ÂÎÉÍÀÒÀ È ÌÈÐÚÒ ­ ÌÈÍÀËÎ, ÍÀÑÒÎßÙÅ,

ÏÐÅÄÈÇÂÈÊÀÒÅËÑÒÂÀ

ÄÎÊËÀÄÈ ÎÒ ÌÅÆÄÓÍÀÐÎÄÍÀ ÍÀÓ×ÍÀ ÊÎÍÔÅÐÅÍÖÈß

22 þíè 2018 ã.
 РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ:

Проф. д-р Петко Ст. Петков

Проф. д.н.к. Маргарита Карамихова

© Авторски колектив, автор, 2021

© Петя Калушкова, дизайн на корицата, 2021
© Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2021
Велико Търново, ул. „Теодосий Търновски“ № 2

ISBN 978-619-208--
 ÂÅËÈÊÎÒÚÐÍÎÂÑÊÈ ÓÍÈÂÅÐÑÈÒÅÒ
„ÑÂ. ÑÂ. ÊÈÐÈË È ÌÅÒÎÄÈÉ“
ÈÑÒÎÐÈ×ÅÑÊÈ ÔÀÊÓËÒÅÒ

ÂÎÉÍÀÒÀ È ÌÈÐÚÒ – ÌÈÍÀËÎ,

ÍÀÑÒÎßÙÅ,
ÏÐÅÄÈÇÂÈÊÀÒÅËÑÒÂÀ

ÄÎÊËÀÄÈ ÎÒ
ÌÅÆÄÓÍÀÐÎÄÍÀ ÍÀÓ×ÍÀ ÊÎÍÔÅÐÅÍÖÈß
22 þíè 2018 ã.

Óíèâåðñèòåòñêî èçäàòåëñòâî „Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“

Âåëèêî Òúðíîâî, 2021
СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор ..................................................................................... 7

Живко Жеков. Войната и мирът в Античността –

митове, идеи и реалности ...................................................... 9
Мария Лазарова. Война и „мир“ в Съединените
американски щати: бунтовете в Мемфис и Ню Орлеанс
от май и юли 1866 г. .............................................................. 30
Хари Казанджиев. За подготовката на Балтийската
кампания на британския военноморски флот по
време на Кримската война (1854–1856) .............................. 45
Павлин Чаушев. Изработка и произход на
сливенското шишане ............................................................. 57
Йордан Минчев. Между войната и мира.
Дейност на Иларион Ловчански и Кюстендилски по
време на Разловското въстание и Руско-турската война ...... 65
Драгомир Йорданов. Нереализиран план на генерал
М. Д. Скобелев за действията на руската армия
след падането на крепостта Плевен ..................................... 78
Анастасия Пашова. Петър Воденичаров. Между
„Магическото слово „война“ беше произнесено
и „Войната е ужасно зло“: Начало на женската мемоарна
памет за Руско-отоманската война (1877–1878 г.) ................ 88
Марияна Пискова. „Юлия Вревска“ – другият филм
за Руско-турската война (1877–1878) ................................. 105
Петко Ст. Петков. Войната и мирът в официалните
празници на българската държава (1879–2018 г.) .............. 120
Нурие Муратова. Туристическото движение в България
след 1944 г. и местата на паметта
за Руско-турската война ...................................................... 151
Милена Ангелова. Панорамата и визуалният наратив
за войната. Случаят „Плевенска епопея“ ........................... 164
Драгомир Георгиев. Капитан Марин Василев Дандиш –
живот в името на България ................................................ 177
5
Добринка Парушева. Първата световна война
в карикатури. Българските съседи в огледалото на смеха ..... 180
Стойко Стойков. Системата на интегрална сигурност
в Европа – модел на нов ненасилствен свят ....................... 196
Мария Дончева. Правен режим на военнопленниците........... 214
Кристина Попова. София като място на мира:
лятната школа на МЖЛМС (Международната женска
лига за мир и свобода) през 1930 г. .................................... 224
Алберт Каролевски, Малгожата Рейман-Каролевска.
Характеристики и концепции за справедливите
и несправедливите войни .................................................... 239
Малгожата Рейман-Каролевска.
Войната като причина за имиграцията ................................. 251
Кръстю Кръстев. Радикализацията – сянка
на съвременните военни конфликти ................................... 264
Кирил Желязков. Изкуството на мира в контекста
на съвременните мироопазващи операции ........................ 275
Ярослав Стелмах. Многоликата природа и еволюцията
на новия тероризъм ............................................................. 290
Румен Маринов. Операции в урбанизирани територии –
минало и настояще .............................................................. 308
Атанас Бояджиев. Орденът „За храброст“ –
традиция и героизъм ........................................................... 318
Олга Петкова. Понятията „война“ и „мир“
в учебното съдържание по Околен свят в първи клас ....... 329
Маргарита Карамихова. Война и мир в една песен .............. 341
Петя Банкова. Войната в „Киберландия“ ................................ 359
Надя Тошмакова. Урбанизационни процеси
в дунавските градове .......................................................... 379

6
 ПРЕДГОВОР

Човешката история е белязана от травмите, нанесени от безчет

войни и въоръжени конфликти. Трудно е да се открие време, в което
никъде по планетата хора не убиват хора в името на кауза, която
всъщност не е тяхна. Всеки победител провъзгласява „вечен мир“.
Всеки път, когато се обяви краят на поредната война, се залагат
проблемите, които рано или късно водят до следваща война.
Най-близката асоциация до думата война е думата смърт, най-
близката асоциация до думата мир е думата живот. Всички култури
са създали и постоянно развиват системи, които подпомагат групите
и индивидите да се справят със смъртта като загуба и да приемат и
славят живота като обещание за вечност. Войната като начин за по-
стигане на определени политически и икономически цели създава
индустрия, която все по-настойчиво и масово продуцира смърт. Во-
енната индустрия противоречи на посланията на световните религии,
отрича собствения си културен модел.
Познатите ни култури опаковат убийството и насилствената,
безвременна смърт в героичната, социално приемлива опаковка на
героичната смърт в името на... ХХІ век ни изправя пред нови форми
и методи на обявени и необявени войни. Можем ли с историческото
и културоложкото познание да ги разберем и да изработим стратегии,
чрез които да се защитим?
Международната научна конференция „Войната и мирът – ми-
нало, настояще, предизвикателства“, започнала да се провежда всяка
година от 2016 по инициатива на преподаватели от катедра „Нова и
най-нова история на България“ в Историческия факултет, търси от-
говори и предлага аргументирани авторски мнения по редица въ-
проси:
– Семантика на войната от древността до наши дни.
– Какво се случва във времето на война и във времето на мир
след войната?
– Кой печели и кой (какво) губи?
– Как се потиска естественият инстинкт за оцеляване и в нару-
шение на 10-те Божии заповеди хората се превръщат в жертвени
агнета и в убийци?
7
 – Времето на войната и времето на мира – кой движи часов-
ника? Как изучаваме и как преподаваме днес времето на войните и
времето на мира?
– Прави ли са историците, когато разделят историята на части,
ограничени от поредни войни и мирни договори?
– Разменените роли – женската перспектива на войната.
– Граници и гранични зони – война и мир
– Комуникативна памет, културна памет за войната. Войната в
мирно време.
– Вярата и войната, вярата и мирът.
– Субкултури против/за войната и мира.
– Война и икономика.

В конференцията участват както утвърдени университетски

преподаватели и научни работници, така и докторанти и млади учени,
обединени от научния си интерес към неизчерпаемата тема.

8
 ÂÎÉÍÀÒÀ È ÌÈÐÚÒ Â ÀÍÒÈ×ÍÎÑÒÒÀ – ÌÈÒÎÂÅ,
ÈÄÅÈ È ÐÅÀËÍÎÑÒÈ
Æèâêî Æåêîâ
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

WAR AND PEACE IN ANTIQUITY – MYTHS,

IDEAS, AND REALITIES
Zhivko Zhekov
St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: The concept of war and peace can be seen in many different
ways. In this case, the emphasis is on military-civilian relations. Another
object of analysis is the influence of the military organization on statehood,
which in its turn combines the two principles of war and peace, finding
itself continually in one or the other condition. The analysis shows that
the war has a huge impact on the lives of ancient people. It in many cases
has a decisive influence on the development of historical processes at
different levels in ancient societies, but here it is to be said, that war can
not be separated from the peaceful periods of life in their different
manifestations. In this case they are not dealt with in the context of a
formally concluded peace treaty or truce, but are analyzed in a wider
context related to this part of people’s lives, which is not directly related
to the war. The military and the peaceful way of life are in a direct and
continuous relationship and interaction.
Keywords: war, peace, military, civilian, state, ancient people.

Концепцията за войната и мира може да се разглежда в много

и най-различни аспекти. В конкретния случай акцентът е поставен
върху отношенията военни – цивилни в случаите, в които ги има.
Друг обект на анализ е влиянието на военната организация върху
държавността, която, от своя страна, съчетава в себе си двете начала
на войната и мира, намирайки се непрекъснато в едното или другото
състояние. Друга проява на амбивалентната опозиция война – мир е
тяхното влияние върху развитието на икономическите процеси, про-
9
тичащи в античните общества. В този текстуален обем няма как
поставените проблеми да се засегнат детайлно, поради което те ще
бъдат само маркирани като възможни изследователски направления
в бъдеще.
Войната е неделима част от живота на античните хора. Те не-
прекъснато са изправени пред необходимостта да се защитават от
външна опасност или да воюват, за да осигурят необходимите им ресур-
си. Перманентната военна заплаха принуждава всички свободни
мъже, години да носят оръжие, да са в постоянна готовност да вземат
участие във военни операции, което води до формирането на опре-
делена психическа нагласа спрямо войната и свързаното с нея на-
силие. В ранния стади от развитието на повечето антични общества
младежите на определен етап от съзряването си, когато се готвят да се
превърнат в мъже, преминават през определен тип инициации свър-
зани с подготовката им да участват във военни действия1. Тези ини-
циации варират от участие на младежите в общи ловни експедиции,
които могат да продължават с месеци, до набези срещу съседите с цел
грабеж най-вече на добитък2. По време на тези инициации младежите
усвояват първични военни навици, свързани с подчинение и изпълня-
ване заповедите на техните неформални лидери, които, от своя страна,
упражняват своите умения на командири3. В същото време младите
мъже свикват със смъртта, което ги подготвя за сблъсъка с най-
голямото предизвикателство по време на военни действия.
Военните действия на този ранен етап от развитието на общест-
вата представляват в основата си серия от набези и контранабези в
земите на противника4. Тези военни операции приключват сравни-
телно бързо и не изискват значителна военна подготовка от участ-
ващите в тях и от командващите. В същото време не е възможно во-
енните действия да продължават безкрай, поради което още в тази
1
Keeley, L. H. War Before Civilization. New York: Oxford University
Press, 1996, p. 71–81.
2
Hamblin, W. J. Warfare in the Ancient Near East to 1600 BC. Holy
Warriors at the Dawn of History. London–New York: Routledge, 2006, p. 16–27.
3
Haas, J. From leaders to rulers. New York: Kluwer, 2001.
4
Golitko, M., Keeley, L. H. Beating ploughshares back into swords:
Warfare in the Linearbandkeramik. – Antiquity, 81, 2007, 332–342.
10
епоха се изработват и различни механизми за сключване на мир или
временни примирия, които в много от случаите са сакрализирани с цел
отговорността на този, който наруши постигнатите споразумения,
да бъде санкционирана и от божествените сили5.
Появата на държавните формации води и до създаване на пър-
вите примитивни военни организации в Античността, което предпо-
ставя първото разграничаване на свободните мъже на войници и
мирни граждани6. Тази граница е само условна, защото при необходи-
мост цивилните винаги могат да бъдат привлечени от властта на
военна служба с цел защита на държавата от външна опасност. Вла-
детелите на проспериращите шумерски градове в периода XXV–
XXIII в.пр.Хр. формират елитни военни отряди от тежко въоръжени
пехотинци. Войниците са въоръжени с големи щитове, медни шле-
мове, мечове и копия за ръкопашен бой. Техният брой е ограничен и
те се намират на постоянна военна служба, която се заплаща от храма
и владетеля7. Тази военна организация практически води до създава-
нето на професионални военни, които се различават по статут от цивилното
население, което при необходимост също участват във военните кам-
пании. Създаването на първата голяма териториална държава в Месо-
потамия от Саргон Древни (2316–2261 г.пр.Хр.), води до изчезването
на тежката пехота и замяната Ј с лека, която се рекрутира масово сред
всички свободни акадци и шумери8.
Египтяните също създават в периода на първите шест династии
редовни войскови формации, които извършват военни операции на
широк фронт и на разстояния от стотици километри9. Фараоните от
тези династии постоянно организират експедиции на юг в Нубия,
която е разположена в земите южно от първия праг на р. Нил. Тяхната
6
Dawson, D. The First Armies. London: Cassell, 2001.
7
Hamblin, W. J. Warfare in the Ancient Near East…, p. 45–53.
8
Foster, B. R. Management and Administration in the. Sargonic Period. –
In: Akkad: The First World Empire: Structure, Ideology, Traditions. Winona Lake,
IN: Eisenbrauns, 1993, 25–40, p. 26–32; Westenholz, J. G. Legends of the Kings
of Akkade. Winona Lake, IN: Eisenbrauns, 1997.
9
Shaw, I. Battle in Ancient Egypt: The Triumph of Horus or the Cutting
Edge of the Temple Economy. – In: Battle in Antiquity. Ed. A. B. Lloyd. Swansea:
Duckworth, 1996, 239–269, p. 241–244; Faulkner, R. Egyptian Military Organi-
zation. – Journal of Egyptian Archaeology, 39, 1953, 32–47.
11
главна цел е добивът на злато или по-точно завладяването на златните
запаси, натрупани от нубийските племена10. Търговско-военни експе-
диции перманентно се организират и по Червено море в южна посока
към страната Пунт, като целта е закупуването на подправки и тамян.
Регулярно се извършват походи и на Синайския полуостров за добив
на медна руда, от която се произвеждат инструменти, оръжия и други
оръдия на труда11. Постоянно се организират и експедиции срещу
либийските племена в земите, разположени западно от делтата на р.
Нил, целта на които е да намалят военния и човешкия потенциал на
тези племена. Подобни превантивни военни кампании намаляват
опасността от либийците, които редовно правят опити да нахлуят в
Делтата и да разграбят нейните западни области12.
Военните кампании на шумери и египтяни през III хил.пр.Хр.
показват съществуването на редовни войски, които извършват про-
дължителни военни кампании на далечни разстояния. Създаването
на редовни войски позволява голяма част от възрастното мъжко на-
селение да не се включва активно във военните действия, което дава
възможност то да се използва в производствения процес13. С времето
тези земеделски производители, занаятчии и търговци губят афини-
тет към участие във военни действия, което, от своя страна, ги превръ-
ща в основни привърженици на мира, защото всяка военна кампания
изисква значителни разходи, които се покриват фактически от тях
като основни производители14. Постепенно се заражда напрежение
между военните и цивилните. Тези процеси водят да отслабване на
държавността и военната организация. В периоди на икономически
възход държавната власт е стабилна и може да си позволи значителни
10
Zibelius-Chen, K. Die ägyptische Expansion nach Nubien: Eine Darle-
gung der Grundfaktoren. Wiesbaden, 1988.
11
Redford, D. B. Egypt and Western Asia in the Old Kingdom. – Journal
of the American Research Center in Egypt, 23, 1986, 125–143.
12
Shaw, I. Egyptian Warfare and Weapons. Princes Risborough: Shire Publi-
cations, 1991, p. 11–13.
13
Maeda, T. The Defense Zone during the Rule of the Ur III Dynasty. –
Acta Sumerologica, 14, 1992, 135–172.
14
Trimm, Ch. Fighting for the King and the Gods. A Survey of Warfare
in the Ancient Near East. Atlanta: SBL Press, 2017.
12
разходи за войски и отбрана, но при икономически упадък тези разходи
се съкращават, което отслабва отбранителните способности на държави
и увеличава опасността от вражески атаки.
Полемосът (т.е. войната) е неделима част от живота на антич-
ните елини през архаичната и класическата епоха. Всеки пълноправен
гражданин на даден полис е задължително и войник15. Отказът да се
защитава родният град с оръжие в ръка води в повечето случаи и до
отнемане на гражданските права. В тази връзка е интересно да се
проследи как се развиват военните конфликти в Елада през разглеж-
даните епохи и тяхното влияние върху историческите процеси вътре
в полисите16.
Архаичната епоха е време, в което се формират и утвърждават
институциите на полиса17. Паралелно с този процес се развива и с друг,
свързан с постепенното налагане по бойните полета на хоплитската
фаланга. Тази паралелност на двата процеса отдавна е забелязана от
изследователите, което поставя началото на продължителна диску-
сия в съвременната историография относно връзката между тях.
Античните полиси воюват постоянно, те се създават, утвърждават, раз-
виват и загиват в условията на непрекъсната военна конфронтация18.
Тяхната структура до голяма степен е детерминирана от този фактор.
Разрастването на полисите е съпроводено с желанието за извеждане
на преден план на мирното съществуване като идеална форма на
битийност, но те ясно съзнават, че мирът е невъзможен без достатъчно
сила, за да бъде бранен19. Разбирането за вечния конфликт мир –
15
Connor, W. R. Early Greek Land Warfare as Symbolic Expression. –
Past & Present, 119, 1988, 3–29.
16
Ruschenbusch, E. Die Zahl der griechischen Staaten und Arealgrösse
und Bürgerzahl der “Normalpolis”. – ZPE, 59, 1985, 253–263; Lévy, E. Cité et
citoyen dans la Politique d’Aristote. – Ktema, 5, 1980, 223–248.
17
Mitchell, L., Rhodes, P. (eds.) The Development of the Polis in Ar-
chaic Greece. Eds. L. Mitchell, P. Rhodes. London–New York: Routledge, 1997.
18
Berent, M. Anthropology and the classics: war, violence, and the state-
less polis. – Classical Quarterly, 50/1, 2000, 257–289.
19
Hansen, M. H. Polis and City-State: An Ancient Concept and its Mod-
ern Equivalent. Copenhagen: Munksgaard, 1998; Jeffery, L. H. Archaic Greece.
The City–Sates c. 700–500 BC. London, 1976.
13
война не пречи на древните елини да търсят пътя към вечния мир
дори и в света на утопиите и идеалните държави, които биха могли да
наложат и поддържат състоянието на всеобщ мир и да премахнат
войната веднъж за винаги20.
Военната заплаха принуждава елините през Омировата и в на-
чалото на Архаичната епоха да се заселват по високи, естествено
укрепени хълмове, които им осигуряват достатъчно защита от евенту-
ални нападения от страна на пирати или съседи. Тези хълмове са
разположени на известно разстояние от крайбрежието, в повечето
случаи от пет до десет километра21. По този начин те осигуряват мак-
симална защита на своите обитатели, защото противниците основно
се придвижват по вода с кораби. Докато враговете десантират на брега
и достигнат до укрепеното селище, неговите обитатели имат възмож-
ност да се подготвят за отбрана22. В същото време разполагането на
селищата по хълмовете в значителна степен затруднява живота на
заселилите се там. Те са принудени всеки ден да носят вода нагоре
по хълма, да слизат и да се качват по него, за да стигнат до своите
ниви, което естествено създава редица битови проблеми. Тези фак-
тори пораждат естественото желание за преместване на селищата долу,
в равното, но подобна промяна е възможна само в случай на до-
статъчно военни ресурси за защита на новите селища, разположени
на открито. Такава възможност се открива с разрастването на селища-
та и значителното увеличаване на тяхното население, което създава
увереност в собствените сили23. Паралелно се наблюдава и забогатя-
ване на някои от селищата, които започват да придобиват някои от
чертите на архаичния полис. Тези тенденции постепенно прерастват
20
Rawlings, L. The Ancient Greeks at War. Manchester–New York: Man-
chester University Press, 2007, p. 5–16.
21
Hurwit, J. M. The Athenian Acropolis: History, Mythology and Archae-
ology from the Neolithic Era to the Present. Cambridge: Cambridge University
Press, 1999.
22
Greco, E. On the Origin of the Western Greek Polis. – Ancient West &
East, 10, 2011, 233–245.
23
Morris, I. The Early Polis as City and State. – In: City and Country in
the Ancient World. Eds. J. Rich, A. Wallace-Hadrill. London: Routledge, 1991,
25–57.
14
в процес на присъединяване на по-малките селища към по-големите,
което в Античността се обозначава с термина синойкизъм24.
Синойкизирането на околните селища към по-силния център
се извършва в много от случаите чрез военна сила. Сведенията в
античната наративна традиция за тези военни конфликти са фрагмен-
тарни и прикрити под формата на митове. Тенденцията за тяхното
митологизиране е обяснима предвид факта, че впоследствие синойки-
зиращите и синойкизираните са част от един полиси и се превръщат
в равноправни политии. Естествено е желанието споменът за кон-
фликтите между тях да се заличи, а когато е невъзможно – да се при-
крие под формата на митове за сблъсъци между герои и богове.
Навлизането на нови технологии в обработката на металите в
началото на Архаичната епоха довежда до бурен икономически ръст,
който е съпроводен с демографски бум. Увеличаването на населе-
нието предизвиква глад за земя. В търсене на изход елините се
насочват към вече познатите им брегове на Средиземно и Черно море.
Те започват да създават селища по техните брегове, които първона-
чално имат главно търговски функции, но с времето се разрастват и
се превръщат в полиси. Този процес се обозначава в съвременната
историография с термина „Велика гръцка колонизация“. Той също е
съпроводен с постоянни военни конфликти. Преди елините да прис-
тъпят към създаването на емпориони, те следва да опознаят бреговете
на двете морета, което извършват в периода IX – началото на VIII в.
под формата на непрекъснати пиратски набези по техните крайбре-
жия. По време на тези нападения елините се запознават с тяхната
география и икономически ресурси. Опознават населяващите ги пле-
мената и техните военни и политически възможности. Тези знания
позволяват на елините да основават своите емпориони на места, удоб-
ни за търговия и отбрана, с изобилни природни ресурси.
Първоначално в повечето случаи заселването на елините се
извършва по силата на договор или споразумение, сключено с мест-
ните племена, на територията на които се създава новият емпорион.
С нарастване броя на апойкистите се увеличават и техните претенции
24
Hansen, M. H. Aristotle’s Two Complementary Views of the Greek
Polis. – In: Transitions to Empire. Essays in Greek and Roman History in Honor
of E. Badian. Eds. R.W. Wallace and E. Harris. Norman, 1996, 196–210.
15
към разположените в съседство земи, които не са им отстъпени по
силата на първоначалния договор с автохтонното население25. Тези
териториални аспирации неизбежно водят до въоръжена конфрон-
тация, която при успех на елините утвърждава апойкията и я пре-
връща в полис, а при неуспех – до нейното унищожаване26. Понякога
са необходими няколко последователни заселвания, докато апойки-
ята успее да се закрепи, защото местните племена унищожават пър-
вите заселили се апойкисти. Фактически и в този случай полисът се
създава чрез открита военна конфронтация, което е доказателство за
генетичната връзка между неговото възникване като държавна струк-
тура и войната, която е неделима част от неговото създаване, същест-
вуване и унищожаване.
Периодът VIII–VI в.пр.Хр. е изпълнен с конфликти между елин-
ските полиси, които продължават понякога с десетилетия, но по-
вечето от тях имат локален характер. Някои от конфликтите получават
по-голям размах и в тях вземат участие под една или друга форма
коалиции, които са сравнително нетрайни и се разпадат след при-
ключването на военните действия. Лелантинската война е пример за
подобен конфликт. В нея се включват редица елински полиси, но тя
запазва и характеристиката на локален конфликт, защото военните
операции се ограничават на територията на о. Евбея, и то главно в
неговата средна част, където се намират Халкида и Еретрия – главните
участници в конфликта27.
От средата на VII през първата половина на VI в.пр.Хр. в Пело-
понес като една от водещите военни и политически сили Спарта за-
почва да се налага. Към края на периода лаконците успяват да създа-
дат военен съюз (симахия), в който влизат повечето полиси на полу-
острова. Неговото формиране е резултат от редица военни кампании,
25
Osborne, R. Early Greek colonisation?: The nature of Greek settle-
ment in the west. – In: Archaic Greece: New approaches and new evidence.
Eds. N. Fisher, H. van Wees. London: Duckworth & The Classical Press of
Wales, 1998, 251–269.
26
Hodos, T. Local Responses to Colonization in the Iron Age Mediterra-
nean. London-New York: Routledge, 2006.
27
Tausend, K. Der Lelantische Krieg – ein Mythos? – Klio, 69, 1987,
499–514.
16
насочени срещу най-силните пелопонески полиси, но и следствие от
умела политика и даване значителна автономия на присъединилите се.
Античните военни конфликти имат и своите икономически из-
мерения. Част от тях са предизвикани по икономически причини, до-
като други довеждат до кардинални промени в икономиките на вою-
ващите държави28.
Гръко-персийските войни изиграват изключително положи-
телна роля за икономическото развитие на Елада29. Победата на ели-
ните в тях и създаването в резултат от персийската заплаха на Пър-
вото атинско архе довеждат до ликвидацията на пиратството и разви-
тието на търговското корабоплаване в Егейско море и Източното Сре-
диземноморие30, което, от своя страна, увеличава търговския стоко-
оборот в тези региони. Следва бурно икономическо развитие на Елада
и в частност на Атина, защото там се стичат по-голяма част от финан-
совите потоци, обслужващи този нараснал търговски обмен31. Ати-
няните първи сред елините превръщат сигурността в стока. В рам-
ките на Атино-Делоската симахия те де факто продават сигурност
срещу ежегодни парични вноски под формата на форос. Така войната
и военната заплаха допринасят за утвърждаването на Атина като един
от двата водещи хегемона в Елада и позволяват на управляващия
атински елит да пренасочи част от постъпващите в града финансови
потоци към неговото благоустрояване. Забогателите атиняни щедро
раздават пари за култура, което превръща техния полис във водещ
културен фактор в Егейския регион32.
28
Rawlings, L. The Ancient Greeks at War. Manchester – New York:
Manchester University Press, 2007, p. 145–159.
29
Cawkwell, G. L. The Greek Wars. The Failure of Persia. Oxford: Ox-
ford University Press, 2004; Green, P. The Greco-Persian wars. Berkeley: Uni-
versity of California Press, 1996; Lazenby, J. F. The defence of Greece, 490–
479 B.C. Warminster: Aris & Phillips, 1993.
30
Hornblower, S. Greeks and Persians. West against East. – In: War,
Peace and World Orders in European History. Eds. A. V. Hartman, B. Heuser.
London–New York, 2001, 48–61.
31
Leppin, H. Thukydides und die Verfassung der Polis: Ein Beitrag zur
politischen Ideengeschichte des 5. Jahrhunderts v. Chr. Berlin: Akademie Ver-
lag, 1999.
32
Hurwit, J. M. The Acropolis in the Age of Pericles. Cambridge Univer-
sity Press, 2004.
17
 Пелопонеската война съсипва икономиките на елинските по-
лиси и е един от основните виновници за кризата, в която изпадат те
през първата половина на IV в.пр.Хр.33. Ожесточените военни дейст-
вия, продължили 27 години, изтощават в максимална степен техните
ресурси34, което, от своя страна, провокира социално напрежение
между гражданите, породено от обедняването, а то, от своя страна, пре-
раства в политически борби, много често съпроводени с прояви на
насилие35.
Римското общество е създадено от война и оцелява в подреде-
ния хаос на перманентни военни конфликти. В известна степен вой-
ната е необходима на римляните, защото тя тушира вътрешните про-
тиворечия и позволява на управляващия елит по-лесно да упражнява
своята власт. В периодите на слаба външна заплаха римското общест-
во от времето на Републиката изпада в тежки вътрешни кризи, които
през последния век от нейното съществуване довеждат до фаталния
край, съпроводен с жестоки граждански войни и зловещи прояви на
насилие, шокиращи дори самите римляни.
Зараждането и развитието на римската държавност протича в
специфични условия, които до голяма степен предопределят цялата
Ј история. Разположен на границата между три големи етно-линг-
вистични субстрата, Рим е обречен на перманентна военна конфрон-
тация със своите съседи36. Неговото оцеляване е възможно само при
създаването и развитието на ефективна и боеспособна военна орга-
низация. Реализирането на тази задача е първостепенна цел на римля-
ните през цялото съществуване на тяхната държава. През първите
33
De Ste. Croix, G. E. M. The origins of the Peloponnesian War. Lon-
don: Duckworth, 1972.
34
Lazenby, J. F. The Peloponnesian War: A Military Study. London:
Routledge, 2004.
35
Jehne, M. Koine Eirene: Untersuchungen zu den Befriedungs- und
Stabilisierungsbemühungen in der griechischen Poliswelt des 4. Jahrhunderts
v. Chr. Stuttgart: Steiner, 1994; Strauss, B. Athens after the Peloponnesian War.
Class, Faction and Policy. 403–386 B.C. London, 1986.
36
Cornell, T. J. The Beginnings of Rome. Italy and Rome from the Bronze
Age to the Punic Wars (c. 1000–264 BC). London–New York: Routledge, 1995,
p. 70–79.
18
осем века от съществуването на вечния град понятията „гражданин“
и „войник“ са неразривно свързани. Само този римски гражданин,
който има достатъчно имущество, за да се екипира и служи в рим-
ските легиони, има и цялата пълнота на гражданските права. В извест-
на степен тези, които не могат да служат в легионите поради липса
на имущество, са разглеждани като втора категория граждани и тър-
пят редица неформални ограничения и в своите граждански права.
През последните пет века от своето съществуване в римската
държавност под формата на империя настъпват кардинални промени
в отношенията гражданин – войник. Тези две, неразривно свързани
до този момент състояния на всеки квирит изведнъж са рязко раз-
делени. Войниците са обособени в отделни, затворени професио-
нални корпорации, каквито де факто представляват имперските ле-
гиони, а гражданите получават възможността да се ползват от цялата
пълнота на гражданските си права, без да е необходимо във всеки един
момент да ги защитят с оръжие в ръка. Тази констатация не означава
a priori, че римските граждани не запазват една латентна връзка със
състоянието на войници, защото във всеки момент при възникването
на екстремална външна заплаха те могат да бъдат призовани на служ-
ба в легионите по силата на факта, че са римски граждани, но тези
случаи в петвековната история на Римската империя са изключение,
а не правило.
Римските историци приписват на предпоследния етруски рекс
Сервий Тулий кардинална реформа на римските войски, която оказва
значително влияние и върху римската политическа система. Сведе-
нията за тази реформа в по-късната историческа наративна традиция
са пълни с анахронизми, което затруднява разкриването на нейните
реални измерения37.
Една от доминиращите тези в съвременната историография
акцентира върху политическите последици от тази реформа, а не вър-
ху нейните конкретни военни измерения38 . Тя е сравнявана със
законодателството на Солон и на тази база анализът се съсредоточава
главно върху проблемите, свързани с анахронизмите, които допускат
37
Sumer, G. V. The Legion and the Centuriate Organization. – JRS, 60,
1970, 67–78.
38
Ward, L. H. Origins of the Class Structure in Pre-Etruscan Rome, c.
750 B.C. – c. 550 B.C. – Science and Society, 52, 1988, 413–440.
19
античните автори при описани на промените, извършени от Сервий
Тулий39. Подходът има своите значение и достойнства, но корект-
ният анализът на историческия наратив показва, че в случая става
въпрос на първо място за военна реформа, а не за политическа. До-
колкото в следващите десетилетия и векове на тази база се формират
нови политически институции, тя има и политическа реалии, но в
перспектива, а не като конкретна цел при нейното провеждане40.
Една от основните цели на римския рекс е да унифицира, до-
колкото е възможно, въоръжението на легионерите съобразно тяхното
имущество. Подобна мярка силно увеличава боеспособността на
римските войски, защото явяването на служба с непълно въоръжение
съответно се наказва, което, от своя страна, принуждава легионерите
да закупват необходимото въоръжение съгласно разреда, в който са
вписани. В същото време всички римляни, подлежащи на военна
служба, са вписани в центурии, представляващи наборни военни
единици. Така при необходимост много по-лесно може да се свика
наборът, като под знамената се призовават например първите десет
набора от центуриите и така всички, вписани в тях, които отговорят
на тази заповед, са задължени да се явят на военна служба.
Свалянето от власт на рексовете води до установяване на нова
аристократична форма на управление, която става известна като Рес-
публика/Република41. Премахването на монархическата институция
временно отслабва централната власт, от което се възползват могъ-
щите патрициански родове, загубили част от своята автономия в
резултат от реформите на Сервий Тулий42. Те отново набират мощ и
да се превръщат в паралелни центрове на властта. Институционалната
властова структура на Римската република през първия век-век и
половина от нейното съществуване предизвиква продължителна
39
Humm, M. Servius Tullius et la censure: élaboration d’un modèle in-
stitutionnel. – In: L’invention des grands hommes de la Rome antique. Paris,
2001, 221–247.
40
Cornell, T. J. The Beginnings of Rome. Italy and Rome from the Bronze
Age to the Punic Wars (c. 1000–264 BC). London–New York: Routledge, 1995,
p. 190–197.
41
Cornell, T. J. The Beginnings of Rome, p. 223–229.
42
Armstrong, J. War and Society in Early Rome: From Warlords to Ge-
nerals. Cambridge, 2016.
20
дискусия в съвременната историография43, която до голяма степен е
резултата от факта, че самите римляни в периода на Късната репуб-
лика нямат напълно ясна представа относно този период. Тези обек-
тивни условия предопределят трудностите, свързани с изследването
на римската военна организация през този период, и връзката Ј със
социалните и политическите структури44.
Войната с Ханибал оставя дълбока следа в историческото съз-
нание на римляните. В известна степен засиленият им интерес към
нея се дължи на различните исторически процеси, които се пресичат
в този военен конфликт. Те се намират не само във военната сфера,
но и в самото римско общество45. В този си аспект войната се явява
спасителна за римската политическа система, защото тя спомага да
се тушират острите противоречия между патрицианския елит и наби-
ращия сила нов плебейски елит, който се стреми към все по-голямо
представителство във висшите магистратури. Успехът във войната
превръща Рим в безспорен господар на Западното Средиземноморие
и му отваря пътя към завладяването на Източното46. Новите възмож-
ности за обогатяване в резултат от успешни военни кампании срещу
отслабените, но богати източни държави също спомага за туширането
на конфликтите между различните клики в римския политически
елит. Увеличава се броят на завладените територии, което дава въз-
можност за създаването на нови магистратури, а те от своя страна,
дават възможност на заемащите ги магистрати за бързо обогатяване47.
В същото време Втората Пуническа война е преломен етап в
окончателното налагане на римската власт над Италия. В хода на
43
Drummond, A. Consular tribunes in Livy and Diodorus. – Athenaeum,
58, 1980, 57–72; Martin, P. M. Des tentatives de tyrannies à Rome aux Ve–IVe
siècles? – In: Staat und Staatlichkeit in der frühen römischen Republik. Hrsg.
W. Eder. Stuttgart, 1990, 49–72.
44
Ferenczy, E. From the Patrician State to the Patricio-Plebeian State.
Amsterdam, 1976.
45
Rosenstein, N. Competition and Crisis in Mid-Republican Rome. –
Phoenix, 47/4, 1993, 313–338.
46
Lazenby, J. F. Hannibal’s War: A Military History of the Second Pu-
nic War. Norman: University of Oklahoma Press, 1998, p. 233–247.
47
Hackl, U. Senat und Magistratur in Rom. Kallmünz, 1982.
21
войната, изправени пред реалната заплаха от унищожение, римляните
постепенно отварят достъпа на италийската муниципална аристокра-
ция до римските магистратури, което в перспектива позволява на
римляните да консолидират около себе си италийските муниципии48.
Без тази политика те никога не биха успели да победят Ханибал,
който през значителна част от своите кампании на Апенините разчита
на военни контингенти, набрани от местните племена49.
Войната има и значителен икономически ефект. Продължител-
ните военни кампании, съпроводени с безкрайни маневри особено в
централната и южната част на Апенинския полуостров, водят до разо-
ряване на голяма част от дребните римски земевладелци. Победата
във войната не им носи пряка изгода и възстановяване на претърпени-
те загуби. Тяхното разоряване поставя началото на един задълбо-
чаващ се през следващите 60–70 години процес на разоряване на
дребните и средните римски земевладелци и масовото разпростра-
нение из Италия на латифундии с площ от хиляди декари и на villa
rustica с площ от 250 до 1000 декара. Разширяването на военната ло-
гистика и необходимостта от засилване на доставките, които се из-
вършват от търговци, дават силен тласък за развитието на римската
търговия, която след окончателната победа във войната обхваща ця-
лото Западно Средиземноморие.
Войната има и друго влияние върху римското общество. Увели-
чава се броят на робите, което е неразривно свързано с разоряването
на дребните земеделци и увеличаването на едрите земеделски стопан-
ства, в които масово се ползва робски труд. Маргинализирането на
част от римския плебс води до неговото съсредоточаване в Рим и
превръщането му в пролетарии, които се изхранват единствено бла-
годарение на своите покровители от средите на нобилитета.
Съюзническата война стартира военната фаза на вътрешния
конфликт в римското общество. Тя решава в известна степен въпроса
относно статута на италийските съюзници, но вече под друга форма
48
Pfeilschifter, R. The allies in the republican army and the Romanization
of Italy. – In: Roman by Integration: Dimensions of Group Identy in Material
Culture and Text. Eds. R. Roth, J. Keller. Portsmouth, NH, 2007, 27–42.
49
Rosenstein, N. Rome and the Mediterranean 290 to 146 BC. The Impe-
rial Republic. Edinburgh: Edinburgh University Press, 2012, p. 131–165.
22
продължава до завладяването на Рим от Луций Корнеий Сула в края
на 82 г.пр.Хр. В хода на тези продължителни и изключително кръ-
вопролитни военни кампании римската военна организация посте-
пенно се трансформира. Победените италийци след получаването
на римско гражданство формират повече от две трети от състава на
легионите. Те са свикнали да се сражават в кохорти, а не по манипули,
поради което римските командири започват да формират от три ма-
нипули една кохорта, която с времето се превръща в постоянна военна
единица, а не както е практиката в предходните столетия – във вре-
менно военно съединение.
Римският елит в последните десетилетия преди войната се за-
тваря и отказва да инкорпорира нови представители на италийската
муниципална аристокрация50. В отговор аристокрацията инициира
началото на война51. Тя естествено не може да го направи без подкре-
пата на масата от италийците, които в резултат от войната поучават
римско гражданство. Те не се превръщат веднага в интегрална част
от римските граждани. Процесът заема няколко десетилетия поради
съпротивата на старите римски граждани, но веднъж започнат, той е
невъзможно да бъде спрян.
Един от основните въпроси, който Октавиан Август следва
спешно да разреши, е как да постави под свой пълен контрол легио-
ните. Целта е да превърне същите тези легионери, които е наричал
съратници по време на военните кампании срещу републиканците,
Секст Помпей и Марк Антоний, в безпрекословно подчиняващи се
войници и да ликвидира всяка възможност за тяхна намеса в държав-
ното управление. Една от първите стъпки в тази посока е да се
демобилизират повечето легионери, участвали продължително време
в тези военни конфликти и имащи самочувствие, че те са донесли
победата на Октавиан и съответно на тях той дължи своята власт.
50
Tweedie, F. C. The Lex Licinia Mucia and the Bellum Italicum. – In:
Process of Integration and Identity Formation in the Roman Republic. Ed. S. T.
Roselaar. Leiden–Boston: Brill, 2012, 123–140.
51
Kendall, S. Appian, Allied Ambassadors, and the Rejection of 91:
Why the Romans Chose to Fight the Bellum Sociale. – In: Process of Integra-
tion and Identity Formation in the Roman Republic. Ed. S. T. Roselaar. Leiden–
Boston: Brill, 2012, 71–84.
23
Този процес заема известно време, но в основни линии приключва
до края на 20-те години на Х в.пр.Хр. Разбира се, и след тази условна
граница в легионите продължават да служат ветерани от войните
преди 30 г.пр.Хр., но техният брой е толкова малък, че те вече няма
как да влияят негативно върху основната маса на легионерите52.
Един от факторите със силно влияние върху римската военна
организация през периода на Принципата са отношенията между
военните и провинциалите. Разполагането на легионите на постоянна
дислокация води до установяване на тесни контакти между легионе-
рите и провинциалите. Октавиан предвижда тази опасност и забраня-
ва на войниците да се женят, докато са на служба, но тази забрана
под една или друга форма е заобикаляна53. Постепенно около лагерите
на легионите castra се изграждат квартали, населени с цивилни –
canabae, които под една или друга форма са свързани с легионите.
Често тези castra с времето се разрастват и постепенно се превръщат
в истински селища, които през II–III век под една или друга форма
получават статут на муниципии.
Друг важен сегмент от разглежданата проблематика е отноше-
нието на легионерите спрямо провинциалите, когато изпълняват по-
лицейски функции, свързани с охрана на територии от разбойници
или помагат на провинциалния управител при извършване на него-
вите данъчни и административни задължения.
Легионите допринасят и за благоустрояване на провинциите.
Те участват активно в строежа на нови пътища, което подобрява въз-
можностите за търговия в провинциите и спомага за интензифи-
циране на провинциалните икономики. След уволнението си повечето
ветерани се заселват в провинцията, в която са изкарали по-голяма
част от службата си. Така те допринасят за ускоряване процеса на ро-
манизация, но в същото време тези от тях, които успяват да забога-
52
Gilliver, K. The Augustan Reform and the Structure of the Imperial
Army. – In: A Companion to the Roman Army. Ed. P. Erdkamp. Oxford: Black-
well, 2007, 183–200.
53
Phang, S. E. The Marriage of Roman soldiers (13 BC–AD 235). Law
and family in the imperial army. Leiden–Boston: Brill, 2001, p. 16–19; Camp-
bell, B. The marriage of soldiers under the Empire. – Journal of Roman Studies,
68, 1978, 153–166, p. 153–154.
24
теят, активно участват в икономическия живот и благоустрояването
на градовете, в които се заселват.
В същото време локалните местни общности също извличат
полза от разположените в близост до тях римски военни части. Те
получават възможност да търгуват в една много по-сигурна среда
под закрилата на военните. Интензифицира се и търговията през гра-
ницата с варварските племена, населяващи земите в близост до ли-
меса54. В тези търговски контакти активно се включват и местните
провинциали, които самостоятелно или като представители на богати
римски търговци и публикани търгуват с племената по лимеса. Част
от тези племена понякога са им близки по етнически състав или език,
което значително облекчава контактите между тях.
Новата политическа система „доминат“, създадена от импера-
тор Домициан, практически преструктурира цялото римско общест-
во, но тя не е някаква коренна промяна, а практически е финалната
фаза на един продължителен процес, който започва през управле-
нието на Северите и се развива с различна интензивност през целият
III век.
Септимий Север демонстрира открито пренебрежение към Се-
ната и паралелно дава редица привилегии на легионерите. Заветът
към сина му Каракала е да се грижи са войниците и да не се ин-
тересува от другите и той илюстрира най-точно неговата политика,
която води до повишаване статуса и влиянието на военните в общест-
вото. Тази политика е доразвита от Галиен, който забранява на се-
наторите достъпа до командването на легионите55. Политиката на Ав-
релиан е в същата посока. Той прокламира, че неговата власт произ-
лиза от бога Сол Инвектус, а не от Сената. Аврелиан базира своята
власт на войските и тяхното командване и на излъчена от техните
среди провинциална администрация56.
Диоклециан практически финализира тези процеси. Той раз-
деля големите провинции на по-малки, с което отслабва властта на
54
Elton, H. Frontiers of the Roman Empire. London–New York: Rout-
ledge, 1996.
55
Southern, P., K. R. Dixon, The late roman army. London, 1998;
Macdowall, S. Late roman cavalryman, 236–565 AD. London, 1999.
56
Luttwak, E. The Grand Strategy of the Roman Empire from the First
century AD to the Third. Baltimore, 1976.
25
провинциалните управители. Рязко увеличава броя на администра-
цията и въвежда строго регламентирана обществена йерархия. Фор-
мално в нея водещо място заемат сенаторите и различните висши
администратори, но реалната власт се намира в ръцете на военните57.
Направеният анализ показва по безспорен начин, че войната
има огромно влияние върху живота на античните хора. В много слу-
чаи тя оказва решаващо влияние върху развитието на историческите
процеси, протичащи на различни нива в античните общества, но
следва да се каже, че войната не може да бъде отделена от мирните
периоди на живот в техните различни проявления. В случая те не се
разглеждат в контекста на формално сключен мирен договор или
примирие, а се анализират в един по-мащабен контекст, свързан с
тази част от живота на хората, която не е в пряка връзка с войната.
Военният и мирният начин на живот се намират в пряка и непре-
късната връзка и взаимодействие. Всички опити за разграничаване
на военния от мирния начин на живот, дори най-мащабният, направен
от Октавиан Август, завършват с неуспех, защото е невъзможно
ефективното изолиране на военните от цивилните, и обратното, въ-
преки опитите на първия принцепс в тази посока.

БИБЛИОГРАФИЯ

Armstrong, J. War and Society in Early Rome: From Warlords to Gen-

erals. Cambridge, 2016.
Berent, M. Anthropology and the classics: war, violence, and the state-
less polis. – Classical Quarterly, 50/1, 2000, 257–289.
Campbell, B. The marriage of soldiers under the Empire. – Journal of
Roman Studies, 68, 1978, 153–166, p. 153–154.
Cawkwell, G. L. The Greek Wars. The Failure of Persia. Oxford: Ox-
ford University Press, 2004.
Connor, W. R. Early Greek Land Warfare as Symbolic Expression. –
Past & Present, 119, 1988, 3–29.
Cornell, T. J. The Beginnings of Rome. Italy and Rome from the Bronze
Age to the Punic Wars (c. 1000–264 BC). London–New York: Routledge, 1995.
Dawson, D. The First Armies. London: Cassell, 2001.
57
Richardot, P. La fin de l’armée romaine (284–476). Paris, 1998. p.
209–217.
26
 De Ste. Croix, G. E. M. The origins of the Peloponnesian War. London:
Duckworth, 1972.
Drummond, A. Consular tribunes in Livy and Diodorus. – Athenaeum,
58, 1980, 57–72.
Elton, H. Frontiers of the Roman Empire. London–New York: Rout-
ledge, 1996.
Faulkner, R. Egyptian Military Organization. – Journal of Egyptian Ar-
chaeology, 39, 1953, 32–47.
Ferenczy, E. From the Patrician State to the Patricio-Plebeian State.
Amsterdam, 1976.
Foster, B. R. Management and Administration in the. Sargonic Period. –
In: Akkad: The First World Empire: Structure, Ideology, Traditions. Winona Lake,
IN: Eisenbrauns, 1993.
Golitko, M., Keeley, L. H. Beating ploughshares back into swords:
Warfare in the Linearbandkeramik. – Antiquity, 81, 2007, 332–342.
Greco, E. On the Origin of the Western Greek Polis. – Ancient West &
East, 10, 2011, 233–245.
Green, P. The Greco-Persian wars. Berkeley: University of California
Press, 1996.
Gilliver, K. The Augustan Reform and the Structure of the Imperial Army.
– In: A Companion to the Roman Army. Ed. P. Erdkamp. Oxford: Blackwell,
2007, 183–200.
Haas, J. From leaders to rulers. New York: Kluwer, 2001.
Hackl, U. Senat und Magistratur in Rom. Kallmünz, 1982.
Hamblin, W. J. Warfare in the Ancient Near East to 1600 BC. Holy War-
riors at the Dawn of History. London–New York: Routledge, 2006, p. 16–27.
Hansen, M. H. Aristotle’s Two Complementary Views of the Greek Polis.
– In: Transitions to Empire. Essays in Greek and Roman History in Honor of E.
Badian. Eds. R.W. Wallace and E. Harris. Norman, 1996, 196–210.
Hansen, M. H. Polis and City-State: An Ancient Concept and its Mod-
ern Equivalent. Copenhagen: Munksgaard, 1998.
Hodos, T. Local Responses to Colonization in the Iron Age Mediterra-
nean. London-New York: Routledge, 2006.
Hornblower, S. Greeks and Persians. West against East. – In: War, Peace
and World Orders in European History. Eds. A. V. Hartman, B. Heuser. Lon-
don–New York, 2001, 48–61.
Humm, M. Servius Tullius et la censure: élaboration d’un modèle in-
stitutionnel. – In: L’invention des grands hommes de la Rome antique. Paris,
2001, 221–247.

27
 Hurwit, J. M. The Athenian Acropolis: History, Mythology and Archaeo-
logy from the Neolithic Era to the Present. Cambridge: Cambridge University
Press, 1999.
Hurwit, J. M. The Acropolis in the Age of Pericles. Cambridge Univer-
sity Press, 2004.
Jeffery, L. H. Archaic Greece. The City–Sates c. 700–500 BC. London, 1976.
Jehne, M. Koine Eirene: Untersuchungen zu den Befriedungs- und Stabi-
lisierungsbemühungen in der griechischen Poliswelt des 4. Jahrhunderts v. Chr.
Stuttgart: Steiner, 1994.
Keeley, L. H. War Before Civilization. New York: Oxford University
Press, 1996, p. 71–81.
Kendall, S. Appian, Allied Ambassadors, and the Rejection of 91: Why
the Romans Chose to Fight the Bellum Sociale. – In: Process of Integration and
Identity Formation in the Roman Republic. Ed. S. T. Roselaar. Leiden–Boston:
Brill, 2012, 71–84.
Lazenby, J. F. The defence of Greece, 490–479 B.C. Warminster: Aris
& Phillips, 1993.
Lazenby, J. F. Hannibal’s War: A Military History of the Second Punic
War. Norman: University of Oklahoma Press, 1998.
Lazenby, J. F. The Peloponnesian War: A Military Study. London: Rout-
ledge, 2004.
Leppin, H. Thukydides und die Verfassung der Polis: Ein Beitrag zur
politischen Ideengeschichte des 5. Jahrhunderts v. Chr. Berlin: Akademie Ver-
lag, 1999.
Lévy, E. Cité et citoyen dans la Politique d’Aristote. Ktema, 5, 1980,
223–248.
Luttwak, E. The Grand Strategy of the Roman Empire from the First
century AD to the Third. Baltimore, 1976.
Macdowall, S. Late roman cavalryman, 236–565 AD. London, 1999.
Maeda, T. The Defense Zone during the Rule of the Ur III Dynasty. –
Acta Sumerologica, 14, 1992, 135–172.
Martin, P. M. Des tentatives de tyrannies à Rome aux Ve–IVe siècles? –
In: Staat und Staatlichkeit in der frühen römischen Republik. Hrsg. W. Eder.
Stuttgart, 1990, 49–72.
Mitchell, L., Rhodes, P. (eds.) The Development of the Polis in Archaic
Greece. Eds. L. Mitchell, P. Rhodes. London–New York: Routledge, 1997.
Morris, I. The Early Polis as City and State. – In: City and Country in the
Ancient World. Eds. J. Rich, A. Wallace-Hadrill. London: Routledge, 1991, 25–57.
Osborne, R. Early Greek colonisation?: The nature of Greek settlement
in the west. – In: Archaic Greece: New approaches and new evidence. Eds. N.
28
Fisher, H. van Wees. London: Duckworth & The Classical Press of Wales, 1998,
251–269.
Pfeilschifter, R. The allies in the republican army and the Romanization
of Italy. – In: Roman by Integration: Dimensions of Group Identy in Material
Culture and Text. Eds. R. Roth, J. Keller. Portsmouth, NH, 2007, 27–42.
Phang, S. E. The Marriage of Roman soldiers (13 BC–AD 235). Law
and family in the imperial army. Leiden–Boston: Brill, 2001.
Rawlings, L. The Ancient Greeks at War. Manchester–New York: Man-
chester University Press, 2007.
Redford, D. B. Egypt and Western Asia in the Old Kingdom. – Journal
of the American Research Center in Egypt, 23, 1986, 125–143.
Rosenstein, N. Competition and Crisis in Mid-Republican Rome. – Phoe-
nix, 47/4, 1993, 313–338.
Rosenstein, N. Rome and the Mediterranean 290 to 146 BC. The Impe-
rial Republic. Edinburgh: Edinburgh University Press, 2012, p. 131–165.
Ruschenbusch, E. Die Zahl der griechischen Staaten und Arealgrösse
und Bürgerzahl der “Normalpolis”. – ZPE, 59, 1985, 253–263.
Shaw, I. Battle in Ancient Egypt: The Triumph of Horus or the Cutting
Edge of the Temple Economy. – In: Battle in Antiquity. Ed. A. B. Lloyd. Swansea:
Duckworth, 1996.
Shaw, I. Egyptian Warfare and Weapons. Princes Risborough: Shire Pub-
lications, 1991, p. 11–13.
Southern, P., K. R. Dixon, The late roman army. London, 1998.
Strauss, B. Athens after the Peloponnesian War. Class, Faction and Policy.
403–386 B.C. London, 1986.
Sumer, G. V. The Legion and the Centuriate Organization. – JRS, 60,
1970, 67–78.
Tausend, K. Der Lelantische Krieg – ein Mythos? Klio, 69, 1987, 499–514.
Trimm, Ch. Fighting for the King and the Gods. A Survey of Warfare in
the Ancient Near East. Atlanta: SBL Press, 2017. 239–269, p. 241–244.
Tweedie, F. C. The Lex Licinia Mucia and the Bellum Italicum. – In:
Process of Integration and Identity Formation in the Roman Republic. Ed. S. T.
Roselaar. Leiden–Boston: Brill, 2012, 123–140.
Westenholz, J. G. Legends of the Kings of Akkade. Winona Lake, IN:
Eisenbrauns, 1997.
Zibelius-Chen, K. Die ägyptische Expansion nach Nubien: Eine
Darlegung der Grundfaktoren. Wiesbaden, 1988.
Ward, L. H. Origins of the Class Structure in Pre-Etruscan Rome, c.
750 B.C. – c. 550 B.C. – Science and Society, 52, 1988, 413–440.

29
 ÂÎÉÍÀ È „ÌÈГ  ÑÚÅÄÈÍÅÍÈÒÅ ÀÌÅÐÈÊÀÍÑÊÈ
ÙÀÒÈ: ÁÓÍÒÎÂÅÒÅ Â ÌÅÌÔÈÑ È
ÍÞ ÎÐËÅÀÍÑ ÎÒ ÌÀÉ È ÞËÈ 1866 Ã.
Ìàðèÿ Ëàçàðîâà
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

WAR AND “PEACE” IN THE UNITED STATES OF

AMERICA: THE (RACE) RIOTS IN MEMPHIS AND
NEW ORLEANS FROM MAY AND JULY, 1866
Mariya Lazarova
St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: After the end of the Civil War, in the United States started the
so-called Reconstruction era. By itself, Reconstruction is divided into
two distinct periods – Presidential Reconstruction and Radical Recon-
struction. During the Presidential Reconstruction (conditionally President
Andrew Johnson’s rule), the problem of the social status of the freed by
Lincoln blacks continued to be paramount and raised many controversies
both among individuals and in the ranks of the federal government in
Washington.
Things escalated in the spring of 1866 with the rebellions from May 1–3
in Memphis, Tennessee, and that in New Orleans, Louisiana, from July 30.
These riots have very important results for the country’s further develop-
ment. Of these, Republicans who were in conflict with the President,
were taking advantage of the elections in the autumn of 1866. At the
same time, Johnson lost the belief of the Northerners, and shortly after
the election, his rule was practically ceased to be exercised in the way he
wanted it.
Keywords: Postwar American Reconstruction, Presidential reconst-
ruction, Race riots.

На 12 април 1861 г. в Съединените щати започва най-кръвопро-

литният конфликт между двете опониращи си страни на все още
твърде младата американска държава. В продължение на четири
30
дълги за американския народ години федералният съюз е на път да
бъде унищожен от проблеми, водещи началото си още от Войната за
независимост на британските колонии в Северна Америка (1776–1783).
В крайна сметка, макар и с цената на над 600 000 убити и раз-
рушения за милиони долари, Съюзът като че ли е спасен. Става ясно
обаче, че запазена остава само териториалната цялост на федералното
обединение, а цяло едно общество следва да бъде реформирано, изва-
дено от руините и дори създадено наново. Защото враждебността
променя изцяло облика на Съединените щати не само териториално,
но и социално, политически и икономически – освободени са близо
4 млн. роби, променена е старата Републиканска партия с цел симво-
личното обединение на Севера и на Юга, унищожена е старата иконо-
мическа система на Юга.
Всички промени, които следва да се извършат в Юга, образуват
една отделна епоха – част от американската история, наречена Рекон-
струкция, която започва още по време на Гражданската война и при-
ключва с приемането на Компромиса от 1877 г.
Една от основните цели на Реконструкцията е уреждане на
социалния въпрос, или по какъв начин трябва да се гледа на осво-
бодения от войната чернокож и какви да бъдат неговите права като
американски гражданин. В тази насока се предприемат и първите
стъпки от новоизбраните щатски законодателни власти в южните
бунтовнически щати и от федералната законодателна власт – Кон-
греса, в периода на т.нар. Президентска реконструкция.
Щатските власти на Юга решават проблема, като приемат т.нар.
Черни кодекси, които най-общо представляват серии от дискрими-
национни закони. Обикновено тези актове са напълно копирани от
робските закони, които действат, преди робите да бъдат освободени.
В новия им вид просто е заменена думата „роб“ с негър, чернокож или
нещо подобно. Черните кодекси „действат в около двеста окръга – най-
плодородните части на Юга1, тъй като именно там нуждата от работна
ръка е най-голяма и поради факта, че тъкмо там е зенитът на робокра-
цията по време на робския период“. Според историка Майкъл Пър-
ман Черните кодекси „са насочени към установяване на отделен,
нисш статут за освободените чернокожи. (…) Въпреки че не могат
1
Fleming, W. L. The Sequel of Appomattox: A Chronicle of the Reunion
of the States. Oxford University Press, 1919, р. 39.
31
да възстановят робството, белите южняци се опитват да ограничат
свободата“2 на чернокожите бивши роби и настоящи граждани.
От своя страна, Американският конгрес приема законодателст-
во, което цели да попречи на прилагането на южните Черни кодекси,
дори да прекрати тяхното съществуване: продължава функциони-
рането на създадената от Конгреса институция, която се грижи за
благоденствието на чернокожия човек, известна най-общо като Бюро
за освободените роби (БОР); приема Закон за гражданските права,
според който всички лица, които не са обект на някоя чужда власт, с
изключение на индианците, които не се облагат с данъци, се обявяват
за граждани на Съединените щати – без значение на расата им и
цвета на кожата им, без оглед на предишния им социален статут.
Законодателството, което приема Конгресът в края на 1865 и
през първата половина на 1866 г., отказът на президента Андрю Джон-
сън да премахне чернокожите полкове от бунтовническите щати, анар-
хията, която съществува в Юга по време на Президентската рекон-
струкция, и споделената враждебност между бялото местно населе-
ние и чернокожите жители на бившите щати от Конфедерацията
водят до два големи расови бунта – този в Мемфис, щата Тенеси, от
1–3 май 1866 г. и този в Ню Орлеанс, щата Луизиана, от 30 юли 1866 г.

***
През 1863 г. населението на Мемфис е 35 000 души, от които
11 000 са бели, а останалите 24 000 – чернокожи. През 1866 г. броят
на населението се увеличава на 60 000 души, основно от имигранти
и чернокожи3. По време на военното губернаторство на бъдещия
президент Андрю Джонсън привържениците на Конфедерацията са
лишени от избирателните си права и по този начин вотът зависи почти
изцяло от големия брой имигранти в града. През 1865 г. се провеждат
избори за кмет на Мемфис и за градоначалник е избран Джон Парк
(1812–1896), който, съвсем очаквано, е ирландец. В цялата градска
администрация ирландците съставляват огромно мнозинство – в по-
2
Perman, M. Emancipation and Reconstruction, 1862–1877. Chicago,
1987, p. 20.
3
Holmes, J. D. L. The Underlying Causes of the Memphis Race Riot of
1866. – Tennessee Historical Quarterly. Volume 17, No. 3 (September, 1958),
p. 206.
32
 Приложение 1. Лагер на чернокожи в Южен Мемфис
лицията и в пожарната служба – също. В същото време, след като
Андрю Джонсън обявява всички чернокожи в щата Тенеси за сво-
бодни, към Мемфис се насочва огромна вълна от афроамериканци,
които се заселват в южната част на града и създават своя общност, а
тази част от Мемфис, населявана от чернокожи, започва да се нарича
Южен Мемфис. След края на войната чернокожите полкове остават
да следят за спазването на мира, което допълнително изнервя
лишените от права бели граждани и ирландците във властта. Обста-
новката е допълнително нагнетена и от агентите на Бюрото за осво-
бодените роби в града, чиято задача е да се грижат за благосъстояние-
то на чернокожите и белите бедняци. И макар „първоначално жителите
на Мемфис да одобряват Бюрото, повечето от тях имат сериозни опа-
сения относно северняшките учители, които идват в града да обучават
бившите роби“4, тъй като програмата за обучение е доста по-различна
от тази в предвоенно време в Юга. По този начин новосъздадената
чернокожа общност в Мемфис „се превръща не само в социална и
политическа заплаха за върховенството на белите, но също и в ико-
номическа“5, тъй като се получава така, че основно ирландци и чер-
нокожи се борят за едни и същи работни места.
4
Ibid, p. 213.
5
Lovett, B. L. Memphis Riots: White Reaction to Blacks in Memphis,
May 1865 – July 1866. – Tennessee Historical Quarterly. Volume 38, No. 1
(Spring, 1979), p. 12.
33
 През декември 1865 г. в Мемфис избухва бунт. Бял полицай
арестува чернокож войник, обвинявайки го в кражба на месо от па-
зара, и се опитва да го вкара в затвора, но поради намесата на цяла
тълпа от чернокожи, не успява6. Дълго тлеещата и отлагана с години
междурасова неприязън от началото на 1866 г. вече прераства в открит
конфликт – ирландците полицаи не се поколебават да арестуват и
тикват в затвора чернокожи с повод и без повод. Разбира се, както и
в останалите бунтовнически щати и големи градове там, така и в
Мемфис след края на войната престъпността съвсем не е мираж.
Нещо повече – градската власт е принудена да построи нов затвор
поради изключително завишения брой престъпления.
На 30 април 1866 г. и последните чернокожи войници от Мем-
фис са изтеглени – едни от тях се прибират по домовете си, а други
остават да живеят в Южен Мемфис. На форт Пикъринг остават само
около стотина души, които чакат да получат възнагражденията си.
Тъкмо тези военни части обаче се превръщат в повод за избухването
на кървавото меле между бели и чернокожи. Рано сутринта на 1 май
тези войници отиват към квартала с публичните домове и, придру-
жени от жени и деца, започват да се шляят наоколо, шегуват се, пеят
и се опитват да впечатлят чернокожите си зрители. Празненството
на войниците обаче е прекратено от приближаващите се към ирланд-
ци полицаи. Подпийнали, войниците вдигат тост в чест на „Стария
Ейб Линкълн – Великият освободител“, а полицаите им отвръщат с
присмех, че той е вече убит и не е сред живите. Чернокожите от-
връщат на тона на полицаите, а те – вече изнервени, решават да по-
търсят един определен чернокож, за когото предполагат, че е из-
вършил престъпление предния ден. Тъкмо когато полицаите арес-
туват обвиняемия, тълпа от чернокожи се събира, без да иска удря
един от полицаите и успява да освободи своя побратим. Унифор-
мените обаче не се спират и навлизат в тълпата, като успяват да арес-
туват двама чернокожи и с тях триумфално да преминат през улицата,
но насъбралите се афроамериканци ги пресрещат и отново успяват
да освободят приятелите си. В същия момент чернокожите войници
6
Ryan, J. G.. The Memphis Riots of 1866: Terror in a Black Community
during Reconstruction. – The Journal of Negro History. Volume 62, No. 3 (July,
1977), p. 244.
34
изваждат скрити оръжия и започват да стрелят във въздуха. Ситуа-
цията се разгорещява. Носи се слух, че един от полицаите е ранен, а
това дава нов тласък на чернокожите и те успяват да накарат изплаше-
ните вече полицаи да се върнат обратно в Мемфис. През това време
чернокожите успяват да се заключат в домовете си, сякаш знаещи,
че положението ще стане още по-зле. При падане на мрака полицаите
вече са подсилени и се отправят към Южен Мемфис, където започват
да изгарят домове и обществени сгради на чернокожите, да обиждат
и дори изнасилват чернокожи жени, а най-голямото зверство е, че
оставят момиче-инвалид да изгори живо, докато гледат и се смеят7.

На 2 май сутринта делегация от около двеста чернокожи отива

до форт Пикъринг и искат от отговарящия командир – ген. Джордж
Стоунман (1822–1894) – помощ или оръжия. Военният офицер им
отказва и дори заплашва да ги арестува, ако не напуснат форта. Той
не изпраща военни части, които да се погрижат за възстановяването
на реда в града, но позволява на един от своите подчинени да отиде
в Южен Мемфис и да събере членовете на своя полк, които да спаси,
като заведе на сигурно място във форта. Някои от тези чернокожи
войници отказват да последват своя капитан, за да останат при своите
семейства и да се защитават. В същото време събраният отряд от
бели униформени продължава да упражнява терор над чернокожите.
Докъм девет часа сутринта нещата утихват, но белите са решени да
накарат чернокожите да напуснат рамките на града. Когато пристига
информация, че чернокожите войници са направили опит да се пре-
въоръжат, започва да се разпространява слух, че афроамериканците
от Южен Мемфис са възстановили наново бунта. Бързо се сформират
тълпи от бели граждани, бандити разбиват оръжеен магазин и грабят
всякакви оръжия, с които нападат чернокожите по улиците и дори
по работните им места. Изключителното зверство, упражнено над
чернокожите, съвсем не приключва. Въоръжените бели прострелват
двама чернокожи инвалиди, чакащи пред болницата на Бюрото за
освободените роби. Заплашвани и дори бити са и някои от белите
7
Lovett, B. L. Memphis Riots: White Reaction to Blacks in Memphis, May
1865 – July 1866…, p. 20 – 23; Ryan, J. G. The Memphis Riots of 1866: Terror in
a Black Community during Reconstruction…, p. 246–247.
35
 Приложение 2. Стрелба срещу чернокожи в
Южен Мемфис, сутринта на 2 май 1866 г.

учители, дошли от Север, за да обучават чернокожите. Когато агент

на Бюрото отива на главната сцена на бунта, той е заплашен, че ще
бъде убит и една успява да се скрие. Към четири часа следобед нещата
вече са брутални. Изплашени до смърт, някои чернокожи успяват да
избягат в близката гора и да се спасят, докато други техни събратя
нямат този късмет и са бити и арестувани. Бунтът утихва едва на
следващия ден8. Равносметката е следната: четиридесет и осем бити,
от които четиридесет и шест са чернокожи и двама – бели, стотици
ранени, пет изнасилени чернокожи жени, стотици грабежи, стотици
изгорени къщи и негърски образователни сгради, изгорени са и
афроамерикански църкви и собственост за обща стойност 130 9819,
а към всичко това се добавят и хилядите психически рани, които
белите причиняват на чернокожите.
8
Lovett, B. L. Memphis Riots: White Reaction to Blacks in Memphis,
May 1865 – July 1866…, p. 23 – 28; Ryan, J. G. The Memphis Riots of 1866:
Terror in a Black Community during Reconstruction…, p. 248–249.
9
Carriere, M. An Irresponsible Press: Memphis Newspapers and the
1866 Riot. – Tennessee Historical Quarterly. Volume 60, No. 1 (Spring, 2000),
p. 2; Holmes, J. D. L. The Underlying Causes of the Memphis Race Riot of
1866…, р. 195.
36
 ***
За Луизиана в годината след края на войната е характерна из-
ключително ожесточена борба между радикали и демократи10 за власт
в щата. Кулминацията на враждебността между двете фракции
настъпва на 30 юли 1866 г. с т.нар. бунт в Ню Орлейнс, или Клането
от 1866 г. Причините за избухването на това безредие са няколко и
несъмнено основните сред тях дават огледален образ на случващото
се във Вашингтон, където Конгресът и президентът са в една Студена
война, от която все повече изглежда, че победител ще излезе феде-
ралната законодателна власт. Подобно гледище застъпва и историкът
Джил Вандал, според когото „непосредствената причина за бунта в
Ню Орлеанс от 1866 г. трябва да се търси в социалното и расово
напрежение“11 между двете опозиционни политически групировки.
Друга причина такова надигане да се състои тъкмо в Ню Орлийнс е
активната дейност на множеството свободни още от преди края на
войната чернокожи за получаване на пълен пакет граждански права.
Приетият от страна на централното законодателно тяло през
април 1866 г. Закон за гражданските права 12 въпреки ветото на
Джонсън дава кураж на радикалите в Луизиана да се борят с всички
сили за поемане на контрол в щата си. Предвид факта, че щатът все
10
През разглеждания период в Луизиана радикали са наричани не
само републиканците с крайни искания, но и всички, които се застъпват за
Конгреса в борбата му с президента Джонсън. По този начин демократи и
консерватори са термини, които се припокриват.
11
Vandal, G. The Origins of the New Orleans Riot of 1866, Revisited. –
Louisiana History: The Journal of the Louisiana Historical Association. Vol-
ume 22, No. 2 (Spring, 1981), p. 164–165.
12
Законът за гражданските права има десет члена, според които
всички лица, които не са обект на някоя чужда власт, с изключение на ин-
дианците, които не се облагат с данъци, се обявяват за граждани на Съе-
динените щати – без значение на расата им и цвета на кожата им, без оглед
на предишния им социален статут. Такива лица имат право да сключват и
да изпълняват договори, да получават наследство, да съдят, да бъдат страни
в дела и да свидетелстват, да купуват, наемат, продават, притежават и
прехвърлят недвижимо имущество и лична собственост и притежават
всички собственически права.
37
още не е ратифицирал необходимата за връщането му в Съюза XIII
поправка към федералната конституция, радикалите предлагат спе-
циалното конституционно събрание от 1864 г. да се срещне отново,
да приеме изменението в основния закон и да преразгледа щатската
конституция от същата 1864 г. Демократите обаче са против, защото,
ако това специално събрание се срещне отново в същия състав, то ще е,
меко казано, доминирано от радикали и те ще предприемат стъпки за
даване избирателни права на чернокожите, каквото в никакъв случай
не е желанието на консерваторите.
Според резолюция, приета от Специалния конституционен
конвент през 1864 г., право да свика отново това тяло има само
неговият председател – в
случая това е съдия Еду-
ард-Хенри Дурел (1810–
1887). Той обаче се отказва
от тази си длъжност и на-
пуска града13. Това обаче не
спира радикалите да се съ-
берат на специална среща
на 26 юни и да решат кон-
ституционното събрание от
преди две години да бъде
свикано отново. На тази
среща присъстващите деле-
гати избират нов предсе-
дател на Конвента – съдия
Руфъс Хауел (1820–1890).
Той насрочва за дата на свик-
ване на събранието 30 юли,
часът – дванадесет на обед,
а мястото – Старият инсти- Приложение 3:
тут по механика14. Привър- Институтът по механика в
жениците на бившата Кон- Ню Орлийнс
13
Ibid, p. 137.
14
Eckenrede, H. J. The Political History of Virginia during the Recon-
struction. Baltimore, 1904, p. 159.
38
федерация обаче не приемат предложението на радикалите и се обя-
вяват срещу пранираното свикване на Конвента. Демократите са ре-
шени да попречат на радикалите и дори изпращат анонимни съоб-
щения на някои от тях. Така например, съдия Езра Хайстанд получава
бележка, в която пише: „Пазете се! Десет дни. Махайте се!“. Запла-
хата е подписана с някакви тайнствени знаци, а по-долу има изоб-
ражения на пистолет, нож и кама. Писмото е затворено с малко ка-
напено въже15. Най-разочаровани консерваторите са от губернатор
Уелс, за когото смятат, че е тяхна страна, а той не само приема плана
на радикалите, като оповестява публично свикването на Конвента,
но дори подкрепя и идеята на крайните републиканци за предо-
ставяне избирателни права на чернокожите. Действието на губер-
натор Уелс историкът Хамилтън Екенроуд обяснява с това, че губер-
наторът „вижда, че Конгресът ще победи Джонсън, а първият иска
да е от страната на печелившия“16. Всички щатски власти се впускат
в подготовка за 30 юли, подозиращи, че ще има безредици. За
опазване на обществения ред е призован и ген. Абсалам Беърд (1824–
1905), който обаче обърква часа на събранието и пристига пред Ин-
ститута по механика едва в осемнадесет часа, когато на практика
всичко е приключило.

Приложение 4. Чернокожи маршируват към Института по механика:

Борбата за флага
15
Ibid, p. 161.
16
Ibid, p. 159.
39
 На 27 юли вечерта Институтът по механика в Ню Орлеанс се
превръща в сцена на пламенни речи, които допълнително подклаждат
напрежението между враждуващите политически фракции. На 30
юли в дванадесет часа двадесет и петима делегати се събират на
уговореното място, но поради малкия си брой отлагат началото на
сесията за тринадесет часа17. В същото време пред сградата се събира
тълпа от чернокожи – между двеста и триста души, развяващи аме-
риканския флаг и викащи в подкрепа на заседателите. Когато тази
върволица преминава през Канал стрийт, бял мъж бута един от
чернокожите, а той му отвръща с удар. Тогава белият мъж стреля по
чернокожия. Въпреки това тълпата продължава по пътя си, но пред
Института започва нова свада. На мястото отиват и униформени,
които обвиняват чернокожите за случващото се. Поради факта, че
не успяват да смогнат на ударите от тълпата от бели хора, черноко-
жите търсят убежище в сградата, където се намират и заседателите.
Много от полицаите се разгневяват и стрелят в залата. Един от затвор-
ниците, носещ бяла носна кърпичка, се показва през прозореца и
моли полицаите да спрат, но те му отвръщат, че „всички трябва да
умрете“18. В крайна сметка близо тричасовият „бунт“ приключва с
десетки убити и ранени.
През зимата на 1866–1867 г. Конгресът назначава специален
комитет, който да разследва случилото се в Ню Орлеанс на 30 юли
1866 г. Спорни остават данните за убитите и ранените по време на
безредиците. Историкът Хамилтън Екенроуд пише, че от членовете
на Специалното събрание е убит един човек и са ранени осем, от
белите лоялни граждани са убити двама души и са ранени девет, а от
белите нелоялни граждани – един убит и десетима ранени. Най-много
жертви има сред чернокожите – тридесет и четирима са убити и са
ранени сто и деветнадесет19. Джон Бъргъс не пояснява с точни цифри
убитите и ранени, само споменава общият им брой – около двеста
души20. Доналд Рейнълдс цитира официалния доклад по случая,
според който са убити тридесет и осем души и са ранени сто четири-
17
Ibid, p. 167.
18
Ibid, p. 168–169.
19
Ibid, p. 169.
20
Burgess, J. W. Reconstruction and Constitution, 1866 – 1876. New
York, 1905, р. 97.
40
 Приложение 5. Борбата в Института по механика
десет и шест. От тях – тридесет и четирима от убитите и сто и деветна-
десет от ранените са чернокожи. Убити са трима бели радикали, а
седемнадесет са ранени. Има само един убит от страна на демо-
кратите. Ранени са десетима полицаи. Униформените арестуват
двеста шейсет и един чернокожи и четирима бели и ги затварят в
затвора. Не е затворен или наказан нито един полицай и нито един
консерватор21. По време на разследването на инцидента всяка от стра-
ните в конфликта обвинява другата.
Много мнения са изразени по отношение на това какво точно
се е случило, в Ню Орлеанс на 30 юли 1866 г. и от какво е породеното.
Истината е, че този „бунт“ показва на американците и на света в
каква ситуация се намират Съединените щати тогава и в каква криза
изпада американският федерализъм през разглеждания период. „Това
е революция, каквато светът не е виждал“22 – по този начин описва
случилото се Хамилтън Екенроуд. Според Доналд Рейнълдс „всяко
възможно доказателство показва, че Бунтът от 1866 г. не е продукт
на някаква зловеща радикална конспирация23 или дори страх, нито
21
Reynolds, D. E. The New Orleans Riot of 1866, Reconsidered. – Loui-
siana History: The Journal of the Louisiana Historical Association , p. 16.
22
Eckenrode, H. J. The Political History of Virginia during Reconstruc-
tion…, p. 160.
23
Много консерватори, в това число и президентът Джонсън, и гу-
бернатор Уелс, смятат, че бунтът е организиран от радикалните републи-
41
има ефект на заплахите на делегатите срещу белите граждани“24.
Джил Вандал смята, че „бунтът произхожда до голяма степен от
ожесточената борба между две опониращи си фракции за сила и
надмощие, от които едната търси начин да се обърне към властта
посредством съмнителен метод за повторно свикване на покоен
конвент, докато другата решава да използва контрола на съдебните
и окръжниге служители, за да си осигури надмощие“25. Историкът
Бруукс Симпсън стига още по-далеч в своите заключения, заявявайки,
че „това, което се случва в Ню Орлеанс, е продукт на колапса на
опитите на Линкълн да конструира лоялно щатско правителство,
желаещо да разшири избирателните права в щата и до някои чер-
нокожи“26. Истината за това до какво води Клането от 1866 г. е, че то
„нанася тежък удар върху политиката на реконструкция на Джонсън,
както и към опитите му да създаде Национална юнионистка партия“27.
Защото Джонсън многократно е потърсен за съдействие от своите
симпатизанти в Ню Орлеанс, но президентът ги оставя да се оправят
сами, а това, до което довежда неговата незаинтересованост, е
неговата загуба в борбата с Конгреса.
„Градовете изиграват голяма роля в установяването на расовите
взаимоотношения и практики в Юга след края на Гражданската война
(…)“28. Бунтовете в Мемфис и Луизиана са доказателство за твърде-
нието на историка Дейл Самърс. Надиганията от май и юли 1866 г.
изиграват много важна роля в общата картина на цялата страна. На
първо място те отразяват случващото се във Вашингтон между пре-
зидента и Конгреса. Заедно с това тези две надигания помагат на
една от двете воюващи страни – на федералната законодателна власт.
канци с цел да промотират идеята за предоставяне на избирателни права
на чернокожите.
24
Reynolds, D. E. The New Orleans Riot of 1866, Reconsidered…, р. 26.
25
Vandal, G.. The Origins of the New Orleans Riot of 1866, Revis-
ited…, р. 144.
26
Simpson, B. D. The Reconstruction Presidents…, p. 105–106.
27
Dickerson, D. L. Тhe Reconstruction Era: Primary Documents on
Events from 1865 to 1877. Connecticut, 2003, р. 139–140.
28
Somers, D. A. Black and White in New Orleans: A Study in Urban
Race Relations, 1865–1900. – The Journal of Southern History. Volume 44, No.
1 (February, 1974), p. 19.
42
Тъй като безредиците се случват в година, в която през есента се
провеждат избори за Конгреса, резултатът е едно на нула за ради-
калите – те печелят изключително голямо мнозинство в централния
законодателен орган на страната, а заедно с това – и първата си от
много следващи битки срещу Джонсън. В тази насока е и мнението
на Робърт Крудън, според когото „кръвопролитията в Мемфис и Ню
Орлеанс не само предизвикват отвращението на Севера, което допри-
нася за звучния успех на радикалите на изборите през есента на 1866 г.
Те също помагат за дискредитирането на президента в очите на много
умерени [републиканци]“29.

БИБИЛИОГРАФИЯ

Burgess, J. W. Reconstruction and Constitution, 1866–1876. N.Y., 1905.

Carriere, M. An Irresponsible Press: Memphis Newspapers and the 1866
Riot. – Tennessee Historical Quarterly. Volume 60, No. 1 (Spring, 2000).
Cruden, R. The Negro in Reconstruction. New York, 1969, p. 24.
Dickerson, D. L. Тhe Reconstruction Era: Primary Documents on Events
from 1865 to 1877. Connecticut, 2003, р. 139–140.
Eckenrede, H. J. The Political History of Virginia during the Recon-
struction. Baltimore, 1904, p. 159.
Fleming, W. L. The Sequel of Appomattox: A Chronicle of the Reunion
of the States. Oxford University Press, 1919, р. 39.
Holmes, J. D. L. The Underlying Causes of the Memphis Race Riot of
1866. – Tennessee Historical Quarterly. Volume 17, No. 3 (September, 1958).
Lovett, B. L. Memphis Riots: White Reaction to Blacks in Memphis,
May 1865–July 1866. – Tennessee Historical Quarterly. Volume 38, No. 1
(Spring, 1979).
Perman, M. Emancipation and Reconstruction, 1862–1877. Chicago,
1987.
Reynolds, D. E. The New Orleans Riot of 1866, Reconsidered. – Louisia-
na History: The Journal of the Louisiana Historical Association.
Ryan, J. G. The Memphis Riots of 1866: Terror in a Black Community
during Reconstruction. – The Journal of Negro History. Volume 62, No. 3 (July,
1977).
Simpson, B. D. The Reconstruction Presidents. University Press of Kan-
sas, 1998.

29
Cruden, R. The Negro in Reconstruction. New York, 1969, p. 24.
43
 Somers, D. A. Black and White in New Orleans: A Study in Urban Race
Relations, 1865–1900. – The Journal of Southern History. Volume 44, No. 1
(February, 1974).
Vandal, G. The Origins of the New Orleans Riot of 1866, Revisited. –
Louisiana History: The Journal of the Louisiana Historical Association. Vol-
ume 22, No. 2 (Spring, 1981).

44
„ÇÀ ÏÎÄÃÎÒÎÂÊÀÒÀ ÍÀ ÁÀËÒÈÉÑÊÀÒÀ ÊÀÌÏÀÍÈß ÍÀ
ÁÐÈÒÀÍÑÊÈß ÂÎÅÍÍÎÌÎÐÑÊÈ ÔËÎÒ ÏÎ ÂÐÅÌÅ ÍÀ
ÊÐÈÌÑÊÀÒÀ ÂÎÉÍÀ (1854–1856)“
Õàðè Êàçàíäæèåâ
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

FEW WORDS ABOUT THE PREPARATION OF

THE BRITISH NAVY’S BALTIC SEA CAMPAIGN DURING
THE CRIMEAN WAR (1854–1856)
Hary Kazandzhiev
St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: For objective reasons, most of the Bulgarian historiography

dealing with the Crimean War (1854–1856) focuses on the campaign in
the Black sea and Azov Sea. We can safely say that the Crimean peninsula
is a major goal of the allied intervention and that its securing will give
the Allies a solid advantage during the war. Less attention is paid to the
northern direction – the British Royal Navy offensive in the Baltic Sea.
On that front is clearly visible the influence of the naval pressure and its
ability to project power away from home. The comprehensive study of
this far-off Balkan front presents scientists with the broad picture of the
state of the Royal Navy and all its components. It provides information
about the integration of the new technologies and their quarrel with the
long-standing tradition in the old Navy. It outlines the process of building
new concepts and their gradual transformation into doctrines for
conducting naval campaigns and battles.
Keywords: Crimean War, Baltic sea, British Royal Navy, naval warfare.

Поради обективни причини по-голямата част от българската

историография, разглеждаща Кримската война (1854–1856), се фоку-
сира върху кампанията в Черно и Азовско море. Можем с голяма
доза сигурност да отбележим, че Кримският полуостров е основна
цел на съюзническата интервенция и, че неговото подсигуряване ще
даде на съюзниците солидно предимство във войната. По-малко вни-
45
мание се отделя на северното направление – офанзивата на британ-
ския кралски флот в Балтийско море. Именно там най-ясно и отчет-
ливо се вижда влиянието на военноморския натиск и умението на
британския флот да демонстрира сила далеч от дома. Комплексното
изследване на този отдалечен от Балканите фронт представя на уче-
ните широка картина, свързана със състоянието на флота и всички
негови компоненти. Дава информация за интегрирането на новите
технологии и борбата им с дългогодишната традиция. Очертава про-
цеса по изграждане на нови концепции и тяхното поетапно превръ-
щане в доктрини за водене на военноморски кампании и сражения.
Големите битки по суша от Кримската война при Балаклава,
Инкерман, Алма, легендарната атака на леката бригада като че ли
хвърлят сянка върху ролята на флота. От една страна, това е разбирае-
мо поради няколко фактора. Първо, поради прекалената консерва-
тивност и в определени случаи чиста некомпетентност на офицерския
състав на британските експедиционни части, сраженията са кървави
и скъпоструващи, а това, от своя страна, дава отражение върху съзна-
нието на британското общество. Второ, Русия е континентална сила
и се смята, че само друга велика сила с подобен човешки и суровинен
потенциал може да вземе превес. Морската блокада и ударите по
определени опорни пунктове надали биха имали сериозен ефект вър-
ху северния колос. Поради тази причина в съзнанието на множеството
от съвременниците на конфликта е останал споменът за кървавите
сражения на червените мундири в Крим. За относителното игнори-
ране на флота помага и фактът, че просто липсват морски сражения
от калибъра на тези от периода на Наполеоновите войни. На пръв
поглед кралският флот изглежда статичен. Неговата роля се изчерпва
до блокадата на определени стратегически точки и до осигуряването
на сигурна снабдителна линия.
Британското командване обаче има и други по-специфични за-
дачи за кралския флот, а те могат да бъдат постигнати на място, къ-
дето останалите участници от коалицията нямат особен геополити-
чески интерес. Такъв е районът на Балтийско море, където се разигра-
ват нетолкова известните сражения за неутрализирането на руските
военноморски бази в Ревал (дн. Талин), Бомарсунд и Свеборг. Мощ-
ната цитадела Кронщат, пазеща столицата Петербург, не е оставена
46
извън полезрението на кралския флота. Един от водещите изследо-
ватели на проблемите на британския военноморски флот – проф.
Андрю Ламбърд, определя бомбардировката на Свеборг между 9 и
11 август 1855 г., като най-важната операция за демонстриране на сила
далеч от брегове на Великобритания през целия XIX век1.
Анализирането на Балтийската кампания дава сведения за със-
тоянието британския флот в средата на XIX в., за неговите силни
страни и неговите недостатъци. Английската историография – както
тази от времето на конфликта и малко след него, така и по-новите
изследвания – гледат критично към проблемите на флота. Един от
големите британски военноморски дейци на времето – сър Чарлс
Нейпиър, който е и командир на екпедицията в Балтийско море, в
началния етап на конфликта много често критикува високите етажи
на властта в Адмиралтейството. Неговите записки и писма не крият
либералните му възгледи и ненавистта му към боричканията между
тори и виги в Парламента. Тези политически противоборства се от-
разяват негативно на цялостното състояние на флота и на неговата
готовност да изпълнява своите функции като своеобразен гарант на
мира в Европа и световните морета.
В разглеждания период протичат няколко определени промени,
които пряко засягат структурите на флота. Първо, постоянното опти-
мизиране на бюджета на адмиралтейството с цел икономия на об-
ществени средства. Второ, вътрешна реформа в самия флот, на която
ще се спрем по-късно. Трето, техническа революция, която е свързана
с интегрирането на парния двигател и породените от този процес
затруднения при изготвянето на нова военноморска доктрина. И трите
процеса имат отношение към Кримската война, по-специално към
кампанията в Прибалтика. Избухването на конфликта дава реална
възможност за изпробването на новите технологии и служи като
индикатор за наличието на нередности и пробойни в управлението.
Такива, както ще видим по-нататък в текста, несъмнено има.
Защо Великобритания избира да отвори втори фронт по време
на Кримската война? За да води успешна война срещу всяка евро-
пейска Велика сила на островната нация £ е нужен континентален
1
Hore, P. Seapower Ashore. 200 Years of Royal Navy Operations on
Land. London, 2001, p. 96.
47
съюзник със силна сухопътна армия. В Крим тази роля е поета от
Франция, Османската империя и по-късно – Сардинското кралство.
Ето защо ролята на кралския флот в Черно море, както отбелязахме
по-горе, е ограничена до охраняването на Проливите, отделни бом-
бардировки на крайбрежни крепости, прекъсването на морските
комуникации на противника и снабдяването с продоволствия на
сухопътните части на Кримския полуостров. Това далеч не е не-
значителна задача, но желанието на Уайтхол е да разгърне още по-
мащабна офанзива, която да изолира Русия от важните морски пъ-
тища. В Прибалтика английският флот би имал по-големи възмож-
ности да разгърне своя потенциал и да поеме инициативата, поради
факта, че Франция смята този район за незначителен.
Ще започнем нашето изложение с положението на британския
флот в навечерието на конфликта. Ще направим и съпоставка с
състоянието на имперския руски флот с цел да направим заключение
за готовността на двете сили да водят война по море. Ще използваме
документи на Адмиралтейството и на някои от водещите военномор-
ски командири от периода.
Още от победата над Наполеон през 1815 г. британският крал-
ски флота започва да изпитва нови начини за по-бързо и по-опти-
мално проектиране на сила във всеки едни район на планетата, в
който Великобритания има някакъв геополитически интерес. Със
солидната репутация на гоподар на моретата британският флот рес-
пектира своите конкуренти. Започва изграждането на нова концепция,
която залага на бързото намиране на вражеските военноморски ар-
сенали и тяхното унищожаване, както и на флотилиите, намиращи се
още там. Скоростта и изненадата са от критично значение. С нахлу-
ването на парния двигател и неговото поетапно внедряване се про-
меня цялостната картина за водене на бойни действия по море. Па-
раходите дават необходимата скорост и маневреност, за да се постигне
елементът на изненадата.
До началото на Кримската война основен противник на импер-
ските интереси на Великобритания е Франция. Русия, макар и про-
тивник, чиито интереси на Балканите и в Азия застрашават до опре-
делена степен Pax Britannica, остава на заден план.

48
 Взаимоотношенията с Русия са представени добре от думите
на министър-председателя Палмерстън в писмо до Първия лорд на
Адмиралтейството – лорд Минто, от 16 октомври 1838 г. В писмото,
Палмерстън споделя своите опасения и опасенията на някои от
членовете на правителството за настъпателната политика на Русия в
района на Проливите, Азия и в определени части на Европа. Това
безпокойство е продиктувано, най-вероятно, от разразилата се в този
момент криза в Османската империя и нейния непокорен васал
Египет. В писмото ясно е отбелязано, че подобна политика на посе-
гателство носи заплаха за британските интереси. Правителството е
на мнение, че ще бъде по-лесно руската страна да бъде укротена сега,
отколкото на един по-късен етап. В същото писмо е спомената пози-
цията на водача на вигите в Парламента Джон Ръсел, според когото,
докато Русия поддържа огромния си Балтийски флот, Англия трябва
постоянно да увеличава средствата от бюджета, определени за флота2.
Интересен е фактът, че определени членове на правителството кате-
горично виждат реална заплаха за британските брегове от страна на
руския флот. Както ще видим по-долу в изложението, тези опасения
остават илюзорни, а „огромният“ Балтийски флот е силен само и един-
ственно на хартия.
Докато опасенията от настъпателната политика на Русия са в рам-
ките на демонстриране на мускули, то положението с Франция е по-
различно. Представяме тези факти, защото цялостната подготовка
на Великобритания за евентуална война е насочена срещу Франция,
а впоследствие, през 1854 г., целият този потенциал ще се обърне срещу
Русия. Още в началото на 20-те години на XIX в. Адмиралтейството
обръща все по-голямо внимание на парния двигател и неговото инте-
гриране във флота, както и на евентуалното му използване от друга
Велика сила.
В писмо до дук Уелингтън от 3 юли 1824 г. Първият лорд на
Адмиралтейството – лорд Мелвил, пише: „Смятам, че нашите позна-
ния и умения свързани с новите морски съдове, са в зародиш и потен-
циалът им да действат край родните брегове и бреговете на Франция
2
Hattendorf, J. B., R. J. B. Knight, A. W. H. Pearsall, N. A. M. Rodger,
G. Till. British naval documents 1024–1960. – Publications of the Navy Records
Society, 1993, Vol. 131, с. 576–577.
49
е в процес на задълбочено изследване“. В същото писмо лорд Мелвил
споделя за потенциалната заплаха от страна на Франция. Параходите
дават на френската страна елемента на изненадата, a бъдеща блокада
на континента би била изпълнена с предпазливост и несигурност.
Несигурността на Първия лорд е породена от новите правила за во-
дене на военноморски действия, които корабите с парен двигател
разкриват. Въпреки това в самото начало на документа той съобщава
на Уелингтън: „Докато нашият флот продължава да доминира, а ар-
мията на Острова е адекватна на новите тенденции и добре снабде-
на, не виждам увеличаване на заплахата от страна на Франция, свър-
зана с използването на новите технологии“3.
През следващите две десетилетия страхът от евентуална френ-
ска инвазия, крепяща се на елемента на изненада от използването на
парахода, не затихва и постоянно се прокрадва сред политическите
среди и общественото мнение. Стига се до своеобразна надпревара за
въоръжаване4. През 40-те години на века Франция създава собствена
флотилия от параходи и завършва строителството на новата си воен-
номорска база в Шербург. Самата база се намира прекалено близо
до британския бряг, а това поражда съмнения и страхове за сигур-
ността на короната. Можем да спорим до каква степен тези страхове
са реалистични и дали френската страна има нужния капацитет и
ресурси да направи успешен десант на английския бряг. Едно обаче
е ясно, флотът започва изготвянето на стратегия, която да осигури
ефективна защита. За бързото неутрализиране на френските снаб-
дителни линии и опорни пунктове е нужно построяването на значи-
телен брой канонерки, задвижвани от парен двигател и снабдени с
мортири и ракетни установки за ефективно обстрелване на вражес-
ките позиции от далечно разстояние. По този начин евентуалната
заплаха ще бъде неутрализирана още в начален стадий. Големите
линейни кораби ще играят ролята на ескорт и няма да се доближават
до обсега на тежките наземни оръдия. Това ще намали загубата на
ресурси и жива сила.
3
Пак там, с. 574–575.
4
Hore, P. Seapower Ashore. 200 Years of Royal Navy Operations on
Land. London, 2001, с. 97.
50
 Поради няколко причини този план е изоставен до навечерито
на Кримската война. От една страна, в епохата на скъпите линейните
кораби и преките морски единоборства са необходими време и финан-
сов ресурс за създаването на нова флотилия. В годините след На-
полеоновите войни британското правителство цели да намали и опти-
мизира разходите си за военноморския флота. Като държава, която
се поддържа от търговията и философията на laissez-faire, Велико-
британия предпочита дипломацията пред тътена топовните изстрели.
Втората причина е от техническо естество. Парната технология
от дълго време е в полезрението на военните, а параходи вече са
използвани за различни мисии в Европа и Азия, но тяхното място е
строго определено като подпомагащ съд. По време на Сирийската
криза и последвалата я военна интервенция от 1839–1840 г. пара-
ходите са използвани с голям успех в различни разузнавателни мисии.
Използвани са още като товарни и десантни съдове, както и като
плаващи пощи. В определени случаи теглят по-големи съдове до по-
удобна позиция. Параходите от периода са с малки размери, плитко-
газещи и много по-маневрени от платноходите. Важен е фактът, че
могат да се движат срещу течението на реки, а по-този начин да
проектират сила далеч навътре в хинтерланда на дадена територия.
С това се изчерпват предимствата на тези ранни съдове. Наличието
на странично лопатъчно колело за задвижване прави парахода лесна
мишена. Големите размери на двигателя и обслужващата го система
отнемат голяма част от свободното пространство на съда, предназна-
чено за въоръжение и продоволствия. Поради тази причина парахо-
дите от 30-те и 40-те години са снабдени с не повече от 6 оръдия с
голям калибър5. Тези недостатъци ще бъдат постепенно неутрализи-
рани с масовото навлизане на корабния винт. Дизайнът и оптимиза-
цията на двигателя също се развиват скоростно, но през 40-те и 50-те
години на XIX в. техологията изпада в своеобразна задънена улица.
Можем да направим аналогия с развитието на авиацията в средата
на XX в. и прехода към реактивния двигател. Ранните параходи из-
ползват прост едноцилиндров двигател, задвижван на базата на коля-
но-мотовилков механизъм. Този вид задвижване изисква голямо наля-
5
Clowes, W. L. The Royal Navy. A history from the Earliest Times to
1900, Volume VI. London, 1997.
51
гане на парата, излизаща от бойлера, който обслужва двигателя.
Проблемът е, че в разглеждания период все още няма технология и
метал, които да позволят на бойлера и парните тръби да устоят на
голямото налягане. Цялото устройство създава вибрации, които могат
да разрушат не само целостта на двигателя, но и на целия параход.
Този проблем ще бъде решен след края на Кримската война, през
1865 г., с представянето на пазара на достатъчно силно и качествено
желязо и появата на многоцилиндровите двигатели6. Също така е
важно да споменем, че всяка иновация в рамките на флота трябва да
бъде икономически обоснована.
Друг недостатък на параходите, може би с най-голяма тежест
върху военния флот, е липсата на доктрина за оптималното им използ-
ване. Това включва подготовката на способни офицери и моряци,
подготовката на инженери, създаването на адекватни военноморски
упражнения, които да тренират рутина у екипажа. Всичко това се прави
в движение и с капка импровизация.
Професията на военноморския инженер е все още сравнително
непозната в разглеждания период. С постоянното нарастване на ро-
лята на парата като средство за създаване на тяга нараства паралелно
и нуждата от технически познания от страна на офицерския състав.
В този случай Адмиралтейството се сблъсква с още един проблем. В
годините до Кримската война командването на параход не е особено
престижен и вълнуващ пост. Както споменахме по-горе, до 50-те години
параходите имат строго лимитирана роля в структурата на кралския
флот и тя не включва тежки военноморски сражения. Но с течение
на времето и с популяризирането на проблематиката от редица пио-
нери в сферата на парното задвижване търсенето на пост на борда на
новите съдове нараства главоломно.
Редно е да споменем, че голяма част от инженерите са набирани
от най-интелигентните членове на средната класа, както и от хората
с предприемчива натура7. От това произтича и фактът, че тези мъже
получават по-малка заплата в сравнение с останалия офицерски със-
тав, който най-често е набиран от средите на богатата фамилна арис-
токрацията. Машините са грубо изработени, а инцидентите не са ряд-
6
Greenhill, B., A. Giffard. The British Assault on Finland 1854–1855.
A forgotten naval war. London, 1988, с. 68–70.
7
Greenhill, B., A. Giffard. The British Assault on Finland..., с.76.
52
кост. Въпреки това на техническия персонал се гледа като на „по-
висш огняр“8. При нужда от консултация, морските инжинери са при-
зовавани подобно на водопроводчик или стъклар9.
Въпреки всички тези недостатаци, които споменахме до този
момент, бавната, поетапна еволюция на парахода продължава до
цялостното изместване на старите платноходи. За първи път от вре-
мето на древните морски цивилизации човечеството използва друга
форма на задвижване освен тази на вятъра.С голяма доза сигурност
можем да кажем, че ядрото на коренната промяна се крие в страха от
Франция и от нейната собствена военноморска програма. Подобна
аналогия можем да намерим и във военноморската надпревара с Гер-
мания в началото на XX в. До пряк сблъсък между французи и ан-
гличани няма да се стигне, но флотът, предвиден за подобен евентуа-
лен сблъсък ще бъде насочен срещу Руската империя.
Ролята на парата и постепенното внедряване на новите техно-
логии не подминават северния колос. Самият император Николай I е
привърженик на идеята за силен и модерен флот. В първата половина
на XIX в. руският имперски флот е разделен на две основни флоти-
лии – една в Черно море и една в Балтийско море. Особено внимание
се обръща на тази в Балтийско море, защото тя покрива подстъпите
към столицата Петербург, а също така проектира сила в целия район
на Прибалтика, район, в който армията би оперирала със затруднение.
Подобно на англичаните и руснаците се изпрявят пред редица проб-
леми в опитите си да модернизират своя флот. Със статута си на
Велика континентална сила, без дълбоки традиции в корабоплава-
нето, Русия обаче се намира в неизгодна позиция.
Още в със заемането си на трона през декември 1825 г., Николай
I се изправя пред редица проблеми, касаещи най-вече финансирането
на флота. Голяма част от финансовите средстава се пренасочват и не
се усвояват по правилен начин. Налице е корупция сред висшите
етажи на офицерския състав. За да се справи с тези наболели въпроси,
императорът създава комисия, която да отговаря за реформирането
на проблемната институция. Начело на тази комисия застава княз
Ал. Меншиков, който е и министър на флота през по-голямата част
от управлението на Николай I.
8
Пак там, с. 76.
9
Пак там, с. 76.
53
 Самото управление на императора може да се раздели на два,
рязко отличаващи се периода10. Първият е от 1826 г. до средата на
30-те години на века и кулминира със създаването на „огромния“
Балтийски флот. На хартия той трябва да се състои от 27 линейни
кораба, 22 фрегати, 25 брига, шхуни и транспортни съдове, както и
от 159 гребни канонерки и редица спомагателни съдове11. Този състав
е утвърден през 1826 г. Подобни цифри наистина биха породили
определенa загриженост от страна на Великобритания и биха накър-
нили нейния статут на господарка на моретата. Но временното зати-
шие по морските граници на империята през втората половина на
30-те години дава начало на втория период от военноморската по-
литика на Николай I. Този период ще продължи до началото на Крим-
ската война и ще бъде отъждествен с липсата на интерес към проб-
лемите на флота и задълбочаваща се криза. Големите размери на Бал-
тийския флот ще останат само на хартия, а от завършените съдове
само малка част ще бъде в ефективна бойна готовност. Според бри-
тански документи само 5 линейни кораба, 10 фрегати и между 15 и
20 по-малки съда са в състояние да изпълняват своите заължения12.
Броят на годните съдове в руската и английската литература варира,
но кризата и липсата на внимание от страни короната през 40-те
години на XIX в. са засвидетелствани и от двете страни.
Руската страна се намира в неизгодна позиция и при набира-
нето на опитни моряци. Англичаните могат да разчитат на огромния
британски търговски флот за попълване с кадри с вече усвоена про-
фесия. За да попълни своите свободни места, руският флот трябва
да използва военна повинност. Именно това можем да отбележимкато
един от големите недостатъци на флотската политика на Русия.
Голяма част от опитните моряци в империята са финландци, а те
поради политически причини, не подлежат на военна повинност. По
този начин флотът се попълва с мъже, които имат ограничени позна-
ния в сферата на военноморското дело. Редица специалисти изразяват
своето съмнение отностно ефективността на Балтийския флот. Тази
критика се засилва особено след военноморския преглед, извършен
10
Зайончковский, А. М. Восточная война (1853–1856). Т. I. Санкт-
Петербург, 2002, с. 543.
11
Пак там, с. 545.
12
Greenhill, B., A. Giffard. The British Assault on Finland..., с. 48.
54
от Николай I през юли 1836 г. На този преглед е направен опит да
бъде представена приемственост между поликата на императора и
политиката на Петър Велики. На парада присъстват британски
наблюдатели, които отбелязват незадоволителното представяне на
руския флот, в частност при окачването на платната и във връзка с
времето необходимо за презареждане на оръдията. Въпреки крити-
ката представянето на Балтийския флот на широката публика пораж-
да загриженост в Лондон. Психологическият ефект е много по-голям,
отколкото реалните възможности на руските съдове.
В навечерието на Кримската война в Балтийско море има го-
тови да оперират 22 парахода от различен клас, като 11 са фрегати.
Още две парни фрегати с винт са подготвяни да влязат в експлоата-
ция13. Голяма част от тези параходи използват за задвижване неефек-
тивното лопатъчно колело, а вкарването в употреба на корабния винт
се забавя поради чисто икономически и индустриални причини.
Въпреки редицата недостатъци руската страна успява да въведе
на въоръжение експлодиращите снаряди на Пексан – нововъведение
във военноморската артилерия, което превръща дървените кораби в
„плаващ ад“. За разлика от солидните снаряди, експлодиращите по-
разяват живата сила на борда и нанасят далеч по-големи щети. Свиде-
телство за това е категоричната победа на Черноморския руски флот
над османския флот в битката при Синоп на 24 ноември 1853 г..

***
В заключение можем да отбележим, че в годините преди Крим-
ската война и Великобритания, и Русия изпитват трудности в процеса
на модернизиране на своите флотилии. Проблемите на Великобри-
тания се коренят най-вече в оптимизирането и интегрирането на пар-
ния двигател, като в същото време се създава в движение цяла нова
концепция за управлението на военноморския флот. Руските проб-
леми са по-дълбоки и се коренят в самото устройство на империята.
Силната централизация и тежката бюрократична машина създават
условия за неправилното усвояване и пренасочване на държавни
средства. Липсва твърда държавна позиция, а реформите са повърх-
ностни и изпълнени с редица недостатъци.
13
Зайончковский, А. М. Восточная война..., с. 545.
55
 БИБЛИОГРАФИЯ

Зайончковский, А. М. Восточная война (1853–1856). Т. I. Санкт-

Петербург, 2002.
[Zayonchkovskiy, A. M. Vostochnaya voyna (1853–1856). T. I. Sankt-
Peterburg, 2002]. <http://militera.lib.ru/h/zayonchkovsky_am02/index.html>
(08.02.2018)
Black, J. Naval Power. A history of warefare and the sea from 1500.
Basingstoke, Hampshire, 2009.
Brown, D. K. Before the Ironclad. Warship design and development
1815–1860. Barnsley, 2015.
Clowes, W. L. The Royal Navy. A history from the Earliest Times to
1900, Volume VI. London, 1997.
Fletcher, I., N. Ishchenko. The Crimean War. A Clash of Empires. Stap-
lehurst, Kent, 2004.
Gardiner, R., A. Lambert, B. Greenhill. Steam, Steel & Shellfire. The
Steam Warship 1815–1905. London, 1992.
Greenhill, B., A. Giffard. The British Assault on Finland 1854–1855. A
forgotten naval war. London, 1988.
Hattendorf, J. B., R. J. B. Knight, A. W. H. Pearsall, N. A. M. Rodger,
Geoffrey Till. British naval documents 1024–1960. – Publications of the Navy
Records Society, 1993, Vol. 131.
Hill, J. R. The Oxford illustrated history of the Royal navy. New York, 2002.
Hore, P. Seapower Ashore. 200 Years of Royal Navy Operations on Land.
London, 2001.
Lambert, A. Battleships in Transition. The creation of the steam battlefleet
1815–1860. London, 1984.
Napier, E. The Life and Correspondence of Admiral Sir Charles Napier,
K. C. B., from personal recollections, letters, and official documents. Vol. I.
London, 1862. <https://archive.org/details/in.ernet.dli.2015.82538> и <https://
archive.org/details/in.ernet.dli.2015.501884> (08.02.2018).
Watts, A. J. The Royal navy. An Illustrated History. London, 1999.
Williams, H. N. The Life and Letters of Admiral Sir Charles Napier,
K.C.B. London, 1917. – <https://archive.org/details/lifelettersofadm 00willuoft>
(08.02.2018).
Wilson, B. Empire of the Deep. The rise and fall of the british navy.
London, 2014.

56
 ÈÇÐÀÁÎÒÊÀ È ÏÐÎÈÇÕÎÄ ÍÀ
ÑËÈÂÅÍÑÊÎÒÎ ØÈØÀÍÅ
Ïàâëèí ×àóøåâ
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

MANUFACTURE AND ORIGIN OF

SLIVEN (SHISHANE)RIIFLE
Pavlin Chaushev
St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: The purpose of the present scientific announcement is to reveal

the evolution of one of the most interesting and mass-produced rifle in
Bulgaria from the middle of XVIII to early XIX century. The rifle is so
called “Sliven shishane”. This rifle is different from the others, because
the barrel have many internal channels. These channels allow the bullet
to rotate and makes this rifle much more accurate. The rifle has a pentago-
nal stock and rich decoration of bronze, silver and bone elements. The
decoration of this rifle is typical for the Orient with beautiful floral
motives. From XVIII to early XIX In the city of Sliven there were more
than 100 weapons workshops that produced this type of rifle. But in the
middle of the XIX century, with the introduction of new weapons models
mainly from Western Europe, the production of this model of arms was
abandoned.
Keywords: “Sliven shishane”, Rifle, floral motives.

През XVIII–XIXв. „сливенските шишанета“ са едно от най-

разпространените огнестрелни оръжия в Османската империя. През
този период в гр. Сливен функционират над 100 оръжейни работил-
ници, които се занимават с производството на различни видове
оръжия. Градът се прочува като основен център на „тюфекчийството
на Балканите. Местните майстори, тюфекчии (оръжейници)“ и бу-
чекчии (ножари) дори изпълняват държавни поръчки от порядъка
на няколко хиляди цеви годишно, Сливенските майстори дотолкова

57
се прославят с добре изработените пушки и пищови, че там отиват
търговци от Мала Азия, Персия, Западна България и др. да купуват
ковани шишанета, пушки бойлии, дълги пищови, сюнгии и пр. (Та-
баков 1929: 60).
Като вид оръжие „сливенските шишанета“ възникват през
XVIII в. Съществуват две теории за произхода им. Според едната
теория те започват първоначално да се произвеждат в Цариград,
подобно на кремъчните пушки с пентагонални приклади, и едва по-
късно производството им се съсредоточава в гр. Сливен. Според
другата теория те са оригинална сливенска продукция, в която личи
изключително влияние на ориенталския стил в оръжейното производ-
ство. Каквато и да е истината за техния произход, в средата на XVIII
в. шишанетата се произвеждат масово в Сливен и са едни от първите
нарезни пушки в Османската империя. Първоначално те служат и
като тежки крепостни пушки, с които се защитават подстъпите на кре-
постните стени и конаците на главните административни центрове
на империята. Подобен екземпляр се съхранява в музея на Рилския
манастир. По-късно започва олекотяването на шишанетата и пре-
връщането им в чисто пехотни пушки, които масово започват да се
произвеждат предимно в Сливен. Те се използват както за нуждите на
Османската империя, така и за износ (Сн. № 1).
Само в Сливен всяка година са произвеждани около 6000 ши-
шанета. Силуетът и механизмът на шишанетата имат подчертано
източен произход. Това се потвърждава и от тежкия им приклад с пе-
тоъгълно сечение. Кремъчният механизъм е от така наречения испан-
ски тип, но в повечето случаи завършва отгоре вместо с метална ок-
ръжност, в която се поставя показалецът за издърпване на ударника,
с две лостчета за по-удобното му издърпване едновременно с показа-
леца и средния пръст (Сн. № 4).
Кремъчният механизъм се появява в Европа за първи път през
1504 г. благодарение на испанците, които започват да произвеждат
своите оръжия с този тип възпламеняване на барута. Кремъчният
механизъм испанците заимстват от маврите, а те, от своя страна, са
го възприели от османците или от арабите. Този тип механизъм пър-
воначално в Европа се нарича испано-мавритански, а впоследствие
остава като испански тип кремъчен механизъм. На изток този тип
58
механизъм е наричан арабски, а първите сведения за възникването
му са от около 1500 г., в които се посочва, че той е конструиран в Азия
(http://handguns. g00net.org/BG/Slwn/BG_slwn-sh.htm). Най-сложната
част на пушката е механизмът (чакмакът). От неговата изкусна на-
права зависи доброто качество на оръжието.
Частите на механизма на кремъчната пушка са: петле („хорос“)
с кремък, огниво („кършалък“), както и една или две големи пружини
(„яйове“). Под „чакмака“ е спусъкът, обикновено той представлява
бронзово топче или скоба с открита пружина (Сн. № 5–7). За изра-
ботването на пружините на механизма са използва добра стомана с
голямо съдържание на въглерод. Закаляването става на два етапа.
Първоначално изработената пружина се нагрява до червено, след
което се пуска рязко във вода. По време на втория етап тя се нагрява
повторно до синьо и след това се потапя в лой или мас, за да стане
по-гъвкава и устойчива на пречупване. Огнивото пък се закалява,
като се нагрява до червено и след това се поръсва със смес от сол и
настърган бял овнешки рог.
Изработването на един богато украсен кремъчен механизъм
отнема доста време, понякога седмица и дори повече. Приготвеният
дървен приклад се украсява с помощта на седеф, сребро, мед, кост,
бронз и др. Характерна украса на приклада са т.нар. бронзови звездич-
ки. Те са изработени от малка бронзова втулка и различни по размер
бронзови щифтове, които се набиват в дървото или костта и образуват
кръгла геометрична фигура наподобяваща звезда. След това оста-
тъците от метала се шлайфат, докато се изравнят с нивото на дървото.
Както прикладът, механизмът и цялостният силует на шиша-
нетата са изработени в типичния ориенталски стил, така и богатата
украса показва възприетата от българските майстори оръжейници
османска традиция. Често украсата представлява множество плочки
или ленти от кост по приклада и ложата. Когато шишанетата са про-
извеждани по специална поръчка за по-заможни хора, а не масово за
османската войска, те са украсявани по-богато с множество орна-
менти и вградени от кост или благороден метал растителни мотиви
(Сн. № 7). Освен това гривните, закрепващи цевта за дървената част,
са изработвани от сребърен лист ламарина (понякога позлатен). Цевта
и механизмът на тези шишанета често се украсени със златни интар-
59
зии. По-ранните шишанета са произвеждани със сферичен спусък
без спускова скоба, докато тези от средата и началото на XIX в. са
вече с лостов спусък, закрит с предпазна скоба.
Цевите на шишанетата се изработвани от качествена само-
ковска или вносна италианска стомана. Всички цеви на шишанета
имат леко уширение в края си. Характерна особеност на тези цеви е
наличието на дълбоки вътрешни нарези (Сн. № 2). Изработването
на цевта е един от най-сложните процеси. Стоманата, определена за
една цев, се източва чрез чукане и нагряване по дължина, след което
се огъва във формата на улей около една стоманена пръчка, докато
двата и края се съединят. След това тя се заварява и постепенно се
изковава. Дебелината на стоманената пръчка определя и диаметъра
на цевта. Заварената цев се облича в нов слой желязо, за да се постиг-
не по-здрава конструкция. За целта се изковава ламарина от меко
желязо, която се нарязва на ленти, широки около 1,5 см и дълги до
150 см. По този начин се получава редуване на слоеве от по-мека и
по-твърда стомана. Получените 7–8 пласта се нагряват и изчукват,
след това те се усукват като спирала и отново се изковават плоско.
(Табаков 1929: 61–62). Получената по този начин лента се навива
спираловидно около цевта, след което се съединява в едно монолитно
парче метал с помощта на ковашка заварка. Така изработената цев
се нарича „харе“ или „дамаск“. Повърхността наподобява тигрова
шарка. Тези цеви се отличават с невероятна здравина и гъвкавост.
Подобна технология се използва и от прочутите майстори на японски
мечове „катана“ в Япония.
Сливенските тюфекчии изработват и цев „сърма“, която се от-
личава от дамаската по това, че лентата от стомана и желязо не се усук-
ва, а направо се изчуква и увива около цевта.
Така приготвената заготовка на цевта се пробива допълнително
отвътре със специални бургии, които имат различна дебелина. Бур-
гията се закрепва на хоризонтално въртящо се каменно колело. Цевта
се слага в желязната главина и се затяга точно срещу отвора на цевта.
Колелото се задвижва с помощта на крачна сила, а по-късно в някои
селища е използвана и водно задвижване. След разпробиването точ-
ността се проверява с прокарване на тънък конец, опънат на лък.
Следва допълнително изпиляване и полиране на цевта. За да се
60
покажат шарките на метала, цевта се потапя в специална смес от
силен винен оцет и сяра, където престоява няколко денонощия. След
тази обработка тя се затваря в задната си част с помощта на метална
тапа „куйрук“. На задната част се монтира и мушката „кес“ (Сн. № 3).
Сливенското шишане е една от първите нарезни пушки в света.
Целта на нарезите е да завърти и стабилизира полета на куршума. В
резултат на това тези пушки се превръщат в едни от най-точните
оръжия на своята епоха. Неслучайно българското оръжие се продава
успешно не само на прочутите панаири в страната – Сливенския,
Узонджовския, Пловдивския, Чирпанския, но и в Персия, Кюрдистан,
Кавказ и в цяла Мала Азия, където по думите на французина Поае
„френските оръдия не били в състояние да ги конкурират“. Освен
Сливен оръжейни центрове са оформят и в Габрово, Никопол, София,
Казанлък, Панагюрище, Враца и Видин. Характерна особеност на
това оръжие е голямата му точност. Като недостатък може да се по-
сочи негова малка скорострелност и скъпият процес на изработка,
които не позволяват производството му в големи индустриални
количества. С началото на индустриалната революция в страните от
Западна Европа този тип оръжия бързо са изоставени и заменени от
евтините френски и английски оръжия като „Кафявата Бес“. Въпреки
това някои образци от това оръжие продължават да се използват дори
до Руско-турската война от 1877–1878 г. Това показва колко надеждни
и здрави са сливенските шишанета.

БИБЛИОГРАФИЯ

Табаков 1981: Табаков, С. Опит за история на град Сливен. Том 1–3.

1929.
[Tabakov 1981: Tabakov, S. Opit za istoria na grad Sliven. Tom 1–3.
1929.]
https://www.bgjargon.com/word/meaning/%D1%82%D1%8E%D1%
84%D0%B5%D0%BA%D1 %85%D0%B0%D0%BD%D0%B5 (активна
връзка 8.12.2018 г.)
http://handguns.g00net.org/BG/Slwn/BG_slwn-sh.htm (активна връзка
8.12.2018 г.)

61
 ОПИС
НА СНИМКОВИЯ МАТЕРИАЛ

№ 1. Сливенско шишане (края на XVIII–началото на XIX в.) –

http://handguns.g00net.org/BG/Slwn/BG_slwn-sh.htm
№ 2. Цев на сливенско шишане (края на XVIII–началото на XIX в.)
– лична колекция на Павлин Чаушев.
№ 3. Кремъчен механизъм на сливенско шишане (края на XVIII–
началото на XIX в.) – https://balkan.auction/bg/auction/4259578
№ 4. Кремъчен механизъм на сливенско шишане (края на XVIII–
началото на XIX в.), РИМ – Габрово – http://h-museum-gabrovo.bg/?galle
ries=%D1
№ 5. Кремъчен механизъм и богато украсен приклад на сливенс-
ко шишане (края на XVIII–началото на XIX в.), РИМ – Севлиево –
https://www.europeana.eu/portal/bg/record/2048016/LovechRHM_0206.html)
№ 6. Сливенско шишане (края на XVIII–началото на XIX в., РИМ –
Севлиево – https://www.europeana.eu/portal/bg/record/2048016/LovechRHM_
0206.html

№ 1.

62
№ 2. № 3.

№ 4.

63
 № 5.

№ 6.

№ 7.

64
ÌÅÆÄÓ ÂÎÉÍÀÒÀ È ÌÈÐÚÒ. ÄÅÉÍÎÑÒ ÍÀ ÈËÀÐÈÎÍ
ËÎÂ×ÀÍÑÊÈ È ÊÞÑÒÅÍÄÈËÑÊÈ ÏÎ ÂÐÅÌÅ ÍÀ
ÐÀÇËÎÂÑÊÎÒÎ ÂÚÑÒÀÍÈÅ È ÐÓÑÊÎ-ÒÓÐÑÊÀÒÀ ÂÎÉÍÀ
Éîðäàí Ìèí÷åâ
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

BETWEEN WAR AND PEACE. ACTIVITIES OF ILARRYN

LOVCHANSKI AND KYUSTENDILSKI DURING THE
RAZOL’S UPRISING AND THE RUSSIAN-TURKISH WAR
Yordan Minchev
St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Аbstract: Ilarion Lovchansky and Kyustendilsky was born in 1799 in

Gorni Chukani neighborhood, close to Elena, with a secular name Ivan
Ivanov. He studied at the local churchyard and in the convent of the
Hilendarski Monastery “Presentation of the Virgin”. She is worshiping
in the Kapinovo monastery “St. Nicholas the Wonderworker “and served
for 25 years as a hieromonk, Archimandrite and Bishop of Aikopole in
five Metropolitans of Tarnovo. From 1852 he was appointed a Lovecan
Bishop. At the end of 1868, he resigned from the Patriarchate of Constan-
tinople and joined the invitations of the church activists in the capital of
the Ottoman Empire. He is the President of the Archdiocese Council, the
Mixed Exarchate Council, and heads the First Church-People’s Council.
He was elected as the first Bulgarian exarch, but under his inner conviction
and under the pressure of the great Vizier and Russian Ambassador
Nikolay Ignatiev resigned as the forerunner of the Bulgarian Exarchate.
Ilarion Lovchansky was elected Metropolitan of Kyustendil on July 3,
1872. In this capacity, he was forced to make decisions of a political
nature during the Eastern crisis (1875–1878). He remains in his diocese
and helps to keep peace, tranquility and order among the population.
After the Razol’s uprising, through his influence over the local Turkish
authorities, he saved Kyustendil from a fate similar to the Batak massacre
during the April 1876 Uprising and defended the innocent arrested. During

65
 the Russian-Turkish War of 1877–1878 he participated in the negotiations
with the two warring countries, and the city is preserved by attacks,
robbery, arson and is released. Thanks to his rich experience and self-
control, battles and disasters have been avoided and he successfully
translates the Kyustendil Diocese after the war to the long-awaited peace.
Keywords: The Razol’s uprising, Russian-Turkish War.

Иларион Ловчански и Кюстендилски е роден през 1799 г. в

махала Горни Чукани, близо до град Елена, със светско име Иван
Иванов. Учи в местното килийно училище и в метоха на Хилен-
дарския манастир „Въведение Богородично“. Замонашва се в Къпи-
новския манастир „Св. Николай Чудотворец“ и служи 25 години като
йеромонах, архимандрит и аксиополски епископ при петима търнов-
ски митрополити. От 1852 г. е назначен за ловчански епископ. Под
негово ръководство укрепва българският характер на епархията и се
развиват църковното и училищното дело. Приветства Великденската
акция на цариградските българи от 1860 г. и първоначално се отказва
от Патриаршията, но след това продължава да бъде неин служител.
Заради тази своя позиция среща неодобрението на част от епархио-
тите и църковните водачи в Ловеч, които настояват той да се откаже
от Патриаршията. Иларион се стреми към преговори за постигане
на споразумение въз основа на патриаршеската програма от 15 точки.
След дълго противопоставяне, няколко опита да бъде изгонен от
епархията, издадена писмена забрана да се произнася името му по
време на служба, многобройни нападки в пресата и налагане на
финансов бойкот, в края на 1868 г. той се присъединява по покана на
църковните дейци в столицата на Османската империя и подава
оставката си от Патриаршията. Председател е на Архиерейския
събор, Смесения екзархийски съвет и ръководи Първия църковно-
народен събор. Избран е за първи български екзарх, но по негово
вътрешно убеждение и под натиска на великия везир и руския по-
сланик Николай Игнатиев си подава оставката като предстоятел на
Българската екзархия, за да стане първи и последен кюстендилски
екзархийски митрополит. Ако при назначаването си за ловчански
епископ до отказването от Патриаршията е малко известен в църков-
ните среди и почти непознат на българското възрожденско общест-
во, то при избора за Кюстендилски митрополит вече е популярен и
66
уважаван, заради дейността му при учредяването и началните стъпки
по изграждането на младата Българска църква. В Кюстендил Иларион
пристига с богат опит на архиерей на Ловчанска епархия, ръководител
на временните екзархийски органи в Цариград и председател на
Първия църковно-народен събор.
Новата епархия се оказва доста трудна за управление, с осе-
заемо присъствие на патриаршеския митрополит Игнатий. След учре-
дяването си Българската екзархия среща много пречки от всички
заинтересовани страни през 70-те години на XIX в. – от Патриарши-
ята, заради успехите на българщината в Южна Тракия и Македония,
от Високата порта, която вече променя политиката си и игнорира
българските и фаворизира гръцките искания и от Русия, с поредните
опити да възстанови единството на православието и отмени обявената
схизма. Освен влиянието на мощните външни фактори Иларион
трябва да преодолее редица вътрешни проблеми, като съпротивата
на патриаршеския митрополит Игнатий, ограничената помощ и съ-
действие от Българската екзархия, финансови трудности от всякакъв
характер и попълзновенията на гърцизма и започналата сръбска про-
паганда.
Годината 1876 условно разделя дейността на Иларион в Кю-
стендил на два етапа. В първия въпреки преклонната си възраст той
извършва няколко обиколки на голямата по територия Кюстендилска
епархия, заедно със Смесения съвет полага грижи за укрепването на
просветно-религиозните институции, свиква учителски и епархийски
събори и успешно неутрализира действията на Игнатий. През втория
той е принуден поради развоя на настъпилите драматични събития
да взема решения от политически характер. След Разловското въс-
тание спасява Кюстендил от съдба, подобна на клането в Батак от
април 1876 г., а през Руско-турската освободителна война участва в
преговорите с отговорна мисия, вследствие на която градът е осво-
боден, избягвайки нови кръвопролития.
В началото на май 1876 г. избухва въстание, останало в истори-
ческата наука под името Разловско1. Редица автори приемат това
въстание като неразделна част и продължение на Априлската епопея2.
Една от причините за въоръженото надигане на българите е нераз-
1
Попстоянов, К. Тридесет години назад. Исторически записки по
първото македонско въстание през 1876 г. Кюстендил, 1903; Иванов, Й.
67
решеният църковен въпрос в този край3. При създаването на Българ-
ската екзархия само областта Пиянец попада в Кюстендилска епар-
хия, за разлика от Малешевско, присъединена въпреки желанието
на населението към Струмишка епархия, управлявана от известния
с големите си злоупотреби гръцки владика Еротей. През 1873–1874 г.
борбата се изостря, като се стига до изгонване на гръцкия митро-
полит, но със съдействието на турската власт българската църковна
община в Берово е ликвидирана. Други причини се явяват системните
данъчни злоупотреби на местната власт и физическото насилие над
българките. През 1874 г. поп Стоян Разловски, собственик на хан и
много добитък подава жалба от името на жителите на с. Разловци
против данъчните несправедливости и честите изнасилвания на моми
и жени от мюсюлмани4. В писма до Екзархията Иларион също описва
данъчните притеснения и недоволството на населението, недоимъка
и неуспеха му да събере дори част от данъците5.
Подготовката за въстание започва през декември 1875 г. в
Солун, начело с Димитър Попгеоргиев Беровски6. Знамето на въста-
нието е извезано от баба Неделя Петкова и дъщеря £ Славка Караива-
нова. За да набавят необходимите средства за въоръжение и снаря-
жение, Димитър Попгеоргиев продава родната си къща в с. Берово,
Северна Македония. Исторически издирвания. С., 1906, с. 309–311, 352–
354; Гоцев, С. Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец
1860–1912. С., 1988, с. 66–80; Дойнов, Д. Разловското въстание 1876. С.,
1994.
2
Дойнов, Д. Комитетите „Единство“. Ролята и приносът им за Съе-
динението 1885. С., 1985, с. 20; Генчев, Н. Българско възраждане. С., 1988,
с. 388; Стоянов, Ив. История на Българското възраждане. В. Търново,
2010, с. 247.
3
Дойнов, Д. Разловското въстание..., с. 15.
4
Попстоянов К. Цит. съч., с. 3–5.
5
„Даждието за 1875 год. не се е събрало още половината, а за 1876
год. не сме взели нито пара. И как ще се събере, не знам, понеже има много
голямо оскъдие“. Писмо от Иларион, митрополит Кюстендилски, до екзарх
Антим I в Цариград от 23 юни 1876 г. – В: Априлско въстание 1876.
Сборник от документи. Т. II, С., 1955, с. 35–36.
6
За организатора на въстанието Димитър Попгеоргиев Беровски вж.
Попстоянов, К. Цит. съч., с. 9–10; Гоцев, С. Цит. съч, с. 55–66; Дойнов, Д.
Разловското въстание..., с. 19–32.
68
а отец Стоян Разловски – част от животните си. Проведено е съве-
щание на Голак планини, според плана на ръководителя на въстанието
Димитър Попгеоргиев то трябва да обхване освен Пиянец и Мале-
шевско и цяла Източна Македония и да се насочи на югоизток, към
райони на подготовка на Априлското въстание. Привлечени са дейци
от Солун, Кочани, Струмишко и Петрич.
От Кюстендил в организацията на въстанието се включват
братята Димитър и Манол Друмохарски, четиримата братя Попнов-
кови, Христо Бояджички, Христо М. Градинаров, Алеко Караманов,
а от Радомир – архимандрит Зинови Поппетров7. През март 1876 г.
митрополията се превръща в място за агитация преди въстанието,
като учителят Димитър Томов Македонски провежда беседа със сина
на отец Стоян Разловски и дякон Рафаил8. Взема се решение да бъдат
освободени от плащане на данък бедните села в района, като се
изкупи държавният десятък от отец Стоян9. Свещеникът е активен
участник в църковното движение, решителен и справедлив, бързо
успява да намери средства, като „при първо поискване кюстендил-
ският митрополит Иларион му зае 4000 гроша“10. Същата сума е зае-
та и от богатия Молла Едип от с. Църник и от двама кюстендилски
граждани – Христо Стоянов Векиларов и Димитър Топузов. Откупу-
ването на данъка е направено с цел да не пристигнат в района турски
закупчици и да научат за подготовката на въстанието11. Само четири
дни преди началото му Иларион уведомява екзарх Антим, чe е на-
правен всенароден молебен, в епархията владее голямо спокойствие
7
Ангелов, Г. Кюстендил. Кюстендил, 1900, с. 78–79.
8
Попстоянов, К. Цит. съч., с. 14.
9
Гоцев, С. Цит. съч., с. 64.
10
К. Попстоянов, син на поп Стоян Разловски, публикува документа:
„4000 гроша. Само четири хиляди гроша. Аз отдолу подписаният свещеник
земам от Негово Високо-преосвещенство Г-на Г-на Илариона в заем
горереченото число гроша, които ще му върна подир един месец от днес.
А за по-голямо негово уверение, че ще му ги върна след един месец от
днес давам му настоящият си задължителен запис и се подписвам. 23
февруари 1876 год., Кюстендил. Платец: папаз Стоян от село Разловца“.
Вж. Попстоянов, К. Цит. съч., с. 15–16.
11
Освен увеличения десятък със закон от 1867 г. от 10 на 12,5% под
предлог, че ще бъдат разширени владетелските права на селяните върху
69
и тишина и са дадени необходимите наставления до архиерейските
наместници за запазване на реда12.
На 8 май 1876 г. започва въстанието в село Разловци начело с
отец Стоян, зет му Димитър Попгеоргиев Беровски и други участ-
ници. Селото е избрано да стане център на въстанието заради страте-
гически важното си местоположение между трите съседни околии
Пиянец, Кочани и Малешевско, като същевременно е отдалечено от
важните пътни артерии и големите селища Кюстендил и Струмица13.
От този край с традиции в хайдушкото движение са легендарните
Ильо Марков, Румена, Стоимен и други войводи. Поради преван-
тивните мерки на турската власт повечето дейци са арестувани и
въстанието избухва само в Разловци. Въстаниците освобождават се-
лото, сформират чета от 80 души и превземат на следващия ден съ-
седното село Митрашинци. В сражението е ранен войводата Димитър
Попгеоргиев, а башибозушки банди нападат и разоряват Разловци.
По този повод се пее песента:
Запали се, Маце, планината,
планината ле, Маце, Митришинска,
Митришинска, Маце море, Будинарска,
Запали я, Маце, млад войвода,
млад войвода ле, Маце, млад Димитър
Попгеоргиев, Маце, море от Берово… 14
Поп Стоян Разловски поема ръководството на четата и окура-
жава падналите духом въстаници с думите: „Братя мои, не се сдавайте
в ръцете на турците и не загубвайте надеждата; Бог ще помогне на

мирийските земи, местните първенци откупуват данъците от турските

откупчици, за да пресекат големите злоупотреби, които извършват при
събирането му. Вж. Гоцев, С. Цит. съч., с. 17.
12
Писмо от Иларион, митрополит Кюстендилски, до екзарх Ан-
тим I в Цариград, 4 май 1876 г. – В: Априлско въстание…, т. II, с. 14.
13
Село Разловци е едно от големите селища в Пиянечка нахия, в
състава на Кюстендилска кааза, разположено в планината Голак, на левия
бряг на река Брегалница, днес се намира в община Царево село (Делчево)
Република Северна Македония. Ангелов, Г. Цит. съч., с. 12.; Гоцев, С.
Цит. съч., с. 64, 66.
14
Гоцев, С. Цит. съч., с. 80.
70
слабите. Наистина, много мъчно е да се гледа как мрат нашата челяд
и братя, обаче без жертви не се добива свобода. Ако бяха се жертвали
нашите бащи и деди, ние щяхме сега да бъдем свободни; и жертвата,
която нам е писано да дадем, ще бъде жертва за нашите синове и
внуци, и те ще останат на вечни времена да се радват на своята
независимост“15.
Бързите мерки на властта и изпратените редовни войски за-
бавят четата, завалява сняг в планината и въстанието не успява да се
разшири в други райони. В Берово 300 въоръжени въстаници чакат
четири дни в планината четата от Пиянечко. Първоначалният широко-
обхватен замисъл на въстанието не се осъществява и то продължава
само като поход на една чета, преследвана от турска потеря после-
дователно в Петричко, Мелнишко, Беласица и Огражден. Трагично
завършва живота на отец Стоян – за да не бъде заловен той се само-
убива в Рилския манастир, а останалите 18 въстаници се включват в
голямата чета на Ильо войвода по време на Руско-турската война16.
Бежанци от Пиянец от 34 чисто български села се отправят към
Кюстендил.
Към редовната войска от 3600 души за потушаване на въс-
танието се присъединява с два табора и унищожителят на Батак, Кел
Хасан паша. На 12 май той пристига в Кюстендил, „който за малко
не стана театър на турското разорение“17. Кюстендилския митро-
полит, в качеството си на висш турски сановник заедно със свеще-
ниците, българските първенци и всичките еснафи го посрещат и
умилостивяват. Иларион трябва да е проявил голямо самообладание
и убедителност, излизайки срещу този истински главорез. Тук
проличава ролята на духовния водач не само да застане пред пашата
с риск за живота си, но и да го убеди да не пали и убива. Използва
влиянието си и над кюстендилския каймакамин Ахмед ага за спася-
ването на Кюстендил от масово клане18. Войската влиза в града, на-
15
Попстоянов, К. Цит. съч., с. 33.
16
Пак там, с. 49–50.
17
Пак там, с. 36.
18
Попов, К. Иларион Ловчански и Кюстендилски. – В: Енцикло-
педичен речник. Кюстендил А-Я. С., 1988, с. 263.
71
станява се по хановете, обявено е военно положение, но Кюстендил
се отървава от грабежи и насилия19.
Семействата на отец Стоян и на другите четници са откарани
в Кюстендил на военен съд. Арестувани са 20 мъже по подозрение и
са измъчвани в конака в продължение на един месец да издадат и
другите царски душмани и комитаджии. Най-много е бит и изтезаван
38-годишният учител Димитър Ангелов, участник в църковно-нацио-
налното движение и представител от Кюстендил на събора през 1871 г.
Въпреки неуспеха на Разловското въстание Иларион намира
сили да защити невинно наклеветените, подсъдимите и да ходатайст-
ва за амнистиране на несправедливо осъдените и заточените. Някои
от арестуваните са отведени в София, съдени са от военен съд и след
два месеца са пуснати срещу голям откуп20. Протестът на съпругата
на Стоян Разловски в цариградския вестник „Зорница“ против
опустошенията на войската и башибозука и мъченията, заграбените
храни и добитък в Малешевско и Пиянец, предизвиква назначава-
нето на една комисия за разследване на случаите21. В нея влизат
митрополит Иларион заедно с каймакамина Мехмед бей, Хр. Ст. Ве-
киларчев и Димитър чорбаджи Гогъев22. От анкетата и по предста-
вения доклад на комисията правителството издава заповед да се
възстановят изгорелите къщи и да се отпуснат необходимите за се-
итба семена.

19
Друга гледна точка представя К. Попов, твърдейки, че „само поради
застъпничеството на влиятелния Ахмед-аа Челеби-агин, който се боял, че
след масови кланета работната ръка в неговите чифлици силно ще намалее“
спасява Кюстендил от втори Батак от Кел Хасан паша. Вж. Попов, К. Кюс-
тендил под турско робство и участието на кюстендилци в националноос-
вободителните борби. – В: Кюстендил и Кюстендилско. Сборник от статии
и изследвания. Съставител Г. Кръстева. С., 1973, с. 106–107.
20
Попов, К. Кюстендил под турско робство…, с. 107; Гоцев, С. Цит.
съч., с. 82–83.
21
Попстоянов, К. Цит. съч., с. 41; Гоцев, С. Цит. съч., с. 89.
22
Попстоянов, К. Цит. съч., с. 41–42.
72
 В писмо от 30 юли 1876 г. до Екзарх Антим I Иларион описва
драмата на въстанието и представя причината за надигането на въста-
ниците в икономическите притеснения на властта, насилието над
жените и опустошенията на башибозука и черкезите23. В следващо
писмо кюстендилският митрополит информира българския екзарх,
че задържаните от Кочани вече седем месеца не са освободени24.
Моли го да се застъпи пред битолския валия, който да заповяда на
местния управител да освободи църквата и да не се меси в черковните
работи. Централната турска власт не признава изтъкването на ико-
номически причини за въстанието и подлага на политически прес-
ледвания учители и свещеници, мнозина от тях са прокудени или
избесени25. Извършен е истински политически терор над българската
интелигенция не само в Пиянец и Малешевско, но и в цяла Македо-
ния. Антибългарската кампания се разразява и в този край, продъл-
жава и през следващите години, а Иларион е поставен в сложната
ситуация с изпълнението на отговорна миротворска мисия. Донася
мир, но помирение между победители и победени не може да оси-
гури. Смирени са робите, които оставят оръжието, за да грабнат от-
ново остена.
Българските епархии понасят изключително тежко годините
на Априлското въстание и Руско-турската освободителна война26. С
обявяването на войната българският Екзарх Антим е свален и изпра-
тен на осеммесечно заточение в Анкара27. За нов предстоятел на Бъл-
гарската църква е избран ловчанският митрополит Йосиф28.
Действията на голямата чета на Ильо войвода и селското въста-
ническо движение на населението от Кюстендилско краище принуж-
23
Писмо от Иларион, митрополит Кюстендилски, до екзарх Антим I
в Цариград, 30 юли 1876 г. – В: Априлско въстание…, т. II, с. 58.
24
Писмо от Иларион, митрополит Кюстендилски, до екзарх Антим I в
Цариград, 14 ноември 1876 г. – В: Априлско въстание…, т. II, с. 112.
25
Дойнов, Д. Комитетите „Единство“…, с. 30.
26
Даскалов, Р. Българското общество 1878–1939. Т. 2. Население.
Общество. Култура. С., 2005, с. 443.
27
Кирил патриарх Български, Екзарх Антим (1816–1888). С., 1956,
с. 785–806.
28
Йосиф І екзарх Български, Дневник. Съставител Хр. Темелски.
Под редакцията на Т. Събев. С., 1992, с. 63–64.
73
дават Руското главно командване да промени плановете си по време
на войната29. Кюстендил остава без правителство, след като на 1 яну-
ари 1878 г. градът е напуснат от турския управител и кадията. Об-
становката е неясна – руските части се намират в Радомир, а турски-
те побягват към Крива паланка. Същия ден в текето (мюсюлмански
ритуален комплекс от сгради) на Шейх Аки Ефенди се събират мест-
ните български първенци начело с Иларион и представители на тур-
ското и еврейското население, за да се избере временно управление
за „пазене на града“30. За временен управител е избран бившият лов-
чански каймакамин, стар познайник на дядо Иларион, бежанецът Мус-
тафа ефенди31.
По време на войната Кюстендил „изглеждаше като разорен,
опустял град: чаршията затворена, гражданите българи изпокрити,
училищата обърнати на военни болници…, турски бежанци…, ана-
долски войници!“32. В този критичен момент Иларион като истински
духовен пастир продължава да обгрижва християните в града. Лето-
писецът на тези събития Г. Ангелов отново разказва: „В тия крити-
чески и опасни за Кюстендил дни, митрополит Иларион и некои от
свещениците заран-вечер слизаха от църквата „Св. Богородица“, че-
теха молитви, молеха Бога за съхранението на християнското в града
население от всяка напаст и за неповредимото му избавление и осво-
бождение от робството“33. Главна грижа на Иларион и помощника
му Синесий в това размирно време е да успокояват паството си и да
крепят духа на българското население, за да го запазят34. Много умело
Иларион се възползва от действията на четите на Симо Соколов и
Ильо войвода и страха, който техните въоръжени действия всява във
временната власт и турското население. Иларион успява да им внуши,
29
Дойнов, Д. Комитетите „Единство“…, с. 35; Гоцев, С. Цит. съч.,
с. 99.
30
Ангелов, Г. Цит. съч., с. 92.
31
Попов, К. Кюстендил под турско робство…, с. 108.
32
Ангелов, Г. Цит. съч., с. 91.
33
Пак там.
34
Караманов, Вл. По назначението на архимандрита Синесия за
помощник на Кюстендилския митрополит Илариона през 1875 год. – Ду-
ховна култура, 1939, кн. 5–6, с. 169.
74
че няма друго възможно решение за възстановяване на мира и спо-
койствието в града от изпращането на мисия в щаба на руските части,
които да бъдат разположени в Кюстендил и да гарантират имота,
живота и честта на всички35. Първият му опит завършва неуспешно
с мисията на свещеник поп Манчо Попиванов, който довежда от с.
Привол Симо Соколов и Петър Радев. Те се представят, че са изпра-
тени с писмо уж от главнокомандващия сръбските войски със заповед
да се превземе Кюстендил. Турците не им повярват, а Иларион „добре
ги нагости“36.
Вторият път за преговори с Ильо войвода отива лично митро-
полит Иларион. Загърбил в този труден момент старите вражди в
делегацията е включен и патриаршеският митрополит Игнатий. В
отделен разговор на 8 януари 1878 г. в с. Коняво Иларион и Ильо вой-
вода уточняват подробностите по плана за освобождаването на Кюс-
тендил. В същия ден в Руската главна квартира в Казанлък се водят
първите преговори за примирие. Иларион убеждава турските жители
и временната власт, че единственият изход от създалата се сложна
ситуация е да се поканят руски части и че именно четата на Ильо
войвода е техен авангард37. Успява да издейства разрешение от пред-
седателя на временното градско управление да бъде изпратена деле-
гация в София. С помощта на Марин Дринов и италианския консул
Вито Позитано молбата е внесена пред руското командване за изпра-
щането на военни части в Кюстендил.
На 10 януари в Кюстендил пристигат трима доброволци от с.
Коняво и уверяват, че Ильо войвода е в това село и настояват градът
35
Една съвременна оценка за действията на Иларион по време на
войната е на Т. Карамфилова: „Иларион е централна и важна личност в
града и много хора се допитват до него както обикновени граждани, така и
временният каймакамин и всички местни турски първенци. Запознат с
военната обстановката, а също и с положението в Кюстендил, митрополит
Иларион прави всичко възможно да осигури безопасността на населението
и да види скоро града освободен“. Вж. Карамфилова, Т. Иларион Лов-
чански и Кюстендилски – поборник за образование, свобода и човешко
достойнство, Наблюдател, 2 февруари 2012 г.
36
Ангелов, Г. Цит. съч., с. 93.
37
Иванов, Й. Цит. съч., с. 311–312.
75
да се предаде без сражение38. Същевременно управителят Мустафа
ефенди телеграфира до Високата порта в Цариград и моли за неза-
бавно изпращане на турска войска в Кюстендил39. Руските части под
командването на подполковник Юрий Задерновски, в състав от 80
кавалеристи от 2-ри ескадрон и 4-ти улански Харковски полк, ги
изпреварват и на 13 януари преди обяд влизат в града заедно с четата
на Ильо войвода. Посреща ги духовенството начело с Иларион и с
неописуем възторг и сълзи на очи, благославяйки ги, а „офицерите
му целиваха ръка“40. На другата сутрин те са принудени да отстъпят
към Радомир, тъй като от Крива Паланка към Кюстендил настъпва
един батальон турска войска от 300 души и още толкова башибозук.
В града настава паника сред българското население. Турските части
влизат в Кюстендил на обяд и са посрещнати от архиереите Иларион
и Игнатий при храма „Св. Мина“41. В продължение на три дни в
конака се провеждат съвещания на турските първенци и двамата ми-
трополити. Миралай Асав-Бег имал намерение да претърси домовете
на избягалите българи, да залови съмнителните лица и да запали
околните села. Иларион му напомнил обаче, „че неговата длъжност
е да запази реда и тишината в града, а не размирици да прави“42. На
17 януари в 18 часа руски отряд в състав от 5000 души, водени от
ген. Мейендорф, влиза в Кюстендил и освобождава града.
Само след два дни в Главната квартира на руската армия в
Одрин е подписано примирието „Основи на мира“43. Определената
демаркационна линия достига на запад до Кюстендил и Горна Джу-
38
Ангелов, Г. Цит. съч., с. 93.
39
Пак там.
40
Пак там, с. 95.
41
Пак там, с. 97.
42
Пак там, с. 98.
43
Пълното наименование на документа е „Протокол за приемане на
предварителни Основи на мира между Русия и Турция“. За значението му
като първото международно споразумение предвиждащо създаване на
Българско княжество вж. Петков, П. Ст. „Основите на мира“ от 19/31 яну-
ари 1878 г. – първото руско-турско споразумение за създаване на българ-
ска държава (или защо Санстефанският прелиминарен договор не е на-
чалото на нова България). – История, кн. 1, год. XХVI, 2018, с. 9.
76
мая (дн. Благоевград), като оставя до подписването на окончателния
мирен договор цяла Македония под временната власт на Турция44.
В дните на Временното руско окупационно управление Ила-
рион е в пълна подкрепа на руския комендант поручик Н. В. Савойски
и активно участва в създаването на органи на местната българска
власт, като заедно с Игнатий влиза във Временния градски управи-
телен съвет. По-късно активно работи и с новите окръжни началници
щабскапитан от руската гвардия Н. Р. Овсяни и Тодор Пеев.
За разлика от другите екзархийски архиереи, публично изказ-
ващи или пишещи за злодеянията на турците по време на Априлското
въстание или Руско-турската война и привикани от правителството
в Цариград да стоят заточени в Екзархията, Иларион остава в епар-
хията и помага за запазване на мира и реда сред християнското и
мюсюлманското население. Деликатно, но резултатно се споразумява
с местната власт и с войводата Ильо Марков, като запазва Кюстендил
от нападения, палежи и ограбване и не поставя Екзархията в затруд-
нено положение по време на войната със своите действия. Благо-
дарение на богатия му опит и самообладание са избегнати сражения
и бедствия сред населението, подобни на тези при Плевен, Ловеч,
Ст. Загора, Н. Загора и Елена. Не му стигат силите и времето да убеди
меродавните фактори в необходимостта от запазване целостта на
епархията след нейното разпокъсване на Берлинския конгрес. По-
следните значими прояви на митрополит Иларион Кюстендилски са
дейността му като председател на местния комитет „Единство“ със
съществен принос за подготовката и провеждането на Кресненско-
Разложкото въстание и участието му в работата на Учредителното
събрание и приемането на Търновската конституция. Според новия
Екзархийски устав от 1883 г. Кюстендилска епархия следва да се
закрие, като в знак на почит и уважение към заслугите му за Българ-
ската православна църква, решението влиза в сила след неговата
смърт на 31 януари 1884 г.

44
Дойнов, Д. Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879. С. 1979,
с. 14.
77
 ÍÅÐÅÀËÈÇÈÐÀÍ ÏËÀÍ ÍÀ ÃÅÍÅÐÀË Ì. Ä. ÑÊÎÁÅËÅÂ
ÇÀ ÄÅÉÑÒÂÈßÒÀ ÍÀ ÐÓÑÊÀÒÀ ÀÐÌÈß ÑËÅÄ ÏÀÄÀÍÅÒÎ
ÍÀ ÊÐÅÏÎÑÒÒÀ ÏËÅÂÅÍ
Äðàãîìèð Éîðäàíîâ
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

GENERAL M. D. SKOBELEV’S UNREALIZED PLAN OF

ACTION FOR THE RUSSIAN ARMY FOLLOWING
THE FALL OF THE PLEVEN FORTRESS
Dragomir Yordanov
St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Аbstract: During the Russo-Turkish War of 1877–1878, the young Russian

General Mikhail Dmitrievich Skobelev developed and submitted a plan of
his own for the Russian Army’s progress following the fall of the Pleven
fortress. In his view there were two viable courses of action at the time –
either an offensive through the Balkan Mountains into the towns of
Adrianople (Edirne) and Constantinople (Istanbul) in Thrace or moving
onward to Sofia for the winter. His preference was the second option. In
his view Sofia presented a serviceable bridgehead into the western regions
of European Turkey. The main goal of his plan was for the Russian army
to cut off the Ottoman Empire from its vast provinces in the western and
central Balkan Peninsula, depriving it of resources and forcing a capitu-
lation.
General Skobelev intended for the Russian army to wade into Macedonia
and for its right flank to eventually reach Salonik (Thessaloniki) on the
Aegean shore. There it would have received support from Russia’s naval
forces.
An important part in the general’s plan would have been played by two
potential allies of Russia – Greece and Serbia. The Russian Empire’s actions
in Macedonia were meant to spur both countries into action on its side of
the conflict and lend assistance in the overturning of Ottoman rule.
General Skobelev’s thinking was that the actions of Russia and its allies
would present the western powers with a fait accompli and they would
have no choice but to accept and validate the outcome of the war. It was

78
 his view that unless the regions in the western parts of European Turkey
were truly liberated from Ottoman rule they would most likely remain
within the Ottoman Empire’s boundaries after the war and thereby the
empire would retain much of its forces and resources, and Russia would
eventually get dragged into another war.
General Skobelev’s plan never came to fruition, however, due to Russian
high command’s decision to proceed with an incursion into Thrace (direct-
ly towards the Ottoman Empire’s capital) rather than Macedonia.
This article aims to bring renewed attention to General Skobelev’s all
but forgotten alternate plan, analyze it in detail, and consider the possible
repercussions it might have had upon Bulgarians and other Balkan nations
had it been implemented.
Keywords: Russo-Turkish War of 1877–1878, General M. D. Skobelev,
Russia, Ottoman Empire, Bulgaria, Pleven, European Turkey, unrealized
plan, Russian offensive in the Southwest, Macedonia, Salonik (Thessalo-
niki), Aegean Sea.

Михаил Дмитриевич Скобелев (1843–1882 г.) е един от най-

известните руски генерали от Освободителната руско-турска война
от 1877–1878 г. Роден е през 1843 г. в семейството на генерал. Още
като млад избира военната професия. Участва в потушаването на
Полското въстание (1863–1864 г.). През 1868 г. завършва Никола-
евската военна академия. Участва в действията на руската армия в
Средна Азия в началото на 70-те години на 19 в. За кратко през 1876 г.
заема длъжността губернатор на Ферганска област. През март 1877 г.
(когато вече е с чин генерал-майор) е командирован в руската Дунав-
ска армия по заповед на главнокомандващия Великия княз Николай
Николаевич. Първоначално командва сборни отряди. Участва във
втория и третия щурм на Плевен и в обсадата на града, където си
спечелва голяма популярност1.
Според полковник Дмитрий Антонович Скалон (адютант на
главнокомандващия Н. Николаевич) още преди падането на крепостта
Плевен висшите руски военни обсъждат по-нататъшното развитие
на военните действия, и в частност накъде трябва да настъпи основ-
ната част от руската армия, за да разгроми окончателно Османската
империя. Тогава като главна цел е набелязано преминаването на Стара
1
Георгиев, Г. Освободителната война 1877–1878 г. Енциклопедичен
справочник. С., 1986, с. 164.
79
планина и настъплението през областта Тракия към Цариград, но тя
има някои сериозни противници – например ген. Левицки, ген.
Тотлебен, княз Имеретински, както и ген. Скобелев2.
На 2 ноември 1877 г. ген. Скобелев изпраща писмо до полк.
Скалон, в което подробно излага свой алтернативен план за пре-
минаването на Стара планина и настъплението в Тракия. Той е съхра-
нен от полковника и е публикуван от него през 1907 г. в декемврий-
ския брой на руското историческо списание „Русская старина“. За-
бравен е, защото не е реализиран на практика, но поради важността
си за българите и балканските народи заслужава да бъде популя-
ризиран. Планът показва, че събитията от онова време са могли да
се развият по един по-различен сценарий, чиито последици щяха да
бъдат много съществени, включително и за България. В настоящата
статия той ще бъде подробно разгледан и анализиран.
Според ген. Скобелев след падането на Плевен има две въз-
можности за действие на руската армия:
1. Настъпление през Стара планина към градовете Одрин и Ца-
риград.
2. Настъпление към гр. София и презимуване там.
Той предпочита втората възможност. Според него София е
удобно предмостие:
1. Към Цариград.
2. Към западната част на Европейска Турция.
Главната цел на неговия план е руската армия да откъсне от
Османската империя нейните обширни провинции в западната и
централната част на Балканския полуостров, за да я лиши от ресурси
(като намали до минимум контролираните от нея територии) и да я
принуди да капитулира3. Трябва да се припомни фактът, че по онова
време Османската империя все още владее по-голямата част от
полуострова. Освен българските земи (Мизия, Добруджа, Тракия,
Македония и Поморавието) в нейните граници влизат още Косово,
2
Скалон, Д. Забытый фельдмаршаль (Очеркъ дъятелности главно-
командующаго въ русско-турецкую войну 1877–1878 г. г. на балканскомъ
полуостровъ). (Окончание). III. В: Русская старина, 1907, т. 132 (октябрь–
ноябрь–декабрь), декабрь, с. 525; 529.
3
Пак там, с. 529–530.
80
Метохия, Новопазарския санджак, Босна, Херцеговина, Албания,
Епир и Тесалия (както и егейските острови с Крит) – обширни терито-
рии с обща площ 362 000 кв.км. А към началото на ноември 1877 г.
руската армия е освободила и контролира само малка част от Бъл-
гария – Централна Мизия и Северна Добруджа.
Генерал Скобелев пише:
„Успехът (на неговия план, бел. на авт., Д.Й.) ще доведе до
лишаването на Турция от България, Босна, Херцеговина, Албания,
Македония, което във връзка с нашето придвижване напред в Мала
Азия ще даде възможност за славен и резултатен мир“4.
Според него след освобождението на гр. София руснаците
могат:
1. Да настъпят към Пловдив.
2. Да преминат Стара планина и да се насочат към гр. Одрин
(обхождайки гр. Пловдив).
3. При готовност на Гърция да започне война, след освобож-
дението на гр. Скопие, да се придвижат по долината на р. Вардар към
Солун и да овладеят този град5.
Генералът предпочита третия вариант. Според него руското
настъпление на югозапад трябва да се осъществи на два етапа:
1. Освобождение през зимата на 1877–1878 г. на територията
до линията гр. София – гр. Скопие – държавата Черна гора, която ще
послужи като плацдарм за настъплението през втория етап (т.е. на
Софийско, Северна Македония, Поморавието, Косово, Метохия, Но-
вопазарския санджак, Босна и Херцеговина).
2. Освобождение през пролетта на 1878 г. на останалата част
от Европейска Турция южно и югозападно от гореспоменатата линия
чак до Гърция, Егейско и Адриатическо море (обхващаща Албания,
Централна и Южна Македония, Епир и Тесалия).
Генерал Скобелев предвижда десният фланг на руската армия
да достигне до Егейско море, където той трябва да бъде подпомогнат
от действията на руския военен флот (вероятно става дума за
Балтийския флот на империята). Той пише:

4
Пак там, с. 532.
5
Пак там, с. 531.
81
 „Със заемането на Солун ние можем да прехвърлим тук целият
свой флот, който може да търси битки с турския“6.
Много важно е да се отбележи, че според плана на генерала,
докато се извършват гореописаните офанзивни действия на югозапад,
в източната част на Балканския полуостров (в Мизия) руската армия
трябва да се държи дефанзивно, да защитава двете оформили се
фронтови линии:
1. Между р. Дунав и Стара планина (срещу укрепения турски
четириъгълник от крепости).
2. По билото на Стара планина на запад чак до Софийско (сре-
щу турските войски, разположени в Тракия)7. В плана на ген. Ско-
белев много важна роля играят потенциалните съюзници на Русия
Сърбия и Гърция. Чрез действията си на югозапад (в Македония)
Руската империя трябва да ги стимулира да се намесят на нейна стра-
на и да подпомогнат ликвидирането на османската власт. Той пред-
вижда всяка държава да получи свой „район на действие“ – Русия
ще действа в Софийско и Македония, Сърбия – вероятно в Помора-
вието, Косово, Метохия и Новопазарския санджак, а Гърция – ве-
роятно в Епир и Тесалия (а може би и в част от Южна Македония).
Действайки координирано, накрая съюзниците ще се съединят, съз-
давайки обширна освободена от османската власт територия. Според
ген. Скобелев освобождението на споменатите области няма да е
трудно, защото те са населени главно с нетурско население, което той
очаква вероятно да въстане срещу Османската империя8.
В плана на генерала не е посочено коя държава трябва да ос-
вободи провинциите Босна и Херцеговина – дали Австро-Унгария
или Сърбия и Черна гора. Много е вероятно ген. Скобелев (като славя-
нофил) да е искал освободителите да бъдат сърбите и черногорците,
но това щеше да бъде трудно постижимо на практика, защото най-
вероятно Австро-Унгария щеше да се намеси и да изпревари своите
югоизточни славянски съседи.
Освен чисто военната страна на ситуацията ген. Скобелев
разглежда и някои политически въпроси. Той пише:
6
Пак там, с. 532.
7
Пак там, с. 531.
8
Пак там, с. 530.
82
 „Европа ще даде на подвластните на Турция народи свобода,
ако ние завземем тези области действително“9.
С това той иска да каже, че западните Велики сили ще бъдат
изправени пред свършен факт и ще трябва да признаят и узаконят
резултатите от войната.
Генералът не описва подробно как ще се промени политичес-
ката карта на Балканите в резултат от действията на руснаците и тех-
ните съюзници на югозапад, а отбелязва само, че Албания ще стане
самостоятелна, а Македония ще бъде дадена на Гърция10.
Възниква въпросът защо той предоставя предимно славянската
област Македония на гръцката държава и дали всъщност я дава
цялата. Защото за него е известно, че е славянофил, симпатизиращ
на южните славяни и особено на българите. При това положение,
след като е наясно с преобладаващо българския облик на по-голямата
част от областта, е трудно да се допусне, че той би предоставил цяла
Македония на Гърция. Вероятно ген. Скобелев е имал предвид гръц-
ката държава да присъедини само най-южните части на областта,
населени с преобладаващо гръцко население – долината на р. Бист-
рица и Халкидическия полуостров.
Генералът пише още:
„При движение (на руската армия, бел. на авт., Д. Й.) пряко
към Одрин (т.е. не според неговия план, бел. на авт., Д. Й.) въпросите
за Гърция, Херцеговина, Черна гора и Македония могат да бъдат
решени по друг начин, а ние, превзели Одрин, ще отстъпим в Русия
и ще оставим на Турция достатъчно сила, пространство и население,
за да може още много пъти да води война с нас“11.
Той има предвид, че ако изброените по-горе области не бъдат
реално освободени от османското владичество, след войната те най-
вероятно ще останат в пределите на Османската империя, която
заради това ще запази голяма част от силите и ресурсите си. Генерал
Скобелев се оказва напълно прав – на Берлинския конгрес Високата
порта действително запазва голяма част от своите балкански владения
9
Пак там, с. 532.
10
Пак там, с. 531.
11
Пак там, с. 532
83
и заради този факт окончателното разрешаване на т.нар. Източен
въпрос се отлага с няколко десетилетия.
Генерал Скобелев пише:
„Войната с Турция трябва да бъде за Русия последната, ако от
Турция бъдат отнети България, Босна, Херцеговина, Албания и Ма-
кедония“12.
Според него, ако изброените територии бъдат откъснати от
империята на султана (в резултат от осъществяването на неговия
план), на Русия няма да £ се наложи да води нова бъдеща война.
Тоест той мисли стратегически, напред във времето, като при това
отчита не само интересите на Русия, но и тези на балканските народи
и държави. Но прозорливостта му явно не е оценена от неговите
началници.
Генерал Скобелев пише, че има опасност срещу действията на
Русия на югозапад да се обявят Австро-Унгария и Англия13, като може
би има предвид следното:
1. Австро-Унгария смята областта Македония за влизаща в
нейната сфера на влияние.
2. Англия може да бъде провокирана от излизането на руските
войски на брега на Егейско море (при освобождаването на гр. Солун)
и особено от евентуалните действия на руския военен флот във
въпросното море (в близост до Проливите).
Във връзка с позицията на Австро-Унгария е много важно да
се уточни има ли тогава Русия законно основание да навлезе и да
действа с войските си в Македония. За да се отговори на този въпрос,
е необходимо да се вземе предвид, на първо място, чл. 8 на Тайната
конвенция между Русия и Австро-Унгария, подписана на 15 януари
1877 г. в Будапеща, гласящ следното:
„Високодоговарящите се страни се задължават взаимно да не
разпространяват военните операции: Негово Величество австрийс-
кият император – върху Румъния, Сърбия и Черна гора, а Негово
величество руският император – върху Босна, Сърбия, Черна гора и
Херцеговина. Сърбия, Черна гора и разделящата тези две княжества
12
Пак там, с. 532.
13
Пак там, с. 532.
84
част от Херцеговина (тук става дума за Новопазарския санджак, бел.
на авт., Д.Й.) образуват непрекъсната неутрална зона, през която
армиите на двете империи няма да имат право на преминаване и
която е предназначена да предотврати всякакъв непосредствен кон-
такт на последните“14.
Буквално погледнато според цитирания член Австро-Унгария
получава правото да окупира само Босна и Херцеговина, а Русия –
цялата останала част от Европейска Турция (с изключение на Но-
вопазарския санджак). Армиите на двете империи нямат право да
навлизат само в обособената неутрална зона (включваща Сърбия,
Черна гора и Новопазарския санджак), но им е позволено да до-
стигнат до нейните граници, т.е. Русия е можела съвсем законно да
разположи свои войски в Македония, Поморавието, Косово, Метохия
и дори Северна Албания. Разбира се, тогава още предварително е
ясно, че Руската империя едва ли ще изпрати свои войски толкова на
запад, но чл. 8 £ предоставя законно основание да освободи най-
малкото Македония (представляваща тогава част от България, ако
понятието „България“ бъде тълкувано в по-широк (етнически) сми-
съл). Тоест въпросният член е в полза на Русия и чрез него Австро-
Унгария фактически дава „зелена улица“ на Северната империя да
окупира по-голямата част от Европейска Турция (буквално поглед-
нато – не само славянските земи в нея, но и Албания, Косово, Епир
и Тесалия). Това вероятно е недоглеждане на Виена, защото е добре
известно, че тогава тя има силни аспирации към Македония и Ал-
бания, т.е. към почти цялата западна част на Балканския полуостров,
в която желае да доминира.
Казано накратко, Русия е могла да оправдае освобождението
на Македония именно с чл. 8 на конвенцията и Австро-Унгария труд-
но е могла да възрази на това, защото е подписала въпросния доку-
мент (бил той и таен).
Полковник Скалон прави следният лаконичен коментар на
плана на ген. Скобелев:
„Михаил Дмитриевич не знаше много от това, което знаеше
главнокомандващия“15.
14
Петков, П. Ст. Документи за Новата история на България XIX –
началото на XX век. Велико Търново, 2002, с. 83.
85
 Той не пояснява коментара си, но вероятно иска да каже, че пла-
нът на ген. Скобелев не е можел да се осъществи поради причини, из-
вестни само на главнокомандващия Великия княз Николай Нико-
лаевич. Какви точно са те, не е известно. Но вероятно главната при-
чина е, че тогава Русия, изтощена от големите загуби край Плевен,
желае да постигне бърза победа и бърз мир, без нейната армия да заема
прекалено обширни територии – тя трябва да се насочи директно
към Цариград и да реши бързо изхода от войната (макар че именно
този сценарий не е особено изгоден за българите, понеже оставя Ма-
кедония в турски ръце).
Възниква въпросът какви са били рисковете за Русия при
евентуална реализация на плана на ген. Скобелев. Имало е една се-
риозна опасност, която генералът не посочва – докато руските войски
се намират в Македония, турците внезапно да настъпят към София
от Пловдивско и да ги откъснат от Северна България, поставяйки ги
в капан. Трябва да бъдат отчетени и евентуални проблеми с логис-
тиката (трудно снабдяване с продоволствия, муниции и подкрепле-
ния заради прекомерното разтегляне на комуникационните линии).
Също така не е имало гаранции, че в резултат от действията на русна-
ците на югозапад Гърция ще се намеси във войната на тяхна страна.
Не е било сигурно и това, че албанците ще се вдигнат на въстание
срещу Османската империя. Като пети проблем трябва да се посочи
евентуалната негативна реакция на Австро-Унгария и Англия (от
която се опасява и самият ген. Скобелев).
Вероятно, ако планът на ген. Скобелев беше осъществен на
практика (и всичко се беше развило според очакванията на генерала),
щяха да се случат събития, сходни с тези по време на Балканската
война от 1912–1913 г. Разгромена от Русия и нейните съюзници, Ос-
манската империя щеше да капитулира и да подпише мирен договор,
подобен на Лондонския договор с държавите от Балканския съюз от
1913 г., отнемащ £ всички нейни балкански владения с изключение
на тесния хинтерланд на Цариград и Проливите. И така нямаше да
15
Скалон, Д. Забытый фельдмаршаль (Очеркъ дъятелности глав-
нокомандующаго въ русско-турецкую войну 1877–1878 г. г. на балканскомъ
полуостровъ). (Окончание). III. В: Русская старина, 1907, т. 132 (октябрь-
ноябрь-декабрь), декабрь, с. 532.
86
се стигне до Балканската война, щяха да бъдат предотвратени всички
кръвопролития в Македония и Одринско от периода 1878–1912 г.
Но както е известно, историята се развива по съвсем друг начин.
Ако планът на ген. Скобелев беше осъществен, вероятно ня-
маше да има големи пречки пред създаването на обширна целокупна
българска държава (за каквато тогава мечтаят всички българи),
включваща в себе си и областта Македония, защото тогава цялата £
територия щеше да бъде освободена и контролирана от руснаците
(западните държави щяха да бъдат принудени да признаят това ново
фактическо положение на нещата).

БИБЛИОГРАФИЯ

Георгиев, Г. Освободителната война 1877–1878 г. Енциклопедичен

справочник. София, 1986.
Петков, П. Ст. Документи за Новата история на България XIX –
началото на XX век. Велико Търново, 2002.
Скалон, Д. Забытый фельдмаршаль (Очеркъ дъятелности главноко-
мандующаго въ русско-турецкую войну 1877–1878 г. г. на балканскомъ
полуостровъ). (Окончание). III. В: Русская старина, 1907, т. 132 (октябрь-
ноябрь–декабрь), декабрь.

87
 ÌÅÆÄÓ „ÌÀÃÈ×ÅÑÊÎÒÎ ÑËÎÂÎ „ÂÎÉÍÀ“ ÁÅØÅ
ÏÐÎÈÇÍÅÑÅÍΓ È „ÂÎÉÍÀÒÀ Å ÓÆÀÑÍÎ ÇËΓ: ÍÀ×ÀËÎ ÍÀ
ÆÅÍÑÊÀÒÀ ÌÅÌÎÀÐÍÀ ÏÀÌÅÒ ÇÀ ÐÓÑÊÎ-ÎÒÎÌÀÍÑÊÀÒÀ
ÂÎÉÍÀ 1877–1878
Àíàñòàñèÿ Ïàøîâà, Ïåòúð Âîäåíè÷àðîâ
Þãîçàïàäåí óíèâåðñèòåò „Íåîôèò Ðèëñêè“,

ã
Áëàãîåâãðà, Áúëãàðèÿ

BETWEEN “THE MAGIC WORD 'WAR' WAS SPOKEN”

AND “WAR IS A TERRIBLE EVIL”: THE BEGINNING
OF WOMEN'S MEMOIRS OF THE RUSSO-OTTOMAN
WAR (1877–1878)
Anastasiya Pashova, Petar Vodenicharov
Neofit Rilski Southwest University of Blagoevgrad, Bulgaria

Abstract: The authors analyze the war experience of two Russian nurses
on the Balkan front. Their attitude to the Bulgarians, to their patients, to
refugees, to the hospital administration have been followed. Being both
religious and patriotic the two aristocratic nurses were loyal to the official
ideology of the Russian Empire and its sacred mission for “God, Tsar
and Fatherland”. Yet, being women they were emotionally involved and
compassionate to the sufferings of their patients – Russians, Bulgarians,
Turks, and very critical to the male egoism, arrogance, cruelty and corrup-
tion at the rear of the front. Nevertheless of the prevailing religious –
patriotic tone the war experience of the two nurses was ambiguous and
often contradictory. Still, they did not overstep the official frames of
interpreting the War and were not able to reach to pacifistic convictions.
Keywords: war experience, Russian nurses, Balkan front, women’s me-
moirs.

За първи път през Руско-отоманската война (1877–1878) же-

ните със специално медицинско образование и курсове получават
право да участват пряко във войната, като се грижат за ранените и
болните войници и офицери. За първи път в историята на Русия с
позволение на царя в действащата армия са командировани 36 жени,
88
завършили последния курс на Женските лекарски курсове, които да
работят като лекарки и фелдшерки в армията. Командировани са и
около 1514 милосърдни сестри към военновременните болници в
поделенията и към болниците на Червения кръст1. Техните отговор-
ности, функции и дейности по време на войната подробно са описани
в книгата на Илински, която излиза непосредствено след войната –
през 1879 г.2 – и е първата документална книга, посветена на учас-
тието на жените в тази война. След промените в Русия подробно са
изследвани проблемите по историята на възникването и дейността
на отделните общини на милосърдните сестри към Червения кръст.
В тези изследвания има и акценти, свързани с участието на сестрите
във войните, в това число и Руско-Отоманската война (1877–1878)3.
В руското научно пространство женските мемоарни спомени за
Руско-отоманската война не са обект на специално изследване.
Още в хода на войната и след нейния край започват да излизат
спомени, писма и дневници на участници във войната. Това е първата
война, в която има военни кореспонденти, които я отразяват в пресата
и в специализираните списания „Вестник Европа“, „Руска старина“,
„Руски вестник“ и др. Социалната принадлежност на авторите е

1
Беляева, М. Российское общество Крассного креста в истории
России 1867–1921, диссертация, Ставрополь, 2002, с. 98.
2
Вж. Илинский, п.а. Русская женщина във войну 1877–1878 г. Очерк
деятельности сестер милосердия, фельшериц и жетщин-врачей, С.-Петер-
бург, 1879. Авторът е лекар писател, пряк участник във войната. В книгата
си посочва какви извори на информация е използвал и на какво е бил сви-
детел той самият.
3
Подгаецкий, В. Д. Из медицинского бита в прошлою турецкую
войну 1877–1878, Руская старина, 1893, № 10, с. 90–112; Иванова, Ю. Н.
Храбрейшие из прекрасных женщинь России в войне, Москва, 2002;
Пастернак. Очерки по истории общин сестер милосердия,www. Shemshur.
narod.ru/Portfolio; Белова, Е. Сестры милосердия в период русско-турецкой
войны 1877– 1878 гг., Ярославский педагогический вестник № 2, 2010, с.
33–37, www.vestnik.yspu.org /releases/2010_2ag; Попова, К. Милосердное
сестринство в женской биографии, SOUTH – WEST GEORGIA, Тбилиси,
2013, с. 113–123.
89
различна – от обикновенни войници и офицери до представители на
Генералния щаб4.
За разлика от огромното количество мъжки спомени за войната
(стотици томове и страници), публикуваните женски спомени са само
17. Те не са обособявани в отделен том или книга. Повечето от жен-
ските спомени са под формата на писма до близките или дневници и
са писани по време на самата война.
Вероятно след войната се появява интересът у участващите
към създаването на памет за нея и това обяснява защо женските спо-
мени са от първите години след самата война, а след това се появяват
само епизодично. Вероятно в обществото вече се е наложил руският
мъжки героичен модел на памет за войната и той не оставя друга
възможност за по-скоро мъченическа женска памет.
След 1917 г. тези женски спомени нито са преиздавани, нито
са преведени на друг език, нито са публикувани, което е обяснимо,
тъй като самата война се разглежда като „империалистическа“ и
водена от царска Русия. В България тези женски спомени не са вна-
сяни, превеждани и публикувани, въпреки че в по-голямата част от
тях действията се развиват на българска територия. След демократич-
ните промени в Русия тази, макар и минимална, мемоарна женска
памет за Руско-отоманската война отново е премълчана.
Ние анализираме само два спомена. Първият е на София
Александровна Енгелхард5, а вторият – на Олга Николаевна Юхон-
цева6. Защо разглеждаме точно тези два женски спомена?
И в двата спомена липсват имената на авторките – Олга Юхон-
цева е означена само с първата буква на малкото £ име, а в спомените
на Енгелхард липсват дори инициали. Като първи женски военни
спомени двете сестри показват скромност и смирение, макар че и
двете подчертават своето място в събитията от войната „аз, като
участничка в...“.
4
Вж. Сборник военных рассказах, С.-Петербург, т. 1 и т. 2, 1878.
5
София Александровна Енгелхард, Письма сестры милосердия,
Сборникь военных разсказов, С.-Пб., 1878, т. 1. Спомените ще цитираме с
инициал С.
6
Олга Николаевна Юхонцева. Из путевых записок сестры мило-
сердия 1877 и 1878. „Русский вестник“, 1878, т. 139. Спомените ще цити-
раме с инициал О.
90
 Успяхме да разберем истинските имена и на двете авторки от
други писмени източници, като съпоставяхме местата, където са
били, с писаното за тях от други автори7. Никъде и в двата текста
няма информация за годините и образованието им, както и пряко за
мотивите на Енгелхард да се включи във войната. От самото заглавие
на нейните спомени единствено разбираме, че е била по време на
войната милосърдна сестра. В пълната си анонимност и двете авторки
единствено споменават, че са от Георгиевската община, за която се
знае, че е от Петербург и изпраща 17 жени да участват като мило-
сърдни сестри на Дунавския фронт на войната.
Те са едни от първите женски спомени за войната, публикувани
веднага след нейния край – 1878 г. Общо публикуваните женски спо-
мени през тази година са 5, като два от тях са на старши сестри от
две общини на Червения кръст – Гривцева и Бакунина.
И двете авторки са писали спомените си на мястото на случва-
щото се и позицията им е на преки очевидци и затова и двете много
прецизно локализират събитията по време и място. Те не заемат по-
зата на историк, а на свидетел, не прекрачват равнището на собстве-
ния си опит, не разказват чужди истории, не надскачат позицията си
на очевидци.
От контекста на разказите им се вижда, че са били близки прия-
телки, почти не са се разделяли по време на военните действия и са
участници в едни и същи събития.
И двете са наградени с Орден „За храброст“, с който са удо-
стоени само пет жени от близо 1500-те милосърдни сестри, участ-
вали на двата фронта на войната – Дунавския и Кавказкия. Имената
и заслугите и на двете авторки са включени в първия за времето
справочник за героите от войната 1877–18788. В справочника има
данни за 3000 герои от войната и от тях за 23 сестри от двата фронта,
както и на една лекарка от Кавказкия фронт.
Общото в двата спомена е, че подробно описват целия път, който
изминава санитарният екип от Кишинев, през Яш, Търново, Дряново,
7
Песяцки, И. Илюстрована хроника войны, бр. 105, т. 2.
8
Старчевский, А. А. Памятник Восточной войны 1877–1878, С.-Пб.,
1879. Включва по азбучен ред биографски очерк за всички отличили се,
убити, ранени и контузени генерали, щабни и оберофицери, лекари, са-
нитари, милосърдни сестри и отличени редови.
91
престоят в Габрово и после до Сан Стефано. Отразено е всичко, което
им се случва по пътя – условия за нощуване, срещи и разговори с
местното население, впечатления от селищата, работата в болницата,
но най-много и в двата текста са разказите за техните болни и стра-
данията им.
Споменът на Елгелхард, независимо че е обозначен от нея
самата като „писма“, е своеобразен дневник, в който по дати – хроно-
логично, авторката описва своето участие във войната. Отделните
разкази са обозначени с мястото и точната дата, на която са се случ-
вали. Първият спомен е от 29 май 1977 г. – Кишинев, а последният е
от Сан Стефано, на 24 юни 1878 г. Публикувани са веднага след края
на войната в първия, излязъл официално двутомен сборник със спо-
мени9.
Другият спомен е писан от Юхонцева също като дневник по
време на самата война: Седя и пиша тези редове в нашия двор10. В
него подобно на първия спомен също много прецизно са локализи-
рани събитията по време и място. След въвеждащия текст първата
дата, която присъства в него, е 8 май 1877 г., а последната е 15 май
1878 г., когато авторката се разболява от тиф и е принудена да се
прости с всичко, което £ е било така скъпо и така силно е обичала11.
Озаглавен е „Пътни записки на милосърдните сестри от 1877–1878
г.“ Започва с патетично въведение за хода на събитията през 1877 г. в
Русия и мотивите £ да се включи в тях: Магическото слово „война“
беше произнесено. Разтърси се Русия, посипаха се пожертвования
и който можеше, бързаше да се включи в редовете на защитниците
на святото дело. Исках и аз да дам своя дан за това. Но къде и как?
Този въпрос ме вълнуваше през зимата на 1877 г. Накрая ми се удаде
да попадна в Общината на Св. Георги. Времето оставащо до
отиването ми в армията проедох в практическо и отчасти тео-
ретично обучение върху всичко, което трябва да знаят милосърд-
ните сестри12.
9
Сборникь военных разсказов, С.-Пб., 1878, т. 1.
10
О., с. 572.
11
О., с. 601.
12
О., с. 553.
92
 За разлика от предишния спомен, в началото на разказа на Ен-
гелхард няма никакво въведение, от което да разберем от какво се-
мейство и от каква социална среда идва авторката на „писмата“. По
косвени данни – срещите на двете сестри с високопоставени военни,
перфектното владеене на френски език, както и облеклото им, недву-
смислено говорят, че са от благороден произход.
Никъде и в двата текста няма информация за годините и обра-
зованието им, както и пряко за мотивите на Енгелхард да се включи
във войната. От самото заглавие на нейните спомени единствено
разбираме, че по време на войната е била милосърдна сестра. В пъл-
ната си анонимност и двете авторки единствено споменават, че са от
Георгиевската община, за която се знае, че е от Петербург и изпраща
17 жени да участват като милосърдни сестри на Дунавския фронт на
войната. Авторката дава своята оценка за войната като „велико съ-
битие“, и за собственото си участие в нея като „велика работа“, което
косвено показва патриотичните мотиви, които са я накарали да участ-
ва във войната. Вероятно преди войната София Енгелхард се за-
познава и сприятелява с другата сестра – Олга Юхонцева. За създаде-
ните между тях лични отношения можем само да се досещаме по
случайно изпуснати фрази в текста на Енгелхард. За първи път тя я
споменава почти мимоходом и с инициали: За сградата отговаряхме
О. Ю. и аз13. Само един месец след това Енгелхард не се притеснява да
разкрие чувствата към приятелката си: В нощта на нашето
отпътуване не спахме и аз станах рано сутринта. Неизразима мъка
ме преследваше при мисълта за раздялата със сестра Ю. На
прощаване не плакахме, но на мен ми беше тежко, много тежко,
тъй като за това време свикнах много с нея14. В последствие в
Павлово двете приятелки отново се виждат и този път успяват да
останат заедно през цялото време на войната.
Юхонцева в спомените си много по-често пише за приятелката
си, като описва и сърдечните си чувства към нея: С мен трябваше да
отпътува сестра Е., добро и мило създание, което ми оживя на сър-
цето15. Общият им път продължава през Търново, Дряново, Габрово,
13
С., с. 72.
14
С., с. 74.
15
О., с. 555.
93
където остават от 9 юли 1877 до 30 април 1878 г., а след това на 4
май пристигат в Сан Стефано. Престоят им в Габрово е почти 10
месеца и те пресъздават живота в тила на военните действия. Много
емоционално описват и посрещането на техния санитарен отряд в
Търново, Дряново и Габрово.
Пристигането им в Габрово се приема като празник от цялото
население на града:
След няколко минутки от пристигането ни на всички в града
това стана известно. Приближиха габровски монахини и започнаха
да ни молят да се настаним при тях в манастира. Окръжният
началник ни предложи квартира в града, но ние предпочетохме да
живеем в женския манастир, още повече, че той се намира на
няколко крачки от болницата. Доволни, монахините със сияещи лица
ни поведоха към своето жилище. Всички излязоха да ни посрещнат
и нещо викаха и говореха, но нищо не им разбирахме. Манастирът
не е голям, но е много красив16.
Положителна е оценката им за условията и атмосферата в но-
воустроената от габровци болница: Установихме се в голяма двуе-
тажна каменна сграда, в която по думите на българите се намира
болницата. Скоро пристигна старшия дивизионен лекар Анучин и
ни предложи да отидем да я разгледаме. Болницата веднага ми
хареса: в нея нищо не правеше тежко впечатлиние, както във воен-
ните болници; въздухът беше чист и свеж. Болните, всичко двадесет
и пет човека, лежаха просторно, всеки на креват, в чисто бельо,
под топли български одеяла. Във всяка стая по масите бяха поста-
вени големи букети; българките се справили като умели сестри;
момченца стояха около леглата и с дълги ветрила разгонваха му-
хите, а други с глинени чашки и чинийки в ръце даваха вода на който
иска да пие17.
В Габрово пристига професор Склифасовски и ако сестра Ен-
гелхард се притеснява да му асистира, Юхонцева описва с гордост
работата си като операционна сестра. Спомените и на двете изобилст-
ват от случки, свързани с работата им, от разкази за болните и техните
16
О., с. 569.
17
С., с. 79.
94
страдания. Много голяма част от болните са назовани с малките им
имена, а някои – и с умалителни. Повечето такива разкази завършват
с огромно съчуствие и съпричастност: Едва потеглихме от Петрово
и попаднахме на каруци, пълни с нещастници. Боже мой, Боже мой,
как се вълнувах, как се сърдех, че сме закъснели, че не сме оказали
своята помощ. Много исках да имам крила в тази минута и да до-
летя до Зимница18.
В този тип разкази се преплитат ужасът от нечовешките стра-
дания, самообладанието, търпението и жертвоготовното служене на
пациентите:
„Снех превръзката и видях една рана, колкото малка чиния, а
около нея две по-малки, всички те пълни с малки червеи. При вида на
тази страшна картина ми стана лошо. Никога не бях виждала нещо
подобно. Бях слушала наистина, че в раните се въдят червеи, но че
може такова безкрайно множество да се завъди, не съм си и пред-
ставяла. Дълго не вярвах на очите си, но колкото повече гледах,
толкова повече се убеждавах в горчивата истина. Нямам поняти,
как да изтребя тази нечистотия и повиках на помощ доктор
Пелшински. Той се ужаси не по-малко от мен и ми паказа как да
махам неканените гости. Работих павече от 2 часа. Обзе ме от-
чаяние, но благодарение на пълното ми търпение в края на краищата
успях да изтребя всички червеи. Трябваше да видите радостта на
моя войник; ласкави благодарни думи, които бяха истинска награда
за моя труд19.
Не по-малко хуманно и милосърдно е отношението на сестрите
и към болните турци:Преди да дойда на война, си казвах, че за
турците за нищо на света няма да се грижа, но тук, не мога да
скрия, се привързах към тях с цялата си душа, такива ми се струваха
нещастни, безпомощни, гледащи диво, като че ли се боят от нещо.
Отначало и мен ме посрещнаха недоверчиво и неохотно ме допускаха
да ги превързвам, но тютюнът, който им носех, скоро ни направи
приятели. Трябва да видите тяхната радост при вида на тютюна.
Надигат се на своите легла и весело казват: „Мидхамед-баджу /
милосърдна сестра)“20.
18
С., с. 72.
19
С., с. 96.
20
С., с. 80.
95
 На възмущението на габровския свещеник, че се грижат и за
турците вместо да ги убият, сестра Енгелхард изтъква не само меди-
цинската етика, но и повелите на Спасителя да обичаме дори и вра-
говете си. В същото време тя отчита и зверствата на турската войска
срещу мирното население и трагедията на бежанците:
Наистина, изправят ти се косите, когато слушаш разкази
от нещастните българи за зверствата на турците. В тази минута
при нас лежи млада девойка, едва жива, спасила се по чудо от ба-
шибозуци, които обезглавили около 400 българи на полето, по време
на жътва21.
Спасените от руските войници български и турски деца и оста-
налите сираци деца на бежанците са настанявани в специално обза-
веден от Славянския комитет и дружеството „Майчина грижа“ в Габ-
рово приют за безпризорни деца: Децата ги изпратихме в новоуст-
роен приют, грижата за него пое върху себе си А. А. Наришкин –
агент на Славянския комитет22.
Самата Енгелхард става кръстница на турско момиченце на 6
години и описва с голямо вълнение подготовката и църковния ритуал
по кръщаването, изумлението и притеснението на момичето.
Особено драматични са разказите и на двете сестри по време
на тридневните августовски боеве на Шипка. До Габрово достига
слух, че турците са се насочили към града, и това всява всеобща
паника. Бягат и монахините, и лекарите с някои болни и само двете
сестри запазват самообладание и остават при своите тежко болни:
В българската болница всички легла бяха празни. Нещаст-
ниците, едва живи, събрали последните сили, изпълзели на улицата,
надявайки се, че ще се съжалят над тях здравите българи и няма
да ги дадат на приближаващите се турци. На такава силна вълна
се изнесли те към болничния двор, че дежурният войник не е могъл
да устои на техния напор. Но този път, може би е истина, че
турците идват към Габрово – помислих си аз. – Какво е това?23.
И в двата спомена на сестрите отношението към ранените
български войници и бежанци е снизходително и покровителствено,
21
С., с. 81.
22
С., с. 89.
23
С., с. 9.
96
което предполагаме е свързано с техния аристократичен произход.
Липсата на хигиена при българите прави много силно впечатление
и на двете сестри и те му отделят подобаващо място в записките си.
Във всички стаи имаше легла, покрити с чисто бельо и хубави
топли одеяла. Но да се научат българите на чистота, съвсем не
беше лесно. Колко много бяха молбите и увещанията, за да ги
заставим да свалят мръсното си бельо и скъсаните си обувки и
само по бельо да легнат в чисто застлания креват. Те бяха свикнали
постоянно да спят на пода и да не свалят нищо от себе си, без
въобще да се оплакват. Научихме ги също по-късно да се мият и
сресват всяка сутрин24.
От спомените им се вижда как отношението им към българите
не е еднозначно, а варира според хората, с които се срещат и работят
съвместно.
В своя спомен сестра Енгелхард няма еднозначно положително
отношение и към лекарите, с които я свързва работата. Разказът £ за
първия лекар, който среща, е изцяло негативен: На гарата срещнах-
ме нашия доктор Б. и оттук поема групата на сестрите... От пър-
вата минута нашият доктор със своето невъзмутимо спокойствие
ме доведе до пълно отчаяние. Като видях, че у нас нищо не е уст-
роено за прием на болни, даже не са направени никакви приготовле-
ния, аз изпаднах в страшна ярост. Започнах да говоря на доктора,
но той не ми обръщаше почти никакво внимание и само ми повта-
ряше: „Защо бързаш, все ще стане“... Накрая, ние накарахме док-
тора да се раздвижи и след обяда започнахме да правим склад и да
подреждаме материалите25.
А лекарят, с когото работи в Габрово, идентифициран като
доктор Л., сестра Енгелхард смята за страхливец, тъй като я съветва
да бяга: Сериозно, съветвам ви да заминете колкото се може по-
бързо оттук; тук вашият живот е в опасност, аз цяла нощ не съм
затварял очи, чакайки неприятеля. Тръгвам вечерта с болните за
Търново и не зная дали ще се върна… По-скоро ще отида по близко
към Румъния26.
24
С., с. 89.
25
С., с. 69.
26
С., с. 82.
97
 Съвсем различно е отношението и на двете сестри към българ-
ския лекар Алекси Христов, който и двете жени изписват в спомени-
те си с двете имена и за когото разказват множество случки, в които
изтъкват неговата жертвоготовност и професионализъм. И в двата
спомена почти всички руски лекари и сестри са с инициали и само
д-р Христов е с изписан с цялото си име. За д-р Пелшински и д-р Ану-
чин, които споменава в текста, Енгелхард казва и много добри думи. Не
такова обаче е отношението към другия лекар в екипа – д-р Пясецки27:
Благодарение на това, на мен веднъж ми се наложи да при-
готвя за изпращане 28 човека! Да направя за една вечер 28 превръз-
ки, от които 6 на бедрото – беше невъзможно, и аз говорих за това
с лекаря, с когото работех. Той напълно се съгласи с мен и извика на
помощ студента, а сам не взе никакво участие в нашата работа.
Седеше наоколо на леглото и разсеяно гледаше как правя превръзка,
пушеше цигара и на лош френски език ми задаваше разни въпроси,
които нямаха нищо общо с работата. Неговата леност и пълното
равнодушие страшно ме вълнуваха и аз едва сдържах гнева си.
Изведнъж по коридора се чуха мъжки стъпки, които вървяха към
нашата стая. Моят доктор се втурна, хвърли цигарата, измъкна
ми от ръката превръзката и каза високо: „Позволете ми да взема
бинта заради началника“ и започна усърдно да бинтова. В тази
минута вратата се отвори и влезе Склифасовски и започна да го
пита: много ли работа има. Без въобще да се смути той хладно-
кръвно започна да му обяснява, че прави седмата превръзка и му
остават повече от 20. Аз така се изумих от тези думи и въобще не
можех да разбера как човек може така нахално, така безсъвестно
да лъже в присъствието на сестри, санитари и болни28.
Най-характерното и за двата спомена, е че са пропити с дух
на религиозност, тясно преплетена с патриотизъм. Наративната схема
„Бог, Цар, Отечество“, която устойчиво присъства и в двата разказа,
задава героичната им оценка за войната. В разказите много силно
личи и всекидневното присъствие на религиозното служене по време
на войната – вечерни молитви, служби преди сражения, благодарст-
вени молебени, молебени за здраве и не на последно място – панахиди
27
Доктор Пясецки също пише спомени за войната.
28
С., с. 99.
98
при смърт и погребения: Накрая в 9 часа се разнесе обща заря и
цялата дивизия от 12 хиляди човека запяхме силно „Отче наш“.
Пеенето се лееше на такава дивна вълна, че всяка душа трептеше
и неволно се присъединяваше към общата молитва29. Всички походи
на войниците са придружени с песни и музика. Всеки полк и дивизия
имат свой военен духов оркестър, които заедно с военните свещеници
и религиозни служби съпътстват пътя на войската.
В спомените и на двете сестри много често се споменават за-
слугите на организацията на Червения кръст с благодарност и бла-
гословия: На втория ден от шипченските боеве при нас дойде пъл-
номощника на Червения кръст В. П. Глебов и ни донесе всичко необ-
ходимо, така че ние имахме достатъчно бельо и превързочни ма-
териали. Благодарение дейността на Глебов Червеният кръст оказа
грамадна помощ. Огромно благодаря!30.
В спомените и на двете сестри се описват отношенията между
Червения кръст и военното ведомство. Видимо нерегламентираните
отношения между двете ведомства са спъвали съвместната им работа.
Червеният кръст не е бил подчинен на военното ведомство и това
често е налагало той да извършва свои дейности, които не са били
съгласувани и това е водело до хаос в работата му. В спомените и на
двете жени много ясно се вижда огорчението им от факта, че през
февруари, когато в Габрово започва масовата епидемия от тиф и цели
къщи остават без хора, Червеният кръст панически се изнася от града:
За голямо мое огорчение, аз трябваше да разбера, че дей-
ността на Червения кръст е почти прекратена. На нашия пъл-
номощник В. П. Глебов са му наредили да закрие склада в Габрово и
да изнесе остатъците от продукти. Но Глебов, като видя нашето
страшно, бедствено положение, успя отчасти да си направи
оглушки за заповедта, вместо всичко да унищожи той ми обеща в
случай на нужда по мое искане да ми достави всичко необходимо.
Пособията на Червения кръст бяха абсолютно необходими на
болните. Уви! Червеният кръст смяташе, че е задължен да се грижи
и оказва помощ само на ранени, а нашите болни бяха съвсем за-
бравени31.
29
С., с. 75.
30
О., с. 579.
31
С., с. 103.
99
 За разлика от Червения кръст, който напуска града поради
тифната епидемия, двете сестри остават в дивизионната болница и
продължават да изпълняват благородната си мисия да се грижат за
ранени и болни войници и цивилни граждани.
В спомените си Енгелхард и Юхонцева са изключително кри-
тични и реагират много остро на забелязани от тях пропуски и не-
редности. Ядосва ги липсата на съгласуваност в действията на
военните части и тези на ведомството на Червения кръст: Колко
различни разпореждания и заповеди ни се наложи да слушаме за
един ден. На всеки половин час се появява нов упълномощен с ново
известие от княз Черкаски. Ту ни оставяха в Търново, ту ни из-
пращаха обратно в отряда на Цесаревича, където се оказаха 5 сест-
ри по-малко, ту отново ни командироваха към болницата на 14
дивизия32.
Двете сестри се карат с комисарите, за да гарантират храната
и облеклото на своите болни: Останалите палатки са поверени на
фелдшерите, а в тях на мен ми се налага да следя за чистотата и
за точното изпълнение на лекарските предписания. Често ми се
налага да се карам с господа комисарите – ту за недостига на
изписаните порции, ту за пълната липса на порции за слаби болни,
състоящи се от мляко с разварен ориз. Все пак, в болницата на 9
дивизия хранят добре; но по мое мнение на възстановяващото се
войниче е трудно да се удовлетворят порциите и аз поисках от
старшия лекар Анучин говежди котлети, които раздавах по свое
усмотрение. Също нерядко ми се налагаше да му се оплаквам от
злоупотреби, които се правят при раздаване на месните порции:
вместо полагащите се ¾ фунта месо се отпускаше по половин фунт
месо, а понякога и по-малко. Доктор Анучин обикновено извикваше
при себе си комисаря, провеждаше с него строг разговор, онзи се
кълнеше и кръстеше, че безпорядък повече няма да има, но след
няколко дни същата история се повтаряше33.
Сестра Енгелхард дори изпраща телеграма на главния пълно-
мощник на Червения кръст – княз Черкаски, в която представих це-
32
С., с. 100.
33
С., с. 103.
100
лия ужас на нашето положение и молих за помощ и отговорът не
закъсня34.
Реагират остро на случаите на пиянство, грабежи и жестоки
убийства както на руските, така и на българските войници: Почнахме
да търсим по обгорелите улици и попаднахме на най-възмути-
телната картина: каквото пощадили турците и огънят, то сега
го избиват нашите войници, не изостават от тях и братушките.
Всеки граби каквото може. При някои развалини попада нашата
стража и тогава може да спаси от разграбване остатъци от
пшеница и царевица, за да се храни с тях гладното население на
града. Преминавайки край една лавка, бяхме обкръжени от тълпа
българи, които високо за нещо разговаряха и спореха, и при нашата
поява ни повикаха. Отидохме и видяхме: посред лавката на пода,
стои голяма бъчва с вино и край нея лежи войник, напълно посинял,
почти не дишащ, а все още продължава да пие от бъчвата. Насила
го махнахме оттам и предадохме на караула, който трябваше да
го закара в намиращата се наблизо приемна35.
Особено са покрусени от местата на сражения, през които пре-
минават и които са осеяни с незаровени трупове на хора и коне, зао-
биколени от гладни кучета. Тяхната оценка за войната е недвусмис-
лена – „ужасно зло“:
Ето излязохме вече от долината и сега вече е близо Елена. Но
за да стигнем до града, трябва да минем по тези места, по които
нашите храбреци отчаяно са се отбранявали от огромната турска
армия. Ето го това знаменито поле, където е станала страшната
кървава драма. Навсякъде се валят раници, лежат незаровени още
трупове и много убити коне, около които усърдно бродят гладни
кучета! За първи път ми се случи да видя такава картина… надявам
се, това да е и последна: и сега без ридания не мога да си я спомня.
Тежки минути преживяхме тогава. Войната е ужасно зло36.
И за двете жени най-голямото удовлетворение от работата
им е признанието и отношението на болните към тях и мисълта им,
че трудът им не отива напразно.
34
С., с. 109
35
О., с. 504
36
С., с. 109
101
 Няма да описвам всички дни, ще кажа само, че от 9 до 25
август ние работехме не жалейки себе си. Хубавото беше, че нашия
труд не пропадаше напразно, болните ни боготворяха, по-висши и
по-добри сестри за тях не съществуваха... Едва успях да отида при
моя приятел Никита, който умираше. Като ме позна, ме прегърна
с двете си ръце през шията и с глас, в който имаше сълзи, ми
проговори: „Сестрице, слава на Бога, че дойде, защо ме остави, аз
умирам, сестричке, гълъбче мое, не си ходи, остани с мен, помогни
ми“37.
Сестра Енгелхард също пише многократно за любовта и дове-
рието, което изпитват към нея пациентите £, и споделя за собствените
си чувства, които изпитва към тях – „родни, близки хора“.
Особено е покъртителен разказът на сестра Юхонцева за
умиращия £ болен, който £ оставя за спомен своя Георгиевски кръст
за храброст, получен с цената на живота му:
Последният от моите габровци, лежа при нас много дълго,
раните му бяха опасни и страдаше ужасно. Чувствайки прибли-
жаването на смъртта, ме повика при себе си и ми предаде своите
пари, молейки да ги изпратя на старата му майка и брат му и ми
поиска да им напиша, да не плачат, а да се молят, защото той е
умрял за свято дело. После се обърна към мене и ми каза: „На теб
сестрице, оставям този кръст, той е мой, аз повече да го пазя и
нося не мога“ – и с треперещи хладни ръце ми предаде Георгиевски
кръст за храброст... никога няма да забравя този поглед и тези
думи. Как исках да избягам от палатката, сълзи ме душаха38.
Този кръст остава за сестра Юхонцева най-високата £ награда:
Този кръст, благословен от умиращия, никога не се разделям
с него. Това ми е най-хубавата, най-високата награда за целия труд
и лишения, в него е цялата моя сила. Сега, когато изпадна в
отчаяние, е достатъчно само да погледна този кръст и всичко
тежко и лошо забравям и с нова сила и енергия се заемам за работа39.
През декември сестра Енгелхард се разболява и 1 месец е болна
от тиф в Габрово. На 14 март двете сестри се разделят с монахините
37
О., с. 580
38
О., с. 581
39
О., с. 582
102
в Габрово и заминават за Търново, където остават до края на април.
В началото на май заминават за Сан Стефано.
Споменът на Енгелхард завършва така: 24 юни. Утре зами-
навам за Русия... Трябва да благодаря на Господ, че ме изведе на
правилния път Свой, че ми даде възможност да удовлетворя
страстното си желание да служа на ближния, да помогна и утеша
нашите свети мъченици. Не гледайки на всички трудности и
лишения, които ми се налагаше да изпитвам в продължение на тази
година, аз ще отнеса най-скъпия спомен от своя военен живот40.
Едва в края на разказа си тя за първи път споменава мотивите за
своето участие във „военния живот“.
Сестра Юхонцева на 15 май 1878 г. в Сан Стефано се разболява
от тиф и е принудена да се прибере един месец по рано у дома. Спо-
мените си тя завършва със съжаление за недовършената работа,
където са най-скъпите £ спомени:Аз бързо се пренесох в далечния,
роден Север, но мислено все си бях на брега на топлото синьо море.
Дълго не можех да се утеша, че заради болестта не можах да доведа
докрай тази работа, с която са свързани най-скъпите ми и светли
спомени в моя живот41.
Бидейки религиозни и патриотично настроени, двете аристо-
кратки сестри са лоялни към официалната идеология за войната като
„свещена мисия за освобождаване на източноправославните славян-
ски братя“. Но бидейки жени, те са емоционално съпричастни и със-
традателни към ужасните страдания на своите пациенти – руснаци,
българи, турци – и твърде критични към мъжкия егоизъм, арогант-
ност, жестокост, лицемерие и корупция в тила. Въпреки преоблада-
ващия религиозно-патриотичен тон техните военни спомени са
амбивалентни и често противоречиви. Те не прекрачват официалния
дискурс на интерпретация на войната, за да изразят пацифистки
убеждения.

40
С., с. 140
41
О., с. 601
103
 БИБЛИОГРАФИЯ

Белова, Е. Сестры милосердия в период русско-турецкой войны

1877– 1878 гг., Ярославский педагогический вестник № 2, 2010, с. 33–37,
www.vestnik.yspu.org /releases/2010_2ag
Беляева, М. Российское общество Крассного креста в истории
России 1867–1921, диссертация, Ставрополь, 2002.
Енгелхард, С. А. Письма сестры милосердия, Сборникь военных
разсказов, С.-Пб., 1878, т. 1. Спомените ще цитираме с инициал С.
Иванова, Ю. Н. Храбрейшие из прекрасных женщинь России в
войне, Москва, 2002.
Илинский, п.а. Русская женщина във войну 1877–1878 г. Очерк
деятельности сестер милосердия, фельшериц и жетщин-врачей, С.-Петер-
бург, 1879.
Пастернак. Очерки по истории общин сестер милосердия,www.
Shemshur. narod.ru/Portfolio
Песяцки, И. Илюстрована хроника войны, бр. 105, т. 2.
Подгаецкий, В. Д. Из медицинского бита в прошлою турецкую вой-
ну 1877–1878, Руская старина, 1893, № 10, с. 90–112.
Попова, К. Милосердное сестринство в женской биографии.
SOUTH–WEST GEORGIA, Тбилиси, 2013, с. 113–123.
Сборник военных рассказах, С.-Петербург, т. 1 и т. 2, 1878.
Старчевский, А. А. Памятник Восточной войны 1877–1878, С.-Пб.,
1879.
Юхонцева, О. Н. Из путевых записок сестры милосердия 1877 и
1878. „Русский вестник“, 1878, т. 139.

104
 „ÞËÈß ÂÐÅÂÑÊÀ“ – ÄÐÓÃÈßÒ ÔÈËÌ
ÇÀ ÐÓÑÊÎ-ÒÓÐÑÊÀÒÀ ÂÎÉÍÀ 1877–18781
Ìàðèÿíà Ïèñêîâà
Þãîçàïàäåí óíèâåðñèòåò „Íåîôèò Ðèëñêè“,

ã
Áëàãîåâãðàä, Áúëãàðèÿ

YULIA VREVSKA – THE OTHER FILM

ABOUT THE RUSSO-OTTOMAN WAR (1877–1878)1
Mariyana Piskova
Neofit Rilski Southwest University of Blagoevgrad, Bulgaria

Юлия Вревска беше труден филм, защото официал-

ните среди у нас и в Русия трудно приемаха, че една
баронеса по онова време може да е главна героиня
във филма.2

Abstract: The first Soviet-Bulgarian movie devoted to the Russian-

Ottoman War was created in 1954 as a Soviet model for the Bulgarian
national cinema. The “Heroes of Shipka” is historical chronic of the war
whose messages were directed also no the new enemies of the Cold War.
At the beginning of the “golden years” of the Bulgarian cinema (1970–
1980s) the Russian-Ottoman War served as a subject of two co-produc-
tions with the Soviet cinematography – the two serial movie “Yuliya Vrev-
ska” (1878) of the director Nikola Korabov and the TV movie “The Route
to Sofia” (1979) of the director Nikolay Mashchenko. The analysis is based
on the movie archives and the critics about the movie in the Soviet and
Bulgarian official press. The existing attempts to represent the women
participants in the Russian-Ottoman War by movies should be considered
rather as a sign of the necessity for next stepts in this direction.
Keywords: The Russian-Ottoman War, Yuliya Vrevska.

1
Разработката е част от проект MEMORYROW по Седма рамкова
програма „Мария Кюри“.
2
Делийска, А. Никола Корабов, режисьор: Кинодейците са обречени
на геноцид. Миналото трябва да се прочете и да се каже горчивата и боляща
истина. http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id= 4859&
format=print&edition_id=68
105
 Първият съвместен съветско-български филм за Руско-турската
война е „Героите на Шипка“. Продукция на „Ленфилм“ и „България
филм“, резултат от провежданата покровителствена политика на
съветската кинематография от началото на 50-те години на ХХ в.
над „младите“ кинематографии на страните, останали на изток от
„желязната завеса“3. Предназначен е да послужи като съветски обра-
зец за българското национално кино в съответствие с предписанията
на „социалистическия реализъм“4.
През първата половина на 70-те години Руско-турската война
е сюжет на още две съвместни продукции със съветската кинемато-
графия – „Юлия Вревска“ на режисьора Никола Корабов5 и телеви-
зионният филм „Пътят към София“ на режисьора Николай Маш-
ченко. Те носят белезите на друг период от развитието на българското
кино, или поне на началото на неговите „златни“ години. Създадени
са непосредствено преди поредицата от филми, свързани с офици-
алното честване на 1300-годишнината на българската държава, опре-
деляни като връх в производството на исторически филми6.
Според единствената монография за българските исторически
филми7, игралните филми, създадени до края на 70-те години са
резултат от „парадоксална ситуация спрямо разработката на исто-
рическата тематика в българското кино. Налице са абсолютно

3
Преди него е завършен само съветско-албанският „Великият воин
на Албания Скендербег“.
4
Вж. Пискова М. Героите на Шипка. Архивен прочит на един филм
за Руско-турската война (1877–1878 г.) от времето на Студената война. С.,
2015, 523 с.
5
Завършва кинорежисура във ВГИК, Москва, през 1956 г. Рабо-
ти в СИФ „Бояна“. Преподава кинорежисура и актьорско майсторство в
НАТФИЗ и във Варненския университет.
6
За 1300 годишнината от създаването на българската държава на
Студията за игрални филми е възложено създаването на филмите: „Аспа-
рух“ – две серии; „Борис I“ („Покръстването“) – две серии; „Мера според
мера“ („Литургия за Илинден“) – две серии; „Боянският майстор“ в три
серии; „Капитан Петко войвода“ – телевизионен в 11 серии; „Златният век“
– телевизионен в 8 серии. Вж. ЦДА, ф.404, оп. 6, а.е.62, л. 6.
7
Милев, Н. Българският исторически филм. С., 1982, 158 с.
106
всички предпоставки за разцвет на историческия филм. А такъв
разцвет няма – нито количествено, нито качествено“8.
Но според официалните документи на управляващата БКП и
произтичащите от тях програми за развитие на българската кине-
матография, годините след Десетия конгрес на БКП (1971 г.) и Втория
конгрес на българската култура (1972 г.) се определят като „едни от
най-плодотворните и динамични периоди в историята на българския
игрален филм“9.
През 70-те години в творческата дейност на Студията за иг-
рални филми се утвърждава нова, определяна като ефикасна форма
за създаване на филми, наречена обществена поръчка. По такава
поръчка се създават и филмите, посветени на важни юбилейни годиш-
нини и политически събития: „Иван Кондарев“ (режисьор Никола
Корабов), „Наковалня или чук“, „Зарево над Драва“, „Допълнение
към ЗЗД“, „Бой последен“, „Войникът от обоза“10.
За да се приложат предписанията на комунистическата партия
в областта на кинематографията, е разработена и „Програма за съ-
трудничество между Държавното обединение „Българска кинемато-
графия“ и Държавния комитет при Министерския съвет на СССР по
кинематография през 1975–1980 г.“11. Целта на програмата е изпъл-
нение на „курса на БКП и КПСС за развитие на всестранното сътруд-
ничество и сближаване между НРБ и СССР“. За 1975 г. програмата
предвижда съвместният за двете кинематографии филм да бъде
„Юлия Вревска“12.
Заедно с това създаването на историческия филм „Юлия Врев-
ска“ се посвещава на 100-годишнината от Освобождението на Бълга-
рия. Това е една от трите съвместни българо-съветски продукции13,

8
Пак там, с. 5.
9
ЦДА, ф.404, оп.6, а.е. 62, л. 9–12.
10
Пак там, л.12.
11
ЦДА, ф.404, оп.6, а.е. 76, л.40–49. Програмата е подписана от Павел
Писарев, зам.-председател на Комитета по изкуство и култура на НРБ и
генерален директор на Българска кинематография, и от Ф. Ермаш – предсе-
дател на Държавния комитет при МС на СССР по кинематография на 14
март 1975 г. в Москва.
12
ЦДА, ф. 404, оп.6, а.е. 76, л. 42. Филмът обаче е създаден през 1978 г.
13
Другите са „Героите на Шипка“ и „Пътят към София“.
107
които проследяват хода на войната на Балканския фронт. Определят
ги като филми, които използват опита на т.нар. „батални“ съветски
филми за Втората световна война и го прилагат при представяне на
хода на последната Руско-турска война от края на ХIХ век.

Какъв образ на жената представят филмите за

Руско-турската война?
Юлия Вревска е главна героиня в едноименния филм и непо-
средствена участничка във войната като милосърдна сестра. В рус-
ката продукция на 12-серийния телевизионен филм „Баязет“ (2003 г.),
създаден по романа на Валентин Пикул от 1961 г., женският образ
отново е представен от милосърдна сестра – Олга Хвошчинска,
съпруга на един от командващите отбраната на крепостта полковник
Хвошчински. И въпреки че тази крехка жена обръща хода на отбра-
ната на Баязет, нейната роля във филма е по-скоро второстепенна,
изтласкана и губеща се зад военните сцени и акценти.
В „Героите на Шипка“ (1954) образът на жената е не само стра-
далчески, но и нетипичен. От една страна, жената е мъченица, която
сама, без руска помощ, не може да се отърве и спаси от поробителя. От
друга страна, чрез открития флирт на Йонка с казака Саша Козир се
разрушава митът за целомъдрието на българката. Това „свободно изра-
зяване на чувствата“ не е одобрено и остро е критикувано през 50-те
години от Художествения сътвет на Студията за игрални филми.
В сравнително най-съвременния, нестандартен, детективски и
приключенски поглед към Руско-турската война във филма „Турски
гамбит“ (2005 г.) по едноименния роман на Борис Акунин, ролята на
жената във войната и нейният цялостен образ са различни от предход-
ните филми. Варвара Суворова е самостоятелна, независима, модерна,
заета със себе си, интелигента жена и нейната роля и присъствие във
филма е представено, равностойно с главния герой Ераст Фандорин.
Тези и други примери за филми, отразяващи Руско-турската
война и периода на османското владичество, очертават най-общо
възприетия образ и мястото на жената в тази война, представено в
игралното кино14.
14
Примери в този смисъл са двете версии на филма „В навечерието“
(1959; 1985 г.) на режисьора Николай Машченко; „Грехът на Малтица“.
108
 „Юлия Вревска“ и „Героите на Шипка“ – два филма
за една война
Според Неделчо Милев до 80-те години на ХХ в. само 14 исто-
рически игрални филма са исторически в собствения смисъл15. По-
малката част от тях са хроники на исторически събития: „Записки по
българските въстания“, „Героите на Шипка“ или екранизации („Под
игото“), а 10 са историко-биографични, какъвто е „Юлия Вревска“16.
Режисьорът на филма Никола Корабов определя филма като:
епична балада, като филм за борбата за освобождението, като
резултат от лична, персонална мотивировка на отделния човек, а
не като плод на всеобщи, спонтанни подбуди17.
Неизбежно филмът за Юлия Вревска се съпоставя от кинокри-
тиците с другата съвместна продукция „Героите на Шипка“ и се при-
равнява с него по големия размах и резултатност18. Но заедно с това,
се забелязват и немалко различия.
За разлика от „Героите на Шипка“ (определян като безсюжетен,
без фабула, без главен герой), в „Юлия Вревска“ се открояват двама
главни герои – едноименната героиня и българинът Карабелов. Спо-
ред Никола Корабов това е филм за съдбата на Юлия Вревска, про-
ектирана върху съдбата на цялата руска армия – от редника до
генерала, или още за войната в нейното епично звучене и съдбата на
главната героиня на фона на тази война“19.

15
Българският исторически филм. София, 1982, с. 37.
16
Преди „Юлия Вревска“ и след „Героите на Шипка“ Студията за
игрални филми има още няколко съвместни продукции със съветски
киностудии: 1956 с „Мосфилм“ „Урок на историята“; 1959; „В навече-
рието“; 1966 с „ М. Горки“ СССР „Бягаща по вълните“; 1967 с Мосфилм
„Първият куриер“; 1970 г. с „М. Горки“ „Откраднатият влак“; 1971 г. с
Мосфилм и ГДР „Заледеният мост“; 1975 с „Белорусфилм“ СССР „Вой-
никът от обоза“; 1975 г. с „М. Горки филм“ „Малката русалка“; 1975/1976
Мосфилм „Комунисти“. Вж. ЦДА, ф. 404, оп. 4, а.е.76, л. 61.
17
Власков, Ст. На снимачните площадки „Сестра на милосърдието“
(съвместна българо-съветска продукция). Нови филми, 1976, 3, с. 11–12.
18
Литературен фронт, 26 януари 1978 г.
19
Недялков, Ст. На снимачната площадка „Вярност за вярност“.
Филмови новини, 1975, 5, с.17–19.
109
 В сравнение с „Героите на Шипка“ филмът за Юлия Вревска
е създаден при много по-равностойно българско участие в съвмест-
ната продукция. Литературният сценарий за „Героите на Шипка“ е
на Аркадий Первенцев, а режисьорският – на Сергей Василев. В
България и двата сценария се обсъждат по-скоро формално.
Литературният сценарий за филма „Юлия Вревска“ е написан
от двама сценаристи и драматурзи – съветският Семьон Лунгин и
българският Стефан Цанев. В договора между българската и съвет-
ската киностудия точно са определени авторските права на двамата
сценаристи, както и правата над създаването и разпространението
на филма20. Режисьорът Никола Корабов се ангажира също пряко в
предварителното проучване и в работата по сценария, поради което
във въвеждащите надписи към филма специално е отбелязано това
негово участие. Режисьорският сценарий е създаден само от Никола
Корабов.
Подготовката на всички документи и творчески материали,
които осигуряват кинематографичния процес на „Юлия Вревска“, е
приключила преди подписването на договора за съвместната продук-
ция21. В резултат на всичко това филмът е създаден в рамките на
предвидените срокове и средства, при спазена технологична последо-
вателност, прецизно планиране и документиране на кинематогра-
фичния процес22.
В пълна противоположност при работата по филма „Героите
на Шипка“ са пропуснати предснимачният и подготвителният пе-
риоди и се пристъпва направо към заснемането на филма, което
започва дори, преди да е завършен режисьорският сценарий. В ре-
зултат не само е затруднен процесът по създаване на филма, но са
изразходвани значително повече от предвидените средства. Всичко

20
ЦДА, 404, оп.6, а.е.77, л. 28–37.
21
Договор за съвместно производство на съветско-българския филм
„Юлия Вревска“ в две серии, подписан на 26 март 1976 г. в София от гене-
ралния директор на Киностудия „Мосфилм“ Н. Т. Сизов, от председателя на
Всесъюзното обединение „Совинфилм“ О. В.Тенейшвили и от директора
на Студията за игрални филми Ив. Попйорданов и началника на отдел
„Копродукция и услуги“ в Българска кинематография Капка Пеева. Вж.
ЦДА, ф.404, оп.6, а.е.77, л. 28.
22
ЦДА, 404, оп.6, а.е.77, л. 28–37.
110
това дава основание на съветския министър на културата Брянцев
да заяви още в средата на 50-те години, че съветските специалисти
са показали на българските как не трябва да се прави кино23.
За разлика от съветско-българския филм „Героите на Шипка“,
филмът „Юлия Вревска“ е българо-съветски при напълно равнопо-
ставено участие и на двете страни в производствените разходи – по
50% . Всяка страна поема разходите самостоятелно и в съответствие
със задълженията по договора, при което страните не контролират
разходите на другата страна. И нещо, което е много различно от прак-
тиката при „Героите на Шипка“ – работната заплата, хонорарите на
работещите по филма се поемат от всяка от страните самостоятелно,
независимо от това в коя страна се провежда работата по филма24.
Съветската страна поема разходите по написването на сценария от
съветския сценарист и по музиката на съветския композитор, а бъл-
гарската – по сценария на Стефан Цанев и по музиката на българ-
ския композитор25. Степента на равнопоставеност се подчертава дори
и при определяне на размера на буквите, с които се изписват двете
страни в заглавните титри и в рекламите26.
Според договора филмът „Юлия Вревска“ се заснема в единна
изобразителна и звукова версия на руски и на български език. За
България субтитрите за филма се предвижда да се направят от българ-
ската страна, а за СССР българският език се дублира на руски от съ-
ветската страна.
Заснетият филм на негативна лента (монтиран) е собственост
на СССР и на НРБ, но се пази в СССР.
От архива, пресата и лабораторията на филма
Първоначалното заглавие на филма е „Вярност за вярност“,
повлияно от едноименната повест на Георги Карастоянов27, която е
издадена през март 1960 г. в тираж 5000 екземпляра28. В нея младият
тогава белетрист вплита личната, любовна история между бароне-
сата, доброволка и милосърдна сестра Юлия Вревска и българския
23
Пак там, ф. 499, оп. 2, а.е. 40, л. 2.
24
ЦДА, ф. 404, оп.6, а.е. 77, л. 32.
25
Пак там, л. 32–33.
26
Пак там, л. 35.
27
Недялков, Ст. На снимачната площадка „Вярност за вярност“
Нови филми, 1975, кн. 5, с. 18.
111
революционер Стефан Грозев. Във филма е избран друг герой за
любовната нишка на сюжета – българинът Николай Карабелов (който
е събирателен образ на революционерите Петко Каравелов и Олимпи
Панов)29. Предвиждало се е широкоекранният, цветен и двусериен
филм да обхване времето от обявяването на войната до подписването
на Санстефанския договор30. При работата над сценария (в България
и в Съветския съюз) са използвани архивите – писмата на Юлия
Вревска и на И. С. Тургенев, „Руски ведомости“, „Московски ведо-
мости“, „Правителствен вестник“, „Руски инвалид“, „Таймс“ и осо-
бено кореспонденцията на Немирович-Данченко и Верешчагин, пис-
мата на С. П. Боткин, както и спомени на медицински сестри, участ-
вали във войната. При създаването на сценария са използвани също
и материали на съветските исторички Брайнина31 и Назарова32 и др.
По думите на режисьора Никола Корабов към идеята за
игралния филм за Юлия Вревска го е насочила Свобода Бъчварова33,
когато все още нямаше нито сценарий, нито нищо34. Според неговия
разказ създаването на сценария се предхожда от издирване и проуч-
ване на материали и факти не само в България, но и в руски музеи:
За никой филм не съм извършвал такава старателна предварителна
подготовка. За 2 години прехвърлихме всичко, което е останало като
документация за онази епоха35.
28
Карастоянов, Г. Вярност за вярност. С.: Военно издателство,
1960 г., 271 с.
29
Власков, Ст. На снимачните площадки „Сестра на милосърдието“.
Нови филми, 1976, 3, с.12.
30
Недялков, Ст. На снимачната площадка „Вярност за вярност“.
Нови филми, 1975, кн. 5, с. 17–19.
31
Брайнина, Б. На Старой Планине. М., 1975.
32
Назарова, Л. Подвиг сестры милосердия. Звезда. 1978. № 3; Наза-
рова Л. H. И. С. Тургенев и Ю. П. Вревская. // Русская литература. 1958.
33
По това време и до 1987 г. тя е редактор в Българска кинематогра-
фия. Известно е също, че филмът е създаден в творческия колектив „Хемус“,
който на свой ред е създаден от Свобода Бъчварова.
34
Вж. Никола Корабов. Вие трябва да се реализирате (Аудио запис,
23 март 2006, продължение). Моите най-необикновени арт решения като
пример за ролята на културата в обществото. http://www.filmmakersbg.org/
art-culture-Nikola-Korabov2.htm
112
 Никола Корабов е приеман за един от четиримата изтъкнати
постановчици, посветили усилията си на историческата тематика в
българското кино до началото на 80-те години (заедно с Дако Даков-
ски, Сергей Василев, Рангел Вълчанов)36. При това, както сам Никола
Корабов споделя пред студенти, темите от историята винаги са го
привличали, затова той сам ги е избирал и никой не му ги е пред-
лагал37.
През 1976 година, когато започва снимането на новия двусе-
риен игрален филм за Юлия Вревска, неговото работно заглавие вече
не е „Вярност за вярност“, а „Сестра на милосърдието“38. Това загла-
вие се е запазило и в началото на следващата година39. Тогава все още
се търси изпълнителката на главната женска роля. По думите на Кора-
бов изборът е следвало да се направи между три превъзходни изпъл-
нителки, но накрая е избрана Савелиева заради пълното сливане с
достоверността и морала на Вревска, поради което не са й нужни
артистични похвати, за да бъде убедителна40. За главната мъжка
роля е решено, че най-добър е Стефан Данаилов, а Коста Цонев е
определен за ролята на въстаника41.
Оператор на филма е Вадим Юсов, състудент на Никола Ко-
рабов от Всесъюзния държавен институт за кинематография (ВГИК)
в Москва. Като студенти те имат общ филм за Юлиус Фучик. Прави
35
„Сестра на милосърдието“, Българо-съветски филм за Освобо-
дителната война 1877–1878 г. Студентска трибуна, бр. 20, 10 февруари
1976 г.
36
Милев, Н. Българският исторически филм. С.: Наука и изкуство,
1982, с. 155.
37
Иницирал е филма „Тютюн“, когато е само 30-годишен. Филмът
„Свобода или смърт“ е създал в търсене на друг образ на Христо Ботев.
След него е изхвърлен от работа, защото не е бил достатъчно предан на со-
циализма. И филмът „Иван Кондарев“ е създаден по негово желание.
38
„Сестра на милосърдието“, Българо-съветски филм за Освобо-
дителната война 1877–1878 г. Студентска трибуна, бр. 20, 10 февруари
1976 г.
39
Кооперативно село, 9 януари 1977 г.
40
Паралели, 5–11 май 1977 г.
41
Пак там.
113
впечатление, че в надписите към филма всички участници в неговото
създаване са представени в строга последователност – първо българ-
ските и след това съответстващите им съветски участници. Главни
консултанти са полковник Христо Узунов, генерал-лейтенант И. Ар-
хипов, консултанти са полк. Тодор Венчев, полк. Петър Клявков,
д-р Христо Топузов, Пьотър Жалнин, Б. Кубратова, В. Гришин. Като
директори са отбелязани Никола Велев и Николай Гаро, а редакторите
са Иван Дечев и Ада Репина.

Филм за баронеса Вревска, за милосърдната сестра, за

Юлия Петровна или за войната?
Първоначалните намерения на Корабов са да създаде не толкова
документално строга, автентично достоверна творба, колкото да
запази духа на времето, без да прави възстановки. Той обявява, че е
привлечен от духовния паралел между история и съвременност, от
отношението между лична, индивидуална съдба и съдбата на
нацията, на родината42. И съветският сценарист Лунгин отбелязва,
че са си позволили да не се придържат строго към биографичната
канава. Съсредоточили са се върху характера на Вревска, върху дълбо-
чината на състраданието и върху нейния рядък дар за себеотрица-
ние43 . В публикувания текст на сценария на български език се
уточнява, че лицата в този сценарий не са исторически автентич-
ни, а са художествени образи, измислени от авторите44.
Намеренията на Никола Корабов са Освободителната война
да се представи през драматичните преживявания и през погледа на
главната героиня и останалите драматични персонажи, като се пока-
жат възлови моменти – обявяването на войната, освещаването на Са-
марското знаме, боят на Шипка45. Чрез двусерийния филм да раз-
каже необичайната съдба на момичето от знатен произход, дъщеря
на руски генерал, която напуска богатия си дом и тръгва след обозите
42
„Сестра на милосърдието“, Българо-съветски филм за Освобо-
дителната война 1877–1878 г. Студентска трибуна, бр. 20, 10 февруари
1976 г.
43
Антени, бр. 24, 11 юни 1976 г.
44
Цанев, Ст., С. Лунгин. Юлия Вревска. Киноизкуство, 1976, 2, с. 70.

114
на руските войници и българските опълченци като милосърдна сест-
ра. Не цели да разкаже нещо ново за войната. Стремежът му е да даде
друг поглед, друга отправна точка, тъй като в него присъства не ця-
лостното епично събитие – Освободителната война, а една личност –
Юлия Вревска46. Заедно с това той пояснява, че …всички герои са
обобщени. Дори Юлия Вревска, ако сте забелязали режисьорската
книга, се казва Юлия Петровна. Не трябва да има конкретна връзка
освен гробът, който е останал край Бяла. Тя не е нито баронеса,
нито княгиня, нито графиня – не знам още как я наричат. Тя е Юлия
Петровна – един обобщен образ на всичко благородно, което Русия
като милосърдие е създала, един душевен, морален паметник47.
Важна и решаваща през 70-те години е оценката за филма, фор-
мулирана в официалния орган на комунистическата партия „Работ-
ническо дело“. Филмът се определя като: по-широк от заглавието
си, и не като екранизирана биография на милосърдната сестра,
която може да се счита за главна героиня с известни уговорки. (…)
Образът на Вревска няма самостоятелно значение(…) Нейната
саможертва е смела и благородна, но не е достатъчна като сюжет
и внушение – да запълни един двучасов филм. Амбицията на сцена-
ристите Стефан Цанев и Семьон Лунгин и на режисьора Никола
Корабов е била покрай Вревска, а често и без нея, да направят
филмова панорама на Освободителната война. Филмът не е ре-
конструкция на историята, той е историята, видяна през леген-
дата48.
„Гласът“ на съветската преса многократно е повторен и до-
словно препечатан в българските вестници. В съветските публикации
се припомня, че Никола Корабов е възпитаник на ВГИК. Неговият
филм се противопоставя на „Героите на Шипка“. А образът на Юлия
Вревска се обобщава до краен предел. Подчертава се, че филмът е
45
Вечерни новини 7630 от 24 август 1976 – интервю с Никола
Корабов.
46
„Сестра на милосърдието“. Филм за братството. Съзвездие от съ-
ветски актьори. Трезвеност, бр. 5, 11 май 1976 г.
47
Пак там.
48
Чернев, Гр. По пътя на освободителите. На екрана – българо-съ-
ветският игрален филм „Юлия Вревска“. Работническо дело, 26 януари
1978 г.
115
създаден по различен художествен маниер, като се разкриват не
толкова епическите събития, колкото духовният мир на човека –
на един от 200 000 руски хора, убити и ранени в борбата за сво-
бодата на България. Според съветските кинокритици баталните
епизоди само помагат да се разкаже съдбата на една от участнич-
ките в събитията, да се погледнат през нейните очи. Не се про-
пуска и Тургенев – неговото стихотворение и неговата проза „Памет
за Юлия Вревска“, където Юлия Петровна се характеризира като:
Нежно кротко сърце… и такава жажда за жертва! Да помогне на
нуждаещите се…тя не е търсела друго щастие 49 . Според в-к
„Литературная газета“: Войната не е фон в който се разгръща
съдбата на героинята, а непосредствен „участник“ във филма50.
Според Неделчо Милев в историко-биографичния филм ис-
торията на главната героиня Юлия Вревска е проследена в строга
събитийна последователност. Житието £ е разказано детайлно и
подробно: с подчертана склонност към пълна достоверност при
реставрацията на историческото време и историческите
персонажи51. Колкото до образа на Юлия Вревска, то той е разкрит
от авторите на филма косвено и дискретно: Косвено – това е
очертаването на средата, в която героинята се оформя като
личност. Като червена нишка е проведена дружбата £ с
Верешчагин. Сякаш мимолетно се очертават връзките £ с Виктор
Юго, с Тургенев… Показани са близките £ връзки с двореца52. Дис-
кретното в нейния образ според Неделчо Милев е изразено чрез
красноречивата саможертвеност на постъпките £53. И, ако нейното
желание да замине на фронта той определя като резултат от бурен
изблик на чувства, то доброволческата жертва да остане във воен-
но-полевата болница, както и да отиде в най-опасния участък – ин-

49
Черток, С. „Она не ведала другого счастья…“. Новое время, бр.
26 от 1977 г.
50
Литературная газета, 2 февр. 1977 г.
51
Милев, Н. Българският исторически филм. С.: Наука и изкуство,
1982,с 90.
52
Пак там.
53
Пак там, с. 91.
116
фекциозното отделение при тифозно болните, са дискретна
фактографична обрисовка на трагичната £ биография54.
Според Неделчо Милев при представянето на войната и на био-
графията на Вревска е загубено чувството за мярка и са сбъркани про-
порциите. Вместо да е на втори план, войната засенчва основното,
разсейва вниманието към спокойния душевен мир на героинята: Епи-
зоди като преминаването на Дунава, битката при Шипка, цере-
мониални тържества като молебена при обявяването на войната
са се превърнали в претрупана и усложнена барокова рамка, в която
се губи и избледнява скромната прелест на очарователния женски
портрет55.

В заключение
През 70-те години на ХХ в. филмът не предизвиква очаквания
интерес нито в България, нито в Съветския съюз. През 2013 г. по
повод 135 годишнината от Руско-турската война и 35-годишнината
от създаването на филма той е включен в програмата на Московския
фестивал и според пресата тогава е гледан в препълнена зала при
голям зрителски интерес. Още по-вълнуващо са представени срещите
на Никола Корабов, Людмила Савелиева, Емилия Радева с москов-
ските зрители. Но няма да е пресилено, ако още веднъж се подчертае,
че въпреки всичко реализацията на филма не отговаря на очакванията.
Досегашните опити за представяне на жените участнички в
Руско-турската война чрез игралното кино, включително и кинема-
тографичния образ на Юлия Вревска в едноименния двусериен филм
са по-скоро знак за необходимостта от следващи стъпки в тази посока.
Женското лице на последната руско-турска война все още не е раз-
крито. А това е важно защото Руско-турската война от 1877–1878 г. е
една от последните войни преди изобретяването на кинематографа
в самия край на ХIХ век. Затова лицето и образът на жената в тази вой-

54
Пак там.
55
Пак там.
56
Корабов, Н. Вие трябва да се реализирате (аудиозапис, 23 март
2006, продължение). http://www.filmmakersbg.org/art-culture-Nikola-
Korabov2.htm
117
на могат да се изградят и видят не през кинохрониката и не с доку-
ментални кадри, а именно чрез игралното кино.
Като не се съмнявам в искреността на режисьора Никола Кора-
бов, оставам отворен финала на текста с еднин негов цитат: Филмът
„Юлия Вревска“ – на мен ми е много мил и скъп този филм – също и
от двете страни не се хареса – и от руската, и от нашата. Знам,
че когато са го гледали в Русия, са казали: „Какво е това, откъде
накъде през очите на една баронеса ще показваме войната. Имаше
определени герои в тази война, тая е неизвестна. А това, че има
гроб в Бяла, е хубаво, ама само тя да е...“ Русия си е империя. “Какво
значи, че императорът пролял много кръв за освобождението на
България? Какво значи, че неговият брат бил бездарен военноко-
мандващ? Това ли е важното?56.

Снимка на съветската актриса Людмила Савелиева и режисьора

на филма „Юлия Вревска“ Никола Корабов пред гроба на баронеса
Юлия Вревска в Бяла, Русенско, 6 януари 1978 г.
Източник: ДА Плевен, ф.1065, оп.1, а.е. 35, л. 11

118
Снимка на съветската актриса Людмила Савелиева с дейци на
киноклуба в Бяла, Русенско, 6 януари 1978 г.
Източник: ДА Плевен, ф.1065, оп.1, а.е. 35, л. 1

119
ÂÎÉÍÀÒÀ È ÌÈÐÚÒ Â ÎÔÈÖÈÀËÍÈÒÅ ÏÐÀÇÍÈÖÈ
ÍÀ ÁÚËÃÀÐÑÊÀÒÀ ÄÚÐÆÀÂÀ 1879–2018 ã.
Ïðîô. ä-ð Ïåòêî Ñò. Ïåòêîâ
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

WAR AND PEACE IN THE OFFICIAL HOLIDAYS

OF THE BULGARIAN STATE 1879–2018
Prof. Dr. Petko St. Petkov
St. Cyril and St. Methodius University
of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Summary: The report looks at the development of the official Bulgarian

holiday calendar from the creation of the new Bulgarian state in 1879 to
the present day in terms of war and peace. The analysis shows that war
and military victories are not the main motive in choosing official
memorial days. Even the Bulgarian military exploits are not of special
honor in forming the official state holiday of new Bulgaria. The festive
calendar does not include the victories for the Bulgarians of the Middle
Ages, and there are no new military exploits in the twentieth century.
Peace, as a state of society providing opportunities for development and
free communication, is much more revered and has been consistently
featured in the official holiday calendar from 1879 to the present. Peace
is symbolized not only by the traditional ecclesiastical holidays (Christ-
mas, Easter), but also by a number of secular ones, such as May 24 and
November 1, though they are the primary symbolism of the church –
the first is related to the ecclesiastical feast of the Holy Brothers Cyril
and Methodius May 11, and the second is the new style on October 19,
the day of St. John Rilski’s observance of the heavenly patron of Bulga-
ria, designated by the Church. Particular attention is paid to substantiating
the claim that the Third March was imposed as a national holiday by
communist rule in the early 1990s. It is not as suitable for this role as the
oldest all-Bulgarian holiday on May 24th.
Keywords: Bulgarian state 1879–2018, official holidays, national holi-
day, Third March, Twenty-fourth May.

120
 Войните, по-рядко мирът, са постоянни разграничители на
периодите в новата българска история1. Оттук и голямото значение,
което им се отдава като етапни граници. Според преобладаващите
историографски нагласи най-важните промени в живота и развитието
на българското общество от средата на ХVІІІ до средата на ХХ век
са свързани с войни и последвалите ги мирни договори: 1774, 1829,
1856, 1878, 1913, 1919, 1947 г.
До създаването на Третата българска държава, която също е
следствие от война и мирен договор, българското общество споделя
предимно традиционни и църковни празници. Със статут на офици-
ален празник, придобил широка обществена популярност, се ползва
Денят на светите братя Кирил и Методий – 11 май (честван от 1851 г.),
както и дните, свързани с учредяването на Българската Екзархия.
Макар да има сведения, че още през 1879 г., т.е. в процеса на
изграждане на държавата по време на Временното руско окупационно
управление, 19 февруари се чества като празник, първият официален
акт, регламентиращ празниците в новата българска държава, е Указ
№ 5 от 09.01.1880 г. на княз Александър І (приподписан от военния
министър ген. П. Паренсов), включващ „разписание на празниците
и високо-тържествените дни, в които войската и военно-учебните
заведения се освобождават от занятия“2. В него 19 февруари е обявен
за Ден на „възшествието на престола на император Александър ІІ и
заключение (сключване) на Санстефанския мир“. Според същия указ
друг празник, непряко свързан с войската (а не директно с войната),
е 6 януари – Богоявление, когато се освещават бойните знамена. От
всички 39 празници и 52 неделни дни в годината само изброените
два имат връзка с военното дело.
При първото управление на Либералната партия Минис-
терският съвет, председателстван от Драган Цанков, в заседанието
си на 25.07.1880 г. с Решение № 213 определя „неприсъствените дни
за всичките правителствени учреждения“. 19 февруари отново е в
този списък като Ден на „възшествието на престола на император
1
Petkov, P. St. The Wars as Chronological Limits in the Modern Histo-
ry of Bulgaria. – Venets, № 6, 33–48 (2015). http://www.venets.org/getfile.
php?id. 200
2
Държавен вестник, бр. 22, 19.01.1880 г.
121
Александър ІІ и заключение на Санстефанский мир“. Вместо по-
конкретното описание на празника 11 май в цитирания януарски
(1880 г.) указ на княза като ден на „преподобните Кирила и Методия
учители Славянски“, в решението на правителството от 25.07.1880 г. за
11 май е записано лаконично и просто „Кирил и Методий“. Остана-
лите празници са църковни или са свързани с личността на княза
(денят на избирането му на престола и рожден ден на император Алек-
сандър ІІ – 17 април, именият ден на княз Александър, както и на
Александър ІІ – 30 август)3.
По време на първия авторитарен експеримент, известен като „ре-
жим на пълномощията“, с указ на княз Александър І от 27.10.1882 г.
се въвежда Списък на неприсъствените дни – общо 20 за годината без
неделите, Великден и Коледа. Тук вече 19 февруари е представен не
като ден на възкачване на император Александър ІІ на престола, а
само като дата на подписването на Санстефанския договор, защото
Александър ІІ вече е покойник и има нов руски монарх. Добавен е 1
март като ден на мъченическата смърт на Царя Освободител4.
В началото на 1884 г. е издаден поредният указ на княз Алек-
сандър І, свързан с празниците. Този път по предложение не на воен-
ния, а на министъра на външните работи и изповеданията М. Бала-
банов празниците се разделят на две категории – „народни-държав-
ни“, които са задължителни за всичките граждани на Българското
княжество, и „вероизповедни празници“, по време на които се
разпорежда „всичките без изключение дюкяни да стоят затворени
до свършването на Божествената литургия (т.е. до 11 ч. преди обед)“5.
С указ № 78 от 31.12.1887 г. княз Фердинанд І утвърждава
одобрения от Министерския съвет „Списък на неприсъствените дни
в България“. Те са 24 без неделите, Великден и Рождество Христово.
За първи път 19 февруари е записан като Ден на „Освобождението
на България“, 11 май е Ден на „Св. св. Кирил и Методий“. Добавени
са нови дати в празничния календар, свързани с личността на новия
3
Държавен вестник, бр. 62, 06.08.1880 г.
4
„Списък на неприсъствените дни в Българското княжество“, приет
от Държавния съвет на 12.10.1882 г. и утвърден от княза с указ № 766 от
27.10.1882 г. – Държавен вестник, бр. 130, 13.11.1882 г.
5
Държавен вестник, бр. 17, 18.02.1884 г.
122
княз Фердинанд: 14 февруари – рожден ден на княза, 18 май – имен
ден на монарха, 2 август – „възшествие на княза на българския
престол“6 .
С указ на Фердинанд І от 11.04.1895 г. към празничния календар
е добавен именият ден на престолонаследника княз Борис 2 май7.
През 1900 г. е приет първият Закон за празничните дни в Кня-
жеството, утвърден съгласно Конституцията с указ на княза от 31.01.
1900 г. По това време все още не съществува официално определение
за празник, а по подразбиране се приема, че това е неработен ден. В
календара на празничните дни остават 19 февруари като ден на
„освобождението на България“, 11 май като ден за почит към „Св.
Кирил и Методий“, както и дните, свързани с особата на княз
Фердинанд. За първи път е включена датата 6 септември като ден за
честване „Съединението на Северна и Южна България“8. Текстът на
закона показва, че предложението на няколко народни представители
за обявяване за празници на дните 20 април 1876 г. (избухването на
Априлското въстание), 11 август 1877 г. – (защитата на Шипка и „Све-
ти Никола“) и 8 ноември 1885 г. (победата във войната със Сърбия)
не е прието.
С указ № 4 от 07.02.1911 г. монархът утвърждава приетият от
ХІV ОНС „Закон за празниците и неделната почивка“, прилаган до и
след 1944 г. За първи път в този текст се прави опит да се дефинира
понятието празник, макар и твърде кратко и несполучливо. Според
чл. 1 от закона „празници в България са всички неделни дни, както и
следните господски, светителски и официални дни“ (следва списък
на празничните дни). В чл. 9 се уточнява, че „господските празници“
са първият ден на Рождество Христово, първият ден на Възкресение
Христово, първият ден на Възнесение, първият ден от „празниците
на съшедствието на Св. Дух“. Светителски дни са Нова година (1
януари) и Св. Кирил и Методий (11 май). А за „официални дни“ се
обявяват 19 февруари („Освобождението на България“), 2 август
(„възшествието на Н. В. Царя на българския престол“) и 22 септем-
6
Държавен вестник, бр. 4, 12.01.1888 г.
7
Държавен вестник, бр. 82, 18.04.1895 г.
8
Държавен вестник, бр. 35, 16.02.1900 г.
123
ври. Последната дата – Денят на обявяването на независимостта – за
първи път е включена в празничния календар9.
През 1916 г. в България официално се въвежда Григорианският
календар. В чл. 5 от издадения за целта царски указ се уточнява:
„Държавните и народните празници, както и ония на Царския Дом
се празнуват както следва: а) Рожденият ден на Негово Царско Висо-
чество Престолонаследника – на 30 януари, б) Тезоименният ден на
Нейно Величество Царицата – на 21 февруари, в) Рожденият ден на
Негово Величество Царя – на 27 февруари, г) Възшествието на Негово
Величество Царя – на 14 август, и д) Ден на победите – на 27
ноември“. Следващият чл. 6. задължава Министерския съвет да издаде
правилник, който, след като се утвърди с царски указ, „ще обясни
подробностите по прилагането на настоящия закон“10. За първи път
в празничния календар е включен Денят на победите. Този паметен
ден е свързан първоначално с панихидите в чест на падналите в
Сръбско-българската война (1885 г.), като към тях се прибавят все
повече светски елементи – присъствие на княза, паради, речи, съ-
брания. За няколко години религиозният обред се превръща в
общобългарски празник, поради което се премества и датата на чест-
ването му – от 7 ноември (краят на сраженията при Сливница и Дра-
гоман) на 15 ноември (победният край на войната).
От началото на 80-те години на ХІХ в. постепенно се утвърж-
дава и Празникът на кавалерите на българския орден за храброст
„Св. Георги“. Отначало този празник се чества на 17 април – денят
на избора на княз Александър І, учредил през 1880 г. ордена за храб-
рост, но празнуването му постепенно се прехвърля в деня на хрис-
тиянския патрон на ордена 23 април (Гергьовден). На този ден се
провежда тържествен молебен за войската, след което се дава банкет
на кавалерите на ордена във Военния клуб или в двореца. Празникът
има за цел да възвеличи военните заслуги и да развива другарството
в армията, да укрепва връзките между действащите и запасните
офицери като залог за бъдещи военни успехи. Все по-често за този
празник се устройва военен парад, с което Гергьовден се превръща
от празник на кавалерите на ордена за храброст в празник на цялата
9
Държавен вестник, бр. 36, 17.02.1911 г.
10
Държавен вестник, бр. 65, 21.03.1916 г.
124
армия. Въпреки това в официалния празничен календар той остава
само като Ден на св. Георги.
До войните 1912–1918 г. в официалната празничност на българ-
ската държава не преобладават дните, свързани с войни и мирни до-
говори. Затова пък още от 1880 г. насетне празничните дати на мо-
наршеското семейство – рождени и имени дни на княз и престоло-
наследник, възшествие на престола, рожден ден на княгинята – посте-
пенно навлизат в календара. Показателно за господстващия монархи-
чески дух в празничната система на младата българска държава е, че
дори войнските подвизи на българската армия по време на Сръбско-
българската война (1885 г.) не са включени в официалния празничен
списък. Честването на Ордена за храброст в Деня на св. Георги (до
1916 г. на 23 април) също не е включено в официалния календар като
ден за почит към войската. От празничния списък отсъстват дни като
обявяването на Априлското въстание (20 април), героичната защита
на върховете „Св. Никола“ и Шипка през август 1877 г., датата на под-
писването на първото официално руско-турско споразумение в края
на войната – т.нар. Основи на мира (19.01.1878 г.), с което се по-
становява, че ще бъде създадено автономно Княжество България вър-
ху всички земи, населени с българи, но не по-малко от териториите,
определени от Цариградската конференция на Великите сили в края
на 1876 г.11. Вместо това съзнателно се поставя акцент върху предва-
рителния Санстефански договор, макар той да не включва в грани-
ците на Княжество България някои български територии, признати
вече за такива от султана и Великите сили (Северна Добруджа, Ниш-
кия край, Смолянско и цяла Южна Тракия). Това е така, защото денят
на подписването на Санстефанския договор нарочно е избран от Н.
П. Игнатиев да съвпада с датата, на която се възкачва на престола
руският цар Александър ІІ, обявен за „освободител“ на България. И
макар тази част от празника „19 февруари“ – „възшествието на трона
на Александър ІІ“ – с времето да отпада, именно този паметен ден
остава в празничния календар като символ на „Освобождението на
11
Петков, П. Ст. „Основите на мира“ от 19/31 януари 1878 г. – първо-
то руско-турско споразумение за създаване на българска държава (или за-
що Санстефанският прелиминарен договор не е началото на нова Бълга-
рия). // сп. „История“, книжка 1, година XXVI, 2018, с. 8–19.
125
България“, макар за това да няма сериозни основания, а по-скоро
последователни, системни и в крайна сметка резултатни внушения.
След войните от второто десетилетие на ХХ век относно праз-
ничния календар продължава да действа законът от 1911 г., но се
налага практиката отделните ведомства да определят допълнително
някои официални празнични дни12. Така се появява един от най-дълго
честваните празници в прослава на мирния духовен труд – Денят на
народните будители. Инициативата за този паметен ден е на минис-
търа на народното просвещение в кабинета на БЗНС Стоян Омар-
чевски. За да обоснове необходимостта от новия празник, той издава
специално Окръжно № 17743 от 28.07.1922 г., адресирано до ректо-
рите на Софийския университет, Художествената и Музикалната
академия, както и до директорите на всички училища в страната. „В
полумрака на нашето минало – започва Омарчевски – се откриват
големите фигури на редица велики българи, които с необикновено
увлечение и една завидна самопожертвувателност са служили на своя
народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат осно-
вите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до
наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-
обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна Бъл-
гария. Софроний Врачански, д-р П. Берон, Неофит Бозвели, Неофит
Рилски, Братя Миладинови, Сава Раковски, Любен Каравелов,
Христо Ботев, Левски, Караджата, П. Р. Славейков, Ив. Вазов и мно-
зина още големи и малки строители на нашето възраждане и осво-
бождение, както и големите фигури на политикообществени и културни
дейци след освобождението, са завещали на поколенията своите
несъкрушими, светли дела, които трябва да се сочат като примери,
като образци на бляскаво изпълнен отечествен и национален, кул-
турен и граждански дълг. Стореното от тях ни удивлява, трогва,
възнася, то окриля нашия дух, то му дава полети и творчество; то
говори на сърцето и душата със силата и блясъка на идеала, с обая-
нието на необикновеното“. Въвеждането на новия празник, за който
неслучайно е избран денят на небесния покровител на България св.
Иван Рилски (ст.ст. 19 октомври/н.ст. 1 ноември), има за цел „да
12
Паев, К. Законодателна уредба на празничната система в България
от Освобождението 1878 година до наши дни. – В: Сб. Празнично-юби-
лейната история. С. 2012, с. 129–130.
126
възбуди у учащата младеж и младите поколения здрав, дълбок, смис-
лен интерес към дейците на миналото, към просветните, полити-
ческите и културните дейци на българския национален живот“, който
според министъра досега се е засягал само случайно от някои учи-
тели. Освен Ден на народните будители Ст. Омарчевски определя
новия паметен ден като „празник на големите българи“, които „като
самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към
просвета и към свобода, към култура“. Затова според министъра на
този нов празник трябва да се отдава по-тържествен характер, за да
може да се повлияе в желания смисъл на младежта и гражданството,
така че празникът да не остане само училищен, а да стане общонацио-
нален. От друга страна, в Окръжното се указва празникът да се орга-
низира с оглед на местните събития и дейци, като на последните се
отдава нужната почит наред с по-известните имена на заслужилите
българи13. На 31 октомври 1922 г. излиза постановление на Министер-
ския съвет за обявяването на празника. На 13 декември същата година
Народното събрание приема допълнение към Закона за празниците и
неделната почивка, а с указ № 32 на цар Борис ІІІ от 3.02.1923 г. до-
пълнението в закона се утвърждава. Според единствения член на първи
ноември се празнува паметта на заслужилите българи14.
От гледище на интересуващото ни отношение война-мир в
официалния празничен календар в периода между двете световни
войни няма големи промени. По-скоро с тъжни възпоминателни шест-
вия, събрания и митинги 27 ноември се отбелязва вече като трагичен
ден в новата българска история (подписването на Ньойския договор),
припомнят се, но не се преувеличават, безспорните успехи на бъл-
гарската войска във войните от 1912–1918 г. Мирният ревизионизъм
като водеща линия във външната политика на държавата не пре-
минава в реваншизъм и в официалната празничност.
От друга страна, дори по отношение на най-дълго и най-масово
честваните празници като 24 май например в публичните коментари
се подчертава тяхното обединително и общобългарско значение. В
уводна статия печатният орган на Съюза на просветно-благотвори-
13
Министерство на народното просвещение. Окръжно № 17743.
София, 1922, с. 1–4.
14
Държавен вестник, бр. 267, 28.02.1923 г.
127
телните дружества „Добруджа“ в България определя 24 май лако-
нично, но и категорично като „Българският празник“. Денят на рав-
ноапостолните свети братя Кирил и Методий 24 май е представен
като „празник на българската писменост – един от най-светлите кул-
турни празници на българското племе“. За разлика от твърде офи-
циалното му честване в свободната българска държава, в земите и сред
българите, останали след 1919 г. извън пределите на България, той е
символ на общо минало и култура и надежда за присъединяване към
Отечеството. „Поробените българи“ разбират „историческото значе-
ние“ и съкровено преживяват този паметен ден и общобългарски
празник 24 май15.
Макар да няма съществени промени в празничния календар, в
периода между двете световни войни Министерството на външните
работи и изповеданията, на което е поверена координиращата функ-
ция в тази специфична дейност, продължава да информира гражда-
ните като, издава Окръжно, в което се уточняват празничните дни за
текущата година. Така напр. в Окръжното на МВРИ № 1429-70-V от
9 февруари 1933 г. празничните дни за 1933 г. са основно посочените
в Закона от 1911 г. с малки изменения и допълнения: 3 октомври –
Денят на възшествието на престола на цар Борис ІІІ е допълнен и с
многозначителното „Независимостта на България“. Вероятно за
първи, но не за последен път през ХХ в. държавната власт нарушава
календарната хронология заради конкретна целесъобразност – в
случая честването на независимостта, което по новия стил се пада
на 5 октомври, е изместено с два дни напред, за да съвпадне с друг
паметен ден за монарха. Пак в това Окръжно денят 1 ноември е
определен освен за почит към „народните будители“, също и за
честване на имения ден на царица Йоана. Първоначалният текст на
закона, с който през 1922 г. се въвежда празникът на „заслужилите
българи“ Първи ноември, с времето е коригиран като празник на
„народните будители“, както е записан и в цитираното Окръжно на
МВРИ16. И двете изменения и допълнения на празничния календар
(за 3 октомври и 1 ноември) се запазват в следващите години17.
15
Панчев, Н. Българският празник. – Добруджа, бр. 89–90, 6 юни 1929 г.
16
Държавен вестник, бр. 257, 15 февруари 1933 г.
17
Държавен вестник, бр. 267, 27 февруари 1934 г.; бр. 6, 10 януари 1935 г.
128
 В Окръжно на МВРИ № 2240–48–V от 20.11.1935 г., в което се
обявяват празничните дни за следващата 1936 г., за първи път на 3
октомври се предвижда честване освен на „възшествието на престола
на Н. В. Царя“, също така и на „празника на ордена за храброст, побе-
дите и независимостта на България“18. Следователно в един праз-
ничен ден са събрани три паметни дати.
Непоследователно и по различен начин се описва в официал-
ните документи за различните години и честването на 6 май – Гер-
гьовден. За 1932, 1933 и 1936 г. този ден е посочен в съответните ок-
ръжни на МВРИ само като „Св. Георги Победоносец (Гергьовден)“19.
Вече беше посочено, че за 1936 г. празникът на ордена за храброст и
победите е изместен на 3 октомври. В Окръжното на МВРИ № 1731
от 16.02.1934 г., в което се обявяват празниците за 1934 г., 6 май
изобщо отсъства от празничния календар, а традиционното честване
на ордена за храброст не е добавено към друг ден от календара20. За
първи път в календара за 1935 г. на 6 май е записано освен „Вели-
комъченик Георги Победоносец“ още и „Празник на ордена за храб-
рост и празник на победите“21. За 1937 г. 6 май е отбелязан в съот-
ветното окръжно като „Св. Георги Победоносец (Ден на храбростта)“,
за 1938 г. – като „Св. Георги Победоносец (Ден на храбростта и по-
бедите)“, по същия начин е записан и в Окръжното за празниците за
1939 г.22. Независимо от тези формално-официални различия, именно
през 30-те и в началото на 40-те години на ХХ в. Шести май се
утвърждава като ден за честването и на ордена за храброст, и на
българската армия23.
След настъпилите в средата на 40-те години на миналия век
преобразувания в българското общество, промени настъпват и в
18
Държавен вестник, бр. 271, 2 декември 1935 г.
19
Държавен вестник, бр. 257, 15 февруари 1933 г.; Календарче 1932.
София, 1932 (Официални празници – неприсъствени дни); Календарче 1936.
София, 1936; Държавен вестник, бр. 271, 2 дек. 1935 г.
20
Държавен вестник, бр. 267, 27 февр. 1934 г.
21
Държавен вестник, бр. 6, 10 ян. 1935 г.
22
Държавен вестник, бр. 286, 16 декември 1936 г.; бр. 210, 24 септем-
ври 1937 г.; бр. 200, 9 септември 1938 г.
23
Държавен вестник, бр. 286, 16 декември 1936 г.; Календарче за
1941 година. София: Придворна книжарница „Ив. Б. Касъров“, 1941.
129
празничната система на страната. На 25 април 1945 г. Министерският
съвет приема Наредба-закон за утвърждаване на Първи май като на-
роден празник на труда. В единствения параграф на наредбата се отбе-
лязва, че Първи май се узаконява като народен празник на труда –
умствен и физически, и трябва да се празнува по градове и села в ця-
лата страна. Изпълнението на тази задача се възлага на министъра
на социалната политика24. По-малко от година след поредния държа-
вен преврат през 1944 г. с Постановление № 6 на Министерския съвет
от 31.08.1945 г. датата 9 септември се обявява за „ден на свободата,
официален празник и неприсъствен ден за всички служби, учрежде-
ния, заведения и лица“25.
По силата на настъпилите политически промени в България и
обявяването £ за република на 15 септември 1946 г. отпадат редица
празници, свързани с монархическия институт, като рождения ден
на престолонаследника Симеон II, имения ден на царицата и пр.
Новата власт ограничава и църковните празници и всячески се стреми
да ги премахне от официалния празничен календар, въпреки че За-
конът за празниците и неделната почивка от 1911 г. все още е в сила
и не е отменен.
Традицията празничните дни да се определят конкретно за
всяка година продължава и през 50-те години, като същевременно са
въведени и нови празници. С постановление на Министерския съвет
№ 26 от 12 януари 1951 г. се определят следните неприсъствени дни
през годината: 1 януари – Нова година, 1 и 2 май – Празник на труда,
24 май – Кирил и Методий, 9 и 10 септември – Ден на свободата, 7
ноември – Годишнината от ВОСР (Великата октомврийска социалис-
тическа революция в Русия), 5 декември – Ден на Димитровската
конституция26. Ясно проличава липсата на много от старите праз-
ници и присъствието на нови. Замяната на монархията с република
през 1946 г. води до отпадането на всички празнични дни, свързани
с монархическия институт. С налагането на тоталитарния режим и
новата комунистическа идеология се премахват религиозните праз-
24
Държавен вестник, бр. 102, 3 май 1945 г.
25
Държавен вестник, № 208, 7 септ. 1945, с. 7.
26
Известия на Президиума на Народното събрание (ИПНС), бр. 9,
30.01.1951 г.
130
ници от официалния календар на страната, а също и християнските
и свързаните с монархията наименования на обекти. През 1951 г. с указ
на Президиума на Народното събрание № 557 от 17.11.1951 г. тога-
вашната власт преименува славния старопланински връх „Свети
Никола“ на „Столетов връх“27. Както се вижда от текста на указа, със
същия държавен акт са променени имената и на други обекти (най-
вече селища), които създават религиозни или монархически асоциа-
ции: село Черковна, Търговищко, се преименува на Дъбрава; село
Княжево, Тервелско – на Средище; село Попово, Новозагорско – на
Каменово; село Калугерово, Новозагорско – на Графитово; село Вла-
диково, Асеновградско – на Студенец; село Господарево, Грудовско –
на Светлина28.
Посланията, които новите власти отправят по време на офици-
алните „празнични акции“, са част от пропагандния механизъм, це-
лящ преди всичко мобилизирането на хората за още повече усилия.
Както всички останали събития в живота на Народната република, и
празникът се използва с чисто функционална цел – да сплоти, да
подчертае единството, да препотвърди верността към управляващата
партия и новата идеология, да демонстрира увереността в неизбеж-
ното настъпване на благоденствието и „светлото бъдеще“ – кому-
низма29.
През същата 1951 г. е приет Кодекс на труда. В чл. 52 от глава
III „Работно време и почивки“ не се определят конкретни и постоянни
празнични дни, а това право се дава на правителството30. С Поста-
новление № 31 от 17.01.1953 г. Министерският съвет запазва новите
празници, като въвежда ограничения в честването на най-стария на-
ционален празник. 24 май се определя като (цитатът е буквален)
27
Държавен вестник, бр. 94, 23.11.1951 г.
28
Централен държавен архив (ЦДА), ф. 117, оп. 2с, а.е. 62, л. 104–
105; Петков, П. Ст. Книга за върховете „Свети Никола“ и Шипка. С., 2018,
с. 7, 34.
29
Иванова, П. Посланията на официалните празници в България
(1944 – 1956). Комуникативни аспекти. – Реторика и комуникации. Елек-
тронно списание. 2011, № 2.
30
ИПНС, бр. 91, 13.11.1951 г. Чл. 52 гласи: „Министерският съвет
определя празничните дни“.
131
„Кирил и Методи – денят на славянската писменост; неприсъствен
ден само за служителите и учащите се от всички учебни и културно-
просветни заведения и учреждения“31. По този начин новата кому-
нистическа власт в началото на 50-те години на ХХ в. се опитва да
прекъсне традицията 24 май да се чества като общобългарски, сиреч
национален празник, при това определяйки го не както дотогава като
ден на българската писменост, просвета и култура, а като паметен
ден на „славянската писменост“32. Показателна е и грубата грамати-
ческа грешка при изписването на името на св. Методий в официалния
документ, с което инициаторите за принизяване значението на този
празник още повече се самоунижават. Ограничаването на общобъл-
гарското честване на 24 май, разбира се, не дава резултат и най-ста-
рият национален празник продължава да се почита и отбелязва от
цялото българско население.
С постановление, прието на 15 октомври 1956 г., Министер-
ският съвет приема за целесъобразно да отпадне практиката непри-
съствените дни да се определят всяка година, а да се утвърди един
постоянен списък, който да важи и за следващите години. Освен вече
утвърдените след 1944 г. нови празнични дни, сега са въведени и
някои промени и допълнения: 5 декември – Денят на Димитровската
конституция отпада като официален празник; от следващата 1957 г.
24 май вече е всенароден празничен ден, а не само за служителите в
просветните и културните учреждения и учещите. Променено е и
наименованието на този паметен ден – вместо „Кирил и Методи“
сега той се нарича „Ден на българската народна просвета и култура
и на славянската писменост“33. През следващата година това опре-
деление е допълнено и 24 май става „Ден на българската народна
просвета и култура, на славянската писменост и българския печат“34.
31
ИПНС, бр. 7, 23.01.1953 г. Цитирано според оригиналния документ.
32
[Тридесет и първо] 31-во Постановление на Министерския съвет
от 17 януари 1953 г. относно празничните дни през 1953 г. – Кодекс на труда :
Анотиран с издадените във връзка с приложението му укази, постановления,
разпореждания, правилници, наредби, заповеди и инструкции. – София,
1953, с. 81.
33
ИПНС, бр. 85, 23 октомври 1956 г.
34
ИПНС, бр. 40, 17 май 1957 г.
132
Безспорно, новата политическа линия на управляващите след Април-
ския пленум на БКП през 1956 г. отчита негативното отражение в
обществото и практическото неизпълнение на ограничението на този
най-стар общобългарски празник, наложено в началото на 50-те години.
През 1971 г. е приета нова конституция, направени са промени
в държавното управление и в празничната система. На 12 април 1978 г.
Държавният съвет приема „Основни насоки за развитие и усъвършен-
стване на празнично-обредната система в Народна република Бъл-
гария“35. Решението се състои от четири основни раздела: 1) общи
положения; 2) съдържание, видове и форми на празнично-обредната
система; 3) материално-техническа база; и 4) управление на праз-
нично-обредната система. Според приетите „Основни насоки“ праз-
ниците и обредите трябва да се използват като средство за осигуря-
ване на единството между личното и общественото начало, за заздра-
вяване на връзките между поколенията, за „обединяване на прогре-
сивните традиции със социалистическото настояще и комунистичес-
кото бъдеще“. Документът разграничава празниците в две групи:
национални и международни. Към първата принадлежат: 9 септем-
ври – Денят на свободата и социалистическата революция в Бъл-
гария; 24 май – Денят на славянската писменост и на българската
просвета и култура; 2 юни – Ден на падналите в борбата против ос-
манското робство, капитализма, фашизма и отечествената война; 3
март – Денят на освобождението от османско иго; Нова година. Меж-
дународни празници са: 7 ноември – Денят на Великата октомврийска
социалистическа революция, 1 май – Ден на междуна-родната соли-
дарност на трудещите се от цял свят; 9 май – Ден на победата над
фашизма; 8 март – Международен ден на жената. По време на тези
празници трябва да се изтъкват различни трудови постижения. В
новото решение има някои различия с утвърдените вече празници.
Трети март още не е официален празник като неприсъствен ден, но
се отбелязва с различни тържества извън работно време или в рамките
на работния ден. Същото се отнася и за 7 ноември, 9 май и 8 март.
Основното предназначение на решението е свързано по-скоро с ут-
върждаване на официалната идеология и пропагандирането £ чрез
35
Държавен вестник, бр. 42, 30.05.1978 г.
133
празниците, отколкото с някаква обвързаност с трудовия процес. Съз-
дават се национална, окръжни и общински комисии по социалисти-
ческите празници и обреди като обществено-държавни органи.
Националната комисия е асоциирана към съществуващия тогава Ко-
митет за култура, а окръжните и общински комисии – към Изпъл-
нителните комитети на Окръжните и Общинските народни съвети36.
Създават се и обредни домове към Общинските народни съвети. На
БАН се възлага да състави национален празничен календар и в съ-
ответствие с него – примерен селищен календар. Тези нововъведения
оставят трайни следи в българската празнично-обредна система,
която действа в този си вид до края на 80-те години на ХХ в.
В приетия през 1986 г. нов Кодекс на труда за разлика от пред-
ходния от 1951 г., в раздел III „Почивки“ (чл. 154, ал. 1) са определени
постоянните официални празници: 1 януари, 1 и 2 май, 24 май, 9 и 10
септември. Във втората алинея на същия 154 член на Министерския
съвет се предоставя правото да обявява еднократно и други дни за
официални празници, за честване на определени професии, за
оказване на признателност, както и да размества почивните дни през
годината37. През тези години съществуват редица професионални
празници, повечето от които са свързани със стари религиозни и на-
родни празници: Бабинден (21 януари) – Ден на родилната помощ,
на акушерите и гинеколозите; Гергьовден – независимо от това, че Бъл-
гарската православна църква продължава да го чества на 23 април,
от 1977 г. насилствено е „съвместен“ с Деня на пастира 6 май38, за да
се заличи паметта за него като войнски празник от „царско време“.
Създават се и нови професионални празници. Така напр. по повод
откриването на първите мощности в новопостроения металургичен
комбинат Кремиковци от Тодор Живков на 5 ноември 1963 г. този
ден е обявен за официален празник на металурга.
През 1988 г. с указ на Държавния съвет № 27 е направено ново
допълнение в ал. 1 на чл. 154 от Кодекса на труда. Към официалните
36
Николова, Т. и др., България XX век: Хроника. С., 2004, с. 272.
37
Държавен вестник, бр. 26, 1 април 1986 г.
38
Темелски, Хр. Как се смени датата на Гергьовден. – Двери на
православието, 27 април 2006 г. – https://dveri.bg/component/com_content/
Itemid,392/catid,145/id,2170/view,article/ (23 август 2018 г.).
134
празници е добавен и Трети март, обявен като „Ден на освобож-
дението на България от турско робство“39. Промяната е свързана с
развитието на т.нар. „възродителен процес“ в България през 1988–
1989 г. 40, но има и по-дълбоки идеологически корени. По този начин
властта изразява едновременно негативното си отношение към
османското владичество в българските земи, но и категорично заявява
официалната си признателност към Русия като „освободител“ на бъл-
гарите от чуждото иго. Пропагандираният още през 70-те години ог-
раничен национализъм (по-скоро етнически мистицизъм41), задъл-
жително съчетан с постоянно изтъкваната многократна освободител-
на роля на Русия (СССР), достига връх в края на 80-те години и апо-
теозно се проявява в началото на 1990 г. Само две години след
включването му в списъка на официалните празници, с указ № 236
от 27 февруари 1990 г. Държавният съвет на Народна република Бъл-
гария по силата на действащата и след 10 ноември 1989 г. Консти-
туция от 1971 г. без никакво обществено обсъждане решава и налага
Трети март за национален празник42. Този акт е само едно от многото
фактически потвърждения, че наложената през последните три
десетилетия представа за 10 ноември 1989 г. като етапна граница в
най-новата история на България е пресилена и недостатъчно научно
аргументирана, дори само заради това, че на този ден на пленум на
Централния комитет на управляващата БКП се сменя единствено
генералния секретар на партията и председател на Държавния съвет
с друг член на Политбюро, чиято кандидатура предварително е
36
Николова, Т. и др., България XX век: Хроника. С., 2004, с. 272.
37
Държавен вестник, бр. 26, 1 април 1986 г.
38
Темелски, Хр. Как се смени датата на Гергьовден. – Двери на пра-
вославието, 27 април 2006 г. – https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,
392/catid,145/id,2170/view,article/ (23 август 2018 г.).
39
Държавен вестник, бр. 6, 22 януари 1988 г.
40
Паев, К. Цит. съч., с. 134–135.
41
Воденичаров, П. България през 70-те години – национализъм,
модернизация, еманципация? (Критически дискурсен анализ на тотали-
тарните политики на паметта). – Електронно издателство LiterNet, Култура
и критика. Ч. IV: Идеологията – начин на употреба. // <https://liternet.bg/
publish11/p_vodenicharov/70-te.htm> (12.09.2004).
42
Държавен вестник, бр. 18, 2 март 1990 г.
135
съгласувана със съветското ръководство. На 10 ноември 1989 г. не
започва революция, нито държавен преврат, не е сменена икономичес-
ката система, нито е променен типът на държавното управление. В след-
ващите няколко месеца продължава да се прилага Конституцията на
Народна република България, продължава фактически да управлява
БКП. Започналите контролирани промени са по-скоро формални, съз-
даващи впечатление, че управляващите действително споделят власт-
та със създадената след Десети ноември 1989 г. легална опозиция.
Промените в празничната система на България след 1989 г. не
са подчинени на някаква предварително изработена стратегия или
общоприета национална програма. В първите години дори се честват
и стари (въведени в периода 1944–1989 г.), и нови или възстановени
(от времето до 1944 г.) празници, чиито традиции и идейни основи
са несъвместими. Още през 1990 г. в чл. 154 от Кодекса на труда са
направени промени. Със закон, приет на 30 март 1990 г. от Деветото
Народно събрание, председателствано от Станко Тодоров, към ал. 1
на същия 154 член като официални празници са добавени 25 декем-
ври – Коледа, както и Великден. В празничния календар остават 1
май като Ден на труда и международната работническа солидарност
и 9 септември – все още официално определян като „Ден на свобо-
дата“, като за тях е предвиден само по един неработен ден. След ре-
шението на Държавния съвет на НРБ от 27 февруари 1990 г. за
определяне на национален празник чрез закона за изменение на
Кодекса на труда Трети март е вписан в празничния календар като
„Ден на освобождението на България от османско иго – национален
празник“43. Възстановеното празнуване на Рождество Христово и
Възкресение Христово при запазване празника „на свободата“ 9
септември, както и добавянето (по-точно налагането) на Трети март
като национален празник, ясно показват липсата на категорична
политическа воля у управляващите тогава да се скъса решително с
тоталитарното минало и традиционните външнополитически зави-
симости и празничната система да се постави на нови основи. Об-
ществената реакция към тази идейно нехомогенна смесица от офи-
циални празници също не е достатъчно силна, за да повлияе за по-
43
Държавен вестник, бр. 30, 13 април 1990 г. Закон за изменение на
Кодекса на труда.
136
бързото и еднозначно подреждане на празничния календар. Опитите
да се аргументира разбирането, че Трети март не е подходящ за наци-
онален празник и в по-пълна степен предназначението на общобъл-
гарски празник може да играе 24 май, са единични прояви без ши-
рок обществен отзвук в тогавашното българско общество44.
В следващите години до края на ХХ в. се извършват нови
промени – добавят се нови празници, отменят се стари, някои ново-
въведени са заменени с други. През пролетта на 1991 г. във връзка с
наближаващия голям християнски празник за Великден са предви-
дени два почивни дни – неделя и понеделник45. С Постановление №
100 на Министерския съвет от 30 май 1991 г. правителството на Ди-
митър Попов отменя постановление № 129 от 1953 г., с което за праз-
ник на българската армия се определя 23 септември – началото на
Септемврийското въстание през 1923 г. – и определя 23 август за Ден
на българската армия в чест на епичните сражения на 11/23 август
1877 г. на върховете Шипка и „Св. Никола“ по време на Освободител-
ната война46. В края на същата 1991 година е приет нов Закон за изме-
нение и допълнение на Кодекса на труда, в който в чл. 154, ал. 1 са
направени поредните промени: 9 септември е премахнат като офи-
циален празник, а за Рождество Христово са отредени няколко по-
чивни дни: 24 декември след 14 ч., 25 и 26 декември47.
Със закон за допълнение на Кодекса на труда през 1992 г. като
официален празник е добавен 1 ноември – Ден на народните буди-
тели, но той става неприсъствен само за учебните заведения48.
Само две години след като е обявен за празник на войската,
през 1993 г. по решение на правителството 23 август е заменен с 6
май като ден на Българската армия49. Но Гергьовден все още не при-
44
Петков, П. Ст. Руско-турската война 1877–1878 г. и българският
въпрос. – Участие, 1997, № 4, с. 23.
45
Държавен вестник, бр. 27, 5 април 1991 г.
46
Държавен вестник, бр. 47, 14 юни 1991 г.
47
Държавен вестник, бр. 104, 17 декември 1991 г.
48
Държавен вестник, бр. 88, 30 октомври 1992 г.
49
Държавен вестник, бр. 10, 5 февруари 1993 г. Постановление № 15
на Министерския съвет от 27 януари 1993 г. за изменение на Постановление
№ 100 от 1991 г. за определяне на празник на Българската армия.
137
съства в раздела „Празнични дни“ от Кодекса на труда (това става
едва след пет години). В поредното издание на този важен държавен
документ от 1993 г. официалните празнични дни са: „1 януари – Нова
година; 3 март – Ден на освобождението на България от османско иго,
национален празник; 1 май – Ден на труда и на международната
работническа солидарност; 24 май – Ден на българската просвета и
култура и на славянската писменост; 1 ноември – Ден на народните
будители, неприсъствен за всички учебни заведения; 24 декември –
Бъдни вечер – след 14 ч.; 25 и 26 декември – Рождество Христово;
Великден – два дни (неделя и понеделник), които в съответната година
са определени за празнуването му“. Остава и втората алинея на чл. 154
от Кодекса на труда, позволяваща на Министерския съвет „да обявява
и други дни еднократно за официални празници, дни за чествуване
на определени професии“50.
През 1996 г. 24 декември – Бъдни вечер – е обявен за неприсъст-
вен изцяло, а не само след 14 ч.51.
Чрез поредното изменение на Кодекса на труда през 1998 г.
официален празник и неприсъствен ден става и 6 септември – Ден
на Съединението52. През същата година към списъка на официалните
празници е добавен и 6 май – Гергьовден, Ден на храбростта и Бъл-
гарската армия53, а през есента на 1998 г. за официален празник и не-
присъствен ден е обявен и 22 септември – Ден на независимостта на
България54. Така само през 1998 г. са направени три съществени
промени в празничния календар на българската държава и трите,
свързани с възстановяване на празници, въведени в календара по
време на Третото българско царство (1908–1944) и отменени от но-
вите власти след 1944 г.
По силата на правомощието на правителството да обявява и
други дни извън официалния календар за празнични през 2005 г.
Министерският съвет с Постановление № 54 от 29 март обявява 4
април – деня, в който през 2004 г. България е приета за член на НАТО,
50
Празнични дни. – Кодекс на труда: Последно изменение заедно с
всички предишни текстове. – В. Търново, 1993, с. 84–85.
51
Държавен вестник, бр. 2, 5 януари 1996 г.
52
Държавен вестник, бр. 22, 24 февруари 1998 г.
53
Държавен вестник, бр. 56, 19 май 1998 г.
54
Държавен вестник, бр. 108, 15 септември 1998 г.
138
за „Ден на атлантическата солидарност“. Със същото постановление
9 май е обявен за „Ден на Европа“55. С това обаче официалният праз-
ничен календар не става по-систематичен, а продължава да е еклек-
тичен и политически целесъобразен, към някои от наследените от
периода на държавния социализъм празници, каквито са напр. Първи
май и Трети март, сега се добавят възстановени стари (дните на Съе-
динението, Независимостта, Първи ноември) или нови като интер-
претация – напр. Денят на Европа 9 май, който и преди е отбелязван,
но с друго съдържание (като Ден на победата над фашизма във Вто-
рата световна война). Дори аргументираните призиви към еднооб-
разно подреждане на празничния календар според стария или новия
календарен стил остават без отзвук и реакция от управляващите56.
По-съществени промени в официалната празничност са напра-
вени през 2010 г. със Закона за изменение и допълнение на Кодекса
на труда. В ал. 1 на чл. 154 са предвидени четири почивни дни за Ве-
ликден: Велики петък, Велика събота и първите два дни на Велик-
ден – неделя и понеделник. В заключителните разпоредби са предви-
дени промени в Закона за местното самоуправление и местната адми-
нистрация, които засягат и празнично-обредната система. Към компе-
тенциите на общинските съвети се добавя правото им да обявяват
определени дни за празнични и неприсъствени на територията на
общините, районите, кметствата или населените места по предло-
жение на кмета на общината след съгласуване с областния управи-
тел57. С това изменение се регламентира съществуващата вече практи-
ка много селища да имат свой празник, наричан обикновено празник
на града. В някои селища дори се приема специален ред за честване
на празниците58.
55
Държавен вестник, бр. 31, 8 апр. 2005 г.
56
Петков, П. Ст. Да подредим празничния календар (Честваме 3
март по нов стил, а 6 септември – по стар). // [Двадесет и четири] 24 часа,
№ 47, 18 февруари 2009, с. 12.
57
Държавен вестник, бр. 15, 23 февруари 2010 г. Кодекс на труда.
София, 2010, с. 72–73.
58
Статут за честване на национални, официални и местни празници,
професионални (съсловни) празници и празници на етническите общности
в Община Шумен, 24.03.2005. // http://www.shumen.bg/decisions/s05422.htm
(23.08.2018).
139
 През последното десетилетие у нас няма промени в установе-
ния официален празничен календар. Според Кодекса на труда (чл. 154,
ал. 1) „официални празници са: 1 януари – Нова година; 3 март – Ден на
Освобождението на България от османско иго – национален празник; 1
май – Ден на труда и на международната работническа солидарност;
6 май – Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия; 24 май –
Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост;
6 септември – Ден на Съединението; 22 септември – Ден на Независи-
мостта на България; 1 ноември – Ден на народните будители – не-
присъствен за всички учебни заведения; 24 декември – Бъдни вечер;
25 и 26 декември – Рождество Христово; Велики петък, Велика събота
и Великден – неделя и понеделник, които в съответната година са
определени за празнуването му“59.
С изключение на някои отделни публикации, в научната лите-
ратура няма специален интерес или целенасочено организирана
дискусия по темата за формирането на аргументирана от гледище на
българските национални интереси система от официални и нацио-
нални празници60. Затова и невинаги е ясно какви ценности и нацио-
нални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено изброените
дни; трудно е да се твърди със сигурност, че всички те са „нацио-
нални“, т.е. общобългарски61. При това, отдавна е констатирано, че
редица важни исторически дати и събития все още остават извън
списъка на обявените за „официални“ празници. Такива са напр.: 27
февруари – учредяването на Българската екзархия през 1870 г. –
първата законнопризната общобългарска институция, с основание
определяна в научната литература като българска протодържава, 16
април – приемането на първата българска конституция в Търново
59
Кодекс на труда. София, 2011, с. 74–; Народно събрание на Ре-
публика България. Български официални празници. – https://
www.parliament. bg/bg/24 (23.08.2018 г.).
60
Петков, П. Ст. Българските национални празници и българският
национален идеал. // Електронно списание LiterNet, 17.11.2005, № 11 (72)
<http://liternet.bg/publish11/petko_petkov/bylgarskite.htm> (17.11.2005).
61
Петков, П. Ст. „Не е ясно точно какви ценности и национални
постижения почитаме, отбелязвайки тържествено 3 март“. // Янтра днес, бр.
40, 27 февруари – 1 март 2015, с. 6.
140
през 1879 г., 17 април – изборът на първия български княз след въз-
становяването на българската държава през 1879 г., 20 април – из-
бухването на най-голямото и най-успешното българско въстание за
освобождение от османско иго през 1876 г., и много други62. Много-
кратно е изтъквано и злепоставящото българската държавност об-
стоятелство, че някои официални празници присъстват в календара
с датите си по стария стил (6 септември, 22 септември), а други –
според новия стил, въведен през 1916 г. и валиден все още (3 март, 6
май, 24 май)63.
От гледище на поставената тема за войната и мира в офи-
циалната празничност на Третата българската държава от създаването
£ до днес могат да се направят някои наблюдения и изводи. Анализът
показва, че войната и военните победи не са основен мотив при
избора на официални паметни дни. Дори българските военни подвизи
не са на особена почит при формирането на официалната държавна
празничност на нова България. В празничния календар не присъстват
победните за българите войни от средните векове. Още в края на
ХІХ в. е отхвърлено предложението на няколко народни предста-
вители за обявяване за празници на дните 20 април 1876 г. (избух-
ването на Априлското въстание), 11 август 1877 г. – (защитата на Шип-
ка) и 8 ноември 1885 г. (победата във войната със Сърбия). Както
стана ясно само за две години – от 1991 до 1993 – 23 август (епичните
сражения в Шипченския проход на 11 август 1877 г. по нов стил) е
празник на Българската армия. В официалния празничен календар
62
Петков, П. Ст. [Шестнадесети] 16 април да стане един от офици-
алните български празници предлага зам.-ректорът на ВТУ доц. д-р Петко
Ст. Петков. // Общинско радио Велико Търново <http://arhiv. radioveliko-
tarnovo.com/news/343.html?fbclid=IwAR37LI_EgrXrBY-M9JfmqqoRhiEv
UVg2O5ohT1EDAIKDJPDFo9wvVdZ74ho> 16.04.2010; [Двадесет и
четвърти] 24 май – национален празник на България? Това предлага доц.
Петко Петков от Великотърновския университет. // Старозагорски новини
(Ст. Загора), № 46, 6 март 2012, с. 11.
63
Петков, П. Ст. Българските национални празници и българският
национален идеал. // Електронно списание LiterNet, 17.11.2005, № 11 (72)
<http://liternet.bg/publish11/petko_petkov/bylgarskite.htm> (17.11.2005); Дър-
жавата трябва да внесе ред в националните празници / Интервю на Алекс
Боева. // Старозагорски новини (Ст. Загора), № 63, 31 март 2010, с. 9.
141
през целия разглеждан период липсват дати като 20 април – началото
на Априлското въстание, което независимо от военното си пораже-
ние, завършва с политически успех и е безспорна проява на храб-
рост и героизъм; липсват датите, свързани с големите победи на сред-
новековната българска държава, на военното £ могъщество и поли-
тическа хегемония, които са вдъхвали национална гордост по паи-
сиевски; няма ги дните на новата българска военна слава, свързани с
победите при Одрин, Лозенград, Дойран, Драва и проч. Забележи-
телно е, че дори в най-ново време при наличието на медийна сво-
бода и възможности за широки обществени дискусии тези паметни
дни не се предлагат за включване в официалния празничен календар,
с изключение на 20 април като символен ден на Освобождението,
който обаче, ако се чества по нов стил, съвпада с Първи май, присъст-
ващ в списъка с официални празнични дни с друго значение64. Един-
ствено Гергьовден, макар и не постоянно, запазва мястото си в кален-
дара като Ден на българската бойна слава и храброст.
На евентуалното възражение, че Трети март е именно такъв
„празник на победата“ във войната между Русия и Османската импе-
рия (1877–1878 г.), следва да се отговори ясно и категорично. 1. Трети
март не изразява българското участие в Освобождението, тъй както
например 20 април или 11/23 август, а не трябва да се забравя, че
националният празник, пък и другите официални празници трябва
да отразяват общоприети български ценности и български пости-
жения, да са паметни дни, свързани с български исторически при-
носи; 2. Санстефанският договор не е първото валидно руско-турско
споразумение, с което завършва Освободителната война. Точно месец
преди това, на 19/31 януари 1878 г. в Одрин са подписани от офици-
ални руски и турски представители „Основи на мира“, предвиждащи
създаването на Българско княжество върху всички земи, населени с
българи, но не по-малко от териториите, определени от Цариград-
ската конференция на великите сили 1876 г.65; 3. Санстефанският
64
Петков, П. Ст. Българските национални празници и българският
национален идеал. // Електронно списание LiterNet, 17.11.2005, № 11 (72)
<http://liternet.bg/publish11/petko_petkov/bylgarskite.htm> (17.11.2005).
65
Петков, П. Ст. „Основите на мира“ от 19/31 януари 1878 г. – пър-
вото руско-турско споразумение за създаване на българска държава (или
142
предварителен договор предвижда външна военна окупация на Бъл-
гарското княжество и откъсване от българското землище на вече приз-
нати за български територии, което го прави неподходящ за „нацио-
нален“ празник (Как ли празнуват днес Трети март жителите на Смо-
лянския край, след като според Санстефанския договор тази част от
Родопите е оставена в Османската империя?).
Показателна е специфичната периодизация в честването на 19
февруари/3 март в Третата българска държава от 1879 г. до днес. Както
стана ясно от изложението, за официален празник този паметен ден
е въведен от княз Александър І през 1880 г. като „Ден на възшест-
вието на престола на император Александър ІІ и заключение (сключ-
ване) на Санстефанския мир“. Следователно този празник освен като
символен ден на Освобождението винаги е носел ярко монархическо
съдържание, при това не абстрактно, а специално насочено като по-
чит към руския император – Освободител (известно е, че граф. Н. П.
Игнатиев нарочно отлага подписването на предварителния сансте-
фански договор за датата 19.02.1878 г., за да съвпадне то с годишни-
ната от възкачването на престола на неговия работодател Александър
ІІ). По-късно от празника 19 февруари официално е снето описанието,
че е ден и на възшествието на престола на руския император и той
остава задълго само като „ден на Освобождението“, но това не променя
споменатото ярко промонархическо символно значение на този ден,
изразяващ и внушаващ признателност към руския цар-освободител.
Със същото значение този паметен ден присъства и в Закона за праз-
ниците от 1911 г., като след въвеждането на Григорианския календар
през 1916 г. вече се чества на 3 март вместо на 19 февруари. И така,
Трети март с определението „Ден на Освобождението на България“
остава като официален празник до средата на 40-те години на ХХ в.,
когато започва съществена промяна в празничния календар на
идеологическа основа. В продължение на почти четири десетилетия
до 1988 г. Трети март не е официален празник в българската държава,
но това не значи, че тази дата и символното £ значение изобщо не е
на почит. По-скоро идеологизираното преекспониране и шумно про-
пагандиране на новите празници Девети септември, Първи май и
защо Санстефанският прелиминарен договор не е началото на нова Бъл-
гария) // сп. „История“, книжка 1, година XXVI, 2018, с. 8–19.
143
Седми ноември засенчва и изтласква на заден план Трети март. През
1978 г. е направен опит за непълното му възстановяване като един от
„празниците с национално значение“ и „ден на освобождението от
османско иго“, но за официален празник Трети март е обявен едва
през 1988 г. със съществено различното обозначение „Ден на осво-
бождението на България от турско робство“, което вероятно е емоцио-
нален отзвук от актуалните тогава проблеми на деня, свързани с т.нар.
„възродителен процес“66. Същите комунистически власти, които реа-
билитират този ден през 1978 и 1988 г., през 1990 г. го обявяват и за
национален празник с първото му определение от 1978 г. – „Ден на
освобождението на България от османско иго“. Така е и до днес.
Следователно, независимо от обозначението, с което Трети
март се чества през годините, този паметен ден почти неизменно
присъства в празничния календар на Третата българска държава,
доколкото дори във времената, когато не е официален празник, той
не е бил пренебрегван и игнориран, както например 22 септември –
Денят на обявяването на България за независимо царство. Това в
значителна степен се дължи на отрано и дълбоко вкорененото в ши-
роки слоеве от обществото внушение и заблуждение, че именно
подписаният на 19 февруари/3 март (1878 г.) предварителен мирен
66
Като служител в Общинския съвет за духовно развитие в гр. Стара
Загора си спомням как в навечерието на Трети март 1988 г. чакахме дни
наред решението на Общинския комитет на БКП какъв текст да бъде
изписан на стотиците транспаранти, които трябваше да се поставят на
различни публични места в общината: „110 години Освобождение от
османско иго“ или „110 години Освобождение от турско робство“. Не-
сигурността идваше от противоречивата аргументация – при първия случай
обозначението е исторически по-достоверно и научно защитимо, а и така
се наричаше този паметен ден от 1978 г. насетне; вторият текст пък беше
току-що въведен в официална употреба с изменението на Кодекса на труда
от началото на 1988 г. Така че съвременните остри пререкания в медиите и
в социалните мрежи между привържениците на исторически вярното
„османско владичество“ и емоционално обвързаните с „турското робство“
не са продукт на т.нар. „преход“ след 1989 г., а изразяват стари и нере-
гулирани (в голяма степен дори съзнателно стимулирани) вътрешно-
български противоречия, целящи да поддържат една постоянна раздели-
телна линия, свързана най-общо със смисъла и значението на Трети март.
144
договор между Русия и Османската империя е истинският край на
Руско-турската война и начало на новата българска държава, което
не е исторически вярно, но се приема почти безкритично. Така че и
през последните три десетилетия нова и модерна България има за
национален празник един безспорно важен паметен ден, който обаче
в по-голяма степен има символно значение за руската монархия и
лично за император Александър ІІ, както и за неговата воля и роля за
освобождението на България от османско владичество, отколкото за
собствено българската борба за освобождение и създаване на нацио-
нална независима държава, какъвто е възрожденският идеал. Този
официален и национален празник никога не е определян в резултат
от обществен дебат, камо ли след компетентни експертни становища.
Той лесно може и се използва за разгаряне на националистически и
други идеологически страсти, а напоследък ясно личи, че чрез от-
стояването на неговата преувеличена значимост мисленето и пуб-
личното говорене за него се превръщат в нова, ярка разделителна
линия в съвременното българско общество, т.е. по никакъв начин
този паметен ден не отговаря на предназначението, с което е нато-
варен – да бъде национален празник, сиреч общобългарски ден, който
да събира и обединява, да внушава българска национална гордост и
величие.
Мирът като състояние на обществото, осигуряващо възмож-
ности за развитие и свободно общуване, а и като личностна уравно-
весеност, се почита много повече и присъства неизменно в офи-
циалния празничен календар от 1879 до днес. Мирът се символизира
не само от традиционните църковни празници (Рождество Христово,
Възкресение Христово, Богоявление), но и от редица светски като
24 май и 1 ноември, макар и те да имат за първооснова църковна сим-
волика – първият е свързан с църковния празник на равноапостолните
свети братя Кирил и Методий, 11 май, а вторият е новият стил на 19
октомври – определеният от Църквата ден за почит към небесния
покровител на България св. Иван Рилски. Дори в периода на дър-
жавния социализъм през втората половина на ХХ век войната и мирът
присъстват балансирано като мотивиращи елементи и ценностно
съдържание в официалния празничен календар – Девети септември,
но и Първи май; Седми ноември, но и Двадесет и четвърти май!

145
 За съжаление, независимо от стремежа на отделни автори да
провокират широка обществена, но и експертно-научна дискусия по
темата за формирането на аргументирана от гледище на българските
национални интереси система от официални и национални празници,
този проблем остава в дъното на актуалния дневен ред на съвре-
менното българско общество. То не проявява значителен интерес към
този важен аспект на съвременната ни идентичност и култура, също
както не се вълнува особено от факта, че няма княз Батенберг, а княз
Александър Първи, че няма митрополит Методий Кусевич, а Методий
Старозагорски, че тъй, както е роден на 6/18 юли, Левски загива на
6/18, а не на 19 февруари. Независимо от прекалено свободното об-
щуване в социалните мрежи и практически неограничените възмож-
ности за доставяне на информация днес, широката българска публика
дори не иска да повярва, че сегашният национален празник Трети
март е наложен от додесетоноемврийското, така да се каже, кому-
нистическо управление, макар да е установен официално на 27 фе-
вруари 1990 г. (от време на време дори се прокарва неистинното
твърдение, че този празник е предложен и въведен от президента
Желю Желев). При такава обща нагласа на обществото и незаинтере-
сованост на политиците едва ли в скоро време ще се формира научно
обоснована и отговаряща на националните интереси и трайните
български ценности официална празнична система. Засега са налице
само опити да се допълни и подреди еднообразно списъка с достой-
ните за официални празници паметни дни, каквито не липсват в
хилядолетното историческо развитие на България и българите.

БИБЛИОГРАФИЯ

Воденичаров, П. България през 70-те години – национализъм, мо-

дернизация, еманципация? (Критически дискурсен анализ на тоталитарните
политики на паметта). – Електронно издателство LiterNet, Култура и кри-
тика. Ч. IV: Идеологията – начин на употреба. // <https://liternet.bg/publish11/
p_vodenicharov/70-te.htm> (12.09.2004).
Държавен вестник, бр. 22, 19.01.1880 г.
Държавен вестник, бр. 62, 06.08.1880 г.
„Списък на неприсъствените дни в Българското княжество“, приет
от Държавния съвет на 12.10.1882 г. и утвърден от княза с указ № 766 от
27.10.1882 г. – Държавен вестник, бр. 130, 13.11.1882 г.

146
 Държавен вестник, бр. 17, 18.02.1884 г.
Държавен вестник, бр. 4, 12.01.1888 г.
Държавен вестник, бр. 82, 18.04.1895 г.
Държавен вестник, бр. 35, 16.02.1900 г.
Държавен вестник, бр. 36, 17.02.1911 г.
Държавен вестник, бр. 65, 21.03.1916 г.
Държавен вестник, бр. 267, 28.02.1923 г.
Държавен вестник, бр. 257, 15 февруари 1933 г.
Държавен вестник, бр. 267, 27 февруари 1934 г.; бр. 6, 10 януари 1935 г.
Държавен вестник, бр. 271, 2 декември 1935 г.
Държавен вестник, бр. 257, 15 февруари 1933 г.; Календарче 1932.
София, 1932 (Официални празници – неприсъствени дни); Календарче 1936.
София, 1936; Държавен вестник, бр. 271, 2 дек. 1935 г.
Държавен вестник, бр. 267, 27 февр. 1934 г.
Държавен вестник, бр. 6, 10 ян. 1935 г.
Държавен вестник, бр. 286, 16 декември 1936 г.; бр. 210, 24 септем-
ври 1937 г.; бр. 200, 9 септември 1938 г.
Държавен вестник, бр. 286, 16 декември 1936 г.; Календарче за 1941
година. София: Придворна книжарница „Ив. Б. Касъров“, 1941.
Държавен вестник, бр. 267, 28.02.1923 г.
Държавен вестник, бр. 257, 15 февруари 1933 г.
Държавен вестник, бр. 267, 27 февруари 1934 г.; бр. 6, 10 януари 1935 г.
Държавен вестник, бр. 271, 2 декември 1935 г.
Държавен вестник, бр. 257, 15 февруари 1933 г.; Календарче 1932.
София, 1932 (Официални празници – неприсъствени дни); Календарче 1936.
София, 1936; Държавен вестник, бр. 271, 2 дек. 1935 г.
Държавен вестник, бр. 267, 27 февр. 1934 г.
Държавен вестник, бр. 6, 10 ян. 1935 г.
Държавен вестник, бр. 286, 16 декември 1936 г.; бр. 210, 24 септем-
ври 1937 г.; бр. 200, 9 септември 1938 г.
Държавен вестник, бр. 286, 16 декември 1936 г.; Календарче за 1941
година. София : Придворна книжарница „Ив. Б. Касъров“, 1941.
Държавен вестник, бр. 102, 3 май 1945 г.
Държавен вестник, № 208, 7 септ. 1945, с. 7.
Държавен вестник, бр. 94, 23.11.1951 г.
Държавен вестник, бр. 42, 30.05.1978 г.
Държавен вестник, бр. 26, 1 април 1986 г.
Държавен вестник, бр. 6, 22 януари 1988 г.
Държавен вестник, бр. 18, 2 март 1990 г.

147
 Държавен вестник, бр. 30, 13 април 1990 г. Закон за изменение на
Кодекса на труда.
Държавен вестник, бр. 27, 5 април 1991 г.
Държавен вестник, бр. 47, 14 юни 1991 г.
Държавен вестник, бр. 104, 17 декември 1991 г.
Държавен вестник, бр. 88, 30 октомври 1992 г.
Държавен вестник, бр. 10, 5 февруари 1993 г. Постановление № 15
на Министерския съвет от 27 януари 1993 г. за изменение на Постановление
№ 100 от 1991 г. за определяне на празник на Българската армия.
Държавен вестник, бр. 2, 5 януари 1996 г.
Държавен вестник, бр. 22, 24 февруари 1998 г.
Държавен вестник, бр. 56, 19 май 1998 г.
Държавен вестник, бр. 108, 15 септември 1998 г.
Държавен вестник, бр. 31, 8 апр. 2005 г.
Държавен вестник, бр. 15, 23 февруари 2010 г. Кодекс на труда. Со-
фия, 2010, с. 72–73.
Иванова, П. Посланията на официалните празници в България
(1944–1956). Комуникативни аспекти. – Реторика и комуникации. Елек-
тронно списание. 2011, № 2.
Известия на Президиума на Народното събрание (ИПНС), бр. 9,
30.01.1951 г.
ИПНС, бр. 91, 13.11.1951 г. Чл. 52 гласи: „Министерският съвет
определя празничните дни“.
ИПНС, бр. 7, 23.01.1953 г. Цитирано според оригиналния документ.
ИПНС, бр. 85, 23 октомври 1956 г.
ИПНС, бр. 40, 17 май 1957 г.
Министерство на народното просвещение. Окръжно № 17743.
София, 1922, с. 1–4.
Кодекс на труда. София, 2011, с. 74–75; Народно събрание на Репуб-
лика България. Български официални празници. – https://www.parliament.bg/
bg/24 (23.08.2018 г.).
Николова, Т. и др., България XX век : Хроника. С., 2004, с. 272.
Паев, К. Законодателна уредба на празничната система в България
от Освобождението 1878 година до наши дни. – В: Сб. Празнично-юби-
лейната история. С., 2012, с. 129–130
Паев, К. Цит. съч., с. 134–135..
Панчев, Н. Българският празник. – Добруджа, бр. 89–90, 6 юни 1929 г.
Петков, П. Ст. „Основите на мира“ от 19/31 януари 1878 г. – пър-
вото руско-турско споразумение за създаване на българска държава (или

148
защо Санстефанският прелиминарен договор не е началото на нова Бъл-
гария). // сп. „История“, книжка 1, година XXVI, 2018, с. 8–19.
Петков, П. Ст. Руско-турската война 1877–1878 г. и българският
въпрос. – Участие, 1997, № 4, с. 23.
Празнични дни. – Кодекс на труда : Последно изменение заедно с
всички предишни текстове. – В. Търново, 1993, с. 84–85.
Петков, П. Ст. Да подредим празничния календар (Честваме 3 март
по нов стил, а 6 септември – по стар). // [Двадесет и четири] 24 часа, № 47,
18 февруари 2009, с. 12.
Петков, П. Ст. Българските национални празници и българският
национален идеал. // Електронно списание LiterNet, 17.11.2005, № 11 (72)
<http://liternet.bg/publish11/petko_petkov/bylgarskite.htm> (17.11.2005).
Петков, П. Ст. „Не е ясно точно какви ценности и национални
постижения почитаме, отбелязвайки тържествено 3 март“. // Янтра днес,
бр. 40, 27 февруари – 1 март 2015, с. 6.
Петков, П. Ст. [Шестнадесети] 16 април да стане един от официал-
ните български празници предлага зам.-ректорът на ВТУ доц. д-р Петко Ст.
Петков. // Общинско радио Велико Търново <http://arhiv. radiovelikotarnovo.
com/ news/343.h tm l?fbcl id=IwAR37LI_E gr Xr BY-M9Jfm qqoRhi Ev
UVg2O5ohT1EDAIKDJPDFo9wvVdZ74ho> 16.04.2010; [Двадесет и
четвърти] 24 май – национален празник на България? Това предлага доц.
Петко Петков от Великотърновския университет. // Старозагорски новини
(Ст. Загора), № 46, 6 март 2012, с. 11;
Петков, П. Ст. Българските национални празници и българският
национален идеал. // Електронно списание LiterNet, 17.11.2005, № 11 (72)
<http://liternet.bg/publish11/petko_petkov/bylgarskite.htm> (17.11.2005);
Държавата трябва да внесе ред в националните празници / Интервю на
Алекс Боева. // Старозагорски новини (Ст. Загора), № 63, 31 март 2010, с. 9.
Петков, П. Ст. Българските национални празници и българският
национален идеал. // Електронно списание LiterNet, 17.11.2005, № 11 (72)
<http://liternet.bg/publish11/petko_petkov/bylgarskite.htm> (17.11.2005).
Петков, П. Ст. „Основите на мира“ от 19/31 януари 1878 г. – първото
руско-турско споразумение за създаване на българска държава (или защо
Санстефанският прелиминарен договор не е началото на нова България) // сп.
„История“, книжка 1, година XXVI, 2018, с. 8–19.
Петков, П. Ст. Книга за върховете „Свети Никола“ и Шипка. С.,
2018, с. 7, 34.
Статут за честване на национални, официални и местни празници,
професионални (съсловни) празници и празници на етническите общности

149
в Община Шумен, 24.03.2005. // http://www.shumen.bg/decisions/s05422.htm
(23.08.2018).
Темелски, Хр. Как се смени датата на Гергьовден. – Двери на пра-
вославието, 27 април 2006 г. – https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,
392/catid,145/id,2170/view,article/ (23 август 2018 г.).
[Тридесет и първо] 31-во Постановление на Министерския съвет от
17 януари 1953 г. относно празничните дни през 1953 г. – Кодекс на труда:
Анотиран с издадените във връзка с приложението му укази, постановления,
разпореждания, правилници, наредби, заповеди и инструкции. – София,
1953, с. 81.
Централен държавен архив (ЦДА), ф. 117, оп. 2с, а.е. 62, л. 104–105.
Petkov, P. St. The Wars as Chronological Limits in the Modern History of
Bulgaria. – Venets, № 6, 33–48 (2015). http://www.venets.org/getfile.php? id=200

150
 ÒÓÐÈÑÒÈ×ÅÑÊÎÒÎ ÄÂÈÆÅÍÈÅ Â ÁÚËÃÀÐÈß
ÑËÅÄ 1944 Ã. È ÌÅÑÒÀÒÀ ÍÀ ÏÀÌÅÒÒÀ
ÇÀ ÐÓÑÊÎ-ÒÓÐÑÊÀÒÀ ÂÎÉÍÀ
Íóðèå Ìóðàòîâà
Þãîçàïàäåí óíèâåðñèòåò „Íåîôèò Ðèëñêè“,

ã
Áëàãîåâãðàä, Áúëãàðèÿ

THE TOURIST MOVEMENT IN BULGARIA

AFTER 1944 AND THE PLACES RECALLING
THE RUSSO-OTTOMAN WAR
Nurie Muratova
Neofit Rilski Southwest University of Blagoevgrad, Bulgaria

Abstract: The tourist movement in Bulgaria started at the end of the 19th
century. In the interwar period the tourist movement ideology became more
nationalistic and more connected to the state institutions. After the
Communist takeover on 9 September 1944 the tourist movement was based
on a new ideological and organizational foundation. It was included in the
whole system of control over leisure time. The new ideology as well as the
new heroes after 1944 – the guerilla fighters (partisans), demanded a new
kind of collective admiration and creation of new places of memory. In
1966 the Bulgarian National Tourist Movement “Get to Know Bulgaria –
100 National Tourist Sites” was established which still exists today.
Five places of memory of the Russo-Ottoman War were ever-presented –
Svištov – the place where the Russian troops crossed the Danube, the
memorial church at Šipka, Stoletov Peak at the Stara Planina Mountains,
the “Liberation Monument” (Šipka Monument), and the memorial church
“St. Aleksandr Nevski” in Sofia. The “Museum of the Bulgarian-Soviet
Friendship” in Sofia was also included. Today the number of touristic visits
to these spots decreased several times but they are still the most admired
national symbols according to researches throughout the last years. The
memorials to the Russo-Ottoman War are recognized as leading places of
memory in Bulgaria.
Keywords: tourist movement, Russo-Ottoman War, places of memory
in Bulgaria.

151
 Туристическото движение, зародило се в в края на 19 век. Бъл-
гария като инициатива на писателя Алеко Константинов и негови
последователи, след комунистическия преврат от 9 септември 1944 г. е
овладяно и включено в цялостната система за контрол на свободното
време. През 1899 г. е основано първото Българско туристическо
дружество от 26 души. Непосредствено след това движението бързо
набира скорост и само за две години са основани 26 дружества с
1100 членове1. След 1905–1907 г. се наблюдава спад в броя на почита-
телите на туризма, като остават само 13 клона с 297 членове. Причи-
ната за това е премахването на облекченията за пътуване на туристите
от Българските държавни железници.
Създава се и Юношеския туристически съюз (ЮТС), който
през 1914 г. има 550 членове. След Първата световна война туризмът
се разраства, подобряват се условията за летуване и с помощта на
обществени организации през 1922 г. е изградена и първата хижа в
Рила планина – „Скакавица“. Постепенно под големите върхове или
из по-посещавани местности се изграждат заслони и хижи с въз-
можности за нощувка. Българския туристически съюз (БТС) в най-
добрите си години достига 6000 членове. ЮТС – във времето, когато
е погълнат от „Бранник“ има между 10–15000 члена.
Без да съм правила специални анализи за профила на туристите
в България от началото на ХХ век до средата 40-те години, е видно,
че туризмът става занимание за все повече хора и постепенно обхваща
и част от младото поколение. Включването на училището като
институция също допринася за по-широкото му популяризиране сред
младите. Трудно е да се прецени обаче степента на популярност на
туризма като индивидуално и семейно занимание.
След комунистическия преврат през 1944 г. туризмът е поставен
на „нова идеологическа основа“. Още през юли 1945 г. са обединени
БТС, ЮТС и Българския ски съюз в Народен туристически съюз
(НТС). Той пък се слива с Народния съюз за гимнастика и спорт и
Българския колоездачен и мото съюз. Така е създадена централизи-
рана мегаструктура, обхващаща туризма и всички основни видове
спорт. На обединителния конгрес на 12–13 юли 1945 г. в Пловдив
1
През 1900 година в България има 4 туристически дружества с 325
членове. През 1901 г. вече са 26 дружества с 1100 членове.
152
Марин Въжаров2, партизанин и журналист, изразява новата линия и
начертава бъдещите посоки на туристическото движение3. Той за-
клеймява досегашния модел на дружественост в туристическото
движение като „Западно влияние“, „движение на интелигенти,
завършили на запад“, които не искат да работят с народа, а се крият
от него в планината. Заради това „сектантско интелигентско дви-
жение“, според него, народните маси до този момент са останали
чужди на организирания туризъм. Това налага да не се залага на
дружества, а на организираната народна и държавна власт. В духа на
новата идеология е поставена задачата за всеобхватност на турис-
тическото движение. Това се постига, като се създават туристически
секции по училищата, по предприятията, в армията и не се допуска
съществуване на обществени дружества извън контрола на държа-
вата. Тъй като повечето туристи упражняват и някакъв вид спорт, се
установява и тясно сътрудничество със спортните и физкултурните
организации. Туризмът и физкултурното движение се организират
на „производствен принцип“ – за трудещите се и младежите се
организират туристически организации там, където работят и учат.
Създаден е Върховен комитет за физкултура и спорт към МС, който
организира цялостното държавно ръководство на туризма, като
„съчетава държавния с обществения принцип“. Секции по туризъм
има по всички нива на държавната номенклатура – към окръжни,
околийски, градски комитети за физкултура и спорт, при народните
съвети на депутатите на трудещите. През 1952 г. към Централния съвет
на Профсъюзите се създава и сектор за екскурзионно летуване. В
края на 1957 г. е създаден Българският туристически съюз (БТС),
който обединява повече от 250 000 организирани туристи и алпи-
нисти. През юли 1958 г. се прави и първият туристически събор в
Юндола.
Индивидуалното преживяване на удоволствието от туризма и
спорта е заменено с вменена групова отговорност за опознаване и
2
Въжаров, М. между 1945 и 1946 г. е главен редактор на списание
„Ведрина“, а в периода 1949–1961 г. и на вестник „Народен спорт“.
3
Идейни и организационни задачи на туризма. Доклад, изнесен от
Марин Въжаров пред делегатите на Първия (33) обединителен туристи-
чески конгрес, състоял се на 12–13 юли 1945 г. в Пловдив.
153
почитане на националните светини. Новата социалистическа идео-
логия на туризма включва освен масовост и насищане на преживя-
ването с дълбоко обществено, високо патриотично и възпитателно
съдържание. „Крайно време е да запратим в историята старото ту-
ристическо движение – призовава Въжаров, – движението на удо-
волствията, на леките забави. Ние днес сме войници на културата,
на народната култура и като войници ние трябва да вървим напред“4.
Обявена е война на безцелното любуване на природата, „изкореняване
на остатъците от голия естетизъм, на безпочвен интелигентски лири-
зъм, на снобизма, на великобългарския шовинизъм, на бягството от
живота и на тяхно място да се създаде единна, ясна, безпротиворе-
чива и напредничава туристическа идеология“5.
Особено внимание се отделя на учените, които също трябва
да се смесят с народа и да вършат работата си в планината. Издигнат
е призив: „да извадим от кабинетите учените“. Организират се масови
екскурзии, туристически походи с чисто научни цели и задачи. Тези
задачи се състоят в природонаучни изследвания на природата и в
проучване на исторически събития.
Физическите занимания също не се подценяват, тъй като
туристът трябва да бъде подготвен за борба както на идеологическия
фронт, така и за реална битка с враговете на новия строй. Особено
внимание се обръща на значението на туризма за отбраната на
родината, защото чрез него се създават „силни, здрави, и издръжливи,
волеви и жизнерадостни граждани, активни труженици на социа-
листическото строителство, смели и безстрашни защитници на
родината срещу всяко посегателство от страна на империалисти-
ческите агресори“6. Той има голямо значение за засилване и укреп-
ване на отбранителната способност на народа, както за укрепване на
морално-политическото единство и патриотичното му възпитание,
така и за развитие на сила и издръжливост. Туристът трябва да следва
примера на съветската армия, на освободителите.
4
Въжаров, л. 16.
5
Туристическото движение по нови пътища (тезиси по случай аги-
тационния туристически месец). С., 1947 г., Народен физкултурен съюз,
Централен туристически комитет.
6
Народен турист, Сборник материали по значката „Народен турист“,
1 и 2 степен, под ред. Борис Минковски. С., 1953, с. 108.
154
 По стъпките на героите
Налагането на новите герои – партизаните – и новата идео-
логия изискват възпитаване на поклонничество и създаване на нови
места на паметта. Месеци след преврата Въжаров предлага маршру-
тите на „новия“ турист да бъдат „по пътищата на четата Антон Ива-
нов, ... по пътя на Чавдарци, по пътя на славния Славчо Трънски! Да
бродим крачка по крачка, да проучваме легендите, които се разправят
и песните, които се пеят и по този начин да възпитаваме нашите
подрастващи другари“7. Първите идеи са свързани със следване на
стъпките партизаните, като малко по-късно са включени и маршру-
тите на руските войски от Руско-турската война от 1877/1878 г. „На-
шите планини са тясно свързани с героичната борба на нашия народ
против турското и фашистко робство. В тежките години на борбата
те бяха закрилник и покровител на народа и на неговите борци.“8
Оформен е и „пантеон“ на туриста. Започва маркиране на
пътища и набелязване на обекти с оглед на героичното минало:
„местата, свързани с революционната дейност на Васил Левски;
местата, през които мина четата на Христо Ботев; местата, където се
разви Априлското въстание; историческите места, през които минаха
освободителните руски войски през 1877/1878 г.; партизанските
обекти, около които се разви дейността на отряда на Славчо Трънски,
на отряда „Чавдар“ и местата на сраженията на всички други пар-
тизански чети. Това са новите обекти и новите пътища, по които
трябва да минат и да се възпитават всички туристи и излетници“9.
Създава се традиция за провеждането на масови зимни походи
в планините Рила, Пирин и Витоша или до исторически места,
например похода по стъпките на Ботевата чета от Козлодуй до
Околчица, похода до Оборище и др. През 1956 г. в похода по стъпките
на Ботевата чета вземат участие над 1600 души. Организиран е масов
поход и на Шипка във връзка със стогодишнината от боевете там.
По пътищата на шипченските герои са правени походи по местата,
7
Въжаров, с. 15.
8
Народен турист. Сборник материали по значката „Народен турист“,
1 и 2 степен, под ред. Борис Минковски. С., 1953 г., с. 5.
9
Идейни и организационни задачи на туризма…, с. 15.
155
където са лагерували. До паметника са изградени 890 стъпала – за
да може „изкачването да ни кара още по-близко да чувстваме подвига
на героите, да се вживяваме в техните неимоверни усилия и труд-
ности при летния пек и зимния мраз в защита“10.
Създадени са и символите на новите туристи. През 1951 г. е
учредена значката „Народен турист“, 1 и 2 степен.11 За получаването
на първа степен туристът трябва да извърши един поход и един
двудневен преход. Определени са нормативи и изпит, в който канди-
датът трябва да покаже основни познания по география и история.
Целите на похода, който трябва да извърши бъдещият носител на
значката, са обществено-политически и възпитателни; научно-позна-
вателни; физкултурни, като изрично е подчертано, че е добре да се съ-
четават. Обществено-политическите и възпитателните цели се отна-
сят до походи, които имат агитационен характер, и се провеждат в
чест на дадено обществено-политическо събитие, историческа дата
и др. Самият поход се свързва с широко пропагандиране на това съ-
битие. Такива широки пропагандни акции са свързани например с
„Похода на свободата“, „Димитровските походи“ и пр. При тези походи
се поставят обаче и физкултурни задачи.
Научно-познавателна цел имат туристическите походи, орга-
низирани със задача да се запознаят участниците с различни природ-
ни или обществени явления, исторически паметници, стопански обек-
ти и т.н. – задължително „исторически паметници от близкото и да-
лечно революционно минало на нашия народ“. Походите се ръко-
водят от общ ръководител (обикновено най-добрият турист сред участ-
ниците) и пръв помощник, който е политически ръководител и ор-
ганизира идейно-възпитателната, научно-познавателната и агита-
ционно-масовата работа по време на похода. Ангажират се и водач –
турист или местен жител, който познава маршрута; секретар корес-
пондент, който води дневника; домакин снабдител – грижи се за хра-
ната; санитар – походната аптечка. Планира се и агитационно-масова
10
По пътищата на освободителите. С., 1969, ред. В. Петров. Сборник
маршрути, с. 29.
11
Народен турист. Сборник материали по значката „Народен турист“,
1 и 2 степен, под ред. Борис Минковски. С., 1953 г. Наръчник за значката
„Турист НРБ“. С., 1959, Хр. Христов, М. Минковски, П. Златев, Б. Минковски.
156
работа сред местното население. След приключване на похода се
прави отчет и се издава стенвестник.
През 1966 г. е създадено и българско национално, туристическо
движение „Опознай България – 100 национални туристически обек-
та“, което съществува и до днес. Всеки получава специална книжка,
в която са обозначени 100 важни национални обекта, които трябва
да посети и да получи печати. Включени са всички исторически музеи
от окръжните градове, важни антични паметници, възрожденски
обекти и места на социалистическото строителство. Присъстват и 5
места, свързани с Руско-турската война: Свищов – мястото, където
руските войски са преминали река Дунав; Шипка – храм-паметник;
Стара планина – връх Столетов, Паметникът на свободата; храм-
паметник Александър Невски. Включен е и Музеят на Българо-
съветската дружба в София. През 60-те години вече „българо-руска“
и „българо-съветска“ дружба са синоними и паметниците от войната
имат голямо значение за внушаване на континуитет между двете
исторически събития – освобождението от турско и от фашистко роб-
ство от братската армия и за представянето на преврата от 9 сеп-
тември 1944 г. като освободителна акция. Тази линия намира пот-
върждение и в издаваните пътеводители за туристите. Издадени са
два специални пътеводителя – от типа „по стъпките на освободи-
телите“12, писани от историци и туристи. Първият е от края на 60-те
години, а вторият, който е общ за пътя на руските войски и на съ-
ветската армия през 1944 г. е издаден в средата на 80-те години и
търпи три издания13. Чрез подбрани документи и спомени е проследен
„героичният поход на руските полкове и опълченски дружини от
Свищов до Шипка, а почти седем десетилетия по-късно – и пътят на
Съветската армия по същите места“14.

12
По пътищата на освободителите. София, 1969, ред. В. Петров.
Сборник маршрути. Написан от Цонко Генов – директор на музея за бъл-
гаро-съветска дружба, Дойно Дойнов – научен сътрудник във военно-исто-
рическия музей, заслужили деятели на БТС; Христов, Ив. По следите на
освободителите, С., 1989.
13
Христов, Ив. По следите на освободителите. С., 1986, 1988, 1989.
14
Христов, Ив. Цит. съч., с. 10.
157
 Целта на тези пътеводители и подобните им за борци от нацио-
нално-освободителното движение15 е „да възкресят героичните дни
на битки и походи“16 и се прави пряка алюзия, че битките и походите
са неразривно свързани. Използва се милитаристичен език за сти-
мулиране на иначе миролюбивото занимание с туризъм.
От друга страна, местата на героична памет са еманация на
„чудно красивата“ българска природа и, преминавай през тях,
туристът може „да укрепи своите сили и здраве и с нов прилив на
патриотична гордост от подвига на героите да се вдъхновяват за
големи трудови дела за възхода на социалистическата родина“17 .
Разходката по стъпките на освободителите трябва да покаже и про-
мените, които социалистическата власт е направила: например, пре-
минавайки през Хаинбоаз, туристът трябва да знае, че той сега е
друг, защото „преди 20 години Балканът ехтеше от ударите на кирките
и песните на бригадирите, които построиха нов път през Хаинбоазкия
проход – Проходът на Републиката“18. А отивайки в Стара Загора – в
центъра, в градската градина трябва да види паметник на загиналите
в боя от 19 юли 1877 г., в квартала Акарджа да посети братската
могила на подп. Калитин и 461 руски воини и опълченци, загинали
за спасяването на Самарското знаме. Но задължително след това
трябва да види Азотноторовия завод – „гордост на нашето строи-
телство. До него има 12-метров паметник над малката могилка. Това
е паметникът за прослава на героите от Джуранли (Калитиново) и
Стара Загора. Двата паметника стоят един до друг и напомнят за
един подвиг в миналото и за нашата прекрасна съвременност“19.
Туризмът е определен като едно от основните и най-масови физ-
културни занимания с голямо културно, идеологическо, обществено
значение за новия строй.
15
През 70-те и 80-те год. са издадени редица подобни пътеводители,
напр. Иван Пощов. По бойния път на Хвърковата чета на Бенковски“. София,
1976; Николай Ликовски. По пътя на четата на Панайот Хитов. София, 1982;
Зина Маркова. По стъпките на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
София, 1982; Георги Данов. По стъпките на Левски. София, 1987 и др.
16
По пътищата на освободителите. София, 1969, ред. В. Петров.
Сборник маршрути, с. 5.
17
Пак там, с. 65.
18
Пак там.
19
Пак там.
158
 Паметниците по местата на сраженията от Освободителната
война, Септемврийско въстание и партизанските места са посещава-
ни от организирани „безкрайни върволици от десетки и стотици хиля-
ди туристи и алпинисти, младежи и девойки кръстосват нашите
планини, посещават Оборище и Батак, Околчица, Бузлуджа и Шип-
ка“. По такъв начин българското туристическо движение е превърнато
в „мощен фактор за патриотично възпитание на трудещите се и мла-
дежта, за насаждане у тях на чувство на пламенна и беззаветна любов
към партията, народа и нашето социалистическо отечество“20.
Засилващият се национализъм на комунистическия режим през
60-те и 70-те години поставя Шипка в центъра на местата за нацио-
нална гордост. Постепенно Паметникът на свободата (не храм-памет-
никът) е превърнат в символ на българската свобода, на национална
гордост. Паметникът е изобразен на банкнота от 1 лев през 1962 и
1974 г. и на монетите на годишнините през 1978 г. (10 лева) и 1988
(20 лева.). Всъщност той заменя изображението на храм-паметника
„Александър Невски“, който е на банкнота още от 1925 г.21, но вече е
неприемлив символ за комунистическата атеистична власт.
Статистическо проучване за отношението на българите към
туризма през 70-те години показва, че Шипка е водещ символ22 .
Анкетирани са повече от 1000 души в Шуменски и Ямболски окръг.
Според това проучване най-посещаван от анкетираните от всички
възрасти е Паметникът на свободата на Шипка, следван от Паметника
на Альоша в Пловдив и Паметника на Съветската армия в София.
От всички туристически обекти на първо място анкетираните
от Ямболски окръг поставят Шипка, следвана от В. Търново и Не-
себър. Трите обекта са от различен регистър – Търново (Архитек-
турно-исторически резерват „Царевец“) е средновековна крепост,
Несебър е древен град. Шипка, която е свързана с едно събитие, при
20
Пак там.
21
Харитонов, Хр. Руско-турската война от 1877/1878 г. в сюжета на
българските парични знаци и аспекти на експозиционното им представя-
не. – В: 50 години национален парк-музей Шипка. 130 години от Руско-
турската война и Шипченската епопея. Казанлък, 2008.
22
Туризмът през погледа на българина. Избрани резултати от социо-
логически и статистически изследвания 1960–1976. С., 1977.
159
това от новата история и не представлява сама по себе си архи-
тектурна забележителност, е на първо място поради емоционалния
заряд на памет, който носи. От проучването се вижда, че особено
информирани за тези обекти са по-образованите туристи. В Шу-
менски окръг Шипка е посочена на пето място, след древните архео-
логически обекти на територията на окръга – Плиска, Преслав,
Мадарския конник и средновековната крепост във Велико Търново.
Най-много от анкетираните между 40–49 години, с полувисше
и висше образование и с възнаграждения над 150 лв., които при-
тежават жилище и обзавеждане, са посетили всички паметници. Сред
тях преобладават хора от сферата на науката и просветата и управ-
лението и членове на БКП или хора, участвали в ръководството на
обществени организации. Няма нито един от младежката ДКМС,
който да не е посетил никакъв паметник. Няма нито един под 19
години, който да не е посетил никакъв паметник, което показва колко
плътно са обхванати децата в училище. Любимо занимание на ан-
кетираните, посетили всички обекти, е техническото и научно твор-
чество, както и голям процент са посочили просто бездеятелен отдих
и развлечение. Интересно е, че два пъти по-малко хора са посочили
спорт и туризъм като любимо занимание, което означава, че посе-
щението на обекти е излязло извън строгото занимание със спорт и
туризъм.
Най-много са хората, непосетили нито един паметник от тези,
които не работят, занимаващи се с лично стопанство и домакинство –
което показва, че организираният туризъм е по месторабота, както и
безпартийни.
Както се вижда от данните, през 70-те години вече мемори-
алният комплекс на Шипка е най-посещаваното историческо място.
Той е отворен през всички дни на годината. След създаването си
през 1964 г. като мемориален комплекс като цяло е посещаван от
около 800 000 души годишно, от които над 400 000 българи, над 300
000 руски туристи и около 50 000 други чужденци23. Само половината
от тях са посетили и храм-паметникът „Рождество Христово“.
Комплексът се състои от два различни по смисъл и исторически
23
Тодоров, С. Храм-паметникът – обект на вътрешния и междуна-
родния туризъм. – В: Сб. Храм-паметник „Рождество Христово“ край град
Шипка 1902 – 2002. С., 2002, с. 143.
160
послания обекта – храм-паметника (който е църква, построена в
памет на загиналите руски войници) и Паметника на свободата на
Шипка.
В момента посещаемостта е неколкократно по-ниска, а сегаш-
ният маркетинг на комплекса е ориентиран към поклонение пред
подвига на героите. За българи и руси това не е място само за културно-
познавателен туризъм, а за тях това е паметник пантеон, символ на
признателност, „светиня“. Според анкети от комплекса 80% от по-
сетителите посещават този музей, защото това е свято място, от чув-
ство за национална гордост, за да запознаят децата си с гордостта на
България, защото това е България24.
Въпреки новите социално-икономически и политически усло-
вия мемориалният комплекс на Шипка оцелява на водещо място като
стожер на паметта. Мениджмънтът на музея е ориентиран към раз-
ширяване на развлекателния компонент25, съразмеряването на ком-
плекса с Ватерло – провеждане на военни демонстрации, кавалерий-
ски паради, познавателни игри с младежи. Ежегодно се правят и
възстановки на боевете по време на августовските чествания. Ком-
плексът работи с постоянно работно време, целогодишно. Той пред-
ставя едно историческо събитие, но то е от изключително значение
за българите. Залага се на т.нар. събитиен маркетинг – на 3 март и
последната седмица на август медийното внимание на цяла България
е насочено към Шипка. Правят се изложби, интервюта, публикации,
филми в гарантирано медийно време. Сега около 2/3 от посетителите
са български туристи. Повечето са преминаващи през прохода. 70%
от чуждестранните туристи са руски граждани, а от други страни са
предимно индивидуални туристи. Основна цел на маркетинга е при-
вличане на чуждестранни туристи, за които историческите събития,
макар и да не са познати, да бъдат привлечени от красивата природа,
импозантната архитектура на паметника и така да научат, че се на-
мират на българските Термопили.
24
Миланова, М. Маркетингови стратегии в културния туризъм и
тяхното прилагане в Национален парк-музей „Шипка“, с. 220. – В: 50 години
национален парк-музей Шипка. 130 години от Руско-турската война и
Шипченската епопея. Казанлък, 2008.
25
Пак там, с. 218.
161
 Историческата памет за Руско-турската война е фундаментът
в маркетинга и на други български музеи, като Панорамата в Плевен
и Мемориалния комплекс „Бранителите на Стара Загора“, които след
1989 г. са включени в 100-те национални обекта на днешния турист.
Те също организират ежегодни възстановки и тържества, опитвайки
се да привлекат част от туристическия поток.
Връзката между туризма и историята, наложена и възпитавана
през периода на комунизма в България през идеологическа призма,
се модифицира в нагласите и на днешните българи, като днес е
ориентирана към националните места на паметта (с изключение на
някои политически акции, свързани с места и герои от тоталитарното
минало)26. Все повече обаче туристическите дейности се съчетават
не само с утвърждаване и преживяване на идентичността, а и с
търсене на развлекателни изживявания.

БИБЛИОГРАФИЯ
Въжаров, М. Идейни и организационни задачи на туризма. Доклад,
изнесен от Марин Въжаров пред делегатите на Първия (33) обединителен
туристически конгрес, състоял се на 12–13 юли 1945 г. в Пловдив.
Данов, Г. По стъпките на Левски. С., 1987.
Ликовски, Н. По пътя на четата на Панайот Хитов. С., 1982
Маркова, З. По стъпките на четата на Хаджи Димитър и Стефан
Караджа. С., 1982.
Миланова, М. Маркетингови стратегии в културния туризъм и
тяхното прилагане в Национален парк-музей „Шипка“, с. 220. – В: 50 години
национален парк-музей Шипка. 130 години от Руско-турската война и Шип-
ченската епопея. Казанлък, 2008.
Народен турист. Сборник материали по значката „Народен турист“,
1 и 2 степен, под ред. Борис Минковски. С., 1953 г.
26
Kelbecheva, Е., Ivanova, Е. Consensuses of the Bulgarian Historical
Memory, Balkanistic Forum, 2011/3, 203–221. Изследването на Евгения Ива-
нова и Евелина Келбечева от 2010 г. показва, че местата, свързани със съвре-
менната идентичност на българите, са обвързани с доминиране на царст-
вата, личностите и събитията, свързани с войните. Най-важните места и
събития, посочени от респондентите в изследването са: Планински връх
Шипка (26,9%); Васил Левски (32,4%) и Освобождението от Османската
империя (34,4%).
162
 По пътищата на освободителите. С., 1969, ред. В. Петров. Сборник
маршрути.
Пощов, Ив. По бойния път на Хвърковата чета на Бенковски“. С.,
1976.
Тодоров, С. Храм-паметникът – обект на вътрешния и междуна-
родния туризъм. – В: Сб. Храм-паметник „Рождество Христово“ край град
Шипка 1902 – 2002. С., 2002.
Туризмът през погледа на българина. Избрани резултати от социо-
логически и статистически изследвания 1960–1976. С., 1977.
Туристическото движение по нови пътища (тезиси по случай аги-
тационния туристически месец). С., 1947 г.
Харитонов, Хр. Руско-турската война от 1877/1878 г. в сюжета на
българските парични знаци и аспекти на експозиционното им представя-
не. – В: 50 години национален парк-музей Шипка. 130 години от Руско-
турската война и Шипченската епопея. Казанлък, 2008.
Христов, Ив. По следите на освободителите, С., 1989.
Христов, Хр., М. Минковски, П. Златев, Б. Минковски. Наръчник
за значката „Турист НРБ“. С., 1959.
Kelbecheva, Е., Ivanova, Е. Consensuses of the Bulgarian Historical
Memory, Balkanistic Forum, 2011/3, 203–221.

163
 ÏÀÍÎÐÀÌÀÒÀ È ÂÈÇÓÀËÍÈßÒ ÍÀÐÀÒÈÂ ÇÀ ÂÎÉÍÀÒÀ.
ÑËÓ×ÀßÒ „ÏËÅÂÅÍÑÊÀ ÅÏÎÏÅß“
Ìèëåíà Àíãåëîâà
Þãîçàïàäåí óíèâåðñèòåò „Íåîôèò Ðèëñêè“,

ã
Áëàãîåâãðàä

THE PANORAMA AND THE VISUAL ACCOUNT OF THE

WAR. THE “PLEVEN EPOPEE” CASE
Milena Angelova
Neofit Rilski Southwest University of Blagoevgrad, Bulgaria

Abstract: The panorama – the painted canvases that encircled spectators

was important historic phenomenon boomed popularity in the early
nineteenth century. At first mainly landscapes and themes of urban archi-
tecture were painted. A new direction of panoramas was given in the mid-
19th century – the panoramas of the battles of Borodino 1812, Sevastopol
1855, Solferino 1868, etc. had success and popularity. This paper introduces
the history of the construction of one of the largest monuments for the
Russo-Ottoman War 1877–1878 in Bulgaria – Panorama “The Epopee of
Pleven 1877”. Surely this has been the most spectacular memorial war
facility since the communist era in Bulgaria. Within the context of the
ideology at that time, The Panorama was primarily “a symbolic monument
of the Bulgarian-Soviet Friendship”. The panorama was constructed in
honor of the 100th anniversary of the Pleven Epopee and was officially
unveiled on 10 December 1977.
Keywords: The Russo-Ottoman War 1877–1878; Panorama “The Epopee
of Pleven 1877”.

Обсадата на Плевен в
мемориалния ландшафт на войната
На територията на България паметниците, свързани с Руско-
турската война (1877–1878), са над 450. Когато става въпрос за во-
енните действия, засягащи обсадата на Плевен, често може да се чуе
мнението, че там всички са победители. В тази обсада османските
сили задържат града в продължение на почти пет месеца, обсадени

164
от числено превъзхождащи ги руски и румънски военни части.
Стратегическото забавяне на руското настъпление при Плевен е
ключово за съдбата на балканската кампания като цяло. В боевете в
района на Плевен руската армия дава най-много жертви и е разби-
раемо, че след войната там се концентрират голям брой паметни мес-
та. Само в района на гр. Плевен те са повече от 160. Част от памет-
ниците са издигнати в периода 1903–1907 по инициатива на комитета
„Цар Освободител“, оглавяван от Стоян Заимов1. Друга част, вклю-
чително и Панорамата „Плевенска епопея 1877 г.“, се изграждат в
периода след установяването на комунистическо управление в стра-
ната през 1944 г. Съоръжението се издига в района на „Скобелевия
парк“, непосредствено до редута „Кованлък“, където по време на 3-
та атака от Обсадата на Плевен се водят едни от най-тежките
сражения. Изградена в рамките на честванията на 100-годишнината
от войната в периода 1977,1978 г., панорамата „Плевенска епопея
1877 г.“ е най-мащабното монументално мемориално съоръжение
за войната в България от времето на комунизма. В контекста на тога-
вашната идеология Панорамата е преди всичко символ-паметник на
българо-съветската дружба2.

Панорамата като визуален жанр

Kато цялостна картина с обзор от 360°, експонирана на стените
на цилиндрични сгради, панорамата е изобретение на ирландския
художник Робърт Баркър (1739–1806). Своята първа панорама,
„Изглед от Единбург“, той представя през 1787 г. Първоначално я
нарича la nature á coup d’oeil, но още през 1791 г., когато рекламира
следващия си проект – „Изглед от Лондон“, той използва термина
панорама3. Още тогава панорамата представлява живописно плат-
но, разположено в кръг, което зрителят може да разглежда от специал-
1
Аспарухов, М. Панорамата днес – В: Гюрова, Св. (съст.), Панорама
„Плевенска епопея 1877“ – 25 години. Спомени и документи на участници
в създаването Ј. Юбилеен сборник. Плевен, 2003, с. 213.
2
Vukov, N. Das Gedenkpanorama für den Russisch-Osmanischen Krieg
in Plewen. Repräsentationspolitik im kommunistischen Bulgarien – Bartetzky,
Amold Rudolf Jaworski (Hg.), Geschichte im Rundumblick: Panoramabilder
im östlichen Europa, Köln; Weimar; Wien: Böhlau Verlag, 2014, 162–177.
3
Turner, J. Grove. Dictionary of Art, 1996, Vol. 24. p. 17.
165
на зрителна площадка, разположена в центъра. Пространството
между платното и площадката е изпълнено с т. нар. „натурален план“
(или предметен план), състоящ се от предмети (оригинални или на-
правени от гипс, дърво и др. изкуствени материали оръжия, бутафор-
ни постройки, манекени и т. н.)4. Както се изразява руският художник-
панорамист Н. С. Присекин: цялата прелест на панорамите е в това
да бъде излъган зрителят5.
Първоначално се рисуват предимно пейзажи и теми от град-
ската архитектура. Нова насока на панорамите дава френският худож-
ник Шарл Ланглоа (Charles Langlois) в средата на 19 в.6 Произве-
денията му пресъздават конкретни исторически събития, прославящи
победите на френското оръжие – панорамите му за битките при Бо-
родино, 1812, Севастопол, 1855, Солферино 1868 г. и др.7 Истински
бум панорамното изкуство бележи в края на 19-и и началото на 20-и
век във Франция, Германия, САЩ, Русия, където се изграждат и
показват десетки панорами. По една или друга причина голяма част
от първите панорами са унищожени, но някои са възстановени по-
късно единствено от стари фотографии и оцелели фрагменти. Такива
са случаите с Бородинската и Севастополската панорама в Русия,

4
Sehsucht. Das Panorama als Massenunterhaltung des 19. Jahrhunderts,
Kunst- und Ausstellungshalle der Bundesrepublik Deutschland in Bonn, Basel
und Frankfurt am Main, 1993. Вж. също: Grau, O. Virtual Art. From Illusion
to Immersion. London, 2003; Koller, G. (ed.). Die Welt der Panoramen. Zehn
Jahre Internationale Panorama Konferenzen. Amberg, 2003; Koller, G. (ed.).
The Panorama in the Old World and the New. Based on the proceedings of the
12th International Panorama Conference, November, 2004, Hunter College of
the City University of New York, organised by the International Panorama Coun-
cil and the Art Department of Hunter College of the City University of New
York, Amberg, 2010; Oettermann, S. The Panorama: History of a Mass Medium.
Cambridge, Mass: The MIT Press, 1997; Streicher, G. (ed.). Panorama: Vir-
tualität und Realitäten. 11. Internationale Panoramakonferenz in Altötting, 2003.
5
Чаков, В. Панорамите – възраждането на едно старо изкуство. –
Общински седмичник „Балчик“, 2012, бр. 36, с. 4.
6
Robichon, Fr. Et. Al., Jean-Charles Langlois 1789–1870. Le Spectacle de
l’Histoire, musée des beaux-arts de Caen, Somogy. Paris, 2005.
7
Чаков, В. Панорамите…, с. 4.
166
„Христовото разпятие“ в Швейцария, „Влизането на император Кон-
стантин в Рим“ в Германия и т.н.
Историческите панорами освен зашеметяващи като зрителен
ефект се оказват и изключително удобен идеологически инструмент
за времето преди появата на пропагандното кино – като способ за
т.нар. „патриотичното възпитание“. Неслучайно, по-късно – във
втората половина на 20. век – своеобразният „ренесанс“ на
панорамите ще бъде преди всичко в страните от Съветския блок –
СССР, Северна Корея, Монголия, Китай, Полша, Унгария, България8.

Предисторията на Панорамата в Плевен

Първата идея за панорамно изобразяване на събитията от пле-
венската обсада се появява много скоро след края на Руско-турската
война от 1877–1878 г. Още през 1881 г. руският император поръчва
на френския художник Пол Филипото (Paul Philippoteaux) панорамата
Битката при Плевен от 28 ноември 1877 г., който я експонира в
Санкт–Петербург. След публичния успех на „Битката при Плевен“ в
Русия императорът възлага на Филипото нова поръчки със сюжети
от войната. Така са създадени панорамата Тържественото влизане
на руските войски в покорения Карс на 8 ноември 1877 г. и диора-
мата Зимното преминаване на Балкана със сюжет от същата война.
От панорамата на Филипото е запазена единствено една рисунка на
А. Балдингер9.
В началото на 80-те години на 19 в. друг френски художник
създава трета панорама за Освободителната война. Това е Преми-
наването на р. Дунав, рисувана към 1884 г., а неин автор е Теофил
Полпо (Theophile Poilpot) – автор на около 13 мащабни панорами10.
Фрагменти от тази панорама също не са запазени.
8
Пак там.
9
Гюрова, С. Създаването на панорама „Плевенска епопея 1877“ –
феноменално дело на строители и художници – В: Гюрова, Св. (съст.), Па-
норама „Плевенска епопея 1877“ – 25 години. Спомени и документи на
участници в създаването £. Юбилеен сборник. Плевен, 2003, с. 133.
10
Чаков, В. Французин рисува панорама за освободителната война
1877–1878 г. – Морски вестник, април 2009, http://morskivestnik.com/com-
pass/news/2009/042009/042009_41.html.
167
 Неосъществената панорама „Шипка“
Същинската предистория на съществуващата днес Плевенска
панорама започва в началото на 60-те години на 20 век. През 1961 г.
идеята за построяване на панорама, но на връх Шипка, се лансира
от ген. Иван Винаров11 – тогава председател на Комитета за българо-
съветска дружба12. През 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взема ре-
шение, да се изгради панорама „Шипченска епопея“ със съветска
помощ. По договореност между Министерството на културата на
СССР и Комитета по културата и изкуствата в България пристигат
съветски специалисти. Българска делегация също посещава СССР,
за да се запознае изградените вече там диорами и панорами в
Севастопол, Волгоград, Москва и Ленинград13.
По първия вариант за проект, предложен от ген. Иван Винаров
през 1961 г., панорамата е трябвало да бъде издигната на самия връх,
в близост до паметника Шипка. Особено големи спорове предизвиква
въпросът за мястото на панорамата. Очертават се три основни ва-
рианта. Първото предложение е панорамата да се изгради на открито
в района на връх Столетов. Второто внушение (на ген. Винаров) е
панорамата да се изгради под земята на връх Столетов, като достъпът
до нея се осъществява през хоризонтален тунел (Шипка – Габрово)
и асансьори до върха. Третият вариант е панорамата да се разположи
11
Роденият в Плевен генерал Иван Винаров е влиятелен партиен
функционер след установяването на комунистическия режим в България.
Преди това e емигрант в СССР – известен като съветски разузнавач през
30-те години (резидент в Австрия, Франция и Китай) и преподавател във
Военната академия „Фрунзе“ в Москва. След Деветосептемврийския пре-
врат през 1944 г. Иван Винаров е министър на строежите и пътищата до
края на 50-те години. През 1946 г. по негова инициатива се организира
специален комитет за създаването на т.нар. Народен парк „Кайлъкa“ в Пле-
вен. След пенсионирането си генералът живее в Плевен и е основен под-
дръжник на идеята за изграждането на „панорама епопея“ – в началото за
панорама на Шипка, а после и в Плевен. – Вж: Ташев, Т. Министрите на
България 1879–1999. София: АИ „Проф. Марин Дринов“, с. 92–93.
12
Нинова, Л. За епопеята по построяване на Панорамата припом-
ниха участници в събитията. Интервю с инж. Пенка Андреева – infoPleven,
06.12.2012, https://infopleven.com.
13
ЦДА, Ф.1Б, Оп.6, А.е.6431, л.74–80.
168
на открито в района на селата Шипка и Шейново, близо до Шипчен-
ския проход14. В крайна сметка през ноември 1966 г. Политбюро на
ЦК на БКП взема решение за „отклоняване на предложението за по-
строяване на панорама на „Шипченската епопея“15.
В дневния ред на партийното ръководство намеренията за па-
норама влизат отново в началото на 70-те години, когато започват да
се планират и честванията за приближаващия 100-годишен юбилей
на войната. Така, през есента на 1971 г. отново идва решението за
изграждане на панорама „Шипченска епопея“: Намира за необхо-
димо в чест на боевете при Шипка и Освобождението на България
от османско робство да бъде изградена панорама „Шипченска епо-
пея“… Възлага на Комитета за изкуство и култура, Министерст-
вото на народната отбрана и на Министерството на строежите
и архитектурата в срок до края на 1971 г. да подготвят и внесат в
Секретариата на ЦК на БКП за утвърждаване предварителен идеен
проект и план за изграждането на панорамата, а така също и
предложение за нейното място…; да се направи предложение на
Министерството на културата на СССР и на Съюза на съветските
художници за оказване на съдействие на нашата страна при съз-
даването на панорамата... да бъде открита в навечерието на Ос-
вобождението.6 Много скоро обаче Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП
взема ново решение, въпросът за изграждането на панорамата на
Шипка да се обсъди допълнително от компетентните органи, след
което отново да се внесе в Политбюро на ЦК на БКП17. В крайна
сметка до изграждането на Шипченската панорама така и не се стига.

Панорамата в Плевен. Изграждането и откриването

Top of Form
В публикуваните спомени на бившия партиен секретар на Пле-
венски окръг се посочва, че в периода 1972–1976 г. отново започва
да се обсъжда идеята за изграждане на панорама, но вече панорама
14
ЦДА, Ф. 1Б, оп. 6, А.е. 6431, л. 59–77.
15
Пак там.
16
ЦДА, Ф. 1Б; оп. 6; а.е. 6431, л. 1 – Протокол № 329 от 1 ноември
1966 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП – http://www.
archives.bg/politburo/bg/dokumenti/1960–1969/1324–329–1–1966–
17
ЦДА, Ф.1Б, оп. 35, А.е. 2521, 42.
169
именно в Плевен18. Първите разговори за това започват по типичен
за вземането на решения в онази епоха начин – на разговори около
маса във вилата на ген. Винаров и постепенното „ходатайстване“
във високите етажи на властта19. Реално подготовката за изграждането
и началото на работата по реализацията на Панорамата започва доста
преди официалното решение на ЦК на БКП. Може би има и търсен
чисто пропаганден ефект на декларативно равнище. По-късно по-
стоянно ще се подчертава краткият срок, в който е построено гран-
диозното съоръжение след огласяване решението от Централния
комитет на Партията. Предварително се пристъпва към изучване на
съветския опит по построяването на панорами, като за образец се
посочва известната Бородинска панорама20. На този етап обаче об-
съжданията са само на регионално партийно равнище. За да стигнат
намеренията по-лесно до решение на държавно равнище, местните
партийни функционери търсят първо ангажиране на съветски парт-
ньори. През септември 1974 г. за тържествата по повод 30-годиш-
нината от установяване на комунистическата власт в България в
Плевен гостува партийна делегация от Ростов на Дон – съветският
град побратим на Плевен. На тази среща вече се преговарят кон-
кретните параметри на съветската помощ по изпълнението на проекта
за панорамата21. Съветските „другари“ обещават да осигурят ростов-
ски художници, които имат необходимия опит и да помогнат в ней-
ното изрисуване, а ростовските промишлени предприятия да доставят
нужното оборудване. Още тогава за главен изпълнител е предложен
Николай Овечкин – художник от екипа панорамни художници от
студиата „М. Б. Греков“ – работил по възстановяването на панорамата
в Бородино22. Овечкин е на мнение, че панорамата трябва да отрази
18
Герганов, П. Моите спомени от историята на строителството на
панорама „Плевенска епопея 1877“. – В: Гюрова, Св. (съст.), Панорама
„Плевенска епопея 1877“ – 25 години. Спомени и документи на участници
в създаването. – Юбилеен сборник. Плевен, 2003, с.15.
19
Пак там.
20
Пак там, с. 16.
21
Герганов, П. Моите спомени…, с. 17.
22
Нинова, Л. За епопеята по построяване на Панорамата припомниха
участници в събитията. Интервю с инж. Пенка Андреева – infoPleven, 06.12.
2012, http://infopleven.com/?p=12231, 15.04.2013
170
третия щурм за Плевен и предаващия се по-късно в плен Осман паша
на моста при р. Вит. Заедно с български архитекти и музейни спе-
циалисти той обикалят всички места, където са се водили боевете за
Плевен, за да избере място за построяване. Приема се предложението
на Н. Овечкин, панорамата да се построи на хълма до редута
„Кованлък“23.
Междувременно е организиран конкурс за изработване на
идеен проект за Панорамата (януари 1976) и група проектанти са
изпратени в Москва, за да изучават съветския опит24. Автори на про-
екта са архитектите Иво Петров и Пламена Цачева, заедно с проек-
тантски екип от 14 души. На онзи етап все още няма официално
решение за Панорамата от страна на Централния комитет. Едва в
края на ноември 1976 г., след натиск и от страна на съветското по-
солство, идва решението на Секретариата за строителство на Пано-
рамата. В началото на 1977 г. изграждането £ започва, а срокът за
откриването £ е зададен за деня на капитулацията на Осман паша и
за по-малко от 11 месеца25.
Сумата за изграждането възлиза на около 5 млн. тогавашни
лева, като е предвидено голяма част от работата на обекта да е с
доброволен труд на гражданите на Плевен и на войниците от войско-
вите поделения в региона. Към средата на юли 1977 год. е завършен
грубият строеж заедно с покривната конструкция, а в края на август
художниците започват да рисуват 115-метровото платно. По изрису-
ването на Панорамата работят 10 съветски и двама български худож-
ници – Христо Бояджиев и Диониси Дончев. Основната задача на
плевенските художници е да изобразят участието на местното насе-
ление във войната и обстановката в града. Изписването на панорам-
ното платно и изграждането на предметния план завършва на 6 де-
кември, а на 10 декември 1977 г. в деня на годишнината от Освобож-
дението на Плевен панорамата е открита тържествено26.
23
Герганов, П. Моите спомени…, с.19.
24
Андреева, П. Панорамата в моите спомени, в моята работа и съд-
ба“ – В: Гюрова, Св. (съст). Панорама „Плевенска епопея 1877” – 25 години.
Спомени и документи на участници в създаването Ј. Юбилеен сборник,
Плевен, 2003, с.77.
25
Нинова, Л. За епопеята…
26
Пак там.
171
 Панорамата в „град паметник и град музей“27
Изградена в резултат на грандиозното панорамно строителство
по повод на 100-годишния юбилей на войната като най-величестве-
ния паметник на нашите освободители, на вечната и нерушима бъл-
гарско-съветска дружба28, Панорамата „Плевенска епопея 1877 г.“
и днес е най-разпознаваемата архитектурна и мемориална емблема
на града.
Може да се каже, че в музеифицирането на войната от 1877–
1878 г. във времето последователно се представят две нейни версии.
Според първата версия, приета в началото на 20. век, като ключова е
представяна ролята на руския император. И в днешната структура
на Военноисторическия музей в Плевен (включаваща 9 музея и 166
паметника) това са къщите музеи на „Цар Освободител Александър
ІІ“, на „Великий княз Николай Николаевич“, на „Негово Кралско Ви-
сочество Карол І“ и др. обекти. След Втората световна война, когато
се установява политически режим от съветски тип, общоприета става
втората парадигма, съгласно която изходът на войната се решава от
редовите военни, от „народа“ като основен творец на историята –
руския, българския, румънския. В рамките на тази парадигма, от една
страна, се преименуват и реорганизират някои от мемориалните до-
мове музеи, а от друга – създават се нови музеи, призвани да репре-
зентират, с помощта на художествени образи и тематични експози-
ции, нова версия на военното минало29. Особено важно при този тип
мемориални обекти е внушението за „двойните освободители“. Както
е в случая и с Панорамата, става въпрос за исторически монументи
с огромни размери – паметници, посветени на Руско-турската война,
27
Плевен по право се смята за град паметник и град музей. В такъв
го превръща Руско-турската война от 1877–1878 г. – цитатът е от
въвеждащата част на официалния уеб сайт на Военноисторическия музей
в Плевен – http://panorama-pleven.com/index.php?option=com_f rontpage&
Itemid=1
28
ДА – Плевен, Ф. 711, Оп.1 – 87 а.е. Историческа справка. Колекция
„Сто години от Освобождението на Плевен (1877–1977 г.)“ (1972–1979).
29
Юренева, Т. Ю. Русско-турецкая война 1877–1878 гг. Болгария,
Россия и СССР в поисках музейной версии – Вестник славянских культур,
2016, № 4 (42), с. 27.
172
„умело инкорпорирана в офицалната социалистическа памет като
предвестник на антифашистката борба на Съветския съюз, като ярка
проява на братската обич, героизма и мъжеството на обикновения
руски войник, изчакващ да се превърне през следващия век в пов-
торен освободител на изстрадалия български народ“30. Тези памет-
ници не са просто културно-исторически обекти, нито дори знак за
успешното социалистическо строителство – тяхната функция е и да
легитимират комунистическата власт, придавайки £ сакрален ха-
рактер31.
Обществено-политическите дискусии след 1989 г. за съдбата на
построените през епохата на комунизма мемориални съоръжения в
памет на Руско-турската са тясно свързани с проблема за преосмис-
ляне на формулата за „двойното освобождение“. За Панорамата в Пле-
вен бе намерен подходящ начин – връщане изцяло към мемориали-
зацията на основното „Освобождение“ и залагането на уникалност-
та32 на визуалното преживяване: Изградена на бойното поле, връзка
на миналото с настоящето и бъдещето, Панорама „Плевенска епо-
пея 1877 г.“ се утвърди като своеобразен културен център на Пле-
вен.33
Театрално-патриотичният подем и актуалната през последните
години „диснификация“34, свързана с театрализираното преживяване
на исторически събития, не подминават и „Плевенската епопея“. При-
мерът е от септември 2011 г., когато около 200 души от дружество
30
Вж.: Попова, Г. Амнезията и реконструкциите на историческата
памет: от идеологическите паметници на социализма към комерсиализа-
цията на културния туризъм в посттоталитарна България – NotaBene, 27,
http://notabene-bg.org/read.php?id=304.
31
Пак там.
32
До откриването на Панорамата „1453“ в Истанбул (2009 г.), „Пле-
венска епопея 1877“ беше единственият музей от подобен тип на Бал-
канския полуостров – Вж: Panorama 1453 Museum of History – https://www.
panoramikmuze.com/en
33
Зорнишка, Е. Музейното пространство в нови измерения. Военно-
исторически музеи – Плевен и глобалният свят – В: Музеят и предизви-
кателствата на XXI век. София: Национален военноисторически музей,
2013, с. 85.
173
„Традиция“ организират възстановка на третия щурм. Събитието е
отразено от националните информационни агенции с показателното
заглавие „Минало и настояще се сляха пред Панорама „Плевенска
епопея 1877“35. Показателно е присъствието на председателката на
парламента на събитието и изказването £: Тук съм, за да се убедя със
сърце и душа колко са необходими подобни възстановки. В момента
присъстваме на истински урок по родолюбие и история!!! Очевидно
е, че идеята, заложена в паметник като Панорамата в един друг
политически режим – да даде илюзията за достоверност и преживя-
ване на събитието с възпитаващи функции, и сега продължава да е
натоварена идеологически. Вече не в посока на възпитанието на
българския народ и идните поколения в духа на вечната и нерушима
българо-съветска дружба36, но като поредната стъпка от полити-
ческото овладяване на миналото, а естествено – и като туристическа
атракция, и „витрина на идентичност“.

БИБЛИОГРАФИЯ

Андреева, П. Панорамата в моите спомени, в моята работа и съдба“. –

В: Гюрова, Св. (съст.) Панорама „Плевенска епопея 1877“ – 25 години.
Спомени и документи на участници в създаването £. Юбилеен сборник.
Плевен, 2003, с. 77.
Аспарухов, М. Панорамата днес. – В: Гюрова, Св. (съст.) Панорама
„Плевенска епопея 1877“ – 25 години. Спомени и документи на участници
в създаването £. Юбилеен сборник, Плевен, 2003, с. 213.
Герганов, П. Моите спомени от историята на строителството на па-
норама „Плевенска епопея 1877“. – В: Гюрова, Св. (съст.) Панорама „Пле-
венска епопея 1877“ – 25 години. Спомени и документи на участници в
създаването £. Юбилеен сборник. Плевен, 2003, с. 15.
34
Bryman, A. The Disneyization of Society. London, Sage, 2004. За
българската ситуация Вж.: Дичев, И. Дисниленд “България“ – https://www.
dw.com, 16.03.2015.
35
Дамянова, Я. – http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=7
73800, 11.09.2011
36
ЦДА, Ф. 1Б; оп. 6; а.е. 6431, л.4 – Протокол № 329 от 1 ноември
1966 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП – http://www.
archives.bg/politburo/bg/dokumenti/1960-1969/1324–329–1–1966–
174
 Гюрова, С. Създаването на панорама „Плевенска епопея 1877” –
феноменално дело на строители и художници – В: Гюрова, Св. (съст),
Панорама „Плевенска епопея 1877“ – 25 години. Спомени и документи на
участници в създаването £. Юбилеен сборник, Плевен, 2003, с.133.
Дичев, И. Дисниленд „България“ – https://www.dw.com, 16.03.2015.
Нинова, Л. За епопеята по построяване на Панорамата припомниха
участници в събитията. Интервю с инж. Пенка Андреева – infoPleven, 06.12.
2012, https://infopleven.com.
Попова, Г. Амнезията и реконструкциите на историческата памет:
от идеологическите паметници на социализма към комерсиализацията на
културния туризъм в посттоталитарна България – NotaBene, 27, http://
notabene-bg.org/read.php?id=304
Ташев, Т. Министрите на България 1879–1999. София, АИ „Проф.
Марин Дринов“, с. 92–93.
Чаков, В. Панорамите – възраждането на едно старо изкуство –
Общински седмичник „Балчик“, 2012, бр. 36, с. 4.
Чаков, В. Панорамите – възраждането на едно старо изкуство – Об-
щински седмичник Балчик, 2012, бр. 36, с. 4.
Чаков, В. Французин рисува панорама за освободителната война 1877–
1878 г. – Морски вестник, април 2009, http://morskivestnik.com/compass/
news/2009/042009/042009_41.html.
Юренева, Т. Ю. Русско-турецкая война 1877–1878 гг. Болгария,
Россия и СССР в поисках музейной версии – Вестник славянских культур,
2016, № 4 (42), с. 21–34.
Bryman, A. The Disneyization of Society. London, Sage, 2004.
Grau, O. Virtual Art. From Illusion to Immersion, London 2003.
Koller, G. (ed.). Die Welt der Panoramen. Zehn Jahre Internationale
Panorama Konferenzen, Amberg 2003.
Koller, G. (ed.). The Panorama in the Old World and the New. Based on
the proceedings of the 12th International Panorama Conference, November 2004,
Hunter College of the City University of New York, organised by the International
Panorama Council and the Art Department of Hunter College of the City
University of New York, Amberg 2010.
Oettermann, S. The Panorama: History of a Mass Medium, Cambridge,
Mass.: The MIT Press, 1997.
Robichon, Fr. Et. Al., Jean-Charles Langlois 1789–1870. Le Spectacle de
l’Histoire,musée des beaux-arts de Caen, Somogy, Paris, 2005.

175
 Sehsucht. Das Panorama als Massenunterhaltung des 19. Jahrhunderts,
Kunst- und Ausstellungshalle der Bundesrepublik Deutschland in Bonn, Basel
und Frankfurt am Main 1993.
Turner, J. Grove, Dictionary of Art, 1996, Vol. 24.
Vukov, N. Das Gedenkpanorama für den Russisch-Osmanischen Krieg
in Plewen. Repräsentationspolitik im kommunistischen Bulgarien. – Bartetzky,
Amold Rudolf Jaworski (Hg.) Geschichte im Rundumblick: Panoramabilder
im östlichen Europa, Köln; Weimar; Wien: Böhlau Verlag, 2014, 162–177.

176
 ÊÀÏÈÒÀÍ ÌÀÐÈÍ ÂÀÑÈËÅÂ ÄÀÍÄÈØ – ÆÈÂÎÒ Â
ÈÌÅÒÎ ÍÀ ÁÚËÃÀÐÈß
Äðàãîìèð Ãåîðãèåâ
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

CAPTAIN MARIN VASSILEV DANDIS – A LIFE IN THE

NAME OF BULGARIA
Dragomir Georgiev
St. Cyril and St. Methodius University of
Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: One of the major problems in the military sphere facing the
Bulgarian state during the first years of free life is the need for trained
local officers to gradually take over the leadership and command of the
Army of the Principality of Bulgaria. At the end of the 19th and early
20th centuries, the majority of our officers studied at the Russian military
academies, schools and schools. The article presents the biography of
one of these Bulgarians – Marin Dandisch. After completing his education
in Russia, he may become the first Bulgarian, who, apart from a military
lawyer, is also an archaeologist.
Keywords: Russian military education, military lawyer, archeologist.

В края на XIX и началото на XX век много младежи, родени в

Бесарабия идват в новоосвободената българска държава и отдават
силите и знанията си за развитието на армията. Те оставят дълбока
следа в развитието на българската войска. Част от тях, като генералите
Данаил Николаев, Георги Тодоров, Иван Колев, Георги Агура,
са добре известни и познати на съвременните българи. В същото
време друга част от бесарабските офицери остава почти напълно не-
позната, макар също да са оставили значима диря в нашата военна
история. Едно от тези малко известни имена е на Марин Василев
Дандиш1. Той е роден на 1 декември 1872 г. в гр. Болград (Бесарабия).
1
ДВИА, ф. 1, оп. 5, а.е. 655, л. 188 (гръб) – 189; ВИ, № 84, 29 август
1902; ВИ, № 89, 23 август 1905; ВИ, № 119, 10 ноември 1905 (некролог);
177
Завършва петкласна гимназия в родния си град. След това идва в
Княжеството. На 2 август 1891 г. е произведен в първи офицерски чин
подпоручик. През този период започва да изучава философия. На 2
август 1894 г. е повишен в чин поручик. През същата година учи и
завършва офицерски курс в Софийското военно училище. След края
на курса се завръща на служба в 15-ти Ломски пехотен полк в гр.
Белоградчик. През 1896 г. е приет на служба във Военното училище
като помощник-преподавател по езда в това учебно заведение. От
1898 г. е на служба в 9-ти Пловдивски пехотен полк. През 1899 г.
следва офицерски курс в състава на 8-ми Приморски пехотен полк.
Завършва го през следващата година. В продължение на шест години
се бори да бъде допуснат до приемен изпит за обучение в руските
военноучебни заведения2. От 15 ноември 1900 г. е произведен в чин
капитан и е приет на служба последователно в 8-ми Резервен пехотен
полк и 22-ри Тракийски пехотен полк. През 1901 г. служи в 19-ти
Шуменски пехотен полк. На 2 август 1901 г. след успешно издържан
встъпителен изпит е приет да учи в Александровската военно-
юридическа академия в Санкт Петербург3. В същото време учи и в
Археологическия институт в руската столица, бидейки признат за
негов действителен член. Завършва с отличие и двете учебни
ВИ, № 129, 8 декември 1905 (некролог); Дандиш, М. Няколко думи по
дивизионните учебни команди у нас. ВЖ, 1893, № 8, с. 212–224 (рецензия
на статия на капитан Малинков); Дандиш, М. Клетвата. ВЖ, 1897, № 11,
с. 549–573. (рецензия на статия); Дандиш, М. Анализ на анализа. ВЖ, 1897,
№ 11, с. 602–636; Дандиш, М. За възпитанието на войниците. ВЖ, 1901,
№ 7, с. 859–867; Дандиш, М. Ролята на войната в обществото. ВЖ, 1902,
№ 2, с. 131–153; Руменин, Р. Офицерският корпус в България 1878–
1944 г. Т. 1 – Т. 2, А–З. София, 1996, с. 226; Рухчев, Н. Военното училище
на България 1878–2002, исторически очерк. София, 2012, с. 511, 516; Спи-
сание „Военен Журнал“ 1888–1947, библиографски справочник. София,
1991, с. 14, 51, 57, 64, 132, 409; Танчев, Ив. Българи в чуждестранни воен-
ноучебни заведения (1878–1912). София, 2008, с. 83; Танчев, Ив. Руският
принос в подготовката на българска интелигенция с висше и професионално
образование (1878–1912). ИДА, 2013, бр. 105, с. 80.
2
Приет е за обучение в академията от втория опит.
3
Според друга информация е приет за обучение в академията през
1902 г.
178
заведения през юни 1904 г. Завършвайки своето образование в Русия,
той може би се превръща в първия българин, който освен военен
юрист е и археолог. След завръщането си в Княжеството служи в 34-
ти Троянски пехотен полк в гр. Ловеч.
Автор е на статии в списание Военен журнал и вестниците
Военни известия и Воин. В тях той разглежда различни аспекти от
армейския живот, свързани с ролята на войната в живота на обществото,
войнишката клетва, за възпитанието на войниците, ролята на диви-
зионните учебни команди и др.4 Малко след като се завръща от Русия,
заболява от пневмония и воден плеврит. Боледува в продължение на
два и половина месеца. Умира рано сутринта на 4 ноември 1904 г. в
гр. Ловеч на 34-годишна възраст. Не е женен, няма семейство. Носи-
тел е на знак за X годишна отлична военна служба (1902 г.) и орден
„За заслуга“ (1902 г.)5.
В статията е представена биографията на капитан Марин
Дандиш, един малко познат в съвремието български офицер. Той се
превръща в първия българин, който учи и завършва по едно и също
време право и археология. Бъдеща работа в българските и руските
архиви и архивохранилища вероятно ще доведе до oткриването на
нови подробности, свързани с неговата житейска и военна биография.

ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ:
бр. – брой
ВЖ – Военен журнал
ВИ – Военни известия
ДВИА – Държавен военноисторически архив – Велико Търново
ИДА – Известия на държавните архиви

4
Дандиш, М. Няколко думи по дивизионните учебни команди у
нас. ВЖ, 1893, № 8, с. 212–224. (рецензия на статия на капитан Малинков);
Дандиш, М. Клетвата. ВЖ, 1897, № 11, с. 549–573. (рецензия на статия);
Дандиш, М. Анализ на анализа. ВЖ, 1897, № 11, с. 602–636.; Дандиш, М.
За възпитанието на войниците. ВЖ, 1901, № 7, с. 859–867.; Дандиш, М.
Ролята на войната в обществото. ВЖ, 1902, № 2, с. 131–153.
5
ДВИА, ф. 1, оп. 5, а.е. 655, л. 188 (гръб) – 189.
179
 ÏÚÐÂÀÒÀ ÑÂÅÒÎÂÍÀ ÂÎÉÍÀ Â ÊÀÐÈÊÀÒÓÐÈ.
ÁÚËÃÀÐÑÊÈÒÅ ÑÚÑÅÄÈ Â ÎÃËÅÄÀËÎÒÎ ÍÀ ÑÌÅÕÀ
Äîáðèíêà Ïàðóøåâà
Ïëîâäèâñêè óíèâåðñèòåò „Ïàèñèé Õèëåíäàðñêè“

ã
Èíñòèòóò çà áàëêàíèñòèêà ñ öåíòúð ïî òðàêîëîãèÿ – ÁÀÍ, Áúëãàðèÿ

THE FIRST WORLD WAR IN CARICATURES.

THE BULGARIAN NEIGHBORS IN THE MIRROR
OF LAUGHTER
Dobrinka Parusheva
Paisii Hilendarski University of Plovdiv, Bulgaria
Institute for Balkan Studies with Center for Thracian Studies –
Bulgarian Academy of Sciences

Abstract: This text seeks to present the way in which Bulgarian cari-
caturists presented the WW I in their work. The image of the Other is in
the focus of attention, and by ‘Other’ the author implies the neighboring
people. The question is asked if the war matters and to what extent, and
an analysis is offered of the shift in attitudes which is observed as changes
have become visible in the political context.
Keywords: Caricature, image of the Other, WW I, Bulgaria, the Balkans.

Ако се вземе предвид огромното количество публикации за

Първата световна война, които продължават да се появяват – особено
във връзка с нейната стогодишнина, читателят може да реши, че вече
всичко е казано и остават само дребни детайли за доуточняване. Това
обаче не е така, ако обърнем поглед към иконографията на образите,
чрез които войната е представяна. Изследванията в тази посока са
сравнително малко, включително когато става дума карикатура1 .
Именно поради това насочвам вниманието си към карикатурните
1
Като примери за начина, по който войната е представяна хуморис-
тично/сатирично, могат да бъдат посочени Demm 1988, Demm 1993, Dou-
glas 2002, Weise 2004, Kessel & Merziger 2012, а по-общ поглед към визу-
алното представяне на тази война предлагат Beurier 2007 и др.
180
изображения, илюстриращи – но и показващи отношение към – раз-
витието на военните действия през 1914–1918 г. Карикатурите са
много важни във време на войни (студени или „топли“), когато ста-
ваме свидетели на съперничещи си пропаганди или реклами. За да
бъде успешно използвано оръжието на карикатурата, карикатуристът
трябва да има информация за читателската публика и дали тя може
да бъде повлияна по-добре чрез символ, чрез портрет на реалността
или чрез друга, различна от споменатите, техника2. Именно поради
честото използване на символи от различен род карикатурата изобщо
и политическата карикатура в частност имат много общо със стерео-
типите. В случая с политическата карикатура често става дума за наци-
онални стереотипи.
Без да се спирам на особеностите при процеса на конструиране
и развитие на националните стереотипи, само ще подчертая, че този
процес зависи до голяма степен от конюнктурата на историческия мо-
мент, която експонира на преден план ту едни, ту други черти. Така
например 40-те години на XIX век се смятат за повратни в историята
на взаимоотношенията на българите с техните съседи от юг и запад
(Данова 2003). Това е времето, когато взаимоотношенията между бъл-
гари и гърци, българи и сърби се влошават, поради противоположните
искания в създаващите се национални програми на всеки от тези
народи. Промените довеждат до изместване на акцентите или до-
бавяне на нови щрихи към вече съществуващите образи на съседните
народи. Друг период, документирал безусловна и значима промяна
в стереотипните образи на съседните народи на Балканите, е времето
около войните през второто десетилетие на XX век. Военните години
изнасят на повърхността онези черти в образа на съседа, които могат
да бъдат използвани като стимул за разделяне и генериране на враж-
дебност3. Годините на Първата световна война не правят изключение.
Целта на този текст е да представи част от наблюденията ми
върху начина, по който Първата световна война и участващите в нея
2
За по-подробна дискусия на връзката между култура и карикатура
вж. Парушева 2015.
3
По въпроса за основните етапи при формирането на стереотипни
образи за съседните народи у българите вж. например Mishkova 1995.
181
са представени на страниците на българската хумористична преса
както по време на самата война, така и в първите години след нейния
край4. Ще фокусирам вниманието си основно върху образа на Другия
в карикатурите, при това не всеки Друг, а само съседът балкански.
Добре известно е, че Първата световна война започва като вой-
на между Австро-Унгария и Сърбия, на която Русия веднага се при-
тичва на помощ. Черна гора подкрепя Сърбия скоро след началото
на войната, Румъния и Гърция също воюват на страната на Съюз-
ниците, но се включват по-късно, поради вътрешнополитически раз-
ногласия по въпроса на чия страна да бъдат. Всички съседи на Бъл-
гария са врагове, с изключение на бившия завоевател и владетел, Ос-
манската империя, която влиза на страната на Централните сили през
ноември 1914, около година по-рано от България. Тази разстановка
на силите разбираемо повлиява начина на тяхното представяне в
карикатурите от този период и добавя интересни щрихи при анализа
на „съюзничеството“.
Колко „тежи“ войната (Demski, Laineste, Baraniecka-Olszewska
2015), т.е. какво е значението на военното време при представянето
на Другия? Каква е взаимовръзката между войната и отношението
към Другия и как тя се отразява върху динамиката на карикатурните
образи в българската хумористична преса? На тези въпроси бих
искала да потърся и предложа отговор, като за целта съм подбрала
карикатури основно от вестник Българан. Почти всички те принад-
лежат на перото на Александър Божинов и на Райко Алексиев.
Българан е безспорният фаворит сред около двадесетина пе-
риодични издания, които се „смеят“ в началото на XX век в Бълга-
рия. Причината е, че чрез него една ясно обособена група интелек-
туалци дава израз на своята жизнена, идейна и художествена позиция.
Вестникът излиза в две серии: първата от 1904 до 1909, а втората –
от 1916 до 1924 г. Проследяването на образите, появяващи се на стра-
ниците на Българан в течение на годините, дава обилна информация
за промените в представите на българите за техните съседи. Вярно
е, че това са всъщност представите само на част от българския кул-
4
Интересът ми към карикатурата не е нов и една част от тези на-
блюдения е публикувана на други места (например Parusheva 2008, Pa-
rusheva 2013).
182
турен елит. Те обаче, от една страна, отразяват до голяма степен
съществуващите у населението нагласи, а от друга, което е по-важно,
тези хора чрез присъствието си в публичното пространство, имат въз-
можността и влиянието да бъдат сред онези, които формират общест-
веното мнение.

Динамика на образите
Сърбите и черногорците: по време на войната
Обикновено сърбите и черногорците са окарикатурявани за-
едно на страниците на Българан. Това не буди учудване, като се има
предвид, че малкото кралство Черна гора определя своята позиция
още в началото на войната и застава на страната на Сърбия. Двата
народа са представени чрез карикатурните образи на техните дър-
жавни глави, чиито лични недостатъци са използвани за подсилване
въздействието на карикатурите. Сръбският крал Петър обикновено е
рисуван в опърпана военна униформа, докато черногорският – Нико-
ла, е обличан в характерния за него традиционен костюм с голям
пояс, в който са затъкнати или оръжие, или вилица и лъжица (ако в
пояса има оръжие, вилицата се подава от ботуша му). Двамата съюзни-
ци все искат нещо от Великите сили – помощ или пари, няма значение,
и са готови да се оплакват, ако не получат исканото, или пък се радват,
когато желанията им се изпълняват. Образът на черногорския крал е
допълнен с неговата известна слабост към хубавите жени, например
в една от карикатурите на въпроса на Петър: „На кой театър ще започ-
ваш офанзива, брачо?“, Никола отговаря: „Дето има по-лепи актриси“
(Българан, 1916/17, бр. 16, 5) [ил. 1]. На друга карикатура Петър се
радва: „Ура, и я имам вече кралевина!“, а Никола, гледайки насмеш-
ливо ограничената територия на това кралство, както и факта, че
Битоля (т.е. Македония) е извън ограденото пространство, му обръща
внимание: „Внимавай само добре, когато излизаш от там, да не си
закачиш гащите на тела“ (Българан, 1916/17, бр. 32, 8) [ил. 2].

Гърците: 1915–1916 – съчувствие

Що се отнася до гърците, те са съжалявани заради натиска,
който Съюзниците оказват върху техния управляващ елит с цел Гър-
ция да влезе във войната на тяхна страна. Натиск, който стига до

183
там, че през октомври 1915 съюзнически сили дебаркират в Солун,
а през същия месец на следващата година британска и френска фло-
та акостират в Пирея. По този повод Райко Алексиев публикува ня-
колко карикатури. На една от тях виждаме Джон Бул (нарицателно име
за англичанин по онова време5) да лежи върху креват с надпис „Гър-
ция“ и да пуши лулата си: „Джон Бул дрямка дреме и нарежда: –
Хубаво нещо е да се почита свободата на малките народи!“ (Българан,
1916/17, бр. 9, 5).
Случващото се с Гърция става с одобрението на министър-
председателя Елефтериос Венизелос, но не и на крал Константин6.
Именно поради това Венизелос доста често е обект на карикатурно
представяне на страниците на българския хумористичен вестник:
той е изобразяван като копаещ гроба на Гърция, докато Джон Бул го
чака с ковчег „Гърция“ в ръце (Българан, 1916/17, бр. 10, 8) [ил. 3],
или като сводник, увещаващ срамежливата Елас, че двамата господа
(англичанинът и французинът) няма нищо да £ направят (Българан,
1916/17, бр. 27, 8) [ил. 4]. Особено сполучливи ми се струват две малки
карикатури, излезли отново изпод перото на Райко Алексиев: „1.
Разпнаха Елинската мъченица яко Исус на Голгота, и фарисеите я
прободоха в ребрата. – 2. И Венизелос, яко же Пилат, си оми ръцете
и рече: „Аз съм цист, аз съм цист!“ (Българан, 1916/17, бр. 33, 5) [ил.
5]. В случая освен Венизелос обект на подигравка е и една от осо-
беностите в изговора на гърците, а именно трудностите при про-
изнасяне на звука „ч“.
5
Джон Бул се използва широко като национална персонификация
на Обединеното кралство и особено на Англия. Този образ е създаден от
Джон Арбътнот (1667–1735) в политическата му сатира „Историята на
Джон Бул“ (1712), посветена на т.нар. Война за испанското наследство.
Много бързо се превръща в символ и е използван като образ на Англия в
стотици карикатури както в Обединеното кралство, така и в други евро-
пейски страни.
6
Има един период, когато на практика в Гърция има две прави-
телства: едното – на Венизелос, а другото – под влиянието на краля, който
е зет на германския император Вилхелм II. През юни 1917 Константин
отстъпва трона на втория си син Александър, а Венизелос се завръща в Ати-
на и през същия месец Гърция влиза във войната на страната на Съюзниците.
184
 Българите окарикатуряват Венизелос, но неговата позиция, въ-
преки потъпканото достойнството на страната му, в крайна сметка се
оказва печеливша в дългосрочна перспектива. Същото важи и за Румъ-
ния. И там има неразбирателство между министър-председателя Йо-
нел Братияну и крал Карол, макар то да е преодоляно значително по-
лесно в сравнение със случая в Гърция, поради смъртта на Карол и
заемането на престола от наследника му Фердинанд през октомври 1914.

Румънците: 1916 – омраза и чувство за възмездие

Румънците присъстват много често на страниците на Българан
през есента на 1916. Във всеки брой се появяват поне по две (а в
някои и повече) карикатури, свързани с тях. Причината е, че България
и Румъния не само са в двата противникови лагера, по това време
техните армии се изправят директно една срещу друга в Добруджа.
Бързината, с която румънската армия отстъпва пред българите в До-
бруджа (боевете при Тутракан), е повод за множество карикатури и
писани текстове, илюстриращи страхливостта на румънците. Така
например една от карикатурите на Ал. Божинов представя румънец,
облечен в смятаната за типична бродирана дълга риза и с торба, от
която се подава цигулка (стереотипно изображение на любовта на румъ-
неца към забавления), да пита своя военачалник: „Домнуле Колонел,
нещо ми тежи в левия крачол: да не ми се е смъкнало сърцето в панта-
лоните?“ (Българан, 1916/17, бр. 20, 1). Тази страхливост и контрастът
£ със самохвалството на румънците – също стереотипно мислено –
са обект на изображение в една „Карикатурна седмица“: на първия
„кадър“ виждаме големите намерения на биещия се в гърдите румъ-
нец („1. Са мерджим ла София – викна Домно Фалиментеско...“7), а
на втория – рухналите му надежди и наведената му глава („2. И се
померджи към Петроград“) (Българан, 1916/17, бр. 36, 5) [ил. 6].
Сатирата не оставя настрана и румънските политически мъже:
министър-председателят Йонел Братияну е представян като „влашка
свиня“ (Българан, 1916/17, бр. 20, 5) [ил. 7] или като денди, задрямал
във фотьойл: „Братияну сънува, че линията Русе–Варна прехвръква
7
Merge рум. ‘вървя, ходя; тръгвам; отивам’. Името Домно Фалимен-
теску също е подигравка: „домно“ е използвано вместо господин (domnul
рум.), а Фалиментеску е пряка алюзия за фалирал човек.
185
към него, като кокошка, готова в паница, и му дума: – Ха, домну, ха
драга, скочи да ме излапаш!“ (Българан, 1916/17, бр. 23, 1). Крал
Фердинанд, четящ военно комюнике и удивляващ се на развитието
на събитията („Ха, как го мислех – как излезе!“), е наречен „Мамали-
гарски“ (Българан, 1916/17, бр. 21, 8).
Българановци са безпощадни към румънците – освен спомена-
тите, няколко още по-директни като внушения карикатури се появяват
на страниците на списанието: „Сбогом, Добруджа!“ (Българан, 1916/
17, бр. 24, 8), „Finita la comedia!“ (Българан, 1916/17, бр. 25, 1) [ил.
8] и „Театър Добруджа“ (Българан, 1916/17, бр. 28, 1). Случилото се
през 1916 г. е възприемано като възмездие за румънските действия в
Добруджа през 1913. Три години по-късно натрупаните омраза и же-
лание за отмъщение съвсем естествено водят до злорадство по повод
понесеното от Румъния поражение. Както и в случая с Гърция обаче,
осмиването на румънците и техните военни поражения от 1916 г. се
оказва временно и скоро се превръща в смях през сълзи, защото и
Румъния като Гърция в крайна сметка се нарежда сред победителите
във войната8.

Гърци: след войната – омраза

За разлика от румънците, които изчезват от страниците на
Българан в първите години след войната (може би, за да се появят на
страниците на съвременната унгарска хумористична преса), гърците
и Елефтериос Венизелос продължават често да гастролират. При-
чината е, че според мирните договори след края на Първата световна
война Източна Тракия преминава към Гърция. Тази българска болка
е представена по различни начини: Венизелос е представен като
захапал огромна ябълка „Тракия“ (Българан, 1919, бр. 15, 1) [ил. 9],
тържествено преминаващ по килим със същия надпис и етикет „Made
in London“ (Българан, 1920, бр. 18, 1) [ил. 10], и т.н. Гърция е подиг-
равана заради лакомията си за нови територии дори в карикатури,
представящи българския министър-председател Теодор Траянов: той
чака „мадам Тракия“ да дойде на среща в парка на Ньой и си мисли,
8
Въпреки че в началото на 1918 Румъния заедно с Русия излиза от
конфликта, през ноември същата година тя отново влиза във войната, отново
на страната на Съюзниците, и армията £ навлиза в териториите, за които
тя претендира.
186
че тя няма да дойде, защото може би е отишла да се види с господин
Венизелос (Българан, 1919, бр. 37, 1).
Ако вземем предвид съдбата на смятаната за българска Източна
Тракия и огромното съжаление и недоволство на българите от
нейното включване в границите на Гръцкото кралство, едва ли ще
ни учуди присмехът на българските карикатуристи по повод разгрома
на Гърция в Мала Азия през 1921/22 г. Подобно на случая с Румъния
през 1916 (в сравнение с 1913) българановци смятат съдбата на Гър-
ция в края на Гръцко-турската война като компенсация за българската
загуба на Тракия: гъркът Яни (стереотипен образ) е представен като
бягащ от Мала Азия с огромни скокове, за да се подчертае неговата
страхливост (Българан, 1921, бр. 31, 12) [ил. 11].
Новият играч на Запад след войната
Времето на Сърбия и Черна гора е отминало, сръбският и
черногорският крал слизат от политическата сцена. Като добра илю-
страция на случващото се е една карикатура, в която американският
президент Уилсън информира Петър и Никола, че вече не се нуждае
от тях в ролята на „келнери“, тъй като тя вече е поета от Велико-
британия и Франция (Българан, 1918, бр. 8, 5). Сръбският и черногор-
ският владетел отстъпват и за да направят място на новия играч –
Кралство на сърбите, хърватите и словенците, наричано накратко
(макар и некоректно) Югославия. Новата държава обикновено е
представяна на страниците на Българан чрез образа на премиера си
Никола Пашич. Примерите са доста, но основната идея на българ-
ските карикатуристи е, че Пашич има да се справя с много проблеми.
Независимо от претенциите, че трите националности в новата
федерация са равноправни, тя е доминирана от Сърбия и сръбските
политици. Югославия е изобразявана като цвете, което не се развива
добре, въпреки че Пашич го полива редовно, тъй като корените му
са сръбски (Българан, 1919, бр. 17, 8), като гореща супа (Българан,
1919, бр. 10, 1), като нахална „трикольорна“ муха (Българан, 1919,
бр. 8, 1) или като пчелен кошер, с които министър-председателят
трябва да се справя (Българан, 1921, бр. 34, 1) [ил. 12].

Между хумористичния образ и безпощадната сатира

Окарикатуряването на съседните народи и техните военни
неволи и/или поражения обаче няма как да не ни напомни поговорката
187
„Най-добре се смее този, който се смее последен“. Защото и Румъния,
и Гърция, и новосъздадената Югославия са сред победителите в края
на Първата световна война, докато гордите със своите победи в отдел-
ните боеве българи, поради политическа и дипломатическа слабост
и неадекватност на своя елит, още веднъж (след втората Балканска
война) се оказват на страната на губещите.
Представените карикатурни образи отразяват преобладаващото
негативно отношение на българското общество към всички български
съседи, превърнали се от съюзници в Балканската война във врагове
по време на Първата световна война. Спектърът на това отношение
е доста широк: простира се от окарикатуряването на някои личностни
характеристики на политическите лидери на съседните държави през
подигравката с предполагаеми слабости до безпощадна сатира в
някои случаи. Тази динамика в отношението към съседните народи,
отразена в карикатурите, представя конкретния контекст в даден мо-
мент. Макар политическата карикатура да не е отражение на действи-
телността, а по-скоро коментар или оценка на тази действителност
(срв. Петров, Гел 2011: 151–152), все пак развитието на военните дей-
ствия и впоследствие – на мирните преговори без съмнение оказва
влияние върху начина, по който българските карикатуристи конструи-
рат образа на съседа. От друга страна, независимо от факта, че комен-
тарът на карикатуристите е субективен, за да бъде разбираем за чи-
тателската публика, този коментар трябва да се базира на по-широко
споделено отношение. Именно поради това е възможно да твърдим,
че карикатурата отразява в голяма степен разпространени в общест-
вото реакции към съседните на България народи и техните полити-
чески елити.
Военните години фокусират вниманието върху онези харак-
теристики на съседните народи, които са смятани за важни в процеса
на нагнетяване на враждебност. Най-голям брой и най-враждебни
образи се появяват във време на пряка конфронтация – или военна,
какъвто е случаят с румънците през 1916 г., или дипломатическа – през
1919–1920 г. в случая с Гърция. Повтарящите се образи на румънците
като претенциозни, но и страхливци, които заслужават да получат
урок, са свидетелство за националната гордост на българите от тех-
ните военни победи на фронта. Те могат да бъдат тълкувани и като из-
188
раз на изпитваната от българите необходимост да получат компен-
сация за унижението преди няколко години, в края на Втората бал-
канска война, и да накарат румънците да се чувстват като българите
през 1913 г. – победени и засрамени. В случая с гърците премина-
ването от съчувствие, достигащо до съжаление през 1915–1916 г.,
към открита враждебност през 1919–1920 несъмнено е резултат от
дипломатическия сблъсък за Източна Тракия. Враждебността, сти-
гаща до омраза, е представяна чрез образа на гръцкия премиер като
лаком човек, готов да погълне не само Тракия, но и цялата Земя,
дори и луната. Като възмездие се разбира поражението на Гърция
във войната в Мала Азия от 1919–1921 г. и образът на страхливия,
бягащ от Мала Азия грък се появява често на страниците на Българан.
С други думи карикатурите следват политическите събития и образът
на Другия отразява чувствата, които доминират в българското об-
щество по отношение на съответния съсед.
Обръщайки поглед към инструментариума, използван от кари-
катуристите, прави впечатление, че образите на политическите лиде-
ри на съседите преобладават количествено над използваните стерео-
типни образи. Главни герои на карикатурите в Българан са държав-
ните глави или политическите лидери на Сърбия и Черна гора, по-
късно на Кралството на сърби, хървати и словенци, Румъния и Гър-
ция. Но и някои стереотипни образи също се появяват на страниците
на сатиричния вестник, например румънецът с дългата бродирана
риза и цигулката или гъркът Яни в традиционно облекло. Достатъчно
ясно разграничение между случаите, в които се употребява единият
или другият подход, не е възможно да се направи.
Използваните стереотипни образи потвърждават добре извест-
ния факт, че политиката и особено войната в началото на XX век, поне
до края на Първата световна война (а и по-късно), е мъжка сфера.
Преобладаващият брой изобразявания на съседите е чрез мъжки образи.
Същевременно, когато е изобразявана съседна страна или територия,
която поражда противоречия, а не народ или хора, понякога се появяват
и женски образи: например, Елада (Гърция) или лейди Тракия.
Накрая, но не по значение, ако опитаме да погледнем карика-
турите на Другия, в случая на балканския съсед, като съвкупност от
образи, ще забележим доминиращия мотив за българите като губе-
189
щи – независимо от техните военни победи – и на съседите като
победители. Този мотив се повтаря и намира отражение в голям брой
карикатури, дори когато не присъства експлицитно. Действително
българските карикатуристи, както и цялото останало българско насе-
ление, възприемат България като големия губещ на Балканите в края
на Първата световна война.
Всъщност погледът към Другия е съпътстващ продукт на кон-
струирането на българската национална идентичност. Сравнителните
изследванията на карикатурата в Западна Европа по време на Първата
световна война показват, че сатиричните издания – подобно и на ос-
таналата преса – разграничават ясно съюзници и противници (напр.
Demm 1988, Demm 1993). Карикатурите в тях отразяват преоблада-
ващо негативното национално отношение към противниците. Така
че няма нищо чудно в наблюдаваните отрицателни образи на балкан-
ските съседи на България на страниците на Българан: нека повторя,
че всички те са от другата страна на фронтовата линия. Отношението
на българите несъмнено е повлияно и от военновременната пропа-
ганда, но развитието на политическите събития и без помощта на
пропагандата би предопределило динамиката в образа на Другия, на
съседа по граница на българите.

БИБЛИОГРАФИЯ

Данова, Н. (2003). Проблемът за националната идентичност в

учебникарската книжнина, публицистиката и историографията през XVIII–
XIX век. В Аретов, Н. (съст.) Балканските идентичности в българската
култура. Т. 4. София: Издателство „Кралица Маб“, 45–46.
Парушева, Д. (2015). ‘Всичките са маскари!’ Политика, култура и
карикатура. В Златкова, М., Антонов, Ст. & Петкова, Б. (съст.) След следва-
щата запетая, Пловдив: Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“,
215–228.
Петров, П. & Гел, К. (2011). Оперението на българските „Папагали“.
Образи на Запада в политическата стенна карикатура (1915–1945). В
Петров, П., Гел, К., Добрева, Д., Рот, Кл. & Волф, Г. Нашата Европа. Бъл-
гарски представи за своето и чуждото 1870–1945. София: Сиела, 149–239.
Beurier, J. (2007). Images et violence 1914–1918. Quand Le Miroir ra-
contait la Grande Guerre. Paris: Éd. Nouveau monde.

190
 Demm, E. (Hg.) (1988). Der Erste Weltkrieg in der Karikatur. Hannover:
Fackeltraeger.
Demm, E. (1993). Propaganda and Caricature in the First World War,
Journal of Contemporary History, Vol. 28/1, 163–192.
Douglas, A. (2002). War, Memory, and the Politics of Humour: The
Canard Enchaоnй and WW I. Berkeley: UCP.
Kessel, M. & Merziger, P. (eds.) (2012). The Politics of Humour:
Laughter, Inclusion, and Exclusion in the Twentieth Century. Toronto: University
of Toronto Press.
Mishkova, D. (1995). Friends Turned Foes: Bulgarian National Attitudes
to Neighbours. In Pride and Prejudice: National Stereotypes in 19th and 20th
Century Europe East to West. Budapest: CEU History Department, Working
Paper Series 2, 163–186.
Parusheva, D. (2008). ‘They Are All Rotters!’: Political Culture and
Political Caricature in the Balkans, Late 19th and Early 20th Century, Etudes
balkaniques, 4, 37–63.
Parusheva, D. (2013). Bulgarians Gazing at the Balkans: Neighboring
People in Bulgarian Political Caricature at the Beginning of the Twentieth Cen-
tury. In Demski, D., Kristof, Il. & Baraniecka-Olszewska, K. (eds) Competing Eyes:
Visual Encounters with Alterity in Central and Eastern Europe. Budapest:
L’Harmattan, 418–437.
Weise, N. (2004). Der “lustige” Krieg: Propaganda in deutschen
Witzblaettern 1914–1918. Rahden: Marie Leidorf Verlag.

Ил. 1. Райко Алексиев – Българан, 1916/17, бр. 16, с. 5

191
Ил. 2. Александър Божинов – Ил. 3. Райко Алексиев – Българан,
Българан, 1916/17, бр. 32, с. 8 1916/17, бр. 10, с. 8

Ил. 4. Райко Алексиев – Българан, 1916/17, бр. 27, с. 8

192
 Ил. 5. Райко Алексиев – Българан, 1916/17, бр. 33, с. 5

Ил. 6. Райко Алексиев – Българан, 1916/17, бр. 36, с. 5

Ил. 7. Александър Божинов –

Българан, 1916/17, бр. 20, с. 5
193
Ил. 8. Райко Алексиев – Българан, Ил. 9. Александър Божинов –
1916/17, бр. 25, с. 1 Българан, 1919, бр. 15, с. 1

Ил. 10. Александър Божинов – Българан, 1920, бр. 18, с. 1

194
Ил. 10. Александър Божинов –
Българан, 1920, бр. 18, с. 1

Ил. 12. Александър Божинов –

Българан, 1921, бр. 34, с. 1

195
 ÑÈÑÒÅÌÀÒÀ ÇÀ ÈÍÒÅÃÐÀËÍÀ ÑÈÃÓÐÍÎÑÒ Â
ÅÂÐÎÏÀ – ÌÎÄÅË ÍÀ ÍÎÂ ÍÅÍÀÑÈËÑÒÂÅÍ ÑÂßÒ
Ñòîéêî Ñòîéêîâ
Íàöèîíàëåí âîåíåí óíèâåðñèòåò „Âàñèë Ëåâñêè“,
Âèëèêî Òúðíîâî, Áàëãàðèÿ

ã
Èíñòèòóò „Íàó÷íîèçñëåäîâàòåëñêà è èíîâàöèîííà äåéíîñò“

THE INTEGRAL SECURITY SYSTEM IN EUROPE – A

MODEL OF A NEW NONVIOLENT WORLD
Stoyko Stoykov
Vasil Levski National Military University of Veliko Tarnovo, Bulgaria
Institute for Scientific Research and Innovation

Abstract: The report presents a contemporary interpretation of „defence“

and „security“ as concepts that are increasingly spaced from one another
in spirit, meaning and content. As а central problem is represented, so
called „security dilemma“, according to which each country strives to
maximize its power to maximize from there the protection of its national
security. In a system of public order, where there is no higher authority
than the state, it means states to maintain „the ominous spiral of heightened
security“, which reduces their security as a whole. The multi-layered and
multi-speed Europe in its stormy development must clearly illustrate and
show the world that there are guarantees of internal and external security for
states that speak with different voices on the same issue and can not afford
the luxury of waiting for construction of its integral security. The integral
model, if created solely on the basis of the intuition and past professional
experience of it’s developers, without scientific justification and analytically
based technology, will inevitably lead to an integral risk of failure.
Keywords: security; science; knowledge; education.

Нуждаем се отчайващо от строите-

ли, които да градят по нов начин
света.
Фелипе Гонсалес

Загледан в глобалното си развитие, съвременният свят скача

от една гореща точка в друга, оставяйки след себе си региони от държа-

196
вици с нисък стандарт на живот, процес на етническо прочистване и
най-важното – фрапираща институционална неподготвеност за само-
стоятелно демократично управление. Свободата има своя много
висока цена, която всеки участник в процеса на световната глоба-
лизация трябва да е готов да заплати.
Динамиката в промяната на съвременната среда за сигурност
налага адаптиране и преосмисляне на основната роля и задачите на
военния фактор като един от гарантите за запазване на световната
сигурност на съвременния етап. Военното участие в многомерния
характер на общата система за сигурност излезе от рамките на тради-
ционната съюзна и териториална отбрана и пренасочи своя фокус
върху предотвратяването на конфликти, управлението на кризи, ста-
билизиращи операции, налагането и поддържането на мир, след-
конфликтното възстановяване, хуманитарната помощ и подкрепа1.
„Отбрана“ и „сигурност“ като понятия все повече се отдалеча-
ват едно от друго по дух, смисъл и съдържание. В управлението и за-
щитата на държавата „сигурността“ е преди всичко заявен приоритет
на политиците, а „отбраната“ – задължение, вменено като приоритет
на военните, но напоследък „отбраната“ не е само военен проблем – тя
все повече става политически проблем, защото „политиката за сигур-
ност преследва политически цели, а отбранителната политика – воен-
ни цели“.
Реалистичната теория за международните отношения разглеж-
да като централен проблем т.нар. дилема на сигурността, според
която всяка страна се стреми да максимизира своята сила, за да мак-
симизира оттам и защитата на националната си сигурност. В систе-
мата на обществено устройство, където няма по-висш авторитет от
държавата, това означава държавите да поддържат „злокобната спи-
рала на увеличение на своята сигурност“, което намалява сигурността
им като цяло.
Очертаният обхват на сигурността неизбежно изисква изясня-
ване на източниците на заплахи и традиционно защитните институ-
1
Стойков, С. Процеси в системата за национална сигурност. – В:
Сборник доклади от научна конференция „Актуални проблеми на
сигурността“, 13–14 ноември 2014 г. НВУ „Васил Левски“, гр. В. Търново,
том 1, с. 152, ISSN 2367-7465
197
ции, специализирани според вида на заплахата и рисковете от нея.
Националната сигурност е и трябва да остане поле на доминираща
дейност и отговорност на държавата.
Една от водещите тенденции в международната сигурност е
нарастващата роля на природни, антропогенни и техногенни (съче-
тание на технологии и човешка дейност) бедствия, аварии и ка-
тастрофи и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно
сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодейст-
вие и ликвидиране на последиците.
Анализът на понятието „сигурност“ не би бил пълен, ако не се
спрем на задълбочаващите се нейни различия и разминаването £ с
две други важни понятия – „мир“ и „отбрана”. Понятия, с които си-
гурността доскоро се смяташе за близка и почти идентична.
В Устава на ООН съчетанието „мир и сигурност“ се употребява
105 пъти. Така че на практика в този исторически документ „мирът“
и „сигурността“ са синоними. Не може да е другояче, след като светът
при създаването на ООН е още в развалини след най-унищожителната
война в историята.
Днес обаче има ли сигурност, има и мир, но обратното вече не-
винаги е вярно. Историците твърдят, че световна война имаме тогава,
когато в нея са намесени повечето от големите държави от различни
континенти в света.
В Първата световна война официално са замесени 16 държави
от три континента, във Втората – 45 от четири континента. Има
ли сега такава световна война, след като 60 държави участват в коа-
лицията срещу „Ислямска държава“, а сред бойците на Даеш има
граждани от 86 държави от всички континенти?! Ежегодно в све-
та насилствено са убивани близо 500 000 души, през 2015 г. в теро-
ристични атаки са убити 28 328 души2.
Според Глобалния индекс за мир3 икономическата цена на
насилието в света през 2012 г. е 9,46 трлн., или 11% от световния
2
Stockholm International Peace Research Institute (SIPRI): The conflict
horizon: Today and beyond. – https://www.sipri.org/
3
Глобалният индекс на мира се изготвя от Института за икономика
и мир в Лондон. Изследването обхваща 163 държави, в които живеят 99,7%
от населението на планетата.
198
БВП, а през 2015 г. тя е вече 14,3 трлн., или 13,4% от световния БВП,
при което броят на загиналите от тероризъм се е увеличил с 80% в
сравнение с 2014, като само в 69 държави не е регистрирана теро-
ристична атака.
Световните разходи за въоръжаване растат и през 2015 г. са
вече 1,676 трлн. долара. На 26 юли 2016 г. сп. „Нейшън“ (The Nation)
написа: „светът може да е в хаос, но американската оръжейна ин-
дустрия печели от това“, защото ако преди две десетилетия тя е дър-
жала от една трета до половината от световния оръжеен пазар, през
2011 г. тя вече държи 70% и продължава нагоре.
Сигурността е много повече от мира, в което ни убеждават
недвусмислено думите на Джон Кенеди: „Грешките във вътрешната
политика могат да струват най-много няколко човешки живота, до-
като тези във външната политика могат да се измерят с гибелта на
цяла нация. Но проблемите на света не могат да бъдат решени от
скептици или циници, чиито хоризонти са ограничени от очевидните
реалности. Нуждаем се от хора, способни да мечтаят за неща, които
никой не е виждал“4.
Карл Дойч пише за друг своеобразен „Закон на Паркинсон“ –
за националната сигурност: чувството за несигурност на една нация
нараства успоредно с нейната сила/мощ (power)5. Колкото повече
мерки, за да гарантира своята сигурност, предприема тя, толкова по-
несигурна се чувства. Като всеки друг „закон“ и този е парадоксална
интерпретация на отлично познат факт. Чувството за несигурност
зависи и от реалните заплахи, и от начина, по който системата ги
усеща, оценява, асимилира. Страхуващият се едва ли ще спре да се
страхува, ако убедено и убедително му повтаряме мантрата6: „Няма
нищо страшно!“.
Повечето от изследователите на проблемите на сигурността
изтъкват, че за нея е трудно да се даде единна дефиниция. В зави-
симост от различните школи и конкретните изследователски нужди
4
Джон Фицджералд Кенеди (1917–1963) – 35-ият президент на САЩ
(1961–1963).
5
Карл Дойч – Комуникативна теория за нацията – „Национализъм и
социална комуникация“ –1953.
6
Мантра санскр. „химн, заклинание“ – Етимологичен речник.
199
за сигурността се дават различни определения, които в голямата си
част имат подобно съдържание, но в които се дава предимство на
различни елементи. На основата на техния анализ може да се обобщи,
че сигурността е основна необходимост на държавата и другите
субекти на социалния живот; цел на дейността на държавата; състоя-
ние на липса на заплаха за основните ценности на държавата и
нацията; възможност на дадена нация (общество, личност) да
защитава своите ценности от заплаха7.
При изследването на понятието „сигурност“, обикновено то се
разглежда във връзка с понятието „система“ като интегрирана общ-
ност от взаимосвързани елементи. На Аристотел, който поставя на-
чалото на формалната логика, принадлежи твърдението, че „цялото
е по-голямо от сумата на неговите части“, с което той, неподдал се
на мистицизъм и крайности, остава гласа на практичния здрав разум.
Аристотел разделя човешкото знание на три вида – теоретично
(обхваща това, което днес наричаме „наука“), техническо (обхваща
занаятите и изкуствата) и практическо (обхваща сферата на морала
и политиката). В съответствие с това разделение той говори и за три
вида науки (epistemai) – теоретически (метафизиката, физиката, мате-
матиката, психологията), технически (реториката, поетиката) и прак-
тически (етиката и политиката). Целта на теоретическите науки е
знанието заради самото знание. Целта на техническите науки е създа-
ването на красиви и полезни предмети. Целта на практическите нау-
ки е постигането на доброто за индивида (сферата на морала) и за
обществото (сферата на политиката)8.
Традиционните общества, които представляват извор на ста-
билност и цивилизования подход в решаването на проблемите, са
пътят за освобождаване от политическия, икономическия и етноре-
лигиозния възел, който глобализацията трябва успешно да развърже.
Непростимо за световния мир е допускането на конфликти между ре-
лигии и цивилизации на основата на уважение към силата на омра-
7
Стойков. Ст. Динамика на средата за образование и обучение в
сферата на сигурността. Дисертация, НВУ „В. Левски“, 2017.
8
Аристотел. Метафизика. – http://phls.uni-sofia.bg/documents/articles/
2170/Aristotle_Metaphysics.pdf
200
зата, а не придържането към ценностите на демократичното строи-
телство. „Защото по-скоро мирът поражда демокрацията, отколкото
демокрацията поражда мира.“9
Процесът на разпадане на създадената като резултат от Втората
световна война международна система на разделение и същевремен-
но с това високият ръст на национално самосъзнание и самоосъз-
наване доведоха до рязко увеличаване броя на държавите, търсещи
своето национално самоопределение. Възникването на всяка от тях
е неизбежно свързано с фазата на нестабилност, макар че и напълно
жизнеспособни държави с дългогодишен успешен ръст в обществе-
но-икономическия си живот (Англия, Франция, Испания, Германия)
също плащат своя кървав данък на неподготвеността си за ефективен
отпор на тероризма.
Социално-икономическата обстановка в отделни страни и ре-
гиони е основният инкубатор и постоянният източник на въоръжени
конфликти. Слабо развитите държави, които досега играеха ролята
на буферни зони за сигурността в проблемните райони, вече трайно
създават чувство за несигурност в международната общност.
И въпреки че за отделни народи е прието в близкото минало
да се смята, че тероризмът е елемент на тяхната национална култура
и е въпрос на чест, трябва определено да се каже, че е недопустимо
тероризмът да се отъждествява с която и да било националност, дър-
жава, етническа или религиозна общност.
Най-сложен и труден за решаване остава проблемът с религи-
озния фактор.
ЮНЕСКО предлага следните два критерия за определяне на
дадена религия като световна:
– обединява голяма общност от хора;
– има последователи в много страни сред различни народности.
Общовъзприети за признанието „световна религия“ са следните
изисквания:
– религията да не служи като признак за народностно или на-
ционално самоопределяне;

9
Слатински, Н. За качеството на решенията в системата за нацио-
нална сигурност. София прес, 2008.
201
 – религията да има достатъчно избистрена собствена фило-
софска школа и система;
– религията да е повлияла върху хода със събитията в светов-
ната история, култура и изкуство.
Сами за себе си всички религии като „организирана система
от вярвания, културни системи и мироглед“ по своята същност са
мирни. Те представляват „единна система от вярвания и практики,
които обединяват в една морална общност, големи групи от хора,
осигурявайки пътищата, по които всеки един от тях може да живее
живота си в истина и с цел“.
Вяра, свързана с религията, e уповаването и вярването в идея,
представа, божество или конкретен човек и т.н., защото религията
въздейства най-вече на емоциите, а не на разума. В човешкото съз-
нание вярата и разумът вървят ръка за ръка и тя е увереност в онези
неща, за които се надяваме! Но коя е правата вяра? Защо има толкова
много религии? Истинската религия не извежда хората извън света,
а им дава възможност чрез вяра да живеят по-добре в него и про-
вокира усилията им да го променят към добро!
От религиозните вярвания за Вселената и човешката природа
хората са извели практически категории като морал, етика, релио-
гиозно право и желан начин на живот. Написаните чрез вяра през
годините жизнени правила и канони в никакъв случай не се съчета-
ват с възможността да се твори зло срещу човека и природата. За съ-
жаление обаче, през целия известен досега период на развитие на
световната цивилизация религията многократно е използвана за
обединение на хората, изповядващи обща идеология, да бъдат пове-
дени на смърт от своите религиозни лидери за утвърждаване на тях-
ната собствена власт. Те навсякъде са раздухвали пламъка на нетър-
пимостта, застилали са равнини с трупове, поили са земята с кръв,
изгаряли са градове, опустошавали са цели държави, но не са напра-
вили хората по-добри. И за тази цел с еднакъв успех са били използ-
вани и християнски, и ислямски знамена.
Ислямът е удобен за идеология на екстремизма, защото, за раз-
лика от християнската църква, ислямистките учреждения не са свър-
зани със строга бюрократическа централизация на органите и верти-
калната отговорност позволява относителна свобода в дейността. За

202
да бъдат държани младите хора в тези държави в рамките на опре-
делен морален кодекс, властите са принудени да се обърнат към
ислямския фундаментализъм. По тази причина от богатите арабски
страни на Запад заминават за обучение младежи, които вече имат
формирани от най-ранна възраст фундаменталистки възгледи.
В периода на „студената война“ специалните служби на много
от държавите, които сега стенат от ударите на „новите варвари“, не
само организираха и създаваха тези терористични организации, но
ги обучаваха и снабдяваха, щедро финансирайки борбата им с другия
полюс. Със завършването на „студената война“ и настъпилата „криза
на цивилизованост“ определено се създадоха благоприятни условия
за развитие на тероризма и превръщането му в една от основните
заплахи за световния мир в съвременния свят на демокрация и
прогрес.
Тероризмът е „уродливото дете“ на съвременната цивилизация,
родено в резултат на първата в световната история „хладна“ война,
която завърши за щастие без битки и сражения. И сега и победи-
телите, и победените в нея трябва с еднакво чувство за вина и отго-
ворност да се грижат за неговото лечение независимо от политичес-
ката и финансовата цена. Корените на този „зъл дух“, който цивили-
зацията изпусна от бутилката, са много сериозни, за да се ограни-
чаваме във всеки конкретен случай само с оперативна реакция, коя-
то в своята същност представлява регистрация на поредния теро-
рист“10.
Фелипе Гонсалес, който оглавява Групата за размисъл в Съвета
на Европа или т.нар. Група на мъдреците за бъдещето на Европейския
съюз, в своята лекция във Вашингтон в Центъра за стратегически и
международни проучвания в САЩ (CSIS – най-влиятелния световен
мозъчен тръст по въпросите на отбраната и националната сигурност
според класацията на Университета в Пенсилвания, САЩ, и основна
лаборатория за идеи в областта на външната политика и сигурността
в света) посочи, че „...от Русия до Ислямската държава, от Китай до
Куба, от Сириза до Подемос, от еврото до Авероес – светът се намира
10
Стойков. С. Стратегически мениджмънт на знанието в системата
за сигурност и обрана. Монография. София: Институт общество на зна-
нието, 2012. ISBN - 978-954-92879-1-2
203
в един облачен момент, объркан най-вече в Европа, и се нуждаем
отчайващо от строители, които да градят по нов начин света“.
Основните методи за противодействие ще се концентрират
около: създаването на международна и национални правови бази;
формирането на мощни международни антитерористични центрове
и привличането на въоръжени сили за борба с актовете на въоръжен
екстремизъм.
Многопластовата, многоскоростна в своето бурно развитие
Европа, трябва ясно да очертае и покаже на света, че съществуват
гаранции за вътрешна и външна сигурност за държавите, които гово-
рят с различни гласове по един и същ проблем и не може да си по-
зволява повече лукса да изчаква решението на борбата с тероризма
във времето.
Изходът от борбата с тероризма не е в това да се удовлетво-
ряват исканията на терористите, като наивно се разчита, че това ще
ги „успокои“ и ще намали активността им. Да се разсъждава по този
начин е, най-малкото, безрасъдно. Тероризмът днес, наричан още
„чумата на XXI век“, е сложно многопластово явление. За него не
съществуват граници, религии, култури и цивилизации. Той е све-
товно зло. В наши дни проявите му са разнообразни. Освен чисто
юридическите той засяга и други проблеми – психологични, исто-
рически, технологични и т.н. Затова борбата с него налага обеди-
няване на усилията на обикновените хора със специалисти от различ-
ни области – психолози, лекари, политици, социолози, военни, инже-
нери и др.
Терористите използват разединението сред международната
общност и стремежа на отделни политици или държави да извлекат
конюнктурна изгода, базираща се на тясно тълкувания национален
интерес. Да сте чули наскоро ООН, ЕС, ПАСЕ, или ОССЕ да са
лансирали сериозни международни инициативи по въпроса за
борбата с транснационалния тероризъм? Вместо аргументи, те се
извисяват на крилата на единствената и несъмнена „истина“ („наша,
евроатлантическа, цивилизационна“) и обявяват останалите за
врагове, агенти, платени апологети на мръсната „хибридна война“.
Рано или късно обаче Москва и Лондон, Париж и Вашингтон,
Пекин и Токио би трябвало да се замислят върху него. Защото, ако
204
продължат прекалено дълго да протакат отговора, могат да бъдат
изненадани от ново терористично нападение, в сравнение с което
въздушната атака срещу кулите близнаци и бомбеният удар в Лон-
донското метро ще се окажат жалка самодейност.
Създаването на система за интегрална международна сигур-
ност е нов модел за ненасилствен свят, в който безопасността на всяка
страна и на човечеството като цяло могат да бъдат осигурени само
чрез съвместните усилия на всички държави и политически сили.
Като тактическа цел на политиката за сигурност на страните
може да се формира постигането на най-тясно сътрудничество с из-
градените международни структури за сигурност, а като стратеги-
ческа – бъдещото им активно участие в дейността на тези структури.
Една е дейността по създаването на стратегия за развитие на
дадена система в среда, в която действат закономерности, среда, в
която е налице повторяемост на събития и процеси. Съвършено друго
е да бъде създадена стратегия в среда без закономерности, в среда,
където липсва повторяемост на събития и процеси, където водещи
са събитията и процесите с непознато поведение, със скорост на
развитие и сила на въздействие върху съответната система, далеч
превишаващи скоростта, с която самата система може да реагира на
тези съвършено нови, на тези съвършено непознати, с непознато
поведение, напълно непредсказуеми събития и процеси, раждани и
развиващи се в обкръжението на съответната система и стоварващи
върху нея своите удари.
Когато става дума за стратегия на бъдещото развитие на систе-
ма за сигурност, обезателно трябва да присъства изискване за създа-
ване на изпълнима стратегия.
Възниква въпросът какво следва да се разбира под изпълнима
стратегия. Изпълнима стратегия например може да бъде тази, при
която големият въпрос не е какво може да бъде възможното, т.е.
изпълнимото развитие на сектора в буквалния смисъл на думата, ако
се имат предвид унаследените условия и предпоставки за развитие.
Големият въпрос е как необходимото, желано развитие на системата
за сигурност да се превърне във възможно за реализация бъдеще,
което означава да се даде отговор на въпроса какво трябва да бъде
развитието на самите условия и предпоставки на развитието му, за
205
да се направи възможно (достижимо) реализирането на необходи-
мото, желано бъдеще.
Не е възможно да се разработи необходимата национална стра-
тегия без наука и научни изследвания. По същество процесът на
разработка на национална стратегия е фундаментален научен и изсле-
дователски процес. И това се отнася както за вярното определяне на
изходната точка на стратегията, за формиране целите на стратегията,
така и за извеждане развитието на възможностите за развитие, без
което не е възможна реализацията на целите на стратегията.
Интегралният модел, ако бъде създаден само на базата на ин-
туицията и досегашния професионален опит на участниците в раз-
работката му, без научна обосновка и аналитично обоснована тех-
нология неминуемо ще доведе до интегрален риск от провал. Според
А. Айнщайн: „Не е възможно да се справите с проблема, ползвайки
същия тип мислене, който е докарал този проблем“. Защото в себе
си интегралният модел трябва да съдържа знанията и способнос-
тите на хора, притежаващи интеграционно мислене, а не админи-
стратори, чиито математически познания са достигнали нивото на
простите аритметични действия „събиране“ и „изваждане“, гаран-
тиращи им осигурено място в йерархията при всичките реформи и
трансформации.
В новата международна среда, националната сигурност е труд-
но постижима, ако съседните на България държави не се интегрират
в тази общност, защото националната сигурност е до голяма степен
неделима от сигурността на съседните държави.
Кои са параметрите на международната и националната среда
за сигурност?
Последствие от продължаващата интеграция на България в
евроатлантическата общност е неделимостта на националната ни
сигурност от тази на общността. Националният анализ и оценката
на средата за сигурност не се различават от тези в останалите страни
на общността. Приетата Стратегия за сигурност на Европейския съюз
определя рискове и предизвикателства към сигурността, които са
приоритетни и за всички членове на общността. Те включват: меж-
дународния тероризъм; разпространението на оръжие за масово
унищожение; регионалните конфликти; липсата на демокрация и
206
добро управление в отделни части на континента; опасността от еко-
логични катастрофи; организираната престъпност; наличието на
държави с разпадаща се държавност, нарастваща и заплашваща със
своята неуправляемост миграция.
Ако предложеният интегриран модел на системата за сигурност
получи своя шанс за публична и политическа апробация, несъмнено
ще претърпи корекции в резултат на своята верификация, но накрая
все пак ще имаме схема, достатъчно ясна за всички, преди да започнат
сложните правно-бюрократични процедури по превръщане на
визията в закони, стратегии, структури и системи чрез умело и
прозрачно управление на огромни ресурси.
Интегрираният модел на системата за сигурност ще позволи
да се направи безпристрастна научно обоснована оценка на различ-
ните програми за реформа и развитие на сектора за сигурност и да
се намери отговор на болезнените за нашето общество въпроси от
типа: какви институции се включват в сектора, как са структурирани,
какви са числеността и бюджетът им, как си взаимодействат, как се
управляват и контролират, как провеждат операции, как си сътруд-
ничат в международен план и т.н.
Националната сигурност трябва да се изучава, а изучаващите
я трябва да имат стимули да го правят максимално задълбочено, за-
щото си струва и се заплаща. Нужна е система за изучаване на на-
ционалната сигурност – постоянно и „през целия живот“. В мрежо-
вото време, за разлика от йерархичното, няма такова понятие – „знам
нещо веднъж-завинаги и то ще ми осигурява работа и служба през
всичкото време“. В стратегиите, базирани не на ресурси, а на цели,
вече не се търсят такива задачи, които отговарят на нашите знания, а
се търсят такива знания, които отговарят на стоящите за разрешаване
задачи11.
Всички тези въпроси трябва да имат отговор – гарантиращ
прозрачност и отчетност на изпълнението, конкретно разбираем за
данъкоплатеца – като форма на доброто управление в сектора ни за
сигурност и заявка за достойно членство в структурите за сигурност на
НАТО и ЕС. Защото стратегическо ни местоположение в съюза и кон-
11
Сариев, Ив., Цв. Семерджиев. Архитектурен подход: методоло-
гия на промените. – Военен журнал, № 6, 2004.
207
тинента трябва успешно да бъде съчетано с разбирането, че за сигу-
ността се плаща чрез коректно изпълнение на поетите задължения.
Безпристрастният научен анализ е едно от най-важните изиск-
вания при провеждането на такъв преглед, за да не продължат да се
правят промени в сектора за сигурност по познатия начин – в отго-
вор на възникнали кризи, били те малки или големи, предсказуеми
или изненадващи. В субективен смисъл знанието представлява мне-
ние, вяра, убеждение (по реални причини) в истинността на набл-
дението. Ние самите не сме по различни в проблемите си спрямо
водещите страни и армии в НАТО, което е видно от проекта, публи-
куван в доклада „След Голдуотър-Никълс: Реформа на отбраната в
отговор на новата стратегическа ера“. На заинтересованите от минис-
терствата и ведомствата в сектора за сигурност и отбрана за разрабо-
тения от ЦСИС набор от практически мерки и препоръки за транс-
формиране на отбраната на САЩ предлагам пълния текст на доклада
на следния уеб адрес: http://www.csis.org/isp/0403_BGN.pdf
За съжаление, досегашната ни дейност отново потвърждава
наличието на един стар проблем в българския подход към промени в
сектора за сигурност и по конкретно в отбраната, при което трансфор-
мацията на въоръжените сили чрез модернизация им се разглежда
единствено като закупуване на въоръжение. Дори от формулирани-
те след многократни изменения „приоритетни проекти за модерни-
зация на въоръжените сили“, без участието на научно съпровождане
може да се заключи, че все още е водещ стремежът за придобиване
на платформи (самолети, кораби, бронетранспортьори и системи за
управление на оръжията), а не на принципа на изграждането на
способности, т.е. трансформацията се разглежда главно като модерни-
зация на въоръжените сили чрез придобиване на модерно въоръже-
ние, без обвързване с процесите на организацията, стартегиите, докт-
рините и на първо място човешките ресурси с техния научен потен-
циал.
Този подход, превърнал армията ни в музей на собственото £
оръжие, е на път да я превърне в музей и на екзотично, неизползвае-
мо чуждо въображение.
България продължава да изпитва затруднения с осигуряването
на средства за въвеждане на ново въоръжение от многобройните
208
скъпи проекти за превъоръжаване, което е свидетелство за неразби-
ране на концепцията за модернизация и трансформация и още веднъж
показва острата необходимост от сериозен дебат с пълноправното
участие на научната общност за модернизацията на въоръжените
сили, освободен от погрешното разбиране, че единствено закупува-
нето на ново въоръжение прави една армия модерна, и да се съсредо-
точи върху това как да се изгради ефективна, боеспособна армия в
условията на съществуващите ограничени материални и човешки
ресурси.
Приносът на България към общия процес на трансформация,
измерващ се с активността при разработване на Обобщения план за
работа (Comprehensive Campaign Plan) на Съюзното командване по
трансформация, изготвен в рамките на Процеса за разработване на
концепции и провеждане на експерименти (CD&E) по Програмата
за провеждане на експерименти (Experimentation Program of Work,
EPOW) е немислим, ако не си дадем ясна сметка, че успехите се коре-
нят в създаването и развитието на такава система за научно осигуря-
ване на процесите по трансформация на въоръжените ни сили, която
да позволява реализиране на комплексни научни изследвания във
военната област, свързани не само с текущите, а и с бъдещите по-
требности на армията.
В продължение на векове военачалници и командири от раз-
личен ранг са разчитали на стратегията за спечелване на битки и
войни – за да защитят обществото си или да разширят сферата му на
влияние. Това е означавало не само налагане на тяхната воля над
тази на опонента, но и разширяване на социалния и икономическия
потенциал на обществото, което защитават.
Днес терминологията може да се различава и въпреки че уни-
щожителната страна на войната е същата, предизвикателствата са
много по-различни. Това е причината трактати, документирали в една
или друга форма натрупано над 2500 години познание за прилагани
стратегии, да са актуални и днес, способствайки за определянето на
правилния курс за действие и установяването на критериите за дости-
гане на крайната цел. Процесът за вземане на дългосрочни мащабни
решения и тяхното успешно осъществяване изисква разлагането им
на няколко части, всяка от които има свои фокус и експертиза.
209
 Стратегията се занимава с „голямата игра върху голямата кар-
тина“, давайки отговор на въпроса „Защо нещо се прави или трябва
да бъде направено?“. На оперативно ниво се уточява – „Какво трябва
да бъде направено?“ и „Кой трябва да го направи?“.Тактиката дава
отговор на въпросите „Как точно нещо трябва да бъде извършено?“ .
„Защо?“, „Какво и Кой?“, „Как?“ – всеки от тези въпроси има
своята стойност, но само отговор на един от тях осмисля всяко по-
следващо усилие или дейност.
„Строителството на въоръжени сили“ е понятие, възникнало в
модерната, индустриалната епоха. Това е непрекъснат процес на
въздействие върху способностите на формированията на въоръже-
ните сили с цел да изпълняват ефективно задачите по защитата на
обществото. Този процес е в пряка зависимост от степента на разви-
тие на икономиката, науката и технологиите, образователната система
и културата на обществото. В условията на глобализацията в постмо-
дерната епоха върху строителството на въоръжените сили оказва
влияние нивото на обвързаност на обществото (държавата) в колек-
тивни и/или съюзни отношения с други общества (държави). В не-
прекъснато променящата се среда за сигурност при използването на
войските и силите все повече ще се акцентира върху превенцията и
проактивността12.
В условията на глобалните рискове и произтичащите от тях
локални заплахи се променя и разбирането на понятието „защита“,
използвано в основните закони на почти всички национални държави.
Това е понятие, от което произтичат основните мисии и задачи на
националните въоръжени сили. От основна мисия – защита на нацио-
нална територия – въоръжените сили все по често ще се използват в
мисии за гарантиране на сигурност извън границите на държавите.
При строителството на съвременни въоръжени сили в рамките
на интегрирания национален сектор за сигурност е необходимо
според нас да се приложат следните основни принципи:
– Принцип на интеграцията – главен организационен принцип,
предполагащ изграждането на облика на войските и силите в орга-
12
Маринов, П. Операции за поддържане на международния мир и
сигурност. ВА, ISBN 978-954-9348-49-5
210
нично единство с общата система за сигурност. Нормативно се въ-
вежда в стратегията за сигурност, която ясно и точно разпределя це-
лите и задачите на различните компоненти на сигурността. Воен-
ната стратегия като част от стратегията за национална сигурност оп-
ределя характера на военните заплахи и военните конфликти, форми-
те за използване на войски и сили и направленията за развитието им;
– Принцип на достатъчността – свързан е с главния организа-
ционен принцип и изисква наличие на военна структура в общест-
вото, оптимална численост на войските и силите, с която да се гаран-
тира надеждна защита на интересите му;
– Принцип на надграждането – определя изискването за из-
граждане на способности за бързо нарастване, не само на бойния
състав и достигане на необходимото ниво на техническа въоръженост
и натренираност, но и за формирането на способности за конфигу-
риране на бойни, поддържащи и логистични компоненти и комби-
нации от тях, адекватни на динамиката на рисковете, заплахите и
негативните тенденции на предизвикателствата. В съвременни
условия ефективното прилагане на този принцип е в изключителна
зависимост от бързината, с която се използват новите знания върху
„старото“ познание; те ще променят в много кратки срокове качест-
вените показатели на системите оръжия, оборудване и екипировка;
– Принцип на вариантността – в строителството на въоръже-
ните сили необходимостта за икономия на ресурси предопределя
необходимостта за количествено-качествен анализ на състава на
различните родове и специални войски и сили, като при еднаква ефек-
тивност да се предпочитат тези с най-малки загуби;
– Принцип на еволюционността – необходимостта от неговото
съблюдаване се обяснява с високата цена и продължителните срокове
за експлоатация на голяма част от въоръжението и техниката, а също
така с голямата инерционност в достигането на необходимите качест-
вени и количествени показатели. Неговото игнориране може да до-
веде до влошаване на критерия „ефективност – цена“, т.е. към нараст-
ване на разходите в сектора за отбрана при едно и също равнище на
бойни способности на войските и силите.

211
 Наличието или липсата на стратегия е определящо за много
екипи. Без стратегия всяка политика за сигурност е мъртво родена, а
противоречията между отделните сектори в системата за сигурност
неизбежно стават антагонистични. Тя определя стила, който позво-
лява да се направят правилен избор и надлежно планиране на архи-
тектурата, която има ролята на скелет в конструкцията на системата
за сигурност, която се стремим да построим. Стратегията е тази, която
определя посоката за развитие и формалното £ създаване без стико-
ване я превръща от съдействащ в ограничаващ фактор.
Стратегията за сигурност не е постулат, който подобно на 10-те
Божи заповеди да се дава еднократно и да е за вечността. В този
смисъл това е жизненоважен момент, нуждаещ се от модерна визия,
от научен подход и от извънредно усилен труд. И както казва Т. С.
Елиът: „Само онези, които рискуват да отидат твърде далече, могат
всъщност да разберат докъде са стигнали“. Така че нека се опитаме
да разберем докъде можем да стигнем в изграждането на модерна
система за интегрална сигурностна Европа, разширявайки своя кръ-
гозор, стъпили върху плещите на научното знание...

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов, П. Стратегия за публичния продукт сигурност и отбрана.

С., Научна конференция „Сигурност и защита – 2009“.
Бахчеванов, Г. Малката държава в променящата се среда за сигур-
ност. С., 2006.
Бжежински, З. Парадоксът на американската мощ. – New Europe
Review, 2003.
Видал, Г. Вечната война за вечен мир: Мечтаната война. С., 2003.
Дракър, П. Мениджмънт на предизвикателствата през ХХІ век. С.,
Класика и стил, 2008.
Иванов, Т. Мениджмънт на сигурността и отбраната. С., 2008
Йончев, Д. Равнища на сигурност. С., 2008.
Проданов, В. Синергетична парадигма на националната сигурност.
Научна конференция на УНСС. Стопанство, 2001.

212
 Семерджиев Ст., Ст. Хаджитодоров. Обединяване на усилията на
научната общност и институциите в страната за развитие на науката. Бъл-
гарските дебати. Национален форум за науката, София, 2009.
Слатински, Н. За качеството на решенията в системата за нацио-
нална сигурност. София прес, 2008.
Тофлър, А. Новата цивилизация. С., 1995.
Франсис, Фр. Строежът на държавата – управление и световен ред
през ХХІ век. С., 2004.
Фридман, Дж. Следващите 100 години. Геополитическа прогноза
за ХХІ век. НСМ Медиа. С., 2009.
Хънтингтън, С. Войникът и държавата. С., 1998.
Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на
световния ред. С., 2002.
Brzezinski, Z. Where Do We Go from Here? Internationale Politik,
Transatlantic Edition, 3, 2003.
Hamilton, D. Transatlantic Transformation: Equipping NATO for the
21st Century, 2004.
Hunter, R. The European Security and Defense Policy, 2002.
Major, G. Risks, Challenges and Opportunities in the Black Sea Area at
a Time of Structure Changes. Br., 2002.
Richard E. Neustadt, Ernest R. May. Thinking in time. – The uses of
History for Decision-Makers. The free press New York, 1986.
Тangredi, Sam J. All Possible Ward? Toward a Consensus. 2000

Стратегия за национална сигурност на Република България – прието

с Решение от 41-ото Народно събрание на 25 февруари 2011 г.
Актуализирана стратегия за национална сигурност на Република
България – приета с Решение на НС от 14.03.2018 г., обн. ДВ, бр. 26 от
23.03.2018 г.

213
 ÏÐÀÂÅÍ ÐÅÆÈÌ
ÍÀ ÂÎÅÍÍÎÏËÅÍÍÈÖÈÒÅ
Ìàðèÿ Äîí÷åâà
Íàöèîíàëåí âîåíåí óíèâåðñèòåò „Âàñèë Ëåâñêè“,

ã
Âåëèêî Òúðíîâî, Áúëãàðèÿ

LEGAL STATUS OF PRISONERS OF WAR

Mariya Doncheva
“Vasil Levski” National Military University of
Veliko Tarnovo, Bulgaria

Аbstract: Throughout human history, violation of the rights of prisoners

of war has taken place on a large scale, as evidenced by numerous histo-
rical events and documents. A number of instructions, international treaties,
declarations and conventions related to the regulation and regulation of
military actions have been developed and the systematization of interna-
tional norms relating to the situation of prisoners of war in the Third Geneva
Convention of 12 August 1949 is the greatest achievement of humankind
in this guideline. Driven by the wish that the devastating wars should not
be repeated, the “high contracting parties” create universal norms of beha-
vior related to the welfare and protection of the population during and
during an armed conflict based on fundamental moral principles.
Keywords: international humanitarian law, prisoners of war, legal status,
war, Geneva Conventions.

Интересът ми към темата на настоящия доклад е инспириран

от моите лични търсения на връзката между правото и морала. Въ-
прос с неизчерпаем характер, лежащ в основата на множество фило-
софски и юридически дебати, който по своята същност наподобява
питането за първопоявата на „яйцето или кокошката“. Ето защо се
насочих именно към международното хуманитарно право, тъй като
в него са събрани морални норми, установени от позитивното право.

214
 1. Няколко думи за международното хуманитарно право
Под международно хуманитарно право (МХП) се разбират
договорни и обичайни международни правила, които са насочени
към решаване на хуманитарни задачи, възникващи в резултат на въо-
ръжен конфликт от международен и немеждународен характер (1).
Тези правила ограничават правото на страните, участващи във воен-
ния конфликт, да използват всякакви средства и методи за водене на
военните действия. Посредством тях се урежда защитата на лица и
обекти, които могат да пострадат или страдат в резултат на конфликта.
Международно хуманитарното право e част от международ-
ното публично право и има различни названия: „право на войната“,
„право на въоръжения конфликт“ и „военновременно право“. За пър-
ви път понятието „международно хуманитарно право“ е употребено
официално в годишния доклад на Международния комитет на Чер-
вения кръст през 1953 г. Основната цел на хуманитарното право е
защита на живота и достойнството на човека в ситуации на война. С
нормите на международното хуманитарно право не се въвежда забра-
на за водене на военни действия (война), с тях се обхващат всички
аспекти от поведението на страните по време на враждебни действия,
както и защитата на жертвите на войната.
С голяма горчивина ще отбележа, че законността на една война
е сложен въпрос, поради което международното хуманитарното право
не разглежда въпросите за законността или незаконността на въоръ-
жените конфликти, неговите норми, както ги определя С. Пашовски,
са с „компромисен характер“. То не е нито jus ad bellum – право на
война, не е нито jus contra bellum – право срещу войната, а е jus in
bello – право във войната, т.е. „главна особеност на международното
хуманитарно право е възможният хуманизъм в условията на воденето
на въоръжените действия“ (6, с. 11).

2. Историята „разказва“ за съдбата на

военнопленниците
Част от въпросите, с които се занимава МХП, са свързани с
военните пленници и техния статут. Военнопленничеството датира
още от древността, когато пленените войни бивали продавани, изтеза-
вани и убивани с най-голяма жестокост. С развитието на обществе-
215
ното съзнание, отношението към военнопленниците се променя,
постепенно се изработват редица инструкции, международни дого-
вори, декларации и конвенции, свързани с регламентацията и регу-
лирането на военните действия, които се превръщат в източници на
МХП. Предполага се, че Парижката декларация за военните действия
по море от 1856 г. е най-ранният акт, свързан с уредбата на между-
народните военни конфликти.
След преживените кошмари от Първата и Втората световна
война на 12 август 1949 г. в Женева се провежда международна дипло-
матическа конференция, свикана от правителството на Швейцария,
в резултат на която са приети четирите Женевски конвенции, чийто
норми действат и днес. Водени от желанието опустошителните войни
да не се повторят, „високодоговарящите се страни“ полагат основите
на съвременното международно хуманитарно право, създавайки
всеобщи норми за поведение, свързани с хуманното отношение и
защита на населението при и по време на въоръжен конфликт. В Же-
невската конвенция относно третирането на военнопленниците от
1949 г. и в Допълнителния протокол (ДП) I от 1977 г. към Женевски-
те конвенции от 1949 г. се установят ясни критерии за признаването
статута на лицата военнопленници. Въз основа на тези критерии,
изследователите определят посочената категория лица преди плена
като легитимни участници във въоръжения конфликт, известни в пра-
вото под наименованието „комбатанти“. Според чл. 45 от ДП I ком-
батанти са всички организирани военни сили, групи и подразделения,
поставени под общо командване, което отговаря пред страна за
поведението на своите подчинени (7). Тези въоръжени сили трябва
да се подчиняват на режим на вътрешна дисциплина, който да
осигурява зачитането на нормите на международното хуманитарно
право. Именно те имат признат статут на воюващи и притежават
съответните права и задължения. МХП установява, че всеки комба-
тант, който е попаднал в властта на врага, е военнопленник, но не
всеки човек, задържан от врага по време на въоръжения конфликт с
международен характер, автоматично става военнопленник.
По данни на ООН след Втората световна война планетата е
разтърсена от над 150 въоръжени конфликта, като техният брой про-
дължава да расте. В тях живота си са загубили над 20 млн. души (6),
216
а хиляди други попадат в плен. Според Изследователския център за
мира и конфликтите в Швеция въоръжените конфликти за периода
1946–2012 г. са 226, като към днешна дата, макар и с тенденция за
намаляване, все още бушуват въоръжени действия (3). Анализът на
тази мрачна статистика съвсем естествено напомня и друг важен въ-
прос, свързан с военнопленничеството. През цялата човешка история
нарушаването правата на военнопленниците се е осъществявало в
големи мащаби, за което свидетелстват множество исторически съ-
бития и документи. В тази връзка ще посоча няколко случая.
Числеността на българските военнопленници от Първата све-
товна война все още няма конкретни цифрови измерения. В раз-
личните архивни документи броят им варира от 10 000 до 100 000
души (5). С подписването на Ньойския договор се приемат някои раз-
поредби (от чл. 105 до чл. 115), свързани с правното положение на
военните пленници. В договора се съдържат множество условности,
които на практика препятстват „бързото освобождаване на българс-
ките военнопленници“ и така хиляди от тях остават в италиански,
френски, английски, гръцки и сръбски пленнически лагери, където
отношението е унизително, условията са мизерни, а храната оскъдна
(5). „В най-тежко положение се оказват българските пленници в гръц-
ки и сръбски ръце. Те са експлоатирани безжалостно като безплатна
работна ръка, лишавани са от храна, медицински грижи, завивки,
дрехи и кореспонденция“ (5, с. 96).
През 1940 г., когато войските на Съветския съюз нахлуват в
Полша, в с. Катин офицери от НКВД1 извършват разстрели на близо
17 500 военнопленници от полската армия. 10 години по-късно неза-
висимо от факта, че Женевските конвенции са вече приети издева-
телствата на американската армия в пленническите лагери на о.
Кочжедо, Южна Корея, получил названието „американския Майда-
нек“, причиняват смъртта на хиляди китайски и севернокорейски
военнопленници. Във връзка с този случай през 1952 г. Георги Пет-
ров пише: „американските палачи започват да упражняват органи-
зиран терор и адски мъчения над тях (военнопленниците – б. м., М.Д.)
1
НКВД съкр. от рус. Народый комиссариат внутренных дел/ Народен
комисариат на вътрешните работи е централен правоприлагащ орган на
Съветския съюз за борба с престъпността и поддържането на обществения
ред, съществувал до 1946 г.
217
и най-после прибягват към масови разстрели, отравяния, задуша-
вания“ (8, с. 9). Покъртителен е фактът, че това са само част от чу-
довищните човекоубийства и жестокости, на които са били подлагани
военнопленници, при наличието на действащи международноправни
норми със специален характер, предназначени за запазването живота
и честта на пленниците.

3. Женевската конвенция от 12 август 1949 г. относно тре-

тирането на военнопленниците – права и задължения
Според чл. 1 от III Женевска конвенция относно третирането
на военнопленниците страните се задължават да спазват и да оси-
гуряват спазването £ при всички обстоятелства. В чл. 4 подробно са
изброени лицата, които имат статут на военнопленници по смисъла
на Конвенцията, като тази разпоредба се прилага от момента на по-
падането им във властта на неприятеля до окончателното им освобож-
даване и репатриране.
От особено важно значение е чл. 17 от същата Конвенция, който
съдържа разпоредба, според която военнопленниците при никакви
обстоятелства не могат напълно или частично да се откажат от пра-
вата, които международното хуманитарно право им предоставя. Във
връзка с тази норма отново ще се върна към ситуацията с военно-
пленниците на о. Кочжедо. В разрез с посочения чл. 17 и в пълно про-
тиворечие с нормите на хуманитарното право въобще пленените
войници там са принуждавани да подписват декларации, с които се
отказват доброволно от репатриране, „а неграмотните – да слагат под
съдържанието на такива изнудени декларации кървав отпечатък от
десния си палец. Тези, които се отказвали да дадат такива декларации,
са ги подлагали на страшни инквизиции, нанасяли им тежък побой
с прикладите на пушките, горили са ги с нажежено желязо, изтръг-
вали са им ноктите с клещи, подлагали са ги дълги дни на глад и без
вода“ (8, с. 9).
Независимо че нормите в III ЖК установяват, че военноплен-
ниците трябва да бъдат закриляни срещу всеки акт на насилие или
заплаха, а всеки незаконен акт от страна на държавата, в която се
намират военнопленниците, водещ до смъртта някой военнопленник,

218
намиращ се в нейна власт, е забранен и се смята за сериозно наруше-
ние на Конвенцията – историческите факти, свидетелстващи за
грубото им потъпкванеq са повече от красноречиви.
С част II – Обща закрила на военнопленниците се въвежда из-
искването за хуманно отношение, както и забраната на всяко непра-
вомерно действие или бездействие от страна на задържащата дър-
жава, което може да предизвика смърт или сериозна заплаха за здра-
вето на някой военнопленник, който се намира в нейна власт. Физи-
ческото осакатяване или провеждането на медицински или научни
експерименти също влизат под забранителен режим.
Нормите на Конвенцията налагат третирането на военноплен-
ниците да бъде осъществявано без каквато и да е дискриминация,
породена от различия в расата, вярата или политическите убеждения.
На практика вземането на военнопленници често е свързано с
идеята да се получи необходимата информация за разположението,
състава и въоръжението на противниковата страна. Ето защо с Кон-
венцията се въвежда задължение за всеки военнопленник, подложен
на разпит, да съобщи, когато е разпитван за това, само своята
фамилия, име и звание, дата на раждане и своя сериен номер. Под-
ложените на разпит военнопленниците, отказващи да дават отговор,
не могат да бъдат заплашвани, оскърбявани или подлагани на не-
благоприятно или неприятно третиране от каквото и да било естество,
се казва още в чл. 17.
С оглед осигуряване безопасността на военнопленниците след
вземането им в плен се въвежда изискване за тяхната евакуация в
лагери, които са достатъчно отдалечени от зоната на военните дейст-
вия. Условията за настаняване на военнопленниците трябва да бъдат
благоприятни, а храната – достатъчна по количество, качество и раз-
нообразие, за да поддържа военнопленниците в добро здраве. На
следващо място се посочва, че всички вещи и предмети за лична
употреба, с изключение на оръжията, конете, военното оборудване
и военните документи, остават собственост на военнопленниците,
както и средствата за лична защита, и предметите, служещи за об-
лекло и прехрана. Военнопленниците имат право още на лична корес-
понденция, на парични преводи, на доверено лице, на жалби относно
режима на пленничеството, както и на свобода при изпълнение на
религиозните си задължения.
219
 В Конвенцията е предвидена възможността за използването
на военнопленниците за работа срещу справедливо заплащане на
труда им. Задържащата държава се задължава да поощрява интелек-
туалната, просветната и спортната дейност на военнопленниците,
както и дейността по организиране на техния отдих.
Наказанията, които могат да бъдат налагани на военноплен-
ниците според III Женевска конвенция, са дисциплинарни и нака-
зания, налагани по съдебен ред. В Глава III – Наказателни и дисцип-
линарни санкции е уредено, че никой военнопленник не може да
бъде наказан повече от един път за едно и също деяние или по едно
и също обвинение. Дисциплинарните наказания не бива да бъдат
нехуманни, жестоки или опасни за здравето на военнопленниците, а
времетраенето на всяко наказание е ограничено до 30 дни. Дисцип-
линарните наказания биват няколко вида: глоба, отнемане на приви-
легии, наряди и арест.
В Конвенцията се казва още, че никакъв морален или физичес-
ки натиск не може да бъде упражняван върху военнопленник с цел
да се признае за виновен за деянието, в което е обвинен. Относно
присъдите – те могат да бъдат валидно произнесени срещу военно-
пленник само ако са били произнесени от същите съдилища и съ-
гласно същата процедура.
Интерес представляват разпоредбите на чл. 100 и чл. 101 от
Конвенцията. Съгласно тях военнопленниците и държавите покрови-
телки се уведомяват колкото е възможно по-скоро за престъпленията,
подлежащи на смъртно наказание съгласно законите на задържащата
държава. Като защитна мярка е предвидено, че aко срещу някой
военнопленник бъде произнесена смъртна присъда, тя не може да
бъде приведена в изпълнение преди изтичането на срок от поне шест
месеца след деня, в който държавата покровителка получи на посо-
чения от нея адрес съответното подробно съобщение за това. Именно
тук се откроява тревожният момент. Към днешна дата в повечето
държави смъртното наказание е премахнато, но в някои щатове на
САЩ, както и в страните Беларус, Северна Корея, Китай, Иран, Па-
кистан, Индонезия, Саудитска Арабия и Япония, то продължава да
се изпълнява. По данни на Amnesty Internatiional през 2015 г. броят
на екзекутираните е 1634 души. В края на 2017 г. 106 държави са
220
премахнали смъртното наказание по закон за всички престъпления
и 142 държави са премахнали смъртното наказание по закон и на
практика2.
XXI век преминава под мотото „Да запазим човешките права и
свободи“, като в това число е и човешкият живот. През 2017 г. е приет
Проект за заключения на Съвета на Европа относно приоритетите
на ЕС във форумите на ООН по правата на човека. В т. 15 от същият
документ е записано: „Предвид продължаващите опасения във връзка
с правата на човека и широкото прилагане на смъртното наказание в
Иран, както и с оглед подобряването на състояние на човешките
права, ЕС отново ще подкрепи удължаването на мандата на специ-
алния докладчик и ще продължи да призовава да £ бъде даден без-
препятствен достъп. ЕС продължава да бъде загрижен във връзка с
широкото прилагане на смъртното наказание в Саудитска Арабия,
особено по отношение на непълнолетни лица или на пълнолетни
лица за действия, които са извършили като непълнолетни...“3. И само
толкова –деклариране на загриженост от страна на Съвета.
В тази връзка следва логичният въпрос: тъй като въоръжените
конфликти са непредвидими и не съществува понятие като „невъз-
можна война“, какво би последвало, ако в задържаща държава, в която
се налага смъртно наказание, попадне в плен лице, в чиято страна
този вид наказание не се практикува? И на следващо място – какви
биха били валидните правни норми и механизми, съобразно, които
осъденият на смърт военнопленник ще може адекватно да реализира
своята защита и да избегне евентуална ефективна смъртна присъда?
Налагането на смъртно наказание е санкция, граничеща с чудо-
вищност и липса на нравственост, и като такава тя е неприемлива за
съвременното глобално общество. Макар че в съвременната юриди-
ческа практика се открояват две противоположни мнения относно
правилността или противоправността на смъртното наказание, то
категорично е неоправдано от морална гледна точка.
2
Докладът на Amnesty International е достъпен на официалната
интернет страница на организацията: https://www.amnesty.org/download/
Documents/ACT5079552018ENGLISH.PDF
3
Целият текст на проекта е публикуван на следната страница: http:/
/data.consilium.europa.eu/doc/document/ST-5687-2017-INIT/bg/pdf
221
 Както вече беше отбелязано, нормите на международното ху-
манитарно право по своето естество са освен морални норми и „мяра
на човешката цивилизация“. Освен това МХП „се отнася до най-
висши интереси, защитава достойнството и живота на хората… и
основавайки се на морални ценности, надхвърлящи всякакъв правен
ред, МХП закрепва взаимния и добре разбран интерес на държавите“
(6, с. 11). Ето защо считам, че е налице нуждата от законодателна
промяна, с която да бъде прието пълното премахване на смъртното
наказание, налагано на военнопленници от задържащата държава.
Освен че тази мярка е чиста форма на антихуманно отношение, то
тя е и в абсолютен разрез с действащите норми за закрила на
човешките права и противоречи на идеологията на МХП.
Мисля, че в условията на нестихващи конфликти, повече от
всякога трябва да се замислим за бъдещето и да дадем своя принос
за усъвършенстване на обществените отношения. И ако насочим
усилията си към отстояване на моралните ценности с универсално
звучене, и по-специално към защитата на човешкия живот, може би
ще успеем да направим най-голямата крачка към опазване и укрепва-
не на мира в световен мащаб.

БИБЛИОГРАФИЯ

Бори, Ф. Произход и развитие на международното хуманитарно право,

изд. на БЧК. С., 1996.
Женевска конвенция от 12 август 1949 г. относно третирането на
военнопленниците (Ратифицирана с Указ на Президиума на НС № 181 от
22 май 1954 г.; Изв., бр. 43 от 1954 г. В сила за България от 22 януари 1955 г.
Закон на НС от 16 февруари 1994 г. за оттегляне на резервите по чл. 10, 12 и
85; ДВ, бр. 18 от 1994 г. – резервите, оттеглени на 9 май 1994 г.)
Каменова, Ц. Международно хуманитарно право, БАН –Инситут
за държавата и правото. С., 2011.
Машев, Д. Международноправни актове за законите и обичаите на
войната, Актуални проблеми на международното право – В: Сборник от науч-
ни трудове, посветен на проф. Владимир Кутиков. С., 2000, с. 122 – с. 131.
Николов, С. За съдбата на българските военнопленници и военно-
заложници след Първата световна война от края на септември 1918 г. до
края на 1920 г. – Минало, XIV, 2007, № 1, с. 77–96.

222
 6. Пашовски, С. Защитни функции на международното хуманитарно
право. С., 1990.
7. Пашовски, С. Международното хуманитарно право – граница на
насилието във въоръжените конфликти. С., 1990.
8. Петров, Г. Злодеянията на американските агресори над военно-
пленниците в Корея. С., Национален комитет за защита на мира, 1952.

223
 ÑÎÔÈß ÊÀÒÎ ÌßÑÒÎ ÍÀ ÌÈÐÀ: ËßÒÍÀÒÀ ØÊÎËÀ
ÍÀ ÌÆËÌÑ (ÌÅÆÄÓÍÀÐÎÄÍÀÒÀ ÆÅÍÑÊÀ ËÈÃÀ
ÇÀ ÌÈÐ È ÑÂÎÁÎÄÀ) ÏÐÅÇ 1930 Ã.
Êðèñòèíà Ïîïîâà

ã
Þãîçàïàäåí óíèâåðñèòåò „Íåîôèò Ðèëñêè“, Áëàãîåâãðàä, Áúëãàðèÿ

SOFIA AS A PLACE FOR A PEACE WORK: THE SUMMER

SCHOOL OF THE WILPF (WOMEN’S INTERNATIONAL LEAGUE
FOR PEACE AND FREEDOM) IN 1930
Kristina Popova
ÞÇÓ „Íåîôèò Ðèëñêè“ Áëàãîåâãðàä

Abstract: The Women’s International League for Peace and Freedom

was initiated in 1915 by the American feminist and pacifist Jane Addams
(1860–1935). The aim of the organization was to struggle against war
and to establish a perpetual peace by different activities: congresses, sum-
mer Schools and other forms of exchange between women. In 1919 The
first Congress took place in Zurich, in 1922 – the first Summer School in
Salzburg. Ekaterina Karavelova (1861–1947) was the first Bulgarian Pre-
sident of the Bulgarian organization of the League. For the Summer Scho-
ol in Sofia the most famous feminist and pacifist activist in Europe came
to the Bulgarian capital in August 1930.
The paper about the League Summer School in Sofia in 1930 aims to
present the place of this international event in the peace movement as
well as in the Bulgarian feminist movement. It is written on the base of
documents of the Bulgarian societies of the Women’s International League
for Peace and Freedom, memoirs of participants and publications of the
reports and papers.
Keywords: history of women, peace movement, maternalist pacifism,
international “sisterhood”, Women’s International League of Peace and
Freedom, Sofia.

През август и септември 1930 г. София е домакин на едно важно

събитие на международното женско движение: лятната школа на
Международната женска лига за мир и свобода 1 , проведена под
1
ЦДА, Ф. 487к, оп.2, а.е.185–1930.
224
наслова „Към нов път“. За участие в нея в столицата на България
пристигат най-изтъкнатите активистки на международното женско
движение – народни представителки, писателки, учени. За българ-
ските участнички това голямо събитие е рядка възможност да се
срещнат и общуват по-продължително време с представителки на
страни, в които жените вече имат парламентарен опит и участие в
политическия живот. След приключването на работата, докладите,
изнесени пред участничките в международната школа, са публику-
вани в сборник на МЖЛМС със заглавие на френски език: „L’ Ecole
D’Ete A Sofia en 1930, Section Bulgare de la Ligue Internationale des
Femmes Pour La Paix et la Liberte“2.
Международната женска лига за мир и свобода (Women’s Inter-
national League for Peace and Freedom) е създадена в 1915 г. в Хага
по инициатива на американската феминистка, социална реформа-
торка и пацифистка Джейн Адамс (1860–1935). Джейн Адамс е и
една от първооснователките на социалната работа в САЩ чрез
организирането на социалния център Хъл Хаус Сетълмент в Чикаго,
който дава началото на редица социални инициативи в полза на
бедните емигрантски семейства в града и служи като образец за
подобни центрове в страната.
Международната женска лига за мир и свобода е една от трите
най-мощни международни женски организации. Това са Междуна-
родният Съвет на жените (The International Council of Women), съз-
даден в 1888 г., Международният женски съюз (The International Alli-
ance of Women) – в 1904 г., и Международната женска лига за мир и
свобода (Women’s International League for Peace and Freedom) – в
1915 г. Между тях има както съществени различия, така и множество
случаи на единодействие. Макар и в трите организации да доминират
жени от елитите и средната класа, преди всичко в западноевропей-
ските страни, в тях има искрен стремеж за сътрудничество и създава-
не на „международно сестринство“.
Целите на Лигата са свързани с борба против войната и уста-
новяването на траен мир. МЖЛМС провежда свои конгреси, срещи
и летни школи, които целят да създадат постоянно действаща между-
2
L’ Ecole D’Ete A Sofia en 1930, Section Bulgare de la Ligue Internatio-
nale des Femmes Pour La Paix et la Liberte, Sofia, 1930.
225
народна женска мрежа, както системна просветна и пропагандна
работа сред жените срещу войната и в полза на мира. Лигата работи
за разширяване участието на жените в политическия живот и е свър-
зана с феминистките организации. Въпреки това тя не е затворена
женска мрежа, а се стреми да обединява жени от широк политически
спектър. Тя участва в множество контакти и инициативи с други ор-
ганизации, свързани с движението за мир. През 1919 г. се провежда
нейният първи конгрес в Цюрих, а през 1922 г. – първата лятна школа
в Залцбург. През 1927 г. в лятната школа в Швейцария участва бъл-
гарката Живка Драгнева3. Летните школи имат за цел да разширят
политическия кръгозор на жените по проблемите на мира и войната.
Школите се провеждат през една или две години, като по-голямата
част от първите школи през двадесетте години са в Швейцария. През
1919 г. като част от МЖЛМС се създава Българската женска лига за
мир и свобода –първоначално като „Дружество за траен мир“. Учре-
дени са клонове в София, Пловдив и Русе и други градове. В тях
участват множество представителки на местните женските дру-
жества, активистки на женското движение в България. Ръководителка
на българската Лига в първите години е Екатерина Каравелова (под-
председателка е Лидия Шишманова), а след нея постът е поет от Ва-
силка Кертева. В Пловдив за председателка на местния клон е избрана
изтъкнатата общественичка Йовка Аджарова4, а за подпредседател-
ка – Стела Здравкова5.
3
Вж. Назърска, Ж. Непознатата Живка Драгнева, сп. Издател, 2006,
кн. 1–2 file:///C:/Documents%20and%20Settings/x/My%20Documents/Down-
loads/1840.pdf; Живка Драгнева (1885–1959) е германистка, преводачка,
участничка в създаването на Дружеството на българките с висше образо-
вание.
4
Йовка Аджарова (), учителка, дългогодишна председателка на дру-
жество „Самарянка“ в Пловдив.
5
Стела Кутева-Здравкова (1887–1958) е родена в Сливен и за-
вършва консерватория в Дрезден. Работи в Пловдив като музикална педа-
гожка и пианистка, тя е активистка на Българския женски съюз, основателка
на благотворителното дружество „Подкрепа“. По време на Балканската
война тя работи като самарянка. Съпруга е на пловдивския адвокат Божи-
дар Здравков, кмет на град Пловдив. ДА – Пловдив, Фонд 1066к, оп.1, а.е.
5 и а.е.107.
226
 Американската историчка Лейла Ръп, която изследва трансна-
ционалните женски организации от времето на Първата феминистка
вълна, посочва тяхното значение за конструирането на женска колек-
тивна интернационална идентичност и търси нейното съдържание6.
Като се опира на документи на международните женски организации,
както и на техни издания, тя анализира основните възгледи и идеи в
тях по отношение на обществената роля на жените. Тя посочва, че
списанието на МЖЛМС “Pax et libertas” („Мир и свобода“) изтъква раз-
личията в ценностите на мъжете и жените, като противопоставя
мъжките ценности, свързани с насилието и воденето на война и
свързаните с тях пороци, на типичните за жените ценности, свързани
с грижите за другите: търпение, състрадание, чистота, жертвоготов-
ност и любов7. Англичанката Мери Шипсханкс адресира отговор-
ността на за воденето на войната към мъжете: те, мъжете, направиха
тази война – казва тя – нека жените направят истински мир, и нека
той да бъде траен“8.
Като важен източник на женската борба за мир се изтъква май-
чинската роля: жените са представени като носителки на живота,
като майки – на нацията, на човешката раса. В този смисъл полът ги
свързва отвъд основанието на мира. Лейла Ръп определя връзката
между майчинската роля на жените и противопоставянето на войната
като матерналистка пацифистка идеология9. „Матерналисткият паци-
физъм“ според нея, се основава на една есенциалистка идея, която
има стари корени. Тя посочва, че според тази идея биологичният
капацитет за репродуктивност е основа, жените по принцип да се
превръщат в носителки на мира10.
От своя страна, Мерилин Фишер уточнява, че основателката
на Лигата Джейн Адамс не е привърженичка на матерналисткия па-
цифизъм, но си служи с матерналистка реторика, за да достигне до
6
Rupp, L. Worlds of Women: The Making of an International Women’s
Movement. Princeton University Press, 1997.
7
Rupp, L. Op. cit., p. 84.
8
Ibidem, p. 84.
9
Ibidem, p. 85.
10
Ibidem: “…the essentialists assumption that because of their biologi-
cal capacity for reproduction, women are inherently pacifists…”
227
по-широка обществена аудитория11. Според нея Адамс възприема
реториката на майчинството като средство за постигане на междуна-
родния женски пацифизъм.
Освен майчинството, други мотиви, които обединяват жените
като пол в стремежа им към мир, са свързани с тяхната беззащитност
пред насилието и изобщо със застрашеността им от насилие по време
на война. Този мотив се изтъква още от основателката Джейн Адамс12.
Ето защо участничките събират свидетелства за престъпленията сре-
щу жените по време на война, включително и за случаите на сек-
суално насилие13.
На разширяването на социалната работа в средите на женския
„матерналистки пацифизъм“ се гледа като на „работа за мира“. Тя се
разглежда като място на обществени усилия, които жените могат да
противопоставят на дейностите, свързани с войната – на производст-
вото на оръжия, на привличането на младите поколения към военното
поприще чрез пропаганда на военното противопоставяне и образите
на врага. Всичко това се включва в замисъла на Лятната школа в
София през лятото на 1930 г. в нейния наслов „Към нов път“. Освен
като „работа за мира“, в нея социалната работа се разглежда като
важно средство за издигане на общественото съзнание на жените.
В каузата на мира се търси и преодоляване на националните
противоречия от жените. Чешката активистка на МЖЛМС Лола Ха-
нускова, участничка в Изпълнителния комитет на организацията, из-
казва през 1930 г. увереността си, че жените могат да хвърлят мост през
националните различия в Югоизточна Европа14.
Постепенно към основната дейност на българската секция на
Лигата се прибавя пропагандирането на българската национална
кауза и защитата на правата на българските малцинства в съседните
страни. Тази линия започва още при Екатерина Каравелова и продъл-
жава и в следващите години. Този момент се чувства силно в работата
на международната школа в София. За участие са поканени пред-
11
Fischer, M. Addams’s Internationalist Pacifism and the Rhetoric of
Maternalism, NWSA Journal, Vol. 18, 3, 2006, pp. 1–19, Project MUSE,
muse.jhu/article/205309
12
Rupp, L. Op. cit., p.86.
13
Ibidem.
14
Ibidem.
228
ставителки на Македонския женски съюз и други организации на
бежанците, за да се представят проблемите на българското население
в Македония, Тракия и Добруджа. Проблемът за закрилата на малцин-
ствата излиза на преден план в лекциите и дискусиите. Отношенията
с югославската секция се изострят и в крайна сметка техните деле-
гатки, вероятно под натиска на правителството в Белград, не прис-
тигат в София.
Въпреки тези спънки подготовката за Лятната школа в София,
която започва от края на 1929 и началото на 1930 г., върви успешно,
Българската секция води активна кореспонденция на немски,
френски и английски езики с участничките от другите страни15. Офи-
циалната работа на школата е на френски език, но част от докладите
се четат и на английски или немски език. Българското участие в
МЖЛМС дава възможност непосредствено да се опознае и развие
опитът на Лигата в организирането на летни школи и други форми
на дискусии по обществени въпроси и на работата за разширяване
на обществените познания и хоризонта на жените.
За провеждането на Лятната школа в София през август 1930 г.
се събират най-авторитетните европейски пацифистки и феминистки,
както и специалистки по социална работа. Пред участничките в шко-
лата в София те представят проблемите и постиженията на жените в
своите страни и в света. Като лекторки са предвидени Мери Шипс-
ханкс16 и Дороти Удман17 от Англия, от Франция – Камий Древе18,
15
Вж. Ж. Назърска, Ж. Цит. съч.
16
Мери Шипсханкс (1872–1960 ) е сред най-изтъкнатите представи-
телки на английското женско движение, близка с Бертран Ръсел, Виржиния
Улф и други английски писатели, философи и общественици. Вж. по-
подробно за нея книгата на Сибил Олдфилд: Sybil Oldfield. Spinsters of this
Parish: Life and Times of F. M. Mayor and Mary Sheepshanks, Virago, 1984.
17
Дороти Удман (1902–1970) е социалистка, активистка на Между-
народната женска лига за мир и свобода, от 1931 г. работи като журналистка
в Берлин и там отразява подпалването на Райхстага. Поради действията £
по координирането на международната подкрепа за Георги Димитров върху
нея пада подозрението, че е била свързана с тайните служби в СССР.
18
Камий Древе (1880–1969) е авторка и на две книги за България,
както и на книга за Махатма Ганди. Вж. например Camille Drevet. La Bul-
garie: Au Coeur des Balkans. Paris, 1938.
229
Франтишка Пламинкова19 от Чехословакия и много други обществе-
нички. Фани Арнсков, представителка на Датската секция на Лигата,
изнася лекция за социалното законодателство20. Много от участнички-
те – Камий Древе, Мери Шипсханкс и други – са познати на българ-
ската женска общественост от техни гостувания и публикации.
От българска страна изнасят лекции представителките на най-
важните женски организации: Димитрана Иванова21 – председател-
ка на Българския женски съюз, Регина Зилберщайн22 – представи-
телка на ционисткото женско движение, ръководителката на Дружест-
вото на българките с висше образование Екатерина Златоустова23, а
също д-р Райна Ганева, Елена Хаджиниколова и други. От българ-
ска страна са поканени и голям брой мъже – лектори от Софийския
университет, както и общественици. Те говорят главно за правата на
малцинствата и за значимостта на националния въпрос. В работата
на школата в София участва и един представител от Индия – младият
археолог Калидас Наг – бъдещ изтъкнат политик, който дава за при-
мер възгледите и дейността на Рабиндранат Тагор и Махатма Ганди
в подкрепа на мира24.
19
Франтишка Пламинкова (1875–1942) е изтъкната чешка фе-
министка и патриотка, вицепрезидентка на Международния съвет на ж-
ните от 1925, член на Сената в Чехословакия, застъпва се за правата на
жените, за закрила на майчинството и други законодателни мерки. Арес-
тувана е от Гестапо и е убита през 1942 г. Въпреки че е предвидена в про-
грамата, Пламинкова не успява да участва в работата на школата. Лола
Ханускова съобщава на организаторките в София, че тя ще бъде заместена
от Хръдличкова. ЦДА, Ф. 487к, оп. 2, а.е.185, л. 5.
20
ЦДА, Ф. 487к, оп. 2, а.е.185, л. 17.
21
Димитрана Иванова (1881–1960) е педагожка и юристка, дълго-
годишна председателка на Българския женски съюз.
22
Регина (Режина) Хербст-Зилберщайн (1880–1966) е активистка
на ционисткото движение в България, журналистка, председателка на
женската ционистка организация в България, българска секция на WIZO,
създадена през 1924 г.
23
Екатерина Златоустова (1881–1952) е заедно с Живка Драгнева
учредителка на Българското дружество на жените с висше образование и
негова дългогодишна председателка.
24
За представянето на Калидас Наг на школата в София вж. по-по-
дробно Кристина Попова. Проф. Калидас Наг – един мъж от Индия сред
230
 За взаимно опознаване на участничките и участниците са орга-
низирани чайове, вечери, както и посещения на театрални представ-
ления в Народния театър. Организирани са и екскурзии до Рилския
манастир и други български забележителности. Като преводачки и
придружителки на чужденките са ангажирани студентки от Софий-
ския университет25.
Въпреки проблемите с югославската секция и разочарованието
на някои от западноевропейските участнички от силния национален
компонент в работата на секциите от Източна Европа, участието в
дейностите на школата в София се превръща в едно от крупните пре-
живявания на „международното сестринство“. Този голям междуна-
роден форум в българската столица е необикновено събитие не само
за женското движение, но е почувствано особено силно от българ-
ските участнички, като им дава усещане за принадлежност към едно
голямо международно движение.
Запазените спомени от дните на школата свидетелстват, че при-
мерите на успешно реализираните на общественото поприще чуж-
денки и личният досег с тях са оставили силен отпечатък в съзнанието
на българките. Макар всички български участнички да имат дълго-
годишен актив в обществената работа и опит като ръководителки на
социални инициативи и дружествена дейност, този досег още повече
укрепва у тях убедеността в смисъла на обществените каузи, дава
силен тласък за участие в обществената работа и в политическия
живот и на стремежа им към индивидуална независимост като жени.
Една от участничките в дейността на школата, пловдивската
делегатка Стела Здравкова, дава израз на своите чувства и преживя-
жените на Международната лятна школа в София на МЖЛМС (Меж-
дународна женска лига за мир и свобода) през 1930 г. в: Милена Братоева
и др. /съст./ От Индия към Индия: перцепции и перспективи, С., 2015., с.
327–335.
25
Люба Велева, тогава студентка по романска филология в Софий-
ския университет, разказва в спомените си, писани през 1972 г., че при-
дружавала англичанката мис Андерсон от МЖЛМС, която при посещението
си в София през 1930 г. направила дарение за изграждането на Студентския
дом: Люба Велева. Материален принос от Англия за строящия се през 1930 г.
Студентски дом в София, в: Пламен Дойнов (съст.) Спомени за Студентския
дом. С., 2003, https://studenthousebg.files.wordpress.com/2018/11/spomeni-za-
studentskiya-dom.pdf
231
вания от дните на школата26. Описанията £ показват колко дълбоко
българското участие е свързано със собствения опит на жените от
времето на войните, както и от участието им в женското движение и
в благотворителността. Родена в 1887 г., Стела Здравкова принадлежи
към поколението жени – както Димитрана Иванова, Екатерина Зла-
тоустова и много други участнички, които имат непосредствени пре-
живявания и участие във войните (1912–1917 г.), като самарянки в
грижите за ранени и болни войници. Тя е дейна участничка в дви-
жението за женски права, както и в организираното подпомагане на
тютюноработничките в Пловдив. За нея женското движение, борбата
против насилието, социалният ангажимент са важни лични каузи,
наред с професионалните и семейни ангажименти: „Всякога съм се
интересувала от обществения живот във всички негови прояви –
наука, изкуства, социална дейност, благотворителност, всичко. – пише
тя в своите спомени. – Празният всекидневен живот не ми се е харес-
вал никога. Въпреки, че бях много заета с уроци и музика, аз приех
поканата на Н[астоятелст]-вото на Сл[ивенското] женско дружество
да се запиша за членка и бях избрана в н-вото още като госпожица –
единствена такава в дружеството“27. Интересът £ към тези теми е
истински и дълбоко осмислен от нейния собствен живот, при което
участието £ в школата дава отговори на много въпроси, които я
вълнуват. При това за българските участнички като нея откъсването
от всекидневния бит за дните на събитието не е проста задача. Въ-
преки принадлежността £ към пловдивския елит раздялата със се-
мейството за времето на школата е проблем за Стела Здравкова. За
да слуша лекциите и да може да отиде на екскурзиите, тя оставя
трите си деца на своята майка. Заедно с това тя дава израз на радостта
си, да бъде свободна от грижи и домашни тревоги за няколко дни.
За лекциите, дискусиите и срещите Стела Здравкова си води
подробни бележки28. След закриването на школата тя изнася лекция
26
От Пловдив участват три делегатки: Йовка Аджарова, Стоянка
Малеева и Стела Здравкова.
27
Държавен архив – Пловдив, Ф. 1066к (Стела Здравкова 1887–1958),
оп.1, а.е. 39 (Спомени), л. 2.
28
Стела Здравкова, ДА – Пловдив, Фонд 1066к, оп. 1., а.е. 85 (Спо-
мени за участието в МЖЛМС), л. 1–41.
232
пред пловдивския клон МЖЛМС. В това слово, чийто текст е запазен
в нейния личен архив, тя подробно и живо описва своите непосред-
ствени впечатления от всекидневието на школата и от чуждестран-
ните гостенки и техните доклади на базата на бележките, които си е
водила. Това е изключително позитивен епизод в живота £, и тя не
спестява интересни и забавни подробности от условията и организа-
цията на събитието:
...Събранията на Школата ставаха в салона на дружество
„Майка“ и за улеснение на делегатките, в помещенията на същото
беше уреден стол, ястията, за който се приготвяха под ръко-
водството на учителката по готварство на същото дружество за
стопанското училище, издържано от него, г-жа Стефана Христо-
ва, от която има издадена готварска книга. Така, че ястията бяха
добре и изискано приготвени, с красиво наредени салати и сладки.
Имаше наредена и една стая за почивка в горния етаж на зданието
в български стил с хубави бродерии, работени в същото училище.
Това беше много добре, от една страна, да не се губи време с ходене
по ресторанти, а от друга – през време на обяда и почивката мо-
жехме да разговаряме с чужденките, тия от нас, които говореха
някой чужд език. И както обикновено става, човек чувства извест-
на симпатия от пръв поглед към друг човек, без да може да каже
защо и какво го привлича или отблъсква от тоя или оня, така че
всяка от нас се беше посприятелила с някоя от чужденките29.
Стела Здравкова е силно развълнувана както от личностите,
така и постиженията и възможностите, които са разкриват за жените
в другите страни. Датската представителка Фани Арнсков я впечат-
лява с работата на общественото подпомагане в Дания:
За Дания говори делегатката г-жа Фани30 Арнсков – скром-
на, мила, тиха датчанка, силна и убедителна в своята реч. Работата
на жената в Дания не може да се различи от тая на мъжа. Първата
жена министър е избрана в Дания. Тя посочи на нас, българите,
своята родина, която е също малка държава, единствена разоръ-
жена. Икономията, която се прави от това [разоръжаване], се
29
ДА Пловдив, Ф.1066к, оп.1, а.е. 85, Спомени на Стела Здравкова
за дейността й в международната лига за мир и свобода.
30
Пак там. В оригинала е посочена като Фаньо Арнсков.
233
употребява за облекчаване на страданията на нуждаещите се. Тая
помощ не е унизителна – тя е едно внимание към слабите и страж-
дущите, която се оказва в семейства на малките, болните и ста-
рите. В Дания има 1000 дружества, които се грижат за майката
преди раждането на детето – до стареца – всичко утвърдено със
закони. Там има сравнително доста малко страдание и доста чисто
щастие. Дания е малка страна, няма много богати хора, но в Дания
никому не липсва нищо31.
По-нататък Стела Здравкова продължава разказа си за успехите
в социалната сфера на жените в други страни, като особено акцентира
пред пловдивските слушателки върху навлизането на жените в
сферите, традиционно смятане за „мъжки“ – във властта, в полиция-
та и съда, от появата на женска полиция – жени „жандармки“ – и на
жени съдии, както и от водещата роля на жените в борбата срещу
детската престъпност и в организирането на грижите за майки, деца
и възрастни хора:
…За Англия говори Miss Scorell [?], тая, която посети и на-
шия Пловдив. Любезна и симпатична, тя описа с присъщата си
насмешливост дейността, социалната роля на жената в Англия.
Там, както знаем, са почнали със суфражизма. Сега те имат места
в управлението. По-рано е имало Pere de la societe, днес има Mere
dela societe. Има жени жандармки и съдии, които съдят в особени
криминални случаи (детска престъпност, жени престъпнички и
31
Пак там. Тя продължава: …Съпругът г-н д-р Арнсков, бивш пръв
министър и датски консул в САЩ, понастоящем представител на Дания
в ОН, говори върху възпитанието на датската младеж в идеалите на мир.
Той посочи онова, което вършат публичните власти: 1. Имат определен
ден, в който чрез сказки се запознава обществото с дейността и идеалите
на ОН. 2. Всяка публична библиотека е снабдена с книги във връзка с Л.М.С.
3. Назначен е комитет за ревизия на учебниците, които да се преработят
в миролюбив дух. В училищата се изучават не военните, а културните
истории на народите. 4. В Министерството на външните работи имат
специална канцелария за ОН. 5. Правителството е разрешило в страната
им да се продават знамена за пропаганда на миролюбиви идеи. Частните
организации пък са образували общ комитет, който всяка година урежда
седмица за ОН за информация и пропаганда. Уреждат съревнования с
награди между учениците за най-добре написано съчинение върху мира.
234
т.н.); също депутатки и министър. Жените се възпитават за
социална работа. С диплом завършват университет за социално
образование. И за инструкторки – инспекторки минават мъчни
изпити и много работа. Има съвети, които се грижат за чисто-
тата на дрехите, доброкачествеността на съестните продукти,
за здравето на децата. Освен това полагат грижи за слепите, за
да им създадат занятие. Грижите за детето са големи. Или, както
г-цата ги нарича amici dela mere, които да упътват майката от
преди раждането на детето до 5 г. му възраст. Има приюти за
децата на майки работнички. Всички са разбрали, че богатството
на страната се състои в доброто отглеждане на децата. Бедните
и богатите деца живеят еднакво в Англия. Всички тия жени са
доброволки. В някои само окръзи получават било половин заплата,
или по-малко, по споразумение. С много мъчнотии са се добрали и
до това да имат инспекторки. Държавата пък се грижи за болни-
те от TBC, венерически болести и други заразни и епидемични
болести. Пак комитет се грижи да осветлят всички майки върху
опасностите от болестите, предпазването и лекуването им,
защото болестите, както каза г-цата, са интернационални. За да
имаме мир и свобода, трябва да имаме добре развита социална
дейност, завърши тя32.
Темите, дискутирани в дните на школата: за необходимостта
от женска полиция, детски съдилища и изобщо за по-тясното обвърз-
ване на жените със социалните проблеми, не са нови за българските
32
Пак там. И по-нататък Стела Здравкова продължава: …Герман-
ската делегатка, г-жа Ели Швангарт, жена на офицер, говори главно за
Дрезденския клон на Лигата, като каза, че ние можем да използваме тех-
ните опити. Направили са изложба с цел да покажат истинското лице
на войната, за да мисли всеки за мир. От някоя година насам става раз-
мяна на деца все със същата цел. Първи път от Глазгоу – Дрезден, после
Белгия – Дрезден. И защо не, когато децата са все деца, и майките – все
майки. В Дрезден правят големи агитации – в училищата, за да спечелят
родителите за своята кауза. Чрез една телеграфистка са спечелили 19
други. Между редактори и журналисти и т.н., където има събрания,
пращат някой да каже нещо и за Лигата – все ще се хване някой на
въдицата. ОН не може нищо да направи, защото там има само мъже,
правителства. Ние, жените, трябва да работим със сърце и разум, и
колкото и трудно да бъде това, да не се отчайваме.
235
участнички. Те са обсъждани многократно в женския печат на стра-
ниците на в. „Женски глас“, сп. „Жената“ и други издания. Но личните
срещи и разкази в дните на школата в София, разговорите с чуж-
денките, помагат на българските участнички сами да си съставят мне-
ние за ситуацията на жените в другите страни, както и да свържат
техните постижения с конкретните имена и лица на женското дви-
жение.
Три години след Международната школа на МЖЛЗМС в Со-
фия на публично събрание на Пловдивския клон Стела Здравкова
отново произнася слово за противопоставянето на войната, като се
позовава на опита от международната школа през 1930 г. Събранието
се провежда през май 1933 г., непосредствено след Третия редовен
конгрес на българската секция на МЖЛМС.
В тази своя реч Стела Здравкова ясно изразява господстващите
настроения на „майчинския пацифизъм“ сред жените, като включва
и трудностите, при които те работят под угрозата на обвиненията в
липса на патриотизъм. Тези обвинения карат българките да се защи-
тят, като подчертават своята лоялност към нацията и държавата:
През време на Световната война, когато народите се
надпреварваха да измислят все по-ужасни средства за изтребление,
една жена отвъд океана издигна глас на протест против ужасите
на войните, против безумието на народите. И тоя слаб глас на една
жена не остана глас вопиющ в пустиня, той глас биде чут от всички
жени, защото протестът против ужасите на войната живееше в
душите на всички жени. И ако те с разбити от скръб сърца из-
пращаха своите мъже, синове, бащи и братя на бойните поля, без
да протестират, те го правеха, за да не бъдат обвинени в малодушие
и егоизъм, знаейки, че техните близки отиват да пазят Родината.
Мъжете, по-умните, по-силните, те, които редят съдбините
на народите, считат, че чрез войни се постигат народните идеали.
И когато в името на тия народни идеали – освобождението на родни
земи и братски народи – жената, майката, сестрата, трябва да
дадат най-милото, то те не само не бива да протестират, а трябва
да го сторят с радост, на драго сърце, иначе те не са патриотки!
Ето тия разбирания принуждаваха жените от цял свят, векове
наред да жертват своите близки, да търпят ужасите на войните,
да понасят безропотно техните тежки последици.

236
 Но, казах вече, една жена, благородната американка Джейн
Адамс, разби оковите, които обвързваха жените от всички народи,
накара ги да заговорят, да кажат това, което винаги е тежало на
техните души: „Стига, спрете! И по друг начин се постигат родни
идеали! Както отделните лица отиват днес в съда да търсят
своето право, така и народите могат по същия начин чрез съд да
потърсят това, което считат за свое право. И без ужаси, и без
изтребление на милиони човешки същества могат да се разрешават
великите проблеми на човечеството, могат да се осъществяват
народни идеали. Днес жените от цял свят работят за разбира-
телство между народите, за помирение между враждуващите. Ден
из ден, те все по-високо издигат своя глас за мир, за свобода. И
като по чудо, докато за всички други прояви на жените, като рав-
ноправие, искане на граждански и политически права, извикват само
усмивка, тая проява стресна мъжете. Те се побояха, че жените
могат да им наложат това, което те сами не могат или не искат
да си наложат. Наистина има мъже, които напълно съчувстват
на идеята за мир и които работят задружно с нас. Обаче, намериха
се такива, които ни обвиняват, че сме пораженци, болшевики и какво
ли още не. На истинските родолюбци и родозащитници ние под-
насяме следните факти: Българската секция е изпратила в цен-
тралата 38 доклади и сведения с неправдите срещу народа ни и
горещи апели за даване поне на гарантираните от мирните договори
малцинствени права като първа стъпка към ревизия на договорите.
Тя постоянно говори за нашите народни болки, изтъква тежкото
положение на нашите малцинства в Македония, Западните покрай-
нини, Тракия и Добруджа и апелира за справедливост и човечност
за всички. Не пропуща случая да настоява за нашите национални и
човешки права, той жестоко потъпкани от насилническите
несправедливи договори за мир. Изпраща делегати в чужбина, вика
чужденци тук, за да видят, проверят и се уверят в истинността
на казаното от нас за съседите ни33.
33
ДА – Пловдив, Фонд 1066к, оп. 1. А.е. 85, Л. 20: Стела Здравкова.
„Сказката ми, четена в Гражданския клуб на 18 май 1933 г. на празника на
мира, устроен от Пловдивския клон на Българската секция от Междуна-
родната женска лига за мир и свобода в Женева“. Сказката е публикувана и
във в. „Юг“.
237
 Речта на Стела Здравкова е показателна за нагласите на бъл-
гарските участнички в МЖЛМС. В нейното слово се открояват ня-
колко важни момента: тя изтъква условията на работа при постоян-
ните обвинения към пацифистките в „малодушие“, в „егоизъм“, „по-
раженство“ или „болшевизъм“, когато те се противопоставят на
войната. Тя дава израз преди всичко на чувствата си като жена, като
изговаря натрупаната горчивина от водената от „умните и силни мъ-
же“ политика, в която патриотизмът се свърза с войната. Тя протес-
тира срещу натиска, жените да се подчиняват десетилетия наред на
тази политика и си позволява да покаже изстраданите от жените ис-
тини за принудата, да премълчават истинските си чувства към вой-
ната.
Осъзнаването на отговорността на жените и волята им да се
противопоставят на военното насилие се подсилват от самочувст-
вието на принадлежността си към една голяма международна женска
общност. Тази принадлежност към МЖЛМС се оценява високо в
България през 30-те години на ХХ в. Но за да могат да работят в тази
международна среда, като наред с това се противопоставят на
обвиненията към тях, българските участнички в МЖЛМС намират
компромисни решения. Те изтъкват връзката на пацифистките идеи
с усилията за разрешаването на проблемите на малцинствата. Така
те намират начин да бъдат верни на себе си, като изразят както лоял-
ността си към родината, така и своите убеждения против войната.

238
 ÕÀÐÀÊÒÅÐÈÑÒÈÊÈ È ÊÎÍÖÅÏÖÈÈ ÇÀ
ÑÏÐÀÂÅÄËÈÂÈÒÅ È ÍÅÑÏÐÀÂÅÄËÈÂÈÒÅ ÂÎÉÍÈ
Àëáåðò Êàðîëåâñêè
Ìàëãîæàòà Ðåéìàí-Êàðîëåâñêà

ã
Âîåíåí óíèâåðñèòåò ïî òåõíîëîãèè, Âàðøàâà, Ïîëøà

CHARACTERISTICS AND CONCEPTS OF

JUST AND UNJUST WARS
Albert Karolewski
Ma³gorzata Rejman-Karolewska
Military University of Technology,
Warsaw, Poland

Резюме: В човешката история нарушението на правата на воен-

нопленниците се извършва многократно, което се потвърждава от
множество исторически събития и документи. Разработвани във
времето са редица инструкции, международни договори, деклара-
ции и конвенции, свързани с регулирането на военните действия и
систематизирането на международните норми, свързани с поло-
жението на военнопленниците в Третата Женевска конвенция от 12
август 1949 г., което е най-голямото постижение на човечеството в
тази насока. Водени от желанието да не се повтарят опустошител-
ните войни и въз основа на основни морални принципи, дого-
варящите се на високо ранище страни създадоха универсални норми
на поведение, свързани с благосъстоянието и защитата на населе-
нието по време на въоръжен конфликт.
Ключови думи: международно хуманитарно право, военноплен-
ници, правен статут, война, Женевски конвенции.

Introduction
In the opinion of C. von Clausewitz, the war was “only a continua-
tion of policy, carried out with other means”1 and a way of claiming rights.
He believed that good law and good military were instruments that ensured

1
Clausewitz, C. O wojnie, book 1–5, MON, Warsaw, 1958, p. 7.
239
social order and peace2. According to these words, peace is only a break
between numerous wars, and the history of mankind is a cyclical period
of alternating the two above mentioned phases of succession3. The fact
that these two nouns have always appeared inseparably witnessed by
numerous historical sources. Among them probably the oldest sources of
information about the army (armament, type of troops, as well as the
course of the first clashes) – Stele of the Vultures and Standard of Ur.
The Standard of Ur, despite its name, is a wooden rectangular box
with a height of 21.7 cm and a length of 50.4 cm, with a trapezoidal side
from the bottom 12 cm, and from the top 6 cm4. There are ongoing
controversies over its intended use, but most probably it is a resonance
box for the harp. On each side there are mosaics made of shells and lapiskte
showing individual elements from the period of peace (left side - including
preparing a feast) and war (right side – including warriors and chariots).
Each page consists of three strips of composition and end panels depicting
fanciful scenes, mostly damaged and given reconstructions5. This monu-
ment originating from the early-dynastic period (2900–2334 BC) allows
to obtain a lot of confirmation information attributed to Sumerians as
inventors such weapons as war chariots, blunt weapons, swords, helmets
and bronze armor, as well as on the strategy used (alliances) and tactics
(infantry fighting pattern interacting with the chariots)6. Similar thing is
with Stele of the Vultures. These monuments show that war has been an
area of interest since the beginnings of human existence.
Perhaps a good solution would be to treat war and peace in the
manner proposed by Bolesław Balcerowicz in a publication entitled On
Peace and Anti-Peace on the Threshold of the 21st Century. In this way, it
2
Balcerowicz, B. Pokój i „nie-pokój” na progu XXI wieku. Belona,
Warsaw, 2002, p. 24.
3
Ibidem, s. 10–12.
4
Lasota, J. Wybrane zagadnienia sztuki wojennej starożytnego świata,
book 1 pierwsze cywilizacje. AON, Warsaw, 2016, p. 13.
5
http://www.britishmuseum.org/research/collection_online/collection_
object_details/collection_image_gallery. aspx?partid=1&assetid= 1546345001
&objectid=368264, [last visited on 20.08. 2018].
6
Lasota, J. Wybrane zagadnienia sztuki wojennej starożytnego świata,
Book 1 pierwsze cywilizacje. AON, Warsaw, 2016, p. 13.
240
will enable “treating as a antinomy of peace not only a war, but all states
and phenomena with a sense of meaning strictly without being7”. He lists
among them:
 conflicts below the threshold of war;
 crises;
 manifestations disturbing peace;
 states of threat of war.

Figure 1. Dialectic of war and peace

PEACE PEACE
CRISIS

ARMED CONFLICT ATTEMPT

BELOW THIS WAR SEPARATION

DISTURBED
WAR
WAR PEACE
THREAT OF
A NEXT TERRORIST
WAR ATACK

PAUSE PAUSE

TIME LINE

Source: Own elaboration based on: B. Balcerowicz, Pokój i

„nie-pokój” na progu XXI wieku, Bellona, Warsaw, 2002, p. 10–12.

However, all these divisions do not refer to the popular division

into wars because of the acts of the fighting parties, namely how to justify
actions such as:
 Henry V’s order to murder French prisoners at Azincourt.
 Burned Atlanta at the command of General Sherman.
 The besieging of Stalingrad and Leningrad by the Germans.
 The use of bombs against German women and children during
World War II when the Third Reich was already losing on the entire front
line.
Ask yourself how to justify the victims of many wars in the world?
It is the considerations on the meaning of wars, sacrifices, and other issues
7
Balcerowicz, B. Pokój i „nie-pokój” na progu XXI wieku. Belona,
Warsaw 2002, p. 10–12.
241
connected with them in many different periods of history that led to the
creation of the theory of just and unjust wars8.

1. Just war
For many hundreds of years, people tried to justify whether a given
intervention, attack, conquest or slaughter was carried out in a manner
consistent with the law, conscience and even religion. Nevertheless, many
of these theories arose, but all of them combined one thing – the
justification that their deed is the right one, the only good and necessary.
It was these and many other factors related to wars that contributed to the
development of the theory. Just war is the idea of the possibility of using
force, the right to war and avoiding the consequences for its invocation.
For hundreds of years, different concepts have appeared from Hellenscy
through Christianity to modern times. It is impossible to accurately
describe all thinkers and changes.
For the righteous is war for those for whom it is necessary, and
blessing is the weapon, if only in it all hope rests [Iustum enim est bellum
quibus necessarium, et pia arma, ubi nulla nisi in armis spes est]. These
words, presented by the Roman historian Titus Livius, describe such a
situation of interpreting the actions of one of the parties to the conflict.
For some, actions are always just and others are not.
A just war has evolved over the course of history, practically from
the rise of man to modern times it has changed. The changes most often
took place in connection with the religion or politics of a given nation,
states and all the newcomers associated with them. This caused that the
thematic area of just wars is so extensive that it is difficult to present any
of them.
The concept of more justly war was present in every civilizational
circle; however; Greek and Roman are considered to be precursors.
According to the first war, it was just when there was an important and
sufficient reason for its termination and when the offer of voluntary
compensation would be rejected. In addition, conducting military opera-
8
Paul, C., Nauka Buddy. Pytania generała Simhy. Unus, Wrocław, 1991;
Amerio, R., Iota Unum. Analiza zmian w Kościele katolickim w XX wieku.
Antyk, 2009, p. 523.
242
tions was forbidden during: religious holidays, athletic competitions and
the duration of the peace treaty.
The two main thinkers of ancient Greece – Plato and Aristotle
believed that war should only be conducted with barbarians – should we
wonder who this barbarian was, a stranger who came to our territory? In
addition, they believed that Polis should not fight with each other, after
all belong to the same culture, and war between them, disrupted a certain
order (modern civil war).
For Plato, the reasons justifying the war did not count, but for
Aristotle, yes (Ticidides). Aristotle regarded war as the most important
premise of war, only to achieve peace, which is connected with another,
that is, with self-defence, establishing hegemony over the peoples who
can only gain by submitting an act of surrender and conquering natives
intended for slavery.
The Romans believed that war must be a pium – carried out on the
orders of the gods and iustum – just. It was this culture that introduced
the concept of bellum iustum and bellum inustum – the classification
depended on the procedure of termination and warfare. In order for the
war to be recognized as just, a special college of priests was obliged to
demand from the opponent to repair the damage on Rome (similarly to
the Greeks - but it had to happen at a certain time) and inform the opponent
of the expected attack. If the steps taken did not work, the priests presented
these issues to the People’s Assembly (later transformed into the Senate)
and the authority issued a decision to start a war – a formal declaration of
war (consisted of casting a spear outside Rome, on the territory of the
opponent, and pronouncing a particular sentence ). According to Cicero,
in order for war to be fair, it was necessary to act as before and prove that
it is conducted because of fair reasons – self-defence, the need to punish
the enemy, as well as regain looted goods9.
When Rome became the Empire, long and complicated procedures
were begun, because wars were more important than their just nature.
For this reason, before the end of the fourth century, the college of priests
ceased to exist. In addition, due to the presence of Christians who initially
9
Bizoń, M. Wojna sprawiedliwa w myśli Pawła Włodkowica [w:]
Pressje, book XVI. sPRAWIEdliwość No. 16 – 2008/2009, p. 176–177.
243
did not agree to participate in wars (Origen, Tertullian, Laktancjusz and
Hipolit from Rome), this approach has changed over time, the need to
defend the homeland and the importance of the army in ensuring security
were noticed. Because of the pagan tradition of offering sacrifices by
soldiers, it was thought that Christians would best serve their prayers.
However, with time it became a state religion, and then it was in their
interest to defend the state from the barbarians. The church had to somehow
justify such a radical change in attitude. It was succeeded by Saint
Augustine, who decided that although the war was a tragic event, it was
justified in certain cases. He felt, like Aristotle, that he must lead to the
establishment of peace, and acting in accordance with God’s commands
is not a sin. In addition, he distinguished such premises of war just like:
conducted in order to avenge wrongs or to regain what was “the road of
wrong” taken away. In his opinion, the unjust in the name of greed, cruelty,
lust for fame and the will to conquer10. In this way, the issue of war was
shattered for many hundreds of years, and only emperors, paper, kings,
or other great rulers had the right to declare war.
Wars were launched only when there is a just cause (iusta causa),
and especially in self-defense and to obtain compensation for the
unlawfulness suffered, if it can not otherwise be obtained (talks, demands,
etc.) – therefore war is an enforceable measure towards other entities.
An interesting fact is that at the turn of the 19th and 20th century, the war
began to be forbidden. The right to war, until 1919, was treated by inter-
national entities as a right that was in the sovereignty of each state. After
this period, despite emphasizing in many documents that the nation is a
sovereign war, it was banned legally and limited to only a few exceptions,
such as the defense of its borders against assault.

1. Criteria of just war

On the basis of literature analysis, it can be concluded that in
order to declare war as just or reject it and treat it as an unjust one,
one should undergo some critical evaluation. To make it possible, many
authors presented different approaches to this subject, describing
10
Platon. Państwo, t. 1, (ed.). W. Witwicki. Wydawnictwo Alfa, Warsaw,
1994, p. 247.
244
various criteria. They constitute a set of conditions that appeared most
often11 :
1. A just cause – This group may include activities such as the
defence of state borders. Also, to stop a systematic and persistent violation
of the rights to life, freedom and dignity of significant human groups.
(e.g. September campaign).
2. A fair authority – The constitutional and legislative processes
must be observed. (references to god and religion appeared in history)
Actions of states participating in such a war should seek confirmation,
for example at the UN or in other organizations. Governments should
speak the truth and provide free press so that people can properly judge
their decisions.
3. The final step – The war must be preceded by peace solutions
(negotiations, negotiations, peace processes, all possibilities to prevent
war), the military actions themselves are to be a last resort.
4. A just goal – The goal of every war is to achieve a just peace for
all. Revenge, conquest, economic gain or other goals cannot be the basis
for a just war. Hostile nations are partners in the international arena
(strength solutions lead only to deepening the spiral of hatred towards
other nations). Therefore, they should be treated in such a way so as not
to lead to an impossible situation. The hatred that emerged after the First
World War was reflected in another world conflict.
5. The probability of success – Success in just war must be visible
and understandable, not just utopian and unattainable. This also applies
to point 6 regarding
6. Profits proportional to costs, because it is impossible to set an
objective that will lead to the destruction of both sides. In addition, all
good gained as a result of hostilities must be greater than the sum of
suffering, losses and woes resulting from all activities.
7. A clear and explicit announcement of war – The government(s)
must clearly declare their plans for the commencement of a war and
provide conditions for how to prevent it.
11
Walzer, M. Wojny Sprawiedliwe i niesprawiedliwe. PWN, Warsaw,
2010; Műnkler, H. Wojny naszych czasów. WAM, Cracow, 2004; Balcerowicz,
B. Pokój i „nie-pokój”. Na progu XXI wieku, Bellona, Warsaw, 2002; Łoś, R.,
J. Regina Zacharski. Współczesne konflikty zbrojne. PWN, Warsaw, 2010; itp.
245
 8. War should be carried out with just measures – Actions carried
out by the fighting parties must comply with the law and moral principles
to the extent that both parties can act.
You cannot respond to an attack with too much force (the infantry
attack must not be answered by dropping the nuclear bomb), you should
not kill people taken prisoner, you should minimize losses unrelated to
the activities carried out. A similar attitude should be given to behaviours
and acts related to terrorism12 which is not the same as a guerrilla or
revolutionary fight, but only an ordinary crime.
In many publications, the above criteria are mentioned, but several
conditions are also set. The first and the most important is that all eight
points are warranted by a just war. Only at this moment can she be just. It
is impossible for any of the above criteria to be omitted, because what
would be the point of fighting in relation to a just cause (attack on our
country) which would end up with a disproportionate profit to losses.
In addition, the goal of every war must not only be to achieve
success, but equally just peace. One cannot forget that every war must
end in peace, therefore everything that is being done in its course is to have
such a purpose. In addition, governments, politicians, etc. cannot use this
doctrine to start an unjust war or to conduct it in an unjust manner – it is
unethical and leads to misunderstandings on the international scale.
The above criteria can be used to analyse conflicts and wars over
the years. However, it should be noted that regardless of the accuracy of
the analysis, the dispute will always be fair to some, and not for others.
According to Michael Walzer, the first war in the Persian Gulf region
of 1991 was fair, because the United States and their coalition partners
stopped their struggles when the Iraqi invasion of Kuwait finally repulsed.
They did not continue fighting for Baghdad and did not overthrow the
regime of Hussein and the Baath party. The opposite of the above-described
war (in his opinion) was the intervention of 2003, in Iraq, whose reasons
were unclear, often changed and served ex post. Unlike the previous
invasion, it was assumed from the outset that it would not be possible
without an attack on Baghdad and overthrowing Saddam’s regime. This
12
Krastev, K. Analysis of Terrorism Motivation Determinants. Internatio-
nal Conference Knowledge-Based Organization, Vol. XXIV No 1, Sibiu, 2018,
pp. 124–129.
246
was related to the possibility of Iraq having weapons of mass destruction
or the threat of its acquisition in the near future. However, Walzer draws
attention to the fact that France also has such a weapon, and nobody is
trying to overthrow power in Paris. The invasion of Iraq in this case
concerned the regime, it was not about its criminal nature but about the
threat it could cause for the coalition states. This was a reason for a preven-
tive war, but quite different than its paradigm, concerning the reason of a
preventive attack resulting from the perception of a dangerous imbalance
in power, which may soon make us defenceless against them13.

3. Unjust wars
From the creation of documents aimed at protecting people during
military operations, as well as clearly defining who, why and how can
conduct military operations. Individual countries are trying to “circum-
vent” international law, so they will not be considered an aggressor. This
is very important, thanks to this they are able to avoid legally-imposed
sanctions and the international community will not have any indications
that a country is an aggressor. In addition, people, most citizens will accept
such activities – after all, the law is not violated, and what is not prohibited
is allowed.
In international law, the term armed attack (invasion, attack) of
one or several countries on other. The state that first committed the act of
aggression to another is called an aggressor. Aggression usually starts a
war. The victim of aggression has the right to self-defence, in which other
countries can help.
Aggression is banned in international law as well as in Polish law,
and violation of this prohibition is a crime against peace. Nowadays, ag-
gression cannot be a means of permanent enlargement of the state territory,
because the area occupied in this way cannot be legally included in the
territory of the aggressor, becoming at most the territory occupied by it.
The question is whether modern situations in which the state X annexes
the territory of the State of Y in a manner not entirely consistent with the
law is also an unfair action?
13
Walzer, M. Wojny Sprawiedliwe i niesprawiedliwe. PWN, Warsaw,
2010 , p. 15–16.
247
 In history there are many cases of the use of force, actions that
have violated political independence and territorial integrity of states.
They have not been authorized by the UNSC and cannot be qualified for
any self-defence concept. These situations illustrate modern wars unjust
because the actions taken in their course were not consistent with the idea
of justice, and this in turn indicates that they were unjust wars.
Examples of unjust wars are occurrences such as the actions of the
USSR in Czechoslovakia (1948); invasion of North Korea to South Korea
(1950); US activities in Guatemala (1954); invasion of Israel, France and
Great Britain to Egypt (1956); Soviet invasion in Hungary (1956); US-
sponsored invasion of the Bay of Pigs (1961); invasion of India on Goa
(1961); US invasion in the Dominican Republic (1965); invasion of the
Warsaw Pact on Czechoslovakia (1968); Arab activities during the war
Jom Kipur (1973); North Vietnam action against South Vietnam (1960-
1975); Vietnamese invasion in Cambodia (1979); Soviet invasion in
Afghanistan (1979); Invasion of Tanzania into Uganda (1979); Argentine
invasion of the Falkland Islands (1982); US invasion of Grenada (1983);
US invasion in Panama (1989) and Iraq attack on Kuwait (1990).

Conclusion
Wars have always aroused extreme emotions, some people were
impressive and fascinated by others. Just wars are a way of justifying
military actions and all acts in their course. Over the centuries, various
concepts of this theory have appeared. It is impossible to present all
thinkers of this idea.
For very long decisions whether war is just or not, Christian priests
and thinkers undertook. It was only in modern times that this subject was
addressed by other specialists in this subject (strategists, politicians).
Just and unjust wars ceased to dominate only at the turn of the 19th
and 20th centuries. A just war is divided into two main elements – the
right to conduct war (defining who, where, when and why he has the
right) and the right to war (how to proceed in battle, what rules to follow).
At the turn of the 19th and 20th century, the place of ethical norms
was replaced by international law, first of all the League of Nations,
followed by many subsequent conventions, until it was stated that war
can not be carried out by states with a few exceptions. For a war to be
248
considered fair, it must meet a number of criteria. The opposite of fair
wars are aggressive wars (unjust) that are the reverse of the former ones.

BIBLIOGRAPHY

1. Arystoteles. Polityka, trans. L. Piotrowicz, Państwowe Wydawnictwo

Naukowe, Cracow, 1964.
2 Balcerowicz B. Pokój i „nie-pokój” na progu XXI wieku, Belona,
Warszawa, 2002.
3. Bizoń M. Wojna sprawiedliwa w myśli Pawła Włodkowica [w:] Pres-
sje, book XVI. sPRAWIEdliwość No. 16 – 2008/2009.
4. Bodziany M. Społeczeństwo a wojna. Paradoks wojny we współczes-
nym ładzie międzynarodowym, Wrocław, 2013.
5. Carus Paul. Nauka Buddy. Pytania generała Simhy, Unus, Wrocław
1991; Romano Amerio, Iota Unum. Analiza zmian w Kościele katolickim w
XX wieku, Antyk, 2009.
6. Clausewitz C. O wojnie, book 1–5, MON, Warsaw 1958.
7. Ehrlich L. Pisma wybrane Pawła Włodkowica, book 1., Warsaw, 1968
(w:) Zrozumieć średniowiecze, ed. R. Mazurkiewicz, Tarnów, 1994.
8. Ehrlich L. Polski wykład prawa wojny XV wieku. Kazanie Stanisława
ze Skarbimierza „De bellis iustis”, Wydawnictwa Prawnicze, Warsaw, 1955.
9. http://www.britishmuseum.org/research/collection_ online/collection_
object_details/collection_image_gallery. aspx?partid=1& assetid=1546345001&
objectid=368264.
10. Huzarski M., Wołejszo, J. (ed.) Leksykon Obronności Polska i
Europa, Bellona, Warsaw, 2014.
11. Kohn G. C., Encyklopedia wojen, al. fine, Warsaw, 1998.
12. Krastev K., Analysis of Terrorism Motivation Determinants, Inter-
national Conference Knowledge-Based Organization, Vol. XXIV No 1, pp. 124–
129, Sibiu, 2018.
13. Kwiecień R., Aksjologia prawa międzynarodowego a siła zbrojna
w perspektywie historycznej (w:) Kranz J.,(ed.), Świat współczesny wobec
użycia siły zbrojnej. Dylematy prawa i polityki, Instytut Wydawniczy EuroPra-
wo, Warsaw, 2009.
14. Lasota J., Wybrane zagadnienia sztuki wojennej starożytnego świata,
book 1 pierwsze cywilizacje, AON, Warsaw, 2016.
15. Łoś, R., Regina Zacharski, J. Współczesne konflikty zbrojne, PWN,
Warsaw, 2010.

249
 16. McMahan, J., Etyka zabijania na wojnie, [w:] Żuradzki T., Kamiński
T., Etyka wojny. Antologia tekstów, PWN, Warsaw, 2009.
17. Moseley, A. The Rules of War in Sub-Saharan Africa (w:) P. Robinson,
Just War in Comparative Perspective, Ashgate, Hampshire, 2003.
18. Nahlik, S. E.,Wstęp do nauki prawa międzynarodowego, PWN,
Warsaw, 1967.
19. Phillipson, C. The International Law and Custom of Ancient Greece
and Rome, book 2, MacMillan and Co. Limited, London, 1911.
20. Platon, Państwo, book 1, (ed.). W. Witwicki, Alfa, Warsaw, 1994.
21. Toynbee, A. J. Wojna i cywilizacja, Warsaw 2002.
22. Walzer, M. Wojny Sprawiedliwe i niesprawiedliwe, PWN, Warsaw,
2010.

250
 ÂÎÉÍÀÒÀ ÊÀÒÎ ÏÐÈ×ÈÍÀ ÇÀ ÈÌÈÃÐÀÖÈßÒÀ
Ìàëãîæàòà Ðåéìàí-Êàðîëåâñêà
Âîåíåí óíèâåðñèòåò ïî òåõíîëîãèè,

ã
Âàðøàâà, Ïîëøà

WAR AS ONE OF THE CAUSES OF IMMIGRATION

Ma³gorzata Rejman-Karolewska
Military University of Technology, Warsaw, Poland

Резюме: От зората на времето продължават войните и въоръжените

конфликти. Феноменът на въоръжения конфликт е сред многото при-
чини за миграцията. Според информацията от Програмата за мони-
торинг на конфликти Uppsala в момента се водят двадесет и шест
вътрешни конфликта в света и само един между държави. В Сирия,
която понастоящем е в процес на война, населението е изложено на
опасност от смърт в резултат на въоръжената борба, недостигът на
вода и гладът, оправдават като единственото разумно решение бяг-
ството в по-сигурна зона. По този начин през последните няколко
години има огромно движение на населението и много стотици хи-
ляди хора от конфликтни райони или други кризи в търсене на по-
безопасни райони. Още повече, че след въоръжения конфликт в Ук-
райна около 1,5 млн. души са дошли в Полша, което показва колко
голям е феноменът. Целта на автора е да представи войните като
един от основните фактори на миграцията на населението.
Ключови думи: война,въоръжен конфликт, фактори за миграция.

Introduction
Since the dawn of time, wars and conflicts have been going on.
Each time wreaking havoc in the economy, business and culture. Every
such event also brings death and suffering to many innocent people who
lose their homes as a result of fighting, while other dangers, such as crime
developing on damaged areas, cause people to seek a new place for a
peaceful life. It is these phenomena that are among the many causes of
migration. Currently, according to data provided by the Uppsala Conflict
251
Data Program, there are waging twenty six internal conflicts in the world,
and only one between countries1.
According to data provided by the United Nations High Com-
missioner for Refugees, currently: “An unprecedented 68.5 million people
around the world have been forced from home. Among them are nearly
25.4 million refugees, over million people who have been denied and
nationality. In a world where nearly 1 person is forcibly displaced, our
work at UNHCR is more important than ever before2”.
Nowadays, Syria can be taken as an example of mass migration
due to the ongoing armed conflict. The country is currently undergoing a
war, and organized crime benefits from almost every area of life – drinking
water or food can reach very high prices. Inhabitants who are exposed to
death as a result of fighting, they suffer from water shortage and hunger,
make the only reasonable decision, namely escape to a more secure area. In
this way, in the last few years there has been a massive movement of people
and many hundreds of thousands of people from conflict areas or other crises
to a dangerous march towards safer areas of Europe, and thus causing one of
the major migration crises in Europe. The author’s purpose is to present wars
and armed conflicts as one of the main factors of migration.

War and armed conflict

In the opinion of C. von Clausewitz, the war was “only a continua-
tion of policy, carried out with other means3” and a way of claiming rights.
He believed that good law and good military were instruments that ensured
social order and peace4. War is not the breaking of relations with the
opponent, but only their deterioration and implementation of earlier
assumptions in a slightly different way. A state considered by many to be
destructive while bringing about the renewal of society5. Consideration
of this concept should begin with the words of one of the Roman theore-
1
http://ucdp.uu.se, [last visited on 20.08.2018].
2
http://www.unhcr.org/figures-at-a-glance.html [last visited on 20.08.
2018].
3
Clausewitz, C. O wojnie, book 1–5. MON, Warsaw, 1958, p. 7.
4
Balcerowicz, B. Pokój i „nie-pokój” na progu XXI wieku. Belona,
Warsaw, 2002, p. 24.
5
Poglądy Hegla-G. W. F. Hegel. Zasady filozofii prawa. PWN, Warsaw,
1969, p. 317.
252
ticians of the war – Vegecius and his motto: Si vis pacem para bellum6. In
spite of the passage of his years, his force for a couple of years is the
motto of the theory and practice of politics and the art of war.
The author decides to start an attempt to characterize this complex
and varied state from the definition of the PWN language in the Polish
Dictionary, according to which it is “an organized armed struggle between
states, nations or social, religious groups, etc.7”. There were various inter-
pretations among philosophers and thinkers, for example, according to
Plato, war could be justified and rightly conducted, and sometimes even
necessarily used, as a means to obtain peace8.
J. Białocerkiewicz assumes with a certain simplification that war
is a state of relations between countries, in which a sharp conflict arose
on the basis of existing policy is solved by means of some or all of the
political, military and economic forces that these countries have9.
M. Kallas, who stated that the state of war is a legal situation between
states at war. The state of war also means the breaking of: diplomatic, consular
and economic relations and direct contacts between citizens, as well as the
suspension of existing international agreements between belligerents10. Under
international law, wars have been banned11. It has always been trying to find
a way to avoid international responsibility for causing armed conflict and
international sanctions that overlaps an aggressor.
The word conflict itself comes from the Latin confiktus – incident12.
Today, compared to the traditional meaning of the word, it has significantly
6
Si vis pacem para bellum (latin) – If you want peace, prepare for war.
7
http://sjp.pwn.pl/sjp/wojna;2537281.html, [last visited on 20.08.2018].
8
Platon. Prawa. Warsaw, 1960, p 10.
9
Białocerkiewicz, J. Prawo międzynarodowe publiczne. Zarys wykładu,
UWM, Olsztyn, 2005, p. 440.
10
Kallas, M. Konstytucja Rzeczypospolitej Polskiej. Warsaw, 1997, p.
85–87; Pawłowski, J. (red.) Słownik terminów z zakresu bezpieczeństwa
narodowego. AON, Warsaw, 2002, p. 128.
11
Art. 2 Charter of the United Nations, Statute of the International Court
of Justice and Agreement establishing the Preparatory Commission of the United
Nations, (Dz.U. 1947 No. 23 pos. 90).
12
Kopaliński, W. Słownik wyrazów obcych i zwrotów obcojęzycznych
[online] http://www.slownik- online.pl/kopalinski/FEBB1053886AF1 C9C 125
65E90041642C. php, [last visited on 20.08. 2018].
253
expanded, although in a sense it means a clash of two different sides,
ideologies, views, etc. A similar definition is found in the Polish Dictionary
of the PWN – “confrontation of conflicting, mutually exclusive aspirations,
actions views, incompatibility, contradiction, dispute, conflict, armed
clash”13. In turn, the sociological dictionary states that “this is a social
process taking place between individuals, groups, classes, nations or
organizations, resulting from the contradiction of their interests, goals,
intentions, views, motives or duties that create hostility between the”14.
The division of war and conflict due to the number of victims is
also interesting. According to UCDP, armed conflict is a “political conflict
in which armed struggle involves the armed forces of at least one country
(or one or more factions aiming to take control of all or part of the state),
in which at least a thousand people die as a result of fighting”15. In addition,
this definition specifies that in order to recognize armed conflict as a war,
death must have more than 1,000 people16.
According to the International Military and Defence Encyclopae-
dia, armed conflict is as one of the forms of wars – “an ambiguous term,
which is not compatible with science in science. Among the various types
of war, the conflict of reduced intensity is mentioned, describing it as:
armed action in the area between peace and open war using strictly limited
methods and methods”17 . This definition refers to a different way of
distinguishing these two phenomena, namely due to the entities involved
and the area of occurrence. The first, concerning the territory of one state
and involving only its forces called the domestic conflict and the second
international one. According to the next criterion, we distinguish different
13
Popularny Słownik języka polskiego, Warsaw, 1999, p. 236.
14
Olechnicki, K., P. Załęcki. Słownik socjologiczny. Graffiti BC, Toruń,
1999, p. 75.
15
The Free Online Library. The 2009 armed conflicts report-preview
[online] http://www.thefreelibrary.com/The+2009+armed+conflicts+report-
preview, [last visited on 20.08. 2018].
16
University, Upsala. The Military Balance, International Institute of
Strategic Studies [online] http://www.iiss.org/publications/military-balance/the-
military-balance-2007, [last visited on 20.08. 2018].
17
Travor, N. International Military and Defense Encyclopedia, book 6,
Washington, 1993, p. 2006.
254
forms of struggle: national liberation, tribal (mainly in Africa), insurrec-
tions, organized rebellions supported by military forces and struggles for
power using armed forces18.
Currently, whether we are dealing with one or the other, depends
on the interpretation. A good example of such an approach is the afore-
mentioned crisis in Ukraine – for some it is a war between the Russian
Federation and Ukraine, for others it is only a conflict between these
countries, and still others consider a civil war (an attempt to separate) or
an ordinary internal crisis. In modern conflicts, the division of the
influences of the modern world is reflected in the lens19. Armed conflict
and war as phenomena often cited in most studies in the field of history,
sociological, economic and political sciences, being the subject of many
studies are closely interrelated. According to the author, it can be assumed
that every war is an armed conflict, but not every armed conflict deserves
the infamous name of war.

Migration
The most popular and at the same time the simplest division of this
phenomenon is connected with the direction in which a given man
succeeds, and each subsequent one already contains the reasons for the
journey. In this classification of migrants, we divide into: immigrants
and emigrants. The first term refers to a person who came from abroad to
another country20, while the second refers to a person who leaves or has
left their home country in order to settle in another country21.
Due to the more complex division of migration in this part of the
article, the author will try to present other definitions and facts beyond
those discussed above. As you can see the reasons for migration are many,
18
Artymiak, R. Wojny i konflikty w XX wieku. Konflikty współczesnego
świata, (ed.) R. Borkowski. AGH uczelniane wydawnictwo naukowo-
dydaktyczne, Cracow 2001, p. 40–41.
19
Nowaczyk, O. Oblicza wojen w XXI wieku. „Zeszyty Naukowe
Uniwersytetu Szczecińskiego”, 2011, No. 21(675) 2011, p. 67–69.
20
http://sjp.pl/imigrant, [last visited on 20.08. 2018].
21
http://sjp.pl/emigrant, [last visited on 20.08. 2018].
22
Wójcik-Żołądek, M. Współczesne procesy migracyjne: definicje,
tendencje, teorie [w:] „studia BAS”, 2014, No. 4(40), p. 12.
255
they may be related to the desire to improve your own life, economy, but
also situations where immigration becomes the only way to live a dignified
life (or stay alive). Due to the size of the topic, selected terms will be
discussed.
One of the most popular divisions that can be found in the literature
of the subject is the one on migrations:
 internal, and therefore held within one country, (eg from a village
to a city);
 external (international), which assume crossing the state border.
The disadvantage of this type of distinction is that it is quite intuitive
and, at the same time, it does not fully present the whole picture of the
phenomenon of migration because it equally presents illegal, legal mig-
rants, etc. 22.
In addition, distinguish the division into such features as the time,
purpose, method or cause of migration as shown in figure 1.

The above division is intuitive and quite clearly defines with which
type of migrant we are dealing in a given moment. There are both the
aforementioned illegal migrants (due to the way), but also refugees who
could be put in place due to the reason (eg political).
Another frequently used criterion is that resulting from the scope
of freedom of decision making. We cannot put those who have made
conscious decisions without coercion with those who have been forced
or even taken away and taken from their place of residence. It is also
connected with the division into immigrants and refugees mentioned
earlier. There are voluntary and forced migrations. However, it is worth
emphasizing that the “voluntary” emigration is often illusory, and under
strong pressure and willingness to change, there are often not only political
refugees or victims of wars and conflicts, but also people migrating for
economic reasons, using the “opportunity” to improve living conditions23.
Therefore, the factors influencing the migrant’s decisions include24:
22
Wójcik-Żołądek, M. Współczesne procesy migracyjne: definicje,
tendencje, teorie [w:] „studia BAS”, 2014, No. 4(40), p. 12.
23
Wójcik-Żołądek, M. Współczesne … op. cit., p. 13–16.
24
Marek, E. Migracje zagraniczne i uchodźstwo we współczesnym
świecie [w:] “Polityka społeczna”, 1995, 3/1995, p. 2.
256
 Figure 1. Migration division
Source: based on: A. Górny, P. Kaczmarczyk, Uwarunkowania i mechanizmy
migracji zarobkowych w œwietle wybranych koncepcji teoretycznych [w:]
„Working papers”, 2003, No. 49, p. 12.
 demographic development of the country of origin and desti-
nation;
 personal and family situation;
 material and cultural living conditions;
 economic situation of the country of origin and destination;
 level of unemployment;
 the political situation of the state and the state of public security;
 activities of large international companies;
 significant imbalance in the population structure in terms of sex
and age;
 the crisis situation of the country;
 low material standard of the population;

257
  lack of development opportunities;
 lack of life prospects;
 an unstable social and political system of the country;
 lack of tolerance;
 repression;
 armed conflicts and wars;
 the opportunity to undertake education that cannot be obtained
in your own country25.

War and imigration

Situation in Syria because of war. Over 5.6 million people have
fled Syria since 2011, seeking safety in Lebanon, Turkey, Jordan and
beyond. Millions more are displaced inside Syria and, as war continues,
hope is fading fast26.
The story of disabled siblings (Alan and Gyan Mahamed who move
in wheelchairs) and their families escaping from the war in Syria shows
how difficult and dangerous is the way to a better life. Alan and Gyan, in
the summer of 2014, left Syria with their family (due to the threat to life –
the city of Al-Hakasah was taken over by an armed group calling them-
selves Islamic State). They emigrated to Iraq, living there for 1.5 years,
but due to the expansion of the so-called Islamic State, they had to flee
once again. Thanks to their mother and brother, they managed to overcome
the route from Iraq to Turkey, among others traveling through the
mountains. After many months of fear, exhausting the family united in
Germany27 .
Also in Poland in the years 1918–1939, 1.2 million citizens perma-
nently left the Republic of Poland28. The same fate met the people of my
25
Niedźwiedzki, D. Integracja europejska a problemy migracji i kryzysów
społecznych w Polsce [w:] M. Kwiatkowska, K. Sochacka (ed.). Polska w Unii
Europejskiej. Początkowe problemy i kryzysy?, Warsaw, 2002, p. 355–357.
26
http://www.unhcr.org/syria-emergency.html, [last visited on 20.08.
2018].
27
https://www.amnesty.org/en/latest/news/2017/03/a-remarkable-
journey-an-emotional-reunion, [last visited on 20.08. 2018].
28
Sakson, A. Migracje w XX wieku (online) http://mighealth.net/pl/
images/b/b4/Sakson.pdf, [last visited on 20.08. 2018].
258
country during World War II, many refugees fought in the armies of other
countries only to regain the independence of their own nation, and
hundreds of civilians sought one peaceful place for the rest of their lives.
After the great war, also many Poles sought shelter in various parts of the
world when the nation was under the rule of the Soviet army and the
Russian dictate.
During the first and second wars in Chechnya, many Chechen
citizens came to Poland. The Office for Foreigners reports that by 2017 it
was about 80,000 people. This conflict contributed to the increase of
migration from areas covered by military operations, both wars led to
great destruction and completely ruined Chechnya.

Figure 2. The journey of Alan and Figure 3. A family photo taken in

Gyan Mahamed and families from
war in Syria and Islamic State.
Source: http://www.trtworld.com/
opinion/syrian- refugee-family-
finally-makes-it-to-germany-
wheelchairs-and-all-318569
[accessed on 20.08.2017].
Munich after the journey.Source:
Amnesty International, https://
www.amnesty.org/en/ latest/news/
2017/03/a-remarkable-journey-an-
emotional-reunion/, [accessed on
20.08.2017].

The official justification of the authorities of the Russian Federation

of the war with Chechnya speaks about the defense of the territorial
integrity of Russia and the fight against separatist, fundamentalist Muslim
groups. In 2008, the republic was inhabited by 1.28 million inhabitants,
including 67.9% of Chechens, 16.9% of Ingush and 14.5% of Russians
and other Caucasian peoples. However, the losses of war and mass
259
movements of the population have made it difficult to estimate the number
of population. In addition, the average age of the population of this nation
is about 22 years, including men only 21.5 years. These data show how
the war affected a country that has been seriously damaged and many
people fled the Russian army. It is estimated that as a result of entire
actions in Grozny, between 23 and 27 thousand people from civilians,
including around 2,000 children, died29. By the end of the war, about 35
thousand more were killed. civilians and soldiers. In fact, the number of
victims of both sides could reach up to 120,000. The Chechen people
have been completely destroyed.
According to the UNICEF report, around 28 million children have
fled conflict-affected regions around the world30 . Currently, the most
serious cause of migration is the ongoing conflict in Syria. Syrian refugees
in countries neighboring Syria – their number exceeds 4 million – are
dependent on the assistance of host countries and international organiza-
tions31.
In addition, a similar situation took place in Iraq, where, due to the
conflict, many people died and more had to escape. “Iraq became immer-
sed in the civil war after the American invasion in 2003, which took a
particularly bloody turn in 2005–2006 and according to official data it
absorbed over 100,000. victims, and according to unofficial – over half a
million. Sunni, frustrated and marginalized by the Shi’ite authorities in
Baghdad, created in time a resistance movement consisting of ex-Al-Qaeda
militants and former Baath party officers. A terrorist organization was
born under the name Islamic State of Iraq and Levant (Dawla Islamijij
lil-Iraq your-Szam, Islamic State of Iraq and Sham – ISIS0)” 32.
29
Mitzner, P. Misja Kowaliowa: rzecz o Siergieju Adamowiczu Kowaliowie
i jego współpracownikach, którzy w krytycznym dla Rosji momencie znaleźli
się w Czeczenii, Warsaw, 1996, p. 89.
30
https://polskatimes.pl/raport-unicef-28-milionow-dzieci-na-swiecie-
musialo-uciec-z-domu-z-powodu-wojen/ar/1059 9762, [last visited on 20.08.
2018].
31
Syria Regional Refugee Response. UNHCR, (online) http://data. unhcr.
org/syrianrefugees/regional.php, [last visited on 20.08. 2018].
32
chrome-extension://oemmndcbldboiebfnladdacbdfmadadm/https://
www.pism.pl/files/?id_plik=20992, p. 26, [last visited on 20.08. 2018].
260
 The latest media reports also show that on August 25, 2017 over
700,000 Rohingys, women, men and children escaped from the northern
state of Rakhine to neighboring Bangladesh. These events were caused
by the attacks of the security forces of Myanmar which began massive
and systematic actions against hundreds of people in the villages of
Rohingy. Myanmar’s army began a military operation in this area after
the armed group “Army of the Rohingy of Arakan” attacked several police
stations. The Amnesty International organization has documented, among
others, mass burning of Rohingj villages, use of anti-personnel mines
and events considered crimes under international law, including murder,
rape, starvation of people, mass deportations and other violations of human
rights33.
The above events are ideal examples of how armed conflicts, wars
and even attacks on part of the population contributed to the migrations
of the population in order to find a safe corner to be able to continue a
peaceful life. Man always fled from places where his life and family
members are in danger. Millions of people are looking for peace, dignified
life and flee before the war.

Conclusion
People have always been migrating because they were looking for
food, a better place to live or escaped from threats.
This article is only an introduction to the subject of migration in
the 21st century. Due to the broadness and multithreading of the subject,
the author tried to indicate the most important concepts, as well as reasons,
where one of the main is escape from war and armed conflict.
Nowadays, looking at the data provided by the United Nations High
Commissioner for Refugees, currently: “An unprecedented 68.5 million
people around the world have been forced from home34”. According to
the UNICEF report, around 28 million children have fled conflict-affected
33
Mjanma: rok bez odpowiedzialności za okrucieństwa wobec Rohingjów
(online) https://amnesty.org.pl/mjanma-rok-bez-odpowiedzialnosci-za-
okrucienstwa-wobec-rohingjow, [last visited on 20.08. 2018].
34
http://www.unhcr.org/figures-at-a-glance.html, [last visited on 20.08.
2018].
261
regions around the world35. All these people suffered because of wars and
conflicts. People have always escaped from endangered areas fearing the
threat to life and health. This situation shows how a serious challenge for
the modern world is to prevent this phenomenon. Currently, the world is
very divided, which means that the fear of losing work and other doubts
related to the unknown (immigrants from other parts) causes that many
people have a negative attitude towards people who flee before the war
treating them as a threat.

BIBLIOGRAPHY

1. Artymiak R., Wojny i konflikty w XX wieku, Konflikty współczesnego

świata, (ed.) Borkowski R., AGH uczelniane wydawnictwo naukowo-
dydaktyczne, Cracow 2001.
2. Balcerowicz B., Pokój i „nie-pokój” na progu XXI wieku, Belona,
Warsaw 2002.
3. Białocerkiewicz J., Prawo międzynarodowe publiczne. Zarys wykładu,
UWM, Olsztyn 2005.
4. Charter of the United Nations, Statute of the International Court of
Justice and Agreement establishing the Preparatory Commission of the United
Nations, (Dz.U. 1947 No. 23 pos. 90).
5. Clausewitz C., O wojnie, book 1-5, MON, Warsaw 1958.
6. Kallas M., Konstytucja Rzeczypospolitej Polskiej, Warsaw 1997.
7. Kopaliński W., Słownik wyrazów obcych i zwrotów obcojęzycznych
[online] http://www.slownik-online.pl/kopalinski/FEBB1053886AF1C9C
12565E90041642C.php.
8. Krastev K., Analysis of Terrorism Motivation Determinants, Interna-
tional Conference Knowledge-Based Organization, Vol. XXIV No 1, pp.124–
129, Sibiu 2018.
9. Marek E., Migracje zagraniczne i uchodźstwo we współczesnym
świecie [w:] “Polityka społeczna”1995, 3/1995.
10. Mitzner P., Misja Kowaliowa: rzecz o Siergieju Adamowiczu Ko-
waliowie i jego współpracownikach, którzy w krytycznym dla Rosji momencie
znaleźli się w Czeczenii, Warsaw 1996.
11. Mjanma: rok bez odpowiedzialności za okrucieństwa wobec
Rohingjów (online) https://amnesty.org.pl/mjanma-rok-bez-odpowiedzialnosci-
za-okrucienstwa-wobec-rohingjow.
35
https://polskatimes.pl/raport-unicef-28-milionow-dzieci-na-swiecie-
musialo-uciec-z-domu-z-powodu-wojen/ar/1059 9762, [last visited on 20.08. 2018].
262
 12. Niedźwiedzki D., Integracja europejska a problemy migracji i
kryzysów społecznych w Polsce [w:] Kwiatkowska M., Sochacka K., (ed.). Polska
w Unii Europejskiej. Początkowe problemy i kryzysy?, Warsaw 2002.
13. Nowaczyk O., Oblicza wojen w XXI wieku, „Zeszyty Naukowe
Uniwersytetu Szczecińskiego”, 2011, No. 21(675) 2011.
14. Olechnicki K., Załęcki P., Słownik socjologiczny, Graffiti BC, Toruń
1999.
15. Pawłowski J. (ed.), Słownik terminów z zakresu bezpieczeństwa
narodowego, AON, Warsaw 2002.
16. Platon, Prawa, Warsaw 1960.
17. Poglądy Hegla-G. W. F. Hegel. Zasady filozofii prawa, PWN, Warsaw,
1969.
18. Popularny Słownik języka polskiego, Warsaw 1999.
19. Sakson A., Migracje w XX wieku (online) http://mighealth.net/pl/
images/b/b4/Sakson.pdf.
20. Syria Regional Refugee Response, UNHCR, (online) http://data.
unhcr.org/syrianrefugees/regional.php.
21. The Free Online Library, The 2009 armed conflicts report-preview
[online] http://www.thefreelibrary.com/The+2009+armed+conflicts+report-
preview.
22. Travor N., International Military and Defense Encyclopedia, book
6, Washington 1993.
23. Upsala University, The Military Balance, International Institute of
Strategic Studies [online] http://www.iiss.org/publications/military-balance/the-
military-balance-2007.
24. Wójcik-Żołądek M., Współczesne procesy migracyjne: definicje,
tendencje, teorie [w:] „studia BAS”, 2014, No. 4(40).
25. http://sjp.pl/emigrant.
26. http://sjp.pl/imigrant.
27. http://sjp.pwn.pl/sjp/wojna;2537281.html.
28. http://ucdp.uu.se.
29. http://www.unhcr.org/figures-at-a-glance.html.
30. http://www.unhcr.org/syria-emergency.html.
31. https://polskatimes.pl/raport-unicef-28-milionow-dzieci-na-swiecie-
musialo-uciec-z-domu-z-powodu-wojen/ar/1059 9762.
32. https://www.amnesty.org/en/latest/news/2017/03/a-remarkable-
journey-an-emotional-reunion.

263
 ÐÀÄÈÊÀËÈÇÀÖÈßÒÀ – ÑßÍÊÀ ÍÀ ÑÚÂÐÅÌÅÍÍÈÒÅ
ÂÎÅÍÍÈ ÊÎÍÔËÈÊÒÈ
Êðúñòþ Êðúñòåâ
Íàöèîíàëåí âîåíåí óíèâåðñèòåò „Âàñèë Ëåâñêè“,

ã
Âåëèêî Òúðíîâî, Áúëãàðèÿ

RADICALIZATION AS A SHADOW OF THE MODERN

MILITARY CONFLICTS
Krastyu Krastev
“Vasil Levski” National Military University
of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: Radicalization is a process in which extremes of opinions,

views, beliefs and ideologies are reached to the extent of a fierce rejection
of alternative to preached ideas. The subject of research is the process of
radicalization as one of the main determinant factors leading to the
initiation, development and continuation of the conflicts in our time. The
study focuses primarily on Islamic radicalism as a factor in conflict in
the Islamic Republic of Afghanistan and the subsequent cross-border
radicalization manifestations in the Middle East, North Africa and Europe.
Keywords: radicalization, modern military conflicts.

Въведение
През последните няколко години ясно се откроява тенденция
на разпространение и засилване на радикализацията и тероризма в
глобален план, което засяга сигурността и интересите и на Република
България. От особено значение за появата на тази тенденция са кон-
фликтите и кризите в Близкия изток (Сирия, Ирак и Йемен), Африка
(Либия, Мали, региона около езерото Чад и Африканския рог), Южна
Азия (Афганистан и Пакистан), както и политическата и икономи-
ческата нестабилност в страни от Западните Балкани1.

1
Министерски съвет на РБ. Стратегия за противодействие на радика-
лизацията и тероризма (2015–2020 г.). София, 2015, с. 5.
264
 Във всички съвременни военни конфликти наред с полити-
ческите, геостратегическите, икономическите и социокултурни при-
чини се прокрадва и сянката на религиозно мотивираните фактори.
Предмет на настояция доклад са съвременните военни кон-
фликти.
Обект на изследване е процесът на радикализация като един
от основните детерминиращи фактори, водещи до инициирането, раз-
витието и продължаването на конфликтите в нашето съвремие.
Основна цел на доклада е да се разкрият взаимовръзките между
радикализацията и съвременните военни конфликти.
За постигане на поставената цел са определени за решаване
следните изследователски задачи:
1. Да се уточни понятието радикализация и да се определят ос-
новните характеристики.
2. Да се анализират съвременните военни конфликти, предоста-
вящи достатъчно данни за наличие на религиозно мотивиращи фак-
тори.
3. На базата на извършените анализи да се формулират предло-
жения и препоръки за по-нататъшни изследвания.
В рамките на изследването с цел постигане на по-голяма це-
ленасоченост и конкретност е прието ограничение основно по отно-
шение на ислямския радикализъм като кофликтогенен фактор в
Ислямска Република Афганистан и последващите трансгранични
проявления в Близкия изток, Северна Африка и Европа.

1. Феноменът радикализация – основни характеристики

Екстремизмът и радикализацията, които водят до насилие, са
явления, които поставят под заплаха основни ценности на Европей-
ския съюз – демокрацията, човешките права, свободата и правовата
държава.
Насилственият екстремизъм е явление, при което отделни
личности или групи подкрепят или извършват идеологически мотиви-
рано насилие, за да постигнат своите идеологически цели.
Радикализацията е процес, по време на който се достига до
крайност на мненията, възгледите, вярванията и идеологиите до
степен на яростно отхвърляне на алтернативни на проповядваните

265
идеи. Радикализацията се характеризира с решителна готовност за
налагане на собствените възгледи и принципи над тези на останалата
част от обществото чрез отхвърляне на конституционните устои на
демокрацията и непризнаване на основните права на човека2. Много
често това води до споделяне на идеологията на насилието.
Радикализация, която води до насилие3 (насилствена радикали-
зация), е явление, при което отделни личности или групи възприемат
мнения, възгледи и идеи, които могат да доведат до актове на теро-
ризъм.
Радикализмът е сложен процес. От гледна точка на неговия
генезис можем да подчертаем, че никой не става радикалист изведнъж
или по рождение. Анализът на процеса разкрива много фактори,
които способстват за или водят към радикализация.
Детерминиращите фактори според специалистите се откриват
както на макро- и микросоциално ниво, така и на индивидуално-лич-
ностно.
На макросоциално ниво факторите са:
– глобализацията, която позволява безпрепятствено разпрост-
ранение на идеологии, безпроблемното движение на хора и средства,
– проблемите в интеграцията на малцинствени групи, бед-
ността и социалната безперспективност.
На микросоциално ниво се разглеждат категории като:
– социалната идентификация,
– колективните емоции,
– взаимодействието между отделните групи,
– отчуждаването от държавата и обществото.
На индивидуално ниво са факторите, като личностни характе-
ристики, личен опит, емоциите, пол, възраст, ролята на интернет
пространството като важен фактор, чрез който лесно се разпростра-
2
Хаджитодоров, С., Соколов М. Опасността от радикализация, раз-
познаване и превенция. Център за изследвания по национална сигурност
и отбрана, БАН. София, 2017.
3
Цветков, Т. Религиозната Радикализация – предпоставки, моти-
вация, признаци, противодействие. – В: Радикализмът и младите. София,
2016, с. 6–20.
266
няват радикални идеи и течения и се набират последователи4. Интерес
буди фактът, че 90% от френските граждани, сражавали се за Ислям-
ска държава5, са вербувани по интернет. До радикализация и теро-
ризъм води комплексното съчетание на много от тези фактори, но
самите процеси още не са достатъчно анализирани от научна гледна
точка.

2. Ислямският радикализъм в съвременните военни

конфликти
Тероризмът е сред основните заплахи за сигурността, а също
и за живота, здравето, свободите и правата на гражданите. Разпро-
странението на оръжия за масово унищожение, нарастването на
военните потенциали, глобализацията и лесният достъп до модерни
информационни технологии, организираната престъпност, нелегал-
ният трафик на хора, оръжия и наркотици; демографските, енергий-
ните и екологичните проблеми, рисковете от технически и природни
катастрофи са други източници на напрежение, които могат да се
окажат в сложна взаимна причинно-следствена връзка с тероризма.
На този етап най-реалните и непосредствени рискове и заплахи
за Република България от радикализация и тероризъм възникват като
следствие от активността на различни терористични групировки и
формирования с потенциал в глобален план, сред които т.нар. „Ислям-
ска държава в Ирак и Леванта“ (ИДИЛ), „Ал Кайда“ и свързаните с
тях аналогични структури.
За нуждите на настоящото изследване ще анализираме ислям-
ския радикализъм в Афганистан, предвид участието на нашите ми-
ротворци в коалиционната операция на Силите за стабилизиране на
Ислямска република Афганистан (ISAF).
В Афганистан, въпреки че талибаните са най-многобройната
групировка, която днес води война срещу коалицията, има и много
други активни играчи.
4
Elshimi, M., Pantucci, R., Lain, S. & Salman, N. Understanding the
Factors Contributing to Radicalisation. Royal United Services Institute for De-
fence and Security Studies, Stephen Austin and Sons, Ltd, London, 2018, p. 63.
5
Barrett, R. The Islamic State. The Soufan Group, 2014, p. 66.
267
 Различните групи се различават по идеологията си и са:
– уахабистки и салафистки6 (или техни производни) течения
от сунитския клон на исляма;
– доброволци от крайни секти на шиитския ислям (малко в
сравнение с сунитите);
– националистически, които целят „освобождаването“ на Афга-
нистан от чуждо влияние или основаване на автономия в етнически
обособени райони (национализмът според западните разбирания
почти не съществува в родината на опиума, тъй като единствено
панислямските движения надхвърлят племенното разделение).
Организациите се различават и според етнически си състав.
Пущуните са най-многообразно представения етнос в антикоалици-
онните групировки. Те са и най-многобройният народ в Афганистан –
12 милиова от общо 28, но заемат едва 30% от общата територия на
страната. В Пакистан наброяват 28 млн. от 170 и са мнозинство в
северните гранични райони (което се равнява на около 20% от Па-
кистан). Талибаните са предимно пущунска групировка. Съществу-
ват и пущунски главатари, целящи да създадат Пущунистан – дър-
жава, съставена изключително от пущуни върху етнически обосо-
бената им територията (Южен Афганистан и Ъеверен Пакистан).
Съществуват също и пущунски главатари, които действат като регио-
нални феодали за определени региони, в които се отглежда опиум.
Повечето от тях не са обвързани с никаква идеология, а използват влия-
нието, си за да изнасят хероин за Западна Европа и САЩ през Иран.
Това е и най-доходосният бизнес в страната – в края на талибанско-
то управление почти не се е отглеждал опиум в страната, но днес Афга-
нистан отговаря за над 90% от производството на хероин в света.
Днес талибаните често преглъщат ненавистта си към наркотиците и
търгуват с наркобароните, тъй като почти не съществува друг източ-
ник на пари в страната, а все отнякъде трябва да се купуват оръжия.
Освен религиозен фанатизъм управлението на талибаните-пу-
щуни (1996–2001) се характеризира и често с репресии срещу
непущунските граждани, като се открояват тези срещу хазарейците
(тюркски народ, наброяващ 5 млн. в Афганистан).
6
Borum, R. Radicalization into Violent Extremism I: A Review of So-
cial Science Theories. Journal of Strategic Security, 2011, pp. 4–36.
268
 Белуджите са друг етнос, който от десетилетия се бори за не-
зависимост. В тази част на света националните граници почти нямат
стойност, за разлика от племенните и родовите връзки. Белуджите
са едва 600 000 души в Афганистан, но наброяват над 6 млн. в Паки-
стан, а конфликтът в двете държави е част от една обща война. В
Пакистан белуджите са мнозинство в над 45% от територията на
страната, а в Иран има около 1.5 млн. белужди, населяващи близо
170 000 кв.км. (за сравнение – България е 111 000 кв.км.). Няколко
техни групировки се борят с иранското и пакистанското правителство
от десетилетия, като в различни периоди са подкрепяни от бившия
СССР (до 1979 Иран е американски съюзник), Ирак (регионален
съперник на Иран, както и военен опонент през Ирано-иракската
война, 1980–1988). Пущунската власт в Афганистан (пущунската мо-
нархия до 1973 и комунистическата власт от 1978 до 1992) също
покрепя белуджите в борбата им срещу общия враг – Пакистан и
Иран. Днес идеята за независим Белуджистан (Балочистан) често се
обсъжда от западни политици и военни като ефективен начин за ре-
шаване на конфликта, редом с други мерки, но правителствата на
Иран и Пакистан отказват каквито и да е отстъпки.
Таджиките са вторият по големина етнос в Афганистан (7 млн.).
Живеят в северните области на страната, граничейки с Таджикис-
тан. Именно оттам традиционно идва голяма част от подкрепата за
таджиките и техните групировки. Сред най-известните таджикски пъл-
ководци е Ахмад Шах Масуд (1953–2001), носещ прозвището „Лъвът
от Панджшир“. Масуд е ветеран от войната срещу бившия СССР
(1979–1989) и неговите съюзници (1978–1992) в лицето на кому-
нистическата власт в Кабул. След изтеглянето на съветските войски
Масуд става лидер на т.нар. Север съюз – конфедерация от различни
групировки, от смесен етнически и идеологически характер. Заедно
с Абдул Рашид Достум (бивш просъветски боец срещу муджахи-
дините) Масуд успява да задържи отделни региони. Подкрепата от
САЩ, Германия, Индия, Иран, Русия, Туркменистан и други обаче
се оказва недостатъчна и Северният съюз е почти победен преди
нахлуването на коалиционните войски през 2001. Светските и рели-
гиозните въоръжени групировки на таджиките получават помощ съ-
ответно от правителството на Таджикистан и ислямистките теро-
269
ристи, калени по време на кървавата гражданска война в Таджикис-
тан (1992–1997).
Таджикските лидерите в Афганистан традиционно поддържат
добри взаимоотношения с хазарейците, узбеките и тюркмените в
страната и често се обединяват срещу пущуните. Узбекските групи-
ровки получават помощ от узбекистански ислямистки организации,
които до ден днешен водят война с правителството.
Религиозното разделение също е важен фактор7. В Афганистан
99% от населението са мюсюлмани – съответно около 90% сунити и
10% шиити (главно хазарейци и други непущунски етноси). В Па-
кистан също немюсюлманите са пренебрежимо малко, а съотноше-
нието между шиити и сунити е сходно. Често религиозните течения
са тясно обвързани с етническата принадлежност, но във втората по-
ловина на ХХ век в света се появяват големи панислямски движе-
ния, за които произходът на отделното племе няма особена стойност.
Панислямизмът е идеология, изповядвана от редица движения
и организации в света, между които и Ал Кайда (най-активни именно
в пущунските райони на Афганистан и Пакистан, също и в Ирак).
Целта на панислямизма е създаването на ислямски халифат в Азия и
Африка, който да обхваща всички 1.5 млрд. мюсюлмани, без значение
от етноса им (карта на мюсюлманския свят). Движението има корени
в догмите на египетското сунитско Мюсюлманско братство и
уахабизма, радикалното саудитско държавно тълкувание на исляма.
Последователите на Бен Ладен и салафитския ислям отричат като
неверен шиитския ислям (който изповядват едва 10% от мюсюл-
маните по света). Противно на схващането на мнозина, идеологията
на панислямизма в чистия си вид се изповядва от сравнително малко
организации и представлява отделно звено в ислямизма (термините
не са синоними). Между идеологията на Ал Кайда и талибанското
движение на мула Мохамед Омар (не съществува достоверна и ясна
негова снимка, тъй като според него заснемането на човешкия образ
е против волята на Алах) съществуват разлики, но също и общи ко-
рени (най-вече родствеността с уахабизма). Афганистанският пъл-
7
Elshimi, M., Pantucci, R., Lain, S. & Salman, N. Understanding the
Factors Contributing to Radicalisation. Royal United Services Institute for De-
fence and Security Studies, Stephen Austin and Sons, Ltd, London, 2018, p. 63.
270
ководец приютява през 90-те години на ХХ радикалния саудит-
ски главатар бен Ладен и неговата организация след прогонването
им от Судан.
Ислямизмът е общо понятие, което обхваща сходни радикални
учения. По естество ислямистка е всяка идеология, която отрича де-
мократичните и светските ценности („империалистическа и кръсто-
носническа зараза“) и цели налагането на религиозно управление
според „старите“ обичаи. Панислямизмът е част от ислямизма, но при
втория не е задължително да съществува идеята за обединение на
всички мюсюлмани в една държава. Ислямистки движения са тали-
банското в Афганистан (което управлява в страна от 1996 до 2001 по
време на Ислямския емират), палестинското движение ХАМАС,
ливанското движение Хизбула, сомалийците от ал-Шабаб, както и до
известна степен управлението на Саудитска Арабия и Иран. Тер-
минът обхваща много течения, но основното е налагане на религиоз-
ното право като държавно.
Също погрешно се смята от мнозина, че талибаните и муджахи-
дините в Афганистан по време на войната с бившия СССР са едни и
същи хора. Муджахидините („свещенни войни“) са мюсюлмански
отряди, съставени от хора от цял свят, които са участвали активно в
Босна (муджахидини в сърцето на Европа), Косово, Афганистан, Чечня,
Ирак и други. Имено в родината на опиума през 80-те години на
световната сцена излиза масово панислямско движение (в което
участие взема и Бен Ладен). Но това са основно чуждестранни бойци,
докато повечето от борилите се срещу бившия СССР са афганис-
танци, ръководени от регионални феодали и племенни водачи. След
изтеглянето на съветските войски гражданската война продължава с
пълна сила, като в началото на 90-те се заражда и талибанското
движение. Противниците му са именно доскорошните муджахидини,
днес отново регионални главатари. Движението начело с едноокия
учител (мула) Мохамед Омар успява да наложи властта си над почти
цялата страна, въвеждайки драконовски мерки, непознати до този
момент в нито един край на света. Управлението им е характе-
ризирано с догматично (и изкривено според повечето, умерени мю-
сюлмански проповедници) тълкувание на Корана – символите на не-
верниците са разрушени (видео от разрушаването на бамианските
271
статуи), жените са лишени от всякакви права (улично правосъдие),
публичните разстрели за престъпления като изневяра стават ежед-
невие, музиката и телевизията са забранени. Макар да са свалени от
властта през 2001, след идването на американците и водената от тях
коалиция, талибаните продължават да управляват много региони в
страната и са основния военен противник.
Освен с религиозния си фанатизъм талибаните могат да бъдат
характеризирани и с етнически национализъм – техни представители
са почти изцяло пущуни, а при управлението им останалите етноси
са подложени на репресии, кланета и публични линчове.
Афганистански национализъм почти не съществува, тъй като
връзката към държавата за повечето хора няма стойност пред връзката
с рода и племето. Реално няма популярно движение, което цели да
обедини всички народи в Афганистан като равни под една власт, била
тя светска или религиозна. Единствено панислямските движения
смятат всички мюсюлмани за равни, но пък отричат правото на която
и да е мюсюлманска държава да съществува самостоятелно и със
светска власт.

3. Има ли спасение от сянката на радикализма?

Превенцията на радикализма и тероризма изисква системати-
зирани действия: да се обучават хора на терен – полицаи, учители,
социални и здравни работници, за да разпознават ранно признаците
на радикализъм и да работят целенасочено особено с младите.
Не на последно място е и обективното изискване за специали-
зирано обучение и подготовка на служители в МВР, ДАНС, следова-
тели, прокурори и съдии, тъй като нишката между правосъдието и
усещането у отделни групи, че държавата се използва за репресия
срещу тях, е тънка и това усещане може допълнително да допринесе
за процеса на радикализация.
Рискове от радикализация за Република България съществуват
и във връзка с обучението на наши граждани в религиозни образова-
телни центрове извън страната, където се проповядва ектремистка
идеология. Не може да се изключи вероятността завръщащите се у
нас след обучение лица да се ангажират в пропаганда на радикални
идеи и опити за реализацията им в страната.
272
 Преминаването през територията на България на чуждестран-
ни бойци и завръщането им в родните страни генерират рискове и
заплахи за сигурността както на съответните държави, така и за Бъл-
гария.
Конкретни рискове за страната ни произтичат от вълните неле-
гални мигранти от кризисни региони и държави към Европа, вклю-
чително към и през Република България.Вероятността чрез този
поток на наша територия да проникнат радикализирани и терорис-
тични елементи и групи е голяма.
Рискове от радикализация за Република България съществуват
и във връзка с обучението на наши граждани в религиозни образо-
вателни центрове извън страната, където се проповядва ектремистка
идеология. Не може да се изключи вероятността завръщащите се у
нас след обучение лица да се ангажират в пропаганда на радикални
идеи и опити за реализацията им в страната.
Предвид комплексния характер на конфликтите и кризите в
дестабилизирани региони и страни с влияние върху външната среда
на сигурност, генериращи рискове и заплахи за Република България,
може да се прогнозира, че евентуалното им разрешаване в средно-
срочно и дори в по-далечно бъдеще е малко вероятно. В този контекст
рисковете и заплахите от радикализация и тероризъм за страната ни
ще се съхранят, а при определени условия могат и да се увеличават

Заключение
При цялостната оценка на съответните рисковете за Република
България следва да се имат предвид нарастващата обвързаност и
сътрудничеството под различни форми на терористичните форми-
рования със структурите на организираната престъпност в Европа,
особено в Западните Балкани. Подобно взаимодействие създава до-
пълнителни предпоставки за засилване на радикализацията и на за-
плахите от тероризъм в региона.
В заключение следва да отбележим, че получените резултати
от проведеното теоретично изследване не биха могли да претендират
за изчерпателност, но могат да послужат като основа за следващи
изследвания в сложната проблематика на противодействие на съвре-
менните заплахи и тенденции за радикализация в национален и меж-
дународен аспект.
273
 БИБЛИОГРАФИЯ

Министерски съвет на РБ. Стратегия за противодействие на

радикализацията и тероризма (2015–2020 г.). София, 2015, с. 5.
Цветков, Т. Религиозната радикализация – предпоставки, моти-
вация, признаци, противодействие. – В: Радикализмът и младите. София,
2016, с. 6–20.
Хаджитодоров, С., Соколов, М. Опасността от радикализация,
разпознаване и превенция. Център за изследвания по национална сигур-
ност и отбрана, БАН. София, 2017.
Barrett, R. The Islamic State. The Soufan Group, 2014, p.66.
Borum, R. Radicalization into Violent Extremism I: A Review of Social
Science Theories. Journal of Strategic Security, 2011, pp. 4–36.
Elshimi, M., Pantucci, R., Lain, S. & Salman, N. Understanding the
Factors Contributing to Radicalisation. Royal United Services Institute for De-
fence and Security Studies, Stephen Austin and Sons, Ltd, London, 2018, p. 63.
Gartenstein-Ross, D., Barr, N., Moreng, B. The Islamic State’s Global
Propaganda Strategy. The International Centre for Counter-Terrorism, The
Hague 2016, pp. 1–83.
Hsu, H. Y., Newman, G. R. The Situational Approach to Terrorism. In
G. La Free & J. D. Freilich (Eds.) The Handbook of The Criminology of Terro-
rism Chichester, UK: Wiley Blackwell 2017, pp. 150–162.
Jacobsen, A. Pushes and pulls of radicalisation into violent Islamist
extremism and prevention measures targeting these. Comparing man and women.
Malmц University: Faculty of health and society, Department of Criminology,
2017.
Lindekilde, L., Bertelsen, P., Stohl, M. Who Goes, Why, and With What
Effects: The Problem of Foreign Fighters from Europe. Small Wars & Insur-
gencies, 27(5), 2016, 858–877.
Nesser, P. Islamist Terrorism In Europe: A History. London, UK: C Hurst
& Co Publishers Ltd., 2016.
Veldhuis, T., Staun, J. Islamist radicalisation: a root cause model.
Clingendael Security Paper (Vol. 12), 2009.
Willem, K. The Psychology of Radicalization and Terrorism. Taylor &
Francis, 2015.

274
 ÈÇÊÓÑÒÂÎÒÎ ÍÀ ÌÈÐÀ Â ÊÎÍÒÅÊÑÒÀ ÍÀ
ÑÚÂÐÅÌÅÍÍÈÒÅ ÌÈÐÎÎÏÀÇÂÀÙÈ ÎÏÅÐÀÖÈÈ
Êèðèë Æåëÿçêîâ
Íàöèîíàëåí âîåíåí óíèâåðñèòåò „Âàñèë Ëåâñêè“,

ã
Âåëèêî Òúðíîâî, Áúëãàðèÿ

THE ART OF PEACE IN

THE MODERN PEACEKEEPING OPERATIONS CONTEXT
Kiril Zhelyazkov
“Vasil Levski” National Military University,
of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: Peacekeeping operations include a wide range of activities in

which military actions at a national or international level are taken for
achieving aims, different from large-scale hostilities. In situations where
aggression or a potential conflict threaten the peace, the armed forces are
able to restore it and stabilize the situation without resorting to combat
operations. Such operations, which subject military actions to political
aims, are carried out in order to prevent a conflict, to restore the peace
through resolving the conflict before it has evolved into a war, or to sup-
port post-war recovery.
Keywords: the art of peace, peacekeeping operations.

Въведение
1. Същност на миротворчеството
В международната практика все още няма единно възприето
определение за миротворческите операции. За това могат да бъдат
посочени две основни причини:
1) След края на Студената война миротворчеството влезе в
арсенала от средства на много регионални и субрегионални договори
и организации, стремящи се да го пречупят през своите функции и
задачи. По този начин бе въведена различна терминология и класи-
фикация на миротворческите операции;
2) Динамичното изменение на стратегическата средата води
до непрекъснато развитие на концепциите за сигурност, при което
275
вместването на миротворческите операции в твърди граници е доста
трудно.
Въпреки че опазването на международния мир и сигурност е
дейност, предприемана от много и различни играчи, историята и раз-
витието на този процес са неразривно свързани с ООН. Мирните опе-
рации (peace operations) и мироопазването (peacekeeping) често се
използват като синоними за действията на ООН, независимо че в
Устава на организацията тези термини не съществуват. Приемани като
взаимнозаменяеми, мирните операции и мироопазването се опреде-
лят от ООН като „начин да се помогне на страните да загърбят кон-
фликтите, създавайки условия за траен мир“ или като „техника дава-
ща възможност за превенция на конфликтите и за постигане на мир“1.
Според друго определение опазването на мира е част от спек-
търа от задачи, решавани от ООН и други международни играчи, за
да се поддържат мирът и сигурността по света2.
САЩ също използват понятието мирни операции в контекста
на военните операции, различни от война (ВОРВ) (Military opera-
tions other then war). Терминът ВОРВ е въведен в едноименната Съ-
вместна доктрина на американската армия от 1995 г. С него се опре-
деля възможността за използване на военни операции в широк
спектър, които не могат да бъдат определени напълно като война. ВОРВ
се фокусират върху възпиране на войната, решаване на конфликти,
поддържане на мира и подпомагане на цивилните власти при овла-
дяването на вътрешни кризи. Те могат да включват елементи от бойни и
небойни операции в мирно време, при конфликти и в ситуация на война.
САЩ разглеждат мирните операции като елемент на ВОРВ,
определяйки ги като „военни операции, които поддържат дипломати-
ческите усилия за достигане на дългосрочна политическа стабил-
ност“3.
През 90-те години на ХХ век НАТО възприе американската
терминология за операциите, различни от война, но замени термина
1
Boutros-Ghali, B. An Agenda for Peace, report to the Security Coun-
cil, 1992.
2
US Joint Warfare and Crisis Respond. Publication in the 21 Century, 2003.
3
FM – 3-07.31, Multi-service Tactics, Techniques, and Procedures For
Conducting Peace Operations, Fort Monroe, Virginia, 2003
276
„мирни операции“ с въведеното от Великобритания понятие опера-
ции по поддържане на мира (ОПМ) (Peace Support Operations).
Съгласно МС 327/1: „ОПМ са многостранни операции, провеж-
дани безпристрастно с помощ на ООН/ОССЕ, включващи войски,
дипломатически и хуманитарни средства и дейности, с цел постигане
на дългосрочно политическо решение и условия в съответствие с
мандата на мисията. Те включват операции по поддържане на мира,
налагане на мира, а така също предотвратяване на конфликти, създа-
ване на условия за мир, изграждане на мира и хуманитарни опе-
рации“.
От есента на 2000 г. НАТО възприе участието си в мирни опера-
ции като операции в отговор на кризи (ООК). Термините „мирни
операции“ и „операции в отговор на кризи“ обаче не са заменими.
НАТО използва термина ООК, за да означи всички операции,
при които военните средства се използват по причина, различна от
широкомащабните бойни операции. Те се различават (отделят) от
ОПМ, включвайки многонационални задачи като антитерористични,
операциите срещу разпространението на наркотици и срещу против-
никовите паравоенни формирования.
В средата на 90-те години на миналия век в усилията си за
присъединяване към НАТО Република България възприе термино-
логията на Алианса, а през 2000 г. прие и своя Доктрина за операциите
различни от война. В нея ОПМ се определят като „многофункцио-
нални операции, включващи разнообразни инициативи и действия
за постигане на дълготрайно решение на вътрешни или между-
народни конфликти, застрашаващи международния мир и сигурност
и други проблеми от хуманитарно естество“4.
Когато разглеждат действията, свързани с международния мир
и сигурност, голяма част от българските автори, както и средствата
за масова информация, използват термина миротворчество. По съ-
държание той не се различава от ОПМ и мирните операции, разгле-
дани по-горе.
Миротворческите операции включват широка гама от дей-
ности, при които военните действия от национален или междунаро-
4
Доктрина за операции различни от война, изд. ГЩ на БА. С., 2001.
277
ден мащаб се използват за постигане на цели, различни от широко-
мащабните бойни действия. В ситуации, при които агресията или
потенциалния конфликт заплашват мира, въоръжените сили могат
да възстановяват мира и да стабилизират обстановката без включване
на бойни операции в арсенала от действия. Такива операции, които
подчиняват военните действия на политическите цели, се извършват,
за да се предотврати конфликт, да се възстанови мир чрез решаване
и приключване на конфликта, преди да е ескалирал до война, или да
подпомагат следвоенното възстановяване5.
Причините за използването на термина „миротворчески опе-
рации“ могат да бъдат определени така:
1. Езиково сходство на българския и руския език – в „Энци-
клопедии мира“ А. С. Капто6 предлага следното определение: „Миро-
творчеството е целенасочена дейност на субектите на международ-
ните отношения (ООН, регионалните международни организации,
отделните държави, миротворческите и хуманитарни организации),
насочено към поддържане или възстановяване на международния
мир и сигурността“. Други руски автори разглеждат термина „миро-
творчество“, за да обозначат международната система за управление
на конфликти.
2. Изхождайки от презумпцията, че БА може да участва в
различни мисии на ООН, ОССЕ, НАТО, ЕС и други коалиции на же-
лаещи, използването на понятието „миротворчество“ е донякъде на-
чин за синхронизиране, терминологичните несъответствия на нацио-
нално ниво.
3. Необходимост от по-пълно разбиране на процесите, свързани
с поддържането на мира и сигурността и постигане на по-голяма
обществена подкрепа.
Независимо че Република България и в частност БА са въз-
приели терминологията на ООН и НАТО, възникват проблеми с
разбирането £. Понятието „мирна операция“ трудно може да се
обясни на широката общественост на фона на случващото се в Ирак
5
Бахчеванов, Г., Манчев, М., Русева, Р. Операции в отговор на кри-
зи. С., 2005.
6
Александър Семьонович Капто е руски автор. Една от най-извест-
ните му творби е „Философия на мира“.
278
или Афганистан. В обикновения гражданин възникват въпроси, като
например: Как мирна операция, като в нея участват въоръжени
войници и се дават жертви? или Каква операция по поддържане на
мира, когато в много от случаите такъв не съществува?
Резултатите от участието на БА в мисии в подкрепа на меж-
дународния мир и сигурност и изпълнението на поетите ангажименти
от членството на страната в НАТО, ЕС или други коалиции, до голяма
степен се определят от наличието на политическа воля, а тя, от своя
страна, зависи от постигането на широка обществена подкрепа. В
този смисъл използването на термина миротворческа операция е
по-подходящо и по-разбираемо от мирна операция или ОПМ.
Например, ако се направи справка в Българския тълковен реч-
ник, може да бъде открит само терминът миротворец – „човек, който
създава мир и спокойствие, бори се за запазване на мира“7.
Проблем обаче представлява фактът, че в повечето български
документи, включително и Доктрината за операциите различни от
война, един от елементите на ОПМ – peacemaking се превежда също
като миротворчество и е дефинирано като: „дипломатическа дей-
ност след възникване на конфликт с цел да се постигне споразумение
за прекратяване на огъня или бързото му мирно уреждане. Използ-
ваните средства са преговори, анкета, посредничество, помирение,
арбитраж, съдебно уреждане, а също и дипломатическа изолация и
санкции. Военен контингент може да бъде ангажиран за осигуряване
прилагането на санкции, ембарго и други мерки, целящи мирното
уреждане на конфликта“.
Други български източници превеждат peacemaking като уми-
ротворяване. Независимо че и двата превода могат да бъдат опре-
делени като верни, използването на термина „умиротворяване“ се
вписва много по-добре в посоченото по-горе определение.
Изхождайки от факта, че peacemaking е дипломатическа дей-
ност, а дипломацията регулира взаимоотношенията между страните,
то определянето му като миротворчество води до излишно отклоня-
ване от целта – сключването на примирие.
От друга страна, широкото използването на термина миротвор-
чество като начин за определяне действията на международните
7
Андреевич, Л., авторски колектив. Български тълковен речник.
С., 2003.
279
организации и държавите за запазване на международния мир и
сигурност, т.е. като взаимнозаменяем на мирните операции (ОПМ),
има двойствен ефект. От гледна точка на широката общественост
така се постига по-добро разбиране на събитията, случващи се в
кризисните райони на света, и за ролята на военния фактор. От страна
на специалистите (военните) обаче миротворчеството се възприема
като умиротворяване, което автоматично премества фокуса на воен-
ния компонент в съвсем различна плоскост. Ненамирането на общ
език между двете категории (военни и цивилни) в определени си-
туации може да доведе до липса на политическа воля, загуба на об-
ществена подкрепа и в крайна сметка до невъзможност за изпъл-
нение на декларираните ангажименти.
Базирайки се на посочените аргументи, предлагам възприема-
нето на миротворчеството и поддържането на мира като идентични
понятия. Чрез свързването на мира с думата творчество – „създаване
на нещо ново, на материални, духовни и културни ценности; съзи-
дание“ – ще се даде възможност за много по-широко тълкуване ролята
на военния фактор. От друга страна, превеждането на peacemaking
като умиротворяване ще доведе до по-точно разбиране ролята на
дипломацията в хода на даден конфликт.
Проблем представлява възприемането на дефиницията за миро-
творчеството, която най-пълно да го характеризира и същевременно
да е най-подходяща за българските условия. Причината е, че като
цяло миротворчеството не се поддава лесно на определение, тъй
като има множество аспекти и нюанси. Може би най-точно обяснение
на този факт дава Федърстон8. Тя с сред онези, които в дълбочина
изучават миротворчеството, но не са успели да извлекат единна дефи-
ниция. Федърстон пише: „Истинската трудност при даването на из-
черпателно и функциониращо определение за поддържането на мира
е, че то включва все повече и повече функции, при което дефинициите
стават по-дълги, по-общи и в крайна сметка по-безполезни“.
8
Ann Betts Fetherston е учен от Peace Research Center на Австра-
лийския национален университет. Авторка е на статии и изследвания за
теорията на мироопазването. Едно от най-популярните £ произведения е
“Towards a Theory of United Nations Peacekeeping”.
280
 Опирайки се на посочената препоръка, извличането на дейст-
ващо и същевременно точно определение за миротворческите опе-
рации трябва да покрива няколко критерия:
– да показва идентичността на ОПМ и миротворчество;
– да го определя като съставна част от операциите в отговор
на кризи;
– да го обвързва с принципите на Устава на ООН (УООН);
– да показва, че се извършва в подкрепа действията на между-
народна (регионални) организации като ООН, ЕС и ОССЕ;
– да показва целта на операцията;
– да уточнява кой може да предоставя мандат.
Базирайки се върху посочените критерии, предлагам следното
определение:
Миротворческите операции (ОПМ) са елемент на
операциите в отговор на кризи, провеждани безпристрастно
в съответствие с принципите на Устава на ООН, обикновено
в подкрепа на международна организация с глобално или
регионално признание, с цел подпомагане на инициативите за
поддържане / възстановяване на мира.
Провеждането на миротворческите операции се
извършва с мандат на една от следните организации – ООН,
ЕС и ОССЕ.
Миротворческите операции могат да включват
предотвратяване на конфликти, умиротворяване, опазване на
мира, мироналагане, изграждане на мира и хуманитарни
операции.
За целите на настоящият доклад, въз основа на посоченото
определение, ще се анализира същността на миротворчеството чрез
използване на два подхода – определяне на мястото и значението му
в глобалната политика и разглеждането му през призмата на между-
народните и регионалните организации.

281
 2. Място на миротворческите операции в глобалната
политика
Най-пълна полза от мироопазването има, когато
мястото му е здраво поставено в контекста на
международната политика.
Алън Джеймс9

Тълкуването на тази мисъл се свързва с факта, че миротворчест-

вото е не само средство, с което международната общност да запази
световния мир и сигурност. Разбирането на неговата същност хвърля
светлина върху тенденциите за развитие на глобалната политика. Така
се осигурява прозрение за две важни неща: необходимостта от колек-
тивни действия на държавите за оцеляване в „анархичното общество“
и връзката между Великите сили и поддържането на международния
мир и сигурност.
Анализирането на миротворчеството може да доведе до по-
широко разбиране на глобалната политика и в същото време, черпей-
ки от опита и опознавайки същността му, става възможно предусе-
щането как то на приливи и отливи се приспособява към глобалните
политически течения10.
Въпросът за ролята, която миротворчеството трябва да играе
в глобалната политика, е доста спорен, водещ до разделение на
международната общност. Причините за това трябва да се търсят
по-назад в историята на човечеството, при сключването на Вест-
фалския мир от 1648 г., който според Робърт Джаксън11 води до пости-
гане на двойствен мир в двете насоки – политическа и религиозна,
поставени в рамката на държавата.
9
Alan James е британски професор по международни отношения,
автор на много изследвания за мястото на поддържането на мира в между-
народната политика.
10
Bellamy, A., Williams, P., Griffin, S. Understanding Peacekeeping, 2004.
11
Професор Robert, J. Jackson е старши политически съветник на
двама от бившите министър-председатели на Канада. Автор и съавтор е на
30 книги и около 50 статии, свързани с международната политика. Едни от
най-известните му творби са „Temptations of Power: United States in Global
Politics Since 9/11“ и „Peacekeeping and Peacemakers in International Affairs“.
282
 В основата на т.нар. Вестфалски международен ред стоят
суверенитета на отделната държава и принципът за ненамеса във
вътрешните £ дела. Възприемането на тези норми доведе до про-
гресивно разширява Вестфалската общност чрез налагането на по-
литически контрол от западните империи през 19 век; вълната от
национализъм и антиколониални настроения след Втората световна
война и заключителната фаза на европейската деколонизация, по-
следвана от края на Студената война, разпадането на Съветския съюз
и разделянето на други държави като Чехословакия, Етиопия и Юго-
славия.
Процесите на глобализация пораждат дебат в теорията на
международните отношения относно поддържането и заплахите за
Вестфалския международен ред. Част от страните предявяват иска-
нето за фундаментално му прилагане и установяване принципите за
ненамеса във вътрешната политика на държавите като най-добър път
за прогреса на човечеството. От другата страна, се намират онези, които
претендират, че Вестфалският ред и принципът за ненамеса ограни-
чават възможността за спазването на човешките права по света.
Съвременните дебати за ролята на миротворчеството в глобал-
ната политика, пречупена през теорията за международните отноше-
ния, пораждат важни въпроси като: Как миротворците да разбират
политическата обстановка, в която действат? и Кое е най-подходящо
средство за поддържане на мира и сигурността между страните и
вътре в самите държави?
Понастоящем в академичните и политическите среди не е въз-
можно намирането на единен отговор на тези важни въпроси12. Доми-
ниращата позиция е свързана с популяризиране на идеята, че прин-
ципът за ненамеса предлага най-добрия път за запазване на мира и
сигурността. Това повишава предизвикателствата от нарастване броя
на държавите, предполагащи, че само определен кръг от страни ще
бъдат способни да изпълнят целите на човешкия прогрес и мирните
взаимоотношения. Резултатът е насърчаване разпространението на
либералната демокрация.
12
Дончева, М. Политика, религия и армия в контекста на новите
геополитически реалии – 20-те години на XXI век. Свищов: Изд. „Институт
Перспективи“, 2016, с. 11–28.
283
 Аргументът, че миротворчеството се провежда, обвързано с
либералния мир, се обяснява с опита да се поддържа стабилността
в глобалния свят чрез защита на либералната политика и икономика.
Ако тази теория е вярна, това означава, че с разпространяването на
демокрацията и либерализма в глобалния свят ще се намали броят
на войните.
Разбирането на либералдемокрацията доведе до оформяне на
две концепции: Вестфалска и Поствестфалска. Те поддържат идеята
за широка връзка между либерализма и мира, но всяка от тях има
различно разбиране за това какво точно изисква либералдемокра-
тичният мир.
Онези, които виждат миротворчеството като от периода на
Вестфал, се аргументират, че неговата роля в глобалната политика
трябва да бъде ограничена в осигуряване на мирно уреждане на
преговорите и посредничене в отношенията между страните. От тази
гледна точка идеологията и политиката на миротворците не трябва
да бъдат повече от подписването на Вестфалските норми за суверенна
независимост и ненамеса. В такава крайна форма се предполага, че
страданията на хората в дадена страна, без значение дали се извършва
геноцид, не засягат миротворците, ако няма пряка заплаха за между-
народния мир и сигурност.
В глобалната политика основните поддръжници на тази кон-
цепция за мироопазването традиционно са Русия, Китай и новите
независими страни в Третия свят. Те изказват мнение, че Вестфал-
ската концепция трябва да продължи да доминира, защото стабилният
мир може да бъде построен само при спазване на неприкосновеността
на суверенитета.
Поствестфалската концепция за миротворчеството има по-
широко разбиране за либералдемократичните мирни тези. Това пред-
полага, че либералните отношения между страните изискват либе-
ралдемократично общество, защото начинът, по който държавата про-
вежда външната си политика, е тясно свързан със състоянието на
обществото. В тази връзка бившият британският министър-предсе-
дател Тони Блеър казва, че суверенитетът не трябва да бъде прикри-
тие на държавата за скриване на системното нарушаване на човеш-
ките права и заплахите за международната сигурност.
284
 Призивите за либералдемократичен мир се разбират от гледна
точка на това, че заплахата за международния мир и сигурност не се
ограничава само като акт на агресия между държави, а могат да бъдат
резултат от яростен конфликт и нелибералното му управление.
Следователно ролята на поствестфалското миротворчество не е
ограничена в поддържане реда между държавите, а изпълнява много
по-амбициозни задачи за осигуряване на мира и сигурността между
страните. Това се постига чрез създаването на демократични общест-
ва и политика в държави, които имат опит в насилствени конфликти.
Най-яростни поддръжници на пост-вестфалската концепция
за миротворчеството след края на Студената война са западните
държави, особено САЩ, Великобритания, Франция, Канада, и по-
голямата част от хуманитарните неправителствени организации.
Процесът на съвременната глобализация промени дебатите за
популярността на пост-вестфалска концепция за миротворчеството,
преобразявайки не само средата, в която миротворците действат, но
въздействайки фундаментално върху имиджа на им в глобалната
политика.
Ако поставим глобализацията в процесите, при които Вест-
фалското общество на страните се трансформира в Поствестфалски
свят, това бързо ще разкрие системата на глобално управление. Във
връзка с политическата среда, в която миротворците се налага да
действат, съвременната глобализация насърчи три важни промени:
– повиши ролята на други недържавни играчи (хуманитарни
неправителствени организации, международни финансови инсти-
туции и др.) при поддържането или противопоставянето на между-
народния мир и сигурност;
– засили влиянието и хегемонията на САЩ върху процесите
на глобализация, теорията и практиката на съвременното миротвор-
чество;
– увеличи на насилствените конфликти, наричани още „нови
войни“, които ерозират държавния монопол и легитимират организи-
раното насилие.
Комбинацията от тези промени доведе до три последствия:
1) Борба между поддръжниците на по-ограничената Вест-
фалска концепция за опазването на мира и по-амбициозния начин,
по който се възприема поствестфалската теза.

285
 2) Последствията от нарастване броя на различните недър-
жавни играчи в съвременните насилствени конфликти и усилията
на миротворците да ги решават.
3) Нарастване несъответствията между формулираните теории
и практическия опит в опазването на мира.
За справянето с тези последствия е необходимо да се търси
отговор на въпроса: Как промените в глобалната политика се отразя-
ват на ролята на миротворчеството?
Първо, съвременните глобализирани миротворчески сили об-
ръщат по-голямо внимание на нарастващия брой играчи в глобалната
политика, много, от които играят важна роля за поддържането или
нарушаването на международния мир и сигурност. Към тях се включ-
ват много регионални съюзи, транснационални корпорации (ТНК),
неправителствени организации (НПО) и др.
Хегемонната позиция на САЩ е втората черта на съвременната
глобализация, важна за мироопазването. Като един от най-силните
самостоятелни играчи в световната политика необходимо е да се
разберат основните цели на политиката на САЩ и как миротвор-
чеството се вписва в тях. И по време, и след Студената война основ-
ната цел на САЩ е поддържане на либералната световна икономика
и запазване на доминиращата им роля. Но хегемонията не е едно и
също с доминирането.
Хегемонните отношения представляват смес от съгласие и на-
тиск върху опозицията като механизъм за създаване на съюзи и под-
чинени групи. От тази гледна точка, не само САЩ, но и ядрото на
съюза Г-7 се стреми към либерална икономика и продължава да под-
държа баланса на силите.
Съвременната глобализация дава възможност за възникване
на различни форми на насилствени конфликти, известни като „нови
войни“. Според Калдор13 при тях традиционните разлики между вой-
ната (насилие между държави или организирани политически групи-
13
Mary Kaldor е автор на публикации, изследващи същността на
конфликтите: The Imaginary War: Understanding the East – West Conflicts
(1990); Democratization in Central and East Europe (1990). Безспорно най-
популярната £ книга, преведена на 5 езика, е New and Old War: Organized
Violence in a Global Era (1990).
286
ровки за постигане на политически мотиви), организираната престъп-
ност (насилие от частни асоциации, обикновено преследващи
финансови цели) и голямата скала от насилие върху човешките права
(насилие от държавни или частни групи върху индивиди, предимно
цивилни) са значително неясни. Те се характеризират основно с опре-
делени цели, методи и системи на финансиране, рефлектирайки върху
ерозията на държавността и монопола на държавата върху легитим-
но организираното насилие. „Новите войни“ се финансират чрез гло-
балната икономика, децентрализирано и с повишена транснационал-
ност. Опитите за възпроизвеждане на стереотипи от миналото, при-
чинени от специфична регионална среда и създаване на рискове за
сигурността, продължават14.
Не само променената среда, в която миротворците действат е
причина за съществуването на двете различни концепции за ролята
им в глобалната политика. Въпреки, че те показват отговорността си
към либералния мир и са фокусирани към държавата, концепциите
предлагат два много различни подхода за теорията и практиката на
миротворчеството.
Вестфалската концепция предполага, че мироопазването тряб-
ва да създаде институции и условия, в които държавите да решат свои-
те различия, а Поствестфалската приема, че миротворците трябва
да са в състояние да създават и защитават либералнодемократичното
управление.
Анализирането на двете концепции ясно очертава предимст-
вата на поствестфалското миротворчество, които могат да бъдат
обобщени по следния начин:
– то дава възможност за много по-широко тълкуване на запла-
хите за мира и сигурността;
– възможност за по-бърза и по-адекватна намеса на междуна-
родната общност;
– води до поствестфалското поведение при взаимоотношенията
между държавите характеризиращо се с глобална комуникация,
многонационалност на действията и взаимодействие с различни по-
литически играчи.
14
Krastev, K. Determinant Analysis of External Influence on the Bul-
garian National Security Policy. The 22nd International Scientific Conference
Knowledge-Based Organization, Vol. I, Sibiu, Romania, 2016, pp. 56–60.
287
 Тези предимства променят глобалния контекст на миротворчест-
вото към ad hoc – същност, позволяваща по-голяма гъвкавост и адап-
тивност към самата криза и възможност за по-ефективното £ решаване.
Независимо от факта, че Поствестфалската концепция за миро-
творчеството донякъде доминира в глобалната политика, на настоя-
щия етап е невъзможно да се мисли за нея като за определяща пред
Вестфалската. Непрекъснатия дебат между тях превръща ООН и ми-
ротворчеството в буфер.

Заключение
При опитите си да постигне баланс между противопоставянето
на вестфалско и поствестфалско съдържание на мироопазването,
ООН често се превръща в обект на критики с невъзможността да
определи кое да бъде приоритет – сигурността на страните или сигур-
ността на хората. Така се създава напрежение между Устава на
организацията и международното право, водещо до различно тълку-
ване легитимността и авторитета на опазването на мира и спорове
как да се представят международният мир и сигурност.
За излизане от ситуацията се очертават няколко изхода:
Първият е свързан с промяна на УООН или на междуна-
родното право по начин, позволяващ запазване както на сигурността
на държавите, така и на сигурността на хората. Въпреки че това ще
доведе до точно определяне мястото и ролята на миротворците в
глобалната политика, на сегашния етап този вариант е слабо вероятен
поради необходимостта от постигането на консенсус между Вест-
фалската и Поствестфалската концепция.
Вторият изход е чрез поставяне под съмнение ролята на ООН
и действия без получаване на одобрение от нейна страна. Това обаче
би довело до задълбочаване на противоречията между Вестфалската
и Поствестфалската концепция за миротворчеството и постигане на
съмнителна легитимност на действията.
Третият и най-вероятен изход е чрез отделяне на миротвор-
чеството от ООН и прехвърляне на повече отговорности към между-
народните организации. Така, използвайки ad hoc15 същността на
15
ad hoc – латинска фраза, която означава „за тази цел“. Така се означава
решение, проектирано за справяне със специфичен проблем или задача, което
е неподходящо или невъзможно да бъде адаптирано към друга цел.
288
миротворчеството, ООН може да бъде стабилен балансьор в глобал-
ната политика и същевременно ефективно да запази своята опре-
деляща роля в поддържането на мира и сигурността чрез упълно-
мощаване, разпределяне на ролите и координиране действията на
международните и регионалните организации.

БИБЛИОГРАФИЯ

Андреевич, Л., авторски колектив. Български тълковен речник.

С., 2003.
Бахчеванов, Г., Манчев, М., Русева, Р. Операции в отговор на
кризи. С., 2005.
Доктрина за операции различни от война. С.: МО, 2001.
Дончева, М. Политика, религия и армия в контекста на новите
геополитически реалии – 20-те години на XXI век. Свищов: „Институт Перс-
пективи“, 2016.
Капто, А. С. Философия мира: Истоки, тенденции, перспективы,
Москва, 1990.
Bellamy, A., Williams, P., Griffin, S. Understanding Peacekeeping.
Washington DC, 2004.
Boutros-Ghali, B. An Agenda for Peace, report to the Security Council.
Washington DC, 1992.
Fetherston, A. B. Towards a Theory of United Nations Peacekeeping.
Palgrave Macmillan Publ.,1994.
FM–3-07.31. Multi-service Tactics, Techniques, and Procedures For
Conducting Peace Operations, Fort Monroe. Virginia, 2003.
Jackson, R. J. Peacekeeping and Peacemakers in International Affairs.
Palgrave Macmillan Publ., 2002.
Jackson, R. J., Towle, P. Temptations of Power: United States in Global
Politics Since 9/11. Palgrave Macmillan Publ., 2006.
James, A. Peacekeeping in International Politics – 1990, Palgrave Mac-
millan Publ., 1990.
Krastev, K. Determinant Analysis of External Influence on the Bulgarian
National Security Policy, The 22nd International Scientific Conference
Knowledge-Based Organization, Vol. I, Sibiu, Romania, pp. 56–60, 2016.
US MoD, US Joint Warfare and Crisis Respond, Publication in the 21
Century. Washington DC, 2003.

289
 ÌÍÎÃÎËÈÊÀÒÀ ÏÐÈÐÎÄÀ È ÅÂÎËÞÖÈßÒÀ ÍÀ
ÍÎÂÈß ÒÅÐÎÐÈÇÚÌ
ßðîñëàâ Ñòåëìàõ
Âîåííà àêàäåìèÿ íà ñóõîïúòíèòå âîéñêè „Ãåíåðàë Òàäåóø Êîñöþøêî“

ã
Âðîöëàâ, Ïîëøà

THE MULTIFACETED NATURE AND EVOLUTION OF

THE NEW TERRORISM
Jaros³aw Stelmach
General Tadeusz Koœciuszko Military Academy of Land Forces,
Wroclaw, Poland

Резюме: Публикацията е посветена на теоретични въпроси, свързани

с природата и еволюцията на новия тероризъм. Целта на доклада е
да се идентифицират най-важните елементи, съставляващи същ-
ността на съвременния тероризъм, и да се посочат тенденциите за
развитие на този феномен през последните години. Според из-
следването на автора по горепосочената област ще се открият по-
добри възможности за идентифициране на естеството на тази за-
плаха, което би трябвало да доведе до по-ефективна борба срещу
това явление. В процеса на изследване авторът анализира наличната
литература, правни актове, както и мнения и официални изявления
на институциите, занимаващи се с тази заплаха. В допълнение към
това бяха анализирани конкретни примери за терористична дейност
от последните години, което доведе до потвърждаване на заключе-
нията и концепциите.
Ключови думи: съвременен тероризъм, характеристики на теро-
ризма, еволюция на тероризма.

Introduction
Scientific cognition should focus on these areas of a scientific
discipline which can help to identify certain problems and which will
urge a researcher to actively search for opportunities to improve, change
or develop new solutions in the examined reality. Currently it is possible
to explore the area related to the notion of new terrorism, due to its

290
dynamically changing character and little experience if fighting against
it in our country. Detailed research on the above mentioned issues will
allow to improve the level of reaction to contemporary terrorist attacks.
The goal of the article is identification of the most important elements
constituting the nature of contemporary terrorism and indicating trends
in the development of this phenomenon in recent years.

Characteristics and development trends of the new terrorism

According to T. Aleksandrowicz, the notion of new terrorism was
introduced in 1986 by experts working on this issue in the Institute for
the Study of Conflict. They paid special attention to the changing sources
of terrorism. This increasingly frequent reaching for religious motivation
gave terrorism a new dimension. However, the concept of the new
terrorism was not born until the 90’s, then thanks to the research conducted
by scientists and practitioners united in the RAND Corporation1. The
main assumption of this concept was the appearance of a new, earlier
unknown structure of a terrorist organisation as well characteristics
perpetrators and their methods. The same elements are pointed out also
by B. Hoffman who proved that the era of the new, international terrorism
had started when the members of the Popular Front for the Liberation of
Palestine attacked an Israeli El Al flight from Rome to Tel Aviv. Hijacking
this plane was a very brave political statement directed to the owner of El
Al Airlines – an Israeli state air carrier. In addition to this, ignoring terro-
rists’ requests was to lead to a tragic end, which resulted in forcing Israel
to communicate with the terrorist organisation regardless of earlier
guarantees that there would be no concessions to terrorists. The last
element was creating a conviction among the perpetrators that by such a
symbolical choice of a target, combined with a dramatic political message,
they can used the media to inform about their interests, especially when
innocent civilians are involved in their attacks2.
B. Bolechów draws our attention to the occurrence of the first
debate on the notion of the new terrorism in the 80’s of the 20th c. At that
1
Aleksandrowicz, T. Nowy terroryzm, [in:] Współczesne zagrożenia
terroryzmem oraz metody działań antyterrorystycznych, ed. J. Szafrański.
Szczytno, 2007, p. 42.
2
Hoffman, B. Oblicza terroryzmu. Warszawa, 2001, s. 64.
291
time it was understood as a conflict born after World War II which differed
from the “old terrorism” in a few features, mainly the effectiveness of
attacks and not the philosophy of terrorist activity. The authors first of all
indicated the following characteristics:
 more media involvement in proliferation of perpetrators’ message;
 opportunity to reach a wider spectrum of people (thanks to the
above);
 improved technological facilities;
 multiplied numbers of casualties – deadliness of the new terrorism;
 better mobility of the command authority;
 using support and a communication network3.

The 90’s as well as the WTC and Tokyo Underground attacks led
another debate on the introduction of the notion of new terrorism. The
end of the Cold War, placing American troops in the Persian Gulf and the
increasing brutality and ruthlessness of perpetrators, especially religious
formations made the notion of new terrorism more acceptable for expert
circles. According to Russel Howard, this new model of terrorism differed
from the previous one in a few key issues:
 increasingly higher deadliness of attacks – perpetrators more and
more often reached for methods ensuring mass losses, just attracting
attention to their methods was no longer enough;
 appearance of global terrorist organisations with transnational
ambitions and represented global postulates and requests;
 more differentiated and effective financing of their criminal
activity, which made them independent of particular states – raising funds
from legal and illegal sources;
 decisively higher professionalism of perpetrators who were trained
and educated, and hence were able to use the latest technological solutions;
 creation of formations dominated by radically religious motivation
supported by cultural and ideological specificity, which leads to difficulties
in identification and penetration of such groups;
 will to use weapons of mass destruction in terrorist attacks4.
3
Bolechów, B. Nowy terroryzm – paradygmat wojny, [in:] Terroryzm
globalne wyzwanie, ed. K. Kowalczyk and W. Wróblewski, Toruń, 2011, p. 35.
4
Tamże, s. 37.
292
 Also H. Munkler claims that after World War II there was a change
in the concept of operation of most terrorist formations. He indicates a
connection between the conducted spectacular aircraft hijackings by
Palestine formations and the internationalisation of terrorism. This
international character of the new terrorism in terms of the nationalities
of victims became directly proportional to the internationalisation of
terrorist formations involved in attacks. The author gives the example of
Ilich Ramirez Sanchez, a well-known terrorist called the Jackal, whose
criminal activity in the 70’s and 80’s is the best evidence of such international
terrorist coalition5.
Similarly, according to B. Jenkins, terrorism changed its face in
the 70’s and despite the fact that it is not a notional and semantic monolith,
on the basis of the activity of contemporary terrorist groups, one can
distinguish the following features:
 it is more bloody;
 terrorists keep gaining new sources of financing for their activity
and hence, become more independent of state entities;
 perpetrators developed a new model of an organisational structure;
 terrorist activity gained a supranational, global dimension;
 modern communication technologies are used;
 terrorists tactics was adapted to the level of strategy, however, so
far none of terrorist organisations managed to achieve their long-term
strategic goals6.

Among the characteristics listed by security experts, there are a

few which did not appear to be dominant until the last few decades and
they are also the ones which make the new terrorism different from its
classical, previous form. Certainly there are a few reasons for this evolution
of the previous, one can say more traditional form. One of them is
civilizational and technological development. Perpetrators, similarly to
everyone else, use the fruit of scientific research in various fields and
develop their logistic and technical facilities. Thus, one can indicate here
the feature related to modern means and tools used by terrorists.
5
Munkler, H. Wojny naszych czasów. Kraków, 2004, s. 137.
6
Jenkins, B. The new age of terrorism, [in:] The McGraw-Hill Homeland
Security Handbook, 2006, pp. 117–130.
293
 Another element certainly is the fact that in the 70’s European states
started to build organised antiterrorist structures. After the attacks in
Munich and the growing wave of aviation terrorism, state decision makers
agreed that only dynamic and decisive actions aiming at minimisation of
the consequences of terrorist attacks can bring measurable effects. In
response to the strengthening protection of facilities crucial for the security
and defence of particular states as well as increased supervision over the
security of critical infrastructure, perpetrators focused on facilities which
were not so closely protected – soft targets. This change in choosing public
utility buildings as the targets of attacks resulted in making terrorism
more bloody. The attacks in New York, Madrid or London are the evidence
for these conclusions.
On the other hand, a number of actions undertaken by the UN, UE
and NATO led to establishing new structures specialising in fighting
against this phenomenon at the stage of prevention (EUROPOL, TREVI,
EUROJUST). These are intelligence and counter-intelligence actions
targeting detection of organised terrorist groups to make perpetrators give
up their classical, hierarchical organisational structure. As a result
organisations without any territorial or national affiliation started to appear
in the international arena. They became individual players without any
need for political or financial support from states. Thanks to this, they
gained more autonomy and are not so prone to suffer from economic
sanctions. Such a structural model is called SPIN – Segmented,
Polycentric, Ideologically Integrated Network. The structure of such a
network is amorphous, its cells have the ability to multiply and spread
laterally7 .
This structure would certainly be ineffective if it was not supported
by the latest teleinformatic achievements. So the development and
effectiveness of Al-Qaeda’s operations resulted from its lateral network
structure and the opportunities offered by the Internet and mobile
telephony8 .
7
Aleksandrowicz, T. Terroryzm międzynarodowy, Warszawa, 2008, p. 33.
8
Aleksandrowicz, T. Nowy terroryzm, [in]: Współczesne zagrożenia
terroryzmem oraz metody działań antyterrorystycznych, ed. J. Szafrański.
Szczytno, 2007, p. 47.
294
 Apart from such factors as common ideology and a common
adversary, which have the strongest influence on the durability and unity
of an organisation, the network structure has three distinctive features:
 lack of permanent, formal hierarchy which is replaced by coor-
dination aiming at performing a particular task;
 bilateral and dynamically created connections established to
minimise differences between autonomous units in the network;
 basis of external and internal relations in an organisation are
common standards, interests, values and mutual trust9.

A network organisation has a few advantages from the perspective

of perpetrators and at the same time causes numerous problems for the
infiltration of a criminal environment10. No single decision-making centre,
no territorial identity and no clear structure or dependence between units
make it significantly difficult to destroy such a group and make it impossible
for it to effectively conduct operations. A good ability to adapt, versatility
and flexibility mean that the members of such an organisation at its various
levels can change their roles and perform various tasks depending on
conditions and current tactical needs. Such structures which are difficult
to identify and fight against are the structures of Al-Qaeda, Hamas or
white supremacists groups in the USA, where the lateral, horizontal
cooperation replaced stiff and easy to recognize vertical management11.
The new terrorism also brings a change related to the way of
inflicting suffering and the number of casualties. An opinion expressed
by B. Jenkins that “terrorists want to have many viewers and listeners but
they do not need many victims” seems to be out of date nowadays. So far
the majority of terrorist organisations chose their targets and methods in
such a way that they could gain maximum attention. In their activity,

9
Bolechów, B. Nowy terroryzm – paradygmat wojny, [in]: Terroryzm
globalne wyzwanie, ed. K. Kowalczyk and W. Wróblewski. Toruń, 2011, p. 42.
10
Krastev, K. Analysis of Terrorism Motivation Determinants, Interna-
tional Conference Knowledge-Based Organization, Vol. XXIV No 1. Sibiu, 2018,
p. 126.
11
Bolechów, B. Nowy terroryzm – paradygmat wojny, [in]: Terroryzm
globalne wyzwanie, ed. K. Kowalczyk and W. Wróblewski. Toruń, 2011, p.44.
295
propagators were, one would say, conservative and selectively chose their
targets among symbols representing the source of their hostility12.
The Tokyo subway sarin attacks as well as the events in New York,
Madrid or London clearly confirm that contemporary terrorist activity is
no longer aiming at publicising a problem and drawing attention to the
issue the “disadvantaged perpetrators” fight for. In these attacks winning
a third party was not of central significance. It is not a method which can
support for a terrorist organisation and its ideas and goals.
There was also a change related to treating an attack as a certain
tactical element of in conducted operations. Now it became a political
and military strategy. Hence, political and moral restrictions in choosing
targets and victims disappeared. Success is measured by the numbers of
killed and wounded, economic losses and first and foremost the spread of
information about an attack. Most probably bloodiness is the characteristic
which is strongly associated with the contemporary face of terrorism13.
The new terrorism is phenomenon which was born in particular
social and political situation, which results in emphasising and developing
some of its sources. Over the last 50 years most of attacks was divided
into ethnic-nationalist and ideological and world-view terrorism. The
former was typically secular phenomenon based on separatist efforts aimed
at the creation of an own state (IRA, ETA, PLO, PKK – Kurdistan Workers’
Party). Its rise took place in the 60’s of the 20th c., when the goal of
terrorist formations was gaining independence from another state or
becoming partially or completely autonomous. This type of terrorism
gradually started to lose its significance and many military organisations
limited or suspended their criminal activity changing it into political
actions (Sinn Fein and IRA, Euskadiko Ezkerra – Socialist Party of the
Basque Country – and ETA).
On the other hand the ideological and world-view terrorism is
divided into two main trends. The first one is a typically secular, social
and revolutionary trend originating from rightist and leftist movements,
it reached its peak popularity in the 70’s and lost significance at the end
of the 90’s. This is the time of the activity of such terrorist organisations
as Red Army Faction – RAF, Direct Action and Red Brigades14.
12
Hoffman, B. Oblicza…, op. cit., p. 190.
13
Munkler, H. Wojny…, op. cit., p. 139.
14
Dietl, W. Terroryzm, Warszawa, 2011, p. 30.
296
 The other trend in this area is ideological and religious terrorism
which, contrary to its secular counterpart, gains more and more followers
and supporters. Certainly it is not a new phenomenon. The first terrorist
attacks related to religious fanaticism took place over two thousand years.
The religions involved in terrorist activity encompassed Judaism, Islam
and Hinduism15.
However, it is the international – new terrorism to offer examples
of the bloodiest crime resulting from religious radicalism. The uncomp-
romising nature and determination of the perpetrators of attacks based on
religious reasons is horrifyingly strong and incomprehensible. It seems
that the interpretation of religious scripts, based on metaphors, makes the
perpetrators and organizers of attacks so adamant and determined to
achieve their criminal goals. Religious factions, fundamentalists and sects
can create their own pious justifications for conducted attacks16.
The most important and at the same time responsible for the
bloodiest toll certainly is Islamic terrorism, also called jihadist terrorism.
It is influenced by interpretations of the ideologies created by Qutb and
Azzam. Perpetrators from such organisations as Al-Qaeda or Hamas, a
Palestinian militant organisation, act in accordance with the philosophy
of overwhelming violence, and political goals are justified by individually
selected religious ideology17 .
Religious fanaticism is irrational an based on blinding ideology, it
is emotionally strong and leads to getting rid of all critical attitudes.
Attachment to promoted ideas in unconditioned and limitless. It is
combined with particular symbols, rituals, slogans and authorities. On
the other hand it means also a complete lack of acceptance for others,
different ways of thinking. There is no place for confrontation with
fanaticism, no place for dialogue and tolerance. In their place there is
forced obedience and understanding of promoted slogans – the attributes
of terrorism18.
15
Hoffman, B. Oblicza…, op. cit., p. 80.
16
Jaroszyński, P. Terroryzm – wojna cywilizacji, [in:] Terroryzm dawniej
i dziś. Lublin, 2010, p. 30.
17
Dietl, W. Terroryzm…, op. cit., p. 30.
18
See, D. Szlachter, Walka z terroryzmem w Unii Europejskiej. Toruń,
2007, p. 25.
297
 A very important characteristic of ideological terrorism with a
religious tint is pointed out by T. Aleksandrowicz. He claims that the
absolutistic ideology is an element connecting the representatives of the
new terrorism. There in doubt as to the correctness of assumed ideas and
adopted gaols. Moreover, theses propagated in connection with ideology
are scared and transcendental. This implies a certain feeling justification
for the actions of particular perpetrators participating in so understood
divine activity. This translated into an increased number of deadly attacks
in the 90’s and a larger number of suicide attacks. Perpetrators’ activity is
aimed at killing people which is an inseparable element of considered
attack scenarios. This unavoidable perspective of death and, what is more,
its acceptance lead to difficulties in possible ways of influencing potential
attackers. A threat of losing life or any negotiations prove ineffective in
confrontation with a man ready for death and believing in the incredibility
and sanctity of undertaken actions19.
Contemporary terrorist attacks clearly show that in many cases the
only direct goals of terrorists was evoking terror and oppression of society
caused by constant uncertainty and insecurity in both general and personal
dimension. These features become especially important in the context of
the activity of the so called Islamic State. In recent years particular requests
of terrorist organisations have been made less and less frequently in
contacts with selected government or organizations. The examples of
terrorist attacks in Paris (2015) and Brussels (2016) were a very painful
way to show how terrorists act. They hit soft targets using time relations,
which weakens any possibility of response from services responsible for
reactive actions. Simultaneity and sequencing are the notions which now
have a found their stable place in the nature of contemporary terrorist
attacks. Additionally, one should mention the use of the media, including
the ubiquitous Internet, which together turn terrorist attacks into carefully
directed performances in which the main actors are panic, fear and
violence.
Another distinctive feature of the new terrorism resulting from
civilizational development is injustice. According to P. Jaroszyński in
contemporary terrorist attacks there is no element of traditional justice.
19
Aleksandrowicz, T. Nowy …, op. cit., p. 44.
298
The targets and victims of terrorist actions are innocent people. This is
the most efficient way of terrorising whole communities because there is
no logical explanation why exactly it is them to be selected as the target
of yet another, cruel crime. In this situation the person who is the safest
from danger is the attacker or whoever is responsible for a given situation,
and panic as well as terror are the feeling of citizens who were not involved
in political life. For example in the case of the World Trade Centre attack
in 2001 the victims were business people, other staff and representatives
of public services who tried to save the lives of the former. The goal of
the Islamic attack was not doing justice but terrorising and scaring people
using injustice20.
Additionally, this kind of activity of perpetrators cannot be treated
as a revenge for some evil done to them earlier, e.g. by Western
civilisations. There is no logic in such argumentation of terrorists because
there are certain conditions which have to be met so that vengeance could
take place and be justified. First of all a revenge should lead to the im-
provement of a given situation, a change for the better. In terrorist attacks
which could be observed in recent years, it is hard to find such motivation.
There are no arguments to prove that the western civilisation is fun-
damentally wrong and that terrorists could replace it with a new, better
world order. Contemporary terrorists quite frequently only intend to do
wrongs to other people and not to improve the existing order. Moreover,
in their actions they use forbidden means and methods at the same time
applying them to those who are the least responsible for their alleged
harm. Taking the above into account, the acts of new terrorism do not
deserve to be justified. They are not intended to improve the existing
social and political order21.
The last element which was analysed was the media coverage of
contemporary terrorism. It is absolutely obvious that terrorism has always
used the media to promote and propagate their goals and ideas. As early
as forty years ago B. Jenkins claimed that “terrorism is a theatre […]
meant for those who want to watch a performance […] terrorist acts are
20
Jaroszyński, P. Terroryzm – wojna cywilizacji.., op. cit., p. 27.
21
Maryniarczyk, A. Casus cnoty wendety a terroryzm. Filozoficzna
próba analizy terroryzmu., [in:] Terroryzm dawniej i dziś. Lublin, 2010, p. 12.
299
frequently well planned and intended to attract the attention of international
and electronic media as well as the press”22.
Hence, subsequent, even small terrorist attacks attracted public
attention and, as a result, helped terrorist organisations achieve their goal,
i.e. present their programme and slogans. In the long-term perspective it
offered a realistic chance to meet terrorists’ demands. However, civili-
zational character and the very nature of the contemporary media message
directly influenced the type and quality of current attacks. The relation
between contemporary terrorism and media has changed as a result of the
evolution of both of them.
The information revolution at the end of the 20th c., a wide range of
opportunities to transfer information and general, unlimited access to
information resulted in information noise. Every day everyone is an
addressee of hundreds of messages of which only some have a chance to
remain in his memory. Finally, decision makers in public and commercial
broadcasters select materials worth emitting. The modern culture of the
West is the culture of shock and crossing boundaries – every day ethical
boundaries are verified and the rules of what is appropriate or not are
changed. Mass attention can be attracted only to events which are original
and spectacular enough to shock and exceed earlier standards23.
The media-related value of an attack is decisive and the most
important factor influencing this value will be the degree of violence and
the number of casualties. The dependence between the number of victims,
preferably innocent citizens, is directly proportional to media coverage,
and hence also the interest of the society. Another extremely important
element is the use of symbols, such as the time, place, target and other
21
Maryniarczyk, A. Casus cnoty wendety a terroryzm. Filozoficzna
próba analizy terroryzmu., [in:] Terroryzm dawniej i dziś. Lublin, 2010, p. 12.
22
Jenkins, B. International terrorism: A new mode of conflict, [in:]
International Terrorismand World Security , ed. D. Carlton, C. Schaerf, London
1976, p. 16, in: T. Aleksandrowicz. Medialne aspekty terroryzmu i walki z
terroryzmem, [in:] Terroryzm w medialnym obrazie świata, ed. K. Liedel and S.
Mocek. Warszawa, 2010, p.14.
23
Zob. T. Aleksandrowicz. Medialne aspekty terroryzmu I walki z
terroryzmem, [in:] Terroryzm w medialnym obrazie świata, ed. K. Liedel and S.
Mocek. Warszawa, 2010, p.16.
300
circumstances of an attack. This is the reason why the targets of
contemporary attacks are objects located in urban agglomerations and
not deserted farming lands, more and more often the casualties are innocent
civilians or even children and not soldiers or public figures24.
In 2004 the internet website of a terrorist organisation called
Muntada al-Ansar, acting in Iraq and supporting Islamic extremists,
presented a recording titled “Abu Musab al-Zarkawi slaughters an Ame-
rican infidel with his hands”. After a few hours the recording was known
all over the world although it showed a horrifying and shocking image.
In the material the perpetrators presented a 26-year-old American –
Nicolas Berg – a civilian working in Iraq on rebuilding destroyed infrast-
ructure, he is surrounded by his armed perpetrators. After a short con-
versation and reading the perpetrators’ statement, they decapitated and
lifted his bleeding head. This and many other horrifying incidents, re-
gardless of their disgusting nature, attract public attention and provoke
comments. Similarly, five weeks after the WTC attacks in 2001the first
book about this event was published and within only one year over 800
other publications came out only in English25.
Images of terrorist bomb attacks are shown by global media, they
become tiring and the statistics of casualties published in press do not
raise any emotions and no longer impress. Thanks to the Internet people
have access to films showing executions of hostages, however, such images
combined with ubiquitous violence in feature films and computer games,
they seem not to shock any more. According to W. Sokała terrorism –
“even when it is horrifying and the bloodiest becomes commonplace and
seems unreal. What people watch on TV and the Internet is not what
takes place here and now and this is what decreases media attractiveness
so necessary for terrorists”26.
Hence, a natural tendency among attack organisers will be searching
for new solutions which can impress and provoke millions. Developing
media strategies is refine art which can be undertaken by appropriately
24
Dietl, W. Terroryzm…, op. cit., p. 35.
25
Horgan, J. Psychologia terroryzmu, Warszawa, 2008, p. 13.
26
Sokała, W. Strategie medialne w konfliktach asymetrycznych, [in:]
Terroryzm w medialnym obrazie świata, ed. K. Liedel and S. Mocek. Warszawa,
2010, p. 47.
301
prepared and trained members of terrorist groups. The possible evolution
directions related to ensuring publicity and media coverage will encompass:
 searching for new terrorist methods (however, after the WTC
attacks in 2001, taking into account the number of casualties, use of
symbols, economic consequences and live broadcast– it seems extremely
difficult);
 increasing death toll (here one should expect solutions reaching
for mass destruction weapons and other tools similar to those used in
New York);
 more shocking and controversial selection of targets (it can be
assumed that selected targets will have a strong emotional tint, with
references to feelings and material goods which are particularly protected,
such as schools, theatres, churches, shopping centres and other public
utility buildings);
 using opportunities to attack participants of mass events, par-
ticularly sport events (an additional advantage in this case is a large number
of casualties, interest in the circumstances of an attack and media atten-
tion)27 .

Modern terrorism changed its face in terms of using the media and
the information they disseminate. The time when the media played mainly
the role a transmitter of statements and political views of terrorists are
already consigned to history. Today they are an element thanks to which
perpetrators can shock, terrify and spread panic in large masses of people.
Additionally, the development of the media and the growing need for
spectacular news lead to the growth of the brutality spiral and finding
new, surprising methods as well as circumstances of terrorist attacks by
perpetrators.
Asymmetry is another element which in the recent years has been
emphasised – it is an inseparable characteristic of terrorism. Undoubtedly
this phenomenon has always been related to the disproportion of the parties
involved in a conflict. However, currently when the military potential of
some states keeps growing, terrorists are made to reach for tactics which
would help them to get round such strengths, hence the asymmetry of
conflict becomes even more visible.
27
Ibidem, p. 551.
302
 According to K. Piątkowski, the notion of asymmetric conflict was
born in American literature in the 90’s of the previous century. The name
was used to denote a conflict “in which the state and its military forces
are confronted by an enemy whose goals, organization, combat assets and
methods exceed the conventional notion of war. (…) Asymmetric war does
not know the notion of a battlefield or front, it is dispersed without geographic
or chronological continuity”28. Undoubtedly, terrorism as a conflict between
a state and a terrorist organisation perfectly fits this definition.
A. Wejkszner indicates a few basic characteristics of an asymmetric
conflict:
 asymmetric enemy avoids direct confrontation on the battlefield,
they use terror, economic IT or psychological war;
 asymmetric enemy attacks infrastructure and citizens using both
conventional and unconventional combat assets;
 most often asymmetric enemy has a lateral, network organisational
structure;
 use of all possible and available tools to attack the state;
 high degree of intensity and global reach of this kind of conflict;
 possibility of achieving success by an asymmetric enemy with a
relatively low involvement of forces and assets (using the media and
terrorising the society);
 asymmetric enemy is not subject to the international law, including
the International Humanitarian Law (IHL);
 differences in using and observing IHL by the parties to a conflict;
 fighting against asymmetric enemy requires reaching for special
tactics meant for such tasks and specialised troops;
 secrecy, changeability and surprise are the basic characteristics
of a contemporary asymmetric conflict29.
It is worth emphasising that terrorists frequently asymmetrisation
of violence partly in response to military, economic, technological and
28
Piątkowski, K. Wojna nowego typu?, Polska w Europie, 2002, No. 1,
p. 22–23, [after] A. Wejkszner, Wojny XXI wieku. Istota współczesnych
konfliktów asymetrycznych, p. 121, [online], [access 09.08.13], available on
the Internet: http://studiastrategiczne.amu.edu.pl/wp-content/uploads/2010/10/
119–128.pdf
29
Wejkszner, A. Wojny XXI wieku. Istota współczesnych konfliktów
asymetrycznych, p. 119–123, [access 09.11.13], available on the Internet: http:/
/studiastrategiczne.amu.edu.pl/wp-content/uploads/2010/10/119–128.pdf
303
cultural disproportion. Given the disproportion of resources, only the use
of unconventional methods can help to achieve assumed results. Such
was the solution used by terrorists in 1967 in a conflict between Palestine
and Israel, they realized that this was the only possible way to achieve
success and that otherwise they had no realistic chances to overcome the
Israeli military power30.
Another typical characteristic of contemporary terrorism is its
connection with organised crime and pursuant to legal regulation treating
terrorist activity as one of its forms. Certainly the common denominator of
these two types of illegal activity are the same as some characteristics of the
above mentioned asymmetric conflict. However, using the same methods
and tools to conduct an attack, similar discrete tactics and organisational
structure as well as the global reach of these threats do not mean that they are
identical. The principal difference lies in the goal of the activities of these
crime formations, the origins of the phenomenon, use of the media and
developing their activity strategy. And so organised crime, contrary to terrorist
activity, is personal gains or material profits oriented and the nature of threat
is purely criminal. It does not the media to build widespread support for its
political programmes because it does not have any and also criminal do not
intend to cause panic and terror in the society. Terrorism is a completely
different kind of treat. Its typical feature is political affiliation accompanied
by ideological slogans, hence it will never function without significant
involvement of widespread public opinion.
Regardless of these differences, both threats are penalised in a
similar way in the criminal code. It is a consequence of the amendment of
1 May 2004 of the Criminal Code and the Code of Criminal Procedure as
well as other legal acts as a result of the European Union Framework
Decision of 13 April 2002. Participation in an organised criminal group
aiming at committing crime including terrorist crime is penalised under
the same Art. 258 of the Criminal Code. The only difference is that
participation in a terrorist group is subject to a more severe punishment.31
30
Munkler, H. Wojny.., op. cit., p. 142.
31
Borek, P. Rola polskiej Straży Granicznej w rozpoznawaniu zagrożeń
terroryzmem i przeciwdziałaniu im, [in:] Problemy prawno – organizacyjne
zwalczania terroryzmu w Polsce, ed. J. Szafrański and K. Liedel. Szczytno,
2011, p. 195.
304
 Simultaneously one should clearly support the opinion expressed
by K. Jałoszyński that currently the phenomenon of tighter contacts
between terrorist and criminal organisations is becoming more and more
common. It involves mainly gaining combat assets, such as weapons and
explosive materials, by terrorists from criminal organisations32.
A similar view was expressed by A. Safonov who emphasised that
such cooperation is profitable for both sides. He gives an example of
Chechen and Caucasian terrorists who were financially supported by the
Chechen mafia gaining profits from drug dealing, human trafficking and
smuggling. Additionally many Chechen militants, not being able to find
a normal occupation, joined criminal formations in Turkey, they acted as
contract killers and human traffickers. A good example of cooperation
between terrorists and a mafia is the area of Albania and Kosovo where
the Albanian mafia is composed mostly of former militants participating
in the Balkan conflict. They rule the criminal world in the Balkans and
extend their influence to Greece. There is no doubt that currently in Iraq
and Afghanistan both of these activities are now being combined in a
way which is hard to define. This translates into increased efficiency in
gaining financial means for more terrorist attacks and allows to effectively
reject logistic support from outside33.
The use of criminal structures to raise funding for terrorist activity
is the main pillar of a certain type of symbiosis between these two types
of entities. Gaining profits from drug dealing, human trafficking, trade in
arms or kidnappings for ransom is too risky for terrorists and might mean
exposure of involved people and their organisation. This is why they use
criminal groups separated from their own organisations or organised crime
formation cooperating with them. They can act in three basic forms:
 as international or local criminal groups for various reasons
sharing profits from criminal activity;
 as international or local criminal groups sharing profits from
criminal activity because of the need to ensure security, logistic support
or to pursue common political, nationalist or religious goals;
32
Jałoszyński, K. Współczesny wymiar antyterroryzmu, Warszawa,
2008, p. 62.
33
Lonca, R. Źródła i sposoby finansowania terroryzmu oraz metody ich
zwalczania, [in:] Współczesne zagrożenia terroryzmem oraz metody działań
antyterrorystycznych, ed. J. Szafrański. Szczytno, 2007, p. 187.
305
  as terrorist organisations combining political and criminal activity
so as to gain means to conduct subsequent attacks34.
The presented examples show that the relationship between
contemporary terrorism and organized crime is not only formal. It is a
source of measurable benefits for both sides and from the perspective of
defence against such threats it enforces more complex recognition and
identification of such phenomena. These are the most realistic and serious
threats to international security and the close relationships between the
two types of organisations strengthen their impact and negative
consequences of their activity.

Conclusion
In the characteristics of contemporary terrorism one should always
refer it its previous, classical form. The reason why is that the traditional
features of terrorist attacks and activity have not disappeared, they have
only been verified so as to adjust them to social, political and civilizational
changes. The primary sources of terrorist activity have changed and as a
result their goals and methods also underwent evolution. One thing,
however, has remained unchanged, terrorism is still a pejorative pheno-
menon whose history proves that it is constantly changing and remains
non-uniform. In the context of the above conclusions, the idea of
conducting research on this changing phenomenon and the need to identify
the possible development trends of this threat gain major significance.

BIBLIOGRAPHY

1. Aleksandrowicz, T. Nowy terroryzm, [in:] Współczesne zagrożenia

terroryzmem oraz metody działań antyterrorystycznych, ed. J. Szafrański,
Szczytno, 2007.
2. Aleksandrowicz, T. Terroryzm międzynarodowy, Warszawa, 2008
3. Aleksandrowicz, T. Medialne aspekty terroryzmu I walki z terroryz-
mem, [in:] Terroryzm w medialnym obrazie świata, ed. K. Liedel and S. Mocek,
Warszawa, 2010.
4. Bolechów, B. Nowy terroryzm – paradygmat wojny, [in:] Terroryzm
globalne wyzwanie, ed. K. Kowalczyk i W. Wróblewski, Toruń, 2011.
34
Ibidem, p. 185.
306
 5. Borek, P. Rola polskiej Straży Granicznej w rozpoznawaniu zagrożeń
terroryzmem i przeciwdziałaniu im, [in:] Problemy prawno – organizacyjne
zwalczania terroryzmu w Polsce, red. J. Szafrański and K. Liedel, Szczytno 2011.
6. Hoffman, B. Oblicza terroryzmu, Warszawa, 2001.
7. Horgan, J. Psychologia terroryzmu, Warszawa, 2008.
8. Dietl, W. Terroryzm, Warszawa, 2011.
9. Jałoszyński, K. Współczesny wymiar antyterroryzmu, Warszawa 2008.
10. Jaroszyński, P. Terroryzm – wojna cywilizacji, [in]: Terroryzm
dawniej i dziś, Lublin, 2010.
11. Jenkins, B. International terrorism: A new mode of conflict, [in:]
International Terrorism and World Security, ed. D. Carlton, C. Schaerf, Lon-
don, 1976.
12. Jenkins, B. The new age of terrorism, [in:] The McGraw-Hill Ho-
meland Security Handbook, 2006.
13. Krastev, K. Analysis of Terrorism Motivation Determinants,
International Conference Knowledge-Based Organization, Vol. XXIV No 1, pp.
124–129, Sibiu, 2018.
14. Lonca, R. Źródła i sposoby finansowania terroryzmu oraz metody
ich zwalczania, [in:] Współczesne zagrożenia terroryzmem oraz metody działań
antyterrorystycznych, ed. J. Szafrański, Szczytno, 2007.
15. Maryniarczyk, A. Casus cnoty wendety a terroryzm. Filozoficzna
próba analizy terroryzmu., [in:] Terroryzm dawniej i dziś, Lublin, 2010.
16. Munkler, H. Wojny naszych czasów, Kraków, 2004.
17. Sokała, W. Strategie medialne w konfliktach asymetrycznych, [in:]
Terroryzm w medialnym obrazie świata, ed. K. Liedel and S. Mocek, Warsza-
wa, 2010.
18. Szlachter, D. Walka z terroryzmem w Unii Europejskiej, Toruń, 2007.
19. Wejkszner, A. Wojny XXI wieku. Istota współczesnych konfliktów
asymetrycznych, available on the Internet:http://studiastrategiczne.amu.edu.pl/
wp-content/uploads/2010/10/119-128.pdf.

307
ÎÏÅÐÀÖÈÈ Â ÓÐÁÀÍÈÇÈÐÀÍÈ ÒÅÐÈÒÎÐÈÈ – ÌÈÍÀËÎ
È ÍÀÑÒÎßÙÅ
Ðóìåí Ìàðèíîâ
Íàöèîíàëåí âîåíåí óíèâåðñèòåò „Âàñèë Ëåâñêè”,

ã
Âåëèêî Òúðíîâî, Áúëãàðèÿ

OPERATIONS IN URBANIZED TERRAIN – PAST AND NOW

Rumen Marinov
“Vasil Levski” National Military University of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Историята трябва да се открива,

а не да се декларира!

Abstract: The history of military art is replete with struggle over millennia
of conflicting concepts and doctrines. First of all, we can set the eternal
argument about the stronger strategy – defense or offensive. It is heavily
dependent on the technological advances of mankind.
Keywords: urbanized territories, conflicts, operations.

Преди зората на цивилизацията войната вероятно се e състояла

от малки набези. Половината от хората, открити в нубийското гро-
бище, датирано отпреди 12 000 години, са починали от насилствена
смърт*. От възхода на държавите преди 5000 години военни действия
са възниквали в по-голямата част от земното кълбо. Изобретяването
на барута и ускоряването на технологичното развитие довеждат до
съвременните войни. Според У. Хендерсън Конуей: „Един от източ-
ниците твърди, че 14 500 войни са се състояли между 3500 г.пр.Хр и
края на 20 век, струващи 3,5 милиарда живота, оставяйки само 300
години мир (Beer 1981: 20)“.
Убедено можем да твърдим, че двете цивилизации, за които
войната се е превърнала в изкуство, са древногръцката и древноки-
тайската. При тях за първи път се появяват професионалната армия
и военно-теоретичната мисъл.
* Keeley: War before civilization: The myth of the peaceful savage
308
 Ако се обърне поглед към историята на войните, се вижда, че
воденето на бойни действия за овладяването на град или за задър-
жането му е често явление. Примери за това можем да открием в
Стария свят. Около 1580 г. пр.н.е. по времето на управлението на
фараон Камесу, последния фараон от XVII династия, навлязъл с
египетските войски в пределите на хиксоската държава и обсадил
столицата Аварес. Неговата борба продължил брат му Яхмос1, който
след тригодишна обсада успял да превземе Аварес и да прогони
хиксосите вън от територията на Делтата.
Това ясно показва, че урбанизирането е исторически процес,
който датира от хилядолетия с променлива интензивност, засилвайки
необратимо своето значение. Това се наблюдава и в развитието на
съвременните операции.
Може да се каже, че съвременният архитект/урбанист възхва-
лява дивия, буен характер на градското развитие, вярвайки, че редът
ще се очертае спонтанно от хаотичното състояние на града. Неогра-
ниченото нарастване на урбанизираните територии изтрива от тях-
ното съзнание всяко желание за рационален план или регулационен
контрол над дезорганизираната урбанизирана територия. Те не са в
състояние да направят концепция за развитие на града, когато всички
различия, идентичност и традиции биват загърбени като остаряла
практика. Ако архитектът/урбанист вече не е в състояние да поддържа
идеята за проекционен градски план или теоретизирането на град-
ското развитие и характеристики на населението на развиващите се
страни, това обаче не е така за военните стратези, които през послед-
ното десетилетие съпоставят процедурите за градско планиране,
географското представяне и военните стратегии, наречени „военни
операции в урбанизирани територии“ или „операции в урбанизирани
територии“. Отдавна е потвърдено от военните стратези, че воденето
на битки в урбанизирана територия крие много капани. В много
широк кръг статии по темата можем да открием какво е значението
на „операции в урбанизирани територии“ има и, разбира се, пре-
пратка към древнокитайския военен стратег и мислител Сън Дзъ.
1
Яхмос I се приема за основател на XVIII Тивска династия, с която
започва т.нар. Ново царства в Египет.
309
 Логично възниква въпросът – Съществуват ли условия, които
дават основание в хода на операции в урбанизирани територии (ОУТ)
да се прилагат действия, сходни с използваните при бойни операции?
Отговор можем да намерим в историческите събития както от
историята на Стария свят, Средновековието, така и в настоящето –
което е само ден.
За изминалите 30 години Европа прегърна своята собствена
версия на „края на историята“, станала известна като Европейски
съюз, основана на идеята, че европейските народи могат за първи
път успешно да пратят в миналото трагедиите на световната война,
вече два пъти запалена в Европа*. През предходните десетилетия
подкрепата на една от двете свръхдържави упражнява сдържащи
функции на местно и регионално равнище, но създаденият в началото
на 90-те години на XX век вакуум във властта се запълва от лидерите
на местните военни групировки. Избухването на вътрешни конфлик-
ти и последвалите хуманитарни кризи в различни райони на света
изискват от международната общност да даде колективен отговор на
нарушаването на международните норми не само между държавите,
но и вътре в тях. Наблюдаваме качествено нова тенденция в реакцията
срещу нарушаването на международните норми. Международната
общност започва да се придържа към разбирането, че причините за
намеса, включително и за военен ангажимент, произтичат не само от
хуманитарни съображения. Друго, по-важно съображение за използ-
ване на военна сила е посегателството към международния мир и
сигурност. Такова разбиране е важно, защото то отбелязва появата на
една концепция за намеса, различна от разбиранията в предходни
исторически периоди.
Еволюцията на формите за използване на въоръжените сили
винаги е във вниманието на военните експерти, още от древни вре-
мена. Пети век пр.н.е. Персийският цар Дарий I отделя админист-
ративната от военната власт в сатрапиите, вследствие на което е про-
ведена и военна реформа. Войската е разделена на отделни единици,
* Стойков, С. Обновена стратегия за вътрешна сигурност на Ев-
ропейския съюз. Университетска научна конференция, 2015 на НВУ „Васил
Левски“, В. Търново, том 10, ISSN 1314-1937.
310
настанени по гарнизони в сатрапиите. Сатрапиите командват само
част от войските в поверените им сатрапии, останалата част е под-
чинена пряко на персийския цар.
Като пример можем да споменем и битката при Кана2 като една
от най-мрачните за Римската република. Състои се в хода на Втората
пуническа война, на 2 август 216 г. пр.н.е. в района на Апулия. Там
картагенският предводител Анибал разбива римската войска с бли-
зо 26 000 души по-малко. За първи път е постигнато пълно обкръ-
жение на римската армия от три страни с пехота и от една – с конница.
Загиват приблизително 70 000 римляни, докато загубите на Анибал
са само 6000 картагенци и келти.
Друг пример от Средновековието, с който можем да потърсим
отговор на въпроса, е от сведенията, които дава Григорий Цамблак
той пише: „…че става дума за мащабна и продължителна обсада. От
неговото известие се вижда, че Търново е бил подложен на пълна
блокада от всички страни, което както изтъква той е било нещо необи-
чайно. Търново е бил голям средновековен град и малките армии от
периода на Второто българско царство били твърде малобройни да
подложат едно такова селище на пълна блокада. Най-често били бло-
кирани една или няколко порти. Османската армия формирана на съв-
сем различен принцип обаче била достатъчно многобройна за да бъде
поставен градът под пълна обсада“3.
Тези красноречиви примери дават основание да направим из-
вод, че както преди новата ера, през Средновековието така и в настоя-
щето съществуват висока степен на неопределеност, многовариант-
ност на възможните действия, необходимост от координиране уси-
лията на участващите в операцията сили, взаимодействие на раз-
лични нива, пространствен размах и т.н. Използва се обща теоретична
база – общи закономерности, общ категорийно-терминологичен апа-
рат, общи принципи и т.н.
Изследването също показва, че общите принципи, от една стра-
на, имат различни измерения, а от друга – операциите имат свои
2
Анибал предпочел да използва тактика със слаб център и силни
флангове, като разположил гали и ибери (испанци) в център, под формата
на дъга, а по крилата – силна африканска пехота.
3
http://ald-bg.narod.ru/materiali/Battle/ternovo_1393/ternovo_13.htm
311
специфични принципи. Разкрити са съществени различия по отно-
шение на целите на операциите и начините на използване на сила.
Операциите в урбанизирани територии са неразделна част от целия
комплекс операции за поддържане на мира, които сами по себе си са
сред най-важните елементи в концепцията за колективното използ-
ване на военна сила. Те допринасят за изолирането на някои кон-
фликти от съперничеството между свръхдържавите. В същото време
те демонстрират и волята на международната общност да обедини
усилията си и да действа с решимост за запазването на световния
мир и регионалната стабилност.
С течение на времето и развитието на технологиите във воен-
нопромишления комплекс се промени и по-скоро усложни от орга-
низационна и технологична гледна точка воденето на операции в
урбанизирани територии. Цели области на човешкото познание са
ангажирани във вечната надпревара по създаването на все по-мощни
оръжия.

1. Операциите в урбанизирани територии и

централизирана военна мрежа
„Ако физическото използване на производителните сили е въз-
препятствано от стопанската система, нарастването в техническите
средства, в бързината, в скоростта и в източниците на енергия ще се
стреми към едно противоестествено използване и това се наблюдава
при война. Деструктивността на войната показва, че обществото не
е достатъчно зряло за да използва технологията като свой орган, тази
технология не е достатъчно развита за да се справи с основните сили
на обществото.“*
При ОУТ изглежда неизбежна „трансформацията във военни
дела“, която не се отнася само до това как да се действа в урбани-
зирани територии, но и как да се разположи възможно най-развитата
информационна технология, за да се гарантира, че ударите са неочак-
вани, вторичните щети – сведени до минимум и насилието да се сведе
до по-приемливи граници. Както пише Клаузевиц в своя книга „За

* Работата на изкуството в ерата на механичните репродукции. Illu-

minations [New York: Harcourt, Brace & World, Inc., 1968]: 242.
312
войната“: Насилието използва постиженията на изкуството и
науката, за да се противопостави на друго насилие.
Всъщност операциите в урбанизирани територии и центра-
лизираната мрежа от битки са толкова тясно преплетени в съзнанието
на военните стратези, че едното не може да се опише без другото.
Надяваме се, че информационните технологии ще доведат след себе
си до виртуализация на войната, извършваща се на безопасно
разстояние с минимални жертви.
Войната в Залива е последната, която се води на конвенци-
онално бойно поле, планирана и със стратегия, изработена на двуиз-
мерна карта. Изработена в най-чистата си форма – като война на
пясъчна маса на отворен терен – тя може да бъде и последната война,
в която градове като Кувейт, Багдад, Тел Авив по време на атака са
случайно избрани в планирането на военната стратегия. Операцията
„Пустинна буря“ доказа, че високите технологични възможности на
въздушната сила дават не само господстващо положение, а и са реша-
ващи. Докато иракските военни разберат, че воденето на битка в кон-
венционална война в отвореното пространство на Арабския полуост-
ров е безнадеждна стратегия. Допускането, че битката е базирана на
информацията, даваща технологично превъзходство на сила, която
може да се събира, обработва и разпространява в непрекъснат поток
от информация, все още отрича възможността противника да направи
същото.
Операция „Иракска свобода“ през 2003 г. е първият сериозен
тест за това допускане. Започва през пролетта на 2002 г., когато аме-
риканската армия и съюзническите сили събират и архивират цялата
търговска информация за Ирак: данни за растителност, водни ресурси,
височина и размери на сгради, сателитни снимки и карта на цялото
разнообразие и т.н. Взаимната връзка, получена от базата данни, дава
обща снимка на бойното поле.
По време на инвазията в Ирак военните командири непрекъс-
нато събират и анализират разузнавателна информация в реално
време от различни източници. Около 3000 командири имат общ „так-
тически интранет“ с картов слой, върху който се вижда по всяко време
къде са всички. Те могат да предложат единна оперативна оценка до
ниво корпус. Специалните сили, снабдени с мобилни телефони,
313
осигуряват новини, използвани, за да спрат унищожението на неф-
тените кладенци и язовирните стени: те следят сигналите от против-
ника, използвайки колективни данни от сателитни и аероснимки и
GPS като водещ източник на тактическото осигуряване. Бойната мре-
жа, свързана към Air Force Space Command с наземни сили с 100 000
GPS приемника, за всеки екип от 9 войници или 5 морски пехотинци.
Войниците на земята в същото време са оставени без възможността
да получават потоците от данни по време на променливото бързо темпо
на бойните операции. Отнема само няколко секунди да се провери или
да се извлече информацията, но е възможно и да се стигне до грешка
или неочаквана трагедия. Въпреки тези недостатъци непоколебима
остава вярата, че технологичното надмощие ще гарантира доминация
на всеки географски терен.
И все пак трябва да отбележим, че цивилизованите нации не
убиват пленниците си, не опустошават градове или страни,...*
Няма военни, които да желаят да се бият в градове където тяхното
технологично надмощие може да бъде безполезно. За да се противопо-
стави на военното превъзходство на съюзниците, особено на въздушните
бойни действия, иракският противник развива иновативни модели на
„атака“ или неконвенционален отговор, като избягва директното
заставане срещу военната мощ. Те избират „стратегия на хаоса“, надя-
вайки се да постигнат победа, като избегнат поражението. Тяхната
основна цел е да убедят коалиционните сили, че няма ясно решение
или че крайното състояние е възможно, с изключение на прекратяването
на хаоса. В резултат „бунтовниците“ разбират, че технологичната мощ
може да бъде осуетена и дори неутрализирана, като се правят убежища
в сложни и несигурни урбанизирани територии. Иракчаните бързо пре-
местват бойното поле в 16 най-големи града на Ирак, където живеят
общо около 70% от населението на държавата.
Изводът е прост и, както един военен командир го е изказал:
Станахме свидетели на бъдещата война и тя е градска. Дните, ко-
гато битките са дефинирани от Карл фон Клаузевиц като битка на
открито поле между две симетрични армии, е отминало. Още веднъж,
битката влезе в града.
* Клаузевиц, Карл фон. За войната. Стратегия и тактика на военните
действия. София: КК „Труд“, 2009.
314
 2. Влияние на урбанизацията
Три факта подчертават влиянието на урбанизацията върху во-
енните операции. Статистиката на населението от Обединените на-
ции и градският темп на растеж показват, че нарастването на насе-
лението след 2000 г. е концентрирано в градските терени. В периода
на следващите две десетилетия всеки втори човек ще живее в урба-
низирана територия и всеки втори ще живее в район с „недостиг на
вода“. Около 2054 г. според прогнози световното население ще достиг-
не 9 млрд., а 60% от тези хора ще живеят в Азия, 20% в Африка и
само 7% в Европа.
По този начин военните разбират, че в бъдеще битките няма
да стават само на бойни полета. Тъй като войната се смята и за „си-
лова проекция на мощ“, възможно да се сблъскат противници на
чужда земя, сред чужденци и вероятно неприятелски комбатанти в
непознати и сложни урбанизирани територии. Лесно е да се заключи,
че сложността на градския терен, неговата уязвима инфраструктура
и непостоянно (критично) население стават нов фокус за военните
стратези. Дали за военни, или за мироопазващи ангажименти, дали
да се успокоят етнически сблъсъци, или да се стабилизира съперни-
чеството за ресурси и да се потисне криминалната анархия, опера-
циите в урбанизирани територии изискват коренна промяна, за да се
справят ефективно със сложността, несигурността и хаоса. От съ-
ществено значение днес е да се отговори на два жизнено важни въпро-
са: възможно ли е да се завземе и контролира град, без да се сведе до
развалини и каква стратегия е необходима, за да се осъществи военен
успех в урбанизирани територии?
Военните базират своята стратегия за провеждане на операции
в урбанизирани територии на две основни направления. За да се
завземе един град на части, първо, трябва да се знае как да бъдат
съединени тези части, да се разбере относителната важност на всяка
една част и как взаимодействат помежду си. Градската география и
процесът на урбанизация трябва да бъдат проучени и известни. Второ
битката има дълга история и тази история трябва да бъде проучена –
предимствата и недостатъците на специфичния урбанизиран терен.
Военни стратези споменават, че аналитичната проницателност
трябва да води до предлагане на военни стратегии. Причината е, че
315
процесът на планиране на града е тясно свързан с планирането на
стратегия в урбанизирана територия. Необятността на населените
места прави еднообразното прилагане на сила неефективно, докато
не разберат в кои точки на града трябва да се съсредоточат и колко
сила могат да приложат. За стратегията е важно да се анализират и
поуките от провеждани ОУТ, при които командирите са се натъкнали
на сходен проблем, и какъв е резултатът от подобно или различно
решение.
Въпреки това градът е все още основна бариера за битките и
традиционно се разглежда като проблемен вид терен за провеждане
на операции, обикновено разделящ основните военни усилия.
В заключение можем да обобщим, че войни рядко се печелят в
градове и отдавна е приет моментът за пресичането от армията на
линията между природата и урбанизирания терен. Теренът бързо се
обръща срещу нашественика, от рутинен вид операция в операция,
която е всичко друго, но не и рутинна. Градовете и армиите са
антагонистични помежду си: за армията градът предлага възможност
за несрещащо съпротива насилие и грабежи, за града армията е
чудовище на неговата анихилация4.
Ако отсъдим с мерките на историята, процесът на урбанизация
се намира в етап на развитие, който предизвиква конкретни, значими
и необратими последици. На първо място, още по-ярко се откроява
разривът в темповете на общественото (икономическо, социално,
културно и др.) развитие на различните държави и региони. И докато
едни от тях решават елементарните задачи за оцеляване сред дивата
природа, то други вече преминаха в „посткомунистическата“ или
постиндустриалната фаза на своето развитие. Разривът между тях
не само расте, но и придобива нови, все по-отчетливи количествено-
качествени измерения.

4
От латински nihil, (пълно унищожение) – процесът на превръщане
на двойката частица–античастица при техния сблъсък в други частици с
по-малка или нулева маса, например фотони. Сумата от квантовите числа
на началната двойка е нула. Поради запазване на енергията и на импулса
сборът на квантовите числа на получените частици е също нула.
316
 БИБЛИОГРАФИЯ

1. Клаузевиц, Карл фон. За войната. Стратегия и тактика на воен-

ните действия, Книгоиздателска къща „Труд“, ISBN 978-954-528-894-4, 2009.
2. Работата на изкуството в ерата на механичните репродукции“
Illuminations [New York: Harcourt, Brace & World, Inc., 1968]: 242.
3. Стойков, С. Обновена стратегия за вътрешна сигурност на Евро-
пейския съюз, университетска научна конференция, ’2015 на НВУ „Васил
Левски“, В. Търново, ISSN 1314-1937 том 10
4. Jump up Conway W. Henderson (2010). „Understanding Inter-
national Law”, John Wiley and Sons. 212. ISBN 1405197641
5. Keeley: War before civilization: The myth of the peaceful savage
6. http://ald-bg.narod.ru/materiali/Battle/ternovo_1393/ternovo_13.htm

317
 ÎÐÄÅÍÚÒ „ÇÀ ÕÐÀÁÐÎÑÒ“ – ÒÐÀÄÈÖÈß È ÃÅÐÎÈÇÚÌ
Àòàíàñ Áîÿäæèåâ

ã
Íîâ áúëãàðñêè óíèâåðñèòåò, Ñîôèÿ, Áúëãàðèÿ

THE ORDER „FOR HONOUR” – TRADITION AND GERROUS

Atanas Boyadzhiev
New Bulgarian University, Sofia, Bulgaria

Abstract: Since its inception, the Order “Оf Honor” has inspired the
Bulgarian warrior to exploit and sacrifice. Many worthy Bulgarians gave
their lives to the Fatherland with the Order “Оf Honor” on their chest
and others died, pursuing their dream of deserving it.
Deeply bow to their sacrifice!
Eternal memory of the heroes!
Key words: Order “Оf Honor”.

Отличията, давани по време на война, са винаги особено важни

и ценни за офицерите и войниците.
Всеки войн, отдавайки дължимото на своята Родина – да за-
щити земята на предците си, семейството – всякога е готов да отдаде
най-скъпото – живота си.
В чл. 58 от Търновската конституция е разписано, че „титли
за благородство и други отличия, също и ордени не могътъ да съ-
ществуватъ въ Българското Княжество.“ Причината за това е реше-
нието на народните представители при създаването на Търновската
конституция да забранят връчването на ордени, които пречели на
равенството между хората1. Единствено на княза се предоставя
възможността да учреди само един орден за заслуги по време на война
с ограничението – наградените лица да са само военослужещи2.
1
Стойчев, Ив. Шестдесет години военен орден „За храброст“.
София, 1940, с. 4.
2
Чл. 59 КБК, 1879 г.: На Князя се предоставя да отреди единъ
знакъ за действително отличие въ време на война и само за военни
лица. – http://www.parliament.bg/bg/17
318
 Наред със „За храброст“ князът възнамерява да въведе в наград-
ната система и „Св. Александър“, създаден по подобие на ордена „Св.
Филип Великодушний“. Князът смята този орден да бъде най-висо-
кото отличие в страната и с него да отличава както военни, така и ци-
вилни. Политическият натиск от страна на неговите съветници – да
се придържа към чл. 59 от ТК – кара монарха да изостави този план
и за цивилни лица да няма ордени на този етап.
Използвайки конституционното си право, на 1/13 януари 1880 г.,
княз Александър I издава княжески рескрипт, с който официално
учредява висшия военен орден, посветен на 17 април и придобил
по-късно широка популярност с името „За храброст“.
Датата 17 април не е избрана случайно – това е рождената дата
на Царя Освободител – покровителя на България.
Знакът на тоя орден да служи пред светът в всички времена
като доказателство за Милостивото Наше благоволение към во-
енната служба и добро поведение. В указа е записано още, че от-
личието е създадено, за да се възнаградят заслугите на лицата, които
са се отличили във войната3, както и за вбъдеще на онези, които ще
извършат подвизи на бойното поле.
Тъй като до Освобождението няма изградени традиции в отли-
чаването и награждаването с ордени, Батенберг възлага изработва-
нето на ордена на специалиста по отличията в австрийската армия –
Фридрих Хайер фон Розенфелд.
Създадената орденска организация на „За храброст“ е компи-
лация между два съществуващи ордена – руският имперски орден
„Св. Георги“ и хесенския „За военна заслуга“4. Няколко са факторите
„За храброст“ да бъде създаден под влияние на двата ордена – „За
военна заслуга“ и Георгиевския кръст. На първо място, причината
князът да се спре на ордена „За военна заслуга“ като образец е от
една страна, неговият произход – баща му е принц Александър фон
Хесен – Дармщат (1823–1888), а майка му е полската графиня Юлия
фон Хауке (1825–1895).
Батенберг служи като младши лейтенант в лейбдрагунския Хе-
сенски полк, откъдето има лични впечатления от ордена „За военна
3
Руско-турската освободителна война (1877–1878).
4
Съществувал до 1866 г. във Великото херцогство Хесен.
319
заслуга“. От друга страна, за участието си в Руско-турската война
(под командването на ген. Гурко) Александър Батенберг е награден
с Георгиевски кръст. Попаднал под влиянието на руския двор, кня-
зът и в знак на признателност използва за образец и Георгиевския
кръст. Орденът „Св. Георги“, по-известен като Георгиевски кръст, е
престижно и популярно отличие от създаването си из цяла Европа5.
По разпореждане на княза българското военно министерство
изпраща официално писмо до Санкт Петербург, с което моли за
утвърждаване на ордена „За храброст“. За да бъде одобрен, Алек-
сандър I явно е трябвало да се съобрази с условията на руския импе-
ратор, като едно от тях е присъствието на руските цветове – бял,
жълт и черен в първите три степени на ордена. Четвъртата степен,
носена впоследствие и от княза, е с червен цвят и до голяма степен
прилича на своя прототип – „За военна заслуга“.
Изначално замисълът е за цивилните да бъдат I, II, и III степен
на ордена, а за бойни подвизи – IV степен, също като Хесенския
кръст, който има една степен за бойни заслуги. Именно затова трите
степени са с бял емайл, а IV степен е с червен.
Създадените правила за връчването на „За храброст“ са рецеп-
ция на руските за връчване на Георгиевския кръст, като някои степени
са допълнително разделени на класове.
Първоначално орденът е изработван в Русия, по-късно – в
Австро-Унгария, Германия, у нас в атилиетата на Никола Събов, Стра-
хил Нилошев, Оник Одабашян, Оник Чакъров и Бердж Керестеджиев,
а след 9 септември 1944 г. – в българския монетен двор.
Орденът е учреден в два варианта: „За офицерите и за нижните
чинове“. Офицерският орден има 4 степени, а солдатският 2 степе-
ни6. До края на 1880 г. степените за нисшите чинове и подофицерите
се увеличават на три.
На 19 февруари/3 март 1880 г. княз Александър е на офици-
ално посещение при руския император. В своите спомени д-р Кон-
стантин Стоилов отбелязва, че на приема, даден от императора в
Зимния дворец, князът е облечен с българска униформа и на гърдите
носи новия български орден.
5
Учреден през 1808 г.
6
ДВИА, ф 1, оп 5, а.е. 7, л.1.

320
 Това е и първото официално представяне на ордена пред об-
ществото. По протокол князът трябва да поднесе най-високата сте-
пен – първа степен на единствения до момента орден на Княжество
България – на Александър II, но тъй като орденът е без лента, импе-
раторът отказва да го приеме, тъй като не съответства на ранга му.
Два дни по-късно, дипломатическият гаф е поправен и вече
орденът с голяма лента е връчен на императора7.
Интересен факт е, че в регистрите липсват данни за отличава-
нето на императора, за разлика от неговия син, за когото е посочено,
че е отличен през 1882 г.8.
На 17 април 1880 г. с указ № 67 на княза се осъществява първото
награждаване на войни. Те са от Българското опълчение – български
и руски войници9. С ордена „За храброст“ са наградени 33-има руски
и български офицери, подофицери и солдати на българското опъл-
чение, които съ несравнено самопожертвувание се бихте за честта
на Отечеството. Между наградените са и подполковниците Павел
Попов и Константин Куртянов, капитаните Тимофей Розанов и Ни-
колай Попов, поручик Стефан Кисов и др. С трета степен е отличен
и Д. Николаев, а с четвърта степен – Ст. Кисов.
През 1880 г. с ордена са отличени и: с 1-ва степен – 2 лица, 2
степен – 1, с 3-та степен – 3 лица, 4 степен – 14. Със златен солдатски
кръст – 2 души, сребърен – 23 и т.н. Общо през първата година са на-
градени 64 военнослужещи – генерали, офицери, унтерофицери и вой-
ници10.
С Приказ на военното ведомство № 115 от 24 юни/6 юли 1880 г.
военният министър създава Кавалерската дума (съвет). В нея могат да
членуват само кавалери на ордена „За храброст“:
В качеството си на носители на отличието, наградените с
него придобиват правото да се наричат кавалери на военния орден.
7
Орден с голяма лента може да се връчва единствено от независима
и суверенна държава.
8
Списък на наградените лица с княжески български ордени от 1879
до 22-и септемврий 1908 година. София, 1911, с. 3.
9
В днешно време денят на ордена е 6 май.
10
Стойчев, Ив. История на българските военни ордени и военни
отличия. София, 1942.
321
Кавалерите на ордена имат право да си направят пръстен със знака
му, както и да го гравират върху плочката на гарда на сабята си.
Първият председател на съвета е подполковник Павел Попов,
командир на 1-ва Софийска дружина с членове адютантът на княза –
кап. Александър Ползиков, кап. Владимир Данилов и поручик Стефан
Кисов. Тъй като „Статутът на орден „За храброст“ изисква членовете
на съвета да са най-малко шест, на 7/19 юли са назначени кап. Георгий
Татаринов и кап. Фадей Зенкевич, които попълват нужния брой.
Награждаването със „За храброст“, I и II степен, се осъщесвява
по лична преценка на държавния глава. С III степен – по предложение
на началството и Кавалерския съвет се изготвя предложение до княза,
което той утвърджава. С IV степен се награждава по предложение на
ръководството и одобрение от държавния глава.
Войниците се награждават по предложение на командирите
им. В редки случаи предложения може да се отправят и от самите вой-
ници, но във всички случаи, държавният глава трябва да потвърди и
да издаде заповед за награждавнето им11.
На 19/31 юли 1880 г. по случай отбелязването на три години
от 19 юли 1877 г. е издадена заповед № 129 на военното ведомство.
В нея се отбелязва: българските доброволци защитиха вярата и ог-
нищата си срещу седмократно число неприятели при героичните
боеве край Ески-Загра (гр. Стара Загора). В приказа се казва още:
Особен ден беше за третата дружина. Три четвърти от офицерите
и солдатите и погинаха при защита на знамето и, което днес прави
гордостта на младата ни войска. Със заповедта от 20 юли 1880 г. в
гр. Радомир по случай празника на 3-а Радомирска дружина князът
награждава на тържествен парад Самарското знаме със „За храброст“,
I степен.
Ордените са поръчани в руския монетен двор при прочутия
гравьор К. В. Пиколо. С ордена са наградени и всички доброволци
от 1 до 6-а и 10-а опълченска дружина. Наградени са За Освобож-
дението 1877–1878 г. общо 7880 войни.
Несъгласен с акта на Съединението от 1885 г. между Княжество
България и Източна Румелия руският двор отзовава всички руски
офицери, които са на служба в българската войска. Заминават си и
11
Стойчев, Ив. Шестдесет години, с. 7.
322
членовете на Кавалерския съвет, с което той прекратява на практика
своята дейност. Завършва първият етап от съществуването на
процедурата по връчването на ордена „За храброст“.
През декември 1885 г. от две степените на войнишкия знак, по
подобие на руския Георгиевски кръст, са увеличени на четири.
Разделение претърпяват през 1886 г. и първата, а в началото на
Първата световна война – третата и четвъртата офицерски степени на
ордена, като са разделени на два класа. Така видовете отличия ста-
ват общо 11–7 за офицерите и 4 за войниците.
През 1893 г. Кавалерският съвет е транформиран в ОрдЕнски
съвет с председател министърът на войната Константин Никифоров.
Членове са Рачо Петров, началник на щаба на армията, кап. Олимпий
Панов, началник на артилерията на българската войска, полк. Данаил
Николаев, кап. Стефан Паприков и кап. Михаил Савов, началник на
строевото отделение при щаба на армията12.
Всички лица, проявили по време на последната война своите
„неуморни трудове и заслуги“, са отличени с ордена „За храброст“,
в това число не само военнослужещи, но и цивилни.
Орденът изобразява метален малтийски кръст пред кръстосани
мечове. Първа и трета степен са прикачени на лента. В средата има
фигура на изправен лъв, обиколена от зелено поле с надпис За храб-
ростъ. На реверса е вензелът на княз Александър с надпис князъ на
Българiя 1879. За звездата на Великия кръст се използват т.нар. „мърт-
вешки глави“.
Ординският съвет запазва статута си и след абдикацията на
княз Александър I, но се извършват някои промени. За негов предсе-
дател е назначен военният министър Данаил Николаев, К. Паница е
член на съвета и т.н.
За проявената безпримерна храброст и самоотверженост, за
да сломят тая силна крепост, отбранявана с отчаяна упоритост
– непристъпната Одринска крепост, съветът предлага и са наградени
близо 20 000 подофицери и войници13.
12
Петров, Т. Наградна система на България 1878 – 2010. Военно
издателство, София, 2011., с. 110.
13
Ibidem, с. 182.
323
 Великият кръст – първа степен, I отделение (клас) се носи по
право от държавния глава и от наследника на престола. Те носят I и
IV степен заедно.
Като Велик магистър на военния орден „За Храброст“ княз
Александър I има за цел да повдигне престижа на най-ниската офи-
церска степен и да подчертае благоволението към офицерите, отли-
чени с нея. Вероятно, носейки първата степен, е изказвал и почитта
си към Русия и родината, а с четвъртата – към своя дом.
В Русия висшите степени на известни ордени се възлагат още
при раждането или навършването на пълнолетие на великите князе.
Ордените „Св. Георги“ и „Св. Владимир“ са присъждани за заслуги на
бойното поле или в мирно време („Св. Владимир“). Например импе-
ратор Николай II като наследник има IV ст. на „Св. Владимир“ и IV
ст. на „Св. Георги“, който получава през 1916 г. по време на Руско-
японската война
С решение на Орденския съвет, на 15 октомври 1887 г., е
отличен княз Фердинанд I.
„За храброст“, първа степен, II отделение (клас) не е отличен
български войник във военно време. С ордена са наградени 25 чуж-
денци и владетели – императори, крале, князе и др. Например носи-
тели на ордена са руският император Александър II, сръбският крал
Милан, черногорският Никола I и румънският Карол, Великите руски
князе Михаил и Николай Николаевич, както и генералите Гурко,
Столетов, Радецки, Драгомиров и Куропаткин, австро-унгарският им-
ператор Карл I Франц Йозеф (1887–1922), немските генерал-фелд-
маршали Паул фон Хинденбург, Август фон Макензен и др.
По време на Първата световна война с отличието с брилянти
са наградени султан Мехмед V и император Вилхелм II.
По изключение, с първа степен II отделение (клас) през 1887 г. в
мирно време са удостоени и регентите Стефан Стамболов, подп.
Сава Муткуров и Георги Живков. Мотивите за награждаването им
научаваме от приказа на военното ведомство: за услугите, които са
принесли на отечеството и за сполучливата защита на интереси-
те на независимостта му от посегателствата на външни и вътреш-
ни врагове14.
14
Стойчев, Ив. Шестдесет години, с. 9.
324
 С четирите войнишки степени се награждават войници и под-
офицери за проявена храброст на бойното поле. Войнишките знаци
на ордена имат същата форма и изображение, подобно на офи-
церските, но са без корона. Първа и втора степен са позлатени, а трета
и четвърта са посребрени, с размер 33–34 мм. Носят се отляво на
гърдите.
Трудно е да се изброят всички войници, наградени със „За храб-
рост“.
Можем обаче да отдадем заслуженото на онези жени, които са
се отличили и са наградени с ордена. С I, III, IV степен е отличена под-
офицер Донка Ставрева. С III и IV степен – баба Мария Колева от гр.
Хасково. С IV – степен, д-р Сава Минкова и Евгения Стефанова и
двете родом от гр. Русе. Кица Генова от гр. Хасково, Александрина
Иванова от гр. София, хаджи Екатерина Максимова, х. Софица, х.
Цанова от гр. Видин, Екатерина Златкович, Иона Маркова от Кулско
и Ружа Иванович от Свищов и много други.
С почит ще отбележим и храбрите войводи Панайот Хитов,
Филип Тотю, Жельо Христов, началника на Македоно-одринското
опълчение Николай Генев, всички поборници от Ботьовата чета,
мнозина от участниците в Априлското въстание.
От създаването му, до Втората световна война с ордена „За храб-
рост“ са наградени около 5000 офицери и 250 000 войници, което,
съпоставено с числеността на българската армия, съставлява 25% от
офицерския и 50% от войнишкия състав.
За да се получи по-висока степен на ордена „За храброст“, на-
граденият преди това трябва да е получил по-ниската степен.
За ордените, които се дават за конкретен принос, е възможно
дадено лице да получи втори път една и съща степен на орден (в
случай че не е изминал минималният срок за по-висока степен, или
лицето няма изискуемия военен чин за нея). В тези случаи върху
орденския знак има два кръстосани меча. Когато лицето има няколко
степени от даден орден, носи се старшата степен, като над знака под
короната или лентата се поставят два кръстосани меча. Отличието е
известно като „с мечове“.
Някои степени могат да се дават с или без някои допълнителни
елементи – корона, мечове, лавров венец, брилянти и т.н.
325
 За проявен героизъм и заслуги пред България по време на
Балканската и Междусъюзническата война са наградени генералите
Михаил Савов, Никола Иванов, Васил Кутинчев, Стефан Тошев,
внукът на Кольо Фичето – Иван Фичев. По време на двете Балкански
войни 1912–1913 с ордена „За храброст“ са отличени близо 77 500
храбреци.
Втора, трета и четвърта степен на ордена „За храброст“ се при-
съждат на генерали и офицери в зависимост от заеманата длъжност.
Така например с втора степен на ордена са отличени команди-
рите в Сръбско-българската война, станалите генерали по-късно –
Данаил Николаев, Константин Никифоров, Рачо Петров и Олимпий
Панов.
Втора степен се присъжда на командири на дивизии, но има и
наградени дружинни, ротни и взводни командири с тази степен. Вто-
рата степен на ордена е с дължина 52 мм с ширина 37 мм и се носи
на врата.
През Първата световна война с втора степен на ордена са отли-
чени главнокомандващият на българската армия ген. Никола Жеков,
генералите Владимир Вазов, Климент Бояджиев, Иван Колев и други.
Заради заслугите си в Отечествената война втора степен на „За
храброст“ получава и ген. Владимир Стойчев. Съдбата на тези военни
е различна, но едно ги обединява – всички са оставили принос в
историята на България.
С трета степен се отличават командващите отряд и подпору-
чиците.
Знакът на ордена III степен, I клас има дължина 52 мм и няма
корона и изображения върху реверса.
Кръстът на ордена III степен, II клас, който до 1915 г. е трета
степен на „За храброст“, е с размер 38 мм, като по-късно се среща и
39–40 мм. И двата класа на III степен се поставят отляво на гърдите.
С втори клас на втора степен се награждават старши офицери
и само в изключителни случаи – младши офицери.
Четвърта степен, I и II клас се присъжда на старши и младши
офицери.
На цивилни лица – лекари, санитари, свещеници и др. – се при-
съжда ордена I и II клас на четвърта степен, без мечове. Тази степен
на ордена има и миниатюр, предназначен за всекидневно носене.
326
 Всеки орден има своя лента с определена форма и цвят. Най-
висша е т.нар. „Военна лента“ – небесносинята лента на ордена „За
храброст“. Във време на война всички останали ордени могат да се
дават на лента, пренебрегвайки техните персонални ленти.
Разбира се, в отделните си емисии орденът претърпява и про-
мени във външния вид. Първата е през 1915 г. – III и IV степен имат
по два класа – 1 клас е тип значка и се носи на гърдите, а 2 клас е на
военна лента, пак на гърди. Дава се само на владетели и офицери.
Следващите промени са през 1917 и 1941 г., но най-значимата
промяна е след 9 септември 1944 г. Лъвът вече е без корона, която е
заменена с венец. През 1950 г. се прави новата система от ордени и
медали, вече на Народна република България. В нея единствен „За
храброст“ запазва мястото си от старите ордени.
Днес условията и редът за награждаване с държавни награди
от Президента на Република България се урежда със Закона за орде-
ните и медалите на Република България.
Ордените, подредени по старшинство, са: „Стара планина“,
„Св. св. Кирил и Методий“, „За гражданска заслуга“, „За военна
заслуга“, „Мадарски конник“. Ордените „За храброст“ и „За заслуга“
са извън подреждането по старшинство.
В българската наградна система специални права дава най-
стария и почетен орден „За храброст“. Той се различава от остана-
лите отличия и е единственият военен орден, който се дава само за
заслуги на бойното поле.
Орденът „За храброст“ е мотивирал българския войн десетиле-
тия наред в тежките условия на бойните полета да отдаде най-ценното
в името на своята родина – живота си. Създаден в дни на тежки
изпитания той буди славната българска мощ, мечтанието за прослава
и пред лицето на смъртта всеки достойно да защити българското
бойно знаме.
Десетки храбри бойци загинаха по бойните полета, носейки
на гърдите си ордена „За храброст“, но никой от тях не се е огънал в
страх и изоставил другарите и честта си. Защото орденът се е давал
не за друго, а за проявена бойна храброст и безстрашие.

327
 БИБЛИОГРАФИЯ

1. История на България, т. III, 1878–1944. София, 2006.

2. Петров, Т. Наградна система на България 1878–2010. Военно
издателство. София, 2011.
3. Списък на наградените лица с княжески български ордени от 1879
до 22-и септемврий 1908 година. София, 1911.
4. Стойчев, Ив. история на българските военни ордени и военни
отличия. София, 1942.
5. Стойчев, Ив. Шестдесет години военен орден „За храброст“.
София, 1940.

328
 ÏÎÍßÒÈßÒÀ „ÂÎÉÍÀ“ È „ÌÈГ  Ó×ÅÁÍÎÒÎ
ÑÚÄÚÐÆÀÍÈÅ ÏÎ ÎÊÎËÅÍ ÑÂßÒ Â ÏÚÐÂÈ ÊËÀÑ
Îëãà Ïåòêîâà
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

“WAR” AND “PEACE” CONCEPTS IN THE CONTENT OF

THE ENVIRONMENT LECTURES IN THE FIRST CLASS
Olga Petkova
St. Cyril and St. Methodius University
of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: The study presents and analyzes opportunities for forming

patriotic feelings and awareness of patriotic identity as aspects of civic
schooling and patriotic education of students. In the context of the reforms
in the 1 st class education, tendencies are emerging for structuring the
children’s notions of “war” and “peace” related to the thematic content
in the training kits approved by the Ministry of Education and Science.
There is an educationally applied in a formative way a variant for in-
teraction oriented towards cognitive-informational and reflexive-emo-
tional enrichment of the child’s experience in introducing the meaningful
orientations, preparing the terms “war” and “peace”.
Keywords: civic education, patriotic education, patriotism, interactive
learning.

Формирането на гражданските компетенции и патриотичното

възпитание са актуални задачи в началната степен на училищното
образование. Тяхната значимост се обуславя от необходимостта да
се възпитат деца, способни за социално творчество, умеещи да дейст-
ват както в интерес на личността, така и в интерес на обществото.
Образователно-приложното им осигуряване е постоянен процес,
който има за цел подготвянето на учениците за социалноориентирани
взаимодействия, за реализация на правата и осъзнаване на задълже-
нията им като граждани на демократично общество, за подготвяне и
изявяване на компетенции за отговорен избор – нравствен и общест-
329
вен, за максимално развиване на индивидуалните им способности
за постигане на успех.
В този контекст чрез настоящата разработка изследователският
интерес основателно се фокусира върху една от целите на граждан-
ското и патриотичното възпитание – формирането на патриотични
чувства и патриотично осъзнаване (патриотична идентичност). Реа-
лизирането на тази образователна тенденция има своите специфични
проекции в обучението по Околен свят в първи клас. Резултатността
на процеса е нормативно разписана чрез съответните стандарти. По-
стигането им в перспектива се основава на теоретично доказаните
възможности за целенасочено формиране на личностна осъзнатост
именно в тази възраст.
В съвременните законово-нормативни документи се отделя
специално внимание на възпитаването на гражданственост и патрио-
тизъм. Подготвянето на компетентностите, свързани с тях, се регла-
ментира от Наредба № 13 на МОН от 21.09.2016 г. за гражданското,
здравното, екологичното и интеркултурното образование1.
В чл. 3, ал. 2 се посочва: „Гражданското образование е насочено
към формиране на гражданско съзнание и граждански добродетели
и е свързано със знания за устройството на демократичното общество,
за правата и задълженията на гражданина и с умения и готовност за
отговорно гражданско поведение“. Чл. 8 гласи: „(1) Гражданското,
здравното, екологичното и интеркултурното образование в процеса
на придобиване на разширена подготовка се осъществяват интегри-
рано и/или чрез самостоятелни учебни предмети по чл. 76, ал. 5 от
Закона за предучилищното и училищното образование. (2) Неговото
интегриране се реализира чрез усъвършенстване на отделни ключови
компетентности чрез изучаване на общообразователни учебни пред-
мети в рамките на избираемите учебни часове“. Чл. 11. регламентира
целта на това обучение (1) Гражданското, здравното, екологичното
и интеркултурното образование в часа на класа освен чрез обучение
за придобиване на компетентностите, посочени в рамковите изисква-
ния по чл. 14, ал. 2, се осъществяват чрез занимания, дейности и проек-
ти по тематични области, свързани със:
1
https://www.mon.bg/upload/2332/naredba_13_21.09.2016_ grazh-
dansko_eko_obr.pdf
330
 1. патриотичното възпитание и изграждането на националното
самочувствие; 2. толерантността и интеркултурния диалог; 3. …, 4.
военното обучение и защитата на родината; 5. ….. В чл. 14., ал. 2
посочва рамковите изисквания за резултатите от това обучение.
Образователно-приложното осигуряване на съвременно ка-
чество на българското образование наложи приемане на нова учебна
програма по Околен свят за 1. клас. Тя е факт от 2016–2017 г.2. В нея
е увеличен относителният дял на самостоятелната работа на учени-
ците, като целта е утвърждаване на прагматична насоченост на обуче-
нието. Тази идея е заложена в одобрените от МОН за учебната 2016/
2017 г. няколко комплекта по учебния предмет, включващи учебник,
учебна тетрадка, книга за учителя:
1. Учебник по Околен свят на издателство „Просвета Азбуки“
с авторски колектив Д. Гетова, Н. Качамакова, Д. Русимова.
2. Учебник по Околен свят на издателство „Анубис“ с авторски
колектив Ил. Мирчева, М. Врачовска.
3. Учебник по Околен свят на издателство „Просвета“ с автор-
ски колектив Л. Найденова, Л. Зафирова, С. Стоянова.
4. Учебник по Околен свят на издателство „Просвета плюс“ с
авторски колектив Е. Василева, С. Цветанска.
5. Учебник по Околен свят на издателство „Булвест 2000“ с
авторски колектив В. Петрова, Е. Янакиева, Й. Първанова, Р. Стоя-
нова.
6. Учебник по Околен свят на издателство „Питагор“ с авторски
колектив Е. Кулина, Р. Георгиева, М. Касабова.

Анализът на заложеното в учебните комплекти съдържание

позволява да се диференцират няколко тематични раздела: Семейство
и училище, Роден край, Сезони, Растения и животни около нас,
Чистота и здраве, Празници и обичаи. Ясно е, без да се търсят между-
предметни връзки, че понятията „война“ и „мир“ най-удачно могат
да бъдат представени в раздела „Празници“.
В методическите насоки за раздел Празници са посочени очак-
ваните резултати от обучението:
Ученикът свързва:
Честването на Националния празник с датата Трети март.
2
https://www.mon.bg/bg/1699
331
 Честването на 24 май с делото на братята Кирил и Методий.
Ученикът разказва за:
Семейни празници.
Празници, свързани с отбелязването на народни традиции и
обичаи.
Ученикът разпознава:
Българското знаме и Химна на Р. България като национален
символ
Основните понятия, които се въвеждат, са Родина, химн, знаме,
а в учебника на издателство „Просвета плюс“ с авторски колектив Е.
Василева, С. Цветанска и Свободна родина, национален празник.
Една от целите на урока за националните празници е да се въз-
пита у първокласниците чувство за национална гордост.
Поради спецификата на възрастта и необходимостта от съобра-
зяване с периода на ограмотяване, текстовете в анализираните учеб-
ници за първи клас са сведени до минимум. Съдържателните акценти
в урочните единици са поставени чрез илюстрации. Тъй като истори-
ческият материал, въз основа на който се формират тези понятия, е
прекалено абстрактен за първокласниците, темата за войните по-
подробно се представя в трети клас в съдържанието на учебния пред-
мет „Човек и общество“.
В съвременния политически и социален контекст понятията
„война“ и „мир“ имат специфични характеристики. Те основателно
следва да се проектират и в учебното съдържание по Околен свят, за
да се подготви необходимият познавателен опит, който стои в основа-
та на цялостната картина на света и нейното понятийно систематизи-
ране. За неорганизирания детски опит те със сигурност не са нещо
ново, тъй като съвременните деца получават много и разнообразна
информация от различни медийни източници. Но разясняването им,
уточняването на значението им (мир – добро, спокойствие, сигурност,
и война – зло, несигурност) е важен аспект на целенасочената педа-
гогическа дейност. Особено поради факта, че опитът на първоклас-
ника е все още беден, а възприятията му са общи и хаотични. Това
придава фрагментарност и неточност на детските представи и изиск-
ва своевременно и адаптивно за възрастта представяне на понятията,
което би осигурило натрупване на факти, данни, ярки образи и
332
впечатления. Именно те чрез единството на емоция и познание в
перспективен план биха подпомогнали изграждането на система от
знания.
В първи клас е необходимо само да се уточнят понятията, без
да се акцентира на негативните последици от войната. Следва да се
отчитат съвременни образователни парадигми и да не се допускат
идеи, свързани с „педагогиката на катастрофите“. Векторът на обра-
зователните взаимодействия следва да ориентира към перспективи,
които произтичат от „педагогиката на мира“. Именно в този контекст
могат да се анализират съществуващи концепции за училищно обуче-
ние, свързано със запознаване на децата с природната и социалната
среда. Те се оформят през 70-те години на миналия век. В практиката
се преплитат „тенденцията за тривиализиране“ (прекалено опростя-
ване на учебната информация), „тенденцията за прекалена научност“
(противоположна на предходната, проявяваща се в даване на прека-
лено научни сведения) и „тенденция за ориентиране към концепциите
на реформаторската педагогика“.
Тенденцията за тривиализиране3 е свързана с желанието да
се отговори на изискванията на принципа за обучение, съобразено с
детските способности, а това често води до фиксиране върху оп-
ределено виждане за възможностите на детското развитие, което не
отговаря на съвременните реалности. Често се подценяват когни-
тивните способности и интересите, които децата имат при постъп-
ване в училище. Не се отчитат техните знания, въпроси и размиш-
ления. Дискутират се теми, които са добре познати на учениците,
без да се акцентира върху нови гледни точки и позиции. По този
начин не се постига вникване в същността на разглежданата пробле-
матика.
Тенденцията за прекалена научност4 е свързана със стремеж
за постигане на ориентирано към науката обучение, което често се
съпровожда от прекалено акцентиране върху научността на знанията
в началното училище. Налагат се концепции, ориентирани към опре-
делена научна област. По този начин обучението се капсулира в рам-
3
Мирчева, И. Проблеми на дидактиката на родинознанието и
природознанието. С., 2004, изд. „Веда Словена-ЖГ“, с. 79.
4
Мирчева, И. Цит. съч., с. 80.
333
ките на научната терминология и се отдалечава от преживяванията
и жизнения опит на учениците.
Тенденцията за ориентиране към концепциите на реформа-
торската педагогика се свързва с идеи от педагогиката на Монте-
сори, Петерсен, Дюи или Френе, чрез които се допълва педагогичес-
ката практика – проектно обучение, въвеждане на свободни зани-
мания, оформяне на ъгъл за четене, игра, моделиране и т.н., работа
по групи и др.
Следването на тенденцията за ориентиране към концепциите
на реформаторската педагогика позволява въвеждането на допълни-
телни понятия с оглед на наличния опит и отчитане на възрастовите
особености на първокласниците. Тук обаче от значение е методичес-
кият арсенал, който учителят използва. Ефективността на въвеж-
дането на понятията „мир“ и „война“ в първи клас се обуславя от
избора на методи, похвати и средства на обучение.
Сухото, информативно изброяване на фактите, като „българите
храбро се сражават“ и подобни, не провокира личностно значими
емоции и не съдействат за формиране на точни представи. Подборът
на думи и изрази, използването на образи, емоционален разказ по
картини, използването на изворов материал, народно творчество и
др. изпълват отвлечените понятия с конкретно, емоционално съдър-
жание, стимулират проявите на въображението.
Спазването на основните принципи за структуриране на учеб-
ното съдържание е от основно значение при преподаването по Околен
свят в първи клас. Приоритетното отчитане на изискванията на прин-
ципа за нагледност в първи клас е ключов момент в приложен аспект,
тъй като той е в основата на изграждането на конкретни представи,
които предпоставят формирането на научни понятия за предметите
и явленията.
Понятията „мир“ и „война“ са сложни и абстрактни, а това им-
перативно налага онагледяването на учебната информация. Принци-
път за приемственост и последователност допълва принципа за сис-
темност. Следвайки го, учителят целенасочено помага на учениците
да изградят необходимата познавателна основа, която да надграждат
в следващите години. Принципът за достъпност се свързва с една от
основните задачи на дидактиката – да опрости научните твърдения
334
по такъв начин, че те да бъдат разбираеми за учениците, като в същото
време запазят своята достоверност. Той кореспондира с принципа за
активно учене като изходна основа на много интерактивни методи,
прилагани в обучението по Околен свят в първи клас.
Посочените принципи са определящи при търсене на възмож-
ности за осъвременяване на традиционните форми на обучение по
Околен свят. Уроците, в рамките на които се осъществява учебен про-
цес, са: урок за нови знания, урок за преговор и обобщителен урок.
Съгласно новата нормативна база преимуществено се акцентира
върху интерактивността и самостоятелната работа на учениците за
постигане на конкретни образователни задачи. Тъй като часовете,
предвидени в учебната програма, не са много (общо 32 часа, от които
21 за урок за нови знания, 10 часа за затвърдяване, обобщения и прак-
тически дейности, в това число и екскурзии и наблюдения, 1 час за
диагностика на изходно ниво), първокласниците могат да бъдат на-
сочени към проектното обучение. Например на учениците може да
се постави задача за домашна работа да проучат историята на па-
метниците, свързани с освобождението на България. Може да се
предложи вариант за съвместна дейност, чрез който в помощ на де-
цата да се включат родителите или други близки. Според индиви-
дуалните си предпочитания първокласниците могат да презентират
проучената информация устно или да оформят малки картонени
постери със залепени снимки на паметниците, за които разказват.
По време на представянето на проектите е удачно учителят чрез серия
от въпроси да насочи учениците към затвърждаване на основните
понятия, сред които са и „мир“ и „война“. С цел формиране на реф-
лексивност у децата проектите могат да бъдат обсъдени в клас и най-
добрите постери да бъдат поставени на видно място в класната стая.
Интересен за децата вариант за илюстриране на понятийното
съдържание са мултимедийните презентации, съобразени с възрас-
товите им особености (без да бъдат претрупани с информация, с
включени ярки и запомнящи се снимки). Те са инструмент, който
подпомага възприемането на информацията като цяло и съдейства
за конкретизиране на понятията. В приложен план тази идея може
да се илюстрира с представената в таблица № 1 примерна презен-

335
тация, в която наред с изискваните основни понятия, могат да бъдат
въведени и понятията „мир“ и „война“.

Таблица № 1. Визуални, съдържателни и методически акценти в

моделно презентираното учебно съдържание

Слайд Съдържание Методически акценти

№

2 слайд Учителят обяснява,

че има семейни
празници и
Национални
празници и уточнява
каква е разликата
между тях

3 слайд Бърза графична

задача за
диференциране на
видовете празници и
начина на празнуване
сред връстници и
възрастни

4 слайд Учителят обяснява,

кои са хората, които
са се борили за
свободата на
България. Провокира
разговор за
национални герои

336
5 слайд Учителят обяснява,
че на българите не им
е било лесно, защото
през вековете (преди
много години/в
миналото) са се
водили борби (войни)
за освобождение на
България, за правото
на българите да
живеят свободно.
Педагогът провокира
асоциации по
нагледна опора и
уточнява, че войната
е нещо лошо, а мирът
– добро

6 слайд Учителят накратко

може да разкаже за
Шипченската епопея

7 слайд Педагогът провокира

към емоционално
съпреживяване на
нагледно
представената
информация и
насочва учениците
към формулиране на
изводи: Българите
много са се радвали
на своето
освобождение

337
8 слайд Учителят обяснява,
какви паметници,
свързани с борбите за
освобождение, са
изградени. Осигурява
възможност на уче-
ниците за споделяне на
информация за
паметници в родния
град

9 слайд Учителят обяснява, че

това е сградата, в която
са приети първите
държавни символи на
България.

10 Учителят обяснява, че
слайд всяка държава има
свои символи. Тук
може да се включи
слайд със знамената на
различни държави

11 Учителят актуализира
слайд представите на децата
за символиката на
знамето на България

12 Учителят актуализира
слайд представите на
учениците за химн,
обсъжда с децата, как
трябва да се държат,
когато слушат химна.
Пуска химн за
слушане.
13 Учителятобяснява,
Учителят обяснява,
слайд символиката на герба
символиката
на България на герба
на България

338
 В Книга за учителя по Околен свят на издателство „Просвета
плюс“5 с авторски колектив Е. Василева, С. Цветанска се посочва, че
детето в първи клас преживява период на училищна адаптация, в
хода на която се постига училищната идентификация. Този период е
сензитивен за усвояване на основните правописни и четивни умения.
Същевременно се свързва с преминаването от етап на нравствен
реализъм към етап на нравствен релативизъм (умение на детето да
съотнася резултата от човешките постъпки към причините, породили
тези постъпки).
Анализът на одобрените от МОН учебни комплекти позволява
да се направи констатацията, че работата с учебното съдържание по
Околен свят в неговата цялост представя възможност за целенасочено
съприкосновение със заобикалящата среда и натрупване на факти,
данни, ярки образи и впечатления, които разширяват сетивния и
познавателния хоризонт на децата. В учебното съдържание е посочен
минимумът от знания и умения, необходими за усвояване на понятия
и изграждане на компетентности. Но динамиката на бурно развива-
щия се съвременен свят перманентно налага необходимост от въ-
веждане на нови и уточняване на вече познати понятия. Понятията
„мир“ и „война“ не присъстват в учебната програма, одобрена от МОН,
като задължителни термини, които ученикът в първи клас трябва да
усвои и разбере. Няма ги и в учебниците. Но мислещият и гледащ
перспективно учител би трябвало да подготви въвеждането им, за
да улесни създаването на система от знания в по-горните класове. За
тази цел той може да използва часовете по свободно избираема под-
готовка по Околен свят (там, където те са избрани от децата и роди-
телите). Алтернативен вариант предлагат възможностите на проект-
ното обучение или други интерактивни форми и методи, позволява-
щи самостоятелна работа на ученика.

5
Василева, Е., Цветанска, С. Книга за учителя Околен свят 1 клас,
С., 2016, с. 5.
339
 БИБЛИОГРАФИЯ

1. Василева, Е., С. Цветанска. Околен свят. С., 2016. Издателство

„Просвета плюс“.
2. Василева, Е., С. Цветанска. Книгата за учителя по Околен свят
С., 2016. Издателство „Просвета плюс“.
3. Гетова, Д., Н. Качамакова, Д. Русимова. Околен свят. С., 2016.
Издателство „Просвета Азбуки“.
4. Гетова, Д., Н. Качамакова, Д. Русимова. Книгата за учителя по
Околен свят С., 2016. Издателство „Просвета Азбуки“.
5. Мирчева, Ил., М. Врачовска. Околен свят. С., 2016. Издателство
„Анубис“.
6. Мирчева, Ил., М. Врачовска. Книгата за учителя по Околен свят.
С., 2016. Издателство „Анубис“.
7. Найденова, Л., Л. Зафирова, С. Стоянова. Околен свят. С., 2016.
Издателство „Просвета“.
8. Найденова, Л., Л. Зафирова, С. Стоянова. Книгата за учителя
по Околен свят. С., 2016. Издателство „Просвета“.
9. Петрова, В., Е. Янакиева, Й. Първанова, Р. Стоянова. Околен
свят. С., 2016. Издателство „Булвест“.
10. Петрова, В., Е. Янакиева, Й. Първанова, Р. Стоянова. Книгата
за учителя по Околен свят. С., 2016. Издателство „Булвест“.
11. Кулина, Е., Р. Георгиева. Околен свят С., 2016. Издателство
„Питагор“.
12. Мирчева, И. Проблеми на дидактиката на родинознанието и при-
родознанието. С., 2004, изд. „Веда Словена-ЖГ“.

340
 ÏÚÒßÒ ÊÚÌ ÄÐÀÌÀ
Ìàðãàðèòà Êàðàìèõîâà
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

THE ROAD TO DRAMA

Margarita Karamihova
St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: The article commented on the many meanings with which a

folk song is loaded. The history of the 20th century in the Balkans draws
borders and creates border zones that destroy the traditional economic
and cultural networks. The reopening of the borders between Bulgaria
and Greece in the new Millennium was expected as a miraculous cure of
long-lasting economic and moral crises in Bulgaria after 1989. The many
meanings that burden the recovery of long-term disturbed spatial relati-
onships are addressed in the article.
Keywords: Border, border zone, Bulgaria, Greece, nationalism.

Идеята за това изследване се роди отдавна, през един зимен

ден (09.12.2005 г.), докато четях последните новини в интернет ба-
зиран български вестник. Новината на деня беше откриването на
граничен контролно-пропускателен пункт между България и Гърция
(Илинден – Екзохи). Заглавието във вестника гласеше: „Пътят към
Драма е отворен“. То ми напомни популярната, любима народна пе-
сен „Дуйни ми, дуйни, бел ветре“, която си потърсих в отворената
мрежа за музика YUTUBE.COM:
,,Дуйни ми льохни бел ветрец
разлюляй гора зелена,
разтопи бели снегове.
Разтопи бели снегове,
направи потче да мина,
мисля на Драма да ида.
Мисля на Драма да ида,
на Драма на касабона,
341
 там имам либе болничко.
Да ида, да ида да го обидам.
Армаган да му отнеса.
Армаган да му отнеса
белоно грозде с лозана,
жолтана дюля с вейкана.
И още да му отнеса
Охридска риба пъстърва,
Мелнишко вино червено.”

Под клипа, който вече не е достъпен в интернет, бе написано:

„Това е химнът на българите в Северна Гърция“. Многогодишният
ми интерес към българите – християни и мюсюлмани, които живеят
в Северна Гърция, разпали моето любопитство.
Когато пуснах през търсачката Гугъл заглавието „Пътя към
Драма“, се появиха над 1 милион връзки, насочени към често нео-
чаквани, факти или събития. Припомних си, някога съм чувала, че
тази е била любимата песен на комунистическия вожд Васил Коларов
(1877–950 г.). Нищо не открих за него и вероятно любимата му песен,
но отпратките в интернет ме заинтригуваха и се зачетох. Постепенно
се оформи идеята, че различните пластове от значения, натрупани в
достатъчно дълъг исторически период, биха могли да превърнат тази
песен в своеобразно пространство на паметта1. Опитах се да очертая
карта на значения, мечти, стратегии и спомени. Изненадващо поли-
тиката и политиците заеха водеща позиция, натоварвайки песента с
нови значения. По ред причини ту захващах, ту изоставях проуч-
ването си. Време е да представя находките и да призова следващите
изследователи да се захванат с множеството бримки, които се пуснаха
в различни посоки.
Отправната точка на тези размисли бе идеята да се проучи дъл-
гогодишната мечта на българите от конкретната гранична зона да се
възобнови пропускливостта на границата между България и Гърция.
1
Нора, П. Места на памет. Т. I: От републиката до нацията.
София: Дом на науките за човека и обществото, 2005; Нора, П. Места на
памет. Т. II: От архива до емблемата. София: Дом на науките за човека и
обществото, 2005.
342
Теренната ми работа в Родопите и в Гоцеделчевско, конкретно по-
казва, че тя се подхранва от надеждата за просперитет на граничните
райони, особено в безкрайното време на кризисен икономически и
идеологически преход (от 1989 г. – до наши дни). Усещането за разли-
чията между по-бедните и изоставени гранични райони на българ-
ската постсоциалистическа територия и по-богатите, капиталисти-
чески, гръцки (гранични) земи, стимулираше очакванията и мечтите
на хората за отварянето на границата. Тези надежди и планове за
нови, успешни трансгранични лични и групови стратегии регист-
рирам от 1989 г. в планината Родопи с учудваща честота и посто-
янство. Само най-възрастните хора, които съм интервюирала през
70-те – 80-те години на ХХ век, имаха детски спомени за свободното
движение на хората до Беломорието и с вълнение ми разказваха или
за камилските кервани, преминаващи Дяволския мост при Ардино,
или за чувалчето кюмюр, което са разменяли срещу сол в Гюмюрд-
жина (дн. Комотини). Децата и внуците им нямаха личен опит, но на-
слагваха върху чутото от бабите и дядовците си идеализиран образ
за земята на изобилието, от която биха черпили с пълни шепи, стига
отново да се отвори близкият граничен контролно-пропускателен
пункт.
Възможността да сравня регистрираните мечти с реалното
състояние след отварянето на конкретния граничен контролно-про-
пускателен пункт ме стимулира да замина за община Сатовча, Го-
цеделчевско, през 2010 г.

Методика
Определените обекти на изследването изискват прилагането
на няколко метода за изследване, насочени към събиране и анализи-
ране на релевантни данни. Изследването започна с класическите ет-
ноложки методи – структурирани и полуструктурирани интервюта,
наблюдения на участниците, свободни разговори, наблюдения и
анализ на фотографии. Проведени са 11 дълбочинни интервюта и
повече от 30 полуструктурирани интервюта в най-близката до гра-
ничната зона община Сатовча (Южна България). Интервютата са
проведени предимно с български мюсюлмани (помаци), обитаващи
граничния район. Това беше особено важно поради две основни при-
чини: 1. Българо-гръцката граница разделя за дълги години селата в
343
Родопите. Различните държавни политики оформят различно настоя-
щето и бъдещето на това етническо (в Гърция) и религиозно (в Бъл-
гария) малцинство2. Отварянето на границите се очакваше да въз-
станови прекъснатите за над половин век родствени връзки; 2. Ин-
тензивните трудови миграции на населението от българската гра-
нична зона, особено след 1997–1998 г., са насочени във висока степен
към Северна Гърция. В българската част на Родопите заработиха с
различен успех множество малки текстилни предприятия на гръцки
предприемачи поради евтината работна сила и относително късите
разстояния. Важно бе да се измери до каква степен отварянето на
този контролен пункт води до засилване на бизнес отношенията.
Въпросът може да се формулира и така: как отварянето на границите
влияе върху обмена от една (държавна) периферия към друга
държавна периферия. Вече знаем, че Северна Гърция за Атина не е
стратегически важна територия и инвестициите в нея са сравнително
по-слаби, отколкото в Атика и по островите. При работата на терен
постоянно сравнявах посланията, които получих през август 2004 г.
в близката област Помакохория, от другата страна на границата.
Разбира се, в информационната епоха е много важно да се
регистрират честотата, интензивността и влиянието на информацията
в Световната мрежа. Основната тема, която е проучена, е медийното
отразяване на българско-гръцкия процес на преговори и строител-
ство, свързан с отварянето на граничните пунктове. Контролно са
проследени спомените на бивши гранични служители, разположени
в тази част от граничната зона3. Проследени са спорадичните инфор-
мации за събития, които се случват от двете страни на границата.

Границата
За да разберем сегашната ситуация, беше необходимо да се
очертае историята на създаването на тази конкретна граница. Пред-
варителните проучвания показват, че българските гранични зони се
2
Михаил, Д. От „местна“ съм „европейска“ идентичност: проме-
нящите се идентичности на помашкото малцинство в Гърция. В: Ка-
рамихова (съст.) Да живееш там, да се сънуваш тук. Емиграционни процеси
в началото на ХХІ век. МЦПМКВ, 2003, 248–266.
3
http://granichar.org/forum/index.php.
344
различават не само поради различното естество на границата (море,
голяма река и суша). Различно е времето на тяхното създаване, раз-
лични са национални те доктрини на съседните страни, както и по-
следващите претенции върху различни територии. Така наречената
„Студена война“ добави допълнителни различия4. Дистанцираният
поглед показва, че през целия ХХ век държавните граници повече
разделят, отколкото събират нации, икономики, идеи.
Експерти в областта на фолклора потвърдиха, че песента „Пъ-
тят към Драма“ принадлежи на българската градска култура от края
на ХІХ век. Първоначално песента може би е разказвала историята
на трудов мигрант, вероятно занаятчия, имал нещастието да се раз-
более през зимата в чужбина. Може би песента изразява любовта на
годеницата му. Историята не би ни изненадала. В продължение на
векове тази област формира относително добре балансирана иконо-
мическа система, основана на сезонни трудови миграции (предимно
на мъже), ориентирани по оста Север–Юг, добре застъпени в среди-
земноморското икономическо и културно пространство. Тази сис-
тема е добре регистрирана за периода ХІV–ХІХ век, когато съвре-
менните български и гръцки земи са включени в Османската империя.
Добре установената мрежа между планинските популации и насе-
лението в крайморските райони обогатява възможностите за разви-
ване на частично пазарно ориентирано земеделие и животновъдство.
В мирно време малките градове са способни да развиват различни
занаяти и да предлагат своите стоки, поради плодородната почва и
умерения континентален средиземноморски климат на хинтерланда
си. Местните мултикултурни общности (българи, гърци, турци, ев-
реи, роми, власи и т.н.) имат възможност да развият добре балан-
сирана доиндустриална икономика в тази част на Балканите. Поради
това в песента не се споменават думи като граница, митница, гра-
нична зона и пр. Пречка са планинският терен и зимните снегове, но
и това е преодолимо, стига белият вятър (фьонът) да задуха.
Политическите граници, възникнали с новите нации (ХІХ век),
съвпадат с процеса на ранната модернизация. Балканските войни
(1912–1915 г.), Първата и Втората световна война напълно променят
4
Карамихова, М., С. Антова. Югоембаргото обедини народите ни.
В: Преходът в България – памети и рефлексии. Анамнезис. С., 2013, 152–174.

345
старата икономическа система, която няма шанс да оцелее, дори ако
политическите граници не бяха разкъсали традиционните икономи-
чески и културни връзки по оста Север–Юг. В резултат на (пре)на-
чертаването на границите между балканските държави немалко те-
ритории се оказват в чужда национална държава. Балканските войни
са последвани от масов обмен на население между балканските
държави. Българо-гръцката граница се превърна в една от най-силно
охраняваните български граници.
Националната доктрина за дълги години напред бе оформена
от мечтата да се върнат „българските земи, които останаха в Гърция“.
През 1941 г. българската армия навлиза в Северна Гърция. Започва
да се осъществява грандиозен проект за развитие на инфраструк-
тура, икономика, образование и медицински грижи5. Българското при-
съствие в района на Драма не е приветствано от местното население,
състоящо се предимно от нови мигранти от Мала Азия. По-малко от
25% българи остават там след обмена на население след предходната
война. С тяхната подкрепа след много сериозни бойни действия бъл-
гарската армия си връща контрола над града след Драмското въста-
ние (29–30 септември 1941 г.)6. Българското управление в Северна
Гърция по време на Втората световна война приключва през есента на
1944 г.
По време на т.нар. „Студената война“ България и Гърция са
обявени за врагове – държави, принадлежащи към противниците от
НАТО и от Варшавския договор. Границата между двете държави
трябва да бъде обновена и да пази най-вече социалистическата
родина от бягството на строителите £. Близо до разораната гранична
бразда е построена ограда от бодлива тел. Друга ограда от бодлива
тел е инсталирана на 3 км в българската територия. Между тази „Ин-
сталация за ранно предупреждение“, известна и като кльон, и другата
ограда са положени мини. Добре обучени граничари с граничарски
кучета са гаранция за сигурността на границата. Проучванията по-
5
Райчевски, С. Беломорска България (1941–1944). Изд. Български
бестселър. С., 2010.
6
Даскалов, Г. Потушаване на въстанието в Драма 1941 г. Либе-
рален преглед. Март 2015 г. (http://www.librev.com/index.php/prospects-
bulgaria-publisher/2671-2015-03-19-20-24-31. Последно посещение – 28.
01.2019)
346
казват, че българо-югославските и българо-гръцките граници са
популярни като „лесно място за пресичане“, особено сред гражданите
на Източна Германия. Пътувайки до България като туристи много от
тях са убити от гранични служители или намират смъртта си в ми-
нните полета. Социалистическата пропаганда мълчи. Граничните огради
са разрушени след 1998 г. и пространството е разминирано. Днес, когато
пътуваме през гранична зона, можем само да си представим бившата
организация на граничното пространство. Само руините на граничните
постове продължават напомнят.
Икономическите и културните връзки в граничните зони започ-
ват да се развиват бавно и предимно в малки мащаби след края на
„Студената война“. Те съвпадат с бързия процес на глобализация, кой-
то процъфтява в бившите съветски сателити заедно с новооткритата
свобода на трансграничната мобилност и новите пътни и комуни-
кационни технологии.
Все още на местно ниво значението на възстановяването на
старите икономически, културни и социални връзки е високо ценено.
За около век мечтата за отваряне на границата и реконструкцията на
стари икономически и културни мрежи се разглежда като решение
на кризата в българския посткомунистически преход в планинските
райони. Той добавя към обяснението популярността на въпросната
песен в Родопите, разделена на българо-гръцка граница.

Изостанала табелка в
покрайнините на гр. Гоце Делчев.
Снимка: М. Карамихова, 2003 г.
347
 Едно неочаквано сведение
Случайно попаднах на сведение, че песента „Пътят към Драма“
е избрана за полкови марш на 55-и Охридски пехотен полк. Сформи-
ран на 14.10.1912 г. 55-ми Охридски пехотен полк участва в Бал-
канските войни (1912–1915 г.) и във Втората световна война. На 9.09.
1944 г. е пленен от немската армия в Битоля. На бъдещите изсле-
дователи оставям задачата да проучат документите и градските леген-
ди, свързани със смъртта на командващия полка полковник Никола
Дренски и с опита на битолчани да запазят живота на българските
войници. За този текст е интересен изборът на марш. Първите бъл-
гарски полкови маршове са съставени непосредствено след Руско-
османската война със създаването на Българската армия. Мелодиите
и текстовете са оригинални или заети (преведени) от руски. По време
на сръбско-българската война (1885 г.) и по-късно много често за
полкови маршове се преаранжират популярни песни. До момента не
съм открила сведения защо базираната в Охрид военна единица
избира песен, която разказва тъжната любовна история, свързана с
не много близкия град Драма. Може само да се спекулира с нацнал-
ната доктрина и пропаганда, обещаващи „България на три морета“.
Дали по този начин, изпълнявайки своя полкови марш, войниците
се свързват с въжделената нова територия на „Велика България“, или
младите мъже страдат за далечните любими? И търсенето на тези
отговори оставяме за историците, за да се върнем към съвременността
и към процеса на „отваряне“ на пътя за Драма. „Голямата“ и „малката“
история отлагат в културата множество наслоения, очаквано или
изненадващо обвързани.

Черни теглила…
Търсенето на варианти на популярната песен ме доведе до
следния текст, записан в Чепеларе, Асеновградско:
Дуйни ми, льохни, бел ветер,
разлюлей гора зелена,
стори ми потчек да мина.
Мислех нах Драма да ида,
нах Драма, нах касабона.

348
 Там имам любе в тевница,
да ворве да го обиде,
укусчек да му отнеса -
жьолтана дуне с вейкана,
чьорноно грозде с лозана,
карловска вода студена.
Бин лира носе в кисьона,
любено да си откупе
и от тевница изваде.
Ако ми пари не сосат,
бело ще лице да продам,
тьонка ще снажка да заложа
и пак ще да го откупе
от тае тьовна тевница7.

Коментар в патриотичен форум сочи, че вариантът е достатъч-

но познат:
mpb_eu:
Дуйни ми дуйни бел ветре
Българска народна песен от Източна Македония и Беломорска
Тракия, пеят я и християни и мюсулмани. Тази песен за болното
българче което лежи в Драма всъщност е песен за мъките на зат-
ворен в Драма комита, което намираме ясно посочено във варианта
на песента от Беломорска Тракия. Песента е толкова популярна,
че е считана е за химн на Беломорието.8

Появата на този вариант на текста в официалния уебсайт на

открито националистическата партия АТАКА по повод концерт на
популярната певица Гуна Иванова9 постави друг въпрос: Дали наис-
7
Беновска-Събкова, М. (съст.) Българска народна поезия и проза в
седем тома. Т. V. Любовни песни. Варна: LiterNet, 2005. https://liternet.bg/
folklor/sbornici/bnpp/liubovni/212.htm
8
http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=22.565;wap2
9
http://www.ataka.bg/index.php?option=com_frontpage&Itemid=66.
Впрочем, в началото на 2019 г. уеб сайтът на Атака е много изчистен, ве-
роятно, поради наличието на собствена телевизия и различни канали за
излъчване на послания, но не е нужно те да бъдат разглеждани тук.
349
тина националистическата доктрина и свързаната с нея пропаганда
все още лелеят мечтата за териториално разширение на България?
Този въпрос пък отправям към политолозите. Като етнолог ще кажа,
че животът на наслоенията върху даден елемент от културата може
да бъде изумително продължителен, дори ако границите се променят
(отварят, изчезват), стига да има актьори, които черпят от тях ресурс
за своите успешни стратегии.

„Тунелът на Гръцко-българското приятелство“

(по въпроса за кафявите мечки)
Търсенето на данни в медиите ми помогна да възстановя про-
цеса на договаряне на споразумението за отваряне на граничните
пунктове между България и Гърция. Тук представям много сбита хро-
нология: През 1997 г. е подписано споразумение между Гърция и
България за отварянето на 3 гранични контролни пункта (ГКП). ГКП
„Илинден–Ексохи“, който би свързал граничната зона на Гоце Делчев
и на Драма, е част от Трансевропейски коридор № 4. На 12.01.1999 г.
Гърция блокира проекта за отваряне на контролно-пропускателен
пункт, с мотива, че прокарването на път и изграждането на инфра-
структура може да застраши местната популация от кафяви мечки.
На 19.01.1999 г. е подписано ново споразумение за откриване на кон-
тролния пункт до края на 1999 г. На 12.02.1999 гръцкият премиер
Костас Симитис обявява ускоряване на строителните работи. На
18.07.1999 г. Министерството на външните работи на България полу-
чава официално изявление от гръцката страна за изграждането на
тунел, който да осигури безопасна среда за популацията от кафяви
мечки. На 2.09.1999 г. българското правителство се съгласява да бъде
построен тунел. Строителните работи в българската част завършват
на 28.11.2002 г. На 30.03.2003 г. министърът на външните работи на
България Соломон Паси обявява пускането на ГКП преди началото
на Олимпийските игри (Атина, 2004 г.). На 5.11.2003 г. българският
президент Георги Първанов обсъжда с гръцкия премиер Костас Си-
митис въпросите за отварянето на ГКП преди Олимпийските игри.
На 11.10.2004 г. българският президент Георги Първанов и гръцкият
президент Константинос Стефанопулос се договарят да отворят ГКП
през януари 2005 г. На 22.10.2004 г. България настоява за отваряне
на новите ГКП.
350
 Официално откриване в тунела. Снимка: интернет

Граничният пункт „Илинден–Ексохи“ е открит официално на

9 декември 2005 г. Президентът на Гърция Каролос Папуляс и пре-
зидентът на България Георги Първанов се срещат церемониално в
средата на тунела, съпроводени от официални и духовни лица. С
окриването на новия граничен пункт не само приключи десети-
летната одисея, но бе реализирана една мечта, една голяма амби-
ция“, казва Георги Първанов на церемонията, състояла се в пре-
фектурата на град Драма10. Президентът Първанов излива менче
вода, а президент Папуляс разбива зрял нар за късмет и успех. Литур-
гия е отслужена на български и гръцки. Граничарските кучета съпро-
вождат граничарите още със създаването на Пограничната стража
(1887 г.). По време на церемонията депутатът от район Еврос – Став-
10
http://econ.bg/%D0%9D%D0%BE%D0%B2% D0%B8% D0%BD
%D0%B8/%D0%9E%D1%84%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%B0%
D0%BB%D0%BD%D0%BE-%D0%B1%D0%B5%D1%88%D0%B5-
%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82-
%D1%82%D1%83%D0%BD%D0%B5%D0%BB%D1%8A%D1%82-
%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D1%8A% D1%86% D0%BA%
D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%
D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%
D1%80%D0%B8%D1%8F%D1% 82%D0%B5% D0%BB%D1% 81%D1%
82%D0%B2%D0%BE-_l.a_i.95322_at.1.html
351
рос Даялакис, подарява на граничарите две кутрета, кръстени Бъл-
гария и Гърция. Хората от Сатовча, които са присъствали на това
събитие, казват, че цял ден се е свирила и пяла песента „Пътят към
Драма“.

Пътят към Драма се отвори

Мечтата за достъп до съседните земи на „богатия Запад“ (макар
и географски това да е Юг) и семейните истории за свободното, спо-
койно, богато и добре организирано минало захранват надеждите и
стратегиите на хората от Родопите от години. Когато се отвори гра-
ницата... е устойчивото послание на надеждата, което съм регист-
рирала в цялата гранична зона на Родопите от 1989 г. насам. Но, да
надникнем какво има в пространството след ГКП „Илинден–Ексохи“:

По пътя към Драма. Снимка: М. Карамихова. 2009 г.

Според данни от интернет населението на Драма наброява над
42 501 граждани (преброяване през 2003 г.). Икономиката на града и
прилежащия му хинтерланд се определя от хартиената промиш-
леност, текстилната промишленост, селското стопанство (предимно
от отглеждането на тютюн), хранителната промишленост, горското
стопанство и търговията. През последните години се развиват про-
екти, свързани с развитието на екотуризма и екологичните храни (боб,
картофи, млечни произведения). Както по-голямата част от Северна
352
Гърция, това е относително слабо развита област, интересна за малък
брой мигранти, предимно сезонни работници в селското стопанство.
Всъщност, оказва се, че колкото за нас е интересно отварянето на гра-
ницата, толкова е интересно и за съседите и постепенно се затъкава,
макар и рехава нова трансгранична мрежа:
Като отвориха пътя за Драма, идват гърци, пазаруват
евтино, Аллах да пази – на евтини момичета... Винаги са ни имали
нас, българите, за второ качество. Смятат ни за варвари, имат
история гърците. С тях никога не можем да сме партньори. Наще
хора разчитат тук да дойдат гърците, да живне бизнеса. Не ние
да ходим там (мъж, 54, Сатовча).
Пътя за Драма, откак са го отворили, ходат много хора, много
семейства на организирани екскурзии ходят. Сега и ние отиваме с 8
Бъ клас, родители и ученици. Учителката не се наема сама [във
връзка с няколко трагични инцидента с ученически екскурзии – МК].
Очаквами в най-скоро времи да идими да видим Гърция. В Гърция
било много скъпо. Имало между Драма и Кавала някакъв супер, само
течен шоколад бил на по на изгодна цена. Иначе абсолютно всичко
там не можеш да го докоснеш (жена, 43, Сатовча).
Драма е скъпо, една нощувка най-много, всеки си носи храна
от тука. Всеки от любопитство да види Гърция, с 20 лева. На на-
шето море е по-скъпо и трябва повече време (мъж, 47, Сатовча).
Моя племенник беше с едно познато семейство на разходка
до Драма. Обядвали печено пилешку, не знам колко грама а било,
обаче 28 долара! И сега като мисля, като ходими на екскурзия с
дитето, да си взема от България нещо, всичко има! От както
отвориха пътя за Драма, за Гърция, цените в складовете в Гоце
Делчев станаха по-високи. Защото гърците идват тука да
пазаруват. Тука е по-евтино. Ние винаги като идеме в Гоце Делчев
ще минем из складовете да си напазаруваме нещо. Кво ни донесе
добро, само, че е по-близко Гърция до нас, нищо повече! (жена, 38,
Сатовча).
Моите комшии работят. Лани работеха тютюн. Сега
такова... Тя работи, некви овощни дръвчета отглежда мъжът, а

353
пък жена му отглежда неква стара баба. И я по-близку, иначе къде
е Кулата! Много по-далечи. И много семейства отиват. До Драма
имало некви села гледат тютюн. Обаче гърци – не плащат. Идват
некви [гръцки предприемачи – МК] да викат и наще вървят да си
търсят работа (мъж, 32, Вълкосел).
Наскоро имаши един грък да вика за кокар – пресен лук. Да го
береш и да го чистиш. Мойта братовчедка беши за една седмица.
Това ни е хубаво на нас, че е близу, че можеш да идеш за една седмица
може да изкараш една заплата. Не съм я питала колко пари е
изкарала, ама беше доволна (жена, 25, Сатовча).
Хората работят по-наблизко. Могат да си дойдат, когато
пожелаят. Започнаха да гледат и стари хора. Не съм питала дали
са доволни. Щом седи там, сигурно е добре. Ама тук па те са
безработни и двамата. Винаги дониса по 13 000 лева наши пари.
Шест месеца работат и двамата, по 6500 донисат. Ма тя не
можеши от тва. От силна преумора на тоя тютюн не можи да я
движи ръката. И става в 2 часа през нощта, до 10 берат. И в 10
като се приберат до 2 часа го нижат. И като го нанижат върват
на друга работа. Двойни работи, за да изкара толкова пари иначе
къде... Така си намират, че си ги хранят, и много хубава храна думат.
Те не си купуват, ако остане да си купуват, много е скъпо. Тя ти
казва: “Хем работим, хем ни плащат, хем нямаме разходи, хем ни
хранат. Ний сме на далавера!“. И близко тука, пуснаха ги 3-4 дена
за Великден. Посяха си картофи, оправиха си други работи. Това на
устройва. Оти е близо. А по-напред там из Кулата се вървеши. (жена,
49, Сатовча).
Има бракове, деца родени от гърци. Български граждани
децата, но вече се сватосахме яко – Драма, Кавала и в селата. Чор-
баджии, ергени, харесват работни български булки. Има и в Италия
брак – момиче. От Осина – за немец, за англичани, в Норвегия се
родили деца – пак момиче се омъжи там. Доста се интегрирахме –
навсякъде имаме хора (жена, 56, Вълкосел).
Брат ми с гърци има работа, от Кочан. Докарали му гуми, кара
ги да се черпят. Дали му на гърка кичено родопско [халище – МК]. На
обяд ходжата рука на джамията. Гърка вика: „ИИИИИИИИ, тука

354
мюсюлмани!“, „Спокойно, няма страшно, те са оттам реката! Тука
си се разбираме добре“, защото гърка готов да си тръгне. Не
допускат, че брат ми е. Името на брата е Валтер, Улбрихт. Това
дете 9 дена не е било записано 1957 година. Помня си старата къща.
Седи татко: „Това ми е мое, единствено момче, ще го кръстя
Кемал“, имаше приятел по Доспат. Чичо маха вестника, ей така и
вика: „Валтер!!! На Улбрихт!“ Три листчета написаха – в реката,
което листче тръгне най-напред и – Валтер. Беше полицай, никой
не му прави забележки. Ама го извика началника и вика: “Това име не
е българско!“, “Това не е българско, аз си туря Ахмед, оти така никога
не съм бил!“, ама не го смени (жена, 52, Сатовча).
Приведените откъси от емпиричен етнографски материал очер-
тават новите параметри на трансграничната мобилност и възмож-
ностите за успешно развиване на стратегии „тук“ и „там“. Читателят
трябва да знае обаче, че община Сатовча е известна с изключително
интензивната си перманентна емиграция към САЩ и Западна Европа,
което определя слабия интерес към трудова мобилност в относително
небогатите пространства на Северна Гърция.

Не „белите снегове“…
Нека се върнем към двата варианта на песента. Постмодерното
време на страна членка на ЕС донесе нови събития. Отварянето на
границата създава възможност тя да се използва като инструмент за
натиск. Така станахме свидетели на периодични протести, които зат-
варят пътя към Драма с цел да влязат в националните и междуна-
родните медии в общото европейско пространство и да предизвикат
решения на конкретни проблеми. Ето няколко примера:
 На 9 януари 2009 г. гръцки земеделски производители про-
тестират, затваряйки границата със земеделска техника11. Периодич-
ните им протести доведоха до сериозен контрапротест и сблъсъци
през февруари 2016 г12. Сезирана е ЕК, но без каквито и да били
последици от страна на бюрокрацията в Брюксел.
11
https://dariknews.bg/novini/bylgariia/zatvarqt-gkpp-ilinden-eksohi-
zaradi-protest-na-grycki-zemedelci-321985
12
https://btvnovinite.bg/bulgaria/regionalni-novini/kontrablokada-na-
kulata-balgarskite-tiradzhii-ne-puskat-garci-u-nas.html

355
  На 7 януари 2014 г. тютюнопроизводителите от Неврокопско
се събират на ефективна стачка заради забавената кампания и ниските
изкупни цени. Те съобщават, че ще блокират за два часа пътя за Драма
в района на село Господинци13. Практически те повтарят модела за
привличане на вниманието на националния център към граничната
зона чрез затваряне на граница, превръщайки проблема в междуна-
роден.
 30 пчелари от Гоце Делчев блокираха за половин час пътя
за Драма. Протестиращите препречиха с две коли пътя в близост
до Мусомища в района на моста при Топлицата, съобщава “Стру-
ма.бг“. Стигна се до намеса на полицията, тъй като не са имали
разрешение за блокадата. Впоследствие пчеларите се преместиха
на кръговото кръстовище на входа на Гоце Делчев, където
започнаха да обикалят през пешеходната пътека още половин час.
В крайна сметка на част от участниците са съставени актове за
незаконни действия. Протестът е насочен срещу подновяването
на пръскането срещу комари в четвъртък. Парадоксалното е, че
там, където вертолетите са пръскали, е пълно с комари, но вече не
се виждат нито калинки, нито светулки и пчели, алармираха про-
тестиращи14.
 На 16.07.2017 г. границата е затворена от жителите на с. Ново
Лески, заради екологично опасен според тях проект15.
Примерите могат да бъдат продължени, но е достатъчно да се
каже, че вътрешната европейска граница създава възможност за
привличане на вниманието на много отдалечените столици и на
централата в Брюксел. Хората от граничните зони, чрез междунаро-
ден натиск, се опитват да решават локалните си проблеми, за които
иначе властимащите не биха си мръднали пръста.
13
http://infomreja.bg/tiutiunoproizvoditeli-ot-gocedelchevsko-blokirat-
pytq-za-drama-15290.html
14
h tt p :/ / za p ch eli t e. eu/ % D0 % BF% D1 % 87 % D0 % B5 %
D0%BB%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%B1%D0%BB%
D0%BE%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%85%D0%B0-
%D0%BF% D1%8A%D1%82%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D1%
80%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%
B8%D1%86/
15
http://news.bnt.bg/bg/a/protest-blokira-ptya-km-ilinden-eksokhi
356
 Макар и малък като дебит, ГКП Илинден–Ексохи има посто-
янния си поток от движещи се хора и стоки. Всяко спиране предиз-
виква напрежение. Къде с насмешка, къде с уважение, българите ко-
ментират, че гръцките фермери, едни галени деца на ЕС, ядат и пият
каквото са произвели и в празното откъм работа зимно време, току
рекат да блокират границата. Видно е, че и българите от граничната
зона се учат на нови техники за принуда на властимащите.

Две православни страни

Пренасяне на иконата на Светия Кръст, 19.09.2010 г.

Снимка: интернет

Пътят до и от Драма не е само контролно-пропускателен пункт

за мигранти или туристи. На 19.09.2010 г. иконата на Светия Кръст,
преминаваща през Драма, пресича границата по пътя си от Йеруса-
лим до Гоце Делчев и неговия район. С отварянето на пътя за Драма
манастирът „Св. Георги“ в Хаджидимово се превърна в интензивен
трансграничен поклоннически център. На всеки голям християнски
празник медиите подчертават присъствието на многобройни гръцки
поклонници. Местните хора обмислят стратегии за развитие на
религиозен туризъм, което се подкрепя на различни властови нива16.

16
http://www.blgmun.com/files/Administrativni_aktove/2017/Predlo-
jenie_60-00-404_2017.pdf
357
 Този текст няма как да има заключение
Свидетели сме на това как за повече от век една песен получава
множество значения, как е поставяна в различен контекст и е служила
за различни цели. Пътят за Драма ту е отворен, ту се затваря, но
песента се пее и продължава да поражда истории.
Неврокопските танцьори днес предпочитат първата версия на
песента, тази за болното любе, което ще бъде много богато наго-
стено17. Етнологията не е прогностична наука, но би било прекрасно,
ако в бъдеще остане само това послание.

На кафе в Драма. Снимка: С. Ушев, 2010 г.

17
https://www.youtube.com/watch?v=ucAJZVWPvGA
358
 ÂÎÉÍÀÒÀ Â „ÊÈÁÅÐËÀÍÄÈß“
Ïåòÿ Áàíêîâà
Èíñòèòóò çà åòíîëîãèÿ è ôîëêëîðèñòèêà ñ

ã
Åòíîãðàôñêè ìóçåé – ÁÀÍ, Áúëãàðèÿ

THE WAR IN “CYBERLAND”

Petya Bankova
Institute of Ethnology and Folklore Studies
with Ethnographic Museum – Bulgarian Academy of Sciences

Abstract: “Cyberland” is a place in the virtual cyberspace where one third

of the modern Bulgarian youth spends a considerable part of their leisure
time. The war there is developing by the rules of computer games, but it
often follows the scenario, the model, the tactics and the strategy of a real
military conflict. In this presentation, I will seek answers to questions about
the relationship between age, gender, educational status and psychological
description of the personality and the choice of computer games. My
conclusions will be based on comparative analysis of the surveys made in
the USA and ethnological studies in Bulgaria on a control group of young
people who identify themselves in a wide spectrum ranging from “gamers”
to “never playing”. I hope to contribute to researches based on the problem
of the relationship between the game and violence, as well as to help shape
the “profile” of young people in Bulgaria.
Keywords: computer games, childhood, children, family, leisure, free
time, violence, war.

В последните 20 години в полето на различни научни дисцип-

лини и в широкото публично пространство се води сериозен научен
и обществен дебат относно разпространението на видеоигрите и тях-
ното въздействие върху хората, които ги играят. Някои от темите
засягат въпроси като: дали мъжете преобладават над жените в играене-
то; как игрите очертават профила на играча от различни социално
статусни и малцинствени групи; дали игрите стимулират агресивно
поведение, или насърчават положителни качества като умения за
решаване на проблеми, комуникация и работа в екип. Подобни проб-

359
леми не остават в страни от вниманието и на изследователи, работещи
в полето на етнологията. За съжаление, в публичното и научното
пространство битуват някои заблуди за нашата наука. Според тях:
етнологията е ненаучна, интуитивна и направо „анекдотична“. Ней-
ните методи са слабо валидни, тъй като са подкопани от субектив-
ността и описват единствено личния опит на респондента. Етноло-
зите „замърсяват“ полетата само чрез присъствието си, което опре-
деля нерадостно бъдеще за тази дисциплина, която в скоро време ще
стане непотребна1.
Трябва да отбележа, че с подобни неаргументирани тези на-
шите опоненти само подсилват предимствата на нашата наука. От
една страна, само широко скроеният, интуитивен изследовател може
да навлиза свободно в полето на културата, а от друга – и в това изслед-
ване ще бъдат приложени както количествени, така и качествени
методи.
Доказателство за това колко гъвкава и чувствителна към важни
и актуални теми от заобикалящата ни действителност е етнологията
е и фактът, че все повече български етнолози, антрополози и фолк-
лористи се обръщат към темата за играта и нейното влияние върху
развитието на децата и младежите. Пример за това е изследването
на Ангелина Илиева върху ролевите игри на живото действие2, както
и новаторските тези на Трифон Войводов за интерактивността и
наративността в компютърните игри3. Приветствам и интереса на
Васил Балтаджиев към компютърните игри и тяхното значение за
изграждане на персонална идентичност на съвременното поколение4.
1
Boellstorff, T. et al. Ethnography and Virtual Worlds: A Handbook of
Method. New Jersey: Princenton University Press, 2012, pp. 29–48.
2
Илиева, Ан. 2018. Ларп културата: между и отвъд. София: Институт
за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН.
3
Войводов, Тр. Компютърните игри на границата между играта и
наратива. В: Терени и граници. Сборник с доклади от Третата студентска
конференция по етнология и антропология. Боряна Петкова, Стоян Антонов
(съст.). Пловдив, 2015, 34–45.
4
Балтаджиев, В. Геймърите в България – Бягство от реалността
или създаване на по-добра реалност. В: М. Карамихова (съст.) Материал-
ните и нематериални граници. Изследване на процесите на конструиране
на граници. Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2018.
360
На някои от тези въпроси съм се опитала да намеря отговор и аз в
предишни мои публикации5.
Настоящото изследване е част от моите проучвания върху
игрите. В него главни герои не са децата, а възрастните. Те изпълват
свободното си време с компютърни игри, които ги пренасят в Ки-
берландия – едно „времепространство“, създадено от хора, населено
с фантастични или реални сюжети и персонажи. „Киберландия“ е
тъждествено понятие на „киберпространство“. То обаче изпитва
чувствителна липса на точна дефиниция дори на ниво държавна
политика, международни институции и конвенции. Така например
според официални документи, създавани в учрежденията на държа-
вите в Европейския съюз, „киберпространство“ е дума, измислена и
употребена за първи път от Уилям Гибсън в неговата пиеса „Невро-
мантик“, за да представи виртуалното пространство, в което цир-
кулират електронните данни от Световната компютърна мрежа.
Очаквано американците са по-пунктуални, затова и тяхната де-
финиция за киберпространство, утвърдена чрез директива от 2008 г.,
издадена от президента Обама, гласи, че това е взаимозависима мрежа
от информационни и технологични инфраструктури и включва Ин-
тернет, телекомуникационни мрежи, компютърни системи, вградени
процесори и контролери в обществено значими индустрии. В го-
воримия език понятието се употребява и във виртуалната среда за
размяна на информация и взаимодействие между хората6.
Киберландия в нашия случай е всяко игрово действие, изпъл-
нявано на компютърно или друго електронно устройство. В много-
бройните класификатори на видеоигрите изходна информация за
видовете игри трудно може да се намери. Аз съм се доверила на една от
базите данни7, тъй като информацията в нея до голяма степен съвпада
с мнението на респондентите.
5
Банкова, П. Да изживееш детството си в Киберландия. – В: А.
Илиева, Л. Гергова, Л. Пейчева, Св. Казаларска (съст.) Добре дошли в Кибе-
рия: Записки от дигиталния терен. Електронен сборник: София: ИЕФЕМ –
БАН, 2014, 168–185.
6
Rajnovic, D. Cyberspace – What is it? CISCO blogs. https://blogs.
cisco.com/author/DamirRajnovic, посетен на 28 ноември 2018 г., 2012.
7
Webmaster, J. Different types of computer games.Content for IT People.
https://contentedwriter.com/know-the-different-types-of-computer-games/,
посетен на 22 ноември 2018 г.
361
 Голяма част от видеоигрите попадат в категория „екшън игри“,
които се характеризират с това, че са бързи, изискващи уменията да
вкарваш серия от комбинации на бутоните. Когато игрите се развиват
във фантастичен свят, където играчите са в главна роля и вземат
решения, базирани на сюжета, говорим за „RPG ролеви игри“. Тук
ще се опра на мнението на един от изследователите на тези така
наречени от него multiplayer игри, който пише: „Безспорно онлайн
ролевите игри заемат най-голямо място в игралното пространство.
World of War Craft (Blizzard Entertainment, 2004–2012 г.) и Guild Wars
(ArenaNet, 2005, 2012 г.) са нарицателни за компютърна игра в днешно
време. Тяхната концепция е сравнително сходна с тази на класичес-
ките ролеви игри с разликата, че куестовете се създават от взаимоот-
ношенията между играчите и техните организации“8. В тези масивни
интернет игри играчите играят в Интернет с много други играчи по
света. Пример за такава игра е League of Legends. За разлика от тях
при индивидуалните играчи по-предпочитани са приключенските,
игри, които се развиват в фантастичен или приключенски свят, където
главното предизвикателство е подреждането на пъзели. Те наподо-
бяват известните в близкото минало Tetris и Minesweeper.
Интерес за всеки представляват стратегическите игри, които
принципно включват събиране на колекция от вещи и армия от хора.
Главната разлика при тях е, че този вид стратегии се играят в реално
време и хората не трябва да чакат хода на другите, за да направят
своето действие. Примери за такива игри са Age of Empires и Age of
Mythology. Няколко категории игри като „Stealth shooter games“, „First
person shooters“ се определят като бойни. В някои от тях играчът
трябва да се движи в определена територия и да остане невидян и
незабелязан от група врагове. Други включват битка лице в лице с
опонент и са тест за реакции и умения. А в трети човекът играе от
лицето на главния герой, като вижда света около себе си през неговите
очи. Голяма част от защитниците на тезата, че компютърните игри
могат да развиват физически качества и да спомагат оздравителни
8
Войводов, Тр. 2015. Компютърните игри на границата между
играта и наратива. – В: Терени и граници. Сборник с доклади от Третата
студентска конференция по етнология и антропология. Боряна Петкова
Стоян Антонов (съст.). Пловдив, 2015, 34–45, с. 40.
362
процеси в човешкото тяло, дават за пример „спортните“ игри и
симулационните игри. Вторите симулират управлението на реални
превозни средства като коли, самолети и танкове. Играчът се научава
как да управлява различните превозни средства, докато играе. Не
мога да пропусна и образователните игри, тъй като те се използват
дори в някои училища, за да може играчът да се научи на определено
нещо чрез серии от забавни тестове и препятствия. Пример за такива
игри са Helium Typist, Countries of the world, Piano Man.
При такова огромно разнообразие от видове игри, които се
подразделят по различни критерии, безспорно е необходимо да при-
бегнем до мнението на играчите, чиито познания, събрани под фор-
мата на полустукрурирани интервюта, са част от моята емпирика.
Първият участник в проучването е Г. Г., 25-годишен, от София,
с висше образование. Определям този респондент като отказалия
се играч. Най-ранният му спомен за досег с компютърните игри е от
12-годишна възраст, когато при посещение в „София ленд“ (детски
атрактивен парк, който в момента не съществува – бел. П. Б.) е играл
на видеоиграта „Властелина на пръстените“ в тамошния интернет
клуб. Прави впечатление, че младежът има много добри и детайлни
познания върху влиянието на игрите за формиране на определени
качества и умения в играча. Той изброи предимствата на видеоигрите,
които увеличават умението да решаваш проблеми и креативността,
наблегна на намиране на нови интереси (както в игрите, за които са
необходими познания по математика, история или чужд език) и въ-
обще в мотивацията да бъдеш активен.
„Естествено, когато говорим за компютърни игри, има и такива,
които стимулират мозъчната дейност и развиват ума. Примерно в
League of Legends, World of Warcraft и много други присъстват сложни
схеми за разбиране, чрез които да усъвършенстваш играта си и героя,
който играеш. Неслучайно видеоигрите са и спорт. Подобно на шаха
някои игри са базирани върху сложни стратегии. В този смисъл роди-
телите ми са ме поощрявали да търся ползата и да се усъвършен-
ствам.“9
9
Георги, Г. 25-годишен от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
363
 Важно е да се подчертае, че играенето търпи своето развитие
и трябва като всеки културен феномен да бъде анализирано в кон-
текст. Това е добре анализирано в изследването на В. Балтаджиев,
който пише, че „макар и уникална в много свои аспекти, културата на
подобни синтетични светове е преплетена с културата на всеки инди-
вид в реалността“10. В случая респондентът сам признава промяната
с времето, която настъпва с него: „В миналото, в началото на моята
gamer-ска кариера, така да се каже, играе по 1 час на ден по нареж-
дане на майка ми, но с течение на физическото и умственото израст-
ване времето, прекарано пред компютъра, се увеличи, като в един
момент достигна кулминация от по 4–5, даже 6 часа на ден онлайн,
но това се дължи на сериозно зарибяващата игра, наречена World of
Warcraft. Макар и да е развила социалните ми умения, до някаква
степен, бих определил играта като доста вредна, защото, въпреки че
представлява приключенски свят, пробуждащ чувството и стремежа
към рицарство (по-конкретно добродетелите – вярност към отбора,
колектива, доблест, честност, самопожертвование), все пак това е една
илюзорна реалност и създава представата, че тези качества, които
изброих, не съществуват в днешния свят. Единственото положително
нещо е, че може да се играе с приятели“11.
Един от спорните въпроси в науката, отнасящ се до компю-
търните игри, засяга социалните връзки на играчите. В редица научни
публикации, както и в медиите (публични или социални) специалисти
изказват своето категорично мнение, че тези игри ограничават об-
щуването на децата с техните връстници12. Изтъкват се аргументи в
полза на играта в отбор (колектив), играта на открито, играта сред
природата13. Естествено е да има и други мнения. Според проучване
10
Балтаджиев, В. Геймърите в България – Бягство от реалността или
създаване на по-добра реалност. В: М. Карамихова (съст.) Материалните и
нематериални граници. Изследване на процесите на конструиране на граници.
Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2018.
11
Георги, Г. 25-годишен от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
12
Kirkpatrick, G. Computer Games and the Social Imaginary. Cam-
bridge: Polity Press, 2013.
13
Boellstorff, T. Coming of Age in Second Life. Princeton: Princeton
University Press, 2008.
364
на австралийския университет „Бонд“ само 3% от играчите са самот-
ници и не играят с другите14. Много от игрите са мултиперсонални
или в една стая, или с Интернет. В редица интервюта респондентите
споделят, че общуването с приятели, връстници и дори непознати за
тях е улеснено от игровия им опит, защото често обсъждани теми са
именно игрите, техниките за преминаване от едно ниво в друго,
устройствата, на които се играят. Има случаи, при които именно заку-
пеното ново устройство, най-често конзола, или притежанието на
нова игра, е причината младежите да се събират в нечий дом, да
играят заедно, да контактуват помежду си и извън училищната или
професионална среда. Това е и мнението на Г. Г., който на въпрос
дали предпочита да играе сам вкъщи компютърни игри, или да по-
търси някакви забавления с приятели навън, споделя: „Честно казано
никога не съм разграничавал или жертвал едното за сметка на другото.
Винаги съм синтезирал нещата. Но ако сега ме попитате тогава, когато
бях хлапе и бях зарибен, ще отговоря, че бих бил избрал виртуалната
реалност. По-късно обаче това се промени“15.
Игрите, през които той е преминал, са Counter Strike, Star Wars
Battlefront, Tzar, Warcraft, World of Warcraft, Half life, Minecraft , League
of Legends. „Също така съм играл много по-прости игри в сайта
kefche.com. Бих казал, че преди съм играл доста различни игри,
пробвал съм от всичко, но това са най-зарибяващите, така да се каже.
В момента, когато искам да си почина от умствено натоварване или
играя „една лига“, тоест League of Legends, или отивам да спорту-
вам“ – казва Г. Г.
Интерес представлява отношението на родителите към негови-
те занимания. „Както казах вече, майка ми още от малък ме огранича-
ваше, но с течение на моето израстване ме остави сам да избирам, да
се контролирам. Родителите ми ме научиха сам да виждам кое е добро
за мен. Все пак трябва да се спомене, че имаше момент, в който ком-
14
Банкова, П. Да изживееш детството си в Киберландия. – В: А. Или-
ева, Л. Гергова, Л. Пейчева, Св. Казаларска (съст.) Добре дошли в Киберия:
Записки от дигиталния терен. Електронен сборник: София: ИЕФЕМ – БАН,
2014, 168–185.
15
Георги, Г. 25-годишен от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
365
пютърът ми беше строго забранен. Това беше кулминацията на моята
„кариера“, когато времето на ден прекарано пред компютъра достигна
6 часа“16. Именно съветите на родители са го „вразумили“ и сега,
когато самият той очаква дете, е категоричен, че ще се постарае детето
му да не допуска неговите грешки и ще го държи по-далеч от компю-
търните игри.
Вторият изучаван случай бих определила като пристрастен
геймър. Той е 23-годишен софиянец, самоопределящ се твърде лако-
нично като учащ, с висше образование, християнин. Предпочита да
прекарва свободното си време с приятели, независимо какво прави с
тях. Но когато това е невъзможно, играе минимум по 4–5 часа на ден
компютърни игри. Започнал е на 10–11-годишна възраст най-напред
в дома на негов приятел, който е имал игрова конзола, след това е
играл в интернет клубове, а от 14-годишна възраст има собствен ком-
пютър. В последните години той го е заменил с по-мощен такъв.
Предпочита компютъра пред други устройства, заради игрите, до
които има достъп. Освен това за него клавиатурата и мишката са по-
добри средства от джойстика, а чрез слушалките се изолира от окол-
ния свят. Не влага прекалено много финансови средства в закупуване
на игри. Дори е разменял някакви придобити в процеса на играта
виртуални предмети, срещу достъп до нова игра. Информация полу-
чава от Интернет, като следи всички нови тенденции, участва във
форуми. Когато няма достъп до някаква игра, следи в платформи
друг как играе. Има планове дори да обвърже образованието си и
професионалната си кариера със създаването на компютърни игри.
Самокритичен е към себе си, допуска, че е малко пристрастен,
взема предвид мнението на родителите си да ограничи играенето и
да има други занимания; оплаква се от болки в кръста (заради неу-
добен стол) и дразнене в очите. В ежедневието си проявява съзнание
и най-напред свърша задачи, свързани с образование и всекидневие,
а след това играе.
За него играта е по-комплексна от книга или филм. Представя
играта като айсберг, в чиято основа е филмът, след това книгата, а на-
края най-комплексната структура е играта. Интересува се повече от
16
Георги, Г. 25-годишен от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
366
сюжета отколкото от техническите специфики на играта. Играе пре-
ди всичко т.нар. RPG ролеви игри, които са определяни от специа-
листите като мултиплеърни. На първо място, е играта DOTA и DOTA
2. Тези игри попадат в жанра на free-to-play multiplayer online battle
arena (MOBA), или казано на български Мултиплеър онлайн бойна
арена17.
Основната концепция на играта е следната: двете враждуващи
фракции са разположени в противоположните краища на картата.
Двете бази на фракциите се свързват чрез три коридора, на всеки от
които има по шест защитни кули (по три за всяка фракция), две
казарми (по една за всяка фракция), произвеждащи ръкопашни еди-
ници, и две казарми (по една за всяка фракция), произвеждащи дале-
кобойни единици. Казармите могат да бъдат атакувани само когато
всички защитни кули на дадена фракция в този коридор са разрушени.
Разрушаването на казарма води до производството на по-силни еди-
ници от противоположната казарма в същия коридор. Разрушаването
на всички казарми на дадена фракция води до производството на
още по-силни единици от противоположната фракция. Играта се
играе от един до десет души, всеки от които командва по един герой.
Подобно на героите в ролевите игри, героите в DOTA могат да полу-
чават опит, развиват умения, печелят пари, убивайки единици, уби-
вайки герои, кули и да купуват различни предмети.
Естествено, да отворим и темата за насилието. Идеята, че виде-
оигрите с насилие водят до агресивно поведение в реалния живот на
децата и тийнейджърите, не е никак нова18. Това твърдение се приема
едва ли не за доказано, въпреки че различни изследвания през по-
следните 20 години показват, че няма връзка между тези игри и пове-
дението на младите интернет потребители в реалния живот. Дори
обратното – изливането на натрупан стрес и напрежение с помощта
17
В процеса на изследването се срещнах няколко пъти с респондента.
В някои от случаите той ми паказваше как се играе дадена игра. Затова ми
се струва важно да приложа и обясненията за игрите.
18
Anderson, C. A., Bushman, B. J. Effects of Violent Video Games on
Aggressive Behaviour, Aggressive Cognition, Aggressive Affect, Psychologi-
cal Arousal, and Prosocial Behaviour: A Meta-Analytic Review of the Scien-
tific Literature. Psychological Science 12:5, 2001, pp. 353–359.
367
на подобни игри намалява вероятността детето да прибегне до
насилие в реалния живот19.
Американският Pew Research Center, който от десетилетия про-
вежда редовни изследвания за различните аспекти на ползването на
Интернет, сравни статистиките за младежка престъпност в САЩ
преди и след широкото разпространение на компютърните игри. Така
се установи, че има 40-процентен спад в насилието между млади
хора след появата на така популярните видеоигри. Тези резултати
сочат, че опитите да се намери ефект от игрите с насилие върху агре-
сията на младите хора в реалния живот, най-вече от страна на медии-
те, всъщност е прехвърляне от болната глава на здравата.
В действителност две други явления в Интернет играят много
по-голяма роля за нарастването на агресивността при младите поко-
ления – онлайн тормозът между връстници и широкото разпростра-
нение на речта на омразата. Около 20% от децата и младите хора са
подлагани на различни форми на нападки, обиди, унижения или
заплахи в Интернет, а 100% от тях са ставали свидетели на подобно
поведение. В комбинация с разклатените морални норми в общест-
вото и изобилието от насилие в телевизиите и другите медии у мла-
дите хора се създава усещането, че агресията и насилието са нормална
част от живота.
Притесненията на някои родители, че видеоигрите с насилие
могат да имат негативен ефект въху детето им, все пак имат някои
основания. Както и при прекалената употреба на Интернет, тези игри
могат да са симптом за емоционален или психологически проблем
при детето/тийнейджъра и опит за изливане на натрупаната агресия
през игра. Видеоигрите с насилие не оказват влияние върху пове-
дението при преобладаващата част от децата, но могат да се окажат
вредни за онези, които имат вече съществуващ проблем в истинския
свят. За децата извън тази рискова група игрите задоволяват голяма
част от техните нужди – чрез тях те опитват нещо ново, намират
нови приятели или се вписват сред останалите си съученици, които
19
Ferguson, C. J., A. M. Cruz, D. Martinez, S. M. Rueda, D. E.
Ferguson, C. Negy. Personality, Parental, and Media Influences on Aggressive
Personality and Violent Crime in Young Adults. Journal of Aggression, Mal-
treatment & Trauma, 17:4, 2008, pp. 395–414.
368
играят тези игри, дори е възможно да се разтоварват, играейки след
дълъг ден в училище. Те помагат на младите момчета и момичета да
контролират емоциите си, да развиват реакциите си в различни си-
туации, да създават среда за нови приятелства, да развиват лидер-
ските си умения и способности за работа в екип, да мислят творчески
и да са любознателни. Насилието в игрите привлича децата, но това
е част от нормалното им развитие. По този начин те експериментират
с усещането за страх и други отрицателни емоции в безопасна среда.
Моят респондент е на същото мнение. Той пледира, че игрите
ограничават насилието, защото играещият изкарва агресията си
върху пиксели. Негов девиз е: Научи децата си да са геймъри, за да
нямат пари да се друсат!20
Другата игра, която харесва, е World of Warcraft. Тази игра по-
пада в MMORPG (Massive Multiplayer Online RolePlaying Game –
Масова онлайн ролева игра за много играчи) жанра.
WarCraft светът е обхванат от конфликт между две враждуващи
фракции, като играчите трябва да изберат в коя от тях да играят. Иг-
рачите могат да създават и развиват герои от 13 различни раси, като
изборът на раса зависи от страната, на която са застанали. Героите
могат да си говорят, съюзяват и да създават гилдии само с играчи от
своята фракция. Всяка раса има своите предимства и умения. Със
създаването на герой в World of Warcraft играчът избира и класа му.
Това определя изцяло играта му в света на Warcraft. Всеки клас е
специфичен и има различни умения, предимства и недостатъци. На
10-то ниво се отключват така наречените таланти. Всеки герой има
три специализации. Гъвкавостта в WoW се дължи в голяма част на
талантите, защото играчите винаги могат да правят каквито комби-
нации желаят.
Разбира се, нашият геймър има предпочитания и в така нарече-
ния First person shooter жанр и това е играта Counter strike.
Целта на играта е да станете добри в поредица от състезания,
като това става чрез елиминиране на противниковия отбор или чрез
изпълняване на специална задача. В зависимост от избраната карта,
специалната задача е: да се взриви определена зона, да се спасят
20
Кристиян, Св. 23-годишен от София. Интервю, взето от Петя
Банкова, м. декември 2017 г., личен архив.
369
заложници или просто да се неутрализира противниковият отбор.
Тимовете са два – терористи и контратерористи. След като избере
отбор, играчът трябва да се присъедини към екип (четири за терорис-
тите и четири в контратерористите). Изборът е изцяло козметичен и
не носи никакви бонуси за играча. В началото на всеки рунд всички
играчи започват със стандартен пистолет и нож и има отделено спе-
циално време, през което да закупят допълнителни оръжия и екипи-
ровка. След края на даден рунд оцелелите играчи запазват текущата
си екипировка за следващия рунд, а другите започват само с нож и
пистолет. Всеки неутрализиран противник и всеки нов рунд носят
определено количество пари (спечелилите предходния рунд получа-
ват повече пари).
Предпочита игри с магия пред игри с „голямо млатене, в които
идеята е просто да победиш противника“21. Не комуникира често с
други играещи по време на игра, с изключение на CS, когато е „всеки
е псувал другите“. Развива героя си, възприема го като участващ в
един отворен свят.
По негова идея решихме и ние да извървим пътя до „върха на
айсберга“. В основата поставихме книгата „Играта на Ендър“ на Ор-
сън Скот Кард22. Романът и неговото продължение „Говорителя на
мъртвите“ са носители на наградите „Хюго“ и „Небюла“, а авторът
е единственият, печелил най-престижните отличия за фантастика в
две поредни години.
„Играта на Ендър“ е сред знаковите книги на последните десе-
тилетия. Сюжетната линия ни отвежда в бъдещето, когато Земята е
нападната от по-развита цивилизация и едва се спасява от унищоже-
ние. В отчаянието си Международният флот обучава свръхинтели-
гентни деца за войници, за да използва необременените им от възраст-
та способности срещу нашествениците. В книгата е представено едно
бъдеще, в което децата са възприемани и отглеждани като оръжия.
Тяхното детство е пренебрегнато и от тях се очаква да се държат
като едни машини, готови да убиват. В техните млади умове се всява
21
Кристиян, Св. 23-годишен от София. Интервю, взето от Петя
Банкова, м. декември 2017 г., личен архив.
22
Card, O. S. „Ender’s Game“. Analoge. Dell Magazines. August Issue,
1977.
370
неописуем страх към бъгерите и желание за мъст и тотална победа.
Това, което отличава 6-годишния Ендър и го прави толкова добър в
битките, е, че той притежава умението да вижда няколко хода напред
и да разбира, че понякога абсолютната жестокост може да ти спечели
не само тази битка, но и всички занапред. Желанието на Ендър да
изучи и разбере своя противник до голяма степен го води до чувства
на съпричатност и даже на обич. Тези му чувства са точно онова,
което го преследва в кошмарите му, когато проявява крайна жестокост
към своите врагове, което разкъсва негова детска душа. Книгата
описва борбата на едно дете със самото себе си.
Според мнение на блогър: „Ендър може да убива. Първо убива
с ума си, после с ръцете си, после убива себе си. Ендър детето загива
бързо, твърде бързо и миговете на идентификацията с такова са
плачевно малко. Ендър е машина за победи и ще го докаже, когато се
изправи срещу симулациите на по-горното ниво обучение, когато
ще проведе безброй битки срещу рояците на бъгерите. Всичко е
против него – командирите му искат да са сигурни, че той е готов на
всичко, психически и физически. Докато в мига на пълното му рух-
ване идва финалният тест, предназначен да не бъде взет – симулация
на атака на бъгерския свят, ограден от хилядократно превъзхождаща
космическа армада. Ендър вече не принадлежи на човешкия род в
този момент – годините игра на война са го променили изцяло.“23
Ендър и самата книга често пъти се споменават от интервюи-
раните. Коментират се не толкова техническите детайли в играта,
колкото психологическото състояние на героите. Оставам с впечатле-
ние, че респондентите отчасти се отъждествяват с героя, който се
лута във вихъра на чувствата си: от безкраен страх да не стане чудо-
вището, което е по-големият му брат, от жестокостта, причиняваща
„унищожение“ на враговете му, до малките радости в живота му,
когато създава приятели в бойното училище, от които става зависим
и които приема за свои близки, до безкрайната любов към сестра си.
През 2013 г. беше и филмовата премиера на „Играта на Ендър“ с
23
Орсън Скот Кард милитаризира детството в “Играта на Ендър”.
Книголандия: http://knigolandia.info/book-review/igrata-na-ender/ , посетен
12.11.2018 г.
371
участието на Харисън Форд, Бен Кингсли и Ейса Бътърфилд. Фил-
мът също така е гледан от почти всички респонденти.
Обръщам специално внимание на връзката между литературата
и играта, напълно приемайки тезите на Еспен Аарсет, който пише,
че на играта може да се гледа като на кибертекст. Този, който го чете
(играчът), попада в игра свят или в свят игра; възможно е той да
изследва този свят, да се изгуби в него, да открие тайни пътеки в
текстовете, при това съвсем не метафорично, а чрез типологичните
структури на текста, който той оприличава на мрежа. По този начин
авторът доказва, че не съществува разлика между игрите и литера-
турата, а по-скоро между игрите и наративите24.
Откривам още едно потвърждение на тази теза – в популярната
поредица Междузвездни войни. Сюжетът на играта се развива в добре
познатата вселена, създадена от Джордж Лукас, тази на междузвездни
войни. Периодът, в които се развива действието, е между филмите,
Епизод III. Отмъщението на ситите и Епизод IV. Нова надежда. Иг-
рачът влиза в ролята на клонинг на Starkiller (главният герой от пър-
вата част на играта). Изтезаван от крайна любов към своята любима
Джуно, която е част от Бунтовниците, главният герой ще избяга от
Вейдър и неговите планове за тотално господство на Империята и
пълното унищожение на Бунтовниците, за да я намери. Това, което
обаче не е предвидил, е, че Вейдър ще вземе Джуно за заложник и
ще я използва, за да върне Starkiller към „Тъмната страна“. След ожес-
точена схватка между главния герой и Дарт Вейдър, в която Джуно
пострадва сериозно, Starkiller се отдава на своята ярост и омраза и
успява да победи Вейдър. На финала след битката играчът има
възможност да пощади Вейдър и да го предаде на Бунтовниците,
които на свой ред ще го разпитат и ще получат така нужната инфор-
мация, за да победят Империята или да го екзекутира. Знаейки, че
екзекуцията ще даде мир на главния герой, докато, пощадявайки го,
главният герой ще бъде преследван до края на живота си от Вейдър,
играчът има последното право на избор. И тук сюжетът на книгата е
построен върху философията на избора. И съвременното поколение
игри, карат играещия да премине през сюжета като чели че те някакъв
24
Aarseth, E. Cybertext: Perspectives on Ergodic Literature. Baltimore,
Maryland: The Johns Hopkins University Press, 1997.
372
кибертекст. И да взема решения, които могат да отклонят в различна
посока играта.
Историите на нашите двама геймъри би трябвало да бъдат
поставени и в определен социологически контекст. В България не са
правени мащабни изследвания, основаващи се на количествени
методи, за видеоигрите. Затова ще се възползвам от социологическите
проучвания на Пю рисърч сентър, една от най-големите и значими
неправителствени американски организации, базирана във Вашинг-
тон, за изследване на публичното мнение по социални проблеми,
обществени нагласи, демография, медии, интернет наука и техноло-
гии, международни отношения и т.н.25
За САЩ е ясно, че 49% от възрастните някога са играли компю-
търни игри, а 10% се самовъзприемат като геймъри. Всеки пети въз-
растен американец играе в момента компютърна игра, а 97% от аме-
риканските тийнейджъри ще играят през деня такава игра. Общест-
вените нагласи спрямо игрите и хората, които ги играят са комп-
лексни, неопределени и непостоянни.
Видеоигрите провокират смесени чувства. На въпрос „Дали
видеоигрите са загуба на време?“ 26% отговарят „истина, за повечето
игри“; 33% дават отговор „истина за някои игри, но не и за други“;
24% са на мнение, че „това не е истина за повечето игри“. И 16% не
са сигурни в отговора си. Следващият важен въпрос в проучването е
„Дали игрите развиват умения за разрешаване на проблеми?“. Тук
17% отговарят „истина, за повечето игри“; 47% – „истина за някои
игри, но не и за други“; 16% – „това не е истина за повечето игри“ и
20% са колебаещите се. Още един важен въпрос намира своите
статистически измерения: „Дали видеоигрите промоцират работа в
екип и подобряват комуникацията?“. Тук отговорите изглеждат така
в проценти: 10% – „истина, за повечето игри“; 37% – „истина за
някои игри, но не и за други“; 23% – „това не е истина за повечето
игри“; 28% не са сигурни в отговора си.
25
Проучването е проведено през 2015 г. и обхваща повече от 2000
респонденти. Повече информация може да се намери на страницата на Pew
Researh Center: Mixed feelings, uncertainty among general public toward video
games http://www.pewinternet.org/2015/12/15/gaming-and-gamers/pi_2015-12-
15_gaming-and-gamers_3-01/q , посетен 12.11.2018 г.
373
 В бъдеще бих искала да проверя „на терен“ и още един важен
аспект от количествените данни, който провокира интерес и за
етнолозите. Повечето американци – включително и мнозинството
от жените геймъри – вярват, че мъжете играят по-често видеоигри
от жените.
Решихме да сондирме мнения за това твърдение през няколко
интервюта на девойки и жени на възраст между 16–22 години. По-
голямата част от тях се определиха сато „опитвали, но не играещи
компютърни игри“. Очерта се следната картина на игровото им по-
ведение.
„В миналото (има предвид възрастта между 12 и 14 години –
бел. П. Б.) предпочитахме игри, в които се преструвахме. Такива бяха:
на магазин; на ресторант в двора на училището; стражари и апаши,
като броилка за избиране на капитана е „камък, ножица, хартия“ или;
разделят се на отбори; задава се време от три минути; очертава се
територията като „бази“ двата отбора се крият и се гонят, така че кога-
то отидем при някой от другия отбор, ако го пипваме по гърба и той
става от нашия отбор.“26
„Играехме и старите игри, които и нашите са играели. На крие-
ница, този на когото падне номерът, той излиза, а последният „ще
жуми“. Замръзванка (Гоненицата): Броим се и този, който остане по-
следен, той гони; очертава се територията, до края на двора на учи-
лището; застават на някакво разстояние, той казва: „старт!“ започ-
ваме да тичаме, ако го пипне той „замръзва“.
Всички респонденти споменават игри като „пиян морков“,
„цък-цък“, „виенската“, „ръбчета“, „сляпа баба“, „скачаме на въже“,
„на ластик“.
„Любимата ми игра беше „на семейство“. Разпределят се роли,
определяме кое ще е къщата на майката и на бащата; по-големият
брат отива до магазина и води със себе си малката си сестра (мага-
зинът е импровизиран като стоката са растения); майката и бащата
го посрещат, казват: „Идете се преоблечете, ще имаме гости…“. Идват
26
Милена Р. 19-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
27
Боряна Т. 16-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
374
чичото и лелята, сядаме на земята, правим се, че ядем, може да
говорим и разговори като за възрастни“28.
„Имаше някакво място в градината „Осморката“ с няколко
дървета и храсти, това беше „нашето място“, носехме пръчки и листа
и се опитвахме да го довършим като врата, имаше вкъщи стари
платове, които използвахме за покрив и завеси, всеки ден, когато се
събирахме, искахме да си направим люлка, но не стана, една сутрин,
когато пак отидохме там, беше се настанил един клошар, и оттогава
не го използвахме.“29
„Играехме много с момчетата. На футбол, но смесен; „Сте-
ничка“, броим се… с една топка, първият рита топката в стената, но
да се отблъсне, ако не стигнеш до стената, ако другият. Всеки носеше
по нещо ново и си го държахме там; „целенка“ с разбиване на нос.
Веднъж госпожата ни по музика беше записала в дневника: Целият
клас в час по музика скача на въже!“30
„О, ние сме от епохата на Бионсе!!! Счупвахме се от танцува-
не!“31
На този етап от проучването са възможни някои обобщения и
изводи.
Когато хората говорят за видеоигри, те често пъти предпочитат
да ги сравняват с форми, които вече познават и обичат: филми,
картини, литературни произведения и т.н. Но има една съществена
разлика, която винаги трябва да държим в съзнанието си, както
обобщава и Стивън Пул. „Какво правим с видеогрите? Играем ги“32.
Видеоигрите са вид забаления, форма на прекарване на свободното
време. И като такава те могат де бъдат предпочитани от една или
друга възрастова група, към тях се „пристрастяват“ временно някои,
28
Виктория, Т. 18-годишна от София. Интервю, взето от Петя Бан-
кова, м. декември 2017 г., личен архив.
29
Лидия, К. 19-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
30
Светла, Х. 16-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. ноември 2017 г., личен архив.
31
Виолета, См. 22-годишна от София. Интервю, взето от Петя Бан-
кова, м. декември 2017 г., личен архив.
32
Poole, St. Trigger Happy: The Inner Life of Videogames (2000) took a
different one.
375
но други се отказват, заменяйки ги с друга форма на разтоварване
след училище или работа.
Анализът на количествените дани показва, че трима от десет
възрастни мислят, че видеоигрите са по-добро забавление и от гле-
дането на телевизия. Това дава основание да се мисли, че е възможно
видеоигрите да „изместят“ киното, филмите, литературата. Но прин-
ципно такива мнения са съществували и по отношение на киното,
което ще измести театъра например. Но това според мен е малко
пресилено, тъй като все още голяма част от българските младежи
предпочитат т.нар. „класически“ игри или форми на прекарване на
свободното време. Дори бих казала, че именно едно „завръщане“
към настолните игри (монополи например), дори към игрите с карти
или зарове, които предлагат забавление на по-големи групи младежи.
Все още не е създадена „българска игра“. Но българският гей-
мър проявява засилен интерес към приключенските игри, при които
действие и сюжет са еднакво присъстващи и е въпрос на лично пред-
почитание към кой елемент играчът ще насочи своето внимание. От
една страна, са възможностите за интеракция (преминаване, раз-
криване и усвояване на пространството, борба с врагове, решаване
на загадки), от друга – задължителните елементи на сюжета (интро-
дукция, персонажи, диалог, анимация). Всеки геймър търси различно
преживяване в съответната игра, даже в конкретното разиграване. В
това отношение можем да говорим за философия на избора, която
чрез играта се превръща в житейска философия.

БИБЛИОГРАФИЯ
Балтаджиев, В. 2018. Геймърите в България – Бягство от реалността
или създаване на по-добра реалност. В: М. Карамихова (съст.) Материалните
и нематериални граници. Изследване на процесите на конструиране на
граници. Велико Търново: УИ „Св.Св. Кирил и Методий“.
Банкова, П. 2014. Да изживееш детството си в Киберландия. – В:
А. Илиева, Л. Гергова, Л. Пейчева, Св. Казаларска (съст.) Добре дошли в
Киберия: Записки от дигиталния терен. Електронен сборник: София:
ИЕФЕМ – БАН, 168–185.
Боряна, Т. 16-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.

376
 Виктория, Т. 18-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
Виолета, См. 22-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
Войводов, Тр. 2015. Компютърните игри на границата между играта
и наратива. В: Терени и граници. Сборник с доклади от Третата студентска
конференция по етнология и антропология. Боряна Петкова Стоян Антонов
(съст.). Пловдив, 34–45, с. 40.
Войводов, Тр. 2015. Компютърните игри на границата между играта
и наратива. В: Терени и граници. Сборник с доклади от Третата студентска
конференция по етнология и антропология. Боряна Петкова Стоян Антонов
(съст.). Пловдив, 34–45.
Георги, Г. 25-годишен от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
Георги, Г. 25-годишен от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
В процеса на изследването се срещнах няколко пъти с респондента.
В някои от случаите той ми паказваше как се играе дадена игра. Затова ми
се струва важно да приложа и обясненията за игрите.
Илиева, Ан. 2018. Ларп културата: между и отвъд. София: Институт
за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН.
Кристиян, Св. 23-годишен от София. Интервю, взето от Петя
Банкова, м. декември 2017 г., личен архив.
Лидия, К. 19-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
Милена, Р. 19-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. декември 2017 г., личен архив.
Орсън Скот Кард милитаризира детството в “Играта на Ендър”.
Книголандия: http://knigolandia.info/book-review/igrata-na-ender/ , посетен
12.11.2018 г.
Проучването е проведено през 2015 г. и обхваща повече от 2000
респонденти. Повече информация може да се намери на страницата на Pew
Researh Center: Mixed feelings, uncertainty among general public toward video
games http://www.pewinternet.org/2015/12/15/gaming-and-gamers/pi_2015-12-
15_gaming-and-gamers_3-01/q, посетен 12.11.2018 г.
Светла, Х. 16-годишна от София. Интервю, взето от Петя Банкова,
м. ноември 2017 г., личен архив.

377
 Aarseth, E. 1997 Cybertext: Perspectives on Ergodic Literature.
Baltimore, Maryland: The Johns Hopkins University Press.
Anderson, C. A., Bushman, B. J. 2001. Effects of Violent Video Games
on Aggressive Behaviour, Aggressive Cognition, Aggressive Affect, Psychological
Arousal, and Prosocial Behaviour: A Meta-Analytic Review of the Scientific
Literature. Psychological Science 12:5 pp. 353–359.
Boellstorff, T. 2008. Coming of Age in Second Life. Princeton: Princeton
University Press.
Boellstorff, T. et al. 2012. Ethnography and Virtual Worlds: A Handbook
of Method. New Jersey: Princenton University Press, pp. 29–48.
Ferguson, C. J., A. M. Cruz, D. Martinez, S. M. Rueda, D. E. Ferguson,
C. Negy. 2008. Personality, Parental, and Media Influences on Aggressive
Personality and Violent Crime in Young Adults. Journal of Aggression,
Maltreatment & Trauma, 17:4, pp. 395–414.
Kirkpatrick, G. 2013. Computer Games and the Social Imaginary.
Cambridge: Polity Press.
Rajnovic, D. 2012. Cyberspace – What is it? CISCO blogs. https://
blogs.cisco.com/author/DamirRajnovic, посетен на 28 ноември 2018 г.
Poole, St. Trigger Happy: The Inner Life of Videogames (2000) took a
different one.
Webmaster, J. 2013. Different types of computer games.Content for IT
People. https://contentedwriter.com/know-the-different-types-of-computer-
games/, посетен на 22 ноември 2018 г.

378
 ÓÐÁÀÍÈÇÀÖÈÎÍÍÈ ÏÐÎÖÅÑÈ Â
ÄÓÍÀÂÑÊÈÒÅ ÃÐÀÄÎÂÅ
Íàäÿ Òîøìàêîâà
Âåëèêîòúðíîâñêè óíèâåðñèòåò

ã
„Ñâ. ñâ. Êèðèë è Ìåòîäèé“, Áúëãàðèÿ

URBANIZATION PROCESSES IN THE DANUBE CITIES

Nadya Toshmakova
St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Tarnovo, Bulgaria

Abstract: The development of urbanization involves the specific affir-

mation of an increasing number of cities and of ever larger ones with an
ever-increasing number of inhabitants. On the other hand, the emergence
of the term “urbanization” is limited to the post-World War II character,
the rapid growth of cities. This article focuses precisely on this aspect of
the development of the Danube cities in the first years of socialism in
Bulgaria.
Keywords: urbanization; Danube cities.

Развитието на урбанизацията включва специфичното утвърж-

даване на все по-голям брой градове и на все повече големи градове
с непрестанно растящ брой жители. От друга страна, появата на поня-
тието „урбанизация“ се ограничава върху характерното за периода
след Втората световна война бързо разрастване на градовете.
Увеличаване броя на градските жителите се случва до 1936 г.,
плавно и при съхраняване на корелацията на сумарното градско и
селско население на едно и също ниво (респективно 70 и 15%). След
Втората световна война вътрешномиграционните развития се
концентрират все повече покрай градовете. Съобразно сведенията
за пропорцията на мигрантите, от малките към големите селища,
стойността се стабилизира на близо 55%. Частта на преместванията
между градовете става двойна в полза на по-големите. С цел предот-
вратяването на прекомерната агломерация на жители в столицата и в

379
най-големите градове, още към средата на 50-те години са взети
рестриктивни административни мерки за мигриранията към тях.
По-нататък градовете се диференцират по два признака – голе-
мина според количеството на жителите им и административна
категория. Тези два показателя не са напълно автономни един от друг,
но все пак има различие в описанията им.
Първият белег е генерализиращ индикативен показател, поради
причината, че по-големия брой жители на градовете е последствие
на по-динамичното развитие в икономическо, административно и
културно отношение. От своя страна, размерът му засилва или за-
държа развоя на малките градове. Вторият показател получава пре-
имуществена стойност с изграждането на големия брой окръзи през
1959 г., тъй като се откроява значимостта на административната група
като важен фактор за разрастването на окръжните центрове.
Категориите селища по големина могат да се характеризират
по следния начин: малки градове (5001 до 10 000), средни градове
(от 10 001 до 25 000), големи градове (от 25 001 до 100 000) и най-
големи градове (над 100 000 жители). Предпоставките за хода на
очертаните по-горе групи градове са различни. Представянето на
заселванията и напусканията още от 1947 г. дава перспектива да се
добият сведенията, изложени по-надолу.
Фазата от 1955 до 1960 г. се характеризира с намаляването на
заселванията в малките и най-големите градове. Тази констатация
се отнася както до безусловните сведения, така и до динамиката им.
Информацията по категории градове съобразно броя на жителите
сочи, че големите селища имат най-висок прилив на мигранти. Той
превъзхожда напливите към другите категории не само по своя без-
условен брой, но и по динамиката и растежа си. От 18 000 преселници
в първоначалния етап, той расте на 46 000 в 1969 г. и пада с около
7000 през 1970 г. Повишението е особено голямо през фазата 1956–
1960 г. – със 110%. В 1985 г. количеството на придошлите във Видин
и Русе продължава да е със 112% над броя от първоначалния етап.
Изключително рязко изпъква категорията на големите градове
по отношение динамиката на заселванията. Тя надхвърля интензив-
ността на останалите направления при заселването в градове. По

380
интензивността си се оформят категориите на средните, малките и
най-големите градове. Динамизмът в тези групировки варира между
29 и 50‰ за големите градове, 28 и 45‰ за средните, 21 и 44‰ за
малките и 20 и 39‰ за най-големите градове. За всички класове е
налице понижение на интензитета, като най-висок той е при малките
градове.
Съблюдавайки безусловната големина, може да се открои кате-
горията на най-големите градове, която отбелязва към 30 000 заселва-
ния средно годишно е средата на 70-те. Големите градове указват ново-
регистрации от 1–2000 през 1975 и 1985 г., а в малките те са двойно
по-малко – около 700–500.
Категорията на малките селища се диференцира с незначител-
ния си капацитет новодошли – до 500, т.е. със сдържана динамика.
Значителният интензитет през първоначалния етап може да се въз-
приеме като свидетелство, че в началото си процесът на изселвания-
та от селата в градовете се осъществява преимуществено към най-
близолежащите градове. В тази посока сочи и обстоятелството, че точно
тогава и разстоянието на мигриранията е най-незначителна.
Неголемият размер на заселванията в малките градове пред-
полага развитието им да се характеризира със солидно спадане през
целия период. За най-големите градове то се случва през 1951–1955 г.,
а при малките, средните и големите – през 1956–1968 г. Русе и Видин
указват вторично голямо повишаване и през етапа 1970–1986 г.
Нееднаквият растеж в самостоятелните категории въздейства
върху конструкцията на колективния поток на заселванията в гра-
довете. Дяловете при малките градове са относително малки между
5% и 10%. Със солидна устойчивост, частта на най-големите градове
представлява 50–55% през етапа 1960–1985 г. Напусканията са по-
малко в сравнение със заселванията. По безусловния капацитет на
изселванията отново се открояват големите градове, следвани непо-
средствено от категорията на средните. Единствено малките имат
намаляване броя на жителите. В останалите групи и етапи мигра-
цията завишава големината на градовете. При напусканията нито
една категория не се откроява с преимуществено висок поток, въ-
преки че големите градове указват повече напускания.

381
 При напусканията няма толкова изкристализирали посоки на
растеж. Въпреки това може да се констатира известното снижаване
на показателя към 1965 г. и леко покачване в средата на 70-те. Това
се отнася предимно за първоначалните три групи градове при леко ви-
доизменение на динамиката им. Тя е най-голяма при средните и мал-
ките градове, респективно от 13 до 21%.
Сведенията за напусканията потвърждават предположението
за двуетапността на мигриранията – първоначално до най-близко
разположения град в същата област и след това към по-големите гра-
дове в съседни области. Казаното дотук указва, че мигриращите към
градовете идват основно в средните и големите градове, като те са 50%
от общия дял. Повишаването на този показател при малките градове
е през първите години на 70-те.
Миграционният прираст е най-висок при най-големите градове
през периода 1951–1955 г. Повишение има и в другите категории
сходни населени места през етапа от 1956 до 1965 г. Увеличенията
се обясняват с удържането на държавния апарат. При малките градове
оптималното количество на прираста се достига в 1975–1985 г. За
големите градове солидното покачване се корени в започналото фор-
миране на новите окръжни центрове след 1960 г.
Динамиката на миграционния прираст се колебае по-малко,
защото жителите на всички категории градове се увеличават. Ана-
логична тенденция се наблюдава при всички групи, където има сни-
жаване на прираста. Отслабването на интензитета е доста по-високо.
В този смисъл, дори при случаите на увеличение обема на прираста,
динамиката му отбелязва по-голямо или по-малко понижение. При
малките градове през 1970 г. прирастът е с 30%, а динамиката – 65%.
При средните градове покачването е 11%, а динамиката се занижава
със 17%. Големите селища отбелязват покачване респективно със
120 и 149%, а динамиката се увеличава с 6%.
Значително покачване се вижда при последните две категории
селища през 1969 г. Възможно е то да се дефинира с едрите фабрични
строителства, които са привършени и искат солидни работнически
състави за експлоатацията си. Административната спецификация на
селищата се обуславя от административното делене на държавата,
което конкретизира броя на окръжните центрове. Преди социалис-
382
тическия преврат окръзите са дванадесет. След значителни преоб-
разувания старите окръзи приблизително запазват своя размер. Преди
1939 г. съществуват и по-малки обединения – околии, които са около
110. Най-дребните административни единици са общините. Те се
окачествяват статистически само с най-общите сведения за жителите
по пол и по обитаеми места.
След социалистическия преврат се възобновяват дванадесетте
окръга при съхраняване на околиите. От 1959 г. се легитимират из-
начално 30 окръга, като се отделят и три градски окръга: София,
Пловдив и Варна. След преобразуванието се ликвидират градските
окръзи в Пловдив и Варна и количеството им се съкращава на 28. С
разпокъсването се заличават околиите. Статистиката започва да
следва окръзите, като се преизчисляват показанията по обхвата на
новите окръзи.
В подобна обстановка териториалните категории се оформят
по следния начин: София, която е столица, четири големи града
(София, Пловдив, Варна Бургас), 8 стари окръжни центъра, 16 нови
окръжни центъра и всички останали градове, чието количество се
изменя в подчиненост от трансформирането на нови села в градове.
Голяма част от новообявените градове се включват към категорията
на „останалите градове“. Към края на 1956 г. от всичко 112 града –
85 влизат именно в тази група. Към края на 1965 г. броя на градовете
се увеличава рязко с над петдесет града.
Присъединяване на села към съществуващи градове има и в
другите групи градове по административна категория. Това обстоя-
телство трябва да се има предвид при всички изчисления на мигра-
ционния прираст в групите градове въз основа на фактическия при-
раст между последователни преброявания на населението.
Значение има и Постановление на Министерския съвет (ПМС)
№ 258 от 1958 г., според което циганското население по райони би
следвало да се устрои на работа, където е възможно в Трудово-коопе-
ративните стопанства (ТКЗС). Революционното в случая е, че освен
в трудов аспект е помислено и за жилищните нужди на това населе-
ние. Според него, където то самото не може да си подсигури покрив,
да му бъде изграден такъв – най-често в честите на ТКЗС-то. Вторият
момент е, че се предвижда т.нар. „цигански махали“ да бъдат вклю-
383
чени в регулационните планове на населените места, т.е. циганите
да получат достъп до редица обществени услуги, като изграждането
на пътища с трайна настилка, сметопочистване, улично осветление
и т.н. Практиката показва, че тези идеи сработват донякъде, тъй като
се асфалтира само централната улица на селищното образувание и
практически периферията остава в същото състояние. Връщайки се
на въпроса за влиянието на това постановление, може да се каже, че
то определено има ефект върху усядането на циганското население,
но от друга страна, стимулира и разрастването на гетата впослед-
ствие.
По безусловната величина на прираста, първа е категорията
на четирите големи града, следвана от новите и старите окръжни
градове. По интензивността си тези три категории не се различават
съществено. Те посочват и почти идентично снижаване на дина-
миката през 70-те години. През първите девет години на изучавания
период столицата указва най-висок капацитет и най-голяма интензив-
ност на прираста. От 1969 г. София започва пак да нараства за сметка
и на миграционния прираст.
Изселванията и заселванията могат да бъдат разграничавани
респективно по посока на месторабота. По този начин се формират
четири направления, които окачествяват съвместно градовете и селата
като привличащи заселванията и като отблъскващи изселванията.
Категориите селища са специфични в разглежданото отношение. Това
е видно от сведенията за градовете, характеризирани по брой на
жителите и по административни групи. За малките селища не може
да се изведат доказателства, че се разграничават помежду си, тъй
като сумата се извежда на окръжно ново.
Най-висока е вълната от селата в градовете със стабилно коли-
чество мигранти – между 50 и 60 000 напускания на годишна база.
Немалка е и междуселската миграция, но приблизително до 1965 г.
След това тя се измества от междуградската миграция.
Незначително е направлението на миграцията от градове към
селата, но и то указва леко повишение. Може да се каже, че е ефект от
потребността за по-голям брой експерти и механизатори за селското
стопанство, а също и от специалисти за удовлетворяване медицин-
ските, образованите, просветителските потребности на селските
жители. Покачването се осъществява въпреки редуцирането на
384
селското население, не само заради напусканията, но и заради преоб-
разуването на много селища.
Миграцията между селата се редуцира от 42 000 мигрирания
в първоначалния етап до 22 00 през 1975 г. т.е. пада с малко повече
от 50% Между градовете, тя се скача от 10 000 души през първия
стадий на 33 000 през 1975 г, през 1985 те са 35 000. Понижението на
миграцията между селата е резултат от трансформирането на голям
брой села в градове през последните години на 60-те. Подобно е тълко-
ванието за повишаване на междуградската миграция.
По ритъма на развитие движенията между градовете са на чел-
но място по размер. Направлението от големите селища към малките
е на следващо, основно заради малкото количество мигранти в тази
посока. Движенията от селата към градовете се запазват с приблизи-
телно идентично количество на напускания от градовете. Индика-
тивно е непрестанното редуциране на междуселската миграция, чий-
то ритъм на прираст е с негативно измерение. Механизацията в земе-
делското стопанство поражда леко увеличаване на заселванията при
селата, но практически освобождава работна ръка. Развитието на дей-
ността на АПК и ТКЗС става своеобразен стопер за изтичането на
работна ръка от селата в градовете, но не в достатъчно големи разме-
ри. В тази връзка развоят на четирите направления се модифицира и
оттам също и конструкцията на съвместния миграционен поток по
посочените компоненти. Напусканията от селата в градовете обхва-
щат около 50% от потока. Частта на този показател се понижава от 36
на 10%, същевременно по отношение на градовете, той расте от 15 на
34%. Делът на регистрациите от градовете в селата се запазва под 9%.
Засичането на динамиката на направленията от села към гра-
дове и от градове към села става двустепенно: веднъж за селските, а
след това за градските жители. Най-голям е интензитетът на напус-
канията от селата към градовете, измерен с коефициента на 1000
души от селското население след 1968 г. В предшестващия етап значи-
телна е динамиката на идентичните изселвания, измерени със същия
коефициент на база градско население. Основание за тази промяна е
намаляването на селското население, но би следвало да се отчете и
увеличаването на градското. Стойностите на заселванията в градовете

385
от селата се повишава на 22‰ през 70-те на XX век. В същото време
за напусканията от селата в градовете процентът пада от 31 на 15%.
Интензивността на междуградската миграция е двойно по-малка, в
сравнение с упоменатите направления.
Динамиката на междуселската миграция, която в началната
част на етапа е по-голяма от междуградската, пада на двойно по-
ниско ниво след 1965 г. Същият показател при напусканията от гра-
довете в селата не превишава 4‰ за двата вида жители. Първосте-
пенните миграционни направления са изселванията от селата и засел-
ванията в градовете. В тази връзка при анализа на данните за засел-
ванията особен интерес представляват напусканията на селата, както
и съпоставянето на двата потока. Те конкретизират и обемите на ця-
лостните направления, т.е. между тях има и взаимна връзка. Анализът
се извършва главно с данните за годините 1960, 1965, 1970 и 1985 г.
Общият обем на заселванията показва голямо развитие в про-
тичането им по отделните окръзи. Известна стабилност се наблюдава
за Видин (около 3000). При заселванията само в градовете с отно-
сителна стабилност се характеризира окръг Русе (с 8000). Основната
част от дунавските градове спаднат под 25% в сравнение с 1960 г.,
без това да се осъществява задължително плавно и постоянно: Си-
листра е със спадане 21%, Русе – с 10%. Един окръг има изключи-
телно висок темп на растеж – Видин – със 115%.
Друг подход при съпоставяне на двата показателя се състои в
измерването на интензитета и значението му в отделните окръзи.
Общо за градовете интензивността на заселванията е 3–4 пъти по-
висока, отколкото в селата.

Таблица 1. Заселвания в градовете и селата на окръзите 1960–1975 г.

Окръг Брой в хиляди Структура в проценти
1960 1965 1970 1975 1960 1965 1970 1975
Видин 3,3 2,8 3,0 3,8 1,9 1,5 2,0 2,4
Русе 8,0 11,0 6,7 7,2 4,5 5,9 4,4 4,6
Силистра 3,9 4,0 2,5 3,1 2,2 2,2 1,6 2,0

386
 Таблица 2. Заселвания в градовете на окръзите 1960–1975 г.
Окръг Брой Структура в проценти
1960 1965 1970 1975 1960 1965 1970 1975
Видин 2,5 2,4 2,3 2,9 2,3 1,7 2,0 2,3
Русе 6,0 9,5 5,0 5,5 5,4 7,0 4,2 4,5
Силистра 2,0 2,2 1,1 1,8 1,8 1,6 0,9 1,5

Таблица 3. Изселвания в градовете и селата на окръзите 1960–1975 г.

Окръг Брой в хиляди Структура в проценти
1960 1965 1970 1975 1960 1965 1970 1975 1985
Видин 4,1 4,0 5,9 4,3 2,3 2,2 2,6 2,7 2,6
Русе 4,6 6,9 5,6 5,8 2,6 3,7 3,7 3,7 3,6
Силистра 5,1 5,1 4,3 4,4 2,9 2,8 2,8 2,8 2,5

Таблица 4. Изселвания в градовете на окръзите 1960–1975 г.

Окръг Брой в хиляди Структура в проценти
1960 1965 1970 1975 1960 1965 1970 1975 1985
Видин 3,4 3,2 2,9 2,9 2,4 2,2 2,8 2,9 2,8
Русе 3,9 -0,6 3,5 3,8 2,6 0,4 3,4 3,8 3,7
Силистра 4,5 4,3 3,3 3,3 3,1 2,9 3,2 3,3 3,3

Таблица 5. Интензивност на изселванията на 1000 души 1960–1975 г.

Окръг От градовете От селата От градовете и селата
1960 1965 1970 1975 1960 1965 1970 1975 1960 1965 1970 1975
Видин 16,7 12,7 14,7 17,5 23,1 27,1 27,7 29,6 21,8 22,2 22,3 24,4
Русе 6,1 7,4 12,6 11,8 26,5 4,5 29,2 32,0 18,3 25,2 19,5 20,0
Си- 18,0 14,4 16,2 15,9 34,3 36,9 29,8 31,4 30,7 29,7 25,1 25,6
листра

Динамиката на заселванията се редуцира както за страната,

така и отделно в градовете и селата по р. Дунав. За височината на
динамиката има значение изменението в количеството на населението
и в градовете, в селата, което в голяма степен зависи от миграционния
прираст. Той е традиционно висок в градовете, а в селата води към
безусловно намаление на селското население.
Настаняванията в селата указват повишение. В 1975 г. селските
заселвания в окръг Силистра намаляват до обема от 1960 г., след като в
1970 г. има значително увеличение – 51%. Окръг Видин има увели-
чение на селските заселвания с около 25%. Селата на Русе привличат
значителен брой новодошли – 125% в повече, отколкото в 1960 г.
387
Изключително интензивната индустриализация в окръга благопри-
ятства превръщането на някои села в селища спални към близките
градове. Увеличението на заселванията в окръг Русе също се основава
на подобен тип явление. Поради факта, че броят на окръзите остава
един и същ през целия период от 1960 до 1985 г., не е необходимо да
се изчислява процентното им разпределение. Както градските, така
и селските заселвания показват средното равнище на интензивността.
Изселванията от всички селища имат неравномерно развитие
и общото им количество отразява смесеното въздействие на различни
фактори. С относителна стабилност се характеризират Силистренски
и Видински окръг, респективно с около 4,5000 и около 4000.
Данните за изселванията към окръжните градове показват, че
действително се засилва миграцията към тях. С изключение на окръ-
зите Велико Търново и Толбухин, всички показват голямо увеличение
на изселванията към градовете според статистическите проучвания
от 1975 и 1985 г. Нарастването на изселванията към градовете е от
50 до 100% увеличение за окръг Видин, с по около 95% и Силистра
с около 55%. 100 до 200% увеличение, в сравнение с 1960 г., има в
окръг Русе – с около 192%.
Изселванията от селата през 60-те години са четворно по-
големи, отколкото от градовете. Различията между градските и сел-
ските напускания са още по-големи в отделните окръзи, като достигат
увеличение от пет до осем пъти, в полза на изселванията от селата.
Общата интензивност на тези движения в страната е идентична на
дунавския ареал, тъй като броят на изселванията съвпада с този на
заселванията. При градовете и селата съотношенията на коефициен-
тите на динамиката са противоположни: високи при заселванията в
градовете и изселванията от селата и ниски при заселванията в селата
и изселванията от градовете. Общата интензивност на напусканията
на градовете показва повишение през последните години в сравнение
с 1960 и 1985 г. При същите от селата, обратното, общата интензив-
ност спада въпреки намалението на населението.
В обобщение може да се каже, че през последните години на пред-
ставения период има голямо разнообразие в развоя на миграцията
по окръзи. Може да се допусне, че в някои години между реперите
има вариация в коефициента на изменение, но и в сведенията за
388
неговата абсолютна стойност. В тази връзка може да се твърди, че
вътрешната миграция се формира в отделните окръзи основно под
въздействието на единични прояви за построяване на големи обекти
на промишлеността, селското стопанство и другите отрасли на народ-
ното стопанство.

БИБЛИОГРАФИЯ

Статистика за движението на населението в НР България : През

1947–1959. София: Наука и изкуство, 1961.
Статистика на движението на населението през 1945–1946: Женитби,
бракоразводи, раждания и умирания: С причини на умиранията. София:
Гл. дир. на статистиката, 1949.
Статистически годишник на Царство България. Год. 26 (1934) – год.
34 (1942). София : Главната дир. на статистиката, 1934–1942.
Статистически годишник на Народна република България. Год. 35–
38 (1947) – 1989. София, 1947–1989.
Статистически годишник на Българското царство. Год. 1 (1910) –
год. 25 (1933). София, 1910–1933.
Статистически годишник на Народна република България. ЦСУ при
Министерски съвет. С., 1970.
Статистически годишник на Врачански окръг. Врачанско ОСУ. Со-
фия: Врачанско ОСУ, 1957–1957.
Статистически справочник. Окръг Русе. Министерство на информа-
цията и съобщенията. Русе: Министерство на информацията и съобще-
нията, 1957–1986.
Статистически сборник на окръг Видин. Окр. отдел на Държ. у-ние
за информация.
Видин: Окр. отдел на Държ. у-ние за информация, 1966–1986.
Статистически сборник. Окръг Силистра. Силистра: ОСУ, 1968–1982.
Статистически сборник. Окръг Толбухин. Толбухин: Държавно уп-
равление за информация, 1967–1982.
Статистически сборник на окръг Плевен. Плевен: Окр. отдел на Дър-
жавното у-ние за информация, 1957–1970.
Тодоров, Н. Стопанска история на България (681–1981). София: Нау-
ка и изкуство, 1981.
Тотев, А. Кратък очерк за демографското развитие на България. –
В: Население, 1992, № 5, с. 9–19.

389
 Харалампиев, К. Жизнен и трудов потенциал на населението на
Република България по данни от преброяването на населението към 04.12.
1992 година. – В: Население, 2001, № 1–2, с. 11–27.
Христов, Е. Остаряване на българското население през миналия
век. – В: Население, 2003, № 1–2, с. 18–29.
Чалъкова, Д. Биометрични и нозологични характеристики на дет-
ската смъртност в България през периода 1976–1990 г. – В: Население,
1994, № 1–2, с. 87–96.
Щерионов, Щ. Изследването на историческата демография на Бъл-
гария – състояние и перспективи.– В: Население, 2013, № 1–2, с. 218–267.
Civian-Mihailova, T. The Danube – Symbol of the Mithical Road and a
Mythological Frontier – IN: Ethnologia Balkanica. Sofia, 1997, 29–52.
Guillard, A. Éléments de statistique humaine. Démographie compare.
Paris, 1855.
Jenker, J. Die qualitative Inhaltanalyse: Kurzdefenition und wissenschaft-
liche Praxis.
Mannheim, K. Das Problem der Generationen. – In: Mannheim, K.
Wissenssoziologie. Neuwied. http://www.1000dokumente.de/pdf/dok_0100_
gen_de.pdf Последно посетено 12.01.2018

390
ВОЙНАТА И МИРЪТ – МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ,
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА
ДОКЛАДИ ОТ МЕЖДУНАРОДНА
НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ
22 юни 2018 г.
Българска
Първо издание
Езиково-стилов редактор и коректор Диана Вацова
Технически редактор Райна Карабоева
Формат 60х84/16
Печатни коли 24,5

ISBN 978-619-208-ххх-х
Предпечат и печат:
Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2021
Велико Търново, ул. „Теодосий Търновски“ № 2