Беър Грилс

ИСТИНСКИ ХАРАКТЕР

Епичните истории за героизъм и оцеляване,

променили живота ми

Заглавие: True Grit

Автор: Bear Grylls
Английска. Първо издание

Отговорен редактор: Елена Можолич

Превод: Кристина Димитрова
Коректор: Мариана Пиронкова
Консултант алпинизъм: Димитър Нанчев
Предпечат: Емил Бонев
Издателство „ВАКОН“ - София, 2016

http://4eti.me ТМ
http://ekni.ga ТМ

ISBN 978-619-7300-00-0

2
 Съдържание

ВЪВЕДЕНИЕ ..........................................................................................................................5

1. НАНДО ПАРАДО: ВКУСЪТ НА ЧОВЕШКАТА ПЛЪТ ............................................7

2. ЮЛИАНЕ КЬОПКЕ: КОТЕЛЪТ НА АДА ..................................................................15

3. ДЖОН МАКДОУЪЛ СТЮАРТ: НАЙ-ПОБЪРКАНИЯТ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ? .......23

4. КАПИТАН ДЖЕЙМС РАЙЛИ: РОБИ В САХАРА ...................................................31

5. СТИВЪН КАЛАХАН: ТЯЛОТО МИ СЕ РАЗЛАГА ПРЕД ОЧИТЕ МИ" ...............40

6. ТУР ХЕЙЕРДАЛ: ЕКСПЕДИЦИЯТА „КОН-ТИКИ" ................................................49

7. ЯН БААЛСРУД: НАЙ-ВЕЛИКОТО БЯГСТВО .........................................................57

8. ЛУИ ЗАМПЕРИНИ: КОРАБОКРУШИРАЛ, ОЦЕЛЯЛ, ИЗТЕЗАВАН,

ВЪЗРОДЕН .....................................................................................................................66

9. АЛИСТЪР ЪРКЪРТ: ВЕЧЕ НЕ ГИ ПРАВЯТ ТАКИВА ...........................................74

10. НАНСИ УЕЙК: ШПИОНКАТА "БЯЛАТА МИШКА" .............................................82

11. ТОМИ МАКФЕРСЪН: МЪЖЪТ, КОЙТО НАДВИЛ 23 000 НАЦИСТИ ...............90

12. БИЛ АШ: КРАЛЯТ НА КАРЦЕРА ..............................................................................98

13. ЕДУАРД УИМПЪР: ПАГУБЕН УСПЕХ ..................................................................106

14. ДЖОРДЖ МЕЛЪРИ: "ЗАЩОТО ГО ИМА" .............................................................112

15. ТОНИ КУРЦ: СТЕНАТА НА СМЪРТТА .................................................................119

16. ПИЙТ ШУУНИНГ: ОСИГУРЯВАНЕТО ..................................................................127

17. ДЖО СИМПСЪН: ПРЕРЕЖИ ВЪЖЕТО ИЛИ УМРИ ............................................134

18. КРИС МУУН: ПОХИТЕН, ВЗРИВЕН... НО НЕСЛОМЕН .....................................143

3
19. МАРКЪС ЛЪТРЕЛ: АДСКАТА СЕДМИЦА ............................................................151

20. АРЪН РАЛСТЪН: ЖИВОТОСПАСЯВАЩА САМООПЕРАЦИЯ ........................159

21. СЪР ДЖОН ФРАНКЛИН: СМЪРТ В АРКТИКА ....................................................167

22. КАПИТАН СКОТ:„МИЛИ БОЖЕ, ТОВА МЯСТО Е УЖАСНО" .........................174

23. РУАЛ АМУНДСЕН: НАЙ-ВЕЛИКИЯТ АНТАРКТИЧЕСКИ

ИЗСЛЕДОВАТЕЛ В ИСТОРИЯТА ...........................................................................183

24. ДЪГЛАС МОУСЪН: БЕЛИЯТ АД ............................................................................191

25. ЪРНЕСТ ШАКЪЛТЪН: „НАЙ-ТВЪРДОГЛАВОТО И УПОРИТО МОМЧЕ,

КОЕТО НЯКОГА СЪМ СРЕЩАЛ" ...........................................................................198

4
 На моите герои - минали и настоящи.
Калени от трудностите, оценени по делата и запомнени заради
смелостта си.
И на неколцината млади, които все още не подозират, че ще бъдат
подложени на изпитания и ще станат героите на бъдещето ми.

ВЪВЕДЕНИЕ
Хората непрестанно ме питат следното: кои са моите герои, кой ми е
въздействал и откъде съм почерпил вдъхновение?
Истината е, че отговорът не е никак прост.
Покойният ми баща несъмнено беше герой за мен: авантюрист, забавен,
скромен, земен човек, склонен да рискува, катерач, командос, както и
любящ, грижовен родител.
Но много от стимулите, които са ми дали тласък в психическо, физическо,
емоционално и духовно отношение, произтичат от съвсем неподозирани
източници.
Надявам се, че тази книга ще ви разкрие част от най-вдъхновяващите,
трогателни и потресаващи подвизи на човешката издръжливост, извършвани
някога.
Имах богат избор. Някои истории ще са ви познати, но за много други няма
дори да сте чували. С всяка история, изпълнена с болка и изпитания, си
съперничиха десетки други - все така покъртителни и вдъхновяващи.
Аз обаче съм подбрал именно тези истории, защото те не само че винаги са
ме вдъхновявали, но и обхващат разнообразна тематика: от антарктически ад
до пустинно бедствие; от ненадминат кураж по време на война до сблъсък е
невъобразимия ужас да отрежеш собствената си ръка, за да оцелееш.
Какво кара мъже и жени да стигат дотам и да рискуват всичко? Откъде
водят началото си тези извори на издръжливост, кураж и решителност?
Вродени ли са ни, или се учим на тях?

5
 Отново не е лесно да се даде отговор, но ако не друго, то поне съм научил,
че няма шаблон за герои - те приемат всевъзможен и неочакван облик. А
хората често се изненадват от себе си, когато бъдат подложени на изпитание.
Същевременно някаква част от мен осъзнава, че на някои хора им е
предопределено да са велики. Те развиват характера и куража си, а от крехка
възраст в душата им се зараждат вяра в собствените им способности и
проницателност. Всичко това им идва на помощ, когато най-сетне настъпи
моментът да се докажат.
И последно бих казал, че този цитат от автора алпинист Уолт Ънсуърт
обобщава типа личности, които търсят приключения:

„Има обаче хора, за които непостижимото е особено примамливо.

Обикновено те не са специалисти; амбициите и фантазиите им са
достатъчно силни, за да заглушат съмненията, които биха изпитали по-
предпазливите. Най-силните им оръжия са решимостта и вярата.“

Вярвам и че всички сме способни на велики подвизи, а също и че

притежаваме невероятен запас от издръжливост, за който може никога да не
си дадем сметка. Точно така е и с орехите -човек не знае какво се крие вътре,
докато не ги строши.
Общото за цялата колекция от истории е, че всяка една от тези личности е
била на косъм от смъртта и е трябвало да черпи сила от незнайни извори на
кураж, издръжливост и борбеност.
Някои изгубили живота си по пътя, а други оцелели. Но чрез трудностите
всеки от тях е достигнал до същността на човешкото открил е у себе си
пламък, който се простира далеч отвъд пределите на физическото.
Надявам се книгата да ви напомни, че тази вътрешна сила, този пламтящ
въглен тлее във всеки от нас. Просто понякога е нужно да бъде разпален.
Надявам се тези истории да ви вдъхновят да бъдете малко посмели и малко
по-силни в трудните моменти, когато сте подложени на изпитание.
И не забравяйте думите на Уинстън Чърчил: „Ако минаваш през ада,
продължавай да вървиш!“.
Засега обаче просто се облегнете назад и ми позволете да ви запозная с
героите си...

6
 1. НАНДО ПАРАДО: ВКУСЪТ НА ЧОВЕШКАТА
ПЛЪТ
„Не беше героизъм или приключение. Беше ад."
НАНДО ПАРАДО

За 22-годишния Нандо Парадо това трябвало да е просто приятно семейно

пътуване.
Играел за уругвайски отбор по ръгби, който бил наел самолет до Сантяго в
Чили заради приятелски мач. Предложил на майка си Еухения и сестра си
Суси да го придружат на това пътуване - възнамерявали да прелетят над
Андите с двумоторен турбовитлов самолет.
Полет 571 излетял на 13 октомври 1972 г. и няколко от момчетата се
пошегували, че това едва ли е най-удачният ден да прелетиш над планинска
верига, където пилотите може да се сблъскат с трудни и опасни
метеорологични условия. Горещият въздух се издига от подножието и при
снежната линия се сблъсква със студения. Възникналата в резултат на това
вихрушка не вещае нищо добро за летателните апарати.
Само че шегите им били именно това: шеги, защото метеорологичните
прогнози изглеждали обнадеждаващо.
Времето обаче има склонността да се променя изключително бързо в
планините. И особено в тези планини. Самолетът бил във въздуха едва от
няколко часа, когато пилотът бил принуден да кацне в град Мендоса, в
подножието на Андите.
Прекарали там цялата нощ. На следващия ден пилотите се двоумели дали
да продължат с пътуването. Пътниците искали да стигнат до мача си.
Накарали пилотите да излетят.
А това се оказало груба грешка.
Самолетът се носел над прохода Планшон, когато се появила турбуленция.
Четири резки друсвания. Някои от момчетата подвикнали жизнерадостно,
сякаш се возели на влакче на ужасите. Майката и сестрата на Нандо
изглеждали изплашени. Държали се за ръце. Нандо отворил уста да ги
успокои.
Думи обаче така и не последвали, защото самолетът внезапно се снишил
със стотици метри.
Вече нямало радостни възгласи.
Самолетът се тресял неудържимо. Част от пътниците започнали да крещят.
Човекът до Нандо посочил през илюминатора. Нандо видял, че по-малко от
7
десет метра делят края на крилото от планината: масивна стена от камък и
сняг.
Спътникът му го попитал дали е нормално да са така близо, а гласът му
треперел от ужас.
Нандо не отговорил. Бил прекалено зает да слуша ужасяващия рев на
двигателите, докато пилотите отчаяно се опитвали да се издигнат. Целият
самолет се тресял така силно, сякаш всеки миг щял да се разпадне на части.
Нандо срещнал ужасените погледи на майка си и сестра си.
И тогава се случило.
Неудържимо друсване.
Ужасно стържене като от метал, който се изкривява при досега си с камък.
Самолетът се бил ударил в склона на планината. Разпадал се на части.
Нандо погледнал нагоре. Над себе си не виждал горната част на корпуса.
Виждал открито небе.
Почувствал как студен въздух облива лицето му.
А на пътеката видял облаци.
Нямало време за молитви. Нямало време дори за размисъл. Усетил как
някаква чудовищна сила го изтръгва от седалката му. Отвсякъде се носел
бесен, оглушителен шум.
Нандо Парадо със сигурност си е мислел, че ще умре по ужасен, болезнен
и потресаващ начин.
После потънал в мрака.

***

Нандо бил в безсъзнание в продължение на три дни след злополуката. Ето

защо той не видял с очите си някои от нараняванията на своите спътници.
Един от тях имал стоманена тръба, забита в корема. Когато приятелят му се
опитал да я извади, от корема му се подало слузесто черво.
Друг мъж бил с разкъсани мускули на прасеца, които после се били усукали
около пищяла. Виждала се костта на крака. На приятеля му се наложило да
намести мускулите, преди да превърже крака.
Една жена била смазана под купчина седалки, от които никой не можел да
я освободи. Краката ѝ били строшени и тя крещяла в агонията си. Нямало
какво друго да се направи, освен да я оставят да умре.
Главата на Нандо била подута като баскетболна топка. Все още дишал, но
никой не се надявал, че ще оцелее. Противно на очакванията на спътниците
си обаче три дни по-късно той излязъл от комата.
Лежал на пода на разбития корпус, където се били скупчили оцелелите.
Телата на мъртвите били струпани на снега отвън. Крилата на самолета се
били откъснали. Същото важало и за опашката. Били се разбили в снежна,

8
камениста долина, където не се виждало нищо друго освен суровите върхове
на заобикалящите ги от всички страни планини. Засега обаче цялото
внимание на Нандо било насочено към семейството му.
Новините не били никак добри. Майка му била мъртва.
Нандо бил разкъсван от мъка, но не си позволил да заплаче. Знаел, че
сълзите ще му костват солта в тялото. Без сол умираш. Бил излязъл от комата
само преди минути, но вече показвал волята си за живот.
Бил твърдо решен да оцелее въпреки всичко.
Петнайсет души били загинали в тази ужасяваща самолетна злополука, но
вторият човек, за когото Нандо попитал, била сестра му. Суси била жива, но
в критично състояние. Лицето ѝ било оплескано с кръв, а непоносимата
болка от тежките вътрешни травми не ѝ позволявала да движи
изпотрошеното си тяло. Краката ѝ вече били почернели от измръзване.
Бълнувала - викала майка си и я молела да си отидат вкъщи, далеч от
сковаващия студ. Нандо я държал в обятията си през остатъка от деня и през
цялата нощ с надеждата, че топлината му ще ѝ помогне да оцелее.
Постепенно обаче осъзнали тежкото положение, в което се намират.
Нощните температури из тези планини можели да достигнат до -40°С.
Докато той бил в кома, останалите запушили дупките по корпуса със сняг и
куфари, за да се предпазят поне донякъде от убийствено студените
планински ветрове. Дори така обаче Нандо се събудил с дрехи, полепнали по
тялото. Косите и устните на всички били побелели от скреж.
Корпусът, единственото им убежище, се бил приземил върху голям глетчер.
Макар че били доста нагоре в планината, върховете, които ги заобикаляли,
дотолкова се извисявали над тях, че се налагало да вдигнат глави, за да видят
най-високата им част. Въздухът бил разреден до такава степен, че съсипвал
белите им дробове. Слънчевите лъчи разранявали кожата им. Блясъкът на
снега ги замайвал и заслепявал.
Шансовете им за оцеляване щяха да са доста по-добри, ако бяха закъсали
насред морето или в пустинята. В тези среди поне вирее живот. Тук горе
нищо не може да оцелее. Няма животни. Няма растения. Разделили на
порции малкото количество храна, което успели да съберат от кабината и
куфарите. Запасите обаче били съвсем оскъдни и скоро се изчерпали.
Денят преминал във вледеняваща нощ, а после отново настанал ден. На
петия ден след злополуката четиримата най-силни сред оцелелите решили да
направят опит да се изкатерят от долината. Върнали се часове по-късно:
жадни за кислород, изтощени и напълно сломени. Казали, че е невъзможно.
А „невъзможно“ не е най-подходящата дума, докато се мъчиш да оцелееш.

***

9
 На осмия ден сестрата на Нандо издъхнала в обятията му. За пореден път
сдържал сълзите си, въпреки че болката го разяждала.
Нандо я погребал в снега. Всичко му било отнето освен едно: баща му,
който бил останал в Уругвай. Мислено му обещал, че няма да се остави да
загине в замръзналата пустош на Андите.
Навсякъде имало вода под формата на сняг. Скоро обаче станало прекалено
мъчително да го ядат, защото от студа устните им се разранили и кървели.
Започнали да измират от жажда, докато един от оцелелите не изобретил
приспособление за топене на сняг от алуминиев лист. Трупали сняг върху
него и го оставяли да се разтопи на слънцето.
Водата обаче не можела да ги спаси от погубващия ги глад.
Оскъдните им провизии след седмица се стопили. Когато се намира на
голяма височина и на студено, човешкият организъм се нуждае от много
повече храна, отколкото на морското равнище, а те не разполагали с нищо.
Съвсем скоро телата им започнали да се топят. Нужни им били белтъчини.
Не ги ли получели, щели да загинат. Било съвсем просто.
А сега вече им бил останал един-единствен източник на препитание.
Телата на загиналите лежали отвън в снега. Плътта им била съвсем запазена
на минусовите температури. Нандо пръв предложил да я използват, за да
оцелеят. Единствената друга алтернатива била да чакат смъртта, а той не бил
готов за това.
Започнали с пилота.
Четирима от оцелелите открили парчета стъкло в корпуса. Използвали ги,
за да отрежат късове месо от трупа на пилота. Нандо взел едно парче. Разбира
се, то било съвсем замръзнало и имало странен сивкавобял цвят.
Загледал се в месото в шепата си. Около себе си забелязал как част от
оцелелите правят същото. Други вече били пъхнали замръзналите късове в
устите си и дъвчели с мъка.
Просто месо, казвал си той. Нищо повече.
Месото преминало покрай напуканите му устни и се озовало върху езика.
Нямало вкус. Просто тъкан: твърда и жилава. Нандо сдъвкал няколко пъти,
а после преглътнал хапката човешко месо.
Не се чувствал виновен. Просто бил ядосан, че животът ги е довел дотук. И
въпреки че месото не го избавило от мъчителната агония на глада, поне му
дало надежда, че би могъл да издържи, докато ги открие спасителният екип.
Защото всички спасителни екипи на Уругвай навярно ги търсели. Как би
могло да е другояче? Нямало да продължават още дълго с този отвратителен
хранителен режим. Нали?
Един от оцелелите открил малък транзистор сред останките и го поправил.
В деня след като за първи път вкусили човешко месо, успели да го настроят
на честота с новини.

10
 Чули именно онова, което не искали да чуват. Търсенето било
преустановено. Условията били прекалено опасни. Просто нямало шанс да
бъдат открити оцелели.
„Дишай - казвали си те, когато започнело да ги обзема отчаяние. - Дишаш
ли, значи си жив.“
Сега обаче, когато вече нямало надежда да бъдат избавени, те сигурно са се
питали колко ли още вдишвания им остават.
Планината им готвела още ужаси. Следващият се явил под формата на
среднощна лавина. Безбройни тонове сняг се изсипали върху корпуса насред
зимна буря. Големи количества проникнали в останките от самолета, като
затрупали Нандо и много други от оцелелите. Задушени под ледената си
завивка, шестима от тях издъхнали.
По-късно Нандо сравнил преживяването с това да си затворен в подводница
на дъното на морето. Бушувала страховита буря, затова те не посмели да
излязат и не знаели какво количество сняг се е натрупало върху тях. Имало
голяма вероятност това да е ледената им гробница.
Сега, когато слънчевите лъчи не достигали до тях, приспособлението за
топене на сняг вече не работело. Единствените трупове пък били тези на
последните издъхнали.
По-рано само онези, които разрязвали труповете, били принудени да
гледат. Сега почти всички стоели наоколо, докато малцината смелчаци сред
оцелелите започнали да разчленяват мъртъвците. Слънцето не било
изсушило плътта на пресните трупове, затова поглъщането ѝ било съвсем
различно преживяване. Не била твърда и суха, а разкашкана и мазна.
Сурова.
Влажна.
Кървава и пълна с парчета хрущял. Нандо и останалите положили
неимоверни усилия да не повърнат, докато едвам преглъщали, а около тях се
разнасяла острата и противна миризма на гниеща човешка мазнина и тъкани.

***

Виелицата спряла. На оцелелите им били нужни осем дни да изринат снега

от корпуса на самолета.
Знаели, че в опашката на самолета има батерии, с които могат да включат
радиото и да повикат помощ. Нандо и трима от спътниците му вървели в
продължение на няколко мъчителни и изтощителни часа през замръзналия
сняг и най-накрая открили батериите. През следващите няколко дни се
опитали да поправят радиото, но не успели.
Междувременно мястото на инцидента ставало все по-ужасяващо.

11
 В началото оцелелите се ограничавали до малки късове от плътта на
мъртвите си спътници. Някои отказвали, но според докладите повечето се
примирили е идеята, когато осъзнали, че нямат друг избор. А е течение на
времето следите от бруталната реалност на препитанието им били навсякъде
около тях.
Мястото на инцидента било осеяно с човешки тела. Отрязани ръце и крака,
чиято плът все още не била изядена, били струпани до отвор в корпуса -
зловещ, но леснодостъпен склад. Били разпънали големи парчета човешка
мазнина върху самолета, за да съхнат на слънцето. Оцелелите вече не се
хранели само с месото, а ядели и вътрешностите. Бъбреци. Черни дробове.
Сърца. Бели дробове. Дори отворили черепите на мъртвите, за да изгребат и
изядат мозъка вътре. Разцепените празни глави лежали захвърлени в снега.
Две от телата обаче останали непокътнати. От уважение към Нандо никой
не осквернил труповете на майка му и сестра му. Но Нандо знаел, че няма да
оставят съвършено годна за употреба храна още дълго. Щял да настъпи
момент, когато инстинктът за оцеляване ще вземе превес над уважението.
Трябвало да доведе помощ, преди да се е видял принуден да изяде
собственото си семейство. Трябвало да се пребори с планината.
Знаел, че по всяка вероятност ще загине по пътя. Но по-добре така,
отколкото изобщо да не опита.

***

Вече 60 дни били заточени в планината, когато Нандо и двама от

спътниците му, Роберто и Тинтин, тръгнали да търсят помощ. От мястото, на
което се намирали, нямало как да слязат надолу. Можели единствено да
продължат нагоре. Не знаели обаче, че са на път да изкачат един от най-
високите върхове на Андите - връх, който се издига на почти 5300 метра
надморска височина.
Опитни алпинисти биха се замислили, преди да предприемат подобна
експедиция. Със сигурност не биха се наели след 60 дни глад и без
оборудването, което е решаващо при екстремен алпинизъм.
Нандо и безстрашните му приятели нямали алпийски котки, пикели, нито
пък екипировка за студено време. Нямали обезопасителни въжета и метални
куки. Носели единствено дрехите от един или друг куфар, намерен сред
останките, а и били изнемощели от недохранване, жажда, преумора и
тежките атмосферни условия. За първи път щели да се пробват да изкачат
връх. Не след дълго си проличало, че на Нандо му липсвал опит. Ако никога
не сте страдали от височинна болест, няма как да си представите какво е
усещането. Главата ти се пръска от болка. Толкова си замаян, че едва се
държиш на краката си. Изнемогваш. Ако се изкачиш прекалено високо,

12
рискуваш да получиш мозъчно увреждане или да загинеш. Смята се, че за да
успее да се аклиматизира, човек не бива да изкачва повече от 300 метра
дневно, когато се намира на голяма надморска височина.
Нито Нандо, нито приятелите му знаели тези неща. Първата сутрин
изкачили 600 метра. Кръвта им се сгъстила, докато се опитвала да съхрани
кислорода. Дишали учестено. Обезводнили се.
Въпреки това продължили.
Единствената им храна били късове човешко месо, които от-рязали от
телата на мъртвите си приятели и натъпкали в стар чорап, за да ги пренесат.
На този етап обаче канибалството вече било последната им грижа. Най-
големият им проблем била колосалната мисия, която им предстояла.
Поради липса на опит те избрали най-тежките маршрути нагоре в
планината. Нандо водел и му се налагало в движение да усвоява умения за
напреднали алпинисти. Трябвало да намери път през невъобразимо стръмни
склонове, покрити с лед. Трябвало да избягва пагубни клисури и да
прекосява изключително тесни, хлъзгави тераси. Стигнали до съвсем отвесна
скала, висока стотици метри и покрита с дебел слой сняг и лед, но Нандо не
се отказал. Използвал прът с остър връх, за да издълбае стъпала в скалата.
През нощта температурите станали толкова ниски, че шишето им с вода се
напукало и се пръснало. Дори през деня мъжете не спирали да треперят от
нечовешкия студ и свръхизтощението. Въпреки неблагоприятните условия
те се добрали до върха на планината, но безпощадните Анди още не били
нанесли последния си удар. Нандо се надявал, че ще види какво има отвъд
планинската верига. Огледал се и докъдето му стигал погледът, видял
единствено други върхове.
Нямало зеленина.
Намало цивилизация.
Нямало помощ.
Нямало нищо друго освен сняг, лед и скали.
Когато се бориш за живота си, нищо не е по-важно от силния дух. Въпреки
разочарованията Нандо не си позволил да се обезсърчи.
Можел да различи два по-малки върха, които не били покрити със сняг.
Дали това било добър знак? Може би те обозначавали края на планинската
верига? Изчислил обаче, че се намират на 80 километра. Не разполагали с
достатъчно човешко месо за трима души, за да могат да продължат
пътуването. И така, Тинтин, най-слабият от тримата, бил пратен обратно на
мястото на инцидента, а Нандо и Роберто продължили. На Тинтин му отнело
само час да се спусне обратно при приятелите си в корпуса на самолета.
Сега Нандо и Роберто се спускали надолу към облаците, оставили се не
само на милостта на планината, но и на земното притегляне. Нандо паднал и
се прекатурил по ледените стени. Слабото му, немощно тяло се натъртило.

13
Въпреки това двамата с Роберто продължили, като се насилвали да правят
всяка следваща крачка, макар и да агонизирали от изтощение.
Докато се спускали надолу и температурата се повишавала, човешкото
месо, което били напъхали в чорапа, започнало да се топи и разваля. Освен
че вонята от разлагащото се месо била непоносима, очевидно било и че то не
става за ядене. Ако не откриели помощ скоро, просто щели да загинат.
На деветия ден от прехода обаче късметът им се обърнал. Видели човек.
На десетия ден човекът довел помощ.
Донесъл и провизии. За първи път от 72 дни Нандо и Роберто яли нещо
топло, което не било човешка плът.
По-важното било, че предали на местната полиция съобщението, заради
което били прекосили Андите. „Идвам от самолет, който се разби в
планините... В самолета все още има 14 ранени души."
А на 22 и 23 декември, благодарение на упорития отказ на Нандо и Роберто
да се предадат и тъкмо навреме за Коледа, хеликоптер отвел останалите
оцелели в безопасност.
От всичките 45 души от този кошмарен полет шестнайсетима оцелели,
което предвид обстоятелствата е истинско чудо.

***

За мнозина историята на Нандо Парадо и отчаяните му спътници не е нищо

повече от отвратителен разказ за човекоядство. Някои дори ги критикуват за
взетото решение.
Те, разбира се, не са прави.
В един от най-безнадеждните моменти оцелелите сключили пакт помежду
си. Ако някой от тях загинел, той позволявал на останалите да изядат тялото
му. Защото знаели, че ядейки месото на мъртвите си спътници, те не
проявявали непочтителност към човешкия живот. Показвали именно колко
ценен е той. Толкова ценен, че били готови на какво ли не, за да го опазят,
докато невъобразимо суровата среда правела всичко възможно да им го
отнеме.
Оцелелите от Полет 571 проявили забележителен кураж, находчивост и, по
мое мнение, достойнство. Те онагледили факт, който е стар колкото света:
когато смъртта е почти неизбежна, една от най-човешките реакции е отказ да
се предадеш и да ѝ позволиш да те надвие.

14
 2. ЮЛИАНЕ КЬОПКЕ: КОТЕЛЪТ НА АДА
"Политам надолу, пропадам от небето... на около три километра над
земята."
ЮЛИАНЕ КЬОПКЕ

Бъдни вечер, 1971 г. Седемнайсетгодишна ученичка от немски произход,

родена в Перу, седи в самолета до майка си със здраво затегнат колан.
Полетът от Лима до Пукалпа е кратък и би трябвало да отнеме само около
час.
Пътуването на Юлиане Кьопке обаче ще продължи много по-дълго.
Турбовитловият самолет „Локхийд Електра“ се носи на 3000 метра
височина. Когато първоначално го видяла на земята, Юлиане си помислила,
че е страхотен. Не знаела, че е проектиран предимно за полети над пустинни
местности. Нито пък че е напълно непригоден за полети из турболентния
планински въздух над Андите.
Нямала ни най-малка представа и че самолетът ще се озове насред буря.
Само минути по-рано навън било ден. Сега е тъмно като в рог. През
илюминаторите Юлиане вижда как страховити светкавици раздират
небесата около нея.
Самолетът започва да се тресе. Все едно някаква външна сила го разклаща
- както детето разклаща играчката си. Макар че самолетът изглеждал мощен
и внушителен на земята, тук горе, където го обгръщат могъщи природни
сили, той е точно толкова нищожен, колкото и една муха.
Отделенията за багаж отгоре внезапно се отварят. Изсипват се вещи.
Храната се разпилява навсякъде. Всички пищят.
Юлиане Кьопке се опитва да запази самообладание. Същото прави и
майка ѝ. Тя се опитва да успокои Юлиане, да ѝ каже, че всичко ще е наред.
Нищо обаче няма да е наред.
Силна бяла светлина заслепява Юлиане. Нещо се случва с дясното крило.
Дали го е ударила мълния? Невъзможно е да се каже. Следва ужасно
друсване. Предната част на самолета се накланя надолу. Писъците стават
още по-силни, но нищо не може да се сравни с оглушителния рев на
двигателите, докато покосеният самолет все по-стремглаво се носи към
земята.
Насред суматохата, причинена от писъците и двигателите, Юлиане чува как
майка ѝ казва нещо. Кротко потвърждава, че смъртта е близо.

15
 Самолетът се разпада около нея. Внезапно Юлиане осъзнава, че вече не се
намира сред останалите пътници. Нито пък е в самолета. Вече не чува
писъците и двигателите.
Чува единствено мощното свистене на въздуха в ушите си.
Все още е пристегната за седалката си, която се е откъснала от корпуса на
самолета. Все още се намира във въздуха - на височина 3000 метра.
Носи се обратно към земята. И то бързо.
Колкото и да е невероятно обаче, епичната ѝ история за оцеляване тепърва
започва.

***

По-късно Юлиане Кьопке ще си припомни как коланът, с който била

закопчана за седалката, се впил плътно в корема ѝ, изкарвайки въздуха от
дробовете ѝ. Нямала време да се стресне. Многократно губела съзнание и
после пак идвала на себе си. В един от будните си мигове тя усетила, че се
върти с главата надолу и светкавично разсича въздуха, докато джунглата се
надигала да я поеме.
После настанал мрак, защото отново изгубила съзнание.
Когато се събудила, установила, че лежи насред тропическа гора. Седалката
от самолета била отгоре ѝ, но момичето вече не било закопчано с колан за
нея.
Погледнала часовника си. Девет сутринта.
Опитала се да се изправи на крака. Внезапно се почувствала замаяна.
Отново се свлякла на земята.
Чувствала ключицата си някак особено. Докоснала я. Била счупена: двата
счупени края били изпъкнали, но слава богу, не били пробили кожата. На
левия си крак имала дълбока рана, но колкото и да е странно, тя не кървяла.
Чувствала сънливост заради сътресението и понеже била изгубила очилата
си, виждала ясно само на няколко метра пред себе си.
Едва тогава осъзнала какво се е случило. Както и че сега е съвсем сама.
Повикала майка си, но никой не ѝ отговорил. Чувала единствено звуците на
джунглата.
Била оцеляла, когато оцеляването било невъзможно. Сега трябвало да
оцелее на едно от най-безмилостните места на света. Гъста, безлюдна,
първична джунгла.

***

Ако искате да излезете от зоната си на комфорт, отидете в джунглата.

16
 Смесицата от постоянно високи температури, влажност, много вода и
много слънчева светлина подсказва, че тропическите гори са дом на най-
сложните екосистеми на планетата. Навсякъде гъмжи от живот, който пълзи,
впива нокти, гризе шубраците, прикляка сред дърветата, плъзга се по
клоните. Може да те накара да затаиш дъх пред красотата му, но също така
може и да те погуби за миг.
Юлиане Кьопке знаела това. За нея джунглата не била съвсем непозната.
Родителите ѝ били зоолози и като малка я вземали със себе си на
изследванията си на терен.
Следователно знаела и че най-лошото нещо, което може да направи, докато
е ранена и сама в джунглата, е да се паникьоса. Нужни ѝ били бистър ум и
хладнокръвие. Трябвало да е нащрек и внимателно да обмисля всяка своя
крачка. Позволяла ли си да изгуби самообладание, най-вероятно нямало да
оцелее и ден.
Осъзнала, че има само една обувка. Другата явно се била изхлузила, докато
падала към земята. По време на предишните си посещения в джунглата
винаги била обута с гумени ботуши, за да се предпази от змии. Отровните
змии и паяци могат да са навсякъде, напълно замаскирани, но със сигурност
ще нападнат, ако бъдат обезпокоени. Един обут крак е по-добре от нито един,
помислила си тя.
Като изключим обувката, не носела нищо друго освен тънка лятна рокля,
която вече била изпокъсана. Това далеч не била мечтаната екипировка за
оцеляване в джунглата.
После я налегнала жажда - внезапна и нетърпима. Юлиане се огледала и
видяла големи, влажни зелени листа. Изсмукала водата от тях.
Да се придвижваш и ориентираш в джунглата е цяло изкуство. Освен това
е и дяволски трудно - дори с правилната екипировка и обувки. Една част от
джунглата може да изглежда досущ като друга. Нетренираното око би могло
да я възприеме просто като преливаща се палитра от шумна, кипяща, мръсна
и миризлива зеленина.
Предишните пъти Юлиане използвала мачете, с което отбелязвала
дърветата, за да е сигурна, че не обикаля в кръг. Сега обаче не разполагала с
нищо. Ето защо внимателно огледала местността и запомнила едно особено
внушително дърво. Постоянен ориентир, с чиято помощ да следи
местоположението си. После започнала да се препъва из околността в
търсене на оцелели.
И най-вече на майка си.
Не открила нищо друго освен метална кутия с бонбони за смучене, която
също като нея се била приземила в околностите. Не се надявала точно на
това, но все пак било някаква храна.

17
 Чула как високо горе, над гъстите корони на дърветата, кръжи самолет.
Знаела какво значи това: спасителни екипи търсели оцелели. Ала нямало
никакъв шанс да я видят. Паднала духом.
Ако искала да се измъкне оттам, трябвало да го направи сама.
По трудния начин.
Сред всички странни шумове, които се носели из джунглата, тя различила
още един звук. Течаща вода.
Спомнила си един от съветите за оцеляване на баща си: ако се изгубиш в
джунглата, намери течаща вода и я следвай. Няма значение колко слаба е тя,
защото по всяка вероятност ще се слее с друг приток и ще се превърне в
поток. После този поток ще се слее с друг поток и ще се образува малка река.
А намериш ли река, имаш добри шансове да попаднеш на хора...
Открила източника: малко, слабо поточе, чийто път многократно бил
възпрепятстван от повалени дървета. Докато с усилие се придвижвала,
поточето станало малко по-широко - с около половин метър. Изтощена и
дезориентирана, тя продължила да го следва. То щяло да бъде нейното
избавление.
Около шест часа нощта както винаги внезапно се спуснала в джунглата.
Заобикаляли я непрогледен мрак и странните, зловещи звуци на
тропическата гора. Знаела как да запали огън, като трие пръчки една в друга.
Огънят щял да я стопли, а и да държи опасните животни настрана. Само дето
било невъзможно да запали огън - бил дъждовният сезон и всичко било
подгизнало, а и нямала инструменти, с които да насече дърва.
Нощта в джунглата би могла да е доста страховита, но Юлиане била
прекалено изтерзана, за да се бои. Напълно изтощена, тя тежко се отпуснала
в ствола на едно дърво.

***

Първата нощ в джунглата не ѝ помогнала особено да се отърси от

изтощението. Умората ѝ била резултат от шока и сътресението. Юлиане
обаче знаела, че трябва да продължи.
Следвала все същия поток, като се стараела да стъпва първо с обутия крак.
Поточето лъкатушело през шубраците и тя дори не можела да прецени до
каква степен удължавало пътя ѝ през джунглата. Колкото повече вървяла,
толкова по-изтощена се чувствала. Не можела обаче да рискува и да поема
по преки пътища. Без очила не виждала особено надалеч. Не се осмелявала
да се отклони от поточето. Затова продължавала да се мъчи, докато силите ѝ
все повече я напускали.
Изгубят ли се насред джунглата, хората трябва да са наясно, че далеч не са
единствените, които търсят вода и храна. Всяко друго животно и растение

18
прави същото. С други думи, потокът може да е както средство за
избавление, така и магнит за опасности.
Минала покрай птицеяден паяк - втория по големина паяк в света, чиито
отровни зъби без усилие могат да се впият в човешка кожа. Предпазливо се
прокраднала покрай него, но той далеч не бил най-опасното създание, на
което щяла да се натъкне. По-късно чула злокобно, бавно размахване на
криле. По-дълго и по-шумно, отколкото при всяка друга птица. Стомахът ѝ
се свил, щом осъзнала, че чува кралски гриф.
А тя прекрасно знаела с какво се храни кралският гриф.
Мърша. Разлагаща се плът.
Реката направила завой и тогава тя ги видяла: ред с три седалки от
самолета ѝ. А закопчани за седалките били двама мъже и една жена.
Били с краката нагоре, а главите им били сред шубраците. Краката им били
счупени и ужасяващо стърчали във въздуха.
После видяла и лешоядите. Били накацали по клоните на дърветата, като
наблюдавали и чакали. Месото все още било прекалено прясно, за да им е по
вкуса. Скоро обаче щели да се спуснат и да оглозгат разлагащите се тела.
Огледала се за още трупове. Нищо. Само няколко парчета метал, разпилени
по земята. Затова припряно продължила по пътя си, като оставила
мъртъвците и изцъклените очи на прегладнелите лешояди.
Тя самата не била мърша. Поне не още.

***

Юлиане не посмяла да хапне нищо.

Дъждовният сезон не е най-подходящият момент да си търсиш храна из
джунглата, понеже повечето плодове зреят през сухия сезон. Това не значи,
че джунглата не е богат източник на прехрана по всяко време, но човек
трябва да е наясно какво поглъща. Много от растенията изглеждат вкусни,
но всъщност отровата им е смъртоносна.
Юлиане нямала нож, с който да изреже сърцевината на палмови дървета
или корени и да ги използва за прехрана, нито пък имала с какво да си хване
риба или дивеч. Щом бонбоните ѝ свършили, вече нямала нищо за ядене.
Поне вода имало, но по повърхността на потока, който следвала, се носела
мръсна пяна. При предишните си посещения в джунглата винаги варяла
водата, преди да я пие. И с основание - това е единственият начин да се
увериш, че си унищожил множеството насекоми, от които гъмжат
непознатите източници на вода. Юлиане обаче нямала с какво да запали
огън. Ето защо пиела мръсната вода в големи количества - от една страна, за
да не се обезводни, а от друга, за да залъгва глада. Винаги е рисковано да
пиеш такава вода, но отчаяните времена изискват отчаяни мерки.

19
 Опитала се да брои дните, но не било никак лесно. В шест сутринта се
развиделявало. В шест вечерта нощта бързо се спускала. След дълбокия,
нездрав сън от първата нощ тя рядко успявала да дремне. През дългите нощи
я нападали комари, които сякаш възнамерявали да я изядат жива. Кожата ѝ
била покрита със смъдящи подутини и облекчение настъпвало единствено
когато валяло.
Само че далеч не било истинско облекчение. По време на дъждовния сезон
вечер става студено, а тънката ѝ, памучна рокля подгизвала от ледения дъжд,
който изцеждал всичката топлина от тялото ѝ. Именно през тези непоносимо
дълги, мъчителни нощи тя усещала как постепенно губи надеждата си...
Нищо чудно, че на фона на глада, частичното мозъчно сътресение,
счупените кости, подгизналите дрехи и смъдящата от възпаления и
ухапвания кожа била загубила представа за времето. Ето защо не била
сигурна дали било на петия, или на шестия ден, когато чула зова на хоацин -
птица, за която помнела, че свива гнездото си край широки реки и под
открито небе. Запрепъвала се през гъстите шубраци, които непрекъснато
дращели кожата ѝ, и най-накрая се озовала до широка река.
Нямало абсолютно никакви следи от цивилизацията.
Брегът бил прекалено обрасъл със зеленина, за да може да върви край
реката. Затова нагазила в плитчините, като предвидливо проверявала пътя с
пръчка, за да прогони скатовете, които вероятно се спотайвали там.
Навлизала все по-надълбоко в тинята, затова скоро решила да плува. А за
това се изисквал много кураж. Знаела, че във водата има пирани. Имало и
каймани - южноамериканските роднини на алигатора, които достигат до
четири метра дължина.
Нямала друг избор, освен да се изправи и срещу двата вида.
И да се моли.
Бавно се носела надолу по течението. После, когато паднал мрак, тя излязла
на брега, за да прекара още една мъчително дълга нощ в джунглата.

***

Юлиане имала рана на дясната си ръка. Не си личала много, но я дразнела,

затова тя извила ръката си и огледала мястото по-добре.
Ларви.
Мухи били снесли яйцата си в отворената рана. Яйцата се били излюпили
и ларвите вече били дълги цял сантиметър. Раната гъмжала от личинки,
които се хранели с гниещата плът.
Юлиане се опитала да ги махне. Безуспешно.
Знаела, че тези паразити няма да наранят гостоприемника си - всъщност
ларвите могат да прочистват рани, защото се хранят единствено с мъртва

20
тъкан. Само че докато не зараснела, раната можела да се инфектира, а
инфектирана, отворена рана в джунглата можела много бързо да причини
смъртта ѝ.
Нямало какво да се направи, затова тя оставила пъплещите ларви на мира и
продължила рискованото си плуване в пълната с пирани и алигатори река.
С напредването на деня осъзнавала, че тялото ѝ все повече изнемощява.
Скоро усетила остра болка между плешките. Предпазливо докоснала
мястото. Кръв. Докато се носела по течението, слънцето нагрявало гърба и
изгорило кожата ѝ. Получила изгаряне втора степен само от слънчевите
лъчи.
Съвсем скоро, прекалено изтощена, за да продължи, тя се свлякла на брега.
Като се събудила, видяла, че само на няколко сантиметра от нея има бебета
каймани.
А близо до тях майката се канела да атакува, съскайки със зейнала паст.
Тя избягала в реката с надеждата, че майката кайман ще остане при малките
си.
Скоро обаче ѝ се наложило да се изправи срещу още по-страшен противник:
глада. Вече повече от седмица се борела с джунглата и била изтощена до
краен предел. На четири крака трескаво се опитала да хване една от жабите,
които подскачали край нея, но без успех...

***

На десетия ден от кошмара си в джунглата Юлиане се носела по водата като

труп - замаяна от объркване и болка - когато я съзряла.
В началото не повярвала на очите си. Било като халюцинация,
предизвикана от изтощение пред прага на смъртта.
После обаче осъзнала, че е истина. На брега имало малка лодка.
Тя завлякла изпотрошеното си, кървящо тяло до нея. Стъпки водели от
лодката към брега. Запълзяла след тях. Отнело ѝ часове да измине едва
стотина метра. Най-сетне обаче попаднала на някакъв заслон. Там имало
туба с бензин за извънбордовия двигател на лодката. Тя изляла малко върху
раната с ларвите. Било ужасно болезнено, но се получил желаният ефект:
ларвите - поне в по-голямата си част - излезли на повърхността и тя ги
махнала.
После открила брезент и се увила с него, за да предпази кожата си от
комари. Същата нощ спала като пеленаче в малкото си убежище. По-късно
щяла да каже, че ѝ се струвало като петзвезден хотел.
На следващия ден я открили трима мъже.

21
 Обяснила им коя е, а също и че е паднала от небето и е оцеляла десет дни в
джунглата. Те я гледали изумено, чудейки се как е възможно да е оживяла
след подобно изпитание.
Гледали я и с ужас. Не били потресени толкова заради кървящия ѝ гръб,
нито пък заради гъмжащата от ларви рана или разранената кожа, покрита с
възпалени, гнойни ухапвания от насекоми.
Били очите. Капилярите в очните ѝ ябълки се били спукали от екстремното
падане с прекомерна скорост.
Кървели - орбити, от които се ронели алени сълзи.
Юлиане Кьопке паднала от три километра височина и оцеляла
благодарение на чист късмет. Оттам насетне обаче въобще не става дума за
късмет.
Тя преживяла потресаващите изпитания през следващите десет дни, като
използвала малкото си знания по възможно най-ефективния начин. Въпреки
ужасяващата ситуация, в която се озовала, тя съумяла да запази
самообладание и да се настрои така, че да оцелее насред джунглата.
Доверила се на инстинктите си и отказала да се предаде, макар че
положението ѝ често изглеждало безнадеждно.
Колко души биха се паникьосали на мястото на Юлиане? Тя обаче знаела,
че паниката е равносилна на гибел. Запазила хладнокръвие и продължила
напред. Пренебрегнала болката и се придържала към плана си. И не на
последно място, именно непримиримият ѝ дух ѝ спасил живота.
Ето за такова момиче може да се каже, че притежава истински характер.

22
 3. ДЖОН МАКДОУЪЛ СТЮАРТ: НАЙ-
ПОБЪРКАНИЯТ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ?
"Откровено би могло до се каже, че проучванията на Джон Макдоуъл
Стюарт - без да бъдат омаловажавани колегите му, са сред най-важните
в историята на австралийските открития."
УИЛЯМ ХАРДМАН, РЕДАКТОР НА
"ЖУРНАЛИТЕ НА ДЖОН МАКДОУЪЛ СТЮАРТ"

Дълъг е пътят от Файф, Шотландия, до най-слабозаселените части на

Австралия. И нямам предвид единствено физическото разстояние.
През лятото температурите в сухите крайни региони могат да надвишат
45°С. През зимата падат под нулата. Пустинните земи са толкова обширни,
че човек може да пътува дни наред, без да види жива душа. И макар че днес
се провеждат туристически обиколки или бушкрафт, в средата на XIX век
малцина са дръзвали да навлязат прекалено навътре в сърцето на Австралия.
Предпочитали да се придържат към периферните райони, които били
плодородни. Където имало вода. Където температурите не били така
екстремни.
Всичко това прави някак интригуващ факта, че най-упоритият изследовател
на слабозаселените области бил шотландец. Благодарение на отказа му да се
поддаде на тежките, неблагоприятни и безкрайно сурови условия в сърцето
на Австралия днес много национални паметници носят неговото име.
И с основание.
Въпросният човек е Джон Макдоуъл Стюарт, който бил един от най-
издръжливите - а някои биха казали и най-ексцентрични - изследователи в
историята.

***

Стюарт отпътувал от Шотландия за Австралия, когато бил на 23 години.

Бил висок 1,68 м и тежал по-малко от 57 килограма. По време на пътуването
го видели как седи на палубата и притиска към устата си окървавена
кърпичка. Обикновено това бил признак за туберкулоза. В конкретния
случай било симптом на стомашната язва, която щяла да го мъчи до края на
живота му.
На пръв поглед никой не би предположил, че той ще се окаже най-жилавият
човек в 50-годишната колония. Не съществува обаче калъп за издръжливи
23
откриватели. Те се каляват, проявявайки смелост и решителност в лицето на
непреодолимите трудности. Стюарт бил омесен от същото тесто.
Когато пристигнал в Австралия, той започнал да работи като топограф и
отбелязвал парцели земя за нови заселници в полупустинните местности.
Именно там той се влюбил в отдалечените кътчета във вътрешността на
Австралия.
Стюарт си спечелил и репутацията на човек с отлични бушкрафт умения.
Вследствие на това през 1844 г. британският изследовател капитан Чарлз
Стърт го поканил да се присъедини към експедицията му във вътрешността
на Австралия.
Според плана трябвало да изследват северозападната част на Нов Южен
Уелс, а после да продължат към Централна Австралия. Постигнали го с
малък екип, но експедицията сериозно разклатила здравето им. Капитан
Стърт заболял от тежка форма на скорбут насред пустинята и още по време
на експедицията почти ослепял. Добре че Стюарт бил с него, защото
благодарение на отличните си геодезически умения той успял да начертае
областите, през които минавали.
Само че Стюарт също се разболял тежко от скорбут, а да не говорим и за
постоянните язви и бери-бери - ужасяваща болест, която може да причини
парализа, повръщане и мозъчни увреждания. Когато Стюарт се завърнал,
ребрата му се броели, венците му кървели обилно, зъбите му се клатели, а
мускулите му били съвсем отслабнали. Месеци наред бил прикован на легло,
а лекарят му не вярвал, че ще оцелее.
Навярно си мислите, че подобно преживяване завинаги го е отказало от
проучванията в тази враждебна местност. Грешите.
На Стюарт му харесвало да е сред шубраците. Там, където другите хора
виждали пустош, за него имало много повече. Той разбрал, че ако наблюдава
ятата птици или следва пукнатините в скалите, човек може да попадне на
безценна вода. Научил се да си прави подслон от влакнестата кора на
евкалиптови дървета. Използвал геодезическите си умения, за да се движи в
правилна-та посока с помощта на компаси и природни ориентири. Долавял и
най-малките промени в пейзажа.
Като че ли със суровата среда някак били станали едно цяло.
Минавали месеци и години, а Стюарт прекарвал повече време сред
шубраците, отколкото в градовете. И така, през май 1858 г., когато бил 42-
годишен, той поел на първата си голяма експедиция.
Планът бил да проучи територията отвъд мината Оратунга в
южноавстралийската планина Флиндърс, където бял човек не бил стъпвал.
Никога.
По същото време изследовател на име Бенджамин Хершел Бабидж се
подготвял за подобна, но много по-добре финансирана експедиция. Бабидж

24
и хората му щели да си позволят лукса да вземат 20 килограма шоколад, 38
килограма немска наденица, 150 овце и два кондензатора за вода с
вместимост 22 литра.
Жилавият, кален Стюарт и двамата му спътници взели всичко на всичко
шест коня, компас и най-основните хранителни припаси, които да им стигнат
за четири седмици.
Стюарт и хората му се отправили към пущинаците. Стигнали до голямо
солено езеро - днес известно като езерото Торънс, което било широко 200
километра и дълго 30. Било ужасна жега. Земята не им предлагала нищо за
пиене.
Открили един от хората на Бабидж. Експедицията не се радвала на голям
успех и един от членовете на екипа му бил изоставен.
Бил мъртъв. Кожата му се била свила около скелета и била потъмняла „като
горната част на барабан“. Измъчван от жажда, той бил прерязал гърлата на
три товарни коня, за да изпие кръвта им. Същинският ужас на последните му
мигове обаче се явявал под формата на няколко думи, които той надраскал
върху металното си шише за вода, докато животът го напускал:
„Заслепен съм. Езикът ми гори. Няма надежда. Помогни ми, Боже, не мога
да стана...“
Тези места изцеждали и последната капка живот от хората, които не са
достатъчно жилави, за да издържат.
Стюарт прекарал четири месеца в тази сурова среда. Пропътувал 2400
километра. Нищо чудно, че се завърнал в цивилизацията с нарастващата
репутация на най-издръжливия изследовател на епохата.
В действителност обаче той едва бил започнал.

***

Стюарт бил точно толкова жилав и недодялан, колкото и заобикалящата го

среда. Определено не бил джентълмен и си падал по силния ром. Според
един доклад той „не просто бил най-противният пияница, но и най-мръсният
човек, с когото някога съм си имал вземане-даване“. Или както казва едно
14-годишно момче след срещата си с него: „Много чалнат човечец, вечно е
пиян... пристигна след едно от дългите си пътувания, затвори се в стаята си
и не спря да пие цели три дни“.
Несъмнено е минавал за доста смахнат човек - и е ставал все по-смахнат -
но очевидно не го е било грижа кой знае колко за мнението на хората.
Избягвал да е в компания. Избягвал тълпите. Живеел, за да изследва.
По онова време Южна Австралия била напълно откъсната от северното
крайбрежие. Нямало път, който да пресича континента, нито пък телеграфна
жица.

25
 Ако някой успеел да намери път от бряг до бряг - например от
разположената на юг Аделаида до северния Дарвин, то тогава можело да
бъдат създадени шосета и телеграфни жици. По този начин Южна Австралия
щяла да има връзка със Севера и следователно с останалата част от света.
За Стюарт откриването на такъв път се превърнало в смисъл на живота.
Повечето изследователи си дават достатъчно време за възстановяване след
експедиции като изтощителното пътуване на Стюарт през 1858 г. из
неизследваните области. Тялото има нужда да се излекува. А понякога и
съзнанието.
Стюарт обаче нямал време или желание за неща като почивка и
възстановяване. Искал да се върне в играта.
Ето защо няколко месеца по-късно, през 1859 г., той подготвил нова атака
срещу суровата вътрешност на Австралия. Намерил си заместник-командир
на име Уилям Кекуик.
Стюарт бил научил доста по отношение на това как да бъдеш водач, докато
бил част от екипа на капитан Стърт - или поточно как да не бъдеш водач.
Удивително е, че до края на експедицията Стърт дори не научил собственото
име на Стюарт.
От друга страна, когато Стюарт и Кекуик открили неизвестни извори край
връх Еър, Стюарт ги кръстил на заместник-командира си. Може и да бил най-
отвратителният пияница и най-мърлявият човек в града, но знаел как да се
грижи за хората си. А щял да черпи удовлетворение и от факта, че през никоя
от изтощителните му експедиции към сърцето на Австралия нямало
загинали.
Макар че той самият почти изгубил живота си. Многократно.
Стюарт осъществил три подобни експедиции през 1859 г., като едва успял
да си поеме дъх между тях. Щом дошла 1960 г., той си позволил само два
месеца почивка, преди отново да се хвърли към сухите пущинаци. Поръчал
на Кекуик да събере десетима надеждни мъже. Заместник-командирът му се
върнал едва с един - неподготвен и невзрачен младеж на име Бен Хед.
Никой друг не се осмелявал да се впусне в такова безумно начинание.
Стюарт не се обезсърчил от липсата на добър екип. Нетрадиционният му
метод на изследване се изразявал в лесно и бързо придвижване. И така,
тримата се отправили към самия център на Австралия.
Експедицията била мъчителна по всички стандарти. Неочакван дъжд
съсипал провизиите им, което значело, че трябва да карат с половин дажба.
Бен Хед - който бил едро момче - изгубил половината си тегло. Водата
станала ужасно оскъдна. Стюарт се разболял от скорбут и започнал да губи
зрението на дясното си око. Въпреки всичко те стигнали до центъра (в най-
широк смисъл) на Австралия, но знаели, че няма как да продължат на север,
без да загинат. Трябвало да се върнат.

26
 Било обаче по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Били в ужасно състояние. Липсата на вода значела, че трябва да се
отклоняват от маршрута си с километри, за да търсят извори. От крайното
изтощение Стюарт паднал от коня и сериозно наранил рамото си. Скорбутът,
от който страдали всички, направил загорялата им кожа първо жълтеникава,
после зеленикава, а накрая черна.
Не им стигало това, ами трябвало да се справят и с шепа аборигени, които
не приемали добре факта, че някой навлиза в територии, които смятали за
свои.
По принцип Стюарт се спогаждал добре с местните хора, които срещал по
време на пътешествията си. Този път обаче не било така.
В отчайващото си състояние те се натъкнали на племето варамунгу. Тези
аборигени реагирали враждебно, като нападали лагера и крадели запасите
им. Хвърляли оръжия по конете на изследователите и запалили сухите треви
около лагера им.
Тримата мъже нямали друг избор, освен да бягат - докато все още можели.
Гладни, болни от скорбут и без запаси, те с мъка продължили напред през
сухата пустош. Никога обаче не се предали и не позволили на пустинята да
ги надвие. Накрая полуживи стигнали до цивилизацията.
Верен на себе си, след по-малко от три месеца Стюарт вече бил на път -
отново.

***

Дотогава славата на този побъркан, див изследовател толкова се била

разпространила, че правителството на Южна Австралия поискало да
финансира стремежа му да намери жизненоважния път от южното до
северното крайбрежие. Кекуик направил всичко по силите си, за да остане
шефът му трезвен преди пътуването и в крайна сметка Стюарт повел на север
единайсетима мъже плюс коне и куче на име Тоби. Това била най-голямата
му експедиция до момента.
Жегата била убийствена. Въпреки сезона. Скоро горещината погубила
няколко коня и кучето, а непреклонният Стюарт изпратил част от хората си
на юг, когато станало ясно, че няма да се справят с това екстремно
начинание.
Останалите продължили на север, покрай центъра на страната и на около
500 километра от северното крайбрежие. В продължение на девет седмици
самият Стюарт 11 пъти поемал с хората си през сухите равнини, които
водели на север. Единайсет пъти бил принуден да се върне, ако искал да
оцелее.

27
 В крайна сметка трябвало да се признае за победен. Върнал се на южното
крайбрежие, изпълнен с гняв и унижение. Земята го била сразила, и то
жестоко.
Това обаче нямало да продължи дълго.
Стремежът да намери път през Австралия направлявал живота му. Нищо не
можело да го спре. Нито парите, нито дори собственото му драстично
влошаващо се здраве.
Имал мисия. Познавам усещането. Препятствията нямат значение.
Евентуалните страдания и трудности също. Всичко е посветено на целта.
Дал си месец за възстановяване, преди да направи нов опит.
Този път, през октомври 1861 г., той повел десетима мъже и 71 коня към
пущинаците. Повечето били пияни на тръгване и страничните наблюдатели
се забавлявали, гледайки ги как падат от седлата. Нима тези хора щели да
открият път през Австралия?
Да постигнат онова, в което никой досега не бил сполучил?
В началото не изглеждало много вероятно особено когато и водачът паднал
от коня, а в същия момент друг кон стъпкал ръката му. Ударът и тежестта на
коня разкъсали сухожилията и изкълчили ставата на Стюарт. Ръката се
инфектирала и известно време изглеждало, че ще трябва да се ампутира.
Тя обаче се възстановила - поне дотолкова, че екипът да продължи
експедицията си.. Пресекли центъра на Австралия, но всеки път щом опитали
да се доберат до северното крайбрежие, безмилостният климат и липсата на
вода ги връщали обратно. Това се случило пет пъти, докато на шестия
Стюарт най-сетне не намерил няколко извора, където хората му можели да
се рехидратират.
Освежени, мъжете продължили напред. Скоро попаднали на приток на река
Аделаида. Стюарт знаел, че пътуването му е към края си. Този терен вече бил
нанесен на картата от други изследователи. Щом те можели да го прекосят,
значи и той можел.
И така, след шест месеца на непосилен преход през пустошта те най-сетне
излезли на северния бряг. Стюарт пръв закуцукал през плажа и измил ръцете
и лицето си в Индийския океан.
Най-сетне бил победил. Той обаче не останал да си почине или да се
наслаждава на хвалебствията.
Двайсет и четири часа по-късно поел по обратния път. Цели 3100
километра.
Именно в този момент започнали истинските му проблеми.

***

28
 Няма как да преминеш през такива жестоки крайности, без да подложиш
тялото си на невъобразим стрес.
И въпреки невероятната му издръжливост си проличало, че Стюарт се бори
с пустошта.
Проблемът не се коренял само в това, че дажбите на мъжете се изчерпали
или че по пътя на юг конете започнали да измират. Дясното рамо на Стюарт
поддало първо. Изгарящата болка се разпространила из цялото му тяло и
дори затруднила дишането му.
Очите му, вече увредени от изгарящата слънчева светлина, на която ги
излагал през последните няколко години, станали почти безполезни.
Опитният навигатор сега разчитал други да намерят пътя. (Поне разполагали
с подробните карти, които бил съставил по време на експедициите си.)
Запасите им от вода се изчерпали и често минавали три дни, преди да пият
нещо. Положението е достатъчно тежко, ако не се храниш в продължение на
три дни, но когато за толкова време не си пил вода, и то в подобна жега,
тялото ти започва да се интоксикира. Като прибавим и непоносимата болка
от изсъхналото гърло и подутия език, може да се каже, че човек е достигнал
до предела на способността си за оцеляване.
В отчаянието си ездачите слагали бучки глина в кърпичките си и ги
стискали, опитвайки се да изцедят влагата.
Краката на Стюарт почернели. Разтрепераното му, потно тяло било
обхванато от треска.
Скорбутът бил съсипал венците му, които били целите гнойни, възпалени
и кървели обилно. Каквото и да хапнел, имало вкус на собствената му кръв.
Запасите им застрашително намалявали, когато открили котило с малки
диви кученца. Оцеляването рядко се слави с очарование. Сварили кученцата
и ги изяли.
На прага на смъртта и неспособен да говори, Стюарт най-сетне дал
позволението си да убият един от конете - нещо, което никога не би направил
при нормални обстоятелства. Хората му сварили хранителна супа от устните
на коня. Тя дала на Стюарт точно толкова сили, колкото да продължи, докато
накрая, след 44 осакатяващи седмици, той и хората му се добрали до южното
крайбрежие. Истинско чудо. Доказателство за кураж, решителност и
издръжливост.
Стюарт бил толкова болен, че му наредили да си почива, ако иска да оцелее.
Това не попречило на останалите от Аделаида да организират масово улично
празненство в негова чест.
Героичното упорство и уменията на Стюарт му помогнали да успее там,
където почти всеки друг щял да се провали. Дните му на изследовател обаче
били приключили. Бил дал всичко от себе си, постигнал бил крайната си цел
и тялото му не можело да понесе повече изпитания.

29
 Осемнайсет месеца по-късно той напуснал Австралия завинаги.
За жалост починал на 50 години - самотен и без пукната пара - в Лондон,
където живеел със сестра си. Тялото му било съвсем изтощено. Съсипано.
На погребението му отишли едва седем души.
Сега останките му се намират в гробището „Кенсъл грийн“ - половин свят
го дели от континента, където били замислени и осъществени най-великите
му изследователски подвизи. Епичните му постижения не му донесли
богатства, нито пък особено голяма слава в собствената му страна. Но пък
тези непостоянни аристократи никога на са го вълнували особено. Той
изпълнил, каквото си бил наумил. И го изпълнил добре.
Днес името му е увековечено от южния до северния бряг на Австралия.
Магистрала „Стюарт“, свързваща Аделаида с Дарвин, носи неговото име,
както и връх Централен Маунт Стюарт, който той открил във вътрешността
на страната. В негова чест из цяла Австралия са издигнати и множество
статуи и паметници.
С други думи, постиженията му най-сетне и не без основание са признати.
Амбиции от подобен мащаб изискват саможертва, както и да пренебрегнем
страданието, което така често съпътства подобни стремежи.
Малка доза ексцентричност също нерядко върви ръка за ръка с такива
усилия.
Приветствам това. И поздравявам Стюарт за странностите, слабостите и
отказа му да следва правилата.
Големите цели изискват силен характер. А Джон Макдоуъл Стюарт по
нищо не им отстъпвал.
Мисля си, че той навярно би вдигнал мръсна чаша с ром по този повод.

30
 4. КАПИТАН ДЖЕЙМС РАЙЛИ: РОБИ В САХАРА
"Мили боже! Смили се над нас и ни избави от тези мъчения!"
ОТ ДНЕВНИКА НА КАПИТАН ДЖЕЙМС РАЙЛИ

Дата: 28 август 1815 г. Място: западното крайбрежие на Африка.

Американският кораб "Комърс“ вече почти три месеца бил в открито море.
Отплавал от Кънектикът, преди да спре за кратко в Ню Орлиънс. После
преминал през Атлантическия океан и стигнал до Гибралтар, а сега се бил
отправил на юг. Планиран маршрут: да минат западно от Канарските острови
и да се насочат към Кабо Верде, където да натоварят безценна сол и да я
отнесат обратно в Америка.
И при никакви обстоятелства нямало да се доближават до дивата земя, днес
известна като Западна Сахара, където - според слуховете - християнските
моряци бивали пленени от мюсюлмански номади и третирани много по-зле
от кучета.
Корабът бил под командването на капитан Джеймс Райли: съпруг, баща и
моряк по призвание, за когото благополучието на хората му било точно
толкова важно, колкото и неговото собствено. Години по-късно щял да стане
отявлен критик на отвратителната търговия с роби по света. И си имал добра
причина.
Капитан Райли бил на път да се превърне в роб.
Същото важало и за хората му.

***

През XIX век двете най-чести причини един кораб с платна да излезе от
строя били лошата навигация и бурите. В края на август 1815 г., докато
плавал край африканското крайбрежие на юг от Гибралтар, „Комърс“ бил
сполетян и от двете.
Силни ветрове и опасни течения отклонили кораба от маршрута му.
Платната били издути, мачтите скърцали, а на палубата вилнеела буря от
заслепяващи солени пръски.
Било нощ - черна като катран. Без да осъзнава колко близо до брега се
намират, капитан Райли наредил да се насочат на югоизток. После се случило
нещо невъобразимо. С ужасяващ удар, от който да ти се свие стомахът,
корабът „Комърс“ заседнал.

31
 Безпощадните вълни блъскали корпуса в скалите и го рушали. Моряците
нямали друг избор, освен да напуснат кораба. Райли наредил на хората си да
вземат колкото се може повече вода и провизии и да ги натоварят в
спасителните лодки. После се изправили срещу бурния океан и се молели да
се доберат до брега.
Някак успели, но все още били в голяма опасност. Били корабокруширали
на западния бряг на Сахара - една от най-горещите, най-жестоките пустини
на Земята.
По-лоши от пустинята обаче били номадските търговци на роби.
Моряците се намирали в опасен регион, където на белокожите друговерци
се гледало не като на събратя, а като на роби за продан, с които се отнасяли
по-зле, отколкото с животните.
Вероятността свирепият народ на Сахара да ги приеме топло не била
голяма. За сметка на това пък нямало съмнение, че ще ги открият.
Както се очаквало, още на зазоряване на плажа се появила фигура, която
тръгнала към тях. Човекът имал тъмна кожа, силно набраздено, грубовато
лице и сплетена брада, която се спускала под гърдите.
Райли направил опит да се сприятели с непознатия. Дори му предложил
част от провизиите им. Мъжът просто взел каквото поискал и си тръгнал.
Моряците се боели да не би да е отишъл за подкрепление.
С основание.
Дошли още мъже и жени от племето. Носели остри ножове, брадви и копия.
Плячкосали всичко, което моряците имали.
Райли се опитал да преговаря с тях. Те обаче не желаели да преговарят.
Предводителят сграбчил капитана за косата и силно го дръпнал назад. После
прокарал дяволски острия си ятаган по шията му. Райли бил сигурен, че този
човек ще го обезглави. Вместо това той просто разсякъл дрехите му.
На местните Райли и хората му им трябвали живи.
В опита си да мисли бързо Райли казал на похитителите си къде са заровили
монети. Когато сахарците отишли да вземат плячката, Райли и хората му
избягали. Заплували през бурните води на Атлантическия океан към
корабокруширалия „Комърс“.
Един от тях обаче, по-възрастен моряк на име Антонио Мичъл, изостанал.
От кораба с ужас наблюдавали как местните го превръщат в кървава пихтия.
След това видели как номадите струпват плячката си върху гърба на Мичъл,
все едно е товарен кон, после отново го били зверски - нали вече бил техен
роб - и го отвели през дюните.
Имали две възможности. Да се върнат на сушата и да се подчинят на
варварското племе, което със сигурност щяло да ги плени и пороби. Или пък
да стегнат сериозно повредената си най-голяма лодка и да си опитат късмета
в открито море.

32
 Избрали морето.

***

Райли и екипажът му се натъпкали в лодката: единайсетима мъже, едно

буре с вода, 12 бутилки вино и едно прасе, което било оцеляло след
корабокрушението.
Били сгъчкани като сардини. Лодката се пълнела с вода и нямали рул. Дните
им минавали или в гребане срещу силните морски течения, или в изгребване
на вода, за да не потънат.
Дажбите били оскъдни. Всеки ден си делели шише вода. На всеки се
полагало малко повече от глътка. Дневната им храна се състояла от парче
осолено свинско на човек.
Гребели на изток с надеждата да стигнат до Канарските острови, но вятърът
и течението били срещу тях. Едва-едва напредвали.
На третия ден убили прасето. Щом му прерязали гърлото, шурнала кръв.
Моряците внимателно я събрали, а после я изпили, за да утолят жаждата си.
След това погълнали влажния, хлъзгав черен дроб.
Въпреки това обаче от жегата и неимоверните усилия критично се
обезводнили. Когато шишетата с вода се изпразнили, те ги напълнили със
собствената си урина.
С течение на времето езиците им се подули и обложили. Слухът им
отслабнал, щом влагата във вътрешните им уши се изпарила.
Страдали от клаустрофобия, имали треска и умирали от жажда.
Незащитената им от слънцето кожа изгоряла и се покрила е отворени рани
на местата, където плътта се търкала в дървените гребла и солта. Всеки ден
екипажът си поделял нищожни количества сурово свинско месо, което вече
било започнало да се разваля. А когато запасите от вода чувствително
намалели, те си позволявали само толкова урина, колкото да навлажнят
пресъхналите си устни.
Понеже урината преминавала през телата им и отново се озовавала в
шишетата, тя ставала все по-концентрирана. Била се превърнала в
неразредена, гъста и смрадлива отрова. Райли я описал като „жалко и
противно облекчение“.
Но пък била единственото, с което разполагали.
Морето и слънцето ги надвивали. Безспорно.
Моряците били в толкова ужасяващо състояние, че почти изпитали
облекчение, когато отново видели земя. Поели право натам. Било им
пределно ясно колко жестоки могат да бъдат местните, но решили, че нищо
не е по-лошо от това безмилостно мъчение в морето.
Тук вече грешали.

33
 ***

Морето ги изхвърлило на малък, безплоден залив. Нямали представа къде

се намират (всъщност се били придвижили на около 320 километра на юг).
Решили да тръгнат на изток - навътре в суровия терен на Сахара.
На следващата сутрин поели на път.
Едва ли някъде е по-трудно да оцелееш, отколкото в пустинята. Сахара се
простира на 4800 километра в едната посока и на 1900 в другата. Нивото на
влажността може да падне до едва пет процента. Мъжете не открили нито
растения, нито животни, нито пък вода. От жажда започнали да
халюцинират, докато полумъртви кретали през тази враждебна пустош.
Устните им били напукани и кървели и те давали живота си за глътка вода.
Когато в далечината съзрели светлина от огън, нямали друг избор, освен да
тръгнат към нея. Знаели, че ще ги посрещнат враждебно, но алтернативата
била да загинат сред парещите дюни на Сахара.
Помолили се заедно. После запълзели към светлината.
Попаднали на мъж, две жени и няколко деца около кладенец. Мъжът
мигновено размахал ятагана си и принудил Райли и двама души от екипажа
му - Джордж Уилямс и Аарон Савидж - да си свалят дрехите. После се
приближил до четвърти моряк на име Дилайл. Накарал го да носи дрехите на
спътниците си.
Нещата били ясни: четиримата моряци сега му принадлежали.
Жените принудили останалите мъже да се съблекат голи. Внезапно обаче
се вдигнал облак прах и тълпа туземци - някои пеша, други възседнали
камили - С гръм и трясък се понесли към тях. Между местните се разразила
ожесточена битка. Проблясвали ятагани и се леела кръв, докато те се биели
за единайсетимата роби.
След около час битката стихнала. Робите били разделени. Райли и Дилайл
сега били собственост на номада, когото били срещнали първоначално.
Казвал се Мохамед, а жените били негови сестри. Мохамед повлякъл робите
си към кладенеца, където сестрите започнали да налагат мършавите им,
обезводнени тела с дебели и здрави пръчки.
Други жени пък им донесли купи с мръсна, застояла вода. Течността
смърдяла на разложено, но на умиращите от жажда мъже им се сторила като
нектар.
Когато тялото ти дълго време е било обезводнено, не трябва да пиеш
прекалено бързо. Организмът ти не може да усвои внезапно приетата
течност. Райли го знаел, но не можал да се сдържи. Двамата с Дилайл пили
много и без да се спрат. Почти веднага коремите им се подули и внезапни
струи диария шурнали по голите им крака.

34
 Останалите мъже - също вече роби - се присъединили към тях. Пили и
получили същите симптоми. Пот избивала по ожулената им кожа.
Номадите се приготвили да си тръгват от кладенеца с камилите и новите си
роби. Един по един моряците били откъснати от другарите си. Накрая
останали само Райли и четирима от хората му.
Номадите веднага им намерили работа, като ги накарали да вадят вода за
камилите от кладенеца, а после принудили клетите моряци да ги следват през
пустинята. Райли и четиримата му спътници били толкова изнемощели, че се
свлекли на колене. Първоначално номадите им се присмели. После отново
започнали да налагат изгорелите им гърбове с дебели пръчки, докато
охлузената кожа не се обелила и плътта отдолу не започнала да кърви.
Помадите се отнасяли с новите си роби като с най-нисши организми. Когато
обаче станало ясно, че моряците просто не могат да вървят през пустинята,
те били принудени да се качат на камилите и да седнат точно зад гърбицата.
Грубата кожа на камилите протривала голата плът на робите. Кръв се стичала
по вътрешната част на краката на Райли и непрестанно капела по пясъка
долу.
Оглеждал се за камък, с който да се убие. Не намерил такъв. Нямал друг
избор, освен да продължи.
На следващия ден отново ги принудили да вървят. Ходилата им се
разкървавили.
Номадите не ги било грижа. Сега моряците били просто вещи. Можели да
се отнасят с тях, както си поискат.

***

Обитателите на пустинята обикновено се движели на малки групички, но

от време на време се присъединявали към други номадски кервани. Ето защо
през следващите дни и седмици Райли видял част от останалите моряци.
Тяхното състояние било също толкова тежко. От Джордж Уилямс висели
големи парчета кожа. Райли виждал, че новата кожа отдолу вече е покрита с
люти червени рани.
Следващия път, когато го видял обаче, клетият човек изглеждал още по-зле.
Външният слой кожа вече напълно бил изгорял от слънцето. Един номад
бил намазал цялото му възпалено тяло с камилска мас в опит да го спаси.
Очевидно не се получавало. Мазнината просто цвъртяла на слънцето,
изпичайки моряка роб.
Райли не можел да направи нищо, с което да помогне на умиращия мъж.
Господарят на Уилямс просто го повел в пустинята, откъдето повече не се
завърнал.

35
 ***

Райли бил купуван и продаван сред членовете на номадското племе. Всеки

нов господар бил точно толкова жесток, колкото и предходният. Човъркали
разранената кожа на робите си и се смеели, когато те започнели да вият от
болка. И, разбира се, почти ги уморявали от глад и жажда. Всеки път щом
видел уринираща камила, Райли се втурвал и слагал шепи под струята.
Урината имала неприятен вкус, но поне била прясна (и следователно
стерилна) и влажна.
Поддържала ги живи, но симптомите на обезводняване се влошавали.
Започнали да ги болят ставите, щом течността в тях пресъхнала. Телата им
вече не били способни да произвеждат нито слюнка, нито сълзи.
Робите до един били чували, че в Сахара живеят канибали. Докато
седмиците се нижели обаче, самите моряци се превърнали в такива. Щом
изгорената им кожа се олющела от ръцете и краката, те лакомо я поглъщали.
Буквално се самоизяждали живи.
А в един конкретен случай Райли научил, че част от робите, които пътували
с тях, били отвлекли арабско дете. Обезумели от глад, робите се канели да
убият детето.
Райли ги спрял тъкмо навреме и се опитал да ги успокои: тъй като били
роби, мъртви не вършели работа на господарите си. Номадите щели да ги
държат живи, за да могат впоследствие да ги продадат.
На теория бил прав. Но имало друг проблем. Самите номади като че ли се
шляели безцелно из ужасната пустиня. Тяхната храна и вода също критично
намалявала.
Ако работата загрубеела, номадите щели да оставят животните да умрат, за
да се спасят те самите.
А робите щели да бъдат оставени да умрат преди животните.
Райли имал усещането, че тук, насред забравената пустош на Сахара, само
чудо можело да ги спаси.
Понякога чудесата се явяват под странен облик.

***

Било пладне. Господарите на Райли се криели от убийственото слънце в

палатките. Двама мъже дошли откъм пустинята. Кожата им била в белези и
носели мускети.
Господарят на Райли поканил непознатите да се присъединят към тях, както
бил обичаят в пустинята. Единият мъж се казвал Сиди Хамет. Прдружавал
го брат му.

36
 Сиди Хамет изглеждал малко по-добросърдечен от сегашния господар на
Райли. Дори му дал малко прясна вода.
Райли съзрял шанс. Тези пустинни скитници били търговци. Всичко си
имало цена. Райли имал само едно нещо за продан: собствения си живот,
както и на онези от моряците, които били останали с него.
Приближил се до Сиди Хамет. На смесица от арабски, френски и испански
той разказал какво се било случило с него и екипажа му, като добавил, че у
дома го чакали съпругата и децата му. За негово удивление Сиди Хамет се
просълзил. Той също имал семейство. Разбирал.
Нима Райли бил попаднал на малък извор на добро в тази пустиня от ужаси?
Дотук бил казал истината на Сиди Хамет. Сега добавил и лъжа. Казал му,
че има приятел в най-близкия град, Свеора. Ако Сиди Хамет откупел Райли
и колкото се може повече от моряците му от жестоките им господари,
неговият приятел щял да му даде 50 пъти повече от платеното.
- Как се казва този приятел? - попитал Сиди Хамет.
- Консул - отвърнал Райли.
Сиди Хамет приел сделката с едно условие:
- Ако ме лъжеш - казал му той - ще ти прережа гърлото и ще си възстановя
загубите, като продам останалите ти хора.
Сделката била сключена. Сиди Хамет купил Райли и трима други.
Все още обаче не били в безопасност. Никак даже.

***

От Свеора ги делели няколкостотин километра. Нуждаели се от храна,

затова Сиди Хамет купил стара камила за месо.
Убил я в полунощ, като дръпнал главата ѝ назад чак до гърбицата и ѝ
прерязал гърлото. Източил кръвта в голямо гърне, което сложил на огъня.
Кръвта се съсирила и Хамет позволил на Райли и хората му да загребат с
пълни шепи и да се нахранят.
По-късно, когато обезумели от жажда заради опита на стомасите им да
смелят съсирената кръв, той им позволил да пият зловонна зелена течност
направо от зеещата рана в корема на убитата камила.
На това му се казва оцеляване в пустинята.
Пътуването до Свеора станало невъобразимо по-тежко. За разлика от Сиди
Хамет, Райли и хората му не били свикнали на такива условия. Физическото
им състояние продължило да се влошава. Райли написал в дневника си:
„Останалата плът по задниците и вътрешната част на бедрата ни беше
толкова изтерзана и буквално смазана от бой, че почти се беше стопила“.
От време на време намирали вода. В такива случаи пиели колкото могат
повече. Иначе трябвало да се примиряват с камилска урина. А когато при

37
продължителна липса на вода камилите спирали да уринират, робите
оставали без нищо.
Периодично попадали и на други номади, които споделяли храната си с тях
или им продавали животни за месо. Робите с удоволствие се гощавали със
сурови кози вътрешности, непочистени и все още топли, или с камилска
кръв. После обаче, в продължение на стотици километри, пред погледа им не
попадало друго освен каменистата земя на пустинята или пясъчните дюни,
където не вирее почти нищо. Гладът скоро се завърнал.
Пустинята криела и други опасности - като например бандити. Въпреки
ужасното си физическо състояние Райли и поробените му другари
представлявали ценен товар. На Сиди Хамет му се наложило да се защитава
от зловещи главорези, които с радост щели да убият него и брат му, преди да
откраднат робите и да ги обрекат на абсолютна безнадеждност.
За момента обаче все пак имали надежда. Макар и да не е за вярване, след
мъчителното пътуване през пустинята, което за номадите било почти толкова
тежко, колкото и за робите им, те пристигнали в Свеора.
По пътя се било случило нещо извънредно необичайно. Сиди Хамет и
Райли, господар и роб, се били сприятелили. Но само до известна степен.
Хамет продължавал да настоява, че ако в крайна сметка Райли го е излъгал
за приятеля в Свеора, който щял да откупи свободата им, той все пак щял да
пререже гърлото на капитана.
Райли знаел, че не се шегува.
И така, понеже бил наясно, че ако направи грешка, със сигурност ще умре,
Райли изпратил писмо до консула - човек на име Уилям Уилшър.
Уилшър се отзовал. Осигурил парите и тяхната свобода. След всички
страдания най-сетне били свободни.
По настояване на Райли Уилям Уилшър успял да открие и освободи още
един от поробените моряци - мъж на име Арчибалд Робинс, чиито
преживявания били не по-малко ужасяващи от тези на Райли и спътниците
му.
За останалите моряци обаче повече нищо не се чуло. Не се знае колко дълго
са живели, нито пък на какви унижения и страдания са били подлагани.
Знаем единствено, че със сигурност са изживели последните си дни в
непоносими мъки, позор и робство, преди смъртта да се яви като горчиво
избавление.

***

Щом капитан Райли се завърнал в Америка, той публикувал мемоарите си,

които озаглавил „Страдания в Африка“. Те станали бестселър дори в земи,
където робството било нещо обичайно -като южните щати на Америка по

38
онова време. Историята на бял мъж, обречен на робство, съдържала в себе си
горчива ирония. Дали най-сетне нямало да излезе нещо хубаво от
ужасяващото изпитание на Райли? Младият Ейбрахам Линкълн несъмнено
прочел „Страдания в Африка“ и по-късно казал, че историята на Райли силно
му е въздействала.
Понякога трябва да погледнем на нещата в ретроспекция, за да проумеем
смисъла им. Райли изпитал на гърба си робството, на което били подложени
безброй мъже и жени в дълбокия Юг по онова време. Ето защо той по-късно
казал: „Хората, макар и с тъмна кожа, не са зверове“.
Мненията били противоречиви през онези недотам просветени времена.
Ако Райли не е бил така твърдо решен да оцелее, той никога е нямало да
разкаже тази история.
Робинс, един от моряците, преживели това изпитание, по-късно написал, че
„на екипажа на „Комърс“ му е било предречено да страда, за да се поучи
светът“.
Без съмнение историята за оцеляването на Райли, в която човешкият дух е
достигнал предела на издръжливостта си, продължава да вдъхновява хората
и днес.
В това число и мен самия.

39
 5. СТИВЪН КАЛАХАН: ТЯЛОТО МИ СЕ РАЗЛАГА
ПРЕД ОЧИТЕ МИ"
"Красота, заобиколено от отблъскващ страх. Описвам го в дневника си
като гледка към рая от пиедестал в ада."
СТИВ КАЛАХАН

Защо ли мъж или жена биха мечтали да прекосят океана в малка

лодка, която лесно би могла да бъде разбита от страховитата мощ на
вълните?
Защо ли биха искали да понесат такава безкрайна самота на каквато хората
просто не са свикнали?
Струва си да си зададем този въпрос, защото мнозина са се подлагали на
подобно изпитание.
Седемте морета са били прекосявани многократно от различни моряци и
почти всеки от тях заслужава място в тази книга. Нека вземем за пример Мик
Доусън и Кри Мартин, които с гребане изминали 7200 километра през
Тихия океан за 189 дни. Или пък Лаура Декер, която на крехката възраст от
14 години трябваше да се бори не само с океана, но и със съда, поделил си
попечителството над нея с родителите ѝ, за да ѝ попречат да стане най-
младият човек, обиколил света съвсем сам.
И двете начинания изискваха истински характер.
Ако зададете същия въпрос на всеки един от тези хора, най-вероятно ще
получите различни отговори. Вероятно най-поетичният обаче се приписва на
изумителния Стив Калахан. Той казва, че влизайки в морето, си припомнял
колко незначителни са хората на фона на природата. Че по този начин
виждал лицето на Бога.
Само че през 1981 г., когато лодката на 29-годишния Стив Калахан
претърпява най-лошото, което би могло да ѝ прати морето, той успял да
зърне не облика на Бога, а на самия ад.

***

Лодката на Стив се наричала „Наполеон Соло“ и била построена от самия

него. Дълга шест метра и добре изработена. Стив закрепил няколко
водоустойчиви контейнера за корпуса, за да спомогне плавателността ѝ в
лошо време, но все пак била достатъчно лека, за да плава бързо при подходящ
вятър.
40
 Между моряка и неговата лодка съществува специална връзка. Това важало
с пълна сила за Стив и „Наполеон Соло“. Познавал я като дланта си, а и била
всичко, което имал. С лодката гой и негов приятел прекосили Атлантическия
океан от запад на изток и тя издържала.
Открай време обаче мечтаел да прекоси океана самостоятелно и от изток на
запад. Нямало да бъде първият и макар че малко плавателни съдове с
размерите на „Наполеон Соло“ били осъществявали подобно пътуване,
някои все пак били успели. Целта на Стив била друга. Нямал намерение да
разбива рекорди. Просто искал да подложи на изпитание себе си,
способностите си и лодката, която бил проектирал и построил. Ето защо той
се записал на презокеанско състезание, наречено „Минитрансат“. Щяло да го
отведе от Англия до Антигуа.
Поне такъв бил планът.
На третия ден от състезанието времето обезпокоително се влошило.
Лодката се озовавала на гребена на триметрови вълни, преди с все сила да се
стовари от другата им страна. Вятърът фучал от всички посоки. Шумът от
бушуващите вълни, които блъскали лодката, бил оглушителен.
А водата влизала вътре.
Корпусът се пробил и Стив знаел, че могъщият океан съвсем скоро ще се
възползва от това и ще превърне лодката в трески. Не му оставало друго,
освен да се насочи към испанския бряг. Край на състезанието.
Нужни му били четири седмици да поправи лодката, след което се отправил
към Канарските острови. Обмислял да закотви лодката в Тенерифе за зимата,
само че океанът все още го зовял. Зарекъл се бил да го прекоси. Бил отпаднал
от състезанието, но това не значело, че не може да действа по собствена
инициатива. И така, в ясната нощ на 29 януари 1982 г. той отново навлязъл
във водите. Дестинация: Карибите.
В продължение на седмица морето било спокойно, а вятърът -благоприятен.
Хранел се добре, гребял и като цяло се наслаждавал на самотата, в която го
съпътствали единствено безбрежното море и небесата. На 4 февруари обаче
нещата се променили. Извил се вятър. Появили се буреносни облаци. Морето
станало неспокойно, надигало се и спадало.
Времето било лошо, но поносимо. Стив се подготвил да устои.
Спуснала се нощ. Вятърът и вълните станали по-мощни. Опитвал се да не
мисли за тоновете вода във всяка от огромните вълни, докато стоял приведен
под палубата и се успокоявал с мисълта, че вече е преминавал през такива
бури и е оцелял.
После обаче, съвсем ненадейно, се разнесъл мощен, оглушителен шум.
Нещо било ударило лодката. Стив нямал представа какво точно, но по-късно
си помислил, че трябва да е било кит - поне съдейки по щетите.

41
 Чул как корпусът се разпада. После внезапно го обляла вода на мощни
талази.
Лодката потъвала. И ако Стив не се измъкнел бързо, щял да потъне с нея.

***

На борда имало спасителен сал. Стив светкавично се хвърлил през шлюза

към палубата, където го държал. Предполагало се, че трябва да го пусне във
водата, преди да го надуе, но това нямало как да стане: бунтувал се като див
жребец на борда. Затова той дръпнал кордата и салът се надул точно когато
ударила поредната вълна. Стив скочил в него и вълната го помела от
палубата право в бурния океан.
Фал свързвал спасителния сал със „Соло“. Стив обаче все още не искал да
го прерязва. Не само че обичал тази лодка, ами и в нея се намирали вещите
му от първа необходимост. По някакъв начин трябвало да се добере до тях,
преди лодката напълно да е потънала или да са я разбили вълните. Нямало
да оцелее дълго без тях.
Това обаче значело отново да се качи на потъващия плавателен съд.
Било му студено, целият бил подгизнал и очите му смъдели от солените
пръски. Само че инстинктът му за оцеляване бил по-силен. Добрал се до ръба
на потъващата лодка и се покатерил отново.
Без да обръща внимание на огромните вълни, които се задавали и разбивали
над него, той отново минал през шлюза и слязъл в кабината.
С трясък шлюзът зад него плътно се затворил.
В кабината било странно тихо, когато той си поел въздух, потопил се и
слепешката затърсил чантата с вещи от първа необходимост. Щом я намерил,
той се добрал до шлюза и я метнал в спасителния сал. После отново се върнал
в кабината, изправяйки се срещу опасностите в наводнения плавателен съд,
за да вземе спалния си чувал.
Като се върнал в спасителния сал, измъкнал всички вещи от „Наполеон
Соло“, които се носели във водата: зеле, кутия с яйца, пакет с фъстъци. На
лодката все още имало жизненонеобходими провизии: 45 литра вода, храна,
с която би преживял до 80 дни, дебел неопренов костюм за оцеляване. Дали
да не опита да се върне отново?
На този етап обаче вече бил прекалено изтощен. Даже и да се върнел пак на
„Соло“, това щяло да стане чак на сутринта. За момента бил захвърлен на
кръглия си спасителен сал, сгушен в подобната на палатка конструкция,
която трябвало да го защитава от стихиите, но която големите, кълбовидни
вълни все повече съсипвали.

42
 И тогава, доста преди зазоряване, се случило. Въжето, което свързвало
спасителния сал със „Соло“, се скъсало в бушуващата буря. Двата
плавателни съда се понесли в различни посоки.
Стив го болели крайниците от изтощение и студ. Усещал болка в тялото си
от множеството наранявания, които неусетно си бил причинил, докато се
измъквал от лодката.
Бурята все още бушувала и пълнела спасителния сал със студена, солена
вода. Стив пуснал котвата си - нещо като подводен парашут, който те забавя -
за да не се преобърне, докато мощните вълни го подмятат. Дори така било
рисковано. Знаел, че едно-единствено преобръщане на сала ще го изхвърли
и убие.
Нощта станала ден.
Ветровете продължавали да фучат.

***

Стив имал авариен радиобуй за посочване на местоположението. Обхватът

му бил до 402 километра, а батериите щели да стигнат за около 72 часа.
Включил го, но дълбоко в себе си знаел, че няма смисъл. Намирал се на 725
километра от най-близките плавателни пътища, а и оттук не минавали
самолети. Бил изгубен и сам - нямало кой да чуе виковете му.
Нощем се предпазвал от измръзване, като се увивал в подгизналия си
спален чувал. Почти веднага разранената му, солена кожа се покрила с
неприятни възпаления. По гърба, коленете и задните му части имало
множество драскотини и натъртвания. Солта непрекъснато го щипела,
докато прониквала в плътта му.
През деня направил опис на провизиите си и се опитал да изчисли колко
дълго би могъл да издържи с тях. Максимум 14 дни, пресметнал той, до
момента, в който не умре от обезводняване. Сред вещите за оцеляване имало
и няколко слънчеви дестилатора. С помощта на слънчевата топлина те
превръщат солената вода в пара, а оттам в прясна вода, която се втечнява и
може да бъде събрана. Те обаче са безполезни при бурно море.
Докато времето било лошо, трябвало да разчита на трите литра вода за
спешни случаи, които били в сала, и на дъждовна вода.
Казал си, че ще пие по една глътка на всеки шест часа, докато чакал бурята
да отмине. Определено не можел да пие морска вода. Високото съдържание
на сол щяло да натрови бъбреците му.
Въпреки че бил заобиколен от вода, той имал усещането, че се намира в
пустинята.
След три дни бурята най-сетне утихнала. Когато си в морето обаче, има и
други климатични условия, за които да се тревожиш. Невидимото време -

43
онова, което е под водата. Теченията от мащабни подводни магистрали. Ако
лодката ти попадне в някое от тях, нямаш друг избор, освен да се оставиш на
милостта им.
Без платна или мотор няма как да се измъкнеш от тези течения. А Стив се
озовал в едно от тях. Надявал се, че в крайна сметка ще го изведе на сушата.
Въпросът бил дали ще оцелее достатъчно дълго, за да измине пътя?
На четвъртия ден в открито море Стив забелязал приближаваща се перка. В
началото се уплашил, че е акула, но после осъзнал, че го следва пасаж златни
рибки. Големи, силни и грациозни риби, както и потенциален източник на
храна. Сред вещите от първа необходимост имало и харпун, затова, когато
някоя златна рибка се приближала до сала, той се опитвал да я уцели.
Ако някога сте пробвали да стреляте с харпун, значи знаете колко е трудно.
Не само че рибите са бързи и хитри, но и водата пречупва светлината, която
излъчват, затова те никога не са точно там, където изглежда.
Пропуснал. А после отново и отново. Неутолимият глад, който вече му бил
неизменен спътник, продължил да разяжда вътрешностите му.
По раните на краката му започнали да се образуват корички, но вълните
отново ги отваряли, щом водата влезела в сала и ги намокрела. Докато се
носел на запад, дневните температури ставали по-високи и надвишили 30°С.
Слънчевите дестилатори не произвеждали нищо друго освен солена вода.
Той се разхлаждал, обливайки тялото си с морска вода, като междувременно
се опитвал да не обръща внимание на мъките, които му причинявали раните,
жаждата и гладът.
Многократно опитвал да хване риба. На 11-ия ден успял, но агонизирайки,
рибата се изплъзнала от немощните му ръце, докато се мъчел да я качи в сала.
Запасите му от вода се топели. Бил изнемощял от глад. Движенията му били
бавни и тромави. Мускулите му започнали да атрофират.
Нещата не вървели добре.

***

Истинският характер не се изразява единствено в издръжливост.

Изобретателността също играе роля. Стив разполагал с пластмасова кутия с
капак и няколко празни съдове за вода. Съумял да сглоби от тях слънчев
дестилатор, който действително произвеждал питейна вода, а не солена. И
най-накрая успял да хване риба с харпуна - не златна рибка, а много по-малък
балистоид. Тези риби могат да се окажат отровни за хората и вкусът им е
толкова неприятен, че дори акулите ги избягват. Него обаче въобще не го
било грижа за това.

44
 Той впил зъбите си в жилавото месо и изсмукал горчивата кръв. Била
отвратителна и направо му призляло. Сдъвкал очите. Погълнал черния дроб
и другите органи, като оставил едно парче да съхне за по-късно.
Имал вода. Имал и малко храна. Нещата изглеждали обнадеждаващо.
Не за дълго обаче.
Акулата се появила, когато водите били спокойни. Стив спял в сала, когато
усетил, че здравата ѝ сива кожа се търка в дъното на плавателния съд.
Пробиела ли сала със зъбите си, това щял да бъде краят.
Стив се опитал да я прониже с харпуна, но острието отскочило от твърдата
ѝ кожа. Звярът лениво се отдалечил, но същата нощ, докато Стив се опитвал
да заспи, се появила още една. Почти преобърнала лодката, но Стив успял да
я прогони. Това обаче му напомнило, че спокойните води могат да крият
точно толкова опасности, колкото и бурните.
През следващите седмици на Стив му се наложило да прогони още много
акули, докато те се опитвали да нападнат сала или пасажите златни рибки,
които от известно време го следвали.
Когато най-сетне успял да прониже златна рибка и да я качи в сала, той
разделил месото на части и го оставил да съхне на слънцето: дажби за
предстоящите дни. После се отървал от негодните за ядене остатъци, като ги
изхвърлил колкото се може по-далеч от спасителния сал. В случай че акулите
надушели кръвта - а това най-вероятно щяло да стане - искал да ги държи
възможно най-далеч от себе си.

***

На 14-ия ден в морето видял кораб в далечината. Изстрелял няколко

сигнални ракети, които останали незабелязани. Същото щяло да се повтори
още няколко пъти по време на изпитанието му за издръжливост, докато
пресичал два големи мореплавателни пътя. При всеки опит те изчезвали в
небето.
Душевните терзания несъмнено са били непоносими. Когато виждаш как
спасението ти се разминава на косъм, няма как да не се почувстваш покрусен.

***

Салът започнал да се разпада. Налагало се да го надува с аварийната ръчна

помпа, само че солта и ударите на агресивните златни рибки причинили
спуквания, поради което въздухът спадал, а салът се пълнел с вода. Имал
малък комплект с инструменти, но е невъзможно да отстраниш спукване,
когато повърхностите са мокри. Наложило му се да импровизира, като

45
запушва дупките с парчета дунапрен или да усуква корда около спукванията,
за да не изпускат въздух.
Въпреки това било ясно, че дните на сала са преброени. Предвидено било
да издържи около 40 дни в морето. Само че вече били изминали 40 дни, а все
още нямало и помен от суша.
Физическото състояние на Стив също се влошавало. Нямал месо по краката
и задните си части - само кокали, които се виждали изпод възпалената кожа.
Тялото му било покрито с незаздравели рани и циреи, които вече били по-
големи и се инфектирали, пукали и превръщали в болезнени язви - все по-
разширени и дълбоки с всеки изминал ден.
Прехранвал се с парчета изсушено месо от златни рибки. Тревожело го, че
няма позиви за изпразване на червата въпреки големите, подути хемороиди.
Да не би дебелото му черво да отказвало?
Имал вид на дивак. Сплъстена коса, кокалесто тяло, кожа, осеяна с
възпаления и рибени люспи. Нижели се дни, нощи, седмици. Докога ли щял
да оцелее при тези обстоятелства?
Стържел ръждата от празните метални кутии за храна в питейната си вода,
за да снабди организма си с малко желязо. А хванел ли златна рибка с все
още несмляна риба в стомаха, той се натъпквал, все едно било най-голямото
угощение на света. С един удар два заека.
Циреите, причинени от солената вода, се влошили дори повече, а кожата на
чатала му гноясала и се обринала. Парчета кожа загнили и от тях се носела
зловонна миризма.
Харпунът му се счупил и се наложило да импровизира, като закрепи малко
острие към копието. Само че всеки път щом пронижел риба. копието леко се
изкривявало. Нямало да издържи вечно...
Както и той самият...
Възпаленията по тялото му притискали нервните окончания и изпускали
вещество с неприятен мирис. Ужасна, пареща болка горяла в гаснещото му
тяло. Дупките по сала ставали все повече. Голяма вълна ударила
импровизирания слънчев дестилатор и го счупила.
Сега Стив бил наполовина потопен, умирал от глад и тялото му гниело.
Той обаче искал да живее. А понякога този порив е по-силен дори от
природните стихии. Познавам чувството. Могъщо е. Идва от дъното на
душата и е трудно да се опише. Някои го възприемат като ръката на
Всемогъщия, която се протяга и ни докосва, за да продължим.
Стив продължил да се бори. Не се предал. Използвал прегъна-то платно, за
да събира дъждовна вода. Успял да хване няколко морски птици, които
кацнали на разпадащата се гумена лодка, и си направил пиршество от месото,
вътрешностите и полусмлените рибки в стомасите им. Продължил да хваща
балистоиди и златни рибки, за да не изгуби битката.

46
 Защото било именно това: война между него, необятния океан и
безмилостните природни сили.
Война, която бил твърдо решен да спечели, въпреки че всичко било срещу
него.
На този етап тялото и съзнанието му вече отказвали. По-късно разказал как
е имал чувството, че го заобикалят духовете на всички онези, които някога
са се изгубили в морето.
Чакали го да се присъедини към тях.
Щели обаче да почакат. Стив все още не се признавал за победен.
След 76 дни на самотно плаване в морето Стив Калахан видял, че в
далечината проблясва фар. Това бил карибският остров Гуаделупе.
Въпреки това обаче Стив осъзнавал, че изпитанието му още не е
приключило - теченията и вълните с лекота можели да го размажат в скалите,
а той бил твърде немощен, за да се защитава от стихиите. Само че поне този
път късметът му се усмихнал.
Понеже изхвърлял негодните за ядене части от рибите във водата, ято
морски птици летяло подире му.
Няколко рибари случайно забелязали птиците. Знаели, че наличието на
птици в морето обикновено значи, че наблизо има риба, и се насочили натам.
Само че попаднали на съвсем друг улов, който безпомощно се носел сред
вълните в полумъртво състояние.
Качили Стив на борда. Бил изгубил една трета от теглото си и щели да
минат още шест седмици, преди отново да проходи. И все пак след почти 11
седмици борба със смъртта Стив Калахан най-сетне бил в безопасност.

***

Океанът е необятен. Много по-голям е, отколкото си представят хората,

преди да се изправят сами срещу него. А от всички видове терен, които ни
предлага природата, този е и един от най-неблагоприятните. Хората не са
създадени да оцеляват в морето. Под водата, естествено, изобилства от
живот, но ние няма как да се адаптираме към него. В морето вече не сме на
върха на пирамидата.
Ето защо историята на Стив Калахан, който оцелял в морето 76 дни, е един
от най-изумителните разкази за оцеляване. Припомня ни на какво сме
способни, когато тялото, съзнанието и душата ни са подложени на екстремни
условия.
Стив Калахан обаче не е част от тази книга единствено заради
постиженията си по време на тези дълги и мъчителни седмици. Присъства на
тези страници и заради уроците, които научил. Самият той признава, че

47
преди „Наполеон Соло“ да потъне, го вълнували само незначителни въпроси.
Като всеки друг той не правел разлика между желание и необходимост.
Ние, хората, обичаме да се обграждаме с материални ценности и да се
убеждаваме, че са ни необходими, за да живеем щастливо. Понякога обаче
щастието може да се крие в трудностите и едва когато бъдем лишени от
целия си комфорт, оценяваме простичката истина: че най-хубавите неща в
живота не се купуват.
Гордост, радост, спокойствие, скромен живот, както и взаимоотношенията
ни с околните това е най-голямото богатство, което притежаваме.

48
6. ТУР ХЕЙЕРДАЛ: ЕКСПЕДИЦИЯТА „КОН-ТИКИ"
"Напредъкът е способността на човека да усложнява простотата."
ТУР ХЕЙЕРДАЛ

Някои мъже и жени проявяват истински характер, като устояват на

изпитания, които биха пречупили повечето хора. Други го проявяват,
преодолявайки страха си. Трети се заставят да извършат начинания, които на
обикновените простосмъртни им се струват невъзможни.
Тур Хейердал е направил всичко това. Направил е обаче и нещо друго. Не
е свързано с болка, издръжливост или оцеляване. Всъщност било нещо
сравнително простичко. И все пак по някакъв начин изисквало толкова
смелост, че на повечето от нас - ако сме честни пред себе си - би се сторило
почти неосъществимо.
След като прочетете историята на Тур Хейердал и забележителните му
морски експедиции, мисля, че ще разберете какво имам предвид.

***

Още като дете Тур Хейердал имал душата и сърцето на авантюрист. А също
и куража. Насърчен от майка си, той си направил малък зоологически музей
в пивоварната на баща си. Основната атракция била смъртоносна змия, която
сам бил хванал.
Любовта му към природата се задълбочила, когато се сприятелил със стар,
прошарен скитник на име Ола. Ола водел самотен живот в съседна долина.
Къщата му била стара кошара. Вътре нямало истински мебели - само пънове
и камъни, на които да седне. Готвел простичките си гозби на малък огън.
Благодарение на времето, прекарано с Ола, Тур научил един много важен
урок. Животът в същината си е съвсем прост. Хората сами го усложняват, но
нещата, които са ни наистина необходими, за да оцелеем, са много малко.
В ранна възраст Хейердал научил и нещичко за опасностите в морето. По-
късно щял да разкаже как веднъж, когато бил едва петгодишен, наблюдавал
няколко по-големи момчета, които играели на снега в родната му Норвегия.
Решил, че и той иска да се включи, но тогава играта доста загрубяла и той се
оказал под леда.
Водата била ледена и той се мъчел отново да излезе на повърхността. Бил
дезориентиран, а дупката, през която бил паднал, вече я нямало. Удрял
главата си в леда. Дробовете му изнемогвали. Всичко се въртяло...

49
 А после внезапно отново се оказал на повърхността, пищейки. Едно от по-
големите момчета успяло да го улови за глезена и да го издърпа. Бил спасен.
Навярно си мислите, че подобна случка би държала младия Тур Хейердал
далеч от водата до края на живота му. Той обаче не бил от хората, които се
оставят на страха.
В младежките си години Тур следвал биология и география в Университета
в Осло. През 1936 г. се оженил и заедно със съпругата си Лив поели на
пътешествие до полинезийските острови. Там прекарали една година в
джунглите на Фату Хива - най-отдалечения и изолиран остров във Френска
Полинезия. Разположен е почти централно в южната част на Тихия океан,
като на запад е в съседство с Азия и Австралия, а на изток - с Южна Америка.
В началото им се струвало рай. Съблекли дрехите си, построили си
обикновена колиба от бамбук и палмови листа и хващали раци от хладни,
бистри потоци. С течение на месеците обаче те започнали да осъзнават колко
жестока е реалността на живота в джунглата.
Не ги застигнали змиите или дори огромните, отровни стоножки.
Застигнали ги комарите. Когато настъпил дъждовният сезон, насекомите се
роели около двойката на големи, плътни облаци. Кожата им била покрита с
тях и там, където комарите жадно били смукали кръвта им, имало големи,
люти отоци. Гигантски циреи се появили по краката на Лив. Щом се пукнели,
се превръщали в болезнени отворени рани.
После научили, че почти със сигурност ще се заразят с червей, познат като
филария, който причинява елефаниазис.
Проказата също била широко разпространена.
Раят започвал да се превръща в ад.
Решили да напуснат тази част на острова и се насочили към места, където
комарите не били така многобройни и където обикновени племена водели
обикновен живот в общността си. Тур станал особено близък с един човек от
племето и благодарение на разговорите си с него достигнал до прозрение.
Така наречените цивилизовани хора се смятат за много по-напреднали от
онези, които все още следват обичаите на племето. Ние обаче отхвърляме
другите култури на своя отговорност. Може би ако ги разберем, ще се научим
да разбираме малко по-добре и себе си.
Жилавият, недодялан биолог се превръщал и в отдаден антрополог. Всичко
това лека-полека щяло да доведе до експедициите, с които е известен Тур
Хейердал.
Колелото се завъртяло, когато Тур поел към съседния остров Хива Оа.
Именно там той разкрил една озадачаваща мистерия.

***

50
 Тропическата дъждовна гора на Хива Оа приютявала колекция от
изключително древни статуи. Никой не знаел много за тях - нито точната им
възраст, нито пък кой ги е създал. Тур обаче установил нещо интересно:
подобни статуи били открити 8000 километра по на изток - отвъд океана и
чак в Колумбия, Южна Америка.
Било странно. Повечето хора вярвали, че местните полинезийци
първоначално са дошли в тази отдалечена част на Южния Тихи океан - с
кану - от Азия. От Запада.
Дали било възможно специалистите да грешат?
Младият изследовател решил, че е възможно.
Проучванията на Тур били прекъснати от избухването на Втората световна
война. Когато врагът окупирал родината му, той се присъединил към
парашутно-десантен полк на Освободителните сили на Норвегия, за да се
бори срещу злините на Оста Рим-Берлин-Токио. В края на войната обаче
Хейердал възобновил живота си на учен и изследовател и продължил да
прокарва противоречивите си идеи за коренните жители на Полинезия.
Почти всички се присмивали на теориите му, но това не го накарало да се
откаже. Само защото повечето хора били на друго мнение, не значело, че са
прави.
Тур решил да разбере как ранните жители на Южна Америка са
осъществили епичното пътешествие. Според антрополозите плавателният
съд, предпочитан от коренното население на Южна Америка, бил салът от
балса. Някога попадало ли е в ръцете ви парче от балсово дърво? Съвсем леко
е, но същевременно е и изключително крехко. Човек без усилие може да
счупи малко парче с голи ръце. Лодка, изработена от подобен материал, би
била ужасно несигурна, нали?
Освен това специалистите твърдят, че балсовото дърво е хигроскопично.
Може и да е било годно за разходки край бреговете на Южна Америка, но да
пропътуват на него 8000 километра през Южния Тихи океан? Няма начин,
казват те. Салът би се разпаднал още преди да са изминали и четвърт от пътя.
Тур Хейердал не бил съгласен. Той твърдял, че хората - дори и
първобитните - са способни на изумителни неща. На изключителна
издръжливост и невероятна изобретателност.
За съжаление бил млад, неизвестен и мнението му нямало тежест.
Специалистите се изсмели на абсурдната идея, че някой може да оцелее
толкова дълго на такъв нелеп и неподходящ за мореплаване съд.
Ето защо той решил да им докаже, че е възможно.
Така се родила идеята за експедицията „Кон-Тики“.

***

51
 През 1947 г. Тур Хейердал отишъл в Перу. Там започнал да строи сала си.
За да докаже тезата си, бил решен да използва само материали, достъпни за
онези ранни жители отпреди 500 години. Салът на Тур щял да бъде построен
единствено от греди от балсово дърво, завързани с конопени въжета,
бамбукова палуба и каюта, както и деветметрова мачта от мангрово дърво.
Преди всичко обаче трябвало да намери балсово дърво. То се добивало от
тропическите гори на еквадорските Анди и абсолютно всички му казвали, че
е невъзможно да се добере до балсовите плантации през дъждовния сезон.
Тур не харесвал думата „невъзможно“. Двамата с негов приятел се
отправили към сърцето на тропическата гора.
Заедно с няколко местни трябвало да се преборят с толкова силни дъждовни
бури, че черните пътища, които извеждали от платата на Андите, се
превръщали в буйни реки.
Освен това в тази част на света имало бандити, които щели да ги ограбят и
убият, без да им мигне окото. И, разбира се, отвсякъде дебнели отровни змии,
както и скорпиони - един дори ужилил приятеля му по крака.
Най-накрая открили дърветата, които търсели, и с помощта на няколко
местни ги отсекли. Как обаче щели да ги пренесат обратно в Перу?
С помощта на конете те повлекли дънерите (които били прясно отсечени и
тежали заради мъзгата в тях) през непроходимата, безмилостна джунгла към
една голяма река. Там те завързали дънерите с помощта на жилави пълзящи
растения и си направили импровизиран сал. Качили се и смело поели надолу
по стремглавите води.
Реката гъмжала от алигатори. Когато спрели край брега, за да пренощуват,
наоколо се чувал вой на диви котки. Дори събирането на дървесина за „Кон-
Тики“ само по себе си се превръщало в епично приключение.
После се понесли по бързото течение през поройните дъждове и
опасностите на джунглата обратно към цивилизацията, където Тур се заел да
строи сала си.
Отказал да използва технологиите, които се прилагат в построяването на
големите океански лайнери от XX век или дори на предшестващите ги
дървени линейни кораби. Никакви жици, никакви съвременни въжета, нито
пък гвоздеи.
А ако се окажел в беда насред Тихия океан - на хиляди километри от
евентуална помощ, на хиляди километри от всичко - това си било негова
грижа.
Екипажът му се състоял от още петима мъже. Всеки от тях бил точно
толкова жилав и безстрашен, колкото и самият Тур. Така и трябвало да бъде.
През следващите три месеца щяло да им се наложи с оскъдни провизии да
оцелеят насред безпощадния океан - място, където на хората поначало не им
е отредено да съществуват.

52
 „Кон-Тики“ отплавал на 28 април 1947 г. и бил отнесен на запад от
теченията и господстващите ветрове. Дотук добре. Истинското изпитание
обаче щели да бъдат бурните води.
Бурите в морето са ужасяващи. Да не говорим, че са и фатални.
Бушуващите вълни и силните ветрове на Тихия океан са разбили множество
по-стабилни плавателни съдове от „Кон-Тики“. Само си представете какво
биха могли да сторят с този олекотен, разнебитен сал, построен от смахнат и
упорит норвежец.
През следващите три месеца Тур и хората му се сблъскали с две големи
бури. Без съмнение непреклонните учени, седнали на сигурно зад бюрата си,
са очаквали стихиите да запратят Тур заедно с екипажа и лодката му в
дълбините на морето.
Това обаче не се случило.
Тур и хората му се изправили срещу бурите - едната продължила цели пет
дни - и се борили. Щом огромните пенести, водни стени се разбиели върху
сала им, те с все сила се вкопчвали в бамбуковата мачта, преди отново да се
заемат с непосилната задача да управляват „Кон-Тики“ през опасните
надигащи се и спадащи води, като през цялото време се борили срещу
виещите ветрове.
И въпреки прогнозите, направени от недоброжелателите на Тур, „Кон-
Тики“ и екипажът му доказали, че по нищо не отстъпват на безмилостните
стихии. Щом вълните се сгромолясвали върху сала, водата просто се
оттичала през процепите между балсовите дъски. Теорията на Тур се
оказвала вярна.
Разбира се, нещата не се свеждали единствено до това дали ще оцелее
плавателният им съд, или не. Хората на него също трябвало да оцелеят. Една
от най-големите опасности била възможността да загубят някого зад борда.
В крайна сметка плавали върху сал. Колкото и да е изумително, всичките
шестима души успели да останат на сала - тоест живи - по време на тези
ужасяващи бури.
Дори когато морето било спокойно обаче, опасността можела да връхлети
всеки момент. Под океана съществува цял един свят, който малцина от нас
въобще успяват да зърнат - дом на всякакви смъртоносни същества,
включително и китове и акули. Носейки се на запад, „Кон-Тики“ минавал
покрай много от тези зверове, които всеки момент можели да изскочат от
водата и да нападнат хората върху сала или пък просто да го преобърнат,
като леко го ударят с масивните си тела.
Нищо такова не се случило. Късметът бил на страната на експедиция „Кон-
Тики“ - подобен късмет обикновено съпътства истинския характер.
Мъжете били взели запас от вода, но от самото начало знаели, че няма да
им е достатъчен.

53
 По време на пътуването Тур и екипажът му трябвало при всяка възможност
да събират дъждовна вода, за да допълват дажбите си. Ако успеели да хванат
риба, я използвали, за да снабдят пресъхналите си тела с още течност.
Суровата риба е добър източник на течности. Можете да се рехидратирате,
като погълнете рибни очни ябълки (опитайте се да ги глътнете цели, ако
искате да избегнете вкуса!), а и можете да изцедите течност - както направил
и екипажът на „Кон-Tики“ - от гръбначния стълб и лимфните възли.
Понякога мъжете отделяли течността, като изстисквали парчета месо, увити
в плат.
Щом жегата станела непоносима, те скачали във водата, а после лягали с
мокри дрехи под навеса на сала, за да ограничат потенето. По този начин
изсъхвали постепенно, предотвратявайки появата на отворени рани.
Изследователите обаче установили, че понякога водата не е достатъчна, за
да се утоли жаждата. Ако се потиш прекалено, организмът ти се нуждае от
сол. Ето защо, като добавяли малко морска вода в дажбите от прясна,
успявали да облекчат ужасно пресъхналите си гърла.
Научили се да хващат и акули.
Били им неизменни спътници - идвали всеки ден и плували точно зад сала.
Първоначално Тур и хората му се опитвали да ги хванат с помощта на
харпуните си. С тях обаче не можели да пробият здравата им кожа. Щом
искали да ловят акули, трябвало да използват ума си.
Разполагали с трупове на делфини на борда и решили да ги използват за
стръв. Напълнили корема на един делфин с цял куп от най-големите си
кукички за риболов, прикрепени към хубаво, здраво въже. После пуснали
трупа във водата, за да примамят акулите наоколо.
Веднага проработило. Една акула погълнала целия труп. Делфинът бил в
акулата, а кукичките в делфина. Тур и хората му издърпали акулата на сала
и застанали на безопасно разстояние, докато тя мятала огромното си, жилаво
тяло в последен предсмъртен танц и се задушавала, защото вече не била във
водата. Когато най-накрая издъхнала, те накиснали месото в солена вода, за
да е годно за употреба, и после го изяли.
Само с помощта на хитрост и малкото си подръчни материали Тур и хората
му се научили да покоряват властелините на морето.
Понякога, за да преборят скуката и самотата, те измисляли и по-опасни
начини за ловене на акули. Ако хванеш опашката на акулата и я вдигнеш над
водата, тя се парализира. (Не го ли направиш както трябва, разбира се, играта
леко загрубява!)
Мъжете сядали на ръба на сала и чакали да се доближи някой от тези
могъщи зверове. Пъхали ръце във водата, хващали опашката и я повдигали
над водата. Щом звярът замръзнел, те го изтегляли на борда.
Подобен вид оцеляване изисква истински кураж.

54
 Най-накрая, след 101 дни в морето, салът достигнал до бреговете па
полинезийския остров Рароя, където след седмица местните от другата
страна на острова открили и приветствали екипажа.
Тур Хейердал не доказал, че местните полинезийци са дошли от Южна
Америка. Просто доказал, че е възможно. Доказал обаче и нещо друго, което
било също толкова важно. Когато нещата опират до това да преодолееш
нещо, което според други е непостижимо, решителността и вътрешната
увереност могат да постигнат чудеса.

***

Дръзките морски експедиции на Тур Хейердал не приключили с „Кон-

Тики“.
Известно било, че древните египтяни строели много големи лодки основно
от папирус. Според общоприетото и неопровержимо убеждение такива
лодки никога не са плавали на големи разстояния. Няма начин да са
прекосявали Атлантическия океан. Папирусът несъмнено е щял да се
разпадне много преди плавателният съд отново да достигне до сушата.
И все пак... антрополозите открай време знаят, че между древните
цивилизации на Мексико и Перу и тези около Средиземноморието и Северна
Африка има известни прилики. Дали са се развили независимо една от друга?
Или пък, както Тур Хейердал допускал, тези папирусови лодки били много
по-здрави, отколкото казват съвременните самозвани „експерти“?
Дали изкусните древни египтяни наистина са щели да строят тези големи
кораби, при положение че не са особено годни за плаване?
Не е изненадващо каква била следващата му стъпка.
Първият папирусов кораб на Тур Хейердал се казвал „Ра“. Подобно на
„Кон-Тики“ той бил построен само с помощта на материали и техники,
достъпни за древните цивилизации, в това число и изключително подвижни
тръстикови снопове. Отплавал през пролетта на 1969 г. от Сафи, Мароко.
Дестинация: Барбадос.
И почти успял.
„Ра“ пропътувал 5000 километра през Атлантическия океан, преди да
започне да губи гъвкавостта, която му била нужна, за да преодолява
океанските вълни, и тръстиковите снопове на десния борд да се разпаднат.
Наложило се екипажът да напусне кораба и били спасени от преминаваща
наблизо яхта. „Ра“ прекарал 54 дни в морето. Само още седем и щели да
достигнат Барбадос.
Обезсърчил ли се Тур? Ни най-малко. Опиташ ли нещо ново, трудно или
героично, винаги се появяват спънки. Ключът се крие в това да удвоиш
усилията си и да се заемеш отново с начинанието, давайки всичко от себе си.

55
 Именно това направил Тур Хейердал. Година по-късно отплавал нов и
подобрен папирусов кораб, наречен „Ра II“. Дълъг бил само 12 метра и
отново бил построен с помощта на примитивни материали и методи.
Петдесет и седем дни по-късно той пристигнал в Барбадос.
Безспорно бил покрит с ракообразни и бил толкова наводнен, че както се
изразил Тур: „На практика акулите спокойно можеха да плуват вътре“. Освен
това екипажът прекарал последните няколко дни в морето върху покрива на
бамбуковата каюта.
Но все пак успели.
Тур Хейердал отказал да се признае за победен. Отказал да се предаде и
след първия си несполучлив опит.
Още веднъж доказал, че скептиците грешат, и демонстрирал на какво са
способни хората, стига да си го поставят за цел.

***

Провеждани с малки плавателни съдове насред безбрежните океани,

експедициите на Тур Хейердал били едновременно епични и опасни. Като
всички велики авантюристи той се хвърлил срещу природата с пълното
съзнание, че тя може да го смаже и изрита от пътя си във всеки един момент.
Единствените му оръжия били изобретателността, несломимият дух и
решителността.
Според мен обаче тези експедиции - колкото и да са невероятни, не са най-
впечатляващото му постижение. В началото споменах, че Тур Хейердал
постигнал нещо, което много от нас намират за невъобразимо трудно.
Толкова често ни се случва някой да ни каже, че идеите ни са глупави или че
мечтите ни са невъзможни. А при наличието на цялата тази негативност е
лесно да се откажеш.
Тур Хейердал не се предал. Вие също не бива да го правите.
Никога не позволявайте на хората да ви казват кое е възможно и кое не. В
повечето случаи истината е, че просто те самите са неспособни да го
извършат.
А това не значи, че и вие сте такива.

56
 7. ЯН БААЛСРУД: НАЙ-ВЕЛИКОТО БЯГСТВО
"Човек, отказал да загине при обстоятелства,
които биха погубили 99 от 100 души."
"НЮ ЙОРК ТАЙМС"

Ян Баалсруд бил млад норвежки войник със слабост към приключенията.

Ето защо компанията „Линге“, която обучавала командоси, за да ги внедри в
окупираната от нацистите Норвегия, била най-доброто място за него.
През март ] 943 г„ когато бил едва 25-годишен, той се озовал на рибарска
лодка, която се приближавала към един от множеството малки острови по
норвежкото крайбрежие. Поне на пръв поглед приличало на рибарска лодка.
В действителност бил тежковъоръжен плавателен съд на Съюзниците с
осемчленен екипаж, няколко картечници, осем тона експлозиви, както и
самия Ян заедно с трима други командоси от неговото поделение.
Всички били изключително добре обучени в прикрит шпионаж в
тренировъчните лагери на Управлението за специални операции (УСО) в
Шотландия, а сега им предстояло да проведат истинска операция. Мисията
им: да унищожат важна контролно-въздушна кула и да привлекат колкото се
може повече местни към норвежката съпротива.
Операцията била изключително опасна. Ако ги хванели нацистите, щели да
ги измъчват по особено жесток начин, докато не изкопчат от тях
информация, а после да ги разстрелят.
Мъжете били добре подготвени и уверени в собствените си способности.
Били наясно с опасностите и все пак безпокойството им със сигурност е било
осезаемо.
В нощта на 29 март, когато малкият плавателен съд се доближавал до
островчето, ръководителят на поделението Сигурд Ескеланд се качил на
малка лодка и поел към брега. Поделението знаело името на местен магазин.
Собственикът, казали им, щял да им помогне да изпълнят мисията си.
Само че остарялата информация може да осуети всяка операция, а в
конкретния случай сведенията били съвсем неактуални.
Ескеланд се свързал със собственика и му обяснил за командосите и
лодката им, но установил, че собственикът, с когото се предполагало, че
трябва да разговаря, бил починал няколко месеца по-рано.
Новият управител имал същото име, но не и същото чувство за вярност.
Ужасявал се от нацистите. Знаел, че да помогнеш на врага е престъпление,
което се наказва със смърт. Ето защо той докладвал това, което бил научил.

57
 Ескеланд се върнал в плавателния съд, а на следващия ден се случило най-
лошото: задал се германски военен кораб и открил огън по тях.
Мъжете незабавно унищожили строго секретните си шифри, след което
изоставили кораба и се метнали в малки гумени лодки, за да се доберат до
брега. Първо обаче поставили детонатор със забавено действие на
експлозивите в рибарската си лодка.
От гумената лодка Ян Баалсруд започнал да обстрелва германския
плавателен съд с автомата си, но това само забавило военния кораб за миг,
преди той да продължи да ги атакува.
Лодките се намирали в обсега на германците. Те обсипвали командосите с
куршуми и пробивали гигантски дупки в корпусите на малките лодки, които
започнали да потъват.
Оставали им само две възможности: или да си седят там и да чакат, докато
огънят на германците ги направи на пух и прах, или да плуват.
Около 60 метра ги делели от брега, а в студената вода се носели ледени
късове.
Решили да опитат.
Германците изпразнили пушките си по тях. И все пак те се хвърлили във
водата с дрехите, като всеки момент очаквали да чуят финалния притъпен
звук от куршума, пронизал тила им.
Колкото и да е невероятно, успели да се доберат до брега. Само че докато
Ян бягал по плажа, един от другарите му отнесъл куршум в главата. Алена
струя бликнала от черепа му и той се свлякъл на плажа.
Ян знаел, че не може да спре. Затичал се към някакви скали, където да се
скрие, и едва тогава погледнал назад. Всички други командоси лежали по
очи на брега.
Огледал се и осъзнал, че макар и от разстояние, е обграден от войници на
Гестапо. А те все повече се приближавали.
Ян нямал време за мислене. Побягнал към заснежено дере и започнал да го
изкачва. Войниците на Гестапо обаче го настигали. Куршум от револвер
изсвистял покрай него. Ян извадил собствения си автомат и щом първият
нацист попаднал в обсега му, той го застрелял.
Стрелял още веднъж и ранил втори войник. После продължил трескаво да
се изкачва по снежното дере.
Попаднал под прицела на военния кораб долу, който открил огън, щом Ян
изкачил дерето, където за миг бил успял да се скрие.
Отново погледнал към брега. Било пълно с германци. Огледал собственото
си тяло. Бил изгубил единия си ботуш, докато плувал към брега, а вражески
куршум бил откъснал палеца на крака му. От раната се стичала кръв, която
обагряла снега наоколо. Самото ходило било почти вкочанено. Черната му

58
униформа контрастирала на белия сняг, а и оставял червена диря след себе
си.
Бил лесна мишена и знаел, че германците всеки момент ще започнат да се
тълпят около него.
Ето защо той направил единственото, което му оставало: побягнал.

***

Със замръзнало и кървящо ходило, обезумял от страх, Ян прекосил острова.

На изток видял друг остров и се зачудил дали е в състояние да доплува дотам.
В интерес на истината нямал особен избор - трудно щял да се скрие за дълго
от германците. Решил да потопи изтощеното си и премръзнало тяло в
ледените води на Арктическо море.
Плуването било изключително тежко. Нощта била тъмна, водите ледени и
тялото му почти се предало. В крайна сметка обаче се добрал до далечния
бряг, където го открили две малки момиченца и го завели при майка си.
Майката била чула за случилото се и знаела, че германците ще претърсят
околните острови, за да открият Ян. Ако му осигуряла подслон, тя щяла да
обрече себе си и семейството си на смърт. Той зависел от милостта им.
Тя обаче била по-смела от собственика на магазина. Превързала кървавото
му, осакатено ходило, дала му дрехи и обувки, както и храна и топли
напитки. Но и двамата знаели, че там ще е в безопасност само за няколко
часа. Нацистите щели да пристигнат сутринта.
Малките островчета не предлагали добро укритие. Ян трябвало да отиде в
континентална Норвегия. Навярно оттам щял успешно да се придвижи на юг
към неутралната Швеция. Когато синът на жената се прибрал, той предложил
да закара Ян с лодка до някакъв съсед, който възнамерявал да ходи в Тромсьо
и може би щял да го вземе със себе си.
Призори двамата потеглили в студения мрак. Само че когато достигнали
целта си, синът установил, че съседът вече е тръгнал. Съпругата му дала
малко храна на Ян, но сега не му оставало друго, освен да поеме към южната
част на острова с надеждата, че оттам някак ще се добере до континенталната
част.
Той обаче нямал дори бегла представа що за терен го чака.
Вътрешността на острова била с планински релеф и покрита със сняг. Ян
носел неподходящи гумени ботуши, а осакатеният пръст ужасно го болял.
Бил заобиколен от сняг и мъгла, затова дрехите му съвсем скоро отново
подгизнали.
Скалите били покрити с дебел слой сняг, ала гой продължавал да куцука,
избягвайки кулоари, където го заплашвали лавини, както и всички преки
опасности из скованите в лед планини, защото бил твърдо решен да не се

59
оставя на стихиите. Всяка стъпка изисквала неимоверни усилия, но той не
спирал, защото знаел, че това е единственият му шанс да се измъкне от
нацистите.
Благодарение на куража и решителността си Ян достигнал южната част на
острова. Местните там се смилили над него. подслонили го и го пратили при
човека, който управлявал местната телефонна централа. Той казал на Ян, че
ще му помогне да се добере до континенталната част.
Удържал на думата си, и то заедно със 78-годишния си баща: жилав,
възрастен моряк, за когото било нищо работа да гребе 16 километра посред
нощ в открито море и в разгара на снежна буря, както и да рискува да бъде
разстрелян от нацистите, в случай че действията им бъдат разкрити. Тези
калени островитяни оставили Ян на сушата и му дали чифт ски, преди отново
да поемат към вкъщи през бурните води.

***

За пореден път състрадателен местен човек подслонил Ян за през нощта.

Ян му обяснил какъв е единственият му план: да отиде на юг, в Швеция.
Мъжът му казал, че може да го направи и да избегне нацистите само ако
премине през Люнгенските Алпи - масивна и опасна планинска верига със
заледени, снежни върхове. Но само безумец би поел на подобно пътуване по
това време на годината. Щяло да бъде истинско самоубийство.
Да остане там обаче също било равнозначно на самоубийство.
И така, Ян ловко се качил на ските си и поел към планините.
По пътя трябвало да мине покрай германски гарнизон. Немци сновели
наоколо и от двете страни на шосето. Нямало как да се прокрадне покрай тях.
Понеже бил безупречен скиор, той просто профучал край целия германски
взвод. Хванал германците неподготвени, а и те надали са очаквали
светкавично бързият им неприятел да профучи през редиците им. Подгонили
го. Ян обаче бил норвежец и бил жилав. Оставил германците далеч зад гърба
си, докато навлизал в планините върху ските си.
Нещата вървели добре. Скорострелно изминал около 32 километра. После
обаче времето рязко се променило. Внезапно Ян бил заобиколен от
вледеняваща мъгла. Видимост: по-малко от пет метра. Принуден бил да
свали ските и да продължи пеша. Вятърът разнасял прахообразен сняг.
Трябвало да затвори очите и устата си, за да не бъде заслепен и да не замръзва
гърлото му. По тялото и брадата му се образувал лед. Не знаел накъде се
движи, но знаел, че не може да спре, защото заспял ли в сковаващия студ,
най-вероятно повече нямало да се събуди.
Вървял слепешката сред замръзналите, коварни върхове в продължение на
четири дълги и мъчителни дни и нощи.

60
 После го връхлетяла лавина.
Ян падал. Все по-бързо и по-бързо. Напълно потънал в срутилите се тонове
задушаващ сняг, който го притискал от всички страни.
Почти нечувано е да оцелееш след подобна лавина.
Ян успял.
Състоянието му обаче било тежко.
Ръцете и краката му били вкочанени. Вече бил почти напълно ослепял.
Ските му били на парчета. Бил изгубил малката си торбичка с храна.
И все пак продължил, препъвайки се слепешката, без да има представа къде
се намира. Имал халюцинации: ужасни картини, в които бил преследван,
изниквали пред невиждащите му очи. Нещо в него обаче достатъчно ясно
осъзнавало, че не бива да спира и да заспива.
Било чист късмет, че се натъкнал на малка дървена колиба.
Връхлетял през вратата и се свлякъл на пода, неспособен да говори, пред
семейство, което тъкмо вечеряло.

***

Късметът отново бил на негова страна. Попаднал бил в колибата на местен

водач на съпротивата на име Мариус. Тук, в малко арктическо селце, пълно
с немци, Ян бил открил човек, готов да рискува живота си за неговия
собствен.
Семейството лекувало сковалото го измръзване, като масажирало краката
му, докато спял. Състоянието на замръзналите му крайници леко се
подобрило, но все още било тежко. Семейството му дало храна и го скрило в
ъгъла на плевнята си. В продължение на седмица той лежал там в
полусъзнание и агонизирал от болката в ръцете и краката си, както и в очите,
които започвали да възвръщат зрението си. Присъствието му обаче
представлявало сериозна опасност за семейството на Мариус, понеже
наоколо гъмжало от германци. Трябвало да го измъкнат оттам.
Проблемът бил, че Ян не можел да върви.
Ето защо Мариус разказал за тайния си пациент на двама свои приятели.
Заедно качили Ян на носилка и посред нощ го пренесли през селото до малка
лодка край близко езеро. После го отвели до изоставена дървена колиба на
около шест километра от най-близкото населено място. Там, надявали се те,
щял да бъде в безопасност за известно време.
Мариус и приятелите му оставили Ян сам в колибата, като му обещали, че
след няколко дни ще се върнат да видят как е. Когато останал сам,
единственото, което правел, било да спи и да яде с надеждата, че ще възвърне
силите си и крайниците му ще се възстановят дотолкова, че да може да

61
продължи с бягството си. Намирал се само на 40 километра от Швеция, но
предвид състоянието му, все едно бил на другия край на света.
Достатъчно било само да погледне краката си, за да осъзнае, че се влошават.
Пръстите му били почернели. Не можел да ги движи, а и не ги чувствал.
Когато ги докоснел, кожата лесно се белела и потичала черна, зловонна
течност.
Минали два дни. Мариус не се върнал.
Три дни.
Четири.
Ян отново изпаднал в делириум. Въпреки това обаче ясно усещал едно
нещо: непоносима и всеобхватна болка. Започнала в ходилата и се разнесла
нагоре по краката му. Решил, че кръвта в мъртвите му пръсти е станала
отровна и сега се разпространява из тялото му.
Ако действително било така, помислил си гой, то тогава трябвало да
изтегли тази кръв.
Естествено, нямал хирургически инструменти. Само малко джобно ножче.
С помощта на острието той пробил гниещата кожа на двете си разлагащи се
ходила и от увредените му крайници бликнала зловонна смесица от гной и
кръв, която оплескала малкото му легло.
Докато лежал в агония на прага на смъртта, Ян бил сигурен, че Мариус е
бил заловен и убит от германците.
Мариус обаче не бил заловен. Опитвал се да осигури друг маршрут,
откъдето да избяга Ян маршрут, който отново включвал изкачване на
планини. Само че когато най-сетне се върнал, той заварил човек, чиито
крайници определено не били в състояние да предприемат подобно
начинание.
Кожата на Ян била бледа, а погледът му мътен. Одеялата, които топлели
краката му, били пропити с кръв. Мариус почистил гнойните, кървави
ходила, доколкото можел. Помогнал на Ян да се посъвземе с топли напитки
и храна. После обаче трябвало отново да го остави сам.
Налагало се да измисли друг начин, по който да го измъкне оттам.
Не след дълго на Мариус му хрумнал нов план. Бил дързък, изключително
рискован и доста откачен. Но пък нямало какво друго да се направи и Мариус
се заел с изпълнението му.

***

Първото предизвикателство било да пренесе Ян заедно с голяма шейна до

едно замръзнало плато на 900 метра нагоре в планините. Там друга група
мъже щяла да се срещне с тях и да тегли Ян надолу през шведската граница.

62
 Да носиш ранен мъж надолу по планината е едно. Да го носиш нагоре е
съвсем друго. Здравословното състояние на Ян било толкова лошо, че
Мариус и приятелите му били убедени, че пътуването ще го довърши. Ако
го оставели в колибата обаче, също щял да умре. Нямали друг избор.
Увили Ян в одеяла и го пъхнали в спален чувал. След това го завързали за
шейната си и в полунощ започнали да го влачат в подножието на планината,
като използвали къси въжета и груба сила. Когато планината станала по-
стръмна, те измислили сложна схема за повдигане с въжета, но напредвали
плашещо бавно.
Легналият под наклон Ян, чиято глава била по-ниско от краката, през
повечето време бил в безсъзнание. От време на време Мариус и останалите
го завъртали, за да подпомогнат кръвообращението му, но щом кръвта
стигнела до ходилата му, тя бликвала през ужасяващите рани на гноясалите
му пръсти.
Лицето на Ян било изкривено от агонията, но той търпял и спасителите му
не се предавали. Прекосили опасни склонове и пагубни бездни, пред които
надали биха дръзнали да се изправят, дори и да не влачеха тежка шейна.
Напрягали телата си до краен предел, докато Ян преминавал през смесица от
болка, изтощение и страх.
И някак успели.
Облекчението, което изпитали, достигайки платото на 900 метра нагоре в
планините, недвусмислено показвало колко отчаяно било начинанието им.
Мястото било безкрайно пусто. Страховити планински върхове се
простирали на изток, докъдето стигал погледът. Нямало признаци на живот.
Само скали, сняг, лед и вятър, които изцеждали живота от всеки, който бил
достатъчно безразсъден да се задържи тук прекалено дълго.
Облекчението им обаче скоро се превърнало в отчаяние. Нямало и следа от
хората, с които трябвало да се срещнат.
Оставили Ян вързан за шейната, докато претърсвали платото.
Само че без успех. Нещо ужасно се било объркало.
Мариус и хората му вече твърде дълго отсъствали от дома си. Не се ли
върнели скоро, германците щели да забележат липсата им. Освен това на
спасителите на Ян не просто не им достигало време да го пренесат обратно
до подножието на планината -липсвали им и сили.
Ян разбирал това не по-зле от Мариус и хората му. Той слушал как Мариус
обещава, че ще каже на някого да го вземе на следващата нощ.
Никой обаче не вярвал, че това ще се случи.
За момента Ян осъзнавал, че смелите му спасители нямат друг избор, освен
да го оставят с малко храна и остатъка от бутилка бренди.
Тук, далеч от цивилизацията, несъмнено щял да умре от студ.

63
 ***

За пореден път Ян бил сам в планината. Неспособен да върви. Едва жив.

Никой не дошъл да го спаси на следващата нощ.
Нито пък на по-следващата.
Мариус и хората му го били спуснали в снежна дупка с оскъдните му
провизии. Повече приличало на отворен гроб, но поне донякъде щял да бъде
защитен от природните стихии. Било му прекалено студено, за да заспи.
Влажният спален чувал и одеялата му замръзнали. Завалял сняг и започнал
да се трупа върху неподвижното му тяло. Главата му останала навън, но
останалата част от тялото му била напълно покрита.
Продължило да вали. Скоро дори лицето му било съвсем покрито. Засега
можел да диша, но бил погребан в снега. Чакал смъртта, докато вятърът
заплашително виел над него.
Минали още един ден и една нощ. После седмица.
Десет дни.
Когато Мариус се върнал, той не се надявал, че ще завари Ян жив. Но макар
и невероятно, било именно така. Мариус изровил Ян от ледената му
гробница, дал му храна и обяснил, че хората от другата страна на планината
били възпрепятствани от лошото време. Щели да опитат отново веднага щом
условията се подобрят. Никой обаче не знаел кога ще стане това.
Дотогава Ян просто бил принуден да чака.
Така и направил, а духът му на командос все още не го бил напуснал съвсем.
Изтърпял студа и болката още 48 часа. Едва тогава го открил спасителният
екип. Те го издърпали заедно с шейната му от снежната дупка и започнали
да го теглят през замръзналото плато.
Времето обаче отново им нанесло съкрушителен удар. Блокирала ги силна
виелица. Очевидно било, че е невъзможно да теглят Ян по-нататък. Засега
бил в по-голяма безопасност в платото, отколкото надолу по склоновете.
Издърпали го до една скала, която щяла да го предпази от вятъра, оставили
му малко храна и обещали да се върнат, щом могат.
Ето че пак бил сам.
И щяло да е така цели три седмици.

***

В много отношения сегашното му местоположение било по-лошо от

снежната дупка: било по-открито и следователно по-студено. Но поне имал
повече място. Това значело, че може да измъкне краката си от спалния чувал
и да огледа ходилата. Гледката, която представлявали - деформирани,
почернели и гноясали - била толкова отблъскваща, че му призляло.

64
 Вече се бил примирил с факта, че ще загуби ходилата си, ако въобще някога
се спаси. Тревожело го обаче, че гангрената ще се разпространи от пръстите
към горната част на краката му. Поето да изтегли гнойта от тях, както бил
направил по-рано, не било достатъчно. Трябвало да вземе по-драстични
мерки.
Ян извадил джобното си ножче. Използвал брендито като обезболяващо
средство. В продължение на три дни той бавно дълбаел в плътта, костите и
сухожилията, които свързвали останалите девет пръста на краката му, и ги
ампутирал до един. Намазал отворените рани с рибено масло и ги превързал
с парчета от одеяло.

***

Ян прекарал общо 27 дни и нощи в замръзналото плато.

Накрая го спасил жилав лапландец и впрягът му от северни елени, които го
теглили през платото и после до Швеция. Само че дори тази последна част
от епичното му пътуване била изпълнена с опасности. Германски патрул ги
забелязал, когато наближили границата. Преследвали ги, като ги обсипали с
дъжд от куршуми. Немощният и разтърсен Ян бил принуден да опита да
изпразни автомата си в тяхната посока.
Въпреки всичко обаче се добрали до Швеция, където Ян се възстановил в
една болница под грижите на шведския Червен кръст.
Загубил пръстите на краката си, а малко оставало да изгуби и живота си, но
най-изумителната част от историята на Ян е, че така и не паднал духом.
Обратно в Англия той отново проходил. Най-съкровеното му желание не бил
спокоен живот след ужасите на войната. Ян все още бил жаден за
приключения. Върнал се към активна служба и отново бил в Норвегия като
агент под прикритие до края на войната през 1945 г.
Заради способността си да преминава през ада и да оцелява на всяка цена
Ян Баалсруд се нарежда сред великите герои на войната, а нагласата му
никога да не се предава е олицетворение на хладнокръвна смелост и
истински кураж.

65
 8. ЛУИ ЗАМПЕРИНИ: КОРАБОКРУШИРАЛ,
ОЦЕЛЯЛ, ИЗТЕЗАВАН, ВЪЗРОДЕН
Има ли все още живот, има и надежда."
ЛУИ ЗАМПЕРИНИ

Има различни видове кураж. Кураж е да понесеш трудностите, които

съдбата поставя пред теб. Кураж е да се изправиш срещу собствените си
демони и да надвиеш страховете си. Кураж е да се бориш.
Съществува обаче и друг, по-смирен вид кураж, който може би е по-труден
от останалите. Несъмнено се среща по-рядко. Мисля, че до края на историята
за Луи Замперини вече ще сте наясно какво имам предвид.
През Втората световна война обикновените хора били заставени да
извършват необикновени подвизи. У младия Замперини нямало нищо
необикновено, като се изключи способността му да се забърква в
неприятности. Бил жилаво и непокорно хлапе. На осем вече пушел и пиел.
Станал изкусен крадец, както и измамник. Името Луи Замперини било добре
известно на местната полиция в Торънс, Калифорния.
Като цяло не бил от типа младежи, на които им е писано да извършат велики
дела.
В тийнейджърска възраст обаче той променил съдбата си. Станал шампион
в бягането на дълги разстояния и се класирал за Олимпийските игри в Берлин
през 1936 г. Завършил осми на 5000 метра благодарение на прилив на енергия
преди финала. Не бил достатъчно бърз, за да спечели медал, но все пак бил
най-бързият американец и представянето му привлякло интереса на Адолф
Хитлер, който поискал да се срещне с него.
„О - казал Хитлер, щом се здрависали - момчето със светкавичния финал.“
Замперини не си падал особено по Фюрера и успехът му на пистата не бил
заличил докрай безочливото хлапе у него. За да изрази ясно чувствата си,
една нощ той се покатерил на 15-метров флагщок пред Райхканцеларията и
откраднал нацистка свастика - сувенир от Игрите, който щял да пази до края
на живота си.
Замперини вече веднъж бил предизвикал Хитлер. Подобно на много от
сънародниците си скоро щял да бъде подтикнат да го направи повторно...

***

66
 Замперини възнамерявал да участва в Олимпийските игри в Токио през
1940 г., които така и не се състояли. Войната попречила на провеждането им.
Младият Замперини установил, че кариерата му е поела в съвсем различна
насока. Обучили го за пилот на бомбардировач на американските
военновъздушни сили, преди да стане част от отряд В-24, разпределен в
Хаваите.
На 27 май 1943 г. животът му се променил.
Американски самолет се разбил край Палмира в северната част на Тихия
океан. Замперини и отряд В-24 били изпратени на спасителна мисия. На
около 1200 километра южно от Хаваите обаче нещата сериозно се объркали.
Един от двигателите на В-24 отказал. Обзет от паника, друг член на отряда
неволно изключил втория двигател. Грешен ход. Самолетът полетял надолу
досущ като камък.
На височина 1000 метра летателният апарат преминал в свободно падане.
Само си представете с каква сила се е сгромолясал във водата. Завъртял се
на 180” във въздуха, после избухнал и се разпаднал, все едно се е разбил в
скали. По-късно Замперини щял да го сравни с удар по главата с ковашки
чук. Било цяло чудо, че въобще имало оцелели.
Докато останките от самолета потъвали, Замперини изпаднал в
безсъзнание. Събудил се няколко мига по-късно и осъзнал, че е заклещен в
потъващите и изкривени останки от корпуса па самолета. Някак успял да се
измъкне от развалините и да изплува във водата, раздирайки кожата на гърба
си.
Когато излязъл на повърхността, той видял пушек, кръв и изкривени
парчета метал. Забелязал само двама други оцелели от 11-членния отряд В-
24.
Ръсел Филипс бил пилотът, а Франсис Макнамара стрелецът от опашката.
Състоянието на Филипс било критично. Кръв шуртяла от сънната му артерия
и Замперини използвал всичките си останали сили да го качи на спасителна
лодка. Макнамара се присъединил към тях. След ужаса на самолетната
злополука тримата несъмнено са благодарели на Бога, че са живи и в
безопасност.
Били живи, но не и в безопасност. Никак даже. Всъщност неприятностите
им тепърва започвали.

***

Не след дълго ги открили акули, привлечени от човешката кръв във водата.

По-късно Замперини щял да си припомни търкането им в долната част на
лодката. Когато плавателният им съд започнал да се разпада, акулите
провирали главите си отстрани, принуждавайки пострадалите да ги удрят с

67
греблата. Непрекъснато ги заплашвали нападения от акули. Но колкото и
ужасяващо да било това, далеч по-опасни били грозящите ги жажда и глад.
В спасителната лодка имало някои провизии: малко шоколад, няколко
кутии с вода, сигнална ракета, клещи, кукички за риба и корда. Шоколадът
съдържал витамините и минералите, от които се нуждаели, за да оцелеят.
Предвидено било да ядат по едно блокче на ден. През първата нощ
Макнамара погълнал всички до едно, оставяйки себе си и другарите си без
никаква храна.
Водата им стигнала за по-малко от седмица. Несъмнено е било мъчително
да си заобиколен от морска вода и да знаеш, че пиенето ѝ е равнозначно на
самоубийство. Успели да съберат малко дъждовна вода в кутиите, но били
принудени да се хидратират по друг начин. Хващали по някоя морска птица,
която кацала на лодката им - включително и албатроси. Поглъщали месото
сурово - крака, очи, всичко останало и пиели кръвта, за да утолят жаждата
си.
В един случай Замперини откъснал главата на албатроса и задържал шията
над отворената уста на болния Макнамара, като изстискал тялото на птицата
така, че и последната капка гъста, топла кръв да изтече в пресъхналото му
гърло.
Въпреки че от време на време успявали да хванат риба и птици, храната им
била ужасно малко. Тримата станали болезнено слаби, когато телата им
изразходили натрупаните мазнини и започнали да се топят.
Налагало се да проявяват изобретателност. Веднъж Замперини сграбчил
опашката на акула, дълга над метър. Тя се извила с отворена паст и била
готова да ги нападне. Филипс натикал кутия от сигнална ракета в устата ѝ, за
да не може да ги захапе, а Замперини забил клещите в мозъка ѝ през едното
око, като така я убил.
Не можели да изядат целия звяр: за щастие Замперини знаел, че от суровото
месо на акула ще се почувстват зле. Единствената част, годна за консумация
в суров вид, е черният дроб, който е богат на основни витамини. Те
нетърпеливо го изтръгнали от трупа на акулата и си устроили кърваво,
трескаво угощение, поглъщайки парчетата топъл, пулсиращ дроб.
Нижели се дни и нощи. Лодката плавала. Мъжете някак успявали да опазят
живота и разсъдъка си. А после нещата се влошили още повече.
След 27 дни в небесата се появил бомбардировач. Несъмнено бил забелязал
лодката. Скоро установили, че е японски самолет. През следващите 45
минути кръжал над тях и ги обстрелвал безпощадно. Били като патици в
езеро.
Замперини се хвърлил във водата и се гмурнал колкото се може по-
надълбоко, за да избегне куршумите, които се сипели в лодката и водата.

68
Когато излязъл на повърхността, отблъснал атакуващите акули, като ги
удрял с все сила по носовете и хрилете.
Па Филипс и Макнамара не им били останали сили и те просто лежали в
лодката в очакване на смъртта. Изумителното е, че нито един японски
куршум не ги улучил, въпреки че много от тях пробили вече потъващата
лодка. Това само насърчило акулите да си опитат късмета с поразения
плавателен съд, който сега бил наполовина потопен под вълните.
Когато самолетът изчезнал от хоризонта, Замперини установил, че за първи
път в живота си се моли.
Сключил пакт с Бога: Ако ме спасиш, обещал той, ще съм твой завинаги.
Отчаяна молитва на отчаян човек.
Луи старателно започнал да запушва дупките по лодката една по една. Ако
се провалял, осъзнавал той, в крайна сметка акулите щели да ги спипат.
Макнамара починал на 33-ия ден. До този момент вече бил заприличал на
скелет, покрит със съвсем тънка кожа. Спътниците му произнесли няколко
тържествени думи, а после го спуснали в морето. Вече били двама.
Колкото и да е невероятно, Филипс преживял ужасяващите травми от
злополуката. Сега двамата със Замперини се мъчели да оцелеят, докато
продължавали да плават, без да имат и най-малка представа къде се намират
и какво ще стане с тях. Изминали още две седмици. Несъмнено са им се
стрували като месеци. На 47-ия ден обаче забелязали суша. Лодката била
изминала повече от 3200 километра на югозапад. С кураж и издръжливост те
били преживели най-дългото известно пътуване в спасителна лодка.
Сега се приближавали до Маршаловите острови. Облекчението, което
изпитали, щом видели земя, трябва да е било безкрайно.
Ако обаче смятали, че перипетиите им са свършили, то жестоко грешали.
Напротив, били на път да влязат в ада.
Маршаловите острови били под контрола на японците. Замперини и
Филипс незабавно били заловени от японския флот. Тези двама полуживи
мъже били завързани за мачта и налагани с оръжие, докато не изгубили
съзнание.
Били живи - засега - но вече били в ръцете на врага и на път да бъдат
изпратени, оковани и съсипани, на позорния „Остров на екзекуциите“.

***

Истинското му име е Куаджалейн. Част е от Маршаловите острови и се

намира на 4000 километра югозападно от Хаваите. Не било никак на добре,
че Замперини и Филипс се озовали там.
По-рано деветима американски морски пехотинци се оказали на същото
място. Всички те били изтезавани и обезглавени със самурайски меч.

69
Японските похитители на Замперини го биели и измъчвали постоянно. През
следващите шест седмици всеки ден очаквал да му е последният. Част от него
несъмнено се е надявала да е така.
Държали го в клетка, която била с дължина 190 сантиметра, височина 190
сантиметра и широчина около 80 сантиметра. В единия ъгъл имало малка
дупка, която служела за тоалетна. Гъмжала от ларви. Когато не го измъчвали
или биели, похитителите му го принуждавали да лежи с глава в дупката.
Пазачите тикали в клетката всички останки, които не били дадени на
прасетата, затова на него му се налагало да лази сред изпражненията по пода
и да ги обира.
През цялото време имал диария. От задните му части непрестанно се
стичала слуз. Килията била пълна с мухи, които снасяли яйцата си в слузта.
Бил покрит с тях от главата до петите. Пазачите пробождали съсипаното му
тяло с остри пръчки и между малтретиранията провеждали извратени
медицински експерименти, като го инжектирали с непознати болезнени
вещества. Изцеждали от него и последната капчица достойнство. Както и
надежда.
След шест подобни седмици качили Замперини и Филипс на лодка и ги
пратили в Япония. През следващите 25 месеца Замперини щял да види
отвътре три от най-бруталните японски лагера за военнопленници.
Условията действително били ужасяващи. Умишлено. За японците
пленниците били по-нисши от измет - те накърнявали собственото им
достойнство.
Пленниците били принудени да спят върху дървени дъски, гъмжащи от
въшки и насекоми, които излизали нощем и започвали да лазят по телата им,
като не спирали да ги хапят. Те сами по себе си били достатъчни, за да влудят
един нормален човек. Това обаче било само началото. Във втория лагер за
военнопленници - Омори в Токио Бей - Замперини се запознал с „Птицата".
Истинското име на Птицата било Муцухиро Уатанабе. По-късно името му
се появява сред първите в списъка на генерал Макартър с 40-те най-
издирвани военнопрестъпници в Япония. Птицата се погрижил Замперини
да бъде подложен на мъчения и унижения, които никое човешко същество
не бива да изживява.
Започнало се с малтретиране. Птицата използвал предимно юмруците си
или пръчка. Понякога прибягвал и до кендо стик - здрава тояга с размерите
на дълга бухалка. Ако му се сторело, че Замперини не стои мирно, той свалял
колана си, който бил с тежка метална катарама - повече от половин
килограм - и с всички сили го удрял през главата. Всеки път щом Замперини
се олюлеел, Птицата нанасял нов удар. По-силен.
В определен период Птицата ежедневно и собственоръчно биел Замперини
в продължение на десет дни.

70
 Птицата докарвал хората до ръба на тяхната издръжливост, като атакувал
психиката и телата им с непрестанни мними екзекуции.
Дните на военнопленниците били заети с безпощаден принудителен труд.
Изключения не се правели дори за тежко болните. Ако температурата ти е
39°С или по-малко, работиш до припадък. После те бият и си принуден пак
да работиш. На хората им се налагало да изминават пеш трите километра до
стоманодобивните заводи, и то по два пъти на ден. Дори когато земята била
покрита със сняг и лед, те ходели боси. Защо? Защото, ако Птицата
забележел, че обувките им са мръсни, не просто щял да ги бие, но и да ги
накара да ги оближат.
Нужниците били отвратителни и щом се напълнели, пленниците трябвало
да гребат изпражненията с ръце и да торят полетата с тях. Когато валяло,
нужниците преливали по целия бетонен под, където стъпвали мъжете. А щом
Птицата видел, че ботушите им са мръсни, той ги карал да оближат
подметките.
„Или ще умрете“, казвал им той.

***

Денят започнал като всеки друг ден. Един от пазачите на Замперини

наредил на пленниците да се строят. Всички решили, че им предстои някакво
ново мъчение.
Само че не било така.
„Войната свърши“, казал им той.
Първоначално Замперини не му повярвал. Казали им обаче да изпишат с
боя „военнопленници“ на покривите на бараките си. После им казали да се
измият в реката.
Едва ли било случайно.
Не било.
Над тях прелетял американски самолет. Светлините му предавали
съобщения с морзовия код. Сигналите гласели: „Войната свърши“.
Замперини и събратята му военнопленници - онези, които като него и
спътника му Филипс били оцелели - току-що били получили зелена светлина
да напуснат ада.

***

Когато се върнал в Америка, Замперини се оженил за младо и хубаво

момиче, в което се бил влюбил, преди да замине на война. Само че годините
на затвор и деградация били взели зловещия си дан по отношение на
психиката му.

71
 Въпреки че за пред света великият герой от войната най-сетне си бил
вкъщи, под повърхността нещата далеч не били така прости. Често срещано
е дори днес войниците да се завръщат, страдайки дълбоко заради
преживяното. В днешно време имаме термин за това: посттравматично
стресово разстройство (ПТСР). В онези дни състоянието все още нямало име.
Няма съмнение, че след всичко, което преживял, Замперини страдал от това
разстройство.
Започнал да ние прекалено много и всяка нощ насън го преследвали
изживените ужаси, както и хората, които ги били причинили.
Особено Птицата.
Садистичният му похитител всяка нощ се явявал на Замперини и го
изпълвал е омраза и желание за мъст.
Омразата и желанието за отмъщение не са добри спътници. Способни са да
ни отровят живота. Не мисля, че някой би винил Замперини, задето се е
поддал на влиянието им. Нужна била сила, по-могъща от самия него, за да
му отвори очите.
През 1949 г. вече отчаяната съпруга на Луи Замперини го завела на една
беседа на християнския евангелист Били Греъм. Той седял там, изпълнен с
гняв, докато слушал проповедите за прошката. Тогава нещо се случило. Било
като гръм от ясно небе. В гнева си той си припомнил молитвата, която
отправил шест години по-рано на онази самота спасителна лодка, когато
японският бомбардировач изчезнал от хоризонта.
Ако ме спасиш, ще бъда твой завинаги.
Същата нощ той коленичил и се молил за божията помощ и милост, за да
се излекува. И Бог откликнал. Замперини установил, че е намерил куража да
се изправи срещу миналото си и да приеме единственото нещо, което можело
да му върне живота.
Прошката.
Знаел, че трябва да прости на мъчителите си. И не си останало само на думи.
Наистина им простил. Очи в очи.
През 1950 г. Замперини се върнал в Япония. Там той се срещнал с много от
пазачите, които го изтезавали в лагерите за военнопленници. Казал им, че не
им желае злото. И наистина било така. Бил започнал на чисто. Както написал
в автобиографията си: „Онзи, който прощава, никога не заговаря за миналото
пред съответния човек. Да простиш значи, че все едно нищо не се е случило.
Истинската прошка е цялостна и всеобхватна“.
Ами Птицата? Срещнал ли се Замперини лице в лице със своя главен
мъчител? Имал ли е възможност да го погледне в очите и да каже. че му
прощава униженията, на които го е подлагал? Искал и направил няколко
опита. Но Птицата не желаел да се среща с него. Не можел да приеме

72
прошката на Замперини. Да се изправи пред подобна милост било прекалено
съкрушително.
Що се отнася до Замперини, неговото пътешествие било завършено.

***

Животът на Луи Замперини бил изпълнен с невъобразими

предизвикателства, които изисквали почти свръхчовешки кураж и
издръжливост. Куражът да останеш жив, когато си захвърлен насред океана.
Смелостта да изтърпиш болка, страдание и нечовешки унижения, причинени
от военнопрестъпник, както и от останалите безскрупулни пазачи.
Куражът, който Луи демонстрирал по време на война, бил надминат
единствено от куража, който проявил в мирно време.
Нужен е много по-голям кураж да простиш, отколкото да се бориш. За да
поддържаш мира, се иска много повече безстрашие, отколкото за да
продължиш войната. Но колко от нас биха могли да си представят, че ще
намерят силата и смелостта да стиснат ръката на онези, които са ги
измъчвали но подобен начин, и да се държат така, сякаш миналото не
съществува?
Луи Замперини го направил. А за мен лично това е най-смелата му
постъпка.

73
 9. АЛИСТЪР ЪРКЪРТ: ВЕЧЕ НЕ ГИ ПРАВЯТ
ТАКИВА
"Припомням си, че животът си струва и каквото и изпитание да
постави пред теб, важното е нито за миг да не забравяш щастието,
което ти предстои."
АЛИСТЪР ЪРКЪРТ

Ако пътувате до Браути Фери край Дънди, Шотландия, може бе ще имате

късмета да срещнете Алистър Ъркърт. Съмнявам се, че ще ви впечатли с
нещо. Бихте го сметнали за обикновен пенсионер. Живее в старчески дом.
Помага на други пенсионери да се научат да използват компютрите си. Ходи
на чаени партита.
И в продължение на повече от 60 години Ъркърт бил доволен от живота си.
Водел кротко съществуване. Дори съпругата му нямала представа за
ужасните събития, които преживял през Втората световна война. Събития,
които със сигурност са щели да пречупят по-слаб човек.
Алистър Ъркърт бил един от многото хиляди, които се записали в
Британската армия през 1939 г. Присъединил се към 2-ри Гордънски
шотландски полк, когато бил 19-годишен, и го пратили във Форт Канинг,
Сингапур.
Ако въобще някъде военната служба минавала леко, то това навярно било
в Сингапур. Стратегически важното пристанище било място, където
британските изселници живеели охолно, заобиколени от слуги, които се
грижели за домакинствата им и им наливали питиета. Никой не смятал, че
Форт Канинг действително е уязвим на атаки. Мястото било един от
големите бастиони на британския колониализъм, където огромни оръдия
сочели към морето и го бранели от нападатели. Било непревземаемо.
Действителността обаче се оказала различна.
Ако познавате историята, значи сте наясно, че нещата не се развили точно
според очакванията на британците. През декември 1941 г. нахлули японците.
Било опустошително.
Падането на Сингапур е познато като най-голямото военно бедствие за
съвременна Великобритания. И определено било от най-ожесточените.
Ъркърт и хората му били пленени от врага и били изпратени в лагера за
военнопленници „Чанги“. Веднага се озовали насред жестокостите и
разрухата на японското завоевание: глави на китайци били набучени на
копия, разстреляни тела били проснати по улиците, отвсякъде се носела
вонята на разлагаща се плът.
74
 В „Чанги“ държали 50 000 души на територия, която била предназначена
едва за 4000. Ъркърт щял да остане там осем месеца, докато един ден заедно
с няколко други членове на Гордънския шотландски полк не били
преместени. Вкарали ги в толкова претъпкан вагон, че пътниците едва
дишали, понеже били един върху друг.
По време на близо 1500-километровото пътуване, продължило пет дни,
онези, които искали да оцелеят, нямали друг избор, освен да лежат върху
собствените си изпражнения в претъпканите железни вагони. Сред вонята,
жегата и страданието мнозина издъхнали, докато другите се носели към
участта си.
Едва когато стигнали до невзрачно сечище насред джунглата, те научили
защо са там: за да прокарат железопътна линия през суровата бирманска
джунгла с планински релеф. Начинание, останало в историята като една от
най-мъчителните прояви на жестокост към робите по време на Втората
световна война.
Резултатът станал известен като „железопътната линия на смъртта“.

***

Когато в началото на XX век Бирма била управлявана от британците, те

предложили да се построи железопътна линия от Тайланд до Бирма.
Впоследствие обаче решили, че подобно начинание е прекалено трудоемко.
Не само че релефът в джунглата бил планински, ами и линията трябвало да
пресече голям брой реки. Отхвърлили идеята.
Когато обаче японците отнели Бирма от британците през 1942 г., на тях им
трябвала железопътна линия, по която да транспортират войски и провизии.
В случай че използвали морските пътища, рискували корабите им да бъдат
потопени от подводници на Съюзниците. Японците се нуждаели единствено
от работна ръка, но това не представлявало проблем. Разполагали с над 300
000 военнопленници. Алистър Ъркърт бил един от тях.
След войната историята на Бирманската железопътна линия е адаптирана в
холивудската продукция „Мостът на река Куай“. Гледайки този филм, човек
си представя как британските работници си подсвиркват „Полковник Боги“
в знак на непокорство пред японските си похитители. Действителността
далеч не била такава.
Страданията на работниците от Бирманската железопътна линия били
почти невъобразими. Самоубийствата били ежедневие. Обезумели от
условията, хората слагали край на живота си, като се хвърляли с главата
напред в отходното място.
Ако ви се иска да узнаете какво би тласнало някого към такова действие,
продължавайте да четете.

75
 Държали пленниците недохранени, като дневно им давали само няколко
шепи помия от гнил ориз, из който лазели въшки и други насекоми. Теглото
им постепенно намаляло наполовина. Болестите върлували навсякъде.
Потенциално смъртоносни болести като бери-бери, малария, тропическа
треска и дизентерия покосили почти всички.
Когато по краката на Ъркърт се появили ужасни кървящи язви,
единственият лек бил да отиде до отвратителното отходно място и да
потърси колонии от ларви, които лазели по гнилите корита с топла диария.
Сграбчил шепа гърчещи се бели ларви от гнусните изпражнения и ги сложил
върху гниещия си крак. Ларвите мигновено започнали да се хранят с язвите.
Както казах и по-рано, оцеляването рядко се слави с очарование.
Холерата била плъзнала навсякъде. Заразила била водата и се разнасяла от
огромните плъхове, които били така многобройни, че мъжете дори не си
правели труда да ги прогонват. Когато Ъркърт се разболял от холера,
съпътствана от мощна диария, неконтролируемо повръщане, болезнени
спазми и парализиращо обезводняване, той бил неспособен да се движи, а
какво остава да работи. Вкарали го в една от зловонните „палатки на
смъртта", където злощастните болни умирали след няколко часа, а после
телата им бивали изгаряни на големи погребални клади. Въпреки всичко той
оцелял.
Само че недохранването и епидемиите не били най-лошото, което Ъркърт
и събратята му трябвало да понесат. Пазачите от Бирманската железопътна
линия ги подлагали на безмилостно, нечовешко насилие, изтезаване и
унижение. Ъркърт помни как пазачите редовно, многократно и безпощадно
налагали възпалените язви, с които било покрито тялото му.
Често наказвали пленниците, като пристягали влажен ратан -тъкан,
изработена от палмови листа - около глезените и китките им, а после ги
завързвали за кол. Ратанът изсъхвал, свивал се и се впивал в плътта и костта,
като буквално изкарвал крайниците от ставите.
Когато разгневен пазач ударил Ъркърт през устата с приклада на пушката
си, един от предните му зъби се строшил на две и болезнено разкрил нервите.
На железопътната линия на смъртта нямало зъболекари. Само няколко
санитари в медицинската палатка. Едва след като Ъркърт привършил с
дневната си работа, един от санитарите хванал главата му, а друг силно
задърпал зъба с клещи, докато не го изтръгнал от челюстта.
Имало, разбира се, и екзекуции.
Ъркърт си спомня как един човек се опитал да избяга. Пазачите го хванали
и го завели при двама от най-безмилостните си главнокомандващи:
лейтенант Усуки и сержант Окада, които британците наричали просто
Черния принц и д-р Смърт.

76
 Едно от любимите забавления на Окада било да налива вода през носа и
устата на пленника, докато коремът му не се подуел докрай. После намотавал
бодлива тел около голия корем на жертвата си и скачал върху него. Жертвите
му умирали без изключения.
Веднъж началникът му Усуки се приближил към един злочест пленник с
ужасно остър самурайски меч. Пленникът не направил опит да се моли за
живота си. Знаел какво го чака. Останалите военнопленници били принудени
да гледат как Усуки отнася главата на пленника със самурайския меч. Ъркърт
затворил очи, но нямало как да запуши ушите си. Чул свистенето на острието
във въздуха. После чул как главата на пленника тупва на земята.
Ъркърт правел всичко по силите си да не се пречка на пазачите си - нещо,
което невинаги било възможно. Една нощ, докато боледувал от дизентерия,
той изтичал до нужниците. На връщане един корейски пазач го спрял и му
дал да разбере, че има сексуални намерения към него. Пленникът отказал, но
корейският пазач бил настойчив. Ето защо Ъркърт го нападнал. Не след
дълго,
пребит и окървавен, той се оказал пред зловещия Черен принц.
Казали на Ъркърт да стои мирно, без да мърда. Пръстите на краката му вече
били счупени от предишен бой, но при всяко падане на земята получавал
поредица от удари с пушка в бъбреците.
Зазорило се. Докато останалите пленници минавали, те избягвали да го
гледат от страх да не си навлекат наказание заради проява на неподчинение.
Денят напреднал. Ъркърт най-сетне изпаднал в безсъзнание вследствие на
силната жега, но при всяко припадане го будели с ритници и отново го
карали да застане мирно. Кръв капела от лицето, ръцете и ходилата му.
Слънцето изгаряло кожата му. Насекоми били налазили по цялото му тяло и
го хапели.
Същата нощ започнал да халюцинира, но въпреки това пазачите
продължавали да удрят смазаното му тяло, ако не успеел да се задържи
неподвижно.
На следващата сутрин Черния принц наредил да изпратят Ъркърт в черната
дупка.
Това бил ров, където спускали мъжете в бамбукова клетка, толкова малка,
че било невъзможно да се изправят или да легнат. Самата клетка била
изцапана с изпражнения на предишни пленници и малцина излизали оттам
живи.
Ъркърт прекарал шест дни в дупката. Била покрита с парче вълнообразна
ламарина, което я превръщало в пещ. Тресял се неудържимо от маларията.
Болката от язвите и бъбречните камъни в изтерзаното му тяло била
неописуема. Мръсната му плът била покрита с паразити.

77
 В продължение на шест дни той се свестявал и отново губел съзнание, а
нечовешките условия правели самотния му затвор още по-непоносим. Не
очаквал да оцелее.
Само че оцелял.
Когато излязъл от черната дупка, британски военен лекар го излекувал с
помощта на оскъдните ресурси, с които разполагал. Няколко дни по-късно
Ъркърт вече работел на железопътната линия - полугол, босоног,
малтретиран и унижаван. Без почивка.
Въпреки всичко Ъркърт не се предал, оцелявал. Издържал в ситуации, в
които мнозина били загинали от глад, болест, изтезаване, мъчение, екзекуция
или изтощение. От 330 000-те военнопленници, които работели на
Бирманската железопътна линия, над 100 000 издъхнали.
Въпреки всички мъчения войната на Ъркърт далеч не била свършила.
Към края на 1943 г., когато приключила работата по железопътната линия,
го върнали в Сингапур, където разтоварвал провизии от японски кораби.
Чувалите, които пренасял, били по-тежки от самия него, макар че това не
било никак трудно: вече тежал под 44 килограма. През септември 1944 г.
обаче отново го преместили - този път в ръждясалия корпус на товарен кораб.
Тогава още не знаел, но това бил кораб от флотилията, която впоследствие
щяла да стане известна като „адските кораби“.
Името било напълно заслужено. В трюма били натъпкани толкова много
хора, че не можели да помръднат. Нямало как да седнат, да се наведат или да
легнат - не че някой имал подобни желания, защото паднел ли на земята, щял
да бъде стъпкан. В трюма се разнасяла воня на човешки фекалии и смърт.
Повечето хора страдали от същите болести, които върлували на Бирманската
железопътна линия: дизентерия, малария и бери-бери. След като пленниците
били потопени в клаустрофобичния мрак, адският кораб отплавал.
Долу в трюма нямало вода и температурата достигала 38°С. Жажда мъчела
всички пленници.
Как мислите, някога изпитвали ли сте жажда? Не, не сте. Не и истински.
Такава жажда, че езикът ви да стане тройно по-голям и да започнете да
халюцинирате. Такава жажда, че да забравите за човешката си природа? Все
повече хора бързо измирали там долу, което прибавяло и смрад на разлагаща
се плът към зловонната миризма на фекалии, урина, повръщано и пот.
Били принудени да пият собствената си урина, а някои прибягвали и до
убийства, за да изпият кръвта и да изядат плътта на жертвите си.
Когато хората умирали, никой не изнасял телата им. Просто си стояли там,
подували се и се разлагали.
Ъркърт вярвал, че ще умре. Само че съдбата за пореден път имала други
планове за него.

78
 В японския флот имало 56 адски кораба. Американски подводници
потопили 19 от тях, причинявайки смъртта на 22 000 военнопленници на
Съюзниците.
Плаващият затвор на Ъркърт вече от шест дни бил в морето, когато торпедо
пробило трюма. Корабът започнал да потъва. Японците се заели да
разстрелват хората в трюма напосоки. Но колкото и да било невероятно,
когато трюмът започнал да се пълни с вода, Ъркърт бил изхвърлен в открито
море.
Като млад бил бойскаут и тогава научил някои техники за оцеляване. Една
от тях била следната: ако се намирате в близост до потъващ кораб, плувайте
колкото се може по-надалеч от него. В противен случай теченията,
причинени от потъващите останки, ще ви повлекат надолу. И така, въпреки
немощното си състояние, той заплувал с всички сили.
Морето наоколо приличало на гигантско нефтено петно в пламъци. Като
врящ петмез. Ъркърт започнал да плува през него. Горещо масло се изливало
в гърлото му и парело кожата му, но той все пак продължавал. Когато най-
сетне събрал кураж да погледне назад, видял огнено море и контурите на
адските кораби, които потъвали под повърхността, отнемайки живота на
стотици хора.
Видял как много от оцелелите се оставят на обреченото си положение и
позволяват на морето да ги отведе, докато крещят имената на любимите си
хора.
Ъркърт започнал да повръща неконтролируемо - ужасна смесица от суров
петрол и солена вода. Когато обаче край него минала малка спасителна
лодка, той се вкопчил в нея и се свлякъл вътре. И тъкмо навреме. В тези води
имало акули и те съвсем скоро започнали да се гощават с онези, които все
още били в морето.
Ъркърт прекарал пет дни в спасителната лодка в полуживо състояние.
През деня се налагало да се върти като шиш на грил, скривайки от слънцето
различни части от тялото си, щом жегата станела непоносима. Слънцето
било изгорило ретините му, затова вече бил почти напълно сляп. Всичката
му коса била опадала. Езикът му бил толкова подут, че не можел нито да
говори, нито да
преглъща. Бил хронично обезводнен и имал халюцинации. Тялото му било
покрито с възпалени рани, които се влошавали още повече при досега си с
болезнената смесица от солена вода и суров петрол.
Бил на ръба, но все пак отказвал да умре.
Сигурно вече си мислите, че Ъркърт заслужавал да си отдъхне. Да извади
поне капчица късмет.
Уви, не му било писано. На шестия ден малката му спасителна лодка
попаднала в обсега на японски китоловен кораб. Екипажът го качил и го

79
оставил в основната територия на Япония. Отново бил пленник. И щял да се
окаже в капана на най-ужасната машина за убиване в света.
Лагерът за военнопленници, където го държали, се намирал в близост до
японски град на име Нагасаки.

***

Нямало как Алистър Ъркърт да знае, че войната е към края си. Нито пък
можел да предполага, че разрушителното събитие, което щяло да прекрати
военните действия, щяло да се случи почти под носа му.
На 9 август 1945 г. Ъркърт изпразвал отходното място с голи ръце, когато
чул мощния тътен от експлозия откъм злополучния град Нагасаки. Секунди
по-късно страховита изгаряща вихрушка — като от горещ сешоар - го
повалила на земята.
Никой в лагера не знаел какво се било случило. Нямало как да предположат
ужасяващата истина. Горещата въздушна струя била причинена от бомба,
наречена "Дебелия човек". На мястото в Нагасаки, където паднала,
температурите достигнали 4000°С. Най-малко 40 000 души се превърнали в
пепел само за миг. Ъркърт се намирал в периферията. Японците осъзнали, че
нямат шанс срещу враг с толкова страховити оръжия, и се предали.
Близо 50 години по-късно Ъркърт развил агресивен рак, който може и да е
следствие на радиацията, излъчена от атомната бомба в Нагасаки. Само че
по някакъв безумен начин тази ужасна експлозия спасила живота му.
Защото сега войната била приключила.
Скоро американски морски пехотинци дошли да освободят пленниците и
Алистър Ъркърт поел към вкъщи.
За един войник завръщането у дома може да е най-трудната битка. Как би
могъл да се надяваш някой да разбере мъките, които си видял и понесъл? Как
би могъл да се преструваш, че те интересуват незначителните подробности
от обикновения живот, когато си виждал с очите си действителните,
първични ужаси на смъртта и страданието в продължение на толкова
години?
Опитите на Алистър Ъркърт да се върне към цивилния живот във времена,
когато никой не бил чувал за ПТСР и от завърналите се войници се искало
просто „да продължат живота си“, ни изпълват със смирение и са изисквали
същата здрава психика, каквато той проявил през годините, докато бил
военнопленник.
Все пак, когато се сетя за изумителната история на Ъркърт, оставам
поразен, че въпреки всичко той настоява, че е бил един от „късметлиите“. Да,
преживял жестоки и нечовешки ужаси, които не могат да се опишат с думи,

80
но оцелял. Преминал през ада благодарение на някаква мъчителна смесица
от истински кураж, несломима решителност и от време на време чист късмет.
И до ден-днешен скромният човек от Браути Фери, Шотландия, свежда
глава за многото клети, злощастни души, които платили най-високата цена
във войната редом до него.

81
 10. НАНСИ УЕЙК: ШПИОНКАТА "БЯЛАТА
МИШКА"
"Мразя войните и насилието, но случат ли се, не виждам защо ние,
жените, трябва просто гордо да помахаме на мъжете си за довиждане, а
после да им плетем вълнени шапки."
НАНСИ УЕЙК

През 1944 г„ точно след освобождението на Франция от нацистите,

изключително красива млада жена вечеряла в Клуба на британските офицери
в Париж. Само седмици по-рано мястото се казвало Клуб на германските
офицери.
Докато я обслужвал, сервитьорът промърморил под носа си нещо на
френски. „Хиляди пъти предпочитам германците пред вас, гнусни
англичани.“
За свое нещастие сервитьорът не бил разбрал, че младата жена говори
перфектен френски.
И което било по-лошо - не осъзнал, че пред него стои Нанси Уейк. Един от
най-издръжливите, безстрашни и безскрупулни агенти на Съюзниците през
Втората световна война.
Нанси го последвала извън трапезарията, където той се сблъскал с гневните
ѝ думи, а после и с красивия ѝ юмрук. Строполил се на пода в безсъзнание.
По-късно Нанси Уейк заявила, че никога не е била агресивен човек.
Решителна? Със сигурност. Непокорна? Несъмнено. Но агресивна? Не и
преди началото на войната. Тя я променила, както променила толкова други
хора.
Малцина от тях обаче можели да се похвалят с такава впечатляваща
история като тази на Нанси Уейк.

***

Нанси имала нещастно детство. След като се преместили в Австралия,

когато Нанси била на 20 месеца, баща ѝ ги изоставил. Майка ѝ не била
особено любвеобилна и Нанси израснала като непокорно дете.
Непокорството, което течало в жилите ѝ, щяло да се превърне в основно
преимущество по време на военните действия на Съюзниците.
На 16 години избягала от вкъщи, за да работи като медицинска сестра, но
било очевидно, че има страст към пътешествията. Щом получила от леля си
82
значителната сума от 1200 паунда, тя заминала. Пътувала до Лондон и после
из Европа, работейки като журналист. Наслаждавала се на живота
максимално и през 1937 г., когато била 25-годишна, се озовала във Виена.
Там, на живописен виенски площад, щяла да види нещо, което щяло да
промени мирогледа ѝ - а навярно и хода на самата война - завинаги.
Група нацистки щурмоваци били събрали накуп част от еврейското
население. Щурмоваците били оковали пленниците си за огромни метални
колела. Докато търкаляли тези колела по площада, нацистите безпощадно
налагали пленниците, оставяйки големи кървящи рани по вече гърчещите им
се тела, а отчаяните пленници пищели и се вкопчвали един в друг в агонията
си.
Нанси виждала с очите си как нацистите малтретират, изтезават, унижават
и в крайна сметка се опитват да заличат цяла нация мъже, жени и деца само
и единствено заради кротката вяра, която изповядвали, общностните
ценности и идеологията им.
Тази жестока и отвратителна сцена оказала мигновено въздействие върху
Нанси. Още там се зарекла, че ще направи каквото е нужно, за да вгорчи
живота на гнусната нацистка партия.
През следващите години определено удържала на думата си. Меко казано.

***

Нанси била много красива жена - изглеждала по-скоро като филмова звезда,
отколкото като герой от войната. През 1939 г. се омъжила за заможен
френски търговец на име Анри Фиока и заживяла бляскав живот в Марсилия.
Само че нещата, разбира се, не се развили според очакваното. Когато
обявили войната, съпругът ѝ получил повиквателна заповед. Предполагало
се, че Нанси ще си остане у дома да го чака.
Нанси обаче не била такава.
Анри използвал част от богатството си, за да осигури линейка, и Нанси се
присъединила към доброволчески медицински екип. Потеглила към Северна
Франция, за да помогне на белгийските бегълци, които се изсипвали през
границата. Омразата ѝ към нацисткия режим още повече нараснала, когато
видяла как германски бомбардировачи обстрелват възрастни жени и малки
деца, побягнали на юг.
На Нанси не ѝ трябвало да вижда многобройните ранени, издъхващи деца,
за да реши, че ще предприеме нещо.
Нейният миг наближавал.
През 1940 г. Париж паднал под властта на германците. Нанси плакала за
втората си родина. Знаела обаче, че със сълзи нищо няма да постигне. А и не
била забравила обета си.

83
 Станала куриер на зараждащата се френска съпротива. Понеже била
съпруга на заможен търговец, имала възможност да пътува из Франция по-
свободно от повечето жени, поне в началото. Възползвала се от това, за да
доставя съобщения и храна на членове на Съпротивата в Южна Франция.
Работата била изключително рискована. Гестапо, тайната полиция на
Хитлер, наказвала неописуемо жестоко всеки член на Съпротивата, както и
заподозрените, че им помагат. Членовете на Съпротивата редовно и по
ужасяващи начини били изтезавани, а после хладнокръвно екзекутирани.
От Гестапо изтезавали жертвите си, като почти ги удавяли във вани с ледена
вода, намотавали жици около телата им и пускали електричество, горели
плътта им, биели ги с камшици, завързвали ръцете им зад гърба и ги
провесвали за китките, за да им изкълчат раменете...
Съвсем скоро от Гестапо започнали да подозират Нанси. Започнали да
подслушват телефона ѝ. Отваряли пощата ѝ.
Това не я накарало да се откаже. Далеч не.
Просто означавало, че трябва да се бори по малко по-съобразителен начин.
Ако искала да продължи работата си за Съпротивата, за Нанси било важно
да се движи свободно из Франция. Ето защо тя се сдобила с няколко фалшиви
самоличности. Притежавала обаче нещо по-важно от фалшивите документи:
хладнокръвие.
Флиртувала безсрамно с германски пазачи, за да я пропуснат през
пунктовете и барикадите си. Държала по някоя стара ряпа в коша на колелото
си, за да може да каже, че е на път за пазара или се връща оттам, в случай че
я попитат.
Франция била пълна с военнопленници и свалени британски авиатори.
Трябвало да се измъкнат, ако искали да се спасят от жестокия затвор на
нацистите. Само че не било никак лесно. На север: германски сили. На изток:
Мусолини. На запад: Атлантическият океан. На юг: Пиренеите.
Тези планини, които представлявали естествена граница между Франция и
безопасността на неутрална Испания, са внушителни и дори днес не е лесно
да бъдат прекосени. Между 1940 и 1943 г. обаче Нанси помогнала на повече
от 1000 военнопленници и свалени британски авиатори да ги преодолеят.
Прекосила Пиренеите общо 17 пъти. Живо доказателство, че красотата и
смелостта могат да вървят ръка за ръка.
Нанси изключително ловко се изплъзвала с военнослужещи на Съюзниците
под носа на нацистите. И колкото и да се стараели, просто не успявали да я
заловят. От Гестапо ѝ измислили прякор - Бялата мишка. Обявили награда за
главата ѝ.
Пет милиона франка.
Въпреки това обаче нацистите не успявали да я хванат.

84
 И всеки път, когато се изплъзвала на агентите на Гестапо, това ставало за
тяхна сметка.
До 1943 г. Нанси била номер едно в списъка им с най-издирвани личности.
Лоша позиция.
Въпреки всичко Нанси Уейк не се страхувала.
По-късно щяла да каже, че никога през живота си не е изпитвала страх.
Съпротивата обаче знаела, че обстановката във Франция става прекалено
напечена дори за Нанси. Съпругът ѝ също го осъзнавал. Убедили я, че е
настъпил моментът тя самата да избяга през Пиренеите.
Неохотно склонила.
Никога не се сбогувала с Анри както подобава. Просто излязла през вратата,
като казала, че трябва да напазарува.
В действителност съзнанието ѝ било заето с неща, далеч по-важни от
покупките.
Нанси направила шест опита да прекоси Пиренеите. Сега, когато бягала
самата тя, природните сили я надвивали. В един от случаите ужасяващата
пронацистка полиция на Виши я заловила. Подложили я на зверски
четиридневен разпит.
Биели я непрестанно - нанасяли тежки удари по главата ѝ. Тогава обаче,
проявявайки безгранична смелост, белгийският боец от Съпротивата Албер
Герис - по-известен с псевдонима Патрик О’Лиъри - връхлетял в офиса на
полицейския комисар. Съобщил, че е полицай от Виши, а Нанси е негова
любовница. После им показал фалшиви документи в подкрепа на думите си.
Колкото и да е невероятно, Нанси и О’Лиъри успели да ги заблудят и тя
била освободена.
Ето какво би могло да се постигне с малко хладнокръвие.
При последния си поход през Пиренеите Нанси се катерила в продължение
на 47 часа без почивка. Температурите били под нулата. На краката си носела
само еспадрили и два чифта чорапи. Мокрият чифт обувала, докато се
катерела, а сухият нахлузвала през кратките минути почивка на всеки
няколко часа, за да не ѝ измръзнат краката.
Придружавали я няколко души и когато младо момиче на име Жан казало,
че няма сили да продължи, Нанси набързо я вразумила. Избутала момичето
в леден поток и му дала две възможности: да остане там и да умре от студ
или да продължи.
Девойката продължила.
По всяка вероятност именно привидната жестокост на Нанси спасила
живота на младото момиче.
Около тях часове наред бушувала снежна буря. Студът хапел
безчувствените им лица и мокрел долните им дрехи. На средата на пътя

85
осъзнали, че страдат и от хранително натравяне заради агнето, което били
яли по-рано.
Нещастието никога не идва само, нали?
Това обаче не спряло Нанси Уейк.
С несломим кураж и решителност подтиквала себе си и спътниците си да
продължават нагоре през тези безмилостни планини.
Най-накрая се добрали до Испания. Едва-едва.
Оттам тя се отправила към Англия, където най-сетне била в безопасност.
На Нанси обаче не ѝ харесвало да е в безопасност.

***

Британското управление за специални операции (БУСО): „тайната армия“

на Чърчил. Указания: шпионаж, саботаж и разузнаване из окупирана Европа.
Строго секретно. Изключително опасно. Хванат ли те, умираш.
Все едно било създадено за хора като Нанси Уейк. Предвид подвизите ѝ с
френската съпротива, едва ли е изненадващо, че от БУСО веднага я
привлекли.
Едва 39 жени се присъединили към френската секция на БУСО.
Взели я в тренировъчен лагер в Шотландия. Навярно това място ѝ е
подхождало. Може и да е била красива, но също така пиела много, псувала и
нямала никакви скрупули. Меко казано, по нищо не отстъпвала на мъжете
въпреки численото им превъзходство в БУСО.
В Шотландия я обучавали как да използва оръжия и муниции.
Учели я на умения за оцеляване.
Кодове и шифри.
Комуникиране.
Парашутизъм.
Научили я и как да убива безшумно.
Усвоила всички съществени умения на един агент под прикритие от
управлението за специални операции.
Била също и превъзходен стрелец. Способността ѝ да оцелява на открито
била ненадмината и тя незабелязано се придвижвала из страната. Само в
рамките на няколко месеца от смел боец на Съпротивата се превърнала в
смъртоносно оръжие.
През април 1944 г., все още твърдо решена да направи нацистите на пух и
прах, тя скочила с парашут обратно във Франция.
Нанси Уейк се приземила върху дърво в Централна Франция. Началото не
било особено обещаващо.

86
 Съмишленикът ѝ от Съпротивата я намерил оплетена в клоните. Прибегнал
към чара си. „Надявам се всички дървета във Франция да дадат такива хубави
плодове тази година.“
„Не ми пробутвай тези френски глупости“, отвърнала Нанси.
После се заловила за работа.
Имало много местни обединения на провинциални бойци от Съпротивата.
Наричали ги маки. Целта на Нанси била да ги намери и организира. По този
начин щели да станат много по-ефективна заплаха за германците окупатори.
С нейна помощ броят им нараснал до 7000 души. Помогнала и за
въоръжаването им.
Работата била рискована и тежка. Нощ подир нощ тя се придвижвала от
една партизанска група към друга. Способността ѝ да оцелява на открито
непрекъснато била поставяна на изпитание, тъй като много нощи ѝ се
налагало да се крие в горите на Оверн, докато нацистите се опитвали да я
проследят, заловят и убият.
Три-четири пъти седмично Съюзниците спускали с парашут оръжия и
боеприпаси. На Нанси се падало да ги организира, а също и да намира нови
места за изпълнението им.
Нейна работа било да се увери, че Оверн причинява повече неприятности
на нацистите от всяка друга област във Франция.
Германците укрепили силите си в района. Въоръжили се с тежка артилерия
и самолети. Обсадили ядрото на партизаните. Възнамерявали да ги
унищожат. Безмилостно.
Германските войници били 22 000, а партизаните - 7000.
Нанси и бойците ѝ нямали никакъв шанс, нали?
Грешка.
Боевете не стихнали от април 1944 г. до освобождението на Париж през
август същата година. Германците изгубили 1400 мъже. Партизаните
изгубили сто. А в центъра на боесражението била Нанси Уейк.
Не се бояла да убива нацисти, и то по много. Всъщност сякаш ѝ доставяло
удоволствие. В един конкретен случай била начело на изключително дръзка
атака срещу самия щаб на Гестапо в Монлюсон.
Знаели, че германските главнокомандващи ще се съберат около пладне за
предобедното си питие. Нанси профучала с кола на Съпротивата и тичешком
влязла в щаба от задната страна на сградата. Изтичала нагоре по стълбите и
отворила вратата на стаята, където се били събрали германците.
После метнала няколко гранати.
Трийсет и осем влиятелни офицери на Гестапо били убити.
В друг случай тя се промъкнала иззад пазач на СС, като възнамерявала само
да го повали в безсъзнание. Пазачът обаче се обърнал и я видял. Рефлексът
ѝ за безшумно убийство, усвоен в БУСО, се задействал. Пазачът отворил

87
уста, за да извика. Само че още преди да е издал какъвто и да било звук,
Нанси го ударила с ръка под брадичката. Чуло се ужасяващо хрущене, кога
го вратът на пазача се счупил.
Свлякъл се мъртъв на пода. Нанси Уейк току-що била убила човек с голи
ръце.
Смела постъпка по всички параграфи.
Не се бояла да взема трудни решения.
Когато излязло наяве, че някакви партизани са подслонили младо момиче,
което се оказало германски шпионин, само Нанси имала достатъчно смелост
да я екзекутира.
Поколебаеш ли се, загиваш. Осъзнавала го прекалено добре.
Може би звездният ѝ миг настъпил точно преди деня на десанта в
Нормандия. Атака от страна на германците принудила един от
радиооператорите ѝ да изгори тефтерите със строго секретни кодове. Тези
кодове обаче били жизненоважни. Без тях партизаните нямало как да се
надяват на нови провизии или снабдяване с оръжия.
Немислимо. Трябвало да бъдат подменени. Това можело да се случи
единствено като се свържат с друга бойна група на Съпротивата в Шатору,
на разстояние от 500 километра.
И така, Нанси Уейк се качила на колелото си.
Планът бил невероятно амбициозен. Не само че се налагало да кара през
окупирана територия, ами и да осъществи пътуването за зашеметяващите 72
часа. На това му се вика Тур дьо Франс и, повярвайте ми, Нанси Уейк не
карала колело от въглеродни влакна. Карала стара бръкма с ряпа в коша.
Когато най-сетне пристигнала в Шатору, Нанси не можела да се държи на
краката си. Нито да върви. Всъщност дори не можела да говори. Само тихо
скимтяла от болка. Но все пак изпълнила целта, която си била поставила.
Въпреки всичко. И това позволило на Съпротивата да продължи със
съдбовната си мисия.
Когато си спомняла за войната, тя гледала на това пътуване като на един от
най-славните си моменти.

***

Без съмнение френската съпротива изиграла ключова роля в победата над

Хитлер. А наред с партизаните, поела командването и предвождайки ги с
невероятен кураж, била Нанси Уейк.
Въпреки това за нея освобождението на Франция имало горчив привкус.
Ликувала насред внезапното вълнение по улиците и се наслаждавала при
вида на нацистките окупатори, които напускали сцената на собствените си
престъпления. Изпитвала обаче и тъга. Научила, че германците заловили

88
съпруга ѝ Анри след бягството ѝ от Франция през 1943 г. Поискали
информация за Нанси.
Той отказал да им я даде.
Измъчвали го.
Той пак отказал.
Затова го измъчвали, докато не издъхнал.
Нанси Уейк вечно щяла да се обвинява за смъртта му. Но от края на войната
до смъртта си през 2011 г. нито за миг не съжалила за безмилостните си
действия срещу германците.
Знаела, че ако били успели да я заловят, щяла да я чака същата участ, която
сполетяла 12 от жените агенти на БУСО във Франция: изтезание и екзекуция.
По-късно си припомнила: „Нямаше нищо агресивно у мен преди войната,
но времената чувствително ме промениха. Врагът ме кали. Не изпитвах
съжаление към тях, нито пък очаквах такова от тяхна страна".
След края на войната Нанси продължила да работи за БУСО до 1960 г. Била
почетена с множество медали и награди, включително и „Джордж медал“ от
Великобритания, Орден на почетния легион на Франция, а също и медал на
свободата от Америка. Както винаги обаче, медалите са само част от
историята.
За мен лично приносът на Нанси Уейк във войната може да се обобщи най-
добре с думите на един от съмишлениците ѝ от Съпротивата:
„Тя е най-женственият представител на нежния пол, когото познавам,
докато не започне битката. Оттам насетне е равна на петима мъже“.

89
11. ТОМИ МАКФЕРСЪН: МЪЖЪТ, КОЙТО НАДВИЛ
23 000 НАЦИСТИ
"Харесвам мъже, които се усмихват, докато се бият."
УИНСТЪН ЧЪРЧИЛ

Юни 1944 г. Самолет на Съюзниците, бомбардировач „Халифакс“, лети

ниско в небесата над окупирана Франция. Двама командоси скачат с
парашути, прикрепени към самолета с неподвижно въже, което ще ги отвори
почти веднага.
Целта им е отдалечено поле, където се надяват да се срещнат с домакините
си: групичка френски бойци от Съпротивата. Приземяват се успешно, но
пристигането им всява смут сред Съпротивата. „Шефе! - казва някой във
връзка със спусналите се от небето. - Пристигна френски офицер, който е
довел и съпругата си!“
Наполовина е нрав: един от новодошлите действително бил французин -
войник на име Мишел, който избягал от родината си, преди да дойдат
нацистите.
Само че той не бил довел съпругата си, макар да е ясно защо се получило
объркването. А именно защото вторият човек бил Томи Макферсън от
„Камерън Хайлендърс“, който скочил с парашута си в окупирана Франция,
облечен в официална бойна униформа.
Включително и шотландска поличка.
Може би поради тази причина бойците от Съпротивата не го приели
особено сериозно. А това било грешка. Защото този човек вече водел лична
война, която би сломила повечето хора.
И по времето, когато през 1944 г. скочил с парашут във Франция, тя тепърва
започвала.

***

Първите прояви на смелост на Томи Макферсън се случили далеч от

родната му Шотландия. В началото на Втората световна война той се борил
срещу отряди от Виши в Ливан и участвал в сражения на Крит и в Кипър.
Стреляли но него, хвърляли гранати и го пробождали - с две думи, бил
въведен по разтърсващ начин в суровата действителност на войната. Герой,
който нямал дори 21 години.

90
 През 1941 г. станал част от четиричленен отряд. Мисията им: тайно
разузнаване в Северна Африка. Трябвало да се внедрят с подводница, а после
да гребат до плажа в двуместни канута. Веднъж добрали се до брега, от тях
се искало да разучат околността и да се уверят, че е удачно да дойде по-голям
отряд. Мисията била важна: Съюзниците изпращали отряд, който да убие
Ромел. След изпълнението на първата част от мисията четиричленният отряд
трябвало да се върне в подводницата.
Само че не станало точно така.
Внедрили се в Северна Африка безпроблемно. Усложненията започнали,
когато се опитали да си тръгнат. Загребали в лодките си точно към мястото,
където се предполагало, че подводницата ще излезе на повърхността да ги
прибере.
Когато обаче стигнали до уреченото място, там нямало подводница. Имало
само един германски товарен кораб, пълен с войски.
Успели да избегнат кораба, но сега били сами в морето. Оставало им
единствено да се върнат на брега.
Отрядът се разделил на две групи. Едната поела към вътрешността и бързо
била заловена. Томи и спътникът му останали на свобода малко по-дълго.
Когато стигнали до германски лагер, Томи събрал кураж да се вмъкне вътре
и да открадне малко храна. После продължили похода си през либийската
пустиня - спирали единствено за да взривяват вражеските комуникационни
центрове по пътя.
Навлезли навътре в пустинята само и само да не ги заловят, като не
обръщали внимание на напуканите нокти и възпалените си ходила. Били
оптимистично настроени: в пустинята щели да чуят приближаващите
германски камиони и да успеят да се скрият.
За съжаление не взели предвид възможността да се натъкнат на отряд от
италиански войници на велосипеди.
Врагът безшумно ги обградил.
Били пленени.
Томи не изпаднал в паника. Той незабелязано извадил пълнителя от
автомата си „Колт“ и го пъхнал в джоба си.
Отвели ги за дълъг и мъчителен разпит. Томи се озовал срещу четирима
разпитващи и шестима въоръжени полицаи. Не се смутил. Когато един от
разпитващите извадил автомата му и наивно помолил да му обясни как се
използва. Томи пъхнал обратно пълнителя и взел десетимата мъже на мушка.
Планът му бил да се измъкне от залата за разпит, да открадне колата на
италианците и да избяга. Само че преходът в пустинята бил съсипал краката
му.
Когато се опитал да изпълни плана си, внезапно се превил от болка.
Свлякъл се на пода. Италианците му се нахвърлили.

91
 Първият му опит за бягство завършил с неуспех. Вече обаче било ясно, че
трябва да бъде наблюдаван. Врагът, както се очаквало, го оставил в мрачния
лагер за военнопленници в Монталбо, Италия.
Лагерът бил претъпкан и храната никога не стигала. Понеже не бил пушач.
Томи си разменял с друг пленник цигари за няколко картофени обелки, но
въпреки това се разболял от жълтеница.
Изкарал зимата там, преди да го преместят в друг лагер - и то за особено
опасни пленници - в град Гави, близо до Генуа. Там той прекарвал дните си
в поддържане на добра форма и учене на италиански, защото знаел, че ще му
е нужен, ако някога въобще успее да избяга. Когато през 1943 г. италианците
подписали примирие обаче, нещата се променили. Пленниците от категория
„А“ били прехвърлени в друг лагер.
Както винаги обаче, Томи само чакал да се появи възможност да избяга.
Успял, когато се намирали в транзитен лагер близо до границата с Австрия,
като смело се присъединил към група френски пленници, изпратени на
работа в околните полета - навлякъл френска униформа и просто излязъл от
лагера с тях.
Заедно с двама други бегълци Томи се измъкнал и безстрашно прекосил
Европа през снега, брулещия вятър и коварните планински вериги, и то само
за да го заловят повторно и да го предадат в ръцете на Гестапо.
Извадили късмет, че не ги разстреляли на място. От Гестапо затворили
Томи в малка, тясна килия, където не можел нито да се изправи, нито да
легне. После го предали на друг лагер за военнопленници на полската
граница: „Сталаг 20А“.
Избягал от "Сталаг 20А“ на 23-ия си рожден ден, като се присъединил към
дръзка група от среднощни бегълци, които преминали през бодливата тел и
най-безочливо побягнали на север, към крайбрежието на Балтийско море,
където Томи се вмъкнал в мръсния въглищен бункер на един търговски
кораб, отправен към неутрална Швеция. В Швеция се качил на самолет за
Шотландия, където пристигнал точно две години след първоначалното си
залавяне на северноафриканското крайбрежие.
Дали Томи Макферсън бил готов за дълъг период на почивка и
възстановяване? Не. Той бил боец, което било хубаво, защото британците
били предвидили по-велики дела за него.
На път бил да стане част от операция „Джедбърг".

***

Операция „Джедбърг“ бил строго секретен отряд от малки патрули, които

трябвало да скочат с парашути във Франция, да подбудят френската

92
съпротива към действия и да проведат саботажни мисии срещу нацистките
окупатори.
А Съпротивата действително се нуждаела от насърчаване - особено па юг.
Когато няколко смели партизани унищожили железопътната линия между
Тулуза и Бордо, германците си отмъстили, като взели 20 заложници и ги
окачили на куките край линията, където ги оставили да умрат. След като
станали свидетели на подобни зверства, много цивилни французи изгубили
желанието си за съпротива.
От „Джедбърг“ се искало да променят нещата.
За разлика от други членове на БУСО, които се опитвали да работят
инкогнито, агентите от „Джедбърг“ били инструктирани да провеждат
достатъчно очебийни атаки - доказателство, че Съюзниците ще дойдат и че
не крият това от германците. Били все хора, проявили кураж в злополучни
времена. Както бил направил и Томи Макферсън.
Томи преминал през тримесечно интензивно обучение, за да
усъвършенства уменията си на командос. Станал експерт в унищожаване,
кодиране и взривяване на вражески оръдия - да не говорим за ръкопашен бой.
После го спуснали с парашут във Франция, за да дразни германците точно
под носа им.
Не е за хора със слаби сърца. Но пък риск печели, риск губи.
А и Томи знаел, че ако искаш да повлияеш на хода на войната, трябва да
вложиш всичко няма правила. Безгранична себеотдаденост, безграничен
кураж.
Било 1944 г. Войната не се развивала в полза на Германия и всички го
знаели.
Но звярът е най-опасен, когато е приклещен в ъгъла.
Агентите от „Джедбърг" били партизани. Шпиони. Нямало да се измъкнат
със статут на военнопленници. Ако ги хванели, щели да ги измъчват. А щом
изкопчели от тях всичко, което знаят, щели да ги разстрелят.
Не се заблуждавайте: със или без шотландска поличка, скачайки от онзи
бомбардировач „Халифакс" през юни 1944 г., Томи Макферсън се хвърлял
право в бърлогата на звяра.
Томи и съмишлениците му скочили с парашутите тежковъоръжени: имали
пушки „Стен", минохвъргачки, олекотена картечница, гранати и огромно
количество пластичен експлозив.
За съжаление осемчленният отряд на Съпротивата, към който се
присъединили, далеч не бил така впечатляващ. Четирима от членовете били
просто момчета и дотогава по никакъв начин не се били опълчвали на
германците.
Това щяло да се промени.

93
 Томи незабавно се захванал за работа. Първите им мишени били мостове,
които те разрушили под прикритието на нощта, като предизвикали хаос и
масово объркване сред германците. Само няколко дни по-късно обаче на
малкия отряд му предстояла далеч по-сложна задача.

***

Приземяванията в деня на десанта, 6 юни 1944 г., бележели повратна точка

във войната. Десетки хиляди войски на Съюзниците се изсипали на
нормандските плажове.
Ударните вълни дали отражение из цяла Европа, включително и в
Южноцентрална Франция, където до ушите на Томи Макферсън достигнал
слух, че мащабна германска танкова дивизия идва на помощ на германските
войски в Нормандия срещу Съюзниците.
И не ставало дума за кой да е германски танков корпус. Това била 2-ра СС
дивизия. Позната също и като „Дас Райх".
Дивизията „Дас Райх“ не без основание всявала ужас. Били калени в
битките на Източния фронт, където се научили да се справят с цивилни,
дръзнали да им се противопоставят.
Докато се придвижвали през Франция, те извършили поредица от
ужасяващи военни престъпления. В едно село събрали почти 200 души,
простреляли ги в краката, за да не могат да вървят, а после, когато костите
им вече били натрошени и кръвта им шуртяла, 2-ра СС дивизия поляла
ранените и виещи от болка жертви с бензин и ги изгорила.
При друг случай затворили близо 500 жени и деца в църква. После я
подпалили. Ако някой направел опит да избяга, те го спирали с изстрели.
Само трима души оцелели.
Ето срещу какви войски щели да се изправят Томи Макферсън и неговата
банда от неопитни бойци на Съпротивата. Ако ги хванели, щели да ги
подложат на жестоки мъчения. Дивизията „Дас Райх“ обаче трябвало да бъде
спряна. На всяка цена. Военните усилия зависели от някого с истински кураж
и изобретателност, който да ги спре.
Този човек бил Томи Макферсън. Той далеч не разполагал със средствата
да надвие цялата 2-ра СС дивизия.
Методите му за сметка на това били простички, но ефективни.
През нощта Томи и малката му дружина отсекли дървета с дебели дънери и
ги използвали за направата на няколко блокади по улиците, откъдето
дивизията трябвало да мине по пътя си на север. При всяка от тези блокади
сложили различна замаскирана бомба.
На едно място имало противотанкова мина, подсилена с допълнителни
експлозиви. На друго Томи окачил гранати по дърветата, които избухнали,

94
щом германците ги разбутали. На трето той въоръжил хората си с пушки
„Степ“, за да извършат опустошителна изненадваща атака, преди да изчезнат
из околностите.
Сега било ред на „Дас Райх“ да запищи. При всяка блокада бомбите се
активирали, като осакатявали и убивали вражеските сили, които по-рано
били извършили такива ужасяващи престъпления.
Искал се истински кураж, за да могат шепа мъже да надвият цяла дивизия.
Томи Макферсън бил начело.
Мисията им била успешна. Дивизията „Дас Райх“ трябвало да стигне до
Северна Франция за три дни. Благодарение на Томи и хората му това им
отнело три седмици.
А тогава вече било прекалено късно.

***

Томи Макферсън продължил да всява смут из Франция. Отвличал

германски превозни средства с провизии. Взривявал мостове и железопътни
линии. Запазената му марка било събарянето на електрически стълбове, така
че да паднат едновременно и да предизвикат мощни фойерверки.
И през цялото време имал навика да кара из провинциална Франция,
облечен в шотландската си поличка и с традиционен шотландски нож,
пъхнат в чорапите. Дори имал дързостта да закачи знамето на Обединеното
кралство и Кръста на Лорейн на колата си. Недвусмислено показвал, че
германците няма да сломят решителността на Съюзниците, колкото и да се
опитват.
Дотолкова разгневил нацистите с номерата си, че те обявили награда от 300
000 франка за главата му.
Ден подир ден той продължавал неуморните си партизански тактики и.
германците просто не можели го спрат. Станал известен като „лудия
шотландец, който непрестанно взривява мостове“.
Само че Томи Макферсън не бил луд. Бил човек с неподозирана смелост и
категорично отказвал да позволи на лошите да победят.
Може би все пак най-голямата му проява на кураж тепърва предстояла.
До края на юли 1944 г. станало ясно, че планът на нацистите за надмощие
в Европа е осуетен от Съюзниците. Германците се оттегляли.
Само че оттеглящата се армия може да доведе до точно толкова
кръвопролитие и хаос, колкото и атакуващата. Да не говорим, че винаги
могат да се обърнат и отново да нападнат. Тези оттеглящи се германци
трябвало да бъдат спрени.
Проблемът бил в числеността им.

95
 Когато един германски гарнизон, състоящ се от 100 тежковъоръжени мъже,
закрачил откъм хоризонта, Томи знаел, че не може да ги надвие със сила.
Навярно обаче можел да го стори с хитрост.
Бил установил, че ако държиш пушка "Стен“ с мокра носна кърпа, тя
наподобява звука от тежка картечница. А пластичните експлозиви, ако бъдат
взривени правилно, биха могли да звучат като изстрел от минохвъргачка.
Томи и хората му се възползвали максимално от мнимите си оръжия.
А после, понесъл голям бял флаг, Томи поел право по хълма, за да посрещне
германците.
С непроницаемо изражение той казал на германския главнокомандващ, че
по-нататък го чака тежковъоръжен отряд, който всеки момент би могъл да
извика Кралските военновъздушни сили и от врага нямало да остане и помен.
Единственият избор на германците бил да се предадат.
Така и направили. En masse. (От фр. - вкупом - бел. пр.) Томи изчакал да
пристигнат френски подкрепления и натоварил германските войници в
камиони, за да ги отведат в лагер за военнопленници.
Блъфът проработил. Мъжете обаче били само сто. Какво ли би станало при
сблъсък със значително по-силна вражеска войска?
Например състояща се от 23 000 войници?
Точно пред такава армия съвсем скоро се изправили Томи Макферсън и
дружината му от френски бойци на Съпротивата. Армията наброявала над 15
000 редовни войници и над 7000 войници от първа линия, които били
изключително опитни в битките. Стигнело ли се до сражение, щели да
направят французите на кайма.
А вероятността да има битка била доста голяма.
Армията трябвало да пресече малък мост над река Лоара. Той се поддържал
от французите, но те нямали никакъв шанс да го удържат, ако нещата
загрубеят.
Имали шанс единствено ако като по чудо германците не решали да се
предадат на място.
Време било Томи да постигне още една победа s помощта на блъфове.
За да се приближи до германското командване, Томи трябвало да измине
осемкилометров път, ограден от войнствено настроена армия, без да
споменаваме техните 1000 превозни средства. Ето защо той си присвоил
камионетка на френския Червен кръст. Това било единственото превозно
средство, което евентуално можело да премине безнаказано през
многолюдните редици на оттеглящата се германска армия. Ако извадел
късмет.
Томи облякъл цялата си шотландска премяна, включително и шотландската
поличка и шапка. Имал основателна причина да го направи. Облечен в
официалната си шотландска носия, навярно можел да убеди германските

96
главнокомандващи в лъжата, която се канел да изрече: че точно отвъд моста
го чакала цяла шотландска бридага с танкове, тежка артилерия и пълен отряд
от френски войници.
За капак на всичко повторил хода, който бил използвал и предния път: едно
обаждане и гъстите редици на Кралските военновъздушни сили щели да
бомбардират врага от въздуха, превръщайки 23 000-ата германска войска в
купчина гърчещи се трупове.
Хванали се. Захапали кукичката. Благодарение на дръзкото безочие на
един-единствен мъж цялата 23 000-а германска войска оставила оръжията си
на земята и се предала.
Подобен блъф наистина изисква кураж.

***

Дори тогава обаче войната на Томи не била приключила. Съвсем скоро го

изпратили обратно в Италия, където врагът вече не били нацистите, а
комунистически партизани, предани на югославския диктатор Тито, който
бил хвърлил око на обширните ивици италианска земя.
Врагът може и да бил друг, но методите на Томи си оставали същите.
Въпреки всичко в Италия той бил по-близо до смъртта от всякога, когато
италианските фашисти започнали да стрелят наслуки по него със собствения
му пистолет.
Ако се бил помръднал само на милиметър, в която и да е посока, това
мигновено щяло да сложи край на войната на Томи Макферсън, но късметът
бил на негова страна: куршумът рикоширал от тефтера му и му причинил
само прострелва рана. Па Томи му оставало да си разчисти сметките без да
проявява милост - с войника, който го бил прострелял.
Не проявил милост и към намеренията на Тито относно италианския регион
Венето. Томи Макферсън до такава степен осуетил плановете на диктатора,
че Тито осъдил на смърт човека, когото с презрение наричал „шотландския
майор“.
Можете да узнаете много за един човек, като видите какви са враговете му.
Когато нацистки военнопрестъпници и комунистически диктатори искат
главата ти, то очевидно вършиш нещо "правилно“.
Без съмнение Томи си бил спечелил врагове сред най-безскрупулните и
агресивни хора на своето съвремие. Фактът, че ги надвил, е доказателство за
впечатляващото му упорство и отказа му да сведе глава в лицето на
численото превъзходство и огневата мощ.
Томи Макферсън проявява почти свръхчовешко самообладание и според
мен той е въплъщение на най-хубавите качества на смелите мъже и жени,
които са се борили за свободата ни през Втората световна война.

97
 12. БИЛ АШ: КРАЛЯТ НА КАРЦЕРА
"Много дълбоко у мен е вкоренено нещо, което не може да устои на едно
подобаващо бягство."
БИЛ АШ

Март 1942 г. Американски пилот, който прелита над Канада и се бие на

страната на Великобритания срещу германците, се намира в опасност над
окупирана Франция.
Голяма опасност.
Името му е Бил Аш. Заедно с други членове от поделението си той пилотира
своя „Спитфайър“ към дома си в Хорнчърч, Есекс, след като е излетял за
сражение, което го отвежда чак до Комин в Белгия. От радиото долита
спешно съобщение:
„Развалете формацията! Развалете формацията!“
Аш рязко завива на 180" - точно навреме, за да види германски „Фоке-
Вулф“ 190, който намалява скоростта под него. По това време „Фоке-Вулф“
са най-ефективните бойни самолети на германците. Това обаче не смущава
Бил Аш. Той се кани да даде повод за размисъл на този пилот. Изравнява се
със самолета, открива огън и със задоволство наблюдава как със
спираловидни движения 190 се понася към земята, бълвайки пушек.
После вижда, че един „Месершмит“ преследва друг член от поделението
му.
Променя траекторията си и изсипва дъжд от куршуми по корпуса на
вражеския „Месершмит“. Само че докато стреля, чува силен, заплашителен
звук от оръдията си.
Улучили са го.
Двигателят на неговия „Спитфайър“ започва да се тресе. Скоростта
внезапно спада. Той оглежда въздушното пространство около себе си. От
различни посоки към него летят няколко самолета „Месершмит“. Кръжат
наблизо подобно на диви котки около ранен звяр и се готвят да го довършат.
Бил Аш обаче няма намерение да им доставя подобно удоволствие.
Ето как да отключиш смелостта: трябва да я призовеш в най-тежките
моменти. Аш знае, че няма смисъл да прави опит за бягство от врага. В
подобни ситуации изборът е само един.
Да полети право към самолетите.
С носа напред ще представлява по-малка мишена. А и неизбежно ще
принуди врага да се съсредоточи в зова да не се разбие в него.

98
 За съжаление значи също и че ще трябва да гледа как куршумите се сипят
по неговия „Спитфайър“, докато взема най-важното решение в живота си.
Да скочи с парашут? Или да се разбие в земята?
Скачането с парашут е по-безопасният вариант, но би дало достатъчно
време на германците долу да го открият. Ето защо той избира по-рискованата
алтернатива. Набелязва си равно поле в близост до малко френско селце и се
подготвя да приземи тресящия се „Спитфайър“ обратно на земята, и то по
най-бързия начин.
Самолетът се преобръща при удара си в земята. Едното крило се откъсва от
корпуса. Самият корпус се разцепва на две точно зад пилотската седалка.
Най-изумителното е, че пилотът все още е жив.
Едно нещо обаче е сигурно. Тук, далеч от редиците на врага, германските
сухопътни войски ще го обсадят всеки момент.
Трябва да се измъкне, и то бързо.
Бил Аш все още не го знае, но бягството е нещо, в което определено го бива.

***

Местна французойка от провинцията се добрала до него преди германците.

Дала му малко цивилни дрехи, но после трябвало да се оправя сам.
И да бяга.
Не знаел дали германците имат кучета и за да скрие миризмата си, нагазил
дълбоко в нещо, което сметнал за канал.
Скоро осъзнал, че не е канал. Била воняща открита канализация.
Когато чул, че някой го следва, той се потопил... напълно. Излязъл оттам
изцапан и смърдящ, а и положението не се подобрило, когато на следващия
ден му се наложило да се скрие в купчина тор.
Добре се бил наредил, но поне не бил пленен. Засега.
Скитал се из Северна Франция в продължение на три дни, преди да попадне
на членове от френската съпротива. Първоначално тайно го прекарали в Лил,
а оттам в Париж, където няколко седмици живял у едно френско семейство
и се разхождал по столичните улици редом с нацистите. Надявал се да остане
„скрит пред очите им“.
Смела, но неуспешна стратегия. В началото на юни нацистки войници
нахлули в апартамента, където бил отседнал. Държейки го под прицел, те му
поискали документите. Нямал такива, разбира се. Първото му бягство било
към края си.
Нацистите го удряли жестоко в лицето с приклада на пушка. После го
ескортирали до една от най-ужасяващите сгради не само в Париж, а и в целия
свят. Последното място, където би искал да се озове свален пилот на
Съюзниците.

99
 Щабът на Гестапо се намирал на улица, която членове на Съпротивата
наричали „Улицата на ужасите“. Озовеш ли се там, много по-вероятно е да
те изтезават и екзекутират, отколкото да те освободят. За няколко часа
вкарали Бил в малка килия в подземието, а после го завели за разпит при
спретнат мъж с прошарена коса и цивилни дрехи. Аш се обявил за
военнопленник и поискал да бъде третиран като такъв съгласно клаузите в
Женевската конвенция. Разпитващият се разсмял.
„Ти си шпионин“, казал той. А всички знаели какво правят от Гестапо с
шпионите. Нищо хубаво.
Служителят на Гестапо казал, че ще го приеме за военнопленник само ако
разкрие името и местонахождението па всеки французин, който му е
помогнал от момента на аварийното му кацане.
Аш, разбира се, знаел какво точно ще се случи с всекиго, когото предаде в
ръцете на нацистите. С игриво пламъче в очите той се извинил, че просто
никога не помнел имена.
Германците не виждали нищо забавно в пренебрежението на Бил към
нацистите.
Пазачите се заели с него. Единият сграбчил ръцете му и ги издърпал зад
гърба. Другият безпощадно го заудрял в лицето, а после още по-жестоко в
корема и между ребрата. Пазачът спрял за миг и накарал Аш да се замисли
дали внезапно не си е променил мнението. Не бил. Тогава увил един парцал
около юмрука си, за да продължи да нанася удари по всяка част от тялото на
Аш, докато лицето и ризата му не подгизнали в кръв.
После разпитващият се върнал. Държал лист хартия. Заповед за екзекуция.
Ако Аш откажел да съдейства, на следващия ден щели да го разстрелят като
шпионин.

***

Ужасът на пленничеството не може да бъде описан - чувстваш се безкрайно

безпомощен и знаеш, че на зазоряване те чака или изтезание, или смърт.
Усещането в стомаха, докато чуваш как зловещите стъпки приближават
вратата на килията ти, трябва да е ужасно.
На следващата сутрин обаче не последвала смърт, а още разпити.
На този етап Аш вече се тресял от ужас. Когато разпитващият за пореден
път поискал френски имена, пилотът му казал едно. Мосю Жозеф.
Очите на мъжа от Гестапо блеснали победоносно. „Кой е този мосю
Жозеф?", попитал той.
Бил Аш леко се усмихнал. „Учителят ми по френски в Тексас", отвърнал
той.

100
 На германците за пореден път им липсвало чувство за хумор. Последвалият
бой бил дори по-жесток от предишния и завършил с многократни, мъчителни
удари в бъбреците, които извадили почти всичкия въздух от немощното му
тяло. Неспособен да върви, Аш бил завлечен в килията си, където се проснал
окървавен и го уверили, че на следващия ден наистина ще бъде екзекутиран.
Въпреки всичко не последвала екзекуция, а цяла седмица от безкраен,
жесток побой, кръв и ужасни мъчения, докато хората от Гестапо се опитвали
да изтръгнат някакви имена от него. Въпреки мъчителната болка и
нанесеното му унижение обаче Бил Аш не се поддал.
От Гестапо рядко се отегчавали да прилагат насилие без резултат. В случай
че не получавали информация, те просто увеличавали мъченията. И въобще
нямало да се замислят дали накрая да го екзекутират. Спасението му обаче
дошло от съвсем неподозирана посока.
Една сутрин чул пред килията си глас, който спорел с неговия разпитващ.
Когато вратата се отворила, там стоял офицер на „Луфтвафе". Той обяснил,
че Бил вече е техен военнопленник, затова щял да бъде преместен в лагер и
третиран като такъв.
Отвели Бил в „Дулаг Луфт“ край Франкфурт, а оттам в отвратителния
„Сталаг Луфт III". Комендантът в лагера се опитал да обясни, че за Бил Аш
войната вече е приключила. Само че комендантът грешал.
За Бил Аш войната тепърва започвала.

***

Когато един пилот на „Спитфайър“ е атакуван от „Месершмит“,

стандартната тактика е да се насочи право към него, за да има врагът друго
занимание, вместо да сипе куршуми. Когато си военнопленник от ранга на
Бил Аш, стандартната тактика е подобна: опитваш се да избягаш, защото по
този начин ще отклониш вниманието на врага от други аспекти на войната.
Да избяга обаче било трудно и опасно. Ако го хванели от Гестапо, рискувал
да получи куршум в главата. Това не смущавало Бил. Наумил си го още щом
станал пленник на „Луфтвафе".
Храната в „Сталаг Луфт III“ била оскъдна. Аш знаел, че за да успее да
избяга, се нуждае от малко повече телесна маса. Имало два толкова
отвратителни хранителни продукта, че никой не искал да ги яде: единият
представлявал миризливо, блудкаво сирене, а другият бил риба - рибни
вътрешности, изсушени години по-рано, които трябвало да бъдат
рехидратирани в гнусна смес с вкус и мирис на мокра кучешка козина. Аш
се тъпчел с нея и когато теглото му малко се повишило, започнал да прави
упражнения, за да е във форма.

101
 Най-забележителното в опитите за бягство на Бил Аш от множеството
лагери, където се озовавал, не бил техният брой. Нито пък дързостта му. Било
невероятното му упорство. Чувствал се морално задължен да подрива врага
с всички сили и средства. И определено се справял отлично, макар да не
успявал да остане на свобода за повече от няколко седмици.
Първият му опит за бягство от „Сталаг Луфт III“ бил замислен с помощта
на друг свален пилот на „Спитфайър“ на име Пади Бартроп. Двамата заедно
представили плана си пред комитета по бягства в лагера.
Под душовете на част от пленниците, където се оттичала водата, имало
малко отделение за основните кранове. Ако прекарали достатъчно дълго
време скрити там, пазачите щели да сметнат, че наистина са избягали и да
спрат да ги търсят из лагера. Това би улеснило действителен опит за бягство.
Хубава идея. За съжаление пропуснали да вземат под внимание
полицейските кучета.
Когато забелязали липсата им, кучетата от лагера и техните треньори
нахлули в помещението и открили подгизналите бегълци. За награда:
няколко дни строг тъмничен затвор - в карцера. Това обаче не отслабило
твърдата решимост на Аш да избяга.
В периода от залавянето му до края на войната Бил Аш направил 13 опита
за бягство от лагери из цяла Европа. И прекарал повече седмици в карцера,
отколкото можел да преброи.
После го прехвърлили в друг лагер за военнопленници в Полша.
Първоначално се опитал да излезе от лагера, докато пазачите гледали в друга
посока. За нещастие го видели и го настигнали на велосипедите си! Пазачите
го пребили жестоко, но дотолкова се били увлекли в зверствата си, че не го
претърсили както трябва. За крака му била завързана малка пила, която
използвал, за да протрива пръчките на килията си. Може би щяло да се
получи, ако пазачите по случайност не го били преместили в друга килия, а
дотогава пилата вече се била изтънила...
Аш направил много опити за бягство от този лагер, дори прокопал тунел на
пет метра под земята. Входът на тунела бил разположен в смърдящите
тоалетни - бегълците решили, че германските им пазачи няма да изгарят от
желание да душат наоколо.
Докато един човек седял върху нужника, за да пази, десетина други копаели
в непосредствена близост до зловонното корито на самата тоалетна. За да
влязат в тунела и да продължат да копаят, Аш и съмишлениците му трябвало
да се преборят с вонящо езеро от човешки екскременти. Близостта на
тоалетната обаче си имала и предимства - осигурявала им място, където да
трупат пръстта, която изкопавали, докато опасният, тесен тунел бавно, но
сигурно приближавал края на лагера.

102
 Само си го представете. Никаква светлина. Притискат те студена глина и
екскременти. Почти няма място да мръднеш - тунелът бил едва половин
метър широк и толкова висок. Копаещите използвали летви от
затворническите легла, за да придържат тавана, но въпреки това върху тях
непрестанно се изсипвала мръсотия, а и винаги съществувал риск от
срутване.
От отворения край на тунела един пленник използвал импровизирано
духало, за да изпомпва въздух към работниците, но въпреки всичко
кислородът не достигал. И, естествено, тоалетните преливали и те се
оказвали на четири крака насред процеждащ се поток от плесенясали
отточни води.
И все пак продължавали да копаят.
Трийсет и трима мъже избягали през този тунел. Всичките обаче били
заловени. Самият Аш бягал в продължение на шест дни, преди да го открият
няколко германски фермери, въоръжени с вили. Въпреки това опитът за
бягство в никакъв случай не бил неуспешен. Наложило се германската армия
да вложи огромни средства в търсенето на бегълците. Тези дръзки опити
представлявали съществена част от собствения им военен принос.
По този начин Бил Аш ги забавял.

***

През есента на 1943 г. Аш се озовал в литовски лагер. Този път тунелът, в

чието прокопаване се включил, бил дълъг повече от 46 метра. Заедно с
петдесетима други Аш избягал в провинциална Литва. Само че за да избяга
и да не го заловят, човек трябва да е във форма. Вследствие на месеците,
прекарани във физически труд заради изкопаването на тунелите, както и
ужасно оскъдната храна и дългите периоди в карцера, на този етап Аш бил
всичко друго, но не и във форма.
По-късно Бил разказва, че по време на пътешествието си сред непознатите
литовски пейзажи все едно е бил в транс. Или по-скоро кошмар. Налагало му
се е да пресича бързотечащи реки, преди да си легне със студени, мокри
дрехи, които вледенявали ставите му и изцеждали и последните му сили.
Нощта идвала със странни, плашещи халюцинации, които го сепвали от
така необходимия му сън. Бил ужасно замаян и не можел да си поеме дъх.
Докато се препъвал през коварните тресавища, му се налагало да следва
пътеките, направени от скитащи кози, за да не потъне сред плаващи пясъци.
Когато в крайна сметка не можел да продължава повече, той се свлякъл в
плевнята на някаква ферма. Само че когато отворил очи, тълпа литовски
селяни го ръчкали с вили и искали да знаят дали е руснак, или германец.

103
 Ако решали, че е едното или другото, несъмнено щели да направят онова,
от което Гестапо се въздържали. Въпреки изтощението си Аш ги убедил, че
не е нито германец, нито руснак, нито британец, нито американец. Бил
тексасец! Селяните никога не били чували за Тексас, но решили, че е
приятел, и му позволили да остане при тях за няколко дни. После го
изпратили по пътя му към Балтийско море, където се надявал да открадне
малка лодка и да продължи бягството си.
Добрал се до крайбрежието. Дори намерил лодка. После обаче допуснал
грешката да помоли други литовски селяни, които прекопавали градините
си, да му помогнат да я подкара. Обяснил, че е избягал американски пилот,
преследван от омразните германци.
Селяните се спогледали. После му съобщили лошата новина. Въобще не
били литовци. Били германски войници и избягалият американски пилот се
намирал в тяхната зеленчукова градина.
Следваща спирка за Бил Аш: местното Гестапо.

***

От Гестапо изпратили Аш с многочислен което несъмнено било

ласкателно - въоръжен ескорт в Берлин. Ядрото на нацизма. Нямало
основание да се надява, че ще оцелее там особено дълго.
От Гестапо със сигурност искали да го убият. Необичайното било, че
предвид бездетните милиони хора, които вече били заличили, този път
искали да го направят „легално“. Ето защо те завели дело срещу серийния
беглец Бил Аш. За негов късмет нещата не се развивали добре за оста Рим-
Берлин-Токио. През зимата на 1943 г. почти 2000 тона артилерия се изсипали
в Берлин за един ден. Нацистите просто не разполагали със средства да
продължат делото. И така, с още един внушителен въоръжен ескорт Краля
на карцера бил приветстван в „Сталаг Луфт III“,
преди за пореден път да го пратят право в карцера.
По някакъв абсурден начин времето, прекарано в строг тъмничен затвор,
му спасило живота. Бил Аш бил сам в карцера, когато сирените на „Сталаг
Луфт III“ запишели, за да сигнализират за друго бягство. Това било Голямото
бягство, на което впоследствие щяла да се появи нереалистична холивудска
адаптация. (По-късно Бил Аш с ирония щял да отбележи, че по време на
никое от бягствата му не е имало самотна моторетка, която се появява в
подходящия момент!)
Петдесетима мъже минали под бодливата тел в този ден. Петдесетима мъже
били заловени. И петдесетима били екзекутирани. Съдбата обаче се
усмихвала на Уилям Аш, който бил сам в карцера и не участвал в този опит
за бягство.

104
 Въпреки неуморните си опити за бягство и непрестанния побой, докато бил
в ръцете на враговете от „Луфтвафе“ и Гестапо - всеки от които можел да го
застреля безнаказано - Аш оцелял по време на войната. Оживял, за да
разкаже историята си.
А тази история си струва да бъде разказана, защото ни учи на нещо
съдбоносно.
В ежедневието си всеки от нас се сблъсква с побойници и тирани. Хитлер и
нацистите му са просто тяхната радикална версия. А понякога е трудно да се
опълчиш на побойниците. Историята на Уилям Аш обаче ни показва колко
важни са упорството, находчивостта и добрата стара смелост при сблъсъка с
онези, които ни потискат и смятат, че ще се измъкнат безнаказано.
Той ни напомня, че не можеш дълго да тъпчеш един добър човек и че
доброто в крайна сметка побеждава - ако имаш късмет.

105
 13. ЕДУАРД УИМПЪР: ПАГУБЕН УСПЕХ
„Всяка вечер, разбирате ли, виждам другарите си от Матерхорн..."
ЕДУАРД УИМПЪР

Датата: 18 февруари 1880 г. Мястото: Котопакси в Южноамериканските

Анди. Най-високият активен вулкан в света. Мъж държи другаря си за
глезените, докато той виси от ръба на кратера.
На 370 метра по-надолу бушува пещ от лава и пламъци.
Повечето хора биха поискали нещо по-надеждно от приятел, който те
държи за краката.
Едуард Уимпър обаче не бил като повечето хора. Той бил човек, чиято
жажда за открития си оставала неутолима въпреки ужасната трагедия, от
която някога бил част.
Далеч от планините, той бил илюстратор на книги и живеел спокойно. Зад
спокойствието му обаче се криел железен характер. Такъв човек би се
впуснал в епично търсене на приключения навсякъде, като се започне от
суровите планини и вулкани на Южна Америка и се стигне до замръзналата
пустош на Гренландия.
Най-известната му експедиция обаче несъмнено е първото изкачване на
Матерхорн. Това е история за упоритост и кураж, но също и за гибел.
Напомняне, че понякога славата върви ръка за ръка със саможертвата. И че
понякога не е достатъчно да си нащрек по пътя нагоре. Трябва да стъпваш
дори по-внимателно, докато слизаш.

***

Матерхорн, Редом с Айгер това е един от най-внушителните върхове на

Алпите. Издига се в небесата на границата между Италия и Швейцария
подобно на величествена каменна пирамида. Като сирена е. Красив, но
изключително опасен, а също и, меко казано, склонен да погуби всички
катерачи, които през годините са били привлечени от него.
Склоновете на върха са толкова стръмни, че снегът и ледът се задържат
само на някои места. Лавините - както от сняг, така и от камъни са ежедневие.
Местоположението и височината го правят податлив на внезапни и
драстични промени във времето. В даден момент може видимостта ти да е
перфектна, а в следващия да се катериш слепешката.

106
 Снежната буря в тези планини не е обикновена буря. Игли от лед
профучават и се забождат в лицето ти. Известно е, че късове лед, широки
около 30 сантиметра, са били отвявани във вертикална посока от глетчерите
долу.
И въпреки това върхът е магнит както за туристите, така и за алпинистите.
Туристите идват, защото е красив. Алпинистите идват, защото е
смъртоносен. Дори днес хората често умират, докато се опитват да го
изкачат, а изпотрошените им, окървавени и измръзнали тела са напълно
запазени сред заледените кулоари, където повече никой няма да ги види.
За много алпинисти обаче опасността само усилва чара на върха.
Матерхорн е страховито предизвикателство, което чака храбреци.
Днес пътят нагоре е добре проучен. Дори са фиксирани въжета на местата
с по-неудобен наклон. Разбира се, невинаги е било така. До средата на XIX
век мнозина са приемали предизвикателството да изкачат Матерхорн.
Безуспешно.
Тези времена били известни като Златния век на алпинизма. Безстрашни
алпинисти се опитвали да покорят най-недостъпните върхове на Алпите.
Само че до 1865 г. връх Матерхорн си оставал недокоснат от човек.
Върхът за първи път привлякъл вниманието на младия Едуард Уимпър,
когато през 1860 г. го изпратили в Алпите да рисува пейзажи за поредица от
илюстрации. За първи път идвал в местността и бързо се запалил по
алпинизма.
Една от целите му бил Мон Пелву, който алпинистът професор Бони се
опитал да изкачи, но не успял. До 1861 г. Уимпър вече бил покорил върха.
Очевидно този спорт му се удавал. Въоръжен с простичките си
приспособления и безкраен ентусиазъм,
Уимпър продължил да покорява много от най-високите върхове на Алпите.
Един обаче все още му се изплъзвал.

***

По онова време между италианските и британските алпинисти

съществувало голямо съперничество. Не просто искали да победят
планината - едните искали да победят другите.
Уимпър и английските му съвременници били първи в покоряването на
голяма част от основните алпийски върхове. Когато останал само
Матерхорн, група водещи италиански алпинисти решили, че ще си възвърнат
малко национална гордост и ще бъдат първите, изкачили върха.
Жан-Антоан Карел бил един от тях. Между 1861 и 1865 г. и той, и Уимпър
опитвали да покорят Матерхорн през югозападния ръб. Смятало се, че оттам
върхът е най-достъпен. Нито един от двамата обаче не сполучил.

107
 Струва си човек да се замисли за приспособленията, които използвали тези
ранни алпийски изследователи. В днешно време алпинистите имат
изключително лека, надеждна и тествана екипировка. Това не важало за
Едуард Уимпър. Неговите приспособления се свеждали до няколко дебели
(тежки!) въжета от манила, "алпенщок“ - или в моите и вашите представи:
хубава, здрава пръчка - вълнени ръкавици и подковани ботуши (не си падал
по алпийските котки), брезентова палатка или платнище за защита (също
тежко!) и компактна спиртна лампа за светлина и топлина.
Имал ли тези неща, значи бил готов да потегли.
Веднъж Уимпър направил опит да се изкачи сам. Това едва не го убило.
Подхлъзнал се на една особено коварна издатина и се прекатурил по 45-
градусов склон. Тялото му се натъртило в скалите, преди да се изтърколи от
издатина и да падне в дере. Докато падал, си пукнал главата в скалите и
твърдия лед. (Не носел каска като днешните!) Продължил да се търкаля
надолу повече от 18 метра, преди скалите да прекратят падането му и той
рязко да спре.
Бил в плачевно състояние. Тялото му било покрито с над 20 дълбоки рани.
Най-тежки били тези по главата. Кръвта шуртяла от раните, като го
заслепявала и се стичала по кожата и дрехите му. Обагряла снега в червено.
Със сигурност щял да умре от загуба на кръв, ако не му било хрумнало да
притисне голямо, твърдо парче сняг в лицето си като импровизирана
превръзка. Кървенето намаляло достатъчно, за да може да продължи
слизането.
В Цермат той третирал раните с разтвор от необработена сол и кисело вино.
Не особено приятно лечение на отворени рани.
При друг случай се разразила буря, когато Уимпър и спътниците му били
на половината път към върха. Разпънали палатката си, докато бурята
бушувала около тях. В продължение на 26 часа едно-единствено платно ги
деляло от стихията. В крайна сметка се наложило да се върнат. Оцеляването
им зависело от това. Изглежда, че каквото и да правел Уимпър, върхът не
поддавал.
До 1865 г. Уимпър бил направил седем опита да изкачи Матерхорн.
Всичките завършили с неуспех.
Но нали знаете онази мисъл: "Падни седем пъти, стани осем". А Уимпър не
се признавал за победен.
На този етап всеки уважаващ себе си алпинист искал да бъде първият
изкачил Матерхорн. Това довело до ожесточена надпревара и потайност.
Най-вманиачен от всички бил Уимпър. Един от съперниците му го описал
като „онзи човек, чийто живот сякаш зависи от Матерхорн... подозрително
си вре носа навсякъде“.

108
 Само че онова, което някои наричат обсесивно-компулсивно разстройство,
други наричат нестандартно мислене.
Дали югозападният ръб, с който никой не бил успял да се пребори,
действително бил единственият път нагоре?
Никой дори не си помислял, че е възможно изкачване през ръба, познат с
наименованието Хьорнли, който от земята изглеждал напълно недостъпен.
Уимпър започнал да се замисля.
Да, от долу наистина изглеждал ужасно заплашителен, но планините
придобиват друг изглед, щом се приближиш. А и Уимпър мислел, че може
би е открил маршрут. Хората го смятали за луд. Уимпър не им обръщал
внимание. Решил да пробва.
Шестима мъже се присъединили към екипа му. Трима англичани: лорд
Франсис Дъглас, Чарлз Хъдсън и Дъглас Хедоу. Френски алпинист: Мишел
Кро. Двама водачи, баща и син, и двамата наречени Петер Таугвалдер.
Потеглили от Цермат призори на 13 юли 1865 г.
До обяд вече се намирали на височина 3400 метра. Дотук добре.
Разпънали палатките и останали там до следващата сутрин. Точно преди
зазоряване събрали лагера. Щом станало достатъчно светло, за да се катерят,
започнали последното изкачване. Условията били благоприятни, а новият
маршрут се оказвал сполучлив. До 13.40 ч. групата вече била покорила върха.
Останали там около час, наслаждавайки се на успеха си. Времето летяло.
Били в еуфория. Не точно на седмото небе, но съвсем близо.
После мъжете започнали да се спускат надолу. Ето тук нещата ужасно се
объркали.
Коварният Матерхорн успял да ги главозамае с относително лесното
изкачване. Сега се канел да ги изхвърли.
Бил на път да покаже на алпинистите, че не се дава лесно.

***

Може би именно еуфорията им ги предала. Може би умората. Или пък

просто извадили лош късмет.
Следвайки указанията на Уимпър, мъжете се завързали за едно въже. На
теория идеята била добра и била нещо типично за ранните катерачи, които
усвоявали основните техники на съвременния алпинизъм чрез метода проба-
грешка.
Ролята на въжето е да предотврати падане, ако някой се подхлъзне - стига
то да остане опънато.
Недостатъкът е, че ако въжето бъде оставено да увисне и някой се
подхлъзне, силата може да събори от склона хората по-горе. До един. Като
домино.

109
 Кро водел. После Хедоу, Хъдсън и Дъглас, следвани от двамата
Таугвалдер - Петер старши и Петер младши. Уимпър бил последен. Само че
докато се спускали, Хедоу, който бил втори и имал най-малко опит, се
подхлъзнал.
Пагубното в случая е, че въжето било прекалено отпуснато.
Подхлъзвайки се, той се блъснал в Кро, водача. Щом въжето зад него се
опънало, то повлякло надолу Хъдсън и Дъглас.
Всичко станало за секунди. Но на опасен връх като този всичко става за
секунди.
При горната част на въжето Уимпър и двамата водачи чули отчаяните
викове на мъжете долу. На мига се вкопчили в скалите.
Само че не им било писано да издържат. Нито пък на въжето.
Тежестта на увисналите мъже била прекалено голяма за него.
То се изпънало като струна.
Издържало една-две секунди.
И после се скъсало.
Уимпър се взирал с ужас. От мястото, на което се намирал, видял как Кро,
Хедоу, Хъдсън и Дъглас се търкулнали по склона.
Разперили ръце, за да се хванат за нещо и да спрат полета си.
Само че нямало за какво да се хванат.
А след като въжето било скъсано, Уимпър и двамата му спътници не
можели да направят нищо.
Освен да гледат след другарите си.
Един по един четиримата спътници на Уимпър изчезнали от погледа му.
Нищо не можело да ги спаси, докато пропадали от една бездна в друга.
Паднали от 1200 метра.
Докато летели надолу, една-единствена дума отекнала до останалите
алпинисти. Дошла от устата на Кро.
„Невъзможно!“

***

„Невъзможно!“
Уимпър доказал, че да изкачиш Матерхорн не е невъзможно. Цената обаче
може да е невъзможно висока.
Съществува особена връзка между хора, които заедно поемат на
експедиция от подобен мащаб. Вид приятелство, което не се среща често в
ежедневието. Но пък загубата на някой от тези приятели е жесток удар, който
трудно би могъл да се опише с думи. Вгорчава победата и триумфът не е
истински.

110
 Уимпър и двамата водачи крещели имената на падналите, докато
продължавали да се спускат съкрушени. Знаели обаче, че е напразно. Никой
не би могъл да оцелее след подобно падане.
Сломените алпинисти достигнали Цермат чак на следващия ден. Нямало
величие в завръщането им вкъщи. Всъщност имало единствено полемика.
Обвинявали ги, че са прерязали въжето, за да спасят собствената си кожа.
Хората казвали, че вместо да спасят спътниците си, те ги предали. Това било
жесток обрат за Уимпър, човека, който бил рискувал всичко.
Горчивият успех на Уимпър не убил ентусиазма му за планинарство и
приключения. Никога повече обаче не опитал да изкачи алпийски връх. И в
годините след инцидента той почти не говорел за изкачването, което го
направило известен - или може би го опозорило.
Падналите му другари го преследвали нощем. В съня си виждал как се
отдалечават от него, летейки към смъртта си. И когато умрял през 1911 г., на
71 години, бил погребан в Шамони - недалеч от мястото на най-великото си
и най-ужасяващо постижение.
Времето се променя. Хората също. Но планините - не. Не и в рамките на
един човешки живот. Дори днес Матерхорн продължава да е голямо
предизвикателство. А в рамките на 150-те години, откакто Едуард Уимпър и
екипът му първи достигнали върха, е отнел живота на повече от 500
катерачи.
Лично според мен историята на Едуард Уимпър служи като обеца на ухото,
че в екстремни ситуации човек не може да си позволи да се разсее дори за
миг. Направи ли го, планините имат навика да се надигат и да нанасят своя
удар. А той не е лек.
Може да сте достигнали крайната си точка, но планината не я е грижа дали
ще ви погуби на изкачване, или на слизане. Никога не се поддавайте на
самодоволство. Самодоволството убива. И запомнете, че ви е нужна най-
силна концентрация, когато се чувствате най-слаби.
Думите на самия Едуард Уимпър са в сила и днес: „Изкачвай се, ако щеш,
но помни, че куражът и силата са нищо, ако ти липсва благоразумие... Не
прави нищо прибързано, внимавай на всяка стъпка и от самото начало се
замисли какъв може да е краят“.
Добър съвет за алпинизъм. И добър съвет в живота.

111
 14. ДЖОРДЖ МЕЛЪРИ: "ЗАЩОТО ГО ИМА"
"Чувствам се силен за битката, но знам, че всяка капчица сила може да
ми бъде отнета."
ДЖОРДЖ МЕЛЪРИ

Непалците наричат връх Еверест Сагарматха - Богинята на небесата.

Тибетците му казват Джомолунгма Богинята майка на света. Само че както
и да я наричат, в действителност склоновете ѝ са същинско гробище.
Нищо чудно. Високо над морското равнище, където кислородът е разреден,
въздухът е вледеняващ, а мускулите и съзнанието ти са изтощени, смъртта
може да ти се стори странно примамлива. Последната част от изкачването е
известна като „Зоната на смъртта“. Тук тялото изпада в състояние на некроза.
Съвсем буквално започва да умира.
Изборът дали да се върне, или да продължи се пада на катерача - така
половината битка за покоряване на най-високия връх в света се води в
прегладнелия му за кислород мозък. Ето защо пътят към върха е осеян с
телата на онези, които не са успели.
Съвсем близо до върха се намира тялото на Дейвид Шарп. През 2005 г. той
почти успял. Точно преди върха спрял да си почине. Само че отрицателните
температури си казали думата. Тялото му започнало да замръзва, както си
седял. Подминали го няколко други катерачи - самите те се движели с
усилие, а какво оставало да носят другиго.
Въпреки че крайниците на Шарп били вкочанени, той стенел съвсем
тихичко. Останалите катерачи го преместили на слънце. Нямало какво друго
да се направи.
Дейвид Шарп си седи там и до днес. Вледенен труп, изцяло облечен в
алпинистка екипировка. С ръце на коленете. Зловещ ориентир за всеки,
запътил се към върха.
Повечето тела са добре запазени заради студа. Някои не са. Труповете в по-
ниските склонове на Еверест са се разложили и са останали само скелети.
Черепите се подават от дрехите с ужасяващи, зейнали усмивки, а по
перифериите на празните им очни кухини се е насъбрал сняг.
Част от труповете са се мумифицирали вследствие на вятъра и слънцето,
изсушили кожата им. Други лежат по очи и се различават единствено по
дрехите. Един от тях е наречен „Зелените обувки“. Той е индийски катерач,
който загинал през 1996 г., и вече го разпознават само но обувките.

112
 Над 200 души са изгубили живота си, докато са се опитвали да изкачат
Еверест. Съгласно законодателството на Непал труповете трябва да бъдат
свалени и погребани, както си му е редът, но това невинаги е възможно.
Може би все пак е подобаващо неуспехите да остават в планината. Един вид
отдаване на почит към някогашната им мечта.
През 1999 г., на височина 8268 метра, един такъв труп бил открит на
Северния склон. Добре запазената му плът била твърда като камък. От
слънцето кожата вече била почти бяла. Лежал по лице, насочен към
планината. Ръцете му - все още мускулести - били изпънати над главата.
Скованото му от лед тяло не можело да се отдели от земята.
Десният му крак бил с две счупени кости. Лакътят бил изкълчен. Няколко
ребра били счупени. В черепа имало дупка - вероятно причинена от удар с
пикел. Само си представете обилното кървене.
А сред дрехите на трупа имало табелка с име. На нея пишело: Дж. Лей
Мелъри.
Замръзналото тяло на Джордж Мелъри било революционно откритие. Не
само че опитът на Мелъри да достигне върха - почти 30 години преди Едмънд
Хилари да стъпи в планината - бил истински вдъхновяващ момент в
историята на човешките начинания, но и довел до една от най-запленяващите
мистерии на Богинята на небесата.

***

Младият Джордж Мелъри произхождал от семейство на духовници. Като

малък имал усет към математиката и спечелил стипендия за колежа
„Уинчестър“. Там един преподавател го въвел в алпинизма и заедно
пътували до Алпите. Съдбата му била предначертана.
През 1905 г. влязъл в университета „Магдален“, Кеймбридж, за да следва
история. Несъмнено бил талантлив, интелигентен и забавен младеж.
Сприятелил се с хора като Рупърт Брук, Джон Мейнард Кейнс и Литън
Стрейчи. А когато завършил, станал преподавател в училище „Чартърхаус“.
Един от учениците му бил младият Робърт Грейвс. Спомените на Грейвс за
учителя му до голяма степен подсказват що за човек бил Мелъри: „Раздаваше
се докрай в „Чартърхаус“. Опитваше се да се държи приятелски с класа си, а
това водеше до недоразумения и обиди“.
Не само Грейвс говорел за него с възхищение. Литън Стрейчи написал, че
той притежавал „мистериозността на Ботичели, прецизността и изяществото
на китайска гравюра, младостта и пиперливостта на изключително
английско момче“.

113
 Поетът алпинист Джефри Уинтроп Йънг му дал прякора „Галахад“ заради
сър Томас Малори, автор на „Смъртта на Артур“. Превръщал се в митична
фигура още преди да е стъпил в подножието на Еверест.
Цялата тази поетичност обаче скривала факта, че Мелъри не страдал от
липса на кураж. Интересът му към катеренето се задълбочил и той станал
умел алпинист. Алпийските върхове не бива да се приемат с лека ръка.
Мелъри покорил много от тях, включително и Монблан, но после избухнала
Първата световна война.
Щом войната започнала, той поискал да се включи. Директорът - следвайки
указа на военния министър лорд Кичънър, който гласял, че училищните
преподаватели не бива да напускат постовете си - не му позволил. Така че
Мелъри бил принуден да си седи на сигурно в Годалминг, докато приятелите
(като Робърт Брук) и учениците му (като Робърт Грейвс) отишли да се бият.
Той се запознал и се оженил за Рут Търнър, която живеела близо до
„Чартърхаус“. Само че блаженството на тези първи месеци брачен живот
било помрачено от събитията в Европа.
Много приятели и познати на Мелъри загинали в гнусната, жестока
мизерия на окопите. През 1916 г. вече не издържал. Опълчил се срещу указа
на Кичънър, влязъл в армията и бил изпратен на Западния фронт.
За ужасите на окопната война на фронтовата линия ще говорим друг път.
Но предвид участта му едно писмо изпъква сред останалите: „Нямам нищо
против трупове, стига да са пресни. С ранените е различно. Винаги съм
съкрушен при вида им“.
Мелъри преживял войната и се върнал да преподава в училището. Любовта
му към планините обаче не била изчезнала. Нито пък жаждата му за
приключения. Когато през 1921 г. Хималайският комитет финансирал
британската разузнавателна експедиция на най-високия връх в света,
Мелъри ентусиазирано се включил.
Експедицията не успяла да се добере до върха. Ето защо на следващата
година той направил повторен опит - този път като част от група, водена от
бригаден генерал Чарлз Брус. И макар че и този опит се провалил, Мелъри
достигнал рекордна височина от 8364 метра без кислород.
Трети пореден опит, направен същата година, също се провалил, но Мелъри
вече бил знаменитост. Когато репортер от „Ню Йорк Таймс" го попитал защо
иска да изкачи Еверест, той отговорил с трите най-известни думи в
алпинизма. Три думи, които оправдават начинанията на много
изследователи и авантюристи.
„Защото го има.“
И, разбира се, имало го е и когато през 1924 г. Джордж Мелъри прави
четвъртия си и последен опит. Вече бил на 37 години и осъзнавал, че това

114
може да е последната му възможност. Обещал на съпругата си Рут, че ако се
добере до върха, ще остави там нейна снимка.
После поел към славата.

***

Поличбите били добри. На 7 юни Мелъри казал в писмо, написано от

базовия лагер, че „времето е идеално за предстоящото начинание“.
Така и трябвало да бъде.
Тогавашните алпинисти не били облечени в съвременните олекотени дрехи
или екипировки, които да ги предпазват от природните стихии. Носели нещо
средно между туид и памук. Никой съвременен алпинист не би сметнал за
подходящи ботушите, използвани около 1924 г. Този път обаче Мелъри поне
се съгласил да използва някакъв първообраз на кислородния апарат. Бил
тежък, но опитът му подсказвал, че не може да мине без него.
Както през 1922 г., така и през 1924 г. Чарлс Брус водел експедицията.
Партньор на Мелъри бил Андрю Ървайн. Един от колегите им, геолог на име
Ноел Одел, ги следвал на известно разстояние в качеството си на помощник.
Не се знае почти нищо за последвалите събития. Мелъри и Ървайн нямали
средство за комуникация с другите членове на експедицията. Със сигурност
знаем единствено, че никога не се завърнали. Позовавайки се обаче на
собствения си опит на Еверест, мога да ви разкажа за някои от нещата, които
са преживели.
Високите склонове на Еверест са коварни. Без предупреждение в снега под
краката ти могат да се отворят гигантски пукнатини. На мен ми се случи. Ако
не бях завързан с въже, щях да съм поредната жертва на планината. Наложи
се двама от спътниците ми да ме изтеглят. Един нямаше да е достатъчен.
Ако кислородът ти свърши в „Зоната на смъртта“, те чакат незабавен
делириум, летаргия и накрая смърт. Тежестта на кислородните бутилки,
които те поддържат жив, е неизменно бреме. Въпреки всичко ползите от
кислорода едва оправдават теглото на бутилката. А през 1924 г. тежестта
била много по-голяма.
Измръзването е нещо типично там горе - дори и сега в студено време
усещам ефекта от пребиваването си на Еверест. Изтръпване, последвано от
силна болка, докато кръвта нахлува в уязвимите капиляри.
На такава височина тялото губи и способността да обработва храна. Започва
да загива. Да навлезеш в „Зоната на смъртта“ е като да активираш бомба с
часовников механизъм. Останеш ли твърде дълго, ще умреш, без значение
кой си.
Времето може да е крайно непредвидимо - дори за съвременната
метеорология. През 1924 г. нямало метеорологични прогнози. А ветровете на

115
Еверест могат да бъдат достатъчно силни, за да повалят човек - тогава
единственият път е надолу.
Да си на такава височина, и то при тези условия, е болезнено.
Леле, наистина е болезнено.
Мускулите ти копнеят за облекчение.
Белите ти дробове не издържат.
Крайниците те болят от невъобразимия студ.
Главата ти пулсира, а устата и гърлото ти се възпаляват от разредения
въздух.
Мъчително е. Чувстваш, че си готов на всичко само и само това да свърши.
Все едно самата планина иска да се откажеш. А докато въздухът се разрежда
и температурите спадат, тя ти внушава, че вече просто не те е грижа.
Еверест кара смъртта да изглежда като примамлива алтернатива.
Човек ме бива да се поддава. Трябва да се бори с цялата си мощ.
Когато изкачвах планината, аз бях облагодетелстван с привилегии, които
Мелъри и Ървайн не са имали. Подходящи обувки и екипировка. Връзка с
други катерачи в планината. По-задълбочени познания относно реакциите на
тялото в екстремни условия. Надеждни метеорологични сведения.
Възможността да получавам съобщения от вкъщи. За мен лично всичко това
прави опитите на тези ранни пионери още по-изключителни.
Представям си Мелъри и Ървайн стиснали зъби, съсредоточени в битка с
планината, докато тя изцежда живота, енергията и волята им да победят. И
то съвсем сами.
Историята и науката ни казват, че Мелъри и Ървайн, макар и да били съвсем
близо, навярно никога не достигнали върха. Светът щял да почака още 29
години, преди Едмънд Хилари и Тенсинг Норгей най-после да покорят най-
високия връх на Земята.
Няма съмнение, че Мелъри и Ървайн загинали на безмилостните склонове
на Еверест. Нито пък има съмнение, че героичният им опит ги превърнал в
национални герои в Англия. В тяхна чест дори отслужили панихида в „Сейнт
Пол“, на която присъствали министър-председателят Рамзи Макдоналд и
крал Джордж V.
Но дали историята и науката ни казват цялата истина? Или в разказа за
Джордж Мелъри има още нещо?

***

Ноел Одел, помощникът, който ги следвал, достигнал до височина 8000

метра на 8 юни. Докато се взирал към върха, за момент облачната покривка
се разсеяла. По-късно той записал видяното: „Една дребна черна точица се

116
очерта на малко, заснежено възвишение под скален праг на склона. Черната
точица се раздвижи.
Появи се втора черна точица, която тръгна нагоре по снега и се присъедини
към първата на възвишението...“.
По високите склонове на Еверест се отличават три отделни заснежени
скали: първият, вторият и третият праг. Мнозина смятат, че Одел описвал
пространството между втория и третия праг, което значи, че Мелъри и
Ървайн били съвсем близо до върха.
Достатъчно близо, за да го достигнат, преди да загинат на слизане?
От историята на Едуард Уимпър вече знаем, че планината може да те
погуби също толкова охотно на слизане, колкото и на изкачване.
Знаем и че Мелъри притежавал куража да опита. Да даде всичко. Слава или
гибел.
С намирането на тялото му разбираме и още няколко неща.
Било малко преди един часът следобед, когато Одел видял Мелъри и
Ървайн да се отправят към върха. Няма съмнение, че по това време на
денонощието са носили очила, за да се предпазят от снежна слепота. Очилата
на Мелъри обаче не били наместени на трупа му. Нито пък били открити
наоколо.
Били в джоба му.
Дали това значи, че се е спускал вечерта, когато очилата не са му били
нужни? Мнозина подкрепят тази теза.
Ами обещанието на Мелъри към съпругата му, че ако достигне върха, ще
остави там нейна снимка? Това със сигурност би значело, че снимката е била
у него, когато е напускал лагера. И трябвало все още да е у него, когато са
открили тялото му.
Само че я нямало.
Прекалено наивно ли е да си помислим, че Мелъри действително се е
добрал до върха?
И там, за съвсем кратко, образът на съпругата му е бил положен на това
самотно, пусто и красиво място, преди ветровете да го отвеят или да го
затрупа сняг?
Преди съпругът ѝ да загине на слизане?
Кой знае. Може пък един ден тялото на Ървайн да бъде открито заедно с
камерата, която взели със себе си. А тя или ще разкрие техни снимки от
върха, или няма.
Засега единствено Еверест знае отговора на мистерията. А Богинята на
небесата не издава тайните си току-така.

***

117
 Едно е сигурно: Хилари и Тенсинг били първите, които изкачили Еверест и
се върнали живи и здрави. Величието на това постижение ще си остане тяхно
завинаги. Независимо обаче дали Мелъри е достигнал върха, или не,
неговият стремеж да покори планината както и на всички онези, които
опитват - е не по-малко величествен и епичен. Поставил си го е за цел. Може
и да я е постигнал, а може и да не е. Важното е, че е дал всичко от себе си, за
да я осъществи.
Всеки от нас има по един Еверест в живота си. И както не е срамно да те
надвие истинският връх, така не е срамно да те надвият и собствените ти
върхове.
Нещата се свеждат до това никога да не се предаваме и да проявяваме кураж
и достойнство в съдбовни моменти.
Истински срамно е единствено да не опитаме.
А никой не може да обвини Мелъри в това.

118
 15. ТОНИ КУРЦ: СТЕНАТА НА СМЪРТТА
„Или ние ще надвием стената, или тя ще надвие нас."
ТОНИ КУРЦ

Айгер.
За един катерач самото име внушава ужас и страхопочитание.
Високият 4000 метра връх в Швейцарските Алпи е привличал най-
самоотвержените алпинисти от самото възникване на спорта. Не заради
височината, а заради изключителната си недостъпност. Това е и един от
малкото върхове, чиято слава се простира отвъд общността на алпинистите.
Децата от малки научават името му наред с Еверест, Матерхорн и К2.
Научават и че там се намира един от най-страшните и епични склонове па
Земята: северната стена.
На немски му казват "Nordwand". През 30-те години на XX век му измислят
прозвището "Mordwand", което значи „Стената на смъртта".
Настоящата история не е посветена на това как северният склон на Айгер
най-накрая бил покорен през 1938 г. от смел германско-австрийски екип. Тук
ще си говорим за един неуспешен опит, който се провел само година по-рано.
Разказ, който служи като предупреждение, че понякога не е достатъчно да
имаш неизчерпаем кураж, за да се пребориш за живота си с природата. А
също и като подсещане за множеството ужасни начини, по които планината
може да ни убие.

***

През юли 1936 г. 23-годишният Тони Курц решил да се изкачи по северната

стена заедно с тримата си спътници Вили Ангерер, Еди Райнер и Андреас
Хинтерщойсер.
По онова време те били спортни знаменитости. Подвизите им били
публикувани на първите страници на вестниците.
Когато настъпил денят на изкачването, цели тълпи от хора с телескопи и
монокли се били насъбрали в подножието на планината, за да гледат
надпреварата със смъртта.
Четиримата млади мъже знаели, че ако покорят Стената на смъртта, ще
станат герои. Докато потегляли, някой ги чул да казват на местните катерачи:
„Налага се ние да изкачим стената ви, след като не я изкачвате вие“.

119
 Планините обаче изискват уважение. Не съумеем ли да ѝ го дадем. Майката
природа има навика да ни го напомня - често на висока цена.
Катерачите потеглили, завързани двама по двама, но съвсем скоро решили
да се придвижват в една свръзка. Това не било просто алпинистко решение.
По този начин сякаш казвали, че в това начинание са едно цяло. Триумфът
щял да е еднакъв за всички.
Както и трагедията.
Започнали добре. Изкачили първата част на северната стена и минали през
местности, чиито имена - Първото ледено поле, Второто ледено поле - били
добре познати на наблюдаващите върха. Тогава обаче планината им
изпратила предупреждение.
Денят бил топъл, а на Айгер това не вещае нищо добро. Щом слънчевите
лъчи огреят стената, ледът се топи и по скалите започва да се стича вода
заедно с камъни и ледени късове. До голяма степен именно заради това
северната стена на Айгер е така опасна.
Едно малко камъче паднало на главата на Ангерер със скоростта на
куршум. Шурнала кръв. Бил жив, но кървял обилно. Райнер бил принуден да
изостане от групата и да се погрижи за раната на Ангерер.
Бързо успял да спре кръвта и екипът решил, че раната не е достатъчно
сериозна, за да се откажат от мисията си.
Въпреки инцидента през първия ден те напреднали значително. Били
преполовили северната стена, преди да си устроят лагер, където да
пренощуват.
На следващия ден тълпите в подножието на Айгер били още по-големи.
Знаели, че Ангерер е бил ранен, затова навярно били дошли да гледат
завръщането им. Само че нямало да има завръщане и екипът продължил да
се изкачва.
Явно било, че силите на Ангерер го напускат, но въпреки това до края на
деня катерачите стигнали до Третото ледено поле. Останали да лагеруват там
за през нощта.
На следващия ден наблюдателите следели как Курц и Хинтерщойсер
напредвали към отрязък от северната стена, познат като „Бивака на смъртта“.
Техните спътници обаче, Ангерер и Райнер, не помръдвали. Раните, които
получил Ангерер през първия ден, сега си казвали думата.
И така, въпреки че били само на косъм от успеха, двамата водачи се върнали
обратно при спътниците си.
Екипът започнал изкачването по северната стена с известна доза
самонадеяност, но като катерачи и приятели те осъзнавали, че животът на
Ангерер струва повече от славата да изкачиш северната стена. Планината ги
учела на смирение, и то бързо. Понеже Ангерер не бил в състояние да се

120
катери, той се нуждаел от помощта на всичките си спътници, за да слезе жив
и здрав.
И те щели да му осигурят тази помощ. Всички за един.

***

Ако сте прочели историята за Едуард Уимпър (Глава 13) или Джо Симпсън
(Глава 17), значи вече знаете, че спусканията често могат да бъдат точно
толкова опасни - ако не и повече -от изкачванията. Да помогнеш на ранен и
изнемощял приятел надолу по стръмната северна стена на Айгер може да се
окаже непосилна задача.
В началото изглеждало, че ще се справят. На наблюдателите долу им се
струвало, че Второто ледено поле голям, извит склон, плътно покрит със
сняг - няма да ги затрудни особено. Пресекли го сравнително бързо. Само че
когато стигнали до място, познато като „Макарона“, което водело до
Първото ледено поле, започнали да забавят крачка. Драстично. Наложило се
да лагеруват още една нощ на върха на това ледено поле.
Същия ден се били спуснали само с 300 метра. Все още им оставали 1200.
Тази трета нощ - с ранен човек на северната стена на Айгер - несъмнено е
била плашеща. Не само че били мокри, премръзнали и изтощени, ами и
знаели, че на следващия ден ще се наложи да „пренесат“ спътника си през
участъци като „Траверса“ и „Трудната пукнатина“, които най-силно
ужасявали алпинистите. Всеки от тях знаел, че това ще е най-тежкото
изкачване в живота им много по-трудно от първоначалната им цел да
достигнат върха.
Или щели да успеят, или съвсем буквално да пропаднат.
Зазорило се. Наблюдателите долу видели през телескопите си как
четиримата мъже излезли от бивака. Спуснали се по Първото ледено поле с
умерена скорост. В крайна сметка нещата изглеждали обнадеждаващо.
Когато обаче наближили „Траверса“, времето се влошило. Планината все
още не била приключила с тях.
Пелени от мъгла забулили северната стена. Лавини от сняг, лед и камъни
започнали да се изсипват по склона.
Все повече облаци се скупчвали около планината. Температурите на склона
драстично спаднали. Потоците от течаща вода се превърнали в лед.
Наблюдателите долу само от време на време можели да зърнат четиримата
катерачи.
Ситуацията отчайващо се влошавала. Докато се борели срещу студа, вятъра
и природните елементи, вкопчени в стръмния склон и опитвайки да опазят
живота си, те несъмнено са осъзнавали колко тежко е положението им -

121
нямало да е никак лесно да се измъкнат от планината дори и без ранен
партньор.
Щом облаците се разсеяли, тълпите видели, че само грима от катерачите
поемат към „Траверса“. Четвъртият – Ангерер - бил отзад.
После пак ги обвили облаци.
Когато мъглата отново се разсеяла, станало ясно, че тримата здрави
катерачи са били принудени да се откажат от „Траверса“. Бил покрит с
опасен лед и се оказало, че е невъзможно да бъде прекосен. Тримата мъже
били прекарали цялата сутрин в опити, но в резултат само се изтощили още
повече. На съкрушените катерачи им се налагало да намерят друг маршрут
надолу.
Бедата била, че от тяхната позиция пътят бил само един.
Вертикален - право надолу.

***

Право надолу било по-малкото зло, но все пак зло.

Значело, че трима здрави и един ранен мъж трябва да се спуснат по въже от
скала, висока 200 метра, чийто край не се вижда. Дяволски голямо
разстояние.
На местата, където по отвесната страна имало издадени канари, катерачите
били принудени да се спускат по изпъкналата част, без да знаят дали въжето
отново ще ги отведе в основата на скалата. А дори и да станело така, нямали
представа дали ще има къде да закрепят въжето, за да продължат надолу.
Без комуникация или напътствия накъде да се придвижват, все едно се
спускали със завързани очи. И през цялото време - като кегли по писта за
боулинг - върху тях се сипели камъни и лавини.
Да се спуснат било равнозначно на самоубийство, особено насред
виелицата, но нямали друг избор.
Трябвало да опитат.
В началото изглеждало, че екипът може и да постигне невъзможното.
Наблюдателите долу ги чули как се провикват, че всичко е наред. Щом се
спуснали още малко, дори започнали да звучат развълнувано - сякаш
започвали да вярват, че наистина могат да се справят.
Последвалите събития се случили зад воала на плътен облак и ние можем
единствено да се опитаме да сглобим парченцата от разразилата се трагедия.
Със сигурност обаче знаем, че първият бил погубен от лавина.
Щом ужасяващо тежката снежна маса безпощадно се стоварила върху
Андреас Хинтерщойсер, тя го отскубнала от въжето. Той полетял към
гибелта си като парцалена кукла. Тялото му се размазало в скалите стотици
метри по-долу.

122
 Смъртта на Хинтерщойсер несъмнено е била жесток удар за тримата
оцелели - вече били толкова близо - но не можели да си позволят това да ги
прекърши. Щели да го оплакват по-късно. На този етап от тях се искало да
оцелеят. Сега обаче това било много по-трудно, защото вече само двама
души помагали на ранения си спътник.
При това не за дълго.
Раненият Ангерер загинал втори. Не е ясно точно как се е случило, но,
изглежда, се подхлъзнал и паднал, а въжето, което уж трябвало да го
предпазва, го удушило. Сега обесеният мъртвец висял във въздуха, а
отпуснатият му труп изглеждал зловещо.
Планината давала безпощадни уроци на онези, които били достатъчно
дръзки да поемат по стената.
И все още не била приключила.
Райнер бил в горния край на въжето, като така предпазвал Курц и Ангерер.
Само че тежестта на двамата мъже под него - един жив и един мъртъв -
падала на гърдите му. Натискът несъмнено е бил огромен и той нямало как
да издържи. Смъртоносната сила и тежест на въжето го притискала като
менгеме. Задушил се на място.
Останал само един. Тони Курц. Заобиколен от облаци и смърт. И все пак
жив.
Седалката му висяла на 300 метра над земята от въже, закачено за
безмилостната северна стена на Айгер. Един труп бил завързан за въжето над
него и друг - под него. Не можел да се изкачи нагоре. Не можел да се спусне
надолу. Нито пък можел да стигне до стената.
Не можел да направи нищо, освен да виси и да се надява, че някой ще събере
достатъчно смелост да му помогне.

***

В околностите имало планински водачи, но началникът им отказал да

принуди когото и да било да се включи в спасителната мисия. В крайна
сметка Курц и спътниците му знаели какъв риск поемат.
Общността на алпинистите обаче винаги е била сплотена и онези водачи
доказали смелостта си, като се съгласили да извършат спасителна мисия
въпреки реалната опасност.
През снежните ветрове водачите с усилие се добрали до точка на около 100
метра под мястото, от което висял Курц. Повикали го през виещия вятър и
той отговорил. Обяснил какво се било случило с тримата му спътници. После
казал на водачите, че могат да го спасят единствено ако се спуснат отгоре.
Обяснил, че е оставил няколко железни клина (шипове), закрепени за скалата
горе, с чиято помощ водачите можели да се спуснат.

123
 Само че денят бил към края си, а толкова смела спасителна акция щяла да
отнеме време. Да я осъществят през нощта било равно на самоубийство.
Водачите извикали на Курц: „Можеш ли да издържиш още една нощ?“.
Отговорът бил категоричен и изречен със силен, ясен глас: „НЕ!“.
Водачите обаче знаели, че нямат избор. Невъзможно било да провеждат
спасителна операция в тъмното. Ако Курц искал да живее, му се налагало да
измисли как да оцелее една последна нощ.
Водачите извикали, че ще се върнат на сутринта веднага щом се развидели,
но докато слизали, чули как гласът на Курц отеква сред скалите и вихъра.
„НЕ!“
Това несъмнено е била една от най-дългите нощи, преживявани някога.
Висял от ремъците си в агония. Заобиколен от смърт и мрак. Вледенен и
измръзнал на въжето. Приятелите му, всичките трупове, висели над и под
него. Брулени от халата, поклащайки се наляво-надясно. Наляво-надясно.
Било толкова студено, че ледени висулки с дължина 20 сантиметра се
образували по подметките на ботушите му, а дрехите му се просмукали с
влага и после замръзнали. По някое време през тази безкрайна нощ една от
ръкавиците му се изхлузила. Жесток удар. Курц сигурно е осъзнавал, че сега
вече наистина е загазил.
После студът атакувал плътта му. Първо замръзнали пръстите му, после
дланта, а накрая и ръката му.
През цялото време върху него се сипели талази от сняг, отвявани от върха
над него.
Хипотермията убива неусетно. Лишава те от способността да се движиш.
После ти отнема възможността да мислиш трезво. След това изсмуква волята
ти да живееш. Тони Курц обаче отказал да се поддаде. Когато призори
водачите се върнали, той все още се държал - замръзнал, но жив и все още
способен да извика макар и много по-немощно от преди.
Сега канарите по стената били заскрежени и покрити с тънък слой лед. Курц
продължавал да настоява, че могат да го спасят единствено отгоре, но
водачите знаели, че само много опитен алпинист може да се спусне оттам,
дори и при най-добри условия. Ето защо четиримата започнали да се
изкачват отдолу.
Били на 40 метра под Курц. Толкова близо.
Не можели да го видят заради надвесена скала, но знаели, че единственият
му шанс е да спусне въжето още по-надолу. Ако успеел да слезе само още
мъничко, щели да го достигнат.
Опитали се да му хвърлят въжета, но те просто литвали във въздуха, преди
вяло да паднат отново на земята.
Курц имал само още една друга възможност. Един последен шанс за живот.

124
 Трябвало по някакъв начин да се спусне до там, където висял Ангерер, и да
пререже въжето. После трябвало да се изкачи обратно колкото се може по-
нагоре и да пререже въжето, което го свързвало с Райнер. След това трябвало
да завърже двете въжета и да се спусне до спасителите си.
Такава задача била почти непосилна за един изтощен, измръзнал, страдащ
от хипотермия мъж, чиято ръка била вкочанена.
Почти непосилна.
Скоро удивените спасители чули как пикел разсича въже. Въжето било
прерязано, но тялото на Ангерер не паднало. Било опряно на стената и сега
било замръзнало за скалите. Нужна била лавина която за малко не помела
водачите за да го отдели.
Профучал надолу към бездната заедно със снега.
После бавно и мъчително Курц се набрал нагоре но въжето и го прерязал,
отделяйки се от тялото на Райнер.
Само с помощта на зъбите и здравата си ръка той развързал въжето, което
бил освободил. Дотук цялата операция му отнела пет часа. Пет часа
невъобразим кураж и решителност.
С мъка, бавно и внимателно, завързал въжетата едно за друго. При
нормални обстоятелства мъж като Курц би го направил за секунди. Тялото
му обаче вече отказвало. Отнело му повече от час.
За всеобщо учудване с последни сили той успял да хвърли въжето към
спасителния екип. А после, малко по малко, започнал да се спуска към тях.
Тялото на Курц било почти вкочанено. Само за да помръдне крайниците си
на няколко сантиметра, се изисквала невероятна воля. Той обаче се борел
срещу болката, умората и зловещите обятия на смъртта и малко по малко се
придвижвал надолу.
И почти успял.
Вече бил в полезрението па водачите и лесно се чували. Само че имало
проблем. На мястото, където били свързани двете въжета, имало голям възел.
За да го преодолее. Курц трябвало да натика възела през карабинера на
седалката си.
Вероятно е щяло да бъде възможно, ако едната му ръка не била почти
напълно вкочанена или ако и последната капчица воля не била изцедена от
безкрайно изтощеното му тяло. Водачите надвиквали вятъра, за да го
окуражават.
„Продължавай да опитваш! Продължавай да опитваш!"
Той действително продължил да опитва, доколкото му позволявало тялото.
Мърморел си несвързани думи. Водачите не разбирали какво казва. Лицето
му било мораво от измръзване и устните му едва помръдвали.
Тялото му едва помръдвало.
А възелът не поддавал.

125
 Водачите гледали и го насърчавали, но били безсилни.
Движенията на Курц станали още по-бавни. Още по-измъчени.
Замръзналата лява ръка стърчала от тялото му вкочанена, неподвижна и
безполезна.
В последен опит да прекара възела през карабинера Курц със сетни сили се
навел напред и стиснал възела със зъби.
Опитът обаче бил неуспешен. Тони Курц знаел, че ще умре. Вдигнал глава
към водачите и отново заговорил. Този път не било немощно мърморене.
Водачите чули думите му съвсем ясно.
"Icn kann nicht mehr", казал той.
Не мога повече.
После Тони Курц, който бил дал всичко от себе си, се свлякъл неподвижен
и зачакал смъртта да го прибере.

***

Тони Курц не е единственият човек, който загубил живота си в опит да

победи северната стена на Айгер. Той обаче е част от тази книга не заради
дръзката смелост на първоначалното си начинание, а заради упорития си
отказ да се предаде дори когато планината и стихиите му показали най-
лошата си страна, изцеждайки всяка капчица живот от него.
Тони Курц загинал, борейки се, и за мен неговата смелост и неподправената
му решителност винаги са били вдъхновяващ и изпълващ със смирение
пример за човек, който действително придава смисъл на думите истински
характер.

126
 16. ПИЙТ ШУУНИНГ: ОСИГУРЯВАНЕТО
"Екипът може и да се е провалил, но се провали по възможно най-
красивия начин."
РАЙНХОЛД МЕСНЕР

През 2006 г. 28 души имали празник. Чествали нещо много специално -

собственото си съществуване.
Били наследниците на екип от осем алпинисти, които 50 години по-рано
опитали да изкачат втория най-висок връх в света: К2. Тези 28 души знаели,
че никога нямало да се родят, ако един човек не бил проявил нечувана сила
на склоновете на този страховит връх.
За един алпинист терминът „осигуряване“ се отнася до употребата на
въжета между катерачите, за да се осигури тяхната безопасност при
изкачване и слизане. А по време на неуспешното изкачване на К2 през 1953
г. осигуряването било животоспасяващо.

***

Не се заблуждавайте: разположеният на границата между Пакистан и Китай

К2 може и да е едва вторият по височина връх в света, но е смятан за най-
недостъпния хималайски гигант.
Катерачи редовно загиват по склоновете му - дори днес. И на всеки
четирима души, които достигат върха, един загива, опитвайки. Никога не е
изкачван през зимата, а до 1953 г. не е бил изкачван въобще.
Американски екип от осем души, водени от Чарлз Хюстън, възнамерявали
да го покорят за първи път.
Чували сте, че няма „аз“ в екип. Именно това бил ръководният принцип на
Хюстън, докато подбирал спътниците си. Не ги взел само заради
брилянтните им катерачески умения - подминал множество технически по-
добре подготвени за експедицията катерачи - а по-скоро заради способността
им да се спогаждат с други при неблагоприятни условия.
Хюстън решил, че когато ножът опре до кокала, иска хора с характер до
себе си.
Дори не предполагал колко важно щяло да се окаже това решение.
Сред членовете на екипа били ядрен учен от Лос Аламос и инструктор по
ски от Сиатъл. Имало и геолог от Айова на име Арт Гилки, а най-младият
алпинист бил 27-годишен инженер химик на име Пийт Шуунинг.

127
 Именно името на Шуунинг щяло да остане в историята на алпинизма.
Опитали се да изкачат върха точно след отделянето на Пакистан от Индия.
Това изиграло съществена роля, тъй като индийските шерпи, които до
отделянето служели като носачи в хималайските експедиции, не били добре
дошли в Пакистан. От друга страна, смятало се, че пакистанските хунза не са
толкова опитни планинари.
Екипът решил, че вместо да използва помощта на неопитни носачи, които
да помагат за инвентара, просто ще вземат малко принадлежности. Това
изключвало всякаква излишна екипировка и кислородни бутилки.
Да не разчитат на местни водачи обаче си имало и предимства. Канели се
да поемат по възвишение, наречено реброто Абруци. Нагоре нямало да има
много място за опъване на палатки, така че колкото по-малко били хората в
групата, толкова по-добре. Или поне така си мислели.
Съществува стара военна поговорка: „Не успееш ли да се подготвиш,
подготвяш се за неуспех“. За екипа на Хюстън подготовката била
жизненоважна. Отговаряла на всички критерии, за да е изрядна
експедицията.
Екипът пристигнал в базовия лагер на 20 юни. Трябвало да построят осем
лагера, за да покорят К2. Прекарали следващите шест седмици в усърдно
изкачване и слизане, избиране на маршрута и придържане към него, правене
на лагери и проверка на жизненоважните провизии. Още на 2 август екипът
пристигнал в Лагер 8, който се намирал на по-малко от 1000 метра от върха,
и бил готов за последния напън.
Всичко вървяло добре.
Има обаче неща, за които няма как да си напълно подготвен. Времето е едно
от тях. През последните няколко дни се влошавало, но сега, сякаш от нищото,
около катерачите забушувала силна буря. Принудили се да останат в „Зоната
на смъртта“ - височината над 8000 метра, където тялото вече няма ефективен
метаболизъм и буквално започва да загива. Екипът можел единствено да се
надява, че условията ще се подобрят, и то скоро.
Само че не се подобрили.
Вледеняващият, беден на кислород въздух оказвал влияние върху
отслабналия организъм на катерачите. На такава височина човешкото тяло
загива и всичко се превръща в битка. Борба за оцеляване. На четвъртия ден
вятърът съборил една от палатките им. На шестия със свито сърце осъзнали,
че нямат друг избор, освен да се подготвят за оттегляне... или да умрат.
На седмия ден бурята стихнала. Дали трябвало да продължат нагоре?
Сякаш планината си играела с тях.
После съдбата се намесила.

***

128
 Човешкият организъм не е създаден да прекарва дълги периоди на голяма
височина. Нито пък реагира добре на екстремни температури. Повечето хора
свързват високите върхове с измръзване, хипотермия или височинна болест.
Истината е, че съществуват безброй начини, по които тялото може да откаже
в планината. Тромбофлебитът е сред най-лошите.
Представлява силно възпаление на вените, причинено от кръвен съсирек, и
изисква незабавно лечение. Ако кръвният съсирек се придвижи в
кръвоносната система и стигне до сърцето, всичко приключва. В планините,
където въздухът е разреден, а кръвта сгъстена, тази болест е значително по-
сериозна, отколкото на морското равнище. Фатална. Когато същия ден един
от групата, Арт Гилки, се свлякъл пред палатките им, Хюстън бързо
установил проблема.
Екипът трябвало да вземе решение. Гилки нямал никакъв шанс да оцелее,
ако останел в „Зоната на смъртта“. Да го пренесат до базовия лагер долу било
почти невъзможно. Освен това краткото затишие било отминало и бурята се
била завърнала с още по-голяма ярост.
Алпинистите биха казали, че е логично да оставят Гилки в планината, за да
се спасят останалите: защо да умират осем души, при положение че само
един е обречен?
Нека обаче не забравяме критериите, по които Хюстън събрал тези хора.
Това бил истински екип. Осем души, които дали дума да бъдат сплотени.
Независимо от обстоятелствата.
Нямало какво да обсъждат. В никакъв случай нямало да оставят Гилки да
умре в планината. Щели да предприемат невъзможното и да го пренесат на
безопасно място.
Или пък да загинат междувременно.

***

Екипът не можел да напусне Лагер 8 веднага. Заради бурята опасността от

лавини нараствала. Били принудени да останат в клаустрофобичния, студен
лагер още три дни. Само че времето им изтичало.
„Зоната на смъртта“ няма милост. Колкото по-дълго се задържиш там,
толкова по-малка е вероятността да оцелееш.
Състоянието на Гилки се влошавало. Драстично. Имал симптоми на
белодробна емболия. Това значело, че кръвният съсирек е в областта на
белите дробове. Вече кашлял кръв. Смъртта била близо.
Бурята все още не била стихнала. Екипът обаче нямал избор. Трябвало да
започнат слизането или да загинат.

129
 Казват, че нуждата учи човека. И това важи най-вече в ситуации на живот
и смърт. Екипът се нуждаел от носилка, затова им се наложило да
импровизират. С помощта на въжета, платно от палатките и един спален
чувал те направили нещо като хамак, в който Гилки да лежи, докато го
пренасят надолу по склоновете. Както животът му висял на косъм, така и
тялото му висяло на въжета.
И двете изцяло зависели от куража и решителността на другарите му.
Разстоянието между Лагер 8 и 7 било само около 300 метра. Не звучи много,
но само опитайте да изминете подобно разстояние при дадените условия и
височина, и то с ранен човек. За да достигнат до Лагер 7, трябвало да
преминат през опасен заледен склон, който завършвал с отвесна скала,
висока 2000 метра. Човек не може да си позволи лукса да падне оттам.
Условията били изключително неблагоприятни. Заслепяващи снежни
вихрушки брулели лицата им. Катерачите едва виждали къде забиват
котките си. Разчитали единствено на хрущящия звук изпод металните
шипове на ботушите им, които хлътвали в снега при всяка крачка. Стъпка по
стъпка. Неизменно. Методично.
Четирима души от екипа се разделили на две свръзки. Пийт Шуунинг бил
завързан за Гилки и друг човек. Последният член от екипа, Робърт Крейг, се
изкачвал сам. Заедно се опитвали да пренесат Гилки през заледения склон и
обратно в Лагер 7.
Шуунинг поемал тежестта на двама мъже: един здрав и един в тежко
състояние. От него се искало да се е закрепил стабилно, докато останалите
се опитват да прекарат Гилки през върховете по билото. Забил пикела си
дълбоко зад замръзнала скала, вързал въжето за него, а носле и за себе си, и
започнал да го отпуска от импровизираната осигуровка към колегите си.
После се случили бедите.
Един от четиримата мъже се подхлъзнал на дълбок слой сняг. Заедно с
партньора си той профучал надолу по леденото поле към пропастта. Двамата
катерачи полетели край другата двойка и по някакъв начин всички се оплели
във въжето, което ги свързвало.
Заплетени, сега четиримата с викове се търкаляли надолу по склона.
При падането си пресекли въжето, което водело от Гилки до партньора му
и после нагоре до Шуунинг.
За части от секундата шестима мъже вече се носели към пропастта.
Шестима мъже били на път да загинат. Единственото над тази бъркотия от
въжета, което евентуално можело да ги спаси, бил Пийт Шуунинг.
Шуунинг се стоварил с цялата си тежест върху пикела и се вкопчил в него
с всичката сила, останала в изнемощялото му тяло. Всеки миг мъжете с
шесторна сила - а да не говорим и за целия инвентар, с който все по-бързо се
носели надолу по гладкия като огледало склон щели да се стоварят върху

130
пикела му с мощта на неконтролируем влак. Щяло да е истинско чудо, ако
пикелът остане забит в скалата при цялата тази тежест.
Спътниците му продължили да се хлъзгат надолу.
Петдесет метра.
Сто.
Шуунинг стиснал зъби и зачакал въжето да се опъне.
Внезапно се изпънало като струна, разтърсило цялото му тяло и той имал
чувството, че крайниците му ще се откъснат. Колкото и да е невероятно,
Шуунинг устоял на силата и поел тежестта на огромния си товар. Става
въпрос за над 500 килограма, а те несъмнено са му се сторили дори повече,
като се има предвид, че мъжете летели надолу, набирайки скорост.
Условията били ужасни. Ръцете на Шуунинг били измръзнали. Насред
пълното изтощение го тласкал единствено адреналинът.
Това било „осигуряването“. Един от най-изумителните примери за човешка
сила, които планините някога са виждали. Малко по малко спътниците на
Шуунинг се закрепили, докато той се борел да издържи под тежестта им. Ако
не бил извършил тази Херкулесова проява на човешка издръжливост,
седмината несъмнено щели да попаднат в прегръдките на смъртта.
Години по-късно Пийт Шуунинг щял да каже, че просто е извадил късмет
през този ден по склоновете на К2. Спътниците му знаели, че не е така.
Героите предпочитат да остават в сянка.

***

Това не е краят на историята. Момчетата бавно продължили да се

придвижват надолу към Лагер 7. След като слезли, те закрепили Гилки за
ледения склон и се заели да правят лагер.
Само че докато опъвали палатките, мъжете чули немощния му вик.
Двама души се върнали при Гилки. Болният алпинист обаче вече не бил
там. Пикелите, които били забити в склона, ги нямало. Изглеждало, че Гилки
е станал жертва на лавина.
Или пък... ?
Тези мъже били събрани накуп именно заради способността си да действат
в екип. Да си помагат. Да мислят един за друг. Струва си човек да се запита
какво ли е ставало в главата на Арт Гилки, докато е лежал в хлътналия спален
чувал по високите, ледени склонове на К2.
Той, разбира се, осъзнавал, че животът му виси на косъм. Но сигурно е
осъзнавал и че спътниците му рискуват собствения си живот заради него.
Веднъж вече едва не загинали, когато увиснали на осигуряването. Ако не
била свръхчовешката сила, проявена от Пийт Шуунинг, вече щели да бъдат
мъртви.

131
 Все още се намирали високо в планината. Дали състоянието на Гилки щяло
отново да застраши живота на приятелите му?
Най-вероятно.
Дали щели да го послушат, ако им кажел да го оставят в планината и да
продължат без него, за да се спасят?
Със сигурност не.
Гилки бил упоен с морфин. Но дори така мога да си представя как с усилие
застава в седнало положение на импровизираната си носилка.
Протяга ръце и сграбчва пикелите, с които бил закрепен неподвижно.
С последни сили ги изважда.
Немощните викове, които чули спътниците му, били неговото последно
сбогом.
Може би през онзи ден подвигът на Пийт Шуунинг не е бил единствената
проява на кураж по високите склонове на К2. Може би Арт Гилки е решил,
че приятелите му вече са рискували достатъчно и че му остава само един
изход.
Изход, който щял да го отведе до собствената му ужасна смърт върху
замръзналите скали долу.
Никой не знае какво всъщност се случило. Със сигурност знаем единствено,
че катерачите продължили слизането си. Поне това му дължали: да оцелеят.
Единствените доказателства за съдбата на Гилки, които екипът видял, били
счупен пикел и няколко изцапани с кръв скали. Останките му били открити
едва 40 години по-късно.
След години членове на екипа, включително и водачът им Чарлз Хюстън,
изразили убеждението, че Гилки се е жертвал, за да спаси приятелите си.
Героите се раждат в планината и често загиват именно там.

***

На екипа му били нужни още пет дни, за да се добере до базовия лагер. Били
потиснати и сломени от измръзване, хипотермия, мъка и изтощение, но най-
сетне били успели.
Преди да напуснат базовия лагер, оцелелите издигнали малък паметник в
чест на Арт Гилки и провели простичка благодарствена служба за куража и
живота му. Днес там са погребани много катерачи, загинали на К2.
За мен лично паметникът почита нещо повече от един човешки живот.
Почита идеала на предаността и дружбата. Самозадържането, осъществено
от Пийт Шуунинг, го превърнало в символ на алпинизма, но той все
омаловажавал постижението си, както обикновено правят великите играчи и
герои.

132
 По-късно Чарлз Хюстън казва за членовете на тази експедиция, че „влезли
в планината като непознати, но я напуснали като братя“.
А Райнхолд Меснер, един от най-великите алпинисти на всички времена,
накратко обобщил: „Екипът може и да се е провалил, но се провали но
възможно най-красивия начин“.
А подобни качества винаги струват повече от успеха.

133
 17. ДЖО СИМПСЪН: ПРЕРЕЖИ ВЪЖЕТО ИЛИ
УМРИ
"Животът може да ти раздаде изключителна ръка. Ще играеш на
сигурно, ще блъфираш като луд или ще рискуваш всичко?"
ДЖО СИМПСЪН

През 1956 г. алпинистът и писател сър Арнолд Лун казал за борбата на Тони
Курц на Айгер, че „хрониките на алпинизма не помнят по-героична
издръжливост“.
И през 1956 г. това вероятно било истина.
Само че тези думи били написани, преди Джо Симпсън и Саймън Йейтс да
се отправят към Перуанските Анди. Техните подвизи щели да станат
истинска легенда в съвременния алпинизъм.
На Джо Симпсън опасните планини не му били чужди.
През 1983 г. Симпсън и негов колега на име Иън Уитакър изкачвали ръба
„Бонати“ във Френските Алпи. Това е гранитен връх с височина 620 метра,
който може да бъде видян от долината на Шамони, а също и магнит за
търсачите на силни усещания. Катеренето вървяло добре през първия ден.
Решили да нощуват на една тераса, откъдето можели да се наслаждават на
звездите, преди на следващия ден да приключат с изкачването.
Не станало точно така.
Самата тераса представлявала горната част на оголена скала, стърчаща от
отвесна скална стена. Била широка само метър и нещо, но била достатъчно
дълга, за да легнат върху нея един до друг в бивачните си чували. Взели
обичайните мерки за сигурност, тоест - понеже площта от метър и нещо не
им позволявала да се въртят особено, а от едната им страна имало много
висок, стръмен склон - завързали се на мястото си и закрепили въжето в
пукнатина в скалата зад тях.
Тъкмо се канели да заспиват, когато цялата тераса, на която лежали,
внезапно се откъснала от скалата. За няколко секунди на безумен ужас
Симпсън и Уитакър осъзнали, че пропадат в бездната долу. После въжетата
внезапно се опънали и предотвратили падането.
Били живи, но висели безпомощно и не можели да направят нищо, за да се
измъкнат. В случай че се освободели от примката, за да се катерят нагоре,
закрепеното въже можело лесно да се измъкне от пукнатината. Били в капан.
Висели на неблагонадеждно въже.

134
 Под тях се стелели 600 метра мрак. Можели единствено да се надяват и
молят, че някой е видял какво се е случило или е чул виковете им и ще повика
помощ.
Висели в продължение на 12 злокобни и ужасяващи часа, докато най-сетне
не пристигнал спасителен хеликоптер. Двамата зашеметени алпинисти били
свалени на земята живи и здрави. След тази близка среща със смъртта Пън
Уитакър изгубил желанието си да се катери. И кой може да го вини?
Джо Симпсън обаче все още пазел искрата у себе си. Този странен,
необясним и изпепеляващ стремеж, който тласка авантюристите към все по-
големи начинания.
Все по-големи височини.
Оттук нататък предстои една история за страх и смелост. Страх от
неизвестното. Страх от страданието. И страх от смъртта. Също така обаче е
и разказ за това как един човек отказал да се поддаде на този страх. И как
Джо извършил едно от най-великите бягства от смъртта в историята на
алпинизма.

***

Сиула Гранде. Ключът е в името. Действително е „грандиозен".

Внушителният връх е висок над 6200 метра и се намира в планината
Уайуаш в Перуанските Анди. И подобно на всички величествени върхове
привлича безстрашни алпинисти от цял свят.
Джо Сипмсън бил сред тях. Както и Саймън Йейтс. Двамата си поставили
сериозно предизвикателство: да станат първите хора, покатерили се на Сиула
Гранде откъм дотогава неизкачваната Западна стена. Няколко екипа от
алпинисти вече били опитали. Всички се били провалили. По през юни
1985 г. Симпсън и Йейтс били решени да се борят с планината до кръв. И я
получили.
Кръвта, имам предвид.
Джо Симпсън и Саймън Йейтс станали първите хора, изкачили Сиула
Гранде по маршрут през недостъпната Западна стена.
Тази история обаче не е посветена на изкачването.
Посветена е на едно от най-мъчителните слизания за всички времена, по
време на което двамата се борели да се спуснат от върха и да се върнат в
базовия лагер.
Не забравяйте, че в този ден те били окрилени, но и изтощени след
успешното изкачване на един от най-суровите и трудоемки маршрути в света
на алпинизма.
Още когато тръгвали надолу, нещата започвали да се обръщат срещу тях.
След три часа и половина рисковано, трудно и бавно слизане едва били

135
напреднали. Малко след пет следобед, докато и двамата се борели с един
особено труден и опасен хребет, Джо внезапно усетил, че снегът под него
поддава. Загубил равновесие и започнал да пада към Саймън, а после рязко
спрял.
Двамата вече били напълно изтощени. И осъзнавали, че падането можело
да бъде много по-лошо. Извадили късмет.
Нуждаели се от почивка, затова се заели да си направят импровизиран
подслон за през нощта, като изкопали пещера в леда и се настанили там.
Възникнали обаче усложнения. И двете ръце на Саймън били измръзнали.
До сутринта връхчетата на пръстите му почернели. Двамата изяли
останалата храна и използвали последната газ в печката, за да стопят лед за
питейна вода. Ясно осъзнавали, че за да оцелеят в планината двама мъже на
ръба на пълното изтощение, било изключително важно да се доберат до
базовия лагер същия ден.
Тръгнали в 7.30 сутринта, но темпото им отново се определяло от терена и
те напредвали мъчително бавно. Джо, който сега водел, бил завързан за
Саймън с въже и с помощта на никела си проправял път нагоре и надолу по
отвесния участък от ледения склон.
Именно от това положение се подхлъзнал. И осъзнал, че пада свободно.
Когато се сгромолясал в основата па скалата, усетил как костите в дясното
му коляно се строшават. Тогава още не го знаел, но пищялът му се бил врязал
право в колянната става.
Извикал от болка, но вече отново падал назад и с главата надолу но ледения
склон. Тогава мислите му се насочили към Саймън. Знаел, че са свръзка.
Щом въжето се опънело, силата на падането със сигурност щяла да повали и
Саймън...
Точно тогава обаче Джо рязко и грубо бил спрян.
Болка пронизвала целия му десен крак. Погледнал надолу. Видял, че
долната половина от крайника му стърчи под странен ъгъл. Когато се опитал
да го раздвижи, усетил как костите се трошат една в друга. Невъобразима
болка. Все едно в жилите му горял огън. Нямало съмнение, че костите и
сухожилията са напълно смазани.
По-силна от болката обаче била една обсебваща мисъл. Намирали се в
планината на 5900 метра височина. В случай че кракът му бил счупен - а той
със сигурност бил - нямал никакви шансове да слезе долу. Ако искал поне
единият да оцелее, Саймън нямало да има друг избор, освен да остави Джо
да умре там. Ситуацията била трудна, но ясна. Джо осъзнавал, че ако Саймън
се опита да му помогне да слезе от планината, то тогава несъмнено и двамата
щели да загинат.
Не е чудно, че Джо заплакал, нали?

136
 ***

Джо спрял, защото Саймън бил успял да забие сечивата си дълбоко в снега
точно навреме. Малко по малко той се спуснал до мястото, където раненият
му партньор лежал и стенел.
Тутакси прозрял, че Джо няма шанс. Не и с такова нараняване. Не и там.
Малцина от общността на алпинистите биха винили Саймън, задето е
изоставил партньора си там. Не разполагали с радио или сателитен телефон,
по който да повикат помощ, и нямало на кого да сигнализират за съдействие.
Единствената им алтернатива била Саймън да слезе долу и да се опита да
доведе помощ в планината. При всички положения щяло да му се наложи да
изостави ранения си приятел. Джо определено виждал нещата така.
Не и Саймън. Вместо това той започнал да спуска партньора си надолу по
планината.
Знаели, че трябва да се движат бързо, но това просто не било възможно.
Смрачавало се и времето се влошавало. Планът бил следният: Саймън
многократно да дълбае осигурителна площадка в снега, на която да се
фиксира, да опъне въжето и да спуска ранения си партньор отсечка по
отсечка надолу по склоновете.
За да ускорят нещата, те завързали едно за друго две въжета с дължина 45
метра всяко. Щом свършело 90-метровото въже, Джо трябвало да седи долу
и да чака Саймън да се спусне до него.
Планът бил изключително амбициозен и, в интерес на истината, обречен на
неуспех при тези отрицателни планински температури. Саймън обаче
отказал да изостави Джо. И планът, изглежда, проработил.
Поне за известно време.
Атмосферните условия продължили да се влошават - както обикновено се
случва в планината точно когато ти е нужен покой. На изток се скупчвали
заплашителни облаци и вече валял силен сняг. Брулещият вятър отвявал
снежинките във всяка пролука на шушляковите им якета и под очилата.
Климатичните условия ги заслепявали.
Тогава се появил поредният проблем - пръстите на Джо започнали да
измръзват.
Най-сетне стигнали до седловина - хребет между два върха -само че тук
слизането станало по-трудно. При всяка крачка изгаряща болка пробождала
смазания крак на Джо, последвана от непрестанно и непоносимо пулсиране.
Осъзнал, че вие безсилно срещу вятъра, докато ледените снежинки хапели
кожата му. Никой обаче не го чувал - дори и Саймън.
На няколко пъти обувката на Джо се заклещвала в скалите и кракът му се
изкривявал мъчително, изтръгвайки нови вопли от гърлото на ранения мъж.

137
 Болката измествала всички други мисли от съзнанието му. Била го
обсебила.
Счупеният крак започнал да трепери неконтролируемо. Състоянието на
измръзналите му пръсти се влошавало с всеки изминал миг. Получил
пристъп на гадене и световъртеж.
Въпреки това обаче двамата продължили 90-метровите си спускания.
Скоро всичко станало бяло. Не виждали нищо над себе си и което било по-
лошо - не виждали под себе си. Дали да продължават слизането, след като не
знаят на какъв терен Саймън ще спусне Джо? Или да чакат и неизбежно да
замръзнат и двамата?
Продължили. Съвсем се стъмнило. Изчислили, че са се спуснали с почти
930 метра. Още едно спускане на въжето, може би две и щели да достигнат
горната част на глетчер. Там щели да намерят снежна пещера, където да
пренощуват, преди на следващата сутрин да изминат и останалия път до
долу.
Отново обаче нещата не се наредили точно по план.
Докато Саймън спускал другаря си надолу по следващия участък от
планината, Джо забелязал, че склонът е особено стръмен. Внезапно осъзнал,
че се плъзга надолу прекалено бързо. Опитал се да забави движението с ръце,
но не успял. Извикал нагоре към Саймън да намали, но той не го чул.
Внезапно се оказал в празното пространство. Падал.
Снегът се сипел върху него, докато той пропадал в мрака.
После въжето рязко се изпънало и той спрял. Въртял се неконтролируемо в
самия му край - отново и отново в празното пространство. На светлината на
фенера си виждал, че на около два метра от него има ледена стена, която ту
влизала във фокус, ту се размазвала, докато той продължавал да се върти.
Когато въртенето престанало, погледнал нагоре. Намирал се на около
четири метра и половина под ръба на скалата, откъдето се бил прекатурил.
После погледнал надолу. Трудно било да се прецени в мрака, но сметнал,
че под него има около 30 метра празно пространство. Отдолу пък се виждали
контурите на смъртоносна цепнатина в ледник - масивен прорез в леда, който
водел до сърцето на глетчера.
Светлината от фенерчето на Джо трепнала, а после изгаснала, защото
батериите се били изтощили. Заплашително друсване -въжето хлътнало в
снега при ръба на скалата - му напомнило, че кракът му е счупен и му
причинява непоносима болка.
Въжето можело да поддаде всеки момент. Саймън можел да поддаде всеки
момент, а тогава и двамата щели да пропаднат в неизвестното.
Въпреки болката, измръзването и цялата обреченост на ситуацията обаче
Джо не се предал. Наясно бил, че ако го направи, ще умре. А страхът знае
как да мотивира.

138
 Единствената му възможност била да се изкачи по въжето, от което висял.
Опитал се да го направи с помощта на импровизиран възел, познат като
прусик, но ръцете му просто отказвали. Били замръзнали. Неподвижни.
Знаел, че няма шанс да се изкачи.
Вледеняващият вятър го пронизвал. Снегът брулел лицето му.
Опънатото въже, на което висял, безмилостно се впивало в измръзналото
му тяло.
Чувствал как ужас, изтощение и студ се просмукват в цялото му същество.
Всеки момент, казвал си той, ще съм мъртъв.

***

Над ръба на скалата Саймън Йейтс бил заклещен и неспособен, да

помръдне. Джо бил непосилен товар в края на въжето му и не можел нито да
се изкачи, нито да се спусне. Изминал цял вледеняващ и ужасен час, преди
Саймън да осъзнае, че е между чука и наковалнята.
Можел да чака, докато умре, при което и двамата щели да пропаднат в
пропастта. Или пък можел да пререже въжето и да даде на поне един от тях
шанса да оцелее.
Не можели да общуват помежду си. Не се виждали, нито чували.
Какво бихте направили вие?
В раницата му имало джобно ножче.
Въжето било опънато. Ножът бил остър. Ако въобще някаква искрица
живот следвало да бъде спасена, то изборът бил само един.
Острието прерязало въжето безпроблемно. Внезапно огромната тежест от
другия край изчезнала.
Саймън не изпитвал вина. Направил каквото трябвало. Изкопал си снежна
пещера и се приготвил да преживее суровата планинска нощ.

***

Джо знаел, че ще пропадне. Това била единствената алтернатива.

Тишината сякаш продължила цяла вечност. Зачудил се дали това е
чувството да си мъртъв и за момент не изпитвал страх.
После със сила се стоварил на земята.
Страхът се завърнал. Осъзнал, че се плъзга в дълбоката цепнатина. Извикал
отново, докато тялото му все по-бързо и по-бързо се пързаляло към
смъртоносното сърце на глетчера.
Всеки момент със сигурност щял да е мъртъв...
Внезапно обаче спрял.

139
 Призляло му и започнал да се задушава. Опитал се да напълни дробовете
си с въздух, докато болката в натрошения му крак отново го прорязала.
Някъде, високо над терасата, на която бил паднал, виждал блещукащите
звезди.
В непрогледния мрак той докоснал ледената стена на цепнатината от едната
си страна. Непосредствено до себе си обаче усетил, че има и опасен склон.
След това, когато осъзнал, че все още е жив, започнал да се смее. Звукът
отекнал в кухината. После изровил резервната си батерия и осветил с фенера
черната бездна до себе си. Смехът му секнал.
Лъчът осветил 30 метра празно пространство под него. Трийсет метра
пустота. Можел единствено да гадае колко дълбока всъщност е цепката.
Видял отрязания край на въжето, което било паднало с него, и осъзнал
какво се било случило. После изключил фенерчето, за да пести батерията, и
се разридал.
Джо нямал никакъв шанс да се изкатери до ръба на цепнатината със счупен
крак. Оставали му две възможности: да лежи там и да умре или да се спусне
още по-надолу в цепнатината, докато открие... нещо. Нямал представа какво
го чака там, а перспективата да разбере била плашеща.
По-късно споделя, че не събрал достатъчно смелост да погледне надолу. За
мен обаче следващата му постъпка е проява на истински кураж.
На зазоряване, след като бил преживял непрогледната нощ, лежейки смазан
и потрошен върху ледената тераса, той забил ледена цев в стената на
цепнатината, за да закрепи въжето за него, и започнал да спуска разбитото
си тяло още по-надолу в мрака на бездната.
Не завързал възел в края на въжето си. Ако не стигнел до твърда почва,
докато свърши въжето, тогава просто щял да се спусне в гроба си...
Страхът напълно го бил завладял. Измъчвали го клаустрофобия и студ,
докато се спускал все по-надолу и по-надолу в дебрите на неизвестното.
Невероятният риск си струвал.
Въжето го извело на покрита със сняг земя. Точно тогава слънчев лъч
проблеснал откъм горната част на цепнатината.
Изумително е как простичките неща могат да те изпълнят с надежда.
Тогава Джо се зарекъл, че ще се измъкне оттам. Не знаел кога или как, но
щял да оцелее.

***

Счупеният му крак се бил вкочанил. Изглеждал по-къс от здравия. Да върви

било немислимо, но някак успявал да се придвижва, куцукайки мъчително с
помощта на сечивата.

140
 Напредвал ужасно бавно. Пред себе си видял склон с дължина около 30
метра. С два здрави крака щял да го изкачи за десетина минути. В сегашното
му състояние му отнело пет часа. Но поне го извел до дупка в кухината.
Набрал се през нея. Отново го обляла слънчевата светлина на планинския
склон.
Вътрешно ликувал, но все още далеч не се бил измъкнал от лапите на
смъртта. Нямал вода, като изключим снега и леда, които можел да смуче. Той
обаче знаел, че на такава височина се нуждае от поне литър и половина
дневно, за да не се обезводни. Наясно бил, че никой няма да дойде да го
спаси, затова единствената му възможност била да пълзи и да се спуска по
склоновете.
В един момент се опитал да върви и увил постелката си за къмпинг около
крака като импровизирана превръзка. Грешен ход. От натиска почти
повърнал от болка.
Джо куцукал и пълзял през снега и леда. Въодушевлението му спаднало,
когато осъзнал колко е изгубен. Сякаш се намирал сред море от ледникови
цепнатини. Със сигурност нямало да оцелее, ако пропаднел в някоя от тези
отворени рани на планината.
Той обаче не пропаднал. Просто продължил напред. Подминал една цепка,
после друга. Едва-едва влачел изтощеното си и измръзнало тяло през
опасната зона.
Когато опитал да поспи, го преследвали кошмари. А физическата болка,
която не го напускала, била неописуема. В продължение на три дни той
пълзял и куцукал. Упорито. Неизменно. Бил на ръба на силите си не само
физически, но и психически. Някак обаче, с упоритост, кураж и несломима
решителност, се измъкнал от планината.
Саймън също вече бил в безопасност. Бил в първоначалния им малък базов
лагер заедно с човек, който се грижел за палатките им. Знаел, че е взел
единственото възможно решение, но и на него не му било леко. Със
сигурност не се надявал някога отново да види Джо. Дори тържествено бил
изгорил всичките му дрехи.
Когато съзрял партньора си да пълзи към тях, скимтящ от болка и почти
невиждащ от снежна слепота и изтощение, навярно му се е сторило, че пред
него стои призрак, завърнал се от царството на мъртвите.
В много отношения било точно така. В рамките на това спускане Джо
Симпсън надвил смъртта безброй пъти. Нещо повече - направил го въпреки
нараняванията, които несъмнено щели да погубят друг, който не притежавал
неговата издръжливост и силен дух.
Опитните алпинисти смятат измъкването на Джо от цепнатината на Сиула
Гранде за един от най-великите подвизи в алпинизма. Според мен е и един
от най-великите подвизи за оцеляване, извършени някога.

141
 ***

Няколко думи и за Саймън Йейтс, мъжа, който прерязал въжето.

Когато двамата с Джо се завърнали в Обединеното кралство, той би
критикуван, задето е пратил спътника си на почти сигурна смърт. Джо бързо
оборил критиката, казвайки, че Саймън е направил правилния избор и че
самият той би постъпил по същия начин на негово място. Вярно е. Решението
на Саймън Йейтс не е проява на малодушие, а на кураж. Дори може да се
каже, че това решение спасило живота и на двамата. Ако не бил прерязал
въжето, най-вероятно никой от тях нямало да оцелее.
Да останеш достатъчно хладнокръвен, за да вземеш правилно-то решение в
такава ситуация, е признак за истински кураж. И по мое мнение историята на
Джо Симпсън и Саймън Йейтс ни показва, че дори когато човек е на предела
на издръжливостта си, гневът на природата се излива върху него и
единственият изход е смъртта, той е способен да прояви необикновен кураж.
Един ден може да се окаже жизненоважно да си го припомним.

142
 18. КРИС МУУН: ПОХИТЕН, ВЗРИВЕН... НО
НЕСЛОМЕН
"Запитах се: "Какъв е смисълът на живота?" Реших, че се крие в това да
даваме най-доброто от себе си, да развиваме целия си потенциал и да се
възползваме от талантите си."
КРИС МУУН

Крис Муун бил отгледан във ферма и растял с мисълта, че ще стане

земеделец. Нещата не се стекли точно така.
През 1986 г., когато бил на 23 години, той решил да се включи в армията.
Записал се във военната академия "Сандхърст“. След като приключило
обучението му, станал част от Кралската военна полиция и служил в няколко
пехотни части. Разпределили го в Северна Ирландия и, вярвайте ми, да
бъдеш поданик на Британската армия в провинцията по онова време
изисквало повече кураж, отколкото много хора проявяват през целия си
живот.
Това обаче не е история за Северна Ирландия. Защото животът щял да
отведе Крис Муун много по-надалеч. И той щял да се изправи срещу
опасности, за които дори армията не можела да го подготви.
Няколко години по-късно Крис напуснал армията и си намерил работа в
града. Седенето зад бюро не било за хора като него, затова той взел смелото
решение да стане доброволец за благотворителната организация "Хало
тръст".
Организация, която се занимавала със спасителни операции в опасни зони.
Или за вас и мен - с разминиране.

***

Противопехотните мини са бичът на съвременния свят.

В днешно време са забранени с международен закон. И с основание.
Заровени са под земята и човек не знае, че са там, докато не стъпи върху тях.
А после изведнъж узнава. Ако все е още жив.
Противопехотните мини не ги е грижа дали си вражески боец, или малко
дете на път за училище. А веднъж сложени, те си остават под земята с години.
Десетилетия. Дълго време след като дадена военна зона е спряла да бъде
такава, противопехотните мини продължават да убиват невинни граждани.
Откриването и обезвреждането им изисква неописуема доза кураж.

143
 „Хало тръст“ наели бивши военнослужещи мъже и жени, обучили ги на
сложните техники за разминиране, а после ги изпратили в опасните
територии.
Сапьорите работели в участъци, широки един метър. Пълзели по земята и
търсели жици, като режели зеленината по пътя си. Щом откриели жица,
изваждали детекторите за метал. А щом намерели мината, я детонирали -
контролирана експлозия на място.
Това обаче не бил краят.
Една от характеристиките на разминирането е, че хората, които се
занимават с него, се оказват в най-горещите точки на света. Някои точки
обаче са по-горещи от други. Първата мисия на Кри Муун като член на
„Хало тръст“ го отвела в Камбоджа.
А Камбоджа по онова време все още се възстановявала от режим, който бил
толкова жесток, че историите за престъпленията му срещу човечеството са,
меко казано, потресаващи.
„Червените кхмери“ идват на власт през 70-те години на XX век. Те на
практика превръщат Камбоджа в един голям концентрационен лагер.
Лидерът им Пол Пот прогонва от обществото чужденците, всеки с
образование (включително и хората с очила), всеки, който изповядва някаква
религия, и всеки, който не е съгласен с указа му, гласящ, че всички
камбоджанци трябва да обработват земята, вместо да живеят в градовете.
Щом някой дръзнел да се противопостави на тези правила, го пращали за
„превъзпитание“ в ужасни концентрационни лагери, където го изтезавали, а
след това екзекутирали.
Цялата страна била принудена да работи на оризовите полета. Всички били
преуморени и недохранени. Безброй хора умрели от глад.
Всички учители били екзекутирани. Всички пари били изгорени.
Училищата и болниците били затворени.
Ако повече от двама души се съберели на приказка, бивали екзекутирани
на мига. Ако членовете на дадено семейство проявели някаква привързаност
един към друг, ги чакала същата участ.
Когато убивали затворниците си, „Червените кхмери“ предпочитали да си
пестят куршумите. Вместо това използвали кирки, подострени бамбукови
пръчки, отрова, лопати...
Ако пък не разполагали с тези инструменти, те просто пребивали жертвите
си до смърт, като блъскали лицата им в дървета, докато не издъхнат.
Бъдел ли екзекутиран родител, то тогава следвало и децата му да бъдат
екзекутирани. По този начин те нямало да пораснат и да си отмъстят на
режима.

144
 Вероятно сте чували за „полетата на смъртта“. Това са ужасните масови
гробове, където били изхвърляни труповете на изтезаваните жертви на
„Червените кхмери“.
През четиригодишното си управление „Червените кхмери“ убили близо три
милиона души.
Дори когато Пол Пот бил свален от власт, „Червените кхмери“ не
изчезнали. Продължили с партизанските войни срещу народа на Камбоджа,
особено в по-отдалечените части на страната. Чужденците били най-
застрашени. Ако „Червените кхмери“ ги похители - което често се случвало -
знаели какво ги чака.
Изтезаване. После смърт.
Ето защо решението на Крис Муун да доброволства като сапьор в
Камбоджа през 1993 г., вярвам, ще се съгласите, изисквало много кураж.
Щял обаче да му е нужен дори повече кураж, за да преживее последвалите
събития.

***

Крис карал Ленд Ровър. До него седял преводач, г-н Хаун. Отзад имало още
шестима сапьори. Зад него друго превозно средство, управлявано от мъж на
име Сок, транспортирало 20 жени и деца.
А пред него, на 250 метра, имало около 20 войници на „Червените кхмери“.
Носели автомати „Калашников“ и гранатомети.
Ако Крис опитал да се измъкне в този момент, щели да последват
кръвопролития.
Единствената му алтернатива била да спре.
Партизаните събрали пленниците си и ги принудили да си свалят дрехите.
Крис се подчинил. Нямал избор.
Лицата на войниците излъчвали омраза. Те иззели вещите на Кри , преди
да му кажат, че той, г-н Хаун и Сок ще бъдат отведени в гората, за да се
„срещнат“ с главнокомандващия на „Червените кхмери".
Били похитени. А похищение от „Червените кхмери" при всички
положения значело смърт.
Докато пътували през гората, те чули как войниците обсъждат дали просто
да не ги убият още там. Очевидно обаче се боели от главнокомандващия си,
затова пътуването продължило. Крис запазил спокойствие и си казвал, че
когато най-сетне застане лице в лице с главнокомандващия, ще успее да го
вразуми. Да му обясни, че не представлява заплаха за „Червените кхмери" и
е там само за да помага на хората.
После партизаните просто щели да ги пуснат да си вървят.

145
 Никакъв шанс. Главнокомандващият им казал, че ще бъдат отведени в щаба
на „Червените кхмери". Защо? Защото нямал властта да ги убие. „Засега“,
добавил той.
Прекарали нощта в гората. На зазоряване Крис отишъл до потока за вода.
Осъзнал, че никой не го наблюдава. Имал възможност да избяга. Само че,
ако го направел, щял да даде на „Червените кхмери" повод да открият огън.
Щял да изложи живота на г-н Хаун и Сок на опасност.
Иска се много кураж да избягаш. Понякога обаче да не избягаш е по-трудно.
Крис останал с пленените си другари.
Навлезли още по-навътре в гората. Дочули, че началниците от щаба на
„Червените кхмери" смятали Крис за вражески войник от Русия. Щели да ги
подложат на разпит.
Разпитващите се представили като г-н Ред, г-н Кюн и г-н Клевър (защото
бил единственият, който ходил на училище в началния курс). Казали на Крис
и спътниците му, че са военнопленници. А Крис осъзнавал, че „Червените
кхмери" едва ли щели да спазят Женевската конвенция.
Шестото чувство му подсказвало, че е на път да се превърне в поредната
жертва на безпощадните „Червени кхмери".
Изправени пред подобен страх, някои хора се предават. Други обаче смело
го посрещат. Крис отказал да бъде пречупен. Отказал да бъде жертва. Вместо
да се свие в черупката си от ужас, той се опитал да заговори похитителите
си - опитал се да се сприятели с тях.
Не позволил душата му да се изпълни с омраза, като я заменил с
разбиране. Това несъмнено коства усилие. Рискът бил огромен.
Но все пак си струвал.
Крис Муун и спътниците му били държани в плен от „Червените кхмери“ в
продължение на три дни и три нощи. Благодарение на твърдата си
решителност да ги заговори и да се споразумее с мъжете, готови да
убият него и пленените му другари, без да им мигне окото, той постигнал
онова, което мнозина смятали за невъзможно.
Убедил войниците, че е в страната им по мирни причини. Отказал да бъде
жертва, защото знаел, че това ще им даде надмощие. Успешно издействал
освобождаването им.
Не са много хората, пленени от „Червените кхмери“, които доживели да
разкажат за това. Кри Муун обаче оцелял. И благодарение на неговата
смелост, примесена с голяма доза късмет, той и двамата му спътници били
освободени.
Само че залавянето му от тези въоръжени партизани не била най-близката
му среща със смъртта.
Тя тепърва предстояла.

146
 ***

Никой не би обвинил Крис Муун, ако след подобно изпитание веднага

напусне Камбоджа. Той обаче бил там, за да върши работа, и възнамерявал
да направи точно това. Смело завършил пътуването си през Камбоджа дори
когато чул, че „Червените кхмери“ са обявили награда за главата му.
Повечето хора си мислят, че биха рискували собствения си живот, за да
спасят нечий друг, включително и на хора, които може и никога да не
срещнат. Колко от нас обаче действително биха го направили, когато нещата
загрубеят?
Превъртаме лентата напред към Мозамбик.
През март 1995 г. страната излизала от 20-годишна гражданска война.
Населението било покосено от глад, а да не говорим и за безразсъдното и
жестоко насилие над жени и деца.
Както правителството, така и бунтовниците били поставили безброй
противопехотни мини, за да се унищожават и осакатяват взаимно. Над 100
000 мини били пръснати из страната в очакване да бъдат активирани и да
поразят невинни и нищо неподозиращи жертви.
Крис Муун не бил нито невинен, нито пък нищо неподозиращ. Съвсем ясно
осъзнавал точно в какво се замесва, когато пожелал да замине за Мозамбик
и да допринесе за избавянето на държавата от това проклятие.
Ето така се озовал в част от страната, където битките били особено
ожесточени. Правителствените отряди били заложили безброй мини, за да се
„предпазят“ от бунтовниците.
Били руски мини и всяка съдържала 240 грама динамит.
Достатъчно, за да ти откъсне крака с лекота. А в отдалечено кътче на света
като това вероятността местните да получат медицинска помощ била почти
нулева. Всекидневно измирали хора.
А сега да се върнем на Крис Муун.
На 7 март 1995 г. Крис и екипът му обезвредили по-голямата част от минно
поле. Оградили един безопасен коридор и Крис, който никога не карал
хората си да правят каквото не би направил и той самият, предпазливо се
придвижвал по него през прашните африкански шубраци.
Спрял. В краката му имало голямо петно изсъхнала кръв. Мухите жадно се
роели около него. Знаел, че местен човек бил стъпил върху мината само
преди няколко часа. Вече бил мъртъв.
И все пак Крис почувствал как го побиват тръпки. Знаел, че тук, насред
обезопасения коридор, нещо не е наред.
Инстинктивно се обърнал и тръгнал назад. Направил една крачка.
Две крачки.
Три.

147
 И тогава го чул. Оглушителен трясък.
Бил изхвърлен на земята.
До ноздрите му достигнала миризмата на пламнал динамит. Както и на
горяща плът.
Неговата собствена.
В началото не изпитвал болка, но знаел, че е стъпил върху мина. Погледнал
дланта си. Била окървавена и разкъсана.
После погледнал надолу към десния си крак. Ходилото му го нямало.
Долната част на крака му била разкъсана и той виждал как костта под
коляното се подава. Плътта около нея била раздробена, кървяща и пихтиеста.
После го връхлетяла болката.
Тялото му започнало да изпада в шок. Животът му изтичал така бързо,
както и кръвта. Той обаче събрал сили да се обади по радиото и да повика
помощ.
Скоро медиците пристигнали, рискувайки собствения си живот, докато се
придвижвали през уж обезопасения коридор. Хеликоптер за евакуиране на
пострадали бил на път. Въпреки това Крис знаел, че животът му се изплъзва.
И то бързо.
Можел единствено да се моли. „Помогни ми, боже“, шепнел той.
После болката се усилила. Боляло го както никога досега. В местна болница
и без никакви обезболяващи средства санитарят отстранил плътта около
костта, за да го подготви за операция. Все едно касапин кълцал парче месо с
остър нож.
Докато лежал на болничното легло, в единия край видял инструментите за
ампутация. Изглеждали ужасяващо. Огромна ножовка. Скалпели. Пили за
изглаждане на отрязаната грапава кост.
Докато лекарите се подготвяли да му дадат обезболяващо средство, една
сестра го успокоявала. Казала му, че болката ще премине. Че всичко ще се
оправи.
Кри обаче бил израснал във ферма. Шепнел същите думи на болните
животни, преди да ги приспят.
Изпаднал в безсъзнание, без да знае дали отново ще се събуди.

***

Медиците спасили живота му. Само че той никога вече нямало да

бъде същият.
Лекарите ампутирали дясната му ръка на десет сантиметра над китката,
както и десния му крак от коляното надолу. Сложили му протези и се
налагало наново да се учи да ходи. Трябвало да се справи с болката -

148
психическа и физическа - както и да се примири с идеята, че животът му по
всички параграфи драстично се е променил към по-лошо.
Нима някой би могъл да вини Крис, ако след всичко това се обезвери.
Такъв тип емоции обаче не му били присъщи. Макар и да му
отнела
крайниците, противопехотната мина не го лишила от силния му характер.
Пред всеки човек с ампутиран крайник се издига планина. Личен Еверест.
Винаги се изпълвам със смирение пред безмълвния кураж на всички онези
войници, изгубили крайниците си в Афганистан. Научаваме толкова малко
за тях. Историите им са много, но всекидневните им битки до голяма степен
остават неизвестни. За тях всеки ден представлява психическа и физическа
борба.
Решителността и издръжливостта, която проявяват, е изумителна. И Кри
Муун е прекрасен пример за желязната воля, която символизират подобни
хора.
Кри сериозно обмислял дали да не се върне в Мозамбик и да продължи да
разминира. Възпрял го единствено фактът, че металът в протезите му щял да
пречи на металните детектори, които се използвали на минното поле, затова
решил, че сега призванието му е другаде.
Кри възприемал травмите и ампутациите си не като пречка, а като
възможност. Шанс да оспори предубежденията както на инвалидите, така и
на здравите хора.
Някога бягали ли сте на маратон? Трудна работа - дори и с два здрави крака.
Опитайте да бягате с протеза. Именно това направил Кри Муун по-малко от
година след като напуснал болницата.
А сега се опитайте да пробягате шест маратона един след друг в
изпепеляващата жега на пустинята Сахара. Наричат го „Marathon des Sables"
(„Маратонът на пясъците") и представлява едно от най-тежките състезания
по бягане в света. Температурите могат да надвишат 50°С, а в пясъчните
бури напредването става едва-едва.
Всеки, който успява да пробяга маратона, е доказал, че притежава
изключителна сила и издръжливост.
Да го пробягаш с два ампутирани крайника трябва да е почти невъобразимо
трудно.
Именно това обаче направил Крис Муун.
Интересно е да се отбележи, че през съответната година завършилите
маратона били повече от всякога. Обяснението на Крис: „Не можеха да
понесат да ги бие еднокрак несретник!".
Нужна е голяма доза кураж, за да запазиш чувството си за хумор, след като
си изгубил толкова много.

149
 До този момент Крис Муун е пробягал общо над 30 маратона и е събрал
стотици хиляди паундове за благотворителни организации като Британската
асоциация на ветераните инвалиди и Червения кръст.
Само че извършвайки тези забележителни подвизи, той допринася и за още
нещо: осъзнаването. Особена форма на осъзнаване - не колко ужасно може
да бъде нещо, а колко прекрасно би могло да е въпреки бедите.
Той е жив пример, че трудностите ни каляват.

***

Дванайсет години след като бил пленен от „Червените кхмери“, Крис се

върнал в Камбоджа. Програмата за разминиране в общи линии се оказала
ефективна. Територията на Камбоджа била почти изцяло изчистена. По
време на посещението си Крис се срещнал с един от пазачите на „Червените
кхмери“, които, при различен развой на обстоятелствата, щели да го убият,
без да им мигне окото. Той стиснал ръката на мъжа, гледайки го в очите.
По този начин Крис Муун показал, че освен кураж притежавал и
благородство.
Изумително е колко често двете вървят ръка за ръка.

150
 19. МАРКЪС ЛЪТРЕЛ: АДСКАТА СЕДМИЦА
„Никого няма да се откажа."
ИЗ КРЕДОТО НА ТЮЛЕНИТЕ

Още на 15 години Маркъс Лътрел знаел, че иска да стане пехотинец във

Военноморския флот на САЩ.
Няма нищо по-хубаво от високите цели.
Тюлените са сред най-издръжливите и опитни военни сили в света, което
значи, че набират само най-издръжливите и опитни американски кадри.
Маркъс и неговият брат близнак Морган били наясно с този факт още като
тийнейджъри, затова убедили един бивш войник от Армията на САЩ, който
живеел наблизо, да им помага. Той ги учел как да са във форма и да са
издръжливи. Това щели да бъдат основни качества, стигнело ли се до
квалификационно обучение за морски пехотинци... и по-нататък.
Различните специални сили по света имат различен режим на обучение.
Тюлените започват с 24-седмичен курс за морски пехотинци по Основно
подводно разрушаване, или накратко ОПР/П. Това включва етап на
физическо „привикване“, част от което представлява интензивно и
непрекъснато едноседмично обучение, познато като „Адска седмица“.
Докато тече Адската седмица, имаш право да спиш само четири часа - не
дневно, а седмично! Останалата част от времето е посветена на тежко
физическо обучение, което включва над 320 километра бягане (почти осем
маратона) в рамките на пет дни. Тренираш над 20 часа дневно. Постоянно си
гладен, мокър и изтощен. Поглъщаш 7000 калории на ден и въпреки всичко
губиш тегло. В кожата ти се набиват пръст и пясък. Медицинският персонал
денонощно е на разположение, защото някои тела просто не са създадени да
издържат на такова натоварване.
Адската седмица, разбира се, тества дали си в добра физическа форма, но е
замислена така, че да проверява и нещо не по-малко важно: психическата ти
издръжливост. Аз го наричам „дух“. Много кандидати отпадат от ОПР/П по
време на Адската седмица. Стресът надвива тялото и съзнанието им.
Маркъс Лътрел не завършил ОПР/П от първия път, но не защото не бил във
форма или не издържал. Счупил си крака на средата на курса. Това не го
накарало да се откаже. Веднага щом костта заздравяла, той се върнал за
втори дубъл. Такъв си бил.
Лътрел, естествено, издържал ОПР/П при втория опит и впоследствие
станал тюлен. Само че, както би ви казал всеки войник на специалните сили,

151
квалификацията е само началото. Ако си мислите, че Адската седмица е най-
лошото, което може да ви се случи, пак си помислете. Пресяват те всеки път
щом си обуеш ботушите, но трудното започва едва когато се заемеш със
самата работа.
Както Лътрел съвсем скоро щял да осъзнае, суровата Адска седмица в
Коронадо, тренировъчната база на тюлените в Сан Диего, не е нищо в
сравнение със сблъсък в пустошта на Афганистан.

***

Стане ли въпрос за негостоприемни части на света, Афганистан е

ненадминат. Теренът в тази раздирана от войни страна е един от най-
враждебните на Земята. Безплодни, изпепеляващи пустини. Сковани от лед,
почти непроходими планини. Точно за действия в такива условия обаче се
обучават тюлените.
В онзи ден през лятото на 2005 г. в отряда на Маркъс Лътрел имало още
трима мъже: Майк Мърфи, Матю „Акс“ Акселсън и Дани Дитц. В нощта на
27 юни се спуснали по въже в Хиндукуш - сурова планинска верига,
простираща се от Централен Афганистан до Северен Пакистан - от
хеликоптер МН-47 като част от операция „Червени криле“. Мисията им: да
наблюдават няколко сгради, за които се знаело, че се използват от местен
талибански командир на име Ахмад Шах.
Шах бил изключително добре обучен военен, както и известен съмишленик
на Осама бин Ладен. Трябвало да бъде премахнат.
Отрядът трябвало да го открие, да провери колко голяма е военната му сила,
а после да повика въздушно подкрепление, което да довърши работата. А ако
им се сторело, че Шах ще се измъкне, те самите трябвало да го ликвидират.
Типична операция на специалните сили навътре във вражеските земи.
Мястото, откъдето проникнали в страната, се намирало на 3100 метра над
морското равнище и въздухът бил разреден. Отрядът на Лътрел обаче бил
добре подготвен да се справя в подобни условия. След като проникнали, те
продължили пеша към целта си. Само че почти веднага нещата започнали да
излизат от контрол.
Групичка афганистански козари се натъкнали на тях. Местните най-
вероятно веднага се досетили, че пред себе си виждат американски войници,
затова тюлените ги взели за заложници, докато се чудели какво да правят с
тях. В действителност възможностите били само две:
1) Да ги оставят да си вървят и да се надяват, че няма да кажат какво са
видели току-що.
2) Да ги убият.

152
 Гласували. Решението им да пощадят живота на козарите е доказателство
за човечността и куража на тези четирима мъже. Несъмнено действали в
съответствие с правилата на играта. А и нямали доказателства, че тези хора
са поддръжници на талибаните. Но пък на поддръжниците на талибаните не
им е изписано на лицата, че са такива. Безспорно адекватното военно
решение би била бърза и незабелязана екзекуция.
Войниците знаели, че поемат риск, като освобождават пленниците. Но
такова било решението им. Това решение щяло има твърде неблагоприятни
последствия за тях.
Дали козарите ги издали на талибаните? Почти със сигурност. Защото в
мига, когато тюлените навлезли в особено опасна зона с издигнат терен от
три страни, от възвишенията вече ги чакали силите на Ахмад Шах.
В някои доклади се твърди, че в засадата участвали петдесетима талибани.
Според други били двеста. Броят е без значение. Важното е, че четиримата
войници били изправени срещу закоравели военни сили, въоръжени с
автомати, щурмови пушки, 82 мм минохвъргачки и гранатомети. Тези бойци
определено знаели как да си служат с оръжията си.
Обикновен военен отряд щял да бъде елиминиран за секунди. Това обаче
не бил обикновен военен отряд. Това бил 10-и отряд на тюлените.
Лътрел и колегите му нападнали талибаните и намалили числеността им с
точни изстрели. Единствената им възможност обаче била да се оттеглят.
Проблемът бил, че пътят назад представлявал почти отвесен склон. Лътрел и
Мърфи бързо се изтегляли под непрестанния дъжд от куршуми, търкаляйки
се около 200 метра, преди буквално да паднат от ръба на скала. Лътрел
направил двойно салто във въздуха и после се стоварил върху каменистата
почва.
Колкото и да е невероятно, и двамата мъже оцелели след падането. Лътрел
бил изгубил всичките си вещи, с изключение на пушката. Кожата от едната
страна на лицето му била напълно одрана. Целият бил в кръв, имал
множество натъртвания и всичко ужасно го боляло. Мърфи бил още по-зле.
Докато падал, го били простреляли и кръвта шуртяла от корема му. Щом
Дани и Акс се присъединили към тях, се оказало, че десният палец на Дани
също е откъснат от куршум.
Нямало време да се погрижат за раните си. Гранатите летели към тях. Били
точно под прицел, което ги принудило да се хвърлят в още една пропаст. По
време на тази маневра Дани бил прострелян повторно. Куршум от
„Калашников“ преминал през гърба и излязъл през корема му. От раната и
от устата му шуртяла кръв.
Въпреки това продължили да се борят.
Дани отнесъл трети куршум. Право в гърлото.
Претърколили се в друга пропаст.

153
 Куршумите не спирали. Били стотици. Хиляди. Цяло чудо е, че само двама
били простреляни. Тогава обаче Дани отнесъл поредния куршум във врата.
А после в лицето.
Кръв течала от главата му. Животът го напускал.
Четиримата вече били трима.
Не можели да спрат нито за миг, за да го оплачат. Куршумите се сипели от
всички посоки. Продължили стратегическото си изтегляне в опит да намерят
място, откъдето да се отбраняват.
Майк Мърфи получил куршум в гърдите. Акс - в главата.
Положението вече наистина било критично.
Единственият им шанс бил да повикат подкрепление. Това обаче значело
да излязат на открито, за да хванат сигнал. Майк Мърфи знаел това. Знаел,
че жертва собствения си живот. Кръвта шуртяла от гърдите му, а той
закретал към фаталното, но жизненоважно открито пространство. Отправил
сигнал за помощ към базата. После отнесъл последен, фатален куршум в
гърба. Кръвта бликнала от гърдите му. Опитал да продължи изтеглянето, но
животът го напускал със скоростта на куршум. Издъхнал с викове.
Тримата вече били двама.
А било очевидно, че и Акс си отива. Бил успял да превърже главата си, но
очите му били пълни с кръвта, изтекла от раните. Последните му думи?
„Остани жив, Маркъс. И кажи на Синди, че я обичам.“
Остани жив. След ожесточената двучасова престрелка, в която изгубил
тримата си другари, Лътрел бил твърдо решен да направи именно това.
Талибаните обаче били на друго мнение. Знаели местоположението му. Чул
зловещото съскане на граната, летяща в неговата посока. А после и внезапен
тътен, щом тя избухнала до него.
Експлозията го изхвърлила от пролома. Изгубил съзнание, преди да се
сгромоляса на земята.
Лътрел се събудил с лицето надолу в някаква дупка. Състоянието му било
изключително тежко. Панталоните му били пометени, но това бил най-
малкият му проблем. Не чувствал левия си крак. Плътта му била надупчена
от шрапнели и кръвта непрестанно бликала от раните.
Носът му бил счупен, както и едното му рамо и гръбнакът. Това боли.
Вярвайте ми. При всяко движение оставял кървава диря след себе си.
Запушил раните с пръст, за да спре кръвта, но целият се бил превърнал в
ужасна пихтия.
Изстрелите били спрели. Не било голяма утеха. Планините гъмжали от
талибани, които скоро щели да го намерят.
Имало една-единствена искрица надежда. Героичният сигнал на Мърфи
бил достигнал до базата. ОБР (отряд за бързо реагиране) бил изпратен за
подкрепление. В момента те били единственият шанс на Лътрел.

154
 ***

Отрядът за бързо реагиране се състоял от хеликоптер „Чинук“ с осем

тюлени и осемчленен въздушен екип на специалните сили. Отбранявали го
бойни хеликоптери „Апачи“. Сериозен екип за сериозна мисия.
Хеликоптерът „Чинук“ е изумително съоръжение, но не и неуязвимо. Тези
момчета проявили истински кураж, като полетели право към зоната на
престрелките. Знаели, че бунтовниците, които току-що били ликвидирали
трима от другарите им, са в очакване и бързо ще ги забележат.
Една-единствена граната свалила хеликоптера. Запратили я право в задната
му част, докато хората се канели да се спуснат с въже до земята. После
взривила резервоара. Само за секунди там настанал истински ад. Горящи
мъже с викове падали от хеликоптера. Самият апарат излязъл извън контрол,
преди да се разбие в планината.
Всички шестнайсетима мъже загинали.
До този момент „Червени криле“ била операцията с най-много човешки
загуби за тюлените в рамките на един ден. Невъобразима трагедия за всички
тях. Един човек обаче все още бил жив. Засега.
Маркъс Лътрел.

***

Маркъс бил жив, но в критично състояние: замаян от загубата на кръв, с

пресъхнало гърло, защото изгубил бутилката си с вода, едва ходещ заради
трите строшени прешлена, множеството фрактури и шрапнелите в плътта си.
И най-малкото движение му причинявало неописуема болка, но нямало как
да остане на едно място. Талибаните го търсели. Ако го откриели, щели да
го убият, и то по особено жесток начин. Ако не го откриели, пак щял да умре -
от раните си или от жажда.
Трябвало да се добере до върха на планината: позиция, от която ще може
да се отбранява и където би могъл да кацне хеликоптер. Трябвало да намери
и вода.
Лътрел започнал да върви или по-точно да куцука. Нямало значение, че
теренът е каменист и суров. Нямало значение, че на такава височина
въздухът е разреден. Нямало значение, че гръбнакът му е счупен.
Щом видел трева, той облизвал планинската роса по нея. Щом видел дърво,
откършвал най-тънките клонки и се опитвал да изсмуче мъзгата. Дори се
опитал да изстиска чорапите си, за да изцеди някаква течност. Въпреки това
жаждата била всепоглъщаща.

155
 Ориентирал се по звездите и куцукал през планината цяла нощ с пълното
съзнание, че талибаните го преследват. Мъчел се да не обръща внимание на
неописуемата болка в тялото си.
До зазоряване вече бил толкова жаден, че езикът му бил залепнал за
небцето. Боял се, че ако го размърда, ще откъсне и кожа. Слънцето ставало
все по-жарко. И по-жарко. Жаждата го мъчела още повече. По някакъв начин
я изтикал от съзнанието си, както правел и с болката в изпотрошените си
кости. Вместо това се съсредоточил върху бягството си от талибаните.
И върху намирането на вода.
През цялото време талибаните щателно претърсвали планините. Ахмад
Шах и хората му познавали околните върхове като дланта си. Били израснали
там. Лятната жега на Афганистан не била проблем за тях. И, естествено,
техните тела били здрави.
Станало следобед. Някъде в далечината Маркъс чул непогрешимото
ромолене на планински поток и отчаяно започнал да се придвижва натам.
Внезапно прокънтял изстрел.
Безпощаден, притъпен звук откъм крака му.
Раздираща болка.
Бил уцелен от талибански снайперист.
Силата на куршума го повалила обратно надолу по склона, раните му се
отворили, а патрони от АК-47 летели от всички страни.
Вече можел единствено да пълзи и правел именно това -през хълмове и
дерета, докато кръвта се стичала от раната, оставяйки диря, а куршумите
свистели над главата му. Когато галибански разузнавач го настигнал, Лътрел
успял да го простреля в гърдите. Щом осъзнал, че наблизо има още двама,
метнал граната към тях и ги ликвидирал. Въпреки всичко все още успявал да
се бие с умни ходове.
Вече започвал да губи съзнание. Все пак продължил да пълзи и по някакъв
начин успял да избегне преследвачите си. В късния следобед открил водопад,
но преди да се добере до него, се подхлъзнал и паднал 300 метра по-надолу,
след което наново трябвало да ги изкачи. На четири крака.
Най-сетне стигнал до безценната вода и жадно пил. Най-сладката вода,
която бил вкусвал.
Щом вдигнал очи, видял, че трима афганистанци го наблюдават.
Като ранено животно се подготвил за последен удар.
Опитал се да ги застреля, но по челото му се стекла кръв и го заслепила.
Кръв от изтормозеното му тяло багрела и земята наоколо. Светът започнал
да се върти.
Можел да рухне, биейки се, но осъзнавал, че в крайна сметка е победен.
Само че не бил. Тези хора не били талибани. Били от планинско племе и
били благоразположени към американците. Щели да му помогнат.

156
 Тук, в най-враждебния регион на света, след невероятно бягство и насред
убийци, които искали главата му, дали било възможно Лътрел да е попаднал
на приятели?

***

Не знам за вас, но ако мен четирима афганистански козари ме бяха

преметнали, щях да съм особено подозрителен спрямо местните. Веднъж
вече Лътрел повярвал в човешката природа и тя го подвела. Дали сега
трябвало да прояви доверие към любезните непознати? Имал ли избор?
Не можел да направи друго, освен да се помоли и да се довери.
Добър ход.
Когато човек от общността на пущуните ти предложи помощ, той наистина
иска да ти помогне. Предложението му включва и ненарушимо обещание да
те защитава до смърт.
Тези мъже и жени подслонили Маркъс в селото си. Дори когато ги
наобиколили талибани, те отказали да го предадат. Тайно го извели от селото
и го оставили в близка пещера, за да го опазят от лапите на врага. Тези
обикновени афганистански селяни стократно се отплатили за доверието му.
Лекували раните му, доколкото можели, но Лътрел се нуждаел от
специалисти, и то спешно. Трябвало да уведоми американците за
местоположението си. Най-близката американска база се намирала в
Асадабад, на 65 километра през планината. Лътрел нямало как да ги измине.
Ето защо старейшината на селото - жилав, възрастен мъж, който не се
страхувал от жестокостта на талибаните - пожелал той да измине пътя.
На това му се казва гостоприемство. На това му се казва състрадание.
Мъжът впоследствие успял да уведоми американците за местоположението
на Лътрел и те дошли да го спасят. Били изминали шест дни от сблъсъка,
погубил останалата част от патрула му.
Шест дни на болка, опасност, пясък, умора и страх. Би могло да се нарече
Адска седмица.

***

Маркъс Лътрел се върнал у дома като герой. Човек обаче не се примирява

лесно със загубата на деветнайсетима от колегите си на бойното поле.
Чувството за вина на оцелелия може да бъде най-тежката битка. Хората се
борят с нея по различни начини. Методът на Лътрел бил вдъхновяващ.
След повторна командировка в Афганистан (да, върнал се отново!) Маркъс
Лътрел основал фондация „Последният оцелял“. Организацията има за цел
да помага на ранени войници и техните семейства по време на тежкото

157
завръщане към стария им начин на живот. Цел, за която си струва да се
бориш. Тези мъже и жени влизат в битки, за да опазят свободата ни. Някои
плащат изключително висока цена. Понякога най-високата.
За да се противопоставиш, да се върнеш в битката и да си решен да помагаш
на най-нуждаещите се, се изискват кураж, смелост и решителност. Хора като
Маркъс Лътрел притежават тези качества в изобилие.

158
 20. АРЪН РАЛСТЪН: ЖИВОТОСПАСЯВАЩА
САМООПЕРАЦИЯ
"Беше стотици пъти по-лошо от най-силната болка, която някога бях
изпитвал. Напълно преобърна представата ми за болка."
АРЪН РАЛСТЪН

Национален парк „Кениънлендс“, Юта, 26 април 2003 г. Прашните,

пясъчни каньони са пресъхнали. Вятърът, който разполага със 160 километра
земя, на която да се развихря, е безпощаден. Самотен, 28-годишен мъж се
бори с него на планинското си колело, като натиска педалите с все сила.
Облечен е в екипировка за колоездене и носи тежка раница. В нея има
всичко необходимо, за да се спусне в дълбоките, опасни каньони из това
отдалечено кътче на Северна Америка. Въже, карабинери, оборудване за
осигуровка, джобен инструмент с две ножчета и клещи.
Почти никога не му се е налагало да използва клещите, но е хубаво човек
да е подготвен.
Разполага с три литра вода във водния си резервоар „Камелбек“, още един
литър в бутилка, както и достатъчно храна, с която да изкара цял ден. Защото
именно толкова ще продължи малката му експедиция в пресъхналата
пустиня на Юта. Един ден.
Арън оставя колелото си - ще го вземе по-късно - и върви в продължение
на няколко часа към основната цел на дневната си експедиция: Голямото
спускане - 20-метров рапел до дъното на прашния каньон.
Първо обаче трябва да премине през тясна пролука. Ще се спуска надолу, а
по някое време ще трябва да се провре през място, където стените на каньона
са на не повече от клаустрофобичните 45 сантиметра една от друга.
Това обаче не е проблем. Арън има богат опит с каньони.
И така, Арън е съвсем сам. Далеч е от цивилизацията в това самотно кътче
на света. Не е казал на никого къде е. Във всяко отношение е неоткриваем.
На много хора това им харесва. И наистина, насред безплодния, но
величествен пустинен пейзаж с червен прах и дълбоки каньони човек
открива неповторимо спокойствие.
Какво обаче се случва, когато нещата се объркат и се нуждаеш от
приятелите си?
Арън Ралстън бил на път да разбере. И още как.
Чували сте ме да го казвам и преди: оцеляването рядко се слави с
очарование. Така че, ако сте гнусливи, спрете да четете още сега!

159
 ***

На ръба на пукнатината Арън си събира вещите. Въже, инвентар за

осигуровка, седалка, мултифункционален инструмент и бутилка с вода.
Прикрепя челник за главата си - важно е, защото ще му позволи да проверява
цепнатините в скалата за спотайващи се змии или скорпиони, преди да пъхне
ръката си там. Човек никога не иска да бъде ухапан, но това важи с особена
сила при самостоятелни спускания.
Само че, докато Арън слиза все по-надолу и по-надолу в каньона, няма
змии. В началото липсват и проблеми. На места се спуска през тесния процеп
като през комин: тялото му е опряно на едната скала, а краката му - на
другата, докато бавно се придвижва надолу.
Достига тераса. Точно под нея голям каменен блок се е заклещил между две
отвесни скали. На около три метра под каменния блок се намира дъното на
каньона. Ако Арън успее да стъпи върху канарата, смята, че ще може да
увисне на нея и после просто да скочи на земята.
Спуска се до каменния блок. Преди да стъпи върху него, го рита, за да се
увери, че не се клати.
Каменният блок не помръдва.
Той стъпва върху него.
Разклаща се съвсем леко, но изглежда достатъчно стабилен.
Предпазливо се хваща за камъка и се спуска от ръба.
Тогава каменният блок се размества от тежестта му. Лоши новини. Арън
веднага се пуска и пада.
Протяга дясната си ръка - почти рефлексно движение, за да не бъде
размазана главата му.
После обаче каменният блок отскача от стената и с ужасяващ, глух звук се
стоварва върху дясната му ръка, като я смазва в отсрещната стена. И здраво
я приклещва.
Тишина. Само звукът от неистовото туптене на сърцето му и ужасеното
дишане, което излиза на пресекулки.
После го връхлита болката - дълбока и изгаряща като мълнии от истинска
агония, раздиращи ръката му, и той крещи.
Но въпреки че болката е обсебила ума му, осъзнава какво трябва да направи,
докато жилите му все още са изпълнени с адреналин: да се опита да отмести
каменния блок.
Сграбчва го с лявата си ръка и се напряга с всички сили. Каменният блок се
помръдва едва на милиметър, а после отново тежко се стоварва върху
дясната му ръка.
Нова вълна от изгаряща болка.
След това всичко става тихо и неподвижно.

160
 ***

Арън се поти обилно. Нужна му е вода, но системата му е празна. Има

еднолитрова бутилка в раницата си, но тя е преметната през дясното му рамо.
Налага му се да промуши главата си през дръжките, за да се добере до
шишето, а после инстинктивно изпива няколко големи глътки.
Грешен ход. Току-що е изпил една трета от останалата си вода, а не знае
колко време ще седи тук. Без вода насред пустинната жега сигурно ще
издържи три дни. Ако има късмет.
Мигновено насочва вниманието си към ръката. Вече е започнала да
изтръпва. Вижда десния си палец. Посивял е. Не смята, че има счупени кости,
но меката тъкан е разкъсана и премазана. И което е по-важно - напълно
заклещена е между каменния блок и скалата.
Поглежда положително на нещата. Поне не кърви. Естествено, тук-таме по
скалите, където е одрал кожата си по време на падането, се виждат кървави
петна. Но поне от смазаната му дясна ръка не тече кръв.
Със свободната си ръка изважда мултифункционалния инструмент и
издърпва по-голямото острие. Навярно би могъл да издълбае камъка и да
измъкне крайника си. Дава всичко от себе си, но камъкът просто е прекалено
твърд.
Следобедът напредва. Арън се опитва да издълбае някоя пукнатина с
пилата от мултифункционалния си инструмент. Получава се малко прах, но
единственото, което постига, е да изтъпи пилата.
Прави опит да не се съсредоточава върху неприятната истина, че е в капан.
И се стреми да не мисли за жестоката перспектива, че единственият му
шанс - в случай че никой не му се притече на помощ - е да отреже собствената
си ръка.
Не, просто няма как да се стигне дотам.
Нощта се спуска. Арън продължава да дълбае камъка. Отчупва се малко
парченце. Само това - дребно, незначително парченце. Ръката все още е
здраво притисната.
Температурите спадат. Изпразва раницата и отново я слага над главата си.
Пустинните нощи могат да бъдат студени. Раницата поне донякъде ще му
прави завет.
В 1.30 си позволява глътка от безценната вода. Освежава го, но вече започва
да се изтощава. Стои на крака повече от 12 часа. Коленете му са на път да
поддадат.
В ситуации на живот и смърт на човек понякога му се налага да
импровизира. Арън се намества в седалката и от принадлежностите си за

161
алпинизъм прави импровизирана кука, която мята нагоре. Тя се закача за
скалите и така получената люлка поема тежестта от краката му.
Облекчението обаче не продължава дълго. Седалката започва да прекъсва
кръвоснабдяването към краката му. Налага се отново да се изправи.
Нощта изцежда цялата топлина от тялото му. Изтерзан, той някак дочаква
утрото.
Щом слънцето отново затопля студената му кожа, Арън продължава да
дълбае камъка. Не вярва, че ще има достатъчно време да го разцепи, преди
да умре.
Другата възможност обаче е прекалено ужасяваща.

***

Ден втори.
През деня става още по-горещо. На Арън вече не му е студено. Сега изгаря
от жега.
Опитва се да направи импровизирана лостова система с помощта на
принадлежностите си за катерене, за да премести каменния блок. Не успява.
Струва му се, че чува катерачи, и вика за помощ. Само че се оказва просто
диво животно, което бяга из каньона.
Не би било никак трудно да се поддаде на отчаянието. Той обаче не го
прави. Вместо това насочва мислите си към ужасяващата перспектива да си
ампутира ръката.
Неприятен развой на нещата по всички параграфи.
Арън мигновено съзира пречки. Очевидно ще има нужда от някакво
подобие на турникет, за да спре кръвта, ако въобще успее да се освободи.
Импровизира с карабинер и парче от ремък, което здраво усуква точно под
лакътя си. Получилият се турникет обаче не изглежда достатъчно стегнат, за
да спре кръвта напълно.
А и Арън изпреварва събитията. Малките остриета на инструмента му може
и да прережат плътта, но ще му е нужно нещо подобно на трион, за да се
справи с костта в ръката си. Не разполага с нищо такова.
А дори и да успее с тази чудовищна операция, ще трябва да се спусне
надолу по Голямото спускане, а после да измине с колелото си близо 13
километра до мястото, където е оставил автомобила си.
Би било невъзможно.
Щом си дава сметка за това, пада духом.
Ще умре там.
В раницата си има видеокамера. Протяга се, включва я и записва прощално
съобщение за майка си и баща си, в което им обяснява за случилото се и им
казва, че ги обича.

162
 После притихва и насочва усилията си върху това да остане жив.

***

На третия ден се моли на Бога за напътствия, докато комарите се роят около

него и смучат кръвта му. Засега обаче няма изгледи да получи отговор на
молитвата си. Денят бавно и мъчително се превръща в нощ. Температурите
отново падат. Той се тресе неконтрулируемо, а зъбите му тракат.
Когато си позволява глътка вода, едва се сдържа да не изпие бутилката до
дъно. И вече дълбае камъка само защото движението му помага да се стопли,
а не защото смята, че има някакъв шанс да го помръдне.
Около седем сутринта пресмята, че вече от 40 часа е заклещен.
Отново започва да обмисля ампутация.
Системата му за вода е уплътнена с неопренови тръбички. Откача ги и с
лявата си ръка ги стяга точно под лакътя. Ръката му побелява. Такъв
турникет евентуално би могъл да свърши работа.
Взема мултифункционалния си инструмент и изважда едното острие. После
някак боязливо прокарва ножчето през ръката си.
Нищо не се случва. Прекалено изтъпено е дори да прободе кожата. Отказва
се от подобна интервенция - поне засега.
Изпитва необходимост да уринира и го прави на земята. По-късно следобед
нуждата се появява отново. Осъзнава, че не бива да пропилява тази ценна
течност. Уринира в системата си за вода. Мирише по-лошо и е по-
концентрирана, отколкото сутринта, но няма какво да се направи по въпроса.
През следващите няколко часа урината се разделя на два слоя: златиста
течност на повърхността и гъста утайка на дъното.
В полунощ я пробва за първи път. Студена и горчива е, но смята, че би
могъл да я пие, след като му свърши водата. А това ще стане скоро - има още
само няколко глътки.
Нощта отминава бавно и болезнено. На следващата сутрин Арън взема
мултифункционалния инструмент. Ако не може да използва ножчето, за да
пререже кожата, то поне може да използва острието му, за да издълбае
плътта.
Почти без да осъзнава какво върши, вече е забил върха на острието дълбоко
в ръката си.
Сега острието стърчи перпендикулярно от ръката. Не боли толкова, колкото
е очаквал. Усеща го до костта в ръката си.
Бавно изважда острието. Няма много кръв - циркулацията е прекъсната - но
вижда жълтия слой мазнина под кожата. Отново мушка ножа и го допира до
костта, което изпраща вибрации нагоре и надолу по ръката му. Болка. Самото

163
докосване потвърждава онова, което вече знае. Не може да пререже костта,
нервите и сухожилията. Просто няма как.
Позволява си още една глътка вода, последната.

***

По обед на четвъртия ден отново се моли. Този път обаче не за напътствия,

а за търпение, докато чака смъртта.

***

Със спускането на нощта получава халюцинации - следствие от безсъние,

болка, обезводняване и непоносим студ. В моментите, когато съзнанието му
се избистря, той сръбва от запаса си от урина просто за да си навлажни
устните. После отново изпада в ужасяващ транс.
Представя си, че е с приятелите си и му дават освежителни напитки. Струва
му се, че е на вечерно парти и е заобиколен от хора, които обича.
Само че в действителност не е там, а дълбоко в ада.
Безкрайната, ужасна нощ се превръща в поредния безкраен, ужасен ден. В
два следобед взема камерата, за да запише последните си желания. А когато
се спуска следващата вледеняваща нощ, той издълбава името и рождената си
дата в скалата. После издълбава и датата: 30 април. Това е собственият му
надгробен паметник, защото е напълно убеден, че няма да посрещне утрото.
Обаче греши.
Вече шести ден е заклещен между скалите, когато му хрумва решение.
Просветва му.
Няма как да пререже костта в ръката си с ножа. Навярно обаче ако успее да
напрегне горната част на ръката си достатъчно, ще успее да я счупи?
Впуска се в действие, преди да е премислил плана си.
Навежда се напред. Опира лявата си ръка на каменния блок. След това
бавно, но със сила дръпва заклещената си ръка надолу и наляво.
После, храс!
Звукът от първата счупена кост в ръката му е като изстрел, който отеква в
каньона.
Използва свободните си пръсти, за да опипа счупването. Счупената кост е
остра и назъбена. Пръстите му потвърждават онова, което му подсказва и
ужасната болка: определено е счупена.
В предната част на ръката му има две кости: лъчева и лакътна. Вече е
счупил едната. Сега остава да счупи и другата.
Храс!
Още един изстрел.

164
 Арън крещи от болка. После докосва счупеното място и се изпълва с
въодушевление. Може да извие горната част на ръката си, докато долната
седи неподвижно.
Костите са счупени. Само че долната част на ръката му все още е свързана
с вени, сухожилия и кожа. За да завърши ампутацията, трябва да ги пререже
с изтъпеното острие на инструмента си.
Прерязва кожата около счупването, като се старае да действа прецизно.
След като задачата е изпълнена, пъха пръстите си в кървавата дупка. Изучава
топлата, влажна вътрешна част на ръката си, докато се опитва да напипа
счупването и съответните сухожилия, които трябва да прекъсне, за да
пререже ръката си колкото се може по-прецизно. Реже, опитвайки се да
избегне по-големите артерии. Те са за накрая. Засега просто трябва да
прекъсне розовата, кървава тъкан на сухожилията, за да се отърве от
безполезната си, умираща ръка.
Минават 20 минути. Прерязва една артерия. После друга. Кръвта вече
започва да тече по-силно. Стига до едно особено здраво сухожилие и за
момент оставя кървавото си занимание, за да сложи наново импровизирания
турникет.
После се връща към сухожилието. Прекалено здраво е за ножчето, затова
той го сгъва и го заменя с клещите. Малко по малко прекъсва и извива тънки
нишки от сухожилието.
Пак хваща ножа. Съсредоточава се върху кървавата пихтия, в която се е
превърнала ръката му. Остават му една артерия и още малко мускулна тъкан.
Както и нерв.
Наясно е, че това ще е най-болезнената част.
Само като го докосне, започва да крещи от болка.
Той обаче продължава да реже. Връхлита го по-силна болка от всякога.
Интензивна. Заслепяваща. Изпепеляваща.
За момент единственото, което може да направи, е да се поддаде на
страданието.
Сега обаче му остават само малко кожа и няколко жили. Той продължава
ужасната си задача.
И изведнъж, след почти час, ампутацията е завършена.
Арън Ралстън е свободен.

***

Все още обаче е сам и далеч от цивилизацията.

Изоставя премазаната част от ръката си под камъка и увива ампутирания си
крайник с бяла пазарна чанта. После прави импровизирана превръзка от

165
системата за вода и тръгва. Всяка минута е ценна. Нужна му е помощ, преди
да е умрял от загуба на кръв.
Само с една здрава ръка и въпреки цялата тази болка той някак успява да се
спусне до дъното на каньона. Там намира басейн със застояла вода, с която
да се рехидратира. Никога не е добра идея да пиеш вода от непознат
източник. Това обаче са отчаяните мигове на човек на ръба.
Почти веднага червата му изхвърлят мръсната вода. После той тръгва през
пустинята, олюлявайки се.
Километър след километър.
Силната жега го изгаря. Кръв капе от осакатената му ръка, а непрестанната
болка изцежда всичките му сили. Той обаче продължава да върви цели десет
километра, прехвърляйки пределите на издръжливостта си. После в
далечината съзира фигури -тричленно семейство. Вика към тях и моли за
помощ. Те са ужасени, когато разбират какво се е случило, но изтичват
напред, за да доведат помощ.
Най-накрая пристига хеликоптер и отнася Арън. Екипажът невярващо и
ужасено се взира в него. А когато кацат до най-близката болница, лекарите
го гледат с изумление.
Изминали са 127 часа, откакто камъкът е паднал върху него.
Би следвало вече да е мъртъв.

***

Толкова много уроци могат да се научат от 127-часовата проява на

издръжливост на Арън Ралстън. Някои от тях са прости - например винаги
казвайте на някого къде отивате, ако сте се запътили към пустошта.
Други са по-сложни.
По-късно Арън Ралстън казва, че според него, ако бил ампутирал ръката си
по-рано, щял да умре от загуба на кръв, защото хеликоптерът, който го
пренесъл до болницата, нямало да се намира в региона. В най-критичните
мигове се молел за вдъхновение и търпение. Тогава му се струвало, че и двете
му молитви остават нечути. Понякога обаче, поглеждайки назад, човек може
да съзре красота сред страданието. Арън Ралстън се нуждаел първо от
търпение и после от вдъхновение. Получил и двете.
Притежавал и нещо друго: инстинкт за оцеляване. В критична ситуация бил
готов да направи каквото е нужно, буквално за да оцелее.
Този инстинкт за оцеляване се крие дълбоко във всички нас. Понякога е
необходима екстремна ситуация, за да излезе на повърхността. Няма
съмнение обаче, че сме по-силни и издръжливи, отколкото си мислим.
С цената на невъобразима болка и страдания Арън Ралстън установил, че у
хората има много повече от плът и кости.

166
 21. СЪР ДЖОН ФРАНКЛИН: СМЪРТ В АРКТИКА
"Участта на Франклин никой не знае Участта на Франклин няма кой да
разкаже Сър Франклин сам с моряците живее."
ИЗ "СКРЪБТА НА ЛЕЙДИ ФРАНКЛИН"

Тази история започва с отварянето на един ковчег.

Само че не става дума за който и да било ковчег.
Този бил съвършено запазен в леда. Бил заровен в дълбоко замръзнала земя
на остров на име Бийчи Айлънд в канадския арктичен архипелаг. Вътре в
него имало труп. Трупът на подофицер Джон Шоу Торингтън, който починал
на 1 януари 1846 г.
Човек би очаквал, че след повече от 150 години тялото му ще се е разложило
и ще е останал само скелет. Трупът обаче бил дълбоко замразен. Ледът го
бил мумифицирал. По кожата на лицето имало черни и жълтеникави петна,
но иначе била съвършено запазена. Устните му били леко извити нагоре и
разкривали зъбите на мъртвеца, които били непокътнати. Около
замръзналата му глава имало къдрави кичури. В много отношения тялото на
Джон Торингтън изглеждало почти като в деня на смъртта му.
А смъртта му била ужасяваща.
Тялото било замръзнало до такава степен, че екипът, който го изровил,
трябвало да го разтопи с вода, преди щателно да го изследва. Торингтън бил
отчайващо слаб. Ребрата му изпъквали изпод тънката, восъчна кожа. В
момента на смъртта си е страдал от силно недохранване. Освен това е бил
тежко болен. След като отворили тялото, установили, че белите му дробове
са покрити с ужасни петна, причинени от туберкулоза.
Мозъкът му се бил превърнал в гъста, жълта слуз. Бил силно натровен с
олово, което може да докара човек до лудост.
Подофицер Джон Торингтън бил член на безстрашна морска експедиция от
129 души, проведена в средата на XIX век и предвождана от изследователя и
офицер от Кралския флот сър Джон Франклин.
Най-забележителното в трупа на Торингтън обаче не било, че е съвършено
запазен, а че е едно от малкото намерени тела на онези 129 души.
Какво се случило с останалите му спътници до ден-днешен си остава
мистерия.
(Само вметвам, че по време на експедиция през Северозападния морски
път, ръководена от мен самия, открихме предполагаемите останки от

167
труповете, но това е съвсем отделна история! Вижте:
www.fcpnorthwestpassage.com )
По-важно обаче е следното: въпреки че смъртта на подофицер Джон Шоу
Торингтън очевидно била ужасна - на хиляди километри от дома, замръзнал,
натровен и болен - той вероятно бил един от късметлиите.

***

През 1845 г. Свещеният Граал за изследователите бил Северозападният

морски път.
Северозападният морски път минава през Северния ледовит океан и покрай
северното крайбрежие на Канада. Век и половина по-рано замръзналите
морета, които водели до Северния полюс, били сковани от лед, но отдавна се
смятало, че съществува плавателен път дотам.
Който го откриел, щял да се сдобие с нечувана слава и купища богатство,
защото подобен проход щял да представлява нова (и много по-пряка) връзка
между Атлантическия и Тихия океан. Пряк маршрут от Европа до Азия би
бил доходоносен търговски път, особено за Великобритания.
В днешно време големите изследователски ледоразбивачи си проправят път
през тези сковани от лед морета. Тогава обаче трябвало да си едновременно
безстрашен и побъркан, за да ти хрумне да изследваш тази част от света.
Температурите често достигали -50°С и в комбинация с вледеняващите
водни пръски и силните бури рисковете от продължителното излагане на
студен климат се увеличавали: измръзване, хипотермия, обезводняване,
снежна слепота, загуба на мускулна маса.
Да не забравяме, разбира се, и мащабите на Антарктида: хиляди и хиляди
квадратни километри безлюдна, скована от лед пустош, из която бушуват
виелици, а всеки воден източник на открито представлява котел със свободно
плаващи айсберги.
С две думи: в Арктика - неотбелязана на картата, неизследвана, в дървени
кораби, без комуникация, никакви карти или GPS, както и с ограничено
количество оскъдни дневни дажби - не било голяма забава.
И щом айсберг може да пробие дупка в корпуса на океански лайнер като
„Титаник", само си представете какво е способен да направи с дървената
конструкция на корабите на Нейно Величество „Терор" и „Еребус“.
Сър Джон Франклин решил, че с тези два кораба ще извърши славната и
несъмнено обречена на успех експедиция с цел откриване на недостижимия
Северозападен морски път.
„Терор“ и „Еребус“. Първият е кръстен на страха, а вторият - на гръцки бог
от подземното царство. Имената били странно пророчески, макар че тогава
все още никой не го знаел.

168
 Защото със сигурност нищо - дори и природата - не можело да устои на
могъществото на Кралския флот, когато всичките му богатства, ресурси и
най-решителните му офицери били поели на подобно начинание.
Недостижимият Северозападен морски път бил безценно бижу, на което се
падало да бъде открито от Британската империя.

***

Сър Джон Франклин бил морски герой. Не само че участвал в битката при
Трафалгар, когато бил 18-годишен, ами и бил ветеран от няколко невероятно
тежки експедиции до Антарктида.
Част от тях били изключително успешни - по време на третото си
пътешествие той успял да нанесе на картата 1900 километра от крайбрежната
ивица, като записал важна геоложка информация и отбелязал над 600 нови
вида растения.
Други не можели да се похвалят с такъв успех.
Например експедицията по Копърмайн от 1819 г., която дала бегла
представа на Франклин колко ужасна би могла да е арктическата зона.
Франклин и хората му си поставили за цел да изследват северното
крайбрежие на Канада, където очаквали да получат помощ от приятелски
настроени местни и да се изхранват с каквото им предлагат земята и морето.
Само че местните далеч не били приятелски настроени, а климатичните
условия били толкова сурови, че било невъзможно да ловуват.
Полумъртви от глад и прехранващи се с лишеи, те били принудени да се
оттеглят. Освен това в отчаянието си започнали да ядат кожата на обувките
си. Така Франклин си спечелил прозвището „мъжът, който си изял
ботушите“.
Ако е истина, то значи ботушите му спасили живота. Единайсет от
двайсетимата мъже, поели на експедицията по Копърмайн, загинали.
Франклин бил един от деветимата оцелели.
Той обаче имал душата на авантюрист, което значело, че страстта му да
изследва нямало да отслабне заради някакви дребни неудобства като глад,
изпитания и смъртта на спътниците му.
Ентусиазмът на Франклин не спаднал.
Когато му била предоставена възможността за един последен опит да
намери Северозападния морски път, той я приел с отворени обятия.
Вече бил 59-годишен и отчаяно искал името му да остане в историята.
Много други пожелали да отплават с него. Франклин бил герой. Да станеш
част от най-великата му, най-амбициозна експедиция би значело да станеш
част от историята заедно с него.
Така и станало, макар и не точно по начина, по който си го представяли.

169
 Франклин наистина разполагал с всичко необходимо, в това число и с два
от най-модерните кораба за епохата. Корабите на Нейно Величество „Терор“
и „Еребус“ имали носове със стоманено покритие, с което да разбиват леда.
Въпреки че били платноходи, те били снабдени и с паросилови двигатели,
както и с достатъчно въглища, за да разбиват леда в продължение на 12 дни.
Носели и значително количество провизии, които да стигнат за три години,
включително и 8000 консервни кутии.
Запомнете тези консервни кутии. По-късно те ще изиграят важна роля.
Отплавали от Кент през май 1845 г. В края на юли корабите били забелязани
от капитана на китоловен кораб край Бафинова земя, близо до канадското
крайбрежие и в края на Северозападния морски път.
После някак внезапно двата кораба изгубили контакт с външния свят.
Днес, в епохата на сателитните телефони и навигацията, е лесно да
забравим, че една подобна експедиция означавала напълно да се откъснеш
от цивилизацията. В днешно време можеш да комуникираш дори от
космическата станция. В онези дни да поемеш на изследователско
пътешествие значело да си изолиран в продължение на години. Буквално.
Ето защо никой в Англия не бил изненадан, че вече от шест месеца не се
знае нищо за Франклин и хората му.
Или пък от година.
Или дори две.
През 1847 г. обаче хората започнали да се тревожат. Изпратили до Арктика
първия спасителен екип, който да установи местоположението на „Терор“ и
„Еребус“.
Екипът не открил и следа от тях.
Изпращани били нови и нови спасителни екипи.
Резултатът бил същият.
Сякаш били изчезнали от лицето на Земята.

***

През следващия век и половина стотици хора се опитвали да разберат какво

се е случило с Франклин и екипажа му.
Картината, която постепенно се избистрила, обрисувала страховита и бавна
смърт в този така враждебен регион. Освен това проблемите им вероятно
започнали с онези 8000 консервни кутии с храна, които така старателно били
складирали в трюма.
Оказало се, че кутиите били изработени некачествено от безсъвестен
доставчик. Имали необичайно високо съдържание на олово. С други думи,
от момента, в който моряците отворили първата кутия, те бавно, но сигурно
започнали да се тровят.

170
 Натравянето с олово е ужасно тежко. Води до непоносимо главоболие,
повръщане и диария. Пострадалият получава халюцинации, изпада в
делириум и страда от безсъние. Чувства се потиснат и губи способността си
да взема трезви решения.
Във всеки случай не е това, за което човек си мечтае по време на самотна,
тежка експедиция през замръзналата Арктика или с което иска да се изхранва
през дългите, студени, мрачни арктически зими.
Въпреки тези симптоми изследователите не се върнали. Докато се движели
все по-нататък по скования от лед път, те продължавали да вярват, че целта
им оправдава страданията, на които се подлагат.
Сега знаем, че презимували на Бийчи Айлънд - негостоприемно парче земя,
покрито с камъни и лед, в канадския арктически архипелаг. Именно на Бийчи
Айлънд било ексхумирано тялото на Джон Торингтън повече от 150 години
по-късно. Той и още двама от екипажа издъхнали през тази първа зима и,
както стана ясно по-горе, отравянето с олово и туберкулозата били основната
причина за смъртта му.
Останалите мъже също били в тежко състояние, докато чакали зимата да
свърши.
Независимо от всичко не се върнали. Били твърдо решени да продължат
напред.
Франклин и хората му потеглили от Бийчи Айлънд в края на суровата зима.
Месеци наред правели напразни опити и плавали около архипелага, мъчейки
се отчаяно да намерят път. Само че не успявали.
До септември 1846 г. корабите им били замръзнали в арктическия лед.
„Терор“ и „Еребус“ заедно със 129-членния им екипаж били сковани от лед.
Вече никога нямало да плават.
Какво направили моряците? Как прекарвали дните си? Изглежда, нямали
нищо друго за ядене освен отровна храна, която постепенно ги докарвала до
умопомрачение. Изолацията правела нещата стотици пъти по-лоши. Били
изгубени, хванати в капана на безкрайното море от лед, и то на стотици
километри от цивилизацията.
Освен това знаели, че в близко бъдеще никой няма да им се притече на
помощ.
Дните се превръщали в седмици. Седмиците в месеци.
Само си го представете. Нищо друго освен лед и виелици, докъдето ти стига
погледът, а също и нарастващата увереност, че ако положението не се
промени скоро, замръзналите кораби, които досега ги подслонявали, щели
да се превърнат в тяхна гробница.
През цялото време гледали как спътниците им се влошават и умират пред
очите им.

171
 През май 1847 г. знаем, че поне част от мъжете дръзнали да излязат от
корабите и да съберат малка купчина камъни. Там самият Франклин оставил
кратка, но типично в негов стил смела бележка.
На нея пишело: „Всичко е наред“.
Нищо обаче не било наред. Защото след по-малко от месец Джон Франклин,
тогавашният герой на Англия, бил мъртъв.
Мъжете, които оставил след себе си, също един по един умирали.
Постепенно, но неминуемо ставали жертви на условията и глада.
Изминали още по-ужасяващи и самотни месеци. Все още не можели да се
освободят от леда и студа. Все още нямало надежда да се измъкнат или да
бъдат спасени.
Почти година по-късно, през април 1848 г., двама от офицерите на
Франклин оставили втора бележка сред купчината камъни. Тонът бил
сдържан и хладен. Не се споменавало нищо за ужасите на самотата и смъртта
в онези замръзнали кораби. Просто се казвало, че още петнайсетима мъже
били издъхнали. Били взели решение да напуснат кораба и да вървят през
леда в опит да достигнат канадското крайбрежие.
Въпреки натравянето и халюцинациите едва ли някой от тях наистина е
вярвал, че ще оцелеят след този порив към свободата.

***

Само можем да гадаем в какво състояние са били, докато са се мъчели да

си проправят път през леда.
Натровени и умиращи от глад.
Измръзнали.
Олюляващи се.
Ден и нощ били под непрестанния бич на арктическия климат.
Страдали от скорбут: венците им кървели и целите им тела били покрити с
отворени рани. Туберкулозата се била домогнала до белите им дробове и
инфекцията се разпространявала из целия им организъм.
Били ходещи мъртъвци.
Съпругата на Франклин, лейди Джейн, била твърдо решена да разбере
какво се е случило с мъжа ѝ. Отказала да повярва, че 129 души могат да
изчезнат просто така. Похарчила цялото си състояние за спасителни отряди,
един от които бил ръководен от капитан Леополд Маклинток.
Маклинток успял да събере интригуваща, откъслечна информация от
местните инуити, които живеели сред замръзналата пустош на Севера.
Разказвали истории за два кораба, сковани от движещите се ледове, за бели
мъже, които се олюлявали по леда и падали мъртви. Инуитите им дали малка
колекция от копчета, ножове и бижута, носени от екипажа на Франклин.

172
 Дори днес малкото останали в региона инуити разправят истории,
предадени им от дедите им. Разказват за върволица мърляви мъже, които се
опитвали да отидат да юг. Според легендите в очите им горяло безумие и не
се съмнявам, че е било така. Оловото постепенно ги е влудявало, както и
отчайващата самота и безнадеждност.
Маклинток открил и малка китоловна лодка, която била замръзнала насред
ледовете. Била пълна с книги и шоколад, взети или от „Терор“, или от
„Еребус“.
Там били и скелетите на двама моряци.
Самата лодка сочела към мястото, където се предполага, че са замръзнали
корабите. Дали тези мъже са се опитвали да се спасят? Или пък просто били
решени да се върнат обратно при корабите и да умрат заедно със спътниците
си?

***

Експедицията на сър Джон Франклин поставила началото на най-дългата

спасителна мисия в историята. Последните дни на сър Франклин са
запленявали съзнанието на хора със страст към проучванията от мига, в
който изчезнали корабите му.
А те наистина изчезнали. Най-вероятно били системно смазвани от
движещите се, скърцащи ледове. След като била подмамила и хванала в
капан злочестите моряци, Арктика запратила корабите им в замръзналите си
дълбини.
Няколкото тела, които все пак били открити обаче, загатват за редица
потресаващи мистерии.
Като например белезите от нож по костите им, което значи, че в последните
си, отчаяни дни част от екипажа на Франклин най-вероятно прибягнал към
канибализъм. Изяждали другарите си, за да си спечелят още няколко дни или
седмици на безнадеждно съществуване.
Малко истории могат да се съревновават със злочестата участ на хората на
Франклин. Но да не забравяме, че не всички истории за истински кураж
завършват с победа. Някои - всъщност много от тях - биват изживени до
печалния си край с героизъм, стоицизъм и кротка смелост.
Към тези смели души: отдаваме ви чест.

173
22. КАПИТАН СКОТ:„МИЛИ БОЖЕ, ТОВА МЯСТО Е
УЖАСНО"
„Ако бяхме оцелели, щях да разкажа една история за трудности,
издръжливост и кураж, която щеше да трогне всички англичани. Сега
тези груби бележки и мъртвите ни тела трябва да разкажат
историята."
ОТ ДНЕВНИКА НА КАПИТАН СКОТ

12 ноември 1912 г.
Антарктически спасителен отряд е открил палатка, разпъната в
замръзналия лед на стотици километри от цивилизацията. В палатката има
три тела. Сгушени са в спалните си чували и изглеждат все едно тъкмо са
заспали.
В действителност са мъртви от осем месеца.
При по-обстоен оглед се вижда, че кожата им е пожълтяла. Измръзнала е.
Двама от мъжете изглеждат спокойни. Третият, който лежи между тях,
сякаш е разкъсван от агония - все едно се бори със самата смърт.
Имената им са лейтенант Хенри Бауърс и д-р Едуард Уилсън, а легналият
между тях е капитан Робърт Фалкън Скот.
Скот от Антарктида.
Епичната история на обречената му експедиция до Южния полюс кротко
ни подсеща за истинския кураж на екип от мъже, които се изправили срещу
най-лошата страна на природата и изгубили.
Екип, който дори когато разбрал, че е победен - както от природата, така и
от съперниците си изследователи - запазил достойнството и
непоколебимостта си докрай.

***

Преди да се насочим към историята на капитан Робърт Фалкън Скот, нека

обърнем внимание на Антарктида. Защото това несъмнено е най-суровото и
враждебно място на цялата планета.
Континентът е огромен. Вземете Великобритания и умножете площта ѝ по
петдесет. Или Австралия и я удвоете.
После обърнете внимание на факта, че 99% от територията е скована от лед.
На някои места ледът е с дебелина почти пет километра.

174
 Температурите на Антарктида мога да паднат до -89°С. Средната им
стойност е най-ниската на Земята. Въпреки всичко, технически погледнато,
това е пустиня. Няма камили, но няма и много дъжд, поради което я
определят като пустинна област.
В много отношения климатът е по-опасен, отколкото в която и да е пустиня.
Не само че през определени периоди от годината денят е с 24-часова
продължителност, но точно както и в пустинята, на Антарктида бързо се
обезводняваш. Слънцето, което безпощадно се отразява във вечните
пластове лед, изгаря кожата и очите ти. А да не забравяме и височината по-
голямата част от континента се намира на 3000 метра.
Освен това има и снежни бури. И то какви. Ужасни, безпощадни,
заслепяващи виелици, съпровождани от мощни брулещи ветрове. Ветрове,
които подмятат хората във въздуха като прашинки.
Дори днес Антарктида до голяма степен е неизследвана. Човешки крак е
стъпвал само на малка част от континента. Ако някое място на Земята би
могло да се нарече необитаемо и сурово, то това е Антарктида. Няма как да
се подготвите за пристигането си там. Осъзнавам го. Красотата.
Необятността. Студът. Спират дъха ти - буквално.
Антарктида е заобиколена, сякаш закриляна, от водите на Южния океан, а
там ветровете са по-силни откъдето и да било другаде. Вълните се издигат
като планини и се разбиват с невъобразима мощ.
Това е единственото място на света, където няма постоянно население, нито
пък коренни жители. И с основание. Никой не би могъл да живее тук дълго
време. Невъзможно е човек да се изхранва от земята около Южния полюс.
Просто няма какво да ловува или да събира.
Някои от най-смелите изследователи са опитвали да навлязат навътре в
земите на Антарктида, но без успех. Дори капитан Кук опитал по време на
тихоокеанското си пътешествие през 1772-1774 г. Изправил се срещу
суровия Южен океан, но успял единствено да обиколи Антарктида, без да
стъпи на самия континент.
Всеки път щом се опитал да се приближи до ледения шелф, заплашителна
и потенциално смъртоносна пелена от лед и мъгла обгръщала кораба му. Ако
ветровете и вълните забушували, както често се случвало, го чакала
ужасяваща участ: щял да се разбие в 150-метровия шелф от вертикален,
крайбрежен лед, който опасвал и защитавал земята.
Не можал да се приближи на по-малко от 1600 километра от Южния полюс
и заявил, че най-вероятно е невъзможно човек да стигне по-близо до него.
„Невъзможно", разбира се, не е сред любимите думи на великите
изследователи. Независимо дали е невъзможно, или не обаче едно поне е
сигурно: всеки мъж или жена, които влизат в битка с Антарктида, се изправят
срещу природата в нейния най-страшен и безмилостен облик.

175
 През 1912 г. капитан Скот и четиримата му спътници - капитан Лорънс
Оутс, Бауърс, Уилсън и подофицер Едгар Евънс - направили именно това.
Историята показва, че пустошта спечелила битката.
Понякога обаче велики и безстрашни подвизи биват извършвани по пътя
към поражението. Делата на капитан Скот и хората му са сред най-великите
и най-безстрашните, останали в историята.

***

Робърт Фалкън Скот бил авантюрист по рождение. Произхождал от

сравнително заможно семейство, като родът му и по двете линии бил свързан
с мореплаването. Той безспорно е изгарял от желание да опознае света,
защото започнал да плава още когато бил 13-годишен. Това се случило на
кораба „Боадицея", където две години служил като флотски курсант. В
късните си тийнейджърски години си извоювал място в редиците на
Кралския флот, а когато се появила възможността да се присъедини към
национална антарктическа експедиция 1901-1904 г. на кораба „Дискавъри“,
той мигновено се възползвал от нея.
Семената на бъдещата му слава били посети и само след няколко години
вече целият свят щял да го знае като Скот от Антарктида. Спечелил името с
цената на живота си.
Пътешествието с „Дискавъри“ било признато за огромен успех, макар че
далеч не минало безпроблемно. Самият кораб бил скован от лед в
замръзналите води на Южния океан. Това обаче не попречило на мъжете да
стъпят на континента Антарктида -ключов момент за Кралския флот.
Мъжете взели със себе си и кучета с надеждата, че животните ще ги
изтеглят колкото се може по-близо до Южния полюс. Те обаче не знаели как
да се грижат за четириногите, които скоро се изтощили. Наложило се
екипажът да убие най-слабото животно и с топлото му месо да нахрани
останалите, за да оцелеят и да продължат да им вършат работа.
Прибавете измръзване, скорбут и снежна слепота и ще добиете представа
как протекло това ранно пътешествие до Антарктида. Изследователите
прекарали общо 93 дни сред безмилостния лед. На връщане всички кучета
умрели, а един от мъжете бил повален от скорбут.
Въпреки всички изпитания обаче те действително стигнали по на юг от
всеки друг, а трудностите, които Скот преживял, по никакъв начин не
охладили ентусиазма му да изследва.
Заедно със спътниците си повторно стъпили на антарктическия лед - този
път по време на експедиция с продължителност 59 дни. На връщане към
„Дискавъри“ Скот и двама от спътниците му за малко не изгубили живота
си, когато ледът под краката им се срутил и те пропаднали в дълбоката

176
цепнатина на ледник. Като по чудо обаче успели да се изкачат догоре и
оцелели.
Дори това не охладило страстта на Скот да посреща най-лошото, за да
постигне най-доброто. По някакъв начин щял или да покори Южния полюс,
или да загине по пътя натам.
Съвсем скоро щели да се появят и двете възможности.
Антарктида била влязла под кожата на капитан Скот. По време на второто
пътешествие обаче изследователите установили съдбоносния факт, че пеша
изминават по-голямо разстояние дневно, отколкото когато ги теглят кучета.
Скот щял да го има предвид по време на следващото си пътешествие до
Антарктида, което се състояло почти десет години по-късно.

***

Членовете на експедиция „Тера Нова“ - кръстена на кораба, който щял да

върне Скот и спътниците му на Антарктида - трябвало да изпълнят само едно
условие: да бъдат първите, достигнали до Южния полюс. Те обаче знаели, че
не са единствените, които преследват тази цел. Норвежкият изследовател
Руал Амундсен имал същия план. Нещата чисто и просто се свеждали до
надпревара за полюса.
Двата екипа имали различна тактика. Амундсен разчитал на кучета, които
да теглят хората и провизиите му по пустия антарктически лед. Поръчал сто
животни, осъзнавайки, че с приближаването до полюса част от тях ще бъдат
разстреляни, а с месото им ще се хранят както останалите кучета, така и
хората.
Скот бил твърдо против подобен метод. Може би ужасната картина, която
изниквала в съзнанието му, щом си представел как дава месото на немощно
куче на събратята му, не му давала мира, както и споменът за умиращите на
леда кучета. Най-вече обаче смятал, че да разчиташ само на кучета не е
особено благородно.
Въпреки всичко Скот и хората му решили да използват няколко коня. Той
обаче възнамерявал да прибегне до комбинация от коне и кучета само докато
строи складовете на екипа. На финалната права кучетата щели да бъдат
върнати обратно, а конете -застреляни. През последната част от прехода
мъжете щели сами да носят инвентара си.
Това решение било пагубно, но героично. И независимо от подбудите му,
Скот бил напълно убеден, че така има най-големи шансове за успех.
„Тера Нова" се сблъскала с редица проблеми по пътя си на юг към
Антарктида. За 20 дни заседнали сред ледовете във водата. Докато чакали
корабът да се освободи, времето започнало да се влошава.

177
 Конете вече проявявали признаци на преумора. След като мъжете
разтоварили провизиите си на антарктическия лед и поели към първия си
лагер, шест от животните умрели - или от студ, или защото ги бавели и се
наложило да бъдат застреляни.
Изглежда, решението на Скот да разчита предимно на понита вместо на
кучета се оказало грешно.
На 1 ноември 1911 г. петчленният екип на Скот поел към последната част
от похода до Южния полюс. Условията били ужасяващи. Когато не ги
заслепявали виелици, ги заслепявало слънцето. Теренът на практика бил
непроходим - най-вече защото, за разлика от Амундсен, те сами теглели
тежките си шейни с провизии, вместо да използват кучета.
Героично наистина, а също и невероятна проява на издръжливост. Обаче ги
забавяло и силата им се топяла с всяка измината крачка.
Въпреки това те се борели с режещия студ и със собствената си всеобхватна
преумора.
Въздухът не просто бил студен, но и необичайно влажен. Имали чувството,
че вледенява костите им. Мрачната монотонност на заобикалящия ги пейзаж
подкопавала увереността им: накъдето и да погледнели, виждали единствено
замръзнала пустош и никъде не ги чакали топлина, подслон или
допълнителни запаси, а това несъмнено е оказало пагубно влияние върху
нагласата им.
Те обаче се справили. На 17 януари, колкото и да било невероятно,
достигнали Южния полюс. Изключителна проява на кураж, издръжливост и
истинска упоритост.
Само че имало проблем.
„Полюсът. Да - написал Скот в дневника си - но при съвсем различни от
очакваните обстоятелства.“
За свой ужас видели, че в снега е опъната малка палатка с черен флаг. Били
изгубили надпреварата. Амундсен се бил добрал до Южния полюс цели
четири седмици преди тях.
Тази новина била опустошителна за изтощените мъже.
Бележките на капитан Скот от 17 януари разказват какъв жесток удар им
нанесло това откритие.

Бяхме прекарали ужасен ден. Като прибавим към разочарованието ни

насрещен вятър четири-пет бала и температура -22 градуса по Фаренхайт
[-30° по Целзий], както и спътници, които се движат със студени ръце и
крака... Мили боже, това място е ужасно!

Достигането до Южния полюс, разбира се, било забележително

постижение, но те нямали повод да празнуват. Нахранили се с „гъста полярна

178
яхния“ - отвратителна смес от свинска мас, овесена каша, телешки и
растителни протеини, сол и захар - а после нямало какво друго да направят,
освен да насочат изтормозените си умове и тела към епичното завръщане,
което им предстояло.
Да достигне до полюса втори било тежък удар за Скот, но условията, с
които щял да се сблъска, щели да изместят от съзнанието му всякакви
помисли за слава и надпревара.
Скот от Антарктида бил на път да попадне в самия ад.

***

Историята за оттеглянето на Скот от Южния полюс се е превърнала в

легенда. Хората обаче понякога забравят за неподправения ужас, с който са
били белязани последните му седмици и дни. Скот бил горд човек и дори в
собствения му дневник - който месеци след смъртта му бил открит
съвършено запазен в снега - долавяме колко хладнокръвно разказва за все
по-лошото положение на екипа си.
Долавяме обаче и как това хладнокръвие едва забележимо започва да се
топи.
След като понесли безкрайното разочарование, че екипът на Амундсен
първи е достигнал полюса, те се изправили пред обезсърчаващата реалност,
че сега трябва да теглят оборудването си цели 12 900 километра обратно по
леда. 12 900 километра.
Предстоели им месеци изтощително, безнадеждно теглене през най-
безпощадната и сурова пустош на света. Трябвало да се борят със студа и
вятъра през пропукани ледници, без дори да ги чака слава, щом се доберат
до „Тера Нова“. И през цялото време трябвало да карат на все по-оскъдни
дневни дажби.
Истинско чудо е, че оцелели толкова дълго.
Докато вървели по обратния път, започнали да се изморяват. А вследствие
на умората започнали да се препъват. Скот наранил рамото си. Уилсън
разкъсал сухожилията на крака си. Евънс изгубил ноктите си. На пръв поглед
нищо фатално, но когато теглиш с помощта на раменете си, движиш се пеш
и за всичко са ти нужни пръстите, осъзнаваш как екстремните условия
влошават дребните проблеми многократно.
Пътуването започвало да се превръща в опасен поход към смъртта.
На 17 февруари, месец след като напуснали полюса, те преживели така
наречения от Скот „изключително ужасен ден“. Условията били особено
тежки.
Бил паднал нов сняг, който задръстил шейната, и било два пъти по-трудно
да я теглят. Небето било покрито с облаци. Видимостта била ограничена.

179
Състоянието на член от екипа, Едгар Евънс, изглеждало доста тежко.
Изоставал. Когато другите спрели, за да опънат палатката, видели, че Евънс
е много назад, затова отишли да му помогнат.
Открили човек на прага на безумието.
Бил на колене. Изглеждало сякаш се е опитал да си разкъса дрехите, а
ръцете му били изложени на вледеняващия въздух и напълно измръзнали.
Гледал налудничаво, а речта му била бавна и завалена. Един от мъжете
предположил, че е увредил мозъка си при падането.
Помогнали на Евънс да се изправи на крака, но той успял да направи едва
няколко крачки, преди отново да се строполи на леда.
Било ясно, че не е в състояние да върви. Мъжете се върнали за шейната, а
после теглили изтощения си приятел до палатката. Опитали се да го
облекчат, но не можели да му помогнат.
Едгар Евънс издъхнал малко след полунощ. Думите на Скот подсказват в
какво състояние на духа са били останалите: „Какъв по-хубав край на
ужасните тревоги от миналата седмица“.
Останалите четирима продължили нататък. Времето се влошило още
повече. Снежната слепота, измръзването, гладът и изтощението им също се
задълбочавали с всеки изминал ден. Непрестанно. Все повече болка, глад,
студ и изтощение. Скот знаел, че хората му губят надежда.
Накарал Уилсън, който носел смъртоносно количество морфин и опиум, да
му предаде товара си. Усещал как в главите на всички се прокрадва идеята
за самоубийство, но Скот нямало да им позволи този лукс.
Независимо колко лошо било положението им, трябвало да продължат.
Така и правили. Ден подир ден. Съпътствани от непоносима болка и
истински кураж.
После, месец след смъртта на Евънс, нещастието отново ги сполетяло.
Капитан Оутс гаснел. Бил неспособен да скрие мъчителната болка, която
му причинявала всяка немощна, скована крачка. Помолил другите да го
оставят да умре в спалния си чувал. Сърце не им давало да го сторят и му
помогнали да продължи напред още един ден.
Докато правели лагер същата вечер обаче, станало ясно, че краят на Оутс е
съвсем близо.
Оутс също го знаел. Ако той не бавел групата, приятелите му имали малък
шанс да оцелеят. Но Оутс осъзнавал, че при изключително бавната скорост,
на която той едва смогвал, всички са обречени на глад и гибел.
Оутс преживял нощта, но на сутринта навън виела поредната снежна буря.
Вече нямал сили. Обърнал се към спътниците си и промълвил вероятно най-
известните последни думи в историята: „Излизам, може да се забавя“.
Олюлявайки се, излязъл от палатката в снежната стихия и изчезнал.

180
 ***

Вече били само трима: Скот, Уилсън и Бауърс.

В дневника си Скот написал за Оутс: „Понасяше силна болка в
продължение на седмици, без да се оплаче... Не изгуби... надежда до самия
край“.
Същото важи и за всеки от тях. Знаели, че шансовете им да оцелеят са
нищожни. Най-лесно би било да легнат в спалните си чували и да чакат
смъртта да ги прибере.
Те обаче отказали да го направят. Щели да продължават да се борят срещу
най-лошото, което пустошта изправяла пред тях, и да загинат по пътя.
„Всички се надяваме да посрещнем края в подобно състояние на духа -
пише Скот - а той несъмнено е близо...“
В деня след смъртта на Оутс десният крак на Скот измръзнал. Въпреки това
те продължили. Дажбите им вече били съвсем нищожни. Сега мъжете
изглеждали като привидения, които с мъка се тътрели през виелицата.
Накрая на силите си.
Вече се намирали близо до един от предварително построените си складове
- склад „Един тон“. Само още 18 километра.
При подобни условия обаче тези 18 километра все едно се равнявали на
хиляда.
Виелицата се усилила.
На 22 март тримата мъже буквално не могли да излязат от палатката заради
суровите условия. Скот отказвал да се примири. Знаел, че смъртта скоро ще
го прибере, но все още бил решен той да прецени как точно: „Ще бъде по
естествен начин - ще вървим към склада със или без вещите си и ще загинем
по пътя“.
През този ден обаче не излезли. Не могли. Свирепата виелица и
непрестанният вятър ги блокирали в палатката. А халата просто не стихвала.
Изминала цяла седмица. Можем само да си представим горчивата им
самота през тези последни дни, изпълнени с глад и студ, докато лежали и
упорито се съпротивлявали на смъртта, макар да знаели, че времето им
наближава.
Не знаем нищо за предсмъртните мигове на Скот, с изключение на
последните редове в дневника му:

Трябва да се държим до последно, но ставаме все по-изнемощели, разбира

се, и краят не може да е далече. Изглежда жалко, но не мисля, че мога да
пиша повече. В името на Господ, погрижете се за нашите хора.

181
 Типично за Скот е, че последните му думи били насочени към онези, които
обича и бил оставил в Англия.
Организмът му се предавал. Безмилостната Антарктида била спечелила.
Той обаче се бил изправил срещу нея с целия си кураж и човещина.

***

Докато издъхвал в палатката, Скот не писал само в дневника си. Писал

също и писма до най-близките си, а едно от тях, наречено „Послание до
съотечествениците ми“, се откроява сред останалите. Ето какво казва в него:

Изправени бяхме пред опасности; знаехме, че ще се срещнем с тях. Всичко

беше против нас и няма защо да се вайкаме... Ако бяхме оцелели, щях да
разкажа една история за трудности, издръжливост и кураж, която щеше
да трогне всички англичани. Тези груби бележки и нашите мъртви тела ще
трябва да разкажат историята...

Въпреки че Скот не оцелял, историята за издръжливостта му пленила

въображението и спечелила уважението на цяла една нация. Завинаги щял да
остане в историята като Скот от Антарктида.
Както Робърт Бейдън-Пауъл, основателят на скаутското движение, казва:
„Дали британците вървим надолу? Не! Все още имаме достатъчно кураж и
смелост. Капитан Скот и капитан Оутс ни го доказаха“.
Всички ние се нуждаем от пример и вдъхновение в живота си, за да бъдем
по-добри и по-силни. Лично мен ме трогват не толкова успехите, провалите
или грешките на Скот. Трогва ме куражът, който проявил през последните
си седмици - такъв пример за доблест и смелост трудно би могъл да бъде
надминат.

182
 23. РУАЛ АМУНДСЕН: НАЙ-ВЕЛИКИЯТ
АНТАРКТИЧЕСКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ В ИСТОРИЯТА
„Победа чака този, който е помислил за всичко - хората го наричат
късмет. Сигурна загуба ще застигне онзи, който не се е постарал да вземе
нужните мерки навреме - на това му казват лош късмет."
РУАЛ АМУНДСЕН

Море Амундсен. Ледник Амундсен. Залив Амундсен. Басейн Амундсен.

Връх Амундсен.
Изследовател, на когото са кръстени толкова много точки по света,
несъмнено си е вършел работата. На този човек е кръстен дори кратер на
Луната!
За какво е целият този шум? Защо името на Амундсен е белязало всички
враждебни места на планетата ни, а и отвъд нея?
Е, вече знаете историята за сър Джон Франклин и опита му да открие
Северозападния морски път. Прочетохте и историята за Скот от Антарктида
и прочутия му стремеж да бъде първият човек, достигнал Южния полюс.
Последните експедиции на Франклин и Скот завършват с поражение.
Знаменити поражения. Безстрашни поражения. Поражения, благодарение на
които остават в историята като едни от най-жилавите и най-издръжливи
изследователи. И все пак поражения.
Ето защо е справедливо да се кажат няколко думи за човека, постигнал
онова, което предните двама не успели: да плава по Северозападния морски
път и да се добере пръв до Южния полюс, както и, естествено, да се върне
невредим.
Той е успелият на фона на несполучилите. Ин редом до всеки ян.
Нека ви представя Амундсен. Руал Амундсен. Няма спор, че той е един от
най-великите, най-способни изследователи на всички времена.

***

Руал Амундсен е норвежец. Сигурно вече сте прочели историите за Ян

Баалсруд и Тур Хейердал и сте установили, че Норвегия е родина на някои
от най-жилавите и необикновени хора. Амундсен не правел изключение.
Наричали го „последния викинг“ - прозвище, което той ценял.
Родил се в семейство на мореплаватели и открай време знаел, че мисията
му е да изследва полюсите - бил убеден в това до такава степен, че в ранните

183
си години по време на безкрайно суровите норвежки зими спял на отворен
прозорец, за да привикне към живота, който си е избрал.
Като малък си поставил цел: да бъде първият човек, стъпил на Северния
полюс.
Харесвам деца, които се целят високо.
През 1899 г. осъществил първото си пътешествие до Антарктида като част
от експедиция „Белгия“. Това пътуване не оставило следа в историята, макар
че имало такава вероятност. Още преди изследователите да стигнат до
Антарктида, трябвало да преминат през толкова ужасяващи бури и огромни
вълни, че бушуващата ледена вода буквално заливала плавателния съд. Един
моряк бил пометен извън борда от вълна и запратен в гроба.
Накрая се добрали до Антарктида.
Експедиция „Белгия“ била първата, която прекарала цяла зима на
антарктическия лед. Нямали избор: корабът им заседнал сред ледовете във
водата и се принудили да го оставят на дрейф. Насред пълния мрак на
антарктическата зима.
Екипажът определено не бил подготвен да прекара месеци в уединение с
оскъдни запаси и в непрестанен страх, че ледовете могат да строшат кораба.
Корпусът бил здраво заседнал, а мачтите и такелажът - покрити със скреж.
Когато корабът вече бил съвсем приклещен, изглеждало малко вероятно да
се върнат живи.
Това било тежко изпитание за характера и решителността на младия
Амундсен.
Много от мъжете обезумели от самота и ужас. Един от тях скочил от кораба
върху леда и съобщил, че се прибира в Белгия. Друг умрял от сърдечна
недостатъчност. Мнозина били толкова болни, че започнали да пишат
завещанията си.
Скорбут, проклятието на изследователския живот, покосил екипажа.
Капитанът бил на легло, затова Амундсен и Фредерик Кук, лекарят на борда,
поели командването. За щастие Кук бил настоявал да ловят тюлени и те
складирали месото им на кораба. Никой не знаел какво причинява скорбута,
но Кук бил убеден, че тюленовото месо ще помогне, затова давал тюленова
мас на всички. Скорбутът постепенно отшумял.
Неприятностите им обаче все още не били свършили.
Зимата станала пролет. Дневната светлина се завърнала. Само че ледът - на
места с дебелина над два метра - все още държал здраво кораба. Ако не
освободели плавателния си съд и не отплавали в открито море, щяло да им
се наложи да прекарат още една зима там. А това вещаело сигурна смърт за
всички.
Някога опитвали ли сте се да изкопаете кола от снега? Е, опитайте да
изкопаете кораб от антарктическия лед. Именно това направили Амундсен и

184
хората му. Използвали метални инструменти и дори динамит, за да се
освободят, преди да поемат на тежкото, деветмесечно пътуване към вкъщи.
Антарктида им била показала, че не приема хората с отворени обятия -
освен ако не са със стоманена воля.
Но показвайки, че хората биха могли да преживеят зимата в толкова студена
и враждебна среда, експедицията подготвила почвата за великите
антарктически подвизи на Скот, Моусън и, разбира се, на самия Амундсен.
Освен това Амундсен се доказал като отличен водач и експерт на леда.
Бил направил първата стъпка по пътя си към величието.

***

Всеки уважаващ себе си изследовател искал да открие Северозападния

морски път - така дълго търсения морски проход през Южния полярен кръг
между Атлантическия и Тихия океан. Стотици мъже загинали, опитвайки, а
според мнозина такъв проход просто не можело да има.
Само че в душата си всеки велик пионер отказва да повярва, че нещо е
невъзможно. Отказва да бъде победен, независимо колко други преди него
са се провалили.
Амундсен поел към Северозападния морски път през 1903 г. с едва шестима
други мъже. Плавали в малък рибарски кораб, наречен „Йоа“. „Йоа“
несъмнено е изглеждал невероятно малък насред безкрайния лед из
замръзналия Север, но се оказал мъдро решение. За да плава по
Северозападния морски път, екипажът трябвало да премине през съвсем
плитки води. По-голям кораб щял да заседне.
„Йоа“ разполагал с малък извънбордов двигател, но въпреки това
пътуването им отнело цели три години. Всяка зима морето около тях
замръзвало и те трябвало да чакат да се разтопи достатъчно, че да продължат.
Амундсен обаче имал план и се придържал към него. Движел се близо до
крайбрежието и вярвал, че с търпение ще постигне победа.
Бил прав. Само че подвизите му по време на това пътуване не приключват
с успешното плаване в прохода. Щом корабът хвърлил котва на
тихоокеанското крайбрежие на Аляска, Амундсен поискал да изпрати
телеграма до Норвегия, за да съобщи, че е завършил успешно изумителното
си начинание. Проблемът бил, че най-близката телеграфна станция се
намирала на 800 километра.
Това не притеснило Амундсен. Той просто надянал ските си и изминал
цялото разстояние по леда и после обратно до „Йоа“, след като вече бил
изпратил телеграмата.
Както казах - бил жилав.

185
 Освен това бил и умен. По време на полярните си пътешествия той се
възползвал от възможността да научи каквото може от местните жители.
Видял как използват кучетата, за да теглят шейните им, и други животни, за
да се топлят. Ако искаш да оцелееш при екстремни условия, най-добре
наблюдавай внимателно хората, които го правят от стотици години.
Така направил и Амундсен. Обичал да е добре подготвен, а това щяло да му
е от ползва по време на предстоящите експедиции.

***

Амундсен бил отметнал Северозападния морски път от списъка си. Само че

двете големи предизвикателства за полярните изследователи си оставали:
Северният и Южният полюс. Именно първия от тях Амундсен копнеел да
достигне още от дете. Насочил взор на север.
За да превземеш Северния полюс, се нуждаеш от старателна подготовка и
значителна финансова помощ. Трябва ти и кураж - особено ако следваш
плана на Амундсен. Възнамерявал да поеме към полюса в кораб, който вече
бил замръзвал сред ледовете. Ледът обаче е способен да погълне цял
плавателен съд, без да остане нищо от него. Ето защо Амундсен решил да
използва плоскодънен кораб, който би бил изтласкан нагоре, а не разрушен
от прекомерния натиск, когато го сковат ледовете.
Дали щяло да проработи? Никой не знаел. Амундсен обаче искал да опита.
Само че така и не му се отдала възможност. Внимателната му подготовка
отнела време и докато Амундсен още се чудел, до него достигнали
ужасяващи новини: двама други изследователи - Фредерик Кук (с когото
Амундсен се познавал от експедиция „Белгия“) и Робърт Пири - твърдели, че
са стигнали до Северния полюс.
Твърденията им били оспорвани, но това нямало особено значение за
Амундсен. Нямал намерение да бъде втора цигулка. Ето защо, въпреки че за
него несъмнено е било тежък удар да узнае, че никога няма да сбъдне
детската си мечта, той незабавно си поставил за цел Южния полюс.
Амундсен бил хитър. Знаел, че и други мъже - най-вече Скот - се целели
към Южния полюс. Запазил плановете си в тайна даже от най-близките си.
Дори мъжете, които щели да го придружат, научили истинската цел на
експедицията месец след като напуснали Норвегия. И понеже потеглил за
Антарктида осем седмици след Скот, той му изпратил телеграма в последния
момент, за да го предупреди, че има конкуренция.
Амундсен и хората му достигнали Залива на китовете в Антарктида на 14
януари 1911 г. Тук отново ни прави впечатление колко важна е внимателната
подготовка, придружена от немалка доза хитрост. Антарктическата база на
Амундсен била с 96 километра по-близо до полюса от тази на Скот. В

186
подобна надпревара 96 километра биха могли да се окажат решаващи. Освен
това Заливът на китовете бил дом на колонии от пингвини и тюлени. С други
думи: храна. Това било едно от малкото места на континента, където можели
да се прехранят с каквото им предложи земята.
Амундсен се бил подготвил, както трябва.
Веднъж озовал се іп situ, („На място" (лат.) - бел. пр.) той продължил да
прилага на практика всичко, което бил научил до момента.
Разполагал с достатъчно провизии за две години. Имал и над 100 кучета,
защото бил забелязал, че хората от Арктика ги впрягат в шейните си, за да се
придвижват наоколо. (Кучетата имали още едно предназначение - когато
нещата загрубеели, останалите кучета, както и хората, можели да се хранят
с месото им.)
Преди всичко обаче Амундсен и хората му трябвало да презимуват на
антарктическия лед. От първата си експедиция вече знаел колко мрачно и
самотно би могло да е това преживяване. Както винаги, бил добре подготвен.
През дългата зима намирал на хората си достатъчно работа около
подготовката за превземане на полюса, за да е сигурен, че са прекалено заети,
за да се поддадат на студа, мрака или самотата.
Дните били изпълнени със строг работен режим - от 7.30 сутринта до пет
следобед, шест дни в седмицата. Амундсен бил взел със себе си всичко
необходимо, за да построи голяма зимна хижа, която да подслони всички.
Постарал се дажбите им да са здравословни и вкусни, защото нищо не е в
състояние да убие ентусиазма на групата така, както некачествената и
недостатъчна храна.
Донесъл хиляди книги за четене. Музикални инструменти. Грамофон. Има
нещо вдъхновяващо в представата за тези грубовати мъже, които зимуват на
хиляди километри от цивилизацията, слушайки стари, надраскани плочи в
ледения мрак.
Амундсен донесъл дори преносима сауна, голяма колкото да се побере един
човек, и след като излезели от нея, мъжете трябвало да тичат голи по леда до
хижата. Ободряващо, а и вълнуващо занимание през антарктическата зима!
Когато настъпил август, мъжете били в добра форма и готови да покорят
Южния полюс. Само че Антарктида е буйна и непредсказуема. Точно когато
били готови да поемат към първия си склад и оттам към Южния полюс,
времето се влошило и те били блокирани в хижата. Едва през септември
Амундсен преценил, че е достатъчно безопасно да потеглят.
В началото нещата вървели добре. За три дни изминали 50 километра.
Когато обаче на следващата сутрин се събудили, температурите били
спаднали до спиращите дъха (буквално) -57°С.
Било толкова студено, че течността в компасите им се заледила. На двама
от мъжете им измръзнали ходилата.

187
 А две от кучетата умрели от студ.
Било прекалено опасно да се придвижват по на юг. Мъжете се върнали при
Залива на китовете. Амундсен обаче не бил от хората, които се примиряват
с поражение.
Вторият му опит бил успешен.
Често казват, че Амундсен извадил късмет с благоприятните условия по
време на финалния щурм на полюса. Такова нещо биха могли да кажат
единствено хора, които никога не са стъпвали на Антарктида. Повярвайте
ми: в тази част на света условията винаги са мъчителни.
Амундсен обаче действал и много съобразително. Правел внимателно
обмислени преценки и се проявил като изключителен водач. Изчаквал
подходящия момент. Чакал промяна във времето. Запазил хладнокръвие,
държал егото си под контрол и щом моментът настъпил, поел напред.
Дал всичко от себе си.
Душа, сърце, кураж и решителност.
Тогава Амундсен, четиримата му спътници и над 50 кучета се сблъскали
със суровата действителност на начинанието си. Непрестанно се опасявали
от пукнатини в леда, а и теренът ставал все по-стръмен и безмилостен.
На 11 ноември на хоризонта изникнали планини. Амундсен кръстил тези
върхове на кралицата на Норвегия. Кралски или не обаче, тези планини
трябвало да бъдат прекосени.
Мъжете стиснали зъби, подканили кучетата напред и успели да пренесат
провизиите си на височина 3000 метра.
Там те застреляли 24 кучета. Одрали ги и сготвили месото. Задачата била
потискаща и неприятна. Нарекли тази зона „Месарницата“, но не била просто
това. Били се привързали към кучетата и нямали никакво желание да им се
отплащат с такава ужасна участ.
Кучетата обаче били там с определена цел: да помагат на мъжете и да им
служат за прехрана. Амундсен и екипът му си направили угощение от
месото. Нуждаели се от колкото се може повече енергия.
Възнамерявали да си починат само два дни, но в крайна сметка били
принудени да останат в „Месарницата“ цели четири. Наоколо бушувала
ужасна виелица, но те знаели, че всеки ден, с който отлагат последния напън
до полюса, е изгубен.
Един ден по-малко дажби. Един ден по-близо до смъртта.
Не можели да се позволят да умуват повече. Сега или никога. Дошъл бил
моментът да опитат с всички сили. Амундсен и хората му излезли в снежната
буря и непоколебимо продължили на юг.
Цели десет дни се мъчили в заслепяващия сняг. Все по-нататък в
ослепителната белота. Всяка крачка криела опасности. Леденото плато, на

188
което се озовали, било набраздено със смъртоносни цепнатини, а виещата се
мъгла им позволявала да виждат едва на сантиметри пред себе си.
Нарекли го Дяволския ледник.
Дяволът обаче щял да ги изправи пред още по-опасен терен.
Озовали се на обширно пространство, покрито с лед. Щом ударели по него,
се чувало кухо ехо: между ледената повърхност и множеството смъртоносни
цепки долу имало голямо разстояние.
Амундсен го нарекъл „Балната зала на Дявола“. Неспокойно се плъзнали
оттам и упорито продължили на юг.
На 14 декември 1911 г. най-накрая успели. Невероятна проява на кураж,
педантично планиране и прецизни изчисления, както и дръзки, но
съобразителни решения в критичните моменти.
Забили норвежкото знаме и опънали палатката - същата тази палатка, която
само няколко седмици по-късно щяла да даде на Скот живо доказателство за
героичния му провал.
И все пак, по-късно Амундсен мислено се връщал към този момент с
известна доза меланхолия: „Никога не се е случвало човек да постигне цел,
която до такава степен да се противопоставя на желанията му. Северният
полюс, дявол го взел, ме привлича откакто бях малък, а сега достигам Южния
полюс. Има ли по-безумно нещо?“.
Може би в крайна сметка не е толкова безумно. Животът ни рядко следва
съвсем точно пътеката, която сме си набелязали. И все пак понякога нещата
сякаш са предначертани. Едно поне е пределно ясно от самото начало: никога
не е имало съмнение, че постиженията на Руал Амундсен ще са
изключителни.
Просто нещата не се получили точно както си ги представял.

***

Жаждата на Амундсен за приключения не била докрай утолена с

откриването на Южния полюс. Както винаги, сърцето му го теглело на север.
Продължил да проучва Северозападния морски път и все повече се запалвал
по въздушното пътуване. Ето защо било съвсем естествено да се присъедини
към екип, който летял над Арктика - и най-вече над Северния полюс - за
първи път.
А ето и най-важното: до ден-днешен се оспорват първите твърдения, че
Северният полюс е бил достигнат. Все още не знаем дали Кук и Пири
наистина са се добрали дотам. Но ако не са, както мнозина смятат, то тогава
ще се окаже, че Амундсен действително е постигнал целта, която си поставил
като дете.

189
 Безспорно бил част от първия екип, за който нямало съмнение, че е пресякъл
заветната точка.
Това ни показва силата на мечтите и често неизбежните последствия от
упоритата работа и истинския кураж.

***

Амундсен не се е родил герой. Никой не се ражда герой. Той обаче

несъмнено умрял като такъв. На 18 юни 1928 г. дирижабъл паднал в Арктика
на връщане от Северния полюс. Амундсен бил част от спасителния екип.
Само че спасителният екип никога не пристигнал.
Хидропланът му се разбил в гъстата арктическа мъгла. Намерени били
единствено части от него, плаващи край норвежкото крайбрежие.
Тялото на Амундсен никога не било открито.
Цялата нация го оплаквала. Според мен обаче може би все пак подобава на
човек, който е посветил живота си на приключения и проучване на
територии, характеризиращи се със злокобни крайности, да загине по този
начин.
Замръзналата пустош на полярните области в крайна сметка прибрала
тялото на Амундсен.
Но не и преди той да докаже, че е достоен за названието най-великия
антарктически изследовател на всички времена.

190
 24. ДЪГЛАС МОУСЪН: БЕЛИЯТ АД
"Бяхме попаднали в една прокълната страна.
Бяхме открили дома на Виелицата."
ДЪГЛАС МОУСЪН

Скот. Шакълтън. Амундсен.

Историята ще помни тези имена, докато се разказват легенди за
антарктическите проучвания. Името на един човек обаче е силно
пренебрегвано. Този човек е Дъглас Моусън.
Жалко е, защото Моусън бил точно толкова издръжлив, колкото и великите
антарктически изследователи.
Може би дори по-издръжлив.
По време на експедиция „Нимрод“ през 1908 г. Ърнест Шакълтън изпраща
екип от най-калените си хора да изкачат връх Еребус. Дъглас Моусън бил
един от тези хора.
Връх Еребус бил единственият активен вулкан на Антарктида. Стръмните
му, покрити с лед склонове, издигащи се на 3794 метра, биха били огромно
предизвикателство за умелия алпинист. Моусън и спътниците му обаче не
били умели алпинисти.
Нито пък разполагали с кой знае каква екипировка - само пикели и малко
въжета за алпинизъм. Вместо котки забили пирони в парчета кожа и ги
прикрепили към ботушите си. Вместо раници завързали спалните чували за
гърбовете си. Носели храната си в шейна, без да обръщат внимание на студа,
който бил толкова свиреп, че чорапите им залепвали за обувките.
Освен това се намирали на Антарктида, а ако сте чели дотук, значи знаете
колко безмилостна е тя.
Ето я основната идея: издръжливи, жилави мъже, които не са склонни да се
откажат заради липсата на опит и са готови да импровизират както могат.
Такъв бил Дъглас Моусън.
Докато Шакълтън извършвал неуспешния си опит да достигне пръв Южния
полюс, Моусън имал друга цел: да достигне пръв Южния магнитен полюс.
Успял заедно със спътника си Алистър Маккей.
Това само по себе си било невероятно постижение по невероятно опасен
маршрут. Зоната, през която трябвало да се придвижват, представлявала
безкраен лабиринт от дълбоки и често прикрити цепнатини. Екипът им често
пропадал в тях, но някак все успявали да се спасят - често като протягали
ръце през тесните процепи в леда.

191
 Прехранвали се с месо от тюлени и пингвини, а устните им кървели от студа
- Моусън забелязал, че всяка бисквита, която изяжда, била омазана в
собствената му кръв.
Неизменно ги съпътствали измръзване, снежна слепота, гадене и умора.
През цялото време обаче Моусън запазил хладнокръвие и въпреки
условията старателно записвал напредъка си. Това говори много за
личността му. Той бил по-ориентиран към науката, отколкото
съвременниците си Скот и Шакълтън. Южният магнитен полюс
представлявал по-голям интерес за науката от географския. Именно това го
привличало, а не славата и богатството. Бил склонен месеци наред да
преминава през невъобразими изпитания - и всичко това в името на науката.
Може би поради тази причина той отхвърлил предложението да се
присъедини към злополучната експедиция на капитан Скот „Тера Нова“ и
предпочел да проведе собствена научна експедиция, известна като
Австралазийската антарктическа експедиция.
Тя щяла да доведе до една от най-безмилостните истории за оцеляване,
които някога сте чували.

***

Австралазийската антарктическа експедиция продължила от 1911 до 1914

г. Включвала няколко екипа от изследователи, разпределени в три постоянни
бази из Антарктида. Идеята била екипите да прекарват непоносимо суровите
и тъмни антарктически зими в тези бази. После, когато времето се стоплело,
можели да започват да проучват и да събират научните сведения, за които
били дошли.
На 12 ноември 1912 г. Моусън поел към базата на залива Комънуелт, за да
проучи територия, позната като Бряг Джордж V.
Имал двама спътници: Хавиер Мерц и лейтенант Нинис. Разполагали с
впряг от 12 кучета, както и с две шейни, в които носели всичко необходимо
за пътуването.
Първоначално нещата вървели добре. Изминали над 480 километра през
полярното плато в рамките на пет седмици. После обаче, на 14 декември, ги
сполетяло нещастие.
Лейтенант Нинис управлявал една от шейните. В нея била по-голямата част
от провизиите на екипа и я теглели шестте най-добри кучета. Внезапно, без
каквото и да било предупреждение, Нинис, шейната и кучетата пропаднали
в на пръв поглед незабележима пукнатина.
Моусън и Мерц изтичали до мястото, където бил изчезнал спътникът им. В
продължение на часове викали към ужасната пукнатина в леда, опитвайки се
да установят местоположението на Нинис. Не последвал отговор.

192
 Само злокобна тишина. Опитали да се спуснат с въже в пукнатината и да
намерят приятеля си. Не сполучили.
Докато се взирали в бездната, видели единствено размазаните тела на две
кучета, които лежали на около 50 метра под тях. А също и малка част от
завинаги изгубените си провизии.
Дори и Нинис да бил жив - а това изглеждало малко вероятно - нямало как
да стигнат до него.
Нямали друг избор, освен да оставят тялото му там и да се върнат на
сигурно в базата. Без изгубените провизии и храна.
Направили равносметка на запасите си. Имали дажби за десет дни. Нямали
храна за кучетата. Нямали палатка. Нямали пикели. Изключително важната
водонепромокаема екипировка също била изчезнала в пукнатината с Нинис.
Загубата на вещите влошавала нещата. Многократно.
Направили си съвсем проста, импровизирана палатка от ските на Мерц и
памучен чаршаф. Вътре имало място колкото за два единични спални чувала.
Палатката обаче не можела да ги предпази от природните стихии, особено
на Антарктида.
Вече имали само шест кучета. Моусън и Мерц знаели, че по пътя към базата
ще им се наложи да убият животните едно по едно, за да осигурят храна за
себе си и за останалите кучета.
Кучето, което били кръстили Джордж, си отишло първо. Застреляли го с
пушката си, сготвили жилавото му месо и го погълнали, за да съберат сили.
Вкусът му, решили мъжете, бил „необичаен и изключително неприятен“.
Останалите кучета лакомо се нахранили с месото.
Поели по обратния път. Тези 480 километра до базата несъмнено са им
изглеждали непосилни. Говори се, че носели таблетки с цианид в багажа си,
за да имат лесен изход, ако нещата загрубеят прекалено.
Ако знаели какво им предстои, може би щели да се изкушат да ги вземат...

***

Моусън бил първият, чието физическо състояние се влошило. Два дни след
смъртта на Нинис се оплакал от ужасна болка в очите. Поставил си диагноза
конюнктивит, но решил да го лекува по същия начин като снежната слепота:
взел няколко таблетки цинк и кокаин и накарал спътника си да ги пъхне под
клепачите му. Болезнено, но неизбежно.
Внезапно оставени да гладуват, кучетата бързо се изтощили. Сега мъжете
трябвало сами да дърпат шейните. Когато няколко кучета станали прекалено
немощни, че да се движат, те ги убили и одрали. „Гадна работа“, написал
Моусън в дневника си. Няма как да е приятно да ядеш животните, които
обичаш и от които си бил така зависим.

193
 Останалите кучета толкова отслабнали, че впрягът се изхлузвал. Когато
мъжете им хвърлили трупа на техен събрат, те погълнали кокалите и кожата,
без да оставят нищо.
Девет дни след смъртта на Нинис Моусън и Мерц решили да намалят
теглото на останалите си запаси. Това значело - наред с другите неща - да се
отърват и от пушката. От този момент нататък трябвало да убиват кучетата
с нож, проливайки кръвта на виещото животно на леда. „Отвратителна и
потискаща дейност“, отбелязал Моусън.
После завалял силен сняг. Нулева видимост.
Станало дори по-лошо: задухал вятър. Скоростта му била 50 километра в
час, което принудило мъжете да готвят в претъпканата си импровизирана
палатка. Това бил голям проблем. Топлината от печката стопила снежната
покривка върху памучния чаршаф и водата започнала да капе върху тях.
Дрехите им подгизнали и нямало как да ги изсушат. Да ти е студено и да си
непрестанно мокър е жестоко и обезсърчаващо. Изцежда цялата ти енергия
и е невъзможно да заспиш. Безкомпромисно. А по-лошото е, че излъчената
от печката топлинка стопила и снега под спалните чували, които съответно
попили водата и натежали. После, когато изключили печката, разтопената
вода незабавно замръзнала. Спалните чували се заледили.
През деня продължили напред болезнено бавно. Моусън наблюдавал как
физическото състояние на партньора му се влошава.
Мерц не можел да яде кучешкото месо. Докато Моусън поглъщал всички
хранителни парчета кучешки черен дроб, Мерц се хранел единствено със
сухи бисквити. Това започнало да дава отражение. Моусън виждал как
кожата по краката на спътника му се бели - признак на недохранване. Отдолу
плътта била слузеста и възпалена.
Пръстите на Мерц измръзнали. Бил в шок и отхапал връхчето на пръста си.
Не усетил нищо. Тялото му умирало.
След три седмици Мерц едва смогвал да се измъкне от ледения си спален
чувал. Успявал да поеме единствено малки дози от бебешката храна на прах,
която била част от оскъдните им запаси.
Моусън убедил приятеля си да седне в една от шейните, а той да го тегли.
В противен случай трябвало да го остави. Мерц неохотно се съгласил. После
обаче състоянието му се влошило. Разболял се от дизентерия и цапал
собствените си панталони. Моусън бил принуден да обира с ръце
зловонните, воднисти фекалии от подгизналите дрехи на спътника си.
Състоянието на самия Моусън също се влошавало. От влагата в палатката
им в комбинация с непрестанното вървене и недохранването неговата кожа
също започнала да се лющи, особено между краката, където имало триене.
Агония. И понеже бил недохранен, новата кожа била, както сам се изразил,
„изключително жалък, недоразвит заместител“.

194
 Кожата му лесно се лющела и се събирала в панталоните и чорапите му.
Налагало се да изтърсва оттам големите, зловонни късове.
До 7 януари Мерц непрестанно омазвал панталоните си със собствените си
смрадливи отпадъчни вещества.
Изпадал в пристъпи и крещял в делириума си.
Очевидно краят бил близо.
Умрял в два сутринта на 8 януари.
Моусън заровил тялото му в снега, почел на глас от „Книга за общи
молитви“ и оставил тялото на приятеля си на суровата Антарктида.
После насочил вниманието си върху самия себе си.
Дажбите за десет дни били издържали двайсет и шест. Вече бил отчайващо
изтощен. Тялото му изнемогвало, а все още му оставали 160 километра.
Знаел, че вероятно ще умре, но написал в дневника си следното: „Ще давам
всичко от себе си до края“.

***

В продължение на два дни Моусън не можел да помръдне. Вятърът бил

прекалено силен, образували се снежни преспи.
Раните му вече не заздравявали. Устните и носът му били в драскотини.
Кожата на скротума му напълно се обелила заради триенето в мокрите дрехи.
Когато най-сетне потеглил, му се наложило да спре след по-малко от два
километра заради болката в краката. Събул си чорапите и установил, че
целите му ходила са обелени. Самите чорапи били прогизнали в кръв и гной.
Моусън не знаел какво да прави. Определено не можел да стъпва на
гнойната си, възпалена плът. Трябвало по някакъв начин да лекува ходилата
си. Намазал възпалената, окървавена плът с подхранващ ланолин -
жълтеникаво вещество, което се извлича от овча вълна - после върнал
обелената кожа обратно на ходилата, за да ги предпазва. Превързал ги и
отново си обул чорапите. А след това продължил да върви, стискайки зъби
заради ужасната болка в крайниците си, които сега се били превърнали в
отвратителна каша от кожа, кръв и масло.
На следващата нощ Моусън осъзнал, че е пропуснал да си навие часовника.
Нужно му било точно време, за да изчисли географската дължина. Вече не
можел да направи дори това.
Не стига че тялото му било съсипано, ами и за капак се бил изгубил.
Въпреки това продължил напред.
След целодневно, изтощително ходене той сварил няколко кучешки
сухожилия, за да си направи „допълнителна вечеря от желирана супа“.
Фактът, че това му се струвало деликатес, е доста показателен. Всеки ден

195
трябвало да бинтова зловонните си, гнойни крака. Било истинска агония -
няколкочасово мъчение.
После, няколко часа по-късно, трябвало отново да върви.
Антарктида му показвала на какво е способна, но най-лошото тепърва
предстояло.
Случило се точно преди пладне на 17 януари. Моусън теглел шейната с
помощта на въже, завързано за тялото му, когато усетил, че ледът под краката
му поддава. Бил стъпил върху тънък леден слой над пукнатина. Отворът бил
почти два метра, което значело, че няма за какво да се хване.
Пропаднал.
От време на време, когато нещата опират до оцеляване, може да те спаси
единствено малко късмет. В този случай късметът на Моусън проработил.
Бил сигурен, че шейната ще го последва и заедно ще полетят в бездната.
Само че не се случило. Като по чудо била заседнала в снега горе.
Сега обаче Моусън висял в пропастта. Безпомощен. Над него: четири метра
въже. Под него: бездънен мрак.
Единственият изход бил да изтегли изтощеното си тяло нагоре по въжето.
Някога опитвали ли сте да се изкачите по тънко въже без никаква помощ?
Трудно е, почти непосилно. А сега си го представете при отрицателни
температури и когато си хронично недохранен, кожата на тялото и ръцете ти
се бели, а в мускулите ти не е останала почти никаква сила. Като, разбира се,
не забравяме, че тежките, мокри дрехи също го дърпали надолу.
Разтреперан от страх, студ и самота, Моусън предприел невъзможното. И
бил твърдо решен да оцелее.
Сантиметър по сантиметър започнал да се изкачва по въжето към ръба на
пукнатината.
Бил само на около 30 сантиметра от него, когато се чуло ужасяващо
пропукване. После ръбът на пукнатината се отчупил.
Моусън отново пропаднал в мрака. И този път висял на милостта на въжето
и шейната.
Описал това като най-критичния си миг, най-тежката битка. Минало му
през ум да се откаже. Можел просто да се изхлузи от примката и да падне в
пропастта. Да сложи край на страданието. Най-сетне.
Осъзнал, че пръстите му шават около примката. Почти с нетърпение
очаквал спокойствието, което щяла да му донесе смъртта.
Не се борел само с тялото си. Борел се и със съзнанието си.
Моусън обаче притежавал повече кураж от много други и отказал да се
поддаде на отчаянието. Положил свръхчовешки усилия милиметър по
милиметър отново да се изкачи по въжето.
Този път успял.

196
 Напълно изцеден, той изпаднал в безсъзнание край пропастта. После се
събудил с вкочанено от студ тяло.
„Никой не се е отървавал по толкова невероятен начин“, по-късно написал
той.

***

Моусън надхитрил смъртта, но тя все още била по петите му.

Състоянието му продължило да се влошава. Цялото му тяло било покрито
с гнойни рани. Циреи избили по лицето му. Ноктите и косата му започнали
да падат. Брадата му се отскубвала на снопове. Обелената кожа, с която бил
покрил ходилата си, била изсъхнала и гниела. Изхвърлил ненужните парчета
плът, но сега трябвало да стъпва направо на възпалените си, кървящи ходила.
После се разболял от скорбут. Изпитвал адска болка в ставите. Кръв течала
от носа и от връхчетата на пръстите му.
Ледът бил твърд като камък и ужасно хлъзгав, затова бил принуден да се
опита да направи импровизирани котки от оскъдните запаси в шейната.
Понеже не се получило, той просто запълзял на кървящите си ръце и колене,
теглейки шейната.
Времето не омекнало. Ветровете били като хали. Валял силен сняг. И било
адски студено. Бил точно насред виелицата. Въпреки това продължил.
Най-накрая, на 8 февруари, два месеца след като Нинис бил паднал в
пукнатината, Моусън се добрал до базата на експедицията.
Хората там отдавна били отписали другарите си. Щом видели фигура в
снега, те се затичали към нея.
Трима мъже били потеглили предния ноември. Сега обаче, предвид
окаяното състояние на Моусън, нямали ни най-малка представа кой от
тримата кретал към тях.
После на Моусън му се наложило да преживее още една мрачна зима на
Антарктида. Бил пристигнал в базата само няколко часа след като корабът
„Аврора“, който щял да го върне в цивилизацията, бил отплавал. На косъм.
Успял обаче да изпрати съобщение до годеницата си в Австралия. Кратко
съобщение, толкова стегнато, че можело да е написано само от някой епичен
герой от епохата на антарктическите проучвания.
Не се оплаквал или самосъжалявал. Не казвал нито дума за ужасите, от
които тъкмо се бил избавил.
„Безкрайно съжалявам за забавянето - пишело в писмото. -Току-що
пристигнах в лагера.“
На това му се казва тих, смирен и изпълнен с кураж герой.

197
 25. ЪРНЕСТ ШАКЪЛТЪН: „НАЙ-ТВЪРДОГЛАВОТО
И УПОРИТО МОМЧЕ, КОЕТО НЯКОГА СЪМ
СРЕЩАЛ"
"Търсят се мъже за едно опасно пътуване. Ниско заплащане, суров студ,
дълги месеци мрак, постоянна опасност за живота, връщането под
въпрос. Почит и признание само в случай на успех."
ОБЯВА, ПОМЕСТЕНА В "ТАЙМС" ОТ ЪРНЕСТ ШАКЪЛТЪН

Скот бил невероятно смел човек. Няма спор. Мъжете, които го

придружавали, също били непоколебими.
По време на първото пътуване на Скот до Антарктида на борда на кораба
„Дискавъри“ имало още един млад мъж, който щял да се нареди сред
великите изследователи. Може би сред най-великите. Той също излязъл в
морето на крехка възраст. Един от капитаните му го описал като „най-
твърдоглавото и упорито момче, което някога съм срещал“.
Едва ли се е опитвал да му направи комплимент, но си струва да се
отбележи, че някои хора наричат „твърдоглавост“ и „упоритост“ онова,
което според други е истински кураж.
Този млад мъж придружавал Скот по време на първото му пътуване до
Антарктида, като смело посрещал коварните условия в полярната област и
бил част от екип, който успешно стигнал по на юг от когото и да било. Дори
само заради това заслужава подобаващо уважение.
Младият мъж обаче не спрял дотам. А епичните му приключения
достигнали връхната си точка по време на една от най-изумителните
спасителни операции в историята. Името му е Ърнест Шакълтън и той е един
от най-жилавите и вдъхновяващи водачи, които светът е виждал.

***

По време на експедицията на Скот на „Дискавъри“ Шакълтън тежко се

разболял. Едва ли е учудващо. И тримата мъже, които пътували на юг,
страдали от измръзване, снежна слепота и скорбут. Шакълтън обаче бил най-
зле. Щом се върнали на „Дискавъри“, преждевременно го изпратили вкъщи.
Някои твърдят, че със Скот имали разногласия по тази причина, но никой не
знае каква е истината.

198
 Едно обаче е сигурно: толкова тежка експедиция би отблъснала мнозина,
докато на Шакълтън, както и на самия Скот, Антарктида му била влязла под
кожата.
След завръщането си във Великобритания се опитал да стане журналист,
после търговец и дори член на парламента. По душа обаче бил авантюрист.
Тези стандартни професии не били за него.
Шакълтън се нуждаел от опасности. А знаел, че щом иска опасности, на
Антарктида ще ги намери в изобилие.
Отново поел натам през 1908 г., като този път провеждал собствена
експедиция на борда на свой кораб - „Нимрод“.
Дори преди да достигне Антарктида, екипажът на Шакълтън се сблъскал с
неприятности. На един от хората му влязла метална кукичка в окото. Отвели
го - кървящ и виещ от болка - при лекаря на борда, който заявил, че окото
трябва да бъде извадено. Така и станало: двама моряци го държали да не
мърда, докато лекарят вадел повреденото око само с помощта на малко
хлороформ.
Такава била действителността, с която трябвало да се справят онези ранни
антарктически изследователи.
Целта на експедиция „Нимрод“ била да стигне първа до Южния полюс.
Преди това обаче, за да бъдат активни мъжете от експедицията, Шакълтън
накарал малък екип да изкачи връх Еребус.
Ако сте прочели главата за сър Франклин, името Еребус ще ви е познато.
Така се казвал един от корабите, погълнати от арктическия лед. Върхът на
Антарктида бил кръстен на този кораб, който на свой ред носел името на
гръцки бог от подземното царство. Огромният, заплашителен и покрит със
сняг вулкан, който се издига над антарктическия лед, напълно отговаря на
името си. Висок е 3794 метра и никога дотогава не бил изкачван.
Един от мъжете, които Шакълтън изпратил на Еребус, бил Дъглас Моусън.
На хората му им били нужни пет дни да достигнат върха, преди на практика
да се спуснат с пързаляне до долу. Когато се върнали в базата, били - по
думите на един от мъжете - „полумъртви“.
Тепърва обаче им предстояло пътуването на юг. А и до един копнеели да
последват водача си към неизвестното.
Шакълтън не се добрал до Южния полюс, но с хората му подобрили
рекорда на експедиция „Дискавъри“, стигайки по-далеч на юг от когото и да
било. Както и Скот няколко години по-късно щял да изпита на гърба си,
пътуването им обратно към базата - след 73 дни придвижване на юг - се
оказало почти непоносимо сурово.
Трябвало да карат на половин дажба и сами теглели шейните си. Наред с
обичайните антарктически заболявания били покосени и от остра форма на
ентерит, след като яли развалено месо от пони. Страдали от хронична

199
дизентерия - което си е лоша работа насред ледената пустош - а самият
Шакълтън физически бил развалина. Той обаче не позволил това да го забави
и колкото повече се влошавало състоянието му, толкова по-бързо се
придвижвал. Вече умирал от глад, но дори тогава преотстъпвал част от
дажбите си на изнемогващите си спътници.
Доказал се като водач, който винаги е начело.
Когато Шакълтън най-сетне се завърнал във Великобритания, получил
рицарско звание и бил посрещнат като герой. Не експедиция „Нимрод“
обаче - колкото и впечатляваща да била - го превърнала в част от
изследователската история.
Щял да получи това признание пет години по-късно, когато отново
отплавал към Антарктида - този път на кораб, наречен „Ендюранс“. (Името
се превежда като "Издръжливост" - бел.ред.)
Името било съвсем уместно, предвид онова, което ги чакало.

***

1914 г.
По това време капитан Скот вече бил мъртъв. Амундсен бил достигнал
Южния полюс. Европа била на прага на война. Антарктида обаче все още
зовяла Шакълтън.
По негово мнение имало само още една велика антарктическа експедиция:
да се прекоси целият континент от край до край.
А това, решил Шакълтън, била неговата експедиция.
„Ендюранс“ отплавал от Плимут през август 1914 г. Първата му дестинация
била Буенос Айрес, до която се добрал безпроблемно. Оттам поели към
Южна Джорджия, където Шакълтън се подготвил за следващата си битка с
Антарктида.
Докато плавали на юг, поличбите били лоши. Достигнали айсберги по-рано
от очакваното и трябвало да си проправят път през полузамръзнали води,
гъсти като невтвърден бетон, над които се стелели пелени от злокобна,
ледена мъгла. В леда наоколо имало дупки - някои от тях били широки близо
осем метра - пробити от косатки, търсещи храна.
В крайна сметка на 19 януари 1915 г. "Ендюранс“ напълно заседнал сред
плътните ледове.
Мъжете прекарали на борда месец... после още един... и още един. Корабът
обаче, колкото и да бил здрав, просто не можел да се мери с неоспоримата,
страховита мощ на стържещите ледове. Малко по малко започнал да се
разпада. Големи дървени греди постепенно се трошали и ставали на трески
пред очите на мъжете.

200
 На 27 октомври корабът потънал. Ключът им към дома и свободата бил
изчезнал завинаги. Били съвсем сами, без средство за комуникация и
спасение.
Мъжете - 28 на брой - се преместили на леда заедно с три малки гребни
лодки и запасите, които успели да спасят от потъващия „Ендюранс“.
Възнамерявали да влачат всички провизии през леда до открити води. Скоро
обаче се оказало, че това е непосилно за изтощените и премръзнали мъже.
Ето защо Шакълтън си променил решението. Щели да направят лагер на леда
с надеждата, че той ще се носи на север и ще ги отведе до безопасно място.
Наистина се понесъл на север. Бавно. Определено обаче не били в
безопасност.
Провизиите им застрашително намалели. Хващали и убивали тюлени, за да
допълват оскъдните си запаси. Освен това имали и кучета. В началото ги
държали живи, като ги хранели с тюленско месо. След като то обаче
намаляло, се наложило да застрелят кучетата и да ги изядат, за да оцелеят.
Докато айсбергът се отдалечавал от Антарктида, водите се затопляли и
ледът започнал да се разпада. Вече не било безопасно да са на него. Един от
мъжете паднал във водата, след като леденият къс, върху който се намирали,
се пречупил на две. Наложило му се цяла нощ да обикаля по смаления леден
блок с мокри дрехи, за да не замръзне от студ.
Сега мъжете нямали друг избор, освен да се качат на лодките и да гребат.
Вече били в морето от пет дни, когато, безкрайно изнемощели и изтощени,
стигнали до безлюдна земя с голи скали, наречена остров Елефант. За първи
път от 16 месеца стъпвали върху твърда почва и в началото били
развълнувани, че са се добрали до суша.
Въодушевлението им не продължило дълго.
Остров Елефант, население: нула. Температура: отрицателна. Възможно
най-отдалечените и ветровити скали, които човек би могъл да си представи.
Нищожно късче земя насред могъщия и безмилостен Южен океан.
Отдалечено на стотици километри от цивилизацията.
Екипът на Шакълтън се бил измъкнал от разпадащия се леден блок, но
новото им убежище било невероятно сурово. Било изключително трудно да
се изхранват с даровете на земята - открили няколко тюлена и пингвина и ги
убили за месо, както и за да осигурят гориво за маслената си печка, и събрали
всички ракообразни, на които попаднали. Били обаче изнемощели и знаели,
че няма да оцелеят дълго без помощ. В тези води не плавали кораби. Най-
близкото място, където можели да потърсят помощ, били китоловните
станции в Южна Джорджия.
А те се намирали на близо 1300 километра от тях.
Шакълтън обаче нямало да остави хората си да умрат на този пуст остров.
Решил да поеме риска.

201
 ***

Шакълтън си бил наумил да вземе една от малките им лодки, както и

неколцина от най-силните си мъже, и да отплава, надявайки се да прекоси
невредим най-студения, най-безмилостен океан на цялата планета, за да
стигне до бреговете на Южна Джорджия.
Планът бил безумно амбициозен, а шансът за успех почти нулев.
Гребната лодка „Джеймс Керд“ била най-добрият им плавателен съд, но с
дължина седем метра и широчина два не можела да се сравнява с
„Ендюранс“. Усъвършенствали я, за да я направят малко по-стабилна, и
построили импровизирана палуба от парче брезент, което поне донякъде да
ги предпазва от антарктическите води и бурите. Щяла да им е нужна прясна
вода, затова натоварили стотина килограма лед на лодката, който щели да
топят при необходимост.
Само че докато Шакълтън и петимата души от екипажа му се подготвяли
да отплават, дълбоко в себе си осъзнавали, че малката лодка „Джеймс Керд“
няма да издържи дълго в безпощадния Южен океан. Натоварили запаси само
за четири седмици в открито море. Толкова можели да носят. И така, те
потеглили от скалистия остров Елефант, без да знаят дали отново ще видят
спътниците си.
Най-вероятно нямало.
Не се заблуждавайте: Южният океан не е за страхливци дори и на океански
лайнер. Вълните са 30-метрови. Или те тласкат надолу с невъобразима мощ,
или се извиват и те заливат напълно. Дневникът на Шакълтън съдържа
множество ужасяващи моменти:

Извиках на останалите мъже, че небето се прояснява, а в следващия миг

осъзнах, че не съм видял пролука между облаците, а гребена на огромна
вълна. По време на 26-годишния ми опит в океана с всичките му прищевки
никога не бях виждал такава гигантска вълна. Представляваше могъщ
океански катаклизъм и нямаше нищо общо с големите, пенести вълни,
които неуморно воюваха с нас от толкова много дни. Изкрещях: „Мили
боже, дръжте се! Идва“.

По някакъв начин екипажът издържал и преживял тези чудовищни вълни.

Океанът обаче разполагал и с други оръжия.
Било толкова студено, че пръските замръзвали, щом вълните се ударели в
корпуса на лодката, превръщайки я в несиметричен, плаващ леден блок.
Мъжете постоянно трябвало да стържат леда, за да не преобърне малкия им
плавателен съд.

202
 Единственият им източник на топлина били мокрите спални чували.
Непрестанно били подгизнали и често замръзнали, и то до такава степен, че
се наложило да изхвърлят два от тях зад борда.
Кожата им - немита от месеци - вечно била студена, мокра и разранена от
влажните вълнени дрехи. Солената вода с всеки изминал ден все повече
влошавала отворените рани по протритата им кожа.
Голите им пръсти се покрили е мехури и измръзнали.
Хранели се със съвсем малки дажби и се налагало да влагат неописуема
енергия, за да се борят с Южния океан.

***

Въпреки невероятните опасности Шакълтън и хората му успели да

управляват малкия си плавателен съд до Южна Джорджия - проява на
необикновени и ненадминати навигационни умения с такава малка лодка и
толкова стотици километри пред нея. В крайна сметка след 15 адски дни в
морето островът най-сетне изникнал отвъд гневното, мрачно море.
Пътуването им обаче все още не било приключило.
Развихрила се вледеняваща и жестока като ураган буря - била толкова
силна, по-късно научили, че недалеч потопила солиден китоловен параход.
Ако „Джеймс Керд“ се приближала до острова, щяла да се разбие в скалите.
Но пък да плават в открито море само по себе си било непосилна битка.
Екипажът се борел с морето цели два дни, преди най-сетне да забележи
малък залив в южната част на острова, където можели да се опитат да
акостират.
За жалост южната част на Южна Джорджия била напълно безлюдна.
Всички китоловни станции били на север.
Между китоловните станции и хората на Шакълтън имало шейсетина
километра снежни, заледени планини и ледници, високи близо 2000 метра,
които до този момент не били прекосявани.
Шакълтън знаел какво трябва да направи.
Оставил тримата най-изнемощели мъже и взел двама от най-опитните
планинари. Заедно поели към планинската верига. Или щели да успеят, или
да умрат. Един последен, неимоверен напън.
Щели да изминат почти 30 години, преди някой друг да дръзне да изкачи
тези планини. Когато се случило, алпинистите изразили безкрайно недоверие
към факта, че Шакълтън е успял без алпинистка екипировка, без запаси и със
съвсем малко опит. Именно това обаче прави Шакълтън необикновен. Не
вярвал в думата „невъзможно“.

203
 Придвижването нагоре през планините би било епично и при най-добри
условия. А фактът, че го извършили прегладнели, премръзнали, ранени и
изнемощели, наистина не бил за вярване.
Когато нощта се спуснала, те си позволили да поседнат и да си починат за
няколко минути. Обгърнали се с ръце, за да се стоплят, и двамата спътници
на Шакълтън почти мигновено заспали от пълно изтощение. Шакълтън обаче
знаел, че ако и той се унесе, тогава най-вероятно всички ще умрат от студ.
Никога нямало да се събудят.
Ето защо след няколко минути той събудил спътниците си и ги накарал да
продължат.
Казал им, че са спали няколко часа и сега е време да тръгват.
Цели 36 часа вървели по ветровитите, замръзнали върхове, докато накрая,
почти надхвърляйки пределите на човешката издръжливост, достигнали
китоловна станция „Стромнес“.
Мисията им обаче не била доведена докрай. Преди всичко Шакълтън
трябвало да вземе тримата мъже, които оставил на южното крайбрежие на
Южна Джорджия. Изпълнил го благополучно.
Да не забравяме обаче, че на остров Елефант двайсет и двамата души все
още били блокирани.

***

Животът на мъжете, оставени на остров Елефант, станал почти непоносимо

тежък. Щом храната им свършила, се налагало да оцеляват с по някой
пингвин. Когато пингвините престанали да идват на брега, трябвало да
изравят стари тюленови кости и да ги варят с водорасли.
Започнали безрадостно да се шегуват, че сигурно ще се наложи да изядат
месото на първия от тях, който умре. Дълбоко в себе си всички знаели, че
скоро тази алтернатива може да се превърне в действителност.
Пиели глътка денатуриран спирт, за да се топлят. Когато пръстите на
краката на един от тях измръзнали, хирурзите трябвало да ги ампутират,
използвайки единствено малко хлороформ и маслената печка за осветление.
Положението ставало съвсем отчайващо. Можели само да се молят, че
Шакълтън не ги е изоставил. Че той и спътниците му по някакво чудо са
успели.
Шакълтън на три пъти се опитвал да отплава, за да спаси останалите си
хора. И трите пъти бил спрян от жестокостта на безмилостния Южен океан
и антарктическия лед. Той обаче не се отказал. Ако лодките в Южна
Джорджия не били подходящи, тогава просто щели да открият такава, която
е. Обърнал се към чилийското правителство, което му отпуснало влекач от

204
флота си. С помощта на този кораб на 30 август той отплавал за остров
Елефант.
Когато най-сетне се добрал до пострадалия си екипаж, той установил, че
всичките 22-ма души, които оставил, са живи. След като рискувал живота си
и минал през ада, за да ги спаси, водачът им се завърнал.
Думата му била закон.

***

Шакълтън напуснал Европа през 1914 г. с твърдото убеждение, че войната

ще приключи до шест месеца. Естествено, не станало така. Хиляди негови
сънародници загивали.
В историята на Шакълтън има жестока ирония. Месеци след завръщането
им във Великобритания голяма част от смелите оцелели от експедиция
„Ендюранс“ загинали на фронта. Били преживели антарктическия ад, за да
издъхнат в мочурливите окопи.
Шакълтън преживял Голямата война, но Антарктида не го оставяла на
мира. И въпреки опасностите и трудностите, с които се бил сблъскал по-
рано, през 1921 г. той започнал да организира друга експедиция с цел да
заобиколи Антарктида. Напуснал Англия и пристигнал в Южна Джорджия
през 1922 г.
Не успял обаче да продължи. Получил фатален сърдечен удар и до ден-
днешен тялото му е заровено в Южна Джорджия.
Почива в мир в уединен, самотен гроб, заобиколен от морето и планините -
мястото не само на най-великите му постижения, но и на едно от великите
бягства от смъртта в изследователската история.

205
 Беър Грилс

ИСТИНСКИ ХАРАКТЕР

Епичните истории зa героизъм и оцеляване,

променили живота ми

Отговорен редактор: Елена Можолич

Превод: Кристина Димитрова
Коректор: Мариана Пиронкова
Консултант алпинизъм: Димитър Нанчев
Предпечат: Емил Бонев
Английска. Първо издание
Формат 16/60/90
Печатни коли 19.5
http://4eti.me
http://ekni.ga
ISBN 978-619-7300-00-0
www.vakon-bg.com
vakon@vakon-bg.com

206