4. Таблици за истинност.

Закони на логиката
4.1. Сложни твърдения . Формули и подформули. Синтактично дърво
Както вече знаем - от прости съждения можем да образуваме чрез вече разгледаните
връзки - Конюнкция, дизюнкция, отрицание, импликация и еквивалентност по сложни.
А от тях и още по сложни. Те могат по лесно да се разберат в символен вид.
1. На „p“ и „q“ правим конюнкция - „(p∧q)“
2. Правим отрицание на „r“ – „¬r“ и на „s“ – „¬s“
3. Правим Конюнкция на отрицанията на „r“ и „s“ -„(¬r∧¬s)“
4. Правим Импликация на Конюнкцията на „p“ и „q“ (направена в т.2.) и Конюнкци-
ята на отрицанията на „r“ и „s“ (направена в т.3.)
Получава се „((p∧q)→(¬r∧¬s))“
Формули ,състоящи се от една единствена буква, се наричат „елементарни формули“ те
съответстват на елементарните твърдения.
Скобите поясняват действието на двучленните логически връзки - Конюнкция, дизю-
нкция, импликация и еквивалентност - когато образуваме конюнкции, дизюнкции, имп-
ликации или еквивалентности ги заграждаме със скоби. Така заградени, те могат и са-
мите да станат подформули в други формули, без да има двусмислица. Иначе ако от „r“
и „s“ направим конюнкция и я означим само с „r∧s“ няма да можем така да я включим
като подформула без да се появи двусмислица например за „r∧s→p“ не е ясно дали е
импликация (между „r∧s“ и „p“) или конюнкция (между r и импликацията „s→p“).
Затова са и скобите - в първия случай пишем „(r∧s)→p“ , а във втория – „r∧(s→p)“.
За да няма двусмисленост и съставни изрази, които не са части от други изрази, също
се заграждат със скоби. Така например формулата, която получихме в примера по-горе,
беше „((p∧q)→(¬r∧¬s))“, а не „(p∧q)→(¬r∧¬s)“.
Но има и изключения. Напр. ако се уточним е възможно и да се изпускат скобите
около самостоятелни изрази и да напишем само „(p∧q)→(¬r∧¬s)“, знаейки че това е
съкращение за „((p∧q)→(¬r∧¬s))“.
Друго изключение, когато не се загражда в скоби е за едноместната операция отрица-
ние – пишем само „¬p“ без скоби. Като сме се уточнили, че отрицанието се отнася до
следващия самостоятелен израз т.е. ако той е заграден със скоби – към целия.
Напр. „¬(p∧q)“ – отрицанието е на „(p∧q)“.
А ако не е в скоби също е ясно например вместо „¬(¬(¬p))“ пишем „¬¬¬p“ и е ясно, че
третото отрицание се отнася към следващия самостоятелен израз - „p“; второто отрица-
ние – към следващия израз, който е „¬p“ (да напомним че следващия израз не е „¬“ –
това не е твърдение а „¬p“); и накрая първото отрицание – към следващия израз, който
е „¬¬p“. Така в „¬p∧q“ отрицанието ‚¬‘стига само до „p“, което е самостоятелен израз
Често, за по-лесно четене, използваме и друг вид скоби. Например ще пишем
„{[¬p→(q∧¬r)]∨p}↔(r∧s)“, като го считаме за същия като „((¬p→(q∧¬r))∨p)↔(r∧s)“.
Синтактичната структура може да се илюстрира чрез така нареченото синтактично
дърво даващо „история“ на композирането на формулата.
Например синтактично дърво за формулата „(p∧q)→(¬r∧¬s)“ е следното:

(p∧q) → (¬r∧¬s)
p∧q ¬r ∧ ¬s
p q ¬r ¬s
r s
Тук, за по прегледно, разделителната хоризонтална линия сме сложили точно под съ-
ответната двучленна операция импликация, конюнкция.
Синтактичното дърво се нарича така защото се разклонява надолу и прилича на обър-
нато надолу дърво, като във върховете му стоят букви за простите твърдения. (В при-
мера - „p“, „q“, „r“ и „s“.). Движейки се в посока отдолу нагоре формулата „(p∧q)“ е об-
разувана чрез конюнкция от „p“ и „q“; А „¬r“ и „¬s“ чрез отрицание от „r“ и „s“; … и
т.н., докато накрая се стигне до цялата формула най-отгоре на дървото. Последната
стъпка, при която се получава цялата формула, показва кой е нейният главен логически
съюз, т.е. каква е формата на израза като цяло. В примера главният логически съюз
(както и формулата като цяло) е импликация, тъй като при последната стъпка целият
израз се получава от свързване с импликация на „(p∧q)“ и „(¬r∧¬s)“.
Формулите във всеки от възлите на синтактичното дърво на една формула се наричат
нейни подформули. В примера подформулите на „(p∧q)→(¬r∧¬s)“ по нарастваща слож-
ност са „p“, „q“, „r“, „s“, „¬r“, „¬s“, „p∧q“ и „¬r∧¬s“.
4.2. Таблици за истинност
По обратния път на дървото истинностна стойност на едно сложно твърдение може да
се сметне от стойностите на съставните му, като се използват таблиците за тях.
p q p∧q p∨q p→q p↔q p ¬p q ¬q
И И И И И И И Л И Л
И Л Л И Л Л Л И Л И
Л И Л И И Л
Л Л Л Л И И
Това са, обединени в една, таблиците за истинност на логическите връзки, които въве-
дохме по-рано. Повтарям таблицата за отрицание с друга буква за ваше удобство!
При всяка комбинация от стойностите (И или Л) на елементарните твърдения от един
съставен израз, на основа на семантичните правила получава фиксирана истинностна
стойност. Независимо колко той е сложен вървейки отдолу нагоре по дървото – от
простите през подформулите докато стигнем до цялата формула На всеки етап се пол-
зва горната таблица. Така истинностната стойност на един съставен израз се получава
от истинностните стойности на елементарните съставящи го.
Да вземем пак формулата „(p∧q)→(¬r∧¬s)“ и да пресметнем неговата истинностна
стойност при варианта в който „p“ и „q“ имат стойност ‚Л‘, а „r“ и „s“ – стойност И.
Както казах вървейки отдолу нагоре по синтактичното ѝ дърво, получаваме последова-
телно за подформулите ѝ и накрая за самата формула следното истинностни стойности:
(p∧q) → (¬r∧¬s)
И
p∧q ¬r ∧ ¬s
Л Л
p q ¬r ¬s
Л Л Л Л
r s
Л Л И И
Горната таблица добре илюстрира начина, по който истинностните стойности на „p“,
„q“, „r“ и „s“ (дадени в последния ред) еднозначно определят истинностната стойност
на формулата „(p∧q)→(¬r∧¬s)“.
Щом „p“ и „q“ имат стойност ‚Л‘ то и подформулата „p∧q“ има стойност ‚Л‘. Щом „r“
(съответно „s“) имат стойност ‚И‘ то „¬r“, (съответно ¬s) имат стойност Л.
И накрая формулата „(p∧q)→(¬r∧¬s)“ има стойност ‚И‘ при тези истинностни стой-
ности на „p“, „q“, „r“ и „s“ защото импликацията „Л→Л“ е „И“.
 Вместо чрез дървовидна таблица истинностната стойност на една формула, може да
се даде и чрез линейна таблица с два реда. В първия в началото слагаме елементарните
твърдения (в случая са четири) После от ляво на дясно по реда на нарастване на тяхната
сложност подформулите и накрая самата формула.
Втория ред е за истинностните стойности. На елементарните твърдения им даваме съ-
щите истинностни стойности - „p“ и „q“ да са „Л“, а „r“ и „s“ – да са“И“. После от ляво
надясно последователно, по таблицата за истинност, пресмятаме истинностните стой-
ности на формулите от горния ред:
p q r s p∧q ¬r ¬s ¬r∧¬s (p∧q)→(¬r∧¬s)
Л Л И И Л Л Л Л И
Така истинностните стойности на всеки от съставните изрази в таблицата се получава
от истинностните стойности на един или два израза, стоящи наляво от него. Например
истинностната стойност на „p∧q“ в петата колона се получава от истинностните стой-
ности на „p“ и „q“ от първата и втората по таблицата за истинност на конюнкцията. Ис-
тинностните стойности на „¬r“ и „¬s“ в шестата и седмата колона се получават от ис-
тинностните стойности съответно на „r“ и „s“ в третата и четвъртата по таблицата за
истинност на отрицанието и т.н. И движейки се от ляво надясно получаваме в най-дяс-
ната колона истинностната стойност на целия израз.
Таблицата може да бъде допълвана с нови редове за други комбинации от истиннос-
тни стойности на елементарните твърдения. Напр. с ред, за комбинацията, когато и че-
тирите елементарни твърдения имат стойност ‚И‘, движейки се надясно ще получим, че
в при такава комбинация целият израз има стойност ‚Л‘:
p q r s p∧q ¬r ¬s ¬r∧¬s (p∧q)→(¬r∧¬s)
Л Л И И Л Л Л Л И
И И И И И Л Л Л Л
Продължавайки да добавяме нови редове с други комбинации от истинностни стой-
ности на елементарните твърдения, накрая ще изчерпим всички възможни комбинации.
Понеже тук имаме 4 елементарни твърдения от комбинаториката с знае че броят на
всички възможни комбинации от истинностни стойности на четири е 24 = 16 реда. Пъл-
ната таблица, включваща по един ред за всяка комбинация от истинностни стойности
на елементарните твърдения, се нарича „таблица за истинност“. На всяка формула
може да бъде построена таблица за истинност.
За пример нека разгледаме таблицата на „¬(p→q)∨¬q“:
p q p→q ¬(p→q) ¬q ¬(p→q)∨¬q
И И И Л Л Л
И Л Л И И И
Л И И Л Л Л
Л Л И Л И И
Във формулата участват две букви за твърдения, поради което имаме четири комби-
нации от истинностни стойности за тях: и „р“, и „q“ да имат стойност И; „p“ да има
стойност И, а „q“ – стойност Л; обратното; и двете да имат стойност Л. На всеки от тези
четири възможни случая отговаря ред от таблицата. При всеки от тях истинностната
стойност на целия израз се определя като последователно се определят истинностните
стойности на подформулите в посока отляво надясно (т.е. от по-простите към по-слож-
ните), докато се стигне до истинностната стойност на цялата формула в последната ко-
лона. Истинностните стойности на „p→q“ в третата колона се определят от истинност-
ните стойности на „р“ и „q“ в първата и втората въз основа на таблицата за истинност
на импликацията. Истинностната стойност на „¬q“ в петата колона се определя от ис-
тинностните стойности на „q“ във втората въз основа на таблицата за истинност на от-
рицанието – затова стойностите под „¬q“ са обратните на тези под „q“. Истинностните
стойности на „¬(p→q)“ в четвъртата колона се определят по същия начин от истинност-
ните стойности на „p→q“. Накрая истинностните стойности на цялата формула в пос-
ледната колона се определят от истинностните стойности в предишните две колони по
таблицата за истинност на дизюнкцията. Като цяло таблицата показва, че твърдение с
формата на „¬(p→q)∨¬q“ е истинно или когато и „p“, и „q“ са неистинни (последния
ред), или когато „р“ е истинно, а „q“ е неистинно (втория ред), и че е неистинно в оста-
налите два случая.
Когато в дадена формула участва само една буква за твърдение, таблицата ѝ за истин-
ност има два реда, отговарящи съответно на случаите, при които буквата има стойност
И и Л. Да разгледаме като пример таблицата на „(р∨¬р)→¬р“:
p ¬p p∨¬p (p∨¬p)→¬p
И Л И Л
Л И И И
Истинностната стойност на „¬р“ са по таблицата за отрицанието, на „р∨¬р“ се полу-
чават от тези на „р“ и „¬р“ по таблицата за истинност на дизюнкцията. Стойностите на
целия израз в последната колона се получават от стойностите в предишните две колони
по таблицата на импликацията. Тъй като при определянето на истинностната стойност
на импликацията (за разлика от останалите логически съюзи) редът на твърденията е от
значение, важно е да се гледа първо третата (стойностите на антецедента), а после вто-
рата (стойностите на консеквента) колона.
При подредбата на редовете е прието първо да сложим „И“, а после „Л“. Така стан-
дартно таблица за истинност на формула с една буква за твърдение ще започва така:

И
Л

Когато буквите за твърдения са две (например „p“ и „q“), на всеки от двата възможни
случая за „p“ отговарят по два случая за „q“, които подреждаме по същия начин – първо
И, после Л. Така че стандартно таблицата за истинност на формула с две букви за твър-
дения ще започва така:

И И
И Л
Л И
Л Л
 При подреждането на комбинациите в таблица за истинност на формула с три букви
ще изхождаме от подреждането при две букви, т.е. „ИИ“, „ИН“, „НИ“, „НН“, като ще
удвояваме всеки от тези четири случая заради третата буква (т.е. последователността в
първите две колони става „ИИ“, „ИИ“, „ИН“, „ИН“, „НИ“, „НИ“, „НН“, „НН“). При
всяко такова удвояване за третата буква ще слагаме първо „И“, после „Л“, т.е. последо-
вателността става следната таблица:

И И И
И И Л
И Л И
И Л Л
Л И И
Л И Л
Л Л И
Л Л Л
От току що посочения начин на подреждане на комбинациите от истинностните стой-
ности се вижда, че всяко добавяне на буква за твърдение удвоява редовете на табли-
цата. При една буква таблицата има 2 реда; при две букви редовете стават 2.2 = 22 = 4 ;
при три букви – 2.2.2 = 23 = 8; … и т.н.; при n букви таблицата ще има 2n реда.
Ето пример за таблица на формулата е „р→¬(q∨¬r)“) с три букви за твърдения:
p q r ¬r q∨¬r ¬(q∨¬r) р→¬(q∨¬r)
И И И Л И Л Л
И И Л И И Л Л
И Л И Л Л И И
И Л Л И И Л Л
Л И И Л И Л И
Л И Л И И Л И
Л Л И Л Л И И
Л Л Л И И Л И
Построяването на таблицата се различава от това на таблица с една или с две букви
само по това, че има повече редове. Стойностите под „¬r“ са обратните на тези под „r“;
стойностите под „q∨¬r“ са получени от тези под „q“ и „¬r“ по таблицата за истинност
на дизюнкцията; стойностите под „¬(q∨¬r)“ са обратните на тези в предишната колона;
стойностите на целия израз в последната колона са получени от стойностите под „p“ и
„¬(q∨¬r)“ (в този ред) по таблицата за истинност на импликацията.
Видове формули -Тавтологии , Противоречия, Синтетични
В зависимост от таблицата си за истинност всяка формула принадлежи към една от
следните три групи:
 Формули, които имат само стойност И в последната колона на таблицата си за
истинност. Такива формули се наричат тавтологии.
 Формули, които имат само стойност Л в последната колона на таблицата си за
истинност. Такива формули се наричат противоречия.
 Формули, които имат както стойност И, така и стойност Л в последната колона
на таблицата си за истинност. Такива формули се наричат синтетични.
Така наричаме също и твърденията от естествения език, които биха могли да се предс-
тавят символно с такива формули.
Тавтологиите т.е. формулите, които получават винаги стойност И, независимо от ис-
тинностните стойности на участващите букви за твърдения в тях се наричат още логи-
чески истини. Те имат характерното свойство, че истинността им не зависи от фактите
за които се говори. Например не е нужно да правим някакви исторически проучвания,
за да установим, че твърдението „Сократ или е имал или е нямал по-малък брат“
(„р∨¬р“) е истинно. Не е нужно да знаем дори кой е Сократ.
Пример за тавтология: „[(р→q)→p]→p“
Че е такава се вижда като пресметнем стойността ѝ по вече посочения метод:

p q р→q (р→q)→p [(р→q)→p]→p

И И И И И
И Л Л И И
Л И И Л И
Л Л И Л И

Противоречията т.е. формулите, които получават винаги стойност ‚Л‘ независимо от

истинностните стойности на буквите им за твърдения се наричат още логически неис-
тини. Както при логическите истини при тях не е нужно да се обръщаме към действи-
телността, за да определим дали са истинни, или не. Неистинността им са съдържа в са-
мото им значение. Каквито и да са фактите, ясно е, че изречението „Сократ е имал и е
нямал по-малък брат“ е неистинно. То се представя символно с „p∧¬p“, когато „p“ се
интерпретира като „Сократ е имал по-малък брат“.

Че е такава се вижда като пресметнем стойността ѝ по вече посочения метод с Табли-

цата за истинност по-долу показва, че „p∧¬p“ е противоречие.
p ¬p p∧¬p
И Л Л
Л И Л
Синтетичните формули имат различни стойности в някои случаи И в други Л.
Прост пример е една конюнкция – в три от случаите има стойност Л, а в един – стой-
ност И

p q p∧q
И И И
И Л Л
Л И Л
Л Л Л
4.3. Закони на логиката E: Laws of logic, R: законы логики, логические законы
Закони на логиката сa някои основни и необходими закономерности, изразяващи съ-
ществени свойства на логическите операции. По същество повечето са тавтологии.
Най-известни са формулираните още от Аристотел Закон за тъждеството; Закон за изк-
люченото трето – tertium non datur, Закон за непротиворечието. В традиционната логика
сред основните логически закони се споменава и „Закон за достатъчното основание“,
но днес той се възприема само като методологично правило. В зависимост от философ-
ската концепция за логика и нейните универсалност и граници законите на логиката се
тълкуват като абсолютно универсални (за всички възможни светове и теории, или уни-
версални само в определени рамки) По долу се спираме по-подробно на тях.
Заб. тук импликацията ще означаваме с тази стрелка „“ , също често срещано е книгите.
Закон за достатъчното основание E: Principle of sufficient reason, R: Закон доста-
точного основания
Законът за достатъчното основание е методологичен принцип за обосноваността на зна-
нието – за всяко твърдение трябва да се посочат основанията въз основа на които се ут-
върждава. Формулиран явно от Лайбниц, но по принцип се е използвал още в Антич-
ността, особено при аксиоматичния метод на Евклидовата геометрия. В традицион-
ната логика З.Д.О. се е включвал сред основните логически закони, но впоследствие
той се тълкува не като логически закон, а повече като методологично правило.
Закон за изключеното трето E:Law of excluded middle, L: tertium non datur, Р:Закон
исключенного третьего
Закон, според който е истинно или дадено твърдение или неговото отрицание –
[(A∨ ¬A)]. Важността на закона за изключеното трето е подчертана от Аристотел, ма-
кар че закона е бил известен и преди него. Освен логическа интерпретация закона за из-
ключеното трето има и онтологична – или даден обект реално съществува, или не съ-
ществува. Утвърдилото се название за закона за изключеното трето е Tertium non
datur.
Закон за контрапозицията E: Contraposition law, R: Закон контрапозиции
Закони даващи връзка между отрицание и импликация.
(p  q)  (¬ q  ¬p); (¬p ¬q)  (q  p);
(p  ¬q)  (q  ¬p); (¬p  q)  (¬q  p).
Закон за непротиворечието
E: Law of non-contradiction, Law of contradiction, R: Закон непротиворечия, Закон про-
тиворечия
Закон според който не е възможно да е истинно и дадено твърдение и неговото отрица-
ние: [ ¬ (p ∧ ¬p)].
Закони на де Морган E: De Morgan’s law, R: законы де Моргана
Закони, наречени на англ. логик А. де Морган (XIX в.), свързващи конюнкцията („и“) и
дизюнкцията („или“) чрез отрицанието.
¬ (p ∧ q) ↔ (¬ p ∨ ¬q), отрицанието на конюнкция е еквивалентно на дизюнкцията от
отрицанията.
¬ (p ∨ q) ↔ (¬ p ∧ ¬q), отрицанието на дизюнкцията е еквивалентно на конюнкцията от
отрицанията.
 Закони за транзитивността E: Law of transitivity, R: Закон транзитивности
Закони на логиката, аналогични на алгебричните [((А + В) + C) ↔ ((А + (В + C))], твър-
дящи, че при последователни импликации или еквивалентностти има транзитивност:
Закон за транзитивността на импликацията : ((p  q) ∧ (q  c))  (p  c),
Закон за транзитивността на еквивалентността: ((p ↔ q) ∧ (q ↔ c))  (p ↔ c).
Закон за тъждеството E:Equivalence Law, R: закон тождества
Закон на класическата двузначна логика, според който всяко твърдение следва от себе
си – (p  p);
Закон на Дънс Скот E: Duns Scotus law, R: закон Дунса Скота
Закон на класическата двузначна логика, наречен на средновековния логик и философ
Джон Д. Скот – „от противоречие (лъжа) следва всичко“ [(p ∧ ¬p)  q]; или в друга,
еквивалентна формулировка – [¬p(pq)].
Закон на Клавий E: Clavius's Law, L: Consequentia mirabilis, R: Закон Клавия
Закон на класическата двузначна логика, наречен на един от бащите на Григорианския
календар, йезуита Клавий (XVI в.), гласящ, че ако от ¬p (отрицанието на дадено твърде-
ние p) следва p, то p е вярно:
(¬pp) p. Закона на Клавий дава връзката между (материалната) импликация и от-
рицанието.
Закон на Пърс E: Peirce's law, R: Закон Пирса
Закон на класическата логика ((p  q)  p)  p.

Други закони на класическата логика са

-комутативните закони – (p ∧ q) ↔ (q ∧ p) и (p ∨ q) ↔ (q ∨ p);
-асоциативните закони –[ (p ∧ q) ∧ r] ↔ [p ∧ (q ∧ r)] и [(p ∨ q) ∨ r] ↔ [p ∨ (q ∨ r)];
-дистрибутивните закони –
[ p ∧ (q ∨ r)] ↔ [(p ∧ q) ∨ (p ∧ r)] (дистрибутивност на конюнкцията спрямо дизюнкци-
ята и
[p ∨ (q ∧ r)] ↔ [(p ∨ q) ∧ (p ∨ r)] (дистрибутивност на дизюнкцията спрямо конюнкци-
ята;
-Законът за идемпотентността – (p ∨ (p ↔ p)), (p ↔ (p ∧ p));
-Закон за снемане на двойното отрицание „(¬¬p p)“
Шега: в България има и закон за снемане на двойното утвърждаване „ДА-ДА „ често
значи ‚НЕ‘ !