ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ

„СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ“

ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

КУРСОВА РАБОТА
по
Средновековна обща история

Тема: Англия от 1066 г. до началото на Стогодишната война през 1337 г.

Изготвил: Даниела Кабакчиева

Факултетен номер:
Специалност: Български език и история, ІІ курс
Проверил:

гр. Велико Търново

2015 г.

1
 СЪДЪРЖАНИЕ:

І. Увод
ІІ. Изложение
1. Нормандско завоевание на Англия.
2. Поземлен опис през 1086 г. и „Книга на Страшния съд“.
3. Аграрния строй и положението на селяните.
4. Растеж на градовете.
5. Укрепване на английската феодална държава. Феодална междуособица.
6. Наследниците на Уилям І Завоевател
7. Англия при Плантагенетите
ІІІ. Заключение
ІV. Използвана литература.

2
 І. Увод

Напълно нов етап настъпил за Англия през 1066 г. В период на отслабеност и

несигурност на властта в държавата, започват различни по характер неподчинителни
процеси. Населението от нисшите прослойки бива ограбвано периодично от по-
висшите и заможни прослойки. Използвайки нестабилността на краля в държавата,
околните владетели били твърде силно привлечени от апетитната хапка –
Английската държава, за да се откажат от такава възможност да разширят владенията
си. Най-близко до Англия било Нормандското графство. От край време нормандците
се опитвали да се впишат трайно в политиката на управление на Англия, но всеки път
претърпявали неуспех. Докато сега моментът им се видял съвсем подходящ.
Без да се спират пред нищо нормандците започнали своята инвазия към
английската държава. Нормандският херцог Вилхелм се изявил като военачалник и
застанал на чело на своята разнообразна войска. И като че ли това било напълно
достатъчно. Английските владения станали владения на Вилхелм и той сбъднал
мечтата на своите предци – намесил се трайно в управлението на Англия. Постигнал
това, като се провъзгласил за крал на владенията на острова. По време на
управлението му английската държава станала силна единица в средновековния свят.
Неговите наследници постигнали същото, но разбира се, не благодарение на своя
първоначалник Вилхелм. Вижда се, че Англия станала могъща сила в периода след
1069 г.само и единствено благодарение на нормандците.

1.Нормандско завоевание на Англия

През ХІ в. в Англия процесът на феодализация далеч още не бил завършен.

Голяма част от селяните, особено в североизточната част на страната, в областта на
„датското право“(„Дейнло“), си оставали свободни, а феодално зависимите държатели
на земя още не се били слели в един слой с крепостните. Завършването на процеса на
феодализация в Англия било свързано с нормандското завоевание през втората
половина на ХІ в. Начело на завоеванието стоял нормандският херцог Вилхелм – един
от най-могъщите феодални сеньори във Франция. Зад него стояла солидна 15 хил.
армия от френски, нормандски и дори италиански рицари. Повод за този поход били
претенциите му за английския престол. Основание за това му давали родствените
връзки с умрелия през 1066 год. крал Едуард Изповедник. Вилхелм намерил опора и в
лицето на папа Александър ІІ. С даването на благословията си, папата тайно се
надявал да успее да подчини непокорната Английска църква.
Херцог Вилхелм преплавал Ламанша и дебаркирал с войската си в
Южна Англия в Певънси през 1066 год. Войската му била изключително по-добре
въоръжена в сравнение с тази на избрания след смъртта на Едуард Изповедник
англосаксонски крал Харолд. Армията на последния била съставена от личната му

3
дружина и набързо събраното пешеходно селско опълчение. Сблъсъкът на двете
войски станал при Хастингс. В сражението крал Харолд паднал убит, а армията му
била поголовно избита. Битката започнала и свършила за един ден – 14 октомври 1066
год.
След отстраняване на „живата стена”, армията на Вилхелм вече с лекота се
предвижвала между градовете и ги опустошавала. Като че ли нарочно херцогът
оставил Лондон последен, за да бъде победата му още по-сладка. На 25 декември 1066
год. херцогът Вилхелм бил провъзгласен за крал на Англия под името Уилям І,
наречен Завоевател. Новият крал е провъзгласен за такъв в Уестминстърското
абатство с бурни овации. Виковете на одобрение стряскат нормандската охрана, което
е разположена около абатството. Тя решава, че вътре в църквата става нещо ужасно и
подпалва къщите около него.
Новият крал Уилям І все още се намира в несигурно положение. На него и на
нормандските барони все още им били нужни няколко години, за да подчинят цялата
страна. В периода 1067 – 1070 год. всяка година имало въстания срещу нормандската
власт: в Кент, в югозападната част, в блатистите местности на Уелс, в Югоизточна
Англия, а също така и на север. Норманите били принудени да се чувстват като армия
окупатори, които живеят, хранят се и спят заедно в готови за действие отряди.
Въстанията били свирепо потушавани. Норманите опожарявали цели села и убивали
жителите им. Йоркската долина и графство Дарем били превърнати в пустиня и в
течение на няколко десетилетия останали почти необитаеми.
Започналите с идването на нормандските феодали конфискации на земи след
окончателното покоряване на страната продължили в грамадни размери. В началото
много англичани имали възможността да запазят земите си, но при условие, че се
подчинят на нормандските „барони”, както се наричали сега едрите феодали в
Англия. Почти всички владения на англосаксонската аристокрация били отнети и
дадени на нормандските и други френски барони. Средните и дребни феодали
продължили да се наричат в Англия рицари. Наред с конфискацията на земята били
сменени и англосаксите заемащи висши църковни длъжности. На техните места били
поставени нормандци, дошли от Франция.
Можем да кажем, от изложеното по-горе, че с идването на новата власт се
обновила почти изцяло и господстващата класа.
Успоредно с конфискацията на земята вървял процес и по раздаване на
такава. В ръцете на нормандските барони попадали земи, които били разположени в
различни области на Англия. По този начин обширните им владения не можели да
образуват княжества, които да са независими от кралската власт. Сравнително голяма
част от земите – 1/7, били оставени за кралски. В състава им влязла доста голяма част
от горите, които били превърнати в резервати за ловуване. Понеже имало и своеволия
от страна на селяните, кралят наложил строги наказания за онези, които се осмелят да
ловуват в кралските гори – били им избождани очите. В кралските владения се
намирали и повечето градове. Притежаването на грамадни материални ресурси било
едно от съществените условия за силната кралска власт.

4
 2. Поземлен опис през 1086 г. и „Книга на Страшния съд“

През 1086 год. се случва нещо стряскащо за английското население –

„Книгата на страшния съд”. Тя е свидетелство за една земя, която е белязана дълбоко
от нормандското завоевание. В същата година има само двама оцелели английски
лорда; над 4 хиляди танове вече са загубели земите си и на тяхно място идва група от
200 барона. Част от новите поземлени владетели са хора от Фландрия и Лотарингия,
но по-голямата част са нормандци.
Поради разпокъсаността на английските земи между различните прослойки
на държавата, важно значение за укрепване на феодализма имал описът на земите,
извършван по нареждане на Уилям І в цяла Англия през 1086 год. Задачата била
възложена на специални кралски пълномощници, които пътували из графствата и т.
нар. стотни (административни подразделения на графствата) и където правели описи
на земите. Последните били правени по показания, дадени от шерифите на
графствата, от бароните, свещениците и известен брой селяни от всяко село. По време
на показанията всеки един се намирал под клетва. Всички събрани резултати били
записвани на пергамент, като след това те били наречени „Книгата на Страшния съд”
(‘Domesday book’) защото тези, които давали показания (сведения) били задължавани
под страх от сурово наказание да кажат всичко, без да скриват нищо. В книгата били
описвани всички кралски и държавни земи, за да знаел кралят с какво разполага. По
този начин той знаел кои земи са на духовните и светските сеньори, с колко васали
разполага всеки един от бароните, колко земя има във всяко поземлено владение и
други подобни описи. Основните мотиви на крал Уилям І за изготвянето на „Книгата
на Страшния съд” са: свеждането до негово знание за това с колко земя и материални
ресурси разполагат неговите васали. С тази информация след това той свободно
можел да обложи населението с паричен данък. Всички по-заможни васали щели да
плащат по-голям данък на краля и така да се постигне някакво изравняване на
населението. Поради тази причина това преброяване било посрещнато от населението
със страх и омраза. Преброяването и записването в „регистъра” ускорило
закрепостяването на селяните, защото повечето от свободните или само част от
зависимите били вписвани в него.
Нормандското завоевание довело до влошаване положението на
обикновените селяни, а наред с това спомогнало за окончателното формиране на
феодализма в Англия.

3. Аграрния строй и положението на селяните

През ХІ в. и началото на ХІІ в., по приблизителни изчисления основани на

„Книга на Страшния съд“, населението на Англия било около 1,5 млн. души, от тях
огромното мнозинство живеело по селата. Главното им занятие било земеделието с
характерната за Англия система за незаградени ниви, които ставали пасбища след
жътва, с разпокъсана поземлена собственост и задължително сеитбообращение. На

5
второ място стояло скотовъдството. Значително се разпространило овцевъдството.
Вълната по това време била важен артикул за износ. Изнасяли е предимно във
Фландрия, където фламандските занаятчии правели от нея сукна, търсени много в
различни страни на Европа.
След нормандското завоевание феодалното имение – манорът, добил
завършен вид. Подчинил свободната по-рано селска община, като я превърнал в
крепостна и неговото стопанство почивало главно върху принудителния безплатен
труд (ангария) на независимите селяни.
Преобладаващ вид на феодално имение в Англия през ХІ – ХІІ в. бил манорът
с домен (господарските земи), вилани и свободни държатели, макар че имало и доста
манори, които значително се отличавали от този вид.
Обичайното английско село било крепостната община с доста пъстро
население. По данни на „Книга на Страшния съд“ преобладаващ слой били виланите,
които имали пълен парцел земя и давали ангариен труд, плащали натурални и
парични платежи в полза на лорда – феодалния земевладетел. В Книгата са посочени
и бордърите – зависими селяни с парцел, значително по-малък от този на виланите.
През ХІІ в. те в голямата си част се слели с виланите.
Освен вилани и бордъри, в английското село имало и котъри – малоимотни
зависими селяни, държатели на най-дребни парчета земя. Те работели на лорда и
изкарвали средства за съществуване с допълнителни занаяти. Котърите били пастири,
селски ковачи, колесничари, дърводелци и др.
Най-нисшата категория зависими селяни били сервите. Те били главно слуги
в господарския двор и обикновено те нямали земя и свое стопанство, и изпълнявали
най-различни тежки работи в господарския двор и господарките ниви. През ХІІ в.
сервите се слели с виланите и образували една обща маса на крепостните селяни.
Свободните селяни не изчезнали от Англия и след норманското завоевание,
макар че броят им станал значително по-малък и равното им положение се влошило.
Обстоятелството, че в селото съществувал слой на лично свободни селяни –
фрихолдъри, наред със зависимите ( вилани, бордъри, котъри и серви), било една от
характерните особености на аграрното развитие на Англия през средните векове.
Растели и многобройните църковни платежи, най-тежкият от които бил
десятъкът. Към това трябва да се прибави и бремето на все по-растящите кралски
данъци. Селяните оказвали постоянна и упорита съпротива на жестоката феодална
експлоатация.

4. Растеж на градовете
Още преди нормандското завоевание, през Х – ХІ в. в Англия започнали да
възникват градовете, като центрове на занаятите и търговията. „Книга на Страшния
съд“ наброява стотина града, в които живяло около 5% от цялото население.
Занаятите били преобладаващо занятие на гражданите. Растежът на градовете
спомагал за развитието на стоково-паричните отношения в страната, за постепенното
образуване и развитие на местни пазари, а след това и на един по-широк вътрешен
пазар.

6
 В резултат на обединяването на Англия с Нормандия и Мен, а по-късно с
Анжу, Турен, Поату и Аквитания, значително укрепнали и се разширили нейните
търговски връзки с континента, по-специално с икономически по-развитата Фландрия.
Лондон играел ролята на главен център в тази търговия, както и други градове в
Англия. Предмети на износа наред с вълната били оловото, калаят, добитъкът и
мазнините. Малко по-късно започнал износа на жито и кожи.
Още през ХІ и особено през ХІІ в. значително се разпространили панаирите,
които били посещавани от търговци не само от Фландрия, но и от Италия, Германия и
други страни. Особено голямо място на тези панаири заемала търговията с вълна.
С растежа на градовете като икономически центрове растяло и тяхното
население и постепенно се формирало съсловие на гражданите. Повечето от най-
значителните градове били разположени на кралска земя и техен сеньор бил самия
крал. Това обстоятелство усложнявало борбата на гражданите срещу сеньориалната
власт. За да се освободят от сеньориалният гнет, те се принуждавали да сключват
финансови споразумения със сеньора, най-често с краля. Именно за това нито един от
английските градове не можал да получи пълно самоуправление от типа на фреските
комуни. Градовете обикновено се освобождавали от обременителните феодални
платежи, като плащали на сеньора ежегодна фиксирана парична сума, т. нар. фирма, с
право на гражданите сами да разпределят и да събират тези средства от жителите.
Чрез заплащане на определена парична сума гражданите често получавали
право на самоуправление и съд, които ограничавали намесата на кралските или
сеньориалните длъжностни лица в работите на градската община. По този начин в
градовете се сформирала така наречената търговска гилдия, в която обикновено
влизали не само търговци, но и някои занаятчии. Харти, оформящи постигнатите от
гражданите права и привилегии, имали в Англия през ХІІ в. вече много градове,
между които били Лондон, Йорк, Кентърбъри, Нотингам, Оксфорд и др. От градските
привилегии и участието в управлението на града можели да се ползват само ония,
които вземали участие в заплащането на „фирмата“, т.е. най-състоятелните граждани.
Наред с търговските гилдии в някои английски градове още в края на ХІ –
началото на ХІІ в. се появяват и занаятчийски гилдии (цехове). Първите документални
данни за тях спадат към първата третина на ХІІ в.
Още към края на ХІІ в. цеховете влизат в борба със стоящата на власт в много
големи градове градска върхушка – най-богатите търговци и земевладелци. Един от
ярките епизоди на тази борба е сблъсъкът на лондонската гилдия с тъкачите в края на
ХІІ в. с представителите на градското самоуправление на Лондон и с богатите
граждани, което довело до разпадане на гилдията на тъкачите. Острите социални
противоречия между занаятчиите и дребните търговци, от една страна, и богатите
граждани – от друга, с пълна сила се проявили във въстанието през 1196 г. в Лондон,
което избухнало поради несправедливото разпределение на данъците в града и било
насочено против градската върхушка. Начело на недоволните стоял Уилям Фиц-
Осбърт, наричан Дългобрадият, който открито разобличавал лондонските богаташи,
като ги обвинявал в стремеж „да запазят собствените си джобове за сметка на бедните
данъкоплатци“. Движението било жестоко потушено. Фиц-Осбърт и деветима негови
съмишленици били обесени.

7
 Новите големи феодални земевладелци – бароните, които получили земите си
в резултат на нормандското завоевание непосредствено от краля, били негови преки
васали. Те били задължени към краля с военна служба и значителен паричен данък.
Но Уилям І изисквал васална служба и от по-дребните феодали – рицарите, чиито и
васали да били те, трябвало да дадат клетва за вярност на краля и били задължени по
негово искане да носят военна служба в кралската войска. С въвеждането на пряка
васална зависимост на всички феодални земевладелци от краля, системата на
васалитета получила в Англия по-завършен и по-централизиран характер, отколкото
на континента и по-специално във Франция, където обикновено важало правилото:
„Васалът на моя васал не е мой васал“.
Това своеобразие на ленната система в Англия изиграло съществена роля за
това, че кралската власт още през ХІ – началото на ХІІ в. била по-силна от колкото в
страните на континента.
Уилям І взел редица мерки, които осигурявали контрола на провинциалното
управление. На чело на графствата, на които се деляла Англия, били поставени
шерифи – назначени от краля длъжностни лица, представители на централната власт
по места. Те ръководели администрацията и съда, събирането на всички данъци и на
различните кралски доходи.
В организацията на управлението по места кралската власт се стремяла да се
опре на съществуващите преди завоеванието учреждения на англосаксите. Били
запазени и увеличени всички данъци, въведени през англосаксонския период.
Следователно в ръцете на краля се оказала силна административна система и
значителни военни и финансови ресурси.
Нормандското завоевание имало редица важни последици за Англия. То
съдействало за окончателното завършване на процеса на феодализацията, който
започнал още през англосаксонския период.
Резултат от нормандското завоевание било засилването на връзките на
Англия с континента, разширяването на вътрешната и външната търговия, по-бързото
нарастване на градовете.
Завоеванието засилило кралската власт, затвърдило политическото единство
на страната и спомогнало да се образува относително централизирана феодална
държава.

5. Укрепване на английската феодална държава. Феодална

междуособица.

След 1071 год. властта на Уилям І била стабилна. Населението вече не му

създавало проблеми, но скандинавските владетели продължавали да гледат с алчни
очи към Англия. С постигането на вътрешно пълно подчинение, кралят придобил
невиждана мощ. Всички съседни на Англия владетели се разтревожили от мощта му и
използвали всякаква възможност, за да я намалят.
Засилването на централизацията, която е една от специфичните особености в
историята на Англия през ХІІ в., се обуславяло от създалото се в страната
съотношение на социалните сили. Нормандските барони, с идването на които

8
феодалното потисничество в страната се засилило, за да задържат господството си над
враждебното англосаксонско население, над закрепостяваните селяни, трябвало поне
в началото да поддържат силна кралска власт.
Силната кралска власт пазела рицарите от селските въстания, осигурявала
възможност за закрепостяване и безпощадна експлоатация на селяните и
същевременно ги предпазвала едрите феодали да не им заграбват земите и да не
посягат на другите им права.
Постоянна подкрепа на краля оказвала и църквата, най-едрият в Англия
феодален земевладелец. Кралят не се скъпял а дава дарение на църквата, начело на
която били поставени негови сподвижници – нормандци. Кралската власт охранявала
правата и имуществото на църквата от светските феодали. Гражданите също
поддържали краля. Английските градове обективно подкрепяли обединителните
усилия на кралския дворец и спомагали за централизацията на страната. По-късно те
изоставили краля и се слели с движението на феодалните магнати за формирането на
Парламента, възникнал през 1265 г.

6. Наследниците на Уилям І Завоевател

Уилям I Завоевателят умира на 60-годишна възраст в манастира Сен Жерве,

близо до Руан, на 9 септември 1087. Той е погребан в църквата „Св. Петър“ в Каен,
Нормандия. Това става по един съвсем не царствен начин. В края на живота си той е
доста напълнял и се оказва, че тялото му не може да се побере в каменния саркофаг.
При опитите да бъде напъхано в него, то се пръсва и изпълва църквата със зловоние.
Независимо от желанията на вече покойния крал, общото разбиране е, че най-
големият син трябвало да наследи баща си. По-големият син Робърт наследява
Нормандия, а по-малкият Уилям – Англия. (Уилям придобива прякора си Ръфъс
заради червената си брада или склонността си да избухва.) По този начин
обединеното англо-нормандско кралство отново бива разделено. Големият брат остава
в своята част, но това не му пречи да покаже колко нестабилна е властта на краля в
Англия, който обаче не е в същото време и херцог на Нормандия. Ако вземем 48
години от управлението на Уилям І и Хенри І можем да видим, че бунтовете на
населението (1088, 1095, 1101, 1102 год.) са концентрирани в два периода. И двата
периода са около времето, когато английският крал не е и херцог на Нормандия –
периода от 1087 до 1096 год. и 1100 до 1106 год. Очевидно тази раздяла на двете
части не е в интерес нито на краля, нито на аристокрацията.
През 1096 год. конспирациите срещу Ръфъс, по-малкия брат, са преодолени.
По същото време папа Урбан ІІ събира многобройни поклонници по време на своята
проповедническа обиколка. Това е едно отлично положение за избягване на от
вътрешнополитическото неспокойство за Робърт Късоноги. С оглед да екипира
войските си и себе си, той дава Нормандия на Уилям Ръфъс като залог срещу сумата
от 10 хиляди марки. По този начин английският крал вече е и херцог на Нормандия.
Управлява от 1087 до 1100 година.
С целта си да върне обратно в пределите на Англия Мен и Вексен, Ръфъс
възстановява кралството на баща си в първоначалните му граници през 1099 год.

9
Освен това се намесва и в управлението на Шотландия твърде дълготрайно, като
поставя там на престола Едгар през 1097 год.
Въпреки всички свои успехи на бойното поле, Уилям ІІ остава крал с твърде
ниска репутация. По това време историята се пише изцяло от монасите, а те, досещаме
се, не го харесвали особено. Те били ужасени от порядките в кралския двор, от
необичайната веселба в него и т. н.: кралят бил с твърде екстравагантен вид за
времето си. Имал дълги коси, които се стрували на монасите едновременно женствени
и безнравствени. Уилям Ръфъс никога не се оженил. Той използвал наложници за
задоволяване на нуждите си и умрял без наследник, съобщава уелската Хроника на
принцовете. Кралят третирал църквата като една доста богата институция, която
използвал интензивно. Той не бързал да назначава епископи и абати на свободните
места, защото докато те били свободни, той спокойно можел да се възползва от
приходите на църквата. На епископското място в Дърам, кралят назначил своя
„съучастник” в използването на църковните пари – Ранулф Фламбдар. Доказателство
за голямата мощ на краля е това, че през 1100 год. в хазната влизали доходите на 3
епархии и 12 абатства.
На 2 август 1100 г. Уилям ІІ е прободен смъртоносно от стрела в окото по
време на лов. Дали стрелата го е улучила случайно или това е било добре подготвено
убийство, все още се спори. Уилям е бил непопулярен сред населението, бароните и
духовенството, поради което неговата смърт се е смятала за щастливо събитие.
Случва се така, че брат му също е на лов в гората в деня, когато кралят умира.
Следващ на престола се качва Хенри І (1100 – 1135). Той е най-малкият син
на Уилям І Завоевателя. По негово време голямо значение в управлението на
държавата започва да играе постоянният кралски съвет – Кралската курия. Тя
изпълнявала функциите на съдебен, административен и финансов орган. В него
влизали юстициарийте, канцлерът, ковчежникът и др. Заедно с него в кралството все
повече значение добивали и т. нар. пътуващи кралски съдии. Тяхната работа била да
обикалят из кралството и да извършват съдебни разследвания. По времето на Хенри І
се появила и „Камарата на шахматната дъска”. Задачата й се състояла в събирането на
кралските доходи, а също и проверявали шерифите, както и съдебното ведомство.
Камарата била част от Кралската курия.

7. Англия при Плантагенетите

След смъртта на Хенри І през 1135 год. започнала продължителна битка за

престола. Понеже той нямал синове, битката се водела между Матилда, негова
дъщеря, и племенникът на Хенрих І – Стефан Блоаски. Дъщерята на вече покойния
крал била омъжена за владетеля на областта Анжу – Жофроа Плантагенет. Колко
удобно било положението през това време за аристокрацията. Тя се възползвала и
буквално разорявала населението и страната. Тази своеобразна анархия приключила
18 години след смъртта на Хенри І с взаимно споразумение между Матилда и Стефан.
Според него, след смъртта на Стефан престолът трябвало да се наследи от сина на
Матилда – Хенри Плантагенет, граф Анжуйски.

10
 Хенри ІІ Плантагенет (1154 – 1189) поставя началото на нова династия –
династия на Плантагенетите и същевременно е един от най-влиятелните й
представители. Положението на короната се заздравило. Кралят включил в границите
на Англия Нормандия, Анжу, Пуату, Турен, а също така и Аквитания. Опрян на
феодалната аристокрация, той започнал завладяването на Ирландия, в която по това
време господствали родовообщинни порядки.
Във вътрешнополитическо отношение Хенри ІІ подкопал мощта на
феодалните магнати, разрушил към 300 техни замъци. По силата на съдебната
реформа, която провел, кралският съд се превърнал във висш съд за сеньорите.
Кралските доходи били увеличени. Проведена била и военна реформа. До това време
войската се набирала от феодалите , които били длъжни да служат на краля през
време на война. Този начин на набиране на войска бил неудобен при по-
продължителни военни действия. При това той поставял кралската власт в зависимост
от военните сили на феодалите. За да премахне тези неудобства Хенри II се опитал да
създаде постоянна войска.Той започнал да освобождава част от рицарите от военна
служба. Наложил паричен данък известен с името “щитови пари”. С тези пари Хенри
II наемал войници, които били на негово разположение през цялата година и които го
поставяли в по-независимо положение по отношение на феодалите. В резултат на тази
военна реформа голяма част от английските рицари през ХІІІ век престанали да бъдат
военно съсловие и започнали да се превръщат в земеделски стопани. Това
обстоятелство по- късно изиграло голяма роля за сближаването на низшето английско
дворянство с градската буржоазия.
Особено важни били съдебните преобразования на Хенри. Той разширявал
системно правата на кралския съд за сметка на феодалните съдилища. Издадено било
постановление, по силата на което всеки свободен англичанин, рицар, гражданин или
свободен селянин, получавал правото да се съди пред кралския съд, а не пред съда на
своя феодал. С това бил нанесен сериозен удар върху съдебните функции на
феодалите. Подновила се практиката на пътуващите съдии, които обикаляли страната
и на места разглеждали съдебните дела. Така проведената съдебна реформа
съдействала за укрепването на кралските съдилища, а оттук и за издигането на
кралската власт. Едновременно с това тя увеличавала доходите на краля и
благоприятствала за стабилизирането на кралските финанси. Най-общо съдебната
реформа имала и важно политическо значение. Чрез нея Хенри ІІ защитил дребното
рицарство, свободните селяни и гражданите от произвола на феодалите, привлякъл ги
на своя страна и си осигурил опора в борбата срещу големите барони. Крепостните
селяни, най-голямата част от населението в страната, били поставени обаче извън
защитата на общото кралско право. Съдебната реформа на Хенри II задълбочила
пропастта между свободните и крепостните селяни и с това съдействала за влошаване
положението на крепостното селячество и засилване на феодалния произвол върху
него.
Хенри II се опитал да подчини под своя зависимост английската църква, която
по това време представлявала особен вид държава вътре в страната. Религиозните
дела на светските власти трябвало да се разглеждат в църковния двор, а не в
кралския. Всичко това било крайно неизгодно за кралската власт. Затова през 1164 г.

11
на събора на светските и църковни феодали кралят настоял да бъдат приети т.нар.
“Кларендонски постановления”, с които силно се ограничавали правата на
духовенството. Кларендонските постановления срещнали упоритата съпротива на
главата на английската църква Кентърбърийският архиепископ Томас Бекет. Между
него и Хенри II се започнала ожесточена борба, в разгара на която архиепископът бил
убит от близки на краля рицари. Недоволните от кралската политика барони
използвали убийството на Томас Бекет като повод за въстание против Хенри ІІ.
Селяните, чието положение било крайно влошено и които смятали, че смяната на
краля ще донесе изгодни за тях последици, преминали на страната на неговите
противници. Папата от своя страна заплашвал краля с отлъчване от църквата. При
крайно неблагоприятно положение, което се създало Хенри II бил принуден да се
покае публично пред гробницата на архиепископа и да отмени напълно
Кларендонските постановления.
През втората половина на ХІІ век започнало завоюването на Ирландия. Хенри
II победил ирландските вождове и ги принудил да го признаят за “върховен
управител”. Английските барони заграбили част от ирландските земи по
крайбрежието и образували укрепен район на английските владения в Ирландия,
наречен по -късно “Пейл” (буквално – ограда, заградена територия). Оттук
английските феодали извършвали постоянни нападения срещу другите области на
Ирландия. Отнетите от ирландските кланове земи станали собственост на английските
феодали, а много свободни членове на тези кланове постепенно били превърнати в
зависими хора.
В последните години на своето управление Хенри II трябвало да води
ожесточени борби с бароните, които влезли в съюз с феодалите от френските
владения на Плантагенетите. Дори собствените му синове били привлечени от
феодалната опозиция. Плановете на Хенри да раздели титлите и земите си
предизвиквали коварството на синовете му. Те се бунтували няколко пъти срещу баща
си, често в съюзничество с френския крал Луи VII. Третият му син Ричард сключил
съюз с френския крал Филип II Огюст и нападнали Хенри ІІ. Победили го и го
принудили да подпише унизителен мирен договор – 04.07.1189. Хенри II умрял два
дни по-късно на 6.07.1189г. Хенри ІІ е един от най-ефективните монарси в историята
на Англия. Той се справя бързо с анархията от времето на Стефан Блоаски и бароните.
Хенри създава способна бюрокрация. Амбицията му е равна на енергията и
способностите му. Той оцелява въстания, войни за да се превърне в могъщ владетел
на една от най-могъщите средновековни държави.
Като трети законен син на крал Хенри II, Ричард имал малко шансове да
получи английската корона, но в крайна сметка той е следващия крал на Англия от
династията на Плантагенетите. Ричард бил добре образован и много привлекателен.
През 1189 година бил коронован за крал на Англия след смъртта на баща си Хенри.
През десетте години управление на Англия (1189 – 1199), Ричард І прекарал само 6
месеца в страната. Неговото управление протекло предимно извън Англия. През 1189
г. потегля на кръстоносен поход. През май 1191 г. Ричард побеждава управителя на
Кипър Исак Комнин и сам започва да управлява острова, използвайки го като
междинна база за своите кръстоносци. Там той се жени за Беренгария Наварска.

12
Бракът им е бездетен – те прекарват малко време заедно, защото Ричард повече се
интересува от военните си победи. През юни 1191 г. Ричард най-накрая пристига със
своята армия в Палестина, където пристанището-крепост Акра е обсадено от
кръстоносците, които почти са завзели града, но сами са обкръжени от войските на
Саладин. След многократни атаки на кръстоносците на 12 юни Акра се предава. Като
не получава, в нарушение на договора, обещания откуп за гарнизона на Акра, а също
и Светият Кръст, завладян от Саладин при Хатин, Ричард заповядва да убият 2600
пленника. Въпреки това добрите отношения между Ричард и Саладин се запазват и
стават едни от най-известните средновековни сюжети. Двамата си разменят подаръци
— така напр. Саладин изпращал на Ричард пресни плодове и лед, а веднъж когато
конят на Ричард е убит, му подарява 2 жребеца. Двамата даже разглеждат въпроса за
евентуална сватба между сестрата на Ричард Джоан и брата на Саладин Ал-Адил.
Поради раздорите по повод разделението на Кипър и върховенството на похода,
Ричард скоро бил изоставен от неговите съюзници – херцога на Австрия Леополд V и
Филип II (Филип също имал намерения да се възползва от отсъствието на Ричард за
завладяването на неговите земи във Франция). В резултат на това Ричард, въпреки че
бил близо до завладения от мюсюлманите Йерусалим, не го атакувал и бил принуден
да сключи мир със Саладин на 2 септември 1192 г., като поискал християните да имат
свободен достъп и да могат да живеят в града. Ричард признал за крал на Йерусалим
Конрад Монферадски. През 1192-1194 г. бил пленен от император Хайнрих VІ –
император на Свещената Римска Империя, който го затворил в замъка Дюрнщайн.
След плащането на откуп от около 48 тона сребро, той се върнал в Англия. След
връщането си в Англия, Ричард сключил примирие с брат си Джон Безземни и го
обявил за свой наследник, въпреки неговите подмолни машинации. Обаче сега той
влязъл в конфликт с френския крал Филип II През 1197-1198 г.
Ричард построил в Нормандия замъка Шато Гаяр, недалеч от Руан, въпреки че
съгласно договора с Филип той нямал право да строи замъци.
На 26 март 1199 г. при обсадата на замъка Шалю-Шаброл в Лимузен той бил
ранен в шията, от арбалетна стрела, влязла в лявото рамо, над ключицата и на 6 април
починал от заразяване на кръвта (гангрена) в ръцете на Елеонора, своята 77-годишна
майка и жена си Беренгария. Малко преди смъртта си той се разкайва за
непокорността към баща си Хенри II . Настоява да бъде погребан до него мислейки си,
че те трябва да се срещнат колкото може по- скоро. Той бил погребан в абатство
Фонтевро във Франция редом до баща си.
Неговото невнимание към управлението на държавата довело до
корумпирането на администрацията, но от друга страна военните му подвизи го
направили една от най-големите фигури в средновековната история и литература.
Доблестта и смелостта на Ричард му носят прякора Ричард Лъвското сърце.
Понеже Ричард бил бездетен, на трона се възкачил брат му Джон (1199 –
1216). Като четвърти син на Хенри ІІ, той не наследява земя, поради което получава
прякора Безземни.Той обявил безперспективна война на Франция, в която претърпял
поражение. Франция завладяла Нормандия, Анжу, Турен и някои територии на Пуату.
Недоволството на бароните нараснало. Засилили се и антифеодалните настроения на
селяните и градския плебс, породени от увеличаването на налозите.

13
 Едновременно с това Джон Безземни влязъл в остър конфликт с папа
Инокентий ІІІ по въпроса за назначаването на нов Кентърберийски архиепископ
защото папата своеволно, без съгласието на краля назначил Стефан Ленгтън. В
борбата си с папата, кралят е трябвало да капитулира. Джон Безземни бил принуден
да се признае за папски васал, в знак на което се задължавал да плаща всяка година на
папата 1000 фунта стерлинги. Всички тези неуспехи във външната политика на краля
създали предпоставки за възникване на силна опозиция срещу него. Тя се засилвала и
поради увеличените данъци и кралски своеволия и произволи. Недоволстващите
барони успели да привлекат на своя страна рицарите и гражданите и през пролетта на
1215 година въстанали срещу краля. Джон Безземни паднал в плен и на 15 юни 1215
год. Бил принуден да подпише т.нар. Велика харта на свободата.
Великата харта на свободата представлява забележителен документ в
историята на английското право. Тя защитавала интересите на бароните и църковните
феодали. Кралят се задължавал да спазва свободата на църковните избори. Обещал да
не взема от васалите по-големи данъци от установените по обичая. Хартата
осигурявала правото на бароните да бъдат съдени само от хора, равни на тях по звание
– перовете. Кралят се задължавал да не арестува бароните, да не ги лишава от
имущество, да не ги обявява извън закона без законната присъда на перовете.
Отменяло се утвърденото след реформите на Хенри ІІ право на краля да се меси в
юрисдикцията на сеньориалните съдилища. Бил избран комитет от 25 барона, които в
случай че кралят наруши хартата, можел да започне против него война. Следователно
хартата осигурявала на бароните редица съществени икономически, съдебни и
политически привилегии. Значително по-малко облаги давала тя на рицарите и на
свободните селяни. На бароните и краля се забранявало да искат от рицарите повече
служби и феодални данъци от полагаемите. На всички свободни хора била обещана
защита срещу злоупотребите на кралските чиновници и прекомерните глоби. За
свободните хора, които имали правото да се отнасят към кралския съд, Великата
харта запазвала, общо взето, съдебния ред въведен от Хенри II. Още по-малко в
сравнение с рицарите получили градовете. Хартата само потвърдила
неприкосновеността на вече съществуващите свободи на Лондон и други градове, но
не ограничила правото на краля да събира от тях особено омразния за гражданите
данък – талията, за което те особено настоявали. Било установено единство на
мерките и теглилките. Хартата разрешавала свободно влизане и престояване в Англия
на чуждестранни търговци. Тази мярка, макар че спомагала за развитието на външната
търговия, не била изгодна за гражданите, тъй като нарушавала монопола им в
занаятчийското производство и търговията в полза на чужденците. На основната маса
от английския народ (виланите) Великата харта не дала никакви права. Хартата само
подчертала още веднъж тяхното пълно безправие във феодалната държава. Това е
първият документ в английската история, който ограничава кралската власт и
представлява началото на демократичното конституционно право.
Великата харта имала за времето си и известно прогресивно значение. Тя
ограничавала кралския произвол не само спрямо бароните, но и спрямо рицарите и
градовете – социалните слоеве, които през оная епоха били носители на прогресивни
тенденции в икономическото развитие на страна и предпазвала тези слоеве от

14
притесненията на едрите феодали. Хартата е провал за Джон като монарх и е
предвестник на съвременните конституции. Великата харта не била осъществена на
практика. Джон Безземни осигурен с подкрепата на папата, който обявил бароните за
бунтовници, отказал да я спазва. Неспособен и лекомислен крал, Джон Безземни със
своето поведение настройва срещу себе си бароните, рицарството и градовете.
Изгубва много територии. Въпреки че е част от тази забележителна династия-
династията на Плантагенетите, Джон Безземни е може би най-лошия крал, които
Англия е имала.
Започнала война в разгара на която Джон Безземни умрял и бароните
признали за крал малолетния му син Хенри III.
Хенри III е крал на Англия е периода 1216-1272 г. Той е първият малолетен,
който е коронясан за крал на Англия. Хенри се възкачил на трона само на 9 години.
Той започнал царуването с в момент, в който севера се контролирал от бароните, а
югоизтокът от френския престолонаследник Луи. Само централна и югозападна
Англия била под властта на малолетния крал. Бароните се сплотили под властта на
първият регент на Хенри - Уилям Маршал и изгонили през 1217 г. Луи. Маршал
управлявал до смъртта си през 1219 г. Хю де Бърг управлявал до деня в който Хенри
навършил 25 годишна възраст и се заел с кралските дела.
По време на малолетието на Хенри бароните се придържали към идеята за
ограничена кралска власт и на няколко пъти преиздавали Великата харта на
свободите. Появила се и прослойката на свободните селяни, която също искала
защита от кралска власт. Бароните настоявали и за участие в държавните дела, като
искали да бъдат обединени в кралски съвет. По този начин благородниците искат да
придобият контрол върху държавната политика и най- вече върху назначаването на
чиновници в правителството. Хазната и върховния съд са отделени от останалата част
на правителството за да се попречи на краля да действа безотговорно. Национализмът
в Англия в онези времена се проявява като опозиция на действията на Хенри. Той
разгневява бароните, назначавайки на държавни постове чужденци. Пиер дьо Рош,
епископ на Уинчестър и учител на Хенри като малък, въвежда доста французи от
Пуату в държавното управление. Вследствие на близките връзки на Хенри с Рим, в
Англия се появяват и много италианци. Господството на Хенри съвпада с
разширяването на папската власт. От Англия се очаква да финансира част от
безбройните папски чиновници и да предостави енории на италианците, живеещи
навън. Съгласието на Хенри за папските искания води до протести, като местното
духовенство заявява че няма свободни места за духовници в страната.
През 1258 г. Хенри налага прекомерни данъци, за да плати дълговете си
за войната в Уелс, неуспешните военни кампании във Франция и църковното си
строителство. Глупавата дипломация и военните поражения принуждават Хенри да се
откаже от всичките си владения във Франция, с изключение на Гаскония. Когато той
приема да погаси папските дългове за войната в Сицилия, бароните искат реформи и
кралят не е способен да им се противопостави. Той е принуден да се съгласи с
Оксфордските провизии. Съгласно този документ се създава Съвет от 15 души, който
трябва да одобрява всяко действие на краля и да е запознат с всичките дела на
монарха. Бароните поемат контрола върху всяко звено на правителството, но

15
постепенно се поддават на дребни дрязги и Оксфордските провизии имат приложение
само няколко години. Хенри утвърждава властта си, отричайки Оксфордските
провизии, което води до избухване на Гражданска война през 1264 г. Едуард - принц
на Уелс и най-голям син на Хенри ръководи кралските войски, докато опозиционните
сили са командвани от Симон дьо Монфор- сват на Хенри. Монфор побеждава Едуард
и пленява Хенри III и принц Едуард и придобива контрола върху правителството.
Монфор придобива абсолютната власт след пленяването на Хенри. Бароните го
поддържат заради роднинството му с краля и поддръжката му за Оксфордските
провизии. Монфор избира Съвет на 9-те, в който включва името на краля. През 1264 г.
той призовава рицарите, духовниците от всяко графство и благородниците да
образуват ранен Парламент. През 1265 г. поканва и гражданите от избраните градове.
Последната сесия на този Парламент е предтеча към двата му днешни елемента:
Камара на Лордовете и Камара на общините.През 1265 г. Симон дьо Монфор губи
поддръжката на един от най- мощните барони-графа на Глостър, а Уелския принц
Едуард успява да избяга от плен. Едуард и Глостър събират армия и Едуард
побеждава Монфор. Монфор е убит и Хенри е пуснат от плен. Хенри си връща
властта, но остатъка от царуването му истинската власт се осъществява от Едуард.
След 56 годишно царуване той умира през 1272 г.
При Хенри III се изострят вътрешните противоречия в Англия, Поради
авантюристичната политика на краля и разоряващите данъци, светските и духовни
феодали го принуждават да приеме т. нар. „Оксфордски провизии". Въпреки, че
Хенри се проваля като крал и войник, неговото царуване играе важна роля във
формирането на виждането на англичаните кралската власт да бъде ограничена със
закон.
Едуард І, наречен Дългокракия, заради високия си ръст, е може би най-
успешният средновековен монарх, управлявал от 1272 до 1307 г. Първите 20 години
от царуването му маркират изключителното съдействие между короната и
обществото. През тези години Едуард І прави важни стъпки към реформиране на
правителството, укрепването на територията и дефиниране на външната политика.
Той притежава силата, която липсва на баща му да преутвърди кралския прерогатив.
Едуард І има шест деца от Елеонор Кастилка до смъртта й през 1290 г. и три от
втората си съпруга Маргарет, дъщеря на френският крал Филип III.
Едуард І се придържа към концепцията за единство на общността и понякога
е безскрупулно агресивен за да постигне общо благополучие. Той възприема короната
като съдия за правилното развитие на страната и неин главен законодател. Според
Едуард І кралската власт му е дадена по закон и той трябва да я използва за
добруването на населението, но и същият този закон защитава и нуждите на самия
крал. Той трябва да управлява със съвет, чиито права са под въпрос. Едуард І
взаимодейства отлично с институциите, но понякога се отклонява от правилата за да
постигне целите си.
Кралят използва бюрокрацията, създадена още от Хенри II за да увеличи
ефективността си като монарх. Той разширява администрацията в четири основни
звена: върховен съд, хазна, съвет и управление. Върховният съд проучва и създава
легални документи. Приходите в хазната се контролират чрез проверка на дейността

16
на местните чиновници. Тези две звена са под контрола на кралят. Едуард І развива
държавното управление, включващо съветници и чиновници, които пътуват с него.
Съветът се състои от министри, доверени съдии и чиновници, група влиятелни барони
и се ръководи от Едуард І. Съветът се занимава с дела от голяма важност за
кралството и действа като съд за случаи от национално значение.
Юридическите реформи на Едуард І намалят феодалната практика. Законът на
Глостър спира безогледното разширяване на частните феодални имения и установява
принципът, че всички частни избирателни права се делегират от короната. Кралската
юрисдикция става върховна. В хазната се създава съд, който да разглежда
финансовите спорове, собствеността се дискутира от този съд и той третира като
криминални тези случаи, които засягат интересите на краля. Други закони забраняват
на бароните да предоставят земи на църквата, насърчават първородството и
установяват краля като единственият човек, който може да прави определен феодал
васал. Едуард І дава възможност земята да стане предмет на търговията.
Постепенно Едуард І започва агресивна външна политика. Кампанията за
контрола върху Уелс започва през 1277 г. и завършва със смъртта на управителя на
Уелс. По подобие на по-ранните монарси Едуард І построява замъци за да укрепи
завоеванието си. През 1301г. първородния син на краля получава титлата принц на
Уелс, титла която се предоставя на престолонаследниците. Едуард І има ограничен
успех в разширяването на английското влияние в Ирландия. Той създава Парламент в
Дъблин и увеличава търговията в някои крайбрежни градчета, но по-голямата част от
страната се контролира от едри барони и келтски родови главатари. Благодарение на
успешната си дипломация Едуард І задържа английските владения във Франция. През
1294 г. е въвлечен във война с Франция, след като френският крал Филип IV нахлува в
Гаскония. Едуард І сключва мир с Франция през 1303г. като задържа тези владения,
които са били английски отпреди войната.
Действията на краля в Шотландия имат за постигане дадена цел. След
смъртта на шотландския крал Александър III, Едуард І сключва договор със законната
наследница на трона - норвежката принцеса Маргарет, съгласно който тя ще се омъжи
за Уелския принц Едуард. Маргарет умира на път за Англия през 1290 г. и оставя
открит спора за шотландската корона.
Началото на конфликта било провокирано през 1290 г. от криза около
шотландския престол, в която се намесили 13 кандидати. Най-силните били Джон
Бейлиъл и Роберт Брюс, но за да избегнат гражданска война шотландските магнати
поканили Едуард І за арбитър, който имал явни апетити към шотландския трон, тъй
като през 1286 г. сгодил сина си за дъщерята на шотландския крал – Александър.
Едуард І навлязъл в Шотландия и поставил на престола Джон Бейлиъл, който бил
коронован в абатнстото „Скона“ на 30.11.1292 г.
Едуард арбитрира между 13 претенденти за шотландската корона и избира
Джон Балиол. Балиол отдава почит на Едуард І като негов лорд, но шотландците се
съпротивляват на задължението за военна служба на Едуард І. През 1296г. нахлува в
Шотландия, побеждава Балиол, който е принуден да абдикира и шотландските барони
му отдават почит, като техен крал. През 1297г. Уилям Уолъс вдига въстание,
побеждава английската армия при Стърлинг и нахлува в северните английски

17
графства. През 1298г. Едуард І побеждава Уолъс в битката при Фолкърк, но среща
трудности в покоряването на Шотландия до пленяването на Уолъс и екзекуцията му
през 1305 г. Робърт Брус, внук на един от претендентите за трона, вдига през 1306г.
въстание и през 1314г. побеждава сина на Едуард І - Едуард II. Кампаниите на Едуард
І в Шотландия са жестоки и безпощадни, което събужда омраза на шотландците към
Англия, която продължава с векове.
Усилията на Едуард ІІ да финансира войните си във Франция и Шотландия
водят до проблеми в отношенията му с благородниците, тъй като той налага данък за
лична собственост, за да увеличи приходите на кралската хазна. Парламентът
потвърждава Великата харта на свободите и Горската Грамота през : 1297, 1299, 1300,
1301г. и взема решение, че нито един данък не може да бъде наложен без съгласие на
Парламента.
През 1290, Едуард издава едикт, с който официално изгонва всички евреи от
Англия. Всички глави на еврейски семейства са арестувани. Над 300 от тях са
отведени в Лондонската кула и екзекутирани; останалите са били избивани в домовете
си. Цялата собственост и парите им са конфискувани. Не е ясна точната причина за
това гонение. Една от версиите е, че това е ритуално убийство, във връзка с евреина
Исак дьо Пуле, който е бил задържан за убийство на християнски младеж в Оксфорд.
Друга версия е, че гонението е в резултат на желание за финансова облага. Но предвид
утежненото положение на евреите от крал Джон и Хенри III, а в същото време
стабилните финансови ресурси на Англия, твърдението за финансов мотив зад
гонението е на практика необосновано. Гонението на евреите би могло да се
разглежда като част от нарастващите антисемитски настроения през XIII век.
Франция, например, е прогонила евреите от градовете. Елеонор Провансалска,
майката на Едуард, също е прогонила евреите от своите земи през 1275. Едуард е този,
който въвежда в Англия практиката евреите принудително да носят жълти
отличителни знаци, пришити на горните им дрехи – практика, която е възприета и
подета отново от Адолф Хитлер след повече от 6 века.
Планът на Едуард да покори Шотландия не се изпълнява. Той умира през
1307 г. в Камбрия, на шотландската граница, на път за нова военна кампания срещу
шотландците, водени от Робърт Брус. Според хроникьорите Едуард желаел костите му
да бъдат носени по време на военните кампании в Шотландия, а сърцето му да бъде
отнесено в Светите земи. Противно на волята му, той е погребан в Уестминстърското
абатство в обикновена гробница от черен мрамор. Погребан е в оловен ковчег и е
изразил желание да бъде преместен в обичайния за кралете златен ковчег след като
Шотландия е напълно покорена и стане част от кралство Англия. След смъртта си
Едуард I е наследен от своя син, Едуард II.
Участието на Едуард в осмия и деветия кръстоносни походи в началото на 70-
те години на XIII в., макар и не твърде забележително като резултат, се отразява
особено положително на репутацията му. Някои съвременни историци дори са го
обявявали за новия Ричард Лъвското сърце.
Едуард няма кралското достойнство на великия си баща и се проваля мизерно
като крал. Той продължава войната в Шотландия и се показва като неспособен военен.
Недоволните барони, предпазливи към него още когато е бил Уелски принц , в

18
началото на царуването проверяват стабилността на властта му. Едуард предизвиква
гнева на феодалите, обсипвайки с пари и други подаръци мъжките си любимци. Това
по- късно ще струва животът му. Мечтата на покойния Едуард I за обединена
британска монархия се разпада при бездарния му син.
Едуард II е първият английски принц, носител на титлата Принц на Уелс.
Въпреки влиянието на властния си баща, младият принц развива склонност към
екстравагантност и фриволност, които остават за цял живот. Едуард I отдава това на
лошото влияние на Пиърс Гейвстън, гасконски рицар, любимец на Уелския принц.
Едуард II проявява интерес основно към развлеченията. Слабоволев
владетел, той лесно е можел да бъде манипулиран от своите фаворити. На 25 януари
1308 г. се жени за Изабела Френска, дъщеря на френския крал Филип IV и сестра на
трима френски крале. Изабела е пренебрегвана от съпруга си за сметка на неговите
фаворити. Въпреки че бракът е като цяло несполучлив, от него се раждат двама сина -
Едуард, който впоследствие наследява баща си като крал Едуард III, и Джон от Елтам,
граф на Корнуол, както и две дъщери - Елеанор и Джоана.
Многобройните необосновано високи привилегии, с които Едуард II
удостоява Пиърс Гейвстън, предизвикват недоволство сред бароните. Те се
организират в опозиция, водена от братовчеда на краля - граф Томас Ланкастър. През
1311 г. Парламентът налага ограничения на властта на Едуард II и заточва Гейвстън
заради лошото му влияние върху Уелския принц и вероятната им хомосексуална
връзка. Едуард II връща своя фаворит и през 1312 г. бароните убиват Гейвстън.
Въстанието спира дотук, тъй след смъртта на Гейвстън, бароните са удовлетворени, а
Едуард II е твърде неуверен, за да осъществи първоначалното си желание за
отмъщение.
Баронското въстание открива пътя на граф Робърт Брус към
шотландската корона. През 1314 г. в битката при Банокбърн Брус разгромява войските
на Едуард и осигурява независимостта на Шотландия до съюза от 1707 г. Брус също
така подстрекава въстание в Ирландия и намалява английското влияние там.
След смъртта на Гейвстън, кралят прехвърля симпатиите си върху Хю
Диспенсър Младши. Той отново провокира недоволство сред бароните като не зачита
законите и предоставя щедри привилегии на Хю Диспенсър Младши и неговия баща.
През 1321 г. граф Херфорд, заедно с граф Ланкастър и други, въстава срещу
семейство Диспенсър и принуждава краля да ги прати в изгнание. След тяхното
отстраняване обаче, много благородници се възползват от ситуацията и желаейки да
получат благоразположение и евентуални облаги от краля, му предлагат помощта си
срещу бароните. Едуард II се възползва и много от опонентите му, в това число граф
Ланкастър, са убити.
Разгромявайки опозицията, кралят и двамата Диспенсър стават пълновластни
владетели на Англия. През 1322 г. Едуард II издава указ, с който отменя всички
предишни ограничения, наложени върху властта му. Кралят вече не е подчинен на
Парламента, чиято роля е сведена до тази на консултативен съвет.
Едуард II изпраща съпругата си Изабела във Франция да преговаря с
брат си Шарл IV относно областта Гаскония.На 31 май 1325 г., Изабела сключва
мирен договор в полза на Франция, който изисква Едуард II да отдаде почит като

19
васал пред френския крал. Едуард II решава да изпрати сина си, което се оказва
сериозна тактическа грешка. Изабела отказва да се върне със сина си в Англия, докато
не бъде отстранен Хю Диспенсър Младши. Във Франция тя започва романс с един от
противниците на съпруга си, уелският барон Роджър Мортимър и планира
завладяването на Англия.През септември 1326 г. Мортимър и Изабела нападат Англия
с малка армия, към която бързо се присъединяват многобройни привърженици.
Едуард II остава без подкрепа, изоставен от почти всички и бяга от Лондон. На 27
октомври Диспенсър-баща е обвинен в неправомерно облагодетелстване за сметка на
други, престъпления срещу църквата и участие в незаконната екзекуция на граф
Ланкастър. Той е екзекутиран, след което Хенри Ланкастър е изпратен да залови
краля и младия Диспенсър, което той успява да направи на 16 ноември. Диспенсър
Младши е осъден, измъчван и екзекутиран по особено жесток начин.Победеният
Едуард II е затворен. На 20 януари, е обвинен от Парламента в многобройни
престъпления: некомпетентност, лошо управление, загуба на Шотландия и Гаскония,
оставяне други да вземат вместо него вредни за народа и църквата решения,
неподобаващо поведение за монарх, съгласие за неправомерно екзекутиране, затвор,
заточение и обезнаследяване на благородници, изоставяне на страната без управление
и причинени безредици и др. Принуден е да абдикира в полза на сина си. Абдикацията
е обявена на 24 януари, на 25 януари официално започва управлението на Едуард III.
Тъй като той е на 14 години, реално управляват Изабела и Мортимър. Едуард II остава
затворен. На 3 април е преместен в замъка Бъркли. Спекулира се, че там е брутално
убит, макар сведенията за смъртта му на 21 септември 1327 г. да са непотвърдени.
Едуард II далеч няма успехите на своя баща, крал Едуард I. Управлението му
е белязано от политическа нестабилност и завършва с принудителното му сваляне от
трона. Известен е с отявлените си хомосексуални връзки и фаворизирането на мъже с
незнатен произход, което довежда до жестокото му убийство. Той е първият монарх,
основал колежи в университетите Оксфорд и Кеймбридж.
==========================================================

В периода от 1066 до 1189 година Английската държава преминава през

много и различни етапи от своето съществуване. С встъпването на Вилхелм
Завоевателя в управлението на Англия, започва период на стабилизиране, укрепване и
устремяване напред на държавата. Той премахва и появилата се в някои райони
корупция. С „Книгата на Страшния съд” вече се знае всяко едно място в страната,
което е притежания на кралската династия. По този начин не се позволяват укрепване
на собственост и данъци. Никой в държавата не се ползва с „данъчни облекчения”.
Започват и завършват процесите на феодализация на населението. При приемниците
на Вилхелм Завоевателя се наблюдава горе-долу същото. Утвърждават се нови
територии и се създават нови държавни институции. Английската държава придобива
огромни територии и в нейните владения влизат всички мечтани до този момент земи.
При утвърждаването на Плантагенетите на властта влизат дори територии от Франция
– Анжуйската област.

20
 Със своите успешни политически походи кралете от този период
постигат един наистина голям успех в управлението на държавата. Независимо от
къде произхождат те дълбоко се интересуват от своето завоевание.

==========================================================

Периодът от 1154 г. до 1399 г. когато управлява династията на

Плантагенетите е един продължителен и забележителен прериод. Всеки един крал е
изключително интересна личност , изиграла важна роля за бъдещето развитие на
Англия.
Англия е страна,която е дала своя приност в Световната история със
своите велики личности допринесли за не малко реформи,както там така и по света.
Макар според някои историци владетелите от рода на Плантагенетите
да имат демоничен произход и тяхното управление да не е толкова забележително, за
мен Плантагенетите са една очарователна династия през чието управление всеки един
крал има своя приносза по нататъшното развитие на Англия . Имало е добри и
ефективни владетели, както и обратното. Всичко зависи от личността на краля , а
политиката в този период е нещо сложно.
Отличителна английска култура и изкуство се появяват по време на
Плантагенетите.Има и трайно развитие на социалния сектор.Политически и
образователни институции като Парламентът на Англия, университетите на
Кеймбридж и Оксфорд произхождат от периода на Плантагенетите.
В обобщение на събитията от времето на управлението на
Плантагенетите и тяхната роля в историята на Англия трябва да отбележим следните
няколко неща ,които играят наистина много важна роля и свидетелстват за
забележителните събития случили се през този период от време. През 11 и 12 век са
години на конституционен напредък и териториална експанзия. 13 век е описан като
"Plantagenet spring after a grim Norman winter". Символът на тази пролет е векът на
новия готически стил. Един от най-добрите примери на готическата архитектура е
катедралата Солсбъри. Също така е век на растящата грамотност, която е тясна
свързана с 12 век -културно движение, което се нарича Ренесанс. 14 век носи
бедствията на Стогодишната война (1337-1453), на въстанието на селяните
(1381),изтребването на населението от Черната смърт (1348-1349). В културен
план ,поразителна промяна през 14 век е нарастващото използване на английски
език.Също така развитието на стила Перпендилуляр в църковната архитектура през
втората половина на 14 век е особено забележително. Друго забележително събитие е
подписването на Магна харта („Великата харта на свободите“). Това е първият
документ в английската история, който ограничава кралската власт.

ІV. Литература 

21
 История на средните векове, т. І, под ред. на С. Д. Сказкин. С. 1977 г.
 История на Великобритания, Д. Гилиам. Лондон. 1998 г.

22