ЗАЩО ИСКАМ ДА БЪДА УЧИТЕЛ В БЪЛГАРИЯ?

Това си е чист риторичен въпрос...Всеки е учител на някого през целия

си живот. И това е достойнството на самия живот. Можеш да научиш
много от човека до теб в автобуса, в магазина. От медиите също се “учи “
много.Улицата учи...
Клишето, че да си учител е призвание, някак си стеснява понятието,.
Затваря го само и единствено с преподавателската професия, с черната
дъска и тебешира. А това уви, създава спомена за учителите от вицовете.
Тези, които са се затворили в един свой свят на патетика и герои, на
високи стойности и неразбираем архаичен език, жената със същото
палтенце, по което я разпознават поколенията ученици. И това е
страшното, защото липсва топлината и жеста на споделяне, липсва
връзката между човек с човек. Не искам съзнателно да употребя думата
хуманност, защото те е сложен комплекс от вживяване и състрадание,
което не трябва да властва по отношение да учителя. Странното е, че май
учителите са застрашен вид. И не само в България. Май за Холивуд е
стратегия да създава ореол около оцелелите учители. Спомням си толкова
много примери за това – от “Опасен ум” до “Историята на Рон Кларк” .
Култът да накараш някого да те приеме за приятел,а не за заплаха. И то
във времето на криза, която по общото мнение душите на хората са
затворени в материалното, в оцеляването, в сумрака на субкултурата и
чалгата. Политиката на държавата също задава подобна нагласа, защото
по важна е статистиката и чиновническата работа на преподавателя, опита
да си даскал с работно време от 8 до 5. А там, между редовете на
постановленията и заповедите, между страниците на ведомостите се
загуби усмивката и желанието да помагаш. Защото според мен учителите
са и психолози, които ти помагат в различни моменти. Те са тези,които те
познават по-добре и от родителите ти, те пазят твоите тайни и
“прегрешения”. Но те трябва да са и строгите “Макаренковци”, които с
цената на грешките те карат да се замислиш. Ако искаш да се замислиш,
защото понякога учителят е огледало, в което да опознаеш себе си, да
познаеш границите си, или да съзнаеш,че искаш да си съвършено
различен. Да се стреснеш. Да пожелаеш. Да си свободен.
Аз искам да бъда учител. Искам ДА БЪДА.
Защото ми харесва да не пораствам като Питър Пан. Винаги да бъда в
гимназията. Харесва ми погледът на тези деца, защото няма логика да
наричаш учениците си по друг начин. Обичам “театралното “
представление, наречено урок. Защото България е мястото, в което учиш
всичко в неговата многоплановост. Защото е предизвикателство. И не
говоря само за тръпката да си “звероукротител” на учениците, които са
толкова различни, толкова плахи и толкова уверени. Защото, както
идеалистично може да погледнем, всеки може да работи с многото
технически приспособления, улесняващи работата като компютър и
мултимедия, но е трудно да усетиш затаения дъх и дори ядосаното
възклицание, когато отговорът е на върха на езика ти... Дебатът, когато
има различно мнение, или когато не искаш да приемеш случващото се с
някой спечелил сърцето ти персонаж или владетел. Защото да учиш значи
да съпреживееш чуждия опит, да си там, да спечелиш битка, или да
попаднеш в плен. Да катериш планини и да се гмуркаш в океани. Да се
бориш с еволюцията и да осъзнаваш щетите, които нанасяш на
заобикалящата природа.
Да си учител означава да търсиш обратния контакт. Да си гъвкав. Да си
винаги готов да помириш крайностите и да намериш верният тон. И това
не става с магическа пръчка като във филмите, нито с раздаване на
вафлички . Но и да умееш да признеш грешките са. Защото учениците са
тези, които най-лесно улавят грешките и слабостите ти. Няма безгрешни
учители, когато се опиеш от властта си да се налагаш над учениците,
мястото ти не е зад катедрата. Авторитарните учители са страшни, те
компенсират собствената си слабост с налагане над другия. Безразличието
също убива . Как можеш да имаш любопитни и търсещи ученици, когато
на теб ти липсва това? И това никога не трябва да става в България.
Защото сме длъжни да продължим делото на възрожденците, защото
идеали трябват и то най-вече на нас. Не искам да се оразличвам от
другите , ни най-малко. Защото кризата е навсякъде и компромисът е
толков примамлив. Толкова е лесно да не искаш промяна.
Но съм получила много от своите учители.
Получих правото на избор. На това искам да науча и моите “деца”. Както
се казваше в “Малкият принц” на Екзюпери – лесно се прави избор,
трудно е да избереш отново същото нещо. Отново и отново.
Искам да съм учител.