Professional Documents
Culture Documents
Мисли Като Монах - Джей Шети - 4eti.me
Мисли Като Монах - Джей Шети - 4eti.me
МИСЛИ КАТО
МОНАХ
ОБУЧАВАЙ УМА СИ В ПОКОЙ
И ЦЕЛЕУСТРЕМЕНОСТ ВСЕКИ ДЕН
JAY SHETTY
THINK LIKE A MONK
Copyright © 2020 by Jay R. Shetty
© Владимир Германии, превод, 2020
© „Megachrom“ – оформление на корица, 2021
© ИК „БАРД“ ООД, 2021
http://4eti.me
ISBN 987-619-03-0042-7
2
Анотация
ДА СТАНЕМ АРХИТЕКТИ НА СОБСТВЕНИЯ СИ ЖИВОТ
Джей Шети ни показва стъпка по стъпка как да изградим силата си, като
преместим фокуса от представа за себе си към самооценка. Тази книга ни
освобождава от хипнозата на социалната дресировка и ни помага да станем
архитекти на собствения си живот.“
Дийпак Чопра
„Като прилага древната мъдрост към днешния практичен живот, „Мисли като
монах“ предлага много важни насоки за балансирано преминаване по пътя към
успеха.“
Рей Далио
За автора
3
годишна възраст.
Вижте повече на неговия сайт: https://jayshetty.me/
Съдържание
Анотация.........................................................................................................3
За автора.........................................................................................................3
Съдържание....................................................................................................4
Въведение........................................................................................................7
4
МЕДИТАЦИЯ. ДИШАЙ................................................................................................68
5
ЧАСТ ВТОРА. ИЗРАСТВАЙ
6
МАЛКИ ПОБЕДИ................................................................................................................................139
ТЪРСЕТЕ ОБРАТНА ИНФОРМАЦИЯ.............................................................................................140
НЕ ВЗЕМАЙ НА СЕРИОЗНО СОБСТВЕНИЯ СИ УСПЕХ............................................................141
ИСТИНСКО ВЕЛИЧИЕ......................................................................................................................142
МЕДИТАЦИЯ. ВИЗУАЛИЗИРАЙ.............................................................................144
ЗАКЛЮЧЕНИЕ..............................................................................................195
НАЧИНЪТ НА МОНАСИТЕ..............................................................................................................195
КАК ДА РАЗБЕРЕМ ДАЛИ ИМА РЕЗУЛТАТ................................................................................196
СЕГА И ЗАВИНАГИ...........................................................................................................................197
ПРИЛОЖЕНИЕ. Тест за ведическа личност............................................200
7
На жена ми, която е повече монах,
отколкото аз изобщо някога ще бъда.
Въведение
„Ако искаш нова идея, прочети стара книга.”
Приписвано на Иван Петрович Павлов
(наред с други)
Когато бях на осемнайсет, през първата година в бизнесколежа „Кае Бизнес Скул“,
Лондон, един приятел предложи да отидем да чуем беседа на някакъв монах.
Не исках.
– Защо ми е да слушам някакъв си монах?
Често проявявах интерес и слушах лекции на директори на големи компании,
знаменитости и други успели хора, но интересът ми към монаха тогава беше нулев.
Предпочитах беседите на хора, които наистина са постигнали нещо в живота си.
Приятелят ми настоя и накрая се съгласих:
– Добре де, ще дойда, ако след това отидем на бар.
„Влюбих се“ е израз, който се използва почти изключително когато се говори за
романтични взаимоотношения. Онази вечер обаче, докато слушах монаха, който
разказваше за преживяванията си, аз наистина се влюбих. Човекът на сцената беше на
трийсет и няколко, индиец. Главата му беше избръсната, носеше роба с цвят на
шафран. Беше интелигентен, красноречив, харизматичен. Говореше за принципа
„безкористна жертва“. Когато каза, че трябва да садим дървета, в чиято сянка не
възнамеряваме да седим, почувствах непознато вълнение в цялото си тяло.
Бях особено впечатлен, когато научих, че е бил студент в Индийския технологичен
институт, който много напомня Масачузетския технологичен институт, също и с това,
че е почти невъзможно да се запишеш в него. Беше изоставил тази възможност, за да
стане монах, беше напуснал всичко, към което аз и приятелите ми се стремяхме. Или
беше луд, или беше напипал нещо голямо.
През целия си живот съм се възхищавал от хора, тръгнали от нищо и постигнали
нещо – изминали пътя от дрипите до богатството. Сега за първи път виждах човек,
който съвсем умишлено беше пропътувал обратния път. Беше изоставил живот,
какъвто всички би трябвало да искаме, както ни учи днешният свят. Вместо обаче да
прилича на огорчен неудачник, той изглеждаше радостен, уверен, в мир със себе си.
Всъщност изглеждаше по-щастлив от всички, които познавах. На осемнайсет бях
срещал много доста богати хора. Бях разговарял с мнозина, които бяха станали
известни, силни, красиви или и трите заедно. Не мисля обаче, че бях срещал истински
щастлив човек.
След това си пробих път през тълпата, за да му кажа колко удивителен е и колко ме
е вдъхновил.
Как мога да прекарвам повече време с теб? – чух се да казвам. Изпитвах
необходимост да съм край хора, които владеят ценностите, които искам аз, не
8
предметите, които искат всички.
Монахът ми отговори, че цялата седмица ще пътува и ще изнася беседи във Велико-
британия и че съм добре дошъл да го придружавам. Направих го.
Първото ми впечатление от този човек, чието име е Гауранга Дас, беше, че прави
нещо добро. По-късно щях да открия, че науката е на същото мнение. През 2002 г.
тибетският монах Йонги Мингюр Ринпоче пътува от район непосредствено до Катман-
ду до Университета на Уисконсин, Медисън, за да даде възможност на изследо-
вателите да наблюдават активността на мозъка му, докато медитира. Учените сложили
на главата му устройство, напомнящо шапка за душ (електроенцефалограф), от което
излизат повече от 250 гънки проводника, свързани със сензори, което техник
прикрепил към скалпа му. По време на изследванията монахът е имал зад гърба си
шейсет и две хиляди часа практическа медитация.
Екип изследователи, част от които също опитни медитатори, го наблюдавал от кон-
тролна зала, а той започнал да медитира по схема, разработена от тях – една минута
медитация върху състраданието и трийсет секунди период на почивка. Преминал през
този цикъл четири пъти, по знак на преводач. Учените гледали стъписани. Почти
точно в мига, в който монахът започвал медитация, електроенцефалографът регистри-
рал рязка и интензивна мозъчна дейност. Такъв силен бърз пик би се получил, ако
монахът промени позата си или се раздвижи поне малко, но го наблюдавали той
оставал съвършено неподвижен.
Забележителното в експеримента не била само последователността в мозъчната дей-
ност на монаха – „включено“/“изключено“ при активност и отпускане – но също така
и фактът, че нямало период на „подгряване“. Ако си медитатор или поне си опитвал да
успокоиш ума си, знаеш, че е нужно известно време, докато стихне парадът разсей-
ващи мисли, който се носи в главата ти. Ринпоче нямал нужда от такъв преходен пе-
риод. Всъщност, оказвало се, че успявал да влезе и да излезе от онова силно медита-
тивно състояние сякаш натиска бутон. Повече от десет години след онези
първоначални изследвания сканиранията на мозъка на четирийсет и една годишния
монах показали по-малко признаци на стареене, отколкото мозъците на негови
връстници. Според изследователите мозъкът му приличал на мозък на човек, който е
десет години по-млад.
Учените, изследвали мозъка на будисткия монах Матю Рикар по-късно, го наричат
„най-щастливия човек на света“, защото откриват най-високото ниво на гама-вълни –
които се свързват с вниманието, паметта, ученето и щастието, – регистрирано някога
от науката. Един-единствен монах, който излиза от нормата, може да се приеме за
аномалия, но Рикар не е единствен. Мозъците на двайсет и един други монаси също
били изследвани при различни медитативни практики и също показали нива на гама-
вълните с по-високи и по-продължителни пикове (дори по време на сън), отколкото
при немедитиращи хора.
Защо трябва да се научим да мислим като монаси? Ако искаш да играеш добре
баскетбол, би гледал Майкъл Джордан, ако искаш да си иновативен, можеш да
проучиш Илон Мъск или, ако те привлича пеенето, да се поинтересуваш от Бионсе.
Ако искаш да научиш ума си да намира мир, покой и цел? Монасите са специалисти в
това. Брат Дейвид Стиндъл-Раст, бенедиктински монах, един от основателите на grate-
fulness.org, пише: „Светски човек, който съзнателно се стреми да живее в Сега, е
монах“.
9
Монасите могат да устояват на изкушения, да се въздържат от отправяне на
критики, да се справят с болка и тревожност, да укротяват егото си, да градят живот,
който е изпълнен с цел и смисъл. Защо да не се учим от най-спокойните, най-
щастливите, най-целеустремените хора на света? Може би си мислите, че за монасите
е лесно да бъдат спокойни, безметежни и свободни от напрежения, че се крият някъде
в спокойна среда, не им се налага да ходят на работа и да се съобразяват с романтични
връзки и, да, с трафика в час пик. Може би се питате, как пък мисленето като монах
ще ми помогне тук, в модерния свят?
Първо, монасите не се раждат такива. Те са хора от всякакъв произход, които са
избрали да се променят. Матю Рикар, „най-щастливият човек на света“, в живота си
преди е бил биолог. Анди Падикоум, съосновател на апликацията за медитация Head-
space, се е обучавал за цирков артист. Познавам монаси, които са били финансисти
или са свирели в рок банди. Израснали са в училища, градове и села като вас и мен. Не
е нужно да палите свещи у дома, да се разхождате боси или да пускате снимки как
седите в поза „лотос“ на върха на планина. Монашеството е мисловна нагласа, която
може да приеме всеки.
Както повечето монаси в наши дни, не съм израснал в ашрам. През по-голямата част
от детството си правех неподобаващи за монах неща. До четиринайсет бях послушно
дете. Израснах в Лондон с родителите ми и по-малката ми сестра. Семейството ми е от
средната класа, индийско. Подобно на много други родители, моите също правеха
всичко, за да ми дадат добро образование и шанс за добро бъдеще. Не се забърквах в
неприятности, справях се добре в училище, полагах усилия всички да са щастливи.
Когато обаче започнах средното училище, направих рязък завой. Като дете бях
пълен и ми се подиграваха за това, обаче после намалих килограмите, започнах да
играя футбол и ръгби. Насочих се към предмети, които индийските родители по
принцип не харесват, като рисуване, дизайн и философия. В това не би имало нищо
лошо, обаче се забърках не е когото трябва. Правехме лоши неща. Пробвахме дрога.
Биехме се. Пиехме прекалено много. Нещата не вървяха добре. Три пъти ме гониха от
училище. Накрая поискаха да напусна.
„Ще се променя обещах. – Ако позволите да остана, ще се променя“. Училището ме
остави и аз смених посоката.
Най-накрая, в колежа, започнах да разбирам стойността на сериозната работа,
жертвите, дисциплината, упоритостта при преследването на целите. Проблемът бе там,
че по онова време нямах никакви цели, освен да си намеря добра работа, един ден да
се оженя, да имам семейство – обикновените неща. Подозирах, че има нещо по-
дълбоко, но не знаех какво е.
Когато Гуаранга Дас дойде да говори в колежа, бях готов за нови идеи, нов начин на
живот, път, който беше много различен от този, по който всички (включително и аз)
смятахме, че ще поемем. Исках да израсна като личност, а не да познавам състра-
данието, съпричастността и смирението само като абстрактни понятия. Исках да ги
живея. Дисциплината, характерът и интегритетът да не са неща, за които само чета.
Исках да ги живея.
През следващите четири години жонглирах между два свята, като от барове и ресто-
ранти се хвърлях в медитация и спане на пода. В Лондон учех мениджмънт е ударение
върху поведенческите науки, стажувах в голяма консултантска фирма и прекарвах
доста време е приятелите и семейството си. А в един ашрам в Мумбай изучавах
10
древни текстове, като по-голямата част от коледните и летните ваканции живеех при
монаси. Ценностите ми постепенно се промениха. Открих, че искам да съм сред
монаси. Всъщност исках да се потопя в менталността им. Работата, която вършех в
корпоративния свят, като че ли все повече и повече губеше смисъл. Каква полза от
липсата на позитивно въздействие върху когото и да било?
След като завърших колежа, смених костюма е монашеска роба и се присъединих
към ашрама, където спяхме на пода и всичките ни притежания се събираха в малко
шкафче. Живях и пътувах в Индия, Великобритания и Европа. Медитирах часове
наред всеки ден и изучавах древни текстове. Имах възможност да служа с другите
монаси, да помагам в продължаващата работа по преобразяването на един ашрам в
село край Мумбай в екологично духовно убежище (екосело Говардан) и да стана
доброволец в програма за предоставяне на храна, която разпределяше повече от
милион порции всеки ден (Анамрита).
Щом аз успях да се науча да мисля като монах, би трябвало да се справи и всеки
друг.
За монасите хиндуисти, с които учих, основополагащи текстове са Ведите. (Загла-
вието е от санскрит – „веда“ означава познание. Санскрит е древен език, който е пред-
шественик на повечето езици, които се говорят днес в Южна Азия.) Може да се
твърди, че философията започва с тази древна колекция текстове, възникнали в района
на част от днешен Пакистан и Северозападна Индия преди поне три хиляди години. Те
са в основата на хиндуизма.
Както епосите на Омир, Ведите първоначално били предавани устно, после били
записани, но поради нетрайността на материалите (използвали палмови листа и букова
кора!) повечето от оцелелите документи са не по-стари от неколкостотин години. Ве-
дите съдържат химни, исторически разкази, поеми, молитви, напеви, ритуали и цере-
монии, съвети за ежедневието.
В живота си и по-нататък в тази книга често споменавам „Бхагавад Гита“ (което
значи „Песен на Бог“). Тя свободно следва Упанишадите – текстове, писани между
800 и 400 г. пр.н.е. „Бхагавад Гита“ се смята за нещо като универсален и безвременен
наръчник за живота. Текстът не адресира монах и не засяга някакъв религиозен
контекст. Адресира женен мъж, който също е и добър стрелец с лък. Целта не е да се
прилага само при една религия или за един регион – предназначен е за цялото
човечество. Екнат Ийсваран, духовен автор и професор, превел много от свещените
текстове на Индия, включително и „Бхагавад Гита“, го нарича „Най-важният дар от
Индия за света“. В дневника си от 1845 г., Ралф Уолдо Емерсън пише: „Дължах –
приятелят ми и аз дължахме – великолепен ден на „Бхагавад Гита“. Тя е първа сред
книгите. Сякаш ни проговори империя, не нещо дребно или невзрачно, а голямо,
спокойно, последователно, гласът на някогашна интелигентност, която в друга епоха и
в друг климат е разсъждавала над и така е решила същите въпроси, които днес
ангажират нас“. Казано е, че за „Гита“ са писани повече коментари, отколкото за който
и да било друг текст. Една от целите ми в тази книга е да ви помогна да се свържете с
безвременната мъдрост, наред с други древни учения, които са в основата на
монашеското ми образование – и които имат сериозна връзка с предизвикателствата,
пред които сме изправени днес.
Това, което най-много ме порази, когато изучавах философията на монасите, беше,
че през последните три хиляди години хората всъщност не са се променили. Разбира
се, по-високи сме и средно живеем повече, но ме изненада и впечатли фактът, че
11
монашеските учения говорят за опрощение, енергия, намерения, цел в живота и други
подобни по начин, който резонира и днес, както вероятно е резонирал и когато са се
появили.
Още по-впечатляващото е, че монашеската мъдрост може да бъде подкрепена от
науката, както ще видим много пъти в тази книга. От хилядолетия монасите вярват, че
медитацията и будното съзнание са полезни, че да си благодарен е добре за теб, че
когато служиш си щастлив и други неща, за които ще научите в тази книга. Те са
развили практики около тези идеи дълго преди днешната наука да разполага с начини
да ги покаже и потвърди.
Алберт Айнщайн казва: „Ако не можеш да обясниш нещо по разбираем начин,
значи сам не го разбираш достатъчно добре“. Когато видях колко свързани с днешния
свят са уроците, които научавах, поисках да се гмурна по-дълбоко в тях, така че да
мога да ги споделям с други хора.
Три години след като се преместих в Мумбай учителят ми Гуаранга Дас ми каза, че
според него ще съм по-ценен и полезен, ако напусна ашрама и споделя каквото съм
научил със света. Трите години като монах бяха нещо като училище за живота. Не
беше лесно да стана монах, оказа се още по-трудно да замина. Прилагането на
мъдростта в света обаче извън ашрама – най-трудната част – беше нещо като последен
изпит. Всеки изминал ден установявам, че монашеската мисловна нагласа върши
работа – че древната мъдрост е стряскащо актуална днес. Затова я споделям.
Днес все още смятам себе си за монах, макар че обикновено добавям „бивш“, тъй
като съм женен, а на монасите е забранено да се женят. Живея в Лос Анджелис, който
според много хора е една от световните столици на материалното – фасада, фантазия и
общо взето лъжовен град. Защо обаче да съм на място, което вече е просветено? Сега,
в света и в тази книга, споделям каквото взех от живота, който водех преди това, и
каквото научих. В книгата няма нищо сектантско. Тя не е някаква прикрита стратегия
за привличане на последователи. Кълна се! Мога също така да ви обещая, че ако
възприемете и практикувате материала, който представям, ще откриете истински
смисъл, страст и цел в живота си.
Никога преди толкова много хора не са били толкова неудовлетворени – или
толкова силно ангажирани е преследване на „щастието“. Нашата култура и медии ни
заливат е някакви представи кои и какви трябва да бъдем, показват ни образци на
достижения и успехи, слава, пари, блясък, секс – в края на краищата нищо от това не
може да ни удовлетвори. Просто ще търсим още и още, в кръг, който води до
разочарования, загубени илюзии, неудовлетвореност и нещастие, до изтощение.
Иска ми се да направя паралел между мисловната нагласа на монаха и това, което
често се нарича „маймунски ум“. Умът ни може или да ни извисява, или да ни тегли
надолу. Днес всички ние се борим е претовареното мислене, е протакането и тревож-
ността, които са резултат на стремежа ни да угодим на маймунския ум. Маймунският
ум прескача безцелно от една мисъл на друга, от проблем на проблем, без всъщност да
решава каквото и да било. Можем обаче да се издигнем до монашеската мисловна
нагласа, като стигнем до корена на това, което искаме, и създадем изпълними стъпки,
водещи към израстване. Монашеската нагласа ни извисява над объркването и разсей-
ването и ни помага да открием яснота, смисъл и посока.
„Мисли като монах“ предлага друг поглед и подход към живота. Път на бунт, откъ-
сване, преоткриване, път към цел, фокус, дисциплина – и служене. Целта на мона-
шеското мислене е живот, свободен от его, завист, ламтеж, тревожност, гняв,
12
горчивина, багаж. За мен монашеската мисловна нагласа не е просто възможна – тя е
необходима. Нямаме друг избор. Трябва да открием спокойствие и мир.
13
МАЙМУНСКИ УМ МОНАШЕСКИ УМ
Стъписан от множество разклонения Фокусиран върху корена на проблема
Пътува на мястото до шофьора Живее целенасочено и съзнателно
Жалва се, сравнява, критикува Състрадателен, загрижен, помагащ
Мисли прекалено много и протака Анализира, изяснява и свързва
Разсейва се от дребни неща Дисциплиниран е
Търси краткосрочно задоволяване Стреми се към дългосрочна полза
Взискателен и с много права Ентусиазиран, решителен, търпелив
Променя се по каприз Отдаден на мисия, визия или цел
Засилва негативи и страхове Работи за разпадане на негативи и страхове
Насочен към себе си и вманиачен Грижи се за себе си, за да служи
Многозадачен Еднозадачен
Контролиран от гняв, тревожност, страх Контролира и използва енергията мъдро
Прави каквото му е приятно Търси самоконтрол и съвършенство
Търси удоволствия Търси смисъл
Търси временни спасения Търси истински решения
14
прочистване, което ще освободи място за растеж. Второ, ще растем. Ще ви помогна да
промените живота си, така че да вземате решения преднамерено, целенасочено и
уверено. Накрая ще даваме, с поглед към света отвъд нас самите, ще разширяваме и
споделяме чувството си за благодарност, ще задълбочаваме отношенията си. Ще
споделяме даровете и любовта си с другите и ще открием истинската радост и
изненадващите ползи от служенето.
По пътя ще ви запозная е три много различни типа медитация, които препоръчвам,
за да ги включите в практиката си: дишане, визуализация и звук. И трите носят своите
положителни ефекти, но най-простият начин да ги отличите е да знаете, че дишането
води до физически ползи – откриваш покой и равновесие, успокояваш се; визуали-
зацията има психологически ползи – да изцелиш миналото и да се подготвиш за бъде-
щето; напевите имат психически ползи – свързваш се е най-дълбоката си същност и
вселената за истинско пречистване.
Не е нужно да медитирате, за да имате полза от тази книга, но ако го правите,
инструментите, които ви давам, ще са по-ефективни. Ще стигна и по-далеч, като кажа,
че цялата книга е медитация – размисъл върху нашите вярвания, ценности и
намерения, как гледаме на себе си, как вземаме решения, как обучаваме ума си, как
вземаме решения и взаимодействаме е хората. Постигането на такова дълбоко
осъзнаване е целта и наградата на медитацията.
По какъв начин би мислил за всичко това един монах?
Вероятно не си задавате този въпрос в момента – вероятно сте много далече от
това, – но ще го правите в края на книгата.
15
ЧАСТ ПЪРВА.
ОСВОБОЖДАВАНЕ
1. ИДЕНТИЧНОСТ.
Аз съм това, което мисля, че съм
„По-добре е да живееш собствената си съдба несъвършено, отколкото да
живееш имитация на нечии друг живот съвършено.“
Бхагавад Гита 3:35
През 1902 г. социологът Чарлз Хортън Кули пише: „Аз не съм това, което мисля, че
съм, и не съм това, което вие мислите, че съм. Аз съм това, което мисля, че вие
мислите, че съм“.
Оставете ума си да се блъска над това за момент.
Идентичността ни е опакована в това, което другите мислят за нас – или, по-точно,
това, което ние мислим, че другите мислят за нас.
Не само представата ни за самите нас е опакована в начина, по който си мислим, че
другите ни виждат, но повечето от усилията ни за самоусъвършенстване са всъщност
опити да отговорим на този въображаем идеал. Ако мислим, че някой, от когото се
възхищаваме, приема богатството за успех, ще гоним богатството, за да впечатлим
този човек. Ако си въобразим, че приятел не харесва как изглеждаме, в отговор ще
променим вида си. В мюзикъла „Уестсайдска история“ Мария среща момче, което я
харесва. Каква е следващата ѝ песен? „Чувствам се хубава“.
От 1998 г. до времето, когато пиша това, единственият носител на три „Оскара“ за
най-добър актьор, Даниъл Дей-Луис, е играл само в шест филма. Той се готви за всяка
роля усилено, потапя се напълно в нея. За ролята на Бил Касапина в „Бандите на Ню
Йорк“ на Мартин Скорсезе той се обучава за касапин, говори със силен ирландски
акцент на снимачната площадка и извън нея, наема циркови артисти, за да го научат
как да хвърля ножове. И това е само началото. Носи само автентични дрехи от
деветнайсети век, обикаля Рим като героя си, влиза в спорове и се бие с непознати.
Може би заради облеклото се разболява от пневмония.
Дей-Луис прилага техника, наречена „Методът“, която изисква актьорът да живее
като героя си колкото е възможно повече, за да стане него, ролята, която играе. Това
изисква невероятни умения и изкуство, но често актьорите, използващи тази техника,
дотолкова са погълнати от ролята си, че героят им излиза от сцената или екрана. „Ще
призная, че полудях, напълно полудях“ – казва Дей-Луис пред „Индипендънт“ години
по-късно и признава, че ролята „не се отрази добре на физическото и менталното ми
здраве“.
Несъзнателно всички ние се вживяваме в роли до някаква степен. Въплъщаваме се в
персонажи онлайн, на работното място, когато сме с приятели, у дома. Тези различни
персонажи ни носят своите ползи. Те ни дават възможност да печелим парите, които
16
са ни нужни, за да плащаме сметките си, помагат ни да функционираме на работното
си място, на което невинаги се чувстваме комфортно, дават ни възможност да
поддържаме отношения с хора, които всъщност не харесваме, но с които се налага да
контактуваме. Често обаче идентичността ни има толкова много пластове, че губим от
поглед истинската си същност, ако изобщо някога сме имали представа каква е тя.
Носим ролята от работното си място с нас у дома и внасяме ролята, която играем пред
приятелите си, в романтичната си връзка, без съзнателен контрол или намерение.
Колкото и успешно да играем ролите си, в крайна сметка се чувстваме
неудовлетворени, потиснати, недостойни, нещастни. „Аз“ и „мен“, които и бездруго са
уязвими, се изкривяват още повече.
Опитваме да оправдаем очакванията, които смятаме, че другите имат към нас, дори
е цената на собствените си ценности.
Рядко, ако изобщо някога, съзнателно и преднамерено създаваме свои собствени
ценности. Вземаме решенията за живота си през двойно отразената представа за това,
какви бихме могли да сме, без всъщност да се замисляме. Кули нарича това явление
„огледално аз“.
Живеем във възприятие на възприятието за себе си и в резултат сме изгубили истин-
ската си същност. Как можем да разпознаем кои сме и какво ни прави щастливи, ако
гоним изкривеното отражение на сънищата на някой друг?
Може да си мислите, че трудното е да се откажете от забавната част – партита, секс,
гледане на телевизия, притежаването на предмети, спането в истинско легло (да, това е
леглото беше доста тежко). Преди обаче да направя тази стъпка, трябваше да
преодолея по-голямо препятствие – да съобщя на родителите си каква „кариера“ съм
избрал.
Когато приключвах последната година в колежа, вече бях решил по какъв път искам
да тръгна. Казах им, че ще отказвам предложенията за работа, които получавам.
Винаги съм се шегувал, че ако зависеше от тях, щях да имам три възможности за
кариера: лекар, адвокат и неудачник. Няма по-добър начин да покажеш на родителите
си, че всичко, което са направили за теб, е пропиляно от това да станеш монах.
Подобно на всички родители, моите също имаха мечти за бъдещето ми, но поне
успях да ги приближа постепенно към идеята, че мога да стана монах – всяка година,
откакто навърших осемнайсет, прекарвах част от лятото като стажант във финансите,
в Лондон, а част от годината се обучавах в ашрама, в Мумбай. Когато взех решението
си, първата грижа на майка ми беше като на всяка майка – благополучието ми. Ще
имам ли на разположение медицински грижи? „Търсенето на просветление“ не е ли
просто интересен начин да се каже „лентяйстване по цял ден“?
Още по-проблемно за майка ми беше, че е баща ми бяха заобиколени от приятели и
роднини, които напълно споделяха тяхната дефиниция за успех: доктор, адвокат,
провал. Разчу се, че предприемам тази радикална крачка, и приятелите ѝ започнаха да
говорят: „Но вие вложихте толкова много в образованието му!“ и „Промили са му
мозъка!“ и „Ще пропилее живота си!“. Моите приятели също смятаха, че си провалям
живота. Чувах: „Никога пак няма да намериш работа“ и „Захвърляш всяка надежда да
изкарваш прехраната си“.
Когато опитваш да живееш своя най-автентичен живот, някои от връзките ти ще
бъдат изложени на опасност. Рискът да ги загубиш обаче си струва да се поеме. Да ги
запазиш в живота си е предизвикателство, което си струва да приемеш.
За щастие за моя развиващ се монашески ум гласът на родителите ми и приятелите
17
им не беше най-важният аргумент когато обмислях решението си. Вместо това
разчитах на собствените си преживявания. Всяка година, откакто навърших
осемнайсет, бях пробвал и двата начина на живот. Никога не се прибирах от работата
си във финансовата институция в състояние, различно от глад и желание да вечерям.
Всеки път, когато напусках ашрама обаче си мислех: „Това беше удивително. Току-що
прекарах най-хубавото време в живота си“. Експериментите е тези толкова различни
преживявания, ценности и вярвания ми помагаха да проумея своите собствени такива.
Реакциите по повод избора ми да стана монах са пример за външния натиск, на
който сме подложени през целия си живот. Роднините, приятелите, обществото,
медиите – заобиколени сме от гласове и образи, които ни казват какво трябва да бъдем
и какво трябва да правим.
Заливат те е мнения, очаквания и задължения. От училище веднага постъпваш в
най-добрия колеж, после следват: ожени се, намери доходна работа, купи си къща,
имай деца, стреми се към повишение. Културните норми съществуват с определена
цел – няма нищо лошо в това обществото да предлага модели за удовлетворителен
живот. Ако обаче приемем такива цели, без да размислим, никога няма да разберем
защо не притежаваме дом, защо не сме щастливи там, където живеем, или защо
работата ни се струва лишена от съдържание, дали изобщо искаме да имаме брачен
партньор, или ни е грижа за която и да било от целите, към които се стремим.
19
откажете от тези неща, а искам да ви помогна да разпознаете и филтрирате този шум
на външните влияния. По този начин почистваме прахоляка и виждаме стойностите,
които са нашето истинско отражение.
Водещи ценности са принципите, които са най-важни за нас – кои искаме да бъдем,
как се отнасяме към себе си и другите. Ценностите най-често са концепции,
означавани с една дума, като свобода, равенство, състрадание, честност. Това може да
звучи доста абстрактно или идеалистично, но ценностите всъщност са приложими на
практика. Те са нещо като етичен джипиес, с чиято помощ навигираме през живота.
Ако знаеш кои са ценностите ти, значи разполагаш с инструкциите, които те насочват
към хората, действията и навиците, които са най-добри за теб. Когато се движим в
непознат район, без ценности, ще обикаляме безцелно, ще свиваме в погрешни посоки,
ще се губим, ще хлътваме в капана на нерешителността. Ценностите ни помагат да се
заобиколим с точните хора, да вземаме тежки решения за кариерата си, да използваме
времето си по-мъдро, да съсредоточаваме вниманието си там, където е важно. Без тях
разсейващите фактори ще ни отнесат.
20
клюките за знаменитостите, представите за успеха, видеоигрите с насилие, тревожните
новини, толкова повече ценностите ни се замърсяват със завист, оценки,
съперничество и неудовлетвореност.
Наблюдаването и преценката са ключ към монашеското мислене и те започват с
пространството и неподвижността. За монасите първата крачка във филтрирането на
шумовете и външните въздействия е отказът от материалното. Прекарах три периода
като посетител в ашрама, завърших колежа, после официално станах монах. След два
месеца обучение в имението Бхактиведанта, храм северно от Лондон, заминах за
Индия и пристигнах в селския ашрам в началото на септември 2010 г.
Замених сравнително модните си дрехи е две роби (едната за обличане, другата за
пране). Отказах се от „занизаната“ си прическа и я смених е... никаква коса – главите
ни бяха бръснати. И нямах никаква възможност да проверя вида си – в ашрама нямаше
огледала освен онова, което по-късно щяха да ми покажат в складовото помещение.
Така ние, монасите, бяхме лишени от възможност да се фиксираме върху външния си
вид, хранехме се с проста храна, която рядко се променяше, спяхме на тънки рогозки,
проснати на пода, а единствената музика, която чувахме, бяха напевите и камбанките,
които разделяха медитациите и ритуалите ни. Не гледахме филми и телевизия, получа-
вахме много малко новини и имейли на общи настолни компютри, намиращи се в
общите помещения. Нищо не заемаше мястото на тези разсейващи фактори освен
пространство, неподвижност и тишина. Когато изключим мненията, очакванията и
задълженията на околния свят, започваме да чуваме себе си. В тази тишина започнах
да разпознавам разликата между външния шум и собствения си глас. Можех да
разчистя прахоляка на другите, за да видя същинските си вярвания.
Ревизия на живота
Време
Първо, да оценим как прекарвате времето си, когато не спите и не работите.
Изследователи са установили, че средно всеки от нас прекарва по трийсет и три
години в леглото (седем от които в опити да заспи), година и четири месеца във
физически упражнения и повече от три години в отпуска. Ако сте жена, ще отделите
136 дни, за да се приготвяте. Ако сте мъж, числото е 46 дни. Това са само
приближения, разбира се, но изборът ни всеки ден е от значение.
22
Нещата, за които отделяте най-много време, трябва да отговарят на тези, които цените
най-високо. Да кажем, че времето, което отделяте за работа, превишава важността,
която ѝ придавате. Това е знак, че трябва да се вгледате много внимателно в
ситуацията. Решавате да отделяте време за нещо, което не е важно за вас. Какви са
ценностите зад това решение? Дали пък приходите от работата в крайна сметка не
служат на ценностите ви?
Медии
Когато правите ревизия на живота си, несъмнено сте установили, че сериозна част
от времето ви е била отделена на медиите. Изследванията установяват, че отделяме
средно по повече от 11 години за гледане на телевизия и социални медии! Може би
изборът на медии е нещо, над което не се замисляте, но отделеното време отразява
ценностите.
Има множество различни видове медии, но повечето от нас не прекаляват е
филмите, телевизията или списанията. Всичко опира до устройствата. Вашият айфон
много лесно ще ви каже точно как го използвате. В „настройки“ погледнете ин-
формацията за екранното време за последната седмица и ще видите колко време сте
отделили на социалните медии, игри, преглеждане на пощата и разглеждане на
интернет страници. Ако това, което виждате, не ви харесва, дори има възможност да
си наложите ограничения. На телефон е Андроид може да отидете на „настройки“ и да
откриете „цялостно използване на устройството“. Или да свалите приложения като So-
cial Fever или MyAddictometer.
Пари
Както при времето, може да погледнете и как харчите парите си и да направите
извод за ценностите, с които живеете. Ще извадим необходимите разходи като тези за
дом, подопечни лица, кола, битови сметки, храна и дългове. Сега се вгледайте в
избраните от вас самите разходи. Коя е най-голямата ви инвестиция миналия месец?
Кои сфери ви струват най-много? Съответстват ли разходите ви на нещата, които са от
най-голямо значение за вас? Често имаме странни разбирания за това кое „си струва“,
които не са съвсем понятни, ако разгледаме всичките си разходи в паралел. Веднъж
съветвах една жена, която се оплакваше, че семейството ѝ харчи прекалено много за
частни уроци на децата... докато не си даде сметка, че самата тя харчи повече за
обувки, отколкото за уроците по пиано.
Постовете в социалните медии, които съпоставят разходите с приоритетите ни, ме
накараха да се замисля как начинът, по който разпределяме времето и парите си,
разкрива какво е ценно за нас.
23
15 минути за медитация („Няма време!“)
Подредете ценностите си
24
висши и нисши ценности. Висшите ценности ни тласкат и приближават към щастието,
осъществяването и смисъла. Нисшите ни теглят надолу към тревожност, депресия и
страдание. Според Бхагавад Гита висшите ценности и качества са: безстрашие, чист
ум, благодарност, служене и благотворителност, приемане, жертвоготовност, дълбоко
изучаване, пестеливост, праволинейност, ненасилие, правдивост, отсъствие на гняв,
отхвърляне, перспектива, въздържане от намиране на недостатъци, състрадание към
всички живи същества, удовлетвореност, доброта/благост, почтеност, решителност.
(Обърнете внимание, че щастието и успехът не са сред тези ценности. Те не са
ценности, а възнаграждения – краят на играта – и ще ги коментираме в Глава
четвърта.)
Шестте нисши ценности са алчност, сласт, гняв, его, илюзии и завист. Лошата
страна на нисшите ценности е, че ни завладяват много лесно, ако им оставим
пространство, за да го направят, а хубавото е, че са много по-малко. Или, както ни
напомняше моят учител Гауранга Дас, винаги има повече начини да бъдеш изтеглен
нагоре, отколкото да бъдеш изтеглен надолу.
Не можем да извадим набор ценности от нищото и да направим коренни промени за
един ден. Вместо това трябва да се откажем от фалшивите ценности, които запълват
пространството на живота ни. Ашрамът даде на нас, монасите, възможност да наблю-
даваме природата и учителите насочиха вниманието ни към циклите на всички живи
неща. Листата се развиват, преобразяват се, падат. Влечуги, птици и бозайници се
освобождават от кожи, пера, козина. Освобождаването от старото е важна част от
ритъма на нашата природа, както и прераждането. Ние, хората, се вкопчваме в неща –
хора, идеи, материални притежания, книгите на Мари Кондо – и си мислим, че не е
естествено да разчистваме. Освобождаването от старото обаче е пряк път към
пространството (буквално) и неподвижността. Отделяме се – емоционално, ако не
физически от хората и идеите, които изпълват живота ни, после отделяме време, за да
наблюдаваме естествените си наклонности – те ни движат.
Всеки ден се налага да избираме и не е късно да започнем да съобразяваме всеки
свой избор с ценностите си. Винаги когато вземаме решение – било то важно,
например дали да се оженим, или незначително, например как да решим дребен спор с
приятел, – основно ни мотивират ценностите ни, независимо дали са висши или
нисши. Ако ценностите ни отговарят на действията ни, изборът ще се окаже добър за
нас. Когато обаче нещата не се получат, струва си да се замислим какво по-точно ни е
тласнало към съответното решение.
25
През следващата седмица, когато харчите пари за неща, които не са първа необхо-
димост, или планирате какво да правите през свободното си време, спрете за момент и
помислете: Каква е стойността на този избор? Отнема само секунда, мигновен
размисъл. В идеалния случай тази кратка пауза ще стане инстинктивна, така че ще
избирате съзнателно нещата, които са важни за вас, и ще решавате колко енергия да
им посветите.
26
Филтрирайте МОЗ, не ги блокирайте
27
ви. Може обаче да се окаже и неясен – да се чувстваш объркан и раздразнителен, след
като си прекарал някакво време с някого. Усещането, когато сме с хора, които ни се
отразяват благотворно, е добро. Не се чувстваме толкова добре, когато сме с хора,
които не ни подкрепят или връщат лошите ни навици.
28
2. НЕГАТИВНОСТ.
Злият крал ходи гладен
„Невъзможно да е изградиш своето щастие върху нещастието на други.“
Дайсаку Икеда
Лятото след третата ми година в колежа. Върнал съм се от месец престой в аш-
рама и съм стажант във финансова фирма. Обядваме с двама колеги – грабнали сме
сандвичи и сме излезли на бетонния двор пред сградата, в който има ниски прегради,
по които са насядали млади хора с костюми, хранят се набързо и се топлят на
лятното слънце, преди да се върнат в хиперклиматизираната сграда. Аз съм монах,
останал на сухо.
– Чу ли за Гейб? – пита един от приятелите ми със силен шепот. – Шефовете
попиляха презентацията му!
– Този симпатяга?! – обажда се другият. – Ще потъне бързо...
Спомням си урока на Гауранга Дас, наречен „Грижи за ума – сравняване,
оплакване, критикуване“. По време на урока говорехме за навиците да мислим
негативно, за клюкарстването. Едно от упражненията, които правехме, беше да
драсваме чертичка за всеки упрек, който сме отправили гласно или мислено. Срещу
всяка чертичка трябваше да напишем по десет добри неща за същия човек.
Оказа се трудно. Живеехме заедно, в малки пространства, и непрекъснато
изникваха конфликти, повечето за дреболии. Средното време под душа за един монах
беше четири минути. Когато пред душовете се образуваше опашка, залагахме кой
ще се бави твърде много. (Не правехме никакви други облози, защото бяхме монаси.)
И макар че хъркащите бяха отделяни в отделно помещение, понякога се появяваха
„практикуващи“ и ние ги класирахме по скалата на мотоциклетите – този монах
хърка като „Веспа“, онзи – като „Харли-Дейвидсън“.
Изпълних упражнението, като съвестно записвах всяка критика, която се бе
изплъзнала. После записах по десет позитивни качества. Не беше трудно да се
досетиш каква е целта на упражнението -у всекиго има повече добро, отколкото
лошо, – но когато го видиш написано на белия лист, някак осъзнаваш пропорцията.
Това ми помогна да видя собствените си слабости по различен начин. Бях свикнал да
се фокусирам върху грешките си, без да ги съпоставям със силните си страни.
Когато ставах прекалено самокритичен, винаги си напомнях, че имам и положителни
качества. Поставянето на негативните ми качества в контекст ми помогна да
разпозная съотношението и в самия себе си, да си дам сметка, че съм повече добър,
отколкото лош. Говорихме за тази обратна връзка по време на урока – когато
критикуваме другите, не може да не забележим лошото в самите себе си. Когато
гледаме доброто в другите, започваме да виждаме и доброто в себе си.
Колегата, седнал на ниската оградка до мен, ме сбутва с лакът и ме вади от
спомените.
– Мислиш ли, че ще се задържи?
Загубил съм нишката на разговора.
29
– Кой? – питам.
– Гейб. Изобщо не е трябвало да го назначават, нали?
– А... не знам – отговарям.
След като прекарах известно време в ашрама, станах много чувствителен към
клюките. Свикнах да водя разговори, заредени предимно с позитивна енергия. Когато
след това се върнах в другия свят, отначало мълчах неловко. Не исках да съм морална
полиция, но не исках и да участвам. Както съветва Буда: „Не отделяй внимание на
това, което другите правят или не правят. Насочи го върху това, което правиш или не
правиш ти“. Бързо казвах нещо от рода на: „О... не съм сигурен“ или „Не съм чул
нищо“. И опитвах да насоча разговора към нещо по-позитивно. „Чу ли, че са поканили
Макс да продължи? Ужасно се радвам за него!“ В някои ситуации клюките имат
стойност – те помагат на обществото да регулира какво да е приемливото поведение и
ние често ги използваме, за да видим дали другите са съгласни с преценките ни за
поведението на някого, а оттам и с ценностите ни. Има обаче по-добри начини за
постигане на същото. По-често използваме клюките, за да унизим някого, за да
почувстваме превъзходство над него и/или да повишим статуса си в групата.
Някои от приятелите и колегите ми изцяло престанаха с опитите да клюкарстват с
мен. Вместо това започнахме да водим истински разговори. Някои започнаха да ми се
доверяват повече, защото си дадоха сметка, че след като не клюкарствам за другите,
няма да го правя и за тях. И ако някои ме смятат за скучен... ами... не мога да кажа за
тях нищо лошо.
НЕГАТИВНОТО Е НАВСЯКЪДЕ
30
други негативни поведения. Помислете за троловете, които нападат социалните медии
като напаст и изливат злата си воля върху мишените си. Може страхът им да е, че не
са уважавани, и се насочват към троленето, за да се чувстват значими? Или
политическите им убеждения генерират страх, че светът им е несигурен? (Или може
би се опитват да привлекат последователи – страхът определено не мотивира всички
тролове на света.)
Друг пример. Всички ние имаме приятели, които превръщат обикновено „чуване“
по телефона в безкраен сеанс за изливане на душата – какво не е наред с работата,
партньора им, семейството, какво е много зле, нечестно, как никога няма да се
промени. За тези хора сякаш никога нищо не е както трябва. Те вероятно изразяват
страха си, че ще се случи нещо лошо – заплашена е основната им нужда от мир и
сигурност.
Лоши неща, разбира се, се случват. През живота си всички ние ставаме жертви в
един или друг момент – независимо дали сме обект на расова дискриминация, или
някой ни е засякъл в трафика. Ако обаче възприемем манталитет на жертва, става
много вероятно да решим, че имаме право на всичко, включително да се държим
егоистично. Психолози от Станфорд разделят 104 души в две групи – хората от едната
група са поканени да напишат кратко есе за период, когато са били отегчени, а от
другата – за период, когато животът им се е струвал несправедлив или когато са се
чувствали „предадени или пренебрегнати“ от някого. След това участниците били
попитани дали биха помогнали на изследователите с изпълнението на някаква лесна
задача. Оказало се, че писалите за несправедливостите в живота били с 25 процента
по-малко готови да откликнат на молбата от участниците в другата група. Същото
изследване по-нататък установява, че хората, идентифицирали се с нагласата на
жертви, не само били по-готови да се държат егоистично, но също така било по-
вероятно да оставят след себе си боклук и дори да си вземат химикалката от
експеримента!
НЕГАТИВНОТО Е ЗАРАЗНО
Ние сме социални същества, които получават каквото им е нужно в живота – мир,
любов и разбиране – от групата, която събират около себе си. Мозъкът ни се приспосо-
бява автоматично както към хармонията, така и към несъгласията. Вече стана дума, че
несъзнателно опитваме да угодим на другите. Да, също така се стремим да се
съгласяваме с тях. Изследвания са показали, че повечето хора ценят социалния
конформизъм толкова много, че са готови да променят собствените си реакции – дори
възприятията си, – за да са в унисон с групата дори когато групата откровено греши.
През петдесетте Соломон Аш събира групи студенти и им казва, че ще правят тест
за зрението. Работата е там, че във всяка група всички са актьори, с изключение на
един – обекта на изследването.
Аш първо показва на участниците „целева“ линия с определена дължина, после
поредица от три линии – една по-къса, една по-дълга и една видимо с дължината на
целевата линия. Въпросът е коя от трите линии е дълга колкото нея. Участниците
понякога дават правилни отговори, понякога очевидно грешат. Изследваният участник
винаги отговаря последен. Правилният отговор е очевиден. Повлияни обаче от остана-
лите в групата, 75 процента от изследваните следват тълпата и дават грешен отговор
поне веднъж. Това явление е наречено „предубеждение на груповото мнение“.
31
Програмирани сме да сме конформисти. Мозъкът ни предпочита да не се справя с
конфликти и спорове. Много повече би предпочел да е спокоен сред единомишленици.
Това не би било лошо, ако сме заобиколени например от монаси. Ако обаче сме
затънали в клюки, конфликти, негативност, започваме да гледаме на света през тази
призма точно както хората от експеримента на Аш не се доверяват на собствените си
очи.
Инстинктът да търсим съгласие има огромно въздействие върху живота ни. Той е
една от причините в днешната култура на нестихващи оплаквания да се включваме в
масовия шум.
От друга страна, колкото повече негативност ни заобикаля, толкова по-негативни
ставаме самите ние. Мислим, че оплакванията ще ни помогнат да обработим гнева си,
но изследванията показват, че дори хората, които твърдят, че се чувстват по-добре
след като дадат воля на емоциите си, продължават да са по-агресивни от тези, които ги
сдържат.
32
стигаше. Това беше безкрайна словесна диария, толкова негативна, че никога не исках
да съм край него.
След това се хванах да се оплаквам от него пред един от монасите. Така се
превърнах в това, което критикувах. Оплакването е заразително и той го бе предал на
мен.
Изследвания показват, че негативност като моята може да засили агресията към
случайни, странични хора и че колкото по-негативна е нагласата ти днес, толкова по-
вероятно е да имаш негативна нагласа и в бъдеще. Други изследвани са показали, че
продължителният стрес, като този, който се генерира от оплакванията, всъщност
смалява хипокампуса – областта в мозъка, която отговаря за логичното мислене и
паметта. Кортизолът, стрес хормонът, който изтощава хипокампуса, също така
уврежда имунната ни система (наред с множество други вредни ефекти). Не твърдя, че
всички болести се причиняват от негативността, но ако позитивното мислене може да
предотврати и една от зимните ми настинки, изцяло съм за.
Принципът 25/75
На всеки негативен човек в живота ви се падат по трима, които ви извисяват.
Опитвам да се заобикалям с хора, които са по-добри от мен в някакво отношение – по-
щастливи, по-духовни. В живота, както и в спорта, да си сред по-добри играчи те
35
мотивира да растеш. С това не искам да кажа, че трябва да сложите етикети на
приятелите си – негативен или извисяващ, – а да се стремите към усещането, че поне
75 процента от времето си прекарвате е хора, които ви вдъхновяват, а не ви потискат.
Направете необходимото приятелството ви да е извисяващо взаимодействие. Не бива
просто да прекарвате времето с хората, които обичате – израствайте заедно. Запишете
се на някакъв курс, прочетете книга, направете семинар. Sangha е думата на санскрит
за общност, която означава и убежище, в което хората си помагат и се вдъхновяват
взаимно.
36
Разпределете времето
Друг начин да намалим негативността, ако не можем да я елиминираме, е да
определяме колко време отделяме на хората, според енергията им. Сблъскваме се с
някои предизвикателства само защото позволяваме да ни ангажират. Има хора, които
бихте могли да изтърпявате по час на месец, други – ден, трети – седмица. Може би
познавате и хора, поносими не повече от минута. Преценете по колко време да
прекарвате с всеки и не го превишавайте.
Не бъди спасител
Ако някой има нужда от слушател, можете да го изслушате, без да отделяте много
енергия. Ако опитате да решавате проблеми, не е изключено да се разочаровате,
когато хората не приемат „брилянтния“ ви съвет. Желанието да спасите другите е
мотивирано от егото. Не допускайте нуждите ви да влияят на реакцията ви. В
„Сказания на отците“ – сборник учения и максими от равинската традиция в
юдаизма – срещаме следния съвет: „Не брой зъбите в устата на другия“. Също така не
опитвайте да решавате проблем, ако нямате нужните умения. Мислете за приятеля си
като за човек, който се дави. Ако сте отличен плувец и обучен воден спасител,
вероятно ще успеете да помогнете на давещ се в беда. Ако обаче просто умеете да
плувате и опитате да спасите давещ се, много вероятно е той да ви повлече към дъното
със себе си. По-добре е да повикате спасителите. По същия начин, ако нямате
енергията и опита да помогнете на приятел, може да го запознаете с хора или идеи,
които могат да му помогнат. Може би спасителят му е някой друг.
38
Виж
Да осъзнаваме негативността означава да се научим да виждаме токсичните
импулси около себе си. За да ни помогнат да се справим със собствената си
негативност, учителите ни монаси ни казваха да опитаме да не се оплакваме, сравня-
ваме или критикуваме в продължение на седмица и да драсваме чертичка за всеки
провал. Целта беше да постигнем намаляване на чертичките с всеки следващ ден.
Колкото повече осъзнаваме тенденциите, толкова повече бихме могли да се освободим
от тях.
Записването на негативните мисли и коментари ще ни помогне да разгледаме
произхода им. Дали съдим външния вид на приятел и дали сме също толкова строги по
отношение на собствения ни външен вид? Дали не мърморим по отношение на
работата ни, без да вземаме под внимание собствения си принос? Дали не съобщаваме
за заболяването на приятел само за да провлечем вниманието на околните към
собствената си състрадателност, или го правим, за да спечелим повече подкрепа за
болния?
39
сменят чинията му с чинията на добрия крал. Добрият крал попитал защо, а злият
отговорил: „Може да си отровил тази чиния“.
Добрият крал се засмял.
Това още повече обезпокоило злия крал и той пак сменил чиниите, защото си
мислел, че може би добрият блъфира двойно Добрият само поклатил глава и опитал
храната в чинията пред себе си. Злият крал онази вечер не хапнал нищо.
Това, което съдим, за което завиждаме или подозираме някого, може да ни насочи
към тъмнината в самите нас. Злият крал проектира собственото си безчестие върху
добрия крал. По същия начин нашата завист, нетърпение или подозрителност по адрес
на някого ни казва нещо за самите нас. Негативните проекции и подозрения отразяват
собствената ни несигурност и се изпречват на пътя ни. Ако решиш, че шефът ти е
против теб, това може да се отрази на емоциите ти – може да се окажеш толкова
обезкуражен, че да не вършиш работата си както трябва, или на практика – да не
поискаш повишението, което заслужаваш. И в двата случая, като злия крал, ти ще си
този, който ще остане гладен!
Спри
Когато разбереш по-добре корените на негативността си, следващата стъпка е да се
заемеш с нея. Накарайте негативността си да замлъкне, за да отворите място за мисли
и действия, които допринасят към живота ви вместо да отнемат от него. Започнете с
дишането си. Когато сме стресирани, сдържаме дишането си и стискаме зъби.
Отпускаме рамене сразени или се напрягаме. Стисната ли е челюстта ви? Сбърчено ли
е челото ви? Това са знаци, които трябва да помним, за да дишаме, да се отпуснем
физически и емоционално.
Бхагавад Гита говори за пестеливост на речта да говорим само с думи, които са
истина, от полза за всеки, който не внасят объркване в умовете на другите. Вака Сута,
от ранните будистки текстове, предлага подобна мъдрост, като определя добре
изказаното послание като „изречено в подходящото време. Изречено е в истината.
Изречено е с обич. Изречено е ползотворно. Изречено е с изпълнен е добра воля ум“.
Не забравяйте, че да говорим каквото искаме, когато искаме и както искаме не
е свобода. Истинската свобода е да не изпитваме нужда да казваме тези неща.
Когато ограничим негативните си думи, можем да открием, че имаме да казваме
доста по-малко. Може дори да се чувстваме ограничени. Никой не обича неловкото
мълчание, но то си струва, за да се освободим от негативността. Да критикуваш
поведението на някого на работното място не означава, че самият ти ще работиш по-
добре. Да критикуваш брака на някого не прави твоя брак по-добър, освен ако
критиката ти не е обмислена и продуктивна. Осъждането създава илюзии – че ако
виждаш достатъчно добре, за да можеш да съдиш, значи би трябвало да си по-добър,
че ако някой друг се проваля, ти би трябвало да се движиш напред. Всъщност именно
внимателните, премислени наблюдения ни движат напред.
Да спреш не означава просто да избегнеш негативния инстинкт. Приближете се до
него. Австралийският социален работник Нийл Берингам казва: „Тревата е по-зелена,
когато я поливаш“. Обърнете внимание какво събужда негативността ви от другата
страна на оградата – при приятелите/враговете ви. Дали нямат повече свободно време,
по-добра работа, по-активен социален живот? Защото при третата стъпка, промяната,
ще трябва да откриете семената на същото на свой терен и ще трябва да ги отгледате.
Например вземете завистта си към бурния социален живот на някого и в нея намерете
40
вдъхновение да организирате парти, да се срещнете със стари приятели или да
съберете колеги на разпускаща среща след работа. Важно е да открием значимостта си
не като мислим, че при другите е по-добре, а като сме такива, каквито искаме да
бъдем.
Промени
След като видим и спрем негативността в сърнето, ума и думите си, можем да
започнем да я коригираме. Повечето от нас, монасите, не бяхме в състояние да
избегнем жалването, сравняването и критикуването – и не можеш да очакваш да бъ-
деш напълно излекуван от тези навици, – обаче изследователите са открили, че
щастливите хора най-често се оплакват... чакат... в будно съзнание. Макар
безразсъдното изливане на недоволството да влошава деня ни, доказано е, че
записването на смущаващите събития в дневник, насочването на вниманието към
мислите и емоциите ни може да насърчи израстване и изцеление, не само ментално, но
и физическо.
Можем да запазим будно съзнание по отношение на негативността ни като сме
конкретни. Когато някой ни попита как сме, обичайно отговаряме „добре“, „окей“,
„хубаво“ или „зле“. Понякога го правим, защото си даваме сметка, че от нас не се
очаква или иска правдив, подробен отговор, но се изразяваме също толкова неясно и
когато се оплакваме. Можем да кажем, че сме гневни или тъжни, когато сме обидени и
разочаровани. Вместо това можем да управляваме чувствата си по-добре, ако внима-
телно подбираме думите си. Вместо да казваме, че се чувстваме гневни, тъжни,
тревожни, наранени, смутени или щастливи, „Харвард Бизнес Ревю“ изрежда по-
конкретни думи, които да използваме за всяка от тези емоции. Вместо гневни можем
да кажем, че сме раздразнени, защитаваме се или ни е обзела злоба. Смятат монасите
за тихи хора, защото са обучени да подбират думите си толкова внимателно, че се
налага да говорят бавно. Подбираме думите си внимателно и ги използваме с цел.
Толкова много се губи заради лоша комуникация! Например вместо да се оплаквате
на приятел, който не е в състояние да ви помогне, че партньорът ви винаги закъснява,
обърнете се направо и с будно съзнание към самия него. Можете да кажете нещо от
рода: „Давам си сметка, че работиш усилено и даваш много от себе си. Когато се
прибираш у дома по-късно, отколкото обещаваш, се ядосвам. Можеш да ме
подкрепиш, ако ми изпратиш есемес веднага щом научиш, че ще закъснееш“. Когато
недоволството ни бъде разбрано – от нас самите и другите, – то може да стане по-
продуктивно.
Наред с възможността да направим негативността си по-продуктивна, можем
целенасочено да внесем позитивност. Един от начините да го направим, както
споменах, е да използваме негативността си – например завистта, – за да ни отведе
там, където искаме. Можем също така обаче и да внесем нови чувства. Имаме думи
като „емпатия“ и „състрадание“, които изразяват способността ни да чувстваме
болката, която изпитват другите, когато страдат, но нямаме думи, които изразяват
вторична радост – радост от името на други хора. Може би това е знак, че всички ние
трябва да положим усилия в тази посока. Мудита е принципът за преживяване на
съпричастна или безкористна радост от добрата съдба на другите.
Ако намирам радост само в собствените си успехи, ограничавам радостта си. Ако
мога да изпитвам удоволствие от радостта на приятелите и близките си – десет,
двайсет, петдесет души! ще изпитвам петдесет пъти повече радост и щастие. Кой не би
41
искал това?
Материалният свят ни е убедил, че има само ограничен брой колежи и
университети, в които си струва да учим, че са налице само ограничен брой добри
работни места, ограничен брой хора, които имат късмет. В такъв ограничен свят има
само определен брой успехи и ограничено щастие за всички, така че когато отидат при
някой друг, нашите шансове да ги получим намаляват. Монасите обаче вярват, че
когато нещата опрат до щастие и радост, винаги има стол, на който е изписано вашето
име. С други думи, не е нужно да се тревожите, че някой ще заеме мястото ви. В
театъра на щастието няма ограничения. Всеки, които иска да участва в мудита, може
да гледа представлението. След като има неограничен брой места, не може да има
страх, че ще останем вън.
Радханат Суами е мой духовен учител и автор на няколко книги, включително
„Пътуването към дома“. Попитах го как да запазя покоя си и да бъда позитивна сила в
свят, в който има толкова много негативизъм. Той отговори: „Навсякъде около нас има
токсичност. В тази среда, в политическата атмосфера. Обаче изворът са сърцата на
хората. Ако не изчистим екологията на собственото си сърне и не вдъхновяваме
другите да правят същото, ще бъдем инструмент в замърсяването на средата. Ако
обаче създаваме чистота в собственото си сърце, ще допринесем за чистотата на света
около нас“.
42
прошката основно е действие, което предприемаме в себе си. Понякога е по-добре (а
също и по-безопасно и здравословно) да нямаме пряк контакт с човека въобще. В
други случаи този, който ни е наранил, не е близо до нас, за да можем да му простим
лично. Тези фактори обаче не пречат на прошката, защото тя е първо и най-вече нещо,
което е вътре в нас. Тя ни освобождава от гняв.
Един от клиентите ми ми каза: „Трябваше да се върна към детството си, за да си дам
сметка защо се чувствах излишен и необичан. Баба ми по бащина линия бе дала тон за
това чувство. Дадох си сметка, че се отнасяше към мен различно, защото не харесваше
майка ми. Трябваше да ѝ простя, при все че вече беше починала. Осъзнах, че никога не
съм бил излишен и са ме обичали. Тя беше развалина, не аз“.
Бхагавад Гита описва три гуни, или начина на живот: тама, раджа и сатва, които
представляват „неведение“, „импулсивност“ и „доброта“. Открих, че тези три начина
на живот могат да бъдат приложени за всяка дейност – например когато се отдръпнеш
от някакъв конфликт и потърсиш разбиране, е много полезно да преминеш от
раджа – импулсивност и страст – към сатва – доброта, позитивност и покой. Тези
три начина на живот са в основата на моя подход към прошката.
ТРАНСФОРМИРАЩА ПРОШКА
Преди да намерим своя път към прошката сме затънали в гняв. Можем дори да
поискаме възмездие, разплата за болката, която другият ни е причинил. Око за око.
Отмъщението е вид невежество често се казва, че не можеш да въведеш в ред себе си,
ако навредиш на някого другиго. Монасите не поставят избора и чувствата си в
зависимост от поведението на другите. Смятаме, че след отмъщението ще се
почувстваме по-добре заради реакцията на другия. Обаче ако изиграем
отмъстителната си игра, а другият не реагира, както сме очаквали, тогава какво? Ние
ще изпитаме още повече болка. Отмъщението е нож е две остриета.
43
Когато се издигнете над отмъщението, можете да започнете процеса на
прощаването. Хората най-често мислят за това бинарно или прощаваш на някого, или
не прощаваш, но (както ще стане дума неведнъж в тази книга) често има много повече
нива. Тези нива ни позволяват да останем където сме, да напредваме според
собственото си темпо и да се изкачим само дотолкова, доколкото можем. По скалата
на прошката дъното (макар да е над отмъщението) е нула прошка. „Няма да простя на
този човек, независимо от всичко. Няма да го нараня, но никога няма да простя“. На
този етап вее още сме затънали в гняв и няма решение. Както можете да си
представите, това място е некомфортно при продължителен престой.
Следващата стъпка е условната прошка – ако той се извини, ще се извиня и аз. Ако
обещае да не прави повече така, ще простя. Ако обещае никога да не го прави пак, ще
му простя. Тази „транзакционна“ прошка произлиза от режима на импулсивност –
задвижва се от нуждата да подхранваме собствените си емоции. Изследвания в колежа
„Лутер“ показват, че да простим изглежда по-лесно, когато получим (или дадем)
извинение, но не искам да се спираме на условната прошка. Искам да се издигнем по-
високо.
Следващата стъпка се нарича трансформираща прошка. Това е прошка, дадена в
доброта. При трансформиращата прошка намираме сили и спокойствие да простим,
без да очакваме извинение или друго в замяна.
Има и едно по-високо ниво на стълбицата на прошката – безусловна прошка. Това е
ниво на прошка, каквато често родител проявява към дете. Каквото и да направи или
ще направи детето, родителят вече му е простил. Добрата новина е, че не ви предлагам
да се стремите към това. Искам само да постигнете трансформираща прошка.
44
ВЪТРЕШЕН ПОКОЙ
45
навън. Вместо да я попиваш или връщаш, помогни за разсейването ѝ.
ДА ПРОСТИМ НА СЕБЕ СИ
Понякога, когато изпитваме срам или вина за нещо, сторено в миналото, то е защото
то вече не съответства на стойностите ни. Когато сега се съпоставяме с предишното си
„аз“, вече не се свързваме с неговите решения. Всъщност това е добра новина –
причината да се терзаем заради миналото е, че сме осъществили напредък. Тогава сме
направили най-доброто, на което сме били способни, но сега можем още по-добре. Кое
може да е по-хубаво от движението напред? Вече побеждаваме. Вече пробиваме.
ИЗВИСЯВАНЕ
46
успяла да прости на мъжа си и да продължи напред. Сега казва за бившия си съпруг,
че е един от най-великите учители.
Ако искате негативността между вас и друг човек да се разсее, трябва да се
надявате, че и двамата ще се излекувате. Не е нужно да му го казвате директно, но
изпратете енергията на добрите пожелания наоколо. Тогава ще се почувствате най-
свободни и в покой – защото наистина сте в състояние да се освободите.
47
3. СТРАХ.
Добре дошли в хотела Земя
„Страхът не предотвратява смъртта.
Предотвратява живота.“
Буда
Бхагавад Гита започва с бойно поле и ужаса на един воин. Арджуна е най-умелият
стрелец с лък на земята, но страхът го кара изцяло да загуби връзка със способностите
си. Това се случва с всеки от нас. Можем да предложим на света толкова много, но
страхът и тревожността ни отделят от способностите ни. Това е така, защото от малки
ни учат, директно или индиректно, че страхът е негативен. „Не се плаши“ – казват ни
родителите ни. „Стархопъзльо!“ – подиграват ни се децата от квартала. Страхът е
позоряща, унижаваща реакция, която трябва да се пренебрегва или да се крие. Страхът
обаче има и обратна страна – за нея намеква Том Ханкс в обръщението си към студен-
тите в Йейлския университет. „Страхът – казва той ще извади най-лошото от най-
доброто у нас“.
Истината е, че никога не можем да се освободим изцяло от страха и тревожността.
Никога няма да сме в състояние да уредим икономическите, социалните и полити-
ческите си условия така, че напълно да елиминираме конфликтите и несигурността, да
не говорим за ежедневните междуличностни проблеми. И в това няма нищо лошо,
защото страхът не е лошо нещо – той просто е предупредителен флаг, начин умът ви
да каже: „Това не изглежда добре! Нещо може да се обърка!“. Важното е какво правим
ние с този сигнал. Можем да използваме страха си от последиците от промените в
климата, за да се променим и да започнем да търсим решения, или може да допуснем
да се почувстваме безсилни и безнадеждни и в резултат да не предприемем нищо.
Понякога страхът е критично предупреждение, което ни помага да оцелеем пред
лицето на истинска опасност, но най-често изпитваме само тревожност, свързана с
ежедневните грижи за пари, работни места и взаимоотношения. Позволяваме на
тревожността – ежедневния страх – да ни задържа и да ни изолира от истинските ни
чувства. Колкото по-дълго се вкопчваме в страховете, толкова повече те ферментират,
докато станат токсични.
Седя с кръстосани крака на пода на студен сутерен в ашрама заедно с още двайсе-
тина монаси. Пристигнал съм в манастира само преди два месеца. Гауранга Дас
току-що е говорил за епизода в Гита, в който Арджуна, героят, е обладан от страха.
Оказва се, че страхът кара Арджуна да спре за момент, вместо веднага да се хвърли
в боя. Съсипан е, защото в същия ден ще трябва да загинат толкова много хора.
48
Страхът и тревогата му го карат да подложи действията си на съмнение за първи
път. Стореното го предизвиква да започне дълъг разговор за човешкия морал,
духовност и как функционира животът според Кришна, неговия колесничар.
Когато приключва лекцията си, Гауранга Дас иска от нас да затворим очи, после
ни насърчава да освободим някакъв страх, който сме имали в миналото. Не само да
си го представим, а реално да го изпитаме с телата си – всички гледки, звуци,
миризми от преживяното. Казва пи, че е важно да не изберем нещо незначително,
като първия ден в училище или преживяното, докато сме се учили да плуваме (освен
ако истински не сме се ужасили при тези събития), а нещо значимо. Иска от нас да
разкрием, приемем и създадем ново взаимоотношение с най-дълбоките ни страхове.
Започваме да се шегуваме някой се подиграва па свръхреакцията ми заради
изсъхнала кожа от змия, на която попаднахме при една от разходките ни. Гауранга
Дас признава закачките ни с мъдро кимване. „Ако искате да изпълните това
упражнение правилно – казва той, – трябва да преминете отвъд онази част от ума
ви, която се надсмива на тези неща. Тя е защитен механизъм, който ви предпазва от
истинско справяне с проблема, а със страха правим точно това. Разсейваме се и го
пренебрегваме. Трябва да минете отвъд това място“.
Смеховете стихват и почти усещам как всички изправят гръб, аз също.
Затварям очи и умът ми се успокоява, но все още не очаквам кой знае какво. Не се
страхувам от нищо, всъщност -мисля си. Тогава, когато потъвам все по-дълбоко в
медитация, покрай шума и бърборенето на мозъка ми, се питам: От какво наистина
се страхувам? Започват да се появяват искрици истина. Виждам страха си от
изпити като малък. Знам – това вероятно звучи тривиално. Никой не обича изпити,
нали? Но тези изпити бяха една от пай-големите ми тревоги, докато растях.
Докато медитирам, си позволявам да проуча какво е имало зад тези страхове. От
какво наистина се страхувам? – питам се пак. Постепенно осъзнавам, че страхът ми
е насочен към това, което ще си помислят родителите и приятелите ми за моите
оценки и в резултат – за самия мен. Какво ще кажат останалите близки и роднини и
как ще ме сравняват с братовчедите ми и почти всички наоколо. Не само виждам
този страх във въображението си, чувствам го с тялото си – стягането в гръдния
кош, напрежението в челюстта, сякаш съм се върнал в онова време. От какво
наистина се страхувам? Тогава започвам да задълбавам във времената, когато съм
имал проблеми в училище. Ужасно се тревожех, че могат да ме отстранят временно
или да ме изключат. Как ще реагират родителите ми? Какво ще си помислят
учителите ми? Приканвам себе си да навляза още по-дълбоко. От какво наистина се
страхувам? Виждам страха около родителите ми – как не се разбират добре и как
аз, съвсем малък, опитвам да ги помиря. Мисля си: Как мога да се харесам и на
двамата? Как да ги променя и да ги накарам да са щастливи? Тогава откривам
корените па страха си. От какво наистина се страхувам? Страхувам се, че не мога да
направя родителите си щастливи. Веднага щом попадам на това откритие знам, че
съм достигнал до истинския страх, под всички останали страхове. Като истински
„аха!“ момент, сякаш потъвам по-дълбоко и по-дълбоко във вода, налягането се
покачва, притиска гърдите ми все повече, все по-трудно ми е да дишам и когато
осъзнавам това, главата ми изскача на повърхността и поемам въздух.
49
години. Като питах себе си внимателно, но настоятелно, от какво всъщност се
страхувам, не допуснах умът ми да избяга от въпроса. Мозъкът ни наистина умее да
ни предпазва от навлизането в некомфортни пространства. С повтарянето на въпроса
обаче, вместо перифразирането му, на практика притискаме мозъка си в ъгъла. И не
става дума за агресивност към себе си – това не е разпит, а разговор. Искаме да си
задаваме въпроси искрено, не силово.
Страхът ми от резултатите от изпитите беше нещо, което наричам „разклонение“. С
развитието на отношенията ни със страха започваме да правим разлика между
различните разклонения – непосредствените страхове, който се появяват по време на
разговора със себе си и корените. Проследяването на страха от резултатите от
изпитите и другите разклонени страхове, които се появиха, ме отведе до корените:
Страхът, че не мога да направя родителите си щастливи.
СТРАХ ОТ СТРАХА
През трите години, през които бях монах, се научих да се освобождавам от страха от
страха. Страхът от наказание, унижение или провал – и придружаващите ги негативни
отношения – вече не подхранва заблудените ми опити за самозащита. Мога да разпоз-
навам възможностите, които разкрива страхът. Той може да ни помогне да иденти-
фицираме и да се заемем с мисловните и поведенческите схеми, които не ни служат.
Оставяме се страхът да ни движи, но самият страх не е истинският проблем.
Истинският проблем е, че се страхуваме не от каквото трябва. Всъщност трябва да
се страхуваме, че ще пропуснем възможностите, които предлага страхът. Гавин де
Бекър, един от водещите експерти по сигурност и охрана, в книгата си „Дарбата да се
страхуваш“ нарича страха „брилянтен вътрешен страж, който винаги е готов да ни
предупреди за опасностите и да ни води при рискови ситуации“. Често забелязваме
предупрежденията на страха, но ги пренебрегваме. Ако се научим как да разпознаваме
на какво може да ни учи страхът за самите нас и нещата, които ценим, ще можем да го
използваме като инструмент за придобиване на повече смисъл, цел и удовлетворение в
живота ни. Можем да използваме страха, за да достигнем до най-доброто в себе си.
Преди няколко десетилетия учените проведоха експеримент в Аризонската пустиня,
където изградиха Биосфера 2 – голям купол от стъкло и стомана с пречистен въздух,
чиста вода, богата на хранителни вещества почва и изобилна естествена светлина.
Идеята беше да се осигурят идеални условия за живот на флората и фауната вътре.
Експериментът се оказа успешен в някои отношения, но в други беше пълен провал.
Отново и отново, когато дърветата достигаха определена височина, просто падаха.
Явлението първоначално обърка учените. Накрая те си дадоха сметка, че в Биосфера
отсъства ключов елемент, нужен за здравето на дърветата – вятър. В естествена среда
дърветата често са брулени от вятъра. В отговор на това въздействие те стават по-
силни, пускат по-дълбоки корени, които ги държат изправени.
Изразходваме много време и енергия в опитите си да останем в комфортния балон
на изградените от самите нас „биосфери“. Страхуваме се от стреса и трудностите на
промените, но тези трудности и стрес са вятърът, който ни прави по-силни. През 2017
г. Алекс Хонълд накара света да се стъписа, когато стана първият човек, изкачил се по
Фрийрайдър – близо деветстотинметрова отвесна скала от възвишението Ел Капитан в
националния парк Йосемити – без предпазни въжета. Невероятното постижение на
50
Хонълд е тема на награждавания документален филм „Сам на скалата“1 [Free Solo].
Във филма питат Хонълд как се справя с мисълта, че когато се катери без осигуряване,
възможностите са съвършенство или смърт. „Хората говорят за потискане на страха –
отговаря той. – Аз опитвам да гледам на това по друг начин. Опитвам да разширя
зоната си на комфорт, като повтарям движенията отново и отново. Работя със страха,
докато в един момент не престане да е страх“. Страхът кара Хонълд да вложи огромни
усилия и целенасочена работа, преди да опита самото катерене. Превръщането на
страха в нещо продуктивно е съществена част от тренировката му и това го изстрелва
на върха сред катерачите – и до върха на скалата. Ако престанем да гледаме на страха
и стреса, който често го придружава, като на негатив и вместо това си дадем сметка, че
е потенциално полезен, значи сме поели по пътя към промяната на отношенията ни
със страха.
1
Прочетете книгата на Алекс Хонълд на http://4eti.me/freesolo/
51
РАБОТА СЪС СТРАХА
52
можем да зададем на страха си (да повторим, с добронамереност и искреност, толкова
пъти, колкото е необходимо), е „Кога те чувствам?“. След първоначалната работа със
страха в ашрама продължих да откривам всички пространства и ситуации, при които
той се проявяваше. Виждах неизменно, че когато се тревожех за родителите си или за
оценките в училище и неприятностите там, винаги стигах до една и съща тревога – как
ме възприемат другите. Какво си мислят за мен? Вкорененият ми страх влияеше върху
решенията, които вземах. Това съзнание сега ме кара, когато стигна до решаващ
момент, да се вгледам внимателно и да се запитам: „Дали това решение не е повлияно
от мисълта как ще ме възприемат другите?“. По този начин мога да използвам
осъзнаването на страха си като инструмент, който да ми помогне да вземам решения,
които наистина отговарят на ценностите и целите ми.
Понякога можем да проследим страховете си през действията, които предприемаме,
понякога през действията, които не желаем да предприемаме. Една от клиентките ми
беше успешен адвокат, но ѝ беше омръзнало да практикува право и искаше да се заеме
е нещо ново. Дойде при мен, защото позволяваше на страха си да я спира. „Какво ще
стане, ако скоча, а от другата страна няма нищо?“ – попита ме. Това звучеше като
въпрос-разклонение, затова продължих да проучвам. „От какво наистина се страху-
ваш?“ питах отново и отново, докато накрая те не въздъхна и не каза: „Вложих
толкова много усилия и енергия, за да изградя тази кариера. Ами ако просто я
захвърля на боклука?“. Продължих да питам и накрая стигнахме до корена – тя се
страхуваше да не я помислят за неудачница, не искаше другите да я имат за каквото и
да било, различно от интелигентна, способна личност, не искаше и самата тя да се
вижда такава. След като научи и призна истинската природа на страха си, тя се зае да
преобрази ролята му в живота си, но преди всичко трябваше да го опознае отблизо.
Трябваше да навлезе в страха си.
Един от проблемите, които открихме, беше, че тя няма ролеви модели. Всички
адвокати, които познаваше, продължаваха да практикуват на пълен работен ден. Тя
имаше нужда да се срещне с хора, които успешно са осъществили някакъв вариант на
това, което искаше да направи тя, така че ѝ предложих да се запознае с бивши
адвокати, които вече работят в области, които обичат. Когато го направи, тя не само се
убеди, че мечтата ѝ е осъществима, но също така и с радост откри, че много от тези
хора продължават да прилагат уменията, които са усвоили, докато са практикували
право. Оказа се, че в края на краищата няма да захвърли всичките положени дотогава
усилия. Освен това я приканих да прегледа предложения за работа, които биха ѝ се
сторили интересни. Благодарение на това упражнение тя установи, че много от
„меките“ умения, които е усвоила като успешен адвокат, например комуникиране,
екипна работа, решаване на проблеми, много се търсят и в други професии. Като
опозна страха си – тоест като се приближи до това, от което се опасяваше и го изучи, –
тя стигна до информация, благодарение на която се чувстваше по-силна и уверена във
възможността да смени професията си.
Схемите, чрез които се разсейваме, вместо да се справим със страха, се изграждат,
когато сме млади. Те са дълбоко вкоренени, така че са нужни време и усилия, за да ги
открием. Разпознаването им помага да достигнем до корените на страха. Тогава вече
можем да разберем дали наистина има повод за спешни действия, или страхът би
могъл на практика да ни доведе до откриване на възможности за живот, който в по-го-
ляма степен съответства на нашите ценности, страст и цел.
53
ПРИЧИНАТА ЗА СТРАХА – ПРИВЪРЗВАНЕ.
ЛЕЧЕНИЕ НА СТРАХА – ОТКЪСВАНЕ
Макар да развиваме близост със страха си, трябва да гледаме на него като на нещо
отделно, извън нас. Когато говорим за емоциите си, обикновено казваме, че сме тези
емоции. Ядосан съм. Тъжен съм. Изплашен съм. Когато говорим на страха си, го
отделяме от себе си и това ни помага да разберем, че той не сме ние, а просто нещо,
което преживяваме. Когато попаднете на човек, който излъчва негативна енергия, ще
го почувствате, но няма да решите, че той сте вие. Същото е и с емоциите ни – те са
нещо, което чувстваме, но не са наша същност. Опитайте да промените „Ядосан съм“
на „Чувствам се ядосан“. Чувствам се тъжен. Чувствам се изплашен. Просто промяна,
но много дълбока, защото поставя емоциите ни на правилното място. Тази
перспектива успокоява първоначалните ни реакции и ни дава пространство, в което да
изучим страха си и ситуацията около него, без да издаваме присъди.
Когато проследим страховете си до източника им, ще установим – или поне
повечето от нас, – че те са тясно свързани с вкопчването – необходимостта да
притежаваме и контролираме нещата, която изпитваме. Вкопчваме се в идеите, които
имаме за себе си, в материалните си притежания и стандарта на живот, който си
мислим, че ни определя, във връзките, които смятаме за ценни, дори когато е съвсем
ясно, че не са такива. Това е мисленето на маймунския ум. Монашеският ум
практикува „откопчване“ или отдръпване. Осъзнаваме, че всичко – от къщите до
семействата ни е назаем.
Вкопчването във временни неща им дава власт над нас и те стават източник на
болка и страх. Когато обаче приемем временната същност на всичко в живота си,
можем да изпитаме благодарност за късмета и възможността да ги заемем за известно
време. Дори най-постоянните човешки притежания, дори собствеността на най-
богатите и силните, всъщност не принадлежи на тях. Това важи и за всички останали.
И за мнозина – всъщност за повечето от нас – това непостоянство представлява най-
големият страх. Както обаче научих в ашрама, можеш да преобразиш страха си в
извисяващо чувство за свобода.
Учителите ни правеха разлика между полезни и вредящи страхове. Казваха ни, че
полезният страх ни насочва към ситуациите, които можем да променим. Ако докторът
ти каже, че имаш проблеми със здравето заради храненето си, ще започнеш да се
страхуваш от заболяване или увреждане на организма и този страх ще е полезен,
защото ще те накара да промениш диетата си. Когато в резултат на това здравето ти се
подобри, страхът ще изчезне. Страхът, че родителите ти ще умрат, обаче вреди,
защото не сме в състояние да променим тази истина. Можем да превърнем вредящите
страхове в полезни, като се фокусираме върху нещата, които можем да контролираме.
Не можем да предотвратим смъртта на родителите си, но страхът от нея може да ни
накара да прекарваме с тях повече време. Шантидева казва: „Не е възможно да
контролираш всички външни събития, но ако можеш да контролираш ума си, защо е
нужно да контролираш други неща?“. Отдръпване означава да наблюдаваме
собствените си реакции от разстояние – със своя монашески ум – и да вземаме
решения с ясен поглед.
Има често срещано неразбиране по отношение на отдръпването, на което ми се иска
да обърна внимание. Хората често бъркат отдръпване с безразличие. Смятат, че ако
54
гледаш на нещата, околните и преживяванията като на нещо временно или ги
възприемаш от разстояние, ще намалее способността ти да се радваш на живота, но
това не е истина. Представете си, че карате луксозна кола под наем. Мислите ли си, че
я притежавате? Разбира се, че не. Знаете, че ще я ползвате седмица, и в някои
отношения това ви позволява да ѝ се наслаждавате дори повече – благодарни сте, че
можете да шофирате в открита кола на юг по Тихоокеанското крайбрежие, защото
това не е нещо, което ще имате възможност да правите всеки ден. Представете си, че
сте отседнали в прекрасен апартамент чрез Airbnb. Има гореща вана, идеално
обзаведена кухня, гледки към океана, всичко е красиво и вълнуващо. Няма да
прекарате цялото време там, обзети от ужас, че след седмица си тръгвате. Когато си
представим, че всичко, с което сме благословени, е като онази луксозна кола или
чудесния апартамент, ще си дадем сметка, че сме свободни да им се радваме, без да
живеем в постоянен страх, че ще ги загубим. Всички ние сме щастливи отпускари,
които се радват на престоя си в хотел Земя.
Отдръпването е висшата практика за минимизиране на страха. След като иденти-
фицирах тревожността си да не разочаровам родителите си, успях да се отдръпна от
нея. Дадох си сметка, че трябва да поема отговорност за живота си. Родителите ми
можеше да се разстроят или да не се разстроят – нямаше начин да контролирам това.
Можех само да вземам решения въз основа на собствените си ценности.
55
работя по-добре! Трябваше да работя повече и по-дълго!“.
Когато изпадаш в паника, започваш да предусещаш неща, които още не са се
случили. Започваме е предположение, идея, страх – ами какво ще стане, ако... След
това се понасяме по спиралата на съставяне на възможни сценарии. Когато очакваме
последици в бъдеще, страхът ни дърпа назад, заключва ни в собственото ни
въображение. Римският философ стоик Сенека отбелязва, че „Нашите страхове са по-
многобройни от опасностите ни и страдаме повече в представите си, отколкото в
реалността“.
Можем да се справим е острия пристъп на стреса, ако се отдръпнем в момента. Има
стара даоистка притча за селянин, чийто кон избягал. „Колко лошо!“ – казал брат му.
Селянинът свил рамене: „Добро, лошо, кой знае?“. Седмица след това избягалият кон
намерил пътя до дома и довел изящна дива кобила. „Това е удивително!“ – възкликнал
братът, загледан в красивото животно с неприкрита завист. И отново селянинът
останал невъзмутим. „Добро, лошо, кой знае?“ – казал той. Няколко дни след това
синът на селянина се качил на кобилата с надеждата да укроти дивото животно, но то
започнало да рита и да подскача. Хвърлило момчето на земята и го си счупило крака.
„Колко жалко!“ – отбелязал братът с едва доловимо задоволство. „Добро, лошо, кой
знае?“ – казал пак селянинът. На следващия ден събрали младите мъже на селото, за
да ги изпратят на война, но заради счупения крак синът на селянина си останал у дома.
Братът казал, че това определено е възможно най-добрата новина. „Добра, лоша, кой
знае?“ – казал пак селянинът. В тази приказка селянинът не се лута сред „ами ако“, а
вместо това мисли за „каквото е“. Докато се обучавахме като монаси, ни казваха: „Не
съди момента“.
Предадох този съвет на човек, когото съветвах и който беше загубил работата си.
Вместо да съди момента, той трябваше да приеме ситуацията си и последиците от нея,
като се съсредоточи върху това, което би могъл да контролира. С него работихме най-
напред да забави всичко, след това да приеме фактите – загубил е работата си, точка.
След това имаше избор – би могъл да изпадне в паника и да замръзне или да приеме
възможността и да работи със страха си като с инструмент, да го използва като
индикатор за това, което наистина е от значение за него, и да види какви възможности
ще се появят.
Когато го попитах от какво се страхува най-много, той отговори, че се страхува, че
няма да може да се грижи за семейството си. Подканих го да бъде по-конкретен. Каза
ми, че се безпокои за парите. Накарах го да помисли за други начини, по които да
издържа семейството си. В края на краищата жена му работеше, така че имаха някакви
доходи. Нямаше да останат на улицата. „Време – каза той. – Сега имам време за децата
си, ще ги водя и вземам от училище, ще им помагам с домашните. И докато те са на
училище, ще си търся друга работа. По-добра“. Понеже забави темпото, прие страха
си и получи яснота около него, успя да обезвреди паниката си и да осъзнае, че страхът
всъщност го насочва към нова възможност. Времето е друга форма на богатството.
Той си даде сметка, че макар да е загубил работното си място, е спечелил нещо друго,
много ценно. Като използваше новопридобитото време, той не само успя да присъства
повече в живота на децата си, но и в края на краищата си намери нова, по-добра
работа. Като видя ситуацията по друг начин, престана да пилее енергия за негативни
емоции и започна да я прилага позитивно.
Въпреки всичко трудно е да не съдим момента и да останем открити за
възможностите, когато неизвестността на бъдещето беснее в тялото и ума ни като
56
вихрушка. Понякога реакцията ни на паника или замръзване ни изпреварва и тогава е
много трудно да изоставим присъдите. Ще разгледаме някои стратегии, които помагат
за коригиране на паниката и страха.
59
Страхът ни мотивира. Понякога ни тласка към това, което искаме, но понякога, ако
не сме внимателни, ни ограничава и тогава не излизаме от границите, които мислим за
безопасни.
Сега ще разгледаме основните си мотиватори (страхът е един от четирите) и как
бихме могли целенасочено да ги използваме за изграждането на носещ
удовлетворение живот.
60
4. НАМЕРЕНИЕ.
Заслепени от златото
„Когато има хармония между ум, сърце и решимост,
нищо не е невъзможно.“
Риг Веда
61
ЧЕТИРИТЕ МОТИВАЦИИ
Колкото и да сме дезорганизирани, всички ние имаме планове. Имаме идея за това,
което трябва да свършим в предстоящия ден, вероятно имаме представа какво ни чака
през годината или какво се надяваме да постигнем. И всички ние имаме мечти за
бъдещето. Нещо мотивира всяка от тези идеи – от нуждата да платим наема до
желанието да пътуваме по света. Хиндуисткият философ Бхактивинода Тхакура
описва четири фундаментални мотивации:
1. Страх. Тхакура казва: „движен от болест, бедност, страх от ада или страх от
смъртта“.
2. Желание. Търсене на лично задоволяване чрез успех, богатство и удоволствие.
3. Дълг. Мотивира се от благодарност, отговорност и желание да постъпваме пра-
вилно.
4. Любов. Грижа за другите и стремеж да им помагаме.
Тези четири мотиватора движат всичко, което правим. Например вземаме дадено
решение, защото се страхуваме да не загубим работата си, искаме да спечелим
възхищението на приятелите си, надяваме се да оправдаем очакванията на родителите
си или искаме да помогнем на другите да имат по-добър живот.
Ще говоря за всеки мотиватор поотделно, така че да добием представа как те влияят
на решенията ни.
Страхът не е устойчив
В предишната глава говорихме за страха, така че тук няма да се спирам на него
обстойно. Когато те мотивира страхът, решаваш какво искаш да постигнеш – да
получиш повишение, да имаш нова връзка, да купиш къща, – защото си убеден, че то
ще ти донесе безопасност и сигурност.
Страхът ни предупреждава и възпламенява. Този предупредителен огън е полезен –
както стана дума. Страхът сочи проблемите ни и понякога ни мотивира. Например
страхът да не ни уволнят може да ни мотивира да се организираме.
Проблемът със страха е, че не е устойчив. Когато действаме в страх продължително
време, не можем да работим с пълните си възможности. Тревожим се прекалено много
да не получим лош резултат. Ставаме трескави или се парализираме и сме неспособни
да оценяваме ситуациите обективно или да поемаме рискове.
Майа на успеха
Вторият мотиватор е желанието. То е преследването на лично задоволяване. Пътят
ни към приключения, удоволствия и удобства често приема формата на материални
цели. Искам къща за милион долара. Искам финансова свобода. Искам великолепна
сватба. Когато поискам от хората да запишат целите си, те често дават отговори,
които описват какво повечето хора приемат за успех.
Смятаме, че успехът е равен на щастието, но тази идея е илюзия. Санскритската
дума за илюзия е майа, което означава да вярваш в това, което не е. Когато допуснем
постиженията и придобивките да определят посоката ни, живеем в илюзията, че
62
щастието се крие във външните измерители на успеха, обаче твърде често откриваме,
че когато най-накрая получим каквото искаме, когато постигнем успеха, той не ни
осигурява щастие.
Джим Кери казва: „Мисля, че всеки трябва да стане богат и известен, да направи
всичко, за което мечтае, за да види, че това не е отговорът“.
Илюзията за успех се свързва не само с доход и придобивки, но също така и с
постижения, като завършването на медицина, повишението в службата или...
заучаването на свещените текстове. Желанието ми в горната история – да мога да
рецитирам всички стихове от писанията – е монашеска форма на материално желание.
Както всички такива „искания“, амбицията ми беше съсредоточена върху външен
резултат – да стана впечатляващо учен, като онзи монах.
Американската духовна просветителка Тара Брах, основателка на общността за
медитация „Прозрение“ във Вашингтон, пише: „Докато свързваме щастието си с
външни за живота ни събития, които непрекъснато се променят, ще продължаваме да
го чакаме“.
Веднъж, като монах, посетих храм в Срирангам, един от трите свещени града в
Южна Индия. Попаднах на работник, който полагаше златен прашец върху сплетените
орнаменти на тавана на храма, качен върху високо скеле. Не бях виждал подобно нещо
и спрях, за да погледам. Както стоях долу, с вперен в тавана поглед, облак златен
прашец полетя надолу и падна в очите ми. Изтичах навън, за да се измия, после пак се
върнах и продължих да гледам, този път от безопасно разстояние. Чувствах този
епизод като урок сякаш взет от писанията – златният прашец е красив, но ако попадне
в очите ти, ще замъгли зрението ти.
Позлатата, която използват в храмовете, не е чисто злато – разтворено е в някаква
субстанция. И както знаем, тя се използва, за да покрива камък, така че да изглежда
като златен. Това е майа, илюзия. По същия начин парите и славата са само фасада.
Тъй като никога не търсим едно определено нещо – търсим чувството, което мислим,
че ще ни даде това нещо. Всички ние вече знаем едно: Виждаме богати и/или известни
хора, които сякаш „имат всичко“, но отношенията им с близките им са лоши или
самите те страдат от депресии, така че е ясно – успехът не им е донесъл щастие.
Същото важи и за другите, за нас, които не сме богати и известни. Бързо се отегчаваме
от смартфоните си и искаме следващия модел. Получаваме бонус, но първоначалното
вълнение се изпарява изненадващо бързо, без животът ни реално да се подобри.
Мислим си, че новият телефон или по-голямата къща някак ще ни накарат да се
чувстваме по-добре – по-спокойни или удовлетворени, – но вместо това откриваме, че
искаме още.
Материалното удовлетворение е външно, а щастието е вътрешно. Когато монасите
говорят за щастието, разказват историята за мускусния елен, която произлиза от една
поема на Кабир, индийски мистик и поет от петнайсети век. Мускусният елен доловил
неустоим аромат в гората и тръгнал да търси източника, без да си дава сметка, че
ароматът излиза от собствените му пори. Еленът цял живот скита безрезултатно. По
същия начин и ние търсим щастието, откриваме, че ни убягва, продължаваме да го
търсим, а то през цялото време е в самите нас.
Щастието и удовлетворението идват само от овладяването на ума и свързването с
душата – не от предмети и придобивки. Успехът не гарантира щастие и щастието не
изисква успех. Те могат да се подхранват взаимно и можем да имаме и двете
едновременно, но те не са взаимно свързани. След като анализират изследване на
63
Галъп за благоденствието, изследователи от Принстънския университет официално
заключават, че парите не могат да купят щастие след задоволяването на основните
потребности, плюс още малко. Макар че притежаването на повече пари допринася за
цялостното удовлетворение от живота, това въздействие се изравнява при доходи от
около 75 000 долара годишно. С други думи, когато говорим за въздействието на
парите върху усещането за качеството на живота, американският гражданин от
средната класа се справя не по-зле от Джеф Безос.
Успехът означава да печелиш пари, да те уважават в работата ти, да реализираш
успешни проекти, да получаваш похвали. Щастието означава да се чувстваш добре, да
имаш близки взаимоотношения, да правиш света по-добро място. Повече от всякога
популярната култура възхвалява преследването на успеха. Телевизионните програми,
адресирани към юношите, са повече насочени към „имиджа“, парите и славата,
отколкото преди време. Популярните песни и книги използват език, който поставя
индивидуалните постижения над свързаността с обществото, членуването в групи и
себеприемането. Не е изненада, че след седемдесетте чувството за щастие сред въз-
растните американци непрекъснато спада. И проблемът не е в доходите. В интервю за
„Уошингтън Поуст“ Джефри Сакс, директор на Центъра за устойчиво развитие и
редактор на World Happiness Report, изтъква: „Макар средните доходи на хората по
света определено да се отразяват на усещането за благоденствие, те не обясняват
всичко докрай, защото други фактори, лични и социални, също са много важни
детерминанти на благоденствието“. Сакс казва, че макар след 2005 г. доходите на
американците като цяло да са се повишили, чувството за щастие е по-ниско, отчасти
заради фактори като спадането на доверието в правителството и останалите
американци, както и на отслабените социални мрежи.
Дълг и любов
Ако страхът ни ограничава, а успехът не ни удовлетворява, вероятно вече сте си
дали сметка, че дългът и любовта могат да предложат повече. Всички ние имаме
различни цели, но искаме едно и също нещо живот, изпълнен с радост и смисъл.
Монасите не търсят изрично радостта – ние не търсим щастие или удоволствия.
Вместо това се насочваме към удовлетворението, което идва със смисления живот.
Щастието може да е ефимерно – трудно се поддържа високо ниво на радост. Обаче
чувството за смисъл показва, че действията ни имат цел, че водят към стойностен
резултат. Вярваме, че оставяме позитивен отпечатък. Това, което правим, е от
значение, така че самите ние сме от значение. Случват се и лоши неща, досадните
дребни задачи трябва да се вършат, животът не е само слънце и песен, но винаги е
възможно да откриеш смисъл. Ако загубиш близък и някой ти каже да търсиш
позитивното, да бъдеш щастлив, да се съсредоточиш върху добрите неща в живота
ами ще ви се прииска да ударите този човек. Можем обаче да преживеем и най-
тежките трагедии, като търсим смисъл в загубата. Можем да почетем близките си, като
дадем на общността. Или като открием нова благодарност за живота, която да
предадем на тези, които ни подкрепят. В края на краищата ценността, която виждаме в
действията си, ще ни доведе и до усещането за смисъл. В Атарва Веда е казано:
„Парите и дворците не са единственото богатство. Трупайте богатствата на духа.
Характерът е богатство, доброто поведение е богатство, духовната мъдрост е
богатство“.
Целта и смисълът, не успехът, водят към истинската ангажираност. Когато разберем
64
това, ще видим колко ценно е да сме мотивирани от дълг и/или любов. Ако действаме
подтиквани от дълг и любов, знаем, че осигуряваме нещо ценно.
Колкото повече се издигаме над опитите да задоволим егоистичните си цели, за да
следваме мотивите на служенето и любовта, толкова повече можем да постигнем. В
книгата си „Добрата страна на стреса“ авторката Кели Макгонигал пише, че можем да
се справим много по-добре с дискомфорта, ако успеем да го асоциираме с цел,
предназначение или човек, който не ни е безразличен. Например когато трябва да
организира парти за рождения ден на детето си, един родител е повече от готов да
изтърпи неприятностите около късното лягане. Проблемът с недостатъчния сън се
компенсира от удовлетворението, че е любящ родител. Ако обаче се случи да удължат
работното време на същия родител и той мрази работата си?
Ще се чувства отвратително. Можем да поемем повече, когато го правим за някого,
когото обичаме, или в името на цел, в която вярваме, отколкото заради фалшивата
идея, че може да намерим щастието си чрез успеха. Когато вършим нещо е
убеждението, че то е важно, можем да водим пълнокръвен живот. Ако нямаме
причина да се движим напред, оставаме без гориво. Когато живеем целеустремено – е
ясното съзнание защо това, което правим, е важно, – животът получава смисъл и носи
удовлетворение. Целеустремеността пълни резервоара на колата с гориво.
СТЪЛБИЦАТА „ЗАЩО“
65
Няма правила за свързване на определени намерения с определени мотивации.
Възможно е да искаш да служиш, за да създадеш добро впечатление (желание, не
любов). Възможно е да подкрепяш семейството си от любов, не поради страх. Въз-
можно е да искаш да станеш богат, за да служиш. И никой от нас няма само една
мотивация или намерение. Искам да научим как да вземаме големи или малки
решения целенасочено. Вместо непрекъснато да се изкачваме по планината на успеха,
трябва да се спуснем в долината на истинската си същност и да изкореним оттам
плевелите на фалшивите вярвания.
За да живеем целенасочено, трябва да стигнем до най-дълбокото „защо“ зад „иска-
нето Това налага да спрем за миг и да се замислим не само защо искаме нещо, но
също така и за това кои сме и кои трябва да бъдем, за да го получим, и дали битието на
този човек (ние самите) е привлекателно за нас.
Повечето хора са свикнали да търсят отговори. Монасите се съсредоточават върху
въпросите. Когато опитвах да се приближа до страха си, се питах: „От какво се
страхувам?“ отново и отново. Когато опитвам да стигна до корените на някакво
желание, започвам с въпроса „Защо?“.
Този монашески подход към намеренията може да бъде приложен и към най-
светските цели. Его една примерна цел, която избрах, защото тя е нещо, което никога
не бихме разглеждали в ашрама и защото намерението зад нея е очевидно: Искам да
плавам соло около света.
Защо искаш да плаваш около света?
Ще е забавно. Ще видя много места и ще докажа на себе си, че съм голям
мореплавател.
Звучи сякаш намерението ти е да задоволиш себе си и си мотивиран от желание.
Ами ако отговорът ти на въпроса е:
66
Баща ми винаги е мечтал да плава около света. Правя го за него.
В този случай намерението е да почетеш паметта на баща си и си мотивиран от дълг
и любов.
Плавам около света, за да съм свободен. Никой няма да ми държи сметка за нищо.
Ще оставя отговорностите си назад.
Този моряк смята да избяга – тласка го страх.
Сега да разгледаме едно по-често срещано желание:
Най-много искам да имам пари, а ето сега Джей вероятно ще ме назидава да съм
добър и състрадателен. Това няма да помогне.
Да искаш да си богат, за да си богат, е окей. Това категорично попада в категорията
материално задоволяване, така че не можете да очаквате да ви даде някакво вътрешно
чувство за удовлетворение. Независимо от това материалните удобства несъмнено са
част от това, което искаме от живота, така че нека стигнем до корените на тази цел,
вместо просто да я отхвърляме.
Богатството е твоя желана цел. Защо?
Не искам никога да се тревожа за пари.
Защо се тревожиш за пари?
Не мога да си позволя да ходя на почивките, за които си мечтая.
Защо искаш тези почивки?
В социалните медии виждам, че всички ходят на екзотични места. Защо те
могат, а аз не?
Защо искаш това, което искат те?
Те се забавляват много повече от мен през почивките си.
Аха! Сега сме при корена, който търсим. Почивките ти не те удовлетворяват. Какво
липсва?
Искам животът ми да е no-вълнуващ, по-авантюристичен, по-весел.
Добре, намерението ти е да направиш живота си по-вълнуващ. Обърнете внимание
колко различно е това от „Искам пари“. Намеренията ви все още се мотивират от
желанието за лично задоволяване, но сега знаете две неща – първо, можете да
добавите повече авантюра в живота си, без да харчите повече пари. И второ, сега
разполагате с достатъчно яснота, за да решите дали искате да работите усилено за това
нещо.
Ако някой отиде при учителя ми и каже: „Просто искам да съм богат“, той би
попитал: „За да служиш ли го искаш?“. Причината да попита ще е желанието да стигне
до корена на желанието.
Ако човекът отговори: „Не. Искам да живея в хубава къща, да пътувам, да купувам
каквото поискам“, желанието му ще бъде да постигне финансова свобода, за да си
угажда.
Учителят ми би казал: „Добре. Хубаво е, че си честен пред себе си. Действай,
спечели своето състояние. Бездруго ще служиш. Може да минат пет или десет години,
но винаги ще стигнеш до същия отговор“. Монасите вярват, че човек не се чувства
удовлетворен, когато придобие състояние и продължава да търси смисъл, а отговорът
винаги в крайна сметка се открива в служенето на другите.
Бъдете честни за намеренията си. Най-лошото, което можете да направите, е да се
преструвате пред себе си, че ви мотивира желание да служите, когато всъщност
мотивът ви е материалният успех.
Когато следвате въпросите „защо“, продължавайте да дълбаете. Всеки отговор про-
67
вокира все по-дълбоки въпроси. Понякога е полезно даден въпрос да остане някъде от-
зад в ума ти ден, дори седмица. Много често ще откриете, че това, което в крайна
сметка търсите, е вътрешно чувство (щастие, сигурност, увереност и т.н.). Или ще
откриете, че действате от завист, което не е най-позитивната емоция, но е добър
сигнал за нуждата, която опитвате да запълните. Проявете любопитство към това
откритие. Защо изпитвате завист? Има ли нещо – например приключение, – за чието
осъществяване можете да започнете да работите веднага? След като го направите,
външните желания ще станат по-достъпни за вас – ако продължават изобщо да имат
значение.
СЕМЕНА И БУРЕНИ
68
ходиш на фитнес, за да се чувстваш физически по-добре след разрива, или ако по
време на тренировките намеренията ти се променят и станат такива, ще влезеш във
форма и ще се почувстваш емоционално удовлетворен.
Друг пример за плевел е когато добро намерение бъде свързано с погрешна цел. Да
кажем, намерението ми е да изградя увереност в себе си и решавам, че най-добрият
начин да го направя е да получа повишение в службата. Работя усърдно, впечатлявам
шефа си и се издигам с едно ниво, обаче когато се оказвам там си давам сметка, че има
следващо ниво и че пак се чувствам неуверен. Външните цели не могат да запълват
вътрешни празнини. Никакви външни етикети или постижения не могат да ми
осигурят истинска самоувереност. Трябва да я открия в себе си. Ще говорим как
можем да осъществим такива вътрешни промени във Втора част.
ДОБРИТЕ САМАРЯНИ
ЖИВЕЙ НАМЕРЕНИЯТА СИ
69
ни. Не можем и да очакваме, че някой ще ни намери, ще открие колко удивителни сме
и ще ни настани на мястото ни в света. Никой няма да създаде живота ни вместо нас.
Мартин Лутър Кинг казва: „Тези които обичат мира, трябва да се научат да се
организират толкова ефективно, колкото и тези, които обичат войната“. Когато при
мен идват хора, за да търсят напътствие, непрекъснато чувам „иска ми се, иска ми се,
иска ми се...“ Иска ми се партньорът ми да е по-внимателен. Иска ми се да запазя
същата работа, но да получавам повече пари. Иска ми се връзката ми да е по-
сериозна.
Никога не казваме „Иска ми се да бях по-организиран и целеустремен, за да мога да
направя сериозното усилие, което е нужно, за да постигна желанията си“. Обикновено
не изричаме на глас какво ще ни струва постигането на това, което искаме. „Иска ми
се“ е шифър, който означава „не искам да правя нищо по-различно“.
Има една апокрифна история за Пикасо, която илюстрира много добре как сме
склонни да не признаваме труда и упоритостта, които стоят зад постиженията. Една
жена видяла Пикасо на пазара, отишла при него и го попитала:
– Би ли ми нарисувал нещо?
– Разбира се – отговорил той и след половин минута ѝ връчил красива скица. –
Трийсет хиляди.
– Но, господин Пикасо – възкликнала жената, – как е възможно да искате толкова
много!? Отне ви само трийсет секунди!
– Мадам – отвърнал Пикасо, – на мен ми отне трийсет години.
Същото важи и за всяко произведение на изкуството – и за всяка добре свършена
работа. Вложените усилия остават невидими. Монахът от моя ашрам, който
рецитираше с лекота писанията, беше вложил години в запаметяването им. Преди да
направя това своя цел трябваше да си дам сметка за тази инвестиция, за живота, който
трябваше да ѝ отдам.
Когато ни попитат кои сме, прибягваме до отговор на въпроса какво работим: „Аз
съм счетоводител“, „аз съм адвокат“, „аз съм домакиня“, „аз съм спортист“, „аз съм
учител“. Понякога това е полезен начин да започнем разговор с някой, с когото току-
що сме се запознали. Животът обаче би бил по-смислен, когато определяме себе си
чрез своите намерения, а не чрез постиженията си. Ако определяме себе си чрез рабо-
тата си, какво ще стане, ако ни уволнят? Ако определям себе си като „спортист“ и
контузия сложи край на кариерата ми, няма да знам кой съм. Загубата на работното
място не би трябвало да разрушава идентичността ни, но често се случва точно това.
От друга страна, ако живеем с намерения, запазваме чувството за цел и смисъл, което
не е свързано с постиженията ни, а със самите нас.
Ако намерението ти е да помагаш на хората, трябва да му дадеш плът, като си
добър, с открито сърце и иновативен, като признаваш силните качества на хората и ги
подкрепяш в слабостите им, като ги изслушваш, като им помагаш да растат, като
научаваш това, което имат нужда да получат от теб, като забелязваш кога ситуацията
се променя. Ако намерението ти е да подкрепяш семейството си, може да решиш, че
трябва да си щедър, усърден, организиран, да си там, където е нужно. Ако
намерението ти е да живееш страстта си, може би трябва да си всеотдаен, енергичен и
честен. (Спомнете си, че в Първа глава говорихме за разчистването на външния шум,
така че да можем да виждаме ценностите си по-ясно. Когато идентифицираш
намеренията си, те разкриват твоите ценности. Намерението да помагаш на хората и
да им служиш показва, че цениш служенето. Намерението да подкрепяш семейството
70
си означава, че цениш семейството. Това не е атомна физика, но термините се
използват като синоними, така че ще е от полза да изясним каква е връзката между тях
и къде се припокриват.)
Да живееш намеренията си означава да направиш така, че те да пропият
поведението ти. Например ако целта ти е да подобриш връзката си, можеш да
планираш срещи, да правиш подаръци на партньора си, да се подстрижеш, за да
изглеждаш по-добре. Портфейлът ти ще олекне, косата ти вероятно ще изглежда по-
добре, а връзката ви може да се подобри или да не се подобри. Обърнете внимание
обаче какво се случва, ако направите вътрешните промени, за да живеете намеренията
си. За да подобрим връзката си, опитваме да сме по-спокойни, по-разбиращи, по-
внимателни. (Пак можете да тръгнете на фитнес или да се подстрижете.) Ако
промените, които направите, са вътрешни, ще се почувствате по-добре и ще бъдете по-
добър човек. Ако връзката ви не се подобри, все пак ще имате полза от всичко.
СВЪРШЕТЕ РАБОТАТА
След като знаете защо желаете нещо, дайте си сметка за работата зад това
желание. Какво ще е нужно да вложите, за да придобиете хубавата къща и бързата
кола, които искате? Проявявате ли интерес към съответната работа? Имате ли желание
да я свършите. Дали самата тя ще ви носи чувство за удовлетворение, дори и да не
постигнете резултата бързо – или изобщо? Монахът, който ме попита защо искам да
знам писанията наизуст, не искаше свръхспособностите на другите монаси да ме
хипнотизират и да се стремя към такива способности от суета. Искаше да знае дали
имам интерес към работата – в живота, който щях да водя, личността, която щях да
стана, смисълът, който щях да открия в процеса на изучаване на текстовете. Фокусът е
върху процеса, не върху резултата.
ПРИМЕР 1
Да кажем, целта ми е да съм финансово свободен. Ето списъка с нещата, които
трябва да направя:
71
Фокусиран.
Целеустремен.
ПРИМЕР 2
Да кажем, че искам да имам удовлетворителна връзка. Какво трябва да направя?
Да планирам срещи.
Да правя хубави неща за партньора си.
Да оправя външния си вид.
РОЛЕВИ МОДЕЛИ
ДА СЕ ОСВОБОДИМ, ЗА ДА РАСТЕМ
73
Дишането ни помага да разберем, че пътят ни е уникален – и точно така трябва да
бъде.
МЕДИТАЦИЯ.
ДИШАЙ
Физическата природа на дихателната практика помага за прогонване на
разсейването от ума ни. Дишането успокоява, но невинаги е лесно. Всъщност
трудностите, които ни създава, са част от процеса.
Седя на под, покрит със сушена кравешка тор, който е изненадващо хладен. Не е
неудобно, но не е и удобно. Глезените ме болят. Не мога да държа гърба си изправен.
Боже, мразя това. Толкова е трудно. Минали са двайсет минути, а още не съм
прочистил ума си. Би трябвало да внеса будно съзнание в дъха си, но си мисля за
приятелите у дома, в Лондон. Поглеждам крадешком към монаха, който седи най-
близо до мен. Седи толкова изправен. Устремен към медитацията си. „Открийте
дъха си!“ – казва ръководителят. Поемам въздух. Бавно, красиво, спокойно.
74
непривлекателна реалност. При цялата неподвижност и покой това, което вече беше в
мен, просто се усилваше. В тъмната стая на ума ми медитацията бе запалила лампата.
Когато те отвежда там, където искаш да бъдеш, медитацията може да ти
покаже неща, които не искаш да виждаш.
Мнозина бягат от медитация, защото я намират за трудна и неприятна. В
Дхаамапада Буда казва: „Както закачена на куката риба, оставена на пясъка, се мята в
агония, така и умът, който се учи да медитира, трепери изцяло“. Важното при ме-
дитацията обаче е да разберем защо е трудна. Тя далеч не се изчерпва с това да
държим очите си затворени по петнайсет минути всеки ден. Тя е практика, която
трябва да ни осигури пространство за размисъл и преценка.
Имам зад гърба си множество красиви медитации. Смял съм се, плакал съм,
чувствал съм сърцето си по-живо, отколкото съм предполагал, че е възможно. Покоят,
носенето във висините, тихото блаженство идват после. В края на краищата процесът
носи също толкова радост, колкото и резултатите от него.
75
ОПИТАЙ ТОВА: ДИХАТЕЛНИ УПРАЖНЕНИЯ
Ето някои мощни дихателни последователности, които използвам всеки ден.
Могат да бъдат използвани според нуждите за съсредоточаване или успокояване.
Покой
Равновесие
Лекота
Неподвижност
Мир
Покой
Равновесие
Лекота
Неподвижност
Мир
Дишайте за сън
Вдишвайте с продължителност 4 секунди.
Издишайте по-продължително от 4 секунди.
Правете това, докато заспите или се унесете.
77
ЧАСТ ВТОРА.
ИЗРАСТВАЙ
5. НАМЕРЕНИЕ.
Природата на Скорпиона
„Когато защитаваш своята дхарма,
твоята дхарма защитава теб.“
Манусмрити 8:15
78
ъгълчета и неравности. Твърдите инструменти като метлата не биха могли да свършат
цялата работа. За монашеския ми ум в това имаше важен урок – нужна ни е гъвкавост,
за да достигнем до всяко кътче на познанието и растежа. Когато садях картофи,
открих, че ритъмът на движенията ми помага да запаметявам стихове, а те на свой ред
внасяха вълнение в еднообразието.
Изследването на силните и слабите страни в самодостатъчната вселена на ашрама
помагаше на всекиго от нас с неговата дхарма. Дхарма, подобно на много други
санскритски термини, не може да бъде дефинирана чрез една-единствена дума, макар
че „призвание“ е близо по смисъл. Моята дефиниция за дхарма е израз на усилието да
я направя приложима в живота ни днес. Виждам дхарма като комбинация от варна и
сева. Мислете за варна (също дума със сложно значение) като страст и умения. Сева е
разбирането на нуждите на света и безрезервното служене на другите. Когато
естествените ти умения и страсти (твоята варна) се свържат с това, от което се нуждае
вселената (сева), и това стане твое намерение, живееш в своята дхарма.
Когато използваш времето и енергията си, като живееш в своята дхарма, получаваш
удовлетворението да прилагаш способностите си и да правиш нещо, което е от
значение за света. Да живееш в своята дхарма е сигурен път към удовлетворението.
В първата част на тази книга говорихме за осъзнаването и освобождаването от
влияния и разсейващи фактори, които ни отклоняват от удовлетворителния живот.
Сега ще построим живота си отново, около нашите водещи ценности и най-дълбоки
намерения. Това израстване започва с дхарма.
Двама монаси миели краката си в една река, когато единият от тях видял, че във
водата се дави скорпион. Веднага го взел и го пуснал на брега. Макар да бил бърз,
скорпионът успял да го ужили по ръката. Монахът продължил да мие краката си.
Другият казал:
– Виж, този глупав скорпион веднага пак падна във водата.
Първият монах се навел, пак спасил скорпиона и пак бил ужилен. Другият монах се
изненадал:
– Братко, защо спасяваш скорпиона, щом знаеш, че е в природата му да жили?
– Защото – отговорил другият – да спасявам е в моята природа.
Монахът формира смиреност – за него животът на скорпиона е по-ценен от
неговата болка. По-ценният урок тук обаче е, че да „спасява“ е толкова важно за
природата на този монах, че се чувства задължен и доволен да го прави, въпреки че е
наясно, че скорпионът ще го ужили. Монахът толкова вярва в своята дхарма, че е
готов да страда, за да я изпълни.
ДА ОТКРИЕШ ДХАРМА
Това е първото ми лято в ашрама. Чистил съм тоалетни, готвил съм картофено
къри, брал съм зеле. Прал съм дрехите си на ръка, което не е никак лесно – робите ни
са с големината на чаршафи, а да изтъркаш петна от храна или трева от тях се
равнява на сериозна тренировка във фитнес залата.
Един ден мия тенджери с удоволствието на свръхентусиазиран чирак и към мен
приближава стар монах.
– Тази седмица искаме да водиш клас – казва ми. — Темата е стих от „Гита“:
„Когато велик човек извърши нещо, обикновените хора следват примера му; каквато
и мяра да зададе чрез достоен за пример акт, следва го целият свят „.
79
Съгласявам се да го направя и когато се връщам към търкането, мисля какво ще
кажа. Разбирам основната идея на текста – преподаваме чрез пример. Това
отговаря на моето разбиране, че не е важно какво говориш, а как се държиш. И това
ми напомня за цитат, който често се приписва на св. Франциск Асизки:
„ Проповядвай Евангелието по всяко време. Когато се налага, използвай думи“.
Много от останалите монаси, като мен, не са влезли в ашрама на петгодишна
възраст. Посещавали са обикновени училища, имали са приятелки и приятели, гледали
са телевизия и филми. За тях няма да е трудно да схванат смисъла на стиха, обаче
се вълнувам как да направя така, че да го почувстват свеж и свързан с живота им
извън ашрама.
Старите компютри в библиотеката имат мъчително бавна интернет връзка.
Намирам се в Индия, насред нищото, и имам чувството, че е нужен цял час, за да
сваля най-обикновена снимка. След бързите машини в библиотеката на колежа
бавенето тук ми се струва мъчително. Знам обаче, че наблизо, в кухнята, другите
монаси чакат търпеливо водата да заври. Като тях, опитвам да уважавам процеса.
Докато се готвех, не преставах да се удивлявам на психологията на
комуникациите. Откривам проучванията на Албърт Мехрабян, които показват, че
55 процента от комуникациите ни са чрез езика на тялото, 38 процента са чрез
интонацията на гласа и само 7 процента са чрез думите, които изговаряме. (Това е
само ориентировъчно, обаче дори в ситуации, при които процентите са други,
остава фактът, че по-голямата част от комуникацията е невербална.) Задълбавам в
мисли за това как предаваме посланията и стойностите си, за комуникационните
стилове на различни лидери, за начините, по които всичко това се натрупва и оказва
влияние върху живота ни. Наред с други, чета за Джейн Гудол, която никога не е
имала намерение да става лидер. Тя за първи влиза в джунглите на Танзания през
шейсетте, за да изучава шимпанзетата, обаче изследванията и продължителната ѝ
работа значително промениха опазването на природата, привлякоха още жени към
нейната сфера на работа и вдъхновиха стотици хиляди млади хора да се включат в
различни екологични проекти.
Групата ни се събира в средна по големина стая. Заемам мястото си на висок
подиум с възглавници, учениците седят на възглавници пред мен. Не смятам себе си
за нещо повече от тях, по никакъв начин, освен че седя на по-високо място. Ние
монасите вече сме научили, че всеки е едновременно учител и ученик.
Когато приключвам с беседата си, изпитвам задоволство от начина, по който е
минала. Приятно ми е, че съм споделил идеите си, колкото и че съм се наслаждавал и
когато се подготвях за лекцията. Хората ми благодарят, казват ми, че са оценили
примерите и че съм накарал древния стих да звучи актуално. Един или двама ме
питат как съм се подготвил – забелязали са колко труд съм вложил. Докато се къпя
в блясъка на удовлетворението си и тяхната благодарност, започвам да осъзнавам
своята дхарма — да уча, да експериментирам със знанията, да говоря.
80
81
Страст + умения + полза = дхарма
Ако се вълнуваме само когато хората казват хубави неща за работата ни, това е
знак, че не изпитваме страст към самата нея. А ако се отдаваме на интересите и
уменията си, но никой не откликва на тях, значи страстта ни е без намерение. Ако
някое от двете липсва, не живеем нашата дхарма.
Когато фантазират за това какви искат да бъдат и какво искат да правят, хората
невинаги проучват нещата докрай, така че да си дадат сметка дали желанията им са
подходящи за тяхната дхарма. Искат да се занимават с финанси, защото знаят, че това
е доходоносно. Или искат да са лекари, защото професията е уважавана и почитана. И
се заемат с тези дейности, без да имат и бегла представа дали тези професии са
подходящи за тях – дали ще им хареса процесът, средата, енергията на работата и дали
изобщо ще са добри в нея.
82
ВСИЧКО, КОЕТО СИ
Докато растат, някои от нас чуват две лъжи. Първата е „Нищо няма да излезе от
тебе“. Другата е: „Можеш да станеш всичко, което поискаш“. Истината е...
83
печелил осем пъти голям шлем, златен медалист, не харесва тениса. Агаси бил
заставен да играе от баща си и макар да се справял фантастично, мразел играта.
Фактът, че е толкова успешен и е спечелил толкова много пари, е без значение – това
не е неговата дхарма. Агаси обаче прехвърля успехите си на корта към същинската си
страст – да помага на другите. Наред с осигуряване на различни услуги за децата в
родната му Невада фондация „Андре Агаси“ управлява училище за подготовка на
проблемни деца, за да продължат образованието си в колеж.
Обществото ни се втурва да преодолява слабостите ни, вместо да надгражда
силните ни страни. Ако в училище имаш три шестици и една двойка, всички възрастни
около теб ще се съсредоточат върху двойката. Оценките ни в училище, резултатите от
стандартизирани тестове, прегледите на представянето в училище, дори усилията ни за
самоусъвършенстване – всичко това цели да освети недостатъците ни и ни подтиква да
ги преодоляваме. Какво би станало обаче, ако приемем тези слабости не за свой
провал, а за дхарма на някой друг? Сестра Джоан Читистър, монахиня бенедиктинка,
пише: „Вярата в собствените ни ограничения ни прави открити, а вярата в дарбите на
другите ни дава сигурност. Даваме си сметка, че не е нужно да умеем всичко, че не
сме в състояние да правим всичко, че това, което не можем да направим, е дарба и
отговорност на някого другиго... моите ограничения отварят място за дарбите на
другите“. Вместо да се фокусираме върху слабостите си, се облягаме на силните си
страни и ги правим централни в живота си.
Ето обаче две важни подводни опасности: Първо, да следваш дхармата си не
означава, че имаш безплатен билет. Когато става дума за уменията ни, трябва да
разчитаме на силните си страни. Ако обаче слабостите ни са емоционални качества
като съчувствие, състрадание, доброта, щедрост, не бива никога да преставаме да ги
развиваме. Няма смисъл да си технически гений, ако не си състрадателен. Не е нужно
да си отвратителен само защото имаш умения.
Второ, слабата оценка в училище не означава, че трябва изцяло да зарежеш
предмета. Трябва да внимаваме да не бъркаме неопитността със слабост. Някои от нас
живеят извън своята дхарма, защото не са установили каква е тя. Важно е да
експериментираме нашироко, преди да отхвърляме варианти, а голяма част от това
експериментиране се случва, когато сме в училище и другаде, когато сме млади.
Собствената ми дхарма се прояви от някои преживявания, които приемах за крайно
неприятни. Преди да изнеса онзи урок, в ашрама, ненавиждах говоренето пред
публика. Когато бях на седем или осем години, участвах в училищно събиране, на
което децата споделяха културните си традиции. Майка ми ме облече като индийски
цар – уви ме в подобно на сари парче плат, което не ми беше но мярка и с нищо не
улесняваше неловките ми движения. В мига, в който стъпих на сцената, децата
започнаха да се смеят. Не мога да пея в тон дори да ме убиеш и когато започнах да
припявам молитва на транскрибиран санскрит, залата изригна. Не бяха минали и две
минути, а вече 500 деца и всички учители ми се смееха. Забравих думите и погледнах
листа пред себе си, обаче не можах да прочета нищо, заради сълзите си. Наложи се
учителката ми да се качи на сцената, да ме прегърне през раменете и да ме изведе, до-
като всички продължаваха да се смеят. Преживяването беше жестоко. От този момент
нататък ненавиждах сцената. После, когато бях на четиринайсет, родителите ми ме
принудиха да се запиша в програма за публично говорене/драма след училище. Три
часа три пъти седмично в продължение на четири години ми дадоха уменията да
заставам на сцената пред хора, но нямаше за какво да говоря и не изпитвах никакво
84
удоволствие от всичко това. Бях и все още съм стеснителен, обаче онзи курс по
публично говорене промени живота ми, защото когато това умение се свърза с
дхармата ми, полетях във висините.
След първото ми лято в ашрама все още не бях станал монах. Върнах се в колежа и
реших отново да опитам да преподавам. Основах извънкласен клуб на име „Мисли на
глас“, в който всяка седмица идваха студенти и слушаха беседите ми по философски,
духовни и/или научни теми, след което дискутирахме. Темата за първото обсъждане
беше „Материални проблеми, духовни решения“. Смятах да говоря за това, че хората
са изправени пред еднакви трудности, проблеми и въпроси в живота и как духовността
би могла да бъде отговор. Не дойде никой. Стаята беше малка и когато си остана
празна, си помислих: Какво бих могъл да науча от това? Продължих нататък –
изнесох беседата си пред празната стая с цялата си енергия, защото смятах, че темата
си заслужава. Винаги след това правех същото по един или друг начин – започвах
разговор за това кои сме и как бихме могли да открием решения за ежедневните си
проблеми.
За следващата сбирка на „Мисли на глас“ положих повече усилия да разлепя
плакати и разпространя обяви, така че дойдоха десетина души. Темата на втория ми
опит беше същата: „Материални проблеми, духовни решения“, и започнах дискусията,
като пуснах клип на комедианта Крис Рок, със скеч, в който той говореше как
фармацевтичната индустрия всъщност не иска да лекува болестите защото иска да
удължи нуждата от лекарствата, които произвежда. Свързах го с беседа за склонността
ни да търсим бързи решения, вместо да се заемем с истинската работа, да израстваме.
Винаги предпочитаме да използваме смешни или съвсем актуални примери, за да
свързваме монашеската си философия с живота. „Мисли на глас“ правеше точно това,
всяка седмица, през следващите три години в колежа. Когато дойде време да се
дипломирам, клубът вече имаше сто членове и всяка седмица провеждаше тричасови
семинари.
Всички ние имаме специални таланти някъде в себе си, но те могат да са на пътека,
която не се разкрива пред нас непосредствено. Може изобщо да не виждаме път.
Моята дхарма не се оказа в никой от професионалните пътища, които бяха
общоприети в моето училище, а по-скоро в клуба, който основах, след случайното
задание в ашрама, което ми подсказа къде е тя. Дхармата ни не се крие, но понякога се
налага да работим търпеливо, за да я разпознаем. Както пишат изследователите
Андерс Ериксон и Робърт Пул в книгата си „Връх“, майсторството изисква
целенасочена практика, при това много. Ако обаче обичаш това, което правиш,
правиш го. Пикасо експериментира с други форми изкуство, но рисуването остава
най-важно за него. Майкъл Джордан опита да играе бейзбол, но истинските си успехи
постигна в баскетбола. Играй най-усилено в своята силна област и ще постигнеш
дълбочина, смисъл и удовлетворение в живота.
РАВНЯВАЙ СЕ ПО СТРАСТТА СИ
85
прекарват кариерата си в квадрант едно – работят нещо, в което ги бива, но което не
обичат. Когато имаме време, прескачаме в квадрант четири и се отдаваме на хобито си
и страничните дейности, които обичаме, макар че никога нямаме достатъчно време, за
да станем толкова добри в областта, колкото ни се иска. Всеки ще се съгласи, че
искаме да прекарваме възможно най-малко време в квадрант три. Ужасно
депресиращо е да си там – да правиш неща, които не обичаш и в които не те бива. В
такъв случай въпросът е: Как бихме могли да преместим по-голямата част от времето
си към квадрант две – да правим нещата, които обичаме и в които сме добри? (Ще
забележите, че не коментирам квадрантите по реда на номерата. Това е така, защото
квадранти едно и четири предлагат само половината от това, което искаме, така че има
смисъл най-напред да говорим за тях).
87
Също така помислете защо не харесвате силните си страни. Можете ли да откриете
причини да ги обичате? Често попадам на хора, работещи в корпорациите, които
притежават всички умения, за да се справят с работата си отлично, но я намират за
безсмислена. Най-добрият начин да добавим смисъл към опита си е да помислим как
той би могъл да ни послужи в бъдеще. Ако си кажете: „Уча се как да работя в
глобален екип“ или „Усвоявам уменията за бюджетиране, които ще са ми нужни един
ден, ако отворя магазин за ски и кънки“, ще можете да култивирате страст за нещо,
което не е първият ви избор. Свържете страстта си с растежа и ученето, които пре-
живявате в момента.
Психоложката Ейми Вресниевски от Школата по мениджмънт в Йейл и колегите ѝ
изучаваха екипи болнични санитари, за да разберат как възприемат работата си. Един
от тези екипи я определя като не особено удовлетворителна и неизискваща кой знае
какви умения. И когато тези хора описват от какво се състоят задачите им, говорят
сякаш четат от инструкциите от длъжностната характеристика на болничния персонал.
Когато обаче изследователите преминали към следващия екип санитари, останали
силно изненадани. Втората група харесвала работата си, намирала я за дълбоко
смислена и я описвала като висококвалифицирана. Когато заговорили за задачите си,
разликата станала ясна. Вторият екип не говорел просто за типичните задължения на
санитарите в болницата, а за нуждата да следят кои пациенти изглеждат особено
тъжни и кои имат по-малко свиждания, както и че заради това се стремят да водят
разговори с тях или да ги проверяват по-често. Разказват, че се е налагало да
придружават възрастни посетители през паркинга, за да не се объркат (макар че
формално биха могли да ги уволнят за това). Една жена казва, че периодично разме-
няла картините на стените между стаите. Попитана дали това е част от работата ѝ, тя
отговаря: „Това не е част от работата ми, но е част от мен“.
От това изследване и последвалите проучвания Вресниевски и колегите ѝ създават
фразата „изработване на работата“, за да опишат „какво правят служителите, за да
променят собствената си работа така, че да се чувстват ангажирани, удовлетворени,
стабилни и радостни“. Според изследователите можем да пресъздадем задачите,
взаимоотношенията, дори мнението си за това, което правим (както онези санитари
смятали себе си за „лечители“ и „посланици“). Намеренията, с които се заемаме с
работата си, оказват огромно влияние върху смисъла, който получаваме от нея, и
собственото ни усещане за предназначение. Научете се да откривате смисъл сега и ще
имате полза от това цял живот.
88
да изслушаме подкаст или да научим нова техника от Youtube. За десет минути можем
да направим много.
Понякога, когато се възползваме от дхармата си, тя извлича нужното ни време.
Когато започнах да правя видеозаписи, работех по тях у дома, след като се прибера от
работата си в корпорацията. Пет часа на ден, пет дни седмично, се съсредоточавах
върху монтирането на клипове с продължителност пет минути. Дълго време
възвръщаемостта на инвестицията беше мизерна, обаче не исках да отпиша усилията
си, преди да опитам да реализирам уменията си докрай.
В годините след това виждах хора да капитализират най-чудати неща. Влезте в
сайта Etsy за ръчно изработени сувенири и материали и ще се изненадате колко много
хора са открили начини да печелят пари от хобитата си. Ако обаче светът ви изпраща
силно послание, че не желае да плаща за вашата страст, че не се нуждае от нея или не
я иска – добре. Приемете го. Светът ужасно се нуждае от футбол, но няма нужда аз да
играя футбол. Въпреки това футболните срещи, които организирах в „Аксенчър“, бяха
връх в работната ми седмица. Дори да не е твоя дхарма, пак може да ти доставя
удоволствие.
89
Какво е то?
Мечтаете ли то да стане ваша професия?
Мислите ли, че това е постижима мечта?
Мислите ли, че може да има начини да внесете страстта си в работата си?
Запишете всички идеи, които ви идват за пренасяне на страстта ви във
вселената.
Искаме да живеем в квадрант две, в който прекарваме времето си, като влагаме
уменията и таланта си в неща, които обичаме. Ако не сме там, изучаваме проблема,
както правят монасите вместо да се вглеждаме в конкретните умения, които сме
развили, и конкретните дейности, които обичаме, гледаме отвъд тях, към техните
корени. Бхагавад Гита разглежда дхарма, като ни разделя на четири типа личност –
това, което нарича варна. Има четири типа варна и познаването на собствения ни тип
ни разкрива нашата природа и компетентност. Сравнително неотдавна (деветнайсети
век), когато британските лидери налагали своята безкомпромисна класова система на
индийското общество, варна се оказват база за кастовата система. Макар че кастите –
йерархия на категориите работа – се базират на варна, да се приравняват двете е
погрешно тълкуване на текста. Тук не говоря за кастовата система – вярвам, че всички
ние сме равни. Просто имаме различни умения и таланти. Коментарът ми за варна е
насочен към начините да впрегнем тези таланти и умения, за да постигнем пълния си
потенциал. Различните типове личност трябва да работят заедно, в общност, като
органите на тялото – всички са важни и никой не превъзхожда останалите.
Варна не се определят по рождение. Идеята е да ни помогнат да разберем
истинската си природа и наклонности. Човек не е креативен само защото родителите
му са такива.
Ничия варна не е по-добра от друга. Всички ние търсим различни видове работа,
забавления, любов и помощ. Няма йерархия или сегрегация. Ако двама души действат
в най-добрата си дхарма, живеят, за да служат на другите, тогава никой от тях не е по-
добър от другия. Лекарят онколог по-добър ли е от пожарникаря?
ВАРНИТЕ
90
квартална асоциация. Правещият обича да вижда нещата да се случват осезаемо –
може да е програмист или медицинска сестра.
Спомнете си гуните – тома, раджа и сатва – неведение, импулсивност и доброта.
За всяка варна описвам какво е поведението ѝ във всеки режим гуна. Стремим се към
сатва чрез отказване от неведението, работа в страстта си, служене в добротата.
Колкото повече време прекарваме в сатва, толкова по-ефективни и удовлетворени ще
бъдем.
Създаващи
91
Прегарят, депресират се, съсипват се от прекалено много работа.
Режим на импулс
Мотивира ги статусът.
Динамични, пленителни, харизматични.
Увещават, ориентирани към целта, неуморни.
Режим на доброта
Използват парите за повече добро.
Създават продукти и идеи, които носят доходи, но също така помагат на хората.
Създават работни места и възможности за другите.
Правещите
Връзки
Правещите и Създаващите се допълват взаимно. Правещите карат Създаващите да
се насочват към подробностите, качеството, благодарността и задоволството.
Създаващите помагат на правещите да мислят мащабно, да са по-целенасочени.
Водачи
92
Умения: учене, изследване, споделяне на знания и мъдрост.
Инструктор и ментор, независимо от ролята, която играят.
Искат да извадят най-доброто от хората в живота им.
Ценят знанията и мъдростта повече от славата, властта, парите, сигурността.
Обичат да разполагат с време и пространство, за да размишляват и да се учат.
Искат да помагат на хората да откриват смисъл, удовлетворение и цел.
Обичат да работят сами.
Обичат интелектуалните занимания в свободното си време – четат, дебатират,
разговарят.
Режим на неведение
Не практикуват това, което проповядват.
Не водят чрез личен пример.
Имат проблеми с осъществяването на практика.
Режим на импулс
Обичат да дебатират и да оборват аргументите на другите.
Използват знанията си за сила и власт.
Интелектуално любопитни.
Режим на доброта
Използват знанията си, за да помагат на хората да открият целта си.
Стремят се да се усъвършенстват, за да дават повече.
Дават си сметка, че знанието не е само за тяхна употреба и че са тук, за да
помагат.
Предводители
Връзки
Предводителите и водачите се допълват взаимно.
Водачите дават мъдрост на предводителите.
Предводителите дават структура на водачите.
Смисълът на варните е да ни помогнат да разберем себе си, така че да се насочим
към силните си страни и наклонности. Будното съзнание ни дава повече фокус. Когато
погледна наклонностите си на водач, започвам да си давам сметка защо успявам,
когато се съсредоточа върху стратегиите. Създаващите и Правещите са по-добри
изпълнители, така че се обграждам с хора, които биха могли да ми помагат в това.
Един музикант може да е Правещ, мотивиран от сигурността. За да успее, трябва да е
заобиколен от стратези. Инвестирайте в силните си страни и се обградете с хора, които
запълват празнините.
Когато знаете вашата варна – вашите страст и умения – и служите с нейна помощ,
тя става ваша дхарма.
94
Всички правим това по отношение на храната, правим го след като излезем от киното
(Хареса ли ми този филм?) и някои от нас го правят в социалните медии. Не се
замисляме обаче да измерим съвместимостта си и възприятията си за начина, по който
прекарваме времето си. Когато си изработим навик да идентифицираме нещата, които
ни дават сили, ще разбираме себе си и това, което искаме от живота, по-добре. Точно
това ще направим, за да усъвършенстваме разбирането си за нашата варна.
Първият и най-важен въпрос, който трябва да си зададем, когато изследваме
варната си, е: Достави ли ми процесът удоволствие?
Тествайте описанието на своята варна спрямо преживяванията си, за да определите
кое ви е доставяло радост. Вместо да кажете „Обичам да правя снимки“, открийте
корена на това желание. Обичате ли да помагате на хората да си правят семейни
картички за Коледа? (Водач.) Обичате ли да документирате човешките борби и други
смислени дейности, за да допринасяте за промените? (Предводител.) Или ви харесват
техническите аспекти на осветлението, фокуса и проявяването на филма? (Правещ.)
Като монаси, всеки път, когато завършвахме някаква дейност или мисловно
упражнение като тези, си задавахме въпроси: Какво ми хареса в това? Бива ли ме в
това? Искам ли да чета още, да уча и да отделям много време, за да го нравя? Имам
ли мотиви да се усъвършенствам? Кое ме караше да се чувствам комфортно или
некомфортно? Ако съм се чувствал некомфортно, имаше ли това положителен
ефект – трудност, благодарение на която се развивам, – или отрицателен ? Това
осъзнаване ни дава много по-нюансирано разбиране за нещата, в които процъфтяваме.
Вместо да ни изпрати по един и само един път, будното съзнание ни дава нови начини,
по които да прилагаме на практика страстите си.
95
Стари убеждения, погрешни или заблуждаващи самите нас, се промъкват, за да
спрат напредъка ни. Страховете ни пречат да опитваме нови неща. Или егото ни се
изпречва на пътя на научаването на нови неща и блокира израстването ни. (Повече за
това в Глава 8.) И никой никога няма време за промените. Когато обаче прегърнем
дхармата си, могат да се случат чудеса.
Когато расте, Джоузеф Камбъл няма пред себе си модел за кариера, която да
отговаря на разнообразните му интереси. Като дете в първите години на двайсети век
той остава запленен от културата на коренните американци и изучава всичко, което
успява да открие за нея. В колежа е омагьосан от ритуалите и символите на
католицизма. Докато учи в чужбина, интересите му се разширяват и той изучава Юнг
и Фройд, започва да се интересува и от модерно изкуство. Когато се връща в
Колумбийския университет, Камбъл обяснява на рецензентите на дисертацията си, че
иска да смеси древни разкази за Светия Граал и идеите в изкуството и психологията.
Те отхвърлят идеята. Камбъл спира работата по дисертацията си, а през 1949 г. става
преподавател по литература в колежа „Сара Лорънс“, където остава трийсет и осем
години. Междувременно публикува стотици книги и статии, като се гмурва дълбоко в
индианската митология и философия. И в „Героят с хиляда лица“ за първи път излага
своите прокарващи нови пътища идеи за това, което нарича „пътешествието на
героя“ – концепция, която подрежда Камбъл сред най-видните авторитети в областта
на митологията и човешката психика. Понеже Джоузеф Камбъл е човек, който следва
своята дхарма, не е изненадващо, че е първоизточникът на съвета „Следвай
блаженството си“. Той пише: „Ами, стигнах до идеята за блаженството благодарение
на санскрит, който е великият духовен език на света, в който има три думи,
представляващи ръба, мястото, от което скачаш в океана на трансценденталното; Сат,
Чит, Ананда. Думата Сат означава същество, Чит означава съзнание. Ананда означава
блаженство или екстаз. Помислих си: „Не знам дали съзнанието ми е истинско, или не,
не знам дали това, което знам за съществото си, е моето истинско същество, или не.
Знам обаче къде е блаженството ми. В такъв случай оставете ме на блаженството ми и
то ще ми донесе и двете, моето съзнание и моето същество. Мисля, че се получи“. Ако
следвате блаженството си, казва той, „за вас ще се отворят врати, които няма да се
отворят за никой друг“.
Защитни инстинкти ни задържат или ни насочват към практически решения
(Камбъл преподава литература трийсет и осем години), обаче можем да видим отвъд
тях и да следваме дхармата си, ако знаем какво да търсим.
ДХАРМА Е ОТ ТЯЛОТО
Вместо да слушаме ума си, трябва да обърнем внимание как тялото ни чувства
дадена дейност или идея. Първо, когато визуализирате себе си в даден процес,
изпитвате ли радост? Привлекателна ли е идеята за него? После, когато наистина се
заемете с дейността, как откликва тялото ви? Когато човек е в стихията си, не може да
не го почувства.
96
че плуваш по течението, че не се налага да преодоляваш насрещно течение.
Когато си истински в посоката ѝ, имаш усещане за поток – излизаш от себе си и
губиш представа за времето.
3. Комфорт. Когато си в дхармата си, не се чувстваш сам или не на място, който и
да идва и да си отива и без значение къде се намираш физически. Там, където си,
се чувстваш добре, дори ако в момента пътуваш по света. Не обичам чувството за
опасност, обаче имам приятел, който обича бързи коли и джетове. Опасността –
най-лошият сценарий – е една и съща и за двама ни, обаче за него тя си струва
или самата опасност е радост. На подиума съм в стихията си, обаче има хора,
които блокират.
4. Последователност. Ако гмуркането с шнорхел, докато си бил в отпуска, ти е
доставяло страхотно удоволствие, това не значи, че то – или да си в отпуска – е
твоята дхарма. Да си в дхармата си означава повторения. Всъщност става по-
добре колкото повече го правиш. Единичното събитие обаче подсказва каква
енергия харесваш и как се чувстваш жив.
5. Позитивност и израстване. Когато осъзнаваме собствените си силни страни,
ставаме по-уверени, ценим повече способностите на другите, чувстваме се по-
конкурентоспособни. Склонността да се сравняваме с другите може и да не
изчезне напълно, но се свива, защото сравняваш себе си само с хора от своята
сфера. Отхвърлянето и критиката престават да ни се струват нападение, започ-
ваме да ги възприемаме като информация, която можем да приемем или не, в
зависимост от това дали може да ни помогне да се придвижим напред.
След като добиете усет за своята дхарма, от вас зависи да устроите живота си така,
че да можете да я живеете. Невинаги ще сме на места или в ситуации, в които другите
ще признават дхармата ни и ще правят всичко възможно да ни помагат да я
реализираме. Както всеки от нас е имал възможност да се увери в едно или друго
време, шефовете невинаги използват пълноценно потенциала на служителите си. Ако
четете тази глава и си мислите: „Моят мениджър трябва да разбере дхарма – тогава ще
ми повиши заплатата“, значи пропускате главното. Не живеем в идиличен свят, в
който всеки и всякога живее в своята дхарма и в който шефовете периодично се
обаждат, за да попитат дали сме истински удовлетворени.
Наша отговорност е да покажем и защитим дхармата си. Манусмрити казва, че
дхармата защитава тези, които я защитават. Дхарма ти носи стабилност и покой.
Когато имаме увереността да знаем къде се чувстваме най-добре, намираме и
възможности да го покажем. Така се създава обратна връзка. Когато пазиш своята
дхарма, винаги се стремиш да си на място, на което се чувстваш в свои води. Когато се
чувстваш в свои води, хората го забелязват, а ти жънеш ползи, които ти помагат да
оставаш в своята дхарма. Тя предпазва радостта ти и чувството за цел и ти помага да
растеш.
РАЗШИРЯВАЙ ДХАРМАТА СИ
Човек, който не живее своята дхарма, е като риба на сухо. Може да дадеш на такава
риба всички богатства на света, но тя ще умре, освен ако не я върнеш във водата. След
97
като откриеш дхармата си, стреми се да я прилагаш във всеки аспект на живота си.
Следвай страстта си на работното място. Заеми се с проблеми на общността, като
използваш същите умения. Бъди в дхармата си, когато си със семейството си, когато
спортуваш, в отношенията си с хората, когато се събирате с приятели. Ако дхармата
ми е да съм лидер, вероятно трябва да планирам свободното време на семейството си.
В тази роля ще виждам смисъл. Ако обаче съм лидер, а не играя тази роля, ще се
чувствам незначителен и покрусен.
Може би си мислите: „Джей, няма смисъл да се държим за дхармата си. Всеки знае,
че трябва да изискваме повече от себе си. Да опитваме нови неща. Да се осмеляваме да
излизаме от зоната си на комфорт“. Макар че дхармата е наше естествено състояние,
обхватът ѝ е по-широк от зоната ни на комфорт. Например ако дхармата ви е да
говорите публично, можете да преминете от аудитория от десет към аудитория от сто
души, като така увеличите въздействието на думите си. Ако говорите пред студенти,
можете да опитате да говорите пред шефове на компании.
Важно е да разширяваме дхармата си. Аз не съм най-общителният човек на света,
обаче посещавам събития и срещи, защото знам, че свързването с хора служи на
целите ми. Да тръгнеш срещу дхармата си прилича на качване на летни кънки.
Чувстваш се извън равновесие, леко извън контрол, след това си изтощен. Колкото
повече разбираш себе си обаче толкова по-стабилно стъпваш. Можеш да се плъзнеш в
нова посока, към по-висша цел. За да знаеш кога и как да изоставиш дхармата, трябва
да я разбираш.
Дхармата ни се развива заедно с нас. Британката Ема Слейд живяла в Хонконг и
работела като инвеститор за глобална банка, като управлявала ресурс от един милиард
долара. „Обичах си работата – казва Слейд. – Беше динамична, вълнуваща... Закусвах
с балансови отчети“. През септември 1997 г. Слейд била на бизнес пътуване в
Джакарта, Индонезия, и въоръжен мъж нахълтал в хотелската ѝ стая, опрял пистолет в
гърдите ѝ, ограбил я и я задържал като заложница. Тя споделя, че докато се свивала от
страх на пода, осъзнала стойността на човешкия живот. За щастие полицията се
намесила преди Слейд да бъде ранена физически. По-късно, когато полицаите ѝ пока-
зали снимка на мъж, свлечен пред стената на хотела, плувнал в локва кръв, тя с ужас
открила че изпитва съчувствие към него. Чувството останало с нея и я накарало да се
замисли за истинската ѝ цел.
Слейд напуснала работата си и започнала да се занимава с йога и природата на ума.
През 2011 г. пътувала до Бутан, където срещнала монах, който оставил у нея
незаличимо впечатление (бил съм там!). През 2012 г. става будистка монахиня и сега
(с името Пема Деки) смята, че най-после е намерила покой, Чувството за състрадание,
което е изпитала към нападателя си, се върнало и тя осъзнала, че трябва да направи
нещо, за да превърне състраданието си в действие. През 2015 г. основава във
Великобритания благотворителна организация, наречена „Открито сърце към Бутан“,
чиято мисия е да помага на хората в селските райони на Източен Бутан да се справят с
основните си нужди. Макар да е намерила удовлетворение, когато е станала монахиня,
нейната дхарма никога не е била да седи в пещера и да медитира до края на живота си.
Сега прилага финансовите си умения по начин, който служи на нея самата и на други
хора по-богато. Слейд казва: „Старите умения се оказаха много полезни, за да ми
донесат много смислен и щастлив живот“. Тя сравнява преживяното от нея с цветето
лотос, което покълва в тинята, после израства през водата и достига повърхността в
търсене на повече светлина. В будизма лотосът представя идеята, че калта и тинята от
98
трудностите на живота могат да бъдат плодородна почва за развитието ни. Лотосът
израства през водата и на повърхността разцъфтява. Буда казва: „Точно както червен,
син или бял лотос – роден във водата, израснал във водата, издигнал се над водата – е
неопетнен от водата, също така и аз – роден в света, израснал в света, преодолял
света – живея неопетнен от света“.
„Джакарта беше моята тиня – казва Слейд, – но тя беше и семето на моето бъдещо
развитие“.
Спомнете си пълното уравнение на дхарма. Дхарма не е само страст и умения.
Дхарма е страст в служене на другите. Вашата страст е за вас. Предназначението ви
е за другите. Страстта става цел, когато я използвате в полза на другите. Вашата
дхарма трябва да отговори на някаква нужда на този свят. Както казах, монасите
вярват, че трябва да си готов да направиш нужното, когато е налице по-висша цел (и
монасите го живеят изцяло), обаче ако не си монах, трябва да се стремиш
удоволствието, което ти доставя нещо, да се равнява на оценката на другите. Ако
другите не смятат, че си ефективен, значи страстта ти е хоби, което може да обогати
само твоя живот.
Това не означава, че всяка дейност извън дхармата ни е загуба на време. Всеки от
нас има дейности, които изграждат компетентност и които изграждат характер. Когато
за първи път ме поканиха да изнеса беседа, изградих компетентност в моята дхарма.
Когато искаха от мен да изнасям отпадъците, изграждах характера си. Да градиш
компетентност, без да се замисляш за характера си, е нарцистично, а да градиш харак-
тер, без да работиш върху уменията си, те лишава от възможност да въздействаш.
Нужно е да работим и върху двете, за да служим на душата си и на висша цел.
Да знаеш целта си и да я постигаш е по-лесно и по-плодотворно, когато използваш
времето и енергията си мъдро, всеки ден. В следващата глава ще говорим за това как
да дадем възможно най-добрия старт на деня си и как да продължаваме по същия
начин след това.
99
6. РУТИНА.
Мястото има енергия, времето има памет
„Всеки ден, когато се събудите, си мислете: имам щастието да съм жив,
разполагам с безценен човешки живот, няма да го пропилея.“
Далай Лама
Дванайсетима сме, може би повече, спим на пода, всеки на тънка постелка, като
тези, предназначени за йога, завити сме само с чаршафи. Стените на стаята са
измазани с кравешка тор, на пипане са сухи и придават на стаята някаква земна
миризма. Каменните подове са загладени от стъпки, но са много далече от мемори
пяната. Постройката няма прозорци със стъкла – намираме се във вътрешна стая,
благодарение на което сме сухи през дъждовния сезон, стаята има много врати, за
проветрение.
Макар да спя тук всяка нощ, няма конкретно място, което смятам за „мое“. Тук
се пазим от собственост – няма лични вещи, няма материални привързаности. В
момента стаята е тъмна като пещера, обаче от песните на птиците вън телата
пи знаят, че е 4 сутринта – време за ставане. След половин час трябва да се съберем
на обща молитва. Безмълвно отиваме до съблекалнята, където някои от нас вземат
душ, други направо обличат робите си. Изчакваме реда си, за да си измием зъбите на
една от четирите общи мивки. Никой от външния свят не вижда какво правим, но
ако някой гледа, би видял група видимо добре отпочинали мъже, напълно доволни, че
се събуждат в този ранен час.
Невинаги беше толкова лесно. Всяка сутрин мозъкът ми, който отчаяно искаше да
остане заспал още малко, търсеше различни предлози да се успя. Заставих се да
приема новия режим обаче, защото бях ангажиран с целия процес. Фактът, че е
трудно, е важна част от пътуването.
В крайна сметка научих един безотказен трик, за да можеш успешно да ставаш рано
лягай си рано. Толкоз. През целия си живот преди това бях разтягал границите на деня
за сметка на утрешния ден, защото не исках да пропусна днес. Когато обаче най-
накрая се отказах и започнах да си лягам по-рано, ставането в четири ставаше все по-
лесно и по-лесно. И с това установих, че мога да го правя, без някой или нещо да ми
помага – достатъчно беше собственото ми тяло и естественият свят наоколо.
За мен това имаше смисъл на откровение. Дадох си сметка, че никога през живота
си не съм започвал деня си, без да преживявам стрес по един или друг начин. Когато
бях тийнейджър, сутрешната мобилизация идваше с вика на майка ми: „Джей! Събуди
се!“ от долния етаж. В по-късните години същата неблагодарна задача изпълняваше
будилник. Всеки ден от живота ми започваше с внезапен, сепващ стрес. Сега се будех
от пеенето на птичките, шумоленето на дърветата от вятъра, ромоленето на водата в
потока. Будех се от звуците на природата.
Най-малкото, дадох си сметка колко ценно е това. Идеята на ранното ставане не
беше да ни изтезават — целта беше да започваме деня си в мир и спокойствие. Птици.
Гонг. Ромон на течаща вода. И сутрешната последователност никога не се променяше.
Простотата и структурата на сутрините в ашрама ни спестяваха стресиращото
100
объркване на решенията и промените. Започването на деня така просто напомняше
ментален душ. Той ни изчистваше от трудностите на предния ден,
даваше ни пространство и енергия да превърнем алчността в щедрост, гнева в
състрадание, загубата в любов. И накрая, даваше ни решимост, чувство за цел, което
да пренесем по-нататък, в деня.
В ашрама всяка подробност от живота ни беше измислена така, че да улеснява
навика или ритуала, които опитвахме да практикуваме. Например робите ни – когато
ставахме сутрин, никога не се налагаше да мислим какво да облечем. Като Стив
Джобс, Барак Обама и Ариана Хъфингтън, известни с простото си облекло, монасите
опростяват одеждите си, за да не хабят време и енергия за обличане всеки ден. Всеки
от нас имаше по две роби – една на гърба, другата за пране. По подобен начин ранното
ставане беше замислено като начало на деня с добър дух. Часът беше безбожен, обаче
духовно просветляващ.
„Никога не бих ставал толкова рано – може би си мислите. – Не мога да си
представя по-лошо начало на деня“. Разбирам тази гледна точка, защото някога
мислех същото! Да погледнем обаче как започват деня си повечето хора в наши дни.
Изследователите на съня твърдят, че 85 % от нас имат нужда от будилник, за да станат
за работа. Когато се събудим, преди тялото ни да е готово, хормонът мелатонин, който
регулира съня, обикновено продължава да действа, което е една от причините да
посягаме към бутона за спиране на алармата.
За съжаление нашето ориентирано към производителността общество ни насърчава
да живеем така. Мария Попова, автор, известен като куратор на блога Brain Pickings,
пише: „Склонни сме да носим способността си да живеем с малко сън като някакъв
почетен знак, който валидира трудовата ни етика. В действителност обаче това е
дълбок провал на себеуважението и приоритетите“.
След това, когато се събудим след малкото сън, почти една четвърт от нас правят
нещо, което е втората грешка в началото на деня – посягат към мобилните телефони
до една минута след събуждането. Повече от половината проверяват съобщенията си
до десетата минута. Мнозинството хора преминават от бездействие към обработка на
планини от информация само за минути, всяка сутрин.
На света има само шест марки автомобили, които могат да развият от 0 до 100
километра в час за две секунди. Подобно на повечето автомобили, хората не са
конструирани за подобни резки преходи, ментално или физически. И последното, от
което имате нужда в първите минути след събуждането си, е сблъсъкът ви с
трагедиите и болката, който се грижат да преживеете заглавията на новините или
приятелите, които се възмущават от задръстванията по улиците на квартала си. Да
гледаш телефона си веднага след като се събудиш е като да поканиш в спалнята си
стотина бъбриви непознати още преди да си взел душ, да си измил зъбите си и да си
пригладил косата си. Между алармата на будилника и света в телефона веднага си
залят от стрес, натиск, тревожност. Наистина ли очаквате да се измъкнете от това
състояние и да прекарате приятен, продуктивен ден?
В ашрама започвахме всяка сутрин в духа на деня, който планирахме да прекараме,
и се учехме да поддържаме тази преднамереност и фокус през целия ден. Разбира се,
това е много лесно, ако дневният ви график включва молитва, медитация, учене,
служене и домакинска работа, докато външният свят е много по-сложен.
101
СТАВАЙ РАНО
Ето първата ми препоръка – ставайте час по-рано, отколкото сега. „Няма начин! –
ще кажете. – Защо да ставам по-рано, отколкото сега? Сънят не ми стига и бездруго.
Не става!“. Изслушайте ме обаче. Никой от нас не иска да ходи на работа уморен и да
се прибира с усещането, че е можел да направи повече. Енергията и настроението от
сутринта остават през целия ден, така че ако искаме да направим живота си по-смис-
лен, трябва да започнем с това.
Свикнали сме да ставаме малко преди да тръгнем за работа, на училище, на фитнес
или да изпратим децата на училище. Оставяме си само време, колкото да вземем душ,
да закусим, да сложим каквото ще ни трябва в чантата и т.н. „Да имаш достатъчно
време“ обаче означава, че нямаш достатъчно време. Закъсняваш. Пропускаш
закуската. Оставяш леглото си неоправено. Не можеш да си позволиш достатъчно
време, за да се насладиш на душа, да си измиеш зъбите както трябва, да довършиш
закуската си или да разтребиш, така че да се прибереш в уютен и подреден дом. Не си
в състояние да правиш едно или друго, както трябва, ако се налага да бързаш. И ако
започнеш сутринта под пара и стресиран, програмираш тялото си да работи по този
начин до края на деня, при разговорите, срещите, преговорите.
Ранното ставане е предпоставка за по-продуктивен ден. Успелите в бизнеса хора си
дават сметка за това. Главният директор на „Епъл“ Тим Кук започва деня си в 3:45
сутринта. Ричард Брансън е на крак в 5:45. Мишел Обама става в 4:30. Важно е да
отбележим обаче, че макар доста от влиятелните хора да стават рано, сред висшите
шефове на компании има и движение за възстановяване на съня. Шефът на „Амазон“
Джеф Безос си е поставил като приоритет всяка нощ да спи по осем часа и казва, че
по-малкото сън може да ти даде повече време да произвеждаш, но това ще е за сметка
на качеството. Тоест, ако искате да ставате рано, трябва да си лягате по време, което
ще ви осигури достатъчно сън.
Животът става по-сложен, ако имате деца или работите нощни смени. Ако такива
или други подобни обстоятелства превръщат идеята за ранно ставане в неприложима,
не се отчайвайте. Започнете с осъществими интервали (виж карето Опитай това по-
долу). И обърнете внимание, че не соча конкретен час, в който трябва да ставате. Не
настоявам да е 4:00 сутринта. Часът дори не е нужно да е ранен – целта е да раз-
полагате с достатъчно време, за да действате целенасочено и да довеждате всичко
докрай. Този дух ще е с вас до края на деня.
Създайте си резерв от време още в началото на деня или ще търсите същото това
време до вечерта. Гарантирам ви, че в средата на деня няма да откриете
допълнителното време. Откраднете го от сутрешния си сън и си вземете този сън
вечерта. Вижте какво ще се промени.
102
Сега имате половин час, който е изцяло ваш. Как ще решите да го използвате? Можете
да останете под душа по-дълго, Можете да пиете чая си бавно. Разходете се.
Медитирайте. Отделете минута да почистите след себе си, преди да излезете през
вратата. Вечерта изключете телевизора и телефона при първия намек за умора.
НАМЕРЕНО ВРЕМЕ
След като сте създали това пространство сутринта, никой не може да определя как
ще го използвате. Предвид колко много време е под контрола на задълженията ни –
работа, семейство и т.н. – това свободно време е най-големият подарък, който можем
да си направим. Може да преминете към обичайните си занимания, но да чувствате
пространството и липсата на притеснение благодарение на освободеното време. Може
да решите сами да си направите кафето, вместо да го пиете някъде на крак, по пътя.
Може да проведете разговор по време на закуската, да прочетете вестника или да
използвате времето за физическо раздвижване. Ако медитирате, можете да започнете
деня с благодарствена визуализация. Може би, както обичат да препоръчват здравните
експерти, ще паркирате по-далече от работното си място, за да можете да походите
малко сутринта. Когато откриете пространството, ще откриете, че се запълва от нещо,
което ви липсва най-много – време за самите вас.
ВЕЧЕРТА
103
съществена роля в развитието, възстановяването на клетките и метаболизма и без него
можем дори да умрем преди времето си. Цели 75 процента от този хормон се
освобождават в тялото ни, докато спим, а различни изследвания показват, че най-ви-
соките му нива се постигат между десет вечерта и полунощ, така че ако сте будни в
това време, се лишавате от тези повишени нива. Ако работата ви го налага или имате
малки деца, които ви държат будни, можете да не ми обръщате внимание, обаче
събуждането преди задълженията ви за деня да започнат не трябва да става за сметка
на добрия сън. Ако използвате времето между десет и полунощ за истинска почивка,
няма да е трудно да намерите онова време сутринта.
В ашрама вечер четяхме и учехме и си лягахме между осем и десет. Спяхме на
пълна тъмнина, без никакви устройства в стаята. Спяхме по тениски и гащета, никога
с робите, които носеха енергията от бодърстването през деня.
Сутринта задава тона за деня, обаче добре планираната вечер те подготвя за
следващата сутрин. В интервю за „Мейк Ит“ по Си Ен Би Си звездата на „Аквариум с
акули“ от Инстаграм Кевин О’Лиъри казва, че преди да легне да спи си записва трите
неща, които иска да направи на следващата сутрин, преди да е говорил с когото и да
било освен с членовете на семейството си. Използвайте тази идея и си записвайте три-
те неща, които искате да постигнете утре. Като сте наясно с какво трябва да се заемете
най-напред, опростявате сутринта си. Няма да се налага да притискате или насилвате
мозъка си точно когато загрява. (Бонусът е, че тези задачи няма да ви държат будни
през нощта, ако знаете, че ще се заемете с тях.)
След това намерете свой вариант на монашеска роба, униформата, която ще
обличате сутрин. Сега имам по-голям избор от дрехи и за радост на жена ми сред тях
няма оранжева роба, обаче обичам подобни облекла в различни цветове. Идеята е да
освободим сутринта от проблеми. Колкото и незначителни да са, ако губим по цяла
сутрин да се чудим какво да ядем, какво да облечем и с какво да се заемем най-напред,
трупащите се възможности за избор комплицират нещата излишно.
Кристофър Съмър, бивш треньор на националния отбор на САЩ по гимнастика с
четиридесет години опит, казва на спортистите си да ограничават броя на решенията,
които трябва да вземат, защото всяко решение увеличава шанса да се отклонят от пътя
си. Ако пилеете сутрините си за тривиални решения, губите енергия. Приемете схеми
и решавайте предната вечер и сутринта ще имате преднина, която ще ви позволи да
решавате по-фокусирано и през целия ден.
И накрая, помислете какви са последните ви мисли преди да заспите. Дали са нещо
от рода на „Екранът изглежда размазан, дали да не изключа вече телефона“ или
„Забравих да честитя рождения ден на майка ми“? Не програмирайте сами себе си да
се будите с лоша енергия. Всяка вечер, когато заспивам, си казвам: „Отпуснат съм,
имам енергия, фокусиран съм. Спокоен, ентусиазиран и продуктивен“. Звучи механич-
но на хартия, но на мен ми върши работа. Програмирам ума си да се буди с енергия и
убеденост. Емоцията, с която заспивате вечер, много вероятно е емоцията, с която ще
се събудите сутринта.
104
КАМЪК НА ПЪТЕКАТА
105
поглед и казвате: „Благодарен съм за днешния ден. Утре ще се събудя с чувството, че
съм здрав, зареден с енергия и отпочинал. Благодаря“. След това си представете че
сканирате тялото си и благодарите на всеки свой орган, защото ви е помогнал да
преживеете деня.
Когато сте готови, във ваш момент, с ваше темпо, бавно и леко отворете очи.
Бележка: Животът често обърква плановете ни. Утре няма да мине така, както го
визуализирате. Визуализацията не променя живота ни, а само начина, по който
гледаме на него. Можете да изградите отново живота си, ако се върнете към идеала,
който си представяте. Когато почувствате, че животът ви е излязъл от релси, върнете
го чрез визуализацията.
В ашрама правехме една и съща разходка от по трийсет минути, по една и съща
пътека поне по веднъж на ден. И всеки ден монахът ни казваше да държим очите си
отворени, за да открием нещо различно, нещо което дотогава не сме виждали на
пътеката, когато сме минавали вчера, завчера или предния ден или още по предния
ден.
Забелязването на нови неща по време на познатата разхода ни напомняше да не
губим фокуса, докато ходим, да виждаме свежото във всяка „рутина“, да осъзнаваме.
Да видиш нещо и да го забележиш не е едно и също. Изследователи от
Калифорнийския университет попитали хора от персонала и студенти от департамента
по психология дали могат да кажат къде е най-близкият пожарогасител. Само 24
процента успели да си спомнят къде е, макар че всъщност се намирал на няколко
крачки от мястото, където провеждали анкетата (най-често в кабинет или учебна зала,
която посещавали често). Един професор не си давал сметка, че пожарогасител има на
сантиметри от кабинета, в който работи от двайсет и пет години.
Да забелязваш какво има около теб означава да пречиш на мозъка си да мине на
автопилот. В ашрама ни учеха да го правим по време на ежедневната разходка.
106
Както самият той ми каза в моя подкаст „По предназначение“ 2 (On Purpose) това, че
си е създал рутина, е критично важно за работата му. „Много често творчеството идва
от структурата. Когато имаш тези параметри и структурата, можеш да си креативен в
тези рамки. Ако нямаш структура, просто правиш неща безцелно“. Правилата и
рутината облекчават когнитивния ни товар, така че остава капацитет за креативност.
Структурата подобрява спонтанността. И откритието съживява рутината.
Този подход води до радост от малките неща. Склонни сме да предвкусваме
големите събития в живота – празници, повишения в работата, рождени дни. И
подлагаме на натиск тези събития, за да отговорят на очакванията ни. Ако обаче
търсим малките радости, няма нужда да ги чакаме да дойдат е календара в ръка. Те ни
очакват всеки ден, ако отделим време, за да ги потърсим.
И го открих! Ето, странен оранженикав камък, който сякаш се е появил от
нищото след вчера. Оглеждам го в дланта си. Намирането на камъка не е край на
процеса на откриване. Наблюдаваме го дълбоко, описваме формата, цвета, пота-
пяме се в него, за да го разберем и оценим. След това може да го опишем пак, за да се
уверим, че сме го изживели изцяло. Това не е упражнение, това е истинско. Дълбоко
преживяване. Усмихвам се и го връщам до пътеката, полускрит, така че някой друг
да може да го намери.
Да вървиш по същата стара пътека и да откриеш нов камък е да отвориш ума
си.
108
ВСЕКИ МИГ ОТ ДЕНЯ
109
те идеите си в развитие, или смятате, че е по-добре да чуете чуждите мнения, след
като свършите работата? Добре познатата среда е по-добра за вас или предпочитате
непрекъснато да се променя? Това осъзнаване на самите себе си служи на нашата
дхарма. То означава, че когато се явите на интервю за работа, ще имате по-добра
представа как ще се справяте с новите задачи и дали работата ще е подходяща за вас.
Също така, ако планирате среща, ще можете да подберете мястото, където ще се
чувствате най-комфортно. Когато се замисляте за нова кариера, предвид уменията си,
ще знаете кои са най-подходящи за усещанията ви.
110
по-добре само да композираш музика, вместо да я изпълняваш? Ако имаш „идеалната“
работа, от дома, но предпочиташ активността на офиса, би могъл да вършиш голяма
част от работата си в някое кафене или в споделен офис. Важното е да си даваш сметка
къде се чувстваш добре, къде постигаш най-добрите си резултати, и да намериш начин
да прекарваш повече време на това място.
Разбира се, всички ние сме длъжни да вършим неща, които не харесваме, на места,
които не са идеални – особено когато сме на работа, — и всички ние усещаме
негативните енергии, които пораждат тези дейности. Ако поддържаме будно съзнание,
ще си даваме сметка какво ни прави нетърпеливи, стресирани или изтощени и ще си
изработим критерии за живот в дхарма, в подходящата среда, с подходящата енергия.
Това трябва да е дългосрочна цел.
111
Мястото има енергия, времето има памет.
Ако правиш нещо по едно и също време всеки ден, то става по-лесно и по-
естествено.
Ако правиш нещо на едно и също място всеки ден, то става по-лесно и по-
естествено.
ЕДНОЗАДАЧНА РАБОТА
112
ДА СТИГАМЕ ДО КРАЯ
Рутината става по-лесна, ако правим, каквото правим, вглъбено. Ако искате да
внесете нов навик в живота си, препоръчвам за кратък период да започнете с него, с
особена концентрация. Ако се упражнявам в тенис на маса всеки ден, определено ще
стана по-добър в играта. Ако искате да започнете ежедневна медитация, едноседмично
оттегляне за медитиране ще ви даде солидна основа, върху която да надграждате. В
тази книга предлагам множество промени, които бихте могли да осъществите в
живота си. Ако обаче опитате да промените всичко едновременно, всички промени ще
се превърнат в равнопоставени задачи и няма да има особени последствия. Промените
стават на малки стъпки и със сериозни приоритети. Изберете едно нещо, което да
промените, направете го основен приоритет и доведете промяната докрай, преди да
преминете нататък.
Монасите опитват да правят всичко вглъбени. Обедите ни бяха мълчаливи.
Медитацията ни беше продължителна. Не правехме нищо презглава, за по пет минути.
(Освен банята. Не се къпехме вглъбено.) Разполагахме с лукса да имаме време и го
използвахме, за да се отдаваме само на една задача часове наред. Подобно нещо не е
възможно в съвременния свят, обаче колкото по-голяма е инвестицията ви, толкова
по-голяма ще бъде възвръщаемостта. Ако нещо е важно, заслужава да бъде преживяно
в дълбочина. И... всичко е важно.
Всеки протака и се разсейва, дори монасите, обаче ако си дадем повече време, ще
можем да си позволяваме отвличания на вниманието и пак да се съсредоточаваме. Ако
сутрините нямаме резерв от време, един телефонен разговор или разлято кафе могат
да означават закъснение за работа. Ако имате проблеми с усвояването на ново умение,
проумяване на концепция или сглобяване на мебели от IKEA и сте фрустрирани,
инстинктът ще ви подскаже да се откажете, обаче ако се насочите изцяло към
задачата, ще постигнете повече, отколкото мислите, че е възможно. (Дори да е най-
сложният за сглобяване шкаф.)
Оказва се също, че периодите на дълбоко съсредоточаване се отразяват добре на
мозъка. Когато се прехвърляме от задача на задача компулсивно (като
многозадачниците, които показват лоша памет и концентрация при изследването в
Станфорд), ерозираме способността си да се съсредоточаваме. Стимулираме
прекалено много допаминовия канал (канала на наградите). Това е пътят и на
пристрастяванията и поради това се чувстваме принудени да го стимулираме все
повече и повече, за да получаваме същото приятно чувство, а това води до още повече
разсейване. В края на краищата обаче, като зла ирония, приятното чувство от
допамина ни изтощава – твърде многото допамин може да попречи на тялото да
обработва серотонина – химикала на удовлетворението. Ако някога сте прекарвали
цял ден в телефонни разговори и срещи, следили сте тази и онази новина в Интернет и
сте поръчвали книги от „Амазон“, усещането за изтощение след всичко това трябва да
ви е познато. Това е допаминов глад.
Ако си позволим вглъбени преживявания – медитация, периоди на фокусирани
усилия, рисуване, решаване на кръстословици, плевене на градината и много други
видове съзерцателна, еднозадачна работа, – не само ще сме по-продуктивни, но и ще
се чувстваме по-добре.
Голям брой статии по списанията и телефонни приложения ни подтикват да
113
медитираме по пет минути на ден. Не съм против това, но също така няма да се
изненадам, ако се окаже,
че нямате никаква полза от подобно нещо. В нашата култура често отделяме по пет
минути за едно или десет за друго, но истината е, че за пет минути не можеш да
постигнеш почти нищо. Един приятел веднъж ми се оплака: „Джей, медитирам по пет
минути дневно вече от седем месеца, обаче няма никакъв резултат“.
Представете си да ви кажат, че можете да прекарвате по пет минути на ден с човек,
когото намирате за много привлекателен. В края на месеца едва ще го познавате.
Определено няма да се влюбите. Категорично има причина да искаме да говорим по
цели нощи с тези, в които започваме да се влюбваме. Понякога може да е и
обратното – влюбваме се, защото сме разговаряли цяла нощ. Океанът е пълен със
съкровища, обаче ако плувате на повърхността, няма да видите нищо от тях. Ако
започнете да медитирате с идеята, че това веднага ще прочисти ума ви, скоро ще
разберете, че вглъбяването изисква време и практика.
Когато започвах да медитирам, ми бяха нужни поне петнайсет минути, за да се
успокоя физически, и още толкова, за да уталожа шума в собствения си ум.
Медитирам по един или два часа на ден от тринайсет години и още са ми нужни
десетина минути само за да изключа мислите си. Не казвам, че трябва да медитирате
по два часа на ден тринайсет години, за да почувствате ползата. Не това е важното.
Убеден съм, че всеки процес може да проработи, ако се вглъбим в него. След като
преминете бариерата и се отдадете изцяло, започвате да долавяте ползите. Губите
представа за времето. Усещането за пълна ангажираност често е толкова благодарно,
че когато дойде време да прекратим, ни се иска да се върнем към преживяването.
Препоръчвам вглъбеното преживяване като начало или съживяване на една редовна
практика. На приятеля, който беше отчаян заради петте си минути медитация дневно,
казах: „Разбирам. Трудно е да се намери време, обаче ако смяташ, че не получаваш
достатъчно от практиката, опитай да преминеш едночасов курс. След това се върни
към десетминутна практика. Може да установиш, че е станала по-силна. Ако искаш,
можеш да опиташ и да се оттеглиш за ден“. Говорих му за влюбването, как след време
няма нужда да будуваш по цели нощи, защото вече познаваш човека. Пет минути
означават много повече, когато се ожените. Казах му: „Може би с медитацията можете
да заминете на романтична ваканция“.
114
7. УМЪТ.
Дилемата на колесничаря
„Когато петте сетива и умът се успокоят, когато разсъждаващият
интелект се отпусне мълчаливо, започва най-високият път.“
Катха Упанишада
115
МАЙМУНСКИЯТ УМ
116
дефиницията ѝ изглежда точна. Враг според оксфордския речник на английския език,
е „човек, който активно се противопоставя или е враждебно настроен спрямо някого
или нещо“ и „нещо, което вреди на нещо друго или му нанася щета“. Понякога
собственият ни ум работи против нас. Първо ни убеждава да направим нещо, после ни
кара да се чувстваме виновни, задето сме го направили, често защото това нещо е в
разрез с нашите ценности или морал.
Двама изследователи от Принстънския университет и Университета на Уотърлу
показаха, че тежестта на лошото решение не е просто метафорична. Поискали от
участници в изследването да си припомнят случай, когато са постъпили неетично, а
след това поискали от тях да запишат усещането за телесното си тегло. Тези, които
били помолени да си припомнят неетична постъпка, имали чувството, че тежат повече
от обикновено, за разлика от тези, които трябвало да си припомнят неутрално събитие.
Друг път искаме да се съсредоточим върху нещо – проект в работата, артистичен опит,
домашен ремонт, ново хоби — и умът ни просто не допуска да се заемем. Когато
протакаме, налице е конфликт между „трябва-аз“ или това, което чувстваме, че трябва
да направим, защото е добро за самите нас, и нашето „искам-аз“, или това, което
всъщност искаме да направим в момента. „Знам, че трябва да започна работа по това
предложение за бизнес, обаче искам да гледам четвъртфиналите на Ю Ес Оупън“.
Преди да стана монах собственият ми ум не допускаше да правя нещата, които
обичах, защото бяха твърде рисковани. Позволяваше ми да ям по един шоколад и да
пия по литър безалкохолни напитки дневно обаче, въпреки че исках да съм здрав.
Караше ме да се сравнявам с другите хора, вместо да се съсредоточавам върху
собственото си развитие. Не си позволявах да подам ръка на тези, които съм наранил,
защото не исках да изглеждам слаб. Позволявах си да се гневя на хората, които
обичах, защото повече държах да съм прав, отколкото да съм добър.
Във въведението си към своя превод на „Дхамапада“ Екнат Ийсваран пише, че в
ежедневната ни вихрушка от мисли „имаме идея какво всъщност е животът, колкото
пиле, преди да се излюпи. Вълнения и депресии, щастие и нещастие, удоволствие и
болка, всичко това са бури в миниатюрно, обвито в черупка царство, което смятаме, че
е цялото съществуване“. В такъв случай имат смисъл думите на Буда, когато най-
накрая достига „селенията изцяло извън досега на мисълта“, че се чувства като пиле,
което излиза от черупката си.
В ашрама научих нещо, което е много важно за възпирането на всички тези опасни,
самоунищожителни мисли. Мислите са като преминаващите облаци. Собственото аз,
подобно на слънцето, винаги присъства. Ние не сме нашият ум.
РОДИТЕЛ И ДЕТЕ
117
не получи каквото иска, и пренебрегва това, което вече има. За детето е трудно да
оцени истинската ценност – с удоволствие би разменило сертификат за акции срещу
бонбонки. Когато нещо ни се противопостави по един или друг начин, детинският ум
реагира мигновено. Може да се почувстваме обидени и да направим сърдита
физиономия или да започнем да се защитаваме. Отработената, автоматична реакция от
този тип е идеална, ако някой извади нож. Изпитваш страх и реагираш. Не е добре
обаче да заемаме емоционална отбранителна позиция, защото някой е казал нещо,
което не сме искали да чуем. Не искаме да ни контролират автоматичните реакции при
всеки случай, нито пък искаме да елиминираме детинския ум изцяло. Той ни дава
възможност да сме спонтанни, съзидателни, динамични – безценни качества. Когато
обаче ни управлява изцяло, може да се превърне в нашето падение.
Импулсивният, движен от желанията детински ум бива възпиран от разсъдливия,
прагматичен възрастен ум, който казва: „Това не е добро за теб“ или „Изчакай до по-
късно“. Възрастният ум ни напомня да поспрем и да оценим голямата картина, да
отделим време, за да оценим стандартната си реакция, да преценим дали е уместна и
да предложи други варианти. Интелигентният родител знае от какво се нуждае детето
и какво иска и може да прецени кое е по-добро за него в дългосрочна перспектива.
Рамкирането на вътрешния конфликт по този начин (родител и дете) подсказва, че
когато детинският ум поеме пълен контрол, причина за това е, че монашеският ум не е
развит, усилен или чут. Детето се ядосва, изпада в пристъпи и ние бързо отстъпваме.
След това се гневим на себе си. Защо правя това!? Какво ми става!?
Гласът на родителя е по-умният. Ако е добре обучен, той се владее, умее да
разсъждава и е майстор в дебатирането. Ала може да използва само силата, която ние
му даваме. Когато е уморен, гладен или пренебрегван, той е много по-слаб.
В случаите когато родителят не следи случващото се, детето се качва на плота
близо до горещата печка, за да вземе буркана със сладките, и започват проблемите. От
друга страна, ако родителят контролира прекалено много, детето се ядосва, става
боязливо и избягва рискове. Както при истинските отношения между родители и деца,
намирането на точния баланс е вечно присъстваща трудност.
В такъв случай ето я първата стъпка към разбирането на нашия ум – просто да си
дадем сметка за различните гласове, които са вътре в нас. Когато се научим да
различаваме нещата, които чуваме, веднага ще започнем да вземаме по-добри
решения.
118
ума, но все пак прочетете надолу.
ОВЛАДЯВАНЕ НА СЕТИВАТА
120
слушаме, четем, възприемаме.
От монашеска гледна точка, голямата сила е самоконтролът, обучението на ума и
енергията, фокусирането върху дхарма. В идеалния случай можеш да управляваш
всичко, което изглежда трудно, проблематично или забавно, с еднакъв баланс и
равнодушие, без да се вълнуваш особено от удоволствията и без да се депресираш
прекалено от болката.
Обикновено мозъкът ни намалява силата на звука на повтарящи се стимули, обаче
ако обучим ума си, ще можем да се концентрираме върху това, което искаме, без да се
влияем от разсейващи фактори.
Медитацията е важен инструмент, който ни позволява да регулираме стимулите,
изпращани от сетивата, обаче бихме могли да обучим ума си и като изградим
отношенията между детинския и възрастния ум. Когато родител каже: „Оправи си
стаята“, а детето не го направи, имаме подобна ситуация като тази, когато
монашеският ум казва: „Промени посоката си“, а маймунският ум възразява: „Не,
благодаря, предпочитам да слушам силна музика със слушалките си“. Ако родителят
се ядоса и попита: „Защо още не си си оправил стаята? Нали ти казах!?“, детето ще се
изолира още повече. В крайна сметка може и да изпълни нареждането, но подобни
диалози не изграждат връзки и не са общуване.
Колкото повече се задълбочава конфликтът между ядосания родител и
своенравното дете, толкова повече двамата се отчуждават един от друг. Когато водим
вечна борба, маймунският ни ум е враг. Ако гледаме на него като на съмишленик, ще
можем да преминем от конфликт към връзка и вместо отхвърлен враг ще имаме
доверен приятел. Връзката има свои собствени трудности – все още може да има
несъгласия, – но така поне всички страни искат един и същ резултат.
За да постигнем такова сътрудничество, интелектът ни трябва да обръща повече
внимание на автоматичните, реактивни модели на ума, известни още като
подсъзнание.
УПОРИТОТО ПОДСЪЗНАНИЕ
121
резултат“. (Този цитат често се приписва на Айнщайн, макар да няма доказателства, че
той е казвал такова нещо.) Колко от нас правят едно и също година след година и
очакват животът им да се промени?
Мислите се повтарят в главите ни и затвърждават това, което вярваме за самите
себе си. Съзнанието ни не е будно, за да въвежда корекции. Разказът, който чуваме в
ума си, е затънал във вярванията си за взаимоотношения, за пари, за самочувствието
ни, за правилното ни поведение. Всеки от нас е чувал някой да казва: „Днес
изглеждаш чудесно“ и си е мислел: „Не изглеждам чудесно. Говориш така от
учтивост“. Когато някой каже: „Наистина се справи отлично!“, може би ще си
помислите: „О, не. Не мисля, че бих могъл да го направя пак“. Подобни обичайни
реакции добавят подправки към деня ни. Промяната започва с думите в главата ни. Ще
работим върху чуването, надзора, подбора и превключването на мислите ни.
ИНВЕСТИРАЙ В СЪЗНАТЕЛНИЯ УМ
Точно както не сме нашият ум, така не сме и нашите мисли. Ако си кажеш: „Аз не
заслужавам любов“ или „Животът ми е гаден“, твърденията няма да станат факт, но е
трудно да препрограмираме подобни унищожителни мисли. Всеки от нас е
преживявал болка, мъчителни раздели, трудности от всевъзможен вид. Това, че сме
преживели нещо и то е останало в миналото, не означава, че е приключило. Напротив,
то ще продължи да упорства в някаква форма – често във вид на унищожителни
мисли, – докато не ни научи, че е нужно да се променим. Ако не излекуваме
отношенията си с родителите си, ще продължим да избираме партньори, които са
огледало на нерешените проблеми. Ако не препрограмираме целенасочено мисловната
си нагласа, ще бъдем осъдени да пресъздаваме болката, която вече сме изтърпели.
Може да звучи глупаво, но най-добрият начин да заглушите гласовете в главата си е
да започнете да разговаряте с тях. Буквално.
Започнете да говорите на себе си всеки ден. Чувствайте се свободни да се обръщате
към себе си на име и го правете на глас, когато това не е проблем (определено не по
време на първа среща или интервю за работа). Звукът притежава сила, звукът на
собственото ти име приковава вниманието ти.
Кажете си мислено: „Не можеш да направиш това“. Отговорете така: „Можеш да го
направиш. Имаш нужните способности. Имаш нужното време“.
Говоренето на себе си при проект или задача засилва концентрацията. В поредица
изследвания изследователите показват на групи доброволци снимки, после искат от
тях да открият конкретни обекти сред изображенията. Половината участници били
инструктирани да повтарят на глас имената на предметите, които търсят, а другите –
да търсят мълчаливо. Първата група се справяла значително по-бързо. Изследовате-
122
лите стигат до извода, че говоренето на глас не само засилва паметта, но и помага да
се съсредоточиш. Психологът Линда Сападин добавя, че говоренето сам на себе си
„помага да проясниш мислите си, да се грижиш за важното и да подкрепиш всякакви
решения, които обмисляш“.
Да разгледаме някои начини, по които можем да открием нова перспектива за
промяна на ума в продуктивна посока.
СМЯНА НА РАМКАТА
Ако сте като повечето други хора, интелектът ви е отличник, когато казва на ума ви
къде греши, но рядко си дава труд да спомене къде е прав. Що за родител е това?
Нищо няма да се оправи.
Никой не ме разбира.
Не съм достатъчно добър.
Не съм достатъчно симпатичен.
Не съм достатъчно умен.
Търсим най-лошото у себе си и си казваме, че то никога няма да се промени. Това е
най-обезсърчителният подход, който можем да възприемем. Има три пътя към
щастието и център на всички тях е знанието: учене, напредване, постигане. Когато
растем, се чувстваме щастливи и свободни от материални копнежи. Ако си
неудовлетворен или критикуваш себе си, или се чувстваш безнадеждно зле, не бива да
допускаш това да се превръща в спирачка. Идентифицирай пътищата, по които
напредваш, и ще започнеш да виждаш, да чувстваш и да цениш стойността на това,
което правиш.
Смени рамката на самокритичността си в духа на знанието. Когато се чуеш да си
казваш: „Отегчен съм, тъп съм, не мога да го направя“, отговори си: „Работиш по това.
Усъвършенстваш се“. Така ще си напомниш, че реализираш напредък. Изгради
отношения с този песимистичен, детински глас. Възрастният ти глас ще става по-
силен, докато четеш, проучваш, прилагаш, изпитваш. Увеличи силата на звука на
признанието за нещата, които умът ти върши правилно. Вместо да усилваш провалите
си, усили напредъка. Ако успееш да станеш рано два дни от седем, насърчи сам себе
си, както би насърчил дете, което започва да се променя. Ако си постигнал половината
от планираното, кажи си, че чашата е наполовина пълна.
В добавка към усилването на израстването ни можем да използваме „позитивната
посока“, за да променим нежелани мисли. Нашият маймунски ум често създава шум от
рода на „Не мога да направя това“. Можем да го перифразираме като „Мога да
направя това, като...“
123
Ако ориентираме думите си към намирането на решение, ще си напомняме да
бъдем активни и да поемаме отговорност, вместо да затъваме в празни копнежи.
Вместо само думи можем да променим състоянието на ума си и чрез действие.
Прост начин да преодолеем това е да научаваме по нещо ново всеки ден. Не е нужно
да се учите да програмирате или да изучавате квантова механика. Можете да
прочетете статия за някого или за град, за култура, и ще почувствате прилив на
самочувствие. Можете да добавите нещо интересно в следващия разговор, който
водите. Дори да научите само една нова дума... ето една: на инуитски иктсуарпок е
чувството за нетърпение, което изпитвате, когато очаквате гост и непрекъснато
отивате до прозореца, за да проверите дали не идва. Добавянето на нова дума към
разговора може да обогати атмосферата на масата за вечеря.
Много от разочарованията, които преживяваме, могат да бъдат смятани за
благословия, защото ни карат да се развиваме и растем. Опитайте да оцените
негативните мисли и обстоятелства в перспектива. Както лекарите оценяват болката,
искам от хората да оценят индивидуалните си тревоги по скала от едно до десет. Нула
означава никакви тревоги. Десет е най-лошото нещо на света, нещо ужасно от рода на:
„Тревожа се, че цялото ми семейство ще умре“. Всъщност това вероятно е единайсет.
Всеки проблем може да изглежда така, сякаш заслужава оценка 10, особено посред
нощ. Да не те повишат в службата се усеща като десет. Да изгубиш скъп часовник –
отново десет. Ако обаче си преживял болката да загубиш някого, когото обичаш
(всички ние сме я преживели или ще я преживеем), скалата се променя. Цялата ти
лична оценка се променя. Изведнъж уволнението от работа престава да е трагедия и
става търпимо. Часовника го няма, но той е само предмет. Тялото ти може да не е
съвършено, но ти осигурява чудесни преживявания. Използвайте будното си съзнание,
за да си дадете сметка какво наистина е дълбоката болка и да виждате дребните
проблеми в перспектива. И когато се наложи да се сблъскате с наистина
опустошително 10, си дайте време да излекувате травмата. Тук не говорим за
намаляване на въздействието на отрицателните преживявания. Говорим за
способността да ги виждаме правилно. А понякога десет си е десет.
124
ЗАБАВИ ТЕМПОТО
125
път да заприлича на баба си, която отказвала да лети и заради това пропуснала толкова
много. И така Макгрей започнала да записва всичко, което би искала да направи в
живота си, заради което би си струвало да лети. Макар да не победила изцяло страха
си, все пак успяла да замине на почивка в Италия със съпруга си. Самото писане не
решава всичките ни проблеми, но ни помага да придобием критичния поглед, който е
нужен, за да открием решението.
Ако не обичате да пишете, можете да опитате да говорите пред телефона си, после
да пускате записа или да четете неговата транскрипция (много телефони днес могат да
превръщат глас в текст). Записването на собствения глас ни поставя в мисловната
нагласа на наблюдател и ни кара да се отнасяме към самите себе си по-обективно.
Друг вариант е да повтаряме мислено отново и отново древните самурайски думи,
които използват монасите: „Нека умът ми е мой приятел“. Когато повтаряш дадена
фраза, тя успокоява мрежата на обичайния режим – частта от мозъка,
свързвана с блуждаенето на мислите и мисленето за самия себе си. Маймуната ще
бъде принудена да спре и да се заслуша.
126
„Страхуваш се“: „Няма проблем, че се страхуваш. Как мога да ти помогна да се
справиш?“
„Не струваш“: „Чувстваш се безполезна. Да поговорим за това, което обичаш в
себе си“.
„Не си никоя“: „Тези неща те карат да мислиш, че си без значение. Преди да
поговорим как да променим това, да запишем нещата, които те карат да се
чувстваш по този начин“.
2. Представете си, че някой, който е скъп за вас – ваше дете, близък приятел,
братовчед – се развежда. Каква ще бъде първата ви реакция? Какво ще кажете на този
човек? Какво ще го посъветвате? Можете да кажете: „Съжалявам. Знам, че
преживяваш трудни времена“. Или „Поздравления. Знам, че не ти е лесно, обаче хо-
рата рядко съжаляват за това, че са се развели“. Никога няма да кажем на наш близък
нещо от този род: „Ти си идиот! Трябва да си загубеняк, щом си се оженил за тази
загубенячка“. Даваме любов и подкрепа, може би предлагаме идеи и решения. Така би
трябвало да разговаряме със себе си.
ПРИСЪСТВАЙТЕ
127
Какво е неприятното днес?
Какво бих искал да променя?
НИЩО НЕ ВИ ПРИТЕЖАВА
Когато говорим на себе си, както бихме говорили на любим човек, както правим,
когато наблюдаваме споровете между детинския и възрастния ум, създаваме
дистанция между себе си и нашия ум, за да виждаме по-ясно. Вече стана дума за този
подход. Вместо да реагират емоционално, монасите виждат нещата в перспектива,
като се дистанцират от ситуацията, за да станат обективни наблюдатели. В Глава 3
говорихме за дистанцирането от страха и дадохме име на действието – отдръпване.
Жеравът стои във водата неподвижно, не обръща внимание на дребните риби, които
минават покрай краката му. Неподвижността му позволява да улавя едрите риби.
Отдръпването е форма на самоконтрол, която носи неизброими ползи във всички
форми на будно съзнание, за които става дума в тази книга, но произходът му винаги е
в ума. „Гита“ дефинира отдръпването като правене на това, което трябва, заради
самото него, защото е нужно да бъде направено, без безпокойства от евентуален успех
или провал. Звучи просто, обаче се замислете какво означава да направиш каквото
трябва заради самото него. Означава да се отдръпнеш от личния си интерес, от идеята
да си прав, от желанието да те виждат по определен начин, от това, което искаш в
момента. Отдръпването означава измъкване от хватката на сетивата, от земните
желания, от материалния свят. Да заемеш позицията на обективен наблюдател.
Единствено чрез отдръпване можем да получим истински контрол върху ума.
Комбинирах някои притчи от зен, въведох нови герои, така че да са по-понятни.
Едната е за монахиня, който пристига пред входа на дворец. Тя е известна свята жена,
така че я водят при царя, който я пита какво иска.
– Искам да преспя в тази странноприемница – отговорила монахинята.
Царят се сепнал от тази неочаквана липса на уважение.
– Това не е странноприемница! Това е моят дворец! – отвърнал той надменно.
Монахинята попитала:
– Чий е бил този дворец преди теб?
Царят скръстил ръце на гърдите си.
– На баща ми – заявил той. – Аз наследих трона.
– Той тук ли е сега?
– Не. Той е покойник. Какво значи всичко това?
– А преди баща ти кой е бил собственик?
– Неговият баща – изкрещял царят.
Монахинята кимнала.
– Значи – казала тя, – хората, които идват в този дворец, остават малко, после
продължават по пътя си. Прилича ми на странноприемница.
Тази история ни дава прозорец към илюзията за перманентност, с която живеем
128
всички ние. Един по-нов прозорец е „Разтребване с Мари Кондо“ – предаването, в
което Кондо помага на хората да „очистят“ живота си и, в края, отново и отново,
виждаме хора, които плачат от радост и облекчение, че са се освободили от толкова
много. Причината е, че току-що рязко са се отървали от голяма част от нещата, към
които са привързани. Привързването носи болка. Ако мислиш, че нещо е твое, или
мислиш, че самият ти си нещо, тогава боли, когато ти го отнемат.
Цитат от Али, братовчед и зет на пророка Мохамед, обяснява най-добре идеята за
отдръпването. „Да се освободиш не означава да не притежаваш нищо, а означава, че
нищо не притежава теб“. Харесва ми как този цитат резюмира освобождаването от
привързаности по начин, който обикновено не се обяснява. Хората най-често смятат
отдръпването за изоставяне на всичко, за липса на грижа. Мари Кондо не казва на
хората да се освободят от грижите си – казва им да търсят радост. Всъщност най-
голямото освобождаване от привързаности е да си близо до всичко и да не допускаш
нищо да те погълне или притежава. Това е истинска сила.
Както повечето монашески начинания, отдръпването не е местоназначение, на
което пристигаме, а процес, който трябва да поддържаме непрекъснато и съзнателно.
Достатъчно трудно е да се отдръпнеш в ашрама, където монасите не притежават почти
нищо освен идеите си и идентичността си. В съвременния свят можем да се стремим
към отдръпване – особено когато сме изправени пред трудност като спор или
дискусия – и се надяваме да го постигнем мимолетно.
129
освободим от глада и ситостта, болката и удоволствието, провала и успеха.
Пренасочваме енергията и вниманието си към ума. В следващите си гладувания си
създадох навика да използвам тази енергия за учене, изследвания, съставяне на
бележки или подготвяне на беседи. Гладуването се превърна във време за съзидание,
свободно от разсейване.
В края на гладуването се чувствах физически уморен, но по-силен ментално. Когато
функционирах без нещо, на което тялото ми разчита, прекрачвах граница, която
съществуваше в ума ми. Придобих гъвкавост и приспособимост, разполагах с повече
ресурси. Преживяванията ми с глада се промъкнаха в другите аспекти на моя живот.
Гладуването е физическо предизвикателство, движено от интелекта. Мълчанието за
продължителни периоди повдигна съвсем различни въпроси – кой съм аз, когато съм
отделен от другите хора?
Деветият ден е, от трийсет дни мълчание, и имам чувството, че губя разсъдъка
си. Дотогава не съм държал устата си затворена и за ден, да не говорим за цял
месец. Сега, заедно с групата монаси, които дойдоха в ашрама заедно с мен, съм
прекарал повече от седмица, без да говоря, да наблюдавам, да слушам или да
комуникирам по какъвто и да било начин с тях. Обичам да говоря – да споделям, да
слушам преживяванията и а другите. В тишината умът ми полудява. В бърза
последователност мисля за:
• текстовете на рап песни, които не съм слушал от доста време,
• всичко, което съм прочел и научил от монашеската школа,
• как ли преживяват това нещо останалите,
• един от разговорите, които водих някога с бивша приятелка,
• какво ли щях да правя в този момент, ако бях започнал работа, вместо да стана
монах и да броя дните до момента, в който ще мога да говоря пак.
И всичко това в рамките на десет минути. Едномесечното ми мълчаливо
оттегляне от света няма отдушник. Няма друг вариант освен да се насоча навътре.
Трябва да се насоча към маймунския ум и да започна разговор. Задавам си въпроси:
Защо имам нужда да говоря? Защо не мога просто да бъда в мислите си ? Какво мога
да открия в мълчанието, което не бих могъл да получа никъде другаде? Когато умът
ми се разсее, се връщам към въпросите.
Отначало откривам, че мълчанието и неподвижността ми помагат да открия
нови неща в познатите рутинни действия. Следват още открития, не като думи, а
като преживявания – откривам, че съм в синхрон с всяка част от тялото си. Умът
ми се изпразва.
С времето се появяват други въпроси: Искам да съм част от разговор. Защо?
Искам да се свържа с други хора. Защо? Имам нужда от приятелство, за да се
чувствам цял. Защо смятам това приятелство за непосредствена нужда вместо за
дългосрочен комфорт? Егото ми използва приятелството, за да се чувствам сигурен
в решенията си. Тогава виждам работата, която трябва да свърша по отношение
на егото си.
Често, в пустотата, повтарям сам на себе си: „ Направи ума си свои приятел „ и
си представям как сума ми сме на събитие за установяване на контакти. Шумно е,
атмосферата е трескава, случват се много неща, обаче единственият начин да
изградиш приятелство е да започнеш разговор. Това и правя.
Гладуването и другите лишения, които практикуват монасите, ни напомнят, че
можем да издържим по-големи трудности, отколкото си мислим, че е възможно, че
130
можем да преодолеем изискванията на сетивата със самоконтрол и решимост.
Независимо от вярата им повечето монаси са безбрачни, преживяват на силно
ограничена диета и живеят изолирано от широкото общество. Има и крайности.
Джайнисткият монах Шри Хансратна Виджаиджи Махарадж Сахеб пости 423 дни (с
няколко кратки прекъсвания). Сокушинбуцу е наименованието на практика за
себемумифициране, при която монасите преживяват на диета от борови иглички,
дървесна кора и смоли, след което изцяло се отказват от храната, докато в крайна
сметка тялото им се вкамени.
Не е нужно да давате клетви да ядете борови иглички, за да проверите границите на
възможностите си. Често това, което ни пречи да постигнем невъзможното, е тъкмо
вярата, че е невъзможно. От 1850 г. (когато се провеждат първите коректно измерени
състезания на кръгла писта за бягане) до 1954 г. рекордът за бягане на една миля не е
падал под 4 минути. Никой не е успявал да пробяга дистанцията за по-малко и никой
не е смятал, че такова нещо е възможно. Тогава, през 1954 г., британският олимпиец
Роджър Банистър се заема да го постигне. Пробягва една миля за 3:59,4 минути, с
което за първи път слиза под прага от 4 минути. След това атлетите чупят рекорда
много по-често. Когато хората си дадат сметка, че няма граници, нищо не ги спира по
пътя напред.
Има и обикновени хора, които използват лишенията, за да се самоусъвършенстват.
Мнозина споделят, че експериментирането с крайности им помага да бъдат по-
задълбочени и позитивни в ежедневието си. Да видим как бихме могли да използваме
крайностите, за да се отдръпнем от привързаностите.
КАК ДА СЕ ОТДРЪПНЕМ
131
тласък. Можеш да се насочиш към важното, вместо да допускаш дискомфортът да
отвлича вниманието ти.
Започваме с будното съзнание. Съзри вкопчването. Кога го преживяваш? Кога си
най-уязвим за него? Да кажем, искаш да се освободиш от технологиите. Дали не ги
използваш, когато си отегчен, когато мързелуваш, когато се страхуваш да не про-
пуснеш нещо, от самота? Ако искаш да престанеш да пиеш, погледни колко често го
правиш и по кое време през деня. Дали го правиш, за да се отпуснеш, да се свържеш с
някого, за да наградиш себе си – или за да се измъкнеш?
След като диагностицираме вкопчването, следващата стъпка е да се замислим над
него. Какво бихме искали да добавим и какво бихме искали да махнем? Колко време
искаме да отделим на технологиите и в каква форма? Има ли приложения на телефона,
които бихме искали да премахнем изцяло, или искаме само да ограничим времето,
през което ги ползваме? Ако проблемът е алкохолът, можем да помислим какво би
било нужно, за да го оставим изцяло. Дали не предпочитаме да си наложим „сух“
месец, за да видим какво ще научим за себе си, или просто искаме да се ограничим?
Третата стъпка е да заменим старото с ново поведение. Има два общи подхода,
които препоръчвам – изберете този, който е подходящ за вас. Монасите се отдават
изцяло. Ако потапянето и крайностите са най-подходящи за вас, може да опитате да
елиминирате социалните медии изцяло за седмица или месец. Или, както стана дума
по-горе, можете да станете пълен въздържател за месец. Ако се справяте по-добре чрез
бавни, постепенни повторения, направете малка промяна и надграждайте над нея. Ако
проблемът са технологиите, можете да ограничите времето, което си позволявате да
сте онлайн, или да ограничите, без изцяло да премахвате, употребата на някои
приложения.
Решете как искате да изразходвате новооткритото време. Ако искате да сведете до
минимум времето, прекарано в Youtube, потърсете друг начин за релаксиране и
изпускане на парата. За мен първи избор е медитацията. Ако намалявате престоя си в
социалните медии, дали не бихте предпочели да прекарвате това време с приятели, в
реалния живот, вместо онлайн? Може би, като проект, бихте могли да определите кои
от снимките в Инстаграм заслужават да влязат в албум или да висят на стената.
Използвайте новооткритото време, за да отговорите на нуждата, която са задоволявали
социалните медии, или да приключите проектите и задачите, които винаги са оставали
на заден план.
В началото, когато правим промени, умът ни може да се разбунтува. Потърсете
начини да облекчите прехода. Ако искам да ям по-малко захар, четенето на статии за
връзката между захар и рак ще подсили интелекта ми и ще ме мотивира да проявя
упоритост. Същевременно жена ми прави нещо, което наричам „Най-лошото
чекмедже със закуски на всички времена“. В него няма нищо „лошо“. Няма вредна
храна. Просто сетивата ми нямат достъп до закуските. Също така търся естествени
навици, които да възпират желанието ми. Забелязвам, че след като посещавам
фитнеса, ям по-малко захар. За мен посещението във фитнеса събужда кочияша. Давам
си сметка, че търся захар, за да повиша енергията си и да подобря настроението си, и
търся други, по-здравословни дейности, които имат подобен ефект.
След като началните вълни на желанието преминат, ще започнете да чувствате
ползите от отдръпването. Ще откриете нова яснота и нова гледна точка. Ще усещате
по-добър контрол над маймунския мозък, но освен това ще престанете да опитвате да
контролирате това, което не подлежи на контрол. Умът ще притихне и ще вземате
132
решения без страх, его, завист или алчност. Ще се почувствате уверени и свободни от
илюзии. Макар че животът ще си остане несъвършен, ще го приемете такъв, какъвто е,
и ще видите ясно пътя напред.
ПОДДЪРЖАНЕ НА УМА
Добрата вест е, че колкото повече практикуваш влизане в тон с ума, толкова по-
малко усилия изисква то. Подобно на мускулите, които упражняваме редовно,
уменията стават по-силни и по-надеждни. Ако работим всеки ден, за да пречистим
мислите си, като деликатно отстраняваме тези, които не ни служат, умът ни ще е чист
и спокоен, готов за растеж. Ще можем да се справяме с новите трудности преди те да
са се умножили и да са станали неуправляеми.
Както съветва „Бхагавад Гита“: „Култивирайте буди, или вашата оценяваща
интелигентност, да различава истинското знание и да практикува мъдрост, така че да
познавате разликата между истина и неистина, реалност и илюзия, вашето фалшиво аз
и истинското ви аз, божествените качества и демоничните качества, знанието и
неведението, и как истинското знание осветява и освобождава, докато неведението
прикрива вашата мъдрост и ви държи в робство“.
Нашето его често ни държи настрана от истинското знание, като тласка ума ни към
импулсивност и впечатлителност. Сега ще разгледаме как то влияе на ума и как можем
да намалим размерите му.
133
8. ЕГО.
Хвани ме, ако можеш
„Вечно свободни са тези, които се откажат от всички егоистични желания
и се отдръпнат от клетката на егоистичните „аз“, „мен“, „мое“.“
Бхагавад Гита, 2:71
ЕГОТО Е МАСКА
134
а не се вижда и един колан „Гучи“. Нямам нищо против коланите „Гучи“, обаче
работата е там, че ако си удовлетворен от това, което си, не е нужно да доказваш на
никого колко струваш.
За да видите разликата между себе си и образа, който показвате, помислете за
поведението си, когато сте сами, когато няма кой да ви съди и не опитвате да
впечатлявате никого. Единствено вие решавате дали да медитирате или да гледате
телевизия, да подремнете или да излезете да тичате, да стоите по анцуг или по
дизайнерски джинси. Само вие знаете дали ще ядете салата или сладки. Замислете се
за себе си, когато наоколо няма никого, когато няма кого да впечатлявате, няма кой да
ви предлага каквото и да било. Това е поглед към този, който сте в действителност.
Както гласи афоризмът – „Ти си този, който си, когато никой не гледа“.
137
Въпросът, който изниква предвид това красиво приятелство, е: Защо е нужна
трагедия, за да застанем едни до други? Егото ни насочва по път, по който придаваме
повече стойност на самите себе си и на тези, които признаваме, че са „като нас“. Защо
трябва да крачим по този път, докато не настъпи катастрофа? Признаването на
равенството между хората държи егото под контрол. Когато си помислиш, че статусът
или стойността на някого са по-ниски от твоите, насочи поглед към себе си и опитай
да разбереш защо егото ти се чувства застрашено. За монасите е задължително да се
отнасят към всички с еднакво уважение и внимание.
НЕ СЪДИ
138
което се говори. Егото ти изпъва юздата, за да покаже колко си интересен и умен.
В желанието си да покажем на себе си и на околните, че знаем всичко, правим
прибързани заключения, не успяваме да чуем приятелите си и пропускаме
потенциално ценни гледни точки. И след като си създадем мнение е малко вероятно да
го променим. В популярната си беседа за ТЕД „Защо си прав дори когато грешиш?“
Джулия Галеф, водеща на подкаста Rationally Speaking (Рационално казано), нарича
тази закостенялост „войнишки манталитет“. Работата на войника е да защитава и
отбранява своята страна. От друга страна, има и „скаутски манталитет“. Галеф казва:
„Скаутски манталитет означава да видиш съществуващото възможно най-подробно и
честно, дори да не е приятно“. Войниците вече са положили клетва да защитават
кауза, поради което ценят приемствеността. Скаутите изследват опциите си и поради
това ценят истината. Манталитетът на войниците се корени в защитните реакции и
трибализма4. Скаутският манталитет се корени в любопитството и интригата.
Войниците ценят това, че са на страната на когото трябва. Скаутите ценят
обективността. Според Галеф дали сме войници или скаути няма нищо общо с
интелигентността или образованието, а по-скоро отразява отношението ни към
живота.
Дали се срамуваме, или изпитваме благодарност, когато открием, че грешим в
преценката си за нещо? Дали заемаме защитна позиция, или сме заинтригувани, когато
открием информация, която оборва нещо, в което сме вярвали? Ако умът ни не е
отворен, сами се лишаваме от възможности да учим, да растем, да се променяме.
ИНСТИТУЦИОНАЛНО ЕГО
ЕГОТО НИ ИЗОЛИРА
ДВУОСТРОТО ЕГО
140
посещават, за да ми четат, но иначе съм сам и в самотата си осъзнавам две неща.
Първо, физически не съм пригоден за живота, който опитвам да водя. Второ, по-
смущаващо, животът в ашрама може би не е моето призвание. Желанието ми да
разпространявам мъдрост не се вписва много добре в монашеските рамки. Искам да
споделям идеи и философия по начини, които са по-модерни. Това може да е моята
дхарма, но не е дългосрочната цел на монашеския живот. Това не е свещената
практика.
Не знам дали този път е за мен.
Тази мисъл ме връхлита и ме разстройва дълбоко. Не мога да си представя, че
напускам. И се питам дали съмненията ми не са само плод на физическото ми
състояние. Дали съм в адекватно ментално състояние, за да вземам решения ?
След като ме изписват от болницата, заминавам за Лондон за допълнителни
медицински изследвания. С Радханат Суами отиваме с автомобил извън града.
Казвам му какво съм си мислел. Той ме слуша известно време, задава някакви въпроси,
мисли. После казва:
– Някои хора учат в университет и стават професори. Други учат в
университети и стават предприемачи. Кое е по-добре?
– Никое – отговарям.
– Обучението ти свърши. Мисля, че е най-добре да продължиш напред.
Стъписан съм. Не съм очаквал да заеме едната страна толкова бързо и
категорично. Виждам, че не ме възприема като неудачник, но аз не мога да не
проектирам точно това върху себе си. Провалил съм се и той ще скъса отношенията
си с мен. Сякаш казва: „Вината, че не се получава, не е твоя, а моя“.
Мисълта, че мога да изоставя своите водачи, своите планове, своята мечта, не
само е потресаваща, но и нанася тежък удар върху собственото ми его. Инвестирал
съм толкова много от себе си в това място, този свят и всичките ми планове за
бъдещето почиват на това решение. Знам обаче, че този път не е за мен, знаят го и
моите учители. Няма да постигна това, което съм се заел да постигна. Освен
другото съм предприел огромната стъпка да заявя това пред семейството,
приятелите, всичките си познати. Егото ми е опаковано в идеята ми за това, което
всички те ще си мислят за мен, ако се проваля. Постъпването в ашрама беше най-
трудното решение, което бях вземал. Напускането се оказа по-трудно.
Връщам се при родителите си без нищо, без цел, рухнал, изконсумиран от провала,
с 25 000 долара дълг от колежа. Купуването на малко шоколад е някак вълнуващо, но
това е само обстоятелствен лек за екзистенциалната ми криза. Заминах с мисълта,
че ще променя света. Тук, в Лондон, никой не знае какво съм направил и никой няма
представа за стойността му. Родителите ми не знаят как да започнат разговор с
мен и какво да кажат на приятелите си. Роднините ни питат дали съм се вразумил.
Приятелите ми от колежа се чудят дали най-после няма да започна „истинска
работа“. Говорят неща от рода на „Не успя да бъдеш монах? Не успя да не мислиш
за нищо? „
Най-голямата ми мечта беше съсипана и усещам удара по егото си много дълбоко.
Това е едно от най-тежките, унизителни и смазващи преживявания в живота ми. И
едно от най-важните.
Макар че монасите едва ли биха могли да подкрепят мен и решението ми по-силно,
напускането на ашрама обърна наопаки всичко, което ми вдъхваше увереност по
отношение на мен самия и това, което правех. Когато светът ми се разклати,
141
самооценката ми се срина. Ниската самооценка е обратната страна на напомпаното
его. Ако не сме всичко, значи сме нищо. Ако не съм онзи човек с възвишени
намерения и дълбока духовност, значи съм неудачник. Ако не съм велик, значи съм
долнопробен. Двете крайности са еднакво проблемни.
Понякога е нужно егото ти да се „спука“, за да разбереш какво е мислело за себе си
напомпаното его. Смирих се.
Егото има две лица. В един момент ни казва, че сме велики във всичко, в следващия
ни убеждава, че сме най-зле от всички. И в двата случая сме слепи за реалността – кои
сме в действителност. Истинското смирение означава да видим какво има между
крайностите. Аз съм много добър в някои неща и не толкова добър в други.
Намеренията ми са добри, но не съм съвършен. Вместо избора „всичко или нищо“,
който ни предлага егото, смирението ни помага да разберем слабостите си и да
поискаме да се усъвършенстваме.
В десета песен на Сримад-Бхагавадам владетелят Брама, бог на сътворението, се
моли на Кришна, върховния бог. Извинява му се, защото докато е създавал света,
Брама се е почувствал впечатлен от самия себе си. След това среща Кришна и
признава, че е като светулка.
Нощем, когато светулката сияе, си мисли: Колко съм ярка, колко удивителна!
Огрявам цялото небе! Ала в светлината на деня, колкото и ярко да свети, светлината ѝ
е слаба, дори невидима, и светулката осъзнава колко е незначителна. Брама си дава
сметка, че си е мислел, че огрява света, обаче когато Кришна издига слънцето в
небето, разбира, че е като светулката.
В тъмнината на егото мислим, че сме специални, силни и значими, обаче когато
погледнем себе си в светлината на огромната вселена, виждаме колко малка всъщност
е ролята ни. За да открием истинското смирение, трябва като светулката да гледаме
себе си, когато слънцето е изгряло и виждаме ясно.
ПРАКТИКУВАЙ СМИРЕНИЕ
142
другите, и доброто, което те са направили на нас. Като се съсредоточим върху лошото,
което сме направили на другите, егото ни е принудено да помни собствените ни
несъвършенства и съжаления. Това ни държи здраво стъпили на земята. Когато
помним доброто, което сме видели от другите, се чувстваме смирени, защото
осъзнаваме колко се нуждаем от хората и колко трябва да сме благодарни за даровете,
които сме получили.
Двете неща, които ни казваха да забравим, са доброто, което ние сме направили на
другите, и лошото, което другите са направили на нас. Ако се фиксираме върху
доброто и се впечатляваме от собствените си добри дела, егото ни расте, така че
трябва да оставим тези дела настрана. И ако някой се отнася зле с нас, също трябва да
се освободим. Това не означава да сме най-добри приятели с някой, който ни наранява,
обаче ако изпитваме гняв и негодувание, ще се фокусираме върху себе си и няма да
виждаме ситуацията в по-широка перспектива.
Чух друг начин на мислене за това от Радханат Суами, когато изнасяше беседа в
храма в Лондон, на тема качествата,
които са нужни за себереализация. Каза ни, че трябва да сме като солта, която се
забелязва в храната само ако е прекалено много или недостатъчно. Никой никога не
казва: „Хей, в това ястие има точно колкото трябва сол“. Когато солта се използва по
най-добрия начин, остава незабелязана. Солта е толкова скромна, че ако нещо се
обърка, поема вината, а когато всичко е наред, никой не ѝ благодари.
През 1993 г. синът на Мери Джонсън Ларамиун Бърд, само на двайсет години, след
спор по време на парти е застрелян в главата от шестнайсетгодишния Ошей Изриъл,
който лежи повече от петнайсет години в затвора заради това убийство. Джонсън
вероятно е имала по-сериозна причина да го мрази от всеки от друг и наистина го
мрази. След време обаче осъзнава, че страда не само тя. Семейството на Изриъл също
е загубило сина си. Джонсън решава да създаде група за подкрепа с името „От смърт
към живот“ за други майки, чиито деца са били убити, като решава да включи и
майките, чиито деца са отнели живот. Преценява, че не би могла да разговаря с
майките на убийци, освен ако не прости истински на Изриъл, така че решава да подаде
ръка и да говори с него. Когато се срещат, той моли да я прегърне. Джонсън разказва:
„Когато се изправих, почувствах как нещо се надига от стъпалата ми и ме напуска“.
След тази първоначална среща двамата започват да се виждат редовно, а когато
Изриъл излиза от затвора, тя говори с наемодателя си и го пита дали младият мъж
може да се нанесе в същата сграда. „Непрощаването е като рак. Ще те изяде отвътре
навън“ – казва Джонсън. Носи медальон с две страни. От едната страна има снимка на
сина ѝ, от другата – на Изриъл, който казва, че все още опитва да си прости. Двамата,
които сега живеят врата до врата, посещават затвори и църкви, за да разказват за
случилото се с тях и силата на прошката.
Помненето на грешките и забравянето на постиженията възпира егото и засилва
благодарността – проста, ефективна рецепта за смирение.
143
бяха много добронамерени, интересуваха се от здравословните начини на живот, не
отхвърляха медитацията. На едно от местата, на които спряхме в Дания обаче, отидох
до един господин и го попитах:
– Чували ли сте какво е медитация? С удоволствие ще ви научим.
Той отговори:
– Не можете ли да правите нещо по-добро с живота си?
Егото ми се възпламени. Исках да му отговоря: „Не съм глупав, а напротив, умен
съм! Завърших много добро училище! Бих могъл да печеля шестцифрени суми! Не
съм бил принуден да правя това сега... Аз го избрах!“
Наистина исках да поставя онзи човек на мястото му.
Вместо това казах:
– Надявам се денят ви да е хубав! Ако искате да се научите да медитирате, моля,
елате.
Почувствах реакцията на егото си. Забелязах я, но отказах да я последвам. Това е
ситуацията, когато държим егото си под контрол. То не изчезва, но можем да го
наблюдаваме и да ограничим властта му над нас.
Истинското смирение означава да направим крачка отвъд простото потискане на
егото, както постъпих аз. По време на занятия в лондонски храм някои от другите
монаси се държаха грубо – смееха се на упражнението, което правехме, при
положение че трябваше да пазят тишина. Погледнах учителя ни Сутапа, който беше
главният монах в Лондон. Очаквах да ги укори, но той не каза и дума. След часа го
попитах защо търпи поведението им.
– Ти видя как се държаха днес – отговори той. – Аз гледам колко далече са
стигнали.
Монахът си спомняше доброто, което са направили, и забравяше лошото. Не
възприемаше поведението им като отражение на самия него или на уважението им към
него. Приемаше дългосрочна гледна точка, която нямаше нищо общо с него самия.
Ако някой се отнесе зле с вас, не ви съветвам да го търпите, както би търпял един
монах. Понякога подобни неща са неприемливи. Полезно е обаче да погледнем отвъд
конкретния момент, към голямата картина от преживяванията на човека – Уморен ли
е? Разочарован? Има ли развитие от някакъв момент в миналото насам? – и да вземем
под внимание това, което е предизвикало поведението му, преди да допуснем егото ни
да се намеси. Всеки има свой разказ, а понякога егото ни предпочита да го
пренебрегне. Не приемайте нищо лично – най-често нямате нищо общо.
ОТДРЪПНИ СЕ ОТ ЕГОТО СИ
144
благодариш на учителя си и да използваш този дар за по-високи цели.
Отдръпването е освобождаване. Когато не сме дефинирани от постиженията си,
натискът отслабва. Не се налага да сме най-добрите. Не нужно да съм най-
впечатляващият монах, посещавал някога Дания. Учителят ми не е нужно да очаква
учениците му да седят в стъписано удивление във всеки един момент.
Отдръпването вдъхновява благодарност. Когато се откажем от притежаването на
собственост, си даваме сметка, че всичко, което сме направили, е станало е помощта
на други хора – родители, учители, треньори, шефове, книги. Дори знанията и
уменията на хората, които са „постигнали всичко сами“, имат корени в работата на
други хора. Когато изпитваме благодарност за това, което сме постигнали, помним да
не допускаме да завладее ума ни. В идеалния случай благодарността ни вдъхновява да
станем учители и ментори по свой собствен начин, да предаваме това, което ни е било
дадено, в някаква форма.
ИЗЛЕЗТЕ ОТ ПРОВАЛА
145
това, което я научил баща ѝ. Всяка вечер на масата за вечеря той не питал нея и брат ѝ
„Какво правихте днес в училище“, а „С какво не успяхте да се справите днес в
училище“. Провалът означавал, че опитват, а това било по-важно от непосредствения
резултат. Когато решила да създаде своя собствена компания, Сара знаела, че
единственият провал ще се случи, ако не опита, така че взела 5000 долара от
спестяванията си и поставила началото на бизнес, който след петнайсет години я
направил милиардерка. Твърде често отказваме да поемем риск заради страх от
провал, а това пък често е резултат на страх да не бъде наранено егото ни. Ако успеем
да преминем отвъд идеята, че ще рухнем, ако всичко веднага не се подреди в наша
полза, способностите ни нарастват експоненциално.
Моята версия на прозрението на Блейкли дойде в Лондон седмица-две след като
напуснах ашрама.
Бях вярвал, че дхармата ми е да служа като монах, да разпространявам мъдрост
и да помагам. Сега, след като съм се върнал в дома на моето детство, не мога да
приема по-малка цел. Какво бих могъл да правя? Семейството ми не е заможно. Не
мога просто да си седя и да чакам отговорите сами да дойдат при мен. Изплашен
съм, изнервен, тревожен. Всички неща, които съм се учил да не бъда, се връщат
презглава при мен.
Една вечер, докато мия чиниите след вечеря, поглеждам навън през прозореца над
мивката. Там е градината, но в тъмнината виждам само отражението си. Питам
се: Какво ли бих правил сега, ако бях в ашрама? Седем вечерта е. Вероятно щях да
чета, да уча или да пътувам някъде, за да изнеса беседа. Отделям момент, за да
визуализирам себе си, докато крача по пътеката към библиотеката за вечерните
занятия. И си мисля: Сега, тук, е същото време от деня като там. В момента имам
избор. Ако използвам това време мъдро, мога да направя тази вечер смислена и
целенасочена, както бих направил в ашрама, или мога да я пропилея в самосъжаления
и угризения.
Тогава освобождавам рухналото си его и си давам сметка, че като монах са ме
учили как да се справям с тревожността, болката, натиска. Вече не съм на място,
на което е естествено и лесно да постигнеш тези цели, но мога да подложа на
изпитание всичко, което съм научил, в по-шумния и по-комплициран свят. Ашрамът е
като училище. Сега следва изпитът. Сега трябва да печеля пари и няма да
разполагам с толкова много време за практиката си, обаче качеството ѝ зависи от
мен. Не мога да изучавам текстовете по два часа на ден, но мога всеки ден да чета
по един стих и да го прилагам в живота. Не мога да почиствам храмове, за да
пречистя сърцето си, но мога да открия смирение в почистването на дома си. Ако
виждам живота си като безсмислен, той ще бъде такъв. Ако намеря начини да
живея дхармата си, ще се осъществя.
Започвам всеки ден да се обличам, сякаш трябва да отида на работа. Прекарвам
повечето от времето си в библиотеката и чета най-общо за личностно развитие,
бизнес и технологии. Смирен се връщам към студентството – сега се уча от
живота.
Да се чувстваш жертва означава егото ти да е обърнато наопаки. Убеден си, че най-
лошите неща на света се случват точно на теб. Раздадени са ти възможно най-лошите
карти.
Когато се провалиш, вместо да капитулираш пред чувството, че си жертва, помисли
за момент за котвата на смирението, която ще те държи на земята. След това си задай
146
въпроса: „Какво ще възстанови увереността ми?“. То няма да поникне от външен
фактор, който не е под наш контрол. Не мога да решавам дали някой ще ми даде
работа, но се съсредоточавам върху търсене на начин да съм себе си и да правя това,
което обичам. Знам, че мога да изградя увереност около това.
147
ИЗГРАЖДАЙ УВЕРЕНОСТ, НЕ ЕГО
Ето я иронията – ако някога сте се престрували, че знаете нещо, вероятно сте
открили, че често е нужна същата енергия, за да имитирате увереност, и подхранвате
суетата си, колкото е нужна за да работите и практикувате, за да постигнете истинска
увереност.
Смиреността ни позволява да видим собствените си силни и слаби страни ясно, така
че да можем да работим, да учим и да растем. Увереността и високата самооценка ни
помагат да приемем себе си такива, каквито сме – смирени, несъвършени, стремящи
се. Да не бъркаме напомпаното его със здравословната самооценка.
Егото иска всички да ни харесват. Високата самооценка не страда, ако не е така.
Егото смята, че знае всичко. Самооценката мисли, че може да учи от всеки. Егото иска
да се доказва. Самооценката иска да изрази себе си.
МАЛКИ ПОБЕДИ
148
настройват да се подготвя по-добре за дългосрочните си цели“.
149
ОПИТАЙ ТОВА: ЗАПИШЕТЕ ОБЛАСТИТЕ, В КОИТО НАИСТИНА
ИСКАТЕ ДА СТЕ УВЕРЕНИ
Здраве, кариера, връзка – изберете едно от трите. Запишете какво ще ви накара да се
чувствате по-уверени в тази област. Нека е реалистично и постижимо. Разделете пътя
на малки победи. Неща, които можете да осъществите още днес.
150
какво да следим. Егото иска да вярва, че знае най-добре, така че бърза да отхвърли
обратната информация като критика. От друга страна, нараненото его вижда критика и
там, където такава не съществува. Ако отговорът на кандидатстването ви за работа
гласи: „Съжаляваме, но имаме много кандидати...“, това не е полезна обратна ин-
формация. Тя не казва нищо за вас.
Начинът да се справим с подобни препятствия е да филтрираме обратната
информация. Размишлявайте, вместо да съдите. Бъдете любопитни. Не се
преструвайте, че разбирате. Задавайте разясняващи въпроси. Задавайте въпроси, които
ви помагат да дефинирате практически стъпки към усъвършенстване.
Лесен начин да проверим дали някой ни критикува с добри намерения е да видим
дали този човек е готов да инвестира в нашия растеж. Дали просто излага проблем или
слабост, или иска да ви помогне да направите промяна, ако не като сам той
предприеме някакви действия, поне като предложи начини да продължите напред?
Когато искате и получавате обратна информация, уверете се, че сте наясно как
искате да растете. Обратната информация често не ни казва в каква посока да се
движим, просто ни дава тласък по избрания път. Налага се да вземаме свои собствени
решения и след това да ги изпълняваме. Тези три стъпки -търсене, оценка и реакция
спрямо обратната информация ще засилят увереността и себеосъзнаването ви.
Ако имате късмета да успеете, чуйте думите, които са чували победилите римски
пълководци: Помни, че си само човек, помни, че ще умреш. (Чувствайте се свободни
да внасяте свои промени.) Вместо да допускате постиженията да ви главозамайват,
отдръпнете се от тях. Почувствайте благодарност към учителите си за това, което ви е
било дадено. Напомнете си кои сте и защо вършите работата, която ви носи успех.
Помнете лошото и забравете доброто, за да виждате собственото си величие в
реална перспектива. В средното училище ме спираха от занятие три пъти за
всевъзможни глупави постъпки. Срамувам се от миналото си, но то ме приземява.
Мога да погледна назад и да си кажа: Каквото и да си мисии някой за мен днес или
както и да си мисля, че съм израснал, имам котви, които ме връщат към
смирението. Те ми припомнят кой бях аз и какво бих могъл да стана, ако не бях
151
срещнал хората, които ме вдъхновиха да се променя. Както всеки друг, преминал съм
през комбинация от взети решения, възможности и работа.
Запази това смирение и след като си постигнал нещо. Когато те похвалят, наградят
или препоръчат, нито го приемай, нито го отхвърляй. Бъди благодарен в момента, а
после си припомни колко усилено си работил и признай жертвите, които си направил.
После си задай въпроса кой ти е помогнал да придобиеш това умение. Мисли за
родителите си, за учителите си, за менторите си. Някой е инвестирал времето, парите и
енергията си, за да станеш това, което си. Спомни си и благодари на хората, които са
ти осигурили уменията, за които получаваш признания. Споделянето на успеха с тях
ни прави смирени.
ИСТИНСКО ВЕЛИЧИЕ
152
неправителствена организация е спасила десетки хиляди от тях, обаче когато го
попитаха каква е първата му реакция по повод присъдената му Нобелова награда за
мир през 2014 г., той отговори: „Първата ми реакция? Ами, запитах се дали съм
направил достатъчно, за да заслужа тази награда“. Сатяртхи е смирен, защото знае
още колко много трябва да се направи. Най-силното, възхитително, пленяващо
качество на всеки човек е смирението и осъзнаването на собствената му
незначителност, когато постигне нещо голямо.
Задълбочихме се върху това кои сме, как можем да водим смислен живот, какво
искаме да променим. Това е сериозно израстване и не може да се случи за ден. За да
помогнете на усилията си, предлагам към медитативната си практика да включите
визуализация. Тя е съвършеният начин да изцелите миналото и да се подготвите за
бъдещето.
153
МЕДИТАЦИЯ.
ВИЗУАЛИЗИРАЙ
По време на медитация монасите използват визуализация за ума. Когато затворим
очи и разходим ума си до друго място и време, получаваме възможност да изцелим
миналото и да се подготвим за бъдещето. В следващите три глави ще предприемем
пътуване за трансформация на начина, по който гледаме на себе си и на нашето
уникално предназначение на този свят. При този процес ще използваме за свой
помощник силата на визуализацията.
С помощта на визуализацията можем да се върнем към миналото, да променим
историята, която разказваме сами на себе си за своя живот. Представете си, че
съжалявате за последното нещо, което сте казали на родител, който е починал. Ако ви-
дите себе си в представите си да казвате на своите родители колко ги обичате, няма да
промените миналото, но за разлика от тъгата и съжаленията, поне ще започнете
изцелението. И ако визуализирате своите надежди, мечти и страхове от бъдещето, ще
можете да обработите тези чувства, преди да дойдат, ще си дадете сили да срещате
нови трудности. Преди да изнеса беседа, често се готвя, като визуализирам себе си,
когато излизам на подиума, за да говоря. Мислете така: Всяко нещо, което виждаме в
този направен от хората свят – тази книга, масата, часовника, каквото и да е – в
началото е съществувало в нечий ум и едва после се е появило на практика. За да
създадем нещо, преди това трябва да си го представим. Това е причината
визуализацията да е толкова важно нещо. Което можем да построим вътрешно, можем
да построим и в реалността.
Всеки визуализира в ежедневието си. Медитацията е възможност тази склонност да
стане целенасочена и продуктивна. Минала или бъдеща, голяма или малка, можете да
използвате визуализация, за да извлечете енергията от дадена ситуация и да я влеете в
реалността. Например, ако медитирате на място, на което се чувствате щастливи и
спокойни, енергията ви ще се промени и ще внесе това чувство в реалността ви.
Визуализацията активира същите мозъчни центрове, които и реалното изпълнение на
съответната задача. Учените от Кливланд Клиник показаха, че хора, които са си
представяли, че свиват мускул на малкия си пръст, са увеличили силата му толкова,
колкото и хората, които реално са правили физическото упражнение толкова време.
Усилията са същите – визуализацията предизвиква реални промени в телата ни.
Споменах, че можем да медитираме навсякъде. Визуализацията може да ни помогне
да влезем в релаксация независимо какъв хаос цари наоколо. Веднъж пътувах с влак
три дни от Мумбай до Южна Индия в претъпкан мръсен вагон. Беше ми трудно да
медитирам и казах на учителя си:
– Няма да медитирам сега. Ще медитирам, когато спрем или когато стане по-
спокойно.
– Защо? – попита учителят ми.
Отговорих:
– Защото така правим в ашрама.
Бях свикнал да медитирам в спокойствието там, край едно езерце, пейки и дръвчета.
Той каза:
– Мислиш ли, че времето на смъртта ще е спокойно? Ако не можеш да медитираш
154
сега, как ще медитираш тогава?
Осъзнах, че ни учат да медитираме в спокойна среда, за да можем да медитираме и
сред хаос. След това медитирам в самолети, насред Ню Йорк Сити, в Холивуд. Има
разсейващи фактори, разбира се, но медитацията не ги елиминира, а се справя с тях.
Когато водя медитация, често започвам с думите: „Ако умът ти блуждае, върни се
към нормалното си дишане. Не се разочаровай и не се поддавай на раздразнението,
просто деликатно и леко върни вниманието си към дишането, към визуализация или
мантра“. Когато се разсееш, медитацията не прекъсва. Прекъсва когато допуснеш да
следваш разсейващата мисъл или изгубиш концентрацията си и се укоряваш: О,
толкова съм зле в това. Част от медитативната практика е да наблюдаваш мисълта, да
я оставиш да съществува, а после да се върнеш към това, върху което се фокусираш.
Ако не е трудно, значи не го правиш както трябва.
Важна бележка: Стремим се да избираме позитивни визуализации. Негативните
визуализации ни улавят в капана на болезнените мисли и образи. Да, „лошото“ в нас
се проявява по време на медитация, но няма полза да си представяме себе си изгубени
в мрачен лабиринт. Целият смисъл е да визуализираме пътя, който води вън от мрака.
Има два вида визуализация – установена и проучвателна. При установената
визуализация някой те води вербално през някакво място. Намираш се на плаж.
Усещаш пясъка под стъпалата си. Виждаш синьо небе, чуваш чайките и плисъка на
вълните. Обяснителната визуализация иска от теб да дадеш свои детайли. Ако
приканя клиенти от курс по медитация да си представят мястото, където се чувстват
най-спокойни, някои се виждат да карат велосипед по крайбрежна алея, други могат да
си припомнят къщичката на дървото от детството си.
СКАНИРАНЕ НА ТЯЛОТО
155
глезените, петите. Обърнете внимание на различните усещания, които може да
получите. Може да се почувствате отпуснати или да изпитате болка,
напрежение, гъдел или нещо съвсем различно. Осъзнайте го и след това
визуализирайте, че вдишвате позитивна, извисяваща, целебна енергия и
издишате негативна, токсична енергия.
5. Сега преминете нагоре по краката, прасците, пищялите, коленете. И отново
просто сканирайте и наблюдавайте усещанията.
6. Когато умът ви се отклони, леко и деликатно го върнете към тялото си. Без
сила или натиск. Без присъди.
7. В някакъв момент може да усетите болка, за която дотогава не сте си давали
сметка. Бъдете с тази болка. Наблюдавайте я. И пак, вдишайте в нея три пъти и
издишайте три пъти.
8. Можете също така да изразите благодарност за различни части на тялото си,
докато ги сканирате.
9. Направете същото по цялото си тяло, чак до темето. Можете да го правите
колкото бавно или колкото бързо искате, но без да бързате.
156
докоснете, три неща, които можете да чуете, две неща, които можете да
помиришете, едно нещо, което можете да вкусите.
1. Първо намерете пет неща, които можете да видите. След като откриете
всичките пет, насочете вниманието си към всяко едно, едно по едно, движете
фокуса си от едно към следващото.
Сега намерете четири неща, които можете да докоснете. Отбележете различните
текстури. Премествайте фокуса си от едно нещо към следващото.
2. Намерете три неща, които можете да чуете. Премествайте фокуса си от едно
към следващото.
3. Намерете две неща, които можете да помиришете. Цветя? Вода? Нищо?
Премествайте фокуса си от едно към следващото.
4. Намерете едно нещо, което можете да вкусите.
5. Сега, когато обърнахте внимание на всички сетива, вдишайте радост и щастие.
Поемете ги с тялото си. Позволете да се усмихнете естествено в отговор на
усещанията.
6. Сега сте уловили този момент за вечни времена и можете да се върнете към
него по всяко време чрез визуализация.
157
ЧАСТ ТРЕТА.
ДАВАЙ
9. БЛАГОДАРНОСТ.
Най-силното лекарство на света
„Ценете всичко, дори обикновеното.
Най-вече обикновеното.“
Пема Чодрон
След като обучим ума да гледа навътре, сме готови да гледаме навън, към
взаимоотношенията си с другите на този свят. Днес често се говори за усилване на
благодарността в живота ни (всички ние сме #благословени), но добавянето на хаштаг
към някакъв момент е различно от проникването до корена на всичко, което ни е било
дадено, и внасянето на истинска, преднамерена благодарност в живота ни всеки ден.
Бенедиктинският монах брат Дейвид Стиндъл-Раст дефинира благодарността като
чувството, което изпитваме, когато „признаем, че нещо е ценно за нас, без това да има
нещо общо с неговата парична стойност“.
Думи от приятел, жест на доброта, възможност, урок, нова възглавница, оздравяването
на любим човек, спомен за момент на блаженство, кутия вегански шоколадови
бонбони (намек, намек). Когато започнеш деня си с благодарност, ще си открит за
възможностите, не за препятствията. Ще бъдеш привлечен от съзидателността, не от
оплакванията. Ще откриеш нови начини да растеш, вместо да се предадеш на
негативни мисли, които само ще притискат мненията ти.
В тази глава ще разширим осъзнаването на благодарността и защо това е добро за
нас. След това ще практикуваме откриване на причини да сме благодарни всеки ден.
Ще научим кога и как да изразяваме благодарността си, както за дребни подаръци,
така и за тези, които имат най-голямо значение.
БЛАГОДАРНОСТ И УМ
159
ЕЖЕДНЕВНА БЛАГОДАРНОСТ
160
мизерията на Пуна, недалеч от Мумбай, с работа. Бях резултат на невероятно усилен
труд и много жертви.
В ашрама започнах практикуването на благодарност, като се връщах към
осъзнаването, което преживях като деветгодишен, е чувството за благодарност за това,
което вече беше мое – моят живот и здраве, улесненията и безопасността ми, и
увереността, че ще продължа все така да бъда нахранен, подслонен и обичан. Всичко
това беше дар.
За да отнесат признателността си за даровете към вселената и да превърнат това в
навик, монасите започват деня си е благодарности. Буквално. Когато се събудим на
рогозките си, се обръщаме по корем и отделяме миг, за да отдадем почитта си към
земята за това, което ни дава, за светлината, която виждаме, за земята, по която
стъпваме, за въздуха, който дишаме.
161
Напяване в края на Част 3), преди четенето на духовни текстове, като напомняне да
се чувстваме благодарни на тези, които са помогнали тези текстове да съществуват.
Можем да използваме този напев по подобен начин, за да изпитаме благодарност
към учителите и мъдреците, които ни дават прозрения и ни водят.
ВИЗУАЛИЗАЦИЯ НА РАДОСТ
По време на медитация се пренесете във време и на място, където сте изпитали
радост. Позволете на това радостно чувство да ви изпълни отново. Ще го носите със
себе си, когато свършите медитацията.
ПРАКТИКУВАНЕ НА БЛАГОДАРНОСТ
162
да го вярва. Вместо това бъдете благодарни за неуспехите. Позволете пътешествието
на живота да продължи с неговото собствено темпо и по неговите собствени
заобиколни пътища. Вселената може би има други планове за вас.
Има история за един монах, който всеки ден носел вода в две кофи, едната от които
имала дупка. Правел го всеки ден, ала не поправял кофата. Един ден един минувач го
попитал защо продължава да носи вода с пробитата кофа. Монахът посочил, че
страната на пътеката, над която носи пълната кофа, е изсъхнала, а от другата страна,
над която носи пробитата кофа, са поникнали чудесни цветя. „Моето
несъвършенство – завършил той носи красота на околните“.
Хелън Келър, която губи зрението и слуха си съвсем малка поради неизвестно
заболяване, пише: „Когато една врата на щастието се затвори, се отваря друга. Ние
обаче понякога гледаме толкова дълго затворената врата, че не виждаме вратата, която
се е отворила“.
Когато нещо не стане както желаете, кажете си: „Там някъде ме чака нещо повече“.
Това е всичко. Не е нужно да си мислите „Толкова съм благодарен, че изгубих
работата си“. Когато си кажете: „Това исках. Това беше единственият отговор“, цялата
енергия отива в „това“. Когато си кажете „Това не се получи, но там някъде има още“,
енергията се насочва към бъдещето, изпълнено с възможности.
Колкото по-отворени сме за възможните последици, толкова по-лесно ще можем да
направим благодарността своя реакция. Брат Дейвид Стиндъл-Раст казва: „Хората
обикновено мислят за благодарността като казване на „благодаря“, сякаш това е
нейният най-важен аспект. Най-важният аспект на практикуването на благодарен
живот е доверието в живота... Да живееш така, това според мен е „благодарен живот“,
защото тогава получаваш всеки миг като дар... Тогава се спираш достатъчно дълго, за
да се запиташ: „Какви са възможностите на този момент?“. Търсиш ги и след това се
възползваш от тях. Толкова е просто“.
163
изпуснеш автобуса, ще имаш момент, за да се замислиш, така че го използвай, за да
видиш ситуацията в перспектива. Идва друг автобус. Не те е ударила кола. Би могло
да е много по-зле. След като отпразнуваме победите и скърбим за загубите,
преднамерено поглеждаме и двете ситуации в перспектива, приемаме случилото се с
благодарност и смирение и продължаваме напред.
ИЗРАЗЯВАНЕ НА БЛАГОДАРНОСТ
164
Калифорнийския университет, Сан Диего, се заемат да установят дали добротата се
предава между хора, които не се познават. Съставят игра, при която непознати са
разделени на групи от по четирима, като всеки получава по двайсет кредита. Всеки
участник е инструктиран да реши за себе си с колко от тях да допринесе към обща
каса, която в края на кръга ще бъде разпределена поравно между всички. След края на
всеки кръг участниците променят местата си, така че никой да не знае кой проявява
щедрост в игрите, но всички знаят колко щедри са били другите към групата. В тече-
ние на играта участниците, които са били облагодетелствани от щедростта на другите,
се оказват по-склонни да дават повече от своите кредити. Добротата поражда доброта.
Когато си част от размяна на доброта/благодарност, неизбежно ще се окажеш обект
на благодарността. Когато получаваме благодарности, трябва да следим егото си.
Лесно е да се заблудим във фантазии за собственото си величие. Когато получават
похвали, монасите се отдръпват, защото не забравят, че това, което могат да дадат,
поначало не е тяхно. За да получите благодарност със смирение, започнете като благо-
дарите на човека, че е забелязал. Оценете вниманието му и намерението му.
Помислете за добро качество на този човек, за да върнете комплимента.
След това приемете получената благодарност като възможност да сте благодарни на
учителите си.
ДОБРОТАТА НА НЕПОЗНАТИ
165
Отделете момент, сега, за да си спомните три неща, които са ви дали други хора:
1. Дребна добрина, която някой е проявил към вас.
2. Подарък, който е бил от значение за вас.
3. Нещо, което прави всеки ден малко по-добър.
Затворете очи. Върнете се към мястото и времето на някое от горните събития и
преживейте отново това, което сте изпитали – гледките, ароматите, звуците.
Преживейте ги със страхопочитание и ги усетете по-дълбоко. След тази
визуализация признайте, че дребните неща се случват за вас. Не ги пренебрегвайте
и не ги приемайте за даденост. После отделете момент, за да почувствате, че за вас
се грижат, мислят, че ви обичат. Това би трябвало да засили самооценката и самоу-
вереността ви. И накрая, давайте си сметка, че да се чувствате добре не е крайната
цел. Нека тази мисъл ви накара да чувствате, че трябва да върнете подобаващо с
любов, като дадете на тези, които са дали на вас, или като предадете нататък
любовта и грижата към тези, които ги нямат.
166
Младежът се усмихва объркано.
– Не. Изобщо.
Жената коленичи до младежа, отпива малко вода и казва:
– Солта е болката в живота. Тя е постоянна, обаче ако я сложиш в малка чаша,
вкусът е много горчив. Ако я сложиш в езеро, дори няма да я усетиш. Разшири
сетивата си, разшири своя свят и болката ще намалее. Не бъди чашата. Стани езерото.
Широкият поглед ни помага да сведем болката до минимум и да оценяваме това,
което имаме, а когато даваме, си осигуряваме пряка възможност да гледаме широко.
Изследване, публикувано в PMC Public Health, показва, че доброволчеството може да
снижи чувството за депресираност и да засили усещането за благоденствие. Когато
живеех в Ню Йорк, имаше благотворителна организация, наречена „Пелерини за
хлапета“, която посещаваше едно училище в Куийнс и помагаше на учениците да
правят плащове на супергерои за деца с трудно детство. Децата, направили плащовете,
виждаха въздействието на труда и подаръците си и това им помагаше да разберат
колко много имат всъщност. Когато видим страданията на другите в ясната светлина
на деня, когато използваме уменията си, за да подобрим положението им, дори само с
малко, веднага усещаме прилив на благодарност.
ДЪЛБОКА БЛАГОДАРНОСТ
167
да изразим благодарността си писмено е най-лесният начин и двете страни да получат
време и място, за да обработят чувствата си.
Когато пишете благодарствено писмо на човек, който означава много за вас,
опитайте да го накарате да се почувства също толкова обгрижен и обичан, колкото сте
се чувствали вие, когато той ви е помагал. Писмото е признание за стойността на
неговата щедрост, което е по-трайно във времето от вербалното „благодаря“. То
задълбочава връзката помежду ви. Това признание вдъхновява и двама ви да мислите
един за друг и да си дарявате взаимно, а това, както видяхме, оказва въздействие върху
хората около вас.
168
10. ВЗАИМООТНОШЕНИЯ.
Наблюдаване на хората
„Всеки човек е свят, който трябва да бъде изследван.“
Тич Нхат Нанх
ПРЕДВАРИТЕЛНИ ОЧАКВАНИЯ
КРЪГОВРАТЪТ НА ЛЮБОВТА
169
– Защо отдаваш любов?
Отговарям:
– Защото съм такъв.
Монахът пита:
– Тогава защо очакваш да ти се връща? Обаче, също така, слушай внимателно.
Когато отдаваш някаква енергия – любов, омраза, гняв, доброта, — винаги ще я
получиш обратно. По един или друг начин. Любовта е като кръг. Каквато и любов да
дадеш, винаги ще се върне при теб. Проблемът е в твоите очаквания. Приемаш, че
любовта, която получаваш, ще дойде от този, на когото си дал своята. Обаче
невинаги идва от същия човек. По същия начин има хора, които те обичат и на
които ти не отвръщаш със същата любов.
Беше прав. Твърде често обичаме хора, които не ни обичат, обаче не отвръщаме на
любовта, която други даряват на нас.
Спомних си майка ми, която изоставяше всичко, което прави, за да отговори, ако я
търся по телефона. Ако самата тя някога посягаше към телефона, това беше, за да
позвъни на мен или на сестра ми. В сърцето си тя искаше да си говори с мен почти
170
непрекъснато. В същото време аз мога да чакам разочарован нечие съобщение, а тя си
мисли: „Ще ми се синът ми да ми се обади!“.
Учителят ми описа кръговрата на любовта и това промени живота ми. Нашата липса
на благодарност ни кара да се чувстваме необичани. Когато си мислим, че на никого
не му пука за нас, трябва да спрем и да си дадем сметка, че любовта, която отдаваме,
се връща при нас от най-различни места или, в най-общ смисъл, това, което дадем, ще
се върне. Това е пример за карма, идеята, че действията ни, добри или лоши, ни носят
същото. Когато се чувстваме необичани, трябва да се запитаме: Предлагам ли помощ
толкова често, колкото търся помощ? Кои ми дава, без да получи нищо в замяна?
МРЕЖА ОТ СЪСТРАДАНИЕ
В ашрама бях объркан, защото не отвръщаха на грижите ми. Често очакваме твърде
много от другите, при положение че нямаме ясно разбиране за тяхното
предназначение в живота ни. Да разгледаме четири характеристики, които търсим у
хората, които допускаме в живота си. Ще разпознаете тези хора – повечето от нас
познават поне един човек, който попада поне в една от тези категории.
171
172
Характер. Някои хора имат силни морални ориентири и безкомпромисни ценности.
Търсим такива хора, за да ни помогнат да видим ясно, когато не сме сигурни дали
това, което искаме или в което вярваме, е правилно. Характерът е особено важен,
когато сме във взаимозависимо партньорство (връзка, бизнес партньорство, екип).
Тези хора практикуват това, което проповядват. Те имат добра репутация, силни
мнения, съветите им са приземени. Може да им се има доверие.
173
Никой не носи табела с надпис какво може да ни предложи. Наблюдавайте
намеренията и действията на хората. Дали са в единодействие? Показват ли на
практика това, което казват, че ценят? Отговарят ли ценностите им на вашите? От
поведенията научаваме повече, отколкото от обещанията. Използвайте четирите типа
доверие, за да разберете защо даден човек ви привлича и дали е вероятно да станете
приятели, колеги или романтични партньори. Задайте си въпроса: Какво е истинското
ми намерение, поради което да участвам в тази връзка?
Четирите типа доверие могат да ни приличат на основни качества, които
инстинктивно търсим или изискваме, обаче обърнете внимание, че е трудно да си
представим човек, който се грижи за нас, компетентен е във всички сфери, има силен
характер и никога не е твърде зает за вас. Двама от най-важните хора в живота ми са
Суами (моят учител монах) и майка ми. Суами е духовният човек с когото се
консултирам за всичко. Имам пълно доверие в характера му. Когато обаче му казах, че
искам да напусна „Аксенчър“ и да отида в медиите, той каза: „Нямам идея какво
трябва да направиш“. Той е един от най-ценните ми съветници, обаче беше глупаво да
очаквам от него да има мнение за кариерата ми, а той беше достатъчно мъдър, за да не
се преструва, че има такова. Майка ми също не би била най-добрият избор на съветник
за промените в кариерата ми. Както повечето майки, тя най-много се безпокои да съм
добре – как се чувствам, храня ли се добре, спя ли достатъчно. Тя винаги присъства, с
грижа и постоянство, обаче няма да ми дава съвети за управлението на моята
компания. Няма нужда да се ядосвам на майка си, че не се грижи за всички аспекти на
живота ми. Вместо това би трябвало да си спестя времето, енергията, вниманието и
болката и просто да оценя това, което тя ми дава.
Склонни сме да очакваме всеки човек да предлага пълен пакет, да ни дава всичко,
от което се нуждаем. Това означава да вдигнем летвата невъзможно високо. Трудно е
да се намери такъв човек, както е трудно и ние самите да сме такъв човек. Четирите
типа доверие ще ни помагат да вземаме под внимание какво можем и какво не можем
да очакваме от тях. Дори партньорът ви не е в състояние да предложи грижа, характер,
компетентност и постоянство по всички начини, винаги. Грижа и характер, да, но
никой не е компетентен във всичко и макар че партньорът ви вероятно е надежден,
никой не може да е последователно „на линия“ по начина, по който ни е нужен.
Очакваме партньорът в живота ни да е всичко за нас, „да ни допълва“ (благодаря,
Джери Макгуайър), но дори в такъв продължаващ цял живот съюз единствено вие
можете да сте всичко за себе си.
Престоят ни в ашрама с хора, които не са от семейството ни и не са свързани по
друг начин с нас, ни даваше възможност да виждаме нещата реалистично. Там беше
ясно, че никой не може, а и не трябва да играе всички роли. Интересно, статия в
„Сайколоджи Тудей“ описва полево изследване на военното командване в Ирак,
проведено от полковник Дж. Патрик Суини, психолог, който открива три елемента на
доверието – компетентност, грижа и характер. Разликата е, че според него и трите
качества се необходими, за да имат войниците доверие на своите командири. Животът
и на монасите, и на военните се придържа към рутина и принципи, но монасите не
изпълняват заповеди на лидерите си и не залагат живота си на карта. Да мислиш като
монах за взаимоотношенията означава не да търсиш всичките четири типа доверие, а
да си изградиш реалистични очаквания на базата на това, което даден човек реално ти
174
дава, а не на това, което искаш да ти даде. Когато човекът не предлага четирите типа
доверие, започваме да си даваме сметка, че въпреки това пак можем да имаме полза от
присъствието му в живота ни.
И най-малкото трябва да сме внимателни към това, което можем да му предложим.
С приятели и колеги си изградете навика да се питате:
ЧОВЕШКОТО СЕМЕЙСТВО
175
Когато влезете в нова общност – както аз влязох в ашрама, – имате чиста сметка.
Няма ги очакванията, които се изграждат между роднини и приятели. Много вероятно
е никой да не познава миналото ви. В такива ситуации повечето от нас бързат да
открият „своите хора“, обаче ашрамът ни научи друго. Не беше нужно да имитирам
семейство, да създавам тесен кръг на доверие и комфорт. Всеки в ашрама беше част от
семейството. И докато пътувахме из Индия и Европа, започнах да си давам сметка, че
всички в света са мое семейство. Както казва Ганди: „Златният път е да си приятел със
света и да разглеждаш цялото човешко семейство като едно цяло“.
Групите, които създаваме за учене, растеж и споделени преживявания – като
семейства, училища и църкви, – ни помагат да категоризираме хората. Тези са хората,
с които живея. Тези са хората, с които се уча. Тези са хората, с които се моля. Тези са
хората, на които се надявам да помогна. Обаче не искам да отричам нечие мнение или
стойност само защото не се вписва гладко в някоя от тези групи. Освен ограниченията
на осъществимостта не е имало някакви хора, които да заслужават вниманието или
грижите ми повече от други.
По-лесно е да смятаме всеки за член на семейството си, ако не си представяме, че
такива са всички, във всеки един момент. Известен стих на Жан Доминик Мартен
гласи: „Хората идват в живота ти с причина, за сезон или за цял живот“. Тези три
категории са свързани с продължителността на връзката. Човек може да дойде в
живота ти като чакана промяна. Подобно на нов сезон, той внася вълнуваща и
вълшебна промяна в енергията. Сезонът обаче в един момент свършва – както всички
сезони. Друг може да дойде в живота ти по някаква причина. Помага ти да учиш и
растеш или те подкрепя в трудни времена. Сякаш нарочно е бил изпратен да ти помага
и да те напътства през някакво преживяване, след което централната му роля в живота
ти престава да е централна. Има и хора, които са за цял живот. Те са до вас в най-
доброто и най-лошото, обичат ви дори и когато не им давате нищо в замяна. Когато
мислите за тези категории, не изпускайте от внимание кръговрата на любовта.
Любовта е дар, без никакви допълнения. Това означава, че с нея идва и знанието, че не
всички връзки могат да оцелеят с еднаква сила, безкрайно. Не забравяйте, че вие също
сте приятел поради причина, за сезон или цял живот на различни хора в различно
време, а ролята, която вие играете в нечий живот, може и да не отговаря на ролята,
която той играе във вашия.
Напоследък има малка, постоянна група хора, с които съм най-близък, но това не
променя свързаността с цялото човечество, която чувствам. И искам от вас да
погледнете отвъд хората, които признавате, отвъд зоната си на комфорт, към не-
познатите и хората, които не разбирате. Не е нужно да се сприятелявате с всички тях,
но трябва да ги смятате за равни на себе си, със същата душа и потенциал да внесат
разнообразие в знанията и опита ви. Всички те са във вашия кръг на грижа.
176
хора – която ви осигурява вълнения, подкрепа, любов в дългосрочна перспектива.
Сега, в третата колона, помислете за ролята, която вие играете в живота на всеки от
тези хора. Предлагате ли им това, което получавате? Къде и как бихте могли да давате
повече?
ДОВЕРИЕТО СЕ ПЕЧЕЛИ
След като установите разумни очаквания по отношение на дадена връзка, става по-
лесно да изградите и поддържате доверие. То е в центъра на всяко взаимоотношение.
Доверието означава вяра, че другият е честен с нас, че взема интересите ни присърце,
че ще спазва обещанията и уверенията си и че ще остане верен на тези намерения и в
бъдеще. Обърнете внимание, че не казвам, че е бил прав винаги или се справя с всяка
трудност идеално. Тук говорим за намерения, не за способности.
Когато важен за нас човек ни предаде, ударът по доверието ни отеква върху всички
наши взаимоотношения. Дори хората с най-добри намерения се променят или не
следват същия път, който следваме ние. Други ни дават предостатъчно знаци, че
намеренията им не съвпадат с нашите, но не им обръщаме внимание. И понякога, ако
съзнанието ни е будно, ще долови хора, на които поначало не би трябвало да имаме
доверие. Има и хора, чието поведение никога не подлежи на контрол – как тогава
бихме могли да се доверим на когото и да било?
СТАДИИ НА ДОВЕРИЕТО
177
участниците да опознаят себе си по-добре. В края студентите съобщават за някаква
степен на лъжа в една трета от взаимодействията си, а останалите участници – в една
от всеки пет. Не е чудно, че толкова много от нас имат проблеми с доверието.
От разговора ни за егото знаем, че лъжем, за да впечатлим, да се представим като
„по-добри“, отколкото всъщност сме, обаче когато тези лъжи бъдат разкрити,
предателството причинява много повече щети и на двамата, отколкото би причинила
честността. Ако семето на доверието не бъде засято ефективно в самото начало, ще
израсне плевел от недоверие и предателство.
Не сме внимателни по отношение на това къде и кога даваме доверието си. Или
вярваме на хората прекалено лесно, или не вярваме на никого. Никоя от тези
крайности не ни се отразява добре. Ако се доверяваш на всички, ще бъдеш уязвим за
измама и разочарования. Ако не вярваш на никого, ще бъдеш вечно изпълнен с
подозрения и сам. Нивото на доверието ни трябва да отговаря пряко на опита ни със
съответния човек, да премине през четирите стадия на доверието.
178
Неутрално доверие. Когато срещнете някого, е съвсем нормално да не му се
доверите. Може да ви се стори забавен, очарователен, приятен, когато е наблизо. Тези
положителни качества не изискват доверие. Те означават, че според вас новият ви
познат е симпатяга. Склонни сме да бъркаме доверието с харесването. Изследвания,
които проучват как съдебните заседатели възприемат свидетелстващите в съда
експерти, установяват, че по-симпатичните на вид експерти са възприемани и като по-
достойни за доверие. Също така сме склонни да се доверяваме на хора, които
намираме за привлекателни. Рик Уилсън, съавтор на „Оценяване на книгата по
корицата. Красота и очаквания в играта на доверие“, казва: „Установихме, че
привлекателните хора получават „премия за красота“, защото им се доверяват по-
често, но също така установихме и „наказание за красота“, когато тези хора не
отговорят на очакванията“. Когато приравняваме харесването или привлекателността с
доверието, трябва да очакваме огромни разочарования. По-добре е да имаш неутрално
доверие, отколкото да се довериш на някого поради погрешни причини и да му вярваш
сляпо.
Договорно доверие. Изведох това ниво на доверие от раджа – импулсивния начин
на живот, при който се стремиш да получиш резултата, който искаш, възможно най-
бързо. Договорното доверие е взаимоотношение от типа „аз на тебе, ти на мене“.
Най-просто казано, става дума за следното: Ако платя вечерята и ти обещаеш да ми се
отплатиш, вярвам, че ще го направиш. Ако направиш план, можеш да разчиташ, че
човекът ще се появи – и няма други очаквания. Договорното доверие е полезно.
Повечето от нас споделят договорно доверие с повечето от хората, с които се срещат в
живота си, и очакват те да им се доверяват имплицитно. Сърцето може да иска по-
дълбока връзка, но трябва да сме внимателни. Да очакваш нещо повече от някой,
който ти показва само договорно доверие, е преждевременно, в най-добрия случай, и
опасно, в най-лошия.
Взаимно доверие. Договорното доверие достига по-високо ниво, когато помогнеш
на някого и очакваш, че той най-вероятно ще направи същото за теб по някакъв начин
в неопределен момент в бъдещето. Докато договорното доверие разчита на конкретна
размяна, за която двете страни са се договорили, взаимното доверие е далеч по-
свободно. Този стадий на доверието произлиза от сатва, режима на доброта, когато
действаме с доброта, позитивност и мир. Всички искаме да достигаме това ниво и
добрите приятелства обикновено го постигат.
Чисто доверие. Най-високото ниво на доверие е чиста доброта, когато знаеш, че
каквото и да се случи, другият може да разчита на гърба ти и обратно. Колежанският
треньор по баскетбол Дон Майер давал на всеки от отбора си празен лист и искал на
него да нарисуват кръг — тяхната „лисича дупка“. Отгоре на листа пишели името си,
после пускали линии наляво, надясно и назад, като на всяка линия трябвало да
запишат името на съотборника, с когото биха искали да са в „лисичата дупка“.
Избираните най-често били естествените лидери на отбора. Подбирайте хората за
лисичата си дупка мъдро.
Ако трябва да запишете хората, на които имате доверие на всяко ниво, резултатът
вероятно ще прилича на пирамида – много хора на неутрално доверие, по-малко на
договорно доверие, най-близкия ви кръг на взаимно доверие и съвсем малко на най-
високото ниво, взаимното доверие.
179
Колкото и да не ви харесва вашата пирамида, не издигайте хора нагоре, без да има
причина. Те само ще ви разочароват. Най-голямата грешка е да приемаме, че всички
останали действат като нас. Вярваме, че другите ценят това, което ценим ние.
Вярваме, че това, което искаме от една връзка, е същото, което и другите искат от тази
връзка. Когато някой каже: „Обичам те“, мислим, че има предвид съвсем същото,
което имаме предвид ние, когато кажем „обичам те“. Ако обаче смятаме, че всеки е
отражение на нас самите, няма да видим как стоят нещата в действителност. Ще
виждаме нещата такива, каквито сме ние.
Взаимното доверие изисква търпение и ангажираност. То се гради на базата на
истинското разбиране на другия, въпреки че и защото той е отделен от нас и гледа на
света по друг начин. Начинът да се отдръпнем от създаването на презумпции е вни-
мателно да наблюдаваме неговите думи и поведение. Когато хората ти показват
нивото на своето доверие, вярвайте им.
Искам да се чувствате благодарни за хората, на които можете да имате доверие, и на
тези, които имат доверие на вас. Ако към някого имате неутрално доверие, това също е
добре. Приемайте хората такива, каквито са, и им давайте шанс да израстват и да
доказват, че са нещо повече. Приемаме настройка за дългосрочно доверие, когато го
оставим да се развива естествено.
Връзките рядко стигат до етап, когато и двете страни могат да кажат: „Познавам
идеално този човек, той също ме познава идеално“. Подобно на крива, която
непрекъснато приближава права линия, но никога не я достига, човек никога не
достига до момент, в който да може да каже: „Вярвам му напълно, той ми вярва
напълно, завинаги“. Доверието може да бъде застрашено от малки и големи неща, така
че трябва да бъде изграждано и укрепвано всеки ден.
Градете и укрепвайте доверието всеки ден като:
давате и спазвате обещания;
правите искрени комплименти и критикувате конструктивно тези, за които ви
е грижа, правите и невъзможното, за да предложите подкрепа (взаимно
доверие);
Заставате до човека дори когато е на лошо място, допуснал е грешка или има нужда
от помощ, която изисква значително време (чисто доверие).
180
слабост. Бях спрял да ям месо на шестнайсет. За мен отказът от романтични
отношения беше най-трудната жертва. Звучеше нелепо, дори невъзможно. Обаче знаех
целта зад всичко – да спестя усилията и енергията, които са нужни за поддържане на
една романтична връзка и да ги използвам, за да изградя връзка със самия себе си.
Мислете за това като за отказването от захарта. Звучи гадно – кой нормален човек би
се отказал от сладолед? Обаче всички знаем, че има добра причина за това – ще сме
здрави и ще живеем повече. Когато гледах монасите, виждах, че постъпват правилно.
Помните ли Матийо Рикар, „най-щастливия човек на света“? Всички монаси, които
срещах, изглеждаха така млади и щастливи. Романтичните ми отношения не ми бяха
донесли удовлетворение, така че исках да експериментирам със самоконтрол и
дисциплина.
Когато станах монах, един от приятелите ми от колежа попита: „За какво ще си
говорим сега? Досега си говорехме само за момичета!“. Беше прав. Голяма част от
живота ми беше погълната от навигация сред романтични отношения. Има причина да
гледаме безброй ситкоми и романтични филми – безкрайно забавни са, – обаче както
всяко друго забавление, и това отнема от времето за сериозни неща. Ако ходех по
срещи или имах ангажираща връзка през трите години, които прекарах в ашрама,
нямаше да съм там, където съм днес, и нямаше да съм разбрал кои са силните ми
страни и кой съм.
На санскрит думата за монах е брахмачаря, което може да се преведе като
„правилно използване на енергията“. В света на ухажването, когато влезеш в бар, се
оглеждаш, за да прецениш кои са привлекателните момичета. Или търсиш по-
тенциални партньори онлайн, без да си даваш сметка колко време отива за това
търсене. Представете си обаче, че можете да си върнете това време, да възстановите
всеки миг, инвестиран в романтични връзки, от които не е излязло нищо. Това
внимание и целеустременост могат да бъдат използвани за творчество, приятелство,
интроспекции, труд. Това, разбира се, не означава, че всяка провалена връзка е загуба
на време. Напротив, учим се от всяка грешка. Мислете за времето около връзката
обаче, чакането на есемеси, чуденето дали ни харесват, опитите да направим някого
такъв, какъвто искаме да бъде. Ако се мислим над делата си и очакванията си, времето
и енергията ни ще бъдат изразходвани много по-добре.
Сексуалната енергия не е само удоволствие. Тя е нещо свято – има силата да
създаде дете. Представете си какво би могла да създаде у нас, ако я оползотворим
правилно. Сертифицираната секс инструкторка Мала Мадроне казва: „Безбрачието
като съзнателен избор е силен начин да работим със собствената си енергия и да
впрегнем потенциала на жизнената енергия. То може да ни помогне да укрепим
интуицията си, границите си, разбиранията за това какво наистина означава
съгласието, включително как да си даваме сметка кои контакти и взаимодействия са
наистина добре дошли в живота ни и в тялото ни“. Енергията ни обаче е пропиляна,
когато е използвана, за да се превърнем в нечий идеал или за да станем човека, когото
си мислим, че той иска, или когато подозираме, че тя ни изневерява. Около връзките
има толкова негативност и тревожност, толкова силен натиск да открием „правилния“
човек – независимо дали сме готови или способни да се установим да живеем с някого.
След като елементът на романтичните стремежи беше премахнат, вече не опитвах
да впечатлявам приятелки, да изглеждам добре, да карам жените да мислят за мен по
определен начин, да се отдавам на страстта. Открих, че връзките ми с приятелките ми
жени – с всичките ми приятели – станаха по-дълбоки. Имах повече физическа и
181
ментална енергия и ментално пространство за техните души. Времето и вниманието
ми бяха изразходвани по-добре.
И пак – не ви предлагам да се откажете от секса (макар че определено бихте могли),
обаче помислете за възможността да си позволите да сте необвързани, сами със себе
си, за да се насочите към кариерата си, приятелите си, душевния си покой?
Свещеникът философ Пол Тилич казва: „Езикът ни мъдро е доловил двете страни на
това да си сам. Създал е думата „самотност“, за да изрази болката от това да си сам, И
е създал думата „усамотение“, за да изрази величието на това да си сам“.
Прекарах три години като монах, три години развивах себеосъзнаването си, в края
на които можех да си задам правилните въпроси за една връзка. Може да не съм
прекарал всичките си будни часове в сатва — режима на доброта, – обаче знаех къде
искам да съм и какво е усещането. Имах възможността да стана човека, с когото бих
искал да се срещам. Вместо да търся други, които да ме направят щастлив, успявах
сам да бъда този човек.
ПРИВЛИЧАНЕ И ВРЪЗКА
КАЧЕСТВО, НЕ КОЛИЧЕСТВО
182
Когато говорим за енергията, която изразходваме и получаваме от връзките си,
фокусът е върху качеството, не количеството. Често чувам от виновни родители
(обикновено майки), че се налага да работят дълги часове и губят от времето, което
биха прекарвали с децата си. Според първото въобще мащабно проучване на
влиянието на разпределянето на времето на майките най-важно е качеството на
времето, прекарано с децата, не количеството. (Това означава, когато сме със
семейството си, да забравим за телефона.) Не съм родител, но знам, че като дете
винаги чувствах енергията на майка ми. Никога не съм измервал колко време е
прекарвала с мен. Майка ми работеше и като съвсем малък ходех на детска градина.
Нямам никакви спомени от там – нито добри, нито болезнени, от отсъствието на майка
ми, – но си спомням как идваше да ме вземе. Винаги се усмихваше и ме питаше как е
минал денят.
Това се отнася за всички връзки. Никой не иска да седи с вас на масата за вечеря,
докато вие се занимавате с телефона си. Тук бъркаме време и енергия. Можете да
прекарате цял час с някого, но да му отдадете десет минути енергия. Не мога да
прекарвам много време със семейството си, но когато сме заедно, аз съм там 100
процента. Предпочитам да прекарам два часа с тях, фокусиран и ангажиран, отколкото
да им отдавам частична, разсеяна енергия цял уикенд.
Монахът показва любов чрез присъствие и внимание. В ашрама, както споменах,
след медитация никой не питаше колко време си медитирал, а се интересуваха колко
дълбоко си стигнал. Ако вечеряте заедно всяка вечер, чудесно, обаче какво е
качеството на разговора? Мислете, като мислят монасите – като управление на енергия
и време. Отдавате ли пълното си присъствие и цялото си време на някого?
183
служенето.
Подаръци. Даване на благотворителност и приемане на това, което ни предлагат в
замяна. Това изглежда очевидно или дори материалистично – не искаме да купуваме
взаимно вниманието си. Помислете обаче какво означава да дарим на друг обичта си.
Купувате ли цветя за партньорката си в деня на Св. Валентин? Това е много
конвенционален жест, така че помислете дали точно той ще ѝ донесе най-много
радост. Ако ще са цветя, дали преди време не минахте покрай цветарски магазин, за да
откриете какви предпочита в подготовка за този ден, или попитахте тайно най-
добрата ѝ приятелка? (И двете действия означават много повече внимание от поръч-
ването на няколко рози онлайн, макар че и това е по-добро от възможността изцяло да
забравите за деня.) Дали денят на Св. Валентин е най-добрата възможност да изразите
любовта си, или някой неочакван жест би бил по-смислен? Отделихте ли време, за да
помислите какво наистина би харесало на болен приятел? Може би не е предмет, а
действие, услуга, времето ни? Да измием колата му, да организираме събитие, да
помогнем с негови задължения или да го заведем на красиво място.
Можете да внесете същото внимание и при получаване на подарък. Благодарни ли
сте за усилието, което е вложено в този подарък? Разбирате ли какво означава той за
подаряващия и защо?
Разговор. Слушането е един от най-смислените подаръци, които можем да
направим. Няма по-добър начин да покажем, че сме загрижени за преживяванията на
другия. Да слушаме целенасочено означава да търсим емоциите зад думите, да
задаваме въпроси, за да разберем по-добре, да включваме наученото към това, което
вече знаем за другия, да полагаме всички усилия да запомним казаното, да добавяме
каквото и когато е необходимо. Слушането също означава да създадем атмосфера на
доверие, в която другият се чувства добре дошъл и сигурен.
Важно е и да споделяме собствените си мисли и мечти, надежди и тревоги.
Уязвимостта от разкриването на себе си е начин да окажем доверие и да изразим
уважение към мнението на другия. То му дава възможност да разбере предишните
преживявания и убеждения, които привнасяте в нещата, които правите заедно.
Храна. Светът е бил много различен, разбира се, когато е писана Упадесамарта, и аз
тълкувам тази размяна на храна най-широко, като размяна на преживявания – всеки
осезаем израз на загриженост и готовност за служене, който подхранва тялото и духа,
като изпращането на послание, създаването на релаксиращо пространство за другия у
дома или пускане на музиката, която знаем, че харесва. В по-едър мащаб, съпругата
184
ми напусна обичаното си семейство и се премести в Ню Йорк, за да може да е с мен –
израз на грижа и щедрост, които ме подхранват повече, отколкото мога да изразя с
думи. След като се установихме в Ню Йорк, аз я запознах с други жени, за да ѝ
помогна да създаде своя общност. Преживяванията, които разменяхме, можеше и да
не си съответстват идеално – търсим това, от което другият се нуждае най-много.
Шестте размени могат да са лишени от мисъл и кухи или могат да имат истинска
дълбочина и смисъл. Не съдете обаче за усилията на хората, без да им дадете шанс да
успеят. Никой не може да чете мисли. Ако съквартирантът или партньорът ви не се
досеща, че искате от него да организира партито за рождения ви ден, вината не е в
него. Вместо това бъдете ясни и честни с него относно всичко, от което се нуждаете.
185
ОПИТАЙ ТОВА: ПОМОЛИ ЗА ТОВА, КОЕТО ИСКАШ
Кажете на важните за вас хора как искате да получавате любовта им. Когато не
казваме на околните какво искаме, очакваме от тях да прочетат мислите ни и често
ги съдим, ако не успеят. Тази седмица бъдете по-истински, когато търсите помощ от
186
хората, не чакайте сами да познаят от какво се нуждаете.
ГОТОВИ ЗА ЛЮБОВ
187
живот“ любовта е способност. Според Далай Лама „Любовта е отсъствие на съдене“.
Любовта също така е търпелива. Добра. И, както изглежда, любовта е всичко, от което
се нуждаем. При толкова много дефиниции за любовта в нашата култура всичко
изглежда някак объркано. Аз също бях объркан, въпреки монашеския ми опит
самоизучаването, целенасочеността и състраданието, – когато отидох на първата си
среща след завръщането си в Лондон.
Вече знам, че я харесвам. Групата „Мисли на глас“ която стартирах в колежа,
продължи да съществува няколко години след като напуснах, но запазих контактите
си, посещавах ги и изнасях беседи, когато бях в Лондон. Радхи беше част от
общността, беше слушала някои от лекциите ми и се бе сприятелила със сестра ми.
Сега членове на общността, включително Радхи, се събраха и организираха
благотворително събитие срещу расизма и тормоза в училище над по-малките
ученици в Англия. Това, че видях Радхи в тази светлина, ми каза повече за нея,
отколкото бих научил от профил в приложение за запознанства и дори след няколко
срещи. Бях видял с какво уважение се отнася тя към всички от екипа. Че има
интересни мнения и чудесни идеи. Имах шанса да видя реално коя е тя – всеки може
да влезе в профила си от приложението в продължение на среща, траеща час. Всеки
може да се показва в най-добрата си светлина, но това не е истинската картина.
Още не съм намерил работа на пълно работно време, но давам уроци, за да спечеля
малко пари. Спестил съм доходите си за месец и завеждам Радхи на театър, после
отиваме в „Локанда Локатели“ — луксозен ресторант, който е далеч над
финансовите ми възможности.
Тя е учтива, но не се впечатлява. След това казва: „ Не беше нужно да правиш
това“. И добавя, че представата ѝ за идеално прекарване двамата е да отидем до
супермаркета, да крачим между щандовете и да си купим хляб. Стъписан съм. Кой
би искал да прави такова нещо?
Все още не бях имал връзки, откакто станах монах, и все още не бях помирил
духовната си същност с начина, по който ухажвам. Имах чувството, че съм стъпил с
по един крак и в двата свята. Въпреки монашеското си обучение веднага се върнах към
стария режим отношения – опитвах да давам това, което медиите, филмите и музиката
ми казваха, че Радхи иска, вместо да развия съзнанието си за това коя е тя. Аз самият
обичам подаръци и екстравагантни демонстрации на любов, така че продължавах да
обсипвам Радхи, напълно заблуден, с величави жестове. Бях тотално сгрешил. Тя не се
впечатляваше от подобни неща. Не си пада по фалша. Дори след годините в ашрама
все още можех да залитна по външни влияния или предпочитанията си, вместо
внимателно да наблюдавам какво ѝ харесва, обаче след първоначалните ми погрешни
стъпки осъзнах какво се случва и, слава богу, тя се омъжи за мен.
Ако не знаете какво искате, ще изпращате погрешни сигнали и ще привличате
погрешните хора. Точно за това говорим в цялата тази книга. Преди да разберете себе
си, няма да сте готови за любовта.
Понякога се хващаме, че правим една и съща грешка отново и отново, като
привличаме същия тип несъвместими партньори или ги избираме въпреки разума си.
Ако това се случи, не е лош късмет, а е знак, че трябва да работим. Според гледната
точка на монасите хората носят болка. Опитват да намерят други, които да им
помогнат да облекчат болката, но това могат да направят единствено те. Ако не я
преодолееш с работа, ще остане с теб и ще се намесва в решенията ти. Проблемните
хора, които се появяват, отразяват нерешените ви проблеми, но те ще се появяват
188
отново и отново, докато не научим урока, който трябва да научим. Както Айванла
Ванзант каза на Опра Уинфри: „Докато не излекуваш раните от миналото си, ще
продължаваш да кървиш. Може да превържеш раните с храна, алкохол, наркотици,
работа, цигари, секс в края на краищата обаче те ще продължат да отделят секрети и
да цапат живота ти. Трябва да намериш сили да отвориш раните, да бръкнеш вътре с
ръце, да извадиш сърцевината на болката, която те задържа в миналото, спомените, и
да се помириш с тях“.
След като отворите собствените си куфари и се излекувате (до голяма степен), ще
стигнете до връзка, готови да давате. Няма да търсите някой, който да решава
проблемите ви или да запълва празнина. Никой не може да те допълни. Ти не си
половинка. Не е нужно да си съвършен, но трябва да достигнеш до място, от което
даваш. Вместо да изсмукваш всички останали, започваш да ги подхранваш.
Спомнете си, когато говорихме за ума, казахме, че щастието идва, когато се учим,
напредваме и постигаме резултати. И въпреки това, когато връзката продължава във
времето, сме склонни да копнеем за фазата на медения месец, когато сме били в
началото на любовта си. Колко пъти сте били във връзка и сте си казвали „Ще ми се да
се почувствам по същия начин отново“ или „Ще ми се да можех да върна времето“.
Обаче отиването в същия ресторант или на мястото, където сте се целунали за първи
път, няма да върне онази магия. Мнозина от нас са пристрастени към пресъздаването
на предишни преживявания, вместо да отварят място за нови. Това, което всъщност
правите в началото на връзката си, е създаване на нови спомени, с енергия и откритост.
Любовта се запазва жива чрез създаването на още нови спомени – като продължаваме
да се учим и растем заедно. Новите преживявания внасят вълнения в живота ни и
заздравяват връзката ни още повече. Имам много препоръки за неща, които двойките
могат да правят заедно, две от тях са ми любими и произлизат от принципите на
монашеството:
1. Откривай ново в старото. Спомнете си историята как, като монаси, търсехме
нещо ново по един и същи път, когато се разхождахме заедно всеки ден. Вие също
можете да отворите очите си към света, в който вече живеете. Запалете свещ на масата
за вечеря по средата на седмицата. Четете си взаимно книга преди лягане, вместо да се
вторачвате в телефоните си. Разходете се заедно в околността и се предизвикайте вза-
имно кой първи ще открие определен вид пощенска кутия или кой първи ще види
някаква птица.
Открийте нови начин да прекарвате времето си заедно. Изследване на психолога
Артър Арън установява, че двойки засилват връзката си, когато правят нови и
вълнуващи неща заедно. С жена ми започнахме заедно да играем на „измъкни се от
стаята“. При тази игра двамата сме заедно в заключена стая и трябва да открием начин
да излезем. Персоналът ти дава някои насоки, но трябва заедно да решите множество
загадки от ребуса. Може да звучи малко страшно, но всъщност е много забавно.
Двамата учите заедно. Допускате грешки заедно. Равнопоставени сте в игралното
поле, където никой от двамата няма повече опит или знания от другия. Когато
експериментирате заедно, като двойка, израствате заедно във всички области на своя
живот. Можете дори да опитате заедно нещо наистина плашещо – като скок с парашут
или нещо друго, което е извън зоната ви на комфорт. Помните ли всички ползи, които
189
имахме от доближаването до страховете си? Играта заедно със страха е начин да
практикуваме заедно навлизане в по-дълбоки страхове, споделянето им с партньора,
усещането за неговата подкрепа и съвместното трансформиране на страха.
2. Служене заедно. Както служенето дава смисъл на живота ви, служенето заедно с
партньора ви добавя смисъл към връзката ви независимо дали става дума за
организиране на благотворителни акции, осигуряване на храна за бездомните или
изучаването на нещо заедно. Най-свързващото преживяване, което имах като монах,
беше участието ми в колективни проекти. Кошмарното двудневно пътуване с влак,
което споменах. Засаждането на дървета заедно. Построяването на училище. Вместо
да се фокусираме върху трудностите на връзката, развиваме споделен поглед към
проблеми от реалния живот. Като се свързваме в името на по-висока цел, чувстваме
благодарност и я връщаме към връзката си. Познавам много двойки, които са се
запознали по време на доброволни дейности, така че ако търсите подходящ партньор,
намерете кауза, която е близка до сърцето ви. Ако се запознаете чрез доброволческа
дейност, от самото начало имате нещо много дълбоко, което е общо помежду ви, и е
много вероятно да създадете по-дълбока връзка.
3. Медитирайте и пейте заедно.. (виж Медтация. Напяване в края на тази глава).
Когато двойка, която току-що е имала караница, влезе в стая, можеш да почувстваш
как негативната енергия вибрира помежду им. Обратното е вярно, когато с партньора
си припявате мантри заедно. Така довеждате енергията си до същото място и чувство,
буквално в тон помежду си.
4. Накрая, представете си заедно какво искате двамата от връзката ви. Когато
знаете какво е важно за двама ви, ще можете да решите до каква степен сте готови да
се адаптирате. В идеалния случай всеки от вас се стреми да живее в собствената си
дхарма. В идеалните връзки стигате там заедно.
190
Джетсунма Тензин Палмо изтъква, че често бъркаме привързаността с любов. Тя
казва: „Въобразяваме си, че вкопчването и вливането, които имаме във връзката си,
показват, че се обичаме, Всъщност това е само привързаност, която причинява болка.
Защото колкото повече се вкопчваме, толкова повече се страхуваме да изгубим, а
тогава, ако губим често, разбира се, ще страдаме“. В крайна сметка вкопчването в
неточен човек причинява повече болка, отколкото ако го оставим.
Стратегиите, които препоръчвам за преодоляване на раздялата, са пряко свързани с
монашеските идеи за личността и начина да намерим път към мира и целта. Каквато и
мисъл да имаме, няма да бягаме от нея. Даваме си пространство, за да я оценим и да
направим промени. ВИЖ, СПРИ, ПРОМЕНИ.
Чувствай всяка емоция. Възможно е да се разсеем от разбитото сърце, но това ще
бъде само временно облекчение. И ако отричаме чувствата си, ще стигнем до други
страдания. Изследователи проследили новопостъпилите в колеж студенти, за да про-
верят доколко добре се адаптират при промяната, и установили, че склонните да
прикриват емоциите си по-рядко имат близки връзки с колеги и чувстват по-слаба
подкрепа от общността. По-добре е да се замислим как ни е накарал да се чувстваме
другият в тази ситуация. Може да опишем чувствата си на хартия или да ги запишем с
диктофон. Прочетете написаното или изслушайте записа обективно. Чувате ли
някакви повтарящи се мотиви?
Можете също така да направите медитация с въпроси – питайте се за загубата.
Обичаме да преживяваме емоциите си повторно – колко съвършено е било всичко, как
би могло да бъде, как сме мислели, че ще бъде. Вместо да размишляваме колко
романтична е била връзката ни преди всичко да рухне и да изгори, трябва да се
фокусираме върху реалността. Какви са били надеждите ви в тази връзка? Какво
изгубихте? Свързано ли е разочарованието ви с това, което другият е, или е свързано с
това, което не е? Изследвайте емоциите си, докато не откриете корена на болката и
срива.
Учи се от ситуацията. Филми, музика и други медии често ни изпращат
ограничени, неточни послания за това как трябва да изглежда любовта. Използвайте
реалността на раздялата, за да си създадете реалистични очаквания за това какво
заслужавате и от какво се нуждаете в една нова връзка и не забравяйте, че вашите най-
вероятно се различават от тези на човека, с когото сте скъсали, и на този, който ще се
появи в бъдеще. Кое е най-важното ви очакване, което не е било удовлетворено? Кое е
било важно за вас? Какво във връзката е било добро, какво е било лошо? Каква е
собствената ви роля за провала? Вместо да изследвате болката си, трябва да
изследвате функционирането на връзката, за да сте наясно какво искате от следващата
си връзка и върху кои свои качества ще се наложи да поработите.
Вярвай в стойността си. Може да се подценявате в момента на раздялата. Но
собствената ви стойност не зависи от способността на някого да ви оцени. Ако
идентичността ви се крепи на връзката, болката, която чувствате, се дължи на
жертването на тази част от нея. Ако очаквате един-единствен човек да удовлетвори
всичките ви нужди, разбира се, ще се появи вакуум, когато той си отиде. Сега, когато
сте сами, използвайте времето, за да изградите общност от хора със споделени
интереси, с които бихте искали да сте заедно цял живот. Направете себе си едно цяло.
Вие трябва да сте този, който прави себе си щастлив.
Изчакайте, преди да търсите нова връзка. Помнете, че ако не сте излекували
миналата болка, рискувате да объркате следващата възможност с неправилна връзка с
191
неправилен човек. Не се впускайте в авантюри „за отмъщение“. Те само задълбочават
раните и съжаленията и разпространяват още повече вируса на болката. Вместо това
отделете време, за да опознаете себе си по-добре. Изградете самооценката си. Ин-
вестирайте в растежа си. Ако сте се изгубили във връзката, открийте себе си в
прекратяването ѝ.
Монашеският подход е да изградим будно съзнание, да се заемем и да поправим.
Или в рамките на връзката, или преди да започнем такава, правим крачка назад, за да
оценим и да се уверим, че разбираме собствените си намерения. След това можем да
пристъпим към света на свързаните хора или да се върнем към връзката със
самосъзнание и любов. ВИЖ, СПРИ, ПРОМЕНИ.
192
11. СЛУЖЕНЕ.
Засаждайте дървета, под чиято сянка
не възнамерявате да седите
„Невежите работят за собствена печалба...
мъдрите работят за доброто на света...“
Бхагавад Гита, 3:25
Аз съм нов в ашрама и са ни оставили в едно село, без пари и без храна, с мисията
да намерим свой начин да оцелеем през следващите трийсет дни.
Времето е прилично и за подслон ни е даден един склад. Оставяме постелките си
там и излизаме в селото. Там има прости колиби, в които хората продават храни,
подправки и различни дреболии. Между тях виси простряно пране. Повечето хора се
придвижват е велосипеди или пеша. Някои от децата са боси.
Нямаме никакъв план и първото, което изпитваме, е страх, който ни подтиква да
направим нужното, за да оцелеем. Търсим милостиня – хората в Индия са щедри и
често дават хляб, плодове и монети на хората с духовно облекло. Посещаваме храма,
в който поклонниците получават безплатна храна, наречена прасад – това е
осветена храна, предлагана на Бог, а после раздавана на хората. Загрижени за
оцеляването си, се отдаваме на егоизма си и трупаме.
През втората седмица сме в по-добра форма. Установили сме, че можем да
печелим прехраната си, като предлагаме помощ на хората в селото. Започваме като
помагаме за пренасянето на тежки товари или като бутаме количките на
амбулантните търговци. Скоро откриваме, че ако отворим сърцата и душите си,
насърчаваме и околните да правят същото. Даренията, които получаваме, не се
различават драстично от онези в началото на престоя ни, обаче размяната ни дава
топло усещане за общностна съпричастност и щедрост и се чувствам сякаш съм
получил урока на пътуването ни. Мислехме, че нямаме нищо, и наистина не
притежавахме нищо материално. И все пак успявахме да дадем на хората нашите
усилия.
Към последната седмица обаче вече сме достатъчно добре нахранени и сигурни, за
да забележим нещо по-дълбоко. Макар да сме пристигнали с нищо, все пак
разполагаме с някакво богатство — по-силни сме и по-способни на труд от повечето
хора в селото. Има възрастни, деца, хора с недъзи и всички те са no-нуждаещи се от
нас.
– Чувствам се зле — казва един монах. – За нас това е кратко. За тях е цял
живот.
– Мисля, че пропускаме нещо – добавям аз. – В това село можем да направим нещо
повече от това да оцелеем.
Спомняме си думите па Хелън Келер: „ Плаках, защото нямам обувки, докато не
срещнах човек, който нямаше крака За съжаление това не е преувеличение. В Индия
често попадаш на хора с липсващи крайници.
Осъзнавам, че сега, след като сме намерили пътя си, можем да споделим храната
и парите, които сме получили, с тези, които не са работоспособни като нас. И
когато си мисля, че съм научил урока на живота си, получавам откровение, което ме
193
засяга дълбоко: Всеки, дори тези от нас, които вече са посветили живота си на
служенето, винаги може да даде повече.
Тези три етапа на трансформация приличаха на микрокосмос на целия монашески
опит: първо, отказваме се от външното и от егото си; второ, разпознаваме стойността
си и научаваме, че не се нуждаем от нищо, за да служим; и трето,
непрекъснато търсим по-високо ниво на служене. При онова пътуване осъзнах, че
винаги има място за израстване, винаги можеш да даваш повече. Сестра Кристин
Владимироф, бенедиктинска монахиня, цитирана в „Монашески път“ (Monastic Way),
пише:
„Монашеската духовност ни учи, че сме на път. Пътят води навътре, за да
търсим Бог в молитви и тишина. Ако е само това, можем да приемаме с доза
романтизъм този аспект на живота си... Ала за да си монах, има и паралелно
пътуване – пътуване навън. Живеем в общност, за да развиваме чувствителност за
нуждите на другите... В такъв случай манастирът е място, от което трябва да
излезеш и да поканиш други да влязат. Ключът е винаги да поддържаш и двете пъту-
вания – навън и навътре“.
НАЙ-ВИСШАТА ЦЕЛ
194
призванието му е искрено, открива, че е дошъл не да взема, а да дава“. Стремим се да
оставим мястото по-чисто, отколкото сме го заварили, хората по-щастливи, отколкото
сме ги заварили, света по-добър, отколкото сме го заварили.
Ние сме природа и ако наблюдаваме природата, природата винаги служи. Слънцето
осигурява светлина и топлина. Дърветата осигуряват кислород и сянка. Водата утолява
жаждата ни. Можем – монасите го правят — да гледаме на всичко в природата като
служене. В Шримад-Бхагавад е казано: „Погледни тези щастливи дървета. Те живеят
единствено в полза на другите. Търпят вятър, дъжд, горещина и сняг, но пак предлагат
подслон за наше добро“. Единственият начин да си едно с природата е да служиш.
Следва, че единственият начин да си в една посока с вселената е да служиш, защото
това прави вселената.
Гуру Рупа Госуами, живял през шестнайсети век, говори за юкта-вайрагия, което
означава да правиш всичко в името на по-висша цел. Това е истинско отдръпване,
пълно отказване, съвършенство. Някои монашески секти прилагат строго този
стандарт към практиките си, лишават се изцяло от материални притежания, обаче в
действителност ние, останалите, трябва да работим, за да изкарваме прехраната си.
Всички ние след време ще притежаваме собственост. Можем обаче да търсим начини
да използваме това, което имаме. Можем да използваме дома си, за да създадем
общност. Можем да използваме парите и ресурсите си, за да подкрепяме каузи, в
които вярваме. Можем да използваме уменията си безкористно в полза на нуждаещите
се. Не е проблем, че притежаваме неща, ако ги използваме за добро.
Бхагавад Гита разглежда целия свят като някаква школа, образователна система,
структурирана така, че да осъзнаем една истина – длъжни сме да служим и само в
служба на другите можем да сме щастливи. Както огънят е горещ, както слънцето е
светло и топло, служенето е есенцията на човешкото съзнание. Познай реалността на
света, в който живееш. Знай, че е непостоянен, нереален, източник на твоите
страдания и заблуди. Ако смятаме, че целта на живота е да удовлетворяваме сетивата
си – да правим така, че да се чувстваме добре, – ще стигнем до болка и
неудовлетворение. Ако виждаме живота като служене на другите, ще стигнем до
удовлетворение.
195
научават да мразят, монасите вярват, че сме родени, за да служим, обаче разсейващите
фактори на външния свят ни карат да забравим предназначението си. Трябва отново да
се свържем с този инстинкт, за да почувстваме, че животът има смисъл.
Вече споменах концепцията на Джоузеф Камбъл за пътешествието на митичния
герой. Това е формула, която описва стъпките, през които преминава героят, когато се
впусне в приключение, сблъска се с изпитания и препятствия и се върне победител.
Един от ключовите елементи на пътешествието на героя е този, който често
пренебрегваме – последният етап, наречен от Камбъл „завръщане с еликсир“.
Пътешествието на героя не е завършено, докато не се прибере невредим у дома и не
сподели каквото е придобил (еликсира) с другите. Идеята да служим е втъкана в
класическата история като ключов елемент на щастливия завършек.
Шон Корн преживява пътешествието на героя. Тя си създава име като учител по
йога-асана. Беше (и още е) главен учител на различни йога конференции и фестивали
по целия свят, обаче в един момент от кариерата ѝ на учител по йога си дава сметка, че
с платформата си би могла да окаже още по-смислено въздействие върху света, така че
променя фокуса си към служенето на изложените на риск общности. Корн решава да
опита да запознае нуждаещите се с техниките на дишане и медитация, като започва
със сексуално експлоатирани деца. След време разширява практиката си, така че да
работи с други хора, които обществото смята за отхвърлени, като проститутки и
наркомани.
От тази изходна точка тя се връща към йога общността, за да съоснове „От
постелката към света“ (Off the Mat, Into the World), неправителствена организация,
която свърза йога с активизма. Колкото и отдадена да е на служенето на хората, Корн
продължава да твърди, че получава повече, отколкото дава. „Намерете ми някой,
който е стигнал до най-тъмните части на характера си, когато е стигнал почти до
самоунищожението си, а после е намерил начин да се изправи и да се измъкне от това,
и ще коленича пред вас... Вие сте мой учител“.
Както открива Кори, служенето ни се отплаща.
Изследвания показват, че когато следваме „състрадателни цели“ – целите, свързани
с помагане на другите или друг вид принос, за да стане светът по-добро място, – е по-
малко вероятно да получим симптоми на тревожност или депресия, отколкото ако се
насочим към подобряването на собствения си статут или репутация. Актът на даване
на другите активира центъра на удоволствието в мозъка ни. Всички са печеливши.
Може би това е причината тези, които помагат на другите, да живеят по-дълго и общо
взето да се чувстват по-добре.
Монасите вярват, че отдадеността на служенето подобрява живота ни в много
отношения.
Служенето ни свързва. Когато служим, трудно ще бъдем самотни. В повечето
случаи, за да помагаш на други хора, трябва да излезеш вън, сред света.
Служенето засилва благодарността. Служенето ни осигурява широк поглед към
всичко, което имаме.
Служенето увеличава състраданието. Когато служиш, виждаш, че светът има
нужда от това, което можеш да предложиш.
Служенето изгражда самооценка. Помагането на другите ни казва, че оставяме
следа на този свят. Получаваме чувство за смисъл и цел.
Ашрамът е създаден около намерението да служим и е по-лесно да живееш с това
като свое най-висше намерение, когато всички около теб са на борда. Да служиш е
196
далеч по-трудно при живота в модерния свят, където не можем да следваме
монашеския режим 24/7, но практиката на монасите ни показва защо и как трябва да
възприемем мисловната нагласа да служим.
197
МИСЛОВНАТА НАГЛАСА ДА СЛУЖИМ
Санскритската дума сева означава безкористно служене. Бхагавад Гита казва, че „да
даваш просто защото е правилно да се дава, без да мислиш за отплата, в подходящо
време, в подходящи обстоятелства и на стойностен човек, е сатва – „даване“ – даване
в режим на доброта. Монасите са мотивирани единствено от безкористна служба – да
дадат на другите възможностите, които са имали и не са имали, да подобрят живота
им и човешкото им състояние. Приемаме тази мисия присърце, както за големи, така и
за малки неща. В ашрама опитвахме да служим на другите всеки ден. Монасите не
правят величави жестове. Любовта е в дребните неща. Ако някой имаше проблем с
ранното ставане, ние му помагахме. Ако някой работеше до късно, оставяхме му
храна. Монасите са последователни и целенасочени. Помним, че никога не знаем
какво преживява някой, така че се отнасяме към всички внимателно, както бихме се
отнесли към човек, който изпитва болка, с щедростта, която бихте проявили към
гладен човек, със състрадание, както бихте се отнесли към някой, останал неразбран.
Това отношение се излъчваше и извън ашрама. Когато пътувахме, винаги носехме
допълнително храна, така че да можем да раздаваме. Не можем да ликвидираме глада
по света, обаче да нахраниш някой гладен означава да полееш семената на
състраданието.
В по-голям мащаб участвахме в програма, наречена „Анамрита“, която осигурява
повече от милион порции храна за бедни деца в Индия. Често пътувахме до Мумбай,
за да готвим в кухните за бедни или да раздаваме храна в училищата. Учениците
получаваха кичари, каша от ориз и леща, направена с масло ги, която се смята за
основна храна в аюрведа готвенето, и след това получаваха десерт, сладък оризов
пудинг, наречен кхир. Първия път, когато дадох кхир на едно момиченце, бла-
годарността му беше толкова явна, че се почувствах неловко. Същото се случваше с
всяко дете, всеки път, с всяко лице, излъчващо радост. Не обичам да готвя – горещата
кухня, пълна с хора, големите казани, за които трябва да се грижиш. Обаче лицата на
децата – и тъжната истина, която те разказваха, колко ценна и специална е за тях
храната — ме караха да се чувствам благодарен за възможността да служа.
В ашрама вместо да питаме: „Как мина работата днес?“ често питахме: „Служи ли
днес?“. Ако се чудите как звучат неангажиращите разговори на монасите, това дава
идея. Оставете за момент трудностите и си представете, че всички имат мисловна
нагласа да служат. Ще си задаваме нови въпроси:
198
грижите им е малко по-широк и включва семействата им. Това означава, че между пет
и десет души имат грижа един за друг. Ако обаче разширим радиуса на загрижеността
си, хората, уверен съм, ще го почувстват. Ако другите разширят радиуса на
загрижеността си, така че да включи и вас, ще го почувствате. А какво ще стане, ако се
осмеля да си представя, че всички мислят по този начин? Ще имаме около 7,8
милиарда души, които мислят за теб, и обратно. Не виждам защо да нямаме големи
мечти.
199
Синдхутай Сапкал била омъжена, когато била на дванайсет, за трийсетгодишен
мъж. Когато навършила двайсет, с трима синове, бременна в деветия месец, била
пребита и хвърлена в обора при кравите. Родила там, като сама срязала пъпната връв с
остър камък. Отбягвана от хората в селото на майка си, заживяла на улицата с
новороденото си бебе и просела и пеела за пари. Била поразена от многото сираци,
които видяла, и ги взела под крилото си. Започнала да проси и за тях, както и за себе
си. Усилията ѝ се разширявали и тя станала известна като Майката на сираците.
Нейните организации сега са подслонили и помогнали на повече от четиринайсет
хиляди деца в Индия. Синдхутай не започва да служи, защото е имала какво да дава.
Започва да служи, защото е видяла болка.
В поредица експерименти изследователи от Калифорнийския университет, Бъркли,
установяват, че хората с по-малко пари са склонни да дават повече. При една от
ситуациите на хората давали по 10 долара и им казвали да посочат сума, която биха
дали на анонимен непознат. Хората с по-нисък социално-икономически статус се
оказват по-щедри от по-заможните участници. Тези находки се потвърждават от из-
следване на благотворителността от 2011 г., което показва, че американците с най-
ниски доходи дават средно 3 процента от доходите си за благотворителност, докато
хората с най-високи доходи давали наполовина на това и дори 1 процент. (За да сме
честни обаче, трябва да кажем, че богатите осигуряват повече от 70 процента от
цялата благотворителност.)
Защо тези, които имат по-малко, дават повече, може да се обясни с трудностите,
които самите те са преживели. Дахер Келтнер, професор по психология в
Калифорнийския университет, Бъркли, казва, че на хората с по-малко ресурси често
им се налага да разчитат на други членове на семейството, приятели, хора от
общността – за помощ. Хората с повече пари съответно могат да си „купят“ помощ и
поради това са по-дистанцирани от тази ежедневна битка за оцеляване. Бедните
изпитват по-голямо съчувствие към изпадналите в нужда. Някои филантропи, като
Опра Уинфри, споменават, че за дейността им ги мотивира предишният им живот в
бедност.
Въпросът, над който трябва да се замислим, е: Кой е по-богат? Който има пари или
който служи?
СЛУЖИ С НАМЕРЕНИЕ
Отидох в ашрама, за да служа, а когато се сбогувах, един монах, който ми беше като
по-голям брат, ме дръпна настрана. Каза ми нещо подобно: „Ако здравето ти и това да
си монах не са добри за теб, това не означава, че не можеш да служиш. Ако чувстваш,
че ще можеш да служиш по-добре, ако си женен или ако станеш готвач, или ако
кърпиш чорапите на нуждаещите се, това става приоритет. Да служиш на хората е по-
висшата цел“. Думите му ме окуражиха – това, че напусках, не означаваше, че
намеренията ми трябва да се променят.
Човек може да служи със смесица от намерения, широки и тесни. Може да ни се
иска да ни харесват, да се чувстваме горди със себе си, да изглеждаме добре в очите на
хората, да се срещаме с нови хора, да получим някаква награда. Ако обаче отивате да
помагате на приятелите си да се пренесат, готвите им, хвалите ги, а после се питате,
Защо никой не помага на мен? Или Защо всички забравиха рождения ми ден? — значи
пропускате главното. Виждате себе си като даващ, а после като получател, и си
200
въобразявате, че когато служим, се създава дълг. Истинското служене не очаква и не
иска нищо в замяна. Независимо от това самото служене често носи щастие, както
показват Бхагавад Гита и науката. Когато правя нещо за теб и ти си щастлив, аз съм
щастлив.
Себично ли е да служиш обаче, ако това ти носи радост? Себично ли е да научиш
децата си на нещо? Разбира се, че не! Ако някакъв вид даване те прави щастлив или ти
носи някаква друга полза, може да е чудесно начало. След като напуснах ашрама,
водих групи от Лондон в Мумбай, като така давах възможност на хора от
Великобритания и други части на Европа да сервират „храна по пладне“ с „Анамрита“.
Един мъж от такава група беше довел децата си, на тринайсет и четиринайсет години.
Те се върнаха от пътуването след като видяха и почувстваха благодарността на хората,
които нямаха кой знае какво в живота си. Бащата се вълнуваше, когато гледаше как са
се преобразили децата му. Неговото пътуване не беше съвсем безкористно – искаше
децата му да учат и растат, – но въпреки това беше постъпил правилно. Всъщност
възможността децата му да научат нещо, която той бе видял, е пример за взаимната
полза от служенето на другите.
Проблемите, които някои от нас имат, са ментални – тревожност, депресия,
самотност,—докато за много от нуждаещите се от грижи най-големите трудности са
съвсем основни – храна, дрехи, подслон. Можем да излекуваме менталните си
проблеми като помагаме на тези хора за посрещане на физическите им нужди.
Служенето е равностойна размяна. Когато помагаш на някого, не го спасяваш самият
ти имаш нужда от помощ, колкото и той.
Когато служим, ставаме инструмент на благородството и състраданието. Чувстваме
това и понякога се главозамайваме. Помнете обаче, че това, което давате, е било
дадено на вас. Когато го предавате нататък, не можете да търсите възмездяване.
201
света през обектива на любовта и дълга, или през обектива на необходимостта и
силата. Любовта и дългът е по-вероятно да ни донесат щастие.
202
ОПИТАЙ ТОВА: НАЧИНИ ДА СЛУЖИМ
През седмицата запишете всички места, на които сте прекарали някакво време.
Отворете очи за възможностите да служите, като потърсите такава във всяко
обстоятелство. Може да видим някаква реална нужда, съществуващ проект, към
който можем да се присъединим, кампания за набиране на средства за дейност, с
която вече се занимаваме, помощ за приятел, който служи на хората. В края на
седмицата изберете трите възможности, които са най-интересни за вас, и им
подайте ръка.
Ето примерни места, където можем да търсим възможности:
Работа
Училище
Социално събитие с приятели
Онлайн общност
Религиозна или друга група в общността
Фитнес залата
Искания за помощ за кауза, която сте подкрепяли в миналото
Безброй много хора и каузи се нуждаят от помощта ни в този момент. Имаме нужда
всеки на света да прави всичко. Ползите за него и нас са непосредствени.
Макар че в никакъв случай не бива да избягваме да помагаме на другите, ако видим
нуждата им, можем и трябва да развием чувство за това в кой вид помощ сме най-
добри и да насочим вниманието си там. Избирайте къде да служите на база на
собственото си състрадание. Будисткият учен и екоактивист Джоана Мейси пише: „Не
е нужно да вършиш всичко. Прави това, към което те тегли сърцето. Ефективните
действия произлизат от любовта. Тя не може да бъде спряна и е достатъчна“.
204
Горещ телефон за подрастващи. Фонд за стипендии. Менторска програма. Политик.
Сега вижте дали някоя от тези опции предлага възможности, които отговарят на
вашата дхарма.
Служенето чрез нашата дхарма, лекуването на болка, с която се свързвате – този
подход е много близък до философията на Бхагавад Гита, която иска да те срещне,
където и да си, и те насърчава да стигнеш по-високо. Когато бях монах, подготвях
храна за бедни деца с „Анамрита“, чистех храмове, винаги носех храна, която да
предлагам на непознати, и служех всячески по начините, които за мен винаги са били
смислени. Сега, с различна платформа, с кампания в Youtube успях да привлека близо
150 000 долара за Детската фондация на Америка на Кайлаш Сатиарти. Във Фейсбук
моята общност събра повече от 60 000 долара за Моливи на обещанието. (75 долара
осигуряват едногодишно образование на едно дете.) Чувството за смисъл и
благодарност, които изпитвам, са нещо постоянно с напредването на моя път на
даване.
Ето един трик за живота: Служенето винаги е отговор. То оправя лош ден. То
олекотява товара, който носим. Служенето помага на хората и помага на самите нас.
Не очакваме нищо в замяна, но получаваме радост. Това е размяна на любов.
Когато живееш в служене, нямаш време за жалване и критикуване.
Когато живееш в служене, страховете ти си отиват.
Когато живееш в служене, изпитваш благодарност. Материалните ти обвързаности
намаляват.
Служенето е пряк път към смислен живот.
205
МЕДИТАЦИЯ.
НАПЯВАНЕ
Разгледахме как да се свързваме с хората около нас чрез благодарност,
взаимоотношения и служене. Когато правим това, уместно е да внесем в практиката си
и звуковата медитация, за да се свързваме с енергията на вселената.
Звукът ни пренася другаде. Една песен може да върне спомен от училище, да ни
накара да танцуваме, да ни въодушеви. Самите думи също имат сила – те променят
начина, по който гледаме на света и растем. Когато напяваме, самите ние генерираме
тази енергия. Звуковите медитации ни позволяват да се свържем с душата си и
вселената чрез думи и песен.
Древни духовни текстове, включително Агни Пурана и Ваю Пурана, коментират
защо и как да припяваме и смятат, че повторението на звуци ни пречиства. Звукът ни
потапя в себе си — сякаш редовно измиваме душата си. Не можеш да измиеш тялото
си с капка вода и да си чист трябва да го потопиш във вода.
Признаването на стойността на звуците е достигнало до наши дни. Легендарният
изобретател Никола Тесла казва: „Ако искате да откриете тайните на природата,
мислете за енергия, честоти и вибрации“. Може да ви прилича на врели-некипели,
обаче днешната наука на практика съживява изследванията на Тесла за лечение с
вибрации. Модерните изследвания на мозъка започват да откриват научни обяснения
за лечебната сила на древните ритуали и как натрапчивият барабанен ритъм и пеене
могат да отворят пътища към подсъзнанието.
Монасите използват силата на звука, като повтарят потвърждения или мантри по
време на медитация. Потвърждението е дума или фраза, която искаш да установиш
като свое намерение. Буквално всичко, което те вдъхновява, може да свърши работа.
Една от клиентките ми казва, че най-много харесва: „Собственото ти темпо, по твоето
време“. Мой приятел прочете книгата „Храбър, не съвършен“ от Решма Сауджани и
направи заглавието своя мантра за известно време. Харесва ми и: „И това ще отмине“.
Или фраза от поема, като: „Живей всичко“ (Рилке), или спортен цитат като „Този
момент е твой“ (от олимпийския треньор по хокей Хърб Брукс), стих от песен като
„Изтупай прахта от раменете си“ (от Джей-Зи), нещо от филм, като „Е-хаа“ („Лоши
момчета“ II). Всичко, което те свързва с енергията или идеята, която искаш да
култивираш в живота си, може да е ефективно. Препоръчвам да добавите мантра към
сутрешната или вечерната си медитация. Красиво е да се събудиш или да заспиш със
звуците на собствения ти глас.
Докато потвържденията променят начина, по който говорим на себе си, мантрите
променят начина, по който говорим е вселената. Мантра, в дълбокия смисъл, означава
„да преминеш отвъд ума“ и мантрата е духовен звук, който изразява мисъл и смисъл,
които призовават сила, която е по-голяма от нас. Мантрите могат да бъдат припявани
или изпявани в унисон. Медитираме, за да слушаме и откриваме яснота. Молим се, за
да споделяме и откриваме контакти с по-висша сила. Напяването е и двете – диалог с
вселената.
Най-старата и най-свещената мантра е Ом. Във ведическите текстове звукът
получава множество смислови нюанси, от безкрайно знание до същност на всичко,
което съществува, до цялата Веда. Ом също се нарича и пранава, чието значение може
206
да се опише като „звук, чрез който се възхвалява Бог“. В припяванията ом се състои от
три звука: А-У-М.
Във ведическата традиция това е важно, защото всеки звук въплъщава различно
състояние (бодърстване, сънуване, дълбок сън) или период (минало, настояще и
бъдеще). Можем да кажем, че думата Ом означава всичко.
Доказано е, че вибрациите на Ом стимулират блуждаещия нерв, което намалява
възпаленията. Стимулирането на блуждаещия нерв също така се използва и като
терапия за депресия, а изследователите опитват да установят дали припяването на Ом
няма пряка връзка с настроението. (Вече е доказано, че то успокоява мозъчните
центрове на емоциите.)
Когато мантрата се свърже с музика, се нарича киртан – нещо като напяване с
призиви и отзиви, което често използвахме в ашрама. Подобно преживяване имат
запалянковците, които пеят по стадионите – минус алкохола и грубия език. Ат-
мосферата, която може да се създаде обаче носи същото усещане за обединена
енергия.
Макар самият звук да има стойност, когато временно загубих гласа си по
медицински причини, се обърнах към монах учител. Казах му: „Не мога да припявам
мантри. Как да медитирам?“.
Той отговори: „Напяването не е от устата ти. То винаги е от сърцето“. Имаше
предвид, че и тук, както при всичко, което правим, важното е дали намерението ти е
изпълнено с всеотдайност и любов. Сърцето е над инструкциите и съвършенството.
207
208
2. ОМ TAT CAT
„Абсолютната истина е вечна“.
Тази се среща в Бхагавад Гита. Тя представлява божествената енергия и събужда
силни благословии. Дадена работа се извършва като посвещаване на любов и слу-
жене. Мантрата се рецитира най-вече преди началото на всяка важна работа, за да
ни помогне да усъвършенстваме и прецизираме намеренията си и да внесе
равновесие и цялост.
209
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Надявам се тази книга да ви е вдъхновила и може би да излезете от нея с планове за
ново начало. Може би си мислите как да промените навиците си, да слушате ума си по
нови начини, да внесете нова благодарност към живота си и още. Когато обаче утре се
събудите, нещата ще тръгнат не както трябва.
Може да проспите будилника. Нещо може да се пречупи. Важна среща ще бъде
отменена. Вселената няма изведнъж да започне да ви дава зелена светлина по целия
път до работата ви. Грешка е да мислим, че като прочетем една книга, посетим лекция
или въведем промени, ще поправим всичко. Външните фактори никога не са
перфектни и целта никога не е била съвършенството. Животът няма да тръгне по
вашия път. Вие трябва да вървите по своя път и да вземете живота със себе си. Ако
разберете това, ще бъдете подготвени за всичко, което може да се случи.
Няма универсален план за мир и цел. Начинът да се стигне там е чрез обучение на
ума, да се фокусира той върху това как реагираме, откликваме и се ангажираме с това,
което искаме от живота, в нашето собствено темпо, по нашето собствено време.
Тогава, ако животът кривне встрани, ще се връщаме към този фокус. Ако сте решили
да сте мили, а някой се държи с вас грубо, знаете към какво искате да се върнете. Ако
се събудите решени да се фокусирате върху дхармата си в работата, а после шефът ви
даде задача, която не отговаря на силните ви страни, от вас зависи да откриете начин
да използвате дхармата си. Ако не успеете, не съдете процеса и не съдете себе си.
Дайте си свобода да се възстановите и да се върнете към гъвкав фокус върху това,
което искате. Светът не е против вас. Вие създавате собствената си реалност във всеки
един момент.
В цялата книга се натъкваме на парадокси. Говорим за приближаване до страха, за
да се освободим от него, за откриване на новото в рутината ни, да сме едновременно
уверени и смирени, да сме себични, за да сме всеотдайни. Живеем в двойствен свят, но
красотата на парадокса е, че две противоположни идеи могат да съществуват заедно.
Животът не е компютърна програма – той е танц.
В „Карате кид“ мистър Мияги казва: „Не се доверявай на учител, който не умее да
танцува“. Когато танцуваме, няма метод, няма правила. Трябва да сме открити за
песента, която ще започне да звучи. Можем да паднем, да се поколебаем за
следващото си движение или да проявим свръхентусиазъм, но продължаваме да се
носим по дансинга, да си позволяваме да сме разрошени и красиви. Като танцьор,
монашеският ум е гъвкав и овладян, винаги присъстващ в момента.
НАЧИНЪТ НА МОНАСИТЕ
210
някакъв вариант на тази медитация всеки ден. Препоръчвам тя да стане първото, което
правите сутрин, след като си измиете зъбите и вземете душ, и последното, което
правите, преди да си легнете. Започнете с двайсет и една минути веднъж дневно,
използвайте таймер, за да си дадете по седем минути за дишане, визуализация и
мантра.
Когато сте готови за още, преминете към двайсет и една минути два пъти дневно, в
идеалния случай веднага след ставане и непосредствено преди лягане. Винаги
започвайте с дишане. Подобно на загрявката преди физическо натоварване, то не бива
да бъде пропускано!
211
Млад монах отишъл при учителя си и му казал: „Много съм зле в медитацията.
Краката ми заспиват, разсейвам се от външните шумове. Когато се чувствам удобно,
то е защото почти съм заспал“.
„Това ще мине“ – казал учителят просто и по изражението му новакът разбрал, че
разговорът е приключил.
Минал месец. Ученикът пак дръпнал учителя си настрана и се усмихнал гордо:
„Мисля, че намерих начин! Чувствам се толкова спокоен – по-съсредоточен и
целеустремен от всякога. Медитацията ми е красива!“
„И това ще мине“ – отвърнал учителят.
Медитацията няма мярка за успех, няма цел, няма край. Не търсете резултати.
Просто продължавайте да го правите. Практикувайте последователно четири до
дванайсет седмици и ще започнете да забелязвате ефекта.
Първият знак, че го правиш както трябва, е, че започва да ти липсва, ако
пропуснеш. Липсва ти човек, когото не виждаш. Когато се храниш всеки ден, не се
замисляш за това, обаче ако не се храниш всеки ден, веднага ще забележиш силата на
храната. Същото се отнася и за медитацията – трябва да развиеш практиката си, преди
да си дадеш сметка какво пропускаш.
Второто, което ще забележите, е повишеното съзнание за случващото се в ума ви.
Ако медитираш и се почувстваш уморен, това е знак, че трябва да спиш повече.
Медитацията е сигнал или огледало. Ако медитираш и не можеш да се съсредоточиш,
ще видиш, че водиш разпилян живот и имаш нужда да почувстваш порядък,
равновесие и простота. Ако не можеш да седиш с мислите в продължение на
петнайсет минути, това е ясен индикатор, че ти предстои работа.
Третата и най-важна полза от медитацията е, че макар и не всеки път да излизаш от
нея с чувство за покой и съвършенство, постепенно ще овладееш себе си,
дългосрочно. Когато пиеш зелен сок от краставица, целина, лимон и джинджифил,
невинаги ще намираш вкуса му за добър. Чаша хубав портокалов сок винаги има
чудесен вкус и винаги изглежда добре. Дългосрочно обаче по-непривлекателният
зелен сок ще ти се отрази по-добре. Когато овладееш медитацията, ще почувстваш
промяна в цялостното си отношение. Интуицията ти ще се изостри. Ще можеш да
наблюдаваш живота си по-обективно, без да се поставяш в центъра. Разширените ти
възприятия ще ти дават усещане за покой и цел.
СЕГА И ЗАВИНАГИ
212
Съжалявам, че не изразявах любовта си към хората, които обичам.
Съжалявам, че работих толкова много.
Съжалявам, че ограничавах удоволствията си в живота.
Съжалявам, че не направих повече за другите.
Обърнете внимание, че повечето от тези съжаления са за неща, които човек не е
направил. Монасите вярват, че трябва да се готвим за смъртта. Не искаме да стигнем
края на дните си със знанието, че не сме водили целенасочен, смислен живот, насочен
към служенето на другите.
Помислете за темите, които разгледахме в тази книга. В смъртта трябва да сме
напълно пречистени, свободни от това, което си мислим, че е трябвало да направим,
свободни от сравнения и критики, след като сме видели корените на страха си,
свободни от материални желания, живи в дхармата си, използвали времето си добре,
след като не сме се поддали на изискванията на ума, свободни от егото си, дали
повече, отколкото сме взели, а след това дали всичко, което сме взели, свободни от
титли, свободни от фалшиви връзки и очаквания. Представете си колко
удовлетворяващо е да погледнеш назад, към живот, в който си бил учител, като си
продължавал да бъдеш и ученик.
Размишляването над факта, че един ден ще умрем, ни кара да ценим времето, с
което разполагаме, и да изразходваме енергията си разумно. Животът е твърде кратък,
за да пропилеем шанса си да служим, да оставим мечтите и стремежите ни да умрат с
нас. Над всичко останало искам от вас да оставяте местата и хората по-добри и по-
щастливи, отколкото сте ги заварили.
Работата върху себе си е практика, която няма край. Имайте търпение. Ученик
отишъл при своя учител и попитал:
– Посветил съм се на дхармата си. Колко време ще ми е нужно, за да постигна
просветление?
Без миг колебание учителят отговорил:
– Десет години.
Нетърпелив, ученикът настоял:
– Ами ако работя много усилено? Ще практикувам по десет и повече часа всеки ден,
ако трябва. Тогава колко време ще е нужно?
Сега учителят се замислил, после отговорил:
– Двайсет години.
Самата идея, че ученикът търси начин да ускори работата си, е знак, че ще трябва
да учи десет години допълнително.
Както споменах, думата брахмачария на санскрит означава „ученик“, но също така
и „правилно използване на енергията“. Не е истина, че след като добиеш монашеска
мисловна нагласа, си решил всичко. По-скоро монашеската мисловна нагласа
признава, че правилното използване на енергията е да останеш ученик. Можеш никога
да не престанеш да се учиш. Не подстригваме косата си и не косим тревата в двора си
само веднъж. Трябва поддръжка. По същия начин поддържането на монашеската
мисловна нагласа изисква самосъзнание, дисциплина, усърдие, съсредоточаване,
непрекъсната практика.
Това е трудна работа, но инструментите вече са в главата, сърцето и ръцете ти.
Имаш всичко необходимо, за да мислиш като монах.
213
Да си представим, че смъртта ни дава възможност да видим от птичи поглед живота
си. Опитайте медитация за смърт всеки път, когато се питате дали да направите или да
не направите нещо – да осъществите сериозна промяна, да усвоите ново умение, да
предприемете пътуване. Препоръчвам винаги да правите медитация за смърт в
началото на всяка нова година, за да вдъхновите нови пътища през нея.
214
ПРИЛОЖЕНИЕ.
Тест за ведическа личност
Отговорете на тези въпроси относно това кои смятате, че сте в същността си. Отвъд
това, което ви карат да избирате приятели, семейство или общество.
1. Кое от следните неща е най-близко до вас?
а) Ценности и мъдрост
б) Почтеност и съвършенство
в) Работи много, забавлявай се много
г) Стабилност и равновесие
215
7. Как най-много обичате да работите?
а) Сам, но с ментори и ръководители
б) В екип, като лидер
в) Независимо, но в силна мрежа
г) В екип, като член.
216
15. Ако някой в живота ви има лоша седмица, какво правите?
а) Давам съвет и напътствия
б) Защитавам го и го насърчавам да търси подобрение
в) Приканвам го да пийнем или да се разходим заедно
г) Отивам при него и му правя компания.
Ключ
Сега сумирайте резултата си. Най-често избираната буква показва вашата варна.
А. Водач
Б. Предводител
В. Създател
Г. Правещ
217
Джей Шети
http://4eti.me
e-mail: office@bard.bg
За поръчки: borsa@bard.bg
218