ВИЛИ БРАЙНХОЛСТ

ИЗКУСТВОТО ДА ОСТАНЕМ МЛАДИ

или
Животът започва след четиридесет

Авторът на книгата е световноизвестен писател хуморист,

чиито книги са преведени и публикувани в около 199 страни. Включен е в
книгата на рекордите „Гинес" като един от най-четените хумористи в
света. Повечето от неговите книги са част от културното богатство
на единствените в света музеи на хумора в България и Италия. Вили
Брайнхолст е носител на наградата „Алеко Константинов" и на
сребърен медал като един от най-добрите в света автори на къси
разкази.

У нас Вили Брайнхолст е вече широкоизвестен с книгите „Ало, аз

съм тук!", „Ало, мамо! Ало, татко!", „Ало, мамо, какво е това?",
„Мама е най-добрата на света!"

Книгата „Изкуството да останем млади" е развлекателно

четиво, което разглежда по остроумен начин и с незлоблив хумор някои
ежедневни житейски проблеми. Живо и с много чувство за хумор са
бичувани слабостта към парите, придържането към модата,
решаването на споровете в семейството, символите на
материалното благополучие и други.

Илюстрациите и кратките коментарии към тях допълват

сполучливо усилията на автора да поддържа тъй необходимия в
зрялата възраст жизнеутвърждаващ оптимизъм.

Книгата е предназначена за широк кръг читатели.

 Предговор

Живеем в свят, който принадлежи на младите. Днешната младеж

дръзко настъпва и благодарение на шумната си поява и интересните
постъпки обира цялата светлина на прожекторите върху голямата арена на
живота. Ние, останалите, сме принудени да се блъскаме и протестирайки,
да хвалим и награждаваме повече или по-малко успешните им дела. Както
казва поетът, на младите хора никога не им идва наум, че само си
въобразяват, че „ще загубят оригиналността си, ако признаят истини, които
ние отдавна знаем". Те майсторят свои собствени истини. С малки,
обусловени от модата изменения. А ние, родителите, сме препратени на
правостоящите места отзад като архаични останки, като отломки от ми-
налото — ние, младежите, станали по-възрастни и чувствуващи се
мъничко изолирани, мъничко настрана, мъничка слисани. Значи въпросът
е: Трябва ли с чест да се оттеглим, да се преклоним и да отстъпим арената
на следващата генерация?

Не, дами и господа, ние искаме да издържим още мъничко. Между

нас казано, животът всъщност започва едва в деня, когато сме прекрачили
четиридесетте.

ВИЛИ БРАИНХОЛСТ
 Съпружеската двойка над четиридесетте е толкова опитна толкова сведуща в
семейните тайни, че може всякога и навсякъде да бъде модел на трудното изкуство за
съвместен живот

Hue, които останахме млади...

За нас, по-възрастните младежи, е типично, че за разлика от
всяка друга възрастова група знаем как да използуваме знанията,
придобити с усърдие и прилежание през време на учението. Да вземем
изследването на вселената. В някакви документи е доказано, че 67,2
процента от всички водещи американски изследователи на космиче-
ското пространство са на възраст между 40 и 55 години. Виждате
следователно, че ние, все още младите по-възрастни, горим от
желание да разрешим загадките на вселената.

Вчера аз самият, когато ми се отдаде възможност, направих

забележителен опит в тази насока. И при това знаейки библейските
слова „Никой не може да проникне до сърцето на царете, до дълбините
на морето и до висините на небето. .."

...и загадките на вселената

Бях поканил на вечеря един мой бивш съученик. От години не го бях
виждал и искрено се радвах на посещението му. Беше станал професор по
астрономия и не можех да си представя по-интересна тема от
изследването на Космоса и изучаването на звездите и планетите. Смятам
дори, че никой няма по-големи шансове да намери ключа към тайната на
създаването на живота от един астроном. Днес, след покоряването на
Луната, е съвсем, сигурно, че сме по-близо до разгадаването на тази
загадка от когато н да било преди. Именно поради това горях от
нетърпение да измъкна някаква информация от него.

Едвам бяхме хапнали по няколко лъжици от вкусната френска

пилешка супа на Мариана, когато прехвърлих разговора върху
астрономията.

„За да говорим един път за нещо съвсем друго" — казах аз, — колко
точно е една светлинна година, но съвсем точно?"

„Една светлинна година — отговори усърдно професорът — е

разстоянието, което преминава един светлинен лъч в продължение на
една нормална земна година, т. е. приблизително девет билиона
километра. Както знаеш, светлината се движи със скорост около 300 000
километра в секунда и. . ."

„Мога да се закълна, че точно с такава скорост се движеше днес този

тип, който едва не ме прегази, когато отивах на пазар — ме прекъсна Ма-
риана. — Точно когато исках да купя гъбите. Не е ли непонятно колко
безотговорно шофират хората? И то само защото няма достатъчно регу-
лировчици по улиците..."

В продължение на двадесет минути Мариана говори за многото

безотговорни шофьори, които в продължение на години напук на
правилата на движение са се опитвали да я пометат с бронята на колата
си.

Накрая успях да задам на професора друг въпрос:

„Млечният път! — казах аз. — Всъщност знае ли се колко голям е в

действителност... имам предвид дали съществуват съвсем точни предста-
ви?"

„Млечният път — отговори усърдно професорът. — Да, един

наистина интересен въпрос. Трябва да знаеш, че повечето звезди във
вселената принадлежат към един или друг млечен път и са съставки на
така наречената Галактика. Отделните звезди от даден млечен път са на
огромни разстояния една от друга. За да бъдем съвсем точни — на
четиридесет и пет билиона километра, като диаметърът на нашия Млечен
път е около 100 000 светлинни години. Нашият Млечен път обаче не е
единствен. Посредством съвременните гигантски телескопи се виждат не
по-малко от десет милиарда други млечни пътища, които са точно толкова
големи, колкото е и нашият. И те не се сблъскват в пространството!
Средното разстояние между различните млечни пътища е един милион
светлинни години и чрез това. . ."

Мариана се върна от кухнята.

„Понеже говорим точно за мляко — прекъсна тя професора — чух

сутринта в супермаркета, че млякото станало с три пфенига по-скъпо. Не е
ли направо невероятно? Още си спомням времето, когато литър мляко
струваше четиридесет пфенига, а тогава и процентът на маслеността му
беше значително по-висок.. ."

В продължение на следващите двадесет минути Мариана говори

подробно върху измененията па цените на основните хранителни
продукти от войната насам. Тя беше отлично информирана. В мига, когато
трябваше да си поеме въздух, се намесих и формулирах нов въпрос.

„Андромеда — казах аз. — Толкова много съм чел за мъглявината

Андромеда. Защо именно тя е толкова интересна?"

„Защото Андромеда е най-близката галактика до нашия Млечен

път. Тя съдържа приблизително сто милиона звезди. При благоприятни
условия може да се види от Земята с просто око... макар и съвсем слабо.
Това отново.потвърждава огромното разстояние между Андромеда и
Земята, тъй. като силата на сиянието на Андромеда е сто милиарда пъти
по-голяма от тази на нашето Слънце, а то в края на краищата съвсем
не свети лошо! Знаеш ли, че ако от всички познати планети (с
изключение на гигантския Юпитер) се направи една топка, са
необходими седемстотин такива топки, за да се формира една с големи-
ната на Слънцето. При това сиянието му е така мощно, че..."
 „Да, да — прекъсна Мариана, — това не е необходимо да ми
казвате! Не съм забравила слънчевото изгаряне, което получих, когато
заспах на плажа..."

В продължение на двадесет минути тя описа всичките си слънчеви

обгаряния. Включи и всички дъждовни лета, когато не беше изобщо по-
черняла. След известно време тя трябваше да си поеме въздух и аз реших
да използувам възможността и подхвърлих:

„А как е започнало всичко? Имам предвид дали се знае как са се

появили Слънцето, Луната, Земята, звездите и всичко останало?"

Със затаен дъх слушах изключително интересния отговор на

професора.

„Да, знаем това. Преди десет милиарда години цялата вселена се е

състояла само от водород. Не е имало никакви планети, никакви звезди,
никакви луни, никакви слънца, нищо освен обикновен Водород. Тогава
изведнъж станало нещо съвсем фантастично: водородът..."

„Водород! — прекъсна го Мариана, докато сервираше салатата. —

Водородът е нещо, от което имам страшен респект. Когато бях последния
път при фризьора, новата ученичка ми изля толкова много кислородна
вода върху косата, че се. изплаших да не получа светлосиви кичури, които
да траят до края на живота ми. За щастие тогава дойде самият шеф и..."

През следващите двадесет минути тя разправи поредица

удивителни приключения, които бе преживяла в течение на годините със
своите многобройни, постоянно сменявани фризьори и фризьорки.

След това дойде десерта, а после кафето. След втория коняк

професорът трябваше да си върви. Ако досега не се бях възхищавал от
него, то моментът за това беше дошъл. Ще мине дълга време, докато
забравя самообладанието, с което той пожела „лека нощ" на Мариана.

„Благодаря много за чудесната вечер — каза той. — Научих от вас

много неща, които досега ми бяха напълно неизвестни."
 Както всяка друга жена, така и жената на четиридесет може да си позволи през
време на семейния живот няколко бленувани странични прескачания, но е обикновено
достатъчно разумна и. не зарязва сигурността, за да се втурне в неизвестността

Ние, които останахме млади...

Колко точно е формулирал Оскар Уайлд: „Жената е напълно
щастлива, докато изглежда с десет години по-млада от собствената
си дъщеря." Вероятно това се отнася и за мъжете, тъй като, за да
изглеждаш млад, е необходима известна зрялост. Вероятно няма да
бъде глупава идеята, след като се преминат четиридесетте, да се
изостави стария смешен обичай за обявяване на всеослушание
истинската възраст чрез купчина свещи върху една торта. По правило
този, който иска да остане млад, трябва със замах да отминава
рождените си дни. Техният главен смисъл е в това да празнуваш
загдето си се приближил с още една крачка към онази възраст, когато
се става не само малко по-мъдър, но и мъничко по-глупав. ..

За да бъда честен, трябва да кажа, че не давам и пет пари за

рождения си ден. За мен всички дни са хубави и считам за излишно и
неестествено да бъдат кичени с етикети като рожден ден, сватбен
ден или нещо подобно.

...и нашите юбилейни и рождени дни

 Все още ясно си спомням последния ми рожден ден... Събудих се,
когато някой се опитваше да ми разтвори челюстите като на кон, когато
проверяват дали кътниците му са вече силно изтрити, за да ми излее в
гърлото нещо горещо. Последва опита да бъда задушен с намазано с мас-
ло хлебче. Борех се за въздух, отворих очи, исках да помоля за милост. . .
Върху килимчето пред леглото стоеше непозната жена, чудесно фризи-
рана, с много червило върху устните и бузите, в хубава следобедна рокля,
въпреки че малката стрелка на, будилника не беше достигнала още осем.
Нечовешко време. Донякъде объркан, аз се представих. Едва тогава
забелязах, че елегантната дама не беше никой друг, а моята любима
съпруга Мариана. Дръпнах одеялото колкото беше възможно по-нагоре
над раменете, без да съборя на пода сребърната кана със силно ухаещото
кафе и таблата с добре намазаните с масло хлебчета. „Събуди ме в
единадесет и половина. Чака ме напрегнат ден и трябва да бъда
отпочинал и свеж."

Единадесет и половина! И през ум не й минаваше за това. Вече ми

беше приготвила гореща баня — в чест на големия ден. С натежали кле-
пачи и сковани, сънливи крачки се отправих към банята. Минута след това
бях във ваната.

„Събуди ме в единадесет и половина" — повторих аз и затворих очи.

Тя обаче въобще не ми обърна внимание. Минути след това бях вдигнат и
поставен под студения душ. На секундата се събудих.

„Слушай, ка-ка-какво означава това?" — изревах аз и бях готов да

удуша любимата си другарка в живота. Нацупих се и с гримаса й благо-
дарих за грижите. Без нито дума на упрек (в края на краищата имах
рожден ден) тя събра дрехите ми от седемнадесетте различни кътчета, в
които

ги бях захвърлил снощи, като поклащаше снизходително глава. Дори

ми донесе несесера за бръснене, почисти самобръсначката и постави ново
ножче.

„Да те сапуинсам ли?" -- попита тя съвсем сериозно. Предпазливо я

избутах навън в антрето и заключих вратата. След това тежко се отпуснах
върху единственото място за сядане, което може да се намери в една
баня. Там заспах. В единадесет и половина се събудих, плиснах вода върху
лицето си и отидох в трапезарията. Обедът беше истинско угощение за
рождения ден на татко. Имаше пържола с лук и пържени картофи — моето
любимо меню — и бира. Това наистина беше нещо по-друго от
обезмаслената извара с домати и черно кафе, които преглъщах в
нормалните дни. Всичко беше както трябва. След обеда отидох на мач,
като ми бяха спестени обикновените кисели забележки за това, как жената
и детето ще прекарат деня без мен. И ключът от гаража не беше изчезнал
по тайнствен начин, за да ми спести първото полувреме. Бени беше измил
колата и когато карах на заден ход по тротоара, Мариана ми изпрати
въздушна целувка. Не трябваше отново да излизам от колата, за да
заключа вратата на гаража. Това направи Бени. Трябва да кажа: чудесно
обслужване. Когато се върнах, масата за вечеря беше украсена с цветя и
свещи. Нямаше и следа от риба тон със спагети, от кайма или от затоплени
остатъци от вчера.

„Има ли нещо вкусно?"

„Твоето любимо меню. Четири големи пържоли с пържен лук и

пържени картофи. Към тях за преглъщане —- уиски и бира."

Отпуснах колана си с една дупка и седнах на

масата.

„Чакай, пръв е татко" — каза Мариана на Бени.

Жонглирайки, поставих четирите пържоли и по-голямата част от лука

в моята чиния и си налях бира и уиски. Цяла купчина пържен лук пльосна
върху чистата бяха покривка.

„Нищо — засмя се Мариана прощаващо. — И без това трябва да я

дам в пералнята."

След вечерята потънах в най-мекото кресло. Мариана ми донесе

кутията с пурите и вестника.

„Вземи си веднага две" — предложи тя. — Можеш лесно да

изпушиш две, докато аз свърша с миенето на съдовете. А ако не можеш да
достигаш пепелника, то спокойно остави пепелта да пада върху килима. И
без това утре сутрин ще чистя с прахосмукачката."

Докато тя миеше съдовете, Бени седеше съвсем тихо до мен и

слушаше с явен интерес голям брой изпълнени с напрежение
преживелици от времето, когато бях в казармата. Тогава Мариана дойде с
кафето, към което имаше дори и коняк.

„Наздраве — казах аз и вдигнах чашата. Жалко, че имам само един

път в годината рожден ден."

„Рожден ден? — Мариана погледна изненадана. — О, бях напълно

забравила!"

„Ах, моля ти се. .. та вие през целия ден толкова ме глезихте!"

Тя остави чашата и ме погледна директно в очите, като каза: „Но не

повече от обикновено."

Дори когато дрехите нямат толкова голямо значение за жената над четиридесет,
както при по-младите й другарки, тя продължава да цени хубавите, модерни и елегантни
модели и намира за много практично да разполага с добре напълнен портфейл
 Ние, които останахме млади...
Кой не мечтае да пътува през планини и долини, да кръстосва
пустини и морета и да наблюдава неща, които вероятно не бихме
забелязали, ако ги виждахме всеки ден в собствената си градина. Както
казва Плиний: „Да пътуваш, значи да живееш истински." Ние, които
останахме млади, ще направим добре да се включваме в екскурзиант-
ски групи щом ни се отдаде възможност. Както вече беше казано,
пътуването е най-доброто тонизиращо средство за тялото и
душата. Жалко само, че обикновено средствата ни стигат един-
ствено за едно тясно място в чартърен самолет. Но трябва да се
утешим със старата тюркменска поговорка: „Пътник, който не може
да има кон, трябва да се радва и на магаре."

...и нашата знаменита способност за

приспособяване
Ако човек иска да долови нещо от дъха на големия и широк свят, ако
е до известна степен сит от простата, питателна храна и без да се колебае
желае да мине една-две седмици без кренвирши, ако нещо го тласка да се
разхожда под палми, ако е жаден за слънце и се нуждае от смяна на
климата, то евентуалното разрешение на проблема може да бъде
чартърният полет. Срещу чартърните самолети като такива нямам
абсолютно нищо против. Но никога няма да се науча как да закопчавам
предпазния колан. Единият край на колана никога не може да се намери.
Неведнъж съм мислил да пиша на авиокомпанията и да рекламирам
липсващия край, но някак си никога не достигнах до това, защото всеки
път стюардесата ми казваше, че съм седнал върху него.

И още нещо ми прави впечатление. Пилотите, с които обикновено

летя, имат нещо против моето пушене. Веднага щом се настаня удобна, си
помислям колко ще ми се услади сега една пура и бръквам в джоба.
Командирът на самолета обаче в този момент включва „Пушенето
забранено". И представете си той загася надписа веднага след като с
чувство! за вина угася пурата. След няколко часа отново опитвам тайно да
измъкна от джоба си остатъка от пурата... и какво става? Точно когато го
запаля и весело си пуша, отново се появява надписът „Пушенето
забранено". И това става всеки път.

Освен това винаги ми дават най-лошото място в целия самолет.

Получавам или мястото до средния вход, където при опит да погледнеш
през прозореца почти си изкълчваш врата, или мястото непосредствено до
прозореца, където пък почти си изкълчваш врата, когато поглеждаш дали
стюардесата не идва с някаква малка закусчица.

И още нещо. Определеното за мен място е винаги с почти 20 см по-

тясно от всички останали. Смятате, че не може да бъде ли? О, и то как. Как
иначе може да се обясни фактът, че никога не мога да си наместя лактите,
без същевременно да окупирам половината от съседното място.

Сгъваемите облегалки са също Глупост, за която с удоволствие бих

се оплакал пред ръководството на авиацията. Те просто са погрешно кон-
струирани. Трябва така да функционират, че когато човек изтегля
пепелника, облегалката да се накланя назад. Няма значение, че щом
извадя пепелника, пепелта попада в коктейла или хвърква към съседа ми,
но е наистина идиотщина, че в същото време облегалката не се
плъзва малко назад. Предметът, с който се регулира облегалката, е и
без това неправилно поставен. Винаги го хващам, когато търся
пепелника. Човек не смее истински да се огледа с какво така нескопосано
работи, тъй като в края на краищата не желае да се покаже невежа.
Спътниците не трябва да мислят, че лети за пръв път. И така облегалката
ми прескача всички нарези и удря седящия зад мен в лицето.

По някакви непонятни причини седящият зад мен в момента, в който

го удря облегалката, точно се готви да глътне глътка и — пляс! Конякът
облива лицето му. Добре че питието на борда не е така скъпо, както на
земята, но дори и над облаците малко от нас могат да си позволят да си
мият с него лицето.

Друг типичен пример за това, колко несправедлива се отнасят с мен.

Винаги ме поставят да седна така, че да бъда последен при сервирането на
обеда или вечерята. Или пък така, че да бъда пръв. Тогава, докато
стюардесата сервира и на последния гост, аз отново огладнявам. Веднъж
получих място точно в средата, така че табличката ми беше сервирана
именно в момента, когато половината пътници бяха вече обслужени, а
останалите още чакаха. Но и това беше неприятно, тъй като, за да стигне
до мен, пилето беше дълго време на път и не ми стана ясно дали се
касаеше за топло или студено блюдо. Защо въздушните линии не въведат
една по-гъвкава система? Защо на борда на всеки самолет няма по 104
стюардеси? Разберете. По този начин всичките 104 пасажери ще бъдем
едновременна обслужвани и няма да бъдем подложени на тази ужасна
дискриминация, която лично мен засяга много силно. Дори и когато
полетът е много евтин, минимум обслужване човек все пак може да
изисква, нали?

Освен това съм убеден, че всички стюардеси сервират много бавно.

Веднъж взех със себе си хронометър с намерение да направя оплакване
до съответната инстанция. На борда бяхме 102 пасажери. Като се излезе от
това, че всеки пътник трябва да получи яденето си за 20 секунди (цифрата
е приблизително вярна, тъй като победителят в олимпийските игри Боб
Хейс пробяга 100 метра за 9,9 секунди), то сервирането трябва да
приключи за 34 минути. В случая то обаче завърши за 35,5 минути. Мога ли
да попитам какво правиха стюардесите в останалите 1,5 минути?
Флиртували са с втория пилот? Има ли той по-голямо право на обслужване
от всички останали, които са си купили билет и са го заплатили в брой? При
това най-вероятно вторият пилот лети й без това гратис.

Освен това установих, че през време на полета от Копенхаген към

друго място, пътниците са винаги отегчителни, неинтересни и дръпнати.

Не желая да очерням никого. Но за всеки случай преди полета не си

жаля труда и винаги се разхождам в залата насам-натам, за да огледам
спътниците си. Трябва да кажа. Дълго преди старта съм наясно, че нямам
нищо общо с тях, камо ли да желая да ги опозная по-добре по време на
полета. Винаги идвам до заключението, че ще бъде най-добре да бъда
сам, и то не на последно място, защото съм това, което съм, ако разбирате
какво имам предвид.

Едно обаче трябва да призная на пътническите бюра и

авиокомпании. При обратния полет те винаги предлагат весели, приятни,
духовити и почернели хорица. И винаги така много! С тях човек може да
бъбре и да се забавлява чудесно. С тях могат да се разменят и местата.
„Сега, госпожо Петерсон, е ваш ред да бъдете до прозореца." „Джон,
да гаврътнем по една, но сега е мой ред да почерпя. Не може вее вие да
ме каните." „Видяхте ли смешната шапка, която си купи Булиг? Колко ли
струва?" „Да, госпожо Робинзон, на юг беше чудесно и аз наистина искам
догодина пак да отида. И с колко много мили хора може човек да се
запознае..." Хоп, та това беше пак облегалката и бум! — удари господин
Шмид точно в лицето. „За бога, Шмид, поляхте ли се? Стари момко! Е,
конякът и без това не прави лекета." „Имате вестник от родината,
уважаема? Господ знае какво става вкъщи! Така, така, господин прези-
дентът е още на власт. Той, от мен да мине, може да остане още малко на
своето бюро — в края на краищата не ни е зле!" „Сега стюардесите носят
горещи пилешки бутчета. Човек наистина може да се възхити от тях.
Пътниците само ги разкарват и те трябва да тичат след този или онзи, но за
усмивка винаги намират време. Чудесно, нали?" „Всъщност колко
концентрат може да се внесе, Петерсен? Луд ли сте? Никога няма да ус-
пеете." „Какво виждам, Джон? Не бива повече да пушим. Как, кацаме ли
вече? Времето лети, когато човек е в приятна компания!" „Почакайте,
госпожице Хенеман, ще ви помогна при закопчаването на колана. Другият
край... Какъв друг край, госпожице Хенеман? Та вие сте седнала върху
него... ха-ха-ха, ето го тук другият край на колана... така, оставете ме сега
малко да го стегна." „Хоп, ето че кацнахме. Добре направено. Това, което
винаги съм казвал, е, че пилотите си разбират от работата. Изобщо беше
чудесно пътуване!" Сега остава само да минем с каменни лица покрай
митничаря. Винаги успявам да го направя. Трябва да гледаш митничаря
директна в очите и на въпроса, дали имаш нещо за обмитяване, да
отговориш „НИЩО".

„Е, как е, Ед, изглеждат ли пътническите ми чанти много издути?"

 Повечето младежи около и над четиридесетте знаят отдавна, че за да може да се
представи подготвеният с много труд цирков номер „Брак без сгромолясване", е необхо-
димо много внимателно балансиране и абсолютна синхрон-ност на отбора

Ние, които останахме млади...

Понякога и нас, по-възрастните младежи, ни сполетява
романтичен порив и изведнъж се озоваваме в средата на приятното
събитие, известно като „малък флирт"'. Трябва да се признае, че е
фантастично, докато трае. Но не бива и да се премълчи, че това,
което обикновено следва, трябва обезателно да се избегне.
Романтиката пристига и ревността веднага се промъква. Никоя жена
не е достатъчно стара, за да не бъде ревнива. Изниква тревожният
въпрос, заслужаваше ли си флирта тези ядове? Не! Постъпвайте както
ние вкъщи. Ние се отнасяме добре един към друг и оставяме семейните
недоразумения на съседите...

...и нашите малки флиртове

Събудих се, защото някой яко ме раздрусваше за рамото.

„Събуди се — чух Мариана да вика изплашена — има някой до

вратата." Седнах в леглото и сънливо погледнах будилника. Кой може да
бъде в два и половина сутринта? Разбойник? Или това е само котката, на
която й е студено? „Защо не слезеш да провериш?" — настояваше
страхливо Мариана. Слязох и се огледах. Беше една истерично ридаеща
жена. „Но госпожа Йонас — казах аз, когато жената дойде на светло. —
Това сте вие? Какво се е случило?"

Тя беше съпругата на нашия съсед.

„Заради мъжа ми, този Казанова. Не искам й секунда повече да

бъда с него под един покрив. Мога ли да преспя днес у вас?"

Междувременно се появи и Мариана. „Естествено — каза

подчертано тя — влезте. Какво е направил?"

„Направил? Този... този противен тип! Никога няма да му го простя.

Знаете, че бяхме на гости. И там до уши се влюби в една от дъщерите. Це-
луна я, флиртуваше с нея и не знам какво още. Когато се върнахме, аз
естествено му направих скандал и бях безумна ядосана. Е, може и да съм
хвърлила някои неща по него, да съм го драскала и хапала, но само
толкова, колкото е заслужил. И можете ли да си представите, Мариана?
Той ме изгони от къщи, от собствения ми дом? Седнах навън на стъпалата,
плаках и почти бях измръзнала, когато поисках да се прибера и да си
легна, но... сега идва най-скандалното... безобразникът не ме пусна!
Представяте ли си това, Мариана? След дванадесет години щастлив брак и
след като наистина всичко съм правила за него."

„Да — прозях се аз, — ще се пъхна в леглото." Семейните

боричкания никога не са ме интересували особено.

„Момент! — каза Мариана. — Трябва да отидеш отсреща и да го

вразумиш."

„Аз?"

„Да, ти. Иди и опитай, да, опитай да го усмириш. Обясни му, че се е

държал като..."

Госпожа Йонас завърши изречението: „негодник и свиня." Мариана

ме избута през вратата. Госпожа Йонас ми даваше пътьом още
инструкции.
 „Ако помоли за прошка и обещае, че никога няма да се повтори,
тогава ще простя. Може би. Той наистина пийна чашка повече."

Отидох отсреща и звъннах. Йонас отвори вратата.

„Какво искате?"

„Жена ви е при нас и... в никакъв случай не искам да се меся, но

няма ли да бъде по-добре, ако я пуснете и мъничко! се извините и..."

Ионас ме погледна ядосан.

„Ама и вие сте един! — изръмжа той. — Държите на жените, а?

Много интересно! И наум не ви е дошло, че всяка случка има две страни,
нали? Трябваше само да я видите след вечерята. Безсрамно се зазяпа в
един пилот, усукваше се около него и се държа като... като една долна...
разбирате... И сега естествено твърди, че аз..."

„Добре, добре — прекъснах го аз, — ние мъжете трябва да се

поддържаме. Сега ми е ясно, че не е толкова невинна, колкото искаше да
се изкара. Но — един безобиден лек флирт... Сега отивам отново оттатък и
ще се опитам да я накарам да види нещата през вашите очи."

„Е, добре — каза Йонас. — Не мога да търпя съседите да се намесват

в такива неща, но когато приключите с историята, елате на чашка." Той
беше вече значително укротен.

„За пет минути всичко ще бъде наред" — му обещах аз и се върнах

при Мариана и госпожа Йонас.

„Чуйте ме сега! — казах още от външната врата. — Винаги трябва да

се гледат и двете страни. Вашият мъж, госпожа Йонас, ми обясни, че вие..."

„Аха! Значи по този начин. И вие естествено държите на него."

Мариана веднага взе нейната страна. „Точно така! Вие сте от един
дол дренки. Докато беше при господин Йонас разправих на госпожа Йонас
за някои от твоите странични забежки. И ти не беше светец през всичките
тези години. Тази червенокосата от последното новогодишно посрещане
— спомняш си, нали!"
 И с това ми трясна вратата под носа. Стоях навън в тъмното и клатех
глава. Скъпи мой, жените са именно жени. Бавно се върнах обратно и
звъннах на Йонас.

„Е, как мина?" — попита напрегнат той.

„Нищо не може да се направи — признах аз. — Безнадеждно е! При

това така се старах да я..."

„Идиот!" — каза Йонас и блъсна ядосан вратата. Стоях в студената

нощ и мислех. Разбрах само едно: ролята на посредника е — меко казано
— не-благодарна. Преговорите бяха окончателно провалени. И какво
постигнах? И двете партии ме изхвърлиха. Въпреки това трябваше да се
опитам и някак си мъничко да поспя. Намерих един стар гумен дюшек и го
постлах под сливата. А пък и един сън беше — трябваше всеки четвърт час
да ставам и да надувам отново проклетия дюшек. А и за завивка имах
единствено тънката покривка от градинската маса.

Съпругът обикновено не се интересува от тренировки за поддържане на фигурата.

Жената над четиридесет, напротив, е много активна, когато се касае да се запази млада,
бодра и в добра форма. Тя обаче никога не трябва да забравя да включва и мъжа си в тези
тренировки
 Ние, които останахме млади...
Ще бъде погрешно, ако кажем, че днешната младеж
(възрастовата група между 15 и 30) има респект пред парите. Те
казват: „Парата е кръгла, трябва да се търкаля. Както е спечелена,
така е и пропиляна. Много пари, много приятели."

За нас, по-възрастните младежи, които израснахме преди

манталитета на „Ние изискваме...", работата изглежда съвсем
другояче. На нас ни беше внушен такъв респект пред монетите и банк-
нотите, че все още ги гледаме със страхопочитание и мислим, че
парите са съществено средство, за да се чувствуваме свободни. Тази
почит е преминала в плътта и кръвта ни и ние не бихме пестили сили,
за да се доберем до това малко подценявано средство, дори и ако се
касае за- незначителни суми...

Действително марката не е вече това, което беше едно време.

Наистина, невъзможната политика, лекомислените министри на
финансите и на икономиката, погрешните инвестиции,, обезценя-
ването, непрекъснатото ограбване на данъкоплатците от
правителството и т. н. подкопаха марката до неузнаваемост. Но
въпреки това марката изглежда все още като марка, грошът все още
като грош, дори и когато за него не могат да се получат повече от
десет пфенига...

...и страхопочитанието ни пред парите

Сред трудолюбивата млада генерация трудно може да бъде
намерен някой, който ще се наведе, за да вдигне един пфениг. Ние от
старата школа имаме все още страхопочитание към парите и аз никога не
отминавам пфениг, лежащ на тротоара или където и да е, а се навеждам и
го вдигам. Израснал съм в семейство, където парите не достигаха, където
за всеки пфениг трябваше да се разсипваме от работа и напрежение,
където се събираха пфениг по пфениг, в семейство, което следваше
пословицата: „Който не почита пфенига, не е достоен за талера." След
всичко това вероятна разбирате как се стреснах, когато в един
универсален магазин между два реда рафтове съзрях на линолеума една
блестяща нова марка. Тя лежеше по средата на едно напръскано със сиви
точки квадратче от линолеума и ми намигаше дяволито.

Естествено, че мажех бързо да се наведа, да я вдигна и да изчезна.

Но не съм такъв. Тази монета можеше да е паднала от някой купувач пред
щанда, а да стана крадец заради една обикновена марка — не, това не ми
е присъщо. Крачейки бавно, отидох да щанда с копринени вратовръзки,
спрях се и опипах някои от тях. При това не изпусках от очи монетата. Тя си
лежеше все там. Изглежда никой не я беше изгубил. Никой не бъркаше в
портмонето си, нито търсеше в джобовете си като че ли е загубил нещо,

Монетата явно не принадлежеше никому. Тя чакаше някой да я

намери, чакаше мен. Намерената пара принадлежи на този, който я
вдигне. На никого и наум няма да му дойде да занесе толкова
незначителна сума в бюрото за намерени вещи. Такова нещо човек
прибира тихомълком, след това си купува няколко бонбона или пусва
монетата в автомата за цигари, Или я дава на мъжа в будката и получава
гратис вестник или списание. В края на краищата все още могат да се купят
куп дреболии за една марка. Оставих копринените вратовръзки и закрачих
равнодушно обратно. Исках да ритна леко монетата в посока и?/ щанда,
да се наведа и да я вдигна. Но дискретният ми ритник изглежда не беше
добре прицелен и монетата остана там, където си беше и блестеше като
току-що поставена върху линолеума със сивите точки. Направих още пет-
шест крачки, спрях се и се загледах с престорен интерес в куп пуловери на
един от щандовете. След това се обърнах, тръгнах обратно, бързо се
наведох и поисках да вдигна монетата, но не можах добре да я хвана и
отново се отправих към копринените вратовръзки. Изглежда, че през деня
много хора бяха минавали върху нея. Те вече бяха натъпкали мъничко
монетата в линолеума. Тя беше здраво забита и не можеше така просто да
се вдигне.

Но аз знаех точно какво трябва да се направи. Там лежеше марката и

тя трябваше да бъде моя. Извадих от портофейла си пиличка за нокти. Сега
вече трябваше само да се наведа, когато никой не гледа насам, да мушна
пиличката под монетата, да я вдигна и пъхна в джоба си. В края на
краищата една марка е все пак пари.
 Пак тръгнах, наведох се и тайно се опитах да мушна пиличката под
монетата, за да я вдигна. Но не. марката и на косъм не помръдна! Беше
забита здраво като желязо в тялото, както са правели по време на
испанската инквизиция, беше прилепнала здраво като ушите към главата,
беше така безнадеждно притисната, както би била една дебелака, искаща
да премине през твърде тесен отвор.

Ритнах ядосано и силно монетата, за да я размърдам. Остана си там,

без да се помести. Чух глас от един от щандовете. Той принадлежеше на
една продавачка със синя униформа.

„Вървете си спокойно, господине. Никога няма да можете да я

вземете. Залепена е с новото, сензационно бързодействуващо лепило
Суперлайм К 5, което виждате тук. Голямата туба струва 5 марки, а
гигантската — 8 марки." Купих тази от 5 марки. Повече от достатъчно за
мен. Знаете ли, лепя парите си изключително рядко върху пода, въпреки
че в тези времена би могло някога да стане и необходимо.
 Празненствата са чудесно средство за повишаване жизнерадостта, особено у
младежите над четиридесет. Един стимулиращ танц в непринудена обстановка се
отразява чудесно на тези, които са останали млади

Ние, които останахме млади..:

Ние, по-възрастните младежи, можем естествено да седнем
примирени и да смятаме, че животът не е изпълнил очакванията ни. Но
не трябва така. Щом виенското колело започне пак нова, весела,
празнична и вълнуваща обиколка, трябва да се качим веднага. Сега бих
искал да ей разкажа как човек може да се измъкне от скучната си ежед-
невна кожа, да я остави за малко настрана и да се обвие в бляскавите
одеяния на бляновете си, да реализира собственото си Аз и да даде
външна форма на потиснатите си мечти.

...и нашите потиснати мечта

Грижливо изтрих гумените подметки на дебелите си зимни ботуши
върху изтривалката, на която с големи букви беше написано: „Вратата е
отворена — моля, влезте!" Насреща ми дойде една по-възрастна жена,
 „Да ви обслужа ли?" — попита тя,

„Да — казах аз малко неловко, — бих искал да се видя като

индийски принц, махараджа или нещо такова, знаете ли.. .-"

„За съжаление за вашия ръст нямаме повече индийски принц, но в

понеделник ще получим."

„Необходим ми е за тази вечер."

„Какво ще кажете за мексиканец? С всичките му подробности, с

големи черни мустаци, пончо, сомбреро? Или може би бикоборец?
Мисля, че имам още един бикоборец, който ще ви стане."

След като оставих настрана чадъра и чантата-си, започнах да се ровя

в безбройните театрални костюми, давани под наем. Бикоборец?
Всъщност защо не? Пробването е по-добро от обмислянето. Жената
посегна към един рафт и извади богато извезан със злато копринен
костюм, а към него шпага и подходяща тъмночервена пелерина. Пес-ле ме
бутна в една тясна кабина и аз облякох нещата. Разликата между преди и
сега не можеше да не се забележи. Бях друг. Стоях дълго-пред огледалото
и се оглеждах от всички страни. Да, трябваше да стана навремето
бикоборец, преди много години, когато трябваше да си избирам
професия. Посегнах към шпагата. Това бе мигът на истината. Вдигнах
оръжието и го мушнах насочено в седалката на плетения стол, който за-
местваше моя бик — и прекратих страданията му.

„Оле!"

„Казахте ли нещо?" — Възрастната дама изведнъж се появи зад мен.

Ловко измъкнах шпагата и в объркаността си почистих стъклата на очилата
си в тъмночервената мантия.

„Колко... е... колко струва торерото? Имам предвид костюма?"

„Осемдесет марки, господине."

„Как, без бик?" — попитах аз.

„Да, естествено."
 „Това е малко повече, отколкото очаквах. В края на краищата ми
трябва само за карнавала в моя клуб. Какво имате на стойност до около 40
марки?"

„Арлекини, каубои, испанци, монаси и домина... все неща ? КОЙТО

сравнително често се носят, Нищо особено вълнуващо.”

„Действителна" — потвърдих аз и се замислих в продължение на

миг за испанеца и каубоя. Но тогава ми дойде една по-добра идея.

„Имате ли и казашки униформи?"

„Госпожице Мутцки, имаме ли още казаци?"

Веднага след това се появи госпожица Мутцки, която носеше

преметната през ръката си закачалка с един донски казак. Страшно
миришеше на нафталин. Тя ме погледна за миг и когато изчезна заедно с
казака, реших, че съм или много висок, или много нисък за костюма.
Жалко наистина. С удоволствие щях да стана казак. Тези буйни хора на
степите притежават нещо самобитно и неотразима необуздано, което е
силно впечатляващо.

„А нещо смешно? Няма ли да ви хареса? Може би една смешна

възрастна жена? Можете да отидете и като зайче, като бирено шише, като
патока Доналд или като френски клоун. Или пък какво ще кажете за
хермафродит — половината мъж, половината жена — само тридесет
марки?"

„За половината?"

„Не, за целия костюм."

„Такова нещо не е за мен." Погледът ми падна върху нещо особено

интересно в големия отворен гардероб. Посочих го и попитах за какво се
касае.

„Това е един от тримата мускетари. Последният. Него трябва да

пробвате... Той има вашия ръст, а и вие сте подходящ тип."
 Любопитен, изчезнах с мускетаря в кабината за преобличане. Към
костюма принадлежаха една бяла перука с дълги къдри, дантелени
маншети, пелерина с нашивки, черни ботуши с обърната

горна част, импозантна шапка с Перо й остра мускетарска шпага.

Омагьосан от този блясък се поклоних пред образа си в огледалото.
„Бонжур, мадмоазел! Бонжур, мадам! Мерси, мосю!"

С това се изчерпи моят елегантен френски език. Костюмът беше

точно това, което бях търсил. Сто процента. На предишния карнавален бал
в нашия клуб отидох като мандарин. Вие познавате костюма: чувал,
нарисуван с китайски дракони, който може да се облече върху всеки
смокинг. На онзи бал имаше десет или дванадесет мандарина, така че не
бях сензацията на вечерта.

Обаче този мускетар беше действително нещо друго. Взех го

веднага, независимо че беше малко по-скъп, отколкото смятах.

Няколко часа по-късно влязох в залата, където беше карнавалното

тържество. Посрещна ме сладка, малка гардеробиерка. Посегна с две ръце
към устата си и нададе тих възхитен вик.

„Как го намирате?" — попитах аз.

„Просто фантастично! Вие сте най-разкошният от всички, които са

досега тук. Аз съм безсилна пред такъв френски кавалер или пред каквото
и да представлявате!"

Веднага й дадох визитната си картичка. „Моля, обадете ми се утре в

моя комптоар, мадмоазел, мон ами."

Галантно й изпратих въздушна целувка. Успешно начало! След това

се отправих към другите гости, поставил ръка върху дръжката на меча и
изпълнен със самоувереност.

„Добър вечер и добре дошъл — каза домакинът. Той носеше

домино. - „Ах, идвате като..."

„Дон Жуан?"

„Да, нали сте един от тези френски еди-кои си... Казанова, или?"
 „Имате предвид кавалер?"

„Именно. Не е ли нещо подобно? Мисля, че вие..."

„Нещо подобно? Аз съм френски мускетар, френски мускетар от

времето на мускетарите. Това би трябвало да бъде ясно,. нали?
Погледнете... моя меч... и тук,.." В този миг към нас се приближи
домакинята, хвърли поглед върху меча и пошушна нещо на мъжа си.
Съпругът й кимна сериозно с глава и постави ръка на рамото ми. „Жена ми
току-що каза, че може би не е много добра идеята да се разхождате
цялата нощ с голо оръжие. Знаете ли... може би настроението ще бъде
много приповдигнато или пък ще пийнете малко повечко, .. във всеки
случай ще бъде по-добре да оставите оръжието настрана, докато вие... е,
да, за да не се случи нещо."

Той ми взе рапирата. Струваше ми се, че загубвам част от

самоувереността си. Хвърлих се върху един диван.

„Човече, бая сте се натруфкл" — каза един нисък дебеланко в

смогинг до мен. — „За какво е този меч? Какво означава всичко това?
Рицар ли представлявате или нещо подобно? Рицар от ордена „Златните
картонени носове"? Или носът е истински? Погледнете ме... Аз винаги
идвам Е смокинг. Какво е това костюмиран бал? Влиза се и така! За какво е
тази нескопосана работа и цялата олелия? Да се пие може и без това. И в
края на краищата човек идва тук за да се забвлява, нали?”

„Да...”

Дебеланкото се представи.

„Тимпс — каза той — аз съм нов тука."

Той беше производител на контейнери от пластмаса. Разказа ми

всичко, каквото желаех да узная за контейнерите от пластмаса. И много
повече. Когато най-накрая трябваше да си поеме въздух, аз се обърнах към
една вече не съвсем свежа Коломбина, която току-що седна на нашата
маса и й се представих. Оказа се, че това беше госпожа Тимпс.

„Господи — извика изплашено тя. — Вие сте

 мъж?"

„Естествено. Вероятно са ви заблудили дългите ми букли. Знаете ли,

това е напудрена перука."

„За това не е необходимо да се срамувате. Днес толкова много хора

носят перуки. Няма нищо лошо в това, когато човек си загуби косата и..."

„Не, не, перуката спада към костюма."

„А, така ли. Мога ли да я видя?"

„Да я видите?"

„Да, не можете ли да я свалите? О, може би всичко е лепено, всеки

косъм поотделно. Та това е било луда работа... и всичко само за костюми-
раното тържество?"

Уверих я, че перуката може много лесно да се снеме. Първо свалих

шапката с перото и я поставих на масата. Тогава внимателно свалих пе-
руката. Госпожа Тимпс посегна към нея.

„Ах, колко смешно" — извика весело тя и въодушевена я показа на

една приятелка. Тя пък я подаде по-нататък на един дългокрак каубой,
който естествено трябваше да я пробва. И за остатъка от вечерта повече
ще я свали. Доколкото беше възможно избягвах да го гледам, облеченият
в смокинг контейнерен човек се повдигна. Очите му вече бяха леко
зачервени.

„Наистина този карнавал е тежест" — каза той и ме вдигна от

дивана.

Поставил двете си ръце на раменете ми, той призна: „Знаете ли, аз

винаги идвам в смокинг, но е мъка да гледаш какви шантави неща обличат
хората доброволно."

Домакинът дойде при нас. Лицето му беше със здрав тен — явно
предлаганият пунш не беше слаб. Той посочи моята хубава мантия с
нашивките. „Не са ли всичките тези боклуци много топли за тук? Съблечете
си веднага мантията. В тази усмирителна риза не можете да се движите.
Направи ми впечатление, че още когато влязохте, носът ви беше увиснал.
Моля, не се чувствувайте задължен през цялото време да тичате насам-на-
там с това глупава облекло. И без това не приемаме костюмирането чак
толкова сериозно."

Той ми помогна да си сваля мускетарската мантия и я занесе в

гардероба. Сърцето ме заболя, когато видях как изчезна. Ако питате мен,
мантията ми стоеше добре.

„Човече — каза каубоят, който все още надуто се разхождаше с

напудрената ми перука, — та с тези дебели ботуши не можете да
танцувате. Да ви помогна ли да ги събуете?"

„Не, благодаря, аз..."

Въпреки моите доводи ми събуха елегантните черни ботуши и ми

обуха чифт отегчителни кафяви половинки. Отпуснах се на едно канапе.
Тимпс, човекът с контейнерите, дойде от съседната стая и се наведе над
мен. Очите му вече бяха напълно кръвясали и говорът му беше неясен.
Върху черепа му беше мойта елегантна шапка е гордо развяващото се
перо.

„Не сте ли вие рицарят от ордена „Златните картонени носове?" —

попита развеселен той.

„Не, мускетар съм" — коригирах го аз.

„Е, да, знаех това. Точно каквото търся. Забавлявам се в съседство с

няколко млади дами. Кажете какво направихте с вашите рицарски
джунджурии? С удоволствие бих взел на заем за момент вашата рицарска
мантия. Както ви казах, забавлявам се с..."

„Мантията ми виси вън в гардероба. Мисля, че вие не..."

„Ще я взема само назаем. Каква сила са тези маскаради, не смятате

ли? Лекото преобличане внася оживление, нали имам право?" С това
Тимпс изчезна и аз останах за известно време като наблюдател. Все още се
опитвах да не гледам дългокракия каубой. Видът му беше просто непоно-
сим. Тимпс се върна. Носеше мускетарската ми мантия, елегантните ми
ботуши и размахваше диво меча. Заби го дълбоко в дивана, намести дръз-
ко шапката на челото си и пъхна ръка в жилетката.
 „Бонапарт, а?" — извика ми той в лицето и изчезна по посока на
бара.

Взех сакото на смокинга му и отидох в гардероба, за да си взема

палтото. Миловидната гардеробиерка, на която при влизането бях дали
телефонния си номер, беше още тук. Тя стоеше в тъмния ъгъл, където я
опипваше дългокракият каубой с напудрената перука. Погледнах встрани
от него, отворих вратата и излязох навън в нощта.

Нощта беше звездна — и студена.

 Съпружеската двойка над четиридесетте е достигнала определен връх. Тя иска да
се отпусне и да се радва на живота. По време на освежителните малки пътувания в
южните страни и в непринудена обстановка двамата често откриват колко много
означават един за друг

Ние, които останахме млади...

Изключително чудно е как бързо в течение на годините в
кореспонденцията на човека поезията се изпарява и се превръща в
проза. С годините чувството за поетичното се изразходва и в писмата
си човек се ограничава върху голите факти, придържа се към темата,
бързо стига до същността на нейната. Тези твърдения, се
потвърждават, когато се четат стари писма, получени от някоя жена
~ пожълтели, завързани с червена копринена панделка, писма, които тя
е скътала някъде си. Сега, когато е преминала първата младост, тя
трупа рецепти за сладки и модели за плетива. Но естествено понякога
се откриват и писма е тайното чекмедже на една зряла жена, които
заслужават да бъдат прочетени...
 ...и деловитостта
Не се докосвам до писалището на Мариана. Когато понякога изтегля
някое от малките махагонови чекмеджета, правя това само когато търся
игли, въпреки че добре зная, че и там няма. Когато цялата къща е напразно
обърната с главата надолу, човек в отчаянието си започва да търси и там,
където това, което търси, не може и да бъде.

В едно от тези чекмеджета имаше няколко написани на ръка писма

до фирмата за „Пренос-превоз" на братя Адамсон. Мариана винаги
поставя писмата си отгоре, взима моята пишеща машина и ги преписва на
чисто. Каква кореспонденция би могла да води тя с братя Адамсон? На-
шето пренасяне стана преди повече от половин година. Любопитството!
ми се събуди.

Измъкнах писмата и прочетох първото. То гласеше:

До

Братя Адамсон и събдужници „Пренос-првоз"

Многоуважаеми господа,

Когато преди години за първи път се пренасяхме с Вас, и то от

единия край на града до другия, по пътя не се изгуби нищо, не се счупи
нищо, дори и много ценната ни севърска ваза, която стои на пода и за
която сигурно си спомняте. При това аз много се тревожех, тъй като
тя е стара и сме я получили в наследство. Когато отново трябваше да
се пренасяме, избрахме с основание пак Вашата фирма. Това беше преди
пет или шест месеца. Разстоянието този път беше по~ малко, тъй
като се преместихме в жилище в съседния квартал. И поради това не
разбирам защо този път се получи така. Изчезнаха дванадесет буркана
от собственоръчно направен мармалад от ягоди, поставени в
картонена кутия, и то, а това е най-подозрителното в цялата работа,
безследно. Търсих в цялата къща и мога да Ви уверя, че просто ги няма.
Много съм недоволна и считам, открито казано, за непристойна
такава засечка при толкова стара фирма, каквато е Вашата. Moля Ви,
бихте ли проверили дали бурканите не са още е колата, с която
пренасяте мебелите? Може би по погрешка са стоварени в някой
гараж?

Мариана Брайнхолст

P. S. Може би върху етикетите пише „Френско грозде", но това, са

ягоди. Нямах повече други етикети.

Второто писмо беше написано една седмица по-късна. Вътре

пишеше:

До

Братя Адамсон и съдружници „Пренос-превоз”

Многоуважаеми господа,

Получих писмото Ви и бързам да Ви съобщя, че не ми е за парите и

не се интересувам от каквото и да е обезщетение. Ягодовият -
мармалад съм правила сама от саморъчно брани ягоди и не може да се
възстанови с пари. Това, което човек може да купи в магазина, е
фабрично и не може да се използува, когато човек поиска през зимата
да хапне нещо лятно, което действително да бъде вкусно. Фабричните
стоки, които могат да се купят, са оцветени с боя и са много сладки —
една стара фирма с такова име би трябвало да знае това. Сигурно не за
първи път пренасяте кутия, пълна с буркани с мармалад, въпреки че
сега почти не вярвам.

Искам само да кажа следното. При грижите, които положихте, за

да вземете всичките ни вея-торий от тавана, щеше да бъде все пак
по-изгодно, ако бяхте внимавали за моя ягодов мармалад. В края на
краищата това е за мен най-ценното. При брането на ягодите съм
клечала дни наред. Не зная колко сигурни са Вашите служители.
Спомням си един нисък дебеланко в пуловер без ръкави, който мъкнеше
най-тежките неща. Ако ме питате, приличаше много на лакомник и не
бих се учудила, ако в прибрал кутията, за да може през зимата да си
подслажда с мармалада душата. Моля, попитайте го и ми съобщете
веднага дали е бил той? Ако е така, не бих искала да бъде наказан или
уволнен. Искам само да получа обратно ягодовия си мармалад, Сърдечни
поздрави

Мариана Брайнхолст

Третото писмо беше писано три седмици по-късно и гласеше:

До

Братя Адамсон и съдружници „Пренос-превоз"

Многоуважаеми господа,

Благодаря много за писмото, което получих преди около осем

дена. Може би е от по-отдавна, та нали знаете как лети времето,
Трябваше отдавна да Ви пиша, но нямах време. Можете да съобщите на
Вашия нисък, дебел сътрудник с пуловер без ръкави следното; дори и ако
поради алергия към определени сортове ягоди получава обрив и екзема,
пак би могъл да вземе моя мармалад и да го продаде на черно. В края на
краищата това е домашен мармалад от собственоръчно брани ягоди,
поради което цената му ще бъде значително по-висока.

И без това не вярвам, че е бил дебелият — този тип не може да

оцени работата на една домакиня. Той щеше, ако изобщо постъпи
така, по-скоро да вземе севърската ваза (ако все още си спомняте). С
други думи, той е освободен от каквото и да е подозрение. Моля,
кажете му това. Ако някога има работа насам, с удоволствие ще го
почерпя една бира и ще си поговоря с него. С една дума — не е
необходимо повече нищо да предприемате. Дълго мислих върху тази
мистерия и тогава се сетих, че не беше тази година, когато варих
дванадесетте буркана. А дванадесетте от миналата година са
естествено отдавна изядени. Това лято нямах никакво време за варене
на мармалади, тъй като се пренасях/ле. Сърдечни поздрави
 Мариана Брайнхолст

Някои съпрузи, преминали четиридесетте, стават немарливи към малките

признаци на любов — например целувката за лека нощ. Трябва обаче да се признае, че е рис-
ковано да подадеш на жена си и малкия си пръст

Ние, които останахме млади...

Трябва да признаем. Кавгата, избухваща отвреме-навреме,
поддържа младостта на брака, а сдобряването замества престоя в
почивна станция. Въпреки това е по-лесно да останеш настрана от
семейния спор, отколкото да се оправиш след това. Ние, които
останахме млади и които бавно остаряваме, открихме, че
атмосферата се разчиства, когато в брака понякога се говори направо.
Също така обаче е истина, че най-добрият отговор на разумния мъж
спрямо гръмотевиците е мълчанието. .. Живеем във време, когато
институцията „брак" започва бавно да се разпада и се изисква
известна, смелост, за да признаеш, че по изключение си щастливо
оженен и нямаш предвид смяна на другарката в живота.

Аз например съм щастливо оженен. Наречете ме старомоден или

реакционен, но между мен и Мариана всичко е наред. Това не означава,
че се прегръщаме по сто пъти на ден и постоянно се кълнем във вечна
любов и вярност.

Не, ние сме по един спокоен начин щастливо оженени.

...и малките различия в мненията

Когато след напрегнат ден се прибера вкъщи и се отпусна в
креслото, освежителният аперитив е приготвен, вестникът е до мен, а
северноафриканското камилско седло е поставено така, че да мога да си
сложа краката върху него. Няма защо и да се страхувам, че за ядене ще
има херинги или горещи наденички, или пък неща друго, което абсолютно
не мога да понасям. За тези малки признаци на внимание се отплащам с
няколко мили думи. Внимателно слушам, когато Мариана ми разправя как
е прекарала деня. Отвреме-навреме се реванширам с някоя нова рокля, а
един-два пъти в годината и с посещение на театър. Налице е истински
сговор. Не виждам причина, защо да не се отправим по-нататък към
нашата златна сватба, за да може тогава да отпразнуваме семейното си
щастие с чудесно тържество.

Трябва да призная, че преди няколко дни бъдещето съвсем не

изглеждаше така розово. Съмнявах се дали ще успеем да прекрачим
нашата предстояща сребърна сватба.

Започна се с това, че посегнах към леденостудения коктейл. Тай не

беше тук. Пъхнах глава в кухнята.

„Къде е моето мартини?" — поисках да разбера.

 „Донеси си го сам" — беше късият и недружелюбен отговор на
Мариана.

Постоях мъничко и я гледах недоумяващ.

„А вестникът? — продължих аз. — Вестникът също не е там, където

трябва да бъде."

Тя се обърна към мен.

„Ах, не — каза тя, — та това е ужасно. Искаш да бъдеш обслужен

отпред и отзад, нали? Третираш ме, като че ли съм слугиня. Казвам ти, че
ми дойде до гуша."

„Не разбирам..,"

„Съвсем правилно, ти не разбираш! Крайно време е да започнеш да

разбираш. Така повече не може да продължава. Достатъчно дълго търпях
тиранията ти. Стига вече. Ще си прибера нещата и си отивам вкъщи при
мама."

Влязох в кухнята. Погледът ми попадна върху тигана. Това, което

беше вътре, ме изплаши така страшно, че забравих да протестирам против
използувания от нея израз „тирания".

„Пържени херинги? — промълвих аз. — Но нали знаеш, че аз..."

„Точно така, пържени херинги! От днес нататък ще ядем минимум

един път седмично пържени херинги. Ако си въобразяваш, че и занапред
ще обръщам внимание на капризите ти, много се лъжеш стар женкар
такъв!"

„Какво?"

„Казах женкар и точно това имам предвид. Да не мислиш, че съм

забравила историята с онази, посредствената червенокоса, на панаира?"

„Да, но..."

„Не прави повече опити да обясняваш. Видях със собствените си очи,

как си държахте ръцете, когато мислехте, че вниманието ми е изцяло за-
ангажирано с кренвиршите. Ти се беше дръпнал назад, да, точно това
направи."

„Червенокосата... та това беше много преди да се оженим. Дори още

не бяхме и сгодени! Изобщо не те познавах. Освен това тя изобщо не ме
интересуваше, а бях и малко пийнал. За мен беше доста смахната.., освен
това няколко дни по-късно тя се изсели заедно с родителите си в Австра-
лия. Оттогава аз никога повече..."

„Да, да, ти си невинна агънце. Ти с вечните си .истории. Знаеш

винаги как да се измъкнеш. Този път обаче няма да ти бъде така лесно.
Дойде ми до гуша, разбираш ли? Стига ми. Достатъчно. Достатъчно!"

В яда си тя грабваше чиния след чиния и ги мяташе на пода. За

щастие се ограничи сама със съдовете за ежедневна употреба, които и без
това бяха много нащърбени. Отдавна трябваше да ги сменим. Внимателно
поставих ръка върху рамото й, за да я успокоя.

„Не ме докосвай!" — извика тя и посегна към друга чиния. Трябваше

да сложа край на сцената, преди да я беше обхванал амока. Грабнах я за
двете ръце и я задържах.

„Ще бъдеш ли така любезна да ми обясниш какво означава всичко

това?" — попитах ядосано аз.

Хлипаща, тя ми се хвърли на врата.

„Вече мина — мълвеше тя. — Вече няма да ти давам пържени

херинги. Седни там, а аз ще ти донеса мартинито и вечерния вестник. И
после ще забравим всичко, нали?”

„Е да, ако... ако би могла да ми обясниш всичко това."

Лицето й се проясни, тя се усмихна.

„Ах, просто съм глупава — каза тя. — Днес си прочетох хороскопа и

там пишеше, че ми предстои голяма кавга с някой близък. Помислих, че ще
бъде най-добре всичко вече да е минало."
 Жената над четиридесет познава превъзходно мъжете. Тя може да ги върти на
малкия си пръст, да жонглира с с тях и да ги заблуждава с различни трикове

Ние, които останахме млади...

Който иска да живее като аскет, трябва да се откаже от много
хубави неща, а това отричане има според думите на специалисти
голямо значение, ако човек иска да остане млад. Във всеки случай
трябва да дадем на по-младите добър пример и да ограничим
пушенето. Що се отнася до отровните наслади, трябва да кажем, че и
без това не можем да участвуваме. Да оставим тях настрана. Но
понякога трябва да се замисляте за вредното въздействие на цигарите
и пурите. Всеки е чел толкова много.по този въпрос, че понякога се пи-
там дали не е по-добре съвсем да се спре с това — имам предвид
четенето. Добре е, че ако имате затруднения с пушенето, можете
винаги да се прехвърлите на лула — това е напълно безобидно и без
проблеми... . ...:

...и отровните наслади

 Следва малка ежедневна драма в пет действия. В пиесата, която е с
щастлив край, има сама двама говорящи: главна роля (Мариана) и
второстепенна роля (аз). Ако би трябвало да дам заглавие на тази пиеса,
бих я нарекъл просто „Лулата", тъй като най-важният реквизит е една лула
за пушене. Пристъпваме към първото действие. Сцената представлява
всекидневна стая.

Мариана (към госпожа Сьоренсен, нашата незаменима домашна

помощница):

„О, не! Той пак е изръсил пепелта от пурата върху килима! Такава
гадост! Но сега вече знам какво ще му подаря за рождения ден, госпожо
Сьоренсен. Ще получи лула! Не мога повече да понасям непрекъснатия
пушек от пурите. Поне да се беше научил да изтръсква пепелта в пепелни-
ка, та нали в края на краищата пепелникът е за това, но не. .. пуши
глупавите си пури — и какво става? Изведнъж се отчупват толкова и
толкова сантиметра пепел и попадат на коленете му или върху килима. Но
и това не е най-страшното, въпреки че е без съмнение белег на
остаряване. След това той духва проклетата пепел и тя се разхвърчава из
цялата стая. Не разбирам защо мъжете трябва винаги да духат пепелта,
след като я изтръскат? Като че ли самото падане на пепелта не е
достатъчно неприятно! Когато пепелта от пурата му падне върху
покривката на масата, той или я духа върху ваниловия пудинг с кокосовото
брашно., или пък я размазва на широки, възчернн ивици, достигащи до
ръба на масата, A as съм принудена да слушам и проклетото му: „0, хоп!"
На това обаче сега ще се сложи край. Ще му подаря хубава малка лула.
Нали няма да сбъркам? Какво мислите вие, госпожо Сьоренсен? Пушачите
на лула са винаги така мъжествени, не намирате ли?"

Завеса.

Второ действие. Сцената е магазин за пури. Една дама (Мариана) е

застанала пред щанда. Върху масата има много лули.

„Мисля да взема тази. Тя има такава хубава голяма дупка, че няма да

бъде необходимо да я тъпче всеки пет минути, нали? А също и да не я
изпразва така често. Единственото, което всъщност имам против лулите, е,
че трябва да се изпразват. Имате ли случайно някоя, която не трябва да се
изпразва? Не, не, естествено не. Но знаете ли, господин търговецо на
тютюн, по-добре ще взема тази кафявата с черната дръжка. Колко струва?
Как, 82 марки? Господи, та това е цяло богатство за такова малко парченце
дърво. Е, все едно, та той има един път в годината рожден ден, а всъщност
парите са и без това негови. Моля, опаковайте я като за подарък. И ако
може пакетът да бъде по-голям, за да прилича на нещо. А и за да не
познае какво има вътре."

Завеса.

Следва пауза от десет минути. После идва третото действие. Масата

е приготвена за закуска, хубаво украсена с шарени гирлянди. Рожденикът
(аз) дъвче парченце прясна сланина. Мариана излиза на сцената отдясно с
подарък в ръка.

„Ето, скъпи. Това е от мен. Хващам се на бас на каквото щеш, че не

можеш да отгатнеш какво е това. Заблуждаваш се, ако мислиш, че с кутия с
пури. Отдавна ми е дошло до гуша да ръсаш из цялата къща пепел от
пурите. Това е нещо полезно. Нещо, което през целия ти живот ще ти до-
ставя радост. Лула! Е, какво ще кажеш сега? Пушенето на лула изглежда
шик и мъжествено, Точно това, което трябва на един зрял човек като тебе.
А и знаеш ли откога ми е дошло до гуша да намирам отвратителните
фасове в саксиите и други места, където обикновено ги загасяш или
хвърляш. Лулата е точно това, което си желал. Да не говорим за това,
колко допринася за уюта един мъж, пушещ лула. Фриц Лулата също казва,
че лулата създава мир, хармония и уют в дома.”

Завеса.

Сега идва четвъртото действие. Същото място, но три седмици по-

късно. Мариана към мъжа (към мен), който пълни лулата си: „Естествено!
Та аз го подуших! Трябва ли пак да запалиш вонящата лула? На практика
от рождения си ден до днес не си я извадил от устата си. При другите,
които пушат с лула, тя седи в пепелника върху бюрото. Или пък са я
поставили на хубава, декоративна стойка. А ти? Пълниш я, запалваш я,
изтърсваш я и я остъргваш. Разглобяваш я и духваш вътре! Скоро човек у
нас няма да може и да се обърне от пепелта от лулата, от чистачките за
лулата и от цялото това вонещо нещо. Цялата къща е умирисана. Трябва да
знаеш, че няма да търпя тази воня повече. Пушекът съсипва
пердетата ми, а миризмата би могла да идва от комина на химическа
фабрика. Всеки път, кагато пълниш лулата, разсипваш тютюн върху
килима и употребяваш кибритените клечки по-бърво, отколото мога да
ги купя. Мислиш ли, че килимите ни се чистят от само себе си? Мислиш ли,
че противните кафяви чистачки за лулата се хвърлят сами в кофата за смет?
И наистина ли мислиш, че остатъците от твоята пепел трябва да бъдат в
канала или в саксиите с цветя? Мислиш ли така? Погледни тук! Ето, пак си
изтървал тютюн върху новия ни персийски килим. А какво има върху стола
с новия калъф? Пепел от лула, мили мой, и боклук от лула! Стана много.
Казвам ти, че няма да търпя повече тази свинщина. Ако още само един път
видя този вонещ боклук, ще го изхвърля в кофата. Казвам го, за да го
знаеш!"

Пето и последно действие. Няколко дни по-късно. Мъжът (аз) се

обръща към търговеца на тютюн:

„Дайте ми кутия от обичайните пури, господин Мюлер. Загубих си

лулата."

Свободата спада към конституционните права на човека. Това се отнася и за

съпруга, преминал четиридесетте. С оглед на домашния мир обаче се препоръчва той да не
прекрачва една определена граница