Ivinela Samuilova BG Patepisi

| ла СамуилоВа
____ лиси за
душ ата
на България
Ибинела Самуилоба
Пътеписи за
душата
на България
Издателска къща
Хермес
Съдържание
Предговор 7
Равногор 9
История за жива вяра сред родопски необят
Б ъ л гар ск и ят Северозапад 17
История за богатствата на най-бедния край
П ътуване из С тран д ж а 33
История за Бога, слънцето и огъня
Подбалканско п ъ те ш е с т в и е 51
История за това как лъжата може да обиколи света,
докато истината още си връзва обувките
Между Пирин и Родопите 69

История, която започва с вино, преследва змей и завършва
с живота, който не може да бъде измислен
Сон шон жмо 81

История за нивото на река Дунав в сантименти
До Лилково и С итово 105

История за „високото село край ливадите божествени“
и за „селото, прославящо Бога“
Враца и В р ачан ски ят Балкан 121

История за спомени, спорове и един личен въпрос
за България...
Б ели нташ и Караджов кам ък 137

История за вратата, която се отваря отвътре
Между Т етевен и Троян 149
История за местата, които ни карат
да преосмисляме живота си
С еверното Черноморие 169

История с ухание на смокини, гурме вкусове
и омагьосваща луна
Мелник 183
История за крайности, които се преглъщат само с вино
Из Егейска и Вардарска Македония 199

История за душата на една изгубена България
До Севлиево през Елена, Велико Търново и Трявна 223

История, която дълго обикаля, преди да стигне у дома,
за да обхване с обич „целий свят“
Из Рила 241
История за пет врати към планината светиня
и една молитва за България
7
Предговор
След приключването на „Бабо, разкажи ми спомен“ с мен се

случи нещо необичайно. За пръв п ъ т нямах желание за писа
не. Тоест, нямах желание да пиша друго. Обикновено още пре
ди да представя поредната си нова книга, вече живея с идея
т а за следващата. Бързо се пренастройвам. Махала Небесна
обаче се оказа пространство, о т което не исках да си тр ъ г
на. Исках да продължавам да пиша т а зи книга и т а к а да ос
т а н а на то в а чудно място, което, както казва баба Жива,
човек не може просто да прибере в куфара си к ато сувенир и
да отнесе в някакъв друг ж ивот И сторията ни, мирогледът,
културата, трад и ц и ята, музиката, вярата, ценностите,
природата... губят о т своята жизненост, когато не се пре
ж ивяват на м ясто то , о т което са ч а с т Вдъхновението да
започна нова книга се появи по време на едно пътуване, кога
т о ме осени прозрението, че махала Небесна може да бъде
о т к р и т а навсякъде. Защото, ако т я е алегория за душ ата
на България, т о тази душа не е само под любимия ми връх
Марагидик в сърцето на Балкана, а може да бъде усетена из
много други к ъ т ч е т а на родината. И т а к а , вместо да го
пълня със сълзи, сложих в куфара малко багаж и превърнах
с т р а с т т а си да пътеш ествам из България в литературна
мисия.
Така че, уважаеми читатели, макар и различен по форма,
лично за мен сборникът „Пътеписи за душ ата на България“ е
естествено и логично продължение на историите о т махала
Небесна. За разлика о т романа обаче, историите в него са ис
тински и д ават възможност на всеки о т вас реално да се до
косне и да съпреживее б о г а т с т в а т а на българската земя и
душа.
Бих искала обаче да направя едно-две уточнения.
Този сборник не е пътеводител, или поне не само. П ъте
ш естви ята са разказани к ато истории, във всяка о т които
има и послание, защото душ ата на едно м ясто не е в обек
т и т е о т туристическите справочници, а в духовното съ
8 Пътеписи за душ ата на България
държание, което п о сети тел ят отнася със себе си. Освен т о

ва, умишлено съм включила дестинации, които не са сред
най-популярните у нас, а ако все пак някои са такива, и сто
риите и поуките о т т я х едва ли ще намерите другаде.
Бих искала предварително да се извиня, ако някъде инфор
мацията, която съм дала, не съвпадне с това, което ще за
варите, ако решите да п осети те някои о т посочените мес
т а . Все пак писането на пътеписи е трудоемко, а с времето
нещ ата се променят Надявам се обаче повечето промени да
са положителни*
Ще използвам последните редове о т то в а предисловие, за
да благодаря. Най-вече на Венци - м оята сродна душа (хайма
на), за всеотдайното му съучастие в л и тературн ата ми ми
сия и за чудесните снимки! За съжаление, доста м еста и впе
чатления останаха извън настоящия сборник, но вероятно
ще нам ерят реализация под друга форма.
Много съм благодарна и на Издателска къща „Хермес“ за
подкрепата на поредния ми авторски опит в различен жанр.
Благодаря сърдечно на художника Митко Янков за разре
шението да използвам негова картина за корицата и на т а
зи книга. В неговия рисунък открих най-точно изображение
на тази толкова цветна и топла, ую тна и жизнена, земна и
небесна душа на България!
И п о а н т а т а накрая - благодаря о т цялото си сърце на
вас, ч и т а т е л и т е , за доверието да отвори те т а з и книга.
Много се надявам да ви допадне. А най-щастлива ще бъда, ако
пътеписите ми успеят да ви вдъхновят за пътеш ествия из
прекрасната ни - отвън и о твъ тр е - България. Защото това
колко добре я познаваме, е единственото, което поддържа
душ ата й жива...
На добър път!
Ш инела
* Повечето ми пътувания са о т 2016-2017 г., но има и о т 2015-а, а т о в а до

Равногор е о т 2014 а - Б. а.
г'Видин
..»'Русе
'••••. Плевен •
Шумен« В арн а«/
} Велико Търново■
Г • СОФИЯ
Бургас « /
Благоевград «Пловдив
Равногор
История за ж ива вяра сред родопски необят
Преди време, пак в края на месец май, поех по поклонничес-

кия маршрут към Сантяго де Компостела в Испания*. Сега
обаче искам да разкажа за едно м ясто у нас, където спон
танно се оказах поклонник. М ясто, където, за разлика о т
Камино, никой не търси Бога. Не защото тр у д н и ят живот
на хората т а м е огрубил сърцата им. „Да тъ р ся“, означава
да издирвам, да се опитвам да намеря, да полагам усилия -
физически, духовни или психически - да открия някого или не
що. „Някого“ или „нещо“, за което съм чувал, че си струва
търсенето, но аз лично не познавам. Или „някого“, или „нещо“,
което съм имал, но някак си съм успял да изгубя. В село
Равногор хората не преживяват подобни драми. Там никой не
търси Бога, но не защ ото не Го познава или Го е изгубил.
Просто Бог е ч аст о т бити ето им. Не к ато абстрактния
образ, към когото да о т п р а в я т молитвите си за по-добър
* Виж романа на Ивинела Самуилова „Къде отиваш , пътнико?“ (Хермес,

Пловдив, 2014), спечелил второ м я с т о в националния конкурс „Книгата,
к оято ме вдъхновява“ през 2014 г. - Б. р.
живот. Равногорският Бог е живо присъствие, а равногоре-

ц ъ т - Негов съработник...
Никога не бях чувала за то в а село. Толкова не бях чувала,
че все му забравях името. А когато о т Брацигово поехме по
тесния, изпълнен със завои п ъ т нагоре, в сравнение с който
този към връх Шипка ми заприлича на магистрала, започнах
да си мисля, че ще е много неприятно, ако освен мен, и Бог е
забравил името на то в а място. Само 16 км са, но човек има
чувството, че пътува много по-дълго - толкова, че в един мо
м ен т започва да се съмнява дали не е сбъркал п ътя. Джипи-
есъ т онемява още в Брацигово, но възприемам ф акта, че и
то й не разпознава м ясто то , по-скоро к ато обещание, че на
истина отивам някъде далече о т с у е т а т а на света, каква-
т о е и целта на пътеш ествието.
Най-накрая! Селото изскача някак изведнъж. Не виждам
табела в началото му, а голям кръст, който символизира вя
р а т а на равногорци и връзката между небето и зем ята. За
момент се чудим дали да тръгнем по стръ м н ата улица надо
лу, която изглежда по-главна, или да продължим направо по
онази с дупките, която има вид на нещо средно между асфал
то в и коларски път. Съмнявам се, че хотелът ни ще е на т а
кова място, но тръгваме по нея и за наша изненада т я ни
отвежда точно пред него. Трудно ми е да повярвам, че в т а
кова населено м ясто има цели тр и хотела, но е факт. Оказва
се, че са построени с европейски средства, а край селото до
ри има ски писта. Пистичка по-скоро, но пък с влек. Заради
нея, предполагам, акти вн и ят туристически сезон в Равно-
гор е през зимата, въпреки че т у к „активен туристически
сезон“ вероятно значи нещо далеч по-различно о т това,
което сме свикнали да си представяме. Както и да е - и да е
имало активен туристически сезон през зимата, вече няма,
т ъ й като п и с та та , оказа се, не работи о т години.
Сваляме багажа и влизаме в хотела. Избрали сме „Борика“,
две звезди. Посреща ни съпругата на собственика - любезна
жена, която ни дава възможност да си изберем стая. Ние
обаче се доверяваме на нейната преценка. Настаняваме се и
въпреки приятното първо впечатление, аз присвивам очи и
започвам да оглеждам критично обстановката. Не съм чак
Рабногор 11
толкова претенциозна, но съм удивена да установя, че за ни-

т о едно нещо и в нито един момент тези хора не са изхит-
рували. Без да е снобско, всичко е на ниво, казаното в интер
н е т се оказва вярно, а храната, с която ни гощ ават - чудес
на, приготвена почти изцяло с местни продукти. Сиренето
е о т мандрата в селото, месото - о т местни производители
(спомних си вкуса на истинската свинска пържола, при това
разбрах, че копривата влиза в основното меню на п р асетата
тук), а за равногорските картофи нямам думи - удивително
вкусни са. Отглеждането на картофи всъщност е основният
поминък в селото, което, както пише в интернет, е еколо
гично най-чистият район на Балканите, според изследвания,
разбира се, на НАСА.
И това, което т о т а л н о ме спечели - на нощното ми
шкафче има Библия!
Оставяме багажа в с т а я т а и излизаме. Искаме да се раз
ходим преди вечеря - нали за то в а сме дошли. Домакинята с
готовност ни дава информация за няколко маршрута, а ние
избираме най-краткия - около 20-25-минутна разходка по ко
ларски п ъ т до параклиса „Свети пророк Илия“.
Вървим бавно, оглеждаме се на всички посоки и между въз
торж ен и те прихлъцвания на зажаднели за простор граж
дани коментираме видяното. Стигаме до извода, че името
на селото трябва да идва о т това, че хем е високо насред
планината, хем е на равно. Това, мисля си, го има само в Ро
допите - на близо 1400 м етра надморска височина да се с т е
л я т безкрайни ниви и ливади. Могъща работа, родопски нео-
бят... Нивите са разхвърляни навсякъде - някои толкова да
лече, че се чудя как изобщо се стига до тях . И много скоро
разбирам:
а) на кон
б) с москвич
в) с трабантче.
Честна дума! Хайде, за конете и москвичите по тези из
дълбани и на м еста каменисти т р а с е т а мога да разбера, но
т р а б а н т и т е напълно ме смаяха. В края на престоя обаче
бях категорична, че ако се преместя да живея тук, и аз ще
си взема трабан тче, за да си пърпоря напред-назад и нагоре-
надолу. Щом го ползват м естните, значи, е изпитано сред

ство за придвижване по този терен.
Скоро стигаме параклиса, който прилича по-скоро на мал
ка църква. О т таб ел ата над входа научавам, че т у к някога е
имало манастир. Върху останките му боголюбив човек е из
дигнал новата постройка.
Около параклиса има голяма поляна с ябълкови дървета,
които тепърва започват да ц ъ ф т я т т у к - след средата на
май! Под д ъ р ветата са наслагани пейки и ние се настанява
ме на една в горната ч аст на ливадата. Там, сред аромата
на треви и песни на щурци и птички, потъвам в съзерцание
на пейзажа, който се разкрива пред погледа ми - надиплени
т е скатове на планината и сините очи на язовир „Въча“ ня
къде долу в ниското.
Винаги съм търсила хармонията между онова отвън с т о
ва, което нося отвътре. М досега винаги съм имала чувство
т о , че онова о тв ъ тр е някак успява да овладее света около
мен. Т ук обаче величието отвън е толкова голямо, че не мога
просто „да разперя тесн и те си ръце и да прибера рая“, както
казва Емили Дикинсън.
Наистина м я с то то е такова, че човек к ато че ли получа
ва прозрение, което не успява да формулира на мига, може би
защото т о , в известен смисъл, е шокиращо. Градския човек
имам предвид - м естн и те хора са наясно. Това прозрение ка
сае важното в живота и неговия смисъл. Станал ч аст о т бо
ж ествен ата картина наоколо, изведнъж разбираш, че онези
преходни неща, заради които си вярвал, че си струва да се
живее, изобщо не т е интересуват Просто н ям ат значение.
Единственото, което искаш, е по някакъв начин да съучас-
тваш в т а зи мистерия на сътворението, да добавиш нещо
към него, но със смирение. Да бъдеш съработник на Бога, но
без да претендираш, че си Бог. Това и правят хората в Равно-
гор- при то ва без много да го м ислят Как ли? Е то пример. В
района има изградени много чешми! Но това, което ми на
прави впечатление, са надписите им. Задължително о т една
т а страна - християнски к р ъ ст А до него: „Еди-кой си с ъ т
вори т а з и чешма“. Не „изгради“. Не „майстор Генчо показа
какво може“ или „хаджи Петко направи добро на цяло. село“.
Рабногор 13
Просто човечецът X СЪ-ТВОРИ. С други думи, водата е о т

Твореца, а чеш мата - о т призвания за съ-творчество човек.
Неговото участие в Божието дело, гриж ата му на добър
стопанин на Творението.
Докато съзерцавам гледката, ми минава през ума, че све
т и пророк Илия е единственият светец, на когото този ма
настир (параклис) може да бъде посветен. Пророк Илия е
най-необикновеният човек в цялата човешка история. Един
ственият, който не е познал с м ъ р т т а и когото Бог е възне
съл на небето жив. Защото е бил н ай -страстн и ят изповед
ник на Бога... А т у к не е трудно да станеш такъв, давам си
сметка...
На следващия ден решаваме да се изкачим до единия о т
двата върха, които п азят селото откъм север. Избираме Све
т а Елена заради параклиса та м , а и защото после може да се
слезе над „Свети пророк Илия“ и о т т а м да се продължи към
Бековите скали - м ясто то с най-красивата панорамна глед
ка. Наш ият хотел се оказа пък на най-добрата изходна пози
ция за този маршрут - току зад него е водохващането, а о т
т а м започва п ъ т е к а т а към параклиса. Точно в началото й,
при гората, е издигнат висок кръст, на който пише: „Дивни
са Твоите дела, Ibcnogu!“. Тръгваме по п ъ теч к ата и ме обзема
усещането, че съм поела по поклоннически п ъ т някъде в рая.
Вървим през гора о т бял бор. Слънцето меко прониква през
клоните, но е прохладно и ухае на онова специфично борово
чисто. Всъщност не съм сигурна дали по-точната дума не е
„непорочно“. През няколко м етра има сковани пейки о т борови
дънери, а по д ъ рветата са закачени икони и кръстове - хем
насочват, хем пораждат едно особено, религиозно настрое
ние. К ато казвам „религиозно“, имам предвид единствено бук
валното значение на латинската дума religio - връзка с Бога.
Изкачването до върха не е трудно: денивелацията е не по
вече о т 200 метра. Стигаме горе и м ястото, на което се озо
ваваме - една по-широка платформа в гората, ни изненадва.
Има сковани навеси, а някакъв мъж се суети край огнище мал
ко по-нататък. Виждам и два големи казана- като за курбан,
измити и оставени да съхнат на слънцето. Махвам за поз
драв на мъжа и първо отивам да се полюлея на дървената
люлка, преди да се отправя към параклиса. Когато влизам в

него, съм приятно озадачена. Стенописите в малкото поме
щение са к ато рисувани о т деца, с моливи. Не че са драскани-
ци или че не са канонични - напротив, доколкото мога да пре
ценя, правилата на иконописта са спазени, само gemo изобра
ж енията са някак по-ведри и въздушни. ГЪспод не се чумери
о т сте н а та , както обикновено, а излъчва светлина, мекота
и радост Излизам о т параклиса и отивам при мъжа. О т него
научавам, че сам се грижи за това място. Било позарязано, но
то й го изчистил и подредил. Сам е обозначил и п ъ тя догоре с
иконите по дърветата. Преди няколко дни, на празника на св.
св. Константин и Елена, е идвал да служи и свещеник. Събра
ли се над 100 души. Тенджерите са о тто гав а - варили боб, за-
щото 21 май се случил в сряда, а в сряда се пости. Опитвам
се да разбера защо върши всичко това, а той ми отговаря т а
ка, сякаш прави най-естественото нещо на света. Сякаш т а
ка трябва, но не защото е задължение, а защото това е част
о т правенето на човека изобщо - да съхранява връзката си с
Бога. Не к ато съблюдава безжизнени ритуали, а като изразя
ва ж ивата си вяра по най-добрия начин, на който е способен.
Тръгваме да слизаме и на едно дърво виждам табелка: „Към
т о а л е т н а т а “. М ъжът е сглобил и клозет някъде по-навътре
в гората. Природните нужди са нещо естествено. Но да оси-
раме всичко, както обикновено правим, не е. Свещено означа
ва чисто —във всеки смисъл на думата.
Слизаме о т върха и след около час вървене по коларски
п ъ т стигаме Бековите скали. На двайсет м етра преди т я х
заприказвам млада жена, която сади картофи. Цялото се
мейство е на нивата. И тук, както в нивите по-надолу, слу
ш а т българска народна музика. П итам влагата по зем ята
о т дъждовете ли е, или някак поливат. О т дъждовете е —да
же тази година заради т я х закъснели със саденето. Но пак
на дъжда р азч и тат да полива отсега н а т а т ъ к . Пожелавам
им добра реколта и продължаваме, за да се окажем след ня
колко крачки на ръба на... живота?
На такива м еста винаги ми се завива свят. Имам предвид
м еста, които са толкова нависоко, а безкрайната пропаст
надолу е на една погрешна крачка разстояние... Въпреки че е
Равногор 15
обезопасено с ограда, аз оставам в горната ч аст на скалата.

Тя е достатъчно широка, за да бъдат побрани спокойно тр и
пейки, разположени шахматно, за да не си пречат зрители
т е . Да, т у к можеш да бъдеш само притаил дъх зрител. В т о
зи момент, освен нас, няма други посетители и се наслажда
ваме на спокойствие на изгледа към язовира долу в ниското.
Различаваме и няколко о т къщите в него. (В язовира има къ
щи, но освен този факт, не знам нищо повече по въпроса.)
Тъкмо тръгваме обратно и мама ми звъни с информация
т а , че току-що е имало земетресение. Нищо не сме усетили,
но при мисълта: „А ако ме беше разтръскало там ?“, усещам
как сто м ах ъ т ме присвива по онзи начин... Аха!
На връщане срещаме групички хора, тръгнали н а т а т ъ к , и
се радваме, че сме имали възможност да се насладим в уеди
нение на к р асо тата и ти ш и н ата горе. Вечерта в ресторан
т а на хотела дочувам възмутен коментар как някакви т у
ристи решили да си правят барбекю току до скалите и оста
налите трябвало да им диш ат пушека и да им слуш ат
глупостите... Ами прави са да се възмущават... В района има
десетки чудесни м еста за пикник. Това е м ясто за съзерца
ние... За молитва... Но... свинското зове не само отвън, но и
отвътре.
Почиваме си малко след късния обяд о т вкусна мусака с
божествени картофи и т а р а т о р с истинско кисело мляко, а
надвечер вземаме под наем о т хотела двата налични велоси
педа и тръгваме по асфалтовия път, който сме видели о т
високото. П ъ т я т води към Атолука - м естн о ст с почивна
база на 6 км о т Равногор, скрита в гората. Не стигаме съв
сем до нея, защото баирът ни идва малко в повече, но пък
разходката е чудна, макар и да пада голямо въртене на педа
ли и превключване на скорости. О т високото на п ъ тя се нас
лаждавам на меандрите, които Равногорска река образува
долу в ливадите. Спираме на отбивка о т едната страна на
шосето, където има сложени пейки. М ястото е чудно и ухае
на млада мащерка, м ен та и борове. О т отсрещ ната страна
на п ъ т я пък се чува как клокочи вода, скрита някъде под
тр ев и те и ту ф и те омайниче. На връщане е лесно, но умиш
лено забавяме скоростта, за да се полюбуваме още малко на
к р асо тата около нас. Прибираме се 6 хотела тъкмо по раки

ено време и с т о ч н а т а нагласа за това...
Около Равногор има много м еста за разходка. Мисля, няма
село в България без свое място, свързано с легендата за онази
смела българска девойка, която, за да избегне поругаването
на ч е с т т а й о т турц ите, избира см ъ р тта. Тук това място
е Червената скала - скална тераса над зейнала под нея без
дънна пропаст. Много вдъхновяваща гледка предлага връх
Света Неделя, разположен о т северната страна над селото.
Макар да изглежда стръмно и високо, изкачването всъщност
е много приятно —п ъ те к а та лъкатуши йзмично сред гората
и някак неусетно извежда до върха, за да разкрие пред погледа
почти 360-градусова чудна панорама. К ато на длан долу се
вижда селото, безкрайните родопски дипли и върхове - чак до
Гръцко, и равногорските ниви и ливади със сгушените над
тях , сред хълмовете над долината на река Въча, селца.
Преди да отпътувам е за София, на следващия ден правим
още един преход. Този п ъ т до параклиса „Свети Стефан“ при
Гйрванската скала. Тръгваме по шосето към Атолука и та м ,
на една отбивка, оставяме колата и поемаме по коларски
п ъ т през гората. М арш рутът отново е лек и приятен, около
час. А гледката, когато пристигаме, отново е необятна, са
мо че този п ъ т към Тракийската низина, Средна гора и С та
ра планина. Параклисът е отворен. Палим си свещи - т а м
има оставени. Има също т а к а молитвеник, Псалтир и Биб
лия. Отварям молитвеника напосоки и попадам на Молитва
за преуспяване 6 християнския живот... Прекръствам се и
зачитам:
О т вори о ч и т е м и , Господи, д а виж дам ж ивот а в и с т и н

ска, а не в лъ ж ли ва с в е т л и н а , и д а п о м н я всякога, че п р ед и
вси чко т р я б в а д а т ъ р ся Твоет о ц а р ст во и Т в о я т а п р а вд а , а
о с т а н а л о т о ще м и се придад е...
Отново се прекръствам и прошепвам: А м и н !

Няма какво да добавя.
Благодарна съм, че Бог ме доведе тук, за да ми напомни
какво е ж ивата вяра...
17
Плевен •
Ш ум ен. Варна*----’
Велико Търново • •'
• СОФИЯ
Бургас • /
Благоевград • Пловдив
Българският Северозапад
История за богатствата на най-бедния край
Премиерата на книгата ми „Гатанки о т небето“ е минала

току-що. След голямото вълнение покрай излизането й, на
прежението о т изяви, срещи и разговори, се чувствам измо
рена. Нуждая се о т въздух и природа, о т тишина и уедине
ние, о т различно и зареждащо преживяване. И докато си пи
ем кафето в една грейнала в меки есенни багри съботна у т
рин на октомври, Венци предлага: Чипровци. Чипровци? Звучи
страхотно! И т а м не съм била, а има толкова много, заради
което бих искала да отида. Да усетя духа на то в а толкова
интересно място, съхранило в шарките на чипровските ки
лими древно знание, възпитало едни о т най-будните и и н те
лигентни българи, борци за национална независимост, вплело
в б о г а т а т а си история духа и колоритните традиции на
торлаш ката общност
Оставям Венци да определи маршрута и да резервира но
щувка, а аз бързо стягам багажа. Не сме много по планиране
т о - често измисляме къде ще ходим точно преди да тръ г
нем, но за см етка на то в а сме организирани. След половин
час вече пътуваме, а когато излизаме о т Софийското поле и
поемаме сред меките хълмове към прохода Петрохан, усе
2*
щам как клетка по клетка започвам да се съвземам сред оми-

ротворяващ ата красота на есенния пейзаж.
Обичам бавния, приглушен есенен ритъм, топ ли те багри
на плодовете и л и с т а т а , галъовността на слънцето, нас
тръхналите купи сено по ливадите, особеното синьо на небе
т о с пухкави бели облаци, хладния въздух, в чиято свежест се
долавя аром ат на дим, финото було на мъглите, пълзящи по
билото на планините... Есента, четох някъде, била време за
завръщане към естествения ритъм на живота, с който се
о тм ер в ат важните, истинските неща...
Преди да стигнем до Чипровци, решаваме да попълним ня
колко пропуска о т непосетени (о т мен досега) манастири.
По марш рута има три: Клисурски манастир „Св. св. Кирил и
Методий“, Аопушански манастир „Свети Йоан Предтеча“ и
Чипровски манастир „Свети Йоан Рилски“.
Към първата обител завиваме надясно при село Бързия -
има табела. Разстоянието е около 4 км, а м ан асти рът наис
ти н а е - ако не в клисура, т о в дол, и в момента т а м е влаж
но, мъгливо и тъжно. Много е подредено обаче. Знам предва
рително, че е женски, а монахините са о т Македония. Чувала
съм, че са трудолюбиви: освен че поддържат манастира из
ряден, както веднага се забелязва, гледат плодови насажде
ния и произвеждат сокове и сладка, които предлагат за про
дажба в магазинчето пред манастира. И м ат и иконографско
ателие, където зографисват чудни икони по тради ц и ята на
Охридската школа, които също продават. С амият манас
ти р е ч е т в ъ р т и я т по големина у нас. Построен през 1240 г.,
през вековете то й е бил духовно и просветно средище в райо
на, неколкократно разрушаван о т ту р ц и те и всеки п ъ т въз
становяван о т боголюбивото местно население. Легендата
разказва, че на м ястото, където през 1862 г. са избити м ест
ните хора, дошли на празника на свети те братя Кирил и Ме
тодий, а монасите - живи изгорени, бликнала „жива вода“.
Днес има чешма с изображение на мъчениците монаси, а во
д ата, която всъщност извира о т връхТодорини кукли, е смя
т а н а за лековита.
Не знам дали заради времето, или поради друга причина,
но не успявам да доловя онова усещане за благодатно при
Българският Северозапад 19
съствие, което обикновено ме омиротворява веднага щом

вляза в църква или в манастир. И след к а т о разглеждаме,
продължаваме по нашия маршрут. П ъ т я т ни минава край
Берковица, но решаваме да не влизаме в града. Венци ми обе
щава да ме доведе специално - за концерт на Берковската ду
хова музика. Имам такива „са-са“ моменти, когато с удо
волствие слушам този емблематичен за Северозапада бенд.
Особено харесвам джазирания му аранжимент на м естното
Чичово хоро - едно о т любимите ми! Ако дойдем в Берковица,
мисля си, ще опитам да си уредя среща и с м естн ата легенда
бай Милан - Революцията. Много интересна личност, прия
тел и съученик на Йордан Радичков и прототип на едноимен
ния герой о т негови разкази. Местен краевед, автор на кни
ги, радетел за възстановяването на т р и т е манастира в ра
йона (същите, които днес обикаляме), носител на орден
„Кирил и Методий“ I степен.
Уви, оказва се, че няма да имам тази възможност. Месец
по-късно научавам, че 86-годишният Милан Миланов е почи
нал, а в информацията, на която случайно попадам в интер
нет, за него е написано следното:
...Б а й М и л а н е ед на от е м б л е м и т е н а С еверозапада. Н е п о
зн а в а ш л и Р ево лю ц и я т а , н е зн а е ш нищ о за б ъ л га р ск и я Северо
з а п а д и з а н а й -и с т и н с к и т е б ъ лгари...
Радвам се, че поне го споменах. И Бог да го помене в цар

ств о то Си и дано делото му намери продължители!
При село Гаврил Геново се отбиваме към село Георги Дамя-

ново, което е общински център. То е в ниското, „в предгради
я т а на планината“, според красиво сравнение. М анастирът
пък е на километър след селото. Лю бопитството ми е голя
мо. Лопушанският манастир, известен с това, че църквата
му е умалено копие на тази в Рилската света обител, влезе
преди време в новините с интересна история. Вярваща жена
о т София видяла в съня си лика на Богородица, зазидан в една
о т стен и те на църквата в манастира. Обадила се на мона
сите и макар никога да не била стъпвала т а м , с поразяваща
то ч н о ст им обяснила къде да разбият с т е н а т а , за да наме

р я т изображението. На указаното м ясто о т ц и т е открили
зазидана икона на Божията майка със сребърен обков. Автен
т и ч н о с т т а на иконата е доказана чрез специален анализ, а
в сай та на Българската патриаршия на 10 януари 2014 г. е
публикувана следната информация във връзка със случая:
„Зазидана икона на повече о т 320 години бе о т к р и т а в

църквата на Лопушанския манастир „Свети Йоан Предте
ча“. М анастирът се намира до с. Георги Дамяново, Берковска
духовна околия, на 21 км о т Монтана.
В централния храм на манастира, в тайник в с т е н а т а е
намерена напълно запазената икона, която най-вероятно е
скрита т а м през 1688 г. Иконата била увита 6 ръчно тъкана
кърпа, която била напълно изгнила. С ам ата икона е запазена
напълно непокътната.
Епископ Сионий см ята, че е била изографисана в години
т е , когато на т о в а м ясто е имало с т а р манастир. През
1688 г. с в е т а т а обител е била опожарена о т турц и те, след
к ато Чипровското въстание е било потушено. През 1856 г.
Лопушанският манастир е бил възстановен отново о т архи
мандрит Дионисий. Докато е извършван рем он тъ т тогава,
работниците о тк р и в ат масов гроб. Тленните останки са
прибрани в костницата на манастира.
Възможно е иконата да е чудотворна и да е скрита, за да
бъде запазена о т нашествия и унищожение или о т иконобор
ци. За т о в а говори ф а к т ъ т , че иконата на Дева Мария с
Младенеца има сребърен обков. А традиц и ята е да се обкова-
в а т със сребърен обков иконите, които са чудотворни или
особено почитани. На гърба на о т к р и т а т а светиня ясно ли
чи, че е била в храм, където е имало пожар, и о т едната си
страна е обгоряла. Там са изобразени два вечнозелени кипари
са, които са символ на непреходността на Православието.
Между т я х е изографисана финикова палма, която според
преданията олицетворява Божията благодат.
След намирането на иконата е уведомен Видинският
митрополит Дометиан, който е благословил с в е т а т а икона
да бъде поставена на почетно място в манастира.
И коната ще бъде поставена в манастирския храм и ще

бъде изложена за поклонение и целувание о т вярващите хрис
тияни“.
Ж ената, съобщила за иконата, и до днес остава анонимна

за широката общественост и за медиите. Те пък лансират и
друга версия: че откриването на иконата всъщност е трик,
чрез който монасите целели да привлекат поклонници и съ
ответн о - средства за поддържането на обителта и за дос
тр о яв ан ето на започнатия край нея хотелски комплекс.
Споменавам то в а „само за протокола“, както се казва.
Иначе и този манастир е подреден и поддържан. И си има
своята нелека, но славна история още о т времето на Второ
т о българско царство. Духовно средище през Възраждането,
център на националното и църковно-освободителното дви
жение и любимо м ясто на Иван Вазов, където п и сател ят
създава ч а с т о т „Под игото“. Днес освен чудотворна икона,
има и чешма с лековита вода, щанд за религиозни сувенири в
църквата, сред които изпъкват зографисаните малки камъ
ч ета „за здраве“, както и бял котарак, който посреща по
клонниците и гальовно се отърква в краката им - вероятно
„за късмет“.
Отново се връщаме на главния п ъ т при Гаврил Геново и
поемаме към Чипровския манастир. При разклона на село
Белимел (където има много интересни стари електрически
стълбове) завиваме към Чипровци. П ъ т я т е много приятен,
движението е слабо, а ние не бързаме и обзети о т идилично
настроение, се носим лежерно, в унисон с есенния ден. Ми
наваме край голяма орехова градина, вече обрана. Отбиваме
и спираме - усещаме лек глад и няколко орехчета биха ни
дошли добре. Започваме небрежно да ровим с крака из опада
л ата шума. Няколко орехчета? Няколко изяждаме веднага, а
иначе за петнайсетина минути пълним цяла торба. Чудим
се как са оставени толкова несъбрани орехи и предполагаме,
че циганите са бързали, за да не ги хванат. Поне по нашия
край т а к а правят, а т у к явно са много повече. С малки из
ключения, к ато Чипровци, са превзели Северозапада, оплак
в а т се местни хора и споделят, че се принуждават да про
д ават къщите си на безценица, за да избягат о т „тази на

п а с т “.
Скоро стигаме отбивката за Чипровския манастир „Све
т и Йоан Рилски“. Още щом прекрачвам прага на дървената
порта, ме грабва онова усещане, за което говорих по-горе. Не
мога обаче да разбера причината. Наистина о т т р и т е ма
настира този изглежда най-автентично и уютно. Не е об
стан овката обаче, която ме привлича. Дълго сто я в църква
т а , която ни отваря една жена - майка на единствения мо
нах в обителта. Тя, разбирам също, поддържа манастира.
Църквата е чиста и подредена, макар и в стила на кичозна-
т а „естетика“, с която сме свикнали по храмовете у нас -
килимчета, каренца, изкуствени цветя. И въпреки то в а не
ми се излиза. Обхождам храма за пореден п ъ т и изведнъж о т
кривам източника на усещането. Скрита под евтина пок-
ривчица, частица о т мощите на най-големия български^све-
т е ц и небесен закрилник на българския народ - свети Йоан
Рилски, изпълва м я с то то с благодатно присъствие...
Задържаме се в Чипровския м анастир доста по-дълго,
отколкото в останалите. Качваме се и горе, в с т а р а т а ка
менна кула камбанария, в чието приземие са погребани кос
т и т е на участници в Чипровското въстание. Външна
стълба води към средно помещение в кулата, където е
оформен малък параклис. По дървени стъпала о т т а м пък
стигаме най-горе, при камбаната, откъдето се разкриват
красиви гледки към околността. После минаваме зад манас
ти р а и на едно възвишение откриваме стар каменен обро-
чен кръст. Тук ще отворя скоба. Според директора на Ис
торическия музей в Чипровци —А ню та Каменова-Борин,
най-старите оброчни кръстове са о тк р и ти именно в севе
розападната ч аст на България. Древната традиция е изис
квала всяко семейство да има свой светец покровител и т е
зи оброци (завет, обещание за почит о т семейството към
светеца) са отбелязвани най-често с подобни каменни кръс
тове. Не знам този оброчен кръст на кой светец е посве
тен . Но усещането е за радост и покой и приседнали край
него, притихнали, дълго съзерцаваме меките хълмове и вър
ховете на Балкана.
Трудно си тръгвам о т този манастир, който датира още

о т X век и също като останалите е бил важно духовно и кул
турно средище в района и твърдина за съхраняване на бъл
гарския дух. Разрушаван e u e възстановяван цели ш ест пъ
т и , к ато при едно о т посегателствата е унищожена и бога
т а т а манастирска библиотека...
Добре, преди да продължим н а т а т ъ к , ще си го кажа, защо-

т о ме гнети. Чудните ни манастири днес са просто пам ет
ници. Отломки о т велико минало. Които, за да оцеляват в
света на консумацията, се превръщат в текезесета. В про-
давачници на икони и зографисани камъчета сред зарзават,
биволско мляко и конфитюр о т малини. Не че е лошо да го
има и това. Но пропорцията е изкривена. Думите на Господ:
„Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза
о т Божиите у с т а “ (Мат. 4:4), са зазидани някъде из манас
тирските стени и дори няма кой да ги сънува. Няма глад за
Бога, а за манастирски марули. Няма поклонници, а консума
тори на манастирски земеделски и религиозни продукти. Ня
ма го истинския смисъл за съществуването на манастири
т е - да бъдат духовни, културни и просветни средища. С
малки изключения (например б р атств о то о т Дивотинския
манастир край Банкя, Руенския манастир край село Скрино,
сестрин ството о т Врачешкия манастир край Ботевград,
както и то в а в Калофер), няма кой да т е посрещне, няма с
кого да побеседваш, да получиш духовна утеха и напътствие.
Защото то в а е основната роля на монасите в манастирите,
колкото ги има - не да спасяват себе си или да „копат кар
тофи“, а по Божията милост, чрез призванието, което са по
лучили към т о в а свято служение, да бъдат духовни нас
тавници и молитвени застъпници за хората, борещи се с
гршките и съблазните на „мира сего“ отвъд манастирските
стени.
Пристигаме в Чипровци около два и половина следобед.

Венци е резервирал с т а я в къща за гости „Торлаците“. Вход
н ата в р ата ни отвежда директно в механата, където ни
посреща Милена, съпругата на собственика. Уютно е, ками
н а т а е запалена, а на въпроса ни дали има нещо за хапване,

Милена предлага да ни нагости с домашна супа о т свинско
месо. „Чудесно!“ приемаме веднага, а в този момент влиза
Илия —съпругът, и за добре дошли слага на м асата каничка
домашна ракия. Ами сега?! Количеството си го бива и ние ка
ним домакините на н аш ата маса да помагат. Милена обаче
не пие, а Илко, както всички го наричат, близва само за ком
пания. Така че се налага да се справяме сами, а и не искаме
да обидим домакина. Знае ли ги човек тези торлаци! Още по
вече че Милена, която преди е работила в местния музей, а
сега е учителка, ни обяснява, че торлац ите (етнографска
група) били известни като луди глави, а в речника на Найден
Геров са определени к ато „диви и необуздани българи балкан-
джии“. Не бих нарекла Илко и Милена „диви и необуздани“, но
в т я х определено има някаква непринуденост, о тк р и то ст,
спонтанност и дружелюбност, които веднага ни с т а в а т
много симпатични. Виж, за лудите глави може и да е вярно.
Когато ги питаме къде да се поразходим наоколо, т е ведна
га поемат нещ ата в свои ръце. След няколко минути всички
се натоварваме в джипа на Илко и к ато излизаме о т Чип
ровци, на скорост се понасяме по черните горски пътищ а
на Балкана. О твеж д ат ни на м ясто, докъдето ту р и с т и
обикновено не с т и г а т Вълшебно е! Ширнали са се едни лива
ди, а горите са облекли в чудни багри диплещите се хълмове.
Невероятна комбинация о т простор и уют. Западна С тара
планина е голяма красавица! П итам Илко как се нарича
м е с т н о с т т а , а то й ми разказва вица за картографа, който
питал един дядо как се казва някакъв връх над селото му.
Дядото се почесал и отвърнал: ,,’ба ли га“. И картограф ът
прилежно си записал: „Връх Балига“. После попитал за съсед
ния връх, а дядото пак: ,,’ба ли га“. А наш ият човек отбеля
зал: „Връх Балига 2“. И т а к а н ататъ к ... Илко все пак ми каз
ва име: Аудинска чука. Но или аз не съм го записала правилно,
или м естн и те си го п азя т в дълбока тайна, защото няма да
намерите информация за него. Така че —’ба ли га къде са ни
завели, но разходката е чудесна, и при то в а не е самоцелна.
Сега е сезонът на сърнелите и белите им шапки проблясват
к ато сребърни по ливадите под лъчите на снизхождащото
слънце. Илко и Милена ни обясняват как да ги разпознаваме,

но ние сверяваме всяка находка с т я х . Все пак то в а ще е
ч аст о т вечерята ни.
Докато се разхождаме и берем гъби, аз разпитвам Милена
за и стори ята на Чипровци. О т и стори ята на Българската
православна църква помня, че районът дълго време е бил ка
толически център, макар днес всички да изповядват право
славната вяра. „Така е“, потвърждава Милена и ми обяснява,
че през 20-те години на XVII век т у к се обособява Българска
кустодия- самостоятелна единица на католическата църк
ва. За да бъде засилено влиянието на папата, се наблягало на
образованието и това допринесло за оформянето на елит о т
високообразовани и будни българи, които обаче били по-загри-
жени да спомогнат за освобождението на родината си, от-
колкото да разпространяват папската политика у нас. Но
именно тези хора, сред които са П етър Богдан и Петър Пар
чевич, информирали папския двор и западноевропейските по
литици и общественост за непосилния гн ет над българския
народ о т поробителите и станали причина за създаване на
антиосманските настроения на Запад. И сторията на Бъл
гарското възраждане и националноосвободително движение
започва о т Северозапада, казва Милена, а негов героичен из
раз е Чипровското въстание, избухнало почти 200 години
преди Априлското.
След около час, който минава неусетно в разговори и бра
не на гъби, потегляме обратно към хотела. Милена моли Ил
ко пътьом да отбие при любимата й ябълка. Когато Илко
спира, прецапваме малка бара и се оказваме на полянка, сред
която, скрито о т хорските очи, едно голямо и доста старо
ябълково дърво чака някой да открие вкуса на сочните му
червено-жълти плодове. Не знам какъв е сортъ т, но днес по
магазините плодове с такъв вкус и аром ат няма. Според Ил
ко е о т онези стари, почти изгубени български сортове,
които сега земеделци се о п и тв ат да възстановят по евро
пейски програми.
Когато се връщаме в „Торлаците“, Милена влиза направо в
кухнята да приготвя вечерята, а Илко се заема с други за
дачи. Ние пък най-после сваляме багажа о т колата и се кач-
баме 6 с т а я т а , която до този момент не сме виждали. Мно

го е приятна - ую тна и чистичка, с дървени мебели и дърве
но балконче, което гледа към улицата. Макар денят да е бил
слънчев, навън вече е доста хладно, а с т а я т а е приятно
отоплена. С ам ата сграда е много стара, но реставрирана, а
Илко гордо ни показва окачената в механата снимка на ед-
новремешната къща. Съхранили са вида й, а по дървените
парапети на стълбите към чардака за с т а и т е на втория
етаж , как то и по фризовете на тав ан а в механата, има
резбовани канатици. К ан ати ц ата е една о т основните фи
гури, които п рисъстват в килимите, шевиците и както е
видно т у к - в дърворезбите. Илко ни обяснява, че е символ за
щ астие, благоденствие и закрила за дома. И ако помните
как, когато баба Жива* осветява с фенерче резбованите о т
дядо Ангел канатици, а на с т е н а т а , вместо ромбове, се поя
в яват кръстове, сега е м ом ен тъ т да ви призная. Този номер
ми го показа Илко! Късно вечерта, преди да поемем към лег
лата, домакинът ни гаси лампите в механата и когато на
сочва светлин ата на фенерчето към древния символ, пред
смаяните ни погледи на с т е н а т а блясват кръстове...
С то в а обаче Илковите изненади не приключват. Още до-
к ато пътуваме с джипа покрай живописна рекичка, наш ият
домакин споменава, че реките наоколо са пълни със злато. В
района, казва той, се е добивало злато о т незапомнени вре
мена. Ц итира местен геолог, който твърдял, че залежите
о т злато в района са огромни, к ато добивът можел да стиг
не до 50 кг на тон, когато за рентабилен се см ятал дори до
бив о т само 3 г на тон! Да се чудиш и маеш как при тези не
сметни богатства, пред които пещ ерата на Аладин изглеж
да смешна, Северозападът я е докарал до положението да
бъде символ на бедност и мизерия... Самият Илко, за развле
чение и к ато хоби, пресява злато. По-късно, докато си пий
ваме кротко о т благата му ракийка, ни показва истински
„златинки“, дава ни списък на златодобивните м еста в ра
йона и ни връчва „Практически наръчник на златотърсача“,
* Главна героиня в романа „Бабо, разкажи ми спомен“ о т Ивинела Самуило-

ва (Хермес, Пловдив, 2016).- Б. р.
съдържащ 50 важни съвета за тази работа, в случай че ре

шим да се захванем с нея. Нали ви казах - много е о т к р и т и
непосредствен. И ако мислите, че му се е развързал езикът
о т ракията - не е. Защото на сутри н та също толкова чис
тосърдечно информира и другите си гости как м огат да му
о тм ъ к н ат златото. Чуден човек! Сякаш е на ч е с т о т и т е на
онази реалност, за която все пиша - т а м , където чудото е
норма на същ ествуването и поради то в а злато, гъби, ра
дост и любов има за всички, о т сърце.
Домакинът ни разкрива обаче и други богатства, които
мен лично ме впечатляват повече. М айката на Илко е кили-
марка. О т тези, последно поколение българки, които все още
могат да т ъ к а т прочутите чипровски килими и т а к а под
държат традиц и ята жива. Има стан в атели ето до къща
т а , където на с у тр и н та Илко обещава т я да ни направи
демонстрация. С ам ият Илко търси поръчки и организира
курсове по килимарство, които обхващат подготовката за
тъкане, техниките на тъкане и боядисването с естестве
ни багрила, включително и събирането на м атериалите.
Дневната издръжка на човек е на съвсем разумна цена (може
да проверите т о ч н а т а стойност в сай та на хотела), като
включва нощувка, храна, обучение и материали, а сам и ят
курс може да бъде с различна продължителност. Тук е мяс
т о т о да спомена, че цените на нощувката и храната в къ
ща за гости „Торлаците“ са съвсем нормални, дори по-скоро
ниски.
Освен че тъче, м айката на Илко е добра кулинарка, а и
Милена също, т а к а че освен стан д ар тн и те предложения по
меню, очаквайте и традиционни домашни ясти я - к ато гне
тени (пълнени) чушки с боб и торлашки сарми (с орехи). Яс
т и я т а с орехи, научавам, са много характерни за района -
дори и картофени манджи п риготвят с тях . За нас на с у т
ринта м айката на Илко пък е направила традиционната за
района наложена баница. Не знам обаче откъде, освен о т
Чипровци, може да си набавите най-специалното - ръчно т о
чените и печени чипровски кори. Ние си купихме няколко опа
ковки о т магазинче на центъра. Но ето рец еп тата, в случай
че намерите:
П риготвяте смес о т 6 яйца и чаша кисело мляко с разби

т а в него щипка сода за хляб. Отделно натрош авате 300 г
сирене (не е задължително да е краве). Корите се обливат ле
ко с вода направо под чучура на чешмата. Намазвате с олио
т а в а т а о т вътреш ната страна, слагате първата кора, на
м азвате я с олио, разпределяте о т см еста с яй ц ата върху
нея и отгоре - о т натрош еното сирене. И т а к а налагате
следващите кори, докато свършат. Ш ест броя ще ви стиг
н а т за една баница. Отгоре може да сложите няколко пар
ченца краве масло, преди да пъхнете т а в а т а в з а г р я т а т а
(между 180 и 220 градуса) фурна. Когато баницата се изпече,
наръсете я с вода и я покрийте плътно с кърпа - да омекне.
Разбира се, най-вкусна е, когато я консумирате с айрян.
След закуската отиваме в ателието. С танът, на който се

т ъ к а т чипровските килими, е вертикален. М айката на Илко
ни разказва, че в зависимост о т големината на килима рабо
т а т а може да продължи с месеци, а за изработката на 1 кв. м
е нужен около килограм и половина обработена вълна. Най-
важни са багрите, които и до днес, обяснява ж ената, се доби
в а т о т естествени материали: листа на дюля за розово, дър
весна сърцевина за червено, листа о т праскова за зелено...
И зработката на фигурите пък се нарича „вършене“, а на фона
около т я х - „пълнене“. Според възрастната жена обаче, най-
ценното в килимите е магическата сила, която притеж ават
втъканите в т я х символи: канатиц ата, жабицата, дървото
на живота, п ти ц ата, сурият елен... Темата е много интерес
на, а когато по-късно задълбавам в нея покрай писането на
новия ми роман, откривам, че символите о т килимите, как-
т о и о т шевиците ни, препращат хилядолетия назад към ми
рогледа на една култура, в която Вселената - Богът, приро
д ата и човекът, е цялостен организъм. Богиня майка, в чието
същество се съдържа всичко и взаимодейства по хармоничен
и миролюбив начин. Опитала съм се да синтезирам и предам
най-интересното о т информацията, която носят древните
символи, в романа си „Бабо, разкажи ми спомен“.
След демонстрацията Илко ни кани да събираме скоруши.
Дребни стипчиви плодове, които обаче, щом узреят, имали
вкус на нещо средно между мушмула и круша, а о т т я х с т а

вала хубава ракия. Изкушаваме се да го придружим, но т ъ й
като времето ни е ограничено, а денят - къс, решаваме да
продължим по набелязания маршрут - към Белоградчишките
скали.
Разделяме се с Илко и Милена с чувството, че сме били
при приятели, само че в някаква друга реалност - с различен
ритъм, отношение към живота и ценности. На тръгване ку
пуваме о т ателието сувенирно килимче с канатица - к ато
спомен за т а зи среща, за гостоприемството, за хубавите
емоции, за красотата, за и стинската храна, за споделената
магия край у ю т н а т а топлина на огнището в един като из
лязъл о т миналото истински български дом.
Понеже освен пътешественици, сме и тури сти, по п ъ тя
към Белоградчик минаваме през селата Горни Лом и Чупрене,
макар да се отклоняваме о т п ътя. И двете населени м еста
са разположени сред невероятно красива природа, о т която
е трудно да откъснеш очите и душ ата си. Селата са и из
ходни пунктове за преходи в т а зи ч аст на Балкана и именно
това ни привлича. За съжаление, първото село изглежда пре
взето о т цигани, отровено о т взривните о статъ ц и и о т
с м ъ р т т а на 15 души при уж асната трагедия в завод „Ми
джур“ през 2014 г.
За радост във второто село нещ ата, изглежда, се разви
в а т по-оптимистично, о тк ак то за к м ет е избран бившият
лесничей Ваньо Костин. В землището на селото е разположен
едноименният резерват Чупрене, който още през 1977 г. е
включен в списъка на биосферните резервати на ЮНЕСКО.
Н астоящ ият к м ет полага доста усилия да съживи района,
привличайки посетители и тури сти, а отскоро селото е до
макин на две големи събития: Северозападния ловен събор
през септември, кьдето се предлагат я с ти я о т дивечово
месо, има различни игри, трофейна изложба, стрелба с въз
душна пушка, и Традиционния торлашки събор през юни, чи-
я т о програма представя специфичния торлашки фолклор и
включва гощавка с типични торлашки ястия.
Самото Чупрене е изходен пункт на четири о т д есетте
екопътеки в района. В селото към момента няма хотели и
къщи за гости, но са оборудвали модерна туристическа спал

ня за 15 души с всички удобства, включително, ако и да из
глежда малко странно - с конферентна зала. Всъщност не
странно, а трогателно е усилието на тези хора да привле
к а т гражданите на село. Вероятно са чули, че м огат да бъ
д а т изкарани о т града само за някоя конференция.
О т Горни Лом и Чупрене има пътеки за най-високия връх
на Чипровската планина - връх Миджур, 2168 м. Самите села
са на около 500 м етра надморска височина. Преходът о т Гор
ни Лом е по-кратък, но no-стръмен. Минава през хижа „Ми
джур“, която разполага с десетина легла и на снимки изглеж
да добре. Хижа „Горски рай“ пък, през която минава п ъ т е
к а т а о т Чупрене към върха, разполага с 38 легла, напълно
реновирана e u e см ятана за най-модерната хижа в Североза
падния Балкан.
Стигаме в Белоградчик по обед и се отправяме веднага
към природния феномен, участвал в надпреварата за осмото
чудо на света. Удивително е! Но тези каменни фигури мен ме
н а т ъ ж а в а т Писателска му работа - все търся под вола т е
ле, или иначе казано: във всяка история - поука. И сега, в ле
гендата за Белоградчишките скали", аз откривам скрито
послание —за вкаменената човечност, изгубила Бога. Неспо
собна да се абстрахирам о т този разказ, в п р о тегн ати те *
* Преди векове между скалите имало девически манастир. Рано всяка с у т

рин м ан астирските камбани приканвали за молитва обречените на Бога
монахини. Най-младата сред т я х , послушницата Витиния, не могла да
скрие св оя та к расота под расото. М ълвата за нея се разнесла навред из
Рим ската империя. На един Петровден, когато х о р а т а имали право да
посещ ават м ан асти р и те, съ дбата срещнала В и т а с римлянина А н то
нио. Те дълго криели любовта си о т монахините. Но след година плодът
на т я х н а т а любов се появил на бял с в я т Д етски плач огласил килиите
на м анастира. В и т а била разобличена и изправена пред строгия съд на
м онасите. Ite решили да я прокълнат и изгонят о т м анастира заедно с
д е т е т о . В т о в а време откъм хълма се задал Антонио на оелия си кон,
умоляващ монахините да о с т а в я т В ита. И станало чудо. Изведнъж над
скалите се извила буря, паднал гръм, зем я т а се разтресла. М ан асти р ъ т
се сринал и всичко наоколо се вкаменило: Конникът, М онасите и В и т и
ния, к о я то се превърнала в М адон ата с д е т е т о в ръце. - И зточник.
http://w w w .belogm dchik.biz/. В цитирания с а й т ще нам ерите б о га т а ин
формация за всички забележ ителности в района на Белоградчик. - В. а.
към небето каменни колоси сякаш виждам копнежа т а з и

връзка да бъде възстановена.
И докато малко по-късно хапваме в една механа в центъ
ра на града, продължавам да разсъждавам по въпроса, к ато
се опитвам (безуспешно) да разваля а п е т и т а на Венци с мо
и те философии. За то в а как всяка крайност уж „в името на
любовта“ всъщност дебалансира живота ни, защото сме из
губили центъра, в който се намира източникът на истин
ската любов. Онази опорна точка в сърцето, през която ми
нава невидимата ос, свързваща земния ни ж ивот с м ярката
на божественото. Но и без моите приказки, в изумителното
величие на то в а уникално природно творение ще у сети те и
видите запечатан извечния устрем на земното към небесно
то.
Ако разполагате с време, непременно п о сетете и пещера
т а Козарника, съвсем близо е. И ако белоградчани днес се би
я т в гърдите, че първите европейци са живели в този район,
това е именно заради сензационните откри ти я в Козарника.
Доказали първото човешко присъствие на Европейския кон
ти н ен т точно т у к отпреди милион и ш естсто ти н - милион
и осемстотин хиляди години! Малко встрани о т т е м а т а , но
недоумението на някои учени, че този толкова древен човек
е бил разумен и способен на символно мислене, изразено в на
мерените изображения, е озадачаващо. Човекът е създаден
о т Бога и колкото по-близо до началото, толкова по-разумен
ще да е бил, мисля аз. И мисля още, че изпростяването на
H om o sa p ie n s с отдалечаването му о т Бога се доказва в „пе
щерните рисунки“ на съвременния човек, например надписи
те: „Тук беше 1Ъшо о т Перник“, „Само Левски“ и онова нецен
зурно трибуквие, които м огат да бъдат видени надраскани
дори и на най-свети и с огромна културна стойност места.
Точно тези ги видях върху автен тичн ите стенописи на неве
роятно красивия параклис о т 1350 г. на скалите над язовир
„I [челина“. Това наричам аз „диващина“.
Ние обаче оставяме Козарника, М агурата (също близо, на
около 20 км, к ато п ъ т я т минава край село с атракти вн ото
име Вещица) и Венеца за следващо посещение. Последната
пещера е най-малко популярна, но според не едно мнение-
най-красивата в България. Била, казват, като вълшебен свят

о т кристали, чиято светлина омагьосва, и к ато проблясва
к ато диамантено съкровище, прониква през очите навътре
към душата, за да огрее и нея.
За съжаление, за един уикенд няма как да видим всички
природни и духовни красоти на Северозапада. Или може би за
радост, защото, ясно е, ще се върнем отново в този край: за
плаж край Рабишкото езеро, за пещерите, за Алботинския
скален манастир и за много други чудни места.
Както обикновено, за връщането към София Венци е из

брал различен маршрут - през Монтана, покрай Враца и през
Искърското дефиле. П ъ т я т минава близо до село Живовци и
село Калиманица - родното м ясто на Йордан Радичков. И
двете села са потопени под язовир „Огоста“. Споменът за
т я х е една призрачна църква, която се показва над водите.
Странно е, че образите на Бога и светците отдавна са о т
м и ти о т с т е н и т е й, но водата е пощадила едно зловещо
изображение. На дявол- върху стърчащ ата камбанария. Ка
т о грозна емблема на злото, довело до обезлюдяване, обедня
ване и опошляване на този иначе толкова красив край на
България, кътащ в пазвата си златинки самородна красота,
българщина и човечност..
33
V'Видин
/ ’Русе
Плевен •
Ш умен» варна*/
Велико Търново1
• СОФИЯ
Благоевград • Пловдив
Пътуване из Странджа
История за Бога, слънцето и огъня
Ако в България има м ясто, което в съзнанието ми да е

обвито в мистерия, то в а е Странджа планина. Почти не
съм стъпвала по този край, но за сметка на то в а съм чела и
съм чувала невероятни истории. Странджа планина за мен
е като някаква Шамбала - онази загадъчна земя, в която са
скрити нечувани тайни за живота, но която никой никога
не е видял. Има ли я, няма ли я? Сякаш сам ата Странджа,
убежище на толкова отхвърлени не само о т науката, но и
о т ортодоксалната вяра феномени (като нестинарството,
гробницата на Б а с т е т , странни извънземни същ ества и
пр.), е някаква географска мистификация. И също к ато уж
бродещото из горите й Йети, се разтваря пред погледа на
зрителя и изчезва в миг, за да остави посетителя объркан и
в недоумение дали наистина е бил т а м , или е сънувал с т р а
нен сън.
Отдавна ми се иска да посетя Странджа, но е толкова да
лече! Не знам защо, но Малко Търново например винаги ми е
звучало к ато метафора на популярния израз за разстояние
„ма м айната си“. Не го казвам с лоши чувства - този район
през ц ялата ни истопйя е оста Вял н.якяк п ткъ гн ят и изоли-
:г*
ран о т о стан ал ата България. Вероятно затова е запазил

мистичния си ореол. Но когато на премиерата на „Бабо, раз
кажи ми спомен“ в столи цата се появи жена, дошла именно
о т „майната си“, разчетох то в а к ато знак: планината ме
кани. И само две седмици по-късно, след представянето на
книгата ми във Варна, с Венци използваме местоположение
т о си, за да се отправим покрай морето на юг.
Тръгваме о т морската ни столица в мъгливо съботно у т
ро в средата на ноември. Отначало се движим по „царския“
път, к ато нормалните хора, но малко след разклон за село с
тъ ж н о то име Самотино виждаме друг —за Дюлински проход.
Първоначално го подминаваме, но след няколко набързо раз
менени реплики за то в а колко е скучно да се върви по „отъп
каните пътеки“, спираме колата, обръщаме посоката и пое
маме по непознатия маршрут. Така де, нали целта на п ъ ту
ването не е крайната дестинация, а самото пътешествие,
казва не един мъдрец.
Макар и тесничък, п ъ т я т не е най-лошият, по който сме
минавали. Но е по-бавен - не само заради кръпките и дупки
т е , но и заради завоите след Дюлино и особено след Паницо-
во. О т време на време мъглата се разсейва, а в най-високата
ч аст на прохода се разкриват приятни гледки към една раз
лична С тара планина - мека и разлата. При Бургас имаме
втори шанс да продължим по главния път, но ние отново го
пренебрегваме. Предпочитаме да хванем крайморския. Освен
да съзерцаваме морето (ах, каква романтика има в зимното
море!), искаме да минем през емблематичните за Странджа
нестинарски села Кости и Българи. Преди то в а обаче се о т
биваме в Созопол. К ато много други българи, и аз имам сан-
т и м е н т към то в а място, макар да съм била т у к на море са
мо веднъж, преди повече о т 20 години. Но толкова ме е вдъх
новило, че на корицата на книгата „Изкуството да обичаш“
о т Ерих Фром, която съм чела тогава, съм надраскала с хи
микалка рисунка, озадачаващо сполучлива за моите способ
ности. Тук арти сти чн ото явно витае във въздуха и заразя
ва. Е, малко съм оплескала перспективата към морето, но
понякога става т а к а —особено ако човек прекалява с търсе
нето на нови хоризонти.
Пътуване из Странджа 35
Причината сега да спрем в Созопол е да се поклоним на

мощите на свети Йоан Кръстител. Много съм привързана
към този светец. Когато сгазя лука, о т него ме е срам дори
повече, отколкото о т ГЪспод. За разлика о т Христос, Който
като че ли се стеснява да сочи с пръст, свети Йоан директ
но изобличава. Той е к ато гласа на съ в естта - абсолютно не
погрешим в разпознаването на злото и много настоятелен
да бъде ч у т Знаете вероятно и сторията за цар Ирод (управ
лявал Юдея, когато Христос се родил) и съпругата му - Иро-
диада, с която владетелят имал кръвна връзка. Свети Йоан
изобличил този грях, а ядосаната царица не мирясала, дока-
т о не му отм ъсти . На едно търж ество в двореца дъщеря й
Саломе т а к а танцувала, че омагьосан о т тан ц а й, ц ар я т
обещал да й даде каквото пожелае. И т я , подучена о т майка
си, поискала главата на светителя. Така свети Йоан става
първият Христов мъченик. Каква е била съдбата на тя л о т о
и главата на К ръстителя и как частици о т мощите му са
стигнали до България, няма да разказвам, понеже т е м а т а е
обширна к ато за дисертация. Любознателните обаче м огат
да п о тъ р сят в и н терн ет с т а т и я т а „Св. Йоан Предтеча -
по следите на неговите свети мощи“ о т богослова историк
Венцислав Каравълчев. Тук ще посоча само, че намерените на
остров Свети Иван край Созопол мощи са изследвани в лабо
ратория в Оксфорд, която чрез въглероден и ДНК анализ до
казва, че са принадлежали на човек о т същ ата етническа
група и живял по времето на светеца. Косвени факти под
сказват недоказуемото: че този човек наистина е бил Гос
подният предтеча. Разказвам всичко то в а най-вече заради
Ивановците, чийто небесен покровител и застъпник пред
Бога е свети Йоан (нали и аз съм Иванка под прикритие). За
мен т ази възможност - чрез мощите му физически да се при
ближа до човека, когото сам Христос определя к ато най-ве
ликия измежду родените о т жена, е удивително докосване до
благодатното присъствие на светеца и чрез него - до Бог.
Преди да изляза о т църквата „Свети Георги“, където са
изложени мощите, натърквам върху стъклото над т я х пар
ченце памук. И понеже няма къде да го сложа, пъхам го в паз
в ата си, до сърцето. А когато по-късно изваждам памучето,
36 Пътеписи за душ ата на България ........................................................................
с удивление установявам, че о т него се разнася благоухание.

Благоуханието о т мощите е един о т признаците за небесна
т а слава на светците.
О т Созопол подкарваме надолу покрай морето, докъдето
стига п ъ т я т край брега. Ужас! Какви мегаломански хотели
са настроени... Бързаме да ги подминем и спираме за малко
на к ато по чудо все още дивия „шофьорски“ плаж. Вдишваме
неповторимия аромат на море, слушаме песента на вълните
и съзерцаваме този син безкрай, в който небе и земя се сли
ват. Да, на този пуст бряг край зимното море присъствие
т о на вечността се долавя много силно. И с тази настройка,
ако денят беше по-дълъг и не толкова мъглив, със сигурност
щяхме да посетим една о т най-популярните забележител-
ности по п ъ тя ни - тракийското светилище Бегликташ. На
няколко километра о т Приморско е и о т него още тук, в по
лите на Странджа, започват мистериите. Понеже и преди
съм била на Бегликташ, си позволявам да споделя някои мис
ли, най-вече заради един паралел, който откривам между нес-
ти н ар ство то и функциите на древното тракийско светили
ще. Научната информация за последното е оскъдна, затова
пък интерпретациите върху нея са обилни и к ато в тюрлю-
гювеч смесват епохи, нрави, етноси, обичаи, вярвания и пъл
ни глупости. Надявам се да не допринеса за последното.
И т а к а - безспорно е мнението на учените, че Бегликташ
е мегалитен тракийски сакрален комплекс. За изграждането
му е използвана естествена скална тераса, образувана о т
дейността на отдавна изгаснал вулкан на връх Китка, в не
посредствена близост до който е ситуиран комплексът. Към
т а зи скала са прибавени други естествени, но дооформени
о т човешка ръка огромни каменни блокове. Да се чудиш и ма
еш как са ги обработвали и как са ги местили ония хора.
Според изследователи на Бегликташ, светилището е свър
зано с древния култ към богинята майка и бога слънце, а из
градената каменна система отразява - сакрално и астроно
мически- фазите на техния съюз. Подредбата на камъните
подсказва, т в ъ р д я т учени, че съоръжението е изпълнявало
функциите на храм, календар и часовник. Според радиестезис-
т и пък енергията на то в а м ясто е много мощна, особено в
дните на слънцестоене и равноденствие. С тези астрономи

чески явления, известно е, в стари времена са били свързани
и основните ритуали на общ ността. Ц ялата обредност на
древните е отразявала прехода между светлината и мрака,
небитието и битието, с м ъ р т т а и живота, духа и м атерия
т а . Освен че в д ревн остта култовите м еста са били ед
новременно „обсерватория“ за наблюдаване движението на
слънцето бог и храм, където да се извършват ритуали в не
гова чест, т е са били възприемани и к ато „врата“.
Това, което за мен е особено интересно обаче, е, че денем
т р а к и те са олицетворявали бога слънце със самото слънце,
а през нощ та - с огъня. Когато паднел мракът, образът на
бога е бил изобразяван на зем ята чрез огнен кръг. И именно
това е същината на нестинарските танци - да бъде „свале
но“ небето на зем ята, а чрез кръга на ж аравата да бъде пре
създадено слънцето. В тази връзка да науча, че точно тук,
непосредствено пред светилището Бегликташ, са изпълнява
ни нестинарски ритуали чак до 1956 г., когато м я с т о т о е
било одържавено, за да бъде построена ловна резиденция за
Бай Тошо, ме кара да се замисля. Дали тези ритуали не показ
в а т всъщност, че нестинарската традиция е м о стъ т, чрез
който, макар и променени, ч аст о т автен тичн ите тракийс
ки ритуали са успели да достигнат до наши дни? По същия
начин, по който запазените над седем хилядолетия символи
на богинята майка предават чрез шевиците по ризите на
бабите ни информация за сакралния мироглед на онази древ
на култура.
Затова нямам търпение да стигнем в Българи и Кости -
последните убежища на нестинарската традиция у нас.
За разлика о т шосето, по което поемаме о т Царево в по
сока Малко Търново, седемкилометровата отбивка до село
Кости е в идеално състояние. Самото село, разположено край
река Велека, е смятано за едно о т най-красивите в С тран
джа. Заради мъглата обаче не можем да оценим природните
дадености и първото, което ни прави впечатление, когато
спираме на широкия площад, е църквата. Тя пък е най-голя-
м а т а в Странджа и има интересна дървена камбанария в
стила на облицованите с дърво традиционни странджански
къщи. В съботния следобед селото изглежда пусто, но 6 кръч

м ата, където влизаме за кафе, к ато повод да завържем раз
говор с някой местен, научаваме, че т у к все още кипи живот
и има близо 500 жители. Селото някога е било гръцко, а име
т о идва о т основателя му - гърка Костас. Гърците обаче се
изселват след Междусъюзническата война, а на тяхно мяс
т о идват българи - т е пък бежанци о т села в Източна Тра
кия, които о с т а в а т на турска територия. Младият мъж, с
когото се заговаряме, ни казва, че в Кости вече не и граят
нестинари. Не е много словоохотлив по т е м а т а и к ато раз
бираме, че няма какво повече да научим, скоро потегляме
към следващото нестинарско село по п ъ тя ни - Българи. Ри
т у а л ъ т т а м все още се практикува и всяка година, в начало
т о на юни, когато се чества празникът на св. св. Констан
ти н и Елена по стар стил, за да го наблюдават, се с т и ч а т
хора о т цяла България. М ястото, където играят нестина-
рите, е на площада пред църквата. Веднага се познава по де
белите дънери, които са подредени к ато сценичен декор в
обособения кръг. В двора на една о т къщ ите край площада
виждам мъж и се насочвам към него, за да го „интервюирам“.
„Има ли още истински нестинари тук?“, питам, а м ъж ът ми
отговаря, че местни вече нямало, но за „представлението“,
както го нарича, идвали „актьори“ о т други места. Разказва
ми как някаква жена веднъж пробягала през огъня, пък после,
като излязла, тупнала едно момче по рамото и му рекла: „Ай-
де, младеж, излизай на арената, ще победиш“. „Ама, чакай бе,
какво ще го тупаш по рамото, нали уж ще го прихваща“, смее
се мъжът. „Прихващането“ е особено трансово състояние, в
което нестинарите изпадали, преди да влязат в огъня. Об
себвала ги някаква сила, която вледенявала т е л а т а им, и ка
т о ги подчинявала, водела тан ц а им в ж аравата и предпазва
ла босите им нозе о т изгаряне. „Сегашните не ги ли прихва
ща?“ питам мъжа. „Не знам дали ги прихваща, ама не съм ги
чувал да уахкат“, отвръщ а то й и ми обяснява, че баба му,
която била нестинарка, к ато я прихванело, започвала да из
дава особени звуци: ,,...уах... уах...“ Казвала му, че ако зависело
о т нея, никога нямало да влезе в огъня, обаче, когато му дой
дело времето и я прихванело, нищо не можело да я удържи.
М ъжът ми разказва и за някаква жена, която за пръв п ъ т се

явила тази година и не играла лошо. После то й я питал о т
кога играе и как е започнала. Ж ената му казала, че играе о т
скоро по разни представления, а пък я бил научил някой си
мъж о т Бургас. Той обаче също бил т а м и я смъмрил, gemo
разказва, че се е учила. „Защото то в а не се уши, а се дава“, за
ключава събеседникът ми и заявява, че ако сега се напали ис
тински огън, какъвто са палили навремето, когато жарава
т а била толкова дебела и излъчвала толкова висока темпера
тура, че не давала да я доближиш, тези днешните нямало да
посмеят да припарят до огъня. „Те сега и бездруго само бя
г а т напред-назад - смее се м ъ ж ъ т - Даже две момичета т а я
година бяха седнали ей тук, пред къщ ата, и ме молеха да им
дам нещо за краката, че се изгорили“, добавя той. П итам го
какво е това „уахкане“ на нестинарите, за което споменава,
но то й не може да ми обясни. По-късно прочитам, че една о т
етимологичните препратки за нестинарство (о т „анасте-
нария“ на гръцки) е гръцката дума „анастенагмос“ - възди-
шане, пъшкане, което е присъщо за нестинарите, докато са
в състояние на транс. „Уахкането“, научавам, е в резултат
на болката, която „прихванатите“ изпитвали отвътре. На
ричали мъчителната т е ж е с т в гърдите си „юк“ и я отъждес
твявали с м ъката о т собствената си греховност, о т която
се освобождавали по време на танца, а заедно със себе си ос- '
вобождавали и всички присъстващи. Праведността, както и
да са я разбирали, била строго съблюдавана през цялата го
дина, за да им бъде „дадено“ да влязат в огъня отново.
М ъжът си влиза вкъщи, а ние оставаме сами на площада
на то в а мистично странджанско село. И докато наблюдавам
тази странна картина, в която сякаш смахнат художник е
разположил храма Божи току до „кладата за вещици“, се пи
т а м дали всъщност нестинарството е досег до божестве
ното, или проява на бесовщина? К ато богослов би трябвало
безусловно да заявя второто. Защото в обреда, по доста из
кривен начин, са привнесени християнски елементи, които
обаче съвсем не го християнизират, а само опошляват хрис
ти ян ство то . Също и заради това, че нестинарите не ходят
на църква, а в отделен „конак“, където извършват свои си ри-
туали, не спазват църковните празници и не се причестя

в а т с т я л о т о и кръвта Христови. Не п о ч и тат Христос ка
т о въплътен Бог, а обожествяват свети Константин, кого
т о наричат „Светок“. Следват собствен празничен календар,
а отнош ението им към иконите, които обличат, хранят,
къп ят и с които играят, е идолопоклонническо. Аз обаче не
съм сигурна нужно ли е да меря с християнски аршин една
практика, която води началото си много преди Христа. Са
м и ят факт, че нестинарството е пренесло до наши дни част
о т мирогледа на култура, съществувала няколко хилядоле
т и я назад, ме изпълва с удивление и респект. И отвъд псев-
дохристиянския декор на ритуала, се опитвам да уловя древ
ното му съдържание, което са влагали в него т р а к и т е .
Струва ми се, най-същественото о т това съдържание е, че
в центъра му е Бог и че е израз на човешкия копнеж да бъде
близо до Него. Не мога да анатемосам наш ите баби заради
начина, по който са свързали една толкова стар а с една то л
кова нова култура, един стар с един нов свят, едно старо с
едно ново слънце (Христос). Толкова са могли. Вместо да за
клеймяваме, не е ли по-добре да сме благодарни, че освен пар
ч е т а т а студени артеф акти, имаме запазени и искрици о т
духа, който им е давал живот през вековете? Анатемосано
или не, истинско нестинарство вече не съществува. Днес об
редът очевидно е просто атракция, както впрочем и цялата
ни традиционна обредност. Наш дълг е обаче да съхраним
това наследство. Заплаха да станем отново езичници - зара
ди тези мъртви ритуали, няма. Истински страш ното е да
не изгубим стремежа си да стоим близо до Бога и духовната
си памет, защото т я е коренът, който дава живителна сила
на родословното дърво на България.
С тези мисли напускаме Българи и поемаме към Малко
Търново. М ракът пада бързо, макар още да няма п е т часа
следобед, а мъглата се сгъстява с настъпването на вечерта.
Скоро става съвсем тъмно и непрогледно, а светлината на
фаровете се блъска в бялата стена пред нас и шосе изобщо
не се вижда. Включвам джипиеса на телефона и по него нави-
гирам Венци за завоите по пътя. Напредваме много бавно и
вместо за час, вземаме разстоянието за двойно повече вре-
‘ • Пътуване из Странджа 41
ме. Изморени о т взирането и напрежението, най-после прис

тигаме в Малко Търново. С питане намираме м ясто то , къ-
дето сме резервирали с т а я за нощувка - къща за гости
„Билдникс“. О т входа се озоваваме в механа с напалена ками
на, а топ ли ната на огъня връща ую та на света и след т р е
вогата на мрака възстановява светло чувство на благодар
ност за живота. Мислим, че ще сме единствените гости, но
се оказва, че хотелът е пълен с ловци. Ако решите да тръгне
т е натам , може би е по-благоразумно да направите резерва
ц и ята си предварително. През уикендите, по време на лов
ния сезон, никъде няма м еста, понеже в района д ей ств ат
няколко ловни дружинки. Притесняваме се дали ще намерим
м еста в механата, но когато след около час слизаме за вече
ря, заварваме само двама мъже. Явно традиционният лов
джийски купон т а зи вечер е на друго място. На м асата на
мъжете виждаме маринована риба с лук и започваме да слю-
ноотделяме в дует. Разбира се, веднага поръчваме о т също
то , но сервитьорката ни разочарова, че мезето си го носели
авджиите. Да знаете обаче, че ловците са голяма работа.
Свикнали да споделят с другарите си цели глигани, щедро ни
сипват в една чиния о т тази благина. Рибата е превъзходна,
а единият мъж, бургазлия, ни информира, че е чернокоп, при
готвян о т майка му по специална рецепта. Жалко, че я пази
в тай н а - дори и о т сина си, иначе веднага щях да я направя
всеобщо достояние. Разговорът потича спонтанно. Питаме
мъжете дали са хванали някакъв дивеч по време на лова. Хва
нали са - т р и групи бежанци. Две о т двайсет и една о т
тр и й сет души. Напоследък постоянно се случвало. Проблеми
с т я х иначе нямало: щом м инат границата, м игрантите ся
дали кротко някъде и чакали да бъдат отк ри ти и отведени
в лагер. Но явно на двам ата мъже, както и на нас, не ни се
обсъжда т а зи щекотлива тем а. Още повече че точно тези
дни са бунтовете на м игрантите в Харманли. „Какво да ги
правим - не можем да разстрелваме хора“, казват само и ми
наваме към далеч по-безобидната ловджийска тем ати к а.
В дъбовите гори на Странджа се ловуват основно диви
прасета. „Не е ли много опасно?“, питам, а ловците отвръ
щ ат, че по-страшно животно о т разярен глиган няма. Усе-
т я т ли, че са 6 опасност, дивите прасета с т а в а т безпощад

ни, осведомяват ни ловците. Освен то в а глиганите са най-
ч е с т и т е преносители на трихинелоза - особено теж ко
паразитно заболяване и според събеседниците ни - нелечимо.
Затова месото на ж ивотните трябва задължително да се
изследва преди консумация. И най-добре, дори пробите да са
отрицателни, да се прекарва през огъня, преди да бъде сло
жено на м асата, препоръчват ловците. Иначе кайм ата за
прочутите глигански к ю ф тета ставала най-хубава, ако се
смеси на 50 процента със свинско месо, защото само дивечо
вото е доста сухо, научаваме „тайни о т кухнята“. О т тези
разговори започваме да се облизваме и разлистваме менюто.
Иска ни се да пробваме някой местен странджански специа
л и тет, но... такова нещо т у к не предлагат Има салата „Це
зар“, „Бъоф Строганов“ и крем „Дипломат“. Може нищо да не
разбирам о т туризъм, но когато отида някъде, освен при
родните, историческите и културните забележителности,
очаквам да у сетя м е с т н а т а атмосфера и във вкусовете и
аром ати те й. Не ща да ям „Бъоф Строганов“ в Странджа.
Искам да ям „странджанска сал ата“, „глиганско по стр ан
джански“ и „странджанска баница“ например. Измислете го
бе, хора! Ако трябва - излъжете ни! И защо не пуснете да
послушаме емблематичните странджански певци и песни, с
тях н о то уникално звучене, което в орнаментите и вибраци
и те на гласовете отразява цялата мистика на вълшебната
ви планина!? Може ли Странджа да има съкровище к ато Ян
ка Рупкина, а ние да слушаме блудкав американски поп!? Е,
да - отива си с крема „Дипломат“, но не си пасва със С тран
джа. Не звучи с нейния глас - този на „чародейката на
Странджа“ Магда Пушкарова, на „странджанския Орфей“ Ге
орги Павлов, на ненадм инатата Комня Стоянова, чието име
е включено в световната енциклопедия „Музиката на света“,
на „странджанския славей“ Калинка Згурова, единствената
народна певица, удостоена с престиж ната музикална награ
да „Грами“. Да не говорим, че на същото място, на което в
м ом ента седя, е сниман клип (видях го в и н тер н ет) на
страндж анската песен „Поял бе Тодор, попил бе“. Много се
съмнявам т о я Тодор да е ял „Бъоф Строганов“. И сигурно ще
да е пил домашно странджанско вино - все пак е наследник на

траки, не на американски индианци. Извинявам се за емоцио
налния изблик, но подобни недомислици истински ме раз
стр о й в а т
На следващата сутрин денят обещава да е доста по-ве
дър о т предишния - няма мъгла и дори наднича слънце, ма
кар в я т ъ р ъ т да е студен. След закуската, която е включена
в цената на нощувката и трябва да призная - е доста добра,
излизаме да се разходим из градчето. Населението на Малко
Търново е само 2000 души, но затова пък има цели тр и църк
ви, които, както веднага ми прави впечатление, са на раз
личните християнски деноминации - православна, католичес
ка и п ротестан тска. Влизаме в православния храм „Успение
Богородично“ за да търсим образци на Странджанската ико
нописна школа. Много са интересни и самобитни. Отдалече
н о с т т а е причина този край винаги да е оставал географски
откъснат, затворен и изолиран о т влиянието на културни
т е средища в с т р а н а т а през Възраждането. Затова и икони
т е т у к и м ат по-различен дух. Вместо характерн ата стро
гост, има лекота и естествен о ст както в изображенията
на светците, т а к а и в елементите на заден план, които раз
казват за природата и бита на човека: хълмове, рекички, до
машни животни, чешми, параклиси и пр. Рисунъкът напомня
на любимата ми наивистична живопис, а характерен обра
зец за Странджа е иконата на почитания почти изключи
телно само по тези м еста свети Модест - покровител на
добитъка и скотовъдците. Сред м естн и те хора битува по
верието, че именно този светец ги е научил как да впрягат
воловете и да о р ат с тях . В изображенията на светеца на
втори план винаги п р и съ стват впрегнати волове, има и
овце, коне и други домашни животни сред пейзаж о т ниви и
хълмове.
Противно на очакванията ми, клисарката в църквата ме
разочарова с думите, че в храма не се събират много бого
молци, понеже хората вече не били особено вярващи. Затова
присъствието на католици и п р о т е с т а н т и ме озадачава.
Така и не намирам логично обяснение, освен конспиративно:
пали ту р с к а та граница е на няколко километра, но понеже
мохамедани няма, може би то в а е опит да се внесе разедине

ние сред християнската общност?
Искаме да посетим и музея, който е сред 100-те национал
ни туристически обекта, но днес е затворен. Разхождаме се
още малко из ц ентралн ата ч аст на града, снимаме харак
тер н и те за района дървени къщи, но понеже най-добре запа
зените образци о т т я х се намират в обявеното за архитек
турен резерват село Бръшлян, скоро поемаме натам .
Бързо изминаваме д есети н ата километра до селото и
спираме на центъра му, пред п о р т а т а на един о т тези са
мобитни домове на странджанци. Това село изглежда толко
ва различно о т всички други, които съм посещавала. Слизаме
о т колата и докато се оглеждаме, за да се ориентираме, въз
растен мъж, идващ по уличката срещу нас, отдалеч ни п и та
дали не търсим м ясто за нощувка. Отвръщаме, че само пре
минаваме, а той, к ато че ли за компенсация, че ще изпуснем
нещо хубаво, ни предлага домашен манов мед. Въпреки че ве
че сме си купили о т друг мъж в село Българи, решаваме да
вземем и о т неговия. Освен че е много полезен, мановият мед
е една о т емблемите на Странджа. М аната, която пчелите
събират, е сладък сок, който се отделя по л и с т а т а на дъбо
вете (и други широколистни видове) благодарение на листни
т е въшки. Тодор, както се представя мъжът, ни кани в дома
си, за да ни насипе о т меда и да ни покаже условията, в слу
чай че решим отново да дойдем някой ден. Първо ни води до
навеса, където го сти те му прекарват л етн и те вечери. На
късата стена има огнище с барбекю, а на дългата стена на
навеса, зад голяма маса, са наредени традиционни стр ан
джански битови предмети. Има и народна носия - ав тен
тична, принадлежала на м айката на Тодор. Вниманието ми
привличат няколко окачени на с т е н а т а стари снимки. За
пръв п ъ т виждам такива - о т народни празници, но не като
възстановка о т фолклорна група, а истински. На едната
снимка жени в носии вървят в група, а едната о т т я х държи
на раменете си облечена в носия кукла. Имам някаква идея,
но питам Тодор о т какъв празник е снимката. Той пък започ
ва да се тю хка, че името му изскочило о т акъла. „Да не е
Енъова буля?“, правя плахо предположение. „Браво бе, откъде
ги знаеш! Точно Еньова буля е!“ възкликва то й и допълва, че

„булята“ я носи баба му (тъ щ ата). С тоя и се взирам к ато
омагьосана в тази черно-бяла снимка - следа към т а й н а т а
на забравения старовремски обред. Всъщност „куклата“ не е
кукла, а 4-5-годишно момиченце, което е облечено в твърде
голяма за ръста му сватбена премяна и е забулено, т а к а че
човек лесно може да се заблуди, че е някакво чучело. Чела съм,
че обичаят е особено характерен за този край и е практику
ван поне до средата на XX век. Извършвал се е на Еньовден и
типично по странджански, е имал особено магическо значе
ние, което отново, както и нестинарството, ни препраща
към древната култура на бога слънце и богинята майка. Ще
се опитам да предам някои щрихи о т тази връзка, доколко-
то мога да вникна в нея. Първо да погледнем отвън. Моми
ченцето, както казах, е било облечено в булчинска премяна -
бяла риза и червено було, което покрива лицето му. Цветове
т е също са препратка към богинята майка и нейн ата
същност, изобразявана к ато преливане между червено и бяло
(символ, съхранен в мартеницата), но сега няма да се спирам
па това. Д етето е било носено о т най-личните моми в село
то и докато е седяло на раменете им, е трябвало да маха с
ръчички. Освен това момиченцето в никакъв случай не бива
ло да докосва земята. Сега да надзърнем отвъ тре. Еньовден
(> денят на л ятн о то слънцестоене - особен момент о т ка
лендара, когато слънцето стои най-дълго на небето. Някои
изследователи откри ват в „Еньо“ етимологични препратки
към имена на божества в други древни традиции със значе
ние на „небе“. Много древни артеф акти пък показват, че бо
гинята майка е изобразявана к ато птица. И сега си пред
став ете момиченцето - самото т о символ на небесното по
своята детска чи сто та, как размахва дългите ръкави на го
лямата бяла риза като крила. И ето ви п т и ц а т а - богинята
майка, способна да свали недостъпното за хората небе на
земята. Да, макар вече почти нищо да не разбираме о т сми
съла му, българският фолклор съдържа отговори на много по-
съществени въпроси о т „Какво се яде на днешния празник?“
Най-после влизаме в къщ ата, където ни поема Руска - съп
ругата на Тодор. Повежда ни през у ю тн а та дневна с бумтя
ща печка на дърва към горния етаж , където са с т а и т е за

гости - общо три , но има и нещо като хол с диван, който съ
що може да се ползва за спане. Спокойно м огат да се поберат
до десет души. О бстановката е приятна, по селски автен
тична, с печки на дърва във всяка стая, дървени подове и лег
ла, застлани с домашни тъкани, и навява усещане за завръ
щане у дома след дълго лутане из чужди пространства. Един
ственото нововъведение в този паметник на странджанския
бит е банята, която домакините са пригодили на етаж а. Тук
е м я сто то да разкажа повече за тези особени странджански
къщи. Най-ранните о т т я х са наричани „земълни“ - призем
ни сгради на един етаж с каменна основа и стени о т дъбови
талпи. Не са имали прозорци, а хората са живеели наедно с
добитъка. По-късно къщите с т а в а т двуетажни, с каменно
приземие и етаж о т дървени талпи, но вече с прозорци. В по
мещенията на тези къщи се минава с преход о т едно в друго.
Така е и у Тодор и Руска. За да стигнем до дневната в края,
минаваме през други две помещения. В тази последна с т а я
някога са били животните, а сега собствениците на дома са
я преобразували в ую тна механа. Тук виждам друга носия - на
м айката на Руска, която е о т близкото село Факия. В с т а я
т а има и истински битов тъп ан с кожа, както и тракийска
джура гайда. С музиката на тези два инструм ента се е съп
ровождало изпълнението на друг характерен за Странджа
обичай, о т който също има автентични снимки в го стн ата
на Тодор и Руска - Кукеровден. С риск да ви досадя, ще кажа
няколко думи и за него само за да подчертая отново т а зи
толкова изразена по тези земи връзка с бога - слънце и огън.
Странджанският кукер е различен о т кукерите в други ра
йони на с т р а н а т а и е само един. Наричан е „бял кукер“, защо-
т о е облечен с агнешки кожи и не носи маска, а лицето му е
почернено със сажди. Символ на мрака? Може би. Ш ествието
на кукера се съпровожда о т дружина момци за женене, някои
преоблечени в женски дрехи - като „булката“ и „бабата“. Об
рази на богинята майка? Вероятно. Кукерът е качен на кару
ца, теглена о т „магаре“ (о т хора), и по време на обиколката
между него, булката и бабата се разменят движения с под
чертан сексуален п одтекст, в което етнолози о тк р и в ат
препратка към брачния съюз между богинята майка и бога

слънце. Най-интересното за мен е, че кукерските игри за
вършват с ритуала „пали кош“. Това е кош със слама, който е
закачен на висок п р ъ т и с настъпването на нощ та се запал
ва. Когато се разгори сламата, огненият кош пада на земя
т а , а кукерът го прескача. И е то го отново същия рефрен -
чрез огъня слънцето бог е свалено на земята, за да не потъне
т я , заедно с нейните обитатели, в тъмнина...
Руска ни кани да седнем и ни черпи с чай и домашен кекс.
Оплаква се, че е професионален готвач, обаче Тодор бил злояд
и т я нямало за кого да готви. Затова се радва, когато идват
гости или децата й. Аз веднага се възползвам, за да я попи
там за рецепта на някой местен специалитет. Зелник и гю-
Веч с овнешко, препоръчва ми т я . Зелникът е баница, но не
със зеле, а с листа о т лапад, цвекло или спанак. Най-харак
терното за него е, че се подправя с гъозум. Така в Странджа
наричат джоджена. За баницата и зм итите и нарязани лис
т а на зеленчука се задушават със зелен лук и гъозум и се сла
г а т в тавичка. Прави се смес о т 4 яйца, половин литър пряс-
по мляко и три-четири супени лъжици брашно и с нея се за
ливат л и с т а т а . Накрая се слагат няколко бучици масло и
зелникът се пече в предварително загрята фурна. За гювеча
пък, казва ми Руска, е характерно, че зеленчуците и месото
се слагат „на сурово“. Друга особеност е, че се добавят зърна
о т зелено грозде.
Прекарваме в сладки приказки с домакините ни поне час и
половина. Много са сладкодумни - разказват ни за селото, за
живота в миналото и за този в настоящ ето, в който са на
пуснали ап артам ен та си в Бургас, за да се устан овят т р а й
но в Бръшлян. Вече не искат и да ч у ят за големия град. Мно
го се гордеят с и стори ята на Сърмашик - това всъщност е
старото име, на което Бръшлян е буквален превод. Събити
ето, с което селото записва името си в и сторията на Бълга
рия, е Сърмашишката афера - „първият огън на свободата“,
предшестващ Преображенското въстание. В началото на
1903 г. няколко четници се установяват в Сърмашик, за да
набират съзаклятници за освободителното дело. На 20 м ар т
селото е обградено о т турци, завързва се сражение и в боя
загиват войводата Пано Ангелов и четн и к ъ т Никола Рава-

шола. На къщ ата, станала лобно м ясто на борците, сега
има пам етна плоча, а войводата Яни Попов увековечава съ
бити ето в песента „Ясен месец веч изгрява“, известна днес
к ато химн на Странджа. Тук ще отворя малка скоба, за да ви
препоръчам документалния филм на Адела Пеева „Чия е тази
песен?“ Режисъорката тръгва по следите на „Ясен месец“,
след к ато по време на вечеря в Истанбул с приятели о т Тур
ция, Гърция, Сърбия и Македония става ясно, че всички, как-
т о и т я , с м я т а т песента за емблема на техния си музика
лен фолклор и обвиняват съседите си в кражба на културно
наследство. Няма да преразказвам филма, но ви уверявам, че
е много интересен и поучителен.
Руска и Тодор ми подаряват тях н о то копие на книгата
„Бръшлян - оазисът“ на Жечка Калоянова, изключителен ро
долюбец, краевед и кметски наместник на селото след 1999 г.
По време на нейното кметуване с доброволен труд и спон
сорство се възстановяват параклиси, урежда се музейна
сбирка, реставрира се камбанарията на църквата, изгражда
се канализация в селото и се поставя началото на селския
туризъм, к ато се прави всичко възможно Бръшлян да бъде
представен к ато атракти вн а културно-туристическа дес-
тинация. О т Малко Търново обаче свалили г-жа Калоянова о т
п оста й, защ ото се възпротивила с та р о т о , недействащо
училище в селото да бъде продадено и превърнато в хотелски
комплекс, вместо да бъде използвано за нуждите и в полза на
селото. Познат роден сценарий. Лично аз, ако имам възмож
н о с т т а да отседна в автентичен странджански (и изобщо -
български) дом на село, не бих избрала да се настаня в хотел
ски комплекси с лустросан псевдобитов стил, пауни и сърни
из двора и „Бъоф Строганов“ за вечеря.
Не можем да разгледаме музейната експозиция, тъ й к ато
уредничката не е в селото, но Руска се обажда на Керка Кеха
йова, която е уредник на църквата и килийното училище.
80-годишната, много жизнена и интелигентна жена веднага
се отзовава и след десетина минути идва да ни отвори хра
ма, който се намира точно срещу къщ ата на Тодор и Руска.
Ж ената ни изнася и беседа, за която категорично отказва
заплащане. В църквата обаче има каса за дарения. Храмът

на Бръшлян е паметник на културата с национално значе
ние, а о т то в а „национално“ всички сме ч аст и имаме отго
ворност към него. Бръшлянци са голям пример в то в а отно
шение. Понеже молбите им за съдействие за възстановяване
на п о р у тен ата църква, които отправили към М инистер
ство на културата и към Националния институти за п ам ет
ниците на културата, останали без отговор, м естн и те ро
долюбци се заели сами.
Ц ърквата е уникална не само заради това, че е дълбоко
вкопана и че е една о т малкото у нас, в която има отделни
помещения за мъже и жени, разделени с реш етка, к а т о в
джамия (условия, поставени о т ту р ц и те, за да разреш ат
строежа), но и с това, че е изградена върху древно тракийско
светилище. В светия престол в олтара, най-святото място
на храма, където става освещаването на хляба и виното, за
да м огат християните да се п ричестят с т я л о т о и кръвта
Христови, е вграден жертвеник, посветен на тракийския Ди-
онис - Слънцето. За то в а свидетелства древен надпис върху
мраморния блок и в този знак в сърцето на тази мистична
земя сякаш е скрита пресечната точка между миналото и
бъдещето на вярата в Бога.
Ако п осети те Бръшлян, непременно се обадете на Керка
Кехайова - телефонният й номер е оставен на входа на църк
вата. Освен за храма, т я ще ви разкаже и интересната ис
тория на килийното училище. О т думите й м я сто то сякаш
оживява и човек вижда децата, наобиколили първия учител и
свещеник в храма, усеща здравината на дългата пръчка, с
която ги е усмирявал, и чува в закаченото над огнището
котле къкренето на боба, който учениците споделяли за
обяд.
Има още много какво да разкажа за Бръшлян, за паракли
сите с лечебни извори наоколо, за легендите на тази плани
на, за обикновените й хора и за героите й. Може би някой
друг път. А може би ще го научите сами, ако оти дете там .
За себе си знам, че ще се върна в Странджа и в Бръшлян - при
Тодор и Руска. Защото обичам магията, харесвам истински
т е хора и защото тук, на границата - не само в географски
•с
смисъл, но и между небето и зем ята, и древното и новото,

почувствах много силно душ ата на България. И докато по
заник се отдалечаваме о т селото, сякаш к ато прощално по-
махване о т м истичната планина, по радиото внезапно заз-
вучава „Слънцето т р е п т и захожда“ Една о т и звестн ите
странджански песни в изпълнение на друг о т големите гла
сове на планината - Жечка Сланинкова. А в неповторимото
й, специфично за българската народна песен т р еп тен е на
гласа, наричано о т чужденците „мистерия“, сякаш затреп-
т я в а т пламъците на онзи божествен огън, който - макар и
не със силата на слънцето, но все пак достатъчно ярко -
пръска светлина, за да можем да разчетем древния надпис в
сумрачния олтар на душите ни: БЪЛГАРИЯ.
51
'•'Видин
..»'Русе
Плевен •
Ш умен* В арна/
{ •С О Ф И Я
Бургас • /
Благоевград Пловдив
Подбалканско пътешествие
История за това как лъжата може да обиколи света,
докато истината още си връзва обувките
К раят на месец м а р т е, а на мен ми предстои участие в

Чудомировите празници в Казанлък. Поласкана съм о т пока
н ата да представя „Гатанки о т небето“ на този престижен
културен форум, но ме радва и възможността да избягам о т
София, за да се докосна до м ясто то , което сам ият Чудомир
е описал толкова вдъхновяващо в „Прелестите на столица
т а (Писмо о т провинцията)“:
Т и м и се чуд еш е и сърдеш е, че н е м о г а д а п о н а с я м ж ивот а

на с т о л и ц а т а и б ъ р за м д а си от ид а. А ко би м о гъ л по н я к а к ъ в
н а ч и н д а н а д н и к н е ш и м е в и д и ш в к а к в а с ъ м о б ст а н о вка , би
си о б я с н и л вси ч ко изведнъж . П оезия, д р а ги Н и к о д и м е, н а с и т е
н а п о е зи я е т у к , т и к а з в а м ! К о лк о т о и д а е т р у д н о з а тебе,
н е щ а с т н и я о б и т а т е л н а к о о п е р а т и в н и я ка р ц ер о т ш е с т и я
ет аж , но щ е се п о м ъ ч и ш д а си п р е д с т а в и ш е д н а м а л к а
с п р е т н а т а к ъ щ и ч к а с дворче, за гр а д ен о с дъ ски, по к о и т о са
п о л а з и л и т ъ м н и б р ъ ш л я н и , повой и з е л е н и к р а т у н и ко лко т о
г л а в а т а т и в и с я т н а т я х к а т о п о л и ле и . Д о с а м и т е д ъ ски
х р а с т и о т м а л и н и , а п р ед т я х в и с о к и д в у м е т р о в и и лд ъ зи ,
зо к у м и , л а т и н к и , босилек, здравец, м а гд а н о з, ко п ъ р и н я к о лк о
ко р ен а с едри к а т о ю м р у ц и у з р е л и ч ер вен и д о м а т и . В среда
т а н а дво р а д ю ля, а под д ю л я т а - н а ш а ск р о м н о ст по р и з а с
в ъ з п р е т н а т и к р а ч о л и и боси кр а ка , п о т о п е н и блаж ено в л е
ген със с т у д е н а вода. Д о м е н е ч е ш м а ш у р т и , до н е я корит о,
а в к о р и т о т о д ве го л е м и чер н и л ю б е н и ц и и с т ъ к л о с м а с т и
ка, т р е п ер е щ и от ст уд. О т е д н а т а м и с т р а н а Р а д к а - л ю б и
м а т а м и к о т ка , а от д р у г а т а - г а щ а т к а т о б а й Георги п е
т е л п р и с т ъ п я важ но и сам оуверен о. Н а о ко ло „ш ир, безбреж
н о с т , т и ш и н а и б е з м я т е ж н о с т “, к а к т о се и з р а з я в а
с т и хо т во р ен и е т о . Н я м а н и сви р ка , н и звъ н ц и , н и к а м и о н и ,
н и т р а м в а и , н и пож арни си р ен и , н и коне ст раж арски, н и на-
га й к и ... Т и ш и н а , с п о к о й с т ви е и т у й т о !А т о н а ка к во п р и л и
ча т а м в с т о л и ц а т а ? - Л уд н и ц а !
Последното го преживявам всеки ден. Затова думите в

края на писмото: „Недей се чуди, а ела, ела ми на гости, да
т и приготвя аз тебе мезе за мастика, т а да си изядеш пръс
т и т е . С цариградски зехтин ще го полея, а не с вашето не
щ астно софийско олио. И копър ще му накъсам отгоре, пре-
сен-пресен, о т градината избран. Ти само ела!“, приемам едва
ли не к ато лична покана о т големия писател. „Идвам!“
В последния момент обаче програмата се променя и вмес
т о през уикенда, представянето на книгата ми е преместе
но за понеделник. Ура! Нямам нищо против да хайманосваме
с ден повече в тези чудни дни на ранната пролет! Така или
иначе сме се настроили за пътуване и потегляме още в събо
т а сутри нта, и к ато никога, с ясно решение къде отивам е-
в Копривщица. О т ученичка съм влюбена в то в а чудно бъл
гарско градче заради описанието на Любен Каравелов в „Бъл
гари о т старо време“. И заради Дебеляновото „Да се завърнеш
в бащината къща...“ Нямам търпение да се потопя отново в
чудната копривщенска атмосфера. Тръгвам в приповдигнато
настроение, а ж изнерадостната пролет с яркото слънце,
п ти чи те песни, ш уртящ ите води о т топ ящ и те се в Балка
на снегове, наболите треви и т у к -т а м раззеленели вейки
край п ъ т я извикват в душ ата ми възторг, който може да
бъде изразен само с Каравеловите думи:
Подбалканско пътеш ествие 53
О б и ч а м т е, м о е м и л о О т еч ест во ! О б и ч а м т в о и т е б а л к о
ни, гори, с и п е и , с к а л и и т е х н и т е б и с т р и и с т у д е н и и зво р и !
О б ичам т е, м о й м и л и краю ! О б и ч а м т е от в с и ч к а т а си д у ш а
и сърце, ако т и и д а си обречен н а т еж ки с т р а д а н и я и н ево
л и ! В сичко, щ от о е о с т а н а л о досега в м о я т а о с и р о т я ла д у ш а ,
добро и с вя т о - вс и ч к о е т вое! Т и си о н а я б ла го сло вен а зем я ,
коят о цъф т и, ко я т о е п ъ л н а с неж ност и, със с и я н и я и в е л и
чие...
Макар да нямам търпение да стигнем Копривщица, с удо

волствие приемам предложението на Венци да „пообиколим“.
Това означава, че ще се отклоним о т основния маршрут, за
да разгледаме някое и друго село по пътя. Не знам дали е „ми
сия невъзможна“, но ни се иска да посетим всяко село и маха
ла на България. И имаме ли възможност, винаги се отбиваме
до някое населено място, встрани о т основния ни маршрут.
Движим се по подбалканския път, който се вие живописно
между суровите чукари на Балкана и меките баири на Средна
гора. Това за мен е един о т най-красивите пътищ а на Бълга
рия! П ървата отбивка правим още в началото. Завиваме към
село Стъргел, на 4 км о т главното шосе и на около 40 км о т
София. Край Стъргел минава ту р и сти ч ески ят марш рут
Ком-Емине. Приятно селце, макар и малко позанемарено
предвид близостта му до столицата. Чудя се дали името му
не произлиза о т о старял ата дума „стърга“, която означава
тясно място, през което пропускат овцете, за да ги стри
жат, а в преносен смисъл - трудност, препятствие. Със си
гурност калните, неасфалтирани улици създават затрудне
ния на живущите т а м и може би са „стъ ргата“, която спира
хора о т столицата да се заселват тук. Както правят в село
Пуново, до което стигаме след няколко километра. Точно при
отбивката за то в а населено м ясто п ъ т я т е нависоко и се
открива прекрасна гледка - селото е уютно сгушено в котло
вината на река Буновчица, оградено о т планини. В история
т а селото е известно с а т е н т а т а на 9 м а р т 1985 г., извър
шен о т турски реакционери срещу „възродителния процес“ у
нас. Във вагона за майки с деца на влака Бургас-София е пос
тавена бомба с часовников механизъм, настроен да я взриви
6 тунела 6 района на гара Бунобо. Заради закъснение на влака

бомбата избухва на гарата. Загиват ш естима души, сред
т я х и деца, а ранените са деветима. Към днешна д а т а Буно-
во прави приятно впечатление на живо и добре уредено сели
ще.
По п ъ т я ни е и набеденото за „най-красивото село в Бъл
гария“ - Чавдар. Този рекламен слоган обиколи всички медии,
тълпи о т ту р и сти поеха към селото, започнаха да органи
зират дотам и ученически екскурзии и дори влезе в програ
м ите на туристическите агенции за посещаване о т чужди
туристи. Какво гледат т у р и с т и т е и какво показват на де
ц ата, обаче не знам. Браво за асфалтираните улици, за улич
ното осветление, за т р о т о а р и т е , за хотела, за д е т с к а т а
площадка, но за то в а да се бие път... Може би се провеждат
откри ти уроци по екология и се разглеждат п е т т е хвосто-
хранилища в района на Чавдар? Или вземат проби о т водата
в реките и анализират състава и цвета на м аранята в Зла-
тишко-Пирдопското поле? Съжалявам за сарказма, но съвсем
наблизо Челопеч, Златица и Пирдоп са сякаш завинаги засти
нали в ръждивия смог на м едно-златната минно-металур
гична промишленост Усещането е неприятно - к ато за о т
ровено място. Тежко соцнаследие о т екобезхаберие и безот
говорност Въпроса кой (се) ползва о т тази теж ка и мръсна
индустрия, изобщо няма да повдигам, т а да не стан е още
по-отровно...
Следващата ни отбивка е о т другата страна на п ъ т я -
към село Душанци в Същинска Средна гора. Е, т о може да се
нарече хубаво село, при то в а е доста голямо, живо е, добре
поддържано и разположено сред чи ста и красива природа.
Толкова ни харесва, че спираме да поразгледаме и да пием ка
фе. Наблизо е едноименният язовир, изграден на река Топол
ница, който е известен к ато прекрасно м ясто за почивка и
риболов. Обещаваме си, че като се стопли времето, ще взе
мем о т приятели каяк и ще дойдем на палатка.
О т Душанци минаваме през село Антон, също приятно и
уредено, откъдето за кратко се качваме на подбалканския
п ъ т само за да се отбием отново след 6-7 км. Още двайсе
ти н а минути... И ет о, п р е д о ч и т е н и с т ъ р ч и К о п р и щ и ц а .
Ю ж ното с л ъ н ц е е съ ж ивило вече и б а л к а н с к а т а п р и р о д а и

донесло е з а к ъ с н я л а т а пролет . Б и л о у т р о и с лъ н ц е т о о свет
я в а л о вече вс и ч к о т о село. Б и л п р а зн и к . Р о с а т а ощ е леж а ла
по т р е в а т а и б л е с т я л а к а т о едър м а р г а т а р ; от вс я к а ед н а
с т р а н а се ч у в а л и б р ъ м ч а н и я о т п ч е л и и б р ъ м б а ли , ч у р у л и -
к а н е и п е ен е о т п и л е н ц а , а т и я п и л е н ц а б и л и ц е л и с т а д а ;
•гората, ко я т о е п ъ л н а с б л а го у х а н и е , се п р е д с т а в л я в а л а к а
т о и с т и н н о ж илищ е н а с а м о д и ви т е, п о в о зд у х а се пр ен о сва -
л а м и р и з м а о т м л а д и т е т р е ви и б ур ен и , а в о з т о ч н и я т в я
т ъ р р а з н о с в а л т и я м и р и з м и по в с и ч к а Б ъ л га р и я . А з н а е т е
л и к а к ъ в е т о я вя т ъ р ? Тоя в я т ъ р неж и човеческот о ч у вс т во
и п р и в о д и чо века в н я к а к в о си н е п о н я т н о блаж енст во. Р а
л а т а вече б р а зд ят п о л е т а т а , о т вс я к а ед н а с т р а н а и зс к а
ч а т ц е л и с т а д а овце, к р а в и , к о зи и ц е л и е р г е л е т а коне.
С лъ н ц ет о се т ъ р к а л я весело н а д ч о веч ес к и т е гл а в и , а чове
кът, к а т о п о гле д а к а к е около него х у б а в о и м и л о , м о л и се и
о с т а ва с п ъ л н а надеж да, че и н е го в и я т беден и т еж ък ж и
вот след вр ем е ще д а бъде е д н а к ъ в с е с т е с т в е н и т е п р и р о д н и
я в л е н и я .. А
Да, к ар ти н ата сякаш не е мръднала за 150 години или аз
отказвам да видя разликите. Планината все т а к а гальовно е
прегърнала градчето, върбите все т а к а м и ят своите зелени
клони в река Тополница, по брега п асат крави и кълват ко
кошки и всичко все още е „разположено т ак а, щ ото да се ха
реса на човеците“ ..
Лесно откриваме къща за гости „Боби“, където Венци е ре
зервирал с т а я за нощувка. Не каква да е с тая , а с камина,
разположена точно срещу голямото легло. Подготвена е да
бъде напалена, но ние оставяме то в а удоволствие за по-къ
сен час. Сега пускаме багажа и излизаме на разходка. Отбива
ме се за по една чорбица набързо в знаковата механа „Дядо
Либен“, а после посещаваме к ъ щ ата на Любен Каравелов,
която е в непосредствена близост. Духът на писателя обаче
сякаш не е тук, сред експонатите в дома му. Вероятно броди
из любимия му град или някъде по околните баири и ние ре
шаваме да го последваме. Вървим по поляните о т северната
"■ Из „Българи о т с т а р о врем е“ о т Любен Каравелов. - Б. а.

страна, после се спускаме 6 градчето, пресичаме реката по

един о т м остовете и поемаме по калдъръмените улици наго
ре, между гиздавите снаги на ц ветните копривщенски къщи.
Спираме за кратко сред омиротворяващия покой на църква
т а „Успение Богородично“, а после внезапно се озоваваме пред
друг храм - къщ ата на Димчо Дебелянов. Прекрачвам с благо
говение прага на дома на този толкова любим мой поет, а в
двора ни посреща топъл глас, който о т високоговорители
рецитира най-известните стихотворения на твореца. При
сядаме отвън и слушаме смълчани. Има нещо в това, в сми
рено гаснещата вечер, „да се завърнеш в бащината къща...“
Нещо, което сякаш е по-дълбоко о т желанието просто отн о
во да си бъдеш у дома, мисля си. Тези „скрити вопли на печа
лен странник“ съдържат друг копнеж - не земен, а космичес
ки, и сякаш отправен към Някого, към Когото прегръдката
на м айката е само мост, а родният дом - само преддверие
към истинския... Влизаме в къщ ата, пристъпвайки тихо, за
да не заглушават стъп ки те ни дикторския глас, и прегърна
т и насред една о т с т а и т е , получаваме чудно завещание за
обич чрез Дебеляновата „Молитва“:
Слож и р ъ к а н а м о й т е у с т н и ,
косат о, м о р н а д а блуж дае,
крила д уш ат а м и от пусне
и б е зу т е ш н а въ зр о п т а е;
слож и р ъ к а и з а п а з и м е !
Д а не н а д в и е скр ъ б безм ерна,
и в гн я в, и в горест т в о й т о и м е
с п о х у л н и д у м и д а за ч е р н а !
Дълго оставаме притихнали в прегръдка, сякаш вкопчени

в спасителните думи на тази изстрадана молитва. Всички
го правим понякога - уморени, огорчени, обидени, свиваме
крилата на любовта, които извисяват душите ни. Гневни и
сърдити на живота, стоварваме бремето му върху най-обич-
ните, изричаме и правим неща, които м огат да разруш ат
най-ценното, което имаме. И пак на любовта разчитаме - за
спасение. Това си мисля, докато се изкачваме по стръм ните
калдъръмени улички към поляните о т ю ж ната стран а на

града. Просторните ливади, меките хълмове и горите увли
ч ат да бродим дълго, потънали в блажено безвремие, защото
наистина, както отбелязва Каравелов, „балканските плани
ни са създадени само за блаженство“... Почти съжалявам, че
сутринта не сме дошли направо в Копривщица, за да изкачим
връх Богдан - първенеца на Средна гора (1604 м). М арш рутът
тръгва о т т у к и е много приятен. В този час на деня обаче
започвам да усещам студ и мераците ми за бродене по гори
т е полека-лека и зт л я в а т в мисълта за с т а я т а с камина,
която ни очаква „при Боби“. Макар през деня слънцето да
грее силно, още не е успяло да размрази скованата о т дълга
т а зима земя и нощите са студени. На връщане към къщ ата
купуваме о т хранителен магазин нещо за хапване и бутилка
вино и прекарваме ую тна вечер пред огъня. А на сутр и н та
отново правим кратка разходка из смълчаните неделни ули
ци на града, после сядаме за кафе срещу М оста на П ървата
пушка. Венци ми припомня историята: на този м ост е даде
но началото на Априлското въстание на 20 април 1876 г. Геор
ги Тиханек убива едно о т турски те за п т и е т а и с кръвта му
Тодор Каблешков написва п рочутото „Кърваво писмо“, с
което се слага начало на въстанието. Писмото било занесе
но на Георги Бенковски в Панагюрище, където то й също не
забавно обявява начало на въстанието, макар да е било пла
нирано за след 10 дни. Ч етем о т и н тер н ет писмото, чието
съдържание, макар да сме учили в училище, напълно съм заб
равила:
Б рат я!
В чер а п р и с т и г н а в село Недж еб ага, из П ло вд и в, к о й т о п о
иска д а з а т в о р и н я к о л к о д у ш и за ед но с м ен е. К а т о б я х извес
т е н з а в а ш е т о р е ш е н и е , с т а н а л о в О б орищ кот о съ б р а н и е,
п о в и к а х н я к о л к о д у ш и ю н а ц и и след к а т о се въоръж ихм е, о т
п р а в и х м е се к ъ м к о н а к а , к о й т о н а п а д н а х м е и у б и х м е м ю дю -
ра, с н я к о л к о з а п т и е т а ... Сега, ко га т о в и п и ш а т о в а писм о,
чнам ет о се р а зв я в а пред ко н а ка , п у ш к и т е гъ р м я т , придруж е
н и о т е к а н а ч е р к о в н и т е к а м б а н и , и ю н а ц и т е се ц е л у в а т
един д р у г и п о у л и ц и т е !... А ко вие, б р а т я, с т е б и ле и с т и н с к и
п а т р и о т и и а п о с т о л и н а свободат а, т о п о с л е д в а й т е н а ш и я
п р и м е р и в П а н а гю р и щ е...
К о п р и в щ и ц а , 20 а п р и л и й 1876 г
Т. К аблеш ков.
Б я х очевидец, ко га т о се и звъ р ш и вси ч ко го р ека за н о в п и с

м о т о н а Тодора. Т р ъ гва м за К л и с у р а , з а д а н а п р а в я същ от о.
Н. К арадж ов
„Това е според Захарий Стоянов - долита мъжки глас о т

съседната маса. - И стинската история е малко по-различ
на - продължава възрастният господин, който се е намесил
в нашия разговор. - Ако искате, мога да ви разкажа туй-
онуй“, предлага и когато ние въодушевено приемаме, се мес
т и с кафето си при нас. „Той, Захарий, ги е поукрасил някои
работи“, заявява мъжът. Според думите му, Каблешков, ка
т о водач на въстаниците в Копривщица, е чакал к ато всич
ки останали по м еста да стан е 1 май, за да бъде обявено
въстанието. Извършено е обаче предателство - в местния
конак е получено съобщение, че хора о т града искат да сва
л я т султана. З а п т и е т а т а веднага са организирани да арес
т у в а т съзаклятниците, но понеже вече било тъмно, реши-
ли да изчакат до сутри н та. В ъстаниците обаче също са
предупредени и взем ат решение да нападнат конака преди
разсъмване, за да изненадат ту р ц и те. Обличат въстани-
ческите униформи, хващ ат оръжията и тр ъ гв ат. Заптие
mama също са нащрек, а докато двете групи се дебнат, два
ма дути - един о т въстаниците и един о т ту р ц и те, за
къснели да се присъединят към своите, се срещ ат на
Калъчевия м ост (М оста на П ървата пушка). Турският вой
ник бил много изненадан да види въоръжен българин и дока
т о се окопити, наш ият го застрелва. Това всъщност е пър
в и ят изстрел. Заради гърмежа няколко бунтовници, вклю
чително и Каблешков, и д в ат при м оста, а водачът на
въстаниците, к а т о вижда положението, решава, че няма
връщане назад, взема лист хартия и т а м , с кръвта на оно

ва заптие, написва писмото. Така въстанието започва ня
колко дни преждевременно.
За съжаление, в този момент звъни джиесемът на мъжа
и то й се извинява, че трябва да ни остави. На тръгване
обаче допълва, че макар съществуването му да е извън вся
ко съмнение, съдържанието на самото писмо, което С тоя
нов е видял вероятно набързо само веднъж и не е имал въз
можност да запише, е възстановил по друго кърваво писмо,
изпратено о т Каблешков до Врачанската организация. Вра
чанското писмо било съхранено заради превод на турски, а
после - обратно на български, в архива, който Захарий С то
янов проучвал, докато работел върху „Записките“. По-късно
намирам т е к с т а на врачанското писмо и го сравнявам с
този о т историческия труд на Захарий Стоянов. Да, сякаш
прозира творческият и патриотичен патос на писателя,
но историческото послание е същото, а нали в него е цели
я т смисъл... Дали? Бива ли историческата истина да се про
меня заради историческото послание? Има още да разсъж
давам по въпроса...
След този неочакван час по българска история следваща
т а ни отбивка логично, а и планирано, е Клисура. Колкото
пъти съм минавала по този път, на то в а м ясто - точно над
града, винаги съм се прехласвала о т к р асо тата му. Откъм
север градът е защ итен о т снагата на Балкана, а на юг, ма
кар и заобиколен о т възвишенията на Средна гора, има т а
къв простор! Не п р о сто р ъ т на равнината. Планинският
простор е различен - к а т о площадка за излитане на духа,
близо до небето. За пръв п ъ т обаче влизам в градчето и съм
очарована. Първо спираме на паметника на Боримечката
малко след отклонението о т главния път. Прозвището си
младежът Иван Танков получил за това, че успял да залови
две мечета. Остава неук поради бедността на семейството
му. Буден и смел, Боримечката участва активно в подготов
к а т а на Априлското въстание. Той е п р о то ти п ъ т на героя
на Иван Вазов о т „Под и го то “ Иван Боримечката. На него,
заради голямата му физическа сила, организаторите на въс
т а н и е т о в района въ зл агат разполагането на оръдията в
м е с тн о с тта . О т височината над града, където е и пам ет

никът, неговият мощен глас предупреждава ж и тел и те да
напуснат Клисура, когато се разбрало, че идват турски те
потери. Боримечката умира 6 затвор в Палестина.
Родом о т Клисура е и един о т най-видните ни възрожден
ски дейци - Марко Балабанов. Политик, дипломат, обществе
ник, сред най-активните деятели на църковното и национал-
ноосвободителното движение. Марко Балабанов е и първият
външен министър на следосвобожденска България. След пог
рома на Априлското въстание заедно с Драган Цанков са из
пратени в Европа с мисия да запознаят там ош ните управ
ници с положението в България и страданията, които пре
търпява българският народ. Освен с европейски лидери, т е
успяват да се срещ нат лично и с руския император Алексан
дър II.
В Клисура посещаваме църквата 6 центъра на града —
много ую тен храм. За съжаление, службата е свършила, а
всеки момент се очаква да докарат покойник. „Млад човек -
оплаква го клисарката и споделя с мъка, че напоследък все
млади хора опяват. - Тоя стрес ги убива, горкичките! Няма
работа, обикалят по чужбините и се поболяват о т ту й на
прежение“, ожалва ги ж ената.
Напускаме Клисура с тягостн о чувство. „Здраве с пари не
се купува“, казва народът, но казва също, че: „Безпаричието е
н ай -теж ката болест“. Къде е балансът, п и там се, докато
пътуваме.
Минаваме т р а н зи т през Сопот и Карлово - имаме други
планове за посещение на тези м еста, и на около половината
п ъ т до Калофер, където също планираме специално посеще
ние, отбиваме навътре в Средна гора, към село Свежен. Вен
ци предлага да го посетим, а аз не знам какво да очаквам. Пъ
т я т нагоре е много приятен, в началото с красиви гледки,
на които спираме да се полюбуваме, а после шосето навлиза
в гора, излиза за малко на о ткри то при село Мраченик и пак
се шмугва сред букове - до Свежен.
В момента, в който влизаме в селото, ахваме. Зелени хъл
мове, бързоструйна бистра река с каменно мостче, автен
тични, красиви стари къщи. Те обаче са различни о т типич
ните балкански кирпичени или плетарки. Долният им е та ж

е о т камък, а горният - о т дървени талпи, наредени хори
зонтално. Напомнят на странджанските. Веднага спираме,
слизаме о т колата и се оглеждаме, сякаш попаднали във въл
шебен свят. „Ей това е истинско село“, възкликваме и двама
т а едновременно, но не можем да обясним какво ни кара да
дадем едно и също определение. Вероятно чудната съвкуп
ност о т усещания, гледки, аромати и звуци.
По уличка о т другата стран а на реката се задава мъж, а
ние го пресрещаме на м оста и к ато поздравяваме, питаме
как я кара. Дядо Тотю сякаш само то в а е чакал - някой да
го заприказва. Откарваме та м , насред моста, поне час в не
говата компания. М естен п атр и о т, с т а р е ц ъ т с гордост
ни разказва за съ б и ти ята, прославили селото му, чието
старо име е Аджар - „здрав“, „каменен“. Създадено е о т т ъ р
новски боляри, търсещ и убежище след превземането на
с т а р а т а българска столица о т щурците. И стори ята оба
че, с която дядо Тотю наистина ни впечатлява, е за съдба
т а на друг български герой - Хаджи Димитър. Според разка
за на възрастния мъж, легендарният войвода не е убит при
връх Бузлуджа, както пише в учебниците по история, а уми
ра на връх Кадрафил над село Свежен. С тарецът ни обясня
ва с подробности как четирима четници успели да се из
м ъкнат о т турския обръч и да пренесат теж ко ранения
войвода през планината чак дотук, водени о т младеж о т
село Енина. Вървели в продължение на четири дни. Остави
ли войводата в овчарник горе, на грижите на овчарите,
които 20 дни се борили за живота му, к ато лекували раните
му с билки и го хранили. Хаджи Димитър обаче бил много
тежко ранен и починал. Погребан е т а м , на връх Кадрафил,
през август 1868 г. През 1880 г. к о сти те му са пренесени и
погребани с опело в двора на църквата „Св. св. П етър и Па
вел“ В село Свежен, а м ай ката на войводата научава то в а
о т дописка във в. „Марица“. Тя тръгнала о т Сливен за Све
жен, но понеже зим ата била много теж ка, успяла да стигне
само до село Домлян. К м е т ъ т на Домлян изпратил човек с
писмо до к м ета на Свежен, в което го уведомявал, че при
него е м айката на войводата и настоява да прибере кости
т е на сина си. К м е т ъ т на Сбежен удовлетворил желанието

на м айката и к о сти те на героя й били предадени. Когато
видяла черепа с изкъртения зъб, ж ената се разплакала и ка
зала: „Тези са к о с т и т е на син ми Димитър“. Тя отнесла
тленните останки на чедото си в Сливен, където ги погре
бала в двора на църквата „Свети Николай Чудотворец. Над
писът на гроба обозначавал, че т а м са положени к о сти те
на Хаджи Димитър, починал на връх Кадрафил. По-късно,
твърди дядо Тотю, оригиналният надпис бил подменен с
друг, според който Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа.
„Защо са променили това, което майка му е написала?, въз
мущава се стар е ц ъ т. Разказва още, че хора о т селото
отишли при Захарий Стоянов, за да му каж ат, че Хаджи Ди
м итър не е загинал на Бузлуджа, а т о й им отвърнал. „Ние
знаем къде е загинал Хаджи Димитър, но е по-добре героят
да загине на бойното поле“. „За да не излезе пред хората т а
ка, че войводата е избягал о т сраженията“, пояснява дядо
Тотю какво вероятно е имал предвид първият български ис
ториограф. „Значи, затова в стихотворението за Хаджи
Димитър Ботев пише: „Жив е той , жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка...“ - защото Хаджи Димитър
всъщност не е бил умрял, както са смятали“, просветва ми
изведнъж. „Точно т а к а - потвърждава прозрението ми дядо
Тотю и разказва: - Ч аст о т четниците на Хаджи Димитър,
които успели да се измъкнат о т обсадата, стигнали до Се
верна България, отишли при Христо Ботев и му казали:
„Христо, жив е!“ А Христо Ботев веднага взел лист хартия,
подпрял се на коляно и на момента още започнал да пише.
„Жив е той, жив е...“ Самите оцелели четници му докладва
ли, че Хаджи Димитър е жив...“, завършва мъжът. Тук се раз
деляме с дядо Тотю, който ни казва, че то в а е само малка
ч а с т о т и сторията. Имало още много интересни неща за
разказване. Кани ни да дойдем пак и да му се обадим, като
ни посочва коя е неговата къща. „Само се въоръжете с т ъ р
пение за около ш ест часа и половина“, предупреждава ни
сладкодумният свеженец.
На тръгване спираме до църквата, където за известно
време са почивали к о сти те на Хаджи Димитър, а после се
отбиваме в ую тна механа край реката за късен обяд. Село

т о всъщност се оказва немалко и освен героична история,
крие и други тайни. На излизане, пътьом минаваме край
' табела, насочваща към мегалитен тракийски комплекс Яй
цето на змеицата, който се см я та за единственото доку
ментирано мегалитно „яйце“ на т е р и т о р и я т а на България,
научавам впоследствие. За древните хора космическото яй
це е било символ на раждането на ж ивота и вероятно е
свързано с култа към бога слънце и богинята майка. Нас
троението ми обаче в момента не е на тракийска вълна, а
трябва и да побързаме. Нямаме време да спрем дори и в Ту-
рия - родното село на Чудомир, защото в Казанлък ми пред
стои среща с интересен човек - отец Петър.
73-годишният свещеник ме издири след излизането на
„Гатанки о т небето и о тто гав а беседваме за вярата мно
го п ъти по телефона. Това е в т о р а т а ни среща на живо след
к р атк о то ни запознанство 6 София. В м ом ента о т е ц ъ т
служи в курорта Свети Влас, но гриж ата му за душите на
миряните се разпростира извън църквата. Сам, с голи ръце,
свещеникът е изградил 21 параклиса по п ъ т е к а т а , която
свързва курортния град и планината. Както мъжът, кого
т о съм споменала в пътеписа за Равногор, превръща п ъ те
к ата о т селото към параклиса „С6. св. К онстантин и Еле
на“ в религиозно преживяване, т а к а и отец П етър не см ята
делото си за подвиг, а за труд, чрез който може да подсети
хората, дошли да се порадват на чудната природа, да по
мислят и за Твореца й. О тец ъ т често прескача до Казанлък:
дълги години е служил в града и в близкото село Енина, а
бившите му енориаши още го т а ч а т о т все сърце. Срещата
ни всъщност е 6 Енина, 6 хотелски комплекс с рибарник
„П ъстървата“ - едно о т любимите ми за отсядане места.
Н на двам ата с Венци много ни харесва атм осф ерата в се
лото и при възможност винаги се отбиваме. Енина крие ед
на уникална световна реликва, т ъ й наречения „Енински
апостол“ - най-стария пергаментов ръкопис в света, напи
сан на кирилица. А постолът е богослужебна книга, която
<ьдържа чтения о т посланията на апостолите за цялата
содина. „Енинският апостол“ е о т к р и т през 1960 г. при рее-
табрация на църквата „Света Параскева“ в селото. Това е

най-ранният превод, направен о т славянския първоучител
К онстантин Философ - Кирил, пише на плочата под п ам ет
ника на равноапостолния просветител.
Когато пристигаме в Енина, о т е ц ъ т е вече т а м . Само
оставяме багажа в с т а я т а и слизаме в ресторанта. Група
т а о т духовни чеда на свещеника, която скоро се събира, е
голяма и разнородна. Млади и по-възрастни, с различен со
циален с т а т у с , но всички - чудесни хора, с които е изключи
телно приятно да бъдем и да разговаряме. Не знам как т о ч
но е било - само съм чела за онези „агапе“, вечерите на лю
бовта на първите християни, които след Възнесението на
Христос се събирали ежедневно на обща братска трапеза,
за да си припомнят Неговото слово. Сбирките им трябва
да са били нещо подобно, ако съдя по чувството за братска
общност, споделена радост и усещането за Божието при
съствие.
По някое време п итам отец П етър как да запазим това
чувство, което цари в момента, в ежедневието ни, в което
„сиренето е с пари“, и споделям с него думите на ж ен ата о т
църквата в Клисура. „На, чети на глас о т стих 26“, подава ми
о т е ц ъ т отворената Библия. Зачитам:
П о гл е д н е т е п т и ц и т е неб есн и , че н е сеят , н и т о ж ънат ,

н и т о в ж и т н и ц и с ъ б и р а т ; и в а ш и я т О т ец Н ебесен г и х р а н и .
Н е ст е л и ви е м н о го п о -ц е н н и от т я х ? П а и кой о т ва с със
с во я т а гриж а мож е д а п р и д а д е н а р ъ с т а си е д и н л а к ъ т ? З а
що се гриж ит е и за о б лекло? В зр ет е се в п о л с к и т е кринове,
к а к р а с т а т : н е се т р у д я т , н и т о п р ед а т ; а к а з в а м ви, че н и
т о С олом он въ в в с и ч к а т а си с л а в а н е се е о б ля к ъ л т ъ й , к а к т о
всеки ед и н от т я х ; и ако п о л с к а т а т р ева , к о я т о д н е с я и м а ,
а у т р е се х в ъ р л я в пещ , Б ог т ъ й об ли ч а , ко лко п о вече вас, м а -
л о в е р ц и ! И т ъ й , не се гриж ет е и не д у м а й т е : к а к во д а я д ем ,
и л и к а к во д а п и е м , и л и ка к во д а об лечем ? З а щ о т о вси ч ко т о
в а т ъ р с я т е з и ч н и ц и т е , и за щ о т о в а ш и я т Н еб есен О т ец
зн а е, че и м а т е нуж да о т вс и ч к о т ова. Н о п ъ р во м т ъ р се т е
ц а р с т во т о н а Б ога и Н е го в а т а п р а вд а , и вси ч ко т о в а ще ви
се придаде. И т ъ й , не се гриж ет е з а у т р е , за щ о т о у т р е ш н и -
Гледка към Равногор о т пътя към Атолука
Гледка към Равногор о т п ъ т е к а т а към параклиса „С6. св. К о н с т а н т и н и Елена'

Лопушански манастир „Свети Йоан Предтеча“
К о с т н и ц а т а кам б ан ар и я
н а Ч ипровския м а н а с т и р
Г л ед к ата над Ч ипровския м а н а с т и р „С вети Й оан Рилски“

Демонстрация как се тъче чипробски килим на вертикален ста н - майката на Илко
Гледка към Белоградчик о т к р е п о с т т а и с к а л и т е

Малко Търново
Село Бръш лян

В дома на Тодор и Руска 6 село Бръшлян
—
....
С нимка о т обичая Енъова буля 8 дом а н а Тодор и Руска

Църквата „Успение Богородично“ в Копривщица с гроба на Тодор Каблешков
Изглед към град Клисура о т п а м е т н и к а на Б о р и м еч к а та

Село Сбежен
Изглед о т ДелчеВо към Гоце Делчев

Надписът на чешмата 6 село Делчево
пдм еУ VА'Ш тл
8СЙЧК0№
и
Б аба К а т я о т село Делчево
Ц ъ р к в а т а в село Делчево
я т д ен с а м ще се гр ш к и за своет о: д о с т а е н а всеки д е н зл о б а
та м у*
„Толкоз - прекъсва ме т у к отец П етър и ме пита: - Разбра

ли?“
Разбрах. В ярата 6 Бога е за ежедневна употреба.
На следващата сутрин след кафето се качваме в колата

и поемаме към Бузлуджа. Оригиналното име на върха, къде-
т о е „л етящ ата чиния“ на п а р т и я т а , всъщност е Хаджи
Димитър - в п ам ет на легендарния герой, загинал, според
официалната историческа версия, в подножието му. Разка
зъ т на дядо Тотю о т Свежен разпалва лю бопитството ми
и след к ато предишната вечер се разделяме с отец П етър и
енориашите му, дълго ровя в и н т е р н е т информация за
с м ъ р т т а на националния герой. Мнения много, дори и Чудо
мир, изневерявайки на хумористичния си стил, е написал
твърде сериозен очерк, в който доста категорично защ ита
ва версията, че Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа, ка
т о се позовава основно на написаното о т Захарий Стоянов.
Може ли обаче да вярваме безрезервно на казаното о т т в о
реца? За последните два дни се натъквам на две опроверже
ния на представени о т него исторически факти. Може би
Владимир Свинтила много деликатно оценява творчество
т о на писателя най-точно, к а т о заявява, че изследовате
л я т Захарий Стоянов е победен о т художественото въобра
жение на писателя Захарий Стоянов. За разлика о т него,
Пенчо Славейков доста безцеремонно определя писанията
на Стоянов к ато „овчарски дивотии“. Друг автор пък казва,
че някои о т нападките към историческите писания на
Стоянов е неудобно дори да бъдат произнесени о т уважение
към автора. Но някои о т похвалите също е по-добре да бъ
д а т премълчани, този п ъ т вече о т уважение към истина
т а . Ако ви кажа какво количество информация изчетох по
въпроса, ще решите, че не съм съвсем наред. Но урокът, по
не за мен, си струва. Какво толкова, ако Захарий Стоянов е
М ат. 6:26-34. - Б. а.
5*
разкрасил художествено „Кървавото писмо“ на Тодор Каб-

лешков или е подменил и сти н ата за с м ъ р т т а на Хаджи Ди
митър? Нали целта му е била да отправи послание към на
ционалното самосъзнание и да подхрани п атри оти чн ото
чувство у съвременниците си и у идните поколения? Така е
и не е так а, може би. С думите трябва много да се внимава.
Силата на словото е въздействие върху емоциите, а то в а
внушение е много силно и понякога - незаличимо. Велики
творци, които разгарят огъня на родолюбието, с все съща
т а словесна дарба н ан асят дълбоки рани на ценностите,
които ни формират. И до днес Българската православна
църква страда о т п етното, лепнато й о т Каравелов, Вазов
и Захарий Стоянов, че п р ед ател ят на Васил Левски е поп
Кръстю. Какво например би могло да промени въздействие
т о на тези стихове:
Той биде предаден, и о т ед и н п о п !

Тоя м р ъ с е н червяк, т о я н и зъ к роб,
т оз позор за Б ога, т у й п е т н о н а х р а м а
Д я к о н а п о гу б и чрез черна и з м а м а !
Силни думи, заредени с патриотичен патос, които поко

ления наред българи у ч ат наизуст и рец ити рат и които се
зап еч атват в съзнанието завинаги, като слагат дамга вър
ху лицето на българското духовенство. А то в а има последи
ци. Умишлено развивано, негативното отношение към ду
ховните ни пастири е една о т косвените (а може би и пре
ки) причини за безбожието на съвременните българи. Няма
какво да се лъжем - неуважението към българските духов
ници е факт, а ако се заслушаме как звучи т о днес, можем
да разпознаем то н ал н о стта на Базовите куплети. Ирония
т а е, че без духовниците, положили основите на Българско
т о възраждане, нямаше да има възрожденски писатели,
които да ги маскарят. Накратко - без Паисий нямаше да
има Вазов. В този смисъл не по-маЛко иронично е, че сн ета
т а о т духовенството ти ара стои върху главата на... п а т
р и а р х а (!) на българската литература. Но за тези м е т а
морфози- в друг пътепис... Откъде тръгнах, къде се озовах!
Логически и хронологически вероятно трябва да продължа с

разказ за представянето на книгата ми в къщ ата музей на
Чудомир. Но може би най-адекватният финал на тази непо
следователна история, в която почти всичко се оказа не
такова, каквото изглежда отвън, е следващият ц и т а т о т
известния казанлъчанин: „Една лъжа може да обиколи све
т а , докато и сти н ата още си връзва обувките“.
69
*■‘В идин
..»■'Русе
Плевен •
Ш умен» Варна»-'
»СОФИЯ
Бургас »•''
Благоевград 1Пловдив
Между Пирин и Родопите

История, която започва с вино, преследва змей и
завършва с живота, който не може да бъде измислен
П ътуването ни в средата на месец май до село Огняново

както никога е планирано. Тъй к ато предстои с Венци да из
вървим португалското Камино*, приятели ни изкушават с
покана за загрявка: дегустация на португалски вина на фона
на фадо музика в ресторан т енотека и бинарна Uva N e s tu m
край Гоце Делчев.
Приемаме поканата без колебание. Хем ще заздравим с т а
вите в т о п л а т а минерална вода на профилакториума, къде-
т о ще отседнем в Огняново, хем ще се ограмотим какво вино
да пием в Португалия, за да не се излагаме, хем в района има
чудни м еста за разходка, за да направим генерална репети
ция за П ътя. При това, к ато бонус, на м ясто ще проверя
онази прословута история за змея, който любел момите о т
близкото село Пирин, мръсника...
* Поклоннически п ъ т до С антяго де Компостела през Португалия. Д ей ст

ви ето в романа „Къде отиваш , пътнико?“ о т Ивинела Самуилова се раз
вива по различен м арш рут на Камино в Испания. - Б. р.
70 Пътеписи за душ ата на България ............................................. ..........................
Тръгваме около ш ест вечерта на един топъл майски пе

тък. На изхода на София спирам да броя часовете и се о тд а
вам на р а д о с т т а о т пътуването. Очите ми жадно поглъ
щ а т красивите картини на късната пролет: ширналите се
зелени поля с младо ж ито, нацъф телите акации и люляци
край п ъ тя, свеж ата зеленина на горите и ливадите и вели
чествените осанки на все още заснежените върхове - по на
шия маршрут първо на Рила, а после и на Пирин. След Дупни
ца виждам край п ъ т я първите макове - обожавам ги! И... 0!
Не може да бъде! Първите череши! Останах си обаче само с
облизването. Досвидя ми - десет лева килограмът! Отказвам
да съучаствам в този рекет, още повече че съвсем скоро бук
вално ще съм „горе на череш ата“ на Крушевския баир край
родното Севлиево и ще си ям черешки на корем.
П ъ т я т к ато цяло е чудесен —говоря за състоянието на
шосето. Имаше обаче пропаднал участък след село М еста, до
разклона за село Кремен, на иначе н овата отсечка между
Банско и ГЬце Делчев. Обходният маршрут е затворен, т а к а
че нямаме друг вариант и минаваме с повишено внимание.
Още не е съвсем тъмно, когато стигаме крайната дести-
нация - хотел профилакториум „Терма В и та“ в Огняново.
М ястото някога е било ведомствена почивна база. За радост
не е оставена да се руши, както повечето. Новите собстве
ници са я ремонтирали основно и са я превърнали в чудесно
м ясто за спа туризъм. Не видях звезди за категоризация
(може би защ ото се води „профилакториум“), но заслужава
поне четири, без да се прави компромис. С ам ата с т а я е
просторна, изключително чиста (както и целият комплекс),
а леглото е огромно и със специален матрак. Предполагам -
съобразено е, че ако минералната вода в комплекса е показа
на основно за заболявания на опорно-двигателния апарат,
го сти те ще и м ат нужда и о т комфортно легло. Освен чис
т о т а т а , удобството и минералната вода, която тече о т
душа в банята, цената за нощувка включва закуска, ползване
на т р и т е басейна, сауна, парна баня, релакс зона, фитнес и
разбира се - телевизия и и н тер н ет Не е евтино - направих
справка и установих, че цените към днешна д а т а са ак ту
ализирани и са съотносими с тези на 4-5-звездните спа ком-
плекси 6 известните балнеокурорти. Не мога обаче да срав

нявам качеството на предлаганите условия и услуги, понеже
по принцип не ходя по такива места. Харесва ми, че профи-
лакториумът е уединен в гората, че е тихо и чисто и наис
ти н а предразполага сети в а та да се н а с т р о я т в хармония с
природата, както пише на рекламната брошура, която на
мирам в с т а я т а .
Оставяме багажа и слизаме в ресторан та за вечеря. Хра
н а т а е вкусна, порциите - доста големи, при то в а на нор
мални цени, а менюто не е банално. В смисъл, има кулинарни
предложения, които виждам за пръв път. Например хайдуш
ка пърленка. Това е к ато питка с пълнеж о т лук, гъби и мес-
це. Сервирането е изискано, но без да причинява неудобство,
а усмивката на сервитьора е досущ к ато на актьора Робин
Уилямс - топла, сърдечна и закачлива. Наливното вино пък,
о т избата на U v a N e stu m , е чудесно - второто най-добро „Cu
pa“ родно производство, което някога съм пила. Усещам как
иначе н ап регн атата ми душица се отпуска, а саксофонът,
който звучи (на живо!), съвсем я разтапя... Поизморени сме
о т р аб о тн ата седмица и пътуването и към полунощ се о т
правяме към леглата... Уговаряме се да се видим на закуска в
девет часа, за да потеглим до десет по уточнения по време
на вечерята маршрут за пешеходен преход - до връх Ореляк,
леговището на змея мръсник.
През широко отворената врата на т е р а с а т а влиза свеж и
ароматен нощен въздух, а ромонът на рекичката долу, в нис
кото, бързо ме отнася в с т р а н а т а на сънищата...
Закусваме обилно и поемаме към 2100-метровия връх. Из
качваме се около половин час с кола по живописен п ъ т над Го
це Делчев в посока Попови ливади (Папаз чаир), към телевизи
онната кула, а п ъ т я т ни минава през село с чудното име
Добротино. Да живееш на м ясто с такова име сигурно се о т
разява на характера, мисля си, но нямам възможност да про
веря. При таб ел ата „Ретранслатор 10 км“ асфалтовият п ъ т
свършва. Завиваме надясно и караме около километър по че
рен път, където оставяме автомобила при някакви къщи.
О т т а м продължаваме пеша. Ходенето е много приятно, а
денивелацията о т близо 700 м етра почти не се усеща. Радва-
ме се на чудесни гледки, а времето е благосклонно - слънчево,

с разкъсана облачност и свеж ветрец. Ако решите да тръгне
т е обаче, обуйте удобни туристически обувки заради камъ
ните, носете шапка и слънцезащитен крем и задължително -
вода. В района е много красиво, но е сухичко. А ако изведнъж
у сети те, че усилено си мислите за джин с тоник край басей
на долу, да знаете, че може да не е о т умората, а о т арома
т а на хвойновите храсти по поляните.
Без драматизъм стигаме върха. Надничам надолу, но зме
я т не се вижда никакъв. Не ме разбирайте погрешно - не се
надявам да ми излезе к ъ см етъ т с някакъв змей любовчия.
Просто съм писателка и се прехласвам по всякакви странни
истории, а тези о т родния фолклор особено ме вълнуват За-
щ ото зад легендите, установила съм, често се кри ят праг
матични начини за справяне с реални житейски проблеми.
„Р аботата е в то в а не сляпо да вярваме на народните леген
ди, а да не ги отхвърляме и хулим к ато вредни измислици на
примитивния дух“, казва един о т най-значимите изследова
тели на религиите - Мирча Елиаде. Напълно съм съгласна!
Е то например ри туалът на Спасовден (църковния праз
ник Възнесение Господне, който честваме по то в а време). То
гава, според народната традиция, бездетни булки нощуват
под растен и ето росен с „придружител“, с когото н я м а т
кръвна връзка. Според мен това е много умен начин за мирно
и кротко сдобиване с наследници, когато по някакви причини
нещ ата между съпрузите в леглото не са сработвали. Това
вероятно обяснява произхода на поговорката: „Те т и , булка,
Спасовден!“ Подозирам, че и в и сто р и ята с т о я змей има
скрит смисъл. Всички знаем за нравите на с т а р и т е време
на - колко важно е било опазването на целомъдрието на мо
мите. П редставете си обаче, че някоя мома не е успяла да го
опази - няма значение дали с нейно съгласие, или не. Сгази ли
девойката лука, пък не дай боже, и да забременее, край - с
нея и семейството й е свършено. Освен ако не бъде измислено
нещо достатъчно умно, което да оправдае положението й.
На мен ми хрумва следният сценарий. Значи, прибира се мо
ма Калина по тъмно, раздърпана и разплакана, и споделя с
майка си, че оня, шашавият Гинчо, gemo прилича на змей, я е
нападнал край реката и я е насилил. Майка й започва да си

скубе косата, но в един момент й хрумва идея и спира (да се
скубе). Казва на щерка си да се скрие в гората под връх Оре-
ляк, пък т я ще се оправи със ситуацията. Чорлава, с прони-
зителен писък, м айката хуква из селото и вика: „Хорааа! По
магайте, хорааа! Змей отвлече Калинкааа... Изгоря ми чедо
т о , божкеее...“ О т т у к н а т а т ъ к вече е лесно - все ще се
намери някой местен фантазьор да потвърди, че май наис
ти на е мяркал змей. Размножаването пък на змейовете в ра
йона (понеже освен в село Пирин, изведнъж се появили змейо
ве и в няколко съседни села) може би показва, че момите в
околността веднага са схванали идеята. Н аш ата Калинка
родила спокойно сина си, който иначе щял да бъде заклеймен
като „копеле“, при това без да се налага да напуска посраме-
на селото или да се омъжва за ш антавия Гинчо. А след време
„змейовият“ наследник не само бива приет о т консерватив
н а т а общност, но дори става закрилник на местните...
Това го измислям, докато изследвам с поглед стръмния
улей надолу. Дори без да има богато въображение, човек може
да си представи как зм еят пикира бавно над п роп астта и
оглежда на коя мома да дръпне ф устата...
Всъщност оригиналната легенда не е драстично различна,
научавам по-късно. Тя разказва как веднъж придошла реката,
а мома Калина, която в то в а време била за вода, без малко да
се удави. Спасил я змей - грабнал я и я отнесъл в пещерата
си под връх Ореляк, която и днес се нарича Змейова дупка.
Веднъж, докато пиринският змей спял в скута на Калина,
долетял беласишкият змей и нашият, като не успял навреме
да вземе боздугана си, бил убит. Овчари намерили бременна
т а Калина горе на скалата и я прибрали в селото. Дотогава
всички мислели, че хубавицата се е удавила. Калина родила
момче-змей - с крила и голяма физическа сила. Когато по-
отраснал, змейовият син отм ъстил за баща си, а хората на
Пирин закрилял и им помагал.
П риятелите ми обаче ми се смеят, когато питам мъжа,
който в този момент се подава о т телевизионната кула,
виждал ли е змей тъдява (нали все пак т у к ж ивеят - и мъ
ж ът, и змеят). Разочарована съм, че дори не е чувал за него.
Само за филма знаеше („Писмо до Америка“, ч аст о т него е

снимана 8 село Пирин). Язък! Тръгваме надолу и стигаме в хо
тел а за доста късен обяд. Гладни и жадни сме и единодушно
си поръчваме бири, тар ато р и и „бабини кюфтенца“. Послед
н ите наистина и м а т вкуса на любимите бабини пържени
кюфтенца о т д е т с т в о т о ми, които славословя и в „Бабо,
разкажи ми спомен“! Т ук ги сервират с гарнитура о т домаш
на лютеница и бобена салата - класика в жанра!
Всеки знае, че не бива да се плува с пълен стомах, затова
решаваме, че няма да плуваме в големия закрит минерален
басейн с полуолимпийски размери. Излизаме навън и се нас
таняваме в „топилото“, както наричат басейнчето с тан -
генторите. Докато т о п л а т а вода масажира гърба и крака
т а ми и се опивам о т аром ата на цъфналите акации, съвсем
се отпускам. Налагам си да стан а и да отида в съседния по-
хладен басейн, за да се съвзема. Чака ме дегустация на пор
тугалски вина - все пак то в а е „официалната“ причина да
дойдем тук. Следва един студен душ и вече съм достатъчно
свежа за купон.
За пръв п ъ т участвам в такава дегустация и ми е много
интересно. По принцип обичам вино, но максималното,
което мога да кажа, е: „Много е добро“, „Става“ или „Не ми
харесва“. Нямам обаче познанията да обясня „защо“ по изис
кания начин на сомелиерите. На м асата има дегустационно
меню, о т което става ясно, че нощес вероятно ще пъшкам
о т преяждане. Първо ни сервират зелена салата, гарнирана
с печен октопод и домати. С нея опитваме бялото вино
R a m o s P in to D u a s Q u in ta s B ra n c o (последният да затвори
в р а т а т а ), реколта 2013. Няма да ви лъжа, че съм научила
м арката наизуст - мушнах менюто в ч а н т а т а си и сега пре
писвам. Докато отпиваме, ан и м аторката ни разхожда из
Португалия, к ато ни прожектира кадри о т мултимедия,
разказва ни интересни факти и ни представя виното: ,,...с
бистър и искрящ цвят, с лимоненожълти отблясъци, това
вино впечатлява на нос (!) с нотки на цитрусов плод, барут
(!) и лек цветен нюанс. На вкус е плътно, с ронлива свежест
(!), със запазени цитрусови и минерални нюанси“. Ето, този
изискан език имах предвид - направо поезия. „Впечатлява на
нос“ ме кара да у сетя кам бата 6 средата на лицето си по

нов, аристократичен начин, а „ронлива свежест“ звучи с т р а
хотно и със сигурност ще го набутам в някое мое стихотво
рение. Само това с барута много не го разбрах - дано да не се
разгърмим, че ще стане страшно... Следва традиционно за
Португалия предястие о т филе на риба треска, поднесено с
друго бяло вино. После идват пилешки филенца, пак по т р а
диционна рецепта, този п ъ т с червено вино, което, според
познавачите, е изключително. 0, да! Хич не е лошо, да се из
кажа и аз. И накрая за десерт - п рочути ят португалски
„П астети де Н а т а “ (нещо к ато кошничка о т фино т е с т о ,
пълна с ванилов крем), с който получаваме по чашка о т пре
възходното ликъорно вино „Мадейра“ и к ато бонус - по още
една чашка, но бяло „Порто“. Драматичните трели на фадо-
то , което аз иначе харесвам, след изпитото вино започват
да звучат малко неуместно. На никого не му се реве, напро
т и в - настроението е на друг градус, при то в а в други гео
графски ширини, nò к ато за „Морен сокол пие“. Така де - Пор
тугалия си е Португалия и виното им не е лошо, но в т а я
фаза на купона т у к пеят: „Къде и да одиш, къде и да ш еташ,
не се срами, не се плаши българин да си...“ Диджеят обаче не
поддава.
Сега сериозно - дегустацията е чудесно организирана, ни
вото е високо, без да е снобарско, прекарваме си страхотно,
а цялото удоволствие - обилната и вкусна храна и няколко
чаши класно вино, е на съвсем прилична цена. Разказвам всич
ко т а к а подробно, защ ото за мен бе различен и интересен
опит и ако и за вас виненият туризъм е непозната т е р и т о
рия, може да ви бъде о т полза. В сай та на бинарната има ин
формация за предстоящи подобни събития.
Прибираме се в хотела както и дойдохме - с такси. Бинар
н а та Uva N e s tu m е на няколко километра о т „Терма В ита“ в
посока Гоце Делчев. (А вече, научавам, има хотел и при сама
т а бинарна.)
На су тр и н та не бързаме да ставаме, но и не искаме да
проспим последния ден о т уикенда и пак към девет часа сли
заме за закуска. Залагаме на специалното предложение - до
машна баничка, и не грешим. Много добре им се е получила.
П риятелите ни вече се плацикат в басейните отвън, а на

ш а т а двойка решава да се разходи пеш до центъра на Огня-
ново. Само да отбележа, че о т хотела може да наемете вело
сипеди за разходка, ако предпочитате. До селото обаче не
стигаме. Малко по-надолу о т комплекса има езеро с водни
колела и понеже сме почитатели на специфичния сладък ре
чен аром ат на ти ня, патеш ките крясъци, жабешкото кря-
кане и надвисналите о т брега над водата върбалаци, реша
ваме да си доставим тази дребна, но с огромно значение за
душата, половинчасова радост.
Напускаме хотела, както си му е редът - на обяд, и потег
ляме към село Делчево. Признавам си, че предпочитах да о ти
дем до село Пирин, но усетих, че на приятелите ни май им е
писнало о т моя змей, и не настоях. Отхвърляме близките
Лещен и Ковачевица, понеже търсим по-непопулярно място.
Пак бръмчим нагоре по п ъ т с големи завои, но немного - 9
км. До Освобождението накацалото по стръм нината село се
е казвало Юч Дурук (Трите върха), а после е кръстено на Гоце
Делчев, който често отсядал в него. Особено селце, самобит
но, с калдъръмени улички и възрожденски ти п къщи, 27 о т
които са паметници на културата. Така пише. На мен ми се
стори, че изобщо няма толкова къщи, но явно греша. Тръгва
ме към църквата. Затворена е, както и туристическият ин
формационен център, изграден с европейски средства. Про
дължаваме по уличката покрай т я х и на нещо к ато площадче
виждам една по-възрастна и една по-млада жена, седнали на
сянка на стъ п ал ата пред малка къщичка. Решавам да ги за
говоря и познайте какво ги питам. Пак ударих на камък със
змея обаче. По едно време бабата се присети, че май нещо
била чувала за някоя си мома о т тях н о то село, която го била
виждала навремето, но другата я отряза: „оная“ не била съв
сем „у ред“ Ами т о и аз явно не съм и съм н апът да се раз
строя, че ще си остана без история. Обръщам се да прикрия
разочарованието си и погледът ми попада върху надписа на
чеш мата зад гърба ми, която не съм забелязала: Б ла го с л о ве
н а д а е п а м е т т а н а н а ш а т а м а й к а - С паска, ч и й т о ж ивот
бе извор н а доб рини. В си ч к о даде, н и щ о не п о л у ч и и у м р я в са-
м о т а . А в гу с т 1975. Покъртително. Очите ми се пълнят със
сълзи, а 6 главата ми се завърта любимият ми депресиращ

екзистенциален монолог за смисъла на живота. Тоест - за
безсмислието му. Тъкмо поемам обратно надолу и увесила
нос, рецитирам наум: „Всичко е суета и гонене на вятъра...
Каква полза за човека о т всичките му трудове, с които се
труди под слънцето?*“, когато по-младата жена се провиква
зад нас, че ако почукаме на къщ ата със с а т е л и т н а т а чиния
ей т а м вдясно, ще ни отклю чат църквата. Правя го на мо
мента. О тваря мъж и казва да изчакаме. През открехн ата
т а вр ата виждам немощните движения на старчески крака,
които едва събуват терлици и обуват обувки. Изчакваме
търпеливо „баба К а т я “, както се представя, да излезе и след
като ни напрегръща сърдечно, поемаме бавничко с нея към
църквата. Няма оросяване на крайниците и затова й е труд
но да върви, споделя 86-годишната (!) жена. Виж ти! Аз не бих
й дала повече о т 70. Влизаме в църквата, привеждайки се за
ради ниската врата. Сигурна съм, че нарочно е такава, за-
щото т а к а се влиза в храм - с поклон. Запалваме свещи, а ба
ба Катерина ни се хвали, че местен младеж е нарисувал ня
кои о т иконите. Живее в Германия и о т т а м е изпратил и
голямото дървено разпятие. На него има т р и фигури о т дър
во, които сам е изработил: разпнатия Христос, света Бого
родица и свети Йоан Богослов (майката и любимият ученик
на Исус са последните, които о с т а в а т с Него при кръста -
другите ученици се разбягват). После баба К атя ни разказва
за църквата - с колко вяра и любов са я изградили някога хо
р а т а (1835 г.), к ато са изнасяли на ръце камъните по стръм
ните пътеки. Тя сам ата я поддържа вече 20 години без запла
т а , защото, както сподели, има голям стр ах о т Бога. Не
страх да не бъде наказана, а страх да не обиди Господ с пове
дението си. К ато богослов да вметна, че то в а е истинското
богословие - живото усещане за Божието присъствие, кога
т о човек маха себе си о т центъра на живота си и поставя
т а м Бога. „Нищо не искам, само съм благодарна на Бога, че
ме е дал такава, да вярвам в Него.“ Не съм очаквала точно
ту к да чуя такова мъдро изповядване на вярата - Пиринския
* Книга на Еклисиаста 1:3. - Б. а.

край го свързвам със склонността към една по-болнава мис

ти ка, но за то в а - в друг пътепис. Каним се да тръгваме, но
баба К а т я започва да разказва история, която ни задържа в
църквата още половин час. Не мога да повярвам на ушите си:
това, което с т а р а т а жена споделя, е не по-малко интересно
о т и стори ята за змея. И макар също да е невероятно в из
вестен смисъл, е някак по-истинско, по-земно, по-човешко и
ми идва к ато противоотрова за онзи надпис па чешмата.
Баба К атя и съпругът й много се обичали, но нямали деца
и силно страдали о т това. Един ден нейна сродница, която
пък изгубила първата си рожба, й предложила да о т и д а т при
Ванга в Петрич и баба К а т я се съгласила. Как са вървели
през баирите, как са стигнали пеша до Петрич —не мога да
си представя. ГЬлям кураж е това и голяма ще да е била бол
к ата, която ги е водела. Баба Катерина обаче останала разо
чарована о т пророчицата. Тъкмо тръгвали обратно към до
ма, когато в центъра на града видели мъж, за когото баоа
К атя казва, че т а к а си представя да изглежда Господ. Този
мъж обаче имал мишка. Да, мишка. Бяла мишка и явно —дре
сирана, която с краче теглела о т кутийка написани на хар
т и я и навити на руло късм етчета. Двете жени решили да
проверят какво ще им се падне. „Една мишка да т и каже ка
къв ще е ж и во тъ т т и - още не мога да се начудя на т а я ра
б о т а - възкликва и сега баба К атя и цитира думите, които
никога няма да забрави: —Р одена си под щ а с т л и в а звезда. Щ е
п о л у ч и ш г о л я м а р а д о ст от т во я б л и зк а р о д н и н а и вечно ще
си щ а с т л и в а .“ С т а р а т а жена се прекръства и продължава
разказа. Същия този ден, когато т я изтеглила късмета,
нейна сродница в Делчево родила ш естия си син. Няма да ви
отегчавам с подробностите, пък и т е не са същественото.
Интересното е, че скоро м айката на д е т е т о го дала на баба
К атя. Подарила й го... Всъщност мъжът, който ми отвори
в р а т а т а преди малко, бил той, Илия, обичният син на баба
К атя. Грижи се за нея всеотдайно, изпълва сърцето й с ра
дост и благодарност и я кара да се чувства благословена и
щастлива, точно както й предсказала мишката. „Да се чу
диш и да се неначудиш - не спира да повтаря с т а р а т а же
на. - П и тай те всеки в селото как живее баба К атя - аз няма
да се хваля - казва т я , но не успява да се сдържи: - Няма по-

натъкмена бабичка о т мене.“
Това е той, негово величество истинският живот, дами и
господа - пълен с невероятни човешки истории, които не мо
жеш да измислиш. Абсурден, едновременно ж есток и милос
тив, живот на личните истории без универсална логика, без
пощадно непредсказуеми. Истории за майката, умряла в са-
м ота, изоставена о т д ец ата си, и за б езд етн ата жена,
чийто подарен син ще държи ръката й до сетния й дъх...
Дълго не можем да се откъснем о т прегръдките на баба
К атя, преди да си тръгнем.
Аз лично имам нужда о т бира и да събера мислите си. Су
пер, всички имаме нужда о т същото. Спираме колата на
ц ен тъ ра пред к м е т с т в о т о и съседн ата „Ш апковатъ
Кръчмъ“. Влизаме в двора и се настаняваме на дървена маса
в прохладната сянка на големи дървета. Много е приятно,
сякаш сме кацнали на ръба на пропаст, с изглед към ГЪце Дел
чев. Менюто е традиционно, но т о а л е т н а т а не е. Досега не
ми се е случвало да препоръчвам тоалетн а, но т а зи си стру
ва да п осети те - оригинална е.
Ами то в а е. Хапнахме, пийнахме и стан а време да потег
ляме за София. Не съм особено ентусиазирана и задрямвам в
колата. Задръстването на влизане в столицата започва едва
ли не о т Драгичево, а в главата ми, както винаги в тези об
вити в бензинови пари и озвучени с нервни клаксони моменти
на входа на големия град, зазвучава онзи емблематичен реф
рен: „Добре дошли в джунглата“...
81
«-’Видин
..•’Русе
Плевен •
Шумен« Варна *•’
Велико Търново <
• СОФИЯ
Бургас •••'
Благоевград . Пловдив
Сон шон жмо

История за нивото на река Д унав в сантименти
К а т о б а вн о т е ч а щ а т ъ га,
с н а м ет а ло м ъ гли во прикрит а,
в т а зи си лн а и т и х а река
с я к а ш себе си виж дам - р а зк р и т а ...
„Голямата божествена река“ - то в а е едно о т тълкувани

я т а за името на река Дунав. Реката, която минава през де
с е т държави и във всяка о т т я х е национално съкровище,
муза и епопея. И която, макар да е включена в толкова дър
жавни граници, не принадлежи на никоя. Идва и си отива -
к ато ж ивота на хората, населяващи бреговете й. Извира
спонтанно по волята на Твореца и пак според нея тече не
умолимо към безбрежното море на вечността. Понякога т и
ха и бяла, понякога тъ м н а и м ътна. Ту блести игриво под
слънчевите лъчи, т у се скрива под мистичния воал на мъгли
т е и докато повърхността й отразява небето, в дълбините
й се сп о тай в ат опасни течения, а на дъното й се у таяв а
тиня. Досущ к ато човешката душа.
С такива философски размисли тормозя Венци този път,
докато наблюдаваме реката о т палубата на корабче, хвър
лило котва край брега на Видин. Не, не сме на круиз по Дуна-
е*
6а. Току-що сме пристигнали с колата о т София 6 града на

Баба Вида, метнали сме багажа 6 хотела и чакаме да ни доне
с а т поръчката —дунавска рибена чорба и пържен пресен ук-
лей. Корабчето пък е ресторантчето до крайбреж
н а т а алея. Приятно заведение с вкусна храна и о т моето
м ясто - с гледка към „Нова Европа“, т.е. Дунав м ост 2. Въп
реки ветровития ден в началото на астрономическата есен,
избираме маса на палубата, за да сме по-близо до любимата
река, към която о т дете п и тая привързаност.
И деята за пътуване по брега на Дунав не отлежава дълго.
И двам ата с Венци имаме, т а к а да се каже, лична връзка с
реката и скоро след к ато мухата за подобно пътеш ествие
бръмва в главите ни, решаваме да го реализираме. Неслучай-
но избираме Видин за начална точка. Венци е служил т у к - на
първата дунавска гранична застава със Сърбия, между села
т а Куделин и Връв. 1ук, в най-северната точка на България,
където река Тимок се влива в Дунав, се събират т р и грани
ц и - на България, Сърбия и Румъния. Така че, щом приключва
ме с вкусния обяд, отново се качваме в колата и поемаме на
обиколка из пограничната територия.
О т Видин се отправяме към Брегово, а п ъ т я т ни минава
през село Гьмзово. Макар според легендите Гъмзово да носи
името на една о т дъщерите (Вида, Кула и Гъмза) на видин
ския владетел, Венци славослови друга гъмза - характерния
за района сорт грозде, о т който ставало много приятно,
специфично вино. Изобщо този район си е винарски, за което
свидетелстват имената на доста населени м еста в него. Ей
т а м , срещу Гьмзово например, е Винарово. Венци дори тв ъ р
ди, че м естн и те хора вода не пият, и ми разказва как, кога-
т о к ато войници обикаляли по служба, ги мързяло да носят
манерки с вода, а овчарите и рибарите, о т които си искали,
имали само вино за утоляване на ж аж дата. Във всяка къща
тъдява правели (и изпивали!) средно по 3-4 то н а вино на го
дина. И то в а било съвсем в реда на нещата.
Сякаш да потвърди думите му, на центъра на Гьмзово ни
посреща огромна с т а т у я на гроздоберачка с кошница на ра
мо. Спираме колата и решаваме да влезем в магазина, за да
се ориентираме в обстановката. Продавачките в селските
магазини обикновено са добри информатори. „С то в а име на

селото, сигурно ще извадите някоя хубава дунавска гъмза“,
започваме проучването ние. В магазина обаче местно вино
няма. А о т и звестн ата в миналото бинарна в близкото Ново
село, където преди произвеждали, бутилирали и изнасяли
гъмза за чужбина, сега им карали само оцет. Използвам сло
воохотливостта на ж ената, за да разпитам как ж ивеят хо
р а т а тук. Нали този край е символ на западналостта у нас
през последните години. Положението е толкова зле, че о т
отчаяние с т а р и т е хора напоследък масово си правели поме
ни (за починал) приживе, ч ета в с т а т и я на голям български
всекидневник. П итам продавачката дали е чувала за „пома-
н а та за жив“, както т у к наричат обичая. Присъствала е, до
ри и според нея е „шантава работа“. Обяснява ни, че всичко
се правело к ато на помен: давали се дарове на присъстващи
те , слагала се богата трапеза, но „умрелите“ не седели на
м асата с живите, а отделно. По-късно допълвам информаци
я т а о т етнографско проучване:
„Поведението както на домакините, т а к а и на го сти те е
дълбоко ритуализирано. Поддържа се погребално настроение,
изпълняват се погребални оплаквания, първата глътка вино
се излива на пода, м ъж ете са гологлави. Домакините не
у ч аств ат в общ ата трапеза, мълчат през цялото време и
изобщо с цялото си поведение и м и ти рат покойник. В някои
варианти преди поманата се практикува ритуално лягане в
гроба...“*.
Поменът, на който продавачката присъствала, бил нещо
като „две по тр и в едно“. „М ъртъвците“ били двама - мъж и
жена, които събрали деца, внуци и близки на помен едновре
менно за 40 дни, 6 месеца и 1 година - явно, за да с п е с т я т
средства. „И защо го правят?“, недоумявам аз. „Защото се
страхуват, че к ато умрат, няма да има кой да ги помене“,
обяснява ж ената.
Преди да се поразровя по-сериозно за поманата, за смисъ
ла на този обред, измислям свое обяснение в духа на жизне-
" Из с т а т и я т а „Наял се к а т о влах на помана“ о т Екатерина Атанасова,

п ом естена в „Славянска етнолингвистика“. - Б. а.
утвърж даващ ия мироглед на н аш и те предци. За т я х

с м ъ р т т а не е изход (о т проблемите), а преход о т свещения
земен ж ивот към небесния му образец. И ако наш ите баби
правят помени приживе, разсъждавам, това не е, защото са
намразили живота, както се опитва да внуши онази вестни
карска с т а т и я . Напротив - в к он текста на традиционна
т а българска обредност подобен ритуал би имал смисъл са
мо к ато коректив за живеенето. Защото, к ато „прескочи“
ритуално в онзи свят, човек може да се ориентира какво е
м я с то то му в този - доколко се е приблшкил или отдалечил
о т образеца за святост. Когато види кой ще дойде да го по
мене и с какво, и ако разбере, че ж и в о т ъ т му не получава
достатъчно одобрение о т другите в общ ността, човек има
възможност да се коригира според нормите на свещеното,
които всички спазват. Толкова ми харесва тази ми теория,
т а чак ме е яд, че трябва да се откаж а о т нея. Но „това е
влашки обичай - българите помана не п р ав ят“ - казва ми
ж ената в магазина, а аз разбирам смисъла на тази реплика
по-късно, когато научавам какъв е образът на задгробния
ж ивот във влашката народна култура. В нея софрата заема
централно м ясто и това отношение към тр ап езата, като
към център на живота, се прехвърля и във вижданията за
живота след см ъ р тта. С други думи, м ъртвецът се подси
гурява приживе, че на онзи с в я т няма да остане гладен и
жаден, и предвидливо се застрахова, в случай че близките му
пропуснат нещо важно, когато него вече няма да го има.
Вярно, че е малко шантаво, но е добра идея и ние да се зас
траховаме с по една вафла, защото не е ясно какво е положе
нието н а т а т ъ к .
В ранния следобед на този ветровит почивен ден в Брего
во хора почти не се виждат, но къщите ми правят впечат
ление. Много о т т я х и м ат интересни арки, които украся
в а т чардака в предната ч аст или „коша“ в горната ч аст на
постройката. „Кош“ Венци нарича това, което за мен е „сай
в а н т “ Но и двам ата не знаем как т у к наричат тази прис
тройка с арки под покрива на къщ ата, в която се съхранява
сеното. Освен че изглежда интересно, явно е и много прак
тично: сеното хем е на сушина, хем вероятно прави изола
ция между таван а и покрива, откъдето най-много изстива

къщ ата (нали топлото „бяга“ нагоре).
В книгата си „Дунавска България и Балканът“ Феликс Ка-
ниц, най-задълбоченият изследовател на българските земи
преди Освобождението, изразява доста добри впечатления
о т града - по онова време село Брегова: „Цялото селище, чии-
т о къщи са забулени о т черници и друга растителност, носи
отпечатъка на известно благосъстояние, което не са могли
да заличат дори големите тегоби на р а я т а “.
Сега обаче градчето ми изглежда пусто и позанемарено,
макар да не съм сигурна, че е съвсем „умряло“. Не ми се удава
да попадна на някого, който да изкаже мнение, но малко по-
късно откривам свидетелство, че „все пак и т у к хора раж
д а т се, дишат, м е ч т а я т “. Наистина съм любопитна да уз
ная как ж ивеят хората в този - буквално и преносно - край
на България и за ориентир изчитам общинския план за раз
витие на община Брегово за 2007-2013 г. Ако с т е се чудили кой
ги чете тези „глупости“, ето ви отговор. Макар информаци
я т а със сигурност вече да не е съвсем актуална, едва ли е
драстично различна. И съвсем не звучи глупаво - харесва ми
акцентът, който общинската управа поставя върху съхра
няването на т р и т е крепости на българщината: вяра, прос
вета и култура. В д есетте населени м еста в общината има
десет църкви с „отворени врати“, хвалят се общинарите. И
т о си е за хвалба, ако все още е вярно. Училището в Брегово,
построено през 1885 г. точно пред турския конак, продължа
ва да функционира и днес, съобщава с гордост докладът, ма
кар една жена о т село Връв да се оплаква, че е малко разхай-
тено положението т а м , т а затова пращала внучката си в
Ново село. Читалищ ето (както и останалите читалища в
общината) също развива дейност, к ато м е с т н а т а гордост е
ансамбъл „Тимок“. Има и ученическа духова музика. Браво!
Обаче социално-икономическият анализ хич не е розов... Ако
правилно съм разбрала, безработицата е над 70%. Явно всеки
се спасява както може. А човек гледа и се чуди: при тази „бо
гато възнаграждаваща българска земя“, както я нарича Ка-
ниц, която ражда всичко и на която някога са гледали „ца
ревица, пшеница, коноп, лозя, дини, т ю тю н , коприна...“, а
хората са демонстрирали благосъстояние, въпреки че са из

хранвали „занимаващите се с голямо безделничество турци“,
нормално ли е днес м естн ото население да мизерства?
Следващото населено място е село Балей, съвсем на грани
ц ата, която върви по река Тимок. Тук аз млъквам и давам ду
м а т а на Венци. А то й кара с „патрулна скорост“ и ми показ
ва къде са били мрежите, зад които е било забранено да се
преминава, разказва ми как всеки външен посетител на село
т о (и на останалите села в граничната зона) е трябвало да
притеж ава „ о тк р и т л и ст“, за п е ч а т и т е в п асп орти те,
които удостоверявали м естож ителството в пограничната
зона. Минаваме през Куделин и завъртаме през селото, за да
видя едно или друго, което вече или го няма, или е нещо раз
лично. Малко след селото се отбиваме по тесен тревясал ас
фалтов п ъ т към някогашната застава. Караулката в нача
лото на п ъ тя е разбита. Изоставено и поразбито е и самото
поделение, а над провисналата, но заключена метална порта
с мъка разчитаме вече поизтрития надпис с името на зас
т а в а т а : „Войвода“. На вишката обаче, където Венци е изка
рал безчет наряди, гордо се вее европейското знаме. И без
този сюрреалистичен акцент усещането е особено, дори и за
мен, а Венци, милият, явно се чувства още по-странно. Само
повтаря: „Къде ме доведе ма, Ивинело“.
Застава в Куделин може и да няма вече, но домът за хора
с умствена изостаналост, който е може би най-големият в
стр ан ата, си е още там . Факт, който някакъв зевзек много
значително коментира така: „Всъщност грубата реалност
е, че н аш ата държава започва на север с една лудница“...
Продължаваме към село Връв. За разлика о т Куделин, кой
т о е по-навътре в сушата, между Тимок и Дунав, Връв е на
самия дунавски бряг. Изглежда приятно село, на центъра
има хора, а ние спираме до някогашната, вече неработеща
фурна, о т която навремето са купували хляб за поделение
т о , и слизаме да се поразтъпчем. Докато четем огромните
списъци с ж ертви те в Балканските войни, дочуваме о т дру
гия край на мегдана, пред магазина, биене на тъпан. О тпра
вяме се н атам и заварваме неколцина мъже. Заговаряме се с
тя х , Венци споменава, че е служил на застав ата, и т е ведна
Соншонжмо 87
га ни приемат за свои. Единият мъж е много словоохотлив и

леко празнично почерпен, което допълва разговора по забавен
начин. Представя ни се к ато местния тъпанар и сочи към
тъп ана, който е оставил на зем ята малко п о -н ататъ к.
Обяснява ни, че утре Връв има събор и по-късно ще п равят в
читалището генерална репетиция за програмата. Аз веднага
проявявам интерес и п и там мъжа кое е специфичното за
местния фолклор, а то й в отговор ни кани на реп ети ц и ята-
сами да видим, к а т о обърнем внимание на по-особените
влашки хорца. С радост приемаме, но т ъ й к ато до репетици
я т а има още час и половина, решаваме да отскочим до Ново
село.
Това е може би едно о т м е с т а т а , които най-много ни ин
три гуват по този маршрут. В селото има няколко забележи
телни неща, но най-интересното о т т я х безспорно е м ест
н и ят говор, който е без аналог в цялата страна. Редица ези
коведи и етнографи безуспешно са се опитвали да разгадаят
произхода на този странен език, стигайки до извода, че „то
зи говор не прилича на нито един о т останалите български
говори“. И досега к ато че ли легендата за него дава най-адек-
в атн о то обяснение. Тя разказва, че когато Господ вървял по
зем ята и раздавал езиците на народите, точно на това мяс
т о се препънал и так а, о т изпадналите по зем ята различни
думи, се оформил новоселският диалект. Венци казва, че е чу
вал, че новоселци наричали себе си „латинци“, а девизът им
бил: „Ми смо си ми“ - „Ние сме си ние“. Тъй к ато наш ият нов
познайник - тъп ан арят, споменава, че е о т Ново село, го пи
там е какво е неговото обяснение за говора там . Няма т а к о
ва, но споделя с нас, че веднъж бил в Чипровци на фолклорен
фестивал и дочул жените о т там ош н ата група да говорят
на много близък диалект - дотолкова, че можели да водят
разговор. М ъжът обаче няма представа „тая транскрипция“,
както се изразява, откъде идва. Но за мен връзката с Чип
ровци се оказва жокер и щом се прибираме, започвам да т ъ р
ся информация. Не мога да се стърпя да не споделя изводите
си. Спомням си, че докато работя по пътеписа си за Чипров
ци, ч е т а как след потуш аването на Чипровското въстание
около две-три хиляди души намират убежище о т преследва
н и ята на ту р ц и те във Влахия. Хората б ягат заедно с к а т о

лическите свещеници, които в този период развиват актив
на мисионерска дейност в региона, който е седалище на Бъл
гарската кустодия на Римокатолическата църква. А след
около век потомците на ч аст о т тези преселници се завръ
щ а т у нас. Е то какво пише по този повод в историческата
рубрика на Видинския информационен портал:
„В оскъдните регионални изследвания наличието на ру
мънски говори във Видинско се обяснява по предание с пресел
ници о т Влахия, които били потомци на избягало преди един
век българско население след въстанието в 1688 г. Поради по
литически и икономически притеснения то в а население към
края на XVIII век поискало да се върне в родните си огнища.
Турското правителство не давало съгласие в началото, после
отстъпило пред н асто ятел н и те молби и су л тан ъ т издал
ферман, с който удовлетворявал искането, но при условие
преселническото население: а) да се посели не в балканските
м еста, а във Видинската и съседни ней крайдунавски каази;
б) да не се бунтува и да бъде съвършено покорно и вярно на
държавата; в) ако ли си позволи подобни волности, т о ще бъ
де безпощадно наказано и изтребено и г) да запази настоя
щия си говор, т е . влашки език, който възприело във Влахия
през стогодишното си пребиваване в нея“.
Не знам как звучи новоселският диалект, нито дали онези
наследници на чипровските изселници са се заселили именно
в Ново село, но може би има някаква логика да е так а. Само
т о име на селото подсказва, че е новосъздадено, и да ме про
щ ават новоселци, но данните за съществуването на селище
т о им преди XVIII век не са особено убедителни. А по отноше
ние на говора - как няма да е уникален език, в който се
смесват български с торлашки диалект, който пък, о т своя
страна, носи белези на хърватски, плюс възприети немски
думи и изрази о т саксонски рудари, латинския о т католичес
ките свещеници и за капак - влашки? И още нещо - църквата
„Успение Богородично“ в Ново село, една о т най-големите във
Видинска епархия, е била предназначена за католиците т а м
(затова са „латинци“). Построена е о т италианец и има
осанка на католическа катедрала. Решението за издигането
на църквата е взето преди Освобождението, но градежът за

почва чак след него. След Освобождението обаче хората,
които преди то в а нямали право да се завърнат в родното си
място, вече имали възможност да се приберат в Чипровци и
много о т т я х го направили. Ц ърквата оставили на право
славните- вероятно придошли в Ново село о т околните сели
ща.
Макар т а зи теория да ми звучи правдоподобно, няма как
да проверя дали ще издържи и лингвистична проверка, защо-
т о езикът вече почти не се говори.
Ана, много симпатична жена о т Ново село, ни разказва, че
някога новоселци страшно държали на говора си. В селото
друг език не се употребявал, а на тези, които не го говорели
добре, се гледало с лошо око. С амият език предразполагал,
твърди Ана, към едно специфично закачливо, но и пиперливо
общуване. Нещо к ато новоселски „английски хумор“ - с ос
троумни забавни реплики, к ато сам ият език допринасял за
хумористичната креативност на диалога. За съжаление, т о
ва вече е изгубено.
Ана е коренячка новоселка. Живее във Видин, но често ид
ва в бащината си къща. Домът й е друга о т забележителнос-
пш те на Ново село - известен к а т о „къщ ата о т филма
„Аве“ - дебютен игрален филм на режисьора К онстантин Бо-
жанов, спечелил поне двайсет национални и международни
кинонагради. Не съм гледала филма, но къщ ата разглеждам с
интерес - красива е, а и дворът също. Там, на оградата на
дома им, ни заварват Ана и дъщеря й. Току-що се прибират
о т гроздобер. Извиняваме се, че се натрапваме, и се готвим
да си тръгнем, но т е любезно ни к ан ят да влезем и да разгле
даме. Ана твърди, че къщ ата е типична българска, но на мен
ми изглежда самобитна, с елементи о т различни култури.
Възприемам я по-скоро к ато архитектурен еквивалент на
оригиналния новоселски диалект Настаняваме се на широка
т а веранда, която опасва предната фасада и е украсена с ха
рактерните арки. О т т а зи южна страна къщ ата няма про
зорци, за да не става горещо през л ято то , а зимата, когато
слънцето пада ниско, с т е н а т а да акумулира топ ли ната му.
11рактично, а? В единия ъгъл има кьошк - повдигнато място,
около два на два м етра, което някога са застилали с черги и

прилегнали върху възглавници, стопанинът и го сти те му са
сърбали кафе. А може би вино?
Ана вади бутилка вино нейно производство за почерпка.
Чудесно е, ако и да не е гъмза: наследила е лозе с каберне. На
учаваме, че трад и ц и ята всеки дом да произвежда вино е за
пазена. Е, може би не чак по 3-4 тона, както в миналото, но
и 300-400 литра не са никак малко. Домакинята ни разказва
за заснемането на филма, на който, оказва се, приятел на
Венци о т казармата е един о т продуцентите. Колко е малък
светъ т! Приятно е в компанията на Ана - интересна и ин
телигентна жена е. В поведението й се усеща деликатност
т а на образования и възпитан човек, но същевременно в жес
т о в е т е и погледа й прозира тв ъ р д о ст Лицето й е загоряло и
набраздено о т бръчки - не о т старост, а такива, които се
получават, когато човек прекарва много време на открито,
присвивайки очи срещу слънцето. Личи й, че не се плаши о т
физически труд. Харесвам такива жени.
Задържаме се при нея по-дълго, отколкото сме възнамеря
вали, и затова на връщане към Връв Венци дава газ. Влизаме
обаче в читалищ ето точно навреме. Н аш ият познайник -
т ъ п ан а р я т, ни поздравява о т сцената, където заедно с
акордеонист и кавалджия съпровождат фолклорните изпъл
нения на певческата група и танцовия ансамбъл. О т време
на време се провиква: „Гледай сега, Венци, да видиш за какво
става въпрос!“ „Какво ще кажеш, а, Венци?“ „Ей, Венци, ма
м а т а си е ебало без тъпанаря, да знаеш!“ Всички разбраха
кой е Венци. А „влашките хорца“ наистина са интересни - не
съм ги виждала досега. Някак са по-ситни о т наш ите и с по-
обрани движения.
Репетицията свършва скоро: хореографът и ръководител
к а т а на певиците бързат за други места. П ъ ту в ат о т Бре
гово и явно обикалят региона. Млади хора са и очевидно -
много ангажирани с р а б о т а т а си. Колко хубаво! А това, че
има къде да преподават, е знак, че по тези м еста все още
има живот.
На излизане о т читалищ ето ни заприказва Роза - местна
жителка, която с вълнение и сълзи в очите ни разказва каква
радост е било, когато читалищ ето отворило врати. Дъщеря

й е в Италия, а Роза отглежда внучката си - лъчезарно моми
ченце на 6-7 години. Моли ни да не забравяме Връв и пак да
дойдем. Обяснява ни къде е къщ ата й и ни изпраща с пре
гръдки и целувки. Не знам какви са тези хора т у к и каква
кръв тече във вените им, но се радвам, че се наричат бълга
ри. Влашкото влияние, изглежда, е по-благородно от, да ка
жем, сръбското - липсва урсузлукът, с който обикновено
свързваме характероп ати ята на сънародниците ни о т Севе
розапада.
Преди да си тръгнем о т Връв, слизаме до реката по каме
ниста алея. На брега е изграден бетонен кей, където сега ри
бари ловят уклей на бял червей. Много е красиво тук. Отсре
ща се вижда румънското село Гърла Маре. Когато Дунавът
замръзвал, разказват местни, имало хора и о т двата бряга,
които го пресичали, за да си открад н ат по нещо о т съседи
т е . Споделят го с усмивка, без сръдня- явно този хайдутлук
по комшийски по-скоро ги забавлява. Пък и т о какво ли то л
кова може да се открадне тук, и о т двете страни на река
та...
Отново минаваме през Ново село и продължаваме към Фло-
рентин. То е последното село о т днешната ни обиколка. Ин
тересното му име идва о т наименованието на римска кре
пост - Флорентиана. За нея има известия о т XIV век, а мес
тоположението й е източно о т селото, върху хълм над
реката. Едва ли има връзка, но точно в тази посока, в края
на флорентин, над реката върху хълм, се издига гробище с
каменни кръстове, някои доста стари - о т XIX век. Подми
наваме го, но моля Венци да се върнем. Има нещо особено в
тази гледка - в различните по височина, килнати сред пожъл
те л и те сухи треви кръстове о т камък. Приличат на камен
ни хора, които надничат през рамената си, за да съзерцават
залеза над реката. Не е злокобно - напротив. Утешително е
по-скоро - сякаш отвъдното добива земни черти.
Стигаме във Видин по тъмно и решаваме отново да вече
ряме на рибното корабче, което е съвсем близо до хотела, в
който сме отседнали - „Дунав“. Не е лош, дори минава за лук
созен, но вероятно ще намерите и по-добри м еста за наета-
няване на по-приемлива цена. До крайбрежната алея е, но ня

ма гледка към реката.
Тази вечер в ресторанта ни препоръчват пържен толсто-
лоб. Аз нямам много добро мнение за тази риба, но този п ъ т
съм приятно изненадана: изобщо не е тл ъ ста, не мирише на
ти н я и е много вкусна. След вечеря решаваме да се поразхо
дим из центъра на Видин. Напълно пуст е в 10 часа вечерта.
П итам продавачката в магазинче, откъ д ето си купуваме
шоколад, нормално ли е по това време навън да няма никакви
хора. По-скоро да, отговаря ж ената. Според нея хората са по
заведенията. Според мен обаче по-вероятно е да са си по се
л а т а за почивните дни. А и по то в а време, оказва се, и тук,
както на много други м еста в България, е периодът на сел
ските сборове. И на гроздобера.
На следващата сутрин правим бърза разходка по крайреч
н а т а алея до к реп остта Баба Вида. За нея може да прочете
т е навсякъде, затова аз няма да й отделям внимание. Под
държано е, макар градският плаж край реката под крепост
т а да изглежда занемарен.
На връщане минаваме о т вътреш ната страна на парка,
където се натъкваме на Видинската митрополия, облепена
с некролози. Преди дни е починал дядо Дометиан, видинският
архиерей, Бог да го прости. Точно срещу сградата на митро
полията пък е входът на джамията, а малко по-надолу се на
мира някогаш ната синагога, прекрасна сграда о т 1894 г.,
която в момента се руши. Евреи се заселват покрай Дунава
още по времето на Римската империя, за което свидетел
ств а римският историк о т I век Йосиф Флавий. Еврейското
присъствие о т по-ново време вероятно се дължи на пресел
ници о т Унгария, а сам ата синагога, чиито руини впечатля
ват, е строена по плана на тази в Будапеща.
Не се бавим дълго обаче: днес трябва да стигнем по край
брежието до Свищов. Разстоянието не е голямо, но не е ясно
какво е състоянието на п ътя. Джипиесът прави всичко въз
можно да ни откаж е о т този маршрут, к ато ни прекарва
през Плевен и дори ни дава два варианта през Румъния. Имал
е основание - 280 километра за 5 часа. Дори през Крайова са
четири.
До Лом стигаме без проблем, к ато отбиваме за кратко в

Арчар. Селото и сега е голямо, но разбира се, освен руините и
изобилието о т древни артеф акти, нищо не напомня за няко
гашното величие на Рациария - главния град на римската
провинция Крайречна Дакия (според някои източници) или
Мизия (според Каниц и к ар та о т XVI век). Не че за селото,
сега Видинска „провинция“, то в а има значение. „Могъщ град
трябва рядко да е западал дотолкова и да е запазил толкова
малко следи о т стария си блясък, както днешният Арчар,
някога великолепен и знаменит римски град Рациария“, пише
Феликс Каниц. Някъде в и н терн ет попадам на заглавие, че
селото се изхранва с крадени уникати, но не мога да отворя
страницата. В друга с т а т и я обаче чета, че и до днес по дво
ровете и нивите в землището м огат да се видят антични
зидове и да се нам ерят древни предмети и монети.
Нас обаче повече ни впечатляват гледките към рек ата
н а т а т ъ к по п ътя, след селото. Изобщо тези римски крепос
т и на всяка крачка т у к малко втръсват. Р еката е м агията
на този район - т я носи усещане за вечност отвъд земното
време, в което се раж дат и загиват империи. Достолепен и
величествен, Дунавът си тече, сякаш вглъбен в някакво свое,
дълбоко и смирено разбиране за битието, щедър в благата,
които предоставя на хората, населяващи бреговете му, не
зависимо какви борсуци са (били). Особено тези о т наш ата
страна - бреговете, имам предвид. Защото т у к брегът, ос
вен плодороден, е и много красив - не равен к ато отсрещния,
в Румънско, а доста по-висок, живописно хълмист и на мес
т а направо стръмен. Венци обаче приземява поетичните ми
пориви с инженерни обяснения. Ако съм разбрала правилно, за
формирането на бреговете е отговорно някакво кориолисово
ускорение, свързано с въртенето на Зем ята и дали реката
тече на север. „Реките, които т е к а т по направление на ме
ридиана, в северното полукълбо подмиват десния си бряг, а в
южното полукълбо - левия“ - то в а гласи физичен закон, фор
мулиран през 1857 г. Явно 1857-а е била година на ускорения
т а , защ ото именно тогава в Лом се усеща мощно такова,
макар и о т различно естество. И въпреки че никой досега не
е успял да го формулира, т о е изключително важно за форми
рането на нацията ни - Възраждането. Именно 6 Лом е съз

дадено първото българско женско дружество, наречено „до
бродетелно“, допринесло съществено за приобщаването на
жените към българската просвета и култура. Ц елта на дру
ж еството била да съдейства за развитието на образование
т о сред жените, да полага грижи за опазването на чистия
български език, да подпомага училището с нужните учебни
помагала и да оказва помощ на бедните ученички. Славата
му бързо се разпространила, а дейността му предизвикала
възхищение сред общ еството и одобрението на някои о т
най-видните общественици, например Петко Р. Славейков. В
с т а т и я във в. „Македония“ о т 1869 г., посветена на дружест
вото, пише: „Делото е само такова, което няма нужда о т
чуждо захваление. Ний можем само толкоз да кажем на дру-
гите наши сънародници о т женский пол: Виждте ломчанки-
т е и особено пак да ги препоръчим на углед на Софиенките,
Тьрновчанките и Русенките да видят коя е най-хубавата мо
да за наш ите българки“.
С Лом е свързана съдбата и на един о т най-видните ни
възрожденски дейци —Кръстьо Пишурка, който учителства
в града почти през целия си живот, и именно неговата лич
ност е в основата на много о т напредничавите в културно-
просветно отношение инициативи ту к . Неговият ученик
Димитър Маринов, свързал живота си с Лом, е също един о т
най-ерудираните мъже за времето си, а етнографските му
записи са своеобразна енциклопедия за българската трад и
ционна обредност. Трудовете му „Народна вяра и „Религиоз
ни народни обичаи“ за мен бяха незаменим източник на ин
формация и вдъхновение, докато пишех „Бабо, разкажи ми
спомен“.
Не знам дали днес 6 Лом има нещо, което да утоляВа жаж
дите на духа, както 6 миналото, но за жаждите на тя л о то
все още няма проблем. В началото на града минаваме покрай
м естн ата, с богата история пивоВарна „Алмус , носеща с т а
рото име на Лом. Странно е защо по заведенията в региона
никъде не предлагат т я х н а т а бира. Но в магазинче на двес
т а м етра о т забода купуваме няколко о т единайсетте вида
пиво, които се произвеждат т а м , включително и червено.
Хич не е зле —опитваме го малко по-надолу, на пейка в рено

мирания с европейски средства крайречен парк.
Следващата ни спирка е Козлодуй и по-специално м узеят
на кораба „Радецки“. Разочарование. Няма почти нищо, само
няколко ксерокопия на с т а т и и . Очаквах поне да звучи „Тих
бял Дунав“, но се налага сама да си го пея. Сигурно оправда
нието е, че няма средства, но едва ли е толкова скъпо да се
монтира една аудиоуредба и по нея в залата с експонатите
да се в ъ р т я т записи на разкази за съ б и ти ята о т онова вре
ме, за Ботев, за четниците, за кораба, за пътуването, за
маршрута на ч е т а т а , подбрани ц и т а т и о т стихотворени
я т а или о т публицистиката на националния ни герой. Не
всичко опира до пари, а и пари се изкарват. С Венци коменти
раме, че не искаме да плащаме евтини входни такси за без
лични национални музеи. Не се чувстваме на далавера, че сме
дали само два лева за вход, а в замяна сме получили еквива
лента на тази стойност. С радост бихме платили повече -
хем за да подкрепим музейното дело, хем за да влезем на мяс
то, където сърцата ни к ато българи ще тр еп н ат, истори
ческата ни пам ет ще бъде опреснена и ще излезем с обновено
чувство на национална гордост и с желание да бъдем по-дос
тойни наследници на наш ите героични предци. Смея да се
надявам, че повечето българи мислят к ато нас.
На отиване към „Радецки“ виждам табела за ресторант, за
който по-рано ч ета добри отзиви, и решаваме да се отбием,
понеже вече сме доста изгладнели. T he R iver е на брега на ре
ката и както обещава рекламата, наистина има прекрасна
/ледка. Самото заведение също е много приятно, обслужване
т о - отлично, а храната - превъзходна. Поне това, което ние
идем- чига. Венци отдавна бленува тази чига и когато я виж-
дн в менюто, всички сомове, шарани и щуки отплуват по т е
чението. Аз опитвам за пръв п ъ т рибата, която била най-
малкият представител о т семейство Есетрови и все по-ряд
ко. казват, се ловяла в наш ата ч аст на река Дунав. Сервират
нн я цяла, печена на скара, със зеленчуци. Чисто бяло месо с
чудесен вкус, което уж изглеждаше много...
Докато чакаме да п риготвят рибата (което отнема no
il ьлго, отколкото ни се иска, но си струва чакането), наблю
даваме как хиляди корморани - повечето черни, но и доста

бели, и зл и та т о т пясъчната коса на острова ниско над ре
к а т а и в гъсти върволици п рели тат над водата. Къде о т и
в а т - не знам, сигурно и т е на обяд, но скоро се връщат, а
ние пак скачаме да ги снимаме. Голямо зрелище са.
А после отново поемаме - към Оряхово. П ъ т я т за кратко
върви по-навътре в сушата, но преди Оряхово отново излиза
на реката, предоставяйки поредните великолепни гледки.
Често спираме да се любуваме - т у отвисоко, т у край самия
бряг, макар да си даваме сметка, че п е т т е часа за п ъ т ще
с т а н а т десет. Но времето губи значение, защото някои о т
най-вълшебните мигове о т т о в а пътуване преживяваме
именно на тези спирки някъде по п ътя, потънали в съзерца
ние на голямата божествена река.
Постепенно обаче започваме да разбираме защо джипи-
есъ т се опитваше да ни откаже о т този маршрут. Шосето
е осеяно с дупки, при това бая дълбоки. Оказва се, че предиш
ния ден жители на Оряхово и близките села са протестирали
срещу ужасното състояние на п ъ т и щ а т а в региона. След
Оряхово има цели участъци, които са без асфалтово покри
ти е. Оправданието за лошото състояние на п ъ т я е свла-
чищният терен, а Агенция „Пътна инфраструктура“ не се
ангажира с каквито и да било срокове или действия за реша
ване на проблема, научаваме о т новините по радиото.
Малко преди Оряхово отбиваме при винарната „Ш ато
Бургозоне“, която е край п ътя, и о т портиерната, изпълня
ваща функциите на представителен магазин на избата, ку
пуваме вино. „Пино Ноар“-а им си го бива.
Не съм си представяла, че Оряхово се намира на такъв
баир, с улици, по-стръмни и о т тези във Велико Търново. То
ва е хубаво, защото осигурява панорама към реката о т вся
ка точка, а при добро време и чист въздух гледката стига
до К арпатите, т в ъ р д я т местни. Кофти обаче, че е свлачи-
ще. Минаваме край църквата „Свети Георги“ - много краси
ва сграда, построена още през 1837 г. Но духа на Оряхово
свързвам най-вече с творчеството на човек, дал ново звуче
не на народната ни музика - Дико Илиев. Народният музи
к ан т и композитор, създател на жанра „хора за духови ор
кестри“, автор на емблематичното Дунавско хоро, живее в

Оряхово дълги години, а кариерата му на музикант започва
в духовия оркестър на м естния 16 пехотен полк, където
постъпва к ато ученик едва на 13 години. Дико Илиев наис
тина е уникално явление в музикалната ни история. Първо
т о си хоро - Искърско, написва едва 19-годишен. Дунавското
създава 20 години по-късно, през 1937-а. Почти всички негови
хора са северняшки - едва ли само защ ото ж и в о т ъ т му е
свързан с този регион. Северняшката народна музика е из
ключително жизнерадостна и игрива, за мен т я е най-ав-
т е н т и ч н и я т израз на жизнелюбивия български дух, да не
говорим, че представя някои о т емблематичните образци
на българския неравноделен ритъм - Пайдушкото, Дайчово-
то, Елениното, Ганкиното хоро. В Оряхово ежегодно се про
веждат празници на духовата музика в п ам ет на големия
народен музикант.
Следващите не знам колко километра сме концентрирани
да заобикаляме дупките по шосето. Добре че духа ни повди
г а т хората за духов оркестър, които, в странен синхрон с
дикоилиевското ми настроение, точно в този момент бодро
звучат по Радио Видин. И добре че почти няма други автомо
били, защото се движим като слаломисти. Между другото,
тук е идеално за велосипед! Наградата за мъчението по този
п ъ т е гледката към реката, която се разкрива при село Со
мовит. П ъ т я т минава високо над ливади, които плавно се
с т е л я т надолу към брега, а слънцето точно в този момент
сякаш е слязло да се измие преди вечеря в реката и т я блес
т и в светлозарно великолепие!
Трудно се откъсваме о т тази гледка, дори се чудим дали
да не останем да съзерцаваме залеза на то в а място. Какво
толкова да му гледаме на Никопол...
Сигурно много хора си мислят т а к а за Никопол. Колко
жалко! А можеше да бъде една о т перлите на туризма по Ду
нава, защото има толкова неща, които и стори ята му може
не само да ни разкаже, а и да ни поучи.
Да започнем о т любовта - с една удивителна любовна
молба, съхранена почти двайсет века. С тава въпрос за над
писа на чеш мата „Елия“ в Никопол - шедьовър, чиято пое
1 *
тична и нравствена стойност може да се сравнява с най-до

брите образци на древната любовна лирика.
Т екстъ т е издялан върху капака на каменния саркофаг, в
който е била погребана Елия- младата, преждевременно по
чинала съпруга на римския чиновник фронтон. Това се случи
ло през II век. По-късно, вероятно през турско робство, над
гробната мраморна плоча е вградена във високата над тр и
м етр а чешма, която, макар и паметник на културата, за
дълго е стояла занемарена и е реновирана едва преди няколко
години.
Т ек стъ т на посланието е дълъг, затова прилагам само
ч аст о т него:
...З а в и н а г и н е к а п о ч и в а т в ц в е т я о с т а н к и т е с к ъ п и н а м о
я т а Е л и я м и л а , полож ена в гроба...
Т я бе н я к о га м о й п о кр о ви т ел, надеж да, м о й е д и н с т ве н ж и
в о т И и с к а ш е к а к во т о и с к а х аз, и не ж елаеш е ка к во т о аз не
ж елаех.
Т р уд о лю б и ва и с р ъ ч н а с вр ет ен о т о , т я бе и гриж овна за
м ъж а си в д о м а ш н о т о огнищ е, и щ едра за него в лю б о вт а ...
Б ез м е н н е й б еш е с л а д к а х р а н а т а , н и т о д а р о в е т е н а
Б а к х у с . С у д и в и т е л н о б л а г о р а з у м и е беш е, о ст ъ р у м , б ла го
р о д н а сла ва ...
К о га т о м е н е н я м а д а м е и м а — к о й т о и д а си, в л а д е т е л я т
н а т о зи гроб, н е з н а й н и друж е м о й , м о л б а т а м и , о т п р а в е н а
к ъ м т еб, и зс л у ш а й :
М о ля, с т о п а н и н о , о к и ч в а й гроба с цвет я, р о зи р о с н и и л и
а м а р а н т о в и к и т к и п р и я т н и , в с я к а к в и видове п ло д о с т а в я й -
н е к а през всеки сезон т я, с ъ гр я т а чрез т я х , се възраж да и д а
о с т а н е н е за с е гн а т о т вр ем ет о н е й н и я т гроб...
И всеки ш у м , и вс я к а с у е т а с п о к л о н и п о ч и т д а о т м и н е
к р а й з е м я т а , к о я т о п а з и в н е д р а т а си о с т а н к и т е л ю б и м и ...
Не е ли прекрасно?
Надписът е разчетен чак през XIX век о т френския архео
лог Дижарден, който толкова се развълнувал, че поставил
свой отговор на молбата на фронтон:
С лед х и л я д а и с ед е м с т о т и н го д и н и ед и н н е п о зн а т п ъ т н и к
дойде д а п р о ч ет е т в о и т е с т и х о в е в к р а я н а с т а р и я зид. М о л
б а т а т и , Ф ронт оне, н е е б и л а н а п р а зн а . Г робът н а Е л и я е
п р е в ъ р н а т в чеш м а... А т в о и т е съ лзи , Ф ронт оне, са б и с т р и
т е ст р уи на чеш м ат а.
Невероятно е как въпреки всички исторически преврат

ности и големи битки, които неведнъж са се водили край Ни
копол, надписът е оцелял. Такава е силата на любовта - въз
действа на всички, независимо о т епохата, етноса и култу
рата.
Честно казано, не ми се говори за битки сега, но няма как
да подмина събитията, случили се т у к през 1396 г. и предоп
ределили развитието на и стори ята през следващите векове
не само на България, но и на Балканите. Именно тук, при Ни
копол, е убит последният о т българските царе о т Второто
българско царство - Иван Шишман, а скоро след то в а пада и
последната българска крепост - Видинското царство. Тук се
установяват войските на кръстоносците о т предпоследния
кръстоносен поход и т у к с т у р с к а т а армия водят една о т
най-важните битки, чийто изход можеше да бъде и друг, ако
сърбите не бяха застанали на с т р а н а т а на султана. Плеска-
виците им се яд ват, но историческите шамари на б р а т я т а
сърби пресядат доста...
В торото историческо събитие, също известно като Б и т
к а т а при Никопол, е о т 1877 г. и е с противоположен знак.
Завладяването на града о т руснаците отваря п ъ т я към
Централна България и има голямо значение за изхода на вой
н а та след превземането на Плевен.
Невероятно е колко тайни крие то в а малко градче с има-
няма т р и хиляди жители към днешна д ата.
В музея на Плевен може да видите Никополското съкрови
ще о т XIV век, откри то на километър о т града през 1971 г.
В Никопол е съставена и издадената през 1651 г. в Рим пър
ва българска печатна книга - „Абагар“ католически молитве
ник о т Филип Станиславов. Макар и католически свещено
служител, Никополският епископ е бил стр астен родолюбец,
с което си спечелва гнева не само на османската власт, но и
на Римската църква, и бива отстранен о т служение. Жалко,

че по стечение на о б сто ятел ств ата този образован патри
о т е бил католик - родителите му са павликяни, о т онези,
приели католицизма, за което споменавам в друг пътепис.
Интересна забележителност в града е и църквата „Св. св.
П етър и Павел“ о т XIII век, а най-старият исторически па
метник е скалният манастир над града, о т който е позапа-
зена само църквата със следи о т стенописи. Според преда
нието, първият Христов апостол - свети Андрей Първозва-
ни, при пътуването си по наш ите земи край Черно море, е
слязъл по течението на река Дунав и е проповядвал в тази
църква. Скалната църква на свети апостол Андрей се намира
в природния парк Персина, о т който Никопол е ч а с т В Ру
мънско също има пещера, в която, според преданието, е жи
вял апостолът, докато е разпространявал Евангелието сред
народите на Балканите. Тя, за разлика о т зарязаната пеще
ра над Никопол, е известен обект на поклоннически туризъм.
Сред туристическите обекти на Никопол е и Шишманова-
т а крепост - т у к се премества цар Иван Шишман, след ка
т о напуска Търново. К реп остта бива завзета с измама о т
турския султан, а ц ар я т ни - обезглавен.
Над града е и гробницата на Али Коч Баба, който, според
османски архиви о т XVI век, е дервиш, обявен за мюсюлман
ски светец. Според преданието, на м ястото, където Али Коч
Баба ударил с овчарската си гега, преди да издъхне, израснал
огромен дъб.
Ей на това не мога да се начудя- да имаме в ръцете си т а
кова културно-историческо наследство и да не го използваме.
Безхаберие ли е, нехайство ли е, мързел ли е - не знам. В мал
к и те общини се оплакват, че средства за култура няма. А
толкова неща, които да докарат и хора, и средства, м огат да
се направят, при това почти без пари, с малко организация и
повече ентусиазъм. Понеже вече пътуваме н атам , ще дам
пример с настоящия к м ет на Свищов - Генчо Генчев. Този чо
век (преди да стане кмет) създаде един о т най-големите фол
клорни фестивали у нас в родното си село Царевец (до Сви
щов). За няколко години го разви до най-популярната сцена за
изява на фолклорните групи в цялата страна - о т еднодневно
6 началото, сега събитието продължава по четири-пет дни.

Хиляди участници, компетентно жури, добра организация и
приходи за общината. Покрай нея - и за бизнеса: хотели, рес
торан ти, магазини... Малко находчивост, желание, предпри
емчивост и... карти н ката става съвсем различна.
По п ъ тя ми се обаждат о т хотела, който съм резервира
ла в Свищов: не м огат да и зтегл ят през и н терн ет сум ата
за нощувката. Успокоявам ги, че до половин час ще сме при
т я х и ще платим на място. Те обаче ме п и т а т защо ще хо
дим след половин час, к ато резервацията ни е чак за след ме
сец... Ха-ха. Не знам какво съм гледала, но всъщност положе
нието не е много смешно. В Свищов в момента т е к а т т р а
диционните есенни празници, градът се пръска по шевовете
о т посетители, а в хотела н ям ат свободна с т а я за същ ата
вечер. Е, поне не си платих за грешката. Вече о т Свищов за
почвам да търся друга опция за настаняване. Добре че съм
си с късмет - намирам свободна с т а я в друг хотел, при това
доста изгодно. Вярно, че не е много за препоръчване, но и не
е чак толкова зле. Хотела обаче, който бях резервирала по
погрешка за след месец - „При Попа“, непременно ще посетя
при друг случай. Много ми допадна отношението: лично уп
равителят ми се обади по-късно вечерта, за да се осведоми
дали сме намерили къде да нощуваме и ако има нужда - да ни
съдейства. За пръв п ъ т ми се случва такова нещо!
Хвърляме багажа в хотела и веднага излизаме. Навън е ве
че тъмно, купонът в центъра е в разгара си, мирише на ке
бапчета, лее се бира, а Весна Змиянац подгрява купона. Няма
отърване о т тези сръбски певачки, дори и в Кючук Париж,
както в миналото наричали и Свищов (не само пловдивския
квартал). Минаваме т р а н зи т през панаирджийския мегдан и
се скриваме в препоръчаната ни о т приятелка механа „Сви
щов“. Наистина приятно място, с добра храна, а джангърът
не се чува. А на първата страница о т менюто ч ета следния
текст:
У важ аем и го ст и н а гр а д С вищ ов и н а р е с т о р а н т „ С вищ ов“

В и е се н а м и р а т е в у н и к а л н а възрож денска къщ а, с т р о ен а
през 1836 г , в ко я т о през 1845 г се раж да Г ригор Н а ч о ви ч , пър-
в и я т б ъ л га р ск и ф и н а н со в м и н и с т ъ р след О свобож дениет о, а

п р ез 1856 а т у к се у ч р е д я в а п ъ р во т о б ъ лга р ск о ч и т а л и щ е .
Д обре д о ш л и в гр а д а със с т о т е п ъ р в и н ещ а в Б ъ л га р и я , гр а д с
хиляд о лет на ист ория!
С п о д п и с а си а з и ц е л и я т п е р со н а л В и г а р а н т и р а м е м е н ю
и обслуж ване о т най-доб рот о качест во.
Н а зд р а ве и добър а п е т и т !
Обръщението е о т името на управителя. Бре! Тези сви

щовски бизнесмени са голяма работа.
Между другото, този ресторан т е м ясто то , където мо
же да о п и тате наистина прясна дунавска риба. А ако не зна
ете, свищовските рибни рецепти се ползват с голямо уваже
ние сред кулинарите, к ато най-известната може би е пълне
н и ят шаран по свищовски. М оята любима рецепта обаче е за
рибена чорба. Не е лоша чорбата о т морски риби, но аз опре
делено предпочитам т а зи о т речни и особено о т глави на
шаран. Е то и любимата ми рецепта:
Сварявате и обезкостявате 3—4 глави о т шаран и прецеж
д а т е бульона. В него сварявате нарязаните на ситно 1-2
глави лук, морков, чушка, половин главичка целина, няколко
корена о т магданоз. Когато зеленчуците се посварят, връ
щ ате парченцата риба в тендж ерата, подправяте със сол,
много черен пипер, мащерка, девесил и магданоз и варите
още няколко минути, за да поеме чорбата ар о м ати те на
подправките. Накрая, когато чорбата е вече в купичката,
подкиселявате с тр е ге —изстъргва се о т вътреш ната с т р а
на на бъчвата, в която е отлежавало виното, и има много
интересен вкус. Разбира се, ако няма откъде да вземете т р е
ге, може да сложите няколко капки винен о ц ет
На сутри н та нямам търпение да посетим родния дом на
Алеко Константинов. Мисля си, че ще е пълно - при всички
тези гости на града. Уви, няма никого, к ато опровержение
на възклицанието на Щастливеца: „Има надежда за наш ата
хубава България!“
М узеят е далеч по-добър о т козлодуйския, а уредничка-
т а —приятна и интелигентна жена, ни изнася кратка въве-
дителна беседа, преди да ни остави да разгледаме на спокойс-
тбие експонатите 6 този все още представителен за бъл

гарските стан д ар ти дом. Алеко Константинов е може би
най-любимият ми о т големите български автори. И дълбоко
съчувствам на траги чн ата му лична съдба. Ако до 34-ата си
година успява да остави такова богато и емблематично ли
тературно наследство, о т какво ли ни е лишила нелепата му
преждевременна смърт... Докато съзерцавам Дунава о т т е
расата на двора на дома му, си спомням думите о т негов пъ
тепис: „Погледнете сега!... В този момент ще въздъхне ли
някой за Тирол и Швейцария, че да го цапна по у с т а т а !“. И
макар да не са казани за т а зи гледка, не се съмнявам, че би
ги отнесъл към всеки, който дръзне да подценява к р асо тата
и величието на родината му.
О т Свищов започва, т а к а да се каже, п ъ т я т към свобода
т а на България. Именно о т т у к влизат главните сили на рус
к а т а армия, а в Алековия дом, к ато най-виден, представите
лен и с изглед към Дунава, на два п ъ ти е отсядал сам ият
руски император Александър II. Още приживе Алеко Констан
тинов дарява семейното жилище за нуждите на Свищовска
т а община.
Много са свидетелствата за някогашната значимост на
града - и в културен, и в икономически аспект. Доброто мес
тоположение на Свищов, при този удобен завой на реката,
който образува нещо к ато естествен залив, е вероятно при
чина градът да е пристанищен още о т XVI век, а то в а с т р а
тегическо положение се е отразило благоприятно във всеки
смисъл. Свищов наистина се слави - ако не със сто, т о поне
с десет неща, в които е първенец.
Безспорно повод за гордост на свищовлии е основаването
в града им на първото българско читалище през 1856 г., как-
т о разбрахме вече, а първото светско училище също отваря
врати т у к още през 1831 г. Великолепната църква „Света
Троица“ не знам дали е първа по нещо, но определено е един
о т шедьоврите на майстор Колю Фичето. Запазена е и къща
т а , в която през 1791 г. е подписан т.нар. Договор о т Систо-
ва, както са наричали Свищов, с който договор се слага край
на войната между Османската империя и Австрия. В Свищов
е роден и Цветан Радославов, известен най-вече к ато „авто-
ра на българския национален химн“ и по-малко с то в а колко

изключително образован и дълбокоуважаван учител и об
ществен деец е бил. Има една история, която разказва как
младият Борис, бъдещият цар на България, спрял парадно
шествие, за да отиде да поздрави любимия си някогашен учи
т е л о т Първа мъжка гимназия в София. Последните години
о т живота си Ц ветан Радославов прекарва 6 родния си Сви
щов, к ато посвещава времето си на устройването на музея
на Алеко Константинов, с когото били близки приятели.
И тук, на паркинга до паметника на този величав - също
к ато реката долу —човек, н аш ата дунавска разходка свърш
ва. Ще продължим пътуването при друга възможност. Има
много какво да кажа за красивото Русе - именно т а м написах
стихотворението, ч а с т о т което цитирам в началото на
този пътепис. А и все някога трябва да стигна до Силистра.
Сега обаче пътеш ествието ни продължава по следи о т д е т
ств о то - през близкото село Татари, а после през ГЪрни Дъб-
ник и... към София. Но с лични истории няма да ви отегча
вам. Държа само да отбележа, че не съм обикновена севлиев
ска тиква - с „татарски “ произход съм. Тоест, в душ ата ми
сигурно има и капчици о т Дунава. Затова толкова го обичам.
Сон ш он $<мо.
105
г'Видин
..•'Русе
Плевен •
Шумен • Варна • /
I • СОФИЯ
Бургас
До Лилково и Ситово
История за „високото село край ливадите божествени“
и за „селото, прославящо Бога“
Началото на юли е и л я т о т о заявява присъствието си с

размах. В София още о т су тр и н та не достига въздух, а в за
душната, потна прегръдка на големия град сякаш се дави и
Витоша. „Искам да избягам някъде, където е просторно, ви
соко, прохладно и може да се диша...“ казвам на Венци, дока-
т о гледаме к а р т а т а на България и ровим в и н терн ет за ня
коя интересна, прохладна и немного далечна дестинация. Не
знам как попадаме на Лилково - непознато за нас родопско
село на 1400 м етр а надморска височина, чието древно име
Кинтулос, според едно по-скоро поетично, отколкото научно
тълкувание, означава „високото село край ливадите божест
вени“. Ах, как звучи! Вълшебно и точно к ато м я с т о т о , на
което бих искала да бъда. При то в а не е толкова далеч, на 30
км о т Пловдив. Не се колебаем - бързо събираме багажа за
експресни уикенди и поемаме. В последния момент записвам
телефонния номер на хотел в Лилково, който изглежда при
лично на снимките в интернет. Това е единствената опция
за настаняване тъдява, която намирам, и по п ъ тя опитвам
да се свържа, за да резервирам с тая , но не успявам. Това оба
че не ни притеснява особено —в багажника на колата ни има

палатка, спални чували, масичка със столове и дори надува-
ем матрак.
Бързо стигаме до Пловдив и о т м агистралата отбиваме
към индустриалната зона на града. Следваме таб ели те за
Смолян и Пампорово до разклона за Първенец, където, за на
ша изненада, има табела и за въпросното Лилково. В Първе
нец спираме до хранителен магазин и купуваме хляб, сирене,
п а с т е т , вино и маслини, в случай че т а м , където отиваме,
няма какво да се яде. „Много сме предвидливи“, хвалим се са
ми, когато, минавайки Храбрино, малко след отб и вката за
село Бойково, а сф ал тъ т изведнъж свършва и се налага да
продължим по черен, макар и добре трамбуван път. Вече сме
сигурни, че където и да отиваме, след к ато няма път, не са
мо няма как да има хотел и храна, но може би няма и жива
душа. Лично мен това не ме разочарова чак толкова, колкото
крайпътните брези и акации. Не че имам нещо против тях ,
но нали сме в Родопите. Къде са боровете? Къде са „ливадите
божествени“? Къде е родопският простор? След 3-4 км с т и
гаме до разклон: наляво за село Ситово, а надясно - за село
Лилково. Това Ситово, да отбележа отсега, не е онова Ситово
между Тутракан и Силистра, чието име много хора са чували
заради там о ш н ата мандра. Минаваме над реката по мост,
о т който се вижда живописна каскада о т малки водопади, и
продължаваме към Лилково. Още ш ест километра черен път,
който се вие над река Лилковска, а външната тем пература,
сякаш в обратна пропорция, с всеки изминат километър на
горе в клисурата пада с половин градус. Засичаме, че на сян
к а т а под скалите е 18 градуса - наполовина на тем п ер ату
р а т а в ниското. Отваряме всички прозорци и дишаме с пъл
ни гърди свежия, влажен планински въздух с ар о м ат на
мента, бор и здравец. Някъде около средата на п ъ тя минава
ме през махала Плочник, чиито къщи са накацали предизви
кателно по стръмния склон към реката. Колите са спрени
на единственото по-широко м ясто край п ъ тя, където е и
автобусната спирка. Изненадващо, но до т р и т е села все още
има автобусен тран сп орт о т Пловдив, макар само 2-3 пъти
в седмицата. Малко преди Лилково отново се появява ас-
До Лилково и Ситово 107
фалш, но ние почти не забелязваме. Защ ото к а р т и н а т а ,

която внезапно се разкрива пред очите ни при последния за
вой към селото, буквално ни спира дъха. Научно доказано или
не, Лилково напълно отговаря на поетичното си име: високо
село край божествени ливади! Не знам какъв образ изплува
във вашето съзнание, когато чуете „Родопи“, но моето вина
ги е рисувало тази планина именно так а: огрени о т слънце
ливади, ширнали се по меки хълмове, о т които можеш да до
коснеш небето, а к р аят им се губи във величествени борови
гори. На най-слънчевия склон - бели каменни къщи, скупчени
около стар а църква, о т чиято камбанария тук, в този мо
мент, сякаш за да ни поздрави с „добре дошли“, се разнася
звън. Различен звън. Плътен по родопски, каба звън, който
отеква в душ ата и к ато звука на гайдата т е кара да нас
тръхнеш с н о тк и те на някаква дълбока, изстрадана т ъ р
жественост...
Разбира се, има и стар а каменна чешма, о т която щедро
блика студена и бистра вода, сякаш да ни напомни, че т я е
първоматерията на Творението и благодарение на нея е въз
можна ц ялата тази магия, ширнала се пред очите ни. Спира
ме пред чеш мата и докато се разхлаждаме о т ж ивителната
струя и оглеждаме наоколо, о т лявата страна зад нас забе
лязваме табела „Хотел РОСИЦА“. Сочи към тесен асфалтов
път, който тръгва нагоре и в посока, обратна на п ъ тя, по
който сме дошли. Качваме се в колата и обръщаме с маневра:
не може да се завие директно към отбивката, понеже е т я с
но за 180-градусов завой, и изминаваме последни около
500 м етра, за да се окажем пред... наистина хотел, при това
„за чудо и приказ“, както се казва. На най-високото място,
откъд ето се разкрива невероятна панорама към селото и
ограждащите го ливади, хълмове и гори. Веднага установява
ме, че хотел ъ т е пълен - в двора няма къде да оставим кола
т а , затова спираме отвън. Явно има мероприятие на тефе-
рич и т о е в разгара си, ако се съди по броя на насядалите по
масите под един навес хора и по това, че „волумето“ на музи
к а т а е на „мах“. Влизаме в сградата през врата, на която
пише „Рецепция“, но всъщност ни отвежда в ресторанта. На
бара ни посреща усмихната жена - Данчето, научаваме по-
късно името й. Много е точна, както и управителката -

Елена. Затвърждавам то в а си впечатление месец по-късно,
когато се връщам т у к с група о т 50 души*, а домакините ни
посрещат с перфектна организация и обслужване!
Сега обаче сме само двама и питаме дали пък случайно ня
ма свободна стая. Да, останала е една - номер 13. Колко хуба
во, че има хора, които с т р а д а т о т трискайдекафобия! Звучи
к ато „подрискване“ и според мен това е скритото съдържа
ние на научния термин за страха о т нещастия, свързан с
ф аталното число. Както и да е, изводът е, че докато има ка-
ръци, ще има и късметлии. Е, вярно, ще пропуснем шанса да
спим на палатка, но след днешната жега мисълта за баня е
някак по-привлекателна о т идеята да се правя на сървайвър,
при това без да се налага. Пък и в селото няма как да опънем
п ал атката, а извън пределите му, на тъмно в дивото, при
мечките и глиганите (о, има, има!), определено ми изглежда
по-дрискафобично, отколкото с т а я с номер 13. Между друго
т о , този хотел, който е невъзможно да съществува на так о
ва място, е превъзходен! С просторни, светли, стилни и чис
т и стаи, големи удобни легла, луксозни бани с душ система с
хидромасаж и радио (не че съм ги ползвала, но има), огромни
тераси с невероятен изглед и всичко това - на нормална це
на.
Освежаваме се и излизаме да се разходим. О т т е р а с а т а
сме видели църквата - красива стар а каменна сграда, и пър
во се насочваме към нея, за да я видим отблизо, поне отвън.
За о тв ъ тр е не се и надяваме по то в а време, но когато с т и
гаме, намираме портичката открехната. В двора заварваме
възрастна жена, която, подпряна на два бастуна, чопли не
що в малката цветна леха край църквата, а две момиченца
о т селото се забавляват, к ато се пръскат с вода на чешма
т а в двора. Поздравяваме и питаме дали ще може да разгле
даме църквата. „Ей сега - само да довърша, че там ън съм се
* След излизането на романа ми „Ж ивотът може да е чудо“, по желание на

ч и тател и Алексей Бъчев - п р о т о т и п на главния герой в книгата, започ
ва да представя подхода си в курсове в различни градове. Организират се
и срещи, на които се събират хора о т цяла България. Информация за съ
б и т и я т а може да получите на имейл: sim baley@ abv.bg,- Б. а.
До Лилкобо и Ситово 109
навела“ отвръща ж ената. Узнаваме, че т я поддържа храма

повече о т двайсет години и всеки ден идва да го отвори и да
бие камбаната. По-късно разбирам къде живее и к ато виж
дам стръмния баир, който ежедневно преодолява, за да стиг
не дотук о т дома си, не мога да определя усилията на тази
възрастна жена по друг начин, освен к ато подвиг. След малко
стар и ц ата се изправя с мъка, подпирайки се на бастуните,
и едва-едва се придвижва към нас. Представя ни се к ато „ба
ба Данка“ и вади о т торбичка огромен с тар ключ. „Не е слу
чайно, gemo ме заварихте да съм ту к а - обикновено съм си у
дома по това време - казва т я и к ато ми подава ключа, доба
вя: - Hà, т и да отключиш църквата - за късмет.“Толкова се
трогвам о т този жест, че в спонтанен порив, докато пое
мам ключа, целувам треперещ ата старческа ръка, която ми
го подава. „Айде, влизайте да разгледате и да си запалите
свещички, пък аз ей сега ще дойда да ви поприкажа“, казва ба
ба Данка и ни пуска да влезем в храма. Пристъпвайки едва-
едва, 86-годишната жена крета след нас и ни се извинява, че
ще приседне, защото й е трудно да стои права. Междувре
менно с болка споделя, че някога храмът бил пълен с народ - в
селото живеели над 1000 души, но днес са останали само не
колцина старци. Свещеник идвал рядко - за празници и кога-
то станело нужда - най-вече за поредното опело. Имало оба
че и радостни поводи. Заради красивата природа и хотела,
о т Пловдив т у к понякога идвали семейства, обикновено за
кръщенета. Но липсата на п ъ т е голяма пречка да ги посе
щ ават повече хора, см ята баба Данка. Чувала, че неведнъж
били отпускани средства за ремонта му, но парите все из
чезвали някъде, споделя т я . Разказва още, че собственикът
па хотела искал да оправи п ъ тя за своя сметка, но му каза
ли, че ще го глобят, защото този п ъ т не е частен, а на дър
жавата. Човекът все пак направил нещо - докарал камион с
чакъл и наел местен безработен да насипе ръчно най-големи-
т е дупки. Дъждовете обаче отнесли парите на единия и т р у
да на другия. И т а к а - вече години наред, достъп ът до едно
о т най-красивите м еста в България е отрязан. Не казвам
последното просто ей так а. Съседното село Ситово наисти
на има приз „Най-красивото село в България“, присъден му
през 2009 г. 6 конкурс на предаването „Пътеводител БГ“ на

БНТ и Държавната агенция по туризъм. Макар че, когато
п итам баба Данка кое о т двете села е по-красиво, т я без ко
лебание отвръща: „Лилково“. Било по-просторно („високо край
ливадите божествени“!), а някога, когато имало и хора, и жи
вотни, било и много „ароматично“, казва т я . Понеже не раз
бирам, баба Данка пояснява, че когато ж ивотните пасат,
„косят“ ливадите, а то в а дава възможност да се разнасят
семена и да ц ъ ф т я т много различни ароматни цветя и бил
ки, които сега налягалите високи треви задуш ават
„Какво ще ни разкажеш за църквата?“, п итам баба Данка,
а т я започва начаса. „Пашата църква е още о т турско роб
ство. И мате много стари икони тука, ама всичко е окраде-
но - жалва се с т а р а т а жена. - Иначе тук, в Ситово и Лилко
во, нямаме помаци —само българи християни сме си , заявява
баба Данка и ни разказва интересна история. Пурците събо
рили с т а р а т а църква на селото „Света Неделя , за да изгра
д я т върху нея джамия. Населението обаче си останало хрис
тиянско, макар да живеели и турци. Години по-късно един о т
турски те управници - Ахмед ага, решил да потурчи насила
християните. Тръгнала потеря о т съседното село Тьмрат
към Лилково, но когато ордата стигнала до някое м ясто на
п ътя, конят на а га т а се изправил на задните си крака и о т
казал да продължи. Добели нов кон, обаче и то й се държал по
същия начин. И тогава му се явили две жени - света Богоро
дица и света Неделя, а турчинът започнал да размахва я т а
гана си и да вика на хората си: „Убийте ги, убийте ги!“ Пък
т е се чудели кого да убият, понеже не виждали никого. 1огава
а га т а слязъл о т коня, седнал на поляната и рекъл. „Аллахова
работа! Връщайте се, не е позволено да ги потурчваме!. Ко
гато се прибрал в Тьмраш, Ахмед ага разказал на майка си
какво се е случило, пък т я му рекла: „Синко, т и сам ият си по-
турчен. Не можещ да потурчваш б р а т я т а си!“ „Та затуй в
Ситово и Лилково нямаме помаци“, обяснява баба Данка. Пос
ле същ ият този ага съдействал в Лилково да бъде построена
сегашната църква, която е много благодатно място и изре
чените в нея молитви наистина помагат, уверена е баба
Данка. Предлага да ни прочете някоя „молитвичка“ за здраве,
а ние се съгласяваме на драго сърце. Каквото и да съм очак

вала да чуя, обаче няма нищо общо с това, което следва:
двайсетминутен рецитал, в който баба Данка вдъхновено
реди молитви и религиозни стихотворения. Не знам как е ус
пяла да научи всички тези трудни текстове наизуст. П ато
съ т й е изумителен и докато я слушам, си мисля с благогове
ние как Господ често избира да разкрие славата Си не чрез
силните, а чрез най-изстрадалите. Защото баба Данка спо
деля и друго с нас. Няколко пъти лекарите я отписвали о т
този свят, защото състоянието й било безнадеждно - и ко-
гато я оперирали о т перитонит, и когато извадили детерод
ния й орган, и когато й поставили диагнозата „рак на гърда
т а “. Преминала е през ад о т физически страдания - дотолко
ва, че отказала да лекува последната болест, а вместо това
се молела и търкала бучките в гърдата с памуче, напоено
със светена вода. И т е изчезнали. Но то в а не е „магическа
рецепта“. Чудесата ги случва вярата в Бога и упованието на
м илостта Му. Защото баба Данка преживяла и нещо много
по-страшно о т рака - самоубийството на собствения си
син. Не знам как да представя цялата т е ж е с т на то в а не
щастие. Загубата на дете за една майка е убийствена болка.
Самоубийството обаче е още по-страшно. А за вярващото
съзнание то в а е огромна драма, изпитание на вярата отвъд
човешките предели. Защото самоубийството е признак на
пълно отчаяние. В богословски смисъл т о е равнозначно на
пълно отричане на Бога. Но вместо да сломи вярата й, това
тежко събитие още повече приближило баба Данка до Бога. И
сега т я , о т цялото си сърце, се моли за познати и непознати
и сякаш да компенсира чуждото неверие, е нейният начин да
помага на хората. Разказва ни още истории за то в а как мо
литвите й помогнали другиму. Например за младо семейст
во - спортисти, които отишли при нея в една много теж ка
зима. Предстояли им важни състезания и искали баба Данка
да се помоли да н ям ат контузии и травми, да вземат медал,
а съпругата й прошепнала нещо съкровено - че вече о т годи
ни са женени с мъжа й, а т я не може да забременее. „Едвам
разринахме п о р т а т а на църквата о т снега - драпахме, бу
тахме с ръце, с лопати“, разказва баба Данка. Премръзнали,
накрая влезли в храма. „И аз почнах да ч ета молитви, пък т е

п о в тар я т след мен... Аз плача, и т е плачат барабар с мене...,
продължава стари ц ата. Семейството се върнало в Аилково
за събора на селото през юни. М ъжът и ж ената намерили ба
ба Данка в църквата и й се похвалили, че са взели златен и
сребърен медал о т състезанието, но по-важната новина би
ла, че чакали дете. Баба Данка пък веднага ги накарала да на
правят нещо за църквата, „ т а да види Бог, че са благодарни .
Друга жена, която била родом о т селото, но живеела в града,
веднъж отишла у т я х и й се оплакала: „Бабо Данке, наш ите
ще ме уморят - то р м о зят ме, че съм останала стар а мома“.
Била вече на 30 години, но не можела да си намери партньор,
който да й допадне. „Не се безпокой, чедо, всичко ще стане,
само да имаш вяра“, отвърнала й баба Данка и я пратила да
отключи църквата, да постои вътре и да почете молитви.
Онази направила каквото й заръчала с т а р а т а жена, а освен
това почистила и подредила храма. След време при баба Дан
ка отишла м айката на момичето с кутия шоколадови боноо-
ни—за благодарност, понеже м ом ата се омъжила и дори ча
кала дете. Час и половина с баба Данка минават неусетно.
И сториите й са много, а след всяка о т т я х т я неизменно
добавя: „Всичко став а с вяра. Без вяра нищо не може да се
случи“. На прощаване с т а р а т а жена ни подава лист с молит
ва, която да отнесем със себе си. Тази молитва й попаднала
случайно и била на църковнославянски език. Чела я на едно
момче, което било дошло 6 църквата с приятелката си, а т о
я помолило да му я даде, понеже много му харесала и за да я
преведе на български език. Младият мъж й разказал, че бил
много вярващ. Преди време отишъл с приятелката си и дру
го момиче в Англия. Не щеш ли, на т р е т и я ден нещо му с т а
нало и изпаднал в кома. М омичетата много се изплатили: не
знаели какво да правят и към кого да се обърнат и единстве
ното, което им дошло на ума, било да се молят. Минавали
часове, но т е не спирали, докато младежът не дошъл в съзна
ние.
Младият мъж наистина превел м олитвата, разпечатал я
в много екземпляри и о т Англия с колет ги изпратил на баба
Данка, т а да раздава и на други. „Ако т а я молитва се проче
т е с голяма вяра и любов към свети Архангел Михаил, т я има

голяма сила, понеже т о я храм е на него посветен“, казва с т а
р а т а жена и ни моли, ако дойдем пак, да й донесем още ко
пия. Занесли сме й и пак ще й занесем, а сигурно и други го
правят, т а к а че няма да напиша т е к с т а на м о л и твата
ту к - нека баба Данка ви я даде. Ако прецени, защото т я има
условие: „На невярващи не давам“. Убедена е, че ако човек не
общува с Бог о т сърцето си, думите „не ф ащ ат“. Затова ще
напиша т е к с т а на друга молитва, която същ ият млад чо
век, вярвам - неслучайно, е отпечатал на о б р атн ата страна
на листа. Тя помага да настройваме ежедневно сърцето си
на „ч есто ти те“ на вярата:
Господи, д а й м и с д у ш е вн о с п о к о й с т ви е
д а п о ср ещ н а всичко, коет о щ е м и д онесе н а с т ъ п в а щ и я т
ден. Д а й м и всец я ло д а се п р е д а м н а Т в о я т а с в я т а воля.
П рез всеки час н а т о я д е н м е н а с т а в л я в а й и п о д кр еп яй .
К а к в и т о и ве с т и д а с т и г н а т до м е н през деня,
н а у ч и м е д а ги п р и е м а със с п о к о й н а д у ш а
и с т въ р д о т о убеж дение, че вси ч ко т о в а е според
Т в о я т а с в я т а воля.
В ъ в в с и ч к и м о и д у м и и д е л а ръ ководи
м и сли т е и чувст ват а м и.
П р и в с и ч к и н е п р ед ви д е н и с л у ч а и не п о зв о л я в а й д а за бравя,
че вси ч ко е и зп р а т е н о от Теб.
Н а у ч и м е д а п о с т ъ п в а м п р а в и л н о и р а з у м н о с всеки член
н а с ем е й с т во т о м и , к а т о не с м у щ а в а м и не о го р ч а ва м
никого.
Господи, д а й м и с и л и д а п о н еса у м о р а т а н а н а с т ъ п в а щ и я
д ен и в с и ч к и с ъ б и т и я през деня.
Р ъководи м о я т а во л я и м е н а у ч и д а се ка я, д а се м о л я ,
д а вя р ва м , д а се н а д я в а м , д а т ъ р п я , д а п р о щ а ва м ,
д а б ла го д а р я и д а о б и ч а м вси чки . А м и н .*
:1: Тази молитва е известн а к а т о М олитва на последните оптински с т а р

ци. - Б. а.
8*
Времето е доста напреднало, когато излизаме о т църква

т а . Стигаме до края на главната улица и о т т а м продължа
ваме малко извън селото, вече по широк черен п ът, който
скоро навлиза в борова гора. Това е м ар ш р у тъ т към хижа
„Персенк“ - има и табела, о т която научаваме, че преходът
е около т р и часа в едната посока. Осем вечерта обаче е вре
ме за ракия, не за шестчасови походи, и решаваме да се връ
щаме към хотела. Този п ъ т минаваме над църквата, о т гор
н а т а стр ан а на селото, и правим чудни снимки на заляз
ващото над отсрещ ните баири слънце. Когато стигаме в
хотела, е почти тъмно, а купонът продължава на пълни обо
роти. Малко е щумно, но пък с хората, в които се включвам
по-късно, най-после успявам да се стопля - вечерта навън е
толкова хладно, че дори и п и ти ето не успява да ме сгрее. А
та н ц и те се о тр азяв ат добре и на храносмилането ми, поне
же преяждам с родопски к атъ к и п ататн и к , които са при
готвени разкошно!
На сутри н та се събуждаме малко късно и ни става ясно,
че няма да имаме време да ходим до „Персенк, ако искаме да
посетим Ситово. Пък и приятели о т Пловдив са решили да
дойдат дотук, за да се видим. Докато ги чакаме, отново се
разхождаме из селото. Срещаме мъж и завързваме разговор.
Заселил се е в Лилково със съпругата си преди няколко годи
ни —по здравословни причини, заради чистия въздух. Чувст
в а т се прекрасно въпреки някои несгоди —например ч ести те
проблеми с тока, лош ата връзка на мобилните оператори
и... п ътя. За последното м ъж ът се опитал да разбере какво
става (или по-скоро - не става) и къде са отишли отпусна
т и т е средства. Получил обаче предупреждение да не си пъха
носа, където не му е работа. Явно по някакви причини всеки
опит да се узнае какво се е случило с парите за асфалтиране
т о на то в а десеткилометрово трасе, стига до задънена ули
ца. Никой не смее да п и та или да каже на глас къде са отиш
ли държавните пари - нито медиите, нито прокуратурата,
нито областната управа. Прикриват ли нещо, започва да се
чуди човек.
Продължаваме надолу по п ътя, който извежда о т селото,
и пред последната къща отново спираме на приказки - този
До Лилково и Ситобо 115
п ъ т с „дядо Ангел“, както се представя възрастният мъж,

който седи пред п о р т а т а на къщ ата си и явно ожида за чо
вешка компания. Много е сладкодумен. Започва да разказва
някаква история и когато споменава Тьмраш - съседно село,
о т което сега са останали само руини, наострям уши. Село
Тъмраш, изпепелено и обезлюдено още в първия ден о т Балкан
ската война, е известно като „столица“ на записаната в ис
т о р и я т а к ато „самоволна“Тьмрашка помашка република. За
тази „република“, възникнала след Руско-турската освободи
телна война, у нас се знае малко, макар името на тъмрашлии
да се свързва с един о т най-кървавите епизоди о т историята
ни - клането в Перущица. Тъмрашката република е просъ
ществувала само няколко години (о т 1879 до 1886 г.), а причи
ните за създаването й са спорни, а може би - комплексни.
Според едни изследователи, турци и помаци о т около двайсе
тина села и махали в Рупчоска и Пещерска околия о тк азв ат
да приемат новото християнско управление след войната и
да плащ ат данъци на източнорумелийското правителство.
Според друга версия, т е се страхували о т възмездие заради
участието си в потуш аването на Априлското въстание и
зверските кланета в Батак, Перущица, Панагюрище, Браци
гово, Бойково и Дедово, водени о т Ахмед ага. Информацията
обаче е противоречива, тъ й като в този период е имало две
лица с това име: Ахмед ага Барутанлията (о т село Барутин
до Доспат) и Ахмед ага Тьмрашлията. И докато за Барутан
лията изследователите са почти единодушни, че то й е орга
низирал башибозуците о т съседните помашки и турски села,
окървавили Батак, за Ахмед ага Тьмрашлията, на когото се
приписва клането в Перущица, Бойково и Дедово, сведенията
са нееднозначни. В книга за Тьмраш на местния родолюбец и
краевед полк. Ангел Вълчев, която дядо Ангел ми дава, Ахмед
ага Тьмрашлията е представен по-скоро като положителен
герой, който не само не е замесен в събитията, но дори е сим-
патизирал на въстаниците. Всъщност к ато управител на
Тъмрашката република и човек с голямо влияние, той е спасил
много о т българските села в района и техн и те жители о т
безчинствата на башибозуците. Това потвърждава и разка
зъ т на мъж, когото при друго пътуване срещаме в Яврово -
родното село на Николай Хайтоб. Именно Ахмед ага, тВърди

мъжът, спрял своеволията на башибозука в селото и подкре
пил строежа на там о ш н ата църква през 1857 г. Гова име —
Ахмед ага, споменава предишния ден и баба Данка. Дали имен
но нему майка му е казала: „Синко, т и сам ият си потурчен.
Не можеш т и да потурчваш б р а т я т а си“? Дали тези думи са
променили този човек и дали то й е разрешил строежа на се
гашния лилковски храм през 1858 г.? Възможно е. Какво ли е
ставало в душ ата му, ще остане тай н а завинаги. Дали този
негов - и същевременно ничий - Тьмраш не е образ на изгубе
н а т а му душа? Дали тази оградена територия не е символ на
обърканата му, разпъната между два Бога, вяра?... Неведнъж
съм се питала и какво ли става в душите на всички тези на
ши сънародници —потурчени насила българи? Опитвала съм
се да открия отговора, взирайки се в очите на техн и те на
следници, разпитвала съм ги. И т е не зн аят —най-често о т
връщ ат поглед и говорят с недомлъвки. Коленичат на Аллах,
а с т р о я т параклиси на Господ, носят шалвари, а п е я т по ни
вите български народни песни... Покъртително е...
При дядо Ангел ни заварват приятелите ни. Сбогуваме се
с възрастния мъж и пак тръгваме из селото, за да го пока
жем на пловдивските ни авери. Минаваме покрай читалище
т о почти в края на главната улица. Отбиваме по пътека
покрай него, която ни отвежда до къща с китно неоградено
дворче и гостоприемно наредени пънчета - к ато покана към
случайно минаващите да поседнат и да се полюбуват на о т
криващ ата се о т т у к невероятна гледка. Приемаме „пока
н а т а “, а при следващото ми посещение научавам, че в тази
къща живее много интересен човек, заселник в Лилково - са
моукият гайдар Румен, предпочел простора на „ливадите бо
жествени“ пред задухата и с у е т а т а на града. Макар и силно
притеснен о т подобна изява, не устоява на молбите ни и ид
ва да посвири с гайдата си пред голямата ни компания. На
обиколили го, почти всички 50-ина души дълго ситним без
крайно родопско хоро, а гайдата му в центъра на кръга нас
тройва душите ни на ч е с т о т и т е на м аги ята, която за
всеки почувствал я се изчерпва с една-единствена дума: ро
допска.
Времето сега обаче напредва, а искаме да посетим и Си

т о в о - „селото, прославящо Бога“, според друго „ненаучно“, но
не по-малко интересно тълкувание на името. Този п ъ т ми
наваме пътьом с колите, но при следващото ни посещение в
Л ил к о в о изминаваме разстоянието между селата пеша. Мар
ш р у тъ т е около час в едната посока, не е особено теж ък и
тръгва зад църквата в Лилково. Не е маркиран и макар да е
трудно да се объркате, имайте то в а предвид. О т Лилково,
да добавя, всъщност има доста маршрути за любителите
на пешеходните преходи - до село Орехово, до връх Модър, до
летовището Бяла черква, до хижа „Персенк“, до тракийския
култов комплекс Щутград и пр.
Ситово е известно най-вече със смятания за много древен,
издълбан върху скала надпис, който изследователи определят
като руническо писмо, или протописменост. Д атирането на
надписа, както и преводът му варират доста. Догадките за
периода са в диапазон о т VIII до I хилядолетие преди Христа,
а версиите за т е к с т а , макар обединени около „небесно“ посла
ние, се колебаят между Бог Творец, Кронос и Хадес и дори
Иисус Христос. Надписът се намира малко преди селото, о т
лявата страна на п ътя, в гората, а до него се стига по къса,
но стръмна пътека, която м е с тн а та управа е обозначила и
обезопасила. Самите знаци о т надписа са издълбани върху ся
каш нарочно направен фриз под „шапката“ на огромна плоска
скала, подпряна в единия край върху интересен по форма ка
мък, в който някои изследователи разпознават богинята
майка. Дори и без богинята майка м ясто то безспорно е сак-
рален обект, който не е единствен в района и вероятно е
свързан с близките мегалитни тракийски култови комплекси
на б еси те- известния Щутград, наричан Ситовското свети
лище, и по-малко известния Ласкар. Дали под скалата на Си-
товския надпис е погребан някой, както гласи един о т прево
дите („Той отиде на небето, оплакан о т синовете си тук, на
Земята“), няма как да разберем. Но някак осезаемо е усещане
то за това място като за „врата“, която отвежда към друга,
духовна реалност Всъщност и сега се вижда вероятно нароч
но издялан конусовиден отвор в скалата к ато символ на пре
хода. А че тази друга реалност е била достъпна за човека ня
кога, говори и намерената в района преди няколко години ми

ни каменна звездна карта. Върху тикла, с к ато че ли нарочно
издълбан ансамбъл о т дупки с различен диаметър, олицетво
ряващи звездното небе. Но по-впечатляващи са издяланите в
камъка стъпки, които навяват асоциации за човек, ходещ по
небето. С ъщ ата композиция, със стъпки сред звездите, е
имало и на Щутград. Според откривателя на ти кл ата, ка
менната звездна к ар та е безценна, по-значима о т Ситовския
надпис дори, защото отразява същ ността на селото, а имен
н о - да бъде врата към небето. И пак според него, „Ситово не
е просто едно родопско село - т у к Небето и Зем ята се сре
щ ат, както е било в изначалните времена“... Откривам тази
информация по-късно и тепърва предстои да се свържа с чо
века, който е намерил и може би съхранява звездната карта.
Сега обаче, седнали горе, върху широката каменна плоча над
надписа, и четирим ата се поддаваме на това - усещане или
внушение - не знам, но е приятно и омиротворяващо. Някак
спонтанно притихваме и затворили очи срещу слънчевите
лъчи, проникващи между клоните на дърветата, „зареждаме
батериите“ с тази хубава енергия, която сякаш струи и о т
долу, о т земята, и отгоре, о т небето, а двата потока се сре
щ а т някъде в центъра на т я л о т о и като изпълват цялото
същество, го синхронизират с ч е с т о т и т е на вселенската
хармония. Трудно се откъсваме о т блажения унес, за да про
дължим към селото.
Усещането в самото Ситово също е особено и доста раз
лично о т това в Лилково. Друг вид магия е —не разлята, а
събрана. За разлика о т простора на „ливадите божествени“,
т у к е к ато фуния. „Всъщност - к ато мегафон“, коригирам се
след малко. Площадът, до който извежда п ъ т я т , прилича на
сцена със специална акустика. Всяка произнесена т у к дума
резонира в камъните и усилен, звукът прехвърля хълмовете,
за да пренесе казаното до Бога. Сякаш самото село е някакво
древно светилище, в което хората са се събирали, както ние
днес в храма на литургия, за да славят Бога. Защото славос-
ловието е начин човек да изрази връзката си с Бога, да Му
покаже, че ГЬ почита и че се стреми да се приближи до Него...
„Това м ясто наистина е вълшебно“, прекъсва богословските
До Лилкобо и Ситово 119
ми размисли и потвърждава усещането ми за м я сто то сим

патична жена, която продава на павилиона на площада сре
щу църквата, където сядаме за кафе и сладолед. Павилионът
май е единственото място, откъдето тук, ако работи, мо
же да закупите нещо за хапване и пийване. „Ж ената зад
щанда“ се оказва съпруга на кметския наместник. Сяда при
нас и завързваме лежерен следобеден философски разговор за
живота, за Бога и природата, за традициите и ценностите.
Влюбена е в селото и неочаквано признава нещо, което мина
ва и през моя ум, макар на глас да изразявам различна пози
ция: „По-добре изобщо да не оправят п ъ т я “. Разбирам я - ис
ка м аги ята да остане скрита и съхранена за тези, които
и м ат сетива да я у с е т я т , а не да бъде профанизирана. Би
било жалко, ако по някакъв начин то в а сакрално простран
ство бъде обсадено о т хора, които са с ампутирана способ
ност за преживяване на божественото. Да, липсата на п ъ т
пречи на постоянно живеещите да п ъ т у в а т нормално. Но
о т друга страна, е бариера, предпазваща същите тези хора,
да не би светъ т, о т който са се скрили в Ситово, да нахлуе
при тях . След малко се появява и жив пример —т р и коли с по
сетители. Спират, за да п и т а т дали м огат да с т и гн а т с
автомобилите си до лековитото аязмо на света Богородица
над селото. Ако може, сигурно биха си налели вода през прозо
реца, без да слизат о т превозните средства. Не приличат на
инвалиди - поне не физически. Но със сигурност в консума-
то р с к а та им религиозност има нещо недъгаво. „Сега поне
такива идват рядко“, доволна е съпругата на кмета.
Дълго след като сме тръгнали, съм под впечатленията о т
Ситово. Сякаш в „селото, прославящо Бога“, няколко епохи
свидетелстват за Него едновременно и макар на различни
езици и уж по различен начин, предават все същото, най-
важното послание за човека: че без Бога ж и в о тъ т му няма
смисъл. И к ато потвърждение на мислите ми, докато малко
по-късно, вече в София, ровя за още информация, във фейсбук
стран и цата на селото попадам на следния красноречив ко
ментар:
„Ж ивата връзка на хората о т едно селище с тех н и те бо
жества свидетелства, че корените им са живи и смучат пи-
щателния сок о т напоената с Небесност бащина земя. Кога-

т о тази жива връзка не е налице, т е . когато бож ествата не
т ъ р с я т хората и не общуват с т я х и когато хората не ги
п очи тат, мъртъв е коренът им, разпиляна е общ ността
им...“
Добре казано. Може би наистина изгубената връзка с „бо
ж е с т в а т а “ им е причината за опустяването на много села в
България. В превръщането им в призраци на някогашния жи
вот. Пълнокръвен живот, в центъра на който с т а р и т е хора
са поставяли божественото. Защото „човекът без Бога е ни
що“, вярва баба Данка.
121
/Видин
/Русе
Плевен •
Ш умен» Варна *•
Велико Търново<
»СОФИЯ
Бургас • /
Благоевград ’ Пловдив
Враца и Врачанският Балкан

История за спомени, спорове и един личен въпрос
за България...
В първите дни на астрономическата есен българският

народ, сякаш к ато за последно, се е отправил към гръцкото
море. Според медиите, над 100 000 нашенци използват чети
рите почивни дни покрай националния празник на 22 сеп
тември, за да напуснат границите на независима България.
Всъщност била ли е България някога независима и какви са
реалните последици о т Манифеста на Фердинанд, с който в
църквата „Свети Четиридесет мъченици“ в Търново на 22
септември 1908 г. е провъзгласена независимостта на роди
н ата ни, е спор, който с облекчение оставям на историците.
Аи м о ят учител по история о т Врачанската езикова гимна
зия, когато се колебаеше в оценката, винаги ми пишеше по-
ииската, защото съм о т Севлиево, а пък севлиевци били бур-
жоа. И ето на - и аз к ато онези бележити аристократи на
словото и духа, които след малко ще спомена, обичам да ски
т а м из Родината, да се любувам на красоти те й, да се ровя
в и стори ята й и да се потапям в дълбоката й душа. А днес,
след... 25 години, съм на п ъ т към Враца... Вълнувам се, дока-
то пътувам. Вълнувам се и докато пиша. Затова ще започна
издалеко, за да не потъна още 6 началото 6 спомени и ин

троспекции за онези прекрасни години.
Намерението ни да се разходим из Врачанския Балкан о т
давна очаква да се срещне с решението ни да го направим. А
т о идва някак спонтанно точно в слънчевото утро на праз
ничния 22-ри ден на септември. Тръгваме без ясна концепция
докъде ще стигнем и дали ще се върнем в София още същ ата
вечер - тези подробности оставяме на случайността. То
е с т - както дойде. Венци предлага да минем през Искърско
т о дефиле, за да се порадваме на есенните багри над реката
и да посетим някои исторически места. Национален празник
е все пак и т а к а планиран, м арш рутъ т влиза в синхрон с
патриотичния дух на деня. Някъде по п ъ т я спираме край
Искъра. Обичам тази река, макар т я да не е „моята“. М оята
е Росица, край родното Севлиево. Но Искър усещам близка по
друг начин - к ато национален герой, който е скъп на всички.
На м ясто то , където спираме, реката се е разляла, сякаш
за миг да си поеме въздух о т с т е г н а т а т а прегръдка на про
лома. За разлика о т устрема си по-нагоре, на то в а м ясто
течението е по-скоро лениво, сякаш в унисон с есенната ле-
жерност. Вдишвам специфичния аром ат на ти н я, докато
наблюдавам слънчевите отблясъци по леките вълнички, об
разувани о т вятъра. Винаги когато гледам река, се пречист
в а м - усещам как съзнанието ми се изпразва о т тревогите,
а течението сякаш отнася напрежението, въпросите, с т р а
ховете... Неслучайно реките заем ат толкова специално мяс
т о в символиката на сакралното. Умиването в реката осво
бождава о т натрупаните нечистотии на живота, о т болес
т и т е на т я л о т о , о т греховете на д у ш ата, к а т о
едновременно с то в а възстановява първоначалното, „добро
т о “ състояние на съществуващото. Злото потъва, а добро
т о изплува - так ав а е силата на м и сти чн ата речна същ
н ост.. Бих могла да остана в това състояние и на то в а мяс
т о с часове, но рибари наруш ават уединението ни и след
малко продължаваме.
Скоро стигаме до разклон за село Очиндол. Любопитни
сме, а виждаме и табела за ресторан т - макар да е още рано,
бихме се подкрепили с малко храна. Когато поемаме нагоре
Враца и Врачанският Балкан 123
към селото обаче, забравяме за нуждите на тял о то . „...Рели

гиозен, съзерцателен, мистик став а човек тука, лице с лице
с Бога, комуто чувствува духът и м ъдростта, и неизмери-
м остта...“ На Вазов са тези думи и макар да се о т н а с я т за
м е с т н о с т т а между гара Бов и село Заселе, известна к ато
Базовата екопътека, не по-малко истинни са т е за то в а
място, мисля си, когато влизаме в селото и пред очите ни се
разкрива един о т най-красивите старопланински пейзажи,
които съм виждала... Каква чудна перспектива към планина
т а : о т ливадите на селото през близките хълмове към по-да
лечните баири до върховете най-отзад - погледът дълго бро
ди, следван о т възторзите на душата... Истинска „махала
Небесна“!
По п ъ тя към Очиндол в петм етров паметник е увекове
чен един о т емблематичните герои на българската литера
тура - Базовият дядо Йоцо, и неговата жажда да види със
слепите си очи „българското“. Много силен в своята символи
ка образ. Сякаш тази каменна с т а т у я повтаря онази мъд
рост, която толкова обичаме да цитираме, но рядко успява
ме наистина да преживеем: „Ето м о ята тайна. Тя е много
проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-съ
щ ественото е невидимо за очите“:!:.
Преди време в и н терн ет бях попаднала на някаква диску
сия за България - не помня точно т е м а т а , но не съм забра
вила предизвикателството, което един о т участниците бе
ше отправил към друг: „Дефинирай ми п он яти ето „българ
щина“. Замислих се какво би могло да е определението на
тази дума, с която често обобщаваме това, което ни кара
да се идентифицираме к ато българи. И си дадох сметка, че
такова определение не е нужно, защото т о е категория на
сърцето, а не на разума. Българщина не е ли това, което ка
ра кож ата ни да настръхне, когато чуем звука на родопска
т а гайда? Което ни полюшва в един ритъм на хорото. Което
ни разплаква, когато видим българския флаг да се вее гордо.
И още толкова други неща, които не м огат да бъдат дефини-*
* Екзюпери, А н т оан дьо Сент. М алкият принц. Пловдив: Хермес, 2016. Пре
вод К он стан ти н К онстантинов. - Б. а.
рани, защото самите т е определят нас. Колко многозначи

телно, че именно тук, под слепите очи на жадния да Види
„българското“ дядо Йоцо, Всяка година се провежда национа
лен фолклорен събор „Де е българското?“ Мисля, че отгово
р ъ т е: „По средата на гърдите ни!“
ТолкоВа ни харесва 6 Очиндол, че на центъра му питаме
мъжете, седнали на по бира пред кръчмата, дали 6 селото
може да се пренощуба. Насочват ни към къща за гости, но
т а м не откриваме никого. Първо изпитвам съжаление, но
пък, о т друга страна, нали току-що сме тръгнали? Измина
ли сме едва 70 км, а идеята за пътуването, колкото и да е
неопределена, все пак включва да стигнем поне Враца.
Чак когато слизаме на главния път, се сещаме, че сме ос
танали гладни. В следващите населени м еста обаче - Ели
сейна, Злидол и Зверино, не успяваме да открием къде да се
нахраним и като се запасяваме със солети и фъстъци в пос
ледното село, продължаваме към Черепиш. Всъщност дести-
нацията е Черепишкият манастир. Отбиваме на т а б ел ата
вляво към манастира и спираме на паркинга пред него. Впе
чатлението ми о т посещението е смесено и затова, преди
да го изкажа, ще цитирам думите на Алеко Константинов:
А х у б а в е н а и с т и н а ; боже, ко лко е х у б а в т о зи п у с т и Чере-

п и ш к и м а н а с т и р ! И з в и в к и т е н а ш у м я щ и я И скър, п р и т и с
н а т от е д н а т а си с т р а н а със з е л е н и и р а зц ъ ф т ел и л е с и с т и
х ъ л м о ве , п р е п ъ л н е н и със сла веи ; о т д р у г а т а с т р а н а п р и т и с
н а т от н а д в и с н а л и р а зн о ц в е т н и и р а зн о ф о р м ен и г и г а н т с к и
с к а ли , и зп ъ с т р е н и с пещ ери... - и взет о всичко, със с гу ш е н и я
и н а д ъ н о т о к а ц н а л м а н а с т и р заедно, п р е д с т а в л я в а т а к а в а
о м а й н а к а р т и н а , за к а к в а т о н е ви д а в а п о н я т и е н и ед н а от
п о -л е с н и т е и д о с т ъ п н и за р а зх о д к и около б ъ л га р с к а т а с т о
л и ц а ...
К о лко т о з а с а м и я м а н а с т и р , едва л и е нуж но д а в и к а з
ва м , че е едно м р ъ с н о гнездо, в коет о ед и н п о р я д ъ чен човек не
мож е д а н а м е р и м я с т о даж е д а седне А *
* К онст ант инов, Алеко. В Българска Швейцария (П ътни бележки). - Б. а.

Не се крия зад думите на Алеко - просто ги използвам ка

т о отправна точка. Наистина м я с т о т о е красиво и ромо
н ъ т на реката е омиротворяващ, макар начинът, по който
скалите п рити скат отгоре, да не е моето любимо усещане
за природа. Ясно е обаче защо голяма ч аст о т с т а р и т е ни
манастири са строени по такива места: за да са скрити не
само о т погледите на турц и те, но и о т съблазните на све
т а . Уединението е било нужно - както заради връзката с Бо
га, т а к а и заради това, че тези м еста са били огнища, о т
които е разнасян огънят на националното самосъзнание, а
често са били и революционни средища на борците за нацио
нална независимост. По отношение на Алековите думи, че
м анастирът е „мръсно гнездо“, където „човек не може да на
мери м ясто даже да седне“, ми се иска да мога да го опровер
гая. Но усещането за мърлъовщина, което пораждат манас
ти рски те сгради в началото, преди да се влезе в двора с
църквата, и които се използват к ато хотелска ч аст с рес
торан т, е силно. М иризмата е особено неприятна и убива у
нас всяко желание за хранене. В църквата на манастира пък
ни посреща друго недоразумение. Впечатлена о т стенописи
те, питам ж ената, която продава свещи, икони и всякакви
религиозни джунджурии на входа на храма, дали може да ни
даде някаква информация за изображенията. Оставаме бук
вално с отворени у ста при отговора й, че не може да каже
нищо, понеже стенописите са правени, когато т я още не е
била родена. Явно за тази жена с в е т ъ т започва съществува
нето си о т д а т а т а на раждането й. Повече съм разочарова
на обаче о т грубия то н и неприветливото отношение и т о
ва веднага повлиява на възприятието ми. Очаквам на такова
историческо и духовно място посетителите да бъдат посре
щани различно и като се запознаят с и стори ята на манас
тира, със значимата книжовна дейност, кипяла тук, с де
лото на Софроний Врачански, един о т патриарсите на на
ционалното Възраждане, чието убежище е било ту к , да се
почувстват духовно приобщени и да си т р ъ г н а т с различно
отношение не само към и н сти ту ц и ята на Българската пра
вославна църква, а към хри сти ян ството изобщо. Дано о т
Врачанската света митрополия вземат мерки.
Тръгваме си не след дълго, а аз, както винаги в подобни си

туации, се чувствам угнетена. Венци знае какво преживявам
и пуска радиото, за да ме ободри. Тук обаче се хваща само
БНР и музика в момента няма, но пък по програма „Христо
Ботев“ тече интересно предаване. Присъствието на Вазов
неизбежно маркира то в а пътуване - не само заради усещане
т о , че се движим по стъп ките му в един о т предпочитаните
о т него краища на България, а и заради 95-ата годишнина о т
с м ъ р т т а му на същия този ден —22 септември (1921 г.). По
този повод предаването представя сбирка о т некролози, о т
печатани о т различни лица и организации във връзка с кон-
чината на писателя. Стотици са, научавам, а някои о т т е к
сто в ете чуваме по радиото. За съжаление, не успявам да за
пиша н и то едно о т т е зи посмъртни свидетелства на
всенародната почит към твореца. Но по-късно, когато т ъ р
ся информация по въпроса, попадам на интересен материал
за то в а как образът на Вазов е сакрализиран в обществено
т о пространство. „Духовният вожд на българското племе
Иван Вазов“ - т а к а например започва некрологът, издаден о т
им ето на XIX Народно събрание. Иван Вазов и неговото
творчество, оказва се, запълват една опасна празнина в ду
ховното пространство у нас в началото на XX век. С тава
въпрос за реалната угроза, че идеята за постигането на на
ционалния идеал за свобода и църковна независимост може
да рухне. Процесите са сложни, но най-общо са свързани с
крушението на екзархийското дело в Македония и Тракия
вследствие на политическото крушение на държавата във
връзка с подписването на Ньойския договор. Така цялата о т
говорност за опазването на националния идеал о т църквата
и държавата преминава върху л и тер ату р ата, а ролята на
духовен и национален водач е прехвърлена върху Вазов. Пред
неговия дом, срещу Министерски съвет тогава, се събират
стотици, но не за да слушат речите на министрите, а за да
чу ят думите на народния поет. На погребението му идват
хиляди, а определенията, които са използвани по негов адрес,
са доминирани о т сакралната лексика: „патриарх, „духовен
водач“, дори „светец“. Тези разсъждения не са мои - перифра-
................................................................................ Враца и Врачанският Балкан 127
зирам казаното о т автора на сп ом енатата стати я* . След

ващ ите редове обаче ще цитирам, защ ото ми се сториха
особено интересни:
И зглеж да, досега н е е обръщ ано особено в н и м а н и е н а т ова,

че И в а н В а зо в е п о гр еб а н в н а й -с а к р с и н о т о м я с т о н а б ъ л га р
с к а т а с т о л и ц а - в н а й -ви с о к а т а , с м и сло во н а т о ва р ен а , ча ст
н а с т а р а София, в т р и ъ г ъ л н и к а , о б р а зу ва н о т д р е в н а т а б а
з и л и к а „Св. С оф ия“ к а т е д р а л н и я х р а м „Св. А л е к с а н д ъ р Н е в
с к и “(освет ен през 1924 г ) и зд а н и е т о н а Св. Синод. Г робът н а
В азов ст о и от д елно, н е е ч а с т о т н я к а к в а „а л е я н а п и с а т е
л и т е “, н и т о е н е и н ц ен т ъ р , т о й е о р и е н т и р а н съ всем д р у го
я ч е в гр а д ско т о с е м и о т и ч н о п р о ст р а н ст во . А и м е н н о : т о зи
гроб е съ о т н есен н еп о ср ед ст вен о със „Св. С оф ия“, н а м и р а се
пред н е й н а т а абсида, п р ед о л т а р а н а и с т о р и ч е с к и „ гл а в н а
т а “ соф ийска черква, д а л а и м е т о си н а б ъ л га р с к а т а с т о л и
ца. Т а к а Ив. В а зо в е полож ен в с а к р а лн о т о , а не в свет ско т о
п р о с т р а н с т в о - веч н о т о м у ж илищ е н е е с ъ п р е гн а т о с п а р л а
м е н т а и л и с двореца, д а р ечем , н е с н я к о я п о ли т и ко -д ъ р ж а в
н а и н с т и т у ц и я , а т ъ к м о с Ц ъ р к ва т а . Д а от бележ им м и м о -
ходом , че о т д р у г а т а , з а п а д н а т а с т р а н а н а „Св. С оф ия“се
н а м и р а п а м е т н и к ъ т н а И в а н В азов: п а м е т н и к ъ т и гробъ т
на п и с а т е л я „обграж дат “д р е в н а т а б а зи л и к а , к а т о н е зр и м а -
т а л и н и я , к о я т о ги свързва, к а т о че п р е с и ч а х р а м а по н а д
лъ ж н а т а м у ос. А ко п р о с вет н ем т о зи уж н е зн а ч и т е л е н факт,
не м ож ем д а н е от бележ им , че по т о зи н а ч и н - пред абсида-
т а н а ч е р к в а - се п о гр еб ва т н е п и с а т е л и , а свещ енослуж ит е
л и и л и ц ъ р к о вн и йерарси. И т у к е н а т р а п ч и в о с р а вн е н и е т о
меж ду п о е т а и Е к за р х а : 6 го д и н и п р ед и В а зо в до а б с и д а т а н а
„Св. Н е д е л я “ („Св. К р а л “) т ъ р ж ест вен о е п о гр е б а н Е к з а р х
Йосиф I; т а к а са п о гр еб а н и с а м о т е д в а м а т а ...
Така, съпровождани о т духа на Вазов, стигаме до м ясто

т о на река Искър, където се разиграват съ б и ти ята о т раз
каза му „Една българка“. Там, при село Лютиброд, е изграден
* Д им ит ров, Е м и л Иванов. Националният проект, църквата и л и т е р а т у

р а т а . - Б. а.
посетителски център „Ритлите“ срещу едноименната при

родна забележителност. Р итли те са интересни и внушител
ни скални образувания с височина 60—80 м етра на отсрещния
бряг на реката, а до информационния център на брега е раз
положен парк с детски люлки и възстановка на ладията, с
която баба Илийца е преминала през м ъ тн и те и буйни води.
Припомняме си Базовия разказ, написан впрочем по истинска
история, която местни хора са разказали на писателя. По
вествуванието започва така:
С лед обяд н а 20 м а й 1876 а, ден, в к о й т о Б о т е в а т а ч е т а

беш е р а з б и т а п р и „ В о л ъ т (( в ъ в В р а ч а н с к и я б с и к а н и с а м Б о
т е в п а д н а п р о н и за н от к у р ш у м а н а ч е р к е зк а т а п о т ер я, ко-
м а н д у в а н а от с в и р е п и я черкезки п ъ р вен ец Д ж а м б а ла зъ т , на
л е в и я бряг н а И скъ ра, срещ у Л ю т иброд, с т о я х а к у п ж ени лю -
т и б р о д ч а н ки ...
Логично следващата ни отбивка е Вола. Купуваме си по ед

на вафла о т павилиона на „Ритлите“ и потегляме към Чело-
пек. Там е къщ ата музей на баба Илийца, но то в а не е автен
т и ч н и я т дом на героичната българка - сградата е строена
специално, а експозицията съдържа предмети о т тр ад и
ционния български бит.
Няколко километра ни делят о т центъра на селото до
лобното място на националния герой и поет, за чието свято
дело също говорим със сакрални определения. Поемаме нагоре
по п ъ т я и след десетина минути спираме на паркинг в нача
лото на историческия маршрут „По стъп ките на Б о тевата
ч е т а “. Е то едно място, което е направено и се поддържа ка
т о хората. Браво! П ъ т е к а т а е много приятна и за около
15-ина минути ни отвежда до м ясто то , където е убит Бо
тев. Чрез информационни табла по маршрута посетители
т е научават за съдбата на четн иц ите след с м ъ р т т а на
войводата и м огат да п р о четат кратки биографични бележ
ки за най-известните участници в ч е т а т а .
Къде е лобното м ясто на Ботев и кой е изстрелял куршу
ма, който го е убил, е полемика, която се води вече не десе
ти лети я, а втори век. И докато Вола, а не връх Околчица, е
К о р аб ъ т „Радецки“
Домът на Алеко Константинов в Свищов
Гледка о т Лилково
Ilii разговор c баба Д ан ка в ц ъ р к в а т а в Лилково
Лобното място на Христо Ботев в м естността Вола
Село Очиндол
Площад „Тезеро“ 6 село Згориград
■»'•■-у'-
111
В р ач ан ск и ят Балкан над хиж а „П ърш евица1

Гледка о т К арадж ов кам ък
Изглед към село Мостово
К у п и те сено н а Бабинци
На Беклемето
Изглед към язовир „С о п о т“ и село Голяма Ж елязна

окончателно приет к ато м я сто то , където Ботев намира

с м ъ р т т а си, за сам ата нея още се спори. Версиите най-общо
се свеждат до две. П о-старата е героично-романтичната на
Захарий Стоянов за черкезкия куршум, пронизал в челото
войводата, който загинал намясто - и красиво - под разцъф
т я л шипков храст. М отивите на Стоянов за лансирането
на т а зи версия са същите к ато тези за с м ъ р т т а на Хаджи
Димитър на Бузлуджа, за които говоря в друг пътепис. Сам
историографът споделя някъде, че е загърбил и сти н ата, за-
щото см ърт о т куршум в челото му се е видяла по-героична
о т предателство. В то р ата версия е срамно-горчива и пов
т а р я и сто р и я та на 30-те сребърника о т Евангелието. А
именно, че Ботев е убит заради пари - торба със злато,
която четниците намират в дома на местен чорбаджия, ко-
гато п ри сти гат в Козлодуй. Болезнени са думите на свиде
теля на Б о те в ата см ърт - четника Никола Обретенов, син
на националната героиня Баба Тонка, които то й изрича на
смъртния си одър: „Заради ч е с т т а на България ще отнеса
и сти н ата на небето“. Казал ли ги е наистина? Едва ли ще
разберем какво точно се е случило в онзи ден. Спомените на
свидетелите разкриват единодушно само едно: че преди
с м ъ р тта си Ботев е бил близо до отчаянието - заради това,
което се случва сред хората му, и о т бездушието на народа,
който е тръгнал да освобождава. Дамян Дамянов изразява
това със силни думи:
Т ам , н а д В р а ц а , н а Б а л к а н а
т о й леж и и досега -
н а гр ъ д т а със ж ива р а н а ,
въ в гр ъ д т а - с ед на т ъга.
Р а н а м ъж ка, р а н а л ю т а [...]
от с а м а т а свобода.
А т ъ га т а ... А х, т ъ г а т а
к а т о в р а н а го кълве...
Докато ровя за материали във връзка със с м ъ р т т а на Бо

тев и ч е т а спомени на въстаници, журналистически с т а
тии, анализи на историци и коментари на обикновени хора,
се питам: ако знаем и сти н ата, по-добре ли ще ни стане? Ед

ва ли. Обезсмъртените о т и стори ята не са живи по начина,
по който сме живи ние - с всичките кусури на човешката ни
природа. Болезнено за нацията е герои да бъдат сваляни о т
пиедесталите им. Но все пак дали Захарий Стоянов не гре
ши, когато избира лъжата, пък макар и о т благородни подбу
ди? Господ казва: „И стината ще ви направи свободни“ И сти
н а т а ни дава възможност да приемем това, което е, да с т ъ
пим на ценното и да променим - к ато отделни личности и
к ато нация - недостойното. Не става въпрос да съдим онези
българи о т р азб и тата чета, сочени за убийци на Ботев. Си
т у а ц и я т а е била екстремна, а духовните и физическите им
сили - изчерпани. Не става въпрос и да ги оправдаваме. Да
бъде обран т р у п ъ т на Ботев, да бъдат разпределени к ато
плячка портмонето, часовникът, бинокълът, компасът, кар
т а т а , калпакът с лъва, револверът и мундирът на най-вели
к а т а фигура в революционното движение у нас, е низко. Низ
ки са и последвалите събития във връзка с разпределянето
на онези пусти жълтици о т чорбаджийския чувал. И ако не
за изследователите, т о поне за нас, които трябва да прие
мем подобна истина, е болезнено. Но именно т а зи болка е
вярното чувство, а най-важното е, че изобщо имаме подобна
чувствителност за България. Нека я ползваме, за да се про
меняме так а, че ако Бог се смили отново да ни изпрати лич
ност о т мащаба на Христо Ботев, да бъдем по-достойни и
по-готови за нея... Но докато мисля това, още не знам, че
това не е к р ая т на историята, нито последният ми извод
за нея.
Не е за вярване, но най-после пристигаме във Враца. За
почвам да разпознавам някои м еста, а сърцето ми се раз
т у п т я в а силно, когато минаваме покрай Младежкия дом. В
онези години то в а беше моето „сакрално пространство“ -
т у к съм изкарала толкова време, колкото никъде другаде.
Участвах в театр ал н а група, която съществува и до днес:
ТЕМП с режисьор Георги Врабчев. Не е м ясто то да изреждам
какво ми е дало то в а занимание, но ако трябва да обобщя -
повече о т всичко друго, което съм правила к ато тийней
джър. Скоро баща ми ми припомни как съм му „затворила ус-
mama“ веднъж, когато изразил недоволство, че сто я до късно

на репетиции и само този т е а т ъ р ми е в главата. Отвърна
ла съм му: „А т и да не предпочиташ да сто я по кръчми и да
мисля за наркотици?“ За наркотици не съм мислила, но за
кръчмите малко съм преиграла. Е то го „Бурканя“ в горния
край на „Пробива“ (главната търговска улица), на площад
„Христо Ботев“, където ежедневно пиехме кафе по няколко
пъти. Тук обаче е и Врачанският т е а т ъ р , който беше ин
сти туци я по онова време. И киното си е на м ясто то , макар
вече да не е кино. Колко ли пъти гледах т у к „Ах, този джаз“?
А то в а е закусвалнята, където се тъпчех с кемерки... Да, и
Венци ме прекъсва със същия въпрос: „Какво е кемерка?“ Ке-
мерката, мили хора, е голяма вкуснотия. Представлява п и т
ка, пълна с кайма и лук - любима закуска, която никъде дру
гаде не съм срещала. Но понеже и закусвалнята вече не е за
кусвалня, проверяваме за кемерки на друго място. Т ц- няма,
свършили са. Това им е лошото на кемерките - че винаги
свършват първи. Хапваме утеш ително по парче пица, за да
затиснем глада, който ни мори цял ден, и продължаваме на
долу по главната улица. Минаваме край блока, където съм
живяла на квартира с Ани о т Дряново. Любима приятелка и
съученичка, т я си остана във Враца и ще ми „откине глава
т а “, задето не съм й се обадила, че съм тук. Но няма да ос
тавам е в града. Преди да си тръгнем обаче, водя Венци да
му покажа къде е било училището ми. Сега сградата се полз
ва о т друга гимназия, което приемам едва ли не к ато вра
жеска окупация на спомените ми. Обичах това училище, пре
подавателите, съучениците... Разказвам на Венци как голе
м ите ме спираха по коридорите, за да се забавляват с мекия
говор на „дъбтиту у т Сивлиеву“. Така ми викаха - дъбтиту...
Аз пък само се „дзверех“, к ато ми говореха. В началото нищо
не отбирах о т т о я говор - с научаването на врачанския
„език“ имах по-големи затруднения, отколкото с испанския.
Но беше много забавно: постоянно се смеехме на глупостите
на Краси Радков, а т е още о т онова време си извираха все
т а к а спонтанно и изобилно. Да, бяхме в един клас и тогава
по същия начин, както сега разсмива цяла България, разсми
ваше нас. Голяма скица и добър приятел! Както и Явор Дач-
ков - то й пък още в онези години правеше трезви и интели

гентни дисекции на политическата обстановка, к ато стре-
сираше класната с шокиращо безцеремонни изявления, че
Тодор Живков скоро щял да бъде „капут“. И позна - случи се,
когато бяхме в XII клас. Помня как милата жена, ужасена,
затискаше у с т а т а си с ръка и тичаше да провери дали ня
кой враг не подслушва зад в р а т а т а . Аз пък пак си бях из
вестна писателка, ако се съди по това, че т е м и т е ми по ли
т е р а т у р а често обикаляха класовете в качеството си на
текстове за пример! Не знам дали ми се получи самоирония-
та...
Последната забележителност, която показвам на Венци,
е сладкарницата, където през междучасията утолявахме
ж аж дата си с алтай и лимонада, понеже във Враца никога
нямаше вода. Веднъж обаче нямаше и безалкохолни и изпих
една бира. А в следващия час изрецитирах наизуст и без греш
ка домашното - дълго стихотворение на испански, което
преди бирата със сигурност никак не знаех. И досега нямам
обяснение как стан а това, но много ми се иска да бях запом
нила какво точно съм пила...
Когато възбудата ми малко се уталожва, докато отново
вървим по „Пробива“ към площада, започвам да виждам реал
н а т а картина около себе си. Колкото и да са силни санти-
м ен ти те ми, не мога да не забележа, че градът изглежда за
паднал, занемарен, овехтял и обезлюден. Има обаче нещо,
което завинаги ще остане магнетично и незасегнато о т
времето - Врачанският Балкан. Макар преди да не съм обръ
щала голямо внимание на това, разположението на Враца е
уникално, а природата наоколо - удивителна.
Започва да мръква и няма време да заведа Венци на една
о т любимите ми разходки о т едно време - по стъ п ал ата (420
на брой!), които т р ъ г в а т току о т главния площад и с т и г а т
до местност, известна като Хижата. ГЪре наистина има хи
жа, но и паметник на Вестителя - в чест на руски войник,
обявил о т това място освобождението на града. О т хижата
се открива приятна панорама към града. (Качваме се при
следващо посещение - м ясто то все още е чудесно, а има и не-
лош ресторант.) Но истинските красоти на Врачанския Бал-
кан предстои да видим на следващия ден, ако успеем да наме

рим м ясто за нощувка.
Излизаме извън града и се отбиваме при мотел „Чайка“ Аз
не го помня о т миналото, но Венци е нощувал тук. Успяваме
да се уредим с последната свободна с т а я - пълно е със сват-
бари. На рецепцията ни предупреждават, че може да е малко
шумно, но вече нямаме сили да търсим друго м ясто и реша
ваме да рискуваме. Без да се бавим, слизаме в ресторан та за
вечеря, а т а м купонът вече тече на пълни обороти и слава
богу - к ато изключим две-три песновки на Слави Трифонов, -
почти без чалга. Атмосферата е дори приятна - има нещо
любовно заразително, което винаги прихваща присъстващи
т е на сватбени търж ества...
М ястото впрочем е приятно: с т а и т е са прилични, а глед
к а т а о т балкона към ч а с т о т скалния масив на прохода
В ратц ата е чудна! Името на града се свързва именно с този
пролом, наричан в по-стари времена Вратица. О твесните
скали, които го образуват, са най-високите на Балканския
полуостров - 400 м, а целият масив заема площ о т 2 х ек та
ра. Не е изненада да видим катерачи: м я с то то е о т най-по
пулярните алпинистки обекти у нас. Минаваме с „патрулна
скорост“ през тази чудна природна врата, за да се полюбува
ме, а после, макар марш рутът, който сме планирали - към
хижа „Пършевица“, да се отклонява вдясно, решаваме да про
дължим 3-4 км до село Згориград.
Днес селото изглежда много приятно и сигурно малцина
зн аят за преживяната о т хората т а м ужасна трагедия,
разиграла се на 1 май 1966 г. Тогава се скъсва стена на хвос-
тохранилището на близкия рудник и тонове кална маса с о т
рови и камъни помита селото и сти га чак до центъра на
Враца. Случаят е засекретен с мотива, че не бива да се про
валя м аниф естацията за празника на труда. С то ти ц и те
трупове са м ити с маркуч и изнасяни на поляна над селото,
за да бъдат разпознати о т близките на загиналите. Впечат
ление прави името на селския площад - „Тезеро“. По-късно на
учавам, че то в а е име на село в Италия с подобна съдба. Та
мошният площад пък носи името „Згориград“. Изстрадано
побратимяване на две места, споделили едно и също нещас-
шие: катастроф а, причинена о т срутване на хвостохрани-

лище.
Връщаме се до разклона за пещ ерата Леденика и поемаме
нагоре. След два-три завоя спираме на място, обособено за
къмпингуване, за да направим снимки, а по-нататък, на раз
клона за пещерата, завиваме наляво към хижа „Пършевица“.
Леденика е много красива пещера, но вътре наистина е ужас
но студено - настръхвам само при спомена, а ние искаме да
се насладим на последните слънчеви лъчи о т отиващ ото си
лято. По някое време, когато минаваме край чудни широки
поляни, сякаш мимолетно разпознавам нещо в пейзажа, кое
т о ме връща към почти забравена случка о т ученическите
ми години. Отбор тийнейджъри, о т които аз съм най-малка,
тръгнахме да се разхождаме към „Пършевица“ - без учител.
Изгубихме се, а о т гладна см ърт ни спаси овчар, който ни
даде хляб, сирене и лук. Подробностите о т то в а приключе
ние ми се губят, но никога няма да забравя вкуса на онази
храна, която лакомо излапахме нейде насред поляните - най-
вкусната, която съм яла през живота си!
Скоро спираме пред хиж ата и влизаме вътре да си купим
вода. О бстановката ми прави неприятно впечатление - оп
ределено не е за гнусливи особи к ато мен. Не съм наясно има
ли някаква държавна политика за тури стически те хижи,
или поне ст а н д а р т за поддържането им, но и да има, т у к
отношението към подобни норми явно е „рипа ми гъзъ“ - си
реч, в превод о т врачански: „не ми пука“. Всичко в живота,
установила съм, опира точно до то в а отношение - „рипа“ ли
му на човек за това, което прави, и ако да - къде.
Поемаме над хиж ата по т а к а наречената „писта“. За т а
кива к ато мен, които не м огат дори да се изправят върху
ски, и т я би била голямо предизвикателство през зимата, но
на сухо изкачването не затруднява- само сгрява. Събличаме
горните дрехи, но когато стигаме на билната част, отново
ги намятаме: ветрец ъ т тук, на 1300 м етра надморска висо
чина, прорязва. Но е толкова красиво то в а плато над скали
те! Обикаляме го надлъж и нашир и докато седим на ръба,
съзерцавайки тази причудлива панорама о т върхове, скали,
хълмове и долини, на глас се разкайвам, че в онези години не
съм обикаляла повече наоколо. За възприемането на природа

т а се изискват особени сетива, които при мен малко късно
се отвориха. О ткритието, че ни заобикаля великолепен свят,
е свързано с прозрението, че този великолепен св я т има Тво
рец - поне при мен беше так а. Затова за мен природата ни
кога не е била предизвикателство - к ато то в а да изкачвам
върхове например. За мен т я е общение с Твореца, открове
ние за Бога, докосване до вечността още тук, на земята. За
това и всяко поетическо вдъхновение, което ме обзема сред
природата, винаги носи следите на религиозно преживяване.
На слизане минаваме край и звестн ата мандра „Пършеви-
ца“, която е о т долната страна на хижата. Внушителна мо
дерна сграда, но за съжаление, няма магазин, о т който да си
закупим техни продукти, и так а, с празни ръце, но с пълни
души, поемаме към София. Разбира се, по различен марш
р у т - покрай Мездра към Ботевград. Някъде по средата на
п ътя минаваме през село Лютидол и малко след него виждаме
табела за село Типченица. „Това не беше ли...?“, п и та Венци.
„Да...“, отвръщам аз и то й рязко завива в последния момент.
И сти н ата обаче е, че нито той, нито аз се сещаме за как
во става въпрос, макар името да говори нещо и на двама ни.
Чак когато стигаме хотел „Липите“ и сядаме да хапнем по
една супичка на слънчевата тераса на механата, лека-поле-
ка започва да ни просветва.
Черкезинът Джамбулет (Джамбалаза о т Базовия разказ за
баба Илийца), който е сочен о т Захарий Стоянов за убиец на
Христо Ботев, е о т село Типченица. Много села в България
преди Освобождението са били заселени с черкези - кавказко
племе о т разбойници, които Руската империя разменя с Ос
манската за други етноси. Турците пък разселват ч аст о т
т я х у нас, за да ги използват к ато войници, д ават им земя,
а българите трябвало да им п о стр о ят къщи и да им дадат
добитък. Черкезите обаче се занимавали основно с това,
което умеели най-добре: грабежи, убийства, насилия. По вре
ме на освободителното движение черкезите са включвани
към башибозушките отряди, а най-известни в и сто р и ята
о с т а в а т във връзка с преследването на Б о т е в а т а ч е т а и
убийството на войводата. Черкезкият предводител Джамбу-
леш успял да се промъкне незабелязано до четниците и да го

застреля. Това, според историци, обяснява самотния и зст
рел, който повалил Ботев...
Каква все пак е истината? Героична или горчива?
А може би въпросът изобщо не е в това. Може би истина
т а се съдържа в простичкия коментар на мъж о т Чирпан,
чиито думи прочетох някъде. А именно, че изследователи има
много, но повечето о т т я х са на милиони години о т онези
герои - не заради времето, а защото не биха жертвали живо
т а си к ато т я х „за нищо“. Тоест - за националния идеал и за
отечеството. И не става въпрос само за учените, а за всеки
о т нас.
Докато пътуваме към София, си мисля, че истинският
въпрос, който трябва да ни вълнува, е доколко ние, съвремен
ните българи, сме съхранили о т България „нещо“, за което си
струва да се умре...
137
«•'Видин
..»'Русе
Плевен •
Ш ум ен. варн а.
Велико Търново
>СОФИЯ
Бургас
(Ш)
Белшшшш и Караджов камък

История за вратата, която се отваря отвътре
След големите жеги в средата на юли времето изведнъж

се захлажда, а съботното утро в София е дъждовно. Правим
справка онлайн за движението на облаците и установяваме,
че би било по-разумно да променим първоначалния си план за
велосипедна обиколка на язовир „Б атак “. Нямаме обаче
план Б. Предишната вечер Пловдив е удавен в градушка и
дъжд, затова насочваме мислите си пб на юг, където се очер
т а в а сухо петно. Разглеждаме к а р т а т а в този район и по
гледът ми попада на село със символичното име Врата. На
последък този символ сякаш ме преследва - имам предвид
в р а т а т а , к ато граница между два свята. Изпитвам нужда
да прекрача в онзи, по-добрия, макар и метафорично, а село
т о не е далеч- на около 40 км о т Асеновград. При това е един
о т изходните пунктове към древния тракийски култов ком
плекс Белинташ, където не съм била. Венци - също, т а к а че
без повече да го мислим, събираме багажа и потегляме. По
п ъ т я се обаждам на първото м ясто за настаняване, на
което попадам през телефона си - къща за гости „Родопски
хан“. За всеки случай носим п ал атк ата, но явно няма да се
наложи да я ползваме. В района има къде да се отседне, а пък
ж ената, която ми отговаря, е толкова любезна, че дори ус

пява да измисли как да размести гости те, за да удовлетвори
желанието ни за с т а я със спалня, вместо с две единични лег
ла. Обяснява ми подробно как да стигнем до къщ ата и ме
уведомява, че не предлага храна, но има оборудвана кухня и
барбекю. Звучи чудесно. След тунела при Ихтиман слънцето
вече пробива облаците, а когато спираме да напазаруваме в
Асеновград, силно прежуря. Купуваме хранителни продукти
о т „Билла“ но без домати. Не искаме полски. Полски!? Откога
пък им ате слънце за домати бе, проше пани?! Уверени сме, че
в следващото голямо село по п ъ тя - Червен, някоя баба все
ще е изнесла пред портичката на къщ ата си истински, слън
чеви, зрели и сочни български домати о т градинката в двора
си. Обаче - тц! Няма баби с истински домати. Има сергии с
все същите пластмасови полски домати по европейски с та н
д а р т Не им се даваме - решаваме, че ще пием узото си само
с маслини, и продължаваме. Още тук, при Червен, се отделя
ме о т п ъ т я за Кърджали, по който сме тръгнали о т Асенов
град. За да продължим към Врата, завиваме надясно и нагоре
и минаваме през селата Горнослав и Орешец. При село Оре-
шец, живописно накацало по хълм с изглед към равнината,
има разклон за друго село - Добростан. Макар да се отклоня
ваме с 6 км, не устояваме да не „врътнем“ дотам. Над село
т о е и звестн ата м естн ост Марциганица, където има едно
именна хшка, о т която пък т р ъ г в а т различни туристичес
ки маршрути. Един о т т я х е до пещ ерата Топчика, спомена
вана к ато Орфеева пещера. В книга, която си купувам за Бе-
линташ и района, за тази пещера ч е т а следното: „Тя би мог
ла да се нарече музей на каменната ера. В нея първобитните
хора са оставили свои уникални послания. Счита се за един
ствен ата, о тк р и т а на Балканския полуостров, палеолитна
„художествена галерия“. В пещ ерата са откри ти т р и рисун
ки: на коне, елен и козел. Те и м ат не само познавателно зна
чение, но и художествена стойност“. Самото село Добростан
е сякаш кацнало на покрива на света. Излъчва космическа
ш ирота и простор и създава усещане, че аха, ако продължим
още малко нагоре, п ъ т я т ще напусне очертанията на земя
т а , за да поеме из небесните простори. Затова ми се струва
Белинташ и Караджов камък 139
странно да видя на мегдана павилион за казанлъшки понич

ки. „Екзотичен избор на храна за небесните селения“ мисля
си иронично, докато пътуваме обратно до разклона, за да
продължим в наш ата посока - към Мостово и Три могили. По-
късно разбирам, че селцето се готви за ежегодния си събор,
който е същ ата вечер, и затова го нападат каравани с по
нички, дюнери и всякакви други типично панаирджийски, мо
билни търговски обекти. Малко след разклона за Мостово
има отбивки за два хотелски комплекса: „С тарите къщи“ и
„Стари времена“. Макар популярни и с добри отзиви, ние ги
пренебрегваме к ато възможност за настаняване - предпочи
там е по-непретенциозно, автентично и немноголюдно мяс
то .
Продължаваме към Три могили и не след дълго стигаме се
ло Врата. Спираме в началото му, за да снимаме една чудна
купа сено. Много ги обичам тези купи сено! Сякаш са мис
тични пирамиди за настройване на душевните ч есто ти за
паралелна връзка с небето и земята. Поне аз т а к а се чувст
вам, когато с разперени ръце се бухвам върху някоя купа,
вдишвам събраните в нея аромати на зем ята и гледам дви
жението на облаците по небето.
Продължаваме още малко и според получените инструк
ции, след Чолаковата чешма правим почти обратен и стр ъ
мен завой вдясно, като последните двеста м етра до къщ ата
изминаваме по черен път. Даниела, домакинята, ни посреща
отвън и ни настанява в обещаната с т а я със спалня. После
ни кани на кафе на т ер ас ата, обособена к ато лятн а градина
с няколко маси и барбекю. Има и закрита трапезария, до кух
н ята, която е оборудвана с всичко необходимо да си пригот
вим вечеря. Докато вари кафето и ни обяснява как да стиг
нем до Белинташ, нещо привлича вниманието ми към дебела
папка, която е оставила на м асата. Горката! Съчувствам й,
понеже учи за изпит по история на Стария за в е т Това няма
научаване, хора! Ф актът, че се оказваме колежки богослови,
ни сближава на момента. Докато пием кафето си, Даниела,
за която богословието е второ виеше образование, ни разказ
ва как преди години с мъжа й се влюбили в това място. Гра
дили къщ ата по време, когато до селото дори нямало асфал
тиран път. Е, не е било лесно, но Все пак с п ъ тя им е провър-

Вяло побече, отколкото на ж ителите на Лилкобо и СитоВо,
които Все още нямат. Но тоба е т е м а 6 друг пътепис. При
ятн о е да разговарям със сродна душа, но следобедът напред
ва, а ние искаме да отидем до Белинташ, защ ото за утре
сме планирали друг маршрут. Разделяме се с Даниела, бързо
обличаме туристическите премени и поемаме към дребното
тракийско светилище.
По шосето Вървим около километър 6 посока Три могили, а
когато стигаме добре обозначен разклон, поемаме надясно
по горски път. Само да уточня, че табелите по маршрута
към „природна забележителност“ Белинташ не са поставени
о т някоя държавна институция за туризъм, а о т собстве
ници на къщи за гости, хотели и ресторанти в района. Вър
вим около два километра по горския път. По него се движат
и автомобили и вдигат облаци ситен бял прах, което прави
разходката неприятна. Мъчението свършва при поляна, от-
където по т я с н а п ътека за около п етн а й сет минути се
стига до скалния комплекс. И тук, на т ази поляна, възможно
най-неуместно и абсурдно, се издига голяма новопостроена
православна църква с неприятна модерна архитектура. Била
копие на онази на Кръстова гора, уведомява ни вътре мъж с
тон, който сякаш трябва да оправдае съществуването й и
да ни накара моментално да ахнем и да спрем с въпросите.
Аз наистина спирам, защото съм напът да вляза в конфликт
с мъжа. В тази „църква“ има нещо, което е в то тал ен разрив
с усещането ми за „християнско“. Навън заприказвам местен
възрастен човек, който продава билки в съседство на „хра
ма“. Искам да разбера повече за т а зи „църква“. М ъжът ми
разказва каквото е чул да се говори сред м естните: че сгра
д а т а е построена о т семейство на помак и циганка и че
всъщност не е църква, а хотел. За потвърждение ми показва
прозорците на „стаи те за почивка“ на горния етаж . Религи
озният характер на сградата бил прикритие, за да се съби
р а т пари. Въпросното семейство регистрирало фондация
(„Светия кръст“), с която събирало дарения за построяване
т о на сградата. Покрай храма обаче, с парите на дарители
т е , Венета Чингарова и м ъж ът й били придобили ап ар та
менти в Пловдив и декари земя в района, твърди старецът.

По-късно научавам, че църквата е „частна“ и за нея Българ
ск ата православна църква не е давала нито разрешение, ни-
т о благословение. И защо да го прави? Кому е нужна христи
янска църква на туристически обект - езическо светилище?
За кого е предназначен този храм? М естните хора са пома
ц и - т о е с т ходят на джамия, не на църква. Кой ще идва т у к
на богослужение? А кой ще служи? С подобни размисли и въп
роси надувам главата на Венци, докато вървим към светили
щ ето на тракийския бог Сабазий. Недоволството ми обаче
не се изчерпва и продължавам да ровя за информация, когато
се прибираме в София. Това, което откривам, е интересно, да
не кажа - скандално. Има заведени преписки, водени са и съ
дебни дела, но нито п р о тести те на граждани, нито реакци
я т а на Агенцията за паметниците на културата, нито пуб
ликациите на национални медии, нито несъгласието на Бъл
гарската православна църква, нито дори решенията на съда
са успели да сп рат строежа на „църквата“. Каква е тази же
на, че цяла държава да не може да я спре? Отговора може би
дава поговорката „Парица - силна царица“..
О т разговора с възрастния мъж край „църквата“ науча
вам още неприятни неща. О т известно време костюмирани
мъже с луксозни автомобили са започнали да посещават т р а
кийското светилище. Но не к ато тури сти. Затваряли п ъ тя
чак о т разклона на шосето долу и връщали посетителите с
думите: „Белинташ днес не работи“. А през нощ та вършели
странни ритуали с огън. „Ама не е хубав т о я огън“ - казва ми
дядото, а когато го питам „Защо?“, отговаря: „Защото го
р я т хляб“. Нямам идея какви са тези ритуали, но намирис
в а т на сатанизъм. Хлябът е метафора за т я л о т о на Бога.
Ако човек не се е подготвил предварително, при това под
бирайки много внимателно източниците си на информация,
няма да разбере какво точно представлява т а зи огромна,
три стам етрова скална площадка с нейните ями, улеи, дъл
боки щерни, стъпала и пр. Древна астрономическа обсерва
тория? Площадка за НЛО? Скривалище за зл а т н а т а колесни
ца на Александър Македонски? Теории много, о т смахнати
по-смахнати, а няма кой да обясни на прииждащите с всяка
година все повече ту р и сти каква е и сти н ата. Дори инфор

мационна табела няма. 0, пардон! Има една - за видовете
птици, които м о гат да бъдат наблюдавани в района: ал
пийски бързолет, червенокръста лястовица и черношипа
ветрушка (керкенез). Не обичам да правя сравнения, но си
представям как би изглеждал в друга държава подобен
обект, който, за всички е ясно, не е просто „природна забе
лежителност“. В Гърция например сигурно и най-невзрачно-
т о камъче щеше да бъде обозначено и представено за важно,
па макар и като: „Препикано о т Аполон“. Или о т Дионис. А
тук, ако се съди по намерената на Белинташ уникална сре
бърна оброчна плочка с образа му, вероятно става въпрос за
светилище на бог Сабазий, на когото Аполон и Дионис са ко
зирували, т а к а да се каже. Понеже Сабазий е космически бог,
отъждествяващ единството на космоса - денем к ато Апо
лон, а нощем к ато Дионис. А ако Белинташ е изобщо достъ
пен, т о то в а не е благодарение на държавата и нейния т у
ристически ресор, а на ен туси асти те о т фондация „Белин
т а ш “, монтирали през далечната 1983-а проста м етална
стълба. Когато обаче човек се качи горе на каменното пла
т о , започва да се чуди къде е попаднал и какво да прави т а м ,
освен да снима. Повечето хора наистина то в а правят, по
неже гледките са красиви. Други лежат, за да се зареждат с
енергия о т скалите, т ъ й к ато са чели, че е „много поло
жителна“, макар м естн и те да т в ъ р д я т обратното. Трети
п и ят бира и чоплят семки, а има и такива, които надничат
над скалите с надежда да зърнат халките, на които е бил
завързан Ноевият ковчег при пристигането си... Да, има и
так ав а версия: че т у к е пристигнал ковчегът на Ной след
потопа. След к ато е бил построен в Ситово обаче. Да, и т а
кава хипотеза се лансира. Ако свържем тези „факти“, се по
лучава горе-долу следната интересна картина: Ной постро
ява ковчега в Ситово и о т т а м , заедно с жена му (според вер
си ята - м естна девойка), преплували около 40 км (вероятно
през Нареченски бани) до село Врата, където отново слезли
на сушата... Тези нелепици дори не м огат да ме разсмеят и
за мен косвено свидетелстват, че политиката за развитие
т о на туризма в България, ако изобщо има такава, е пълен
потрес. Вместо истинска грижа на добър стопанин за кул

турно-историческото наследство на с тр а н а та , наблюдава
ме жалка имитация на дейност с цел усвояване на евро
пейски средства. Примерите за то в а са навсякъде. Дано, ко-
гато и ако Община Асеновград (която вече ш ест години чака
приключването на процедурата за обявяването на Белин
таш за паметник на културата с национално значение) пое
ме стопанисването му, да създаде нормална туристическа
инфраструктура и да се погрижи за състоянието и имиджа
на древното тракийско светилище.
Не се задържаме дълго на скалите. Дали защото съм под
въздействие на разказите за онази жена и за „сатан и сти те“
или м я сто то е наистина отровено о т енергиите им, но усе
щането т у к горе не ми харесва особено.
На връщане спираме отново при възрастния помак - този
път, за да си купим билки. Продава котешка стъпка - лечеб
но растение, което било известно, научавам по-късно, като
„билката на Левски“. Апостола я ползвал едва ли не к ато пен-
килер- за всичко, но според дядото е особено ефективна при
проблеми с п р о с т а т а т а . „Пиеш една чаша и чурката тр ъ г
ва“, обяснява ни той. И се приготвя лесно: няколко стръка се
запарват за десетина минути с около 400 мл вряла вода.
С тарецът ни предупреждава да внимаваме какви билки пием
и как ги комбинираме, защото може да стане беля. Не било
безобидно и човек може да се натрови. Той пие само една ком
бинация, в която е сигурен: котешка стъпка, ж ълт к ан т а
рион и риган. О т дядото купуваме и няколко красиви плете
ни шарени гривнички - прави ги момиченце, внучка на негов
приятел, помакинче, за да помага да се съберат пари за лече
нието на болната му приятелка. Това най-после оправя ло
шия вкус о т впечатленията ми тук. Вечната, безотказна
противоотрова за човешката мерзост - човешката любов...
Прибираме се в к ъ щ ата на свечеряване. Надничаме на
тер ас ата, за да се обадим на Даниела, и в този момент о т
една о т масите мъж и жена възкликват в един глас: „Айде
бе, хора! Откога ви чакаме!“ Напълно непознати са ни, но
това посрещане веднага стопява ледовете. Изведнъж, без да
сме планирали, се оказваме с компания. „Ето ни бе! Тук сме!“,
отвръщаме развеселени и направо сядаме при тях . Семейст

вото празнува годишнина о т с в а т б а т а си. Д вамата решили
да избягат о т града за празника някъде, но изглежда, им се
ще все пак да го споделят с някого. При т о в а с а л а т а т а е
нарязана, наредени са мезенца, пържолите, към които доба
вяме наш ите наденички, вече се пекат, а за пиене има какво-
т о т и душа иска. Това се казва празнична подготовка! Мал
ко по-късно пристига и друга, по-голяма компания - издръж
ливи хора о т Северозапада. Имам предвид, че са издръжливи
не само на пиене (мъжете), но и на танци (жените). Освен
то в а са щедри - черпят ни с пържена, прясно уловена риба.
Няколко дни били на язовир „Доспат“ и за по-направо се при
бират през Врата. Симпатяги. Купонът продължава до къс
но. На сутр и н та някои са с тъмни очила и личи, че не им е
лесно. Ние обаче, макар и не съвсем наспали се, сме бодри и
к ато се сбогуваме с всички, събираме багажа и поемаме към
Мостово, откъдето планираме да се качим на Караджов ка
мък.
Завиваме при отбивката за селото и почти веднага спи
раме. Гледката отвисоко е запленяваща! К ато картичка е!
Къщите са накацали над реката, сред зелената длан на мал
ко плато, в ую тното подножие на някакъв връх и заобиколе
ни о т море о т безкрайни родопски хълмове. М алката река в
ниското с неподозирана сила и упорство е пробила скалите,
образувайки точно на входа на селото каменен мост, който
е дал името му. Пътуваме надолу, а после пак нагоре и о с т а
вяме колата на центъра на селото, пред клуба на ловната
дружинка. Отсреща има чешма и стара, грозна соцсграда на
селския, все още функциониращ хоремаг. Рано е, но отпред
м естн и те чешити вече взем ат сутреш н ата си доза - кой
бира, кой нещо по-твърдо. Подвикваме „Наздраве!“, а т е , ся
каш само то в а чакали, веднага ни к ан ят да се присъединим.
Обещаваме да го сторим на връщаме.
Скоро вече сме над селото по стр ъ м н ата пътека, която в
началото е обща с т а зи за Кръстова гора. Изкачването е
тежко, особено в ж егата, макар п ъ те к а та да предлага и сян
ка. Движим се т у на открито, т у сред гора. Макар и немно
го, но има тури сти, повечето към Кръстов връх. Мостово е
................................................................................ Белинташ и Караджов камък 145
популярно място, наричано „златната точка“ на триъгълни

ка, см ятан за „енергиен“, който се образува между Белин
таш , Кръстова гора и Караджов камък.
Баирът най-после свършва. Всъщност изкачването не е
чак толкова дълго, колкото ми се струва. А по-голямата
ч аст о т маршрута н а т а т ъ к е по-скоро равен или с лека де-
нивелация, като разстоянието е около п е т километра. И е
много красиво! Минаваме през плато с чудни гледки, на кои
т о спираме да се любуваме и на отиване, и на връщане. При
това слънцето се скрива зад облаци, става по-прохладно, а
това прави прехода много приятен. Макар че, както изглеж
да, се приближава дъждът, о т който си мислехме, че сме из
бягали. Екипирани сме, но се надявам да не затрещи точно
сега.
Със зяпането и снимките, за около час и половина сти га
ме целта, а когато виждам Караджов камък, ми пада шапка
т а . Буквално - толкова нагоре трябва да си вдигна главата.
Самият камък - огромна каменна топка, заклещена между
двете безкрайни скални бедра, на които се крепи върхът, ся
каш се прицелва о т високото, избирайки върху кого да стова
ри тон овете си. Малко е злокобно, а и за то в а м ясто м ест
ните хора твъ р д ят, че няма добра енергия. Отношението
им вероятно е свързано с информацията, че т у к т р а к и т е са
изпълнявали ритуали за мъртъвците си. Но т е са имали дру
го отношение. За древните траки с м ъ р т т а не е небитие, а
преход към вечното, а о т тази височина небето е по-дости-
жимо. И т у к обаче информационни табели, които да к аж ат
нещо по въпроса, няма. Но в случая това е бял кахър. И стин
ският проблем според мен е престъпното нехайство относ
но състоянието на стълбата, по която т у р и с т и т е се кач
в а т през 18-метровия процеп до върха. Но пък в официалния
туристически портал на България четем следното подвеж
дащо твърдение: „Достъпът до горната ч аст на скалата е
подсигурен о т метален парапет и дървена стълба...“ „Подси
гурен“ не означава ли сигурен и (о)безопасен? М еталният па
рапет обаче е скъсан и на него е безразсъдно да се разчита за
опора, а п аян то в ата дървена стълба има счупени и липсва
щи стъпала. „Трябва ли да стане трагедия, за да се вземат
ю*
мерки?“ Мисля, на всички ни е писнало о т този вечен ритори

чен български въпрос.
Горе на скалата се открива неочаквано просторно плато,
с 360-градусова красива панорама. Както и на Белинташ, и
т у к има улеи, жертвени ями и ниши, в които вероятно т р а
ките са оставяли дарове за починалите. Тук, за разлика о т
Белинташ, усещането ми харесва: т о в а м ясто наистина
прилича на врата. И докато сме сами, цари абсолютен по
кой! Неописуем. Всепоглъщащ някак - к ато вечния. Наисти
на м ясто на досег с вечността. Бих се отдала по-пълно на
усещането, ако през цялото време не ме мъчи мисълта как
ще сляза. Отлагам момента, но скоро долу се появяват ня
колко групички ту р и сти . С тава шумно и решаваме да се
спуснем, преди т е да са тръгнали нагоре и да трябва да ги
изчакваме. Докато слизаме, всички погледи са вперени в нас.
О тстран и може и да изглежда лесно, обаче аз усещам как
всяко мускулче в т я л о т о ми се е стегнало. Слава богу, прис
тигаме долу живи и здрави, но след няколко крачки установя
вам, че не мога да вървя - о т напрежението да сляза, без да
падна, мускулите на краката ми са се схванали напълно. Вен
ци отсича с ножката си две тояжки, с чиято помощ успявам
някак да се придвижа до селото. Позабавили сме се и кръчма
т а вече е затворена. Тюх! Точно сега беше м ом ен тъ т за една
заслужена студена бира. А сме и гладни. Я да видим какво
имаме в багажника на колата? Хляб, бучка сирене, малко на
рязана пастърма и няколко домата (истински, селски, даде
ни ги Даниела). Имаме и две артисали кенчета бира, които -
о! чудо! - са все още толкова студени, колкото когато ги
прибрахме сутри н та о т хладилника. Д отътрям е се до т е р а
с а т а пред хоремага, сядаме на една о т очуканите маси, вди
гаме краката си да отм оряват на съседни столове и в м ъ р т
в а т а тишина на неделния следобед, под прохладната сянка
на грозната соцсграда, споделяме може би най-вкусния съв
местен обяд в живота си. Венци реже с ножчето сирене и до
м ати и двам ата лакомо нагъваме, сякаш за пръв п ъ т вижда
ме храна. Не знам каква е тази магия, но преживяваме мину
т и на истинско блаженство, радост и благодарност за тази
порция невзрачно щастие в това почти запустяло помашко
село. И разбирам, че докато обикаляме в търсене на в р ати те

на Вселената, които да ни о т в е д а т в онази другата, бо
жествена реалност, понякога случайно стигаме до истин
ската В рата - единствената, която трябва да бъде отворе
на. Тази на душата. „Понеже ето, царството Божие вътре
във вас е“ (Лук. 17:21).
А дъждът плисва в момента, в който си тръгваме...
149
'Видин
/Р у с е
Плевен •
Ш умен» В а р н а /'
Велико Търново
; • СОФИЯ
Бургас/
Между Тетевен и Троян

' История за местата, които ни карат
да преосмисляме живота си
Винаги съм била съзерцател на природата. В смисъл - въз

хищавала съм се на к р асо тата й к ато зрител. Всяка чудна
природна картина за мен е била по-скоро к ато картичка,
която наблюдавам отвън. Веднъж ми се случи да се усетя ка
т о ч аст о т пейзажа, да вляза в картичката.
Когато един ден Венци ми се обажда с думите: „Искам да
т и подаря едно м ясто“, определено не очаквам подобно пре
минаване през рам ката на к а р т и н а т а край помашко село.
Бабинци - т а к а се нарича селцето, кацнало на баира над Те
тевен, където се осъществява първата ми - толкова отбли
зо - среща с Тетевенския Балкан. Неслучайно Иван Вазов е
възкликнал: „Ако не бях дошъл в Тетевен, и аз щях да остана
чужденец на Майка България. Вашият край е пълен с толко
ва прелести, че аз съм слисан! Ходил съм и в Швейцария, и по
други м еста из Европа, пребродил съм и България, но не съм
видял по-вълшебен край!“
К ато омагьосана съм и аз - о т купите сено, о т звъна на
хлопките, о т зелените през октомври ливади, о т обагрена
т а в есенни цветове гора към връхТрескавец, о т развълнува-
ните к ато море дипли на С тара планина, о т наситения с

фин аром ат на билки и пушек въздух, о т белия параклис, кац
нал на връх Острич над нас.
За да стигнем до Бабинци, о т Тетевен минаваме покрай
болницата и през циганската махала се отправяме по кри
воличещ нагоре и в перфектно състояние път. „Отиваме ей
т а м “, посочва ми по някое време Венци остър връх. Надявам
се, че се шегува. Погледнат о т този наклон, върхът изглеж
да недостижимо висок. Безкрайното изкачване на п ъ т я
свършва в селото, за чието съществуване не съм и подози
рала, макар да има толкова хубаво и умилно име. Венци спи
ра колата до сграда, о т която се чува детски глъч (оказа се
детска градина и начално училище), и с увереността на чо
век, който знае какво прави, влиза в двора на отсрещ ната
къща и след малко се връща с ключ в ръка. После отваря пор-
т и ч к а т а до д е т с к а т а градина и покрай нея поемаме по пъ
течка, обозначена с табела „Към параклиса“. Изкачваме ма
лък хълм и щом стигаме високото, Венци обявява: „Това е
м ястото!“ А аз вдигам забития в краката ми поглед, правя
две крачки и...
К а т о въ в к а р т и н а п а с т о р а л н а
с т е л я т се з е л е н и т е л и в а д и ...
З въ н н а х л о п к а в т и ш и н а с а к р а л н а
н я къ д е л е н и в о се обади...
К у п и със сено - н а п р ъ х н а л и ,
к ъ т а т в п а з в и а р о м а т и от Б а л к а н а .
А в п о л и т е м у , под въ р хо ве н а с т р ъ х н а л и ,
с п я т с т а д а въ в обедна н и р ва н а .
Там , н а х ъ л м а горе - б я л п а р а к л и с .
К р ъ с т ъ т м у в ъ в с лъ н ц ет о изгаря...
Със д у ш а , п р и м р я л а в с в я т к а т а р зи с ,
т р ъ гв а м б а вн о - свещ д а си за п а л я ...
Дълго стоя, опряла гръб на една о т чудните купи сено, и

сякаш отвън наблюдавам себе си как блаженствам в този
Между Тетевен и Троян 151
наистина вълшебен свят, в който нищо друго не ми е нужно,

за да се чувствам безкрайно щастлива.
Написвам стихотворението по-късно - дано успее да ви
предаде частица о т м агията на м ястото.
Поемаме към връх Острич, където е параклисът „Покров
Богородичен“. Изкачването не е толкова мъчно, колкото ми
изглежда отдолу. Разходката дори е приятна - п ъ теч к ата
лъкатуши полегато сред гората и личи, че някой полага гри
жи м я сто то да е достъпно. Има парапети, обособени м еста
за почивка и дори дъсчена тоалетн а. Параклисът горе също
е добре поддържан, а о т м алката площадка пред него гледка
т а е още по-удивителна. Дълго оставаме т а м , потънали в
съзерцание. Когато най-после слизаме, пресичаме ливадите,
за да отидем и до връх Трескавец, а после обикаляме през ме
ките, като застлани с мъх поляни, за да се върнем в селото.
Там се заговаряме със съпругата на кмета. Венци е взел клю
ча за параклиса о т техния двор - виси т а м , на един пирон, за
да м огат поклонниците да го вземат, ако няма никого. Пи
т а м ж ен ата как живеят. „Справяме се“, отвръща т я . Най-
големият проблем доскоро бил липсата на вода - т у к горе
нямало капка, ходели с километри да си наливат о т някаква
чешма. Сега вече има изграден водопровод о т Тетевен. Пъ
т я т също е оправен, пак благодарение на новия к м ет (д-р
Мадлена Бояджиева). Все още функционира началното учили
ще, което едновременно е и детска градина. „А кой е изградил
и поддържа параклиса?“, интересувам се. „Ние“, отвръща же
н а т а и обяснява, че по-заможен човек е дарил средства, а
м естн ите са го изградили и се грижат за сградата и за п ъ тя
догоре. „Че вие нали с т е мюсюлмани?“, п и там риторично.
Към днешна д а т а селото е 100% помашко, каквото и да озна
чава това. Казвам го, защото на риторичния ми въпрос же
н а т а отговаря: „И ние вече не знаем какви сме“. Чествали и
мюсюлманските, и християнските празници, споделя с мен
т я . Изненадана съм, защото к ато цяло общ ността на м ест
ните помаци е доста затворена. Това ми е правило силно впе
чатление в други помашки села в района. Не е к ато в Родопи
т е , където съж ителството на помаци и християни е оби
чайно. В този край на България не е так а. Уж и та м , и т у к
са помаци, но са някак различни. Наоколо има доста села със

смесено турско и българско население, но 6 помашките села
ж ивеят само помаци. Преди да посетя тези помашки среди
ща в Централна Северна България, и аз - предполагам, к ато
много други българи - не съм подлагала на съмнение най-по
пулярната и патриотична т е з а за насилственото помоха-
меданчване на българите. Не че т я не е вярна, но не е един
с т в е н а т а и не дава универсален отговор. К ато друга съ
щ ествена причина за ислямизацията по наш ите земи
изследователи сочат о тв р ати тел н о то отношение на гръц
ките духовници и желанието на хората да се о т ъ р в а т о т
т я х и о т алчн остта им. Неслучайно борбата за църковна
независимост е ч аст о т борбата за националното ни осво
бождение. Но има и една друга причина за приемането на ис
ляма по наш ите земи, която по интересен начин намира
потвърждение в и стори ята на село Бабинци. Селото датира
о т XII век и според исторически източници, е основано о т
заселници богомили. Този район на Северна България - Тете
венско, Ловешко, Луковитско, Дъбнишко, оказва се, е бил дос
т а населен с последователи на еретичните учения на павли-
кянството и богомилството. Разбира се, понеже са внасяли
разединение сред християните, са били толерирани о т т у р
ск ата власт, но по някакви причини, вероятно о т съобра
жения за сигурност, през XVII век същ ата т а зи власт ги
заставя да приемат една о т двете официално разрешени в
империята религии: християнство или ислям. Ч аст о т ере
т и ц и те приела православието или католицизма (предимно в
по-близките до река Дунав селища, където е имало католичес
ки мисионери). Друга ч аст обаче предпочела исляма и т я х за
почнали да наричат помаци. Макар че най-разпространена-
т а версия за произхода на думата „помак“ е о т диалектизма
о т южните говори „помачен“- т о е с т „измъчен“, „изтезаван“
(за да се откаж е о т в я р а та си и да приеме чуждата), в
действителност думата за пръв п ъ т е използвана именно
тук, в Централна Северна България, за приелите исляма ере
тици. В северния говор о т споменатите региони диалектна
т а дума „мака“ е означавала имот, а „помакан“, „помачен“ -
придобил им от (със земя и добитък). Вероятно павликяните
и богомилите, които са приемали исляма, са били оземлявани

о т т у р с к а т а власт, за разлика о т християните. И то в а е
ч аст о т обяснението за впечатляващ ата ком пактност и
изолираност на населението и до днес в големите помашки
села покрай главния п ъ т София-Варна в района на Ловеч: Па
лата, Кирчево, Торос, Български извор и др. Сякаш в затворе
н а т а си общност все още крият неудобството о т отказа да
бъдат българи (в един по-общ смисъл) заради по-добро им от
но състояние.
Не ги съдя: бедността на населението е била голяма и за
хляба си хората са били готови да п л а т я т всякаква цена. И
макар да им съчувствам за т а зи тях н а драма да не м огат
да се самоопределят, в известен смисъл съм им благодарна за
това, че в своята изолация са съхранили черти о т бита и ду
ха на една забравена епоха.
Но за това - по-нататък. Защото т у к е м ястото, където
ще си позволя да кажа няколко думи за богомилството. Днес
много хора произнасят т а зи дума едва ли не с чувство на
благоговение и национална гордост, без в действителност да
и м ат представа нито защо благоговеят, нито защо се горде
я т . Под мистичния воал, с който е обвито богомилството,
не се крие никаква велика божествена тайна, а както обик
новено се случва - просто поредната човешка заблуда. При
то в а в т а зи заблуда няма нищо собствено оригинално. За
създаването на своята еретическа система поп Богомил за
имства о т други две „нашумели“ по онова време ереси: павли-
кянство и масалианство. Особено значимо е павликянство-
т о , което се заражда като религиозно-социално движение във
В изантийската империя още през VII век. И както е било
практика в империите, тези, които всяват смут, често са
били разселвани по краищ ата на империята, за да се отсла
би влиянието им. Така през X век павликяни се оказват на
Балканите. У нас т е явно намират добър прием - предполага
се, най-вече поради факта, че са се славели к ато добри бойци.
Българските владетели вероятно са използвали военните им
качества и н етъ рп и м остта им към империята, с която на
ш ите царе често са воювали. Това пък спомага за допълни
телн ото им разселване из България.
Голяма ч аст о т възгледите си поп Богомил заимства о т

павликяните, както споменах. Техните възгледи пък, докато
с т и гн а т до него, вече са доста деформирани в сравнение с
онова, което са представлявали изначално. Както и да е, ка
зано накратко, павликяно-масалианската компилация на поп
Богомил е обикновена форма на дуализъм, която противопос
т а в я материалния св ят (злото) на духовния свят (доброто).
Всичко материално, включително и човекът, е творчески а к т
на с а т а н а т а , затова религиозно-нравствената платформа
на богомилите включва болнава аскеза (масалианския принос),
която отрича к а т о греховно всичко, що има материална
плът: цялото земно творение, включая собственото тяло,
което т е подлагали на мъчение. Отричайки бож ествената
йерархия на творението, т е отричали и социалната такава,
както и църковната, отхвърляли богослужението, Свещени
т е писания, кръщението, причастието, кръста и божестве
н а т а природа на Господ Иисус Христос. Твърдели, че Адам и
Ева са създадени о т с ата н ата , че свети Йоан Кръстител е
изпратен о т същия, а ж ената зачева в у тр о б ата си пак с не
говото съдействие. Слава богу, този мрачен мироглед сякаш
не нанася особени поражения върху присъщото по нашите зе
ми празнично отношение към ж ивота и върху в яр ата на
предците ни, че с в е т ъ т е създаден о т Бога чуден и добър, а
човекът (венец на Божието творение) е призван да съучаства
в поддържането на добрия порядък на битието не к ато се
бори с лукавия, а като подражава на Бога.
Разпространението на богомилството се дължи предимно
на социалния елемент. То е естествена последица о т редица
обективни социални фактори, които, за съжаление, у нас са
актуални и днес. И по същия начин, както преди десет века,
са причина за избуяването на съвременни псевдодуховни и
псевдомистични учения и практики. Тези фактори са: усеща
нето за социална несправедливост и неравенство, възмуще
ние о т разпуснатия начин на ж ивот на властимащи дър
жавници и клирици и разбира се - богословска необразова-
ност. Разликата е единствено в това, че за липсата на
християнско богознание наш ите предци са имали извинение,
т ъ й к а т о С вети те писания и богослужебни тек сто в е на
гръцки и славянски са били неразбираеми за неграмотния

български селянин в онези времена. Ние днес нямаме оправда
ние.
Тук рязко ще сменя т е м а т а и докато сме още горе, ще се
върна на бабинските купи сено. Всичко т у к е магично, но на
т я х ще се спра специално. Внасят в к ар ти н ата особен ую т
и сякаш принасят към небето топлия ароматен дъх на зе
м ята. Всъщност може да ги видите почти навсякъде из Те
тевенско - т е са характерен символ на пейзажа тук. С тава
ми любопитно и отделям доста време да разбера откъде
м естн и те хора са се научили да събират сеното именно по
този начин, а не го прибират в плевните - к ато селяните
през един баир на същия този Балкан. В Троянско няма т а к и
ва купи. Но... т а м и помаци няма. Интересно ми е има ли
връзка. След дълго ровене, по стари снимки откривам, че
всъщност то в а е практика за събиране на сено в Анадола.
Вероятно е внесена със заселването на анадолски турци у
нас по време на робството и усвоена о т помаците. К ато
потвърждение на тези ми догадки е и ф актъ т, че освен в т о
зи помашки регион, такива купи сено има и в Родопите, къде-
т о ж ивеят най-много турци и помаци. Намирам един-един-
ствен материал, посветен на п р ак ти к ата за съхраняване
на сеното в купи по този начин - с дългия едва ли не до небе
т о кол, който излиза о т сърцевината на купата. С т а т и я т а
е на английски език и в нея става въпрос за Румъния, а ав то
ри те претендират, че тази практика - уникална и единст
вена в света, може да се види само т а м . Да бе! Допускам, че
снимките на румънските купи сено са о т Северна Добруджа,
която до Освобождението също е била наша тери тори я и
т а м също са били заселвани турци.
Когато слизаме в Тетевен, се обаждам на приятелка - ко
лега богослов, която не съм виждала о т години. Не планираме
да оставаме, но т я вади някаква специална ракия о т Черни
Вит, на която никой нормален човек не може да устои. Дока
т о п риятелката ми приготвя нещо за хапване, ние решава
ме да се разходим и до водопад Скока, който е съвсем близо до
центъра на града. До него е изградена екопътека - може да
се тръгне пеша о т квартал „Козница“ или да се стигне с ав
томобил. О т паркинга разходката до живописното водопад-

че е не повече о т петнайсетина минути, а о т града би о т
нела около час. После продължаваме с колата по тесния ас
фалтов п ъ т покрай р ек ата към ловната хижа, а когато
п ъ т я т свършва, паркираме и поемаме пеша нагоре направо
през ливадите. Спираме на висока слънчева поляна, разбира
се - с няколко чудни купи сено на нея. Денивелацията е поне
500 м етра, при това рязко нагоре. Запъхтени о т изкачване
то , с удоволствие присядаме до една о т купите и опрели гър
бове на ар о м атн ата й снага, дълго съзерцаваме специфични
т е форми на конусовидния Острич и трапецовидния Треска-
вец, сега о т другата страна на Тетевен.
Когато се връщаме, освен вълшебната ракия, о т която
колкото и да пиеш, не се напиваш (!), а на сутри н та не т е
боли глава (!), п р и ятел к ата ми вади друго чудо о т Черни
В ит - зелено сирене. Ако го бях опитала преди няколко годи
ни, щях да използвам родния зелен аналог на чуждоземното
синьо сирене в онази емблематична история о т „Ж ивотът
може да е чудо“. Макар малко да се притеснявам, че няма на
чин ш ан тави ят „ритуал“ за намиране на призванието да бъ
де извършен тайно точно с то в а сирене. Веднага ще ви усе
т я т , при то в а не само вкъщи, а в целия квартал. Но пък, о т
друга страна, може би Вселената моментално ще откликне
на всяко ваше желание, само и само да разкарате по-бързо
т ази воня о т носа й. Шегувам се, разбира се, но сиренето на
истина има доста наситен аромат, дори и за моя аф инитет
към миризливи сирена. И е доста плътно и остро на вкус. Но
пък е уникално - стар местен деликатес, чиято технология
на производство младо семейство успяло да открие, да въз
станови и да превърне в свой поминък. На такива хора сва
лям шапка! П риятелката ми ги познава лично и ми разказва
надълго и нашироко за т я х , а и стори ята с преоткриването
на стар о то зелено сирене наистина е интересна. Приятел
на Цветан Димитров (днешния производител) го помолил да
му помогне да открие стари рецепти на млечни продукти
о т Тетевенския край. И Ц ветан се сетил, че к ато дете е ял
зелено сирене в родния си Черни Вит. Младият мъж тръгва
о т врата на врата по следите на сиренето, но се оказва, че
т е отдавна са заличени. Е, почти - нали все пак имаме зеле

но сирене на м асата. В малка къща високо в Балкана, при
двама старци, Цветан открива парченце зелено сирене кол-
кото кибритена кутийка. А после открива и тай н и те за про
изводството му. Те са няколко. Първо, сиренето се прави о т
сурово овче мляко и се съхранява в дървени качета, докато
узрее. Това е много важно, а днес вече никой не слага сирене в
дървени съдове. Слагат го в пластмасови бидони, за да не из
пие дървото саламурата. А именно то в а е важното - саламу
р а т а да попие през порите на дървото. После качето се при
бира на хладно, а когато се отвори напролет, сухото сирене
започва да развива естествена плесен. Разбира се, географ
ското местоположение и климатичните условия т у к играят
ключова роля за специфичното мухлясване.
Зеленото сирене о т Черни Вит вече е световноизвестно,
обявено о т експерти в бранша за деликатес без аналог на
Балканите, а британският вестник „Телеграф“ го класира на
т р е т о м ясто сред най-елитните сирена в Европа. Поздрав
ления!
На сутри н та ставаме рано, за да отидем на служба. Мно
го е ую тна т е т е в е н с к а т а църква, макар да не е малка, а
направо величествена. Паметник на културата е, строена
преди Освобождението, но за разлика о т други църкви, изди
гани през този период, не е вкопана в зем ята и впечатлява с
размерите си. Някои о т иконите в нея са изрисувани о т
Станислав Доспевски - племенник на Захарий Зограф. Служ
б а та пък е чудесна - не к ато в някои провинциални градче
т а , където възрастни свещеници все още служат на църков-
нославянски език. Отец Румен служи на български, при това
всичко о т олтара се чува идеално и не ни се налага да следим
книжките си със Златоустовата литургия, както обикнове
но.
След службата се отбиваме да закусим в едно о т популяр
н и те тетевен ски заведения на главната улица - пицария
„При Ш алмата“ с приятна обстановка и добра кухня. А после
се качваме с приятелката ми в колата и поемаме към село
Сопот, където ж ивеят родителите й. „Дядо Ранчо“, както ни
се представя баща й, е забележителен човек. Майка й, леля
Мария, му се кара, задето се нарича „дядо“, понеже не са с т а

ри, но на него т а к а му харесва, а и му прилича някак. Излъчва
онези характерни за възрастните хора о т Балкана мъдрост,
то п л о та и мир. О т месеци не е стъпвал в града и не иска да
чува за него: т у к се чувства щастлив, дните му минават в
занимания покрай овцете, своего рода възрожденска деятел
ност на м ясто и... писане на поезия. О т него с т р у я т свет
лина и радост. Дал е своя принос за възстановяване на ч и та
лището в селото и активно участва в читалищ ната дей
н о ст Макар и да се броят на пръсти, м естн ите т у к редовно
се събират за литературни и музикални събития в клуб „Го
л ям ата интелигенция“, както шеговито са го нарекли. Дядо
Ганчо е и инициатор за възстановяването на там о ш н ата
църквица, която с леля Мария поддържат Когато е на паша
с овцете пък, размишлява за живота в рими.
П рез м и н а л и я век, т р и д ес ет и ш ест а,

т р е т и а п р и л , н а н и в а т а , в б раздит е,
н а з а в е т до сло га съ м се родил.
Х р и с и м о и а п е т и т н о коли б а р ско
бебе с ъ м бил.
П рилеж ен у ч е н и к и п о р яд ъ чен
м ладеж бях.
В з р я л а въ зр а с т д о ст о й н о ж ивях.
Д а с ъ щ е с т в у в а м сега овце паса.
Ж и в съм , зд р а в с ъ м и с т и х о в е
д а п и ш а м ога.
Б ла го д а р я н а вси ч ки , с к о и т о с ъ м ж ивял.
П о к ло н и н а Бога.
Щ е дойде и кр а я, с м ъ р т т а ще м е
покоси. Тогаз не скърбет е,
не м е ж алет е.
Ц вет я , свещ и и к а м б а н е н звън.
Господ и В и е м и прост ет е.
Аз го слушам с умиление, докато ми рецитира стиховете

си, и очите ми се пълнят със сълзи. Спомням си за м о ята ба
ба Иванка, на която дължа вдъхновението за „Бабо, разкажи
ми спомен“. Баба имаше цяла т е т р а д к а голям формат със

стихотворения, изписани с нейния неравен почерк и право
пис о т четвърто отделение (не е имало пари за повече). Мо
же да са били малко недодялани стилистично и граматичес
ки, но „неучената“ им мъдрост бе толкова завладяваща! Из
чезването на бабината т е т р а д к а със стихове е една о т
големите ми загуби.
Леля Мария прекъсва литературното ни четене, за да ни
покани на м асата. Сготвила е зелеви сарми с месо и както
винаги, тези - селските, и м ат друг вкус. Аз само о т неудоб
ство отказвам да ми сипе допълнително, но Венци не устоя
ва. Пием и лимонада. Лимонада! Почти бях забравила вкуса й.
С пълни души и стомаси, скоро, макар и неохотно, се раз
деляме с домакините ни и потегляме за София.
Колко щеше да бъде жалко, ако п ътеписът ми свършваше
тук, нали? Затова след два и половина километра, вместо да
продължим по главния п ъ т към магистрала „Хемус“, ние за
виваме наляво - към Старо село и Борима. П ъ т я т минава по
край язовир „Сопот“ - любим пейзаж със сгушеното на дру
гия му бряг, сред подбалканските хълмове, село Голяма Же
лязна. Ще издам една тайна: т а м се намира п р о то ти п ъ т на
къщ ата на баба Жива. Да, героите ми може да н ям ат реални
прототипи, но къщ ата има. Вероятно щяхме да купим тази
прекрасна балканска къща о т камъни, плет и тикли, ако не
бяха съседите цигани. Но сега няма да подемам тази болез
нена тем а. Преди обаче да стигнем язовира, отново завива
м е - този п ъ т надясно, към село Лесидрен. То е известно най-
вече с предприятието си за месни деликатеси, с „филмовата
резиденция“ - луксозна творческа база на Съюза на българ
ските филмови дейци, и със секретния подземен град (извес
т е н к ато Обект 17), пред който арестували самия Соломон
Паси, бившия външен министър (в и н терн ет има клип с т в
репортаж о т случая). Нямам идея каква тай н а се крие в под
земните тунели - дали се съхраняват ракети за ядрени бой
ни глави, или пък, както възкликва в коментар някъде няка
къв зевзек: „Щабът на извънземните е т а м бе, глупаци!“
Но ние не отиваме за салам, нито за селфи с някой извес
т е н актьор, нито пък да дебнем извънземни. Причината да
се отбием до Лесидрен ще се опитам да предам чрез една

красива история за селото. Вземам я о т книгата на Камелия
Мирчева „За Лесидрен и лесидренци“ и го правя в нейна па
мет. С прискърбие научавам за ненадейната ù кончина. Бог
да прости тази млада жена, посветила толкова усилия, за да
съхрани родовата памет. Покланям се на всички онези неиз
вестни (на нас) хора, истински родолюбци и сърцати краеве-
ди, благодарение на които днес разполагаме с информация за
живота в миналото о т различни краища на България. Безце
нен е т е х н и я т труд!*
И сторията разказва легендата за Кичера, но чрез есето
на Георги Павлов „Когато облаците пом нят“. Избирам този
разказ и заради поуката, която носи. Есето е написано през
2007 г. и е отличено с I м ясто в Третия национален конкурс
„Ние, българите“ в гр. С тара Загора, I м ясто в националния
конкурс „Духът на българина“ в гр. Силистра, II м ясто в на
ционалния конкурс „Българският дух през вековете“ в гр.
Пловдив и II м ясто в конкурса на сай т „Сивостен“, а сам ата
легенда е т а к а разказана, че си заслужава човек да я прочете,
твърди Камелия. И е права. Най-вече заради посланието,
което засяга, струва ми се - лично, всеки о т нас.
Е то есето:
В ъ р ви си чо векъ т с а м през свет а. Н оси със себе си болка,

м ъ к а , лю бов, радост , надеж ди... И зж ивява ж ивот а си, за в ъ р
т я н въ в вечен кр ъ го вр а т - раж дане и с м ъ р т
В ъ р ви с а м човекъ т по со б ст вен и я си п ъ т и о с т а вя след се
бе си с п о м ен и , м и с л и , п о к о л ен и я , л е ге н д и и облаци...
В ся ко л я т о въ р вя и а з п о ед н а п л а н и н с к а п ъ т е к а н а Ле
си д р ен и се к а ч в а м н а К и ч ер а . С т и г а м н а Зъбъ - в и с о к а т а
с к а л а н а д селот о, и г л е д а м за леза .
О т т о ва м я с т о се виж да ц е л и я т Л есидрен - площ адъ т , х о
р а т а . Ч ува се г л ъ ч и ш у м о т п р е м и н а в а щ и к о л и , н а о к о л о
у х а е н а п р я с н о окосена т рева.
* Използвам случая да информирам, че събирам краеведски материали о т

цяла България. С мен може да се свърж ете чрез ф орм ата за к о н т а к т и в
с а й т а ми: mvw.ivinela.bg. - Б. а.
О т д е т е и д в а м т ук . С яд а м н а с к а л а т а , г л е д а м селот о и
о б лацит е. Р и с у в а м к а р т и н и и с ъ б и р а м м и с л и т е си. Т ук о б ла
ц и т е п р и л и ч а т н а хо р а , а з а л е з и т е са б езум н о кр а си ви . С а
м о т у к о б л а ц и т е п о м н я т и р а з к а з в а т ...
...Т я б и л а м л а д а и н евер о я т н о к р а с и ва ж ена. Б е з у м н а т а й
с м е л о с т п р е д и з в и к в а л а в ъ зх и щ е н и е т о д о р и н а н а й -н еп о ко р -
н и т е балкандж ии. К о си т е й б и л и чер н и и д ъ л ги , а в о ч и т е й
го р я л огън. Б а б и т е в село т о к а зв а л и , че м н о го х у б о с т н е е н а
добро, и се п р е к р ъ с т в а л и , м о л е й к и се Б ог д а я п а зи .
Ж и в е е л и в т еж ки р о б ски вр ем ен а . Б и л о т еж ко врем е. Тя
б и л а е д и н с т в е н а т а д ъ щ ер я н а б о га т б ъ л га р и н . К а з в а л а се
К и ч е р а и и м а л а б я л кон, с к о й т о п р е п у с к а л а н а воля. Н е з н а
е л а що е ст р а х. В е х н е л и и с ъ х н е л и м о м ц и т е по нея, но т я
п р е п у с к а л а с б е л и я си кон, в я т ъ р ъ т р а з в я в а л к о си т е й и д н и
т е с т а в а л и п о -с в е т л и о т к р а с о т а т а й.
Т огава селот о се к а зв а л о Аеседра. Б и л о сгуш ен о в п л а н и н и
т е и същ о т а к а красиво, к а к т о и днес. В е к о в н и т е б уко ви го
ри, ч и с т и т е извори, К и ч ер а и с к а л а т а н а д с е л о т о — т о ва б и
л о б о га т ст во т о н а х о р а т а , к о и т о си г л е д а л и м и р н о и к р о т
ко д об ит ъ ка, п о ч и т а л и Б ога и се м о л е л и д а о т гл е д а т д е ц а т а
и в н у ц и т е си.
Н е щ еш л и , в село т о д о ш ъ л н о в и я т бей. Б и л к у п и л и м о т и
и к ъ щ и в съседнот о село. К азват , че не б и л л о ш човек, но и м а л
син, о т когот о т р е п е р е л и д о р и к а м ъ н и т е . И м а л о нещ о в пог
л е д а м у , го р я л огъ н в съ рцет о м у , в л а с т е н човек бил, ка к во т о
си пож елаел — го взем а л. Н е з н а е л що е м и л о с т и ж ал, к а т о че
л и в гъ р д и т е м у вм е ст о сърце и м а л о ка м ъ к.
В и д я л с и н ъ т н а бея К и ч ер а и се влю б и л в нея. Е д н и казват ,
че б и л п о р а зен о т к р а с о т а т а й. Д р у г и р а зп р а в я т , че ко га т о
п р е л е т я л а с б е л и я си кон п о к р а й него, и з п а д н а л в ярост .
- Д о вед ет е г я у р к а т а ! - и з в и к а л т ой.
Х о р а т а м ъ л ч а л и и н и к о й не п о м р ъ д н а л о т м я с т о т о си.
Т огава К и ч е р а о б ъ р н а л а ко н я си и з а с т а н а л а пред него. П ог
л е д н а л а го в о ч и т е и р а з б и л а съ рцет о м у . Той я гл е д а л в т р е н
чено, п о сле се и зч е р в и л и й м а х н а л с р ъ к а д а си т р ъ гва . П о л у
д я л с и н ъ т н а бея, в л ю б и л се. И з п р а т и л б а щ а си д а п о и с к а
м о м а т а за сн а ха .
и*
Н а б ъ л га р к а д а се о к а зва т а к а в а чест не б и ло п р и е т о в
о н и я вр ем ен а . Т р ъ п н е л и х о р а т а в селот о. Б а щ а й се п о б о ля л
от м ъ к а , и з в а д и л д ъ лб о ко з а к о п а н о т о х а й д у ш к о з л а т о и й
предлож ил д а бяга, д а я скр и е н я къ д е н а с и гу р н о м я ст о .
- А з о т д о м а си не б я г а м - о т с я к л а м о м а т а и в ъ р н а л а сва
т овет е.
Т а ко ва чудо не б и ло с т а в а л о в онова врем е. Е д н а ж ена д а
не се покори. М ож ели д а я о т в л е к а т и н а с и л а д а я ом ъ ж ат
М ож ели д а н а п р а в я т к а к в о т о п о и с к а т с нея. Ж и в о т ъ т й
п р и н а д леж а л н а п о -с и л н и я , а п о -с и л н и я т б и л с и н ъ т н а бея.
Н е я о т в л я к ъ л , но з а т в о р и л ц ъ р к ва т а , опож арил н и в и т е
н а х о р а т а , з а п о ч н а л д а к о л и р о д н и н и т е й.
С т р а х с к о ва л х о р а т а . М ъж ет е г л е д а л и н а въ сен о и т о ч е л и
нож овет е си, а ж енит е п л а ч е л и за д е ц а т а си.
Т огава К и ч е р а п р а т и л а вест н а с и н а н а бея, че и с к а д а го
види.
Д о ш ъ л т о й п р е м е н е н к а т о з а сват б а.
- Щ е с т а н а т в о я ж ена - к а з а л а т я , - но и с к а м т и и бащ а
т и д а м и д а д ет е д у м а , че з е м я т а , ко я т о щ е о б и ко ля с ко н я
си от и згр е в до за н и к -с л ъ н ц е , щ е бъде свободна. Че по т а з и з е
м я т у р ч и н н я м а д а ви лн ее, д а п а л и и д а у б и ва ... Т а зи з е м я ще
о с т а н е з а х о р а т а н а Аеседра.
С ъ гл а с и л се беят.
Н а д р у г и я ден, ощ е п р ед и и згрев-слъ нце, х о р а т а се съ б р а ли
п р ед ц ъ р ква т а . Н е т ъ р п е л и в б и л и б е й с к и я т син.
Д о ш л а и К и ч ер а . О б л я к л а б и л а с в а т б е н а т а си п р е м я н а .
Б и л а ощ е по -кр а си ва . П о л и т н а л а с б е л и я си кон. П р е п у с к а л а
д и во ц я л ден, без п о ч и вк а , без о т д их. С лед я ла с лъ н ц ет о и п р е
п у с к а л а . Б ез д ъ х о с т а н а л о селот о. О с т а ва л о ощ е м а л к о и ц я
л о т о з е м л и щ е н а А еседра щ я ло д а бъде свободно.
С лъ н ц ет о бързало, вече за л я зв а л о . Т огава К и ч е р а се с п р я л а
н а о н а зи с к а ла , н а д селот о. О т н е я се виж дали к ъ щ и т е и х о
р а т а долу. С п р я л конят . М о м а т а п о гл е д н а л а селот о, п о глед
н а л а за л я зв а щ о т о с лъ н ц е и п р и ш п о р и л а к о н я п р а во к ъ м п р о
паст т а.
К а зва т , че к о н я т п о л и т н а л от с к а л а т а . К а зва т , че ви д е
л и у с м и в к а т а н а м о м а т а . К а зва т , че Б ог с п р я л за ле за , с л ъ н
ц ет о п р е гъ р н а ло к о н я и К и ч е р а и г и п р е въ р н а л о в облаци.
О н е м е ли седели х о р а т а н а м е гд а н а . Д ъ л го м ъ л ч а л и с и н ъ т
н а бея. П осле си т р ъ гн а л. И з п ъ л н и л д а д е н а т а д у м а .
П рез вековнот о робст во Л еседра б и л а п о щ а д ен а от пож ари
и к л а н е т а . Т у р ч и н ко га т о вл е зе л в селот о, с л и з а л о т ко н я си
и п р е м и н а в а л пеш а.
А х о р а т а н а р е к л и н а н е й н о и м е с к а л а т а К ичера...
...В сяко л я т о се за в р ъ щ а м в Л есидрен. Г одини наред въ рвя
от ново и от ново по о б р а сла т а п л а н и н с к а п ъ т еч ка . С яд а м н а
с к а л а т а и г л е д а м за леза . Л ю б ува м се н а о б ла ц и т е, с л у ш а м
ш у м а н а го р а т а и подреж дам м и с л и т е си.
С т ранно, но защ о л и са м о т у к м о г а д а подредя п р е д ст а ви
т е и уб еж д ен и ят а си? Т у к м о г а д а м и с л я за п о д ви га , за с м е
л о с т т а и гер о и зм а , з а са м о ж ер т ва т а , з а и з м е р е н и я т а н а
лю б о вт а , за к р а с о т а т а , за с и л а т а н а д а д е н а т а д у м а ...
И к о га т о съ м м н о го объркан, и ко га т о се с ъ м н я в а м и ко ле
бая, и д в а м т у к . П о н я к о га к а т о че л и ч у в а м т р о п о т н а к о п и
т а и виж дам п р е п у с к а щ и я б ял кон и К ичера. И т о га ва всичко
си и д ва н а м я с т о т о , т о га в а р а зб и р а м ка кво всъщ ност и с к а м
и к а к м о га д а го п о с т и гн а .
П реди м н о го вр ем е т у к , н а т а з и ска ла , п р о у м я х , че човек
в и н а г и и м а м н о го избори, но е важ но д а н а п р а в и ед и н и д а се
н а у ч и д а ж ивее с п о с л е д и ц и т е о т него.
В сяко л я т о и д в а м т у к , с я д а м н а с к а л а т а и г л е д а м з а л е
за... В т а к и в а м и го в е в з е м а м важ ни р е ш ен и я , пренареж дам
ж и во т а и ц е л и т е си, о с м и с л я м к о м п р о м и с и т е и б и т к и т е
си...
З а щ о т о зн а м , че о б л а ц и т е п о м н я т и р а зка зва т .
З а щ о т о з н а м , че н я к о га т а м , в б е зк р а й н и я ъ гъ л н а вр ем е
т о, сред ч е р н и т е окови н а ро б ст во т о ж и вяла ед н а м л а д а , не
вер о я т н о к р а с и в а и с м е л а ж ена, ко я т о е н а п р а в и л а своя и з
бор т о ч н о т у к , н а т а з и скала...*
Има такива м еста, които ни помагат с равносметките

за живота - да подредим мислите си, да открием важното,
* Л ю бознателните ч и т а т ел и м о га т да разгледат блога на Камелия Мир

чева за Лесидрен в и н т е р н е т на адрес:
h ttp://kam eliam irchevasz.blogspot.bg.- Б. а.
да преосмислим стъ п к и те си. И обикновено тези м еста са

т а м , където със сърцето си се чувстваме у дома.
След к ато о т Лесидрен се връщаме на осеяното с дупки
шосе покрай язовира, преди да излезем на п ъ тя Ловеч-Троян,
минаваме през селата Старо село, Борима и Дълбок дол. Пър
вото ни е много любимо: о т най-високата ч аст на селото
има прекрасен изглед към язовира и към полите на Предбал-
кана. Последното пък винаги ме е карало да се чудя защо се
казва так а. Чак да е в толкова дълбок дол - не е. Загадката
ми разкрива топонимията. По време на робството, когато
щурците нападали селото, ж ителите му бягали да се крият
в дола под него и понеже т а к а се спасявали, казвали „дал Бог
дол“. По-късно „дал Бог“ някак станало „дълбок“. Между Старо
село и Дълбок дол е Борима, най-голямото и живо село в райо
на. Населението в голямата си ч аст е турско - наследници
на заселници отпреди Освобождението. Има и хора, и рабо
т а . Но вместо да ме радва, то в а ме смущава. Най-благоденс-
тв ащ и те, „богати“, както се казва, села, с най-голям брой
жители, действащи училища и детски градини и с поминък,
са турски и помашки (поне в този регион). Въпреки колекти
визацията, безработицата, липсата на държавна политика,
лош ата инфраструктура, циганите и прочее несгоди, които
днес изтъкваме к ато причина за обезлюдяването на българ
ските села, тези успяват да се съхранят, да запазят общнос
т и т е си, да поддържат поминък. В тази връзка започвам да
си задавам въпроси, о т които ми става болно. Защо техн и те
села ги има, а наш ите западат? Само държавата ли е винов
на и каква е н аш ата отговорност - на тези, които се нари
чаме „българи“, за то в а положение?
Преди да поемем към София, при двата милиона избягали
о т село столичани, минаваме и през Троян - то в а красиво
балканско градче, чиито ую т и дух м огат да се у с е т я т само
ако човек се отбие до центъра му. Мое любимо м ясто т а м
(освен м еханата „С та р ата къща“) е някогашният турски
конак, сега музей, и по-специално пам етникът пред него - на
млад мъж с велосипед. М ъжът е Иван Хаджийски, един о т
най-вещите изследователи на българската народопсихоло-
гия, родом о т Троян. Обиколил с т р а н а т а пеша и с велосипед,
за да събере м атериалите за делото на ж ивота си три-

томника „Бит и душевност на нашия народ“. Умира едва
37-годишен през 1944 г. във войната срещу Германия, в която
участва к ато доброволец. Изключително трудолюбив, и н те
лигентен и добросъвестен изследовател, в чиито трудове,
наред с богатия етнографски материал, намирам за себе си
правдоподобно обяснение за сегашното положение на българ
ското село. В мислите му откривам съзвучие с тези на друг
виден народопсихолог - д-р Найден Шейтанов, роден 17 годи
ни по-рано,също в Троян. За този интересен изследовател на
българския народностен дух и фолклорно наследство се знае
доста по-малко, което е неоснователно пренебрегване. Ако и
да има някои странни идеи, има и интересни изводи, а лю
бовта му към родното е отвъд всякакво съмнение.
Но да се върна на въпроса: „Защо тех н и те села ги има, а
наш ите западат?“. Е то и един нагарчащ, но звучащ доста
правдиво според мен отговор о т двам ата и зтъкн ати т р о
янски душеведи.
След Освобождението ж и в о т ъ т в държ авата изведнъ
преминава към капиталистическия модел, но разбира се,
България е твърде закъсняла. „С ветът и пазарите бяха вече
поделени и поради то в а първоначалното натрупване на бо
г а т с т в а т а не можеше да става о т колониален грабеж, а са
мо за сметка на собствения ни залък. О т т ъ н к а т а сланинка
на българския народ се отделяха милиарди за обзавеждане на
новата ни държава, за създаване на м естна индустрия, за
водене на войни. Всичко то в а трябваше да става в ускорен
порядък, защото ние догонвахме общия европейски напредък.
В резултат на то в а бързо темпо, к ато негов данък, ние из
паднахме в една хроническа бедност, която е причина за ця
л а т а ни национална обърканост и която се влоши особено
много о т стопанското задръстване след 1929 г.“ обяснява
Хаджийски'".
^ Ц и т а т и т е ош Иван Хаджийски са о т „Бит и душ евн ост на нашия
народ“ и о т „Оптимистична теория за нашия народ“. Ц и т а т ъ т о т
д-р Найден Ш ейтанов е о т „Преображение на България“ (сп. „Златорог ,
1925 г .).- Б. а.
Докато Великите сили прогресират във всички сфери бла

годарение на заграбените богатства о т колониите, Бълга
рия трябва със собствени сили да задоволява нуждите на на
рода си - и за изхранване, и за образование, и за култура. И
докато се опитва да изравни крачка с Европа, българинът
о т парвенюшката средна класа започва да подражава на
европееца не в това, което е важно за обществото, а в егоис
тични прищевки, „в европейски вкусове към живота, евро
пейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен
блясък и всевъзможни средства за показ“
Процес, който не е спрял и до днес.
„Из цяла България сякаш е наченала неконечна трагедия.
Сърце на икономическа България става многодомното и хи-
лядоглаво чудовище, наречено Град. Мощни струи на Чуждо
се вливат във всички области на живота ни. Родното днес е
по-слабо о т Чуждото, което хвалят к ато ж ен ата на съседа.
Н амират се даже цензувани хорица, за които образован е
тъж дествено с отстъп н ик о т Своето. Мистика обгръща,
к ато лоза, сфинкса на Чуждото. Накрая човека го избива на
прозрения. Ние, цял народ, напущаме вече, както изглежда,
балканските тилилейски усои. Сбогом, патриархален живот,
прост к ато трева и мил к ато ручей! Безброй пътищ а ни во
д я т към разлеглия Град, където има да ни преобрази дина
мичната култура на Европа. К ато че новото време е начена
ло разбългаряване на българщината“, дава Найден Шейтанов
диагнозата, която има безпощадно актуално звучене.
Какво общо има то в а с турски те и помашките общности
между Тетевен и Троян, а и не само? Нищо - затова са и оце
лели. К ато затворени, чужди групи, т е са останали изолира
ни о т посочените външно социални и вътрешноличностни
промени при българите. Техните селища са к ато своеобразни
анахронични оазиси, съхранили нравствени черти о т онзи
б и т и дух на предците ни, о т които ние, потомците, сме се
отрекли.
„А съвременният българин, който върви из улиците и си
приказва сам, ръкомахайки на образите на неспокойната си
мисъл; който обсъжда няколко работи изведнъж; който жи
вее с неотлъчното чувство, че все е оставил нещо несвърше
но, който не се движи, а тича; който лети с машини, дър

жейки часовник в ръка; който мери времето не с копрали, а
със секунди; който не живее, а гори; чиято коса е окапала,
чиито нерви тр еп ер ят като л и с т а т а на топола; които едва
доживява 60-годишна възраст - този културен неврастеник
не може да не се удивлява, к ато вижда колко малко задачи ре
шава този „първобитен“ човек, колко са прости връзките му
с живота, с колко малко усилия е щастлиВ...
И понеже, докато дърдоря, вече сме стигнали до Беклеме-
т о (често минаваме за София през прохода Троян-Кърнаре
великолепен маршрут!), нека да спрем за малко горе. Да си
налеем бистра балканска вода о т някоя чешма край п ъ тя и
докато отпиваме о т ж ивотворната теч н о ст и съзерцаваме
сякаш застиналите във вечен покой могъщи и безбрежни пла
нински дипли, да се запитаме къде, за бога, толкова сме се
забързали да стигнем и защо? Когато с толкова малко мо
жем да бъдем щастливи...
169
?-Бидин
/Р у с е
Плевен •
Ш умен* В а р н а* /
; «СОФ ИЯ
Бургас • /
Благоевград - Пловдив
Северното Черноморие
История с ухание на смокини, гурме вкусове
и омагьосваща луна
К арт оф ки, ц а ц а и б и р а -
а х ! С ъ рцет о м и сп и р а ...
Т а зи м о р с к а к а р т и н а
м е п р еслед ва ц я л а година...
Всъщност преследва ме година след година, защото това

глуповато четиристишие съм го писала поне преди 15 л ета и
пак тръгвам към морето със същ ата картина в съзнанието
си. Без изобщо да допускам, че други преживявания, вкусове и
аромати ще ме н акарат да забравя за цацата. Но да карам
поред.
Л ято то се очертава работно, а и аз не обичам точно в
разгара му да съм на морето, затова не планираме пътуване
дотам. Но неочаквано на Венци му се налага да отиде в слу
жебна командировка до Варна и решаваме да съчетаем не
предвиденото му пътуване с морски уикенд. Няма много вре
ме да мислим къде точно ще отидем и какво ще правим. На
лага се да импровизираме, но поне сме наясно с посоката - на
север о т морската столица. Този п ъ т аз правя резервацията
за нощувка и малко трудно (в разгара на сезона) намирам

с т а я 6 къща за гости 6 село Българево, което не е съвсем на
морето. Но пък е само на 6 км о т Болата —залива, който
през 2012 г. е причислен към клуба „Най-красивите заливи в
света“, а аз още не съм го виждала.
О т Варна тръгваме в петък на обед. Колебаем се дали да
спрем на двореца в Балчик, но не мога да го подмина: любимо
м ясто ми е. В този час на жаркия августовски ден обаче
т а м не е много за разходки. Минавам край градините както
никога - тран зи т. Почти в несвяст съм о т ж егата и дълго
се окопитвам под сянката на огромните дървета край ка
менна чешма. Дори напъхвам главата си под носа на не-
мейския лъв, издялан върху т е м е т о на каменен Херкулес, о т
чиято у ста блика ж ивителната струя. Общо взето бързо и
безславно приключваме с обиколката и до Българево реаними
раме на климатика в колата. В селото пристигаме около че
тири следобед и лесно намираме къща за гости „Кристофър“,
където ще отседнем. Отвън изглежда приятно, а щом слиза
ме о т колата, долавям един о т любимите ми аромати, с
които свързвам морето —на смокини. Още не са съвсем узре
ли, но ние не устояваме на изкушението и преди да се запоз
наем с домакините ни, опознаваме вкуса на плодовете на
смокиновото дърво до оградата им.
Снежана и Коста се оказват много симпатични, а с т а я
т а , в която ни настаняват, е типична. В смисъл —обзаведе
на не к ато хотел, а к ато квартира на морето о т едно вре
ме. И почти на същ ата цена. Не го казвам к ато критика —
напротив, особено в м е тк а та за цената. О бстановката ми е
приятна, дори ми став а мило и хич не ми липсва хотелската
безличност. Нямам нищо против различните кърпи или ка-
ренцата на нощното шкафче. С т а я т а има самостоятелна
баня, макар и малко тясна, но в банята аз т а к а или иначе
само пея —не играя хора. Има и тераса с гледка към двора и
към навеса с барбекюто за вечерните сбирки на наематели
т е . Сякаш преживявам дежавю... Едно време бе так а: ще
отидем на морето с приятели, ще си наемем стаи в някоя
къща с двор, ще издържим стоически плажа (6 някое капанче
на цаца и бира) и к ато захладнее привечер, ще седнем на дво
Северното Черноморие 171
ра на сладки приказки. Междувременно ще си направим цър-

пър, ще поканим и хазяите, т е ще о тк ъ сн ат някой домат
о т градината за сал атк ата, ние ще ги черпим една балкан
ска ракия, ще побистрим политиката и так а, ден след ден,
накрая ще се разделим почти като роднини... Жалко, че сме
само за два дни.
Настаняваме се, обличаме банските и поемаме към Бола
т а . Точно то в а е любимото ни време за плажуване —приве
чер, когато слънцето вече не прежуря толкова силно, а хора
т а са доста намалели. Болата е малък залив с пристан, къде-
т о се намира и единственият пясъчен плаж в района на
Калиакра. М ястото наистина е живописно - закътано меж
ду високи отвесни скали. В този момент горе, на платото,
булка и младоженец позират за фотосесия. Много е роман
т и ч н о - все едно гледаме филм на Розамунде Пилхер по „Дие-
ма Фемили“. Наблюдаваме ги о т морето, където веднага се
бухваме, за да отмием събраната през деня жега и умората
о т пътуването. Леденостудената вода на малка река, която
сигурно извира наблизо и т у к се влива в морето, прорязва хо
дилата ни, когато я прецапваме на влизане и на излизане.
Тъкмо си мисля как ще си помързелуваме, излегнати под вече
меките лъчи на слънцето, когато виждам как към брега се
приближава каяк. О т него слизат мъж и жена, и зтегл ят го
на пясъка и т р ъ г в а т в н аш ата посока, а аз моментално ска
чам, спирам ги и ги питам да не би да са го ползвали под на
ем. Да, т а к а е, и ние на момента, вместо за биричка, хуква
ме към дървеното заведение в дъното на плажа, за да пла
т и м за един час разходка. Ако не с т е карали каяк, едва ли ще
разберете тази тръпка. Не че се правя на голяма каякарка,
но о т мига, в който на язовир „Белмекен“ за пръв п ъ т се ка
чих на каяк, се влюбих 6 то в а преживяване. Доста различно е
обаче да се кара в язовир и в морето, установявам веднага. В
началото вълните малко ме с т р я с к а т Даже един п ъ т изпи
щях - т.е. два пъти: един п ъ т нагоре по вълната и после -
надолу. Морският каяк обаче е различен, много по-стабилен,
и на практика е почти невъзможно да се преобърне, успокоя
ва ме Венци. И когато най-после преставам да размахвам не
контролируемо греблото си срещу вълните и влизам в син
хрон с партньора ми, подкарбаме първо покрай едната, а

после и покрай другата страна на залива. Разглеждаме с ин
терес внушителните скални масиви, които —откъм морето,
са нагънати в причудливи образувания и с много издълбани
пещери. Предпазливо се приближаваме, но не се осмеляваме
да се вмъкнем в някоя о т тя х , за да не ни подпре отдолу не
видима подводна скала.
В пещерите на Болата, научавам впоследствие, са откри
т и останки о т антично селище и доказателства за наличи
ето на живот о т 400 г. пр.Хр., а находка на малтийски кръст
свидетелства за търговията на В торото българско царство
с Венеция и Генуа. Освен че над залива минава Bua П онтика-
едно о т основните т р а с е т а за миграция на прелетните
птици, районът е и резерват, при то в а единственият в Бъл
гария, който включва и морска площ. М ястото е предпочи
тан о и о т гмуркачите, но ако с т е о т к а т е р а ч и т е - горе, о т
северната страна на скалите, казват, е единствената т о ч
ка, откъдето нос Калиакра се вижда изцяло. На нас, за съжа
ление, не ни остава време да проверим.
Връщаме се в к варти рата към седем и половина, вземаме
по един душ и отново поемаме —този п ъ т към мидената
ферма „Дълбока“, за вечеря. Разстоянието е около 4 км. Много
суперлативи съм чувала за то в а м ясто и си заслужават.
Най-малко заради гледката, която се разкрива, когато меж
ду скалите се слиза надолу към морето. Боже, каква красота!
Думи нямам, но сякаш не ми с т и г а т и сети вата, за да въз
приема всички нюанси о т тази картина с последните отбля
съци на потъващ ото 6 морето слънце сред суровите брегове.
Долу има два ресторанта и ние избираме този о т лявата
страна. Не знам кой е по-добър, според едни - единият, спо-
Ре9 9РУги —другият. Най-вероятно са на едно ниво к ато ка
чество на хран ата и цени, които са малко над средните.
Разбира се, хапваме миди - на салата, с ориз и със сос. Вкусни
са, но най-много ми харесва, че н ям ат пясък. Много ми е не
приятно да ми хруска между зъбите. К ато цяло обаче миди
т е о с т а в а т на втори план. Защото след спектакъла със за-
лязването на слънцето започва този с изгряването на луна
т а сред спускащата се над морето нощ. И зрелището е не
по-малко удивително в навечерието на предстоящото пълно

луние. Не мога да откъсна очи и когато си тръгваме, докато
изкачваме стръмния участък до главния път, се возя, обър
н а т а назад. А щом стигаме най-високата част, моля Венци
да спре колата, за да се полюбуваме на гледката. Сребърна
т а светлина на луната е плиснала в морето к ато насочен
прожектор, а мистичният силует на скалистия бряг о т две
т е страни сякаш очертава сцената, на която очакваш всеки
момент да се случи нещо вълшебно. Но само след миг, като
прозрение, осъзнаваш, че всъщност т и си актьорът, заради
когото този декор е сътворен, и о т теб зависи дали ще съ-
участваш в магията...
На су тр и н та слагаме банските и поемаме към село Кра-
пец. Решаваме, че ще закусваме пътьом, и влизаме в Шабла.
Ако им ате възможност, отбий те се при фара, който е най-
с т а р и я т по Черноморието ни и е умалено копие на дребния
Александрийски фар, см ятан за едно о т седемте чудеса на
Стария свят. В близост до фара е п рочутата кръчма „При
бай Пешо“ - бивш рибар, който, според кулинарния спец Ути
Бъчваров, правел най-вкусната рибена чорба в България.
Дали защото е почивен ден, но в Шабла е отворено само
едно кафене, където обаче не предлагат закуска. Но пък лю
безно ни насочват към баничарница, която, съдейки по опаш
к а т а о т хора, явно има добра слава. Баничките наистина са
много вкусни и различни видове, топли и ароматни, току-що
излезли о т фурната. Ако ви интересува, баничарницата се
намира на центъра, зад градинка. Непосредствено до нея
има друго кафене, където поемаме сутреш ната си доза кофе
ин. Излизаме о т другия край на Шабла, за да се върнем на
главното шосе и да продължим към Крапец.
Само съм чувала за плажа т а м , но когато пристигаме,
то й веднага се превръща в най-любимия ми у нас. Плажната
ивица е дълга и широка, почти няма хора, а водата е изумру
дена и изглежда много чиста. За пръв п ъ т ми се случва да не
искам да си тръгна колкото се може по-скоро о т плажа, при
то в а - без да има цаца и бира. Наистина е чудно място, съх
ранило усещане за девствена природа. К ато дивачка на само
т е н остров съм —плувам до премала 6 хладната вода, после
се въргалям на горещия пясък и дълго седя т а м , където бре

г ъ т посреща вълните, взирайки се в морето с надежда да
зърна делфините, които често идват да поиграят тук.
О т селото покрай плажа върви черен път, който се губи в
далечината - ние стигаме само донякъде с колата, о т любо
питство. Тук-там има палатки и каравани, явно на почита
тели на т.нар. „диво къмпиране“. Искам и аз! Бих останала
т у к цяло лято, или поне цял ден, но не сме подготвени - дори
и плажен чадър нямаме, а слънцезащитния крем кой го знае
къде е. Така че по обед събираме с нежелание багажа и след
кратко колебание дали да не се върнем „При бай Пешо“, хай
маните в нас надделяват и решаваме да поемем още по на
север - към Дуранкулак, и по-точно - към Дуранкулашкото
езеро. Колега на Венци о т Варна е препоръчал да хапнем
та м , в ресторан т „Златната рибка“ на брега на езерото, къ
дето рибената чорба не била по-лоша. Още с влизането в се
лото започваме да се оглеждаме за заведение и чак след ня
колко тегела напред-назад забелязваме нескопосана табела
на оградата на стопанския двор. Тръгваме по черен п ъ т по
край него и след около два километра спираме пред обект,
който изглежда доста по-прилично о т бараката, която сме
очаквали да намерим на подобно място, а броят на паркира
ните автомобили подсказва, че е популярна дестинация. Ес
тествено, рибните специалитети са основната ч аст о т ме
нюто в ресторанта, а ние поръчваме традиционната за ра
йона саламурика - рибената чорба, заради която сме дошли.
Хапваме и хайвер, и прясно уловен и изпържен сафрид. Обста
новката е много приятна, хран ата - наистина вкусна, а
гледката към езерото с обраслия с тръсти ки бряг и прели
тащ и различни птици - красива. Не знам защо, но имам чув
ств о то , че не съм в България, а в някоя уж близка, но все пак
чужда страна. Може би заради близостта с румънската гра
ница, до която отскачаме, пак о т любопитство. На 5 км е
о т Дуранкулак, а къщите в най-близкото (на 2 км) румънско
населено м ясто се виждат. А може би чувството за непозна
т о м ясто изниква о т нюансите на добруджанския бит,
които за пръв п ъ т долавям толкова непосредствено. Още до-
к ато пътуваме о т Шабла нагоре, минавайки през няколкото
селца, разглеждам с любопитство този - различен о т пла

нинския —пейзаж, с големи равни дворове, засадени с плодни
дървета и зеленчуци, и едноетажни къщи със специфична ар
хитектура.
Навън е твърде горещо за каквото и да било, т а к а че ре
шаваме да се приберем. В с т а я т а ни е прохладно и докато си
почиваме, четем. Носим само електронен четец, но пълен с
книги, и тем атично избираме „С тарецът и морето на Хе-
мингуей. Този абзац ме грабва:
...Т ой в и н а г и м и с л е ш е за м о р е т о в ж енски род. La mar, к а к -

m o го н а р и ч а т х о р а т а н а и с п а н с к и , ко га т о го обичат . С л у ч
ва се т е зи , к о и т о го об ичат , д а зл о с л о в я т з а него, но т е зи
д у м и в и н а г и се к а з в а х а т ъ й , с я к а ш м о р е т о е ж ена. Н я к о и от
п о -м л а д и т е р и б а р и - онези, к о и т о в р ъ зв а х а въ ж ет а т а си н а
ш а м а н д у р и и п р и т е ж а ва х а м о т о р н и л о д к и , к у п е н и , ко га т о
ч е р н и я т дроб н а а к у л и т е с т р у в а ш е м н о го п а р и — н а р и ч а х а
м о р е т о el mar, коет о е м ъ ж ки род. Те г л е д а х а н а него к а т о н а
с ъ п е р н и к и л и м ест н о ст , и л и дори к а т о н а вр а г Н о с т а р ец ъ т
в и н а г и м и с л е ш е за м о р е т о в ж енски род, к а т о нещ о, коет о
щ едро п р а в и и л и о т к а зв а го л е м и д о б р и н и ; и ако м о р е т о бес
нееш е и въ р ш еш е з л и н и , т о бе, за щ о т о не м ож еш е д а не ги
върш и. „ Л ун а т а й д е й ст ва , к а к т о д е й с т в а н а ж енат а - си
м и с л е ш е т ой...
Предстои да проверим - пълнолунието е т а зи вечер.

Когато по някое време излизаме на двора, заварваме т а м
хазяите и сядаме да си побъбрим с тях . Разказваме им къде
сме ходили, а т е разрязват сочна и сладка диня за почерпка.
По този край явно много добре виреят —и дини, и пъпеши.
Продават ги край п ъ тя, натрупани на огромни камари. Спо
менавам на хазяйката, че много ни е харесала саламуриката,
както и мидите с ориз предишната вечер, а т я веднага ми
дава рецептите, по които традиционно ги приготвя вкъщи.
Всъщност саламуриката е добавка към рибената чорба и
се прави о т люти чушлета —начукани, ако са сухи, или, ако
са пресни - варени, к ато само м есестата ч аст се накълцва.
Добавят се оцет, счукан чесън и девесил. Иначе сам ата чор-
ба се Вари о т различни Видове риба (най-добре 5), която после

се обезкостяба, а бульонът се прецежда. С рибата се сваря
в а т също лук и морков.
За мидите с ориз пък Снежана първо запържва в тендж е
ра нарязани лук, морков и чесън, после добавя ориза и мидите
(разбира се, изчистени и с черупките). Добавя чаша бяло вино
и джоджен и оставя я сти ето да ври, к ато често го разбърк
ва. Не е нужно да се налива повече вода, казва, защото миди
т е пускат достатъчно.
Макар че ни е приятно да седим на двора и да си приказва
ме с хазяите, по някое време ги оставяме, защото предиш
ния ден сме видели табела, насочваща към ферма за охлюви
съвсем наблизо, в самото село. Звучи интересно и искаме да
видим какво представлява. Лесно намираме м ястото. Отвън
прилича на обикновена къща, само че в двора, както устано
вяваме след малко, вместо зеленчуци, се отглеж дат охлюви.
Докато се приближаваме към отворената в р ата на двора,
Венци ми разказва виц о т серията „тъпи, но смешни“: На ед
на в р ата се почукало, о тв ъ тр е излязъл мъж и какво да види?
Охлюв. Хванал го то й и го метнал през оградата. След две
години пак се почукало. Излязъл отново мъжът, а оня, същи
я т охлюв, седи отвън и му вика: „И що т и трябваше сега да
го правиш ту й нещо?“
Посрещат ни мъж и жена, семейна двойка на горе-долу на
ша възраст, а ние пожелаваме „тур-беседа“-т а , която пред
л а г а т М ладият мъж ни повежда на обиколка. О тпечатали
са на винил и са окачили по с т е н и т е на сградата големи
платна с картинки и основна информация. В следващия поло
вин час научаваме за охлювите неща, които, ако сме изучава
ли в училище, се чудя как съм могла да забравя. Много са ин
тересни. Например това, че ан ато м и ята на тези мекотели
е почти идентична с човешката: и м а т черен и бял дроб,
стомах, бъбреци, сърце и дори мозък. Е, вярно, че е само ня
какъв ганглий, но д о статъ ч ен да дискредитира обидата
„безмозъчно мекотело“. За разлика о т човека обаче, охлювите
са хермафродити. Според то в а к ато какъв се изживява в мо
м ен та партньорът му, другият охлюв може да се прояви ка
т о „момченце“ или к ато „момиченце“. Докато тази информа
ция респектира, да науча, че охлювът е всеядно, което може

с еднакво наслаждение и да хрупа чиста тревица, и да дъвче
мърша, леко отблъсква. Затова, обяснява наш ият водач, е
по-добре да се консумират охлюви о т ферма, нежели събрани
където ни попадне. Запознава ни с видовете охлюви за консу
мация, а после ни показва и своите „питомци . Ф ермата
представлява гладка земна повърхност, разделена на коридо
ри. В т я х , върху затр ев ен ата с детелина почва, са раз
положени дървени плоскости, по долната ч аст на които ох
лювите се закрепват. Там се пуска и храната им - специален
фураж. О тстрани пространството е оградено с електропас-
т и р - жица, по която протича слаб ток, за да не напускат
охлювите очертанията на фермата. О т няколкостотинте
ферми преди години, когато отглеждането на охлюви (както
по едно време на гъби) станало мода, реално функциониращи
т е сега са двайсетина, съобщава домакинът ни. Не е лесно,
грижите са много, а рискът „реколтата“ да бъде изгубена -
голям. Така се случило и с то в а семейство: тъкмо бизнесът
потръгнал, когато наводнение унищожило всичко. М ъжът и
съпругата му обаче проявили упорство и започнали отнача
ло, почти о т нулата. Обиколката свършва при зона, обособе
на за дегустация. Подредено сред китния двор с много вкус,
в стил „прованс“, с масички и столове о т ковано желязо, пок
ривки на ц ветч ета и букетчета лавандула, м ясто то създава
усещане, че сме на френско гурме. Очевидно е вложена ми
съл- все пак охлювите са известни к ато френски деликатес.
Предлагат ни дегустационно меню, о т което избираме охлю
ви по бургундски, на разсол и на п а с т е т Последното звучи
малко гадно, но в действителност е много вкусно. Както и
другите два специалитета. 0, пропуснах хайвера о т охлюви.
Честно казано, на мен то й най-малко ми хареса, макар че на
последък бил голям х и т сред гурме маниаците, разбирам. Ох
лювите на разсол обаче са друго нещо —просто, но вкусно,
особено както ги поднасят тук, подправени с девесил. А в со
са, с който всъщност е пълна черупката на охлювите по бур
гундски, се усеща вкус на масло, чесън, лук и магданоз. Има
обаче и някакви тайни съставки, които не успявам да изкоп
на о т домакинята.
12*
Тъй к ато 6 момента няма други посетители, продължава

ме разговора с домакините и докато хапваме. Сега акцен
т ъ т е върху полезните свойства на охлювите. К ато храна,
понеже съдържанието на протеини в месото им е по-високо
в сравнение с другите меса. И к ато козметика, понеже охлю
в ъ т отделя секрет, чийто състав е доказано близък до този
на човешката кожа и поради т а зи причина оказва регенери
ращо действие върху нея. Ф ермата за охлюви в Българево
има уебсайт, който може да разгледате в и н те р н е т
Това семейство много ни впечатлява - амбициозно, но в
добрия смисъл. Млади хора, които се о п и тв ат да създадат
нещо със собствените си ръце, при то в а в родната си с т р а
на, в родното си място. Без връзки, с много труд, с ентусиа
зъм, с мисъл и с вкус, давайки всичко о т себе си. Разделяме се
с т я х с искрено пожелание за успех, вземаме недоизпитата
бутилка розе, две пластмасови чаши и потегляме към нос
Калиакра.
Решили сме да съзерцаваме пълнолунието о т скалите на
може би най-романтичната крепост в България. Преживява
нето е омагьосващо! Застанала под силуета на чудната кре
постна арка на ръба над скалите, ми идва да хукна по шир
н алата се пред мен лунна магистрала към безкрая... Добре че
Венци ме е хванал здраво през кръста.
Оставаме при к реп остта до късно. Романтично е да се
дим тук, на високите скали над морето, в то п л а та, озарена
о т вълшебна луна лятн а нощ и да бистрим та й н и те на би
т и е т о между глътки свежо розе. Всъщност Венци се опитва
да ми обясни влиянието на Слънцето и Луната върху прили
вите и отливите. Нищо не разбирам о т всички тези процен
т и , диаметри и гравитационни полета, но облегнала глава
на рамото му, слушам очарована. Сред този ф антастичен
декор дори инженерните му обяснения звучат к ато вълшеб
на приказка. А напълно н епон ятната за мен формула на Ню-
т о н за някакви гравитационни взаимодействия е к ато абра-
кадабра. Тайнствено заклинание с огромна сила - такава,
която ражда и поддържа живот. Силата на la m ar. Женска
т а сила...
На сутр и н та първо отиваме в центъра на селото, за да

потърсим нещо за закуска. Раничко е и работи само едно ка
фене, в което обаче ни п риготвят чудесни принцеси и при
лично кафе. Чака ни дълъг п ъ т към София и няма време за
губене. Е, няма как да обиколим всички красоти в района.
Пропускаме Яйлата, Камен бряг и Тюленово, за да отидем до
Русалка. Да се потупам по гърдите - т а м съм ходила. Навре-
м ето водих група бразилци в известния к ато „френското се
лище“ почивен комплекс. Сега обаче не отиваме та м , а на ед
но скрито между скалите плажче извън комплекса. Може би
едно о т най-живописните и романтични изобщо, макар и
доста пренаселено, но ние намираме закътано местенце зад
една скала, където се къпем и плажуваме на спокойствие,
почти без да чуваме силната музика о т караваната - заве
дение, където дори няма цаца.
По обяд се прибираме в квартирата, стягаме багажа и ка
т о се сбогуваме с домакините ни, потегляме за София, о тн а
сяйки м агията на луната, вкуса на море и аромата на някол
ко смокини за „из п ъ т “.
П.П. О т емблематичните за Северното Черноморие архе

ологически резерват Яйлата и селата Камен бряг и Тюленово
имам впечатления о т предишно пътуване. И макар да са
малко стари и поизбледнели, ще споделя онова, което съзна
нието ми е избрало да съхрани.
Отново е много горещо, в разгара на л я то то , когато пре
ди няколко години пристигам в село Камен бряг и се н аста
нявам в къща за гости „Валентин“. Почти пред в р а т а т а й
започва п латото, което напред свършва при ръба на високи
т е сигурно 30 м етра отвесни скали, а по ширина сякаш няма
край. Усещането да се разхождам по този безкраен бряг е
противоречиво. К ато символ на живота е: когато си о т безо
п асната му страна, без малко да повярваш, че си безсмър
тен , но стигайки до ръба, си даваш сметка, че само една пог
решна крачка може да т е запрати в бездната. Чук това, за
съжаление, се е случвало многократно в най-буквален смисъл,
за което свидетелстват многото паметни плочи на загина
ли млади хора. Застанала край тя х , съзерцавам морето долу
6 ниското - сякаш огромен лакримарий*, побрал всички изпла

кани заради с м ъ р т т а на тези деца сълзи.
По-късно вечерта Вера, хазяйката - много интересен чо
век, „мъжко момиче“ на около 60 години, ме въоръжава с фе
нерче и ме изпраща отново на п латото, за да видя „огънче-
т о “ - емблематично м ясто тук. И зточникът на огънчето е
все още изтичащ по метална тръба природен газ, който ид
ва о т старо находище. Вечер край пламъка се събират мла
дежи с китари, а денем отгоре му варят кафе или п екат ми
ди върху тенекия. Именно т у к е м ясто то , където тради
ционно се посреща Джулаят. Наскоро обаче преместили
„огънчето“ по-навътре към сушата, казва ми Вера, защото
било съвсем близо до ръба - и това е основната причина за
многото нещастни случаи с падания о т скалите точно тук.
През нощ та е много тъмно и дори стъпка в неправилната
посока може да се окаже фатална. Някой ми спомена, че край
„огънчето“ вече има и ограда. Дано то в а сложи край на инци
дентите.
Бих искала да се върна на Камен бряг някой ден, при Вера.
Слушам я с широко отворени очи, когато ми разказва как, ко-
гато преди години с мъжа й се оказали т у к за пръв път, се
влюбили в това място, в суровата му красота и в упойващия
аром ат на див пелин и смокини. Веднага решили, че точно
т у к искат да си п о стр о ят дом. После обаче Валентин почи
нал, а т я дала името му на къщ ата им. Не могла да се разде
ли с този спомен, символ на любовта им - стр астн а, краси
ва, „с аром ат на див пелин и смокини“. Поне аз т а к а си я
представям, когато опознавам малко по малко Вера, докато
пием кафе следобед или вино вечер на м асата пред къщ ата
сред китния й двор. „Много съм дива, даже налитам на бой,
ако ме лъж ат на карти “, признава ми т я . К ато я гледам кол
ко е оправна и точна „по мъжки“, мога да си представя, че
няма да търпи някой да я баламосва. Наистина я харесвам
много - забавна и интелигентна, земна и истинска, безпар
донна и човечна, щедра и трудолюбива, с нея си прекарваме
* В д р ев н о ст т а - съд за събиране на сълзите на близките на починал чо

век. - Б. а.
чудесно. На следващия ден привечер отиваме до Тюленово - да

пийнем по мохито в заведението на края на единствената
улица, която слиза до морето. Много е приятно. А после се
разхождаме по брега, който т а м е особено живописен, и при
сядаме за малко на камъните, за да посъзерцаваме емблема
т и ч н а т а за това м ясто скална арка над вълните. За кой ли
п ъ т да възкликна: „Боже, каква красота!“ Друга картина,
която се е запечатала в съзнанието ми, е как късно вечерта
съм легнала на хамака в двора на Вера и съзерцавам обсипа
ното със звезди небе, слушам прибоя на вълните долу, под
скалите, и поемам с наслада същия този опияняващ аромат
на море, див пелин и смокини.
Яйлата посещавам на следващия ден - прекрасно място за
романтични разходки привечер, на 2 км о т Камен бряг. Има
много археологически находки о т различни исторически епо
хи, чак до п ето хилядолетие преди Христа. Пещери, които в
дълбока древност са служили за жилища, а по-късно - използ
вани к ато „килии“ на монаси исихасти. „Исихазъм“ произлиза
о т гръцката дума „исихия“ и означава спокойствие, тишина,
уединение. Това е мистично течение в православието, чиито
последователи изповядвали, че със съзерцание и вглъбяване
м огат да п остигн ат единение с Бога. Макар търсеното о т
т я х съзерцание да е насочено навътре, със сигурност външ
н а т а среда допринася за постигането му, мисля си. Защото
наистина „има таки ва м еста, о т които п ътуването към
дълбините на душ ата започва“*. Някога Яйлата сигурно е би
ла точно такова м ясто. По времето, когато аз съм т а м ,
обаче тъкмо възстановяват византийската крепост и това
някак рязко прекъсва връзката с вечността. „Рем онтът“ на
креп остта Яйлата в действителност е грубо, непохватно
дострояване с използване на зле подбрани и несъответства-
щи на градежа материали“, коментира П итър Ридингтън,
архитект-реставратор о т Лондон“, ч е т а по-късно. Н аисти
н а - много бутафорно изглежда и за да не развалям магията,
се старая този кич за над два милиона лева, усвоени по евро
пейски проект, да ми остава в гръб. Това е положението, или
* Ц и т а т о т „Бабо, разкажи ми спомен“ на Шинела Самуилова. Б. р.

с други думи (на Венци), докато водещото е, че някакви пари

трябва да бъдат „усвоени“, а не наистина да се свърши нещо,
р езу л тати те ще са такива.
Атракция в Камен бряг е провеждането на „магариада“ -
надбягване с магарета, впрегнати в каруци. Видях го с очи
т е си и макар да не разбрах много смисъла на гонещите се
сред облаци прах магарета, в магарешкото винаги има ня
каква смешка, внасяща колорит
Спомням си, че в селото има библиотека, събрана предим
но о т книги, които летуващ ите о став ят. Може и да не е
най-добрата колекция, но Вера много се гордееше с нея. Веро
ятн о и „Ж ивотът може да е чудо“ е там .
Добра кухня на нормални цени пък по онова време предла
гаше р е с т о р а н т ъ т (с приятна градина) към хотел „Трите
кестена“ в селото.
183
«••Видин
..»’Русе
Плевен •
Шумен» Варна«
• СОФИЯ
Бургас • /
Мелник
История за крайности, които се преглъщат
само с вино
Обичам зимата, но общо взето след Нова година т я започ

ва да буди в мен недоволство. Първо започвам да мрънкам
срещу януарския студ, после - срещу февруарския „цапалок“,
а в началото на м а р т търпението ми да чакам п ролетта е
напълно изчерпано. Затова приемам радушно идеята за мар
тенска „фейска сбирка“ 6 Мелник, която идва о т семейство
мои ч и тател и и фенове на подхода на Алексей. Предлагат
настаняване в семейния им хотел „Болярка“, който, науча
вам впоследствие, е един о т най-предпочитаните в извест
ния к ато „най-малкия“ български град. По то в а време в него
няма много тури сти и цялата база на хотела, както и меха
н а т а му са почти изцяло на наше разположение. А в Мелник
п р о летта вече е дошла - слънцето топло грее, набола е мла
да трева, джанките са нацъфтели, а птичките пеят, т а се
късат
Всички, около тр и й сет души, пристигаме почти едновре
менно в п етък привечер. Настаняваме се в хотела и към 20
часа се събираме в механата, за да полеем рад остн ата сре
ща и да доуточним програмата за следващите два дни. Обик-
нобено съчетаваме за н я т и я т а на Алексей с някакви „култур

но-масови“ мероприятия. След проверка на прогнозата за
времето решаваме на следващия ден първо да направим пла
нираната пешеходна разходка до село Златолист, а курса да
проведем в късния следобед, за когато метеоролозите преду
преждават, че ще завали дъжд. П ървата „фейска софра“, как-
т о наричаме вечерята, протича изненадващо кротко. Измо
рени о т р аб о тн ата седмица, феи и фейци се отправяме ра-
но-рано към леглата.
На сутр и н та обаче всички са бодри и пълни с енергия за
приключения. Минавала съм марш рута преди, затова сега
поемам ролята на водач. Веднъж и на мен да се случи да знам
къде отивам! Излизаме о т Мелник, минавайки покрай Кордо-
пуловата и Л итовата къща. Първата е см ятана за най-голя-
м а т а възрожденска къща у нас. Днес е музей о т 100-те на
ционални туристически обекта, а някога е принадлежала на
гръцката фамилия Кордопулос. Построена е специално за
производство, съхранение и търговия на вино и макар и сега
т а м да се предлагат дегустации, приятели ме предупрежда
в а т да се задоволя с разглеждане на венецианските стенопи
си, дърворезбите и стъклописите. Л и товата къща също е
ч аст о т и стори ята на Мелник, преживяла, според информа
ц и ята в интернет, 8 века (!?), а към днешна д а т а функциони
ра к ато хотел. О т Л и товата къща по широк коларски п ъ т
стигаме до новопостроена църква, срещу която, зад малък
параклис, тръгва тя сн а пътека. М арш рутът не е тежък,
дълъг е 4-5 км и се изминава за около час (и половина - с гру
па) при нормален ход, със спирките. Някога за тази пътека
са били усвоени европейски средства, както личи по вече
ръж дясалата табела, паднала в х р а с т и т е в началото на
маршрута, по счупените и нападали дървени парапети и по
останките о т дървена беседка някъде по тр асето . Винаги
съм се чудела какъв е смисълът да се направи нещо, ако няма
да се поддържа. Е, разбира се, че знам отговора: заради усво
яването на парите...
При предишното ми идване п ъ т е к а т а почти беше изгубе
на сред избуялата растителност, но сега, докато е още голо,
ясно личи. Има лека денивелация нагоре, а щом се излезе о т
Мелник 185
гората, се разкрива първата великолепна гледка към някои

о т красивите пясъчни пирамиди. На то в а м ясто има ес
тест в ен а тя сн а тераса и пейка и след к ратка почивка за
снимки продължаваме, вече надолу. Щом излезе о т гората в
ниското, п ъ т е к а т а преминава 6 широк коларски път, който
стига до изВестния к ато „църквата на Преподобна Стойна
храм „Свети Георги Победоносец“.
Своето първо впечатление о т то в а м ясто съм изразила в
главата „Робувате ли на суеверия?“ в книгата ми „Гатанки
о т небето“. Интересно ми е отново да бъда т у к и да проверя
дали усещанията ми ще се повторят. Тогава чувството бе
неприятно и бързо ме накара да изляза о т храма. И сега е съ
щ ото - особено когато заставам сред озадачаващото изоби
лие на стенописи с образа на дявола в стаи чката, където е
живяла преподобната. Както споделям и в „Гатанките оба
че - не мога аз да съдя дали тази жена е била слуга на лука
вия, или е действала със силата на Светия Дух. Ще разберем
в Съдния ден. За него в Евангелието се казва: „Мнозина ще
Ми к аж ат в оня ден: Гзсподи, Господи! не в Твое ли име проро
кувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли
име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито,
никога не съм ви познавал; махнете се о т Мене вие, които
вършите беззаконие“ (Мат. 7:22—23).
За разлика о т църквата, усещането при 1300-годишния
чинар 6 двора й ми харесва. Може би заради люлката, вързана
на един огромен, услужливо прилегнал настрани клон, и въл
шебното чувство, че можеш да докоснеш с ръка небето, до-
к ато се издигаш.
Скоро по-голямата ч а с т о т групата поема обратно по
п ъ т е к а т а към Мелник. Няколко души обаче продължават с
нас. С Венци сме решили да се върнем в града по различен
марш рут —през Роженския манастир. Сега то й поема вода
чеството. Тръгваме обратно към Мелник заедно с другите,
но скоро се отбиваме вдясно. П ъ тек ата е приятна, а разход
к а т а във все още слънчевия предпролетен ден е чудесна. Очи
т е ни се пълнят с красиви гледки, ушите —с прекрасни п ти
чи песни, ноздрите - с чист, изпълнен с пролетни аромати
въздух, а душите ни - с радост. И е толкова топло, че първо
събличам якето, а след малко - полареното горнище, и о ста

вам само по тениска. През март!
Не след дълго в далечината се появява м анастирът, а пъ
т е к а т а тръгва надолу. На м еста, в по-равните участъци, са
се образували големи локви, които със сложни маневри успя
ваме да заобиколим. Последната локва обаче е толкова голя
ма и дълбока, че може да се премине само с плуване. Или през
гората, ако успеем да издрапаме по стръмния кален скат.
Доста трудно упражнение, но някак успяваме, а скоро, за на
ша радост, излизаме на асфалтиран път, съвсем близо до ма
настира. Преди да стигнем до него, на 200 м етра по-надолу,
минаваме край църквата „Св. св. Кирил и Методий“, чийто
к т и т о р е Яне Сандански. Тук е гробът на тази спорна, но ем
блематична за освободителните борби на македонските бъл
гари личност Убит е о т своите о т ВМОРО- организацията,
на която е дългогодишен ръководител, на 22 април 1915 г., до-
к ато се прибира о т село Пирин към Роженския манастир,
където по то в а време живее. Самият Яне през 1907 г. органи
зира убийствата на Борис Сарафов и Иван Гарванов - тогава
представители на задграничния к о м и тет на ВМОРО. Ч ест
но казано, трудно ми е да разбера тази ч аст о т историята,
наричана „македонски въпрос“, за разрешаването на който
велики българи, обединени уж о т една и съща кауза и см я та
ни за национални герои, се избиват взаимно, сякаш движени
не о т национални, а о т лични интереси.
С влизането в двора на Роженския манастир ни обгръща
неземно спокойствие. Покой - за пръв п ъ т усещам толкова
пълно смисъла на т а зи дума. Завладява отвън и о твъ тре.
Минаваме през църквата, за да се поклоним пред чудотвор
н а т а икона на Богородица П ортаитиса, а после дълго седим
в двора, притихнали. Подобно омиротворяващо чувство съм
изпитвала само на Рилския манастир, но и тук, може би за-
щ ото в момента няма други хора, е много силно. Ушите ми
заглъхват, но не о т ти ш и н ата. Има нещо друго - някакво
благодатно, свято присъствие, което прониква през тял о
т о , превзема душ ата и сякаш очиства сърцето. Сълзите ми
потичат. Спомням си, че то в а се случи и при предишното ми
посещение в манастира. Тогава влязох по време на служба и
Мелник 187
през цялото време сълзите ми не спряха да т е к а т . Сякаш бо

гослужението ме освобождава о т нещо нечисто, до което
съм се докоснала, а душ ата ми, свита о т необясним страх в
храма на Преподобна Стойна, тук, до иконата на Божията
майка, се изпълва с радост и благодарност Иконата на Бого
родица в Роженския манастир е копие на чудотворната ико
на о т светогорския манастир „Ивирон“. През в т о р а т а поло
вина на XVIII век м ан асти рът попада под гръцко влияние и е
превърнат в метох на атонския манастир. Понеже тради
ц и ята е м етоси те да п ритеж ават копие о т най-прочутото
чудодейно изображение в с в е т а т а обител, тогаваш ният игу
мен на „Ивирон“ възлага на монаха зограф Яков да направи за
Роженската света обител копие на п рочутата чудотворна
икона, която охранява п о р ти те на атонския манастир.
И сторията на този необикновен образ на Божията майка
е интересна. Според църковното предание, иконата нарису
вал още през I век свети апостол и евангелист Лука, см ятан
за първия християнски иконописец. Следите на иконата се
появяват отново през IX век, по време на управлението на
император Теофил, един о т най-върлите иконоборци, който
преследвал и унищожавал иконите. Веднъж в град Никея него
ви войници нахлули в къщ ата на жена, която имала в дома си
образ на Богородица. Ж ената ги помолила да о с т а в я т икона
т а за последно да пренощува в дома й, преди да я в зем ат
През нощ та ж ен ата отишла на морския бряг и к ато се по
молила на Дева Мария да защити дома й и да съхрани изобра
жението, хвърлила иконата в морето. И видяла как, вместо
да потъне, иконата останала изправена във водата и поела
в западна посока. През 999 г. иконата се появила пред Ивер-
ск ата света обител сред огнен стълб. К ато видели това, мо
насите се качили в лодки и се отправили към чудодейния об
раз. Но колкото повече се доближавали до иконата, толкова
повече т я се отдалечавала о т т я х и духовниците се върнали
в манастира, без да успеят да я достигнат. В манастира т е
се помолили на света Богородица да им позволи да взем ат
плаващия й образ о т морето. През нощ та един о т б р а т я т а ,
старец на име Гавриил, сънувал сън, в който му се явила Дева
Мария и му казала да отиде сам да вземе изображението.
С тарецът съобщил на игумена за тоб а видение. На сутрин

т а всички монаси о т Иверския манастир излезли на морския
бряг, а Гавриил навлязъл в морето и както му казала Божия
т а майка, чудодейно тръгнал направо по водата, к ато по су
ша, и бил удостоен да приеме с в е т а т а икона 6 о б я ти я та си.
Монасите я посрещнали на брега с благоговейна радост и
внесли с в е т а т а икона в църквата, където я поставили в ол
тар а. На сутри н та обаче не я намерили там , а при в р ати те
на манастира. Те отново я внесли в олтара, а на следващата
сутрин отново открили иконата при портите. Тогава Бого
родица пак се явила на стареца Гавриил и му казала: „Кажи
на б р а т я т а да не Ме изкушават повече. Не желая да бъда
пазена о т вас, а искам Аз да бъда ваша Пазителка“.
Тогава монасите изградили при п о р ти те на манастира
малък храм, посветен на Пресвета Богородица, и поставили
6 него чудотворната й икона. О ттогава и досега т я стои на
то в а място, избрано о т сам ата Божия майка, поради което
изображението се нарича икона на Пресвета Богородица Пор-
таи ти с а, т о е с т Вратарница или Дверопазителка.
Чудесата на оригиналната икона и на копието й в Рожен-
ския манастир са неизброими и продължават и днес. Свиде
т е л с т в а т а за чудодейната помощ, измолена о т Бож ията
майка пред изображението й 6 Роженската обител, благодар
ните християни записват в специална книга там .
Времето ни накъсява и напускаме манастира, за да се
върнем в Мелник за курса с Алексей. П ъ тек ата отново тр ъ г
ва нагоре и с всяка следваща крачка пред нас сякаш се вдига
завеса, зад която е скрит приказен свят. Не усещаме кога
сме се изкачили на високото, а разкрилата се т а м гледка към
пирамидите и Пирин планина спира дъха ни. Всички мълчим
в ням възторг, насядали на билото, и съзерцаваме тази не
обикновена долина, оградена о т причудливи 100-метрови пя
съчни фигури. „Може ли на човек да му омръзне т а зи гледка,
дори и ако всеки ден я вижда?“, питам се. Не мога да си пред
ставя, че бих могла да претръпна към подобна красота. На
п р о ти в- струва ми се, че с всеки ден бих я ценила все повече.
Точно както влюбването се трансформира 6 любов, която с
годините става все по-голяма. Не любов, а Любовище. Точно
Мелник 189
то в а е името на селцето о т другата страна на суходолие-

т о , чиито къщици са пръснати живописно сред зелените
хълмове над пирамидите и току под заснежените върхове на
Пирин. „Искам да отидем там !“ възкликвам, а Венци, в кого
т о съм се вкопчила, докато съзерцавам удивителния пейзаж
о т издатина над п р о п астта, ми обещава да го направим.
О т височината, която е малко встрани о т п ъ тек ата, всъщ
ност се открива панорама почти във всички посоки: на юг се
вижда Беласица, на югоизток - Славянка, на изток, долу в ни
зината, се белее Роженският манастир, а на север - вели
чествените чукари на Пирин. Някъде в далечината над ма
настира, на високото, смътно се вижда нещо, което според
Венци би трябвало да е телевизионната кула на връх Оре-
ляк - леговището на „змея мръсник“, за когото разказвам в
друг пътепис...
Макар да ни се струва, че времето е спряло, т о не е, и ка
т о си даваме сметка за това, се връщаме на п ъ т е к а т а за
Мелник. П ъ т я т надолу прилича на пясъчна река, в която не
е трудно да затънем, затова избираме внимателно къде да
стъпваме, к ато следваме „маркировка“ о т кравешки говна.
Забавно е, а у с е т ъ т на ж ивотните да м ин ат най-пряко и
безопасно е удивителен. Слизаме бързо и влизаме в хотела
точно в момента, в който започват да п ад ат първите кап
ки дъжд. Дори успяваме да хапнем, преди да се присъединим
към остан алата ч аст о т групата във фоайето, където след
ващ ите два часа преминават в щур смях. К акто винаги,
Алексей е приготвил забавни упражнения, които чрез абсурд
и хумор помагат да се освободим о т образа на сериозника, в
когото човек се превръща, следвайки правилата на социума.
Ч итатели често ме п и т а т как съчетавам християнската
си нагласа с нерелигиозния подход на Алексей. С ам ият
Алексей дава отговор с думите: „Аз съм само донякъде - на
т а т ъ к с т е вие“. Моето „н ататъ к “ е Христос. Чрез хумора и
абсурда, които са в основата на подхода на Алексей, става
възможно да намалим чувството за собствена важност и
значимост, да престанем да вземаме себе си и проблемите си
твърде на сериозно, да обуздаем раздутото си его, или с дру
ги думи - да се справим с гордостта. Тя е първородният и ве
чен грях, който е 6 основата на общ ата драма на днешното

човечество и на всяка наша лична проблематична житейска
ситуация. Успеем ли да озаптим н аш ата самонадеяност,
става много по-лесно да се обърнем към Бога и да Му се дове
рим. В този смисъл подходът на Алексей, макар да не е рели
гиозен, може да послужи и к ато начин за коригиране на връз
к а т а ни с Бога и за прекъсване на тази с дявола. Защото,
както беше казал един светец: „Дяволът, горделивият дух,
най-много мрази да не бъде приеман на сериозно“.
След курса остава малко свободно време до вечеря. Всички
плъзват на разходка из града, а ние решаваме да проверим
дали може да посетим винарската изба на Ш естака за дегус
тац и я. В Мелник М итко Ш естака е известна личност, а
прозвището е наследил о т прадядо си, който, също к ато не
го, е имал ш ест пръста на едната ръка. Къщ ата на Ш еста
ка е малко по-нагоре о т хотела ни, а аз съм отсядала в нея
при предишно посещение и имам приятни впечатления. Раз
полага само с две-три стаи за гости. В избата му обаче още
не съм била. А т я е една о т най-старите, над 100-годишна, и
се намира близо до дома му. Вътре, сред бъчвите, има кръгли
маси и дървени пънове около т я х , където, ако времето не
позволява да се седи отвън, както е и сега, п осети тели те
м огат да приседнат, да о п и т а т вино о т един о т най-стари
т е , традиционни за България сортове направо о т бъчвата и
да поговорят с Ш естака. Той е приятен събеседник и както
изглежда - човек с ясни ценности, наследени о т предците му
заедно с избата. Родолюбец, предприемчив и трудолюбив бъл
гарин, баща на т р и деца. Семейството му се занимава с ви
нопроизводство поколения наред. О тглеж дат традиционния
български сорт „Широка мелнишка лоза“. Виното има чере
шов ц в я т - стои прозрачно, а на вкус не е много плътно и
притеж ава специфична тръпчивост и стипчивост, които
моето небце, както биха се изразили сомелиерите, одобрява.
Ш естака е сладкодумен и разказва неща о т кухнята на ви
нопроизводството, които ми е интересно да науча. Разби
рам, че най-добрите лозя са разположени на югозападни скло
нове и и м ат около 30 градуса наклон, за да се „изпича“ добре
гроздето. „Мелнишката лоза“ се оказва много с т а р сорт
Мелник 191
грозде, за чийто произход има дбе версии. Едната е, че е т р а

кийски сорт, облагородяван през вековете, за да придобие
днешните си характеристики, а другата е, че е донесен о т
И зтока о т кръстоносци и т у к е намерил благоприятна сре
да. „Мелнишката лоза“ се нарича „широка“ заради л и с т а т а -
т е са по-големи в сравнение с другите сортове. П итам Шес
т а к а дали л и с т а т а й с т а в а т за направата на сарми, а той
ме уверява, че по-добри за тази цел няма да намеря. Освен че
са по-големи и по-кръгли, не са нарязани, което ги прави иде
ални. Б ерат ги докъм средата на май, докато са още „восъч
ни“, макар че най-големи ставали през юни. А преди да ги з а т
ворят в буркани, изяж дат много сарми, увити в още пресни
т е листа. За да задоволи любопитството ми, Ш естака звъни
на майка си, за да п и та за р ец еп тата, по която т я пригот
вя сармите. По-специфичното, което откривам в нейната
рецепта, е добавянето на джоджен, освен продуктите,
които ползвам и аз: ориз, лук, чубрица и черен пипер. Освен
то в а т у к смесват лозовите сарми със зелеви, к ато в т е н
дж ерата слагат ред о т едните, ред о т другите. Прекъснала
разказа му за виното, питам Ш естака за някое друго харак
терно местно ястие, а той, без да се замисля, отговаря: „Аг
нешко с билки“, и втори п ъ т звъни на майка си за рецепта
т а . Наистина е с билки —някои о т тя х , к ато „попово винце“
и „конски ребра“, дори не съм чувала, а за „мачок“-а, макар
ж ен ата да ми казва, че став а въпрос за листа о т мак, не
съм сигурна дали има предвид растението, което аз си пред
ставям. По-късно намирам информация, че поповото винце,
което се нарича също „дядово винце“, е всъщност бяла м ъ р т
ва коприва, а медицинското й приложение е за повишаване на
половото влечение и при трудности с уринирането. Конски
т е ребра са лечебният жаблек, прилаган при диабет. А за ма
ка още не съм сигурна. Освен листа о т споменатите расте
ния, при почти напълно свареното агнешко се слагат голямо
количество зелен лук, връхчета о т коприва, листа о т див
лапад и я с т и е т о се вари още половин час. Накрая, преди да
се свали о т огъня, се добавят джоджен и магданоз, сол, черен
пипер, малко олио и брашно, за да се сгъсти. Ж ената, която
впрочем се казва Грозда (много символично име предвид се-
мейния поминък), ни кани да дойдем отново през май, за да

ни приготви агнешкото, но ни предупреждава да не е по-къс
но о т средата на месеца, защото след това билките вече не
са същите. Доволна, благодаря на Ш естака и го моля да про
дължи разказа си за виното. Научаваме още подробности, о т
които разбирам, че мелничани предпочитат да п и ят младо,
отлежало най-много до една година вино. По-дълго отлежава
лото мелнишко вино придобива други вкусови и ароматни ха
рактеристики, които не се нравели на всеки. Важно ми е да
науча също, че натуралното домашно вино без консерванти,
каквото е и то в а на Ш естака, трябва да се съхранява при
определени условия, независимо дали в буре, или в стъклени
бутилки - на тем пература до 15 градуса и не по-малко о т 5.
При по-ниска тем пература се променя вкусът, а при по-ви
сока се развиват бактерии, които развалят виното. Влаж
н о с т т а също е о т значение - т я трябва да е 70-75%, ако ви
ното се съхранява в буре, понеже при ниска влажност дърво
т о се разсъхва, а при висока хваща плесен. Много съм доволна
о т дегустацията, а в хотела се прибираме запасени с хубаво
вино.
Тази вечер настроението на „фейската софра“ е на съвсем
друг градус. Походът и курсът (а нас и дегустацията) са ни
заредили с толкова енергия и добро настроение, че стига за
всички хора, които изиграваме, а т е не са малко. Приятно
изморена и с изпълнено с чудни картини о т изминалия ден
съзнание си лягам, за да установя, че в гората зад хотел „Бо
лярка“ в Мелник явно всички пойни птички о т региона са се
събрали за среднощно надпяване. Отдавна не бях чувала т а
къв великолепен птичи концерт! През нощ та често се будя,
слушам невероятните трели и вместо да недоволствам, ме
е яд, че проспивам голяма ч аст о т изпълненията. Невероят
но е!
На сутри н та е влажно и мъгливо, но с Венци се измъкваме
по-рано о т леглата, пием по кафе и докато повечето хора
още спят, потегляме за селото с чудното име Любовище. Пъ
ть о м се отбиваме до Роженския манастир и оставаме за
кратко на службата в храма. Толкова е благодатно, че не ни
се тръгва, но нямаме време: минава 9 часът, а в 10 ще ни ча-
Плажът край Русалка
Н адбягван е с м а г а р е т а в К амен бряг

Изглед о т Мелник
Изглед о т п ъ т е к а т а над Рож енския м а н а с т и р към М елник

Изглед о т Любобтцс
тт
■ %
,.. . ог.
В о д о п ад ъ т 6ъ8 Воден
Е дна о т д р е в н и т е базилики в К о с ту р
Руините на катедралния храм на цар Самуил на остров Свети Ахил
г 4
тшш
I
Г р о б ъ т н а ц ар Самуил
С к а п и т а н Л азар Киров
М а л к а т а базилика на
с в е т а Богородица в
п ещ ера над е зер о т о
Изглед към о с т р о в а С в е т и Ахил в М а л к о т о П респанско езеро

Къщата музей на Петко Славейков в Трявна
Село 6 Еленския Б алкан

Ш Ш Ш
|и-Л с X - ' 4' У
■'•'V'■•.•/:'•'•
ш
Н ад язовир „Белмекен“'
Надписът „Добре дошле, манастирски гости“ над Кирилова поляна
П е щ е р а т а н а с в е т и И ван Рилски в село Скрино

Мелник 193
к а т за в т о р а т а ч аст на курса. Слизаме в село Рожен и т а м

отбиваме вляво. Голямата забележителност на този учас
т ъ к - между селата Рожен и Любовище- е, че п ъ т я т минава
през тунел, издълбан в сърцето на една о т пясъчните пира
миди. За около година време, с кирки и лопати, м естн и те хо
ра сами прокопали близо 40-метровия проход в пясъчната
скала, след к ато държ авата дълго време не откликвала на
молбите им. Така, о т 1961 г. насам, вече не обикалят по
трудни пътищ а близо 30 км о т Мелник до селото си, а изми
н ават само 7 км.
Любовище прилича на филмов декор. В този час тук, на ви
сокото, между зелените хълмове, сред планински дипли и пя
съчни пирамиди се с т е л я т мъгли, придавайки на м я с т о т о
романтично-мистична аура. Сякаш красивата мома Люба
всеки момент ще изплува о т мъглата, къщите ще оживеят
и о т чардаците ще се чуе възклицанието: „Люба! Вижте!“ Та
ка, според легендата, възникнало името на селото. Вървим
по калната и май единствена улица и малко по-нагоре вижда
ме мъж и жена, които се о п и тв ат да приберат овцете, поне
же започва да вали. В селото ж ивеят не повече о т 20 души и
все още гледат животни. И в миналото, и сега животновъд
ст в о т о е основният поминък тук, макар мащ абът днес да е
доста умален. Стоим известно време под дъжда в това не
земно село с любовно име, очаровани о т м агията му, но ско
ро, к ато в тъж на сцена о т филм, се качваме в колата и бав
но потегляме сред стичащи се по прозорците дъждовни съл
зи. Любовище! Това име заслужава по-интересна история о т
„Люба! Вижте!“, мисля си. Измислям я, докато пътуваме об
ратно към Мелник. Може и да е имало красива Люба, но освен
нея вероятно е имало и чудовище, а двам ата са били т а к а
силно свързани помежду си, че хората са започнали да нари
ч а т м я с т о т о „селото на Люба и чудовището“. И понеже в
този край хората са по-припрени (бързо говорят, бързо пи
я т , бързо палят, бързо стрелят), са изговаряли „Люба и чудо
вището“ слято и словосъчетанието е започнало да звучи ка
т о едно име - Любовище. Чудовището пък вероятно пак е
било някой змей любовчия, нищо чудно да е онзи същият, „пи
ринският мръсник“. О т село Пирин до Любовище по права
13*
въздушна линия са десетина километра - нула разстояние за

крилат змей.
Когато приключваме з а н я т и я т а с Алексей, дъж дът е
спрял и с Венци отиваме до църквата „Свети Антоний“,
която е близо до хотела. Църквата е известна с това, че в
нея душевноболни получават изцеление. О т цяла България
т у к идват хора с подобни проблеми. Много о т т я х нощуват
в църквата, за което свидетелстват натрупаните до входа
одеяла и китеници. Някои дори се завързват с веригата за
каменната колона в средата на храма, както се е правело в
по-старо време. Била съм в тази църква и преди. Тогава съ
щ и ят мъж, когото случваме и сега, сигурно разпознал отка-
чалката в мен, ми разказва истории за чудотворни изцеле
ния на луди, а после ме кара да коленича на плочата с двугла
вия орел в центъра на храма. Също както и в Златолист,
вероятно поради непознаването му, и т у к на този символ на
Цариградската патриаршия се приписва особена енергийна
сила. После клисарят ми дава и лист с молитва, която т р я б
ва да прочета на глас, след това ме инструктира къде точно
да застана пред иконата на светеца, разположена о т дясна
т а стран а на иконостаса, и ми заръчва в продължение на
минута да гледам изображението право в очите, к ато съще
временно мислено изказвам желанието си да се отърва о т
лудостта. Тц! Не си я давам.
Наистина свети Антоний Велики е почитан, освен като
покровител на монасите, и к ато молитвен застъпник за ду
шевноболните. В ж и ти ето му се казва, че чрез него ГЪспод
„изцери онези, които бяха умоповредени“. С ам ият светец
обаче е един о т любимите ми заради неговата... нормалност
Може би защото навреме е разбрал най-лесния п ъ т към полу
дяването - когато човек се опитва да побере небето в глава
т а си. Когато свети Антоний Велики се оттеглил о т света
в п усти н ята, то й запитал Бога: „Господи! Защо едни хора
ум ират млади, а други доживяват дълбока старост? Защо
едни са бедни, а други - богати? Защо нечестивците са бога
т и , а благочестивите люде - бедни?“ Тогава до него достиг
нал глас: „Антоний! Ти внимавай над себе си! Божиите съдби
ни нямаш полза да изучаваш“. Друга много поучителна исто-
.................................................................................................... Мелник 195
рия о т ж ивота на светеца е, когато веднъж изпаднал в

униние и се обърнал към Бог с молитва да го научи как т р я б
ва да живее - т о е с т как да минава денят му, с какво да се
занимава, т а да е смислено и спасително ежедневието му.
Когато след малко светец ъ т излязъл о т килията си, видял
някого, който много приличал на него самия. Този седял и ра
ботел усърдно, после оставил р а б о т а т а си, станал и се по
молил, след което отново седнал и продължил да работи, а по
някое време пак станал за молитва. Това бил ангел Господен,
пратен да даде отговор на Антонии. След к ато му показал
какво е нужно, ангелът му рекъл: „И т и прави т а к а и ще се
спасиш“.
Този п ъ т клисарят не ми обръща внимание, понеже е за е т
да подрежда храма за някакво височайше посещение. Разбира
ме, че поради това, понеже то й обслужва и основния храм на
Мелник- „Свети Никола“, няма да успеем да го видим. А в него
има запазени образци на икони о т местни зографи. П рите
ж ават особени черти и д ават повод да се говори за Мелниш-
ка иконописна школа. Не съм наясно с особеностите - веро
ятн о с ти л ъ т е следствие на различните етнически влияния
тук, но знам, че в Сандански организират курсове по иконо
пис именно според м е с т н а т а иконографска традиция.
За следващ п ъ т остава и посещението на гробищния храм
„Свети Йоан Предтеча“, който м естн и те наричат „Свети
Яне“. В него се пази една особено почитана т у к икона, имену
вана о т м естн и те „Света Зона“, която съм любопитна да
видя. Наименованието идва о т гръцки и означава „свети по
яс“. С тава въпрос за Честния пояс на Пресвета Богородица-
една о т одеждите на Божията майка, запазена след Успение
т о й и почитана о т християните заради лечебната й мощ.
На 31 август н аш ата църква възпоменава събитието „пола
гане на честния пояс на Пресвета Богородица, свързано с
изцелението на императрица Зоя, съпруга на император Лъв
философ. Тя страдала о т душевна болест и веднъж насън по
лучила откровение, че незабавно ще оздравее, ако на нея бъде
възложен поясът на Пресвета Богородица. Василевсът помо
лил патриарха да отбори ковчежето, където бил съхраняВан
поясът, а после, след к ато го положили Върху болната, т я
Веднага оздравяла. И мператрицата инкрустирала скъпоцен

ни камъни в пояса и то й отново бил положен за съхранение,
а к ато спомен за чудото бил установен празникът. По-късно
поясът е разделен на парчета, които се съхраняват на раз
лични места. Едно о т т я х - в атонския манастир „Ватопед“.
Вероятно о т т а м к у л тъ т към пояса е пренесен в Мелник, къ-
дето м е с т н а т а религиозна мисъл е превърнала гръцкото на
именование на светия пояс - „агиас зонис“, в име на... свети
ца. Това потвърждава и звестната българска етноложка Ива-
ничка Георгиева, която споменава за почитане в Мелнишко
на света Зуна к ато отделна светица - персонификация на
Богородичния пояс. Ч естването на света Зона в Мелник е
единствено за с т р а н а т а и се прави при едноименния парак
лис, изграден върху древния манастир „Света Богородица
Спилеотиса“*, където, според преданието, за кратко бил съх
раняван поясът на Божията майка. Факт, който звучи дос
товерно, като се има предвид, че през XIV век м ан асти рът е
даден о т местния управител к ато метох на Ватопедския
манастир.
В култа към света Зона иконата „Света Зона“ в църквата
„Свети Яне“ заема особено място, заради което всъщност се
отплеснах да разказвам всичко това. Много интересно в т а
зи връзка е теренното проучване на доц. д-р Вихра Баева о т
И н с т и т у т а по етнология и фолклористика към БАН. Тя спо
менава, че за иконата, чието оригинално наименование всъщ
ност е „Преставление на Пресвета Богородица“, местни хора
твъ р д ят, че т я е не просто чудотворна и „много силна“, а че
„она е най-верната икона“. Самото изображение представя
апокрифен сюжет, според който Богородица, по време на т е
лесното си възнесение, предава пояса си на апостол Тома.
Доц. Баева см ята, че поради централното м ясто на ап. Тома
в иконата, поради факта, че именно то й държи пояса, както
и поради донякъде женственото изображение на образа му,
* Названието на м анастира означава „Света Богородица о т пещ ерата“ и

е свързано с п р ак ти к ата на отш елничество в скални пещери, присъща
за ранното монаш ество по наш ите земи. - Б. а.
Мелник 197
побечето Вярващи вероятно не разпознават в тази фигура

апостола, а го възприемат к ато свети ц ата „света Зона“.
Макар и плод на грешна интерпретация, тази чудотвор
на икона „Света Зона“ е известна с това, че помага при бо
лести и нещастия. Когато в Мелник за ч е с т я т см ъртните
случаи, с нея се обикаля „за здраве“, а при нужда т я се дава и
„назаем“ на други селища, пише още изследователката. Све
т а Зуна или Зона се почита особено о т жените: т е вярват,
че помага при безплодие. До иконата в църквата „Свети
Яне“ има оставени червени конци. В отговор на въпроса на
етнолож ката за какво се ползват, м естна жена обяснява:
„Еми носат ги на кръста, едни т а к а си ги закачат, кой как
си иска си ги носат. Четириси дена трябва да ги носиш ре
довно! Редовно трябва да ги носиш! И Господ помага на вяр
ващия!“
„ГЬспод помага на вярващия!“В яра- това е единственото,
което е нужно, за да получим отговор на молитвите си. Кон
ци, чорапи, гащи, марули... Подобен странен реквизит не е
нужен на Бога - ние имаме нужда да изразим, да обозначим
или да подсилим по някакъв материален начин го то в н о стта
си да Му доверим проблемите си и да подчертаем надеждата
си, че ще получим отговор на молбите си. Понякога тази ба-
бешка религиозност ме дразни. Понякога ме умилява. Поня
кога ме разсмива. Дали обаче подобна религиозност ни при
ближава до Бога, или по-скоро ни превръща в пациенти на
свети Антонии? „Идва време, когато хората ще с т а н а т луди
и когато срещнат някого, който не е луд, ще се обърнат към
него с думите: „Ти безумстваш“, защото не прилича на т я х “,
казва светецът.
Границата между болната и здравата мистика лесно се
прекрачва. „Да внимаваме!“, призовава свещеникът по време
на с в е т а т а литургия, преди да започне да чете о т С ветото
Евангелие, защото словото на Господ е това, което си стру
ва да бъде чуто. Обещанието Му, че каквото и да поискаме с
вяра, ще ни бъде дадено, е това, на което трябва да се упо
ваваме. По-добре да изповядаме съмненията си с думите на
бащ ата, потърсил при ГЬспод изцеление за душевноболния си
син: „Вярвам, ГЬсподи, помогни на неверието ми!“ нежели на
някой клон с червен конец да обесим синапеното зрънце вяра

в душите ни. Голям съм проповедник...
Когато се връщаме в хотела, заварваме всички долу с бага
ж ите, готови да поем ат към к ъ т ч е т а т а на България, о т
които са дошли за срещ ата. И ние тръгваме скоро, но по
идея на едно о т сем ействата се отбиваме за прощален обяд
в Сандански. Водят ни в любимото си заведение, което вина
ги посещават, когато минават през града. Името му е „Сан-
ди“ и се намира почти в горния край на главната улица, под
големия хотел. Храната наистина е много вкусна и повечето
неща приготвят на място - т а м м есят т е с т о т о за разкош
ните пърлейки, т а м квасят млякото за гъстия айрян...
По п ъ т я към София мълча почти през цялото време,
опитвайки се да обобщя преживяното в Мелник. Непосилна
задача. В това малко пространство, установявам, съжител
с т в а т големи контрасти. В суходолието, между причудливи
т е пясъчни пирамиди, човешкото се лута между лудост и
здравомислие, любов и омраза, св ето ст и бесовщина, вяра и
суеверие, патриотизъм и предателство... Човешки крайнос
т и , които трудно м огат да бъдат преглътнати, освен с ча
ша мелнишко вино. Чаша ли казах? Нека бъде кана...
199
•••бидин
..•'Русе
Ш евен •
Ш умен* Варна
•СОФИЯ
Бургас *•'
Благоевград - Шовдив
' СКОПИЕ
Из Егейска и Вардарска Македония

История за душ ат а на една изгубена България
Дълго се колебах дали да включа тази история 6 настоя

щия сборник с пътеписи о т България. О т гледна точка на
официалните граници на държавата ни, м е с т а т а , за които
става въпрос, вече не са българска територия. Притеснявах
се също т а к а да не престъпя благоразумната граница между
вдъхновяващия патриотизъм и деструктивния по своята
същност национализъм. А то в а пътуване провокира второ
т о . Защото, ако за отношението на ту р ц и те към българи
т е по време на петвековното робство историците обикно
вено се задоволяват с дум ата „зверства“, т о за отношение
т о на наследниците на Българоубиеца към останалото в
Гръцка Македония българско население най-употребяваната
дума, пак о т историци, е „геноцид“. За случилото се пък във
Вардарска Македония м о я т личен избор на дума е „безумие“.
Р е з у л т а т ъ т о т м ъчната история е днеш ната география,
ако мога грубо да обобщя. Но отвъд рамките на и сторията
и географията има една територия, чиито предели са много
по-широки. Това е т е р и т о р и я т а на националния дух и па
м ет, т е р и т о р и я т а на душ ата на България, която междуна
родните спогодби на „Великите сили“ не м огат да засегнат.

Поне не би трябвало да им позволим. Затова в крайна см ет
ка реших да разкажа.
И е то ни, двам ата с Венци, в началото на септември,
след двудневна почивка с приятели край Урануполи, поемаме
покрай Солун на запад през Северна Гърция и Република Ма
кедония из някогашните български земи.
Ще започна с няколко исторически щриха.
Санстефанският мирен договор о т 3 м а р т 1878 г., който
слага край на Руско-турската война, очертава тери тори я
т а на младото Княжество България почти в етническите
граници на обитаващ ото я българско население. Ако отвори
т е к а р т а т а на Санстефанска България, ще добиете наглед
на представа. Именно т а зи Санстефанска България става
национален идеал за обединението на стр ан ата, след като
на Берлинския конгрес (юни-юли 1878 г.) Великите сили о т
хвърлят тези граници и редуцират т е р и то р и я т а ни, за да
ограничат влиянието на една толкова голяма нова България.
И ако обединението на Княжество България с Източна Руме
лия все пак се случва (1885 г.), т о след Балканските войни Ру
мъния ни взема Южна Добруджа, Турция - Източна Тракия, а
Македония е разделена на 3 части, к ато в България остава
Пиринската, в Гърция - Егейската, а в Югославия - Вардар
ск ата част. Положението, в общи линии, остава непромене
но след П ървата и В то р ата световна война. Македонските
ни територии, след кратко „завръщане“, отново попадат в
чуждите ръце заедно с населяващите ги българи, които със
т а в я т над 50% о т населението в цялата област. Българите
преобладават и във Вардарската, и в Пиринската, и в север
н а т а ч аст на Егейска Македония. А то в а изобщо не се харес
ва нито на сърбите, нито на гърците. К ато обобщение - и
двете държави пристъпват към унищожаване на българския
народ в тези територии. За действията на сърбите, довели
до създаването на то в а историческо недоразумение - днеш
н а т а държава Република Македония, ще стане въпрос по-на
т а т ъ к . А в Гърция започва кърваво гонение с цел прокуждане-
т о на българите о т родните им места. Сънародниците ни
са преследвани, ограбвани, измъчвани и убивани по най-ужа-
сяващи начини. Ако с т е учили, че концлагерите са измислени

о т немците за евреите, да знаете, че не е вярно. Първият
концлагер е създаден в Гърция - за българи. Свидетелства и
разкази има доста, ако някой желае да се информира допъл
нително. Предупреждавам обаче, че е страшно. Гърците съ
що так а, на които наш ият език о т векове им е тръ н в очи
т е , забраняват употребата му, както и богослужението на
църковнославянски и използването на български имена. Насе
лените м еста скоропостижно биват преименувани. Напри
мер Воден, където е първата ни спирка, сега се казва Едеса.
Но историческата п ам ет още не е заличена. В к а р т а т а на
„Гугъл“, оказва се, и досега излизат българските наименова
ния на някогашните нашенски градове и села. И к ато казах
„карта“, при Солун внимавайте за отб и вката към Воден -
ние се отплеснахме в приказки и я пропуснахме, т а обикалях
ме излишно.
Докато влизаме във „водния“ град, Венци ми разказва, че
когато преди години идвал тук, срещнал две възрастни же
ни, които, к ато чули, че говори български, заговорили и т е на
родния си език. Почти шепнели обаче, оглеждали се неспокой
но и млъкнали, когато наблизо минали гърци. Последните ре
пресии по тези м еста са о т 40-те години на XX век - доста
тъчно скоро, за да бъдат лични, а не преразказ, спомените за
ужаса.
Когато слизаме о т колата и тръгваме към парка с водо
падите, поздравявам на български неколцината души, които
срещаме, с наивната надежда и т е да ми отговорят с „До
бър ден!“ Уви, не ме разбират Но през XIX век един английски
учен пише за града следното: „Воден, т а к а наречен о т бъл
гарската дума за „вода“, е напомняне за неговите чудесни во
ди. Това е епархия на митрополита, която притежава сто
села с български християни, които изобщо не зн аят гръцки
език“. А преди няколко години един гръцки композитор - Ста-
м атис Краунакис, скандализира общ еството с публичното
изказване, че допреди сто ти н а години хората в Северна Гър
ция изобщо не разбирали гръцки, защото т а м се говорел само
български език. Не знам как не са го линчували, но четох, че
бойкотирали концертите му 6 Северна Гърция, откъд ето

м ъж ът е родом.
Воден е см ятан за един о т най-красивите градове в Север
на Гърция. Газположен е на стръмен скат, който сякаш из
никва о т нищото сред долината, а о т висока скала - с изуми
телна сила - пада огромен водопад. Водата за него идва о т
езеро и известно време тече скрита под земята, за да бликне
внезапно отново на повърхността току над скалите и да се
спусне в шумна лавина о т блестящи струи и пръски. Тук ми
се случва за пръв п ъ т да мина зад водопад - точно зад водна
т а струя сякаш нарочно е изваян каменен бордюр, по който
спокойно може да се разхождате и да съзерцавате падащ ата
пред вас вода. Много интересно преживяване. Малко по-наго
ре има и друг, по-малък водопад, а целият парк, сред който е
скрита тази водна атракция, е опасан с канали. С т а р а т а
ч аст на града пък прилича на позапустяло българско село, а
паянтовите къщи са к ато съхранени отломки о т бит, кой
т о напомня този на наш ите баби и дядовци о т „същинска
т а “ България.
Градът, според историческите данни, е български о т вре
м ето на цар Симеон. Предполага се, че е бил и резиденция на
цар Самуил. В с т а р а т а българска църква „Успение на Пресве-
т а Богородица“ през 1991 г. е о тк р и т а плоча с надпис, който
гласи:
В са м о д ъ р ж а вн и я гр а д В оден А з С а м у и л , Верен в Х р и с т а
Ц а р н а Б ъ л г а р и т е и Р о м еи т е, от Б ога и з п р а т е н
сам одърж ец н а В сички с т р а н и о т Р а ш к а до М а к е д о н и я ,
Т е с а ли я и Г ъ рция, В нук н а с т а р и я Ш и ш м а н , к о й т о беш е
Х а н н а ж и т е л и т е н а Търново, п о с т р о и х т о зи м о л и т в е н
дом , за д а с ъ щ е ст вув а въ в ве ч н о с т т а . П о ст р о ен бе з а
гр ех о вет е и с п а с е н и е т о н а б ъ л га р и т е о т п р о к л е т и я
С а т а н а , к о й т о произхож да о т К о н с т а н т и н о п о л .
Нашите историци не са единодушни за а в т е н т и ч н о с т т а

на надписа - то е с т , някои о т т я х поддържат версията, че
наистина е о т времето на Самуил, а други - че е о т възрож
денско време. Плочата с Воденския надпис е конфискувана
о т гръцките власти и не е ясно къде (и дали) се съхранява,

прочетох някъде. Ами да, с то в а изобличително изречение на
финала, к ато нищо са я бастисали...
Освен много снимки на водопада, няма какво друго да пра
вим във Воден и след к ато хапваме накрак под огромните чи
нари в парка, потегляме по някогаш ната северна ч аст на
древноримската Bua Игнация (сега магистрала със същото
име) по ан ти чн ото тр асе към Лерин (Флорина), което е
свършвало при някогашната най-вътрешна ч аст на Бълга
рия с център Охрид.
Ние обаче се отбиваме о т м аги стралата към Костур -
друг български град, разположен на Костурското езеро. Дока-
т о пътуваме н атам , се впечатлявам о т безкрайните чере
шови градини о т двете страни на п ътя, разположени сред
хълм истата местност. Живописно е. О т к а р т а т а пък ч ета
на Венци българските имена на селата, които о с т а в а т
встрани о т п ъ тя: Граматиково, Кочани, Нов град, Горно
Върбени, Зелениче, Лехово... По някое време т е р е н ъ т започва
да придобива по-планински релеф, а правата линия на шосе
т о се разчупва сред завоите на планински проход.
Всъщност качваме се доста високо. В най-горната ч аст
на прохода, на 1200 м етра надморска височина, виждаме от-
бивка за село Клисура и решаваме да го посетим, а и имаме
нужда о т кратка почивка. В следобедната жега обаче селце
т о е потънало в дрямка, всичко е затворено и дори няма къ
де да пием кафе. Влизаме в църквата, правим снимки на висо
к ата, сякаш до небето, каменна камбанария и обикаляме из
стръм н ите улички. И изведнъж - бабичка. Тъкмо излиза о т
дома си, а аз буквално ù се нахвърлям с порой о т „Добър ден!
Как сте? Как я карате?“, убедена, че няма начин да не ми о т
върне на български. Тя, разбира се, започва да каканиже на
гръцки и продължава въпреки нелепите ми уверения, че няма
нужда да се преструва. Е, накрая се примирявам, че си е
просто гъркиня.
О т другата стран а на прохода став а досадно равно, а
почти на влизане в Костур започвам да се чудя защо трябва
ше да си резервираме нощувка тук. Но предубеждението ми
т р ае само докато заобиколим и поемем по стръм ните улич
ки на града, накацал по хълма на малкия полуостров насред

езерото. В момента, в който влизаме в хотела и отваряме
френския прозорец към малката тераса, заявявам на Венци,
че аз оставам тук. Гледката е удивителна. Омиротворява-
ща. Ненагледна. Снимаме едва ли не всяка минута, за да уло
вим сменящите се различни нюанси на светлината в езеро
т о , на сенките по хълмовете, на къщите сред църквите. Да,
точно т а к а - т у к сякаш къщите са сред църкви, а не обрат
ното. Изобилства със средновековни византийски базилики,
някои датиращи още о т X век. Близо сто са. Прилепени до
жилищните сгради, изникват на невероятни м еста и създа
в а т усещане за особено съж ителство на земното битие с
п ростран ствата на духа. Повечето о т църквите са рестав
рирани и личи, че се полагат грижи древните стенописи да
бъдат съхранени и то в а уникално културно наследство да
бъде запазено. Повечето църкви сега са просто архитектур
ни обекти, в които не се служи.
Точно до нашия хотел („Филоксения“, много приятно и чис
т о място) е долепена църквата „Свети Георги“ о т XIII век, а
на 200 м етра се намира и една о т най-старите базилики (от
X век) - „Свети Стефан“. Много ми се иска да я посетим, за-
щ ото вероятно е строена по времето на цар Самуил, но т а
ка и не я виждаме отворена. Иначе Костур попада в граници
т е на П ървата българска държава още през IX век, после е
завзет о т гърците, а в началото на XIII век отново е наш.
След то в а е т у гръцки, т у сръбски, т у албански... докато
през 1383 г. го завладяват щурците. Но през XIX век големи
я т български книжовник, просветител и фолклорист Дими
т ъ р Миладинов пише:
„Фанариотите не м огат вече да лъжат, както в Костур,
гдето преди п е тд е с е т години проклеха българския език и
гражданите се погърчиха, докато всички селяни около Кос
т у р са славяни без никакъв примес, което се доказва о т т е х
ния език и тех н и те песни...“
Друг документ о т онова време също свидетелства, че на
селението в околните на Костур села е изцяло българско и че
българите т у к са се опълчили на оп и ти те за погърчване, ка
т о изгонили гръцките учители о т училищата и поповете -
о т църквите, заявявайки, че т а м ще се преподава и служи

само на български език.
Привечер излизаме на разходка по крайбрежната алея о т
н аш ата страна на полуострова, после го пресичаме напряко
и излизаме о т другата му страна, където би трябвало да се
намира наш ето м ясто за вечеря - бойна кръчма, която да
предлага кукуреци. Това са агнешки дреболии, нанизани на
шиш, увити в агнешки чревца и печени на жар. Търсим тази
гадост вече втора година из Гърция и все не можем да я слу
чим. Явно ще трябва да идваме пак, и т о по по-агнешко вре
ме. Е, и джоланчето, което ни препоръчват, не е лошо. Дока-
т о хапваме и пийваме домашна гръцка ракия (ципуро), над
езерото се извива ужасна буря. За кратко. След нея е толко
ва свежо и приятно за разходка, че дълго обикаляме нощните
костурски улици, преди да се приберем в хотела. Вече горе,
пак снимаме - нощните светлини на града, танцуващи в езе
рото, а на сутри н та ставаме безобразно рано да дебнем из
грева, за да видим и отраж енията на зората върху водната
повърхност. По-късно, преди да отпътуваме, правим послед
на обиколка из Костур, при която успяваме да надникнем в
една о т базиликите. Тъкмо я реставрират и ни позволяват
да разгледаме. При друга о т църквите срещаме възрастна
жена, която живее в Канада. Гьркиня е, но когато й казваме,
че сме о т България, т я ни изненадва с думите, че помни
своите съседи българи о т д е т с т в о т о си.
Аз мога да седя с часове пред т н а р . „византийски“ стено
писи, особено изписаните между ХП-Х1У век - много са реа
листични и в същото време одухотворени. Когато гледам
т а к а зографисани евангелските събития, ги преживявам по
особен начин - сякаш на живо. Имам удоволствието да се на
сладя доволно на това изкуство в манастирче на няколко ки
лометра о т Костур, край брега на езерото. О бителта се на
рича „Света Богородица Мавровска“, по името на село Мавро-
во о т о тсрещ н ата стран а на езерото. Има обаче и друго
наименование на гръцки, което на български се превежда
„Средезерна“. Богородица Средезерна - колко поетично! Пове-
чето о т стенописите на фасадата и вътре в църквата са
о т XII и XIII век, а резбованата дървена врата, която силно
ме впечатлява и моля Венци да ме снима как минавам през

нея сякаш през портал на времето, е о т X век.
Тръгваме си о т манастира в момента, в който т а м се из
сипват два автобуса тури сти, и продължаваме към следва
щ а т а ни цел - Преспанските езера. По к а р т а т а отново че
т а българските названия на близките села, край които ми
наваме: Тиквени, Сливени, Дреновени... Отбиваме се в Габреш.
Селото още през XIX век е било малко - наброявало около че-
ти р есет къщи със с то ти н а жители. Въпреки невзрачния му
мащаб обаче, лично костурският гръцки владика идва т у к
през седемдесетте години на онзи век, за да закрие българ
ското училище. Не успява явно, защото в началото на XX век
български учител оставя свидетелство, че българите в Габ-
реш говорят български, признават за свой духовен пастир
българския екзарх Йосиф I и и м ат българска църква и българ
ско училище. Сега обаче селото е напълно изоставено - къщи
т е , с български облик, се руш ат и само църквата изглежда
поддържана.
На разклона за село Желево завиваме наляво и по хубав
планински п ъ т поемаме в посока към езерата. Виждаме ги
о т най-високата точка на прохода, през който се вие пъ
т я т , и въпреки нетърпението да стигнем, спираме на край
п ътн а отбивка с изглед за кратка почивка и бърз обяд с ос
т а т ъ ц и т е о т снощната вечеря.
Крайната ни дестинация за деня е село Нивици на Голямо
т о Преспанско езеро, където ще нощуваме. 1Ъре-долу при се
лото, в езерото, се събират т р и т е граници - на Гърция, Ал
бания и Македония. Преди Нивици обаче се отбиваме до попу
лярното в туристическите справочници село Свети Герман.
Много е живописно със с т а р и т е си каменни къщи и изглед
към езерото, а планинските каменисти ридове отзад, покри
т и с вечно изгорели треви, са к ато златен декор. Но м ясто
т о притежава не само природна красота, а и нещо много по-
важно за нас, българите. Според гърците, селото и църквата
са кръстени на гръцкия патриарх Герман, а според истори
ческата истина - на българския патриарх Герман, предсто-
я т е л на българската църква в края на X век, по времето на
цар Самуил. В селото се намира църква о т XI век, в която
през XIX век е о т к р и т известният к ато „Самуиловия“ над

пис. Представлява надгробна плоча в п ам ет на родителите
на владетеля: баща му - комит Никола, майка м у - Рипсимия,
и б рат м у - Давид, който е убит край Преспа. Предполага се,
че родът на комит Никола е свързан с то в а място, и също се
см ята, че близките на царя са погребани ту к , в с т а р а т а
църква, при която е имало и манастир. Вероятно и п атри
арх Герман е погребан тук. Другите двама б ратя на царя -
Арон и Мойсей, не се споменават в надписа. Арон (и родът
му) е убит по заповед на Самуил заради национално преда
телство, а Мойсей загива при Сяр.
Надписът гласи следното:
В и м е т о н а О т ц а и С и н а и С вет и я Д у х . А з С а м у и л , р а б бо
ж ий, п о л а г а м п о м е н н а бащ а [си ] и м а й к а (си) и б р а т а [си]
н а т о зи к р ъ с т Това са и м е н а т а н а п о к о й н и т е : р а б бож ий
Н и к о ла , [Р и п с и м и я и] Д а ви д . Н а п и с а се в го д и н а т а от съ т во
р е н и е т о н а с в е т а 6501 [992/93], и н д и к т [6]
Гърците издирвали плочата, за да я унищожат, но селяни

т е я скрили и я пазили к ато светиня. И звестният писател
Ст. А. Костов пренася плочата в България по време на Пър
в а т а световна война. Той успява да убеди м естн ото населе
ние колко важно е реликвата да бъде съхранявана в граници
т е на стр ан ата. Само на няколко километра о т т у к пък е
главният патриаршески храм о т времето на цар Самуил,
където е и гробът му...
Гръцки Герман ли?!?
Гръцко е кафето, което пием (макар че същото в Турция
наричат турско, а в Македония - македонско), преди да по
теглим към Нивици. Покрай п ъ т я се с т е л я т безкрайни дека
ри бобени плантации. Никога не съм виждала бобови насаж
дения с такива размери! На едно м ясто спираме до крайпъ
т е н щанд и купуваме няколко различни вида местен зрял боб:
бял, шарен, кафяв, червен, зелен... Фасулът е основна храна в
района, а традиционното т у к ясти е се нарича „фасолада“.
Превеждат го к ато „бобена чорба“, но всъщност е нещо сред
но между чорба и яхния.
После минаваме между двете езера, а п ъ т я т изведнъж по

ема нагоре. Спираме на един о т завоите, за да снимаме: о т
т у к панорамата към езерата е прекрасна! А когато след ня
колко километра стигаме в село Нивици, няколко минути се
дим в колата и се оглеждаме, опитвайки се да разберем къде,
за бога, сме се озовали. Много ни е сродна атмосферата. Не
забелязваме нищо гръцко, освен надписа „фасолада“ на огром
на, като шперплатова, табела, закачена на фасадата на ре-
новирана стара каменна къща. Усещането е „балканско“, но не
в гръцки, а в по-самобитен, по-скоро северозападен вариант.
Спрели сме на нещо к ато огромен площад, където извед
нъж е свършил п ъ т я т , а на няколко м етра о т нас, на сам от
на маса, някак сюрреалистично курдисана насред площада,
се хранят хора. Местни са, личи им. Наоколо щ ъкат кокошки
и пилета, а сред т я х лениво се п р о тя гат котки. О т дясната
стран а е къщ ата с надписа за бобената чорба, а о т чердака
й висят нанизи червени чушки. Отляво е езерото, което ту к
образува естествен залив.
Най-после слизаме о т колата и пресичаме площада, оглеж
дайки се за хотела ни, но не го откриваме и решаваме да по
питам е обядващите. Веднага извикват момче на тийней-
джърска възраст, което владее английски, и т о ни отвежда
до хотела („Филипос“), на 200 м етра, но в странична уличка.
По п ъ тя младежът ни обяснява, че собствениците в момен
т а ги няма, но то й е техен роднина. Кани ни да обядваме в
т я х н а т а таверна. Не сме много гладни, но решаваме да опи
т а м е бобената им чорба.
Скоро и ние заемаме сюрреалистичната маса на площада
и докато хапваме и се забавляваме с п и л етата и котки те,
които съвсем по нашенски се б и ят за трохи те хляб, които
им пускаме, идва по-възрастен мъж, вероятно дядото на
момчето, и ни п и та откъде сме. „От България“, отвръщаме
и то й изведнъж превключва на... български! Казва обаче, че е
грък. Трудно говори езика и се усеща, че е някак предпазлив -
не успявам да изкопча почти нищо о т него, но съм доволна,
че все пак попадам на българска следа, макар и погърчена.
М ъжът ни п и та дали искаме разходка с лодка из Преспанско-
т о езеро (предлага се к ато туристическа услуга), ио ние ре
шаваме първо да посетим остров Свети Ахил, където са ру

ините на катедралата и гробът на цар Самуил. Аз лично ня
мам търпение да отида там .
Приключваме бързичко с късния обяд и се връщаме при
Малкото Преспанско езеро, където оставяме колата на пар
кинг. О т него по дълъг около километър м ост поемаме пеша
към острова. Няма друг начин да се стигне т а м , освен, раз
бира се, с лодка.
Тук е била резиденцията на цар Самуил, главна крепост на
Преспа и седалище на Българската патриаршия, преди с т о
лицата да бъде преместена в Охрид. К реп остта, твърди
преданието, е заемала целия остров с многобройните си
сгради: двореца на владетеля, църкви, жилищата на войници
т е и всякакви други, нужни за поддържането на живота в
крепостта, постройки - фурна, ковачници и пр. Единствена
т а обаче, чиито руини са запазени днес, е сградата на катед
ралния храм. До него води маркирана алея, дълга не повече о т
п е т с т о т и н метра.
Руините и сега говорят за някогашното величие на катед
ралата. Тук Самуил е бил коронясан за цар. Тук е и погребан-
в преддверието на храма, до дясната стена. Всъщност гро
бовете - каменни саркофази, са т р и на брой. Освен този на
царя, другите два са вероятно на сина му Гаврил Радомир и
на племенника му Иван Владислав. О т снимки в и н тер н ет
знам кой е царският - т р е т и я т о т входа навътре. Ако не
с т е проверили, няма как да го разпознаете: гърците са из
трили надписа „Самуил, цар български“. Но... 0, колко мило!
Предишен п осети тел е поставил на надгробната плоча
стрък лопен вместо букет. В ж ъ л ти те ц в етч ета по издъл
жените стъбла на растението сякаш виждам сноп запалени
свещи. И се разплаквам. Не знам дали защото съм тр о гн а та
о т ж еста на родолюбивия българин, или заради дупката в ка
менния саркофаг, о т която с т ъ р ч а т тръни. К ато гротеска
на днешна България, мисля си. На съвременната държав
ност, която паразитира върху почвата на великото ни ми
нало. Липсва само гарван, който да „грачи грозно, зловещо“.
Но пък има крави, които, пуснати сред свещените за нас ру
ини въпреки преградата отпред, са осрали навсякъде.
14*
Разхождам се между стен и те на храма, който всъщност

е построен още о т цар Борис Покръстител. Самуил го обно
вява основно и пренася т у к о т Лариса мощ ите на свети
Ахил. Когато успяваме да прогоним кравите о т вътреш
н о с т т а на храма, се изкачвам по стъ п ал ата до и зв и т а т а
стен а на апсидата, където има т р и прозоречни арки с из
глед към езерото. Настанявам се в една о т т я х и т а м , в т о
ва свещено олтарно пространство на българската история,
дълго съзерцавам омиротворяващата картина на притихна
лото сред околните планини езеро. Каква прекрасна българ
ска земя! Каква непрежалима загуба... Обикаляме почти це
лия остров, к ато се качваме до най-високата му част, къде
т о се издига огромен метален кръст и се разкриват още
великолепни гледки. Вървим дълго, бавно и мълчаливо, п о тъ
нали в мисли. Чувствам се п оти сн ата и не ми харесва да бъ
да чужденец т а м , където предците ми са били у дома си.
По обратния п ъ т сядаме на м оста и топваме изморените
си ходила в прохладната вода на езерото. Дълго седим, п о тъ
нали сред т а зи омиротворяваща езерна тишина, която ся
каш околните хълмове усилват. За пръв п ъ т долавям ехото
на покоя. В Нивици се връщаме по тъмно. Таверната на „на
ш ите хора“ е затворена и ние продължаваме по улицата край
езерото да търсим друго м ясто за вечеря. К ато казвам ули
ц а т а - т я свършва след 200 метра, а о т т а м започва кеят, на
който сега са „паркирани“ няколко лодки. Има и заведение.
Настаняваме се вътре, защото навън е доста хладно, а сер
витьорът, к ато чува, че говорим на български, минава на на
шенски. Не е обаче българин - македонец е. Преселил се тук,
защото имало повече работа. За вечеря ни препоръчва пърже
ния шаран. Препоръчвам ви го и аз. Ако оти дете на Преспан-
ските езера, не яж те нищо друго! Рибата е великолепна - чис
т а и невероятно вкусна. Щяхме да пробваме и дребната ри
ба, но в момента нямаше. Най-характерните видове са уклей
и скобар, наричани т а м съответно „нивичка“ и „скобуст“.
Не се бавим дълго, защото сме доста изморени о т п ъ ту
ването и впечатленията о т деня.
Х отелът е по-скоро т и п пансион и на практика е обикно
вена м естна каменна къща. О бстановката е приятна и ма-
кар да е далеч о т хотелски лукс, е чисто и разполага с всичко

необходимо за престоя, включително интернет. На сутрин
т а слизаме за закуска 6 нещо к а т о малък хол на първия
етаж , а в съседната с тая , пригодена за кухня, п риготвят
закуска. Голямо изобилие! Ж ената, която притичва между
двете помещения и носи чиния след чиния, ни п и та откъде
сме. „От България“, отговаряме. И тогава чуваме... „Е, па вие
с те си наши!“
Е, ПА ВИЕ СТЕ СИ НАШИ!
След момента на изненада върху ми се изсипва водопад о т
чувства, сред които постепенно изкристализира рад остта.
Това спонтанно, непреднамерено възклицание, за което коп
нея и се ослушвам през цялото пътуване, с един ведър замах
успява за миг да нокаутира всички войни, решения на Велики
сили, съседски териториални претенции и безхаберие на род
ни и чужди политици и да ги превърне 6 исторически нон-
сенс. Е, па вие с т е си наши, нищо че сме разделени о т сто
години... Боже!
Веднага завързваме разгоВор. Ж ената е много приказлива,
обаче говори доста бързо и на диалект и на моменти е труд
но да схващаме казаното. Все пак разбираме, че с мъжа ù са
о т едно о т селата покрай езерото в Албания, където и до
днес ж ивеят етнически българи. За българите в Албания, на
които наскоро държавата т а м официално призна с т а т у т
на малцинство, има доста материали, книги и филм о т до
ц ен та о т И н с т и т у т а по етнология и фолклористика към
БАН Веселка Тончева. Именно нейният етнографски труд е
основната причина законът за м алцинствата в Албания да
бъде променен, к ато към малцинствените групи бе прибаве
на и тази на българите. Проучванията на доц. Тончева сред
сънародниците ни в Албания, продължили над 10 години, по
казват, по думите й, че „българското малцинство в Албания
съхранява традиции и наследствено знание, които при нас
са изгубени о т повече о т 150 години . Последното подчерта
вам, в случай че някой си е помислил: „А онази жена защо ви е
казала, че н и е сме т е х н и ! Те са н а ш и \“. Шшшт! Цяло чудо е,
че след 100-годишното нехайство на българската държава и
чуждите репресии и пропаганда, в някогашните западни пре
дели на етническите ни граници днес все още има българи,

които п азя т традициите ни и ни с м я т а т за свои...
Ж ената ни разказва как са дошли тук, как са купили къ
щ ата, как са устроили хотела. Макар то в а да не е най-ту-
ристическото м ясто в Гърция, не се оплаква и е доволна о т
това, с което разполагат. Можело и по-зле да бъде, защото
т у к нямало обработваема земя. Всъщност името на село
т о - Нивици, идвало о т „ниви - т ц !“, обяснява ж ен ата с ус
мивка, а околният планински скалист пейзаж потвърждава
напълно тази шеговита топонимия. Семейството притеж а
ва и магазинче, в което на т у р и с т и т е се предлагат местни
стоки: червен пипер, разбира се - боб, и сушена риба. С рибо
лов се занимава м ъж ът й, а когато има тури сти, влиза в ро
л я т а на капитан екскурзовод. Това разбираме, когато п и та
ме ж ен ата кой ще ни разходи из езерото с лодка, а т я ведна
га отвръща: „Е, па как кой? Мъжо ми!“. Сякаш само то в а
чакал, десет минути по-късно, с капитанска фуражка, нахлу
пена над широкото му усмихнато лице, се появява „мъжот“
и ни повежда към кея. Качваме се на хубава моторна лодка и
на бавна скорост поемаме през залива. Чудя се защо капи та
н ъ т се насочва към отсрещния бряг, а не към вътреш ност
т а на езерото, и ми става ясно, когато ни посочва една ска
ла, където с изненада съзираме изображение на света Богоро
дица, а после - и още едно в близост. Изображенията, които
д а т и р а т о т XIV и XV век и о т т о га в а са изложени на пек,
дъжд и вятър върху голите скали, не са мръднали! Дори и о т
такова разстояние се различават, а ярките им краски наис
ти н а впечатляват. Някога т а м , в скалите, е имало малки
монашески скитове, но м ясто то сега е недостъпно о т суша
т а . О т другата страна на залива пък, където е селото, раз
казва капитанът, има скала, на която е датирано изображе
ние на свети Николай о т 1827 г. със запазен следния надпис:
„От слугите божии Наум и Стоян и техния баща П етър“.
След като ни показва скалните икони, кап и тан ът дава газ
и като излизаме о т заливчето в „открити води“, се понасяме
през езерото. Увивам се плътно в полареното горнище и сла
гам шапка, за да се предпазя о т студения порив на въздуха.
Има и вълнение, а при всяка среща на носа на лодката с езер
на вълна (горе-долу на половин секунда) получавам кашарзисно

сътресение, при което се прочиствам о т камъни в бъбреци
т е , стари пломби и излишни мисли. Докато подскачаме по
вълните и надвиквайки шума о т мотора на лодката, м ъж ът
ни информира къде точно минават границите на т р и т е дър
жави, които днес си поделят някогашното българско езеро,
колко е голямо и дълбоко т о , какви птици м огат да бъдат
наблюдавани тук. Научаваме също, че чрез подземни тунели
Преспанското езеро е свързано с Охридското и макар второ
т о да е по-голямо и по-дълбоко, водите за него идват о т т у к ,
понеже е по-високо. Близо 900 м етра е надморската височина!
Не след дълго к ап и тан ъ т намалява скоростта и приближава
лодката към брега. Сложно е да върже моторницата т а м и
к ато хваща една о т висящите о т порутения каменен пон-
то н автомобилни гуми, приближава лодката достатъчно, за
да можем да слезем, а то й се премества да ни чака до друг
понтон, малко по-навътре във водата.
Вече на брега, по каменни стъпала се изкачваме към пеще
р ата, която сме видели още о т езерото и където, по думите
на капитана, се намира най-големият скален скит в реги
он а- „Света Богородица Умиление“. Някога монасите са били
„наши“, твърди мъжът, но впоследствие се настанили гърци.
Това, което виждаме горе, е удивително! О т брега не може да
се предположи колко просторна е пещ ерата навътре, нито
може да се види чудната малка базилика с прекрасни стено
писи о т XV век или спиращата дъха гледка, която се разкри
ва към езерото о т високото. Впрочем езеро о т библейски ев
рейски означава „око, с което зем ята гледа небето . И макар
тези български очи да са к ато на Самуилов войник - ослепени
о т гърците, тук, чрез сърцето си, човек става по-зрящ за
с т о й н о с т т а на родното. В т о в а духовно пространство
между небето и зем ята усещането - едновременно за загуба
и принадлежност - е много остро.
Не ми се тръгва, но к ап и тан ъ т ни чака. Силно развълну
вана между д в ата полюса на ч у в ствата, поемам надолу.
Щом вижда, че слизаме, м ъж ът отново приближава лодката
до порутения понтон, помага ни да се качим и се понасяме
към следващата спирка - скалния скит „малък Свети Спас
(„Възнесение Босподне“), където отново слизаме на брега. Пак

по стълба се качваме нагоре по скалата. О бителта този
п ъ т е по-ниско и пещерата е по-малка, църквата не е строе
на, а вградена в скалата, а фреските са запазени частично.
Сред съхранените изображения е и то в а на Симеон Стълп-
ник - много интересен светец. Той прекарал десетки години
в килия, изградена върху каменен стълп*. Тъй к ато славата
за неговата ревност по Бога и св я т живот се разнесла нав
ред, към него започнали да прииждат тълпи поклонници,
които искали да го докоснат, да го видят, да получат благо-
словение. А то й се стремял да отклони о т себе си похвалите
и признанието, за да не се възгордее. И за да не чува славосло-
ви ята по свой адрес, изградил за себе си стълп о т камъни,
където в смирение продължавал да слави Бога и да измолва
м илостта му за хората. На подвига на свети преподобни Си
меон Стълпник прилича и ж и в о т ъ т на монасите в тези
скални манастири, мисля си. Сигурно то й е бил образецът за
живота им. Самите скитове са много, но малко изследвани.
Има ги не само по гръцкото, но също и по албанското и ма
кедонското преепанско крайбрежие. Намирам с т а т и я на ма
кедонски по т е м а т а , но спирам да я ч е т а в момента, в кой
т о срещам името на Самуил, споменат к а т о македонски
цар... Ах, луно, луно, землъо македонска...
Чак на края на разходката научаваме името на нашия ка
п и т а н - Лазар Киров. Киряку, казва, го наричали тук, т а к а е
записан и в документите си, но баща му се казвал Киро и ка
т о Киров се представя сам ият той. Ние също му казваме
наш ите имена, а то й се смее на името на Венци (моето ве
роятно изобщо не го разбра). „Венци“ при т я х се използвало
само за сплетените цветя, с които момите кичат косите
си. После, сякаш за да утеш и Венци, че има и по-смешни име
на о т неговото, разказва, че веднъж возил с лодката жена на
име Мая. „С мая у нас се кваси хляб и мляко“, обяснява капи
т а н ъ т . Изведнъж обаче става сериозен и споделя, че в Ско
пие вече изобщо не се срещали наши имена - само сръбски.
„Там вече няма Петър, Стоян, Спиро, Лазар, Атанас, Наум,
* Стълб, кула (църк.). - Б. р.

Киро, Бзрман...“, изброява мъжът. Ами т о и у нас вече почти

не се срещат, и без нарочна пропаганда, мисля си, но не го
казвам на глас.
Разделяме се с Лазар на кея и отиваме да си вземем бага
жа о т хотела. Там заварваме капитанската съпруга, която
почиства с т а и т е . Макар да бързаме, откарваме половин час
в приказки с нея. Всъщност приказва основно т я , сякаш да
си навакса, понеже не се случва често да говори с тури сти на
родния си език. Аз пък не мога да й се наслушам и макар да не
разбирам всичко, сърце не ми дава да прекъсна то в а прос
транно въведение в социалния живот на Нивици - кой с кого
какъв роднина е, какъв бизнес върти, какви са взаимоотно
ш енията помежду им и прочее. В тази връзка споменаваме,
че предишния ден т е х н и я т роднина - м ъж ът о т таверн ата,
ни е предложил разходка с лодка, а ж ен ата се смее: „0! Он се
га че има да го пцува мъжо ми!“.
Най-после успяваме да тръгнем. До последно се колебаем
дали да не продължим към Охридското езеро, но след сутреш
н а т а разходка с лодка из Преспанското се отказваме. Впе
чатлен ията и емоциите о т последните два дни се т р у п а т
едни върху други и са толкова много и толкова силни, че ня
маме к ап ац и тет да възприемаме и преживяваме повече. Ре
шаваме да оставим Охрид за специално пътуване, което да
съчетаем с посещение на българските села покрай езерата в
Албанско. Така че, след к ато за последно спираме да се полю
буваме на Преспанските езера отвисоко, се връщаме до глав
ния път, където предишния ден сме се отбили, и завиваме
наляво към Лерин, поредния изстрадано о т н е т ни български
град. П ъ т я т н атам е чудесен - и к ато състояние на шосе
т о , но най-вече като маршрут. Движим се през проход в Баба
планина, а в най-високата част, на 1500 м етра надморска ви
сочина, е разположено влашкото село Писодер. Как и кога са
се заселили т у к власи - не знам, но макар и на гръцка тер и
тория и подложено на репресивни мерки, има свидетелства
о т края на XX век, според които населението все още е чис
т о влашко и говори само влашки език.
Тук е последната ни спирка на гръцка територия - снима
ме красивия планински пейзаж, а после, минавайки т р а н зи т
през Лерин, по широк, на м еста магистрален п ъ т се отп ра

вяме към границата с Македония. Чака ни шестчасово п ъ ту
ване до София, без спирките, които сме планирали, а обедът
преваля.
Границата пресичаме на контролно-пропускателния
пункт при някогашното българско село Негочани, преимену
вано о т гърците на Ники, сиреч - победа. Явно е била лесна
тази победа, понеже цялото население е било гъркоманско.
Допускам - по принуда. Не ще да е бил нарочен о т к а з ъ т о т
българското, мисля си, а по-скоро труден изборът между
двете злини: Гърция или Сърбия.
И понеже вече официално сме в Република Македония, ако
и да е „мисия невъзможна“, ще се опитам съвсем накратко
да обобщя т.нар. „македонски въпрос“. „Енциклопедия Бри-
тан ика“ о т 1911 г. дава в едно изречение първопричината на
проблема: „Берлинският договор със своето изкуствено раз
деление на българската нация създаде трудния и заплетен
македонски въпрос“. Няма и да се опитвам да правя истори
чески преглед на събитията, довели до създаването на о т
делна македонска нация. Със сигурност ще се оплета, ето
защо ще изтъкна само това, което, след всичко прочетено,
ми се струва очевидно. А т о е, че за етническата трансфор
мация на българите в македонци не е виновна само сръбска
т а пропаганда и че сръбските репресии и м ат съучастник.
Тази трансформация е станала и със съдействието и ак
ти вн ото участие на наш ата държава и е резултат о т на
ционалното предателство, извършено о т Георги Димитров
и българските комунисти. Още има живи потърпевши о т
н асилствената македонизация на българите в Пиринска
Македония. И каквито и политически мотиви да бъдат из
тъквани, то в а България да бъде първата държава, признала
Република Македония, винаги ще прилича на опит да се за
маже този най-голям провал на българската държавност.
Резюмиран, р е зу л т а т ъ т о т действията на Turno и Димит
ров, подкокоросвани о т Сталин, не е само бруталната под
мяна на етническото самосъзнание и историческата па
м е т на българите в Македония, а превръщането на Бълга
рия в техен враг. Свидетелство за това може да откриете
6 коментарите под Всяка българска народна песен 6 YouTube,

ако се нуждаете о т пример.
Затова влизам в Македония със свито сърце. По п ъ т я
всичко си изглежда к ато у нас, но не знам какво да очаквам,
когато спираме в Битоля. Именно т у к е дадено началото на
Илинденското въстание (2 август 1903 г.), чиято цел е осво
бождаването на Македония и Одринска Тракия о т щурците.
В Битолски окръг се водят най-много сражения и пак о т т у к
въстанието е прекратено, когато става ясно, че оставени
сами на себе си, без подкрепата на Княжество България,
30-ината хиляди четници не м огат да се справят с 350-хи-
лядната турска войска. Ако има нещо положително в този
провал, т о е, че около 30 000 души се преселват в освободена
България. Но онези, които са останали, може би именно т о
гава за пръв п ъ т са се почувствали к ато безродници...
Главната улица на Битоля прилича на главна улица в сред
но голям български град, но е изключително оживена в среда
т а на р аб о тн ата седмица, а каф ен етата са пълни. Или мла
дите още не са емигрирали в Европа и Щ ати те, или т у к ни
кой не ходи на работа поне до 35-годишна възраст. А може
пък да сме уцелили някакъв празник, коментираме помежду
си. Правя справка в интерн ет, когато след два тегела по
чарш ията сядаме да хапнем в заведение с wi-fi.
Внимание: в никакъв случай не използвайте джиесема си и
мобилни данни за и н тер н ет в Македония - тар и ф и те са
убийствени!
Сервитьорът —младеж, ни чува, че говорим на български,
и ни п и та дали разбираме македонски?!? Онемявам. За пръв
п ъ т се срещам на живо с македонската шизофрения о т вицо
вете и поглеждам младежа с толкова потресено изражение,
че то й смутено свежда очи. Явно се п и та какво толкова е ка
зал. Очаквам, че ще му „светне“, когато го скастрям: „Е, нали
сме българи - как няма да разбираме!“ Обаче - не. Никакъв
шанс. Мозъците на хората о т младото поколение тук, из
глежда, вече са напълно промити, връзките на всякакво ни
во - о т емоционалните до историческите, са прекъснати, а
България е престанала да бъде дори конфликт За т я х роди
н а т а на предците им днес е „никоя“, чужда държава, страна
по договор за приятелство, сътрудничество и добросъсед-

ство, ако изобщо са разбрали, че такъв е подписан наскоро.
Вероятно политкоректното поведение е то в а - България да
признае Македония к ато отделна държава, да се съгласи с
македонците, че не са българи, че езикът, който говорят, не
е нашият, че „цар Самоил“ е македонец и пр. Но политически
коректното днес повече о т всякога е символ на маскирано
к а т о добро зло - лудост, която задава нови исторически
стан д арти на нормалното. И когато осъзнавам, че младият
сервитьор няма „да дойде на себе си“, правя странна - и мно
го лична - аналогия. Чувствам се безпомощна по същия на
чин, както при последните ми разговори с баба - с променено
съзнание, с объркана представа за себе си и света, неспособ
на да разпознае най-близките си. Тук деменцията е поразила
националното.
Докато чакаме младежът да ни донесе пастърм алията -
традиционната македонска „пица“, приготвена о т т е с т о ,
върху което се слагат овкусени с подправки и люти чушки
свински мръвчици, а после се пекат, намазани със свинска
мас, проверявам за празниците. Да, преди няколко дни, на
8 септември, е бил националният празник на Македония.
Чествали са 15 години о т обявяването на независимостта-
отделянето о т Югославия и създаването на суверенна дър
жава. По повод честването намирам изнесена в синтезиран
вид и сто р и ята на „ с т р а н а т а “, представена в македонски
с а й т Мога да я резюмирам с онзи виц, в който на въпроса за
що на македонското знаме е изобразено слънцето, отгово
р ъ т е: „Защото само т о е по-древно о т Македония“. Не ми е
смешно обаче. Мъчно ми е. В друга с т а т и я чета, че използва
н ето на името на някогаш ната провинция Македония о т
днеш ната държава е повод за конфликт с Гърция. Според
гръцките политици името „Република Македония“ е обидно
за гърците, които с м я т а т себе си за единствен наследник
на ан ти ч н ата държава на Александър Македонски. Истори
ците им твъ рд ят, че Александър Македонски е грък, но ако е
истина информацията, че племето им е дошло о т Африка и е
стъпило на Балканския полуостров твърде късно, за да има
нещо общо с Древна Елада и нейните обитатели, претенци-
Мз Егейска и Вардарска Македония 219
urne им са не по-малко нелепи о т огромните паметници на

великия пълководец, които се извисяват на всеки площад в
Македония.
Пардон, не на всеки - на някои о т т я х върху изправения на
задните си крака кон, вместо македонския цар, се пъчи „крал
Марко“. Да, наш Крали Марко, о т епическите ни народни пес
ни, но в качеството му на велик македонски крал о т новоиз-
мислената македонска история. Пред този паметник се озо
ваваме в Прилеп и то й е първото, което виждаме на артис
тичния площад на т о в а колоритно градче, сгушено сред
планински хълмове. Прилеп се нарича и „градът под Маркови-
т е кули“. Маркови кули всъщност е народното име на кре
п о с т т а Прилеп, седалище на Крали Марко, изградена по вре
ме на П ървата българска държава. О т града ще разпознаете
на кой хълм е твърдината по високия метален кръст, който
ясно се вижда отдолу. Доколкото разбирам, м е с т н о с т т а е
природен резерват, като са съхранени и автентични останки
о т сам ата крепост. Догоре се стига само пеша и според ин
формацията, която намирам, преходът е около 8 км в едната
посока. Ако имахме 4 часа на разположение, с удоволствие бих
ме се качили: на снимките м ясто то изглежда много красиво.
Марко всъщност е бил син на прилепския деспот Вълка-
шин. След с м ъ р т т а на баща си то й подписва васален договор
с турския султан и остава негов подчинен до края на дните
си. Това несъответствие с прототипа на най-юначния душ
манин на ту р ц и те о т българското народно творчество пре
дизвиква недоумението на изследователите на образа му.
Друго несъответствие е, че Вълкашин е наричан сръбски (а
някъде, например о т Паисий - и български) крал, а синът
му - Марко, се споменава в повечето исторически документи
единствено к ато българин, а в народния епос, дори и в сръб
ския, безусловно к ато български герой. Освен то в а подвизите
на Марко Кралевити не са редуцирани само в западния край
на с тр а н а та , а са познати из ц ялата ни територия. По т е
м а т а попаднах на интересната с т а т и я „Крали Марко в бъл
гарското народно творчество“ о т Елена Огнянова, виден
наш писател фолклорист и етнограф. Тя споменава, че през
Средновековието е било обичайно в Сръбско да се припознава
народността на майката, а м айката на Крали Марко веро

ятн о е сестра на прочутия Момчил войвода, който пък е бил
владетел на Родопската област и защитник на народа о т
щурците. Може би образите са се преплели, но как е станало
то в а и какви истории са се насложили към ф акти те, все още
не съм имала време да проверя. Но и малкото, което съм про
чела, стига, за да се подчертае, че както казва Елена Огняно
ва, „за македонско съзнание на Крали Марко и дума не става
нито във фолклора, нито в п озн атите исторически извори
о т XIV и почти до края на XIX век, когато десетки учени о т
различни страни издават трудове, посветени нему и на
юнашкия епос на балканските народи“.
Докато пием кафе в приятна сладкарница току под опаш
к а т а на коня на Крали Марко, поглъщам картините наоколо,
опитвайки се да видя града так а, както го е виждал и прежи
вявал големият и обичан български писател Димитър Талев,
роден тук, в Прилеп, преди 120 години. Когато след края на
В то р ата световна война националният идеал за обединение
рухва, а в т о р ъ т си поставя творческа мисия: поне в ли те
р а т у р а т а България и Македония да о с т а н а т заедно и исто
рическата истина да бъде опазена. За съжаление, творчест
вото му е почти напълно непознато тук. По югославско вре
ме книгите му са били забранени, а екземплярите на тези,
които дръзвали да ги пренесат о т България, били конфиску
вани на границата.
Сега нещ ата са малко по-различни - поне, ако някой иска,
може да прочете книгите на Талев. С уговорката - стига да
не е в осакатения им и подменен превод на „македонски“. На
дявам се повече хора да с т и гн а т до оригиналните творби на
автора. В тази връзка, много ми харесаха някои коментари,
на които попаднах. Например този, че който иска да разбе
ре Македония, трябва да прочете „Железният светилник“,
„Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. И
още, че всички българи и македонци трябва да п р о четат т е
зи книги, защото т е показват грешките, които и досега ни
разяждат...
Именно родният Прилеп е п р о то ти п ъ т в романа на Талев
на онази, огласена о т буйния радостен звън на камбаните
Преспа. Тук, пред стеклия се за празника на св ети те братя

Кирил и Методий народ в църквата „Свето Благовещение“,
героят му - учи телят Райко Вардарски, пламенно заявява:
„Благодарен съм на Бога, че ме е создал болгарин, и се гордея
пред сички с името си болгарско. А кой о т вас не ще каже съ
щото, б ратя мои?...“.
Много закъсняваме, но преди да потеглим за София, няма
как да не се отбием до храма, чието построяване е един о т
акцентите в „Железният светилник“. И сторията за постро
яването на тази църква е символ на борбата за запазване и
утвърждаване на националното българско самосъзнание. А
сега вътре няма никого. Докато в сподавената тишина, уди
вени, разглеждаме уникалния иконостас и множеството пре
красни икони, обявени за паметници на културата, копнея
да чуя звънкия глас на „преспанските камбани“, но т е в мо
м ен та м ълчат Само у м ъ т ми, тъпо и глухо, к ато клепало,
безкрайно повтаря думите на онази женица о т Нивици: „Е,
па вие с т е си наши!... Е, па вие с т е си наши!... Е, па вие с т е
си наши!...“.
223
/*' г-'Видин
/Р у с е
Плевен •
Шумен* В а р н а* /
! • СОФИЯ
Бургас
До Севлиево през Елена,

Велико Търново и Трявна
История, която дълго обикаля, преди да стигне у дома,
за да обхване с обич „целий свят“
Ако пътуваше о т София към Севлиево, откъде ще мине

те? Разбира се, през прохода Твърдица-Елена. Не, не греша -
знам добре, че прекият маршрут е по автомагистрала „Хе
мус“. Но преките пътищ а не са най-интересните, особено в
началото на юни, когато да се пътува е толкова приятно!
Пък и ние всъщност не отиваме директно в родния ми град,
а ще спрем във Велико Търново. Поводът да посетим с тар а
т а столица е събитие, което очаквам с нетърпение о т 20
години! Среща с колегите ми о т първия випуск на Богослов
ския ф акултет към Великотърновския университет. Наис
ти н а специални хора, които много обичам.
Измъкваме се о т София раничко, за да имаме повече време
да спираме ту к -там . До Нова Загора се движим по магистра
ла „Тракия“, а т а м отбиваме към града и после - през село
Кортен, продължаваме по чудесен п ъ т към Твърдица. Мимо-
ходом да кажа няколко думи. Разбира се, на първо м ясто за
кортенското вино о т избите на „Домейн Бойар“, високо оце-
нябано о т винените експерти по цял с в я т Миналата година

особени овации сред т я х предизвикали вината с името „Кор-
т е н “ - всичките, общо ш ест, са получили златни медали.
Пробвах вече някои и наистина ми допаднаха, но и виното на
б р ат’чеда - кортенска рода по съребрена линия, си е за зла
т е н медал! (Свиленчо, кака, поне 10 литра очаквам за тези
думи!) Навремето село Кортен е било известно и с минерал
ните си бани. М естните легенди разказват, че след лечение
т у к хората хвърлят бастуните. Водата е показана основно
за проблеми на опорно-двигателната система, но също и на
стомашно-чревния т р а к т , жлъчката и черния дроб. Мине
ралните извори всъщност не са в Кортен, а в близкото село
Баня, край което минаваме. Разположено на д вата бряга на
река Тунджа, селото днес има 1700 жители, 90% о т които са
ромско население! Били обаче „интегрирани“ и с т я х пробле
ми нямало, твърди к м е т ъ т в интервю, което ч ета по-късно.
И стинските проблеми, според него, са, че 6 селото има пре
красни условия за развитие на балнеотуризъм, но няма сред
ства, няма инвеститори и съответно - няма тури сти. И
то в а сигурно е вярно, но на мен лично „интегрирани цигани“
ми звучи к ато оксиморон. Още повече след историите, които
по-късно научавам о т първа ръка, за село Шивачево, само на
десетина километра по-нататък, където един о т колегите
ми, оказва се, е свещеник. По думите му, борбата т а м е на
истина жестока - истинско съвременно опълчение, което се
налага българите да преживяват ежедневно, за да оцелеят..
Драма, трилър, съспенс, екшън и хорър в едно. Когато слу
шам историите, които о т е ц ъ т разказва, не мога да повяр
вам до каква степен държавата е абдикирала о т този проб
лем.
Не се отбиваме в Твърдица, а поемаме директно нагоре.
П ъ т я т е в много добро състояние - изцяло ремонтиран през
2012 г. Горе, когато излизаме о т гората на най-високата
ч аст на прохода, ахваме и спираме. Боже, каква красота! Ка
къв Балкан! Как се диплят възвишенията и върховете му и
колко уютно са се сгушили селата в полите му!
Усещането за балкански ую т т у к е особено силно. К арти
н а т а се запечатва в съзнанието ми и неведнъж се връщам
към нея, когато имам нужда о т вдъхновение, за да описвам

„махала Небесна“. Да, небесната ми махала има черти о т ця
ла България.
На слизане отбиваме т у вляво, т у вдясно, за да разгледа
ме най-близките до главния п ъ т села. Все още носят духа на
стар о т о време и сякаш - през някакъв незабележим пробив
във врем ето- влизаме в друга епоха. И изглежда, на повечето
хора, живеещи тук, сърце не им дава да пуснат съвремието,
като променят вида на чудните стари къщи. Има нещо мно
го характерно в тя х , по което веднага се разпознават, ма
кар тези къщи с каменни основи и облицован с дървени греди
втори е т а ж да се срещ ат и на други м еста. Била съм и в
т р и т е географски области, където дървените народни къщи
са най-разпространени: Източна С тара планина, Средна го
ра и Средна С тара планина. Но макар да споделят тези общи
белези - конструкция о т дърво и камък, п ритеж ават локал
на самобитност и носят спецификите на бита, духа, стро
ителните традиции и дори климата на съответния регион.
Не може да сбъркате еленската дървена къща с т а зи о т
Бръшлян и макар, поради близостта, да има влияние, се раз
личава о т къщ ите в Жеравна. Различията се долавят и
външно, ако и да са отразени най-вече в архитектурно-пла
ново отношение, както се изразяват понаучному. Например
една о т та й н и те на прочутия еленски б у т е скрита именно
в специфичното построение на еленския дом. Да, освен особе
н о сти те на климата, за качествата на този бут, научавам,
е о т значение и м ясто то , където се суши и съхранява месо
т о , а то в а м ясто е „горницата“ - тъмно складово помеще
ние о т северната страна на горния етаж . Там еленчани са
увесвали предварително осоленото и престояло в каца за око
ло 40 дни свинско месо. При всички случаи, по характеристи
ките си еленският б ут е родният еквивалент на известно
т о италианско прошуто и не по-малко известния испански
хамон. Спомням си, че по време на поклонническия ми п ъ т
към Сантяго де Компостела в Испания сандвичите с хамон,
традиционни т а м , бяха основната ми храна в ежедневните
25-30-километрови пешеходни преходи. Не знам дали съм си
въобразявала, че хамонът ми помага за вървенето, но в ня
15*
коя о т книгите на Карлос Кастанеда съм чела как с т а р и я т

индианец дон Хуан винаги го карал да дъвче сушено месо по
време на дългите им планински разходки, за да зарежда т я
лото си с енергия.
Когато стигаме в Елена, спираме срещу туристическия
информационен център. Любезна девойка ни дава материали
за забележителностите на града и ни насочва къде да обяд
ваме. Хапваме вТрухчевата къща - разбира се, и жарен елен
ски бут, а после се връщаме в с т а р а т а част, за да разгледа
ме архитектурно-историческия комплекс „Даскалоливница-
т а “. Тук са разположени т р и сгради, които всъщ ност
очертават социалното пространство на живота в минало
т о - църквата, училището и кръчмата. Посещението на
храма „Свети Никола“ е духовно преживяване, ако човек на
прави усилието да се подготви за то в а място, к ато се ин
формира, за да успее да съпреживее както онова, което може
да се види, т а к а и другото, което може само да се усети, ако
душ ата вече е настроена на подходящите честоти. „Даска-
лоливницата“ обаче е място, което ме пленява по особен на
чин. Има атмосфера, която времето не е успяло да заличи -
сякаш енергията е акумулирана и е останала завинаги запе
чатан а на някакво друго, по-фино ниво на битието. Може би
новите училища трябва да се изграждат върху с т а р и т е - по
същия начин, по който храмовете се издигат върху стари
светилища. Духовното, макар и невидимо, се усилва в н а т
рупването- разпръскването е пагубно за него. Какво ли е да
учиш на такова място, п итам се. Да имаш так ава ярка лич
ност к ато Петко Славейков за съученик? Или за преподава
тел? Каква умствена мощ, каква неизчерпаема енергия има
този човек! Какъв колосален труд за България е делото му!
Именно то й е дал името, с което еленското - първото бъл
гарско класно училище, е останало в историята: „даскалолив-
ница“. М ясто за „леене“ на учители, разпръскващи светлина
т а на знанието - по аналогия с важните за онова време „све
щоливници“, понеже не е имало електричество да осигурява
светлина. В „Даскалоливницата“, сред другите експонати,
може да видите „съвети за пазене на здравето“, написани о т
основателя на училището - Иван Момчилов. Може да ги про-
чешеше и в „Бабо, разкажи ми спомен“ - плениха ме и съм ги

включила в една о т историите. Изобщо Иван Момчилов за
служава по-голямо внимание. Истински просветител, рефор
м атор и п атриот, човек със силен и много здрав усет какво
трябва да е образованието, т а к а че, освен да дава знания, да
формира личности със здрави ценности, стабилни познания,
духовни опори и национално самосъзнание. Книжовник, който
има голям принос за изработването и о тп еч атв ан ето на
учебници на роден език, съзнавайки, че езикът има изключи
телно значение за то в а националният дух да не бъде поро
бен. Неговите наставления звучат к ато божии заповеди по
родолюбив: „Обичай О течеството си и никога да не пожела
еш и предпочетеш друго отечество о т тво ето . О т всички
т е езици на света предпочитай бащина си и майчина си език,
що си най-напред в живота си него чул и научил о т тях...“
Силно впечатлява и то в а колко фин човек е бил Иван Мом
чилов. В училището си то й премахнал пръчката като възпи
тател н о средство, а към учениците си се обръщал с „мили
ми“.
Над сто са възпитаниците на „Даскалоливницата“, кои
т о - след напускане на училището - т р ъ г в а т да просвеща
в а т народа, да основават училища и читалища, да се занима
в а т с книжовна и революционна дейност В този смисъл, съв
сем на м я сто то си в „Даскалоливницата“ стои много важна
българска реликва - нарисуваната по молба на еленчани о т
Станислав Доспевски икона „Просветители българский“ на
св ети те равноапостоли и славянобългарски учители Кирил и
Методий. С вети те б ратя са с чаш ата за причастие, между
т я х на заден план е Христос - въплътеното Слово, а пред
т я х , на богослужебната маса, има разтворена книга с
т е к с т : „Пийте о т нея, сия е с т кров“. Иконата има дълбоко
символично съдържание - Словото на роден език е к ато при
частие за българите, защ ото ги приближава до истинско
познаване на Бога, а чрез образа на слънце с десет лъча е
изобразена силата на знанието за съхраняването и проспе-
рирането на нацията.
Последния обект в комплекса - Камбуровия хан, не успява
ме да разгледаме, т ъ й к ато в момента е затворен. В него
има етнографска експозиция, а сам ата сграда е пренесена

о т село Йовковци, което остава на дъното на едноименния
язовир. Ханът е построен в началото на XIX век и носи име
т о на собственика му —Стоян Камбура, известен местен
родолюбец, участвал в създаването на Еленския революцио
нен ком итет, както и в няколко въстания.
Тъкмо сме спрели да се полюбуваме на гледката към язо
вир „Йовковци“ малко след Елена, вече на п ъ т към Велико Тър
ново, когато колеги ми звънят, за да се информират къде
съм и как се придвижвам. Едвам успели да се скрият в едно
кафене о т дъжда. Предупреждават ме, че в с т а р а т а столи
ца се изсипват порой след порой. Когато пристигаме, гра
д ъ т е току-що изкъпан о т поредния следобеден душ и живо
писно накацал по хълма, сияе чист и величествен под лъчите
на следобедното слънце.
К р асо тата на Велико Търново неведнъж е била оценявана
високо о т пътеш ествениците. Градът е поставян на челни
т е м еста в световни туристически класации за най-краси
вите градове, наричан е „архитектурно бижу“, а т у р и с т и т е
твъ р д ят, че обаянието му на живо се запечатва задълго в
съзнанието. И т а зи оценка не се е променила за последните
повече о т 100 години. В к н и гата „Споменъ за Търново“*,
която при едно о т гостуванията в града ми подари Мила
Милчева** - прекрасен човек и скъп приятел, журналист и ав
т о р на чудни бижута с мотиви о т български шевици, чета,
че през 1907 г. на страниците на N a tio n a l G eographic се поя
вява в т о р а т а с т а т и я за България —пътепис именно заТьр-
новград. А вторът е американският пътешественик Феликс
Кох и той описва първите си впечатления о т града така:
„...От склоновете се издигат къщите - високи и тесни с вся
какви форми - все по-високо по улиците, к ато я к ар ат поле
кичка и на зигзаг, т а к а че човек никога не знае дали м ясто
т о , за което е тръгнал, се намира на върха, или в подножие
т о на планината. Съответно и къщите се намират само о т
* А втор К ат я М ит ова-Ганева, Фабер, 2009. - Б. а.

Прекрасните би ж ута на Мила Милчева може да разгледате на стр ан и
ц а т а iglika.net. ~ Ъ . а.
горната страна на п ъ тя и когато погледнеш изотдолу мина

ващите мулета, т е все едно крачат по покривите. Построй
ките в Търново и м ат и още една отличителна черта. Обик
новено хората на Балканите не са особено щедри по отноше
ние на прозорците и особено т у к т е х н и я т брой може да се
приеме к ато показателен за размера на кесията. Но без зна
чение дали хората са бедни или богати, прозорците изобил
с т в а т о т тази страна на къщ ата, която е обърната към
красивата река“.
Настаняваме се в „хотела на ДНА“ - Военния клуб. Там са
резервирали организаторите. Малко е вехтичка обстановка
т а , но пък е баш „на пъпа“ на града и е на много прилична це
на. Двама по-претенциозни се преместили в „Интера“, за да
се окаже, че са платили доста повече за немного по-различна
обстановка. Ако трябва да препоръчам м ясто за нощувка,
добро впечатление, к ато съотношение между качество и це
на, ми прави хотел „Реал“, в който отсядам при друг случай.
Само пускаме багажа в с т а я т а и излизаме за бърза раз
ходка из града. По-малко о т два часа ни делят о т срещ ата с
колегите и аз бързам да покажа на Венци Търново през моите
очи. Толкова обичах този град! И още го обичам, макар сега,
когато ходя т а м , да усещам п оти скащ ата тенденция за
обезлюдяване и западане на по-малките градове. А някога т у к
атм осф ерата бе толкова жизнена, толкова колоритна, ар
тистична, интелигентна, забавна! Самият град има непов
торима магия, самобитна красота, светъл дух, пленяващо
очарование.
Първо надничам към „Ш ишарката“ - любимо кафене на
о ткри то под боровете о т дясната стран а на т е а т ъ р а . Все
още го има, но изглежда различно, по-лустросано. По онова
време бе доста непретенциозно и някак по-романтично. Мо
же би защ ото беше м ясто за „сгледи“, освен студентския
стол срещу пазара. Спомням си, веднъж в стола дочух как ед
на студен тка се оплаква на друга, че пак останала гладна, а
приятелката й й отвърна: „Ти не схвана ли, че т у к не идваме
да се наядем, а да сваляме гадж ета“. Така си беше!
А т а м горе, на баира над Ф акултета по изобразително из
куство, под с т а р а т а болница, беше първата ми квартира в
стар а буржоазна къща. В с т а я т а ми имаше истинско, вели

колепно писалище с библиотека над него, масивна кръгла ма
са със столове, прекрасен старинен бюфет с кристални в и т
рини и канапе в стил ампир! Но най-прекрасното нещо бяха
прозорците. Двойни, като вътреш ните се отваряха н авът
ре и външните - навън, а между т я х имаше широк поне 20 см
перваз. Обожавах да седя т а м , в рам ката на прозореца, и да
съзерцавам. Не си спомням гледката, макар че трябва да е
била забележителна. Феликс Кох я описва така: „Гледката о т
то в а м ясто (о т върха на някогашната пожарна кула, нами
раща се под с т а р а т а болница —б. а.) и о т малкото възвише
ние отзад е несравнима. Нито Неапол по залез, нито заливът
Джорджиан Бей, нито Боке ди К атаро м о гат да о с т а в я т
толкова трайно впечатление. Тъй като на всичките им липс
в а т тези багри, които т у к ни представят редиците къщи
о т двете страни, намръщените скали отзад и с т а р а т а
турска джамия“.
Не знам защо не съм запомнила онази картина. Може би
к р асо тата на гледката отвън някак е предизвиквала съзер
цание навътре, защото, макар да не помня пейзажа, помня
много ясно усещането, което ме обземаше на онзи перваз.
Наричах го „радостна нега“, но тогава още не знаех какво
точно се опитвам да изразя с тази интуитивна дефиниция.
Беше парадоксално преживяване, в което се чувствах едно
временно безкрайно щастлива и безмерно тъж на. Не точно
„тъж на всъщ ност „Нега“ е вярната дума, за която обаче
няма описание, макар да я има 6 речника. Н егата не е прос
т о тъга, а чувство, в което се съдържа особен, силен копнеж
по нещо, което се преживява к ато непостижимо. Р ад о стта
пък е заради - пак неясната - увереност, че „нещото“ все пак
съществува и стрем еж ът към него все пак има смисъл. Мал
ко е шантаво, но мисля, в онова уединение, потънала в „ра
достна нега“ между рамките на прозореца, за пръв п ъ т съм
доловила Божието присъствие и истински съм закопняла за
Бога.
После, преди да се качим в с т а я т а , за да се преоблечем за
вечерята, набързо замъквам Венци малко по-надолу по алея
т а зад хотела, до кръстовищ ето, където бе в т о р а т а ми
квартира. Там, на таванския етаж в блока, построен на въз

можно най-отвратителното място в Търново, са заключени
едни о т най-скъпите ми спомени.. Свързани са с Мая - съ-
к в а р ти р ан тк ата ми, също колега богослов, скъпа и обична
приятелка и най-слънчевото и мило същество, което позна
вах. Загина в катастроф а. За мен с м ъ р т т а й бе едно о т оне
зи най-разтърсващи събития в живота, които слагат отп е
чатък върху него завинаги. Преживяване, което учи да се жи
вее с вяра, вместо с утеха. Аз лично не знам как хората днес
успяват да ж ивеят без Бога. Дали изобщо успяват? Да се
търси друга утеха в свят, подвластен на с м ъ р тта , сигурно
води до екзистенциален провал. Без Бога за мен ж и во тъ т би
бил съкрушителна безнадеждност.
Вечерта със с т а р и т е приятели преминава неусетно сред
спомени и затрогващи споделяния. Станали са чудесни хора!
Сред т я х има университетски преподаватели, свещеници,
кметове и учители, дори двама оперни певци о т световна ве
личина... Но най-интересното за мен откритие, може би за-
щ ото в момента съм на такава вълна покрай писането на
„Бабо, разкажи ми спомен“, е Ася. Нейни черти м огат да бъ
д а т о ткри ти в образа на Вили о т романа ми. К ато героиня
т а ми, Ася се е завърнала към занимание, което е усвоила
преди богословието. Тъче килими (и не само) с традиционни
български мотиви, а на друг, по-малък с т а н - невероятно
красиви ленени шалове. Ателието, в което работи, е в нача
лото на Самоводската чаршия и на сутринта, преди да о т
пътуваме, отиваме та м . В продължение на разговора ни о т
предиш ната вечер Ася ми разказва подробно за древните
символи и ме насочва какво да прочета, за да схвана по-добре
скритото им съдържание. Споменавала съм вече ав то р к ата
Юлия Боева и книгата й „Богинята и р о гати те глави“ в ро
мана си - много интересно изследване за символите в българ
ск ата шевица. В Търново намирам и друго тем атично лите
ратурно съкровище —книгата „От калпака до цървулите“ на
професора о т ВТУ Радослав Радев, чиито интересни интер
претации за традиционното облекло на с т а р и т е българи ми
бяха голямо вдъхновение и помагало за някои о т историите
в романа.
Колкото и да нямам бреме, минаването по Самоводската

чаршия никога не ми се получава бързо. И макар да трябва
да тръгваме, не може да не се отбием поне в няколко гале
рии и да напълним очите си с красотите, създадени о т т ъ р
новските творци. Освен т о в а т у к се чувствам к ато във
филм и сякаш очаквам да видя някоя „търновска царица“ да
наднича о т прозореца към т я с н а т а калдъръмена улица. Си
гурно нея са видели Феликс Кох и придружителят му, за да
отбележи после пътеш ественикът в пътеписа си за Велико
Търново: „М оят приятел сграбчи ръката ми по свойствения
за него конвулсивен начин. - Виж! 0, виж! Това е гордостта
на България! - каза то й и въздъхна нервно. Погледнах в посо
к ата, в която сочеше п р ъ с т ъ т му, и т а м , на балкона, стое
ше балканската Мадона - една о т тези редки красавици на
ю жната славянска раса, която остава в спомените на човек
много след к ато всяка друга й ота о т градовете и къщите е
била забравена...“
В горната ч аст на етнографската улица правим опит да
посетим родната къща на Петко Славейков, но се оказва, че
посещенията в музея с т а в а т с предварителна заявка. Ни
що, този в Трявна би трябвало да е отворен постоянно, а
ние имаме намерение да минем о т т а м на п ъ т за Севлиево.
Трявна е истинско възрожденско бижу и всяко посещение
е различно. Този п ъ т цел са д вата обекта, които по някаква
причина досега все съм пропускала да посетя: домът, къде-
т о Петко Славейков е живял най-дълго, и бирария „Трявна“,
известна с чудесната си бира, местно производство.
Разходката из стар а Трявна е о т преживяванията, кои
т о успокояват забързания дух. Вероятно защ ото създава
усещане за бягство о т днешното време. Различно става, ко-
гато часовникът о тв ъ тр е бъде върнат с век-два назад. Усе
щ ането за миналото променя ритъма. Винаги ме е удивля-
вало какъв духовен заряд е имало в малките градчета и как
ж и в о тъ т в провинцията не е бил проблем за човека да бъде
творец и личност о т световна величина. Делото на Петко
Славейков е ярък пример за това. Но когато прекрачвам
прага на дома му, по-силно усещам присъствието не на об
щественика, а на човека - съпруг, баща и изненадващо - до
бър кулинар. Преди време ми попадна „Готварската книга на

дядо Славейков“ която впечатлява не само със събраните
рецепти, но преди всичко с вещото познаване на кулинарна
т а „материя“ и ком п етен тн и те съвети: как да избираме
различни видове месо, как да разпознаваме гъбите, как да
приготвяме напитки и прочее.
В тревненския дом на Петко Славейков се раж дат и из
р а с т в а т децата му, седем на брой. Други две ум ират не
връстни. Дълго разглеждам п о р т р е т а на съпругата му -
чорбаджийската щерка Ирина, яка булка, която доста уме
ло е въртяла семейното огнище, докато съпругът й е
обикалял в изпълнение на... не знам дали да го нарека дълг,
или вътрешна потребност да служи на народа си. Опитвам
се да разбера отнош енията им: винаги съм имала то в а лю
бопитство към интимния с в я т на големите. Ако са били
толкова велики в делата си, как са се справяли с малките,
обикновени неща о т ежедневието, които ни правят нормал
ни хора?
Семейството е това, което Бог възлага к ато първа ми
сия на човека. То е и първият ни наследен провал - о т мо
м ента, в който Адам и Ева посочват другия к ато виновен за
изяждането на онази ябълка. Ябълката на раздора за Петко
и Ирина е била разликата в образованието им. Ирина е била
оправна домакиня и майка, но неграмотна и абсолютно „не-
причом“ към делата на съпруга си. Славейков явно е смятал,
че ще може да я ограмоти - учил я е да чете и пише, четял й
е негови стихове, но не срещнал съпричастност В писмо до
своя приятел отец Кою споделя: „Напусто се силех да се
сравня с нея, напусто се силех да я възвися с мен... не съоб
разих, че о т неравенството на образованието ни ще произ
лезе так ава неприятност..“.
Тази „неприятност“ между двам ата съпрузи не остава
без последици. В Цариград Славейков се запознава с красива и
образована млада жена - Катерина, племенница на Г. С. Ра
ковски, която живо се вълнува о т националните дела. Тя
став а незаменим помощник на Славейков, а между двам ата
пламва дълбока любов. Обществото обаче не приема връзка
т а им и двам ата се м е с т я т в С тара Загора, за да избегнат
приказките. Ирина също научава за отн ош ени ята им и

пристига в града заедно с децата си. Разкъсван между лю
бовта и дълга, а и поради бедността си, Славейков се връща
при Ирина, но продължава да се вижда с Катерина тайно. Тя
загива на следващата година при опожаряванейю на С тара
Загора, защото остава до последно да го чака в дома си и не
вярва на пратеника, който —о т негово име —й поръчва неза
бавно да напусне града. След с м ъ р т т а й Славейков се чув
ств а опустошен, нещастен и изчерпан. „Тежи ми свят, а на
с в е т ъ т и аз теж а, ненужен веч...“ пише то й в елегията си
„Епилог“. Колко тъжно!
В дома на Славейков в Трявна ще откриете и информация
за живота на всяко о т децата му. Много силно впечатление
прави грижата, която баща им полага за тя х н о то добро об
разование. Почти всички са завършили Робърт колеж в Цари-
град. Още по-впечатляващо е как инвестицията в обучение
т о им е била връщана на ползу роду. А най-силно впечатление
прави духът на родолюбив, 8 който Слабейкобите потомци
са били възпитавани. В писмо до дъщеря си Пенка Славейков
пише следното:
...Б ла зе н а т и я , к о и т о м о г а т д а покаж ат р а н и т е си за
о т е ч е ст во т о си. Щ е и м а , с л а в а богу, че б р а т т и го з а п р е л и
и л и го и н т е р н и р а л и , м е н е оскърбили, д р у г и й т и б р а т и зв а д и
л и о т служ ба, т и т р я б ва д а се го р д и ш с т ова, че най-ближ -
н и т е т и , н а й -м и л и т е т и т ъ р п я т м а л к и н е п р и я т н о с т и н е
з а кеф а си, н е з а н я к а к в о п р е с т ъ п л е н и е , а з а н а й -м и л о т о ,
н а й -с ви д н о т о н а всяк о й п о ряд очен човек — з а н а р о д а си и за
о т еч ест во т о си.
К а к в а п олза, а ко а з н я м а х си н о ве и т и н я м а ш е б рат я, и л и
к а к в а п о л за , а к о а з и м а х с и н о ве и т и и м а ш е б р а т я недос
т о й н и , н е м и с л я щ и и н е р а д я щ и з а о т еч ест во т о си? Р а з у м я в а
се, н е м и е добре, к а т о се п р е с л е д у в а м а з и к а т о се п р еслед у-
в а т т е, но д а л и щ еш е д а м и е по-добре, а ко т е б я х а т а к и в а ,
з а к о и т о з а с ъ щ е с т в у в а н е т о д а се с р а м у в а м ...
Д е р з а й и не бой се, н и аз, н и б р а т я т а т и н я м а д а за с р а
м и м рода си, н и о т е ч е ст во т о си; н и е н и к о га н е с м е м у и з м е
н и л и , н и т о сега в т и я т р у д н и о б с т о я н и я щ е м у и зм е н и м .
К о й ка к во т о ще д а д у м а и д а м и с л и з а нас, н и е ще о с т а н е м
ве р н и н а д лъ ж н о ст т а си и ще м у служ им , к а к т о м и с л и м за
по-добре, доколкот о н и у м ъ т с т и га и д о колкот о н и ср ед ст ва
т а и с и л и т е п о зволяват ...
Не знам как да коментирам. Дали смисълът на това пос

лание може да развълнува някого днес? По-скоро - не, струва
ми се. Но изненадващо, и на Славейков преди век и половина
също му се е струвало така:
Н е п е й м и се. И за щ о л и д а п ея
в т ез го д и н и а з в к а к в и т о ж ивея!
К а к ся п е я т с л а в н и п е с н и за с т а р и ,
т а м о , g em o д н е ш н и т е са за сп а ли ? ...
Дали величието на миналото е илюзия на съвремието? Или

може да бъде оценено само в ретроспекция?
Не знам кой може да отговори на тези въпроси, без да е
пил поне една бира. За наш късмет, в и звестн ата вече в ця
л а т а страна тревненска бирария като никога има свободни
м еста. Бирата не знам дали е жива, но е прясна и на мен
много ми допада. Колебаем се кой о т т р и т е вида да поръча
ме: светла, кехлибарена или о т т ъ м н а т а с чубрица. Има и
ч етв ъ р та - плодова, с плодове според сезона, но на нея не об
ръщаме внимание. В крайна сметка вземаме една светла и
една тъм на. Кехлибарената е малцова и има по-специфичен
вкус. Поръчваме да ни налеят и за вкъщи - като скромен при
нос към вкусната трапеза, която мама със сигурност е при
готвила в наша ч е с т Храната в бирарията впрочем също е
на ниво. Преди да отпътувам е за Севлиево, сядаме за по едно
бързо турско кафе в приятно кафене на центъра.
В Трявна, разбира се, има още много какво да се види. Рез
барството е традиционен занаят, запазен и до днес - наслед
ниците на прочутите тревненски майстори още т в о р я т по
дюкяните в с т а р а т а ч аст на града. Иначе образци о т всич
ки етапи о т развитието на то в а изкуство м огат да бъдат
видени в Даскаловата къща - „овчарска“ резба, домашна рез
ба, църковна резба. Красивите иконостаси, изработени о т
тревненските майстори, са били високо ценени и поръчвани

за множество стари възрожденски църкви из цялата страна.
К ъщ ата музей на приятеля и съратник на Левски - Ангел
Кънчев, велик тревненец, е също задължително за посещение
място. М узеят с образци о т н ай-старата възрожденска ико
нописна школа у нас - тоже. Църквата „Свети Архангел Ми
хаил“, см ятана за една о т най-старите у нас, както и „Све
т и Пворги“ - непременно. И разбира се - емблемата на Тряв
на - часовниковата кула. Много интересна информация за
отношението на тревненци към нея се съдържа в думите на
Пенчо Славейков:
Т р е в н е н ц и м н о г о о б и ч а т своя к а м е н е н д в а д е с е т м е т р а
ви сок гр а д с к и ч а с о вн и к , к а к ъ в т о га б р о вц и н я м а т , и го с ч и
т а т за н а й -ви со ко зд а н и е н а т о й зи с в я т Той е т я х н а т а гор
д о с т П рез 1889 г с л у ч а й н о р а з п р а в я х н а е д и н н а ш е н е ц за
париж кот о излож ение и н егова в е н е ц —А й ф е ло ва т а к у л а , к о л
ко е в и с о к а т я и в е л и ч е с т в е н а . П а т р и о т ъ т т р е в н е н е ц м е
п ресече ощ е в н а ч а л о т о : „ А м и п о -ви со к а л и е т я о т н а ш и я
ч а с о в н и к ?“... И п р и с и ч к и т е м и у в е р е н и я , че т я е 20 п ъ т и по-
ви со ка , д о б р и я т н а ш е н е ц с ъ м н и т е л н о се у с м и х в а ш е : „ А м и
виж дал л и си я н е я т и сам ?'! К о га т о м у к а з а х „ н е!“, т о й не
м ож а д а се н а ч у д и к а к аз, „ у ч е н ч о в е к “ с ъ м се о с т а в и л н а
н е м ц и т е (н ем ц и т р е вн е н ц и к а зва т н а вс и ч к и з а п а д
н о евр о п ей ски н а р о д и ) д а м е т ъ й очеви д но лъж ат : „Че х и ч б и
ва л и по-високо нещ о от н а ш и я ч а с о вн и к !“ от сече т ой. В л и ц е
на т оя гащ ат наш енец ц яла Трявна защ ищ аваш е своят а
сла ва . И бога м и , би к а зв а м , м е н т о ва не м и се п о к а за н и к а к
см еш но.
Впрочем, понеже вече влизаме в Севлиево, да ви кажа, че и

в наше село има часовникова кула, при т о в а по-стара о т
тревненската почти с половин век! И изглежда по-висока о т
т я х н а т а , но хайде - няма да си ги мерим. Е, вярно, че не сви
ри „Стройна се Калина вие...“, но не съм се сетила да подска
жа на баща ми - веднага ще се качи горе с акордеона и певи
ц ите о т фолклорна формация „Веселина“ да изкарат някоя
песен на Борис Машалов. Нали знаете, че този емблемати-
.................................................. До Севлиево през Елена, Велико Търново и Трявна 237
чен народен певец също е о т нашия град. Както и Мара Бел

чева - голямата любов на Пенчо Славейков, за да се върна
към т ъ н к а т а сюжетна Славейкова линия на този пътепис.
Макар и другите синове на Петко Славейков, който впро
чем е учителствал за кратко и в родното Севлиево, да са зна
чими обществени личности, Пенчо е този, когото сме свик
нали да виждаме поставян редом до баща му по величие. Но
сега - за наш’т а Мара.
Образована красавица, след Освобождението т я се е рад
вала на голямо внимание сред висшето българско общество.
В него е влязла като съпруга на министъра на финансите в
правителството на Стамболов - Христо Белчев. Той е убит,
а Мара остава вдовица едва на 23 години. Защо е убит Хрис
т о Белчев - не знам. Според някои - по погрешка. Куршумът
бил предназначен за Стамболов. Според други - нарочно, по
поръчка на Фердинанд, който бил влюбен в Мара. Но дори и
след с м ъ р т т а на съпруга си, т я не само не склонила, но и
грубо отхвърлила царските мераци, поради което се наложи
ло да напусне царския двор. Макар и силно да жълтее и да е
исторически неточна*, тази версия, както и последвалата
любов с Пенчо Славейков показват, че Мара Белчева определе
но е била специална жена.
Сякаш к ато компенсация за любовното нещастие на ба
ща си, в чиято тай н а е бил посветен, Пенчо преживява с Ма
ра години на споделена обич, приятелство и плодотворно за
двам ата сътрудничество. Откъси о т техни писма и стихо
ве също м огат да бъдат видени в дома на Славейкови в Тряв
на.
Мара е щедра не само в творчески план, к ато помага на
Пенчо в литературни те му търсения и к ато преводач, но и
материално. Тя продава прекрасното си софийско жилище,
смятано за един о т най-забележителните у нас паметници
на ар х и тек ту р ата в стил сецесион, за да може двам ата с
Пенчо да заминат за чужбина, след к ато то й е уволнен като
* Мара Белчева всъщ ност е отблъснала сина на хофмаршала, кой то бил

толкова влюбен в нея, че поръчал да му направят гипсова отливка на ръ
к а т а й, за да може да я целува постоянно. - Б. а.
директор на Народната библиотека - унижение, което го

смазва физически и духовно.
О т какъв дом се е лишила Мара Белчева, за да живее в най-
оскъдни условия в чужбина, но да спаси здравето и ч е с т т а
на любимия си, може да видите на ул. „Христо Белчев“ 12, къ-
дето сега се помещава приятното заведение B efore a n d A fter.
За съжаление, Пенчо умира скоро след пристигането им
на езерото Комо в Италия, а бележ итата ми съгражданка
сякаш никога не преживява тази загуба. Споменът за него,
според думите й, е душ ата на живота й. Тя остава завинаги
да живее за и чрез Славейков, продължава да бъде негово
„ехо“ - и к ато личност, и к ато литератор. Не го казвам с ло
ши чувства. Напротив - изпитвам възхищение към подобен
подвиг. И към подобна любов. А и сам ата Мара признава в ед
но свое писмо до любимия си Пенчо: „Видиш ли, откак т е поз
навам, има ли о т оная жена, която блуждаеше из празното
пространство на въздуха без слънце, която ненавиждаше се
бе си със света заедно, защото диреше възвишеното, без ня
кой да й е дал истинска насока. А сегашната! Колко т я е сил
на, как е ч ести та, има'Свой мир, в който друг не смее да вле
зе, освен нейний избраник и спасител...“
Между другото, ако п осети те Севлиево, в новооткрита
т а бронзова скулптура на Пенчо Славейков и Мара Белчева,
седнали на пейка край градския площад, ще видите в образи
т е им, чудесно уловени о т младия севлиевски творец Велизар
Захариев, чувствата на двам ата един към друг. Взаимната
им влюбеност и възхищение: то й - към „прекрасното д ете“,
което го вдъхновява, т я - към величието на духа и гения на
мъжа, когото обожава.
И т у к ще се разделим, но не защото няма какво друго да
разкажа за родното Севлиево. Има, и т о много. Севлиево не-
винаги е било Тиквенбург. Преди да стане столица на ти ква
т а , родният ми град е притежавал невероятен дух и атм ос
фера, за което сигурно ще се изкуша да пиша някой ден. Но
сега мама нетърпеливо ме чака на п о р т а т а , а баща ми вече
пълни чашите. Така че - наздраве и не забравяйте родните
си места, мили хора. Човешките ценности може да са глобал
ни, но това, което наистина ни прави човеци - способност
т а да обичаме, се възпитава в малкото уютно простран

ство на родния дом.
И ет о с п о м е н - съ н м и пред очи т е:
с п ъ с т р и с в и л е н и п о л и ж енит е
о т ц ъ р ква и д а т Н а ш и я п ло щ а д
и м а й к а м и н а й -х у б а в а . А з т и ч а м ,
п о ср ещ а м я, п р е гр ъ щ а м и об ичам ,
в р ъ ц е т е си о б х в а щ а м ц е л и й с в я т ..
Мара Белчева
241
/■’ гВ идин
,/Р у с е
Плевен •
Шумен* В арн а*/
• СОФИЯ
Бургас • /
Благоевград
Из Рила
История за пет врати към планинат а светиня
и една молитва за България
Хората, които обичат разходките в планината, вероят

но ще се съгласят с мен, че всяка о т наш ите планини има
лична, уникална душа. Всяка притежава собствена атмосфе
ра и предизвиква усещания и емоции, които я отличават о т
останалите. И ако запазената марка на Балкана е у ю тъ т,
на Родопа планина - просторът, на Пирин - непокорството,
на Странджа - м истерията, т о според мен усещането, кое
т о най-добре описва Рила, е за с в я т о с т Иван Вазов споделя
за Рила следното: „Не знам защо, но тази планина винаги е
обладавала за мен едно странно обаяние, каквото никоя дру
га в отечеството ни, дълго време преди да я видя. Струвала
ми се е к ато един друг свят, непознат и непристъпен. Виж
дал съм във въображението си някакви недосегаеми върхове,
загубени в небето. Между т и я върхове - един манастир. Ни
що повече. Някаква тай нствен а завивка е м е т н а т а въз т а я
планина... Свети Иван Рилски, първият й заселител, ревниво
я е запазил о т нахлуването на световните мълви и на живо
т а , т я стои под неговия покров и се е превърнала о т плани
на на светиня...“
1б:
Така я преживявам и аз. Всяко общение с т а зи планина ме

пречиства, съживява ме телесно и духовно и ме завръща при
Бога. Неслучайно най-великият и обичан български светец -
свети Иван Рилски, я е избрал за свое убежище. Друг наш го
лям духовен отец - Неофит Рилски, почти 1000 години по-
късно нарича планината „Великата Рилска пустиня“. А днеш
ните посетители в момента, в който прекрачат прага на
Рилската света обител, несъмнено се усещ ат обгърнати о т
особено, благодатно божие присъствие.
Затова реших да разкажа за Рила планина т а к а - к ато за
храм, в който може да се влезе през п е т различни врати. Ще
я обиколим, понеже географски, освен че е най-високата пла
нина на Балканския полуостров, Рила е и най-големият при
роден парк у нас и е невъзможно да я вместим в един уикенд.
А и със сигурност за Рила един уикенд не стига. Затова в т а
зи история съм събрала впечатленията и мислите си о т ня
колко пребивавания сред красивата природа и душа на плани
н а т а „светилница“.
Искровете, Мусала и Мальовица
Едно о т най-близките до София (на около 70 км) м еста за

докосване до красотата на Рила е през Искровете, както обоб
щено наричат селата по течението на Бели и Черни Искър.
Село Бели Искър се намира на брега на реката, която е да
ла и названието на населеното място. О тбивката за селото
е веднага след моста, където двата Искъра- Бели и Черни, се
сливат Най-популярната туристическа атракция т у к е из
градената преди 15-ина години екопътека. През л я т о т о е чу
десно място за разходка заради прохладата, която река Бели
Искър и сянката на боровете осигуряват Дължината на пъ
т е к а т а е около 7 километра, а тр а с е т о върви по брега на ре
к ата, като на м еста пресича водата през изградените ш ест
или седем м остчета. Обособени са и м еста за отдих и за лю
бимото на мнозина пишман тури сти занимание - горското
„цър-пър“, към което, като важен акцент тук, може да доба
вим и гарантираната идеална тем пература на охладената в
Из Рила 243
реката бира. Преди бирата обаче може да се отбиете до сел

ск ата църква „Успение Богородично“. М естните твърдят, че
именно ту к са се венчали Яворов и Лора през септември 1912 г.
Всъщност дали това е так а, е спорно: предположението е въз
основа на снимка, която се съхранява в читалището на Бели
Искър, показваща двойката пред храма. Не съм проучвала, но
не е напълно изключено именно сред местните, за чийто нрав
ще стане дума по-надолу, влюбените да са намерили свеще
ник, готов да ги венчае въпреки официалното църковно с т а
новище. А т о гласи, че понеже разводът й с д-р Иван Дренков
през юни същ ата година е по нейна вина, Лора Каравелова
трябва да съблюдава безбрачие две години. Дали ж и во тъ т й
щеше да има друг край, ако беше послушала?...
О т Бели Искър има асфалтов път, който свързва селото с
Боровец. Само 5-6 километра са и по асфалта е лесно и при
ятн о за ходене, дори и през зимата. Ако времето е сухо, мо
же да минете през ливадите наляво в края на Бели Искър и
да хванете приятния горски път, който, ако уцелите завоя,
ще ви изведе пак на шосето, почти в края на Боровец, близо
до хотел „Ястребец“. О т него пък, направо през п исти те, ще
слезете директно зад хотел „Самоков“.
О т самия Боровец тръгва най-популярният маршрут към
рилския първенец Мусала - този с кабинковия лифт срещу хо
те л „Самоков“ до хижа „Ястребец“, откъдето се отива към
ски п и сти те. През л я т о т о ш ироката и равна пътека о т
лифта за около час ще ви отведе до хижа „Мусала“, откъдето
може да продължите към върха или - ако не ви се върви още
2 часа и вече нагоре - да релаксирате край някое о т Мусален-
ските езера в района (пред сам ата хижа или малко по-встра
ни). И майте предвид, че л и ф тъ т отваря в 9 часа сутри нта,
а на обратно качва до 16 ч. Е н туси асти те м огат да тръ г
н а т и пеша о т Боровец нагоре, но преходът само в едната
посока е около 5 часа.
Макар рилската красота да е константа, със сигурност
има м еста, където въздействието й се усеща по-силно и по
онзи благодатен начин, който възхвалявам. За съжаление,
преходът към връх Мусала мен лично не ме предразполага
особено към подобно преживяване заради потока о т турис
т и , чието присъствие може да бъде доста натрапливо, осо

бено през уикендите при хубаво време. Затова м о ята препо
ръка е при възможност да се отправите н атам през седми
ц ата. Може да проучите останалите маршрути към връх
Мусала, които т р ъ г в а т о т други страни на планината, но
всички т е са по-дълги и по-тежки. Друг вариант за разходка
до върха о т Боровец е по и звестн ата к ато Мусаленската
пътека, макар че, когато ние минаваме по нея, вече не при
лича на пътека, а на магистрала, която зимно време се из
ползва за ски път. Ако ням ате сили да сти гн ете до върха, и
разходката до хижа „Мусала“ по този маршрут също не е за
пренебрегване. Ние сме минавали през делничен ден и беше
съвсем безлюдно, но не мога да обещая, че ще е т а к а и през
почивните дни или че м агията на преживяването няма да
бъде нарушена о т тар и к ати с джипове.
Не само защото с осанката си Мальовица ми напомня за
любимия ми (но трикратно по-отдалечен) връх Марагидик в
Балкана, обичам да бродя из Мальовишка Рила. Този дял о т
планината според мен е един о т най-красивите и е т а зи
част, която, макар и ненапълно, познавам най-добре. Невед
нъж сме отскачали дотам, често и за еднодневна разходка.
Но за първи п ъ т я опознавам по-отблизо по време на „ста
ционарно“ екскурзионно летуване преди няколко години. Ако
разполагате с повече време, позиционирането на определено
м ясто е чудесен вариант за изследване на този район, в кой
т о има прекрасни м еста за обикаляне, а по рилските стръм
нини без раница на гърба е доста по-леко. Може да се устано
вите, както тогава н аш ата група, на самия вход на нацио
налния парк. Ние пребивавахме в хотел „Мальовица“
(приемливо беше, сега май е реновиран), но възможности за
настаняване има и в хотела на ЦПШ (Централна планинска
школа) в съседство, в няколко хотела надолу по п ъ т я към Го
ведарци или в самото село, където мога да препоръчам „Ка
лина“ и „Стаменови“, понеже съм отсядала там .
Село Говедарци е едно о т любимите ми в България. Разпо
ложено е на брега на река Черни Искър, на близо 1200 м етра
надморска височина, в подстъпите на националния парк. За
селото много е писал, макар по-често с иронична усмивка,
Из Рила 245
Асен Хрисшофороб. Роденият 6 Пловдив интелектуалец —ико

номист, писател и преводач, завършва литература в Робърт
колеж в Цариград, а после - по препоръка на директора на ко
лежа и с неговата финансова помощ, учи в известното Лон
донско училище по икономика. Когато на власт у нас идват
комунистите, то й став а първият критик на новоустанове-
ния икономически модел, поради което, без присъда, е изпра
т е н в лагера край Белене. После е „заточен“ в Говедарци.
Христофоров разказва за този период о т живота си в книга
т а „Вуцидей“ (о т местния овчарски възглас „Де, вуци, деей!“).
Първото заглавие, което дава на пародийната си творба, в
която на прицел на хумора му е най-вече особеният нрав на
м естн и те хора, е „Последните мацакурци“. Какъв е произхо
д ъ т на стар о то име на селото - Мацакурово, не става ясно.
Но книгата е забавна и със сигурност представя точни щри
хи о т п о р тр ета на м естните, чиято доминираща черта мо
же би е т я х н а т а специфична своенравност. По-сериозно под
несена и стори ята на района може да бъде прочетена в кни
г а т а пътепис на Христофоров „Искровете“.
Ако не се ч у вствате подготвени за високата планина,
тук, в ГЪведарската котловина, има достатъчно м еста за
по-лежерна разходка на сравнително равен терен. Слънчеви
т е поляни над селото ще ви о тв ед ат към маркирания марш
р у т към хижа „Мечит“, до която се стига по широк п ъ т сред
борова гора за около час. О т т а м планинарите м огат да про
дължат и до връх Мечит. Аз съм стигала само до хижата, но
гледките о т върха, казват, са космически. М арш рутът е ед
нодневен.
Друг чудесен вариант за разходка, особено с велосипеди, е
по асфалтовия п ъ т о т другата страна на реката. За да се
отб и ете към него, минавате покрай манастирчето „Света
Троица“, в чийто двор има аязмо. М анастирът е изграден
през XX век около извора с лековитата вода, която, както
т в ъ р д я т м естните, „лекува всичко“. Ако е отворено, непре
менно се отбий те. После пресичате м оста над реката, а
след него - и още един, над река Лакатица, и продължавате
по асфалтовия път, чиято дължина е около 15 км. Лакатица
се вие живописно край (на м еста доста разбитото) шосе, а в
шшпшилпшшшшшшшшшшшшшш
началото може да се движите и по успореден коларски п ъ т

сред поляните. Ако им ате късмет, ще чуете най-невероят-
ния симфоничен концерт за хлопки, които с различен т е м
бър, но в удивителна хармония, звънят о т шиите на всяка
о т кротко пасящ ите по ливадите сред долината десетки
крави. П асти рът им със сигурност е композитор по душа,
осъществил т а л а н т а си по необичаен, но великолепен начин.
Никога няма да забравя преживяването, когато чувам хлоп
ките за пръв път. Отначало ни е необходимо известно вре
ме, за да разберем произхода на тази дивна „музика“. А после,
к ато хипнотизирани о т нея, спираме, слизаме о т велосипе
дите, лягаме на т р е в а т а под меките лъчи на слънцето и
опиянени о т аромата на бял бор и мащерка, оставяме звуци
т е на неземната хармония о т хлопки да проникнат в нас и
да ни синхронизират с онзи непостижим сред с у е т а т а на
ежедневието ни порядък на битието, чието бледо описание
е дум ата „блаженство“.
Да знаете, че асфалтовият път, ако решите да стигне
т е до края му, свършва в нищото - т о е с т в гората. О т т а м
започват черни пътища, по които о т планината се извозва
дървен материал. В момента, в който пристигаме, на обръ
щалото в края на п ъ т я има два камиона, които тъкмо са
стоварили суровината си и се г о т в я т отново да поемат на
горе. Питаме един о т мъжете дали н а т а т ъ к може да се ми
не с велосипедите, а то й ни уверява, че няма проблем, и ни
дава указания, когато стигнем горе, откъде да продължим,
за да слезем отново в Говедарци. Още щом тръгваме, става
ясно, че до „горе“, до което не знаем колко остава, ще б ута
ме велосипедите. Твърде стръмно е, а и п ъ т я т е т а к а изко
пан о т камионите, че на м еста едва минаваме. Окуражава
ме се взаимно, че сигурно само в началото е так а. След мал
ко обаче зад нас чуваме рева на камионите, а когато се
изравнява с нас, наш ият „гид“ спира и ни предлага да м е т
нем колелетата в каросерията и да се качим при него. И
слава богу, че го правим. Това, което виждам о т кабината,
ме ужасява: т р а с е т о нагоре е още по-изровено, а повечето
о т дупките са огромни, дълбоки и пълни с кал, в която аз
със сигурност щях да затъ н а поне до кръста. Докато се
Из Рила 247
кръстя и наум благодаря на Бога, че ми се е разминало по

добно преживяване, м ъж ът убедително разказва как синът
му редовно обикалял с велосипеда си по тези пътеки. По ня
кое време научаваме, че т а т к о т о всъщност е хиж арят на
„Мечит“. Да знаете, тези хора не са наред. Искам да к аж а-
това, което за т я х е ежедневие, за нас, градските лъохмани,
може да се окаже непосилно, или най-малкото - много гадно
приключение. Горе обаче веднага прощавам на „смахнатия
хижар“. Дори съм му благодарна! Удивително е! Сякаш наис
т и н а - к ато по чудо и по милост - съм била допусната в т о
зи, как то го нарича Вазов, „непристъпен“ свят, до който
достъп и м а т малцина - само тези със силен дух. Рила, все
още снежна в началото на л ято то , блести в цялото си вели
колепие пред нас. Никога не съм я виждала толкова отбли
зо - усещането е, че ако протегна ръка, мога да я прокарам
по гънките на върховете срещу мен.
Слизаме към хшка „Вада“ по горски път, а о т т а м - по ас
фалтов, който ни извежда на шосето о т комплекс „Мальови
ца“ към Говедарци. Освен ако не с т е ту р и сти екстремисти
обаче, не правете к ато нас. Може да не извадите нашия къс
мет. Но пък може да направите обратното: да сти гнете до
хижа „Вада“ с велосипеди (или с автомобил, макар асф алтът
да не е много добър) и о т т а м - пеша, за около час, да се изка
чите до билото с прекрасната гледка.
Чудесна разходка за любители планинари е и т а з и о т
ЦПШ до хижа „Мальовица“. В края на наричаната Меча поля
на пред школата започват границите на националния парк и
тръгва п ъ тек ата, която за около час умерен ход, с леко из
качване, ще ви отведе до хижата. Много обичам тази прият
на и живописна пътека с радостния ромон на Малъовишка
река и аром атните полянки между боровите ридове.
О т хиж ата нагоре може да продължите към т а к а нарече
ните „първа“ и „втора“ тераса. Усещането е, че се намирате
сред алпийски ливади, насред които, образувайки чудни меан
дри, клокочат бистрите води на извиращата о т Еленските
(Еленините) езера по-нагоре река Мальовица. Може да реши-
т е да се върнете обратно, но ако с т е настроени за по-дълъг
преход и с т е планирали времето си за такъв, о т втора т е
раса може да се отп рави те към С траш ното езеро или да

продължите към връх Мальовица.
До Страш ното езеро не е толкова „страшно“ - стръмно е,
но не е непосилно, а в хубаво време дори е приятно. П ътека
т а минава покрай няколко езера и заслона „Орлово око“, преди
да стигне до Страш ното езеро. То се нарича „страшно“, за-
щ ото при лошо време гръмотевиците о те к в а т зловещо сред
заобикалящите го зъбери. М арш рутът, който споменавам,
не е единствен. До езерото има и пътека, която тръгва о т
рида зад хижа „Мальовица“, и всъщност т я се препоръчва за
по-неподготвените и при лошо време. Всички маршрути са
маркирани, но ако с т е за пръв п ъ т в района, може би е добра
идея да ви придружава някой по-опитен или да се информира
т е о т по-благонадеждни туристи. О т Страш ното езеро мо
же да се спуснете към Йончево езеро - едно о т любимите ми,
и о т него да слезете обратно при ЦПШ.
До Йончево езеро може да сти гн ете и направо отдолу -
п ъ т е к а т а тръгва току пред входа на хотел „Мальовица“.
Тъжна гледка о т този преход са следите о т големия пожар в
Рила през 2000-ата година. Все още стърчат, като призрачни
скелети, обгорели дънери на дървета. Слава богу, че пожарът
е овладян, преди да достигне самото езеро, и к р а с о та та му
е била пощадена. Тя пък се оказала голямата муза на само
ковския художник Христо Йончев - Крискарец (1879-1950 г.).
Пресъздал я е на много о т картините си, а любимото му езе
ро получило неговото име. Разбира се, о т Йончево езеро може
по обратния марш рут да продължите към С траш ното и
о т т а м - през хижа „Мальовица“, да слезете до ЦПШ.
Ако пък о т втора тер аса реш ите да продължите към
връх Мальовица, няма как да се объркате. Но преценете си
лите си: според мен преходът до този връх, макар и с 200
м етра по-нисък (2729), е по-тежък, отколкото до връх Муса
ла (2925). Но е много красиво, особено покрай Еленините езера
и преди последните чукари под върха. На юг о т езерата е
Еленин връх, на който, чувала съм, се провеждат курсове по
скално катерене.
На Мальовица веднъж се качваме с приятел, който е и
планински спасител. Разбира се, този ден не е дежурен, но и
Из Рила 249
спасителите, като лекарите, са длъжни винаги да помагат

на изпадналите в беда. Случва се на връщане - жена се е пре
пънала надолу по камъните и главата й кърви. Близките й
безпомощно кърш ат ръце около нея, а т я т а к а се е изплаши
ла, че лежи и не смее да мръдне, само охка. Е, извади късмет:
п ри ятелят ни веднага я преглежда и по някое време, след ка
т о се уверява, че няма проблем, я изправя на крака. С тава
забавно, защото, облегната на ръката му, тази жена сякаш
полетя - едвам ги настигаме по п ъ тя надолу към хижата. А
горкият й съпруг, колчем опиташе да се приближи до нея и да
я хване за ръка, биваше избутан с думите: „Махни се бе!“
Впрочем разказвам това, за да обърна внимание на нещо
много важно за планината - обувките. Вземете си стабилни
обувки, най-добре високи до глезена. Рилският каменист т е
рен е доста мъчителен с неподходящи обувки, а и опасен. Же
н а т а със сцепената глава беше обута с нещо к ато пантофи.
Лош избор. И като съм повдигнала въпроса за екипировката
в планината, да довърша наставленията: не я подценявай
т е - нито планината, нито екипировката. Препоръчвам дъ
лъг панталон, дори и през л я т о т о (освен драките, по високо
т о в планините има отровни змии), отгоре - облекло „на
етаж и“, за да може лесно да сваляте дрехи, ако стане горе
що, или да се обличате, ако захладнее, и водоустойчиво яке
или дъждобран. Задължително - шапка (за слънце или топла,
според сезона), слънцезащитен крем (за по-беломунявите ка
т о мен), а о т раницата на Венци никога не излизат кибри
т ъ т , свирката (използва се при мъгла) и челникът (фенер за
чело, ако нощ та ви завари горе).
Едно о т най-чудните ни преживявания в този район всъщ
ност е нощно. В разгара на л ято то , през деня търсим спасе
ние о т градските жеги в прохладата на планината. Приве
чер, точно преди да поемем обратно към София, научавам
о т мама по телефона, че същ ата нощ е пикът на метеорит-
ния поток Персеиди. Д емек- ще п ад ат звезди. Грехота е да
пропуснем тази възможност и оставаме за късното зрели
ще. Докато чакаме, вечеряме в знаковата за района механа
„Последенъ грошъ“, която се намира в съседното село Мала
църква - след село Маджаре, ако слизате отгоре. Много е при-
ятн о това кръчме и л е т е - отвън, и зиме - вътре, пред ками

н ата. (Ако планирате посещение през почивните дни, задъл
жително си направете резервация: винаги е пълно.) Щом па
да мракът, се връщаме през Говедарци до ЦПШ и с челника
пресичаме огромната Меча поляна. Разстиламе одеялцето,
което винаги носим в колата, на достатъчно отдалечено
място, т а светлините о т сградата да не смущават възпри
я т и е т о на звездния спектакъл. По това време наоколо вече
няма никого и обгърнати о т тъмнина, тишина и благоуха
ния, реем погледи сред звездното небе. Каква красота! К ато
хиляди запалени свещици, звездните светлинки над нас мъж
дукат под тъм ния вечерен купол над планината. К ато в не
бесен храм сме, а това среднощно посещение изпълва душите
ни с благоговение. И когато виждаме падащите звезди, не си
пожелаваме нищо. Както казва баба Жива: „То ту й да видиш
само, какво друго да искаш“...
Юндола и Белмекен
„Искам да видя това отново, още много пъти, а ако мо

же - да го гледам всяка нощ.“ Отговарям на уж риторичния
въпрос на баба Жива по-горе.
Има такова м ясто - „царство на звездите“, ако мога т а к а
да го нарека, което, според проучванията, предлага на звез
добройците много ясни нощи. Това научавам о т информация
за предстоящото изграждане на обсерватория т а м , на Юн
дола, но за звездите се уверявам много по-рано. И с то в а
райско кътче се запознавам по време на екскурзионно лету
ване преди няколко години. Ако никога не с т е пробвали тази
форма на почивка - препоръчвам. Поне докато добиете нави
ци, усет и увереност к ато планинари, е добре да им ате ком
пания и водач. Н аш ата група отново е на стационар, на ба
з а т а на Лесотехническия университет, която пък е на сама
т а поляна. Юндола, ако не знаете, е не само име на село, а и
на седловина, разположена между Рила и Родопите на
1400 м етра надморска височина. О тстои на 116 км о т София,
до Пловдив са около 100 км, 55 км - до Разлог, и само 15-ина-
Из Рила 251
до Велинград. Близостта до Велинград е чудесна възможност

да разнообразите спа плацикането с разходка в планината.
Името на м е с т н о с т т а се среща за пръв п ъ т в старобъл
гарски текстове к ато Ъндолъ. Дали етимологията е обща с
т у р с к а т а дума „юндол“, която означава „пазар за вълна“ - не
знам, но със сигурност т у к скотовъдството е поминък о т
стари времена. Колко овце м огат да п асат на поляна, дълга
3 и широка 1 км? Не знам, но явно достатъчно, за да се отво
ри тържище. Пред б азата на АТУ и сега има пазар, но не за
вълна. Местни хора - помаци о т съседните родопски села,
продават домашна продукция: мед, различни видове сладка и
туршии, гъби, боб.
О т Юндола има много варианти за по-сериозни преходи и
за по-лежерни разходки, но м оята любима дестинация е Бел
мекен. Имам предвид язовира, изграден на над 1900 м етр а
надморска височина, което го прави най-високия на Балкан
ския полуостров с насипна стена. До него е и най-високопла-
нинската ни спортна база - „Белмекен“. Тук по всяко време на
годината може да видите бягащи със ски на краката „отка-
чалки“. Шегувам се - добре е, че има къде да тр ен и р ат спор
т и с т и т е ни, и дано усилията им донесат лично удовлетво
рение и слава за родината.
По отношение на настаняването в района може би най-
добрият вариант е именно базата на ЛТУ на Юндола: п рият
но е, с т а и т е са прилични, р е с т о р а н т ъ т предлага добра кух
ня и обслужване. С портната база също е достъпна за „външ
ни“, но поне ние не сме уцелвали да има свободни м еста.
Доколкото знам, условията са прилични. Веднъж с Венци
пробвахме да останем в т.нар. „хотел“ „Христо Смирненски“
по п ъ т я о т Юндола към язовира, но избягахме. Не сме пре
тенциозни към обстановката, но към ч и с т о т а т а —да. По
добна мърлъовщина е недопустима. Няма да навлизам в под
робности, но ви съветвам, ако решите да отседнете та м , да
проверите първо в какво състояние е с т а я т а и по-специал
н о - банята. Надявам се нещ ата да са се променили.
Веднъж спим и на палатка край язовира и то в а е едно о т
най-хубавите ми преживявания сред рилската природа, въп
реки че на сутри н та половин час се разопаковам о т всички
одеяла, спални чували, пухенки, якета, панталони, пуловери,

термобельо, чорапи, чорапогащници, шапки, шалове, ръкави
ци, дъждобрани... Общо взето всеки парцал, който остана
лите о т компанията ни, около 10-ина души, не са облекли
върху себе си. Венци се опитва да ме изплаши, че ако дойде
Баба Меца, с тази екипировка няма да мога да избягам, но
след кратък размисъл стигам до извода, че за едно джезве
кокали ще я домързи да рови толкова, и си заспивам блаже
но. Но шега няма - доста хладно става нощем на тази висо
чина. И за Баба Меца няма шега. Освен това, подобно меро
приятие - къмпингуване „на диво“ - изисква сериозна подго
товка, т а б и е т и мерак. П риятелите ни са опитни в това
отношение и са предвидили всичко: маси, столове, котлони,
ш атри, осветление... и дори химическа то ал етн а. Но най-
радостна съм за каяците, които са докарали. Тук, сред дев
с т в е н а т а тиш ина и красота на язовира, за пръв п ъ т о т
кривам удоволствието о т карането на каяк. Или по-скоро
каяк-медитацията. Никога не сме практикували, но само
няколко удара с греблата са достатъчни с Венци да влезем
в синхрон, който не е само между нас двам ата, но сякаш
между нас, езерото, планината и цялата Вселена. По-късно
обикаляме около язовира с велосипедите и то в а също е мно
го приятно, но по различен начин - к ато лечение хипервен-
тилация със свеж, обогатен с чудни аром ати въздух. Но
най-чудесна си остава разходката нагоре, покрай спортна
т а база към хижа и връх Белмекен сред рилските билкови
ливади и покрай реката. Нямаме време да стигнем дори до
хиж ата, затова бродим напосоки. И няма да забравя как,
седнали на камък насред бистроструйните води на реката,
блаженстващи сред рилски пейзаж, съзерцаваме меките из
вивки на Родопите. А в ромона на реката сякаш звучат ча
нове и гайди...
Белица и Семково
Ако продължите о т Юндола на запад, след Якоруда може

да се отб и ете при село Краище към град Белица. О т София
Из Рила 253
може да минете и о т другата страна на Рила, по автомагис

трала „Струма“, през Симитли и Разлог, където не завивате
към Банско (по инерция), а продължавате към Краище, за да
се озовете пак на отбивката за Белица. И да не с т е били в
района, сигурно с т е чували за Парка за танцуващи мечки
край града - специално създаденото преди няколко години
природно пространство за реадаптация на питом ците на
някогашните цигани мечкари. На т е р и т о р и я т а на парка
има обособен (и обезопасен) туристически маршрут, с вход
на так са и водач. Но не за това спираме в градчето, а прос
т о да отдъхнем малко о т п ътя, преди да продължим навът
ре в планината, към курортен комплекс Семково.
Разположена на брега на Белишка река, Белица изглежда
очарователна. Има особен ую т в този град, сгушен сред ве
личествените борове на Рила, високите върхове на Пирин и
просторните родопски пасища. Ромонът на реката, ухание
т о на въздуха, гората, която започва едва ли не о т дворове
т е на къщите, създават усещането, че т у к ж и во тъ т тече
на други обороти - по-бавно и в съзвучие с природата.
Най-голямата забележителност в града е църквата „Све
т и Георги“, която, противно на изискванията за градеж на
християнски храмове по време на турското робство, е из
дигната на най-високото и видно м ясто в центъра на града.
И досега е запазен възрожденският й облик, както и часовни
кът, вграден в камбанарията. Когато църквата е опожарена
по време на Илинденското въстание, часовникът пада, а час
т и т е му ги събира и съхранява местен българин помак, за да
ги предаде по-късно на християните, когато се завръщ ат в
града. Населението на града е смесено още о т онези времена,
но към днешна д а т а пропорцията е обърната и сега преобла
д ават българите мюсюлмани.
П ъ т я т о т Белица към Семково е особено приятен и ня
колко пъти спираме, за да се полюбуваме на едно или друго
красиво местенце. Още в началото му, на около 2 км о т гра
да, е рибарникът на Пешо („Рила Фиш“). Отбиваме се на
връщане и смея да твърдя, че именно т а м съм яла една о т
най-вкусните пъстърви. Ловят ги на момента и макар да
отнема малко повече време, докато и зч и стят и приготвят
рибата, чакането си заслужава. Собственикът, на когото

правим комплимент за качеството на храната, охотно ни
разказва за тъ н к о с т и т е на занаята. А понеже проявяваме
интерес и към с т а р а т а каменна къща с автентичен вид в
двора му, ни отваря, за да я разгледаме, и ни разкрива, че
всъщност постройката е нова. По-голямата изненада обаче
е, че я е вдигнала сама, с двете си ръце, за има-няма месец,
негова позната. Уви, м айсторката със златни ръце замина
ла да търси препитание в Испания...
По п ъ т я към Семково спираме и при беседка с барбекю,
съградена над сам ата река. Впечатлява ни специалното съо
ръжение - кош, с който във водата м огат безопасно да се
спускат напитки за охлаждане.
Семково, също к ато Юндола, е поляна, но в по-малък ма
щаб и не т а к а о тк р и та, а закътана насред гората. Н аста
няваме се в хотел „Бор“ —прилично м ясто с нормални цени,
точно срегцу стан ц и ята на Техническия университет Хоте
л ъ т разполага и с ресторант, но не си вземайте нощувка и
храна на пакетна цена. Има и басейн, ако някой предпочита
миризмата на влага и дезинфектанти пред свежия планин
ски въздух. Малко по-надолу о т хотела е вилно селище „Све
т а гора“, чиято механа ни препоръчва познат и особено да
пробваме киселото мляко. Времето е точно за следобедна за
куска, т а к а че с удоволствие изпълняваме заръката, а после,
докато стан е време за вечеря, обикаляме из гората, за да
открием специалното м ясто, за което пак са ни подучили
предварително - горска вишка с чудни панорамни гледки към
Пирин и Родопите.
На сутр и н та поемаме към Сухото езеро, което, въпреки
името си, никога не пресъхва. М арш рутът минава покрай
хижа „Семково“, до която се сти га по приятен широк горски
п ъ т за около половин час, а о т т а м се насочвате към „Упла
ш ената чешма“. Наречена е так а, защото преди време човек
видял наблизо мечка и много се изплашил. Добре че е минал
само с уплахата. Нямаше да е много приятно сега да си на
ливаме вода о т „Нааканата чешма“. Не е смешно - сещам се
за сериозен горски надпис на едно друго място, който гласи:
„Лекувам запек“, с подпис отдолу: „Баба Меца“.
Из Рила 255
„Уплашената чешма“ е на около десетина минути о т хи

ж а т а и о т т а м , по маркировката и табелите, след още два
часа ще сти гн ете до езерото. Специфичното на този марш
р у т е, че ч аст о т него минава през торфище. Усещането е
особено —сякаш се върви по жив килим. Торфищата поемат
много вода при силни дъждове и т а к а предпазват по-ниски
т е части о т наводняване. Самият торф е много интересно
образувание, което създава среда с константни условия въп
реки промените във външната среда. След торфищ ето о т
ново следва гора, където усещам как започва леко да ме хва
ща шубето. Макар че долу - и в нашия хотел, и в б азата на
ТУ, и във вилното селище има доста хора, по п ъ т я не среща
ме жив човек. Започвам да пея високо: знам, че то в а е сигу
рен начин всичко живо около мен да се разбяга. Само Венци
няма шанс. Спирам да му надувам главата чак когато гора
т а свършва и започват поляни, обрасли с клек, сред които
съвсем скоро виждаме и самото езеро. Каква божествена
красота! Някой беше писал (може и аз да съм), че за да усе
т и присъствието на Бога, м я сто то не е о т значение за чо
века, „понеже ето, царството Божие вътре във вас е“ (Лук.
17:21). И то в а е вярно. Но е вярно и друго: че за да открием
царството Му, ни вдъхновява сам ият Цар. Например, к ато
ни покаже образа Си в кристалната ч и с то та на планинско
езеро...
Добърско
Ако се върнете о т Белица на главния п ъ т и продължите

още малко в западна посока (в случай че идвате о т Юндола),
а при село Баня завиете надясно, за по-малко о т двайсет ми
н ути ще се озовете пред една много самобитна п орта на
с в е т а т а планина - село Добърско.
Макар отдавна да искам да го посетя, за пръв п ъ т с т и
гам до то в а интересно и с приказно красива природа място
по време на уикенд в Банско. Споменавам го, защото Банско
е популярна дестинация, а може би не всеки знае, че в рамки
т е на 20-ина километра може да смени два свята.
Разбира се, най-голямата туристическа атракция 6 До-

бърско е църквата „Св. св. Теодор Тирон и Теодор С т р а т и л а т “.
И н тересът е заради „Христос в космическата р а к е та “ -
изображение, представено к ато сензация, която и до днес
привлича многобройни посетители. Това безспорно спомага
за съхраняване живота в то в а прекрасно село, но интерпре
т а ц и я т а е невярна и издава неком петентност Да се изоб
разяват Преображението и Възкресението на Господ по по
добен начин - в „капсула“ о т светлина, не е нехарактерно за
средновековната иконопис, а у нас м огат да се видят „раке
т и “ и на други места.
К ато пренебрегнем това, може да забележим истинската
стойност на стенописите, които плътно покриват стени
т е и таван а на църквата. Всички са автентични, с ориги
налните си цветове, и са съхранени о т XVII век благодарение
на добре измислената оригинална вентилационна система
на храма, която, к ато не позволява задържането на влага и
рязък к о н тр аст в тем пературите, предпазва изображения
т а о т увреждане. Забележително е, че то в а е единственият
храм у нас, в който са изобразени толкова много жени свети
ци - тр и й сет на брой. Посещението в храма става на групи
с екскурзовод, т а к а че ще получите подробна информация.
Легендата разказва, че селото е създадено о т Самуилови
войници. След б и т к а т а при село Ключ през 1014 г. ч аст о т
т я х се отправя към Рилския манастир, но зим ата ги застиг
нала т у к и т е решили да о стан ат, понеже на то в а м ясто
намерили лековита вода, която облекчавала болките в осле
пените им очи. Аязмото е в двора на църквата. Установявай
ки се тук, слепците създали п рочутата Добърска музикална
школа на „слепите гуслари“, просъществувала над девет ве
ка —докъм 1930 г. Към т я х започнали да се присъединяват и
други хора с недъзи, които учели песните и обикаляли с т р а
н а т а . Така с музика, к а т о изпълнявали основно фолклорни
песни - юнашки, с религиозно съдържание и молитви, слепи
т е гуслари изкарвали прехраната си, а хората гледали на
т я х именно к ато на посредници между човека и Бога и ги
приемали к ато обредни лица, които им носят Божията бла
гословия. По-подробно за духовната мисия на слепите гусла-
Из Рила 257
ри като медиатори между земното и небесното съм разказа

ла 8 „Бабо, разкажи ми спомен“.
Природата, сред която е разположено селото, е запленя-
баща. Има уникално усещане за простор и едновременно с
то в а - за защ итеност На двайсетина минути пеша над се
лото е параклисът „Света Богородица“, откъдето, според
м естните, са най-хубавите гледки към Пирин. Но да не заб
равяме, че сме в Рила, а т я има още много тайни за споделя
не. В тази ч аст на планината например е царството на бал
канската дива коза - според еколозите голяма чаровница,
която, за съжаление, е рядък вид, застрашен о т изчезване.
Ако с т е любопитни да я зърнете, може да тр ъ гн ете по Пъ
т е к а т а на дивата коза, чиято пешеходна ч а с т започва
именно о т Добърско. М арш рутът не е тежък, макар през ля
т о т о да е по-продължителен заради ч ести те спирки за по-
хапване на диви ягоди, малини и боровинки.
А ако разполагате с повече време - поне два дни, може да
продължите н а т а т ъ к —през хижа „Добърско“ и хижа „Маке
дония“ до Рилския манастир. К ато поход в п ам ет на Самуи-
ловите войници, които, макар и изгубили физическото си зре
ние, не изгубили най-важното - духовния си взор за Бога.
Кирилова поляна и Рилски м анастир
Едно о т най-красивите ми преживявания в Рила е о т мяс

т о , изненадващо непопулярно предвид близостта му до Рил
ския манастир. С тава въпрос за м е с т н о с т т а Кирилова по
ляна. За да сти гн ете до нея, минавате покрай манастира и
продължавате няколко километра по асфалтовия път, който
т а м свършва. О т поляната може да се разходите до Рибни
езера, което ще ви отнеме около т р и часа в едната посока.
П о-краткият вариант за еднодневен маршрут, който ние с
Венци много обичаме, е до Сухото езеро. Това не е същото
„сухо“ езеро, за което вече разказвах, макар че и т о , к ато
другото, май сухо не остава.
Първото ни посещение до Сухото езеро над Кирилова по
ляна е в горещ августовски съботен ден. На манастира е ис-
17*
тинско стълпотборение о т посетители, но само километър

по-нагоре о т навалицата няма и помен. За малко отново се
появява, макар и в умален мащаб - на уширението, което иг
рае ролята на паркинг в началото на п ъ т е к а т а до гроба на
свети Иван Рилски, но н а т а т ъ к вече е съвсем пусто. Спира
ме на Кирилова поляна и за кратко се колебаем накъде да по
емем. Гората, през която тръгва п ъ т е к а т а към езерото,
обаче ни изглежда по-добрата алтернатива за спасение о т
жаркото слънце, което на 1500 м етра надморска височина
грее по-силно, ако и тем п ер ату р ата на въздуха да е по-нис
ка. П ъ тек ата е с денивелация около 400 м етра, което не е
малко, но се вие полегато, т а к а че изкачването никак не за
труднява. Почти през цялото време вървим през гора, само
в горната ч аст за кратко излизаме на открито, колкото да
се насладим на просторната гледка към Рилския манастир.
Почти в края на п ъ т е к а т а попадаме на интересна находка-
върху голям камък съзираме издялани кръст и надпис, който
гласи: „Добре дошле, манастирски гости“. Някога о т т у к е
минавал п ъ т я т на поклонниците, идващи о т долините на
Искровете. И понеже до манастира има поне два часа ходене,
явно с надписа монасите са целели да ободрят духа на тези,
които няколко часа вече са вървели по рилските стръмнини.
Виждаме езерото първо о т една височина, преди пътека
т а да се спусне към него. О тту к , между боровите клончета
и клека, гледката е о т тези, които предизвикват странен
копнеж в сърцето - сякаш човек разпознава м ясто, към
което е принадлежал, но е изгубил. Дълго съзерцавам украсе
н а т а с върбовка, жълтурче и лопен поляна, която се стеле
надолу към спокойните езерни води, отразяващи небето. О т
едната страна на езерото - стръмен, декориран с треви и
рилски билки каменист скат, о т другата - борова гора, а в
отсрещния край сякаш е застлан мек тревен килим. Дали на
истина някъде в себе си, в най-съкровеното кътче на души
т е ни, пазим спомен о т рая и о т живото си общение с Творе
ца? Не знам, но в момента имам точно такова усещане за
райско дежавю. „Как можах толкова безвъзвратно да се по
то п я в Теб и да живея, ако никога преди то в а не съм бил при
Теб? Истина, бил съм при Теб още о т вечността, затова се
Из Рила 259
усещам при Теб к ато у дома си.“ Стихчето е о т „Езерни мо

литви“ на свети Николай Велимирович. А аз съм в поредния
езерен храм на Рила.
Не ни се тръгва веднага обратно, но усещаме лек глад. Не
носим храна, защото не смятахме да се бавим кой знае кол
ко. В раницата имаме само п акет солети. А брегът на езеро
т о е обрасъл с див лук. Какво пиршество! После поемаме на
обиколка и случайно, скрита о т хорските погледи, открива
ме друга водна магия - красив водопад с кристалночисти жи-
воносни води, о т които утоляваме ж аж дата си. О т другата
страна на езерото, при мекия тревен килим, събуваме обув
ките и след като поемаме с босите си ходила о т силата на
зем ята, нагазваме в реката, която пълни езерото о т този
край. Водите на езерото пък д ават началото на друг поток,
който се влива в река Рилска. О тту к , покрай самото езеро,
минават туристически маршрути към Рибни езера, Мальо
вица, Говедарци и Боровец.
Слизаме долу поне след т р и часа - с пълни души, но вече
доста изгладнели, и се настаняваме за късен обяд в едно о т
заведенията, разположени о т двете страни в началото на
п ъ тек ата. Избираме това, което се пада о т дясната с т р а
на. Там се предлагат и стаи за нощувка, а собственичката,
освен че е много симпатична жена, прави чудесни кюфтенца.
Зависи как организирате времето и престоя си, но дали
на връщане, или на отиване към Кирилова поляна, трябва да
п осети те гроба на свети Иван Рилски. П ъ т е к а т а о т гор
ския „паркинг“ ще ви отведе за около десетина минути до пе
щ ерата, в която светец ъ т е прекарал последните седем го
дини о т живота си. Пред нея се намира църквицата „Успение
на свети Иван Рилски“, наричана С т а р а т а постница, в чий-
т о притвор е м я с т о т о с гроба на светеца. В близост има и
аязмо, чиято лековита вода, бликнала по молитвите му, и
днес на силна струя тече о т изградената каменна чешма.
Малко по-нагоре о т аязмото е и скалата, о т която божият
угодник е отправял молитвите си.
На около половин час пеша през гората има и друга църк
ва, наричана „П остницата на свети Лука“. Тя е посветена на
племенника на свети Иван Рилски, който издирил чичо си в
планината и останал да споделя с него отшелническия жи

вот. Баща му обаче не бил .съгласен и дошъл да прибере сина
си. По п ъ т я към дома им момчето било ухапано о т змия и
починало. Така Бог предотвратил погубването на душ ата му
о т ж и тейската суета.
Тук е м я с т о т о да препоръчам, ако все още не с т е били
т а м , да п о сети те родното село на свети Иван Рилски -
Скрино. Намира се на около час с кола о т Рилския манастир,
а п ъ т я т , ако идвате о т манастира, след приятното градче
Рила завива към село Смочево, като криволичи сред приятен
хълмист пейзаж, после пресича автомагистрала „Струма“ и
след Бобошево (в посока Кюстендил) се отделя наляво. В нис
кото е село Доброво, а по-нагоре - Скрино, накацало по
стръмнините на рида, излъчва самобитно очарование. Преди
селото има отбивка за Руенския манастир - новопостроена
обител с чудесно, макар и малко братство. В лицето на о т
ците Лука и Йоан може да намерите добри духовни настав
ници. Над манастира е пещерата, в която младият отшел
ник е започнал служението си, преди да се о ттегл и в Рилска
т а пустиня. При изкопните работи за основите на храма на
днешния Руенски манастир са о тк р и т и основите на две
средновековни църкви, датирани към VIII и IX век. Вероятно
именно т у к е бил манастирът, о т който започва пустинно-
служението си рилският светец. За м я с то то има истории и
легенди о т сферата на болнавата мистика, които няма да
разказвам, защото са по-скоро замърсители на чистото впе
чатление за здрава духовност, което сега м анастирът о ста
вя у посетителите. Усещането в храма е много благодатно.
Освен до пещерата на свети Иван Рилски, о т манастира
може да се разходите до м е с тн о с тта Кръста, о т която се
виждат няколко планини. Разходката по маркираните и под
държани пътеки през Кръста към пещерата (или обратното)
ще ви отнеме не повече о т двайсет минути. Малко по-далече
е аязмото, но пък е удивително да се види с каква мощ водата
избива направо о т основата на огромен бук, а после, уж укро
тена, но не съвсем, блика о т двата чучура на изградената ка
менна чешма. А колко е сладка буковата вода! Няма как да не е
лековита - всяка глътка о т нея е чиста жизнена сила...
Из Рила 261
Но да се бърна на Рилския манастир, понеже всъщност

отиваме към него. Каквото и да кажа за то в а място, няма
да е изчерпателно. Но най-важното, мисля си, е да се подгот
вим за посещението на с в е т а т а обител и да се отворим за
благодатта, която т а м сякаш блика също както лековита
т а вода. Тази благодат ще ви обгърне още в момента, в кой
т о прекрачите през входната вр ата на обителта, и ще се
почувствате ч аст о т духовно цяло, към което всички ние,
българите, о т векове принадлежим.
Иначе едва ли има друго място, за което в пътеводители
т е да има повече информация - все пак то в а е емблемата на
българския туризъм. Но м оята препоръка е, преди да поеме
т е към с в е т а т а обител к ато към туристическа дестина-
ция, да се подготвите като българи - православни христия
ни. П отърсете материалите, които предлагат православни
т е сайтове (например p ra v o sla v ie to .c o m и p ra v o sla v ie .b g ).
П рочетете ж и ти ето (поне краткото) на свети Иван Рил
ски, запознайте се с и стори ята на манастира и особено с
ролята му за възраждане на националното самосъзнание и
опазване на духовната независимост на народа ни. Разгле
дайте предварително и информацията за иконите и стено
писите в манастира, които са създадени о т най-видните
български зографи и наистина са „образописно богословие“,
както ги наричат, което чрез нагледен разказ за библейски
т е събития ще обогати християнската ви култура. Запоз
найте се с реликвите на манастира, сред които особено цен
на е чудотворната икона „Света Богородица Одигитрия“
(Пътеводителка), в която, около светия образ на Божията
майка, в 32 преградки са вградени мощи на светци. Непре
менно п осетете и музея на манастира, в който ще видите
други интересни реликви, например напрестолния Рафаилов
кръст, шедьовър на м ин иатю рната дърворезба. С ам ият
кръст е висок 80 см, а и зработката му, освен 12 години о т
живота, коства и зрението на инока Рафаил. П рочетете „За
в ета на свети Иван Рилски“, който то й оставя на младото
монашеско б р атств о , преди да се о ттегл и в уединение в
края на живота си. Аз не мога да се отърся о т усещането, че
думите му сякаш се о т н а с я т до всеки един о т нас, членове-
т е на б р атств о то на общ ата ни духовна обител, наречена

България. Поклонете се и на гроба на Неофит Рилски - лич
ност и книжовник без аналог, основател на учебното дело у
нас в периода, когато нуждата о т образование на народа и
възпитаване на национално самосъзнание е о т изключител
но значение, за да се случи феноменът на Българското въз
раждане. А когато влезете в църквата и застан ете пред ико
ностаса с раклата, където се съхраняват нетленните мощи
на светеца покровител на с т р а н а т а и народа ни - свети
Иван Рилски, се оп и тай те да осъзнаете, че по божията ми
лост с т е свидетели на чудо. Защото нетлението на човеш
к а т а плът със сигурност е явление о т друг порядък и Бог
удостоява с него само някои о т своите светии за свидетел
ство, което да ни съобщи няколко важни неща. Първо, нетле
нието е един о т показателите за с в е т о с т т а на живота и
свидетелство за вечната му природа, което развенчава лъ
ж а т а за окончателния характер на см ъ р тта. Второ, чудо
т о на нетлението на божиите угодници е и свидетелство,
че Бог не изоставя тези, които ГЪ т ъ р с я т и обичат И т р е
т о , т о показва, че по великата си милост Бог разпростира
т я х н а т а вяра и духовна мощ през времето, за да бъде т е х
н и ят живот за пример и спасение на тези, които и м ат нуж
да о т помощта и закрилата им.
Безчет са св и д етел ств ата за помощ та, която свети
Иван Рилски е оказвал на потърсилите неговата небесна
подкрепа, к ато се е застъпил за т я х пред Бога. Алгоритъм
как да се случи то в а - няма. Помощта може да дойде с моле
бен, отслужен край мощите на светеца, само с поклонение
пред т я х или с молитва пред негова икона на другия край на
света. Общото във всички форми, с които измолваме благо
д а т н а т а помощ о т Бога чрез Неговите светии, се изчерпва
с една дума: вяра. И ако застанали пред чудото на нетленни
т е мощи на рилския светец, у сети те напора на синапеното
й зрънце в сърцето си, преди да се помолите за изцеление и
спасение на собствените си тяло и душа, моля, спомнете си
с молитва, че всички сме ч аст о т т я л о т о и душ ата на Бъл
гария.
Из Рила 263
П р е свет и и богоблаж ени о т ч е н а ш И ване,

м о л и се н а в с е м и л о с т и в и я Господ д а п а з и под з а к р и л а т а
н а С во ят а б лагост
и от всяко зл о о б ст о ят елст во н а ш и я народ,
д а и зб а вя т во ет о зе м н о о т ечест во - б ъ л га р с к а т а
държ ава, и ед и н о р о д н и я т в о й б ъ лга р ск и народ
от см ут о ве, разд о р и и безредие,
от зем ет р ъ с, о т н а х л у в а н е н а д р уго р о д ц и и м еж дуособни
борби,
от гла д , м о р и с м ъ р т о н о с н и болест и,
от н а во д н ен и е, огъ н и м е ч , о т в н е з а п н а с м ъ р т и всяко
ЗЛО,'
д а н и д а р у в а р евн о ст з а П р а во сла ви ет о ;
д а д а д е н а ц ъ р к о вн и т е п а с т и р и у съ р д и е за
д у ш е с п а с е н и е т о н а п а ст во т о ;
на народоуправит елит е, н а ч а лн и ц и т е и съ д и и т е-
с т р а х Бож ий, п р а в о т а и безкорист ие;
н а в о й н и ц и т е - т ъ р п ели во ст , м ъж ест во и победа н а д
враговет е;
н а с ъ п р у з и т е - в з а и м н а лю бов, вя р н о ст и дом оуредба;
н а д е ц а т а и м ла д е ж и т е - в ъ зп и т а н и е , у ч е н о л ю б и в и
уваж ение;
н а зе м е д е л ц и т е - т р уд о лю б и е;
н а б о л н и т е - и зцерение;
н а с т а р ц и т е и в д о в (и )ц и т е - у т е ш е н и е ;
н а с и р а ц и т е - дом ;
н а о н е п р а в д а н и т е - за щ и т а ;
н а о к л е в е т е н и т е - о п р а вд а н и е;
а н а в с и ч к и т в о и лю д е - п о м о щ д а и з п ъ л н я т служ б ат а и
п р и з в а н и е т о си,
д а и м а т пом еж ду си в з а и м н а лю б о в и е д и н о м и с л и е и д а
б ъ д а т с п а с е н и о т в с я к а к в и н а п а с т и и съ б ла зн и .
З а п а з и в я р а т а н епорочна, у т в ъ р д и н а ш и т е градове,
у м и р и целия свят и ни
д а р у в а й т во ет о м и л о с т и в о з а с т ъ п н и ч е с т в о во веки
веков.
Ам ин!
Сега вече никоя сила не може ви сдържи,
никое разстояние не може ви уплаши,
вие забравяте всички условия и задължения
на градския си ж и в о т
и се устремявате към то зи рай...
Алеко Константинов
След възторжения прием на романа „Бабо, разкажи ми

спомен“, избран о т ч и та те л и те за любима книга на
България за 2016 г., Ивинела Самуилова ни предлага
различно по жанр, но не по-малко вълнуващо осмисляне на
т е м а т а за родното.
„Пътеписи за душ ата на България“ не е просто
пътеводител. Всеки разказ за п ъ теш естви ята на
ав тор ката до различни к ъ тч е та на стр а н а та носи
дълбоко послание.
Неочакваните срещи по пътя, поетичното
преживяване на природата, провокативният поглед към
историята, задълбоченото вникване в традицията,
споделените съкровени мисли и искрената емоция ни
повеждат към дълбините на душ ата на България.
Поднесени увлекателно, затрогващо, но и с типичния
за ав тор ката свеж хумор, п е т н а й се тте истории
завладяват, вдъхновяват за пътеш ествия и разпалват
любовта към родното.
ISBN Ч 5 Ч -5 Ь -1 7 Ч 5 -Х
789542 617952
w w w .ikherm es.bg
цена 15,95 лв.

Ivinela Samuilova BG Patepisi

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Ivinela Samuilova BG Patepisi

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

| ла СамуилоВа

Между Пирин и Родопите 69

Сон шон жмо 81

До Лилково и С итово 105

Враца и В р ачан ски ят Балкан 121

Б ели нташ и Караджов кам ък 137

С еверното Черноморие 169

Из Егейска и Вардарска Македония 199

До Севлиево през Елена, Велико Търново и Трявна 223

След приключването на „Бабо, разкажи ми спомен“ с мен се

държание, което п о сети тел ят отнася със себе си. Освен т о ­

* Повечето ми пътувания са о т 2016-2017 г., но има и о т 2015-а, а т о в а до

Преди време, пак в края на месец май, поех по поклонничес-

* Виж романа на Ивинела Самуилова „Къде отиваш , пътнико?“ (Хермес,

живот. Равногорският Бог е живо присъствие, а равногоре-

толкова претенциозна, но съм удивена да установя, че за ни-

надолу. Щом го ползват м естните, значи, е изпитано сред­

Просто човечецът X СЪ-ТВОРИ. С други думи, водата е о т

люлка, преди да се отправя към параклиса. Когато влизам в

обезопасено с ограда, аз оставам в горната ч аст на скалата.

к р асо тата около нас. Прибираме се 6 хотела тъкмо по раки­

О т вори о ч и т е м и , Господи, д а виж дам ж ивот а в и с т и н ­

Отново се прекръствам и прошепвам: А м и н !

Премиерата на книгата ми „Гатанки о т небето“ е минала

щам как клетка по клетка започвам да се съвземам сред оми-

съствие, което обикновено ме омиротворява веднага щом

Радвам се, че поне го споменах. И Бог да го помене в цар­

При село Гаврил Геново се отбиваме към село Георги Дамя-

то ч н о ст им обяснила къде да разбият с т е н а т а , за да наме­

„Зазидана икона на повече о т 320 години бе о т к р и т а в

И коната ще бъде поставена в манастирския храм и ще

Ж ената, съобщила за иконата, и до днес остава анонимна

д ават къщите си на безценица, за да избягат о т „тази на­

Трудно си тръгвам о т този манастир, който датира още

Добре, преди да продължим н а т а т ъ к , ще си го кажа, защо-

Пристигаме в Чипровци около два и половина следобед.

н а т а е запалена, а на въпроса ни дали има нещо за хапване,

слънце. Илко и Милена ни обясняват как да ги разпознаваме,

баме 6 с т а я т а , която до този момент не сме виждали. Мно­

* Главна героиня в романа „Бабо, разкажи ми спомен“ о т Ивинела Самуило-

съдържащ 50 важни съвета за тази работа, в случай че ре­

П риготвяте смес о т 6 яйца и чаша кисело мляко с разби­

След закуската отиваме в ателието. С танът, на който се

вкус на нещо средно между мушмула и круша, а о т т я х с т а ­

къщи за гости, но са оборудвали модерна туристическа спал­

* Преди векове между скалите имало девически манастир. Рано всяка с у т ­

към небето каменни колоси сякаш виждам копнежа т а з и

най-красивата в България. Била, казват, като вълшебен свят

Както обикновено, за връщането към София Венци е из­

Ако в България има м ясто, което в съзнанието ми да е

ран о т о стан ал ата България. Вероятно затова е запазил

Причината сега да спрем в Созопол е да се поклоним на

с удивление установявам, че о т него се разнася благоухание.

дните на слънцестоене и равноденствие. С тези астрономи­

къщи. В съботния следобед селото изглежда пусто, но 6 кръч­

М ъжът ми разказва и за някаква жена, която за пръв п ъ т се

туали, не спазват църковните празници и не се причестя­

ме. Изморени о т взирането и напрежението, най-после прис­

т я т ли, че са 6 опасност, дивите прасета с т а в а т безпощад­

да е пил домашно странджанско вино - все пак е наследник на

мохамедани няма, може би то в а е опит да се внесе разедине­

ги знаеш! Точно Еньова буля е!“ възкликва то й и допълва, че

ща печка на дърва към горния етаж , където са с т а и т е за

препратка към брачния съюз между богинята майка и бога

държание, което п о сети тел ят отнася със себе си. Освен т о

надолу. Щом го ползват м естните, значи, е изпитано сред

к р асо тата около нас. Прибираме се 6 хотела тъкмо по раки

О т вори о ч и т е м и , Господи, д а виж дам ж ивот а в и с т и н

Радвам се, че поне го споменах. И Бог да го помене в цар

то ч н о ст им обяснила къде да разбият с т е н а т а , за да наме

д ават къщите си на безценица, за да избягат о т „тази на

баме 6 с т а я т а , която до този момент не сме виждали. Мно

съдържащ 50 важни съвета за тази работа, в случай че ре

П риготвяте смес о т 6 яйца и чаша кисело мляко с разби

вкус на нещо средно между мушмула и круша, а о т т я х с т а

къщи за гости, но са оборудвали модерна туристическа спал

* Преди векове между скалите имало девически манастир. Рано всяка с у т

Както обикновено, за връщането към София Венци е из

дните на слънцестоене и равноденствие. С тези астрономи

къщи. В съботния следобед селото изглежда пусто, но 6 кръч

туали, не спазват църковните празници и не се причестя

ме. Изморени о т взирането и напрежението, най-после прис

т я т ли, че са 6 опасност, дивите прасета с т а в а т безпощад

мохамедани няма, може би то в а е опит да се внесе разедине

Макар да нямам търпение да стигнем Копривщица, с удо

Б я х очевидец, ко га т о се и звъ р ш и вси ч ко го р ека за н о в п и с

връщане назад, взема лист хартия и т а м , с кръвта на оно

м е с тн о с тта . О т височината над града, където е и пам ет

отбиваме в ую тна механа край реката за късен обяд. Село

Силни думи, заредени с патриотичен патос, които поко

* Поклоннически п ъ т до С антяго де Компостела през Португалия. Д ей ст

Тръгваме около ш ест вечерта на един топъл майски пе

плекси 6 известните балнеокурорти. Не мога обаче да срав

П риятелите ни вече се плацикат в басейните отвън, а на

край го свързвам със склонността към една по-болнава мис

„Голямата божествена река“ - то в а е едно о т тълкувани

хората са демонстрирали благосъстояние, въпреки че са из

н и ята на ту р ц и те във Влахия. Хората б ягат заедно с к а т о

на църквата е взето преди Освобождението, но градежът за

няване на по-приемлива цена. До крайбрежната алея е, но ня

рането на нацията ни - Възраждането. Именно 6 Лом е съз

Хич не е зле —опитваме го малко по-надолу, на пейка в рено

тична и нравствена стойност може да се сравнява с най-до