9. ИНТЕРФЕРЕНЦИЯ НА ДИРЕКТЕН И ОТРАЗЕН ОТ ЗЕМЯТА ЛЪЧ.

Когато от предавателя до приемника съществува пряка видимост и

повърхността между тях отразява добре електромагнитните вълни в
приемния пункт пристигат две вълни – директна и отразена. В този случай
интензитетът на полето в точката на приемане, съгласно принципа на
суперпозицията, се явява векторна сума от интензитета на полето на
директната вълна и интензитета на полето на отразената вълна. Това
явление се нарича интерференция на електромагнитните вълни. Ще
разгледаме проблема на два етапа. Първо ще се спрем на интерференция при
плоска, гладка и еднородна земна повърхност, а в последствие ще отчетем
как се определя полето и когато повърхността е сферична, неравна или
нееднородна.
9.1. Интерференция на директен и отразен от земната повърхност лъч
при плоска, гладка и еднородна земна повърхност.
Това е идеализиран случай, но резултатите, които ще получим се
използват и в някои реални ситуации на разпространение на радиовълните и
са в основата на интереференцията от сферична земна повърхност. Нека
разгледаме две антени с височини h1 и h2, разположени на разстояние r една
от друга (фиг. 9.1).

фиг. 9.1.

1
 За опростяване на разглеждането ще направим следните допускания:
а) земната повърхност между двете антени е плоска, а не сферична,
както е в действителност;
б) нееднородностите в земната повърхност са с размери по-малки от
тези на първа френелова зона на отражение (фиг. 9.1). При това се приема,
че земната повърхност е еднородна с еквивалентен коефициент на
отражение равен на този на реалната земна повърхност;
в) земната повърхност е гладка. В действителност съществуват
неравности, които са с различни размери (от части от милиметъра до
десетки и стотици метри), но в този случай се предполага, че е изпълнен
критерият на Релей за гладкост;
г) отражението на електромагнитната вълна става от някаква област
около точката на отражение. Тук ще приемем, че отразената вълна се
създава от огледалния образ на предавателя спрямо земната повърхност.
Основната част от енергията на вълната се разпространява в първите
няколко френелови зони. Ако приемем, че основна роля в този процес играе
първа френелова зона, то частта от земната повърхност, която ще участва в
отражението ще представлява елипсата, получена от сечението на елепсоида
на първа френелова зона между огледалния образ на предавателя и
приемника и земната повърхност. Нарича се още първа френелова зона на
отражение. Размерите на този зона по оста, свързваща двете антени може да
достигне до 60 – 80 % от дължината на трасето при реални радиолинии, т.е.
почти цялата повърхност между двете антени може да участва в
отражението. В това разглеждане обаче ще приемем, че отражението се
извършва в една точка;
д) предполага се, че фронтът на вълната е плосък и ъгълът на падане е
един и същ във всяка точка от областта на отражение;
е) антените са повдигнати поне на няколко дължини на вълната над
земната повърхност и техните размери са много по-малки от височините им.
При това положение можем да приемем, че те са точковидни излъчватели.
Освен това се предполага, че фидерите не излъчват. Това ни позволява да
използваме методът на геометричната оптика;
ж) височините на антените са много по-малки от разстоянието между
тях или

2
 (9.1) h1, 2 << r .

Това условие се изпълнява в почти всички реални случаи на

разпространие на радиовълните. Като следствие от това условие можем да
запишем, че ъгълът на падане
(9.2) γ << 1,
а коефициентите на насочено действие на предавателната антена са
директната вълна Gd и за отразената вълна Gr са приблизително равни
(9.3) Gd ≈ Gr ≈ G .

Ще определим интензитета на полето в два основни случая – при

хоризонтална и вертикална поляризация.
9.1.1. Хоризонтална поляризация.
Както казахме по-горе интензитетът на полето в приемния пункт е
r r r
(9.4) E = E d + E& r .
& &
r r
При хоризонтална поляризация векторите Ed и E& r са успоредни на
&
земната повърхности и следоватено колинеарни. Тогава горното равенство
може да се запише като
(9.5) E& = E& d + E& r ,
т.е. за да получим резултантния интензитет на полето трябва да
сумираве алгебрично интензитетите на полето за директната и отразена
вълни като отчетем техните фази (в (9.5) участват комплексни величини).
9.1.2. Вертикална поляризация.
В този случай векторите на интензитетите на директната и отразената
вълни лежат в равнина перпендикулярна на земната повърхност (в
равнината на листа на фиг. 9.1) и са перпендикулярни на посоката на
разпространение на съответната вълна. Ако приемната антена и
позиционирана така, че да приема вълна с вертикална поляризация, то тя ще
реагира само на тези компоненти на интензитетите, които са успоредни на
приемната антена. На фиг. 9.2 са изобразени векторите на интензитетите на
електрическото поле в приемния пункт и техните проекции върху оста на
приемната антена. За интензитета на полето в точката на приемане в този
случай записваме

3
 (9.6) E& = E& d cos α + E& r cos γ ,
където α е ъгълът, който сключва директният лъч със земната повърхност
(фиг. 9.1).

фиг. 9.2.
От допускане ж) можем да приемем, че α << 1 и като вземем предвид
(9.2) достигаме до
(9.7) E& ≈ E& d + E& r .
Или и в двата разгледани случая като са отчетени и направените
допускания се достига до извода, че интензитета на полето в приемника е
алгебрична сума от интензитетите на полето на двете вълни – директната и
отразената с отчитане на техните амплитуди и фази.
Записваме изразите за двата интензитета

 mV  173 P[kW ]Gd j  ωt − λ rd 

 2π 

(9.8) &
Ed  = .e и
 m  rd [km]

 mV  173 P[kW ]Gr & j  ωt − λ

 2π 
rr −θ 
(9.9) &
Er  = . R .e 
,
 m  rr [km]

4
където R& = R& e jθ е коефициентът на отражение от земната повърхност, rd е
пътят, изминат от директната вълна, а rr = r1r + r2 r е пътят на отразената
вълна.
Въз основа на полученото в (9.5) и (9.7) сумираме тези две равенства и
като отчетем (9.3) получаваме

 mV  173 P[kW ]G j  ωt − λ rd   ∆r +θ  
 2π   2π 
− j
(9.10) E&   = .e  1 + & .e  λ
R 
 = E& d .F& ,
 m  r [km]  
където
(9.11) ∆r = rr − rd

е разликата в пътищата на директния и отразения лъчи, а F& е множителят

на затихване, чрез който отчитаме влиянието на явлението интерференция
върху полето в приемния пункт. В (9.10) въз основа на допускане ж) е
прието, че rr ≈ rd ≈ r и затова в знаменателя на равенството е записано
разстоянието между антените r. Това обаче не може да се отнесе към
равенство (9.11), тъй като разликата в пътищата макар и много по-малка от
разстоянието r е от порядъка на дължината на вълнанта и това води до
дефазиране на отразената вълна спрямо директната и оказва основно
влияние върху интензитета на полето в приемния пункт.
От (9.10) за множителя на затихване получаваме
 2π 
− j ∆r +θ 
F& = 1 + R& .e  λ 
=
 2π   2π 
(9.12) = 1 + R& . cos ∆r + θ  − j R& . sin  ∆r + θ  = .
 λ   λ 
 2π 
R& . sin  ∆r +θ 
− j arctg  λ 
 2π 
 2π  2
&
1+ R . cos  ∆r +θ 
= 1 + 2 R& . cos ∆r + θ  + R& .e  λ 

 λ 
И за амплитудата на интензитета на полето в приемния пункт се
получава

173 P[kW ]G  2π  2
(9.13) E = Ed F& = 1 + 2 R& . cos ∆r + θ  + R& .
r [km]  λ 

5
 За да изчислим интензитетът на полето от (9.13) трябва да намерим
израз за определяне на разликата в пътищата ∆r и за ъгъла на падане γ ,
който е необходим при определяне на коефициента на отражение.
От фиг. 9.3 можем да представим
1
  h2 − h1  2  2

rd = r + (h2 − h1 )
2 2
(9.14) = r 1 +   
  r  
1
  h2 + h1  2  2
rr = r 2 + (h2 + h1 )
2
(9.15) = r 1 +    .
  r  

Ще използваме известното приблизително равенство

(9.16) (1 ± a )k ≈ 1 ± ka , при a<<1.

Така за rd и rr получаваме

h12 − 2h1h2 + h22

(9.17) rd ≈ r + и
2r
h12 + 2h1h2 + h22
(9.18) rr ≈ r + .
2r
И въз основа на тези приблизителни равенства и (9.11) разликата в
пътищата добива вида
2h1h2
(9.19) ∆r = .
r
От фиг. 9.3 изразяваме и
h1 + h2
(9.20) tg γ = ,
r
но като имаме предвид (9.2) можем да приемем, че tg γ ≈ sin γ ≈ γ . Или

h1 + h2
(9.21) γ≈ ,
r
където ще отбележим, че ъгълът γ е в радиани.
Ако в (9.13) приемем, че за дадена радиолиния мощността на
предавателя и коефициента на усилване на антената му са константи ще
видим, че интензитета на полето в приемника ще зависи основно от

6
височините на антените и разстоянието между тях. Това е така, тъй като
коефициентът на отражение зависи от ъгъла на падане γ, който съгласно
(9.21) се определя също от височините на антените и разстоянието между
тях. Затова е важно да се познават зависимостите на интензитета на полето
от разстоянието между антените E(r) и от височината на приемната антена
E(h2) (фиг. 9.4 и фиг. 9.5).

фиг. 9.4.

фиг. 9.5.

7
 Както се вижда от фиг. 9.4. с увеличаване на разстоянието интензитетът
на полето в приемния пункт преминава през последователни максимуми и
минимуми, дължащи се на промяната във дефазирането на директната и
отразената вълна с промяна на разстоянието. Когато двете вълни са във фаза
се получава максимум, а когато са дефазирани на π радиана (180° градуса)
имаме минимум в интензитета на полето. Причините за дефазирането на
вълните са две – различните пътища, които изминават директната и
отразената вълни и допълнителното дефазиране на отразената вълна при
отражението (ъгълът на дефазиране при отражение θ). На много голямо
разстояние от предавателя ( r → ∞ ) интензитетът E → 0 , тъй като в този
случай ъгълът на падане е много малък и R& ≈ 1,θ → 180o (най-вече при
хоризонтална поляризация). Освен това при много големи разстояния
пътищата на директната и отразената вълни се изравняват rd ≈ rr или ∆r ≈ 0 .
С други думи двете вълни са с приблизително еднакви амплитуди
(изминават еднакви пътища и при отражението R& ≈ 1 ) и са в противофаза –
няма дефазиране от разликата в пътищата, но от отражението имаме
дефазиране на 180° градуса. При вертикална поляризация и при r → ∞
условието θ → 180 o не винаги е в сила и тогава графиката би изглеждала по
различен начин.
В зависимостта на интензитета на полето от височината на приемната
антена (фиг. 9.5) също се забелязва наличието на максимуми и минимуми.
Причините за това са същите, но основна роля за дефазирането най-често
играе промяната в дефазирането при отражение, причинено от промяната на
ъгъла на падане на вълната върху земната повърхност. Височината на
приемната антена, при която се получава първият максимум в графиката се
нарича още оптимална височина на антената.
При фиксирани честота, височини на антените и разстояние между тях
интензитетът на полето в приемника би трябвало да остава постоянен. В
реални условия, както ще видим по-нататък в този курс, условията на
разпространение се променят във времето и оттам може да се променят
пътищата, по които се разпространяват двете вълни и следователно
разликата в пътищата и дефазирането при отражение. Това води до промяна
на интензитета на полето в приемния пункт във времето (фадинг). За да се
избегне този ефект се прибягва до споменатия вече способ на

8
пространствено разнесено приемане – поставят се две антени на различни
височини. Разликата във височините на двете приемни антени може да се
определи като се знае периодът на повторение на максимумите
(минимумите) в графиката E(h2) - ∆h2. Така, ако височината на едната
приемна антена е h2, височината на другата h2' трябва да се различава с
нечетно число по ∆h2/2
∆h2
(9.22) h2' = h2 + (2k + 1) , k = 0,1, 2, ...
2
Това би ни гарантирало, че ако в едната антена имаме минимум в
интензитета на полето в другата ще имаме максимум.
9.2. Интерференция от неравна земна повърхност. Критерий на Релей.
В отразяващата повърхност обикновено има неравности с размери от
милиметри до десетки (стотици) метри. Като критерий за гладкост на една
повърхност от гледна точка на отражението най-често се прилага критерият
на Релей.
Ще разгледаме повърхността от фиг. 9.6. Разликата между най-високата
и най-ниската точка в тази повърхност е отбелязана с ∆h. Разликата в
пътищата ∆R , които изминават вълната отразена от най-високата и вълната
отразена от най-ниската точка на терена може да се определи от фиг. 9.6.

фиг. 9.6.
(9.23) ∆R = 2.∆h.sin γ .

9
 За да бъде гладка повърхността е необходимо разликата в пътищата на
тези вълни да не води до дефазиране по голямо от π/2 радиана или
λ
(9.24) ∆R < .
4
След заместване от (9.23) получаваме
λ
(9.25) ∆h < .
8 sin γ
Както се вижда от получения израз дали една повърхност е гладка или
не зависи от дължината на вълната и от ъгъла на падане на вълната. Една и
съща повърхност при по-ниска честота може да бъде гладка, а при по-висока
неравна, съответно при малък ъгъл на падане да бъде гладка, а при голям
неравна.
Отражението от неравна земна повърхност е дифузно – фиг. 9.7. При
дифузното отражение амплитудата на отразената вълна намалява
значително поради разсейването й. За да се отчете този ефект може да се
въведе допълнителен коефициент, с който да се коригира коефициентът на
отражение.

фиг. 9.7.

9.3. Интерференция на директен и отразен лъч от сферична земна

повърхност.
9.3.1. Зони на видимост.
Разглеждаме две антени с височини h1 и h2, разположени над сферична
земна повърхност. Нека започнем да отдалечаваме тези антени една от друга
до момента, в който правата, която ги свързва стане допирателна към
земната повърхност (фиг. 9.8). Разстоянието, на което са отдалечени
антените в случая се нарича разстояние на пряка видимост и се бележи с r0.

10
 фиг. 9.8.
Като се отчете че радиусът на Земята (R=6370 km) е много по-голям от
височините на антените можем да запишем

(9.26) r01 = (R + h1 )2 − R 2 = 2 Rh1 + h12 ≈ 2 Rh1 ,

(9.27) r02 = (R + h2 )2 − R 2 = 2 Rh2 + h22 ≈ 2 Rh2 .

Така за разстоянието на пряка видимост се получава

(9.28) r0 = r01 + r02 ≈ 2 R ( )

h1 + h2 .

В зависимост от това как реалното разстояние между антените се отнася

към разстоянието на пряка видимост се дефинират следните зони:

r 
а) Зона на осветеност.  < 0,8 
 r0 
В зоната на осветеност съществуват условия за попадане на директна и
отразена от земната повърхност вълна в приемната антена и затова за
определяне на полето се използват интерференционните формули с
r 
отчитане на сферичността на земната повърхност. Когато  < 0,2 
 r0 
сферичността на Земята може да не се отчита.

11
  r 
б) Зона на полусянка.  0,8 < < 1,2 
 r0 

r 
в) Зона на сянка.  > 1,2 
 r0 
В зоните на полусянката и сянката се разчита основно на
дифрактиралата зад земната кривина вълна и поради това за определяне на
полето се използват дифракционни методи. Един от тях чрез формулата на
Фок ще бъде разгледан по-нататък в настоящия курс.
9.3.2. Определяне на полето в зоната на осветеност. Интерференционни
формули с отчитане на сферичността на Земята.
Отражението от сферична земна повърхност е свързано с някои
особености, на които ще се спрем първоначално.
- Допълнително разсейване на отразения лъч.
Да разгледаме фиг. 9.9. Както вече споменахме отражението се
извършва от една област от земната повърхност, а не само от една точка.
Когато повърхността е изпъкнала и сферична вълната пада под различен
ъгъл в различните точки от зоната на отражение. Следователно отразените
от различните точки на зоната на отражение лъчи ще са отразят под
различен ъгъл и освен това, ако разходимостта на падащия сноп е α, а на
отразения β може да се запише, че
(9.29) β >α .

фиг. 9.9.
Това означава, че имаме по-голямо разсейване на енергията при
отразения лъч отколкото при отражение от плоска повърхност.
- Допълнително дефазиране на отделните лъчи от отразената вълна.

12
 Както се вижда и от фиг. 9.9. отразените лъчи изминават различни
пътища и това води до дефазиране помежду им. Също така те падат под
различен ъгъл върху земната повърхности, а това най-често води и до
различно дефазиране при отражението.
- Изместване на точката на отражение и промяна на реалните
височини на антените.
На фиг. 9.10 е дадено сравнение на отражението от плоска и сферична
земна повърхност. Ако приемем, че отражението става от плоска
повърхност, която е допирателна към земната повърхност в точката на
отражение се променят височините на антените. Въвежда се понятието
приведена височина на антената h1' и h2' .

фиг. 9.10.
Така сведохме случая до отражение от плоска земна повърхност, но
антените са с височини h1' и h2' .

Въз основа на казаното, за да се отчете сферичността на Земята

формули (9.19) и (9.21) се променят по следния начин:
2h1h2
(9.30) ∆r = m и
r
h1 + h2
(9.31) γ= n,
r
където m и n са корекционни коефициенти за отчитане на сферичността на
земната повърхност в интерференционните формули. За тяхното определяне
могат да се използват графиките от фиг. 9.11 и фиг. 9.12. В тези графики
параметърът p се определя от израза
r
(9.32) p= .
2Rh1

13
 Трябва да отбележим, че при отчитане на корекционните коефициенти
от тези графики с h1 е означена височината на по-високата антена.
Като обобщение можем да кажем, че за определяне на интензитета на
полето при интерференция от сферична земна повърхност се използват
зависимостите за интерференция от плоска земна повърхност като вместо
формули разликата в пътищата и ъгълът на отражение вместо от (9.19) и
(9.21) се определят от (9.30) и (9.31), а m и n се отчитат от фиг. 9.11 а) и фиг.
9.11 б).

а) б)
фиг. 9.11.

14