Превод, подбор и адаптация

МАРИАМ МАФИ

КНИГАТА НА РУМИ
105 истории за вдъхновение, наслада и поука

Превод от английски: Снежана Милева

ИК „Хермес”, 2019

Mariam Mafi
The Book of Rumi
 ~ * ~
Анотация

В този сборник са събрани 105 притчи от

Руми, които представят същността на шестте книги
на „Маснави”. Адаптирани от изтъкнатата прево-
дачка от персийски – иранката Мариам Мафи, не-
преходните послания на те и поучителни истории
оживяват в проза, за да пленят ума и сърцето на
съвременния читател. Един от най-великите поети и
духовни мислители в историята, Руми обяснява
принципите на суфизма посредством на пръв поглед
обикновени случки от всекидневието. Историите,
сред които „Ангелът на смъртта”, „Суфистът и него-
вата невярна съпруга”, „Мойсей и пастирът”, носят
автентичния дух на древния мистицизъм и внушават
философски проникновения и трансцендентни цен-
ности.

Руми (Джалал ад-Дин Мухаммад Руми) е пер-

сийски поет, теолог, суфистки мистик и духовен на-
ставник, живял през XIII в. Автор на философски
съчинения и изящна лирика, той е най-известен с
труда си „Маснави-и-Маснави” – шест книги в сти-
хотворна форма, в които се излагат основите на су-
физма. >

-2-
 ~ * ~
Съдържание

Предговор
Увод

Маснави I
Папагалът и бакалинът
Ангелът на смъртта
Мухата, която се мислела за моряк
Търговец и папагал
Старият арфист
Морякът и професорът
Мъжът, който искал татуировка
Лъвът, вълкът и лисицата
Глухият и неговият болен съсед
Китайски и гръцки художници
Влюбеният, който бил нищо
Да заплюеш имам Али

Маснави II
Ловецът на змии и крадецът
Исус и скелетът
Соколът на краля
Шейхът и подносът със сладкиши
Суфистът, който си изгубил магарето
Мъжът, който убил майка си
Звукът от плясъка
Бодливи храсти
Зулнун в болницата
Логман и неговият господар

-3-
 Мойсей и пастирът
Приятелство с мечка
Две различни птици летели заедно
Пророкът на посещение при болен
Клоунът и проститутката
Мъдрият луд
Нощните стражи и пияният
Крадец под ръка
Четирима индийци се молели
Даване на пример
Старецът и лекарят
Джухи на погребение
Торба с камъчета
Бог няма да ме накаже
Камила и мишка
Шейх на кораба
Да смъмриш дервиш
Дървото на вечния живот
Грозде за четирима
Патето

Маснави III
Хората, които изяли слон
Боядисаният чакал
Слон в тъмното
Сивата брада
Звукът на плесницата
Любовното писмо
Ученици и учител
Мъдрият златар
Кошничарят
-4-
 Да не оплакваш мъртвите
Ценен съвет
Да бягаш от глупака
Крадецът барабанчик
Кучешки подслон през зимата
Влюбен в молитвата
Търпение
Смъртта на Балал
Кой е най-хубабият град?
Джамията убиец на гости
Камилата и малкият барабанчик
Зърната леблебия
Комарът и вятърът

Маснави IV
Да се молиш само за грешниците
Най-трудното нещо на света
Суфистът и неговата невярна съпруга
Щавачът на пазара за парфюми
Скок от покрива
Ядящите кал
Дервишът и събирачът на дърва
Да се откажеш от царство
Дервиш в градината
Мълчанието е отговорът към глупците
Голямата чалма
Интелигентност
Водачество
Три риби
Аз съм Бог
Съветите на птицата
-5-
 Дете на покрива
Царят и слугата
Мравки и калиграфия
Гарванът и гробът

Маснави V
Гладуващото куче
Паунът
Готовият влюбен
Сълзи по време на молитва
Благотворителност
Маджнун
Магарето на водоносеца
Хващане на магарета
Страх от глада
Крава на зелен остров
Зороастриецът и мюсюлманинът
Истинското робство
Шобовта дърпа ухото
Мюезинът, който свиквал за молитва
Шутът и играта на шах
Гост в дъждовна вечер

Маснави VI
Бащина воля
Поет в Алепо
Търпимост
Камила, бик и овен
Съкровище в Египет

Библиография >

-6-
 ~ * ~
За автора

Родена в Иран, Мариам Мафи завършва социо-

логия и литература в САЩ и има магистърска степен
по международни комуникации. Тя е сред най-
уважаваните съвременни преводачи на персийска
литература. >

На Масима и Алекзандър – светлината в

живота ми и нещо много повече...

~ * ~
Предговор

Филип Пулман, лауреат на медала „Карнеги” и

автор на романи с международно признание, сред
които трилогията „Тъмните му материи”, е казал, че
„след храната, подслона и другарството историите
са това, от което най-много се нуждаем на този
свят”.
Всички ние, без значение от каква културна
или лингвистична среда идваме, можем да претен-
дираме, че познаваме донякъде живота на други хо-
ра и това познание е стигнало до нас чрез исто-
риите. Някои от тях ни е разказал с вдъхновение
дядо ни, други може би сме чули по радиото или в

-7-
часа по вероизповедание, когато сме учели за жи-
вота и времето на светци, богове и богини.
Часовете по литература и история, оставили у
мен най-силно впечатление, са онези, в които имах
възможността да надникна в живота на някой
писател или когато учителят обръщаше внимание
на човешките истории от изучавания период, бе-
лейки пластовете на времето, за да разкрие неща от
ежедневието или емоционалните преживявания на
бележитите личности, за чиито победи или пора-
жения учехме – или още по-затрогващо, за съдбите
и емоционалните изпитания на обикновените хора
от онова време. За мен нямаше никакво значение,
че тези второстепенни разкази бяха оскъдни или
може би недостоверни, защото включването им в
урока правеше изследвания епизод по-увлека-телен
и запомняш, се.
Не е казано, че историите трябва винаги да се
отнасят за великите, добрите, легендарните. В свое-
то ежедневие ние постоянно споделяме моменти от
социалните си преживявания с все по-разрастващи
се кръгове познати. Отбелязваме по ритуален начин
поводи – важен рожден ден, годишнина или възпо-
менание, – като се концентрираме върху истории,
които умело и деликатно изкарват наяве чувстви-
телните страни, страстите и особеностите на чове-
ка. Също като майсторите разказвачи от миналото
ние изрязваме като маловажни неудачите и насоч-
ваме вниманието към незабравимите качества и по-
стижения, на които сме свидетели – за да създадем
още една незаличима под-история, която може би
след години или дори поколения също ще бъде раз-
казвана.
-8-
 Пророците и проповедниците от всички рели-
гии и вероизповедания също са майстори в разказ-
ването на истории и винаги са използвали притчи и
максими, за да предадат на своите последователи
смисъла на сложни богословски истини. Трагичните
истории на мъченици са привличали и продължават
да привличат мъже и жени към поклоннически ме-
ста по целия свят, към светилища и градски площа-
ди. Тези разкази често съдържат както истина, така
и митични елементи, и с литературен финес раз-
движват страстите и вдъхват живот на обикновени
теми.
Когато чуят или четат тези истории, на хората
сякаш никога не им дотягат новите версии на стари
теми. Може би предсказуемият край на тези поучи-
телни разкази действа успокояваща Съвременните
филми с гъделичкащи подсюжети, чиито герои са
алчни брокери от „Уолстрийт”, са всъщност само
адаптации на древното правило, което ни учи, че не
можем да служим едновременно на Бога и на па-
рите. Също така почти всички нравоучителни исто-
рии излагат като истина, че „похотта на плътта и
похотта на очите” неизбежно водят до неприятно-
сти.
Гладни за истории, които ни карат да забра-
вим скучния си живот, днес ние се събираме пред
амвоните на „Инстаграм”, „Фейсбук” и „Ютюб”, за да
видим ежедневната доза лудории на модерните бо-
жества – боговете, богините и гурутата на XXI век,
които обитават холивудските възвишения, и техните
крещящи имитации по целия свят.

-9-
 В много общности и култури разказвачите на
интригуващи приказки, ползващи се с най-голямо
доверие, са поетите. По своя неподражаем начин те
ни разкриват трудностите и неуспехите в намира-
нето на любовта и радостта от новото приятелство.
Предупреждават ни за капаните, предателствата и
неправдите, които неизбежно срещаме, но в същото
време ни насърчават да прогоним от сърцето си
завистта и желанието за отмъщение. Почти винаги
поетите са тези, които ни учат как да измерим
големината на загубата, да скърбим с достойнство и
в крайна сметка да приемем тленността.
Повече от 800 години безброй хора, населя-
ващи земите на персийския език, а през последните
десетилетия и много други по целия свят, които
имат достъп до нарастващия брой отлични преводи,
избират Маулана Джалал ад-Дин Руми за свой духо-
вен учител. От неговия виртуозен изказ, съчетан с
остротата на откровено изразените емоции, може да
се почерпи както утеха, така и поучение.
Въпреки че днес академичните проучвания на
философските и религиозни основи на ордена на
Руми надвишават по количество неговите съчине-
ния, много повече можем да спечелим от четенето
на самите истории, които отварят мистичния портал
към неговия свят.
Историите, които Руми измисля или заимства,
за да улесни разбирането на принципите на су-
физма, са вплетени в тъканта на учението му, но за
да ги видим изолирано, в същността им на притчи,
ще се наложи да прегледаме всичките 26 000 дву-
стишия, от които са съставени шестте книги на

- 10 -
„Маснави-и-Манави” (Духовни куплети) – магнум
опуса на Руми.
За наше облекчение и удоволствие тази зада-
ча бе изпълнена от Мариам Мафи – един от най-
уважаваните, верни и талантливи преводачи на
поезията на Руми. В тази своя роля тя с лекота се
движи между персийския и английския език, запаз-
вайки семантичния смисъл на оригинала; а като пи-
сател и читател познавач на „Маснави” успява да
предаде неговите фини нюанси, точна визия и спон-
танно остроумие и в превода, с което опровергава
определението на Робърт Фрост за поезията като
„онова, което се губи при превода”.
Предаността на Мафи към Руми, многогодиш-
ните и изследвания на творчеството му редом с
други учени от Иран и други страни, както и впе-
чатляващата й биография на преводач, я правят
уникална в способността й да поддържа „отвъдния
живот” на „Маснави” – израз, който Валтер Бенямин
използва в „Задачата на преводача”. В своя по-
следен превод – „Книгата на Руми”, Мафи е насо-
чила вниманието си към повече от 100 истории,
които е избрала от „Маснави”. Сред тях са добре
познати и популярни приказки като „Ангелът на
смъртта”, „Суфистът и неговата невярна съпруга”,
„Мойсей и пастирът”, „Зърна леблебия” и „Китайски
и гръцки художници”, както и по-малко цитирани
притчи като „Кошничарят”, „Ядящите кал” и „Торба
с камъчета”.
„Маснави” на Маулана Руми предлага много-
бройни поучителни послания. Това е превъзходна
колекция от истории в стихотворна форма, които

- 11 -
служат и да разяснят философската и теологична
доктрина на ислямското вероизповедание. На всяка
страница Руми не само забавлява със своите притчи
и разкази, но и напътства читателя – или по-скоро
слушателя, помагайки му да разбере заплетените
житейски ситуации, да се подчини на силата на лю-
бовта и да се научи да разрешава конфликти. В ця-
лата книга Руми повдига въпроси, останали без от-
говор, и такива, на които не може да се отговори.
Героите на повечето от приказките му са раз-
познаваеми характери, чиито клонинги населяват
истории по целия свят – мъдри или измамни съдии,
лукави или съмнителни жени, хитри или сълзливи
просяци, шарлатани, наивни души и много говоре-
щи животни. Руми ни разказва 3а делата на царе и
чудесата на пророци, описва пакостите на мошени-
ци и разобличаването на продажници. Телесни фун-
кции, преструвки, героични дела, сгрешени само-
личности, компрометиращи ситуации от сексуален
характер, последствия от чревоугодничество и
високомерие, всякакви въображаеми и чудати проя-
ви на пороци и добродетели, както и разпростра-
нени суеверия – ще намерите всичко това там.
Езикът на поетичния разказвач на приказките
се издига до висините на стихотворната форма с
безупречна употреба на метафори и сложно струк-
турирани вътрешни диалози, после прибягва до ка-
ламбури, жаргонни идиоми, характерни за времето,
нецензурни изрази и откровено мръснишки хумор.
Той цитира най-добрите персийски и арабски поети
на епохата и в подкрепа на своите доводи разчита
на познанията си на Корана и посланията на про-
рока Мохамед. И се чувства еднакво удобно с речта
- 12 -
на бедните и мошениците на пазара и с красно-
речието на теолозите в джамията и граматиците в
медресето.
Руми прилага различни драматични похвати,
за да общува с хората от всички житейски поприща.
Ролите, които възлага на животинското и растител-
ното царство, са в съзвучие с многовековните тра-
диции на източното разказвачество – тяхната про-
ницателност или пакостливост спокойно може да се
сравняват с тези на човешкия характер.
Никоя история не е завършена без присъст-
вието на убедителен и умел разказвач и в истории-
те на Руми уникалният изпълнител на тази роля, ко-
гото срещаме в началото на Книга първа от „Масна-
ви”, е тръстиковата флейта, чиито изящни истории
за раздели, патетично изгнаничество и копнеж по
изпепеляващата любов веднага пленяват слушате-
ля. Оттам нататък почти на всяка страница от
„Маснави” има очаквана или изненадваща история.
Маулана Джалал ад-Дин, редом с много от
средновековните си ирански съвременници като
Саади и Низами Ганджеви, цени това историите да
бъдат най-надеждният посланик за разпространени-
ето на културни традиции отвъд политическите, ре-
лигиозните и националните граници.
Ако трябваше да проведем дори най-елемен-
тарно изследване на басните и старите приказки,
съществуващи по света, щяхме бързо да осъзнаем
колко тясно са свързани те – дори тези, които се
разказват в далечни земи, на езици, застрашени от
изчезване, или далечни роднини на основните ези-
ци по света, често са познати и извикват неизбежни
- 13 -
сравнения с приказки, които сме чували от деца.
Тези притчи не само се предават от „гръд на гръд” и
от поколение на поколение, но и прекосяват грани-
ците. И в процеса на миграция, докато носят отли-
чителните белези на своя произход, те попиват
много характеристики на земите и обществата, кои-
то достигат. Също като паспорта на пътника вете-
ран най-добрите и най-трайните странстващи исто-
рии носят печата на всеки пропускателен пункт на
всяка културна граница, през която са минали.
Най-популярните приказки, били те от Източ-
на Азия, Индийския полуостров, Иран или Арабския
свят, или произхождащи от сърцето на Европа, на
двете Америки или Африка, имат едни и същи теми,
мотиви и нравоучителни тонове, с помощта на които
предават принципите на нравствеността и ценно-
стите на смелостта и рицарството. Ето защо е блаз-
нещо да се предположи, че всички притчи имат
един общ родоначалник. Можем ли да идентифици-
раме първоизточниците и да открием тяхното време
и място?
Някои учени в областта на приказките и фол-
клора на Азия и Средния Изток смятат, че източ-
никът на легендарни истории като „Хиляда и една
нощ”, басните за животни „Калила и Димна”, напом-
нящи за тези на Езоп, и персийските мъдрости „Кни-
га на Марзбан”, най-вероятно е не друг, а при-
казките „джатака” – индийска литература на палий-
ски език, датираща поне от 3 век пр.н.е. Джатака
съдържат уроците и дълбоката мъдрост, с които
добродетелният Буда се е сдобил в многобройните
си прераждания и като човек, и като различни жи-
вотни.
- 14 -
 Мястото на тези истории е Бенарес, или Вара-
наси, както го наричат днес. Този северноиндийски
град е познат като Обиталището на върховната
светлина, където живее Шива – богът на разруше-
нието и повторното сътворение. Според легендата
Шива изкопал „кладенеца на мъдростта” в този град
и водите му продължават да носят „светлината на
мъдростта”.
При пътуването си на запад тези индийски
истории, изглежда, са попили цветовете на мъд-
ростта и литературата на партите и сасанидите и
качествата на главните им герои са се смесили с
тези от предислямските ирански легенди, чиито из-
питания са в центъра на по-късните героични и ро-
мантични епически поеми на персийския свят след
10 век.
В процеса на движение на хората историите
продължили да пътуват все по на запад и не след
дълго възприели елементи от арабски, юдейски,
сирийски, арменски и грузински устни и писмени
традиции. Получените врезултат на това хибридни
взаимосвързани приказки се разказват из тези ре-
гиони повече от хилядолетие.
Именно в такава културно богата, но истори-
чески размирна област през 1213 година едно 6-
годишно момче на име Джалал ад-Дин Мухаммад
живеело в град Самарканд в днешен Узбекистан.
Семейството му, водено от бащата Баха ад-Дин
Валад – учен и духовник, се било преместило от по-
крайнините на Балх в Самарканд, описван като
един от най-проспериращите и красиви метрополи-

- 15 -
си в източните краища на Персийско-ислямската
империя.
Век по-рано персийският средновековен гео-
граф Истахри описва Самарканд и околността като
„най-плодоносните от всички земи на Аллах”. За
самия град той пише: „Не знам в него да има квар-
тал, където, ако човек застане на някое възвише-
ние, да не види зеленина и приятна местност”. Той
разказва, че веднъж пътувал извън града, като в
продължение на 8 дни бил заобиколен само от ра-
стителност и градини, „където всеки град и всяко
селище си има крепост... където изобилстват най-
хубавите дървета и плодове, а всички домове имат
градини, резервоари и течаща вода”.
Въпреки че живеел и преподавал в такава
райска среда, 45-годишният Баха ад-Дин се трево-
жел за бъдещето на семейството си – злокобни по-
литически облаци били надвиснали над относително
спокойните хоризонти на Хорасан и заплашвали ми-
ра в града, известен с многообразието си от култури
и вероизповедания и центровете за търговия и об-
учение. В края на краищата, Самарканд бил градът,
славещ се с основаването на първите хартиени
фабрики в ислямския свят в средата на 8 век.
Мрачното предчувствие вероятно се засилвало
от извършеното няколко години преди това обеди-
нение на тюркско-монголските племена на изток
под водачеството на Чингис хан. Как е трябвало да
реагират самаркандските жители на затвърждава-
нето на неговата власт? Да се боят ли от него? Нима
той не бил пратил свои емисари при владетеля на
тази област от Персийската империя с послания 3а

- 16 -
добросъседска търговия? Според персийския исто-
рик Джувейни, Чингис хан пратил писмо до персий-
ския цар, в което казвал: „Аз съм суверенът на зе-
мите на изгряващото слънце, а ти – суверенът на
земите на залязващото слънце. Нека сключим ста-
билен договор за дружба и мир”.

Независимо от подобни уверения, семейство

Валад решило, че не бива да остава в Самарканд и
през 1216 година напуснало района, отправяйки се
на необикновено пътуване, което приключило 13
години по-късно с пристигането им в Кония в Цен-
трална Анатолия. През тези тринадесет години мла-
дият Джалал ад-Дин – който две десетилетия по-
късно щял да бъде наречен с почетната титла Мау-
лана, тоест „нашия учител”, а през идните векове
да бъде познат по целия свят като Руми, един от
най-четените и почитани поети на всички времена –
пропътувал над 7000 километра, срещайки учени,
поети, духовни учители, принцове, пътници и куп
други личности, които после щели да се появяват
на страниците на неговата „Маснави”.

След напускането на провинция Хорасан се-

мейство Валад се отправило първо към разраства-
щия се град Багдад, където щандовете на книжни
търговци и подвързвачи и продавачи на мастила и
писалки със сигурпост са били основна атракция.
Може би в този град, разделян от свещената река
Тигър, е била изкована духовната връзка между Ру-
ми и Мансур ал Халладж – мистик и поет, който
почти 300 години по-рано е бил жестоко екзеку-
тиран на брега на същата тази река.

- 17 -
 Твърди се, че докато повтарял: „Аз съм Исти-
ната”, Халладж бил бит с камшик, а после обесен и
обезглавен по заповед на абасидския халиф, а ос-
танките му били изгорени край реката. Легендата
разказва, че когато хвърлили праха му в Тигър, ре-
ката се разпенила, разбунила се и когато наблю-
даващите си помислили, че ще залее града, слугата
на Халладж хвърлил робата на вече мъртвия си го-
сподар във водата, което веднага я укротило.
Според Луи Масиньон – френски изследовател
на исляма, починал през 1962 година, на мястото на
екзекуцията бил построен паметник, но наводне-
нията в Багдад през 1921-а са го отнесли. В своите
съчинения Руми често изказва почитта си към па-
метта и учението на Халладж.
Сбогувайки се с Багдад, семейството продъл-
жило пътуването си към Мека и след като извър-
шило свещеното поклонение хадж, се отправило
към Дамаск, а после към Анатолия и град Малатия.
В Дамаск Джалал ад-Дин вероятно се е раз-
хождал по уличките в сенките на крепостните вало-
ве, датиращи от римски времена, и през пазара,
където редом с продаваните овце, птици и принад-
лежности за яздене на камили са били изложени
подправки, парфюми и перли, изделия от стъкло,
глинени съдове и цинобър. Младият Руми несъмне-
но е бил воден за молитва в Омаядската джамия и
може би е посетил църквата „Дева Мария”. И през
цялото време,дали съзнателно, или посредством па-
сивна осмоза, той е забелязвал най-различни сю-
жети и сцени, които не след дълго щели да украсят
и да дадат живот на неговите истории в стихове.

- 18 -
 По време на пътуването през Сирия и срещите
с други теолози бащата на Руми вероятно е започ-
нал да планира обучението на сина си в най-до-
брите школи по богословие, философия и право в
градовете Дамаск и Алепо.
След кратък престой в източния анатолийски
град Малатия през лятото на 1217 година семейство
Валад се преместило в Ерзинджан, а четири години
по-късно – в Ларенде, днешния турски град Кара-
ман. Там те живели до 1229 година. По това време
Джалал ад-Дин бил 22-годишен женен мъж с две
малки момчета и семейството несъмнено е било уз-
нало за монголското нашествие в Самарканд и Балх
и за разрушението им. Тежестта на изгнаничеството
е била почувствана още по-мъчително при вестта за
почти пълното унищожение на родния им край. Ето
как обобщава опустошителните действия на монго-
лите един свидетел от Персия: „Те дойдоха, изсму-
каха ни силите, палеха, колеха, грабеха и си зами-
наха”.
След като живели в Караман седем години,
Руми, вече възрастният му баща и останалите от
семейството се отправили към Кония – относително
кратко пътуване от 100 км на север. Кония става и
крайната им цел.
След смъртта на баща си през 1231 година Ру-
ми се върнал в Алепо, 3а да завърши обучението
си, преди отново да дойде в Кония и да заеме ба-
щиния пост като управител на медресето през 1237
година. Изглеждало, че след завършването с отли-
чие на академичното образование съдбата му щяла
да бъде да води безоблачното съществуване на пре-

- 19 -
подавател, подобна на това на неговите учители. Но
земетръсната му среща с Шамс – слънцето – от Та-
бриз през ноември 1244 година променила хода на
неговото учение и съчинения по начин, непонятен
за повечето негови съвременници.
Познанството между 37-годишния начетен
ученик по право Руми и почти 60-годишния често
саркастичен странстващ суфистки учител Шамс кул-
минирало в интелектуално и емоционално дълбоко
приятелство, което, макар и краткотрайно, било
катализатор за съставянето на едни от най-пре-
красните лирически оди и една от най-дългите по-
вествователни поеми, писани от един автор на кой-
то и да е език. Шесттомната „Маснави” и колек-
цията от 40 000 възторжени химна на любовта, оза-
главена „Произведения на Шамс”, са главните про-
изведения на Руми, на които се гради световната му
репутация.
В цялото си литературно творчество, но най-
вече в „Маснави”, Руми редува игривия тон с по-
велителен, независимо дали разказва истории на
обикновени хора, или приканва проницателния чи-
тател към по-висши нива на интроспекция и дости-
гане на трансцендентни ценности. Преводът на Ма-
риам Мафи отразява по деликатен начин нюансите
на неговата поезия и същевременно запазва пози-
тивното звучене на съчиненията, както и чувството
за напрегнато очакване и драматизъм, характерни
за „Маснави”.
„Книгата на Руми” е още един бисер в пореди-
цата от преводи на Мариам Мафи, засвидетелстващ
почит към универсалността на Маулана като поет и

- 20 -
разказвач. Не мога да се сетя за по-подходяща
почит към наследството на Руми от думите на Хенри
Лонгфелоу за това кое прави един поет велик:
„Най-доброто у великите поети от всички
страни не е националната им принадлежност, а
тяхната универсалност. Корените им може да са в
местната почва, но клоните им се веят на непатрио-
тичния въздух, говорещ един и същи език на всички
хора, а листата им греят с необятната светлина,
която изпълва всички земи”. >

Наргюес Фазрад

~ * ~
Увод

Нашата основна потребност да се събираме,

съчетана със силното желание да споделяме своите
преживявания, мисли, мечти и забавления, намира
върховен израз в разказването на истории. Те са
неизменна част от живота навсякъде по света –
всъщност животът е поредица от истории с безброй
променящи се обещания и изненади. Всяко пре-
живяване съдържа в себе си предварителни обстоя-
телства, които осветляват и поясняват смисъла на
живота ни. Като всички добри и стойностни истории
древните суфистки притчи продължават да имат
отношение към днешното ни съществуване, защото
са универсални и принадлежат на всяка епоха. Тази
универсалност показва, че ние не се различаваме
особено от хората по света, което на свой род ни
- 21 -
кара да се чувстваме съпричастни с „другите” до-
толкова, че накрая да се поставим на тяхно място
така уважението и съпричастността са неизбежният
косвен резултат в този процес.
Творбите на Руми са отличен пример за неос-
таряващата суфистка история – тя винаги има в
центъра си послание, което не се променя, и има
отношение към м.к дори в днешния безумно забър-
зан технологичен свят. Те и притчи са сърцевината
на неговата „Маснави”, където той повдига разумни
въпроси, пред които хората се изправят в ежедне-
вието си, но основният му фокус е да разкрие тех-
ния скрит духовен аспект, превръщайки ги във важ-
ни уроци. В „Маснави” Руми включва и много раз-
кази за животни, повечето от които са почерпени от
други литературни традиции, но той ги адаптира
така, че да предадат идеята, която той цели.
Ние живеем във време, в което всичко се дви-
жи на по-високи обороти – колите са по-бързи, ус-
тройствата – по-функционални, имаме възможност
да установим контакт с хората по света чрез мо-
билния си телефон и разбира се, разполагаме с ин-
тернет, който също предава с все по-голяма ско-
рост. В днешните бързо развиващи се общества,
където всяка минута е от значение и хората като че
ли никога нямат достатъчно време за бездействие,
не можем да очакваме, че много хора ще изберат да
четат дълги, непознати и може би скучни литера-
турни творби или коментари, колкото и обогатява-
щи или важни да са те.
С преводите си на Руми аз се надявам да стиг-
на до хората, които може да не са чували за него,
особено по-младото поколение. Неговите по-дълги,
- 22 -
трудни и лъкатушни истории обаче вероятно не са
най-добрият начин за запознанство с творчеството
му, нищо че съдържат дълбоко нравствени, психо-
логически и духовни уроци, които заслужават вни-
манието на запаления читател. Руми е автор и на
многобройни къси истории, които по свой начин
предлагат комплектност и нравствена значимост. С
убедеността, че те са по-подходящи за въведение в
неговите съчинения, и с надеждата, че те ще вдъх-
новят читателите да прочетат всички негови творби,
включително по-дългите, аз реших в настоящата
книга да се придържам именно към кратките исто-
рии на Руми.
Преди няколко години осъзнах, че всеки път,
когато чета притча на Руми, написана в стихове,
наум инстинктивно я превръщам в проза. Познавам
много читатели, които като цяло се интересуват от
духовността, но тъй като не са големи почитатели
на стиха, остават разочаровани от невъзможността
да вникнат максимално в творбите на Руми заради
тази своя липса на близост с поезията. С мисъл за
тях, както и за всички, които обичат Руми, пред-
лагам тази книга като колекция от кратки разкази,
преведени в проза за по-широка достъпност.
В хода на историята ритуалите винаги са били
основна част от всяко общество, в което хората се
събират, за да споделят важни преживявания. Из-
пълнението на ритуалите, които от хилядолетия ни
свързват, внушава модели на поведение и мислене,
обуславящи характера на един народ. В суфизма,
където ритуалът се приема изключително сериозно,
суфистите практикуват зикр, при който едно или
повече от 99-те имена на Бог се повтарят ритмично
- 23 -
за определено време. Ритуалът е толкова въздей-
стващ, че практикуващият може да прекрачи грани-
ците на настоящия свят и да се озове в лоното на
Бога. Днес може да нямаме възможността редовно
или изобщо да посещаваме тези церемонии, но мо-
жем вътре в себе си да се свържем с есенцията на
зикр, където и да се намираме.
Убедена съм, че ежедневният контакт с Руми
помага, също като ритуала зикр, да се издигнем над
възпрепятстващото ни его до по-висше, по-чисто
ниво на съзнание. Аз лично съм си създала ритуала
да прочитам по няколко стиха от „Маснави” всяка
сутрин преди започването на деня, за да се справя
с безмилостното влияние на интернет и други мо-
дерни форми на мигновена комуникация. Ако след
това успея да направя и йога, знам, че със сигур-
ност ще приветствам новия ден със спокоен и ба-
лансиран ум. Силата на ритуала обаче е в придър-
жането към него, в отдаденото му изпълнение, без
да се прекъсва потокът – именно това упорстване е
най-голямото предизвикателство. Прочитането по
една от историите на Руми всеки ден лесно може да
се превърне във ваш ритуал.
Да се състави колекция от разкази, подходяща
за вкусовете на всички читатели, е непосилна за-
дача. И все пак в притчите на Руми срещаме тол-
кова широк и впечатляващ спектър от образи, всеки
от тях с уникална притегателна сила, че съвремен-
ните читатели от най-различна среда и занимания
ще успеят да намерят не една, а много истории, с
които да удовлетворят необходимостта си от съ-
държателни духовни уроци, често поръсени със
закачлив хумор. >>
- 24 -
- 25 -
 ~ * ~
Папагалът и бакалинът

Живял някога един бакалин, който имал кра-

сив зелен папагал. Папагалът пеел възхитително и
говорел много сладкодумно. Бил идеален не само за
компания, но и като пазач на магазина. По всяко
време на деня наблюдавал какво се случва и разго-
варял дружелюбно с клиентите, с което ги забавля-
вал и така увеличавал продажбите.
Един ден, когато бакалинът оставил магазина
на грижите на папагала, а самият той се прибрал да
обядва, ненадейно влязла котка, която гонела миш-
ка, и изплашила папагала. Той се разхвърчал в
опита си да се спаси, съборил от полицата няколко
шишенца с бадемово масло, те се счупили, а папа-
галът и целият под на магазина били покрити с мас-
ло.
Не след дълго бакалинът се върнал и заварил
мястото в безпорядък – подът се хлъзгал от масло-
то, а птицата гузно стояла в един ъгъл. На бакалина
му причерняло и ударил папагала по главата с все
сила. Горката птица, която и без това се чувствала
виновна и унила заради непохватността си, не мог-
ла да понесе срама – да не говорим за болката от
удара – и в същия миг перата по главата й опадали.
Малко след инцидента с бадемовото масло па-
пагалът напълно спрял да говори и да пее. Бака-
линът осъзнал каква грешка било, че го е ударил –
не само че се лишил от жизнерадостната му компа-
ния, но и навредил на процъфтяващия си бизнес. И
понеже нямало кого другиго да вини, не можел да
- 26 -
повярва, че сам е застрашил своето средство за
препитание.

– Иска ми се да си бях счупил ръката! – за-

вайкал се той. – Как можах да ударя така сладко-
пойната си птица? Как можах да се държа по този
чудовищен начин?

Бакалинът започнал да раздава милостиня на

всички бедни дервиши1, които минавали край мага-
зина му, с надеждата, че правенето на добри дела
ще му донесе прошка и птицата пак ще започне да
извисява омайния си глас. След като три дни и но-
щи се разкайвал и страдал от мълчанието на папа-
гала, на бакалина му провървяло. В магазина вля-
зъл плешив дервиш и птицата веднага се обадила:

– И ти ли разля шишета с бадемово масло?

Шепата клиенти в магазина се развеселили от

думите на птицата, която наивно си била помисли-
ла, че оплешивелият мъж бил сполетян от същата
съдба като нея!

– Скъпи папагале, – казал му състрадателно

един от клиентите, – никога не смятай едно дей-
ствие за равно на друго. Не бива никога да се срав-
няваш с другите, дори да изглеждат като теб на
външен вид – всъщност нищо не е такова, каквото
изглежда! >

1
Дервиш – мюсюлмански странстващ духовник. – Б.р.
- 27 -
 ~ * ~
Ангелът на смъртта

Мъдрият пророк Соломон провеждал ежеднев-

ни изслушвания, по време на които приемал по-
даниците си с техните оплаквания и се опитвал да
намери решение на проблемите им. Една сутрин,
след като били изслушани много хора, в съдилище-
то нахлул силно разстроен мъж. Соломон забелязал
объркването му и го призовал да се приближи. Бла-
годарен, задето е поканен да излезе пред опашка-
та, човекът паднал на колене пред великия благо-
детел.
– Какво те мъчи така, драги човече? – попитал
състрадателно Соломон.
– Ангелът на смъртта, господарю! Видях го са-
мо преди малко, докато пресичах улицата. Погледна
ме с такова презрение, че сърцето ми замря!
– Всички знаем, че Азраил приема заповеди
само от Бога и никога не се отклонява от задълже-
нията си – заявил великият пророк. – А сега, кажи
ми, какво искаш от мен?
– Помогнете ми, животът ми е в ръцете ви. Ка-
жете, моля ви, на вятъра да ме отнесе до Индия, къ-
дето ангелът няма да ми навреди.
Соломон веднага заповядал на Източния вятър
да отнесе почти парализирания човек до Индия и да
го остави, където той пожелае. После се върнал към
нерешените дела на другите си поданици.

- 28 -
 На следващия ден, когато отново влязъл в съ-
дилището, Соломон зърнал в тълпата Ангела на
смъртта. Направил му знак да се приближи и го по-
питал:
– Защо плашиш хората с този яростен поглед
и ги караш да изоставят работата си, дома и семей-
ството си? С какво бедният човек беше заслужил
съкрушителния ти взор?
Азраил се изненадал.
– Господарю, аз изобщо не съм го поглеждал
яростно! Всъщност се смаях, че го виждам! Бог ми
бе наредил да взема клетия му живот днес в Индия
и не можех да си представя как, дори да има ми-
лион крила, ще успее да стигне там навреме. Стрес-
нах се и го зяпнах с изненада, а не с гняв!
Когато на всичко в живота гледате с очите на
нищетата и алчността, от кого се надявате да из-
бягате? От себе си? От Бога? Нима е възможно то-
ва?>

~ * ~
Мухата, която се мислела
за моряк

Едно бедно магаре цял ден било носило това-

ра си, без да отдъхне за минута. Дори не му по-
зволили да спре, за да се облекчи. Когато собстве-
никът му най-накрая стигнал крайната си цел, мага-
рето било освободено от стоката. Останало най-по-

- 29 -
сле без товар, то с радост изпразнило пикочния си
мехур.
Малко по-нататък една малка муха си почива-
ла върху листо, паднало на земята. Урината на ма-
гарето понесла листото заедно с мухата. Отначало
тя се изненадала, понеже не разбирала какво става.
След малко обаче решила: „Отплавам в морето. Аз
съм капитан на този кораб и как съвършено умело
го управлявам! Кой смее да ме спре?”
Мухата гордо се радвала на себе си, докато се
носела е потока урина, убедена, че плава в откри-
тия океан. Дори не подозирала, че все така е една
нищожна муха, морето е само течаща урина и нищо
не е това, което изглежда. >

~ * ~
Търговец и папагал

Преди много години един персийски търговец

получил красив папагал като подарък от индийски-
те си делови партньори. Сложил го в огромна клет-
ка, където да му се любува и да слуша мелодичната
му песен, когато седне да си почива след дългия
работен ден. Дошло време за обичайното му пъту-
ване до Индия за покупки и според обичая, той по-
питал домашната прислуга какво искат да им доне-
се. Всеки помолил за нещо, което му било скъпо на
сърцето – дошъл ред и на малкия зелен папагал.
– Скъпи мой господарю, сърцето ми не желае
нищо от родната страна – казал той мрачно. – Но
все пак, ако случайно срещнеш група папагали от
- 30 -
моя вид, моля те, предай им поздрави и им кажи, че
съм затворен в клетка в Персия и те ужасно ми
липсват. Питай ги дали според тях е справедливо те
да си летят на воля по цялата земя, докато бра-
товчед им бавно умира в плен. Умолявам те, поис-
кай им от мое име съвет за това как да приема това
положение.

Търговецът не се замислил особено за иска-

нето на папагала, но му обещал да намери птиците
и да им предаде посланието точно така, както го е
чул. Когато отишъл в Индия, се заел усърдно с биз-
неса си, но не забравил за подаръците и съобще-
нието на папагала. Един ден, докато пътувал от
един град към друг, случайно видял група папагали
да цвърчат шумно в гората. Спрял коня си и съвест-
но предал посланието, но преди още да свърши,
един от папагалите започнал да трепери неудърж-
имо, паднал от дървото и умрял. Търговецът изти-
чал да го спаси, но птицата изглеждала съвсем без-
жизнена!

Съкрушен от чувство за вина, задето, без да

иска, е причинил смъртта на клетата птичка, мъжът
се зачудил дали тя не е роднина на неговия папагал
и буквално е умряла от мъка, чувайки за хванатия
си в клетка братовчед. Та нали човешкият език е
крехка амалгама от камък и желязо, която само ед-
на искра може да възпламени! Търговецът съжалил,
че бил предал посланието на папагала, но вече ня-
мало какво да се направи, затова той продължил по
пътя си и когато си свършил задълженията, се при-
брал у дома.

- 31 -
 При пристигането си той раздал подаръците,
които слугите си били пожелали, но не казал нищо
на папагала. Птицата, която с нетърпение очаквала
отговор от близките си, повече не можела да чака и
попитала:
– А моят подарък къде е? Кажи ми, видя ли
индийски те папагали и какво чу?
– Предпочитам да не си спомням – отговорил
печално търговецът.
– Господарю, какво има? Защо изглеждаш тол-
кова мрачен?
– Разказах историята ти на група папагали в
гората отвърнал той неохотно. – Но преди дори да
свърша, един от тях започна да се тресе, падна от
дървото и умря! Никога няма да си простя, задето
причиних смъртта на клетата птица. Но каква полза
от това? Веднъж полетяла, стрелата не може да се
върне и същото се отнася за думите, които излизат
от устата ни.
Преди търговецът да успее да довърши изре-
чението обаче, малкият папагал паднал от пръта, на
който бил кацнал, и се строполил мъртъв на пода на
клетката. Търговецът не вярвал на очите си и из-
бухнал в сълзи, обвинявайки се, че е станал причи-
на за още една невинна смърт. Той кълнял като
обезумял и се разкайвал, без да може да проумее
защо се случва всичко това. Крачел напред-назад,
втренчил поглед в птицата си, която лежала непо-
движно върху купчина листа на пода на толкова
красивата си клетка. Търговецът нежно погалил пе-
рата й, спомняйки си звънливото й пеене, което
- 32 -
толкова дълго време му било доставяло безкрайно
удоволствие.www.spiralata.net

След малко колебливо отворил изящната вра-

та на клетката, внимателно взел папагалчето и го
занесъл в градината, където го положил на земята,
докато му изкопае гроб. В същия миг птицата лит-
нала към най-близкото дърво и кацнала на най-
високия му клон, откъдето гледала доволно бившия
си господар. Търговецът бил смаян, тъй като не
проумявал тайната на думите, които бил изрекъл.

– Мила моя птичке, толкова се радвам да те

видя жива и здрава – но кажи ми, какво те накара
да постъпиш също като твоя братовчед в Индия? Ве-
че си свободна, затова кажи ми тайната си.

– Онзи папагал не ми е роднина, но ме научи

как да се освободя! – признал радостният папагал.
– Без да каже и дума, той ми помогна да разбера,
че пленничеството ми се дължи на моята прекрасна
песен, на таланта ми да забавлявам теб и гостите
ти. Скъпоценният ми глас всъщност бе причина за
робството ми! Със своите действия той ме научи, че
ще получа свободата си, като умра – тоест като се
откажа от привързаността си към моите светски
дарби, които бях ценил толкова високо.

Папагалът се сбогувал със своя доскорошен

господар и бързо отлетял. >

- 33 -
 ~ * ~
Старият арфист

В далечното минало даровитите музиканти би-

ли рядкост, но по бреме на царуването на халиф
Омар имало един способен свирач на арфа, който
си бил спечелил слаба на изкусен музикант. Зрите-
лите много харесвали неговия глас, мелодичното
звучене на инструмента и завладяващото му присъ-
ствие, затова щедро му плащали всеки път, когато
свирел.
Годините отминавали бързо. Музикантът оста-
рял и гласът му изгубил сладкия си тембър. Хората
вече не го ценели, все повече гласът му звучал като
на ревящо магаре и вече го посрещали с освирква-
не. Докато навърши седемдесет, вече бил разорен и
негоден за работа. Накрая не издържал и се обър-
нал към Бога:
– Аллах мой, Ти ми даде дълъг живот, но аз
съм виновен пред Теб! Не ценях добротата Ти и въ-
преки това Ти никога не ми обърна гръб, а винаги
ми даваше насъщния. Сега обаче съм стар и немо-
щен и вече нямам прекрасен глас. Всъщност пеене-
то ми отвращава хората, а до неотдавна те не мо-
жеха да му се наситят. Обещавам Ти, че от днес ще
свиря и пея само за Теб, Любими мой, и за никой
друг!
Той въздъхнал и понеже му се приискало да
остане сам, се запътил към градското гробище. Там
нямало никого и докато вървял мълчаливо между
надгробните камъни, той най-после избрал къде да
седне. Намествайки се възможно най-удобно, старе-
- 34 -
цът засвирил на арфата от цялото си сърце, докато
не се уморил толкова, че накрая заспал. Присънило
му се, че се намира на тучна поляна, а крилете на
душата му са разперени и го отнасят с лекота към
слънцето. От все сърце си пожелал да остане зави-
наги там – но това не станало, защото не му било
дошло времето. В същия момент халиф Омар, който
бил в двореца си, непривично за себе си заспал по-
сред бял ден и сънувал, че Бог му дава следните
указания:
– Омар, време е да се погрижиш за моя специ-
ален поданик! Ще го намериш заспал сред гробо-
вете. Вземи 700 динара от обществените средства,
които събираш от мое име, и му ги занеси като не-
гово възнаграждение. Кажи му да те потърси за
още, когато ги похарчи.
Омар се събудил с трепет, осъзнал неотлож-
ността на съня. Втурнал се към гробището и затър-
сил, но намерил само един старец с вехта арфа до
себе си, заспал между гробовете. Отначало не бил
сигурен, че това е специалният Бои поданик, затова
продължил да търси, но неуспешно. Накрая заклю-
чил, че явно свирачът на арфа е човекът, когото
трябвало да намери. И понеже не искал да го без-
покои – той изглеждал толкова блажено заспал,
Омар тихо седнал до него, но внезапно кихнал. Ста-
рият човек се събудил и стреснато зяпнал царстве-
ния мъж, седнал до него. Сърцето му подскочило и
той се помолил на Бога да го спаси от този Ангел на
смъртта.
Развеселен, Омар му казал вежливо:

- 35 -
 – Няма защо да се боиш от мен, добри човече,
защото ти нося добра вест. Истината е, че Аллах
много те похвали и ме помоли да ти предам благо-
словията Му.
Освен това ти праща 700 динара като забаве-
но възнаграждение! Когато ги похарчиш, трябва да
дойдеш при мен за още.
Старият музикант не повярвал на ушите си и
още повече се разстроил. От мъка надал сърцераз-
дирателен вик, разкъсал дрипавата си риза и като
обезумял впил зъби в ръката си.
– Единствен Аллах, Ти ме засрами и ми показа
моето нищожество! – захлипал той и като се изпра-
вил, се залутал из гробището.
По някое време обаче се върнал, клатушкайки
се, и видял, че Омар и арфата му все още са там.
Старецът взел скъпия си инструмент и с един бърз
удар го разбил в близкия надгробен камък, унищо-
жавайки своя единствен източник на прехрана.
– Ти беше булото между Бога и мен – обвинил
той арфата. – Ти ме отклони от Неговия олтар. Поч-
ти 70 години ти изсмукваше кръвта ми и ме засрам-
ваше пред моя Творец – казал той, докато удрял
арфата отново и отново, докато от нея не останали
само тресчици.
– Боже мой, аз Те моля за прошка – продъл-
жил той. – Съгрешавах през целия си дълъг живот,
който Ти ми подари. Прекарах го в пеене и свирене,
забравяйки болката от раздялата ми с Теб, и само
аз съм причината за моята вина и срам, никой друг

- 36 -
– признал той. – Моля Те, спаси ме от самия мен,
защото врагът ми е в мен и е по-близо дори от жал-
ката ми душа!
Омар утешил развълнувания човек, като му
казал, че трябва да се освободи и от миналото си, и
от бъдещето си, защото все още е в техния плен – а
това означава, че все още не е едно с Бога и не се
уповава напълно на своя Творец. Докато слушал
мъдрите думи на Омар, старият музикант почувст-
вал как в сърцето му се надига една чиста светлина
и обгръща тялото и душата му. Смаян, той усетил,
че изоставя света, който познавал дотогава, и се
озовава в друг, недокоснат от привидността свят на
различно възприятие, без думи, в който царуват
уединение и мълчание. >

~ * ~
Морякът и професорът

Ставало късно, а професорът трябвало да

стигне до острова, на който живеел. Той скочил в
първата лодка, която му се изпречила пред очите, и
наредил на моряка да го закара вкъщи възможно
най-бързо. Докато лодката бавно се отдалечавала
от пристана, професорът се наместил удобно. Той
огледал продължително моряка, решил, че този
човек явно е неук, не могъл да се сдържи и под-
хвърлил надуто:
– Някога ходил ли си на училище, изучавал ли
си литература?
– Не – отговорил простодушно морякът.
- 37 -
 – Значи си пропуснал половината от живота
си, добри ми човече!
Морякът дълбоко се засегнал, но нищо не ка-
зал, а продължил да си гледа работата, чакайки
удобен случай да си отмъсти.
Почти били преполовили пътя, когато времето
внезапно се променило и се разразила буря. Ето че
най-после бил дошъл моментът на сладкото отмъ-
щение! Морякът лукаво попитал професора, който
вече бил побелял като платно:
– Многоуважаеми професоре, знаете ли да
плувате?
– Ама че глупост – разбира се, че не, мой
красиви и способни приятелю! – запелтечил прите-
снено той.
– Ах, колко жалко! Защото сега ще изпуснете
останалата част от живота си! Лодката попадна във
водовъртеж и единственото спасение е плуването!
Сега цялата ви скъпоценна литература не може да
ви помогне. Мислехте ме за идиот, а я се вижте се-
га! Затънал в калта като магаре! >

~ * ~
Мъжът, който
искал татуировка

В Централна Персия има град на име Казвин,

където било обичай борците да си татуират части от
тялото. Веднъж един мъж, който всъщност не бил
- 38 -
борец, но искал да се престори на смел и силен,
отишъл при татуировчик, който работел в общест-
вената баня. Поискал от него да му нарисува на ра-
мото нещо красиво, което да подхожда на смелостта
му.

– Какъв вид рисунка предпочиташ? – попитал

татуировчикът.

– Свиреп лъв, какво друго? Зодиакалният ми

знак е могъщият Лъв, затова се постарай да изпол-
зваш възможно най-наситеното синьо, с което ня-
кога си татуирал! – казал мъжът арогантно.

Татуировчикът извадил мастилото и иглите и

се захванал за работа. Само след две бодвания мъ-
жът не могъл да понесе изгарящата болка и трос-
нато попитал:

– Коя част на лъва татуираш?

– Започнах от опашката, господине.

– Остави я. Остави опашката и започни на

друго място – казал агонизиращият мним борец.

Татуировчикът отново се захванал за работа,

но едва бил направил едно бодване, когато мъжът
закрещял от болка:

– Коя част оцветяваш сега?

– Ухото на лъва – обяснил художникът.

– Остави го. Остави ухото и започни нещо

друго! – изпищял мъжът през сълзи.

- 39 -
 Татуировчикът недоволно изсумтял, но без да
каже дума, пак започнал работа. Мнимият борец от-
ново запищял:
– Какво правиш? Коя част татуираш сега?
– Корема на лъва, господине – казал презри-
телно художникът.
– Боже мой, не е за вярване! Остави корема,
прекалено боли! – изхленчил мъжът, неспособен да
понесе парещата болка. – За какво му е корем на
един красив лъв?
Татуировчикът не знаел какво да прави. Изгу-
бил всякакво търпение, той захвърлил инструменти-
те си на земята и отстъпил назад.
– Какъв е този лъв, който няма опашка, ухо и
корем? Бог не е сътворил такъв лъв! – озъбил се
той. – Махайте ми се от очите и да не сте посмели
отново да дойдете в ателието ми!
Преди мнимият борец да успее да се оплаче,
татуировчикът го сграбчил за врата и го изхвърлил
навън в студената зима. >

~ * ~
Лъвът, вълкът
и лисицата

Лъв, вълк и лисица били станали партньори в

лова. На лъва никак не му се искало да го виждат с
нископоставени животни като лисицата и вълка, но
склонил на компанията им, тъй като смятал, че не-
- 40 -
гов дълг като цар на прерията е да им позволи да се
възползват от благоволението му. Както звездите
получават светлината си от слънцето, така лъвът се
почувствал задължен да бъде великодушен към по-
слабите и по-малко достойни животни.
Първият им съвместен лов по високите части
бил успешен – под ръководството на лъва триото
успяло да хване бик, планинска коза и дебел заек.
С помощта на лъва двете по-малки животни понесли
богатия улов надолу към прерията, огладнявайки
все повече и повече. Вълкът и лисицата се бояли да
повдигнат въпроса за това как ще бъде разпреде-
лена плячката, но дълбоко в сърцата си вярвали, че
могъщият лъв ще прояви справедливост в подялба-
та – всъщност може би ще им позволи да вземат по-
голямата част, понеже е толкова благороден! Лъвът,
от своя страна, усещал за какво мислят двамата му
другари, но решил да си мълчи, докато не настъпи
подходящият момент да им покаже кой от тях взима
решенията.
„Ах, вие, низши зверове, нима скъпоценната
ми компания не ви стига? – казал си той наум. – Как
смеете да си мислите, че можете да повлияете на
решенията ми или да ги предскажете? Не разбирате
ли, че всяка ваша мисъл, всяко ваше действие е
възможно само благодарение на мен?”
Докато си мислел това, лъвът избухнал в смях,
което накарало вълка и лисицата да решат, че ско-
ро празните им стомаси ще са пълни с храна.
– Вълко – извикал лъвът, – бъди мой предста-
вител и раздели улова. Бъди напълно справедлив в

- 41 -
разпределянето. Кажи ми колко струваш! – пред-
извикал той вълка.
– Царю мой, големият бик трябва да бъде
твой, тъй като той е най-големият ни улов – обявил
вълкът, мислейки си, че е направил най-доброто за-
ключение. – Планинската коза е за мен, понеже е
по-малка и подхожда на моя размер. Заекът стига
на лисицата.
– Как смееш да говориш за себе си в мое при-
съствие? – озъбил се лъвът. – Да си въобразяваш,
че изобщо съществуваш в компанията на ненадми-
нат, величествен цар, е богохулство! Бързо пристъ-
пи напред – заповядал той.
Още щом вълкът направил една крачка, лъвът
вдигнал огромната си лапа и му откъснал главата,
след което разкъсал тялото, оставяйки само скеле-
та.
– Това низше създание се ръководеше изцяло
от егото си! За него няма място в царството ми! –
обявил величествено лъвът.
След като приключил с вълка, той се обърнал
към лисицата:
– Лисицо, твой ред е да разделиш плячката.
Побързай, че съм гладен.
Лисицата се поклонила почтително, преглъ-
щайки страха си.
– Ваше благородие, този дебел бик е за възхи-
тителната ви закуска – казала тя нервно. – Планин-
ската коза ще е подходяща за обяда ви, а заекът ще
стигне за вкусната ви вечеря.
- 42 -
 – Къде се научи да делиш плячка по този
начин? – попитал изненадан царят лъв.
– Научих се, като гледах опозореното тяло на
вълка, ваше благородие.
– Ти си умна лисица – признал лъвът. – По-
гълната от любовта си към мен, ти престана да се
възприемаш като нещо отделно от обекта на своята
обич. Сега можеш да ме видиш само когато вече не
съществуваш – затова ще ти дам и трите улова. Взе-
ми ги и тръгвай. Никога няма да те нараня. Не само
плячката, но и аз съм твой сега! Този, който се учи,
гледайки грешките на приятелите си, наистина е
най-мъдрият.
Лисицата не можела да повярва на късмета си,
докато мълчаливо благодаряла на Бога, че лъвът
бил избрал вълка да раздели плячката първи – в
противен случай парченца от нейното мъртво тяло
щели сега да бъдат пръснати из прерията. >

~ * ~
Глухият и неговият
болен съсед

Един човек бил започнал да губи слуха си, но

от гордост не искал да си признае и продължавал
да се преструва, че всичко му е наред. Веднъж
негов приятел случайно го срещнал пред дома му и
му казал, че възрастният му съсед се е разболял и
ще е любезно от негова страна да го посети, тъй
като съседът нямал роднини, които да наминават.

- 43 -
Почти глухият мъж някак успял да разбере какво му
казва приятелят и обещал, че още същия ден ще
иде да го види.

Как щял да отиде при болния си съсед, зачу-

дил се глухият човек, особено сега, когато онзи бил
болен и слаб и сигурно щял едва-едва да шепне? Но
нямало накъде – обичаят повелявал да посети ста-
реца и да се поинтересува за здравето му. Мъжът
решил, че ще успее да разбере какво му казва бол-
ният, като чете по устните му, и ще може да отго-
вори подобаващо. Въпреки това, за по-сигурно, той
предварително си намислил въпросите и възмож-
ните отговори на съседа.

Решил, че когато попита: „Как се чувствате?”,

болният съсед вероятно ще отговори: „Благодаря на
Аллах, че съм жив”. После щял да му каже: „Слава
Богу, това е чудесно!”, и да продължи: „Какво сте
яли днес?”. Съседът сигурно щял да каже: „Хапнах
много хубава зеленчукова супа и изпих чаша осве-
жителен шербет”, на което той щял да отвърне:
„Бон апети. Това е чудесно!”. И щял да попита: „Кой
доктор ви е предписал лекарството?”, а болният си-
гурно щял да му каже името на един от местните
доктори, с което той щял да се съгласи: „Фанта-
стично, той е най-добрият”.

И така, окуражен от плана си, той се запътил

към къщата на съседа. Седнал до постелята му на
пода и любезно го попитал:

– Как се чувствате, скъпи ми съседе?

– Умирам! – изстенал болният.

- 44 -
 – Слаба Богу! – казал весело глухият и про-
дължил със следващия въпрос, който си бил пригот-
вил:

– Какво ядохте снощи?

– Отрова! – отговорил язвително старецът,

който вече бил разстроен от първия отговор.

– Бон апети! – отвърнал глухият, без да подо-

зира.

Още по-разстроен от последния коментар,

болният прехапал устни, за да не наругае неприят-
ния си посетител. Глухият обаче продължил да раз-
питва:

– Кой доктор ви лекува?

– Азраил, Ангелът на смъртта! – сопнал се

болният.

– Да бъде благословен. Присъствието му вина-

ги носи добри вести – всеки, посетен от него, бива
излекуван от всякаква болка завинаги!

Без да подозира каква вреда е нанесъл на

психическото състояние на болния си съсед, глу-
хият мъж посегнал и здраво разтърсил ръката му,
след което си тръгнал, убеден, че е изпълнил съсед-
ския си дълг и е донесъл на болния много радост и
облекчение. >

- 45 -
 ~ * ~
Китайски и гръцки
художници

Китайските художници и техните гръцки коле-

ги от Мала Азия били големи съперници, откакто
свят светувал, като и едните, и другите се смятали
за по-добри. Никой не можел да каже кой стил е по-
изтънчен или произведенията на кои художници са
по-красиви. съперничеството им продължавало вече
твърде дълго и султанът на Рум в Мала Азия бил
уморен от безспирното клеветене и от двете страни.

Накрая решил да проведе състезание, за да

установи веднъж завинаги кои художници са най-
талантливите и достойни представители на времето
си. Той дал две от празните си вили, които били
разположени една срещу друга, на двете групи съ-
стезатели. Китайците щели да заемат едната вила, а
гръцките художници щели да живеят и работят в
отсрещната. Имали един месец да представят про-
ектите си пред султана.

Китайците били нетърпеливи да започнат и

поискали най-разноцветни бои, след което неза-
бавно се заловили да рисуват по стените на къщата.
Гърците не поискали нищо. Те били донесли специ-
ални камъни за излъскване на повърхността на сте-
ните. Малко след като пристигнали във вилата си,
те се захванали с изтощителната задача да изтъркат
останките от многогодишното гниене и разруха по
стените.

- 46 -
 В продължение на безброй часове усилена
работа те премахвали отпечатъка на времето от ста-
рите стени, търкали боята и мухъла и лъскали от-
ново и отново. Междувременно китайците полагали
пласт след пласт боя, разкрасявайки все повече ри-
сунките си, като покривали остатъците от старата
боя.
Гръцките художници познавали добре китай-
ското изкуство и методи. Китайците обаче нямали
представа какво правят гърците. Хората били не-
търпеливи да видят какво са сътворили великите
художници на тяхното време и не можели да чакат
и ден повече. След едномесечен труд най-после
художниците били готови да покажат шедьоврите си
на върховния съдия – султана.
Настъпил денят на отсъждането и двете групи
очаквали нетърпеливо пристигането на султана.
Градините на двореца били изпълнени с музиканти,
а хората танцували и се веселели, докато очаквали
обявяването на финалните резултати. Най-после
султанът се появил с антуража си и отишъл право
при китайците, за да види техния шедьовър. Рисун-
ките и цветовете по стените били превърнали къ-
щичката в пищен дворец като от сънищата! Султа-
нът не бил виждал такова прекрасно изкуство и бил
поразен. Трябвало му много време, за да се откъсне
от заобикалящата го красота и да излезе навън.
След като видял на какво са способни най-го-
лемите художници, той бил безкрайно любопитен
какво ли са създали гърците. Като си тръгнал с не-
охота от къщичката на китайските художници, сул-
танът се запътил към другата вила, която била

- 47 -
скрита от погледа от огромна завеса. Той наредил
да дръпнат завесата и мигновено разбрал какво
чудо са сътворили гръцките художници.
Пред султана стояла грохналата къщичка, коя-
то всъщност вече не изглеждала стара и порутена.
Мухълът и петната от миналото били търпеливо и
усърдно премахнати. Стените били изтъркани, из-
лъскани и обработени до такава степен, че всичко,
включително китайските картини в отсрещната ви-
ла, се отразявало до съвършенство в тях, подчерта-
вайки чистотата им. Работата на китайските худож-
ници в цялата си сложност и красота се проявила в
изкуството на простота и прозрачност на гръцките
художници и по този начин го правели невъобра-
зимо по-величествено.
Султанът не можел да скрие удивлението си от
умението на гръцките художници да претворят кра-
сотата в най-чистата й форма, създавайки съвърше-
ното състояние. Той нямал никакво колебание в из-
бора си на по-добрата група. >

~ * ~
Влюбеният,
който бил нищо

Един отчаяно влюбен мъж отишъл пред къща-

та на любимата и с голямо желание почукал на вра-
тата.
– Кой е? – попитала дамата.
– Аз съм – заявил той, изпълнен с надежда.
- 48 -
 – Върби си, в тази къща няма място за човек
като теб! – отвърнала тя с печален глас. – Ти си
наивен и не си готов. Като несготвено месо си! Каз-
ваш „аз съм” и в същото време заявяваш вечната си
любов към мен? Влюбеният, който вижда само себе
си, не е никакъв влюбен, а заслужава да се пече на
огъня на раздялата, докато не се сготви както тряб-
ва!

Тя отказала да отбори и накрая посърналият

мъж се оттеглил. Скоро след това той напуснал гра-
да, запътвайки се в неизвестна посока към някаква
далечна земя. Изгаряйки от болката на раздялата,
след като цяла година пътувал от едно място до
друго, той събрал кураж и отново пристъпил към
дома на възлюбената. Почукал несигурно, но уч-
тиво.

– Кой чука по това време? – попитала дамата

нетърпеливо.

– Никой! Човекът от тази страна на вратата

също си ти! – казал смирено мъжът.

– Сега, когато престана да виждаш само себе

си, най-сетне стана мен! Двама души не биха могли
да живеят в тази къща едновременно, но сега може
да влезеш.

Тя предпазливо отворила вратата и пуснала

любимия си.

– Вече си добре дошъл в тази къща. Между

нас няма разлика – ние вече не сме розата и бо-
дилът. Ние сме едно и също. >
- 49 -
 ~ * ~
Да заплюеш
имам Али

В ранните години на исляма в арабските земи

новопокръстените мюсюлмани воювали често с хо-
ра, които все още не вярвали в исляма и които били
наричани неверници. В една от тези войни имам2
Али – зетят на пророка, който бил много опитен
воин, се изправил лице в лице с друг способен вой-
ник. Али успял да го победи в кратка и напрегната
борба и вдигнал меч, за да го убие. Гордият войник
бил убеден, че краят му е настъпил и единственото,
което му хрумнало, било да извърши едно последно
злобно действие – той плюл право в лицето на Али.
Али веднага свалил меча си и отстъпил, пощадя-
вайки живота на човека.
Победеният воин бил смаян – той очаквал
най-лошото и сега недоумявал как все още е жив.
Имал нужда от обяснение – трябвало да знае защо е
бил пожален. Преди Али да си тръгне, той му изви-
кал:
– Али, ти вдигна меча си, за да ме довършиш,
но после си промени решението. Кое те накара да
свалиш оръжието? Какво видя в мен по време на
битката ни, което те накара да изгубиш интерес и
да пощадиш живота ми? Ти владееше положението
– беше победил. Кое бе по-важно от това да ме
довършиш? Кое потисна гнева ти в онзи момент?

2
Имам – мохамедански духовник, който ръководи джамия или
молитвена служба. – Б.р.
- 50 -
 – Аз се бия само за Бога – отговорил Али. – Аз
съм Божи слуга. Не се водя от желанието да си
спася кожата. Аз съм непобедимият лъв на Бога, а
не своенравен войник, воден от страсти! Не думите,
а действията свидетелстват за моята вяра. Мечът
може да е в моята ръка, но Бог е този, който нанася
удара. Както вятърът не може да помръдне плани-
ната, така и аз няма да помръдна освен по Божията
воля. Гневът кара повечето царе да изгубят самооб-
ладание, но гневът е мой послушен слуга! Именно
търпението ми ме освободи от игото на гнева. Мечът
ми не убива – той дава живот! Ти ме заплю и така
повдигна въпрос, който нямаше директно отноше-
ние към Бога – а аз никога не се бия по друга при-
чина, освен Бога. Когато ме заплю, егото ми се на-
дигна и възпламени гнева ми. Ако бях използвал
меча си, щях да го направя наполовина заради Бога
и наполовина заради егото си! Ето защо реших, че е
най-добре да го сваля. Али се обърнал и тръгнал,
без да поглежда назад. >>

- 51 -
- 52 -
 ~ * ~
Ловецът на змии
и крадецът

Един дребен крадец се чувствал голям къс-

метлия, защото по-рано през деня бил успял да от-
крадне огромна змия от ловец на змии. Глупавият
крадец не подозирал, че това бил първият улов на
този змиехващач, а още по-малко знаел, че змията
е смъртоносно отровна! Междувременно самият
ловец на змии бил в неведение за късмета си от
загубата на змията, защото и той не знаел колко е
опасна. Опечален от липсата й, той се замислил как
да хване крадеца, за да си върне ценния улов, за
който се надявал да получи добра сума пари.
По-късно, както си вървял из града и премя-
тал в ума си различни планове за залавянето на
крадеца, ловецът на змии най-внезапно видял мърт-
вото му тяло до пътя и веднага го познал.
– Сигурно змията ми го е убила! – ахнал лове-
цът, когато забелязал следите, които змията била
оставила до тялото, когато се измъквала с виещи се
движения. Молех се толкова силно да намеря тази
бедна душа и да си върна улова, мислейки, че са ме
измамили. Слава на Бога, че молитвите ми останаха
без отговор. Докато си мислех, че съм изгубил змия,
добра за продан, всъщност съм получил обратно
живота си!
Много са нашите желания и молитви, които,
без да можем да видим, биха ни донесли само за-
губа или смърт и които Всемогъщият пренебрегва
просто от великодушие. >
- 53 -
 ~ * ~
Исус и скелетът

Исус често пътувал от място на място и разни

хора го придружавали при пътуването му. Веднъж,
когато напускал едно селце, след него тръгнал мла-
док. Не минало време и той видял костите на не-
знайно създание в една яма. Любопитен и убеден,
че е открил изоставен човешки скелет, младокът
започнал да побутва костите с пръчката си.
– Не си ли ти най-великият пророк на тази зе-
мя? – попитал той Исус. – Значи знаеш как да съжи-
вяваш мъртвите!
Исус не му обърнал внимание, но другият на-
стоял:
– Моля те, велики пророче, научи ме как да
съживя тези безполезни кости, за да мога да кажа,
че и аз съм постигнал нещо достойно.
Исус се подразнил, но продължил да не обръ-
ща внимание на малоумния младеж, който не от-
стъпвал и неколкократно повторил молбата си. Исус
започвал да губи търпение и разбира се, накрая ка-
зал троснато:
– Мълчи, това не е задача за глупци! Иска се
душа, по-чиста от дъждовната вода, същност, по-
чувствителна от ангелска. Трябва да си живял мно-
го животи в святост, преди дори да станеш кандидат
за такава задача. Да си представим, в името на
спора, че намериш подходяща тояга – къде обаче е
Мойсей, за да направи чудото? – опитал се Исус да

- 54 -
накара простия младеж да схване важността на
проблема.
– Е, добре, щом смяташ, че аз не съм достоен
да науча тайната молитва, направи го ти. Съживи
тези кости! – повторил онзи упорито.
Напълно озадачен, Исус се зачудил защо този
очевидно егоистичен човек толкова държи да съжи-
ви тези изоставени кости. Когато се обърнал към
Бога с молба да му разкрие причината за това пре-
дизвикателство, чул в себе си глас:
– Жалките винаги се докарват до плачевно съ-
стояние. Те засяват семена, но това са семена на
плевели. А тези, които сеят плевели, нямат място в
божествената градина. В техните ръце всяка роза
ще се превърне в бодил. Ако се влюбят, техният
любим ще се превърне в отровна змия, защото
духът на тези хора е тъмен и лош. Дарбата им е да
създават отрова, обратно на истинския алхимик,
който превръща всичко в скъпоценно злато!
Исус, който вече бил много любопитен, решил
да изпълни искането на младежа, надявайки се да
разбере защо е попаднал в тази трудна ситуация, а
също и да се отърве от вбесяващата компания. И
така, той изрекъл молитвата за съживяване на
мъртвите и духнал към пръснатите кости.
Без Исус и младият слабоумник да знаят, ко-
стите не били на човек, а на свиреп черен лъв. Още
щом се съживил, той откъснал главата на младока,
счупил му ръцете и краката и разкъсал тялото му.
Исус, който стоял няколко крачки встрани и със

- 55 -
страхопочитание наблюдавал атаката, предпазливо
пристъпил към лъва:
– Защо разкъса бедния човек? Той току-що ме
накара да те съживя!
– Убих го, защото те бе разгневил, о, велики
пророче! – казал смирено лъвът.
– Тогава защо не ядеш месото? – запитал
Исус.
– Не е писано днес да се нахраня с тялото му!
– отговорил признателният лъв, а после се обърнал
и се отдалечил. >

~ * ~
Соколът на краля

Кралят изпитвал дълбока обич към соколите и

бил много вещ в отглеждането им. В двореца си
имал специално място, където ги държал и редовно
ги посещавал. Един следобед, след като приключил
някаква рутинна работа със съветниците си, царят
решил, че моментът е идеален да пусне любимия си
сокол да полети. Но уви, когато влязъл в заграж-
дението, видял, че птицата е избягала!
Соколът, който бил прекарал целия си живот в
двореца, внимателно обгрижван от самия крал, бил
успял някак да се измъкне и се бил изгубил, като
накрая се озовал в къщичката на една старица.
Жената тъкмо приготвяла супа за семейството си,
когато забелязала внушителната птица, кацнала на
стената. Станало й жал за нея, сграбчила я за кра-
- 56 -
ката, като ги завързала с връв, за да не отлети, и
погалила прекрасните й пера.
После решила обаче, че дългите, опърпани
пера имат нужда от подстригване, затова ги скъсила
според преценката си. Забелязала и ноктите и си
казала, че ще е най-добре и тях да изреже, тъй ка-
то, съдейки по вида им, май отдавна не били под-
рязвани. През цялото време, докато се грижела за
клетия сокол, тя го милвала нежно и му шепнела
съчувствено:
– Къде си бил, миличък, че така лошо са те
гледали? Виж колко са ти дълги перата и ноктите!
Трябваше да дойдеш при мама много по-рано.
Така изгубеният сокол попаднал завинаги в
капана, без да може да отлети или да се покатери и
да избяга. Междувременно кралят и войниците му
били претърсили цялата област и се връщали към
двореца с празни ръце и отчаяни. Докато яздели
през последното село, внезапно кралят зърнал бед-
ния сокол, който изобщо не приличал на предишния
красавец, но въпреки това не можел да бъде сбър-
кан. Насред пушека и прахоляка на бедната къщур-
ка птицата била изгубила величието си – блясъкът
на двореца бил напълно изчезнал.
Очите на краля плувнали в сълзи и той казал:
– Това е наказанието ти, задето прояви небла-
годарност и се отказа от благословията ми. Наис-
тина заслужаваш да свършиш в тази отвратителна
колиба при тази стара, невежа старица! – укорил
кралят своята птица, докато любящо галел повреде-
ните й крила.
- 57 -
 Засрамен, соколът гледал своя господар с
пълна отдаденост и разкаяние. Само ако можел да
говори, той щял да каже на краля колко съжалява
за наивността и неблагодарността си. Без думи пти-
цата умолявала краля за прошка, признавайки, че е
приемала знатното си положение за даденост.
Със своите изразителни очи соколът казал, че
макар да е изгубил перата и ноктите си, не се тре-
вожи ненужно за това, тъй като те все някога ще
пораснат отново, а междувременно с радост ще из-
търпи болката от избледнялото си великолепие, за-
щото знае, че кралят е милостив господар! Само
трябва той да благоволи да му прости прегреше-
нието, само този път! >

~ * ~
Шейхът и подносът
със сладкиши

Имало някога един прочут шейх3. Всички в

малкия град, в който живеел, го почитали, но той
винаги имал дългове. Известен със своята щедрост
и самоотверженост, шейхът раздавал на бедните
всичко, което богатите му давали. С последното
дарение, което бил получил от заможен благодетел,
той построил дом за суфисти, като не оставил за
себе си нищо. Това обаче не го тревожело, защото
дълговете му винаги бивали изплащани с Божията
милост – до този момент! Сега краят му наближавал
и той лежал, спокоен и доволен, топейки се като

3
Шейх – арабски духовен или племенен водач. – Б.р.
- 58 -
свещ, заобиколен от кредиторите си, които били с
посърнали лица и без надежда, че ще си вземат
дължимото.
„Гледай ги тези недоверчиви хора! – помислил
си той, наблюдавайки ги от постелята. – Как може
да нямат вяра, че Бог ще плати нищожния ми дълг?”
В същия миг чул детски глас отвън да пред-
лага сладка халва. Шейхът наредил на прислужника
си да купи целия поднос, надявайки се, че когато
гневните кредитори хапнат малко сладко, ще спрат
да го гледат сърдито и презрително. Слугата се спа-
зарил с детето и купил подноса за половин динар.
Поставили го пред насъбралите се и шейхът щедро
ги приканил да похапнат. Когато всичко било
излапано, момчето си поискало парите.
– Как очакваш да ти платя? – сопнал се шей-
хът. – Аз умирам. Върви си и ме остави на мира!
Разочаровано и наскърбено от загубата, мом-
чето захвърлило празния поднос на земята, раз-
плаквайки се неудържимо. Искало му се краката му
да са счупени или да бе отишло да продава сладки-
шите си в банята, а не в този проклет дом за суфи-
сти с тези мистици авантаджии. Събрала се тълпа,
привлечена от риданията му, които отеквали из
квартала:
– Велики шейхо, повярвайте ми, че господарят
ми ще ме убие на място, ако се върна с празни ръ-
це. Как може съвестта ви да допусне такава неправ-
да? – умолявало то шейха, приближавайки се едва-
едва към него.

- 59 -
 – Какви номера въртиш? – казали недоволни
кредиторите на умиращия шейх. – Вече си присвои
нашето богатство. Как можа да навлечеш такава бе-
ля и на това клето момче?
Глух за укорите на мъжете, шейхът се престо-
рил, че не го интересува, и като се завил през гла-
ва, заспал дълбоко. Момчето останало до него и
ридаело чак докато дошло време за следващата мо-
литва, но шейхът не го погледнал нито веднъж.
Защо пълната луна в цялото си великолепие
да обръща внимание на лаенето на побъркани ку-
чета? Нима тя изобщо чува шума, който вдигат? жи-
вотните си гледат своята работа, докато луната ос-
ветява навсякъде. Всички на земята и над нея вър-
шат своите малки задачи – течащата вода не губи
чистотата или спокойствието си заради сламката и
прашинките, които се носят по повърхността й! Ца-
рят, забавляван от изпълнителите, пие вино до по-
тока чак до зори, без да забелязва жабешката како-
фония наоколо.
Ако всички кредитори бръкнели в джобовете
си, за да съберат половината динар, който шейхът
дължал на момчето, без проблем щели да му платят.
Волята на шейха обаче не им позволила да проявят
щедростта си и момчето не получило нищо. Такава
и дори по-голяма е силата и мистерията на суфиста.
Когато дошло време за следващата молитва,
се появил прислужник с покрит поднос. Той бил
пратен от един от заможните сподвижници на шей-
ха, който знаел, че той не е добре и не му остава
още дълго. Слугата изказал почитания и сложил
подноса пред шейха, а когато вдигнал покривалото,
- 60 -
под него имало най-различни изискани сладкиши.
Каква била изненадата на всички, когато в единия
край на подноса видели 400 динара и половин ди-
нар, увит отделно в парче плат. Кредиторите ах-
нали от възхита, неспособни да проумеят как шей-
хът е успял да предизвика такова чудо. Те веднага
се разкаяли, засрамени от това, че изобщо са се
усъмнили в силите му, и помолили за прошка.
– Прощавам ви всички съмнения – отвърнал
шейхът. – Вървете си в мир. Аз помолих Бог да ми
покаже правилния път и Той го направи! Въпреки
че този половин динар не е много, получаването му
зависеше от сълзите на детето! Ако този малък про-
давач на бонбони не си изплаче сърцето, вратите на
благоволението няма да се отворят. Братя мои, като
казвам дете, имам предвид детето в собствените ви
очи! Смятайте, че нуждите ви са задоволени, когато
плачете. Ако искате да получавате щедро и без-
крайно, накарайте детето в очите ви да плаче за
земното ви тяло.
Не можем да съдим поведението на мистиците
с нашия прост ум. Ако от време на време не стра-
даме и не изразяваме своята безнадеждност, врати-
те на милостта няма да се отворят за нас – както в
този случай било нужно момчето да заплаче, за да
се отключи портата на щедростта. >

- 61 -
 ~ * ~
Суфистът, който си
изгубил магарето

Един търговец дервиш пътувал няколко дни,

като продавал стоката си в градовете и селата, през
които минавал. Късно една вечер, след дълго пъту-
ване, той пристигнал в отдалечен град в покрайни-
ните на пустинята. Както било обичайно за дерви-
шите, мъжът потърсил най-близкия дом за суфисти,
където да преношува. След като го открил, той се
запътил право към оборите, за да се погрижи за
изтощеното си магаре, което цял ден търпеливо но-
сило стоката. Дервишът хубаво го напоил и го на-
хранил със слама, като се уверил, че нищо няма да
му липсва. За да е спокоен за магарето си, той дал
бакшиш на младия прислужник, за да обърне пове-
че внимание на животното.
Другите дервиши, отседнали в същата къща,
били предимно бедни и гладни работници, които в
сърцето си винаги били готови да съгрешат. Когато
разбрали, че новодошлият има магаре в оборите,
решили да се възползват от този неочакван късмет.
Без собственикът да подозира, те бързо продали
добичето на друг гост, който си тръгвал същата
нощ, а парите похарчили за храна и свещи за ве-
черта.
Започнали приготовленията за вечерята. Мъ-
жете ставали все по-оживени и доволни от това, че
всичко е идеално уредено за едно истинско угоще-
ние. Те показали особена вежливост към стопанина
на магарето, като все му се кланяли и го карали да
- 62 -
се чувства добре дошъл. В същото време тайничко
се радвали, че вече няма да им се налага да просят
за късче хляб, нито ще трябва да гладуват поради
липса на средства. Собственикът пък си мислел ка-
къв късметлия е, че се намира тук тази вечер, за да
се наслади на вкусна храна в компанията на ве-
ликодушни суфисти. Само ако знаел!
Когато най-после храната била сервирана,
всички се нахранили до насита. Малко след това
мъжете започнали ритуала сама4. Вдигнал се прах,
който се смесил с пушека от готвенето, обгръщайки
въртящите се суфисти в мистичен облак. Те пеели и
танцували с ръце, вдигнати към небето, въртейки се
в кръг, тропали с крака, а после се просвали на
пода, метейки го с робите си. Когато сама набрала
скорост, музикантите хванали ритъма и започнали
да пеят възторжено:
– Магарето го няма, магарето го няма!
С ръце във въздуха самазаните5 заповтаряли
лудешки след музикантите:
– Магарето го няма, магарето го няма!
Собственикът на магарето, който изобщо не
подозирал, че пеят за неговото животно, се присъе-
динил и пламенно запял с тях:
– Магарето го няма, магарето го няма!
Ритуалът продължил чак до зори. По изгрев
слънце мъжете се сбогували сърдечно и всеки тръг-

4
Сама – духовен, въртящ, се танц на суфистите. – Б. а.
5
Самазани – въртящите се суфисти. – Б. а.
- 63 -
нал по пътя си. Стопанинът на магарето изтупал
дрехите си от праха, събрал си вещите и се пригот-
вил за поредния работен ден. Тъй като искал да на-
стигне новите си приятели дервиши, той се втурнал
към оборите, но не видял четириногия си спътник.
Решил, че прислужникът го е завел до потока да го
напои – може би водата през нощта му е била не-
достатъчна. Когато момчето най-после се появило,
собственикът го попитал къде е магарето. Смутено,
момчето му казало, че няма представа за какво
говори той. Мъжът се вбесил и го сграбчил за гър-
лото, заплашвайки, че ще го убие.
– Снощи поверих магарето си на твоите грижи
– изкрещял той. – Ти трябваше да се грижиш за
него. Не смей да ми пробутваш извинения, а бързо
отивай да ми го доведеш – в противен случай ще те
заведа при властите!
– Дервишите ме надвиха – признало момчето.
– Беше ме страх, че ще ме убият! Те продадоха ма-
гарето ти и с парите купиха храната за снощното
пиршество. Да оставиш самун хляб сред гладни хо-
ра е като да хвърлиш мършаво коте на глутница ди-
ви кучета! – извикало то, опитвайки се да погледне
философски на положението.
– Да предположим, че са го взели насила – не
трябваше ли да дойдеш да ми кажеш, че ми крадат
магарето? Ако беше го направил, щях да мога поне
да си го откупя или да си взема парите от онези
бандити. Сега всеки си хвана пътя – как ще ги на-
меря? Несправедливостта, която ми докара, е непо-
правима! – захленчил той.

- 64 -
 – Аз опитах да ви предупредя няколко пъти,
кълна се в Бога! Но вие бяхте по-ентусиазиран от
всички тях, взети заедно! – възразило момчето. –
Пеехте по-високо от останалите: „Магарето го няма,
магарето го няма!” Помислих си, че явно сте им да-
ли разрешението си, нали сте мистик и сте посветен
в толкова много тайни!

– Наистина бях превъзбуден, развълнуван от

техния ентусиазъм – съгласил се дервишът. – Но бе-
ше глупаво от моя страна да ги имитирам. Това ме
съсипа! Проклинам поведението си, защото то непо-
правимо ми навреди! >

~ * ~
Мъжът, който
убил майка си

В беден квартал на града живеела жена, която

спяла с всеки мъж, който дойдел при нея. Един ден
синът й, който повече не можел да понася срама,
нахлул в спалнята й. Нахвърлил й се с камата си и
многократно я намушкал, за да е сигурен, че ще
умре.

Направил го без капчица колебание, а после

излязъл, залитайки, с изправена глава и дрехи, из-
цапани с кръвта и. Скитал се по задните улички на
квартала в продължение на няколко часа, а когато
негов приятел случайно го срещнал, той му признал
всичко.

- 65 -
 – Но, приятелю, защо я уби? Не разбирам –
попитал го другият, напълно недоумяващ.
– Тя беше проститутка и всеки ден ме посрам-
ваше! – сопнал се младежът, ядосан на приятеля
си, че не разбира чистото му намерение, а го раз-
питва.
– Защо не уби любовниците й? Защо нея? –
повторил обърканият приятел.
– Щях да съм принуден всеки ден да убивам
по един мъж! – дал разумно обяснение разстроени-
ят мъж. – Така срамът й е завинаги заровен с нея и
няма да се налага да извършвам друго убийство. >

~ * ~
Звукът от плясъка

Отнело им бе много време и бяха похарчили

цяло състояние, но селяните бяха преценили, че е
наложително да построят стена, за да защитят во-
дата си от възможни кражби от съседното село. В
един горещ летен ден наблизо минал човек, който
бил много жаден. Вървейки едва-едва покрай сте-
ната, за да използва малкото сянка, която предла-
гала, той се надявал да намери път до потока и да
утоли жаждата си.
Шумът на течащата вода не можел да се сбър-
ка, а жадният клетник бил неспособен да направи и
една стъпка повече. С последни сили той се заиз-
качвал по стената – поне да зърне потока от дру-
гата страна. Когато се покатерил горе, инстинктив-
- 66 -
но загребал шепа кал от стената и я хвърлил във
водата. Звукът от цопването бил като музика за
ушите му, разпръсвайки мрака на отчаянието от
сърцето му. Това го накарало да продължи да за-
гребва и да хвърля още кал в потока само за да чуе
сладкия звук на плясъка. Докато слушал музиката
на водата, в ума му се надигнал въпрос: „Какво се
надяваш да постигнеш, като хвърляш кал в по-
тока?”.

– За жадния човек звукът от плясъка е като

музика, която съживява мъртвите в Деня на страш-
ния съд! – отговорил той, сякаш сам на себе си. –
Напомня ми също така за тътена на гръмотевицата,
който известява пресъхналата градина за идването
на дъжда. И за щедрата милостиня на дервиша. И за
надеждата за свобода на затворника.

Почти забравил жаждата си, мъжът продължил

да мята кал в потока, наслаждавайки се на омайния
пляскащ звук.

– А, да, и още нещо важно! – спомнил си той.

– Аз не съм инженер, но ясно виждам, че с всяка
шепа, която взема от стената, тя става по-ниска, а
това ще ми помогне да се доближа до водата!
Бавно, но сигурно тази висока и стабилна стена ще
падне и тогава ще съм на хвърлей камък от обекта
на моето желание – а именно този поток свежа
течаща вода, който е моят живот! >

- 67 -
 ~ * ~
Бодливи храсти

В миналото градовете и селата в пустинята

били свързани посредством дълги, обиколни черни
пътища. В едно такова село живеел лош човек, ко-
гото не го било грижа за никого, дори за най-близ-
ките му. Той сякаш винаги бил в конфликт, най-
вече със себе си, и за настроението му можело да
се добие представа от това дали се занимава с нещо
отмъстително.
От известно време този мъж садял малки бод-
ливи храсти край пътя от неговото село към дру-
гото. Те растели бавно, но ставали все по-яки и
дращели краката на минувачите, превръщайки пъ-
туването им в мъчение. Всеки ден мъжът добавял
нови храсти, въпреки оплакванията на хората – той
безцеремонно си правел оглушки, когато главатарят
на селото му наредил да спре със злостното засаж-
дане.
Въпреки че все обещавал да ги изкорени, той
така и не го правел. Храстите заяквали и избуява-
ли, като причинявали рани и кървящи инфекции по
кожата на пешеходците. Най-после един ден себич-
ният мъж бил призован в съда.
– Толкова пъти ти казвах да спреш с безраз-
съдното засаждане – отприщил се водачът на село-
то. – Защо толкова държиш да нараняваш околни-
те? Всеки ден нарушаваш обещанието си да изкоре-
ниш храстите, мързелив нехранимайко такъв! Запо-
вядах ти да ги махнеш, а вместо това ти ги остави
да пораснат и да станат още по-силни – и всеки ден
- 68 -
засаждаш нови! Докато те стават все по-силни и ви-
соки, ти ставаш по-стар и слаб. Или още тази сут-
рин ще ги изрежеш до корен, или ще ги превърнеш
в розови храсти! Кажи ми, можеш ли да го на-
правиш?

Главатарят на селото, който най-после бил от-

правил официално предупреждение към непоправи-
мия закононарушител, не хранел големи надежди,
почти сигурен, че думите му няма да окажат ни-
какво влияние. Той знаел, че вероятно за тази ув-
редена душа е твърде късно да промени закораве-
лите си навици, и отчаяно гледал как мъжът на-
пуска съдебната зала нехайно и шумно, показвайки
съвсем ясно с пренебрежителното си отношение, че
няма никакво намерение да изпълни съдебната
заповед. >

~ * ~
Зулнун в болницата

Великият египетски суфист Зулнун явно бил

полудял. Необузданата му пламенност вече трево-
жела близките му хора. Поклонниците му обаче
търпели и приемали неговото все по-непоносимо
поведение, докато не дошъл момент, когато повече
не се търпяло. Когато огнената му лудост като
зараза се предавала на гражданите, които той ре-
довно срещал, приятелите и поклонниците му раз-
брали, че Зулнун трябва да бъде приет в санато-
риум.

- 69 -
 Макар че великият суфист много лесно можел
да контролира и да потисне импулсивното си пове-
дение и така да избегне принудителното отвеждане
в наподобяващата на затвор болница, той отказал
да се подчини на волята на хората, които просто не
притежавали дълбочината на неговия вътрешен
взор. Зулнун, който буквално бил докаран до лу-
дост от вечно заобикалящото го многолюдие, всъщ-
ност възторжено посрещнал мира и тишината, които
най-после открил в болницата. Дните си прекарвал
в мълчаливо четене и изучаване на любимите си
текстове, доволен, че е оставен сам. Покоят му
обаче не продължил дълго – скоро онези от после-
дователите му, които считали себе си за негови
близки приятели и спътници, повече не можели да
понесат отсъствието му и решили да го посетят.
Както си четял мирно и тихо в градината на
санаториума, той видял да приближават познати ли-
ца. Още в следващия миг дотогава спокойният и
сдържан Зулнун се превърнал в крещящ и кълнящ
луд. Тъй като и преди го били виждали в това без-
умно състояние, отначало приятелите му не се раз-
тревожили и не му обърнали внимание.
Когато забелязал, че обичайното му бръщоле-
вене вече не действа, старият суфист решил да из-
пита така наречените си другари по друг начин –
той започнал да тича из градината, като плюел, ру-
гаел, събирал камъни и пръчки и после ги хвърлял
по тях. Отначало те си помислили, че тази лудост
няма да продължи дълго, но скоро открили, че Зул-
нун, макар да изглеждал немощен, всъщност бил
по-силен и енергичен дори от тях – а те били още
млади.
- 70 -
 Не минало много време и Зулнун постигнал
целта си, която в общи линии била да изплаши мъ-
жете и да ги отпрати от санаториума. Той се смеел
на висок глас, докато гледал как те бягат, за да се
спасят от летящите предмети. Ръкомахайки френе-
тично, Зулнун крещял след тях:
– Плюя на вас и вашето така наречено прия-
телство! Истинският другар търпи всякакво поведе-
ние – той не те зарязва само след няколко лоши
думи и шепа хвърлени камъни! Как може някой да
ви смята за приятели? Изчезвайте и прав ви път на
всички!
Останал пак сам, Зулнун седнал тихо на пей-
ката в градината на санаториума и зачел любимите
си трактати за приятелството. >

~ * ~
Логман и
неговият господар

Навремето заможните люде притежавали роби

и Логман принадлежал на добър и любящ господар.
През годините господарят наблюдавал как верният
му роб безропотно и съвсем честно и предано из-
пълнява задълженията си. Между двамата имало го-
лямо взаимно доверие – всъщност господарят имал
чувството, че едва ли не обича Логман повече от
децата си.
Въпреки че бил прост роб, Логман притежавал
много качества на изключително духовен човек. Го-

- 71 -
сподарят му бил толкова привързан към него, че от-
казвал да се докосне до храната, преди да позволи
на Логман да я опита първи. Ако робът не ядял то-
ва, което му се предлагало, господарят веднага из-
хвърлял храната.
Един ден негов познат му донесъл подарък –
рядък сорт пъпеши от стопанството си. Било краят
на лятото, но все още горещо, затова Логман решил
да натопи един-два пъпеша в плитък вир, за да се
охладят, преди да ги сервира.
Жегата била попреминала и когато господарят
се събудил от следобедната си дрямка, Логман бър-
зо му донесъл охладените пъпеши, за да им се на-
слади. Господарят избрал дълъг нож и отрязал тъ-
нък резен от плода, но както винаги, преди да го
опита, първо го предложил на любимия си роб. Лог-
ман взел резена, отхапал с благодарност, а после за
секунди го изял с удоволствие. Когато видял колко
му е харесал първият резен, господарят му отрязал
още един. Логман го изял е охота и продължил да
получава още. Накрая останал един последен резен
и господарят си казал, че ще е най-добре и той да
го опита.
С голямо удоволствие той отхапал от вкусно
изглеждащия пъпеш, но още преди да е започнал
да дъвче, устата му горяла! Пъпешът бил толкова
горчив, че устата му се покрила с мехури, от които
едва можел да диша. Трябвало му повече от час, за
да се успокои, и тогава заговорил:
– Драги човече, как можа да изядеш целия
пъпеш, който беше горчив като отрова, и да ми се
усмихваш с такава радост в очите? Да не се опит-
- 72 -
ваш да се убиеш? – попитал той с дълбоко състра-
дание.
– Почитаеми господарка, през целия ми живот
сте ме хранели с най-вкусните ястия. Беше ме срам
да се оплаквам, тъй като за първи път ми дадохте
нещо неприятно. Аз съм жив благодарение на ваша-
та доброта как можех да се оплача от един-един-
ствен случай, в който ми се предлага нещо негодно
за ядене? >

~ * ~
Мойсей и пастирът

Слънцето залязвало и горещината на деня от-

слабвала. Пастирът бил събрал козите си и се при-
бирал. Духал прохладен ветрец, който правел ми-
сълта за приближаващата вечер още по-приятна.
Пастирът бил в добро настроение и прочувствено
възхвалявал любимия си Бог, без да подозира, че
пророкът Мойсей го чува:
– Къде си, единствен мой Любими, за да Ти
служа винаги, да Ти кърпя обувките, когато се скъ-
сат, да реша къдрите Ти, когато са в безредие, да
пера дрехите Ти, когато са мръсни, и да чистя от
въшки разчорлената Ти коса? Мой великолепни Лю-
бими, обещавам винаги да целувам ръцете Ти с пъл-
но уважение, да Ти нося прясно мляко всеки ден и
да разтривам уморените Ти нозе, когато Те болят.
Дойде ли време за сън, ще Ти оправям леглото и ще
премитам стаята Ти, без да оставя и прашинка.
Животът ми е Твой и Ти решаваш какво да правиш с

- 73 -
него; моите кози, всичките ми средства за препита-
ние, всичко Ти принадлежи, защото Ти си моята
единствена любов.
Мойсей търпеливо изслушал богохулната ли-
тания на пастира. После застрашително пристъпил
напред и важно попитал простия овчар:
– На кого говореше?
– На Онзи, който е създал теб и мен, земята и
небето – отговорил невинно пастирът, без да познае
Мойсей.
Неспособен да сдържи гнева си, Мойсей
възкликнал ужасен:
– Клети, нещастни човече! Какви безумия бър-
бориш? Аз съм Мойсей, твоят пророк, и ти казвам да
си затвориш надменната уста още в този миг. Тво-
рецът няма земни крайници. Обувките са за онези,
които имат нужда от тях, млякото е за този, който
все още расте! Твоите хвалебствия нямат никакъв
смисъл, затова спри, преди да се обречеш на вечно
проклятие!
Слисан и засрамен, пастирът казал с възди-
шка:
– О, Моисее, ти заши устните ми завинаги!
Разкайвам се и желая животът ми да гори във веч-
ния огън!
Той станал, разкъсал ризата си, хвърлил я на
вятъра и с плач тръгнал към пустинята. Малко след
срещата Мойсей почувствал да го наляга силна
дрямка и когато заспал, му се явило откровение:
- 74 -
 – Моисее, какво направи? – Мойсей веднага
разпознал непогрешимия глас Божи. – Ти отдалечи
от мен верния ми слуга! Пратих ли те като мой про-
рок, за да ме съединиш с хората ми или за да ме от-
къснеш от тях? Позволил съм на всеки да ме почита
по свой начин, със собствена форма на изразяване.
Аз нямам нужда от техните молитви, но те имат.
Това, което на теб може да изглежда като отрова,
за друг е мед. Аз не гледам какво казват с думи хо-
рата ми, а само какво имат в сърцето си. Искам да
видя изгарящата любов! Затова запали огъня на лю-
бовта в душата си и веднъж завинаги прогони без-
полезните си мисли!
Когато чул Божиите думи, сладката им мъд-
рост се запечатала в душата на Мойсей и отворила
очите му за тайни, които дотогава не знаел, убеж-
давайки го, че трябва винаги да гледа отвъд при-
видното. Той незабавно се отправил към пустинята
по пътеката на пастира, страдайки заради жестоки-
те си думи към бедния човек. Скоро познал следите
му, тъй като те не били като на обикновен човек. На
места той бил влачил краката си, малко след това
накуцвал, после вървял настрани и назад, дори бил
пълзял – все белези на стихиите в ума му. По едно
време Мойсей го забелязал в далечината и прибли-
жил предпазливо, като му заговорил внимателно:
– Скъпи ми пастире, ти си благословен от са-
мия всемогъщ, Бог! Той ме укори, задето ти говорих
толкова строго. Иска от теб да се молиш така, както
предпочиташ. Всъщност Бог обожава простите ти
думи, които идват право от сърцето ти. Можеш да
продължиш да се молиш, както винаги си го правил,

- 75 -
и Бог иска да знаеш, че Той е напълно доволен от
теб.
Пастирът вдигнал лице към Мойсей. Той вече
не бил същият човек – очите му били като от друг
свят, а гласът му се надигал от дълбините на съ-
ществото му.
– Моисее, аз стигнах отвъд празните ти думи;
в душата си аз съм луд. Пропътувах пространството
отвъд земята и небето, във времето на хиляди го-
дини! Ти стовари камшика си върху самото ми съ-
щество и ме прати в светове отвъд мечтите ми. Да
бъде прославена тежката ти ръка, която ми нанесе
такъв удар и ме подбуди да стигна до моята собст-
вена истина. Не мога да обясня кой или какво съм –
знам само, че заминавам, но накъде, не мога да ка-
жа.
Пастирът почтително се сбогувал, обърнал се
и с клатушкане се отдалечил в пустинята, докато не
изчезнал от погледа. >

~ * ~
Приятелство с мечка

Планините в северната част на Персия гъмже-

ли от големи кафяви мечки, които бродели из об-
ширния район и почти никога не им се налагало да
се защитават от други хищници. Имало обаче един
необикновен звяр, който местните никога не били
зървали – наричали го дракон и той лесно можел да
убива и изяжда мечки.

- 76 -
 Един ловец от централната част на страната
отишъл да търси плячка из северните планини, без
да знае нищо за легендарния дракон. Докато опъ-
вал палатката и подготвял огъня, за да му е топло
през нощта, той си тананикал любимата си мелодия,
мислейки с вълнение за предстоящия сутрешен лов.
Изведнъж чул някакво животно да вика от болка, а
после пронизителния рев на друго създание, който
не бил чувал преди. Станало му много любопитно и
като взел лъка и стрелите си, той бързо, но пред-
пазливо тръгнал към мястото на битката.
И ето че пред очите му бил тайнственият дра-
кон, който бълвал огън и се зъбел с огромната си
паст срещу голяма мечка, която стояла на задните
си крака, готвейки се за борба. Без да губи време,
ловецът се прицелил между очите на дракона и
стрелял. Звярът паднал с ужасяващ рев и умрял на
място.www.spiralata.net
Мечката не можела да повярва на очите си –
тя се обърнала и изгледала ловеца, а после стъпила
отново на четири крака и бавно тръгнала към него.
Отначало ловецът си помислил, че мечката ще
го нападне, но страхът му се уталожил, когато ог-
ромното животно седнало в краката на спасителя си
и положило глава върху лапите си. Ловецът решил,
че това е начинът, по който мечката показва благо-
дарността си, и се успокоил. Когато тръгнал обрат-
но към палатката си, мечката станала и бързо го по-
следвала.
От този ден тя никога не го изоставила и лове-
цът свикнал с присъствието й. Били чудата двойка и
всеки, който ги виждал, се изненадвал. Хората че-
- 77 -
сто предупреждавали ловеца, че приятелството с
невеж звяр е опасно – по-лошо дори от приятел-
ството с враг в човешка кожа. Ловецът обаче не им
обръщал внимание, убеден, че просто му завиждат
за приятелството с внушаващата страхопочитание
мечка. Скоро всички спрели да му дават акъл и го
оставили да се оправя сам.
Една прекрасна утрин ловецът решил да се
възползва от хубавото време и да отиде на лов.
Двамата с мечката избродили множество планински
пътеки в търсене на достойна плячка, но нямали
късмет и след часове на безделно преследване все
така били с празни ръце. Уморен, ловецът решил да
подремне на сянка. Мечката се била научила по-
слушно да сяда до него да го пази и да наглежда
лъка и стрелите, докато той се събуди.
Докато ловецът спял дълбоко, сънувайки пре-
красни летни дни, една муха забръмчала шумно над
главата му. Ловецът замахал с ръка в съня си, об-
ръщал се насам-натам, но мухата не го оставяла.
Мечката, чиято единствена цел в живота била ста-
нала грижата за нейния господар и спътник, също
не успявала да изгони мухата и започнала да се
изнервя. Неспирното бръмчене не стихвало и още
повече я изкарвало от търпение. Внезапно тя се
пресегнала и взела най-близкия камък, който мо-
жала да хване в предните си лапи, и когато мухата
кацнала на челото на ловеца, тя го стоварила върху
насекомото, като заедно с него разбила и черепа на
ловеца.
Това се случва, когато човек дружи с неве-
жите, дори да имат най-добри намерения. >

- 78 -
 ~ * ~
Две различни птици
летели заедно

След ежедневните си посещения по къщите

един лекар се прибирал всяка вечер през полето.
Над дома му често преминавали прелетни птици,
запътили се към своята цел. Той много ги обичал и
често ги наблюдавал, опитвайки се да следи мигра-
цията им.
Късно един следобед, въпреки че бил уморен
след дългия работен ден, лекарят решил да се при-
бере пешком, вместо да приеме да го закара синът
на негов пациент. Както си вървял сред природата,
зърнал две птици, които летели доста ниско, сякаш
отделени от ятото си. Изглеждали необичайно – не
били от често срещаните птици, които по това вре-
ме на годината виждал над главата си. Лекарят бил
заинтригуван и внимателно се взрял в тях.
И наистина, двете летящи заедно птици били
много странна гледка – защото били от различен
вид! Мъжът не бил виждал подобно нещо и след
като бил сигурен от какъв вид са, започнал да раз-
мишлява. Казал си: „Как е възможно реещият се
във висините ястреб кокошкар да се събере с летя-
щата близо до земята сова? Защо птица, чието мя-
сто е в Рая, ще придружава друга, която обитава
земните развалини?
Скоро птиците започнали да се спускат, гот-
вейки се да кацнат недалече от мястото, където бил
спрял да ги наблюдава лекарят. Когато стъпили на

- 79 -
земята и заподскачали към нещо, приличащо на
купчина червеи, мъжът забелязал, че и двете на-
куцват!
След като отначало се чудел как е възможно
две птици, които нямат нищо общо помежду си, да
станат другари, сега отговорът бил пред него – и
двете имали недъг, който бил свързващото ги зве-
но! Клетият ястреб кокошкар, след като бил прежи-
вял нараняване, което едва не го убило, се притаил
до нивото на обитаващата гробищата сова, изоста-
вяйки своето предишно величие. >

~ * ~
Пророкът на посещение
при болен

Стар познат на пророка Мохамед се разболял.

Неспособен да яде, той отслабнал много и се пре-
върнал в инвалид. Когато чул за окаяното състоя-
ние на стария си приятел, пророкът решил да го
посети. С влизането си в стаята той осъзнал, че
дните на болния са преброени – всъщност краят му
бързо наближавал. Ето защо той обърнал особено
внимание на приятеля си и се опитал да облекчи
болката му с добри думи. От вълнение и благодар-
ност за това, че пророкът е дошъл да седне до него,
старият човек имал чувството, че му идват сили за
живот.
– Болестта ми донесе този нечуван късмет! –
продумал той немощно. – Самият пророк ми дойде
на посещение! Какъв щастлив ден! Толкова съм
- 80 -
признателен на всичките ми болки, защото те ми
доведоха пророка! Бог изпълни желанието ми на
стари години. Даде ми такива болки в гърба, че не
мога да спя нощем, но това не е мъчение – всъщ-
ност това е моето съкровище! Ето че молитвите ми
получиха отговор, преди да умра.
Пророкът много се учудил, когато чул, че
старият човек се моли за болка.
– Приятелю, от думите ти мога да кажа, че си
се молил погрешно. Сигурно си мислел, че молиш
Бога за сладки и хубави неща, но неправилните ти
думи са ти донесли голямо нещастие! Струва ми се,
че вместо да се молиш за дълъг и здравословен
живот, ти си се молил за отровна храна. Коя молит-
ва си казвал?
– Не помня, толкова ме боли – изстенал клет-
никът. – Почакай, в твое присъствие умът ми започ-
ва да се прояснява. Чувствах се гузен заради мно-
гото грехове, които съм извършил, и се боях от Бо-
жието наказание. Нямах търпение и не смятах, че
изобщо заслужавам да се разкайвам. Като удавник
се хванах за сламка, само и само да се задържа на
повърхността. Помолих се Бог да ме порази с всич-
ки мъчения на ада, докато съм още жив, а да мога,
когато премина отвъд, най-после да намеря покой.
Сега ме разкъсват такива болки и страдания, че не
мога да си спомня нито една молитва, какво остава
за греховете ми! Любезното ти посещение означава
много за мен, а утешителните ти думи ми донесоха
огромна радост. Благодаря ти от цялото си сърце.
Пророкът погледнал мъжа с голяма тъга:

- 81 -
 – Внимавай и никога повече не изричай така-
ва молитва! Защо ще искаш да прережеш корените
си със собствените си ръце? Ти си само една ни-
щожна мравчица, която тича насам-натам из голе-
мия план на живота. Защо искаш тежестта на пла-
нината да падне върху теб и да ти строши гърба? –
скарал му се пророкът.
– Разкайвам се, велики пророче. Никога пове-
че няма да се опитвам да надхитря когото и да би-
ло.
– Когато се молиш на Бога, поискай по-лек
живот, за да го понесеш, а не по-труден. Помоли
Бога да ти дава само добри неща в този и в след-
ващия живот! Поискай пътят ти да минава през гра-
дини, отрупани с цветя, които да те водят към Ал-
лах – Той трябва да е твоята върховна цел.
Малко след това пророкът се сбогувал със ста-
рия човек, знаейки, че той няма да живее още
дълго, и му пожелал да премине в по-лек свят от
този, който сам си бил измолил на земята. >

~ * ~
Клоунът и проститутката

Един от членовете на управляващото семей-

ство в град Термез се бил сприятелил с клоун преди
много години. Двамата мъже се разбирали и вре-
мето не било влошило взаимоотношенията им. Все-
ки път, когато се видели, клоунът разсмивал въз-
растния мъж, а той на свой ред, нали бил заможен,
се грижел за клоуна.
- 82 -
 Един ден двамата били сами. Възрастният
мъж, който бил чул, че неотдавна клоунът си е взел
за съпруга жена със съмнителна репутация, не-
доумявал как е станало това и го попитал:
– Стари приятелю, в нашата общност има мно-
го уважавани жени, които аз лично познавам. Защо
не ми каза да поискам ръката на една от тях? Защо
прибързано взе такова важно решение и се ожени
за жена с лоша слава?
– Господине, сигурно знаете, че вече съм се
женил за девет почтени жени! – отговорил клоунът
на загрижения си приятел, опитвайки се да сдържи
шеговитата си усмивка. – Сигурно сте забелязали
също така, че нито една от тях не ми остана вярна,
затова трябваше да се разведа с тях! Всеки път сър-
цето ми беше съкрушено и не можех да понеса още
една невярна съпруга. Затова реших да се оженя за
такава, която вече е опозорена, без дори да я по-
знавам, и да рискувам. Вече си опитах късмета, из-
ползвайки ума и мисловните си способности – този
път ще пробвам с лудост! >

~ * ~
Мъдрият луд

Един младеж решил, че е време да се ожени,

но не бил напълно убеден в решението си. Понеже
не искал да направи някоя сериозна грешка, зна-
ейки, че изборът на съпруга вероятно ще е най-
важното решение в живота му, той намислил да се
посъветва с някой по-мъдър от него. Търсил из це-

- 83 -
лия град и разпитвал всички познати, докато най-
после някой не му казал: „В нашия град има само
един мъдър човек и това е старецът, който играе с
децата!”.

Младежът лесно намерил мъдреца – всъщност

нямало как да го пропусне. Насред градския пло-
щад той по цял ден гонел малките деца, яхнал дъл-
га бамбукова пръчка, все едно е неговият див, буен
кон. Когато го забелязал отдалече, младежът си ка-
зал, че трябва да внимава как се обръща към него.

– Здравей, велики коннико, бъди така добър и

насочи коня си към мен за малко! – помолил той
отчаяно.

– Казвай бързо какво те води при мен – от-

върнал старецът с официален тон. – Както виждаш,
конят ми е див и свиреп и ще те ритне, ако напра-
виш някое глупаво движение – предупредил го той.

– Искам да се оженя, но съм неопитен и имам

нужда от съвет. Какво можеш да ми кажеш за же-
ните? Коя ще е най-добра за мен? – попитал скром-
но той, без да е сигурен дали ще получи уместен
отговор.

– На този свят има три типа жени – отговорил

сведущо ездачът. – Два от тях са наистина много
ценни, но третият е най-голямото съкровище и на
този, и на онзи свят.

Младежът бил признателен, но и объркан.

– Би ли ми обяснил какво имаш предвид? –

попитал той учтиво.

- 84 -
 – Ще започна с първия тип – такава жена ще
бъде само твоя до края на живота ти. Вторият тип
жена ще е твоя само отчасти. А третият изобщо ня-
ма да ти принадлежи! А сега се махни, преди конят
ми да те ритне по пищяла и да осакатееш – заявил
старецът, обърнал дървения си кон към децата и се
отдалечил в галоп.
– Моля те, почакай – викнал младежът, все та-
ка объркан. – След като сподели с мен безценната
си мъдрост, кажи ми какво точно означава това?
Ездачът дръпнал юздите и отново се обърнал
към питащия.
– Е, добре, ще ти кажа ясно веднъж завинаги.
Жената, чието сърце ще е твое, но само наполо-
вина, е вдовицата. Дори и да е бездетна, тя винаги
ще храни топли спомени за покойния си съпруг.
Има друг тип жена, която никога няма да сподели
сърцето си с теб, и това е вдовицата с деца. Всеки
път, когато ги погледне, тя ще си спомня за любов-
та, която е имала с баща им. Без съмнение най-до-
брата жена, чието сърце ще е твое завинаги, е тази,
която не го е давала на друг преди теб. А сега се
махни от пътя ми, преди конят ми да те изрита.
– Драги ми старче, имам само още един въп-
рос. Може ли да го задам?
– Е, давай – отговорил той, малко раздразнен.
– Мъдростта ти е ненадмината. Защо се пре-
струваш на луд?
– Жителите на града искаха да ме изберат за
техен върховен съдия, но аз отказвах многократно –
- 85 -
признал той. – Те обаче продължаваха да настоя-
ват, че в града нямало по-мъдър човек, на когото да
се доверят. Не ме оставяха на мира – нямах избор и
се престорих, че съм се побъркал. Вътрешно обаче
съм си същият. Моят ум е духовното ми съкровище и
никога няма да го споделя с обикновените хора!
След като разкрил ценната си тайна, мъдрият
луд подкарал коня си към групичката момчета, кои-
то нетърпеливо го чакали, за да си довършат бит-
ката. >

~ * ~
Нощните стражи
и п и я н ия т

Било след полунощ и нощните стражи патру-

лирали из квартала, когато се натъкнали на пиян
мъж, облегнат на една стена. Единият от стражите
се приближил, потупал го по рамото и изкрещял в
ухото му:
– Ей, ти да не си пиян? Веднага ми кажи какво
си пил?
– Каквото имаше в ей онази бутилка – посо-
чил пияният празната бутилка, която се търкаляла
на земята.
– Какво имаше в нея? Нали знаеш, че алкохо-
лът е незаконен в този град – отново извикал стра-
жата.
– Изпих, каквото имаше в бутилката, служи-
телю на реда – отговорил пияният провлачено.
- 86 -
 – Не виждам нищо в бутилката. Кажи ми бър-
зо, какво пи?
– Каквото имаше в бутилката, нали ви казах.
Стражата разбрал, че само си гони опашката и няма
смисъл да води този разговор. Решил, че ако иска
да арестува пияницата, ще трябва да опита друг
подход.
– Отвори си устата и кажи „а-а-а” – заповядал
той на пияния, който вече бил полузаспал, надя-
вайки се да помирише алкохола.
– Ху6! – въздъхнал щастливо пияният.
– Казах ти да кажеш „а-а-а”, а ти ми казваш
„ху”? – сопнал се ядосано стражата.
– Толкова съм щастлив, защо да казвам „а-а-
а”? „А-а-а” е звук за тъжни хора като вас, които
позволявате да ви юркат. Хора като мен са винаги
щастливи, затова казвам „ху”!
– Не се опитвай да се измъкнеш с глупавото
си бърборене, защото си загазил. Няма да ми про-
бутваш фалшивата си духовност. Никакво спорене
повече. Стани! – изкомандвал стражата автори-
тетно, знаейки много добре, че ако не действа
бързо, ще го надхитрят.
– Няма проблеми, вие си вървете. Аз приклю-
чих тук – казал пияният.
– Казах ти да станеш! Ти си пиян и аз трябва
да те арестувам.

6
Ху е едно от 99-те имена на Аллах. – Б. а.
- 87 -
 – Оставете ме на мира. Как очаквате да от-
краднете дрехите на голия човек? – уговарял ги
пияният. – Ако имах сила, щях да се прибера, ня-
маше да си губя времето в спорове с вас! Ако можех
да разсъждавам като мъдрите, щях да седя в ма-
газина и да си въртя бизнеса, глупак такъв!
Пияният клекнал, подпрял гръб на стената и
като затворил очи, веднага заспал. Осъзнавайки
колко безнадежден е този арест, нощните стражи
оставили човека на мира и си тръгнали разгневе-
ни.>

~ * ~
Крадец под ръка

Както си спял, един човек чул стъпки в дома

си и бързо станал да провери. И наистина, във все-
кидневната му стоял крадец, сграбчил скъпоценни
предмети. Той се изплашил, изпуснал всичко и из-
скочил през прозореца право на улицата. Собстве-
никът го подгонил и тъй като бил млад и бягал бър-
зо, продължил да преследва крадеца още няколко
пресечки в тъмното, докато крадецът не се изморил.
Тогава собственикът го сграбчил за врата и тъкмо
се канел да го завлече в полицията, когато чул ня-
кой да го вика.
– Ела бързо! Ела и виж какви следи е оставил
крадецът, който ограби дома ти! – извикал неиз-
вестният глас.
– Какъв любезен и загрижен гражданин – ка-
зал си собственикът. – Ами ако в дома ми има втори
- 88 -
крадец, който може да нарани жена ми и децата?
Такива щети ме могат да се възстановят! Каква ще е
ползата да заловя този човек, ако изпусна истин-
ския виновник? По-добре да послушам този непо-
знат, за да не съжалявам после.

Той пуснал крадеца и хукнал към къщи. Пред

къщата му в тъмното стоял партньорът на крадеца и
чакал собственика да се върне.

– Благодаря ти – казал задъхан стопанинът на

дома, когато видял втория крадец. – Направи ми ог-
ромна услуга! Кажи ми, защо ме викаш?

– Нека ти покажа следите на крадеца. Про-

клетникът е избягал в тази посока – казал той, со-
чейки надясно. – Ако още сега го подгониш, може
би ще успееш да го хванеш.

– Идиот такъв! Какви ги говориш? Аз вече го

бях хванал! Ти ме измами, за да го пусна. Истината
беше в ръцете ми, а ти ми предлагаш да търся зна-
ци?

– Наясно съм с истината – отвърнал вторият

крадец, правейки се на невинен. – Само се опитвам
да ти покажа знаците й!

– Ти или си крадец като него, или си пълен

невежа! Не, всъщност съм сигурен, че ти си крадец
и знаеш точно какво планираше да направи дру-
гият. Врагът ми беше в ръцете, а ти ме накара да го
освободя и сега ми дърдориш за това кое е вярно?

Понякога истината е право пред очите на хо-

рата, а те погрешно търсят знаците й. >

- 89 -
 ~ * ~
Четирима индийци
се молели

Слънцето било високо в небето и четирима на-

божни индийци мюсюлмани влезли в джамията, за
да изпълнят обедната молитва. Застанали един до
друг, всеки със своята надежда в сърцето, и започ-
нали да се молят. По едно време прозвучал гласът
на мюезина и в умовете им се надигнало съмнение –
дали не били подранили? Единият се обърнал към
мюезина и го попитал:
– Уважаеми мюезине, сигурен ли сте, че не за-
късняхте с призоваването за молитва днес?
Друг от четиримата веднага скастрил приятеля
си:
– Какво направи, друже? Проговори насред
молитвата и сега тя е невалидна!
Третият се обърнал към втория и възкликнал:
– Ей, защо го обвиняваш? Ти направи като не-
го и също наруши молитвата си!
– Слава Богу, че не се изпуснах като тези три-
мата! – казал четвъртият. – Твърде умен съм, за да
направя такава глупава грешка. Моята молитва все
още важи! – похвалил се той, без да осъзнава, че се
е провалил също като тях.
Ето как молитвите на четиримата мъже, които
се бяха опитали да изтъкнат превъзходството си,
изгубиха своята сила. >
- 90 -
 ~ * ~
Даване на пример

Огузите били диви и свирепи воини, които би-

ли нахлули в Персия и продължавали да опустоша-
ват земите в северните части на страната. Един ден
армията им стигнала до отдалечено селце, готова да
подложи на сеч жителите му, да заграби собстве-
ността им и да изравни мястото със земята.
Докато претърсвали малките порутени колиби,
те открили двама възрастни мъже – единият бил
главатарят на селото, а другият – негов съсед.
Туркмените бързо вързали единия, възнамерявайки
да го посекат.
– Велики воини на нашето време, защо искате
да убиете един беден стар човек като мен? – казал
умолително клетият старец. – Защо ще проливате
невинната ми кръв? Не виждате ли, че съм толкова
беден, че съм останал кожа и кости? Каква полза
може да ви донесе смъртта ми? – опитвал се да ги
убеди той, докато му връзвали ръцете и краката.
– Ще ти прережем гърлото и ще дадем пример
на другия, за да ни каже къде е заровил златото си
– отговорил един от войниците.
– Какво злато? Та той е по-беден от мен!
– Имаме си информатори, които се заклеха, че
той крие съкровище.
– И двамата сме в едно положение, защо не
убиете него вместо мен и аз ви обещавам да ви по-
кажа къде аз крия моето злато! – предложил ста-
- 91 -
рецът, опитвайки се хитро да избегне сигурната
смърт. >

~ * ~
Старецът и лекарят

Един човек от дълго време страдал от най-раз-

лични болежки, както става в старостта. Най-после
един ден намерил сили да отиде в местната болница
за помощ. Нямал особено доверие на докторите и
съветите им, но не знаел какво друго да направи и
повече не можел да търпи болката, която била об-
хванала цялото му крехко тяло.
– Страдам най-вече от загуба на паметта, дра-
ги докторе – започнал той.
– Паметта се губи, защото остаряваш, драги
ми човече – заявил младият доктор.
– Зрението ми бързо отслабва. Какво да пра-
вя? – продължил той.
– Зрението отслабва, защото остаряваш – от-
говорил докторът.
– От болки в гърба не мога да се движа – из-
стенал възрастният мъж.
– Болките в гърба също са от старостта, добри
ми човече – казал студено докторът.
– Каквото и да хапна, вече не ми е вкусно –
оплакал се болният.
– Стомахът ти също е отслабнал от старостта.
- 92 -
 – Когато дишам, като че ли не поемам доста-
тъчно въздух в дробовете си – продължил той.
– И плиткото дишане е от възрастта – заявил
безчувствено младият лекар. – Старостта носи цял
куп болежки, стари приятелю!
Възрастният човек, който до този момент
сдържал гнева си, не изтраял повече и викнал:
– Идиот такъв! Това ли е всичко, което си нау-
чил за толкова години? Не си ли научил, че за вся-
ка болежка Бог е създал лек? Ти си един глупак,
който нищо не знае!
Надменният доктор се подразнил, но отгово-
рил твърдо на обидите:
– Вие сте на шейсет години и гневът и яростта
ви също са резултат от остаряването! С времето ор-
ганите на тялото западат и човек по-трудно контро-
лира нетърпението или яда си. Ето защо ще се на-
правя, че не съм чул никакви обиди – отвърнал док-
торът, пренебрегвайки гневните забележки на въз-
растния човек.
И като изпуснал възможността да почувства
поне малко състрадание в сърцето си, младият док-
тор никога повече не видял възрастния човек. >

~ * ~
Джухи на погребение

Младият Джухи придружавал баща си на по-

гребение на негов другар от бранша. Процесията
- 93 -
водел синът на починалия, който, обезумял от мъка
по любимия си баща, вървял пред ковчега и през
сълзи нареждал:
– Мой скъпи татко, къде те отвеждат? Нима ще
заровят обожаваното ти тяло в гроб и ще изсипят
отгоре му пръст? Нима те отвеждат в тъмна и тясна
къща, без килими по пода, без дори сламена ро-
гозка? Нима ще те положат в къща, където свет-
лината никога не влиза, където не се пече хляб?
Нима ще те изоставят на място, където въздухът ни-
кога не се насища с аромат на готвено, в къща без
входна врата, без стъпала до покрива? Нима ще те
положат някъде, където няма съседи, които да по-
чукат и да те потърсят? Ти, който беше толкова по-
читан и уважаван, как би могъл да понесеш такъв
тъмен и пуст дом?
Когато чул думите на младежа, скърбящ за ба-
ща си, Джухи се обърнал към собствения си баща и
попитал смутено:
– Татко, да не би да носят тялото в нашата къ-
ща?
– Не бъди такъв глупак! Що за безумен въп-
рос?
– Но всички подробности, които този младеж
описва, отговарят на нашата къща. Слушай внима-
телно и ще разбереш какво имам предвид. Той
казва, че в къщата няма светлина и в нея никога не
се готви храна; че вратата е счупена и че няма нито
градина, нито покрив! Това е нашата къща! – на-
стоял малкият Джухи, но разсеяният му баща не му
обърнал внимание. >
- 94 -
 ~ * ~
Торба с камъчета

В арабските пустини търговиите пътували с

камили и разнасяли стоките си от град на град,
обикновено на големи кервани. Един ден търговец,
който се движел с подобен керван, срещнал няка-
къв учен човек.
– Здравей, добри човече, откъде идваш и на-
къде си се запътил? – попитал го ученият човек.
Търговецът отговорил искрено на непознатия,
след което бил запитан за товара, който носи.
– Имам един чувал, пълен с пшеница и един с
камъчета – казал той гордо.
– Защо камъчета?
– За равновесие, разбира се. За какво друго?
– Защо не напълниш втория чувал с половина-
та пшеница от първия, вместо да товариш камилата
си с камъчета? Така ще носи половината от тежест-
та.
– Браво, добри човече – възкликнал изнена-
дан търговецът. – Каква брилянтна идея! А сега,
кажи ми, като си толкова умен, защо вървиш пеш
по този труден път, вместо да пътуваш на кон или
камила?
Търговецът слязъл от камилата си, за да пред-
ложи на мъдрия човек да се качи, понеже му ста-
нало жал за него, но първо решил да му зададе ня-
колко лични въпроса.
- 95 -
 – Е, кажи ми, щом си толкова знаещ, да не би
случайно да си губернатор или министър?
– О, не, не съм нито губернатор, нито мини-
стър. Виж ми само дрехите! Аз съм никой, просто
обикновен човек.
– Не може да нямаш поне няколко камили и
крави, след като си толкова умен.
– Нямам крави, нито камили.
– Тогава сигурно имаш магазин. Какво прода-
ваш?
– Нямам магазин, нито стока за продан.
– Но ти си проницателен и интелигентен човек
– всъщност сигурно си алхимик, който може да пре-
връща неблагородни метали в злато. Познанията ти
са безценни. Бъди честен и ми кажи истината – кол-
ко пари имаш?
– Драги приятелю, нямам си нищо на този
свят. Ходя бос и постоянно търпя глад, надявайки
се да срещна хора, които ще ме съжалят и ще ми
предложат къс сух хляб – признал мъдрецът. – Моя-
та интелигентност и проницателност са ми донесли
само неприятности и страдание.
– Махай се! – изкрещял най-неочаквано тър-
говецът. – Махни се от очите ми, преди прокълна-
тата ти интелигентност да зарази и мен. Знанието
ти ще донесе само нещастие на всеки, когото срещ-
неш, затова тръгвай, преди да съм те проснал с ня-
колко ритника! Ще си запазя чувалите, както са,
ако нямаш нищо против. Предпочитам да нося чу-
- 96 -
вал с камъчета, отколкото да се вслушам в твоите
нещастни, безполезни съвети. Ако можеше да се
възползваш от познанията си, вече щеше да си го
направил. Така че тръгвай, изчезвай, нещастно съз-
дание.
Търговецът бързо се качил на камилата си,
шибнал я и я ритнал с все сила, за да тръгне въз-
можно по-бързо и да го отнесе далече от този уж
мъдър човек. >

~ * ~
Бог няма да ме накаже

Един ден, докато Йотор, тъстът на Мойсей, бил

зает с ежедневните си задачи, негов приятел, кого-
то не бил виждал отдавна, наминал, за да изпият по
чаша чай. Докато разговаряли за различни неща,
приятелят се похвалил с късмета си.
– Извършил съм безброй грехове в живота си,
но Бог никога не ме наказва, защото е доброжела-
телен! – казал той гордо.
Йотор не можел да проумее защо приятелят му
казва това. Скоро след това Бог му проговорил в от-
кровение:
– Кажи на този несъзнателен човек да спре да
твърди, че не съм го наказвал за греховете му.
Точно обратното е! Сграбчвал съм го и съм го дър-
жал в ръцете си много пъти, но той изобщо не го
осъзнаваше. Кажи му, че толкова се е омърсил и
отвън, и отвътре, че е като почернял чайник и дори
- 97 -
да потъмнява повече, вече не личи. Мръсните петна
се забелязват веднага, когато са на чиста повърх-
ност – същото важи за греха и следите, които той
оставя върху душата. Тъмнината първо поразява
вътрешността, а после бавно се разкрива и отвън.
Когато цялото същество на човека е напълно
омърсено, той е неспособен да разбере или дори да
види, че всеки ден прибавя към нечистотията си.
Разбира се, той може да се разкае и да помоли за
прошка и така да почувства облекчение, но когато
сърцето е толкова непоправимо опетнено, човек е
изгубил всякаква склонност към разкаяние.
Когато чул Божиите думи, Йотор ги повторил
пред приятеля си, когато пак се срещнали, надя-
вайки се да го убеди колко се е заблудил. За негова
изненада обаче другият отвърнал добродушно:
– Кажи ми, Йоторе, щом Бог ме е хващал в ка-
пана си, къде са знаците Му?
Йотор много се ядосал и по-късно доверил на
Бога, че бедната душа не повярвала на думите му.
Бог се обърнал нежно към него, освобождавайки го
в този случай от дълга му на пратеник.
– Аз владея завоалирането – казал Той. – Но
няма да споделя мъдростта си с това безсъзнателно
създание. Все пак ще ти кажа едно нещо, Йоторе –
вярно е, че този човек никога не пропуска молит-
вите и постите и дори с готовност плаща религиоз-
ните си данъци. Делата му обаче не са честни и не
извират от сърцето му. Вярата му е без съдържание.
Това, което се вижда, изглежда приятно, но всъщ-
ност той е измамник. Да желаеш пламенно духа е
- 98 -
основното семе на растежа, а у този човек то
напълно липсва.
Йотор не поставил под съмнение това, което
му било разкрито, и когато следващия път срещнал
стария си приятел, се усмихнал многозначително и
си замълчал. >

~ * ~
Камила и мишка

Един търговец бил пътувал дял ден и когато в

късния следобед пристигнал в кервансарая, бил
изтощен. Слязъл от камилата си и внимателно я
разтоварил, но проявил нехайство, когато завър-
звал повода, преди да влезе в постройката, където
щял да нощува.
Малко след това поводът се разхлабил и ка-
милата се отдалечила. Една малка пустинна мишка
видяла края на въжето да се вие по земята като
змия, бързо го захапала и затичала пред голямото
животно. Камилата, която била отегчена, намерила
мишката за забавна и решила да не дърпа повода, а
да я остави да води. Мишката била във възторг –
убедена била, че контролира могъщата камила и се
почувствала горда от ненадминатите си умения.
– Аз съм истински герой! – казала си тя до-
волно. – Гледай само как водя това огромно живот-
но!
Камилата забелязала как гордостта се надига
в сърцето на мишката, но се направила, че нищо не
- 99 -
знае, и я оставила да продължи да дърпа надменно
повода.
– Ще й позволя да се наслади на своя славен
момент – кой знае какво крие бъдещето – казала си
камилата философски.
Двете продължили да се разхождат така из-
вестно време, докато стигнали при широк поток,
който на мишката се сторил като безбрежна река.
Тя се покачила на купчина пръст, за да се опита да
види отсрещния бряг, но той бил прекалено далече.
Камилата знаела много добре защо се бави мишка-
та, но се направила, че не забелязва.
– Ей, мишчице, защо спря? – попитала само-
доволно тя. – Не бъди половинчат приятел, давай
да вървим – подтикнала я камилата.
– Приятелко, водата е много дълбока и бърза!
Страх ме е, че ще се удавя – възкликнала безпо-
мощно мишката.
– Чакай да проверя – предложила кавалерски
камилата и влязла във водата. – Ама че си глупава!
Изобщо не е дълбоко – виж, само до коленете ми е!
– На теб тази вода може да ти изглежда незна-
чителна като група мравки, но за мен е непрохо-
дима като колона от свирепи дракони! Твоите и
моите колене доста се различават на височина, не
виждаш ли? – казала тя умолително.
– Може би не трябваше да си толкова дръзка,
а да си беше намерила друга мишка с твоята голе-
мина, която да водиш, вместо да се опитваш да

- 100 -
командваш могъщата камила! – съчувствено въз-
кликнала камилата.
– Разкайвам се, разкайвам се – искрено каза-
ла мишката. – Помогни ми да прекося реката и ни-
кога повече няма да си позволя да ме води гор-
достта.
Камилата съжалила малката мишка.
– Хайде, скачай бързо на гърбицата ми – вик-
нала тя отзивчиво. – За мен да прекося този поток е
проста работа. Всъщност мога да го направя със
стотици като теб на гърба си!
И така камилата и мишката продължили да си
другаруват до края на съвместните им дни. >

~ * ~
Шейх на кораба

Живял едно време шейх, който изобщо не

приличал на висш суфист – имал парцаливи дрехи и
изпит, недохранен вид. Веднъж, понеже бил длъжен
да отиде в град, намиращ се отвъд морето, той ня-
мал друг избор, освен да пътува с кораб. И тъй като
нямал пари, той се качил на луксозния плавателен
съд, като се подслонил сред товара. Корабът се от-
далечил с леко полюшване от пристанището и шей-
хът заспал дълбоко.
Не минало много време и един човек на борда
започнал да вика и да ругае – бил открил, че ке-
сията му със злато е изчезнала. Капитанът наредил
да претърсят всички пътници. Дошъл редът и на
- 101 -
шейха, който все още спял сред багажа на пътни-
ците. Моряците с неохота събудили бедния човек и
го информирали за ситуацията, като му наредили да
свали всичките си дрехи, за да са сигурни, че той
не е виновникът. Шейхът се смутил и дълбоко се за-
сегнал. – Боже мой – обърнал се той към небето и
замолил своя Господар. – Тези злонамерени невер-
ници обвиняват Твоя покорен слуга в кражба. Моля
Те да им наредиш да ме освободят и да си вземат
назад безпочвените твърдения. Сърцето на шейха
било съкрушено от грубостта на спътниците му и
нищо не можело да го успокои – докато не видял от
всички страни в обширното море да ги заобикаля
чудо. Милиони бляскави риби показали глава над
водата, пляскайки енергично с опашка, и всяка
държала в устата си скъпоценна перла, която стру-
вала колкото цялата хазна на богато царство! Шей-
хът се навел през страната на кораба и взел някол-
ко, като нехайно ги подхвърлил на палубата.

После, като коронован цар, седящ на трона

си, той се издигнал във въздуха над движещия се
кораб. Обърнал се към пътниците и обявил:

– Може да вземете кораба с цялото му богат-

ство – аз обаче предпочитам компанията на моя
Бог. Сега ви оставям, за да не се налага да пътувате
заедно с един крадец. Скоро ще видим кой ще има
най-голяма полза от тази раздяла. Аз избирам да се
отдръпна от вас и да отида при Бога, който никога
няма да ме обвини в злодеяние, нито ще ме остави
в ръцете на недостойни лъжци и обвинители.

- 102 -
 Изпълнени с благоговение, пътниците се при-
молили на шейха да им каже как е успял да се из-
дигне до такава божествена висота.
– Да започнем с това, че никога не съм се
съмнявал в думите на дервиши и шейхове! – казал
той укорително. – Никога не съм обвинявал бедните
в злодеяния, нито съм досаждал на Бога с мало-
важни светски дела, както правите вие!
Преди да успеят да го попитат нещо друго,
шейхът просто се изпарил, сякаш никога не го е
имало. >

~ * ~
Да смъмриш дервиш

Един ден група суфисти отишли при шейха си,

за да се оплачат от друг дервиш.
– Учителю, помогни ни – помолили го те. –
Спаси ни от присъствието на този човек, иначе ско-
ро ще погуби всички ни.
– Какво е оплакването ви, скъпи приятели? –
попитал състрадателно шейхът.
– Този човек, който уж трябва да е истински
суфист, има три основни недостатъка на характера
– започнал един от дервишите. – Когато говори, все
едно се включва сирена – така силно и неотслаб-
вашо вика. Когато яде, омита ядене за двайсет ду-
ши! А когато спи, Боже мой, когато спи, все едно
никога вече няма да се събуди!

- 103 -
 След като търпеливо изслушал учениците си,
той повикал при себе си непопулярния дервиш.
Любезно го посъветвал да се промени и винаги да
следва средния път, без да стига до крайност в по-
ведението си. Мъжът мълчаливо изслушал духовния
си учител, за да схване същината на това, което му
се казва. Шейхът осъзнал, че това е отлична въз-
можност да предаде някои основни принципи на су-
физма, преплетени със съвети.
– Когато прекаляват, хората рано или късно
се разболяват – казал шейхът със сериозен тон. –
Човек трябва да си съдейства с другите суфисти,
иначе ще настъпи разделяне и отчуждаване. На
тълпите Мойсей винаги е говорел само колкото
трябва, докато сред близки приятели е разяснявал
мислите си много по-свободно. Веднъж, когато мал-
ко се увлякъл, пророкът Хидр го сгълчал и го отпра-
тил, задето говорил прекалено много! Казал му, че
ако иска да бъде в неговата компания, ще трябва да
бъде ням и сляп. И така, добри човече, ако и ти
продължиш с крайното си поведение, рано или къс-
но ще отблъснеш всичките си приятели!
Усещайки, че думите му бавно проникват в
съзнанието на ученика, шейхът решил да сграбчи
мига и да продължи с духовните си наставления:
– Ти си още млад суфист – избирай внимател-
но с кого дружиш. Намери онези, които са жадни за
думите ти. Старай се да живееш като гол човек, без
украшения. Търси компанията на онези, които също
са свободни от тези суети. А ако не можеш напълно
да се съблечеш, поне облекчи товара си, махни
излишните слоеве и възприеми едно балансирано
съществуване.
- 104 -
 Младият суфист изразил развълнувано благо-
дарността и почитанията си към шейха, след което
поискал разрешение да говори.
– Средният път, велики шейхо, е относителен
– казал той. – Водата в плиткия поток не е препят-
ствие за камилата, но за мишката тя е огромно бур-
но море. Когато човек има апетит, достатъчен да из-
яде 4 самуна хляб, той трябва да погълне поне два-
три. Този, чийто глад може да се утоли само с десет
самуна, може би ще се задоволи най-малко с шест.
Аз лично с лекота мога да изям петдесет самуна
хляб, така че шест са нищо за мен.
Един човек може да се умори, след като е ка-
зал десет молитви, но аз имам сили да изрецитирам,
без да спирам, поне петстотин. Един човек може да
е смел и самоотвержен и с готовност да даде живота
си за достойна кауза, докато друг по-скоро ще даде
живота си, отколкото да позволи да се раздели с
дори един самун хляб!
Младежът замълчал и почтително свел глава
пред шейха. Шейхът също не казал нищо.
– А, да, що се отнася до съня – спомнил си су-
фистът. – Може да спя по много часове, но сърцето
ми е постоянно будно. Човек трябва да се пази от
онези, чието тяло е активно, но чието сърце е хро-
нично вкочанено. Моето сърце се взира и в двата
свята и аз виждам съвсем ясно колко хора затъват в
калта, докато аз се плъзгам по нея с лекота. Може
да живея с тях на земята, но ходя по небето.
Прекрачил съм отвъд обикновените мисли, да-
лече над тях. Когато се издигна във въздуха, аз из-
- 105 -
оставям светското. Сам избирам да сляза, за да мо-
гат твоите слаби ученици да се възползват от при-
съствието ми.
Той целунал края на робата на шейха, от-
стъпил, без да се обръща с гръб към учителя си, и
тихо си излязъл. >

~ * ~
Дървото
на вечния живот

Един учен човек, който бил пътувал по целия

свят, бил чут да разказва история за дърво в Индия,
чиито плодове давали вечен живот. Историята
стигнала до ушите на царя, който, като повечето
хора, желаел да живее вечно, и веднага се запалил
по идеята да намери дървото. Той наредил на един
от най-доверените си министри да се отправи към
Индия в търсене на специалния плод, като му дал
предостатъчно средства за пътуването.
Когато пристигнал в Индия, министърът започ-
нал щателното си търсене от най-южната точка на
полуострова до най-отдалечените планински части
на север. Пътувал от град на град и от село на село
и питал всеки срещнат за дървото и неговите пло-
дове. Повечето хора му се изсмивали в лицето, взе-
майки го за идиот, а някои просто не му обръщали
внимание. Министърът прекарал много самотни дни
и нощи из непознати места и било голяма рядкост
да срещне дружелюбно лице. Ако някой все пак му
отговарял искрено, то било, за да го убеди да се
- 106 -
откаже от безсмисленото търсене и да му каже, че
си пилее ценния живот. Някои хора го дразнели и
му давали погрешни напътствия към въображаемо
дърво на труднодостъпно място, карайки го да се
отклони от пътя си и да изгуби още повече време.
Повечето от хората обаче просто му се присмивали
и го взимали за глупак.
Верният сановник не се предавал и неуморно
продължавал с мисията си. За да е сигурен, че няма
да се откаже, царят редовно му пращал достатъчно
средства. Минали години, министърът посивял и ос-
тарял и най-после бил принуден да признае, че се е
провалил. С насълзени очи той тръгнал обратно към
родната земя след много години на отсъствие и
трудности.
По пътя решил да посети един учен шейх, за
когото бил чувал, с надеждата да получи благосло-
вията му. Когато обаче очите им се срещнали, мини-
стърът избухнал в сълзи и доста дълго плакал без-
утешно. Щом успял да се съвземе, той признал на
светеца:
– Велики шейхо, изгубих се! Не постигнах то-
ва, заради което тръгнах на път преди толкова мно-
го години, и сега се връщам при господаря си за-
срамен и с празни ръце. Моля те, съжали ме и ми
покажи верния път.
– Какво търсиш, добри човече? – попитал
шейхът състрадателно.
– Преди години моят цар ме изпрати да търся
дърво, чиито плодове дават вечен живот. Младостта
ми мина в търсенето му, но така и не го намерих.
- 107 -
Срещнах само сарказъм и съжаление! – оплакал се
министърът.

– Мъдри човече, дървото, за което говориш, е

Дървото на познанието, което расте в човешкото
сърце! – съобщил му любезно шейхът. – Търсил си
това, което е съвсем очевидно, и през това време си
се отказал от истинския смисъл на живота. Този
феномен има много имена – едни го наричат море,
други – облак, а трети го наричат дърво или дори
слънце; но има и други имена. Познанието има хи-
ляди употреби, една от които е вечният живот! Бог
е един и няма равен, но дава безброй знаци. Поми-
сли – един човек може да ти бъде баща, но в съ-
щото време той е и нечий син; това, което може да
изглежда гняв в очите на врага, е доброта за прия-
теля.

Ти си носел на гърба си само един от знаците

Му, а именно дървото, което търсиш. Ако не искаш
да останеш победен, време е да пренебрегнеш това,
което виждаш на повърхността, и да се концентри-
раш върху същността. Именно тази повърхностност
поражда различия между хората, но когато те раз-
берат какво се крие отдолу, двойствеността изчез-
ва.

Министърът усетил как от раменете му пада

огромен товар – вече не се чувствал обезсърчен и
победен. Сърцето му било отворено и той знаел, че
пътуването към дома ще е изпълнено с радост, а не
с печал. >

- 108 -
 ~ * ~
Грозде за четирима

Четирима мъже били пътували дял ден в един

керван, но не си били казали и дума. Когато кер-
ванът спрял да пренощува, четиримата си направи-
ли огън заедно и се събрали около него да се стоп-
лят.
Те били от различни държави и никой не го-
ворел езика на останалите. Били персиец, арабин и
турчин, а четвъртият говорел гръцки и бил от Руме-
лийския султанат. Били работници и изглеждали
без пукната пара в опърпаните си дрехи. Докато
седели, скупчени заедно и треперещи от студ като
лист, друг пътник, който бил по-заможен, ги съжа-
лил и им предложил малка сума пари, за да си ку-
пят нещо за ядене.
Персиецът побързал да предложи:
– Да ги похарчим за ангур.
– Ама че особняк! Аз не искам каквото той
иска – аз искам инаб – казал предизвикателно ара-
бинът.
– Не, скъпи приятели, не ми харесва какво
предлагате – предпочитам изюм – оплакал се тур-
чинът.
– Хайде, не спорете. Най-добре ще е да из-
берем единодушно да купим стафил – казал в за-
ключение на гръцки мъжът от Рум.
И като не можели да се разберат, те за-
почнали да се карат, да се бият и да се ругаят все-
- 109 -
ки на своя език. Докато траела тази свада, един
мъдър и свят човек ги видял отдалече и бързо се
приближил. Успявайки да ги раздели, той разбрал
какъв е проблемът, тъй като говорел и четирите
езика. Благодарение на мъдростта му скоро било
купено най-обикновено грозде и четиримата невежи
мъже намерили облекчение от бремето на гнева. >

~ * ~
Патето

Бурята била извадила яйцата от закътаното

убежище под дърветата на брега, където майката
патица ги била оставила на сянка. Докато се носели
безцелно по разпенените вълни, едно от яйцата по-
паднало във водовъртеж и се отделило от другите.
Под натиска на завихрилата се вода черупката се
счупила и отвътре показало глава мъничко пате,
опитвайки се да поеме глътка от новия въздух. Без-
жалостните вълни обаче хвърлили яйцето на враж-
дебния бряг, отделяйки го завинаги от останалите
яйца.

С големи усилия патенцето излязло от черуп-

ката и някак успяло да избяга от бушуващото море
на твърдата земя. Неспособно да се грижи за себе
си, то се почувствало изоставено и изплашено. По
една щастлива случайност кокошка, която току-що
била измътила яйцата си наблизо, видяла безпо-
мощното създание да се клатушка едва-едва по ши-
рокия бряг. Тя отишла при него и с обич го приюти-
ла под крилото си, завеждайки го при пиленцата си.
- 110 -
 Новородените пораснали заедно и доста бързо
се научили да се хранят без помощта на майка си.
Патенцето изпитвало постоянно влечение към вода-
та, но се бояло да влезе, понеже не виждало никой
от братята му да има такова желание. Разкъсвало се
отвътре, без да може да разбере защо се чувства
така. В някои дни искало да се разхожда само по
сушата, но в други единственото му желание било
да се намокри.
Въпреки че не разбирало напълно природата
си, то не можело да се отрече от нея – също както
ние, хората, принадлежим на света на духа и ви-
наги копнеем да се върнем в него, но хванати в
капана на материалния свят, не успяваме напълно
да се откъснем. >>

- 111 -
- 112 -
 ~ * ~
Хората,
които изяли слон

Група мъже били на път някъде из Индия дни

наред, без храна и вода. Тъй като не познавали
местността и не можели да си набавят храна, поло-
жението станало отчаяно. Въпреки всичко, те про-
дължавали пътуването си – умиращи от глад и
объркани, но решени да стигнат до крайната си цел.

За щастие пътят им пресякъл един учен човек,

който бил по тези места много пъти и познавал ди-
вите животни в региона. Когато видял състоянието
на дрехите и бледите им лица, той бързо разбрал,
че това са гладни странници, и се почувствал длъ-
жен да ги предупреди за бродещите наоколо сло-
нове.

– Здравейте, добри хора. Виждам, че сте умо-

рени и гладни, защото по тези места няма много
какво да се ловува – казал съчувствено той. – Вни-
мавайте обаче, защото из тази местност бродят сво-
бодно слонове и техните малки, които са доста
охранени, но понякога се оказват далече от май-
ките си и лесно биват хващани. Не бива никога да
се опитвате да уловите слонче, защото майка му ще
ви намери, колкото и да сте се отдалечили от мя-
стото, където сте го хванали. Тя ще подуши мириз-
мата на малкото си по вас и ще ви стъпче още щом
ви настигне. Помнете думите ми и яжте само треви
и плодове, ако намерите такива!

- 113 -
 Изтощените мъже изслушали мъдреца, благо-
дарили му за съвета и продължили по пътя си. От-
чаяно гладни, те претърсили всеки храст и всяко
дърво за плодове, но не намерили нищо ядливо. Из-
веднъж един от тях забелязал слонче, отделило се
от стадото. Без да се колебаят, всички, освен един,
който последвал съвета на мъдреца, нападнали
младото животно и без да срещнат особена съпро-
тива, го убили на място.

Прекалено изгладнели, за да се вслушат в

предупреждението на знаещия човек, мъжете бързо
наклали огън и сготвили угоеното животно, след
което се нагостили добре с месото му. Най-сетне
утолили глада си, те си измили ръцете и лицата в
близкия поток и бързо заспали на брега. Съвест-
ният мъж, който не бил участвал в убийството, нито
бил докоснал и хапка от месото, решил да остане
буден и да пази лагера, тъй като чувствал инстинк-
тивно, че мъдрецът не напразно ги бил предупре-
дил.

Междувременно майката слоница търсела на-

всякъде малкото си и ставала все по-разярена. Ду-
шейки всичко с дългия си як хобот, тя най-после
доловила миризмата на рожбата си и ускорила
крачка. За секунди била в лагера на престъпниците.
Приближила се първо към мъжа, който бил буден, и
го подушила отгоре до долу, особено около устата.
Мъжът не мърдал, онемял от страх. Тя го обиколила
три пъти, за да се увери, че не греши, и го оста-
вила, без да го наранява, отивайки бързо към дру-
гите, които спели малко встрани.

- 114 -
 Когато подушила устата на първия и веднага
усетила миризмата на рожбата си, слоницата го
смачкала с предните си крака, подобни на каменни
колони, а после го подхвърлила с хобота си във
въздуха, без да остави здрава и една костичка в
тялото му. Отишла и при другите, които били пиру-
вали с детето й, и един по един ги подложила на
същото мъчение, без да показва и най-малкия знак
на милост.
Когато и последният виновник бил погубен,
слоницата майка се върнала при мъжа, който не бил
ял от детето й. Коленичила пред него, с едно бързо
движение на хобота го метнала на гърба си и го
завела до крайната му цел. >

~ * ~
Боядисаният чакал

Един кльощав чакал се шляел сам, когато се

подхлъзнал и паднал в локва боя. Започнал да се
въргаля в нея и да пляска радостно, докато не му
омръзнало и решил да се върне при глутницата.
Когато излязъл от локвата, забелязал, че е покрит с
различни цветове – лявата му страна била червена,
дясната – жълта, лапите – бели, опашката – зелена,
а гърдите – сини. Докато се гледал ту отляво, ту
отдясно, той започнал да се възхищава сам от себе
си и решил, че е станал по-красив дори от божест-
вения паун.
Гордо и кокетно той закрачил сред другите ча-
кали, правейки се, че не забелязва как го зяпат

- 115 -
скептично. Мислейки се за много важен, той игно-
рирал старите си приятели и започнал да се държи
с тях надменно. Чакалите, които го познавали още
от пале, не се впечатлили от новото му поведение.

– Какви са тия цветове, с които си се боя-

дисал? – попитали го те. – Толкова си погълнат от
новия си външен вид, че май си забравил верните
си приятели. Помни, че ти си само един обикновен
чакал, също като нас. Какво ти е влязло в главата?
Откъде тая неоснователна гордост?

Боядисаният чакал не обърнал внимание на

коментарите им и продължил да се перчи. Един ча-
кал, който го познавал по-добре от другите, му ка-
зал равнодушно:

– Какво става? Какво си намислил? Опитваш

се да ни изиграеш или просто искаш да предизви-
каш завистта ни, за да можеш после да ни манипу-
лираш? Виждаш, че никой не се впечатлява от теб.
Всъщност никой не ти обръща внимание! Със сигур-
ност скоро ще си покажеш истинския цвят! – заклю-
чил той.

Вместо да спре да важничи, чакалът надуто му

казал:

– Виж добре ослепителните ми цветове! През

целия си живот срещал ли си такъв изключителен
идол? Аз приличам на градина, пълна с пленителни
цветя, разцъфнали в стотици цветове. Наблюдавай
моята красота и изящество и коленичи пред велико-
лепието ми. Светът е по-божествено място заради
съществуването ми, защото аз съм знак за Божията

- 116 -
милост. Аз съм плоча, върху която се разкрива Не-
говото величие.

После се обърнал към останалите чакали и ка-

зал презрително:
– Вие, низши животни, повече никога не ме
наричайте чакал. Кога е имало на този свят чакал с
моето великолепие?
Чакалите го наобиколили и попитали:
– Как тогава да те наричаме, ако не чакал?
– Аз съм прелестният паун, сияен като Юпи-
тер!
– Щом си паун, да чуем твоята ненадмината,
пронизителна песен – изхитрили го те.
– Не, не, не! Пеенето не го мога!
Чакалите избухнали в смях и оставили изпад-
налия в самозаблуда боядисан чакал, като клатели
глави, развеселени от глупостта му. >

~ * ~
Слон в тъмното

В една далечна област имало град, построен с

усилния труд на неговите жители. Те никога не би-
ли виждали слон и когато хиндуисти пристигнали
със своето великолепно животно, това било сенза-
ционно събитие. Тъй като слонът бил много ценно
вложение, собствениците му настояли да го държат
на закрито, за да не го излагат на студената нощ в
- 117 -
пустинята. Затова прекрасното животно било зака-
рано в най-голямата постройка, която можели да
предложат местните.
Какво било вълнението им, когато разбрали,
че собствениците на внушителния звяр са го дове-
ли, за да изнасят представление във всеки град,
през който минат. Още същата вечер много искали
да видят слона, въпреки настояването на собстве-
ниците му, че в тъмното няма как добре да го огле-
дат. Местните обаче нямали нищо против тъмнина-
та, пък и били готови да платят допълнително. Били
категорични, че не могат да чакат до сутринта и
трябва да видят животното още същата вечер. Най-
накрая собствениците отстъпили и пуснали хората
при слона, но при условие че влязат един по един,
тъй като слонът заемал много място.
Първият влязъл предпазливо и опипал хобота.
– Това животно прилича на тръба! – заявил
той, когато излязъл.
Влязъл вторият и започнал да гали слона по
ухото.
– Не, този звяр е като голямо ветрило! – до-
кладвал той.
Третият любопитен човек влязъл и притиснал
длани към силните крака на слона.
– Какво ветрило? Този слон е твърд като
колона! – възкликнал той, когато излязъл.
Четвъртият, който бил много висок, влязъл в
ограждението и прокарал ръце по гърба на слона.
- 118 -
 – Това създание е плоско като легло! – казал
той разочаровано.
Един по един влезли още много хора и всеки
излизал с различно разбиране за явлението, на кое-
то се били натъкнали. Нито един от тях не успял да
открие как изглежда слонът, защото в тъмното тряб-
вало да разчитат на силно ограничените си несъ-
вършени сетива. >

~ * ~
Сивата брада

Бръснарят тъкмо бил отворил и метял пода,

когато вътре нахлул един мъж и настоял да бъде
обслужен.
– Добро утро, добри ми господине – казал уч-
тиво бръснарят. – С какво мога да ви помогна?
– Добро утро – казал забързано мъжът. – Ако
обичате, можете ли да отделите и да отрежете бе-
лите косми в брадата ми? Тъкмо си намерих млада
булка и тя не харесва посивелия ми вид.
Бръснарят хвърлил поглед на клиента, който
вече се бил настанил на стола в очакване на под-
стригването. Забелязал, че брадата е не просто
„прошарена”, а почти напълно побеляла. Извадил
бръснача и обръснал цялата брада с едно бързо
движение, след което я положил пред него, казвай-
ки с пренебрежение:
– Ето – отделете си ги сам! Аз имам работа.

- 119 -
 Бръснарят се обърнал и продължил да мете. >

~ * ~
Звукът на плесницата

Един човек си седял спокойно на една пейка,

замислен за свои си работи, когато до него се тръс-
нал някакъв младеж. Преди първият да се обърне,
за да види кой е седнал, другият го шляпнал звучно
по врата. Първият се вбесил и инстинктивно поне-
чил да се защити, като отвърне на нападателя, но
младежът казал философски:
– Моля ви, почакайте само секунда, преди да
ми върнете плесницата! Кажете ми само това –
когато ви зашлевих, чухте ли колко силно прозву-
ча? Е, според вас този звук от ръката ми ли дойде
или от врата ви?
Първият още повече се разярил и отвърнал
троснато:
– Идиот, кого го е грижа за това? – И продъл-
жил, разгорещен от нетърпение: – На мен ми пари
от болка, а ти се чудиш откъде идва звукът? Нямаш
ли си друга работа, ами досаждаш на хората и им
губиш времето?
Взимайки мъдрото решение да не губи собст-
веното ги време с такъв глупак, човекът станал от
пейката, хвърлил един последен пренебрежителен
поглед на безполезния дървен философ и се отда-
лечил, леко внимателно врата си. >

- 120 -
 ~ * ~
Любовното писмо

Двама влюбени били разделени повече от го-

дина. Младежът страдал много и бил написал куп
дълги сърцераздирателни писма до любимата си, в
които се жалвал за състоянието, в което се намира-
ли умът и сърцето му. Една ранна утрин той влязъл
в градина близо до дома на момичето и по щастлива
случайност тя също била там. Без изобщо да се по-
колебае, той бързо се приближил, забелязвайки, че
старата бавачка, която обикновено я придружавала,
този път отсъства.
Развълнуван, че след толкова време най-после
може да седне до нея и да задържи върху себе си
нежния й поглед, той извадил копия от любовните
си писма, които винаги носел у себе си, и започнал
да чете на глас. Той разказвал отново и отново кол-
ко бил страдал ден и нощ, как устните му не били
докосвали късче храна, а очите му били мокри от
сълзи ден след ден. Момичето помълчало няколко
минути, за да си събере мислите и да осъзнае какво
прави любимият и.
– След като вече си ми писал всичко това, за-
що се повтаряш и пилееш малкото ни ценно време
заедно? – изрекла тя с явна болка в гласа. – Аз се-
дя до теб, а ти ми четеш любовни писма? Това не е
държанието на влюбен човек!
Сепнато, момчето отговорило учудено:
– Имам чувството, че не говоря със същото мо-
миче, което познавах миналата година! Преди годи-
- 121 -
на аз пих от свежия и избор и изкъпах очите и сър-
цето си в кристално чистата и вода. Все още виж-
дам избора, но няма вода! Да не би крадец да е от-
клонил потока?
– Аз не съм тази, която обичаш, скъпи мой! –
възкликнало унило момичето. – Аз принадлежа към
една страна на света, а ти към друга. Ти си влюбен
единствено в състоянието на влюбеност, а не в мен!
Привързан си към мен с надеждата отново да изжи-
вееш това състояние. Това не е истинска любов. Ис-
тинският влюбен е едно с любимия човек – неговото
начало и край се съдържат в нейното начало и
край. Те са едно и също. Ако наистина се стремиш
към чистата любов, продължавай да търсиш, защото
само тази вода ще утоли жаждата ти за цял живот.
Това е първоизворът на чистотата, към която се
стреми душата ти, а не към мен!
Тя станала, погледнала още веднъж смаяното
лице на младежа и тихо се отдалечила. >

~ * ~
Ученици и учител

Учениците много се дразнели от ужасно стро-

гия си учител, който никога не ги оставял да си от-
дъхнат. Всеки ден измисляли планове, за да го
разсеят, но по някаква причина не успявали да го
измамят. Един ден на най-умното момче, което било
и най-оправното, му хрумнал брилянтен план. Ко-
гато след училище съучениците му се събрали око-
ло него, той им обяснил:

- 122 -
 – Утре сутрин, когато дойдем на училище, аз
ще отида при учителя и ще го попитам как е и защо
изглежда толкова блед. Ще му пожелая да оздравее
и ще му кажа да се грижи по-добре за себе си. По-
сле всички вие ще ме последвате и един по един ще
го питате същото, за да му внушим съмнение. След
5-6 души няма как да не се запита дали пък не сме
прави. Когато трийсет души му кажем едно и също
нещо, той няма да има друг избор, освен да ни по-
вярва и да ни пусне от училище поне за ден-два.
Момчетата одобрили и похвалили умника за
хитрата идея. Той ги накарал да обещаят да не каз-
ват на родителите си и да се придържат към плана.
На другата сутрин всички дошли навреме и зачака-
ли пристигането на умника, защото без него не мо-
жели да започнат. Още щом дошъл, всички си ким-
нали и един по един влезли в класната стая.
– Добро утро, господине. Добре ли сте? Защо
изглеждате толкова блед днес? – попитало умното
момче учителя.
– Нищо ми няма. Какви ги говориш? Я да си
седнеш на мястото – наредил учителят по обичай-
ния си дразнещ начин.
Първото семе на съмнението било посято. До-
като влизали, учениците един по един се обърнали
към учителя, питайки го за здравето му. Въпреки че
продължавал да отрича, учителят постепенно за-
почнал да вярва на децата, след като бил чул една
и съща забележка трийсет пъти. Започнал да тре-
пери и наистина почувствал, че го тресе. Не след
дълго вече си събирал нещата и бързо тръгнал към
къщи, следван от трийсетте момчета.
- 123 -
 През целия път си мислел как напоследък же-
на му не му обръща внимание и въпреки неговата
доброта и благородство, му желае злото. Занима-
вайки ума си с тези негативни мисли за невинната
си жена, той забързал по тесните задни улички да
се прибере в скромния си дом, докато момчетата го
следвали отблизо.
Учителят затръшнал шумно входната врата, за
да съобщи за ненадейното си прибиране. Когато
видяла, че се е върнал от училище толкова рано,
жена му веднага се приближила и го попитала как
е.
– Сляпа ли си? Не виждаш ли колко съм бо-
лен? Каква лицемерка си само! Много добре виж-
даш колко ужасно се чувствам, а се правиш, че ми
няма нищо! – сопнал се той.
– Скъпи мой, какво говориш? Заблуждаваш се.
Нищо ти няма! – казала жена му, опитвайки се да
разсее яда му.
– Ти си жалка, отвратителна жена! Не виждаш
ли окаяното ми състояние? Аз ли съм виновен, че си
сляпа и глуха за нуждите ми? – продължавал той
жестоко да хули жена си.
– Ще ти донеса огледалото, за да видиш сам,
че нищо ти няма.
– По дяволите огледалото! Винаги си ме мра-
зела и си ми желаела най-лошото. Върви и ми опра-
ви леглото, имам нужда от почивка!
Смаяна, жената не знаела какво да прави, ко-
гато съпругът й изкрещял:
- 124 -
 – Размърдай се, никаквице! Да не искаш да
припадна?
Жената решила да си замълчи и да направи
както искал той – иначе можело да си помисли, че
тя има лоши намерения, и наистина да се озлоби. И
така, тя му приготвила леглото и го оставила с уче-
ниците му, които го били придружили в къщата. Те
се събрали около леглото и започнали на висок глас
да преговарят урока, след като водачът им ги бил
инструктирал да вдигат колкото може повече шум,
за да влошат въображаемото главоболие на учите-
ля.
– Тихо! – сопнал се той. – Тихо, казах! Върве-
те си – оставете ме на мира.
Най-после учениците били свободни. Те поже-
лали на учителя си да оздравява и излетели навън.
Не се прибрали по къщите си обаче, а останали на
улицата, за да играят най-различни игри, за които
си били мечтали да имат време. Майките им скоро
разбрали, че не са на училище, и когато ги видели
навън, им се скарали, защото не вярвали, че учите-
лят ги е пуснал. Заплашили, че ще отидат при него
на другия ден, за да разберат каква е истината. И
го направили. Открили клетия човек да лежи, завит
с няколко юргана, плувнал в пот и стенещ от болка.
– Драги господине, простете ни, защото не
повярвахме на синовете си – признали си жените. –
Сега сами виждаме колко сте болен! Нека Бог ви
даде дълъг и здрав живот.
– Всъщност съм благодарен на проницателни-
те ви деца, които забелязаха болестта ми – казал
- 125 -
признателно учителят. – Бях толкова погълнат от
това да ги уча, че съвсем пренебрегнах здравето си.
Ако не бяха те, със сигурност скоро щях да съм
мъртъв!
Такава била съдбата на невежия учител, изма-
мен от безпочвените внушения на едни нищо и ни-
какви деца. >

~ * ~
Мъдрият златар

Златарят отворил кепенците както винаги, от-

ключил вратата и веднага започнал да мете. Мразел
да работи заобиколен от прах и от години се било
превърнало в навик да мете всяка сутрин, нищо че
поддръжката на магазина била задължение на не-
говия помощник. Във въпросната утрин, малко след
като златарят бил приключил с метенето, влязъл
старец с кесийка в ръка.
– Привет, добри ми човече. Моля те, дай ми
кантара си, за да си измеря златните късчета! – ка-
зал той учтиво.
– Върви си по пътя, старче. Нямам сито, нямам
метла, нито време да пресявам!
– Какво? Ти да не ми се подиграваш? Помолих
те за проста везна – възразил старецът.
– Казах ти, нямам нито метла, нито сито в ма-
газина.
– А аз те помолих за везна. Не за метла или
сито! Какви ги говориш?
- 126 -
 Златарят, който бил старо куче в занаята, по-
гледнал възрастния човек право в очите и се опитал
с всички сили да бъде любезен:
– Чух те още първия път, приятелю! Не съм
глух и не си помисляй, че може да съм тъп. Ти
обаче си стар и ръцете ти треперят. Златото ти е на
малки късчета, почти прашинки! С едно погрешно
трепване на ръката всичко ще се изсипе на пода.
После ще ме помолиш да го помета, а то ще се е
смесило с прахоляка от пода. После ще ме помолиш
за сито, за да отстраниш мръсотията. От момента, в
който влезе в магазина ми, вече виждах крайния
резултат от срещата ни! Моля те, не ме безпокой, а
си върви по пътя! – казал мъдрият златар и отворил
вратата, подканяйки стареца да си тръгне. >

~ * ~
Кошничарят

Живял някога суфистки шейх, който нямал ръ-

це, но въпреки това плетял кошници, за да си из-
карва хляба. Никога не споделял тайната си и като
цяло странял от хората. Живеел сам горе в плани-
ната, която се извисявала над града. Един ден,
докато съсредоточено плетял нова кошница – с на-
пълно здрави ръце – в колибата му влязъл човек.
– Да не си си изгубил ума? – сгълчал суфистът
натрапника. – Защо нахлуваш така в дома ми? Кой
ти разреши да влезеш?
– Простете, учителю, бях така обзет от благо-
говение, че се самозабравих! – отговорил младият
- 127 -
ученик, явно разстроен от това, че е обезпокоил
възрастния човек.

Старият кошничар се усмихнал ведро и му ка-

зал:

– Сега, след като видя тайната ми, обещай, че

до края на живота си няма да я разкриваш на ни-
кого, бил той приятел или враг.

Още докато изричал тези думи, той забелязал

група хора, скупчени край прозореца на колибата.
Те били чули молбата му към ученика да пази
тайната и го били видели да плете кошницата със
собствените си ръце. Суфистът бил наясно, че тай-
ната му е разкрита, но не разбирал защо са дошли
да нарушават покоя на неговия тих, отдаден на
Бога живот. Уповавайки се на Всевишния и мъд-
ростта Му, той продължил да плете и не обръщал
внимание на натрапниците. Молитвите му за обяс-
нение скоро получили отговор в едно откровение:

„Докато ти тихо вършеше работата си, група

мнителни хора от града пръснаха слухове, че си
лъжец и самозванец. Не исках да бъдат сметнати за
неверници и да бъдат обвинени, че се съмняват в
Божиите чудеса. Ето защо им разкрих тайната ти.
Исках със собствените си очи да видят чудото, че
можеш да плетеш и с двете си ръце, за да вярват и
да се уповават на Бога и да бъдат пощадени от
вечното невежество.”

Облекчен, че усамотението му няма да бъде

нарушено, старият учител продължил да плете кош-
ници до последния си ден. >

- 128 -
 ~ * ~
Да не оплакваш
мъртвите

Преди много години живял суфистки шейх,

който бил почитан заради своята добродетелност и
святост. Случило се така, че незнайна болест взела
живота на две от децата му. Всички в къщата му,
съседите и дори хора от близо и далече скърбели
заради това нещастие седмици наред. Единствени-
ят, който не проронил и една сълза, бил самият
шейх. Минало време, но той все така нито плачел,
нито показвал други признаци на печал. Хората
били озадачени и не можели да си обяснят какво се
е случило с любимия им светец. Най-после негова
последователка деликатно се обърнала към него:

– Простете ми безпокойството, велики шейхо,

но всички ние сме в недоумение – казала тя сму-
тено.

– С какво мога да ти помогна, драга моя? –

попитал шейхът, отмествайки очи от книгата.

– Как можете да останете толкова равнодушен

и безчувствен към загубата на скъпите си деца,
докато всички ние сме посърнали от мъка от тази
трагедия? Вие сте нашият водач и учител, на когото
вярваме дълбоко и се надяваме накрая да намерим
утеха във вас, когато самите ние се разболеем и
умрем. Защо е това мълчание? Нима не изпитвате
никаква болка? Може би в сърцето ви не е останало
никакво състрадание? Как можем да продължим да

- 129 -
се надяваме, че ще ни напътствате в моменти на
нужда? – нареждала жената.
Шейхът запазил мълчание, оставяйки я да си
излее душата и да се освободи от натрупаното раз-
очарование. Когато най-после свършила, той спо-
койно обяснил:
– Мило момиче, не бива и за миг да си помис-
ляш, че ми липсва състрадание и любов. Аз съчув-
ствам дори на грешниците. Изпитвам състрадание
дори към камъните, които могат да нараняват хора-
та! Дори кучетата, които ни хапят, получават моето
съчувствие и аз се моля на Бога да ги освободи от
този особено лош навик!
– Щом чувстваш такава милост към непознати
и като добър пастир ги напътстваш, защо не скър-
биш за загубата на собствените си деца? Сълзите са
признак на доброта и любов, а твоите очи никога не
са влажни като нашите.
Шейхът погледнал жената и казал:
– Добра жено, нека ти кажа, че зимата не е
като лятото! Въпреки че децата ми ги няма, очите
на сърцето ми ги виждат – всъщност те са съвсем
живи. Когато ги виждам така живи и радостни, как
мога да си изплаквам очите като вас? Тях може да
ги няма в момента, но аз ги виждам да играят на-
всякъде около мен. Те плачат, когато чувстват, че
сме разделени, но аз съм винаги с тях. Някои хора
може да ги виждат в сънищата си, но аз ги виждам
наяве. Освободил съм се от сетивата и се крия от
света и така мога мълчаливо да наблюдавам всички.

- 130 -
Когато имам такова съкровище, защо ненужно да
проливам сълзи? >

~ * ~
Ценен съвет

По времето на пророка хората пътували от

далечни места, за да му отдадат почитта си лично,
като често трябвало да понесат големи изпитания.
Повечето от тях му споделяли проблемите си и
винаги си тръгвали с ценни напътствия, които пре-
образявали живота им.

Един ден, докато пророкът вършел ежеднев-

ните си задачи, към него се приближил един от
старите му последователи, който не го бил виждал
отдавна. Отначало той не искал да обсъжда затруд-
неното си положение с великия човек, тъй като се
смущавал да признае слабостите си. След като го
увъртал известно време, най-после се решил да
сподели дилемата си.

– Отчаяно искам да чуя прозрението ти, почи-

таеми приятелю! – казал притеснено той, преглъ-
щайки гордостта си. – Уж съм търговец, а всеки път,
когато купя нещо, губя пари! Няма значение дали
купувам или продавам – все едно съм като омагьо-
сан, губя контрол и не мога да различа правилно от
грешно, когато дойде време да се направи сдел-
ката! Търговските ми партньори винаги ме надхит-
рят и аз винаги съм на загуба. Какво да направя, за
да прекъсна този порочен кръг?
- 131 -
 Без да губи ценно време, пророкът посъветвал
приятеля си:
– Когато видиш, че се възползват от теб и не
си способен да вземеш правилното решение, бъди
търпелив и почакай. Всъщност се опитай да изча-
каш поне 3 дни, защото търпението е едно от най-
ценните Божии качества, докато прибързаните ре-
шения са характерни за дявола!
Пророкът продължил:
– Когато хвърлиш резен хляб на гладно куче,
то веднага ли го изяжда? Не, разбира се – първо го
помирисва, за да се увери, че е безопасно, а после
го изяжда. Кучето използва обонянието си, за да
вземе разумните решения, които са му присъщи,
докато хората трябва да използват ума и мъдростта
си!
Пророкът се вгледал дълбоко в очите на прия-
теля си и веднага разбрал, че съветът му е оставил
следа в съзнанието му. Дълбоко в себе си той зна-
ел, че думите му скоро ще променят съдбата на този
човек. >

~ * ~
Да бягаш от глупака

Един млад мъж отивал на работа, когато някой

внезапно така профучал край него, че предизвикал
вятър. Мъжът се обърнал и видял Исус от Назарет
да се носи като вихър, което го накарало да се
запита дали пък не го гони изгладнял лъв. После
- 132 -
разбрал, че никой не гони Исус, и се почувствал
длъжен да го осведоми за това. След продължите-
лен спринт, когато почти го бил настигнал, той из-
викал задъхан:

– Спри! Моля те, спри! Бърз си като орел! Но

никой не те преследва! www.spiralata.net

Исус толкова бързал, че не чул и дума. Мъжът

обаче не се отказал и продължил да го следва, като
крещял, колкото му позволяват дробовете:

– За Бога, спри за малко и ми кажи от кого бя-

гаш! Не те гони нито враг, нито звяр, защо бягаш?

– Не ме бави, бързам да се спася! – признал

Исус, докато двамата тичали рамо до рамо.

– Ти не си ли Исус от Назарет, който лекува

слепите и глухите? – попитал другият озадачен.

– Аз съм – потвърдил Исус.

– Не си ли пророкът, който вижда невидимото,

който вдъхва живот на мъртвите?

– Така е, мога да го правя.

– Не си ли ти този, който може да превърне

буца глина в жива птица?

Исус отново признал, че е способен да съживи

жизненото.

– С тези ненадминати дарби от света на ду-

ховното – продължил мъжът, останал без дъх, – кой
не би избрал да ти служи?

- 133 -
 – Бог ми е свидетел, че прошепнах свещеното
слово, поверено ми от Него, на един слепец и на
един глух и двамата бяха изцелени. Извиках слово-
то към планината и тя се разби на милиони камъ-
чета. Вдъхнах словото в мъртвия труп и той оживя!
Но хиляди пъти съм го предлагал на глупака и
никога не се е получавало нищо! Ето от кого бягам,
за да се спася! >

~ * ~
Крадецът барабанчик

Било непрогледен мрак, когато обикновено

всичко е тихо – само че тази нощ безмилостното уд-
ряне на чук и длето правело съня далечна и недо-
стижима мечта. Един крадец смелчага, който бил
успял да се изплъзне на властите, търпеливо копа-
ел тунел под градинска стена, опитвайки се да стиг-
не до къщата. Собственикът й, който от известно
време бил болен, не спял и неспокойно се въртял в
леглото. А постоянното чукане му гарантирало, че
няма да се радва на покой.
Изнервен и замаян от треската, болният се на-
силил и с голяма мъка станал. Решен бил да открие
източника на непрекъснатия дразнещ шум. Отворил
прозореца и се надвесил, за да види дали няма не-
що подозрително в тъмното.
– Кой е там посред нощ? – извикал той, сякаш
наистина очаквал отговор.
Чукането моментално спряло, но скоро започ-
нало отново, този път още по-бързо. Собственикът
- 134 -
на къщата бил силно обезпокоен, задето не може да
открие откъде идва шумът и кое го причинява! Той
отново извикал в мрака:
– Кой е там? Какво правиш, че вдигаш такъв
шум? Кладенец ли копаеш?
– Не, приятелю! – отвърнал иронично краде-
цът злодей. – Свиря на барабан за твое удоволст-
вие!
– Но това, което чувам, не са звуци от бара-
бан! – отвърнал объркан собственикът.
– Ще ги чуеш утре, когато закрещят и завикат
семейството ти и съседите! – казал лукаво краде-
цът, имайки предвид, че глупаците заслужават то-
ва, което ги връхлети. >

~ * ~
Кучешки подслон
през зимата

През зимата бездомните кучета не намират

много храна в полята, тъй като всичко е замръз-
нало. Всяка година те се събират и си казват едно
на друго, че ако преживеят студа, следващото лято
ще си построят подслон, защото недохранените им
тела няма да издържат още една сурова зима.
Когато дойде лятото, бездомните кучета на-
трупват килограми, защото по поляните има предо-
статъчно храна и могат да ядат до насита. Когато

- 135 -
напълнеят и заякнат, се убеждават, че няма под-
слон, който да побере огромните им охранени тела.
Дълбоко в себе си чувстват, че не е така, и се
опитват да си напомнят за лишенията, които са пре-
живели предишната зима, и знаят, че през след-
ващата зима това пак ще се случи. Но са станали
дебели и мързеливи и лесно успяват сами себе си
да убедят, че няма дом, който да е достатъчно про-
сторен, за да ги приюти в студа. И така се повтаря
порочният кръг. >

~ * ~
Вглъбен в молитвата

Сонгор бил ревностен мюсюлманин и роб на

заможен господар, който обаче не вярвал в Бога.
Робът бил съвестен работник, изпълняващ безуп-
речно задълженията си. Винаги ставал призори и
последен си лягал, след като се уверял, че всичко в
къщата на господаря му е в съвършен ред.
Една сутрин господарят се събудил по-рано от
обичайното и решил да отиде в обществената къ-
палня, преди мястото да се е напълнило с хора.
Отишъл с стаята на Сонгор и като видял, че той е
вече буден, му наредил да вземе нещата, нужни за
банята – купа, с която да се полива, кърпа, с която
да се изсуши, и специални блокчета от кал за тър-
кане и измиване на косата.
След като взели всичко необходимо, господа-
рят и робът тръгнали към банята. По пътя минали
край малка джамия и тъй като било време за сут-
- 136 -
решната молитва, мястото било пълно с вярващи
мюсюлмани. Сонгор, който много обичал молитвите
и ги изпълнявал винаги, когато имал възможност,
помолил господаря си да му позволи да влезе и да
се помоли с другите мюсюлмани.

– Господарю, никога нямам възможността да

дойда в джамията за сутрешните си молитви – моля
ви, позволете ми да го направя сега! Обещавам, че
няма да отнеме много време. Вие можете да си
починете на това столче, докато аз приключа.

Господарят бил склонен да позволи тази не-

предвидена спирка, но му казал да не се бави. Сон-
гор бързо влязъл в джамията и застанал за молитва
рамо до рамо с братята си. Когато свършила, има-
мът и всички мъже излезли един по един и скоро
джамията се опразнила – вътре бил останал само
Сонгор. Господарят му чакал търпеливо; слънцето
изгряло и станало време за закуска, но Сонгор така
и не излизал. Губейки търпение, господарят му се
приближил до входа на джамията и повикал роба
си.
– Не ме пускат да изляза – отвърнал Сонгор. –
Знам, че ме чакате, но моля ви, почакайте още мал-
ко и ще дойда.

– Но, Сонгор, в джамията няма никого! Кой не

те пуска?

– Единственият Аллах! Същият, който ви е

вързал краката навън и не ви пуска да влезете в
джамията, държи мен вътре и не ме пуска да из-
ляза! >

- 137 -
 ~ * ~
Търпение

Легендарният лекар Логман от много години

служел на великия цар Давид. Веднъж, когато бил
извънредно зает, тъй като имал много пациенти, той
не успял да направи редовните си посещения при
всеизвестния цар на юдеите. Когато след няколко
седмици най-после се освободил от пациенти, Лог-
ман решил да се обади на любимия си господар.

Когато пристигнал в двореца, му казали, че

царят е зает с нещо в близкия хамбар. Логман се
запътил към порутената постройка и открил Давид
съсредоточено да работи, докато навсякъде около
него летели искри. Отначало той не забелязал, че
Логман влиза, и продължил да се труди. Пред него
лежала купчина метални пръчици, които той умело
нагорещявал и извивал в кръг, а после свързвал
халките в гладка ризница. И така, той продължил
търпеливо да повтаря тази процедура.

Логман никога не бил наблюдавал техниката

на изработване на броня и видяното го смаяло. Коп-
неел да попита Давид какво прави – но се възпрял
и решил, че е най-добре да изчака и да не прекъсва
майстора. Знаел, че търпението неизменно води до
желаната цел много по-бързо, и се доверил на ин-
туицията си. „Когато не настояваш да задоволиш
любопитството си, често получаваш това, което ис-
каш, много по-бързо” – казал си той.

И така, Логман не казал нищо, а продължил

търпеливо да наблюдава Давид. Когато приключил

- 138 -
работата си, царят навлякъл ризницата и се обър-
нал към Логман:
– Това е най-добрата екипировка за война!
Гарантирам, че ще предпазва и от най-жестоките
удари – заявил Давид, виждайки изненаданото лице
на лекаря си.
Логман много се радвал, че е запазил мълча-
ние въпреки любопитството си и не е прекъснал
работата на господаря си. >

~ * ~
Смъртта на Балал

Всички познавали Балал и го смятали за велик

човек, въпреки че бил само роб. Той живял честно,
служейки на прекрасния си господар с много обич и
уважение. Балал бил остарял преждевременно, но
нямал нищо против това. Когато легнал болен, жена
му разбрала, че скоро ще го изгуби.
– Любими мой, ти ме напускаш! – захлипала
тя. – Нещастието чука на вратата ни. Обречени сме!
– Не, скъпа моя! – изрекъл немощно, но съ-
страдателно Балал. – Време е да се радваме и да
празнуваме! Животът досега беше изпълнен с тъга и
скърби. Нека ти кажа, че смъртта всъщност е истин-
ският живот!
Когато Балал заговорил за смъртта, лицето му
грейнало като разцъфналите лалета и нарциси, очи-
те му светели от възхита. По нищо не личало, че е
болен или че смъртта му наближава. Тази благодат
- 139 -
обаче останала скрита за жена му, която продължа-
вала да ридае.
– Идва време да се разделим! – заоплаквала
се тя.
– Не, любима, дошло е време да се съберем
отново!
– Тази нощ ти ще оставиш семейството си и
ще навлезеш в непознат, чужд свят.
– Тази нощ най-после ще напусна това чуждо
място и ще пристъпя в толкова скъпия ми вечен
дом! – казал Балал, докато с цялото си същество се
подготвял за последното си пътуване.
– Ще те видя ли отново след тази нощ? – из-
плакала тя.
– Аз ще съм сред великите Божии хора! Ако
запазиш сърцето си чисто и се стремиш към духа,
като се откажеш от привързаност към този низш
свят, един ден отново ще се срещнем.
Балал изрекъл последните думи с огромна лю-
бов и топлина и за сетен път затворил очи. >

~ * ~
Кой е най-хубавият град?

Двама влюбени били намерили тихо кътче в

розова градина и седели там рано една сутрин, пре-
ди мястото да се изпълни с хора.

- 140 -
 – Скъпи мой, ти си пътувал по целия свят и си
видял прекрасни градове и други невероятни места
– казало тихо момичето, надявайки се да предиз-
вика любимия си. – Кажи ми честно, кой град ти ха-
ресва най-много?
– Само едно място на света може да ми е лю-
бимо, обич моя – точно това тук! Моята градина на
радостта е до теб, дори и да бяхме насред най-
сухата пустиня! Ако някога се окажа на дъното на
тъмен кладенец, но любовта ми е до мен, ще съм в
рая! Така че, за да ти отговоря простичко, ще кажа,
че най-хубавият град на света е този, в който е
любимият човек! И за мен той е тук, до теб.
Прегръдката, която последвала признанието
му, била най-сладката, която и двамата някога били
изживявали. >

~ * ~
Джамията убиец
на гости

В покрайнините на град Рей в Персия имало

джамия, която си била спечелила скандална репута-
ция. Жителите на града я наричали „джамията уби-
ец на гости” и то съвсем основателно! Странниците
обаче не знаели тази смъртоносна тайна и всеки
път, когато някой пристигал в Рей и се подслонявал
в нея за нощувка, на сутринта намирали мъртвото
му тяло. Хората от града никога не влизали в джа-
мията през нощта, убедени, че мястото е обитавано
от джинове, криещи се из тъмните кътчета.
- 141 -
 Един ден дошъл човек, който знаел за лошата
слава на джамията, но въпреки това искал да про-
вери доколко основателно е това суеверие на мест-
ните, както и да тества смелостта си. „Няма да при-
давам на тялото по-голяма важност, отколкото за-
служава, защото духът е този, който е безценен –
аргументирал се той пред себе си. – Тялото все ня-
кога умира, но духът е вечен.”

Когато разбрали за намерението му, местните

се опитали да го разубедят. Въпреки усилията си
обаче, не успели.

– Драги загрижени приятели – обърнал се към

тях странникът, – уморен съм от този живот и нямам
съжаления. Копнея за предизвикателство и нямам
нищо против загубата на тялото. За мен да напусна
този свят ще е наслада, каквато чувства птицата,
когато бъде пусната от клетката си.

Хората искали да го накарат да си промени

решението, затова му напомнили за мъчителните
страдания, които може би го очакват. Като довод
изтъкнали, че макар първоначално героичната по-
стъпка да изглежда лесен избор, когато се захва-
неш с нея, чак тогава трудностите стават пределно
ясни – с други думи, щял да съжалява. Той обаче не
ги послушал. Както и да го умолявали да се откаже
от безумната си идея и да не опетнява допълни-
телно репутацията на града и жителите му с още
едно убийство, мъжът останал глух за призивите им.

– Аз не съм плашлива домашна котка, която

настръхва при първите признаци на страх! Отказал
съм се от живота си. Не се боя от нищо и ако тази

- 142 -
нощ се простя с живота си, така да бъде – постиг-
нал съм целта си – настоял смелчагата.

След като осъзнали, че думите им нямат еф-

ект, хората от града малко по малко се пръснали.
Не им се искало, но си тръгнали, знаейки, че на
другия ден ще намерят студения труп на мъжа. В
същото време той се отправил към джамията, вдиг-
нал високо глава, за да посрещне това, което щяло
да го сполети. Съзнанието му обаче било пълно с
предупрежденията на местните и колкото и да се
опитвал, не можел да заспи. Затова клекнал в един
ъгъл, облегнал се на стената и се загледал в тъм-
ното.

Било полунощ, а той още не бил видял, нито

бил чул чудовище или дявол. Тъкмо започвал да си
мисли, че всички онези приказки са лъжи или про-
сто продукт на прекалено богатото въображение на
местните, когато към реалността го върнал смразя-
ващ глас, който му казал, че ей сега ще го сграбчи.
Всеки нормален човек би изпаднал в несвяст или би
получил сърдечен удар – но не и безстрашният не-
познат, който вече се бил простил с живота си на
земята.

– Това е едно нищо! Това е глухият звук на

тъпана, оповестяващ настъпването на Рамазан бай-
рама! – извикал той пламенно. – На неверниците
може да им звучи като тръбата на смъртта, но за
нас, които вярваме в Бога, това е призив за праз-
нуване! Защо да се страхувам от тъпана на Рама-
зан-байрама? Ще вляза в кръга и или ще предам
живота си, или ще изляза оттук победител.

- 143 -
 Той се надигнал от ъгъла и застанал в центъра
на джамията, като извикал:
– Ето ме! Виждаш ли ме? Нямам какво да губя,
отказал съм се от всичко. Ако ти стиска, покажи се
и да се бием!
При тези думи магията на джамията била раз-
валена – таванът се пропукал и по мозайката на
пода се посипали златни монети. Мъжът гледал из-
умено как невероятното съкровище се трупа пред
него. Когато след малко се съвзел, той хукнал да
търси празни чували и като ги намерил в една от
страничните стаи, започнал да ги пълни с монети.
Продължил чак до сутринта, но успял да ги събере
до последната жълтица.
За разлика от страхливците, които били изгу-
били живота си в джамията убиец на гости, и за го-
лямо съжаление на мнителните граждани, които ня-
мали вяра в сърцето си, странникът станал неверо-
ятно богат и щедро харчел до края на дните си. >

~ * ~
Камилата и малкият
барабанчик

В персийските провинции фермерите учели

синовете си да бият барабан, за да плашат птиците
и другите малки животни, които са заплаха за по-
севите. Цели дни и нощи момчетата прекарвали в
полята и удряли барабаните, без да спират. Едно от
тях изучавало умението още откакто било толкова

- 144 -
малко, че едва можело да държи инструмента. То
обичало звуците и движението на пръстите, които
галели кожата на барабана. Харесвало му и да пла-
ши птиците, особено когато всички политали едно-
временно.

Султанът Махмуд, владетел на тези земи, оби-

чал пък да воюва. Един ден той пристигнал с огром-
ната си армия и се установил близо до стопанството
на родителите на момчето. Освен обичайните воен-
ни пособия били довели и камила, която носела
техния огромен барабан. Барабанчикът на армията
думкал по шумния инструмент по време на война,
денем и нощем, без почивка. В резултат на това
камилата била почти напълно глуха и не чувала
нищо друго, освен звука на големия барабан. До-
като многолюдната войска на султана се установя-
вала да лагерува в околността, камилата доволно се
разхождала все по-далече от пазача си, за да пасе
свежа зелена трева, на каквато рядко имала ща-
стието да се наслади.

На сутринта след пристигането на войската

момчето от стопанството тръгнало както обикновено
за работа, но го очаквала изненада – камила, която
спокойно похапвала от посевите на семейството.
Реакцията на момчето била бърза – то хванало ба-
рабанчето си и започнало да удря с всички сили.
Биело ли, биело то, а звуците се носели надалеч и
всички, които работели из полята, го чували. Ка-
милата обаче, нали била глуха, продължила да яде
с огромен апетит, унищожавайки ценната продук-
ция на семейството.

- 145 -
 Биенето на барабанчето продължавало без-
спирно вече часове и един поизнервен земеделец,
работещ наблизо, решил да отиде да види защо е
този шум. Когато открил момчето и видял камилата,
разбрал какъв е проблемът. Приближил се и коле-
ничил до момчето, обгръщайки уморените му раме-
не.

– Млади момко, да не би да барабаниш, за да

изплашиш камилата?

Момчето кимнало, без да спира да думка.

– Знаеш, че тази камила е на войската, нали?

– попитал земеделецът.

Момчето отново кимнало, продължавайки все

така да налага.

– А знаеш ли, че камилата носи техния ог-

ромен военен барабан? Виждал ли си го колко е
голям? – Мъжът разперил ръце, за да покаже широ-
чината на масивния инструмент. – Ушите на това
бедно животно са глухи за звука на твоето слабо
барабанче, драги мой. Тя сигурно не е чула нито
един удар! – казал кротко той на момчето. – Не
всеки барабан може да плаши всички животни, а
твоят не е подходящ за друго, освен птички и зай-
ци!

Момчето го изслушало внимателно и веднага

спряло да удря, осъзнавайки колко е безсмислено.
Тишината най-после обгърнала полята и земедел-
ците подновили работата си. >

- 146 -
 ~ * ~
Зърната леблебия

Една жена се върнала от пазара с голяма тор-

ба леблебия, която възнамерявала да използва за
направата на няколко вида салата, сосове и супа.
Тя почистила леблебията, изплакнала я добре и я
накиснала няколко часа, преди да я свари бавно в
голям казан.

Още щом водата завряла, зърната леблебия

започнали да подскачат, крещейки:

– Ти ни купи, ние сме твои – сега защо ни сла-

гаш на огъня?

– Време е да поврите, затова запазете тишина

и бъдете търпеливи. Трябва да ви сготвя, както се
полага, за да ви добавя към най-добрите си ястия –
отвърнала тя сведущо. – Докато растяхте на полето,
получавахте предостатъчно грижи, а сега е време
да изтърпите малко трудности. Вие знаете, че ва-
шата висша цел е да станете храна за духа, не само
за тялото! Така накрая ще се сдобиете с най-
голямата награда.

Зрънцата леблебия постепенно спрели да под-

скачат и притихнали, примирени с мисълта, че ако
искат да бъдат част от големия план на живота, ще
трябва да се откажат от материалното си същест-
вуване и да се доверят на напътствията на своята
господарка. >

- 147 -
 ~ * ~
Комарът и вятърът

В този ден от седмицата пророкът Сюлейман,

който говорел езика на животните, обикновено про-
веждал изслушване в съда на своите поданици, би-
ли те хора или зверове. Един комар бил долетял от-
далеко, за да помоли Сюлейман да се намеси и да
спаси неговия вид.

– Велики пророче, ти си най-справедливият

владетел. Отнасяш се честно и безпристрастно към
всяко създание, което дойде при теб, без значение
дали е човек, фея, риба или птица! – започнал ми-
ниатюрният комар. – Аз те умолявам да ни спасиш и
да ни върнеш поляните и ливадите. Ти разрешаваш
проблемите на всички, но нали знаеш колко малки
и слаби сме ние, комарите – всъщност с това сме
известни. Докато ти биваш възхваляван заради си-
лата и величието ти, ние сме ненадминати в нашата
кротост. Отчаяно се нуждаем от положителното ти
отсъждане, за да оцелеем.

– Добре, малки комарко, от кого се оплакваш?

– попитал Сюлейман. – Кой е посмял да те нарани,
докато аз все още съм владетелят на тази земя?
Денят, в който аз се родих, беляза края на же-
стокостта! Липсата на милост се корени в мрака на
невежеството. Когато моето слънце грее, как може
да има мрак? Аз бях пратен тук от Бога, за да раз-
реша проблемите ви, така че да не Го безпокоите
постоянно. Затова кажи ми, какъв ти е проблемът?

- 148 -
 – Оплакването ми е насочено към вятъра! Вя-
търът е безспирно и неотменно жесток с нас и това
ни омръзна.

– Добре, но Бог ми е наредил да изслушам и

двете страни на всеки спор. Затова трябва да
помоля вятъра да се представи тук, за да се защити.
Такова е Божието правило и аз не мога да го про-
меня. Иди и го доведи.

– Но вятърът е мой враг! Може би ти ще бъдеш

така любезен да го викнеш?

Сюлейман призовал вятъра в далечината:

– Комарът има оплакване срещу теб, ела бър-

зо и се защити – наредил той.

Вятърът веднага сменил посоката и се запътил

към съда на Сюлейман. В същия миг комарът поне-
чил да изчезне.

– Ти къде отиваш? – попитал изненадан Сю-

лейман. – Трябва да отсъдя, докато и двамата сте
тук.

– Велики пророче, присъствието на вятъра не-

минуемо означава смърт за мен! Заради него живея
без дом и в лишения. Затова и дойдох при теб. Има
място или за мен, или за вятъра!

Преди вятърът да влезе в съда на Сюлейман,

комарът вече бил отлетял на километри разстояние
в обратната посока, разбрал, че не бива да пред-
извиква опонент, който е от съвсем друга кате-
гория. >>

- 149 -
- 150 -
 ~ * ~
Да се молиш само за
грешниците

В един град в отдалечен край на Персия жи-

вял добър и уважаван светец, когото всички много
обичали. Според вярващите обаче имал сериозен
недостатък – молел се само за престъпници, убийци
и други грешници, като казвал:

– О, великодушни Боже! Аз Те моля никога да

не преставаш да показваш безграничното Си съ-
страдание към клетите грешници на този свят!

В своите проповеди той почти никога не се из-

казвал мило за онези, които били известни с жесто-
вете си на щедрост и които цял живот помагали на
бедните и нуждаещите се. Един ден група хора,
редовно посещаващи службите му, го укорили, като
му казали, че начинът, по който се моли, е особен и
не се харесва на повечето присъстващи. На това
оплакване проповедникът отвърнал простичко:

– През целия си живот, без да искам, много

пъти съм бил благославян заради престъпленията,
извършвани от тези непокорни хора. Самите им зло-
деяния ми показваха кое е право и кое – грешно.
Всеки път, когато насочвах вниманието си към света
и ставащото в него, ставах свидетел на тяхната
голяма жестокост – и търсех убежище при нашия
Създател. Ето как техните злонамерени действия ме
водеха към висшето добро. Наложително е да се
моля за спасението им!

- 151 -
 Хората непрестанно се оплакват на Бога
заради болката и неправдата, която ги сполетява.
Бог пък неизменно казва на Своите недоволстващи
поданици, че именно болката ще ги доведе до Него-
вата врата. Нашите приятели са всъщност най-голе-
мите ни врагове, защото ни отдалечават от Него-
вата компания, като ни разсейват с незначителните
подробности на личните си работи. Истина е –
всеки неприятел може да бъде нашето лекарство и
балсам, защото в желанието си да го избегнем, ние
трябва да потърсим помощта на Този, който е
създал всички ни. >

~ * ~
Най-трудното нещо
на света

Исус от Назарет често получавал проникнове-

ни въпроси от обикновените хора, а отговорите му
напълно променяли живота им. Един ден към него
се затичал човек, който, силно развълнуван, му ма-
хал, за да привлече вниманието.

– Моля те, велики пророче, помогни ми. – За-

пъхтян, мъжът стигнал мястото, където бил спрял
Исус. – Кое е най-трудното нещо, с което човек мо-
же да се сблъска на този свят?

– Божият гняв – мигновено отговорил Исус.

– А как можем да го избегнем?

– Като сдържате собствения си гняв.

- 152 -
 Мъжът погледнал към земята и кимнал при-
знателно. Понеже не се налагало да обяснява по-
подробно, тъй като видял, че човекът напълно е
разбрал идеята, Исус си продължил по пътя. >

~ * ~
Суфистът и неговата
невярна съпруга

Имало един суфист, който бил работлив и

честен търговец. Той много обичал жена си и вяр-
вал, че за нея би отишъл на края на света. От из-
вестно време обаче имал подозрения, но в същото
време се чувствал виновен заради това. Един ден
решил да се прибере по-рано от обичайното. В съ-
щия ден обаче красивата му съпруга се била угово-
рила да се види набързо с любовника си. Когато су-
фистът отворил вратата на къщата, тя била в обя-
тията на местния амбулантен търговец, завладяна
от любов и похот.
Суфистът затръшнал вратата, за да не позволи
на натрапника да се измъкне. Любовниците замръз-
нали на място, понеже не знаели какво да правят.
Суфистът, който притежавал ценна предвидливост,
решил да не прави сцени, а да запази добрата ре-
путация на съпругата си, тъй като все още много я
обичал. Докато той все още обмислял подходящия
отговор, жена му се сетила как да се измъкне. Тя
бързо покрила амбулантния търговец с едно свое
було, преструвайки се, че на гости й е дошла жена,
идваща от името на ухажор на неомъжената им дъ-
щеря.
- 153 -
 Истината, разбира се, не убягнала на суфиста,
но той вече бил избрал как да действа и решил да
се престори, че и вярва.
– С какво можем да услужим на тази почи-
таема дама? – попитал той съобразително.
– Дошла е да поиска ръката на дъщеря ни и
би искала да се види с нея, но тя все още е на учи-
лище. Синът на дамата е способен бизнесмен, но в
момента е извън града – затова не е дошъл с нея –
отговорила бързо съпругата му.
– Струва ми се, че тази дама е знатна и бога-
та! Защо ще иска да ожени сина си за нашата бедна
дъщеря? – попитал суфистът, правейки се на наи-
вен. – Ние не сме от тяхната класа! Все едно да
правиш рамка на врата с дърво от едната страна и
слонова кост от другата. Когато двама души не са
на едно и също потекло, бракът им няма да продъл-
жи дълго! – заявил той.
– И аз и казах това, но тя твърди, че богат-
ството им е толкова голямо, че ще стигне за някол-
ко живота и търсят момиче, което да е честно и до-
бродетелно, защото това са скъпоценни качества и
в този, и в следващия живот!
– Е, нали вижда колко сме бедни. Дъщеря ни
няма зестра, а най-голямата й придобивка наистина
е чистотата и честността й, което е очевидно за
Бога – както е очевидно и всичко друго за Него – и
не зависи от моята оценка! – казал той, надявайки
се, че думите му ще оставят дълбока следа в съ-
вестта на изневеряващите партньори, без да се на-
лага той да ги излага публично. >
- 154 -
 ~ * ~
Щавачът на пазара
за парфюми

Денят бил дълъг и горещ, а щавачът на кожи

бил работил без почивка, за да изпълни всички по-
ръчки. Свечерявало се, а той се чувствал по-изто-
щен от обичайното – искал само да се прибере, да
хапне набързо и хубаво да се наспи. След като за-
ключил работилницата си, той се запътил към къщи,
но дотолкова бил останал без сили, че без да се
усети, завил в погрешна посока и се оказал в ъгъла
за парфюми на пазара.
Още щом помирисал ароматите, които се но-
сели във въздуха, главата му се замаяла и той
припаднал. Насъбрали се минувачи и се опитали да
му помогнат, кой както може. Един леко му разтрил
стомаха, докато друг поръсил лицето му с розова
вода, за да вдиша божественото ухание. Трети го
погалил по ръцете, а друг деликатно му разтрил
слепоочията. Съобразителен продавач бързо му
направил запарка от различни билки, а помощникът
му помогнал да го съблекат. Загрижен мъж му
измерил пулса, докато друг помирисал дъха му, за
да провери да не е пил вино или взимал хашиш.
Имало и други хора, които стояли наоколо и се
чудели как може да е жив, когато изглеждал на-
пълно безжизнен!
Когато разбрали кой е човекът, пратили да
викнат роднините му. Той имал умен брат, който
живеел недалеко, и когато чул какво е станало,
веднага дотичал. По пътя незабелязано събрал в
- 155 -
кърпичка купчинка кучешки изпражнения. Когато
пристигнал на пазара, разбутал народа и се добрал
до брат си, като тихо си напомнял: „Когато знаеш
каква е болестта, лесно ще намериш лекарството!
От зори до мрак брат ми се труди в работилницата
си за щавене, заобиколен от противни миризми.
Когато човек се разболее, единственото лекарство е
онова, към което е пристрастен. Брат ми се е раз-
болял, защото е бил изложен на нещо непознато.
Неговото лекарство са кучешките изпражнения, а
не розовата вода!”.
Понеже не искал да разкрие пред тълпата
действителния лек, братът любезно отпратил зяпа-
чите на разстояние от проснатия по гръб щавач и
като сръчно извадил кърпичката от ръкава си, я
пъхнал под носа на брат си. Стоял наведен над не-
го, уж му шепнел нещо, давайки му да вдиша от-
блъскващата миризма. Щавачът бавно отворил очи
и размърдал ръце и крака. Хората ахнали, мислейки
че брат му е използвал магия, за да го съживи.
Никой не подозирал, че магията била просто онова,
с което щавачът бил свикнал – воняща миризма! >

~ * ~
Скок от покрива

Али – зет на пророка и негов най-доверен

спътник, водел разгорещен разговор с евреин, кой-
то не вярвал в ислямския Бог. Застанал на висок
покрив, откъдето се виждал целият град, евреинът
се обърнал към Али и го попитал:

- 156 -
 – Сто процента ли си сигурен, че твоят Аллах
те защитава във всяка минута от живота ти?
– Не се съмнявам в това. Всъщност вярвам, че
съм под Неговата закрила от момента, в който съм
бил заченат!
– Ако искаш да ми докажеш, че вярваш безре-
зервно в твоя Бог, демонстрирай го, като скочиш от
този покрив!
– Замълчи! – сопнал се Али. – По-добре спри,
преди да те задавят собствените ти думи! Не подо-
бава на теб или мен да изпитваме Бога! Нямаме
право на това – само Бог може да изпитва своите
слуги, когато пожелае. Всъщност Той редовно ни
подлага на изпитание, за да ни покаже докъде се
простират нашето смирение и вяра.
Евреинът нямал какво друго да каже. Той тихо
тръгнал да слиза от покрива, докато размишлявал
за собствената си вяра. >

~ * ~
Ядящите кал

В далечното минало имало една странна бо-

лест, за която нямало очевидна причина, нито изве-
стен лек, а именно яденето на кал. Хората, пора-
зени от това злощастно състояние, не можели да се
контролират. Видели ли дори малка купчина кал,
където и да се намира, не можели да се удържат –
загребвали и я поглъщали. Ядящите кал обаче тряб-
вало да ядат и други неща, за да оцеляват, и лю-
- 157 -
бимото лакомство на един такъв човек се оказали
бучки захар. Един ден той влязъл в малка бакалия и
поискал четвърт килограм захар на бучки. Магази-
нерът, който бил умен бизнесмен и знаел за състоя-
нието на клиента си, му показал теглилките, които
използвал за кантара си, опитвайки се тайно да го
изкуши.
– Само да знаеш, че използвам теглилки от
кал! Ще се върна след малко – казал той, като си
измислил причина да излезе. – Дай ми минута да
донеса цялата буца захар и ще ти отчупя половин
килограм.
Той се обърнал и влязъл в склада си в задната
част на магазина, като нарочно се забавил.
– Това не е просто кал! – започнал да си
фантазира ядящият кал. – За мен това е нещо по-
хубаво и от най-красивото цвете, по-вкусно и от
най-прекрасния сладкиш.
Щастлив от това, че магазинерът е излязъл, и
надявайки се, че няма да се върне скоро, човекът
изгледал теглилката с възхита и я грабнал, когато
си мислел, че другият няма да го види. Започнал да
ближе калта и да отхапва парченца с наслада, без
вече да го е грижа дали ще го хванат. Просто не
можел да се възпре и не го интересувало какво ще
стане с репутацията му. В същото време магазине-
рът тайно го наблюдавал иззад завесата.
– Ама че си глупак, мислиш си, че ме мамиш, а
само крадеш от себе си! – прошепнал той. – При-
тесняваш се да не вляза прекалено бързо, преди да
си се наситил, а аз се надявам да се наядеш до
- 158 -
насита! Колкото повече ядеш, с толкова по-малко
захар ще трябва да се разделя.
Въпреки че всеки мамел другия, никой от два-
мата не осъзнавал, че всъщност мами себе си, като
постъпва нечестно спрямо свой събрат в името на
обичта си към материалното. >

~ * ~
Дервишът и събирачът
на дърва

Било студена и ветровита вечер и един новак

дервиш си бил легнал рано. Сънувал, че е в компа-
нията на велики суфисти и побързал да се възпол-
зва от късмета си. Поискал им съвет как да живее
почтено, без да създава лоша карма. Надарени с
безкрайна мъдрост, учителите му доверили голяма-
та тайна на вълшебната планина, където по дърве-
тата растели най-различни плодове и човек можел
да се храни с тях до края на живота си.
Без много усилия дервишът скоро открил пла-
нината и прекрасните плодове, които били в изоби-
лие. За негова голяма изненада те не само били
сладки, но и променяли речта му така, че когато за-
говорел, хората оставали като хипнотизираща. Той
бил доволен, че никога повече няма да се налага да
се тревожи за прехраната си.
Един ден дервишът отишъл да се измие при
близкия поток. Когато си съблякъл дрехата, напи-
пал две сребърни монети, които бил зашил в подгъ-

- 159 -
ва на джоба си преди много време, когато още бил
работник. В същия момент забелязал в далечината
възрастен човек да носи на превития си гръб наръч
дърва. Помислил си: „Това сребро вече не ми тряб-
ва – защо не го дам на този беден човек? Може да
понахрани немощното си тяло”. Преди обаче да си е
довършил мисълта, старецът вече стоял пред него с
горящи очи!

Младият дервиш не подозирал, че другият е

висш учител суфист, който четял мисли. Той хвър-
лил огромния наръч дърва пред дервиша, внуша-
вайки му страх от Бога. После едва доловимо про-
шепнал нещо, което дервишът все пак успял да
разбере. Той укорявал дервиша, задето го бил уни-
зил, като го мислел за толкова негоден, че да за-
служавал подаяние. Явно обиден, старецът вдигнал
ръце към небето:

– Боже мой, само Ти знаеш кои са Твоите спе-

циални последователи и какъв скъпоценен дар са те
за този свят. Затова, заради нас, моля Те, изпол-
звай алхимията Си и превърни тази купчина дърва в
злато!

В същия миг дървата се превърнали в чисто

злато, сякаш обхванати от пламъци! Младият дер-
виш бил толкова смаян, че не помръдвал от мястото
си. Минало малко време и старецът отново се обър-
нал към небето:

– Всемогъщи Боже, Ти си всезнаещ – заради

Своя верен слуга те моля да върнеш първоначална-
та форма на това злато.

- 160 -
 Купчината злато мигновено се превърнала в
съчки дърва, които старецът пъргаво метнал на не-
мощния си гръб. После се отправил към града, без
да обръща внимание на виковете на младия дер-
виш, надявайки се, че си е научил урока. Искало му
се младежът да запомни тази среща и никога по-
вече да не подценява усилията на онзи, който ра-
боти, за да изкара прехраната си, вместо да разчита
на подаяния, както правят някои. >

~ * ~
Да се откажеш
от царство

Ибрахим, владетелят на Балх, бил богат и

справедлив и хората му се възхищавали. Една нощ,
докато спял в двореца си, го събудило тропане по
покрива. Ибрахим решил, че може би са стражите,
преследващи нарушители на реда. Преди да е
отворил очи, той си казал: „Кой смее да влиза в
двореца ми? Дали е крадец? При всичките войници
и стражи, разположени навсякъде, кой би рискувал
живота си?”.

Ядосан, Ибрахим станал и тръгнал към прозо-

реца. „Чух, че стражите преследват някого, но ни-
кой човек не би бил толкова глупав, че да се опита
да открадне от двореца ми! Сигурно са джинове” –
заключил той.

– Кой е там в тъмното? – извикал той от про-

зореца високо и заплашително, колкото можел.

- 161 -
 – Ние сме – извикали едновременно група мъ-
же.
– Какво търсите? – попитал в недоумение Иб-
рахим.
– Гоним камили – отговорили те делово.
– Ама че идиоти! Защо някой ще гони камили
по покрива?
– По същата причина, поради която ти гониш
Бога, докато си лежиш! – предложили те рациона-
лно обяснение. – Нима това, което правим ние, е
толкова по-невероятно от това, което правиш ти?
Когато чул тези думи, Ибрахим ахнал в благо-
говение. После се пресегнал и облякъл първата
дреха, която напипал и завинаги напуснал двореца.
Никой повече не го видял в провинция Хорасан. Той
се прочул като велик суфист из цяла Персия и ис-
торията му се разказвала през годините, вдъхновя-
вайки видения за тайнствата на света на духовете.>

~ * ~
Дервиш в градината

Било прекрасна слънчева утрин и един дер-

виш излязъл от къщи по-рано с намерението да
свърши няколко поотложени задачи. Минавайки
край градина, отрупана с рози и изумителни плодо-
ви дървета, той инстинктивно влязъл в нея, за да се
потопи в красотата, която току-що бил видял. На-
мерил усамотено кътче и седнал удобно на пейката,

- 162 -
заобиколен от храстите. Положил глава на коляното
си, той съзерцавал Божията благодат.

Един младеж, който също бил пленен от кра-

сотата на градината, минал край дервиша и го по-
мислил за заспал. Не можал да се удържи и без да
го е грижа, задето нарушава уединението му, се
приближил и започнал монолог, в който порицавал
дервиша, че се е изолирал от великолепието, сътво-
рено от Бога.

– Престъпление е да откажеш да се възпол-

зваш от даровете, с които Бог ни е благословил –
заявил предизвикателно младежът. – Как може да
си затвориш очите пред всичката тази красота,
която те заобикаля? Като не се възползваш от нея,
ти всъщност извършваш непростим грях! – продъл-
жил самодоволно той.

Дервишът бавно вдигнал глава и многозначи-

телно загледал натрапилия се бърборко, но изчакал
младият човек най-после да млъкне.
– Знаците на Любимия, млади човече, са от-
печатани върху сърцето и там трябва да ги търсиш
– започнал дервишът. – Красотите, за които гово-
риш, съществуват само във външния свят, докато в
сърцето ми Божието великолепие няма граници.
Дърветата, цветята и плодовете, които виждаш, са
само знаци на Неговото творение; те са просто
отражение върху повърхността на водата – казал
той меко, но категорично и като отново положил
глава върху коляното си, затворил очи и подновил
съзерцанието си, напълно игнорирайки присъствие-
то на досадника. >
- 163 -
 ~ * ~
Мълчанието е отговорът
към глупците

В царския дворец имало много послушни и

работливи слуги, с изключение на един. За разлика
от другите, той бил мързелив и алчен и не бил
способен да свърши каквато и задача да му се даде.
На царя, който дотогава бил изключително толе-
рантен, един ден му писнало от глупостта на слу-
гата и наредил на ковчежника драстично да му
намали заплащането.

Дошъл денят за получаване на парите и

всички слуги нетърпеливо зачакали надниците си.
Когато на глупавия слуга му дали по-малко, той не
повярвал на очите си и се разярил. Вместо да
разбере защо го наказват, той започнал да ругае и
да обвинява готвача, че го е наклеветил. Готвачът,
който всъщност му бил дал намалената заплата,
казал, че е само невинен пратеник.

– Ако наистина искаш да откриеш причината

за наказанието си, защо не се вгледаш в собст-
веното си поведение? Няма да ти отнеме много вре-
ме, за да разбереш кой е виновникът – посъветвал
той слугата.

Слугата обаче не обърнал никакво внимание

на този добър съвет и седнал да пише жалба до
царя. Започнал с възхвали, но злобният му тон
трудно можело да се прикрие. В своята безкрайна
мъдрост царят напълно игнорирал писмото.

- 164 -
 Когато така и не получил отговор, слугата за-
подозрял пратеника, на който бил поверил писмото,
и помислил, че той го е предал. Отново изпаднал в
ярост и наругал посредника, с което още повече се
изложил. Решен да не се отказва, той продължил да
пише писма до царя седмица след седмица, но нито
едно от тях не получило внимание. Няколко месеца
по-късно един от пратениците на царя, който бил
запознат със случая, помолил управника да отгово-
ри на слугата си и да го освободи от това самона-
ложено мъчение.
– Да му отговоря ще е лесно и още по-лесно
ще е да му простя безделието и глупостта – отвър-
нал мъдро царят. – Аз обаче предпочитам да не за-
разявам другите слуги със същите болести, от които
страда той, а именно слабост на характера и липса
на интелигентност. Затова ти казвам, че на глупака
трябва да се отговаря с мълчание! >

~ * ~
Голямата чалма

Големината на чалмата в миналото била знак

за доблестта и положението на мъжа в обществото.
В един малък град живеел учител на средна въз-
раст, който нямал и пукната пара и през повечето
време бил гладен, но бил твърде горд, за да при-
знае нищетата си пред хората. Редовно събирал
парцали от магазините за платове, изхвърлени рула
памук и отрязани парчета от наметала, които натъп-
квал в скромната си чалма, за да я направи по-го-
ляма. С времето старата и мръсна чалма заприли-
- 165 -
чала на копринен султански тюрбан, което успяло
да заблуди всички в училище и му спечелило го-
лямо уважение в града.
Учениците нито за миг не подозирали, че учи-
телят им не е това, за което се представя, а жители-
те на града нямали представа, че когато на улицата
се покланят пред явното му благосъстояние, оказ-
ват чест на един самозванец. Само той знаел, че до-
брата му репутация се основава на хорското леко-
верие и на преструвки – че всъщност всичко е една
голяма лъжа.
Една сутрин още преди изгрев слънце учите-
лят излязъл от дома си и тръгнал, както всеки ден,
към училище, като подготвял сутрешния урок наум.
Дори не подозирал, че зад ъгъла се крие долен кра-
дец, който само си чака късмета. Още щом зърнал
голямата, богато украсена чалма на учителя, той
решил, че е настъпил моментът.
Крадците знаели, че заможните хора обикно-
вено крият парите и скъпоценностите си в чалмата,
където никой не ги вижда.
Крадецът чакал търпеливо, сигурен, че лесно
ще се справи с кльощавия мъж насреща му, и вече
предвкусвал победата. Когато учителят приближил,
всичко станало мигновено – крадецът съборил чал-
мата, бързо я взел и побягнал с нея. Отначало
учителят бил объркан и не знаел какво се случва,
но бързо се окопитил и тръгнал да гони крадеца.
– Ти, нехранимайко такъв! – крещял той след
него. – Първо погледни в чалмата, а после се рад-
вай! Скоро ще разбереш какво си постигнал! Нищо!
- 166 -
Вътре няма абсолютно нищо ценно! – признал той
на висок глас.
Крадецът спрял и започнал да вади съдържа-
нието на чалмата – и наистина, вътре имало само
безполезни парцали. Той захвърлил всичко на зе-
мята и ядосан, започнал да ругае и учителя, и ло-
шия си късмет. >

~ * ~
Интелигентност

Един младеж бил доста загазил. Имал много

сериозен проблем, който поглъщал живота му и
правел нещастни всички около него. Колкото и да
се опитвал, не можел да измисли как да се освобо-
ди от мрежата, която сам бил изплел с поведението
си, а после бил паднал в нея. Разхождал се къде ли
не и прекарвал часове наред в различни чайни и
кафенета, разговаряйки с непознати в търсене на
съвет. Въпреки усилията му обаче проблемът оста-
вал неразрешен.
Един ден той влязъл за първи път в някакво
кафене, където видял по-възрастен мъж да седи
тихо в ъгъла. Веднага го познал, но не побързал да
се приближи, а седнал на друга маса, откъдето
виждал профила му. Докато го изучавал с интерес,
си го спомнил като високоинтелигентен и отличен
съдия на човешкия характер. След няколко дълги
минути събрал смелост и се приближил до масата
му, като го попитал дали може да седне за малко.
Другият вдигнал поглед от книгата си, но не из-

- 167 -
глеждал много доволен от прекъсването. Въпреки
това кимнал и младежът бързо седнал, излагайки
запитването си. По-възрастният бил изненадан от
искреността му и замислено поклатил глава.

– Добри ми човече, трябва да потърсиш съвет

от друг човек, някой, който ти е приятел. Аз съм
непоколебим твой враг и само ще те заблудя. Защо
искаш моя съвет? Трябва ти състрадателен слуша-
тел, който ти желае само най-доброто. Можеш да
бъдеш сигурен, че нямаш нужда от моя съвет! –
казал той честно. – Ако седиш насред пожар, но си
в компанията на приятел, ще си мислиш, че се
намираш в розова градина! А ако се намираш в най-
прекрасната градина, но си в компанията на враго-
вете си, ще имаш чувството, че си на кладата! За-
това върви и си намери съветник, който ти е истин-
ски приятел.

Мъжът бил казал каквото мисли, надявайки

се, че съветът му ще бъде чут и ще го оставят на
мира.

– Много добре знам какво изпитвате към мен,

господине – признал по-младият. – Но също така
знам, че сте високоинтелигентен човек и никога ня-
ма да постъпите неправилно. Затова няма да посъ-
ветвате и друг човек да постъпи така. Ето защо вяр-
вам на преценката ви много повече, отколкото на
който и да е от приятелите ми. >

- 168 -
 ~ * ~
Водачество

През първите години, след като пророкът

Мохамед бил запознал с исляма арабския народ, той
бил принуден да води много войни, за да установи
своята нова религия. Тъй като сам бил участвал в
много от битките, бил наясно колко е важно отпред
да стои компетентен водач. Било дошло време за
поредната война и имал нужда от способен генерал.
Пророкът разгледал много сериозно възможностите
и взел окончателното си решение. Да води войската
избрал един млад войник, който не бил показал из-
ключителни бойни качества, но бил проявил без-
упречна мъдрост при взимането на бързи и разумни
решения по време на битка.
Когато пророкът обявил решението си, един от
по-старите му спътници, обзет от гняв и завист, оти-
шъл при Мохамед да се оплаче. Той просто не
можел да приеме, че ще трябва да изпълнява запо-
ведите на по-млад от него.
– Ти си нашият велик пророк – казал той
мрачно – Моля те, помисли отново и не залагай на
този младеж! Нима не си казвал винаги, че лидер-
ството принадлежи на по-възрастните? Имаме ня-
колко по-опитни войници, които заслужават много
повече тази позиция. Не гледай с пренебрежение на
жълтите листа по дърветата. Помни, че те символи-
зират зрелостта и са отговорни за създаването на
зрелите плодове, докато зелените стръкове олице-
творяват младостта и липсата на опит. По-възраст-
ният човек може да има уморено тяло, но интели-

- 169 -
гентността му е несравнимо по-дълбока от тази на
младия.

Войникът продължавал да реди, като все по-

вече раздразвал пророка. Мохамед изтърпял оплак-
ванията, докато му дошло в повече и го прекъснал,
за да му изложи своите доводи.

– Ти виждаш само очевидното и си сляп за

скритите превъзходства на този млад човек! – зая-
вил той. – Има много мъже, чиято брада все още не
е побеляла, но които притежават несравними ка-
чества, за които по-старите могат само да мечтаят.
И също така има много по-стари мъже с дълги,
бели, хубави бради, чиито сърца обаче са опетнени
от непростими грехове. За един командир е важно
да бъде интелигентен – а не да има бяла брада. Ни-
ма Иблис – нашият дявол, не е най-старият на све-
та? Когато няма добър ум, човек няма нищо! Само
тези, на които им липсва далновидност, смятат, че
бялата коса сама по себе си е признак на зрялост.
Спътнико мой, стреми се да улавящ същността на
нещата – и да владееш както вярата, така и ума си.
Мъдрият човек притежава присъща светлина, с по-
мощта на която е способен да напътства и води дру-
гите – и аз съм убеден, че този млад мъж я има!

Мохамед лесно можел да продължи да пропо-

вядва, но размислил и спрял. Надявал се, че думите
му са проникнали в сърцето и ума на стария войник
достатъчно трайно, така че да не се налага никога
повече да отбива предубедените забележки на
който й да е от своите съратници – нещо, което би
могло да всее съмнение из цялата армия. >

- 170 -
 Три риби

В малко езерце в подножието на планината,

където водата била чиста като първите капки про-
летен дъжд, живели три невероятно красиви риби.
Те били плували в езерцето през целия си живот и
никога не били обезпокоявани от хищтници – до-
като един ден не минали няколко души, които ги
забелязали.
Всеки от тях веднага затършувал из торбата
си, за да намери нещо, с което би могъл да хване
рибата. Сред иначе безполезните си дребни вещи
открили стара рибарска мрежа, цялата заплетена.
Трите риби гледали как мъжете се суетят, но по-
неже не знаели намерението им, продължили да си
плуват спокойно.
Една от рибите обаче, която била по-интели-
гентна от другите две, заподозряла нещо и сметна-
ла за най-разумно да напусне езерцето възможно
по-скоро, без да сподели с приятелите си. Според
логиката й, ако им кажела за намерението си, те
щели да се опитат да я разубедят, понеже били из-
вънредно привързани към дома и навиците си и си-
гурно нямало да искат да се откажат от тях. Първа-
та риба обаче била решила да си ходи и била го-
това да понесе последствията, за да се спаси от
ситуацията, която намирисвала на сигурна смърт.
Без повече да се бави, мъдрата риба напра-
вила скок и смело се хвърлила в бързея на потока,
който накрая се вливал в огромното море, на което
другият край бил твърде далече, за да се вижда.
Когато попаднала в топлите морски води, най-после
- 171 -
се почувствала свободна – можела да си плува до
насита, без да се налага да обикаля в кръг като в
аквариум. Новият й живот бил хубав и тя много се
радвала, че е повярвала в себе си и е рискувала да
се гмурне в неизвестното.
Междувременно мъжете продължавали да раз-
плитат мрежата, готвейки се да я хвърлят в езер-
цето. Втората риба осъзнала, че е изгубила ценно
време и вече не може да се надява на късмет, за-
това се заела да измисли план за бягство възможно
най-бързо. Отначало се обвинявала, че не е послед-
вала умната си приятелка, която вече сигурно плу-
вала на воля в голямото море. Но скоро престанала
да мисли за грешките си, понеже знаела, че мина-
лото – минало! Не успяла да измисли друго реше-
ние, освен да се престори на умряла. И така, тя се
обърнала по гръб и олъщила коремче към небето,
се понесла отпуснато по повърхността.
Услужливата вода нежно я подхванала по
вълничките си нагоре и надолу в езерцето. Когато
видели мъртвата риба, мъжете се утешили взаимно,
че макар да е срамота да изгубят една, трябва да са
благодарни, че няма да хабят усилия да ловят риба,
която и без това е щяла да умре. Един от тях хванал
за опашката на пръв поглед мъртвата риба, когато
тя била доплувала наблизо, и я хвърлил на сушата.
Без да губи време, внезапно оживялата риба събра-
ла всички сили и като се замятала зад гърбовете на
хората, накрая успяла да стигне бързия поток, кой-
то я отвел в соленото море. Най-сетне свободна, тя
заплувала енергично, за да се отдалечи от брега,
надявайки се никога повече да не види човешко
същество.
- 172 -
 Третата риба обаче наистина била глупава.
Обезумяла от страх, тя запляскала в кръгове, надя-
вайки се да избяга на мъжете, които я наблюдавали
от брега. Те обаче лесно я хванали – просто хвър-
лили отгоре й мрежата и не след дълго рибата се
печала на огъня. Докато вътрешностите й изгаряли
обаче, рибата си повтаряла наум: „Ако имах втора
възможност, щях да следя какво правят приятелите
ми и да тръгна към морето, което щеше стане мой
дом, след като завинаги напусна това самотно
езерце”. >

~ * ~
Аз съм Бог

Баязид Бистами бил върховен суфистки учител

с много последователи и почитатели. Известен бил с
привидно безумните си изказвания, които изригва-
ли от него по време на транс. Хората, които го по-
знавали добре и го обичали безусловно, били свик-
нали с неговите необикновени вътрешни състояния
и не обръщали внимание на чудатостите му, оста-
вяйки го да стига до крайност колкото си иска.
Един прекрасен пролетен ден Баязид бил в
компанията на любимите си ученици и се чувствал
особено радостен и нетърпелив да започне ритуала
сама. Докато се въртял, той често изживявал много
интензивни състояния, като надавал писъци и по-
втарял думи, неразбираеми за другите. В този ден
последователите му забелязали, че Баязид е силно
развълнуван и действията му са особено необичай-
ни. Настроението му също някак се различавало от
- 173 -
друг път, когато се отдавал на духовните ритуали –
но те не се разтревожили особено.

Сама започнала с познатите звуци на флей-

тата и не след дълго, докато се въртял, Баязид из-
паднал в транс.

– Аз съм Бог! – започнал да вика той. – Няма

друг Бог освен мен!

Учениците му били сащисани, като не знаели

какво да мислят – за първи път го чували да изрича
такива несъмнено богохулни слова. Но нали били
свикнали с често необичайното му поведение, спре-
ли да си блъскат главите. На другата сутрин обаче
му казали какво е заявил предната вечер.

– Ако отново изрека това, имате позволението

ми да ме намушкате – наредил той. – Всъщност
убийте ме на място!

Учениците приели буквално думите на Баязид

и всеки от тях решил винаги да носи у себе си нож,
за всеки случай. Скоро отново се събрали за по-
редния ритуал на сама. Както обикновено, Баязид
бил обзет от дълбоко вълнение и започнал да се
върти, забравяйки какво е наредил на последова-
телите си предишната седмица. Не след дълго, из-
паднал в необикновен транс, започнал да повтаря:

– Аз съм Бог, аз съм Бог!

Този път възторгът му нямал граници, а думи-

те му загатвали за нещо много повече отпреди. Бая-
зид се въртял безспирно, като през цялото време се
молел.

- 174 -
 – Под ризата ми живее Бог! – викал той. – За-
що го търсите на земята или дори на небето?
Учениците му били в безизходица – не искали
да нападат своя шейх, но и не искали да проявят
неподчинение. Накрая един по един те му се на-
хвърлили, насочили ками към тялото му. Един уче-
ник се прицелил в гърлото, за да го накара да млък-
не, друг към сърцето, а трети отстрани, за да е си-
гурен, че ще го умъртви.
Случило се обаче истинско чудо. При всеки
опит за намушкване ножът необяснимо се извивал и
вместо Баязид, пробождал ученика. Всеки опит за
удар, насочен към учителя, се превръщал в още по-
сериозна рана в тялото на ученика, държащ ножа, и
само след минути подът бил осеян с мъртви тела.
Имало неколцина, на които, въпреки заповедта на
учителя, сърце не им дало да го намушкат. Те стоя-
ли встрани, смаяни и онемели, и само гледали кла-
нето! Спасила ги вярата и упованието в техния
шейх – и може би мекото им сърце.
От този ден хора от близо и далеч идвали да
поседят в нозете на Баязид, за да бъдат в присъст-
вието на Бога. >

~ * ~
Съветите на птицата

Една красива птичка чуруликала щастливо на

клона, когато най-внезапно усетила тежък облак да
я притиска към земята. Някакъв коварен ловец бил
успял да я хване с мрежа. Птицата запърхала, без
- 175 -
да може да се освободи. Осъзнала бързо колко се-
риозно е положението, тя измислила хитро реше-
ние.

– О, велики ловецо – казала тя умолително, –

сигурно си хващал много впечатляващи животни и
си ял с наслада месото на безброй крави, овце и
други вкусни създания. Въпреки това изглежда, че
нито едно от тях не е успяло да утоли глада ти.
Искам да те уверя, че това няма да направи и моето
крехко телце с нищожно количество месо. Нека ти
предложа три съвета, които са много по-ценни от
стойността ми като плячка.

Ловецът не бил сигурен какви ги е намислила

птичката и дали може да и се довери. Усетила ко-
лебанието му, тя побързала да добави:

– Уверявам те, че ако използваш тези три без-

ценни съвета, ще се сдобиеш с безкрайно богат-
ство. Ще ти дам първия съвет, докато все още съм в
ръцете ти, и ако го харесаш, втория ще ти кажа от
покрива на колибата ти. Третия и най-важен ще
споделя с теб от онова дърво. – Птичката посочила
с човка близката топола.

Ловецът все още се колебаел, но все пак не-

охотно се съгласил, понеже видял, че птичката на-
истина не може да нахрани и един член на голямото
му семейство. Докато все още я държал, тя му пред-
ложила първия съвет:

– Знай, добри ми господине, че не трябва да

вярваш в невъзможното.

- 176 -
 Ловецът удържал на думата си и пуснал птич-
ката, която излетяла на покрива.

– Вторият ми съвет е никога да не съжаляваш

за миналото. Когато нещо е отминало, то няма да се
върне. www.spiralata.net

В очакване на третия съвет мъжът гледал как

птичката отлита към върха на дървото.

– В стомаха си имам рядка перла, която тежи

сто грама! – казала тя безгрижно. – Ти пропусна
шанса си да я притежаваш! Явно не е било писано
да е твоя – иначе можеше да осигуриш прехраната
на семейството си до края на живота им.

Когато чул това, ловецът започнал да вие и

стене като жена, която всеки момент ще ражда.

– Не ти ли казах никога да не съжаляваш за

миналото? – упрекнала го птицата. – Ти глух ли си,
или просто не ме чу? Първият ми съвет беше никога
да не вярваш на невъзможното. Как може перла,
тежаща сто грама, да се намира в тялото ми, когато
аз нямам и десет грама?

Мъжът се съвзел и изтрил сълзите, след което

смутено попитал птицата кой е третият й съвет.

– Ти явно си луд да искаш още! – възкликнала

тя. – Защо ще ти споделям трета тайна, когато ви-
дях колко неуспешно приложи първите две?

Птичката се наканила да излети, но преди то-

ва извикала на човека:

- 177 -
 – Да даваш съвети на глупавия е като да се
опитваш да отглеждаш посеви върху солена поч-
ва!>

~ * ~
Дете на покрива

Една жена се втурнала като обезумяла в скро-

мния дом на имама Али. Като едва успявала да си
поеме дъх, тя паднала на колене.
– Спасителю, моля те да ми помогнеш! – ка-
зала тя с надежда. – Единственото ми дете се е ка-
чило на покрива и се е пъхнало във водосточната
тръба. Отказва да слезе, колкото и да го моля. Боя
се, че ще падне и ще го загубя. Той е светлината на
живота ми, но е още малък и не разбира. Дори му
посочих гърдите си, за да слезе за мляко, но той се
извърна на другата страна.
Сълзите я задавили и тя не можела да продъл-
жи. Али я оставил да се наплаче, понеже съзнавал,
че истерията, в която е изпаднала, няма да помогне
на сина й. След няколко дълги минути жената се
успокоила и вдигнала поглед към приветливото ли-
це на Али – той я наблюдавал внимателно с очи,
пълни със състрадание.
– Ще си изгубя ума, господарю – изплакала
жената. – Кажи ми какво да правя.
– След като най-после се успокои, слушай до-
бре – започнал меко Али. – Иди и намери друго де-
те на възрастта на сина ти и го прати на покрива.
- 178 -
Когато синът ти види другото момче, с когото има
прилика, ще иде при него. Обещавам ти, подобните
се привличат. Ние винаги чувстваме близост с оне-
зи, които са като нас. Момчето ти скоро ще е в без-
опасност.
Жената не губила време и тичешком отишла
да търси такова момче. Скоро синът й бил спасен,
след като доброволно отишъл при новия си приятел
и двамата заедно слезли от покрива. >

~ * ~
Царят и слугата

Царят бил изпаднал в пристъп на ярост заради

непростимата грешка на един от слугите си. Той ин-
стинктивно извадил меча си, за да обезглави клетия
човек. Никой от присъстващите не пристъпил на-
пред като посредник, тъй като всички били убеде-
ни, че съдбата на човека е решена. Никой не смеел
да помоли царя да пощади младежа, освен Емад ал
Молк.
Когато Емад – един от най-доверените и ува-
жавани министри на царя, коленичил пред управ-
ника и помолил за снизходителност към слугата, ца-
рят незабавно свалил меча си. Той наредил на слу-
гата да се оттегли в стаята си и да не се явява пред
него, докато не се уталожи гневът му.
Вместо да благодари на Емад, че е спасил жи-
вота му, слугата започнал да се държи странно. Ка-
то повечето хора в двореца той винаги много бил
обичал Емад, но след инцидента избягвал добрия
- 179 -
човек. Скоро дори спрял да го поздравява, когато
пътищата им в двореца се пресичали.
Един ден любопитен придворен попитал слу-
гата защо се държи така:
– Защо показваш такава нелюбезност към чо-
века, който буквално ти спаси главата?
– Аз не съм молил Емад да ми спасява живота!
– сопнал се слугата. – Животът ми не му принад-
лежи, че да ме спасява! Той принадлежи на царя и
той може да избере дали да го вземе, или да го
върне. В момента, в който царят искаше да ми
пререже гърлото, бях готов да се откажа от живота
си. Исках да стана нищо пред него. Ах – въздъхнал
той, – да бъда едно нищо пред царя на царете! Но
Емад ми отне този шанс и аз никога няма да мога да
си върна този връх на славата! >

~ * ~
Мравки и калиграфия

Мравките излезли от колонията си късно една

сутрин и направили нещо необичайно дотогава –
забили наляво, вместо да продължат право напред,
както винаги. Скоро се оказали върху бял лист хар-
тия, по който някой пишел. Удивена от красотата на
шрифта, една млада мравка, която не виждала пръ-
стите, хванали писалката, се обърнала към по-въз-
растните и възкликнала:
– Гледайте каква красота! Вижте само какви
спиращи дъха форми създава тази писалка! Не зна-
- 180 -
ех, че формите могат да изглеждат толкова смай-
ващи!
Една от старите мравки, която била видяла
малко повече от света, отвърнала знаещо:
– Тази красота е дело на пръстите, които дър-
жат писалката. Този шедьовър е творение не на пи-
салката, а на пръстите.
– И двете грешите! – прекъснала я трета мрав-
ка.
– Това е дело на цялата ръка. Погледнете
само тези тънки, кокалести пръсти – как биха могли
да създадат такъв шедьовър?
Включили се и други мравки, всяка от които
искала да предложи мнението си. Водачът им, който
бил известен с изключителната си интелигентност,
заявил последен:
– Не вярвайте, че това е дело на материята,
защото всяка материя изчезва с времето като сън.
Материалните неща са предназначени за физиче-
ския живот, но красивите форми първоначално са
създадени от разум и дух.
Това, което дори мъдрият водач не знаел, е,
че отвъд разума и духа в крайна сметка това е дело
на Бога, който дава проявление на всичко. >

~ * ~
Гарванът и гробът
Каин безжалостно бил убил брат си Авел и но-
сел трупа на раменете си, без да може да реши как
- 181 -
и къде да скрие тялото, за да не го хванат родите-
лите му Адам и Ева. Никога преди не му се било на-
лагало да се справя с такава всяваща ужас задача и
той не знаел какво да прави. Каин се огледал, все
така с мъртвото тяло на гръб, опитвайки се да изми-
сли решение, но умът му бил твърде ограничен, за
да бъде от полза.

Било късно и небето притъмнявало. Каин усе-

щал, че шансовете да намери решение на положе-
нието бързо намаляват – и тогава забелязал гарван,
който летял ниско към него. Отначало си помислил,
че халюцинира, но после, докато гарванът все пове-
че се приближавал, Каин ясно виждал, че той носи
в човката си нещо, което приличало на мъртъв гар-
ван. Птицата ловко направила кръг във въздуха и
също толкова ловко кацнала наблизо. Бавно и вни-
мателно гарванът отворил човка и оставил мъртвото
тяло да се изтърколи на земята, след което започ-
нал да копае с мощните си нокти. Когато дупката
била достатъчно дълбока, гарванът избутал мъртво-
то тяло вътре и започнал да го заравя.

Каин наблюдавал напълно удивен, чудейки се

как е възможно една проста, обикновена птица да е
толкова по-умна от него! Той веднага последвал
примера й и заровил убития си брат в земята, като
не оставил никакви следи.

Каин не подозирал, че хората се нуждаят от

напътствия едва ли не във всичко на този свят – и
простият гарван получил задачата да го научи на
това най-низше действие – изкопаването на
гроб.>>

- 182 -
- 183 -
 ~ * ~
Гладуващото куче

Един арабин клечал прегърбен край пътя до

умиращо куче и плачел жално. Друг арабин минал и
го видял.

– Защо ридаеш така? – попитал той съчув-

ствено.

– Скърбя за кучето си – отговорил, хлипайки,

другият. – То ми беше много добър другар, но сега
умира. Носеше ми храна през деня и пазеше дома
ми нощем. Имаше бързо око, беше свиреп ловец и
плашеше всеки крадец, който смееше да приближи.

– Какво му е сега? Ранено ли е?

– Не, проблемът е гладът! – признал собстве-

никът. – Толкова е гладно, че вече няма сили да се
помръдне.

– Дано Бог ти даде търпение. Дано намериш

друго достойно куче като това – казал съчувствено
минувачът.

Двамата останали загледани в бедното куче,

което продължавало да пъхти и да скимти. Минува-
чът изведнъж забелязал голяма торба в краката на
арабина и го попитал:

– Какво има в торбата?

– Нищо особено, само остатъците от снощното

ми ядене. Нося си го вкъщи, за да се подкрепя от-
ново довечера.
- 184 -
 – Сигурно имаш и малко сух хляб. Защо не да-
деш на горкото куче?

– Чакай, чакай, не го обичам чак толкова! –

отговорил арабинът изненадано. – Трудно ми е да
се разделя с каквото и да е, преди да ми платят за
това. Но пък сълзите са безплатни!

– Що за човешко същество си ти? – възклик-

нал другият. – Заслужаваш да идеш в ада! Как мо-
жеш изобщо да си помислиш, че един хляб е по-
ценен от една сълза? Не знаеш ли, че сълзите ни са
скърбите на сърцето, които намират проявление в
капките?

Собственикът на кучето гледал как другият

арабин си тръгва, клатейки невярващо глава, но не
можел да проумее магията на мъдростта, която
току-що му били предложили. >

~ * ~
Паунът

Един лекар се разхождал по тучните поляни

зад дома си, когато в далечината забелязал красив
паун. Любопитен да го види отблизо, той внимател-
но се отправил към птицата. Присвивайки очи, за да
се взре по-добре и да се увери, че не греши, мъжът
видял как птицата безжалостно скубе с клюн боже-
ствено красивите си пера и ги изплюва колкото мо-
же по-надалеч. Човекът бил озадачен и решил да
разбере какво става, затова бавно се приближил.

- 185 -
 – Привет, божествено създание! Защо скубеш
своите прекрасни пера? – попитал той любезно, ка-
то нарочно говорел с нисък глас, за да скрие, че е
разтревожен. – Как можеш в сърцето си да приемеш
да унищожиш такава красота? На перата ти се въз-
хищават по целия свят. Онези, които учат наизуст
Корана, ги използват да си отбелязват страницата,
а знатните хора – да си веят в горещото време. Да-
ваш ли си сметка кой е сътворил несравнимото ти
великолепие? Как можеш така грубо да захвърляш
Божия дар?

Докато давал воля на мислите си, надявайки

се, че паунът е добър слушател, мъжът осъзнал, че
може би е постъпил безразсъдно, като се е усъмнил.
Може би е прибързал със съвета си – всяко дейст-
вие си има уречено време и място, а той не бе ува-
жил тази основна истина. Въпреки това му било
много трудно да скрие огорчението си от гледката
на птицата, която продължавала да скубе.

– Остави ме на мира – извикал паунът явно

раздразнен. – Вниманието ти все още се отвлича от
външната ми красота! Не виждаш ли, че именно
заради тези пера трябва да търпя толкова болка?
Накъдето и да се обърна, някой ме гони да ме уло-
ви. Не мога да се защитя – голям съм, но съм слаб.
Щом не мога да отблъсна опасността, по-добре да
се направя да изглеждам невзрачен! Искам да мога
да ходя, където пожелая, спокойно и без страх.
Тези пера са причината за егоизма ми, те ми причи-
ниха огромна вреда. Време е да се отърва от цялата
тази украса! Ако някой може да ме разбере, това е
Бог!

- 186 -
 Паунът продължил да скубе останалите пера,
без да обръща внимание на човека, който стоял и
мълчаливо гледал, без да може да удържи сълзите
си. >

~ * ~
Готовият влюбен

Младеж и девойка се влюбили, но поради не-

зависещи от тях обстоятелства почти година не
можели да контактуват. След като през цялото това
време не си били разменили и думичка, двамата
вече не издържали, когато един ден случайно се
срещнали в една розова градина.

– Скъпа моя, не вярвам на очите си! – ахнало

момчето, останало без дъх – Без теб бях съкрушен и
изгубен; животът ми бе непрестанен ад, а сълзите
ми пресъхнаха. Изтърпях повече, отколкото мога да
си представя.

Той продължавал да реди, без да даде въз-

можност на момичето да каже и дума. Бил толкова
погълнат от самосъжалителната си история, че очи-
те му заблестели от егоистични сълзи! Момичето го
слушало търпеливо, докато не открило удобен
момент да заговори.

– Направил си всичко, скъпи мой, освен глав-

ното – казало му тъжно то.

– Какво би могло да е то? – попитал смаян

младежът.
- 187 -
 – В суетата си ти си се захванал за неща вто-
ростепенни, а си се отказал от основното – да раз-
береш същността на любовта!
– А каква е същността на любовта? – попитал
той объркан.
– Нищото!
– Нищото? – повторил той още по-объркан.
– Да, скъпи мой, направил си всичко, което си
смятал за уместно, защото си вярвал, че именно то-
ва правят влюбените. Но си забравил, че трябва да
бъдеш готов да загинеш за любовта си. Все още си
жив, определено. Ако обичаш истински, умри тук,
пред мен, за да знам, че вярваш, че трябва да се
откажеш от цялото си същество за любовта.
Когато чул думите на възлюбената си, младе-
жът тихо легнал в краката й, затворил очи и просто
издъхнал с широка, блажена усмивка на младите си
устни. >

~ * ~
Сълзи по време
на молитва

Един от петте стълба на исляма е молитвата –

извършвана пет пъти на ден – и нищо не бива да я
прекъсва. Изречените думи са средството на мю-
сюлманина да се свърже с Бога и са от първосте-
пенно значение за съществуването му. По време на
молитвата е задължително умът му да не се откло-
- 188 -
нява и да не се занимава с мисли, които нямат отно-
шение към нея.
Един ден някакъв мъж отишъл при мюфтията7
и го попитал:
– Позволени ли са сълзите по време на моли-
тва?
– Зависи какви са, добри човече – отговорил
мюфтията.
– В какъв смисъл?
– Ако сълзите извират от духовния свят – ако
са бликнали вследствие на духовно изживяване и
човек е установил връзка с божественото, – тогава
сълзите са благодат! Ако обаче източникът им е ня-
каква физическа болка или емоционално неблаго-
получие, те разсейват и може да прекъснат връзка-
та с Бога – такива сълзи със сигурност не са добре
дошли.
Получил отговора на въпроса си, мюсюлмани-
нът благодарил любезно и тръгнал към джамията. >

~ * ~
Благотворителност

В Зарван – красиво и тихо селце в Йемен, жи-

веел благочестив човек, който бил богат земеделец.
Благословен бил с приятно държание и добро сър-

7
Мюфтия – мюсюлмански богослов и съдия, който съди въз ос-
нова на Корана. – Б.р.
- 189 -
це. Също така бил най-справедливият и щедър чо-
век в селото. Каквото и да постигнел, било то добра
реколта или доходна търговска сделка, той винаги
давал една пета на бедните, както повелявал исля-
мът. Никога обаче не забравял откъде всъщност му
се дава богатството.
Заради щедростта и благоволението на земе-
делеца неговият дом се превърнал в убежище за
мнозина, на които не им вървяло. От време на вре-
ме там живеели суфистки дервиши без пукната па-
ра, както и пътници, които нямало къде другаде да
отседнат, когато минавали през Зарван; в добавка
най-бедните жители на селото редовно идвали и си
отивали, когато били в нужда.
Земеделецът бил известен в района – хората
знаели, че той винаги отделя това, което възнаме-
рява да раздаде на бедните, от останалото, което
носи вкъщи. От всяка партида пшеница, която при-
бирал, той заделял една пета за благотворителност
и хляба, който правел от нея, винаги раздавал на
нуждаещите се. Мъжът бил сигурен, че каквото и да
става, ще поддържа този алтруистичен режим до
края на дните си. Не бил обаче сигурен дали децата
му ще последват неговия пример. Всъщност пред-
чувствал, че няма да го направят, като виждал как
го гледат всеки път, когато раздава на нуждаещите
се нещо, което, според тях, е част от тяхното бо-
гатство.
Земеделецът инстинктивно знаел, че това,
което раздава, не е богатство, което изтича през
пръстите му, а в действителност е дългосрочна ин-
вестиция. Той вярвал, че ако човек дава зекят, или

- 190 -
една пета от всяка печалба, Бог на свой ред ще му
върне в изобилие. Сигурен бил, че засяването на
семената, грижите за полята и посевите и усилната
работа за печелене на прехраната са просто уме-
ния, които са му дадени, а Бог е този, който всъщ-
ност осигурява всичко в живота.
Земеделецът съветвал децата си редовно да
правят като него, но знаел, че те са против това и
няма да изпълнят желанието му. Те били като семе-
на, хвърлени в солена пустиня.
Когато той починал, станало точно както бил
очаквал – децата му не дарявали част от семейното
богатство и затворили вратата си за нуждаещите се.
Не след дълго земята им престанала да ражда и те я
оставили да гние, а дервишите напълно спрели да
минават по тези места и да благославят с присъст-
вието си Зарван и жителите му. >

~ * ~
Маджнун

Многобройни са любовните истории, разказва-

ни през вековете, но тази за Маджнун и любовта му
към Лейля е изключително известна по целия свят.
Маджнун се бил разболял и знаел коя е причината –
твърде дълго бил разделен от любимата си Лейля.
Мъчението от това, че не може да бъде близо до
нея, отслабило духа му, а оттам и вече крехкото му
тяло. Той постоянно кашлял, едва дишал и нито
ядял, нито пиел. Накрая приятелите му викнали ле-
каря, който обещал да направи каквото може, за да

- 191 -
излекува Маджнун. След като го прегледал щате-
лно, той заявил, че самотният влюбен е поразен от
дифтерит.
– И какво е решението? – попитали нетърпе-
ливо приятелите му.
– Не знам друго лечение, освен да му пусна
кръв! – казал докторът. – Ако не изкараме заразе-
ната кръв, няма да преживее нощта.
Лекарят незабавно пратил да викнат местния
специалист по пускане на кръв, тъй като процеду-
рата изисквала особени умения.
Маджнун, който бил изпаднал в полусъзнание,
чул плана за лечение и с големи усилия се надиг-
нал и седнал. Докторът започнал да го убеждава да
си пести енергията, като в същото време се опитвал
да му върже ръкава та със здраво парче плат, за да
го подготви за бързите остри порязвания, с които
ще започне процедурата, но Маджнун направил
знак, че иска да говори.
– Оставете ме на мира! – извикал той, разтър-
свайки ръката си, за да се освободи.
– Добри ми човече, така няма да преживееш
нощта! – опитал се да го убеди лекарят.
– Така да бъде! Ако разнебитеното ми тяло
иска да напусне тази земя, значи това и ще стане.
Приятелите, кръвопускателят и лекарят, които
знаели за проявите на истинска смелост на Мадж-
нун в миналото, си помислили дали не е изгубил
самообладанието си и да не би да се бои от поряз-
ване.
- 192 -
 – Маджнун – извикал негов стар приятел. –
Откога се страхуваш от няколко малки порязвания?
Ти, който неведнъж си побеждавал диви зверове в
непознати земи, защо се боиш от това?
– Не се боя от порязванията – всъщност ця-
лото ми тяло е покрито с белезите на любовта – от-
говорил той замечтано. – Аз вече не съществувам,
защото цялото ми същество е завладяно от любовта
ми към Лейля. Просто се боя, че ако порежете мене,
по този начин ще порежете и нея! Само тези, които
са особено чувствителни, ще познаят, че между
Лейля и мен няма разлика, че ние сме едно и също!
След като казал това, Маджнун обърнал гръб
на хората, които искали да му помогнат, и отказал
да бъде докосван, бранейки инстинктивно любовта
на живота си – Лейля. >

~ * ~
Магарето на водоносеца

В миналото градовете нямали течаща вода,

затова имало носачи, които ходели от къща на къ-
ща, за да снабдяват хората с вода за ежедневните
им нужди. В столицата живял един стар носач,
който си имал магаре и през целия си живот то по-
слушно теглело каруцата с вода. Гърбът на бедното
животно много го болял от тежестта, която трябвало
да издържа всеки ден, а тялото му било покрито с
корички на неизлекувани рани и порязвания.
Собственикът, който не бил особено състрада-
телен към животните, не го хранел както трябва,
- 193 -
защото можел да си позволи само старо сено. Още
щом се покатервал върху магарето, той започвал да
го удря безмилостно с камшика, за да го накара да
върви по-бързо, и така му причинявал нови рани.
Магарето, благословено с търпение, послушание и
добър нрав, всеки ден се молело на Бога да го взе-
ме при Себе си и да го освободи от това несекващо
страдание.
Един ден, докато си правели обиколката, те
срещнали стар приятел на носача, който се грижел
за оборите на султана. Когато видял жалкото съ-
стояние на магарето, той извикал:
– Какво му има? Защо изглежда толкова изне-
мощяло?
– Не е виновно магарето – бързо отговорил
собственикът му. – Изглежда така, защото не мога
да си позволя да го храня.
– Нека да го взема в обора – ще се погрижа за
него. Ще го храня както трябва и то ще се посвести
– предложил великодушно приятелят.
Носачът на вода много се зарадвал и се разде-
лил с другаря си, като се надявал да си го прибере
следващата седмица добре угоено и готово да му
служи. Магарето се оказало завързано в султанския
обор, заобиколено от красиви и силни арабски
жребци. Когато осъзнало каква огромна разлика
има между него и новите му познати, то посърнало
и се обърнало към Бога:
– Дори да съм едно нищо и никакво магаре, аз
все пак съм Твое създание! Защо има такава раз-

- 194 -
лика между мен и тези мои четириноги роднини?
Защо трябва винаги да гладувам? Защо трябва да
търпя болка по цяла нощ, да спя на пресекулки и
всеки ден да си мечтая за смъртта? Как може да е
справедливо тези коне да живеят в такъв разкош,
докато аз съм длъжно да се унижавам в мизерия?

Магарето продължило да нарежда още доста

време, обзето от самосъжаление, когато най-вне-
запно чуло пронизителния звук на тръба. Била из-
бухнала война и тръбата съобщавала за нея. За се-
кунди в обора се струпали войници, които започ-
нали да оседлават арабските жребци – всъщност те
били военни коне. Не след дълго магарето останало
само в голямата конюшня, чудейки се какво се е
случило.

На другата сутрин конете се върнали уморени

и покрити с дълбоки рани. От телата им стърчали
стрели, а краката им били бинтовани. Дошли вете-
ринари, които направили всичко, за да се погрижат
за раните с надеждата, че състоянието на скъпоцен-
ните султански жребци няма да се влоши.

– Прости ми, Боже! – замолило се магарето,

чувствайки се изключително неловко заради по-
ранното си самосъжаление. – Доволно съм от бед-
ността си; поне живея в някаква сигурност! С ра-
дост ще заменя временния комфорт на тези обори с
предишния си окаян начин на живот!

Магарето с облекчение се върнало при стария

си безжалостен господар, защото вече знаело, че
нищо не е такова, каквото изглежда. >

- 195 -
 ~ * ~
Хващане на магарета

Блед като лист хартия, с устни, посинели от

страх, и целият разтреперан, един мъж се втурнал
през първата незаключена порта, която намерил в
уличката. Собственикът на къщата бързо излязъл на
двора, когато чул трясването на портата, и видял
стария си познат свит в ъгъла.
– Здравей, скъпи приятелю, какво те носи тук
толкова рано?
Изплашеният все още не си бил поел дъх и не
можел да говори. Стопанинът станал още по-лю-
бопитен.
– Какво си видял, че си толкова изплашен? –
попитал той съчувствено.
– Безсрамният цар е наредил всички магарета
в града да бъдат конфискувани! – отговорил
другият.
– Е, и? Щом ще хващат магарета, ти защо бя-
гаш? Ти не си магаре!
– Тези хора са много усърдни и приемат рабо-
тата си напълно сериозно – обяснил онзи. – Но не
са особено кадърни и лесно могат да сгрешат. Няма
да се изненадам, ако се объркат и вместо магарето
заловят собственика му!
Стопанинът на къщата зяпнал невярващо при-
ятеля си, чудейки се как да отговори на подобно
нещо. >

- 196 -
 ~ * ~
Страх от глада

Суфистките шейхове обучават своите учени-

ци, или муриди, като ги вземат на път, защото вяр-
ват, че така ги възпитават възможно най-добре. По
време на едно такова пътуване шейх и неговият
ученик наближавали някакъв град, който бил опу-
стошен от глада. Ученикът бил млад и неопитен и в
живота си не бил гладувал и един ден, затова се
разтревожил и мислел само за трудностите, които го
очаквали.
Шейхът пък бил опитен суфист с многогоди-
шен опит във въздържанието, така че гладът и ли-
шенията не го впечатлявали. Той отдавна бил прео-
долял зова на сетивата и нямало да позволи мисли-
те за храна да опетнят ума му. Запазвайки го ясен и
чист, шейхът с лекота можел да прочете натрапчи-
вите мисли на ученика и да почувства страха му от
глада.
Когато ученикът напълно се предал на страха
и вече не можел да върви в права линия, шейхът се
обърнал към него и казал:
– Разбирам, че тревогата за хляба е стопила
цялото ти търпение. Отказал си се от Бога и вече не
вярваш, че Той ще се погрижи за теб! – рекъл
скръбно. – Трябва да осъзнаеш обаче, че да гладу-
ваш те прави един от специалните слуги на Бога!
Гладът е запазен само за любимците Му и само те
могат да го изпитат. Ти, скъпи мой, не си един от
тях, затова бъди спокоен – никога няма да страдаш
от липса на храна. Бог ще се погрижи винаги да има
- 197 -
обилно количество за онези, които обичат собстве-
ните си стомаси, така че не се товари с тревоги за
следващото си ядене!
Като казал това, шейхът погледнал съжалите-
лно ученика си, поклатил тъжно глава и продължил
към поразения от глад град, докато се питал наум
дали думите му са успели да впечатлят младежа. >

~ * ~
Крава на зелен остров

Има един остров, на който земята никога не

пресъхва, и на него се простира тучна, изобилна
зеленина. Там живее крава, която пасе до насита и
става все по-дебела и силна. Тя се разхожда по цял
ден по пищните поляни и без да спре, яде чак до
мрак. Когато се стъмни и зеленината вече не се
вижда, кравата става неспокойна.
– Какво ще ям утре? – измъчва се тя. – Ще
има ли изобщо с какво да се нахраня?
Тревогите буквално я стопяват! Всяка нощ
кравата губи цялото тегло, което предния ден е на-
трупала, докато се безпокои за набавянето на храна
през идния ден. На сутринта е жалка останка от
кравата, която е била предишната вечер, изпита и с
нездрав вид. Едва успява да ходи поради липса на
сили и има чувството, че това ще е последният й
ден.
Когато слънцето изгрее и зеленината отново
стане видима, кравата не може да сдържи радостта
- 198 -
си. Без да губи време, тя се хвърля в тревата, която
през нощта е пораснала и почти докосва корема й,
и скоро става угоена и силна като предишния ден.
Този цикъл се повтаря редовно – кравата се терзае
по цяла нощ и отслабва, а на другия ден, когато
види тревата, се храни и отново напълнява.
– По цял ден паса трева, но силата, която тя
ми дава, губя през нощта, докато се тревожа, че
няма да намеря трева на следващия ден – разми-
шлява тя от време на време. – Въпреки това всеки
ден намирам предостатъчно прясна трева и доволно
си хапвам. Тя никога не свършва, но аз като че ли
не вярвам в това. Чудя се защо постъпвам така – що
за болестно мислене е това? Каквото спечеля през
деня сама унищожавам през нощта! Защо не мога
да се променя? Това се е превърнало в установен
навик и нищо не може да се направи.
Въпреки че съзнава, че подхожда погрешно
към живота, кравата е неспособна да се промени.
Навикът е пуснал такива корени в ума й, че за
вярата няма място. >

~ * ~
Зороастриецът и
мюсюлманинът

Двама мъже били приятели от деца. Единият

бил мюсюлманин, а другият – зороастриец8. Вед-
8
Зороастриец – последовател на зороастризма, религиозно
учение, разпространено предимно в Персия (дн.Иран) и отчас-
ти в Индия, според което светът се управлява от две божест-
- 199 -
нъж, докато пиели кафе, мюсюлманинът се обърнал
към зороастриеца:
– Приятелю, какво ще кажеш най-после да
станеш добър мюсюлманин? – предложил той.
– Ако е по волята Божия, ще стана – казал
хитро Зороастриецът.
– Аллах иска да се обърнеш към Него, за да те
спаси от ада, но твоето чувствително его ти пречи
да повярваш.
– Познавам те като справедлив човек, прия-
телю – отвърнал сериозно зороастриецът. – Щом то-
ва, което наричаш его, ме е завладяло и продъл-
жава да ме управлява, нямам друг избор, освен да
му се подчиня, защото то е много по-силно от мен.
Не бих посмял да си помисля, че което и да е нещо
на света може да стане без Божията воля – ето
защо стигам до извода, че ако наистина не е искал
да бъда зороастриец, Бог нямаше да ме направи
такъв! Ако твоят Аллах има абсолютна власт над
всички сфери, но въпреки това не може да ме при-
тегли към Себе си, значи Неговата воля не надви-
шава всичко. Така че какъв е смисълът да сменям
вярата си? Той ни е дал свободна воля и наша от-
говорност е да я прилагаме добре – и аз се надя-
вам, че го правя!
След като си казали това, което мислят, зоро-
астриецът и мюсюлманинът продължили да седят
един до друг и спокойно да си пият кафето. >

ва: доброто и злото, а много от ритуалите се извършват с

огън; основано е според легендите около 6 в.пр.н.е. от про-
рока Зороастър (Заратустра). – Б.р.
- 200 -
 ~ * ~
Истинското робство

Един бедняк стоял край пътя, надявайки се на

милостиня от минувачите, когато видял към него да
вървят група мъже, облечени в цветни копринени
дрехи с колани, блестящи от скъпоценни камъни.
Понеже никога не бил виждал такива хора, бедня-
кът попитал един стоящ, наблизо човек:
– Какви са те? Царе ли са или други видни ли-
чности? www.spiralata.net
– Не са нито царе, нито видни личности, а
слуги на Омид от Хорасан, един от султанските ми-
нистри.
Щом чул това, клетият човек се обърнал към
Бога с отчаяние и позволил от устата му да се от-
ронят думите:
– Боже, защо и Ти не се грижиш за слугите си
като Омид от Хорасан?
Бедният човек изрекъл тези неблагодарни
слова от отчаяние, защото никога не бил имал топ-
ли дрехи и достатъчно храна да залъже постоянния
си глад. Не много след инцидента обаче султанът се
обърнал срещу Омид, обвинявайки го в предателст-
во, арестувал го и го хвърлил в затвора. Наредил
слугите на Омид да бъдат хванати и изтезавани, до-
като не разкрият къде е скрил министърът съкрови-
щето си.
Невинните слуги били измъчвани цял месец,
ден и нощ. Разочарованите им мъчители заплашили
- 201 -
да им отрежат езиците, ако не кажат къде е съкро-
вището, но нито един от тях не проговорил. Накрая
султанът се вбесил и наредил да ги убият. Телата
им били разчленени, езиците – отрязани, и остан-
ките били захвърлени в помийна яма извън града.
Същата нощ беднякът, който по-рано бил за-
видял на благосъстоянието на слугите, спял дълбо-
ко на влажната земя пред входа на кварталната
джамия. Присънило му се, че към него идва светец,
който казва: „Това да ти е за урок! Трябва да се
научиш да бъдеш истински слуга като хората на
Омид. Само тогава ще можеш да пристъпиш към
Бога и ще си достоен да потърсиш милостта Му!”. >

~ * ~
Любовта дърпа ухото

Любовта между Маджнун и Лейля била извест-

на на всички, но някои се съмнявали в искреността
и. Един ден група мнителни мъже, чийто поглед бил
явно ограничен от ниската им интелигентност,
срещнали случайно Маджнун, който бродел по
улиците, отдаден на мисли за Лейля.
– Здравей, Маджнун – извикал един от мъже-
те. – От известно време се чудим и не можем да
разберем защо си лудо влюбен в Лейля. Тя не е чак
такава красавица – какво виждаш в нея?
Маджнун бил хванат неподготвен – умът му
бил зает с мисли за любимата и той не разбирал
какво му говорят мъжете, затова просто ги изгледал
с недоумение.
- 202 -
 – Маджнун, не изглеждай толкова изненадан –
ние говорим сериозно! Ако дойдеш с нас, ще те
запознаем с много красиви момичета и никога вече
няма да погледнеш Лейля! – казал друг самодовол-
но.

– Вие сте слепи – отвърнал Маджнун. – Никога

няма да видите красотата й! Не и както я виждам
аз. Идиотът разбира само това, което е на повърх-
ността!

Той се обърнал, канейки се да си тръгне, но

размислил и отново погледнал групичката мъже.

– Нека ви кажа нещо – започнал той, като с

всяка следваща фраза надигал все повече глас. –
Да възприемаш само това, което е видимо за очите,
е като да имаш красива стомна, но да не оценяваш
истинската красота на виното в нея, защото виждаш
само съда. Аз пия от стомна и познавам вкуса на
пивкото вино. Ако вие обаче пийнете от същия съд,
Бог ще ви позволи да вкусите само оцет. Любовта
на Лейля никога няма да влезе в сърцата ви.
Любовта към нея никога няма да ви издърпа ухото.
Аз ще вкуся мед от гърнето, докато вие ще вкусите
отрова. Всеки вижда това, което избира да види.

Този път Маджнун си пробил път право през

групичката с високо вдигната глава и в още по-
голям екстаз от любовта си към Лейля. >

- 203 -
 ~ * ~
Мюезинът, който свиквал
за молитва

В Левант имало град, където повечето жители

все още не били приели исляма. В този град живеел
мюезин, прокълнат с възможно най-фалшивия и ви-
ещ глас. Когато започвал да свиква за молитва,
всички в околността бягали, за да не го чуват. Ста-
рейшините в града постоянно го молели да спре,
защото вярвали, че вместо да призовава за молит-
ва, той по-скоро отблъсква. Мъжът обаче не обръ-
щал внимание на хорското мнение. Всеки ден той се
качвал на минарето и издавал пронизителен вик, от
който хората се разбягвали, за да се спасят от
непоносимия шум.

Призори един ден добре облечен мъж с под-

нос, пълен със сладкиши и запалени свещи, се поя-
вил в центъра на града и попитал къде може да
намери мюезина. Когато го попитали защо го търси,
мъжът отговорил, че той е донесъл на домакинст-
вото му много утеха и спокойствие.

– Как може този ужасен глас да донесе утеха?

– попитал един гражданин.

– Имам прекрасна, нежна дъщеря, която от из-

вестно време иска да приеме исляма – отговорил
добре облеченият мъж. – Опитвахме се да я раз-
убедим, но неуспешно. Сякаш любовта към исляма е
проникнала в душата й и е пуснала там много дъл-
боки корени. – Той поел дъх и се опитал да се ус-

- 204 -
покои, тъй като забелязал, че всички чакат с нетър-
пение да чуят какво се е случило.

– Бях съкрушен, знаейки, че ако тя смени вя-

рата си, ще я изгубим. Не исках да изгубя детето
си, но не можех да измисля решение!

– Е, и кое те накара да търсиш мюезина? –

попитал нетърпеливо един от присъстващите.

– Едва когато тя чу мюзезина, всичко се про-

мени! – усмихнал се широко мъжът. – Когато го чу
за първи път, беше слисана, защото никога не беше
чувала такъв отвратителен звук. Не можеше да по-
вярва, че този шум наистина е призивът за молитва
в исляма, затова попита сестра си, която потвърди
най-лошите и съмнения. Тя обаче не беше убедена
и попита и други хора, но всички казаха същото.
Когато най-после се принуди да повярва, че това е
призивът за молитва, привличането, което бе изпит-
вала към исляма, се изпари! Дъщеря ми просто не
можеше да си представи как прекрасната вяра, в
която се беше влюбила, може да съдържа в себе си
такъв недодялан елемент. За първи път от много
дълго време успявам да спя дълбоко и дължа това
на мюезина!

В този момент бащата видял въпросния човек,

който вървял към джамията, и се приближил, за да
му предложи даровете в знак на благодарност.

– Най-после вие донесохте на ума ми покой!

Върнахте ми дъщерята. Ако бях по-заможен, щях да
сложа в краката ви скъпоценности, без да се замис-
лям дори – завинаги съм ви задължен.
- 205 -
 След като изразил своята признателност, ба-
щата подал на мюезина подноса с бонбоните и све-
щите, след което побързал да се прибере, преди
другият да е надал пронизителния си вик. >

~ * ~
Шутът и играта на шах

Сеид9 Аджал – могъщият управник на провин-

ция Термез, много обичал играта на шах. Един ден,
докато си почивал в разкошния си дворец, той по-
викал шута, за да нареди фигурките, тъй като му се
играело. Готов да се подчини, шутът с желание
подготвил дъската и седнал срещу господаря си.
Само минути по-късно обаче шутът скочил и за-
викал:
– Шахмат! Шахмат! – показвайки, че е побе-
дил владетеля в любимата му игра.
Сеид Аджал не умеел да губи и не обичал да
се излага. В този случай гневът го завладял и той
започнал да замеря шута с фигурките.
– Добре, спечели? – крещял той. – Ето ти на-
градата, нищожество такова!
Сеид Аджал ругаел и хвърлял каквото му по-
падне по бедния, невинен шут, който молел за
прошка. Скоро обаче гневът на Сеид се уталожил и
отстъпил място на скуката – той решил, че иска пак
да играе. Повикал с жест изплашения шут, който се

9
Името Сеид се използва да обозначи потомък на Мохамед. – Б.а.
- 206 -
приближил предпазливо, но седнал. И отново за
нула време победил управника и трябвало да изви-
ка обичайното „Шахмат! Шахмат!”. Преди да го на-
прави обаче, той избягал в съседната стая и се
скрил под няколко завивки, за да се спаси от очак-
ваните удари.
– Какво правиш? Защо се криеш? – попитал
владетелят, когато най-после открил къде е шутът.
– Шахмат! Шахмат! Шахмат!-извикал уплаше-
но той. – Докато съм на служба при вас, това е
единственият начин, по който смея да обявя побе-
дата си, господарю!
Това е опасното положение на онези, които
трябва да живеят под управлението на несправед-
ливи владетели, незачитащи своите поданици, кои-
то би трябвало да защитават. >

~ * ~
Гост в дъждовна вечер

Било дъждовна вечер. Един пътник се озовал

в непознат квартал. Бил вървял цял ден и изтощен,
не можел да се концентрира, но изведнъж осъзнал,
че вратата пред него му изглежда позната. Той
предпазливо се приближил и леко почукал, надя-
вайки се, че не е сбъркал. Когато негов стар прия-
тел му отворил и го поканил любезно да влезе, об-
лекчението му било огромно.
Същата вечер съседите били организирали го-
щавка в чест на обрязването на най-малкия им син
- 207 -
и собственикът на къщата и съпругата му били по-
канени. Двамата тихо се разбрали съпругът да ос-
тане вкъщи, за да си поговори с приятеля си, а же-
на му да отиде на гощавката. Разбрали се и тя да
приготви постелките за госта, както и тяхната спал-
ня. Жената оставила двамата мъже да си говорят за
миналото, докато пийвали чай.

Било почти полунощ, когато гостът благодарил

на любезния си приятел и отишъл направо в спал-
нята на двойката, пъхнал се под завивките и вед-
нага заспал. Домакинът пък, прекалено уморен и
смутен, за да събуди приятеля си и да му каже да
си разменят местата, се пъхнал в леглото, пригот-
вено за госта, и също веднага заспал.

Малко след полунощ съпругата се върнала от

забавата развеселена и развълнувана. Бързо се съ-
блякла и пропълзяла под завивките до мъжа, когото
мислела за съпруга си. Погалила го и го целунала
няколко пъти, шепнейки в ухото му:

– Скъпи, толкова се тревожех, че заради от-

вратителния дъжд, който сякаш никога нямаше да
спре, ще трябва да търпим този човек и няма да
имаме покой.

Гостът, който вече бил напълно буден, след

като чул нелюбезните й думи, не губил нито миг, а
скочил разгневен от леглото.

– Обувките ми са издръжливи и не се боя от

дъжда и калта! – викнал той. – Махам се! Запазете
си скъпоценния дом. Душата няма покой, докато е
на път!
- 208 -
 Той тръгнал да си излиза, но жената, която се
чувствала засрамена, сграбчила краката му и го
помолила да остане, надявайки се, че той ще си
промени решението и няма да си тръгне с такава
неприязън. Но без резултат – било твърде късно за
съжаления. Съпругът също се събудил от врявата и
двамата със съпругата му гледали как мъжът си
тръгва в тъмното, а лицето му дълго време осветява
пространството наоколо като свирепа горяща свещ.
Гласът му отеквал в умовете им: „Аз съм пророкът
Хидр и притежавам изобилни духовни съкровища.
Имах намерение да ви подаря някои от тях, но не е
било писано!”.

На другия ден двойката превърнала дома си в

гостилница и приемала всеки пътник, който дойдел
в града, надявайки се, че пророкът Хидр един ден
пак ще се появи в скромната им обител. >>

- 209 -
- 210 -
 ~ * ~
Бащина воля

Един баща дълбоко обичал изумително краси-

вата си дъщеря и много се грижел за нея. Знаел
още, че скоро ще стане време тя да се омъжи – в
противен случай репутацията й щяла да пострада.
Трябвало да я защити от неизмеримата завист на
жените в града, затова когато момичето навършило
пълнолетие, той склонил да я омъжи. Дал ръката й
на мъж, който според него не бил най-добрият из-
бор, тъй като не принадлежал към тяхната социална
класа, нито бил финансово по-осигурен. Бащата
обаче бил решил, че колкото по-скоро стане това,
толкова по-сигурно ще е бъдещето й.

– Обична моя дъще, нямам друг избор – тряб-

ва да те дам на човек, който не е на твоето ниво. Не
можеш да знаеш какво ще ти предложи, затова ще е
най-добре да се постараеш да не забременяваш
поне за известно време – посъветвал я той.

– Да, господине, ще направя както кажете –

съгласила се послушно тя, тъй като вярвала на
баща си.

Тъй като младоженците живеели недалеко от

къщата на бащата, той често виждал дъщеря си и не
пропускал да повтори съвета си; момичето му по-
казвало плоския си корем, за да го успокои. Един
ден обаче тя забременяла. С хитрост успяла да
скрие положението от баща си цели в месеца, но
накрая издутината станала видима.

- 211 -
 – Какво е това? – скарал се бащата. – Не ти ли
казах да стоиш настрана от него? Или съветът ми
беше просто ветрец, който така и не стигна до уши-
те ти? – Той бил неутешим, знаейки, че за дъщеря
му вече няма измъкване.
– Татко, моля те – казало момичето. – Знаеш,
че мъжът и жената са като памука и огъня! Как мо-
жех да го избягвам всеки път? Как да избягам от
огъня?
– Казах ти да не ходиш в леглото му! – изкре-
щял бащата. – А ако той дойде при теб, да се поста-
раеш да не забременееш! Казах ти да се отдръп-
неш, когато ти се стори, че той достига върха на
удоволствието!
– Откъде да знам кога достига върха?
– Когато очите му се замъглят и гледат нежно,
разбира се! – почти изпищял бащата.
– Но, татко, преди неговите очи да станат
нежни, моите очи вече са ослепели!
Бащата знаел, че съветът му, макар и предло-
жен за доброто на дъщеря му, бил като въздух под
налягане, който не води до нищо. >

~ * ~
Поет в Алепо

В миналото жителите на Алепо били главно

шиити и по време на месеца мухаррам извършвали
сърцераздирателни церемонии с много ридание и
- 212 -
биене по гърдите. Всяка година мъже и жени се съ-
бирали пред градската порта към Антакия, за да оп-
лачат клането на Хюсеин – смелия внук на пророка,
и воините му от ръката на жестокия халиф Язид.
Мрачните вопли се надигали до късно в нощта над
пустинята.

Една година поет пристигнал в Алепо в деня

на церемонията Ашура. Когато чул как тълпата вие
и скърби, понеже не знаел какво става, той по-
следвал звуците към портата, за да разбере. Виж-
дайки огромното множество, което се било събрало,
поетът осъзнал, че събитието явно е за някоя из-
ключителна личност.

– Кой е този, на когото отдавате такава почит?

– попитал той. – Разкажете ми, защото аз съм поет
и искам да напиша стихотворение в негова чест!

– Ти луд ли си? Очевидно не си шиит! – соп-

нал му се враждебно един от скърбящите. – Как мо-
же да не знаеш, че днес е годишнина от смъртта на
Хюсеин – една от най-уважаваните личности в исто-
рията ни? За истинския мюсюлманин този ден е по-
важен дори от деня на Потопа.

– Знам за Ашура – защитил се поетът. – Но

епохата на Язид отдавна е отминала! Как така едва
сега сте чули за това нещастие? Всички други по
света знаят за него, дори слепите и глухите. Вие тук
да не би да сте спали през цялото време, че едва
сега сте започнали да оплаквате? – Поетът бил ис-
крено озадачен. Скърбящите пък просто го гледали,
без да знаят какво да кажат.

- 213 -
 – Вие наистина сте невежи! – казал накрая
поетът, неспособен да си държи езика зад зъбите. –
Би трябвало да оплаквате себе си, защото този
дълбок сън е по-лош и от смъртта! Светите мъже, за
които скърбите, са били царе на вярата и денят, в
който духът им се е отделил от тялото, трябва да
бъде ден на веселие! Ако познавахте истинската им
природа, щяхте да знаете, че това за тях е ден на
радост и празненство. Би трябвало да оплаквате
собственото си мъртво сърце, защото нямате съзна-
ние за друго, освен за това земно съществуване!
Без повече да се бави, поетът прибрал писал-
ката и хартията и побързал да си тръгне от Алепо,
за да не би, ако остане още малко в този град, да
изгуби вярата си в хората и човешкия разум. >

~ * ~
Търпимост

Един млад начинаещ дервиш слушал неспирни

похвали за прочутия шейх Абу ал Хасан Харакани и
нямал търпение да се запознае с него. Един ден той
решил да се отправи на дългото пътуване до из-
точната провинция, за да осъществи това свое от-
колешно желание. Трябвало да преодолее много
трудности и му отнело седмици да стигне крайната
цел. Още щом пристигнал, той започнал да разпит-
ва за дома на шейха и след като часове наред оби-
калял задните улички на града, най-сетне намерил
къщата. Изпълнен с вълнение и надежда, той плахо
почукал на вратата и търпеливо зачакал да се от-
вори.
- 214 -
 – Кой е? – чул се женски глас.
– Здравейте, госпожо. Дойдох да изкажа почи-
танията си към уважавания шейх. Идвам чак от Та-
лекан – едва-едва рекъл той.
– Ама че идиот! Изтърпял си такова мъчително
пътуване до този забравен от Бога град и за какво?
Нямаш ли си друга работа? – сопнала се жената. –
Що за безполезни мисли се въртят в празната ти
глава? Или може би дяволът те е пратил?
Жената не спирала да го гълчи и да сипе под-
игравки и клевети по адрес на самия шейх, опит-
вайки се всячески да убие надеждата в сърцето на
младежа.
– Въпреки всичко, госпожо, ще ми кажете ли,
моля ви, къде мога да намеря шейха? – примолил се
ученикът с насълзени очи.
– Значи наистина търсиш този шарлатанин,
който внушава лъжи на глупците и ги омотава в
мрежите си? Хванал е хиляди идиоти като теб. По-
добре изобщо да не го виждаш и да се прибереш у
дома здрав и читав. Внимавай, той е истински чаро-
дей – предупредила го тя. – Някой магьосник сигур-
но ти е внушил да издириш този козел с облик на
мъж и ти и всички останали като теб го боготворите
като шутове. Спрете да ласкаете его-то му, стига
сте го насърчавали. Хайде, махай се оттук.
Младият суфист не повярвал на думите й, за-
това решил, че жената е луда и той не бива да об-
ръща внимание на обвиненията, с които описва лю-
бимия му духовен учител. Той тихо се оттеглил и

- 215 -
решил да разпита други хора за местонахождението
на шейха.

Преди да си тръгне обаче, той не могъл да се

стърпи и казал на жената, която, както вече бил
разбрал, била съпругата на шейха:

– Светлината на твоя съпруг е достигнала Из-

тока и Запада, но ти не я споделяш. Няма да се
върна в тази къща заради злобните ти думи, но ня-
ма и да се откажа да търся шейха. Има много вещи-
ци като теб, които искат да потушат Божията свет-
лина, но аз няма да се вържа на лъжливите ти сло-
ва. Сбогом и дано Бог спаси жалката ти душа!

След като дал воля на гнева си, ученикът за-

почнал да разпитва всеки, когото срещнел, за ме-
стонахождението на шейха. Отнело му време, но
най-после един човек го упътил към близката гора,
където шейхът събирал дърва. Младежът бързо
тръгнал към гористата местност в покрайнините на
града, докато наум се питал защо шейхът се е оже-
нил и все още е женен за такава кръвопийка. Не
можел да си обясни как две противоположности
могат да живеят заедно.

Той обаче бързо пропъдил тези мисли, тъй

като осъзнал, че започва да се съмнява във великия
човек, без да е запознат с цялата история. И докато
разсъждавал по този въпрос, изведнъж видял въз-
растен мъж, седнал удобно върху купчина дърва, а
те на свой ред били струпани на гърба на един лъв,
който мъжът управлявал с помощта на змия кам-
шик.

- 216 -
 – Внимавай, млади човече, и не позволявай на
мислите си да се отклоняват твърде много от ис-
тината – казал старецът, който бил прочел мислите
на новака.
Когато се приближил до ученика, шейхът вече
знаел точно какво е станало между него и съпругата
му и преразказал разговора на младежа, който
слушал благоговейно.
– Аз не търпя поведението й просто за удовле-
творение на собственото си его – казал шейхът. –
Ако имах по-малко търпение, как щях да мога да
укротя лъва? Аз не осъзнавам Божията воля само
наполовина, нито си позволявам да се влияя от ду-
мите и мненията на хората. Цялото ми същество се
командва от Всемогъщия и с радост давам живота
си за Него. Не търпя нея и други като нея по при-
чини, свързани с този живот, а ги понасям, за да
могат други хора да видят колко благороден ме е
направил Бог!
Предавайки се напълно на волята на своя по-
читан шейх, младият ученик почувствал как сърце-
то му се преизпълва със светлина и той коленичил
пред великия мъж и неговия покорен лъв. >

~ * ~
Камила, бик и овен

Дни наред прегладняла камила, бик и овен

бродели из ливадите в търсене на нещо зелено за
ядене, но без успех – не намерили нищо. Тримата
си правели компания, докато продължавали да тър-
- 217 -
сят храна, надявайки се, че заедно ще имат по-го-
леми шансове. Обърнали всеки камък и подушили
всеки храст, където можело да има някоя ядлива
изненада и най-накрая намерили малко повехнала
трева. Много се зарадвали, защото най-после щели
да понапълнят празните си стомаси, макар и с така-
ва оскъдна порция.
– Тази трева няма да стигне за трима ни, ако
си я поделим. Никой от нас няма да си утоли глада с
това! – казал овенът, сочейки тревата с носа си. –
Имам идея обаче! Да оставим най-стария от нас да я
изяде, защото едно от правилата на живота е да се
уважават по-възрастните. Хайде да си кажем го-
дините.
И веднага след като обявил плана си, овенът
пръв се отзовал:
– Аз съм братът близнак на овена, който про-
рокът Авраам принесъл в жертва вместо сина си
Исмаил.
– Аз съм съпругът на кравата, която Адам из-
ползва, за да изоре нивите, след като беше прого-
нен от рая! – казал на свой ред бикът.
Когато чула безочливите им лъжи, камилата
просто се навела и откъснала тревата с мощните си
зъби.
– Очевидно е, че след като съм толкова ви-
сока и способна, не ми е нужно да съм стара като
вас, за да ям! – казала тя и със задоволство задъв-
кала вкусната трева, давайки и на двамата безце-
нен урок. >

- 218 -
 ~ * ~
Съкровище в Египет

В Багдад живеел мъж, който бил наследил

голямо богатство. Понеже бил млад и неопитен, той
го похарчил лекомислено и скоро останал без нищо.
Когато бил на път да изгуби дома си, той се обърнал
към Бога и Го помолил да го спаси и да му върне
богатството, като заплакал безутешно и се разкай-
вал, че досега е пропилял живота си и не е постиг-
нал нищо.
Един ден, след като часове наред се бил жал-
вал и плакал, той заспал изтощен и сънувал, че
глас го съветва да отиде в Египет, където със си-
гурност ще намери съкровище, скрито преди много
години. „Защо се бавиш настоял гласът, – събуди се
и тръгвай!”
Мъжът се събудил в особено настроение, като
все още се опитвал да проумее странния сън. Казал
си: „Нямам какво да губя – защо да не се при-
съединя към първия керван, който отива към Еги-
пет?”. И точно това направил.
Няколко дни по-късно пристигнал в Кайро без
пукната пара, гладен и без да може да си осигури
подслон. Притеснявал се да проси открито, боейки
се, че дори в този чуждестранен град може да сре-
щне човек, който го познава от безгрижното му ми-
нало. Затова решил да изчака прикритието на нощ-
та, за да не видят лицето му, и тогава да разкрие
тежкото си положение. Въпреки че буквално умирал
от глад, било му трудно да се смири и да помоли за
храна. И така, той обикалял насам-натам, несигурен
- 219 -
как да заговори хората – докато не минала по-го-
лямата част от нощта.
Предишната седмица в квартала, в който по-
паднал мъжът, имало няколко грабежа и стражи
обикаляли, след като градоначалникът ги бил смъм-
рил, че са твърде снизходителни към престъпници-
те. Било издадено нареждане да арестуват всеки,
който изглежда подозрително, дори да се окаже
роднина на халифа. Наказанието за кражба било
отсичане на едната ръка! Стражите се заели непре-
менно да намерят виновници, дори да не са сигур-
ни, че заподозреният действително е извършителят.
Когато видели бедния човек от Багдад, който
се бил снишил в тъмния уличен ъгъл и треперел в
студената нощ, те безмилостно започнали да го на-
лагат. Той викал и молел да му позволят да обясни
защо се намира там, докато един от полицаите най-
после го съжалил и накарал другите да спрат да го
бият.
– Е, хайде, имаш една минута да обясниш как-
во правиш по улиците посред нощ! Не изглежда да
си тукашен. Кажи ми, какво си намислил?
– Не съм крадец – проплакал безпомощно мъ-
жът. – Не обикалям да ограбвам хората. Аз съм от
Багдад и не живея във вашия град.
Без да се бави, той разказал съня си за съ-
кровището, а полицаят, който усетил искреността
му, се смилил над него и любезно се опитал да му
помогне:
– Виждам, че не си крадец и изобщо не си
престъпник, но и не си много умен, нали? Как може
- 220 -
да дойдеш толкова отдалече само защото нещо ти
се е присънило?
Бедният човек се почувствал засрамен и навел
очи натъжен. Полицаят продължил:
– И аз много пъти съм сънувал, че в един баг-
дадски квартал има заровено съкровище в мазето
на къща, която принадлежи на някой си г-н X, но
мислиш ли, че трябва да зарежа всичко и просто да
хукна за там?
Младежът не можел да повярва на ушите си –
за да се увери, че е чул правилно, той помолил по-
лицая да повтори името на човека от Багдад. Когато
отново го чул, изпаднал в екстаз, но се опитал да
не го показва. Помолил полицаите за прошка и на
другата сутрин с радост се запътил обратно към
Багдад, като през цялото време се чудел защо така
упорито е настоявал да предприеме трудното пъту-
ване и да изтърпи изпитания и лишения само за да
открие накрая, че онова, което търси, е в собстве-
ния му дом! >

- 221 -
 ~ * ~
Библиография

Forouzanfar, Badiozaman (ed.), 1994, Masnavi-e

Ma'navi ye Mowlavi [The Masnavi], 9th ed., Tehran,
Zazeman e Entesharat e Javidan.

Ghasemzadeh, Mohammad (ed.), 1990,

Dastanha-e Masnavi [Massnavi Stories], Tehran,
Hirmand Publishers.

Nicholson, Reynold A. (ed.), 1992, The Mathnawi

of Jalaluddin Rumi, Delhi, Adam Publishers & Distri-
buters.

Zamani, Karim (ed.), 1998, Masnavi-e Ma'navi,

5th ed, Tehran, Entesharat-e Etela'at.
Mariam Mafi, The Book of Rumi

- 222 -