СЮЖЕТЪТ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА В ПОВЕСТТА „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“

Повестта „Крадецът на праскови“, както всяка повест, иска да съсредоточи вниманието на

читателя към някакъв значим човешки проблем, произтичащ от необходимостта героите
да се справят в някаква сложна ситуация, правейки различни морални избори. Въпреки че
произведението разказва за едно от най-трудните и сложни времена в българската
история – Първата световна война и отражението й върху живота на цялото общество –
големите събития остават някак встрани от централното действие в повестта. То се
развива на фона на големите световни събития, служещи като повествователна рамка и
обясняващи в някаква степен мотивите за постъпките на героите, но не се съсредоточава
върху тях, а насочва вниманието към проблема как хората като човешки същества се
справят с изпитанията, пред които ги е изправил животът. И тъй като повестта завършва
трагично с убийството на Иво Обренович и самоубийството на Елисавета, основният
въпросът тук е: дали тази смърт би могла да бъде избегната, или в случая тя се явява
единствено възможният изход от сгъстяването на множество противоречия.
Макар че събитието, за което повестта разказва, е представено като уникално и
исторически определено, то всъщност е по-скоро пример за един вечен общочовешки
проблем, поставяйки въпроса за ценностите, на които трябва да бъдем верни. Нужно ли е
да се подчиняваме на общностния (родов, съсловен, национален) морал, или по-скоро
трябва да следваме сърцето си, за да останем верни на човешкото в себе си? Така
разказът за любовта между красивата полковнишка жена Елисавета, изживяваща
последните мигове на младостта си, и сръбския военнопленник Иво Обренович поставя
съдбовния за всеки човек въпрос: доколко отделната личност е в състояние да съхрани
себе си и любовта си в условията на обществени обстоятелства, превръщащи това усилие
в невъзможна кауза. И тъй като любовта е живот, съзнанието за нейната невъзможност
автоматично води до извода, че смъртта е неминуема.
В началото тези две противодействащи сили се намират в неустойчиво равновесие.
Главната героиня е потомка на видно, но обедняло семейство. То я е възпитало да спазва
строго правилата на родовия живот и патриархалния морал, потискайки в душата си
присъщата на всеки човек нужда от любов и човешка близост. Тя (майката) я беше
възпитала в духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските
нотабили – полуеснафи, полубуржуа – запазили балканджийската нравственост на дедите
си, с аскетичното себеотрицание към плътта и всички удоволствия на живота. Елисавета се
омъжва за петнайсет години по-възрастен от нея офицер, който представлява изгодна
„партия“ в очите на обществото, а за нея крие надеждите за един по-разнообразен и
интересен живот. Започва обаче поредица от войни, които отдалечават съпруга от
семейния живот, и всичките й надежди остават излъгани. Така Елисавета намразва мъжа
си, защото разбира, че връзката между тях е формална: Той беше виновникът за
пропиления й живот, той я беше излъгал, беше я купил с офицерския си чин и блясък, с
обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот. Освен това Елисавета има и още една
причина за неудовлетвореност – тя е бездетна. И тъй като възпитанието, пък и чисто
природният инстинкт, са й внушили колко важно е да имаш деца, тя е особено нещастна:
В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно това
неизказано чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред
прага на старостта.
Въпреки тази неудовлетвореност от живота, Елисавета все пак живее в един сравнително сигурен
и устойчив свят с отдавна установени закони и правила. Точно в този момент я връхлита любовта
към Иво. Любов, свързана както с душевна и духовна близост, така и със сетивната наслада от
собственото тяло, от дремещия в него живот. В този момент Елисавета сякаш осъзнава
неустойчивото равновесие на двете сили, управляващи живота й, и става някак
двойствена: ...душата й беше разделена на две същества, едното – примирената, угнетена жена,
чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото – непознатото
досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да
живее свободно и щастливо. И тъй като такова двойствено състояние не може да продължава
вечно, Елисавета е изправена пред избор. Едната възможност е да избере сигурния живот с
неговите устойчиви ценности, но и с цялата му човешка неудовлетворителност и самота. Другият
път е да избере свободата и щастието – двете основни ценности на човешкото, които обаче може
да я доведат до гибел в ситуацията на един всеобхватен и ожесточен конфликт.