ЯТАГАН И МЕЧ - Част 3 - ХАЙДУТ - Токораз Исто

Токораз Исто
© автор: Токораз Исто

© издател: Стоян Цветкашки
. : Христина Шопова
: Владимир Фриш, Стоян Цветков, Алпер Мюмюн
. : Йорданка Цветкашка
: Христина Шопова
: “Студио Пиксел” ООД
http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™
ISBN 978-954-25-0131-2
www.dadao.org
Ei романите си "Ятаган и Меч", "Тангра", "Артур" и "България" авто
рът разказва живата българска история. Токораз Исто е единственият
български писател, който разкрива в дълбочина истината за древната
българска религия - тангризма. В книгите е описана скритата, премъл
чавана и често манипулирана наша история, но не по скучния и недос
тъпен начин, използван в училищата и от историческата ни наука. Авто
рът ни отвежда във времена на слава и умело успява да ни накара да се
влюбим в историята ни.
Пеглогията "Ятаган и Меч" е най-голямото изследване на еничар-
ския корпус правено досега. Еничарите, кои са те? Какви са били бълга
рите еничари? Изследване на считаните за най-добри воини в света.
Това е книга за родовата памет на българите. Книга която, ако прочете
те, никога няма да забравите.
Романът "Тангра" на Токораз Исто е най-големият исторически про
ект писан в България. Той е плод на многогодишни проучвания и из
следвания на автора не само върху българската, а и върху световната ис
тория. Запознайте се с живота на първия български ювиги кан Ави-
тохол. Научете тайната, която се крие зад името на легендарния владе
тел Атила, от когото са се страхували всички народи. Тайна, която е би
ла пазена толкова дълбоко, че никой не е посмял да произнесе и която
има връзка с българите.
В поредицата "Артур" приключението и животът на Авитохол този
път се пренасят в Британия, по земите на келтите-друиди. Ще научите
защо някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите)
от владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата
маса с тиуните и "хранените хора" на българските кане, кой е мечът на
всички владетели Ескалибур.
В сагата "България" е разказана историята за създаването на Златна
България (днешна България) от времето на Албури - бащата на Кубрат,
до последния кан на първата Дуло династия - Севар. Разказани са много
неизвестни факти за историята на България, които няма откъде другаде
да бъдат научени.
www.orendabooks.com
В п а м е т на баба м и С теф ана Атанасова Х адж ипеткова (Аскерова) и на

дядо ми А та н а с Иванов Хаджиянев (Бракмов).
Посвещавам та з и книга на всички воини, които вървят по П ъ т я на българ

ск о то бойно изкуство Д а Дао.
© автор: Токораз Исто

© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Владимир Фриш
предпечаг: Христина Шопова
печат: студио “Пиксел” ООД
ISBN 978-954-25-0132-9
© Всички права запазени
Издаването на гази книга се подпомага от www.dadao.org

Токораз Memo
ЯТАГАН И М ЕЧ
исторически роман в пет части
трета част
ХАЙДУТ
ИЗДАТЕЛСТВО
Пловдив
2009
Ill том "Хайдут 7 / глава "Боляровия хан "
БОЛЯРОВИЯ ХАН
След няколко пъргави скока се оказа на ръба на брега. Реката долу не

беше голяма и пълноводна. Обли камъни се подаваха над водата, която
лениво се процеждаше между тях. Той беше един от първите, които
стигнаха до ръба на брега. Тъй като беше много по-млад, лек и пъргав
от останалите мъже, а и изгаряше от най-голямо желание да докопа бег
леца, той пръв скочи във водата. Ударът във водната повърхност, а след
това и в камъните отдолу, беше много силен. Пръските бяха толкова ви
соки, че го измокриха целия, а със сигурност изпръскаха и мъжете, сто
ящи горе и колебаещи се дали да скочат. Още не се беше съвзел от уда
ра и не беше възвърнал стабилността си, когато зад себе си чу ударите
от скоковете на другите мъже във водата. Явно неговият пример им бе
ше подействал, защото те го последваха. Пръските от много по-тежки
те мъже се вдигаха до небето и падаха върху главата му като дъжд.
В този момент видя този, когото преследваха. Той имаше известна
преднина, но сега, незнайно защо, се беше обърнал и ги наблюдаваше. За
тича се напред, искаше пръв да стигне до него и да го защити или по ня
какъв начин да го предпази. Все още не беше решил по какъв начин, но
беше сигурен, че ще измисли как, само преди това трябваше да го достиг
не. Човекът ги гледаше. Той чуваше как тежките стъпки на мъжете го
следваха. Повсчето от тях бяха гневни и с извадени оръжия в ръцете си,
но много от тях участваха в гонката по скоро като авджии*, защото бяга
щият човек беше събудил ловния им инстинкт. Вниманието му само за
миг се отвлече от стъпките на преследвачите и когато пак го насочи нап
ред, момчето вече го нямаше. Да, то беше изчезнало без никаква следа,
като че ли се беше изпарило. Той се затича бързо напред и само след миг
едва се задържа на краката си, за малко не се оказа там, където преди мал
ко беше изчезнал преследваният. Едва успя да се закрепи на хлъзгавия
ръб на пропастта. Пред краката му се откриваше бездна. Иначе тихата и
спокойна дотук река, изведнъж рязко се спускаше надолу, а водите й се
разпрашаваха и се превръщаха в гъста бяла мъгла, която му пречеше да
види къде беше паднало скочилото преди малко момче и какво се беше
случило с него. Той беше сигурен, че момчето е мъртво.
Скоро тичащите след него мъже с усилия се спираха зад него. Той из
пита известно притеснение, защото някой от гях можеше без да иска да
го побутне и той да полети надолу - към гибелта си. Инстинктът го на
кара да отстъпи крачка назад.
*авджии - ловджии, ловци
Токораз Memo 8 Ятаган и Меч
Всички преследвачи застанаха на ръба на водопада и гледаха надолу.

Те разпалено обсъждаха това, което преследваното от тях момче беше
направило. Хайката беше сформирана набързо и тарторите в нея не бя
ха изявени достатъчно. Все пак по-старите мъже, за които се смяташе,
че имат повече опит, водеха потерята. Единият от тях каза:
- Кой ще скочи във водопада?
- Не виждаме дъното, не знаем какво има отдолу. Може да е плитко
и да се пребием. По-добре да не скачаме - отговори друг.
- Как ще го проследим? - попита пак първият.
- Той се е пребил. Мъртъв е, това е ясно. Какво има да го преследваме?
- Докато не открием трупа, няма да прекъснем преследването!
По всичко си личеше, че една част от преследвачите са разколебани
и вече искаха да се прибират и само малка част от тях бяха решени да
преследват беглеца докрай. Той разбра, че организацията на хайката е
много слаба. Въпреки че участваше в нея, той имаше собствена задача
и трябваше да се справи сам. Без повече да слуша обърканите спорещи
тартори, той се втурна вдясно. Водопадът беше издълбал корито, което
лежеше някъде там долу. От двете страни то беше обградено с високи
скатове, които рекичката от стотици години беше прорязвала и сега тя
течеше някъде там, на няколко човешки боя разстояние под него. Всеки
опит да скочи от толкова високо, щеше да струва живота му. Той тича
ше по единия скат на рекичката. На пътя му се изпречваха храсти и
дръвчета, въпреки това на няколко пъти поглеждаше надолу. Никъде нс
се виждаше и следа от човек, но продължаваше да бяга, колкото сили
има. Няколко потераджии се втурнаха след него. Те го последваха съв
сем машинално. На моменти го застигаха и той ясно чуваше тежките им
стъпки, които чупеха съчките, нападали по земята. Тичаше бързо и се
опита да вземе преднина. Никога преди това не беше идвал тук и не зна
еше как продължава рекичката. Все някъде скатовете трябваше да се
снижат и тогава той щеше да разбере какво се е случило с преследва
ния. Момчето или се беше пребило и тялото му лежеше обезобразено
върху камъните и плитчините, или беше удавено и реката щеше довле
че тялото му. А ако се е спасило, трябваше да мине от тук. Нямаше как
да се измъкне от друго място от този капан. Така преследвачите мисле
ха да пресекат пътя на беглеца. Той не вярваше, че беглецът въобще е
оцелял, но все пак това наистина трябваше да се докаже. Докато про
дължаваше да тича, откъм гърба си дочу изстрел. Рязко спря. Опита се
да надзърне и да види какво става там долу. За съжаление няколко храс
та му пречеха да види водопада. Не смееше да стъпи на самия ръб, за-
щото се притесняваше да не би почвата по ръба да е подкопана, да се
откърти и да се пребие, падайки долу. Остана загледан надолу. За всеки
Ш том "Хайдут 9 / глава "Боляровия хан "
случай се беше хванал за жилавия клон на един от храстите, порасъл на

ръба. Тогава го видя. Той тичаше приведен. Беглецът, който преди мал
ко беше преследвал по петите, наистина беше скочил в бездната на во
допада и беше оцелял. Сега мъжете, застанали на ръба горе, стреляха по
него. Чуха се още няколко изстрела и той видя облачетата, които се по
явяваха близо до краката на бягащото момче. Пръстите му започнаха да
се хлъзгат по клона и той повече не можеше да остане така. Миг преди
да се изтегли обратно видя как тичащото момче тежко се подхлъзна и
се строполи на земята. Беше сигурен, че е паднал от подхлъзване или
препъване, а не от куршум, защото много добре беше видял всичко. Из
дърпа се към "по-здраво" място и бързо пое надолу по посока на пото
ка. Тичаше по-бързо от останалите. Сега отново имаше смисъл да тича,
защото беше видял, че момчето е още живо. Трябваше да изпревари ос
таналите, за да се опита да го спаси. Мина доста време преди да наме
ри пътечка, която стръмно се спускаше надолу. Единственото място,
към което можеше да води пътечката, беше реката долу. Влачейки се по
задник, се спусна надолу. Коритото на реката беше доста широко и от
крито. От двете страни се извисяваха бреговете - високи и отвесни. Той
беше сигурен, че това е най-близкото до водопада място, по което мо
жеше да се спусне към коритото на реката. От спускането дланите на
ръцете му бяха ожулени, а треви и тръни бяха нажулили краката му там,
където потурите му се бяха вдигнали нагоре и бяха открили кожата му.
Той беше сигурен, че има преднина пред беглеца. Това означаваше, че
със сигурност удареният при падането по облите камъни, ако вече не
беше застрелян, тича срещу него и между тях двамата няма никого. За
негово съжаление мъжете, които го следваха, също сс спуснаха, тътру-
зейки се по пътеката и пльоснаха във водата. Всички те бяха турци от
едно близко село - Касъмово (днес Моминско). Те участваха в хайката
почти случайно, за разлика от останалите участници в потерята, които
имаха истински мерак да убият или да заловят беглеца. Това бяха бъл
гари и живееха в най-близкото село до Боляровия хан - Катърли (днес
Боянци). Той не беше от Катърли, а от Боляровия хан и не искаше поте
рята да залови беглеца, а по-скоро искаше да му помогне да избяга. Тур-
ците не знаеха всичко това и веднага го избраха за временен водач.
- Води ни! Води ни! - казваха те и гака, без да иска, той се оказа во
дач на една част от хайката, тази, която се опитваше да пресрещне бег
леца. Като командир, нареди турците един до друг, за да не пропуснат
човек между себе си. Накара ги да приберат пушките и пищовите и да
извадят ятаганите си. Някои от тях се съпротивляваха.
- Не е въоръжен, трябва да го хванем жив! Разбрахте ли, жив?!
От дете беше израснал с българчета и турнета и горе-долу знаеше

езика им. Трябваше да запази живота на беглеца, а после щеше да мис
ли как да го спаси. Най-много се притесняваше да не би някой да гръм
не беглеца от страх или от притеснение. Така, с ятаганите, поне щеше
да има време да се намеси.
След като нареди турците, даде заповед и те бавно тръгнаха нагоре
по реката, вървейки към водопада. Най-добре би било, ако беглецът ня
как си беше успял да ги изпревари и сега им беше в гръб. Той обаче зна
еше, че това нямаше как да се е случило. Мъжете напредваха бавно. Той
нарочно се опитваше да ги забави. По този начин искаше да даде няка
къв шанс на беглеца, макар и сам да не знаеше какъв. Той ги караше да
претърсват и най-малките скрити места. И в този момент го видя. Вдяс
но имаше един малък ушмулен храст. Момчето стоеше там, като се
опитваше да се прикрие зад недостатъчните листа. Той извика, спря мъ
жете, застана пред тях и разпери двете си ръце. После накара изумени
те турци малко да се върнат и да се пръснат настрани, обхващайки ця
лото поречие. Внимателно се обърна и без да предизвиква вниманието
на турците се опита да погледне към храста. Денят вече преваляше и
тук долу, в ниското, мракът вече беше започнал да се сгъстява. Наложи
се да се взира, но момчето вече го нямаше. Нямаше дори силует. Бегле
цът или беше успял да се прикрие, или беше избягал, връщайки се към
пръскалото. А може би се беше разтворил във въздуха? Учудването му
растеше. Той се приближи внимателно към храста, за да огледа отблизо
какво беше станало. Ако очите му не го лъжеха, човекът беше стоял
там. Само за миг се усъмни в очите си. Дали не му се беше привидяло,
или беше видял някакви игри на сенките? Не знаеше какво да мисли.
Приближи се до храста, наведе се и огледа земята, намери няколко пар
цалчета от бял ленен плат. Явно очите му не го бяха излъгали, беглецът
наистина беше седял тук. Издаваше го и мокрото петно върху камъни
те под храста. Трябваше да бъде внимателен, защото преследваният бе
ше като диво животно, притиснато в ъгъла, и можеше да бъде много
опасен. В момента в който оглеждаше мястото, вдигна глава и забеляза
тесен кръгъл отвор, голям точно колкото да се провре човек през него.
Дупката зееше точно пред него. В първия момент се отдръпна. Преслед
ваният можеше да се е скрил в нея и по някакъв начин да го нарани. Той
се загледа, но нищо не виждаше. Нямаше съмнение, че беглецът се бе
ше шмугнал в дупката. Подаде глава и надзърна вътре, но нищо не ви
дя. Дори не можеше да разбере дали дупката е плитка, или дълбока, да
ли е отвор на голяма пещера, или е тесен тунел. Дръпна се назад. Нака
ра турците да запалят огън, а той направи факла и отиде да освети от
вора на пещерата. Опита се да види нещо, но не успя. В този момент
I ll том "Хайдут " / глава "Боляровия хай
към неговите хора се присъедини и останалата част от преследвачите.

Един от водачите го видя, докато гледаше към отвора и се приближи
към него. Той беше българин.
- Тук ли се е наврял? - попита той.
- Не знам! - отговори момчето и продължи да осветява отвора с факлата.
- Чакай! - каза мъжът и със силната си ръка го отмести от отвора.
После, за негов ужас, насочи цевта на пистолета и стреля. Той вече бе
ше огледал входа. Ако помещението беше пещера, за намиращия се вът
ре не беше имало никаква опасност, но това беше тесен кръгъл отвор,
който продължаваше навътре като коридор. Ако вътре нямаше прегра
да, чупка, разширение или завой, момчето вече беше мъртво или поне
ранено. Той усети, че трябва решително да се намеси.
- Чакай, не стреляй! Аз ще вляза и ще го извадя! - без да даде време
на мъжа да осъзнае какво казва, изпреварвайки го, преди да е "изпраз
нил" в отвора пушката си, той се пъхна вътре. Влезе с главата напред,
като в ръката си държеше горящата факла. Димът от нея бързо изпълни
отвора е дим и остра миризма. Отворът продължаваше навътре, все та
ка тесен. Чак сега си даде сметка, че самият той представлява чудесна
мишена - с факла, която го осветява и с главата напред. Ако беглецът бе
ше жив и имаше оръжие, можеше всеки момент да го убие. Скоро по
чувства, че се задушава. Трябваше бързо да излезе, ако не искаше да се
задуши. Пое няколко пъти въздух. Няколко мъже му подадоха факли, но
той ги отблъсна.
- Без светлина! Ще се задуша!
- Как ще виждаш? - попитаха го те.
- Ще опипвам - като каза това, Яне отново се мушна в отвора с гла
вата напред. Димът се беше разнесъл и вече само миришеше, но не го
задушаваше. Това означаваше, че или пещерата е много дълбока, или
има някакви тунели и става течение. За да се движи напред, опипваше
пода и стените на дупката, подобна на улей, но освен това разчиташе и
на силното си зрение. Стените бяха гладки и излъскани. Явно от тук бе
ше текла вода и беше шлифовала всичко. От много години беше учен да
вижда и да се справя много добре в тъмното - тъй като през деня всич
ки от семейството му работеха на къра или се занимаваха с работа по
хана, единственото време, в което можеше да се бори и да поддържа
пехливанските традиции на рода си, беше през вечерта, а понякога и до
късна нощ. Така, когато трябваше да се бори, това ставаше в пълен мрак
и при тези занимания се разчиташе на волята на небето, ако има луна и
звезди. Не беше лесна работа да се бориш, когато около теб е пълен
мрак, и така той се беше научил да вижда в тъмното като котка. Сега,
когато се напъха в дупката, разчиташе на това си умение. Но мракът бе
ше толкова плътен, че абсолютно нищо не виждаше, въпреки че държе

ше очите си широко отворени. Пълзеше бавно и опипом. Търсеше няка
къв страничен коридор или поне разширение. Знаеше, че е прекрасна
мишена, но нищо не можеше да направи. Колкото по-навътре навлиза
ше, притеснението му намаляваше. Той вече беше почти сигурен, че
преследвачите няма да успеят да заловят и наранят беглеца, но пък се
га се притесняваше да не станс жертва на грешка. Преследваният, за
един ден само, беше преживял ужасни неща и сигурно първо щеше да
го убие и после да види кой е. В този мрак със сигурност нямаше да го
познае. Най-накрая стигна до ръба. Отначало с лицето си усети някак
ва промяна, нещо като полъх, каго че ли долови пространството пред
него с някакво свое ново сетиво. После с пръстите си напипа ръба на зе
ещата пред него пропаст. През цялото време беше опипвал стените на
каменния улей, в който пълзеше, но никъде не беше открил страничен
коридор, дупка или дори разширение, в което евентуално би могло да се
скрие момчето. Човекът, мушнал се преди него в дупката, би могъл да
бъде единствено в пропастта. Остана още малко до ръба. Имаше някак
ва надежда, че той може да се е скрил и да виси над пропастта. Ако бе
ше така той нямаше да може дълго да издържи. Опипа ръба на пропаст
та, като протягаше ръка докъдето можеше да стигне. Разчиташе, че бег
лецът можеше да се е заловил за някакъв зъбер и да виси над пропаст
та. Нищо обаче не откри. Нямаше и следа от него. Там долу, в бездната,
се чуваше шум от вода. Най-накрая се убеди, че беглецът вече не е тук.
"Дано се е спасил!" - с тази мисъл и надежда той запълзя назад.
Когато излезе, вдиша дълбоко от чистия, прохладен, вечерен въздух.
Въздухът вътре беше застоял и още миришеше на дим. Освен това чув
ството, че лежи в подножието на огромна планина, като че ли го заду
шаваше. Останалите мъже от потерята му помогнаха.
- Няма ли го? - питаха потераджиите. - Видя ли го?
- Няма го. Със сигурност вече не е жив! - той каза това, но не иска
ше думите му да са истина. Искрено желаеше момчето някак си да се е
спасило, макар че сам малко вярваше.
- Дано е пукнал в мъки! - каза някой от мъжете, но не можеше да ви
ди кой, защото всички се бяха скупчили около него и не можеше да раз
личи лицата им.
Стисна юмруци. Момчето което преследваха му беше мило. Как сме
еше някакъв червей да го обижда? Той беше лъв и би разкъсал всички
тези гащници, които бяха просто селяни и само оръжието и тяхната
численост им вдъхваха смелост. Като единици те бяха нищо и той мно
го добре знаеше това. А и много добре знаеше какво представлява мом
чето, което преследваха.
Ill том "Хайдут " 13 I глава "Боляровия хан
- Да се разотиваме! - каза той. - Той е мъртъв! Няма смисъл да оста

ваме повече!
Думите му бяха посрещнати с одобрение. Повечето мъже. особено
турците, зашумяха и започнаха да се подготвят за тръгване.
- Стойте! - извика пак същият глас. - Няма да си тръгнем от тук, до-
като не видим трупа на беглеца. Докато не сме сигурни, че е мъртъв, до-
като не открием доказателство за това, няма да си тръгнем!
В този момент турците се възпротивиха. Така скоро се стигна до спор
между предводителите на турците и българите. Препирнята беше доста
разпалена и се чуваха отделни реплики и възклицания. Мина доста вре
ме преди да се вземе някакво решение. А то беше, че който иска си тръг
ва, а който иска остава. Всички турци се приготвиха за тръгване, а бъл
гарите събраха клони и дръвчета и запалиха огън. Той искаше да се при
бира, но се замисли дали няма да е по-полезен на беглеца, ако остане с
преследвачите. Със собствените си очи беше видял къде бе попаднал той
- в самия пъкъл. За съжаление едва ли беше жив. Никога нямаше да от
крият трупа му. Сигурно беше мъртъв. Тази мисъл все по-упорито се заг
нездваше в съзнанието му. Не искаше да види тялото на беглеца, ако го
открият, но ако останеше можеше да види само това. Така той взе реше
ние и малко след като турците тръгнаха обратно към родното си село и
той си тръгна. Разстоянието до Боляровия хан не беше голямо, но върве
ше в тъмното, а и най-накрая трябваше да се изкачи по един баир. Така,
когато потропа на вратата на хана, вече беше късно посред нощ. Скоро
дочу мърморене и една светлина се появи, (виж карта 4, стр. 674)
- Кой е? - попита баба му отвътре.
- Бабо, аз съм, Яне - той се опитваше да приглуши гласа си, за да не
буди роднините си и ако имаше гости, отседнали в хана.
- Яне, ти ли си бе? - за всеки случай попита пак баба му.
- Аз съм, бабо. Аз съм.
Баба му явно позна гласа му, защого чу как тя вдигна голямото дър
вено резе, което залостваше портите на хана.
- Ха, влазяй де! - подкани го тя.
Той безшумно, като сянка, се промъкна през процепа, който се беше
образувал при открехването на портата.
- Много окъсня бе, Яне. К'во стана?
- Нищо, бабо, после ще разкажа.
- Ха, влазяй, влазяй - подкани го пак баба му.
Големият хан се намираше пред него. Той беше едно голямо помеще
ние с миндери по края. Имаше много маси и столове, а в дъното - голям
дървен тезгях. След като хората се нахранеха и пийнеха на масите, те
лягаха направо на миндерите покрай стената и спяха. Под миндерите
имаше място и ако стоката им беше по-малка, можеха да я държат там.

Така сигурността им беше най-голяма. Семейството на Яне не спеше в
хана. Отстрани беше построена къща от две кирпичени стаички. Една
та беше по-тясна и пред нея имаше нещо като малък чардак. Покривът
беше със стари турски цигли и продължаваше и над малкия чардак. За
да се подпира покривът, отпред на чардака беше поставена дебела, дър
вена колона. Дървото беше черно - времето го беше полирало и оцвети
ло така. Любимото нещо на децата беше да се хващат за гази колона и
да се въртят. Когато беше по-малък, той обичаше да опира нослето си в
колоната и така чувстваше мириса на смола и далечни магически мес
та. Дървото беше от ливански кедър, донесено от страни, където възду
хът мирише на тамян, смирна, тежки парфюми, пустиня, море и на мо
мичета, танцуващи в ефирни копринени воали. Когато той вдишваше
миризмата на дървото, си представяше това и си спомняше приказките
на дядо му за далечни земи, юнаци и магии.
Сега обаче той нямаше време да мисли за всичко това. Зави надясно
към къщичката, в която живееше семейството му. Те явно бяха надзър
тали през прозорците и го бяха видели, защото когато тръгна натам в
прозорчетата и зад пердетата вече се виждаха светлини. Баба му крета
ше пред него със светилник в ръка. Отначало мина покрай чимшира, а
после, когато мина покрай колоната, той я потупа и с радост усети ме
кото топло дърво, което като човек го очакваше и радостно го посреща
ше. После влезе в лявата стаичка, където спяха майка му, баща му, той
и брат му. Дядо му и баба му спяха в съседната стаята.
- Много по нощите бе, сине! Защо не остана да преспиш някъде? -
каза баща му. Всички в къщата спяха направо върху пода. Отдолу пос
тилаха няколко черги и така се натъркалваха направо върху пода от не-
печена глина. Отгоре се завиваха с няколко одеала. Чергите бяха парца
лени. Тях баба му ги тъчеше на големия стан. който се намираше в обо
ра при животните. Те бяха шарени и не се тъчеха от прежда, а от парца
ли. Така чергата се оцветяваше в цветовете на парцалите, от които беше
изтъкана.
Сега, за да посрещне момчето, цялото домочадие се беше разшетало.
Завивките се навиваха около възглавниците и така се отваряше цялото
пространство на стаята. Иззад вратата баба му извади една ниска, кръг
ла, дървена маса. Тя беше от цяло дърво. Държеше се зад вратата, за да
не заема място и се вадеше само когато семейството се събираше около
нея, за да се храни. За да могат да седят и да се хранят около паралия
та, така се наричаше масичката, хората сядаха на ниски, малки, трикра-
ки столчета. Сега веднага извадиха и столчетата. Докато момчето се
умие и се изтупа от праха по пътищата, дядо му и баща му вече бяха
Ill том "Хайдут 15 1 глава "Боляровия хай "
седнали около паралията, а майка му и баба му приготвяха да го нагос-

тят, за да покажат, че не напразно са извадили масичката.
- Сядай, сядай, сине! - каза баща му и побутна към него едно от нис
ките столчета.
Това движение беше странно и той се учуди. За пръв път те го под
каняха да седне до тях. Досега винаги той и брат му бяха сядали от про
тивоположната на мъжете страна, така че от тях ги разделяха жените.
Сега, за пръв път, баща му му предлагаше да седне до тях. Той се по
чувства странно, когато седна до по-старите мъже в семейството. По
чувства се някак неудобно, като че ли столчето беше по-твърдо от друг
път. Баба му му поднесе една паница чорба и голям сух комат хляб. За
гостите в хана се готвеше всеки ден и често част от тази храна остава
ше и за вечерта. Тя се запазваше за пътниците, които можеше да прис
тигнат късно през нощта. Въпреки че досега не чувстваше глад, сега,
когато седна и се успокои, и вкуси от приятния аромат на претоплената
гозба, момчето огладня. По всичко си личеше, че семейството му с не
търпение очаква да им разкаже за случилото се, но никой не го прекъс
на да се нахрани добре. Едва накрая дядо му попита:
- Какво стана? Разказвай!
- Нищо - момчето се чудеше откъде да подхване разговора.
- Кажи, жив ли е брат ти? - майка му не се стърпя и попита направо
това, което ги интересуваше.
Друг път това би предизвикало сгълчаване и недоволството на мъже
те, но сега те като че ли не забелязаха тази проява на неуважение. Той
разбра, че трябва да отговори първо на този въпрос. Даде си сметка, че
сам не знаеше какво да мисли. Според него брат му не можеше да е жив.
Сам той беше видял и почувствал подводната река. Нямаше човек кой
то да оживее в онзи подземен ад. Но в същото време в него все още жи
вееше надеждата, че може би беглецът е жив. Самият той много добре
познаваше коравия характер, силата и гъвкавостта на брат си. Със соб
ствените си очи беше видял как той беше скочил във водопада и как бе
ше оцелял. Онова беше точно толкова невъзможно, колкото да оцелее и
в подводната река. Сега той стоеше пред семейството си и не знаеше
какво да каже. През целия иът до Боляровия хан беше мислил какво да
им каже и дори беше подготвял думите с които да го направи. А сега
стоеше като глупак и нищо не можеше да измисли.
- Жив ли е брат ти? - нетърпеливо, отново попита майка му. Тя като
че ли усещаше, че синът й е изпаднал в някакво странно вцепенение и
искаше да му помогне да излезе колкото се може по-скоро от него.
- Да, не, не знам! - той беше объркан.
За да внесе яснота и да разбере объркания отговор на сина си, баща

му каза:
- Открихте ли мъртвото му тяло?
- Нс! - този отговор беше много по-лесен за момчето.
- Значи не сте открили тялото му? - продължи баща му. - Тогава защо
мислиш, че е мъртъв?
Яне вече се беше окопитил.
- Мисля, чс тялото на бате никога няма да се намери!
При тези думи майка му силно изхлипа и се хвана за сърцето. Явно
чак сега тя осъзна мисълта, че след като преди години беше загубила
най-големия си син е загубила и средния.
- Какво означава това? - попита баща му.
- Преди да изчезне от погледа ми, брат ми се навря в една дупка.
Опитах се да го следвам по петите и да му помогна, но стигнах до ръба
на дупката, а там бате го нямаше.
- Къде беше?
- Мисля, че е паднал в една дупка и се е удавил в подводната река,
която тече долу.
При тези думи майка му се сви и от нея остана само една сянка. Ка
то че ли някой я беше ударил. Баба му се втурна да я подкрепи, а след
това двете излязоха навън. Дядо му и баща му слушаха с каменни изра
жения на лицата.
- Къде беше тази дупка? - попита дядо му.
- Надолу, по течението на реката.
- Коя река, Сушица или Мечка река?
- Сушица. Малко след Дяволското пръскало.
Мъжете приеха съобщението и с нищо не издадоха, че са го разбра
ли. От следващия въпрос той разбра какво се върти в главите на по-ста
рите мъже от рода.
- Можеш ли да ни заведеш при дупката? Помниш ли я?
Момчето само кимна с глава.
- Там обаче останаха потераджиите от Катърли. Те бяха много по-
насгьрвени и упорити от турците от Касъмово.
- Турците прибраха ли се?
- Да, прибраха се.
- Знаеш, че турците нс обичат да замръкват по чужди места и къщя -
поясни дядо му, обръщайки се към баща му.
След това мъжете започнаха да се приготвят за път. Те много добре
знаеха, че жените и без това няма да им дадат мира, докато не тръгнат.
Двамата по-възрастни мъже яздеха коне, а на него му се падна да язди
едно едро сиво магаре - Марко, силно не по-малко от кон. Точно над
I ll том "Хайдут" 17 I глава "Боляровия хан "
предните крака, върху гърба си Марко имаше черна шарка като резка,
която показваше, че магарето произлиза от онези силни, степни живот
ни и носи в себе си тяхната кръв. Марко беше яко животно. То теглеше
каруца натоварена повече от тези, теглени от коне. Сега обаче на Мар
ко му бяха сложили самар, върху който седеше момчето. Магарето сит
неше и хубаво разклати вътрешностите му и това, което беше ял.
Още по тъмно мъжете бяха при Дяволското падало*. Скриха живот
ните и започнаха да дебнат мъжете от потерята, които бяха налягали
близо до огньове, запалени по коритото на реката. Следите от обилна
вечеря бяха нахвърляни навсякъде около огньовете.
Болярови изчакаха сутринта. Момчето знаеше кои са баща му и дядо
му и беше сигурен, че ако решат да атакуват и цялата потеря няма да ус
пее да ги спре. Но явно по-старите решиха, че сега това не е нужно.
Веднага след пукването на утринта мъжете станаха и се приготвиха за
тръгване. Водачите на потерята се опитаха да накарат няколко от мъже
те да се напъхат в дупката, но те категорично отказаха и така скоро ця
лата потеря тръгна да си ходи. Оставиха само двама въоръжени мъже да
пазят на входа на дупката. Така, ако случайно беглецът беше вътре и из
лезете, те щяха да го заловят. Болярови се скриха и изчакаха потерята
да мине покрай тях. После легнаха така, че да могат да наблюдават два
мата мъже, които пазеха входа. По всичко си личеше, че те правят това
без никакво желание. Тъй като беше още ранна утрин, мъжете бяха на
метнали на раменете си ямурлуци и пушеха тютюн. Докато баща му и
той лежаха, дядо му стана и отиде някъде. Отначало той помисли, че
отива по нужда, но скоро, за негова голяма изненада, видя дядо му до
лу, в коритото на реката. Той поздрави стъписаните пазачи. Те бързо се
изправиха и насочиха пушките си към него. Двамата мъже се снижиха.
По всичко си личеше, че не знаят какво да направят, дали да се разкри
ят, или да се спотайват. Тъй като баща му се прикри в тревата, младото
момче направи същото. Скоро се чу шум от борба. Двамата надзърнаха,
за да видят какво се случва и видяха как най-възрастният мъж от рода
се справя с двамата въоръжени мъже. След като видяха търкалящите се
по камъните мъже, двамата с баща му побягнаха надолу към реката. До
като стигнат долу, мъжете вече бяха добре завързани, а устите им - за
пушени. След това момчето придружи баща си, а после и дядо си, до
дупката. И двамата искаха да огледат тесния тунел и да проверят думи
те на Яне. Беше почти обед, когато Болярови отвързаха стражите и си
тръгнаха. Връщането беше мъчително. Никой не смееше да заговори.
Като че ли чак сега те осъзнаваха какво се беше случило. Когато се
*падало-водопад, пръскало
прибраха в хана, и тримата бяха гладни и уморени. По намръщените им

лица жените разбраха, че не бива да питат. Когато се наядоха, жените
вдигнаха храната и трохите, но оставиха паралията. Дядо му прикани
всички да се съберат около нея.
Когато всички от рода се събраха и седнаха, баща му започна:
- Преди време най-големият ми син, а сега и вторият беше повикан
при Господ. Мисля, че това са случва, защото тук, където живеем, няма
черква и Бог отнема децата ни, като на еретици или езичници. Затова в
памет на децата си ще съградим черква и ще живеем в почит към гос
пода наш Исус Христос.
Бог поиска нашия син и не ще го видим вече, и няма никога да има
гроб. И за да не умре като караконджул и душата му да не се скита, ще
построим черква, която да подслони душата му.
От този момент нататък Петко, както и най-големият ни син, става
мълчан човек. От този момент нататък вече няма да споменаваме Пет
ко. Бог го повика при себе си и животът му беше кабил* на бога. От то
зи момент нека се държим така, все едно Петко не е живял, не е бил
раждан и никога не го е имало.
В този момент майка му пак изхлипа, като че ли да напомни за себе
си и да внесе някаква живинка и състрадание. Иначе всички Болярови
бяха като изсечени от камък. Явно баба му и дядо му много пъти бяха
преживявали подобни неща. И баща му навярно неведнъж беше губил
свои братя и роднини. Яне не знаеше, но по всичко си личеше, че това
е така. Майка му, горката, беше дошла от друг род. Дали преди да дой
де тук е знаела къде попада? Дали би се съгласила, ако знаеше, че деца
та й ще станат кабил на тази Болярова война, в която всеки мъж тряб
ваше да води битките си? Той се замисли, че ако някога има жена пре
ди това трябва да я предупреди кой е той, кои са Болярови и каква мо
же да бъде участта на децата им. И ако жена му можеше да има избор,
неговият избор вече беше направен от момента в който се беше родил.
Може би не жена му беше за оплакване, а той самият.
- Сега единственият ни наследник оставаш ти, Яне - каза баща му и
се обърна към него. - Пази се, сине! В теб е нашата надежда и само ти
можеш да продължиш рода ни! Сега ти остана единственият Боляров -
после баща му се обърна към останалите, насядали около масата. -
Трябва да пазим Яне и да не допускаме Болярови да изчезнат! От този
момент това е нашата задача! Той е нашата надежда!
Утре ще направим панихида и първа копка за черква. Сега ще избе
рем място.
* кабил - жертвоприношение
I ll том "Хайдут " 19 I глава "Боляровия хай
С това събранието на семейството приключи. Всички станаха бавно,

а старите колене на дядо му тъжно изпукаха. Баба му каза:
- Иване, Яне ще идва ли с вази?
- Че що да не дойде, нека дойде!
Така тримата излязоха от хана и тръгнаха към баира и Долната чеш
ма. Навън вече се здрачаваше. Баща му и дядо му не говореха, те като
че ли вече имаха някакъв план и сега само го осъществяваха. Яне беше
щастлив, защото вече няколко пъти старите мъже го слагаха да сяда до
тях на масата, като равен. Освен това сега го взеха със себе си. Явно
времето, за което беше копнял и очаквал толкова дълго, беше настъпи
ло. Той вече беше мъж и мъжете го допускаха до себе си. Радостта му
беше толкова голяма, че заглушаваше болката от скорошната загуба на
брат му. Всъщност той още не можеше да приеме и да повярва, че брат
му е мъртъв. Постоянно му се струваше, че това е за малко, може би са
мо за този ден и утре брат му щеше да се появи отнякъде. Това му пре
чеше да изпита истинска скръб. "Защо да скърбя, когаго утре Петко ще
се появи отнякъде и ще се чувствам глупаво, че въобще съм си мислил,
че е умрял?!" - мислеше си момчето.
Тримата мъже слязоха по баира. Точно до чешмата имаше малка по
лянка, закътана в баира. Дядо му и баща му спряха и огледаха мястото.
- Тук ще бъде! - казаха двамата мъже едновременно.
Яне веднага разбра, че мястото за черквата е избрано. Той също се
огледа и веднага разбра, че това е най-подходящото място.
- Ще я съградим така - каза дядо му и посочи, - амвонът трябва да бъ
де към Кьоравата чешмичка, а Долната чешма - към входа на черквата.
- За да не се види и да не дразни турците, ще я вкопаем в земята. Та
ка турците няма да я видят и можем да я построим без разрешение - ка
за баща му.
- Трябва да я строим много бързо, за да не ни усетят.
- А ако все пак турците дойдат? - попита баща му.
Дядо му се замисли:
- Ще кажем, че черквата е стара, строена преди много години.
- Трябва да намерим поп! Тате, ти нали имаш приятел поп, ще може
ли да го повикаш за утре? - каза баща му.
- Утре трябва да тръгнем още по мръкнало.
След този разговор тримата мъже се прибраха. Двамата с дядо му
легнаха да спят, защото беше рсшено утре да тръгнат рано, а баща му и
жените помагаха да се свършат ежедневните задължения, за да може да
са свободни за утрешната служба.
На сутринта Яне и дядо му оседлаха коня и Марко и тръгнаха на път.
Те вървяха към най-близкия манастир, намиращ се до хана. Това беше
най-големият манастир в равнината. След няколко часа и след като ми

наха през Избеглий, а после и през Арапово, те се изправиха пред сте
ните на манастира "Света Неделя". Той се намираше на югоизток от Бо-
ляровия хан, близо до полите на планината. Стените на манастира бяха
непристъпни като кале. Яне остана отвън и се наслаждаваше на масив
ните стени. Представяше си, как вътре е пълно с християнска войска, а
той, с орлово перо в шапката си, предвожда тази войска срещу гурците.
Така се беше размечтал, че не забеляза, как дядо му излезе, придружа
ван от един поп, а зад тях се движеше още един по-млад манастирски
послушник. Дядо му и по-старият монах вървяха напред, а той и пос
лушникът - зад тях. Тъй като поповете бяха без коне, той трябваше да
води за поводите коня на дядо си и Марко. Послушникът, който се каз
ваше Инокентий, носеше дисаги пълни с някакви попски неща, нужни
за литургията. Яне се опита да поговори с младия поп, но разговорът не
потръгна и така двама вървяха и мълчаха. Единственото, което Яне ус
пя да разбере, беше името на стария монах, а то беше Пафнутий.
Когато стигнаха до хана, баща му вече беше довел няколко зидари и
строители. Тъй като в близките села в равнината мъжете строяха къщи
те си от кирпич, не се намираха майстори, които да строят е камък и да
съзиждат черкви или манастири. Знаеше се, че най-добрите строители
с камък в района са дюлгерите от Бачкьой (днес Бачково). Това беше го
лямо българско село, намиращо се близо до Станимака*, но нагоре в
планината, по течението на река Чая. Там, в недрата на Родопа плани
на, от хилядолетия се строеше с камък и беше нормално тамошните
дюлгери да строят най-добре с камък. Майсторите от Бачкьой, подобно
на тези от Самоков, обикаляха и строяха къщи, сараи, черкви и манас
тири из цялата Родопа планина, а и из цяла България, (виж карта 2, стр. 672)
Сега, когато Яне гледаше мъжете, силните им тела, мазолестите ръ
це и белите ризи, нямаше съмнение, че това са каменоделци и дюлгери
от Бачкьой. Тъй като баща му едва ли беше имал време да отиде до Бач
кьой, той сигурно ги беше пазарил в Станимака.
Докато попът и помощникът му бяха заети със службата и осветява
ха мястото, където щеше да бъде издигната черквата, вниманието на
Яне беше привлечено от дюлгерите. Попът го изведе от съзерцанието
му, като го поръси със студена свстена вода, в която топеше чимшир,
правейки кръстен знак над главата му. Това накара Яне да се намръщи
и да подскочи.
Животът в Боляровия хан беше монотонен и скучен. Гаден, тежък,
изнурителен селски труд, от сутрин до залез. Кърска работа до пълно
*Станимака - днес Асеновград, в Боляровия хан казват на Станимака Станимъка
Ill том "Xaitdvm 21 I глава "Боляровия хан
изтощение. Нямаше нищо по-трудно на земята от кърския труд, който

отнема цялото време и изцежда всички сили и мечти на хората. Работе
ше се отчаяно и припряно, като че ли от това зависеше не благосъстоя
нието, а животът на хората. Кърската работа беше като месомелачка, ко
ято смила хората и изхвърля само една изцедена, мръсна и ненужна
дрипа. Този труд превръщаше човека в роб и впрегатно животно. Умо
ра? Селяните бяха горди хора и никой от тях не си признаваше умора
та. Всеки работи до пълно изтощение, защото така е научен от дете, да
не се оплаква... работи се до смърт. Почивка? Невъзможно, трябва да се
работи! Никой никога не трябва да спира! Тези, които се предават, са
обречени. Ще почиваш след като умреш, но докато си жив няма време
за почивка! Земята? Тя е най-голямото богатство. Всеки селянин, с це
ната на мизерия, лишения и глад, се опитва да закупи малко земя, коя
то да прибави към бащиния си имот и така да го увеличи, за да може се
мейството му да оцелее. Така бяха постъпвали неговите предци, така
трябваше да постъпи и той.
Селяните са честни, груби, прями и много силни хора. Тежкият живот
ги учеше да живеят просто и да си помагат един на друг. Те притежават
житейска мъдрост, на която би могъл да завиди и най-големият мъдрец.
Неговите предци, дядо му и роднините му бяха хора, които излъчваха
достолепност. Държанието им беше такова, че изискваше уважение и не
търпеше никакво възражение. Думата, казана от тях, беше закон. Един
поглед беше достатъчен, за да разбереш всичко, което се изисква от теб.
Въобще не се стигаше до там нещата да се казват. Неведнъж по-младите
бяха поставяни на мястото им само с една дума или жест. Да общуваш с
по-старите хора от рода беше награда и Яне осъзнаваше това. Но ге не се
държаха дистанцирано и не се опитваха да изглеждат мъдри. Мъдростта
беше тяхно естествено състояние. Те работеха наравно с младите, бяха
там където и той, но даже не можеше да си представи, че може да е равен
с тях. Той винаги помнеше какви са неговите предци. Баща му беше си
лен и твърд човек, но неговият гняв се разбиваше като вълна в остра ска
ла, когато се срещнеше със собствения си баща. Така той и брат му още
от деца знаеха, че ще станат като баща си, но искаха да бъдат като дядо
си. Баща му работеше много и често беше на гурбет и по други задачи.
Затова в началото дядо му ги гледаше. А и момчетата избягваха да се мяр
кат пред очите на майка си и баща си, защото те бяха млади, много дей
ни и винаги им намираха някаква работа. Докато дядо му и баба му бяха
по-добри и повече ги щадяха. С тях те разговаряха много повече и с удо
волствие слушаха техните разкази.
Плодородна беше земята около Боляровия хан. Божията благодат се
беше изляла над нея. Както в древните библейски времена, по времето
на фараоните, и тук, както в Египет, селяните гледаха по три реколти на

една и съща земя. А водите на Чая, Сушица и Черкезина бяха впрегна
ти да напояват богатата земя. Тя обаче искаше труда и потта на селяни
те. Роби бяха те, роби на тази земя.
Освен ежедневната кърска работа Яне помагаше и в хана. Един ден
той отново беше изпратен от баба си да налее вода от Долната чешма.
Докато наливаше вода в стомната, гледаше дюлгерите. Строежът на
черквата напредваше. Силните, корави мъже, с белите си ризи привли
чаха погледа му. Той гледаше мускулите, които изпъкваха под ризите
им, докато мъжете носеха големите камъни за строежа.
- Какво правиш? - гласът на някакъв мъж, който незабелязано се бе
ше приближил към него, го стресна.
- Нищо! - стъписа се Яне.
- Какво зяпаш? - каза мъжът и се приближи още повече.
Стомната отдавна вече се беше напълнила и водата преливаше от от
вора и чучура й. Яне се наведе и взе стомната в ръка, а мъжът смъкна
ризата си. Тялото му беше потно и лъщеше на слънцето. Той започна да
се мие под чучура. Младото момче беше виждало тялото на баща си.
Баща му беше силен мъж, който цял живот беше работил и се беше бо
рил. Целият им род бяха пехливани. Силни бяха всички мъже в Боляро-
вия род. Дори дядо му, макар и стар, беше силен и със стегнато тяло. То
зи мъж обаче беше наистина много силен.
- Какво ме гледаш, бе? - каза мъжът. - Я отиди ми донеси един бял
пешкир!
Гласът на устата* беше властен и Яне му се подчини. Отиде и потър
си бял пешкир, след което му го подаде. Мъжът се избърса и закачливо
разроши косата му. Яне дръпна главата си, не беше свикнал да се задя
ват с него.
- Ей, малкия, нещо много си серт**?!
Останалите мъже бяха свършили работа и явно се готвеха за обяд. Те
се засмяха на шегата на своя майстор. След това всеки един от тях оти
ваше, миеше се на чешмата и се избърсваше в пешкира. През това вре
ме мъжете продължаваха да се шегуват с младежа. Те бяха бригада, ра
ботеха заедно от години и се познаваха много добре. Сега всички се
радваха и се възползваха от това да се пошегуват с младото момче.
В следващия момент мъжът силно хвана Яне за врата и се опита да
го задържи. Само за миг момчето като че ли полудя. Той цял живот се
беше борил и сега това движение му беше познато. Баща му и дядо му
го бяха учили какво да прави, ако някой го хване по този начин за вра
*уста - майстор
**серт - зъл, остър, кибритлия
Ill том "Хайдут 23 / глава "Боляровия хан
та. Яне се опита да се изплъзне. Дялането на камъни беше направило

ръката на мъжа силна и корава. За да го задържи, той стисна врата на
момчето още по-силно. Яне продължаваше да се бори. Той беше учен
да се бори и можеше да прави това до пълно задушаване. Не можеше да
определи дали ръката на непознатия уста беше по-силна от тази на ба
ща му или на дядо му. Старите мъже от рода все пак го бяха учили и ви
наги бяха стискали само колкото беше нужно. Явно за мъжа беше мно
го важно да го задържи и той стисна с всичката сила, на която беше спо
собен. Въпреки това Яне продължаваше движението си, а това още по
вече затягаше хвата на устата. Гневът на момчето растеше, но не му
достигаше сила да разкъса силния захват. Той го караше да се задъхва,
а това само утежняваше положението му. Още миг и щеше да се отпус
не, и да подвие крак. Гневът не помагаше. В този момент Яне усети, че
трябва да действа по друг начин. Съпротивата явно не помагаше. Тога
ва през помраченото му съзнание мина една мисъл. Не трябваше да се
съпротивлява. Трябваше да използва силата на натиска на мъжа. Реше
нието беше просто и гениално. Той веднага разбра какво трябва да нап
рави. Миг преди да изгуби съзнание и да изпадне в помрачение, тялото
му сработи. Главата, макар и вече в безсъзнание, беше свършила свое
то, сега беше ред на тялото, което беше много добре тренирано. Може
би затова бяха многогодишните изнурителни тренировки, за случай ка
то този. Сега тялото му направи това, за което беше учено през цялото
това време. Той не беше в съзнание, за да види, но мъжът и всички ос
танали видяха всичко. Тялото на момчето, което досега се опитваше
безрезултатно да се изплъзне, изведнъж се гмурна надолу, по посока на
натиска на мъжа. Мъжът беше изненадан. Той опита да пусне тънкото,
все още неукрепнало, вратле на момчето, но в този момент то задържа
ръката на мъжа за врата си. Изненадата беше голяма. Уста Манол - така
беше името на мъжа, беше дръпнат силно надолу. Той загуби равнове
сие, тъй като не очакваше това. Тегленето надолу беше много силно.
Момчето го повлече с цялата тежест на тялото си и в същото време го
препъна. Манол най-накрая успя да освободи ръката си, но вече беше
твърде късно. Той вече беше политнал, препъна се в падащото тяло на
момчето и падна тежко, претърколвайки се. Изненадата у всички мъже
беше огромна. Манол беше изумен и унизен. Той скокна, искаше да да
де урок на малкия момчиляк, който го беше направил за смях и го беше
накарал да се въргаля по тревата. Досега всичко беше шега, но сега той
щеше да даде урок, че той - майстор Манол, не тьргш такива работи.
Гневният мъж се надвеси над момчето. Мъжете отначало бяха изнена
дани, но сега повечето от тях се смееха и започнаха "да хвърлят" шеги
и закачки на своя уста. Чудо невиждано се беше случило, някакво мла
до момче, което явно отстъпваше по сила на техния майстор, беше ус

пяло да го събори. Всички те бяха изпитвали силата и коравата десница
на майстора. Той обичаше да се бори и те често ставаха жертви на же
ланието му да побеждава, както и на гнева му. Сега те бяха радостни,
защото някакво момче беше успяло да го постави на мястото му. Все
пак за тях всичко това беше игра.
Манол стоеше надвесен над момчето, но то не помръдваше. Лежеше
все така неподвижно и безпомощно. Изведнъж ядът на майстора изчез
на. Сам не знаеше какво се беше случило с него. Явно неочакваната съп
ротива на момчето го беше предизвикала. Всичко беше започнало като
игра, а сега момчето лежеше безжизнено на земята. "Дано не е мъртво!"
- мисълта се мярна само за миг в главата на уста Манол. Не искаше да
мисли какво ще стане, ако момчето е мъртво. Хората от хана ги бяха при
ели добре, хранеха ги, бяха обещали много добри пари, ако издигнат
черквата. Какво беше направил? Коравият мъж се наведе над момчето.
По лицето му не беше останала и следа от онзи силен, самонадеян мъж,
който преди малко се шегуваше. Сега той искаше само едно, всичко то
ва да се размине без последствия. В този момент момчето се раздвижи.
Манол беше най-щастливият човек. Всичко се беше разминало.
Майсторът помогна на момчето да се изправи. Мъжете гледаха Яне
с възхищение. Той беше победил, макар че за малко щеше да заплати с
живота си. Това предизвика тяхното признание и уважение.
- Уплаши ни бе, момче! - каза уста Манол вече много по-спокоен.
От този ден нататък Яне извоюва правото си да работи на строежа на
черквата. Дядо му и баща му отначало се дърпаха, но настоятелността
на момчето ги принуди да се съгласят. Уста Манол също нямаше избор
и се съгласи да го приеме да работи на строежа.
Всички мъже от бригадата го приеха много добре. Момчето наисти
на беше много чевръсто и не отказваше никаква работа. Скоро то стана
всеобщ любимец. Работата му се харесваше и на уста Манол. Майсто
рът отначало му поръчваше много работа и то тежка. Първото нещо, ко
ето Яне вършеше, беше да разтоварва волските коли, пълни с големи си
ви плоски каменни плочи. Това беше най-тежката работа. Каменните
плочи бяха тежки и ръбести и нараняваха ръцете му. Беше му много
тежко, но той не се оплакваше. Мъжете бяха благодарни, че момчето им
помага и то в най-тежката работа.
Когато нямаше волски каруци с камъни за разтоварване, Манол нау
чи Яне как с един уред, подобен на тясна тесла, да цепи камъните. От
начало той се справяше много зле. Чапата* ту се измяташе и го удряше,
*чапа - уред, подобен на тясна мотичка, който служи за копаене на камениста почва
и за цепене на камъни
Ill том "Хайдут 25 I глава "Боляровия хан
ту не можеше да влезе в камъка. И така той обяви война на тежките си

ви плочи. Те бяха изедническата войска, а той, въоръжен е чапа в ръка,
се изправи срещу тях. Битката беше тежка и неравна, отначало успехът
беше на страната на камъните, но с времето той изгради майсторство и
с все по-голяма лекота се справяше с тежките плочи. В края на първия
ден на дланта му, с която държеше чапата, не беше останала кожичка.
За да продължи, навиваше на ръцете си парцали, които сменяше, кога-
то се напояха е кръв. Усещането беше много неприятно, но въпреки то
ва момчето не се отказваше. Мъжете го гледаха, нищо не казваха и са
мо си намигаха. Те все повече го харесваха, уважаваха характера му и
това, че се бори и мълчи.
Работата с чапата беше наистина много тежка и изморителна. Ръка
та му се беше схванала и всеки момент можеше да изпусне чапата и тя
да излети, и да удари някого. Яне полагаше големи усилия, за да про
дължи работата си. Вечер, когато се прибираше, лягаше и веднага зас
пиваше. Беше толкова уморен, че понякога заспиваше още преди да ус
пее да се нахрани. Спеше като заклан, без да сънува. Един ден майка му
каза на баща му:
- Не е ли още малък за толкоз тежка работа? Дюлгерската работа е
тежка, а Яне е още малък и слабичък!
Баща му само се усмихна и нищо не каза, но не спря момчето. Дюл
герите бързаха. Черквата трябваше да се построи колкото се може по-
бързо, за да не могат турците да спрат строежа й.
Отначало Яне мислеше, че каменните плочи, които отлюспва от бло
ковете, еа за строежа на черквата. Мина доста време преди да разбере,
че строежът на черквата се прави със здрави обли камъни. Тях бачков-
ските дюлгери товареха от коритото на Чая. Те ги возеха до тук, някъде
от Станимака или още по-отвисоко от планината, откъдето винаги бяха
вземали камъни за строежите си.
Каменните плочи, които той откъсваше от каменния блок, бяха за
покрива на черквата. Това изпълни Яне с гордост. Минаха няколко дни
преди да насече всички каменни блокове. С времето и когато ръката му
заздравя, той си даде сметка, че работата, която беше вършил, съвсем не
е била тежка, а по-скоро въпрос на майсторство. След няколко дни мо
жеше, с премерен и точен удар, да отцепи цялата плоча по широчината
на блока. Точно когато изгради това умение, блоковете свършиха. Явно
голямата купчина от сиви, каменни плочи щеше да бъде достатъчна за
покриване на цялата черква.
В следващите дни Яне продължи да помага и отново вършеше най-
тежката работа. Помагаше в разтоварването на волските каруци с обли
речни камъни. Макар че бяха по-малки от каменните блокове, те бяха
много по-тежки. Отначало Яне работеше с бяла риза, но след като я из
цапа започна през деня и в най-големия пек да работи гол до кръста.
Слънцето прежуряше тялото му и то загоря. От тежката работа муску
лите му набъбнаха. По ръцете му се появиха твърди, обли мускули, как-
вито досега не беше имал. Сам той усещаше колко е нараснала силата
му. Мускулите му, както и черквата, растяха с дни. И двете много го рад
ваха. Отначало издълбаха и поставиха темелите на основите. После
строежът бавно започна да се издига. Едната част от черквата щеше да
бъде вкопана в баира. Така, погледната отгоре, от нея щяха да се виж
дат само широките сиви каменни плочи на покрива. Освен разтоварва
не на облите камъни и постоянното им местене от една купчина на дру
га, негова работа беше и да отнесе камъка до майстора зидар, който с
хоросан го слепваше за строежа. Всеки обед работниците спираха, из
миваха се, избърсваха се с бял пешкир и сядаха да обядват. Хранеха се
бавно и пиеха от чистата ледена вода на Долната чешма. После се изпъ
ваха да починат. Някои мъже дремваха, други се изтягаха, но мълчаха
или тихичко разговаряха, за да не пречат на останалите. Така строите
лите, освен че си почиваха, пропускаха най-топлото и прегарящо слън
це през деня. По знак на устата всички ставаха и продължаваха работа.
След почивката всички работеха много по-добре и така наваксваха го
лямата почивка. Работата продължаваше до мръкване, след което мъже
те събираха инструментите си и на сюрия се прибираха в хана, където
вечеряха и веднага заспиваха. Сутринта се ставаше по мръкнало, мие
не, леко хапване и сюрията отново тръгваше към строежа. Ако се нала
гаше да се пази нещо на строежа, се оставяха двама мъже, които спяха
там, въоръжени с дървени, двуроги вили и брадви.
Още докато Яне цепеше камъните, майсторите привършиха строежа
на черквата и самият Манол започна да ги реди. Той го правеше с голя
мо майсторство, като нареждаше камъните за покрива в съвършени
форми. Яне се изпълваше с гордост и възхищение, като гледаше колко
хубаво се получава. Момчето осъзнаваше, че неговият принос е мини
мален и все повече се уверяваше в майсторството на уста Манол. Кога-
то погледнеше как покривът вече добиваше завършен вид, Яне имаше
усещането, че всичко е съвършено. Той му заприлича на люспите на
змия, толкова точно и хубаво бяха поставени каменните плочи. Беше си
гурен, че дъждът ще се отича по тях и стотици години тс няма да про
пуснат влага.
Мъжете бяха весела компания. Тежък беше дюлгсрският труд, далеч
от родното село. Шегите и закачките бяха начинът дюлгерите да си по
чинат, да забравят за близките си и това, че са далеч от тях и по-бързо
да минава времето. Уста Манол винаги беше в центъра на събитията, а
I ll том "Хайдут” 27 I глава "Боляровия хан "
за съжаление на Яне, повечето шеги в началото бяха за негова сметка.

Въпреки това мъжете помнеха първия ден и не прекаляваха. Макар
млад и чужд. Яне беше успял да си извоюва уважението им и те се съ
образяваха с него. Те помнеха добре каква воля им беше показало мом
чето и не смееха да го настройват срещу себе си. Яне беше щастлив от
вниманието на мъжете. В хана много често отсядаха хора от най-раз
лични краища на Империята и той познаваше почти всички народи, но
за пръв път работеше толкова дълго време е хора от другаде.
Дюлгерите от Бачкьой бяха специални хора. За да оцеляват и да мо
гат да си говорят без другите да ги разбират, всички строители от това
малко село си бяха изработили специален език. Така, където и да се на
мираха хората, идващи от това село, можеха да се познаят. Този език
дюлгерите използваха при строеж или при пазарене и така можеха да си
обменят информация, без другите да разбират. Отначало този език мно
го учуди Яне. Бачкьой се намираше навътре в планината, но все пак не
беше толкова далеч от Боляровия хан, така че едва ли можеха да гово
рят на чак толкова различен диалект. Но когато чу как дюлгерите разго
варят помежду си разбра, че това е език от който не разбира нищо. От
начало мъжете непрекъснато говореха така и той чувстваше, че говорят
за него и го обсъждат. Всеки път, когато някой мъж кажеше нещо, като
го гледаше, всички прихваха в смях. Това започваше все повече да го
дразни. Един ден Яне каза на майстор Манол, че иска да го научат на
този език, за да може да разбира всичко, което мъжете си говорят. Уста
Манол обаче отказа, защото този език бил таен и никой нямал право да
учи на него хора, които не са от планинското село.
Друго нещо, което различаваше планинците от хората, които Яне до
сега познаваше, бяха песните. Как пееха само строителите! Запееше ли
един и всички го последваха. Бавни, протяжни и тъжни бяха песните,
които пееха мъжете. В тях се разказваше за планината, за тежкия труд,
далеч от родното село. Песните на планинците бяха много по-различни
от тези на хората от равнината. Те веднага допаднаха на момчето и ско
ро мъжете, смеейки се, откриха, че когато пеят, момчето толкова се зас
лушва, че чак спира да работи. Това послужи за повод отново да го под
ложат на подигравки и шеги.
По някое време се наложи строежът на черквата да спре. В края на
лятото тялото на Яне беше станало много силно, загоряло и почти чер
но от слънцето. Работата остави отпечатък върху него.
Една вечер баща му каза:
- Утре ще ходя до Бачковския манастир. Яне, ти ще ме придружиш!
Така на другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне
върху гърба на Марко и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за ни
къде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака

или "Българският Йерусалим" беше голям град, разположен в устието на
река Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в рав
нината на Тракия. Реката - от бърза, пенлива и планинска, се забавяше,
успокояваше и се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди
да се влее в много по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от
Боляровия хан наричаха града Станимъка, защото имаше легенда, че ня
кога един български цар, който бранил крепостта, чиито руини още се
извисяваха над града, когато му се наложило да отстъпи калето, се обър
нал към майка си, която лежала болна в краката му с думите: "Стани, мъ-
ко, да ходиме!" или "Стани, майко, да ходиме!" Така според хората от
там идваше името Станимъка и те го произнасяха с "ъ"вместо с "а". Ста
нимака беше израснал точно там, където това се било случило. Градът
беше подслонен на завет, в ждрелото на река Чая. Тук зимата никога не
беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото реката носеше от юг
топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините оцеляваха и можеха да
дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също растеше много доб
ре. От него станимаклии правеха прочутото си вино мавруд. То беше гъс
то, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на станимашката земя,
слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.
Лятото в Станимака беше много по-хладно, отколкото знойния пек
на Тракийската равнина. Тук, особено привечер, се спускаше хладен
въздух от Родопите, който идваше заедно с чистите, кристални, ледени
води на реката. Благодатна беше природата тук. Бог като че ли беше из
лял рога на изобилието си над този град. Благословени бяха хората, ко
ито живееха тук. Понякога те разбираха какво е Станимака чак след ка
то го напуснеха и когато се връщаха още повече обичаха и ценяха гра
да си. Може би затова тук като с магнит бяха привлечени хора от всич
ки националности в Империята. В Станимака живееха много гърци,
толкова много, че бяха почти колкото българите. Имаше турци, помаци,
арнаути и цигани, които на катуни се заселваха в покрайнините на гра
да, уж само за малко, а понякога не си тръгваха с години или оставаха
завинаги. Българите в този голям град бяха от околните планински се
ла, които слизаха към равнината в търсене на препитание и по-добър
живот. Говореше се, че някога в Родопа планина живеело тракийско
племе и всички в него били жреци на своята религия. Те били силни,
горди и потайни. Сред тях живели хора, надарени с дарбата да предс
казват и да виждат бъдещето. Племето не пускало никого да мине през
планината и спирало всички нашественици. Тъй като все пак им се на
лагало да контактуват с останалите племена, от които вземали храна и
всякакви други стоки, в замяна те им пророкували. Така те решили и из
Ill том "Хайдут 29 1 глава "Боляровия хан
брали едно място, в което племето да контактува с останалите племена

и народи. Скоро то станало духовен център. Там, където отделните ора
кули правели предсказания, били издигнати храмове. Това племе се на
ричало беси. Постепенно на това място се заселили хора и така се обра
зувал градът. Някои хора твърдяха, че това станало много по-късно и че
първите хора, заселили Станимака, още очакват бесите да се върнат и
да направят своите предсказания. Други смятат, че това са наследници
на тези беси и останалите племена. По-късно, когато християнството
заляло тези места, на мястото на всяко езическо светилище изникнал
християнски храм. Така днес Станимака беше градът, в който имаше
най-много храмове. Макар да не беше голям колкото Филибе, Едирне
или Стамбул в него, освен джамиите, имаше около сто параклиса и се
дем черкви. Но не само станимаклии посещаваха храмовете. В опреде
лени дни от годината към тях се стичаха множество поклонници от
всички, дори и отдалечените, краища на Българско. Затова наричаха
Станимака "Българският Йерусалим". Въпреки че Станимака се нами
раше до най-големия град в българските земи - Филибе, беше успял да
се запази и много малко от гражданите му се преселваха към по-голе-
мия, богат и привлекателен град.
Градът се простираше от двете страни на реката. Чая беше широка и
сега не беше пълноводна, но през пролетта буйните й мътни потоци
заплашваха да залеят къщите. Затова освен диги, коритото на реката бе
ше изградено от камък и така тя биваше озаптена и удържана в корито
то си. Няколко моста свързваха едната част на града с другата. Яне и ба
ща му продължиха напред по чаршията на града. Когато минаха покрай
първия мост, който се извиваше над реката, Яне спря и го гледа дълго
като омагьосан. Така изостана доста от баща си, но гледката го беше
омаяла. Когато настигна коня на баща си, той вече беше спрял пред
един хан. Момчето пое поводите на животните, а баща му влезе вътре.
Явно баща му имаше някаква работа тук. Забави се доста преди да из
лезе, а лицето му беше намръщено и някак угрижено. Без да каже нито
думица, баща му пое поводите на коня и потегли. Яне се метна на гър
ба на Марко и забърза след баща си.
Двамата мъже продължиха по чаршията. На едно място, вече към
своя край, тя продължаваше през един от поредните мостове над река
та. Така скоро мъжете стигнаха в подножието на една голяма скала. Под
нея, в самия край на града, се бяха скупчили множество малки къщур-
ки със ехлупени покриви и обши дворчета, от преплетени тръни. Това
беше тази част от града, която се намираше най-навътре в планината. Тя
беше покрай пътя за Бачкьой, Пашмакли и Ахъчелеби (днес Бачково,
Смолян и Девин) и по река Чая. Сега баща му се движеше по тясната
камениста уличка и спря едва когато стигна до последната къща. Той

слезе от коня и отново подаде поводите му в ръцете на момчето.
- Мръдни някъде натам! - каза той на Яне. - И се прави, че пасеш ко
нете! Ако забележиш нещо, свирни!
Яне пое поводите и пусна коня и магарето да пасат, а той гледаше
преминаващите и слизащи отгоре каруци е мулета и катъри, натоварени
е големи препълнени дисаги. Някъде оттук бяха камъните, е които стро
яха тяхната черква. Към Бачковския манастир, на празника на Светата
майка Богородица, се стичаха хора от цяла Тракия и България. Поняко
га върволицата от чакащи волски и други каруци от Бачкьой стигаше
чак до най-горните къщи на Станимака. Яне седеше на един камък, е ед
ното си око гледаше двете животни, а е другото зелените скатове на пла
нината и си мечтаеше. Сега неговите мечти бяха насочени към плани
ната, подобна на кале. Той си представяше как води дружина от юнаци
- негови акрани*, а той е страшен хайдутин и владее цялата планина.
Появяването на баща му го стресна. Младежът не успя да го види в
първия момент и не можеше да определи колко време баща му се беше
забавил в къщата. Сега се забърза да хване животните, които свободно
пасяха и от крачка на крачка се бяха отдалечили от него. С радостното
предчувствие, че скоро си тръгват, Яне събра животните. В ръката си
държеше двата повода. Подаде повода на коня на баща си и го поглед
на, но вместо светлина и усмивка, на лицето му все още се бяха скупчи
ли тъмни облаци. Отново без да каже нищо баща му яхна коня. Яне вед
нага го последва, но вместо към равнината двамата мъже тръгнаха в об
ратна посока. Те навлизаха все повече и повече в дебрите на планината,
като се движеха по пътя, който се виеше покрай реката. Скоро изпрева
риха един катер е камили, който лениво се движеше към сърцето на пла
нината. Следващото село, към което вървяха, беше Бачкьой.
Пътят се извиваше покрай реката. Беше слушал много за пътувания-
та на семейството му до Бачковския манастир. От майка си знаеше, че
и той е ходил в манастира още като дете, но едва сега Яне правеше то
ва е ясно съзнание. Той гледаше планината е широко отворени очи. Пъ
тят се движеше в ниското, покрай планината. Яне гледаше нагоре към
скатовете и околните върхове. Докато навлизаха в планината, разбра, че
през целия си живот беше мечтал да дойде тук. През цялото време ня
каква сила го беше теглила насам. Той като че ли познаваше тази пла
нина и дебрите й го притегляха, като прегръдката на майка. Яне обича
ше тази планина и сега срещата му е нея беше като среща със стар поз
*акран - набор, връстник

I ll том "Хайдут " 31 I глава "Боляровия хан
нат, с когото не се е виждал от много време. Той предчувстваше, че жи

вотът му ще бъде свързан по някакъв начин с тази планина, но по какъв
той сам не можеше да си обясни.
Скоро мъжете навлязоха в Бачкьой, но не останаха, а преминаха през
селото. При завоя на реката баща му посочи наляво и му показа Бачков-
ската обител "Света Богородица" - вторият по големина манастир в Бъл
гарско след Рилската света обител.
Без да спират мъжете излязоха от селото и продължиха да навлизат в
дебрите на планината. След един завой на пътя баща му спря.
- Ти ще останеш тук! - каза той. - Искам да пазиш конете и да ме ча
каш! Колкото и да се забавя, искам да ме чакаш! Ако стане тъмно, запа
ли огън!
След като каза всичко това, баща му извади от своя силяхлък един
нож и го затъкна в пояса на момчето. Гърдите на Яне се издуха и той, в
собствените си очи, изведнъж стана голям и значим. В последно време
той беше щастлив, защото все по-често баща му и дядо му се отнасяха
към него все едно, че вече е голям мъж. Сега жестът на баща му също
потвърждаваше това. Но нещата на спряха до тук. След ножа баща му
извади от силяха си и един табанджия пищов, и го затъкна в пояса на
Яне, но така, че късата част на елека да го скрива. Момчето стоеше без
мълвно, но беше приятно изненадано. След това баща му пое нагоре по
склона и съвсем скоро, само тук-там силуетът му се мяркаше сред зеле
ните клончета на букаците. Гордостта така беше изпълнила гърдите на
момчето и то беше толкова впечатлено и гордо, че не можеше да седне,
а обикаляше като мечка в клетка. Докосваше инкрустираната топка на
дръжката на пищова и сърцето му подскачаше от вълнение. Ходеше и се
молеше някой пътник да се отклони от пътя и да го види, така запасан с
пищов и нож. Веднага всички щяха да разберат колко важен и голям е
станал. А може би някой щеше да се опита да открадне коня и магарето
или да иска да премерят сили. Като се сети за това Яне бръкна и бързо
извади пищова. Беше виждал как по-старите мъже стрелят. Тежкото оръ
жие "легна" в ръката му. Тази тежест го успокояваше и преливаше някак
ва странна сила в тялото му. Усещането да държи оръжие в ръка много
му хареса. След малко засрамен прибра пищова. Не искаше някой да го
види как си играе, като малко дете, с оръжието. Прибра пищова и вече
много по-спокойно зачака връщането на баща си. Той хем искаше баща
му да се върне и да се прибират към Боляровия хан, хем му беше драго
и мечтаеше за още миг, прекаран с втъкнати пищов и кама в пояса си.
Мина доста време. Той гледаше внимателно натам, накъдето беше
изчезнал баща му. Най-накрая баща му се появи. Отначало се мяркаше
елекът му и чак след това се появи той, в целия си ръст. Бавно и вели
чествено се спускаше от склона. Веднага след като го забеляза Яне ста

на и започна да стяга животните за езда. Досега те бяха пуснати да па
сат свободно. Тревата тук, в клисурата, беше сочна и зелена и животни
те с удоволствие започнаха да пасат. В равнината вече не беше остана
ла зелена трева и в последно време животните пасяха прегоряла трева
или сено. Сега пасяха от тревата, примесена с билки. Тук горе в плани
ната беше най-силното и хубаво сено за животните.
Докато баща му слезе по склона, Яне вече беше оседлал животните
и беше готов за потегляне. Баща му носеше някакви кожени дисаги, по
добни на чанти.
Двамата мъже се прибраха в Боляровия хан късно посред нощ. Баща
му не му взе веднага ножа и пистолета, а му ги остави чак докато два
мата не влязоха в хана. Майка му видя втъкнатото оръжие в пояса на
момчето и хвърли към баща му унищожителен поглед.
Яне не разбра нищо за онзи ден, но след него строежът на черквата
продължи с пълна пара. Беше сигурен, че майка му е говорила с баща
му заради оръжията, които беше носил, защото след това баща му вед
нага си ги беше взел.
С времето Яне всс повече свикваше с тежкия зидарски труд. Той все
така продължаваше да работи с групата на Манол, но вечер, когато се
прибираше, вече не падаше в леглото като подкосен, а отново поднови
заниманията си с пехливанлък. Отзад зад хана, на хармана, започнаха
отново да се събират с баща му и дядо му. Харманът беше широко отъп
кано място, върху което се вършееше житото. Снопите жито или ръж се
нахвърляха на земята, отгоре им се влачеше широка, дебела дъска, в ко
ято бяха набити червени кремъчни камъни, същите тези, които се удря
ха в чакмака и се получаваше искра. После някакво животно - кон, ма
гаре, вол или катър, теглеше това дърво, което се наричаше диканя. Жи
вотното или се въртеше в кръг, или беше управлявано от някой човек,
стъпил на диканята. Така, когато животното и диканята започнеха да
мачкат и насичат житото, то се отделяше от класа. При това се вдигаше
много прах, който проникваше навсякъде и щипеше по цялото тяло.
След като свършеха работа, харманът оставаше свободен почти през ця
лата година. И тъй като той беше равен, трамбован и доста твърд, вър
ху него момчетата и мъжете от Боляровия род се упражняваха в борба.
Макар да се наричаше с турското име пехливанлък - от пехливан, ко
ето означава борец, българската борба и това, което в Боляровия род се
предаваше през годините като техники, беше много по-различно от тур
ската и от всички други борби. Борбата при българите, както и при тур-
цитс, беше на особена почит. Не минаваше събор или народно празнен
ство без момците да се поборят и да премерят сили помежду си. Няма
ше българин, който да не се е борил. Борбите по празниците винаги бя

ха съпроводени от музиката на кавали, гъдулки, гайди и тъпани. Поня
кога, преди битките, певици пееха песни и разказваха истории за извес
тни български пехливани. След започване на схватката, публиката - раз
вълнувана от събитието, се впускаше разпалено да подкрепя своя пех
ливанин. Всички оживено му подсказваха къде да хване, какво да нап
рави и го предупреждаваха, когато виждаха, че противникът му готви
изненада. Някои дотолкова се вживяваха, като че ли сами участваха в
борбата.
Понякога хората по цяла година чакаха, за да присъстват на следва
щия сблъсък между двама изявени пехливани. Историите за някои от
схватките се разказваха дълго след като борбата беше завършила. Пес
ни се пееха за най-изявените имена сред борците. Повсчето "шампио
ни" произлизаха от изявени пехливански родове. В тях децата още от
малки се учеха да се борят. Техниките и хватките се предаваха от поко
ление на поколение. Разбира се, понякога в борбите побеждаваха и са
моуки борци, надарени с изключителни умения или качества.
Болярови, наред с няколко други рода, бяха сред най-известните пех
ливани в България. Доколкото Яне знаеше, пехливанските борби бяха
популярни повече на юг от Балкана, особено на югоизток от Филибе.
Имаше един род, с когото Болярови "воюваха" от поколения наред. То
ва бяха Бимбелови от Пашакьой. Всъщност това сигурно беше най-из
вестният пехливански род. За разлика от тях те бяха богати и се бяха
разпрострели и из околните села на Пашакьой (днес Болярово). Още от
малки децата от Болярови знаеха, че някога трябва да се изправят сре
щу някого от Бимбелови и затова още от деца се готвеха за тази борба,
но преди това трябваше да надвият всички в района на Станимашко.
Мъжете от неговия род се учеха да се борят на харман, макар че бор
бите щяха да се водят на трева, която беше много по-мека. Така щяха да
се научат да са силни и смели, защото не го е страх този, който е хвър
лян на земя по-твърда от камък и твърд като камък става такъв борец.
Макар още младеж, Яне знаеше имената на всички хватки в борбата.
Досега винаги дядо му му казваше какво да прави, а ако баща му се
включваше, то беше само за да се побори с него. Сега обаче за пръв път
Яне се упражняваше сам, без брат си и промяната веднага дойде. Той не
можеше да разбере дали тя е заради думите на баща му, че вече е сам,
но веднага я усети. Досега дядо му и баща му винаги го бяха учили на
общи техники, а сега започнаха да му показват хватки, които знаеха са
мо Болярови. Това бяха хватки, измислени от техните деди, които им бя
ха помагали да побеждават и да оцеляват. Двамата по-възрастни мъже
настояваха Яне да научи всичко дословно и не му позволяваха никаква
Тикораз Memo 34 Ятаган и Меч
промяна или интерпретация. Мина доста време преди момчето да раз

бере защо изведнъж всички станаха толкова сериозни. Това вече не бе
ше игра. Докато останалите техники или се знаеха от всички, или бяха
в арсенала и на други пехливани, техните, Боляровите хватки, се знае
ха само от тях и тяхно задължение беше да ги предадат на поколенията
и то непокътнати. Яне разбра, че така както сега по-възрастните мъже
учеха него, така след време той щеше да учи своите синове, и то без да
им позволява каквато и да е промяна. И много по-сложни, и с много по
вече мурафети бяха тези техники.
Когато се занимаваше с пехливанлък, Яне забравяше за времето и за
това, че има друг свят, освен на алая. Толкова му беше интересно, че по
някога не усещаше кога е станало посреднощ. Тогава се измиваше на
ведрото с вода, което измъкваше сам от дълбокия бунар и си лягаше.
Тежката работа през деня и борбата посреднощ оставиха отпечатък вър
ху тялото му. Постепенно започна да се чувства все по-уморен. Не мо
жеше да прекъсне с борбата, толкова интересно му беше всичко, но ве
че едва намираше сили да носи и сече камъните. Добре че черквата бе
ше към завършване. От ден на ден тя израстваше все повече и повече.
И когато вече оставаше само покрива и завършителните работи, на Яне
започна да му става все по-леко, а и баща му се включваше да помага.
Имаше и още една причина, поради която Яне толкова упорито се уп
ражняваше в борба. Той искаше някой ден да пребори уста Манол. Мъ
жът все още беше по-силен ог него, но Яне знаеше, че още повече е за
якнал и вече има сили да се мери с него. За момчето беше ясно, че един
ственото в което отстъпва на майстора зидар е силата, затова се подлага
ше на този изнуритслен труд. Сам той вече можеше да напипа кръглите
си като топки и твърди като камък мускули на ръцете. Уста Манол щеше
да му падне. Предният път го беше повалил, но скоро вече нямаше да
може да го направи. Яне все още копнееше за разплата, заради "солени
те" шеги на майстора. Този ден обаче не дойде. Една сутрин, както си
слизаше по баира към черквата, забеляза каруца, на която мъжете, с ко
ито толкова много време беше работил, товареха инструментите си.
- Какво става? Уста, къде сте тръгнали? - Яне питаше с вълнение в
гласа, след като беше тичал надолу по баира.
- Аааа, Яне? - Манол му говореше, но така че всички да чуват. - Го
тови сме, построихме черквата, точно така, както се бяхме разбрали с
баща ти. Той ни плати щедро за труда и сега се прибираме. Тази вечер
най-после ще си бъдем по къщята.
- Но, няма ли да останете? - Яне беше потресен. Въпреки че сам вижда
ше, че черквата е завършена, той не можеше да повярва, че майсторите, с
които се беше сприятелил, ще си тръгнат толкова скоро и така внезапно.
Ill том "Xaiidym " 35 1 глава "Боляровия хан "
- Тръгваме си! - усмихна се с широката си усмивка майсторът и по

каза всичките си бели зъби. Слънцето блестеше в русата му къдрава ко
са. Толкова му беше приятно да работи с цялата група от Бачкьой.
- Няма ли да се поборим? - Яне знаеше, че устата обожава да се бо
ри и няма да откаже такава покана.
Сега обаче мъжът не обърна внимание на думите на момчето, а про
дължаваше да товари каруцата. Явно толкова се беше задълбочил в то
ва което правеше, че говореше с Яне без дори да повдига глава.
Момчето, което отначало беше искало реванш, изведнъж разбра, че
иска да задържи майсторите или може би да тръгне с тях. Изненадан от
себе си той каза:
- Може ли да дойда с вас?
Чак сега думите му подействаха на мъжете, те вдигнаха глави и из
ненадани го изгледаха.
- Ти пита ли баща си? - поинтересува се майсторът.
- Не, не съм.
- Тогава ходи да го питаш, ако искаш да дойдеш!
- А вие ще ме вземете ли със себе си, ако ме пуснат нашите?
- Първо питай! - каза Манол.
Този отговор даде криле на Яне. Никога досега не се беше замислял,
че някога ще може да напусне хана. Той знаеше всичко тук. Не искаше
цял живот, като баща си и дядо си, да прекара на едно място, в непре
къснато блъскане на земята. Сега тичаше нагоре към хана. Още от вхо
да видя дядо си.
- Дядо, дядо, ще ме пуснете ли да отида с майсторите? Искам да
строя черкви с тях!
- Какво? Ти пита ли баща си?
- Не, не съм го питал.
- А сигурен ли си, че искаш до тръгнеш с дюлгерите? Тежка е тяхна
та работа и далеч от дома.
- Да! - Яне отговори категорично, въпреки че само допреди малко да
же не се беше замислял върху това.
В този момент от къщата излезе майка му и тъжно зави, точно така,
както когато беше загубила братята му. Тя явно беше чула разговора с
дядо му.
- Иване, Иване... - виеше на умряло майка му.
Само след миг разтревоженият му баща излезе от обора. Ръцете му
бяха изцапани със ярма и плява, явно току що беше хранил животните.
Викът на жена му го беше привлякъл и гой идваше да види какво лошо
се е случило.
- Какво, ма? Какво пак е станало?
Все така, с навити ръкави, изпод които се подаваха силните му ръце,

той идеше към къщата. Майка му се беше проснала на земята и все та
ка виеше. Яне изпита жал към тази жена, която беше загубила синове
те си и сигурно би се втурнал да й помогне, да я подкрепи и вдигне от
земята, ако не знаеше, че причината за тази мъка беше той самият. Се
га обаче той се нуждаеше от смелост, за да се изправи срещу баща си.
Баща му явно осъзна, че от майка му нищо няма да разбере и се обърна
към най-възрастния от мъжете на Боляровия род.
- Какво става, тате?
- Нищо, Яне иска да те пита нещо...
Яне така и си остана в хана. Той дълго тъгува за уста Манол и за не
говата група от дюлгери. Момчето помнеше селото, от което идваха
строителите, и си представяше какво щеше да бъде, ако го бяха пусна
ли да замине с тях.
Отначало се чувстваше много зле, но с времето позабрави и отново
се отдаде на тежка работа и занимания с борба. Колкото и да работеше
през деня, не беше така уморен, както когато работеше на строежа, за
това сега се отдаде на борбата. Една вечер Яне се изправи срещу баща
си. Той искаше да му докаже колко е пораснал и че вече е достатъчно
голям, за да взема сам решенията за живота си. Отначало момчето даде
съпротива, баща му натисна и така постепенно се сбориха с всичка си
ла. След малко и двамата дишаха тежко и Яне видя, че баща му се нап
ряга докрай, той вдигна Яне във въздуха и с всичка сила го удари в зе
мята. Харманът беше отъпкан и много твърд. За миг пред очите на мом
чето причерня. Боляровият начин на борене беше характерен с това, че
при хвърлянията целта не беше само да се хвърли, а човекът да се вдиг
не високо над главата и след това със сила да се удари в земята. Българ
ската борба, за разлика от турската пехливанска борба, беше суха. Тур
ските борци се бореха след като обилно намазваха телата си със зехтин.
Това правеше захвата много труден и се отразяваше на техниките. В
турската борба беше много трудно да се направи силно хвърляне и по-
скоро се получаваше събаряне. При българската борба мъжете се съб
личаха голи до кръста и се бореха. Така хвърлянията ставаха по-силни,
чисти, а борбата - по-бърза и по-технична. Техниките на Боляровия род
бяха по-силови. При тях се наблягаше на удара на човека в земята. Яне
вече познаваше особеностите на хвърлянията на неговия род. Това бяха
много трудни и силови хвърляния.
Сега баща му го хвана и го вдигна високо. Яне опита да се съпротив
лява, но не успя. Ударът беше силен и момчето за миг загуби съзнание.
Когато дойде в съзнание, баща му беше натиснал главата му към земя
та и го задушаваше. Момчето знаеше, че баща му е човек с биволски
нерви и може винаги да се самоконтролира. Пехливанлъкът обаче беше

научил и него да запазва съобразителност и да не губи присъствие на
духа, пред каквато и да е трудност. Яне знаеше, че баща му не го натис
ка със злоба и никога такъв пехливанин няма да си позволи да вложи
емоции в борбата. Борбата беше връзката на човек е Бог. Тя беше като
молитва на умиращия, без надежда, без съжаление, без емоции и чувс
тва, искрена и чиста. Борбата беше свещена за Боляровия род. Яне зна
еше всичко това, но силата на татковата му ръка така го стискаше, че
вратът му пращеше. Това го накара да се притесни. Ако баща му дейс
тваше под емоции, той би имал шанс, но срещу човек с хладен ум и ре
шимост нищо не можеше да направи.
Някъде отдалеч дочу гласа на дядо си, който умоляваше баща му да
го пусне. Знаеше, че това няма да помогне и баща му със сигурност ще
ше да направи това, което бе решил. Дядо му нямаше да се намеси в
борбата, защото това би означавало неуважение и обида. Това беше пос
ледната му мисъл преди отново да загуби съзнание...
Следващите дни не можеше да тренира. Цялото му тяло го болеше и
беше натъртено. Една вечер дядо му го вдигна от постелята и каза:
- Ставай, трябва да продължиш да се бориш!
- Но, дядо, всичко ме боли!
- Ще се бориш облечен! - каза дядо му е нетърпящ възражение глас.
После дядо му намаза тялото му е някакъв топъл зехтин. Яне помис
ли, че ще му показват техники на турската мазна борба. Това обаче не
се случи. След като го намаза с претопленото дървено маело*, което със
сигурност имаше някакви горчиви билки в себе си, му подаде дебела
дреха с къси ръкави. Тази дреха беше къса и се връзваше с връв за кръс
та. Яне беше виждал турците да носят такава дреха. Тя се наричаше
джепкен. Момчето облече джепкена и в следващите дни се бореше об
лечен с него. За да му партнират, дядо му, а и баща му, също обличаха
джепксни. Така борбата ставаше много по-бърза и беше много удобно
да се налага захват. Освен това захватите ставаха много силни и трудно
се разкъсваха. Така воденето за хвърляне ставаше много по-лесно, а и
техниката на вдигане и удряне на човека в земята ставаше много по-
добре и по-лесно.
Въпреки че борбата беше много популярна сред българите, помнеше
се, че тя винаги е била част от една цялостна бойна система. Дядо му
още от дете му беше обяснявал, че след унищожаването на Българската
държава се е наложило бойните умения да се прикрият, а наяве да оста
не само борбата, която да обединява българите и която относително
лесно можеше да се прикрие като народно занимание.
*дървено масло - зехтин
Един от начините да се запазят бойните традиции бяха бойните игри.

Българчетата от векове играеха различни игри. Никой не подозираше, че
те са измислени още от древните времена за поддържане на бойна форма
и умения. Такава беше играта чирек. При нея състезателите подхвърляха
една къса пръчка, а с друга се опитваха да я ударят във въздуха и да я зап
ратят колкото се може по-надалеч. Това тренираше удара и точността на
момчетата. Други игри бяха прескочи кобила, татарска борба, чилик, ци
ганска борба. При тях момчетата развиваха сила и се учеха да се борят.
Всичко това ги подготвяше за битка. Разбира се, тези упражнения пома
гаха и за кърската работа, защото ги правеха силни и издръжливи.
Любимата игра на децата от Боляровия род беше така нареченият
маймунски бой. Двете момчета ги окачваха на една върлина, която бе
ше поставена на доста голяма височина върху две "магарета". После
момчетата се закачаха с ръце и крака за върлината и започваха да се бо
рят, така както си висят на нея. Целта беше да събориш другия на земя
та. Височината не беше малка и ударът беше доста силен. Двете момче
та трябваше да са много пъргави и се движеха по хоризонталната вър
лина, като се закачаха с колене и с ръце. Най-добре беше да се качиш
върху другия или поне да закачиш част от тялото си за него и да му те
жиш. Тази игра много уморяваше момчетата. Те бяха толкова пъргави и
добри, че понякога се изпускаха е ръце и увисваха безпомощно с тела
та си, борейки се по този начин. Сега, когато Петко го нямаше, Яне ве
че нямаше с кого да се упражнява в маймунски бой.
Разбира се, децата играеха и на много други игри. Едва по-късно Яне
разбра, че игри, които му се бяха стрували наивни, всъщност имаха мно
го по-дълбока цел и помагаха за изграждане на качества, които по далечен
и невидим на пръв поглед начин се отразяваха на бойната подготовка.
Не мина много време и черквата беше нацяло завършена и изографи
сана. Отново изпратиха Яне да повика отец Пафнутий от Араповската
света обител, който освети черквата и отслужи в нея първата света ли
тургия. Тъй като Боляровия хан беше много малък, не можеше да има
собствен поп за черквата. Затова с проигумена се разбраха ключът от
черквата да остане в Болярови, а на големите християнски празници от
Араповската обител да изпращат поп, който да отслужва литургия. На
първата литургия, за официалното освещаване, от Бачкьой специално
пристигна и майстор Манол. Сърцето на момчето трепна. Яне дълго го
вори с дюлгера и го разпитва, но през цялото време помнеше сълзите на
майка си и твърдите думи на баща си. Тъй като докато говореше с майс
тора, Яне на няколко пъти забеляза погледа на баща си, той се отдръпна,
защото не искаше пак да го затворят в плевника. По някое време дядо му
го повика. И докато другите пируваха в хана, включително и проигуме-
I ll том "Хайдут 39 I глава "Боляровия хан "
нът Пафнутий, дядо му излезе от голямата порта на хана, прекоси пътя

и тръгна по пътеката, която водеше към баира и към черквата. Старецът
вървеше напред, е твърда и уверена стъпка. Въпреки пълния мрак, той
вървеше с убедеността на човек, минавал хиляди пъти по тази пътека.
Без да пита Яне следваше най-стария мъж от рода. Някакво усещане му
подсказваше, че се случва нещо сериозно и че сега не бива да пита, за да
не развали специалността на момента. Двамата се спуснаха по баира и
се изправиха пред мрачния силует на съвсем новата черква. Дядо му из
вади ключа за черквата. Вратата беше ниска и тясна, но все пак се отва
ряше с две тесни крила. Въпреки че беше дървена, от дебели здрави тал
пи, беше обкована с желязо. Нямаше никакво съмнение, че дядо му се е
подготвил и е планирал всичко, което се случваше. Въпреки мрака, той
успя доста бързо да отключи вратата. Отвори, доколкого може, двете
крила на вратичката, приведе се и потъна в най-тъмния мрак, който Яне
беше виждал. Той стоеше пред вратичката и като омагьосан гледаше чер
ната паст, що зееше в недрата на храма. Тя му приличаше на входа на
преизподнята. Мина доста време преди да чуе отчетливите щракания на
чакмак. Не след дълго в черквата се разля светлина. Отначало тя беше
слаба и несигурна, но постепенно разсея мрака в помещението и освети
пътя пред краката на момчето. Тя беше като път, който се простря пред
него и като че ли го притегляше да тръгне по него. Така Яне влезе в чер
квата. След като влезе и се изправи, той се прекръсти. Макар отскоро да
имаха черква, той вече беше научил, че всеки път щом влезе в христов
храм трябва да се прекръсти, а на излизане не бива да излиза с гръб към
амвона, а с лице и отново трябва да се прекръсти.
Когато пристъпи в храма, дядо му вече беше запалил няколко свещи,
които беше поставил в двата масивни свещника, а в ръка държеше
другаЗ и с възхищение оглеждаше изографисаните стенописи, които
още не бяха изсъхнали. Личеше си възхищението и дори благоговение
то, с което оглеждаше украсата на светия храм. Черквата беше сбъдна
та мечта на всички мъже от рода на Боляровите. Това, така или иначе,
трябваше да се случи и дядо му беше щастлив, че е станало докато той
все още е жив. Отляво на входа имената на него и сина му бяха изписа
ни с големи букви, като ктитори на храма. Ако не с друго, поне с това
щеше да остане в паметта на наследниците си.
Мина доста време, а старецът все така оглеждаше храма, без да каже
нищо. Отначало Яне очакваше нещо да се случи, но с времето реши, че
дядо му го е взел само като придружител, да не е сам или да му помог
не при връщането и качването по баира.
Тъй като нямаше какво да прави, Яне също взе запалена свещ от свещ
ника и подобно на дядо си започна да разглежда стенописите. Някои от
сцените му бяха познати. Беше слушал много истории от дядо си и сега

се опитваше да познае коя библейска история е зографисана на стената.
Най-накрая дядо му застана отпред, пред иконостаса, точно в центъ
ра на черквата. Иконостасът и амвонът бяха вдигнати с ниско стъпалце,
което в средата беше огънато в красива дъга. Цялата настилка беше от
големи красиви мраморни плочи. Скъпият камък като че ли излъчваше
някакъв хлад и благородство. Яне беше забелязал, че на определени
места в стената дюлгерите бяха вградили специални керамични съдове,
подобни на гърнета. Тяхната цел беше да увеличат акустиката и сега,
когато дядо му заговори, гласът му - усилен и оттласнат от стените и ка
менния под, звучеше някак странно и задгробно.
- Яне. ела тук! - каза той, а черквата странно усили гласа му и му при
даде някаква дълбочина. За миг момчето забрави, че стои пред дядо си.
Струваше му се, че чува някакъв поп или това е гласът на самия Бог.
Застана пред най-възрастния от Болярови. Дядо му взе свещта и я муш
на в свещника, така че да осветява цялата черква. Яне стоеше пред дя
до си и като че ли останалият свят беше престанал да съществува. Най-
близкото място с хора беше Боляровия хан. Черквата беше закътана под
баира, така че по никакъв начин не се чуваше шум или дори намек за
човешко присъствие. Дебелите каменни стени и това, че половината
черква беше вкопана в земята, спомагаха за тази тишина.
- Яне! - започна дядо му.
Момчето веднага разбра, че така очакваната сериозна част, беше нас
тъпила.
- Знаеш, че сега ти си последният младеж останал от нашия род.
Всички ние разчитаме на теб да продължиш рода на Боляровите. Не е
важно само да имаш дете. Да бъдеш Боляров означава да получиш не
само кръвта, но и възпитанието на нашия род. Запомни, няма Боляров
който да не е пехливан! Ние винаги сме се славели като най-добрите
борци и воини. Така, ако имаш мъжка рожба, където и да те отведат пъ
тищата на живота, помни, че трябва да го обучиш на нашата борба! Учи
го на останалите хватки, но най-накрая задължително го научи на на
шия начин и му кажи откъде идва! Помни още, че да бъдеш Боляров оз
начава да бъдеш българин. Нашият род е стар български род и ние не
можем да бъдем никакви други, освен българи. И не се жени за жена,
която не е истинска и чиста българка! Нашите предци винаги са спазва
ли това. Ти също си длъжен да запазиш чистотата на нашата кръв!
Яне знаеше, че не бива, когато говори по-възрастен човек, да го прекъс
ва, но един въпрос се заби в главата му като пирон и не му даваше мира.
- А, дядо, ако се влюбя в небългарка?
Ill том "Хайдут 41 I глава "Боляровия хай
По това как го погледна старецът му стана ясно, че не е трябвало да

го прекъсва.
- Няма такова нещо като любов! - сурово отвърна старецът. - Ти си
мъж и боец и никога не поставяй жена наравно с теб! Това, което нари
чат любов, е начин някаква жена да ти се качи на главата. Жената тряб
ва да ражда деца, да помага на мъжа и винаги да знае мястото си. Нико
га не допускай жена да ти се качи на главата! Това не може да се случи
на истински воин! Никога не допускай да бъдеш мекушав! С това как
ще се справиш с жена си ще покажеш колко си твърд и дали наистина
си достоен пехливан. Запомни, няма такова нещо като любов! Ти ще си
избереш жена и от теб ще зависи каква ще е тя. Помни, трябва да бъде
добра, послушна и българка!
Думите на дядо му не му харесаха и той не беше съгласен с тях. Тол
кова често беше слушал песни за епичната любов между юнак и хуба
вица. Досега гой винаги беше мислил по този начин за бъдещата си же
на. Нямаше съмнение, че той ще стане юнак и най-силен пехливанин, а
жена му ще бъде най-личната мома. Не беше мислил откъде ще я наме
ри, но винаги така беше мислил за нея и себе си.
Дядо му явно реши, че е губил достатъчно време да му обяснява не
що толкова незначително и продължи:
- Освен българин и пехливанин истинският Боляров трябва да бъде и
християнин! Това е задължително за нас! То е от времето, когато преди
много години сме били принудени да се изселим от Търнов и да дойдем
тук. Тогава сме направили това, за да запазим народностга и вярата си.
Помни, ние винаги сме били православни християни и никога католи
ци, и всякакви други! Няма друго християнство, освен православното.
Бачковската и Араповска обител са тези, около които се въртим. От то
зи ден тази черква трябва да стане наш духовен център. И нека от този
момент всеки Боляров бъде кръстен, и получава причастие в тази черк
ва! Нека тук да проплакват нашите наследници и тук да ги опяват! Ис
кам да бъда първият на когото това да се случи! Избрал съм си място,
където да ме погребете! Слушай сега какво ще ти кажа! Искам да ме
погребете горе на баира, над черквата и малко вдясно - като каза това
старецът му посочи с ръка къде иска да бъде гробът му.
- Цял живот съм живял като воин! Обичах свободата и простора и
никой не ме победи, и не преклоних глава пред никого! Искам да лежа
в суха земя, по-близо до небето и простора! Погребете ме горе на баи
ра и нека това бъде гробището на Боляровия род! И където и да ходят
Боляровите, нека се връщат тук и бъдат погребани тук, до нашите кос
ти и да ни разказват къде са били, какво са преживели и че достойно са
живели! Чуваш ли, момче?
- Да! Да! Чувам! - явно дядо му беше доловил, че за миг се беше раз
сеял. Когато старецът се убеди, че момчето се откопчи от собствените
си мисли, продължи:
- Ние винаги сме се държали далеч от хора от други вери! Никога не
се доверявай на чифути*, дръж се далеч от читаци**! Закълни се тук и
сега, че никога няма да измениш на православието и на Христос! Ако
трябва умри, но не сменяй вярата си!
Яне клекна на коляно, както му показа дядо му, и се закле да спазва
всичко, в което дядо му го закле.
Когато се изправи, дядо му каза:
- Ако ние с баща ти не успеем, намери отнякъде една стара и скъпа
икона и нека тя да украси храма, за да има къде да поставят ръце закле
ващите се Болярови!
Яне беше щастлив. Не можеше да повярва, че всичко това се случва
на него. Винаги беше усещал, че родът му не е обикновен, но сега беше
удовлетворен, защото нещата се бяха оказали точно такива, каквито бе
ше очаквал. Той винаги беше знаел, че е Боляров, но сега за пръв разб
ра колко е различно и отговорно да бъдеш такъв.
- На колко години ставаш? - попита дядо му.
- На единадесет - отговори момчето.
- Скоро ще станеш мъж. Вече трябва да започнеш да разбираш живо
та. Трябва да уважаваш старите хора, особено тези от рода на Боляро-
вите и да почиташ земята, защото тя е наша майка. Скоро ще тръгнеш
по своя път...
- Какъв път! - прекъсна го грубо момчето. - Не ме пускат да изляза
до Станимъка. Майка ми и баща ми никога няма да ми разрешат да
тръгна, накъдето и да е.
- Не ти говоря за път за вървене. Говоря ти за бойния ти път.
Яне се беше опитал да привлече дядо си за съюзник срещу майка си
и баща си, но удари на камък.
- Скоро трябва да си готов да защитиш честта на нашия род.
- Какво? - на Яне му се стори, че не чува добре.
- Знаеш, че в самите поли на планината, близо до Станимъка, се на
мира една местност. Знаеш ли как се казва?
- Да! - сърцето на Яне трепна. - Казва се Четиридесетте извора.
- Четиридесетте извора. А знаеш ли как се произнася това на турски?
Момчето вдигна рамене. И да знаеше, сега не се сещаше.
- На турски Четиридесетте извора се казва Кърк панар. Чувал ли си
за Кърк панар?
*чифут - пренебрежително название на евреи
**читак - обидно название на турчин или мюсюлманин
Яне отново вдигна рамене. Той наистина беше чувал това име, но се
га не можеше да се сети откъде. Свещта все така светеше, а двамата -
дядо и внук, стояха в центъра на новопостроената черква на Болярови.
- Слушай историята на пехливанските борби и Кърк панар! Борбите
на Кърк панар ог години се провеждат на територията на Виран теке.
Това е изоставено теке по пътя от Едирне към Тракия - пътят на Муста-
фа паша*. Виран теке се намира близо до Хаскьой (днес Хасково). На
мира се на два-три дни път от тук. Легендата разказва за това как през
1346 година османският султан Орхан Гази - синът на Осман и втори
турски султан, нахлул в Европа. Първата земя в която стъпил била Тра
кийската низина в България. Тогава султанският брат Сюлейман паша
предвождал елитна армия от турски воини, които, като окупационен
корпус, преминали от Анадола в Рум. Техният поход минавал през ня
колко византийски крепости, които те превзели. Сред тях била и Домуз
хисар. Битките се провеждали в местностите Ахир Капи Кайри или
Ахиркьой Медоу. Там била отседнала армията. За да поддържат войни
ците своята бойна форма, в свободното време се борели. В тези борби
най-добри винаги се откроявали братята Али и Селим Пехливан. Един
ден двамата братя се борили много дълго, от първи зори до вечерта. Сю
лейман паша решил да сложи край на това тяхно съперничество. Зато
ва решил незавършеният двубой от тази година да продължи по-късно
- на годишния пролетен фестивал. На победителя султанският брат Сю
лейман обещал да подари къси кожени гащи - киспет, за мазна (слей)
борба. Денят настъпил. Битката започнала от ранните часове на деня и
продължила цяла нощ, осветявана от факли и свещи. Двамата братя се
вкопчили в епична битка. Те били толкова добри, че никой от двамата
не успял да спечели двубоя. Така останали вкопчени, докато и двамата
не умрели от изтощение. Въпреки молбите на своите приятели да прек
ратят тази самоубийствена борба, те се отнесли с пренебрежение към
смъртта и предупрежденията им. Така двамата братя загинали непобс-
дени, като най-силните воини и най-добри пехливани в света. От този
ден Сюлейман паша решил да сформира елитна армия, в която да учас
тват всички най-силни мъже и победители в тези борби. Това били най-
могъщите воини в света. Те се упражнявали толкова много, че достига
ли до границите на своите възможности и дори някои от тях губели жи
вота си в тренировките.
Двамата братя били погребани под едно смокиново дърво. За да си
личи къде е гробът им, приятелите им закачали на дървото кожения кис
пет, обещан от Сюлейман паша. След година, когато групата се връща
*пътят на Мустафа паша - днес по този път е прокарано така нареченото Цариградс
ко шосе. Българите са го наричали Цариградски път
ла от похода, преминала отново по същите места. За да изразят своето

уважение и преклонение пред подвига на братята Али и Селим, те по
сетили това място - Ахиркьой, но вместо погребални камъни, те откри
ли бурни потоци от бликаща чиста вода, точно там, където били погре
бани двамата братя. Затова тази местност била наречена Кърк панар
(Четиридесетте извора).
След това псхливански борби започнали да се провеждат на много
други места в Османската империя. Това ставало ежегодно, обикновено
по време на мюсюлманския свещен месец Рамадан, когато правоверни
те постели през деня. а през вечерта се борели. Борби се провеждали и
по времето на съборите, които били в различни дни за различните сели
ща. На сватбите също се провеждали инцидентни борби в чест на мла
доженците. Главното място, на което веднъж в годината се събирали
всички шампиони, било едно поле до Самона и село Ахиркьой, но ни
кой не знае какво е Самона и къде се намира. Днес много села претен
дират, че тяхното село се казва Самона или че това е землище близо до
тяхното село.
Гърците, тези безсрамни крадци и лъжци, дълго време се опитват да
докажат, че Самона е в Гръцко и че турската пехливанска борба всъщ
ност е гръцка. Това обаче не е така. Гърците са слаби и мързеливи, под
купни и коварни. Никога не допускай да ти казват каквото и да е!
Самона не е Гръцко, най-вероятно това е Виран теке в България. На
шият род знае, че Кърк панар се намира съвсем близо до Мустафа паша
(днес Свиленград). Това е така, защото се знае, че още преди идването
на Орхан в Тракия там са се провеждали борби. И мястото е било точ
но там, встрани от пътя, свързващ Филипополис (днес Пловдив, Фили-
бе) и Адрианополис (днес Одрин, Едирне), в местността Бурдипта. Се
лището било наречено Бурдипта още от времето, когато българите
пристигнали в тази земя и то продължило да съществува и след като
Сюлейман паша пристигнал тук и утвърдил Османската империя.
Има спор къде точно се намира Самона. Някои смятат, че Самона е
някъде около Кърк панар. Други предполагат, че става въпрос за Чети
ридесетте извора около Станимъка. Аз също не знам, но навсякъде къ
дето има Кърк панар се провеждат пехливански борби. Това са турнири
на различно ниво и на всички тях ходят различни пехливани. Смята се,
че най-добрите борци в Империята са в Източна Тракия, около Стран
джа и Източните Родопи и Едирне, а Станимъка е западният център на
пехливанството. Това са двата центъра на пехливанството. Именно тази
земя е дала най-добрите пехливани в света. Разбира се, понякога се
ражда добър пехливанин и в други земи, но основните пехливански ро
дове са именно от тук. В Едирне елеите се печелят от турските пехли
Ill том "Хайдут 45 I глава "Боляровия хап
вани. Там доминират пехливаните от училища в Едирне и Стамбул, пех

ливаните на султана, везирите и бейоветс, които се събират от цялата
Империя и дори от Анадола. В съперничеството се намесват и пехлива
ните еничари, чиито център и основни казарми са именно в Едирне, и
българи от земите около Хасково и Узунджово, Странджа и Източните
Родопи, и Мустафа паша (днес Свиленград). Именно той е наследникът
на Къркпанарските стари борби. Най-известният род пехливани от тази
област се нарича Бимбалови. Та тези Бимбалови са нашите най-големи
съперници и врагове. Смята се, че те произлизат от рода на прочутия
Момчил войвода - цар на Родопите. Бимбалови* са голям род. Не се
знае точно от кое село произлизат, но ги има в Пашакьой, Папаскьой**
и Ичме (от Ичме е Стефан Караджа). Бимбалови са най-добрите пехли
вани в Източната част. Ние сме най-добрите пехливани в Станимашко и
Филибелийско. От години водим борба с Бимбалови, за да се разбере
кои са най-добрите българи пехливани. Ти си следващият ни борец.
Скоро ще трябва да отидеш да се бориш на Къркпанарските борби и да
победиш Бимбалови на тяхна територия. Ти трябва да получиш най-го-
лямото звание за всички пехливани още от времето на братята Али и
Селим - башпехливан на Къркпанарските борби. Но преди това трябва
да участваш и да победиш в борбите, които се провеждат в Кърк панар
до Станимака.
- Какво? - трепна Яне.
- Да, след по-малко от месец трябва да си готов да се бориш елей борба.
- Ще се боря ли? - с надежда в гласа попита момчето.
- Не само, че ще се бориш, но ще ти се наложи и да победиш. От ут
ре сутрин започваме да се готвим, че нямаме много време!
- Готов съм! - извика момчето. Нещата бяха много по-добри отколко-
то беше очаквал. Той щеше да се бори на борбите. Той беше Боляров.
Зад него щяха да застанат дядо му и баща му. Чувстваше се готов да се
бори и да се изправи пред когото и да е. Той щеше да стане най-големи-
ят пехливан в Империята. Някой ден щеше да завоюва званието баш
пехливан.
От тази вечер започна подготовката му. Момчето беше щастливо, за-
щото получи от дядо си киспет. Това бяха тесни кожени гащи от най-ви
соко качество на кожата. Мазната борба беше много по-различна от на
*бел. на автора - пехливанският род, за който става дума, се е наричал Бимбелови, но
може би в някои райони на страната е бил известен като Бимбалови. Това е родът дал
най-много пехливани в българската история. Сред тях е Стефан Караджа, роден в се
ло Ичме. Авторът много добре си спомня как дядо му нарича Бимбелови Бимбалови,
затова от тук нататък Болярови наричат Бимбелови по този начин.
**днес Попово, от това село именно произлиза националният герой Индже войвода,
за когото се смята, че също е от Бимбеловия род
чина по който досега се беше борил. Тя беше много по-статична от бъл

гарската суха борба. Тъй като тялото беше мазно, трябваше да се нало
жи стабилен захват. Нямаше друг начин това да се направи, освен с це
ли ръце и притискания или захват на киспета. Ако искаше да наложи
захват, за да "изчисти" мазнината от тялото на противника, дядо му и
баща му го научиха да прави ръката си като вендуза, а след това да уд
ря шамар в тялото на врага. Така мазнината "избягваше" и беше много
по-лесно да се хване тялото. Този шамар трябваше да се направи много
силно. Той се наричаше еленси. Дядо му го заведе до дървения стълб,
който подпираше покрива на кирпичената къща в която живееха и го на
кара на него да тренира своя удар. Този стълб беше от ливански кедър
и беше квадратен, а не объл, както Яне беше виждал на други къщи. От
начало това му се стори много интересно, но дядо му каза, че трябва да
нанася всеки ден по сто шамара с едната и сто шамара с другата ръка.
След няколко дни биене на шамари ръцете на Яне се разраниха. Баба му
ги превърза и ги наложи с билки, като мърмореше срещу дядо му, но
момчето продължи всеки ден, след заниманията си по пехливанска бор
ба, да бие своите еленси. "Ще събори къщата!" - непрекъснато мърмо
реше и недоволстваше старата жена.
През деня Яне работеше, а вечер отзад на хармана започваше зани
манията си с мазна борба. Баща му също се намазваше със зехтин. Маз
ната борба беше много по-бавна и зависеше много повече от силата, от-
колкото от техниката или бързината. При нея почти нямаше възможност
да се изпълни амплитудно хвърляне и се получаваха по-скоро поваля
ния. От строежа на черквата и работата при уста Манол ръцете, а и ця
лото тяло на Яне, бяха заякнали. Мускулите му бяха изпъкнали и бяха
станали твърди като каменни топки. Въпреки силата, която чувстваше,
елейната борба беше толкова уморителна, че в края на упражненията
той нямаше сила да хване каквото и да е. За да поддържа силата си, той
поиска разрешение от дядо си и баща си и всеки ден започна да прена
ся една купчина от големи обли камъни, от тези, които се използваха за
градежа на бунари. Така единият ден той пренасяше камъните от едно
място на друго, а на другия ден ги връщаше обратно.
Отначало турският начин на борба му беше скучен, защото при него
не можеше да използва бързината си, с която беше свикнал да печели.
Трябваше да държи здраво и да побеждава чрез издръжливост. За да
увеличи силата на удара си, през деня Яне започна да върши още нещо
- цепеше дърва. Сутрин с баща си местеха огромни дървени трупи. Пос
ле на две дървени "магарета" ги режеха на талпи с помощта на бичкия*.
Рязането с бичкия беше трудна работа. Тя изискваше не само сила и
*бичкия - голям трион за двама души
Ill том "Хайдут 47 I глава "Боляровия хан "
бързина, но и синхрон. Беше много важно движението да се синхрони

зира с дишането. Това беше много важно и при борбата, така че много
му помагаше. След обяд баща му го оставяше и той сам, с една тежка
брадва, цепеше трупчетата, които сутринта бяха нарязали. Цепенето на
дърва беше тежка работа. Тя изискваше сила и бързина, но и издръжли
вост, и прецизност. Дядо му постоянно го учеше как трябва да сече.
Трябваше при всеки удар да издиша и да стяга не само ръцете, а и коре
ма си. Рязането и сеченето на дърва се оказа много по-трудно, отколко-
то си беше представял. Мина доста време преди да се научи. Тогава ра
ботата започна да му харесва. Иначе техниките на мазната борба въоб
ще не го затрудняваха. От българската борба и по-специално от Боляро
вия начин, той знаеше всички хвърляния. Отначало не подозираше, че
бързината може да му свърши работа в пехливанската борба. Дядо му и
баща му обаче бяха измислили начин как той да употреби вродената си
бързина. Яне упорито тренираше разкъсване на захват и опит от стати
чен захват да направи мощно, експлозивно хвърляне.
Докато сечеше дърва, започна да се пече на слънце. Колкото и да из
лагаше тялото си на палещото слънце, то не изгаряше, а добиваше зла
тист загар. По-късно разбра, че това е било от дървеното масло, с което
се мажеха при борба. За да измие мазното от кожата си, понеже нямаха
хамам, всяка вечер преди да легне Яне се къпеше е вода от бунара. Но
студената вода не отмиваше мазното, затова се налагаше да се търка с
голям домашен сапун. Чак сега разбра защо истинските пехливани след
всяка борба се къпят с топла вода в хамам.
Краят на месеца наближаваше, а той все така упражняваше своето
еленси. Веднъж Яне продължи цяла вечер да удря шамари на дървения
стълб. Докато удряше си пееше на ум една песен, която беше чул от
дюлгерите. Удряше и удряше. От ударите пръстите му изтръпваха. Не
усещаше нищо, но продължаваше да удря. Дядо му и баща му се радва
ха на неговата самоотверженост и упоритост. Вярно, че когато удареше
еленси на баща си, се чуваше силно изплющяване, а после кожата му се
зачервяваше и на другия ден ставаше синьо. Баща му твърдеше, че си
нът му има много силен шамар и че пръстите му са станали като желез
ни, но Яне продължаваше да се упражнява. Удряше и удряше...
- За да претендираш за пехливан, трябва да можеш е един удар, е ед
но плясване на еленси, да повалиш кон на земята - това му каза баща му
една вечер преди да започне да удря шамари на дървената колона.
- Стига е удрял! - каза баба му. - Ще събори къщата! Не можем да
спим, пречи и на хората в хана!
Яне продължи да удря все по-силно и но-силно, по цяла вечер, но все
още не можеше да повали кон, така че място за успокоение нямаше. Един
ден откри, че може само с натиск на пръстите си да чупи орехи. Така за
почна да чупи орехите с пръсти, а това още повече заздрави захвата му.
Месецът измина и Яне вече се чувстваше готов за подвизи. Беше го
тов да се изправи срещу всеки борец. Разговорът с дядо му в черквата
беше непрекъснато в главата му и той нито за миг не го забравяше. Бе
ше готов за похода си към титлата башпехливан. Скоро щеше да напра
ви първата стъпка - борбите на "Четиридесетте извора" до Станимака.
Една сутрин дядо му натовари една каруца. В нея се качиха и майка
му, баща му и баба му. Дядо му седна на капрата и подкара конете. Яне
беше нещо умислсн. По-старите мъже знаеха, че той е притеснен и за
това го закачаха. Всички се смееха и бяха весели, защото беше голям
християнски празник и на събора щеше да има много хора. Когато из
лязоха на пътя и тръгнаха към Станимака имаха чувството, че всички
околни села са тръгнали към събора. Отвсякъде пътуваха хора, натова
рени на каручки. От всички селца и махали, като поточета тръгваха ко
лите и се вливаха в пътя, който беше като пълноводна река. Хората, ко
ито знаеха, че Яне ще участва в преборванията, го разпитваха и поздра
вяваха. Така от каруца на каруца се разнесе вестта за това, че се е поя
вил нов пехливан сред Боляровите.
Малко преди да влязат в Станимака, в квартала Амбелинос, целият
поток от каруци зави наляво и тръгна по един висок хълм. След като го
изкачиха, тръгнаха покрай първия талаз на Родопа планина, който се
наричаше Добростан. Това беше дълъг и могъщ дял от Родопите. Бор
бите щяха да започнат по обед, но дядо му все пак искаше по-бързо да
стигнат до мястото и да се приготвят. Това обаче не беше възможно, за
щото пред тях имаше голямо задръстване от каруци. Така усилията на
стареца останаха напразни. Когато стигнаха поляната и спряха, вече бе
ше доста късно. Дядо му не беше успял да стигне по-бързо, но поне бе
ше доста ядосан. По пътя беше успял да се скара с всички каруци, кои
то бяха пред тяхната.
Цялата поляна беше огласяна от музика. Там, където се бяха спрели
планинците от Родопите, свиреха гайди с протяжния си звук и песни, ко
ито се носеха бавно, като че ли от хълм на хълм. Тракийската музика бе
ше бърза и ситна и тя силно контрастираше на родопската. Турците пък
слушаха своите тюмбелеци и зурни и монотонните маанета се носеха от
там, където те бяха спрели каруците си. Навсякъде имаше много народ.
Всички оживено бръмчаха, но си личеше, че основната част от народа
очаква нещо и това бяха борбите. И българите, и турците, очакваха бор
бите. Това беше най-интересното зрелище и най-важното нещо, което
щеше да се случи. То беше толкова важно, че щеше да бъде в главите на
хората чак до края на другата година, когато пак тук щеше да бъде опре
Ill том "Хайдут " 49 I глава "Боляровия хан "
делен новият пехливански шампион. Към обяд музиките започнаха да

заглъхват. Всички бавно се отправиха към една голяма поляна, встрани
от горичката и езерото. Там те насядаха така, че очертаха огромен кръг.
Колкото по-голям беше кръгът, толкова повече хора щяха да виждат по-
добре. Присъстващите като че ли знаеха всичко това. Те се събираха на
групи и сядаха. Така всички се групираха по села и дори по махали, а в
центъра на всяка групичка се намираха пехливаните, които след малко
щяха да влязат в борба. Всички ги потупваха, опитваха се да ги насър
чат, да помогнат със съвети и като че ли да им предадат част от своите
сили. Около Яне беше по-спокойно. Боляровият хан дори не беше маха
ла и около него почти нямаше хора. Момчето гледаше как са обградени
останалите пехливани и му ставаше жал за тях.
Днешните борби щяха да бъдат "сухи", тоест нямаше да са по турс
кия начин, така че приготовленията на борците бяха много по-лесни. Но
това означаваше, че "еленси", което Яне толкова много беше работил,
щеше да се окаже безсмислено. Борците щяха да се борят голи до кръс
та, така че Яне остана облечен само с потури и с широкия си колан. Той
вече беше загрял и раздвижил тялото си, когато започна да оглежда ос
таналите пехливани. Искаше да ги огледа, за да разбере повече неща за
тях, още преди битките да са започнали. Това щеше да му бъде първата
борба и той още никого не познаваше. Искаше да види кой е бил шам
пион миналата година, но него явно го криеха, защото не го видя. Дядо
му и баща му бяха трескави и му даваха последни наставления, като че
ли можеше в последния момент да го научат на нещо. В този момент
Яне се чувстваше силен, сигурен и спокоен. Цял живот се бореше, бяха
го учили най-добрите пехливани на България. Той беше сигурен, че дя
до му и баща му бяха именно такива. Години наред се беше борил с брат
си за превъзходството в Болярови, а брат му, макар само с една година
по-голям, беше много силен. Сега какво толкова трудно можеше да
има? Докато си мислеше всичко това, се чувстваше спокоен и уверен,
но по някое време, като подъл враг, страхът го издебваше, влизаше в тя
лото му и го караше целия да трепери. Това го разклащаше, но само за
миг и той отново възвръщаше контрола над себе си. Всичко това про
дължи докато един стар турчин не излезе и не застана в средата на об
разувалия се от насядалите хора кръг. Той говореше на турски. Яне раз
бираше този език, но трудно го говореше.
- Хора, събрали сме се тук - започна турчинът, - в местността Четири
десетте извора, за да проведем тазгодишните борби. Тук са се събрали
най-добрите пехливани на Станимашко, Фелибелийско и чак до Хаскьой.
Яне слушаше и знаеше, че този мъж е най-старият пехливанин и ня
кога е бил голям борец. Сега той щеше да следи за спазването на пра
вилата, по които пехливаните щяха да се борят. Старецът не беше едър

и не си личеше някога да е бил такъв и чак толкова силен, но поведени
ето му потвърждаваше силата и авторитета, които той излъчваше. Това
впечатление се засилваше и от силния и ясен глас, който огласяше ця
лата поляна.
Старецът продължаваше да говори:
- Днес наш гост от Истанбул е башпехливанинът Кая.
В този момент към стареца се приближи огромен мъж. Дебелият му
като на бик врат засилваше чувството за сила и мощ, което мъжът из
лъчваше. Малките му смачкани, като дъвкани от куче, уши още веднъж
потвърждаваха, че мъжът се е борил. Раменете на башпехливана бяха
огромни и обли като дини. Ръцете му бяха силни и дебели като стволо
ве на дървета. Кая излъчваше сила и заплаха. Яне го гледаше и нещо
под лъжичката му се разтрепери. Страхът отново го превзе. Той знаеше,
че Кая няма да се бори, но все пак си помисли какво ще направи, ако ня
кой от противниците му прилича поне малко на него. Сега виждаше
колко силни хора има на земята. От тук нататък, докато се готвеше. Кая
винаги щеше да бъде пред очите му.
Първият противник на Яне беше едно момче, една-две години по-го-
лямо от него. То беше от Перущица. В момента в който старият мъж го
повика в алая и Яне застана срещу момчето, напрежението му спадна и
се почувства спокоен и сигурен. Момчето беше малко по-силно, може
би, загцото беше по-голямо или защото беше аргат при някакъв чорба
джия, който го беше карал много да работи. Това разбра после, когато
Яне говори с него. Двамата се бориха кратко. Победи го с бързо гмур
кано към глезените му, след което ги кръстоса и рязко ги издърпа встра
ни. Момчето не успя да усети какво става, засука се и падна на земята,
а Яне, пъргав като котка, скочи върху него. Хората бурно аплодираха по
бедата му. Те оцениха бързината и техника му. За разлика от турската
мазна борба, където най-много се ценеше грубата, брутална сила и над
виваното със "смачкване" на противника, в българската борба се цене
ше бързината и техниката. При турския начин голяма част от силата на
пехливаните отиваше само в това да се държат, докато при сухата бор
ба нямаше нужда от отделяне на такова внимание при хващаното. Така
при сухата борба борците можеха да бъдат по-технични и бързи.
Следващите срещи на Яне преминаваха по подобен начин. Той все
така изпреварваше своите противници. Повечето бяха по-силни от него,
но той ги побеждаваше с бързина. Освен това се убеди колко повече
хватки знае ог тях и колко полезна му е била подготовката. Осъзна пре
възходството на Боляровия начин за борене пред останалите. На момен
ти на Яне дори му се струваше, че някои от момчетата се бореха без въ
обще да са се готвили. Те просто бяха силни момчета, които се пускаха

да се поборят.
Яне побеждаваше всички противници, срещу които се изправеше и
така постепенно започна да става все по-познат и любим на публиката.
"От Боляровите е!" - носеше се шум сред тълпата.
След всяка борба все повече хора идваха да го поздравят и се опит
ваха да се докоснат до него. Те като че ли се опитваха да се "стоплят"
от победата му. У повечето хора има такъв стремеж да бъдат със силни
те и с победителите. Яне се радваше на вниманието на хората. Някаква
топлина се появяваше в корема му при всеки поздрав и ласкателство.
Предстоеше последната битка.
- Хайде, стягай се, стига си слушал хората! Предстои ти борба! - ка
за дядо му и му удари един силен шамар зад врата, от което врата и
ушите му затляха.
Накрая на борбите бяха останали само двамата с мъжа, който беше
победил миналата година. Това беше един около 25-годишен турчин от
село Молдава (днес Мулдава). Той беше много по-тежък от Яне и мно
го як. Двамата с дядо му бяха гледали няколко негови борби. Той беше
много силен и прекършваше като съчки своите противници.
- Трябва да устоиш на първия му натиск! Трябва да бъдеш по-силен
от него!
Мъжът и момчето стиснаха ръцете си. Яне откри, че ръцете на тур
чина са твърди като камък. Той също се опита да стисне с всичка сила
ръката му. Тежката работа с камъните беше помогнала сега да се чувс
тва силен и готов на всичко.
Борбата започна зле за Яне. Турчинът, който беше подстриган "на па-
ничка", успя да го хване за кръста и го вдигна във въздуха. Яне махаше
безпомощно с крака и нищо не можеше да направи. Опитваше се да стъ
пи, като че ли искаше да почерпи сили от земята. Яне осъзнаваше, че
само след миг ще се озове на земята. Не виждаше как може да се съп
ротивлява, но все пак се опитваше да мърда и махаше с ръце и крака ка
то полудял. За миг като че ли забрави всичко, на което го бяха учили дя
до му и баща му. Чувстваше се в безизходица и знаеше, че трябва бър
зо да направи нещо.
В този момент Яне се сети за разказите за Крали Марко, които него
вият дядо му беше разказал, а после се сети, че положението му много
повече прилича на битката между Херакъл и Антей. Антей бил син на
Гея (Земята) и от нея черпел силата си. За да го победи, Херакъл го
вдигнал и така го откъснал от притока на сили от Земята. Неведнъж Яне
беше мечтал някой ден да се научи не само да побеждава противници
те си, но да го прави като ги откъсва от това, от което черпят силата си.
Той вече беше разбрал, че някои хора черпят сила от самочувствието си,
други се чувстват силни в присъствието на техните роднини, а имаше и
такива, които черпеха сили от виното или от златото. Така момчето меч
таеше, че ще повдигне противника си и ще го задържи във въздуха, как-
то Херакъл Антей, но сега той се беше оказал в положението на Антей
и това много го ядоса.
Яне се тръсна няколко пъти, но вместо да се освободи захватът на
молдавеца стана още по-силен. Дъхът му спря. Стискането беше толко
ва силно, че не можеше да вдиша. Вече чуваше как ребрата му пращят.
Но явно турчинът се умори и това помогна на Яне да бръкне между ръ
цете му. Той беше сигурен, че ако се бореше с турчина на "мазна" бор
ба, щеше да загуби, но сега това, че те се бореха сухи, му помагаше. Той
натисна отвътре, но ръката на силния турчин не поддаде. После извед
нъж извади ръката си. Така се освободи място в захвата, успя да се
смъкне надолу и да стъпи на земята. Яне се наведе напред и опита да
разкъса захвата на турчина. Мъжът все така го държеше и го притиска
ше към себе си, но вече му беше много по-трудно. Битката продължи
още доста преди българинът да успее да се завърти и да мине под миш
ницата на мъжа и да го хвърли на земята. След като го хвърли се смък
на и от безсилие падна на земята. Беше напълно изтощен. Дишаше дъл
боко и в този момент усети силната миризма на смачканата зелена тре
ва. Това запомни най-силно от тази своя първа победа. Умората беше
толкова голяма, че дълго време не успя да се изправи на краката си.
Добре че баща му и дядо му се втурнаха да му помагат. Въпреки че сто
еше прав, подпиран от силните ръце на най-близките си, краката му все
още се огъваха.
Мина известно време преди из тълпата да се разнесе звук, изразяващ
възбуда. Но изведнъж хората застинаха и притихнаха. Старецът отново
беше застанал в центъра на кръга, а до него стоеше Кая. В ръцете си
турският башпехливан държеше едро вакло шиле, което в огромните му
ръце изглеждаше като малко агънце. Хората около Яне започнаха да го
избутват напред. Старецът говореше нещо, но младото момче не го чу
ваше. Миризма на смачкана зелена трева и пръст като че ли беше запу
шила всичките му сетива. Замаян Яне застана пред стареца. В този мо
мент Кая вдигна шилето и със сила го стовари на раменете на момчето.
Краката му се огънаха от удара и тежестта и той едва се удържа прав.
- Ашколсун, пехливан! Евала! - каза Кая и се усмихна с чиста детска
усмивка.
Яне осъзна какво се беше случило чак когато се връщаха с каруцата
към Боляровия хан. Той се опитваше да си припомни какво беше стана
ло и как се беше борил, но за негово учудване не си спомняше почти ни
Ill том "Хайдут 53 1 глава "Боляровия хан
що от борбите. Всичко в паметта му беше размазано и объркано. Пом

неше само усмивката на Кая и неговото одобрение. После той му беше
казал и нещо, че от него ще стане голям пехливан, но Яне беше толко
ва нетърпелив и притеснен, че нищо не си спомняше.
Докато каруцата им бавно се прибираше към Боляровия хан, навън
вече се беше стъмнило и постепенно по небето се появиха звезди. Всич
ки хора се прибираха към селата си. Дядо му и баща му си говореха.
Яне гледаше звездите и скоро се успокои. Най-накрая се обърна към ба
ща си и дядо си.
- Кога ще се боря на други борби?
- Още си малък! - отговори дядо му. - Трябва още малко да пораснеш!
- Искам да отида на Къркпанарските борби! Искам да се изправя сре
щу Бимбалови!
- Когато станеш голям като Кая, тогава! - отговори дядо му и се ус
михна. Двамата с баща му се смееха. По всичко си личеше, че са довол
ни от неговото представяне, но в същото време се шегуваха с голямото
му желание. После те надълго му говореха да не се възгордява и че
следващите му борби ще са много по-трудни. Казаха му, чс трябва мно
го да се грижи с усърдие за подготовката си и не бива да се отпуска и
да мисли, че винаги ще му бъде толкова лесно.
Следващите дни потекоха пак по същия монотонен начин. Отначало
на Яне му беше трудно да се настрои към кърската работа. Той непре
къснато мислеше за борбите. Представяше си лицата на хората, които
беше победил, и миризмата на прясно смачкана зелена трева. Няколко
дни не беше на себе си. Не чуваше баба си и роднините си, когато го пи
таха нещо или се шегуваха помежду си за негова сметка.
- Като глухар си - казваше баба му. - И гой, така като теб, в периода,
когато си търси женски, се надува и никого не чува. При него става от
женски, а при теб - от борбата. Точно тогава най-лесно го ловят авджии-
тс, защото глухарът оглушава и може да се приближиш толкова близо, без
да те забележи, че да го удариш с кол. Внимавай и ти да не оглушееш от
тази победа и тя да те погуби! - като казваше това, баба му се смееше.
- Яне, оглушал си! - викаше дядо му и също се смееше.
Чак тогава Яне ги чуваше и излизаше от състоянието, в което беше
изпаднал.
Една вечер Яне седеше в двора на хана. Беше много уморен, но все
още не искаше да си ляга. Някаква горчива буца беше заседнала в гър
лото му и не го свърташе на едно място. Той мислеше за живота си и за
това, което искаше да му се случи. Не искаше цял живот така да живее.
Искаше да прави нещо по-интересно. Мразеше кърския труд. Той беше
станал победител на борбите, а на къра никой не забелязваше това. Яне
виждаше как кърът изтощава хората и изцежда всичките им сили. Той

не искаше да живее така. Искаше да обикаля из света, да види други
светове, да се бори и да побеждава.
В този момент на голямата порта на хана се потропа. Отвън се чуха
тежките стъпки на подкован кон. Майка му излезе от малката кирпиче
на стаичка в която живееха и отиде да види какво става в хана. Вече бе
ше доста късно, но гостите още не си бяха легнали. Въпреки това голя
мата порта на хана вече беше залостена.
- Какво правиш тук? - попита майка му, докато минаваше покрай не
го. - Да не си нещо болен?
- Нещо е умислен - каза дядо му, който в този момент също излиза
ше от стаята. - Когато си умислен, нали знаеш какво трябва да правиш?
- Да, знам! - каза с неохота Яне. - Трябва да се упражнявам в борба.
- Да, защото това помага да се отърсиш от лошите мисли - поучител
но каза дядо му.
В този момент на портата отново се похлопа.
- Тате, виж някой хлопа на портата! - думите бяха казани от майка му
към дядо му.
Майка му продължи към хана, за да свърши работата си и да се пог
рижи за хората, които скоро щяха да налягат по миндсрите. Дядо му,
пъшкайки, тръгна към портата.
- Яне, ей, Яне, бягай на гумното* да се упражняваш!
Въпреки думите на дядо си, Яне си остана все така седнал и гледаше
мъжа, който влизаше в хана. Това беше едно уродливо джудже, криво и
гърбаво, а на лицето си имаше грозен белег, който разсичаше лицето му
по диагонал, така че разместваше чертите му. Това лице отблъскваше
Яне и като го гледаше, вътрешностите му се свиха, но в същото време
не можеше да откъсне поглед от него. Криво и уродливо, но в него има
ше нещо, което привличаше погледа на момчето. Човекът беше много
нисък и крив, той ходеше като някакъв гном. Как човекът се беше пока
терил и яздеше едрия кон, Яне не можеше да разбере.
- Откъде идиш, пътниче? - попита вежливо дядо му.
- От далече, от Русчук ида - гласът на човека беше мек и топъл и кон
трастираше на прегърбената му уродлива фигура. - Окъснях и реших да
спра, да не пътувам по тъмно.
- Да! Да! - дядо му поклати глава. Личеше си, че той съчувства на чо
века, който беше имал толкова лоша съдба. За дядо му беше ясно, че
гърбавият човек е напълно беззащитен и затова наистина е постъпил
най-разумно, като беше спрял да пренощува в хана. Той му помогна и
*гумно - харман, широко, равно, отъпкано място за извършване на селскостопанска
работа
отведе коня към обора. Докато минаваше покрай Яне каза:

- Айде, Яне, не ме карай да повтарям!
Яне стоеше и не му се ставаше. Вече беше късно, беше уморен от
кърскага работа и не му се бореше, но никой не го питаше.
Дядо му отмина. Копитата на тежкия кон изтракаха по облите камъ
ни, водещи към обора. Там вляво се намираше гумното.
- Ей, момче, как се нарича този хан? - мъжът се беше обърнал към него.
Яне повдигна поглед и сега, когато го видя от толкова близо, се вце
пени. Той гледаше мъжа и не можеше да помръдне. Сега, когато мъжът
го гледаше очи в очи, той се потресе от това колко криво и несиметрич
но е цялото му тяло. Това го караше да го гледа без дори да може да пре-
мигне е очите си.
- Момче, чуваш ли ме? Можеш ли да говориш?
Яне чуваше човека, но не можеше да отговори. Нещо го беше стис
нало за гърлото и не го пускаше. Опита се да промълви и да отмести
поглед, за да не зяпа човека, но само провлачено измуча. Да, колкото и
да беше странно от устата му излезе само едно протяжно измучаване
като от крава. Звукът беше толкова странен, че учуди дори него.
- Яне, айде, Яне! Идиш ли?
Гласът на дядо му го изтръгна от вцепенението. Това му се стори до
бър изход от ситуацията, в която беше изпаднал. Той подскочи и побяг
на към дядо си. Не искаше да тича, за да не излезе, че го е страх от зло
вещия мъж, но краката му сами бягаха към хармана, откъдето го вика
ше дядо му. Тичаше и беше забравил, че само преди малко не искаше да
ходи да се бори. Сега обаче се съблече с радост. За негов ужас Гърбавия
го последва. Той застана до хармана, а след това седна на едно отсече
но дърво. Яне се беше съблякъл гол до кръста и се раздвижваше, при
готвяйки се за борбата. Не знаеше тази вечер точно какво ще правят и с
кого ще се бори, но се подготвяше с огромен ентусиазъм. Обикновено в
тези занятия вземаше участие брат му, а по-късно в тях се включваше и
баща му. Може би тази вечер дядо му искаше да му покаже някакво но
во хвърляне. Яне се приготвяше, но очите и разсеченото лице на Гърба
вия го преследваха и го изнервяха.
- Как се казва този хубостник? - попита седналият човек.
- Яне. Това е Яне Боляров - каза с нотка на гордост в гласа дядо му.
- Тогава вие кой сте? Как се казва този хан? - продължаваше да пита
мъжът.
- Аз съм Коста Боляров, а този хан се нарича Боляровия хан. Тебе как
те викат? - върна му въпроса старият човек.
- Аз съм Велко.
- Велко - повтори дядо му. - От'де си Велко? Накъде пътуваш?
- От Козбунар съм. Идвам от Русчук, минах през Филибе и сега пъ

тувам към Козбунар, но тук замръкнах.
- А сам ли пътуваш? - учуди се дядо му.
Яне знаеше, че дядо му пита така, защото смята Гърбавия за евентуал
на лесна жертва. Освен това дядо му се отнасяше подозрително към хо
ра, за които не можеше да определи каква е работата им. Опитното око на
стария ханджия беше свикнало веднага да познава хората, кой какво ра
боти, колко е богат, силен или умен. Той рядко грешеше и беше горд с то
ва, че може веднага да познае с кого си има работа. За дядо му беше въп
рос на чест да познае какъв е човекът, какво може да очаква от него и с
какво се занимава. Сега обаче явно старецът не беше успял да определи
човека и това веднага си пролича по острия начин по който питаше:
- А по какви мющерии пътуваш? Стока ли водиш, що ли?
- А, не, прибирам се, бях по Европата.
- По Европата? Трябва да си много богат, за да ходиш по Европата!
- Ааа, не, не съм богат! Брат ми ме изпрати да занеса едно негово
писмо.
Мъжът явно не искаше да говори за себе си, защото се опита да про
мени темата на разговора.
- Какво ще прави този юнак? За какво се готви?
В момента в който дядо му тъкмо щеше да отговори, се чу силно тро-
пане. Някъде там, пред портата на хана, имаше още някого. Скоро освен
силното тропане се чу пръхтене и цвилене на коне. Това не беше само
тен ездач, а много конници. Шумът и тропането на подковите по калдъ
ръма пред портата привлякоха вниманието на дядо му. Не по-малко за
интересован беше и Гърбавия. Двамата бяха извили глави към портата.
- Ще ида да видя какво става! - каза дядо му и отиде към предната
част на хана.
Младото момче изтръпна. То беше останало насаме с човека с разсе
ченото лице. Опита се да се прави, че не забелязва присъствието на се
дящия и продължи да се разкършва.
- Можеш ли да говориш, ей, момче? Яне ли се казваше?
- Яне.
- Значи можеш да говориш!
- Мога.
Пред хана се чуваше шум. Това изостри вниманието на Яне. Там ста
ваше нещо интересно. Явно някакви окъснели гости бяха дошли. Лю
бопитството на Яне се изостри и вниманието му вече беше изцяло на
сочено към шумовете, които идеха от другата страна на хана. Това се
очертаваше да бъде една интересна нощ. Той вече почти беше забравил,
че само преди минути беше мислил как да избяга от хана и да отиде ня
Ill том "Хайдут " 57 / глава "Боляровия хан
къде другаде. Сега, само за една вечер, се бяха случили толкова много
неща, а явно и още щяха да се случат.
Мина доста време преди дядо му да се появи. Зад него ходеше няка
къв огромен мъж. Той стоеше като огромна черна сянка зад дядо му,
който сега изглеждаше дребен. Отстрани, в две поставки от ковано же
лязо, бяха поставени факли, които осветяваха мястото, върху което ще
ше да се проведе занятието. Но мракът вече се беше сгъстил и двете
факли не можеха да го разсеят, така че не можеше да види кой беше ог
ромният като канара мъж, който се движеше зад дядо му.
- Виж кой е дошъл да те види! - каза дядо му и се измести. Отзад се
показа Кая. Нямаше съмнение, че това беше башпехливанинът. Не бяха
минали много дни, откакто го беше видял и много добре го помнеше.
Образът му се беше отпечатал в паметта му. Яне беше толкова учуден,
че отстъпи няколко крачки назад. Кая поздрави и полу на шега, полу на
истина каза:
- Много поздрави на победителя!
Яне не знаеше дали башпехливанинът говори сериозно, или се шегува.
- Много поздрави и на теб, Кая ефенди! - каза той и направи ниско
темане.
- Борите ли се? Борите ли се? - попита огромният мъж.
- Тамън щяхме да почваме - отговори дядо му.
- Не е ли много късно?
- Днес малко окъсняхме. Цял ден работихме - каза дядо му.
- Може ли да се поборя малко с момчето? - попита Кая.
Цялото тяло на Яне изтръпна и той престана да чувства ръцете и кра
ката си, нещо в корема му трепереше, а в гърлото му беше заседнала
горчива буца. Нима дядо му щеше да го остави да се бори с човек по-
тежък от него и то повече от четири пъти?
- Не мога да откажа на башпехливан! За нас е чест, че сте наш гост,
Кая ефенди! Всичко което пожелаете, паша ефенди, е заповед за нас!
В този момент иззад ъгъла се появиха силуетите на още поне поло
вин дузина огромни мъже. Само по силуетите им беше ясно, че те са
пехливани. Огромни, силни, с издути гърди, те вървяха бавно и тежко
пристъпяха. Тези пехливани бяха най-страховитата гледка, която съ
ществуваше в света. Яне едновременно се втрещи от гледката на изплу
ващите от мрака пехливани и в същото време изпита възхищение. Ог
ромни, силни мъже, всички майстори на борбата и въобще на воински
те умения. Яне ги гледаше, някои от мъжете бяха силни и тежки, с ог
ромни ръце, дебели вратове и изпъкнали гърди, други бяха гъвкави сил
ни. Всеки един от излизащите от мрака мъже беше уникален и като че
ли беше наблегнал и развил в себе си различно воинско качество. Това
беше група от съвършени воини. Яне ги гледаше като омагьосан. Всеки

един от тях минаваше покрай него и сядаше до Гърбавия.
Яне знаеше, че всеки башпехливан в Империята на султана има ранг
паша. Това изразяваше огромното уважение, което султанът и турциге
оказваха на пехливаните. Така всеки башпехливан разполагаше с много
пари, имаше собствен сарай и ходеше в обкръжението на много свои
приятели - пехливани. За всеки везир, ага, паша, бейлербей или дерибей
беше чест башпехливан да му бъде гост. Дори султанът се радваше, ко-
гато башпехливанинът, който олицетворяваше силата на Империята, му
беше гост. Сега обаче башпехливанинът и всичките му приятели слу
чайно или нарочно се бяха оказали тук, в Боляровия хан. На Яне много
му се искаше да е заради него, но дори не смееше да си го помисли.
- Ей, Кая ефенди, това ли е пехливанинът, за когото ни говори? Та той
е като младо петле!
Човекът който говореше беше много красив. Той имаше тънки, чер
ни, очевидно много добре поддържани мустаци, красиви очи и много
чаровна усмивка. По всичко си личеше, че той е човек, свикнал да бъде
център на всяка компания. Освен чаровната му усмивка, устните му и
белите като Маргарит зъби също бяха много впечатляващи. Това явно
беше вторият човек в свитата на башпехливанина.
- Кара Мустафа, недей да говориш, че малкият може да те победи! -
Кая каза това високо, за да могат останалите мъже да чуят думите му.
Всички започнаха да се смеят и да се шегуват с красивия мъж. Той не
беше от тежките и едри пехливани. Тялото му беше силно, но в същото
време кръстът му беше тънък. По всичко си личеше, че освен сила Ка
ра Мустафа притежава и гъвкавост. Но освен всичко това той имаше и
голяма гордост, защото думите на насядалите пехливани и на Кая съв
сем не му харесаха.
- Хайде, момче! - каза Кая. - Искаме да погледаме!
Останалите мъже нетърпеливо плеснаха бедрата си. От одеве никой не
беше обърнал внимание на Гърбавия. Яне погледна към дядо си, който
само му кимна. Момчето отново започна да раздвижва тялото си. Беше
толкова притеснен, че забрави, че вече се беше раздвижил. Докато праве
ше това, отнякъде се появи баща му. Той също седна до хората на Кая.
- Коста ефенди - каза Кая, - аз вече видях малкото лъвче как се бори
на суха борба, сега искам да го видя на мазна пехливанска борба. Може
ли Яне да се бори на елейна борба? Учен ли е?
- Учен е, башпехливан ефенди!
- Нека го видя тогава!
В следващия момент дядо му отиде някъде към одаите, където живе
еха. Яне знаеше, че ще поръча на жените да затоплят една голяма стом
на със зехтин или както тука му викаха "дървено масло".

Кая също се беше съблякъл гол до кръста. Яне не можеше да не из
пита възхищение от огромните мускули на мъжа, стоящ пред него.
- Момче, я ела насам! - опита се да говори на български турчинът. -
Ела! Ела!
Яне недоверчиво се приближи. Той беше чувал за мръсните номера
на пехливаните, за това, че се щипят или се опитват да си изкълчат
пръстите още преди борбата да е започнала, когато уж се поздравяват.
Всичко гова беше част от борбата. Сега той се приближи, но беше мно
го внимателен.
- Да, ефенди.
- Искаш ли да станеш голям борец и да побеждаваш? - изкусително
попита башпехливанинът.
- Искам! - все още колебаещо се отговори момчето.
- А, искаш ли да те взема с мен в Истанбул?
Сърцето на Яне се преобърна. Не можеше да повярва на ушите си.
Мечтата му се беше сбъднала. Този мъж, този бляскав мъж му предла
гаше да го вземе със себе си в Истанбул. Без да затваря очи, пред него
се появиха видения, как вече не работи на нивата, а по цял ден се бори.
Всички ще говорят за него, ще ходи на пирове и празненства, където
поднасят най-отбрани ястия и красиви жени с воали ще танцуват пред
масата му. Ще се бори с пехливани от целия свят и ще ги побеждава, ще
бъде богат и много известен, ще има голям бял кон, като на паша и ще
го язди. Сигурно Кая също имаше бял кон. Изведнъж всичките тези кар
тини се завъртяха пред очите му. Той почувства странна лекота, като че
ли полетя, но това не беше полет, а падане.
Съвзе се в ръцете на Кая.
- Хей, момче, какво ти става? - питаше разтревоженият башпехливан.
- Какъв борец е като едва стои на краката си? - това беше гласът на
Кара Мустафа.
След като почувства няколко шамара, Яне се свести. Освен Кая над
него се беше надвесил и баща му.
- Я се стегни! - беше просъскал през устни баща му.
Яне се изправи. Чувстваше се много по-добре. Направи две-три по-
резки движения и веднага се съвзе. В този момент се появи дядо му.
Двамата пехливани потапяха ръце в съда с топъл зехтин и бавно и вни
мателно намазаха телата си. Докато правеше това. Кая мълвеше някак
ви слова на непознат за Яне език. После двамата започнаха да се борят.
Разбира се, Кая не се напрягаше много. Той по-скоро го поставяше в
различни ситуации, от които момчето трябваше да намери начин да из
лезе. По едно време двамата се приближиха. Яне знаеше, че башпехли-
ванинът не се бори с всичките си сили, но него това не го интересува

ше. Той замахна зверски - с всичката сила на която беше способен, на
несе удар еленси в гърдите на Кая. А гърдите на мъжа бяха като каца.
Ударът издрънча и отскочи от тялото на башпехливана. Той обаче по
чувства силата на удара. Яне веднага отстъпи и нанесе още един слен-
си. Ударът се получи още по-силен от първия. Чу се зловещо изплющя-
ванс. Кая, който досега се държеше все едно не участва в борбата, из
веднъж се изненада. Яне видя как той го погледна с учудване. Гордост
изпълни гърдите на младия пехливанин. Изнурителните упражнения
бяха дали резултат. От многото упражняване на еленси пръстите му бя
ха станали като железни шишове. Сега той реши да покаже на Кая, че
наистина е добър пехливанин и замахна с всичка сила. Искаше да събе
ре силата на цялото си тяло в още един последен шамар. Може би от то
ва зависеше дали башпехливанинът ще го вземе със себе си в столица
та на султана, най-големияг и богат град в света - Истанбул.
Яне замахна силно и в същото време извика, издишайки. В този мо
мент чу блеенето на шилето, което беше спечелил при борбите на Чети
ридесетте извора. Щеше да нанесе силен удар, най-силният на който бе
ше способен. Той щеше да покаже, чс е истински победител и пехливан.
След това всичко му беше като в сън. Огромното тяло на башпехливана
падна тежко назад. Чу виковете на неговите спътници и приятели. Яне
не знаеше какво се случваше. Баща му и дядо му скочиха, за да спрат
пехливаните на Кая да не го стъпчат. Той стоеше и чувстваше силна
болка в дясната си ръка, тази с която за последен път беше ударил. Пог
ледна отново падналия на земята Кая. Баща му го загърна и го отведе по
най-бързия начин към стаичките.
- Какво стана? - разтревожена попита майка му.
- Не говорете, а веднага го измийте и да се облече за тръгване.
- Но, какво направи?
- Удари башпехливанина Кая в сляпото око и сигурно го уби, такъв
звук се чу.
- Какво? - баба му също се намеси. - Да го мием и да го готвим за
тръгване?
- Да, мале, и айде по-бързо!
Яне стоеше все още объркан, с отпуснати ръце, а двете жени го съб
лякоха и започнаха да измиват тялото му с топла вода и сапун. Отнача
ло водата беше много гореща и той изпищя.
- Какво направи бе, синко?! - нареждаше баба му, докато го облива
ше с топлата вода и го триеше с големия твърд като кокал сапун.
Докато ставаше всичко това, Яне стоеше като зашеметен. Той все
още не разбираше какво става и пред очите му бяха богатите софри,
борбите и танцуващите ханъми, облечени само с воал.

След малко дядо му влезе в стаята и каза:
- Приготвяй се, тръгваме!
Майка му и баба му го облякоха.
- Къде ще го водиш, Коста? - попита баба му, точно когато излизаха.
Дядо му само изсумтя. Той беше наметнал раменете и главата на Яне с
голям и дебел ямурлук. Като го криеше в себе си, дядо му го изведе през
малката врата в портата и двамата тихо излязоха на пътя. От хана се чу
ваха викове и люти закани на турски.
- Какво стана, дядо? Какво стана?
- Шшт, тихо! По-бързо!
Наляво пътят водеше към Папазлий (днес Поповица) и от там се
включваше към пътя, който водеше към Истанбул. Надясно пътят воде
ше към Станимака. Двамата кривнаха надясно и тръгнаха към Станима-
ка и към очертаващия се силует на Родопа планина. След като измина
ха известно разстояние, двамата се качиха на две магарета, които явно
дядо му беше извел по-рано. Сигурно не беше имал възможност да из
веде кон, без пехливаните да го забележат. Така двамата яхнаха магаре
тата и в ситен тръс се отправиха към Станимака.
Яне искаше да говори с дядо си, но старецът беше намръщен. Мина
доста време преди да успее да попита:
- Дядо, какво стана? Защо бягаме?
- Бягаме, защото удари такова еленси в главата на Кая, че го приспа.
Когато се свести, сигурно ще иска да се разправи с теб, той или негови
те гавази. Затова дай да бързаме! - след като каза това, той пришпори
магарето.
Чак сега Яне започна да проумява, че не само, че никога няма да ви
ди Истанбул, танцуващите момичета, борбите и славата, но току що се
беше разминал със смъртта. Сега той се стегна и се забърза. Това изяс
няване му беше необходимо, за да прекъсне мечтите му и да се върне
към реалността. Скоро отминаха разклона към Катърли и продължиха
напред. Станимака беше съвсем близо. Какво щяха да правят? Къде щя
ха да се подслонят? За Станимака ли бяха тръгнали? Яне не знаеше. Дя
до му нищо не му казваше. Движиха се бавно, небето чернееше, по него
нямаше нито една звезда. Луната също беше скрита зад мрачните обла
ци. Все пак колкото повече приближаваха до Станимака, толкова по-яс
но се очертаваше още по-тъмният силует на планината. Освен мрак пла
нината излъчваше и хлад. Някакъв мразовит повей или по-скоро усеща
не за нещо огромно и хладно. И колкото повече се приближаваха до
мрачния силует на извисяващия се вляво рид, толкова по-ясно усещаше
този хлад. Пътуването в пълен мрак доста забавяше двамата пътници, но
те не можеха да запалят факла, без да се издадат и така вървяха почти

опипом. Изведнъж зад гърба си чуха конски тропот. Няколко ездачи иде
ха зад гърба им от посоката на Боляровия хан. Дядо му кривна бързо с
магарето настрани. Той явно се опита да се измести от пътя и да остане
незабелязан в мрака. Яне също побутна своето магаре, за да завие по
най-бързия начин, но инатото животно, вместо да се забърза, изрева и се
закова на място. Яне напрегна сили да измести животното, но вече беше
твърде късно. Преследвачите им имаха факли и ги осветиха.
- Дондурман сага! Дондурман сага*!
- Тук са! Тук са! - нападателите говореха на турски. - Комън силах ла-
ри! (Комън силах лари! - тур. Сложете оръжието! Предайте се!)
- Ону тутмни тутмин**!
Това бяха виковете, които достигаха до Яне. Той скочи от гърба на
магарето. Проклетото животно не помръдваше. От гърба му беше не
възможно да избяга или да води битка. След това бързо се затича към
мрака в посоката, в която беше изчезнал дядо му. Нападателите обаче
яздеха хубави коне и веднага ги последваха. Само за миг те се изравни
ха с бягащото момче. В този момент от мрака излезе фигурата на дядо
му, който му мушна в ръката някаква дръжка и извика:
- Дръж! Пази се!
Яне погледна в мрака, за да види какво дядо му Коста му беше по
дал, но не видя, а по-скоро усети в ръката си ханджара. За втори път в
живота си държеше истинско бойно оръжие. Стисна с дясната си ръка
дървената дръжка. В този момент почувства прилив на сили. Изведнъж
се почувства голям и силен. Той вече беше истински воин, щом му да
ваха в ръката истинско оръжие. С дясната ръка опипа острието, то бе
ше наточено безукорно. Това беше истински ханджар, а пред него беше
първата му истинска битка. Огледа се. Турците, все още по конете, про
дължаваха да дават късите си, подобни на лай, команди. Не виждаше
дядо си. Яне разбра, че не може да избяга. Преследвачите им ги бяха об
градили. Трябваше да се бие! Трябваше да използва изненадата! Той
стисна дръжката на тежкото оръжие, издебна един от конниците, кога-
то му беше в гръб, скочи и го перна с острието по гърба. Турчинът сил
но извика и падна тежко на земята. Сигурно се удари лошо, защото ко
нете на пехливаните бяха силни и високи животни. Яне нямаше време
да види какво стана с човека. Той клекна бързо и се провря под ятага
ните на други двама конници, които в стремежа да го посекат си попре
чиха. Отнякъде се чу друг сподавен стон. В бързината младото момче
не успя да определи дали викът беше издаден от дядо му, или той беше
*дондурман сага - тур. полу надясно
**Ону тутмни тутмин! - тур. Хванете го!
I ll том "Хайдут " 63 / глава "Боляровия хан "
положил някой турчин на земята. Яне бягаше през глава. Тичаше при
веден, за да избегне обсега на въртящите се ятагани. Около себе си виж
даше само сенки. Нямаше време да определи коя на кого е, не виждаше
дали е човек, или животно. Някакъв инстинкт го караше да се движи все
по-бързо и по-бързо. Само тази мисъл беше останала в главата му. Той
знаеше, че ако само за миг спре или намали скоростта на тичането си
ще бъде мъртъв. Така обаче вместо да избяга от пътя, той се беше зати
чал именно към кръстовището, защого скоро почувства твърдата земя
под краката си.
Това беше голямо кръстовище. Тук се събираха три пътя. Единият
беше този, по който те бяха дошли. Той минаваше покрай селата Катър-
ли (днес Боянци), през Боляровия хан, Ходжиново (днес Богданица) и
стигаше до Папазлий (днес Поповица). Другият път идваше почти от
същата посока, но той минаваше през селата Козаново, Арапово (днес
Златовръх), Прангите (днес Патриарх Евтимово) и Козбунар (днес Дъл
бок Извор) и отново се включваше в Цариградския път. Третият път во
деше към Станимака. Яне искаше да разбере на кой път беше стъпил.
Само за миг вдигна глава, за да разбере какво става и накъде тича, и
видя чудна картина. От пътя пред него "изплува" конник. Той яздеше
огромен кон. В първия момент Яне помисли, че е човек от неговите
преследвачи и потрепери, защото това означаваше, че след миг смъртта
ще го споходи. Изправи се още повече. Ако това беше пехливанин, той
беше загубен. Но човекът върху гьрба на коня, макар и само силует, не
приличаше на пехливан. Той беше нисък, дребен и прегърбен. Беше
толкова гърбав, че в мрака на Яне му беше трудно да определи кое е
гърбицата и кое главата на мъжа. Изведнъж се случи нещо странно. Мъ
жът идваше от пътя към Боляровия хан и все пак беше на фона на по-
светлото небе. Така Яне видя странната метаморфоза, която яздещият
претърпя. Той като че ли се разлисти, като младо зелено листо. Както
беше гърбав, изведнъж мъжът започна да се изправя и пораства. Той
растеше все повече и повече. Ставаше по-голям и по-голям, като че ли
досега е бил наведен. Мъжът се променяше и променяше. Той прилича
ше на пеперуда, на която й порастват криле и от какавида се трансфор
мира в друго същество. Яне беше слушал приказки за това как хора се
превръщат във върколаци и се вцепени. Нима ставаше свидетел на не
що подобно! Досега беше смятал, че това са само приказки. Толкова го
лям беше ужасът, който го обзе, че не можеше да помръдне. Скоро си
луетът се оформи като на съвсем нормален човек, но с огромно гяло.
Той беше голям като Голиат, като някой архангел същи. Мъжът беше по-
едър от пехливаните. Дали не беше самият Кая? Яне се сви. Зад гьрба
му пехливаните бяха застинали. Те също бяха видели чудната картина,
която се беше разкрила пред очите му. Всички бяха сигурни, че това бе
ше някакво митично същество и че присъстват на някакъв свръхестес
твен, мистичен акт. Човекът върху гърба на коня, ако въобще беше чо
век, се втурна към Яне. Момчето падна на земята и изпусна ханджара.
Оръжието се изтърколи и изчезна в мрака. Не искаше конят на мъжа да
го стъпче. Макар и паднал, успя да види как само с едно движение на
лявата си ръка мъжът архангел успя да свали от седлото един от пехли
ваните. Не само го свали, но и го изхвърли назад. Каква сила имаше то
зи мъж! Какво тайно оръжие! След малко, по същия начин, друг пехли
ван се оказа на земята. Мъжът не беше Кая, това беше сигурно. Той се
беше появил, за да ги защити. Сега вече Яне имаше време да помисли
за дядо си. Той се огледа. Нощта се беше изпълнила с викове и стонове
на ранени и умиращи. Трябваше да бяга! Колкото се може по-скоро
трябваше да напусне това място! Дядо му сигурно беше направил също
то и то отдавна. Яне мислено благодари на спасителя си и побягна. Ти
чаше към мрачния силует на Родопа планина. Беше изминал няколко
крачки, когато пред него се изправи силует на конник. Момчето се зако
ва на място. Отзад се носеха виковете и стоновете на ранените. Той нап
рави крачка напред. Конникът го беше забелязал и сега се приближава
ше към него. Трябваше да бяга! Силите бяха неравни. Човекът на гърба
на коня беше много по-голям и по-тежък и за него нямаше да е никаква
трудност да го посече. Яне се стъписа. Зад гърба му беше битката и той
не искаше да се връща обратно. Отпред стоеше този конник. Какво да
направи? Докато мислеше, стоеше на място. Отзад дочу конски тропот
и една факла освети конника, който стоеше пред него. Само за миг го
мерна, но веднага го позна. Това беше Кара Мустафа. Яне веднага поз
на красивия мъж. В ръката си той държеше изваден блестящ ятаган.
Яне стисна празните си юмруци. Колко много съжаляваше, че беше из
пуснал оръжието си. Не че с късия ханджар можеше да направи нещо
срещу конник и то с такова прекрасно оръжие, но все пак щеше да се
чувства по-спокоен. Поне щеше да умре като истински воин. В главата
му се превъртяха всички неща, на които дядо му го беше учил. И в то
зи момент, когато се почувства уловен, отляво, от мрака, се появи него
вият ангел-хранитсл. Огромната му фигура се извиси застрашително.
Той замахна с лявата си ръка. Нещо като дъжд се посипа в мрака, някак
ви неща го удариха и като искрички опариха лицето му. Какво беше то
ва? Ятаганът на Кара Мустафа излетя от ръката му и за малко щеше да
удари Яне. Той падна съвсем близо до краката му. Младият момък се на
веде и взе красивото оръжие. То беше със скъпа кокалена дръжка и кра
сиви инкрустации по острието. Яне ги опипа и вълна на удоволствие се
разля из тялото му. Беше загубил ханджара, но сега в ръцете си имаше
Ill том "Хайдут" 65 I глава "Боляровия хап "
много по-добро оръжие. Той държеше ятагана на Кара Мустафа. Със

следващото движение на ръката си загадъчният мъж накара пехливани
на да отлети от седлото на коня. Обезоръжен и унизен, Кара Мустафа
лежеше пред момчето. Яне стисна дръжката на прекрасното оръжие.
Приближи се до проснатия на земята и все още в несвяст Кара Муста
фа. Хвана с две ръце дръжката на ятагана и го вдигна над главата си, с
острие надолу. Още миг и щеше да го прободе. Момчето гледаше тре
перещия връх на оръжието и го насочи към сърцето на мъжа. И в този
момент го видя. Пред него лежеше силният, красив пехливанин, излъч
ващ сила и живот. Макар със затворени очи, той беше все така обаяте
лен. Сигурно беше карал не едно женско сърце да се преобръща. Яне
стискаше дръжката все по-силно, а острието продължаваше да трепери.
Момчето знаеше какво трябва да направи. Трябваше да спусне с всичка
сила ятагана и да го насочи към сърцето на лежащия пред него мъж, а
след това да натиска. Да натиска, докато не прониже тялото и не го за
кове за земята. Искаше да го направи, но не можеше. Винаги беше мис
лил как, ако се наложи, би убил човек. Ето, сега имаше тази възмож
ност, но ръцете му омекнаха. Кара Мустафа се свести и се размърда.
Той отвори очи. Яне го гледаше изцъклен и с вдигнат над главата си ята
ган. Отначало пехливанинът не разбираше точно какво се случва, но
постепенно погледът му се избистри и на мястото на мъглата се появи
ужас. Яне все така стоеше и се опитваше да намери сили в себе си да
забоде острието в гърдите на лежащия под него мъж.
- Хайде! Хайде! - дочу отнякъде силен глас.
Изправи се и се огледа, за да види откъде идва този глас и видя кон
ник, който препускаше към него.
- Остави го! Хайде скачай!
Мъжът му подаде ръка, а Яне инстинктивно се хвана за нея. Тя беше
силна, твърда и дебела. Ръката го прехвърли и го постави отпред на ко
ня. След това невидимият спасител пришпори коня си. Конят, силно и
грамадно животно, като че ли не почувства, че върху гърба му са вече
двама души, а препусна с лекота. В този момент Яне чу изстрел. Някъ
де зад гърба им някой гръмна. Не беше сигурен дали стрелят по тях, но
нямаше значение, защото явно изстрелът не ги достигна. Така те про
дължиха да се носят в мрака. Бързото яздене в пълен мрак беше нещо
страшно. На Яне постоянно му се струваше, че ще се блъснат в някак
ва стена или пък храст ще го "обърше" през очите. Той стоеше прими
жал и във всеки момент очакваше някакъв сблъсък.
Яздиха доста дълго. Яне много искаше да разбере кой беше негови
ят спасител, но нямаше как да се обърне. Постоянно му се струваше, че
ако погледне назад, някакъв клон ще го удари по врата. Така той стое
ше и гледаше напред, притиснат от силните ръце на мъжа. Накъде язде

ха? Скоро му стана ясно, че мъжът не го водеше към Станимака, защо-
то ако беше така, те отдавна щяха да са в града. Беше ясно, че не се връ
щат и към Боляровия хан, загцото Яне би познал пътя. Скоро влязоха в
някакво село. То не можеше да бъде Катърли, явно мъжът беше подка
рал коня си по пътя, който водеше към Козбунар. Така че селото, през
което минаха, явно беше Козаново. Яне никога не беше минавал по то
зи път, но много добре си представяше къде се намират селата. Следва
щото село трябваше да бъде Арапово, а след това - Прангите и Козбу
нар. Скоро излязоха от селото. Яне гледаше наляво, тук някъде трябва
ше да има разклонение, което да води до село Избеглий, а от там и до
Боляровия хан. Мъжът обаче мина покрай разклона все едно въобще не
го забелязва. Изведнъж вляво се появи могила. Вече се намираха съвсем
близо до Арапово и тогава се случи нещо странно. Човекът зад него се
отпусна и се свлече на земята. Яне бързо пое поводите на коня и спря
огромното животно. Това беше най-високият и едър кон, който досега
беше виждал. Макар страховит и черен, приличащ на конете описани в
Апокалипсиса, той се подчини на момчето. Яне скочи от гърба му и
опипом откри тялото на падналия на земята мъж. Мракът беше толкова
гъст, че не можеше да види кой е лежащият на земята. Опита се да го
изправи, но когато го хвана под мишниците напипа нещо гъсто и лепка
во. Извади ръцете си и силната миризма на кръв веднага го "удари" в
носа. Нямаше съмнение, това беше кръв. Мъжът беше яздил ранен тол
кова дълго време и беше издържал до тук. Първото нещо, което Яне
направи, беше да се опита да измести тялото на мъжа извън пътя. Мо
же би във всеки момент отзад щеше да се зададе потеря от преследва
чи. Трябваше да бърза! Опита, но не можа да помръдне тялото на теж
кия отпуснат мъж. Той повика коня и завърза поводите му за краката на
мъжа. Така, с помощта на животното, успя да премести човека извън
пътя. Не можеше повече така да влачи тялото на човека, трябваше да
вземе друго решение. В този момент някакви конници профучаха пок
рай тях. Положението им беше критично. Яне остави мъжа, загърна го
с дрехите му, закова поводите на коня за земята и побягна надолу към
Арапово. Още преди да стигне до селото видя вдясно някакви светли
ни. Това може би беше Араповския манастир. Там можеше да помоли за
помощ, без да разбуди цялото село. Отправи се натам. Стигна до някак
ва малка рекичка. Сега нямаше време да търси брод или мост, затова
вдигна ятагана високо над главата си и нагази. Рекичката дори не беше
река, а бара - по-плитка от коляно и той я прекоси без никакви пробле
ми. После се отправи към високите стени на манастира. Не искаше да
хлопа на голямата манастирска врата, защото това щеше да означава да
разбуди целия манастир. Имаше две възможности - да търси някакъв

страничен вход, предназначен за прислугата, или да събуди хората само
от една килия. Той приближи до манастира и реши да действа по втория
начин. Нямаше време да търси друг вход. Взе в ръка няколко камъчета
и насочи вниманието си към един прозорец от втория кат. Яне вече бе
ше идвал с дядо си до Араповския манастир и дори познаваше проигу-
мена Пафнутий и един от младите попове, който се казваше Инокентий.
Именно те бяха дошли да осветят черквата и да водят в нея литургиите.
Той знаеше, че монасите живеят на втория кат, а пазачите пандури и
прислужниците са на първия кат. Не искаше да се забърква с пазачите,
а знаеше, че ратаите нямат право и власт да му отворят вратите. Затова
се насочи към втория кат. Внимаваше много, загцото под прозорците на
книжниците имаше голям пчелин и гледаше да не събори някой кошер.
Знаеше горе-долу къде се намира килията на проигумена. Преброи
прозорците, помоли се да не е сбъркал и започна да хвърля камъни по
един от тях. Мина доста време преди сънената глава на някакъв монах
да се появи на прозорчето.
- Кой е там? - попита монахът.
- Търся проигумена Пафнутий - шепнешком каза Яне.
- Кой го търси? - пак попита човекът от прозореца.
- Казвам се Яне Боляров.
- Яне, ти внукът на Коста Боляров ли си?
- Да, аз съм.
След малко малката врата на главната манастирска порта се открехна.
- Яне, ти ли си бе?
На вратата се показа Пафнутий. В ръката си носеше свещ, която го
осветяваше.
- Какво става? Какво търсиш тук толкова късно?
- Имам нужда от помощ.
- От какво се нуждаеш?
- Можете ли да дойдете да ми помогнете?
Пафнутий беше облякъл расото си и така двамата направо тръгнаха.
Монахът на няколко пъти попита накъде отиват, но Яне беше твърде
притеснен, за да му отговори. Монахът отказа да нагази във водата и та
ка двамата обиколиха малко и прекосиха барата през един мост, който
се намираше съвсем близо и свързваше манастира със селото. През ця
лото време проигуменът носеше в ръката си свещ. Когато наближиха до
мястото, Яне помоли Пафнутий да прикрие светлината, така че никой
да не може да ги види. Стигнаха на мястото. Яне се огледа. Там където
трябваше да бъде тялото на човека и вързаният кон нямаше никого.
Припряно потърси наоколо. Наоколо нямаше човек или кон. Спря за
миг. Трябваше да помисли. Човекът беше лошо ранен, нямаше как да

продължи сам. Или го бяха открили преследвачите, или той нещо се бе
ше объркал. Обиколи мястото, като се оглеждаше за следи. Изуменият
проигумен гледаше Яне и не знаеше какво да мисли. Мина доста време
преди Яне да се спре.
- Какво става? - попита монахът.
- Не знам! Не знам какво да мисля!
В този момент далеч изтрополиха копитата на коне. Яне стисна
дръжката на ятагана и каза:
- Загаси светлината!
Когато конниците отминаха Яне каза:
- Отче Пафнутие, ще можете ли да ме скриете някъде за известно
време?
Монахът го поведе обратно към манастира, а в главата на Яне като
ято летящи прилепи се блъскаха хиляди въпроси.
Когато влязоха в манастира, проигуменът заведе Яне в една килия,
която се намираше почти под земята. Там му застла легло и така Яне бе
ше подслонен. В следващите дни остана затворен в килията. Всеки ден
Пафнутий му носеше ядене. Донесе му и няколко свещи и огниво, с ко
ито да може да си свети вечер, ако поиска. Килията беше почти цялата
под земята. През деня единствената светлина, която можеше да влезе,
беше през едно малко джамче. То беше дълго и тясно, на нивото на зе
мята. Понякога Яне по цели дни гледаше краката на монасите и живот
ните. Килията му се намираше в дясното крило на манастира. Над него
спяха пандурите, а над гях - книжниците. Пафнутий беше проигумен и
презвитер на манастира. Той ръководеше всички книжници. Килията на
Яне беше така разположена, че от прозорчето можеше да вижда само
сградите на ратаите и оборите. Няколко дни той трескаво премисля
всичко, което се беше случило в онази нощ. Къде беше отишъл дядо
му? Жив ли беше въобще? Какво беше станало с неговия ангел-храни-
тсл? Къде беше отишъл? Какво беше станало с Кая и Кара Мусгафа?
На няколко пъти Яне попита проигумена, но той нищо не му казва
ше. Само веднъж, когато сподели с него, че иска на другия ден да се
прибере в Боляровия хан, дребният и сух проигумен го погледна с про
ницателните си очи и само каза:
- По-добре не го мисли! В никакъв случай не мисли даже да излизаш
от манастира!
Тези думи накараха Яне повече да не си и помисля за излизане от ки
лията. Въображението му чертаеше страшна картина на сновящи меж
ду селата групи от пехливани. Сигурно всички го търсеха и искаха
смъртта му. Едва ли башпехливанинът щеше да остави нещата така. Та
I ll том "Хайдут 69 I глава "Боляровия хан
ка че колкото и да не му харесваше, трябваше да си признае, че тук се

беше скрил много добре и едва ли някъде другаде можеше да намери
по-добро убежище. Беше му скучно. Понеже беше немислимо да изле
зе извън манастира, скоро започна да мисли дали не може сухият ста
рец да му уреди да излиза само в двора на манастира.
Един ден той попита проигумена.
- Учителю Пафнутий, не може ли понякога да излизам из двора на
манастира?
- Ако те видят монасите, ще трябва да им даваме обяснение откъде
си, как си попаднал тук и кой си. Освен монасите ще те видят и прис
лужниците, и пандурите. Така това, че си тук, скоро ще се разчуе из
околните села. Твоите преследвачи дали те търсят още?
Яне не отговори, а само наведе глава. Той сам си даде сметка, че ста
рият монах е прав.
- Трябва да мине време преди да те пусна в двора на манастира. А ко-
гато сме сигурни, че тези които те търсят са се отказали, чак тогава ще
те пусна да излезеш от манастира.
- Хваща ме съклета по цял ден да стоя в това мазе. Искам поне вечер
да излизам за малко навън.
Проигуменът Пафнутий се замисли. После бръкна под полите на расо
то си и извади един голям железен кръг, на който бяха нанизани множест
во ключове. Внимателно измъкна един ключ и го подаде на момчето.
- Излизай само когато си сигурен, че никой няма да те види! Само ве
чер и се крий! Знай, че вечер из двора на манастира обикаля един пан-
дур, който е на пост! Не излизай преди да си сигурен, че нощният пазач
няма да те види! Внимавай! - преди да излезе от килията Пафнутий ка
за: - И всеки път се крий много хубаво!
Още тази вечер Яне излезе. Тихо отвори вратата на килията, после
много бавно се промъкна през мрачния коридор, най-накрая мина по
стълбите и излезе в двора на манастира. Нощта беше лунна и дворът бе
ше осветен като ден. Черквата привлече вниманието му. Тя като че ли
светеше на лунната светлина. Второто нещо. което го впечатли, беше
очертаващият се тъмен силует на нещо, което приличаше на крепост.
Тази постройка се извисяваше над белокаменната черква и беше като
нейна противоположност. Цялата беше изградена от черен камък, кой
то страшно и злокобно се чернееше в двора на манастира. Зловещата
постройка накара Яне да настръхне.
Отначало той беше излязъл в двора, но веднага се усети и се върна
обратно, прикривайки се в една тъмна арка, която се намираше точно до
входа за подземните килии. Така в тъмното той остана прикрит. Тъй ка
то дворът беше осветен, на него му беше много интересно да съзерцава
облените в лунна светлина сгради, дръвчета и цветя. Остана така почти

до сутринта. Постепенно мракът се разреди и съмна. Тогава видя, че
пандурът се отправя да буди монасите. През цялата нощ пандурът беше
стоял под сянката на един кипарис и сигурно беше дремнал, защото до-
като пресичаше двора на манастира, многократно се спря и протегна,
като шумно се прозяваше. Това беше знак за Яне да се прибере в кили
ята си. За пръв път се заключи в килията отвътре. Когато лягаше си по
мисли, че не бива да заспива дълбоко, за да не пропусне Пафнутий, кой
то щеше да му донесе храната за деня. Притесненията му бяха напраз
ни. Още докато заспиваше чу провлачените стъпки на стария проигу-
мен. Разсъни се и посрещна Пафнутий на вратата. После яде с голям
апетит. След това, вече много по-спокоен, легна и сладко спа почти през
целия ден.
В следващите вечери Яне излизаше в двора на манастира, по цяла
нощ гледаше луната и звездите и мислеше. На сутринта се прибираше
и си лягаше. Особено приятно му беше да стои и да съзерцава двора и
постройките на манастира. Един ден разтревожен при него нахълта
проигуменът Пафнутий. Яне се учуди, защото старецът преди малко му
беше донесъл храна и изглеждаше съвсем спокоен, а сега вълнението
караше сухите гърди на монаха да се вдигат бързо като ковашки мях.
- Бързо, трябва да се скриеш! - каза проигуменът. - Някакви турци
пристигнаха в манастира. Всички са огромни и страшни и разпитват за
теб. Какво си направил? В какво си се забъркал? Повечето от хората са
големци и турски командири, но главатарят им е най-страшен! Няма ни
къде да излизаш! Не си подавай и носа навън! Заключи се тук и не из
лизай! Ето ти още храна, защото не знам кога ще мога пак да дойда!
Турците са сложили постове навсякъде и дебнат, така че не знам кога
ще мога отново да дойда!
Така в следващите два-три дни Яне не излизаше никъде и при всеки
шум тревожно се ослушваше. Той беше решил да не отваря вратата по
никакъв повод. С проигумена си бяха уговорили специален сигнал. Ще
ше да отвори вратата само ако чуеше знака, даден му от Пафнутий. От
начало притеснението му беше толкова голямо, че не чувстваше глад.
Стомахът му се беше свил и дори не му се ядеше. Скоро изяде храната и
започна да го мъчи глад. Не можеше да спи. Сънуваше кошмари. Гладът
и стърженето на корема скоро заглушиха страха. Така на четвъртата нощ
той плахо открехна вратата и надзърна в тъмния коридор. Не можеше да
повярва, че турците са останали в манастира по-дълго от два-три дни.
Защо обаче проигуменът не идваше да го види и да му донесе храна?
Може пък нещо лошо да му се беше случило. През главата на момчето
мина дори мисълта, че турците може да са бастисали стареца. Няма да
умре от глад в мрачната килия, защото няма кой да го предупреди. Пока

за носа си през арката. В двора всичко беше спокойно. Не се забелязва
ше никакво движение. И тогава видя една сянка. Тя се промъкваше пок
рай стената на манастира, после като че ли отскочи и премина покрай
стената на това, което приличаше на крепостна кула. Постройката беше
тъмна и Яне го изпусна от погледа си. Ослуша се. Някъде далеч в друго
то крило на манастира се чу шум. Някаква врата се отвори със скърцане
и освети малка част от двора, но това беше от другата страна на манас
тира, в крилото на монасите иноци. Когато се отвори вратата, из двора
на манастира се чу турска реч. Яне се дръпна като опарен. Изтегли се в
мрака на арката, а след това по коридора побърза да се прибере. Явно
турците и Кая още не си бяха тръгнали. Той беше сигурен, че като "гос
ти" в манастира са башпсхливанинът и неговите другари.
Така измина още един ден, като се спотайваше в килията си. Чак то
гава Пафнутий го посети. Яне много се зарадва. Не знаеше дали повече
на стареца, или на яденето, което той донесе. Проигуменът донесе и но
вината, че турците са си тръгнали. Така момчето можеше пак свободно
да излиза вечер.
Отново спеше по цял ден, а вечер излизаше на "разходки" из двора
на манастира. Една нощ отново беше излязъл и гледаше двора, любу
вайки се на лунното небе. Тогава видя две сенки. Те вървяха по пътеч
ката към кулата. Двамата мъже ходеха, без да се прикриват. Беше ясно,
че отиват към кулата. Яне реши да запомни и по-късно да пита Пафну
тий за кулата, какво представлява и за какво служи. Двамата, въпреки
че не се криеха, все пак тревожно се оглеждаха. Това събуди интереса
на Яне. За миг любопитството го накара да напусне тъмния вход, в кой
то отново беше застанал. Това, че от толкова време не му се беше случ
вало нищо интересно, беше изострило любопитството му и той беше
готов да последва мъжете, за да си отговори сам на въпросите. Какво
представляваше кулата и какво караше двама монаси - в тъмното и през
нощта, вместо да спят да се прокрадват натам? Въпреки това притесне
нието да не се разкрие го караше да бъде внимателен. Освен двамата
мъже тази вечер не беше видял пазач пандур, който да обикаля из дво
ра на манастира. Може би те бяха нощната стража. Въпреки това Яне
реши да изчака още малко преди да се затича към кулата и да прилепне
към нейната тъмна стена. Искаше да се убеди, че пандурът не дебне
скрит някъде. И в този момент я видя - сянката. Отначало не я забеля-
за, а почувства само някакво смътно предчувствие за присъствие. Огле
да се. Нищо не виждаше. Дядо му го беше учил как да гледа в тъмното.
Вместо да се взира в мрака гой насочи погледа си надолу и се опитва
ше с периферното си зрение да огледа двора на манастира. Нищо не
Токораз Memo 72 Ятаган а Меч
виждаше. Тогава последователно започна да оглежда всички предмети,

все така, със страничния си поглед. Ако някой видеше Яне как странно
върти главата си сигурно щеше да го помисли за сляп или въртоглав.
При този начин на гледане много по-добре можеше да се вижда в тъм
ното. Това беше труден начин на гледане, защото човек още от дете е на
учен, когато има опасност да насочи поглед право към нея и да не я из
пуска от очи.
Тогава го "видя". Някакво малко, почти незабележимо мръдване. Ед
но от храстчетата се раздвижи по странен начин. Яне изпита желание
да се взре, но знаеше, че не трябва. Младото момче си наложи контрол
да не погледне. Той все така остана с поглед насочен настрани. След
малко сянката на "храстчето" отново мръдна. Нямаше съмнение, това,
което гледаше, не беше храст. Това беше човек заел нарочно поза, коя
то да наподобява храст. Продължи да гледа силуета на храста. Скоро по
дозренията му се потвърдиха, храстът не само помръдна, а се и премес
ти, приближи се до кулата и отново зае позиция, която да наподобява
храстче. Явно човекът знаеше, че в тъмното човешкото око е приучено
да различава силуети, които по форма наподобяват човешко или живо
тинско тяло и ги открива много по-лесно в мрака. Затова след като спря,
той се "разпадна" в мрака и зае някаква безформена поза. Това беше
"сянка". Мина доста време преди "сянката" пак да помръдне и да се
прилепи към стената на кулата. Явно човекът, криеш се зад сянката, съ
що се притесняваше от пандура или от нещо друго. Когато стигна до
стената на кулата, макар тя да беше тъмна, Яне започна много по-добре
да го различава. Стената беше като екран и човекът вече не можеше та
ка добре да се прикрива. Но най-неочаквано той се "хлъзна" по стената
и се промъкна през ниската врата на кулата. Влезе в помещението, като
само леко открехна вратичката. Когато "сянката" "потъна" в кулата, лю
бопитството превзе Яне. Нещо интересно се случваше там, а той беше
съвсем наблизо. Тази кула беше свързана с някаква загадка. За него бе
ше очевидно, че "сянката" преследваше двамата мъже, които преди то
ва бяха влезли в кулата. Яне изчака още малко, но любопитството му бе
ше толкова голямо, че скоро той, приведен, притича по каменната пъте
ка, която свързваше сградата на манастирските помещения и кулата.
Приближи се до вратата на кулата. Тя все още беше открехната. Яне
внимателно задържа вратата, за да не може тя да се затвори и да го ос
тави отвън. Внимателно надзърна през отворената врата. Вътре беше
тъмно като в рог. Ако "сянката" знаеше за съществуването му и не беше
"погълната" от това да следи двамата мъже, можеше да го нападне и мо
ментът, в който той надзърташе, би бил най-подходящ за това. Но това
не се случи. Внимателно пристъпи вътре. Опипа каменния под и отк
I ll том "Xaudvm 73 / глава "Боляровия хан
рехвайки съвсем малко вратата, за да не би тя да вдигне шум, влезе в по

мещението. Скоро откри, че това е коридор със студени каменни стени
и стъпала, които се изкачваха нагоре. След входа каменното стълбище,
което водеше нагоре, завиваше леко надясно. Опипом гой тръгна по не
го. Вървеше бавно и внимаваше да не бъде изненадан. Сам не знаеше
какво го кара да следва "сянката". Някакво непреодолимо любопитство
го тласкаше напред. Но не само това го караше да рискува и да изкачва
стълбите. Той като че ли осъзнаваше, че това, което се случваше, по ня
какъв начин беше свързано с неговия живот. Чак сега си даде сметка
колко много рискува, но въпреки това не можеше да се спре. Той се при
веде и още по-внимателно и целеустремено се заизкачва, все по-нагоре
и по-нагоре.
Най-накрая видя светлина. Тя се процеждаше през открехнатата вра
та на каменната площадка, до която беше стигнал. Яне се приближи
предпазливо и надзърна. От "сянката" нямаше и следа. Това накара це
лия му гръб да настръхне. Къде беше човекът, който той наричаше "сян
ката"? Дали опасността не се намираше зад гърба му? Той се обърна
бавно и насочи поглед в мрака натам, откъдето преди малко самият той
беше дошъл. Взря се, но нищо не почувства. Не очакваше да види, дър
жеше очите си широко отворени, за да почувства и най-малкото движе
ние. Такова обаче не усети. Обърна се и отново насочи вниманието си
към помещението, от което идваше светлината. Внимателно огледа сте
ните на голямата стая. Чак сега разбра какво беше това помещение и за
какво служеше кулата. Целите стени, от пода до каменния таван, бяха
отрупани с книги. Навсякъде, докъдето виждаше, имаше книги. Едини
ят човек беше седнал с кръстосани крака направо на пода. Той беше
обърнат странично към него, беше се навел и вършеше нещо. Светил-
никът се намираше зад гърба му, затова Яне не можеше да види лицето
му, а на фона на осветената стая се очертаваше само тъмният му силу
ет. До него прав, подпрян на някакво писалище, стоеше другият човек.
Той стоеше и пишеше върху някакви листове. Яне не успя да разгледа
правия човек, защото точно в мига, в който насочи вниманието си към
него, се случи нещо неочаквано. Нещо зад вратата се раздвижи. Без да
иска Яне натисна вратата, но от другата страна имаше някой, който от
върна на натиска му. Това го накара да натисне още по-силно. За да на
тисне по-силно, той се беше приближил до вратата. В този момент ня
каква ръка, по-бързо отколкото можеше да мисли, посегна и го удари в
носа. Пред очите му изскочиха хиляди искри и за миг загуби контрол
над себе си. Когато се съвзе откри, че лежи на каменния под. Още мал
ко и ударът на човека щеше да го изхвърли по стълбите надолу. От дру
гата страна на стаята дочу шум. Така както си лежеше надзърна в стая
та. Тя беше осветена и затова успя да види какво става вътре. А това, ко
ето се случваше, накара гърба му да настръхне. "Сянката" като светка
вица скочи към седналия на пода човек. Той явно не беше усетил ней
ното присъствие, защото не реагира по никакъв начин. Само след миг
седналият получи силен ритник в главата и падна на земята. Яне не ус
пя да види ритника, защото "сянката" беше облечена с някакво широко
наметало, което скриваше краката му, но по падането на човека разбра,
че е било ритник. Чак сега пишещият вдигна поглед и видя нападателя.
В първия момент той дори направи някакво движение, но "сянката" го
удари с юмрук в корема. Човекът се преви, личеше си, чс болката е го
ляма. Удареният трудно се изправи, но явно все още имаше сили. Кога-
то "сянката" се опита да ритне писаря, кракът му се заплете в дългите
поли на власеницата, която достигаше до пода. Другият мъж се възпол
зва от това. Писарят се опита да ритне човека с власеницата, но той го
изпревари, завъртя се и с мощно помитащо движение го ритна в глава
та. Яне отново не видя ритника, но видя пелерината, която се разгърна
и в следващия момент човекът се просна с разбита глава върху камен
ния под. Яне гледаше и не вярваше на очите си. В манастира - в божия
храм, се случваше всичко това. Кой беше този, който с такава лекота на
падаше свети хора? Само след миг Яне разбра, чс той ще бъде следва
щата жертва. След като повали с такава лекота двамата в стаята, а пре
ди това и него, явно "сянката" пак щеше да се върне към вратата, къде-
то беше той. Не се нуждаеше от повече време, обърна се и побягна на
долу по тясното каменно стълбище. През цялото време с едната си ръ
ка опипваше стената, така че тъмнината не му пречеше. Не след дълго
напипа ниската вратичка, провря се и излезе навън. Трябваше да бъде
бърз. Струваше му се, че вече чува стъпките на тичащия след него чо
век. След като излезе от кулата библиотека, по най-бързия начин се за
тича към арката, където всяка вечер се криеше. Когато вече беше там,
се обърна и започна да гледа към ниския вход на кулата. Стоеше и ди
шаше тежко. Още не знаеше какво да мисли за това, което се беше слу
чило. От носа му течеше кръв, която той трябваше често да бърше, за
да не се стича в устата му. Дълго време никой не излезе от входа на биб
лиотеката. Мина доста време преди да забележи "сянката". Тя се про
мъкна и отново се "разтвори" в мрака. Яне тихо и внимателно се оттег
ли назад, влезе в килията си и заключи вратата след себе си. После се
опита да заспи, но не можеше. Възбудата от преживяното непрекъснато
го заливаше, а мислите му се връщаха към кулата и това, което се беше
случило. Дали мъжете бяха мъртви? Дали "сянката" го беше видяла?
Дали щеше да го търси? Кой беше "сянката"? Какво беше "сянката"? Не
можеше да си отговори на тези въпроси. Тази вечер не успя да заспи.
III том "Хайдут 75 1 глава "Боляровия хан "
Дочака утрото с отворени очи, вперени в тавана. В следващите дни

Пафнутий го посещаваше все така в определеното време. Яне не посмя
да му разкаже за приключенията си през нощта, но се опитваше, по то
ва как се държи проигуменът, да отгатне дали двамата мъже са мъртви.
Но от поведението му нищо не разбра, явно монасите не бяха мъртви.
Кой ли беше "сянката" и защо нападна монасите? Тези въпроси се вър
тяха в главата на момчето. Вечер, когато излизаше на двора, вече беше
много по-внимателен и предпазлив. Мисълта, че "сянката" е някъде там
и дебне, го притесняваше. Отначало не смееше да покаже и носа си из
вън прикритието на арката. Внимателно оглеждаше двора, като че ли
искаше пак да види "сянката", но повече не видя мрачния силует да се
прокрадва в двора. Затова пък скоро, два-три дни след нощната случка,
отново видя двамата мъже. Не беше сигурен, че са същите онези двама,
но и не успя добре да ги огледа, защото, когато ги видя, веднага се прик
ри. Помисли си, че са същите мъже, защото отново се въртяха около ку
лата. Явно някаква тайна витаеше около манастирската библиотека.
Каква ли беше тя? Какво ли се случваше в този манастир, който трябва
ше да бъде тиха обител, в която монасите да следват пътя на Бог? Как
во беше привлякло "сянката" към манастира?
Двамата мъже отново се въртяха около кулата. Те вървяха и оглежда
ха тесните като бойници прозорци на кулата, пълна с книги. По някое
време единият повдигна ръка нагоре и посочи на другия към един про
зорец. Яне не успя да разбере какво точно му сочи, защото прозорецът
се намираше от страната, която не виждаше, но все пак знаеше, че там
има прозорче. Какво ли му показваше? Яне ги наблюдаваше много вни
мателно и във всеки момент очакваше за мерне "сянката" зад тях. Той
беше забелязал, че има някаква връзка между двамата и "сянката". Из
веднъж, докато с периферното зрение търсеше дебнещия воин, внима
нието му беше привлечено от шум на борба. Той се вгледа в двамата мъ
же. Те се бореха. По някое време единият вдигна другия от земята и
силно го стисна. Това продължи доста време. После двамата се успоко
иха и легнаха на земята, като се опитваха да се скрият в ниско окосена-
та трева. Те дебнеха някого или нещо, което се намираше в кулата. Два
мата мъже останаха така дълго време. Яне гледаше силуетите им и в съ
щото време се опитваше да зърне "сянката". Така те останаха легнали,
докато здрачевината из двора не се разсея и не започна да се развидсля-
ва. Тогава изведнъж двамата мъже се раздвижиха и станаха. Единият
тръгна към игуменарницата, а другият - към него. Яне се дръпна навът
ре и се прикри зад една чупка в стената на коридора. Така той спокой
но виждаше мъжа, който зае неговото място под арката. В двора вече
беше доста светло и сега, скрит в тъмното, Яне успя много по-внима
телно да разгледа човека, стоящ в сянката на арката. Ако не грешеше,

това беше същият онзи човек, който преди няколко вечери беше писал
и беше нападнат от "сянката". Значи това бяха същите онези двама и те
бяха невредими. Скоро от двора на манастира се чу шум. Монасите и
прислугата бяха събудени и се движеха из двора. Мина доста време, но
нищо не се случваше. Яне вече се чудеше дали да не се прибере в кили
ята си, но изведнъж човекът, който стоеше пред него, тръгна нанякъде.
Яне веднага зае мястото му. Мъжът се качи някъде нагоре към манас
тирските килии. Явно в черквата на манастира течеше сутрешната ли
тургия, защото в двора не се виждаше никакъв човек. След малко Яне
чу стъпки над главата си, които слизаха по дървените стъпала. Той се
скри и беше готов във всеки момент да се оттегли, ако се окажеше, че
човекът е този, който се криеше в арката и ако искаше пак да заеме мяс
тото му. Мъжът наистина беше същият, но той не се насочи към него, а
по каменната пътека - към кулата, която с неговия приятел цяла нощ бя
ха дебнели. Вниманието на Яне се изостри. Не знаеше какво се случва,
но беше внимателен. Мъжът отключи вратата на кулата, а после бързо
се шмугна вътре. Мина доста време преди да излезе от кулата. Той изг
леждаше като че ли беше видял дух или му се беше случило нещо
страшно вътре. Отначало вървеше като пиян и се щураше из двора. Та
ка, залитайки, тръгна към него. Още не се беше скрил в сянката на ар
ката, когато отгоре се чуха стъпки на човек, който слизаше по дървено
то стълбище. Човекът се насочи към арката, а Яне отново се оттегли в
тъмния тунел, прикривайки се зад ъгъла. Мина време. Навън вече беше
светъл ден. Яне искаше да се оттегли, но не знаеше как да го направи.
Очакваше с нетърпение мъжа, който се криеше под арката, да се махне.
На скритото зад ъгъла момче му се струваше, че в подземния коридор
вече е много светло и няма как той незабелязано да се отгегли към ки
лията си. Изведнъж, от поведението на човека, когото от одеве наблю
даваше, разбра, че нещо се случва. Скоро чу някакъв глас да вика. Явно
човекът не виждаше скрития под арката, защото викаше:
- Инокентие! Инокентие!
Яне разбра името поне на единия човек. Той се казваше Инокснтий.
Не се ли казваше така младият послушник, до когото беше вървял в де
ня на освещаване на черквата до Боляровия хан и който беше доверен
човек на благодетеля му Пафнутий? Яне не виждаше мъжа, който стое
ше пред входа и който търсеше своя приятел, но се притисна плътно до
стената. Този, когото нарекоха Инокентий, скоро не издържа и се обади:
- Какво си се развикал, бе? Скрий се веднага!
- Търсят те - продължи да говори човекът пред входа.
Ill том "Хайдут 77 / глава "Боляровия хан "
Тогава мъжът, който се намираше скрит в сянката на арката, треска

во заговори:
- Сгащихме го! - каза той, а после продължи: - Никой не е излизал от
скрипторията, дори не се е приближавал до вратата. Така че съвсем ско
ро ще открием кой като плъх се е сврял вътре.
Яне слушаше внимателно, но нищо не разбираше. Единственото ко
ето разбра беше, че кулата библиотека се нарича скриптория. Разбра и
още нещо, човекът скрит в арката лъжеше своя приятел. Яне със собс
твените си очи го беше видял да влиза и да излиза от скрипторията, а
той говореше други неща на приятеля си.
Двамата мъже се бяха приближили един към друг, бяха се скрили в
сянката под арката и наблюдаваха. Освен това те си говореха и продъл
жиха да обсъждат нещо, но вече го правеха много по-тихо и Яне не ус
пя да чуе нищо от думите им. Мина доста време, на Яне му беше студе
но, а от това, че вече толкова време стоеше прав, опрян в студената ка
менна стена, без да шава, цялото му тяло се беше схванало. Стори му се,
че мина безкрайно дълго време преди двамата мъже да тръгнат нанякъ
де. Едва след това Яне се прибра в килията си. Искаше да заспи, но не
можа. Коремът му стържеше от глад. Опита се да мисли за нещо друго и
успя, защото беше станал свидетел на странни неща през тази нощ и сут
рин. Е1ай-накрая се реши да заговори Пафнутий. Щеше да му разкаже за
"сянката", за двамата и за нападението в скрипторията, на което беше
станал свидетел. Искаше да разбере къде е попаднал и какво се случва
ше около него. Тук съвсем не беше по-безопасно, отколкото навън.
Времето, в което проигуменът идваше и му носеше храна, отмина.
Отначало си мислеше, че от дългото очакване и от глада е сбъркал. Вре
мето обаче продължаваше мъчително да се влачи и скоро слънцето, ко
ето проникваше в стаята, започна да губи силата си. Никога досега ста
рецът не беше идвал толкова късно при него. Яне отново се опита да
мисли за нещо друго, но този път не успя. Коремът го болеше и му ми
наваше само за миг, когато се присвиеше. За да не мисли за храна, взе в
ръце ятагана на Кара Мустафа. Прекрасното оръжие заблестя в ръката
му и като че ли го засити с красотата си. Яне го развъртя и съвсем заб
рави за глада. Продължи да върти оръжието, докато в килията не стана
съвсем тъмно. Колкото и да не му се искаше да си признае, явно днес
старецът не само беше закъснял, но и въобще нямаше да дойде. Гладът
му беше голям, но навън за него ставаше все по-опасно. Затова, въпре
ки болката, се застави да легне и да заспи. Не му беше лесно и дълго се
въртя. Така и не разбра кога заспа и дали въобще спа. Лежането в тъм
ното постепенно премина в кошмар. Сънуваше храна, много храна, пе
Токорен Memo 78 Ятаган и Меч
чени пилета и мек, бял, пухкав, димящ хляб. Сутринта кошмарите му

преминаха в будно състояние. Явно реалността беше не по-добра от
кошмарите. Двете се различаваха само по това, че когато беше буден в
корема му се загнездваше болката. Сутринта вече разпръсваше светли
ната на изгряващото слънце в малкото прозорче, което осветяваше ки
лията. Болката в корема ставаше все по-силна и по-силна. Нямаше как
во да направи, трябваше да чака стареца да му донесе храна. Ядосваше
се, че Пафнутий го беше забравил. Колко безотговорно от негова стра
на. Как ли сега старият проигумен, сит и на топло, си спеше в леглото,
а той тук се превиваше от глад и студ? Стана и се раздвижи. Знаеше, че
за да минава по-бързо времето трябва да прави нещо. Стана и отново
извади ятагана. Колкото и да беше странно, когато хвана бялата кокале-
на дръжка на ятагана, това го успокои и като че ли вля сили в изнурено
то му тяло. Освен сила, въртенето на блестящото оръжие изискваше
пълното внимание на Яне и докато го въртеше, за да не си отсече някой
пръст, той беше длъжен да мисли само за оръжието и за това, което пра
веше. Това много му помагаше да спре да мисли за глада. Така минаха
няколко дни, а Пафнутий все не идваше и не идваше. Положението на
Яне ставаше все по-лошо. На третата сутрин, откакто не беше ял нищо,
при опита си да стане той залитна и се удари в стената. Пред очите му
беше причерняло и доста дълго не успя да прогледне. Бавно успя да се
набере по стената. След това, въпреки отпадналостта си, усети как в не
го се надига ярост. Нима така щеше да загуби живота си? Той никога ня
маше да се предаде! Не беше свикнал да се спотайва. Беше ясно, че не
що лошо се беше случило с монаха, който го беше подслонил и се гри
жеше за него. Старият презвитер или беше болен, или му се беше нало
жило да напусне манастира. Сега това нямаше значение. Яне трябваше
да се погрижи за оцеляването си. Не беше преживял всичко това, за да
умре като плъх, сврян в дупката си. Привечер Яне събра всичките си си
ли и решителност и излезе в мрачния коридор. В тъмното не знаеше да
ли не му причернява пред очите, затова ходеше е широко отворени очи.
Още докато беше в килията усети, че тази вечер не е като другите. С
притъмняването двора на целия манастир се освети от огън или от пла
мъците на свещи. Сега, когато стигна до арката, се сепна. Пред очите му
се разкри чудна гледка. Пред кулата стояха множество хора. Повечето
от тях бяха облечени в черни монашески раса и държаха в ръцете си го
рящи факли. В първия момент Яне се стъписа и се дръпна назад. Пос
ле бавно събра смелост и отново надзърна. За него нямаше никаква
опасност. Всички хора стояха на светло, а той беше в тъмното, така че
никой не можеше да го види. Освен това всички бяха насочили поглед
към входа на кулата и бяха обърнати с гръб към него. Той се понавдиг-
на на пръсти и видя, че пред монасите стояха четирима души. Единият

от тях му беше много добре познат. Това беше младият монах, който той
беше следил и който се беше крил в арката онази сутрин - Инокентий.
Същият този, който беше писал прав в скрипторията, преди "сянката"
да го нападне. До него стоеше дебел монах, който се държеше властно,
като човек свикнал да командва. Не по-малко властен беше и човекът,
застанал до него. Той беше огромен, но не това правеше впечатление, а
буйната му черна брада. Четвъртият човек, по-нисък и слаб, стоеше ка
то сянка до останалите мъже.
Някой от четиримата говореше високо, но тълпата поглъщаше гласа
му и Яне чуваше само някакво боботене. Човекът говореше нещо важ
но, защото всички бяха погълнати от думите му и никой не поглеждаше
назад. Яне се престраши и се приближи до тълпата. Отначало застана
зад едни монаси, но после се огледа и видя, че от дясната страна на гру
пата, там където бяха помещенията на прислужниците и ратаите, са
строени хора, облечени в обикновени селски дрехи. Тъй като той беше
облечен като тях, тихо се придвижи надясно и се сля с тях. После се зас
луша и чу как дебелият човек обяви Инокентий за презвитер. Отначало
той не знаеше какво точно означава презвитер, но по реакциите и думи
те на хората около него разбра, че това е човек, който ръководи част от
монасите. Хората застанали отпред продължаваха да говорят, но той по
чувства толкова силен пристъп на глад, че незабележимо се отдели от
тълпата. Явно всички, който живееха в манастира, бяха излезли и слу
шаха висшия си клир. Яне внимателно прикри в дрехите си ятагана на
Кара Мустафа и се "хлъзна" към помещенията за спане. Той много доб
ре знаеше, че над неговата килия се намират помещенията на пандури-
те, а над тях, на втория кат на манастира, се намираха килиите на мона
сите книжници и проигумена Пафнутий. По най-тихия начин се изкачи
по стълбите нагоре. Стъпваше внимателно по дървените стъпала и вни
маваше някое от тях да не скръцне и да привлече вниманието на мона
сите. Опита да отвори няколко врати, но всички те бяха залостени. Из
веднъж една от вратите поддаде. Внимателно влезе в килията и започна
да оглежда дали няма да намери някаква храна. Не намери нито трохич-
ка, но до единия нар откри зареден пищов и кама. Реши за всеки случай
да ги вземе. След това внимателно излезе от стаята. Явно при пандури-
те нямаше да намери храна, затова реши да се качи на втория кат - в ки
лиите на монасите. Провери всички врати, но нито една от тях не беше
отворена. В този момент чу стъпките на монасите, които се качваха по
дървените стълби. Явно събранието беше приключило и те се прибира
ха по килиите. Мракът беше плътен, но не можеше да му послужи за
убежище. Нямаше как да остане тук, затова трябваше да вземе бързо ре
шение. В първия момент реши да разбие вратата на проигумена и пос

ле щеше да изчака стареца, и да го моли за помощ. Опита, но не успя.
Разколеба се. Обърна се и бързо скочи по стълбите. Трябваше да изпре
вари качващите се по стълбите монаси. Размина се с тях на косъм. Пос
ле веднага потъна в мрака на коридора и бавно вървеше към дъното на
пандурския етаж. Все по-отчетливо чуваше стъпките на приближава
щите хора и само тъмнината го защитаваше. Най-накрая стигна до
крайната врата на коридора. Тази стая се намираше точно над неговата
килия. Ако имаше шанс, тази килия можеше да не е заключена и тъй ка
то беше последна - да не е населена. Натисна вратата, тя поддаде и та
ка се оказа в стаята. Поне за малко беше защитен от идващите пандури.
Скри се зад вратата и зачака. Мина доста време, но никой не отвори вра
тата на килията. А може би щеше да има късмет и да се окаже, че ни
кой не живее в килията. После си спомни, че много пъти беше чувал
стъпките на някого отгоре. Това означаваше, че някой живееше тук. Ве
че много по-спокоен изчака още малко. Скоро шумовете на монасите от
съседните килии намаляха и постепенно съвсем затихнаха. Явно панду-
рите един подир друг заспиваха и пътят му за отстъпление вече беше
чист. В коридорите и по стълбите не се чуваше никакъв шум. Но точно
когато се готвеше да излезе от стаята и да се прибере гладен в килията
си, отвън дочу стъпките на някой закъснял монах или пандур. Първо чу
проскърцването на дървените стълби, а после бавните стъпки се разне
соха из доксата*. Яне слушаше стъпките с нарастващо напрежение. Бе
ше сигурен, че е пандур, защото се движеше по етажа на пандурите.
Очакваше всеки момент те да спрат и да се чуе изскърцването на врата.
Но това не се случваше. Стъпките - колебливи и бавни, не спираха. Те
се приближаваха все повече и повече до него. Най-накрая, за негов
ужас, човекът спря до вратата зад която той се беше скрил. Яне чуваше
дишането и шумоленето на дрехите на човека от другата страна на вра
тата. Прилепи гърба си към стената и се вдигна на пръсти. Притеснява
ше се, когато човекът отвори вратата, тя да не опре в него и гой да го
усети. Човекът опита да отвори вратата. Вкара ключа в ключалката и се
опита да го завърти, после бутна вратата и тя се отвори. Дали човекът
нямаше да се досети, че някой е влизал в килията му? Той промърмори
нещо, докато влизаше, но нищо повече. Така, както беше отворил вра
тата, за миг Яне се почувства заклещен между ъгъла и вратата. После
човекът затвори вратата. Двамата се намираха в стаята. Човекът след
малко щеше да запали светилник и тогава Яне трябваше да предприеме
нещо. Още не беше решил какво да прави. Едно беше ясно, вече не мо
*докса - широк манастирски чардак
жеше да се измъкне без да бъде забелязан. Добре че все пак пандурът

беше сам, така щеше да му е по-лесно да се справи с него. Яне стоеше
все така притаен и се опитваше да диша тихо, така че човекът да не го
чуе. Той много добре чуваше тежкото му дишане и шума от дрехите, ко
ито в момента събличаше. Сега беше най-удобното време за нападение,
докато ръцете на мъжа бяха заети или омотани в дрехите. Яне събра
всички сили и скочи напред, там където беше сигурен, че се намира мъ
жът. Той не го виждаше, но се опита да прецени точното място, където
се намираше и разстоянието до него. Ударът беше силен. Въпреки че
той нападаше, сблъсъкът между двете тела изненада и него. Още дока
то беше във въздуха, сграбчи пандура отзад, така че ръцете му попадна
ха в силните му ръце като в клещи. Стисна човека така, че той не може
ше да мръдне. Още от дете, когато се бориха с брат си, той беше свик
нал да скача и така да блокира всякакво движение на човека, който е
хванал. И сега той почувства колко силно е хванал пандура отзад. От то
зи захват почти никой не беше успявал да се изплъзне. Яне стискаше с
всичка сила. Искаше да съчетае изненадата си с достатъчно силни дейс
твия, които да не позволят на пандура нито за миг да се съвземе. Той
много добре знаеше какво предимство дава изненадал а. Това беше едно
от най-силните оръжия на всеки воин. Години наред той и неговите род
нини се опитваха да изградят бързина, с която да изпреварват против
ниците си. Но най-добре беше тази бързина да се съчетае с изненада и
самата тя да носи изненада. Сега изненадата беше на негова страна и
той знаеше, че трябва докрай да се възползва от нея.
В този момент човекът, който Яне беше сграбчил, започна да се бори
и съпротивлява. Това беше невероятно. Повсчето хора, изненадани по
такъв начин, се вцепеняват и не могат да помръднат, но мъжът се опит
ваше да разкъса захвата. Това беше единственото правилно движение в
тази ситуация, но беше движение, което можеше да знае само човек за
нимавал се с пехливанска борба. Досега единствено брат му беше успя
вал да се изплъзне от такъв захват и то именно по този начин. За голя
ма изненада на Яне, мъжът вместо да се бори, което само би усложни
ло положението му, постъпи по най-правилния начин - клекна и в също
то време силно разтвори ръце. Тъй като захватът на Яне се беше вдиг
нал към раменете, пандурът успя да го разкъса, но това не свърши до
тук. Следващите действия на пандура искрено изненадаха Яне. Той се
извърна към него, наведе се, бръкна и го хвана с ръка между краката.
Яне се усети много късно, опита се да се предпази, но беше закъснял.
Пандурът вече го вдигаше. В тъмното Яне усети как лети, а след това
дойде и ударът. Явно главата му се беше ударила в ниския таван. После
се отпусна и усети как "ляга" на рамото на пандура. В този момент гла
вата му беше на рамото на нападнатия от него мъж. Пандурът обаче не

спираше, той така се засили, като че ли искаше да премаже главата му
между себе си и стената. Яне опита да се предпази, но не успя. Силата
на удара беше толкова голяма, че загуби съзнание. Като в сън почувст
ва как пада надолу. Не можеше да определи дали е жив и пада на пода,
или е мъртъв и потьва в ада.
Не знаеше колко време беше лежал, но когато отвори очи видя, че ки
лията е осветена от мижав светилник, който не успяваше да прогони мра
ка и вътре цареше мъждива здрачевина. Все пак скоро видя мъж, седнал
на ниско трикрако столче пред него. Преди това обаче усети, че ръцете и
краката му са вързани с дебело въже. Опита се да се размърда, но не ус
пя. Явно въжетата бяха здраво стегнати. Мина време преди да осъзнае, че
пред него стои не кой да е, а същият онзи мъж, който по-рано тази вечер,
Брадатият беше определил за нов презвитер. Чак сега Яне започна да
мисли. Но Пафнутий беше именно презвитер и началник на книжниците
в манастира. Щом този мъж беше определен за нов презвитер това може
ше да означава, че Пафнутий е много болен, или не знаят къде е, а най-
лошото - можеше да е мъртъв. Това обясняваше много неща.
Мъжът видя, че Яне се размърда и стана. Беше изпратил Петко да ку
пи агнешки кожи, за да се махне от манастира. Знаеше много добре, че
приятелят му е много притеснен от случващото се. Инокентий беше до
шъл да види приятеля си, защото искаше да му каже още нещо и кога
то беше влязъл в килията, се беше препънал в изпружения на земята чо
век. Отначало мислеше, че това е тялото на приятеля му, когото потера-
джиите или "сянката" най-после бяха докопали. Но когато запали све
тилник разбра, че лежащият на пода мъж не е Петко. Пред него лежеше
напълно непознат мъж. Как той беше попаднал в заключения манастир,
Инокентий не знаеше и не можеше да си обясни. Кой беше човекът?
Какво беше станало с Петко? Защо този мъж, проснат на пода, лежеше
в килията на приятеля му? Инокентий реши да намери отговори на те
зи въпроси, затова след като беше проверил, че човекът е жив, го беше
завързал. До стената откри оръжието му - красив и ценен ятаган. Това
оръжие беше турско. Ятаганът беше много скъп и не можеше да бъде на
случаен човек. Този не беше обикновен турчин.
Мъжът се раздвижи, но така завързан и лежащ, той не можеше да говори.
- Кой си ти? Откъде си? Какво направи с човека в тази килия? Кой те
изпрати? - въпросите на Инокентий "валяха" един подир друг. По всич
ко си личеше, че монахът едва беше дочакал човекът да дойде в съзна
ние и ги беше обмислил добре. Човекът или не можеше да отговори,
или не искаше. За да разбере това, Инокентий повдигна мъжа, както си
беше овързан. Едва сега, когато се приближи до него и го разгледа по-
внимателно видя, че пред него не стоеше мъж, а момче, което на годи

ни беше по-малко от него. То беше доста по-ниско от него, с чуплива
руса, почти къдрава, коса. Можеше ли това да е "сянката", която така бе
запелационно се беше справила с него и с Петко? Инокентий отхвърли
тази мисъл. Не можеше това момче, което беше по-леко и ниско от тях,
да е нощният им нападател. Той много добре си спомни вечерта на на
падението и като че ли отново почувства онова присъствие, мощта и
бързината на "сянката". Не, това момче не можеше да бъде "сянката"!
Инокентий беше сигурен в това. Момчето продължаваше да мълчи. Чак
сега се сети, че то можеше да не говори не защото не иска, а защото мо
жеше да не го разбира. Разбира се, ятаганът! Щом имаше ятаган това
можеше да означава, че е турчин. От одеве Инокентий се опитваше да
го заговори на български, може би човекът въобще не разбираше езика
на раята. Инокентий се замисли как да попита турчина всички тези не
ща, които беше попитал на български. В този момент човекът се раз
мърда и заговори:
- Пафнутий, търся проигумена Пафнутий!
Инокентий трепна. Откъде този човек знаеше за проигумена? Той
много добре познаваше Пафнутий, но откъде момчето знаеше името на
проигумена?
Какво? - той не успя да скрие изненадата си. - Откъде познаваш
Пафнутий? - попита след малко презвитерът.
Яне вече беше решил как да действа. Трябваше на всяка цена да раз
бере какво е станало със стареца и искаше да го види. В този момент се
появи болката. Силна и тъпа, тя като че ли парализираше действията му.
Той понечи да опипа главата си, но не успя, защото беше вързан. Има
ше чувството, че има нещо голямо на главата, което освен че го болеше,
му тежеше.
Инокентий разбра какво мъчи момчето. В ръката си той държеше
ятаган, така че след кратък размисъл реши да го отвърже, но все пак
държеше върха на оръжието насочено към гърдите на лежащото на по
да момче.
- Кой си ти? - пак попита Инокентий, след като преряза въжето, с ко
ето Яне беше вързан.
Яне се направи, че не чува и отново попита:
- Къде е проигуменът Пафнутий?
Това ядоса току що назначения презвитер, той стана и размаха ятага
на над главата на момчето.
- Ако не ми отговаряш, ще те заколя като яре!
Яне се уплаши от гнева на монаха. Той виждаше как той размахва
ятагана на Кара Мустафа и се притесняваше, защото си личеше колко
лошо владее оръжието. За да предпази монаха от самонараняване или

за да не го нарани без да иска, той реши да говори.
- Казвам се Яне - той бързаше да отговори, за да накара монаха да
спре е нелепото мятане на ятагана. - Тук ме прие Пафнутий, ако не вяр
вате го попитайте! Гладен съм, искам да ям!
Докаго говореше това, Яне опипа главата си. На слепоочието имаше
огромна подутина, която го болеше. Явно човекът, когото беше напад
нал в тъмното, го беше ударил в сляпото око или това се беше случило,
докаго беше падал. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно си
спомняше какво беше станало преди малко. Колкото и да беше странно
този човек, който сега стоеше пред него, го беше хвърлил и го беше по
бедил, него, победителят на борбите на Четиридесетте извора, наслед
никът на най-славния български пехливански род - Боляровите. Сега
той не смееше да погледне монаха. Как можа да допусне някакъв калу
гер да го победи? Тази мисъл още повече огорчаваше настроението му
и като че ли караше главата му да го боли още по-силно и по-силно.
- Какво търсиш тук? - попита монахът.
Яне се замисли дали да се довери на монаха. Все пак това момче, но
вият презвитер, беше вторият човек, който познаваше в манастира. За
бави още малко своя отговор и най-накрая реши да говори.
- Казвам се Яне. Много съм гладен, не съм ял от няколко дни. Крия
се от потеря турни.
Думите на седналия на пода мъж накараха Инокентий да разбере ко
го бяха търсили турците. Той беше помислил, че преследват Петко, но
явно те бяха търсили Яне, скрит в манастира от проигумена Пафнутий.
Старецът, въпреки че по нищо не беше показал, през цялото време е
знаел какво се случва. Някакви игри се бяха играли в манастира и как-
то сега се разбираше Пафнутий е бил в центъра им.
- Много съм гладен! - продължаваше да говори неговият пленник.
Инокентий имаше нужда да помисли, но мрънкането на седящия на
пода човек му пречеше. За да спечели време, той реши да заведе мом
чето да хапне. Наведе се и стегна с въже ръцете му. Яне се съпротивля
ваше и опитваше да направи така, че въжето да не се впие много в кит
ките му. Инокентий за миг се стъписа, защото осъзна колко силни са ръ
цете на момчето. Все пак успя да го върже колкото се може по-стегна-
то, за да е сигурен, че то няма да побегне или да опита някаква съпро
тива. След това му помогна да се изправи, взе светилника и в същото
време каза:
- Как казваш те викат?
- Яне.
Ill том "Хайдут " 85 / глава "Боляровия хап
Инокентий водеше своя пленник, като го подхващаше за лакътя. В

другата ръка той държеше светилника и ятагана. Двамата излязоха в
тъмния коридор. Светлината на кандилото, което и без това беше мижа-
во, сега съвсем се разсея в гъстия мрак навън и не помагаше на двама
та да виждат къде стъпват. Тази нощ беше тъмна и мрачна. Докато сли
заха по дървеното стълбище, Инокентий беше много внимателен. Стъ
палата бяха тесни и стръмни, така че двамата не можеха да ходят един
до друг. Затова монахът пусна Яне напред, но тъй като светлината идва
ше откъм гьрба му, той сам правеше сянка на себе си и не виждаше поч
ти нищо. Изведнъж Яне се препъна и политна напред, понечи да се хва
не и да спре падането си, но ръцете му бяха вързани и той падна тежко
по стръмните стъпала, като се претърколи няколко пъти. Грохотът от па
дането беше страшен. Със сигурност пленникът се беше ударил лошо.
Монахът понечи да помогне на лежащото на земята момче. Той поста
ви светилника на земята и с ятагана разсече възлите на въжето. Докато
правеше това, отнякъде дойде Йосиф Брадати. Той беше облечен с ра
со, което означаваше, че въобще не си е лягал, а сигурно така е обика
лял из двора на манастира.
- Какво става? Кой е този? - питаше големият мъж, докато се навеж
даше да помогне на новия, току що избран, презвитер.
- Залових някакъв нарушител, но той падна.
В следващия момент отвсякъде наизлизаха монаси със свстилници в
ръце. Всички те бяха чули страшния тътен и сега идваха, за да видят
какво се е случило. Авторитетният глас на Йосиф ги накара, без да пи
тат повече, да се приберат по килиите. След като това се случи, двама
та -Йосиф и Инокентий, подхванаха тялото на момчето и го занесоха в
магерницата. Момчето не показваше никакви признаци на живот. В
просторната столова, докато Инокентий палеше няколкото факли и ка
мината, Йосиф провери дали момчето е живо. Докато правеше това, той
шепнеше някакви молитви. По всичко си личеше, че брадатият презви
тер, освен литературната си подготовка, имаше познания и за лечение с
билки. След като направи на момчето някакви заклинания, то вдиша
дълбоко и се размърда. Инокенти въздъхна с облекчение. Никак не му
се искаше първият ден, в който беше избран за презвитер, да бъде свър
зан с греха за убийство, пък макар и неволно.
- Жив е! - възкликна новият презвитер.
- Жив е! - повтори брадатият мъж. - Кой е той? - попита пак епитропът.
- Казва се Яне и е човек на стария презвитер Пафнутий - отговори
Инокентий.*
*епитроп - религиозен мисионер, църковен наблюдател
- Каза ли, че го е виждал? - явно Йосиф не беше забравил защо е тук

и продължаваше разследването.
- Не, постоянно повтаряше, че е гладен.
- Добре, повикай пандура. който трябваше да пази манастира тази
нощ! - заповяда едрият брадат мъж.
Инокентий се обърна и тръгна да излиза от магерницата. Той много
добре знаеше, че тази вечер дежурен пандур трябваше да е Петко, но
приятелят му беше изчезнал. Той самият му беше поставил задача да
отиде да купи агнешки кожи за пергамент от Станимака, но това тряб
ваше да стане на сутринта. Къде обаче се беше запилял приятелят му
тази нощ, той не знаеше. Не знаеше и какво прави в килията му този
Яне. Инокентий тръгна да излиза не защото смяташе да открие или да
търси Петко, а защото му трябваше време да осмисли всичко, което зна
еше и да си състави обща картина на положението. Преди обаче да ус
пее да излезе, Йосиф каза:
- Събуди и готвача, да дойде тук да направи нещо за ядене на момчето!
Инокентий изпълни първо тази заръка. Явно Йосиф отчиташе въз
можността да изкопчи информация от момчето. Той сигурно щеше да го
разпитва и затова искаше момчето по-бързо да се съвземе.
Всъщност не толкова действията на Йосиф, а миризмата, която ско
ро се разнесе из манастирската кухня, накара Яне да се върне в съзна
ние. С мъка той откри, че цялото тяло го боли. Отначало не си спомня
ше нито къде се намира, нито кои са хората около него и какво се беше
случило. По болката, която изпитваше, отначало му се стори, че много
дълго са го били. Скоро паметта му започна да се възвръща. Той си
спомни стълбите и падането. Много болка и много удари му се бяха
събрали тази вечер. След това разгледа двамата мъже, единият от които
много добре познаваше, а скоро откри, че си спомня и другия. Той бе
ше едър мъж, с буйна брада. Когато той му бутна паница с чорба и ко
мат хляб, до носа му достигна миризмата на едрия мъж и той се намръ
щи, но гладът му беше толкова голям, че веднага, с треперещи от глад
ръце, се нахвърли върху яденето.
Двамата мъже доволно гледаха бързо ядящия и давещ се младеж.
Скоро той се успокои и започна да се храни по-бавно. Йосиф знаеше, че
чорбата няма да е достатъчно хранителна за прегладнялото момче. За
това, още докато Яне сърбаше и гълташе едрите залъци, по негова запо
вед готвачът хвърли една дебела мръвка в огъня. Из цялата магерница
се разнесе миризмата на печено месо. Върху месото готвачът явно на
ръси някакви билки, защото скоро цялото помещение се изпълни с из
кусителна миризма. Макар късно посред нощ, в устата и на двамата мо
наси се отделяше слюнка. Те също почувстваха глад, когато помириса
I ll том "Хайдут 87 I глава "Боляровия хай
ха уханните билки, смесени с мириса на печащото се, цвърчащо на огъ

ня месо.
Отначало Яне не дъвчеше, а направо гълташе големите залъци. Ско
ро откри, че гърлото го боли. Големите непосилни залъци го бяха над-
рали. Ядеше от топлата чорба и чувстваше как топлината се разлива из
тялото му. Постепенно почувства как силите му се възвръщат и започна
да яде по-бавно, вече наслаждавайки се на храната. Продължи да сърба
от чорбата, но миризмата на печащото се месо все повече го караше да
мисли за следващото ястие. Скоро готвачът му поднесе в чиния голямо
то парче препечено месо. Яне лакомо продължи да яде ароматното ме
со, което отвън беше доста запечено от допира с нагорещените въглени,
а вътре все още се виждаше червената му кръв. Той отхапа първата
мръвка и из тялото му се разля божествена наслада. Месо! Толкова
вкусно месо никога досега не беше ял! Откога не беше ял хубава храна!
Мислено благодареше на двамата мъже. Дядо му винаги беше казвал, че
след нещо лошо винаги идва нещо хубаво. Явно лошите неща за тази
нощ бяха свършили. Нападнатият от него човек го беше победил и уда
рил, а после беше дошло и падането. Сега беше щастлив. Месото като
че ли му върна облика и характера, които беше загубил в дните, в кои
то беше гладувал. Вътре в себе си Яне призна, чс гладът го беше побе
дил, беше го накарал да се огъне. Сега, когато се наяде, отново върна
смелостта и увереността си. Храната като че ли прогони болката от тя
лото му. Вече се чувстваше по-добре. Двамата мъже говореха помежду
си и той беше благодарен за това. Не искаше нищо да го разсейва и да
забавя яденето му. Мина доста време преди да изяде цялото парче ме
со. Накрая на няколко пъти се замисли дали да не си запази част от
мръвката, но после реши да не рискува. Не знаеше дали двамата мъже
ще му я оставят, затова реши, за по-сигурно, да си я "гушне" в корема.
В момента в който спря да яде, коремът силно го присви. Многого яде
не, след дългото гладуване и това, че в началото беше гълтал големите
залъци, без да ги дъвче, предизвикаха силни болки в корема му. Той се
присви с болезнено изражение. Не му стигаше, че всички кости и мус
кули го боляха, че цицината на главата отново напомняше за себе си с
тъпа и силна болка, а сега и коремът... Отначало стоеше присвит и ни
що нс разбираше от думите на мъжете, които го питаха нещо. Той ма
хаше с ръка и в този момент готвачът, явно по заповед на по-стария
мъж, внесе и постави на масата голяма стомна. Скоро върху дървената
маса се появиха и три дървени чаши. Течността в стомната не беше во
да, а червено като рубин вино, чиято миризма Яне усети още докато по-
младият мъж го наливаше в чашите. Яне пое подадената му чаша и то
ва още повече засили болката в корема му.
- Пий! - гласът на брадатия монах не търпеше възражение.

Яне отпи малка глътка. За негова голяма изненада червената течност
беше студена и му подейства много добре. След топлата чорба и пържо
лата, студеното вино беше като балсам за корема му. То като че ли про
тиводействаше и гасеше топлината в него. Това охлаждане го успокоя
ваше и като че ли гонеше болката от тялото му. Отначало той отпиваше
малки глътки от режещата течност. В Боляровия хан дядо му имаше
специално лозе, което даваше хубаво грозде и от него всяка година той
правеше също такова червено вино. Макар сам да не пиеше, дядо му
умееше да прави вино, което радваше всички гости на хана. Така, зара
ди доброто гъсто вино, името на дядо му и хана се бяха прочули из ця
ла Тракия. Гроздето в равнината ставаше по-слабо и не така сочно и
силно както това, което растеше по склоновете на Станимака. Лозите
искат слънце, каквото в Тракия и в равнината има в изобилие, но и в ко
рените лозата иска да има камък, в който да преплете корените си. Така
Станимашкият мавруд беше познат в цялата Империя, но всички знае
ха, че няма по-хубаво от манастирското винце. Калугерите бяха майсто
ри в приготвянето на вино, защого пазеха рецептите от поколения. Ос
вен това всички знаеха, че манастирските асми са на най-хубавите мес
та - на склон, на припек и в песъчлива и ронлива почва. Именно на те
зи места гроздето наливаше сок през цялото лято, зърната се оформяха
големи и кръгли, е правилна форма, като топчета. Понякога слънцето
така напичаше зърната, че те се пукаха от сочност и захар. Така Бачков-
ския манастир, освен с всичко останало, беше известен и е доброто ви
но, което го славеше из цялата Империя. Долу, в подземията на манас
тира, имаше голяма изба с огромни бурета и каци е вино. Една част от
виното се пиеше като младо, но не малка част се държеше да отлежава
и така година след година, докато не смекчи вкуса си, не се сгъсти и не
придобие от аромата на дъбовите бъчви, в които отлежаваше. Сега, ка
то отпиваше от виното в чашата, Яне разбра, че араповското вино по ни
що не отстъпва на бачковското.
Асмите на дядо му даваха грозде малко по-леко от тежкия и гъст мав
руд, но пък по-пивко и хората го харесваха. То имаше прозрачен червен
цвят. Такъв рубинен беше цветът и на превъзходното вино, което в мо
мента Яне пиеше. Течността, макар да беше студена, скоро го загря и
цялото му тяло пламна, но в същото време тази напитка, която считаха
за нектар на боговете, му даде сила и наистина изгони умората и болка
та от него. Отначало Яне пиеше на малки глътки, но постепенно глът
ката му ставаше все по-голяма и по-дълга, а вкусът на виното му се ус-
лаждаше. Въпреки че дядо му правеше много добро вино, сам той не
пиеше. Баща му също не пиеше и на него му беше забранено да пие.
Ill том "Хайдут 89 / глава "Боляровия хан
Пехливаните трябваше да бъдат чисти, трезви и силни, а виното праве

ше човека елаб и мързелив. Пияните хора не спяха вечер, а стояха по
кръчми и по цяла вечер можеха само да седят и да пеят. Неведнъж Яне
беше виждал пияни мъже. На тях не можеше да се разчита. Те самите
не можеха да разчитат на себе си, зашото след като се напиеха, започва
ха да вършат и да говорят глупости. Така още от дете Яне беше научен,
че не е хубаво да се пие. На Коледа или на Великден му позволяваха да
пийне малко вино от купичката, която обикаляше масата и от която от
пиваха всички, но само тогава. Сега обаче той като че ли забрави думи
те на дядо си. Течността като горещ метал се разливаше из потрошено
то му тяло и го караше да се чувства добре. Тя го загряваше и го праве
ше лек, като че ли лети. С всяка следваща глътка му ставаше все по-ху
баво и по-хубаво. Скоро изпи и втора чаша от виното. То вече не му ми
ришеше на вкиснало, както в началото. Наистина прогони болката от
корема му. Скоро започна да чува думите на двамата мъже и им обърна
внимание. Те гьрпеливо чакаха този момент.
- Откъде си? - попита Йосиф.
- От околните села - отговори Яне. Не искаше да казва повече, за да
не бъде разкрит и издаден по какъвто и да е начин.
- Какво си направил? С какво ядоса турци ге? - продължи да пита ста
рият презвитер.
На Инокентий беше ясно, че презвитерът на Рилския манастир - Йо
сиф, продължава разследването. Той седеше до него и гледаше как ста
рият му брат извършва разпита и се учеше. Похватите на Йосиф бяха
толкова нагледни и изчистени, че току що избраният презвитер изпит
ваше възхищение от това, което наблюдаваше. Той се възхищаваше на
точните въпроси и дълбокия замисъл, с който Йосиф питаше. Понякога
на младия монах му се струваше, че въпросите са твърде отдалечени и
нямат никаква връзка с делото, но след време прозираше замисъла им и
едва не възкликваше от изумление.
Преди Яне да успее да отговори, Инокентий, за да направи впечатле
ние на брадатия презвитер, каза:
- Преследвачите му бяха в манастира и го търсеха. Те останаха тук
няколко нощи. Всички бяха турци, което означава, че Яне е вече поло
вин хайдутин. Сигурно се е дигнал срещу някаква неправда. Но това не
бяха просто турци, всички те бяха много големи и силни и приличаха на
пехливани. Но не бяха и просто пехливани, това бяха най-властните хо
ра, които досега съм виждал. Те бяха горди, личеше им, че са свикнали
да командват, като че ли всички бяха паши. Те не са от Румелия и Бъл
гария, такова великолепие и замах, толкова силни и красиви мъже може
да има само на едно място в Империята - в Истанбул. По всичко си ли
чеше, че мъжете са войници, но не прости кърсердари. Това беше най-

странната група, която не само аз, но и всички монаси сме виждали.
Главатарят им се казваше Кая, което на турски означава Грамада, Ска
ла, Канара или Голям камък. Този мъж беше наистина страшен. Според
мен това беше башпехливанинът на султана, а силните и горди мъже,
които го придружаваха, бяха неговата свита.
Яне слушаше изумен. Не можеше да повярва, че младият монах е ус
пял да научи толкова много. Но Инокентий не спираше:
- Откъде башпехливанинът на султана може да те познава и защо те
преследва? - попита себе си Инокентий и погледна към Яне. - Ти също
си пехливанин.
Сега вече момчето не успя да скрие изумлението си. Това вече беше
прекалено. Откъде младият презвитер можеше да знае това? В този мо
мент до него достигнаха следващите му думи и той се успокои:
- Познах, че си пехливан, защото макар и млад, тялото ти е много
силно. Освен това, докато те завързвах, усетих силата на ръцете ти, ко-
гато се съпротивляваше, а и падането, при такова падане всеки норма
лен човек щеше вече да е мъртъв, но не, макар и с вързани ръце, ти пад
на като човек, който е учен на такива неща.
Докато Инокентий говореше, Йосиф го слушаше внимателно. Той се
радваше на разсъжденията на току що избрания, лично от него, презви
тер. Радваше се, че беше направил този избор. Момчето наистина има
ше ясна и чиста мисъл и със сигурност щеше да се справи с управлени
ето на скрипторията. По всичко си личеше, че момчето е ученик на
Пафнутий. Самият Йосиф беше негов ученик и сега, в разсъжденията
на момчето, откриваше мисълта на стария си учител.
Освен от Йосиф, младият монах беше наблюдаван с голям интерес и
от Яне. Все пак последните думи го успокоиха. Те означаваха, че той не
го помни от Боляровия хан.
В този момент Йосиф вдигна стомната с вино, която се беше изпоти
ла отвън. Яне я погледна и като че ли почувства стипцивия вкус на сту
деното вино в нея. След малко виното с ромон се изля в чашата му и се
разпени. Той го гледаше като омагьосан, очите му пареха, а главата му
някак топло пулсираше, но не го болеше. Той отпи от студената течност
и му се стори, че отпива от някакъв ароматен сок. Чувството му, че ле
ти се засилваше с всяка глътка. Скоро му се стори, че ще падне назад и
той инстинктивно се хвана за масата. Двамата монаси видяха всичко то
ва и се засмяха. Те много добре знаеха какво се случва с момчето, но яв
но за целите на Йосиф Яне трябваше да бъде пиян. Сигурно така целе
ше да "развърже" езика му.
- Вярно ли е, че си пехливанин? - бавно попита Йосиф.
I ll том "Хайдут" 91 I глава "Боляровия хан "
Яне понечи да отговори, но почувства езика си подут. Опита се да ка

же нещо, но само избоботи несвързано и неясно. Езикът отказваше да
се обърне в устата му. Но само след миг устата му произнесе думи, ко
ито не беше очаквал да чуе от себе си:
- Аз съм пехливанин - боботеше Яне. - Не!!! Аз съм най-добрият пех
ливанин в цялата Империя! Аз съм башпехливанин!
Като каза това, картината пред погледа на пияното момче се размаза,
но то все пак успя да забележи ехидните усмивки по лицата на двамата
облечени в черно мъже.
- Какво? - избоботи Яне и в опита си да се изправи забърса дървени
те чаши и разля виното по плота на масата. - Какво? Подигравате ли ми
се? Аз, Яне... - Яне поиска да каже фамилията си, но езикът му не мо
жеше да я произнесе. - Аз съм победил самия Кая, какво си мислете
вие? Вие ми се подигравате!
Яне прекрачи пейката и поиска да тръгне към смеещите се насреща
попове, но краката му го отнесоха назад към стената. После те започна
ха да се преплитат и да го носят наляво и надясно, все едно се намира
ше на клатещ се кораб. Всичко това продължи докато накрая не падна
тежко върху големите каменни плочи на пода. Самият той не знаеше
какво прави, но устата му говореше, без да може да я контролира.
От тази вечер не си спомняше нищо повече. Чувството, че лети и
множеството образи, които се въртяха бързо пред очите му, като върте
лежка, бяха единственият му спомен. И шепот, някакъв шепот, който
чуваше през цялото време.
Когато отвори очи, видя надвесен над себе си младия монах.
- Добре ли си? - попита той, а гласът му звучеше като Йерихонските
тръби. Яне направи болезнена гримаса и запуши ушите си. Болката в
главата му беше непоносима. Напипа подутината на главата си. Тя бе
ше деформирала цялата му глава. Устата му беше суха, а дъхът му -"от
ровен". Яне примлясна няколко пъти с уста, но нищо не успя да постиг
не. Тогава понечи да стане от леглото, но краката му не го държаха и той
се изсули на пода. От падането не го заболя, но не можеше да стане, а
само безпомощно махаше с крака.
За да не бъде ударен, Инокентий се беше отдръпнал.
- Ей сега ще те науча! - крещеше Яне и злобно гледаше монаха, но
нищо не можеше да му направи. В този момент към краката на Инокен
тий се присъединиха и краката на Йосиф. Яне глупаво го изгледа отдо
лу, така както си лежеше на пода.
- Много "страшен" млад мъж! - каза Йосиф и помогна на Инокентий
да го изправят на крака.
Следващите дни Яне беше принуден да прекара в обкръжението на

двамата. Не можеше да се каже, че е затворен в зандан, защото вратата
на килията му не беше заключена, но постоянно някой го навестяваше.
Не можеше да каже и че го разпитват, но двамата мъже непрекъснато го
питаха нещо. Един ден разпитът на Йосиф прерасна в нещо ново. Така
както си стоеше, едрият мъж с брадата стана, отиде до Яне, седна сре
щу него на един висок стол и го хвана за ръцете. В първия момент Яне
се дръпна, защото очакваше да му направят нещо лошо, но силният
мъж го задържа. Инокентий гледаше с нескрит интерес.
- Отче, това ли е вашият метод? - попита той, като гледаше отстрани.
По-възрастният мъж продължи, като че ли не беше чул въпроса. Той
говореше на Яне някак отнесено и все така го държеше за ръце. Млади
ят пехливанин вече не се дърпаше. Какво можеше да му стори по-въз
растният монах? Видя, че всичко това не болеше. Отначало Йосиф пи
таше Яне най-различни неща. а след това започна да описва как няка
къв човек убил друг човек. Питаше пехливанина дали си представя
всичко това. Яне участваше в разпита с не по-малък интерес. Той нищо
не разбираше, но усещаше, че участва в нещо интересно.
После изведнъж брадатият мъж започна едновременно да задава въп
роси и да обяснява на гледащия монах какво прави.
- Преди години измислих начин как да разпитвам хора, извършили
тежко престъпление, без да ги измъчвам. Изтръгването на признание с
мъчение не важи, защото всеки по-страхлив е готов да си признае вся
какво престъпление, само да се изплъзне от болката при разпита. Някои
хора предпочитат смъртга пред болката. Тогава срещнах един мъдър ка
дия, който ме подсети и аз измислих този начин. Той пръв беше започ
нал да разпитва по този начин. Кадията се славеше с благия си нрав и с
това, че откъдето минеше не оставаше неразгадана загадка. Аз развих
неговия метод. Според него всеки човек, който е извършил или е наб
людавал някакво убийство или друго мерзко деяние, го запомня и то ос
тавя дълбок отпечатък в паметта му. Когато ти успееш да му го разка
жеш достатъчно точно, споменът се завръща и човекът се издава, реа
гира на този разказ. Най-добре това си личи по ръцете. Така аз държа
ръцете на човека и му разказвам какво се е случило в момента на убийс
твото. Описвам му природата, времето и всичко останало. Така човекът,
чрез изпотяване, неволни трепвания и спазми, ми разкрива дали е бил
там, или не, дали тази картина му е позната, или не.
После Йосиф продължи да пита и в същото време да обяснява на
Инокентий за убийството. Яне също чу думите на брадатия мъж и се
притесни. Той се чудеше как да отпусне ръцете си, за да не се издаде.
Питаше се какво ли трябва да направи, за да заблуди стареца. Неочак
I ll том "Хайдут 93 / глава "Боляровия хап "
вано разпитът свърши и старецът се изправи. Яне се отпусна с облекче

ние. По време на разпита не чувстваше болката в главата, но след раз
пита тя отново се върна.
- Невинен ли е, учителю, или виновен? - нетърпеливо попита Ино-
кентий.
В този момент Яне мразеше малко по-големия от него монах.
- Да излезем да се разходим и ще ти разкажа още за метода - уклон
чиво отговори Йосиф. - А ти, момко, хубаво се наспи!
Тази нощ Яне така и не можа да мигне. На сутринта разбра отгово
ра, който Йосиф беше дал на Инокентий. Още призори началникът на
пандурите дойде и с грубо думкане го събуди. Той скочи в просъница,
но дори нямаше време да се уплаши. Веднага беше зачислен към пан
дурите на манастира.
- Таман един от пандурите ми избяга, запиля се някъде - каза начал
никът. - Идвай, вземай дрехи, ще ти зачислим оръжие и от днес започ
ваш работа в дружината на пандурите!
Замаян Яне правеше всичко, което човекът му кажеше. Чак по-късно
през деня разбра, че брадатият презвитер явно го беше обявил за неви
нен. Олекна му. Освен това животът на пандурите много му допадаше.
Зачислиха му една крива арабска сабя, но той не можа да свикне с нея,
отиде до килията си и извади ятагана на Кара Мустафа, който беше
скрил в една пролука между камъните. Башпандурът много се учуди от
къде момчето може да има такова хубаво оръжие, достойно за паша, но
не го попита. Той вече усещаше, че Яне е пазен и наблюдаван от самия
епитроп и от новия презвитер Инокентий. А иначе момчето беше доб
ро, послушно и изпълнително. То веднага допадна на всички. Правеше
всичко, което му се кажеше. Не се нуждаеше от допълнително подканя-
не. Яне изглеждаше крехък, но всъщност имаше голяма сила, беше жи
лав и с радост се хвърляше да върши и най-мръсната работа, на която
другите пандури се мръщеха. Силата и издръжливостта му скоро нап
равиха впечатление на всички и те започнаха да го тачат все повече и
повече. Той беше свестен човек и никому лоша дума не каза. Освен то
ва се отличаваше с весел нрав и умееше със случките, които разказва
ше, да весели цялата дружина. Не след дълго Яне се превърна в безцен
на част от групата на пандурите.
Скоро пандурите тръгнаха на лов, а те ловуваха в една местност под
село Орешец. Това беше най-омайното и чудно кътче на света. Тук бо
ровете и елите се докосваха до другите дръвчета. Особено есента, кога-
то Бог като с четка разпръсваше златно жълтото, огнено червеното и
всички останали небесни цветове, що ги има само в дъгата, тук става
ше невероятно красиво. Есенните цветове се смесваха с все още зеле
ните цветове на елите и боровете. Нямаше човек който, като види тази
красота, да може да стърпи възгласа си и да не вдиша дълбоко, за да по
еме повече от красотата божия. Полянките бяха с ниска трева и отвся
къде бяха оградени с храсти и дръвчета, като че ли нарочно засадени от
нечия божествена ръка, за която в този момент най-важна е била красо
тата. Пандурите бяха дошли в този топъл есенен ден да ловят глигани.
Зимата наближаваше и манастирът се нуждаеше от прясно месо за сту
дените месеци. На Яне му бяха зачислили и един лък със стрели. Пре
ди лова башпандурът беше разпределил задачите. Най-опитните и доб
ри стрелци бяха отишли да чакат на пусия глиганите, а по-младите и не
опитни, сред които беше и Яне, трябваше да плашат животните и да ги
насочват към стрелците. Задачата на плашачите беше да вдигат шум.
Глиганите, макар силни и опасни животни, бяха много плашливи, така
че едва ли някой от плашачите щеше да види глиган по тези малки по
лянки с ниски храсти. Затова Яне вървеше и потропваше с две летви, но
без никакъв ентусиазъм. Неговото желание беше да бъде в групата на
стрелците и наистина да ловува. Всичко това го караше да ходи без осо
бено желание и да обикаля повече, разглеждайки красотата на околната
местност, отколкото вживявайки се в лова. Изведнъж, както си ходеше
и се оглеждаше, храстите пред Яне се раздвижиха. Той се сепна и спря
да тропа. Изненадата му беше толкова голяма, че кръвта му се смрази и
той застина на място. "Какво беше това?" - въпросът нахлу в главата му,
по-скоро като опит да избяга от това, което много добре осъзнаваше.
Съвсем скоро видя с очите си това, от което се притесняваше. Пред не
го се показа огромен и черен, като самия дявол, глиган. Той беше тол
кова близо, че стреснатото момче виждаше всеки косъм от четината на
огромното животно. Глиганът изгрухтя и с рязко движение се обърна с
големите си бивни към него. Яне не искаше да мисли какво ще се слу
чи в следващия момент. Беше впечатлен от това колко бързо и поврат-
ливо беше животното. Взираше се в голямата глава и сближените му
очи, с които то го гледаше изпитателно, готово във всеки момент да на
падне. Момчето опита да извика за помощ, но някаква невидима ръка го
беше стегнала за гърлото и от там не излезе нито звук. Изведнъж, без
предупреждение, животното се втурна право към него. Това беше напа
дение, нямаше никакво съмнение. То беше навело ниско глава и към не
го летяха двата му бели, криви като сърпа на луната, бивни. Яне поглед
на наляво и надясно за помощ, но наоколо нямаше жив човек. Решени
ето да действа беше по-бързо от самата му мисъл. Без да преценява и да
мисли, като на сън хвърли летвите с които тропаше, свали лъка, хвана
стрела, постави я на тетивата, изтегли силно и я пусна. Без да мисли от
стъпи вдясно, така че насочи стрелата зад левия крак на глигана, точно
I ll том "Хайдут 95 I глава "Боляровия хай
там където трябваше да се намира неговото сърце. В момента обаче не

се замисли за това. Единствената му мисъл беше, че черната кожа на
животното е много дебела и трябва да дръпне тетивата докрай, за да мо
же да я пробие. Може би затова стрелата е тъп звук се заби до полови
на в тялото на мощното животно. Всичко това стана толкова бързо, че
Яне нямаше време да осъзнае каквото и да е. Чак когато видя как глига
нът подгъна предните си крака и някак разколебано падна напред, той
осъзна какво би се случило, ако беше закъснял дори само за миг или ако
не беше уцелил. Гледаше червената пяна, която течеше от зурлата на по
валеното животно и страхът нахлу в жилите му. Краката му омекнаха и
той се отпусна на земята.
Поздравленията на другите ловци, радостта на приятелите му пла-
шачи, които бяха щастливи, че именно техен човек беше успял да убие
единственото животно за деня, му минаха като на сън. Започна да се
съвзема едва когато, седнал около огъня, изяде голямо и добре опечено
парче месо. По него бяха полепнали още горещи въглени и имаше дъх
на дърво и пепел. Именно комбинацията на печено месо и миризмата на
дърва го отрезви. Всички се радваха и го възхваляваха, но той все още
не беше наясно точно какво се беше случило. Даде си сметка, че ако в
момента на изстрела всичко му беше ясно, колкото повече време мина
ваше, толкова по-объркано ставаше всичко в главата му. И някаква пе
лена на забрава покриваше случилото се. Опита се да не мисли, защото
със спомена в гърдите му нахлуваше и страхът, който го караше да тре
пери, но не от студ.
Вечерта опита да заспи, но не успя. Толкова силно беше вълнението
му. Всеки път, когато се унасяше, се стряскаше, защото сънуваше гли
гана, е наведена надолу глава, готов да атакува. Виждаше белите му
бивни, които се приближаваха. Още миг и щяха да го разпорят. Яне под
скачаше и викаше на сън.
На другия ден отношението на пандурите към него вече беше раз
лично. Башпандурът го избра да бъде в групата на ловците стрелци. Той
беше толкова горд. Всички му обръщаха специално внимание. Ловът
продължи, а късметът на Яне не свърши и той простреля още няколко
глигана. Така уважението към него се увеличаваше все повече и повече.
В края на улова вече всички гледаха на него като на стар пандур и мно
го добър ловец.
Тази есен предстоеше един последен лов. Кръвта на Яне отново ки
пеше и той се грижеше за оръжието си. На другия ден ловците щяха да
тръгнат за този последен лов. Припасите на манастира бяха запълнени,
но игуменът държеше да има повече храна, за черни дни.
От известно време Яне и Инокентий се упражняваха заедно. Млади

ят монах учеше Яне на някакви техники, които знаели монасите такси-
диоти. За негово голямо учудване Инокентий знаеше техники на борба
и ги правеше точно така, както ги правеха Болярови - с високо вдигане,
удар в земята и с натягане през цялото време, докато се хвърля. Всичко
това много учуди Яне, който започна да си мисли, че може би тези тех
ники не са известни само на неговия род, както дядо му много пъти му
беше казвал. Двамата се упражняваха и вечерта Яне си легна по-рано.
Оръжието му беше готово за последния лов. Бяха му дали едно старо
ръждясало копие, което той с големи усилия беше излъскал и наточил.
Все пак това оръжие беше много неудобно. Беше тежко, с много груба,
дебела и крива дръжка. Сега нямаше време, но когато се върнеше от ло
ва трябваше да смени дръжката на маждрака. Преди да заспи се сети за
уважението, което пандурите имаха към него, усмихна се и заспа.
Сутринта беше слънчева, една от тези утрини, в които слънцето все
още напичаше, но вече нямаше предишната си сила и не прежуряше, а
само топлеше. Две пеперудки си играеха над един зелен чимширов
храст. Яне се загледа в полета на белите пеперудки, които като че ли
танцуваха.
Старият манастирски котарак, който допреди малко се беше навирал
из миши дупки, стана, лениво се изтегна и бавно, някак гордо, тръгна
между чувалите пълни с жито и друга стока. Той отново бавно се про
тегна и разтегна тялото си, а после тръгна между едрите чимширени
храсти. Котаракът обаче въобще не се интересуваше от полета на пепе
рудките.
Яне изгледа котарака и престана да вижда пеперудите. От силните
слънчеви лъчи очите му се затваряха, но душата му ликуваше. Беше
свободен. Най-накрая можеше да излезе и да бъде сред хората. Предс
тоеше последният лов. Досега той беше направил достатъчно, за да зас
лужи уважението на своите приятели, но днес му се отдаваше един пос
леден шанс и той щеше да се възползва от него. Харесваше му да бъде
пандур. Цял живот се беше борил и учил на това да бъде воин. За него
да работи като пандур беше сбъднатата му мечта. За човек от раята, кой
то иска да стане воин, това беше единственото нещо, което можеше да
прави. Той често се беше замислял какво би могъл да прави, когато ста
неше мъж. Не искаше цял живот, като баща си и дядо си, да обработва
земята. Раята нямаше право да носи оръжие и да служи като аскер, за
това той мислеше да се хване на работа като пазач на кервани. Стани-
мака беше най-близкият голям град до Боляровия хан и също така беше
голям търговски център. От него тръгваха най-много кервани за Истан
бул, Бяло море, Солун. Тъй като пътищата минаваха през Родопа плани
на или през Странджа, керваните трябваше да се охраняват. Тази рабо

та се вършеше от дервентджии. Това бяха хора, сред които имаше и
християни, които пазеха керваните от хайдутите и всякакви други бан
ди. За тази работа дсрвентджиите получаваха част от товара, който про
даваха и така печелеха пари. В планините и по проходите имаше цели
дервентджийски села. В тях хората се занимаваха само е това. Те бяха
със специален статут и не плащаха повечето от данъците, които тегне
ха над останалата рая. Тайно Яне много пъти си беше мислил как, като
порасне, ще избяга от кърската работа и ще отиде в Станимака, където
ще се хване да работи като дервентджия.
Маждрака, който беше излъскал до бяло, сега осветен от утринните
лъчи, светеше като от чисто сребро. Може би единственото за което съ
жаляваше беше, че като дервентджия щеше да си има собствена пушка
бойлия и пищов табанджия. А сега беше въоръжен е ятагана на Кара
Мустафа, с лък със стрели и с това криво копие.
Цялата група пандури напусна манастира и се насочи към Родопа
планина. Този път обаче не се спряха до първия скат, а навлязоха дъл
боко в планината. Башпандурът явно беше решил като за последно да
се върне с богат улов в манастира и водеше дружината дълбоко в нед
рата на планината. Тук освен глигани можеха да се срещнат мечки, въл
ци, сърни, елени и всякакъв друг дивеч. Пандурите бяха много внима
телни да не се засекат е някоя хайдушка чета, защото изходът от такава
среща би бил сражение. Най-накрая, чак след втория ден, дружината се
оказа в една широка низина, някъде между селата Петково, Славейно и
Горно Дерекьой (днес Момчиловци). Тук те спряха обоза от каруци и
като се пръснаха на малки дружини, тръгнаха да ловуват.
Башпандурът - нисък, пъргав мъж, с побеляла рядка коса, ги събра
преди лова и каза:
- Пазете се! Мечките вече трябва да са се прибрали в бърлогите си и
да са заспали. Ако срещнете мечка, внимавайте, защото може да е
стръвница! Не я закачайте! Търсете глигани, сърни и глухари! С мен ще
дойдат Яне и Никодим. Айде, дружина, привечер пак тук и с богат улов!
Наслука!
Всички пандури потеглиха в групи по предварителни маршрути.
Всички си пожелаваха късмет и наслука. Групата на Яне беше най-мал
ка, но в нея влизаха башпандурът и неговият помощник Никодим. За
разлика от водача на пандурите, заместникът му беше глупав и ограни
чен, но изпълнителен мъж. Може би старият пандур го държеше до се
бе си заради тази негова глупавост и наивност. Също така той беше из
пълнителен и верен на водача. Останалите пандури мразеха Никодим
заради неговата послушност и това, че винаги ги "топеше" пред глава
таря на пандурите. Освен това с неговата тъпота и инат той беше успял
да се скара с всеки един от тях. Както всеки слаб и ограничен човек, ка
то се беше почувствал нещо повече от своите другари, Никодим се бе
ше възгордял и издевателстваше над тях, дори повече от началника си.
Това не се харесваше на останалите, особено на по-старите, които зна
еха колко чини Никодим и не пропускаха да му се подиграят.
В тази група Яне веднага осъзна мястото си. Явно те нямаше да ло
вят и щяха само да наблюдават и направляват останалите групи, и в
най-добрия случай да им помагат. Яне искрено съжаляваше, че башпан-
дурът беше решил той да бъде в неговата група. Младата му буйна кръв
копнееше за приключения, подвизи и слава. Той искаше да хване най-
големия глиган или да простреля най-много сърни и цяла зима прияте
лите му да говорят за него, а игуменът да му благодари. А сега трябва
ше само да ходи след башпандура и Никодим. Тримата се движиха бав
но и някак разпуснато.
- Ще отида да пусна една вода - каза Никодим и се скри зад едни
храсти.
Яне остана за пръв път досега насаме с башпандура. Старецът се
оказа благ мъж. Той го питаше за семейството му и откъде е. Яне се чу
деше как да отговаря и в този момент откъм храстите, където беше оти
шъл третият спътник, се чу вик. Не можеше да има грешка, това беше
вик на уплаха и смъртна опасност. Двамата мъже подскочиха и се зати
чаха натам. В движение Яне се опита да свали лъка от рамото си, но не
успя. Двамата, с башпандура, се оказаха на малка поляна, на която се
разиграваше следната сцена. Никодим беше хванал в ръка копие, подоб
но на това на Яне, крещеше и махаше, а срещу него беше застанала ог
ромна мечка. Когато двамата се показаха на полянката, огромното жи
вотно се обърна и ги изгледа с малките си кафяви очички. Гърбът на
Яне настръхна. Толкова неочаквано беше това, което се случваше. Вед
нага се сети за думите на башпандура, казани преди малко.
- Не мърдай! Стига си махал с това копие! - изкрещя старият мъж,
стоящ до него.
Мечката като че ли разбра, че старият мъж е главният тук, защото се
га насочи муцуната си към него. В този момент той много бавно се
опитваше да свали ремъка на пушката си от рамото си. Мечката стоеше
и като че ли се колебаеше какво да прави.
- Не мърдай! - отново извика старецът.
Още миг и той дръпна назад петлето на пушката кремъклийка. След
миг щеше да е готов да стреля, оставаше му само да се прицели. И в то
зи момент, без никаква причина, Никодим замахна и прободе мечката е
копието, което държеше. Тъй като мечката беше обърната е лице към
Ш mem "Хайдут " 99 I глава "Боляровия хан "
Яне и башпандура, той я прободе в задния бут. Животното така изрева,

че кръвта на Яне се смрази. След това всичко протече е такава бързина,
че Яне не успя дори да мигне. Животното се затича към тях, като кур
шум изстрелян от пушка. То беше толкова бързо, че башпандурът не ус
пя да свали цевта на пушката и да я насочи към него. Все пак успя да
дръпне спусъка, но нищо не направи, защото животното вече беше до
него и изстрелът отиде някъде нагоре, към небето. Само за миг на мяс
тото на главата на башпандура се мярна огромната лапа на мечката, е
дългите си криви нокти. Яне не успя да види какво стана със стареца. В
следващия миг видя същата лапа пред себе си. Чувстваше зловонния
дъх на мечката и страховития й рев. Почувства, че мечката го подмята
във въздуха. Нямаше съмнение, че умира. Яне беше сигурен, че вече е
мъртъв. Само след миг обаче, силен удар в гърба го върна към действи
телността. Все още не беше мъртъв. Лежеше по лице. Пръст и трева бя
ха влезли в устата му, а мечката беше подпряла двете си лапи на гърба
му и го натискаше със силни тласъци. Гой не можеше да разбере какво
прави тя, но все така продължаваше да чувства дъха й, а ревът й го ка
раше да се моли да умре по-бързо. Костите му пращяха страховито.
След малко почувства как лети във въздуха, премятайки се. Падна мно
го лошо на врат. Целият му гръбнак изпращя по дължината си. Сега ве
че беше сигурен, че умира...
Когато отвори очи установи, че не е мъртъв. Опита се да помръдне,
но не успя. С последно усилие на волята и на цялото си тяло успя да се
обърне и видя как мечката мина покрай Никодим, махна с небрежно
движение на лапата си и пречупи копието му. Той стоеше като изсечен
от камък.
Яне събра всичките си сили и извика:
- Помощ!
Помощникът на башпандура или не го чуваше, или той не беше ус
пял да издаде звук.
- Помощ! - отново извика Яне, но човекът от другата страна на по
лянката все така не помръдваше.
Мечката отдавна не беше тук. Мина много време преди Яне да види,
че Никодим се свлича на земята. Може би и той беше ранен. Събра
всички сили, обърна се и видя башпандура. Той беше проснат като ня
каква дрипа, а главата му беше неестествено изкривена. Явно вратът на
стария мъж беше пречупен и той беше мъртъв. Яне продължи да се дви
жи, колкото и да го болеше и да му беше трудно. След малко вече се
движеше много по-свободно. Това го успокои. Тялото му все така го бо
леше, но поне не беше парализиран, както си беше помислил в начало
то. За себе си той смяташе, че по-добре да е мъртъв, отколкото да лежи
цял живот като труп. Още от малък знаеше, че в борбата винаги може
да се случи да ти прекършат врата или гръбнака и тогава, макар и жив,
оставаш парализиран за цял живот. Затова Болярови смятаха, че ако на
някого се случи нещо такова, по-добре да го убият, отколкото да го ос
тавят да страда. Това беше тяхно решение. Яне също беше взел това ре
шение, ако някой път се случеше нещо такова, по-добре сам да сложи
край на мъките си, отколкото да страда и да държи душата си на воин
окована приживе в ковчега на тялото си. Така щеше да бъде по-честно
към душата му, която беше свикнала на свобода и на това да е в силно,
гъвкаво тяло на победител и пехливанин. Само това заслужаваше душа
та на един Боляров и нищо по-малко.
Сега, когато се раздвижи и установи, че е здрав и не е парализиран,
Яне се успокои. Той допълзя до стареца и провери дали е жив. За съжа
ление старецът беше предал богу дух. Пушката беше пречупена и зах
върлена далеч от него. В пояса му все още беше затъкнат пищова. Той
със сигурност беше зареден, но башпандурът не беше имал време да го
извади и да стреля с него. Яне посегна и ровейки из все още топлите
черва на стареца, успя да хване дръжката на пищова. После, пълзейки
на четири крака, сс отправи към Никодим. Той не беше мъртъв, защото
макар и свлечен не лежеше, а беше седнал. Като прекоси половината
поляна, Яне с огромно усилие успя да се изправи. Подпираше сс на ята
гана на Кара Мустафа. Беше взел пищова, защото можеше мечката да се
върне и отново да ги нападне. Това беше див горски звяр, затова тряб
ваше да бъде подготвен за всичко. Досега не беше виждал истинска
мечка, но беше чувал много приказки и разкази за мечки. С пищова
имаше по-голям шанс да оцелее. Колкото и да беше добър като оръжие
ятаганът, ръката му трепереше и едва ли би успял да направи нещо на
тичаща срещу него мечка. Той си спомни колко бърза беше мечката и
настръхна. Винаги беше смятал, че мечката е силна и тромава, но това
което беше видял го беше уплашило. Той осъзна, че не е по силите на
човек да избяга от преследваща го мечка.
Яне се приближи до седналия човек и го заговори:
- Как си, добре ли си? Ранен ли си?
Никодим остана като вцепенен и не отговаряше. Яне виждаше тъпо
то изражение на лицето му и го обземаше гняв. Всъщност именно седя
щият пред него мъж беше виновен за смъртта на башпандура, а за мал
ко и за неговата собствена смърт. От страх той беше пробол мечката и
така беше причинил смъртта на началника на пандурите. Защо му беше
нужно това? Какво беше накарало седящия пред него мъж да причини
смъртта на своя началник? Може би така беше спасил себе си, като бе
ше насочил гнева на мечката към своите другари? Яне гледаше мъжа и
изпита яд, който след това премина в съжаление. Всъщност мъжът бе
ше достоен за съжаление. Скоро Яне щеше да се излекува от раните,
може би от уплахата и от спомена щеше да се отърси по-бавно, но този
жалък човечец, виновен за смъртта на началника си, винаги щеше да си
остане страхливец.
Гневът на Яне нарасна, когато видя, че Никодим се изправи и по се
бе си нямаше дори една драскотина. Той опипа собствените си гърди и
видя, че острите нокти на мечката бяха разкъсали дрехите му, а отдолу
прозираше кожата му, която също беше разкъсана. Ризата му беше обаг
рена в червено от кръвта му. която продължаваше да тече.
- Хайде! - каза Яне, вече с по-твърд глас. Въпреки раната на гърдите
си, не изпитваше болка. Беше му трудно да прецени дали е сериозно ра
нен, или е само одраскан.
Никодим искаше двамата да се върнат по обратния път - там откъде-
то бяха дошли.
- Не можем да оставим ранена мечка така! - каза Яне.
Той много добре знаеше авджийското правило, раниш ли диво жи
вотно, не трябва да го оставяш така, а трябва да го настигнеш и да го
убиеш. Ранените животни обикновено нападат хора, затова трябваше
бързо да се открие животното и да се убие, преди да е наранило още ня
кого. Яне знаеше, че останалите пандури са разпръснати наоколо и не
желаеше да бъде причина за смъртта на някого от гях. Почти насила,
въпреки раната си, хвана Никодим и го завлачи по следата на мечката.
Скоро пресякоха друга поляна и точно когато излизаха на нова, видяха
мечката. Тя беше легнала и дишаше тежко. Мъжете бяха изморени, за
това отначало не я видяха. Яне, не стига че беше ранен, но трябваше да
подкрепя и спътника си. Когато видя мечката, лявата му ръка беше зае
та с Никодим, а в дясната държеше пищова. Ятаганът му беше в ножни
цата, втъкната в червения му вълнен пояс. Мечката ги беше помириса
ла или ги беше чула и ги нападна веднага, без предупреждение, миг
след като те я бяха забелязали. Яне нямаше време да мисли. Както дър
жеше Никодим, вдигна пищова, прицели се и стреля. Изстрелът отекна
и пред него се образува облак от лютив дим от барута. Когато облакът
се разсея, за свой ужас видя, че мечката продължаваше да тича право
срещу тях. Явно не я беше уцелил или дори и да го беше направил не е
било смъртоносно. Той вече се беше убедил колко бързо и силно е това
животно. Нямаше никакво съмнение, че след миг двамата с Никодим
щяха да са мъртви. Сега вече наистина бяха ядосали животното. В този
момент Яне започна да действа инстинктивно. Пусна Никодим и бързо
извади язагана. Сам не вярваше, че ще успее да направи нещо срещу ти
чащото насреща животно, но все пак трябваше да опита. Винаги го бя
ха учили да се бори докрай, до последния си миг да бъде воин и има ли

и най-малък шанс, да се бори. И дори и да загуби, и да умре, да го нап
рави като воин. Дядо му казваше: "Ще се боря докрай! Дори да знам, че
ще умра, пак ще ритам насреща и няма да спра! Ако ми е съдено кам
баните да бият за мен, предпочитам аз да ги ритам и да ги бия за себе
си! Ще ритам и ще се боря, колкото и отчайващо да изглежда отстрани
положението и няма да правя това от страх или защото много ми се жи
вее, а защото така съм учен! Учен съм да бъда воин, да се боря и нико
га да нс се предавам!"
Затова Яне извади ятагана от ножницата. Той беше сигурен, че нищо
няма да може да направи на мечката, но това не му пречеше все пак да
опита. Не вярваше, че с ятаган може да спре тичащия срещу него звяр, но
поне щеше да умре достойно, като воин, борейки се, с оръжие в ръце.
Мечката вече се приближаваше. Яне държеше ятагана. Сети се как
беше отскочил вдясно и беше пробол сърцето на глигана. Мигновено
реши и този път да действа по този начин. Животното се приближава
ше. Сега трябваше да запази хладнокръвие и да не избързва, защото
ятаганът беше по-къс от копие и трябваше всичко това да стане много
по-близо до мечката. Шансовете му за успех бяха много по-малки от
предния път. И в този момент почувства как ръцете на Никодим обхва
щат глезените му. От одеве той беше престанал да мисли за него. Не
знаеше нито къде се намира, нито какво прави, а и това не го интересу
ваше. Но сега мъжът напомни за себе си. Той се вкопчи в краката му и
крещеше:
- Не ме оставяй! Тя ще ме убие! Хайде да бягаме!
Колкото и да беше притеснен, Яне знаеше, че нямат никакъв шанс да
избягат. Животното беше наистина много бързо. Обърнеха ли му гръб, ги
белта им щеше да бъде мигновена и сигурна. Немислимо беше да бягат.
Яне опита да се освободи, но мъжът стискаше е всичка сила глезените му.
Почувства се уловен. Опита се дори само малко да се размърда.
- Пусни ме! - извика Яне. - Пусни ме! - повтори пак, но резултатът
беше същият.
- Страх ме е! Ще умрем! - продължаваше да крещи Никодим и стис
каше все по-силно краката на Яне. Само за миг му мина през главата да
перне, "умрелия" от страх мъж с ятагана и да посече главата му. Така
щеше поне да се освободи, но нямаше време за това. В този момент
мечката, с цялата си тежест, го удари. Ударът беше силен. Яне изхвърча
и падна на земята. Мечката сигурно също беше изненадана от това, ко
ето ставаше пред нея. Двамата мъже се бореха и си пречеха. След като
се удари в земята, той се изправи бързо като пружина. Мечката се беше
препънала в лежащия на земята пандур. Яне видя как животното се тър
Ill том "Хайдут 103 I глава "Боляровия хап
каля, свито на кълбо. Това време му беше нужно. Този път нито за миг
не беше губил съзнание. Сега вече щеше да бъде много по-добре под
готвен за следващата атака. Звяръг може би също беше ранен и силата
му можеше да е намаляла. Всъщност Никодим му беше помогнал, ма
кар и без да иска. Яне събра мислите си. В ръката си все още стискаше
дръжката на ятагана. В този момент видя, че Никодим отново скочи към
него и за пореден път го улови за крака. Този път обаче Яне вече беше
подготвен. Без никакво колебание вдигна свободния си крак и с всичка
сила ритна в главата пълзящия и ииврещ мъж. Никодим се сви като пре
бито псе и започна да вие от болка и страх. Яне не изпита никакво съ
чувствие, а отново го ритна в свитото на кълбо тяло. Моментът беше та
къв, че нямаше време да се церемони. Или двамата щяха да умрат зара
ди страха на Никодим, или щеше да оцелее поне единият от тях. Меч
ката вече беше съвсем наблизо. Той я изчака още малко и когато вече бе
ше сигурен, че я е допуснал достатъчно близо, скочи встрани. Но в то
зи момент мечката го загърна е лявата си лапа, опитвайки се да го вър
не срещу себе си. Ударът беше силен, точно в гърдите му, които вече бя
ха разкъсани. Този път Яне беше в пълно съзнание и усети ноктите й,
като шиповете на нагорещена желязна вила. Те преминаха през старите
рани и оголиха ребрата му. Но сега Яне нямаше време да мисли за това.
В главата му беше останала само една мисъл - да нанесе последния си
удар и като истински воин да доведе нещата докрай. Той осъзнаваше, че
е мъртъв, но поне щеше да положи мъртъв до себе си и звяра. Това ще
ше да бъде неговата последна воинска постъпка. Този удар щеше да за
пази спомена за него и щяха да се разказват истории за тази битка и за
този удар. От малък той беше научен, че някой ден животът му може да
зависи от само един удар или движение, затова трябваше цял живот да
се готви за този момент. До това се свеждаше животът му. Дали бе под
готвен? Сега щеше да разбере гова. Той не се съмняваше в себе си. Бе
ше сигурен, че дори мечката да го убие, той и духът му ще успеят да я
пронижат. Това беше той, Яне Боляров, на това беше учен и това щеше
да направи. Насочи острието на ятагана към ребрата, точно там, където
трябваше да бъде сърцето на звяра. Върхът на ятагана обаче беше крив,
а острието - широко. Това оръжие беше направено за сечене, а не за
мушкане. Яне осъзна това само след миг и искрено съжали, защото оръ
жието заседна в ребрата на звяра и не успя да порази сърцето. Все пак
мечката изпита болка. Тя замахна и опита да нанесе последния си удар.
Без да мисли, в отчаянието си, Яне скочи и се оказа вкопчен в козината
на гърба на мечката. Така той беше на нейния гръб, а тя се въртеше и
изненадана се опитваше да се освободи от натрапника. Но Яне не само
се возеше на нея, а продължаваше да й нанася удари с ятагана. Мушка
ше все на едно и също място, опитвайки се да прободе сърцето й. Меч

ката, предчувствайки своя край, се опита с едно последно движение да
се изправи на задните си крака. Яне като перце се вдигна във въздуха и
само за миг огледа поляната от високо. И в този момент ги видя. Явно
пандурите бяха чули изстрелите от преди малко, защото сега приижда
ха от всички страни. Яне нямаше време да ги огледа. Животното се бе
ше изправило на два крака и в тази заплашителна поза тръгна към ос
таналите пандури. Яне виждаше уплахата в очите на пазачите на манас
тира. Той беше сигурен, че те дори не го виждат, толкова страховита
гледка беше изправената на задни крака мечка, готова за нападение. Из
правена тя беше много по-висока от всеки пандур. Момчето, което се
беше вкопчило в дългата козина на мечката и така висеше върху гърба
й, се възползва от това, че животното се беше изправило и протегнало.
С последни усилия Яне извади заклещения в ребрата ятаган, а после с
всичка сила замахна и го заби пак на същото място. Този пъг се чу изп-
ращяване, като чупене на дебел сух клон. Нямаше съмнение, сега вече
беше успял. Беше счупил едно или две от ребрата на мечката и ятаганът
свободно влезе навътре в мекото. Яне не спираше да натиска. От нас
тойчивостта му в този момент зависеше дали ще оживее и дали мечка
та няма да положи мъртви още от приятелите му пандури. Вкара ятага
на в мечката, докато дръжката не опря в кокал. Мечката застина за миг.
Тя като че ли се чудеше какво да прави. За миг на поляната се възцари
мъртвешка тишина. Само Никодим, там някъде отзад, все още свит на
кълбо, виеше и квичеше, оплаквайки смъртта си. Яне не знаеше какво
да прави. Ако мечката беше мъртва, имаше опасност да го затисне и да
го премаже в смъртта си. Така и стана. След малко мечката се олюля,
краката й омекнаха и тя тръгна да пада назад, точно върху него. Той
опича да извади ятагана, но не успя. В последния момент пусна дръж
ката и отскочи от сриващото се вече мъртво тяло. Мечката падна тежко,
а Яне се оказа до нея.
Пандурите ликуваха. Те не само се радваха на смелостта и силата на
Яне, но и благодаряха, че са оцелели. Дори вестта за смъртта на баш-
пандура не помрачи радостта им. Стар беше вече той. Яне знаеше, че
името му вече е вплетено в легендата за юнака, скочил на гърба на меч
ката и победил я само е едно пробождане на ятагана си. Скоро бабите,
из мрачните соби край огнището, щяха да разказват на притихналите
деца за юнак Яне, който надборил мечката. А може би дори песни щя
ха да се пеят за него. Сега тази мисъл му беше достатъчна и го правеше
щастлив.
След смъртта на мечката Никодим се преобрази. Той гордо се изпра
ви и се държеше така, все едно той беше победил животното. Отначало
Ill том "Хайдут 105 I глава "Боляровия хай
гледаше гузно към Яне, като че ли осъзнаваше низостта, която беше

проявил. Но като се стъмни и пийна малко вино, Никодим все по-висо
ко започна да разказва как двамата с Яне са победили мечката. Към
нощта, когато пиянските гласове на пандурите се извисиха и когато ме
чешките пържоли и прясната меча кръв накараха кръвта на насядалите
около огъня пандури да заври. Яне чу как той само бил помагал, а всъщ
ност Никодим убил мечката, като я мушнал с копието си.
Отначало Яне много се дразнеше на лъжите на страхливеца, но за
мълча, защото колкото повече нощта напредваше, толкова по-дръзки и
предизвикателни погледи изпращаше към него новият башпандур, кой
то като че ли го предизвикваше и го заставяше да мълчи. На няколко пъ
ти на Яне му се прииска да се развика на Никодим, но всеки път се стър-
пяваше, защото освен на всичко останало беше учен да се въздържа и
да внимава какво говори, както и да почита по-възрастните от него.
Така късно вечерта той си легна. На сутринта целият гореше. Тресе
ше го тежка треска. Раната на гърдите му се беше възпалила.
- Тук няма с какво да те лекуваме - каза Никодим. - Вземи един кон
и се прибери в манастира. Там братята ще се погрижат за теб.
Няколко от пандурите се опитаха да се възпротивят. Те знаеха, че то
ва означава сигурна смърт за Яне. Намираха се в недрата на Родопа пла
нина. До манастира "Света Неделя" бяха най-малко два-три дни път.
Нямаше как Яне да оцелее сам дотам, без чужда помощ и с тази рана в
гърдите.
- Ще успее! - ехидно каза Никодим и злобно се усмихна на Яне. - Я
вижте какъв юнак е! - гласът му едва прикриваше завистта и омразата.
Така въпреки ропота на приятелите му пандури, Яне беше натоварен
на един кон и го изпратиха към Бачкьой и Станимака. Пътят беше дълъг,
а Яне откри, че дори самото качване на седлото на коня му беше мъчи
телно. Едва ли щеше да оживее през следващите три дни. Щеше да ста
не жертва на див звяр, на хайдути или на раната си. Като поязди малко и
вече се отдалечи от очите на пандурите, на една полянка конят му започ
на нервно да пръхти и да танцува. Явно наблизо имаше човек или диво
животно. Конят, уплашен се вдигна на задните си крака, а останал без
сили, Яне тежко се отпусна и се тръсна на земята. От удара гърдите му
като че ли се запалиха. За него вече нямаше съмнение, че до вечерта
треската ще го сломи. Хитър беше Никодим. Така щеше да унищожи ле
гендата за Яне. Никой нямаше да разказва история, в която героят убива
мечка, но два дни след това умира от това, че гърдите му са одрани. Яне
нямаше да умре геройски от мечата лапа, а от нечистотиите под ноктите
й. Къде бе тук героизмът? Нищо чудно един ден да се разказва как Ни
кодим, само с един удар, убил мечка, а след това станал башпандур. Се
га това нямаше значение за Яне. Конят, усетил се освободен от товара,

побягна и отиде до едно дърво. Явно там се почувства в безопасност, за-
щото започна спокойно да пасе от свежата зелена треви на, която беше
покарала в късната есен и която щеше да презимува под снега, за да из
буи напролет. Яне поседя малко и тогава до ушите му достигна звукът,
който беше разтревожил коня. Това беше нещо средно между мяукане,
ръмжене и фучене. Нямаше съмнение, там, в гъстите храсти, имаше ня
какво животно, рис или поне дива котка, а може би лисица. Това не го за
радва, но дали ще умре от треска, или изяден от диво животно, каква е
разликата? Затова без страх и никакво притеснение запълзя към мястото
откъдсто се чуваха звуците. Колкото по-навътре влизаше в гъсталака,
толкова повече шумът му приличаше на борба. Най-накрая пропълзя
върху една височинка и видя, точно срещу себе си, широка дупка, а от
нея беше подало главата си малко мече. Когато го видя, то страхливо
влезе навътре и се скри в мрака на дупката. Сега Яне разбра всичко.
Мечката беше имала малки и беше привлякла вниманието на ловците
към себе си, за да ги защити. Той я беше убил, а тя беше бранила малки
те мечета. Сега без нея те бяха обречени да умрат от глад през суровата
зима. Той изпита искрено разкаяние. Досега не се беше замислил, чс
убивайки силното животно, което му беше равностойно като противник,
той убиваше и децата й. Бързо реши да поправи нещата. Реши да вземе
мечето или ако бяха две, да ги отнесе със себе си. Пропълзя към входа
на бърлогата. Мечките правеха бърлогите си с един отвор. Те бяха най-
големите и тежки животни и никой не смееше да се изправи срещу меч
ка. Дори глутниците вълци ги обикаляха и предпочитаха да си нямат ра
бота с мечка. Затова мечката правеше само един вход към бърлогата си.
Това улесни Яне. Той се хлъзна и влезе в миришещата на мечка бърлога.
Миризмата беше толкова остра, че го задуши. Само след миг откри раз
ширението и напипа двете меки, треперещи и фучащи топки козина.
Улови двете мечета. Макар и малки, те бяха доста тежки. В този момент
осъзна каква голяма грешка беше направил. Ами ако бърлогата се ока
жеше на друга мечка и тя се върнеше? Гибелта му беше сигурна. Обър
на се панически и по най-бързия начин се опита да напусне бърлогата.
Молеше се на Дева Мария това да е бърлогата на мечката, която беше
убил предния ден. Когато излезе навън, се изправи и побягна. Беше заб
равил треската и натъртения си задник. Веднага улови юздите на коня и
препусна, туткайки фучащите и ръмжащи топки козина в пазвата си.
Конят отначало не го слушаше и се наложи с твърда ръка да държи по
вода, но по-късно явно привикна с миризмата на мечетата и се поуспо
кои. Отначало мечетата също бяха неспокойни, но скоро той с учудване
видя как смучат ризата му, пропита с кръв и лижат, с грапавите си ези
Ill том "Хайдут " 107 I глава "Боляровия хан "
чета, раните му. Чак сега Яне забеляза, че едното мече, за разлика от дру
гото, не е кафяво, а бяло на черни петна. Такова нещо за пръв път виж
даше. Както водеше коня, внимателно започна да оглежда странното ме
че. Скоро е учудване трябваше да признае, че това не беше мече, а мал
ко, дебело кученце. Какво правеше това кученце в бърлогата на мечката,
Яне не можеше да си обясни. Дали мечката го беше приютила при себе
си и го беше кърмила заедно със своето мече, или кучка беше осинови
ла мечето, той не можеше да разбере. Двете животинки още не осъзна
ваха, че са от различни видове. Те се държаха като малки животни, ту се
бореха, ту спяха, ту фучаха едно срещу друго, но и двете с радост лиже
ха кръвта му, която се стичаше от гърдите му. Яне беше чувал, че е по
лезно животно да ближе раната ти и затова ги оставяше. Така както яз
деше минаваше покрай разни села, но не спря. Знаеше, че ранен конник,
който води със себе си малко мече и куче, няма начин да бъде подслонен,
затова продължаваше. Не насилваше коня и язди цяла вечер, без да бър
за. Животинките постоянно скимтяха и не го оставяха да мигне, а така
нямаше опасност да падне от коня. На другия ден по обед вече беше до
Бачкьой. Станимака беше на два-три часа бърза езда, но той не бързаше.
Вече се чувстваше по-добре. Малките животинки като че ли вливаха си
ли в душата му.
Той яздеше и искрено им се радваше. Мечето беше много силно и па
лаво. То постоянно бореше кученцето, което беше едро и по нищо не му
отстъпваше. Но дивото животно си беше диво, силно и жилаво. Понеже
мечето беше много палаво и приличаше на юначе, Яне реши да го кръс
ти Момчил. Някога в тази планина беше живял юначният Момчил вой
вода и той беше дал отпор на турците. В името Момчил първата буквич-
ка беше М, като мече, така че мечето вече се казваше Момчил. Кучен
цето също много приличаше на мече и беше от онези едри кучета, със
здрав кокал, които каракачаните водеха със себе си и за които се знае
ше, че влизат в битка е мечки и вълци без страх и без да трепне окото
им. Та кученцето беше именно от тази порода - каракачанска овчарка.
Тези кучета се наричаха така, макар да бяха български кучета. Те пазе
ха стадата от вълци и хайдуци, при дългите преходи на каракачаните от
Стара планина през целите Родопи, та чак до Бялото море. Такива куче
та можеха да се видят и във всяко българско село. И като спомен от то
ва, че беше намерил каракачанката в мечата бърлога и защото знаеше,
че като порасне кучето ще прилича много на мечка, Яне реши и го кръс
ти Мечо. И понеже двете бяха като братчета, реши да ги нарече с една
и съща буква. Това стана докато преминаваше през Бачкьой и се насочи
да слиза към Станимака. Двете животинки вече имаха имена. Скоро
премина през града и слезе в равнината. Сега вече пришпори коня. Жи
вотното беше уморено и не изпълни неговото желание. Животинките

вече бяха гладни и се бореха все по-ожесточено, като се зъбеха едно на
друго или късаха от кожата му и дъвчеха. Скоро трябваше да ги нахра
ни, защото те все по-често го захапваха в откритата рана и като че ли се
опитваха да отхапят месо от тялото му. Яне не прощаваше на малките
зверчета и ги пляскаше, без да щади силата си.
Вечерта застана пред портата на Араповския манастир "Света Неде
ля". В манастира почти не бяха останали пандури и охраната беше по
верена на ратаите.
- Кой е? - попита човекът от другата страна на голямата порта.
- Аз съм Яне! - каза момчето и се помоли животинките все така да
спят. Те наскоро се бяха успокоили и сега блажено дремваха на топлич-
ко в пазвата му. Само през известно време някое от тях намръщваше му
цунката си и изръмжаваше, сънувайки нещо.
- Кой Яне? - попита притесненият ратай от другата страна на порта
та. На Яне му стана ясно, че няма да се справи с момчето, затова каза:
- Повикай проигумена Инокентий!
- Какво да му кажа? - попита гласът.
Яне изсумтя тежко.
- Кажи му, че го викам!
- А за кого да му кажа? - явно човекът от другата страна на портата
беше или много гьп, или уплашен. Яне не се стърпя и се развика:
- Кажи му, че Яне от пандурите го вика!
Животинките се разсъниха и се разскимтяха. На Яне се наложи да
ги успокоява и да ги приспива, докато чакаше Инокентий да дойде до
портата. Той съжаляваше, че трябваше да повика презвитера, но така
или иначе после трябваше пак да го търси, за да му разкаже всичко.
Младият презвитер се появи след доста време. Явно вече си беше
легнал и ратаят го беше вдигнал от леглото.
- Кой е там? - скоро сърдитият му глас се разнесе от другата страна
на портата.
- Отче Инокентие, аз съм Яне от пандурите.
- Яне? Що чиниш тук толкоз късно?
Монахът зададе въпроса, но Яне разбра, че го е познал по гласа, за
щото скоро чу как голямата греда, е която се препречваше портата, за
почна да се отмества.
Най-накрая вратата се отвори. Мъжете явно бяха чули тропането на
копитата на подкования кон, защото му отвориха голямата порта. Яне
подкара коня и така, както беше седнал на седлото, влезе в манастира.
После зави наляво и спря там, където беше стълбата за крилото на
книжниците. Той знаеше, че тук се намира килията на новия презвитер.
На горния кат спяха монасите книжници, под тях - пандурите, а най-от

долу бяха подземията и килията, където беше спал той в началото. От-
както живееше открито сред монасите и беше зачислен към пандурите,
Яне вече спеше в крилото на пазачите на манастира, в килията, която
преди това беше принадлежала на момчето, което беше заместил. Тази
килия се намираше точно над неговото бивше убежище, където стари
ят презвитер го беше държал в тайна. Яне много добре познаваше под
земната килия и още по пътя беше решил именно в нея да държи двете
зверчета. Тя се намираше точно под нозете му и така щеше винаги да
знае какво се случва долу. Освен това така останалите монаси нямаше
да чуват шумовете на затворените долу животни. За това обаче му беше
нужно разрешение.
Инокентий си беше наметнал топло одеало над расото. Ходеше някак
унесен след коня и явно очакваше някакво обяснение.
Яне внимателно скочи от седлото, като се опитваше да не разсъни
животните. После каза:
- Отче, последвайте ме!
Още не беше изговорил думите и тръгна към подземието. След себе
си чу как проигуменът заповядва на ратая да заключи портите, да при
бере коня му в обора и да се погрижи за него. След това Яне дочу стъп
ките му, които го следваха.
Той влезе в килията и постави спящите животинчета върху сламата,
където доскоро сам беше спал. Инокентий го последва със светилник в
ръка и извика от изненада, когато видя двете навиращи се едно в друго
пухкави топчета от козина.
- Какво е това? - извика той.
- Едното е мече - посочи Яне към кафявото животно, - а другото е куче.
- Откъде ги взе?
- Намерех ги в гората.
- Как така ще намериш мече в гората? Ти ум имаш ли в главата си?
Ами ако мечката те хване?
- Аз преди това убих мечката.
- Убил си мечката? - Инокентий вече викаше. Явно новините, които
Яне му казваше, му идваха в повече.
- Убих мечката, но спасих мечето. Може ли да донесеш нещо за яде
не от кухнята да ги нахраним, че са гладни?
- Как така в светата обител ще храним и ще гледаме мечка?
- Защо не, и тя е животинка както всяка останала?
- Тя е див звяр!
- Виж колко е малка! Сърце не ми даде да я изоставя да умре! Можеш
ли такова едно беззащитно животинче да го изхвърлиш на боклука?
- Сега е малка, но ще порасне. Какво ще кажат хората? Гледаме меч

ка в манастира.
- Ще я гледаме тайно, тук в подземието. Само докато укрепне, а на
пролет ще я пуснем на свобода.
Мина време преди Инокентий да се успокои. С времето като че ли
мисълта вече не му се струваше толкова чудовищна. Той дори отиде до
магерницата и донесе храна, с която нахраниха двете зверчета. Те се на
ядоха и отново се сгушиха едно в друго.
Инокентий много хареса кученцето.
- Каракачанско ще да е. Виж какъв тежък и як кокал има. От сега му
личи, че ще стане здраво.
- Мечка го е хранила - отговори Яне. - Реших мечето да нарека на
Момчил юнак, а кученцето ще се казва Мечо.
Монахът освети Яне и попита:
- Това те ли ти го направиха? - и посочи към ризата, разкъсана и про
пита с кръв.
- Не, майката на мечето беше.
Монахът, като учен човек и такъв, който имаше достъп до всички
книги в скрипторията, освен всичко останало беше и хекимин на манас
тира. Той можеше да прави от билки всякакви отвари, мехлеми и сиро
пи. Повечето от илачите четеше от книгите. Сега с интерес започна да
разглежда раните на Яне.
- Това наистина са следи от меча лапа - каза той. - И то от голяма мечка.
От одеве Яне се чудеше как да постъпи, дали да премълчи за случка
та с мечката, или да разкаже пръв истината и така да изпревари лъжи
те, които Никодим вече разпространяваше. Най-накрая реши и разказа
случката с мечката. Спести само разказа за малодушните прояви на но
вия башпандур.
Инокентий разгледа раната и каза:
- От смърт те е спасило това, че си дал на животинките да ти ближат
раната. Тяхната слюнка е лечебна и те е предпазила от зараза.
Така двете малки животни заживяха в неговата бивша килия, а той
спеше над тях. Всяка вечер двамата с Инокентий отиваха при тях хем да
ги нахранят, хем да се поборят. Раната на Яне заздравя бързо, благода
рение на знанията на Инокентий. Само грозни белези останаха по гър
дите му. Презвитерът му показа една нарисувана книга, от която двама
та учеха удари с ръце, ритници и как да въртят и да се бият с дървена
сопа. На Яне му беше много интересно. Така дългите зимни нощи ми
наваха по-бързо и разнообразно. Животинките се свираха в сламата и
също се чувстваха добре. От ден на ден те ставаха все по-големи, по
жизнени и едри. Момчил беше много буен. За да го умори, Яне си игра
Ill том "Хайдут I глава "Боляровия хан
еше все повече е него. Един ден той на шега измисли упражнението да
се бори с мечето. Така откри колко е трудно да повалиш и да задържиш
мечка по гръб на земята. Освен че се бореше, Яне всеки ден вдигаше
все по-голямата мечка на раменете си, а после клякаше с нея. Към края
на зимата вече му беше много трудно да прави това.
Веднъж, като гледаше неистовата борба на Яне с мечката, Инокентий
му измисли прякора Боримечката. Никодим явно не беше доволен от то
ва, че Яне беше оживял и се беше прибрал в манастира, където беше
разказал истината за случката в гората. Той гледаше Яне с неприкрита
злоба. Имаше ли възможност го поставяше на пост на най-лошото мяс
то и се опитваше да го измъчи колкото се може повече. Останалите пан-
дури виждаха това, знаеха причината, но нищо не можеха да направят.
Тъп и отмъстителен човек беше Никодим и никой не искаше да го пра
ви свой враг. Игуменът благодари на Яне за месото ог мечка, което още
повече засили завистта на Никодим.
Въпреки омразата и тежките дежурства, Яне се чувстваше щастлив.
Пандурите го обичаха и се опитваха да го "спасят", когато имаха въз
можност.
От това, че Никодим го измъчваше и че всеки ден се бореше и вди
гаше Момчил, Яне заякна. Тази зима гой се разви и стана силен, широ-
коплещест млад мъж.
Към пролетта се разбра, че Мечо не можеше да се казва така, защо-
то един ден Инокентий обърна внимание на Яне, че кучето е женско. То
също растеше голямо, с гъста бяла козина, украсена тук-там с черни
петна. Още докато беше малко, презвитерът беше отрязал ушите на ку
чето, за да не може, като порасне, вълците да го хапят. Така на тяхно
място се бяха появили две големи топки от козина. Яне кръсти кучето
Буря. Скоро започнаха да извеждат Буря при останалите кучета на ма
настира, но може би поради това, че беше най-едра и силна, или защо-
то беше отгледана в дивотия и винаги беше играла с мечка, всички се
страхуваха и бягаха от нея. А може би останалите кучета чувстваха ми
ризмата на Момчил по Буря.
Вечер Яне и Инокентий слизаха в килията с Момчил и Буря. Мечето
растеше много по-бързо от кучето и Буря вече едва успяваше да се из
мъкне от огромните му лапи.
- Пролетта наближава. Скоро ще ни бъде невъзможно да задържим
Момчил при нас. Все по-често с Буря се бият и то не на шега, както ко
гато бяха бебета. Страх ме е, че е диво животно и някой ден ще заварим
с прекършен гръбнак нея или теб. Мечка е, диво животно е. Всеки мо
мент животинското може да се пробуди в нея.
Яне погледна умните кафяви очи на Момчил. Той като че ли беше

усетил, че се говори за него и че в момента се решава бъдещето му. Бе
ше притихнал и го гледаше примирено и тъжно. Наистина, навън вече
беше пролет и трябваше да дадат свобода на мечката. Така бяха роши
ли. Вече беше време да изпълнят решението си.
- Ако искаш във вторник ще го закарам в планината. Нека се върне
на свобода и да изживее живота си, както Бог е отредил!
Инокентий явно се зарадва. Тежеше му, че тайно гледа мечка в килия
та под земята и че нарушава манастирския устав, макар че беше презви
тер и проигумен. Младият мъж знаеше, че може да се случи нещо и ни
кога нямаше да си го прости, затова сега думите на Яне много го зарад
ваха. А и мечката винаги го плашеше. Той виждаше как двамата с Яне си
играят и се борят, но неговата природа беше друга. От дете бабите му бя
ха разказвали приказки за мечките и сега го беше страх от тях.
Дойде така чаканият от Инокентий вторник. Той осигури една голя
ма каруца, теглена от волове. После натопиха няколко хляба във вино и
ги дадоха на Момчил. Той ги излапа лакомо и се опи. След това, зали
тайки, едвам го качиха на каруцата. Беше тъмна нощ. Яне трябваше да
е на пост от пандурите. Всички вече бяха легнали и отдавна спяха, ко-
гато голямата порта на манастира се отвори безшумно и каруцата на
пусна манастира. Бавно воловете се насочиха към тъмнеещия се в дале
чината силует на Родопа планина.
На сутринта Инокентий щеше да каже, че се е наложило да изпрати
Яне по спешна задача извън манастира. Сега гой залости вратата и се
прибра в килията си. Нощта беше напреднала и клепачите му залепва
ха за сън.
Мина известно време и вратата на манастира отново се отвори. Тъм
на сянка, яздеща кон, се "хлъзна" покрай каменните стени на манасти
ра и проследи отдалеко волската каруца.
Яне много добре помнеше откъде беше взел Момчил и Буря, но това
се намираше много далеч от манастира. Той беше решил да пусне меч
ката в планината около село Орешец. Първо, защото това място беше
най-близо до манастира и още призори щеше да бъде там. Не искаше
през деня да вози разсънващата се мечка махмурлия. Освен това панду
рите от манастира винаги ловяха в тази местност и нямаше да му е
трудно да пази и крие Момчил от тях, както и да го вижда.
Сега трябваше да бърза. Воловете обаче, тези мудни животни, не ис
каха и да чуят. Беше избрал тях, защото бяха много силни, а и за разли
ка от конете не се плашеха чак толкова от миризмата на мечка.
Веселото пролетно слънце вече беше напекло, когато Яне избра една
полянка и едва свали все още спящата мечка. Така отпусната тя беше
още по-тежка. Не искаше да я оставя така унесена, затова я напръска е

вода. Момчил скоро се раздвижи. Колкото и да беше смешно, той се
държеше точно като човек, препил с вино ог предната вечер. Олюлява-
ше се, спъваше се и падаше. Мина време преди да се осъзнае. През ця
лото време Яне говореше на мечката мили неща и се сбогува е нея. Най-
накрая подкара воловете обратно към манастира, но Момчил като че ли
не разбираше какво се случва и следваше каруцата. Яне слизаше и се
опитваше да прогони мечката. Той още носеше в себе си пищова табан-
джия на стария башпандур, който му беше останал като спомен от ста
реца. Яне го беше заредил, но не беше сложил патрон, а само барут, за
да може, ако се наложи, да гръмне и да уплаши Момчил.
Сега той се извини на приятеля си и вдигна пищова към небето. Но
миг преди да стреля мечката като че ли осъзна какво става. Тя се обър
на и се затича към единия край на гората, скривайки се в храстите. Яне
с облекчение я проследи. После обаче, вместо да се качи по най-бързия
начин на каруцата и да тръгне, реши все пак да види как Момчил ще из
глежда на свобода. Затича се и се прикри в храстите, в които животно
то беше изчезнало. От другата страна на драката имаше друга широка
поляна. Яне се опитваше да запомни всичко това, за да може после да
потърси мечката. Поляната беше росна, осветена от яркото вече, но все
още не топлещо, слънце. Като че ли да се освободи от махмурлука или
да се порадва на свободата, а може би, за да приеме миризмата на све
жата зелена трева, Момчил се беше излегнал в средата на полянката и
се търкаляше е явно блаженство, оставяйки свежата трева да го милва.
Яне беше запленен от тази гледка. Мястото на мечката беше тук - на
свобода. Силното и волно животно беше предопределено да властва над
гората и да бъде свободно. Беше му тежко, но си призна, че Инокснтий
е бил прав. Сърцето му се изпълни с радост заради приятеля му. Сега
щеше да се прибере с леко сърце, защото беше постъпил правилно. Те
жък товар се смъкна от плещите му. Яне се усмихна на блаженството на
мечето и се сбогува с него, както се сбогува със стар приятел. Обърна
се, втъкна табанджията в пояса си, опипа ятагана на Кара Мустафа и
бавно, без да се обръща назад, тръгна към волската каруца. Вече не мис
леше за Момчил. В този момент силен изстрел се разнесе някъде съв
сем наблизо, зад гърба му. Сърцето му се сви. Току що освободеното и
свободно радващо се мече сега се сепна от изстрела. Яне се обърна бър
зо назад. Нито за миг не си помисли, че куршумът може да е бил за не
го. Беше сигурен, че този куршум е бил за Момчил. Затича се към храс
та, надзърна и видя мечето, безпомощно махащо с лапи към небето.
Куршумът го беше срещнал така, както си беше играло и се беше рад
вало на гревичката и свободата. Кой беше убил Момчил? Яне изскочи
на поляната. Мечето го гледаше е тъжните си очи и като че ли му се мо

леше да го спаси. От муцуната му течеше кървава пяна, а дупката в гър
дите му зееше страшно. Яне се затича към мечето. В ръката си той дър
жеше извадения пищов и го хвърли. Сега вече това оръжие му беше не
нужно. Нищо не можеше да направи, но поне искаше да бъде до мече
то, докато умира. Той хвана главата му и я положи в скута си, като му
говореше нежно. В този момент зад гърба си чу нечии стъпки. Поглед
на натам и го видя. Това беше Никодим. Широката цев на пушката му
още пушеше, а в ръката си държеше пищова, който преди малко Яне бе
ше хвърлил на земята. Момчил като че ли усети приближаването на
убиеца си, защото изръмжа и се опита да се изправи, но от това послед
но усилие само му стана по-лошо. Вместо страшен, ревът му се получи
тъжен, а от устата му бликна нова вълна кървава пяна. Яне гледаше при
ятеля си в очите и видя как блясъкът им изчезна и те станаха непрозрач
ни, като замърсен джам. Скоро Момчил ритна за последно и застина
мъртъв.
Яне очакваше да полудее, но не го обзе гняв, а примирение. Той пог
ледна към страхливеца, който се приближаваше с плаха стъпка и държе
ше пищова напред. Цевта на оръжието трепереше. Яне въобще не помис
ли, че човекът може би искаше неговата смърт. Той се изправи и каза:
- Видя ли какво направи? Защо уби мечката? - ръцете му безсилно се
бяха отпуснали надолу. Той все още не можеше да си обясни какво пра
ви башпандуръг тук, но сега нямаше и сили за това. - Защо ти трябва
ше да убиваш мечето? Какво лошо ти беше направило?
Яне очакваше Никодим да се оправдае, че е бил уплашен или че е па
зил живота си, но нищо такова не се случи.
- Майчичката ти ке разплача! - просъска злобно башпандурът. - Да не
мислиш, че не знаех, че гледате мечка в подземието. На мен ще се по
дигравате! Мен ще плашите! Пак шъ я отрепа, ако трябва! Ще разпра
вяш, че ти си утрепал мечката! Ето, и яз утрепай една! Кажи нещо сегя
де! Кажи де!
После той погледна към треперещата цев и каза:
- Този пищов по право е мой! Той се предава от башпандур на баш-
пандур! Аз съм башпандур, а не ти! Знам, че много от пандурите чакат
да ме смениш, но аз няма да се дам! Това няма да се случи!
Яне слушаше думите на башпандура и отначало нищо не разбираше,
но с времето нещата започваха да му стават все по-ясни. Явно башпан
дурът го беше проследил. Той виждаше злорадата усмивка, която се бе
ше изписала на лицето му. Кръвта на Яне кипна. Той стисна юмруци и
тръгна към Никодим. Сега щеше да научи това нищожество. Ще го убие,
пък после да става каквото ще. Яне беше сигурен, че страхливецът няма
да посмее да му направи нищо, но се излъга. Когато се приближи доста
тъчно, макар с трепереща ръка, Никодим насочи към него пищова, кой
то държеше. Той не знаеше, че Яне не е сложил куршум в цевта на пи
щова. Яне не вярваше, че страхливецът ще стреля. И в този момент ви
дя огъня от цевта на пищова и дочу оглушителния гръм. Пред очите му
притъмня и почувства как лети. Удар не усети. Явно беше мъртъв.
БАЧКЬОЙ
Отвори очи. Цялото му тяло се тресеше. Нищо не си спомняше. Не

знаеше къде е. Раздвижи ръце и напипа нещо меко. Лежеше върху козяк
или върху трева. Продължи да опипва. Не, това беше козина, явно леже
ше върху някакъв козяк с дълги косми. Главата го болеше, а от очите му
не спираха да текат сълзи и не можеше да ги отвори, за да види какво-
то и да било. Отначало помисли, че нищо не вижда, но по-късно разб
ра, че около него цари пълен мрак. Явно беше лежал толкова дълго, че
беше настъпила вечерта. По някое време козякът се размърда и Яне раз
бра, че това не е постеля. Нещо живо беше, но какво? Продължи да ле
жи. Наистина миришеше ужасно, а това, което се движеше, се прибли
жи до него и го топлеше с дъха и с тялото си. Така измина нощта. С из-
гряването на първите слънчеви лъчи той разбра, че не е сляп. Опита се
да се изправи. Почти не виждаше, но големите цветни петна му говоре
ха, че беше лежал върху кафяв китеник, а се беше завивал с бял. После
прогледна бавно и разбра, че беше лежал върху козината на мъртвата
мечка, а това, което го беше топлило беше Буря. Неговото любимо куче
лежеше до него и покорно го гледаше в очите, като че ли имаше някак
ва вина за всичко, което му се беше случило. Споменът за това къде се
намира и какво се беше случило бавно започна да се възвръща и Яне
осъзна, че трябва да бърза. Никодим можеше да се върне всеки момент
и ако го завареше жив, със сигурност щеше да го убие и този път няма
ше да му се размине.
С олюляващи се стъпки младият пандур понечи да тръгне, но му бе
ше много трудно. Откри ятагана си и така, с гол ятаган в ръка, с който
се подпираше, тръгна навътре към гората и към сърцето на планината.
Трябваше по най-бързия начин да напусне откритата поляна, където
куршумът на башпандура можеше всеки момент да го застигне.
Яне вървеше, но не чуваше стъпките на вярното си куче. Сега се за
мисли. Как така Буря се беше оказала до него, толкова далеч от манас
тира? Явно кучето го беше проследило и бе станало свидетел на това,
което се беше случило. Той си даде сметка, че беше оцелял през мразо-
витата пролетна нощ, високо в планината, само благодарение на това,
че вярната му другарка го беше топлила, а може би и бранила от диви
те зверове. Кучето го беше спасило и само то можеше да го защитава в
планината. Яне разбра, че без Буря, сам в планината, е загубен и едва ли
ще преживее и една нощ.
- Буря!? Буря!? - повика кучето Яне.
Ill том "Хайдут " 117 II глава "Бачкьой”
Животното обаче не беше около него. Тогава той се обърна и я видя.

Буря побутваше с муцуната си главата на мъртвото вече мече и като че
ли го подканяше да се изправи и да тръгне заедно с нея. Но Момчил от
давна вече нс можеше да помръдне. Кучето скимтеше жално, като че ли
му се молеше. После присвиваше предните си лапи и изправяше гърба
си, точно така както правеше, когато двете животни се заиграваха. Буря
нс можеше да разбере и да повярва, че приятелят й, този когото счита
ше за свой брат, бе мъртъв. Тя мислеше, че всичко това е игра и искаше,
приканваше и умоляваше Момчил да се изправи и двамата да си поиг
раят. Яне гледаше животното и на сърцето му сгана болно. Горчива бу
ца заседна в гърлото му. Сега разбра колко много беше свикнал и беше
обикнал Момчил.
В следващия момент Яне се притесни. Ако Буря откажеше да тръгне
с него и останеше до мъртвото тяло на мечето, тя щеше да бъде застре
ляна от Никодим, а той щеше да е обречен на смърт, сам в сърцето на
Родопа планина, през студените нощи и сред дивите животни.
Яне отново повика животното. Буря тръгна към него, но неразбира-
що постоянно се обръщаше към тялото на Момчил, лаеше и скимтеше.
Сърцето на Яне се късаше. Трябваше колкото се може по-бързо да отде
ли двете животни едно от друго. Скоро двамата с Буря навлязоха в го
рата, но кучето не се успокои, а непрекъснато се обръщаше назад и гле
даше по посока на поляната, като че ли всеки момент очакваше сред
дръвчетата да зърне огромния си рунтав приятел.
Скоро прекосиха гората и отново се оказаха на голяма открита поля
на. Двамата спътници прекосиха бързо и нея. Така целият ден двамата
гу прекосяваха дълбоки оврази, с вековни гори и високи борове, ту пре
сичаха широки вълнисти поляни, обрасли с тучна, зелена, току що по
карала под снега, трева.
Нощта настъпи изведнъж, като удар с ятаган. Яне и Буря се намира
ха в някаква дълбока котловина, между два високи рида. Изведнъж
слънцето се скри зад ската на планината и настъпи мрак. Личеше си, че
във високите части на планината още е светло. Със сигурност в Тракия,
в низината, беше още ден, но тук, в дъното на оврага, настъпи вечерта.
Буря се прилепи до Яне и започна да ръмжи към тъмното. Яне чуваше
шума и движението на дивите животни в мрака, дори му се струваше,
че вижда светещите им като тлеещи въглени очи. На няколко пъти куч
ката се спускаше със стръв в тъмнината, а след това от мрака се чуваше
шум на борба, преплитащи се тела, удар на зъби в зъби. После смелото
куче се връщаше при Яне и лягаше до него. Момчето беше толкова умо
рено и гладно, че на няколко пъти не знаеше дали заспива или губи съз
нание. На сутринта видя, че Буря съвсем не се беше отървала без пос

ледствия от борбата. Гърдите й бяха обагрени с кръв, челото над дясно
то й око беше разпрано и зееше грозна рана. А когато тръгнаха Яне ви
дя, че кучето куца с единия си крак. На вълците също не им се беше раз
минало. В гората, съвсем близо до мястото, където беше лежал той,
имаше тела на два вълка, все още дишащи и тръпнещи, конвулсиращи
в предсмъртна агония. Яне изгледа умиращите животни и без никакво
съчувствие ги прободе в сърцата. Вълците бяха смели животни, трябва
ше да умрат е чест и да ги спаси от агонията им. След това, без повече
да се обръща, продължи надолу. Не знаеше къде се намира. Гладът бе
ше толкова силен, че не можеше да ходи изправен. Трябваше по най-
бързия начин да слезе надолу, към някое село, колиба или махала. Стру
ваше му се, че е в центъра, в самото сърце на планината. Продължи да
върви през целия ден. Пътеката го водеше надолу и той беше благода
рен. Пред очите му се въртяха цветни кръгове, а изтощението му беше
толкова голямо, че ако имаше малка височина, сигурно нямаше да мо
же да я изкачи. Скоро пътеката тръгна покрай малко пенливо поточе.
Целият ден не срещна нито следа от човек или човешка дейност. Тази
нощ беше още по-тежка за него. Той се притесняваше, че Буря няма да
преживее още едно вълче нападение, но през нощта не се случи нищо
такова. Яне беше благодарен на вярното, предано до гроб животно. Той
осъзнаваше, че дължи живота си на нея. И ако за Буря нощта беше по-
спокойна, за Яне беше нетърпима. Измъчваха го глад, болка в главата и
очите и пълно изтощение. Не успя да мигне нито за миг. На сутринта
беше силно изненадан. Когато се развидели достатъчно видя, че цялата
нощ беше прекарал близо до един параклис. От мястото, където беше
спал, сега виждаше ниската каменна ограда от плоски камъни, нареде
ни един над друг, без никаква замазка. В средата на неправилната огра
да беше построен малък параклис, боядисан в бяло. Над всичко това се
извисяваше едно вековно дърво яблан*. Дървото явно беше вековно, за-
щото в основата си едва ли можеше да се обхване от по-малко от чети
ри човека и то е протегнати ръце. Ето защо през вечерта никой не ги бе
ше нападнал и дори не чуваха шум от животни. Всъщност Яне и Буря
бяха спали на самата пътека и толкова близо до параклиса. В този мо
мент Буря изръмжа и тогава Яне видя хората, които вървяха във върво
лица към параклиса. Отначало той помисли, че са богомолци, но те от
минаха и продължиха нагоре към него. Яне не ги виждаше добре, явно
още не се беше оправил от изстрела в лицето. От вълнение, глад, изто
щение и от това, че от толкова време за пръв път виждаше хора, нещо
под "лъжичката" му се разтрепери. С треперещи крака той тръгна към
*яблан - народно наименование на чинара
Ill том "Хайдут 119 II глава "Бачкьой
тях, опита се да каже нещо, но от устата му излезе само някакво муче-

не. Когато приближи видя, че това бяха жени туркини. Позна ги по ша
рените шалвари, с провиснали дъна, шарените елеци и яшмаци. Когато
видяха Яне, те се разпищяха, развикаха и се разбягаха.
- Въй, Аллах! Въй, Аллах! - крещяха жените и тичаха, където им ви
дят очите. - Шейтан! Шейтан!
Яне не можеше да види добре жените и не успя да разбере какво ста
ва. Умората и гладът замрежваха съзнанието му и му пречеха да осъзнае
какво се случва. Отнякъде се появи едър мъж. Може би поради изстрела
в лицето, Яне не успя да го види навреме. Той трябваше да знае, че това
пред него сигурно беше харемът на богат турски бей. Нямаше какво да
правят толкова много турски кадъни в сърцето на планината. А щом има
ше харем, наоколо трябваше да бъдат и пазвантите на бея. Никой турчин
нямаше да прати ханъмите си ей така да пресекат планината, без никак
ва охрана. Освен пазачите, наоколо трябваше да се намират и евнусите,
ако беят беше достатъчно богат и въобще имаше евнуси.
Едрият космат мъж, с огромно като буре тяло, така удари Яне с дръж
ката на бича си, че изтощеният момък се просна на земята. Жените про
дължиха да крещят, въпреки че едва ли изпитваха някакво съчувствие
към гяура, който така нагло ги беше загледал. Те бяха потресени от на
силието и от силния удар, който разби носа на младия мъж. Докато па
даше към земята, което се стори на Яне цяла вечност, той като че ли
виждаше себе си отстрани. Момчето чу далечния лай на Буря. Явно
смелата му другарка беше скочила към турчина, за да го предпази. Пос
ле Яне не можа да разбере какво стана. Чуваше ръмжене, пресечено и
страшно, като че от преизподнята бяха наизлезли всички адови кучета.
После усети как някой го носеше и друсането предизвика болка у него.
След това всичко се смеси в главата му... Отново някак отдалеч дочу
дългия и настървен лай на Буря, който на места преминаваше във вой,
подобен на вълчи.
Когато отвори очи, откри, че лежи на една поляна. Повдигна глава и
видя, че се намира между два високи склона на планината, а той леже
ше на дъното на една малка и тясна котловина. Явно наоколо течеше ре
кичка, защото до ухото му достигна шумът от ромоленето на водата. На
около беше равна поляна, с полегати малки хълмчета, тук-там като че ли
нарочно поставени камъни и гъста, сочна, зелена трева. Яне понечи да
се изправи и откри, че цялото тяло го боли. Въпреки това вече не беше
гладен и за своя голяма изненада видя, че е облечен в своите дрехи, но
те светеха от чистота. Някой го беше изпрал. Яне се изправи и въпреки
болката откри следващото нещо, което го изненада, а то беше, че имаше
сила. Доколкото си спомняше последният път беше много гладен и изто
щен, а сега беше сит. Някой го беше носил, беше го нахранил и изпрал.
Тази мисъл му се стори толкова налудничава. Погледна пак към снежно-
бялата си риза. Разтърси глава. Сам не знаеше какво става, но и не иска
ше сега да се замисля. Огледа се. Низината беше тясна и наклонът беше
надолу. Около него игриво и някак щастливо подскачаше вярното му ку
че. Буря като че ли осъзнаваше, че Яне се е върнал към живота. В този
момент той си спомни някакви откъслечни неща ог удара, кадъните и
двата вълка. Нямаше съмнение, че дължи живота си на Буря. Яне я по
вика, а тя за миг прекъсна подскоците си и покорно седна пред него.
Каракачанките бяха кучета, известни, освен със силата и с умението
си да водят и пазят стадо, и с вироглависто и упоритостта си. Големите
смели кучета се подчиняваха много трудно дори на господарите си. Чо-
баните харесваха яките пазачи, но който имаше каракачанка знаеше, че
много яд ще бере с кучето си и ако иска подчинение от своенравното
животно, трябва да отдели много време и нерви. За да "пречупи" твър
дия характер на Буря, Яне се беше заел с нейното обучение още от бе
бе. Той се притесняваше, че мечешкото в Буря, животинското и това, че
беше израснала с Момчил, ще я направят още по-вироглава и трудна за
възпитание.
Сега, когато гледаше покорните очи на вярната си кучка, изпита бла
годарност и към Инокентий, който му помагаше в обучението й. Ето как
сега това време му се отблагодаряваше. Той се обърна и бавно тръгна
надолу. Трябваше по най-бързия начин да се добере до някое родопско
село. Все още беше обедно време, защото слънцето се беше вдигнало
над котловината и вече напичаше с топлите си пролетни лъчи. Яне на
сочи лицето си нагоре, сякаш искаше да поеме колкого се може повече
светлина и топлина. Изглеждаше като човек, на когото светлината дъл
го време е липсвала, а после се обърна и тръгна надолу. Буря - безмъл
вна и тиха, като сянка, го последва. Тя вървеше малко отзад и от лявата
му страна. Така Болярови учеха кучетата си да вървят. Дядо му и баща
му ползваха кучетата не само за пазене на стадото, но и за лична охра
на. Понеже в дясната ръка те държаха оръжието си, кучето трябваше да
бъде от лявата им страна, така че да не им пречи, ако искат да замахнат
с нож или ятаган, или да стрелят. Освен това, ако искаха да водят със се
бе си кучето завързано на каиш, така можеха с по-слабата си лява ръка
да водят кучето, а с дясната - коня или да носят оръжието си, както и да
вършат каквато си искат друга работа. От дядо си Яне знаеше, че няко
га кучетата на Болярови били толкова послушни, че техните господари
навсякъде се хвалели, че само с един пръст могат да ги водят и управ
ляват. Така те имали специални бойни кучета, които учели само как да
преследват и да убиват хора. Когато яздели неговите деди, държели по
Ill том "Xaiidvm 121 II глава "Бачкьой"
вода на коня с четирите си пръста, а кучето си връзвали на петия пръст.

Докато разказваше, дядо му показваше как точно е ставало това, а две
те момчета го гледаха с прехласнат поглед.
- Как се казва този пръст? - питаше дядо му, като развърташе огром
ния си дебел пръст.
- Палец - крещяха, с бурен възторг, двете деца.
- Защо се казва палец? Знаете ли? - продължаваше да пита дядо им.
Тогава момчетата победени вдигаха рамене.
- Защото именно на този пръст Болярови връзвали палетата си и е не
го ги управлявали. От там палец - пръст, на който се връзват палета или
кучета.
Момчетата притихваха. Толкова нормално им се струваше сега това,
когато дядо им го беше казал.
По-късно разбраха, че само с едно мръдване на ръката си и на пале
ца. трябва да можеш да управляваш кучетата си. Това означаваше с
един пръст да водиш куче. Буря беше възпитавана точно така и сега той
чувстваше нейната сила, но и покорността й и знаеше, че тя е истинско
куче, като Боляровите.
Буря се движеше леко зад него, защото освен да гледа напред и да
следи движението от лявата му страна, тя отговаряше и за защитата на
гърба му.
Изведнъж иззад едни гъсти храсти Яне видя пъстър поток от хора.
Стъписа се. Не очакваше тук в планината да види толкова много хора.
Отначало предпазливо отгърна гъстите клонки. Листенцата и пъпките
по тях бяха още твърде малки, за да могат да го прикрият, затова беше
изключително предпазлив. Все още си спомняше дръжката на бича на
огромния пазвант. Внимателно огледа хората. Те се движеха в две посо
ки, по една не много тясна пътека. Всички бяха облечени в празнични
премени - шарени дрехи, аби гайтанлии, а жените с шарени кесирии.
Яне беше озадачен, не видя място за волски каруци, нито дори коне и
магарета. Какво правеха тези толкова много хора в планината и защо ед
ни отиваха нанякъде, а други се връщаха? Чак тогава той се сети. Спом
ни си параклиса, около който беше спал. Сега всичко му се изясни и за
миг се сети къде се намира. Веднъж той вече беше идвал тук. Това бе
ше толкова отдавна, а и беше видял мястото от друга гледна точка. То
ва място се намираше точно над село Бачково. От манастира една пъте
ка се виеше нагоре към планината, от страната на манастира, но от дру
гата страна на рида. На половин сахат път от манастира се намираше
аязмо. Аязмото е параклис, в който има свещен извор, благословен от
бог Исус Христос или Божията майка. Над аязмото се намираше малък
скален манастир, обитаван от един луд монах, който всички наричаха
поп Глигорко. Той, подпомаган от Бачковската света обител, се гриже

ше за скалното манастирче и за аязмото. Чак сега Яне разбра, че пред
ния път беше видял именно аязмото, но от горната страна, а не както го
беше виждал като дете - отдолу, откъдето се бяха качвали с дядо му, ба
ба му, майка му и баща му, всички облечени точно така - в празнични
носии. Всяка година, точно на деня Света Богородичка. хиляди хора от
планината и от низината се стичаха към Бачкьой, както турците го на
ричаха, и после задължително посещаваха аязмото. Местността се на
ричаше Клувията, а малко над нея се извисяваше огромна отвесна като
стена скала, в която се отразяваше залязващото слънце. Когато това ста
неше, цялата скала се обагряше в пурпурни цветове и затова тя се нари
чаше Червената стена. Може би в самия камък имаше нещо, което пра
веше червения цвят на залязващото слънце толкова ярък. Яне не знае
ше, но тогава беше гледал като омагьосан залязващото слънце и беше
слушал легендата за това как най-ценната манастирска икона - "Света
Богородица Троеручица", една нощ сама напуснала манастира, за да се
спаси от турско нападение, а на сутринта благодарните монаси я откри
ли в параклиса на Клувията. Тази икона беше чудотворна, за нея се го
вореше, чс тя е изрисувана от ръката на самия евангелист Лука. Същи
ят онзи, който написал едно от четирите евангелия. В скалния манастир
имаше каменна стена, на която, ако сложиш пара и си безгрешен, тя за
лепва и остава така на камъка, като привлечена от невидима божестве
на сила. Яне и Петко си бяха играли много, но паричките и на двамата
все не искаха и не искаха да залепнат, а момчетата, "чуруликайки", про
дължаваха да опитват и опитват, чудейки се за коя ли точно беля Божи
ята майка ги упреква.
Всичко това Яне си спомни докаго гледаше пъстрия поток от хора,
който, като мравчен път, се нижеше пред него. Едва сега чу глъчката.
Явно днес беше някакъв празник и нишката от богомолци още от сут
ринта се нижеше към аязмото. Не беше големият празник на Бачковска
та обител, защото тогава цялата тази пътека и дори мястото, къдсто бе
ше застанал самият той, щеше да бъде заето от хора. Понякога, на този
празник, толкова много богомолци тръгваха към манастира, че те зад
ръстваха пътя и заставаха толкова нагъсто, че не можеха да помръднат.
Върволицата от волски коли и каруци понякога се виеше по пътя за Ста-
нимака, покрай река Чая и достигаше досами града, който беше на де
сетина километра от Бачково. Тази колона приличаше на бежанска, а
повечето от хората, които задръстването застигнеше на половината път
между Станимака и Бачкьой, така и не достигаха до Клувията.
Яне реши и прикрито тръгна надолу, успоредно на човешкия поток,
но така че да не се разкрива. Той не искаше да се смесва с хората, защо-
то не знаеше как те ще реагират, когато го видят да излиза от храстите.

Беше видял чистите си дрехи, но не знаеше как изглежда в лицето, а и
Буря със сигурност щеше да ги стресне. Скоро пътеката се стесни и Яне
даде команда на Буря да го последва и доколкото беше възможно се сля
е тълпата. Хората сигурно си помислиха, че е един от тях, който се е от
делил по своя си нужда и не му обърнаха никакво внимание.
Той вървеше към Бачковския манастир и си мислеше, че може да се
договори да работи като пандур в манастира. Какво значение има дали
ше работи като пандур в Араповския или в Бачковския манастир? Той
вече имаше опит като пандур и нямаше да му е трудно. Освен това Бач
ковския манастир беше много по-голям, а и по-богат от този, от който
идваше, така че и пандурите в него сигурно живееха по-охолно. Тази
мисъл накара Яне да се усмихне. После се замисли, че може би е по-
добре първо да опита да открие къщата на уста Манол, да се види е не
го, а след това да реши какво да прави. Това беше добра идея.
Скоро Яне стигна до манастира. По това, което говореха хората око
ло него, той разбра, че те са от всички краища на низината, но имаше и
хора от планината, със своите кафяви елеци, дебели шаячни потури и
големи черни гайтани. Яне не последва тълпата, която задължително за
последно се отбиваше към обителта, а зави надясно и по широкия кал-
дъръмен път се спусна към селото. Мина покрай голямата чешма, е
много чучури, от която буйно течеше чиста студена вода, а после и под
арката, която се извисяваше над пътя. "Майстор Манол. Майстор Ма
нол" - тази мисъл се въртеше в главата му. Натам беше тръгнал. Върве
ше бавно и видя въжен мост, който някак лениво се беше протегнал над
реката. Той беше увиснал и хората, като минаваха по него, го разклаща
ха. Много добре си спомняше тези два-три моста, които бяха проснати
над реката, която тук беше широка, но буйна. Това беше връзката меж
ду двете части на селото. По-малката част от селото беше от страната
на пътя, който свързваше Станимака е Ахъчелеби и Пашмакли. Това бе
ше основният път в планината Родопа. Освен това цялото село беше
пристегнато и разположено между два високи и стръмни ската на пла
нината. Тук слънцето изгряваше късно, а рано залязваше, в момента в
който се скриеше зад ската. И ако лятото това не се усещаше осезаемо,
през зимата правеше дните кратки и мрачни. Лятото реката разхлажда-
ше долината на Бачково, а през зимата беломорски ветрец полъхваше от
юг и правеше климата на селото уникален. Бачковци смятаха, че тук
растат най-вкусните и сладки смокини в цялата европейска часг на Им
перията на падишаха.
Яне смело стъпи на опасно люлеещия се въжен мост. Струваше му се
толкова страшен. За пръв път стъпваше върху нещо толкова несигурно.
Всичко под краката му се движеше. Отсреща някакви хора го гледаха.

По моста бяха завързани дървени летви, на които трябваше да стъпва, но
Яне едва смогваше да ги улучи. Няколкото стъпки, които направи по
моста, му костваха големи усилия. Вложи цялата си воля и смелост, за
да продължи напред и в този момент погледна назад и видя Буря. Куче
то гледаше люлеещия се мост и скимтеше. То се страхуваше от височи
ната и от моста. Яне повика Буря, за да я насърчи. Тя стъпи с предните
си лапи на моста, но разтвори ноктите на краката си и още по-силно зас-
кимтя, като достигна до вой. Селяните и гостите гледаха любопитната
картина, която представляваха Яне и Буря. Момчето се върна. Единстве
ният начин беше да пренесе тежкото куче на ръце. По този начин му бе
ше още по-трудно. Преди малко поне можеше с ръцете си да се държи за
въжетата, които служеха за перила. Така Яне за пръв път пресече дърве
ния мост на Бачково. Когато стъпи от другата страна на реката и почув
ства твърдата земя под краката си, благодари на Бог. Дано уста Манол
живееше от тази страна на реката, че не знаеше дали ще може отново да
пренесе Буря по моста. Когато пусна Буря на земята, той откри колко
тежка е станала кучката му. Макар все още бебе, тя беше едра като ста
ро куче. Селяните се смееха и се шегуваха с двамата, но Яне видя в очи
те им страх и възхищение. Явно бачковци оценяваха силата на кучето,
което водеше със себе си и което повече приличаше на магаре или меч
ка. Яне съжали, че по този начин беше преминал по моста. От одеве той
се опитваше да бъде незабележим, а сега всички погледи бяха прикова
ни в тях. Опита се по най-бързия начин отново да се смеси с тълпата.
Скоро други селяни тръгнаха по моста и случката с преминаването му
беше забравена. Сега той се огледа. От моста тръгваше една уличка, ко
ято отиваше нагоре към ската. Тя беше къса, защото тук долината на Чая
не беше много широка. От лявата страна имаше къща, която като че ли
беше вкопана в земята и дворът й беше по-ниско от пътя. А отдясно се
издигаше къща, не много голяма, но градена от бял камък. Ако тази къ
ща беше на майстор зидар, тя трябваше да бъде голяма и градена с не
повторимо майсторство и внимание. Въпреки че не изглеждаше да е на
майстор строител, тя беше първата изпречила се на пътя му, затова Яне
реши да похлопа на вратата й и да попита за къщата на уста Манол.
Той се приближи до не много голямата порта и похлопа направо с
юмрук. Скоро нечии женски глас попита отвътре.
- Кой е?
Яне се стъписа. Не знаеше какво да каже за себе си. Не беше решил
какво да попита.
- Казвам се Яне. Яне Боляров. Търся къщата на уста Манол. Можете
ли да ме упътите?
Ill том "Хайдут 125 11 глава "Бачкьой "
- Кого търсиш? - попита отново гласът.

- Кой е? - до женския глас се чу мъжки. Явно стопанинът на къщата
беше застанал редом до жената, от другата страна на портата. - Кой си
и какво искаш? - гласът на мъжа проехтя силно и категорично. По всич
ко си личеше, че човекът е властен и не е свикнал да му възразяват, от
говарят или да не изпълняват думата му.
Яне реши да се подчини на този глас. Освен това не беше направил
нищо лошо и нямаше от какво да се притеснява.
- Аз съм Яне Боляров. Търся къщата на уста Манол.
- Откъде познаваш уста Манол? - попита гласът отвътре. После Яне чу
как резето на вратата се отмести и портата започна бавно да се открехва.
- Той строи една черква на моя род.
- Кога беше това? - попита гласът. Портата се отвори и там се появи
мъж, малко по-висок от Яне, с къса, черна, четинеста коса. Мъжът има
ше дебели, стърчащи настрани мустаци, които се изтъняваха към вър
ховете, но без да завиват краищата си нито нагоре, нито надолу. Стра
ните на мъжа също бяха обрасли с гъста четинеста брада, която му при
даваше още по-заплашителен вид. Човекът беше без шапка, а главата
му беше кръгла. Някак кръгло и стегнато беше и цялото тяло на човека.
Под ризата му Яне, като вече опитен пехливан, забеляза облите и стег
нати като камъни мускули. По всичко си личеше, че стопанинът на къ
щата цял живот е вършил тежка работа. Освен силата, си личеше и не
говата вдървеност. Без да го е виждал никога досега, Яне вече си пред
стави как би се борил мъжът. Той беше виждал и друг път такива хора.
Те бяха изключително стегнати и силни, но слабото им място беше гъв
кавостта. Яне вече си представяше с каква техника би хвърлил мъжа,
когато гласът му го стресна.
- Та кога казваш беше това?
- Преди около година, година и нещо.
- Къде?
Яне се учуди, защо мъжът го разпитва толкова подробно. Учуди се
какво иска той от него.
- Недалеч от тук, в равнината, близо до Боляровия хан - отговори
предпазливо.
- Боляровия хан казваш - каза мъжът и подръпна единния край на
дългия си мустак. Това явно трябваше да покаже, че той се е замислил
дълбоко. - Имаше такова нещо - потвърди мъжът.
Яне през цялото време чувстваше нещо заплашително в поведение
то на мъжа, затова му се искаше по-бързо да продължи търсенето. Той
беше грижливо скрил ятагана си и не би могъл бързо да извади прек
расното оръжие. Това беше единственото оръжие, което му беше оста
нало. Вярното куче беше седнало от лявата му страна и изглеждаше, че

е отпуснато и някак разсеяно се оглеждаше, но Яне знаеше, че само да
даде команда или ако някой замахне срещу него, Буря на мига ще реа
гира и ще скочи срещу човека, дръзнал да направи това.
Вместо да го насочи и изпроводи да търси къщата на уста Манол, чо
векът се отмести, посочи навътре и каза:
- Ха влизай, момче.
За момент Яне се поколеба. Той не беше очаквал такова нещо. Мина
малко време преди да овладее стъписването си и да прекрачи портата.
- Аз търся уста Манол - смотолеви Яне, докато влизаше.
- Спокойно! Спокойно! Това е домът на уста Манол. Ти как се казваше?
- Яне. Аз съм Яне Боляров.
- От Боляровите.
- Аха! - поклати глава момчето.
- Защо си дошъл? Защо го търсиш? Къде са вашите?
- Сам съм - каза Яне. После спря да говори. Искаше да се види с
майстора. Нямаше смисъл да говори с тези непознати.
Мъжът усети нежеланието на момчето да говори и го остави на ми
ра, тръгна и влезе през една ниска вратичка. Яне остана до едно дебело
дърво. Огледа го, това беше смокиня. Буря седна до ствола й, като нер
вно продължаваше да се оглежда.
Мина доста време преди отнякъде да се появи жената, която започна
да го разпитва дали е гладен и жаден. Яне отказа и търпеливо продъл
жи да чака майстора. Сърцето му се беше свило. Не знаеше на къде да
поеме, ако майсторът не се прибереше или ако не искаше да остане с не
го. Наистина той му беше отправил предложение, но то беше преди тол
кова много време.
Когато вратата се отвори и там застана майстор Манол, сърцето на
Яне трепна. Той веднага го позна. Майсторът също го позна, усмихна се
и видимо се зарадва. После, без да пита Яне за каквото и да е, го пока
ни да влезе вътре. Той се държеше така, все едно че знае всичко. Вече
рята беше обилна, в чест на госта. Всички обръщаха особено внимание
на младото момче, жените му предлагаха най-вкусните мръвки и дебе
ли комати хляб. След като хапнаха, масата беше "вдигната" и отнякъде
се появи едно шише с ракия. Очите на мъжа, с кръглата глава и с мус
таците, блеснаха. Сега той вече не се струваше на Яне толкова страшен.
- Ти пиеш ли вече ракия? - попита Манол.
Болярови не даваха на децата да пият вино, а какво оставаше за ра
кия. Най-много при някакъв повод и на празник да пийнат по една мал
ка чашка. Въпреки че не пиеха, бяха признати за майстори, които пра
вят хубаво вино и ракия. Немалко от хората пътуваха до Боляровия хан
I ll том "Хайдут 127 II глава "Бачкъой"
не толкова да спят в него, колкото да опитат прочутата ракия и вино на

стопаните.
Въпреки че не беше пил ракия, Яне беше близвал и му бяха обясня
вали как да разбира дали ракията е добра, или не чак толкова.
- Тази обаче е люта! - каза мъжът с кръглата глава, на когото всички
казваха Кара Тозю. Яне знаеше, че Тозю е името, с което наричат по на-
родному тези, които църковно бяха кръстени с името на Спасителя -
Христос. Кара на турски означаваше "черен", така че името на мъжа мо
жеше да се преведе като Черния Христос. Като разбра това, гърбът на
Яне настръхна. Никога досега не беше чувал по-зловещо име. Кара То
зю, Черен Христос, какво можеше да бъде това? Как ли ще изглежда
Черния Христос? Всички тези мисли се сториха на Яне светотатствени.
Той близна лютата ракия и тя запари в устата му. Манол и Кара Тозю го
гледаха втренчено. Яне не искаше да оставя у тях впечатлението, че е
малък и несериозен. Следващата глътка беше голяма. Огнената течност
се разля в устата му и го задави. Той си наложи и преглътна. Парещата
течност се разля по гърлото му и се ливна надолу, запари на корема му
и накара от очите му да потекат сълзи. Мъжете не издържаха и се разас-
мяха. Яне се чувстваше унизен, но не можеше да спре сълзите си. Има
ше чувството, че ракията изгаря вътрешностите му.
- Жена, дай вода! - извика майсторът.
- Виж как се зачерви главата му! - викаше Кара Тозю и се смееше, ка
то се превиваше от смях.
Скоро на двамата мъже им мина и вече не се занимаваха с момчето,
но това не означаваше, че неговите мъки бяха свършили. Скоро ракия
та се разля из тялото му и му се зави свят. Той неведнъж беше виждал
пияни хора. Все още беше жив споменът му от магерницата и как тога
ва Йосиф Брадати и Инокентий го бяха напили. Чувстваше се зле. Сега
разбра, че пиянството от ракията и от виното са различни. Опита се да
стане, за да отиде по нужда, но е учудване откри, че краката му се преп
литат и той се спъва. Опитите му да бъде стабилен го караха още пове
че да се клатушка. Жените го подхванаха и му помогнаха да излезе, за
да запазят достойнството му. Колкото и да беше деликатно положение
то, колкото и да беше малък, жените знаеха, че някой ден той ще стане
мъж. За да не се срамува сега от себе си, те се опитваха да му помогнат.
Яне излезе навън. Буря все така стоеше седнала до ствола на смокиня
та. Навън вече беше настъпил пълен мрак, а леденият ветрец го прони
за и го накара да затрепери. Това проясни главата му. Остана още мал
ко навън и се почувства малко по-добре. Искрено съжали, че се беше
направил на герой и беше пил. Можеше да се направи на по-скромен и
да не се излага.
Когато влезе обратно в стаята, двамата все още пиеха. Въпреки че

шишето беше преполовено, мъжете изглеждаха напълно трезвени.
- Спи ли ти се вече? - попита Манол и Яне разбра, че това не е въп
рос, а препоръка да си ляга.
- Да, ще си легна - примирен отвърна Яне. И без това вече му се спеше.
- Жените ще ти покажат стаята - каза Манол.
Яне се обърна и ги последва.
- Момче, да вържеш кучето! - извика Кара Тозю след него.
- Нашите кучета не дават да ги връзваме - отговори момчето.
- Вържи го, че е голямо, да не вземе сутринта да нападне някого!
- Няма да нападне - отговори със сигурност Яне.
- Ние ще му дадем да яде, каквото остане от софрата - каза жената.
- Нашите кучета са научени да вземат храна само от нас, от чужди хо
ра няма да вземат.
- Добре, след малко ще ти донеса храна да му занесеш - каза жената.
Яне поклати глава в знак на съгласие. Обърна се и тръгна да излиза
от стаята и в този момент чу Манол.
- И, момче - каза Манол, - радвам се, че си тук!
Погледът на майстор Манол беше благ и мек. Той милваше като ка
дифе и накара Яне да се почувства желан и добре дошъл. Момчето са
мо кимна в знак на благодарност. Жената го отведе до една врата. Ста
ичката беше толкова малка, че беше широка колкото вратата. Вътре
имаше само едно дървено легло. Другата вещ в стаята беше малък ико
ностас на Света Дева Мария - Божията майка. Бачковската обител беше
на името на Божията майка и явно светицата беше и покровителка на
селото. Пред иконостаса гореше малко кандило, пълно с дървено мас
ло. Миризмата на горящ зехтин беше изпълнила тясното помещение.
- Светата Дева ще те пази от вампири, нечисти сили и караконджули
- каза жената.
Яне оправи завивките си, а после занесе храна на вярната си Буря.
Кучето все така стоеше до дървото и го чакаше. Той я нахрани, като й
говореше нежно и я милваше. Не можеше да й се отблагодари за това
колко пъти му беше спасила живота. След като се наяде, изкомандва Бу
ря да легне, защото, ако не й кажеше, щеше да остане нащрек цяла ве
чер. След като се погрижи за кучето, Яне се прибра и спа непробудно
върху тесния и твърд миндер в тясната стаичка. Миризмата на кандило-
го и чергите го върнаха в детството му. Тази миризма, с нещо непонят
но и за него самия, му напомняше за баба му и за керпичената къщичка
до Боляровия хан. Спа дълбоко. Събуди се, когато навън вече беше свет
ло, и дълго време не можа да разбере къде се намира. Отвори вратата на
собата и щеше да извика от учудване, когато пред него не се разкри Бо-

ляровия хан, а каменната ограда и шумът на реката долу.
Така Яне заживя в къщата на майстор Манол. Разбра, че Кара Тозю му
е приятел и пръв помощник, но не го помнеше от строежа на черквата
до Боляровия хан. Яне беше сигурен, че тогава той не беше сред хората
на майстора. Още от втория ден Яне беше изпратен да работи на един
строеж. Постепенно времето се затопляше, а пролетта напредваше. Яне
работеше все тежка работа. Носеше камъни и помагаше при градежа на
дувари и по-малки сгради. Манол ходеше по някакви негови си работи,
а Яне беше "прикрепен" към Кара Тозю. Мъжът беше строг и изискваше
много от Яне. Той самият също много работеше и освен голямата сила,
която притежаваше, беше и много издръжлив. Между двамата се създа
де нещо като съперничество. Кара Тозю работеше и се шегуваше с Яне,
като го наричаше слаб, гърчав, клечав и така нататък. Яне отначало се
правеше, че се "впряга", но е времето все по-често се дразнеше. Скоро
Яне само мълчеше и работеше, напрягайки се до краен предел. Най-ло
шото беше, че никой не го караше да работи и така той сам "изваждаше"
душата си и правеше това по-добре, отколкото ако някой насила го кара
ше. Все по-често вечер Яне се прибираше като пребит, лягаше и заспи
ваше. Кара Тозю само се усмихваше. Той виждаше как честолюбието на
момчето го кара да работи до пълно изтощение.
Един ден, когато седнаха да си починат, Яне гледаше Кара Тозю. Зд
равият мъж се изправи, отиде и с една ръка вдигна голяма обла стомна.
Тази стомна беше кръгла и изтумбена. Тя поемаше много вода и така ос
вен, че стигаше на двамата мъже за цял ден, оставаше студена през
цялото време. На дръжката на стомната имаше малка дупчица, огкъде-
то се пиеше. Яне обикновено захапваше чучура, но Кара Тозю му пра
веше забележка.
- И други хора, освен теб, може да искат да пият от стомната - казва
ше му той.
Сега Яне гледаше как майстора вдига стомната само с една ръка.
Подпря облото й тяло на свитата си ръка и тя легна удобно и стабилно
на свивката на лакътя му. Личеше си, че от много години Кара Тозю все
така пие от стомна и е майстор в тази работа. Той все така, е една ръка,
наклони умело стомната и от малката дупчица в дръжката потече силна
тънка струя, която Кара Тозю все така майсторски насочи към устата си.
Струйката, без да се разделя, попадаше точно в устата на мъжа, а той
жадно гълташе и поемаше живителната течност.
Яне преглътна на сухо. Той също беше жаден, но го впечатли майс
торството, с което Кара Тозю пиеше.
- Хайде да те науча и ти така да пиеш! - каза Кара Тозю, като видя как
Яне го гледа.
- Защо трябва да се науча?
- За да се предпазиш, а и да не папаш водата. Сега работим само два
мата, представи си обаче, че работиш с цяла бригада, никой няма да те
остави да пиеш от водата им по този начин. Освен това искам да ти ка
жа нещо. Слушай ме внимателно! За да бъдеш майстор в едно нещо,
трябва да бъдеш майстор и в другите неща. Калфата е майстор в това
което върши, а майсторът е майстор във всичко! Нс можеш да бъдеш
много сръчен, например в строенето или в дърворезбата, а да бъдеш със
"завързани ръце" за всичко останало. Така не е нужно да видиш майс
тора как точно си върши работата, за това можеш да съдиш и по много
по-дребни и почти незабележими неща. Ето например, ако имаш сръч
ност да пиеш вода по този начин, това говори много и за всичко остана
ло, което правиш. Само по това един майстор на сеченето може да раз
бере как сечеш или дали можеш да яздиш.
- Е! - Яне не се стърпя и изрази съмнението си. Според него Кара То
зю прекаляваше.
- Така е! Трябва непрекъснато да упражняваш уменията и сръчността
си. Не е достатъчно само това, което смяташ за твоя основна работа. По
някога за по-лесно можеш да постигнеш майсторство с по-просто и от
далечено нещо. Ти в какво искаш да станеш майстор? В строителството?
Яне се замисли. Не това беше неговата мечта.
- Искам да стана най-добрият пехливанин.
Кара Тозю се опули. Той не беше очаквал такъв отговор и като че ли
му трябваше време да възприеме неговата мечта.
- Добре! Ето, ти искаш да станеш башпехливанин. Понеже това е
трудна работа и изисква много години, много по-лесно е да постигнеш
съвършенство и майсторство в други по-малки неща, за които е нужно
по-малко време. Така ти ще се учиш как се постигат нещата и ще бъдеш
по-подготвен за пехливанлъка.
- Не е ли по-добре да правя това с всяка техника в борбата?
- Да, и това трябва. Но понякога можеш да се умориш или да ти ом
ръзне. Трябва да преследваш нещата както в дълбочина и да навлизаш
в тях, така и в ширина, и да се занимаваш и с неща, които на пръв пог
лед изглеждат отдалечени. Понякога ти се струва, че нещото е далечно
и никога няма да ти потрябва, но не го оставяй! Довери се на Бог! Щом
той те е насочил към него, значи някога ще ти потрябва! Ако всеки се
занимаваше само с това, от което живее, нямаше да има кавалджии, пе
вици и дърворезбари. Понякога това, което правиш от сърце и душа, и
с което се занимаваш в свободното си време, осмисля живота ти повече

от самата работа.
В следващите дни Кара Тозю учеше Яне как да пие от стомната и
момчето от ден на ден ставаше все по-добро в това умение. Отначало
повечето вода се лееше върху очите и гърдите му и след всяко пиене
трябваше отново да пълни стомната, но е времето все по-точно уцелва-
ше устата си и вкарваше струйката в нея. Трудно беше да преглъща с от
ворена уста, докато струйката продължаваше да тече. Освен това беше
много трудно да балансира и така да насочва струйката от изпразваща
та се стомна, че тя винаги да отива в устата му. Колкото повече пиеше,
толкова по-лека ставаше стомната и толкова по-лек и внимателен тряб
ваше да става натискът му. Всичко това беше много трудно, затова Яне
беше много щастлив всеки път в който не се олееше целият с вода.
Въпреки голямата си умора Яне отделяше време и продължаваше
обучението на Буря. Кучето го придружаваше до строежа, лягаше и ча
каше, докато денят не превали. Тогава, махайки с опашка, тя придружа
ваше момчето до къщата на Манол. Отначало гледката на кучето и мом
чето привличаше вниманието на хората и особено на децата, но с вре
мето те като че ли свикнаха.
Стопанката на дома се казваше Станка. Тя беше майка на Манол. Яне
така и не можеше да разбере дали Кара Тозю му беше приятел или ня
какъв роднина. Станка беше чевръста, работна жена и въртеше работа
та на цялата къща. Тя прие Яне под крилото си. Караше се на Кара То
зю, когато той се опитваше отново да напие момчето и да му гледа сеи-
ра. Станка като майка орлица разперваше криле над младото момче и
навикваше по-възрастния от него мъж.
Яне не беше забравил какъв ужас беше преживял той, а и кучето, ко
гато трябваше да минат по въжения мост, затова освен останалото обу
чение, всеки ден двамата с Буря отиваха до реката. Постепенно кучето
свикна с бурните пенливи талази на реката. След време тя вече без
страх се приближаваше до пенливата река. Мина време преди да научи
кучето да преминава по клатещия се нестабилен мост. Той с възхище
ние наблюдаваше как вярното му животно, заради него, преодоляваше
вродения си страх и инстинктите си за оцеляване. Скоро вече за удовол
ствие Яне започна всеки ден да минава от другата страна на реката. Ве
че беше лято, Чая беше успокоила бурните си потоци и не беше толко
ва страшно, но Яне беше сигурен, че и кучето ще премине, и дори ще
нагази и в най-бурния планински поток, ако се наложи. Жертвоготов-
ността на Буря го караше да се възхищава на животното, което му беше
толкова вярно, но в същото време това го притесняваше, защото той
знаеше, че не е готов дотолкова да се пожертва за кучето си. И така то

ва го караше да се чувства гузен.
Когато преминаваше от другата страна, той виждаше талигите и по
тока от хора, който отиваше нагоре към Ахъчелеби и Пашмакли. Всеки
ден имаше хора, които се отправяха към големите порти на манастира.
Това бяха изстрадали хора, търсещи упование и духовна подкрепа във
вярата. Така един ден краката му сами го отведоха пред манастира. Го
лям, със стени като крепост, той се извисяваше пред него. За момчето
нямаше съмнение, че това беше най-голямата сграда, която някога беше
виждал. За разлика от манастира "Света Неделя", който беше само с
един двор, Бачковската света обител беше с два вътрешни двора и беше
поне три-четири пъти по-голяма. Всеки ден Яне идваше и се покланя
ше на иконата на Светата майка Троеручица, а след това изслушваше,
ако има някаква служба, а в празничните дни присъстваше на литурги
ята или каквото там имаше според празника.
Работата, обучението на Буря и ходенето на църква - това беше денят
на Яне. Струваше му се, че по-пълноценен живот не може да има. Само
понякога, като си легнеше и преди да заспи, се сещаше за роднините си,
за Кара Мустафа и Кая, за Инокентий и манастира "Света Неделя". В
него все още живееше идеята, че някой ден ще се върне в манастира и
животът му ще премине като пандур, тихо, кротко, без изненади и сът
ресения. А някой ден можеше да стане и башпандур. Обичаше да мис
ли как ще отмъсти на Никодим за всичко, което му беше причинил. В
последно време тези мисли все по-често се въртяха из главата му. Той
беше очаквал нещо съвсем различно. Беше мислил, че ще бъде около
майстор Манол, ще работи заедно с хората му, ще бъде весело и пак ще
бъде център на внимание, но нищо такова не се случваше. Той работе
ше с Кара Тозю и не беше виждал никого от бригадата на уста Манол,
а и самият майстор беше видял само веднъж, когато беше дошъл в до
ма му. Къде беше майсторът? Какво строеше в момента? Никой не му
даваше отговор. Когато се осмелеше да попита Кара Тозю, суровият
мъж спираше работа, изглеждаше го и казваше:
- Ти нямаш ли си друга работа? Какво те интересува къде е уста Манол?
После продължаваше да работи и така Яне никога не успя да разбе
ре къде е майсторът.
Една приятна лятна вечер, след като се прибраха с Кара Тозю от ра
бота и вечеряха, Яне повика Буря и двамата, както всяка вечер, тръгна
ха по въжения мост. Кучето като че ли очакваше това и вдигнала висо
ко опашка, тръгна весело след господаря си. Хората от дома на уста Ма
нол вече бяха свикнали с вечерните излизания на момчето и дори не
обърнаха внимание на двете фигури, които се отдалечаваха към моста.
Ill том "Хайдут" 133 II глава "Бачкъой
Яне и Буря преминаха моста. Въпреки че вече всеки ден двамата ми
наваха по дървените летви на въжения мост, той с усмивка гледаше как
Буря се беше снижила и разтваряше ноктите на лапите си, за да се за
държи по-добре. Въпреки смелостта си, кучето все още изпитваше
страх.
Двамата преминаха реката. Тъй като беше късно, по пътя почти ня
маше хора. От кръчмата, някъде далеч зад лявото си рамо, Яне чу пиян
ска глъч и шум на много хора. За миг вратата на кръчмата се отвори, за-
щото шумът стана по-силен, а после отново заглъхна. Тази кръчма бе
ше построена от лявата страна на пътя, който се качваше нагоре към ма
настира. Повечето бачковлии предпочитаха селската кръчма, която се
намираше по-близо до Станимака, в долната част на селото. В гази
кръчма, която беше към манастира, обикновено отсядаха окъснели път
ници, които само се отклоняваха от пътя. В нея отсядаха и богомолци,
окъснели или които не бяха успели да намерят места за пренощуване в
манастира. Освен кръчма, сградата беше и хан, но помещението, в кое
то спяха хората, беше същото, в което останалите пиеха, понякога до
късно вечерта. Яне мина покрай кръчмата, погледна и видя светлината
през мръсните малки джамчета и сенките вътре. Двамата с Буря тръг
наха към манастира. Скоро портите на светата обител щяха да бъдат
затворени, затова Яне се забърза. Тази вечер беше малко окъснял, но все
пак щеше да има време поне за една молитва и да запали една свещич-
ка пред олтара на голямата черква в манастира. Яне заповяда на Буря да
го изчака пред голямата порта на манастира. Голямото куче седна и пос
лушно зачака. Отначало монасите се плашеха от огромното куче, седна
ло до портата и чакащо стопанина си, но с времето свикнаха с това.
Всички вече се бяха убедили, че Буря е послушна и напълно се подчи
нява на командите на младия си стопанин.
Яне спокойно влезе в двора на манастира, насочи се към черквата и
влезе през вратата, до която беше засаден висок колкото църквата тис.
Запали свещичка, помоли се на Света Богородичка за здраве и дълъг
живот на семейството си и излезе. Вече беше започнало да се стъмва.
Под арката, по големите изтрити каменни плоскости, той се насочи към
голямата дървена порта на манастира. Това беше единственият вход на
целия манастир. Така светата обител се бранеше от набези и каквито и
да е посегателства отвън, и се превръщаше в непревземаема крепост са
мо като се залостешс портата. Така игуменът контролираше всичко, ко
ето се случваше в манастира и което се внасяше или изнасяше от него.
Когато наближи изхода на манастира, отвън чу някаква непривична
глъчка. Яне забави крачка и се заслуша в думите, които се чуваха отвън.
Езикът, на който се говореше, беше турски и това още повече озадачи Яне.
- Това е кучето, господарю! - крещеше един мъж, като сочеше Буря,

която търпеливо беше седнала и като че ли не забелязваше групата хора,
която стоеше срещу нея и дори човека, който крещеше и ръкомахаше.
Нещо интересно и непонятно ставаше навън. Яне прилепна към сте
ната, за да разбере какво става и да остане незабележим. Мъжът не
преставаше да крещи:
- Това е кучето, което ни нападна, господарю! То уби вашия брат! Ку
че, лочило кръвта на правоверен, трябва веднага да бъде убито! Веднъж
вкусило от плътта на човек, пак ще убива!
Човекът говореше разпалено и жестикулираше срещу седналото ку
че. Той говореше на един огромен мъж, застанал до него. Цялата група
се беше наредила около исполина и си личеше, че той е главният, тар
торът сред тях.
Яне слушаше думите на ръкомахащия мъж и отначало нищо не раз
бираше. Това, което той казваше, беше пълна измислица. Плъзгайки се
по стената и прикривайки се зад каменния перваз на една от каменните
чешми, които се намираха от двете страни на манастирската порта, той
се приближи до групата. Човекът хем ръкомахаше към кучето, хем по
всичко си личеше, че го е страх. Той като че ли очакваше във всеки мо
мент Буря да скочи срещу него.
- Чие е кучето? - извика турчинът е гръмовен глас.
Тъй като от одеве се носеха викове, няколко от монасите на манасти
ра бяха излезли и гледаха любопитната гледка, която представляваха ку
чето и групата турци срещу него. Големият турчин се обърна към мона
сите и със силен глас попита:
- Чие е кучето?
Той питаше на турски, но монасите, повечето от които бяха грамот
ни хора, със сигурност го разбираха.
- На кого е това куче? - отново попита турчинът.
Монасите мълчаха и се споглеждаха, като че ли не разбираха въпро
са. Тогава отпред излезе един от тях. Яне го познаваше. Това беше съ
щият онзи поп Глигорко, който се грижеше за Клувията и живееше го
ре, в скалния манастир. Той беше легенда и за самите монаси в манас
тира. Истинското му име беше Григорий, но всички го наричаха Глигор
ко. Та точно този монах излезе пред групата. Яне се учуди. Той беше си
гурен, че много от монасите знаят, че кучето е негово. Те обаче мълча
ха, а напред излезе този, които едва ли го познаваше и знаеше нещо за
Буря. Нима той щеше да го предаде? Инстинктивно Яне се сви. Не мо
жеше да разбере кога Буря може да е направила това, в което я обвиня
ваха. Беше сигурен, че турците търсят да си го изкарат на някого и яв
но се бяха заяли с кучето му.
Ill том "Хайдут 135 11 глава "Бачкьой
- Това куче е мое! - за учудване на Яне каза Глигорко.

- Твое? - изненада се турчинът. - На някакво момче било кучето - ка
за той.
- Мое е! - твърдо настоя попът.
Яне зяпна от учудване.
- Това куче преди време нападнало и убило брат ми, недалеч от тук,
в местността Клувията. Сигурно всички сте чули за това подло нападе
ние. Това куче е убило правоверен, а това означава, че трябва веднага да
бъде убито, но наказание трябва да понесе и неговият господар, защото
той, чрез кучето, е убил брат ми Хасан. Аз, Али Бабаджан, ще отмъстя
за брат си! Ако трябва ще изтребя до крак цялото това гяурско село и
този манастир ще срина, но неотмъстен брат си няма да оставя! Пак те
питам, твое ли е кучето?
- Мое е! - отново твърдо отвърна монахът.
Турчинът беше висок, много едър и дебел. Тялото му приличаше на
буре. Въпреки големия му корем си личеше, че мъжът притежава голя
ма сила. Яне беше сигурен, че той се е занимавал с псхливанска борба.
Това той без грешка можеше да определи. Имаше някакво излъчване,
сила и решимост в движенията на хората, занимавали се или все още за
нимаващи се с борба. Яне гледаше мъжа, който се нарече Али Бабаджан
и дори без да беше чул името му беше сигурен, че е пехливанин. Име
то му потвърждаваше това. Бабаджан означаваше едър, здрав, як, в сми
съл на човек, надарен с изключителна сила. Ако името не беше прякор,
то можеше да означава, че целият род на Али е род на пехливани и че
той е потомствен борец.
- Ще умреш и ти, и кучето ти! - изрева пехливанинът. Отнякъде гой
извади дълъг бич, който на върха завършваше с остро жило. Али Баба
джан замахна и удари Буря. Кучето силно изквича и подскочи във въз
духа. На Яне му се стори, че самият удар вдигна Буря във въздуха. Тя
заскимтя и повдигна дясната си лапа, но не помръдна. Яне гледаше ка
то зашеметен. Али и хората му не само заплашваха, те явно бяха роши
ли да приведат заплахите си в действие. Освен бича, скоро в ръката на
Али се мярна и ятаган. И цялата групичка наизвадиха ятагани. Яне се
чудеше какво да направи, за да запази живота на кучето, а и своя. Мо
насите, и особено Глигорко, също бяха застрашени, но сега той не мо
жеше да мисли за тях. Така стоя известно време, като вцепенен, докато
наблюдаваше как Али Бабаджан се приближава към Буря с изваден ята
ган. Само миг и вярното му куче щеше да бъде посечено. Буря предчув
стваше това, но не помръдваше.
- Дръж! Буря, дръж! - успя с всичка сила да извика момчето и хукна
към Али и групата му. Буря скочи срещу турчина. За миг Яне го изпус
на от погледа си, но чуваше неговия вик. Явно острите зъби на кучето

бяха "ударили" турчина пехливанин. Врявата беше неописуема. Част от
турците се опитваха да освободят Али Бабаджан от острите зъби на ку
чето. Други се бяха втурнали към Глигорко и групата монаси и искаха
да го съсекат, като мислеха, че Буря е негова. Яне усещаше, че ако не из
бяга с Буря, гибелта им ще бъде неминуема. На няколко пъти опита да
извика на кучето да бяга, но явно тя не го чуваше. Пред очите му се мяр
каха изкривените от злоба лица на турците и блясъкът на вдигнатите
над главите им криви остриета на ятаганите.
- Пусни, Буря! Пусни! - извика Яне, когато приближи кучето и Али.
Буря се подчини и пусна ръката на големия турчин. Може би това за по
реден път спаси Яне. Сега, когато кучето пусна ръката на главатаря им и
нямаше опасност да го наранят, дузина остриета се насочиха към кучето.
- След мен, Буря! След мен! - крещеше Яне и бягаше надолу към се
лото. Яне осъзнаваше, че ако остане, кучето също ще остане, за да го
брани, затова тичаше. Нямаше време да бяга по широкия каменен път,
който водеше надолу към селото, а скочи и се затича направо през баи
ра. Досега не беше забелязал, но на едно място баира свърши и пред
краката му зейна пропаст. Яне нямаше време да спре, а и не можеше, за-
щото толкова се беше засилил, че полетя надолу. Може би това беше
добре, защото всеки момент очакваше турците да започнат да стрелят
по тях с пушки и пищови. Падането не беше дълго. Преди да се удари
в земята, успя да се стегне и тежко удари краката си в меката земя. Бу
ря го беше последвала в скока, защото скоро се приземи до него. Сега
нямаше време да мисли и да проверява дали е добре. Скочи на натърте
ните си пети и побягна. Единственият изход беше да бяга към селото,
но това означаваше, че скоро пътят му ще пресече каменния път, който
се спуска към селото. Турците, ако го бяха последвали, едва ли се бяха
втурнали след него в пропастта, така че сигурно щяха да се опитат да го
пресрещнат. Яне напрегна всички сили. Трябваше да ги изпревари. Та
ка и стана, когато мина покрай високата арка, далеч зад себе си чу стъп
ките на преследващите го турци. Мина като хала покрай кръчмата.
Трябваше по някакъв начин да забави турците. Буря го следваше по пе
тите. Само за миг Яне реши какво да прави. Забави тичането, наведе се,
взе един камък и без да спира го метна към кръчмата. Проследи го с
поглед и видя как уцели джама на кръчмата. Стъклото издрънча и се
счупи. Яне не спря да тича. Стигна до моста и се затича по него. За не
гово успокоение Буря го последва. Вече дочуваше гълчава откъм кръч
мата. Докато все още беше на моста се огледа и видя как селяните на-
излязоха от кръчмата, за да видят какво е това чудо и кой смее да чупи
джама на кръчмата. Гневните селяни, предвождани от кръчмаря, бяха
връхлетени от преследващите го турци. За миг настъпи суматоха и ни

що не се разбираше. Всичко това нямаше да свърши добре, но сега той
нямаше време да гледа. Продължи бързо през моста. Трябваше да стиг
не от другата страна, защото се страхуваше да не го достигне турски
куршум. Колкото се може по-бързо се насочи към портата на Маноло-
вата къща. Тъкмо щеше да заудря е юмруците си по дървената порта,
когато тя се отвори. Кара Тозю я беше отворил, явно привлечен от шу
ма, който се носеше откъм кръчмата.
- Какво става, Яне? - попита мъжът без дори да забележи колко е за
дъхан и притеснен.
Навън вече беше станало тъмно и не можеше да се види до другата
страна на реката.
- Хайде, влизай! - каза Кара Тозю.
Яне бързо се прибра. Не знаеше какво да прави, нито какво да разкаже.
Трябваше да бъде бърз, защото във всеки момент турците щяха да прис
тигнат. Момчето понечи да каже нещо на строителя, но той му направи
жест да мълчи, а през това време затвори портата. Буря проскимтяваше и
отново вдигна дясната си лапа, като започна да я ближе. Яне отново поне
чи да каже на Кара Тозю какво се беше случило, но той го прекъсна:
- Отиди в твоята соба* и изчакай! Вземи и кучето, за да не се чува,
че скимти!
След като каза това, Кара Тозю се обърна и тръгна някъде навън. Яне
се прибра, а жените му помагаха, като го разпитваха какво се е случи
ло. Яне им разказваше и постепенно се успокои.
Скоро на портата се потропа. Всички подскочиха. Жените се втурна
ха да видят какво става. Сега Яне беше единственият мъж в къщата, но
той трябваше да се крие. Беше сигурен, че това са турците, учудващо
обаче Буря остана спокойна. Скоро жените отвориха портите и там две
сенки се промъкнаха. Яне си отдъхна, това не бяха турци. Двамата мъ
же бяха Кара Тозю, и за негова изненада, другият беше поп Глигорко.
- Трябва веднага да тръгваме! - каза Кара Тозю и скоро три сенки,
следвани от ниската сянка на Буря, напуснаха къщата и се отправиха на
горе по ската. Яне не питаше нищо. Той вървеше и беше сигурен, че се
сбогува завинаги със селото. Тримата пътници вървяха безмълвно. В
главата на Яне всичко беше объркано. Той си припомняше думите на
турчина и все още не можеше да осъзнае какво точно се беше случило
и защо точно на него.
Тримата вървяха цяла вечер без да спират. Яне беше последен, а Буря
се движеше по петите му. През повечето време се движеха по пътека, в
колона по един. Нощта беше безлунна и това им помагаше да не се кри
*соба - стая
ят, но беше толкова тъмно, че Яне нищо не виждаше и на няколко пъти

се оказваше е един крак над пропастта. На два пъти им се наложи да пре
косяват реки или поточета и краката му се бяха намокрили. Изгревът на
слънцето ги завари на върха на един висок рид. Яне не можеше да сдър
жи вика си на възхита, който се изтръгна от гърдите му. Красотата на
планината го порази. Те бяха на един връх и докъдето поглед стигаше се
разкриваха върхове и обраслите хълмове на планината, но той усещаше
могъществото, твърдостта на тези недра и върховете по скоро е краката
си. Тъй като в подножието на върховете се беше настанила нежна лятна
омара, която колкото по-надолу в низините слизаше, толкова по-гъста
ставаше, така основите на могъщите гънки и върхове се губеха в тази
мъгла и те изглеждаха някак ефирни и несвързани помежду си, все едно
поставени от небето. Отначало той гледаше върховете, които като някак
ви магически образувания се извисяваха над мъглата и колкото по-висо
ки ставаха, толкова по-ясно се очертаваха, но там те се разтваряха в тъм
нината на небето. Така в началото гледката не беше толкова впечатлява
ща, но в мига в който над един от ридовете се показа малка част от слън
цето, въздухът като че ли затрепери и оживя. Изведнъж отвсякъде започ
на да искри светлина и всичко се освети, като че ли някой запали огро
мен светилник. Яне погледна надолу и видя нещо, което го накара да из
даде стон на възхита. Цялата низина на планината се освети в кърваво
червено. В миг омарата стана червена като кръв и бавно се движеше, ка
то гъста, съсирваща се кръв, образуваха се въртопи и потоци, които бав
но, някак лениво, се смесваха. А тъмните недра на планината се показ
ваха тук-там, обли и гъвкави, като тялото на някаква извиваща се твар -
змей, хала или змия, която се опитва да изплува. За миг Яне забрави, че
наблюдава планината, а му се стори, че това е някакво митично същест
во, на чийто гръб той стоеше. Дръвчетата му приличаха на люспи. Всич
ко беше толкова красиво и магическо. Дълго време Яне се любуваше на
гледката и не можеше да откъсне поглед от нея. Явно красотата беше
впечатлила и двамата му спътници. Само Буря не се беше впечатлила от
това, което се разкри пред очите им. Скоро тя започна да досажда и да
побутва Яне по крака. Не след дълго продължиха пътуването си. Към
обед пътниците спряха. Кара Тозю спря пред една скала. Тя се извисява
ше пред тях, като висока каменна стена, а в подножието й имаше малка
полянка. Кара Тозю седна тежко на земята. Бяха вървели много дълго,
без да спират и да се бавят. Според Яне вече се намираха далеч от Бач-
кьой. Поп Глигорко произнесе кратка молитва за благодарност, че бяха
стигнали благополучно до тук. Попът явно беше твърд човек, защото
през цялото време Яне не го чу да се оплаче и дори думичка да каже,
въпреки че за него дългият път беше най-труден. Дългите поли на расо
I ll том "Хайдут 139 II глава "Бачкьой"
то му непрекъснато се заплитаха в трънките и храстите. Освен това по

пиха от росата, намокриха се и сега му тежаха. Затова Глигорко беше
запретнал високо полите на расото и ги беше затъкнал в пояса си. След
като поседяха известно време и си починаха, Кара Тозю стана и се муш
на в някакви храсталаци. Сигурно имаше нужда. След като почина, Яне
почувства силен глад. Наум се молеше пътешествието им да е свърши
ло, защото чувстваше, че силите му го напускат.
- Все още не знаеш какво се случва с теб, нали? - монахът заговори
и гласът му учуди Яне. Чак сега той си даде сметка, че досега не беше
чувал гласа на Глигорко, освен когато той отговаряше на Али Бабаджан,
а тогава той по скоро беше викал. Едва сега Яне го чу как говори. Гла
сът му беше благ, като подрънкване на камбана и контрастираше с опър
пания му външен вид и дългата, проскубана и сплъстена брада. Глигор
ко не носеше на главата си килимявка, а червена плетена от вълна шап
ка. Сега той свали шапката и Яне видя, че косата му е мръсна, сплъсте
на и леко оредяла. За миг се замисли. Наистина не знаеше какво му се
случва и защо.
- Вече мога да ти кажа - продължи попът.
- Какво? - Яне все още не разбираше. Беше му чудно, че попът му го
вореше като на стар приятел.
- Нали чу, че турчинът обвини кучето ти за това, че е убило брат му?
-Да!
- Ти мислиш, че не е така, нали? И се чудиш защо той те обвини?
-Да!
- Мислиш, че турчинът я обвини несправедливо, нали?
-Да!
Яне беше учуден. Попът искаше да му каже нещо, но той все още не
можеше да разбере какво точно.
- Знаеш ли кой съм аз? - попита попът.
- Да! - Яне поклати глава.
- Аз също те познавам, макар да не сме говорили. Всъщност преди
няколко месеца чух гюрултия и когато слязох от мястото, където живея,
видях страшна гледка. Долу, до аязмото, видях пищящи ханъми и паз-
ванти, а на земята имаше две тела. Едното беше огромното тяло на бра
та на Али Бабаджан, а твоето куче, върху него, беше прегризало грък
ляна му. Цялата й муцуна беше изцапана е кръв. Ти беше проснат до
тях. Отначало помислих, че си мъртъв, защото изглеждаше така, все ед
но някой е гръмнал в лицето ти. Грижих се за теб няколко дни. Измих
те и те оставих долу на поляната чак когато се оправи. Лекувах те, до-
като не се съвзе съвсем. Погрижих се и за кучето. Между другото, как
се казва тя?
- Буря! - почти веднага отговори Яне. Той все още мислеше върху то
ва, което му беше казал попът. Връщаше се в мислите си към онази сут
рин и изпълваше случката с нов живот.
- Много хубаво и послушно куче!
- Да, тя ми спаси живота много пъти досега - продължаваше все та
ка да отговаря Яне, но все още мислеше за онази сутрин. Значи турци-
те и Али Бабаджан са имали право. Буря беше убила турчин. Дали пре
ди това не беше убила и Никодим? Кучето му беше убиец на хора и въп
реки това толкова много я обичаше. Тя беше убивала заради него. За да
живее Яне, трябваше други хора да умират. Досега Буря беше убивала
само заради него. Дали, ако се наложеше, той можеше да убие, за да жи
вее тя? Щеше ли да може сам да се справи с Никодим и брата на Али
Бабаджан? Без да иска поклати глава в знак на отрицание. Той нямаше
да може да се справи сам с двамата. Трябваше да се бори и да се готви.
За негово голямо учудване се беше оказал неподготвен. Тази мисъл го
накара да се стресне. Той, Яне Боляров, се беше оказал неподготвен. Бе
ше предал традициите на Болярови, беше обидил и почти унищожил
усилията на баща си, дядо си и на всичките си предни. Той, победите
лят в пехливанските борби на Четиридесетте извора, беше неподготвен
да защити живота си. Въпреки умората и глада, изпита силно желание
да стане и да направи няколко упражнения от пехливанската борба и
удари от "Ето", на което го беше учил Инокентий.
Буря като че ли беше усетила, че двамата мъже говорят за нея. Тя се
приближи и легна до Яне, поставяйки голямата си глава до крака му.
Яне се преизпълни от нежност и благодарност към кучето. Той бавно
започна да милва голямата й глава. Това я успокои.
- Значи Буря е убила турчина? - попита Яне.
- Да! - отговори поп Глигорко.
Яне все повече се отърсваше от шока и започваше да свиква с мисълта.
Много неща му се изясниха и изведнъж започна да го интересува бъдеще
то. От снощи, когато бяха избягали от къщата на уста Манол, те се бяха дви
жили в безмълвие и Яне въобще не знаеше накъде ги води Кара Тозю.
- А кой е този Али Бабаджан? Не се ли уплаши да се изправиш пред
него? - попита момчето.
Попът замълча известно време, като че ли не знаеше отговора. Пос
ле заговори и Яне разбра, че не това е причината, а отецът беше мислил
колко подробно да му разкаже.
- Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът
се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин
не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били
твърдина на православната вяра и българщината.
- И не е имало турци?
- Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната
низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мех
мед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има
християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измисли
ли легендата за Демир ага - покорителят на Родопите. Демир означава
железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени
спахии, които "обърнали" планинците в исляма, като хвърлили в скръб и
кръв цялото население. Така повече от половината планина била помю-
сюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели
исляма. Разбира се, сред гях имало и хора, които доброволно се отрекли
от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Импе
рия и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само
срещу това да не плащат джизие - данъка, който в цялата Империя пла
щат всички иноверни - немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите
нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мю
сюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.
Много християни се отнасят с презрение към тези хора, но аз се опит
вам да ги вразумя. Тежки времена са били, малцина са имали сила да се
изправят срещу ятагана и да запазят вярата си, а и повечето от тях падна
ли покосени от него. Много българи приели насилствено исляма. Трудно
е човек да избира между живота и вярата си. За да имаме право да ги съ
дим, всеки едни от нас трябва да бъде поставен на тяхно място. Много от
тях приели вярата не заради себе си, а за да спасят живота на своите же
ни, деца и родители. Било тежко и кърваво време. Време разделно.
Може да разбереш, че това са българи и че доскоро, допреди сто годи
ни, са били християни, като влезеш в селата и видиш гробищата им. До
ри мюсюлманските села имат християнски гробища. Откъде са дошли те
зи християни? Откъде са дошли мюсюлманите и къде са отишли христи
яните? И след като не могли да покръстят всички българи, мюсюлманите
и християните били почти по равно. Турските насилници опитали още
веднъж да покръстят останалите българи, но сред тях били останали са
мо най-калените и пречистени, тези, които били готови да загубят живо
та си, но вярата си не. Затова днес планинците са сурови, непокорни и
волни хора. Ако тракийците са твърди като камък, родопчаните са по
твърди и от най-твърдия камък - те са като кремък. След като получили
голяма съпротива и отпор и много хора паднали под ятагана, решили да
заселят турци. Турците обаче живеели добре в Тракия и никой не искал
да живее в суровата планина. Така турците, които били доведени в Родо-
па планина, били анадолци, а не тукашни турци. Те почти насила били
заставени да се заселят в планината. И понеже не харесали високите неп
ристъпни планини на Средните Родопи, се заселили в котловините, в по-

ниските и полегати части на планината, предимно в Източните Родопи и
по поречието на реките Арда, Чая, Места и Въча. Така по-голямата част
от мюсюлманите в планината са помаци и съвсем малко са турци и то
анадолски турци, а не от българските турци.
Яне се радваше, че попът му даде толкова дълго обяснение. Повече-
то неща той не ги беше и чувал, а и не се беше замислял за тях. Глигор-
ко явно знаеше много.
- Най-голямото потуранско село се нарича Тъмраш. То е над Фили-
бе, не е много навътре в планината. Има и много други потурански се
ла. Ей тук, съвсем наблизо, има потуранско село.
Та братята Бабаджан са много известни аги от Тъмраш. Те са много
известни пехливани и преди години, единственият пред когото склони
ха глава беше Кая. Чувал ли си за Кая?
Яне трепна. Той не само беше чувал за Кая, но и лично го познаваше.
- Кая е последният башпехливанин, вече от няколко години насам. Та
братята Бабаджан са приятели с Кая. Този Кая измолил от султана и по
неже има ранг на паша му дали да управлява Станимака и целия вила
ет*. От една година Кая и дясната му ръка Кара Мустафа вилнеят из
планината, търсят нещо или някого.
Яне се досещаше какво търсят Кая и Кара Мустафа. Той пипна дръж
ката на красивия ятаган. Това оръжие му беше много мило, но то може
ше да му коства живота. Срещу лоши хора се беше изправил Яне и си
гурно лошо щеше да му се пише, ако го хванеха. Вече беше разбрал
всичко, което го интересуваше и дори много повече. Не искаше да знае
повече, защото страхът бавно се процеждаше в душата му. Вече знаеше
кой е Али Бабаджан. Знаеше, че Буря наистина беше убила брат му, зна
еше и какво се беше случило с Кая и Кара Мустафа, след последната им
среща. Сега? Сега лошо му се пишеше. Те нямаше да го забравят и един
ден със сигурност щеше да му се наложи да се изправи срещу тях и да
си плати. А беше неподготвен. Отново изпита желание да стане, но то
зи път искаше да развърти ятагана на Кара Мустафа. Вместо това оста
на седнал и отново погали Буря по голямата, красива глава.
Скоро заговори:
- Все пак не съм съгласен с вас, отче!
- За кое? - монахът прие думите на Яне съвсем спокойно, като човек
свикнал да чува и мнения различни от неговите.
- За помаците. Аз смятам, че те са много виновни и са по-лоши дори
от турците. Турците са си мохамедани, как може да има българи моха
медани?
*вилает - териториално административна единица в Османската империя
Ill том "Хайдут 143 11 глава "Бачкъой
- Ти не си ли чувал за това досега?

- Не съм чувал.
- Ти откъде си?
- От Боляровия хан.
- Това къде си намира?
- В равнината, близо до Станимъка, но в равното.
- Аха! - явно монахът се ориентира.
- Там няма помаци, нали?
- Не, даже не съм чувал, че може да има българи мюсюлмани.
- А какво ще кажеш за еничарите?
- Какво за еничарите?
- Повечето от еничарите са българи, но са помюсюлманчени.
Яне се замисли. Попът беше прав. Повечето от еничарите наистина
бяха българи и бяха мюсюлмани. Чак сега Яне се замисли, че всъщност
еничарите са най-лоши от всичките и много по-лоши дори от помаци
те. Те, освен че бяха вероотстъпници, бяха и родоотстъпници, но бяха и
най-лошо настроените към раята воини.
Разговорът с попа беше много интересен за Яне, но информацията
му идваше в повече и той вече искаше да попита нещо по-практично,
което повече го интересуваше.
- Къде отиваме, отче?
Той очакваше, че попът няма да знае, но отговорът му го изненада.
- Ще видиш!
Явно и попът знаеше къде отиват, а само той не знаеше. Яне се чуде
ше какво да попита, когато храстите, където преди малко се беше шмуг
нал Кара Тозю, се раздвижиха. За негова изненада от храстите вместо са
мо Кара Тозю излезе и уста Манол, но сега той изглеждаше много по-
различно. Вместо с дрехите на майстор той беше облечен с широки гай-
танлии, шаячни потури и кафяв бозав елек, също като потурите. Елекът
също беше е много къдрави и навити черни гайтани. Гайтаните вдигаха
цената на дрехата и винаги показваха и положението на човека. Колкото
повече гайтани, толкова по-богат, уважаван и тачен е човекът. Но не то
ва учуди Яне, а високият кожен калпак, от стригана агнешка кожа. Той
беше от черна, ситнокъдрава кожа, но много по-висок от останалите кал
паци, които Яне беше виждал. Освен калпака, върху червения си вълнен
пояс гой беше препасал широк кожен силях, в който беше втъкнал два
пищова, ятаган и нож. Така Манол беше придобил страховит вид. Зад
Манол излязоха още няколко човека. Яне искаше да ги погледне, за да
види дали са от хората на Манол, които познаваше и с които беше стро
ил Боляровата черква, но не можеше да откъсне поглед от Манол.
- Привет, Яне! - каза Манол.
Яне беше толкова стъписан, че в първия момент не успя да се изпра

ви на краката си. Не беше очаквал да срещне Манол тук, в сърцето на
планината. Според него устата трябваше да гради черква или къща ня
къде в Станимака, поне така си беше мислил досега. Изненадата му бе
ше толкова голяма.
Глигорко благослови Манол, който му целуна ръка и така тримата
последваха Манол. Буря се зарадва на майстора, като че ли го познава
ше. Щастлива тя ги последва. Чак сега Яне огледа мъжете. Грешка няма
ше, това не бяха строители, това бяха хайдути. Всички бяха облечени ка
то хайдути и въоръжени до зъби. Някои от тях Яне познаваше от строе
жа на черквата. Явно освен дюлгери мъжете бяха и хайдути и зад дюл-
герегвото криеха хайдутството си. Наистина, какъв по-хубав начин да
скриеш, че скиташ из планините. Така те изчезваха на гурбет всяка про
лет и никой не можеше да проследи къде точно отиват и какво вършат.
Така Яне влезе в хайдутската чета на Манол войвода. Макар Манол да
беше главатар, всички го наричаха байрактар, а байрактар бе вторият чо
век след войводата. Освен да носи байрака, той всъщност беше заместник
на войводата. Яне се опитваше да научи кой е този загадъчен войвода, но
така и не можа да разбере. Всички така приеха Кара Тозю и Глигорко, все
едно се познаваха отдавна и на тях не им беше за пръв път да се включват
в четата. Буря също беше много добре приета. Тя веднага сс включи и за
почна да охранява четата. Кара Тозю не само беше приет много добре, но
гой беше нещо като дясна ръка на Манол. Майсторът винаги се съветва
ше с него, преди да вземе някакво решение. Това беше съпроводено с пъл
но подчинение на останалите и без никаква ревност и завист. Това подска
за на Яне, че не за пръв път хората са командвани от Кара Тозю.
След няколко дни Манол извика при себе си Яне. Беше привечер и
всички хайдути се бяха събрали около един голям огън. Те вече бяха яли
за вечеря и сега почиваха, говорейки си.
- Яне! Яне! Я ела тук!
Яне стана и се изправи пред Манол. Той помнеше колко се шегува
ше с него Манол, когато бяха на строежа на черквата. Откакто беше тук,
Манол вече не се шегуваше с него. Сега споменът се върна в него. За
негова изненада обаче Манол каза:
- В тази чета има традиции. Всеки човек, за да го приемем сред нас,
трябва да мине изпит. Тези дни при нас ще дойде войводата и пред не
го ти ще трябва да държиш изпит. Кара Тозю и останалите мъже ще те
подготвят. Всеки от тях е преминал през изпит.
Докаго Манол говореше, всички утвърдително клатеха глави и възбу
дено зашумяха. Всеки бързаше да разкаже историята за своя изпит или
да се пошегува с изпита на другите.
Ill том "Хайдут 145 IIглава "Бачкьой"
Това настроение държеше хората и на сутринта. След закуска всич

ки, един през друг, започнаха да дават съвети на Яне. Всеки искаше да
сподели своите мнения и впечатления и да научи момчето на всичко, ко
ето знае. Чак когато Кара Тозю започна да говори, на Яне му стана по-
ясно. Той започна да му разяснява как протичат изпитите.
Така Яне разбра, че за приемане в хайдутската дружина има строго
определен изпит, който винаги е едн и същ и има за цел да разкрие во
инските качества на всеки един от четниците. Този изпит се прилага и
когато някой от хайдутите е бил ранен. Така, чрез същия този изпит,
войводата решаваше дали човекът е готов да тръгне с дружината, или
трябва да остане още да се лекува.
Изпитът досега винаги се беше провеждал само и единствено от вой
водата. Това означаваше, че скоро Яне щеше да се срещне и да види
най-накрая тайнствения водач на хайдушката дружина.
Нещата, на които Кара Тозю започна да учи Яне, бяха няколко. Дока-
то Яне се подготвяше, останалите мъже от дружината също се упраж
няваха. Явно заниманията в четата продължаваха и след като влезеш в
дружината. Яне никога не се беше замислял, но наистина само това мо
жеше да поддържа хайдутите в добра форма и винаги готови за битки,
сражения и набези.
Кара Тозю учеше Яне на това как да прострелва с пищов нишан. Яне
за пръв път стреляше с пищов. Отначало много се плашеше, но с вре
мето ръката му ставаше все по-твърда и сигурна. Постепенно престана
да мига и вече много по-точно насочваше куршума. Мина време и вече
виждаше как куршумите минават покрай нишана, но все още не може
ше да го уцели. Тогава към тях се присъединиха останалите хайдути. От
одеве те се забавляваха със стрелбата на момчето и при всеки негов из
стрел избухваха в бурни обяснения и съвети или му се смееха. Когато те
започнаха да стрелят, Яне разбра колко далеч е от добрата стрелба. Поч
ти всеки куршум на хайдутите пресичаше нишана.
Освен стрелба Кара Тозю учеше Яне и на това да хвърля гега. Той
трябваше да завърти гегата над главата си, а след това да я метне, кол-
кото се може по-напред.
В изпита имаше и надбягване. Учителят му измери едно разстояние
и го остави сам да бяга. Останалите хайдути не проявиха никакъв инте
рес към бягането. Те вече бяха налягали наоколо и сега, само от време
на време, насърчаваха с викове тичащото момче.
Когато вече беше много уморен, Кара Тозю реши, че е време да го на
учи на работа с нож. Вместо обаче той да се заеме, извика един от лег
налите мъже. Яне не знаеше истинското му име, но всички му казваха
Диньо, Диньо Циганара. По мургавия цвят на кожата му си личеше, че
е циганин. Мъжът беше по-нисък от Яне, но беше широкоплещест и с

изключително дълги, спрямо тялото, ръце. Яне беше работил с нож и
смяташе, че това ще му бъде много познато и лесно. Диньо го остави да
му покаже какво знае, а после започна да върти ножа от ръка в ръка,
подхвърляше го, като го оставяше да сс превърти, а после ловко го ула
вяше. Яне никога не беше мислил, че може да сс вършат такива неща с
нож. Той бавно започна да се учи на всичко, което Диньо Циганара му
показваше. Циганинът беше много търпелив. Той имаше широка усмив
ка, при която се виждаха равните му, бели като Маргарит, зъби. Всеки
пъг, когато Яне бъркаше и изпуснеше ножа, вместо да се разсърди, да
му се скара или да му направи забележка, Диньо му даряваше една от
чаровните си усмивки. Това насърчаваше момчето и то с още по-голям
хъс се хвърляше да опитва все по-сложни и сложни прехвърляния и по
давания. Диньо учеше Яне и как да мята нож, така че той всеки път да
сс забива в целта. Да върти нож му беше много приятно. Кара Тозю му
беше отстъпил своя нож, но Яне усети какво е добро оръжие едва кога
то Диньо му подаде ножа си.
- Има значение какво е оръжието - каза Диньо.
Яне не искаше да обижда Кара Тозю и неговото оръжие. Той вече
знаеше, че мъжът с кръглата глава е барутлия.
- Какъв трябва да бъде ножът? - попита Яне.
Циганара му показа как трябва да изглежда добрият нож, кой нож е
за атака и кой за защита. Показа му и как трябва да бъде центрован но
жът и как се превърта във въздуха.
- Аз как да си намеря нож? - попита Яне.
- Можеш да си купиш от някой панаир, където майсторите ковачи-
ножари и точилари вадят за продан готови вече ножове, но може да да
деш на някой майстор по теб и твоите пропорции да ти създаде нож.
- Скоро ще ти покажа най-добрата кама, която съм виждал досега в
живота си - каза Диньо и в очите му се появи блясък, който потвърди
думите му.
- На кого е тази кама? Камата по-добра ли е от ножа?
- Камата е два пъти по-бърза от ножа. Виждаш, че аз имам кама.
- Чие е това оръжие?
- Скоро ще го видиш! - каза широкоплещестият мъж.
После той огледа канията на ятагана, който висеше на кръста на Яне.
- Може ли да го видя?
Яне не обичаше да показва ятагана си, но не можеше да откаже на
майстора на ножа. Той откачи ятагана от силяха, който му бяха дали, и
го подаде заедно с канията на Диньо. Мъжът с възхищение извади ята
гана, а после дълго време не спря да сипе похвали за оръжието.
Ill том "Хайдут 147 II глава "Бачкъой
- Това е ятаган на паша или на велик военачалник! - каза той. - Ти от

къде го имаш?
Яне не искаше да отговори, но не можеше и да излъже.
- Взех го от едни турчин.
- Не може обикновен турчин да има такъв ятаган. Това оръжие е
прекрасна изработка. Ковано е преди много време в Дамаск. Чувал ли
си за Дамаск?
Яне поклати глава. Той беше чувал за Дамаск и за това, че там коват
най-добрите оръжия, но не знаеше много, затова предпочете да чуе как
во ще му разкаже Диньо.
- Там са най-добрите майстори оръжейници. Там се коват най-добри
те остриета в света. Но аз съм привърженик на по-старите майстори ко
вачи. Това острие е от най-добрия период на Дамаските майстори. Това
е прекрасно оръжие! От кого го взе?
Въпросът беше поставен остро и ребром, затова Яне нямаше как да
премълчи.
- От един турчин, казва се Кара Мустафа.
- Кара Мустафа!? - почти извика Диньо Циганара.
- Същият този Кара Мустафа, дето управлява Станимака ли?
Яне само поклати глава. Диньо беше потресен.
- Как така ятаганът му попадна в теб? Да не си го откраднал?
За Яне беше обидно да го смятат за крадец, затова каза:
- Не, отнех му го при битка!
Циганинът все така беше потресен.
- Лошо! Лошо! - каза той като на себе си. - Някой от главатарите знае
ли за ятагана?
Яне се замисли. Всъщност на никого не беше казвал нищо за оръжи
ето, което висеше на кръста му.
- Трябва да им кажеш, защото това може да се отрази на четата!
Яне се замисли. Диньо беше прав. Той наистина трябваше да направи
това. В този момент обаче се приближи Кара Тозю и започна да го учи
на борба. Яне най-после въздъхна с облекчение. Мъжът се бореше и зна
еше някои хватки, но уменията му бяха далеч от уменията на Болярови.
Сравнен с дядо му и баща му, а и с него, той приличаше на току що про
ходил в борбата. Яне небрежно слушаше обясненията на Кара Тозю и се
усмихваше. После двамата трябваше да направят едно хвърляне. Вмес
то да го хвърли, както Кара Тозю му беше обяснил, Яне реши да му по
каже колко е силен и да му демонстрира начина на Болярови. Той хвана
силно мъжа, изтръгна го рязко, като го вдигна във въздуха, а след това,
вместо просто да го хвърли, го вдигна високо над главата на изправени
те си ръце, след което с всичка сила го тръшна на земята. Чу се силен
удар, а Кара Тозю само "измяка". Мъжът лежеше на земята и се гърче

ше, а хайдутите се превиваха от смях. Мина време преди Манол байрак-
тар да се изправи. Той отиде и помогна на Кара Тозю да стане.
- Как го направи? - учуден попита Манол.
След това всички хайдути сс бориха с Яне и той успя да тръшне все
ки един от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказва
ше. Само Манол гледаше отстрани и се усмихваше. После той и Яне
разказаха на хайдутите за Болярови. Всички бяха учудени, а Яне беше
изненадан, че Манол знае толкова много за Болярови и тяхната борба.
Скоро Кара Тозю се съвзе и не беше доволен от всичко, което му се
беше случило. Той стана и изръмжа, като ранено животно. Но не някак
ва рана, а нараненото му самолюбие го караше така да ръмжи.
- Искам пак да се борим, пале такова!
Тук обаче се намеси Манол, който каза:
- Повече борба не!
Той също познаваше Кара Тозю, а сам се беше убедил колко добър пех
ливанин е Яне и не искаше приятелят му и дясна ръка пак да бъде уни
зен. Ако това пак се случеше, той сам не знаеше какво щеше да станс.
- Да се бием с ятагани! - изрева Кара Тозю.
Яне се стресна. Той не беше толкова добър с ятаган. Тогава умът му
започна трескаво да работи. Една мисъл се мярна в главата му. Нямаше
какво да рискува и реши да действа.
Всички очакваха Яне да се дръпне и да откаже, а Манол байрактар да
ги усмири и сдобри. Вместо това момчето каза:
- Вместо с ятагани, ако искаш може да се бием с пешкири. Ние Боля
рови така тренираме сеченето с ятаган. Така хем е безопасно и никой не
може да бъде лошо наранен, хем се вижда кой колко е добър.
Кара Тозю явно също беше очаквал момчето да се уплаши и да моли
за прошка и сега и той зяпна от изненада. Манол също беше учуден и
известно време не можеше да измисли и да каже каквото и да е.
- Какво? Какво говориш? Какви пешкири?
- Бой с пешкири. Така в нашия род се учим да сечем с ятагани.
Кара Тозю не харесваше това, в което го въвличаше Яне, но нищо не
можеше да направи, затова питаше и търпеливо слушаше.
- Какво представлява боят с пешкири?
- Хващаш едни пешкир и с него удряш противника.
- Само това ли е?
- Да?!
- И защо трябва да въртя пешкири и да се излагам, вместо да ти от
сека главата?
Ill там "Хайдут 149 II глава "Бачкьой
- Защото той ще секне твоята! - изкрещяха в един общ глас остана

лите хайдути и се заляха в смях. Очевидно мъжете много се забавлява
ха с това. което се случваше.
Думите на мъжете и това как се хилеха и шегуваха за негова сметка
искрсно разсърди Кара Тозю. Суров човек беше той и не беше свикнал
някакво еукалче да го бори, а после и да го прави за смях.
- Ние въртим пешкири, за да не се нараним - отговори Яне.
Момчето чувстваше, че се оплита и че ядосва все повече мъжа, но
след всеки опит да направи нещо, ставаше все по-лошо. След всяка раз
менена реплика лицето на мъжа ставаше все по-червено и по-червено.
- И какво, теб те е страх да не те нараня ли? - Кара Тозю беше радос
тен, че беше "уловил" Яне.
Тук обаче се намесиха останалите мъже, които искрсно се забавляваха.
- Не, страх го е да не нарани теб! - и отново се заляха във вълна от
смях.
Кара Тозю се изчерви още повече. Яне разбра, че нещата отидоха
твърде далеч и искаше да се откаже. Той не желаеше да ядосва човека,
с когото беше работил цяло лято, от когото беше видял само хубаво и
който трябваше да го подготви за изпита.
- Ако искате да не се бием, учителю!
- Оооо, момчето ти прощава! - останалите мъже продължаваха да ее
шегуват за сметка на двамата.
- Давай пешкирите! - изкрещя Кара Тозю.
Мъжете угоднически донесоха два бели пешкира, на малки каренца.
Яне пое своята кърпа и я нави веднъж на ръката си. Кара Тозю го гле
даше и правеше същото, което и Яне.
- Сега двамата започваме да се удряме - каза Яне.
- Това е глупаво! Отказвам да участвам в глупости! Това е за някак
ви деца! - каза Кара Тозю.
- Ако искате мога да ви покажа и по-трудния начин - каза пак момчето.
- Уплаши ли се? Той иска да ти покаже по-трудния начин. Уплаши ли
се от по-трудния начин? - продължаваха да наливат масло в огъня оста
налите хайдути. Само Манол не вземаше участие в това.
- Давай! - изкрещя Кара Тозю.
След това Яне накара да намокрят двата пешкира и така те станаха
много тежки. Двамата мъже се съблякоха голи до кръста. Яне вече бе
ше виждал големите заоблени мускули на Кара Тозю, но сега пак им се
възхити. Всичко в неговия противник беше някак обло и макар да няма
ше гъвкавост беше много силно. Дори ситните къдрави косъмчета по
гърдите и корема на мъжа подчертаваха тази заобленост.
- Много е опасно и боли! - каза Яне, а останалите мъже отново се за

ляха в смях.
- Много е опасно! - крещяха те.
Когато Яне съблече бялата си риза, мъжете възкликнаха. Целите гър
ди на момчето бяха раздрани, а белезите все още се виждаха отчетливо.
От какво бяха тези рани? Кой ги беше направил? Турски ятаган или ди
во животно? Мъжете гледаха обезобразеното тяло на момчето и нещо в
коремите им се свиваше от жал и някакво вътрешно притеснение. Пос
ле щяха да попитат от какво са тези белези. Момчето явно имаше някак
ва история и трябваше да им я разкаже. Личеше си, че не е обикновено
момче, иначе как щеше да вдигне и удари в земята Кара Тозю и как ще
ше да ги надбори всичките.
Пешкирът натежа в ръката на Яне. Той много пъти се беше бил по то
зи начин и знаеше колко тежки и опасни са ударите с мокра кърпа. Те
не можеха да счупят кост, но натъртваха мускулите и предизвикваха
жестока болка, а ако попаднеше удар в главата, дори един единствен мо
жеше да те изпрати в царството на сънищата.
Яне замахна. Кара Тозю нелепо се опита да защити. Всъщност това
беше лъжлива маневра. С широко движение Яне отклони мокрото "ос
трие". То беше тежко и не беше лесно да се промени посоката му, но
момчето имаше опит. Бързо нанесе няколко удара по тялото на мъжа.
Мократа кърпа тежко плющеше, като изстрели, когато се срещнеше в
тялото на мъжа. Отначало противникът на Яне се правеше, че не обръ
ща внимание на ударите, но един от тях беше толкова силен, че като го
удари в крака го вдигна във въздуха. Следващият беше в бъбреците. Той
изплющя по долната част на гърба на мъжа, който се опита с огъване да
се защити, но не успя. След него получи удар по-бързо, отколкото Кара
Тозю успя да реагира. Пешкирът се уви около главата на мъжа и го
просна на земята. Яне неведнъж беше получавал такива удари и знаеше
колко силни и болезнени са те. Втурна се и помогна на проснатия на зе
мята мъж. На помощ му се притече само Манол, а останалите мъже се
бяха натръшкали от смях на земята. Явно гледката на проснатия на зе
мята Кара Тозю, победен от едно момче, искрено ги забавляваше.
Вечерта мъжът започна да се оправя. Яне лежеше, гледаше звездите
и си мислеше за предстоящото изпитание. Преди да заспи се сети, че
трябва да каже на Манол байрактар за ятагана, който виси на силяха му,
но очите му се премрежиха и той заспа.
На сутринта всички, освен Кара Тозю, бяха в приповдигнато, весело
настроение. Мъжът още го болеше главата. По всичко си личеше, че той
е неспособен да продължи подготовката на Яне. Въпреки очакванията
на младото момче, Кара Тозю не се сърдеше. Той като че ли се беше
III том "Хайдут " 151 II глава "Бачкьой"
примирил с всичко, което се беше случило предния ден. Този път Ма
нол и другите мъже си разпределиха различните дисциплини, на които
трябваше да учат Яне. Въпреки че само гледаше, удареният мъж явно
не преставаше да се чувства ангажиран с момчето и продължаваше да
му подвиква наставнически. Обучението с нож все така го водеше
Диньо Цнганара, а на ятаган този път го учеше Манол. Двамата се уп
ражняваха с дървени оръжия. Яне през цялото време чувстваше колко
внимателен е байрактарят. Той явно се беше поучил ог гова, което се бе
ше случило предният път с Кара Тозю и затова беше изключително
предпазлив.
Когато заниманията свършиха, Яне се чувстваше все още изпълнен
със сили. За да демонстрира ловкостта и силата си, той се хвана за един
нисък клон, който беше пораснал настрани, успоредно на земята, прех
върли се и увисна с главата надолу. Повися така известно време, а след
това започна да се превърта. В определен момент се огъваше и увисва
ше само на една ръка, после се набираше и сядаше върху клона. Яне из
ползваше силата и гъвкавостта на цялото си тяло. Той се радваше и зна
еше, че така увеличава силата си.
Мъжете гледаха и се възхищаваха на ловкостта на момчето. Всички
те се бяха убедили в голямата сила, която момчето притежава, но това,
което ги впечатляваше, беше лекотата и гъвкавостта му. Тялото на Яне
като че ли не беше като техните. Всички те бяха силни, но тежки и тро
мави. Тежкият живот и лишенията ги бяха направили такива. Те винаги
се пазеха да не се изтощят. Това, което виждаха, беше нещо друго. Зе
мята като че ли не привличаше тялото на момчето. На няколко пъги кло
нът се изплъзваше от погледа на мъжете и у тях се създаваше илюзия
та, че огъващото се като змия тяло на момчето виси във въздуха. Стру
ваше им се, че наблюдават ламя или хала.
После няколко от мъжете опитаха да поиграят на маймунски бой с
Яне, но той с лекота ги побеждаваше. Най-добър беше Диньо Циганара,
който с дългите си ръце много затрудни Яне. Другият, който успя да да
де някаква съпротива, беше самият майстор Манол. Кара Тозю също ис
каше да се бори, но Манол не му разреши. Мъжът беше ударен в глава
та, а в някои от борбите, които мъжът загубеше, се забиваше със страш
на сила в земята, в повечето случаи с главата надолу.
Откакто беше дошъл при хайдутите те се бяха установили на стан в
една клисура, до две отвесни скали. От двете страни скалите бяха като
стени, а в подножието им имаше големи клонести храсталаци. Те при
личаха на каваци - ниски, разклонени, с широки листа, от едната стра
на по-тъмни, а от другата по-светли, покрити с фин мъх. Яне познава
ше каваците и тополите още от низината. Според дядо му каваците и то
полите бяха едно дърво, но с различна съдба. Тополите израстваха ви

соки, стройни, с клони насочени към небето, а каваците бяха клонести,
ниски и някак разхвърляни.
"Тополите и каваците са едно дърво, както и всички хора са еднакви
на пръв поглед. Всеки човек сам решава като какъв иска да израсне, да
ли с чиста и красива душа, която гледа право нагоре - към Бог, или нас
трани, без ред и красота, хаотичен, нисък и объркан.
Ние, Болярови. винаги се извисяваме като тополи. Всички ни виждат
отдалеч, възхищават ни се и затова ни се подчиняват, защото ние първи
посрещаме вятъра и го спираме, и така предпазваме ниските каваци,
сгушени в стеблата ни. Но трябва да знаеш, че тополите не живеят дъл
го и при някоя буря ги намират пречупени, а тръгне ли да пада топола
та, тя става на парчета и я смачква собствената й тежест и височината,
от която пада. И колкото по-могъщ си, толкова по-тежко ще паднеш, и
никога не се възгордявай, защото сме виждали и много могъщи тополи,
изтръгнати от земята с корените, като клечки! И винаги помни, че тво
ята буря е някъде там и тя ще дойде при теб, и колкото по-могъщ си,
толкова по-далеч от корена и по-нестабилен си!"
Каваците, които растяха ог двете страни на полянката, в подножието
на скалите, не бяха като тези в равнината, но Яне вече беше забелязал,
че дръвчетата, храстите и другите растения, които в равнината бяха го
леми и кичести, тук растяха ниски, гърчави и не така внушителни.
Поляната не беше много голяма, но беше много закътана. Отначало
на Яне му се струваше, че тя е точно на пътека, но скоро откри, че това
не е така. През всичките тези дни никой не мина през поляната. На ня
колко пъти на Яне му правеше впечатление, че някои от мъжете, а и Ай-
ше - единствената жена в четата, изчезват нанякъде, но той така и не ус
пя да разбере къде отиват те. Не искаше да настоява, когато трябваше,
мъжете щяха да му разкажат.
Вечер всички мъже се събираха около огъня, хапваха и започваха да
си разказват разни случки от хайдушкия им живот. Те разказваха за бит
ките и нападенията, спомняха си другарите, които вече не бяха сред тях.
Едни и същи истории Яне вече слушаше десетки пъти, но на мъжете
всеки път им беше интересно да ги разказват. В някои от вечерите те се
събираха и запяваха родопски песни - бавни и величествени, като сама
та планина, в която бяха измислени и в която се пееха. Яне слушаше
мъжките гласове - боботещи и леещи се, като че ли се носят над могъ
щите, заоблени върхове на планината, и целият настръхваше. Долу в
Тракия пееха предимно жените и всичките им песни бяха все за жътва,
за мъка и за тежкия живот на раята. Други бяха родопските песни. Тях
ги пееха мъже и бяха все за юнаци, хайдути и битки. Яне беше пленен
от песните на хайдутите и ги слушаше в захлас. А хубави бяха гласове

те на хайдутите и всеки знаеше кога да запее и кога за спре. за да създа
де магията на песента. Личеше си, че неведнъж са ги пели и че обичат
да пеят и да слушат тези песни.
Всяка вечер някой хайдут трябваше да остане буден и със заредено
оръжие да пази другарите си, както и да поддържа огъня. Тази вечер бе
ше ред на Глигорко. След като се напяха добре, Яне трябваше да оста
не на пост. Манол беше решил тази нощ Яне да бъде е Глигорко, за да
може да се учи и да свиква.
От много време Яне беше очаквал някакъв знак и сега много се зарад
ва. След като беше проснал Кара Тозю е мокрия пешкир, сега за пръв път
чувстваше някакъв жест на близост от страна на четата. Яне препаса ята
гана си, повика Буря и тримата тръгнаха да обиколят местността из тъм
ното. За пръв път момчето огледа цялата местност, в която се намираше
дружината. Стори му се, че мястото за лагеруване не бе избрано много
добре, но кой беше той да дава мнение за неща, които тепърва започва
ше да разбира. Докато обикаляха, двамата мъже се заговориха. Така вре
мето минаваше по-бързо, а и за Яне беше много приятно да говори е мо
наха. Той беше човек с много познания и умение да говори. Освен това
Глигорко беше в състояние да направи от всичко интересна тема за раз
говор. Яне беше радостен, че именно е монаха беше на първия си пост.
Честно казано не искаше да остава насаме с Кара Тозю след вчерашната
битка. Всички други мъже, освен Диньо Циганара и Глигорко, биха ее
държали сурово с него, но ггьк с монаха му беше най-интересно.
- Всъщност ние, българите, не сме отделен народ. Ние, както и всич
ките други народи, сме поданици на султана. Ние се наричаме българи,
но само помежду си, а всъщност сме османци.
- Какво говориш, никакъв османец не съм аз! - възмутено каза Яне. -
Аз съм българин!
- Българин, но всъщност си османец.
- Не са ли само турците османци, отче? - попита момчето.
- Не, не само турците са османци.
- Учителю, предният път ми говорихте за еничарите - каза Яне.
- Да, кажи? - Глигорко чакаше да чуе какво вълнува момчето.
Яне помълча известно време и каза:
- Учителю, аз вече знам кои са най-лоши. Преди време мислих, че то
ва са помаците, но сега вече знам. Бих се изправил срещу всеки предател
и изменник на рода. Еничарите са най-лошите хора на света, защото са
изменници на род и вяра. Веднага тук на място бих убил всеки еничар!
Попът погледна очите на момчето и в тях видя страшен блясък. Той
самият се уплаши от този блясък.
- Защо реши да мразиш еничарите? - попита той.

- Как защо? - Яне беше изумен.
- Защо имаш нужда да мразиш? - попита пак попът. - Това не е хрис
тиянско. Най-важните качества за християните са смирението и прош
ката. Само така можеш да покажеш на Бог, че признаваш неговото пър
венство. Казано е: "Ако ти ударят едната буза, предложи и другата!"
- Отче, не мога да повярвам, че говорите такива неща! Какъв ще е то
зи Бог и колко нисък и малък е той щом, за да бъда по-нисък от него,
трябва да пълзя? Аз мисля, че Бог е всемогъщ и всесилен, така колкото
и да съм горд, той винаги е над мен и го знае!
- Греховни думи са това, Яне, и преголяма е гордостта ти! Локай се!
- след това попът направи кръстен знак по посока на момчето. Яне са
мо се усмихна. - Кой те е учил така?
- Дядо ми! - гордо отвърна момчето.
- Гордееш ли се, че победи Кара Тозю? - попита попът.
- Не! - Яне не излъга. Наистина след удара му беше неприятно.
- А знаеш ли защо е така?
- Защото беше нормално да го победя.
- Не! - твърдо отговори попът. - Защото в действията ти те водеше
гордостта и това да докажеш колко си силен. Не мислеше за това как ще
се чувства Кара Тозю, когато го унизиш пред всички нас. Не помисли,
че така ще си създадеш един враг. Гордостта ти те водеше, а си толкова
малък още.
- Не съм малък! Аз съм воин! Когато се изправя срещу противник,
единственият начин, за да оцелея, е да победя! Но не го правя от гор
дост, а защото в битката съм по-добър от него.
Яне беше чувал за Глигорко много неща и беше сигурен, че и той е
като него. Сега се дразнеше, че попът го вини за нещо, което не може
ше да разбере.
- Целият си изтъкан от омраза - каза монахът. - Откъде толкова омра
за у теб? Един ден ще станеш или много известен закрилник на народа,
или зъл бандит. Дано Бог бди над душата ти и да те води по правия пъг!
Яне много се ядоса. Попът говореше за него все едно, че е малък и
не може да се грижи сам за себе си.
- Аз ще стана най-големият пехливанин в света! - каза твърдо Яне.
- Дори това, което говориш, е светотатство. Казва се "Ако е рекъл
бог!" или "С божията помощ!"
Яне нетърпеливо тръсна глава.
- Това са само думи!
Попът също се ядоса, защото младото момче си позволяваше е ви-
роглавието си да обижда Бог и да богохулства.
- Не Бог ще ме направи, а аз ще стана башпехливан! - настояваше

Яне.
- Бориш се наистина много добре, но с това мислене далеч няма да
стигнеш! Човек, който казва искам да стана най-големият, най-велики
ят, най-силният, е наранен човек. Той е малък и го е страх. Това, че ти
искаш да станеш башпехливан, е защото те е страх.
- Това са глупости! - Яне знаеше, че така не се говори на по-стар чо
век, но от одеве мъжът съвсем съзнателно го ядосваше. - Аз искам да
стана башпехливан, защото това е моят живот! Аз съм Боляров и цял
живот така съм учен! Ще стана най-добрият борец в Империята, защо
то когато ние кажем нещо, винаги го изпълняваме! Затова аз ще стана
башпехливан!
Двамата мъже бяха спрели на едно място и от одеве разговаряха на
висок глас. Яне отдавна беше забравил, че е на пост. Те стояха точно на
пътеката, откъдето преди няколко дни бяха пристигнали. За момчето бе
ше ясно, че посреднощ никой няма да се осмели да замръкне толкова
високо в планината и толкова близо до хайдушко сборище, затова беше
спокойно.
- Добре, ами ако не успееш да станеш башпехливан, какво ще пра
виш?
- Какво говориш? - Яне беше изумен. - Как така няма да успея? Ние
сме най-добрите пехливани! Такива са били всичките ми предци! Ще
умра, но ще победя!
- Ами ако все пак не успееш? - Глигорко явно се заяждаше с него.
Яне реши да не отговаря. - Ако се разболееш или осакатееш и не можеш
да се бориш, какво ще правиш?
Яне се замисли. Наистина не беше мислил за това.
- Добре, не се натъжавай! - каза попът. - Ето, да приемем, че станеш
башпехливан, после какво ще правиш? Това с какво ще те промени?
- Как с какво? Ще съм станал башпехливан!
- И какво от това?
- Как какво? - изумен извика Яне. - Това е най-голямото нещо на света!
- Кой ти е казал това?
- Всички знаят, че е така! Да победиш в Къркпанарските игри и в
Едирне е най-голямото нещо в света!
- Това е само според теб и този, който ти го е казал.
Яне се чудеше какво да отговори, когато изведнъж картината драс
тично се промени. Най-близкият храст, който беше до тях, се раздвижи.
Яне и Глигорко рязко се обърнаха натам. От устата на момчето излезе
стон. Въпреки че се опита да посегне към дръжката на ятагана, ръката
му не го послуша. Глигорко също беше като вцепенен.
Следващата мисъл беше: "Човек или животно? Може би мечка!" Ако

беше така, двамата бяха мъртви. Още беше жив пред очите му образът
на нападащата го мечка. 13 храстите нещото продължаваше да мърда.
Яне гледаше натам, но не успяваше да види силуета и да определи, как
во беше то. Най-чудното беше, че нещото заговори, но все още не го
виждаха.
- Можеш да станеш най-големият пехливан, но за хайдут не ставаш!
Какво сте се развикали, бре?
Глигорко вместо да отблъсне нападателя, макар вее още да не го виж
даха, се усмихна. Той явно позна гласа и каза:
- Войводо, ти се върна при нас! - после мъжът тръгна като слепец
към тъмното. - Все така ще се появиш, воеводо, изневиделица!
Чак сега Яне се сети за Буря. Кучето невъзмутимо стоеше до него и
радостно махаше с опашка, като че ли познава открай време мъжа в
тъмното и дори се радва, че той е в храста. Това ядоса и учуди Яне.
Трябваше да продължи с възпитанието на кучето.
Въпреки че се напрягаше. Яне така и не успяваше да разбере откъде
идва гласът. Мина много време преди да различи силуета на мъжа. Той
беше клекнал ниско на земята и беше вдигнал едната си ръка, така че
силуетът му да не наподобява този на човек, а да ее слее и разтвори в
очертанията на храста.
Григорий също не можеше да види къде е този. който той нарече вой
вода. защото се беше спрял и се взираше в тъмния храст.
- Какво стана, башпехливанина? Какво се стъписа? - гласът беше ня
как мек и на Яне му се стори, че вече някъде е чувал този глас, но сега
нямаше време да мисли за това. Момчето се ядоса на подигравателните
думи отправени към него. И понеже доскоро беше разказвал за себе си
и за Болярови, това не му хареса.
Мъжът явно беше подслушал техния разговор от самото начало. То
ва, чс не беше усетил неговото присъствие, много го раздразни, но не
по-малко се сърдеше и на Буря. За пръв път кучето му го беше предало
и не го беше предупредило за приближаването и присъствието на мъжа.
Беше се оказал приятел, ами ако беше враг?
- Аз наистина ще стана башпехливан!
- Знам, моето момче! Знам!
Това, че мъжът сега започна да се отнася снизходително с него, също
не се хареса на Яне. Той не беше дете и нямаше нужда от покровителс
твено отношение. Момчето разбираше, че не бива да се заяжда с мъжа,
защото явно това беше мистичният главатар и войводата на дружината
и от него щеше да зависи неговото оставане, но гордостта му го караше
да отговаря. Може би Глигорко беше прав за неговата гордост.
- Откъде знаеш? Да не си ме гледал как се боря?

- Да, виждал съм те - Яне трескаво започна да мисли. Отговорът на
мъжа го изненада, гой не го очакваше. Къде можеше мъжът да го е гле
дал как се бори? Сети се, явно на борбите на Четиридесетте извора.
- Знам къде си ме виждал! - отговори той.
- Едва ли се сещаш - спокойно отвърна мъжът.
Докато говореше, той бавно се изправи и Яне за малко не ахна. Мъ
жът целият беше облечен в черна дреха и дори на главата си имаше не
що като голяма шамия, която оставаше открити само очите му. Той бе
ше толкова черен и така добре скрит, че дори когато се изправи, Яне все
още не беше сигурен къде точно се намира, коя част е от дрехата му и
коя от мрака и храста. Дрехата на мъжа беше свободна и не спазваше
очертанията на тялото му. Така при най-малкото движение или полъх на
вятъра очертанията му се размиваха в мрака и той ставаше невидим. То
ва беше някаква арабска черна дреха, подобна на бурнус или чаршаф.
Макар да се беше разкрил, Яне все още не виждаше мъжа, а се ориен
тираше по мястото, откъдето идваше гласът.
Когато мъжът се изправи, Яне видя колко е огромен. Да. мъжът, кой
то допреди малко се беше крил в храстите, беше огромен - няколко гла
ви по-висок от него и от Глигорко. Това учуди момчето. Как този висок
мъж се беше крил и придвижвал така незабележимо и как беше заел
толкова ниска позиция, че да остане незабележим, Яне все още не мо
жеше да си обясни.
Това, че мъжът подложи под съмнение думите му, също го ядоса, за
това Яне каза:
- Виждал си ме на борбите на Четиридесетте извора!
- Виждаш ли, че не знаеш всичко?! - каза мъжът и по всичко си ли
чеше, че се усмихва.
Кръвта на Яне кипна. Той престана да мисли. Вече не разсъждаваше.
Не се замисли, че след като настрои Кара Тозю срещу себе си, не е ху
баво да прави това и е войводата. Тук всички му се подиграваха.
- Ти лъжеш! - извика силно, по посока на гласа, момчето.
От мрака се разнесе смях. Той беше някак уравновесен и дълбок. Яне
се ядоса още повече.
- Що за мъж си, щом като те нарекат лъжец се смееш!
Като чу думите му Глигорко се изпъна като струна. Попът явно се
стресна от наглостта на момчето. По всичко си личеше, че освен уваже
ние, попът имаше и респект от мъжа, който все още стоеше в сянката.
- Що за човек си ти? Излез да те видя! Какво се криеш в сенките?
- Яне, мълчи! - извика Глигорко. - Да не си продумал!
- Нека говори! - дочу се пак спокойният и равен глас откъм храста.
Мъжът като че ли въобще не се беше притеснил и обидил от думите на

момчето.
Значи неговите думи нищо не означаваха за огромния мъж. По-голя-
ма подигравка в живота му не му се беше случвала. Яне предпочиташе
да го обидят, но не и да се правят, че не го забелязват. За него нямаше
по-лошо от това.
- Какво да говоря? Кажи кога си ме виждал да се боря или аз ще те
нарека лъжец пред очите на всички!
Думите на момчето прозвучаха толкова пламенно и превзето, че мъ
жът пак се засмя. Яне все повече започваше да губи търпение.
- Ти наистина трябва да се научиш на търпение! - каза гласът.
- Не ми казвай на какво трябва да се науча! Отговори на въпроса ми!
Мъжът помълча известно време, като че ли се чудеше как да започне
или въобще дали да започва. После заговори и това за миг успокои Яне.
- Виждал съм те как се бориш и как удари едно еленси в главата на
башпехливанина Кая. Доколкото знам, ти си първият човек, който е по
беждавал най-големия жив шампион и султански башпехливан. За тази
борба и за това как си победил Кая вече се носят легенди из цялата Им
перия. Вечер, пред огнищата от Мароко до Персия и от Йемен до Вие
на, се говори за това как си го проснал само с един удар.
Яне се стъписа. Той мълчеше и не можеше да повярва, че чува точно
това. Струваше му се, че е в някакъв сън. Неведнъж беше сънувал по
добни думи. Ето сега щеше сънят да прекъсне и той щеше да се събуди.
Момчето стоеше и се чудеше дали има начин да продължи съня и да ос
тане по-дълго в него. Все пак плахо той реши да отвърне на гласа:
- Че откъде хората ще знаят за това. Там бяха само хората на Кая и
неговата дясна ръка Кара Мустафа, дядо ми и аз. Турските пехливани
едва ли ще го разказват. Да го разказва дядо, значи да ме осъди на смърт,
така чс няма откъде да знаеш това.
- Добре, няма откъде, но го знам.
Яне поиска да отговори на мъжа, че вече се досеща, че това е сън, но
го беше страх, че ако го направи мигновено ще се събуди, а не искаше
сънят да спре. Беше толкова хубав сън. Цял живот беше мечтал за това.
- Откъде го знаеш? - продължи да се прави на наивен Яне, за да мо
же да задържи съня.
- Спомни си, само пехливаните, дядо ти и ти ли бяхте там на гумно
то, зад Боляровия хан? Нямаше ли и още някого?
Яне се напрегна да си спомни. Мина доста време преди да промърмори.
- Да, наистина имаше още един човек. Едно гърбаво, уродливо джу
дже, но...
III том "Хайдут " 159 IIгла ва "Бачкьой"
В този миг кръвта на Яне смръзна. Всичко беше толкова очевидно.

Беше ясно, че мъжът в сянката не е Гърбавия, това беше Кая или някой
от хората му. Затова той оставаше скрит в сянката. Глигорко му беше ка
зал, че го търсят. Бяха го излъгали, бяха го заловили! Защо не се сети
по-рано? Яне се обърна и се опита да избяга, но краката му не го слу
шаха. Той смешно замаха е крака, но гласът зад него извика така, че го
накара да спре.
- Стой! Обърни се!
Яне се обърна. Явно трябваше да играе тази игра.
- Но ти беше гърбав!
- Мога да бъда такъв, какъвто си искам! Мога да променям тялото си
и да заемам, каквато поискам форма! Затова на мен и на пелия ни род
ни казват Шсйтаните, защото можем да се превъплъщаваме и да бъдем
каквито си искаме! Баща ми беше много известен с това.
Яне вече беше решил да приеме играта и сега трябваше да пита, ма
кар въобще да не му беше интересно.
- И кой беше баща ти?
- За баща ми ще говорим по-късно. Глигорко, хвани момчето и го во
ди към стана!
Това, че монахът се подчини на гласа, може би доказваше, че отсре
ща наистина бе войводата на хайдутите, а не човек на Кая.
Глигорко хвана Яне за дрехата и тръгна след него, а най-отзад ходе
ше човекът-сянка. Докато вървяха, Яне се сети как може да се убеди, че
огромният мъж наистина е Гърбушкото. Той много добре помнеше он
зи белег, който разсичаше лицето на сакатия, гърбав мъж.
- Искам да видя лицето ти! - каза Яне, така както си вървеше. - Само
така може да докажеш, че ти си Гърбушкото! - Яне каза тези думи, но
много добре знаеше, чс това е невъзможно. Нямаше как големият и ви
сок мъж да е Гърбушкото. Той си спомни, че Гърбушкото му беше ка
зал, че се казва Велко. Велко!?
- По-късно ще видиш и лицето ми. Сега само ще ти кажа, че аз бях
човекът, който те спаси при битката при Станимака. Аз те спасих от
грях, когато щеше да прободеш гърдите на проснатия на земята Кара
Мусгафа. Днес вместо да си воин и за теб да се носят легенди, щяха да
говорят, че си най-обикновен палач, убиващ беззащитни хора. Аз ти по
дадох ръка и те отнесох с коня си. Помниш ли?
Разказът на мъжа наистина върна Яне в онази нощ. Той много добре
си спомняше всичко. Беше точно така, както мъжът казваше, но кой мо
жеше да го знае?! Само един човек можеше да знае всичко това и той
беше самият Кара Мустафа. Яне беше сигурен в това. Сега вече беше
по-спокоен, поне знаеше кой е срещу него. Той бавно спусна ръката си
и напипа дръжката на ятагана, който беше на самия Кара Мустафа.
Предният път не беше успял, но сега нямаше да пропусне, щеше да раз
сече гърдите на турчина, с неговото оръжие.
Яне вече виждаше огъня на стана. Може би когато стигнеха до лаге
ра, останалите хайдути щяха да разпознаят турчина и да го бастисат.
Яне реши да изчака, но все така стискаше дръжката на ятагана. Когато
стигнаха до огъня. Глигорко разбуди хайдутите, които тихо и без никак
ви въпроси се облякоха, препасаха силясите и хванаха в ръка оръжията
си. Всички приветстваха мъжа, като го наричаха войводо. Сега Яне ус
пя по-добре да разгледа мъжа. Той беше облечен с широк черен бурнус,
а на главата си имаше завързана черна чалма, с дълги пуснати краища,
с които беше прикрил изцяло лицето си. Така се виждаха само очите му
и то само от цепката, през която гледаше. Как мъжете бяха сигурни, че
пред тях се намира точно техният войвода? Тук Яне реши да се намеси.
Мъжете вече бяха насядали в кръг около огъня и го бяха стъкали да го
ри по-силно. Момчето реши да се възползва от момента, в който всич
ки още не се бяха разсънили добре, а човекът в черно ги оглеждаше.
Той скочи срещу него и извади ятагана си. Мъжът обаче се оказа под
готвен за това, бързо се претърколи назад и изчезна в мрака. За миг Яне
се стъписа.
- Дръжте го! - извика той като погледна към останалите мъже, за да
го подкрепят. - Това е Кара Мустафа!
- Какво?! - мъжете бяха стъписани. - Какво говориш? Какъв Кара Му-
сафа?
- Кара Мустафа, приятелят на Кая!
Яне знаеше, че всеки миг е ценен и всяко забавяне ще помогне на
турчина да избяга. От одеве той се взираше в мрака, за да успее да уло
ви и най-малкото движение. При поредния път, в който се обърна, видя
само черна сянка пред очите си.
Свести се от хладна вода, която беше напръскана по лицето му.
- Какво? Какво става? - попита все още в несвяст Яне.
- Това не е Кара Мустафа! - каза строго Манол. - Това е нашият вой
вода Велко и да не си посмял повече да вдигнеш ръка срещу него! Това
не ти е Кара Тозю!
- Сигурен съм, че е Кара Мустафа!
Яне се поизправи и видя седналия мъж. Той все така стоеше и спо
койно го наблюдаваше.
- Ти си лъжец! - извика Яне в очите му. Ятаганът му беше отнет и се на
мираше в ръцете на бившия си собственик. Тъй като беше глупаво да ско
чи с голи гърди към турския пехливанин, затова реши да го разобличи.
Ill том "Хайдут" 161 II глава "Бачкьой
Мъжете се стъписаха от думите на момчето.

- Чалнал се е нещо, войводо! - каза Манол, за да го оправдае.
- Не съм се чалнал! - извика Яне. - Това е Кара Мустафа, искам да ви
дя лицето му! Накарайте го да открие лицето си!
Мъжете явно не се съмняваха в това, че пред тях се намира войвода
та им. Яне искрено се учуди на слепотата им. Мъжът обаче реши да ус
покои Яне. Той бавно разви плата от лицето си и Яне извика от изнена
да. Отдолу не се разкри красивото лице на Кара Мустафа, а грозният бе
лег на Гърбушкото. Яне не можеше да сгреши този белег. Той се беше
врязал в съзнанието му. Да, това беше същото онова лице, но така и не
можеше да разбере как това мощно и силно тяло можеше да е онова оса
катено прегърбено тяло.
- Аз съм Велко войвода! - твърдо каза мъжът.
- Но, как? Вие предният път бяхте гърбав и сакат!
- Бях, но сега съм войвода! Това е!
След това той подаде ятагана на Яне. Успокоен, той го втъкна в си-
ляха си, седна и повика Буря при себе си. Беше станал пълен глупак в
очите на останалите хайдути, освен това се беше заял с войводата, така
че не очакваше никакво снизхождение и сигурно щяха още утре да го
изпратят да си ходи. Сега той хем се успокояваше и прикриваше вълне
нието си, като милваше Буря, хем тихо й се караше:
- Защо не ме предупреди, Буря?
Кучето го гледаше умно, но като че ли не разбираше въпроса. От дяс
ната страна на Яне стоеше Глигорко. Той явно беше чул Яне, защото се
наведе към момчето и му прошепна:
- Не ти казах, но докато се грижих за теб при мен беше Велко войво
да. който се грижеше за Буря и така двамата се сближиха. Така че Буря
не се е объркала, а просто много добре познава Велко, затова не ни пре
дупреди.
След като поговориха доста, Глигорко и Яне станаха, за да продъл
жат дежурството си, а останалите мъже легнаха и тихо заспаха. През та
зи вечер повече нищо интересно не се случи. Глигорко беше някак щас
тлив и постоянно говореше на Яне, като му разказваше за брат си.
На сутринта Велко стана и придружаван от Манол и Кара Тозю, из
чезна по пътеката надолу. Тази сутрин всички бяха весели и се шегува
ха. Диньо Циганара извади отнякъде малко бронзово огледало, стопли
вода, извади един бръснач и широк мишинен колан и един по един за
почна да бръсне хайдутите. Той обра страните им и мустаците им ста
наха като че ли още по-големи. Всички изглеждаха по-млади и чисти.
След като се обръснаха, те се премениха и така освежени зачакаха. Ско
ро Яне видя за какво беше това приготовление. Отдолу по пътеката се
зададе цяло шествие. То беше предвождано от друг монах с черно расо,

който потресаващо много приличаше на Григорий. Отначало Яне се
обърка, но след това реши, че това е близнак на Григорий. Чак по-къс
но разбра, че двамата не са близнаци, но са братя. За пръв път Яне виж
даше братя, които толкова много да си приличат. Братът на Глигорко се
казваше Теофилакт, но всички му викаха Теофил. Двамата братя се пре
гърнаха и отделиха от групата, за да си говорят. Манол водеше едно
момче. Яне се запозна с него.
- Аз съм Яне Боляров!
- Аз съм Сотир Манолов! - каза момчето.
Яне го погледна. Нямаше грешка, същата коса, лице и стойка като ба
ща си. А и името, това беше синът на Манол байрактар. Освен тези два
мата към групата имаше и една стара, ниска, но с прав гръб жена. Тя ця
лата беше облечена в черно, е черна кисирия на главата. Така ходеха
старите жени в селата около Боляровия хан, които жалят роднина или
са останали вдовици. Яне много добре ги помнеше. Жената се казваше
Василка. Той много се беше учудил, че в хайдушка чета може да има
жени. Сега беше още по-изненадан. Никога не беше мислил, че стара
жена може да намери място сред суровите мъже в планината. Айше съ
що беше много щастлива. Още снощи Яне беше забелязал как гя се бе
ше хвърлила на врата на Велко и беше увиснала с преплетени ръце око
ло могъщия му като вековен клон врат. Сега циганката готвеше вкусни
гозби и пееше красиви песни. Хайдутите също й се радваха. Досега Яне
беше мислил, че Айше и Диньо са мъж и жена, макар за това да няма
ше никакви доказателства, но снощи реши, че са брат и сестра. Дали ня
маше да се окаже, че и това няма нищо общо с истината.
Почти цяла сутрин Яне и Сотир стояха един до друг и си говореха:
- Ти откога си тук? - попита Яне.
- От днес! - учудено го погледна Сотир.
- Не! Откога си в дружината?
- Аз още не съм в дружината, утре ще държа изпит.
Яне подскочи.
- Аз също щс държа изпит. Може би двамата ще държим изпит заед
но - това много го зарадва.
- Ще ни изпитва Велко войвода!
- Аз го познавам - тихо каза Яне.
- Той е много известен войвода!
Тъй като предната вечер не беше спал, тази вечер Яне си легна рано
и спа дълбоко цяла нощ.
На сутринта помоли Айше да му полее вода и се изми. След това се
Ill том "Хайдут 163 II глава "Бачкъой"
облече, като особено стегнато нави навущата си, стегна и цървулите си.
Нямаше шапка, затова помоли циганката да му помогне да среше спъс-
тената си руса чуплива коса. Това отне доста време и му костваше мно
го болка. Когато беше готов, другите вече отдавна бяха готови и цялата
дружина се беше строила. Най-вдясно беше Манол байрактар, а пред
дружината беше застанал Велко войвода. Днес войводата беше облечен
в сиво-кафява бозава униформа. Потурите му бяха нови и украсени с де
бели черни гайтани, които се виеха като бръшлян около колона. Елекът
му беше украсен със същите гайтани, а поясът му беше кармъзен*, с
множество напречни жълти ивици. Силяхът му беше целият накичен
със скъпи и красиви оръжия. На главата си, подобно на останалите мъ
же и той си беше сложил висок кожен калпак.
Яне, Сотир и двете жени стояха далеч, встрани от дружината, но та
ка, че чуваха всяка дума на мъжете.
- Войводо - каза Манол, - днес искаме да проведем изпит и ако зас
лужават, да приемем в четата двама нови момци.
- Кои са те? - попита Велко, макар много добре да знаеше всичко. Яв
но такава беше традицията.
Манол повика с жест на ръката си двете момчета.
- Единият се казва Сотир Манолов, войводо и е мой син. Другият се
казва Яне Боляров.
- Да се готвят за изпита! - каза Велко и посочи на момчетата полян
ката встрани от огъня. Мъжете насядаха около няколко огъня и зачака
ха с нетърпение. Всеки изпит беше празник, който се помнеше и разказ
ваше години след това. Всички знаеха, че и днес ще бъде паметен ден,
а Айше и Кара Тозю печаха някакво месо на огъня, явно по-късно щяха
да празнуват приемането на момчетата и всички предчувстваха пир
шеството. Това още повече повдигаше настроението им.
Първото нещо, което момчетата трябваше да направят, беше да бягат.
На Яне му беше леко и доста изпревари Сотир. За Яне беше много по-
лесно, когато имаше с кого да се съревновава. После момчетата се над
хвърляха на геги. Яне изпрати с такава сила своята гега, че тя отлетя чак
в едни храсти и се закачи за клоните им. Той се затича и с лекота я сва
ли от там. После дойде ред да стрелят. Тук Сотир се оказа много по-то
чен от него. Предстоеше бой с ножове, после борба, а най-накрая - ду
ел с ятагани. С ножове двете момчета бяха напълно равностойни. Яне
веднага позна в момчето отсреща стила на Диньо Циганара. Нямаше
никакво съмнение, че той беше учил и Сотир на работа с нож. Той бе
ше имал повече време да се упражнява, но пък Яне притежаваше мно
го по-голяма сила и бързина. Така при една защита Яне удари с всичка
*кармъз - тъмно, кърваво червено
сила острието на ножа на Сотир и то изхвърча от ръката на противника

му. Така и тази битка беше в полза на Яне.
Предстоеше борбата. Яне беше сигурен, че ще победи. Освен това
при него последователно дойдоха и Глигорко, и Кара Тозю, и му казаха:
- Много по-добър си от него в борбата, внимавай да не го нараниш!
Яне се бори внимателно. Не искаше да нарани сина на байрактаря.
Въпреки това го победи с лекота. Най-накрая остана последният изпит. От
всички битки досега беше загубил само надстрелвансто. В последната
битка щеше да се реши дали Яне с най-добрият, приеман досега в четата.
Двете момчета се изправиха едно срещу друго. Те хванаха в ръка
дървените ятагани и започнаха да се дуелират. Ръката на Яне беше мно
го по-силна, но пък уменията на Сотир бяха много повече. Той въртеше
ятагана с изключителна ловкост и на няколко пъти критично затрудня
ваше Яне. Битката, за радост на останалите хайдути, се проточи. Двете
момчета се дебнеха като котки и като вълци се хвърляха един срещу
друг. Мъжете одобрително кимаха и хвалеха качествата и на двамата. Те
се нападаха и си отправяха множество бързи удари, а слсд това се изтег
ляха и започваха да се въртят, като се гледаха в очите. На няколко пъти
атаките на Яне "увиснаха" или бяха толкова добре защитени, че той все
по-трудно се решаваше да атакува, докато атаките на Сотир ставаха все
по-силни и дръзки. Яне се изморяваше все повече и повече и губеше
предимството си в сила и бързина. Още от началото на него му беше
станало ясно, че ще му бъде много трудно да победи. Една последна
идея се въртеше в главата му. Тя беше отчаяна и твърде рискована, но в
ситуацията, в която се намираше, само нещо такова можеше да му до
несе победа. Той издебна точния момент и направи нисък напад. като
разтвори краката си. Гъвкавостта придобита от борбата много му по
могна и Яне насочи остро, мушкащо движение в областта на гърдите.
Острието на ятагана обаче беше завито и твърде широко и Сотир с ле
кота плесна оръжието му, след това скочи високо, замахвайки с дърве
ното си острие. Яне разбра, че е уловен. Опита се да се изплъзне, но на-
падът му беше твърде нисък и не успя да направи нищо друго, освен да
види как още в скока Сотир спусна острието и го опря във врата му.
Всичко стана толкова бързо, че в първия момент мъжете не реагираха.
След това всички избухнаха в бурни възгласи. Дори Яне разбра колко
жестоко беше разгромен и колко красив беше скокът, конто Сотир беше
направил. Това последно действие отне цялата му слава. Вече никой не
си спомняше, че той беше победил Сотир във всичко останало, освен в
битката с ятагани и надстрелването.
Тежки мисли се надвесиха над челото на Яне. Той мислеше за всяко
движение от битката. Ако ятаганът беше с по-дълго, право и тънко ост
Ш том "Xaiidym 165 II глава "Бачкьой
рие, той щеше да победи. Мушкането беше едно от най-опасните атаки,

но ятаганът не позволяваше това движение и така го беше лишил от по
беда. Яне ту се ядосваше, ту решаваше да промени нещата. Това оръжие
трябваше по някакъв начин да се промени, така че с него да може и да
се мушка! Това бяха мислите, които го вълнуваха. Дори това, което се
случваше, трудно го откъсваше от тези му мисли. Така той си спомни
онзи ден, в който стоеше изправен пред мечката. Ясно си спомни как бе
ше насочил острието на ятагана в гърдите на дивото животно и понеже
той беше широк и не беше направен за мушканс, беше заседнал в реб
рата й. Този спомен се завърна със страшна сила в паметта му. Едва ду
мите на Велко войвода успяха да го извадят от замислянето му.
- Днес наблюдавахме едно състезание между двама достойни мъже.
Макар още в крехка възраст те показаха воля, упоритост и инат. Те до
казаха, че са достойни да бъдат сред нас. Особено впечатляваща беше
последната битка и мисля, че всички вие ще се съгласите с мен, че и
двете момчета - и Сотир Манолов, и Яне Боляров, са достойни и заслу
жават да бъдат членове на нашата чета.
След тези думи Велко извади една висока шапка, нахлупи я на Со
тир, така че ушите му се подгънаха и смешно застанаха настрани. Пос
ле отнякъде извади и втора шапка, която нахлупи на главата на Яне. До-
като правеше това, той говореше:
- Тази шапка се нарича каук. Тя е отличителна част от нашата уни
форма. Затова хората ни се наричат кауци. От този момент нататък вие
вече сте кауци. Имате всички права и задължения, както всички остана
ли. Хайде сега да отпразнуваме!
Хайдутите само това чакаха. Те се нахвърлиха върху бурето с вино,
което Кара Тозю, съпровождан от Айше, буташе към огъня.
- Вече може да знаеш всички тайни на кауците! - обърна се Глигорко
към Яне.
- Справи се много добре! - каза Кара Тозю и го потупа по рамото. В
този момент Яне отново го почувства като свой учител. Сотир беше ус
пял само с един с удар със скок да го изтрезви и да разруши самочувс
твието му. Благородството на мъжа си пролича точно в този момент, ко-
гато Яне беше унизен, той намери сили в себе си да го подкрепи. Яне се
зарече да запомни това завинаги и по-късно да му се отблагодари.
Когато небето съвсем причерня, всички хайдути вече бяха толкова пия
ни, че нищо не им се разбираше от това, което говореха. Яне също пиеше
вино и главата му се беше замаяла. Когато се опита да стане, за да отиде по
нужда, разбра, че краката му въобще не го слушат. С несигурна стъпка и
"въртяща" се глава, той тръгна към близкия храст. С крайчеца на окото си
видя Велко, който бързо и пъргаво се изправи и се приближи до него.
- По нужда ли? - попита го големият мъж, който се движеше пърга

во и бързо, като хищен звяр, като че ли въобще не докосваше земята.
- Да! - с дрезгав глас каза Яне.
- Хайде по-бързо, че трябва да ти покажа нещо!
Яне се обърна към храста, но това съвсем не беше лесно. Първо тряб
ваше да разкопчае широкия си кожен силях, после да развие дългия ши
рок вълнен пояс, да развърже връзките на потурите си...
Когато свърши "работата" си и се обърна, Яне разбра, че Велко се бе
ше отдалечил и го чакаше малко встрани. В ръката си държеше горяща
борина.
- Не ти ли направи впечатление, че лагера ни е изграден на такова не
удобно място?
Яне наистина беше забелязал нещо такова, но не беше мислил мно
го по-въпроса. Въпреки това каза:
- Да, направи ми впечатление!
- Вече си пълноправен каук, така че е време да разбереш защо точно
това място сме избрали за стан на дружината - след като каза това, Вел
ко се обърна и тръгна към една от скалите. Когато стигна до нея, Яне се
учуди. Огромният мъж стоеше срещу скалата. Изведнъж той хвърли
главнята нагоре. Яне инстинктивно се отдръпна, защото му се стори, че
горящата главня ще отскочи от скалата и ще падне към него. Това оба
че не се случи. Горящата главня явно влезе в някаква дупка в канарата
и изчезна. Мина време и пред очите на момчето се разкри цяла магия -
цялата скала отвътре започна да свети, а точно пред Велко се виждаше
тясна цепнатина. Тя беше толкова тясна, че сигурно само слабичко де
те можеше да мине през нея. Дори Яне не беше сигурен, че ще може да
се провре през нея. За огромно негово учудване обаче Велко успя. Той
се пъхна вътре, а Яне го последва, но много се затрудни да се провре.
Не знаеше как Велко беше успял. Мъжът все повече го озадачаваше.
Все още помнеше как не можеше да го види в тъмното, как се движеше
и как се беше правил на гърбав. Всичко това наистина караше Яне да
мисли, че Велко не е обикновен човек, а демон - джингиби или дявол.
Сега напълно разбираше откъде идваше фамилията му Шейтан.
Картината, която се разкриваше пред очите му, го накара да спре да
мисли и изтръгна стон на удивление от устата му. Намираха се в голя
ма пещера. Тя беше толкова висока, а навсякъде по стените имаше ви
сулки, които правеха гледката зашеметяваща. Факлата беше попаднала
в някакъв улей, който сигурно беше пълен с газ и опасваше цялата пе
щера. Светлината преминаваше и се отразяваше в стените, като прида
ваше призрачен вид на цялата пещера. Яне погледна нагоре и изпита
усещането, че се намира в храм. Голям, величествен, природен храм.
Ill том "Хайдут " 167 II глава "Бачкьой "
Това за пореден път доказваше, че природата е по-могъща от човека.

Никога досега не беше виждал такъв храм, изграден от човешка ръка.
Скоро погледът му се насочи към една купчина, поставена направо на
земята. Това беше камара от злато, съдове и много скъпоценни камъни.
Яне стоеше като зашеметен. Всичко, което досега беше виждал, бледне
еше пред гледката, която се разкри пред очите му. Това беше най-голя-
мото съкровище, което беше виждал и за което беше чувал. Сигурно
султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане.
Велко видя колко впечатлен е от съкровището Яне, усмихна се и каза:
- Виждам, че започваш да разбираш!
Яне гледаше с широко отворени очи купчината злато и скъпоценнос
ти. От пламъците, скъпоценните камъни искряха с всички цветове на
дъгата и сякаш се движеха, като да бяха живи, а той не можеше да от
късне поглед от тях. Въпреки думите на Велко, той нищо не разбираше.
- Какво е това, войводо? - попита най-накрая момчето.
- Това е пещера, която лично аз открих. Когато има опасност, дружи
ната се скрива тук и така ставаме незабележими и защитени. Години на
ред нашият стар войвода лагеруваше в съседните пещери, а сега отк
рихме и тази пещера.
Яне разбра, че мъжът няма желание да говори за съкровището, но
пак попита:
- Аз, такова, за съкровището питам.
- Това съкровище съм го събирал лично аз. Всеки керван, който иска
да прекоси тази планина, трябва да ми плати, защото планината е моя.
Някога тя е принадлежала на моите предци.
Яне знаеше, че това са пълни глупости. Това, което керваните плаща
ха, не беше данък, нито такса, нито кауците осигуряваха сигурност. Те
просто изнудваха търговците да плащат. Ако не платяха, хайдутите щя
ха да отвлекат целия керван и дори можеше да дадат жертви. За да из
бегнат това, керваните плащаха, но не за охрана, а за да не бъдат напад
нати. Така че Яне много добре разбираше откъде беше това съкровище
и как беше събрано. Това беше кърваво имане, събрано с насилие и да
вано под заплаха и от страх. Разбира се, нищо такова не можеше да ка
же на Велко. Но чак сега си даде сметка, че вместо хайдутин беше ста
нал хайдук. Винаги беше мечтал да стане дервентджия - охранител на
кервани, а сега се беше оказал на другия бряг - беше станал бандит. Как
во би казал дядо му, ако го видеше сега? Как ли би реагирал?
Тези мисли сломиха настроението и възторга на младото момче. След
тях вече му се струваше, че елмазите не искрят толкова силно, а по злато
то като че ли забеляза следи на засъхнала кръв. Кръв! Цялото това имане
беше пропито с кръв! Река от кръв го беше довлякла тук! Яне се намръщи.
- Цялото това съкровище ваше ли е, войводо?

Чак сега Яне се сети как дядо му се беше отнесъл с Гърбушкото. Той
го беше съжалил. Спомни си думите на Велко тогава, че пътува по мю-
щерии и че иде от Европата. Дядо му би поръсил главата си с пепел, ако
можеше да разбере колко се беше излъгал в преценката си за гърбавия
мъж. Не само че не беше беззащитен, а това беше най-силният и стра
ховит мъж, когото досега Яне беше виждал, с най-странните умения да
се придвижва, прикрива и променя. Под уважението, което останалите
кауци демонстрираха към него, си личеше страхът. А със сигурност бе
ше и най-богатият човек. Къде ли беше сега дядо му? Да можеше да
дойде и да види кой стои срещу него.
За изненада на момчето Велко каза:
- Мен съкровищата не ме интересуват. Аз имам други интереси.
Яне се втрещи. Не може да стоиш пред такова съкровище и да ка
жеш, че златото и скъпоценностите не те интересуват. Що за човек сто
еше пред него? Яне попита:
- Какво ви интересува, войводо?
- Готов ли си да слушаш? - изведнъж погледът на Велко се оживи.
Той посочи на Яне две ниски трикраки столчета и сам седна на едното.
- Престана ли вече да се пулиш и да въртиш очи като луд?
Яне все още не можеше да спре да се оглежда, но се застави и отговори:
- Готов съм!
- Това, което най-много ме интересува, е това, което съм. Какъв съм
аз, знаеш ли?
- Да, вие сте войвода!
- Войвода, да! Но освен войвода, аз съм и нещо друго. От много го
дини те наблюдавам и реших, че ти също си достоен да станеш като
мен, за да може един ден, когато мен вече няма да ме има, ти да ме за
местиш!
Яне умираше от любопитство да разбере какво друго е Велко, но не
смееше да попита.
- Има едно съсловие в Империята и аз принадлежа към него. Ние не
се познаваме, но всеки един от нас е чувал за другите. Когато имаме
поставена задача, я изпълняваме докрай, независимо колко време ще ни
отнеме и колко далеч трябва да отидем. Аз съм действал и в Либия, и в
Египет, и в Персия, и Алжир, но ми се е налагало да действам и във
Франция, и в Англия, дори в Русия.
От дума на дума Яне ставаше все по-заинтригуван, но все по-неясно
му ставаше за какво точно говори мъжът.
- Какво е това нещо, войводо?
- Говоря ти за кесиджийте.
I ll тим "Хайдут 169 II глава "Бачкьой
- Кесиджия? - Яне беше чувал нещо за кесиджиите, но сега нищо не

се сещаше. - Вие кесиджия ли сте, Велко войвода?
- Да, аз съм кесиджия! Казвам ти това само веднъж и повече няма да
го повторя, нито ти трябва да го казваш на някого!
- Най-добрият кесиджия ли сте, войводо?
- При нас няма най-добър. Ние приемаме задачата да убием някого и
после го преследваме. Ние сме неумолими като смъртта. Кесиджията е
дясната ръка на смъртта. Ние винаги убиваме с уважение към жертвата.
На нас ни плащат да убием, но не и да унизим някого. Ние сме послед
ното нещо, което човекът, който трябва да убием, вижда, затова трябва
да сме чисти и духовни. Ние не убиваме хората като на лов и не ги от
читаме като бройка, затова при нас няма най-добър. Всеки един от нас
знае, че както ние дебнем хората, така нас ни дебне нашият преследвач.
Само кесиджия може да победи кесиджия, така че никога не си позво
лявам да си мисля, че съм най-добрият, загцото знам, че някъде има
един кесиджия, който един ден ще ме срещне със смъртта!
- Учителю, не може ли кесиджията някой ден да си умре спокойно в
леглото?
- Това не се случва на кесиджийте. От момента, в който ние решаваме
да станем кссиджии, приемаме мисълта, че няма да живеем обикновен
живот, както останалите хора, и няма да умрем като тях, спокойно в лег
лото си. Всеки един от нас в живота си трябва да подготви поне един ке
сиджия, за да не изчезнат кесиджийте. Така аз реших този човек да си ти.
- Защо точно аз, учителю?
- Ти си роден за кесиджия. От много години те наблюдавам и смятам,
че ти си достоен да бъдеш мой ученик.
- Но, учителю, аз искам да стана най-добрият пехливанин! Не искам
да бъда кесиджия! Поне досега не съм мислил за това.
- Това, че си кесиджия няма да ти пречи да станеш най-добрият пех
ливанин, нито да си каук. Никой не бива да знае, че си кесиджия!
- Дори другарите от дружината ли?
- Да, дори те!
- Значи никой от тях не знае, че вие сте кесиджия?
- Да! Освен това нямаш право да избираш, аз те избирам и ти не мо
жеш да откажеш! Ти си избраният!
- А, ако не искам?
- Ако не искаш, ще умреш още тази нощ, тук, и никой никога повече
няма да чуе за теб!
- А, може ли малко време да помисля?
- Не, ние кесиджийте никога не разполагаме с време за мислене! Ре
шавай веднага!
Като каза това Велко извади ятагана си, сякаш за да подсили въздейс
твието на думите си. Яне нямаше никакво съмнение, че след всичко, ко
ето му беше казал за кесиджийте, Велко ще го убие в момента, в който
откаже. Пред него нямаше два пътя. Ако искаше да оцелее и пак да се
бори, трябваше да приеме.
Яне стоеше и се чудеше какво точно да каже на Велко, за да разбере
той, че е съгласен. Притесняваше се да не би огромният мъж да реши, че
мълчанието е колебание и поради недоразумение да го посече. Той пог
ледна Велко в очите и за пръв път погледът му не се хлъзна към белега.
Той го гледаше и мълчеше. Велко също го гледаше. Двамата нямаха нуж
да от думи. Яне разбра, че току що беше приел нещо, което щеше да про
мени и да остави отпечатък върху целия му живот от тук нататък.
- Току що ти казах, че сред нас няма най-добър, но ти трябва да сс
стремиш непрекъснато да бъдеш най-добър, за да оцелееш. Аз искам ти
да бъдеш най-добрият, защото обикновено кесиджията, който готвиш,
слага край на собствения ти живот. Аз искам да бъдеш най-добрият, за
да умра от ръката на най-добрия! За мен това ще бъде чест!
- Но, аз не искам да ви убивам или да ви нараня по какъвто и да е на
чин, учителю!
- Знам, че си искрен и че сега не искаш, но някой ден може би точно
така ще стане! Обикновено така става, така че се готви, за да бъдеш дос
тоен! Винаги помни това, което ти казах, където и да се намираш, с как-
вото и да се занимаваш!
А сега дай да видя как работиш с кама!
- Нямам кама, учителю, имам само нож.
- Нож?! Ножът не е кесиджийско оръжие! Трябва ти кама!
След това Велко извади една тънка и остра като бръснач кама. Нейно
то острие беше като змийски език, а когато го почукаш и най-леко с но
кът, то започваше да пее и да звъни като камбана, но някак по-тънко и
заплашително. Камата пасна в ръката на Яне, като че бе правена за него.
След това Велко започна да учи Яне как да работи с кама. Техниката
му беше много по-различна от тази на Диньо Циганара. Скоро момчето
оцени силата и ефективността на техниките, които Велко му показваше.
Докато при Диньо прихватите и акробатиката с ножа бяха много важни и
работата с нож беше много ефектна, при Велко водеща беше ефектив
ността. Големият мъж го учеше как с всяко мръдване, с най-малки усилия
и по най-невидимия и внезапен начин, да наранява и убива. Целта на Вел
ко във всеки един момент беше да убие, директно, късо и бързо, без ни
какви орнаменти, красота и забавяне. Мина време преди Яне да започне
да оценява красотата в това, на което го учеше кесиджията. С действията
си Велко, непрекъснато и по всякакъв начин, потвърждаваше думите си.
Ill том "Хайдут " 171 IIглава "Бачкьой"
Освен атаките отпред, когато двамата противници са лице в лице,

Велко започна да го учи как се прави атака с нож отзад. Учеше го как да
запуши устата на пазача, а след това да го прониже в сърцето отпред,
отзад през плешката или в бъбреците. След това му обясняваше колко
време ще живее пазачът, дали може да извика и накъде хвърчи кръвта,
как ако иска да мълчи, трябва да го пререже между ребрата. На Яне му
стана ясно, че Велко беше правил това много пъти и говори от личен
опит. Кесиджията толкова точно и "шарено" му обясняваше всичко, че
той го запомняше веднага и както му се струваше - завинаги.
Заниманията на Яне и Велко станаха редовни. Всяка вечер двамата
отиваха в пещерата и там кесиджията го учеше. През деня дружината се
готвеше, като се грижеха за оръжията, бореха се, стреляха и правеха
всичко, което Яне беше правил на изпита. Вечер, след ядене, двамата се
оттегляха в пещерата и докато останалите пиеха и говореха, те се уп
ражняваха. Освен с кама, Велко учеше Яне и на още едно кесиджийско
оръжие. То се наричаше ортома и представляваше разплетено дебело
въже, с множество куршумени (оловни) топчета, накачени на всяко жи
ло. Велко твърдеше, че това е едно от най-опасните оръжия. За учудва
не на кесиджията Яне за съвсем кратко време стана много добър с ор
тома. Велко беше искрено изненадан. Това беше така, защото ортомата
имаше много общо с боя с пешкири, който Яне многократно беше уп
ражнявал. Велко се усмихна, когато Яне му разказа за това упражнение.
Той много го хареса. По-късно хайдутите му разказаха за битката меж
ду Яне и Кара Тозю и когато мъжът започна да се оправдава, войводата
искрено се смя.
Освен с останалите оръжия двамата се упражняваха и с ятаган. Една
вечер Яне сподели с Велко слабите места, които беше открил в ятагана
и двамата мислеха върху това как трябва да се промени формата му, за
да може той да става и за мушкане.
Това продължи дълго време. Мъжете не ходеха никъде и не нападаха
кервани. Велко изцяло се беше посветил на подготовката на кауците, а
вечер - на обучението на новия кесиджия. За Яне дните минаваха като
мигване с клепач. Той беше непрекъснато зает, през целия ден, а поня
кога и нощем оставаше да се упражнява до пълно изтощение и изнемо-
га. Велко му беше казал, че може всеки момент да получи първата си за
дача, така че трябваше да е готов. Яне не се чувстваше готов, затова се
упражняваше. Освен това така не му оставаше време да осъзнае с как
во се беше захванал и къде беше попаднал.
Скоро разбра, че пещерата, в която всяка вечер се упражняваха, беше
кръстсна на Велко. Всички я наричаха Велковата дупка. Кауците знаеха
за съкровището, но това като че ли не им правеше никакво впечатление.
Токораз Memo 172 Ятаган н Меч
През деня мъжете отделяха най-много време за борба. Яне беше най-
добрият сред тях. Най-трудно му беше да се бори с Манол, Диньо и с
Кара Тозю. Един ден, тъкмо когато за пореден пъг беше натръшкал на
земята най-силните и тежки хайдути, към него се приближи Велко.
- Хайде да се поборим!
Яне погледна огромния мъж и целият настръхна. Той много пъти ве
че се беше убеждавал колко силен, бърз, лек и пъргав е кесиджията Вел
ко. Сега виждаше извисяващото се над него тяло и се чудеше дали ще
бъде толкова ловък и вещ и в борбата. Едва ли. Това бяха съвсем раз
лични неща. За момент изпита желание да му покаже, че поне в едно не
що е добър колкото него и дори по-добър. Сега беше моментът! Велко
го беше виждал как се бори, но едва ли си даваше сметка колко силен и
бърз е. Ако войводата разчиташе само на силата и на ръста си, щеше да
загуби. Спомни си първата си среща с Велко. Той току що беше спече
лил борбите на Четиридесетте извора, а Велко тогава беше гърчаво
джудже. Как би се учудил дядо му, ако знаеше, че днес той, Яне Боля-
ров, се бори и се изправя срещу същото това джудже. Победата щеше
да бъде за Яне. Той беше в много добра форма. В този момент си спом
ни еленсито, с което беше ударил башпехливанина Кая и го беше прос
нал в несвяст на земята. Той щеше да победи!
Велко беше свалил елека си и сега се изправи срещу него. Яне отдав
на вече беше загрял и беше успял да си почине след борбите с остана
лите хайдути. Някой от кауците извади гайда и бавно засвири. Протяж-
ният звук на гайдата се разнесе из клисурата, думите на песента не се
чуваха, но всички знаеха, че става въпрос за това как двама пехливани
на пехливаните, двама юнаци и синове на тая земя, се изправят един
срещу друг, сили да премерят и своето юначество. Яне не чуваше думи
те на песента, но те сами се появяваха в главата му. Музиката ги носе
ше. Скоро момчето разбра, че тази музика носи точно тези думи и тази
песен не съществува, и никой не я знае, защото тя сега се пишеше. Той
и Велко бяха нейните създатели.
Яне слушаше звука на гайдата и му се струваше, че там вече е каза
но това, което предстоеше да се случи. Той се вслушваше и искаше да
разбере как ще завърши тази борба и какво да направи. Велко беше вни
мателен и с лека стъпка, като вятъра. Той не се движеше, а като че ли
танцуваше, пропит от същия този звук на гайдата.
Яне беше нащрек. Велко имаше предимство, защото знаеше как се бо
ри. Двамата бяха сухи - това щеше да му даде още по-голямо предимст
во. Въпреки че внимателно следеше войводата, неговото "бъркане" и
първа му атака останаха загадка за него. Това беше най-бързата и внезап
на атака, която досега беше виждал. Никога не беше виждал такова не
Ill тим "Хайдут 173 II глава "Бачкьой
що. Дори баща му и дядо му щяха да бъдат изненадани от тази бързина

и точност. Яне успя само да извика, светът се завъртя пред очите му в
шеметен танц, а след това всичко застина и пред очите му остана само
ясното синьо небе. Яне не можеше нито да вдиша, нито да затвори очи.
Искаше да затвори очи от срам, защото беше победен. За пръв път Яне
беше победен без борба, без съпротива и без да успее да направи какво-
то и да е. Той не само беше победен, той беше унизен. Той, Яне Боляров,
беше разгромен. Той беше потъпкал честта на Болярови. Мина време
преди да се изправи. Цялото тяло го болеше. Искаше още да се бори с
Велко, за да защити честта си, но не можеше. Краката му не го слушаха.
След това мъжете седнаха да хапнат около огъня. Велко седеше не
възмутим, като че ли нищо не се беше случило. Кара Тозю беше много
щастлив, а Яне се чудеше как ще се упражнява довечера. По време на
обяда всеки залък засядаше в гърлото му и на няколко пъти едва се
сдържаше да не се разплаче от яд, безсилие и срам. Тъй като и без това
не можеше да яде, той реши да заговори Велко.
- Велко хайдут, много добре се борите! Къде сте се учил?
Велко се хранеше спокойно и отговаряше спокойно.
- Аз се боря откакто се знам. Баща ми беше много добър пехливанин.
Той беше побеждавал най-силния пехливанин за времето си в Импери
ята - легендарния Канатлъ* Димо, известен още като Димо Тепфслията.
Крилат Димо е побеждавал много пъти в Къркпанарските игри, докато
баща ми не го победил.
Яне много пъти беше чувал за Крилат Димо. Неговият дядо му беше
разказвал за борбите си с него. Крилат Димо бил най-известният шам
пион за времето си, по-известен дори от Кая. Той беше чувал, че само
един човек е успявал да победи Димо и това бил самият Вълчан войво
да. Яне много обичаше да слуша разказите за Димо и за Вълчан.
- Аз знам кой е победил Канатлъ Димо!
- Нали ти казах, баща ми! - спокойно отговори Велко, без да се сър
ди, че Яне го прекъсва.
- Само Вълчан войвода е успял да победи Канатлъ Димо.
- Нали ти казах вече!
- Какво?!? - Яне беше стъписан. - Да не би вашият баща да е Вълчан
войвода?!
Като чуха въпроса, всички кауци бурно се разсмяха.
- Всички знаят, че Вълчан войвода е баща на Велко войвода! - казаха
кауците. - Някога Вълчан беше нашият войвода!
- Нашият род е наследник на Момчил войвода, който преди турцитс
да дойдат тук е бил господарят на тази планина. Затова ти казах, че те
* канатлъ - тур. крилат
зи планини по право ми принадлежат, така както преди са принадлежа

ли на предците ми. Ние произлизаме от село Пашакьой. От нашия род
е бил и Патриарх Евтимий - този, който завърши дните си в Бачковска-
та обител. Макар и наричан Търновски, той е бил от нашия род. Когато
и царете се уплашили и не знаели какво да правят, отбраната на Търнов
останала в ръцете на Евтимий. Хората се чудели как той успял да про
веде отбраната на града, а това е съвсем нормално, защото той бил от
нашия род - от рода на Момчил войвода.
Яне слушаше думите на войводата и все повече се озадачаваше. Кой
беше този род?
- Ти много добре знаеш кой е моят род и си чувал за него! - каза Вел
ко. - Моят род се нарича Бимбелови.
Чак сега Яне се сети. Явно ставаше въпрос за Бимбалови, поне така
дядо му ги наричаше. Това беше най-известният пехливански род, кой
то от много години си съперничеше с Болярови. Ето защо Велко го бе
ше победил. Никой от Бимбелови не беше случаен борец. Всички те бя
ха много добри пехливани. Дядо му му беше разказвал за Канатлъ Ди-
мо, че е от Бимбелови. Явно Вълчан войвода и Велко също бяха от тях.
Чак сега Яне прозря защо Велко каза, че го е следил от много време.
Гърбът му настръхна. Ето защо онази вечер, преобразен като гърбав и
сакат човек, той беше посетил Боляровия хан. Той беше шпионирал не
го и въобще Болярови.
До вечерта Яне беше омърлушен. Беше попаднал в ръцете на един
Бимбал. Той беше учен, че трябва да побеждава Бимбалови, а сега бе
ше победен от един от тях.
Тази вечер нямаше да може да се занимава с Велко, защото цялото
тяло го болеше. Той се беше отделил и се беше уединил, за да помисли
върху всичко, което се беше случило. Велко и Айше също се уединиха,
така че за Яне вече нямаше никакво съмнение, че те двамата са като
мъж и жена. По някое време, както си стоеше, към него се приближи
Василка. Тя му заговори с равен глас. Яне беше забелязал, че Велко се
отнася с особено уважение към нея и й казва "мале". Айше му беше ка
зала, че Василка е отгледала Велко още от дете. Тя спомена нещо за
брат на Велко, но Яне така и не разбра добре. Сега жената заговори, но
така все едно не говореше на него. Тя гледаше в същата посока, в която
гледаше и Яне.
- Човешкият живот е странно нещо. Хората цял живот се боят от
смъртта и се опитват да отблъснат старостта. Много от хората смятат,
че като откажат да пораснат ще успеят да задържат живота си далеч от
старостта. Така отначало отказваш да пораснеш. Струва ти се, че така
III том "Хайдут " 175 IIглава "Бачкьой"
ще забавиш времето или ще го спреш. Искаш вечно да останеш в това

щастливо и безгрижно време, наречено детство.
Така правех и аз, когато бях дете. Виждам, че и ти не искаш да порас
неш, но никой не ге пита! Аз гледах и не можех да разбера останалите
деца, които до едно искаха час по-скоро да пораснат и да станат големи.
Така те, докато трябваше да бъдат деца, мечтаеха да станат големи, а ко
гато пораснаха, тъгуваха за пропуснатото детство.
Аз не бях като тях. По всякакъв начин се опитвах да спра времето и
да остана млада. Загубих детето си. По-късно отказах да имам друго.
Струваше ми се, че като нямам дете, а виждам как децата на моите на
бори растат и стават големи мъже и жени някак оставам далеч от всич
ко това, като че ли то не ме засяга. Повечето хора разбират, че остаря
ват по децата си, като ги виждат как те порастват и стават възрастни. А
аз разбрах, че остарявам по децата на другите хора. Отначало смятах
децата за лоши, но по-късно разбрах, че точно те ни спасяват, затова ги
взех и ги отгледах, и вече не се взирах в себе си, а в тях.
Ти твърде много се взираш в себе си! Дали не правиш това от страх?
Помни, че ако не е от страх, някой ден ще породи страх! Когато много
се взираш в себе си, започваш да се възприемаш като център на света и
най-важното нещо в него. Точно тогава се появява страхът.
Жената говореше гака, че Яне чувстваше искреността в думите й. Те
зи думи съдържаха голяма сила и той я усещаше. Тези думи, изречени
от много по-старата от него жена, го накараха да се чувства неудобно.
Той поиска да се обърне, за да види очите на баба Василка, но само из
стена. Цялото тяло го болеше.
- Лошо си ударен! - каза жената.
След това тя го хвана със сухите си и слаби ръце за врата. Яне почувс
тва как странна топлина се разлива по тялото му, а мускулите му се отпус
наха. Жената леко, но достатъчно категорично, го натисна надолу, като го
постави да легне по гръб на земята. След това бавно докосна ребрата му,
като прекара ръка през гърдите му. Яне отново почувства загадъчната топ
лина. Както си лежеше и гледаше звездното небе, изведнъж видя някой да
се надвесва над него. Погледна по-внимателно. Беше Айше. Старицата яв
но я беше повикала само е един жест и сега нещо й каза. Тя кимна разби
ращо с глава и изчезна нанякъде. После Яне почувства някаква слабост и
в същото време вътрешна топлина го заливаше на талази. Очите му горя
ха. Той се отпусна и ги затвори. Главата му се въртеше. После почувства,
че го носят нанякъде, но не знаеше нито кой го носи, нито къде го отнася.
Нямаше сила дори да отвори очи, но все още беше буден и чуваше всич
ки гласове, и въобще всичко, което се случваше е него.
Когато отвори очи, видя, че лежи до едно огнище. Изправи глава и

видя, че се намира в много по-малка пещера от Велковата дупка, а мо
же би това беше някакъв страничен ръкав. Разбра, че е в пещера по сте
ните. Пещерата беше така направена, че приличаше малко на одая, а ог
нището беше съвсем като огнището в Боляровия хан - голямо и измаза
но с кал, а отгоре варосано. Той лежеше на пода, който беше глинен и
покрит с шарени черги. Огнището го заливаше с топлина, но не само
пряката топлина го топлеше, въздухът в малката пещера беше затоплен.
Той се огледа и видя, че пещерата има дори дървена порта. Така топли
ят въздух оставаше вътре. Василка стоеше до него, седнала на ниско
трикрако столче. Тя го гледаше, мърмореше нещо под носа си и хвърля
ше някакви билки в огъня. Миг след това непоносима горчива миризма
се разнесе из пещерата.
- Бабо, какво стана? - с тих глас попита момчето.
- Нищо не е станало! - тихо отговори жената. - Поболя се малко, ина
че не е страшно. Ще се оправиш.
- Но къде се намирам?
- Сега недей много пита, защото си слаб още!
- От какво съм болен? - попита Яне.
- От лоша коварна болест, синко! Никога не заставяй на пътя на Вел
ко войвода и на такива като него, защото те се хора надарени със страш
на вътрешна сила, която не е от този свят! Когато удрят, борят или хвър
лят, те не го правят само с тялото, а и с духа си. Велко и хората като не
го никога не присъстват в този свят само с телата си. Те са хора, които
винаги са обединени и същностите им са винаги с тях. Те винаги и нав
сякъде присъстват с тялото, духа и душата си. Повечето хора не са така.
При повечето от нас духът, душата и тялото ни са в конфликт. Ние поз
наваме само една малка част от себе си и мислим, че това сме ние, че то
ва представляваме. Но повечето, макар и смътно, подозираме за цялата
си същност и търсим останалите си части. Най-често мислим за себе си
като се олицетворяваме с тялото си. Повечето хора мислят, че те са тяло
то си и търсят душата си. За разлика от нас Велко винаги държи всички
те си същности и присъства с тях навсякъде. Той мисли за себе си с всич
ките си същности, ако ние имаме малък Аз, неговият Аз е голям.
- Това не го ли прави самовлюбен? - попита Яне.
- Не бъркай Аза е егото. Егото те прави самовлюбен, слаб и зависим.
Големият Аз прави човека голям човек. Когато удря, Велко удря и с ду
шата, и с духа си, а не само с тялото си. Когато те е хвърлил, не те е на
ранил в тялото ти, а е наранил духа ти. Разбира се, болката и в духа, и
в душата, по-късно стават болести на тялото. Ти питаше от какво те ле
кувам. От това те лекувам.
III том "Хайдут " 177 IIглава "Бачкъой"
Яне слушаше като омагьосан. За пръв път в живота си чуваше за та

кова нещо. Досега не се беше замислял по този начин за борбата. Боля-
рови никога не бяха мислили по този начин за борбата и за боеца. При
тях беше достатъчно да си православен християнин, да ходиш редовно
на черква, да си праведен, за да не те спира съвестта ти и нищо повече.
Сега за пръв път Яне се замисляше за това. Ето защо Велко му се стру
ваше толкова странен. Думите на Василка обясняваха много неща. Ако
това, което тя казваше, беше достижение на всички пехливани от Бимба-
ловия род, това означаваше, че те бяха далеч пред Болярови. Това знание
издигаше тяхната борба на ново ниво, много над нивото на Болярови.
- Бабо, ти откъде знаеш толкова много за Велко хайдут? - попита
Яне.
- Аз го отгледах от ей толкав! - като каза това жената посочи на три
педи от земята. - Но не е само това. Всеки един, от тези като Велко, има
една като мен, която се грижи за него, като подготвя тялото и същност
та му за битки. Аз се грижа не само за тялото, но и за душата му.
- Как става това? - не се стърпя да попита Яне.
- Никога нямаше да разбереш, ако Велко не беше поискал. Колкото и
да е чудно, той ми каза да ти обяснявам всичко и да те уча. Един ден ще
трябва и ти да си намериш такава като мен.
- Каква?
- Баячка, вещерка! Жена която познава Силата и може да лекува тя
лото и душата. Всеки воин има нужда от такава жена.
В този момент вратата се отвори и през нея влезе някой от братята
попове, но кой точно Яне не успя да разбере, защото не можеше да се
навдигне и да види. По гласа обаче му се стори, че е Глигорко. Той яв
но беше чул последните думи на жената, защото каза:
- Говори за магьосница. Вещица. Жена дето може да прави магии.
Жената подскочи. Тя отправи пронизващ поглед към попа.
- Какво ме гледаш, дърта вещице? Не ме е страх от теб! Вярата в на
шия бог Исус Христос ме пази от твоите магии! Ако Велко не те пазе
ше, щях да те хвърля в първия огън, що срещна. Не мога да разбера за
що си му ти, магьоснице, когато има двама свети мъже.
- Пепел ти на езика, дето говориш такива неща! - каза старицата.
- Ти да не кълнеш, чу ли! Да не кълнеш, че... - мъжът каза това, но
си личеше, че го е страх от старата жена.
Мъжът подаде е неохота нещо на Василка, като внимаваше да не се
докосне до нея. После се обърна с облекчение и бързо си тръгна.
- Защо те нарече вещица? - попита Яне.
Той беше чувал така да се наричат жени, но само когато всички ги
мразеха. Това обаче винаги ставаше зад гърба им. Никога не беше чувал
някой мъж в очите да нарече така жена. Това беше смятано за една от
най-големите обиди.
- Нарече ме вещица, защото съм такава!
- Какво?! - Яне не можа да повярва на ушите си.
- Да, аз съм вещица. Питал ли си се какво означава вещица? Идва от
веща. Аз съм веща в това с което се занимавам и затова съм вещица.
Яне настръхна. Никога досега не беше чувал жена така открито и
спокойно да приема това да я наричат вещица.
- А магьосница ли си?
- Да! Занимавам се с магии, така че съм и магьосница. Аз съм веща
в магиите. Разбира се, и в много други неща.
Чак сега Яне си даде сметка, че жената сигурно и на него му прави
магии.
- Искам да ми казваш всичко, което ми правиш! - каза той и поглед
на към жената. Миризмата на горчиви билки и нейното старо, сбръчка
но лице, осветявано от огъня, така че бръчките да стават на сенки и да
изглеждат дълбоки, като изорани бразди, още повече затвърждаваше
образа й на вещица.
Като малък баба му винаги го беше плашила с вещици, а ето, че се
га лежеше пред такава.
Жената се беше изправила и явно се канеше да му прави нещо.
- Какво ще правиш? - попита момчето.
Василка не беше доволна, но започна да му обяснява:
- Сега ще ти побая малко.
- Какво означава това?
- Слушай внимателно и запомняй това, което ще те уча! Баенето се
изпълнява с определени думи. Те имат особена сила в себе си. Баене мо
же да се прави само с твърди думи, които нс трябва да се променят. Те
трябва да се произнасят с тих, но много твърд глас, като че ли заповяд
ваш на нещата, на които говориш. С баене се омаломощава болестта.
Това е заклинание, с което се умилостивява духа на болестта. Много
често баенето е придружавано с определени движения. Баилните думи
се предават от врачка на врачка, преди смъртта. Обикновено за вещер-
ка се избира дъщеря, внучка или сродница на старата вещица. Тя тряб
ва да е вдовица или във възраст, когато вече не може да има деца. За вся
ка болест трябва да се бае в точно определено време. Трябва да знаеш,
че на мъже се бае в нощта срещу понеделник или четвъртък, а на жени
- сряда или събота. Баенето се изпълнява на точно определени места.
Най-добре е да бъде пред огнище, домашен праг, кръстопът, синор, кла
денец, мост. Може да се бае с много неща.
- Ти на мен как ще ми баеш?
I ll том "Хайдут" 179 II глава "Бачкьой"
- Ще ти бая с най-силното баило, което знам - с вълчи зъб.

Като каза това жената наистина извади зъба. Тя започна да го върти
във въздуха над главата на Яне и зашепна:
- Я Куцан, я Куцан, в гората ходи сам и вземи таз невярна болест с
теб! - тя продължи да върти зъба, като произнасяше заклинанието.
Всичко това направи девет пъти. Без да иска Яне беше толкова впечат
лен, че запомняше всичко.
След това старицата бързо хвърли зъба в огнището и извика три пъти:
- Къш, невярна болест! Изгори в огъня и освободи Яне!
След като свърши, старата вещерка започна да тръска ръцете си, ка
то че ли някакво зло я беше докоснало или се беше вкопчило в китките
й. Яне легна и заспа, а Василка хвърли дърва в огъня. Когато се събуди,
главата му беше толкова тежка, че едва я вдигна, за да огледа наоколо.
Бабата отново беше тук. Тя му показваше нещо и говореше. Мина вре
ме преди Яне да започне да я разбира.
- Много силен удар ти е направил Велко. Ако не бях аз, вече щеше да
си мъртъв. Сега ще опитам пак.
Тя отново извади зъб и започна да повтаря баенето. Яне вече го зна
еше наизуст. Когато свърши обаче, не хвърли зъба в огъня, а го овърга-
ля в брашно. Брашното хвърли в едно менче с вода, в което имаше на
киснати свежи зелени билки. Така се получи една бучка от тесто. Жена
та извади това тесто и чак сега го хвърли в огъня.
- Два вълчи зъба ли изхаби за мен? - попита Яне.
- Не, това беше вълчият зъб от снощи. Болестта ти е много силна и
той не успя да стане на пепел. Силата на болестта го държи отвътре. Се
га ти направих по-силно баене.
Двамата разговаряха и чакаха. Мина време преди бабата да вземе ед
на маша и да извади опеченото тестото от огъня. Яне го погледна и се
учуди, че то, макар и безформено, се беше опекло и приличаше на ня
каква малка уродлива питка. Може би от това, че имаше с какво да се
занимава, Яне се чувстваше все по-добре.
Баба Василка разчупи тестото и до носа на момчето достигна мириз
мата на печен хляб. Но вътре, в тестото, все още имаше вълчи зъб. Тя
внимателно го извади и отново го хвърли в огъня, а това, което остана
в ръката й, подаде на Яне да го изяде. Той не беше гнуслив, но не може
ше да забрави, че доскоро вътре имаше вълчи зъб. Кой знае колко мръ
сен е бил той? А можеше да е отровен!
- Гнус ме е! - каза Яне.
- Я не се превземай, яж!
Бабата набута горещите ароматни парчета в устата му.
- Така болестта ще си отиде от теб, а силата ти отново ще се върне!

Дъвчи и гълтай!
След като преглътна, жената отсипа от менчето, което беше сложила
на куката над огъня и го накара да изпие една чаша. По-горчиво нещо в
живота си не беше пил. Беше толкова гадно, че на няколко пъти щеше
да повърне.
- Какво е това? - попита пак Яне.
- Това е биле!
- Какво означава биле?
Бабата го изгледа, след това заговори:
- Има легенда, според която билето е по-старо от човека. То е свър
зано с вечната надпревара между Господ и Дявола. Когато Бог направил
човека от кал, Дяволът набол тялото му с рога си. Той се опитвал да го
убие или поне да го нарани. Тогава Бог, за да намали болката на човека,
във всяка дупка поставил треви и ги благословил да бъдат лековити. Та
ка се появили билките или билетата. Незапушен останал само един от
вор, през който се промъквали болестите. Според някои през него вли
за смъртта.
Всяка вещерка трябва да познава билките и да знае коя болест с как
ва билка да лекува. Билките имат най-голяма лечебна сила, ако са бра
ни в ранното утро на Еньовден. Някои билки се берат по Гергьовден, а
други - в Русалийската неделя. Преди да се берат билки, жените се съб
личат голи и танцуват хоро на поляната, така че да стъпчат билките с
краката си. Тогава те са най-лековити. Колкото по-красиви са жените,
толкова по-добре. Когато някой ден си избираш жена, тя задължително
трябва да е вещица и да е много хубава. Така билките й ще са по-леко-
вити от на останалите и това може да спаси живота ти.
- Аз не искам вещица за жена! - каза Яне.
- Защо?! - Василка го изгледа учудено.
- От баба си знам, че вещиците са лоши.
- Баба ти! Цял живот ли ще слушаш баба ти?! Вещиците са най-ху
бавите и знаещи жени. След време няма да погледнеш друга жена, ос
вен вещица. Тя няма да е стара и грозна като мен. Какво се мръщиш?
Колкото по-голям воин си, толкова но-голяма вещица трябва да имаш до
себе си!
- Но, вещиците са грозни жени! - каза твърдо Яне. Наистина баба му
и останалите хора така смятаха.
- Това идва от там, че останалите жени винаги са завиждали на вещи
ците, защото те винаги са били по-знаещи от тях, по-силни и смели, и
винаги са разполагали със свобода. Вещиците са жени, не само вещи в
магията, а и в други неща - като каза това бабата се усмихна, а сенките
Ill том "Хайдут " 181 II глава "Бачкьой "
по лицето й станаха още по-дълбоки и то стана още по-грозно. Намекът

и побутването й бяха толкова грозни, че на Яне му се отщя да говори по
вече за това.
- Разкажи ми още за билките?
- Билките се делят на момински и мъжки. Моминските се носят пре
ди жената да се ожени. Те са три вида. Първите предпазват от зли очи и
уроки. Момичетата ги носят вплетени в косите си или като венец на гла
вата и гърдите си. Такива са: божур, седефче, невен, иглика, здравец,
омайниче, любиче, лейка и ружа. Втората група имат необикновена
свръхестествена сила и мощ и предпазват жените да не бъдат залюбени
от змей. Такива са перуниката или наричана още ирис, комунига, врати-
га, тинтява, чемерика, дилянка, наричана още омразниче (валериана) и
еньовче. Песните изобилстват с примери за залюбени от змей девойки
и невести, които успяват да се избавят от своя похитител с помощта на
тези билки. Понякога, за да е по-сигурно това, ге дори могат да се наре
кат с такива имена.
- Яне, погледни ме!
Учуден Яне погледна старата жена в очите. Той не можеше да разбе
ре какво иска тя.
- Разбираш ли защо ти казвам това?
Всъщност от одеве той наистина не можеше да разбере защо старата
жена му говореше тези неща. Той беше мъж, какво го интересуваха
женските билки?
- Разбираш ли защо ти е всичко това? - пак настойчиво попита жената.
Яне повдигна рамене.
- За да знам как жените да се предпазят от змейове?
Като чу жената грозно се разсмя.
- Нищо не разбираш, нали?
Яне отново повдигна рамене.
- Ще ти кажа нещо важно! Замисли се над него! - каза жената.
Яне се втренчи в лицето на жената и напрегна всички сили, за да я
разбере. Той наистина нищо не разбираше, а много искаше.
- Слушай сега, замисли се върху това кой е змеят!
- Какво? - Яне не успя да разбере въпроса. "Кой е змеят? Що за въп
рос?"
Жената изведнъж смени темата и продължи разказа си.
- Други лековити растения, като росен, пелин, коприва и гръмотрън,
имат властта да прогонват самодивите и демоните на болестта. През
Мръсните дни и Русалийската седмица хората носят в дрехите си чесън,
пелин и росен. С билките се правят отвари, които се пият или с тях се
полива болния, налагат се рани и отоци по тялото.
- Аз какво пих? - всъщност той искаше да знае само това.

- Вътре имаше пелин, лайка, коприва и мечо грозде.
- Кое горчеше така? - само като се сети, Яне се намръщи.
- Вместо да ме питаш кое за какво е, ти питаш кое горчи! Горчиви са
пелинът и мечото грозде, но и копривата горчи.
- Дано да помогнат, защото това повече няма да го пия!
От билките, от топлината или от умората, скоро на Яне му се доспа
и той отново се отпусна на постелята. Тази вечер той спа много по-спо
койно, а на сутринта беше напълно здрав. И сам не знаеше дали баене-
то или билките помогнаха, но до обяд вече беше забравил, че някога се
е залежавал. Освен това тялото му отново си беше възвърнало гъвка
востта и силата. Велко го гледаше и му се радваше. Тази вечер двамата
пак се упражняваха.
- Скоро трябва да ти намерим кесиджийска кама - каза той. - Ятаган
вече си имаш, ортома можеш да си направиш, но задължително трябва
да имаш кама.
Тъй като още не беше достатъчно укрепнал, тази вечер заниманието
беше по-кратко. Когато Яне и Велко напуснаха Велковата дупка, хайду
тите още не бяха станали, а покрай огъня се вихреше бурен спор. Яне,
още докато беше болен, беше разбрал за омразата между Василка, Гли-
горко и Теофил. Сега именно те спореха. Когато Яне и Велко се приб
лижиха, спорът утихна, но двете страни все така говореха. Яне седна,
отпусна се и се заслуша. В последните дни беше научил толкова много
нови и интересни неща, и сега се чувстваше уморен. Затова искаше са
мо да седне и да слуша, без да се вълнува. Скоро обаче откри, че не мо
же да стои безучастен, защото спорът касаеше и него.
- Някой мъдрец е казал, че планината ражда герои, а равнината - тик
ви! - каза Глигорко. - Съгласен съм с него. Всички войводи и хайдути са
все от планините - от Родопите, от Стара планина или Пирин. Кажи ми
един войвода от равнината! Все са или от сърцето на планината, или от
Сливен, или от Странджа.
- Ами Вълчан войвода?! Ами Велко?! - защити се Василка.
- Не! Вълчан и Велко не ги брой, че са от равнината! Не ги брой, че
са от Козбунар! Те са си от Факия и Пашакьой, от Странджа планина и
от Родопите! Те са наследници на Момчил войвода, така че въобще не
ги брой от равнината!
Василка явно се почувства обезоръжена, затова вместо да защити те
зата си, тя попита:
- Добре, защо мислиш, че е така?
Яне отдавна беше забелязал колко умен човек е Глигорко. Той вина
ги имаше мнение за нещата и много добре говореше. Сега попът отно
Ill том "Хайдут 183 II глава "Бачкьой"
во започна да говори и макар това, което казваше, да не се харесваше на

момчето, то се заслуша.
- В равнината живеят земеделци, а в планината са предимно хора, ко
ито отглеждат животни. Това е така, защото долу, в равнината, има мно
го земя и тя е плодородна. Там земята е скъпа и няма място, където да
пасе добитъка. В планината земята е много, но е студено и тя е бедна,
затова се гледа много добитък. Земеделците са мързеливи хора!
Тук Василка скочи:
- Как може да говориш така?! Хората в низината влачат хомота като
роби и работят от тъмно до тъмно, те се пребиват от работа! Тежка е
кърската работа - и в пек, и в студ. Така както работят хората от Тракия
и Загора, не е по силите на планинците. Едно е да пасеш овци или кози
и да чоплиш земята, друго е по цял ден да превиваш гръб и да работиш
на огромните ниви на бейовете в равнината.
- Казах, че земеделците са мързеливи и покорни, защото те работят
предимно лятото, а после имат цяла зима, в която почиват и се отдават
на празници. През зимата те се свират в къщите си, като къртици в дуп
ките си. Покорни са, защото всеки е вкопчен в своето си парче земя и
само това го интересува. Целият живот на тези хора се върти около зе
мята и те са нейни роби. Това са хора, закрепосгени в земята си, които
не мръдват по-далеч от гроба си.
Планинците гледат животните, които искат непрекъснати, ежедневни
грижи. Те не знаят сезони и празници, искат си своето, всеки ден, от
тъмно до тъмно. Когато си е животните, имаш си своята свобода и ви
наги си много по-близо до свободата и до Бог. Животните облагородя
ват човека и когато той е е тях е близо до Бог, докато земеделците неп
рекъснато са наведени и никога не виждат Бог.
Всички се бяха умълчали и мислеха върху думите на попа. Яне не бе
ше съгласен, но и не можеше да отрече това, което монахът беше казал.
Той беше от равнината и искаше да докаже на тези мъже, че не е тиква.
Той щеше да докаже, че и от равнината могат да излязат смели хора и
воини. И реши някой ден да стане войвода и да бъде първият войвода
от равнината. Хората щяха да го знаят и никой нямаше да се чувства
както сега се чувстваше той. Яне войвода! Дори си го повтори няколко
пъти на ум. Яне войвода! После се замисли за това колко много неща
искаше да бъде. Искаше да стане башпехливан. Велко искаше да го нап
рави кесиджия. Василка го готвеше за вещер, а сега искаше да стане и
войвода. Усмихна се. Само един живот нямаше да му стигне, за да ста
не всичко това.
Така минаха няколко дни. През деня хайдутите се упражняваха на
бой е ятагани, борба и стрелба. Велко ги готвеше за нещо, защото е вре
мето езикът му ставаше все по-остър и рязък, виното намаляваше, а се

увеличаваше храната. Всички усещаха, че войводата ги готви за някак
ва битка и ставаха все по-сериозни и съсредоточени. Манол и Кара То-
зю даваха тон на всички останали. Яне опозна мъжете и откъм сериоз
ната им страна. Това вече бяха истински хайдути и каупи - силни, със
редоточени и намръщени. Те бяха резки и лоши и Яне гледаше много да
не им се мотае в краката. Вечер той се упражняваше с Велко, който го
готвеше за кесиджия, а после Василка го учеше как да използва билки
те, да бае и да се грижи за духа и за душата си. Яне настояваше Велко
да го учи на Бимбеловия начин на борене. Сега откри колко различни
бяха двата начина - Бимбеловият и Боляровият. Някога, когато познава
ше само борбата на неговия род, той смяташе, че Боляровият начин е
по-добър, защото не беше познавал другия и го беше подценявал. Пос
ле за известно време му се струваше, че борбата на Велко е непостижи
ма и най-доброто нещо на света. По-късно започна да цени и двата на
чина и се опитваше да ги съчетае. Тава беше начинът да събере в едно
двете най-силни борби и да се "въоръжи" с тях. Вече мислеше за борби
те, като за ръце. Боляровият начин беше дясната му ръка. Той беше ро
ден с нея, но не можеше човек да се бори само с една ръка. Така скоро
разбра, че Велковите псхливански техники трябва да станат като лявата
му ръка. И само с две ръце можеше да стане истински добър. Само с две
ръце можеше наистина да се бори. Трябваше да бъде упорит и да нап
рави двете си ръце част от себе си, без да има предпочитания към една
от тях. Скоро откри, че е много по-трудно да съчетае двете борби, от-
колкото просто да научи Велковата. На много пъти се отчайваше и бе
ше на път да се откаже, но той много добре помнеше, че иска да стане
башпехливан. В живота му се беше появила възможност и гой трябва
ше да я използва. Отначало му се струваше, че предава Болярови, като
учи техниката на Бимбелови, но после реши, че само така може да ста
не най-добър. Ако не се възползваше, щеше да си остане един от дълга
та върволица Болярови, победили или загубили от Бимбелови. Той ис
каше да бъде нещо повече. Най-добър! Трябваха му двете ръце! Трябва
ше да изучи врага докрай! След него може би щеше да остане само един
род и това щеше да бъде Болярови, но вече държеше и Бимбеловата
борба. След него Бимбелови щяха да бъдат вечно вгори. Яне внимава
ше. Трябваше да спечели доверието на Велко и да изкопчи всичко, кое
то той знаеше. Войводата като че ли не се досещаше за това, което той
правеше и мислеше, и съвсем чистосърдечно му показваше всичко, за
което той питаше. А Яне питаше и питаше. И оставаше понякога по ця
ла вечер да се упражнява. Не се знаеше още колко щеше да може да се
Ill том "Хайдут 185 II глава "Бачкъой
възползва от Велко, затова той използваше всеки миг, мислеше и се уп

ражняваше непрекъснато, до пълно изтощение.
От ден на ден ставаше все по-добър. Скоро започна да дава голяма
съпротива на Велко. Войводата, макар да беше много по-едър и тежък,
скоро започна да чувства стоманения захват на по-младия пехливанин и
все по-често се измъкваше на косъм от задушаване или тежко тръшва-
нс. Скоро Велко трябваше да признае пред себе си, че сред Бимбслови
няма толкова силен млад пехливан и че Яне е един от най-добрите, ко
ито е срещал. Ако беше малко по-голям и тежък, той със сигурност ще
ше да го хвърля. Момчето беше родено за пехливанин. Такава сила, бър
зина и издръжливост, никога не беше виждал събрани в един човек. Яне
започна ден след ден да упражнява еленси в едно дебело дърво. Скоро
ръцете му станаха като железни, а кората на дървото се обели от кора
вите му шамари. Мъжете гледаха как момчето всеки ден, бавно и упо
рито, удря ръцете си в дървото. Отначало се шегуваха. Имаше нещо
смешно в младото момче, което всеки ден налагаше вековното дърво,
но скоро и те признаха, че упоритостта на много по-дребния може да
победи много по-голямото и изглеждащо по-силно.
Понякога на майтап мъжете караха Яне да им удари еленси в гърба и
тогава усещаха каква разрушителна сила се крие в този шамар. Дори
при лек удар той успяваше да накара гръбнаците им да изхрущят, като
при счупване. Яне им разказа как с едно еленси беше успял да просне
башпехливанина Кая и да го изпрати в несвяст. Разказа им за дядо си,
който на младини беше успял да повали кон и да го убие само с едно
еленси. Кауците иначе нямаше да повярват, но пред тях беше живото
доказателство. А и Велко подкрепи Яне, като каза, че е чувал тази исто
рия и че конят е бил на Крилат Димо.
Скоро Яне осъзна колко умно беше постъпил тези дни. Колко пред
видливо не беше оставил нещата за по-късно. Една сутрин Велко го
сбута и му каза:
- Хайде, тихо ставай и се приготвяй! Тръгваме на път!
- Къде? Какво? - Яне още не се беше разсънил.
- По-тихо! Ставай! Никой нс бива да ни чуе!
Яне стана и навърви навущата си. Макар да беше лято, сутринта беше
студена и влажна. Той препаса ятагана и тръгна след Велко. Велко се но
сеше напред, с леката си стъпка. Той като че ли не ходеше, а летеше и са
мо тук-там докосваше земята. Яне тежко тътрузеше крака след него.
- Войводо, накъде сме тръгнали? Защо така внезапно тръгнахме?
- Не говори глупости! - троснато отвърна Велко. - Трябва да те нау
чим да спиш тихо и леко като котка и да се будиш мигновенно, и ведна
га да можеш да действаш! Вече един час ходим, а ти още спиш и си жер

тва! Така че не мисли за глупости, а помисли за себе си! Освен това се
га вече не си каук, така че свали шапката си и си сложи тази - като каза
това, Велко му подаде една обикновена кожена шапка, която Яне нахлу
пи на главата си. Веднага почувства някакво облекчение. Ниската шап
ка беше много по-лека и много по-лесно се носеше.
- Когато действаш като кесиджия, трябва да си готов да тръгнеш вед
нага и навсякъде, без да питаш, без да се оплакваш и никой не бива да
знае какви са мислите ти и накъде си тръгнал. Помни, когато си кеси
джия, ти трябва да си друг човек и никой не трябва да те познава! Мо
же да живееш цял живот с жена и тя да не знае, че си кесиджия и какво
правиш. Мен, в селото, в което живея, ме смятат за чалнат. Съселяните
ми мислят, че съм с бавен ум и ме съжаляват. Цял живот така живея и
дори да ме срещнат и да разберат какво правя, те няма да повярват, за-
щото за тях аз съм Дели Велко. Кауците знаят, че съм техен войвода и
са сигурни, че съм само това. Те няма да повярват, че съм кесиджия или
че съселяните ми ме смятат за чалнат. Цял живот слагам маска пред ли
цето си и играя роли. Ти ще питаш дали не ми е трудно. Не! Не е труд
но! Това не е маска. Това е моята стена и аз съм скрил зад нея същност
та си. Ти ме познаваш и като кесиджия. Като такъв ме познавате само
ти и мама Василка, но дали съм само това?
Яне беше силно заинтересуван от думите на Велко.
- Така ли е, Велко Кесиджи?
- Не, знам! Ти ще кажеш! - каза Велко и загадъчно се усмихна.
Двамата продължиха да вървят мълчаливо почти през целия ден.
Хълмовете и баирите нямаха край. Тъкмо изкачваха някой и Яне вече
мислеше, че драпането по баирите е свършило, когато пред тях се разк
риваше нов, още по-висок баир. Момчето вече беше престанало да ги
брои и да се надява, когато Велко спря. От дългото ходене краката на
Яне се бяха подули и обелили.
- Стигнахме ли? - е облекчение и надежда попита Яне. Вече беше за
почнало да се стъмва и той се чудеше дали няма да останат на крак и
цялата вечер. Силите вече го напускаха и му се струваше, че няма да мо
же да изкачи още един баир.
- Ще чакаме! - каза кратко Велко.
Яне въздъхна с облекчение и се отпусна на земята. Имаше нужда от
почивка. През целия ден не беше слагал и троха в устата си, но не се бе
ше сетил да вземе храна. В този момент Велко го спаси. Той бръкна в
пояса си и извади малка кърпа на сини и бели ленти. В нея той беше за
гърнал едно сухо парче месо.
I ll том "Хайдут” 187 II глава "Бачкьой "
- Когато кесиджията е на път и няма възможност да яде друго, тряб

ва да носи сушена пастърма. Тя дава много сила, но трябва да сс яде
много бавно и дълго да се държи в устата. Така може да не спираш, за
да се храниш, и в същото време да вървиш и да изпълняваш задачата си.
Пастърмата е храната на кесиджиите.
След тези думи, Велко извади тънката, като жило на оса, кама и с нея
отряза едно толкова тънко парченце от пастърмата, че през него може
ше да се вижда и го подаде на Яне.
- Сложи го под езика и смучи! - каза той. - Ако искаш бързо много
сила, режеш така, на тънко, пастърмата и я смучеш! Ако искаш по-дъл
го да получаваш сила, режеш дебело парче и го смучеш дълго! Колкого
по-суха е пастърмата, толкова по-добре. В себе си тя събира силата на
месото. В нея има и много сол, която е много ценна при дълги пътува-
ния, когато се потиш и си в планина или пустиня. Но трябва, докато се
суши пастърмата, отначало да се държи на сянка, за да поеме в себе си
мрака и силата на нощта, а след това на слънце, за да задържи слънче
вите лъчи и топлината. Опитай и усети светлината и топлината, които
това месо излъчват!
Яне наистина усети топлина под езика си и нещо го накара да се ус
михне.
- Ето, виждаш ли!?
Яне също беше изумен. Всичко, което казваше Велко, беше толкова
странно. Той го караше да обръща внимание на толкова обикновени не
ща, но му ги разкриваше по такъв начин, че Яне всеки път се изумява
ше. Велко му разкриваше един свят, за чието съществуване Яне дори не
подозираше, но той беше толкова красив и магичен. Никога досега той
не се беше сещал, че храна може да съдържа топлина и светлина, а се
га това месо го караше да се усмихва. Наистина, само след две-три пар
ченца той се почувства сит. Толкова храна на софрата нямаше да му
стигне само за единия зъб, а сега вече беше сит. Велко извади бъклица
с вода. След като пийна, Яне се почувства съвсем нахранен.
Вечерта се беше спуснала. Околните хълмове потънаха в мрак и ста
наха още по-тъмни. Велко направи знак на Яне и двамата тръгнаха в
мрака. Кесиджията се движеше бързо и леко. На Яне му беше много
трудно и едва го следваше. Когато се изкачиха на един връх, пред тях се
разкри странна гледка. Пред очите им се разкриваше цялото поле. Тук-
там се виждаха мъждукащи светлини. Това явно бяха селцата в равнина
та. Там някъде в ниското беше и Боляровия хан. Двамата се спуснаха
бързо надолу. На Яне му се струваше, че препускат. Още не беше стана
ло полунощ, а двамата вече бяха стъпили в равнината. Отначало това
стана без Яне да разбере, защото планината постепенно премина в по-

ниски хълмове. Двамата продължиха да вървят през цялата вечер. На ня
колко пъти до слуха им достигаше лаят на кучета. Явно минаваха около
някакви села или овчарски кошари. Вечерта започна бавно да се оттегля,
а небето изсвстля, макар слънцето още да не се виждаше. Чу се и куку-
ригането на петли. Сега двамата се намираха до малка горичка. Велко
спря и започна да се оглежда.
- Трябва да вървиш тихо и точно зад мен! - каза той. - И не се откло
нявай нито на крачка! - като каза това той разчисти едни треви и храс
ти, при което пред очите им се показа желязна врата. Тя беше толкова
добре скрита, че човек можеше да мине съвсем близо до нея и да не я
забележи. На вратата имаше голям железен катинар. Велко го отключи
и двамата навлязоха в тъмен коридор. Със себе си не носеха светлина.
Велко го водеше с твърда стъпка, а Яне го следваше. Вървяха в тесни
коридори, които на места бяха толкова ниски, че на големия мъж се на
лагаше да се навежда. После изкачваха стълби, спускаха се, завиваха
наляво или надясно. Явно се намираха в някакво подземие, което беше
подобно на лабиринт. Яне беше свикнал, ако мине веднъж по един път,
да го запомни и да може да се върне по него, но сега беше сигурен, че
не можеше да направи това. Затова следваше Велко още по-внимателно.
Стигнаха до много стълби, които се виеха, после коридорът стана все
по-тесен. Стълбите също бяха от камък и това донякъде го успокоява
ше, поне не можеше да се продънят под краката им. Кой знае, ако бяха
дървени, в това подземие, колко гнили щяха да бъдат. Струваше му се,
че са в подземието от цяла вечност. Вече дори беше забравил, колко е
изморен и че от едно денонощие е на крак. Най-накрая Велко отвори ня
каква врата. Яне го последва. Бяха в нещо като малък зимник. Велко от
вори и друга врата и пред очите на Яне се разкри друг свят. Изведнъж
се бяха оказали в една стая, а те самите бяха излезли от един долап,
вграден в стената, с две големи дървени врати. Яне беше изумен. Вля
зоха през желязната врата в полето и се оказаха в одая.
Стаята беше голяма. Точно срещу долапа имаше огромен дървен
нар, на който свободно можеха да легнат четири големи мъже. Вляво
бяха джамовете. Те бяха с ковани решетки и тежки дървени капаци, ко
ито се затваряха плътно и не пускаха слънчева светлина. Вляво от про
зорците беше вратата. В стаята нямаше нищо излишно. Всичко беше та
ка подредено, като че ли тук не живееше никой, а просто чака своя сто
панин. Дали това не беше стаята на Велко Кесиджи?
Велко внимателно затвори вратата на долапа, тази която отваряше
пастта на коридора, водещ към лабиринта и двойната врата на долапа.
След това се обърна към Яне и каза:
III том "Хайдут " 189 11 глава "Бачкьой"
- Гладен ли си? Жаден ли си?

- Не!
- Тогава се завий с чергите и легни да поспиш, пък аз ще изляза мал
ко да видя какво става! На никого не отваряй и никъде не ходи! Не вди
гай шум, защото в другата стая живее едно момче! Разбра ли?
Яне поклати глава. Велко излезе безшумно през вратата, а той се зави
с одеало. Помириса тъканото от цветни парцали одеало, което имаше ле
ка миризма на мухъл и влага и му напомняше за родната къща. От колко
отдавна не беше спал върху легло. Намести се още веднъж. Топлината и
спомените се разляха блажено из тялото му, а краката му олекнаха. Спа
дълбоко. Когато се събуди, беше напълно огпочинал и наспан. Стана
бавно. От Велко нямаше и следа. Приближи се до джамовете. Капаците
бяха толкова плътни, че през тях не пробиваше никаква светлина. Яне
търсеше някаква цепнатина, за да види къде се намира. Най-накрая отк
ри дупка от чегъ Това беше единствената пролука. Погледна през нея и
пред очите му се разкри чудна гледка. Не знаеше как, но се намираше на
втория кат на една къща. Не виждаше, но може би зад гърба му имаше
баир, иначе нямаше как от подземието да излязат на втория кат. Или мо
же би с витата каменна стълба се бяха качили догоре? Яне не можеше да
гадае, затова реши да разгледа това, което беше пред очите му. А това бе
ше огромен двор, в който нямаше нищо засято. Целият двор беше обра
съл с гъста трева, а в нея бяха пуснати два коня, които свободно пасяха
и дори не бяха вързани или поне спънати. Нямаше и нужда, дворът отв
сякъде беше ограден с висок дувар, а леко вляво се намираше огромна
порта, през която можеше да мине волска кола, натрупана догоре със се
но. До голямата дървена порта имаше по-малка врата за хора. Тези вра
ти се правеха, когато минава сам човек, да не се отваря голямата порта.
В двора не се мяркаше нито един човек. Тогава Яне насочи погледа си
още по-наляво. Там имаше друг голям двор, същият като този пред къ
щата, в която беше той, но в него имаше голямо движение. Не успя да го
разгледа добре, защото дуварът беше прав и висок и скриваше голяма
част от другия двор, а слънцето вече залязваше и не се виждаше добре.
Освен това дупчицата на чепа не позволяваше да погледне по-нататък.
Гладът отново се появи. Яне седна на миндера. Гледаше към дупчицата,
която като око на умиращо диво животно бавно помръкваше. Мина мно
го време. Не искаше да стане да се упражнява, защото се чувстваше умо
рен, а и не знаеше колко път го чака още и кога ще тръгнат. Затова реши
да пази силите си. А и Велко го беше предупредил да пази тишина. Ис
каше да мисли за нещо, което му се беше случило в последните дни, и
да си обясни къде се намира, но гладът го превзе. Сега да имаше отня
къде поне едно мъничко парченце пастърма!
В този момент дочу странен шум. Той идваше от вратата, през която
с Велко бяха влезли - от долапа. Лявото крило, бавно и безшумно, се от
вори и Яне щеше да извика от ужас. Вече беше тъмно, но той почувст
ва нечие присъствие, което изпълни стаята. Нещо голямо, подобно по
ръст на Велко, безшумно се движеше в мрака. Яне отвори очи, но нищо
не видя. Той си спомни как Велко се разтваряше в мрака на нощта. Бе
ше сигурен, че това е кесиджията. Сигурно беше излязъл и сега се връ
щаше през тайния вход в стаята. Въпреки че беше сигурен, Яне не пос
мя да се издаде и с най-малък шум или движение. И тогава разбра, че
"сянката" го е забелязала. Тя застина и вече никакъв шум и движение не
се долавяше в мрака. "Сянката" го гледаше, взираше се в него и го про
низваше с поглед. Яне чувстваше всичко това. Този демон го беше забе
лязал. Дали беше учуден, изненадан или уплашен, Яне не можеше да
каже, но това не беше Велко. Това беше някой друг или нещо друго.
Спомни си думите на Василка, че всеки кесиджия има слуги и роби
сред света на сенките, които му служат, и духове, които му помагат.
"Кесиджията не е човек, той е същество, което може да добива най-
различна форма!"
Тогава Яне помисли, че тя говори за това как Велко беше направил
така, че да изглежда нисък, гърбав и сакат. Сега обаче се замисли за не
щата от друг ъгъл, защото после бабата беше пояснила: "Той, кесиджи
ята, не просто убива хора. Той участва в една небесна битка и воюва
срещу демони и дори срещу самия Дявол!"
Ами ако съществото в стаята не беше човек, а някакъв таласъм или
караконджул? Гърбът на Яне настръхна, а космите на ръцете му се из
правиха.
- Ако мръднеш, ще умреш! - Яне чу гласа, който беше дълбок и дрез
гав, макар и много тих. Това беше глас на човек, свикнал да заповядва,
но и свикнал заповедите му да се изпълняват. Но това не беше гласът на
Велко. Човекът говореше на турски. Яне го разбра много добре. От оде
ве той се взираше и се опитваше да види поне малка бяла част от лице
то на мъжа. Колкото и да се беше прикрил, все щеше да се вижда лице
то му. Нищо обаче не виждаше, нито силует, нито лице.
Яне се чудеше как да реагира и какво да каже. Кой беше човекът?
Какво искаше? Турчин ли беше? Дали трябваше да каже, че е гост на
Велко, или да не си признава, че го познава? Кое беше правилното?
Яне се сети за ятагана си. Беше го откачил от силяха си и го беше ос
тавил близо до стената. Бавно плъзна ръката си към стената. Не беше
решил какво да прави, но предпочиташе ръката му да държи кокалена-
та дръжка на ятагана. Плъзгаше бавно ръката си и в този момент почув
ства леденото острие върху гръкляна си.
III том "Хайдут” 191 II глава "Бачкъой"
- Мръднеш ли си мъртъв! - тихо изхриптя гласът.

- Аз съм Яне!
- Не ме интересува! Мълчи!
Яне реши да заговори човека. Така щеше да разбере кой е той и как
во иска. С това искаше да покаже на човека, че няма лоши намерения.
Реши да отвлича вниманието на "сянката", за да може да се доближи до
дръжката на ятагана. В този момент острието се вряза по-силно в грък
ляна му.
- Казах! Не мърдай!
Отдолу, някъде отдалеч, се чуха стъпки. Навън имаше дървена стъл
ба и някой се качваше по нея. Не беше сам. Яне различи стъпките на
двама души. Обзе го надежда, а после отчаяние. Това можеше да е доб
ро, но можеше да и е лошо. Яне можеше да не доживее помощта. Да из
вика ли или да се спотаява? Какво да прави?
Хората стояха пред вратата и нещо си говореха. Напрежението на
растваше, а Яне се молеше хората да влязат по-бързо. Най-накрая това
стана. Вратата тихо се отвори. Главата на Яне беше обърната, така че не
можеше да вижда вратата, въпреки това беше сигурен, че това е Велко
Кесиджи.
- Кой е? - попита тихо Яне.
Беше усетил нечие чуждо присъствие. Яне очакваше нападението на
мъжа и се чудеше, ако го освободи, с какво може да бъде полезен на
Велко. Първо щеше да скочи към стената и да сграбчи ятагана, само че
след това не знаеше какво точно да прави. В стаята цареше пълен мрак.
Дори навън да имаше някаква светлина, плътните дървени капаци я
спираха и в стаята цареше гъст лепкав мрак. Дори да извадеше ятагана,
едва ли щеше да посмее да нанесе удар. В този мрак можеше да уцели
както нападателя, така и Велко. Можеше дори себе си да нарани.
Докато Яне мислеше всичко това, нападателят заговори и така го из
ненада. Той явно не готвеше нападение.
- Дур азънджък, Велко кехая*! Тук има някакъв човек! Сигурно гот
ви засада!
Яне разбираше всяка дума, която "сянката" произнасяше. Той го бе
ше взел за нападател. Явно беше поканен и добре познаваше Велко.
- Пусни го, ефенди кесиджи! Не го наранявай, той е мой ученик!
- Не знаех, че имаш ученик, Велко Кесиджи!
- Той е отскоро. А иначе имам двама ученика, ага. Искам да погово
ря с теб за единия, а освен това и по нашите си работи. Носиш ли два
та документа, за които говорихме?
*Спри за малко, чакай, Велко кехая!
- Нося ги, ага!

Двамата говореха на турски и Яне разбираше всичко. После Велко
зачатка с кремък. Яне видя как искричката попадна в праханта. Това бе
ше гъба, с мрежеста структура, кисната в бича урина. Тя пое искричка
та, която "затича" по власинките на праханта и скоро се разгоря. О г пла
мъчето Велко запали една свещ. Тя освети стаята в бледа светлина. И
тогава Яне го видя. Ето защо не го беше виждал в тъмното. Мъжът бе
ше с черна като махагон кожа. Гой беше арап, но от тези най-черните.
Сега, когато светеше и той премахна кърпата, която закриваше лицето
му, отдолу се показваха червени месести устни, а когато говореше бели
те му зъби лъсваха.
Сега вече Яне можеше по-подробно да огледа мъжа. Той беше едър,
разбира се, малко по-дребен от Велко, но не по-малко впечатляващ от
учителя му.
Мъжете седнаха на земята с кръстосани крака. Арапът подаде на
Велко един кожен цилиндър. После двамата поговориха още малко.
След това човекът стана и си тръгна отново през вратата в долапа. Пре
ди да излезе, той огледа Яне, като че ли да го запомни. Яне също запом
ни тази среща завинаги.
Когато арапинът кесиджия си тръгна, любопитството на Яне съвсем
се изостри. Момчето се приближи до Велко, който явно се готвеше да
спи и го попита:
- Това кесиджия ли беше, Велко ага?
-Да!
- Нали казахте, че кесиджии никога не се събират?!
- Така е, но от известно време се замислям върху това, как ли би из
глеждала цяла чета съставена само от кесиджии. Представи си цяла ар
мия изградена от кесиджии. Затова аз смятам след време може би всич
ки кауци да бъдат кесиджии. Това сигурно няма да стане по мое време.
Може би, когато ти ще си войвода на кауците, ще стане. Затова реших
да подготвя не един, а двама кесиджии. Мощта на такава чета ми се
струва толкова голяма, че дори аз не мога да си представя колко голямо
и страшно нещо ще е.
- Кой е другият ви ученик?
- Това не те интересува! Ставай да се упражняваме!
- Но, аз мислих че ще лягате.
Яне остана в стаята още няколко дни. Не излизаше никъде и само по
някога, когато оставаше сам, гледаше през дупката в капака. Велко нас
тояваше да се упражняват, но вече не въртеше ятагана и не се биеха с
ками, а само се бореха. През втория ден в стаята, за голямо учудване на
Яне, влезе баба Василка. Тя носеше много черги, които застлаха една
I ll том "Хайдут 193 IIглава "Бачкьой"
върху друга на пода и така се бореха на меко върху гях. Освен това Ва
силка всеки ден по три пъти му носеше храна. Обилна и много вкусна,
храната го накара да се чувства здрав и силен.
Велко го учеше на борбата на Бимбелови, а Яне сам упражняваше
хвърлянията на Болярови и тяхното характерно вдигане на противника
и силно удряне в земята, наречено тръткане. Яне се забавляваше, защо-
то макар много по-нисък и лек от Велко, вече можеше да го задържи и
се чувстваше равен по сила на него. Това не се харесваше на великана,
но в същото време го радваше. Освен всичко останало кесиджията го
караше всеки ден да упражнява своето еленси. На Яне му се струваше,
че Велко го готви за нещо определено, защото в последните дни той
стана много настоятелен.
През цялото време Яне си спомняше посещението на арапа кесиджия
и си припомняше колко неподготвен се беше оказал във всяко отноше
ние. Затова той си поддържаше знанията с оръжие, а един път, когато
Василка беше при него, я попита:
- Бабо, искам да ми разкажеш за демоните!
Жената го изгледа учудено.
- Защо ти е това?
- Защото искам да знам дали може човек да се превърне в друго съ
щество? Ти ми каза, че кесиджиите участват в небесната борба, водена
между ангелите, архангелите и демоните. Като какви участват в тази
борба? Те от добрите ли са или от лошите? Кесиджиите от страната на
доброто ли са или на злото?
Бабата приседна на леглото, подгъна престилката под коленете си и
заговори:
- Има четири вида същества, както ти ги нарече демони. Те не са спо
ред християнската религия, а според нашите народни вярвания.
- Бабо, защо кесиджиите трябва да се интересуват и от магии? Не е
ли достатъчно само да са православни християни?
- Християнството е за обикновените хора. Да има хората в какво да
вярват, но не е достатъчно, ако искаш нещо повече. Магиите носят по-
голяма сила и затова кесиджиите, освен че са християни, се нуждаят и
от тази сила. Слушай сега за магическите същества, ще ти разкажа
всичко за тях!
Вампирът се нарича още въпър (въпир, въпр), тенец или самодив. То
ва е същество, което произлиза от душата на нечист мъртвец. Хората
знаят, че това са самоубийци, убити, ударени от гръм, удавени и замръз
нали, но това са и душите на починали деца, които не са покръстени.
Също така вампири стават душите на хората, погребани не като христи
яни - неокъпани, неопяти, неприкадени с тамян. Това обаче са бабини
деветини. Сещаш ли се кои са въприте? Кои са най-силните въпри, ко

ито ползват и живите кесиджии?
- Не! - Яне слушаше като омагьосан. Въпросът на старицата го изне
нада. Той въобще не се сещаше за какво говори жената.
- Не се ли сещаш?
- Не! - Яне беше съвсем искрен.
- Кесиджиите са хора, които не са нито християни, нито мюсюлмани,
нито евреи. Те живеят по своите си закони и правила и имат своята ре
лигия.
Яне много искаше да попита коя е тази религия и има ли си име. До-
като слушаше старата жена, той “сънуваше” с отворени очи. Струваше
му се, че знае толкова много неща за кесиджиите. Дали те имаха напи
сана книга, с техните правила и религия? Дали нямаше да бъде той чо
векът, който някой ден, след като стане най-добрият и известен кеси-
джия, няма да напише книгата за тях?
Старата жена обаче продължаваше да говори:
- Според кесиджиите, мъртвите кесиджии стават вампири и те ги из
ползват, като викат душите им от света на сенките, защото душите на
кесиджиите не отиват нито в рая, нито в ада, а в света на сенките, откъ-
дето могат да бъдат повикани от живите кесиджии. Затова кесиджиите
не се страхуват от смъртта.
Иначе хората смятат, че душата на умрелия може да стане вампир,
когато го прескочи котка или куче, или го прелети птица.
- Но това няма нищо общо с кесиджиите? - каза Яне.
- Слушай сега! Смята се, че въпри стават анатемосаните, безбожни
ците, врачките и магьосниците. Ако хората знаеха за кесиджиите, щяха
и за тях да смятат така.
Всъщност църквата е против вампирите, само заради едно нещо, за
щото те могат да се прераждат и душата им да се завръща в този свят.
Знаеш, че християнската черква твърди, че това е невъзможно и че не е
дадено от Бог да става така. Тогава единствената възможност е това да
е от Дявола.
- Затова ли родът на Велко е Шейтанов?
- Да, затова! Най-лесно е да извикаш душата на вампир или въпър в
Мръсните дни, Тодоровата и Русалийската неделя, и през Вълчите праз
ници. Според хората има много начини едно тяло да не се преражда.
Например опалване на мъртвеца или на неговия гроб, забиване на трън
от глог в тялото на мъртвеца, корема или петата, увиване на мъртвото тя
ло в мрежа или с обръч от къпина, поставяне на брадва, кама, нож или
друго остро оръжие в ковчега, забиване на вретено в гроба, засяване на
чесън или заравяне на варени яйца в гроба. Вампирът се представя по
I ll том "Хайдут” 195 IIглава "Бачкьой"
най-различни начини: като невидим дух - сянка, голям и изпълнен с кръв

кожен мях, който се търкаля по пътищата, човек без кости и без нос, с
червени очи и метални зъби. Плаши се от вълк и куче, от остри предме
ти, катран, кръст и светлина. Въпърът, според народните поверия, изли
за през малка дупка от гроба, но само вечер. Щом пропеят първи петли
и изгреят първите слънчеви лъчи, той се прибира в гроба си. Ако не ус
пее да стори това, се пръсва и от него остава само кърваво петно.
Слушай сега какво смятат кесиджиите! Това е много по-важно! След
като човек умре, душата му обикаля 40 дни и не е нито в тялото, нито
на небето. Кесиджийската душа, за разлика от душите на обикновените
хора, които са християни и които чакат ред пред портите на Свети Пе
тър, е душа, която иска да се прероди. Кесиджийските души обикалят
из света и търсят тела, в които да се вселят. Най-доброто тяло, което ду
шата на кесиджия може да си избере, това е тялото на жив кесиджия. За
това, когато кесиджиите разберат, че е починал друг кесиджия, преста
ват да се бръснат, защото се смята, че ако се порежат, през тази пролу
ка в тях ще навлезе вампирясалата душа на мъртвия кесиджия и те ще
загубят своята собствена.
Най-страшното нещо е род, в който има много кесиджии. Понякога
те приемат душите на своите предни. Сега само веднъж ще ти кажа за
що Вълчан и Велко са Шейтанови. Ако до 40 дни след смъртта на чо
век неговата превъплътена във вампир душа не бъде унищожена, демо
нът може да придобие плът и кръв и става плътеник. Така той може да
заживее сред хората. Ако се ожени, от брака му се раждат деца-вампир-
чета. Те имат магически способности да гонят и да убиват демони. На
ричат ги вампирджии, святочери, глогове, джадии или вампирари.
Убиването на вампири става винаги в събота, защото само в съботен
ден вампирите остават да спят. Тогава джадиите се събличат голи и с
ножове в ръце, и с кръстове на врата, тръгват да ловят вампири. Вампир
се убива като гробът му се прободе с кол от глог или железен шиш. а в
дупката се излива вряло вино или вода. Върху гроба се запалва огън от
тръни. Понякога тялото на вампира, което е червено и подуто, се изпра
вя и се промушва с кол.
След вампирите вторите същества са върколаците. Според някои от
магьосниците те са много близо до вампирите, но според мен са съвсем
различни. Някъде върколаците ги наричат вълкодлаци. Това е същество
между вълк и човек и показва превъплъщението на човек във вълк. Най-
често се олицетворява от страховития вълк водач Куцалан. Според ке-
сиджиитс върколаците са превъплътени мъртви души на кесиджии. Те
освен във вампири могат да се превъплътят и във върколаци, защото
обикновено се смята, че хората, които са пролели много кръв, се пре-
въплъщават във върколаци. Представите за върколаците са свързани е

така наречените Вълчи празници. Последният от тези празници е пос
ветен на Куцалан. Така се наричал предводителят на вълчата глутница.
Той е куц и е най-страшният и кръвожаден от глутницата. Върви после
ден и затова в негова чест се празнува последният ден от празниците.
Наричат го Куцалан, но всъщност истинското му име е Вълчан.
Третите същества са караконджолите. В Родопите им казват поганци.
Кара означава черен, а конджол - страшилище. Представите за каракон-
джоли са много различни. Той е страховит мъж - куц, едноок, е рога,
опашка и космато тяло. Превръща се във вълк или куче. Много от хора
та смятат, че караконджолите обикалят места, където се колят коледни
те прасета, облизват кръвта и изяждат пепелта. Затова се забранява да
се изхвърля пепел през Мръсните дни.
Четвъртите същества са таласъмите. Представата за тях се свързва
със задължението да се пренася жертва при строеж на къща, черква,
мост, кладенец или чешма. Вярва се, че ако в основите на всяка сграда
не е заколен курбан или не е пренесена жертва, тя няма да бъде трайна.
Чувал си навярно песни, в които се пее за вграждане на сянка в темели
те на сграда?
- Да, чувал съм!
Яне дори си спомни една песен, в която се говореше как точно става
това. Припомни си думите на песента, как майсторите измерват, е чер
вен конец, сянката на човека или на неговата стъпка и го зазиждат в ос
новата на строежа. След 40 дни пострадалият умира и душата му се
превръща в таласъм - нощен демон, който живее завинаги в постройка
та и я пази. Таласъмът е невидим дух, сянка в бели дрехи, млада невес
та или животно.
- Кесиджиите смятат, че те са сенки и всеки един от тях трябва да се
вгради в основата на сградата, която всички кесиджии изграждат чрез
сенките си. Какъв беше духът, който си срещнал?
Яне се замисли. Чак сега разбра защо Велко и арапинът могат да из
чезват и да се разтварят в тъмното. Така и не можеше да определи и да
"смели" всичко, което бабата му беше казала.
След няколко сутрини Велко смушка Яне и му каза:
- Ставай!
Той отвори очи и видя, че е още тъмно. Все още в просъница попита:
- Какво? Какво става?
Велко се намръщи. Момчето явно още не се беше научило да се съ
бужда като кесиджия. Отвън се чуха тихи стъпки. На вратата се почука.
Беше Василка. Тримата излязоха през вратата на долапа и после през
коридора. Този път жената беше взела борина и Яне успя да огледа мно-
гобройните тунели в подземието. Отвориха желязната врата и пак се

оказаха на поляната. Все още беше тъмно. Жената започна да говори, а
Велко и Яне се съблякоха съвсем голи. Яне се притесняваше и срамува
ше, но Велко почти го застави. После момчето правеше това, което ЕЗел-
ко правеше, и го следваше през цялото време. Най-накрая двамата лег
наха и започнаха да се търкалят из тревата. Тя беше росна и скоро Яне
целият беше изкъпан от росната вода. После Василка продължи да из
пълнява магиите си, а Велко се облече. Яне понечи да направи същото,
но мъжът го спря.
- Това е за сила! - каза Велко. - Но не обикновена, а свръхсила! Бъди
готов! Утре тръгваме! Ти вече си побеждавал веднъж на Четиридесетте
извора, нали?
Без да каже нищо Яне само кимна с глава.
- Сега Василка иска да направиш последното нещо, за да се увери, че
от теб ще излезе кесиджия.
- Какво е то, Велко Кесиджи?
- Тя ще ти каже. Само да знаеш, че отначало и аз прескачах къпина.
Яне се изуми. Наистина скоро Василка го отведе до една къпина, ко
ято беше доста висока и го накара да я прескочи. Това съвсем не беше
лесна работа. Той неведнъж се беше закачал в такъв храст и знаеше кол
ко лошо се забиваха късите му остри бодли. Долу под баира, под Боля-
ровия хан, имаше голяма къпина, висока колкото къща на два ката. Май
ка му много обичаше малките черни сладки плодове. Тя караше баща
му да носи една дървена стълба, която опираха направо на храста. Пос
ле се качваше по нея и така можеше да остане цял ден. Един ден баща
му пак метна стълбата върху храста, а майка му береше. Изведнъж се чу
страшен вик. Майка му беше паднала в средата на огромния храст. Кри
вите, като котешки нокти, трънчета бяха закачили роклята и сукмана й,
а белите й крака безпомощно махаха в средата на къпината. Храстът бе
ше толкова голям и гъст, че майка му висеше във въздуха. Сукманът й
беше вдигат високо и скриваше очите й. Тя крещеше за помощ, а баща
му се превиваше от смях на земята. Той правеше това и защото знаеше,
че няма как тя да го види. Но дори когато се опита, той не можа да й по
могне. Така децата и бащата бяха много развеселени този ден, а майка
му беше цялата надрана и ги гледаше лошо. Тъй като роклята и фуста
та й се бяха вдигнали над главата, тя не ги беше видяла, но сигурно ги
беше чула. Тя хем молеше за помощ, хем не искаше друг човек да я виж
да така. Така че изваждането й от къпината продължи много дълго и
трябваше да го направят само Яне, Петко и баща им. Момчетата и баща
им също бяха надрани, но това беше нищо в сравнение с майка им.
Яне помнеше колко лошо надрана беше майка му и сега се намръщи.

Засили се и скочи с всичка сила, след което се претърколи във въздуха и
се приземи на крака.
- Той го прескочи без въобще да докосне храста! - каза жената.
- Скочи по-високо от мен - каза Велко.
Яне реши да попита за ритуала.
- Защо трябваше да прескоча къпина?
- Тя ще ти каже! И се обличай по-бързо, някой да не ни види!
Яне се обличаше, а старата жена му говореше:
- В началото Бог направил първите хора много дребни и ниски - джу
джета. Те не можели да обработват земята и ставали жертва на животни
те. След като изчезнали от земята Бог направил великаните - хора висо
ки над три метра, е огромни глави. Те се наричат исполини, елини, лати-
ни, жидове, къпинци. Те живеели в планинските пещери и се хранели
със сурово месо. Гласовете им били толкова силни, че можели да разго
варят помежду си от далечни планински върхове. Те не се бояли от гръ
мотевиците и влизали в люти битки със змейовете. Единствената запла
ха за живота им била къпината. Поради високия си ръст и тромавата си
походка, исполините се спъвали в храстите на къпината, падали и уми
рали. Затова били принудени да й принасят жертви и давали курбан. Бог
видял, че тези хора не са пригодни за земните условия и също ги унищо
жил. Накрая той създал средния човек и го опасал на кръста с пояс.
- Много хора смятат - каза Велко, - че от исполините са останали са
мо така наречените елински, жидовски или латински гробища, които
представляват огромни камари от камъни. Когато днешни хора минат
покрай тях, трябва да хвърлят камък върху тях, в знак на анатема. Ва
силка обаче смята, че някои жидове не са изчезнали и са успели да имат
деца от средни жени, които Бог създал след тях. Днес такива са почти
всички хора. Такива хора не могат да прескочат къпина и не могат да
станат кесиджии. След средните хора Бог решил да създаде най-съвър-
шените същества, затова създал змейовете. Женските змейове се нари
чат самовили. На тях обаче им било много трудно да имат деца, затова
змейовете започнали да си вземат жени от средните хора. Самовилите,
като останали сами, не можели да бъдат със средни мъже и станали ве-
щерки. Така с времето останали много малко чисти змейове и самови
ли. Днес във всеки един човек има среден човек, къпинчо и змей. Има
десетина човека, които са змейове, тоест змейското в тях е повече.
- Защо да не могат да станат кесиджии? - учуди се Яне.
- Не могат! - твърдо отговори старата жена.
Тримата се прибраха. Този ден Яне само лежа и яде. На следващия
ден щеше да участва в борбите близо до Станимака. Освен това Велко
Ill том "Хайдут 199 IIглава "Бачкъой”
му беше обещал, че ще му купи кесиджийска кама.

На другия ден тръгнаха още от зарана. Яне и Велко излязоха през
тайния вход, а там ги чакаше старата жена, е два оседлани коня. Едини
ят Яне много добре познаваше. Това беше огромният висок и тежък кон
на Велко, който той беше забелязал още в Боляровия хан. Двамата щя
ха да яздят до мястото, на което щяха да се проведат борбите. Така щя
ха да стигнат много бързо и нямаше да се изморят.
През пялото време, докато бяха стояли в стаята, Яне беше питал и
Велко, и Василка, как се казва селото, в което е къщата, но чак сега яз
дещият до него мъж му каза:
- Селото в което бяхме се казва Козбунар или Дълбок извор на бъл
гарски.
Чак сега Яне разбра, че през цялото време са били в къщата на Вел
ко Кесиджи.
- Защо трябва да се боря? Не е ли опасно, ако ме срещнат Кая, Кара
Мустафа или Али Бабаджан?
- Опасно е, дори много! Но ние не се страхуваме и не бягаме от труд
ностите! Да бъдеш кесиджия означава винаги да пазиш самообладание!
Каквото и да се случи! Запомни, нашето предимство не е в силата или
в бързината, а в търпението и самообладанието! Това са нашите най-
опасни оръжия!
Кесиджията ми предаде един документ, а аз трябва да взема друг та
къв, защото те са само два в света и докато не ги взема и двата, памет
та на баща ми е застрашена. Така че ти ще трябва да отвлечеш внима
нието на турските пехливани, за да мога аз да взема втория свитък.
- Нищо не разбирам! Как така ще привлека вниманието?
- Свитъкът, който искам да взема, по-скоро да си върна, е в Кая или
в Кара Мустафа. Той е много ценен и те не се разделят с него. Аз знам,
че и двамата ще са там, затова те вземам с мен. Сигурен съм, че щом те
видят те ще тръгнат след теб и така аз ще ги издебна и ще взема доку
мента.
- Откъде знаете, че свитъкът ще е у тях? Знаете ли какво има на него?
- У тях ще е, защото това са указания за най-голямото съкровище в
света!
Ако не беше видял купчината скъпоценности във Велковата дупка,
Яне би се усъмнил, но сам много добре помнеше и сега веднага повярва.
- Виждал съм ги! - каза Яне.
- Не! Не са те! Става въпрос за съкровищата на Вълчан войвода, ко
ито са много повече от тези, които ти си виждал. Дори Кая помоли да
го назначат за управител на Станимашката кааза, само и само да открие
местата на съкровищата. Затова той ме преследва.
Яне се замисли. Значи не заради него Кая и Кара Мустафа бяха оста
нали в Станимака.
- Ами ако ни заловят, какво ще правим? - попита Яне. - Кая и Кара
Мустафа сигурно няма да са сами, а с аскер.
- Няма да ни заловят? - твърдо каза Велко. - Но дори и да те хванат,
ти не им трябваш, а аз и китаба*, така че няма да те убият.
Вместо да "събере" мислите си преди борбите, които все повече
приближаваха, той мислеше върху думите на кесиджията. Скоро проу
мя колко много ще рискува. Може би в плана на Велко влизаше това да
го хванат. Той щеше да бъде само примамка. Това не му харесваше, но
нямаше какво да направи. Най-накрая наближиха мястото. Велко го на
кара да запаше ятагана на Кара Мустафа. С това Яне се убеди, че е точ
но така, както си беше мислил. Той искаше още повече да подразни тур
ските пехливани, а Яне щеше да го отнесе. Може би затова през цялото
това време Велко беше раздухвал историята с това как Яне е победил
само с един шамар султанския башпехливан и как е взел ятагана на Ка
ра Мустафа. Момчето се чувстваше излъгано и чак сега разбра колко
стар и обмислен е планът, в който сега участваше. Дали това, че Велко
искаше да го научи да стане кесиджия, не беше лъжа? Спомни си обу
чението на кауците. Те сигурно също щяха да имат някаква задача в
плана на Велко. Колко голям ум трябваше да има човек, за да може тол
кова отдалеч да изплете паяжината, да улови в нея толкова много хора
и да подготвя нещата толкова дълго време?
- Като отидеш в тълпата, търси Манол или Кара Тозю! Те ще ти по
магат в борбата - каза Велко.
Така двамата се разделиха. Яне дори не се обърна, а се опита вече да
мисли само за борбите. Намери лесно Кара Тозю и Манол, които също
го търсеха. Двамата мъже помагаха на Яне да се приготви за началото
на борбата. Те му дадоха киспет, намазаха го с дървено масло и го заг
ряваха. Яне непрекъснато си спомняше първия път, когато се бори тук.
Спомняше си наставленията на дядо си. Сега двамата мъже не можеха
да му бъдат много полезни. Щеше да е много по-добре, ако Велко беше
при него, но Яне нямаше право да се оплаква. Сърцето му се свиваше
при мисълта, че когато излезе на алая да се бори Кая, Кара Мустафа и
Али Бабаджан ще го видят. Не искаше да мисли какво ще стане. Знае
ше, че борбите са свещени и турците няма да посмеят да го нападнат и
задържат по време на борбата, но сигурно след това щяха да го аресту
ват. Той беше сигурен, че ще изчакат първата борба, защото и тримата
бяха пехливани.
*китаб - документ
Ill том "Хайдут " 201 11 глава "Бачкъой"
Докато мислеше това и се беше оставил в ръцете на двамата, извед

нъж Яне застина. Пред очите му минаха двама мъже, единият беше об
лечен в дълго черно расо. Въпреки това Яне веднага го позна. Това бе
ше приятелят му Инокентий. Той спонтанно се изправи и поиска да
последва младия проигумен. Толкова много искаше да го поздрави и да
го разпита за живота му. Сети се за Момчил и му стана тъжно. Мъжете
обаче го натиснаха да седне, защото помислиха, че той става, за да оти
де да се бори, а те все още го приготвяха. Те знаеха, че е нормално да е
нервен, затова силно го натиснаха към столчето, на което беше седнал.
Не само това, че го натиснаха, накара Яне да не стане, причината беше
по-скоро вторият мъж, който вървеше зад презвитера Инокентий. Това
беше омразният Никодим. Той се беше наперил като паун, препасал ко
жен силях, в който беше напъхал няколко пищова. От там стърчаха и се
дефените дръжки на два ножа и на пищова, който беше отнел от Яне и
с който се беше опитал да го убие. Ръката на Никодим беше увита с пар
чета плат и превързана за врата му, като че ли е била счупена наскоро.
Нямаше съмнение, това беше сегашният башпандур на Араповския ма
настир. Яне отново скочи, но този път, за да се разправи с човека, кой
то беше опитал да го убие. Мъжете пак го натиснаха да седне. Защо
Инокентий и Никодим бяха тук? Може би търсеха сред пехливаните
момчета, които да попълнят пандурската дружина?
Скоро извикаха името на Яне. Манол беше решил да се бори с име
то Яне Манолов. Той излезе на алая. Първият му противник беше един
голям, космат и страшен мъж. Той беше як селянин, с големи мустаци.
Когато го приближи, Яне щеше да се задави от миризмата на пот, чесън
и някаква мазнина. Българинът явно беше решил да се намаже със свин
ска мас, защото знаеше погнусата на турците от свинете. Като видя Яне,
човекът се засмя и се обърна към своите хора, които започнаха необуз
дано да се смеят. Явно мъжът им беше казал нещо подигравателно за
него. Яне се намръщи. Беше решил да се бори умерено и да побеждава,
без особени усилия, като отдели внимание и на околните хора. Не иска
ше Кая и хората му да го изненадат. Сега обаче не му хареса начинът,
по който мъжът тръгна към него. Той правеше някакви гримаси, като че
ли искаше да се подиграе с него.
- Ще те изгризкам! - каза мъжът и си предаде страховит вид. Освен
това заплашително се спусна към Яне, за да покаже, че противникът му
го е страх. Яне не разбра какво става, замахна с всичка сила към напада
щия го мъж. Ударът изплющя и за свой срам мъжът зави като жена. Въп
реки силното еленси, Яне не успя да хване мъжа, защото той се беше на
мазал обилно с гадната мас, която не можеше да се изчисти с еленси.
След няколко опита мъжът пак се съвзе, опита се да сграбчи Яне и да го

притисне във вонящата си задушаваща прегръдка. Момчето усети това,
изтегли се назад и отново удари едно еленси, с лявата ръка, в гърба на
мъжа, при което той се огъна като вейка в ръцете му. Нямаше как да хва
не мъжа и да го трътне на земята. Тогава Яне се сети за една техника, на
която го беше научил Велко. Той я наричаше курт капан или вълчи ка
пан. При нея човекът наистина се чувстваше като във вълчи капан, без
да може да помръдне. Яне скочи и направи курт капан. Мъжът беше по
беден така, че сам нс можа да разбера какво точно се случва с него. След
борбата неговите хора му разказваха какво се беше случило, а той мята
ше злобни и отмъстителни погледи на много по-младия пехливанин.
След срещата Яне очакваше хората на Кая да го запрат, но това не
стана и той започна да се готви за втора среща. Може би щеше да му се
размине. В него започна да се процежда някаква надежда, че Кая може
въобще да не го види. Много добре знаеше как може да стане това, ка
то откаже да излезе да се бори или като се остави да го победят. Това
обаче означаваше да провали плана на Велко, а не знаеше как ще реаги
ра гигантът кесиджия след такова нещо.
Втората борба на Яне беше със същото онова турче, което преди ня
колко години беше победил. То веднага го позна. Яне го хвана и на него
приложи курт капан. Яне беше щастлив, че беше успял да направи тех
ника от Велковите. Турчето беше силно и се опита да издържи, но Яне
го натегна още малко. Натискът на българина постепенно се засилваше.
Турчинът се стегна и се опита да издържи, на инат, колкото се може по
вече. Най-накрая турчето не издържа, размаха ръка и силно извика:
- Евала! - което означаваше, че се признава за победен.
Веднага след него тълпата изрева от удоволствие.
- Бимбелов! Бимбелов! - крещяха хората.
Случваше се нещо, което Яне не желаеше. Знаеше, че скоро всички
ще говорят за него и за победите му и башпехливанинът ще се заинте
ресува кой е той. Но не по-малко го потресе това, че хората го взеха за
пехливанин от рода на Бимбеловите. Него, Яне Боляров, го бяха нарек
ли Бимбелов. Дано дядо му не беше наоколо. Всъщност със смъртта на
Петко и с неговото бягство, Болярови бяха останали без млади пехлива
ни. Дано дядо му не беше дошъл, защото щеше да потъне в земята от
срам, заради него. Яне реши да покаже на хората, че не е от Бимбелови
те. В третата среща той вдигна противника си високо над главата си, а
след това, по Боляровия начин, го трътна с всичка сила в земята. Мъжът
не можеше да се изправи. Дълго време съселяните му помагаха да изле
зе извън алая. Горкият човек просто се беше изправил пред Яне, когато
момчето трябваше да покаже, че не е Бимбелов. Мина и следващата
Ill том "Хайдут" 205 II глава "Бачкьой
гарче, пехливанче." Едва ли някой щеше да се сети за името му. Всички

обаче щяха да разказват за борбата между Велко и Кая. Яне се обърна
към двамата пехливани, които сега бяха застанали един срещу друг, и в
миг се превърна в един от тълпата. Двамата мъже се гледаха очи в очи.
Кая беше огромен, наистина като канара, но Велко не му отстъпваше
нито по ръст, нито по-сила. Кая беше по-тежък и в тялото приличаше на
огромно буре.
Както се гледаха, мъжете се засилиха един срещу друг и се сблъска
ха. Тътенът беше ужасен. Яне беше виждал как два големи коча се за
силват един срещу друг и се удрят, но този удар беше много по-мощен.
Така биха се сблъскали бикове или биволи. Звукът беше толкова силен,
че Яне сигурно беше затворил очи, защото не видя как Велко се беше
оказал на земята. Явно по-тежкото тяло на Кая го беше съборило. Той
обаче пъргаво подскочи и отново се оказа на крака. Тълпата отначало
съчувствено и уплашено зашумя. Стон се изтръгна от устите на хиля
дите хора, но после те въздъхнаха с облекчение. След като стъпи на кра
ка, Велко скочи и двамата с Кая се вкопчиха в смъртна хватка. Както бе
ше прикован от гледката, изведнъж някаква силна ръка го хвана за ра
мото. Яне изтръпна. Сигурно хората на Кая се бяха възползвали от раз
сейването му и сега идеха да го задържат. Обърна се. Вместо аскер ви
дя, че зад гърба му бе Манол.
- Хайде! - каза байрактарят и дръпна Яне.
Той обаче не искаше да тръгне. За него беше много важно да гледа
тази борба. Това сигурно бяха двамата най-силни пехливани в света.
Един ден той искаше да бъде на тяхното място. Трябваше да гледа тази
борба, това беше най-важното нещо за него. Ръката обаче неумолимо го
теглеше назад. Той все повече губеше мястото си и други хора минава
ха пред него, като закриваха гледката му. Яне много се ядоса, защото чу
ваше шумовете от борбата, която беше като сблъсък между два разяре
ни бика. Скоро тълпата се разреди.
- По-бързо, да бягаме! - извика Манол и го пусна.
Сега вече нямаше какво да го притегля назад. Беше ясно, че няма да
гледа борбата, явно нещо лошо се беше случило.
- Тичай към конете и се яхай на твоя!
Скоро стигнаха до мястото, където се бяха готвили за борбата. Кара
Тозю вече ги чакаше. Той беше оседлал трите коня и дори беше яхнал
единия. Когато Манол и Яне се приближиха, той им хвърли поводите,
обърна се и препусна. Яне едва смогна да се покачи на стремето и него
вият кон се "изстреля" след конете на другите двама мъже. Отначало
той нищо не разбираше. Най-накрая му се изясни защо беше всичко.
Цялата поляна беше обградена от аскер. Мъжете се насочиха към една
група спахии, които нещо си говореха. Изненадата беше голяма и това

ги спаси. Докато ги видят, докато свалят пушките да стрелят, тримата
прелетяха покрай тях. Яне чу как зад гърба му изпукаха няколко изст
рела. Той се приведе така, че главата му се опря до силния и дълъг врат
на коня. Това беше един от конете на Велко Кесиджи. Всички те бяха ог
ромни и много силни. Гигантът явно ги избираше специално за себе си,
за да могат да носят тежкото му тяло. Скоро прекрасното животно нас
тигна и изпревари конете на Манол и Кара Тозю. Яне не знаеше накъде
отиват, но пътят пред тях беше само един и водеше към село Дървен
(днес село Червен). Той беше прав като стрела и имаше широки полега
ти хълмове. Така конят се засилваше надолу и се качваше нагоре. Ско
ро се обърна и видя потерята от преследвачи. Спахиите бяха тръгнали
след тях. Яне се отпусна и се довери на умното и силно животно. Гле
даше да не го преумори. Така тримата стигнаха до селото. Препускащи
те конници привлякоха вниманието на любопитни хора, които бяха ос
танали по къщите си и не бяха отишли на събора на Четиридесетте из
вора. Сега те наизлизаха, за да видят какво става. Това беше добре, за
щото щяха да забавят потерята. Когато излязоха от селото, Яне дочу зад
гърба си гласа на Манол.
- Надясно!
Той се обърна и видя, че Манол наистина му сочи надясно. Видя пъ
тя, който се извиваше надясно и се качваше нагоре, към скатовете на Ро-
допа планина. Той дръпна юздата на коня и така тръгна по пътя, който
много добре познаваше, защото това беше пътят, който водеше към се
ло Орешец. Неведнъж беше минавал оттук, когато бяха идвали на лов с
пандурската дружина. Сега той тръгна вече по-уверено. До Орешец пъ
тят беше само един. Яне малко намали хода на коня, защото знаеше кол
ко стръмен склон на планината трябва да изкачат. Ако турците не нама
ляха бяга, щяха да сгрешат, но той не би допуснал да преуморят конете
си. Направи знак и на другите двама мъже малко да забавят ход. Те се
обърнаха назад и видяха как турците бясно пришпорват конете си.
- Защо забавяме? - попита Кара Тозю.
- Така трябва! Тук баирът е много стръмен, но не се усеща!
Скоро мъжете се скриха зад една извивка на планината. Турците вече
не се виждаха. Не се видяха и когато се скриха зад следващия завой. Яне
познаваше прекрасно местността. Тук нямаше възможност за изпревар
ване и пресрещане, така че беше спокоен. Беше се случило точно това,
което беше очаквал. Турците бяха преуморили конете си и бяха спрели.
Сега важно беше да не спират, макар да се движеха малко по-бавно.
- Накъде сме тръгнали? - попита момчето.
- Към село Врата.
I ll том "Хайдут 207 II глава "Бачкьой
Яне знаеше този път. След Орешец трябваше да продължат по пътя,

без да се качват на конете. Така привечер те стигнаха до село Врата. То
ва беше малко селце. Врата, но към какво? Местността беше чудна. Ко
нете бяха много уморени, затова, когато се стъмни съвсем, тримата сля
зоха от гърбовете им и ги поведоха на повод. Селото беше много малко,
по-скоро махала. Това беше една долина, отвсякъде обградена от висо
ки хълмове, като венец. Но долината не беше като чаша, защото кону
совиден връх се издигаше в средата й. Най-високият връх, от обгражда
щите я, се наричаше Караджов камък и те бяха тръгнали именно натам.
Там, до село Врата, ги чакаше Глигорко, който се присъедини към тях.
Докато вървяха, монахът му разказа легендата за хайдут Караджа.
Той върлувал из тези балкани, в областта на селата Бачкьой, Яврово,
Добралък, чак до Куклен. Хайдут Караджа измислил кауците и от него
по-късно ги заел Вълчан войвода. Всъщност кауците ги ушил някой си
Пракоски Динчо. От всички места, за зимуване Караджата харесвал са
мо този връх. Затова започнали да го наричат Караджов камък. Той му
осигурявал сигурност и защита. Именно тук било мястото, където хай
дут Караджа отвел най-лютия враг на раята в целите Родопи - наипи-
нът* Ясъоглу. Яеъоглу морял раята в цялата област на Родопите, но Ка
раджа го пленил. А след това го вързал с едно въже през кръста и го
провесил от Караджов камък над бездната. Хайдутите отстъпили на
двеста крачки и започнали да стрелят един след друг по въжето. Те
стреляли бавно и не бързали. Въжето било дебело и когато някой го
улучвал, от него се късали върви, а Ясъоглу се полюшвал и пропадал
все повече и повече над бездната.
Хората разказват, че Ясъоглу толкова се уплашил, че пребледнял ка
то платно и при всеки изстрел се изпускал в шалварите си. Като втре
щен гой гледал към зеещата под краката му бездна, осеяна с остри ка
нари. Наглият доскоро и напет турчин, сега си бил глътнал езика. Той
не знаел дали не е по-добре някой от хайдутите да трепне и да го заст
реля, така както си виси. Това според него било за предпочитане пред
ужаса от сполучливия последен изстрел, който щял да скъса няколкото
последни конопени върви и да го изпрати надолу в пропастта. Ясъоглу
висял и не смеел да диша, защото постоянно чувал как конопените вър
ви се късат и пращят.
- Знаеш ли края на историята? - попита най-накрая Глигорко.
- Не - Яне никога не беше чувал за хайдут Караджа и за Ясъоглу.
- Караджа не го убил. Простил на Ясъоглу. Той решил, че след такова
изпитание турчинът ще стане друг човек. И по-добре да го остави, от-
*наипин - наместник съдия, като помощник на кадията, по-скоро съдия изпълнител
колкото да се налага след една година да постъпва така и с друг наипин.

Така и станало. Ясъоглу се променил. Започнал да уважава раята и
скоро станал един от най-справедливите наипи, които имало в Родопи
те. Той съдил не по това кой какъв е, а според делата и спазвайки спра
ведливостта.
Това е историята на Караджов камък и хайдут Караджа.
Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата
имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори
нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а
Яне се приближи до монаха и запита:
- Защо това село се нарича Врата?
Монахът, който знаеше всичко, каза:
- Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята лю
бима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Мо
же би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?
Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на до
лината.
- Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нари
ча се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен
град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където
трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и
светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?
- Чувал съм!
Яне беше чувал от дядо си елински митове и най-много му харесва
ше този за Херакъл, когото гърците наричат Херкулес.
- Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това
бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат
на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са
били измислени в Мала Азия и тук в Тракия. Според траките - древни
те жители на тези земи, именно тук било мястото, където трите свята се
сливат. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но
правели това е вестители. Извършвали жертвоприношения и по души
те на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите
на изкормените животни хвърляли там - и старецът посочи една урва.
- Според тях там бил джендемът. Така хранели демоните.
- Чувал ли си легендата за Искендер?
- Да, чувал съм.
- Какво знаеш?
Яне беше чувал, че Искендер бил велик воин, който се опитал да
превземе цялата земя и това бил първият опит на човек да властва над
земята, много преди това да опита да направи падишахът. Яне знаеше,
I ll том "Хайдут 209 II глава "Бачкъой
че монахът ще му каже много нови неща, затова само повдигна рамене.

- Легендата говори, че някога Искендер* бил тук. За да омилостиви
тракийските жреци, той пренесъл в дар златна колесница, отрупана до
горе със злато. Той бил ученик на големия елински философ - Аристо
тел. От Аристотел получил знанието за трите свята. Познатият свят, или
Средната земя на хората, той наричал Ойкумене. Та Аристотел подучил
Искендер как от човек да стане Бог. Преди това само няколко човека са
правили това. Един от тях бил Херакъл, който чрез подвизите си и во
инските си умения станал полубог. Орфей, чрез знанието и слизането в
подземния свят на Хадес, станал повече от човек. Александър дълго
мислил и решил, че не иска да става просто Бог, а иска да стане най-мо
гъщият сред боговете. Той решил да убие Зевс и да застане на неговото
място. За да направи това, трябвало да превземе и да владее трите свя
та. Така тръгнал на дълъг поход, за да превземе Ойкумене. Когато стиг
нал в Индия, разбрал колко голяма е земята и се отказал. Разболял се в
Персия, а във Вавилон умрял, където го и погребали. Така той не успял
да стане втори Зевс и да властва над трите свята.
За Искендер се носят още слухове. Заради това, което искал да нап
рави, хората смятат, че е бил по-страшен от Дявола и е продал душата
си на Рогатия. Има легенда, че на главата си Искендер имал два рога. Но
за това никой не говорел и се пазело в строга тайна. Който кажел нещо
такова, веднага бил убиван. Хората знаели това, но мълчали. Тогава
един човек не издържал и отишъл до един сух кладенец и извикал в не
го, така че никой да не го чуе:
- Искендер е Рогатия! Искендер има рога!
Там обаче, на дъното на кладенеца, растяла тръстика и когато след
време от нея направили свирка, тя започнала да разказва тайната, която
била научила. Така и до днес свирките разказват историята на Искен
дер, че той имал рога.
И до днес не се знае къде е златната колесница и златото на Искен
дер. Смята се, че Вълчан войвода е успял да намери пещерата, в която
било златото на Искендер и на жреците на бесите. Намерил също и зла
то от римско и византийско време и сам събрал много злато. Много по
вече от нас.
Докато вървяха, монахът посочи надясно и каза:
- Виждаш ли ей онзи връх вдясно?
Яне погледна натам. Това беше част от планината, която обграждаше
Бслинташ.
- Онази планина се нарича Кръстова гора. Легендата твърди, че ня
кога свети Константин изпратил майка си по стъпките на Спасителя.
*Искендер - персийско и арабско име на Александър Македонски
Царица Елена трябвало да събере всичко що е останало като спомен и

следи от Христос и неговите ученици. Тя открила мястото на Рождест
во христово във Витлеем, яслите и Божи гроб, и дори на Голгота успя
ла да открие Кръста, на който бил разпнат самия наш бог Исус Христос.
Той бил много изгнил и от него била останала само една малка част.
Елена тръгнала с кораб да пренесе кръста в Константи новия град, съ
щият този, който днес е наричан Истанбул. Но в Гърция ги нападнали
пирати и те били принудени да слязат на брега в Северна Гърция. Пос
ле, преследвани, навлезли в планината Родопа, за да се скрият. Тук ве
че разбрали, че поганците ще ги застигнат и заровили Кръста Господен.
Това станало точно тук. Затова мястото се нарича Кръстова гора. По-
късно на много места започнали да се появяват парченца от Кръста Гос
поден и да се пазят в мощехранилища, но истинският кръст, този на
който е бил разпнат Господа наш Исус Христос, се намира някъде тук -
и монахът посочи неопределено към планината вдясно.
Докато слушаха всичко това, те бяха стигнали в подножието на Ка
раджов камък. Тримата спънаха конете и ги пуснаха да пасат в една го
ра, а те самите поеха по стръмна пътека, която без извивки водеше пра
во нагоре, към върха. Отначало на Яне му се струваше, че пътеката е
стръмна и няма друго място, откъдето да може да се мине. Скоро обаче
тя стана толкова стръмна, че се наложи да драпа на четири крака и ко-
гато вече мислеше, че от това по-лошо не може, пътеката свърши и пред
краката на първия зейна пропаст.
Яне погледна надолу и замръзна. В тъмнината зееше бездна, по-дъл
бока и черна от пъкъла. Сега в главата му се върнаха приказките на по
па за джендема и за подземния свят. Дали не бяха истина?
Докато гледаше надолу, Манол каза:
- Вижте!
Яне се обърна и видя стотици светещи светлинки. Това беше потеря-
та. Те се бяха разпръснали долу в равното, обикаляха и се движеха.
- Дали знаят къде сме? - попита Яне.
- Сигурно! - промълви Манол.
- Ако се качим на върха, а те го обградят, ще сме загубени! - Яне бе
ше сигурен в това. Знаеше, че стръмният връх е като непристъпна кре
пост, но пък не даваше път за отстъпление. Долу хората и светлинкитс
ставаха все повече и повече.
- За пръв път ни преследва толкова голяма потеря! - каза Кара Тозю.
- Ей, каук! - извика силно Манол.
Четиримата почти лежаха на земята, опитвайки се да се задържат и
да не се хлъзнат надолу.
I ll том "Хайдут 211 II глава "Бачкьой"
- Какво става? Защо няма никой на пост? - Манол беше учуден. - От
че Григорие, колко хора са горе? - попита той.
- Всички освен вас тримата и Велко войвода! - сигурно отвърна по
път.
- Защо тогава няма никой на пост?
- Не знам! - отвърна попът и на свой ред извика: - Ей, каук!
В мрака отсреща никой не отвърна. Очите на Яне свикнаха и с този
мрак и той скоро видя, че от другата страна на пропастта пътеката про
дължава. Явно там трябваше да бъде постът на кауците.
Мъжете лежаха още доста време.
- Ако са тръгнали по пътеката, скоро ще са тук! - каза Манол. - Яне,
тичай най-отзад и гледай да видиш турците дали драпат по нази! Видиш
ли светлина, човек или сянка, ела да съобщиш!
Яне отиде най-отзад и започна да гледа. Нищо не виждаше в мрака.
През известно време чуваше как мъжете подвикваха, но нищо не се
случваше. Мина доста време, заваля лек дъждец, който разкаля стръм
ната пътека и задържането вече беше много по-трудно. Яне се напряга
ше все повече и повече и все по-трудно се задържаше. Вече беше вир
вода мокър, когато почувства ръка на рамото си. Обърна се, беше Ма
нол. Той просто каза:
- Хайде!
Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се
просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъх
нал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над про
пастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият из
тръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само е ли
цето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и по
лепнаха по лицето му. Тялото му беше изнурено и мускулите му се бя
ха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да
трепери.
- Хайде, Яне, давай! - чу вика на Манол. - Тръгвай по дървото!
Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше стана
ло хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придви
жи напред към ствола. Въпреки това гой легна и бавно запълзя. Чувст
ваше се много зле.
- Мечка страх, мен не страх! - каза си тихо той и тръгна. Пълзеше
бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя
беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигор-
ко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигур
но е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдва
ше. Изведнъж усети как се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с

ужас, а викът застина на устните му. Чувстваше как стволът бавно се из
върта. Мъжете пред него викаха нещо, но какво? Яне се вкопчи с всич
ка сила в дънера.
- Поддава! Поддава, земята е мокра! Дръжте! - крещяха мъжете.
- Яне, дръж се! - крещеше Манол.
Яне се държеше, но въртенето на ствола продължи и скоро усети как
увисна. Краката му висяха над бездната. Държеше се единствено с ръ
цете си, които беше сключил около дървото. Опита се да повдигне кра
ката си. Беше толкова добър на маймунски бой, но мокрите дрехи му
пречеха и така си остана, увиснал над бездната. Мъжете опитваха да из
дърпат ствола към тях. Яне само висеше, нямаше какво друго да напра
ви. Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая почув
ства как силата на мъжете се увеличи и те го изтеглиха. Яне така се бе
ше вкопчил и мускулите му бяха толкова вкочанени, че дълго не успяха
да го отделят от дървото. Целият трепереше. Макар да беше лято, той
чувстваше как е премръзнал и целият се тресе. Дълго време не успя да
повярва, че е жив и че е прескочил пропастта. Как щеше да се върне на
зад? Не искаше сега да мисли за това. От ужас беше забравил и за тур-
ците. Отдолу се чуваха пронизващите звуци на зурни.
- Направили са огромен бивак. Сигурно са няколкостотин - каза
Диньо, който ходеше да види какво правят турците долу.
Чак сега, като се огледа, Яне разбра, че основната помощ, в критич
ния момент за неговото измъкване, беше дошла от Велко. Да, горе на са
мия връх, който беше гол и само с трева, беше запален голям огън. Бу
ря също беше тук. Отначало тя така се радваше на Яне, че чак го боле
ше, като го подпираше с големите си лапи и го удряше с опашката си.
Облиза го целия, с огромния си топъл влажен език. После като че ли
разбра, че стопанинът й не е добре и се сгуши кротко в краката му, ся
каш да го пази. Точно срещу Яне седеше Велко. Как мъжът беше успял
да стигне преди тях до Караджов камък, Яне не можеше да си обясни.
Това още повече затвърждаваше у него усещането, че Велко не е прос
то демон, а е самият Шейтан.
- Хадут Велко, какво стана долу на борбите? - Яне не се стърпя да по
пита.
- Нищо! - Велко явно не искаше да говори, но Яне го изгаряше лю
бопитство.
- Победихте ли Кая?
- Не, Кая наистина е много добър пехливанин!
- Загубихте ли?
Ill том "Хайдут 213 II глава "Бачкьой "
- Не, не загубих, но и не победих! За мен е по-важно, че вие сте жи

ви, аз съм жив и изпълних задачата си!
- Изпълнихте ли задачата си?
-Да!
Останалите хайдути слушаха внимателно, а дъждът все така валеше ли
валеше. Те държаха огъня висок и силен, за да не може дъждът да го изгаси.
- Взехте ли записките? - с особен интерес попита и Теофил.
-Да!
- Там сигурно пише и за баща ни поп Мартин, и за Браила.
- Не знам, но и двата ръкописа са у мен.
- Кога ще ги прочетем, войводо? - попита Теофил.
- Защо не сега? Аз нямам тайни от никого от вас!
Всички много се зарадваха. Тук се намеси Яне и другите мъже се
намръщеха, защото ги прекъсва. От одеве те бяха наметнали трепере
щото момче с дебел ямурлук, който го пазеше от дъжда, но не го стоп
ляше. Според Яне студът, от който го втрисаше, не беше природен, а ду
шевен и беше вътре в него. Той го беше превзел отвътре и нямаше бяг
ство от него.
- Войводо, как ще се измъкнем от тук? Можем да се защитаваме, но
не и да победим или да пробием блокадата!
- Вярно, досега никога не сме били нападани от толкова голяма орда!
- потвърди и Манол.
Явно не само на Яне правеше впечатление, че са в капан и че са зап
лашени от гибел.
- Върхът - Велко започна бавно да обяснява - е стръмен и може със
съвсем малко хора да се брани от многократно превъзхождащ враг. До
сега тук сме водили не една битка и всеки път сме излизали невредими,
без пито една жертва. Насам водят четири пътеки, от четирите края на
върха. Всяка от тях е стръмна и на някои места трябва да се пълзи. Ко-
гато враговете ни тръгнат по една от тях, ние слизаме по другите. Ако
врагът се изкачи по две от пътеките, ние слизаме по другите две, защо
то го виждаме много рано и можем да реагираме. Ако ни нападнат по
три от пътеките, ние ще слезем по четвъртата.
- А ако завардят и четирите пътеки и тръгнат по тях нагоре, какво ще
правим,войводо?
- Четвъртата пътека е тайна пътека, която знаем само ние. Досега ни
кога преследвачите не са били толкова многобройни, че да посмеят да
ни нападнат от всички страни.
- Сега обаче имат тази възможност, войводо! - Яне имаше чувството,
че мъжете подценяват врага и ситуацията и са заспали в някакъв сън,
който им пречи да видят опасността. Той искаше да ги разтърси. Макар

и болен, мислеше по-трезво от тези мъже.
- Само да посмеят! - извика Кара Тозю и се изправи на крака, като
размахваше пищов.
Яне гледаше мъжа и му се струваше смешно, че вярва, че може да
спре стотици хора с този пищов. Вместо да му се подиграят обаче, дру
гите мъже го последваха и започнаха да сипят люти закани към турци-
те, които нито ги чуваха, нито сс интересуваха от тях. Долу се чуваха
песни и музика. Турците се чувстваха сигурни. Те бяха свършили своя
та работа, бяха затворили кауците в капан и сега нямаше защо да бър
зат. Колко по-спокойни щяха да се чувстват Кая и Кара Мустафа, ако ви
деха каква глупост беше обзела хайдутите.
Всички опити на Яне да обърне внимание към опасната ситуация, в
която бяха попаднали, завършиха напразно. Мъжете като че ли се весе
ляха за негова сметка. Утре щеше да бъде грозен ден. Последният ден в
неговия живот. Утре, след юруша, щеше да бъде последният ден на ка
уците. Как беше допуснал да сс стигне до тук? Как беше оставил да го
командват луди хора? Вече беше късно! Нищо повече не му оставаше
освен утре да се хвърли в битка и да умре по достоен начин. Достоен,
но безсмислен! Какво друго му оставаше, освен да се порадва на живо
та си тази вечер?
Яне млъкна и тази нощ повече не проговори. Учудено слушаше и чак
сега започна да разбира.
- Да четем! Да четем! - викаше Кара Тозю. - Стига вече си говорил,
Яне!
- Добре, млъквам!
- Ето ги китабите! - каза Велко и извади две книги. - Нека не ги чета
аз! Сред нас има хора, които могат да четат по-ясно, по-равно и грамот
но от мен! - като каза това, Велко подаде книгите на Теофилакт. Отецът
ги взе и се прекръсти, като чс ли държеше в ръце свети книги.
Мъжете бяха забравили за дъжда. Повечето от тях свалиха качулки
те на ямурлуците си, за да чуват по-добре. Глигорко разпъна един ямур
лук над главата на брат си, така че дъждът да не мокри книгите. Друг
хвана в ръка свещ и всички се скупчиха около монаха, като направиха
нещо като палатка. Буря все така лежеше и сякаш слушаше и разбира
ше това, което мъжете си говореха. Само по някое време гя се размърд-
ваше и тихо ироръмжаваше, за да подскаже, чс и тя слуша.
Теофилакт бавно зачете, а мъжете викаха:
- По-високо! По-високо, нищо нс чуваме!
- Отче, недей да мънкаш, като на литургия! - извика Кара Тозю, с глас
като тръбен зов на слон.
I ll том "Хайдут 215 II глава "Бачкьой "
Теофилакт се сконфузи и отново прочете началото, но този път вече

по-високо. Личеше си, че му е непривично така да вика, но пък хайду
тите бяха доволни. Докаго слушаха написаното, на някои места всички
избухваха в утвърдителни реплики, опитваха да обяснят нещо, точно
как е било или заявяваха, че са участвали в събитието.
Единствените които мълчаха бяха Яне и Велко. Айше я нямаше на
Караджов камък. Его какво четеше Теофилакт:
"Лето господне 1682. Страшен е Вълчан, изкла сички арнаути, дето
пренесоха жел гиците при кюлчетата злато и подир зазидаха дупката и
счупиха полицата. Сами ги пренесоха и натрупаха в левия ръкав на го
лямата мара под Игрилото. После гръмнаха коминя и го заринаха о две.
А тъй рече Вълчан да видим кой ще разидова кат години... времето...
кат марата. И най-окумушлията не ще я намери. Остави вика попе пи
сание без да описваш верния нишан над ода и насреща. Скътай го в улея
в дроздовата дупка. Та нявгаш га проводя чиляк да го найде. Мътни са
времената. Направи друго писание на кожа за баш нишана и го скътай
в пизуля под ямата. Чиляк с двете писания да може да се рахат управи.
Останахме сааде тримата. Аз поп Мартин, Вълчан и Фатмето. Тя ще му
изяде главата. На връх Господен и върза очите с червен баръш и я държа
тъй срещу слънцето полвин сахаг. После и рече да се обърне и върви тъй
е протегнати ръце. Там дето и падат пръстите дума издълбахме...
Тук ще е главният нишан. Мери попе аршините. На везнето и на
гладкия камък на залез от прага изчукай 16 на колкото е години Фатме
то. Аршините писвай сичко на тапията, са 38 от главния нишан там е
търкало и в него ръка. Туй е то ръката на Фатмето направена от зиф и
бурач и гледа на изгряло слънце.
Страшен човек е Вълчан. Той искаше да освободи Българското. Да
откупи със злато мурабето от русите, та името му да остане да се пом
ни во веки веков. Но царе не повярва, че има толкоз злато и се арниса.
А злато има много за пушки и топове за издържане и пенсии на вдови
ците и сулдатите.
Страшен човек е Вълчан. Той не знае, че писвам тия други работи
тук на тапиите, но аз искам да се знае целите тия работи за него, щото
нещо ме блазни, че туй ще да ми е последното писане и не ща мога раз
казвам веки. Чини ми се, че и мене може да убие.
Преди двадесет години на път от Цариград за Солун се другаруват
Вълчан в гемията с дядо Ставрус. Гърка пита Вълчан знае ли добре бал-
кана към Троянския проход. Вълчан му дума че на пръсти. Тогаз дядо
Ставрус му открива че по персийска тапия знае там скрито голямо има
не з одаите на една пещера и че има тапия за одаите. Вълчан кат повяр
ва за дели човекът бил стар и мъдър и дигат се двамата идват тук. Туй
било пролетта, но чак септември след голямо лутане и дирене намери

ли ода. Вътре 193 кюлчета по 15 оки едното. Кръста божи аз съм ги бро
ил и... сички поотделно и отредил на раклата отляво на капията. Става
свада дядо Ставрус иска да идат в гръцко. Да купят имота и имането на
Суати паша. Вълчан дума не дал да се дума за пилеене на златото, кат
му е на акъла да освободи Българското. Тъй дядо Ставрус биде заклан
от Вълчана. На гроба му до днес над главата има един златен кръст по
две педи и плоча от едно разсечено кюлче злато. Гроба му е под чатала-
та бука в средата на Редия трап там дето са били полугаритс и леярни
те на римляните. Там са правени кюлчетата. Но туй зная садека от Въл
чана, а той от гърка, че в една дълбока дупка има жила и златни зърна
но не сме ги дирели.
После Вълчан изуква, че туй имане ще да е малко за мурабе и запо
вяда да се сбира дружина от все пострадали окумушлии хора. И то тъй
с времето можа и мене да земе. После взехме много хазни и убрахме
много чифлици. Бастисахме зли човеци. Събрахме бая жълтици и мно
го други разни жунжурии. Пък тогаз Вълчан проводи даскал Никола
нам верен чиляк от Битоля дето беше учен човек, ходил из странство и
носеше купешки гащи. Отиде чак при Руския цар Николай. Кат се вър
на донесе, че царя казал, че ще проводи чиляк да провери на място вяр
но ли е туй, че има толкоз злато дето уртувал и дето го видял. Цели три
години сме го чакали на смени у наш чиляк в Русчук. Биде уговорено,
но не дойде и тогаз се Вълчан много ядоса. Той кат се ядоса сече букач-
ка кат врат с ятагана наведнъж с един удар. И тъй намери колая на сич
ки от четата. Лека им пръс. Остави саде мене и Фатмето. Сетне повика
арнаутите дека преместиха марата на друго място. Зазидаха главния ход
и натегнаха кюските. След туй им даде по калпак жълтици, но на Кози
брод ги изкла до един. Че умрелия най-мълчи. Жълтиците им зарових
ме под клена.
Сега, нека отворя дума и за Фатмето, че бая са му работите, че и ум
на му е кат везира, а ръката кат на кирасир. Туй е втора жена на Вълчан.
Аз ги венчах на Еньов ден под кръстатия бук и ги благослових. Първа
та жена на Вълчана беше хубавица из Охрида. Жена рядко има кат нея.
А Вълчан е мъж дето рядко се ражда. Колкото е висок толкоз е силен.
Пъргав е кат котка. В тъмното повикаш ли истрелва силяха, а кат раз-
махне ръка и метне ножа дръви кат ръката отсича. Косата му е черна и
лъщи кат уния черни кумини що са в марата. Фатмето най-обича да си
играе с него. Инак той е много милостив и благ, а е гневен и студен кат
се ядоса. Лицето му става лиска и му затреперва лявата ръка.
Първата му жена бе отвлечена и съшкясана от бея на Итапра кьой.
Скри я в харема. Тогаз Вълчан си оскуба коси и угриза чирените на кри
вата кама от злоба. Три дни нападахме чифлика, но той я беше отвел в
одринските сараи. Най-сетне запалихме чифлика и Вълчан зема десет
годишното му кадънче - второто дете на бея. Доведохме го в балкана.
Искаше Вълчан да го коли, но що стана... Заела тавана и пода на мара-
та с кожи и все му печеше мръвки от млади елени. Порасна бая и все
вървеше е Вълчана. Къмти след четири години ги венчах. Макар и тур-
че Фатмето е най-хубавото момиче дека са виждали очите ми. Лицето й
като пречиняно, очите зелени буки. Вълчан я научи да гърми и язди кон.
Сетне тя уби двама от комитите дето я задиряли.
Сега сме живи саде Вълчан, Фатмето и аз. Тя е най-млада и ще е къс
метлия. Тук в балкана е най-потайно. Те с Вълчана тръгнаха за Синия
вир за пъстърва, а мене все ме тегли да пиша. Работа друга нямам. Тряб
ва да бързам, щото ще напущаме Орлите почнаха да се качват на мина-
ретата, а уная стръвница удави един кон. Времето взе да яснее. До тук
словата са мои, отдире са тия дето нявга ще вършат работа.
Главният белег на нишаните е Минаре таш, но не това дето е под Иг-
рилото, а това дето е на 120 копрали от Хайдушкия извор и на човешки
бой високо към залез. На Минаре таш има 7 тапи оловни. На залез в пи-
зуля има сребърна барутчийница и тъпкан пищов и книга. От него ще
почне сичко е писано в другата тапия. Тъй рече Фатмето. Тъй рече Въл
чан да има две тапии за едно нещо та зора да е голям, ако наслука ня
кой найде едната. Горския проход по билото на юг до дола на Чауша. Из
него край варниците надолу под рогача до... После по първото дере до
Злото място при Редия трап отдолу до Хайдушкия чучур. Оттам вече
копрали ге до нашето Минаре таш. Може и под реката на Троянските ко
либи над манасгирчето до сухото дърво под свода до сливането на Хай
душкия чучур. Там мястото е зло и човек се бърка. Тук писвам туй, по
вече не бива.
Горе на рогача има два черепа еленови с 100 желтици. Левия рог се
подава извънка. Който ги найде зло да не мисли и хортува и добро да
струва. Туй е то.
Одовиге за марата са 4, но сега има само един. Без гая тапия и дявол
не може да се оправи и земе туй що сбрахме 10 лета. Не си играй там
горе в дупката дето си оставят кожите змиите след 20 аршина навътре
се пълзи по дъното има плоча, а пък тя е клюса. Я си натиснал я си пог
ребан. Въз тебе ще се стоварят отвред камъни. Там има и друго. През
там си не играй... баш, който е през целия улей дето върти камъка. Там
ми се удави копоя и работа е само за пъстърва. Вътре има вир дето ло
вяхме на корем. Но Вълчан дигна и гръмна камъка и затрупа сичко. Во
дата човна по друго място... Третия от дето бе главният се ходеше по
полица с кон. Там арнаутите зидаха дебел зид, я го знам. Цяло лято ни
отиде. Натрупахме много пръст и камъни и насадихме малки буки...

пък и да личи няма да е наше време да се мине от там. Имаше един од
къмто дупката, но е задънен. Дето беше... момчето я затули с капак и
отгоре пося люляка. Миналия месец се навъртаха човеци някакви, но
нека се навъртат во веки веков. Намерят ли го ще видят, че е бош лаф
сички там ще останат.
Сега мястото дето може да се влезе и излезе кат се носи по-малко па
ри. Нека се чете много пъти, та да се запомни, щото не ща някой да се об
ръща в гроба заради мене. Него ще намериш кат почнеш от Минаре таш,
там по аршините до пизуля. Вътре в кърпа везана от Фатмето е увита дру
гата тапия. Не лъжи се по оная тапия дето казва за камъка дето мяза на
бабичка да носи съчки. Туй са Вълчанови дяволии да очуква камъните и
да дяла нишани. Туй е отиди ден чувай чуко. Кат сапикясаш малката цеп
натина дето надолу не бие на око през нея мушни се макар и със зор вът
ре. Там е широко кат одая. В средата има овърлак таш и по нищо не ли
чи и недогажда и види се там е сичко. До полигатото отгоре ще найдеш
чиличен кол и манжалъци за копане разрини камънака и то гърмоли. Ка
мъка е тежък и под него е плочата. Нея ще дигнеш без зор щото пирин-
чена халка има. Да си окумуш. Тогава ще зейне пропаст, не се бой запа
ли борини и се мушни. Само много ум, че си мъртъв. Надолу водят 14
стъпала забити в скалата. Мазани са с меча мас да се лъзгат и да не гни
ят. Умно. Стъпвай с обуща или опинци. Тринайстото стъпало не бутай с
ръка. Има бодли. А те бодне шип ще ти причернее и одма умираш. Маза
но е с вечна отрова. Вълчан праща човек в Алжир за нея. Туй е ключа де
лим. Правено е за рахатлъка на марата. Слезеш ли долу ще видиш напред
буйна вода. Да не ти посече умъ да газиш. Водата ще те отнеме за бърже.
Там дето си в дупката има гьжува. Хвани се за нея и крачни оттатък що
мястото е тясно. Има една могила от пясък. Там е закопан моя копой, де
то ми беше верен кат чиляк. Близнал завалията отровата и се гмурнал в
реката. Мене ми е още жал за него. Кафталията го направи от оросан, та
да си го гледам... там мястото е широко и прогледно. Върви нататък до-
де стигнеш горната капия пак умната. Кат махаш мандалото не стой зад
нея. Отвътре ще се опне черен шиш. Ще мине през тебе. Едвам с Вълчан
опнахме червото та го поставихме. Не е изгнило. Мазахме го с меча мас.
Умната. Кат минеш вратата ще се ядосаш, нищо. Една дупка човешки бой
и няма дъно. Вълчан викаше че влизаш вдън земи. Чиляк кат върви свет
лината почва да гасне, ще го дострашее и туй то. Ха сега де ли е марата.
Сичко било вятър духа. Бъди рахат. Списвам ти да носиш въже. Върни се
от вратата вътре. Има една дупка и види се чагалата кука кат се възкачиш
тръгни по полегатото, сега нагоре. Там е лесно. Има ситен пясък. Стени
те са гладки. Горе има шушулки. Виж по стените висят ли вълчановите
Ill том "Хайдут" 219 IIглава "Бачкьдй"
дяволи и таласъми... Той беше малко зограф. Там изписа Фатмето, но е

гъмно и не си личи. Горе ще се заравни. Ще излезеш в равна одая. Там е
бая тъмно и повратно. Туй ни беше конюшнята. По 20 коня са стояли и 4
юници, а и 60 овце още влизат. Там са каменните ясли, копрали, самари,
ведра и въдълъци има. Много сухо и парно е мястото. Преди имаше две
дупки отсветник та гледахме насреща, но Вълчан ги гръмна. Сега блед
нее. До едната дупка имаше орлета. Ние ги хранехме с мръвки. Фатмето
им правеше в един сахан попара от преснак и не ги беше страх от нази.
Мъжкия беше бая голям и отмъкна веднъж бут месо, но Вълчан не даде
никому да го барат. В конюшнята ще видиш началото на зида дето беше
големия од. Сега там не се преминува. Бетер скала дебел е и отвън нищо
не личи. В калната одая има бъчви и едно буре с ракия. Вълчан я обича
ше. Мене ме господ бог опазил. Чуваш ли нещо нейде страшно да бучи.
Тръгни направо. Ще стигнеш собата дето стояха комитите. Нарите са
послани с папрат и кожи. По стените висят оръжията им. Буретата са пъл
ни с барут. Не оди близо с огън. Преместихме ги тук га излизахме. Инък
тук колкото огън се е изклало, колко клади са изгаряли в ъгъла до коми
на, колко мръвки са се опекли. От тук през един жам дето турихме се
виждаше целия път. Там всякога стоеше часи и горе на Кучешкия зъб де
то излизаше от одаята. Върви по бученето на плочата ще видиш вода да
пада. Вдясно на пода има една полица. Тръгни по ней и се мушни зад во
дата. Тя пада отпреде и ще видиш дупка дето се влиза приведен и подир
се изправяш. На 50 крачки ще видиш врата от чилик. Ключъ е отдолу. Ма
зан е с меча мас. Умно пак. Отключи и ритни вратата с крак, щого има от
горе кюлче злато на спринец и долу пада. Ще те убие. Туй е то стаята на
Вълчан и Фатмето. Цялата с кожи послана от дюшемето до тавана. Мен-
дерлъка е послан от Цариград. Сички собтенлъци и басмалъци са зети от
керваните. Фатмето правеше разни полици та мяза на сарай. Вълчан има
ше сабле гречко с златна хватка. То виси над заглавето над мендерлъка.
Саде от тук веки са влиза в марата. В главната възглавница е оставил Въл
чан тапия. Там е писано как да влезеш в средната врата и що да сториш.
Аз не знам що е писано в нея. Отвориш ли ще видиш марата. Веки не ти
трябва светлина. Вътре е кат разбутана жарава като кога сме вол пекли. В
лява страна са раклите с кюлчетата. Редени са по 3 едно въз друго, 192 са
и с онова над вратата са 193 сичко. Има 5 камари с желтици по отделно
по тежина и род. Бройките са писани на бакърсно платно при първата ка
мара. По навътре на две кожи телешки са исипани разни златни жунжу-
рии, чепрази, обици, гривни, пръстени и други. В една кошница лескова
има разни безцени зърна. Има едно златно табло султанско. На него итра
яха Вълчан и Минчо ковача. До тях на полигатото има кринче дето вътре
е послано с кадифе. Има в него гердан дето акъла да ти зайде. Земахме го
от Вешни преслоп кога бастисахме азната. Пазвантоглу паша го праща на

султана армаган. Тогаз земахме 5 товара злато. Конски товари. Има чук и
други работи но нс са важни. За да носиш от тук тази тежес е зор работа.
Има друг начин. Ще свърши работа. В края на раклата има полигага свод
ница. Кат вървиш нагоре към кората кога стъпиш в средата ще видиш
дупка... от едина до другия край са 26 аршина. Мерено е с въже. Там чо
век не може да мине, щото е право надолу и тясно в горната пещера там
има разни дупки и без тапията не се знае главната дупка, за която хорту-
вам. В марата да влиза сал един човек. Туй е моята и Вълчанова клетва.
Другия да стои горе. Да пусне въжето и сак. Държане туй е то. Да знайте
с къв зор е било как сме се трепали с време и кръв. Веднъж кога бяхме
взели азната от Ловчанската кааза на Велики трапа ни огради аскер. Цял
табор. Ний бяхме 15 човека и 5 товара злато земахме. Вълчан остана да
гърми по аскера на Кара Асан, но 9 пехливана се хвърлиха отгоре на Въл
чан. Той наръга един с кривата кама, но другите се хвърлят върху му и го
хващат и връзват. Закарат го чак привечер при голямата войска на Ибра-
хим бей, дето била на бивак. На поляните под боаза. Вързан го закарали
в шатрата. Но къде един сахата през ноща се отвързва и удушва едина ча
ен. Другия гръмва в главата зема коня на бея и си дойде по икиндия ве
сел кат че бил на моабет. Фатмето го беше жив оплакала. Много е арно
то, но немой сякаш ми легна на сърцето, щото е туркинче. Аз я не пона
сям да знайте, че голям е бил зорът и много са главите отсечени.
Вълчан е баш чиляк и народен. Той намери колая на комитите, че ис
кат много от тях да богатеят и си гледат рахатлъка, а той си имаше на
акъл мурабе с турците. Под Гедик връх се скара с Мудакат Пантата, че
онзи иска Вълчан да му чини с воля и саде той да казва горските рабо
ти. У Пантата бяха 12 човека а у Вълчан 10 човека. Щеше да стане по
разия че Вълчан е бая припрян, но моя кръс и клетвата ни избави от ги
бел. Бяха се вратили за камите та да се колят, а другите бяха настръхна
ли. Нейсе мина се по мирно. Били са страшни работи.
Аргели чиляк самичък от марата не ще излезе жив... Инак, нека е
благословено туй дето ще стане с тия много пари.
Аз поп Мартин Русчук."
Когато спря да чете, Теофилакт се обърна към Велко.
- Това е написано от баща ни поп Мартин.
Яне гледаше Велко и разбра, че той е син на Вълчан, а майка му е
Фатмето. От одеве като че ли се беше отделил от действителността и съ
нуваше с отворени очи. Разказът на поп Мартин оживя пред очите му, а
явно пред очите и на останалите мъже.
- Искаме и другия китаб! - след като се стреснаха казаха мъжете.
Теофилакт разтвори книгата, но преди да започне да чете той поглед

на Велко, който кимна и така даде разрешение за начало на четенето.
Попът зачете е равен глас все едно изнасяше проповед и Яне отново по
тъна в разказа. Отдавна вече беше забравил турците и безумната ситуа
ция, в която се намираха. А Теофилакт четеше:
”В лето 1665 обрахме и заклахме Манук бей. Пресрещнахме го до се
ло Армени. Земахме 32 товара и колата дето бягаше. Парите и кочията
скрихме в пещера над Армените. Там изписахме кола с 4 коня. Тогаз
наскоро обрахме сараф Яко. От него земахе 70 оки злато. Него заклах
ме и парите при колата турихме. В 1671 обрахме хазната с 6 конски то
вара и тях при колата турихме. С нази имаше 12 души гурци. Те се уп
лашиха Вълчан да ги не изколи и избягаха. Земаха колкото можаха да
носят. Тогаз Вълчан и попа рекоха да местят парите. На 6 август прене
сяхме парите 70 души с 9 катъра и колата. Минахме черния пясъчен дол
и стигнахме помежду Трънето и Гарваните. Спряхме в гората на една
поляна. Там ни вързаха очите. Вървяхме къмто четвърт саат и тогаз ни
развързаха. Бяхме на каменливо и пропастливо място. Под канарата има
пропаст и се дели една пещера. Отива под скалата навътре. Там нане
сяхме парите в торби по 20 оки едната. Вътре е файтона без колелата.
Те са отстрана. Парите накрае редихме и затрупахме с камъни подирс
файтона и пак камъни и накрае зазидахме дупката със сух дувар. Мяс
тото е много сарп и добиче не може да мине. Гората е едра и редка. На
връщане Вълчан и попа пак ни вързаха очите. На поляната ни отвърза
ха. Тръгнахме за нашто място. Вървяхме къмто един саат. По пътя зак
лаха трима наши другари. Заровихме ги до пътя. Турихме по един фес
пари до главата. Гробовете заличихме с дребни камъни. Вълчан се бе
ше много ядосал дето чели крачките. Живяхме в една дълбока пещера
помежду две долчини. Тя е на залез слънце. Там извира вода силна и
чиста под скалата. Под канарата на една малка поляна има голям камък.
Над камъка има една торба пари увита в една козя кожа. Заровена е нак
рай скалата до личен камък. Там е Червената скала и има голяма пеще
ра. От нея пещера къде изгряло слънце има 3 дупки. В едната изписах
ме колата с 4 коня и задното колело счупено без наплата. Под него ко
пай има една торба пари. Там канарата е обвита в бръшлян. Наблизо
има наш проход и една тясна поличка дето сега е откъсната и близо до
дупката се не оди. Вълчан гръмна полицата. Падна цела долу къмто 10
аршина. Отдолу дупката се не види. Много е тясна и лоша за влизане.
С лево рамо напред настрана саде се влиза. Дупката е висока къмто 10
аршина. Другите пари са в нашето място. Скоро турците ни изнамери
ха и тръгнахме да бягаме. Бяхме с 9 катъри 30 човека. Навред бяха се
турците пръснали. Отидохме на поляната на Кулника проход, ала видях

ме, че турците вардят и не мой се мина с катърите. Беше вечер. Тогаз се
реши да заколим катърите. Одрахме ги и ги хвърлихме в една земна
пропаст в крушака. Сички взехме пари кой колко може да носи. Други
те ги увихме в кожите на катърите и ги хвърлихме в един геран. Той е
на римското кале къде прохода. Нахвърляхме много камъни докат пок
рият водата. От него геран се е вадило вода е синджир и е срязан камъ
ка колко да си туриш ръката. Герана е самороден от едната страна с мал
ко зидано. Същата нощ се пръснахме и хванахме балкана кой де му ви
дят очите.
В лето 1672 къмто Петров ден доде Кара Иван и ни обади, че дошли
трима италянци с писмо от султана пашата на Филибето да им даде ас-
кер та от Карлово до Сливенския балкан да дирят старини от римско
време. Никой от заптиите не се наели да ги водят. Тогаз Кара Иван се
наел срещу голяма плата да ги води из балкана. Тъй Кара Иван доде и
рече на Вълчана. Къмто след дестина дена ще са тука. Тогаз войводата
нареди да чакаме и да се не пръскаме.
Петров ден беше. По билото откъм Маркова дупка видяхме четирима
души с два коня натварени с дрехи и храна да идат. Завардихме пътя. Ог
радихме ги и взехме при нас. Те се първом много уплашиха. Сетне се са-
пикясаха и почнаха да питат за тез места. С тях уртуваше Димитрос. Пи
таха за галерии дето са вадили руда нявгаш римляните. Кога Вълчан ги
запита кво точно търсят та да им кажем те мълчаха. Развеждахме ги по
балкана цели две недели и Вълчан се много ядоса. Той разбра че търсят
голямо римско богатство. Фана го яд и рече да ги накаже. Накладахме
буйни огньове. Набихме колове помежду и ги вързахме живи да се опе
кат. Вълчан беше много сарп. Дигна пищова и уби едина най-стария. По
дир уби двамата млади и накрай остана Павел средния. Той се беше мно
го уплашил и ни жив ни умрял призна, че идат от Италия. Папата ги пра
тил с писмо при султана. Султана ги приел богато. Почивали малко и ги
проводил при пашата та да им даде аскер че по тез места е опасно. И тъй
до тука с Кара Иван, който ги възкачил на балкана. Павел рече да разпо
рим дрехите на стария. Вътре бяха зашити разни книги и карти. Тогаз от
вързахме Павля и той се закле да ни открие сичко. Книгите бяха за голе
ми римски съкровища. Едното било тука по тез места. Тогаз тръгнахме
къде местото Козарките. Много се бъхтахме и бактисахме. Ала накрая на
мерихме по книгата едина ход. Павел каза че има 9 хода. Влязахме в пе
щера с много ръкави. Тръгнахме по първия наляво. Стигнахме одая цяла
та с мрамор послана. Каза че туй била одаята на началниците. Там има
ше златни ризници и мечове и шлемове. Дигнахме червена плоча и тръг
Ill там "Хайдут 223 II глава "Бачкьой
нахме по друга галерия. Насреща се видяха още дупки. Водеха за други

одаи. Зсмахме средната. Излязохме на место широко. Спряхме се. Павел
каза да се връщаме, че напреде има лоши капани, но Вълчан прати трима
от нашите да проверят. Къмто след полвин сахат време саде едина се вър
на. Другите пропаднали а него желязо увратило. Туй каза и издъхна. Вля
зохме малко навътре и видяхме зинала пропаст. Отсреща имаше бъчви
пълни със злато корита с пари някаква маса и книги. Павел каза, че туй
са книги за други места. Вълчан тогаз се арниса и рече да излизаме. Тръг
нахме по друга галерия. Стигнахме голяма пещера. Там имаше злато на
пръти и листа. Подир тръгнахме нагоре. Вървяхме ни малко ни много. На
стените имаше разни фигури. Стигнахме въртоп. От там възлязохме и по
канарата се спуснахме. Стигнахме една воденица. Много стара работа.
Павел каза да се отмести плочата на савака и тръгнахме по улея. Водата
беше силна. Тъй по водата стигнахме тясно място. Надигнахме плоча и
излязахме на една поляна. Дупката затулихме. Вълчан рече на камъка да
се изкове лява ръка, та да се не загуби. Тръгнахме да дирим другите одо-
ве. Върнахме се в одаята на началниците. От там до трите дупки. После
до широкото място. Отместихме плоча. Откри се друг ход. Той беше от
дясна страна. Влязохме в други две одаи натъкмени с мрамор. Това бяха
одаите е богатството. Имаше много злато, сребро и пари. Павел каза са-
кън да не одим къде тях. Отровени били. Вечна била отровата. Върнахме
се назад на широкото. От там малко назад и отместихме друга плоча. От
вори се дупка кат пизул. Видеха се Козарките малко от Чаушите и Мар
кова дупка. Отвънка беше обрасло е бръшлян и кат туриш плочата нищо
се не види. Тука изковахме орел е криле разперени.
И тъй много време обикаляхме по балкана. В много калета влязахме
и други книги земахме. Павел вървеше се с мене и сичко казваше. Гато
бяхме на Юмрук кая Павел се на Вълчана примоли, та да го пусне. Въл
чан го съжали нели сичко ни откри и го пусна да си оди. Даде му кон и
пари колкото иска. Тогаз се комитите раздумаха, че Павел право при
султана ще иде и сичко ще му обади. Тогаз султана войска ще проводи
и сички ни ще затрият. Тогаз Вълчан нареди Павля да се стигне и погу
би. Трима от комитите скочиха на конете. Настигнали го на Мсзсва лок
ва над Крачана. Там го убили и погребли над пътеката. Над главата му
турили един камък. Парите му сложили до кладенеца.
Вълчан войвода в лето 1673 по светите празници ни откри големи рим
ски богатства. Мястото е над Искъра на високото. Сички ни закле кръв
но, та живи да ни дерат турците нищо да не отървем. Клетвата е голяма.
Влязахме и с наши очи видяхме купища злато. Тука оставихме при
римските и наште. Вълчан войвода извика - Днеска България има зла
то, ала няма свобода. Дано Бог бъде милостив да помогне, та честен
българин тия пари да найде и умен да е, та тайните да разгадай. Чс мно
го са римските пари, ала силни отрови и страшни секрети ги вардят. Ни
що не барай. Наши трима другари умряха. Отровиха се. Погребахме ги
на втория кат при чучура. Другите наши другари що бяха от турци из
бити са на долчината при самородния мост. Над моста са. Тогаз люта
битка стана, че турци ни издадоха.
На 600 разкрача от моста беше нашта воденица. Черкезите я запали
ха. На воденицата кат идеш нагоре по венеца ще тръгнеш. Давай по по
лицата на канарата къмто 700 крачки. Там са две пещери. Едната е опу
шена. Ще влезеш вътре на ребро. Ще видиш опушено. Гледай право на
долу е кат цепкол. Спусни се с въже до 20 аршина. Там отстрана изчис
ти 3 аршина камъни. Дупка ще се отвори. На тоз ход са страшни капа
ни. В голямата пещера и там има дупка, ала пак на капани налиташ.
Срещу воденицата има канара. Тука извор извира. Сега е чешма. Ний я
правихме. Там под бръшляна изковахме каруци. Давай още нагоре е
другата воденица. Вътре кат влезеш водата е прекарана през сечена ска
ла. Насреща през реката е чучура. Там на камък отстрана изковахме
конче и бричка. На 10 крачки писахме на голяма римска плоча с нечет
но римско писмо нашо писмо. Гледай на средата на поляната. Там има
речен камък с кръст отдолу. Под него е плочата. Ний я засипахме с един
аршин земя. От тука се влиза.
На Злати дол из гората ни обградиха черкези и страшно гърмяха
пушките. Подир се спуснаха с конете да ни насекат. Ний се бихме
юнашки. Трима от нази паднаха и се нагоре дигнахме. Тогаз Вълчан ре
че на делията да идат двама да гледат черкезите. Подир това се донесе,
че ни търсят по дупките из повитака из канарите. Тогаз войводата каза
и попа клетва направи. Да умрем ала да отмъстим на тия арсъзи дето
никой не жалят и убиват жени и деца та да грабят. Юрнахме се един
след други, та им изклахме конете. И подир на пусия на двете буки ги
избихме до един. Тогаз войводата каза за туй мурабе секи ще ни зачита
у турско и Българско. От там по дола възлязохме и стигнахме стария ма
настир. Той е латински. Тука погребахме нашти другари в един гроб и
турихме по един фес пари златни. Отгоре камък турихме и кръст изко
вахме. На него сички свещи палихме. На манастира войводата байрак-
гаря и аз слязохме под плочата. Там дето попа чете отдолу е одая нема-
зана. Там е много брилянт и злато латинско. Има един златен кръст де
то свети. Осем педи е. В кюшето имаше три пушки и нанизи и златни
колани и една книга. В манастира седяхме два месеца. Подир по книга
та одихме та дирехме старите пари и разни римски работи. Доде часо
воя, та донесе че наште каменари що бяхме пратили да правят корита
Ill том "Хайдут" 225 II глава "Бачкъой"
палят огньове че хазната минава. Ний ги срещнахме на скрито място на

завоя на дерето. Чухме на катърите звънците да звънят. Ората се много
плашат от хазнитарите щото они на месо стрелят и на они що са с гръб.
Ала ний право в тях гръмнахме и ги сички съборихме и с ятагани нася-
кахме. Тогаз хванахме катърите бяха 11 катъра. Тръгнахме по дерето.
Стигнахме извор с добра вода. Там пладнувахме. Изядохме две юнета и
почивахме доста. Подир тръгнахме по пътеката. Таз пътека през поля
на минава. Кат стигнахме на поляната видяхме 12 камъни хоро и на сре
дата един камък, кат гайдар. Под него бели пари турихме. Вървяхме
още и тогаз Вълчан каза - Тука мястото е диво и пропастливо и дружи
ната се настани. Ний с Вълчан и байрактаря свихме покрай поляната и
спряхме на три купни на сами канарата. На средния купен има полвин
месец и кръст. Вълчан извади книгата и каза - Голяма римска пара има
тука, 8 крачки направи зад средния купен и отмести три камъка забуче
ни в цепкола. По шест басамака слязохме и свещи запалихме. Кат при-
дохме се видя врата. Двама натиснахме и се отвори. Вътре има аскер с
калъч в ръка и мечка възправена. Кат доближихме се сбраха и препре
чиха пътя и вратата се одма затвори апзъдън. Кат се отстъпи отстрана
има халка. Да се закачи на пръта. Подир аскера и мечката ще се дръп
нат и пещерата ще се освети. Вътре на синджир висят нанизи, накити и
пафти. Напреж има дюзени римски, разфърляни и три купа злато сече
но. Има и несечено. То е при тарпаната. Подир излязохме. Турихме пак
сакрета и забучихме камъните в цепкола и натрупахме ситни камъни.
Подир туй Вълчан примери осем крачки право от купена и нишан нап
равихме. Изковахме три дъна на котел. Върнахме се при дружината на
равното място. Там има тепе. На връа имаше бял камък. Вълчан отиде
на тепето и зема та зафърли белия камък. И тогаз рече да се разкопае
туй тепе. Кат разкопахме се откри ход зазидан. Вътре имаше казан ока
чен. Ний го изнесахме и затулихме хода с плочата. Турихме в казана па
рите от хазната. Ода зазидахме с камъни та да се не знае де е. В казана
турихме книгата, увита и заляна е восък и клетва сторихме. Никой да не
иде на туй място един без други. И попа ни закле който е жив и тука до-
де добро да стори и свещи и тамян да запали на сички ни. Нашто има
не халал да е. Римското е за добро. Онова на синджирите да раздаде и
манастира Св. Илия да огради и покрива да направи. Таз вечер хайдуш
ко хоро сторихме. Заранта Вълчан на бял камък срещу тепето кез нап
рави. Мери право на бял речен камък. Отдолу е плочата.
Еврейското кале е помежду селата Дупни Връх, Губислав, Мачище и
Заноге. Кат се оди въз водата на буковото дере отлево е калето. Отстра
на на калето откъде изгрев слънце са изковани една турска конска под
кова и един ибрик. Тук е голямо богатство. На залез нагоре от калето на
един куршум има воденичеще. От вратата на воденицата къде изгрев

слънце на 10 крачки има един камък дето отстрана са изковани 3 улуци
дълги по една педя. От нишана на север на три стъпки е воденичарски
бакър с 60 оки злато. Покрай дерето път минава на 60 крачки от трите
улука отстрана на пътя близо има становит камък дето отгоре направих
ме мечешка стъпка. Нишана е тапа с 300 парчета желтици. В дерето де
то е калето нагоре има друго воденичище. Къде залез е гроба на зевзек
Коьо. Над гроба му е софра с три вилици три лъжици 5 комата и в сре
дата 3 риби в паница. От софрата къде залез на три крачки копай и земи
150 оки злато и 100 оки сребро в винено буре. На 15 души да се даде.
По водата надолу дето се сбират двете дерета малкото и голямото от-
лево има канара. Там е изковано параклис. Ще се разбие параклиса и ще
се отвори пещера. Вътре има изковани 7 души хоро играят. В едина е
ключа от железната врата. Ключа е в главата му с три желтици. Над во
деницата с трите улука има висока канара. Там на плоча има изкована
човешка ръка. Дигни ръката с плочата и влез вътре. Там е пещерата с
железната врата. Парите са римски.
В буковия дол дето е калето има кладенец. Отстрана на кладенеца на
камък отстрана са извъртени 7 дупки. От нишана на юг на 6 крачки има
празно място два аршина широко и три дълго. На средата полвин аршин
дълбоко има винено буре с 70 чанти злато. От ода на калето на 10 крач
ки насреша има две малки тепета. Отстрана има становит камък дето са
изковани един улук и три дупки. Тепетата да се разтурят пълни са със
злато. От тука на надолу у буковия дол има воденица дето водата е от
кладенец. Ог воденицата на 15 крачки къде калето на равен камък има
изкована меча стъпка. Тапа е с 300 парчета.
Горе калето е голямо колко едно гумно и от едно място саде се оди.
При хода на един камък има изковано леген и ибрик. Под тех е ода за
богатството римско дето налиташ на смока.
Настрана от калето има три грамади. На ода на калето има два улука
дето са вадили вода. Срещу воденицата има на една голема канара из
кована човешка глава. Тапа е. Има 8 оки златни пари. Над главата има
пещера. Вътре вода извира. Пред пещерата има дърво зелено. Дето се
сбират двете дерета през големата река има грамада и кладенец. Грама
дата е пълна с пари.
Да идеш от Габрово на залез слънце. Там са бурмалий канари. Кога
на канарата идеш голяма дупка ще видиш. Да влезеш мост трябва да
правиш. Три дупки има ачик. Едната къде момите гледа. Кога тях ви
диш помежду момите и дупката да гледаш. Там има грамада камъни.
Отгоре е камък чер. Под камъните има плоча голяма. Двама трудно я
дигат. Кога слезеш първом трудно върви се, подир лесно е. От там сто
I ll том "Хайдут " 227 II глава "Бачкьой
и петдесет разкрача мери и къде ляво свърни. Пет копрали брой. На сте
ната малка полица има. Под полицата писано с шило. Правено е пиле и
стрела. Накъде стрелата сочи тръгни. Там малка дупка е вода има. Во
дата изтича. Мушни ръката и халка от пиринч ще хванеш. Таз халка къ
де тебе дръпни и скалата ще падне. Кога скала падне голямо блато ще
видиш. В туй блато кога влезеш стълба има. Първом води надолу подир
нагоре. Водата е много студена. Кога възлезеш голямо богатство ще ви
диш. Златни картини и книги са до стената редени. Златни пари много
са в торби мешинови. Туй место дето го писувам се много трудно нами
ра. Затуй да търсиш в ниското девет басамака. Самородни са. Въз тях
ще възлезеш на две халки пиринчени. Стой помежду халките и гледай
в ниското. Там един гьол се види. Туй не е гьол а извор. От халките на
50 крачки яре изковахме клекнало. То е заградено. От там ще гледаш на
изгрев слънце. Там има грамади камъни. На канарата има пищов изко
ван на грамада да мери. Отгоре има камък с малък кръст. Сега разрови
та да откриеш плочата. Кога я дигнеш по басамаци се слиза. Долу има
златна мома тъче на стан златен. Сакън да ги не доближиш. Там ще ос
танеш. От лява страна прът има. Дърпай с две ръце. Ще се отвори дуп
ка. Отдолу има вода голяма. По ръба да обиколиш и вътре да влезеш.
Има един пищов. През цевта минават 7 бакърени телове. Те са за 7 ка
пана. Тъй сега да излезеш и да идеш горе на високото на ачика. През
десния проход по пътеката ще възлезеш. Горе е църквата. Дълга е 40 ар
шина и 18 широка. Кога влизаш отпреде олтаря има бяла мермерна пло
ча. Отдолу е пещера. Туй е голямо подземие. На много катове е слиза
чак долу. Горе са манастирски работи. Долу е стражата и голямо богат
ство. Лесно отдолу се влиза ала се не излиза. Саде тука се влиза и тук
се излиза. Тука са три светилници, голям златен кръст, кандила, потир,
разни одежди и други работи.
В Преславската планина е проходът Дервиш. Пътя през него нарича
ли Шахан Иолу. Проходът и пътят се пазели от крепост, наричана Бело-
то градище. До днес по тези места личи водопроводът. От крепостта се
виждат като на длан Преславското и Шуменското поле. Легенда разказ
ва, че тук била лятната резиденция на българските царе. Дворците би
ли много богати. Имало чешма от чисто злато. В подземието била цар
ската съкровищница, пълна с богатства от цял свят.
Село Медвен е източно от град Котел. На север от селото е Борил мо
гила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът
на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна вра
та била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни
камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст
и златен меч...
Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Ри

ла. Погребали го в пещера. До саркофага сложили съкровището му.
Саркофагът и съкровището били долу... Горе погребали знатните войни,
загинали с императора. Около саркофазите им струпали злато и среб
ро... В пещерата римляните направили препятствия и сложили шипове
с отрова... Към изхода се излизало нагоре. Там имало мраморен сарко
фаг. Оттук със скрит механизъм се отварял входът за императорската
гробница и съкровището..."
Теофилакт четеше, а книгата като че ли нямаше край. Хайдутите бя
ха заприличали на малки деца. Те въздишаха при описанието на всяко
съкровище и се облизваха. Яне си спомни съкровището във Вслковата
дупка и разбра, че не от алчност и бедност се облизват те. Това за тях
беше приказка. Те бяха малки деца, които все още вярваха в приказки.
Но скоро щеше да се развидели. Никой не беше усетил как дъждът бе
ше спрял и там, от изток, небето беше изсветляло и се беше появило
красиво розово сияние. Яне не беше мигнал през цялата нощ, но сега,
когато приказката го "пусна", той усети как треската отново го превзе
ма. Въпреки болестта той стана и погледна надолу. Ясно видя трите пъ
теки и върволиците турци, които пъплеха нагоре.
- Войводо, турците идат! Нападат ни! - изкрещя Яне.
Велко, пъргав като сърна, подскочи на крака и тръгна към него.
- Войводо! Войводо! - викаше от другата страна Диньо Циганара. -
Войводо! Открили са тайната пътека!
Велко погледна от страната на Яне, после се затича към страната на
циганина, а след това трескаво започна да се оглежда на всички страни.
- Всички на оръжие! - гласът му прогърмя и Яне беше сигурен, че са
го чули из цялата долина, а може би и по-далеч, отекнал от върховете.
Мъжете вече бяха разбрали, че се случва нещо страшно и всички се
готвеха за битка. Кара Тозю препасваше силяха си и се шегуваше с ос
таналите мъже, които се струваха на Яне някак сковани и притеснени.
Явно и в техните твърди глави бавно беше пробила идеята, че краят на
земния им път наближава. Те гледаха мрачно.
- Ще се бием! Трябва ми време! Трябва да ги задържим! - извика
Велко.
След това той разпредели мъжете така, че на всяка пътека да има по
равен брой. Яне се падна в една група с Кара Тозю. Мъжът така го плес
на по гърба, уж да го насърчи, че Яне после кашля дълго време и това
го подсети, че с болен. Ръцете и коленете му трепереха и го втрисаше.
- Стреляйте без команда! - извика Велко.
- Това означава, че ние двамата с теб отговаряме за тази пътека! Не
бързай да стреляш! Ще изчакаме читаците хубаво да се приближат! Ще
умрем, но не бива да пуснем турците! - докато говореше това Кара То-

зю не скучаеше. Той събираше камъни и ги нареждаше така, че да се
прикрие зад тях и да може за стреля по хората, който щяха да дойдат по
пътеката. Това беше същата онази пътека, по която вчера мъжете бяха
пропълзели над пропастта. На същото това място Яне беше увиснал над
бездната. Кара Тозю повика момчето да му помогне. Така двамата из
теглиха дънера нагоре и от него и камъни направиха второ укритие за
Яне. Кара Тозю, след като огледа свършената работа и явно остана до
волен, нареди пушката, извади двата пищова и ги провери дали са заре
дени. След това извади ятагана и го развъртя, а камите внимателно за-
тъкна в силяха.
- Яне! А, Яне? Имаш ли табанджия или нещо друго, що се гърми с
него?
- Нямам, Кара Тозьо!
- Я дръж тогава! - като каза това мъжът му подаде единия от пищо
вите си.
- Не! Недей! Не го искам! - опита се да възрази Яне и направи това
съвсем искрено. Той много добре си спомняше колко лошо стреляше и
как се беше представил на изпита.
Докато Кара Тозю се приготвяше и беше в съвсем весело настроение,
Яне огледа пищова. С него мъжът му беше дал барутница и няколко
кръгли оловни куршума. Опита се да си припомни как точно се стреля
ше и зареждаше оръжието. От огъня що го гореше, от притеснение или
страх, но не се чувстваше сигурен. След това извади ятагана на Кара
Мустафа и по примера на Кара Тозю го развъртя малко да загрее ръка
та си. Днес щеше да се мре! Буря като че ли усещаше напрежението у
мъжете и помирисваше пъплещата нагоре сган, защото гърбът й беше
настръхнал и втренчено гледаше към пътеката, като че ли очакваше все
ки момент от там да се покажат турци.
- Яне! А, Яне! - извика по-силно, отколкото беше нужно Кара Тозю.
- Знаеш ли кой беше моят баща? Чувал ли си за него?
Яне не знаеше нищо за Кара Тозю.
- Не! - извика Яне и повдигна рамене.
- Ааа, чувал си! Чувал си! Песни се пеят за него!
След това, с ясен и силен глас, Кара Тозю запя. Гласът му се носеше,
като че ли стъпваше по въздуха и се лееше към околните върхове. Яне
не беше забелязал колко чист и силен е гласът на Кара Тозю. Може би,
защото пееше за баща си, той влагаше още по-голяма сила и чувство и
песента обхвана целия Караджов камък. Турците сигурно също чуваха
песента. Скоро и другите мъже се включиха и песента като че ли обе
дини цялата дружина. Всички викаха така все едно, че искат да уплашат
и спрат пъплещите нагоре турци. Яне затвори очи и в главата му оста

на само песента. Всеки мъж чрез гласа си заставаше до останалите и
Яне ги виждаше един до друг. Тези мъже бяха силни и достойни. Те бя
ха готови да умрат и дори в толкова тежък момент гърлата им не се бя
ха свили от страх и пееха. Тази песен беше изпята отпървом в Стран
джа - една много по-малка, но не по-малко горда планина. Тя беше съз
дадена там, но сега тук, в Родопите, тя се разгърна и придоби още по-
голяма ширина и размах. Яне я беше чувал, но не я знаеше, иначе и той
щеше да задерс гърло заедно с останалите. Той беше сигурен, че песен
та я чуват не само турците, не само планината. Тази песен беше предс
мъртна, тя беше толкова силна и чиста, че беше като молитвата на уми
ращия. Тази песен я чуваше и Бог.
Тилянин вика из Ямбол,

из Ямбол край джамията,
из Ямбол край Безистена:
- Слушайте, мало и голямо,
кой ще се еми наеми,
Вълчана да си улови,
Вълчана страшен хайдутин,
султана ша му хариже
една ми крина жълтици,
че ми се изясно изпровикна
пашата пандаклийския.
Аз ша си Вълчан уловя,
Вълчана страшен хайдутин.
От де е зачул тоз Вълчан
и си на Кольо думаше:
- Кольо льо, Кара Кольо льо,
нареди Кольо юнаци,
точете саби френгии,
пълнете пушки бойлии,
че ми се канил пашата,
пашата пандаклийския.
Събира пашата потеря,
към Бакаджика потегли.
Юнаци всички готови,
начело с Вълчан войвода.
Пашата баир наближи,
Вълчан се в него прицели,
прицели и го удари.
Ill том "Хайдут " 231 11 глава "Бачкьой"
викна пашата да плаче:

- Дей гиди Вълчан войвода,
със него шега не бива,
със сабя бръснач разделя,
на птиче стреля, удря го,
камо ли мен ще изпусне.
Тъкмо свърши песента и последните гласове още се носеха из плани

ната, когато Буря изръмжа и скочи напред по пътеката. Там се забеляза
шарена чалма. Кара Тозю изрева и се прикри зад камъните. Яне нямаше
време да мисли, но веднага разбра, Кара Тозю беше син на легендарния
приятел и байрактар на Вълчан войвода - Кара Колю. Така както Велко
беше син на Вълчан, Сотир - на Манол, Теофил и Глигорко - на поп Мар
тин. Кара Колю наистина беше много известен и за него песни се пееха
и за тогава, когато бил войвода на чета и когато станал байрактар на Въл-
чана. Всъщност кауците бяха четата на Вълчан, но съставена от синове
те им. Айше и Диньо сигурно също имаха някаква връзка. Яне не беше
сигурен, но Кара Колю май също беше от рода на Бимбеловите.
Сега обаче нямаше време да мисли за това. Няколко турци вече бя
ха стигнали до пропастта. Яне трескаво стискаше пищова и гледаше
към по-възрастния мъж. Той обаче беше вперил поглед напред и не пом
ръдваше. Не даваше никакъв знак за стрелба.
- Да стрелям ли? - попита най-после Яне. Той знаеше, че турцитс ня
ма как да преминат през пропастта, освен ако не носят стълба, но кой
щеше да се сети да вземе стълба със себе си на това диво място. И точ
но тогава проехтяха изстрели. Яне чу как куршум се удари в камъните
пред него. Турците ги бяха видели и започваха да стрелят. Яне се сви.
Изпита съжаление, че не беше натрупал още малко камъни. Преди мал
ко камъните му сте струваха достатъчни, но сега беше сигурен, че те ще
поддадат или ще пропуснат куршумите на турците. Яне знаеше, че тур
ците няма как да преминат през пропастта. Не можеха да прескочат, та
ка че двамата можеха цял ден да стоят тук и да защитават пътеката, без
да пуснат някой по нея. Сети се и произнесе молитвата, която дядо му
му беше предал през онази нощ в Старата черква: "Господи, помилвай
ме, умолявам те да не изпитам мощта на враговете си, с помощта на
господа моя бог Исус Христос! Да не чувствам болка и никаква мъка!
Амин!" Като свърши, се обърна и видя Велко, който като обезумял се
въртеше, мърмореше нещо под носа си и като че ли извършваше някак
ви заклинания. Друг път би помислил, че Велко се е чалнал, но сега не
му беше до смях. Освен това в последно време беше видял твърде мно
го странни неща и чудатости от Велко, за да се подиграва. Велко беше
на самия връх. В този момент проехтяха още няколко изстрела, които го

накараха да се обърне напред. Погледна Кара Тозю. Той го гледаше с
поглед, който би го убил, ако можеше.
- Пожелай смъртта, преди тя да те е пожелала! - силно извика Кара
Тозю. - Бъди готов да стреляш!
Яне се наведе напред и погледна през една дупчица, която мъжът го
беше подучил как да остави нарочно. Изтръпна! Няколко турци бяха
вдигнали стълба от другата страна и се опитваха да я прехвърлят над
пропастта. Край! Това беше всичко! Турците бяха подготвени. Сигурно
някой от тях вече беше водил битка тук и така те не идваха с празни ръ
це, а бяха готови да превземат върха. Кауците ги бяха подценили. Яне
се беше заразил от самоувереността на останалите хайдути.
- Сега! Стреляй! - извика Кара Тозю.
Яне скочи, изправи гърди пред турците. Вдигна пищова, прицели се
в един от турците, който с въже се опитваше да спусне стълбата от дру
гия край на пропастта, и натисна спусъка. Чу се силен гръм. Пищовът
"ритна" в ръката му и гъст облак лют дим се оформи пред момчето. Той
стоеше и искаше да види дали е убил мъжа. Облакът бързо се разнесе.
Тук на върха и най-малкият повей на вятъра отнасяше всичко веднага.
- Какво правиш, Яне?! Скрий се! Ще те убият! - крещеше Кара Тозю
някъде отляво, но ушите му, от изстрела и треската, го караха да го чу
ва някъде отдалеч. Когато димът се разсея, той го видя. Турчинът, в кой
то се беше прицелил и стрелял, беше цял и невредим. Той все така про
дължаваше да се опитва да спусне въжето и стълбата.
Яне клекна и отново се скри. Не беше успял да убие врага, но пък и
не беше станал убиец. Обзе го някакво спокойствие.
- Зареждай! Зареждай! - крещеше Кара Тозю и някак машинално Яне
започна да зарежда пищова, но вече му беше безразлично. Той вече зна
еше, че те са мъртви. Колкото и да убият, те нямаше да замръкнат тази
вечер. Защо беше всичко това? Тази съпротива беше безсмислена! За
реждаше пищова като мъртвец, а мислите му го водеха към Боляровия
хан, към баба му, майка му, дядо му, баща му и към Петко. И към слън
цето и топлината. Не му било съдено да живее дълго, не му било отре
дено да стане достоен мъж от Болярови ге!
- Готов ли си? Зареди ли? - крещеше Кара Тозю. - Стреляш и тичаш
напред! Чу ли? Кимни с глава!
Яне чуваше Кара Тозю, но не разбираше добре думите му. Той ги чу
ваше, но смисълът им като че ли не можеше да пробие в съзнанието му.
- Разбра ли, бе? Кимни с глава, ако си разбрал!
Яне не разбираше, но кимна. Кара Тозю само това беше чакал. Той се
изправи и гръмна с пушката напред. Голям облак дим затули пътеката
чак до пропастта. Старият хайдут хвърли пушката, грабна в ръка пищо

ва, а в другата - гол ятаган и се втурна напред по пътеката. Яне гледаше
как мъжът отива на явна гибел и се чудеше какво става. Някаква сила го
беше приковала към земята и краката му не можеха да направят и крач
ка напред. Кара Тозю - синът на Кара Колю, крещеше и летеше към вра
га. Яне очакваше всеки момент той да полети към пропастта. Той обаче
спря, изгърмя още един изстрел към врага, а после хвана края на стъл
бата, който беше "стъпил" от тяхната страна на пътеката и се опита да
я вдигне. Чак сега Яне проумя какво става и каква е целта на по-стария
от него каук. Турците също разбраха какво цели мъжа. Те скочиха да на
тискат стълбата отгоре, за да натежат и мъжа да не може да я бутне в де
рето. Кара Тозю обаче вече беше започнал да я вдига. Така ръцете на
всички бяха заети и никой не можеше да извади оръжие и да стреля по
врага, който беше съвсем близо през пропастта. Кара Тозю и турците се
напрягаха и се гледаха, а бяха толкова близо едни до други. Както си
държеше стълбата, едва сега мъжът осъзна, че е сам. Той учудено се ог
леда и като видя Яне, започна да крещи:
- Идвай да помогнеш! - в същото време тежко пъшкаше, защото ня
колко турчина натискаха отсреща, а един от тях дори тръгна по стълба
та. Той беше с гол ятаган в ръка и внимателно, но бързо, се придвижва
ше по стъпалата. Колкото по-напред минаваше турчинът, толкова по-
тежко ставаше на Кара Тозю.
Чак сега Яне се почувства готов и се втурна напред. Той хвана стълба
та до мъжа. Двамата се напрегнаха. Турчинът осъзнаваше какво става и
беше наясно, че ако не бърза, след малко ще полети надолу. Той се беше
опулил и захапа със зъби ятагана, за да може по-бързо да се движи нап
ред. Яне го виждаше вече съвсем близо. Дори чувстваше дъха му. Турчи
нът вече беше съвсем близо, той хвана ятагана в ръка и тръгна да замах
ва. Или те, или той. Яне напрегна последни сили и двамата с Кара Тозю
избутаха стълбата. Последното нещо, което видя, беше ятаганът, който се
спусна и удари земята до тях, а мъжът, със страшен рев, полетя надолу.
Стълбата падаше след него и след няколко завъртания и удари, се разби в
земята. Потераджиите бяха потресени не само от смъртта на другаря си,
а и от вледеняващия кръвта вик. Известно време те стояха и гледаха на
долу и като че ли бяха забравили за Яне и за Кара Тозю.
Двамата мъже използваха този миг и тичешком се прибраха зад ук
ритията си.
Вече беше обед, а турците от страната на Яне само тук-там изпраща
ха по някой изстрел към двамата мъже. На другите места битката беше
много по-люта. Яне беше изнурен до краен предел. Миговете се сляха
в часове. Стоеше и вече не чувстваше какво става. По някое време при
тях дотича Велко. Той извика:

- Бъдете готови да отстъпите! Сега!
Яне едва се изправи на крака и видя колко е мрачно. Тримата тичаха
към огъня на върха. Турците нямаше как да прескочат пропастта, така
че нямаше как да ги последват, но пък можеха да стрелят в гърбовете
им. Затова те се бяха снишили и бягаха ту наляво, ту надясно.
Когато стигнаха до огъня, Яне видя колко тежко е положението на
другите подстъпи към върха. Турците вече бяха отблъснали защитници
те и те бранеха вече самия връх.
- Какво ще правим, войводо? - крещеше Кара Тозю.
- Намерих изход, но трябва да отстъпим, без да дадем жертви! - от
върна му Велко.
- Накъде да отстъпим? - попита синът на Кара Колю. - Тук няма друг
изход освен при Свети Петър - каза той и с поглед посочи нагоре, към
започващото да се смрачава небе.
- Има някъде!
Той заведе мъжете дотам, където доскоро беше горял огънят. Там
имаше дълго въже.
- Сложете тук-там възли на въжето и пригответе много борини! -
след като каза това, Велко се втурна да помага на защитниците.
Те бяха в тежко положение. Турците вече ги отблъскваха. Изведнъж
се видя Диньо, който бясно размахваше ятагана срещу голяма група ог
атакуващите. Той се въртеше и успяваше някак да се защити. Яне иска
ше да помогне на Кара Тозю да слагат възли по въжето, но гледката на
биещите се мъже неудържимо привличаше вниманието му. Тогава се
случи нещо, което го накара да извика. Турците се скупчиха около
Диньо и над него се кръстосаха десетки ятагани. Яне извика, скочи нап
ред и бясно започна да маха с ятагана срещу турците. Те се обърнаха и
може би това им попречи да насекат тялото на циганина на дребни пар
ченца. Включването на Яне като че ли вкара нов импулс в битката на за
щитниците.
- Сега е моментът да отстъпим! - извика Велко.
Защитниците тъкмо бяха тръгнали напред и се готвеха да изтласкат
прииждащите по пътеките нападатели. Велко знаеше, че това няма да
продължи дълго и сега е шансът им да се измъкнат. Гигантът скочи и се
затича към Кара Тозю. След малко другите ги последваха. Яне хвана
Диньо, който лежеше в огромна локва кръв и го замъкна натам. Мъжете
тичаха и един след друг изчезваха някъде. Когато Яне довлече Диньо, ви
дя как Кара Тозю почти насила набу гва един от братята в някаква дупка.
Преди сам да се шмугне в дупката, Кара Тозю погледна Яне, който
влачеше Диньо и извика:
- Остави го! Не можеш да го спасиш! Той вече е мъртъв!

Яне се наведе и видя, че Диньо е още жив, макар да беше в несвяст.
Той щеше да го спаси, ако ще ог това да зависеше живота му. Спомни
си добрината на Диньо, това как го беше учил да върти ножа и негова
та усмивка. Най-хубавата усмивка на света. Той напрегна сили и завле
че тялото на ножара до отвора. Чак сега разбра, че дясната ръка на Ци-
ганара е отсечена от рамото. Докато го влачеше, тя се обърна и провла-
чи, като страшно висеше, държана само от една кожа. След още малко
съвсем се откъсна и остана там, в следата, като че ли го чакаше. Яне
погледна в отвора и видя, че това е една дупка, в която беше пуснато въ
жето. До отвора лежеше Глигорко. Той беше поставен така, че досега
Яне не го виждаше. Глигорко лежеше и тежко дишаше. От устата му бе
ше потекла кървава пяна.
- Яне! Яне! - простена попът. Той явно го позна. - Яне!
Яне теглеше Диньо. Издърпа го досами изхода и се зачуди какво да
прави. В този момент видя Манол, който под дъжд от куршуми тичаше
към него. В този момент Глигорко пак го извика. Ето защо Теофил не
беше искал да се спусне в дупката. Той не беше искал да остави брат си.
- Яне! Яне! - мъжът мълвеше все по-тихо.
Яне се надвеси над него. Попът беше лошо ранен в гърдите. На ня
колко места зееха кървави рани, от които бликаше същата розова пяна
и топла кръв.
- Сега ще те спася! - каза Яне.
- Не можеш! Аз съм пътник! Убий ме, не ме оставяй в ръцете на по-
ганците! Нека умра гук! Не искам да поругават тялото ми!
Манол вече беше на изхода.
- Яне! Хайде, Яне! Да побързаме, защото турците идат по мен!
Яне се наведе към него.
- Можем ли да завържем Диньо и Глигорко и да ги спуснем в дупката?
- Много време ще отнеме, докато изтеглим въжето! - каза Манол.
- Нека, майсторе! Нека ги спасим! Искам да ги спася, както искам да
знам, че и останалите кауци ще направят същото за мен!
- Добре! - каза Манол и бързо, като опитен дюлгер, започна да вади
въжето от подобната на бунар дупка.
Яне се обърна към Глигорко.
- Яне! Убий ме!
Той много добре чуваше мълвящите устни на попа.
- Не! Ще те спасим!
Попът поклати глава.
- Само Бог може да ме спаси! Скоро ще имам среща с него! Погри
жи се за тялото ми, да не се поругаят с него!
- Какво да направя? - Яне говореше и видя как Манол завърза тялото

на циганина през кръста.
- Убий ме! - повтаряше попът.
Яне го чуваше, но не можеше да вземе решение. Манол се обърна и
изстреля един изстрел към турците. После бавно спусна тялото, но яв
но му стана много тежко, защото заби пети в една скала и извика.
- Яне! Яне, ела помагай!
- Убий ме! - мълвяха устните на умиращия. - Убий ме и хвърли тяло
то ми долу!
Яне не знаеше какво да прави. Трябваше да помогне на Манол, но не
можеше да остави предсмъртното желание на този, който му беше раз
казвал толкова интересни неща, без отклик. Не искаше да убива мона
ха, но и не можеше да го остави в ръцете на турците.
- Яне! Яне! - викаше Манол.
Яне се втурна и хвана въжето. Сега, когато го държаха двамата, мно
го по-бързо спускаха тялото на Диньо, което беше много натежало.
На Яне му се струваше, че спускат тялото цяла вечност. Явно пеще
рата беше много дълбока. Когато почувства, че олекна, той се обърна
към Григорий, а Манол изстреля още един пищов към турците. Те също
отвърнаха е няколко изстрела.
- Убий ме! - мълвеше Глигорко.
- Нямаме време! Турците идат! - крещеше Манол.
Нямаше време. На Яне му стана ясно, че няма да имат време да спус
нат и Глигорко и ако направят това, ще заплатят е живота си. Трябваше
да действа. Глигорко се давеше в кървавата пяна, беше ясно, че няма да
оцелее.
- Хайде, Яне! - викаше го Манол.
Яне имаше нужда от време, за да вземе решение какво да прави с
Глигорко.
- Вие се спускайте, байрактар Манол! Аз ей сега ще дойда!
- Не, аз съм стар човек, само след теб ще сляза!
Трябваше да се действа. Явно Манол искаше да бъде последен и ня
маше да се спусне преди него.
Яне се обърна към Григорий. Вече не беше ясно дали е жив, или мър
тъв. Яне извърна глава, не можеше да гледа това лице и изстреля кур
шум право в сърцето на попа. После избута мъртвото тяло и го хвърли
в дупката. Не мислеше дали няма да премаже някого долу. После нап
рави жест на Манол да слиза, но майсторът му каза:
- Хайде, ти си по-млад! Аз ще съм последен!
Яне кимна, хвана се за въжето и започна да се спуска. Попадна в нещо
като бунар с гладки стени. Личеше си обаче, че дупката не е правена от
Ill том "Xaiidvm 237 II глава "Бачкьой
човешка ръка. Това беше естествена пещера, но отвесна надолу. Той се

спускаше бързо. Не виждаше нищо около себе си. Чак сега видя долу, там
нейде, светлините на борините. Глигорко сигурно беше станал на пихтия,
толкова високо беше. Той продължи да се спуска и отворът се разшири.
Скоро Яне почувства, че виси сред мрака на празно пространство.
Изведнъж въжето се разклати. Явно Манол също се спускаше. Яне се
забърза, но отново усети онази слабост в ръцете си. Той все още беше
трескав. Не беше ял от два дни. В ушите му изтрещяха няколко изстре
ла. Въжето силно се разклати, толкова силно, че Яне за малко щеше да
полети надолу. Едва успя да се задържи. Толкова силно се клатеше въ
жето, че не можеше бързо да се спусне, както желаеше. Явно турците
стреляха в дупката на пещерата. Докато висеше на въжето, той беше
уязвим. Яне се забърза надолу. След малко въжето се успокои, но в то
зи момент нещо голямо и черно прелетя покрай него, като за малко не
го удари и се разби долу. Беше толкова тъмно, че не можа да види как
во е, а и сега нямаше време за това. Ако това, което профуча покрай не
го, беше Манол, това означаваше, че турците го бяха простреляли и той
вече беше мъртъв. Сега беше неговият ред. Яне се спусна така, че ръце
те му се "запалиха". Сега възлите, които Кара Тозю беше направил,
вместо да му помагат, го забавяха. По някое време частица на надежда
се появи в главата му. Може би това, което беше прелетяло, беше камък
или нещо хвърлено от турците. Може би вместо да стрелят, те бяха ре-
шили да ги замерят с камъни. Трябваше да бърза. Спусна се още по-
бързо. Може би затова не успя да види пода и се приземи тежко, като
падна. Сега трябваше да бяга и по-бързо да се махне от тук. В този мо
мент някаква светлина се приближи към него.
- Бързо! Бързо! - чу вик и една силна ръка го подхвана под мишницата.
Яне се остави и последва мъжа. Това беше Кара Тозю. Той остави
Яне и се върна, намаза нещо на въжето и след това го подпали. Явно въ
жето трябваше да бъде изгорено, за да не могат турците да се спуснат
по него. Освен това дори турците да имаха собствено въже, те нямаше
да посмеят да го спуснат, докато това гори.
- Манол, горе е Манол! - извика Яне. Той изпита ужас, че Кара Тозю
може да подпали въжето, докато Манол е още горе и така да "отсече"
пътя му за спускане.
Кара Тозю се обърна към Яне и двамата се видяха очи в очи.
- Манол! - промълви Яне.
- Не! - каза съвсем тихо Кара Тозю и поклати глава, а голямата му
шапка каук се разклати. Като че ли с нея той посочи вдясно. Яне се
обърна и го видя. Там, на пода, лежеше полуразмазан Манол. По това
как бяха извити крайниците му личеше, че е мъртъв. Над него се беше
надвесил Теофилакт, който изнасяше опело, а Сотир плачеше над мър

твото тяло на баща си. Яне също се приближи и погледна лицето на
мъртвия мъж. Дали той имаше вина за тази смърт? Манол сам беше из
брал да го пусне пред себе си. Дали ако беше останал последен нямаше
сега да е на мястото на уста Манол байрактар?
Кара Тозю беше заел позиция до въжето и чакаше да не би някой да
се спусне по него. Горящото въже осветяваше пещерата, която беше ка
то огромен каменен купол. След като свърши опелото, Велко и Яне вед
нага изкопаха дупка, в която положиха мъртвото тяло на Манол. Сотир
остана до рохката купчина пръст на гроба.
- Буря, къде е Буря? - сети се Яне.
От мрака веднага се появи кучката. Тя весело махаше с опашка, явно
не разбираше това, което се беше случило, и беше щастлива, че Яне се
е сетил за нея. Мъжете сигурно я бяха вързали за въжето и я бяха спус
нали в дупката, преди да са притеснени от турците. Яне се сети как куч
ката я беше страх да минава по въжения мост в Бачкьой. Добре че я бе
ше научил.
След като се видя, че въжето изгоря някъде нагоре, дружината тръг
на навътре. Пещерата беше огромна - цял подземен свят. Докато вървя
ха, Яне си спомняше думите на Глигорко за подземния свят и сега раз
бираше откъде идват легендите. Пещерата беше толкова голяма, че си
гурно целият Караджов камък отвътре беше кух. Дали нивото, на което
се намираха, бе по-ниско от равнината, или ако повървяха настрани, ня
маше да излязат през някоя водоравна пещера? Групата вървя дълго
време и на Яне му стана ясно, че вертикалната пещера от върха на Ка
раджов камък се спуска под нивото на върха. Сега те се намираха някъ
де дълбоко под земята.
По заповед на Велко Яне вървеше последен. Той трябваше да внима
ва и да гледа Сотир да не изостане. От одеве момчето, което съвсем ско
ро беше загубило баща си, искаше да изостане и си личеше, че не е на
себе си. Теофил също не се чувстваше добре, заради смъртта на Григо-
рий, но той не можеше да изостане, защото двамата с Кара Тозю бяха
направили носилка, върху която ни жив, ни умрял лежеше Диньо, с от
рязана ръка. Велко беше спрял кръвта да тече от грозната рана, като с
борината беше обгорил рамото. Теофил му беше помагал. От болката и
писъците Диньо беше загубил съзнание и сега само от време на време
простенваше.
Най-накрая Велко направи знак да спрат. Запалиха огън с каквото
имаха под ръка. Събраха няколко факли и така се получи огън. Пещера
та беше много студена. Яне беше останал без ямурлук, но Сотир му по
I ll том "Хайдут” 239 II глава "Бачкьой"
даде този на баща си. Всички се скупчиха около огъня. Яне отново за
почна да трепери.
- Оживяхме, войводо! - каза Кара Тозю.
- Все още не е сигурно! - каза Теофил.
- Дадохме скъпи жертви! - отвърна Велко.
Чак сега Яне разбра защо Велко и останалите бяха толкова спокой
ни. Ето каква била тайната на Караджов камък.
- Съберете се около мен! - каза Велко.
Мъжете се скупчиха около огъня, така че по-добре да чуват войводата.
- В момента навън е вечер. Турците няма да посмеят да ни преслед
ват през нощта. Те ще тръгнат след нас чак по светло, ако въобще пос
меят да тръгнат. Знаете, че тях ги е страх от джендема и смятат, че той
е точно тук. Аз не съм сигурен, че не е така. Тук цялата местност е из
пълнена с отвесни дупки и пещери, които според някои отдолу са съе
динени. Смята се, че някъде има толкова голяма пещера, че в нея може
да се помести цял град като Филибе. Аз единствен познавам тези пеще
ри. Смятам да тръгна веднага, макар че съм много уморен и не съм спал
от два дни.
Яне слушаше думите на войводата и разбра как Велко беше успял да
ги изпревари и се беше появил преди тях на върха на Караджов камък.
- Ще починем тук малко по-дълго и след това ще тръгнем. Още на
входа на пещерата ще се разделим. Яне и Диньо са зле, ако Василка не
ги види, сигурно ще умрат!
Яне се опули. Той не се чувстваше чак толкова зле, но Диньо наисти
на беше в тежко положение.
- Войводо, у нас ли са китабите за съкровището на Вълчан? - попита
Кара Тозю.
- Да! - Велко ги извади и ги показа.
- Поне да знаем, че другарите ни не умряха напразно! Двамата с Те
офил трябва да си припомните всичко, което поп Мартин и Вълчан са
ви казвали. Като слушах написаното не съм сигурен, че без допълнител
ни указания можем да намерим съкровищата.
- Освен това - каза Велко - нашият байрактар Манол е мъртъв. Бай-
рактар. на негово място, ще стане Кара Тозю, така както баща му беше
байрактар на Вълчан. От този момент той ще бъде мой байрактар. Ко-
гато аз тръгна към Козбунар, за да доведа Василка, той ще трябва да ви
отведе до Велковата дупка. Ще се справиш ли, Кара Тозю байрактар?
- Ще се справя, войводо! - твърдо каза Кара Тозю.
Така Велко се изтегли малко назад и показа, че разговорът е приключил.
Беше толкова студено, че беше немислимо Яне да заспи. Там където огъ
нят огряваше лицето му, му беше топло, но гърбът му беше вкочанен от студ.
- Никой да не заспива, че може да не се събуди! - заповяда Велко. -
Говорете си нещо!
Велко сбута Кара Тозю, който се унасяше с усмивка на уста. Мъжът
сигурно беше щастлив, че подобно на баща си е станал байрактар. Мо
же би и мисълта за съкровищата го сгряваше.
Мъжът се изкашля и се поизправи:
- Трябва да си говорите! След малко тръгваме!
- Войводо, може ли да те попитам нещо? - каза Яне.
- Да, Яне, питай!
- Може ли да ни разкажете за Бимбалови?
Велко се замисли за миг и после започна да разказва:
- Цялата история на рода, която аз знам, започва от Момчил. Някога
България е била държава, голяма колкото Империята на падишаха. И не
винаги ние, българите, сме били рая. Точно преди гурците да ни напад
нат, държавата била разделена и деспот Момчил или Момчил войвода
отговарял за Родопа планина. Цялата тази планина била негова. В Тър-
нов управлявали Шишманите, в Прилеп - Вълкашина и Углеша. Нали
сте чували за Крали Марко?
Мъжете се бяха разсънили и с шумни възклицания изказаха потвър
ждението си.
- Крали Марко бил приятел на Момчил, който бил по-възрастен от не
го. Той, Марко, бил син на Вълкашин. Постепенно турците превзели ця
ло Българско. Някои, като Иван Шишман и синът му, приели исляма, а
други, като Марко, станали васали. Момчил последен запазил земите си.
- Това не е вярно! Това е лъжа, войводо! - Кара Тозю беше толкова за
сегнат от думите на Велко, че отново се беше изправил на крака. - Кра
ли Марко е този, който се бие с Муса Кесиджи и освобождава три син
джира роби! За това се пее във всяка втора юнашка песен в България!
- Добре! Добре! - Велко примирително махна с ръка. Явно той също
не беше сигурен в това, което казваше. - Знаех, че така ще реагирате, но
в нашия род легендата е такава. Момчил, поради непристъпността на
планината и твърдата си ръка, запазил земите си като остров сред турс
ките земи. Скоро обаче бил убит в битка. Но той нямал деца и не оста
вил наследници. Имал обаче сестра, която се наричала Стояна. Тя, заед
но с трите си деца, напуснала Родопите и се заселила в село, което по-
късно заради тях започнали да наричат Пашакьой*. По-късно един от
клоновете на рода се заселил в близките села Ичме и Факия.
Стояна имала трима сина: Вълко, Пейчо и Нико. Отначало им вика
ли Белени, чак по-късно започнали да им викат Бимбелови. Пейчо Ов
*Пашакьой - Селото на пашите
чарят от Бимбелите, при една обиколка из горите, спасил живота на бъ

дещия султан Селим III. В знак на благодарност той му подарил шапка
и чанта. Обещал му, когато поиска, да влиза при него, в който и сарай
да се намира, и единствен той от цялата Империя имал право да остава
с шапка на главата в негово присъствие. Освен това където и да отидел,
в който и да е сарай, ако той поискал, трябвало чантата му да се напъл
ни със злато. На нея имало инкрустирана султанската тугра. Такава би
ла заповедта на Селим. Бимбелови, разбира се, нито веднъж не се въз
ползвали от благодарността и щедростта на султана. Те винаги работи
ли много и е труд, и със силата си, постигали всичко. Били най-добри
те пехливани!
Яне се размърда и поиска да каже и за Болярови, но Велко му напра
ви знак да мълчи и продължи разказа си.
- Кара Колю и по-голямата част от дружината на Вълчан са били от
рода на Бимбеловите. Днес главата на рода е Вълко Бимбела. Него всич
ки го знаят из Империята, а и из Европа.
Като каза това Велко погледна към Яне и каза:
- Е, Яне, доволен ли си сега?
Яне беше доволен, но една друга мисъл, от известно време, се върте
ше в главата му. Той слушаше, но и мислеше. След като Бимбалови,
най-големите противници и врагове на Болярови, са наследници на
Момчил войвода - владетелят на Родопа планина, кои бяха Болярови?
Откъде беше тази вражда, която се предаваше от поколения? Защо Бо
лярови и Бимбалови се мразеха толкова? Какво бяха делили в минало
то? Яне мислеше. Отговорите можеха да са само два. След като се зна
еше, че Бимбалови са владели Родопа, Болярови или си бяха съперни
чели с тях за Родопа планина, или двата могъщи рода еа си съперниче
ли по границата. Яне никога не беше чувал техният род да е бил в пла
нината. Явно Болярови някога, много отдавна, бяха владели равнината
и земите в Тракия, а враждата с владетелите на Родопите е била за мо
гъщество. Момчето беше затворило очи и се беше унесло в нещо меж
ду дрямка, мислене и мечта. Можеше ли в миналото родът му да е вла
дял цяла равна, златна Тракия - от Татар Пазарджик, Филибе, Станимъ-
ка, Загора, Хаскьой, до Бургас? Той беше попаднал в дружината на вра
говете. Сега беше сам, като куче сред вълци. Трябваше да бъде внима
телен! Той беше последният останал жив Боляров. Трябваше да има
наследници и да продължи рода на Боляровите! От това му състояние
го изведе един ритник. Велко го беше ритнал.
- Хайде, Яне! Тръгваме!
Велко ги водеше е твърда крачка, като човек израснал в лабиринтите
от пещери. Цялата Родопа отдолу беше прокопана с тунели и пещери.
Най-накрая излязоха през една дупка. Велко тръгна към Козбунар, за да

доведе Василка, а Яне, Кара Тозю, Теофил и Сотир се сменяха и носе
ха на ръце носилката с тялото на Диньо, който съвсем беше притихнал.
Носенето на носилка в планината беше тежка работа. Напредваха бав
но и всички бяха много уморени. Все по-често спираха за почивка. На
няколко пъти попът се надвесваше над Диньо, за да види дали не е ум
рял. Яне отбягваше погледа на Теофил. Той помнеше как изстреля пи
щова си в гърдите на брат му и после как го хвърли в дупката. Буря бе
ше много полезна. Тя вървеше напред и така ги предупреждаваше за
врагове. Вечерта ги завари на път. Тази вечер легнаха направо върху зе
мята и заспаха без да палят огън. Яне придърпа Буря към себе си и зас
па затоплен от кучето. Преди да тръгне Велко му беше мушнал в ръка
та едно сухо парче пастърма, която той много бавно засмука. Топлина
се разля в устата и тялото му и той заспа така, смучейки сухото парче
месо. Това беше козя пастърма, но тя също му даде цялата си сила. Чак
следобед на следващия ден стигнаха до Велковата дупка. Когато стиг
наха, Яне беше толкова изтощен, че спа без да знае колко. По някое вре
ме си спомни, че Кара Тозю улови гълъб, който носеше послание от
Велко. Яне разбра, че по този начин хайдутите от четата и войводата
поддържат връзка и си изпращат хабери.
Когато отвори очи, видя Василка, надвесена над него. Явно беше
спал няколко дни и нощи.
- Пренесете го вътре, в пещерата! - каза Василка.
Той отново лежеше в пещерата, пред същото онова огнище и огънят
пак гореше.
- Не съм болен! - мълвеше Яне. Така както беше обърнат на една
страна, успя да види тялото на Диньо до него пред огнището, но двама
та бяха завити в отделни одеала, един до друг.
- Слушай какво ще ти река! - каза Василка, а след това заговори: -
Според народната вяра броят на болестите е 77 и половина, като за вся
ка от тях има лек с изключение на половинката. Най-лош и опасен е ду
хът на половинката болест. Той може да бъде изгонен от човешкото тя
ло с биле, откъснато със затворени очи, след като са набрани други 77
вида билки. Ти си болен точно от половинката!
- Защо? - Яне беше изумен.
- Защото не е болно тялото, а душата ти. Слушай и запомняй сега за
другите болести! Заболяванията се дължат на най-различни причини.
Може да са резултат от природни стихии и времето, от демони и сили,
както и да са Божие наказание за извършени грехове. Например хората
и животните заболяват от бяс благодарение на бесния вятър, който духа
на най-долната дипла на небето. Ако орел или чучулига долетят дотам,
те падат мъртви на земята. Щом животните ядат от месото им, побесня

ват и пренасят заразата у човека. Вихрушката причинява оглушаване,
ослепяване, уградисване (парализа) или полудяване. Опасни за здраве
то са гръмотевиците. Ако през Тодоровата седмица жените мият косите
си и перат, те са застрашени от гръм и главоболие. Обривите по лицето
и тялото често се дължат на Месечината. Ако човек погледне другиго,
след като е видял новолунието, погледът му причинява пъпки и екземи.
Най-голяма част от болестите обаче се дължат на духовете - нави, само
диви, змейове и вампири. Навите причиняват родилна треска и спиране
на кърмата на майките. Ако човек стъпи на самодивско място (софрата
или хорището на девите, бунището, местата под стрехите и капчуците)
или ако седне под змейчево дърво, той заболява. Лекуват го главно с ба-
ене и поливки. Лошият сън е заради мората и вампирите, които "натис
кат" спящите и смучат кръвта им. Според невежите непочитането на
Бога и християнските светци води също до разнообразни болести. Раж
дането на недъгави деца според тях е божие възмездие за извършените
грехове. Те възприемат голяма част от болестите, като невидими маги
чески същества, които нямат божествен произход, но са под властта на
Бог. Материализират се като жени. Живеят на края на света, там където
е дворецът на Слънцето, където живеят орисниците, самодивите и зме
йовете. Като грозна почернена старица са чумата, шарката, безсъница
та, треската, червенката и русата. Те са с дълги мръсни коси, дълги кри
ви нокти, кокалести ръце и гърбаво тяло.
Всички тези болести имат свои празници в християнския календар.
Шарката се почита на Св. Варвара, Св. Сава и Св. Катерина; чумата - на
Св. Атанас и Св. Харалампи; за русата, наричана още смръдла - Руса
сряда след Великден; за черната или вънкашната болест (епилепсията)
- Св. Атанас и денят след него, известен като Св. Черна. Синята пъпка
се почита на Св. Елена. Болките в гърлото са подвластни на Св. Григор.
А светите братя близнаци Козма и Дамян се приемат като лечители и
господари на всички болести.
Болести могат да се появят и в резултат на магия или клетва. Много
разпространени са уроките. Магии за болести се правят с живак, сапун
и свинска мас, които се заравят на пътя или под прага на къщата. Ако чо
век стъпи върху водата от поливки, той "приема" болестта на лекувания.
Така Василка го лекува дълго време, докато най-после Яне започна
да се чувства по-добре и вече нямаше вътрешен огън. Най-радостно бе
ше това, че и Диньо, заедно с него, се оправи. Двамата едновременно се
изправяха на крака и си говореха по цял ден. Това беше много добре за
циганина, на когото му личеше, че започва да се замисля как ще живее
без една ръка от тук насетне. Един ден двамата с Яне решиха, че най-
добре за Диньо ще бъде той да стане ковач. Щеше да му е много труд

но, но Диньо твърдеше, че само от това разбира и само това може да
прави. Той не знаеше дали да се радва, че все пак е останал жив, или
щеше цял живот да страда и никога вече нямаше да може да върти сво
ята любима кама и да бъде каук. Дойде денят в който двамата излязоха
от пещерата. Останалите мъже много се зарадваха. Всъщност оказа се,
че е вечер. На Велковата дупка бяха останали Василка, Айше, Кара То-
зю, Велко и Теофилакт. Сотир се беше почувствал много зле след
смъртта на Манол и се беше поболял от мъка. За да го запази и да спа
си Маноловото семе, Кара Тозю беше решил и още преди Велко да се
върне, беше изпратил момчето обратно в Бачкьой при майка му. Тази
вечер храната беше изобилна и специална, в чест на оздравяването на
двамата. Навън беше вече доста студено. По окапалите по земята листа
си личеше, че есента е дошла.
- Утре Василка си тръгва към Козбунар! Тя свърши тук що имаше за
свършване. Иде зима и трябва да мислим за това къде ще сс пръснем да
я изкараме. Диньо е решил да стане ковач, ще си избере къща и ще си
направи ковачница. Вече той ще ни кове оръжието.
Личеше си, че Велко се напряга, за да изглежда, че говори небрежно
и леко, но по намръщеното лице на Динко си личеше, че циганинът
много добре разбира всичко. Той вече никога нямаше да може да изле
зе в планината като хайдут.
- Ти, Теофиле, какво ще правиш? - попита Велко.
- Аз ще тръгна към Бачковската обител и хем ще се грижа за камен
ния манастир на Клувията, хем ще наглеждам Сотир и къщата на Ма
нол байрактар.
- Ти, Кара Тозьо, какво ще правиш?
- Аз ще живея в къщата на Манол и ще се грижа за Сотир и Станка.
Не бива къщата да остава без стопанин.
- Войводо, ти къде ще бъдеш? - попита на свой ред Кара Тозю.
- Ще взема къща в някое от селата, където ще настаня Айшето и Яне,
и аз ще бъда ту в Козбунар, ту при гях. Най-близкото село до Велкова
та дупка е Шейтанкьой или Шейтаново. Няма да вземам къща тук, за-
щото е много близо до хайдушкото сборище и до Велковата дупка, а не
искам да ги издам, така че ще търся село някъде по-далеч.
Като дойде пак хайдутско време, ще сс съберем тук! Хайде сега да
ядем и да си пийнем!
Яне взе една чаша вино и отпи няколко големи глътки. То беше гор
чиво и кисело, но той искаше да сс напие, за да забрави всички неща,
които се бяха случили на Караджов камък.
- Яне, внимавай! - шегуваха се останалите кауци, но момчето про

дължи да пие.
Останалите мъже също пиеха. По някое време Велко се изправи и за
почна да пее. Кара Тозю също му пригласяше, а останалите мъже и две
те жени слушаха. А в песента се пееше:
Мале мо, мила майчице,

греха ми, мамо, да береш,
дето ме, мамо, отдаде,
на бимбелови синове.
Те, че ги казват работни,

на ден по нива ожънват
и на другата отиват.
И на нея, мамо, пожънват,

и на третата отиват
на нея чакъм изкарват.
Вечер си тръгнем от нива,

всяка си взема люлката,
на мене дадат торбата,
торбата, мамо, стомната.
Мале мо, като идем в къщи,

всяка си вземе детето,
на мене дадат ведрото,
дванайсет крави да доя.
Доде си, мамо, издоя,

петлите пеят, повтарят.
Щом легна, мамо, да заспя,

малкото деверче извиква:
"Я ставай, бульо, я ставай
дванайсет телци да лъчиш,
дванайсет крави да изкарваш."
- Пусто да опустеете! - каза Василка. - Знам ви вас Бимбелови! Цяла

България ли трябва да научи, че мъчите жените си? Мъчите булките си,
като ги карате да работят наравно с вас, а всички знаят каква сила има
те и колко много работите. Не един Бимбел е убил жена си от работа, а
някои от вас сменят по две, три, че и четири жени през живота си. Още
като се раждате, се раждате големи, юначни бебета и така измъчвате
майките си, и не една от тях е умряла при раждането ви. После, като де
ца, с буйния си нрав мъчите майките си. Почерняте ги кога решите да
станете хайдути и ги оставяте да ви чакат, вас или лоша вест за вас. Ло
шо и строго се отнасяте към булките си и към женските си рожби. Въл
чан не смееше с мен да прави така, защото знаеше, че веднага ще ви за
режа. Не виждам с какво се гордеете! И после, като пораснете, всички
ставате хайдути и пехливани и оставяте жените си почернени вдовици,
старите си майки - помнещи ви като деца и млади сираци. Никога не
бих дала на жена да се ожени за Бимбел! Хубави сте и сте силни, но пък
сте проклети и изсмуквате живота от жените си.
- Ти к'во се хилиш, бре? - извика Василка, като гледаше към Яне. Без
да осъзнава той се беше захилил, защото му беше драго да чуе някаква
лоша дума за Бимбалите. Всичко това му беше толкова добре познато.
Точно така говореше и баба му, но за Болярови.
На другия ден всички се разделиха. Най-тъжен от всички беше
Диньо. Велко му беше дал доста злато, но явно бъдещето му се вижда
ше мрачно. Велко, Буря, Айше и Яне тръгнаха към село Горно Де-
рскьой. Това беше голямо село, само от българи. Къщите бяха разполо
жени на един хълм. Всички къщи бяха големи, на два-три ката, като на
приземния живееха животните. Тъй като хълмът беше много стръмен,
къщите от едната страна бяха на три ката, а отгоре погледнати изглеж
даха малки и ехлупени, като че да са на един кат. Това беше едно от най-
големите села в планината. Тримата с кучето се настаниха в една къща,
която явно от много години беше на Велко, защото той се разположи в
нея като стопанин. Тук къщите, за разлика от тези в равнината, нямаха
големи дворове и бяха сгушени една в друга. Буря стоеше затворена и
гьй като нямаха други животни, целият долен кат беше само за нея.
Велко и Айше живееха като мъж и жена. Яне спеше в отделна стая. Два
мата се упражняваха всеки ден и особено наблягаха на борбата. Храна
та беше добра и Яне се чувстваше добре. Понякога Велко заминаваше
за някъде. Тази зима снегът беше много, а студът - лют. Айше се при
тесняваше за Велко всеки път щом той излезете нанякъде. Когато из
чезнеше за по-дълго време, отнякъде долиташе гълъб, на чието краче
беше записано съобщение. Айше щастлива молеше Яне да й прочете
какво е написал Велко. Така чрез гълъби Велко поддържаше връзка с
Горно Дерекьой. Когато останеха само двамата с Айше, на Яне му ста
ваше скучно и самотно и той започна вечер да се отбива в местната
кръчма, където пиеше със селяните и слушаше техните разговори. От

начало те бяха любопитни, но когато разбраха, че така или иначе няма
да изкопчат нищо от момчето, се отказаха да разпитват. Само понякога
някой го питаше кой е и откъде е, но си личеше, че това не е техен въп
рос, а по-скоро жените им питаха чрез тях.
Айше се грижеше хубаво за него и му готвеше много вкусно, но Яне
се беше научил и всяка вечер ходеше да пие вино и ракия. Циганката не
харесваше това, но Яне не я слушаше. Той непрекъснато си спомняше
битката при Караджов камък, лицето на Григорий - точно преди да го
убие с изстрел в сърцето или Манол, който го беше спасил, жертвайки
своя собствен живот. На колко много хора беше задължен Яне, за да е
жив сега. Пиенето го караше да забрави и да се отпусне. На сутринта се
събуждаше с тежко главоболие, но пък му беше по-добре.
От селяните, от дума на дума, научи, че те викат на селото освен Гор
но Дерекьой и Момчиловци. Те твърдяха, че са наследници на Момчи-
ловите воини и момчиловия род, Яне обаче знаеше историята на Бим-
белови и кои са истинските наследници на Момчил войвода. А може би
и точно затова Велко имаше къща тук?
Къщата беше на края на селото, по пътя за съседното село, което бе
ше помашко и се казваше Петково. Скоро Яне научи, че Диньо си е ку
пил малка къщица и си е направил ковачница именно в Петково. На ня
колко пъти Яне искаше да отиде да го види, но зимата беше толкова лю
та, че пътят дотам беше затрупан с огромни преспи сняг и беше непро
ходим.
Чак към пролетта, когато топлият ветрец разкъса дебелата снежна
покривка и само тук-там бледнееха малки преспички сняг, Яне тръгна
към Петково. Нямаше кон, затова измина разстоянието пеша. Диньо го
посрещна много добре. Двамата се смееха и говореха. Яне му помагаше
в коването. Диньо почукваше е малко чукче, а Яне удряше на същото
място с голям тежък ковашки чук. Ковашката работа много се хареса на
Яне. Диньо, макар и без ръка, беше все така весел и приятен събесед
ник. Вечер двамата пееха бавни тъжни песни.
- Скоро ще си тръгнеш и сам ще ми бъде много трудно! - каза Диньо.
После показа на Яне едно приспособление, което се слагаше на кръс
та и с което хващаше желязото, за да може да кове с единствената си ръ
ка. От коването лявата ръка на Диньо беше заякнала изключително мно
го и беше станала твърда като желязо.
Пролетта се промъкваше бавно и някак несигурно тук, в сърцето на
планината. Всичко стана толкова свежозелено и така омайващо мири
шеше, че понякога, като вдишаше, Яне не можеше да се спре. Искаше
да вдиша толкова дълбоко, че да пръсне гърдите си. В Петково хората
бяха българи, но мюсюлмани. Отначало Яне имаше много лошо мнение

за тях, но когаго ги опозна видя, че това са бедни, добри хора, които се
вълнуват от същите въпроси, които интересуват и българите, и по-бед-
нитс турци. Те не бяха зли и предатели, а свити, добри и послушни хо
ра. Така Яне, с буйния си нрав, скоро изпъкна и сред тях. Всички бяха
научили, че ковачът си има помощник и скоро много поръчки се стру
паха на Диньо. Яне му помагаше. Българите и помаците, пък и турците,
знаеха, че родът, от който произлиза Диньо - циганите, са чевръсти и от
векове се занимават с ковачество, калайдисване и всякакви други зана
яти, които изискват сръчна и точна ръка. Затова те бяха приели, че ци
ганин ще живее в селото им, а по-късно харесаха и работата му. Селото
винаги се нуждаеше от добър ковач и те бързо го приеха. Яне чувства
ше уважението и респекта, който селяните имаха към ковача си. Дори с
една ръка той можеше да прави нещо по-добре от тях. Освен това всич
ки се страхуваха от това, че беше еднорък. Повечето се досещаха, че в
битка е загубил ръката си и повече не питаха.
Вечер двамата, освен че хапваха добре, смееха се и пееха, започнаха
да се упражняват и с нож. Дори само с една ръка, Циганара беше опасен
противник и двамата с Яне бяха равностойни партньори. Така мина вре
ме. Наближаваше времето, в което Яне се беше разбрал, че трябва да се
прибере в Горно Дерекьой. Наближаваше хайдушко време - от Гергьов
ден до Димитровден. Навръх Гергьовден те трябваше да са пред Велко-
вата дупка. Диньо разбираше това и една вечер, както си седяха, каза:
- Скоро ще ме напуснеш, нали?
- Да! - кратко отвърна Яне.
- Аз повече никога няма да изляза в планината! - каза Диньо и Яне
съжали, че въобще водят този разговор. Той също знаеше това, но не ис
каше да говорят, защото нищо не зависеше от тях. - Кога ще стане това?
- попита пак циганинът.
- След два дни!
- Да носиш много здраве на Велко войвода и на всичките другари ка-
уци! Славно си поживяхме с тях, сърцето ми винаги ще бъде с вас! Ко-
гато се биете и преди битка, спомняйте си за мен и се бийте така, все
едно съм сред вас!
Яне знаеше, че е точно така, както го казва Циганара. Един ден той бе
ше търсил нещо и беше отворил една ракла. Това което видя го потресе.
Раклата беше празна и само на дъното, внимателно поставена, но така че
да стои права, стоеше шапката каук на Диньо. Той щеше да си остане ви
наги един от кауците. За него животът беше свършил и сега щеше само
да доживее остатъка, но сърцето му щеше да остане с кауците.
Диньо обаче продължи да говори и това което каза много зарадва Яне.
- Смятам да се оженя! Ще се задомя, ще си имам деца и синът ми ще
ми помага в ковачеството!
Яне слушаше как циганинът чертае бъдещето си, но в гласа му имаше
толкова много тъга, че му беше ясно, че това бъдеще не му е по сърце.
- Знаех, че все някога ще дойде това време, нали? - говореше сам на
себе си ковачът. - Не може цял живот да обикаляме по планините.
Яне клатеше глава в знак на съгласие, но много добре знаеше, че не
е така. Ако не се беше случило това с Диньо, той никога не би останал
тук, в това село, и пръв щеше да тръгне към Велковата дупка, на хай
душкото сборище. Сега той говореше така, за да убеди сам себе си, че е
прав и за да му е по-лесно да приеме участта си.
За да го разтуши, Яне реши да смени темата. От известно време той
мислеше да помоли Диньо за нещо.
- Диньо, ти си моят учител на нож, но аз самият нямам нито нож, ни-
го кама. Мисля, че си най-добрият ковач, който съм виждал. Може ли да
ми изковеш една кама, но специално за мен, по моята ръка и според то
ва как аз въртя ножа?
- За мен ще бъде чест, Яне! Виждам, че Велко те готви за войвода!
Той смята ти да го наследиш!
- Какво? - Яне беше изумен. Никога досега не беше мислил за това. Та
той току що беше приет за каук и досега беше имал само една битка.
- За мен ще бъде чест да изкова камата на наследника на Вълчан и
Велко войвода!
Мисълта не можеше да се каже, че не зарадва Яне, но и го притесни.
- Какво говориш, Диньо?! Та аз съм най-младият в дружината! Не
дай боже, ако се случи нещо, байрактарят замества войводата и той ста
ва войвода! А сега байрактар е Кара Тозю.
- Ще видиш! Ще видиш! - настояваше циганинът и го дари с най-кра
сивата си усмивка.
Следващите два дни Диньо и Яне изковаха кама специално за Яне. Тя
беше дълга, с тънко острие и издаваше звук подобен на Велковата кама.
Всъщност тя беше копие на камата на Велко, защото Диньо се кълнеше,
че по-добра кама, като форма и качество, не е виждал. Макар да прили
чаше на Велковата, тя беше направена специално за ръката на Яне и
според това как той върти и удря с нея. Само нагласяното на камата от
не един ден. Всъщност Яне изкова камата си сам, а Диньо, с удари с
малкото чукче, само насочваше неговите удари.
Когато острието беше готово, от едната страна Диньо гравира името
и фамилията на Яне, а от другата страна, по искане на момчето, изписа
Исусовите думи, казани на Петър: "Който нож вади, от нож умира!" То
ва Яне искаше да си гравира, защото искаше да му напомня за христи
янския дух и да го възпира, когато пак го поведе буйният му нрав. Ос
вен това искаше, ако някой път повали врага си, това да бъде последно
то нещо, което ще види. Той никога нямаше да нападне и убие някого,
който не му е посегнал и не е извадил преди това нож срещу него.
Така Яне се сдоби с много добро лично оръжие. Това щеше да бъде
неговата кесиджийска кама. Още същата вечер двамата кръстосаха ост
риета. Камата така "залепна" за ръката на Яне, все едно винаги я беше
държал и цял живот е била с него.
Върна се в Момчиловци по пътя. На другата сутрин щяха да тръгнат
към хайдушкото сборище. През цялото време Яне вървеше и махаше с
камата си. Беше много щастлив, защото освен ятагана на Кара Мустафа
вече имаше и кесиджийска кама. Така се беше задълбочил в техниките
с кама, че не видя как иззад една скала на пътя излязоха пет-шест гур-
ци. Те бяха въоръжени до зъби и бавно вървяха и разговаряха. Яне изт
ръпна. Веднага прибра камата в канията и когато ги приближи, направи
ниско темане. Те явно бяха някакъв отряд на местен бей. По всичко си
личеше, че не са редовен аскер, башибозук или спахии. Макар да бяха
пешаци, те не бяха и еничари. Еничарите бяха много по-едри и ходеха
с високи бели шапки. Тези мъже бяха облечени в скъпи цветни атлазе
ни дрехи. Шалварите, обувките с извити върхове и шарените чалми с
цветни пера издаваха, че дружината е на богат бей.
Турците поздравиха Яне и отминаха. След като ги загуби от погледа
си, момчето пак извади камата и отново я размаха. Така, без да усети
как, се прибра в къщата на Велко и Айше. Не беше бързал особено и ве
че беше късно следобед. Буря скочи изневиделица върху него и за мал
ко щеше да го събори от радост. След като поздрави Велко и Айше, Яне
отиде и си поигра с кучката. Откакто живееха в Горно Дерекьой, Айше
ходеше облечена като българка - с родопска носия. Шарената престил
ка на карета, завързана високо под гърдите й, я караше да изглежда
смешно, а с бялата кърпа на глава беше още по-смешна.
- Яне, Яне, няма ли да си стегнеш багажа? - извика Айше.
- Ми, аз нямам никакъв багаж!
- Айдс, връзвай Буря и идвай вътре, че скоро ще се стъмва!
Яне разбра, че Велко е изпратил Айше и че сигурно иска нещо да му
каже. Той затвори Буря в обора на най-долния кат на къщата и влезе в
стаята. Мисълта, че си има собствена кама, го караше да се усмихва.
Още не бяха успели да си кажат и една дума с Велко, когато силният лай
на Буря ги накара да се обърнат и да отидат да видят кой е на портата.
Ill том "Хайдут" 251 II глава "Бачкьой"
Велко отиде да види какво става, а Яне и Айше гледаха от едно прозор
че, така че да не ги видят хората пред портата. Яне извика от изумление.
Пред портата бяха същите онези гавази, е които през деня се беше раз
минал, докато идваше насам.
Мъжете поговориха малко е Велко и влязоха в къщата. Личеше си, че
Велко не желае да ги пусне вътре, но нямаше как да ги спре. Те влязо
ха вътре и се настаниха в голямата одая за гости на втория кат, а Айшс
и Яне отидоха в стаята на момчето. Те стояха съвсем тихо и се опитва
ха да чуяг какво говорят турците с Велко.
- Как те викат? - на турски попита единният от мъжете, който явно
беше водач на групата. Велко замълча за миг.
- Велко! Велко ме викат!
- Кой Велко!
- Велко Вълчев съм!
- Така, Велко, много си едър и висок, какво ядеш? Явно добре живе
еш! Тази вечер ще останем да преспим у вас! Кажи на домочадието да
нашета и да направи повечко храна, а ти отиди и преточи малко винце!
- Храна има, ага, но вино нямам.
- Как така нямаш вино, бре? Такъв мъж да няма вино!
- Аз съм едър. но съм слаб и съм болнав! Не пия вино, не ми понася!
- докато Велко говореше, Яне долавяше ироничните нотки и знаеше
колко невярно е това, което кесиджията казваше, затова му стана смеш
но. Ако само знаеха кой стои срещу тях, мъжете сигурно щяха да побяг
нат през глава.
- Искаме стопанката да дойде да ни прислужва и ако имаш някоя по-
голяма мома, да дойде първо да ни сервира по едно кайве!
- Нямам щерки и прислуга, а пък жена ми нещо не е добре.
- Чухме, че син имаш, един такъв върви и върти ножове! Вярно ли е?
Велко знаеше, че няма смисъл да лъже, затова потвърди:
- Гламаво е момчето, по цял ден ходи и маха с тоя нож.
- Сигурно иска да стане хайдутин и да коли хората на падишаха, не
ка Аллах здраве и дълъг живот да му дава!
- Гламав казваш? Я дай да го видим тука този пишман бабаит! - каза
друг от турците.
- Ага, болнаво е детето, ще се стресне!
- Как ще се стресне, бе? Той изглежда по-як от сумати мъже! Я го по
викай!
Велко отиде и заповяда на Айше да приготви кафе и някаква храна.
Яне набързо му разказа за срещата с турците по пътя. Явно те се бяха
върнали и го бяха проследили. Велко занесе сам храната, а Айше при
готвяше кафе, в едно голямо калайдисано джезве. Яне зае позиция и

подслушваше разговора.
- Това псе, дето лае отвън, нали е вързано?
- Да, ага, вързано е!
- Добре! А защо лае, като че ли крадци са влезли в къщата? Нас за
крадци ли ни взема? Така ли вие, гяури, учите кучетата си, да лаят по
нас? Я бягай и го накарай да млъкне, че ще изляза и ще го гръмна!
Велко влезе в другата стая и накара Яне да отиде да успокои Буря.
Това не беше толкова лесно и на Яне се наложи да заплаши кучето, за
да спре да лае. След това влезе в къщата и веднага отиде да подслушва.
- Докога ти ще ни пренасяш? Искаме да видим стопанката и момче
то! Как така всички сте болнави, бе? Веднага да дойдат! И онзи пишман
бабаит да донесе ятагана що му висеше на кръста!
Яне разбра всичко. Турците бяха видели ятагана на Кара Мустафа.
Или го бяха познали, или просто им беше харесал и сега идеха за него.
Велко отиде пак при Айше.
- Дай кайвето! - каза той на Айшето. - Видели са ятагана на Кара
Мустафа! - обърна се към Яне.
- Какво да правим, Велко войвода? - попита Яне. Двамата се умислиха.
- Ще ги бастисаме само ако ни посегнат! - каза Велко. - Утре е Гер
гьовден и тръгваме към сборището, не искам излишни убийства! - Кон
тролирай се, Яне! Внимавай!
Яне извади новата си кама, изкована от Диньо.
- Я, имаш вече кама!? - възкликна Велко.
- Да! Диньо Циганара ми я изкова. Два дни сме я ковали. Кама на ке-
сиджия, изкована от еднорък ковач! Имаше някаква такава легенда, но
сега не се сещам за нея. Трябва да е много люта!
- Дай да я видя!
Яне му я подаде. Велко я пое в ръката си и веднага си пролича, че то
ва е ръка на майстор на ножа. Той развъртя лекото острие и като клечка
го подаде от един пръст на друг, а оръжието му се подчини. То също ка
то че ли усети, че е в ръката на майстор и няма начин да се съпротивля
ва. В ръката на Яне оръжието съвсем не беше толкова послушно.
- Много ми напомня на моята кесиджийска кама!
- Да, ага! Диньо много харесва вашата кесиджийска кама и искаше да
я направи като нея, но за мен.
- Хубаво я е издокарал!
- А, къде е вашата кама? Не съм я виждал скоро.
- Вече не е у мен.
Яне така и не успя да разбере какво е станало с камата на кесиджията, за-
щото в този момент Айше, с поднос с чашки и джезвето, мина покрай тях.
Ill том "Xaiidym" 253 I I глава "Банкьой”
- Къде отиваш, ма? Луда ли си?

- Искат да ме видят, това ще ги успокои! Ще им дам само по едно
кайве, а вие обсъдете какво да правим!
Велко помисли и реши, че идеята не е лоша и кимна. Айше отиде при
турците, а от там се чуха възклицания. Яне и Велко продължиха да си
говорят и уточняваха какво да правят.
Не след дълго се дочу топурдия и някакви силни шумове. Някой съ
баряше нещо. Шумът беше като от борба. Велко и Яне застинаха, за да
чуват по-добре. Нещо лошо се случваше в другата стая.
Двамата мъже се втурнаха да вземат оръжието. Те мислеха, че ще за
варят мъжете как са се нахвърлили върху Айшето, но нищо такова не
видяха. Сгърчените тела на турците се въргаляха на пода, а Айшето сто
еше права и безизразно ги гледаше. На Яне веднага му етана ясно, Ай
ше ги беше отровила. Явно кафето, което им беше предложила, е било
отровно.
Велко гледаше като обезумял.
- Какво си направила? Защо се месиш в неща, които не са ти работа?
Тези мъже бяха турци и наши врагове, но те бяха воини! Воинът трябва
да умре от нож или куршум, но не и от отрова! Такава смърт е безчестна!
Тя срами не само умрелите, а и мен, защото все едно аз съм ги отровил!
Така излиза, че ме е било страх да се изправя като воин срещу тях!
Ще те убия! - като говореше това, Велко се приближи към Айше и я
хвана за гърлото. В погледа му имаше страшен налудничав блясък.
Айше се опита да се освободи и заговори. А беше хубава циганката,
тя го приласкаваше и примамваше.
- Ти искаш да побеждаваш, имаш гордост и достойнство! Ти си лъв,
господарю мой! Такава е участта на гордите мъже. но зад всеки воин
стоят много хора. Това са хората, които го обичат - неговата жена, май
ка му и баща му, братята му, децата му, приятелите и семейството. Нас
никой не ни пита, но ние най-много страдаме, ние чакаме вкъщи, при
бираме се, лягаме и плачем. Ние влачим хомота, докато вие сте хайду
ти. Ние оставаме сами и сме почернени, когато някой ден развеят бели
те ви ризи, пропити от кръвта ви или на мегдана видим набити на коло
ве отсечените ви глави. Това сме ние! Аз не искам да си герой, господа
рю мой, искам да си жив!
Думите на циганката накараха Велко да пусне гърлото й. Умна жена
беше Айше и умееше хубаво и умно да говори.
Мърморейки недоволно, Велко се обърна и отиде да приготвя бага
жа си. Яне го последва. Момчето знаеше, че Велко е кесиджия, а за ке-
сиджиите беше съвсем нормално да тровят и да убиват. Може би Айше
също не знаеше, че Велко е кесиджия.
- Но, Велко, ти си кесиджия, защо се караше на Айше? Не е ли по-

важно, че ни спаси от турците? Каква е разликата как точно са умрели?
- Аз съм кесиджия! - отвърна Велко. - Аз също бих ги отровил, но са
мо ако нямаше друг изход. Бих ги отровил лично, но не приемам друг
да убива вместо мен. Срам ме е, че жена е убивала заради мен! Така тя
ми отнема възможността и правото да бъда свободен и да постъпя как-
то реша.
Заровиха телата на турците в долния кат на къщата и още същата
нощ тръгнаха към Велковата дупка. И на тримата беше ясно, че така
или иначе няма да могат да спят тази нощ. Цяла нощ вървяха, макар че
от това нямаше особен смисъл, защото не напреднаха много, но все пак
беше по-добре, отколкото цяла вечер да стоят с труповете на турците в
една къща. Велко беше сигурен, че когато стигнат ще са първи, но там
вече ги чакаха Кара Тозю и Теофилакт. Мъжете се прегърнаха. Цяла зи
ма не се бяха виждали. След това седнаха покрай огъня.
- Откога сте тук? - попита Велко.
- От вчера още. Днес е Гергьовден - двамата кимнаха и посочиха огъ
ня, където набучено на един кол се печеше голямо агне.
- И заради чевермето сте дошли по-рано?
- Взели сме си и нещо за подкрепа - и Кара Тозю вдигна и подаде на
Яне една голяма бъклица с две чучурчета. Яне отклони поканата, но ко
гато бъклицата обиколи останалите мъже, Кара Тозю отново подаде
бъклицата на Яне и каза:
- Пий, не си дете вече! Пий, за да станеш мъж!
Той пое вече поолекналата бъклица.
- Да не съм те видял повече да вкусиш вино! - просъска Велко. - Чух,
че тази зима си се научил да пиеш вино, но повече да нс съм те видял!
Виното прави предатели и превръща мъжа в плачлива жена! Повече да
не съм те видял да навдигаш пафурче, менче или бъклица! Нито ракия,
нито вино!
Като чуха думите на войводата, бъклицата изчезна някъде.
- Това ли сме всички? Чакаме ли някого? - попита Велко. Въпросът
му явно беше насочен към втория човек в четата след него - байракта-
рят Кара Тозю.
- Това останахме, войводо! Той и Теофилакт е дошъл, но на нас ни
трябва ятак, който да стои в каменния манастир на Клувията. Ятаците
са също толкова важни, колкото и хайдутите.
- Така е! - каза Велко.
- Трябва да попълним четата, защото това лято тръгваме за съкрови
щата на Вълчан. Искам да ги съберем на едно място. Трябва да съберем
съкровищата от кссиджийските къщи, пещерата в равнината и всички
I ll том "Хайдут" 255 II глава "Бачкъой
пещери в Родопите, Странджа и Стара планина. Затова обаче ще ни

трябват още хора.
Като чу това, Кара Тозю доволно потри сухите си длани. Явно отдав
на беше очаквал този момент.
- Кара Тозьо, ти ще отговаряш за попълване на четата. Това е първо
то нещо, което трябва да направим, а след това бързо трябва да започ
нем обучението. Яне ще ти помага. Ти, Теофиле, още утре ще се прибе
реш към Бачкьой! Трябват ни ятаци не по-малко от четници.
- Кои ще бъдат хората, войводо?
- С теб нали обикаляхме тази зима? Спрял съм се на братята Шабан
и Шибил Али от Тръстеник. Те имат стара вражда с Али Бабаджан от
Тъмраш, така че ще се включат и ще ни бъдат много полезни. Силни и
издръжливи мъже са. Освен това от село Горно Арбанаси (днес Горнос-
лав) - Васил Бумбара, а от Чаушово (днес Добростан) - Борю, Борю Бе-
лята. Още четирима души и ще ни бъдат достатъчни. Всички сме ги
проверявали години наред и са били наши ятаци и съгледвачи.
- Борю Белята е луд човек, войводо! Ще ни докара беля!
- Луд е, но ще свърши всичко, което го накараме.
- Така е, но няма да можем да го озаптим.
- Ти, Кара Тозьо, ще отговаряш за това!
Яне от одеве слушаше, но нищо не беше казал. Сега реши да се оба
ди. Той беше пълноправен каук и беше един от четата от трима души.
- Войводо?
- Кажи, Яне!
- Войводо, тези Шабан и Шибил не са ли турци?
- Кара Тозьо, турци ли са или са помаци?
- Май са турци! - неуверено отговори байрактарят. - Турци са!
- А не е ли лошо в дружината да имаме турци? Те няма ли да ни пре
дат на своите? Не трябва ли да сме само българи?
- Яне, в дружината няма турци и българи, важно е какъв човек си!
Нас и българи са ни предавали, а турци са ни укривали. Тая работа не
се дели на турска и българска.
- Но, войводо, разкажи ни пак за идеята на твоя бахца!
- Сега ли, Яне? - Велко като че ли не искаше да говори много точно
сега, когато трябваше да се решават такива важни дела.
В този момент обаче чевермето стана готово. Кара Тозю и Теофилакт
го свалиха от огъня и започнаха да късат ароматните, пушещи, препече
ни мръвки, като ги слагаха пред всеки един. Това като че ли успокои
войводата и докато хапваше, той бавно заразказва историята на Вълчан
войвода и неговата идея.
- Вълчан войвода, като събрал дружина и обиколил почти цялата зе

мя българска, бил във всички планини и разбрал, че с хайдутство тая зе
мя не може да бъде освободена. Империята на падишаха е огромна, все
още силна и няма да допусне освобождаването на България, която се
намира в сърцето на Империята и отвсякъде е заобиколена от султанс
ки земи. Той решил, че няма как да стане освобождаване на тая земя ни-
то с вътрешни сили, нито с помощ отвън и най-вече от Русия. А негова
та чета била толкова голяма, че на моменти достигала 120 човека пък и
повече. Колкото и силна да била войската му, добре обучена и въоръже
на, тя не можела да се мери с кучетата на султана - еничарите. Така Въл
чан дълго мислил и решил. Намалил броя на четниците в дружината и
направил няколко дружини, които завардили почти всички проходи в
Стара планина, Родопа, Рила, Странджа и Средна гора. Така той вместо
да се бие с четите си, започнал само да налага дан на керваните, които
искали да преминат през опасните планински проходи и усои. Така все
ки керван, от европейската част на Империята, за да стигне в Едирне
или Стамбул, трябвало да плати на Вълчана. Строг бил той, но и спра
ведлив, щом получил дан от кервана издавал китаб, че товарът е обло
жен и повече не го облагал, дори негови хора да го спрели повторно.
Ако друг войвода посмеел да пипне керван, обложен от Вълчана, си
имал работа лично с него. Суров човек беше баща ми.
Четите били много, затова във всички краища на България се пеят
песни за Вълчан войвода и от всички краища го смятат за свой.
За кратко време той събрал огромно богатство, което пазел в една пе
щера. Много хора искат да открият тази пещера, но никой няма да я на
мери, защото тя не е там, където я търсят. Освен това съкровище, той
търсил заровени иманета още от тракийско, гръцко, римско, българско
и турско време. Тези иманета се намират в няколко пещери, но повече-
то от тях са омагьосани и са им правени магии за скриване. Дори да ми
неш покрай тях, няма да ги видиш.
В китабите, които събрахме миналата година, точно преди битката
при Караджов камък, се разказваше за тези съкровища. Аз тези пещери
и съкровища не съм ги виждал. За да ги отворим, ще ни трябва Васил
ка. Тя сс справя с басне и магии. Докато вие събирате четата и я обуча
вате, аз ще отида до Козбунар, че отдавна не съм ходил и ще взема ба
ба Василка.
Като чу последните думи, Айшс се сви като бито псе и тъжно изс-
кимтя. Яне не разбра точно какво стана, а Велко продължи разказа си.
- Ето каква била идеята на Вълчан. Отначало той решил да помоли
Русия, с нейната войска да освободи България. Бил събрал толкова мно
го пари, че можел да плати заплата на руските войници, пенсии на вдо-
I ll том "Хайдут " 257 IIглава "Бачкьой"
видите на умрелите във войната и дори за движението на стоки, храна и

оръдия. Той изпратил писмо до руския цар, в което го молил да изпрати
руска войска на негови разноски, за да освободи България. Вълчан щял
да плати за всичко. Въпреки щедрите дарове и парите, които предвари
телно пратил, царят не се отнесъл сериозно и не изпратил исканата войс
ка. Тогава Вълчан разбрал, че не може да разчита на помощ отвън. И по
неже никой няма да допусне образуване на Българска държава в сърце
то на султанската империя, той решил да постъпи по друг начин. Решил
да купи землището на няколко села, а след това да продължи да купува
земя и така, докато не направи една голяма територия, под собствено уп
равление. Така малко по малко трябвало да купи кааза, после санджак,
после цяла Тракия, а Филибе да го остави за най-накрая. И малко по мал
ко трябвало да купи земята на цяла България и без да излиза от предели
те на Империята, да я оформи като голямо лично владение, като огромен
хас. Постепенно щял да подмени законите, по които съдят кадиите, да
намали броя на турците, да има собствени дружини и да създаде Бълга
рия в пределите на Империята на султана. Но дори и така баща ми ни
кога не е смятал, че България ще бъде само на българите. На него му бе
ше ясно, че тук, на тази земя, ще трябва да живеят в сговор и равнопра
вие българи, помаци, турци, каракачани, цигани, арменци, евреи, власи
и арнаути. В дружините си Вълчан имаше хора от всички тези народи.
Така че не виждам защо ние да не вземем Шибил и Шабан.
Вълчан осъзнаваше, че един живот не е достатъчен, за да се направи
това и го завеща на нас - неговите синове, да го продължим. Ние сигур
но също няма да може да го завършим и да видим България и българи
те свободни, но аз съм сигурен, че начинът на Вълчан е правилният на
чин, за да я има отново България.
Мъжете вече се бяха наяли. Беше станало много късно. Макар да бе
ше Гергьовден, времето беше много студено и не беше възможно да се
спи навън. Така Велко взе решение и цялата чета влезе в пещерата. В
малката пещера, където Яне толкова пъти беше лежал болен, запалиха
огнището, същото онова огнище, пред което толкова пъти Василка го
беше лекувала, беше му баела и правила магии. Малката пещера се за
топли много бързо. Петимата се приготвиха залягане. Айше поля с топ
ла вода на мъжете, които се измиха. Така нахранени, пийнали и отпочи-
нали, те ее приготвиха за лягане. Всички бяха спокойни, защото всеки
знаеше какво го чака на другата сутрин. Преди да легне Яне отиде до
стената, хвана в ръка новата си кама и се замоли. Тъй като нямаше ико
на пред себе си, нито разпятие, той реши да използва камата, защото тя
имаше формата на кръст. Яне се молеше всяка вечер, така както го бе
ше научил дядо му. Той зашепна:
"Господи, прости ми и ме помилуй! Умолявам те никога да не изпи

там мощта на враговете си, с помощта на моя бог Исус Христос! Да не
чувствам болка и никаква мъка! Амин!"
- Какво си шепнеш там, Яне? - попита Велко, когато момчето свър
ши молитвата си.
Яне му разказа и му каза думите на молитвата. Думите много се ха
ресаха на войводата. Той накара всички кауци да паднат на колене. Пос
ле Яне научи Теофилакт на думите и отеца казваше молитвата, а оста
налите повтаряха:
- Господи, прости ми и ме помилуй! Умолявам те никога да не изпи
там мощта на враговете си...
Яне слушаше гласовете на мъжете, които стояха със затворени очи и
с такова упование и вяра повтаряха думите, че целият му гръб настръх
на. Чак сега изпита истинската мощ на молитвата. Чувстваше се като
част от нещо много голямо и силно.
След като свърши молитвата, всички мъже казаха, че са почувствали
прилив на сила, че се чувстват пречистени и готови да посрещнат
смъртта. Те много харесаха молитвата и решиха, че искат всяка вечер и
преди всяка битка да я произнасят.
- Вече не искам "Отче наш"! - каза Кара Тозю. - Тази молитва е истин
ска, тя е за воини! Тя ми е много по-близка от "Отче наш"! Нека вече то
ва бъде нашата "Отче наш"! С нея ще се моля и когато вляза в черква!
- Синко, това е светотатство! "Отче наш" ни е дадена от самия Бог и
той ни е завещал да я произнасяме, за да бъдем спасени!
- Не ние да бъдем спасени, а обикновените хора християни. Ние не
сме обикновени хора и не сме много християни, така че аз предпочитам
каушката молитва.
Така от този ден това стана молитва на кауците.
На другия ден мъжете се разделиха. Яне и Кара Тозю тръгнаха из се
лата да събират хората. Отначало вървяха с Велко, който през Чаушово
беше тръгнал към Козбунар. След Чаушово той мина през Горно Арба
наси и така взеха Васил Бумбара. След това тримата се върнаха обрат
но в планината, а Велко продължи в равнината. Минаха няколко дни,
докато стигнат до махалата, в която живееха братята турци. Тъй като
вървяха без път, направо през планината, се придвижваха бавно, а вре
мето беше студено и нсблагосклонно към тях. Вечер само големият
огън и дебелият ямурлук ги спасяваха от премръзване. Буря беше през
цялото време с тях. Тя бързо стана любимка на новите членове на дру
жината. През деня всички вървяха в колона и не разговаряха помежду
си, а вечер беше толкова студено, че лягаха и спяха. Кара Тозю обикно
вено стъкаше огьня през нощта, а Яне му помагаше в пазенето. Мъже
те не се познаваха помежду си. Може би само Кара Тозю познаваше

всички. Яне разбра, че те всички са били ятаци на кауците, а беше же
лязно правило ятаците да не се познават, дори да са от едно село.
Яне не познаваше хората, защото дори вечер, когато те си приказва
ха, той се отделяше и обучаваше Буря. Искаше да научи кучето да напа
да, но без да лае и да издава дори звук. Тя трябваше да може да напада
без предупреждение и без да издава присъствието на хайдутите.
Когато пристигнаха на поляната пред Велковата дупка, Айшс я няма
ше там. Тъй като я беше страх да остане сама тук в планината, тя се бе
ше прибрала към Бачкьой заедно с Теофилакт и сигурно беше отседна
ла в къщата на убития байрактар Манол. През следващия ден те укре
пиха лагера, насякоха дърва и се приготвиха да останат дълго време тук.
Новите членове не знаеха за съществуването на пещерата съвсем наб
лизо, както и Яне не знаеше отначало.
Докато Кара Тозю и новите членове на дружината сечаха дърва за
огъня, на Яне беше поставена задача да приготви чучела и нишани за уп
ражненията. На другия ден щеше да започне обучението на новите кау-
ци, за да може, когато Велко си дойде, да проведе изпита. Същият този
ден от небето се спусна бял гълъб, който носеше писмо от войводата. Ка
ра Тозю улови гълъба, но накара Яне да му го прочете. На момчето му се
стори, че по-възрастният от него мъж не може да чете, но нищо не каза.
Тази вечер Яне до късно си припомняше всичко, което се беше упражня
вал миналото лято. Беше сигурен, че Кара Тозю няма да се занимава с
обучението, а само ще минава и ще наблюдава, а Яне ще трябва да учи
новите кауци на всичко. Всички те бяха по-възрастни от него.
На другия ден Кара Тозю строи мъжете. Още сутринта той беше из
вадил дрехи и сега им ги раздаде. Те ги облякоха и явно се почувстваха
добре и свободно.
- От униформата ви остава да вземете само още една част и това е на
шата висока шапка, която се нарича каук. Знаете, че и нас ни наричат та
ка - кауци. Трябва да се подготвите и когато дойде войводата, да сте го
тови да защитите изпит пред него, за да станете членове на четата ни.
Ще ви подготвя Яне - като каза това, Кара Тозю се оттегли.
- Кой, ти ли ще ни готвиш? Че ти имаш още жълто около устата! - ка
за Борю Белята. - Докато ние вчера сякахме и цепихме дърва, ти се раз
хождаше наляво-надясно! Я да видим сега на какво точно ще ни научиш!
Кръвта на Яне кипна. Не беше свикнал да му говорят така. Въпреки
това се опита да се успокои и заговори:
- Ще ви науча да стреляте с пищов, да сечете с ятаган и с кама, да се
надхвърляте на гега и да се надтичвате. Освен това ще трябва да се на
учите да се борите.
- Че ти можеш ли да се бориш? - засмя се Борю. - Кой си ти и как ще

ни научиш да се борим, като всеки един от нас ще те победи на борба и
то само с една ръка? Ние сме големи мъже, а ти си още момче!
- Аз съм Яне, Яне Боляров! Борил съм се много и не е сигурно, че ще
ме преборите!
- Аз съм го виждал как се бори! - опита се да го подкрепи Васил Бум-
бара. - Бори се много добре!
- Е и какво? Мен ще ме надбориш ли? - това беше казано от Борю,
който го гледаше, като невестулка, с малките си зли очички.
Яне можеше да го заплаши, но реши да даде урок на мъжа. Беше си
гурен, че ще го победи. Макар да не беше пораснал повече на височи
на, той беше заякнал и налял много през зимата. Така че беше съвсем
малко по-лек от мъжа.
- Мога да опитам да те надборя! - каза той.
Искаше да даде урок на мъжа и вече да няма разправии е него. Доб
ре че Борю се беше зачекнал за борбата, защото ако беше за стрелбата
и на него не му беше много ясно на какво точно ще ги учи.
- Ми, давай тогава! - самонадеяно каза мъжът.
Яне знаеше от Кара Тозю за сприхавия характер на Борю. Прякорът
му беше затова, че където и да отидеше, винаги ставаше нещо, в което
той се оказваше замесен. През живота си той беше стоял повече по ка
ушите, отколкото на свобода. Имаше подозрения, че е бастисал няколко
човека.
- Мръсен, подъл и отмъстителен е! - беше му казал Кара Тозю. - Вни
мавай с него! Аз също ще внимавам, защото точно такива, с бурния си
нрав, могат да ни изложат на опасност!
Сега на Яне му се отдаваше възможност да му даде урок и да го пос
тави на мястото му. Какво по-добро от това?
Борю не се готвеше за схватката. Той се беше съблякъл и явно смя
таше, че вече е готов. Яне внимателно се раздвижи и се приготви за бор
ба. Гледаше мъжа, който беше пълен невежа в борбата. Това си личеше
по начина, по който ходеше и се движеше, а също и по това как гледа
ше Яне. "Щом е сляп и не може да различи момче от пехливанин, зна
чи не е виждал истински пехливанин" - мислеше си Яне.
Борбата беше кратка. Яне вдигна мъжа и без никаква пощада го "за
би" в земята. Вратът на Борю изпращя и той дълго не смееше да стане.
Останалите мъже му помогнаха и го изправиха на крака. След борбата
той не каза нищо, но му хвърли изпълнен със злоба поглед. Личеше си,
че е със засегната чест. Яне искаше точно това. След това обучението
мина много по-гладко. Мъжете слушаха, изпълняваха и се доверяваха
Ill том "Xaudvm 261 II глава "Бачкьои
на Яне. Той им беше показал нагледно кой е и че е истински хайдут, а

не момче.
Кара Тозю много се смя като научи за това, което Яне беше направил
на Борю.
Следобед трябваше да се упражняват с ножове. Яне се опитваше да по
казва на новите кауци техниката точно така, както Диньо го беше учил и
без нещата, които Велко му беше показал за камата на кесиджиите.
По някое време срещу него се изправи Борю. Яне започва бавно да
му създава ситуации. Останалите мъже също се упражняваха един сре
щу друг. Доскоро Яне ги беше карал да упражняват ударите с нож в ед
но дърво. Това упражнение беше много трудно и изграждаше сила на
удара, но в същото време натъртваше и много уморяваше ръката. Сега
мъжете стояха и работеха с бойните си оръжия един срещу друг. Всеки
път щом хванеше камата, изкована от Диньо Циганара, душата му за
почваше да ликува и в него се събуждаше една сила. Той не знаеше как
ва, но постоянно имаше желание да извади камата и да я развърти.
Сега работеше внимателно, защого на обед беше точил острието и
знаеше колко е остро сега. Изведнъж, без връзка с това което правеха,
Борю замахна и нанесе удар към корема на Яне. Яне се отдръпна и ос
трието на ножа на Борю Белята само го одра, но пък разкъса ризата му.
Яне се хвана за корема. Не чувстваше болка, а само леко парене. Въп
реки това беше сигурен, че Борю го беше ударил нарочно, а не беше
станало случайно или от несръчност. На пехливанина му идваше да из
вика от несправедливостта и за това, че противникът му толкова подло
го беше издебнал. Погледна към мъжа и видя суровото му, злобно изра
жение. Той много добре знаеше какво беше направил и сигурно съжа
ляваше, че не бе успял да го удари по-точно. Борю го гледаше безизраз
но и очакваше да види страх или разколебаване. Очите му бяха като на
хищен звяр, като на вълк. Яне познаваше този поглед. Това беше погле
дът на дебнещ хищник. Той самият гледаше така, но в погледа на Борю
имаше нещо повече, което го нямаше в неговия поглед. Това беше една
студенина и омраза. Яне беше хищник, който убива само за да оцелее и
когато се налага, а Борю искаше да го унижи. Той искаше да го нарани,
за да го подчини. Яне разбра, че това е слабото място на мъжа. Той не
биваше да показва никакви емоции и нямаше да се оплаква. Дори реши
как да го победи. Нямаше да отговаря на провокацията на Борю. Не ка
за нищо и не реагира по никакъв начин, все едно не беше забелязал, че
ножът на противника му го беше одрал. Вместо това се приближи към
Борю и грубо каза:
- Давай!
Двамата пак кръстосаха ножове, но след малко Борю пак насочи удар
към тялото на Яне. Момчето бързо се отдръпна. Беше сигурен, че сега
Белята е насочил удара по-внимателно, вземайки си поука от първия
удар. Ударът отново го пропусна, но поряза дясната му ръка, с която
държеше ножа. Явно беше порязал вена, защото от ръката му рукна
кръв. В момента след удара Яне видя изпитателните очи на Борю. Той
пак чакаше да види страх и да усети, че Яне се оплаква, оправдава или
огъва. Яне обаче реши да продължи. Един въпрос се въртеше в главата
му: "Достатъчно ли е добър, за да прониже мъжа в сърцето, ако поже
лае?" Замисли се. Скоро реши, че това не би му било особено трудно.
Борю не беше особено добър с ножа. Той го беше изненадал не с бързи
на или майсторство, а с подлост. Ако застанеше твърдо срещу него, Яне
беше сигурен, че Борю никога не би могъл да го докосне с острието. То
ва му даде увереност и го успокои. Той застана и твърдо каза:
- Давай!
Този път усети стъписване у Борю. Мъжът не знаеше дали Яне не е
решил да се бие сериозно. Той се поколеба какво да прави. Яне стоеше
с безизразно лице и не помръдваше. Несигурността на Белята растеше.
- Какво ще правим?
Яне беше победил. Борю се беше огънал. И двамата мъже знаеха то
ва. Сега Яне определяше правилата и Борю се беше подчинил. Той ос
тави триумфа още малко да остане в него, после каза:
- Работи! Недей да говориш!
Така завърши това занимание и Борю повече не посмя да посегне на
Яне.
- Какво става? - попита Кара Тозю, когато всички свършиха. - Какво
се е случило? Откъде е тая кръв?
Борю погледна изпитателно към Яне. Той знаеше, че ако момчето
разкаже какво се е случило ще има наказание, но пък това щеше да оз
начава, че той се оплаква и "топи", а това е признак за слабост.
- Нищо! Порязах се малко - отговори момчето.
- Как? Сам ли? - учуди се Кара Тозю.
- Сам!
Мъжът чувстваше, че нещо не е наред, но щом Яне искаше да бъде
така, щеше да го остави.
Подготовката на новите кауци продължи повече от седмица. На ня
колко пъти Велко изпращаше гълъби, с които съобщаваше на Кара То
зю и Яне какво да правят и кога ще пристигне. Кара Тозю сигурно не
можеше да чете, защото всеки път викаше Яне да му чете.
Една вечер, както си беше на пост, Яне почувства, че в храстите има
нещо. Не беше движение, а по-скоро присъствие. Той клекна и се загле
III том "Хайдут" 263 IIглава "Бачкьой"
да в тъмното, така както Велко го беше учил. В себе си имаше три оръ
жия: кесиджийската кама, изкована от Диньо, пищовът, подарен му от
Кара Тозю още при битката при Караджов камък и ятаганът на Кара
Мустафа. Така както беше клекнал, хвана дръжката на камата. Беше си
гурен, че в храстите имаше някого. Той го беше дебнал и може би гот
веше нападение. Кой ли беше? Дали не беше Велко? Яне реши да пита,
колкото и да беше срамно, той прошепна:
- Велко? Велко, ти ли си?
Изведнъж храстите се раздвижиха, все така леко, като че от повей на
вятъра и там застана едър силует.
- Браво! Кога ме откри? - това беше гласът на Велко.
- Защо се промъквате, войводо? - Яне питаше само така. Той много
добре знаеше, че Велко обича да се промъква и да проверява будността
на постовете и уредбата на каушкия лагер.
Велко седна и накара Яне да седне до него. От много време Яне ис
каше да пита Велко за камата.
- Велко Кесиджи, защо като хвана камата всеки път чувствам няка
къв прилив на сила?
- Коването на оръжия е нещо специално. Смята се, че ковачът влага
душата си в оръжието, което изработва. Най-злите оръжия са ковани от
големи майстори. Има едно кесиджийско поверие, че камата на кеси-
джията трябва да бъде изкована от еднорък майстор. Когато майсторът
има две ръце, той влага и лява и дясна сила в оръжието. Ние, кесиджи-
ите, не сме нормални хора. Ние сме се посветили на смъртта. Затова
застъпваме само едната страна. Лявата ръка е ръката на мрака и смърт
та, ръката на Дявола. Диньо е голям майстор на ножа, така че камата из
кована от него не може да бъде обикновена кама. Освен това по форма
тя е копие на моята кама.
- Откъде е вашата кама, Велко Кесиджи?
- Моята кама е древно оръжие, някъде от Изтока. Изкована е от го
лям майстор и е носена от велики воини. Аз съм само един от хората,
които са я носили. Твоето оръжие е копие на моето, но ти си първият
човек, който го притежава и си участвал в създаването му. Така то носи
и част от твоя дух. Може би, когато хванеш камата, тази част, която ти
липсва, се слива отново с теб и затова се чувстваш щастлив и затворен.
Двамата говориха надълго и нашироко. Чак към развиделяване Вел
ко стана и се върна там, откъдето беше дошъл. Той идваше с Василка,
но беше оставил старата жена да спи в някаква къща в близкото село
Шейтанкьой, а той сам беше избързал, да дойде да види кауците. Така
държеше кауците в напрежение и те бяха готови по всяко време да пос
рещнат войводата си.
Малко преди обед Велко се зададе по пътеката, а с него вървеше Ва

силка. С тях имаше и голямо муле, с дълги крака.
Кара Тозю се зарадва на връщането на войводата. Велко го накара да
строи всички.
- Утре ще държите изпит! - каза войводата, след което двамата с Яне
се оттеглиха в пещерата. Василка вече ги чакаше там. Докато вървеше,
Яне чу как новите кауци трескаво започнаха да питат Кара Тозю какво
да правят.
- Защо ме викате, учителю? - попита Яне.
- Скоро ще бъдем поставени на голямо изпитание. Трябва, преди да
встъпим в него, да бъдем пречистени от всякакви клетви, оброци и ма
гии. Сега Василка ще се погрижи и за двама ни. Над много от зарове
ните иманета тегне черна прокоба или има направени магии за скрива
не. Така че с теб трябва да бъдем чисти и предварително защитени.
- Може ли да попитам малко повече за тези неща? - поинтересува се
Яне.
- Василка щс ти отговори! Тя най-добре ги разбира тези неща!
- Искам да попитам каква е разликата между клетва и оброк?
Василка помълча малко, а след това, докато вършеше работата си, за
говори:
- Клетвата влияе съдбоносно върху живота на човека. Ако е произне
сена в лош ден и час, непременно достига до човека, към когото е насо
чена. Клетвата е валидна и за поколенията, до девето коляно или както
се казва девети пояс. Клетвата бива родителска, чужда и лична. Клетва
та е обобщено слово и жестове. Родителските клетви са най-тежки. Те
достигат до Господ и той ги изпълнява. Родителското слово е подобно
на божието слово, така както Бог е родител на хората. Когато бащата
кълне, той трябва да свали шапката си. Щом кълне майката, тя сваля
забрадката си. Това наподобява поведението на хората при смърт и тра
ур, когато най-близките родственици на мъртвеца ходят гологлави. То
ва иде да покаже, че чрез клетвата си родителите като че ли погребват
децата си. Виждала съм как жена изважда дясната си гърда, когато къл
не сина си, сукал от нея.
Когато клетва се произнесе от чужд човек или от цялото село, тя се
нарича анатема, натсмия, проклетия и грамада. Тогава обикновено, на
кръстопът или на границата на селското землище, се натрупва грамада
от камъни, хвърлени с клетва от всеки селянин. Понякога в това участ
ва и поп, който анатемосва по християнския обред този, срещу когото
се прави клетвата. Каменните грамади представляват гробове на про-
кълнатите, които преждевременно са осъдени на смърт.
I ll том "Хайдут" 265 IIглава "Бачкьой"
Жената спря да говори и на Яне му се стори, че тя вече свърши. Но

бабата не каза нищо за това, което най-много го интересуваше.
- Бабо, не ми каза нищо за оброка! - каза той.
- Оброкът или личната клетва е, когато човек си даде обет и сам се
закълне да извърши нещо. Може да се даде обет по най-различен повод.
Когато се дава лична клетва, се дава курбан в името на някой светец.
Изборът на светец става по следния начин. Трикрако столче се обръща
е краката нагоре. Върху всеки крак се запалва по една свещ и се нарича
на някой светец. Свещта, която изгори първа, показва на името на кой
светец да се обрече курбана. Всяка година, в деня на този светец, ако е
помогнал за оздравяване, се дава курбан. Младо мъжко животно се ос
вещава от духовно лице. Вярва се, че лъжливата клетва може да опро
пасти живота на други хора.
Ти да не си решил да даваш лична клетва? - попита баба Василка.
- Не знам. Само искам да знам как става това.
Бабата спря да говори и се зае сериозно с това, което правеше. Тя ка
раше мъжете да правят най-различни неща и те, като някакви кукли, из
пълняваха всичко точно.
Късно вечерта, когато двамата вече бяха грохнали и целите мокри от
пот, тя спря и каза:
- Готови сте! Душите ви са пречистени и освободени от всякакви
клетви и магии!
На шега Велко попита:
- Имахме ли някакви направени магии, майко?
Бабата замълча и после каза:
- Слушайте внимателно! Двамата имахте направена магия един сре
щу друг. Някога, може би преди много поколения, някой от единия род
е направил клетва срещу другия род, както и обратното. Въобще двата
ви рода, от поколения, са се проклинали едни други. Може би докато
мъжете са се били и борили, жените и вещерките са кълнели враговете.
Аз не мога да я премахна, защото това е много силна и древна магия,
правена от много силни вещерки и магьосници.
Яне и Велко слушаха смаяни. И двамата не искаха да повярват на то
ва, което им казваше Василка. Оказваше се. че борбата между Бимбсло-
ви и Болярови се беше водила на всички нива, в това число и на магьос
ническо.
На другия ден беше изпитът на новите кауци. Всички те се предста
виха много добре. Двамата братя - Шибил и Шабан, бяха много силни,
но в някои неща Борю Белята се диктиса* на двамата братя. Още от сут
*диктиса - съпротивлява, мери сили
ринта на огъня беше сложено агне на чеверме. По време на изпита по

пътеката се зададе Теофилакт. Отецът беше дошъл, за да благослови но
вите членове на дружината.
Изпитът свърши и Теофилакт поръси и четиримата с чимшир и све-
тена вода, а през това време Велко им даваше по един чисто нов каук.
Те щастливи наложиха високата шапка и изглеждаха смешно. След
християнското посвещение, баба Василка ги закле за здраве и да не по
лучават рани в битките.
На другия ден четата се раздели на две групи. В едната бяха братята,
Кара Тозю и Васил Бумбара, а в другата група - Велко, Яне, Борю и Ва
силка. През цялото време Яне чувстваше злобния поглед на Борю по
гърба си. Буря също беше е тях. Докато вървяха, Яне държеше ръката
си върху силяха, хванал дръжката на кесиджийската кама. Баба Васил
ка не можеше да ходи с кривите си крака, затова яздеше същото онова
муле, което бяха довели с Велко. През нощта вървяха, а през деня почи
ваха. Накъде вървяха, Яне така и не можа да определи, но знаеше, че
Велко търси имане по кигаба, който им беше чел на Караджов камък.
Мина много време, вървяха от баир на баир, от връх на връх. Ако не
знаеше, че ги води толкова опитен хайдутин, като войводата, Яне би ре-
шил, че са се загубили. Отдавна престана да държи сметка къде се на
мират. Сигурно се въртяха в кръг или планината беше много по-голяма,
отколкото той я познаваше. Най-накрая една вечер скитниците спряха в
покрайнините на едно село.
- Трябва да сме бързи! - каза Велко. - Имането е в двора на конака.
- Кое е това село? - попита Яне.
- Не ви интересува! Важно е да бъдем бързи!
Като каза това, Велко разгърна един от денковете и от там извади ня
колко лопати, мотики и кирки. Той подаде на всеки по един инструмент.
- Какво търсим, войводо?
- Не ви интересува! - отново отговори Велко.
- Ходжата е направил магия на това имане - каза Василка. - Смята се,
че той е направил заклинание и имането иска жертва. Така, за да се
стигне до него, трябва да се направи човешко жертвоприношение или
първият, който го пипне, иде умре.
Мракът беше много гъст, но Яне усети как Борю се дръпна назад.
- Какво ще правим, войводо? - попита той.
- Нищо, ще принесем в жертва животно!
- То не е същото - каза Василка.
След като поговориха още малко, Велко стана и започна да измерва
разстоянието. Конакът беше огромна къща, която обаче беше изоставе
на и сега дворът й пустееше. След като измерва надълго и нашироко ня
Ill том "Хайдут" 267 II глава "Бачкъой
колко пъти двора, облаците се разкъсаха и прозрачна лунна светлина ог

ря двора. Велко заби копача точно под една крива круша, която растеше
в средата на двора. Стеблото й беше полегнало, така че можеше да се
изкачиш по нея само с крака.
Когато Велко заби кирката в земята, очите на Яне се премрежиха.
Почувства студен полъх откъм крушата и се взря в тази посока. Извед
нъж, както гледаше натам, пред очите му от рядката мъглица, която му
се стори, че се стели над двора, му се видя, че се образува някакво ви
дение. Малко детенце беше клекнало и го гледаше с големите си тъжни
очи. Яне не вярваше на очите си. Премигна няколко пъти, за да изгони
видението от очите си и да не би това да е поради преплитане на миг
лите. Погледна отново и пак го видя, малко дете стоеше клекнало доса
ми забитата в земята кирка.
Детето продължаваше да бъде все там, клекнало, и да гледа към не
го. Яне се огледа и видя, че Борю гледа в друга посока.
- Виждаш ли го? - попита го Василка.
Това успокои Яне и той разбра, че не е луд и че Василка също го вижда.
- Какво е това? - попита той.
- Това е духът пазител на имането.
- Велко вижда ли го? - попита пак Яне.
- Разбира се, че го вижда. Светът на кесиджиите е едновременно в
света на духовете и на обикновените хора.
Василка се приближи до момченцето, клекна и започна да говори:
- Давам това детенце в жертва, за да ме пуснеш до това имане. О, дух
пазител, засити се с неговата кръв и ни пусни да минем покрай теб, а
когато извадим имането не превръщай златото в пясък и пръст!
Докато жената говореше, Велко извади един петел и само с едно дви
жение отсече главата му, така както си висеше надолу. Кръвта от закла
ната птица рукна и потече точно на мястото, където допреди малко бе
ше клечало детето-привидение.
Когато земята се напои с кръвта на петела, а Василка спря да мълви
грозните си заклинания, Велко хвърли тялото на петела, като ненужна
дрипа. Птицата, дори без глава, беше все още жива. Тя започна да маха
с криле и да се опитва да се изправи на крака и като че ли да избяга.
Гледката беше зловеща, пърхащата и мятаща се обезглавена птица из
запустелия двор и призрачната лунна светлина. Гърбът на Яне настръх
на от ужас. Това не беше шега и не беше детинска игра. Явно нещата бя
ха сериозни и всяка грешка можеше да му коства живота. Докато той,
като омагьосан, гледаше обезглавеното тяло на мятащия се петел и сту
дът го пронизваше, Велко и Борю бяха започнали да дълбаят земята. Те
копаеха с онова настървение и нетърпение на хора, осъзнаващи, че се
намират много близо до съкровище. Василка стоеше отстрани и с инте

рес наблюдаваше всичко това.
Скоро Борю се измори и Яне го замести, като влезе в изкопа. Буря съ
що беше дошла да гледа, а мулето спокойно пасеше из двора. Дупката
ставаше все по-дълбока, а нищо не откриваха. Велко дълбаеше като луд,
копаеше бързо, без следа от умора, а Яне и Борю през известно време
се сменяха. Колкото повече навлизаха в земята, толкова Борю с по-голя-
мо нежелание се спускаше в изкопа.
- Какво става? Да не би да сме объркали мястото? - попита най-пос
ле Борю.
- Копай! Копай! - нетърпеливо му каза Василка.
- Няма смисъл! Толкова дълбоко никой не може да зарови имане!
- Копай! - с нетърпящ възражение глас му каза Велко. - Стига си
мрънкал! Пази си силите!
- Сбъркали сме!
Въпреки неговото негодувание, мъжете продължиха да копаят все на
това място и да потъват все повече и повече.
- Копай по-бързо, Яне! - по някое време каза Велко. - До развиделя
ване трябва да сме свършили!
Мъжете продължиха да напрягат мишци и да копаят. Борю с всс по-
малко желание забиваше лопатата и изхвърляше пръстта навън. Най-
накрая Велко се умори и остави двамата мъже вътре, а сам гой излезе
навън. Яне дълбаеше пръстта, а Борю я изхвърляше извън изкопа. Как-
то стоеше наведен, изведнъж Борю се надвеси над него и каза:
- Не съм те забравил! Пази се! Скоро ще те утрепя!
Яне се дръпна. Не знаеше откъде идва омразата на Борю към него, но
сега вече кръвта му кипна. Той беше Боляров и нямаше да допусне да го
дебнат. Борю няколко пъти беше опитал да го прободе с нож, а сега го
заплашваше. Ако трябва да избира между себе си и Борю, той щеше да
избере себе си. Яне пусна копача, хвана врата на Борю и силно го стисна.
Омразният мъж изхриптя тежко и захърка, като заклано животно.
- Тук ще ти е гробът! - промълви Яне, като продължи да стиска гър
лото му.
Велко явно беше чул това, защото скочи в дупката, за да разтърве бо
рещите се мъже. И в този момент всичко пропадна под тежестта на ед
рия мъж. Яне и Борю забравиха, че са се борили. Явно бяха стигнали до
имането и Велко беше продънил това, което ги отделяше от него. Кога-
то тримата сс изправиха и Василка им подаде запалена свещ, видяха, че
бяха пропаднали, а в основата на кухината, която е била покрита с дъс
ки, стоеше голямо гърне с дебели стени. Велко разби капака, който бе
ше запечатан с хоросан, и отвътре просветнаха като хиляди светлинки
III том "Хайдут" 269 II глава "Бачкьой "
безброй златни монети. Свещта освети златото и то засия, като на свой

ред освети целия изкоп. Борю подскачаше като малко дете, пляскаше с
ръце по краката си и викаше:
- Открихме го! Открихме го! Имането!
Когато се успокои, тримата мъже напрегнаха сили и извадиха делва
та. Василка погледна вътре в делвата и въобще не беше впечатлена.
- Това не е истинското имане. За защита ходжата е сложил това, ако
някой невежа копае да го намери и да си помисли, че го е открил. Но то
ва е само много малка част от съкровището, чиято цел е да спаси голя
мото и всички вече ще знаят, че това съкровище вече е извадено.
- Значи това не е цялото имане? - погледът на Борю блестеше, осве
тен от свещта и златото. Той отдавна беше забравил това, което се беше
случило между него и Яне. Яне също не искаше да се връща към случ
ката, но знаеше, че ще дебне Борю и при първа възможност ще го уни
щожи.
След тези обяснения мъжете отново скочиха в дупката и закопаха
още по-бясно. Този път Борю беше най-активен. Той нито спираше, пи
то се оглеждаше, ни го се оплакваше. Откриха втората делва, когато ве
че се беше развиделило. Тя, както се очакваше, беше закопана точно под
първата, но доста по-надълбоко. Този път вече никой не се изненада,
макар всички да се зарадваха. Тя беше много по-голяма от първата. На
ложи се да натоварят мулето и всеки да напълни торбата си догоре със
злато. Така претоварени, те напуснаха селото, а вече беше толкова свет
ло, че имаше опасност някой да ги види.
- По-бързо! По-бързо! - подканяше ги Велко.
Скоро групата се скри в една пътечка над селото.
- Трябва да сме много внимателни! - каза Велко. - Свършили сме са
мо половината работа дотук. Сега трябва да приберем имането на си
гурно място.
После групата отново се движеше само вечер, а през деня се криеха.
Носеха много злато, а бяха толкова малко, че не биха издържали на на
падение дори на няколко разбойници. Тъй като бяха оставили делвите
и изкопа в конака открит, Велко беше сигурен, че мълвата за откритото
имане вече е "плъзнала" из планината и много народ е плъпнал да ги
дебне и да им го отнеме.
Всички осъзнаваха опасността и бяха много притеснени. Василка ве
че не можеше да язди мулето и затова се придвижваха още по-бавно.
Когато вече наближиха хайдушката поляна, те започнаха да се движат и
през деня, за да могат по-бързо да се приберат на сигурно. Веднъж, до-
като минаваха покрай едно село, Велко го попита:
- Знаеш ли кое е това село?
Яне не го знаеше.
- Това село се казва Ситово. То е кръстено така от баща ми Вълчан
войвода, защото го е пазело и когато той се е отбивал тук с хората си,
винаги са били нагостявани и сити, оттам Ситово. Тук също има съкро
вища, за които баща ми ми е говорил. Така, когато обрали един керван,
натоварен със султанско злато към Истанбул, те избили цялата охрана.
Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не
можело да се пренесе. Те открили пещера, отгоре на която била изсече
на квачка с дванадесет пиленца. Решили, че пещерата е удобна и ниша
нът също бил добър, та по-лесно да я намерят. Тръгнали да крият сък
ровището, но попаднали на много по-голямо. Така разбрали, че в мест
ността има дванадесет съкровища, а "квачката" ги пази. По-късно те за
личили квачката с пиленцата и оттогава, според баща ми, входът на пе
щерата се "скрил" и никой вече не може да го открие. Самият той мно
го пъти опитвал, но също не успял да влезе.
- Ние няма ли да опитаме, войводо?
- Не, ние ще търсим само сигурните съкровища. Трябва да съберем
всичкото сигурно злато и да видим колко от Българско ще можем да ку
пим, пък после ще видим дали ще се налага да търсим и такива съкро
вища, за които не сме много сигурни.
- Защо им е било нужно да заличават квачката с пиленцата?
- Защото Вълчан, винаги на входа на всяка пещера, в която укривал
съкровище, поставял своят знак - вълк, защото е Вълчан. Само на една
пещера, която се намира на пътя от Козбунар към Станимака и която е
единствената пещера, в която е крил съкровище в равното, вълкът е из
писан не върху входа, защото там много хора минават и лесно се дости
га до нея, а на камък хвърлен във водата в подводно езеро. Та този ка
мък, като го преместиш, пред теб ще се отвори входът на пещерата.
Яне осъзнаваше, че Велко му доверява много важни и тайни неща, но
все пак искаше да знае всичко докрай. Щеше да запомни всичко и така
винаги, когато поискаше, можеше да стане най-богатият мъж в Импери
ята, по-богат дори от падишаха.
- Как се казва тази пещера?
- Намира се близо до Арапово и се казва "Дяволската дупка". Ей оно
ва там е връх Щутград... Там пък са Бесапарските ридове... - докато
Велко говореше, Борю се беше примъкнал и беше надал ухо за това, ко
ето разказваше войводата. Войводата измести поглед и го видя, след ко
ето се разсмя.
- Много работа ни чака още! Хайде да ставаме!
Друг път минаха покрай друго село.
Ill том "Хаидут " 271 II глава "Бачкьой
- Знаеш ли как се казва? - попита го Велко. - Това е село Плавун. Име

то му идва от плавя - промивам злато.
Така мина почти цялото лято. Кауците обикаляха планината на шир
и на длъж. Китабите се оказаха точни и верни. Много злато се стече във
Велковага дупка и в другите по-стари скривалища от времето на Вълча-
на. Велко на няколко пъти ходи до Козбунар и в тези си пътувания взе
маше със себе си Яне като охрана, и го учеше. Той не само го учеше на
всичко за кесиджиите, но започна да му казва всички тайни за скрити
те съкровища.
- Кара Тозю е много твърд, но ако с мен се случи нещо, ти ще ме сме
ниш! Аз нямам деца, а брат ми има две момичета, така че ти, Яне Боля-
ров, ще ме наследиш като войвода и кесиджия! Грижи се за кауците и
продължи делото - моето и на Вълчана! Ако не аз, нека поне ти да от
купиш България от султана!
Яне слушаше думите на Велко и му ставаше смешно, защото войво
дата говореше неща, които нямаше как да се случат. В същото време
обаче му ставаше топло на корема. Сам не знаеше как беше станал тре
ти човек в четата, след войводата и байрактаря. Съвсем реално беше,
ако се случеше нещо с тях, той да стане и байрактар.
При пътуванията Велко го научи как да изпраща гълъби до Кара То
зю. Така кауците, където и да се намираха, поддържаха връзка помеж
ду си и ако Велко поискаше, можеше всеки ден да знае какво се случва
с Кара Тозю и четата. Когато отидеха в Козбунар, винаги влизаха откъм
скрития вход и така Яне никога не видя човек от къщата, а само това,
което можеше да види през дупката на кепенците. А от там виждаше ед
на много хубава жена, явно булката на брата на Велко и две красиви де
чица, които чуруликаха като птички и смехът им непрекъснато оглася
ше къщите, и като че ли им даваше живот. Василка също се виждаше
често. От дългото скитане из балкана тя се беше изкривила още повече,
затова Велко я остави да почива в Козбунар.
Двамата с Велко посетиха и "Дяволската дупка". В нея той видя най-
голямото съкровище събрано от Вълчан войвода. По-късно Яне разбра,
че пещерата се казва "Дяволската дупка" не само за това, че беше дъл
бока и тъмна, като също убежище на Дявола, дупката или "гъза на Дя
вола", а и защото на наследниците на Вълчан казваха Шейтаните.
Повечето време Яне беше в планината. Тъй като ходенето, копането
и носенето им идваше в повече, към четата се присъедини още един
четник. Той положи изпита и беше приет за каук. Мъжът беше весел и
винаги усмихнат. Каквото и да се случеше, той успяваше да го обърне
на майтап. Всяка вечер сядаше и разказваше случки или просто какво
му се беше случило през деня, а кауците се превиваха от смях, като се

хващаха за коремите. Той се казваше Николай, но скоро всички започ
наха да го наричат Кольо Майтапа.
Лятото вече преваляше, а мъжете бяха толкова уморени от скитането
цяло лято из планините, че все повече се застояваха на хайдушката по
ляна и все по не им се тръгваше за някое имане. Вече бяха събрали тол
кова злато, че не им се и поглеждаше злато. Те вече не гледаха на бла
городния метал като на съкровище, а като на това, което трябва да се но
си и влачи на гръб из планината. Каква е разликата дали купчината ще
е още по-голяма? Те нищо не разбираха от това злато. Един изстрел не
бяха дали, един керван не бяха обрали. Не заради златото, а ей така, да
замирише на барут, да се знае, че кауците са страховити. През това ля
то от хайдути те се бяха превърнали в носачи и копачи и бяха превива
ли гръб точно както селяните превиваха гръб на нивите си. Каква беше
разликата? Все по-често се чуваха такива думи вечер край огъня.
Тази вечер всички пак бяха налягали около огъня и си говореха, след
като бяха хапнали добре. Чуваха се пак тия думи, макар войводата Вел
ко да беше тук.
- да не съм чул такива думи, ей! - извика той, като се появи от мра
Я
ка и кауците се стреснаха.
- Войводо, не искаме вече да влачим товари! Превърнахме се на кер-
ванджии! Скоро ще дойде Димитровден и ще се приберем по селата и
по къщите си. Ще ни пита домочадието: "Ти като беше каук, какво пра
ви цяло лято, защо нищо не чухме за вази?" Ние какво да отговорим? -
говореше Кольо Майтапа, но Яне беше сигурен, че той е подучен от Бо-
рю Беляга и Васил Бумбара.
- Първо, като се приберете няма да говорите нищо и няма да казвате,
че сте били кауци! Да не ме накарате да постъпя като баща си Вълчана!
- Как е постъпвал той, войводо?
- Избивал цялата дружина и всички що закопавали и скривали има
нето! Така пазел тайната на съкровищата! Нали не искате да постъпя
като него?
- А, ако много ни разпитват?
- Ще кажете, че сте били в Гръцко по мющерии.
- Да, ама заради нас си, войводо, няма ли да нападнем поне един кер
ван? Само да се умиришаме на барут. Ей, цяла зима слушахме за Кара
джов камък и за битката там, а ние за какво да си спомняме? Всички
дойдохме тук, защото мислехме, че отново ще има битки и нападения.
Смятахме, че Кая ага и Кара Мустафа ще ни преследват или пък тъм-
рашкият бей Али Бабаджан, а то нищо.
III том "Хайдут " 273 IIглава "Бачкьой"
- Вие за битка още не сте готови! Какво ми говорите за Караджов ка

мък? Там загубихме верни другари и добри бойци! Кой от вас може да
стъпи на пръста на Манол байрактар или пък на Глигорко? Я не ми го
ворете за Караджов камък!
Велко беше гневен. Той скочи като пружина и всички разбраха, че е
прекипяло на войводата. И Яне се успокои, защото разбра, че още го бо
ли войводата и че жива е душата му. Цяло лято той думичка не беше
проронил за битката и за погребаните под земята кауци. На Яне често
му се струваше, че войводата е забравил. Сега се успокои. На Велко не
му бяха безразлични хората и той тъгуваше по тях. Той искаше един
ден, ако му се случи нещо, поне да знае, че на войводата му пука, че ня
кой ще го споменува.
За да успокои войводата, Яне пак започна да го пита за пехливаните
от Бимбелови, за Кара Колю, за Сава Бимбаши и всички от рода им. Ка
ра Тозю също се намесваше в разговора, а кауците слушаха. На тях ве
че им бяха омръзнали приказките за злато и иманета и сега приказките
за пехливаните поне бяха по-близки до битките. Затова слушаха прита
ени разказите на Велко.
Когато приключи да разказва, Велко погледна към Яне. Изведнъж каза:
- Бимбелови и Болярови са най-добрите пехливани в света! Ние се
борим, но също така и ви тачим, и пеем една песен за един от Боляро-
вите, изправил се срещу нашите!
Яне знаеше много песни, в които се разказваше за Болярови, но не
знаеше за какво точно говори Велко. Разбира се, гой също знаеше мно
го песни за Бимбелови. Сигурно над сто и за всичките им пехливани.
Дядо му ги пееше, а в тях най-често се описваше как някой Бимбелов е
надборил някой Боляров или турски пехливанин.
- Тази песен я пеем ние и може да не си я чувал.
После Велко запя, а меден беше гласът му и песента се лееше като ви
но из хладен менец, и звънеше в ушите на Яне. Не я беше чувал тази пе
сен и не я знаеше. Кара Тозю не издържа и скоро се включи в песента, но
пееше някак по-дебело и по друг начин "къдреше" гласа си, че той слу
жеше като поставка, на която войводата "стъпваше". А песента беше тол
кова красива! Мъжка песен! Песен за корави мъже и корава земя. Яне
слушаше и когато чу името на дядо си, едва не извика от изненада.
"...Телалин вика, телалин вика, телалин вика

из Будина града, из Будина града, из Демиркапия,
вика два дни, вика три дни, една ми неделя:
- Цошо ша са бори, Цоню Пехливанин,
е ръце демирлии, е пръсти челиклии.

Никой са не наима е Цоня да са бори,
е Цоня да са бори, е Цоня Пехливанин.
Наело ми са и, наело момче аджамия,
момче аджамия на дванайсет годин е негова сгоденичка,
той ще са бори, тя ще го гледа.
Отговаря Цоню Пехливани: Ако ша са бориш,
първен да каулим: ако те надвия, ша ти отзема, ша ти отзема
младата сгоденица и ша ти отрежа ръцете то лахтете,
ръцете от лахтете, краката от коленете.
Че са се хванали да се борят Цоню Пехливан и Коста копелчето,
Борили са й малко и млого, малко и млого, три дни и три нощи.
Дсто Цоню хване, бели меса къса,
дето Коста хване, рунтави кожи дере.
Борили са три дни и три нощи, в кръв отънали,
река кървава текнала, пак са един друг не разпускат.
Разсърди се момче аджамия, че издигна Цоня Пехливанин,
та го в земя удари - у земята потъна, потъна и издъхна."
По описанието на борбата и по техниката, която направил Коста, Яне

беше сигурен, че той е от рода на Боляровите и че е дядо му. Те хвърляха
и тръткаха така противниците в земята, че да ги убият. Това беше техни
ят начин. Яне вече беше сигурен, че Коста аджамия е дядо му. Дали ня
кой ден и за него нямаше да се пеят песни, или да сс разказват легенди?
В този момент в мрака се дочу пърхане на криле и един гълъб кацна
на рамото на Велко. Това накара всички кауци да възкликнат. В гледка
та имаше нещо свръхестествено. Всички знаеха, че вечер гълъбите не
летят, защото не виждат в тъмното и могат да се загубят, но въпреки то
ва този гълъб беше долетял до тук. Велко стана и се отдалечи. Яне зна
еше, че ще прочете съобщение. Скоро се чу изплющяването на крилата
на гълъба и той отлетя обратно.
- Лягайте! - каза Велко. - Утре, рано сутринта, с Яне тръгваме, а вие,
с Кара Тозю, ще се готвите за битка!
Всички ликуваха, докато си лягаха. Предстоеше им битка. Яне също
се вълнуваше. Нещо интересно предстоеше и той щеше да участва в не
го. Вечерта провери оръжията си и стегна силяха. Провери сух ли е ба
рутът в барутницата и всичко останало. Тази вечер спа като къпан. Още
беше тъмно, когато Велко го побутна и той веднага скочи на крака, без
да каже нито дума. Облече се, обу се и препаса силяха си. Веднага бе
ше готов да тръгне. Велко му бутна в ръката едно парче козя пастърма
и без шум и каквото и да е забавяне, двамата тръгнаха на път. На пост
беше Шибил и те го поздравиха тихо, преди да потънат в дебрите на

планината. Велко вървеше с широка стъпка и на Яне скоро му стана яс
но, че войводата бързаше. Понякога, за да го достигне, му се налагаше
да подтичва отзад. Велко не спря през целия път и дори не забави крач
ка, и понеже беше много зад него, Яне дори не можеше да го попита за
що бързат толкова и накъде са тръгнали. Вече наближаваше обяд, а мъ
жът все така бързаше. На моменти Велко дори започна да подтичва и се
обръщаше към Яне да му прави жестове по-бързо да го следва. Момче
то яката се беше изпотил. Добре че времето вече беше по-хладно, ако
беше лято, сигурно отдавна вече щеше да е паднал от изтощение. Най-
накрая спряха да се изкачват и тръгнаха по равното. Сега вече Яне нап
регна сили и настигна войводата. Гората беше толкова гъста. Яне бър
заше и беше толкова уморен, че почти не можеше да огледа откъде ми
нават. Ако се наложеше да се върне сам, сигурно нямаше да може и ще
ше да се загуби. Това не беше характерно за него.
Мина много време, както се стори на Яне цяла вечност, преди Велко
да направи знак за спиране. Яне спря, а краката му се подкосиха. От
одеве вървяха покрай буйна планинска река. Това, че реката беше тол
кова високо, не успя да го изненада. Искаше да скочи и да пие, но от
бързане дори нямаше време да се наведе и да загребе с шепичка. Сега,
когато Велко нареди да спрат, той легна и се напи с големи глътки. Во
дата беше ледена. Студът го прониза и само за миг го втресе. Скоро во
дата стигна в корема му и го пресече. Коремът го преряза. Велко се бе
ше изправил и гледаше нещо надолу. Там потокът минаваше между две
скали. Скоро Яне отиде до Велко и каза:
- Скоро ли ще тръгваме, че нещо ме преряза?
- Пътуването ни беше до тук! Стой тук, аз скоро ще се върна!
- Добре! Аз ще отида повънка.
- Добре! После стой тук и ме чакай!
Като каза това, Велко тръгна вляво, а Яне дочу грохота на падащата
вода. Ето къде изчезваше тя, явно се спускаше надолу във водопад. Ре
ши после да погледне и да види това чудо на природата, но сега имаше
много по-важна работа. Бързо намери малко равно място под едно дър
во и клекна под него.
Не се чувстваше добре. Не биваше като е толкова загрят да пие от ле
дената вода или поне трябваше да пие по-малко. Остана клекнал дълго
време. От умората краката му пулсираха. Беше разпасал силяха и си иг
раеше с него. Когато свърши, се опита да се изправи. Краката му едва го
държаха. Обу се, препаса силяха и се наметна с елека. Цялата му риза бе
ше вир вода мокра. Дали да не я съблече, да запали огън и да я изсуши?
Не знаеше какво да прави. Реши първо да отиде да види водопада, а след
това да запали огън. Можеше и да се изкъпе, ако имаше удобно за това

място. В момента в който се приближаваше към ръба, точно там, между
двете скали, прокънтя изстрел. Яне го чу много ясно. Това беше изстрел
и дори тътенът на водопада не успя да го заглуши. Той идеше някъде от
долу. Яне пристъпи и се стъписа. Пред краката му зееше пропаст, в коя
то водата от реката се изливаше, но не това гледаше той. Долу вляво има
ше пътека, на която бяха застанали двама мъже. Единият беше насочил
пищов към другия и явно току що беше стрелял, почти от упор, в сърце
то му. Яне трудно различаваше кой кой е. Трябваше му време. Той се
взря и тогава ги разпозна. Мъжът, който се срина в краката на другия, бе
ше с грозен белег, който разсичаше лицето му. Това без съмнение беше
Велко войвода. Не можеше добре да види лицето на другия мъж. Сигур
но беше кесиджия. Велко неведнъж му беше казвал, че само кесиджия
може да убие друг кесиджия. Явно това се беше случило. Без да иска Яне
извика. Гледката на свличащия се войвода го накара да извика от изне
нада и ужас. В този момент убиецът на Велко се обърна и Яне успя да
види лицето му. То беше същото като на Велко, но без белега. Досега
Яне не го беше виждал, но веднага го позна. Това беше братът близнак
на Велко - другият син на Вълчан войвода. Да, именно той беше убил то
ку що брат си. Отдолу по пътеката някой тичаше към двамата мъже. Яне
не успя да види кой е, защото в този момент мъжът вдигна втория си пи
щов и се прицели в него. Нямаше време да миели, нито да гледа. Наве
де се, обърна се и побягна назад. Убийците на Велко го бяха видели. Брат
му сигурно нямаше да остави жив свидетел на това, което се беше слу
чило. Яне тичаше през глава. Почти не гледаше накъде бяга, защото мис
лите се блъскаха в главата му и му пречеха да види каквото и да е. И без
това на идване почти нищо не беше видял. Какво беше станало? Велко
беше мъртъв! Брат му го беше убил! Не беше успял да защити войвода
та. Сега сигурно щяха да гонят и него, за да го убият. Той трябваше да
тича, сега само това можеше да го спаси.
Тичаше като обезумял. Не помнеше откога тичаше, но вечерта го за
вари в една гъста гора. Беше толкова тъмно, че се принуди да се пока
тери на един бор и така остана през цялата нощ. Целият беше мокър, а
полъхваше лек студен ветрец, който го пронизваше. Какво да прави?
Къде се намираше? Опита се да мисли. Ако допреди малко най-важно
то нещо за него беше да бяг а, сега беше жизненоважно да мисли. Да, за
да се спаси той трябваше да мисли. Трябваше да си изясни всичко и да
вземе правилно решение. Към сутринта вече беше взел решение. Щеше
да се върне на хайдушката поляна и пред кауциге щеше да разкаже
всичко, което беше видял при Сливодолското падало. След това Кара
Тозю щеше да реши какво да правят.
Ill том "Хайдут " 277 II глава "Бачкьой"
Яне едва дочака да се развидели, слезе от дървото и се опита да се

ориентира накъде да върви. Докато беше горе, се сети за думите на Ва
силка, че когато някой кесиджия умре другите не трябва да се бръснат.
Ако имаше брада и ако се бръснеше, Яне не трябваше да го прави. Ко
гато слезе и тръгна, не му беше много лесно, защото не беше запомнил
пътя, по който бяха дошли, но знаеше само посоката и така вървеше
направо през върховете, без да се отклонява от предварително избрана
та посока. Бързаше. Много бързаше. Беше запомнил, че с голямо бърза
не бяха стигнали от Велковата дупка до Сливодолското падало - за един
предиобед. Сега обаче той имаше преднината от предния ден. Почти ти
чаше, а мислите му все така го преследваха и му пречеха да се ориенти
ра. Мина доста време преди да попадне на познатата пътека, която во
деше към хайдутската поляна. Доста се лута, преди да я открие. Най-
накрая стъпи на нея и тръгна решително. Вече наближаваше поляната,
но не виждаше никаква стража. Изведнъж усети, че се случва нещо не
редно. Мина една стъпка встрани и се запромъква, подобно на Велко.
Веднага се сети за това. Колко пъти неговият учител кесиджия ги беше
дебнал по този начин. Движеше се безшумно, като достоен ученик.
Всички кауци стояха строени на поляната. Отпред стоеше Велко. Яне
премигна. Не можеше да повярва на очите си. Мъжът отпред не беше
Велко, а брат му, защото белегът на лицето му беше съвсем пресен. Ма
кар да беше опитал да скрие това, със спуснатата над главата си качул
ка на ямурлука, той го позна. Ето какво беше станало. Как ли се казва
ше братът на Велко? Явно той го преследваше и беше дошъл до тук, за
да го чака. Мъжът говореше високо.
- Яне Боляров подло гръмна брат ми - Георги Ксхая, с пушка. Рани и мен.
Яне за малко не извика. Толкова нагла беше лъжата, която мъжъг
произнесе. Кауците също се разшумяха.
- Защо? Защо му е било на Яне да го убива?
- Не знам! Може би заради богатствата на баща ми! Трябва да тръг
нете след него, да го откриете и веднага да го убиете на място! Не го ос
тавяйте да говори, защото той е в състояние да каже всичко и да се опи
та да ви поквари и подмами!
- Не е редно да го убиваме така! - обади се Кара Тозю. - Ние никога не
убиваме така, винаги даваме право на човека да се защити и да обясни!
- В никакъв случай! Убийте го веднага, на място! Нека умре като ку
че, както подло от упор уби брат ми!
Яне слушаше думите и приклекна. Толкова чудовищни бяха обвине
нията, отправени от убиеца на войводата към него. Той посегна и хвана
дръжката на пищова, подарен му от Кара Тозю. Искаше още сега, тук да
простреля лъжеца право в сърцето. Това обаче не беше възможно.
- Аз трябва да се прибера в Козбунар, а вие се пръснете из планина

та и го търсете! Той е от Боляровите - Боляровия хан! Знам го! Ще оти
да там и ще избия всички от рода му! Око за око, зъб за зъб!
Яне слушаше, а веждите му така се сключиха и лицето му така се
намръщи, че чак го заболя. Него да го преследват, добре, но да заплаш
ват близките му, това нямаше да прости на когото и да било!
След малко мъжът се обърна и си тръгна. Кауците започнаха да об
съждат Яне и въобще всичко, което братът на Велко им беше казал. Той
вече нямаше работа тук. Трябваше да бяга. Вече знаеше къде ще ходи
мъжът. Той щеше да го чака там и да го убие. Не само защото беше убил
подло учителя му, а и защото го беше наклеветил и беше заплашил род
нините му. Смърт! Само кръв можеше да измие обидата и смъртта. До-
като вървеше към рида Добростан, последният рид на Родопа планина,
преди да се спусне в Тракия, той се сети за поговорката, че "Кръв с кръв
не се измива", но сега разбра, че и древните са бъркали. Ах, колко мно
го са бъркали! Нямаше как, убийството на Велко можеше да се плати
само със смъртта на убиеца му. Отмъщението като че ли даде криле на
момчето. Колко сладко беше то. Душата му ликуваше. Мисълта, какво
ще направи с убиеца, го караше да забрави за това, което беше видял на
пътеката под Сливодолското падало. Омразата и мисълта за мъст го за
реждаха със сила и го движеха напред. Не спря да легне и дори не под
гъна крак да почине. По някое време напипа пастърмата, извади я и за-
ръфа така. както си вървеше. Не я ядеше като кесиджия, а я ръфаше ка
то хищно животно. Какво значение има как ще яде пастърмата, важно
то е, че скоро щеше да пререже гърлото на наглия убиец. А може би ще
ше да го простреля, а след това, с ятагана на Кара Мустафа или с кеси-
джийската кама, щеше да отсече главата му. Убиецът на кесиджия тряб
ваше да умре от кесиджийско оръжие... Отново се размечта... На мо
менти мечтата за скорошната среща с мъжа го караше да тича. Трябва
ше да го изпревари преди да реши да тръгне към Боляровия хан. На дру
гия ден по обед Яне беше в околностите на Козбунар. Селото се нами
раше на пътя му за Боляровия хан и той реши да се отбие, за да види да
ли няма гук да срещне убиеца на Велко. Отиде до скритата врата и в да
лечината видя две големи, еднакви къщи. една до друга. Нямаше греш
ка, това бяха къщите на Велко и на брат му. Скритият вход беше затво
рен и той не знаеше какво да прави. Умората го обзе. Още беше доста
светло. Реши в тъмнината да се промъкне и да свърши работата си. По
някое време откъм селото се дочу музика. Това беше странна свирня. Не
беше българска, защото звучеше по друг начин, но нс беше и точно тур
ска. Тя не беше изсвирена от зурни, а от някакви флейти, които звучаха
по друг начин. Странна музика. Какво ставаше? Каква беше причината
Ill том "Хайдут 279 11 глава "Бачкьой"
за тази музика? Яне не се стърпя и прикрито тръгна към дувара на две

те къщи, но отзад. Зад дувара видя високи бели шапки, които се движе
ха от другата страна. "Шапки, странно! - помисли Яне. - Еничари! Ня
маше никакво съмнение, това бяха еничари, с високите си бели шапки,
с надянат отгоре бял ръкав! Еничари! Най-омразните хора на света! Ку
четата на султана! Кучетата на войната! Какво правеха те тук? Заради
кого бяха дошли?" Едва се сдържа да не излезе да ги види. Те обаче от
минаха и отидоха там, където трябваше да бъде мегданът на селото. Ве
черта настъпваше бавно, а Яне не беше решил какво да прави. Трябва
ше да открие убиеца и да го накаже. Това беше вечерта на възмездието,
а той щеше да бъде ангелът с огнен меч, който щеше да въздаде спра
ведливост. Той, Яне Боляров, щеше да изпрати в пъкъла черната душа
на убиеца. Тази вечер той щеше да бъде острието на възмездието, ще
ше да наложи божията воля и правда. "Нека Бог направлява десницата
ми!" - помисли си Яне. Той се върна до скритата врата и започна да я
удря с един голям камък. Тя обаче беше изкована от желязо и не подда
ваше. Тази вечер трябваше да влезе в къщата. Продължи с всичка сила
да удря с камъка по вратата. Всичко това продължи до пълното му из
тощение. Най-накрая беше толкова изморен, че до главата му дойде ми
сълта да взриви вратата. Еничарите в селото обаче щяха да чуят шума и
щяха да му попречат, а и убиецът щеше да го усети. Така че продължи
да удря с камък по вратата. Взе по-малък камък, който да успява да
хвърля. Какво щеше да стане със съкровищата? Велко вече беше мър
тъв. Дали той не беше останал единственият жив човек, който знае къ
де са скрити съкровищата на кауците? Сега трябваше да разбие тази
врата. Не знаеше колко дълго беше удрял, но наоколо беше станало тъм
но като в рог. Продължи да удря и най-накрая, след много мъки, успя.
Трябваше да запали свещ, но ръцете му нямаха сили да запалят огън.
Сигурно нямаше да може да задържи чакмака в ръката си. Тръгна опи-
пом напред. В тунела беше по-тъмно от тъмното. Яне вървеше бавно.
Пищовът, ятаганът и камата бяха с него. Всичко беше наред. Не знаеше
как ще намери пътя. Беше решен, дори месец да се върти в подземията,
но най-накрая щеше да излезе в стаята. Ръцете му бяха наранени от ка
мъка. Вървеше бавно и опипваше стените като слепец. По някое време
осъзна, че ходи с широко отворени очи, но нищо не вижда. Уплаши се
нещо да не го бодне в окото и прикри очите си с ръце. Не знаеше къде
се намира, нито откога върви. Беше се загубил, но това не го притесня
ваше. Имаше сили и решимост, волята му за мъст щеше да го крепи, до-
като не изпълнеше клетвата си. Да, той се беше заклел сто пъти да от
мъсти за Велко и нямаше да позволи на нищо и на никого да го откло
ни или спре! Само дано някой не го изпревари и дано убиецът няма вре
ме да нападне Боляровия хан! Яне знаеше, че роднините му не са без

помощни, но мъжът беше подъл и зъл, той нямаше да влезе в открита
битка е рода му. Забрани си да мисли за това и забърза напред. В този
момент чу шум и нещо се мерна в мрака. Светлина! Да, това беше свет
лина. Тя идваше от някакъв страничен коридор. Дали съдбата не му се
усмихваше и не му водеше убиеца право при него? Яне клекна и като
хищен звяр се запромъква към светлината. Това беше свещ, но за него
во съжаление не беше носена от мъж, а от жена. Тя уверено вървеше из
лабиринта. Светлината й помагаше, но беше явно, че много добре поз
нава подземията.
Яне й се довери. Тя щеше да го отведе до някой от изходите на под
земието, а може би щеше да го закара до човека, който толкова много
търсеше. Дали не беше Василка? Приближи се и се взря. Не, това не бе
ше старата жена. Тя се обличаше в черно и беше много по-ниска и пре
гърбена. а това беше гъвкавата снага на млада жена, с кръшна походка.
Яне тихо тръгна след нея. Не искаше да се издаде, нито да я изплаши.
Скоро стигнаха до стълбите. Нямаше грешка, много добре беше запом
нил тези стълби. Яне я остави да мине малко напред. Тук вече не може
ше да се загуби. Помнеше всяка извивка и стълбичка. Скоро изскърца
вратата в дъното на миндера, а после и външната врата на долапа. Тя из
скърца два пъти, което означаваше, че жената е затворила само външна
та врата, а тази в дъното беше оставила отворена. Това беше прекрасно
за Яне. Само дано жената не се върнеше бързо назад и не го пресрещ
неше. Той можеше да влезе в долапа без проблем. Така и направи. Вле
зе в него. Вратата не беше добре затворена и през процепа той наблю
даваше какво ставаше в стаята. Жената, която беше вървяла пред него,
стоеше клекнала пред леглото, а там лежеше някакъв мъж. Яне насочи
погледа си и ръката му конвулсивно се хвана за кесиджийската кама.
Там лежеше убиецът на Велко. Той стоеше в тъмното, но белегът му бе
ше пресен. Жената говореше нещо, но Яне беше толкова развълнуван,
че нищо не чуваше. Не можеше да спре на едно място и дори не може
ше спокойно да види какво се случва. Беше само на една врата разсто
яние от този, когото копнееше да убие. Дали да не скочи и да не го съ
сече на място, пред очите на жената? Тя обаче със сигурност щеше да
се развика и той трябваше по някакъв начин да я спре, а еничарите бя
ха съвсем наблизо. Братът на Велко сигурно също имаше пазванти, ко
ито да пазят него и имота му. Какво да прави? Реши да изчака малко и
като че ли това го успокои. Погледна през пролуката и видя нещо, кое
то го потресе. Мъжът се наведе към жената и бавно, садистично, заби
ножа си право в сърцето й. Тя ужасено и някак учудено го погледна.
Какво ставаше? Той беше виждал тази жена. Това беше жената на бра
Ill том "Хайдут 281 11 глава "Бачкьой
та на Велко. Мъжът пред очите му уби жена си, след като само преди
два дни беше убил брат си. Защо беше всичко това? Какво да направи?
Жената беше красива и също някак красиво падна на земята. Главата на
Яне се завъртя. Потресен той отстъпи назад, като че ли искаше да избя
га от това, което бяха видели очите му. Но така не можеше да спре случ
ващото се в стаята. Залитна назад и се подхлъзна по стълбите. Опита се
да се хване, но всичко беше черно и не успя да се ориентира. Не го и
интересуваше. Падна назад в мрака и не разбра какво стана. Сигурно се
беше ударил или беше припаднал. Когато осъзна, че е жив и се опита да
се изправи, разбра, че от дълго време лежи на каменния под и мисли за
това, което беше видял. Бързо откри стълбите и се изкачи обратно по
тях. Отново влезе в долапа. Погледна през процепа на вратата. Навън
беше ден, защото светлина проникваше през чепа, през който беше гле
дал. Освен това отвън се чуваше музика. Дали всичко, което снощи бе
ше видял, не беше игра на изтощените му до крайна степен сетива? Яне
бавно и внимателно отвори вратата на долапа. Не, това, което беше ви
дял, не беше игра на сетивата му. Жената все така лежеше пронизана в
гърдите. В стаята обаче нямаше никого. Държейки ятагана, Яне огледа
стаята. От двора се чуваше музика. Той се приближи до чепа и поглед
на навън. Там, в съседния двор, бяха строени много мъже, които енича-
рите пазеха. От Кара Тозю знаеше, че султанът изпраща еничарите из
българските села да събират кръвен данък - девширме. Това, което сега
наблюдаваше, явно беше девширме. Еничарите събираха български
младежи, за да попълнят войската си. Това не се беше случвало от мно
го години насам. Вгледа се в тълпата и го видя. Убиецът също беше там
и като глава на семейството стоеше най-отпред. Яне стисна дръжката на
ятагана. Нищо не можеше да направи. Музикантите тръгнаха отпред и
поведоха хората извън огромния двор. Мъжете, внимателно пазени от
еничарите, ги последваха, а най-накрая тръгнаха много жени и деца.
Всички се насочиха по улицата надясно, където трябваше да се намира
мегданът. Девширме. Братът на Велко беше богат, стар и глава на се
мейство. Нямаше как да го вземат в девширме. Той щеше да се върне.
Яне седна. Щеше да го изчака. Не му хареса дори само мисълта да стои
в тъмна стая, с труп в нея. Трябваше да се занимава с нещо, за да не
мисли за мъртвата жена. Реши да я свали в подземието. Така щеше да
му е по-лесно. Въпреки че беше огледал, не успя да види баба Василка
в групата, която вървеше най-отзад.
След като свали долу трупа на младата жена, внимателно залости
вратата към подземието. Тя беше толкова красива и нежна дори в
смъртта си. Страхуваше се душата на жената да не се върне. Василка
беше магьосница. Като нищо жената на брата на Велко можеше да е
Токораз Исто 282 Ятаган и Меч
нейна ученица. Ако Велко беше кесиджия, значи беше и змей. Брат му
също можеше да е змей, а жените на змейовете бяха самовили. Това оз
начаваше, че жената може да е самовила. Яне искаше спокойствие. Се
га не искаше да се занимава с духове. Стоенето в тъмното го унасяше,
но не биваше да заспива. Така през известно време той се изправяше и
размахваше кесиджийската си кама, за да се приготви за това, което
предстоеше да се случи.
Георги и домочадието се прибраха в къщата си едва когато навън за
почна да се смрачава. Яне беше вперил поглед в дупката и наблюдава
ше огромната група, която се прибираше и оживено коментираше. Беше
ясно какво. Девширмето явно беше свършило, турцитс бяха взели необ
ходимите им хора и си бяха тръгнали. От стопанството на брата на Вел
ко със сигурност не беше взето нито едно момче, защото Яне не видя
някой да плаче или да изразява мъка. Той гледаше и видя това, което ис
каше. Василка водеше за ръка две малки дечица. Те бяха облечени като
кукли, с малки шарени носии и шарени кърпи на главите си. Пред тях
вървеше баща им - убиецът на майка им и на брат си. Яне отново стис
на камата. Той щеше да дойде. Скоро щеше да дойде при него. Трябва
ше да погребе жена си, не можеше да я остави така. Яне щеше да го ча
ка. Свечери се съвсем. Яне бръкна в пазвата си. Там беше останало съв
сем малко парче пастърма. Бавно, като кесиджия, го засмука. Търпение!
Това беше най-важното качество за всеки кесиджия! Трябваше да бъде
ловец и да се научи да чака. Ловът не е само преследване, но и поставя
не на капани и чакане. Сега той чакаше на пусия и трябваше да има тър
пение. Жертвата скоро щеше да се появи и той трябваше да е готов. То
ва стана късно посреднощ. По стълбите отвън се чуха стъпки. Яне се
приготви и тихо се скри в долапа, като притвори вратичката, така че да
вижда какво става. Стисна силно дръжката на кссижийската кама в дяс
ната си ръка. Мъжът отвори вратата и влезе в стаята. Той носеше в ръ
ката си свещ и Яне веднага го разпозна.
- Какво? Как? - мъжът гледаше стъписан към мястото, където тряб
ваше да се намира трупът на жената, която той сам беше убил. Там оба
че нямаше нищо. - Къде? Къде можеше да е? Какво се беше случило?
Мъжът изглеждаше така, все едно е видял призрак. Той не можеше
да повярва, че жената не е мъртва и сигурно е избягала. Втурна се към
долапа и към тайния вход, откъдето би могла да излезе, без никой да я
види. Отвори широко вратичката и застана с открити гърди пред Яне.
Момчето само това чакаше. Скочи напред и зъби острието на кеси
джийската кама в гърдите на мъжа. Тя изстена и с лекота влезе до сър
цето. Мъжът ококори очи и го гледаше с учудване. Той беше мъртъв, но
още не го знаеше. Смъртта беше дошла по-бързо, огколкото болката.
Яне бързо извади острието и отново, с всичка сила, го заби в гърдите на

мъжа. След това продължи да удря с всичката сила, на която беше спо
собен. Удряше толкова силно, че всеки път камата влизаше до дръжка
та в гърдите на убиеца. Мъжът все още стоеше на крака, а Яне го беше
пробол поне двадесет пъти. Най-накрая той се олюля и падна тежко на
зад. Яне не спря. Наведе се над вече мъртвото тяло и продължи да на
нася удари. Удряше като обезумял. Във всеки удар влагаше всичката си
сила. От очите му течаха сълзи, но той продължаваше да удря... удря...
удря. Удряше без да мисли. Ръката му стискаше камата. Беше се превър
нал в божията десница. По някое време погледна към лицето на мърт
вия вече човек. Разколеба се. Дали не беше сбъркал, дали не беше убил
самия Велко? За миг забави ударите и отпусна ръкохватката на камата,
но след това се сети за случката при Сливодолското падало, как мъжът
беше излъгал кауците, че той, Яне, е убил войводата им, как после зап
лаши семейството му и пак заудря.
Когато спря, сигурно беше нанесъл над сто удара в гърдите и корема
на човека. Беше го изпратил в ада, където беше неговото място. "Дано
да го е боляло!" - помисли си Яне. Чувстваше се напълно изтощен, до
толкова, че не успя да се изправи, а се отпусна върху тялото на мъртвия,
а черната му кръв попи в дрехите му. Когато се съвзе и се изправи, си
помисли, че сигурно представлява страшна гледка. Трябваше да напра
ви още нещо. Чувството му за мъст не беше напълно задоволено. Тряб
ваше да направи още нещо!
Стана и като обезумял отвори вратата на стаята. Отсреща имаше вра
та, а вляво беше дървеното стълбище. Заслиза надолу. Трябваше да на
мери Василка. Излезе от къщата, тръгна през двора към малката вратич
ка между двете къщи. Само преди няколко минути от там беше минал
вече мъртвият убиец. Вратата, както очакваше, беше оставена незалос-
тена. Той я натисна и влезе в съседния двор. Ако единият двор беше за
пуснат и оставен да гревясва, другият беше грижливо поддържан. Ли
чеше си, че е двор на чорбаджийска къща. Той беше огромен, но си ли
чеше грижовната и подредена ръка на чорбаджийката. Тя явно разбира
ше от красота, това си личеше във всяко нещо. Но сега на Яне не му бе
ше до това. Натисна вратата на къщата. Мъжът беше оставил и нея от
ворена. Веднага вдясно имаше врата, а стълбището беше насреща. Яне
внимателно я натисна. После мина по коридорчето и стигна до голямо
помещение. Тук бяха налягали прислугата. Тук трябваше да спи жена
та или поне щяха да го насочат.
- Баба Василке! - тихо прошепна Яне. - Василке!
- Кой е там? - попита някой в мрака.
- Василка, Василка търся!
Яне мислеше трескаво. Не искаше да събуди всички, затова реши да

излъже. Сети се как може да вдъхне доверие на хората и да повика ста
рата жена.
- Кой си ти? - гласът в мрака беше непознат за Яне.
- Велко. Велко ме изпраща! Василка каза да намеря!
- Ааа, Велко!
Скоро нещо се размърда в мрака и Яне различи силуета на старата
прегърбена жена. Хората я бяха разбутали. Явно те бяха свикнали и то
ва се беше случвало и друг път.
- Кой е? - на свой ред попита старицата. Тя явно не беше чула целия
разговор.
- Баба Василке, аз съм Яне!
- А, Яне! Какво правиш тук?
- Имам да ти кажа нещо.
- Айде, ела по-бързо да излезем навън!
Скоро двамата излязоха по коридора, затвориха първо едната врата,
а после и другата. Сега вече бяха пред къщата. Жената погледна към не
го и щеше да извика от ужас, ако той не беше запушил устата й. Пусна
я чак когато се успокои достатъчно.
- Какво става? Какво се е случило? Ранен ли си? Защо си целият в
кръв? - питаше го старицата.
- Трябва да направиш нещо! - каза Яне. - Трябва да спасиш хората!
Това място е прокълнато!
- Какво става, Яне? Какво става? - почти стенеше жената.
- Избих ги! Проклет род, проклето семе, проклето място! Вече реших
какво трябва да се прави! Аз вече знам!
- Какво? За какво говориш?
- Имаш ли къща, баба Василке?
- Имам.
- Вземи децата и ги отведи там, че са сираци.
- Какви деца, Яне? Какво става? Ранен ли си? Държиш се като обезумял!
- Вземи децата и ги спаси! Аз ще направя това, което трябва! - като
каза това, Яне се втурна към плевнята. Там трябваше да има сено. Той
беше решил. Вече знаеше какво трябва да направи, за да прочисти това
място. В това място нечистите сили се бяха увили една в друга, като
змии в змиярник. Той трябваше да ги изринс оттук. Не мислеше, че ге
са Бимбалови, а той Боляров. Беше забравил, че има прокоба над Боля-
рови и Бимбалови. Той беше видял достатъчно. Натрупа слама покрай
къщата. После запали една факла и запали плевнята и къщата, от която
току що беше излязла Василка. Старата жена се опита да му попречи,
но той беше толкова по-бърз и силен от нея, че гя едва смогваше да го
I ll том "Хайдут 285 II глава "Бачкъой"
догони. Ушите му бяха глухи за молбите й да се осъзнае. Тя нищо не

знаеше, затова така говореше. После Яне премина в другия двор, там
където се извисяваше къщата на Велко. Хвърли факлата в нея, така че
скоро и тя пламна.
Василка, като видя, че не може да го спре и като осъзна, че къщата, в
която спяха толкова много хора и в която се намираха децата на чорба
джиите - Божура и Ирис, гори, се втурна да буди хората и да спаси деца
та. Ако се беше забавила и ако беше последвала Яне, щеше да пожертва
живота на всички хора. Беше ясно, че Яне отива да пали и другата къща.
- Божееее! Боже! Какво нещастие ни сполетя! Откъде дойде това до
главите ни? - вайкаше се тя и така навлезе в горящата къща. Скоро от
там започнаха да изскачат хора. Всеки викаше и махаше. Едни влизаха
и излизаха, за да извадят първо хората, а после и да спасят по нещо цен
но, а други гледаха, като втрещени, адската гледка. Няколко човека се
опитаха да вадят вода от бунара и да гасят пожара, но това беше много
трудно. Не напразно селото се казваше Козбунар, което на турски озна
чаваше дълбок кладенец, дълбок извор. Тук водата беше дълбоко и кла
денците бяха дълбоки, което означаваше, че от тях водата се вадеше
много бавно и трудно. Така най-накрая всички се отказаха. Къщата го
реше в буйни пламъци, които се извиваха нагоре в тъмната нощ и осве
тяваха небето, пръскайки малки искрички наоколо. Гореше и сайвантът
с животните, и плевнята със сеното. Гореше и съседната къща близнак
на Велко. Всичко беше в пламъци. Всички животни и хора бяха спасе
ни. Нямаше ги само стопаните - Георги и Гергина, която от няколко дни
беше нещо болна. Велко също го нямаше.
Велковата къща нека си гори, той Велко рядко си идваше. Вярно, че
вчера при девширмето беше тук. Безумен беше и постоянно обикаляше
по пущинаците. Какво ставаше обаче с башчорбаджията? Всички гледа
ха към Василка. Да влизат ли в огъня да го търсят? Старата жена гледа
ше към горящата къща, а в двете си ръце стискаше ръчичките на двете
момичета. Те стояха и гледаха Василка, с големите си тъжни очи. Божу
ра - по-голямата, като че ли разбираше, че с този огън всичко си отива
ше. Отиваше си детството, богатството и дори родителите им. Докато
малката се радваше и подскачаше. Това за нея беше игра. Високите ог
нени езици на пожара не я плашеха. Малката й забрадчица се беше смък
нала и огнените отблясъци си играеха с русата й коса, като й придаваха
красив меден отблясък. Детето гледаше всичко това с пъстрите си очи и
като че ли поглъщаше огнените езици и всичко, което се случваше. В тях
като че ли влизаше и черната като кадифе нощ и целият свят.
- Какво да правим, Василке? Къде са Георги чорбаджи и Гергина?
Всичко гори! Какво да правим?
Тези въпроси изтръгнаха Василка от унеса. Тя се сепна.

- Дръжте децата! - каза тя и подаде ръчичките в ръцете на хората, ко
ито я бяха обградили. - Чакайте малко! - като каза това, тя се обърна и
със ситни стъпки се затича към вратницата между двата двора на къщи
те близнаци. Хората помислиха, че отива да види какво става с другата
къща. Явно на старицата не можеше да се разчита и те се опитаха, със
собствени сили, да спасят каквото могат, но най-вече държаха децата
по-далеч от огъня. Опитаха се да ги накарат да се обърнат е гръб.
"Който гледа пожар, насън ще се напикае!" - това говореха хората.
Сега на хората съвсем не им беше да спасяват пустеещата къща на
Велко. Всички те живееха благодарение на Георги чорбаджи и животът
им зависеше от този имот и къща.
Василка съвсем не беше обезумяла. Тя влезе в двора на съседната къ
ща и там, на тревата, осветяван от пожара, видя Яне - спокоен и седнал
по турски.
- Какво стана? - попита жената вече много по-спокойна.
- Нищо! Сега вече се чувствам отмъстен! Чувствам се пречистен!
- Огънят пречиства, но защо трябваше да направиш всичко това?
- Той беше убиец!
- Но ти знаеше! Ти знаеше, че той е кесиджия!
- Не, не, не! Не говоря за него! Как се казва братът на Велко, други
ят син на Вълчана?
- Георги! - учудено отговори жената.
- А жена му?
- На Георги ли?
- Да, на Георги!
- Гергина се казва, защо?
- Всички те са мъртви!
- Кои?
- Всички!
Като каза това Яне изведнъж изгуби всякакво желание да говори. Той
седеше и като омагьосан гледаше огъня. Очите му бяха изсъхнали и му
се струваше, че не може нито да премигне, нито да отклони поглед от
огнените езици. Това беше магия!
- Яне! Яне! Разкажи ми! - баба Василка го раздруса и чак след това
момчето заговори.
- На Сливодолското падало видях как Георги уби брат си Велко, с пи
щов в сърцето. Гръмна го от упор, право в сърцето.
Като чу тези думи, Василка изпищя и се хвана за сърцето. Яне обаче
не й обърна никакво внимание. Като омагьосан той продължаваше да
разказва:
I ll том "Хайдут 287 II глава "Бачкъий"
- Там бяхме четири човека. Георги после ме обвини пред кауците, че

аз съм убил брат му и сега те ме дебнат да ме убият. Но аз вече съм го
тов!
После, когато вече бях тук, проследих Гергина и видях как Георги
уби и нея. Прободе я е нож в сърцето. А после аз го убих. Сега трябва
ше да запаля къщите, разбираш ли?
Жената стоеше като вкаменена. Мина много време преди да отговори:
- Разбирам! - просто каза тя.
- Трябва да отведеш двете деца и да напуснете това прокълнато мяс
то. Велко определи мен като наследник на всичко, което знаеше и като
продължител на Вълчановото дело. Кауците със сигурност ще се опи
тат да ме убият, така че не знам! Сигурно ще трябва да се изправя и сре
щу тях. Ти трябва да се грижиш за момиченцата, а аз ще ти помагам, до-
колкото и когато мога, защото те останаха сами на света. Нямат нито ба
ща, нито майка, нито чичо. Само ти им остана. На коя страна ще си ти?
На тяхна или на моя?
- На твоя! - твърдо каза жената. - Ти ще ги победиш всичките! Ти си
Яне Боляров! Ти си ученик на Велко войвода! Ти си кесиджия!
Яне не можеше да повярва. Жената беше казала неща за него, които
той още не смееше да признае сам пред себе си. Нейната увереност в
силата му стопли сърцето му.
- Остави всичко това на мен! - каза жената и някаква странна реши
мост блесна в погледа й. Тя придоби някаква сила. Вече не беше стара
та грохнала старица. Стана и тръгна обратно към двора и горящата къ
ща на Георги. Тя беше загубила собственото си дете и мъжа си. Беше
огкърмила и отгледала такива левенти, като Велко и Георги, и беше за
местила Вълчан. Доскоро мислеше, че вече е стара и непотребна, но се
га двете момиченца имаха нужда от нея. Сега тя трябваше да бъде сил
на. Трябваше да намери сили да отгледа и тях. Нямаше време и място за
старост и слабост. В този момент тя трябваше да бъде решителна. Ня
маше време да унива и да мисли. Това, че беше загубила двете си деца,
за каквито смяташе Велко и Георги, не биваше да я пречупва. Сега тряб
ваше да бъде силна! Имаше да се грижи и за нов син - Яне Боляров.
В ръцете си още стискаше железен обръч, на който бяха нанизани
ключовете. Освен ключовете на двете къщи, на складовете и допълни
телните постройки, преди време Георги беше нанизал и още един ключ.
Беше го взел от Петко и не знаеше от къде е. Сега обаче жената не об
ръщаше внимание на това, а и нямаше откъде да знае, че това е ключ,
който крие толкова много тайни.
Тя се върна в двора на Георги чорбаджи. Вече всичко й беше ясно.
Къщата догаряше и вече нямаше какво да се направи. Всички бяха мър
тви. Тя знаеше истината, но никой друг не биваше да я научава. Сега бе

ше време да се действа!
- Елате всички тук! - извика жената и макар гласът й да беше слаб и
тих, всички я чуха и се подчиниха. Скоро всички се събраха около ста
рата жена. В този момент те имаха нужда от водач и се радваха, че же
ната ги събра.
- Къщите, всичко изгоря! - каза жената.
- Някой ги е подпалил! - извика някой от хората. - Не може просто та
ка всичко да пламне изведнъж!
- Никой не го е извършил! Това не е човешка постъпка! Проклятие е!
Аз бях навън и видях светкавицата, която се спусна от небето! Явно
Шейтаните е трябвало да умрат! Велко е спял в едната къща, а Георги и
Гергина - в другата! Сега всички те са мъртви!
Тълпата се разшумя. Всички бяха потресени от думите на старата
жена. Някои може би се съмняваха, но никой не посмя публично да из
рече такова нещо.
- Каквото било, било! - извиси глас старицата. - Сега по-важно е какво
ще правим и как ще се спасим ние, живите. Аз ще взема двете деца сира
чета и ще се грижа за тях, докато Господ ми е отредил дни на тая земя, а
после ще ги оставя в ръцете на някого другиго. На всеки един от вас, ко
ито работихте честно и вярно служихте на Шейтановигс, ще раздам спа
сената стока и каквото е останало и ще се приберете по домовете си.
До сутринта Василка разпредели животните и това, което беше оста
нало. Правдива беше жената и всичко свърши така, че не остана ни един
недоволен от делбата. Хората плачеха и покрусени се сбогуваха с нея.
Тя стоеше до голямата порта и всички целуваха сухата й ръка, а после
и малките ръчички на Божура и Ирис. Доскоро те ги бяха почитали, ка
то господарки и им се бяха радвали, а сега ги целуваха по-скоро от съ
чувствие. Много се струпа на главите на двете деца и никак не беше
светло бъдещето им. На всички им беше тъжно за двете сирачета, кои
то бяха останали без имот, подкрепа и имане. Скоро със сигурност ще
ше да ги налегне мизерията и лошият, тежък селски живот.
По светло дворът вече беше съвсем опустял, а хора, с наведени глави,
напускаха селото и навсякъде разказваха какво се беше случило и как
един от най-богатите хора, за една нощ само, беше загубил живота си, и
как един от най-богатите родове беше останал без нищо и без бъдеще.
Двете къщи догаряха. Василка повече нямаше работа тук. Тя хвана
двете деца и ги отведе в съседния двор. Там Яне все още съзерцаваше
огъня.
- Хайде и теб да те водя с мен! - каза старата жена. Тя преметна бох
чата през рамо, пое двете малки ръчички в едната си ръка, а с другата
Ill том "Хайдут" 289 IIглава "Бачкьой"
хвана Яне и го поведе и него, като малко безпомощно хлапе. След като
излезе на улицата се обърна и затвори голямата порта на къщата близ
нак. Почувства как затваря по-голямата част от живота си. Тя се беше
гордяла с братята, с това какви бяха станали и с всичко що бяха напра
вили. Но всичко това беше отишло по дяволите, за няколко часа само.
Тя се обърна. Този живот свършваше дотук. Напред беше мъка и неси
гурност. Но и това беше живот, който трябваше да преживее. Тя пак пое
ръчичките на момиченцата, хвана твърдата ръка на Яне и тръгна. Пре
коси пътя, който свързваше Станимака и Хаджи Елиз махала (днес Пър
вомай) и премина в една уличка от другата страна. Повървя малко и
стигна до една дълга къща, чиято задна стена беше дувара. Тя беше нис
ка и така затворена, че нищо не се виждаше от нея. Това беше старата
къща на Василка, в която беше живяла преди да се премести в къщата
близнак. Тук от много години не беше жнвял никой и всичко трябваше
да се пипне от мъжка ръка, за да стане за живеене. Къщата беше изгра
дена от две стаи, една срещу друга и нещо като открита стая между две
те. По средата имаше дебела греда, която подпираше покрива с кереми
дите. Вратите на стаите бяха равни и гладки. Цялата къща беше проста
и по всичко си личеше, че Василка, преди да отиде при Шейтановите, е
живяла в бедност.
Когато затвориха вратата на Василкината къща, Яне като че ли се съ
буди. Той огледа къщата. Имаше много неща за вършене по нея.
- Първо да хапнем, а след това да се заемаме за работа! - каза стара
та жена.
Чак когато хапна няколко залъка, Яне разбра всъщност колко е гла
ден. Опита се да се въздържа, но не успя. Когато свърши, беше "омел"
всичко. Момиченцата го гледаха със страх.
- Откога не си ял? - попита по-малкото момиченце, което имаше ру
са къдрава косичка и личице на ангелче.
Яне се замисли. Не беше ял нормална храна от няколко дни, а през
това време му се бяха случили толкова много неща.
Този ден работи много и привечер къщата вече беше готова за живее
не. Яне поправи огнището и запали огън, за да стопли и изсуши стени
те, да прочисти комина от паяжини и мръсотии и Василка да може да
сготви каша за вечеря. Жената разбра колко гладен е Яне и сложи цяло
котле с каша върху огъня. Яне оправи вратите така, че да се отварят док
рай и да се затварят плътно. Момиченцата почистиха малките джамчета
на прозорчето. Василка помете всичко и изтупа всички черги и одеала.
- Как се казват? - по някое време попита Яне.
- Голямата е Божура, а малката - Ирис.
- Защо все с имена на цветя са кръстени? - Яне попита и веднага се

сети. Така се кръщаваха момичетата, за да бъдат защитени от змейове.
Това беше научил от самата Василка.
- Ти ли си им кръстница?
- Аз!
Яне помисли какъв по-точен въпрос да зададе на вещицата. Най-нак
рая го измисли:
- И двете ли са застрашени от змей, та така реши да ги кръстиш?
Жената не отговори, но поклати утвърдително глава. Явно беше точ
но така и затова двете носеха имена на цветя.
- Довечера, като заспят, ще ти кажа!
По някое време, от небето, към Василка се спусна гълъб. Това бяха
гълъбите, които бяха гледали в къщата на Георги. Някак си те бяха оце
лели и сега този се спусна, навярно познал старата жена. Скоро още ня
колко гълъба се спуснаха от небето. Горе, на бижиклика*, Яне им нап
рави място къде да живеят.
Яне едва дочака вечерта. Момичетата легнаха в стаята отсреща, а
Яне щеше да спи в откритата одая. Василка вече беше приготвила одъ
ра с постелите му.
Сега, след като се беше наял до насита и беше седнал на малко трик-
рако столче, Яне се сети за обещанието на старата жена.
- Дойде ли време, баба Василке, да ми кажеш?
- Ще ти кажа! Защо да не ти кажа? Ама може да не ти хареса това,
което ще чуеш!
- Защо да не ми хареса? Аз какво общо имам?
- Сега ще разбереш!
Василка помълча известно време, после започна да говори:
- Ти помниш ли, че някога ти бях казала да се замислиш кои са зме
йовете?
Яне се замисли и си спомни това.
- Да, спомням си! И кои са змейовете?
- Змейовете не са измислени и не са митология! Ти си змей! От теб
трябва да се пазят момичетата, защото те са специални и ако са близо
до змей, той може да ги изпепели! Велко също беше змей. От него тряб
ваше да ги пази името им. Гергина също трябваше да ги пази от змейо
ве. Едното от тях е дете на Георги, а другото - на Велко. Велко беше
змей, а майка им беше самовила. Момичето е специално дете. Георги
беше разбрал всичко това. Той щеше да убие и теб и детето, след като
уби майка им. Щеше да убие и другия човек, който беше е него на Сли-
*бижиклик - място над тавана и под покрива, което било използвано като склад или
за сушене на продукти
Ill том "Хайдут " 291 IIглава "Бачкьой"
водолското падало. Добре че момчето го взеха на девширмето.

Какво стана? Откъде ни дойде всичко това до главата? Георги? Мис
лих, че Георги е мекушав и никога няма да направи нещо такова. Той съ
що се оказа змей. Какъв да бъде, като баща му е Вълчан, от рода на
Шейтаните, а майка му Фатме - бейова щерка и самовила? Тя била по-
веща от ходжа и истински воин, и години наред ходила с Вълчан из пла
нините, отначало като заложник, а после като негова булка. Какво мо
жеше да се очаква?
Жената млъкна и Яне усети как мислите и спомените на бабата са
толкова плътни, че са като нещо твърдо, което оставаше следи по чело
то й и правеше бръчките й още повече. Яне почти можеше да ги види.
- Аз защо да съм змей? - попита това което най-много го интересуваше.
- Змей си, защото си роден такъв. Ако някога посегнеш към жена, тя
трябва да бъде самовила, а децата ви няма да бъдат обикновени. За да
ги запазиш, ако са момичета, наречи ги с имена на цветя! Ако са мом
чета, ще бъдат като тебе!
- Значи змейовете са хора, така ли?
- Така!
- Нося ли опасност за момичетата, когато съм покрай тях?
- Някога, когато те се раждаха, аз им бабувах и тогава видях в бъде
щето, а там имаше змей, който заплашваше живота на децата. Това бе
ше някакъв могъщ змей, когото видях как ги наранява. Мислих, че е
Велко, а то се оказа Георги. Не знам обаче, може и да си ти. Макар че
не знам, какво повече можеш да им сториш? Тогава това видях, затова
ги кръстих с имена на цветя.
На другия ден Яне изпрати гълъб. В малкото сребърно пръстенче на
крака му беше сложил съобщение за Теофилакт. Там беше написал, че
иска лична среща с Кара Тозю, след един ден, в къщата на Манол.
- Ще ми трябва кон! - каза Яне.
- Нямаме кон, само това муле ни остана - каза Василка.
Яне добре познаваше това муле. То беше издръжливо животно, висо
ко и силно. За планината беше по-добро дори от кон. Яне беше доволен.
Яне изпрати писмото на Теофилакт, защото знаеше, че той е в скал
ния манастир над Бачкьой. Кара Тозю, ако беше отседнал някъде, си
гурно щеше да е в къщата на Манол. Всеки път, когато бяха в планина
та и получеше писмо, той го даваше на Яне да му го прочете. Младият
каук подозираше, не, беше сигурен, че Кара Тозю е неграмотен и не поз
нава буквите. Затова той изпрати гълъба, който ходеше до Теофилакт.
Василка познаваше всеки гълъб до къде пътува. Кой до Бачкьой, кой до
Момчиловци и кой до Велковата дупка. Така монахът щеше да прочете
съобщението на байрактаря. По всички правила сега именно Кара Тозю

трябваше да стане войвода, а Яне - негов байрактар.
На другия ден Яне тръгна от Козбунар към Станимака. Когато мина
покрай Араповския манастир, Яне се загледа и си спомни времето, кое
то беше прекарал в него. Тогава мислеше, че през целия си живот ще бъ
де пандур и мечтаеше целия си живот да прекара в манастира. Колко
много неща се бяха случили оттогава, неща, които на някои хора не им
стигаше цял живот да преживеят. Той беше видял толкова много неща,
а сега приключението му продължаваше. След като стигна да Станима
ка, спря, за да похапне, защото беше гладен. Седна в една турска меха
на. Сервираше се на ниски миндери, направо на пътя. Яне си поръча пи
лаф и шербет и седна да похапне. До него седнаха турци, които запали
ха наргиле и започнаха сладък мохабет. Яне предвидливо беше скрил
ятагана, който беше отнел от Кара Мустафа. Знаеше, че Кая управлява
цялата Станимашка кааза, а Кара Мустафа е дясната му ръка и всъщ
ност той управлява, защото Кая по-често стоеше в Истанбул. В този мо
мент го видя. Той беше облечен в красиви златотъкани дрехи. Снажен,
е черна гарванова коса и снежнобял тюрбан, с високо пауново перо.
Красивите му мустаци, грижливо поддържани и щръкнали настрани и
красивото одухотворено лице, излъчващо мъжественост. Това беше Ка
ра Мустафа. Яне се сви и прикри лицето си, за да не го види и познае
турчинът. Той ходеше, като истински владетел на този град. Когато от
мина, мъжете до него заговориха:
- Чува се, че Кара Мустафа е полудял. От известно време е изчезнал
агата от съседната кааза - Али. Смята се, че някой ги е бастисал, но как
и къде е станало, никой не знае. Изчезнали са й всичките му пазванти.
Сигурно са били кауците.
Гърлото на Яне се стегна. Не можеше повече да стои и да яде. Стана,
плати, яхна мулето и продължи нагоре към Бачкьой. Веднага намери къ
щата на Манол, която толкова добре познаваше. Преди да похлопа на
портата, провери пищова, който винаги носеше със себе си. Този пищов
винаги му напомняше за битката, за Кара Тозю, за Велко, за Манол и за
всички другари, които тогава беше загубил. Провери ятагана и камата.
Не знаеше как ще реагира байрактарят, като го види. Много добре си
спомняше как Георги го беше обвинил, че е убил Велко. Кара Тозю ще
ше да го нападне или пък можеше да очаква дори засада от всички кау-
ци. Затова Яне беше готов на всичко. Слезе от мулето и похлопа на пор
тата. Вратата отвори Сотир. Той изглеждаше спокоен. Яне му се усмих
на. Двамата бяха станали приятели, а откакто загуби баща си в битката
при Караджов камък, изпитваше и съчувствие към него. Дамата мъже се
прегърнаха с крепка мъжка прегръдка. Силяхът малко попречи на Яне.
Сотир му покача да влезе вътре. Яне вкара мулето, а Сотир го отведе в

яхъра и след малко се върна. Там, под смокинята, имаше скована дърве
на пейка, която беше застлана с черги. Двамата мъже седнаха на нея. От
някъде дотича Буря. Любимото му куче скочи и започна да му се радва.
Яне много се зарадва на старата си приятелка. Когато седна, кучето пос
тави глава на крака му и изпъшка тежко. Яне помириса въздуха - топъл,
мек, изпълнен е есенни аромати. Бачкьой си беше все такъв. Отвън се
чуваха шумовете на селото - ту излайване на куче, ту звън на чан. Всич
ко беше толкова спокойно и през цялото време чувстваше реката и пла
нината. Душата му се отпусна. Защо да се съпротивлява? Ако кауците
бяха решили да го убият, какво можеше да направи?
- Буря те чакаше. Тя тъгуваше без теб. Страхотно куче е.
- Къде е Кара Тозю? - попита Яне. Той не знаеше дали Сотир знае, че
той има среща тук е байрактаря. Може би си мислеше, че е дошъл да се
видят двамата.
- Тук е! След малко ще дойде, каза да го изчакаш!
Значи все пак знаеше, че ще идва. Може би Кара Тозю беше решил
да доведе и останалите кауци и да го заклещят? Не знаеше.
- Ти какво правиш? - попита Яне, колкото да си говорят нещо.
- Ако знаеш колко много искам да съм като теб, да обикалям балкана
и да участвам в битки! Всяка вечер сънувам Караджов камък!
Момчето сигурно искаше да каже още нещо, но в този момент на
портата се похлопа и той трябваше да стане, за да отиде да отвори. Без
да иска Яне пак докосна дръжките на табанджията, на ятагана и на ка
мата. Може би на вратата щеше да се покаже групата на озверелите ка
уци. Яне само за миг се поколеба. Не можеше да вдигне оръжие срещу
доскорошните си другари. Все пак, ако Борю Белята беше най-отпред,
той щеше да го гръмне, пък после, ако щат да го съсекат. Портата се от
вори, но там се появи само Кара Тозю. Яне се изправи. Мъжът се приб
лижи към него, със стегната стъпка.
- Хей! Радвам се! Ха добре си ми дошъл!
После разтвори ръце и искрено го прегърна. Яне беше стъписан. Той
отговори, но съвсем сдържано. Не можеше да разбере какво става.
- Ха седни! Седни де! - каза байрактарят, като посочи към пейката.
Яне седна. Кара Тозю седна до него и сложи ръка на крака му, като
нелеко го плесна.
- Казвай, какво става с теб? Къде се губиш?
- Първо искам да кажа, че чух всичко, което Георги Шейтан ви каза
на хайдушкото сборище! Искам да кажа, че това не е вярно! Повярвай
ми, байрактар ефенди, това не е вярно!
- Знам, Яне! Не знам защо, но Георги Шейтан ни излъга!
- Кауците търсят ли ме?

- Търсят те, но виждаш, че аз съм си тук. Не повярвах на нито една
негова дума.
- Как разбра?
- Първо, мъжът каза, че си стрелял с пушка. Аз знам, че с войводата
тръгнахте без пушка - като спомена войводата, Кара Тозю се намръщи.
- После каза, че си стрелял с пищови по него. Това също беше лъжа. Ти,
както виждам, все още носиш пищова, който аз ти дадох. С него не мо
жеш да стреляш два пъти, нито толкова бързо да го презаредиш. Георги
ни излъга, не знам защо.
- Аз знам! - твърдо отговори Яне.
Той помилва Буря по главата, като че ли от нея търсеше твърдост и
увереност.
- Ще ви разкажа всичко. Георги уби нашия войвода. Като подлец го
простреля с пищов в гърдите. После опита да убие и мен. Аз отидох в
Козбунар, за да го убия, защото той ме наклевети и пред вас заплаши ро
да ми. Там обаче го видях да убива жена си Гергина. След това го убих.
По-късно от баба Василка разбрах, че ако не го бях убил, той щял да
убие децата си - Божура и Ирис, или поне едната от тях и човека, който
е бил с него на Сливодолското падало.
Кара Тозю зацъка с език.
- Какво е това? Какво става?
- Не знам, Кара Тозьо! И аз не знам какво стана!
- Сигурен ли си, че войводата е мъртъв? Защото нали знаеш какъв бе
ше войводата?
- Знам!
- Знаеш ли поне къде е гробът му?
- Не, за жалост не знам. Единият, който знае, вече е мъртъв, а други
ят еничарите са го взели на девширме.
- Трябва да го намерим и да разберем къде е заровен войводата и да
ли е погребан по християнски!
- Кара Тозьо, трябва да говоря с теб!
- Кажи! - насърчи го байрактарят.
- Много съм ти благодарен, че ме прие толкова добре и благодарение
на твоя бърз ум и съобразителност си разбрал, че съм невинен и че Ге
орги Шейтана е лъжец, но сега искам да говорим по още един въпрос.
Когаго обикаляхме с Велко, той постоянно ми говореше, че трябва аз да
го наследя, като войвода на кауците. Знам, че съм много по-млад и че е
много неуважително, но войводата така говореше. Дали е бил искрен,
или така е искал само да ме насърчи? Ти знаеш ли нещо по въпроса?
Ако не знаеш, не искам да ми вярваш, а веднага ще призная твоето пър
I ll том "Хайдут" 295 IIглава "Бачкьой"
венство и ще ти се подчиня. Ти си по-стар от мен, беше втори човек в

дружината и байрактар, нормално е ти да станеш войвода. Кажи ми, Ка
ра Тозьо, какво смяташ?
Яне се чувстваше много неудобно, когато казваше всичко това. Той
сам осъзнаваше колко несъстоятелни са претенциите му да бъде войво
да на кауците, но все пак реши да поговори с байрактаря, защото иска
ше всичко между тях да е ясно. Беше му ясно, че дори Велко да е гово
рил с Кара Тозю за това, байрактарят няма никаква полза да го признае.
Яне си спомни колко много се радваше синът на Кара Колю, когато Вел
ко го провъзгласи за байрактар. Сега имаше възможност да стане вой
вода на кауците и ако искаше, никой не можеше да го спре. Кара Тозю
заговори:
- Наистина и на мен войводата много пъти ми е споделял, че ти си
човекът, който трябва да го наследи! Казвал ми е насаме, много пъти то
ва и знам, че не ме лъжеш!
Кара Тозю се изправи и подви крак пред Яне. От неудобство момче
то се изправи. Буря изръмжа дълбоко и глухо, защото трябваше да вдиг
не глава от крака на Яне.
- Какво правиш, Кара Тозьо?
- Нищо, войводо, просто ти засвидетелствам моето подчинение и
признание!
Тези думи "удариха" Яне като с мокър парцал. Той вдигна вежди от
учудване. Кара Тозю го беше нарекъл "войводо". Това беше най-шоки-
ращото за него.
- Ето и още нещо! - като казваше това, Кара Тозю бръкна в силяха си
и от там извади двата китаба. Яне веднага ги позна. - Велко ми ги даде
преди да тръгне към Сливодолското падало. Каза да ти ги дам, ако с не
го се случи нещо. Ето ги, войводо, твои са! - Кара Тозю му ги подаде,
все така, както си стоеше на коляно, а в окото му Яне мярна сълза.
На него също му беше много тъжно и хич не се зарадва, че вече бе
ше войвода. Велко му липсваше. Без него нещата вече не бяха същите.
Сега си даде сметка, че щеше да му е много по-лесно, ако Кара Тозю се
беше нагърбил да бъде войвода. Отговорността само за миг го притис
на и смачка с тежестта си.
Сълзите вече се стичаха по бузите на мъжа. Яне не искаше да го ка
ра да се чувства неудобно, затова гледаше встрани. Освен това той се
страхуваше и на него да не му потекат сълзи. Кара Тозю продължи да
говори:
- Войводата нямаше деца и наследници, затова той избра теб за свой
наследник. Той не знаеше, че Айше е непразна от него.
- Айше непразна?! Значи Велко все пак ще има дете? - Яне искрено
се зарадва. Той знаеше, че една от сестрите беше дете на Велко, но то
ва нямаше връзка с дружината. - Ще го отгледаме и когато порасне, ще
предам дружината в негови ръце. Тази дружина е била на дядо му Въл
чан, на баща му Велко, някой ден ще бъде негова. Това е много хубаво!
- душата на Яне ликуваше. В последно време отвсякъде беше заобико
лен от смърт. Това беше една добра новина. - Къде е Айше? Трябва да
се грижим за нея! Детето трябва да е момче и ще го кръстим с име, ко
ето да започва с В. Мисли, Кара Тозьо, мисли име на юначето! Къде е
Айше?
- Тук е!
- Къде тук?
- Тук, в Бачкьой. В къщата.
- Защо не ми каза веднага! Повикай я, искам веднага да я видя!
Кара Тозю опита да каже нещо на Яне, но гой не искаше да го чуе.
Най-накрая отиде да повика Айше.
Скоро жената се появи. Тя беше цялата облечена с черно, като жена,
която жали. Лицето й беше набраздено от дълбоки бръчки, подобни на
белези. Черната забрадка беше спусната ниско над очите й. Кожата й из
глеждаше още по-черна, а очите й бяха дълбоки и хлътнали. Жената из
глеждаше по-стара с няколко години от последния път, когато я беше
видял. Това беше друг човек. Това беше сянката на Айше. От Айше не
беше останало почти нищо. Мъката я беше опустошила.
Докато Яне гледаше жената, тя беше вперила поглед в него, но като
че ли не го виждаше. Сякаш сама не разбираше какво се случва с нея.
По лицето й не премина нито следа от чувство. Тя беше останала като
студена пепел в огнище и никакво въгленче не проблясваше в душата й.
През това време Кара Тозю се беше приближил до ухото на Яне и му
прошепна:
- Яне! Яне, тя беше непразна, но пометна! От тогава ходи облечена в
черно и тъжи за детето!
- Пометна!? - като на себе си повтори Яне.
В него се появи желание още веднъж да убие Георги Шейтана. Ако
можеше в този момент да е пред него, пак щеше да го прободе с камата
в гърдите.
- Тя как е? - попита Яне, макар сам да виждаше това.
- Не е добре! Не иска да яде! Бълнува! Не е добре с главата! Какво да
правим, как да й кажем за войводата?
Яне поклати глава. Стопанката на дома Станка и сина й Сотир приб
раха жената обратно в къщата. Двамата мъже седнаха и Буря пак поста
I ll том "Хайдут" 297 II глава "Бачкьой
ви глава върху крака на Яне. Дълго време мълчаха, докато Кара Тозю не
прекъсна мълчанието.
- Скоро е Димитровден. Хайдушкото време свършва, трябва да раз
пуснем кауците и всеки да реши къде ще прекара зимата!
- Ти, Кара Тозьо, ще разпуснеш кауците! Нека всички отидат по род
ните си села! Заръчай им да мълчат! Обясни им, че аз съм вече войво
дата, а ти си все така байрактар на четата! Да пазят мълчание, защото
за всяка казана дума ще режа глави, така им кажи! За теб също имам за
дача, Кара Тозьо.
- Каква, войводо?
- Кара Тозьо, в Козбунар останаха Василка и двете кръгли сирачета -
Божура и Ирис! Искам да отидеш да ги пазиш и да се грижиш за тях!
- Не искам! Това са децата на убиеца на войводата!
Яне се изкуши да му каже, че поне едната не е дете на Георги, а на
Велко, но реши засега да мълчи.
- Ще отидеш! Ще се грижиш за тях и ще направиш така, че и косъм
да не падне от главите им!
- Ти защо не отидеш при тях, войводо, да ги пазиш?
- Не мога! Аз съм опасен за тях и трябва да стоя далеч, за да не ги на
раня!
Кара Тозю едва ли разбра думите му, но сега това не го интересува
ше, затова той му каза:
- Сега, байрактар, повикай Сотир Манолов!
- Да, войводо!
След малко Сотир излезе от къщата.
- Сотир Манолов, искаш ли отново да бъдеш в дружината на кауци
те? - попита Яне.
- Да, Яне! - учуден отговори Сотир. Само преди малко той сам беше
започнал да му разказва за това.
- Аз съм новият войвода на кауците. От днес отново си в дружината,
а не си само ятак. Имаш задача за зимата, да се грижиш за майка си и
за Айше! Стой тук, в къщата, а по Гергьовден аз ще ти изпратя вест къ
де ще се събираме! Разбра ли?
- Разбрах, войводо! - изпъна се като струна Сотир. В очите му имаше
блясък, който не се беше появявал там от деня на смъртта на баща му.
- Сега вадете кауците и да ходим!
- Къде ще ходим, войводо? - попита Кара Тозю.
- Ти, Сотире, бягай да повикаш Теофилакт! Давам ти един сахат време!
След малко Сотир "изхвърча" през портата. Яне и Кара Тозю хапна
ха и поговориха малко за това-онова. Яне даде напътствия на байракта-
ря си, какво да каже на кауците и докъде да им разкаже това, което зна

еше. Хапнаха добре и пийнаха от бъклицата вино. Пиеха направо от чу
чура. Яне насочи струйката със сигурна ръка. Той знаеше, че Кара То-
зю го дебне. От днес нататък той беше войводата и всички щяха да го
дебнат, и нямаше да му простят и най-малкото колебание, несигурност
или страх. Той пи като майстор от виното и показа на своя байрактар,
че е достоен да бъде войвода.
Като пийнаха, двамата мъже нахлупиха кауците си. Яне знаеше, че
високите шапки ще предизвикат интереса на околните хора, но му беше
омръзнало вече да се свива и да се крие. Така той насърчи Кара Тозю и
двамата бавно тръгнаха по улиците. Всички хора ги заглеждаха. Мина
ха през моста, прекосиха пътя и покрай кръчмата тръгнаха нагоре към
манастира. Буря ги следваше и още повече засилваше интереса към тях.
Когато минаваха през моста, Яне се обърна да види как кучето ще пре
мине, но Буря се справи без даже да се поколебае. Двамата вървяха и се
оглеждаха. Мъжете, които ги срещаха, ниско се покланяха и изразяваха
уважението си. Те бяха чували за кауците и за подвизите им. Жените съ
що ги заглеждаха. Не Яне, а по-скоро изправената фигура на байракта-
ря, със стърчащите настрани мустаци, привличаше погледите им. Хора
та ги обсъждаха, когато отминеха и Яне чуваше това. Може би някой
ден това щеше да бъде началото на песента за Яне войвода.
Пред огромния каменен свод на манастира вече ги чакаха Сотир Ма
нолов и Теофилакт. Сотир беше с висока кожена шапка - каук, а Теофил
държеше в ръце шапката, а на главата си имаше висока цилиндрична
попска килимявка.
Яне си спомни за последното си посещение тук. Спомни си за Али
Бабаджан и бягството му от манастира и селото.
Четиримата влязоха в двора, но не отидоха в големия храм, а в по-
малкото дворче и влязоха в по-малкия храм. Там нямаше никого. Три
мата клекнаха пред амвона, със запалена свещ в ръце.
- Отче, благослови ни и нека всички заедно да кажем нашата молитва!
Мъжете държаха шапките в ръцете си. Кара Тозю смутено мачкаше
своята. Теофилакт свали килимявката и сложи каука на главата си. Пос
ле всички заедно казаха думите на каушката клетва, която преди това от
поколения се беше предавала в рода на Боляровите.
Като свършиха, мъжете сложиха кауците си, а Теофилакт свали своя
и сложи отново килимявката си. След това всички бавно се прибраха в
къщата на Манол. Като влязоха вътре, прибраха хайдушките шапки и на
главите си сложиха обикновени шапки. Вечеряха. Яне отново разясни
всичко и каза на Кара Тозю къде ще се намира. Посреднощ Теофилакт
се изправи и каза:
I ll том "Хайдут 299 1I глава "Бачкъой"
- Димитровден е. Народът смята свети Димитър Солунски за по-го-

лям брат близнак на Свети Георги. Посреднощ небето се разтваря и ду
шите на умрелите през годината се възкачват на небето. Това лято умря
нашият войвода - като каза това, Теофилакт произнесе кратка молитва
за душата на Велко.
- Ако сте убили някого през годината, ако сте били причината за не
говата смърт или ако е починал ваш близък, се помолете за душата му!
Има ли такъв случай с някого от нас тримата?
- Има! - твърдо произнесе Яне.
- Нека споменем и детето на Велко и Айше! - добави Кара Тозю.
- Не може! Нероденото дете става еврейче, но не е чисто!
- Попе, това са глупости, да знаеш! - ядоса се не на шега Кара Тозю.
Мъжете бяха пийнали доста младо вино и главата на байрактаря ста
на червена. Теофил знаеше кой е Кара Тозю и че е чакмаклия, затова,
макар да беше сигурен в думите си, се съгласи с него и реши за по-бла-
горазумно да остави защитата на религията си за по-подходящ момент.
На другия ден мъжете се разделиха. Яне беше решил къде да прека
ра зимата. Той яхна мулето. В силяха беше прибрал китабите на Велко
и оръжията си. Така, следван от Буря, тръгна към сърцето на планина
та. След два дни мина покрай къщата на Велко в селото, на което мест
ните казваха Момчиловци, където в долния кат бяха погребали турци-
те. Буря позна къщата и като я наближиха, замаха радостно с опашка и
застана пред вратата. Яне й се скара и без дори да намали ход, продъл
жи напред. Той беше решил тази зима да прекара при Диньо. Едноръ-
кият ковач го посрещна с голяма радост. После двамата заживяха заед
но. През деня Яне помагаше на ковача. Едноръкият му приятел се беше
научил сам да кове, с помощта на онова приспособление, което задър
жаше метала за корема му, но сега, когато Яне му помагаше и когато
имаше с кого да обмени някоя и друга дума, му беше много по-леко. Ка
ра Тозю му беше дал кесия със златни пари, така че двамата си живее
ха добре. Когато свършеха работа и навън станеше тъмно, двамата мъ
же сядаха и Яне разказваше на Диньо всичко, което му се беше случи
ло през лятото. Разбира се, за съкровищата Яне му разказваше без да
споменава местата, откъдето са ги изровили, къде са ги сложили и от
къде са минали. Най-любим разказ на Диньо беше за Сливодолското па
дало и всичко, което след това се беше случило в Козбунар. Въпреки че
много пъти го беше чувал, циганинът искаше Яне да го разказва пак и
пак. Мулето и Буря спяха в едно помещение, "залепено" за ковачница
та. Там беше топло и двете животни си прекарваха добре. Яне често ку
пуваше кокошки и Буря се хранеше с карантиите и месото. Мъжете бя
ха безгрижни, животните бяха добре и така неусетно дойде Коледа и
Новата година, и после всички празници. Това, което липсваше на Яне,

беше, че селото беше помашко, но пък те, като единствени християни,
раздаваха и черпеха мюсюлманите. Те им отвръщаха по същия начин.
Скоро Яне стана любимец на цялото село. Той осъзна, че планът му да
прекара зимата в помашко или турско село се беше оказал много добър.
Никой нямаше да се сети да го търси тук.
Коването много заздрави ръцете на Яне. Една вечер, когато вече му
беше омръзнало да разказва за Сливодолското падало, той стана и раз
чисти малко място. После всяка вечер с Диньо започнаха да се борят и
да се "бият" с ками. Понякога вадеха ятаганите. Един въпрос през цяло
то време го интересуваше - как ятаганът да се преправи така, че да ста
ва и за мушкане. Когато нямаха работа, двамата вземаха едно парче ме
тал и се опитваха да измислят форма, която да бъде съвършена за оръ
жие. Ятаганът беше най-силен за сечене, но беше тежък за дуелиране и
невъзможен за мушкане. Двамата с Диньо много мислеха върху тези не
ща. Понякога, както си ковяха някоя подкова или остен, Диньо скачаше
и започваше да размахва остена или трескаво започваше да говори за
съвършеното оръжие.
- Представи си, че измислим най-доброто острие - съвършеното оръ
жие! Аз ще го изкова и с него ще въоръжим всичките кауци! Това е мо
ята мечта! Трябва да я сбъднем! Нека и аз поне с това да се почувствам
част от дружината и да бъда с мъжете!
Диньо още не можеше да повярва, че Яне е новият войвода. Той му
казваше войводо, но понякога изпадаше в пристъп на гордост, прибли
жаваше се, силно го прегръщаше и му се радваше. По всичко си личе
ше, че Диньо се гордее с него и смята присъствието му тук, в малката
му скромна къщичка, с една стая и ковачницата, за голяма чест.
Една вечер Яне разказваше на Диньо за Айше. Като чу за скръбта на
младата жена, Диньо се натъжи.
- Искам да дойде при мен! Аз ще се грижа за нея!
Яне много искаше да попита дали Айше и той не са брат и сестра, но
не посмя.
Скоро снегът започна да сс топи и пролетта отначало плахо, а след
това все по-настойчиво, започна да навлиза в планината. Яне се бореше
все по-активно. Не беше решил, но му се искаше да се бори това лято.
Той използваше Диньо, който много му помагаше и така се опитваше да
обедини двата стила на борба, на родовете, които от векове бяха воюва
ли един срещу друг - Бимбелови и Болярови. Когато времето се оправи,
Яне започна да обикаля из планините, да вдига трупи и да се къпе в ле
дените води на реките.
III том "Хайдут " 301 II глава "Бачкьой "
Десетина дни преди Гергьовден двамата мъже тръгнаха надолу по

пътя. Диньо затвори за малко ковачницата и каза на хората, че слиза до
Бачкьой и скоро ще се върне. Хората ги изпращаха, като им махаха и ги
поздравяваха, а децата подтичваха след тях. Оставиха ги чак когато бя
ха вече доста далеч от селото и Диньо не на шега им се скара. Ковачът
беше решил да слезе и да отведе Айше със себе си в Петково. Яне иска
ше да приготви дружината за събиране, но преди това щеше да се бори
на Четиридесетте извора. Когато стигнаха в Бачкьой, там ги чакаше
тъжната вест, че Айше се беше споминала през зимата. Тя така и не се
беше съвзела. До края не разбирала какво става с нея и отказвала да се
храни и да разговаря. Починала тихо, в съня си. Стопила се бавно и без
шумно. Диньо много се натъжи и веднага след като посети гроба й си
тръгна. Тя беше погребана отстрани на бачковските гробища, защото
била мюсюлманка. След като Диньо си тръгна, Яне се зачуди дали той
също не е мюсюлманин.
След няколко дни щеше да е борбата на Четиридесетте извора. Той
беше готов. Отпочина ден-два и тръгна към сборището. Както на Бого
родица, когато колите от цялата равнина тръгваха към Бачковския ма
настир, така сега всички се бяха устремили надолу към Станимака. Яне
яздеше мулето, а Кара Тозю - малко планинско конче. Буря ги следваше.
Тази година в борбите участваха много хора. Яне внимаваше за това
дали ще види Болярови, но за съжаление никой от Болярови не беше
тук и не му се обади. Търсеше с поглед и Инокентий или някой от бра
тята в манастира в Арапово, но и от тях не видя никого. Пазеше се съ
що така от Кая и Кара Мустафа. Те също не бяха тук. Кая не беше ид
вал от година и след като миналата година за пореден път беше спече
лил състезанието в Едирне и отново беше обявен за султански башпех-
ливан на цялата Империя, не се беше връщал в Станимака. Чу се, че Ка
ра Мустафа бил втори след него. Сега Кара Мустафа бил заминал да се
готви в пехливанските школи в Истанбул, защото до тазгодишното със
тезание оставаха по-малко от два месеца, а той се "точел" да измести
Кая и да го победи. Яне слушаше клюките и се усмихваше. Това, че два
мата султански пехливани ги нямаше, му действаше много успокоява
що. Направи така, че първите срещи да са кратки и бързи. Бореше се с
Боляровия начин. Удряше пехливаните в земята, така че те повече не ус
пяваха да се изправят. Така лесно стигна до последната среща и побе
ди. Човекът извика "Евала" още преди да го удари в земята, докато го
беше вдигнал във въздуха и Яне го постави внимателно. След това му
метнаха дебело шиле на раменете. Така за Гергьовден агнето беше оси
гурено. За пръв път от толкова години Яне беше господар на себе си.
Вече два пъти ставаше победител на борбите на Четиридесетте извора.

Такъв щеше да стане и онзи път, в който се намесиха Кая и Велко. След
победата се зачуди накъде да поеме. Дали да се върне в Боляровия хан
и да прегърне майка си, баща си, дядо си и баба си, или да отиде в Коз-
бунар при Василка и да види двете деца? Или пък да се върне в Бач-
кьой? Зачуди се само за миг. Нямаше време, утре беше Гергьовден и
хайдутите щяха да се съберат на чеверме на хайдушката поляна до Вел-
ковата дупка. Вече беше пратил Кара Тозю с агнето напред, за да под
готви чевермето. Сотир беше тръгнал да събира кауците, а той трябва
ше веднага да тръгне към Станимака и после към Бачкьой.
На другия ден Яне пристигна на хайдушката поляна. Кара Тозю и
Сотир бяха подучени от него да са готови на всичко. Повечето мъже все
още го смятаха за убиец на Велко. Освен него, Кара Тозю и Сотир, бя
ха дошли още братята Шибил и Шабан и Кольо Майтапа, но другите
двама ги нямаше.
- Къде е Васил Бумбара? - строго попита Яне.
Сотир отговори:
- Войводо, той отказа да дойде! Каза, че вече бил уморен и не искал
цяло лято да разнася товари из планината.
- Ти предупреди ли го, че не е по желание?!
- Да, войводо, но той отказа. Каза, че е готов да умре, но няма да ти
се подчини. Каза, че си убил Велко и че той ще се подчини на Велко, но
не и на теб.
- Добре! - каза Яне и тежка сянка, като облак, легна на челото му.
- А Борю?
- Борю въобще не го открих. Хората казаха, че още като се стопил
снега се запилял из планината и оттогава не се върнал.
- Войводо, какво ще правим, да попълним ли бройката на двамата? -
попита Кара Тозю.
- Не! Не е нужно!
- А, ще ги накажем ли?
Яне не помръдна. Той вече беше взел решение. На другия ден Кара
Тозю се зае с обучението на четниците. Яне не беше решил какво ще
правят през лятото, но все щеше да измисли нещо. Преди всичко кауци
те трябваше да се подготвят. Яне влезе в пещерата. Тук, до камината,
висеше една ортома. Велко го беше научил как да прави това оръжие.
Сега той трябваше да отиде и лично да отмъсти за обидата, която Васил
му беше нанесъл. Беше усетил, че всички очакват да стори това и ако не
го направеше, кауците, които бяха сурови хора, щяха да го помислят за
мекушав, страхлив и слаб, а никой не иска такъв човек да го командва
и да повери живота си в ръцете му.
Ill том "Хайдут" 303 II глава "Бачкъой”
Яне откачи ортомата и я закачи на лявата си ръка. Преди да тръгне

провери още веднъж оръжията си. Яхна мулето и повика Буря да го пос
ледва. Той тръгна към Добростан - последният дял на Родопите. Отна
чало мина покрай Чаушово. Борю Белята беше родом оттук. Разпита
внимателно, но всички хора му казваха същото, което бяха казали пре
ди това и на Сотир. После Яне мина през Орешец и се спусна към Гор
но Арбанаси. Тук щеше да се срещне с Васил Бумбара. Той много доб
ре помнеше как бяха идвали дотук да го вземат. Вече не говореше с ни
кого и никого не питаше. Слезе от мулето и го завърза за едно дърво, но
така, че да може свободно да пасе. Отново провери оръжията си и орто
мата. Повика Буря да го следва. Кучето щеше да му е от голяма помощ.
Все още беше светло и той седна на земята, хапна малко сланина и хляб
и се приготви. Когато се стъмни съвсем, се спусна към селото. Като
яташка, къщата на Васил беше последната и най-близо до гората и пла
нината. Така отзад, откъм планината, на Яне щеше да му бъде много
лесно да влезе в двора на къщата.
Стигна до дувара. Направи знак на Буря да мълчи, а сам се покатери
по една слива. Дървото не беше много дебело, но беше жилаво и го из
държа. Дворът изглеждаше безлюден, а в къщата нямаше никаква свет
лина. Яне прескочи дувара. За съжаление трябваше да остави Буря от
вън. Тя щеше да остане да го чака и да пази тила му. Скочи в двора и се
опита да бъде тих и невидим. Като сянка се промъкна покрай стената.
Хлъзна се незабележимо. Скоро стигна до вратата. Клекна и зачака. Ако
някой го дебнеше, щеше да се изнерви и да се издаде. Той сам неведнъж
беше дебнал Велко и знаеше колко е лошо, когато шумът спре и от прес
ледвач се превърнеш в преследван. Преди това си контролирал ситуаци
ята, а след това я изтърваш. Това е страшното, когато дебнеш. Тогава ви
наги този, който е по-малко търпелив, се издава. Остана дълго време та
ка, но не долови никакъв шум. Изправи се, дръпна клупа на лявата си
ръка и ортомата увисна на китката му. Тихо отвори вратата и влезе вът
ре. В този момент нещо скочи на гърба му. Яне замахна с ортомата на
зад. Беше ясно, че е нападение. Васил е бил предупреден. Чу се силен
удар, а после още едни. Нещо тежко падна и се удари във вратата, като
я затвори. Само за миг видя светлина и после силен гръм. Това беше из
стрел. Някой стреля в него от непосредствена близост. Не усети болка.
Не можеше да не е уцелен. Може би имаше още миг живот. Васил си бе
ше взел помощник. Единият беше ударен с ортома в главата и сигурно
вече беше мъртъв. Другият току що беше стрелял по него и все още се
намираше отпред. Изборът беше само един - нямаше съмнение, че ще
ше да го убие. Яне не знаеше дали има достатъчно разстояние да го съ
сече с ятагана, затова извади кесиджийската кама. Тя вече беше отнела
живот и то на най-омразния човек. Острието беше пило от черната му

кръв. Сега беше време за втората му жертва. Яне опита да замахне, но
силна болка в корема го преряза. От това се опасяваше, да не умре пре
ди да успее да отмъсти за себе си. Трябваше да го убие, само така мо
жеше да умре достойно, като кесиджия. С последно усилие Яне скочи
напред и заби камата в човека, който преди малко беше стрелял по не
го. После загуби самоконтрол и пред очите му причерня...
Осъзна, че лежи на дървен под. Изправи се. Вратата трябваше да е
някъде зад него. Опита да отвори, но нещо му пречеше. Ритна тежкото
тяло. Сети се, че го беше ударил с ортома в главата. Сигурно беше мър
тъв. Отвори вратата. Ризата на корема му беше в кръв. Не можеше вече
да прескочи дувара, затова мина през вратата, обиколи двора на къщата
от външната страна. Буря все така го чакаше, до сливовото дърво. Яне
я потупа по главата. Беше ранен. Сега най-важното беше да бърза. Още
беше тъмно. Накъде да поеме? Към планината беше стръмно и дори и
да се скриеше, какво щеше да прави там? И тогава реши да тръгне към
Козбунар. Там беше Василка, тя можеше да му помогне. Лесно намери
мулето, яхна го и бързо излезе на пътя, а след това го пришпори. Яко бе
ше животното и много издръжливо. Ако бързаше много, утре до обед
щеше да е при Василка. Стигна в Козбунар още на разсъмване, но му
лето беше на предела да силите си. Все пак между него и себе си, Яне
избра себе си. Животното оживя само благодарение на грижите на ста
рата жена. Тя го подсуши и напои, а освен това му даде да яде някакви
специални треви. Буря също беше уморена. Тя рухна още щом премина
прага на къщата, плъхтеше и не можеше да помръдне. Старицата огле
да раната. Това беше само одраскване. Дори оловото не беше останало
в него. Въпреки шегите на старата жена, много го болеше. Най-лошото
беше, че не можеше да се обръща сам в леглото. Двете ангелчета чуру
ликаха около него и много го радваха. Особено по-малката много си иг
раеше с него и Яне я закачаше. Постоянно една сянка се спускаше над
него, когато ги погледнеше. "Коя от тях беше дете на Велко и коя на Ге-
орги? Коя Георги беше решил да убие и коя, според него, щеше да нас
леди цялото богатство на Вълчан?" - непрекъснато се питаше Яне.
Опитваше се да премахне тази черна сянка и да забрави. Децата няма
ха никаква вина за действията на бащите си. Опитваше се да приема и
двете еднакво. Едва тогава успяваше да сс засмее. Лошото беше, че ко
гато се засмееше, много го болеше. Божура беше много по-сериозна. Тя
вече се държеше като малка жена и като че ли съзнаваше, чс Яне е мъж
и имаше някакъв свян към него. Тя подхождаше много повече да е на
Георги, а може би бе на Велко?
I ll том "Хайдут " 305 II глава "Бачкьой"
Яне разказа на Василка всичко, което му се беше случило. Много ис

каше да разбере дали е убил Васил и другия мъж, с когото му бяха нап
равили капан. Чак сега Яне разбра. Двамата се бяха наговорили. Те го
бяха причакали. Борю и Васил му бяха направили капан. Бумбара на
рочно беше говорил така, за да го предизвика и гой да отиде, за да го на
каже. Те бяха измислили всичко. Знаели са какво точно да кажат, като
са били сигурни, че Яне няма да се унижи да поиска помощ от кауците,
а сам ще отиде. Той беше попаднал в капан, поставен му от двамата мъ
же. Добре че се беше измъкнал, но дали те бяха останали живи? Ако не,
трябваше да се върне и да ги довърши. Защо им беше това? И сега раз
бра. Те искаха да отнемат съкровищата на Вълчан и Велко. От алчност!
Те му бяха поставили капан, не защото не искаха да са кауци, а за да взе
мат китабите и да научат всичко, което Яне знаеше. Може би затова не
го бяха убили. Скоро мълвата се разнесе. Намерили Васил Бумбара, от
Горно Арбанаси, убит в къщата си. Имало много кръв, главата му била
премазана. Таласъм някакъв го убил или змей. Такава рана никой не бил
виждал. Нямало оръжие или човек, който да може да остави такава ра
на. Макар и ранен, Борю беше оцелял. Яне нямаше да му прости. На
седмия ден изпрати гълъб на Кара Тозю. Съобщаваше му, че е жив и че
ще остане известно време в Козбунар, а обучението на кауците да про
дължи. Не съобщи, че е ранен. Това хората му не ги интересуваше. Вся
ка слабост трябваше да се скрива от тях. Не каза и че е убил Васил Бум
бара. Те скоро щяха сами да разберат. Борю беше ранен и едва ли щеше
да предприеме нещо срещу тях, така че и за него не му писа. Въпреки
усилията на Василка раната гнояса и много го болеше. Няколко дни, сам
не знаеше колко точно, лежа в треска. Когато можеше да става, вече бе
ше лято. След няколко дни щеше да бъде Еньовден. Яне беше взел ре
шение, веднага след борбите на Четиридесетте извора, да отиде и да се
бори в Едирне. Чувстваше се подготвен да победи всички и да стане
башпехливан. Искаше да се бори с Кая. Щеше да го победи. Като каза
това на Василка, тя се разсмя:
- Слаб си още! Къде ще се бориш? Трябва първо да се съвземеш!
Яне слушаше всичко, което жената му говореше. Пиеше горчивите
отвари и дори се опитваше да не се мръщи.
Еньовден беше в средата на лятото, затова му казваха още "Среди ле-
те". Тогава черквата отбелязваше рождението на Св. Йоан Кръстител.
Хората обаче вярваха, че на Еньовден лятото започва да свършва и ид
ва зимата. "Свети Еньо започва да си кърпи кожуха и отива да донесе
зима" - така казваха хората. Смяташе се, че на сутринта на Еньовден
слънцето се изкъпва в реките и изворите и поема обратния си път към
зимата. Кукувицата - предвестница на пролетта, кука само до Еньовден.

Още по късни нощи Василка разбуди момичетата, събуди и Яне.
- Ставай, ти си болнав! Ако си решил да ходиш в Едирне, ще ти тряб
ва много сила!
Без да говорят, всички станаха и тръгнаха към някаква поляна, която
се намираше на един хълм извън селото. Макар да изглеждаше нисък,
изкачването на хълма много го затрудни. Той вървеше из високите рос
ни треви, а навущага му се напояваха все повече и повече с роса, става
ха все по-тежки и той все по-трудно ги вдигаше. На връх хълма като че
ли се беше събрало цялото село. Всички обаче изглеждаха някак приз
рачни - повече сенки, отколкото хора. Всички бяха накичени с букети и
с венци на главите си.
По някое време Василка и Ирис се отделиха и тръгнаха нанякъде, без
да го предупредят. Яне хвана Божура за ръка и я поведе към останали
те хора от селото. Приближиха се до голяма група момци и моми, кои
то, като омагьосани, гледаха в една точка. Яне погледна натам, за да ви
ди какво гледат. На тръгване той беше посегнал към силяха, но Васил
ка го беше спряла. Сега за пръв път от толкова много време беше без
оръжие в себе си. Двамата с Божура погледнаха натам, накъдето гледа
ха останалите. И изведнъж малката ръчичка силно го стисна. Яне също
стисна ръчичката на Божура. Двамата, като омагьосани, гледаха вели
чествената гледка, която се разкриваше пред очите им. Отначало злат
на, силно светеща точка, се появи точно там, между земята и небето.
Само за миг точката беше толкова силна, че на Яне му се стори, че ще
го изпепели или поне ще изгори очите му. В тази точка беше събрана
силата и мощта на цялото слънце. Този точица беше толкова силна, че
само за миг промени всичко наоколо. Изведнъж небето стана бакърено.
То като че ли грейна и смеси тъмносиньото на нощното небе със свет
лината и с розовото, като се получи най-красивото светлосиньо. Вече
беше сутрин и денят беше настъпил като изстрел. Всички цветове пре
ливаха и искряха. Между медния диск, който все повече се показваше,
и тях, се беше образувала огнена пътека, която тръгваше от слънцето и
достигаше до самите крака на хората. Възторжен възглас се изтръгна от
устите на всички мъже и жени. Само за миг те станаха едно цяло е не
бето, земята и слънцето.
Изведнъж всички хора се обърнаха и по сенките си започнаха да га
даят каква ще бъде годината, кой ще се ожени и за кого. Долу, под хъл
ма, течеше някаква река. Момите съблякоха дрехите си и останаха само
с дълги, почти до петите им, бели сукмани. Божура дръпна ръката си и
отиде при останалите моми. Те се затичаха и започнаха да се къпят и
плискат във водите на реката. Мъжете запалиха огън навръх хълма.
Ill том "Хайдут 307 11 глава "Бачкьой”
Дръвчетата предварително бяха натрупани. На Яне му се искаше да

продължи да гледа чудната гледка, която представляваха къпещите се,
пръскащи се с вода, играещи и пеещи момичета и млади жени. Пръски
те на реката скриваха тази вълшебна гледка. Той искаше да види дали
Божура е там. Искаше да види и Ирис, но мъжете и момците го грабна
ха и всички се наредиха покрай огъня. Отдолу се чуваха песните и сме
хът на жените, а тук, на самия връх, разгореният се огън, е връх остър
като кама, се забиваше в искрящото, все повече и повече, небе. Яне гле
даше като омагьосан. Отначало беше по-тъмно и огънят се открояваше,
но е всеки миг слънцето се показваше все повече и огънят малко по-
малко избледняваше. Но въпреки това топлината ставаше все по-силна
и по-силна.
Пламъците бяха високи, колкото втория и дори третия кат на къща.
И в този момент един от мъжете се отдалечи, засили се достатъчно и е
пъргав скок прелетя над огъня. Все пак пламъците бяха много високи и
в един момент той целият изчезна в тях. Когато излезе, всички мъже за
викаха от възхищение. Момците, един по един, започнаха да прескачат
огъня. Най-накрая дойде ред и на Яне. Всички го побутваха. Той все
още не се чувстваше готов. Раната все още го болеше, а и навущата му
тежаха от попилата в тях роса.
Яне се засили и се насочи към огъня. Огънят беше като стена пред
очите му. Той скочи. Винаги се беше отличавал е голям отскок, но сега
изведнъж не можа да подскочи, раната го заболя, а краката му бяха тол
кова тежки, че вместо да прескочи, той се озова в средата на пламъци
те. Всичко около него беше като стена, висока огнена стена. Въглените
запариха на краката му. Яне се опита да ги вдигне, но не успя. Някаква
голяма умора го беше обзела. Беше попаднал в средата на огъня! Тряб
ваше да направи нещо, но сам не знаеше какво. "Може да изгоря!" - та
зи мисъл веднага се появи, но чудно защо, въобще не го уплаши. Той
все така стоеше, оглеждаше се и му се струваше, че може да остане та
ка колкото си иска и нищо няма да му стане. Изведнъж, през огнената
стена, Яне видя лицата на мъжете. По тях се четеше страх. Мъжете гле
даха ужасени, но не знаеха какво да правят. Никой не смееше да влезе
в огъня, а и той, след падането на Яне в него, беше лумнал още по-си
лен и висок. Всички виждаха как мъжът стои вътре. Всички бяха сигур
ни, че мъжът вече гори. Никой не можеше да разбере какво става. Той
стоеше спокойно и като че ли не можеше да разбере какво се случва.
Повечето от мъжете се взираха и опитваха да видят кой е този безумец.
Никой не го познаваше. Чуждоземен ли беше или... змей! Мъжете не
знаеха какво да правят. Те се развикаха. Никой не посмя да влезе в огъ
ня, но искаха поне да "събудят" мъжа, стоящ в него. Старите жени, ко
ито не бяха с младите на реката, дочуха тревожните гласове на мъжете

и се втурнаха да видят какво става. Яне продължаваше да стои в огъня
и спокойно да се оглежда. У него все още нямаше никакъв страх. Той
по-скоро беше учуден. Чувстваше топлината, но тя като че ли се хлъз
гаше по тялото му и не го пареше, нито го изгаряше, а само приятно го
затопляше. Сети се за чудовището тритон, което можело да живее в огъ
ня или за саламандъра - някакво животинче, което можело да премина
ва през огън. Какъв беше той - тритон или саламандър? Стоеше и мис
леше, като че ли не той се намираше в огъня. Чувстваше как в този мо
мент се докосва до някаква древна легенда и дори участва в нея. Може
би не беше змей, защото не успя да прескочи огъня? Изпита известно
разочарование заради това.
Изведнъж почувства силен тласък откъм гьрба си. Яне пристъпи
напред и мина през огъня, а натискът в гърба му продължаваше. Той
учудено погледна назад и я видя. Василка, като продължаваше да го бу
та, излезе от огъня. Мъжете бяха изумени. Такова нещо никой от тях не
беше виждал. Старата жена го буташе и му викаше:
- Тичай и се потопи в реката!
Яне целият пушеше, едва сега топлината стигна до него. Той тичаше
и без да спира, със скок, се озова във водата, близо до стъписаните же
ни. Водата беше студена и само за миг го охлади. Остана малко под во
дата. Кожата му поемаше хладина от водата. Изплува бавно и се обър
на по гръб и тогава му се стори, че е в рая. Леките сукмани на жените,
от водата, бяха полепнали по телата им и бяха станали полупрозрачни.
Голите им тела се очертаваха отдолу, а ефирната материя лепнеше по
красивите гърди, кореми и бедра на момичетата. Това беше раят. Преди
малко беше в огнения пъкъл, а сега - сред най-красивите жени, които
беше виждал. За пръв път виждаше полуголи жени. Из тялото му се раз
ля топлина. Яне се изправи и засрамен, сред писъците на жените, се из
качи обратно на хълма. Всички мъже идваха да го пипнат и да сс убе
дят, че е жив и е добре. Старите жени също идваха, по-скоро от любо
питство и заради клюката. Най-накрая Яне и Василка останаха сами.
- Какво стана? - учуден попита Яне.
- Нищо! Сега разбра ли, че си змей? Змей си! Затова не изгоря!
Яне се замисли.
- Почивай! - каза Василка. - Сега вече си най-силният мъж в света!
- Какво? - Яне не можеше добре да разбере какво говори жената.
- Нищо! Нали искаше да се бориш?
-Да!
- Ще победиш! Ти си змей и в момента си най-силният човек в света!
- Едва ли! Може би башпехливанинът Кая или Кара Мустафа е по-

силен от мен?
- Ти си по-силен от тях, защото си змей!
- Може да не съм змей! Може да е било случайно! Все пак не успях
да прескоча огъня, като някой къпинчо бухнах в средата му!
- Да, ти не успя да прескочиш огъня, но влезе вътре в него и не се за
пали, и не изгоря, защото ти си най-силният сред змейовете!
Яне не можеше да разбере какво говори старата жена, затова се усъм
ни в думите й. Тогава тя го хвана за ръката, поведе го и му каза:
- Ела да се увериш!
Василка тръгна напред. Тя се насочи към огъня. Яне се дръпна. Един
път му се беше разминало, но за нищо на света не искаше пак да се ока
же в огъня. Два пъти за един ден щеше да му дойде много. Не искаше
повече даже да вижда огън.
Мъжете бяха разстлали огъня на широка площ. Той вече не гореше,
а само въглените тлееха. Василка събу обувките си.
- Събуй се! - каза на Яне.
Младият мъж не знаеше какво става, но се подчини. Жените вече се
бяха облекли и всички се бяха събрали около огъня, като пееха някакви
странни песни. Някой подаде на Василка една икона на Св. Йоан Пред
теча. Тя наведе глава и със ситни стъпчици започна да танцува, като се
въртеше и тъпаше на място. Странен танц, по скоро удари на пети в зе
мята. Жените и мъжете продължаваха да пеят. По всичко си личеше, че
това, което жената и хората правеха, не им е за пръв път. Изведнъж Ва
силка вдигна глава нагоре и тънко и кресливо, подобно на птица, изпи
щя и тръгна... все с тази къса стъпчица, като че ли тъпче нещо по земя
та. Всички изохкаха. Яне погледна изумен. Жената ходеше, като почти
влачеше краката си в жарта. Да, старата жена танцуваше в жарта. Тя се
движеше все с тая стъпчица. Ходеше така и сякаш не чувстваше нищо.
Понякога вдигаше глава или я навеждаше към иконата, но все така
стъпваше, с един и същ ритъм.
Жената танцуваше в кръг. Всички крещяха от възторг и възхищение,
особено когато минеше покрай тях. Яне гледаше и не можеше да повяр
ва. Жената наистина танцуваше върху жаравата. Изведнъж тя влезе в цен
търа на кръга и започна да се върти все по-бързо и по-бързо. Всички кре
щяха. Обикаляното в кръг и въртенето явно имаха някаква връзка със
слънцето. Най-накрая жената намали скоростта на въртене, подаде ико
ната на хората, а тя се наведе, пое в ръцете си шепа тлеещи, горещи въг
лени и отново затанцува в кръг. Тя ги поднасяше към хората, като че ли
искаше да им ги подаде. Когато мина покрай Яне, тя поднесе въглените
към него. С лицето си той усети тлеещата топлина и леко се дръпна. Ва
силка направи пълен кръг и когато се спря пред Яне ги пусна.
- Хайде! - каза тя и го хвана с горещите си ръце. Яне се дръпна, бе
ше бос и не искаше да стъпи върху горещите въглени. Василка обаче
силно го дръпна и той залитна напред. - Не се плаши! Само не допус
кай страха в теб! Слушай песента и се отдай на ритъма! Ти си змей,
помни това!
Докато тя му говореше и го дърпаше, той неусетно беше стъпил вър
ху жарта, но не усети болка, не чувстваше и топлина, поне не на ходи
лата си, по-скоро на лицето си. Така, воден от нея, той се отдаде на ри
тъма. Страхът изчезна и двамата направиха пълен кръг.
Когато танцът свърши и всичко спря, Яне дълго време не успя да раз
бере какво става и дали това наистина се беше случило. Мъжете се на
веждаха и вземаха огън от жаравата. Те го слагаха в извити турски ке
ремиди и го отнасяха със себе си.
- Какво правят? - попита Яне.
- Вземат от Еньовденския огън, така наречения "нов огън". Те ще го
отнесат в къщи, където ще гори цяла зима. На този ден се смята, че не
бето се отваря, а реките спират да текат. Където има скрито имане, на
този ден, точно в средата на нощта, духът пазител на имането се появя
ва като пламък на съкровището.
- Това съм го виждал!
Жената само поклати глава в знак на съгласие.
- Еньо или Йоан е закрилник на магьосниците, врачките, билярките и
вещиците, както и на змейовете. Негов атрибут е огънят, затова змеят е
огнедишащ. На този ден билките са най-силни и всички вещерки, точно
на Еньовден, берат билетата за магиите. Смята се, че това е така, защото
звездите слизат от небето и придават допълнителната сила на билките.
- А, ти, бабо Василке, набра ли билки? - закачливо попита Яне.
- Цяла вечер не съм спала и съм брала билки! Сега трябва да отида,
да извия венец от една специална билка, която цъфти на този ден, защо
то обичаят трябва да продължи.
Жената тръгна да се изправя, а Яне попита:
- Кое е това цвете?
- Казва се еньовче. То е дребно и цъфти с малки жълти цветчета, но
го няма по поляните, а по горите. Еньовчето е лековита билка и може да
предпазва от змейове и самовили, както и от различни болести. Всички
българи знаят, че в нощта срещу Свети Еньо и до изгрев слънце билки
те са най-лековити. Почакай тук, ей сега ще се върнем!
Яне поседна за малко и без това имаше нужда от това.
Ill том "Хайдут” 311 IIглава "Бачкьой"
Видя, че всички жени бяха накичени е венци от най-различни цветя.

В тях, разбира се, жълтото се открояваше най-много.
Скоро всички се загледаха към селото. Яне се изправи и отиде да ви
ди какво става. А там видя Василка и едно малко момиченце, което хо
деше до нея. Веднага разбра, това беше Ирис и тя беше избрана за Еньо-
ва буля. Това означаваше, че тя завинаги ще е защитена от змейове, то
ест от него. За Еньова буля се избираше три, четири или пет годишно
момиченце, което трябваше да бъде сираче, а ако не - изтърсак. Еньова-
та буля трябваше да се облече в "честита" "целукупна" къща - такава, в
която съпрузите са в първи брак, със здрави и живи деца. Еньовата бу
ля задължително се обличаше е части от булчинско облекло - женска
риза с широки ръкави, препасана с коланче, а отгоре е червен кавад*. На
главата на Ирис беше поставено червено було. Кармъзеният цвят на бу
лото правеше косата на малката сестра да изглежда още по-златна, а
красивите й пъстри очи и чипото носле изпъкваха много хубаво. Каква
красота и чистота се излъчваше от момиченцето! И какво достойнство!
Ирис ходеше накичена, изправена и бавно, с някакво достойнство, тя
като че ли осъзнаваше колко важна е ролята й през този ден. Тя беше бо
са и Яне виждаше малките й изящни пръстчета. Върху булото на моми
чето беше поставен голям венец от еньовчета. В ръцете си тя държеше
стръкове зеленина и цветя. Около Ирис имаше много девойки, които
внимаваха босите й крака да не стъпват върху гола земя. Две девойки
ходеха пред Еньовата буля. В ръце те носеха менче с вода, покрито с бя
ла мъжка риза. Водата беше събирана от седем извора и докато бяха
правили това, момите бяха мълчали през целия път, за да е чиста вода
та. После е била покрита с ризата и вечерта е престояла под звездите,
под цвете трендафил. Яне знаеше, че водата се нарича "мълчана вода",
а момите са "чисти". Тези, които пазеха булята да не стъпи на земята,
започнаха да топят китки и венци в менчето.
Яне гледаше Ирис. Тя сияеше и като че ли разпръскваше светлина.
Изведнъж отстрани видя Божура. Момичето намръщено гледаше сест
ра си и Василка. В очите й имаше отчуждение и отсъствие. На Яне му
стана тъжно за нея. Той отиде и я хвана за ръка. Това като че ли я изве
де от вцепенението, в което беше изпаднала. После се опита да я заго
вори, но не успя.
Когато се прибраха вкъщи, вече беше обед, но на Яне му се струва
ше, че е късно вечерта. Той беше толкова уморен от нещата, които му се
бяха случили, че легна и спа като мъртъв. На другия ден вече беше взел
решение. Сбогува се с Василка и децата, яхна мулето, подсвирна на Бу
*кавад - връхна дреха, с ръкави до лактите
Токораз Memo 312 Ятаган и Мен
ря да го последва и тръгна на път. Отиваше към Едирне, където щеше

да участва в най-големите борби в света. Той тръгна към славата, към
пътя на предопределението, както му се струваше тогава, по пътя на во
ина. Отиваше да победи Кая и да стане първият българин башпехлива-
нин. Досега това не бяха успели да направят нито Бимбелови, нито Бо-
лярови. Той щеше да бъде първият. Той, Яне Боляров, тръгна по пътя на
личната си легенда. Песента, която някой ден щеше да се пее за него,
трябваше да продължи и той пое натам. Вече не чувстваше болка или
слабост, той вече беше част от легендата и песента.
I ll том "Хайдут 313 III глава "Едирне"
ЕДИРНЕ
Яне яздеше мулето по цял ден, но не бързаше особено. Буря го след

ваше, не искаше да уморява и нея. Когато се умореше или през вечерта,
отбиваше се в някой хан и се нахранваше добре. Не се преуморяваше,
защото знаеше, че скоро ще участва в борба, така че трябваше, когато
стигнеше в Едирне, да е по възможност починал. За миг само се поко
леба, когато стигна до разклона, който водеше към Пашакьой и Ичме.
Много искаше да се побори с Бимбелови. Чувстваше се готов да ги по
беди. Освен това щеше да му е много полезно за подготовката, но няма
ше време. До турнира в Едирне оставаха само няколко дни, а Яне знае
ше, че една рана или изкълчване можеше да го спре от борбата и за то
ва, за което беше тръгнал. Така той се колеба само миг и продължи към
втората столица на Империята - Едирне.
Градът беше наистина впечатляващ. Още отдалеч видя минаретата на
най-голямата джамия - Селимие. Досега Яне беше виждал само един
град - Станимака, но Едирне беше поне пет пъти по-голям. Може би Фи-
либе беше голям колкото Едирне, но макар да живееха само на един ден
път от най-големия град в Българско, той никога не беше ходил дотам.
За него беше чувал само разкази от дядо си, а от пътниците в хана беше
слушал истории за много други градове. Яне обичаше, когато беше още
дете, да сяда направо върху дъсчения под на хана, да се облегне на сте
ната, да хване стърчащите си кокаливи коленца и омагьосан, с отворена
уста, да слуша разказите на пътниците. Често те си говореха за цените
на стоките или споменаваха този или онзи търговец. Яне нищо не разби
раше, но все пак обичаше да ги слуша. Не толкова заради това, което хо
рата говореха, а защото мечтаеше и е детското си въображение рисува
ше дворците на халифа в Багдад, посещаваше Кайро и Александрия, ка
то се спускаше е лодка, е едно триъгълно платно, по Нил, ходеше за та
мян чак в Сана в Йемен, ходеше на поклонение в Йерусалим, в черквата
"Божи гроб" или стоеше в дворец, в смятания за един от двата най-ста
ри града в света - Дамаск. Кой беше вторият най-стар град в света? Фи-
либе, разбира се! Все пак мечтите му най-често го отвеждаха до най-го
лемия град в света, столицата на султана - Истанбул.
Едирне беше много красив и пълен е много народ. Със сигурност по-
вечето присъстващи бяха дошли специално, заради най-големите пех-
ливански борби, защото Яне видя хора облечени е най-различни дрехи,
говорещи на различни езици. Той попита на няколко места и скоро на
мери огромната поляна, на която утре щяха да започнат борбите. Тя бе
ше до Стария дворец - Ески сарай. Тук бяха живели турските султани

преди да превземат столицата на света - Истанбул и да се пренесат там.
Тук живееха и еничарите. Записа се да се бори в една огромна шатра.
Човекът, който го записа, беше огромен мъж, явно бивш пехливан, кой
то като чу името му - Яне Боляров, го погледна учудено и каза:
- Знам, от Станимака!
На Яне му стана драго, че дори тук хората са чували за рода му и зна
ят Болярови от Станимака. Той трябваше да се представи добре, за да
не посрами името на рода си. През цялото време, докато беше пътувал,
той се беше упражнявал. С парите, които Василка му беше дала, се бе
ше хранил добре и беше спал на миндери или в легла в кервансараите,
където беше пренощувал. Сега, макар да беше изминал дълго разстоя
ние, беше починал, нахранен и готов за борба. Освен това нищо друго в
последно време не беше занимавало мислите му. Мислеше само за
предстоящата борба. Раната в хълбока му съвсем заздравя. Остана само
грозен, червен белег, от гладка и тънка като ципа кожица, но пък въоб
ще не го болеше. Белегът на гърдите му, останал от ноктите на мечката,
все още не беше изчезнал.
За приключението си в огъня, за нестинарството и за всичко, което
му се беше случило на Еньовден, си спомняше само понякога, преди да
заспи. Тогава се подсещаше и за това как беше убил Георги Шейтана, за
мъртвия Велко и Гергина, и за това как беше убил Васил Бумбара. Бо-
рю Белята - сега беше неговият ред. Веднага след като станеше башпех-
ливан, щеше да отиде и да довърши и тази работа. Не обичаше да мис
ли за тези неща и за Караджов камък, защото се разсънваше и после
много трудно клепките му намираха съня. Предпочиташе да мечтае за
това как ще стане башпехливан, как ще трътне Кая в земята и всички
пехливани вкупом ще извикат "Евала! Евала, башпехливан!" А той ще
бъде горд и всичките му роднини ще се гордеят с него, и дори предни
те му "на оня свят" ще почувстват какво е направил той, техният нас
ледник - Яне Боляров. В такива случаи почти чувстваше тежестта на ко
ча върху раменете си и усещаше миризмата му.
След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из
пазара. Всъщност целият град се беше превърнал в един голям пазар.
Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдале-
чените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Има
ше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от
Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от
Египет. Всички те бяха дошли е много помощници, готвачи и хора, ко
ито ги водеха. По всичко си личеше, че всички те са изпратени тук, за
да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите,
Ill том "Хайдут" 315 III глава "Едирне"
шаховете или шейховете. Може би единствено Яне беше дошъл дотук

сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше Яне - цял
един народ - рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над та
къв народ. Това нс го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му
и какво може. Той беше наследник на славен български род, беше тук,
за да докаже това. Борбата беше божествена в своята същност, защото
всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Из
лизаш там и си облечен само с кожените гащи - киспет. Със себе си мо
жеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бър
зината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти
на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си
бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно. Това няма отношение към
това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си,
и всичко което си изградил е с теб. С теб са силните ти страни, но и не
достатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когаго си
на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от не
достатъците си. От тях не зависи живота ти или победата. В момента на
борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой
си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да
бъдеш завършен, не само като боец, но и като човек. Стремежът на все
ки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и вра
гът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако
имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре
не ставай пехливанин! Такива хора нс смеят да се борят, защото ведна
га борецът отсреща ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че доб
рият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава
всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави,
страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.
Затова пехливаните се уважаваха помежду си, защото, макар да бяха
противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те
не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е
труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.
Съдиите в пехливанската борба, които винаги са бивши пехливани
или башпехливани, не се намесваха по време на борбата, освен ако ня
кой не подгъне крак и не докосне коляно или ако не бъде хвърлен. Тога
ва те трябваше да регистрират това, което всички и без това виждаха.
Затова Яне не се притесняваше от противниците си и не се впечатлява
ше от свитите им, нито от ексцентричността им. Той беше Яне Боляров и
това му беше достатъчно. Скоро и те щяха да разберат какво означава то
ва. "Ти си змей!" - често думите на Василка се появяваха в главата му. Все
още не разбираше какво означава това, но все пак го успокояваше.
За голямата суматоха в Едирне не малък беше приносът и на самия

султан. Сегашният султан Ахмед III беше дошъл във втората си столи
ца - Едирне, за да гледа най-големите пехливански борби. Ахмед III не
обичаше много Едирне. Преди три години тук се бяха развили твърде
трагични събития, които доведоха до неговото възкачване на престола.
На 15 юли 1703 година в Истанбул беше избухнало еничарско въстание
срещу брат му и тогавашен султан на Империята - Мустафа II. Той оба
че беше отседнал в любимия си град, а именно Едирне и се беше отдал
на почивка и лов, когато еничарските пълчища достигнаха до брега на
река Тунджа при Едирне. Тогава Мустафа II беше принуден под запла
ха да предаде властта на по-малкия си брат, сегашният султан на Импе
рията - Ахмед III. Няколко месеца по-късно детронираният султан по
чина в едно от дворцовите крила на Топкапъ сарай. Затова сегашният
султан не харесваше Едирне, но пък не можеше да изпусне най-голямо-
то събитие на годината в Империята. Нещо за което после щеше да се
говори цяла година. Султанът обаче, както се полага, не беше дошъл
сам. С него бяха Великият везир, много аги, прислужници, дворът му,
една част от жените му и евнуси. Всички те бяха натоварени на 16 кер
вана и бавно се придвижиха от Истанбул до Едирне. Всички бейове, ко
ито искаха да са близо до него, да бъдат забелязани или да не изпуснат
нещо, също бяха дошли тук. Така градът се беше превърнал в най-ожи-
веного място в Империята.
Яне се разхождаше и се опияняваше от миризмите и подправките.
Свят му се завиваше от многото шарени цветове, глъчката, различните
езици, шумовете и подвикванията на продавачите. Всичко му беше тол
кова интересно и любопитно, но и много го измори. По някое време се
сети за музиката от флейти, която беше чул в Козбунар и високите шап
ки, които беше видял. Тук, сред улицата, видя няколко еничари. Чак се
га се сети за най-омразнитс хора на света - еничарите. Той знаеше, че
тук се намират едни от най-големите еничарски казарми. Попита хора
та и те веднага го насочиха натам. Вече се стъмваше, но хората все още
бяха по улиците и даже и намерение нямаха да затварят дюкяните. Той
лесно ги откри. Те бяха на края на града. Яне вървеше около нещото,
подобно на крепост, и си мислеше. Не знаеше защо беше дошъл и как
во очакваше да намери. Сети се за думите на Кара Тозю, че трябва да
намерят човека, който при Сливодолского падало е бил заедно с Георги
и единствен знае къде е погребан Велко, и по християнски ли е положен
в земята. За Яне беше дълг да изрови останките на войводата и кеси-
джия и да ги зарови по християнски в гробище. Иначе Велко щеше да
обикаля из света, като върколак или караконджол и душата му - "сянка
та" му, нямаше да намери покой. Яне обикаляше и сам не знаеше как да
Ill том "Хайдут " 317 III глава "Едирне
стане това. Изведнъж, на една отдалечена полянка, видя два силуета, ко
ито се очертаваха на фона на спускащото се към земята слънце. То ве
че беше "целунало" хоризонта и така срещу него Яне наблюдаваше чуд
на гледка, която като че ли беше излязла от фантазията му. Две тела,
двама воини - единият едър, с огромен гръден кош, другият висок, но
много по-слаб, гъвкав и силен. И двамата имаха телата и завършените
движения на пехливани, но и нещо повече. Те се дуелираха, но това не
беше просто размяна на удари с оръжия. Двамата играеха, като мишка
с котка. Единият беше въоръжен с класически ятаган и го въртеше с ръ
ката на опитен воин. Личеше си, че това е човек, занимавал се цял жи
вот със сечене и то не само във въздуха. Яне можеше да познае кога чо
век е сякъл тикви и кога - глави. Огромният мъж беше сякъл глави и то
не една. Младото момче, с гъвкаво, но очевидно силно тяло, още пове
че го впечатли. Не толкова неговата сила и бързина, а това, че в движе
нията му имаше някакъв богоподобен ритъм, който му беше познат. Ос
вен това оръжието, което държеше в ръка, беше с право, дълго, тънко
острие. Момчето посрещаше силните удари, а след това се опитваше
веднага да отвърне с мушкане в тялото на гиганта. Понякога едрият
мъж спираше и поправяше движенията на момчето. Той му показваше
грешките, а после правилните движения.
Всичко това беше толкова неочаквано за Яне. Отначало той стоеше
като вкаменен и беше забравил дори да диша. После се сети, че с пове
дението си може да притесни мъжете и да ги прекъсне, затова клекна,
прикри се зад един храст, застина и продължи да наблюдава всичко, ко
ето се случваше пред очите му. Вече не си спомняше защо и как беше
дошъл до тук. Не помнеше и това, че е в Едирне и че на другата сутрин
щеше да се бори. Всичко това вече нямаше значение. Тези двама мъже
бяха като сбъднат сън за него. Те, пред очите му, даваха отговор на въп
росите, които от толкова време си беше задавал и чиито отговори беше
търсил с Велко, с Кара Тозю и с Диньо Циганара.
За Яне нямаше никакво съмнение, че това бяха еничари. Това личе
ше по дрехите, по това как въртяха оръжията си, въобще по всичко. От
много време вече мечтаеше, някой ден да кръстоса оръжие с тези веро
отстъпници и родоотстъпници и със силата си да ги накара да разберат
каква голяма грешка са допуснали, като са се отказали от своята вяра и
от народа си. Яне щеше да е първият човек, който щеше да ги надвие.
Щеше да смеси борбата и сериозната подготовка на кауците, щеше да
измисли най-доброто оръжие, което да победи ятагана и щеше да стане
страшилище за всички "кучета на войната". Сега обаче виждаше нещо
друго. Самите еничари работеха с право оръжие и бяха много по-нап
ред от него в разработването на техника срещу ятаган. Той беше закъс
нял. Те го бяха изпреварили. Това бяха много полезни мигове за него и

той го осъзнаваше. Гледаше и "попиваше" всичко, което се случваше
пред очите му. Всеки миг се врязваше в паметта му. По-късно щеше да
повтори видяното, а сега трябваше да гледа, за да нс изпусне и най-мал
кото обяснение, и най-незначителното на вид движение. Той беше тол
кова съсредоточен, че и змия да го ухапеше, нямаше да забележи и да
допусне да го откъсне от това, в което се беше загледал. Нищо не може
ше да го накара да отдели поглед от тази гледка, нито пари, нито сила,
нито танцуваща султанска ханъма. Сега това за него беше най-важното
нещо. То струваше повече от жени, злато и всичко останало накуп. Ня
кой ден от тези знания щеше да зависи животът на много хора и може
би участта на България, когато той - наследникът на Вълчан и Велко, се
изправи пред султана и неговите "кучета".
Мъжете престанаха да се упражняват и сега едрият мъж накара мом
чето да прави нещо друго. Той го караше, докато замахва с ятагана, да
го изпреварва и да го мушва в зоната, където е открит. Това беше мно
го интересно - изпреварващо движение срещу замахнал човек. Ятага
нът беше тежко оръжие, което искаше широк замах, за да може да му се
придаде по-голяма сила и да добие инерция. След това той беше непо
бедим, но едно изпреварване, с много по-лекото и дълго право острие,
беше гениален ход. Яне не се беше сетил за това. Той стоеше и продъл
жаваше да гледа. Струваше му се, че урокът няма да има край, а душа
та му ликуваше. Щеше да запомни всичко, а после в Козбунар или в
малката ковачница на Диньо, щеше да работи и мисли, докато не ги из
превари. Ако трябваше, нямаше да спи, земята щеше да изоре, но скоро
щеше да стане най-добрият воин с право острие в света. Как ли се каз
ваше това оръжие? Кой го беше измислил? Дали някой от еничарите не
беше негов творец?
Скоро беше принуден да прекъсне мислите си, защото сега двамата
правеха нещо съвсем ново. След като защитеше действията на човека с
ятагана, момчето трябваше като змия да прекара своето право острие и
без да губи контрол, да мушне едрия мъж. Яне се взираше. Искаше да
види лицата на мъжете, но не можеше. Отначало слънцето го заслепя
ваше, а когато то залезе, здрачевината му пречеше. Тъй като беше сто
ял срещу слънцето, сега нищо не виждаше. Скоро мрак обгърна двете
фигури и Яне виждаше все по-лошо. По-скоро по движенията на тела
та се опитваше да разбере това, което правеха с оръжията. По-бързите
техники с оръжията скоро престанаха съвсем да се виждат.
Яне беше готов да остане тук до края, дори и нищо да нс се вижда
ше. Най-накрая мракът явно попречи и на мъжете, защото те се обърна
ха и си тръгнаха. Чак сега Яне се огледа. Наоколо беше тъмно като в рог.
От напрягане и взиране очите му бяха уморени, а на всичкото отгоре в

тъмното не можеше да се ориентира как да се добере обратно до място
то, където щеше да спи и утре рано сутринта да се бори. Беше толкова
развълнуван, че в момента утрешната борба въобще не го интересува
ше. Трябваше да се прибере по-бързо. Това не стана лесно. Няколко пъ
ти се губи в тесните и криви сокаци на Едирне. Когато намери поляна
та, където беше вързал мулето и където го чакаше Буря, вече беше сред
нощ. Точно до мулето и Буря един от пехливаните беше разпънал голя
мата си шатра. Той беше от Сирия и се казваше Хусам.
- Комшу - каза той, - страшно куче имаш! От одеве няколко пъти я
пробваме да я ядосаме, но тя не помръдна от мястото си! Ти ли й каза
да стои тук?
- Да! - каза Яне и беше доволен от това, което чуваше.
Шатрата отвътре беше силно осветена, а от сенките, които пробягва-
ха по стените й, се разбираше, че вътре има пиршество. Яне вече мис
леше къде трябва да отиде, защото явно веселбата тук щеше да продъл
жи до ранни зори, а той искаше да се упражнява в нещата, които беше
видял, а и да поспи. Искаше утре да е починал, а и очите му вече залеп
ваха и търсеха съня.
- Пехливан ефенди - съвсем уважително и дори с маниерничене му
заговори Хусам, - присъедини се към нас и към нашето скромно пир
шество! Ела и ни удостои с присъствието си! За нас ще бъде истинска
радост да си сред нас! - в думите на Хусам нямаше и следа от ирония и
подигравка.
Яне стоеше. Не искаше да влиза в шатрата, но пък беше гладен и ос
вен това нямаше как да откаже, без да обиди гостоприемния си дома
кин. След кратко колебание Яне последва домакина си. В шатрата има
ше сервирани много ястия: печено пиле, ориз и много други паници, па
нери и всякакви съдове, препълнени с лакомства. Чак сега Яне разбра
колко е гладен. Вътре бяха насядали много мъже. Много от тях бяха от
хората на Хусам, но някои бяха пехливани като него. Яне веднага ги
позна. Широките рамене, здравите вратове, счупените уши и погледи
те, никога не можеше да сбърка. Не знаеше дали тези мъже са спътни
ци на Хусам, които само му помагат, или утре щяха да се борят.
- Кой е новият гост? - питаха пехливаните.
- Яне! Яне Боляров се казвам!
- Аз съм Хусам Джаулджуйлия! - каза домакинът, а после и остана
лите пехливани се представиха. Повечето имена Яне така и не успя да
запомни. Това нямаше и никакво значение. Скоро всички се отдадоха на
пиршеството, а повечето и на виното, и вече никой не му обръщаше
внимание. Яне се отпусна и като че ли позабрави за това. което беше ви
Токораз Исто 320 Ятаган и Меч
дял от еничарите. Сега гладът го превзе и той се нахрани много добре.

Дори малко преяде, но се усети навреме и се спря. След това измънка
някакво оправдание, но така и никой не го чу. Всички вече говореха на
висок глас и почти никой нищо не чуваше от това, което говореха оста
налите. Яне вдиша от приятния хладен вечерен въздух. Погледна към
небето. Там имаше леки облаци, които закриваха звездите и само луна
та беше очертана зад тях. Той тръгна между шатрите. Покрай всяка от
тях цареше различна атмосфера, според човека, който я обитаваше и
който утре щеше да се бори. В много от тях имаше веселия и пиршест
ва. Воините се бяха отдали на живот и празненство, за да забравят за
битката, която утре предстоеше. На други места цареше полумрак и ти
шина, явно пехливаните вече бяха заспали или се бяха отдали на почив
ка. Яне вървеше тихо покрай палатките, водеше мулето за повода, а Бу
ря ги следваше. Искаше да се премести, за да отиде на по-тихо място и
да поспи. Изведнъж дочу зад себе си силен шум. Обърна се и видя, че
Хусам го следваше:
- Защо ни изостави, Яне ефенди? Някой да не ге е обидил? Нещо да
не те е наскърбило?
Всъщност Яне се беше нахранил много хубаво и нямаше нищо про
тив компанията на Хусам, но имаше нужда да си почине.
- Не, Хусам ефенди! Всичко беше много добре, но идвам от дълъг
път и искам да си почина! Извинете ме пред гостите си!
- Не, не, не, Яне ефенди! Ще дойдете сам да им го кажете! - с пиян
ски глас говореше Хусам. Според Яне той беше много пиян и на него не
му беше ясно как този мъж, само след няколко сахатя, без да е спал, ще
се бори.
- Искам да спя! - по-твърдо каза Яне.
- Всеки истински мъж и пехливанин трябва да има сили да се бори
след като цяла вечер е бил в компанията на жени и вино, иначе какъв бо
рец е? Ти нали си истински мъж? - попита Хусам, като му намигна ед
новременно съзаклятнически и провокиращо.
Яне никога досега не беше стоял в компанията на жени, но все пак се
смяташе за мъж. Само че не виждаше защо мъжът трябва да ее доказва
първо на масата, а после в леглото. Според него това трябваше да стане
на алая, в битка сред пехливаните. Всичко друго беше за тези, които са
мо говорят и се хвалят с подвизите си.
Яне опита още няколко пъти да отклони досадните брътвежи на Ху
сам и да се "откачи", но пияният мъж беше като досадна лейка. Най-
накрая българинът реши да излъже, само и само да се откопчи от досад
ния пиян сириец.
I ll том "Хайдут 321 111 глава "Едирне "
- Искам да се видя с башпехливанина Кая! - Яне излъга съвсем съз

нателно. Реши да каже това, защото от целия панаир наоколо познава
ше само Кая и Кара Мустафа, а и искаше да изглежда малко по-значим
в очите на сириеца. Вече беше започнало толкова да му се спи, че беше
готов да каже и някаква глупост, само да се отърве от досадното прес
ледване на пияния мъж. Освен това Хусам беше толкова пиян и така за-
валваше думите, че едва ли утре щеше да се сети какво му е говорил в
този момент.
Хусам обаче изненада Яне, като изведнъж каза:
- Няма как да се видиш с Кая. Всички знаят, че три дни и три нощи
той не яде и не спи, а непрекъснато се моли в джамията, която се нами
ра най-близо до султанския дворец. Така всеки път преди борбите той
подготвя душата и тялото си и се пречиства, за да бъде достоен башпех-
ливан. Всички знаят, че не бива да го прекъсват и да го виждат в този
момент.
Яне беше учуден и стъписан. Реши да излезе от ситуацията с шега:
- Всъщност няма смисъл от това пречистване, защото утре Кая може
да не стане башпехливан!
- Как така да не стане? - учудено попита Хусам, като че ли Яне каз
ваше нещо, което не можеше да се случи и той не го разбираше.
- Може аз да стана башпехливан!
Едва сега Хусам разбра шегата. Както беше замислен и озадачен, той из
бухна в смях и по всичко си личеше, че взе думите на Яне само като шега.
- Аха, да станеш ти башпехливан? Разбрах! Разбрах! Тогава ще се
окаже, че не е имало смисъл Кая да се пречиства!
По начина, по който се смееше Хусам - малко пресилено, на Яне му
стана ясно, че той приема думите му като чиста шега и че всъщност си-
риецът, както може би и повечето пехливани, знаят, че най-силният сред
тях е настоящият шампион и че само той може да бъде победител. Ми
сълта, че някой друг може да победи Кая, беше непосилна за Хусам и
той беше сигурен, че башпехливанинът е ясен още преди да са започна
ли борбите. Той беше дошъл тук да се бори, но прекрасно си даваше
сметка, че турчинът е непобедим.
След много извинения и благодарности, слсд клетви за вечна вярност
и уважение, Яне най-накрая успя да се откопчи от "лигавата" прегръд
ка на пияния мъж. Той си отдъхна и като че ли товар се свлече от раме
нете му. Намери си място, където да пренощува, върза мулето, застла си
завивка и легна под небето, направо на земята. Буря легна до него, но
случката с Хусам прогони съня от клепките му. Хем беше много умо
рен, хем не му се спеше, освен това непрекъснато чуваше шумове от хо
рата наоколо. Скоро стана и започна да отработва движенията, които

преди малко беше наблюдавал, но понеже нямаше право острие и про
тивник, си представяше въображаем. По някое време дотолкова се вжи-
вя, че забрави кое време е и че трябва да спи. Той удряше с въображае
мото си оръжие, после подскачаше, завърташе се и огскачаше. Отстра
ни сигурно изглеждаше като маймуна. По някое време от мрака изплу
ва неясният силует на Хусам.
- Знаех, че ме лъжеш! Искаше да се оттеглиш, за да се готвиш за ут
ре! Защо не ми каза? - като каза това, Хусам си тръгна обиден. После се
обърна и каза: - Това е нещо китайско, нали? Чувал съм, че те правят ня
какви такива маймунджулъци!
Яне остана сам. Трябваше да отиде да спи някъде. Напусна поляната.
Тръгна из улиците на града. В ръката си държеше повода на мулето, а Бу
ря го следваше. Както си вървеше по една пуста, тъмна улица, вляво видя
няколко кръгли светлини, а отгоре - много правоъгълни прозорци. Това яв
но беше хан. Приближи се до вратата. Тя беше в средата на каменната
сграда. Отгоре беше с формата на арка. Яне върза мулето на коневръза
пред хана. Натисна вратата и Буря го последва. Влезе в хана. В механата
долу седяха хора, които ядяха и пиеха. Те изгледаха бегло и пренебрежи
телно новодошлия, но Буря като че ли привлече повече вниманието им.
Яне също се огледа. В този момент към него се приближи някакъв мъж.
Младият пехливанин веднага го позна, това беше гостилничарят.
- Какво искате, ефенди? Тук с кучето не може!
- Тя е винаги с мен! - каза Яне. - Търся стая!
- Нямаме стаи!
- Тогава ще спя тук! - каза Яне.
- С кучето не може тук! - гостилничарят се опита да бъде твърд.
- Нека някой се опита да ме пипне! - Яне каза това и започна да се от
глежда къде да легне. Гледаше дългия миндер покрай стените.
- Не може тук! - дочуваше гласа на човека, но това не го интересуваше.
Той бръкна, извади една пара и я сложи в ръката на мрънкащия човек.
- Ще спя тук! - най-накрая Яне си хареса място. - Тя ще стои до мен
и никого няма да закачи! Трябва да лягам, че утре ще се боря!
- Вие ще се борите ли, ефенди?
- Да! Утре ще се боря!
- Вие пехливан ли сте, ефенди?
- Пехливан съм!
- Малко сте дребничък!
Яне го изгледа и човекът разбра, че е сгрешил.
- Сега ще ви намеря стая, ефенди! - изведнъж мъжът стана раболепен и
услужлив. Той хвана Яне и го поведе по стълбите нагоре. Буря недоволно
I ll том "Хайдут” 323 111 глава "Едирне
изръмжа. Не й харесваше, че чужд човек се е приближил толкова близо до

господаря й. Човекът веднага се усети и сконфузено го пусна.
Стая се намери. Мъжът твърдеше, че е последната и че е неговата
лична, но Яне искрено се съмняваше. Мислеше, че човекът му даде
стая, само Буря да не притеснява гостите му долу.
- И утре като се борите и като трябва да вдигнете коча на раменете
си, сетете се да кажете, че сте спали в "Девечи хане", господарю! Нека
хората разберат къде спят истинските пехливани!
Яне легна, не го притесняваха нито виковете долу, нито димът, нито
тропотът. Утре той щеше да се бори и това беше най-важното. Беше на
крачка от това, за което цял живот беше мечтал. Той сбъдваше мечтата
на поколения Болярови. Много от предните му бяха умрели, без дори да
имат възможността да стигнат до тук. Той сбъдваше и техните мечти.
Някои от тях със сигурност са били по-добри пехливани от него или по
не по-посветени на борбата, но гой сега беше тук. Ех, защо ги нямаше
сега баща му и дядо му, да се гордеят с него и майка му, и баба му, да се
търкулне сълза по бузите им?! Защо братята му не бяха живи да го ви
дят?! Ако беше жив Петко, сигурно щеше да е тук при него и да го под
крепя! Спомни си брат си. Колко нелепо го бяха загубили. Това, че Бо
лярови мълчаха, не намаляваше мъката по него. Където и да ходеше,
Яне носеше Петко в сърцето си. Сега, натрупаните през времето чувст
ва, изведнъж избухнаха у него и той заплака. Сълзите течаха от очите
му, като водопад. Той не беше очаквал такова нещо от себе си. Не пла
чеше заради нещо конкретно, нито, защото му бе тъжно. Когато спря да
плаче, на душата му беше олекнало. Той затвори очи и заспа, а спа като
новороден.
Когато се събуди, беше се наспал напълно. Протегна се и костите му
изпукаха. След това бързо се приготви. Дали не беше закъснял? Когато
го видя, ханджията започна да му прави ниски теманета и да го привет
ства като най-добрия пехливан някога отсядал в хана му и го заклинаше
да спомене името на хана му, като повтаряше много пъти "Девечи хане".
Освен това бутна в ръката му нещо за ядене. Той се хилеше многозначи
телно и твърдеше, че то дава много сила на мъжа в леглото и на алая за
борба. Старецът се кривеше и ог устата му течаха лиги. Яне не пожела
да вземе това нещо, но старецът се кълнеше, че без него няма да спече
ли и че не е спал, за да го направи специално за него. Яне поиска пастър
ма. Плати и тръгна. Излезе навън, отвърза мулето и бавно тръгна към
алая за борба. Струваше му се, че целият свят се е запътил натам.
Когато стигна до огромната поляна, на която щеше да се бори, оти
де, върза мулето и Буря на един коневръз и заповяда на кучето да пази
мулето. Сега двете животни бяха на сигурно място. Знаеше, че Буря ще
пази мулето, а и така нямаше опасност да се втурне и да нападне чове

ка, с когото щеше да се бори. Защото нямаше как да обясни на вярното
си куче, че това не е нападение над него.
Когато отиде да се запише за борбите, веднага за него се "залепи" ня
какъв мъж, който непрекъснато му казваше какво да прави.
- Сега се преоблечи! Сега си сложи киспет! Сега се намажи със зехтин!
- Не мога сам! Намажи ми гърба! - каза Яне.
Мъжът услужливо запретна ръкави и намаза 1ърба на Яне. Когато ви
дя разкъсаните от мечката гърди, той потрепери и си личеше, че го е гнус.
Яне беше сигурен, че иска да го пита, но не посмя. Затова пък каза:
- Много си слабичък още, ефенди! На колко години си? - попита той.
- Около четиринайсет! - отговори Яне.
- Малък си още! Не те ли е страх? Ти сигурно си най-слабият и най-
младият тук! Сам ли дойде до тук?
- Сам дойдох!
- А въобще борил ли си се някога? Да не си мечтал да се бориш и да
си дошъл тук да скочиш направо в "дълбоката вода"? Внимавай, тук нс
е мястото да започваш да се бориш! Не искам да те плаша, но тези тук
са най добрите пехливани в света!
Яне се огледа. Гледката наистина беше впечатляваща. Той наистина
беше най-дребният и лек от мъжете. Само за миг сърцето му трепна и
като че ли страхът се опита да го превземе, но Яне го възпря. Едва сега
той осъзна къде беше попаднал. Стегна се чак сега, може би малко къс
но насочи вниманието си изцяло към борбата. Каквото беше дотук, бе
ше, сега беше време за борба. Пехливаните започнаха да загряват. Всич
ки те бяха облечени в късите до коленете кожени гащи и телата им лъ
щяха, намазани с масло. Яне не искаше да загрява. Той гледаше мъже
те. Някои от тях бяха с едри набити тела, други бяха силни, с релефни,
като сухи пръчки, тела, а имаше и по-дебели мъже, но всички бяха изк
лючително силни. Изведнъж пехливаните зашумяха. Сред тях се появи
Кара Мустафа. Мъжът беше много красив, мускулите му бяха изящни и
толкова силни, без грам мазнина по себе си. На гърдите му се виждаше
всяка жилка от мускулите му. Те бяха заоблени и правилни. Сега Яне
разбра защо красивият пехливан беше любимец на жените. Но не беше
само тялото и лицето му, в движението на Кара Мустафа имаше някак
ва поза и финес. Той като че ли казваше: "Вижте ме, това съм аз, кра
сив, лек и впечатляващ! Аз съм най-съвършеният борец, аз съм душата
на компанията, аз съм центърът на света!"
Яне се наведе. Много добре си спомняше онази вечер, между Боля-
ровия хан и Станимака. Ако той беше пожелал, сега този красив мъж
нямаше да е между живите и червеите отдавна щяха да са изяли тези
111 том "Хайдут" 325 111 глава "Едирпе"
мускули, мургавата кожа, мустаците и ситните къдрави косъмчета по

гърдите му. Яне го изгледа, а гърдите му се издуха. Той виждаше впе
чатлението и възхищението, което Кара Мустафа предизвикваше у пех
ливаните, но знаеше, че е по-силен от този мъж. Кара Мустафа беше са-
мовлюбен човек. Той смяташе, че е център на света и именно суетата
му го караше да бъде слаб. Суетен човек не може да бъде сериозен бо
рец, защото той мисли от гледната точка на търговец - какво ще спече
ли и какво ще загуби. Той винаги преценява и не е готов да се жертва и
да заложи достатъчно, за да "играе" на живот и смърт. Яне знаеше всич
ко това и само се усмихваше. Той искаше да се скрие, за да не го види
преди борбите Кара Мустафа, защото тогава можеше въобще да не се
бори. Затова накара мъжа да му донесе едно одеало, седна и се зави с
него през глава. Стана му топло, но пък така се чувстваше добре. Чувс
тваше се сигурен. Докато стоеше така и се беше вглъбил, бавно произ
насяше молитвата на Болярови, която по-къено беше станала молитва и
на кауците. Така той щеше да защитава честта не само на рода си, но и
на приятелите си, една част от които вече бяха мъртви. Докато Яне про
изнасяше молитвата, през цялото време пред очите му се появяваха об
разите на всички тези мъже.
"Господи, прости ми и ме помилуй! Умолявам ге никога да не изпи
там мощта на враговете си с помощта на моя бог Исус Христос! Да не
почувствам болка и никаква мъка! Амин!"
После Яне остана под одеалото и в този момент му се допя. Остана
по този начин, а думите сами се лееха от устата му. Отначало пееше ти
хо и някак като на себе си, но е всяка дума гласът му ставаше все по-си
лен и твърд. Той като че ли намери себе си и се сети кой е.

- Цоню ша са бори, Цоню Пехливанин,
с ръце демирлии, е пръсти челиклии.
Никой са не наима с Цоня да са бори,
с Цоня да са бори, с Цоня Пехливанин.
момче аджамия на дванайсет годин с негова сгоденичка,
първен да каулим: ако те надвия, ша ти отзема, ша ти отзема
младата сгодсница и ша ти отрежа ръцете то лахтете,

Дето Цоню хване, бели меса къса,
Борили са три дни и три нощи, в кръв огънали,
Гласът на Яне се извисяваше все повече и повече. Мъжът отвън слу

шаше песента на Яне. Отначало помисли, че момчето се е чалнало от
страх, но по-късно реши, че така то се подготвя за борбите.
Когато спря да пее, Яне вече беше готов за борба. Той стана, отмет
на одеалото от главата си и започна да се раздвижва, както правеха
всички останали. Враговете му можеха да го видят, но ако искаше да ос
тане скрит, да си беше стоял у дома. Трябваше да е мислил, когато тръг
ваше. През пялото време му беше ясно, че няма как да се бори в Едир-
не и да остане скрит. Преди да тръгне насам беше предал картите и опи
санията на съкровищата на Василка. Едва ли някой щеше да се сети да
ги търси у една стара, грохнала жена, а Яне знаеше, че на вещицата мо
же да се разчита. Тя би умряла, но не би издала тайната на Вълчан вой
вода. Така сега той беше освободен. Нямаше как да участва на турнира
без двамата пехливани да го видят и разпознаят.
Въпреки че беше станал и загряваше, никой не му обърна внимание.
Всеки пехливанин гледаше преди всичко себе си. Отново сред тълпата,
която беше наобиколила алая, и сред пехливаните, се дочу шум на въз
хищение и преклонение. От одеве Яне скришом с едното око поглежда
ше към нещото, което приличаше на павилион и което беше издигнато
в единия край на огромната поляна. То беше украсено с бели платове и
воали, които, полъхвани от вятъра, ефирно се движеха. Там щеше да се
ди и да наблюдава борбите самият султан и цялата му свита.
Яне погледна натам, но разбра, че не султанът беше предизвикал та
зи реакция у гостите и пехливаните. И тогава го видя. Той беше огро
мен. Беше по-висок от всеки друг и като кораб - бавно и величествено,
се носеше над тях. Нещо в него караше Яне да настръхне. Това беше
спотаената мощ. За разлика от суетния Кара Мустафа, който беше по
върхностен и се надуваше като паун, Кая отвън изглеждаше смирен и
религиозен, вглъбен и някак затворен в себе си, но под всичко това си
личеше една дълбочина. Всички знаеха, че башпехливанът идва след
тридневен пост и молитва и че за него борбата не е място за показване,
а религиозно преживяване. Той беше пречистен и готов за единение с
Ill том "Хайдут 327 111 глава "Едирне"
Аллах и всички пехливани чувстваха това. Ако публиката беше възк

ликнала заради начина по който изглежда Кая и той я беше впечатлил с
външното си - неговата сила и размери, пехливаните въздъхнаха, загцо-
то усетиха завършеността на качества на башпехливана. В себе си той
нямаше никакво излишество и никакъв недостатък. Беше висок и изви
сен като минаре и стабилен и внушителен като джамия. Минаре и джа
мия едновременно. Всички други пехливани бяха само едното или дру
гото. Всеки имаше своите силни и слаби страни и всеки се стремеше
към завършеност, но тя се виждаше само у Кая. Минаре - извисеност,
която се протяга към Аллах, висота на целите, гъвкавост и ръст, и джа
мия - пространство, в което да подслони всичките си качества, завърше
ност и съгласие със себе си. Мощ и стабилност. Джамията беше осно
вата, която даваше възможност на минарето в него да се извиси. Досе
га Яне никога не се беше впечатлявал от борци, но този път изпита при
теснение. Той беше повалил Кая, но в схватка без значение и то с изне
надващо, забранено действие. Сега обаче башпехливанът щеше да е
нащрек и едва ли това, че Яне е от Боляровите, щеше да му е достатъч
но. Сигурно смесването на техниките на Боляровия и Бимбеловия на
чин също нямаше да му даде чак толкова голямо предимство. Методи
те му може би щяха да са достатъчно добри, но Яне нямаше да има лич
ната сила да се противопостави на Кая. Може би той нямаше да е дос
тоен, за да победи и у него щеше да е вината. Момчето подскочи някол
ко пъти. Сред тези огромни мъже все повече му се струваше, че е дре
бен и неподготвен. Как въобще беше мислил, че тук ще победи някого?
Сега си даде сметка, че младежката му самоувереност го беше водила в
това му приключение, а не здравите воински амбиции. Следващият път,
ако въобще за него имаше следващ път, щеше да се отдаде на молитва,
духовно развитие и на повече дълбочина. Като гледаше Кая, Яне разб
ра, че това е най-важното нещо, което му липсваше. Сега обаче вече бе
ше късно, нямаше нито време, нито възможност нещо да се направи.
Трябваше да се съсредоточи и да се бори с малкото, което имаше.
В този момент видя Хусам. Мъжът беше видимо зле. Явно запоят
през нощта не му се беше отразил добре. Яне се усмихна. А можеше да
има късмет и да му се падне да се бори с някакъв такъв пехливан. Пос
ле се засрами. Нима той, Боляров, щеше да трепери и да се моли да му
се падне глупав недостоен противник, за да докаже уменията си?! Въп
реки че дядо му го нямаше наблизо, той изпита срам заради мислите си.
Трябваше да се държи достойно. Засвириха зурни и задумкаха тъпани.
Всички преместиха погледи от Кая и ги обърнаха към трибуната, къде-
то скоро се появи султанът и величествената му свита от гости, първен
ци и прислужници. Тъй като беше по-нисък от околните, Яне не видя
Tokopen Memo 328 Ятаган и Меч
почти нищо от това зрелище и предпочете да слуша коментарите и въз

клицанията на околните пехливани. Султанът поздрави борците и те му
отвърнаха в хор. Яне нито знаеше какво става, нито какво да прави, та
ка че само той, от всички пехливани, мълчеше.
Скоро всички се оттеглиха, като по средата поляната остана празна и
започнаха да съобщават имената на пехливаните, които да излизат да се
борят един срещу друг. Бореха се без разлика в теглото, без продължи
телност на борбите, докато някой падне и се признае за победен. Всеки
можеше да загуби борба само веднъж и след това спираше да се бори.
Когато се изтеглиха от алая, изведнъж напрежението между пехливани
те силно нарасна и като че ли въздухът около тях се сгъсти.
Кой ли щеше да бъде първият му противник? Въпреки срама си по
жела някой по-слаб и недостатъчно добре подготвен. Сега, като ги гле
даше, Яне разбра колко е недостоен. Гледаше ги и се опитваше да си из
бере някого, с когото да му е най-лесно да се бори. Това обаче беше мно
го трудно. Тук нямаше случайни борци. Изведнъж си спомни думите на
дядо си, които старецът му беше казал преди толкова много време, там,
в Боляровия хан. Тогава малкият Яне, ги беше чул и както му се струва
ше ги беше разбрал, но едва сега те като че ли минаха през сърцето му.
Дядо му беше казал:
"Никога не гледай противниците или враговете преди битка, защото
тогава започваш да изпитваш страх! Тогава ти няма да виждаш истинс
ките, реалните противници, а в очите ти остават само добрите им качес
тва. И така, от тези силни техни страни, в главата ти се изгражда един
непобедим обобщен враг. Той е съвършен и непобедим, но е само в гла
вата ти. Този враг го виждаш благодарение на страха си. Той е изграден
не толкова от предимствата и силните страни на противниците ти, кол-
кото от твоите страхове и собствени недостатъци. Най-накрая ти така
или иначе ще се изправиш срещу някой конкретен човек, който няма да
има нищо общо с този обобщен враг. Но ти ще си вече уморен, защото
вече си се борил с обобщения враг в себе си. Ти трябва да мислиш за
всеки конкретен противник, а не да загубиш битката предварително,
още от измисленият и сглобен от теб обобщен противник!"
Колкото и да го беше срам, Яне отново поиска одеалото, седна и се за
ви през глава. Искаше да се отдели от всичко това, да избяга от страха и
притеснението. Дано по-бързо го повикат, защото това чакане го убиваше.
Той беше казал името си на човека, като му го беше повторил няколко пъ
ти и сега разчиташе, че той ще му каже, когато го извикат да се бори.
Скоро го чу и целият потрепери. Скоро щеше да се бори. Стана, но
чувстваше някаква слабост в краката си. Струваше му се, че главата му
е в облаците, а краката... крака въобще нямаше. Ушите му бяха стран
Ill том "Хайдут 329 III глава "Едирие
но заглъхнали и когато кажеше нещо, гласът му се връщаше в главата

му и отекваше. Струваше му се, че не може да говори. Може би заради
заглъхването на ушите и тълпата, шумът от борбите стана някак разма
зан и далечен, далечен. Като че ли всичко това не се случваше с него.
Някаква сила, която беше извън него, го караше да върви, разбира се,
всичко това ставаше и благодарение на ръката на неговия човек, която
го подкрепяше и водеше към алая. Когато стъпи на полето за борба, се
обърна към човека и му каза нещо, но тъй като сам не чу какво точно
каза, не разбра дали въобще от устните му е излязъл звук. За негова из
ненада човекът замахна и му удари едни шамар. Яне не почувства ни
каква болка и обида.
- Много сте пребледнели, ефенди! Да не ви стане лошо?
Яне се обърна и тръгна към масата, където казваха кой с кого ще се
бори. Сега беше важно да му се падне лесен противник. "Нека поне пър
вият бъде малко по-лесен!" - повтаряше си Яне. Когато му го показаха,
Яне изтръпна. Това беше висок, строен, силен мъж. Той беше с широки
рамене. Не беше от най-тежките борци, но по всичко си личеше, че е
много добре подготвен. Беше по-висок с една глава ог Яне, а мустаците
му - грижливо поддържани, стърчаха настрани. Най-страшното беше, че
до него стоеше Кара Мустафа, който като че ли се опитваше с погледа си
да прегори дупка в гърдите на Яне. Това явно беше човек от антуража на
Кара Мустафа и Кая и със сигурност беше един от най-добрите борци в
Империята. Яне не беше имал късмет. Освен това Кара Мустафа стоеше
до мъжа и му говореше. Той сигурно много добре беше опознал българ
ската борба, тъй като години наред беше останал в Станимака, за да я
изучава. Сигурно беше запознат и с метода на Болярови. Всичко това бе
ше много лошо за Яне. По движенията, които Кара Мустафа правеше,
младият пехливанин разбра, че той разказва на противника му за борба
та на Болярови. Къде можеше да е виждал той тази борба? Освен от не
го самия в хана, може би и на Четиридесетте извора.
Яне гледаше двамата мъже и изведнъж го обзе прозрение. Те двамата
страшно много си приличаха. Да, нямаше съмнение, ако не беше притес
нен, сигурно много по-рано би разбрал всичко. Неговият противник и
Кара Мустафа бяха братя. Чак сега Яне видя лицата им, очите, еднакви
те коси и мустаците. Той щеше да се бори с брата на Кара Мустафа. То
ва откритие го зашемети. В този момент мъжът между тях извика:
- А сега, един срещу друг ще застанат Кара Исманл от Станимака и
Яне Боляров от Станимака.
Публиката се разшумя. Яне не можа да разбере какво точно ги беше
развълнувало, но пък и вече нямаше значение. Той беше вперил поглед
в черните, като въглен, очи на Кара Исмаил. Вече не виждаше и брат му,
сега в целия свят за него беше останал само един човек и това беше той
- Кара Исмаил. Брат му току шо му беше разказал за начина на Боляро-
ви и Яне веднага взе решение какво да прави. Нямаше да се бори като
Боляров. Щеше да изненада врага си, щеше да се бори като Бимбелов.
Яне гледаше очите на Кара Исмаил и видя как той се намръщи. Яв
но беше видял белега на гърдите му.
Схватката започна. Кара Исмаил беше отлично подготвен пехливан.
Личеше си, че се е борил в султанската школа, под водачеството на брат
си и Кая, и че са му помагали най-добрите пехливани в Империята. Той
имаше прекрасно класическо образование по пехливанска борба. Беше
балансиран боец и макар без особено силни страни, беше много опасен.
Двамата мъже се вкопчиха. Яне напрегна цялата си сила. Не искаше още
с първия сблъсък да излети на земята. Борбата щеше да бъде дълга и из
тощителна, още от началото си даде сметка за това. Опитваше се да хва
не Кара Исмаил, но внимаваше много да не се увлече в нападение и през
цялото време мислеше и за защитата си. Братът на Кара Мустафа беше
много силен. Той го превъзхождаше във височина и в началото се опит
ваше да натиска Яне отгоре и да го пресира. Яне устоя. Цял живот беше
учен как да се справя с такива противници. Макар да се беше отказал от
Боляровия начин, на няколко пъти се опита да захване турчина странич
но и да му мине в гръб, но той все избягваше. Това беше негова любима
хватка, когато се бореше срещу брат си Петко. Турчинът обаче се оказа
подготвен и предупреден за тази атака. Борбата продължи доста дълго.
Яне започна да се задъхва, от усилието ръцете му се бяха зачервили и
"горяха". Хората отстрани ревяха от вълнение. Това се очертаваше да бъ
де една дълга борба. Турците обожаваха борби между добри и равнос
тойни противници, когато битката не се решава за секунди и не зависи
от силата и бързината. Те обичаха борби, които се печелят с воля, в кои
то бойците изчерпват всички сили и възможности и тогава някой се мо
билизира и победи. Яне беше чувал за вкуса на турците към борбата и
сега много добре осъзнаваше, че тази борба е точно по техен вкус. Той
искаше да победи бързо Кара Исмаил и да съхрани силите си за следва
щите борби, но нищо не можеше да направи. Турчинът беше много до
бър и също искаше да победи. Докато Яне се бореше, непрекъснато чу
ваше Кара Мустафа, който говореше отстрани и даваше съвети на брат
си, най-вече как да се пази. Така всяка атака на Яне беше неутрализира
на, защото четири очи следяха за нея. Скоро българинът свикна с гласа
на Кара Мустафа. Битката продължаваше вече много време. С всеки из
минат миг тълпата ставаше все по-възторжена и по-шумна. Въпреки че
бяха обявени, че двамата са от Станимака, публиката много добре позна
ваше Кара Исмаил - брата на Кара Мустафа, и сигурно знаеше, че са се
I ll том "Хайдут" 331 III глава "Едирие"
изправили турчин срещу българин, защото по-голямата част от нея беше

на страната на турчина. Яне усещаше това по шума. Когато той направе
ше нещо, наоколо цареше тишина, докато дори при най-малкото мръд-
ване на неговия противник или дори подготовка, всички френетично за
почваха да крещят. Но това не му пречеше. Яне беше хванал Кара Исма-
ил за киспета и си почиваше. Въздухът тежко свистеше, когато навлиза
ше в дробовете му. Вече беше уморен и имаше нужда от почивка. Всич
ките му опити да победи бързо бяха разгадани и завършиха без успех. Те
само го бяха уморили и сега той имаше нужда да почине.
Докато двамата се бориха, публиката неистово крещеше, но над всич
ки викове се извисяваше един вик: "Шейтан! Шейтан!..." В този момент
Кара Мустафа започна да вика и да жестикулира. Той говореше на брат
си. Увещаваше го да атакува, казваше му, че Яне вече се е уморил и пре
чупил. Той крещеше името на хватката, която според него брат му тряб
ваше да направи. Досега Кара Мустафа беше говорил само за защитата,
но сега за пръв път реши да подскаже на брат си как да атакува. По-го-
лемият брат сигурно беше нетърпелив да види човека, който го беше
унизил, победен. И сега, при първа възможност, искаше брат му да се
възползва, защото знаеше, че умората на българина ще трае кратко. Та
ка принуден той извика името на хватката, а Яне наостри слух. Той вече
беше готов. Кара Мустафа му беше помогнал. Турчинът сигурно го мис
леше за много уморен и че няма да може да осъзнае и да реагира на ду
мите му, но всъщност Яне не беше толкова уморен, а просто се готвеше
за още по-тежка и дълга схватка. Кара Исмаил сгреши, че послуша брат
си. Той тръгна в атака, така както искаше брат му. Яне чакаше точно то
ва. Той пъргаво избегна захвата на нокът разстояние от ръцете на турчи
на. Ако не знаеше какво ще прави противникът му и не беше предупре
ден, Кара Исмаил със сигурност щеше да го улови и да го победи, но се
га не стана така. Яне успя да избегне ръцете на турчина, мина зад гърба
му, двете му ръце се хлъзнаха в киспета му и Яне хвана с ръце чатала на
турчина. След това го вдигна. Сигурно болеше. Сега това за него няма
ше значение. Вдигна го високо и го тръшна на земята. При падането да
же не подви крак. Турчинът падна тежко настрани. Тълпата изпищя от
болка и съчувствие, а след това така завика, че Яне помисли, че ще го
разкъсат. Той се олюляваше и едва стоеше на краката си. Беше победил,
но беше изчерпал силите си докрай. Това сигурно щеше да бъде послед
ната му победа в този ден. Не виждаше откъде можеше да намери сили
да излезе пак да се бори, а камо ли да победи.
След като свърши борбата всички в един глас крещяха: "Шейтан!
Шейтан! Шейтан!..." Яне все още беше зашеметен и не можеше да
осъзнае какво означават тези викове.
След като го обявиха за победител, Яне видя как Кара Мустафа се

втурва към брат си, който лежеше на земята. Той му се караше, но не
осъзнаваше, че всъщност сам е виновен за загубата му. Яне се обърна и
подпиран от нечия ръка, се отправи извън кръга. После посочи на своя
човек да го заведе при мулето и Буря. Отвърза кучето, което, като скочи
да му се радва, го събори на земята. После, с огромния си език, го об
лиза целия, явно не само от радост, а и заради зехтина. Мина време пре
ди да се съвземе и тогава се сети за пастърмата и за онова нещо, дето
помагало в леглото, дадено му от собственика на "Девечи ханс". Той
стана, взе ог дисагите първо пастърмата и режейки я на гънки ивици, с
кесиджийскага си кама, започна да смуче сушеното месо. Като хапна
доволно, пи вода и хапна от онова нещо. То беше като тънък арабски
хляб, печен на камък, но вътре беше пълен с нещо като мед, тахан и
много ядки. Младият пехливан успя да усети още вкуса на шам фъстък,
орехи, лешници, бадеми, но имаше и още неща, които не можа да опре
дели. Имаше и маково семе, сусам, анасон и други. Беше много сладко,
толкова сладко, че чак пареше на гърлото му. Яне хапна два залъка. Вто
рият толкова го засити, че го преглътна насила. След гова ожадня. Пи
много вода, толкова, че чак му стана тежко. После полежа малко. Него
вият човек го зави с одеалото и отиде да види кога ще сс бори пак. Мъ
жът, който беше с него, беше искрено щастлив. Той възхваляваше Яне
като "велик пехливан" и постоянно говореше как бил сигурен в победа
та му. После показваше как точно беше победил. От тези повторения
българинът разбра, че мъжът е бил сигурен, че Яне ще загуби още пър
вата си борба и сега е искрено учуден. Това обаче вече не го ядосваше.
Лежейки, си даде сметка, че сам, ако трябваше да залага, никога не би
заложил на себе си. След малко се почувства много по-добре. Не знае
ше дали от месото или от "чудото" на ханджията, но вече беше много
по-добре. Стана и сс раздвижи. Не биваше да спира и да изстива. Вече
дори не сс съмняваше, че отново ще излезе да се бори. Отиде и видя, че
не беше изял и половината от месото, а навитият на руло арабски хляб
още не беше и започнат. Отхапа още един залък и така започна да се ог
лежда, да се разхожда и да се чувства много по-добре. Сладостта бавно
се процеждаше в устата му и му даваше сила. Всички пехливани сс поз
дравяваха помежду си, независимо дали бяха победени и вече бяха от
паднали, или бяха победители. Тс се държаха като равни. Досега Яне не
беше гледал нито една борба, затова реши да отиде да погледа. Другите
мъже обаче го тупаха по рамото и го поздравяваха, всички тс казваха:
- Евала, победи Кара Исмаил!
От думите им той разбра, че са гледали борбата му с Кара Исмаил.
Ill том "Хайдут " 333 III глава "Едирпе
Както си гледаше спокойно и анализираше качествата на борещите

се, тъй като всеки един от тях можеше да бъде негов противник, покрай
него мина Кая. Башпехливанът се готвеше за първата си среща. Той до
ри не забеляза Яне. Погледът му беше устремен някъде в отвъдното и
като че ли беше в транс, не виждаше и не чуваше нищо. Най-накрая
обявиха кой ще се бори. Башпехливанът излезе и с противника му се
вкопчиха, но силите им не бяха равни. Кая бавно и без особено усилие
вдигна противника си, а след това внимателно го постави на земята.
Публиката избухна в рев. Толкова голяма сила и великодушие демонст
рира башпехливанинът. Всички бяха сигурни, че той е най-силният чо
век на земята и има право да бъде следващият башпехливан.
Яне стоеше и гледаше безмълвен. Това за него беше демонстрация на
всичко, което един пехливанин трябва да притежава. Кая беше като жи
ва книга, не само за техника, а и като кодекс за морала на бореца. Той
не знаеше как ще победи този човек, нито дали има право на това. Той
беше по-незначителен като човек, беше още малък. Как щеше да побе
ди тази завършена личност, този светец в борбата?! Докато мислеше то
ва, неговият човек разтревожен го пипна по рамото.
- Скоро ще се борите! Гответе се, господарю!
Яне трепна. За пръв път в живота му го наричаха "господар”. Явно
мъжът наистина беше много впечатлен от победата му. Той обаче про
дължи да гледа Кая. Мислеше си за това от кой род е противникът на
Кая. Той сигурно също беше от някой знатен пехливански род, но кой?
Кая излезе от алая, последван от възхитените погледи на хората. Всич
ки крещяха името му. Дори след борбата, хората бяха толкова пленени
от силата на пехливана, че не можеха да откъснат очи от него. Той тръг
на сред пехливаните и скоро мина покрай Яне, който също го зяпаше.
Гигантът спря и го погледна в очите. Ставаше нещо странно. Всички хо
ра усетиха това и затихнаха. Башпехливанът, богоподобният, макар то
ва да беше греховно в исляма, но нямаше с кого да се сравни могъщес
твото, силата и завършеността на бореца, та той спря и се загледа в един
от пехливаните, в едно слабо и младо, още голобрадо момче.
- А, Яне!? Яне Боляров! - каза Кая. - Чух, че си дошъл да се бориш тук!
Яне мълчеше. Не знаеше какво да отговори. Той беше очаквал удар и
може би щеше да е много по-добре, ако Кая го беше ударил с едно елен-
си в главата. Сега младежът стоеше и нищо не можеше да измисли и да
отговори. Чувстваше се неловко, недодялано и глупаво. Унижението бе
ше пълно, защото след като почака малко и като разбра, че няма да има
отговор, башпехливанинът направи темане и продължи. Яне се чувства
ше смачкан и унизен. Беше се държал като глупак. Беше показал стра
ха, незначителността и неподготвеността си. Публиката го беше смет

нала за идиот или ням. Срам!!!
Така обаче не смяташе неговият човек. Той беше не по-малко смаян
от Яне.
- Теб те познава Кая паша - башпехливанинът?! Той изрече името ти!
Кой си ти? Откъде си? Откъде те познава?...
Въпросите на мъжа нямаха край. Той беше по-впечатлен, че Яне поз
нава Кая, отколкото всичко останало. Скоро извикаха името му и колко-
то и да е странно, това зарадва Яне, защото така поне нямаше да слуша
непрекъснатите тиради на човека до него.
Противникът му беше еничар. Разбра го по това, че зад него, през ця
лото време, стояха няколко мъже с високи бели шапки. Яне вече можеше
да познае тези шапки и еничарите само по това как стоят и се държат. Дос
коро той ги беше смятал за най-омразните хора на света, но от снощи раз
бра, че те не са само "роби на султана" и бездушни, безмозъчни машини
за убиване, сред тях имаше майстори и в никакъв случай не биваше да ги
подценява. Освен това скоро след началото на схватката умората отново се
появи. Тежката борба с Кара Исмаил му се беше отразила. Публиката от
ново беше доволна. Еничарът беше силен мъж. По тялото му се беше от
печатал животът на лишения, битки и изтощение. Той беше сух, но много
тежък и силен. Беше висок колкото Кая и Велко, но макар и по-лек, въоб
ще не беше по-малко опасен. Двамата се бориха дълго и колкото повече се
проточваше срещата, толкова по-неясно ставаше за Яне как ще победи.
Публиката предчувстваше борба от тези, които харесва, и крещеше с
пълно гърло. Всеки път, когато Яне се бореше, тя крещеше: "Шейтан!
Шейтан!..." Момчето, което Кая беше поздравил, участваше във втора
борба. Хората вече го бяха забелязали и дори повтаряха името му.
- Българин някакъв! Яне! Яне Боляров!
Най-накрая, съвсем случайно, той налучка пътя към победата. След
едно от разтърваванията, когато двамата вървяха един към друг, Яне ре
ши да удари еленси в тялото на еничара. Той го уцели в един белег, кой
то еничарът имаше отстрани на тялото, в областта на ребрата. За миг,
само за миг, еничарът се стегна, явно изпита болка. Все пак той беше
трениран да издържа на болка, но Яне веднага го усети. Разбра, че бе
легът е пресен. Явно раната току що беше зараснала или още не беше
заздравяла добре. Яне веднага нанесе следващо еленси, като събра в не
го цялата мощ, на която беше способен. Спомни си колко много беше
тренирал еленси и как само с един удар в главата беше повалил Кая. Се
га, след втория удар, еничарът спря. Явно болката беше много силна и
пред очите на воина причерня. Яне не искаше да го измъчва, затова вед
нага замахна и насочи нов, още по-силен плесник. Той изплющя така,
Ill том "Хайдут 335 III глава "Едирне"
че отекна над цялата поляна. Хората не можеха да разберат защо извед

нъж еничарът беше престанал да се бори и го насърчаваха. Яне обаче
знаеше какво става и нямаше да изпусне еничара. Събра всички сили.
Човекът отсреща вече съвсем не мърдаше. Яне замахна и нанесе поред
ния си удар. Еничарът се беше прикрил е лакът, но и това не помогна.
Яне насочи удара в лакътя, но той се предаде и на ребрата. Човекът из
диша. Яне удари още веднъж. Еничарът пребледня и припадна. Хората
изпищяха. Не бяха виждали такова нещо - пехливанин да победи и то
само с еленси, е няколко последователни еленси.
Битката свърши. Яне беше доволен. Беше успял да победи, малко
случайно наистина, но пък беше имал късмет и победи без много да се
измори. Сега вече човекът, който отговаряше за него, беше втрещен.
Той не можеше да намери думи, с който да изрази учудването и възхи
щението си. За разлика от предния път, Яне беше много по-спокоен. Не
беше гладен, но все пак хапна един залък от "чудото" на ханджията. Из
веднъж придоби някаква кристална яснота, гледаше срещите на други
те пехливани и дори не се притесняваше. Нищо под лъжичката му не
трепваше. Очакваше следващата си среща. Видя как "приятелят" му от
снощи - Хусам, победи. Яне отиде да се разходи, видя как са мулето и
Буря, после легна и погледа небето и облаците, които спокойно се дви
жеха. Те бяха бели и пухкави и образуваха красиви фигурки. Младият
пехливанин забрави, че е в Едирне и че участва в най-големите пехли-
вански борби, а като че ли лежеше сред тревите на някоя поляна в Ро-
допа или до Боляровия хан и съвсем спокойно съзерцаваше небето. Чо
векът дойде и го побутна.
- Ставай, скоро ще се бориш с някакъв Хусам Джаулджуйлия!
- Знам го! - спокойно каза Яне.
Човекът беше наистина учуден.
- Откъде ги познаваш всички тези мъже, ефенди? Познаваш Кара Ис-
маил и Кара Мустафа, който беше втори миналата година, Кая те позна
ва и този Хусам познаваш?
Яне нищо не отговори, но знаеше, че ще победи. Не че подценяваше
Хусам, но беше изпаднал в такава яснота на съзнанието си и чувстваше
такава сила, че не можеше да разбере как някой ще го победи.
Борбата беше кратка. Преди нея Хусам вежливо го поздрави. Яне съ
що го поздрави, като приятел. През цялото време Яне контролираше
схватката. Той беше по-бърз, по-силен и по-издръжлив. Хусам може би
беше добър пехливанин, но след среднощния запой три победи не бяха
малко. Яне победи Хусам с "курткапан" (вълчи капан). След края на сре
щата Хусам горещо го поздрави и го нарече "равен на Кая". Яне знаеше,
че сириецът го ласкае, но му стана приятно.
Следващата борба на Яне беше срещу противник, който беше два пъ
ти по-тежък от него. Яне успя да го вдигне във въздуха и така го удари
в земята, че счупи крака му и той повече не стана. Хусам беше дошъл
да го подкрепя и да му подсказва и въпреки че сам беше загубил от не
го, искрено се радваше на победата му. След срещата Яне се поинтере
сува от здравето на мъжа, чийто крак беше счупил. Мъжът не му се сър
деше, а беше приел, че това е мъжка борба и такива работи се случват.
Той се чувстваше поласкан, че Яне каза няколко добри думи за него.
- Щастлив съм, че загубих от един от четиримата! - каза мъжът.
Чак по-късно Яне се замисли, че всъщност до края на турнира бяха
останали четирима пехливани. Двама от тях, той много добре познава
ше - Кара Мустафа и Кая. Всички Болярови щяха да се гордеят с него,
че беше стигнал до тук.
Кара Мустафа и Кая! Дали съдбата нямаше да бъде благосклонна
към Яне и да срещне двамата мъже в следващата среща? Не знаеше кой
е третият, но който и да беше нямаше да е на нивото на двамата. Ако те
се сбореха, можеха да загубят турнира. Това беше една много малка на
дежда, която се появи в Яне. Но съдбата не беше благосклонна. Следва
щата му среща беше с Кара Мустафа, но преди това Яне видя как Кая
"смаза" четвъртия от останалите пехливани. Башпехливанът го направи
по безапелационен начин, без да вложи никакви усилия. Или той беше
много по-добър като борец от противника си, или по-слабият пехливан
се беше примирил и даде само формална съпротива. Яне не можеше да
разбере това. Все пак отстрани победата на Кая изглеждаше като детс
ка игра. "Как ли би изглеждал тук Велко?" - по някое време Яне си за
даде този въпрос. В никакъв случай нямаше да отстъпва на пехливани
те, нито по ръст, нито по сила, нито по умения. Велко беше много по-
висок от Яне, по-силен и тежък. Дали нямаше да се справи по-добре от
него? После се сети, че в деня преди битката при Караджов камък, Вел
ко и Кая се бяха изправили един срещу друг. Как ли беше завършил
сблъсъкът между двамата? Яне беше попитал, но така и не беше полу
чил отговор. Велко обаче не беше наранен и участваше в битката с тур-
цитс при Караджов камък. Както можеше да се убеди, Кая също не из
глеждаше да е загубил. Какво беше станало? Кой беше победил? Двама
та бяха ли се борили въобще? Това бяха въпроси, които го разтърсваха
в този важен и напрегнат момент, и го отвличаха от това, което ставаше
пред очите му.
Сега нямаше време за странични мисли. Пред Яне беше застанал Ка
ра Мустафа и го гледаше лошо под тъмните си вежди. Яне пък гледаше
мустаците му. Колко ли време отделяше мъжът всеки ден, за да поддър
жа такива мустаци?
I ll том "Хайдут 337 Ш глава "Едирие"
Борбата започна. Още с първия сблъсък Яне разбра, че не беше ус

пял да се подготви и настрои за битката. От първия натиск усети нас
тървението, с което Кара Мустафа се бореше. Мъжът срещу него беше
успял да вложи в тази атака нараненото си самочувствие, унижението
от онази нощ. преди няколко години, срама, че Яне беше победил брат
му, и всичко останало, за което имаше да отмъщава. Още първата атака
на турчина беше вихрена. Яне очакваше нещо такова, но какго се оказа
не беше подготвен. Още миг и Кара Мустафа щеше да го вдигне. Тур
чинът му биеше еленси след еленси. Той опитваше при всеки захват да
го одере, удари, ощипе и нарани. Въобще бореше се като жена, с онова
настървение и злоба, характерни само за тях. Това не беше забранено,
така че Яне не можеше нищо да направи. Отначало българинът не успя
да противодейства. Отстрани изглеждаше, че той отстъпва, че е стъпи
сан и объркан.
Сега на Яне му се наложи да си припомни как се беше борил братът
на Кара Мустафа - Кара Исмаил. Братя бяха, не можеше да се борят по
кой знае колко различен начин. Щеше да гради борбата си върху това.
Все пак по-големият брат беше по-добър, миналата година той за поре
ден път беше станал втори пехливанин на същия този турнир. Сила му
даваше и високото самочувствие, и желанието винаги да бъде център на
внимание, което тук беше прераснало в амбицията му да стане пръв.
Къде бяха слабите му места? Суетата, която беше породена от същия
този егоцентризъм, високото самочувствие и това да се надценяваш?
Яне знаеше, че такива борци винаги подценяват противниците си и над
ценяват себе си. Тук беше слабото място на Кара Мустафа, но как да го
използва в борбата?
Изведнъж на Яне му дойде блестяща идея. Както се бореше, той по
вика Хусам и човека, който му помагаше. Едва смогна да надвика вико
вете на хората и това "Шейтан!", което така натрапчиво го преследваше.
Без да спира натиска върху турчина, той извика:
- Хусам ага, отидете до мулето ми и донесете денка, който е на самара!
Двамата мъже отначало бяха стъписани и не можеха да разберат да
ли чуват добре, или нещо им се причува. Мина известно време преди да
разберат, че Яне беше казал точно това. Хусам Джаулджуйлия остана да
вика и да помага на Яне, а другият мъж изтича за денка.
Като чу, че докато се бори с него, Яне говори с помощниците си за
някакъв денк, Кара Мустафа много се ядоса и бурно го атакува. Това бе
ше обида за всеки пехливанин. Яне успя да се напрегне и "овладя" ата
ката на турчина.
От страната на Кара Мустафа, да викат и да му помагат, се бяха наре
дили много негови приятели. Пръв сред тях беше този, когото Яне вече
беше победил в първата си борба - брат му Кара Исмаил. Освен тези, ко
ито викаха и даваха смислени съвети на противника му, имаше няколко
мъже, които само гледаха и се кипреха. Те явно бяха от групата на турчи
на, но не бяха пехливани, а само бяха дошли да гледат. Зад групата на Ка
ра Мустафа се извисяваше Кая. От одеве гигантът беше впил мрачния си
поглед в борещите се мъже и ги гледаше, като че ли това беше най-инте
ресното нещо, което беше виждал и от което зависеше животът му.
Отначало Кара Мустафа беше много по-активен, но с времето започ
на да губи силите си. Яне разбра, че битката ще е дълга и изтощителна,
затова не бързаше. Този път обаче, за разлика от първата борба, той има
ше кристална яснота на съзнанието си. От одеве вече няколко пъти Яне
се беше "гмурнал" и беше успял да улови тънкия кръст на Кара Муста
фа, но всеки път турчинът успяваше да се изплъзне, защото беше мно
го трудно да се задържи тяло, намазано с мазнина. Яне се ядосваше на
всяка своя несполучлива атака, защото пехливанската мазна борба, за
разлика от сухата българска, беше състезание на грешки. Колкото пове
че грешиш, толкова повече се изморяваш... и губиш. При нея не е тол
кова важно колко си добър и колко успешни атаки си направил, а колко
по-малко грешки си допуснал. Затова, ако по сухия начин можеха да се
борят и да бъдат добри и природно силни момци, които не са надарени
с особена техника и вникване в борбата, при "мазната" борба силата и
предварителните възможности не влияеха толкова много. Ако "мазни
ят" пехливанин няма съвършена техника и не е получил сериозно обу
чение, той не можеше да бъде добър. Това не беше борба на умения и в
атака, а борба на грешки и в отстъпление. Тази борба искаше повече
стабилност, по-яки нерви и сериозен характер. Яне знаеше всичко това,
защото дядо му го беше подготвил. Той осъзнаваше, че ще загуби зара
ди своите грешки, а не благодарение на уменията на Кара Мустафа.
Отново опита да се "гмурне", но турчинът отново успя да се изплъз
не с майсторство. Яне се нуждаеше от идеи. Беше се изчерпал, беше
опитал почти всичко. В този момент, в който се чудеше какво да прави,
видя че мъжът носи денка.
- Извади ятагана и ми го покажи! - с последни усилия извика Яне.
Мъжът не разбираше много добре какво иска Яне или по-точно защо
иска това, но го изпълни. Яне видя острието на ятагана на Кара Муста
фа. Отблясъкът на острието само за миг го заслепи, но накара и турчи
на да погледне натам. Той явно позна собствения си ятаган. Сигурно
споменът за оръжието и за онази нощ, когато то му беше отнето, нахлу
в него. Яне знаеше, че след малко турчинът ще се окопити, защото ще
поиска пак да си върне изящното оръжие, което може би е принадлежа
ло на поколения от рода му. Но в този момент той се отпусна. Така ми
сълта му, от борбата, се пренесе върху ятагана. Дори само колкото трае
едно премигване на клепач, но това беше достатъчно за Яне. Той се въз
ползва от този миг невнимание и вдигна Кара Мустафа, а след това,
преди да му даде време да се окопити, го "заби" в земята.
Първото нещо, което осъзна, беше, че животът му е в опасност. По
мощникът му с ятагана така се беше въодушевил, че без да прибира
оръжието в канията, го размахваше и тичаше към него. До него тичаше
Хусам и добре, че беше той, иначе щеше да има кръвопролитие. Сири-
ецът накара мъжа да прибере оръжието и така двамата понесоха Яне. В
първия момент еуфорията беше огромна. Отвсякъде се стичаха пехли
вани, които го поздравяваха и го потупваха. Яне не беше чак толкова
щастлив. Той знаеше, че е спечелил с хитрост, а не с умения, затова не
се чувстваше горд от постъпката си. Беше успял да разстрои противни
ка си, с вида на оръжието, което му беше отнел. Знаеше, че това не е
много честно. Болярови дори не биха се зарадвали на такава победа. Но
така беше успял да продължи напред. Сега предстоеше последната бит
ка - срещу башпехливанина Кая. От нея щеше да зависи дали ще напра
ви нещо велико, или само ще се представи много добре. Тази борба ще
ше да бъде границата между това дали е нещо изключително като явле
ние, или е само много добър пехливанин. Ако победеше, това щеше да
се помни цял живот. Яне се опита да си даде много ясно сметка за това.
Иначе не знаеше нито как ще се бори срещу Кая, нито как въобще би
могъл да победи. У него имаше само едно желание, но без идея как би
могло да се осъществи. Той беше изпаднал в онова състояние, в което
изпадат всички аджамии пехливани. Това го дразнеше, но нищо не мо
жеше да направи. Вече нямаше ятаган, който да му помогне. Срещу Кая
трябваше да се бори с уменията си, с това, което беше научил и постиг
нал в живота си.
Не знаеше какво ще прави и какво да измисли, но пък и сега вече бе
ше твърде късно за това. Дядо му много пъти му беше давал пример и
Яне сам знаеше колко са смешни пехливаните, които докато имат време
да се подготвят, се шегуват или ги мързи, а когато дойде време за бор
ба и когато усетят, че нещата са сериозни, започват да се пулят, страх
ливо да се оглеждат и глупаво да питат: "Сега какво да правим?" Преди
това, когато са имали време и когато е трябвало да изградят ниво, те са
били небрежни, защото са смятали, че има време и че все нещо ще ус
пеят да измислят. Но когато усетят страха, започват да питат, но тогава
вече е твърде късно. Така и сега Яне си даде сметка, че вече е късно. За
толкова малко време не можеше да "стопи" разлика в умения, трупани
през много години. Когато разбра това, се успокои. Той трябваше да по
беди с това, което вече беше изградил и което имаше, но кое беше то?
За това мислеше гой, докато извади "чудото" на ханджията от "Девечи

хане" и бавно, смучейки го, го изяде цялото. Не беше гладен, но скоро
щеше да се нуждае от сила, от много сила. Когато му станеше прекаде
но сладко, си отрязваше парче от солената пастърма и я слагаше в уста
та си. Така изяде всичко.
Преди последната борба имаше много време. Хората сс бяха пръсна
ли и си говореха. Някои разпалено жестикулираха, други спореха, а тре
ти се опитваха да повторят някоя техника и движение, които ги бяха
впечатлили. Всички бяха в очакване на най-важната борба. Човекът,
който по време на борбите беше до Яне, сега се грижеше за него. Хусам
също му помагаше. Те му направиха масаж и му дадоха чай, защото
след сладкото и соленото, сега българинът изпитваше огромна жажда.
Знаеше, че не трябва да пие много вода, но не можеше да се спре. Мъ
жете през цялото време му говореха и го хвалеха. Може би така те смя
таха, че му вдъхват кураж и го подготвят за борбата. Докато Хусам го
вореше преди всичко за славата, за уважението, което ще придобие, ако
победи, за това, че всички жени щс искат да са с него или че ще има хра
на и приятели в изобилие, мъжът говореше за пари и злато, за това, че
башпехливанът една година е на щедрата издръжка на султана, за скъ
пия диамантен пръстен, който предния път султанът свалил от ръката
си и подарил на Кая, за това, че бейовете една година ще се бият да го
направят свой почетен гост, да го поканят на трапезата си и да го отру
пат с подаръци и съкровища.
- Ако станете башпехливанин, ще ме вземете ли със себе си? - пита
ше мъжът, с надежда в гласа.
- Само ако стана, така ли? - с насмешка се отнесе Яне. - Предпола
гам, че тогава ще има много хора, които щс искат да тръгнат с мен! Аз
търся хора, които биха тръгнали с мен дори ако съм последен! Не оби
чам наведени хора, които винаги следват победителите! Ти ще бъдеш с
мен, а утре, като загубя, ще ме изоставиш, заради другия силен на деня,
заради другия башпехливан!
- Само ако спечелиш, щс ти бъда нужен, господарю! Аз знам много
езици и познавам всички по-знатни хора в столицата! И понеже всеки
бей и дерибей, дори на най-отдалечената област, има дворец и присъст
вие в Истанбул, може да се каже, че познавам всички господари в Им
перията! Ако станеш башпехливан, ще ти трябва някой, който да те учи
как да се държиш като равен с господарите! От един обикновен пехли
ван ще трябва да се превърнеш в башпехливан, човек с обноски, който
цени разкоша и парите!
- Господарят Кая такъв башпехливан ли е? Защо не отидеш при него?
I ll том "Хаидут 341 III глава "Едирие
- Господарят Кая не цени живота! Той е религиозен мъж и присъства

с нежелание на празниците в негова чест. Миналата година аз държах за
господаря Кара Мустафа, който щеше да бъде достоен башпехливан. С
него двамата щяхме да покажем какво означава башпехливан, но това
няма да се случи и тази година, защото вие, Яне ефенди, го победихте.
Яне беше сигурен, че скръбта на мъжа беше непресторена.
- Сега всичките ми надежди са свързани с вас!
Яне реши да се пошегува с мъжа.
- Аз и сега съм много богат, но гова не ме впечатлява!
Яне не лъжеше. Той наистина държеше ключа към съкровищата, нат
рупани от Вълчан и Велко. Само един човек можеше да му направи ня
какъв зулум и това беше Борю. Сети се пак за него и твърдо реши след
Едирне да отиде да го търси и да му отмъсти.
- Богат сте?! - пренебрежително каза мъжът. - Вие сте единственият
пехливанин дошъл съвсем сам! Добре че съм аз и господарят Хусам,
иначе нямаше да можете да намерите къде е мястото за борба! Поне да
яздехте кон, пък то муле. Личи си, че сте беден и идвате от някое затън
тено място на Империята. От къде бяхте?
- От Станимъка съм. Едно хане близо до Станимъка.
- Това сигурно е някъде високо в планините, отделено от света. Щом
яздите муле, трябва да е бедно и пусто място. Сигурно е някъде между
голямата пустиня Сахара и Атлазките планини, или Кавказ, или някъде
от по-далеч, от Памир и Хиндукуш. Откъде сте всъщност, господарю?
- Наистина до Станимъка има планина, но не е затънтено.
- Ох, извинете, ако ви обидих! Никой човек не смята, че живее в за
тънтено място. Всеки смята, че се е родил на най-интересното място на
света и там е центърът на мирозданието! Извинете, че ви нарекох беден!
В това няма нищо срамно, когато нямаш възможност да забогатееш, но
когато имаш е глупаво да яздиш муле, след като може да имаш чисток
ръвен жребец!
Мъжът наистина го смяташе за беден, но не това го засегна. Обиди
го това, че го сметна и за лъжец.
- Наистина имам много богатства!
- Да, във вашата страна, Яне ефенди, сигурно сте ага или везир, но в
Истанбул ще бъдете най-низш просяк! Столицата на султана е велико
лепен град, скъп и разкошен! В него нищо да не ядеш и да не си купу
ваш и само да стоиш е скъпо! Той е виждал толкова богати хора, колко-
то няма в целия останал свят! Вие към кой народ принадлежите?
Яне беше видял толкова съкровища, иманета, злато и богатства, че бе
ше сигурен, че дори султанът не може да се мери с това, което имаше в
пещерите на кауците. Нямаше как да обясни всичко това на този мъж.

Представи си златото, а после равното поле, което се ширеше около Фи-
либе и Боляровия хан, Родопите и онази мъглица, която правеше полега
тите хребети да приличат на някакъв митичен, прадревен змей. България
- колко красива беше тя! Заслужаваше си да се откупи със злато! Всяка
педя от нея, той щеше да закупи със злато! Богатствата не бяха важни, а
земята и идеята България. Яне почувства това със сърцето си, но нямаше
как да го обясни на този човек. Все пак се чувстваше засегнат и каза:
- Аз съм българин!
- Не съм чувал за българите. Къде живеят те?
- Не си чувал, защото според султана ние не сме народ, а рая! Иначе
Станимъка не е нито в Алжир, нито в Мароко, а е на два дни път с кон
от тука. А българите са един от най-големите народи на Империята, ко
ито я изхранват и поддържат. Дори около Едирне е пълно с българи, чак
до Бяло море и до Албания, а на север - до Дунав.
- Добре! Добре, не се обиждайте, Яне пехливан! Виждам, че целият
се напрегнахте! Отпуснете се да ви размачкам!
Хусам също слушаше този разговор и искрено се учудваше. По всич
ко си личеше, че и той не беше чувал нищо за българите.
- Да се готвят башпехливанът Кая от Истанбул и Яне Боляров от Ста-
нимака - при споменаването на първото име тълпата избухна в бурни
възгласи, а второто име мина под сянката на незаглъхналите възклица
ния от първото и този път "Шейтан!" не прозвуча така силно, както пре
ди. Това не го интересуваше сега. Тръгна към алая, като не чувстваше и
не мислеше за нищо. Ходеше все едно Бог направляваше краката му. В
главата му нямаше и една мисъл. По някое време, съвсем за кратко, си
спомни думите на Василка: "Помни, че си змей!" Но скоро и те изчез
наха в небитието. Как щеше да се бори в такова състояние, не му беше
ясно. След сигнала той се спусна към Кая, но се удари в него като в ска
ла. Толкова силен и мощен беше башпехливанът. Ръцете му - здрави ка
то коренища на гигантско дърво, го обгърнаха и го стиснаха с такава си
ла, че ако не беше толкова силен, млад и подготвен, сигурно щеше да се
прекърши. В тази "мъртва" хватка, като на змия, Кая увеличаваше на
тиска все повече и повече. Въздухът на Яне "излетя" от дробовете му.
След малко започна да чува как ребрата му пращят под силата на стис-
кането на Кая. Изход нямаше. След като го стегна така, гигантът го
вдигна от земята. Той огъна гърба си като мост и краката на младия пех
ливанин започнаха смешно и безпомощно да махат във въздуха. Баш
пехливанът имаше такава сила, че сигурно можеше да изкорени средно
голямо дърво, само с двете си ръце. Яне усети, че губи. Нямаше опора
и не можеше нищо да направи. Напрегна всички сили и се опита с ръ
I ll том "Хайдут" 343 III глава "Едирпе"
це да бръкне под ръцете на гиганта. Сети се, че някога дядо му му бе

ше разказвал една история за борбата между гигантите Херакъл и Ан
тей. Сега Кая беше хванал Яне точно по същия начин, по който Хера
къл беше държал Антей.
Ако телата и ръцете на двамата пехливани бяха сухи, той нямаше да
може да бръкне, но като бяха намазани със зехтин, Яне успя да вкара ръ
цете си и със силен натиск разкъса захвата на гиганта. При падането той
взе едно мигновено решение. Реши да се възползва от този момент и от
това, че беше много по-нисък от Кая. Вместо да падне на прави крака,
той ги сгъна в коленете. Знаеше, че така рискува много и че може да до
косне земята, макар и неволно, с друга част от тялото си, освен с ходи
лата, но реши да рискува. Дори да загубеше, така поне нямаше да е срам
но. Падна тежко на земята, със свити крака. Изведнъж рамото му се ока
за на височината на чатала на Кая. Нямаше връщане назад, след миг той
или Кая щеше да бъде шампион. Ако гигантът само се сетеше да го на
тисне, той нямаше да може да удържи и щеше да се стовари на земята.
Кая обаче пропусна тази възможност. Сигурно беше твърде зает с това
да мисли как Яне беше успял да разкъса захвата му. Той изпусна ситуа
цията само за миг, но точно този миг беше нужен на българина. Той вед
нага тръгна да се изправя и качи Кая на рамото си. Тежестта на башпех-
ливанина беше огромна и Яне имаше чувство, че жилите на краката му
ще се скъсат. Толкова трудно му беше изправянето. Публиката ревеше
заедно с него. Той така викаше, че имаше чувството, че гърлото му ще
изхвърчи от устата му, но сам не се чуваше. Краката му се огъваха. Кая
беше във въздуха. Яне се напрегна за последен път и успя да изправи
краката си. После много рязко отпусна главата на Кая, при което тялото
на гиганта се удари в земята. През това време българинът задържа кра
ката му, затова ударът се получи много тежък. Стори му се, че земята под
краката му се разтрепери. В първия момент нищо не чувстваше и не раз
бираше какво става с него. Много ръце се протягаха към него. Чуваше
откъслечни викове и радостни възгласи. Някакви хора му говореха нещо,
но беше толкова шумно, че той не ги чуваше, а и не разбираше какво точ
но му говорят, но отново чу вездесъщото "Шейтан!". Само една мисъл
се въртеше в главата му - "Девечи хане", "Девечи хане".
Мина много време преди тълпата да го остави. Яне искаше да разбе
ре защо като го видят всички крещят "Шейтан!", но сега нямаше сили
да пита за това. Хусам и помощникът му почти се сбиха с хората, за да
го оставят на мира. Сега обаче на свой ред Хусам го сграбчи, вдигна го
и започна да крещи, като се въртеше в кръг. Когато и той го пусна, към
него се приближи помощникът му.
- Сега, башпехливан Яне ефенди, трябва да се стегнеш! Бързо намет

ни някой халат, защото скоро трябва да излезеш, за да ти дадат коча, а
после трябва да те поздрави и самият наш господар, владетелят на всич
ки правоверни - султан Ахмед III!
- Нямам халат! - бързо каза новият башпехливан и най-добър борец
в света - Яне.
- Как така без халат? Какъв пехливанин си без халат? - възмути се той.
Яне реши да се пошегува, на душата му вече беше леко и той каза:
- Най-добрият пехливанин!
Мъжът се същиса, той като че ли полудя и започна да се щура наля-
во-надясно. Най-накрая изчезна нанякъде. Чак сега Яне си даде сметка,
чс дори не знае името му.
Когато след малко се върна, с чисто нов шарен копринен халат в ръ
ка, Яне го попита:
- Всъщност, ефенди, как ви е името?
- Името ми, не е важно името ми! Вижте какъв достоен халат наме
рих, достоен за башпехливан! Скъперникът не пожела да смъкне доста
тъчно от цената и нямах време да се пазаря, но после ще отида да се раз
правям с него! Дължите ми пари за това истинско бижу, башпехливан
ефенди! Бързо! Бързо!
Той хвана и почти насила повлече Яне след себе си. Доскоро място
за борба, сега алая беше изпълнен с всички пехливани, които бяха учас
твали в борбите. Всички те се бяха строили и когато мъжът избута пред
тях стъписания Яне, като по команда всички, включително Кая и Кара
Мустафа, в един глас извикаха:
- Евала! Евала! Евала! Башпехливан!
Към Яне се приближи един нисичък възрастен човек, който водеше
след себе си огромен коч. Рогата на животното бяха така завъртени на че
лото, че очите му не се виждаха. Отвсякъде се чуваше почти истерична
музика на зурни и тъпани. Различните оркестри така сливаха музиките
си, че на Яне му се струваше, че ще полудее. Човекът говореше нещо, но
то нито се чуваше, нито се разбираше. Изведнъж, с едно единствено,
много ловко движение, той вдигна огромния коч и с лекота го постави на
раменете на Яне. "Пехливанин и то много добър!" - помисли си Яне. Са
мото движение, силата и умението да балансира, веднага показа на Яне,
че дребният мъж е опитен и много добър пехливанин. Сигурно в мина
лото на него самия бяха поставяли такъв коч на раменете. Яне хвана
кръстосаните крака на коча и като приклекна, го вдигна над главата си.
Всички пехливани и цялото множество, като един, извикаха:
- Евала!!!
Ill том "Хайдут 345 Ш глава "Едирне"
От този момент Яне беше официално обявен за башпехливан. Той бе

ше успял, беше сбъднал мечтите на хиляди Болярови и на милиони бъл
гари, техен пехливанин да бъде най-добрият, но сега не разбираше ни
що от това.
Така както държеше коча се сети за Кая. Със сигурност си беше нав
лякъл неговата омразата и тази на Кара Мустафа, но сега не можеше да
мисли за това.
След като Хусам му помогна да свали коча. помощникът му го пове
де към трибуната, откъдето през цялото време султанът, с цялата си сви
та, беше наблюдавал. Яне се качи горе, но все още беше толкова заше
метен, че дълго време не можа да разбере кой точно е султанът.
- Е, Мирза, кой си ми довел? - попита един красив млад мъж, в разц
вета на силите си и с осанка на владетел. Той имаше бледо одухотворе
но лице, което разкриваше вътрешна красота и финес.
Чак след това Яне видя златотъканите дрехи, безупречния тюрбан и
всичко, което недвусмислено показваше, че това е самият султан. "Ху
баво е за един владетел, когато хората го познават не по дрехите и анту-
ража, който е около него, а по лицето и осанката. Това говори, че владе
телят преди всичко е достоен и значителен човек и след това владетел
по силата на властта" - това си мислеше Яне, като се възхищаваше на
ясния поглед и гладка мисъл на султана. Със сигурност Ахмед III беше
любител на изкуствата. Дядо му винаги му беше описвал турските сул
тани като дребни, прегърбени, с брадавица на носа, скъперници, свад-
ливи, дребнави и жестоки. Затова Яне винаги беше смятал, че те са с
много тъмна кожа, която съответства на цвета на душите им. Този мъж
нямаше нищо общо е представата му. Той беше изтънчен и благороден.
Султанът продължи да говори е помощника му. Така Яне разбра, че
неговото име е Мирза и че някога е работил за султана. Сега беше ред
на Яне да се учуди на познанствата на Мирза, точно така, както той се
беше учудвал на неговите.
- Привет, башпехливанино! - обърна се по някое време султанът към Яне.
- Привет, Ваше величество! - бавно отговори Яне, като не беше сигу
рен дали точно така трябва да се обърне към султана. Мирза обаче вед
нага поправи нещата. Той, като опитен човек, продължи да обяснява, че
Яне е малко нескопосан, защото не е учен какво да прави и да казва.
- Иначе не е лош човек! - завърши Мирза.
- Разбрах, че си от някакъв народ! Кой по точно?
- Българин съм, Ваше величество!
- Българин! - султанът така го каза, че не се разбра дали се сети кои
са българите, или го каза само така, за да го запомни и по-късно да пи
та за тях. - Днес се бори чудесно и достави голяма радост на очите ми,

макар да държах за Кая! Тази вечер те каня да бъдеш мой гост!
Султанът кимна, а Яне не знаеше какво да прави. Мирза съобрази
телно хвана халата му отпред и го дръпна надолу. Без да иска Яне се
поклони, а след това се обърна и така двамата напуснаха трибуната.
Срещата със султана беше приключила толкова изненадващо. Той още
не беше сигурен, че въобще се е състояла.
- Много бързо свърши всичко, Мирза! - каза доволен Яне. - Мислех,
че ще съм много по-притеснен!
- Ти беше много "дървен" и нищо не каза, и по-добре. Султанът раз
говаря с теб даже прекалено дълго, а тази вечер ще бъдеш почетен гост
на празненство в твоя чест. Това е много!
Докато двамата говореха, към тях се приближи някакъв мъж. Той бе
ше дебел, с тяло подобно на буре. Двамата с Мирза започнаха да разго
варят, като добри стари приятели. Когато мъжът си тръгна, Мирза каза:
- Трябва да тръгваме към сарая на султана. Там имаш отредени лич
ни покои и те чака хамам, специално за теб. По пътя трябва да прода-
дем мулето и да видим какво ще правим с кучето.
- Мулето не продавам, а кучето идва с мен! - рязко отсече новият
башпехливан.
Мирза се направи, че не чува и продължи да се държи така, все едно,
че Яне нищо не беше казал. Той си мърмореше под нос, но така че Яне
да го чува:
- Уф, какво ми дойде до главата! Точно моят човек да стане башпех
ливан и той да е груб и недодялан, и да не се вслушва в думите ми! О,
Аллах, защо само ме подлъгваш, че ще има щастие за мен, а после ме
разочароваш? Мирза, Мирза е наказан!
Театралното тюхкане на Мирза не дразнеше Яне, дори напротив, раз
веселяваше го. Той гледаше хитрия мъж и искаше да види докъде може
да стигне.
- Мъжът питаше и искаше да знае още нещо. В хамама някой трябва
да ви размачка гърба! Какво ще искате - две ханъми или млади момчета?
- Какво? - Яне се изуми.
- По какво си падате, башпехливан ефенди?
- Досега никога не съм бил с жена, а с мъж дори не съм си го помис
лял! Аз съм християнин!
- Вай, вай, башпехливанин още не е бил с жена! Веднага трябва да се
уреди този въпрос! Ако другите хора разберат, ще се смеят!
Яне премълча. Скоро той заговори на друга тема.
- Преди да тръгна към сарая има още няколко сметки, които трябва
да уредя тук - каза Яне. След това, с твърда крачка, тръгна да търси Ху-
сам. Намери го до шатрата му. Всички много се зарадваха, че лично но

вият башпехливан ги е удостоил с присъствието си и цялата свита на
сириеца, която пак се беше събрала, искрено се зарадва на успеха на
Яне. Новият башпехливан отдаде почит на всеки и се сбогува с Хусам,
като с добър приятел.
- Сега, като башпехливан, ще обикаляш много из Империята. Ако ня
кой ден се отбиеш в Дамаск, ме потърси! Нас всички ни знаят! Бих те
поканил да седнеш при нас, но знам, че султанската трапеза те чака!
Яне се обърна и си тръгна. По някое време каза на Мирза.
- Коча, който спечелих от борбите, изпрати на ханджията на "Девечи
хане". Благодари му и му изпрати моите поздрави. Кажи, че башпехли-
ванът му благодари. Догодина пак ще отседна при него и отново ще ми
направи от своята "закуска".
Докато Мирза отиде да свърши това, Яне обиколи града и отиде да
види казармите на еничарите. Миналата вечер беше наблюдавал нещо,
което беше оставило дълбок отпечатък у него и сега искаше пак да пог
леда, но не видя никого и скоро тръгна към пазара. Мирза го чакаше
премалял от нетърпение.
- Бързо! Бързо, ефенди, закъсняваме!
След това го поведе. Лично той водеше поводите на мулето, а Яне и
Буря го следваха. Мъжът явно знаеше накъде точно ги води. Скоро тази
любопитна група застана през портите на Стария дворец. Мирза погово
ри със стражите и те го пуснаха. Когато Яне минаваше покрай тях, всич
ки направиха ниско темане и го поздравиха най-вежливо, като го нареко
ха "башпехливан". Младежът беше потресен. Никога досега в живота си
не беше получавал такова уважение. Сега сърцето му се стопли. Но то
ва не беше краят. Всеки, който го срещаше, му правеше място и го поз
дравяваше. Явно вече всички го познаваха. В сарая имаше специално
крило отделено за него. Там сновяха множество слуги, с които се разп
равяше Мирза. По някое време се появи един прислужник и каза:
- Прибрахме мулето на прислужника Мирза, а къде е конят на госпо
даря?
Мирза веднага се появи отнякъде с готов отговор.
- Господарят много бързаше, за да не закъснее за борбите и конят му
издъхна по пътя!
- Това означава, че господарят няма кон в момента!
- Да, при първа възможност господарят ще си купи кон, който съот
ветства на ранга му!
Обърканият човечец се поклони и излезе с гръб към вратата. Яне се чув
стваше странно. Толкова много хора му се кланяха, наричаха го "господа
рю", а той беше част от раята и беше израсъл в бедност в Боляровия хан.
- Казах ви, че трябваше да се отървем от мулето! Мирза не е свикнал

да язди муле!
- А Мирза свикнал ли е да го ритат отзад? - Яне не се стърпя на на
растващите претенции на помощника си. Тези думи като че ли успоко
иха поне за миг мъжа. Яне го държеше при себе си, защото имаше нуж
да от помощта му, но понякога се ядосваше на досажданията му.
- Яне ефенди, имате ли пари? - попита по някое време Мирза.
- Не, нямам никакви пари.
- Трябва да отидем да вземем назаем малко пари! Не подхожда на
башпехливанин да няма пари, да не раздава злато на прислугата и да не
приема скъпи подаръци!
Яне веднага разбра, че мъжът има нещо предвид и на шега го попита:
- Откъде да вземем заем?
- Има тук един евреин, Ицхак се казва, той с радост ще ви отпусне
заем!
- Никакъв заем няма да тегля!
- Не може, господарю, да се появявате навсякъде с едни и същи дре
хи! Трябва и кон да си купите!
Мина се не мина някое време и Мирза пак дойде при него. Върху
пищно легло, покрито цялото с най-фини полупрозрачни балдахини, бя
ха сложени дрехи. До тях стоеше човек с метър и с ножица в ръце. Той
помоли Яне да ги облече, за да ги отнесе и да ги дошие. Това бяха дре
хи, с които башпехливанинът трябваше да бъде облечен тази вечер. Те
бяха подарък от султана. Яне искаше да помогне на мъжа да си свърши
работата по-бързо. И точно когато ги беше облякъл и шивачът вземаше
мярката, отнякъде се появи Мирза. Той беше като фурия. Развика се, за
почна да дърпа дрехите от гърба на Яне и за малко не го събори. Яне раз
бра, че първо трябвало да се изкъпе в хамама, а чак след това да се взе
мат мерки. На новия башпехливанин се наложи да стисне малко Мирза
за врата, за да го успокои. После благодарният шивач си свърши работа
та и се оттегли, горещо благодарейки. Мъжът явно беше свикнал на та
кова отношение, но беше впечатлен от силата, спокойствието и благо
родството на новия башпехливанин. Личеше си, че това момче има бла
городен характер, не е покварено от властта и не се е самозабравило.
После мъжът цяла година щеше да се гордее е това си познанство, да
разказва случката и да възхвалява качествата на новия башпехливан.
Яне беше останал съвсем гол, Мирза беше отнесъл нанякъде халата
му, затова сега се прикриваше с две ръце.
- Хайде, господарю! - каза Мирза и го поведе по дълъг и широк мра
морен коридор.
- Хей, аз съм гол! Не мога да ходя така!
Ill том "Хайдут 349 III глава "Едирне
- Те всички са прислужнички, господарю! - спокойно му отвърна мъжът.

Най-накрая спряха пред една врата.
- Тук е, господарю! Това е хамамът! Влизайте!
Яне бутна широката врата и веднага навлезе в друг свят. Топлина и
гъсти валма пара го обгърнаха. Кожата му цялата настръхна, но това бе
ше от удоволствие. Той вървеше бавно и чу как вратата зад него се зат
вори. Подът беше украсен е многоцветна мозайка. Не можеше да види
какво е изобразено на нея, но чувстваше пода топъл. Явно по някакъв на
чин той се нагряваше. Яне продължи напред и скоро стигна до голям ба
сейн. Бавно влезе в него и не можа да сдържи стона на блаженство, кой
то се изтръгна от гърлото му. Водата беше приятно топла и дори малко
по-топла, отколкото беше очаквал. Отначало хем му беше малко горещо,
хем му беше хубаво. Потопи се целият, до брадичката във водата. Чувс
тваше как изтощените му и стегнати от напрежение мускули, които се
бяха превърнали в буци, сега се отпускаха и възлите, на които се бяха
сплели, бавно се разплитаха. Това беше блаженство. Сега разбра какво е
хамам и защо това беше награда за всички пехливани. Усещането да се
изкъпеш в турска баня, след тежка борба, беше най-приятното нещо, ко
ето му се беше случвало досега. Това беше раят. Той дишаше тихо и ле
ко, като че ли се страхуваше да не прогони прекрасния сън, в който бе
ше попаднал. Докато стоеше на място, кожата му свикваше е горещина
та на водата. Водата беше толкова топла и така разпусна цялото му тяло,
че на Яне му се струваше, че лети. Когато обаче раздвижеше ръце, извед
нъж започваше да чувства водата по-гореща и така, макар да беше под
вода, целият настръхваше от удоволствие. Парата беше толкова гъста, че
нищо не виждаше. Скоро започна да се движи из басейна и имаше чув
ството, чс тялото му е огнена топка, а той е сред облаците.
И тогава от белите пухкави облаци се появиха два ангела. Отначало
Яне не разбра дали това не е видение, но те бавно навлязоха във водата.
Жените бяха напълно голи и само на главите си имаха по една малка ди
адема и тънък прозрачен воал сс спускаше над тялото им. Яне спря. От
начало воалите им, а по-късно и косите им, бавно се мокреха. Гледката
беше толкова красива, чс Яне остана с отворена уста. Сигурно е изглеж
дал смешно, така изумен и застинал, с вода до брадичката. Жените се
разсмяха и минаха от двете му страни. После леко го докоснаха, а той це
лият потрепера. После панически се опита да се освободи от тях.
- Там! Там! Почакайте ме там!
Двете жени веднага разбраха какво иска Яне и смеейки сс, излязоха
от водата и отидоха близо до една дървена ажурна стена от много фина
дърворезба. Ситни геометрични формички се преплитаха и образуваха
невероятна плетеница. Още на влизане Яне я беше забелязал. Жените го
чакаха и си говореха, а Яне не можеше да излезе и така остана дълго във

водата.
- Няма ли да идваш? - го повика по някое време едната жена. Яне пог
ледна надолу.
- Още не! Можете ли да ми дадете някакъв пешкир?
- Защо, срам ли те е? - двете жени отново избухнаха в смях. - Сещам
се защо? - каза другата и се засмя, но вече по по-различен начин.
Скоро му донесоха пешкир, но трябваше да мине още доста време
преди да излезе. Когато го видяха, двете жени се смяха дълго. Яне бър
зо легна по корем и се отпусна. Жените само това чакаха. Веднага го за
ляха с някакво топло благоуханно масло и започнаха, с бавни движения,
да размачкват мускулите му. Той беше затворил очи и така се беше от
пуснал, че на моменти му се струваше, че потъва в някаква черна пеле
на. Те бяха толкова опитни в масажа, че така, като беше затворил очи,
Яне престана да чувства тялото си такова, каквото беше. Струваше му
се, че е тесто, а жените го месят и премятат и като че ли кости не бяха
останали в него. Беше толкова отпуснат. Когато Мирза влезе с трясък и
се развика, че закъсняват, Яне опита да се изправи, но не можеше. Го
лите жени, поклащайки съблазнително бедра, напуснаха хамама, а Яне
остана легнал по корем, като гледаше след тях. Наистина нямаше сили
да се изправи. Наложи се Мирза да му помага, за кой ли път днес. Яне
влезе в басейна, за да отмие благовонното масло, което жените бяха
втрили в тялото му. После излезе от хамама. Студеният и чист въздух
му подейства ободряващо и го накара да се стегне. Новите му дрехи ве
че бяха ушити и грижливо сгънати го чакаха върху леглото. Яне се об
лече и от денка извади кесиджийската кама, която втъкна в копринения
колан на новата си дреха. Той знаеше, че ще се яви пред султана, а би
ва ли воин да се яви пред владетел без оръжието си? Освен това не зна
еше какво могат да намислят Кая и Кара Мустафа. Той трябваше да е
готов на всичко. Шивачът явно беше голям майстор, защото дрехата бе
ше много удобна и Яне веднага се почувства много добре, облечен с
нея. Тя обаче беше турска - с шалвари и някаква горна част, като на бе-
йовете, която се спускаше чак до петите му. Дадоха му да облече обув
ки с мека подметка, които бяха с извити нагоре остри върхове. Обувки
те бяха много удобни за ходене по мрамора на сарая, но Яне не можеше
да си представи как би ходил с тях из Българско или Родопа планина.
- Къде са ми дрехите? - попита Яне. Новите дрехи много му харесва
ха, но не можеше да си представи как с тях би се прибрал в Боляровия
хан, Бачкьой или Козбунар.
- Изгорихме ги! Те бяха пълни с въшки!
I ll том "Хайдут 351 Ш глава "Едирне”
Яне се намръщи и зверски изгледа мъжа, който се направи, че не за

белязва това.
- Искам си дрехите!
- Няма ги, наистина ги изгорихме.
Яне не искаше да се ядосва, затова последва Мирза. Двамата вървя
ха дълго из коридорите. На едно място пред него се изправи огромен
арап. Той сигурно беше от тези еничари, които само пазеха. Арапът бе
ше висок колкото Велко и Кая и много му заприлича на кесиджията,
който преди няколко години беше видял в стаята на Велко в Козбунар.
- Юсуп ефенди, султанът ни чака! - каза Мирза. - Това е новият баш-
пехливан!
Юсуп явно въобще не беше впечатлен от Яне. Той все така го гледа
ше отгоре и никакъв мускул не трепваше по лицето му.
- Знам! - каза той бавно, а Яне като че ли потъна в дълбокия му глас.
Мина доста време преди сейменът да се премести и да ги пусне да
влязат. Той го направи бавно и е неохота. Яне и Мирза влязоха в голяма
зала, е много мраморни колони. Повървяха доста преди да стигнат до
мястото, където беше подредена дълга софра, върху ниска масичка.
Около масата бяха насядали и налягали много хора. Това беше елитът
на Империята. Когато Яне застана прав, всички спряха да говорят.
- Представям ви новия башпехливанин! - каза султанът и всички поз
дравиха Яне. После Мирза го настани близо до султана и до един човек,
който по-късно разбра, че е Великият везир Чорлулу Али паша. Двама
та мъже си говореха за изкуства, за поезия и за всичко останало, но не
и за управлението на Империята. Яне почти нищо не разбираше от то
ва, за което говореха, но разбра, че са умни и просветени хора.
"Може ли толкова умен човек да ни управлява, а ние да тънем в мра
кобесие? - мислеше си Яне. - Дали ако му кажа да освободи народа ни,
няма да го направи?" От самото начало такива мисли се въртяха в гла
вата на новия башпехливанин. Чорлулу Али паша по нищо не отстъпва
ше на султана и така мъжете все повече и повече навлизаха в разговора
за изкуства. Яне виждаше как все по-голямо отегчение се изписва по
лицата на останалите гости.
Храната беше в изобилие и добре подбрана. Повечето ястия Яне въ
обще не беше виждал, но дори и по-простите храни, които познаваше,
бяха сготвени по великолепен начин. Отначало гой се притесняваше и
само плахо опитваше от гозбите. Като хапна малко, гладът го превзе.
Цял ден беше ял само пастърма и от "чудото" на ханджията от "Дсвечи
хане". Този ден не беше ял нормална храна, а се беше борил много пъ
ти. Скоро се нахвърли върху храната. Най-много му харесаха едни мал
ки печени бутчета, залети с вкусен сос. Сигурно бяха от пъдпъдък или

някаква друга птица. Яне ядеше и слушаше разговорите. Другите хора
му се радваха и го насърчаваха. Всички хвалеха силата и уменията му и
преразказваха борбите му. Опитваха се да си припомнят тази или онази
борба и постоянно се допитваха до Яне, като към най-голям авторитет.
Най-накрая се нахрани. През цялото време, докато ядеше, слуги сме
няха течността в една от чашите. Сега, когато се нахрани, отпи от нея.
В чашата имаше вино, което беше охладено и много приятно. Виното
беше с лек малинов аромат и много сладко. То приятно щипеше на вър
ха на езика му и като че ли в него имаше и малко лимон.
- Какво е това? - попита Яне, когато слугите пак смениха чашата му.
- От Кавказ носят лед, с който охлаждаме виното. В него киснем су
шени смокини, стафиди и разтваряме мед. Накисват се и различни бил
ки, слагат се и резенчета зелен лимон.
- Какви билки?
- Това го знае само главният виночерпец!
Яне отпи пак от студената течност и тя все повече му се услаждаше.
Студът пречеше да усеща алкохола и киселия вкус на виното. Прислуж
ниците сменяха течността, когато тя се затоплеше. Студенината прият
но се разливаше из тялото на момчето и така скоро, без да усети да е пил
много, главата му се "завъртя".
Разговорите ставаха все по-интересни и на него все повече му се ис
каше да каже нещо, но не знаеше какво.
По някое време се изправи един мъж и помолен от султана, започна
да рецитира стихове. Яне знаеше добре турски, но все пак му беше
трудно да вникне в смисъла на чутото, а може би виното също беше ви
новно за това. После зад завесата се чу тиха музика и пред султана, във
вихрен танц, се завъртяха няколко танцьорки. Всяка движеше примам
ливо хълбоци и като че ли се опитваше да съблазни султана и гостите.
Яне ги гледаше и пред очите му всичко се въртеше, но не от танца, за-
щото когато притвореше очи, въртенето продължаваше. Вълна на бла
женство се разливаше из тялото му. Той гледаше танцьорките и разбра
колко голяма е разликата между тях и българките. Жените в родния му
край се обличаха съвсем просто и смятаха, че задължението им е да
раждат деца. А жените тук бяха като дявола. Те примамваха мъжете и
ги изкушаваха. За пръв път в живота си Яне се почувства изкушен. Ви
наги беше смятал, че трябва да бъде с жена, която да обича и харесва.
Беше си представял жената, с която е, скромна, тиха и послушна. Тези
жени бяха от друго тесто. Те бяха свободни и ефирни, точно като воа
лите, с които се бяха прикрили. Когато музиката свърши, жените спря
Ill том "Хайдут 353 III глава "Едирне "
ха своя танц. Чак тогава Яне успя да ги разгледа. Най-красивите цветя

на Империята събрани в един букет. Всички те стояха, а гърдите им се
повдигаха от умора. Приличаха на уморени расови коне. Султанът се
наведе напред и хвърли бялата си кърпа в краката на една от тях. Жена
та се наведе и взе кърпата, а после, в знак на благодарност за оказана
чест, я допря до гърдите си. След това всички жени, гледайки към сул
тана, излязоха назад.
- Башпехливан ефенди, харесаха ли ви ханъмите ми? - попита го сул
танът.
Яне се почуди как да отговори. Те наистина много му харесваха, но
не знаеше как да реагира. В Боляровия хан и в България да похвалиш
стопанката не беше лошо, но да кажеш за омъжена жена, че ти харесва
и че танцува красиво, това вече беше обида. Яне беше чувал, че турци-
те са ревниви и не знаеше, ако похвали танца на жените, дали това ня
ма да разгневи султана.
В този момент се намеси Мирза, който го спаси:
- Башпехливан ефенди е останал без глас и е втрещен от красотата и
майсторството в танца на вашите ханъми, о превелики владетелю и по-
велител на всички правоверни!
Султанът се засмя на ловкото измъкване. Той гледаше изуменият
поглед на Яне и всичко му беше ясно.
- Май башпехливанинът не е много сведущ по жените? - шегувайки
се каза Великият везир.
В първия момент Яне не разбра какво точно говорят мъжете.
- Има такова нещо! - призна Мирза. - Той идва от някаква дива стра
на, която била съвсем наблизо.
- Много ли е беден? Нуждае ли се от пари? - попита пак Али паша.
Яне искаше да каже, че е богат и че има пари. Той си представи бо
гатствата на Вълчан и Велко. Сигурно беше много по-богат от всички
тези мъже вкупом. Дали сега не беше възможно да поиска да купи Бъл
гария? Не знаеше колко пари ще му трябват и дали ще му стигнат. Мо
же би не беше лоша идея да попита султана, пък току виж вече има па
ри да откупи България.
- Мисля, че е много беден! Струва ми се, че няма пукната пара! Ос
вен това до тук е дошъл, яздейки муле!
Всички мъже се шегуваха за негова сметка и избухнаха в смях, при
последните думи на Мирза. Яне искаше да се защити. Той не беше
дрипльо. Беше по-богат от всички тези мъже. Той беше горд човек, от
славен род на пехливани. Някога неговият род сигурно беше владял ця
ла Тракия и Загоре.
- Богат съм! - пиянски избоботи Яне и не позна гласа си. - Имам па
ри да купя цяла България!
Яне погледна султана в очите и избоботи неразбираемо.
- Ваше величество, за колко пари ще ми продадете България?
- Какво? - султанът нищо не разбираше от несвързаните думи на но
вия башпехливан. Той говореше не много лошо турски, но си личеше,
че не му е майчин език. Другите мъже обаче разбраха и започнаха не
въздържано да се смеят. Някои от тях така "цвилеха" и "квичаха", че се
търкаляха по земята от смях. По всичко беше ясно, че младият пехли
ванин, макар и добър борец, е много беден. Явно беше израснал в някоя
скромна планинска хижа. Мирза наистина беше прав. Сега обаче, под-
пийнал, той беше започнал да развихря въображението си. Виното и
умората, в комбинация, бяха лоши съветници. Така момчето, зашемете
но от компанията, в която беше попаднало, си беше повярвало, че е не
що много повече от това, което беше. Той явно искаше да впечатли но
вите си познайници и да бъде поне равен с тях, а това бяха едни от най-
богатите хора в света. Мъжете предчувстваха прекрасното забавление,
което щеше да им осигури новият башпехливан.
- Аз мислих башпехливанът да си избере жена за нощта, но той си
пожела цяла държава! Май е по-добре да вървим да спим! Утре вечер,
нека пирът продължи! - каза султанът и всички станаха да го изпратят,
а след това някои останаха да дояждат и допиват.
Вече беше късно среднощ. Яне реши да се прибира. Мъжете не го бя
ха взели на сериозно и сега той се чудеше защо стана така. Прибираше
се към покоите си, подкрепян от Мирза.
На другата сутрин главата го болеше и в ушите си чуваше силен пи
сък, който не спираше, нито намаляваше силата си. Той го караше да се
мръщи и да върти безпомощно глава. Когато Мирза дойде да го събуди,
на него му се стори, че той крещи в ухото му.
- По-тихо! По-тихо! - промърмори младият башпехливан.
Мъжът разбра за какво става въпрос и се усмихна.
- Измийте се със студена вода, а след това трябва да ходим, башпех
ливан ефенди!
- Къде трябва да ходим?
- Как къде? Нали отиваме да ви вземем заем от Ицхак?!
Яне не знаеше, че такъв беше планът. Явно Мирза сам беше решил
това. Той не беше съгласен, но сега не му се спореше, затова покорно
последва мъжа до легена, в който се изми. Пое пешкира, избърса се и се
почувства много по-добре. След това отказа закуската, защото имаше
чувство, че червата му са завързани на възел. Скоро излязоха от сарая.
Стражите отново го поздравиха. В града глъчката още не беше намаля

ла. Повечето пехливани явно още не се бяха прибрали по родните си
места. Яне вървеше гордо изправен, а хората го поздравяваха горещо.
Той отвръщаше на всеки техен поздрав. По някое време се попита дали
се държи подобаващо за един башпехливанин. Чудеше се как ли би се
държал Кая в този момент, ако беше на негова място.
По някое време Мирза кривна от широкия калдъръмен път, по който
се движеха, и влезе в някакви криви тесни улички. Те също бяха застла
ни е големи каменни плочи, но Яне никога не би влезнал сам тук. Даже
не би се сетил, че в тези сокаци може да живее някой богат човек. Ско
ро Мирза спря пред едно разкривено дюкянче, с малки и толкова заца-
пани джамчета, че не беше възможно вътре да се надзърне. Вратата съ
що беше разкривена, но много здрава и беше вкопана в земята, с три
малки каменни стъпала.
Евреинът Ицхак беше висок, сух и прегърбен мъж. Носът му беше
гърбав и тънък, като клюн на птица, и на него бяха кацнали някакви
кръгли неща, през които той изгледа Яне и Мирза. Като видя втория,
Ицхак се усмихна, но не лъчезарно и от радост, а все едно виждаше не
що вкусно за ядене. Той се зарадва на Мирза, като на голяма, мазна,
вкусна хапка.
- Какво ви води насам, към скромното дюкянче на бедния ви роб Иц
хак, Мирза ага? Заемче ли? - мъжът говореше толкова лигаво, все едно
всеки момент щеше да се разтече. Яне не го хареса от пръв поглед. Той
беше точно от тези мъже, който лицемерничат и са способни пред теб
да се мазнят, а зад гърба ти да говорят всякакви пошли неща.
- Не идвам за себе си! - Мирза също заговори с "мазен" глас, като ев
реина. - Идвам заради Яне, новия башпехливанин.
- Това ли е новият башпехливанин?
-Да!
- Трябва да му отпуснем тогава едно заемче!
Докато двамата си говореха, Яне гледаше внимателно евреина. Дядо
му ги беше наричал чифути и още от малък го бяха плашили с тях. Бе
ше чувал, че те отвличат непослушните деца християнчета, после ги
слагат в каци, набиват им дълги пирони, а после търкалят каците и та
ка, докато от детето не изтече цялата му кръв. След това чифутите пият
от тази кръв. Яне сега гледаше, за да види дали евреинът няма да се из
даде по някакъв начин, че е пил човешка кръв.
Яне знаеше, че евреите не са нито християни, нито мюсюлмани, но
не знаеше какви са точно. Беше чувал само, че те се кланят на дявола и
че техният бог е Сатаната.
- Какво заемче ще искате, башпехливан ефенди? - попита го евреи

нът и така го изненада с този въпрос, че Яне за малко да подскочи.
- Ами ъъъъ... - всъщност Яне не се беше замислял какъв заем да ис
ка и въобще не знаеше защо да вземе заем. Все пак трябваше да каже
нещо и той реши.
- Ами двадесет златни пари.
- Двадесет златни пари? - евреинът беше изумен.
Мирза също го гледаше, със силно изненадано изражение на лицето.
- Как така двадесет пари? Че то това е обида за мен. Хората, ако раз
берат, че съм ви дал само двадесет пари, двадесет пари на башпехлива-
на, ще помислят, че съм скъперник или че башпехливанът е неблагона
дежден! Това ще е срам, ефенди! Нека си остане между нас, ще се нап
равя, че не съм го чул!
Мирза ефенди! - евреинът се обърна към него за подкрепа и търсей
ки помощ.
Мирза се приближи до Яне и се наведе към ухото му.
- Какво правете, ефенди? Не ме срамете!
- Колко трябва да взема, за да не ви обидя?
- Най-малкото сто златни пари. Нали после Ицхак ефенди трябва да
се похвали, че ти е дал пари на заем.
- Добре, искам да ми дадете сто златни пари!
- Сто златни пари? - евреинът все още беше изумен. Той явно смята
ше и тези пари за малко.
Яне обаче не се нуждаеше от пари. Съвсем наблизо се намираха пе
щерите с най-голямото съкровище в света и всички те му принадлежа
ха. Защо му беше сега да взема пари на заем от този евреин? Яне все
още не можеше да разбере защо въобще се беше оказал тук. Скоро раз
бра. Всъщност от пари се нуждаеше не той, а Мирза. Мирза взе парите
и се разбра с евреина как и кога Яне да му ги върне.
Двамата излязоха от ехлупеното дюкянче на евреина лихвар, което
миришеше на нещо странно. После веднага отидоха на пазара за живот
ни. През цялото време Мирза беше видимо доволен. Той непрекъснато
си подхвърляше голямата тежка кесия със златни пари и звукът на под
рънкващото вътре злато явно беше като музика за ушите му.
- Кога и колко ще ми платите, башпехливан ефенди? - по някое вре
ме попита Мирза.
- Колко искаш да ти платя? - поинтересува се просто ей така Яне. Ис
каше да види докъде ще стигне турчинът.
- Не съм мислил. Преди да се разделим ще ви кажа.
Яне реши да се пошегува и затова каза:
I ll том "Хайдут 357 III глава "Едирие"
- Мисля, че скоро ще се разделим.

- Какво? - сега вече турчинът беше искрено изненадан, без преструв
ки и лицемерие. Това се хареса на Яне и той се засмя с глас. - Не ми ха
ресва, че господарят се шегува за моя сметка! - намръщен промърмори
Мирза.
Яне знаеше, че Мирза е с него не заради сините му очи, а за да спе
чели от него. Той се беше залепил за него, както пиявица се впива в кра
ка на някое животно. Сам не беше усетил как Мирза беше станал неот
менна част от него.
Мъжът го заведе до конюшната и там двамата избраха кон. Мирза
постоянно повтаряше, че не може башпехливанинът да няма кон. На
Яне му беше толкова безинтересно, че дори не погледна коня. Той се
чувстваше гладен и уморен, но в същото време не можеше да яде, защо-
то му се гадеше. Когато се прибраха, навън вече цареше мрак. Яне вед
нага се отправи към покоите си. Той искаше да легне и да поспи, но
Мирза скоро се появи, раздруса го и настоя да става и да се приготвя за
пиршеството тази вечер.
Мърморейки недоволно, Яне се изправи и започна да се облича.
- Не може! Не може да сте облечен пак със същата дреха! Какво ще
си помислят хората за вас?
- Нямам нови дрехи, а и не виждам смисъл да се обличам всяка ве
чер с нови! Тези са ми съвсем чисти и нови!
- Не! Не! - настояваше Мирза, но Яне повече не му обърна внимание.
Той облече "старите" дрехи и тръгна към пиршеството.
Когато пристигна, всички току що сядаха. Всички го поздравиха.
Султанът отново го покани да седне до него и до Великия везир.
- Утре ще има лов, а после се прибираме в Истанбул! Знам, че мно
го от вас вече копнеят да се приберат в столицата! Знаете, че Едирне не
ми е от любимите градове!
Яне се сети за случката с брата на султана и също разбра защо пади
шахът каза това.
- Каня башпехливана да ми гостува в Истанбул, за да мога да го по
кажа на цялото общество в столицата!
Яне никога не беше имал намерение да ходи до Истанбул. Преди да
дойде в Едирне, той не беше мислил как ще се прибере. Макар че се бе
ше надявал да стане башпехливан, той не беше подготвен за това. Ви
наги беше смятал, че след борбите веднага ще се прибере в Козбунар
или в Бачкьой. Колкото повече оставаше в Едирне, толкова по-неудоб-
но се чувстваше и искаше по-скоро да се прибере. Сега, когато разбра,
че няма да може веднага да се върне, му стана неприятно.
- Много благодаря! - каза Яне. - Аз обаче искам да се върна обратно

откъдето съм дошъл!
- Не може да откажеш покана на султана! - веднага се намеси Мир-
за. - Поканата на султана е заповед!
Яне разбра това и от отношението на останалите хора, които бяха на
сядали около обилната софра, всички те неодобрително клатеха глава.
- Добре, тогава ще дойда! - каза Яне.
Всички явно бяха доволни от отговора и започнаха да си говорят
помежду си. Мирза се приближи до башпехливанина и каза:
- Добре че купихме кон! Ще има с какво да участвате в лова!
- Къде ще ходим на лов и какво ще ловим? - попита го Яне, но в то
зи момент султанът се обърна към него и попита:
- Защо сте дошли сам на борбите, пехливан ефенди? Къде са хората,
които са ви учили и с които сте се борили?
- Така се наложи - Яне разбра, че султанът не знае за познанството
му с Кая и Кара Мустафа.
- А къде сте израснал? Кой ви научи да се борите така?
- Аз съм израснал в един хан, близо до град Станимъка. Иначе съм от
стар пехливански род. Казва се Болярови.
Всички слушаха, но никой не реагира. Явно султанът и свитата му не
бяха големи почитатели на пехливанската борба. С това като че ли тех
ният интерес се изчерпа. Интересът към Яне беше намалял и разгово
рите пак тръгнаха в различни посоки.
Яне хапна много умерено от вкусните блюда. Този път не искаше да
се наяде, а само да опита различните вкуснотии. Вече имаше опит от
предната вечер и не вкуси дори глътка от охладеното подсладено вино.
Сътрапезниците му скоро отбелязаха това и започнаха да се шегуват с
него, но той много добре си спомняше тази сутрин и не искаше да пов
тори грешката от снощи. Снощи беше направил грешка и неправилен
избор, като беше започнал да говори глупости и да предлага да купи
България. Добре че хората бяха взели това за пиянски брътвежи и не им
бяха обърнали никакво внимание.
Така той стоически понасяше шегите на сътрапезниците си, по ника
къв начин не отговаряше и не се чувстваше обиден.
По някое време султанът се обърна към него и каза:
- Башпехливан ефенди, вие обичате ли песните? Обичате ли да пее
те и да четете поезия?
- Може би първо трябваше да попитаме дали е грамотен! - намеси се
Великият везир Чорлулу Али паша.
Яне се почувства малко засегнат и веднага отговори:
I ll том "Хайдут" 359 III глава "Едирне"
- Да, грамотен съм! И обичам да пея!

Никой не очакваше, че отговорът ще бъде такъв и всички бяха учу
дени.
- Какви песни се пеят там, откъдето идвате? Ще ни попеете ли?
Яне никога не се беше славил като голям певец, но вече беше запом
нил, че нямаш право да отказваш на султана, затова реши да пее. Отво
ри уста, а песента сама излезе от гърлото му.

- Цоню ша са бори, Цоню Пехливанин,
с ръце демирлии, с пръсти челиклии.
Никой са не наима с Цоня да са бори,
с Цоня да са бори, с Цоня Пехливанин.
момче аджамия на дванайсет годин с негова сгоденичка,
Първен да каулим: ако те надвия, ша ти отзема, ша ти отзема
младата сгоденица и ша ти отрежа ръцете то лахтете,
Дето Цоню хване, бели меса къса,
Борили са три дни и три нощи, в кръв огънали,
Мъжете слушаха и бяха поразени от силата на песента. Когато Яне

свърши, всички останаха по местата си като зашеметени. Те не бяха
разбрали думите на песента, защото тя беше на български, но бяха усе
тили силата и могъществото на мелодията. Освен това Яне беше прит
ворил очи и си спомняше вечерта преди битката при Караджов камък,
могъщите дебри на Родопа планина и широкото равно поле на Тракия.
Насядалите около султанската софра също бяха усетили древността на
тази земя, защото песента като че ли беше изникнала от тази древност.
Най-накрая султанът проговори:
- За какво се говори в тази песен, башпехливан ефенди?

- За борбата на двама пехливани, единият е от рода на Бимбелите, а
другият е от рода, от който аз произлизам. Разказва се за дядо ми.
- Чували сме за Бимбелите - каза султанът.
- Кой побеждава? - попитаха други мъже от софрата.
- Ние побеждаваме, но всъщност не това е важно - скромно отговори Яне.
- Ще ни изпееш ли още нещо? - попита султанът.
- Пееш много хубаво, пехливан ефенди? - каза Великият везир. - Чух,
че си имал страшно куче!
- Много обичам кучета! - каза султанът. - Утре, по време на лова, ще
ми го покажете!
- То не е ловно, а овчарско - отвърна Яне.
- Нищо, пак ще го видя! Всички са много впечатлени от него! Казват,
че било по-голямо от теле и ви се подчинявало безпрекословно! Това
вярно ли е?
Яне не отговори, но докато говореха за Буря, се сети коя песен да изпее.
- Ще ни попеете ли, башпехливан ефенди? - подкани го отново сул
танът.
Яне се изправи и запя, а силният му глас стисна гърлата на всички
присъстващи. Те не разбираха думите, но усещаха силата и чувството
на песента. А това беше песен, която беше чувал в Родопите и сега тур
ските аги научиха повече за тази древна планина и за българите, откол-
кото, ако бяха отишли там. А в песента се пееше:
Прочул сей, прочул тоз Димо,

Димо ми баш чобанина,
че имал стадо голямо,
че имал лоши кучета.
Никой не може без Димчо
край стадото да наближи.
Де са дочули черкези,
право у Димчови отиват,
назад му ръце свързали
и му стадото подкарват.
Стадото блее, Димчо не тръгва.
Димчо черкези продума:
- Я ми ръцете отвържете
и ми кавала подайте,
аз да си с кавал засвиря,
стадото след кавал ще тръгне.
I ll том "Хайдут 361 111 глава "Едирне
Че се черкезе полъгват,
че му ръцете развързват,
и му кавала подават.
Димчо с кавал засвири,
кавал му свири, говори:
- Юрданке, булка хубава,
я ми кучета развържи,
да си черкези изгонят.
Не го Юрданка разбрала,
най го кучета зачули,
силни синджири скъсали,
бързо при Димчо отиват,
че си черкези разкъсват
и му стадото спасили.
Мъжете пак попитаха за какво става дума в песента. Когато Яне им

разказа, те зацъкаха с език.
- Ей, зли кучета! - каза един от гостите.
След това всички гости замолиха Яне да им попее още. Момчето бе
ше изненадано от това как тези властни и богати мъже, изведнъж бяха
станали наивни и като деца, с широко отворени очи, слушаха песента,
а след това чакаха да им я преведе. По всичко си личеше, че те много я
бяха харесали. Тогава Яне се изправи и запя. Песента се лееше от гър
лото му и като че се носеше над могъщите гънки на Родопа планина.
Той пееше, но мъжете чуваха там, отнякъде далеч, една самотна гайда,
която му припяваше. Турските бейове, паши и везири стояха като
омагьосани и не можеха да разберат откъде чуват звука на гайдата, а
Яне пееше:
Излел е Делю хайдутин,

хайдутин ян кесиджия
в Домбровци и Караджовци.
Оттам си Делю зароча
деридеремскем айяне,
айяне, кабадайе:
- Две лели имам в селоно,
да ми ги не потурчите,
да ми ги не почорните,
че кога флезем в селоно,
млого щат майки да плакнат,
по-млого млади невести,

дете ще в корем поплака.
Гюлсюме Делю зароче:
- Варди са, Делю, чувай са,
че ти са канят, Делю лю,
деридеренски айяне,
айяне, кабадайе.
Сребърен куршум ти леят,
та ще та, Делю, прибият.
- Гюлсюме, любе Гюлсюме,
не са е родил чилякън,
дену ще Деля убие.
Когато момчето спря да пее, всички като зашеметени останаха още

дълго време така зяпнали, с широко отворени уста.
- За какво се пее в тази песен? - попита султанът.
Яне веднага осъзна какво ще стане, ако преведе смисъла на думите
на песента и че гневът на султана ще се стовари върху него. Той въоб
ще не беше преценил какво пее и какво ще стане, ако владетелят или
Великият везир разберат за това, което се пее.
- Аз, такова - изхънка Яне, - тази песен е на някакъв древен език и са
мият аз нищо не разбирам. Доколкото знам, разказва се за могъщество
то на планината от която е тази песен, Ваше величество!
- Усетих, и аз усетих, че за това става въпрос! - каза султанът.
Беше му се разминало, чак сега Яне успя да огледа лицата на остана
лите мъже. По напрегнатото изражение на някои от тях той разбра, че и
те може би са разбрали думите или пък бяха усетили смущението му.
Яне беше чувал, че много от владетелите на Империята не са турци, че
след тях има арменци, гърци, сърби, грузинци и дори българи. Дали ня
кой от хората, които бяха насядали на султанската софра, не бяха бълга
ри и не бяха разбрали думите на песента?
В този момент музиката засвири и отново се появиха танцьорките. В
края на танца султанът отново хвърли кърпа в краката на една от жени
те. Май не беше снощната, но Яне не беше сигурен. На втория танц сул
танът каза:
- Тази вечер вече щс си избереш ханъма, башпехливан ефенди! Само
я посочи!
Въпреки че нямаше никакво намерение да бъде с жена, Яне посочи
към една от жените, без дори да я погледне как изглежда. Той избра са
мо за да не се шегуват пак всички с него.
I ll том "Хайдут 363 III глава "Едирне
Скоро гостите се прибраха в стаите си. Този път на Мирза не се на

лагаше да го подпира.
Когато стигнаха вратата на спалнята, Мирза, като намигна, каза:
- Тази нощ да се представите добре! Да бъдете със султанска ханъма е
изключителна чест! С такова нещо не могат да се похвалят много хора!
Чак сега Яне се сети, че беше избрал една от танцьорките. Той беше
забравил за това.
Влезе в спалнята, леглото беше широко и с балдахин. Това беше най-
доброто и меко легло, в което някога беше спал. Легло достойно за сул
тан. Предната вечер беше спал като къпан в него. Сега, когато видя, че
леглото го чака оправено от прислужниците, а в стаята няма никого, той
си отдъхна. Бързо се съблече и се мушна в хладните копринени завивки.
Усещането беше страхотно. Предната вечер за пръв път беше спал в коп
ринени чаршафи и това страшно много му хареса. Сега легна в тях и за
почна да се движи. Удоволствието беше огромно. Само след няколко дни
щеше отново да се завива в черги и козяци и да спи върху твърдата земя.
Искаше цял живот да продължи така да лежи. В този момент чу тих шум,
погледна и учуден видя една ръка, която разгръщаше балдахина от стра
ната на краката му. Това беше същата онази жена, която по време на тан
ца си беше избрал. Тя беше много красива, облечена в тънък тюл, а ко
сата й се спускаше на вълни по раменете й. Дрехата й беше ефирна и той
виждаше меките извивки на тялото й. Погледът на Яне се плъзгаше по
тях и не можеше да го спре. Жената повдигна чаршафа от страната на
краката му, а после бавно, като змия, се хлъзна нагоре. Яне стоеше без
да помръдва. Освен извиващото й се тяло, през известно време чувства
ше меките й сочни устни. Той искаше да стане и да обясни, че не може
да бъде с жена просто ей така. Винаги беше мислил, че трябва да обича
жената с която е. Никога не беше допускал, че тя ще бъде непозната.
Друга част от него обаче искаше да остане, каквото и да става. На сут
ринта щеше да мисли. Искаше да прекара нощта е тази жена, пък после
щеше да се бори със съвестта си. Въпреки това скочи като ужилен.
- Не мога! - каза той.
- Защо? Не ви ли харесвам вече, господарю! - танцьорката беше мно
го красива, очите й бяха сини като чисто планинско езеро, в което се от
разява синьото небе. Сега тя го гледаше с огромните си тъжни очи и бе
ше разочарована. На Яне му стана много тъжно за нея. Той не искаше
да я отблъсква, нито да я обижда. Освен това тя наистина много му ха
ресваше.
- Много ми харесваш, но не те обичам. Всъщност аз въобще не те
познавам. Как се казваш?
Докато говореше, Яне търсеше дрехите си, за да ги облече и да прик

рие голотата си.
- Имам две имена, господарю, едното е християнско, другото - след
като приех исляма.
- Как беше християнското ти име?
- Казвах се Емилия.
- А сега?
- Името ми сега е Емине.
- Емине! - Яне повтори името й.
- Какво стана, за да стигнеш до тук?
- Не искам да си спомням, господарю. Един ден ме отвлякоха в роб
ство и ме закараха в Истанбул, където ме продадоха. Купиха ме за харе
ма на султана.
- Как е в султанския харем?
- Забранено ни е да говорим за това!
- Тук сме само двамата - учуден отвърна Яне.
- Тук и стените имат уши, господарю!
Яне вече се беше облякъл, а жената беше легнала в леглото му и се
беше завила до брадичката.
Двамата останаха така и разговаряха цяла вечер. Яне научи много не
ща за жените на султана и за харема, разбира се, без подробности. Той
говореше с жената, само и само, за да не легне при нея. Така останаха
чак до сутринта. После изпрати жената и чак тогава си легна.
Стори му се, че само след миг Мирза го хвана за рамото и го раздруса:
- Ставайте, господарю! Чака ни лов!
- Навън е още тъмно! - възропта башпехливанът.
- Добре сте се забавлявали снощи! - каза Мирза, като му намигна.
- Да! - отговори Яне и не пожела да обяснява повече.
След закуска повечето от мъжете, които участваха в пиршеството,
облечени в стегнати дрехи, се качиха по конете. Яне също възседна своя
кон. Той никога не се беше отличавал като добър ездач и сега, когато ях
на коня, изпита големи трудности. Движеше се най-отзад, в края на гру
пата. Буря го следваше.
- Много голямо и силно куче! - отбелязваха всичките ловци.
- Как се казва? - попита по някое време султанът.
- Буря! - каза Яне, но произнесе името на кучето на български.
- Какво означава това на турски?
- Бора! Името й е Бора*.
Цялата дружина, предвождана от султана, се отправи бавно към една
красива местност, в близост до Едирне. Тя беше хълмиста и само тук-
*бора тур. - буря български
Ill том "Хайдут 365 III глава "Едирне "
там имаше изникнали дръвчета, които правеха всичко да изглежда като

че ли е нарочно засадено. Мястото изглеждаше като голям парк. Това,
което изуми Яне, беше, че нито един от мъжете не беше въоръжен. Ни-
то един нямаше пушка, нито лък у себе си. Как щяха да ловуват и с как
во, Яне така и не можа да разбере. Най-накрая стигнаха до една долчин-
ка. Там беше разпъната шатра, а на забити в земята специални колове с
поставки, бяха накацали много соколи, които имаха на главите си краси
ви кожени качулки и огласяваха цялата местност с пронизителните си
писъци. Ето как щяха да ловят - със соколи. Яне само беше чувал за ло
ва със соколи, но досега никога дори не беше наблюдавал такъв лов.
Около соколите обикаляха много мъже, облечени с бели дрехи. Това бя
ха хората, които се грижеха за тях. Както си яздеше, султанът и свитата
му поемаха по някой сокол и така тръгваха на лов. Яне нито имаше ръ
кавица, нито знаеше как да ловува. Когато дойде неговият ред и доган-
джиите му предложиха сокол, той отказа. После тръгна след ловците. Не
можеше да разбере този лов. Всъщност хищните птици извършваха це
лия лов, а мъжете отдолу само им подвикваха разни неща. Що за лов бе
ше това? Той знаеше, че ловците едва ли ще ядат от улова, но дори и да
ядат, той не би стигнал и за малка част от трапезата им. Явно този начин
на лов им доставяше удоволствие. Яне знаеше, че ловът със соколи е
привилегия само за най-знатните и богатите. Отначало му харесваше да
гледа как хищните птици се стрелкат и как ловят останалите птици, но
скоро вратът му се схвана и той слезе от коня. Той водеше поводите на
коня, бавно се разхождаше и си играеше с Буря. Мирза не беше взел
участие в лова и Яне съжали за това. Отначало му беше приятно да ос
тане за малко насаме със себе си, но скоро му стана скучно. Така той вър
веше и си мислеше за това, което се беше случило и за това, което пред
стои. От доста време насам не беше имал време да остане насаме със се
бе си. Следващите дни щеше да придружи султана до Истанбул, а след
това искаше да се прибере при дружината си. Беше ги изоставили, иска
ше да види какво правят това лято, което вече беше в разгара си.
Докато се разхождаше, наляво-надясно прелитаха увлечени в лова
конници. Вече беше преминало обед, но никой като че ли не се сещаше
за ядене. Всички бяха толкова погълнати от това, което правеха. Яне ви
дя малка горичка, на върха на едно малко полегато хълмче. Тя стоеше
като малък оазис и той реши да се подслони под нейните сенки, да си
застеле някоя дреха на сянка и да полегне. Цяла вечер не беше спал и
сега се чувстваше много уморен. Бавно вървеше натам и изведнъж ви
дя един конник, който летеше, яхнал гърба на прекрасно животно. Бя
лата му, като на арабите, дреха се развяваше от вятъра и създаваше впе
чатление, като че ли кон и ездач са едно цяло, което лети и се носи над
земята. Устремът в животно и ездачът беше толкова голям, че от тях се

виждаха само две лица. Яне не беше много близо, но веднага го позна,
това беше султанът. Той не можеше да откъсне очи от гледката, която
препускащият владетел представляваше. "Роден е за водач! - мислеше
си Яне. - Сигурно е велик воин!" И в този момент се случи нещо нео
чаквано. Султанът тъкмо прелиташе покрай горичката, към която баш-
пехливанинът беше тръгнал, когато изведнъж някаква сила го сграбчи и
го свали от гърба на коня. Това стана толкова бързо и така изненадващо,
че в първия момент Яне не разбра какво става. Отначало помисли, че му
се е сторило, затова премигна и пак погледна. Конят беше продължил
вихрения си бяг, а султанът лежеше на земята, а дрехата му се движеше
точно както ранените и свалени от соколите гълъби пърхат на земята.
Вятърът я подмяташе и си играеше с нея и това вече не беше онази ве
личествена дреха, а някакъв дрипав парцал, под който не се забелязва
ше никакво движение. Яне пусна поводите на своя кон и се втурна към
върха на хълма. Буря го изпревари, тичайки нагоре. Какво се беше слу
чило? Каква сила беше свалила султана от седлото? Дали се беше уда
рил в някой клон, или дрехата му се беше закачила, не знаеше, но и се
га това нямаше значение. Трябваше бързо да се увери, че Ахмед III е
жив и е добре. Когато пристигна, владетелят все още лежеше по лице,
върху каменистата земя. Дишаше, но беше в несвяст, а от челото му те
чеше тънка струйка кръв. Тюрбанът му беше излетял някъде и Яне ви
дя косата му. Владетелят имаше благородно изражение дори и без тюр-
бан, а косата му беше дълга и прошарена.
Докато се беше борил като пехливан, неведнъж му се беше случвало
да загуби съзнание или така да удари някого в земята, че той да припад
не. Много пъти му се беше налагало да върне човек от гова състояние.
Това ставаше като се напръска лицето на човека с вода, като му се измие
челото и му се ударят няколко леки шамарчета или друг специален на
чин, който само Боляровите знаеха. Яне обърна ударения мъж по гръб.
Вода нямаше, понечи да плесне султана, но не посмя. Какво щеше да си
помисли някой, ако го видеше да удря шамари на негово величество сул
тана? Тогава реши да използва Боляровия начин. Хвана и силно стисна
нокътя на султана, точно там, където той свършваше и започваше кожич-
ката на пръста. Резултат нямаше. Яне смени пръста и пак стисна, но то
зи път много по-силно. Султанът изохка и се раздвижи.
- Какво става? - объркан попита той.
- Нищо, Ваше величество, паднахте от коня.
Султанът опита да се раздвижи, но цялото тяло го болеше. Сега като
видя, че владетелят е жив, на Яне му олекна. Лошото беше, че може да
има нещо счупено.
Ш том "Хайдут 367 III глава "Едирне
- Лежете така и не мърдайте! - каза Яне, след което заповяда на куче

то. - Буря, пази на място!
Кучето се закова до султана, а Яне се затича да хване коня си. Там, под
седлото, имаше бъклица с вода. Животното беше спряло на едно място и
пасеше оскъдната трева, която се подаваше между камъните. След като
го хвана, направи носилка от жилавите клони и пренесе султана на сян
ка под дръвчетата. Скоро останалите ловджии и прислужниците, както и
личната охрана на султана от сеймените, щяха да открият коня му без ез
дач и щяха да дойдат. Когато с помощта на коня Яне пренесе султана на
сянка, постави го да седне и му даде да пийне вода. Султанът все още из
питваше болка, но вече по скоро само в таза и гърба. Не беше схванат из
цяло или парализиран, както се притесняваше башпехливанинъг. След
това двамата се заговориха. Яне искаше да разсее султана, за да не мис
ли за болката. Говореха като обикновени хора, като че ли се познаваха от
много време и бяха израснали заедно. Като че ли бяха равни.
Така както си говореха сладко, на няколко пъти Яне се изкушаваше
да заговори за това да купи България, но винаги в паметта му изплува
ше онази вечер и това го възпираше.
Мина много време преди да се видят няколко черни врани коня да
препускат долу. Те летяха и кръстосваха цялото поле, бяха като обезу
мели и видимо търсеха някого или нещо.
- Сеймените ви търсят! - каза Яне.
- Ако разчитах на тях, вече щях да съм мъртъв! - каза султанът. - Доб
ре че беше ти да ми помогнеш, башпехливан ефенди! Някой ден за то
зи ден ще се пеят песни! Затова дръж! - като каза това, султанът свали
голям пръстен, който имаше формата на листо, но обло и издуто, по-
скоро беше като връх на дворец или минаре. Той беше кух и целият
представляваше красиво изваяни арабски йероглифи. Яне отказа на ня
колко пъти, но султанът просто му го мушна на пръста.
Конниците видимо бяха разтревожени. Яне яхна своя кон, за да ги
повика.
После ловът изведнъж свърши и всички тръгнаха след колата, в която
султанът се возеше към Истанбул. Сеймените се бяха забавили, защото
отначало, след като открили коня на султана, помислили, че той се раз
хожда и се нуждае от спокойствие. Скоро обаче се беше появил соколът
му и доганджията вече ги беше разтревожил докрай. Повечето сеймени
благодариха на Яне за това, че беше помогнал на господаря им. Яне зна
еше, че те са еничари, но вече не можеше да изпита омраза към тях.
Докато пътуваха така, Яне помоли да се види с Великия везир Чор-
лулу Али паша. Везирът го повика и Яне се приближи. Мъжът беше ви
димо притеснен.
- Благородни Чорлулу Али паша - започна Яне, - разрешете ми да ви

притесня с нещо толкова незначително, каквото съм аз и то точно в то
зи момент! Но в плановете ми не влизаше да пътувам до Истанбул и ви
моля да ми разрешите да се прибера там, откъдето съм дошъл, защото
сигурно много хора ме чакат!
- Първо да ви благодаря, башпехливан ефенди, за това, че сте спаси
ли и сте помогнали на нашия превелик владетел! Защо искате да си хо
дите? Знаете ли как ще се разгневи султанът, ако реши да ви изкаже бла
годарността си и разбере, че съм ви разрешил да ни изоставите? Не мо
га да ви разреша!
Така Яне, оклюмал, беше принуден да последва процесията.
Истанбул беше наистина чуден град. Настаниха го в собствени покои,
в най-големия и важен султански дворец - Топкапъ сарай. Султанът бе
ше лошо ударен и известно време не можеше да става и да ходи. Яне раз
полагаше със собствени прислужници, които откликваха на всяко него
во желание. Мирза непрекъснато беше с него. Двамата всеки ден изли
заха и обикаляха града. Това беше най-големият град на света. В него бя
ха събрани всички народи и всичко, което се произвеждаше някъде из
света. Яне обикаляше града като омагьосан, а когато вечер се прибира
ше, се чувстваше като пребит. Един ден попаднаха в дюкянче, където
еничари, моряци, а и всички други си правеха татуировки. С игли чове
кът вкарваше бои в кожата на хората и рисуваше и пишеше това, което
всеки си поискаше. Срещу една златна пара на вътрешната страна на ля
вата предмишница Яне татуира следния текст, но за по-загадъчно го на
писа с арабски букви, а там пишеше: "Едирне 1706 лето по Иса, башпех
ливан Яне Боляров." Отначало всичко приличаше на кървава пихтия,
смесена със синя боя и той съжали, че си я направи. За да не го боли, по
съвет на Мирза, беше изпил бутилка вино и затова може би не осъзна
добре какво точно беше направил. По-късно, когато татуировката се обе
ли, на Яне започна много да му харесва и постоянно я поглеждаше.
Когато султанът се пооправи, отново започна всяка вечер да органи
зира пиршества. Той обеща на Яне, като башпехливан, една година из
дръжка за негова сметка, за да може през тази година новият шампион
да мисли само за борба. Яне се усмихна, защото откакто беше със сул
тана, дори за миг не се беше замислял за борбата. Освен това разбра, че
се задължава, ако е жив и здрав догодина, пак да се яви на борбите, за
да може да защити титлата си.
Когато султанът настояваше много да си избере жена, Яне всеки път
избираше Емине и прекарваше нощите си с нея. Двамата не правеха ни
що, само разговаряха. Умна жена беше Емине, доста по-възрастна от
него и все повече му допадаше.
Ill том "Хайдут" 369 III глава "Едирне
Животът в столицата му се услади, но все по-често мислеше за сво

ите кауци. След като на няколко пъти попита султана да го пусне, а той
всеки път отказваше, Яне реши и за да си "уплътнява" времето, предп
рие обиколка из пехливанските школи на Истанбул. Всички го познава
ха и го посрещаха много добре. Предлагаха му шербет и се радваха на
присъствието му. Понякога го молеха да покаже някоя хватка или да се
побори с най-добрия им борец. Яне никога не отказа и скоро всички за
почнаха да разказват колко добър и човечен е новият башпехливанин.
За него вече се разказваха легенди, дори имаше измислена песен за
него. Една вечер Мирза доведе при него един просяк, който извади ин
струмент, подобен на гъдулка и засвири на него. В песента се разказва
ше за това как Яне е победил Кая, как е дошъл с магаре на борбите, ко
ето не беше съвсем невярно, но имаше и пълни лъжи, например, че е
дванадесетгодишен. Имаше и верни неща, че е бил най-лек и слаб на
вид, разказваше се как е спасил султана и че е човек от народа. Някои
от нещата бяха преувеличени, например, че е учил всички пехливани в
Истанбул и че е сирак. През цялото време Яне се споменаваше като Яне
Пехливан, което много му хареса и го изпълваше с гордост. Най-накрая
в песента наричаха Яне "султан на бедните". На султан Ахмед III това
едва ли щеше да се хареса. Въпреки това Мирза плати щедро на човека
и му поръча всеки ден, по много пъти, да пее песента за Яне Пехливан.
Лятото вече преваляше. Една вечер споменът за Родопа и кауците се
върна в мислите на Яне с нова сила. Както си бяха полегнали и се хра
неха, Великият везир каза на султана.
- Пак някакви хаирсъзи са се навъдили из Румелия. Обират кервани
те и разсипват стоката. Предвожда ги някой, на когото казват Кара Иса
(Черният Исус или Черния Христос).
- Това в кой санджак е?
- Станимашки.
- Кая ефенди ли го управлява?
- Не, Кара Мустафа го наследи.
- Да изпратим тогава спахии, да ги бастисат тия хаирсъзи.
- Кого да пратим, султан ефенди?
- Ти реши!
Яне слушаше разговора между султана и Великия везир и не може
ше да повярва, че те говорят за неговите кауци. Беше сигурен, че Кара
Иса е именно Кара Тозю. Явно байрактарят му не се беше стърпял и сам
беше започнал да спира кервани и да ги обира. Яне трябваше веднага да
се върне в Родопите и да ги спаси.
На следващия празник Яне се обърна към султана.
- Ваше величество, превелики владетелю на всички правоверни,

имам една молба към вас! Лятото вече си отива, вече няколко месеца
съм при вас и съм благодарен за вашето превелико гостоприемство, но
трябва да се върна! Мъчно ми стана вече за моите съселяни и за родни
ните ми!
Султанът остана безмълвен известно време.
- Ще те пусна да си отидеш, но после искам да се върнеш при нас!
Яне беше готов да каже всичко, само и само султанът да го пусне.
Той обеща всичко, което султанът поиска.
На другата сутрин напусна Истанбул. Беше препасал ятагана, кама
та, беше затькнал пищова, подарен му от Кара Тозю и беше сложил сул
танския пръстен. Буря го следваше, а Мирза, който цяла вечер се беше
мръщил, все пак беше решил да последва башпехливанина. От стоене
то в сарая и навъртането до султанската трапеза, турчинът беше започ
нал неудържимо да пълнее. Още по-недоволен беше, защото му се на
лагаше да язди мулето. Така тази малка група напусна Истанбул и тръг
на по пътя към Едирне, наречен Цариградски път, а по-късно пътят во
деше и към Филибе, София и Белград.
Яне вървеше бавно. Потерята още не беше тръгнала и може би няма
ше въобще да тръгне, защото лятото вече свършваше и скоро щеше да
настъпи есента и зимата, така че нямаше защо да бързат. Въпреки уси
лията на Мирза бяха останали още малко от златните пари на Ицхак.
Където и да отидеха, турчинът оповестяваше, че в хането ще присъства
самият башпехливанин, който се връща след победа от борбите в Едир
не и няколкомесечно гостуване при самия султан. Мирза искаше най-
добрите стаи и специални условия и отношение към тях.
Хората винаги се впечатляваха от думите на Мирза. От поколения те
и техните предци не само, че никога не бяха имали шанс даже да зърнат
великия владетел на Империята, но и не познаваха хора, които да са го
виждали. А какво да се говори за хора, които са седели на една софра с
него. Тъй като Яне категорично отказваше да участва в "представлени
ята" на прислужника си, Мирза беше много търсен и до късно мъжете
омаяни слушаха историите му. Една вечер Яне се заслуша в тях и отк
ри, че турчинът разказва историите, в общи линии точно, но доста пре
увеличено. Знаеше, че няма смисъл да го поправя, защото хората иска
ха да чуват точно това и Мирза им го разказваше. Хората искаха да слу
шат такива истории и това получаваха, а след това сами си ги прераз
казваха. Мирза най-много говореше за Яне, но понякога разказваше за
султанските сараи, за харема и за самия велик владетел на всички пра
воверни и сянката на Аллах на земята.
I ll том "Хайдут " 371 III глава "Едирне"
От пътуването и от това, че бездействаше, една вечер Яне не издър

жа, стана и започна да върти ятагана, като преди това беше накарал
Мирза да се качи на леглото си и го предупреди да не мърда от там. Яне
въртеше ятагана, а Мирза на няколко пъти се опитваше да го заговаря.
Българинът знаеше колко е опасно, ако дори за миг загуби концентра
ция, затова не му отговаряше. Когато свърши, въпросите "полетяха"
един след друг.
- Откъде един пехливанин гяур знае да върти така майсторски ята
ган? Имате ли и друго скрито умение? Аскер ли сте били?
Яне не го слушаше, за да "запуши" устата му, го накара, с една пред
варително подготвена сопа, да му партнира. После даде ятагана на
Мирза. Той го огледа и каза:
- Много добро старо оръжие! Сигурно струва много пари, откъде вие
имате такова оръжие в себе си? Това е оръжие, достойно за паша!
Яне отново не отговори. Той го накара да прави определени движе
ния, а той нанасяше със сопата ударите, които беше видял да упражня
ват двамата еничари в онази нощ преди борбите. После отработи и от
делните ситуации.
Мирза беше изумен от бойните му умения с оръжие. Той също има
ше познания по въртене на ятаган. На шега Яне попита:
- Откъде, Мирза ага, имате толкова добро държане на оръжието?
- Цял живот съм бил в двореца, познавал съм се с най-добрите вои
ни на Империята. Лично предвождах Кая години наред. Само дето съм
ги гледал знам всичко това.
- А можете ли да ми кажете как се нарича оръжие, с което се работи
така и изглежда така? - като каза това Яне описа оръжието, което беше
видял в Едирне и което цял живот беше мечтал да открие. Мирза вед
нага се сети.
- А, това оръжие ли? То е персийско и се нарича медж.
- Медж - повтори Яне.
Името на оръжието се произнасяше много трудно на български. До-
като вечерта Яне лежеше в леглото, а сънят бягаше от клепките му, той
си повтаряше името на персийското оръжие. Най-накрая заспа. Когато
се събуди, вече беше взел решение. Реши да побългари името на оръжи
ето и да започне да го нарича меч. Така звучеше много по-добре на бъл
гарски, а и по-лесно щеше да се произнася и пише.
Така всяка вечер преди да си легнат, Яне и Мирза упражняваха тех
никите на меч срещу ятаган. Пътуването се проточи, защото където и да
престояваха, ханджиите се опитваха да ги задържат да останат колкото
се може по-дълго. Те се опитваха да ги задържат, защото около Мирза
веднага се събираше огромна тълпа, стичаха се хора и от съседните се

ла, "жадни" за неговите истории. Така ханът се изпълваше с хора. кои
то освен, че ядяха и пиеха, и носеха пари на ханджията, после щяха да
разказват къде са видели башпехливана на султана и така години наред
хането щеше да се слави с това. Освен това всички ханджии се гордее
ха, когато Мирза им разкажеше, че Яне е израсъл и че произхожда от
Боляровия хан. Те го смятаха за свой син и се гордееха с него. Нерядко
престоят на двамата беше напълно безплатен. Яне се дразнеше, че Мир
за го използваше да организира нещо като представление и ако той все
пак бързаше да се прибере, турчинът за никъде не бързаше и нарочно се
бавеше, като удължаваше престоя им на определени места.
Най-накрая стигнаха до Хаджи Елиз махала (днес Първомай). От тук
можеха да поемат по два пътя. Трябваше да кривнат вляво и да тръгнат
или към Козбунар, пътят водеше до Станимака, или да продължат още
малко към Филибе и на следващото кръстовище да завият наляво. От
там пътят пак стигаше до Станимака, но минаваше покрай Боляровия
хан. Яне се чудеше накъде да поемат. След дълъг престой в хането, най-
накрая беше принудил Мирза да тръгнат.
Така двамата яздеха, Яне на гърба на коня, а Мирза на гърба на му
лето. Зад тях ги следваше Буря. Вече се прибираха. Още тази вечер мо
жеха да бъдат в Козбунар или в Боляровия хан, или ако поискаха може
ха да стигнат и до Станимака. Яне вдиша от родния въздух с широки
гърди. Мирза, въпреки непрекъснатото мрънкане, все още яздеше муле
то, защото Яне искаше да върне якото и издръжливо животно в Родопа,
където му беше мястото. Не искаше излишно да харчи пари за кон за
своя прислужник. Това правеше Мирза нещастен и той постоянно го по
казваше. Според него беше унизително, помощникът на башпехливана
да язди нещо друго освен скъп жребец. Тъй като се прибираха, Яне та
зи сутрин не беше втъкнал ятагана си в силяха, а го беше опаковал в
денка. Знаеше, че Кара Мустафа властва над Станимака и не искаше ня
кой от неговите аскери да види ятагана на агата си, закачен на силяха на
някакъв пътник. Затова Яне беше хванал в ръка парчето сопа, което бе
ше използвал като меч. Той го беше обелил, а после го беше пекъл на
огън, точно така, както чобаните пекат своите сопи и геги. Дървеният
меч беше станал здрав и тежък. Той го беше избрал от дрян, защото дър
вото беше тежко и силно. Трябваше да бъде такова, за да не се нараня
ва от ударите в острието на ятагана. Сега, за да не си губи времето, до-
като пътува и да върши нещо полезно, Яне беше хванал в ръката си дър
вения меч и се упражняваше с него.
След като помисли, реши да тръгне към Козбунар. Още тази вечер
щеше да се види с Василка. Как ли щеше да се зарадва старата жена, ко-
Ill том "Хайдут " 373 111 глава "Едирне"
гато разбере, че е станал башпехливан? Изведнъж Буря цялата настръх

на. Яне учудено погледна кучето, искаше да разбере какво става. Когато
вдигна поглед, разбра, че отвсякъде бяха обградени от конници. Те не бя
ха дошли по пътя, защото не ги бяха видели. Явно бяха дебнали скрити
в околните храсти и ниските дръвчета. Яне веднага разбра, че това са
бандити, които причакваха пътници и ги обираха. Лъч на надежда се по
яви, дали сред тях няма някой от неговите кауци, но не разпозна никого.
- Стой! - извика този, който явно им беше главатар. Яне дръпна юз
дите на коня, макар той да не се движеше. - Кои сте вие и какво прави
те тук?
Яне знаеше, че е безсмислено да се опитва да запази парите си, как-
то и няма никакво значение какво ще отговори, но все пак трябваше не
що да каже.
- Пътници сме, ага ефенди.
- Пътници?
В този момент Буря, която през цялото време беше стояла нащрек,
изненадващо скочи към мъжа, той се дръпна, но храброто животно го
докопа за крака. Болката явно беше силна, защото мъжът започна да ви
ка и да се върти. Останалите мъже се чудеха какво да направят. Те не
можеха да застрелят или да посекат кучето, защото конят на главатаря
им пречеше. Яне се възползва от объркването. Той извади пищова и
гръмна най-близкия бандит в главата. Пищовът на Кара Тозю беше бе
зупречен. Той пръсна главата на нещастника и опръска с кръв и мозък
всички бандити. В следващия момент настъпи суматоха. Всеки се вър
теше и се опитваше да направи нещо, но конете на бандитите се бяха
уплашили от изстрела и не се подчиняваха. Яне държеше в едната ръка
дървения меч, а в другата - кесиджийската кама. Той искаше да убие
още няколко от бандитите, но не можеше, защото конят му беше пощ-
ръклял и точно когато той издебваше някого в гръб и се приготвяше да
го прободе, проклетото животно тръгваше в друга посока. Мулето на
Мирза съвсем полудя. Като биеше къчове, то запраши през къра и вдиг
на облак прах след себе си. Двама-трима от бандитите се втурнаха след
него. Те сигурно помислиха, че Мирза е тръгнал да дири помощ, но Яне
знаеше, че всъщност помощникът му не може да се справи с капризно
то и своенравно животно.
От конете се вдигна прах, който пречеше както на бандитите, така и
на него. Скоро вече нищо не виждаше. По едно време му се мерна Бу
ря, която все така висеше на крака на тартора на бандитите. Цялата му
цуна на кучето беше в кръв, кръв се стичаше и по крака на мъжа, и по
хълбока на коня. След малко Яне изгуби от поглед кучето и пред очите
му пак се завъртяха лица и конски муцуни. По някое време се чу изст
рел, а след това силно квичене и вой. Цялото движение изведнъж спря.
Прахът се вдигна и Яне видя тежко дишащата Буря, лежаща на земята.
От устата на любимото му куче излизаше кървава пяна, а отстрани ви
дя дупката в тялото й. Башпехливанинът гледаше умиращата Буря, коя
то толкова пъти го беше спасявала и сърцето му се късаше от мъка. За
ля го вълна от гняв. Той стискаше пръчката и камата в ръце.
Главатарят беше успял да извади пищова си и да стреля по кучето.
Сега обаче припадна и се смъкна на земята. Няколко от бандитите ско
чиха да му помогнат. Яне стоеше и гледаше останалите нападатели от
крито в очите. Войводата беше обезвреден, кой ли беше байрактарят?
Скоро тримата доведоха Мирза, друсащ се върху гърба на мулето. Той
изглеждаше трагично. Явно бандитите го бяха ударили или той сам бе
ше паднал, защото от крайчеца на устата му се стичаше тънка струйчи-
ца кръв. Яне скоро разбра кой е байрактарят.
- Ако някой мръдне, ще ви убием! - страховито извика мъжът. - Кои
сте вие? - продължи той.
- Ние сме пътници - отговори Яне.
Докато двамата си говореха, мъжете отнесоха припадналия си водач.
- Как се казвате? Теб как те викат, бе? - обърна се новият водач на
бандитите към Мирза.
- Ами аз, ъъъъ...
- Какво, бе, да не си забрави името? Не се ли казваш Мирза?
Мирза се сети, че не трябва да признава и каза:
- Казвам се Митко.
- Че ти не си българин, защо лъжеш?!
- Българин съм! - заинати се Мирза.
- Абе ти на луд ли ме правиш? Мен, Дели Узун? Я се прекръсти!
Мирза така и не се прекръсти, но все така настояваше, че се казва
Митко. Яне разбра как се казва новият водач на бандитите. От одеве той
се опитваше да запомни лицата на бандитите. Чудеше се дали те са бъл
гари, турци, черкези или арнаути. Сега вече знаеше, че поне главатарят
е българин. Дели Узун - беше го чувал отнякъде, но сега не можеше да
се сети откъде.
- Ти не си ли Яне? - погледна Дели Узун към Яне.
Яне разбра, че няма смисъл да отрича. Бандитите ги чакаха нарочно
и то точно тях. Момчето нямаше намерение да отговаря, затова бръкна
в денка, под зорките погледи на мъжете и извади каука, който през ця
лото време беше до него, свали чалмата си и го сложи на главата си.
- Каук! Каук! - възкликнаха околните хора. - Това е каук!
- Каук не каук, платили са ни да ги заловим!
Ill том "Хайдут 375 111 глава "Едирне”
Сега вече на Яне всичко му стана ясно. Някой беше платил на банди
тите да ги причакат и да ги пленят, но не и да ги убият. Кой ли беше по
ръчал това? Дали Кара Мустафа, Кая или Борю Белята?
- Ако някой посегне към мен, да се смята за мъртъв! Моите другари
кауци ще го открият и ще го убият!
Яне усети как тези, които го бяха обградили, се разколебаха. В този
момент той скочи напред и нанесе силен удар в главата на този, който
се наричаше Дели Узун. Мъжът се свлече на земята. Дървеният меч та
ка издрънча в главата му, че Яне помисли, че я е пръснал. След това той
нападна другите бандити. Те замахваха срещу него с ятаганите си, но
той, благодарение на техниките, които беше видял от еничарите, успя
ваше всеки път да ги изпревари. Макар с дървен меч, той успя да неут
рализира ударите на бандитите и им нанесе много удари. Ако не беше с
дървена пръчка, сигурно щеше да положи много от гях мъртви. Яне се
биеше, но и мислеше. Скоро трябваше да си направи истински меч, с
който да се въоръжи. Не след дълго всички мъже лежаха на земята и се
превиваха. Те крещяха заплахи към Яне. Той скочи от гърба на коня и
тогава взе решение. Видя издъхващото куче и пак го обзе лудост. Мина
и счупи краката на всички мъже. Те крещяха и се молиха, но той не
трепна. Най-накрая взе Буря, качи я на седлото, прегърна я и тръгна по
пътя за Козбунар, без дори да се обърне. Когато погледна назад, видя,
че Мирза го догонва. Мъжът беше взел конете на бандитите, а той сам
яздеше коня на Дели Узун. Най-отзад беше вързал мулето. Привечер
двамата стигнаха до Козбунар. Потропаха на вратницата. Василка изле
зе да ги посрещне. Само като видя лицето на Яне, тя каза:
- Какво се е случило?
Яне не отговори, накара Мирза да прибере конете на бандитите, а
сам той постави издъхващата Буря в откритата стаичка, където беше
спал предния път.
- Помогни й! - каза Яне.
Василка веднага се зае с кучето. Тя приготви някакви билки, почис
ти и превърза раната. Даде на Буря някакви треви и я зави в топло оде
ало. Кучето беше изплезило език и като че ли нищо не чуваше. Мина
много време преди Яне да се успокои и да седне да хапне.
Мирза беше изненадан от всичко, което се беше случило през деня.
Той нищо не беше разбрал, още от момента, в който Яне беше поставил
високата шапка на главата си. После се беше изумил от нападението и
това как баш пехливанът, само с една дървена пръчка, беше натръшкал
над десетима яки мъже, въоръжени с ятагани. После се учуди на жена
та и двете деца. Тя не беше нито майка, нито баба на Яне, но веднага го
прие. Къде се намираше и какво ставаше, Мирза не можеше да разбере.

Когато всички се наядоха и докато чакаха Яне да се нахрани, бабата
отиде да сложи децата да спят. Те не искаха и се дърпаха. Малкото мо
миченце беше най-красивото дете, което Мирза беше виждал. То имаше
руси къдрави коси, които се подаваха изпод шарената кърпа, която бе
ше завързана на главата му. Момичето беше толкова красиво! Лицето
му беше бяло, бузките - червени, а очите му, това бяха най-пъстрите, го
леми и красиви очи на света - чисти и невинни. Когато го погледнеше,
Мирза не можеше да не се зазяпа в очите му.
Мирза изчака и когато двамата останаха сами, зададе въпросите си.
Яне не желаеше, а и не можеше да отговори на повечето от тях. Мирза
се стресна. За пръв път днес виждаше усмивка на лицето на башпехли-
вана. Кой беше този човек? Какъв беше? Той беше още само момче, но
беше победил Кая, а сега натръшка сумати големи мъже. Биеше се доб
ре с ятаган и искаше да измисли оръжие, а това не беше по силите на
начинаещ воин. Само човек, който е майстор, можеше да се опитва да
създаде ново оръжие и нова система за бой с оръжия.
Както се усмихваше, Яне каза:
- Как се казваш, ага? Митко? От днес нататък вече ще ти викам
Митьо. Митьо Джумбиша*.
- Не разбирам! - каза Мирза.
- Не е нужно. Още сега сваляме тези турски дрехи.
На другата сутрин Василка донесе за двамата мъже нормални бъл
гарски дрехи. След като се облече Яне погледна към Митко и прихна.
Мъжът изглеждаше жалко с потури, зле навити навуща, риза, елек и
шапка. По всичко си личеше, че никога в живота си не беше ходил с та
кива дрехи. Все пак най-много го мъчеха цървулите. Той походи малко
и започна да куца. След два дни щеше да настъпи Димитров ден. Хай-
дутското време свършваше, а Яне почти нямаше време. Той искаше да
види кауците, преди да ги разпусне за зимата. Още сутринта написа бе
лежка, поставиха я в сребърното пръстенче на крачето на един гълъб и
го изпрати към Бачкьой. Сборът щеше да бъде на хайдутската поляна,
до Велковата дупка, близо до село Шейтанкьой или в местността Клу-
вията над Бачково. Клувията беше по-близо до него и затова Яне опре
дели срещата да бъде след ден. Така на другата сутрин, след като почти
цял ден бяха пътували, двамата тръгнаха към Станимака. Яне каза на
Василка да продаде конете и с парите да живеят през зимата. Помоли я
да запази само мулето. Яне не каза на баба Василка, че е победил и е
станал башпехливан, не намери начин да го каже, без да прозвучи като
самохвалство, но скоро чу Мирза да го хвали и да разказва на децата и
*джумбиш - шега, подигравка
Ill том "Хайдут " 377 III глава "Едирне
старата жена за борбите в Едирне, за това как Яне е спасил султана, а

най-накрая и за битката на кръстопътя до Хаджи Елиз махала.
Жената отиде до Яне и само стисна ръката му.
- Това беше най-голямата ти мечта, какво ще правиш сега?
- Не знам! Нищо!
Яне не беше мислил за това.
- Ще си живея.
- Трябва бързо да намериш следваща мечта!
Тя видя татуировката на ръката на Яне и попита:
- Какво си написал на ръката си?
- Че съм станал башпехливан през 1706 лето - отговори момчето.
- Мисли за това, кое ще бъде следващото нещо, което ще напишеш на
ръката си.
След тези думи Яне дълго стоя на ниското трикрако столче и мисли.
После отиде да види как е Буря. Мирза беше потресен от силната връз
ка между кучето и Яне. Българинът беше решил тази зима да остави Бу
ря тук. Така кучето щеше да се възстанови напълно, а и щеше да пази
Василка и децата. Беше го казал на старата жена, която само кимна в
знак на съгласие.
На другата сутрин двамата яхнаха двата най-добри коня. Яне този
път вече беше препасал ятагана. Не искаше да рискува при друго тако
ва нападение. Двамата се движеха много по-бързо и така скоро стигна
ха в Станимака. Не се задържаха в града, а веднага тръгнаха нагоре, по
пътя за Бачкьой. Когато стигнаха до селото, слязоха от конете.
- Чувствам се така все едно сте ме отвлекли - каза Мирза. - Защо
трябва да се маскираме и да се крием?
- Защото, ако ходим облечени като турци, ще ни убият.
- Къде отиваме, башпехливан ефенди? Тук ли сте роден?
- Не! - Яне поклати глава.
Похлопаха на вратата на Маноловата къща. Яне стоеше и се питаше
този път кой ли ще му отвори. Отвори му Сотир, който го прегърна.
- Чухме! Всичко чухме, Яне войвода! Станал сте башпехливан и сте
надвили Кая и Кара Мустафа! Вече песни се пеят за това!
Яне също се радваше да види приятеля си.
- Къде е Кара Тозю? - попита той, когато влязоха в къщата.
- Той ще доведе кауците утре заран при Клувията. Отец Теофилакт
вече е сложил едно агне по хайдушки.
Още беше рано и тримата мъже се качиха нагоре към Бачковската
света обител. Двамата се помолиха за душите на починалите кауци. Со
тир специално се помоли за душата на баща си, а Яне си спомни битка
та при Караджов камък. Когато излязоха, Яне каза:
- Чух, че сте нападали кервани?

- Да, Яне войвода! Така решихме, защото никаква вест не стигаше до
нас от теб. Кара Тозю реши да продължим делото на Вълчан и Велко и
цяло лято нападахме кервани.
- Знаете ли, султанът и Великият везир знаят за вас?
- Не! - Сотир беше изумен. - А вие откъде знаете?
- Бях седнал до тях и ги слушах, когато говореха за това как ще изп
ратят потеря. Утре е последният ден в който могат да ни заловят! Тряб
ва да сме много внимателни!
- Аха! - Сотир разбра за какво говори войводата. - Ще ми разкажете
ли как победихте, войводо?
Яне знаеше, че утре ще трябва да разказва всичко, затова каза, че ще
разкаже утре, като се съберат всички.
- А разбрахте ли, че някой или нещо уби Васил Бумбара? Смачкало
главата му.
Яне не беше особено впечатлен.
- Какво стана с Борю Белята? Чували ли сте нещо за него?
- Кара Тозю го дебна на няколко пъти, но не можа да го излови.
Тази вечер тримата стояха до късно. Отново към полунощ двамата
станаха и се помолиха за душите на починалите. Нали поверието гово
реше, че небето се отваряло. Мирза беше изумен, но когато му обясни
ха и той се помоли.
Откакто бяха влезли в Българско, когато Яне говореше с някого на
български, Мирза не разбираше и всеки път го молеше да му казва как
во говорят и за какво става въпрос. Яне беше приел тази роля и тя не му
тежеше.
- Откъде го намерихте този турчин, войводо? - попита Сотир, а Яне
не преведе.
- Залепи се за мен след пехливанските борби.
- Да не се окаже шпионин на султана?
- Не, не е шпионин.
- Нали утре няма да го вземете с нас на Клувията?
Яне не се беше замислял какво ще прави Мирза. Ако го оставеше
тук, той щеше да се чувства зле и така можеше повече да предизвика
вниманието на хората. Може би беше по-добре да го вземе със себе си.
- Ще го взема! Той и без това нищо не разбира.
- Досега такова нещо не се е случвало!
- Ще помисля! - каза Яне.
Преди да си легне Яне видя, че Мирза стои на леглото си и се вайка.
Той се приближи и видя, че кожата на краката на турчина е обелена. Яв
но мазолите много го мъчеха и го болеше. Турчинът беше свикнал е ме
I ll том "Хайдут” 379 III глава "Едирне”
ката и удобна кожа на пантофите, но никога в живота си не беше носил

цървули от щавена свинска кожа. Яне не му беше казал, че обувките, ко
ито носи, са от кожа на свиня, защото знаеше за погнусата, която тур-
ците изпитват към тези животни, не само като храна, но и като докосва
не. Ако кажеше на Мирза, че носи нечисти обувки, той със сигурност
щеше да ги свали и да развали прикритието си. Той погледна пак кър
вавите рани и мехурите и разбра, че така или иначе на другия ден Мир
за не може да продължи с цървулите.
- Утре ви позволявам да си обуете пантофите! - каза Яне.
Мъжът нищо не каза, но го погледна с достатъчно красноречив, бла
годарен поглед.
На другата сутрин реши да предложи на Мирза.
- Митко! Митко, я ела тук!
Мирза веднага дойде. Турчинът беше оставил брадата си необръсна-
та от два дни и вече изглеждаше по друг начин. Въпреки това той все
още изглеждаше и ходеше много смешно. Това искрено забавляваше
Яне и Сотир.
- Искаш ли да останеш тук или искаш да дойдеш с мен?
- С вас! - кратко отговори Мирза.
Така тримата тръгнаха и покрай манастира поеха нагоре към Клуви-
ята. Когато пристигнаха там, огънят гореше, а мъжете вече бяха насяда
ли около него. Когато видяха войводата, всички се изправиха. Кара То-
зю го посрещна усмихнат. Яне ги накара да се строят. Те бяха: Кара То-
зю, Сотир Манолов, Теофилакт, Шибил и Шабан Али и Кольо Майтапа.
Шест човека, но Яне знаеше, че Теофил не е бил с тях, така че те си бя
ха останали само пет човека.
След като видя всички и ги поздрави, Яне седна на главното място.
- Теофилактс, ей, Теофилактс, айде, че войводата е гладен! И дай от
червеното манастирско винце! - Кара Тозю подкани монаха.
- Ей, войводо, чухме какво си направил в Едирне! - каза след това
той, като се обърна към Яне.
- Аз също чух какво сте направили тук! - отвърна Яне, но Кара Тозю
като че ли не го чу.
- Кой е този? Не е българин, турчин ли е?
След това мъжете се обърнаха и се загледаха в това, което правеше
калугерът. А той разри жарта. Под горещите въглени имаше дълбока
дупка, в която беше сложено агнето по хайдушки. То беше заклано
предварително, след това нарязано, Теофил беше сложил подправки и
димитровски треви, а после го беше затворил в одраната кожа, която се
оставя с вълната навън. После гя се зашива и така то се задушава в соб
ствената си кожа. От огъня вълната се стопява и така предпазва месото
от изгаряне, но то става меко, крехко и много ароматно, нещо средно

между изпечено и задушено. Когато Теофил извади черната, като въг
лен обгорена, вълна, Яне видя как Мирза се намръщи. После монахът
разряза козината и над поляната се разнесе гъста ароматна пара. Яне на
реди на Шибил и Кольо да отидат на пост. Теофил разпредели месото,
а Шабан отиде да им занесе и те да хапнат. След това Кара Тозю се при
съедини към насядалите мъже. После кауците разказаха всичко, което
бяха правили и което им се беше случило през лятото. Яне пък им раз
каза за борбите в Едирне, за спасяването на султана и за престоя си в
Истанбул и Топкапъ сарай. Кауците го караха на няколко пъти да повта
ря историите.
- Защо го спасихте, войводо? - разпален извика Кара Тозю. - Оставе
те го поганеца да умре!
После мъжете продължиха да обсъждат дали Яне е трябвало да го ос
тави жив, или да му помогне да умре. Кара Тозю отначало беше на мне
ние, че е достатъчно само да умре султанът, но скоро се развика:
- Защо не му ударихте един нож, войводо? - той така крещеше и ръ
комахаше, че Яне беше сигурен, че ако беше там, до него, още преди да
се е навел над султана, Кара Тозю щеше да му удари един нож. Мъжът
постоянно изразяваше недоволство, че не е бил там.
- Нещо лошо се е случило оня ден! - каза по някое време Теофилакт.
- Какво? - внимателно попита Кара Тозю.
- Някой е избил дружината на Първан войвода!
- Какво е станало? - поинтересува се байрактарят.
- Те причаквали някого на разклона близо до Хаджи Елиз махала, ко
гато ги избили. Първан лежи с отрязан крак и ранен, а Дели Узун - не
говият байрактар, бил така ударен, че черепът му хлътнал. След това им
изчупили краката.
- Това да не е потерята, която султанът е изпратил за нас?
- Не е! - кратко каза Яне, при което всички се обърнаха към него и за
чакаха обяснения.
- Какво е станало, войводо? - попита Кара Тозю.
По лицата на кауците пробяга сянка. Повсчето от тях още помнеха
обвиненията срещу Яне. После Кара Тозю им беше обяснил и ги беше
успокоил, но все пак у тях беше останало някакво съмнение. Дали Яне
не беше човек, който беше внедрен и наистина нямаше за цел да разбие
дружината, пък може би и останалите дружини? Как това момче беше
победило в пехливанските борби? Какъв беше този човек, който сега бе
ше довел със себе си?
Яне почувства какво си мислят хората и разбра, че трябва да им раз
каже за случилото се.
Ill том "Xaiidvm 381 111 глава "Едирне
- Хората на Първан войвода чакаха мен! Имаха за задача да ме задър

жат! За това им е било платено!
- От кого? - сепна се Кара Тозю.
- От Кая и Кара Мусафа, но може да съм бил предаден и от Борю!
Вие трябва да застанете зад мен! Догодина ще бъде много интересно!
Нека се съберем на Гергьовден, горе на хайдушката поляна до Велкова-
та дупка! Сега нека всеки каже къде ще прекара зимата, за да знам къ
де сте, ако ми потрябвате!
Всеки каза къде ще прекара зимата. Кара Тозю и Сотир щяха да ос
танат в Бачкьой, Теофилакт все така щеше да остане в Бачковската оби
тел или в скалния манастир на Клувията. Шабан и Шибил щяха да се
прибират в селото си, същото щеше да направи и Колю Майтапа. Яне
беше решил да се прибере в Петково при Диньо.
Кауците прекараха и вечерта около огъня, с месо и чаша в ръка. Ця
ла вечер пяха, а на сутринта тръгнаха да се разделят. Теофилакт щеше
да остане да почисти след пира. Яне, Сотир, Кара Тозю и Мирза тръг
наха надолу към селото.
- Тази зима ще прекарам в едно село - каза Яне на Мирза. - Ти къде
ще бъдеш?
- Аз смятам да се прибера в Истанбул - отговори турчинът.
- Днес ще се разделим.
- А някакви пари не ми ли дължите? - попита Мирза.
- Догодина ще ти ги върна.
После Яне му каза точно на коя дата да е в Бачкьой. Турчинът съвсем
не беше доволен от това, че няма да му дадат парите веднага, но тук, в
сърцето на България, нямаше какво да прави. Яне свали пръстена, по
дарен му от султана при случката с падането, но това не успокои много
Мирза, въпреки че цената на пръстена съвсем не беше малка.
- Нали не искате да ме излъжете, башпехливан ефенди? Аз ще дой
да, да знаете!
Яне кимна.
- Задръж коня и всички пари, които останаха!
- Те няма да стигнат даже да се върна в столицата!
- Това е! - кратко каза Яне и с това разговорът приключи.
Още на обяд той се устреми по пътя нагоре към сърцето на планина
та. Когато стигна до мястото, където една пътечка се качваше нагоре,
към Сливодолското пръскало, целият настръхна. Продължи нагоре, от
дясно му остана Шейтанкьой и Велковата дупка. Късно вечерта се доб
ра до хижата с ковачницата на Диньо. Дълго хлопа на вратата, преди
приятелят му да му отвори. Макар и сънен той искрено се зарадва, че
вижда войводата и че отново е решил да прекара зимата при него.
- Къде е Буря? - попита той.

- После ще ти разкажа - каза Яне.
Така Яне остана при Диньо и двамата започнаха отново да коват за
едно. Яне вече беше започнал да овладява тънкостите на ковачеството.
Той знаеше точно с каква сила да удари и как да уцелва точно там, къ-
дето циганинът му покажеше. Младият мъж се учеше само е гледане и
питане. Диньо беше наистина много добър ковач и налбантин. Из окол
ните села се беше разнесла мълвата за неговото майсторство и при не
го идваха хора и от далечни места, които носеха брадви, подкови, коси,
вили и всичко останало, което майсторът да изкове или поправи. Те до
карваха цели коли, натоварени е какво ли не. Двамата ковачи щяха да
имат работа за цяла зима. Диньо беше благодарен на Яне, защото има
ше много работа, а младият му приятел щеше много да му помага. Ве
чер, когато свършваха работа, двамата сядаха, Яне му разказваше за
приключенията си, а Диньо съпреживяваше всичко. Тъй като в послед
но време му беше трудно да напуска селото, сега чрез разказите на Яне,
той пътуваше из света. Диньо го слушаше като омагьосан. Той караше
Яне да разказва бавно и разпитваше е най-големи подробности за всич
ко. Когато свършваше да говори, Яне помолваше Диньо и двамата отра
ботваха техниките е меча. После башпехливанът разказваше за това ко
ето беше видял от еничарите и двамата го повтаряха. Към Коледа Диньо
реши и изкова меч от метал. После двамата се упражняваха с него. Не
мина много време и започнаха да кръстосват ятаган с меч. Отначало
Яне беше доста неуверен с новото оръжие. Правото острие стоеше ка
то "чуждо" в ръката му, а когато хванеше ятагана се чувстваше много
по-добре. Много пъти се разколебаваше, но си налагаше да продължи
работата върху техниката с новото оръжие. На няколко пъти на Диньо,
по молба на Яне, му се наложи да скъсява или удължава острието, или
съвсем леко да променя формата, като правеше острието по-широко или
по-тясно. Така се опитваха да постигнат съвършените размери за остри
ето. Дръжката също беше проблем.
Отначало Яне и Диньо само повтаряха движенията на еничарите, но
с времето ставаха все по-чевръсти с меча и започнаха да им идват и но
ви идеи. Неусетно мечът все повече започна да се налага над ятагана.
Яне беше щастлив. Един ден се сети, че трябва всички тези техники да
ги опише в книга. Това му напомни за презвитера Инокентий. Трябва
ше да напише книга. Може би ще я нарече "Китаб ал меч" (Книга за ме
ча) и в нея щеше да опише и нарисува всичко, което беше видял и до ко
ето достигнаха двамата с Диньо.
Отначало двамата имаха много работа, историите на Яне бяха прес
ни и мечът много ги вълнуваше. Когато настъпи пролетта, историите
вече бяха много пъти разказани и преразказани, работата понамаля, а

мечът вече започна да им става по-лесен за въртене и двамата започна
ха и да се поборват. Диньо беше щастлив да помага на самия башпехли-
ван. Една вечер Яне му каза:
- Отначало ще се боря на Четиридесетте извора до Станимъка, пос
ле смятам да посетя и да предизвикам Бимбелови от Пашакьой и Фа-
кия, а след това ще отида в Едирне и отново ще стана башпехливан! Ти
трябва много да ми помагаш, защото всички останали пехливани се гот
вят да ме надвият! Представи си сега, докато ние с теб си говорим, ня
кой пехливан в Персия се готви до изтощение, друг в Мароко или Ал
жир е тичал цял ден, за да се подготви, в Истанбул моят бъдещ против
ник е обиколил десет пехливански школи и е победил всичките им най-
добри борци! Кая се моли и подлага тялото си на мъчение и аскеза, за
да ме победи. Кара Мустафа е бил при много жени, после на пищен пир
се е изправил и е казал: "Ще победя този слабак - новия башпехливан
Яне!" Всички те мислят за мен и имат само една цел - да ме победят. До
като двамата с теб в момента говорим, те се готвят. Те са готови да ми
нат през стени и трудности, за да вземат това, което е мое. Те искат да
бъдат на моето място и знаят, че пътят е само един, трябва да преминат
през мен и те са готови да го направят. Те са прави и се борят за това,
но аз съм се отпуснал! Трябва да ми помогнеш!
Диньо слушаше думите на приятеля си и едва сега разбра защо той е
башпехливан, какъв дух го движи и защо е победил. Изведнъж той раз
бра, че Яне не е обикновен пехливан или просто много силен пехливан.
Той беше шампион! Той знаеше всичко това и не можеше да остави про
тивниците му да го изпреварят. Яне ги усещаше, в което и кътче на Зе
мята да се намират. Той мислеше за тях и си ги представяше, и нямаше
да ги остави да го изпреварят. Диньо разбра, че Яне отново ще стане
башпехливан и това му се стори толкова нормално. Скоро двамата на
малиха и упражненията с меч, като се отдадоха почти изцяло на борба.
Макар и еднорък Диньо беше много силен и беше достоен противник.
Пролетта настъпваше бавно в планината. Яне все повече се бореше
и дори започна да тича из планината. Той все по-често започна да съну
ва битките. Спомняше си недостатъците, които беше открил по време
на борбите и сега реши да ги поправи. Освен това трябваше да измис
ли нови неща и да придобие нова сила, въобще ново ниво. Започна вся
ка вечер да сънува Кая. Той трябваше да бъде нива над другите. Та той
беше башпехливан и трябваше да докаже и защити това. Вече не може
ше да разчита на това, че останалите пехливани ще го подценяват или
че ще може да ги изненада. За него се носеха легенди и вече всички зна
еха силните му страни или поне ги изучаваха. Яне беше сигурен в това.
Тази година Яне беше решил да се подготви за дълги и много изтощи

телни борби. Всички пехливани щяха да се борят срещу него с вдъхно
вение и ожесточение. Трябваше да поеме първоначалния им тласък, но
трябваше и да може да издържи и да търпи, за да ги прекърши. Момче
то знаеше, че ще му бъде много тежко и се готвеше за тежки битки. Все
ки ден тичаше из баирите към българското село Славейно. Отначало му
беше много трудно, но с времето ставаше по-лесно. Наближаваше Гер
гьовден и Яне се сбогува с Диньо. Вечерта преди да тръгне той му каза:
- Искам да ми изковеш истински меч!
- За да изкова истински меч ми трябва много добра стомана. Искам
да нагъна листа хиляди пъти, за да стане острието гъвкаво и жилаво и
в същото време изключително здраво!
- Какво трябва да направя, за да намеря такава стомана? Откъде да я
взема?
- От много време не съм виждал добра стомана. Твоят ятаган е изклю
чително добро оръжие. Гой е изкован от стар майстор от Дамаск. По-ху
бав материал не мога да си представя! Ако ми го оставиш, войводо, от не
го ще ти изкова отлично оръжие, един изключителен меч! Ще се старая
много, ще вложа цялата си душа и ще се опитам да бъда на нивото на ста
рите дамаски майстори! Вътре ще вложа мека част, която да поема удари
те и да прави оръжието гъвкаво, а отвън ще бъде здраво и калено!
Яне слушаше учуден, но разбра, че Диньо има право. Той искаше да
създаде най-доброто оръжие, което да противодейства на ятагана, но в
същото време не желаеше да се раздели с прекрасното оръжие, което
беше взел от Кара Мустафа. Сега той се замисли и разбра, че ако иска
ше да има новото оръжие, трябваше да се примири и да загуби старото.
Само за миг той реши. Откачи ятагана от силяха си и го подаде на
Диньо. Искаше да каже нещо, но знаеше, че циганинът осъзнава отго
ворността и знае колко скъп е ятаганът, затова не каза нищо. После се
замисли дали на него самият нямаше да му потрябва оръжието, но си
спомни, че през цялото лято не беше използвал ятагана нито веднъж.
Защо щеше да му бъде нужно оръжието сега? Така остави ятагана на
Диньо. Знаеше, че когато се върне, ще го чака изкован от него меч.
Въоръжен само с пищова, подарен му от Кара Тозю и кесиджийска-
та кама, войводата яхна коня. През цялата зима беше мислил за Митьо
Джумбиша. Беше разказвал много на Диньо за турчина и му беше обе
щал да го запознае с него. Дали турчинът щеше да дойде на Гергьовден,
или съвсем нови ветрове го вееха сега? Яне мислеше и за султана, за ба
ба Василка и за момичетата, но най-много мислеше за Буря. Сърцето му
се свиваше, когато се сетеше в какъв вид беше оставил любимото си ку
че. Дали Буря беше жива? Дали животното, което толкова много го оби
чаше и го беше спасявало толкова много пъти, вече не беше мъртво?

Той поиска да отиде до Козбунар и да я види. Сега обаче беше тръгнал
към Станимака. Привечер стигна до Бачкьой, където остана два дни с
Кара Тозю и Сотир. Като чуха, че Яне е тръгнал за борбите на Четири
десетте извора, те настояха да го придружат. Той опита да ги възпре, но
това не беше възможно. Кара Тозю скочи и двамата дълго се бориха.
Яне не искаше да унижава мъжа и затова не се напрягаше особено. Си
лен човек беше байрактарят му, но Яне беше много по-силен от него.
После се побори и със Сотир. Чувстваше се добре, беше силен и много
издръжлив. Хвана Сотир, вдигна го във въздуха и така, стискайки го, и
като не му даваше да диша и да стъпи на земята, го държа толкова, кол-
кото да бъде казана сто пъти основната молитва в християнството "От
че наш". В това време синът на уста Манол, подпомаган от Кара Тозю,
се опитваше да разкъса захвата му. Яне пъшкаше и сумтеше, но не пус
на приятеля си. Не позволи и един пръст да му откопчат.
Когато тримата тръгнаха към Четиридесетте извора, върволицата от
талиги и коне вече вървеше надолу към Станимака. Яне вървеше най-
отпред, а селяните му сторваха път, като си шепнеха нещо.
- Какво си говорят? - Яне попита Кара Тозю.
- Хората те познават по каука, войводо! Всички знаят, че войводата на ка-
уците е станал башпехливан! Всички знаят името ти и чакат да победиш!
- Това не е добре! Вие ли подклаждате слуховете?
- Това не са слухове, войводо! Ние разказахме това, което ти ни каза. Тур
ни го потвърдиха, а жените запяха песни за Яне войвода и Яне пехливан.
- Това не е добре! Ние не трябва да се знаем! Не сме станали кауци,
за да ни знаят хората и да ни сочат с пръст! Ние имаме дело за вършене!
- Войводо - каза разпалено Кара Тозю, - понякога работата, която има
ме да вършим, ни се струва най-важна и ние се вглеждаме в нея, но по
някога един пример може да бъде много по-полезен от всички дела, ко
ито вършим. Това, че за тебе се пеят песни, че всички знаят Яне Каука и
знаят, че е станал башпехливанин, кара стотици момчета да не мислят,
че са рая и по-ниско от останалите. И те вярват, че са достойни и също
като теб могат да побеждават турците и всички други народи. Виждал
съм как горят очите на децата, когато слушат разказите за битката ти с
Кая, как всички извикват: "Защо не го остави да умре!", когато слушат за
това как си спасил султана. Всичко това е много по-важно от златото и
съкровищата на Вълчан и Велко, защото дори да купим Българско, тряб
ва да има достойни хора, които да живеят тук, хора, чувстващи се пъл
ноценни чиляци, мечтаещи и вярващи си. Всеки българин трябва да бъ
де пехливанин. Ти правиш това, войводо, и то е най-важното нещо! Не
го правиш от гордост или заради пари, така че то не е от егоизъм!
Яне се замисли върху думите на Кара Тозю и започна да се усмихва

на хората, които го поздравяваха.
Когато наближиха Станимака, тримата решиха да се отклонят и да за
обиколят града. Това, че селяните познаваха Яне и кауците, беше добре,
но това означаваше, че и турците ще го познаят. Той си спомни нападени
ето над него и Мирза миналата есен покрай Хаджи Елиз махала. Все още
не беше сигурен, но най-вероятно Кая и Кара Мустафа бяха платили, за
да ги причакат хората на Първан и Дели Узун. Затова сега, когато набли
жиха Станимака, тримата решиха и заобиколиха града отдалеч. Когато
стигнаха до Четиридесетте извора, Кара Тозю отиде да запише Яне за
участие. Всички организатори и пехливаните бяха впечатлени, че баш-
пехливанът е тук. Скоро обаче се разбра, че въпреки протестите на Кара
Тозю, Яне няма да може да вземе участие в борбите. Организаторите бя
ха поласкани, но не искаха да пуснат башпехливана да се бори. Те насто
яваха Яне да бъде почетен гостенин на борбите. Така Яне, през цялото
време докато мъжете се бореха, седеше на почетно място. Той много ис
каше да се бори, но това явно нямаше как да стане. Болярови отново ня
маха пехливанин. Яне наистина не можеше да си спомни след него кой от
Болярови би могъл да се бори. "Дали Болярови знаеха, че башпехливанът
на Империята е Яне от техния род? Къде ли бяха в момента дядо му и ба
ща му? В какво ли здраве са?" - тези въпроси вълнуваха младия башпех-
ливан, докато гледаше борбите. Шампион стана едно набито момче от
Цървен. Яне не можеше да си спомни дали се беше борил с него. Сега той
излезе и метна агнето върху раменете на момчето. Не можеше да разбере
дали е турче, но краката му бяха къси, а тялото - дълго, силно и гъвкаво,
като на турците. Както и да е, Яне метна агнето на раменете му, а то го
гледаше като че вижда Бог. Най-смешното беше, че момчето сигурно бе
ше колкото него на възраст или една-две години по-голямо.
Борбите свършиха, а Кара Тозю и Сотир бяха разочаровани.
- Ти щеше да победиш! - убеден каза Кара Тозю, а Яне се усмихна. В
този момент Яне чу познат глас. Беше Мирза. Турчинът беше тръгнал
за Бачкьой. Той беше запомнил за срещата си с Яне. Явно мъжът не бе
ше забравил парите, които Яне му дължеше. Той нямаше да се откаже
от парите си, ако ще да ходи в дивата планина, сред дивите българи. Се
га Яне разбра колко голяма сила имат парите и златото върху някои хо
ра. Мирза веднага застана пред Яне и на башпехливана му стана ясно,
че от него няма да има отървано. Четиримата яхнаха конете и запраши
ха направо към Цървен, а после и към Орешец. На Яне му се струваше
много опасно отново да мине през Бачкьой, затова реши да мине напра
во през планината, за да стигнат до хайдушката поляна и Велковата
дупка. Мирза следваше групата, макар никой нищо да не му казваше.
Вечерта ги завари в планината. Мъжете запалиха голям огън. Вечер,

тук горе под звездите, беше студено и Яне запали още един огън. Мъ
жете седнаха и се разговориха. Всеки разказваше какво е правил. Мир-
за също разказваше. Българите го разбираха и се смееха, а той се чувс
тваше много добре, защото беше център на внимание. Преди да си лег
нат Мирза все пак попита:
- Башпехливан ефенди, можете ли да ми кажете къде е онзи хубав и
стар ятаган?
Яне се учуди, че Мирза помни оръжието му. Те много пъти бяха ра
ботили с него, но башпехливанът беше сигурен, че той го е запомнил не
само защото е много добро и ценно оръжие, а защото е много скъпо. За
това Яне отговори кратко.
- Загубих го! - така той искаше да спре Мирза да го разпитва.
През нощта спаха лошо. По някое време стана много студено и Яне
цяла вечер трепери, без да успее да се стопли, да се отпусне и да заспи
спокойно. Сутринта всички станаха бързо и се приготвиха за път. Явно
всички бяха студували и с радост узнаха, че веднага ще тръгнат.
Когато стигнаха до поляната, там вече всички ги чакаха. Огънят го
реше, а около него бяха насядали мъжете. На друг по-малък огън, кой
то всъщност беше само разстлани живи въглени от големия огън, Тео-
филакт вече беше поставил чевермето. Тук бяха също и Шибил, Шабан
и Кольо. Отначало времето беше студено и ветровито и осемте мъже,
увити в ямурлуците си, стояха около огъня и си разказваха за това как
бяха прекарали зимата. По някое време небето се затули и заваля поро
ен дъжд. Тежките мокри капки веднага намокриха мъжете. Наоколо ня
маше заслон или гъста гора, под чиито клони да се скрият, така че Яне
взе решение и мъжете, отнасяйки и недопеченото агне със себе си, един
след друг изчезваха в цепнатината, а Мирза беше изумен. Яне знаеше,
че те са недоволни, че турчин, който не е каук, ще трябва да влезе във
Велковата дупка. Най-накрая отвън останаха само Яне и Мирза. Тогава
башпехливанинът заговори:
- Мирза ага, трябва да забравите това, което ще видите и всичко, ко
ето ще научите! Ако устата ви произнесе само една думичка за тайни
те, които ще научите, веднага ще ви застигне най-грозната смърт! Само
една думичка и сте мъртъв! Запомнете го много добре!
После Яне хвърли една борина нагоре и пещерата се освети отвътре.
Входът й се видя, Яне показа на турчина как да влезе в цепнатината. Ко
гато влязоха в пещерата, изумлението на Мирза го накара да падне на
колене, така че той заприлича на богомолец. Сигурно така и беше, за
щото богът на Мирза бяха парите и златото, както за евреите е бил Ма-
монта.
Останалите кауци бяха влезли в малката пещера, която беше отделе

на от голямата с дървена врата. Те бяха взели агнето и жар, така че със
сигурност щяха да запалят огън и да го сложат да се допече. През врата
та се чуваха приглушените им гласове. Яне гледаше коленичилия мъж и
му ставаше смешно. Той вече беше разбрал, че Мирза е много впечатлен.
- Мирза ага, дължа ви пари за миналата година, за това, че ми помог
нахте в Едирне и че бяхте е мен през цялото време, както в Истанбул,
така и в Българско. Вземете толкова, колкото смятате, че ще ни трябват
в Едирне и за тази година! Вземете, Мирза ага!
Турчинът като че ли не го чуваше, той мълвеше:
- Това, което сте казвал, Яне ага, е било истина! Вие наистина сте мно
го, много, много богат! Такова съкровище, захвърлено така в някаква пе
щера! Каква небрежност! Ще имате такова богатство, а ще яздите муле!
Яне трябваше да повтори няколко пъти молбата, за да може мъжът да
се приближи до купчината със съкровищата. Той богоговееше пред нея.
Мирза докосна някакъв скъпоценен камък, а след това го помилва. По
всичко си личеше, че го оценява и му се наслаждава. Яне го гледаше и
виждаше каква любов и наслада изпитва Мирза към парите и богатствата.
След това, като оглеждаше всяка скъпоценност и я оценяваше най-
внимателно, Мирза взе това, което смяташе, че Яне му дължи, после взе
за пътя до Едирне и за достойното прекарване на времето там и със сул
тана. Всичко това той нареждаше върху една плоска кожена чанта, от
тези, които се носят закачени на седлото на коня. Кауците бяха подсло
нили конете в една скална ниша близо до входа на пещерата. Бяха взе
ли с тях и седлата, и всичко по тях.
Когато Яне реши, че Мирза е взел достатъчно, каза:
- Приберете всичко това и да ходим при останалите! - каза Яне.
- Башпехливан ефенди, нещо да сте забравили? - ехидно каза турчинът.
- Не, не си спомням!
- Ами трябва да върнем 120 златни пари на евреина лихвар Ицхак!
Чак сега Яне се сети, че миналата година наистина бяха взели пари
на заем от евреина.
- Добре, изброй сто и двадесет пари!
Мирза се приближи до купчината и внимателно започна да избира от
златните пари. Явно държеше да бъдат от някакъв определен вид.
- Нали взехме сто пари, защо ще връщаме сто и двадесет? - попита
Яне.
- Нали от това живее лихварят! - отговори Мирза.
В този момент, докато двамата мъже стояха и спокойно си говореха,
защитени в утробата на пещерата, нещо изскочи от сянката на златната
купчина. Докато Мирза събираше златни пари, Яне стоеше и държеше
I l l том "Хайдут 389 III глава "Едирне
в ръка факла, с която осветяваше купа. Отначало войводата не можа да

разбере какво става. Нещо черно изскочи от сянката и се втурна към не
го. Не можа да разбере дали му се привижда, или това е някаква зрител
на измама от движението на факлата. Човек ли беше или животно? За
това, когато видя нападението, вече беше късно. Нещото летеше към не
го. Яне инстинктивно мръдна и избегна удара на мъжа, който допреди
малко се беше спотайвал в сенките на пещерата. Мъжът беше въоръжен
с ятаган, но пропусна. Яне бръкна в силяха си и извади пищова. Мъжът
се обърна и видя пищова. Яне също го видя, това беше Борю Белята. Бо-
рю също държеше пищов в ръка. Той го беше насочил към Яне. За да се
предпази, Яне хвърли факлата и скочи на земята, като се претърколи. В
този момент прокънтя изстрела. Яне се обърна и се опита да види къде
беше отишъл Борю. Факлата беше на земята и все още светеше, но тол
кова слабо, че почти нищо не можеше да види. Не виждаше и нападате
ля. В ръката си все още стискаше пищова, но хвана и камата. Повдигна
глава и се огледа. После се изправи. В този момент дървената врата, ко
ято отделяше голямата от малката пещера, се отвори и от там наизлиза
ха каупите. Те бяха чули изстрела и сега, въоръжени до зъби, наизска-
чаха, за да видят какво става.
- Войводо, войводо! - извика Кара Тозю. - Добре ли си?
- Изхода, "отсечете" изхода! - заповяда Яне и видя как двама-трима
мъже се втурнаха да завардят пътя към изхода.
- Кое краставото псе го направи това? Турчинът, нали? - попита бай-
рактарят.
- Не, не! Борю Белята беше!
- Борю ли? Светлина! Дайте факла!
Скоро пещерата беше цялата осветена, но от Борю нямаше и следа.
Той като че ли се беше стопил в мрака, но всички знаеха, че е избягал,
като е излязъл навън в дъжда. Кауците излязоха да го търсят, но явно
мъжът беше избягал.
- Тук съкровището не е добре защитено! Докато Борю знае за пеще
рата, не сме добре защитени! Може да събере дружина или да ни изп
рати потеря! Може би трябва да помислим да преместим съкровището!
- Не е ли много по-лесно да убием Борю?!
Яне се замисли, Кара Тозю беше напълно прав. Той беше един от
малкото останали кссиджии. Нима трябваше да се вайка и да се чуди
какво да прави с някакъв човек. Това беше несериозно. След като се
върнеше от Едирне, щеше да се заеме с Борю, но щеше да го погне ка
то кесиджия, а не като войвода. Щеше да се пусне и да го преследва, да
се преоблече и да го дебне, щеше да стане негова сянка. Той вече беше
убил няколко човека, но Борю щеше да бъде първият, който щеше да
убие както убиват кесиджиите. Яне взе това решение. Дано, докато е в
Едирне, не се случи нещо лошо.
Когато мъжете се прибраха и се убедиха, че са изпуснали Борю, че-
вермето вече беше готово. Мирза отначало беше много стреснат от
всичко, което се беше случило, но по-късно се окопити и поддържаше
огъня.
- Какво ще правим сега, войводо? - попита по някое време Кара Тозю.
- Вие започвате да се готвите! Ще стоите тук и ще пазите пещерата,
ако Борю реши да се върне и да пипне богатството натрупано тук! Гот
вете се за тежко лято! Трябва да сме готови за всичко!
- А вие, войводо, какво ще правите?
- Аз и Мирза отиваме, за да защитя титлата си! Ти беше прав. Кара
Тозьо, това да стана отново башпехливан е много важно! Аз имам дълг
и трябва да отида в Едирне!
Всички мъже клатеха насърчително глави.
- Важно е, много е важно, войводо! - казаха мъжете.
Всички те искаха Яне отново да докаже силата на българите. Това бе
ше добре за всички, не само за младите момци и за момчетата, които ве
че играеха на това как Яне побеждава Кая, а и за тях. Всеки искаше вой
водата, който го води, да е най-силният, най-умният и героичен мъж.
Решението беше взето. На другия ден мъжете останаха в пещерата,
защото продължаваше да вали дъжд, а Яне и Мирза, наметнати с дебе
ли ямурлуци, се метнаха на седлата на конете и тръгнаха. Тъй като има
ше само две оръжия, Яне взе ортомата и я прибра в багажа си. Прид
вижваха се бавно, защото дъждът беше измил камъните и конете се
хлъзгаха. Яне не бързаше, за да не ги уморят. Дъждът валеше ту отгоре,
ту отстрани, ту вятърът така го завихряше, че двамата нищо не вижда
ха. Двамата яздеха един зад друг, но почти не се виждаха. Тъй като Яне
беше решил да вървят напряко към Едирне, те се движиха направо през
планината, по тесни пътечки и оврази. Някои долчинки се бяха превър
нали в речни корита и водата, влачейки камъни и кал, караше конете да
затъват. Животните се мъчеха, но Яне не искаше да се мокри и да гази
в калта. Вечерта ги свари в планината. Стана тъмно. Яне яздеше отпред
и едва виждаше пътечката, затова остави коня сам да определя посока
та, в която да се движат. Разчиташе на това, че животното, в стремежа
да се движи по най-краткия път, ще слиза надолу и така скоро ще изля
зат в равнината, което беше и тяхната цел. Дъждът продължаваше да
плющи с едрите си капки. Капките така го удряха, че гърбът го заболя.
Почувства как влагата пропи, премина през дрехите му и намокри гър
ба му. Ямурлукът не беше издържал. Скоро почувства как влагата, но
вече затоплена от тялото му, го измокря, а студеният дъжд просто го об
лива отвън. На сутринта дъждът продължаваше да вали. Яне видя, че

вече са слезли от планината. За него нямаше никакво съмнение къде ис
ка да отиде. Конят го беше спуснал близо до Араповската обител, а мал
ко след нея беше Козбунар. Скоро Яне пришпори измореното животно.
Цяла зима беше мислил за Буря, а сега му оставаше съвсем малко вре
ме да я види. Освен нея щеше да види и Василка с депата. Кара Тозю
беше прекарал с тях цялата зима и му беше разказал всичко, както зна
еше. Въпреки че знаеше, че кучето е добре, все пак Яне искаше сам да
се увери в това, затова сега се забърза. Чак сега Яне можа да се обърне
и да погледне своя спътник. Видът на коня и на Мирза беше окаян. Тур
чинът целият трепереше. Това, че скоро ще се подслонят, много го за
радва. Така и двамата се забързаха към Козбунар, а накрая вече дори
пришпориха горките добичета.
Още преди да влязат в къщата, силният лай на Буря ги посрещна. Ку
чето ги беше надушило много преди те да се приближат до портата. Ко-
гато влязоха вътре, мъжете първо се погрижиха за конете. През цялото
време Буря скачаше и махаше с опашка. По всичко си личеше, че мно
го се е затъжила за Яне. Въргаляше се пред краката му, пречейки му да
ходи. Така, за да прекрачи и една крачка, той трябваше да я помилва по
розовата кожа на корема.
През това време Василка започна да им приготвя нещо топло за яде
не. Направи им и топъл чай, от специално избрани билки. Яне пийна и
веднага топлината и сладостта на чая го накараха да се съвземе. После
двамата мъже съблякоха мокрите дрехи, увиха се с одеала и ядоха. Ве
черта децата много се радваха на двамата гости. Буря беше легнала пред
вратата и ту пролайваше или проскимтяваше, ту тежко изпъшкваше.
- Чичо Яне - каза малкото ангелче, - ти познаваш ли Кара Тозю? Той
има много големи мустаци.
- Да, познавам го!
Яне погледна Ирис. Той много добре си спомняше миналата година,
когато малкото момиченце беше избрано за Еньова буля.
- Ти помниш ли миналата година кой беше Еньова буля?
- Да, спомням си! Ако слушам пак, тази година може пак да ме изберат!
- Наистина ли? А ти слушала ли си?
- Ами не много - момиченцето го гледаше с най-големите и красиви
очи на света.
Докато Яне говореше с Ирис, Божура стоеше и го гледаше. Тя иска
ше да каже нещо, но всички бяха привлечени от очите, наивните отго
вори, чаровната усмивка и русите къдрици на по-малката й сестра.
Ирис искаше да бъде център на внимание и успяваше. Коя ли от тях бе
ше дъщеря на Велко и коя на Георги?
Яне и Мирза останаха няколко дни в Козбунар. Дъждът все така про
дължаваше да вали. До турнира в Едирне имаше много време, затова ре-
шиха да не тръгват, докато дъждът не спре. Буря малко се успокои и се
кротна. От миналогодишната й рана не беше останала и следа. Яне за
почна да се упражнява е Мирза в борбата. На шега той се бореше и с
двете момичета, нещо, което старата жена не одобряваше и недоволна
сумтеше:
- Учи ги! Учи ги да се борят, че са пощурели! Гледай да не ги уда
риш! Няма да станат жени, мъже ще станат! Хайдути!
- Тази страна няма нужда от жени, а от войводи!
- Ууу, да опустееш, какви глупости говориш, Яне?!
Така мърмореше старата жена.
- Вий, к'во сте са развъртели, като самовили, ма? Я да одите да си лягате!
- Аз нали съм змей? - Яне каза това на шега, докато се бореше с две
те момичета. Ирис сама скачаше на врата му, а Божура Яне въвличаше
почти насила в играта.
Изведнъж бабата замълча и тъмна сянка легна на челото й. По всич
ко си личеше, че тя възприема тези думи съвсем сериозно и не се шегу
ва с тези неща.
- Змей си! - жената каза това, като го натърти. Тя като че ли питаше
Яне какво иска да каже с това, а той просто си играеше с момичетата и
се шегуваше, но по реакцията на баба Василка разбра, че е сгрешил.
Той много добре знаеше какво искаше да каже тя. Те бяха деца на змей
и самовила. Децата бяха самовили и тя ги беше нарекла с имена на цве
тя, за да ги предпази от змей, защото змеят щеше да ги убие, изгори и
да им провали живота. Бабата наистина смяташе, че Яне е змей. Тя яв
но съжали, че е позволила на Яне да си играе с децата. Дали сега не
мислеше как да запази децата от него? За да смени темата на разговора,
Яне каза:
- Като съм змей, бабо, я кажи ще победя ли пак в борбите? Ще стана
ли башпехливанин?
Бабата бясна се разфуча и след малко децата, като получиха по ня
колко шамара по дупето, бяха изпратени да спят. Яне се почувства гу
зен, но вече не можеше нищо да направи. Мирза поиска да отиде да ус
покои децата, но Василка така го погледна, че турчинът седна.
Друг път Яне си играеше пак с децата и те като котенца се въртяха и
умилкваха в краката му. По-малката постоянно се катереше по него и
когато се настанеше в скута му, се затопляше и полягваше. После й се
доспиваше. В един от редките случаи, в които Василка ги беше остави
ла до малко по-късно, Ирис, заспивайки, започна да задава наивните си
детски въпроси.
Ill том "Хайдут " 393 III глава "Едирне"
- Яне! Яне! Нали като порасна ще се ожениш за мен?

- Да - напълно машинално отвърна Яне, като дори не се заслуша във
въпроса. Той знаеше, че това са детски брътвежи, че детето заспива и
искаше по-бързо тя да заспи. На сутринта даже нямаше да се сеща, че
го е питала.
- И никога няма да ни изоставиш?
Това вече беше по-сериозен въпрос. Яне знаеше неговия отговор.
- Никога няма да ви изоставя!
- А като се оженим, ще имаме сватба и аз ще бъда булка! Ще имаме
ли деца?
От одеве Яне очакваше момиченцето да заспи, но то продължаваше
с въпросите си. За да я успокои и за да не прогони съня от клепките й,
той отговори:
- Да, ще имаме деца.
- Едни такива малки, като мен?
-Да.
- Аз ще бъда по-голяма от тях, нали?
- Да! Да!
В този момент Василка, като сянка, се надвеси над Яне. От одеве той
отговаряше напълно машинално и мислеше, че старицата не слуша бър
боренето на детето.
- Веднага търчете и си лягайте по леглата! - строго каза жената.
Момичетата веднага усетиха надвисналата опасност, разсъниха се и
побягнаха към леглата. Съблякоха се и по най-бързия начин се завиха.
Старицата не беше доволна. Като поглеждаше към тавана, тя заговори:
- Велккооо, Георгиеее, как ви изгледах, без да ви усетя? Колко пос
лушни, добри и подчинителни бяхте? Колко по-лесно се гледат момче
та? Тия двете са същински пожар, особено едната! - всичко това беше
казано така, че Яне да го чуе. - Ще се жени! Още не е проходила и вече
ще се жени! Знаеш, че не трябва да се жениш за тях!
Яне разбираше, че Василка говори на него, но той не мислеше сери
озно това, което беше казал. Просто искаше да приспи детето. Старата
обаче продължаваше:
- И знаеш, че не бива да имате деца!
Тя говореше съвсем сериозно и втренчено го гледаше.
- Никога не бива да се жениш за самовила и да имате деца, защото
така целият ви род ще бъде прокълнат! Помни! Ще бъдете прокълнати
до десето коляно! Няма по-силно проклятие на света от това! Сам Бог
бди над това! Никога не бива да се женят змей и самовила! Ако това се
случи, децата им ще бъдат надарени със страхотни качества, чувстви
телност, ефирност и влечение към мъдростта, знанието и изкуствата! Те
ще бъдат много умни и ще създадат нещо ново като род и вид, но ще бъ
дат проклети и непрекъснато ще ги дебнат нещастия, лош късмет и
страдание! Не създавайте нещастно поколение! Никога змей и самови-
ла не бива да имат деца! Това ще обрече целия ви род и наследниците
до десето поколение на нещастие! До десето коляно е тази магия! За
помни това!
Яне помнеше всички тези неща.
Мирза се беше дръпнал. Турчинът беше стъписан от непровокирано-
то "избухване" на жената. Без никаква причина тя беше изгонила деца
та и се беше нахвърлила върху Яне. Башпехливанинът не беше напра
вил нищо. Сигурно думите, които беше казал, са били обидни за стара
та жена.
Мирза не можеше да разбере отношенията в семейството. Башпехли
ванинът, който беше много богат мъж и можеше да има каквото си по
иска, живееше без жена и харем. Почиташе и страшно уважаваше ста
рата жена, която не му беше никаква, нито майка, нито баба. Той я слу
шаше и й се подчиняваше. Мирза беше разбрал, че децата не са никак
ви на старицата и на Яне, но пък той се грижеше за тях. Не можеше да
си обясни всичко това. Яне нямаше роднини или поне не ги спомена ни
то веднъж за времето, в което бяха заедно. Към тези хора той се отнася
ше като че ли те бяха неговото семейство, но всъщност не бяха.
Най-накрая дъждът, който повече приличаше на потопа, залял земя
та по времето на Ноя, спря. Пекна топло пролетно слънце, но топлина
та му все още не можеше да изсуши земята. Яне изчака няколко дни.
Той не искаше да рискува. Мирза всеки ден броеше парите, които бяха
взели от Велковата дупка. Той непрекъснато се интересуваше какво се
беше случило в пещерата и защо мъжът ги беше нападнал.
- Кой е той? - питаше Мирза.
- Той е мъртъв! - кратко отговори Яне. - Ще умре веднага след борбите!
Ако турчинът беше чул това преди една година, не би повярвал, но
след като сам беше видял как този съвсем млад мъж, беше победил най-
добрите пехливани в света, беше разбил цяла банда само с една пръчка,
след като беше видял пещерата със съкровищата и знаеше, че момчето е
спасило самия султан Ахмед III, той му вярваше. Щеше да повярва на
всичко, което той му кажеше. Само преди година Мирза не знаеше нищо
и не беше чувал нищо за народа, от който произлизаше Яне. Сега вече
знаеше много за тези прости и сурови хора. Той беше видял как децата
получиха по един шамар заради това, че Яне се беше борил с тях или мо
же би момчето беше казало нещо на бабата, нещо, което я беше ядосало
и което Мирза не можеше да разбере. Тези хора бяха странни. Султанът
ги смяташе за свои роби - рая, но те имаха доблест, морал и някакви
странни закони. Те бяха сурови, но можеха да обичат и имаха най-краси

вите деца. Тези поданици на султана бяха много интересни на Мирза.
Чак след като се запозна с башпехливанина, той се сети, че в последния
рекрут султан Ахмед III беше поискал мъжете, които се вземат при дев-
ширме, да бъдат само българи и то само от Станимашко, Загорско, Фи-
либелийско, Хаскьойско и Ямболско. Сега Мирза като че ли започна да
разбира защо султанът беше решил така. Колкото повече ги опознаваше,
толкова повече започваше да ги разбира и харесва. Ако той беше султан,
също би искал еничарите му да бъдат избрани ог тези мъже.
Най-накрая двамата мъже се приготвиха за тръгване. Буря също ще
ше да тръгне с тях. Яне повдигна двете момиченца във въздуха, а след
това ги целуна по бузките.
- Пожелайте ми успех! - каза Яне.
- Успех!!! Успех!!! - извика Ирис и се заля от смях, а смехът й беше
красив, кръшен и носещ светлина, така както беше всичко в нея. - И
помни, че ще ожениш за мен!
Божура само тихо каза:
- Успех, бате Яне!
Преди да тръгне, Яне мушна кожената чанта с двата документа, да
дени му от Велко, в ръцете на Василка. В тях бяха описани всичките
съкровища на кауците. Жената отначало беше учудена, но явно бързо
осъзна какво иска Яне и само разбиращо кимна. Яне беше сигурен, че
тя ще ги скрие на сигурно място.
Двамата тръгнаха и вървяха по толкова добре познатия път, а Буря ги
следваше. Когато минаха покрай кръстопътя на Хаджи Елиз махала,
двамата спряха. Цялата случка отново се разигра пред очите на двама
та мъже. След това продължиха. Кръвта беше кипнала в жилите на баш
пехливанина. От дълго време Яне изпитваше притеснение и мислеше.
До борбите в Едирне имаше още много време. Яне беше решил този път
да отиде в града малко по-рано, а не както предния път, в деня преди
борбите. Искаше да отиде там, да разгледа и да се поупражнява с някой
друг пехливанин. Цяла пролет не се беше борил с истински пехлива
нин. Дори на Четиридесетте извора не беше успял да се побори. Не бе
ше успял да използва това време за подготовка и да премери сили с ос
таналите кауци. Сега двамата вървяха към Едирне. Мирза пак правеше
панаир по пътя. Преди няколко седмици по същия път беше минал
шведския крал Карл XII, но дори той не беше успял да предизвика по-
голям интерес от башпехливанина. Яне беше помолил Мирза да няма
такива неща, но турчинът не можеше да измени на природата си. Нав
сякъде оповестяваше, че башпехливанинът е тръгнал за големите бор
би в Едирне, за да кърши кости и да докаже пак, че е най-силният.
Най-накрая стигнаха до кръстопътя, който наляво водеше към Па-

шакьой - крепостта на Бимбелови. Яне отдавна беше решил и зави, без
да се колебае.
- Яне ага, Едирне е направо!
- Знам, но ние продължаваме наляво!
- Какво има наляво, башпехливан ефенди?
- Тук живеят най-големите пехливани в Българско. След нас - след
малко додаде Яне.
Той беше в разцвета на силите и уменията си. Искаше да влезе в кре
постта на врага и да ги предизвика. За Бимбелови щеше да бъде чест да
се борят с башпехливанина, но той искаше да им докаже, че е по-добър
от тях. Освен че искаше да се побори с тях, искаше да го признаят и за
техен представител. Той беше изучил и приел техния начин на борба.
Той беше ученик на Велко, който беше един от тях. Сега Яне тръпнеше.
Ако борбите на Четиридесетте извора му се бяха разминали, знаеше, че
тук, в Пашакьой, борбата нямаше да му се размине. Идването до тук ве
че беше предизвикателство за Бимбелови и те щяха да отвърнат.
- Тук скоро ще пише "Едирне 1707 лето по Иса, башпехливан Яне Бо-
ляров" - каза Яне, като показа татуировката, която си беше направил ми
налата година. Децата много я бяха харесали и непрекъснато разпитва
ха какво е това, а Ирис дори искаше и тя да има такава татуировка.
Яне знаеше, че за да стане отново първи, трябва да се отбие и да се
пребори с Бимбелови. Той вървеше към Пашакьой и с всяка стъпка на
коня си чувстваше как някаква голяма сила се навдигаше като вълна зад
него и той отново върви по пътя на воина. Той вървеше, воден от пре
допределението и съдбата си, към следващия куплет на песента за Яне.
Неговата собствена песен, песента, в която задължително трябваше да
се разказва, как Яне Башпехливанинът ще стъпи в сърцето на Бимбело
ви, ще предизвика отколешните противници на рода Болярови и ще ги
пребори. Неговият път го водеше към славата и щеше да превърне жи
вота му в легенда. Когато пред очите му се появи Пашакьой, сърцето му
само за миг се сви. На входа на селото имаше пост. Там стояха двама
Бимбелови и двама европейски гвардейци, всички те бяха на коне.
- Кои сте вие и накъде сте тръгнали? - спря ги постът.
Яне не можа да разбере какво става и защо тези мъже ги спираха. Той
се чудеше как да се представи, като башпехливан на султана или прос
то като Яне Боляров.
- Ние сме тръгнали да търсим най-добрите пехливани от рода на
Бимбелови, за да ги предизвикам да се борим! - каза Яне.
- Оп! - извикаха мъжете и се изправиха на седлата. Буря излая, като
видя реакцията на мъжете. Яне знаеше, че скоро всички Бимбелови ще
•знаят какво е казал и очакваше всичко. Сега съжали, че беше оставил

ятагана на Кара Мустафа на Диньо, за да изкове от него меч. Не бива
ше да го прави. Сега в себе си имаше само един пищов и кесиджийска-
та кама, с която много трудно можеше да се противопостави на ятаган.
По всичко си личеше, че двамата мъже се бяха засегнали. Те искаха
да извадят оръжията си и да съсекат на място наглите мъже, но тук бя
ха и шведите. Това бяха шведски гвардейци, придружаващи своя крал,
който, след битката при Полтава, беше победен от руския цар Петър I
Велики. Сега те бяха с него в изгнанието му. Карл беше решил да дой
де в Империята на султана, след като беше обикалял из дворовете на ця
ла Европа и никъде не беше получил добро посрещане и обещание за
подкрепа. Султанът - естественият враг на Петър I, единствен му беше
обещал подкрепа и така Карл XII беше тръгнал за най-големия град в
света - Истанбул. Той обаче се познаваше много добре с главата на ро
да Бимбелови - Вълко Бимбелов. Бяха се запознали с него в Европа и се
га Карл използваше възможността да посети приятеля си и да му погос-
тува. Вече почти от месец кралят живееше в Пашакьой. Яне не знаеше
всичко това и не разбираше защо пазачите не скочиха върху него. Шве
дите не разбираха какво си говорят мъжете и гледаха с любопитство то
ва, което се случва пред очите им.
Яне беше вързал Буря на ремък, малко преди да стигнат до селото,
защото много добре знаеше какво предстои и не искаше Буря да бъде
убита или да убие някого от Бимбелови. Спомняше си как кучката беше
скочила на Дели Узун и за малко се беше разминала със смъртта. Яне
подаде ремъка на Мирза.
- Кой си ти? - попита единият от мъжете, макар че в този момент то
ва въобще не го интересуваше и ако шведите не бяха тук, той лично ще
ше да ги посече, без въобще да се интересува кои са и откъде идват.
- Аз съм Яне!
Думите не предизвикаха никаква реакция у двамата мъже. Това име
нищо не им говореше.
- Какъв си? От кой род си?
Шведите се бяха приближили. Това, което се случваше, ставаше все
по-любопитно. Те гледаха случващото се, като представление.
- Аз съм Яне Боляров и съм башпехливан! Искам да се боря с най-
добрия пехливанин на Бимбелови!
Сега вече думите му предизвикаха ефект. Мъжете скочиха върху сед
лата си. Буря излая. Те явно знаеха кои са Болярови и бяха чували, че
един от тях е станал най-силният пехливанин в Империята. Те бяха си
гурни, че пред тях стои самият башпехливан. Момчето, което беше зас
танало пред тях, явно беше куражлия. Никой страхливец не би се осме
лил да стъпи тук и да предизвика Бимбелови. Никой Боляров не би се

осмелил да дойде тук, освен ако не е безразсъден. Какъв беше човекът,
който стоеше пред тях? Какво искаше? Може би имаше някакъв капан!?
Мъжете започнаха да се оглеждат и да се изтеглят назад. Това все по
вече изумяваше шведите. Явно те се страхуваха от това момче. То сто
еше пред тях и не беше нито голямо, нито страшно, освен това не беше
и особено добре въоръжено. От бойния му кожен колан се подаваше са
мо дръжката на един пищов и на къса кама. Какво толкова им беше ка
зал? С какво ги беше уплашил? Шведите се бяха убедили, че Бимбело
ви, макар султанът да ги смяташе за рая, бяха силни, смели и доблест-
ни мъже. Те самите твърдяха, че са наследници на стар владетелски род,
но сега отстъпиха и се огънаха пред някакво момче. Сега шведите го ог
ледаха по-внимателно. То беше облечено с най-обикновени дрехи, е къс
син елек, който много се различаваше от характерните за Бимбелови ка
фяви дрехи. Другото, което го различаваше от тях, беше високият кожен
калпак, който носеше на главата си, а отдолу се подаваха русите му къд
рици. Кое беше това момче? Какво искаше?
Скоро единият от мъжете обърна коня и препусна към мегдана, къде-
то на най-видното място се издигаше къщата на Вълко Бимбелов. Мъ
жът бързаше, за да предупреди старейшината какво се беше случило.
Другият мъж извади пищовите си и се прицели в двамата мъже. Шве
дите бяха изумени. Явно случващото се не беше шега. Нещо лошо бе
ше станало или си бяха казали мъжете. Единият от двамата - този, кой
то беше говорил, все така стоеше и не помръдваше, като че ли беше из
сечен от камък, а другият беше запрашил към селото. Скоро от центъра
на селото се зададе цяла група от конници. Начело яздеше мъж с шап
ка, облечен както всички Бимбелови. Той беше с щръкнали настрани
мустаци и поглед, който можеше да прогори дупка в този, към когото е
насочен. Мъжът яздеше буен жребец, който подскачаше и танцуваше
под него. По всичко си личеше, че човекът е със самочувствие, свикнал
да командва и да му се подчиняват. Той яздеше и изпъкваше сред окол
ните мъже. Яне гледаше групата, но чак когато приближиха, успя да от
дели поглед от този, когото той смяташе, че е Вълко и да огледа и оста
налите мъже. Всички те бяха силни и напети. Представляваха страхови
та гледка. Бяха впечатляващи и където и да се появяха така, щяха да
предизвикат възхищение и внимание. Нима все още имаше такива бъл
гари? Това бяха герои! Докато ги гледаше, вместо с притеснение и
страх, сърцето му се изпълни с гордост и възхищение. Само за миг Яне
си представи как стои начело на армия, съставена от такива юнаци. Как
во ли беше усещането да стоиш начело на тези мъже и дори само да
помръднеш пръст, те да ти се подчиняват? Това можеше да каже само
Вълко. Как ли се чувстваше сега водачът на рода Бимбелови? В колко

различно положение се намираха днес двата враждуващи рода. Боляро-
ви бяха останали шепа хора. Двамата по-големи братя на Яне бяха мър
тви и днес той беше единственият, който да продължи рода. От него за
висеше дали родът ще продължи да съществува, или ще изчезне.
Бимбелови бяха в другия полюс. Те бяха стотици, родът се беше раз
раснал и се роеше. Освен в Пашакьой, родът се беше пръснал из окол
ните села и чрез Шейтанови беше стигнал чак до Козбунар. Много Бим
белови имаше и в близкото село Ичме, имаше и в Узункьой. Днес зад
Вълко можеха да застанат стотина юнаци, а Болярови бяха останали
трима мъже - дядо му, баща му и той.
Яне гледаше приближаващите се към него мъже и продължаваше да
си представя, че ги предвожда. Всеки от тях със сигурност беше пехли
ванин и хайдутин. Това беше неговата мечта. Кауците, които всъщност
също трябваше да бъдат подразделение на Бимбелови, трябваше да ста
нат такива. Чак сега Яне разбра, че това е неговата мечта. Кауците, ко
ито бяха твърде разнородни, трябваше да станат такива!
Мъжете спряха пред Яне, като "заковаха" конете си. Буря не спира
ше да лае. Шведите се отдръпнаха настрани. Усещането за тревожност
у тях се засилваше. Досега те бяха познавали тези мъже, като топли и
гостоприемни. Те бяха усмихнати и добродушни, но сега ги виждаха в
съвсем друга светлина. Това като че ли бяха други хора. Веждите на
всички бяха сключени, а очите им бяха като на орли. Това бяха страш
ни мъже. Всеки момент можеше да се очаква да развъртят страховити
те си ятагани. И цялата тази омраза беше насочена към един човек, но
той като че ли не забелязваше това.
- Кой си ти? - почти изкрещя Вълко.
- Аз съм Яне Боляров, башпехливан! Дошъл съм да предизвикам
най-добрите борци на Бимбелови!
- Ааааааааах! - мъжът извика от изненада и възмущение. Такава наг
лост тук - в сърцето на "крепостта" на Бимбелови, не беше чувал. Ако
мъжът не знаеше какво говори или ако не знае кои са те, би простил. Но
мъжът срещу него беше Боляров, а Болярови много добре знаеха кои са
Бимбелови. Всички Болярови бяха пехливани, така че момчето много
добре знаеше какво говори и каква реакция ще предизвика. Ако беше
вярно, че това момче е станало башпехливан и не се кичеше напразно с
тази титла, то беше дошло да предизвика всички Бимбели. То явно беше
дошло да умре. За да не го съсече веднага и да се спре, Вълко силно
дръпна мустака си. Така чрез болката той искаше да се върне в реалност
та и да се въздържи, но не успя. Изведнъж конят му подскочи напред.
- Кой си ти, бееееееее?!
Двата коня се удариха гърди в гърди. Яне яздеше най-хубавия кон,

който беше отнел от бандата на Първан войвода и Дели Узун, но врани
ят жребец на мъжа пред него беше много по-добър. Той беше по-висок,
с дълги стройни крака, което означаваше, че е много бърз и с голям от
скок. Вратът на великолепното животно беше изправен нагоре и извит
назад, главата му беше малка, с красиви очи и малки остри ушички,
стърчащи нагоре. Тялото и вратът на коня бяха толкова могъщи, че гла
вичката изглеждаше несъразмерно малка. Конят беше биковрат. Всички
Бимбелови познаваха този кон. Това беше най-добрият кон в цялата Им
перия. Той носеше в жилите си кръвта на своите предци, а те бяха изд
ръжливите коне, идващи от степите на Азия, с които българите бяха
дошли до тук. Те бяха послушни и бързи. Някога китайците бяха купи
ли от българите така наречените "небесни коне", като бяха платили тег
лото им в злато. Толкова високо ги бяха оценили древните китайци.
Именно тези коне бяха предали благородната си кръв в китайските ко
не. Бяха ги нарекли "небесни коне" не само защото бяха богоподобни, а
защото българите смятаха себе си, конете и кучетата си, за потомци на
техния бог Тангра, който беше Небето. Но в жилите на Звезда, както се
наричаше кобилата, течеше и кръвта на арабски жребци, които бяха по-
бързи от пустинния вятър, и на родопските планински издръжливи ко
не, свикнали да се катерят и по най-стръмните баири, и дори да бъдат
товарени. Така Звезда беше събрала в себе си кръвта на всичките си
предци, но беше най-високият, силен, бърз и издръжлив кон в цяло Бъл
гарско, а може би и в цялата Империя. Веднага си личеше защо конят
беше наречен Звезда. Когато се приближи, върху челото на коня, точно
по средата, "светеше" бяла звезда, в правилна форма. Тя по-скоро беше
ромб с остри върхове, но отдалече приличаше на звездичка, изгряла и
светеща върху челото на кобилата. Тя беше от бели косми и контрасти
раше на гарвановочерния цвят на козината на кобилата. Животното бе
ше наистина великолепно и миг преди удара предизвика възхищение у
Яне. След сблъсъка на двата коня, този на Яне се опита да се изтегли,
но животното на мъжа от Бимбелови беше много по-силно. Яне усети
как конят му се изправя на задните си крака, но продължи. Скоро той
щеше да се обърне и да падне по гръб, затискайки Яне. Башпехливани-
нът усети всичко това и веднага скочи настрани и назад, претърколвай-
ки се. Докато конят му падаше тежко назад и безпомощно риташе във
въздуха, Яне се изправи на крака. Той нямаше друго оръжие, затова в
дясната си ръка хвана кесиджийската кама, а в лявата - пищова. Съжа
ли, че не беше вързал ортомата за ръката си. Преди да дойдат тук се чу
деше дали да не се въоръжи с ортомата, но сега вече беше късно. Яне
беше учуден, не беше очаквал толкова открито нападение.
- Аз, Маринчо Бимбеля - Страшния, ще ти видя сметката! - крещеше

мъжът. И скочи от гърба на коня си, защото неговият кон беше останал
на краката си. Звезда тъпчеше с копитата си земята, като че ли беше усе
тила тръпката на битката и сега можеше да стъпче и Яне, ако Маринчо
я насочеше към него. Мъжът срещу него не беше Вълко, а Марин - си
нът на Вълко. Марин беше страшен мъж. На Яне не му трябваха пове
че доказателства за това, кой е най-добрият пехливанин на Бимбелови.
Буря виеше като обезумяла и се мяташе, завързана на кожения ремък.
Башпехливанинът знаеше какво ще стане, ако Мирза я изпусне, ако тя
успее по някакъв начин да се изплъзне или скъса ремъка.
Яне стоеше срещу мъжа и беше готов да отговори на всяка атака.
Мъжът беше извадил ятагана си и вървеше към него.
- Марине! Я, Марине! Остай го човека!
Гласът беше гръмовен и идеше някъде отстрани. Всички спряха и пог
леднаха натам, а там, върху гърбовете на конете си, бяха застанали двама
мъже. Единият беше е едро лице и големи, леко прошарени, щръкнали нас
трани мустаци. Мъжът беше с пълно месесто лице и тежко тяло, което си
личеше, че принадлежи на бивш пехливанин. Яне не изпита никакво съм
нение, че това е Вълко - водачът на Бимбелови. До него яздеше мъж с гър
бав нос и европейски дрехи, на главата, под триъгълната му шапка, с висо
ко бяло перо, се подаваше бяла перука на вълни. Нямаше съмнение, че то
ва е шведският крал Карл XII. Това си пролича и по шведските войници,
които досега бяха стояли настрани и безучастно гледаха случващото се, но
когато видяха своя крал, се изпънаха като струни. Малко зад Карл яздеше
един мъж, който може би беше негов адютант, а може би не, защото двама
та шведски войници поздравиха и него по много специален начин.
Думите на Вълко накараха Марин да застине. Като ги погледна, Яне
веднага разбра, че Марин е син на Вълко.
- Какво искаш бе, момче? Защо си дошел тука? Беляга си ли търсиш
или смъртта?
- Аз съм Яне Боляров! Башпехливан съм! Тръгнал съм към Едирне да
се боря и да защитя титлата и честта на българите, но преди това искам
да предизвикам Бимбелови да се борят с мен!
Мъжът търпеливо изслуша и попита:
- Защо ти е да се бориш с Бимбелови? Защо не си ходиш по пътя?
- Болярови и Бимбелови са най-добрите пехливани! Аз съм Боляров и
искам да победя Бимбелови, за да се явя и от тяхно име на борбите! Да ня
ма после човек, който да каже: "Победи, но Бимбелови не се бориха!"
- Ние имаме веселба, защо държиш да я почерниш?
Докато говореше Вълко, Марин прибра ятагана си и отново се качи
на гърба на Звезда.
- Не искам да почерням нищо, искам да ме признаете за най-добрия

пехливан и да си ходя! Искам да се боря и да ви победя! Аз обединих
борбите на Болярови и Бимбелови и искам да го признаете! Така и вие
ще бъдете признати, защото аз се боря като вас!
- Ти много дръзко хортуваш! - каза Вълко, като Яне видя как главата
му почервеня. - Ние, ако искаме, можем да пратим пехливан да се бори
от наше име! Нямаме нужда ти да ни представяш! Освен това кой те е
учил теб на Бимбелова борба, та искаш да ни представяш и твърдиш, че
я знаеш?
- Учил ме е сам Велко Шейтана от Козбунар!
- Велко?! Ти откъде го знаеш?
- Той ми беше учител!
- Това лесно ще се види като се сбориш. Как се казват дядо ти и ба
ща ти?
- Дядо ми се казва Коста, а баща ми - Иван.
Едрият мъж се замисли и после бавно каза:
- Това е вярно, но съм чувал, че синът на Иван Боляров не се казва
като теб.
- Аз имах двама братя, но и двамата умряха.
- Петко кой беше? - попита старият мъж и искрено учуди Яне.
Тези мъже, толкова далеч от Боляровия хан, ги познаваха и може би
ги дебнеха. Откъде Вълко Бимбела знаеше за брат му Петко?
- Петко умря! Удави се в една подводна река, преди години.
Яне се сети, че отдавна не беше чувал името на брат си. За Бимбело
ви Петко беше жив и те сигурно се готвеха да го победят в борба. За Бо-
лярсви той беше станал "мълчан човек" и вече никой не го споменава
ше. Така Петко живееше в мислите и устите на враговете, а беше мър
тъв за своите.
- Като се сбориш, ще разбера и дали тръткаш като Боляров! Ако ме
излъжеш, ще те посека, да знаеш!
Яне беше спокоен. Той много добре знаеше кой е и как се бори. Зна
еше, че Бимбелови са познавачи, може всичко да е, но не можеха да не
разберат, че е Боляров и че лично Велко Шейтана го е учил да се бори.
- Вярно, че с Болярови, от поколения, имаме вражда, но едно от най-
важните неща при нас е уважението! Ние ги признаваме за добри кол-
кото нас, защото знаем, че юначеството на всеки човек се оценява спо
ред врага, срещу когото се изправя! Ако си самозванец, ще те убия за
ради Болярови, защото никой няма право да подценява нашите врагове
и да се представя за тях! Така че помисли си добре и ми кажи, още ли
искаш да се бориш в нас?
Яне не каза нищо, само кимна с глава. Всичко беше ясно.
Ill том "Хайдут" 403 III глава "Едирне”
- Или си много смел, или си луд, но и в двата случая виждам, че ти

чаш към смъртта! Аз няма да те спирам! Ха влез и заповядай на наша
та софра! - каза старият човек и направи властен жест към селото. След
което се обърна, с него се обърнаха кралят и другият швед и така три
мата тръгнаха. Яне беше чул поканата, но все така стоеше с кама в ръ
ка. Конят му се беше изправил и уплашен от Звезда се беше върнал на
зад, където ни жив, ни умрял Мирза го беше хванал за поводите. Мир-
за не искаше да изгубят скъпото животно и той да се връща на гърба на
някое муле или магаре.
Яне не помръдваше, защото по същия начин стоеше и Маринчо. Чак
когато тримата мъже се отдалечиха достатъчно, Марин се обърна и ка
за нещо на един от мъжете. След това всички се обърнаха и тръгнаха
към мегдана. Мъжете обсъждаха и подвикваха, но Яне не ги чуваше.
Шведите все така стояха. Те бяха чули как техният крал беше попитал
водача на българите за това момче и доколкото бяха успели да разберат,
това бил най-добрият пехливан в Империята на падишаха, но бил от
друг род и сега бил дошъл да предизвика мъжете, които живеят в тази
част на страната. Шведите - наследници на викингите, изгледаха слабо
то и младичко още момче и също не можеха да повярват в това, което
беше казало момчето. Та то беше много по-леко от всичките мъже на
Бимбелови, беше младо и дори още голобрадо.
Когато всичките Бимбелови се скриха от поглед, този, на когото Ма
рин беше говорил, се приближи и каза:
- Вървете след мен! Накарай кучето да мълчи!
Яне повика Мирза. Той не искаше допълнително да изнервя Бимбе
лови, затова го повика с българското име, което сам му беше дал:
- Митко! Я ела бе, Митко!
Мирза обаче държеше трите повода и не помръдваше. Яне пак го по
вика, но турчинът все така не помръдваше. Яне не можеше да разбере
дали не го чува, или от страх си е глътнал езика.
- Какво му има? - попита мъжът.
- Глух е нещо. Ще отида да го взема! - каза Яне.
- Да не избягаш? - каза мъжът, който беше от родата на Марин и Вълко.
Яне преглътна обидата и отиде до Мирза. Той беше твърде ядосан на
турчина, за да мисли сега за Бимбелови. Когато се приближи до него,
тихо му каза:
- Какво става, бе? Защо не помръдваш?
- Няма да вляза в това село! Тези са по-зли и от Шейтан, те ще ни из
колят! И да победите, и да загубите, с нас е свършено! Това ли измис
лихте, башпехливан ефенди?... Искам да се върнем! - проплака след
малко Мирза.
- За да не ги изнервяме ще ти викам Митко, а ти се прави на глух и

ням. Не знам какво ще стане, ако разберат, че си турчин? Нали разбра?!
Мирза хич не искаше да следва Яне, но нямаше друг избор, затова
тръгна след него. Конят му като че ли усещаше настроението на своя сто
панин, вървеше също с оклюмала глава и със силно дръпнати назад уши,
което го караше да изглежда също така нещастен. Буря беше навирила
опашка. Тя като че ли се радваше, че влиза в сърцето на вражеския лагер.
Мъжът, който ги водеше, настани двамата в една отделна къща. В къ
щата нямаше никого, но явно съвсем доскоро тук бяха живели хора.
Или ги бяха изместили, или се беше случило нещо с тях. Къщата беше
малка, отдолу цялата беше изба. Двете стаички бяха навдигнати и до
тях се стигаше със стълба от двете страни. Точно над вратите къщата
имаше широка арка. Долният кат - избата, беше от големи дялани камъ
ни, а горният беше варосан, но със сигурност беше от кирпич. Двете
врати бяха една до друга. Стаите не бяха големи. Това, което направи
впечатление на Яне, беше, че нямаше миндери, а чергите, върху които
трябваше да спят, бяха метнати направо върху дървеното дюшеме. Яне
се настани в лявата стаичка. Тя имаше два прозореца, които гледаха на
юг и един - на запад. На прозорците имаше дебели железни решетки, на
редове. Митко взе дясната стая. След като остави седлото и всичкия си
багаж в стаята си, Яне отиде да огледа стаята на турчина. Преди това бе
ше взел ортомата и я развъртя малко.
Завари Мирза да прави нещо. Яне явно го стресна, защото мъжът се
извърна и каза:
- В гази страна няма миг покой! Яне ага, защо не потропахте преди
да влезете? Вие, християните, нямате ли тайни, не се ли усамотяватс по
някога?!
Яне беше израснал в семейство, в което всички спяха в една стая или
в две, но всичко се чуваше, така че не разбра за какво точно говори тур
чинът. Той обаче веднага се сети защо Мирза ага беше толкова разярен.
- Скъпоценностите ли криете, Мирза ага? Паричките ли кътате? -
шеговито попита Яне. Той много добре знаеше, че е така, но попита са
мо на шега.
- Паричките! Паричките! - продължи да се възмущава Мирза. На не
го явно не му харесваше и ролята, която трябваше да играе - да се пра
ви на глух и ням.
- Глухоням, как го измислихте?
- Иначе веднага ще разберат, че не можете да говорите български и
не го разбирате!
Мирза се замисли и скоро се съгласи, че така наистина е най-добре,
но все пак това не му харесваше.
Ill том "Хайдут 405 111 глава "Едирне
- Лошо направихме, че дойдохме тук! - каза Мирза. - Няма да изле

зем живи от тук!
- Млъкни!
- Башпсхливан ефенди, видях как победихте Кара Мустафа и Кая,
спасихте султана, видях как победихте Първан и Дели Узун, но тези мъ
же тук са страшни! Тези са чапрашъци, не са нормални, делии са! Ис
кам веднага да избягаме от тук! Моля ви, Яне башпехливан! Вие сте ра
зумен човек, как се навряхме сами в капан?!
Яне се усмихна:
- Митко ефенди, ти май се уплаши от свирепия вид на Марин и Бим-
белови?
- Уплаших се! Наистина се уплаших, Яне ефенди! Срамно ли е да се
уплашиш от такъв човек?!
Яне погледна Мирза и разбра, че сам не знае колко много иска от не
го. Това, което искаше, не беше по силите на турчина.
Пред къщата имаше плочник от големи каменни плочи. Вдясно беше
плевнята, до къщата беше мястото за сламата, а до нея беше оборът. Той
беше малък, но пък двата коня влязоха вътре спокойно. Яне им сложи
от сухото миналогодишно сено. След това излезе на двора. Оградата бе
ше висока, а от двете страни на каменната пътечка, която водеше към
портата, беше засаден чимшир, а отстрани имаше две малки градинки.
Лявата беше само от трева, а в дясната имаше засадени много и най-раз
лични цветя. Цялата къщичка, макар и малка, беше грижливо поддър
жана. Яне излезе на улицата. Вдясно къщата беше много по-голяма от
тяхната. Тя се извисяваше над тази на Яне и Мирза. Буря също подаде
навън огромната си глава, но момчето я бутна обратно вътре. От одеве
той чувстваше, че кучето е превъзбудено и иска да ухапе някого. Пред
портата на съседната къща бяха насядали няколко от шведските гвар-
дейци. Яне не знаеше езика на мъжете и всички те, облечени в еднакви
те си униформи и белите си перуки, му се струваха еднакви. Мъжете
веднага забелязаха Яне. Сред тях бяха двамата, които днес бяха стана
ли свидетели на това, което се беше случило на пътя. Сега те разказва
ха на другарите си за случилото се. Та тези двамата погледнаха към Яне
и го посочиха на останалите. Скоро цялата група го гледаше и Яне бе
ше принуден да се прибере. Всъщност точно пред двете къщи се нами
раше селският мегдан. Това беше широка неутъпкана поляна, на която
ставаха празненствата в Пашакьой. Точно срещу тях се намираше ог
ромна къща, която явно принадлежеше на Вълко, а до нея - не по-мал
ка, която сигурно беше на Марин, но сега пред нея също се виждаха
униформи на гвардейци. Яне веднага разбра. Бяха го сложили до гвар-
дейците, за да го пазят и да им е по-лесно да ги следят. Къщата на Ма
рин я бяха отстъпили на шведския крал. Яне тръгна към стаята си. Ис
каше малко да се изпъне. Пиеше му се вода. Беше видял една чешма
пред къщите на Вълко и Марин, но сега беше още много светло и не ис
каше да пресича мегдана. Не знаеше какво ще им стане на мъжете от
Пашакьой, затова си легна жаден. Скоро обаче някои отвори външната
врата и Яне подскочи. Буря излая и също скочи. Трябваше да бърза, за-
щото някой щеше да стане кабил*. Яне погледна през джама. Мъжът ти
чаше към портата, а Буря го преследваше. На башпехливанина веднага
му стана ясно какво ще последва, ако кучето успее да стигне мъжа. Мъ
жът обаче беше бърз и пъргав. Бързо излезе през портата, добре че я бе
ше оставил отворена зад себе си. Буря се беше засилила, вратата се зат
вори току пред зейналата й паст и тя не успя да спре. Чу се силен тря
сък. Буря удари портата с голямата си твърда глава. Тя се разтресе. Яне
беше виждал така кочове да се удрят помежду си. От удара, от изнена
дата, от това, че не беше успяла да докопа мъжа или от болката, Буря
полудя. Тя така лаеше, че сигурно гласът й се носеше далеч извън село
то. Лигите й летяха напред и залепваха за дървената порта, а тя така ска
чаше срещу портата, като че ли се опитваше да я прескочи. Яне излезе
на двора. На лявата си ръка беше нахлузил ортомата. Мирза също изле
зе от стаята си. Отначало той много се страхуваше от кучето, но когато
разбра, че тя няма да го ухапе, а даже напротив - ще го пази, вече дори
се хвалеше с приятелството си с едно толкова впечатляващо и могъщо
животно, след което всички се обръщаха.
Яне извика, но кучето въобще не го чу. То така лаеше, че трябваше да
я ритне, за да усети въобще, че има някой зад нея. Но и след това тя са
мо го погледна и продължи да си лае. В погледа й Яне видя онази непо
корна нишка, която я правеше вироглава и със собствено мнение. Той
разбра, че не може да я спре. Сви ортомата така, че тя да влезе в ръкава
му. Опипа силяха, бутна кучето така, че да не изскочи навън и внимател
но излезе. Когато затвори портата, отвътре отново се чу удар. Буря пак
беше блъснала главата си. И отново полудя. Тя така лаеше, че беше не
възможно да чуе, каквото й да е от това, което мъжът, стоящ пред врата
та, се опитваше да му каже. Явно цялото село беше чуло лая на Буря и
любопитните мъже се стичаха да видят какъв е този звяр. На чардака, от
отсрещната къща, наизлязоха Вълко, Маринчо, Карл и придружаващият
го швед. Шведите от съседната къща също бяха наизлезли да гледат.
- Успокой кучето си! - каза му мъжът.
Яне го чу само защото двамата се бяха отдалечили доста от вратата.
- Вържи кучето! И да знаеш, че тази вечер си поканен на гости на
Вълко Бимбела! Той дава вечеря в твоя чест и в чест на Болярови!
*кабил - жертва, жертвоприношение
- Кучето нс мога да вържа, така че всеки път викай, аз ще излизам!

Може ли да взема с мен и прислужника си?
- Да! Вземи го!
Мъжът се обърна и си тръгна. Яне се прибра в къщата, за да каже на
Мирза. Буря не ги оставяше на мира, тя не спря да лае през цялото вре
ме, докато не тръгнаха.
Яне дълго се чудеше, но най-накрая реши и остави ортомата в ръка
ва си. Тази вечер двамата с Мирза бяха приети най-радушно в къщата
на Вълко. На софрата бяха седнали главата на Бимбелови, но най-важ
ното място беше отредено за шведския крал. Отстрани на него бяха зас
танали двамата шведи, свидетели на случката през деня. Яне им кимна
в знак на поздрав. До шведския крал беше седнал мъжът, когото Яне бе
ше взел за някакъв помощник на краля, но той се представи като мар
шал Рендшел.
Яне не знаеше, но всъщност в битката при Полтава, срещу 45 000
руска армия, предвождана от Петър I и фелдмаршал Меншиков, се изп
равила 22 000 шведска армия, водена именно от маршал Рендшел. Карл
XII бил нелепо ранен в десния крак и тъй като не можел да ходи, водил
битката от носилка, носен от верните си гвардейци. Шведите загубили
чак след като многократно превъзхождащата ги руска артилерия "отнес
ла" шведската гвардия. Никой не подкрепил шведите, а всички им изме
нили. Най-голямото предателство било, когато казашкият хетман Мазе-
па се обърнал срещу шведите и така 14 000 конница на шведите, пред
вождана от Лавенхаупт, не успяла въобще да влезе в битката.
Маршал Рендшел сега изглеждаше сломен и състарен, затова Яне го
беше взел за ординарец. Старият стратег, водил войските в толкова по
бедни битки, сега беше поддържан само от надеждата, чс султанът ще
ги подкрепи и някой ден пак ще предвожда войска срещу русите.
Яне не знаеше и кой е шведският крал Карл ХИ. Швеция беше трета
та държава по големина в Европа. Благодарение на Карл и неговите пред-
ци Швеция владееше Полша, Беларус, част от Германия и Дания. Сами
ят Карл беше крал-воин. Той цял живот беше военен, военен сред воен
ните. Цял живот не се беше занимавал с нищо друго освен с война. Въп
реки че Швеция беше могъща държава и кралят й имаше много дворци,
в техния двор той опъваше военна палатка и живееше в нея, отказвайки
да спи в меките легла с балдахини в дворците си. Това хвърляше шведс
ките благородници и особено придворните дами в смут и те бяха недо
волни, че техният крал нс ги цени и не почита начина им на живот. Воен
ните обаче се гордееха със силния мъж, който доброволно се беше отдал
на военен живот. Така те го чувстваха близък и като част от себе си.
Яне не знаеше всичко това, иначе то би предизвикало неговото ува

жение. Карл XII седеше и е любопитство следеше разговора. Вълко му
превеждаше. Яне не знаеше на какъв език точно, на френски или нап-
раво на шведски. Той явно беше обяснил всичко за Яне, защото сега
кралят го следеше с голям интерес. Башпехливанът беше гладен, но
хапна малко, въпреки постоянните подканяния на гостоприемния дома
кин. Той беше нащрек през цялото време. Ортомата тежеше на лявата
му ръка, а Бимбелови дори не го обезоръжиха. Пищовът му беше заре
ден, а кесиджийската кама беше наточена и готова за битка.
Ако до Карл XII седеше маршал Рендшел, до Вълко беше седнал Ма-
ринчо. Яне следеше най-много него, защото той беше най-опасен от
всички. Мъжете ядяха и пиеха. Маринчо не пиеше нито вино, нито ра
кия. Яне също не пиеше. От одеве Яне не се заблуждаваше. Той знаеше,
че е поканен не защото Бимбелови много му се радват, а за да го подра-
ботят, да разузнаят кой е и от къде е и да му въздействат. Затова той бе
ше внимателен. Разбира се, Бимбелови можеха и да го отровят, но Яне
знаеше, че те са хора с чест и никога няма да си позволят да действат по
този начин. Спомни си колко много се беше ядосал Велко на Айше, ко-
гато тя беше отровила турците. Яне го разбираше, ако Бимбелови го от
ровеха, върху името им щеше да се лепне петно, което с поколения ня
маше да може да бъде изчистено. Така че беше спокоен, но все пак не
искаше да яде много и да пие, за да не изпуска ситуацията от контрол.
- Та казваш ти си Яне Боляров, син на Иван Боляров, така ли? - Яне
знаеше, че трябва да бъде внимателен и точен в отговорите. Не биваше
да каже нито една дума повече, нито един звук даже. Не биваше да нап
рави нито жест в повече. Трябваше да внимава и да извлече максимума
от разговора.
- Да, аз съм Яне Боляров! - отговори стегнато той.
- И как казваш умря Петко?
- Удави се в една подводна река.
- И как попадна там? - продължаваше да пита старецът.
- Преследваше го една потеря - Яне продължаваше да отговаря стегнато.
- Потеря казваш?
- Да, потеря.
- Дядо ти и баща ти живи ли са, здрави ли са?
- Не знам! Не съм ги виждал от много време.
- Сигурен ли си, че си от Болярови?
- Да, от Болярови съм.
- Дядо ти как се казваше? - Яне беше сигурен, че вече беше казал, но
старият мъж явно не се беше убедил, че пред него стои Боляров и го
Ill том "Хайдут 409 III глава "Едирие
разпитваше. Той си спомни за метода за разпитване на Йосиф Брадати

и нямаше да се учуди, ако след малко Вълко го хванеше за ръцете.
- Коста се казва.
- Коста. Да, Коста. Коста Боляров. И защо казваш си дошъл?
- Миналата година победих в борбите в Едирне и станах башпехли-
ван на всички пехливани.
- Чухме! Ти ли си бил? Много се чудихме кой българин би могъл да
стане башпехливан и да победи Кая. Кая е наш приятел и дори доскоро
се готвеше тук. Учудихме се защо иска да изучи нашата борба. Разпит
ваше и за борбата на Болярови. Тази година той е много добре подгот
вен и ще ти бъде много трудно срещу него.
Горчива буца заседна в гърлото на Яне. Бимбелови, които бяха извес
тни с омразата си към турците, не се бяха спрели пред нищо и се бяха
съюзили с турчин, само и само да навредят на Болярови. Те бяха подс
лонили и бяха разкрили тайните си пред един мюсюлманин. Яне иска
ше да стане и да ги обвини, че са предали род и родина, но не направи
нищо такова. Той само се усмихна и каза:
- Кая е много добър борец, научихте ли го?
- Горе-долу - уклончиво отговори Вълко.
Яне реши да разузнае и попита провокативно.
- Имаше ли пехливанин от Бимбелови, който да се изправи срещу
Кая?
Яне знаеше, че въпросът ще ги обиди, но той също се чувстваше оби
ден и предаден. Бимбелови бяха учили Кая на техните хватки. Но не са
мо това го огорчи. Кая се готвеше сериозно да го победи, а той досега
не беше имал една свястна борба през тази година. На Четиридесетте
извора му бяха отказали да се бори. Тук трябваше да се бори, ако ще да
ги обиди, но трябваше да се бори! Щеше да предизвика всеки Бимбелов
поименно, но щеше да се бори!
Вълко обаче беше опитен и не се подаде на провокацията на Яне. Той
отговори на въпроса с въпрос:
- Как така не знаеш какво става в Боляровия хан? Защо дядо ти и ба
ща ти не са с теб, да ти помогнат при борбата?
- Вече не живея при тях.
- Все пак някъде живееш и с някого се готвиш за борбата - настоява
ше Вълко.
- И сам, с този глухонемия, ли ще ходиш да се бориш? - намеси се в
разговора Марин.
- Исках да се боря с вас не защото не ви уважавам, а защото няма с
кого да се готвя! Реших да мина през Пашакьой, защото на Четириде
Токираз Memo 410 Ятаган и Меч
сетте извора пехливаните не ме пуснаха да се боря, а ме поканиха да бъ

да почетен гост! Така сега отивам в Едирне, но не съм готов!
- Нещо омекна?! - каза подигравателно Марин и дръзко изгледа Яне.
Башпехливанинът съжали, чс беше започнал да обяснява това. С тях яв
но нямаше да сс разбере. Те разбираха само от предизвикателство. Се
ти се за песните, в които се пееше за грубостта на Бимбелови към же
ните им, а и не само.
- Ти хубаво си дошъл да се бориш, но следващата неделя нас ни ча
ка сватба! Марин ще се жени, а шведският крал Карл XII ще му куму-
ва! Той е нашият най-добър и силен пехливан! Кога точно да се борите?
- Значи си дошъл да ни ползваш за подготовка! За нас е обидно, че си
представяш, че ние смс пехливани, които ще победиш докато минаваш
от тук! - горещо каза Марин.
Яне реши да провокира Бимбелови и ги удари право в сърцето.
- Май вие нещо омекнахте?!
Марин скочи:
- Веднага да се борим! Готов съм!
- Спокойно! Спокойно! Ако се сборите сега, можете да се нараните и
сватбата да пропадне. Да го оставим за след сватбата.
Яне искаше да промени деня на борбата за по-ранен или поне да по
иска някой Бимбелов да му помага да сс готви, но Вълко явно счете раз
говора за приключен. Скоро разговорът се завъртя около Мирза. Карл
XII беше впечатлен като разбра, че неговият прислужник познава лич
но султан Ахмед III, но беше много недоволен, когато на всичките въп
роси Мирза само мучеше.
- Сигурно са го избрали, защото не може да говори - каза Вълко, а
после го преведе на краля. Бимбелови знаеха за немите прислужници на
султана - дилсъзите и помислиха Мирза за един от тях.
- Сигурно е и скопец - предположи Марин.
По някое време Яне заговори:
- Вълко ефенди, понеже Марин е зает, може ли да се боря с някого
другиго от Бимбелови?
Старият мъж се замисли.
- Нали искаше да се бориш с най-добрия от нас?
- Вече не държа! Искам да се боря с колкото се може повече мъже!
Вълко вдигна рамене.
- Добре тогава. Ще трябват няколко дни преди да съберем момците.
В неделя през деня, добре ли е?
Яне веднага се съгласи.
После разговорът тръгна в друга посока. Вълко уговаряше сватбата
на Марин. Карл XII наистина щеше да кумува на Маринчо. По някое
време бъдещият младоженец се изправи и каза:

- Заклевам се, че първородния си син, в чест на Негово величество
краля на Швеция Карл ХИ, който ми оказа честта да ми стане кум, ще
го нарека Кралю! Първородният ми син ще се казва Кралю Бимбелов!
Всички присъстващи се зарадваха и виното отново се разля, като
вълна над софрата. Яне не пиеше, той се извини и си тръгна. Мирза го
последва. Останалите мъже продължиха веселбата. Яне беше сигурен,
че след като си тръгнат, ще ги обсъждат, но сега това нямаше значение.
Когато се прибраха, Буря ги посрещна на прага на вратата. Тя въртеше
опашка.
- Какво ще правите, башпехливан ефенди?
- Ще се боря, но няма с кого да се подготвя! Ти ще трябва да ми по
могнеш!
- Аз съм слаб и не съм добър, Яне башпехливан.
- Не признавам такива. Давай, готви се!
- Какво, сега ли? Та сега е посреднощ!
- Хайде, давай!
След това, за нещастие на Мирза, Яне го накара да се борят. Двама
та затвориха Буря в обора при конете. Яне първо откачи тежката и неу
добна ортома от лявата си ръка, а след това се съблече само по риза. На
кара и Мирза да се съблече. Яне знаеше, че Бимбелови няма да искат да
се борят кара кушак - голи, намазани със зехтин. Те щяха да искат суха
българска борба. При нея мъжете се борят голи до кръста или облечени
с бяла ленена или памучна риза. Така борбата ставаше много по-различ
на, по-бърза, с повече хвърляния и по-стабилен захват. Яне би предпо
чел да се бори мазна турска борба, но знаеше, че Бимбелови няма да ис
кат така. Те знаеха, че той е башпехливан и нямаше да искат да риску
ват. Мирза никога не беше виждал такава борба. Двамата се бориха из
вестно време, като Яне изцяло контролираше схватката. Мирза беше
много напълнял и дори да не даваше съпротива, поне тежеше. През из
вестно време Яне вдигаше турчина във въздуха, задържаше го, а след
това внимателно го поставяше на земята. Яне си припомни всичките
вдигания и хвърляния на Болярови. Отработи някои по-специфични не
ща и докато ги изпълняваше, думите на дядо му кънтяха в главата му.
Той много добре си спомняше всички забележки, които старият Боля-
ров му беше правил. Колко отдавна не го беше виждал! Дали беше зд
рав, или нещо лошо се беше случило с роднините му?! Защо в послед
ните години те нс посещаваха борбите на Четиридесетте извора? Яне
съжали, че не беше намерил време да посети Боляровия хан. Защо у не
го се пораждаше такова желание винаги, когато се намираше далеч от
дома, а когато беше наблизо, никога не намираше време?
След като си припомни борбата на Болярови, Яне се захвана с техни

ките на Бимбелови. Той се упражняваше не само да ги прави, но и да им
противодейства. Караше Мирза да застава в някакви странни положе
ния, а след това измисляше как да избегне или да контрира действията
му. Турчинът беше много недоволен. Той не беше пехливан и никога не
се беше борил, затова не му харесваше да го премятат и да се върти ка
то пумпал в ръцете на башпехливанина.
Когато и това свърши, Яне изпита желание да се сбори силно с няко
го. Само след миг Мирза беше проснат на земята, с изваден въздух. Тур
чинът се беше стягал, както му беше казал башпехливанинът, но това не
помогна. Сега той лежеше, гърчеше се и не можеше да вдиша. Чак сега
Яне си даде сметка, че това, което за него бе леко хвърляне, за Мирза
беше силно и болезнено. Той се извини на водача си и го изпрати до ста
ята му да си легне. Мирза пъшкаше, охкаше и уверяваше Яне, че ако го
пусне, ще се разглоби.
Тази вечер Яне дълго не мигна от вълнение. След три дни щеше да
се бори. Трябваше да намери някого от Бимбелови, който да му помага.
После мислите му го отнесоха към Едирне. Той си представяше новия
турнир и как влиза последен на алая. След Кая той щеше да се появи
последен. Пехливаните щяха да направят шпалир, да го приветстват и
всички щяха да мълвят името му, като шепот, не, като легенда щеше да
се разнесе над множеството.
Яне изгаряше от желание да стане и да се упражнява. Отсреща, от
къщата на Вълко, все още се чуваха разговори и светлината още не бе
ше загаснала. Водачите на Бимбелови и шведският крал още си говоре
ха нещо...
Той щеше да победи Бимбелови, щеше да победи и на турнира. Тряб
ваше отново да стане башпехливан. И ако сега много от пехливаните, а
може би и хората, бяха решили, че е станал пръв поради късмет или за-
щото останалите го бяха подценили, сега трябваше да докаже, че наис
тина е най-добър и силен, че Болярови са най-добрите, че българите са
най- добрите!
Какво ли правеше сега Хусам? Дали беше все още в Дамаск, или ве
че беше тръгнал за Едирне?...
Яне се събуди. Буря лаеше ожесточено. Мирза сигурно беше станал
рано и беше пуснал кучката да обикаля. Той стана и погледна през про
зореца. На вратата не беше мъжът от вчера, както Яне мислеше, а Мир
за водеше двама от шведските войници. Те чакаха на вратата, а турчи
нът отиде отново да затвори кучето в обора.
Чак когато стана, Яне разбра каква е работата. Мирза си беше взел
поука от снощната борба и се беше опитал да измоли някой Бимбелов
Ill том "Хайдут " 413 III глава "Едирие"
да помага на Яне. Но никой не беше пожелал дори когато турчинът им

беше предлагал пари. Той се беше правил на глухоням и беше чувал ко
ментарите за Яне и себе си. Бимбелови очакваха да победят и никой не
искаше да издава тайните на борбата си на друг пехливанин и да му по
мага. Тогава, в отчаянието си, Мирза беше отишъл до шведските гвар-
дейци. Те бяха едри и той ги беше увещал, срещу пари, да помогнат на
господаря му да се подготви за борбата. Шведите се бяха съгласили. Те
явно имаха нужда от пари. Това бяха същите онези двама, които бяха
видели как реагираха Бимбелови, но сами не знаеха защо, та момчето
беше има няма на 15-16 години и бе два пъти по-лек от тях. Какво тол
кова можеше да им направи?
Яне искрено се зарадва на шведите. Те бяха груби и недодялани, но
силни и тежки. Той се бореше е тях и ги пазеше. Единият се казваше
Освалд Бергхьом, а другият - Ингмар Олафсон. Те бяха добри войници,
но от борба нищо не разбираха. Яне е учудване разбра, че смятат себе
си за много добри борци. Така на края на първия ден реши да им даде
добър урок. Предизвика и двамата да се борят е него. Отначало се изп
рави срещу Ингмар. Шведът посягаше към него, но Яне успяваше да се
изплъзне. Гъвкав като змия, той успя да се промуши между краката му,
мина му в гръб и го вдигна във въздуха. Шведът не можеше да стъпи на
краката си и безпомощно махаше, като че бе бръмбар по гръб. За да му
покаже силата си, Яне го стисна. Мъжът не можеше да вдиша и бавно
започна да се задушава. Яне не виждаше лицето му, но знаеше, че гла
вата на шведа е подута и червена. Сигурно бялото лице на скандинаве-
ца изглеждаше страшно. Той виждаше червения му врат и вените, кои
то се бяха уголемили до пръсване. Най-накрая Яне намали натиска и
силно удари врата на шведа в земята, като падна заедно с него назад, из
вивайки гърба си като мост. Огромният мъж повече не се изправи. Не
говият приятел отказа да се бори и подкрепяйки го, го отнесе в съсед
ната къща. Яне се ядоса на себе си за това, че беше отказал шведите.
Ако се беше борил по-леко, можеше да ги ползва още два дни.
Шведите бяха изумени от огромната сила на младото момче. То бе
ше по-силно и от двама им взети заедно. Те се смятаха за добри борци,
но тук се бяха сблъскали е нещо, което многократно превъзхождаше
разбиранията им за борба. Сега разбраха защо Бимбелови бяха реагира
ли по този начин. Това момче беше силно и гъвкаво като дракон. То бе
ше бързо и се спускаше към тях, като хищен орел. Срещу него те не бя
ха успели нищо да направят. Явно момчето беше надарено със свръхес
тествена сила. То беше дракон!
Яне лежеше и си мислеше същото. Василка му беше казала, че е
змей, но не му беше казала ясно дали тази година ще победи. Борбата с
шведите го беше уморила, но и му беше подействала успокояващо. Все

пак той не се заблуждаваше. Бимбелови бяха големи майстори в борба
та. Те нямаше да са като шведите. Те също бяха змейове.
Когато се прибраха в спалните помещения, двамата шведи разказаха
на останалите за Яне. Другите войници дълго се шегуваха с тях. И така
Освалд и Ингмар решиха да им покажат дракона.
На другата сутрин Яне много се зарадва, когато на портата потропа-
ха десетина мъже от шведите. Бори се с тях цял ден. Шведите се учуд
ваха на неизчерпаемата му сила и огъня, с който момчето се бореше.
Мирза през целия ден стоя на малкия дървен чардак, който се образува
ше от двете стълби, точно пред вратите на стаите, и се усмихваше. Баш-
пехливанинът гореше и летеше, той беше вдъхновен. Увереността на
Мирза в силите на Яне се възвърна. Той виждаше как момчето премята
огромните шведски гвардейци и с каква лекота ги повдига.
Такова нещо шведите не бяха виждали. До вечерта всички бяха раз
бити, а Яне беше щастлив. "Той е дракон! - повтаряха всички шведи, ка
то се прибираха. - Най-силният човек, когото досега сме виждали!" То
ва беше нещо изумително за тях. Сега всички повярваха на двамата си
приятели и признаха, че титлата "най-добър борец в света" въобще не е
преувеличена. Това момче наистина беше най-добрият борец в света.
Едва ли някъде имаше по-силен човек от него, който да може да го пре
бори. Някои от тях бяха видели Кая и бяха изпитали страх от огромния
мъж и сега, когато разбраха, че момчето е победило гиганта, още пове
че се впечатлиха. Всички шведи тръпнеха в очакване. Мълвата, че ско
ро ще има надборване на Дракона и техните домакини, вече се беше
разнесла и всички искаха да видят това чудо невиждано. Всички те се
бяха убедили в силата на момчето. Те бяха изгнаници, а то беше като
тях, затова те му симпатизираха. Шведите бяха решили да подкрепят
момчето. Освен добър борец, то явно беше и куражлия, защото беше
дошло тук да предизвика цялото село и дори област на борба.
Последният ден преди борбите Яне реши да си почива. Тъй като в
къщата нямаше нищо за ядене, на тях им носеха сготвено от къщата на
Вълко. Яне не знаеше дали им дават от софрата на водача на Бимбели-
те и шведския крал, или им дават това, което е останало, но храната бе
ше вкусна и което беше много важно - достатъчна. Мирза, макар и де
бел, ядеше малко, така че за Яне оставаше доста храна. В този ден - съ
бота, след като се изкъпа, той отиде на черква, а после спа и яде през
целия ден.
На другия ден стана рано. Въобще не беше притеснен. В последните
дни гой се беше убедил в силата си. Вярно, щеше да се бори с Бимбело
ви, но дори нямаше да го направи с най-добрия от тях. Тръпката беше
I ll том "Хайдут” 415 III глава "Едирне "
по-малка, но все пак Бимбелови бяха определили пет пехливана, с който

да се бори. Цялото село се беше стекло на мегдана. Тъй като Бимбелови
се бяха разселили и в околните села, бяха надошли хора и от там.
Първият човек, с когото Яне щеше да се бори, беше от съседното се
ло Ичме (днес Стефан Караджово). Противникът му беше много силен
мъж. Яне беше изненадан. На няколко пъти мъжът го поваля на земята,
а единият път го вдигна и така го стисна, че костите на Яне запращяха.
Той не беше подготвен. Беше мислил за Марин и беше подценил остана
лите Бимбелови, а те също бяха много добри борци. Яне веднага се поп
рави. Хвана силния мъж. Двамата се стиснаха. Яне искаше да го победи
директно, без хитрости. Той трябваше да го смачка. Тази година пехли
ваните нямаше да му позволят да ги излъже. Нямаше да го подценят, та
ка че той трябваше да е в състояние да премине през тях. Сега трябваше
да направи същото. Мъжът, чиего име дори не беше запомнил, обаче бе
ше много силен. Той се съпротивляваше. Яне се задъхваше, силата му
беше достигнала до предела си. Той стискаше и продължаваше да стис
ка. Повече и по-силно не можеше. Мъжът трябваше да се предаде. Два
мата останаха дълго време така. Борбата продължаваше много по-дълго,
огколкото Яне искаше и беше решил. Тя прерасна в борба на изтощение.
Яне мислеше и за останалите Бимбелови, които го чакаха и искаше да
победи по-бързо, за да съхрани силите си, но не можеше. Сега мъжът го
натисна. Той искаше да се пази, но ако загубеше, какъв щеше да бъде
смисълът, че се е пазил. По-важно беше да устиска и да победи. Така
най-накрая Яне усети как натискът на мъжа намаля, той се възползва и
го "пречупи". Шведите крещяха от радост. Те знаеха колко е силно мом
чето, но мъжът срещу него също беше много силен. След края на борба
та Яне не беше на себе си. Краката му се преплитаха, а Мирза го изнесе
извън алая. Чак сега Яне чу гъдулките и българската музика, която ня
колко музиканти отстрани свиреха. И тогава в главата му прозвуча пе
сента за Цоню Пехливанин и за Коста Копелчето. Яне тихичко я запя и
в този момент се сети, че в момента "пише" собствената си песен. Дали
някой ден хората щяха да пеят тази песен и щяха да си мислят за него?
Някога, когато него отдавна вече нямаше да го има, само песента за не
го щеше да остане. Дали на хората, които живеят след него, щеше да им
е интересно да разберат как е живял той, какви неща са го вълнували и
какво е преживял? За тях това щеше да бъде само един куплет от пессн-
та.Те никога нямаше да могат да го разберат, а и никой нямаше да се ин
тересува от него. Това беше някаква голяма суета. В този момент Яне
проумя, чс нс бива да се бори нито заради песента и легендата за себе
си, нито заради бъдещите хора, нито заради нещо друго. Той трябваше
да се бори заради себе си! Трябваше да живее заради себе си! Той живе
еше този живот и това беше истинският живот, всичко останало щеше да
бъде само разказ за живота му. Всъщност хората не се интересуват от
живота на другите хора. Тях той ги интересува само дотолкова, доколко-
то може да влезе в досег е техния собствен живот и да им даде нещо, от
което те се нуждаят. Но всеки човек преди всичко се вълнува и интере
сува от собствения си живот. След като и при него е така, няма смисъл
да обвинява другите хора. Тези мисли предизвикаха у Яне онази яснота
на мисълта. Може би това беше състоянието на змей. Той много добре
си спомняше как на предните борби беше победил в това състояние. Да
ли песента, или мислите го предизвикваха?
Следващите борби ги спечели. Не беше с лекота, но през цялото вре
ме той беше змей. С всяка изминала победа шумът на мегдана ставаше
все по-силен. Бимбелови не бяха доволни, а шведите крещяха от радост.
Вълко, кралят, Марин и Рендшел гледаха борбите от широкия чардак на
къщата на патриарха на Бимбелови.
Когато тресна и последния човек в земята, Яне беше напълно изто
щен, но много доволен. Чак тогава обърна поглед към тълпата. Всички
лица бяха намръщени. Мъжете бяха недоволни. Всички жужаха като
пчели, напрежението растеше с всеки миг. Нещо лошо вещаеше всичко
това. Шведите също усетиха, че нещо става, защото започнаха да опип
ват сабите си. Изведнъж на алая излезе Марин, на когото всички вика
ха Страшния, а защо беше така, всички знаеха. Той приличаше на буре
носен облак. Чак когато го видя в средата на мегдана, Вълко разбра как
во се беше случило.
- Ти дойде тук и ни унизи! - каза Марин. - Ние те посрещнахме като
наш гост, но гостоприемството свърши! Ще се бием до смърт!
Тълпата избухна.
- Един от двама ни тази вечер ще легне в завивка, а другият ще спи
в земята църна!
Яне беше седнал на земята и гледаше говорещия мъж. Той беше на
предела на силите си. Беше се борил с пет много добри борци. Той бе
ше свършил работата, за която беше дошъл. Всъщност не държеше да
се бори с най-добрия пехливан на Бимбелови, нито да ги унижи. Той бе
ше доволен и беше решил още утре да тръгне към Едирне. Някои от
Бимбелови беше победил със сила, някои - с ловкост и по-добра техни
ка. Беше използвал и Боляровия, и Бимбеловия начин и беше предизви
кал възклицанията и възхищението на враговете си. И петимата мъже
бяха много добри пехливани. И петимата със сигурност щяха да бъдат
сред десетимата най-добри борци в света. Яне се бореше с тях и си
призна колко добре подготвени са Бимбелови. Те имаха стотина много
добри пехливани, а той, макар и много добър, беше сам. Освен това не
малка част от силата му идваше от това, на което го беше учил Велко,

тоест на Бимбеловия начин. Борбата на Болярови беше загубила. Той
наистина беше станал башпехливанин, но вече никога нямаше да се бо
ри или да учи само борбата, на която го бяха учили дядо му и баща му.
В него се бяха слели двата начина и след него вече никога нямаше да
има чист Боляров начин. Той щеше да създаде нов метод, който нямаше
как да се нарича Боляров, защото това щеше да е смес между двете бор
би. Как ли щеше да нарече този начин?
Яне беше много изморен, но Марин го изгаряше с поглед. Той беше
поне 5-6 години по-голям от него. Беше в разцвета на силите си. По
всичко си личеше, че е добър пехливанин и опасен противник. Яне виж
даше големите му, кръгли като щитове, космати гърди. Ризата на Марин
беше разкопчана и космите му се подаваха навън.
- Изправи се на крака и приеми предизвикателството като мъж! - кре
щеше Марин.
Яне опита да се изправи, но краката му не го държаха. Той беше мно
го уморен. Ако сега се изправеше срещу Маринчо, със сигурност щеше
да бъде победен. Яне реши да не го прави и да не се изправя на крака,
затова остана все така седнал на земята.
Бимбелови крещяха срещу него. Мъжете бяха озверели. Те като че ли
почувстваха слабостта му и искаха неговата смърт. Сърцата им копнее
ха за мъст. Това момче се беше държало нагло и ги беше унизило тук, в
"сърцето" на Бимбелови. Сега те искаха неговата смърт! Те бяха Бимбе
лови и никога не бяха оставяли враг непобеден и ненаказан.
Мъжете крещяха силно и постепенно затягаха обръча между Яне и
Марин. По някое време в шумотевицата башпехливанинът дочу и лая
на Буря. Кучето явно беше усетило, че нещо лошо се случва с господа
ря му. Мъжете крещяха толкова силно, че отнемаха въздуха от дробове
те на Яне. Ставаше му все по-трудно да диша, като че ли някой беше
стъпил на гърдите му и скачаше върху тях. Главата му щеше да се пръс
не. Яне отново се опита да се изправи, но не успя. Това беше посрещ
нато с още по-силни викове. Момчето от рода на Болярови се огледа.
Сега имаше нужда от подкрепата на Мирза, но турчинът го нямаше на
около. Яне искаше да се изправи и да отговори по достоен начин на Ма
рин, но не можеше.
Кръгът се разтвори и Яне видя защо. Там се беше появил Вълко,
предвождан от двамата шведи. Карл XII му говореше нещо.
- Нашият гост се бори достойно и показа голямо майсторство, като по
беди всички Бимбелови, които се изправиха пред него. Той заслужи на
шето уважение! Днес уговорката беше да се бори с пет от нашите пехли
вани и той ги победи. Яне Боляров има поздравленията на всички шведи
и лично на техния крал, както и моите! Нашият гост не ни излъга в нито

едно нещо, което каза, затова заслужава нашето уважение! Той наистина
е Боляров и наистина знае нашата борба. Кажи, Марине, какво искаш?
- Искам да защитя честта на Бимбелови! Искам да се боря с него! -
като каза това, Марин посочи към земята, където все още седеше Яне.
- Знаеш, че скоро ще има сватба? - обърна се Вълко към Маринчо.
- Сватбата няма да избяга! - отговори Марин. - Искам да се борим до
смърт, докато единият от нас умре!
- Да няма погребение вместо сватба?! - каза Вълко. - Защо не искате
да се борите до победа?
- Обикновената победа няма да изтрие срама! Само смъртта му ще
върне достойнството ни! Ние трябва да сме най-добрите, а няма как то
ва да стане, докато той е жив!
Яне седеше и слушаше и като че ли чак сега му стана ясно къде бе
ше попаднал и колко сериозно беше всичко.
- Ще се бориш ли с него? - попита старият мъж, като гледаше към Яне.
- Ще се боря, но не сега.
- Ставай веднага! - крещеше Марин толкова силно, че Яне не може
ше да чуе Вълко.
- Утре добре ли е?
- Да, утре ще се борим.
Вълко направи жест и всички спряха да говорят, викат и да не се слу
шат. Старецът задържа жеста си и така над мегдана "легна" абсолютна
тишина.
- Двамата ще се борят утре на обяд! Тук! - "отсече" той.
Мъжете изкрещяха. Решението беше взето. Утре щеше да се види
продължението на историята, засега още нищо не беше ясно. Хората за
почнаха да се разотиват, говореха и обсъждаха случилото се. Всеки тръг
на по свои си дела, но скоро пак се върнаха. Хората, които бяха надош
ли от съседните села, запалиха огньове направо на мегдана, а скоро, за
да не стоят сами, се върнаха и селяните от Пашакьой. Всеки от тях но
сеше ядене и така цялото село, въобще целият род на Бимбелови, се съб
ра на мегдана. Музиката свиреше, а месото се печеше в жарта на огъня.
Яне хапна леко. Той се чувстваше много изморен. Чуваше музиката
от мегдана, лежеше и си почиваше. Буря лаеше почти непрекъснато. И
тя като него не харесваше Бимбелови. Мирза се опитваше да накара ку
чето да млъкне и му се караше. Шведите бяха поздравили горещо Яне,
а после го бяха оставили да си почива. Те му носеха храна и някаква
горчива ракия, но Яне не искаше нищо, освен да лежи и да спи.
Заспа дълбоко. Когато се събуди, слънцето вече напичаше и топлеше
стаята. Яне хапна, пийна вода, а след това си поигра с Буря. Заради
Ill том "Хайдут" 419 III глава "Едирне"
среднощната веселба, хората на мегдана и тези в къщите си още спяха

и из селото цареше тишина. Цялото му тяло беше схванато. След като
пак хапна, Яне започна бавно да се раздвижва от главата надолу. Кога-
то свърши с раздвижването и загряването на тялото си, хората отвън ве
че се бяха разбудили. Яне имаше нужда от масаж. Спомни си за Емине.
Как имаше нужда сега от нейните леки, но в същото време силни пръс
ти, които да го размачкат. Ако имаше пак възможност, щеше да я избе
ре и отново да прекарат заедно няколко вечери.
Вместо да подготви някакви тактики, Яне седна и запя песента. След
това стана и започна да подскача. Чувстваше огромен прилив на енер
гия. Преди да се бори в Едирне трябваше да посети "Девечи хане" и да
вземе от "чудото" на ханджията. Сладкото и ядките му липсваха.
Човекът от Бимбеловите го повика. За пръв път в живота си Яне ще
ше да се бори на живот и смърт. Досега се беше опитал да не мисли за
това и за смъртта, но сега тази мисъл го превзе. Той вече беше убивал,
но за пръв път щеше да го направи пред толкова много хора или ... да
умре. Яне не искаше това, но когато срещу теб човекът се опитва да те
убие и ти трябва да правиш същото. Глупаво е да умреш, поради страх
от угризения на съвестта. Това не беше християнско, но животът му и
без това нямаше нищо общо с християнството. Ето защо Василка го бе
ше учила. Сега щяха да са му нужни всички неща, на които го бяха на
учили "учителите" му. Той беше готов. Хората този път бяха още пове
че и много по-екзалтирани. Всички те знаеха, че борбата ще е само ед
на и то до смърт. Вестта се беше разнесла из околните села. Всички хо
ра искаха да станат свидетели на такава борба. От повече от сто години
не беше имало борба на живот и смърт. Сега в нея пак щяха да участват
най-добрият борец от Болярови и най-добрият борец от Бимбелови. Ня
кой си Яне Боляров - башпехливан, срещу най-страховития пехливанин
и хайдут на Бимбелови - Маринчо Страшния.
В този момент Яне го видя. Той наистина изглеждаше страховито.
Яне не го гледаше, не искаше и да мисли за това кой от двамата ще бъ
де мъртъв. Той се затвори в себе си и почувства онази яснота на съзна
нието. Отново беше змей!
Зад Марин пристъпваше плахо същество, красиво и грациозно, по
добно на кошута. Това беше жената за която съвсем наскоро Марин ще
ше да се жени. Тя беше наистина много красива, но очевидно и много
уплашена. Яне я погледна само за миг и му стана гузно. Ако Яне побе
деше, той щеше да разплаче тази жена, както и много от хората, които
се бяха събрали да гледат борбата.
Борбата беше много тежка. Марин беше наистина много добър пех
ливан. Уменията и силата му бяха много големи. Яне опита всичко, на
което беше способен. Той опита Боляровия начин и дори хватки на Бим-
белови, но скоро разбра, че там противникът му е много по-добър, зато
ва реши да победи с бързина. Но силата на Марин беше по-голяма от не
говата. Дори Яне да го изпреварваше, мъжът отсреща компенсираше
със сила. После реши да промени плана, но Маринчо също много бър
зо реагираше. Борбата продължи много време. Яне беше участвал в
много дълги борби, но тази много се проточи. С времето и двамата мъ
же губеха сили и накрая на Яне му се струваше, че не прави нищо. Той
дишаше тежко и чакаше. Щеше да се възползва от грешката, която Ма
рин Бимбслов щеше да допусне. Противникът обаче беше по-внимате
лен от него. Той не предприемаше нищо рисковано. Двамата се държа
ха и се дебнеха, а мъжете около тях крещяха. Това беше най-великата
борба, която виждаха и за която бяха чували.
Яне вече нямаше сили да предприеме каквото и да е. Той само дър
жеше и дебнеше, но му се струваше, че само се е облегнал на Марин.
Целият се беше превърнал в хищно дебнещо животно. Марин трябваше
да сгреши. Той трябваше да го провокира по някакъв начин, но не зна
еше как. И най-накрая моментът настъпи. Марин, подкрепян от публи
ката, въпреки голямата си умора, тръгна в една последна отчаяна атака.
Той беше преценил, че Яне вече е много уморен или беше сметнал, че е
намалил бдителността си, и атакува. Яне очакваше точно това. Той бло
кира действията на Марин, а след това го вдигна. Това бяха последните
му капки сила и той ги изцеди докрай. Вдигна Марин, а след това с
всичка сила скочи заедно с него. Първият пехливанин на Бимбелови не
можа да разбере какво става. Той не беше очаквал такава контраатака и
беше насочил мислите си изцяло в атаката. Двамата летяха надолу. Яне
успя така да извърти Марин, че двамата да паднат върху него. Ударът
беше страхотен. За миг самият Яне изгуби съзнание, толкова силно се
удариха в земята. Как ли се беше отразил ударът на Марин? При удара
в земята. Яне беше чул силно изпращяване, което означаваше, че някой
си е счупил нещо. В момента, в който се съвзе и се окопити, това, кое
то го впечатли, беше тишината. Над мегдана беше "легнала" тежка, нап
регната тишина. Яне скочи на крака. Марин все още не беше в съзна
ние. Тежка въздишка се разнесе над мегдана и се чу из цялото село.
Мъртъв ли беше Марин? Това беше въпросът, който вълнуваше хората.
Яне погледна лицето на момичето, за което скоро щеше да се ожени ле
жащия на земята пехливанин, и там прочете всичко. А то не беше омра
за към него, а мъка, безкрайната мъка на жена, чакаща своя мъж да се
завърне. Дали младата жена осъзнаваше, че Марин може да не се върне
и никога вече да не я подхване със силната си ръка? Яне стоеше, а ти
шината беше толкова "дълбока", че му се стори, че е оглушал. Гледаше
лежащия мъж и не можеше, а и нямаше сили да се зарадва. Пак ли бе

ше убил?
Скоро Марин се раздвижи. Той беше жив. Яне се зарадва. Ударът бе
ше поет от рамото на Марин и сега той беше жив. но ръката му стоеше
странно сгърчена, а от ризата, горе при врата му, се подаваше кост. При
падането Яне беше натъртил рамото на Марин и счупил ключицата му.
Докато Яне стоеше на крака и се олюляваше, двама мъже отнесоха
стенещия Марин. Яне погледна първо към младата жена, която скоро
щеше да стане жена на Марин, а самият шведски крал щеше да й бъде
кум. На лицето й имаше светлина и радост. Тя се радваше на това, че
гой е жив. След това Яне погледна нагоре към чардака, където прави на
крака стояха Вълко, шведският крал и неговият генерал. Той беше по
бедил. Яне почувства прилив на сили в себе си. Той отвори ръце, както
крилете на птица и отначало по-бавно, а после все по-бързо, започна да
се върти. Чуваше ревовете на Бимбелови, но някак отдалеч. Той летеше
над тях и се намираше високо, високо...! Той беше в полет! Той беше
орел! Той беше змей!
Беше написал още един от куплетите на песента за себе си.
Бимбелови крещяха от злоба и омраза. Те бяха като ранен в сърцето
див звяр, а Яне беше колът забил се в тях. Те искаха неговата смърт. Ис
каха да избършат унижението, пък било и е цената на престъпление.
По-лошо от това едва ли можеше да стане. Те тръгнаха към въртящия се
мъж. Не можеха да разберат какво означава това, което той правеше. Не
разбираха подиграва ли им се или така си се радва, но сега това няма
ше голямо значение. Шведите бързо усетиха какво става, те скочиха и
застанаха между стягащите пръстена Бимбелови и Яне. Тук се намеси
ха Вълко и шведският крал. Старейшината на Пашакьой накара хората
си да се успокоят. След което те се разпръснаха, но все още жужаха ка
то ритнат кошер.
- Утре - извика все още от чардака Вълко, - ще бъдеш свободен да си
тръгнеш, Яне пехливан! До тогава се чувствай наш гост! И повече не се
връщай, защото още веднъж такова нещо няма да изтърпим! - гласът на
стареца се носеше над целия мегдан.
- Благодаря за гостоприемството! - отвърна Яне. Той осъзнаваше, че
сега трябва да направи така, че цялата тази авантюра за завърши, като
се оттеглят и спасят кожата си. - Впечатлен съм ог най-добрите пехли
вани в Империята! - Яне говореше внимателно, защото думите, които
произнасяше, можеха да звучат като истинска похвала, но само леко,
ако се усмихнеше или вложеше малко ирония, можеха да прозвучат ка
то най-сериозна обида, а той не искаше това. Яне наистина мислеше то
ва, което говореше. Сам се беше убедил колко силни са пехливаните на
Бимбелови. Той изпитваше уважение към тези мъже. Те бяха в разцве

та си, многобройни и наистина много добри. А той беше останал един
ствен от Болярови и дори да ги победеше, бъдещето беше тяхно и Яне
осъзнаваше това. Момчето продължи да говори. Той осъзнаваше, че от
тези думи зависи дали ще излезе жив от Пашакьой. - Горд съм, че бях
тук, сред вас! Че се запознах с Вълко чорбаджи, с Маринчо Бимбела -
Старшния, с шведския крал Карл XII и маршал Рендшел! - като каза то
ва, Яне се поклони на тримата мъже, които все още стояха на чардака.
Мъжете, който стояха на чардака се отдръпнаха назад и така се скри
ха от погледите на стоящите на мегдана мъже. Скоро всички започнаха
да говорят за собствените си неща и се разотидоха. Яне тръгна да се
прибира към къщата. Мирза го подпираше, но и двамата му познайни
ци - шведите, също му помагаха. Когато стигнаха до портата, Мирза ве
че беше прибрал Буря. Помощникът му, освен че прибра кучето, пред
видливо сложи сено на конете да хапнат. След това сложи софра и че
тиримата седнаха на нея. Шведите искаха да си тръгват, но заради си
гурността им, Мирза настоя да останат.
След като хапнаха и Яне вече си мислеше за почивка и сън, Мирза каза:
- Ставайте и тръгваме веднага!
- Каквооо!? - Яне беше изумен. - Утре ще си тръгнем!
- За нас тук няма да има утре! Ако останем тук, няма да преживеем
вечерта! Ставаме и тръгваме!
- Уморен съм!
- Уморен си, но си жив, така че ставай! Утре ще бъдеш отпочинал, но
мъртъв! Ще бъдеш най-отпочиналият мъртвец!
- Не сме предупредили домакините си!
Мирза категорично настояваше веднага да тръгнат. Той стегна бага
жа и въобще не слушаше какво му говори Яне. Шведите чувстваха, че
двамата нещо се карат, но не можеха да разберат защо.
Над селото лениво се спускаше мрак. Колкото повече здрачът се
сгъстяваше, толкова по-напрегнат и категоричен ставаше Мирза. Той
заплашваше Яне, че ще си тръгне сам и ще го изостави. Така най-нак
рая Яне се съгласи. Двамата се сбогуваха като приятели с Освалд и Ин-
гмар. Яне благодари на мъжете за подготовката и за подкрепата. След
това всички тръгнаха. Мирза настояваше да се крият, но Яне беше си
гурен, че Бимбелови знаят всичко и няма как да се скрият от тях. Ако
напуснеха Пашакьой невредими, това щеше да стане, защото Бимбело
ви така искат.
Скоро двамата напуснаха селото. Мелодията на песента се въртеше в
главата му. Той се обърна и в мрака видя светлините на притихналото
село. Видя мегдана със запалените огньове и осветения чардак на Въл-

ковата къща. Той знаеше, че повече никога няма да се върне тук. Беше
се разминал на косъм със смъртта и беше направил голяма крачка към
легендата за себе си. Двамата поеха по пътя и докато Мирза беше само
щастлив, че са отървали кожата си, у Яне имаше и някаква странна тъ
га. Не бързаха, защото нямаше за къде. Тук, в земите на Бимбелови,
други хайдути освен тях нямаше, а те явно искаха Яне да продължи пъ
тя си към Едирне. След два дни двамата щяха да са във втората столи
ца на султана. Там щяха да изчакат началото на борбите, защото до със
тезанието оставаше малко време. Яне се сети за Хусам. Дали приятелят
му вече беше в Едирне? Ако го нямаше, щеше да потърси пехливанска
школа, където да може по цял ден да се бори. Пари имаше достатъчно.
Сети се за Кая, как миналата година преди борбите се беше молил и от
дал на аскеза. Яне реши, че и той се нуждае от пречистване. Докато яз
деха, взе решение да се бори през деня, а после всяка вечер да ходи да
се моли в някоя православна черква в града.
ДИАРБЕКИР
След два дни двамата пътници бавно наближаваха Едирне. Мислите
на Яне изцяло бяха заети с това, което предстоеше да направят в града.
Той вече беше решил да отседнат в "Девечи хане", но имаше още тол
кова много неща, които да направи. Голяма част от мислите му бяха за
ети с предстоящите борби. Мирза също беше зает с някакви свои мис
ли, защото от известно време двамата не разговаряха. Зад един ъгъл
пред двамата се показа градът.
- Мирза ага, я чакай малко да ти дам нещо!
Докато пътуваха, през цялото време клупът на ортомата беше нахлу
зен на китката му, защото се притесняваше да не ги нападнат бандити,
но сега, когато вече приближаваха града, Яне смъкна ортомата и я приб
ра в дисагите на коня. Трябваше да върже Буря, защото голямото куче
щеше да плаши хората в препълнения град. Градът отново гъмжеше от
хора и приличаше на кошер. Дори оттук под минаретата се виждаше
прах, подобен на мъгла. Този прах явно беше вдигнат от краката на мно-
гото хора, придошли отвсякъде. Яне се сети за Хусам. Сигурно скоро
щяха да се видят. До борбите оставаха броени дни. Той беше готов за
турнира. Борбите с Бимбелови много му бяха помогнали да се подгот
ви и да влезе в много добра форма за предстоящите борби. Беше видял
някои свои грешки и недостатъци. Сега имаше няколко дни, за да ги
поправи. Дали на борбите нямаше да му е по-лесно, отколкото беше при
Бимбелови в Пашакьой? Яне си спомни как миналата година оръжията
не му бяха нужни и му бяха излишни, дори му пречеха. Преди да наб
лижат до Едирне той повика Мирза и му подаде пищова на Кара Тозю
и кесиджийската кама.
- Пази ги много добре, да не ги опущомиш?
Мирза нищо не каза, но внимателно ги постави в дисагите си. Той
направи това от страх, но и с пренебрежение. Сега, когато предаде оръ
жията си, Яне беше готов да влезе в града и вече правеше планове за бъ
дещето, когато от близката гора излязоха десетина конника. Яне ги пог
ледна, в тях имаше нещо странно. Те бяха наредени в редица, явно не
пътуваха по пътя. Всички бяха въоръжени до зъби и гледаха лошо към
тях. Яне веднага разбра за какво става въпрос. Това бяха бандити. Мом
чето се сети за златните пари и съкровищата в кожената чанта на Мир
за. Дали щяха да искат само парите им? Ако беше така, за тях нямаше
никаква опасност. Яне знаеше колко много злато има в пещерите на
Велко, затова парите не го притесняваха.
Ill том "Хайдут " 425 IV глава "Диарбекир
Мирза се беше свил от страх. Златото! Златото беше най-важното нещо

за него! Яне се притесняваше Мирза да не направи някаква глупост. Иска
ше да му каже нещо, за да го успокои, но в този момент главатарят извика.
- Стойте! - мъжът говореше на турски и по всичко си личеше, че
всички бандити са турци.
Яне се огледа, за да прецени дистанцията и видя, че и отзад също са
притиснати от още десетина конника. Те бяха обкръжени.
- Дай им каквото искат! - каза Яне на Мирза.
Бандитите бяха планирали нападението си прекалсно близо до града.
Яне прецени, че ако пришпори коня, съвсем скоро ще бъде в града, но
пътят му беше пресечен. Така той реши да не рискува, защото, ако по
бегнеше, щеше да остави Мирза като заложник, а в него освен златото
бяха пищова, камата и ортомата му. Освен това бандитите можеха да го
прострелят в гръб.
- Не мърдайте в името на падишаха!
Яне щеше да се изсмее. Той беше очаквал всичко друго, но нс и бан
дитите да ги спират в името на султана. Що за нахалство и странна
идея?! Яне се усмихна.
- Вие какви сте? - попита той на турски.
- Ние сме изпратени да отведем някой си Яне Боляров пред кадията
на Истанбул.
- Не сте ли бандити? - за Яне беше очевидно, че е точно така, но той по
пита само за да завърже разговор и да се пошегува с главатаря на бандитите.
- Ние бандити? - човекът беше изумен, но това можеше да е и ирония
от негова страна.
Яне не можеше да разбере дали мъжът е сериозен и наистина се чув
ства обиден, или от своя страна се шегува.
Следващите действия на мъжете още повече изумиха Яне. След като
разбраха, че той е човекът, когото търсят, те завързаха ръцете му с въ
же. Всичко му изглеждаше като шега. Той все още не знаеше какво точ
но му се случва. Въпреки съпротивата на Мирза, мъжете претърсиха
дисагите му. Много се чудеха на ортомата и я хвърлиха на земята. Оръ
жията не откриха, защото когато намериха чантата със златото и съкро
вищата, те почти се сбиха помежду си. Най-интересното беше, че дока-
то правеха всичко това, около тях минаха няколко пътника, но бандити
те не ги закачиха. Всичко това много озадачи Яне. Можеше ли наисти
на тези мъже да не са бандити, а слуги на кадията? И защо кадията на
Истанбул го арестуваше тук, до Едирне?
Мъжете ги обградиха и ги поведоха. Яне беше с вързани ръце и му
беше много неудобно, защото се друсаше върху седлото, като чувал с
картофи. Мирза даже не беше вързан. Когато стигнаха до Едирне, хора

та на кадията пуснаха Мирза да си ходи по живо по здраво. Когато той
попита за златото си, те така го изгледаха, че той разбра, че ако иска да
остане жив, трябва да забрави за златото и съкровищата в чантата. Мир
за се опита да каже нещо на Яне, но мъжете му попречиха и така кон
воят продължи. Яне опита да говори с хората, но те отказваха да му ка
жат каквото й да е. След два дни път Яне и конвоят влязоха в Истанбул.
Колко различен му се стори този път градът. Предният път беше влязъл
тук преди по-малко от година, но тогава беше в свитата на султана, а се
га влизаше като задържан. Вече никой не го приветстваше. Хората не го
помнеха и не го познаваха, а го гледаха намръщени, защото го вземаха
за бандит. Къде беше отишъл Мирза? Дали приятелят му щеше да му
помогне? Дали щеше да потърси връзките си в султанския двор и щеше
да му осигури бързо освобождение? Беше станала някаква грешка,
ужасна грешка, но до няколко дни заптиетата щяха да го освободят и да
му се извинят. На следващия ден щяха да започват борбите. Дали щеше
да закъснее и да пропусне участие в тях? Това го караше да се притес
нява, но в същото време знаеше, че отсъствието му от борбите ще пре
дизвика вниманието на султана и на останалите велможи, пехливани и
въобще на всички хора. Как така? Къде беше башпехливанинът ог ми
налата година? Защо не защитава титлата си? Къде е? Всички тези въп
роси щяха да накарат султана и Великия везир да се поинтересуват и да
го спасят. А дали това не беше заговор на някои от пехливаните да го
премахнат от пътя си? Но кой можеше да има толкова голяма власт? Яне
се сети само за двама. Можеше ли причина за неговото задържане да е
Кая или Кара Мустафа? Той не можеше да каже. По време на пътуване
то заптиетата се държаха добре с него. Те знаеха, че той е башпехливан
и показваха уважение към него. Турците се отнасяха с голяма почит към
башпехливаните и въобще към пехливаните и сега Яне усети това. Спи
раха, когато той пожелаеше, предлагаха му храна и вода, даваха му да
спи на нар, заедно с тях. Яне не можеше да се оплаче, но не беше спо
коен, защото можеше да пропусне борбите и да няма възможност да за
щити титлата си. Това сигурно щеше да бъде първият случай, в който
башпехливанин нямаше да се яви да защити титлата си и щеше да се от
каже доброволно от нея.
По най-краткия път заптиетата отведоха Яне към централния затвор на
Истанбул. Там те го предадоха на тъмничарите и с най-голямо уважение
се сбогуваха с него, като му направиха ниско темане. Яне също ги позд
рави. Когато го вкараха в килията, която всъщност беше голям кафез, с
дебели решетки, Яне поиска по най-бързия начин да се види с кадията.
- Искам по най-бързия начин да видя кадията на Истанбул! - каза той.
I ll том "Хаидут 427 IV глава "Диарбекир
- Хаирсъз, откъде накъде ти ще решаваш кога да видиш кадията на

столицата на султана! Кадията ще реши кога да те види!
Яне изтръпна. Трябваше да направи нещо, за да го пуснат до утре.
Трябваше му време, за да отиде до Едирне. Той трябваше да се върне
там и да победи!
- Искам веднага да извикаш кадията! - извика Яне.
- Куче, как смееш да говориш така с един правоверен?! - извика па
зачът и замахна с бича. Оръжието беше с къса дървена дръжка и три къ
си кожени ремъка, с възли по тях. Той удари Яне през решетката. Бол
ката беше голяма, ремъците се впиха във врата му. Заптиетата се бяха
отнесли толкова добре с него, дори не бяха взели дрехите му. Така той
беше облечен с елек, ентерия и с голям ямурлук. Единственото място,
къдсто турчинът можеше да го удари, беше главата, но той беше сложил
каука на главата си. Така ударът можеше да бъде само във врата. Коже
ните ремъци и възлите болезнено се врязаха в меката му кожа. Яне из
тръпна. Тъй като жилата на бича се увиха около врата му, той ги хвана,
а след това, за учудване на пазача, ги дръпна. Придърпа дебелия турчин
до решетката и тихо, но сурово, му каза:
- Аз съм башпехливан Яне Боляров! Да не си посмял още веднъж да
ми посегнеш, защото ще ти отхапя ръката! Разбра ли?! Веднага повикай
кадията!
Турчинът изскимтя. Яне го пусна. Пазачът разтри ръката си и някол
ко пъти се опита да удари Яне, като крещеше:
- Хаирсъз! Гяур, как смееш?!
Няколко други пазачи явно дочуха виковете му, защото се притекоха
да видят какво става.
- Дръпна ми бича, кучето! - извика пазачът. Тогава останалите паза
чи започнаха да се опитват да ударят Яне с бичовете си. Башпехливани-
нът се защити много лесно, като само повдигна ръката си в ямурлука.
Нито един от пазачите не посмя да отвори решетката на вратата и да
влезе при него, така че те скоро се убедиха, че по никакъв начин не му
вредят и се отказаха. Последен от всички го остави Махмуд. Това беше
човекът, който пръв му посегна. За да го подразни още, Яне извика:
- Ей, Махмуд, извикай кадията!
- Кадията е на борбите в Едирне! - през рамо каза пазачът и излезе.
Едва сега Яне огледа останалите мъже в кауша. Те го гледаха учуде
ни. Сигурно бяха потресени от всичко, което бяха видели. Едва ли ня
кога са мислили, че затворник може да говори по такъв начин с пазач и
особено с Махмуд. Дебел, мърляв, зъл и злопаметен човек, който само
като ги погледнеше, с малките си приближени свински очички, ги кара
ше да изтръпват. Всички затворници бяха изпитвали злобата и омраза
та на Махмуд. Той използваше бича по-често, отколкото езика си. Явно

му беше по-лесно да удря, отколкото да говори.
Тази вечер Яне беше прикован към един друг мъж и така двамата
трябваше да ходят заедно навсякъде, дори по нужда.
- Здравей, байно! Кой си, откъде си?
- Аз съм дядо Личо от Тетевен! Ковач съм!
- Ха, здравей, дядо Личо! - каза Яне и му подаде ръка.
- Добре си дошел! - каза дядото и се усмихна.
Яне също се усмихна. Стана му леко и приятно. Старецът го беше на
карал да се усмихне. Той беше доволен от това, че човекът, с когото бя
ха на една пранга, е българин. Така можеха да си говорят.
- Как е тук? - попита Яне.
- Добре е синко, но не се карай с Махмуд, защото може да ти вгорчи
живота! Тук той коли и беси!
- Исках само да видя кадията.
- Кадията рядко идва.
- Аз съм тук по грешка и за малко! Ако се видя с кадията, веднага ще
бъда пуснат на свобода, дядо!
- Погледни всички тези тук - каза дядото и му посочи унилите физионо
мии на хората наоколо. - Всички те са невинни и са тук по грешка. Всички
те смятат, че по някакъв начин ще излъжат кадията и той ще ги пусне.
- Но аз наистина съм невинен!
- За какво си запрян?
- Дори това не знам!
- Като видиш кадията, ще разбереш.
- Но аз утре трябва да съм в Едирне!
- Не бързай! Помисли само, че вместо Едирне може да се окажеш в
Диарбекир и то за много години!
Като чу тези думи, Яне обезумя.
- Но как така?
Привечер пазачите дадоха на затворниците по два хляба таин*. Яне
попита и разбра, че това ще е дажбата му за целия утрешен ден.
- Два пъти ядем месо! - гордо каза дядо Личо. - В Ихтилията и Ме-
терхането има чешма, джамия и църква.
- Какво е това?
- Това са двете главни отделения на Централния истанбулски затвор.
Разрешени са свиждания по три сахата на ден. А ако имаш пари, можеш
да подкупиш пазачите и така да си живееш не лошо.
Пазачите започнаха да им разсипват някаква гадно миришеща и изг
леждаща каша. Яне нямаше паница и пазачите му я сипаха направо в
*таин - тур. дажба
I ll том "Хайдут 429 IV глава "Диарбекир
ръката. Той отърси ръката си от гадното нещо и така кашата му падна

на земята. Яне помириса лепкавото нещо, което беше изцапало ръката
му. То миришеше ужасно. Придружаван от дядо Личо, Яне се затътри
до една стомна с вода, която беше оставена в единия ъгъл на килията.
До стомната беше седнал дебел, космат и миризлив човек, а за него бе
ше закачен един малък човечец, с плешива глава. Яне взе стомната и из
ми ръката си. Ако искаше да пие, понеже го беше страх да пие от чучур-
чето, щеше да го направи по оня майсторски начин, на който го беше
научил Кара Тозю и по който пиеха всички дюлгери. Яне си помисли с
благодарност за мъжете, повечето от които не бяха вече между живите.
- Какво правиш бре, хаирсъз? - извика грубо мъжът. - Тая вода е за
пиене! Как така ще я изливаш на земята?
Мъжът се изправи, а слабият човек изстена, явно го заболя. Грубият
човек хвана Яне за ръката, така както си държеше стомната. Яне беше
готов да се извини, беше осъзнал грешката си. Ако наистина водата бе
ше само за пиене, тя нямаше да стигне и беше недопустимо той да я
прахосва като се мие с нея. Мъжът обаче крещеше срещу него. Дядо
Личо дръпна синджира на Яне назад. Кракът го заболя, а и за миг го из
веде от равновесие, защото мъжът все още го държеше за ръката.
- Сега ще те науча на уважение! - каза мъжът. - Сега ще видиш кой е
Герджика!
Мъжът замахна към лицето на Яне.
- Бягай! Бягай! - извика дядо Личо и сам побягна. Той дръпна Яне,
кракът му се дръпна и башпехливанинът застана разкрачен. В този мо
мент дойде ударът. Мъжът имаше твърд и тежък юмрук. По всичко си
личеше, че често се е бил. Яне не почувства болка от удара, но видя как
пада към мръсния под на килията. Ръката му изпусна стомната, която се
счупи с трясък. Яне лежеше на земята. Дядо Личо силно дърпаше син
джира, с който беше завързан крака му, като че ли за да го издърпа. Мъ
жът го риташе, а скоро почувства водата от счупената стомна по дрехи
те си. Подът беше станал хлъзгав и Яне не можеше да се изправи. Во
дата се беше смесила с праха и нечистотиите по пода. Мъжът го засип
ваше с ритници. Той го риташе в гърба и бъбреците, в корема и главата.
Яне опитваше да се предпази, но все още чувстваше дърпането за кра
ка, а и под него ставаше все по-хлъзгаво. Мъжът все така го риташе
ожесточено, а останалите мъже в килията крещяха като обезумели. Ско
ро до решетката се появи Махмуд. Той видя гърчещия се Яне, но оста
на безучастен. Яне се чудеше какво да прави. Не можеше да се изправи,
всеки опит можеше да му коства загуба на съзнание. Така той остана да
лежи на земята, като разчиташе на това, че човекът, който го риташе, ще
се умори.
Това стана, но понесе много ритници. Мъжът победоносно се оттег

ли. но после като че ли се сети нещо и отново се върна и го ритна. Уда
рът "влезе" в бъбреците му. Чак след това тръгна обратно. По пътя
дръпна веригата, неговият човек се подхлъзна и падна, а той, без да се
съобразява с него, продължи да ходи, като го влачеше по земята. След
това запъхтян седна в ъгъла и подпря гръб на стената.
Яне бавно се изправи. Цялото тяло го болеше. Махмуд все така го
гледаше. Той знаеше, че ако се опита да отмъсти на Герджика, веднага
ще усети бича на надзирателя. Затова се изправи и се опита да се върне
на предишното си място. Дядо Личо го гледаше с опулени очи.
- Здрав ли си бе, момче?
- Нищо ми няма! А ти, следващия път като се бия. искам да дойдеш
при мен!
- Какво? - старецът беше изумен. - Повече няма да се биеш, нали?
Старецът явно беше уплашен и Яне скоро разбра защо. Махмуд отег
чен си тръгна. Хората лакомо поглъщаха прокисналата каша и късаха
парченца от хляба, като внимаваха да не изпуснат и трошица на пода.
Тогава изведнъж мъжът, който до преди малко го беше ритал, се изпра
ви, тръгна и започва да взема храната от хората. От някои вземаше, а на
приятелите си раздаваше. Той стигна до дядо Личо, загреба и отне ця
лата каша, която старецът не беше успял да погълне. Взе и двата му хля
ба. Яне не се стърпя, изправи се и изгледа мъжа.
- След малко ще взема и твоето, не бързай! - каза мъжът и се изсмя,
а Яне усети зловонния дъх, който се носеше от устата му.
- Върни му хляба! - каза Яне.
- Май ти беше малко?!
- Да, малко ми беше! Нищо не усетих! Това ли ти беше силата?
Лицето на мъжа се зачерви. Той явно не очакваше такъв отговор. Из
вестно време нищо не можа да каже, а само повтаряше:
- Ти!? Ти!? Ще те убияяяяяяяяя! - изкрещя след малко, така че всич
ки в килията изтръпнаха.
Яне го изпревари. Този път той дръпна крака си, така че дядото се
спъна и падна. Така беше по-добре, поне нямаше да може да го спъне.
Сега вече имаше свобода. Вместо обаче да удари или да хване мъжа, Яне
хвана плешивата глава на човека, който беше вързан за Герджика и го
бутна на земята. Старият мъж се подхлъзна и падна, а така повлече и
Герджика със себе си. Яне хвана тялото на мъжа под мишниците и го
вдигна във въздуха. Стисна го с цялата злоба, на която беше способен.
Стискаше го с омраза, заради всичко, което му се беше случило, като че
ли човекът беше виновен, че Яне се намираше тук. Стискаше и стиска
ше, докато не почувства, че мъжът се отпуска в ръцете му. Мъжете сега
Ill том "Хайдут 431 IV глава "Диарбекир
не ревяха, а притихнали гледаха какво се случва. Сигурно бяха изумени

да видят как младото и слабичко момче държи във въздуха огромното тя
ло на мъжа и го задушава, като не позволява на краката му да стъпят на
земята. Мъжете бяха втрещени, не можеха да повярват, че за толкова
кратко време това момче беше успяло да се скара с Махмуд, а сега и с
Герджика. Те знаеха, че това не е добре и че момчето сигурно няма да до
живее до сутринта. Яне обаче изведнъж извъртя тяло на мъжа, така че то
се обърна с главата надолу и го "заби” с всичка сила в каменния под. Чу
се силно издрънчаване и мъжът остана да лежи на земята.
Яне помогна на дядо Личо да стане. Подаде му хляба, който Герджи
ка му беше отнел. Старецът беше толкова уплашен, че отказа да го взе
ме. Яне седна. Беше изморен, а от ударите цялото тяло го болеше. В то
зи момент в килията влезе Махмуд. Яне не беше забелязал кога той бе
ше отворил вратата на килията и беше влязъл вътре. Той се приближи
до Яне, който беше подпрял гръб на стената и се опитваше да си почи
не. Мъжът с яд удари няколко бича по гърба му. Заболя го много. От
борбата беше останал само с елек и риза и сега възлите на бича се вря
заха в кожата му. Махмуд усети слабостта му и продължи да го удря.
Чак след това той повика останалите пазачи, които помогнаха на Гер
джика. Те изнесоха извън килията тежкото тяло на мъжа. После, докол-
кото се чу, го отнесоха при хекимин. Яне остана в килията. Кръв беше
избила по ризата му.
По някое време съкилийниците започнаха да подканят за нещо дядо
Личо. Отнякъде се появи една гайда. Старецът я наду, а след това зас
вири. Яне се отпусна, душата му като че ли се носеше над меките вър
хове на Родопите, обрасли с гъсти борове. Яне седеше и гледаше една-
две двойки, които бяха станали и въпреки прангите танцуваха, а този
танц беше най-тъжният танц на света. В него имаше толкова голям и
скрит копнеж за свобода. Движенията на мъжете бяха къси и внимател
ни, защото всяко по-свободно движение, можеше да нарани краката им.
Това беше танц на оковани хора и много мъка, болка и стаена горест
имаше в него. И мъжете като че ли забравиха кахърите си, но не съвсем.
Яне гледаше към гротескната картина, но нс я виждаше. Неговите мис
ли се носеха и бяха далеч, над Родопа планина. Той си представяше Бу
ря как тича из поляните. После се сети, че Буря беше останала с Мир-
за. Къде ли се намираше в момента турчинът?
Старецът свири дълго, без нито веднъж да повтори песен, макар че на
няколко пъти хората го молиха да повтори тази или онази мелодия. Тъй
като старецът не можеше едновременно да пее и да надува мундщука, по
някое време Яне запя. После помоли стареца да засвири песента за Цо-
ню Пехливан, а той запя. Песента не беше родопска, а странджанска, но
пак много добре се пееше в акомпанимент на гайда. Мъжете ги гледаха

като омагьосани. Яне не можеше да определи от какви народи са те, но
сред тях сигурно имаше гърци, араби, кюрди, сърби и арменци. Може би
имаше и други. Те слушаха песните и гледаха с широко отворени очи.
Най-накрая се умори и млъкна, а дядото продължи. Хората искаха Яне
да пее още, но той отказа. Тогава те започнаха да го уговарят за другата
вечер. Яне въобще нямаше намерение да бъде тук утре вечер, но въпре
ки това обеща. Утре вечер, там някъде в Едирне, той щеше да седи на
софрата на султана, след като преди това е вдигнал най-големия коч на
раменете си и е бил обявен за башпехливан. Беше сигурен, че тогава ще
се сети за хората в кауша и за стареца с гайдата. Сега, когато не пееше,
Яне слушаше и мислеше. Не искаше свирнята да спира.
Постепенно в затвора настъпи пълен мрак. Дядо Личо спря да свири и
скоро из мрака се разнесоха равните дишания и прохъркванията на спя
щи хора. Яне и дядо Личо бяха легнали по един специален начин, по кой
то лягаха кауците, когато трябваше да спят на твърдата земя, а нямаха
възглавки или на какво да поставят главите си. Те лягаха с раменете си
един срещу друг и всеки полагаше глава на гърдите на другия, така че
ушите им се допираха. Като видяха това, което Яне показа на дядо Личо
и останалите го харесаха и налягаха по този начин. Така главите на хора
та бяха една до друга, а краката им срещу краката на другите. Най-щаст
лив беше обаче плешивият човечец, който беше закачен на една пранга с
Герджика. Сега той бе освободен от своя тиранин и можеше да легне сам.
Яне не можа да спи през цялата нощ. Другата сутрин беше най-тъж-
ната за него. Чак сега той започна да проумява, че вече няма да може да
участва на борбите в Едирне. Кадията на Истанбул явно беше заедно със
султана в Едирне и по никакъв начин нямаше да може да го освободи. За
него всичко беше загубено. Вече нямаше как да защити титлата си. Де
нят му мина без да е на себе си. Беше толкова ядосан, че на няколко пъ
ти едва се сдържа да не скочи и да хване Махмуд през решетките. Той
осъзнаваше, че нищо не зависи от пазача на затвора, но вътре в себе си
обвиняваше него за всичко, което му се беше случило. Тази вечер дядо
Личо пак свири на гайда, но на душата на Яне беше легнала гъста, чер
на сянка. Чак сега разбра, колко щастлив е бил в последно време. Затвор!
Той беше в затвора! Тази вечер осъзна това. Не беше ял през целия ден.
Не можеше да хапне и тази вечер, гърлото му се беше свило и не може
ше да преглътне каквото и да е. Тази вечер спа, но сънува кошмари. По
някое време осъзна, че не спи, а стои в мрака с отворени очи. Някой хър
каше, но Яне дори не го чуваше. Мислите му бяха там, в Едирне, къде-
то новият башпехливан е седнал на софрата до султана. Кой ли беше но
вият башпехливан? Дали отново не се казваше Кая? Дали именно Кая не
I ll том "Хайдут 433 IV глава "Диарбекир"
беше виновен за това, което му се случваше? Какво ли правеше Хусам?

Сириецът сигурно го търсеше. Какво ли правеше Мирза? Дали султанът
вече не беше разбрал какво се случва и не беше заповядал да го освобо
дят? Дали вестоносецът с тази заповед вече не пътуваше към Истанбул?
Тази мисъл го успокои. Всичко щеше да се окаже грешка или може би
заговор. Сега, когато вече беше ясно, че той не може да участва в борби
те, сигурно щяха да го освободят и щеше да му остане споменът за дни
те прекарани в затвора. Чудеше се дали да се ядосва, или да се радва,
каквото и да беше, утре всичко щеше да свърши.
Едно мислеше Яне, но друго се случваше. На другия ден никакъв ка
дия не се мярна в затвора. Може би кадията беше останал със султана в
Едирне. Яне помнеше, че Втората столица на империята не беше люби
мо място на Ахмед III, заради брат му. Каквото и да се случеше, кадия
та можеше да се забави най-много още ден или два. Яне вече беше про
пуснал борбите и нямаше за къде да бърза, затова беше много по-спо
коен. Беше му ясно, че няма за какво да го осъдят, така че беше споко
ен. Султанът щеше да го освободи, та Яне го беше спасил и съвсем дос
коро му бяха оказвани почести, като на най-скъп гост.
Кадията се появи чак след два дни, както беше очаквал и Яне. Бяха
повикани няколко човека от стражите. Сърцето на Яне пърхаше. Той
скочи, когато Махмуд го посочи с бича.
- Ставай, гяур!
Яне въобще не чу какво говори пазачът, а и не го интересуваше. Чу
деше се как да реагира след като го освободят, дали да отмъсти на Мах
муд, или да махне с ръка и да продължи напред. Докато вървеше, си
мислеше и за дядо Личо. Старецът нямаше познати и никой не му идва
ше на свиждане да го види, да си поговорят или да му донесе нещо за
ядене. Яне беше решил да накара Мирза да носи храна на стареца. Ос
вен това се притесняваше, че когато Герджика се върне, може да изкара
яда си върху стареца.
Отначало пазачите заведоха Яне до чешмата, където той пи вода и се
изми. Чак след това го изправиха пред кадията. Той седеше в голяма за
ла. Беше седнал на широк миндер, отрупан с много кръгли възглавни
ци. Но кадията не се беше облегнал върху тях и не беше полегнал, а се
деше така, че единият му крак висеше. Беше облечен с шарени дрехи и
елек, чиито разцепени ръкави висяха над ръцете му. На главата си има
ше голям тюрбан. Яне знаеше, че любимото цвете на султана е лалето,
а тюрбанът беше любимата му шапка, защото беше кръстена и наподо
бяваше цвета на лале. Това, което беше под тюрбана, обаче беше по-ин
тересно. Мъжът имаше слабо издължено лице, с тънък, дълъг, гърбав
нос. Под носа имаше тънки устни и счупена брадичка, която се подсил
ваше от рядка, бяла, проскубана брада. В лицето на турчина имаше не

що отблъскващо. Яне беше принуден да се поклони, защото предвожда
щите го пазачи го натиснаха надолу.
- Яне ли те викат? - гласът на кадията беше равен и спокоен. Този
глас беше като на друг човек.
- Да! - кратко отговори Яне.
- Яне Боляров?
Яне се успокои, кадията явно знаеше кой е. Султанът сигурно вече
беше заповядал освобождаването му.
- Да, аз съм Яне Боляров.
- Ти си башпехливанинът, така ли?
- Сигурно вече има нов башпехливанин!? - каза Яне.
- Аха! - турчинът многозначително поклати глава и тюрбанът запла
шително се заклати, като че ли всеки момент ще падне.
Гласът на мъжа действаше успокояващо на Яне. Той явно знаеше кой
е и по всичко си личеше, че е добронамерен.
- Щом веднъж си станал башпехливан, това остава за цял живот.
Яне се учуди на този отговор и в потвърждение само поклати глава.
- Тези дни цялата Империя говореше за теб!
Яне още повече се успокои, значи все пак е бил обсъждан. Той се чу
деше дали да попита кадията за някаква компенсация и дали да се раз
сърди, че пропусна шанса да защити титлата си. Кадията обаче му нап
рави много добро впечатление. По всичко си личеше, че той е спокоен,
уравновесен и правдив човек. Изглеждаше неприятно и отблъскващо,
но си личеше, че е умен мъж.
- Ще ме пуснете ли? - попита направо Яне.
- Не мога! Знам, че си спасил живота на нашия превелик владетел, че
си много известен, всички пехливани, а и обикновените хора, те защи
тават. Аз също искам да те пусна, но законът не ми позволява.
- В какво съм обвинен, ага?
- Ох! - изпъшка агата. - Обвинен си в хайдутство и в това, че си бил
главатар на банда. Вярно ли е това?
Яне, разбира се, веднага отрече. След това кадията поздрави и с това
показа, че разговорът е приключил. Яне остана изненадан. Нищо не бе
ше разбрал. Пазачите го отведоха обратно. За негова изненада те го вър
наха в затвора и скоро решетките хлопнаха зад гърба му.
- Какво стана? - веднага попита дядо Личо.
- Нищо, нищо не разбрах.
После той се умълча и дядо Личо разбра, че повече не бива да пита. Яне
беше притеснен, че го върнаха зад решетките. Той беше очаквал веднага да
го освободят. Когато сподели с дядото и останалите, те му отговориха:
- Никога не пускат веднага. Ако те пускат или ако те отведат, ще го

направят утре зарана.
Тази вечер също беше мъчителна. Различни образи, изречения, мириз
ми и звуци се смесваха в съня му и той не знаеше кое е истина и кое сън.
Рано на другата сутрин в кауша влезе юзбашия, който започна да
подритва хората. Ритна по краката и Яне, и дядо Личо. Яне трепна. Чув
стваше се толкова близо до освобождаването. Чакането си беше заслу
жавало. Толкова радостно му беше. Скоро дните и нощите в кауша щя
ха да са само лош спомен, към който щеше да се връща в разказите си.
Дали това нямаше да е един от куплетите на песента за него? Не знае
ше. Изведоха ги навън и ги строиха. След това поименно ги извикаха.
Яне чу името си и сърцето му трепна. Свободата беше толкова близо.
След това обаче, за негово учудване, не го отделиха от групата. "Може
би ще освободят всички" - помисли си Яне. Останалите мъже започна
ха да се сбогуват. Яне беше в шок. Той все още очакваше да го освобо
дят, но това все не ставаше. Когато всички се сбогуваха, бинбашията се
качи на коня, извади сабята си и поведе затворниците. Войници ги па
зеха от двете страни. На някои от затворниците бяха закачени табели,
върху които беше написано в какво са обвинени. На Яне нищо не зака
чиха и той отново се обнадежди, но пък не го отделиха от групата, а го
поведоха с останалите.
Улиците на града бяха пълни с много народ. Всички те спираха и гле
даха затворниците, понякога ги обсъждаха и ги сочеха с пръст. Повече-
то от гърците се смееха, но на няколко пъти Яне видя просълзените очи
на българи и турци. Скоро осъзна, че всичко това е заради него. Хората
сочеха него и за него говореха, явно го познаваха. Всичко това продъл
жи, докато цялата група от затворници не стигна до пристанището. Тук
суматохата и глъчката се смесваха с цветове и миризми от цял свят. Ко
рабните сирени се сливаха с гласовете на ходжите от минаретата, лод
карите извозваха последните пътници до гемиите и корабите, а повече-
то затворници, особено тези от тях, които бяха от Истанбул, се проща
ваха с близките си, които бяха дошли да ги изпратят.
- Как се казва това пристанище? - попита Яне.
- Саркеджи скеля - отговори му нечий глас.
Яне се обърна и видя, че зад него, окован във вериги, ходеше Герджика.
- Ти от гука ли си? - попита Яне.
Мъжът не отговори, но беше ясно, че отговорът е "Да". След малко
той каза:
- Бях главатар на една от най-големите градски банди в Истанбул.
Чак когато стъпи на кораба, Яне разбра, че няма да бъде освободен и
че сигурно е осъден. Разпита останалите мъже и разбра, че според зако
ните на турското правосъдие присъдата се прочита чак щом заточени

ците пристигнат на определеното за изтърпяване на наказанието място.
Яне за пръв път в живота си се качваше на кораб. Усещането беше
странно, подът под краката му се клатеше. Българинът стоеше и като
омагьосан гледаше Града на градовете, най-големият град на света, сто
лицата на султана - Истанбул.
Скоро корабът вдигна платна и потегли. Всички затворници бяха въз
будени. Мъжете му обясниха, че натам, накъдето са тръгнали, има два
пътя и е много важно по кой ще тръгнат. Всички бяха доволни, защото
корабът беше тръгнал на юг.
Първият маршрут - този с който се разминаха, беше на север през
Черно море до град Самсун и от там пеша през Амасия, 'Гокат, Сивас,
Еледжик и Харпут за Диарбекир.
Вторият маршрут - този по който те се движеха, беше през Мрамор
но, Егейско и Средиземно море до град Искендерун, а после Билян, Ха-
леп, Урфа и Сиверек.
Пътуването по море беше истински отдих за изстрадалите души и те
ла на затворниците. Яне пак беше лежал малко, но някои от мъжете бя
ха прекарали месеци в мрачния цариградски зандан, докато чакат да се
набере групата за тръгване. Сега чистият морски въздух и свободният
режим на кораба бяха за тях като земен рай. На всяко пристанище, на
което спираха, пазачите им разрешаваха няколко от тях да слязат и да
купят нещо за ядене. Корабът спря през нощта на Алкира, после стиг
наха до Амастра, след това спряха и на Ямболи. После Синап и Самсун.
Пазачите им за никъде не бързаха. Яне отначало беше в шок, защото
мина доста време преди да разбере, че беше осъден и в момента го во
деха на заточение. Той все се оглеждаше и очакваше отнякъде да се по
яви вестоносец, който да отмени присъдата му.
По време на пътуването по море се случваха и интересни случки. По
ради много силна буря, корабът акустира в пристанището на Ираклия.
Тук лодкарят грък, който трябваше да превози заточениците до приста
на, настоя да качи едновременно всичките 11 човека, които искаха да
слязат на брега. От страх да не се обърне лодката, заточениците насто
яваха да бъдат придвижени на два пъти. Препирнята продължи дълго,
докато най-накрая към групата не се присъедини Герджика, който не се
стърпя и наказа гърка, заради ината му. Яне само гледаше. Освен паза
чите с групата беше изпратен и един милязимин*. който да зачисли за
точениците. Той се присъедини към групата по време на пътуването.
Изненадата за Яне беше огромна, когато видя, че това беше Махмуд.
Освен Герджика, сега и Махмуд беше тук. Облаци се събраха над безоб
*милязимин - пазач в затвор
Ill том "Хайдут 437 IV глава "Диарбекир"
лачното небе на Яне. От Махмуд заточениците разбраха нещо, което

знаеха и говореха от много време, а именно, че пътуват към Диарбекир.
Махмуд поиека подкуп - от всеки човек по 10-20 гроша, за да ги държи
по-свободно. Така и стана. След като събраха парите режимът стана
още по-лек. На кораба им сваляха веригите. Виждаха единствено еки
пажа на кораба. Моряците вършеха задълженията си, командвани от
разстояние. Капитанът и войниците по цял ден и цяла нощ стояха по ка
ютите си и пиеха или играеха на карти - комар. Понякога, когато се
скарваха, виковете им се носеха над цялата палуба. Керванът може би
разглеждаше работата си като почивка с разходка. Заточениците спяха в
трюма, между балите с товар. Всъщност корабът беше нает само за тях,
но така капитанът, бинбашията и милязиминът си поделяха по някоя па
ра заради превоза на стоки.
Режимът беше толкова свободен, че по някое време пазачите започ
наха да викат по някого от тях, който има пари или злато, да играе с тях.
Явно им беше омръзнало да въртят парите помежду си. Яне използва
времето да почива и да мисли. Времето беше много добро. Лятото все
още беше в разгара си. На палубата грееше слънце, но и постоянно по
лъхваше свеж, ободряващ, морски ветрец. Те стояха с дядо Личо и ма
кар да им беше тъжно, по цял ден се препичаха на слънце, свиреха и пе
еха. Яне откри, че гайдата не е пригодена само за планините и звукът й,
както се носи над родопската шир, така се носи и над морето. Звуците
й като че ли бяха създадени за това да се носят над вълните. Силният й
звук се смесваше със звука на носа на кораба, който разпенваше сияй
ната морска шир. Яне слушаше мелодиите на гайдата и си представяше
сирени и морски битки. Всичко беше толкова красиво, като приказка.
Понякога толкова се размечтаваше, че забравяше, че е затворник и зато
ченик. Тук не беше лошо. Всички мъже обаче говореха колко зле е в Ди
арбекир. Герджика вече веднъж беше ходил там и разказваше за мъка
та, мизерията и за заточеническия живот, а другите мъже слушаха е
прималели сърца. Яне също се притесняваше, но какво можеше да нап
рави. Сега се радваше на волния живот, на морето, слънцето и вятъра, а
после щеше да му мисли.
Капитанът и пазачите също се чувстваха добре на кораба. Те знаеха,
че никой не може да избяга и бяха спокойни. Никой за никъде не бърза
ше, спираха на всяко пристанище и пътуваха бавно. При най-малкото
подозрение за буря се прибираха в някое пристанище или закътан залив
и изчакваха бурята да премине. Корабът приличаше по-скоро на увесе
лителен, отколкото на каторжнически.
И най-хубавото нещо обаче има край и той дойде, когато един късен
следобед корабът акустира на пристанището в Искендерун. Пазачите им
се бяха стегнали. Бинбашията и Махмуд заведоха всички затворници в

мрачното подземие на местния конак. После ги обковаха и ги навързаха
с три синджира. Първият минаваше и приковаваше краката на затворни
ците в глезените, вторият - ръцете в китките, а третият свързваше вери
гите, които бяха поставени на вратовете на каторжниците. Те бяха навър
зани по този начин по десетици. Яне беше на единия край на синджира,
а Герджика - на другия. Герджика искаше да има отделен синджир с де
сет човека, но Махмуд вече знаеше за враждата между двамата и нароч
но ги завърза за двете страни на един и същ синджир. Дядо Личо беше
точно до Яне. Крайните хора, въпреки че бяха най-свободни, трябваше да
вървят накъдето тръгнат останалите. По ирония на съдбата, най-лесно
беше общуването между Яне и Герджика. Така започна тяхното пътува
не. Когато трябваше да пренощуват в някое хане, заточениците се свива
ха и спяха в яхъра при мулетата. Тогава пазачите оставаха по няколко дни,
ядяха, пиеха и се веселяха. Случваше се с дни да не дойдат дори да пог
леднат затворниците, камо ли да ги преброят. Яне мислеше за бягство, но
не знаеше нито къде се намира, нито накъде да поеме, ако успее да се от
скубне от синджира, нито как да разтвори закованите и занитени халки.
Най-накрая стигнаха до град Мезре. Тук спряха и останаха повече
дни, защото планината Мехраб беше непроходима, нагоре се беше по
лучило голямо срутване и пътят беше запушен. Керванът изчака мест
ните власти с каруци да разчистят пътя. През това време каторжниците
стояха наблъскани в мрачното влажно мазе на конака. Да ги пази беше
оставен само един въоръжен войник.
Планът за бягство вече беше узрял в главата на Яне. Той придърпа не
говия синджир хора в единия ъгъл. Те се приближиха с пъшкане и викове.
Яне знаеше, че като ги дръпне, железните халки ще се впият в глезените,
китките и врата им, но искаше да им говори. Герджика най-много се дър
па, но Яне успя и него да притегли. Когато всички се събраха, Яне каза:
- Обърнете се към мене и слушайте!
Мъжете, с изключение на Герджика, се скупчиха и направиха нещо
като палатка около Яне, който беше в средата. Гърбовете им бяха обър
нати навън, така че никой не можеше да чуе за какво си говорят.
- Опитах силата на халките - продължи Яне. - Много са яки и дебели
и не могат да бъдат отворени.
От ковашкия занаят, който беше работил две зими под ръководството
на Диньо Циганара, Яне беше научил много за желязото и за металите.
Освен това той се беше допитал до дядо Личо, който също беше ковач.
- Не можем да ги разкъсаме! Единственият начин е всички вкупом,
така както сме завързани, да избягаме. Съгласни ли сте? Трябва обаче
всички да го искаме!
- Аз съм против! -веднага каза Герджика. - Вярно е, че имаме шанс

да ни водят по време на лятото. Доколкото знам досега всички синджи
ри със заточеници са ги водили през зимата и така те не са имали ника
къв шанс да избягат, но пък знам какви са наказанията за бягство. Ако
ни хванат, а мисля, че те ще ни хванат или ще ни изколят до крак, или
ще ни бичуваг.
- Сега е най-удобно да избягаме! - отвърна му Яне.
- Къде ще избягаме? Отвсякъде сме заобиколени от пусти голи пла
нини, а България е на повече от два месеца път пеша.
- Ще изчакаме като ни хвърлят помията, с която ни хранят, и ще тръг
нем! Ще ходим бързо, много е важно всички да го поискаме! Ще измис
лим нещо, нека се възползваме от това, че ни водят през лятото!
- Аз съм против! Няма да мръдна от тук! - високо каза Герджика.
- Добре тогава, когато избягаме ти ще си първият, когото ще освобо
дим, а след това, ако искаш, се върни и отиди на заточение!
Мъжете се разделиха, без да са постигнали разбирателство. Яне
осъзнаваше, че успехът на начинанието зависи от единството им, но ни
що не можеше да направи.
Скоро им донесоха храната. След като изядоха всичко, макар да бе
ше ужасно на вкус, мъжете се събраха за малко.
- Готови ли сте? - попита Яне.
- Готови! - решително казаха останалите мъже. От одеве те бяха мис
лили и на всеки един от тях мисълта да избягат му се беше сторила мно
го примамлива. Те не бяха имали достатъчно време да се уплашат, така
че всички бяха готови да рискуват. Яне поведе целия синджир, уж по
нужда след яденето. Така щяха да заблудят останалите каторжници, за
качени на останалите синджири. Той вече беше огледал едно дере, по
което, без да бъдат забелязани, да се спуснат, а след това да побягнат.
Когато стигнаха до ръба и се изпикаха, Яне попита за последен път:
- Готови ли сте? Тръгваме!
- Аз няма да дойда! - каза отново Герджика.
Яне не знаеше защо едрият мъж е против. Дали наистина го беше
страх, или се заяждаше с него? Той си спомняше за събитията в Истан
бул и беше сигурен, че Герджика е в много добри отношения с Махмуд.
Само така той би могъл да издевателства над останалите затворници.
Ако не премахнеха бившия главатар на банда, той щеше да им бъде в
тежест и да ги предаде. Без много да мисли, като чу думите на едрия
мъж, Яне се приближи до него и с всичка сила му нанесе удар еленси
със свободната от синджирите ръка. Отворената му длан попадна точно
в ухото на големия турчин. Всъщност Яне дори не знаеше дали Герджи
ка е турчин. В бандите никой не се интересуваше кой от какъв произход
е. Градът и това да бъдеш на най-ниското стъпало в клоаката на общес

твото караха бандитите и бездомниците да забравят род, родина и дори
вярата, към която принадлежат.
След удара Герджика подгъна крака и се строполи на каменната зе
мя. Мъжете го подхванаха и го понесоха със себе си. Така, носейки го
на ръце, те се спуснаха в дола и побягнаха, доколкото силите им и те
жестта на Герджика им позволяваха. Яне беше изчислил, че до другия
обяд никой нямаше да ги потърси. Може би вечерта другите заточени
ци щяха да усетят тяхната липса, но едва ли щяха да предупредят аске-
ра за бягството. Сега трябваше да бързат. Герджика много им тежеше.
Яне не беше предвидил това. Скоро щеше да се стъмни. През това вре
ме трябваше да изминат колкото се може по-голямо разстояние. По най-
бързия начин трябваше да отидат колкото се може по-далеч от града.
Сега се виждаше и можеха да напреднат бързо. При спускането на нощ
та щяха да спрат и да откачат първо веригата на Герджика, за да не им
тежи като воденичен камък на шиите. После щяха да продължат бягст
вото си. Яне не беше решил дали да останат по-дълго, да опитат всич
ки да се освободят и след това да се пръснат, като всеки се опита по от
делно да се спаси, или да останат закачени на веригата още една вечер
и да се отдалечат колкото се може по-далеч от града. Чак на втората ве
чер щяха да се опитат да се освободят и да останат може би заедно, ка
то направят хайдушка дружина. Яне имаше опит с хайдутството и зна
еше какво да прави.
Засега всичко вървеше много добре. Хората тичаха и носеха Герджи
ка. Понякога някой се спъваше и падаше, но другите веднага го подкре
пяха и го изправяха на крака. Всички мъже, навързани на синджира, ка
то че ли бяха обзети от един дух. По-бързо и по-далеч от омразния ас-
кер, който ги водеше в Диарбекир. Те бяха като едно същество, с една
обща воля. Отначало им беше много трудно, защото тичаха по склона
на ската. Бегълците често се подхлъзваха и падаха, а когато паднеха, се
претъркулваха през веригите и така настъпваше голямо объркване. Най-
накрая стигнаха до сухото дъно на оврага, който се оказа руслото на
пресъхнала река. То беше равно и застлано с обли камъни. Тичането по
тях беше много по-лесно. Те не се ронеха като страните на ската и ос
вен това затворниците можеха да се разгърнат и да тичат по-свободно,
и много по-лесно носеха ставащото все по-тежко тяло на бившия глава
тар на истанбулска банда. Мъжете тичаха, но дишането им ставаше все
по-тежко. Докато тичаха, не говореха, за да пестят сили, а Яне даваше
къси и кратки команди. Той реши да продължат да се движат по дъното
на реката. Тук едновременно бяха защитени, скрити от погледите на
преследвачите си, ако имаше такива, и в същото време много по-лесно
Ш том "Хайдут 441 IV глава "Диарбекир
се движеха. Тичането продължи. Освен всичко това, тук, на дъното на

пресъхналата река, беше най-голяма вероятността да открият вода. Ско
ро всички почувстваха силна жажда. Кожата на Яне гореше, всички се
бяха изпотили. Той беше изял всичката храна, която им бяха дали и се
беше напил с вода, но от тичането, усилията и притеснението, отначало
потта се стичаше от него като водопад. Сега вече беше топъл, зачервен
и тлеещ като въглен, но вода нямаше. Въпреки това продължиха да бя
гат. По някое време Герджика се размърда. Яне знаеше, че мъжът е дос
татъчно силен, може да ги спре и да им окаже съпротива или да се раз
вика, затова още преди да се е събудил, го удари още един път в слепо
очието и така носенето продължи. Яне усещаше, че вече са далеч ог гра
да. Небето все още беше светло, но изтощението на мъжете беше огром
но. Той даде команда да спрат. Всички налягаха по земята и дишаха
тежко. Изнурените им тела копнееха за хлад и почивка. По напуканите
устни на мъжете беше изписана молбата "Вода!", но вода нямаше. Все
пак почивката им се отрази добре. Като че ли чак сега бегълците осъз
наха какво бяха направили. Някои може би съжаляваха, че така се бяха
впуснали през глава. За да не им дава време да се уплашат, Яне ги на
кара да чукат веригите и да прекъснат веригата на Герджика. Добре че
едрият мъж беше накрая на синджира, така не се налагаше да го прекъс
ват на две места. Синджирът беше много здрав, камъните се трошаха
като шекер и след много чукане Герджика все още беше закачен за тях
и им пречеше. Синджирът беше дебел, но не беше прекалено закален,
за да стане крехък, така че затворниците много се измъчиха. Всички
напрягаха сили и се сменяха, щом се изморяха. Падна мрак. Нямаха
светлина, но за чукането на синджира светлината от звездите беше дос
татъчна. Яне насърчаваше мъжете. Той знаеше, че Герджика им е в го
ляма тежест. Освен това най-важното беше да съхрани духа и вярата на
хората. Не биваше да им дава време да осъзнаят какво бяха направили,
защото страхът бързо можеше да ги превземе и да ги смрази. Пред хо
рата трябваше да се поставят малки цели и задачи, които те да изпълня
ват. Не биваше да се замислят за бъдещето или за това в каква ситуация
се бяха поставили.
На няколко пъти си помисли дали дядо Личо да не надуе малко гай
дата, да посвири на изнурените мъже и да повдигне духа им, но не би
ваше да се издават. Може би вече ги търсеше потеря, а и чукането с ка
мъните кънтеше доста силно и отекваше в нощната тишина.
Мъжете цяла нощ разбиваха камъни в оковите и чак на сутринта Гер
джика беше отделен от тях. За да го накара да мълчи, Яне отново му
удари еленси в слепоочието и го завърза за коренищата на едно дърво.
След това групата, която цяла вечер не беше спала, отново тръгна. Сега
движението беше много по-бързо. Яне насърчаваше мъжете, като им го

вореше, че чак на обед конвоят ще открие тяхното бягство и ще се впус
не да ги търси. Дотогава те трябваше да избягат колкото се може по-на-
далеч. Скоро Яне изведе мъжете от пресъхналото корито на реката и ги
накара да се катерят по един безкраен склон. Там долу, в равното, бяха
скрити и много по-лесно се движеха, но бяха като в капан. Те трябваше
да сменят долината, по която се движеха. Яне беше водил дружина в
планината и сега това много му помагаше. Не искаше, но започна да
мисли за своите кауци, за Кара Тозю и Сотир.
Драпането по склона продължи до пладне. Слънцето се беше издиг
нало и безмилостно напипаше. Долу поне беше сянка, а тук нямаше къ
де да подслонят голите си глави. Отчаянието малко по малко превзема
ше мъжете и те все по-трудно ставаха и продължаваха. На няколко пъ-
ги на Яне му се налагаше със сила да ги принуждава да станат и да про
дължат. Дядо Личо беше много зле. Старецът нищо не казваше, но се
виждаше, че страда. Очите му бяха хлътнали и почернели, а на мястото
на бузите му имаше две дълбоки дупки. Той не можеше да продължи да
ходи сам. От краката и ръцете му течеше кръв. От бързането и халките,
на останалите мъже също им течеше кръв, но кожата на стареца явно
беше по-тънка, защото неговите рани бяха най-лоши. Яне го хвана и го
качи на гръб, и така продължи изкачването на баира. С учудване откри
колко лек е старият мъж. Когато стигнаха върха, за пръв път се огледа
ха. Пред очите им се появиха множество подобни дълги гърбове на пла
нини. Докъдето им виждаха очите, гледката беше същата. Никъде не се
виждаше равно, река или зеленина. Навсякъде сухи, безплодни, каме
нисти баири. Сърцето на Яне се сви. Чак сега разбра, че може въобще
да няма потераджии след тях. Турците просто щяха да ги изчакат да из
мрат в тази пустош. Това, което се простираше пред очите им, беше по-
страшно и от най-дебелите стени на затвора. Най-големият им враг не
беше асксрът, който щеше да ги преследва, а пустинята. Яне проумя, че
едва ли ще загинат от аскерски куршум. Сигурно щяха да "пукнат" тук,
без вода и храна. Това щеше да бъде мъчителна, дълга смърт, но поне
щяха да я посрещнат свободни. Яне говори на мъжете, но те съвсем не
бяха така вдъхновени като него. Повечето от тях не искаха да умират
свободни, а предпочитаха да живеят в заточение, пък макар и оковани в
най-зловещата килия. Те започнаха да го обвиняват. Яне виждаше напу
каните им, кървящи, побелели устни и нищо не каза. Той беше Боляров
и цял живот така беше учен, но те... те бяха роби. За тях животецът бе
ше най-скъпото нещо. Те бяха готови да се прекланят и да живеят като
скотове, само и само да са живи. Яне ги погледна, това не бяха негови
те смели кауци, които заради слава, богатство или някаква несправедли
Ill том "Хайдут " 443 IV глава "Диарбекир”
вост бяха хванали гората. Гова бяха хора от всякакви народи. Яне дори
нс беше имал време да ги опознае. Те бяха страхливи и наплашени, бя
ха събрани случайно, само защото бяха попаднали на неговия синджир.
Само дядо Личо познаваше по-добре. Чак сега, когато започнаха да ви
кат срещу него, Яне ги видя в истинския им облик. Колко се беше лъ
гал, като беше смятал, че от тях може да станат кауци. Това бяха хора
престъпници, повечето от които бяха заточени може би основателно, но
не бяха хайдути и никога нямаше да станат кауци. Яне разбра това. Той
не се съпротивляваше, когато всички решиха да се върнат в град Мезре.
Вървяха по същия път, по който бяха тичали преди малко - по склона
надолу, а после по дъното на пресъхналата река. Чак сега Яне разбра
колко голям път бяха изминали. Мъжете предчувстваха, че скоро ще пи
ят вода и бързаха към затвора, като дори се радваха. Яне гледаше оско-
телите им лица и погледи и знаеше, че занапред ще му бъде много труд
но. Тези озверели мъже обвиняваха него за всичко, което се беше слу
чило и щяха да го обвинят и за това, което им предстоеше, защото си
гурно щяха да бъдат наказани. Тези мъже повече никога нямаше да го
последват, никога нямаше да застанат зад него и да признаят първенст
вото му. Той беше обречен на самота и изолация. Яне разбираше всич
ко това, но сега това не го интересуваше. Първо искаше да види наказа
нията. Когато наближиха мястото, където бяха оставили Герджика, те
чуха виковете му. Големият мъж крещеше с пълно гърло. Той някак бе
ше успял да освободи устата си. Когато се приближиха, Яне видя омра
зата в очите му. След като го освободиха, той изля цялата си злоба вър
ху него. Яне падна на земята и отнесе множество ритници по гърба си.
Нямаше сили и желание за съпротива, а и знаеше, че всички мъже са
срещу него. Герджика беше най-силен и отпочинал от всички, защото те
през цялото време го бяха носили. Сега той хвана края на синджира и
като дърпаше силно, така че желязната халка се впиваше в кожата на
Яне, ги поведе. След Яне тръгна и целият синджир. Скоро по този на
чин бегълците се върнаха в града. Така, водени от Герджика, те бяха от
карани до конака. Там ги чакаше Махмуд. Като ги видя, той се нахвър
ли на Яне и го би с бича, докато не изля цялата си злоба. На всички ос
танали мъже удари по два-три бича, но през цялото време повтаряше,
че знаел кой ги е подучил.
Оказа се, че турцитс дори не си бяха направили труда да ги преслед
ват. Те бяха решили да тръгнат чак на другия ден. Мързелът и убежде
нието, че бегълците няма къде да отидат, ги бяха накарали да изчакат.
Те искаха по най-лесния начин да заловят изтощените затворници. Ос
вен това можеше да се случи така, че повечето от тях да измрат, което
още повече щеше да облекчи службата им.
Като разбра всичко това, Яне се почувства много зле. Защо не беше
поискал да го откачат от синджира? Сега това му се струваше възмож
но. но си спомни колко уморени бяха всички.
Още тази вечер оковаха ръцете на Яне с желязно келебче. То беше
дълго около половин лакът и от двете страни имаше дупки, колкото да
се стегнат китките му. Сега Яне беше отделен от синджира, но ггьк пи
то можеше да се обуе, нито да препаше пояса си. Не можеше нито да се
съблече, нито да се облече. Сам дори по нужда не можеше да отиде.
Добре че беше дядо Личо. Единствено той помагаше на Яне и с това си
навличаше гнева на останалите. Яне беше изолиран и мразен, а Герджи-
ка на няколко пъти жестоко му отмъщаваше за натъртеното слепоочие
и за непрекъснатата болка в главата.
Заточениците скоро откриха, че тук в Мезре има хамам с минерална
вода. Те измолиха от местния каймакам да се изкъпят. Всички бяха ос
вободени от синджирите и пуснати в хамама. Само Яне си остана с ке-
лебчето. Той беше пуснат в банята, но му беше забранено да влиза във
водата, за да не ръждяса келебчето. Така Яне се оказа изцяло на благо
волението на дядо Личо. Нахапаните от бълхи, крилати въшки и скор
пиони мъже плакаха при вида на топлата вода, която им носеше облек
чение и отпусна премръзналите им изранени крайници. Сапунът беше
като мехлем за краставите им, напукани и кървящи тела. Яне ги гледа
ше и им завиждаше. Дядо Личо го изми със сапун, а после го изплакна.
Яне се почувства по-добре. Той излезе извън хамама и изчака, докато
всички мъже се накиснат и измият добре. Банята продължи няколко са-
хата. Яне седеше пред хамама, мислеше си и се напичаше на слънце.
Гърбът го болеше повече след банята. След боя с бич, който Махмуд му
беше нанесъл, гърбът му се беше успокоил, но сега от изтриването от
ново се беше раздразнил.
Когато приключиха с къпането, мъжете отново бяха натъпкани в сту
деното и влажно мазе. През следващите дни, вместо да тръгнат, затвор
ниците се разболяха от тифус - едни от мъжете оглушаха, други започ
наха да недовиждат. Бинбашията реши да изчака, докато хората не се
пооправят.
Понеже не се беше къпал с останалите и беше имал време да изсъх
не добре, на Яне му нямаше нищо и той се чувстваше добре.
Кюрдите водачи много помагаха на заточениците. Ако се наложеше,
дори ги носеха на гръб или отстъпваха магарето, или мулето си на ня
кой изпаднал окаяник. Откакто бяха болни от тифус, положението на
мъжете се влоши. Сега ге се движеха много по-бавно и понякога вечер,
когато закъснееха, на спахиите се налагаше да тъпчат с краката си мъ
жете, за да ги накарат да бързат.
Скоро керванът премина Йени пазар, Токат, Йени хан, Мум чифлик,
Сивас и Кангал, докато стигнаха до Хасан челеби. Там им беше позво
лено да купят ечемичено брашно и си замесиха вкусни погачи. На Яне
дадоха по-малко, но за пръв път от толкова време той се наяде добре,
хапна малко, но го изгълта прекадено бързо. Топлото "месо" на погача
та ставаше на тесто в устата му, но той дъвчеше и гълташе. Скоро за
почна да му се повръща и едва се сдържа да не го направи.
Каторжниците бяха поканили на погача и турците, тъй като без тях
цялото това "пиршество" не би било възможно. Те хапнаха и се отпус
наха. После мъжете платиха 30 гроша на бинбашията и той им показа
указа с присъдите. Имаше турци, които можеха да четат на арабски и те
прочетоха присъдите. Яне беше осъден за хайдутство и за това, че е бил
войвода на бандити в Родопите. Присъдата му беше 15 години каторга.
Като чу това, той сухо преглътна. В него все още живееше някаква на
дежда, че присъдата му е грешка или че ще е най-много две-три годи
ни, но 15 години му се сториха като цяла вечност. Подобно на Яне бе
ше осъден и Герджика, но понеже веднъж вече беше заточван, беше
осъден на неопределено време. Скоро хората му прикачиха прякора Уй-
гунсуз. Така Герджика, без никой да знае името му, се сдоби с два пря
кора. Дядо Личо беше убил двама турци, които бяха изнасилили внуч
ката му. Той беше осъден на 15 години каторга. За всички беше ясно, че
това е равнозначно на смърт.
Когато всички присъди бяха прочетени, изведнъж мъжете се проме
ниха. Те като че ли осъзнаха какво ги чака. Герджика най-лесно като че
ли прие присъдата си. Отначало Яне мислеше, че това е, защото глава
тарят на бандитите веднъж вече е бил в Диарбекир. Но по-късно реши,
че може Герджика да е мскере - човек внедрен от турците сред каторж
ниците. Той не беше сигурен, но внимаваше много. Предупреди дядо
Личо също да внимава.
След няколко дни измъчените каторжници минаха Хеким хан, но тук
милязиминът не им разреши да си купят хляб. Вечерта наближиха де
сетината къщици на кюрдското село Карън. В това село нямаше мъже.
Жените, като разбраха, че турците смятат да пренощуват тук, настръх
наха и бяха готови за бой. Наложи се всички да спят в една освободена
къща и бяха охранявани от огромни зли песове, конто бяха пуснати да
обикалят около плета на къщата. Никой не посмя да излезе извън плета
- нито турците, нито заточениците.
Яне гледаше свирепите създания и си спомни за вярната си Буря.
Местните овчарски кучета бяха много едри. Те бяха високи като мага
рета, краката им бяха по-дълги от тези на българските овчарски кучета,
но бяха е по-къса козина и по-слаби. Въпреки това изглеждаха зли и
мнителни. На няколко пъти Яне опита да ги повика и заиграе, но те са

мо недоверчиво го изглеждаха и показваха големите си бели зъби. Тези
кучета ги наричаха кангали, навярно на град Кангал, през който наско
ро бяха минали.
На другата вечер преспаха в арменското село Харпут и така, докато
един ден Диарбекир не се разкри пред очите им.
Диарбекир, разположен в северната част на древна Месопотамия, се
намираше точно там, където се доближават реките Тигър и Ефрат. Все
пак градът беше изграден на река Тигър. Най-древната култура в този
район се е наричала "тел-халеф", създадена в пето хилядолетие преди
Христа, от двата етноса - шумери и сарабу. През 1260 година преди
Христа, в местността "Фъс каясъ", асирийците построили крепост, коя
то наричали Амиди. По-късно градът бил владян последователно от
перси, македонци, воините на Тигран II, римляни, византийци.
През 230 година градът станал римска колония под името Амида, а в
349 година бил допълнително укрепен от византийския император Кон
стантин II. След това последователно преминава в ръцете на мюсюлма
ните араби, сслджукските турци и персите, а в 1515 година султан Се-
лим I го присъединил окончателно към своята империя.
- Скоро ще настъпи датата 10 септември. Това е денят на града -
всичко това им го разказваше Герджика. - На тази дата, през 1515 годи
на, в града, през Урум капия, влиза Фатих паша.
От разказа на Герджика заточениците разбраха, че името на Диарбе
кир произлиза от халдейски и означава "вечно непокварена девица".
След като тюркмените от племето "ак-куюнлар" нарекли града Кара
Амид, през 639 година арабите му дават името Бекр-ибн-Вайл, заради
арабския клан Бекр, който го превзема. Днес името Диарбекир идва от
по-старото име на града, което е било Диарбекр или "страната на Бекр".
Градът беше разположен върху високо поле. От север и от юг то бе
ше заградено от високи планински вериги, а от запад се издигаше висо
ката планина Караджадаг. Яне гледаше черните крепостни стени. Личе
ше си, че те са древни, но камъните не бяха почернели от времето, а за-
щото бяха изсечени от черни базалтови скали, надупчени като сюнгери.
Когаго наближиха града, докъдето му очи стигаха, се изправяха крепос
тни стени. Над тях се извисяваха крепостни кули и минарета. Като наб
лижиха огромната порта, видяха, че над нея, в базалта, беше изсечена
някаква фигура. Яне се вгледа в нея. Келсбчето много пречеше на ходе
нето му, но поне беше сам и подръпването на синджира не пречеше на
движенията му. Отначало не можа да разбере какво е изсечено, но кога-
то се вгледа по-внимателно, видя, че това е Сатаната. Да, в камъка беше
изсечен ликът на Дявола. Защо Дяволът беше изсечен над портата? Как
I ll том "Хайдут” 447 IV глава "Диарбекир
во означаваше това? Нима Дяволът властваше над това място? Образът

трябваше да пази града от нападатели или целта беше да се всели пани
ка и страх в сърцата на преминаващите отдолу заточеници. Яне не мо
жеше да си отговори на тези въпроси, но сърцето му се сви, когато ми
на под свода на капията и дебелата 10 лакътя крепостна стена. Може би
така турците искаха да покажат на заточениците, че вече са попаднали
в ада. По-късно Яне щеше да разбере, че градът е опасан с непревзема-
ема крепостна стена, в която имаше 82 бойни кули. В югозападната й
част се издигаше огромният бастион "Еди кардаш" (Седемте братя), до
него се извисяваше голямата кула "Евли беден". Градът имаше четири
порти, разположени в четирите посоки на света. Северната порта се на
ричаше Даг капия (Горската порта). Именно през нея влизаха заточени
ците, идващи от север - от Черно море. Над входа на Даг капия имаше
закачени каменни гюлета - знак, че крепостта е превзета през времето,
когато те са били на въоръжение в армията.
На половин сахат на север от Даг капия, се намираха вилаетското уп
равление, жилището на окръжния началник и градските казарми. Кона
кът на пашата и казармите бяха двуетажни жълти здания, а пътят до тях
минаваше през запустели гробища. На изток от Горската порта имаше
път, който водеше до селото Хъскьой и река Тигър, където се намираха
турските гробища, с висока каменна кула - кслхане (къща на главите). В
нея прибираха главите на обесените и закланите. Повечето глави в ку
лата бяха на заточеници. Яне разбра всичко това от пазачите, които неп
рекъснато ги заплашваха, че скоро могат да гледат света от височината
на келхането.
Южната градска порта се наричаше Мардин капия, тъй като от там
излизаше пътят за Мардин и Сирия. Новите заточеници, понеже идваха
от Средиземно море, минаха през западната порта, която се наричаше
Урфа капия. Още като влязоха през нея, заточениците видяха множест
во малки кафеджийници. Пред тях майсторите кафеджии бяха разпали
ли мангали с дървени въглища и варяха тежко черно кафе. Яне гледаше
мехурчетата, които излизаха в розовата вода на наргилетата. Това беше
портата, през която заточениците щяха да напуснат Диарбекир, след ка
то им изтекат присъдите, а някои от тях никога повече нямаше да видят
тези порти отвън. Дядо Личо със сигурност беше един от тях. Яне има
ше същото усещане и за себе си. Като че ли тежък камък легна на сър
цето му. Той се опита да вдиша, но не можа, гърдите му напразно се из
пъваха, но те бяха като пробит ковашки мях.
Източната порта се наричаше Йени капия. От нея се слизаше към
градините край река Тигър. До реката се намираше и мястото, където
погребваха телата на заточениците и особено на българите християни.
Заточениците бяха поведени през главната улица на града, която свър

зваше Урфа е Йени капия. Улицата беше широка, е много спретнати дю
кяни от двете страни. Всъщност синджирите заточеници бяха водени
към цитаделата. Това беше вътрешна крепост, която се наричаше Ич ка
ле. Тя се намираше в североизточната част на крепостната стена и е би
ла построена през 1200-1207 година от Мелик Салих. (виж карта 1. стр. 671)
Преди за влязат в Ич кале аскерите се бяха пременили и сега изглеж
даха по съвсем различен начин. Ако не знаеше колко занемарени изг
леждаха през цялото пътуване и как ги интересуваше само да играят на
комар, Яне не би повярвал, че това са същите пазачи. Махмуд също се
беше избръснал и оглеждаше хората, които надзъртаха от дюкяните си,
като че ли той беше покорил града и сега предвождаше войската си. На
лицето му дори се беше появила усмивка.
Преди да влязат в Ич кале заточениците минаха през най-големия па
зар, който се намираше до единия от входовете на Ич кале. Северният
вход се наричаше Сарай капия. Това не беше главният вход за цитаде
лата. Пазарът беше оживен. Яне гледаше нещата изложени по сергиите
и преглъщаше на сухо. Това, което най-много го впечатли, бяха дините.
В родната му Тракия те ставаха сочни и червени, с месо на зрънца, но
тези, които сега виждаше на пазара, го озадачиха.
- Вижте! Вижте! - не се стърпя Яне и посочи към огромните дини.
За разлика от българските тези бяха продълговати, с по-светли кори
и много по-големи. Все пак нямаше никакво съмнение, че това са дини.
- Диарбекир доставя дините за Топкапъ сарай и Истанбул - каза Гер-
джика. - Султанът яде дини само от тук. Говори се, че тук стават най-го-
лемите и вкусни дини на света. Някои от тях тежат до 80 оки (до 100 кт.)
Гледат ги тук, зад крепостната стена, поливат ги с вода от Тигър, но тай
ната е, че ги торят с курешки от гълъби, които долитат до реката. Зато
ва казват, че са толкова големи и вкусни.
Яне се намръщи. Мисълта, че всъщност в динята има гълъбови изп
ражнения, не му хареса, но като се замисли това се отнасяше за всяка
храна, която яде. Докаго мислеше за това, Яне гледаше продавачите на
дини, които размахваха дълги саби. Отначало не разбра какво означава
това и мислеше, че по този начин ги пазят от досадните хлапета, но Гер-
джика им обясни, че така, само с един замах, те разсичат толкова от пло
да, колкото купувачът прецени, че иска. Освен дини на пазара имаше
всякакви плодове и зеленчуци, ябълки и много и най-различен тютюн.
Миризмите на различните неща, продавани на пазара, се смесиха в един
странен аромат. Яне гледаше улиците, през които минаваха. Те бяха ши
роки и многолюдни, но тъй като бяха минали бавно и "победоносно"
през града, Яне беше успял да надзърне и в сокаците. Българинът беше
подвластен на първото впечатление. Той знаеше, че когато за пръв път

влизаш в един град, първото впечатление, което той остави у теб, е най-
силно. То е като спомена за миризма. По-късно може много пъти да вли
заш в един град, но вече не можеш да промениш миризмата му, която за
пръв път си усетил. Затова Яне внимаваше. Той искаше да опознае гра
да, като го помирише. Но градът никога не мирише на големите си глав
ни, представителни улици. Въпреки усилията на повечето градски уп
рави, да поддържат в ред и чистота чаршиите си, всъщност градовете
миришеха на малките пресечки, на тесните улици и сокаци, които над
зъртаха зад фасадата на чаршиите.
Въпреки че беше водоснабден и канализиран, Диарбекир не беше чист
град. Той имаше много тесни, мрачни и криви улички, по които се стича
ха помии и се разлагаха умрели кучета и котки. Този свят започваше вед
нага след главната улица и надзърташе зад всеки ъгъл, зад който Яне пог
леднеше. Явно тук чистотата се поддържаше трудно. Централните улици
бяха чисти и широки, но само след ъгъла, в непокътнатите от столетия
квартали, гъмжаха орляци от мухи и комари. Полуголи деца шляпаха по
калните локви или се замеряха с конски фъшкии, а миризмата на старо,
гнило дърво, на горени дървени въглища, печени овнешки шишчета, гни
ли листа и смрадта от улицата, се смесваха с тази на пазара, тютюна от
наргилетата с розова вода и тежкото черно кафе. Всичко това правеше
онази миризма, която можеше да се нарече "диарбекирска".
По-късно Яне щеше да разбере, че всеки град носи различна мириз
ма и това е една от неговите най-важни черти. Така например Истанбул
мирише на есенна шума и паламуд, Филибе (Пловдив) мирише на веч
нозелена пролет и стар чам, Станимака - на току що измъкнат месал от
стар сандък, Боляровия хан - на старо, меко, пушено дърво и на земя,
напечена от слънцето, току що изпръхнала и изорана.
За малко мислите на Яне се върнаха към родината и към Боляровия
хан. Съжали, че не беше намерил време да се види с роднините си.
В Диарбекир имаше пет пазара и тук се въртеше най-оживената тър
говия в Изтока. Тези пазари бяха по-големи дори от Багдатските. Тук
майсторите на дюкяните практикуваха повече от 100 занаята. Те пред
лагаха прочутите диарбекирски изработки на злато и сребро, фини мед-
никарски изделия, вази, бижута. Повечето от майсторите, които се зани
маваха с това, бяха арменци, но имаше и турци. Кюрдите правеха фини
памучни и вълнени платове и ефирна коприна.
Най-дългият закрит пазар се наричаше "Узун чаршия". Там се прода
ваха основно платове. На "Бит пазар" се продаваше всичко - от игли до
най-скъпи злата, златоткани платове и най-скъпите килими в света - ха-
жемските. Йени пазар, освен дините, плодовете и зеленчуците, които
предлагаше, беше и най-големияг пазар за добитък. Но на него освен

стада животни се предлагаха и диви зверове. Дребната търговия с жи
вотни се въртеше в "Покритата чаршия" (Покритата касапница), където
предлагаха зарзават, плодове и месо.
Скоро обаче минаха през портата на Йени пазар и изведнъж попад
наха в един друг свят. Той беше мрачен и прохладен и донесе облекче
ние на заточениците. Яне се почувства така, както когато дълго време си
бил на слънце и очите ти са стояли присвити, а след това изведнъж вле
зеш в тъмна, влажна и прохладна черква. Чак тогава разбираш, колко си
бил уморен и колко уморени са били очите ти. Така той почувства об
лекчение от шума и движението по диарбекирските пазари и чаршии.
Теренът на Ич кале беше неравен. Тук имаше десетина къщи, с тес
ни улици и ниски плоски покриви, но всички те бяха превърнати в мес
та за живеене на командирите, докато обикновеният аскер и пазачите
живееха в кулите. Именно тук оковани те щяха да станат каторжници.
Тук бяха изворите и джамията "Хазрети Сюлейман". Имаше и открити
каменни басейни - хаузи, в които се къпеха затворниците.
Третото кале - Виран кале, се намираше в Ич кале и беше отделено
от него с крепостна стена. Това беше най-мрачното от всички мрачни
места в Диарбекир. Крепост, а в нея цитадела - втора крепост - Ич кале
и в нея още една крепост - Виран кале. Влизането във Виран кале ста
ваше през каменна дъгообразна арка. Тук освен затворът бяха управле
нията на юзбашията, бинбашията и миралая, и градината на пашата. А
в самата крепост Виран кале се издигаше още една крепост, която се на
ричаше Нярик кале. Отгоре й бяха поставени два старинни топа, които
понякога стреляха.
Яне гледаше всичко това и се чувстваше все по-подтиснат. Не може
ше да си представи по-добре охраняван затвор. Отвсякъде беше заоби
колен с високи крепостни стени.
Строиха затворниците. Преброиха ги и поименно ги вкараха в занда
на. Яне, понеже беше отделен с келебче, беше вкаран в отделна килия.
Сигурно беше сметнат за особено опасен или може би Махмуд и аске-
рите, които ги пазеха, го бяха "натопили". Занданът беше както нався
къде другаде - влажен, мръсен и вонящ.
На Яне му бяха нужни няколко дни, докато разбере, че пътуването му
е приключило. Килията му беше тясна и висока, а там горе имаше оста
вен квадратен отвор, с дебели железни пръчки. Стените и подът бяха от
дебели каменни плочи. Той не знаеше защо бяха турили решетки на от
вора, след като и без това беше толкова на високо, че не можеше да го
стигне нито с катерене, нито по какъвто и да е друг начин. Освен това
отворът беше толкова малък, че през него едва ли би могъл да се измък
I ll том "Хайдут 451 IV глава "Диарбекир"
не възрастен мъж.
Първите дни бяха за Яне като приятна почивка, след изнурителното
пътуване. На втория ден свалиха келебчето от ръцете му. Чак сега изпи
та истинско облекчение. Лежеше и по цял ден слушаше приглушените
шумове на града. Той помнеше Йени пазар. Пет пъти на ден слушаше
повика на мюезина към правоверните за молитва, от близката джамия
"Хазрети Сюлейман". За да противопостави своята вяра срещу тази на
поганците, пет пъти на ден Яне ставаше от дървения нар, който се на
мираше в дясната част на тясната килия, и се молеше. Падаше на коле
не, подпираше сключените си ръце на дървения нар и се молеше, като
произнасяше молитвата, на която дядо му го беше научил и която по-
късно беше станала молитва на кауците.
Отначало дните летяха неусетно. Скоро Яне почувства нужда да знае
колко време е лежал тук и започна с чертички на стената да отбелязва
колко дни са отминали. За всеки ден чертаеше права чертичка, а когато
дойдеше седмият ден ги зачертаваше отгоре, за да знае, че още една сед
мица е отминала. Яне беше чул присъдата си и вече знаеше защо е тук.
Въпреки че присъдата му не беше безсрочна или до живот, той знаеше,
че няма да издържи 15 години тук. Тази присъда за него беше равнознач
на на смърт. Опитваше се да не мисли за времето, което трябваше да пре
кара тук, но понякога страхът и притеснението се промъкваха в душата
му като черна сянка и го обземаха. Отчаянието се процеждаше бавно в
него. Отначало мислеше много за дома, за всичко, което му се беше слу
чило, за Велко и кауците, за Гергина и Георги, за султана, за Истанбул,
за Мирза, Диньо, за целия този живот, който щеше да мине покрай него.
Ако излезеше след 15 години, всичко това отдавна нямаше да е същото.
Сега, през късното лято и есента на 1707 година, той беше на 15 години.
След 15 години щеше да бъде на 30 години. Та това означаваше, че ще
ше да излезе от затвора като старец! Баща му беше някъде към тридесет
те и на Яне му се струваше, че вече беше толкова стар, че миришеше на
пръст. Тези мисли караха тръпки да пълзят по гърба му.
Времето минаваше и скоро Яне разбра кой ще бъде най-големият му
противник в тази малка, тясна килия, а това беше лудостта. Тук наисти
на беше далеч от другите затворници и никой не му пречеше, но време
то като че ли беше спряло. Собствените му мисли го задушаваха, напа
даха го като хищни черни птици, но винаги бяха едни и същи. Дните и
нощите се сливаха. Кошмарите се смесваха с реалността и животът на
Яне се превърна в едно непрекъснато бълнуване. Отчиташе дните, но
като че ли нямаше сили да види кой ден е. Това сега не го интересува
ше толкова. Какво значение има кой ден е? Монотонността и еднообра
зието го караха да не знае къде се намира и кой ден е. Той беше загубил
вяра в бъдещето. Един ден се опита да говори и откри, че устата му не

може да оформи добре думите, които искаше да нарече. Времето си те
чеше, а той всс повече изпадаше в това безсловесно състояние. Вече не
си позволяваше да мисли за България, Велко, султана, кауците и за Бо-
ляровия хан. Дори и да мислеше, те вече не го вълнуваха. Като че ли си
лата им беше изчезнала. Като че ли всички тези неща се отнасяха за
един друг Яне, в един друг живот и той имаше чувството, че този жи
вот вече никога няма да се върне.
Скоро свикна с режима на живот. Всеки ден във вратата на килията се
отваряше една малка вратичка и през нея му подаваха яденето и комата
хляб. Това ставаше по един път на ден - обикновено привечер. Когато
изядеше яденето, Яне трябваше да върне съдовете, отново през вратич
ката. Отначало не се докосваше до храната, но след няколко дни толкова
много огладня, а и разбра, че храната няма да се подобри и насила на
тъпкваше всичко, което му беше сипвано в паницата, в устата си. Не гле
даше какво поглъща, защото беше сигурен, че храната е гадна и мръсна,
каквато беше и на вкус. На няколко пъти виждаше миши барабонки вът
ре, но когато не гледаше, някак по-леко преглъщаше. Сега не беше вре
ме да се гнуси, трябваше да яде, за да оцелява. Хлябът беше клисав и
прокиснал, но той и него почти на сила го преглъщаше. Не се радваше
на храната и тя не му даваше почти никаква сила, но ядеше, за да пос
рещне заранта на утрешния ден. Ядеше и за да не се разболее, защото ве
че беше разбрал, че ако отслабне много и се разболее, просто ще умре.
С времето свикна с храната. Макар че беше много лоша и недостатъч
на, всъщност му подейства добре. Основното му меню се състоеше от
ориз. Понякога му даваха чорба от фасул или леща, а когато имаше зе
ленчук, за него беше истински празник. Зеленчукът зависеше от сезона
и Яне беше искрено щастлив, когато имаше морков, зеле или крастави
ца. Тогава той така си ги разпределяше, че да ги хрупа през целия ден.
Постепенно привикна с ежедневния ритъм на каторжник. Килията
му представляваше каменен куб, в който единствените забележителнос-
ти бяха тесният дървен нар, вратата, отворът горе с решетките и дупка
та, в която ходеше по нужда.
За да не полудее, по някое време Яне започна да изучава цялата стая.
Понеже нямаше друг свят, той реши да изучи това, което имаше. Изучи
пръст по пръст цялата килия, нара, вратата и каменните блокове. Изучи
ги по-скоро с ръцете си, отколкото с поглед. Сега това беше неговият
свят и искаше изцяло да го владее и притежава. Тъй като нямаше двор
и място за разходки, гой се разхождаше бавно от едната до другата сте
на, покрай нара и това беше най-дългата му страна в килията, не по дъл
га от един много висок човек. Но той ходеше бавно и преживяваше вся
Ill том "Хайдут 453 IV глава "Диарбвкир
ка стъпка, така все едно се разхожда сред дръвчетата в гората или сред
хълмовете в планината.
Турските му пазачи явно бяха инструктирани да не говорят с него, но
той и без това не търсеше контакт с тях. Все пак първите дни те трябваше
да му обяснят режима и правилата, които трябваше да спазва. Обръщаха
се към него е къси фрази, като кучета, които лаят. Наричаха го "куче", "гя
ур", "хаирсъз" и вее в този род. Обикновено не разговаряха е него, а му ви
каха, но той не им обръщаше внимание. Зад виковете и обидите Яне усе
щаше, че няма омраза и лична антипатия, а просто така те показваха раз
ликата между затворник и пазач. След като всичко това се уточни и паза
чите разбраха, че виковете им не го притесняват и не предизвикват никак
ва реакция у него, те престанаха да му говорят. Така през останалите дни
и месеци единствения глас, който чуваше, беше своя собствен.
Пазачите само бутаха храната през малката вратичка и нищо не казва
ха. Той предпочиташе самотата и размишленията. Обичаше да се оттегля
на нара и там се уединяваше е мислите си. Сега Яне откри за колко мно
го неща има да мисли и то не толкова за това, което му се беше случило,
а за живота въобще. Започна да премисля живота си досега. Знаеше, че
на село никой не харесваше хората, които много се замислят и се задъл
бават в някой въпрос. Тях ги наричаха "дървени философи", но съвсем
скоро Яне с изненада откри, че за него философията е не по-малко важ
на, отколкото религията. Всъщност откри, че за него човек без лична идея
за това защо живее и как да живее, не е човек. Най-важното за всеки чо
век не беше дори религията, а именно това да знае защо живее.
За да не загуби съвсем способността да говори, той започна да си пее.
Пееше всички песни, които знаеше. Не искаше да си говори сам, защото
беше чувал, че така правят лудите. Докато пееше песните, Яне като че се
пренасяше в България. Така откри, че макар да беше затворник в тази
малка килия, той можеше да "пътува". Вярно, че това ставаше чрез мис
лите му, но всъщност каква е разликата. Всъщност хората така или ина
че не живеят в истинския свят, а в един свят, който те приспособяват към
себе си. Яне много пъти беше наблюдавал това. Никой човек не познава
реалността. Всъщност реалността е Бог. Хората никога не могат да поз
наят Бог. Всеки човек пречупва през себе си реалността. Яне си предс
тавяше нещата така: всеки човек, след като се роди, се отделяше от све
та с прозрачна преграда. Така той беше ограден, като в стъклен глобус.
Тази преграда го пазеше от света и правеше така, че човекът да има соб
ствен свят. Но както няма идеално стъкло, така и тази сфера не е идеал
на, а изкривява света. Така хората, където и да се намират, не виждат
обективната истина, а само това, което е пречупено през тяхната сфера.
Колкото по-малък е човек, толкова по-силно изкривява света и се нами-
ра по-далеч от Бог. Хората, където и да се намират, всъщност пътуват са

мо в своята собствена сфера и не могат да видят действителността. Яне
разбра, че турците могат да го затворят в килия, могат да го измъчват и
изтезават, но не могат да му отнемат сферата. Какво значение имаше да
ли е тук, в Диарбекир, заточен в малката гола килия, или се изпича из-
легнат под слънцето на Родопа планина? Ако той имаше себе си, всичко
беше наред. Никой не можеше да му отнеме вътрешния живот и свят. Но
Яне не искаше да се връща само в спомените си, той живееше и сега в
Родопа планина и посещаваше Василка, Ирис и Божура.
Скоро разбра, че тук в затвора първо се опитват да пречупят личност
та ти. За тях бе важно да започнеш да мислиш само за себе си и за оце
ляването си, да забравиш, че си човек. Всъщност самият живот не е ли
вид затвор, само че си мислиш, че имаш свободата да избираш, но
всъщност си окован от липсата на пари, религия, разбирания и общест
вено мнение, любов, семейство. Яне разбра, че могат да оковат само тя
лото ти, но не и духа ти. Тогава реши да се държи така, все едно, че не
е окован. Човек е това, което мисли! Това, с което занимаваш, мислите
ти - това си ти! Той се заставяше да мисли за важни неща, за филосо
фия. Когато хората се опитват да избягат и мислят само за това как да
излязат навън, тогава те все повече се вторачват в затвора, приемат го
като пречка и преграда и така го превръщат в много по-важен, огколко-
то е. По този начин само затягат клупа на примката, която пазачите са
им поставили. Яне се примири със затвора, прие го и по този начин са
помири със света и е участта си.
Въпреки че беше затворен в килия и контактуваше със света отвън
само през малкото прозорче, скоро Яне усети разликата. Дните станаха
по-кратки, започна все по-рано да се свечерява, а вечерите ставаха все
по-студени и дълги. Понякога, особено сутрин, беше толкова студено,
че се събуждаше свит на топка, като куче. После дълго време не може
ше да се разгъне и раздвижи. За да сс предпази от студа, започна да пра
ви упражнения, да се бори с въображаем противник и да отработва уда
рите и ритниците от "Ето". Ако имаше поне още един човек, той щеше
да го ползва да се борят, но сам му беше много трудно, затова Яне за
почна да работи еленси в каменната стена, като редуваше ръцете си.
След няколко дни, освен храната, през малката вратичка, окачена на
панти, пазачите му мушнаха одеяло.
Зимата дойде. Яне я усети по студа и по това, че един ден, през дупка
та в стената, в килията му дойдоха първите гости от толкова много време
- няколко снежинки танцуваха и се въртяха, като падаха бавно върху на
ра. Там те останаха дълго, а Яне им се радваше, като на живи същества.
Скоро българинът въведе желязна дисциплина за себе си, за да могат

дните му да минават по-бързо и да не си губи времето. Той си забрани
да мисли за тези 15 години, които трябваше да остане затворен тук. Вся
ка сутрин ставаше, хапваше от останалото през нощта ядене, после пи
еше вода от стомната, която пазачите му оставяха заедно с храната. Пи
еше по онзи майсторски начин, на който го беше научил Кара Тозю. Та
ка той искаше да се предпази от зараза, защото не искаше да докосва чу
чура с устни. След като се напиеше добре, Яне, пак по този начин, из
миваше лицето, ръцете и краката си, а на всеки седем дни измиваше и
тялото си, доколкото можеше. Следваше разходка от едната стена до
другата, бавно и с наслаждаване на всяка крачка. След това Яне се уп
ражняваше, на обяд не ядеше, а се опитваше да поспи. Следобед се уе
диняваше и мислеше, а привечер, за да минава по-бързо времето, пееше
и дори танцуваше. След това "идваше" яденето и чистата вода. Следва
ше разходка и отново тренировка, но вечер тренираше само еленси. От
ударите ръцете му станаха твърди като стомана, а пръстите му бяха ка
то шишове.
Дните минаваха бързо. Яне занимаваше не само тялото си, но и ми
сълта си. Всъщност той не живееше толкова лошо. Може тук да беше
тясно и самотно, но поне никой не му се бъркаше и не му пречеше. Кол
ко много негови братя, в далечната България, живееха много по-лошо
от него и по цял ден теглеха хомота на раята. Те водеха много по-безс-
мислено и тежко съществувание. Скоро българинът престана да се оп
лаква от участта си и започна да мисли за времето, прекарано в килия
та, като на време, в което той трябва да се подготви за това един ден от
ново да стане войвода, пехливанин и кесиджия. Трябваше да издържи и
дори да стане още по-силен. Сега имаше време и той трябваше да се
възползва от него. Не биваше да се отчайва, да унива и да мисли, че жи
вотът му е свършил. Животът тепърва предстоеше, а той трябваше да е
готов да го посрещне достойно. Забрани си да се самосъжалява.
Зимата си отиде, после дойде пролетта и миризмата на Диарбекир
отново "превзе" килията му. Този мирис се смеси с аромата на цъфна
лите дръвчета. После дойде лятото. В килията ставаше все по-приятно,
ако въобще можеше да се каже така. После дойде есента и отново ста
на хладно, а мирисът на дъжд и гнили листа се почувства дори тук, в
сърцето на зандана. После отново дойде зимата.
Яне все така отброяваше всеки ден, но седмиците бяха станали тол
кова много, че вече не можеше да ги преброи. Скоро осъзна, че в кили
ята е вече цяла година. Една година. Понякога му се струваше, че тук е
цяла вечност, но когато се замислеше за това, че трябва да прекара тук
още 14 години, му се струваше толкова малко.
После отново дойде пролетта, лятото и есента. Яне отчете втората

година, откакто беше тук. Не знаеше дали се е променил, дали може да
говори и въобще не беше сигурен, че има живот зад вратата на килия
та. За бягство дори не беше помислял. Един ден всичко това се проме
ни. Вратата се отвори и през нея влезе човек. Отначало Яне не го позна
и му трябваше доста време преди да разбере какво се случва. Това, че
друг човек влезе в килията, беше толкова драстична промяна, че изпад
на в шок. Чак след малко го позна. Това беше неговият стар познайник
- дядо Личо. Старецът се смееше срещу него.
- Не мога да ви позная, Яне ефенди! - каза той.
Яне разбра защо. За две години той не се беше бръснал нито подст
ригвал, тук в килията не му позволяваха нито нож, нито ножици, нито
бръснач. Дядо Личо обаче, макар и брадясал, все пак си личеше, че се е
бръснал. Значи не всички каторжниците бяха държани толкова строго,
като него. Яне гледаше стареца като обезумял и все още не можеше да
повярва, че това не е видение. Опитваше се да каже нещо, но горчива
буца беше заседнала в гърлото му и от устата му не излизаше и звук, а
само сълзи рукнаха от очите му. Скоро откри, че от устата му излиза са
мо някакво мучене. Яне опита да се изправи и да докосне дядо Личо, но
краката му се подкосиха и той рухна пред него.
Когато отвори очи, разбра, че старецът го е полял с вода. После дядо
Личо му разказа, че вече две години го държат затворен в кауша, изоли
ран от другите затворници. Всички останали били затворени в общи ки
лии. Тази заповед не беше заради бягството, а е дошла от Истанбул, от
най-високо място.
- Обявен сте за най-опасният затворник в Империята, Яне ефенди! -
каза дядо Личо. - За вас се носят легенди сред затворниците. Никой до
сега не е успял да издържи цяла година сам в кауш, без да полудее, а вие
издържахте вече две години! Виждал ли сте друг човек, освен мен, през
тези две години? - попита старецът.
Яне се опита да отговори, но само кимна с глава.
След като почисти килията му и горещо стисна ръката му, дядо Ли
чо излезе.
- Дръж се момче! - каза старецът на излизане. - И нека Пресветата
майка Дева Мария те закриля!
Тази среща толкова силно разтърси Яне, че дълго време той не успя
да се върне към нормалния си ритъм на живот. Един ден, както се беше
уединил за размисъл, изведнъж се изправи. Струваше му се, че се заду
шава. Изведнъж дълго стаяваната мъка избликна, а контролът, който си
беше налагал, се пропука. Той изпадна в паника и за пръв път осъзна
къде се намира, колко дълго време беше прекарал тук и колко много
I ll том "Хайдут" 457 IV глава "Диарбекир
още му оставаше. Той клекна, като че ли беше смачкан от тежестта на

откритието си. Беше направил страхотна грешка, като беше допуснал да
се надява, и сега плащаше е разочарование. Започна да плаче, силни ри
дания разтърсиха тялото му. Той се сви и се скри в тъмния ъгъл. Не ис
каше някой пазач да го види в такова състояние. Това беше плач от без
силие и безнадеждност. Всъщност Яне не се криеше от пазачите, а като
че ли се опитваше да се скрие от себе си. Единствено Бог можеше да го
види в килията му и Яне се криеше от неговите очи. За пръв пъг се по
чувства пречупен. Беше изненадан от това, колко близо до спокойната
повърхност е било отчаянието, независимо от това, че си беше налагал
да живее в собствен свят, като осъществи тотален контрол над ежедне
вието и мислите си. Той се беше опитал да живее в тук и сега и да заб
рави за миналото и бъдещето.
Яне продължаваше да стои клекнал и се опитваше да се справи с
проблема. Той мислеше и така успя да се справи със ситуацията. Тряб
ваше да се заеме сериозно със самоконтрола си. Щеше да се опита да
създаде нещо. Нямаше хартия и не можеше да пише, но в него назря ед
на идея. Той знаеше толкова много неща. Щеше да остави песента за
него да бъде написана от неговите наследници. Беше сигурен, че време
то, което беше прекарал сам в килията в Диарбекир, щеше да бъде от
делен куплет в неговата песен. Той обаче имаше толкова много неща,
които искаше да сподели с хората и беше длъжен да запази за наследни
ците си. Яне трескаво мислеше какви са те. Първо, трябваше да запази
знанията за пехливанската борба на Болярови, защото той беше послед
ният наследник на Боляровата борба и е него щеше да загине и тя. Ос
вен това той беше единственият човек смесил Боляровия и Бимбеловия
начин и така беше създал собствен начин на борба. Яне осъзнаваше, че
всичко това не бива да умира заедно е него. Освен борбата Яне можеше
да направи още едно нещо. От много време той се беше замислял дали
да не опише всичко, което знаеше за кесиджиите. Искаше да създаде
трактат, в който да опише всичко за кесиджиите. Беше решил да го на
рече "Кесиджи китаб".
От този момент нататък Яне започна всеки ден да измисля думите на
трактата за кесиджиите. Тъй като нямаше къде да ги запише, повтаря
ше ги, за да ги запомни. Така щеше да измисли целия "Кеседжи китаб",
а времето от 13 години сигурно щеше да му е достатъчно, за да създаде
и двата трактата за борба.
Тази вечер се упражнява много, за да измори тялото си и да спи доб
ре. Трябваше по-сериозно да тренира и да се изморява, дори до пълно
изтощение, да твори и мислите му винаги да са заети, за да не се срине
психиката му.
Яне с учудване беше открил, че почти беше загубил гласа си от лип

сата на употреба. Отново започна да пее, но сега вече и говореше. От
начало се притесняваше да не би пазачите му да го помислят за луд. От
този момент Яне придоби един характерен начин на говорене, с много
тих глас, почти шепот.
Есента напредваше и Яне започна да се настройва за посрещане на
зимата. Един ден вратата на килията се отвори и двама пазачи го хвана
ха под мишниците и го изведоха навън. Яне се дърпаше, това му се
струваше толкова нагло. Тези мъже бяха влезли грубо в личния му свят.
Толкова много беше свикнал с килията си. че беше започнал да я чувс
тва като своя крепост, като най-личната си територия, а те се опитваха
да я осквернят. Тук той познаваше всеки сантиметър и я беше приел ка
то част от себе си. Тази килия беше неговата държава. Тя му принадле
жеше. В продължение на две години тя беше неговият дом, неговото тя
ло. Той се беше привързал към нея, така както човек дори с недостатък,
все пак обича и свиква с тялото си.
Сега тези хора го влачеха из влажния и мокър коридор, а Яне се чув
стваше зле, като охлюв, който насилствено са извадили от черупката му,
като човек току що загубил къщата и живота си. Най-накрая чаушите
спряха пред една желязна врата, която досущ приличаше на останалите
врати, покрай които бяха минали. Тази обаче явно беше друга. Когато го
вкараха вътре, той за малко не припадна. Силна слънчева светлина "го
удари" в очите, така че той почувства как мозъкът му се превърна в ста
фида. Всъщност светлината не беше толкова силна, но от това, че беше
стоял две години на тъмно, беше загубил способността да вижда на
светло. Болката беше неописуема. Отначало стоеше захлупен на пода и
въобще не можеше да разбере какво става и колко време е изминало. Ко
гато попривикна малко със светлината, изправи глава, опита се да огле
да стаята, за да види какво се случва около него, но не успя. Отново на
веде глава и зачака.
- Как те викат, хаирсъз? - дочу силен глас, някъде далеч и високо над
себе си.
Яне знаеше, че въпросът е насочен към него, но сега нито беше в със
тояние, нито имаше желание да отговаря. Той все така си остана, като
че ли не разбираше какво го питат.
Хората, които стояха пред него изчакаха дълго неговия отговор. Пос
ле пак го питаха няколко пъти, а най-накрая започнаха да разговарят по
между си.
- Полудял е нещо - каза някой, чийто глас се стори познат на Яне. Ско
ро се сети, че това е гласът на Махмуд или поне много приличаше на него.
- Да не е оглушал? - пак каза мъжът, който го беше питал.
- Той ли, хитра лисица е той! Прави се на умрял! - отново каза Махмуд.
Яне се сети за приказката, която беше чувал като дете, как лисицата
се направила на умряла и избягала от ловците, които я метнали в кару
цата при останалите мъртви животни, а тя ги изхвърлила едно след дру
го, след което сама скочила и се върнала да ги прибере. Така лисицата
лишила ловците от улова им. Той реши да действа по този начин и да не
отговаря. Решението беше взето мигновено, но всъщност Яне не знае
ше дали може да отговори, дори и да искаше. Бяха минали повече от две
години откак не беше говорил с друг човек. С дядо Личо беше открил,
че е забравил да говори.
- Какво да го правим? - попита пак мъжът. - Да го пуснем ли при ос
таналите затворници?
- Да го утрепем! - отвърна Махмуд. - Никой няма да разбере, че е ум
рял! Ще заровим тялото му в гяурските гробища, дето погребваме ка
торжниците! Никой няма да знае къде лежи!
- Защо да го трепем? - в разговора се намеси нов глас. - Той и без то
ва си е отишъл вече. По-добре за назидание да го покажем на останали
те каторжници, те и без това разправят легенди за него. Нека го видят
така - сляп и полумъртъв, та да осъзнаят силата на падишаха.
- Дали да не се обадим в Стамбул? Заповедта да го оковем сам в ки
лия дойде от там, дали да не питаме тях?
Яне слушаше този разговор, но му се струваше, че той не се отнася
за него. Думите идваха някъде отдалеч и не предизвикаха никакво въл
нение у него. Той слушаше с любопитство, като че ли това не беше за
говор за собствената му смърт, а за някого другиго, намиращ се надалеч.
Мъжете още дълго обсъждаха какво да правят с него, но колкото пове
че слушаше, толкова повече се отегчаваше. Мисълта му тръгна в друга
посока и той дори не успя да се концентрира върху разговора, за да раз
бере нещо, което много го интересуваше, а именно: кой точно бе запо
вядал да го затворят в единична килия? Кой се беше обадил за него от
Истанбул? Кая, Кара Мустафа, султанът, Великият везир, кой?
Силните ръце на пазачите отново го подхванаха под мишниците и го
повлякоха. Отвориха врата. Силите на Яне се върнаха. Връщаха го в ки
лията. Не беше успял да чуе какво решение бяха взели за него гласове
те, но вътрешно се молеше дано да го върнат обратно в килията му, в
живота с който толкова много беше свикнал. Там при познатото и си
гурното. Чак сега Яне разбра, че щеше да му е много по-лесно да пре
кара останалите години от присъдата си сам, отколкото с други хора
около себе си. Да, той беше отвикнал от хората. Дали това не беше приз
нак за лудост? Не, категорично отхвърли тази мисъл. Той си беше мно
го добре.
Мъжете го пуснаха върху някакъв под, но това не беше краят на пъте

шествието. След това много пъти чу превъртане на големи железни клю
чове в железни ключалки и отваряне на врати и дебели железни решет
ки. Сваляха го надолу по стълби, после пак го влачеха по коридори, пак
врати и превъртане на ключове, после пак коридори и стълби. Яне съв
сем се обърка. Имаше чувството, че чаушите го развеждат из някакъв за
гадъчен лабиринт и целта им бе да го объркат. Той не можеше да отвори
очи. но усещаше променящите се миризми. Слизаха по толкова много
стъпала, че му стана ясно, че вече се намират дълбоко под земята. Вече
беше сигурен, че няма да го върнат в килията му. Водеха го някъде дру
гаде. Къде? Не знаеше, а и сега нямаше време да мисли за това. Единст
веното което можеше да прави е да отчита миризми, които се сменяха,
говор, викове, стенания и тази тежка вековна миризма на зандан. Тук ми
ризмата на града въобще не се усещаше. Скоро откри, че може да отво
ри очи. Нищо не виждаше, но все пак усещаше въздуха с очите си.
Стори му се, че мина цяла вечност преди придружителите му да от
ворят врата и да го оставят вътре. Отначало Яне само усещаше някакво
движение в мрака, но макар да стоеше с широко отворени очи, нищо не
виждаше.
- Кой е там? - попита на турски някакъв глас.
Пътешествието му беше завършило. Пазачите го бяха оставили тук.
Явно решението беше да го преместят в обща килия. Яне знаеше, че ве
че няма от какво да се страхува, искаше да отговори и въобще да каже
нещо, но не успя. От гърлото му излизаха някакви звуци, но не и думи.
После разбра, че не може да говори, невидима силна ръка стискаше гър
лото му. Той се разгневи и вместо да проговори заплака, а буцата в гър
лото му растеше все повече и повече.
- Кой си ти? - попита пак гласът. - Какво си?
Яне искаше да отговори, че е човек, но не можеше. Само сълзите течаха
по страните и хлътналите му бузи. А всъщност дали наистина беше човек?
Човекът отсреща се приближи. Яне не го виждаше, но чувстваше в
мрака всяко негово движение. Той като че ли разместваше плътните
пластове на тъмнината и Яне съвсем точно "виждаше" всяко негово
движение. Така за пръв път откри, че през годините, през които беше
прекарал сам в килията, беше развил някакво умение или сетиво, което
му даваше възможност да "вижда" предварително действията на хора
та. Той можеше да се осланя на някакъв вътрешен поглед, който му по
магаше да "вижда" дори в пълен мрак или да "вижда" неща, които още
не са станали, но предстоят да се случат. Това беше станало без негово
желание или поне без да го иска и преследва. Това чувство за близост и
за бъдещо движение щеше да му бъде много полезно и Яне скоро разб
I ll том "Хайдут " 461 IV глава "Диарбекир”
ра това. То сигурно щеше коренно да промени начина му на борба. Ня

кога, когато хората живеели близо до природата и зависели от нея, всич
ки имали развито такова умение, но с времето те все повече се отдели
ли от природата и започнали да смятат, че властват над нея. Днес хора
та бяха забравили, че са "слаби животни" и властваха над животните, а
както смятаха - и над природата. Това усещане за близост сигурно ня
кога е било достъпно за всички хора, но днес то трябваше да се постиг
не с цената на това, което Яне беше преживял. Отначало всички сетива
на хората, включително и това, са били обострени до крайност, но с вре
мето и с промяната на начина им на живот, то беше закърняло.
Човекът се приближи до него и започна да го опипва.
- Какво си ти? - шепнеше старецът. Разбра, че е такъв само по гласа му.
След като се убеди, че е човек, този, който го опипваше, се оттегли.
Тъй като от страна на Яне не последва никаква реакция и съпротива, чо
векът сигурно помисли, че той не е жив или е пребит. Мина много вре
ме. Яне бавно се приспособи към мрака. Опита се да обясни на човека
кой е, но от устата му излизаше само някакво мучене, като на див звяр.
Яне отново се довери на новото усещане, което беше почувствал преди
малко. В килията нямаше друг човек освен този, който току що го беше
проверил. Така Яне остана още доста време. После вратата се отвори и
с викове и дрънчене на синджири, в килията нахлуха много хора. Яне
беше шокиран от гласовете. Мина доста време преди мъжете да откри
ят, че в килията им има нов човек.
- Кой си ти? Откъде си? Откога си заточен тук? - въпросите се сипе
ха към Яне, но той не можеше да отговори, а някои от тях дори не мо
жеше да разбере.
Мъжете бяха донесли със себе си миризмата на Диарбекир. За Яне
нямаше съмнение, че те не са дошли от друга килия, а идват от вън, от
града. Но в същото време по това което чу, разбра, че те не са дошли то
ку що от път, а отдавна лежат в затвора в Диарбекир. С времето Яне на
учи, че се намира в килия, в която мъжете спят от много време, а през
деня заптиетата ги извеждаха навън да работят. Те строяха пътища, ук
репваха крепостните стени и дори биваха изпращани да помагат в сто
панството на някои от бейовете. Нямаше друга такава безплатна работ
на ръка. Те бяха със статут по-нисък от този на робите. Бейовете ги взе
маха при себе си и изцеждаха всичките им сили, а вечерта ги хранеха в
затвора. През деня в килиите оставаха само болните, старите и съвсем
изнемощелите. Чак сега Яне започна да разбира как живеят останалите
затворници. Отначало той мислеше, че всички като него са затворени в
отделни килии или може би най-много по двама-трима или четирима,
но сега разбираше колко много е грешал.
На техните въпроси Яне се опита да отговори и чак след много време

успя да обясни, че се казва Яне Боляров и че две години е лежал в отдел
на килия. Той питаше за хората, които бяха пътували с него ог Истанбул
до тук, за дядо Личо, дори за Герджика, но в килията нямаше никой, кой
то да ги познава. Мъжете му обясниха, че в момента навън е вечер и на
сутринта пак ще ги изведат на работа. Скоро им донесоха вечеря. Някой
пъхна в ръката на Яне сух комат хляб и нещо за ядене. Той отказа ядене-
го, но сухия краешник взе със себе си. На другия ден щеше да му се на
ложи да работи с всички останали и може би щяха да го изведат от гра
да. Мисълта едновременно го плашеше и караше сърцето му да пърха.
Навън щеше да усети повея на вятъра, слънцето, което не беше виждал
от две години, щеше да ходи сред хора, да премине през пазарите на Ди-
арбекир. Беше толкова развълнуван. Тази вечер не можа да заспи, а тряб
ваше да почине и да поспи, за да има сили утре за работата. За да заспи,
Яне се застави и наум си повтори всички думи, които досега беше измис
лил за "Кесиджи китаб". Не биваше да забравя това, което беше измис
лил през тези дни. Не биваше да се отказва от плановете си да опише Бо-
ляровата пехливанска борба, както и собствената си. Той твърдо се зак
ле да запише тези три неща. Първото от тях щеше да бъде "Кесиджи ки
таб" или поне докъдето беше стигнал. Сам не усети кога се беше унесъл
и мислите му бяха преминали в сън. Събуди се от нечие присъствие, от
ново това чувство го предупреждаваше, че нещо ще се случи. Вратата се
отвори и някакъв човек с факла се появи на отвора.
- Само един вземи! - каза някой зад него и мъжът започна да оглежда ле
жащите по земята мъже. Повечето от тях сигурно вече бяха будни, но всич
ки все така лежаха върху мократа, разхвърляна по каменния под слама.
- Ей тук има един, който не е завързан със синджир - каза човекът с
факлата.
- Да не е онзи болният дядо? - попита мъжът отвън.
Яне не разбра, че става въпрос за него. Той беше вдигнал глава и ог
леждаше ниското, мръсно помещение, в което бяха наблъскани много
каторжници.
- Не, този е млад. Някакъв брадат.
- Вземи го тогава, хем няма да се налага да го отделяме от веригата.
Мъжът насочи факлата към Яне. Той виждаше само горящата срещу
него главня, а светлината като че изгаряше дъното на очите му и му при
чиняваше жестока болка.
- Ставай! Ей, ставай! - каза заптието.
Чак сега Яне разбра, че говорят на него. Човекът явно искаше да ста
не и да го последва. Той се опита да се изправи, но му беше много труд
но. Мъжът говореше на турски и продължаваше да го разпитва.
I ll том "Хайдут" 463 IV глава "Диарбекир"
- Защо си отделно от другите?

Яне опитваше да отговори и чак след доста време, когато вече беше
навън в коридора, каза:
- Вчера ме докараха. Бях сам.
- Абе ти да не си онзи гяур, хаирсъзин, дето две години го пречупва
ме в килията? - възкликна мъжът и отново го освети с факлата, като го
показа и на другия пазач.
- Той е!
- Той е! - възкликнаха двамата.
- Ей, точно него ли взехме?!
Мъжете явно не бяха доволни, че бяха попаднали на него. Те го во
деха нанякъде и явно не бяха дошли специално за него. Най-накрая
стигнаха до една килия. Когато отвориха вратата, отвътре се разнесе
зловонна миризма.
- Гяур, влез вътре и изнеси навън тази каца! Тя е сложена на количка
с дървени колела. Избутай я навън!
Яне влезе в килията и миризмата щеше да го повали на земята, тол
кова силна беше. Това беше най-гадната миризма, която някога беше по-
мирисвал. Тя беше много по-лоша дори от миризмата на затвора. Това
беше миризмата да пикоч и лайна. Яне опита да запуши носа си, но ми
ризмата беше толкова силна, че гой я усещаше дори като вкус в устата
си. Веднага видя кацата, тя беше огромна. Явно на горния кат бяха нуж
ниците на пазачите или на командирите на затвора. Всичко от техните
нужници се събираше в тази каца, която се изхвърляше извън стените
на крепостта. В затвора в Диарбекир беше много лесно да се изгради
канализация и лайната и всичко, което се изхвърляше от затворниците,
да се оттича към Тигър, но турците се притесняваха да не би затворни
ците да избягат по канализацията, затова тук всичко се събираше в тези
каци. Каторжниците пък всичко вършеха направо на пода в килиите и
от там се почистваше. Яне стоеше до кацата като зашеметен.
- Айде бе, гяур, бутай кацата навън! - крещяха двете заптиета отвън
и по това как чуваше гласовете им, Яне разбра, че са запушили носове
те си. Миризмата беше толкова непоносима, че пазачите дори не пог
леждаха в килията. Очите на Яне се насълзиха. До кацата той намери
една дълга куха пръчка, с която сигурно се почистваха дупките горе в
тавана. Не знаеше за какво служи, но я взе със себе си. После забута ка
цата. Отначало я избута извън килията, после тръгна по коридорите.
Двамата гурци бягаха далеч пред него и го управляваха от разстояние,
с викове и ругатни. Останалите пазачи, които срещнаха из мрачните ко
ридори на зандана, се разбягваха далеч преди да го видят. Като сенки те
се мятаха наляво-надясно, опитвайки се да избегнат ужасната миризма.
Най-накрая двамата заповядаха на Яне да спре. Това стана до една

желязна варта. Яне спря да бута вонящата каца и застана до нея. Двете
заптиета се давеха и решиха, че началството много ги е унизило, като
им е заповядало да свършат точно тази работа. Те се оттеглиха нанякъ
де, като заповядаха на Яне да остане до кацата. Миризмата беше непо
носима. Яне чувстваше непрекъснато пориви да повърне и едва се удър
жаше. Изведнъж реши да се отдалечи малко от кацата. Наоколо не се за
белязваше жив човек. Явно всички бягаха от миризмата. Двете заптие
та пушеха тютюн в дъното на коридора и Яне усети миризмата на дже-
бела, който се смеси с тази на кацата. За да не мисли за ужасната ми
ризма, Яне отново започна да си повтаря думите на "Кесиджи китаб".
Именно това го подсети, че е кесиджия. Да, той беше кесиджия, а като
че ли беше забравил това. Кесиджиите бяха най-издръжливите хора на
света, а сега той се гнусеше от някакви си лайна и пикоч. Трябваше да
напрегне всичките си сили и да намери начин да избяга от тук. Стига се
беше правил на затворник! Спомни си за Велко, колко години се беше
учил да променя тялото си до неузнаваемост и да може да се направи на
гърбав или на много по-нисък, отколкото беше. А той беше допуснал да
се самосъжалява. Яне се ядоса на себе си. Какво толкова, 15 години?
Какво са 15 години за един кесиджия? Взе решение да избяга. За пръв
път му се отдаваше възможност за това. Нищо не знаеше за затвора и
режима в него, но трябваше да опита. Ако сега не станеше, следващият
път щеше да успее. Той извади сухата коричка хляб и насила я набута в
устата си. Дъвчи дълго и преглътна. После взе пръчката. Планът за бяг
ство беше назрял в главата му. Той мислеше какво би направил Велко на
негово място, ако беше попаднал тук, и веднага го измисли. Всъщност
той не знаеше дали Велко някога не е бил на негово място. Прочисти
тръбичката и опита дали може да диша през нея. Получи се. В този мо
мент от дясната страна Яне дочу разговор. От там се задаваха някакви
хора. Тук, в подземието на диарбекирския зандан, това можеше да бъ
дат само пазачи. Без да се замисля, Яне скочи в бъчвата. В първият мо
мент не успя да се потопи изцяло, защото щеше да повърне. Заптиета
та, които се приближаваха, си говореха. Яне се опитваше да наложи
контрол над цялото си тяло. Трябваше да преодолее инстинктивната си
погнуса от това, което правеше.
Хората говореха на турски.
- Мммм, как вони! - каза високо единият.
- От какво е това? - другият глас беше изумен.
- Някой не е изхвърлил кацата с лайната, бинбаши!
- Веднага да се изхвърли! Виновните да се накажат! - по всичко си
личеше, че мъжът беше свикнал да заповядва. Яне се опитваше да по
I ll том "Хайдут " 465 IV глава "Диарбекир"
топи и главата си, но от одеве не успяваше. В устата си той стискаше

пръчката и от стискането устата го заболя. На няколко пъти поемаше
дълбоко дъх, та чак щеше да се задави, но все не успяваше да потопи и
главата си.
- Веднага изхвърлете това зловоние! - каза пак този, когото бяха на
рекли "бинбаши". - Сега ще трябва да се изкъпя и да се парфюмирам!
Мммм, как лошо мирише! По-бързо!
- Кой, ние ли?
- По-бързо!
- Но това не е наша работа! - дърпаха се тези, които бинбашията бе
ше посочил.
Яне се молеше дано по-бързо двамата да изпълнят заповедта. Мъже
те се приближиха и той се потопи изцяло в кацата. Те със сигурност ня
маше да надзърнат вътре, но той искаше да е сигурен, че никой няма да
го види. Потапянето в гъстата маса с парчета в нея му подейства като
шок. Най-големият проблем беше за какво да мисли. Не трябваше да
допусне да повърне, защото тогава можеше да се задуши и със сигур
ност щеше да му се наложи да се покаже над повърхността и така да се
издаде. Яне стоеше под повърхността, захапал края на пръчката в уста,
като се опитваше да диша бавно и да мисли за нещо далечно. Опита се
да мисли за Буря, за Родопа, за Тракия и Боляровия хан, за Велко, но все
не успяваше. Най-накрая започна да мисли за всяка част от тялото си,
по онзи начин, по който беше чувствал присъствието на човека в мрака.
Мисълта му се сви до точка и той започна да чувства чуждото присъст
вие. Ако турските пазачи, които бяха само на една ръка разстояние от
него, имаха тази негова дарба, те веднага щяха да открият присъствие
то му, но за късмет те нямаха такива умения.
Отначало Яне чу как тежък ключ се превъртя в желязна врата. Това
явно беше изходът от крепостта и зандана. После почувства някакво
движение и клатене. Това го изненада и го накара да загуби концентра
цията си. Опитваше се да се успокои и да не обръща внимание на това,
в което се намираше и което се движеше около него.
Движението продължи, а Яне все така се бореше за контрол над тя
лото си. Българинът вече си представяше как двамата, които бинбаши
ята беше посочил, го извеждат по някакъв път извън крепостта, към ре
ката. Тялото на сребристата змия - реката Тигър, трябваше да се нами
ра съвсем близо до крепостната стена, но дано другите двама не се усе
тят, че Яне го няма, защото можеха да вдигнат аларма и да го открият.
Това обаче не се случи. Или заповедта на бинбашията ги плашеше мно
го и в стъписването двамата бяха забравили за него, или не можеха да
допуснат, че се намира в кацата. Така равномерното движение и покла
щането на кацата продължи. Скоро нови хора се присъединиха към два

мата, които бутаха, защото движението стана по-бързо. "Дано не хвър
лят кацата от високо в реката!" - помисли си Яне. Но после се успокои.
Такава голяма и широка каца струваше много пари, едва ли някой мо
жеше да си позволи да я изхвърля всеки път е лайната. Най-накрая теч
ността се наклони рязко. Яне беше изненадан, но скочи по посока на
наклона. Трябваше да "изтече" незабележимо. Отначало нищо не разби
раше, а само загребваше вода. Беше изплюл пръчката, през която доп
реди малко дишаше, разтвори ръце и загреба. Ръцете му бяха като кри-
лете на птица, която току що е получила отново свободата. Тмурна се
дълбоко във водата и с мощни тласъци на ръцете си се опита да се от
далечи колкого ее може по-далеч от мястото, където турците бяха изле
ли кацата. Водата никога не му беше харесвала. Това не беше неговата
стихия. Спомни си пътуването си насам с кораба и как, когато си пред
ставеше колко е дълбоко под "коритото", краката му изтръпваха. Той
имаше някакъв дълбок, атавистичен страх от морските недра. Спомни
си и онзи ден, в който при преследването на брат му се беше изправил
на ръба на Дяволското пръскало.
Яне се опитваше да не мисли за черните талази на реката, а да загреб
ва вода и да стои под нея. Не знаеше от колко време е така. Когато пода
де глава над водата, откри колко тъмно е всичко около него. Нощта беше
безлунна, гъсти черни облаци се бяха скупчили на небето и не пропус
наха никаква светлина, дори най-слабото мъждукане на някоя звезда.
Черният базалт на околната местност поглъщаше останалата светлина,
така че за черната вода на Тигър не оставаше нищо друго, освен да изг
лежда като най-черното нещо на света. Мракът обгърна Яне и го накара
за миг да загуби самообладание. После той се сети за думите на Васил
ка: "Ти си змей!" и разбра, че мракът не биваше да го плаши. Той беше
негов съюзник, щеше да го предпази и да скрие следите му от преслед
вачите. Затова напрегна сили и заплува по течението на реката, но вече
не се гмуркаше, а държеше главата си над водата. Тук течението беше
бързо, а брегът - каменист и висок. Така плува още известно време или
по-скоро се остави на течението да го носи и чак тогава, опипом с ръце,
откри място, където да излезе от водата. Отначало усети, че течението на
водата вече е по-бавно. После напипа глинесто дъно и бавно се измъкна
от черната вода. Дрехите му бяха натежали и едва успя да излезе. Освен
това глинестата почва се разкаля под краката му. Яне се просна на земя
та, дишаше тежко, а силите му почти напълно го бяха напуснали. Опита
се да се изправи, но не му достигнаха сили. Така дълго остана близо до
тъмните талази на реката. После огледа местността, която изглеждаше
зловещо. Трябваше да бяга, колкото се може по-далеч, от това злокобно
място. Яне се обърна и понечи да тръгне, но в този момент, е перифер

ното си зрение, видя, не по-скоро почувства, някакво движение в реката.
Сега се сети, че местните хора наричат тази река, която за другите беше
Тигър - Шат. Шат!? Какво ли означаваше това? Имаше нещо демонично
в тъмните й талази. Инстинктивно се обърна и застана с лице към Шат.
Какво ли можеше да има там? Какво беше видял? Дали изтощените му
до краен предел сетива не го подвеждаха? Не! Не се лъжеше! От мрач
ните води нещо излезе и скочи към него. Яне събра последни сили и се
прикри. Какво беше това животно? Животно ли беше или демон? Сега
нямаше време да мисли за това. Той се прикри, но тежестта на демона
или животното го удари и го повали на земята. Яне се опита да се бори
за живота си. Нападението беше толкова изненадващо и неочаквано, че
той не беше успял да помисли дали не може да се защити, като се "въо
ръжи" я е някой клон, я с камък. Сега вече беше късно. В лицето си усе
щаше дъха и огромната паст на съществото. Яне махаше с ръце и крака,
почти панически, като се опитваше да махне от себе си нападащото го
зло. Скоро обаче откри, че огромните бели зъби, които вижда, не го за
хапват, не раздират месата му и не чупят костите му. По-скоро той чувс
тваше голям влажен език, който го докосваше и нежно го ближеше. Яне
се отрезви. Седна. Колкото и да беше тъмно, успя да види, не, по-скоро
да усети, че тази огромна глава му беше позната и тя не беше на анадол-
ски вълк или някакво друго хищно местно животно. Това беше Буря! Да,
нямаше грешка, неговото любимо куче се бе хвърлило върху него и му
се радваше, но радостта му беше доста груба. Затова Яне беше помис
лил, че това е нападение. Кучето му! Неговото куче! Буря беше тук! Ку
чето му някак си го беше проследило и беше дошло с него до тук, до
края на света, до Диарбекир. Той извика името на Буря, а тя още по-сил
но започна да скача, като заплашваше да го нарани. Яне стана. Буря ка
то че ли се успокои. После българинът се наведе и силно стисна голяма
та глава на приятелката си. Това като че ли стъписа кучката, която се
опита да се измъкне. В радостта си Яне сигурно я беше стиснал по-сил
но, отколкото беше искал. Мина много време преди Яне и Буря да се на-
радват един на друг. Не се бяха виждали от две години и половина, а пос
ледно бяха заедно в Едирнс, преди Яне да бъде арестуван. Присъствие
то на Буря дали нс означаваше, че и Мирза е някъде наблизо? Яне при
тихна и се заслуша, но от турчина нямаше и следа. Явно Буря беше стиг
нала сама до тук. Мислите, като прилепи в тясна пещера, се блъскаха в
главата на доскорошния затворник. Той се сети за Мирза, за Кара Тозю,
за султана и Великия везир, какво ли правеха те сега? Буря продължава
ше да го ближе. Яне се сети къде беше съвсем доскоро и му стана лошо.
Все още не се чувстваше чист, затова отново влезе в тъмните води на ре
ката и внимателно, и много добре, се изми. За съжаление нямаше в себе

си сапун, затова когато излезе от водата, все още чувстваше миризмата.
Така въпросът накъде да поеме беше решен. Поне до сутринта щеше да
върви по реката, трябваше да намери сапун отнякъде и да се измие доб
ре, за да не мирише. Реши това, но чак на него не му се вярваше, че ще
се случи. Миризмата беше толкова натрапчива и всепроникваща, че му
се струваше, че никога няма да успее да се откопчи от нея и винаги ще я
усеща. Тръгнаха по брега на реката и вървяха по течението. Двамата ста
ри другари изглеждаха така, все едно никога не са се разделяли и вина
ги са били заедно, и все така са вървели. Яне беше толкова щастлив, че
тук, в най-отдалеченото място на света, беше срещнал своята другарка.
Не чувстваше умора и не усети как двамата вървяха до развиделяване.
През цялото време Яне говореше на Буря. а кучката докосваше влажния
си студен нос в ръката му, все едно разбираше това, което й говори сто
панинът.
Скоро медният диск на слънцето се разкри пред очите на момчето.
Той беше огромен и много плавно се показваше иззад един хълм. Яне
спря и като зашеметен гледаше слънцето. Не го беше виждал от две го
дини. Гледката беше толкова величествена. За миг сърцето му спря. От
очите му течаха сълзи. В този момент за втори път загуби контрол над
себе си. Горчива буца заседна в гърлото му. Чувстваше се обиден и тол
кова огорчен, че го бяха принудили да живее по този начин. Все пак той
беше разбрал нещо важно за себе си, че може да живее по всякакъв на
чин и да изтърпи всякакви лишения. Яне разбра, че гъвкавостта и прис-
пособимостта на човека са невероятни и когато волята стоманизира ду
ха, никой не може да го спре. Когато слънцето се показа, цялата мест
ност започна да блести, като обвита в тънка ефирна паяжина. Яне гле
даше вълшебната картина. Сега обаче осъзна, че е много уязвим, защо-
го преследвачите му можеха да го видят. Той не се съмняваше, че по
следите му вече върви потеря. Можеше да си представи колко унизени
са се почувствали пазачите, когато още първия ден, след като го бяха из
вадили от изолатора, той беше избягал. Сигурно бяха полудели и ако го
хванеха, нямаше да му се размине. Той си спомняше, че те и без това бя
ха готови да го бастисат и много се чудеха.
Яне се обърна към града и тогава го видя. Гледката беше не по-малко
впечатляваща от тази на слънцето. Черните базалгови скали и черният
град светеха, осветени от медния блясък на слънчевия диск. Реката съ
що вече не изглеждаше черна, а течеше като разтопено злато. Прилича
ше на гъста лава. Градът стоеше пред него като на длан, а над него се из
висяваше квадратното минаре на Улук джамия, която някога е била ста
ра арменска черква. От тук градът изглеждаше на дипли и все пак най-
впечатляваща беше черната стена. Диарбекир беше по-черен от околна

та местност. В този момент Яне си спомни за ковачницата на Диньо Ци-
ганара, там някъде далеч в Родопите. Сега трябваше да бърза. Яне пог
ледна високия връх. Той се казваше Мардин. Някъде там, в подножието
му, трябваше да се намира и град Мардин. Трябваше да избягва селата и
градовете, но все пак се нуждаеше от сапун, защото с изгряването на
слънцето и затопляне на времето все по-натрапчиво чувстваше миризма
та на бъчвата, в която се беше потопил, за да се скрие, а Буря ставаше все
по-настойчива в опитите да го оближе. Сега, когато се развидели, Яне
по-добре и подробно огледа Буря. Кучето беше в трагичен вид. Лявото й
ухо беше разкъсано. Белези и зле зараснала кожа имаше и по врата й. Яв
но пътуването й до тук не беше минало безпрепятствено и на нея й се бе
ше налагало да се бие с вълци или с глутници от други кучета. А може
би белезите по врата й не бяха от животни, а от опити на хора да я връз
ват или бият? Яне не можеше да разбере каква е истината, но каквато и
да беше, това, че Буря беше стигнала до тук, беше факт и той изпита ис
тинско уважение и преклонение пред спътницата си.
Цял ден вървеше покрай пътя, като се криеше. Чак привечер стигна
до някакво арменско село. Разбра, че е арменско по дългите лилави каф-
тани, с които бяха облечени мъжете. Той се криеше, като хищен звяр,
преследван от ловци, но успя да си открадне комат хляб и сапун. Кога
то мракът настъпи, за последен път се изкъпа във водите на реката и ед
ва тогава успя да махне окончателно миризмата от себе си. Ми се и се
търка три-четири пъти, а след това дълго пра дрехите си. Чак след това
яде хляба, който подели с Буря. Яде с удоволствие, защото вече не ми
ришеше и защото не беше ял цял ден. В затвора се беше научил да яде
малко, но там не му се налагаше да се движи. Сега, когато целият ден
беше вървял и се беше крил, беше изморен и имаше много по-голяма
нужда от храна.
Тази вечер спа гол, защото дрехите му бяха мокри и не бяха изсъхна
ли, а други нямаше. Буря го топлеше с козината си. На другия ден изча
ка, докато стана обед и дрехите му не изсъхнаха съвсем. Чак след това
ги облече и двамата с Буря отново тръгнаха. Сега вече не беше длъжен
да върви по реката и той тръгна напряко през планината. Така на прес
ледвачите му щеше да им е много трудно да го проследят. Все пак в то
ва имаше известен риск, защото се отдалечаваше от водата и оставаше
без храна. Яне вървеше и знаеше, че до ден-два трябва да намери нещо
за ядене. Най-много го мъчеше липсата на вода. Все пак той трябваше
да избира между сигурността на планината, глада и липсата на вода, и
по-спокойния път покрай реката, но с много по-голяма възможност да
го заловят. Яне избра мизерията и риска, за да бъде по-близо до свобо
дата. Трябваше да намери първо вода, после храна, а след това да сме
ни и дрехите си. Засега това оставаше само добро желание. След като
се изкачеше на някой връх, пред очите му се показваше друг връх, но и
на втория ден не видя нито едно село и нито една къща. Надеждата бав
но започна да го напуска. Може би се беше загубил и се въртеше в кръг,
защото не можеше два дни да се движи из планината и да не пресече ни
то един път или пътека, да не зърне дори един човек. Силите му го на
пускаха и той на няколко пъти пада на земята, а след това се съвземаше.
Когато отваряше очи, ставаше и продължаваше. Когато вече не можеше
да стане, само пълзеше. Нима така щеше да умре? Беше постигнал сво
бодата, но не беше имал късмет при бягството. Поне щеше да умре сво
боден, а приятелката му Буря щеше да бъде до него. Това не беше чак
толкова лошо. Вече не помнеше кой ден е, откакто се беше отделил от
реката. Отново пълзеше, когато изведнъж видя Буря, която идваше към
него, а цялата й муцуна беше мокра. Нямаше съмнение, кучката беше
открила извор или река и току що беше пила. Това си личеше от радост
та, с която Буря го пресрещаше. Кучката, която толкова пъти го беше
спасявала в България, сега пак го беше спасила. Яне запълзя по-бързо,
придружаван от Буря, и скоро откри бистър извор със студена живител
на вода. Остана до извора, докато не се напи така, че коремът го заболя.
На другия ден Яне отново се изправи на крака и продължи да се движи.
Сега идваше вторият противник - гладът. По икиндия стигна до един
път. Продължи по него, но се прикриваше, като се движеше отстрани,
за да може лесно да се скрие, ако види преследвачи. Не знаеше къде се
намира, нито колко далеч е вече от Диарбекир, но все пак реши да бъде
предпазлив, поне все още имаше сили за това. По негови сметки би
трябвало вече да е доста далеч от града-крепост, но можеше и да е съв
сем наблизо, затова не намаляваше бдителността си. Привечер стигна
до нещо като малко село. То не беше село, а по-скоро чифлик. Личеше
си господарската къща, която макар ниска и построена с каменни пло
чи, все пак се намираше на централно място. Освен нея имаше и някол
ко сгради, които явно бяха за прислугата, чобаните и пазачите на доби
тъка, а останалото бяха дълги ниски сгради за добитъка. По броя на те
зи сгради можеше да се каже, че господарят на този чифлик е богат бей,
с много добитък. Яне реши да пренощува покрай чифлика, но нещата
не станаха така, както той ги беше предвидил. Той легна зад един камък,
в една малка дупка, която вятърът и суровата природа бяха издълбали.
Извика и Буря при себе си и я накара да се сниши до него. Така щеше
да се топли в нея и в същото време тя щеше да го предупреждава, ако
някой човек или животно се приближеше. Освен това щеше да контро
лира кучката и тя нямаше да го издаде, пък било то и неволно.
I ll том "Хайдут 471 IV глава 'Д иарбекир "
Още не беше легнал на земята, когато от посоката на чифлика се чу

кучешки лай. Яне погледна и видя няколко огромни кучета, които "ле
тяха" бързо към мястото, където бяха с Буря. Това бяха от същите оне
зи кучета, които анадолците наричаха кангали и които Яне вече позна
ваше. Те бяха предвождани от едно огромно черно анадолско куче, кое
то беше черно като дявол. Буря оголи зъбите си и скочи напред, за да
пресрещне глутницата. Яне е ужас очакваше сблъсъка на Буря с кучета
та. Неговата кучка с тътен се удари в кангала водач на глутницата. Той
беше по-висок от нея, почти колкото малко магаре. Това обаче не само
че не спря кучката, а като че ли я накара да го нападне с невиждано нас
тървение. Яне не можеше да гледа. Беше сигурен, че това беше краят на
кучето му, а след това сигурно щеше да дойде и неговият край. След ка
то се сблъскаха, кангалът и Буря се захапаха за вратовете. Те се хапеха
и дърпаха с настървение. Кангалът беше грациозен и с дългите си кра
ка се движеше така, все едно, че танцува някакво странно хоро. Буря,
макар и по-ниска, беше по-плътна и не по-лека, и на грациозността и
гъвкавостта на кангала, противопоставяше своята свирепост и бързина.
Тя много добре разбираше, че битката е на живот и смърт и че трябва
бързо да се справи с водача на глутницата. Скоро оголените й големи
бели зъби станаха червени от кръвта на кангала. Тя се извърташе и се
опитваше да го нахапе до смърт или да го уцели във врата или муцуна
та. Там обаче я посрещаха зъбите на кангала. След това Буря смени так
тиката. Тъй като беше по-ниска и за нея беше по-лесно да атакува дъл
гите крака на кангала, тя опитваше да се "гмурне" и да го захапе за кра
ката. Яне наблюдаваше битката между двете красиви, силни и смели
животни и разбираше действията им. Той като че ли гледаше битка
между биещи се или борещи се воини. Кучетата бяха не по-малко бой
ци и пехливани от хората.
Буря се хлъзна по земята, изви врат и посегна към предните крака на
кангала. Водачът обаче като че ли очакваше това. Той повдигна крака,
към който се бяха устремили зъбите на Буря и в същото време я захапа
за гръкляна. За него това не беше трудно, защото в стремежа си да го за
хапе за крака, Буря се беше обърнала по гръб и гръклянът й беше отк
рит. След като почувства, че е захапана, Буря се сгъна на топка около
черната глава на кангала. Яне изтръпна. Той осъзна грешката, която Бу
ря беше допуснала. Скоро към биещите се кучета се присъединиха и ос
таналите кучета. Всички те образуваха една огромна топка от тела, зъ
би и вой. Цялата местност се огласи от лай, вой и квичене. Яне не беше
сигурен, но квиченето сигурно беше на Буря. Кучетата явно я бяха на
ранили или я разкъсваха. Той не можеше да гледа това. Опита се да бя
га, трябваше да отиде до чифлика и да моли за помощ. Това беше един
Токораз Memo A ll Ятаган и Меч
ственият начин да спаси живота на Буря. Можеше да се разкрие и да го

върнат отново в Диарбекир, но трябваше да спаси Буря, той й го дълже
ше. Скочи и побягна. Трябваше да мине покрай биещите се кучета, но
не изпита никакъв страх. Не можеше да влезе в битката, защото те щя
ха да нападнат и него. Бързо се затича към първата постройка. Той бе
ше готов да се раздели с толкова желаната свобода, но да спаси живота
на Буря. "Дано Буря да издържи! Дано да е още жива!" - тези мисли вля
ха сила в краката му и той се затича още по-бързо. Ако кучетата убиеха
Буря, щяха да се втурнат след него и ако успееха да го настигнат, преди
да се добере до някоя врата, сигурно щяха да го разкъсат. Още мислеше
това, когато с облекчение видя, че от чифлика, точно срещу него, тича
ха няколко мъже, с високо вдигнати към небето сопи. Те бяха чули ку
четата и сигурно са помислили, че глутница вълци се приближава в по
лумрака към кошарите. Сега обаче, когато го видяха, се успокоиха.
- Кучето ми! Кучето! Там е моето куче! - крещеше Яне срещу тях.
Мъжете веднага разбраха какво става и продължиха напред. Когато
стигнаха до живата топка от преплетени кучешки тела, някои от куче
тата налитаха и на тях и чобаните със силни удари с гегите си, ги мята
ха във въздуха. Запъхтян Яне гледаше натам, където трябваше да бъде
разкъсаното тяло на Буря. Тя обаче беше жива, макар и много наранена.
Навсякъде, където по козината й имаше бяло, от кръвта й се беше оцве
тило в червено. Макар че вече беше полумрак, Яне успя да види всич
ко това. Буря се отскубна и куцайки се затича към него. На всяка стъп
ка тя виеше, явно някой от краката й беше наранен. Кангалиге, макар
вече да не я нападаха, продължаваха да лаят след нея. Те също бяха пре
търпели поражения, защото повечето куцаха и често спираха да обли
жат следите и белезите от битката. Буря дойде до Яне. Той беше щаст
лив, че тя е жива. Един кюрд, облечен с типичната за кюрдите кафява
носия, взе Буря и я отведе, за да се погрижи за раните й. Другите кюр-
ди прибраха озверелите кангали, а мъжът, който през цялото време бе
ше стоял до него, го поведе, явно, за да го отведе до господаря на този
чифлик. Яне го последва. Плановете му за вечерта бяха съвсем други,
но кангалитс ги бяха провалили. Сега се беше разкрил. Какво да измис
ли? Дали кюрдите, които мразеха турците, щяха да го предадат на поте-
рята, която го преследваше? Яне не знаеше. По прокъсаните му дрехи
си личеше, че е затворник и каторжник, така че той реши да не отрича,
но не биваше да казва, че е християнин и че е рая.
Човекът поведе Яне към къщата, в която явно живееше господарят на
чифлика. Освен че беше на централно място, тя по нищо друго нс се от
личаваше от останалите къщи. Всички ге приличаха по-скоро на хижи,
отколкото на къщи. Бяха ниски, като вкопани в земята, с плоски покриви,
от каменни плочи. Мъжът, който го придружаваше, отвори грубо скова

ната дървена врата и двамата се оказаха в просторна, но просто обзаведе
на стая. В нея нямаше нищо излишно. Имаше маса, столове, огнище, а
също и нарове, но всичко беше сковано грубо и без никакво изящество.
Господарят на цялото това имение беше висок и снажен красив мъж. на
средна възраст, с одухотворено лице. Сега беше болнаво слаб, но си личе
ше, че в младостта си този мъж се е отличавал с изключителна красота.
Тук-там брадата му беше побеляла и сега тези кичури се спускаха надолу,
като я правеха да изглежда на ивици. Това му придаваше още по-голямо
благородство и беше като венец на финото деликатно лице на мъжа.
Яне се поклони. Това стана съвсем естествено. Още от момента, в
който го видя, разбра, че той е интелигентен мъж, свикнал да властва,
но освен това в него имаше някаква деликатност и излъчване, които се
харесаха на Яне. Въобще мъжът пред него беше от онези хора, които
притежават мекота и обаяние и имат способността да се харесват на хо
рата. А и как няма да му се хареса, като почти три години не беше об
щувал с хора, а преди това беше само със затворници и пазачи.
Гласът на мъжа също беше топъл и мек. Той подейства на Яне като
мехлем.
- Кой си ти? - попита мъжът със спокоен глас.
Отначало Яне се притесни. Не беше решил какво да отговаря. По
всичко му личеше, че е избягал каторжник, така че едва ли имаше сми
съл да лъже, затова реши да каже истината, като премълчи само факта,
че е рая и християнин. Сега той се чудеше какво турско име да си из
мисли. Най-накрая си избра име, което започваше със същата буква, ка
то неговото.
- Яшар. Яшар се казвам.
- Яшар, какво правиш тук по това време?
Яне реши да лъже, нищо че мъжът щеше да разбере това.
- Загубих се.
- Аха, загуби се - личеше си, че мъжът въобще не му вярва, но няма
ше какво да направи. - Какво е това куче? - попита мъжът.
- Това е моето куче.
- Каква порода е? Досега не съм виждал такова!
- Овчарска порода, донесено е от далеч.
- От азиатските степи ли е?
- Не.
- Това куче много прилича на тибетските овчарски кучета. От там ли
е? Чак сега видях приликата.
Докато мъжът говореше, гледаше през малкото джамче. Явно вижда
ше Буря отвън. Яне не беше решил какво да отговори и размишленията
на мъжа много му помогнаха. Сега не му оставеше нищо друго освен да

се съгласи.
- Да! - каза гой кратко.
- Как се казва?
- Буря - каза Яне, но нарече кучето с българското му име, след това
веднага се поправи и каза: - Бора! Бора се казва!
- Бора - повтори кюрдът. - Хубаво име!
После мъжът мълча известно време, а после каза:
- Аз съм Хабил - и леко се поклони.
Макар и с нови дрехи, украсени с много гайтани, мъжът беше обле
чен просто и в кафявия цвят, който носеха всички кюрди.
- Тази вечер ще останеш да спиш с нас! - каза Хабил. - Пък утре ще
видим.
Думите му го успокоиха. Това означаваше, че кюрдите нямаше нито
да го затворят, нито да го издадат на потерята, поне не тази вечер. Все
пак той трябваше да продължи. Да спре и да остане толкова бързо до
Диарбекир беше равносилно на това да се предаде и отново да се върне
в зандана.
- Аз утре трябва да продължа! - каза Яне. - Господарю, може ли да
помоля за някакви дрехи, пък били те стари и скъсани?!
Хабил го погледна. Много добре знаеше, че момчето лъже и че е бивш
затворник. Дали беше избягал, или не, не знаеше, но беше сигурно, че
иска нови, за да се скрие и да хвърли старите затворнически дрехи.
След това още докато разговаряха. Хабил извика мъжа, който го бе
ше придружавал и го накара да даде дрехи на Яне и да го нахрани. Мъ
жът заведе момчето в една друга къща. Сипаха му ядене, но той не се
нахвърли на храната, а ядеше бавно и дъвчеше много пъти. Самодис
циплината, която беше изградил в затвора, много му помогна. Знаеше,
че ако погълне много храна, ще я повърне. Сега трябваше да се нахра
ни добре, но без да бърза. Когато се нахрани и почувства, че коремът му
се изпълни, помоли мъжа за огледало и бръснач. Изми лицето си. Една
незабрадена жена му донесе бронзово огледало. То беше толкова старо
и удряно толкова много пъти, че образът му беше изкривен до неузна-
ваемост. Това, което Яне видя, го уплаши. Той беше отслабнал и изглеж
даше страшно. Нямаше нищо общо с башпехливана, който беше само
преди две години и половина. Сега Яне трябваше да е на 17-18 години,
а изглеждаше по-слаб от времето, когато беше на петнадесет години.
Брадата му - небръсната през последните години, беше пораснала, но
беше рядка и прокъсана, и му предаваше този страшен вид. Той изми
главата си с топла вода, която жената предвидливо му беше донесла.
След това се изми със сапун. Сети се за кацата с изпражненията и като
Ill том "Хайдут " 475 IV глава "Диарбекир"
че ли отново усети онази миризма. Избръсна лицето си. Чак сега видя
посивелите си страни, хлътналите бузи и очи. Тъй като със сигурност
имаше бели и черни въшки, избръсна и главата си. Отново се огледа в
бронзовото огледало. Той беше станал непознат за себе си. Яне беше си
гурен, че ако пазачите или другарите му от синджира го видят в този
вид, никога няма да го познаят или дори да се сетят, че това е той. След
като избръсна главата си, Яне отново влезе в коритото с топла вода. Из
ми цялото си тяло, а след това е бръснача се избръсна целия - навсякъ
де, къдего имаше косми. За пръв път в живота си Яне се бръснеше и се
поряза, но се почувства много облекчен и като възроден. Жената не бе
ше предупредена и влезе в стаята при него. Тя искаше да му подаде но
вите дрехи, но като го видя така гол, целият обръснат, стоящ в средата
на стаята, изкрещя и избяга обратно. Яне не почувства никакъв срам
или притеснение. Какво толкова, бяха го видели гол? Чак сега си даде
сметка колко много го беше променил каушът. Това не можеше да му се
случи преди две години. Яне се избръсна, защото нямаше друг начин да
се спаси от пъплещите по него всякакви кръвосмучещи гадинки. Не ис
каше да отнася споменът от затвора в свободния си живот. Излезе от ко
ритото. Избърса се с пешкира и отиде до вратата. Жената беше остави
ла дрехите му на прага. Дрехите бяха носени, но бяха чисти и мирише
ха на сапун. Докато ги обличаше, младият мъж за пръв път се почувст
ва жив и истински човек. Всичко това беше толкова странно. От много
време всичко около него му носеше само болка и страдание, и сега, ко-
гато това не се случваше, за пръв път се почувства отново човек. Обли
чаше се и си мислеше за това дали бягството му от най-страховития зан
дан ще бъде нов куплет от песента за него. Какво ли щеше да се разказ
ва в нея? След това изпра каука си, но нави на главата си една доста но
сена чалма на сини и бели ивици. Каукът през цялото време на престоя
му в затвора беше с него, но сега тук щеше да привлича вниманието към
него, нещо което Яне не искаше. Все пак високата хайдутска шапка
имаше нужда от изпиране в гореща вода, затова я изпра.
Когато беше готов, Яне излезе от стаята чист, нахранен и напоен. Се
га беше друг човек. От топлата вода, къпането, бръсненето и може би от
храната, сега се чувстваше изтощен и краката му едва го държаха. Той
излезе от стаята, а кюрдката веднага влезе, за да почисти след него. Яне
се отправи към къщата на Хабил. Трябваше да види Буря. Но когато
стигна до вратата на къщата на Хабил, се почувства зле. Краката му бя
ха омекнали и не го държаха. Той приседна на един камък, за да почи
не. За къде да бърза, нямаше спешна работа. Нощта беше беззвездна и
безлунна и лепкавият мрак, като че ли беше обвил всичко и беше про
никнал навсякъде. Яне стоеше и гледаше към небето, като че ли е на
дежда да зърне и най-малката светлина, такава обаче нямаше. Седеше и

си мислеше за това къде се намира. Радваше се на усещането за свобо
да. Чак сега тук, когато спря да бяга, се почувства свободен и си даде
сметка какво беше направил и къде се намираше. Той беше избягал от
Диарбекир. Колко много се беше променило тялото му? Колко много бе
ше отслабнал! Никой не би предположил, че е пехливанин, че някога е
бил башпехливан и че притежава изключителна сила. Сега приличаше
на най-обикновен човек. Огледа ребрата си, които се брояха. Той беше
победил Кая! Като се сетеше за това и на него му се струваше неверо
ятно. Сега сигурно тежеше само колкото единия баджак на Кая и може
би нямаше да успее да вдигне "Канарата", дори ако той не се съпротив
ляваше. Той беше отслабнал много, но беше Боляров. В неговото тяло,
като в храм, живееха два вида борба и мисията му беше да ги запази и
пренесе във времето. Яне се сети за това, че е последният човек, знаещ
борбата на Болярови и че единствен той успя да съчетае Боляровия е
Бимбеловия начин. Той трябваше да запази и да предаде на поколения
та тези два начина на борба. Тялото му не биваше да му пречи за това.
Не биваше, като в гроб, да закопае уменията си. Отново трябваше да
станс онзи Яне и да бъде най-добрият пехливан. Той отново трябваше
да бъде башпехливан! Щеше да се върне и отново да победи! Отново да
побеждава! Решението му беше твърдо и то с онази твърдост, която бе
ше изградил в кауша. Дори щеше да бъде по-силен отпреди. Волята и
борбата за живот го бяха научили как да оцелява. Той имаше самодис
циплина, каквато преди не беше притежавал. Сега имаше нужда само от
време и скоро щеше да покаже на света кой е Яне Боляров. В този мо
мент почувства нещо зад себе си. Пластовете мрак се движеха. Онова
чувство, което за пръв път беше усетил в мрака на зандана, отново се
появи. Там, зад него, имаше някой. Яне не помръдна. Опитваше се да
разбере дали човекът е злонамерен, или не. Искаше да разбере какво
може да постигне с това ново умение. Човекът не го виждаше и не зна
еше, че Яне е тук. Той не беше враг и не се прокрадваше зад врата му.
Яне "разбра" всичко това без сам да знае как. Това беше чувство, което
усещаше вътре в себе си. Разбира се, не беше сигурен, защото чувства
ше е неясни за него сетива, някак вътре в себе си. Проблемът не беше в
това, което Яне усещаше или чувстваше, а дали и доколко да му се до
вери. Той продължи да "гледа" назад, зад гърба си. Там "видя", че чове
кът е едър мъж. Той беше спокоен. Яне го "виждаше" като сянка, не, по-
скоро като сияние. То беше оцветено в зелен цвят. Какво ли означаваше
това? Изведнъж една нова сигурност се появи в него. Той вече знаеше
кой е мъжът. Това беше Хабил. Тази яснота и сигурност неусетно се по
яви в него. Да, това беше Хабил - стопанинът на чифлика.
Ill том "Xaitdvm " A ll I V глава "Диарбекир"
- Хабил ага! - с онзи тих и шептящ глас каза Яне.

Хабил се стресна и подскочи. Мракът беше толкова плътен, че нищо
не се виждаше. В този момент Яне чу лая на Буря.
- Кой е? - с разколебан глас каза господарят на чифлика.
Яне се замисли за миг. Този глас и това чувство го караха да се чув
ства като дебнещ в мрака хищник и като че ли връщаха силите му. Се
га обаче концентрацията му беше намаляла, защото трябваше да се се
ти е какво име се беше представил пред господаря на чифлика. Мина
време преди да се сети.
- Яшар съм.
- Ааа, Яшар, ти ли си?
- Да, господарю!
- Теб търсих.
- За какво, господарю?
- Трябва да направим последната вечерна молитва. Тук ние не се мо
лим по време, защото нямаме нито джамия, нито можем да чуем някой
мюезин, затова се молим, когато свършим работа. Обикновено аз каз
вам кога ще се молим.
Яне стана и последва мъжа. Всички мъже се бяха събрали в къщата
му. Още на входа двамата измиха ръцете и краката си в един леген. Яне
знаеше, че турците измиват ръцете и краката си всеки път преди да вля
зат в джамия, но сега гледаше как Хабил прави това и повтаряше всич
ко след него. Когато влязоха вътре, Хабил застана като водач на молит
вата и започна да чете свещени текстове от Корана, а всички мъже слу
шаха и когато господарят се навеждаше и покланяше до земята, всички
го следваха. Яне нямаше никаква представа от мюсюлманските молит
ви. Той знаеше, че мюсюлманите са поклонници на Дявола и не искаше
да участва в дяволските им ритуали, но сега нямаше как, беше притис
нат от съдбата.
Докато гледаше околните мюсюлмани, Яне с изненада откри, че те не
извършват никакви дяволски ритуали. Те само се молеха, но отправяха
своите молитви към техния бог - Аллах. Явно не ритуалите бяха пог
решни, а техният Бог. Сигурно нямаше никакъв бог Аллах, а Исус
Христос беше истинският Бог, който властваше над всички светове. Но
ако нямаше такъв Бог, защо тогава Христос не беше унищожил вярата в
него? Защо беше допуснал този, когото наричаха Пророк, а именно Мо
хамед, да създаде нова религия, след като той - Божият син, беше свел
истинското учение на Бог на земята? Яне се замисли. Всъщност Исус
Христос не беше истинският християнски Бог, а беше Син божи. Кой ли
беше християнският Бог? Никога досега не се беше замислял за това.
Яне се кланяше, но през цялото време мълвеше най-горещи молитви
към Исус Христос, към Светата божия майка - Дева Мария, а най-нак
рая зашепна и молитвата, на която го беше научил дядо му и която по-
късно беше станала молитва на кауците.
Най-накрая молитвата приключи. Всички мъже, които се бяха моли
ли, отначало излязоха навън и чак след това се обуха и отново влязоха
в помещението. Явно като излизаха те показваха, че напускат свещено
то място за молитва, а после отново влизаха в къщата на Хабил.
За пръв път в живота си Яне виждаше толкова отблизо мюсюлманс
ка молитва. Той дори участва в нея. Нс знаеше как да се чувства. Би
трябвало да се чувства омърсен и прокълнат. Той, който винаги е бил
ревностен християнин, сега сигурно беше определил за себе си участта
да бъде низвергнат в отвъдния живот. Беше по-скоро притеснен и упла
шен, но не се чувстваше зле. Когато излезе с останалите мъже, той ка
то че ли очакваше Бог да го порази веднага, на мига, но това не се слу
чи. Затова Яне се замисли. Всъщност досега той винаги беше смятал, че
мюсюлманин е равнозначно на турчин, но чак когато бяха тръгнали на
сам, към Диарбекир, беше разбрал, че мюсюлманите са много видове.
Мюсюлмани бяха арнаутите, турците. кюрдите, персите, черкезите, но
първите мюсюлмани бяха арабите. Имаше и турци християни. Едва се
га Яне осмисли всичко това. Докато се обуваше, Хабил се приближи
към него и каза:
- Яшар ефенди, елате насам!
Яне го последва.
- Трябва да накараме кучката ви да млъкне, но тя заплашва да хапе и
никой не смее да я доближи! Лае през цялото време! Разгонила се е, а
това подлудява нашите кучета!
Скоро стигнаха до една от сградите за добитък. Пред нея имаше плет
и Буря беше затворена именно там, а няколко мъже, с факли, бяха обг
радили кучето и му се възхищаваха. Тя обаче се мяташе, опитвайки се
да докопа някого от тях. Яне се приближи и успокои Буря. Мъжете раз
гониха кангалите и ги натириха нанякъде. Докато Яне успокояваше Бу
ря, Хабил му подаде едно въже, което беше завързано като намордник.
Яне го сложи на муцуната на кучката и тя нито можеше вече да хапе,
нито да лае. Това беше добре. Сега вече Яне можеше да вземе Буря със
себе си, без да има опасност да ухапе някого.
- Може ли да я вкарам в стаята, където ще спя?
- Не, завържи я отвън, а ние ще затворим всички кучета!
Яне беше забелязал, че водачът на кангалите беше черен като дявол.
Той беше най-високото и едро куче, което досега беше виждал.
- Хабил ефенди, всички кангали, които досега съм виждал, са жълти
и кафяви, а този е много голям и чисто черен. Какъв е?
I ll том "Хайдут" 479 IV глава "Диарбекир"
- Това е най-силното и опасно куче в цял Анадол. Викаме му Шей-

тан. Той е истински вьлкодав и много добър пазач. Но не само пази ста
дата, понякога съм тръгва на лов за вълци. Бие се с цели глутници и сам
лови вълците, на тяхна територия, сред планините. Взех го преди годи
ни от Диарбекир. Той е потвърждение на поговорката, която казва: "На
Диарбекир водата му е черна, псетата - черни и сърцата на жителите му
- черни." Това е единственият черен кангал, който съм виждал и аз - ка
за Хабил.
Още докато говореха и вървяха към къщите за живеене, Яне се по
чувства много уморен. Хабил носеше факла, а той водеше кучето с на
мордника. Очите му се премрежиха, а миглите му се преплитаха и не
можеше да отвори очи. Ставаше му все по-трудно да стои буден. Добре
че Хабил го остави, като му пожела лека нощ. Яне завърза Буря за един
кол пред къщата, в която щеше да спи. В стаята беше сам. Настаниха го
в едно удобно легло. Откога не беше спал с чисти одеала? Той легна.
Колко много неща се бяха случили през този ден. Лежеше и за пръв ггьт
се чувстваше свободен човек. Отвън се чуваше пръхтенето на Буря. Тя
явно не беше доволна, че е вързана и че на устата й има намордник. Яне
знаеше, че при първа възможност ще продължи пътуването. Мислено се
извини на Буря, че ограничава свободата й. После се сети, че днес нито
веднъж не е повторил на ум това, което беше измислил от "Кесиджи ки-
таб". Започна да си го казва, но дали успя да стигне до края, или заспа
веднага след първата дума, ще си остане винаги загадка. Спа толкова
дълбоко, че когато се събуди въобще не си спомняше нищо от вечерта.
Стори му се, че само е затворил очи, когато нещо го събуди. А това бя
ха силни викове и ревове. Яне стана. Веднага се облече. Докато върве
ше към вратата, погледна през джама. Навън все още беше сумрак. Ето
защо тази нощ му беше минала като миг. Излезе навън и там видя
странна гледка. Един мъж се беше качил върху едно магаре, а от диса
гите му се подаваха най-различни оръжия: брадви, ханджари и дори ви
ли. Мъжът крещеше като обезумял. Отначало Яне не разбираше какво
казва и дали въобще говори нещо смислено. Чак след малко разбра, че
той крещи на турски, но с много силен кюрдски акцент.
- Обраха ме! Златото ми! Душицата ми, изяде ми душицата, изедни-
кът му с изедник! Събирам потеря! Братко, ще ме подкрепиш ли? - ка
то каза това, мъжът се обърна към господаря на имението.
Дали двамата наистина бяха братя? Яне погледна мъжът. Той беше с
мръсни, окъсани дрехи, като на просяк. Чалмата му се беше развила и
показваше ниското му наклонено чело. Четинеста брада и рядката
мръсна коса засилваха усещането за нечистоплътност и ограниченост.
Нещо в мъжа напомняше на Яне на прасе. Той явно беше човек на ние-
ките страсти. Българинът усети това чрез вътрешното си чувство. Явно,

освен за предвиждане на действия, чувството, което беше развил в зат
вора и което все още не беше опознал съвсем, можеше да му подсказва
неща за определени хора. Така щеше да може да разбере пред какъв чо
век се изправя, ако, разбира се, нещата се окажеха такива, каквито чув
ствата му подсказваха. Трябваше да опознае мъжа, за да види дали
предчувствието му не го е подвело.
Отново погледна мъжа, а после и господаря на имението. Между
двамата нямаше нищо общо. Единият беше груб и шумен, а другият - с
благородно и интелигентно изражение. Едва ли бяха братя и сигурно
нямаха нищо общо помежду си. Може би бяха добри познати или ком
шии, затова мъжът беше нарекъл Хабил "братко".
- Обещавам акчета за всеки, който ме последва! Ще заловим наглия
крадец и лично аз ще го убия на място! - продължаваше да крещи мъжът.
И в този момент Яне погледна пред себе си, там където преди да си
легне беше завързал Буря. От това, което видя, очите му се разшириха.
Не можеше да повярва на очите си. Буря все така беше с намордника на
уста и вързана, а над нея беше застанал огромният Шейтан и двамата се
бяха заклещили. Буря беше разгонена, а огромният черен анадолски
кангал я беше яхнал. Яне беше сигурен, че ако неговата кучка беше сво
бодна и без намордник не би допуснала това, но сега тя тъжно и безпо
мощно го гледаше отдолу. Яне извика и се втурна да раздели двете ку
чета. Те обаче не можеха да бъдат разделени. Чак когато ги обля със сту
дена вода, Шейтан успя да се откопчи и ръмжейки избяга. Яне гледаше
Буря. Дали Шейтан беше успял? Не знаеше. Това, което се беше случи
ло с Буря и Шейтан, почти не беше привлякло вниманието на останали
те мъже. Мъжът все така крещеше, че иска възмездие, а останалите оти
доха да се приготвят за тръгване. Яне знаеше, че трябва да продължи
пътуването си, но все още не беше взел решение. Той мислеше да се
наспи до късно и след това да тръгне. Сега съдбата му предоставяше
нова възможност. Трябваше да прецени дали да се възползва от нея. Ка
то гледаше Буря, той се замисли. Ако продължеше пътя си сам, кой знае
какви изпитания още го очакваха. Щеше да му бъде много по-трудно да
се скрие от преследващите го чауши и трябваше да търпи глад, мизерия
и студ. А потерята на Кабил щеше да го скрие. Тези мъже вече го знае
ха. Те бяха добри хора и не искаха да го предадат. Той помисли още мал
ко и реши да тръгне с потерята. Освен това акчетата, които мъжът обе
щаваше, щяха да му дойдат много добре. Трябваше да мисли и за това
как ще се прибере в България. Решението вече беше взето. Върна се до
леглото, в което беше спал, и провери дали е взел всичко. После поис
ка малко храна от стопаните. Хапна и даде част от храната на Буря. Ще
I ll том "Хайдут 481 IV глава "Диарбекир”
ше да тръгне с кучето. Не искаше да се разделя с Буря, защото трябва

ше да се възползва по най-бързия начин от всяка възможност, която ще
ше да се разкрие пред него. Освен това беше видял какво стана само за
миг невнимание. Не искаше пак Шейтан да се навърта около Буря.
Когато всички тръгнаха, той също потегли е тях. Поведе и Буря на
повод. Очакваше останалите мъже да имат нещо против неговото при
съствие, но те не възроптаха, нито се възпротивиха на присъствието на
Буря. Дори бяха доволни, че с тях ще има куче.
По някое време този, който единодушно беше избран за водач на по-
терята и когото всички наричаха "кърсердар", се обърна към Яне и каза:
- Ей, момче, я отвържи устата на кучето, за да може да лае и да ни
предупреди, ако наближим този дето го търсим!
Яне се подчини и отвърза устата на Буря. Кучето беше щастливо и
веднага се опита да захапе един от кюрдите, които се намираха най-бли
зо. Сега Яне трябваше да внимава повече, за да не пострада някой.
Водачът на потерята се казваше Кабил и май наистина беше брат на
Хабил. Той имал съседно имение. Яне разбра това от едно момче, кое
то вървеше редом до него и което най-малко се страхуваше от опитите
на Буря да го захапе. Момчето се казваше Нури и беше син на същия то
зи Кабил. Този, когото преследваха, бил някакъв еничар. Той не бил още
истински еничар, а аджамиоглан изпратен от еничарския корпус да жи
вее, работи и да се учи на ислям в семейството на Кабил. Яне сега раз
бра, че всички еничари, след като ги съберат, ги изпращат за две годи
ни да живеят в Анадола. Той си спомни събирането на еничари - дев-
ширме, на което беше станал свидетел в Козбунар, и всички хора, като
сенки, изплуваха от миналото му. Този еничар не можеше да е българин, •
защото от тогава бяха минали четири години. После огледа потерята и
мислите му го върнаха още по-назад във времето, когато също така бе
ше включен в потеря, но тогава преследваше брат си. Спомни си за не
го. От колко време вече го нямаше. Отначало беше мислил, че споменът
за него ще го съпровожда вечно. После роднините му го бяха обявили
за "мълчан човек" и с времето, въпреки съпротивата на паметта, той бе
ше забравил лицето на брат си. Напрегна мисълта си и се опита да си
спомни как изглеждаше той. Образът, който изплува пред очите му, бе
ше мътен и неясен, по-скоро усети някаква гримаса, усмивка и нещата,
които бяха характерни за него, но не и истинският му образ. "Колко ми
молетно е всичко!" - мислеше си Яне.
Бързаха. Половината от хората бяха тръгнали с магарета, а другите,
като Яне, бяха пеша. Магаретата ситнеха напред, а на пешаците им се
налагаше да подтичват, за да не изостанат. Яне се задъха и зачерви. На
едно място мъжете спряха, хапнаха набързо и продължиха. Явно беше
много важно да бързат. Отначало не знаеше накъде така уверено бърза

цялата потеря. По-късно разпита Нури. Оказа се, че Кабил е сигурен, че
крадецът еничар се е отправил към Диарбекир. Яне изтръпна. Всички
бързаха обратно към крепостта, от която беше избягал само преди два-
три дни. Малко след обед, след като превалиха една височина, градът се
разкри пред тях в цялото си могъщество. От тук той изглеждаше на ета
жи. В дъното се извисяваше Ич кале. Крепостната стена, минарето на
Улук джамия - всичко това беше толкова добре познато на Яне. Черните
стени, черният град и реката. Инстинктивно Яне отстъпи крачка назад.
Дали идването дотук не беше капан и той сам не беше влязъл в него? Все
пак успя да запази самообладание и не се издаде. Потераджиите бързо
слязоха към една от портите на града и влязоха вътре. Кабил събра всич
ки при себе си, а след това ги раздели на групи. Яне беше прикрепен към
Хабил и Нури. Те трябваше първо да претърсят Гяур махала. Яне се при
тесни. Гяур махала означаваше, че там трябва да живеят християни, ар
менци или евреи. Ако момчето, което преследваха, е еничар, то щеше да
се скрие именно там. Хабил обаче въобще не беше притеснен от това.
Той като че ли въобще не искаше да открият и хванат еничара.
- Чичо ти нещо въобще не иска да хване еничара! - подхвърли Яне на
Нури, като искаше да разбере защо е така.
Момчето обаче, вместо да отговори, се сви като бито куче. Явно има
ше нещо. Тримата преминаха през Гяур махала без да правят никакви
усилия да разпитват или да потърсят беглеца. Явната небрежност на Ха
бил правеше все по-силно впечатление на Яне. Ако отначало мислеше,
че Хабил не държи да го залови, сега той беше сигурен, че е точно така.
- Хабил ефенди, нещо не държите особено много да хванете този гя
ур! - реши да попита направо Яне.
- Той не е гяур, а правоверен, като мен и теб! - отговори мъжът, с бла
городното изражение. - Не искам да го хвана, защото не вярвам, че е от
краднал парите на брат ми!
- Но Кабил ага казва, че го е обрал.
Мъжът само поклати глава. Яне не разбра точно какво иска да каже.
- Трябва да проверим и махалата Куцик баджи - каза Хабил. Трима
та тръгнаха и се отправиха точно към Ич кале. Яне изтръпваше все по
вече и повече. Дали някой случаен минувач нямаше да го познае? Но
как щеше да стане това, като го бяха държали две години в изолатор, без
дори да го погледнат. Ето че изолацията и това, че никой не го беше
виждал през тези години, сега беше в негова полза. Яне чувстваше глад,
а и през нощта не беше успял напълно да се наспи. Махалата Куцик ба
джи се намираше точно до Йени пазар. От тук Хабил купи разни неща
за ядене. Ако имаше пари, дори само едно акче, Яне щеше да направи
I ll том "Хайдут" 483 IV глава "Диарбекир
същото, но нямаше. Нури явно също нямаше пари, защото само сухо
преглъщаше, когато минаваха покрай отрупаните сергии.
- Хайде, стига толкова! Искам да отида да си почина! - като каза то
ва Хабил, който също яздеше магаре, обърна поводите на клетото жи
вотно и така тримата се върнаха назад и тръгнаха по чаршията, като се
отправиха към Урфа капия. Там се намираха многобройни кафенета, ко
ито предлагаха най-доброто кафе от Истанбул до Персия.
Докато вървяха, на няколко пъти срещнаха други групи от потерята,
които съвестно си вършеха работата. Те тепърва започваха претърсване
то на града, а Хабил вече беше свършил. Разбира се, мъжът не им каза
това. Скоро тримата се настаниха в хубаво кафене. По всичко си личеше,
че Хабил не идва тук за пръв път. Кафеджията го приветства като стар
познат и се отнесе към него с нужната почит. Веднага донесе черно, гъс
то и ароматно кафе и метна на жарта пресните мръвки, които Хабил му
подаде. Месото зацвърча и миризмата му се разнесе из цялата улица.
- Нури, ей, Нури, я отиди и сложи малко сено на магарето, че горко
то животно не се знае кога пак ще почине и ще хапне!
Нури, макар с неудоволствие, стана.
- И вода му сипи! - в последния момент извика чичо му.
Двамата останаха насаме. Любопитството на Яне беше изострено до
край. Той беше много притеснен и откакто се намираха в Диарбекир,
беше като на тръни. Затова си мислеше, че ако занимава мислите си с
нещо друго, времето ще мине по-бързо и няма да се издаде. Хабил като
че ли прочете мислите му и попита:
- Притеснено ли ти е, Яшар?
- Не! - опита се небрежно да отговори Яне.
- Защо, не те ли преследват?!
Яне вдигна поглед и веднага разбра, че Хабил знае. Мъжът знаеше,
че е избягал затворник. Нямаше смисъл да лъже. Ако искаше да го пре
даде, Яне нямаше да може нищо да направи. Колко жалко, че не си бе
ше направил ортома. Тази сутрин си мислеше за това, но нямаше време
да си направи и да се въоръжи с нея. Сега беше напълно беззащитен
пред кюрда. Той реши да отговори:
- Сигурно ме преследват!
- Трябва да имаш голям кураж, за да се върнеш там където всички те
търсят!? Или безразсъдство?!
Темата не се хареса на Яне. Все още не беше сигурен дали Хабил ис
ка да го предаде, затова реши да промени темата.
- Как се казва това кафене, Хабил ага?
- Бахчели кафене, защо?
- Много им е хубаво кафето! - Яне знаеше, че трябва да не спира да
говори, за да спечели време. - Хабил ага, искам да ви попитам нещо?

- Кажи? - кюрдът кимна с видимо задоволство. Личеше си, че той е от
хората, които умеят да правят мохабет и това му доставяше удоволствие.
- Защо не искате да хванете еничара?
- Той е много добро момче. Беше ми като син. Дъщеря ми беше мно
го влюбена в него... - като каза това, мъжът се загледа през джама и ка
то че ли там виждаше това, което Яне не чуваше. Той разбра, че не би
ва да прекъсва състоянието на мъжа, защото той сънуваше с отворени
очи. Явно Хабил виждаше в миналото, а там образите бяха живи. Явно,
през джама, Хабил наблюдаваше дъщеря си и еничара. - Казваше се Аб-
даллах и беше много сериозно момче.
- А дъщеря ви как се казва, Хабил ефенди?
- Казваше се Бурчин. Кръстихме я на сърна, но тя стана по-красива и
грациозна и от животното, на което я нарекохме. И по-плаха и боязлива.
- Какво стана, ефенди? Защо говорите в минало време?
- Бурчин почина, а момчето едва не полудя. Много го обичам, но е
по-добре да си върви.
Яне също се натъжи от разказа на Хабил. Всъщност от одеве онова
чувство пак се беше появило и с него той усещаше мъката, която кюр
дът излъчваше, и която на талази го заливаше. Толкова много мъка! Яне
се задушаваше. Стана. Трябваше да излезе за малко. Не се чувстваше
добре. Чувствата на бащата, загубил дъщеря си и усещането за загуба
та на една любов, го бяха трогнали толкова много. Та той не познаваше
нито този Абдаллах, нито Бурчин! Защо се беше вживял толкова? Изле
зе на улицата пред хана. Скоро откри, че голяма част от тъгата в него не
е заради Абдаллах или Бурчин, нито заради Хабил. Всъщност на него
му беше тъжно заради собствената му участ. Той беше чул красивата
любовна история на еничара и господарската дъщеря и в себе си беше
разбрал, че досега на него такова нещо не му се беше случвало. Никога
досега не се беше влюбвал. Единствената жена, която беше познавал,
беше Емине, но с нея имаха по-скоро разбиране, отколкото някакви чув
ства. Дали наистина не се беше влюбвал досега? Кои жени бяха влезли
в живота му досега? Гергина - красивата чорбаджийка, беше много ху
бава, но вече беше мъртва. Всъщност единственият път, в който я беше
докосвал, тя вече беше мъртва. Божура и Ирис бяха още деца. Айше съ
що беше мъртва. Това бяха всички жени в живота му. Успокои се и от
ново влезе в кафенето. Отпи от ароматната напитка и топлината й още
повече го успокои. Хабил му беше благодарен. Явно той също беше
имал нужда от време, за да се съвземе от спомените. Ето защо Хабил не
искаше да преследва еничара. Чак сега разбра защо и Нури беше реаги
рал така. Той беше на възрастта му и сигурно не му е било приятно пър
Ill том "Хайдут 485 IV глава 'Диарбекир
вата му братовчедка да бъде с еничар. Сигурно тук също имаше някак

ва история, но Яне не искаше повече да чопли в душата на кюрда.
Той седна и замълча. Остави Хабил ага да заговори, когато се почув
ства готов. Това стана скоро, но кюрдът заговори за съвсем други неща.
- Много обичам есента - каза старият мъж. - Топлата и мека есен. Тук
есента е е мирис на гнили листа и топъл вятър, който се напича от чер
ните базалтови скали. Обичам, когато реколтата е прибрана и всичко ве
че е свършило, да се отделя от имението и да отида нагоре от Диарбе
кир. Отивам там всяка година, по едно и също време, и наемам една къ
ща в селото Чарккьой. В тези блажените дни на почивка се отдавам на
риболов по река Тигър. В Чарккьой е много спокойно и с още няколко
мои приятели, които търсят сигурно убежище след хаоса и многолюдн
ото в Диарбекир, се установяваме там. Наемаме двуетажна каменна къ
ща, която се намира до реката, откъдето иде свеж полъх в жежкото
пладне. Това за мен е раят!
Всеки човек в годината поне веднъж трябва да отиде някъде, за да си
почине, защото там където живееш и работиш е немислимо да почи
ваш! Това са най-хубавите мигове от живота ми! Когато Бурчин беше
малка, вземах моето сърненце с мен и тогава тя радваше сърцето ми...
Явно за каквото и да заговореше, Хабил все стигаше до Бурчин. На Яне
пак му стана тъжно. Мъката в бащиното сърце беше толкова голяма...
От одеве един въпрос интересуваше българина: дали търсенето в Ди
арбекир ще продължи до тъмно и те ще пренощуват тук, или ще напус
нат града по светло? Все още беше следобед, а той вече си беше почи
нал добре. Хапнаха добре от изпеченото прясно месо. Кафеджията го
беше полял с някакъв сос, който беше направил печеното месо много
ароматно. Яне не си спомняше да е ял някога в живота си по-вкусно пе
чено месо. Дори на султанската софра не беше опитвал нещо толкова
вкусно. Не беше ял месо от много години и отначало му стана тежко.
Наяде се добре. Хабил даде и на него, и на Нури, по едно голямо парче
месо, а сам той си отдели две, но само си отряза едно тънко парче. Мо
же би спомените вгорчаваха залъка му и най-накрая той предложи сво
ите две парчета на Яне и Нури. Племенникът му се нахвърли върху вто
рото парче. Яне скришом го прибра между два комата хляб. Хабил го за-
беляза, но само се усмихна и нищо не каза. Не можеше да изяде и него,
защото със сигурност щеше да повърне. След като се наядоха, тримата
изпиха още по едно кафе. Яне блажено се отпусна назад. Гледаше из
пъкналия си корем и му се доспа. Най-добре беше тази нощ да преспят
тук. Той вече беше готов за това. Затвори очи. Не беше се наспал добре
през нощта. Трябваше да поспи по-дълго. Сигурно, ако сега заспеше, до
другата сутрин щеше да се възстанови напълно.
Но Кабил не мислеше така. Той скоро се появи и вдигна шум. Яне се

разсъни. Кърсердаринът настояваше веднага да продължат да преслед
ват беглеца. Според него Диарбекир бил претърсен и от беглеца нямало
и следа. Колко много се лъжеше само. Една голяма махала и една по-
малка въобще не бяха претърсени. На Яне му стана ясно, че едва ли ще
настигнат и въобще ще открият някога този Абдаллах. Той можеше в
момента да се укрива в Гяур махала или в Куцик махала, а те щяха да
гонят вятъра. Разбира се, нищо от това не можеше да каже на Кабил.
Потерята се събра и скоро напусна града. Яне се чудеше накъде ще по
теглят и скоро с учудване откри, че не се връщат към имението на Хабил.
Пътешествието явно щеше да продължи. Буря беше хапнала част от хля
ба, който беше останал от софрата на тримата, и сухожилията, които бя
ха отпаднали от пържолата, така че сега весело помахваше с опашка.
Отново бързаха. Кабил явно все още вярваше, че могат да настигнат
беглеца. Какво ли щеше да направи, ако разбереше за предателството на
собствения си брат, който не беше положил никакви усилия да потърси
еничара?
Бързаха много. Вървяха, както се стори на Яне, още цяла вечност.
Постепенно се сгъмни, но Кабил даже нямаше намерение да забави ход
или да спрат някъде да пренощуват. На няколко пъти Яне се хвана как
забавя ход и заспива така както си ходеше. Да, той спеше прав, докато
се движеше в пълния мрак. Спеше, но слушаше какво си говорят оста
налите мъже от потерята. Всички бяха на неговото мнение, че трябва да
спрат да починат. Трябваше да се наспи по-добре предната вечер. Тряб
ваше да го оставят поне една нощ да се наспи и да възвърне силите си.
Сега той се влачеше ни жив, ни умрял из тези далечни пустинни краи
ща. Тъкмо когато вече му се струваше, че ще заспи дълбоко и ще се
пльосне по очи направо на пътя, мъжете пред него се разшумяха. От
дясно на пътя се беше показала малка гостилница. Това беше здраво
скована дървена постройка. Мъжете я осветиха с факлите си, похлопа
ха и влязоха вътре. Яне отиде по нужда. Искаше по най-бързия начин да
спи. Даже не знаеше дали ще успее да хапне преди да заспи. Затова оти
де по нужда, за да не му се налага после пак да излиза. Върза Буря за
една кука за коне, която се намираше встрани от вратата. После влезе
вътре. Помещението на хана беше едно единствено и голямо. Откъм
стените имаше широки дървени миндери, върху които вече бяха наля
гали и спяха пътници. Масите бяха груби и тежки, но здраво сковани.
Мъжете от потерята се опитваха да не събудят останалите гости на кер-
вансарая. На полица над миндера, вляво от вратата, бяха наредени пръс
тени негледжосани купи. Яне взе една и отиде до голямата зидана печ
ка, която беше изградена в средата на постройката. Тя топлеше помеще
нието, но служеше и за готвене. Мъжете преди него вече си бяха сипа

ли от казаните това, което беше останало. Когато дойде неговият ред,
беше останало ядене само в едно гърне. Там имаше топъл, миришещ на
чубрица, гъст фасул. Ароматът на боб, чубрица и червени чушки под-
разни апетита му. Вместо един комат, взе два. Сети се за сочната пече
на мръвка, между двата комата хляб, които беше взел от Бахчели кафе
не. Реши обаче да ги остави за друг път. Сега щеше да хапне топъл боб.
За малко щеше да заспи, още докато ядеше и да цопне главата си в ку
пата. Храната затопли корема му и още повече му се доспа. Едва успя
да изтопи боба с втория комат, излезе и го метна на Буря. Доколкото ви
дя, кучката го захапа още във въздуха и го загриза хищно. Явно тя съ
що беше прегладняла. Яне влезе вътре. Повечето нарове бяха заети. Ка-
бил обаче си беше намерил място и беше легнал горе. Хабил размести
мъжете и се готвеше да направи същото. Явно за господарите на име
нията беше под достойнството им да лягат направо на земята. Остана
лите кюрди се натъркаляха направо на пода. Яне също се готвеше да
легне на дървения под. Той може би беше мръсен, но сега това нямаше
никакво значение. Хабил обаче го повика при себе си.
- Лягай тук до мен! - каза той на Яне.
- Но, ефенди! Аз може да спя и долу!
- Лягай, лягай тук!
- Но, защо?
- Не питай! Лягай сега да спим!
Яне легна до Хабил. Въпреки че гореше огън, в помещението беше
хладно и той се зави с одеало. Извади каука и го постави под главата си.
Така щеше да му бъде по-удобно да спи. Колко дълъг ден! Струваше му
се, че това е най-дългият ден в живота му. Сега трябваше да спи. Тряб
ваше да се наспи хубаво и да си почине, за пръв път от толкова много
време. Преди да заспи реши да си повтори това, което беше измислил
от "Кесиджи китаб". Заспа преди още да е започнал.
За съжаление Кабил отново ги събуди по мръкнало. Всички мъже,
подритвани от брата на Хабил, шумно се прозяваха и бавно ставаха.
Хапнаха набързо. Яне пак даде коричка хляб на Буря. Веднага след това
потерята тръгна. Навън се развиделяваше, но все още не беше съвсем
светло. Бързаха. Отново бързаха. Яне пак не беше успял да се наспи доб
ре и още от сутринта се чувстваше уморен. Освен че му беше тежко, той
се ядосваше, защото знаеше, че в момента еничаръг може да е в Диарбе
кир, а те тук гонеха вятъра. През целия ден бързаха, като почти тичаха.
Попита Нури накъде води този път и разбра, че пътят е за Искендсрун.
Значи вървяха към пристанището на Средиземно море, откъдето ги бяха
довели в Диарбекир. Това беше много добре за него, като по поръчка.
Тази вечер замръкнаха в друг кервансарай. По пътя обаче бяха отми

нали един, което означаваше, че бяха изминали разстоянието, което
обикновен керван изминава за два дни. Тази вечер Кабил като че ли раз
бра, че търсенето на еничара е по-трудно от търсенето на игла в копа се
но. Той проумя, че беглецът няма как да е пред тях, че сигурно са го из
преварили или може би той е тръгнал в съвсем друга посока. В дълъг
разговор между двамата братя беше взето решение на другия ден да се
върнат по пътя за Диарбекир и да пресрещнат еничара. Всички бяха
единодушни, че този Абдаллах или е в Диарбекир, или са го изпревари
ли и ще го пресрещнат по пътя.
- В хана, където спахме предната вечер, разпитах ханджийката, но тя
не е виждала Абдаллах. Тук също не са го виждали. Няма как да мине
от тук, без да бъде забелязан. Тук пътят е само един и върви по дъното
на долината. Трябва да се върнем! - каза Кабил.
На другия ден тръгнаха обратно. Това като че ли развесели мъжете.
Мисълта, че скоро ще се върнат в Диарбекир, а по-късно и в имението,
много ги зарадва. Всички те бяха разбрали, че не е лесно да бъдат подчи
нени на Кабил. Все по-често Яне чуваше ропот. Ратаите изразяваха мне
ние, че Хабил е много по-добър и човеколюбив от брат си и всички коп
нееха да се приберат в имението, и Хабил отново да им бъде господар.
Кабил не им позволи да спрат и да пренощуват в кервансарая. Те от
ново го отминаха и продължиха към онзи хан, в който Яне яде фасул.
Явно пак щяха да са като пребити тази вечер. Този път обаче потерята
вече не вървеше толкова бързо. Тъмнината ги завари по пътя. И това ос
таваше сега, да нощуват на открито. Но не, Кабил беше решен да стиг
нат до хана, затова продължиха пътуването си в тъмнина. Запалиха фак
ли и вървяха много по-бавно. Ропотът сред хората ставаше все по-ясен
и на висок глас.
- След като се доберем до кервансарая ще е много късно - каза Хабил
на Кабил. - Няма да е зле утре да починем, да съберем сили и чак на
другия ден да продължим преследването.
Кабил подскочи.
- Да почиваме?! Това означава да го изтървем! В момента всеки миг
е важен! Той открадна всичките ми пари, братко! Всичко, което бях съ
бирал през целия си мизерен живот! Той има злато и няма къде да се
скрие! Да го хванем по-бързо!
Групата чуваше разговора между двамата братя и изригна в ропот.
- Какво искате? Какво искате? - изкрещя Кабил. - Изгасете всички
факли, ще се движим в тъмното, за да го изненадаме!
Така мъжете продължиха по пътя. Нощта беше мрачна, но изведнъж
облаците се "разкъсаха" и Яне видя пътя. Той беше самотен, а от двете
I ll том "Хайдут 489 IV глава "Диарбекир "
му страни се издигаха почти стръмните скатове на планината. Тези пла

нини бяха голи, като оплешивели. В тях нямаше дръвчета, храсти и зе
ленина, както в Родопите. Яне беше ужасно изморен. Буря също не ис
каше повече да върви, дърпаше се и на него му се наложи да върви пос
леден от групата. Кучката беше неспокойна. Сигурно някакви животни
обикаляха наоколо по голите склонове и тя ги надушваше. Сега само
това му оставяше, да слуша и лаенето на кучето. Това щеше да изнерви
и останалите потераджии. Преди още да се е разлаяла, той реши да й
сложи връвчицата, която държеше устата на Буря затворена и така не й
позволяваше нито да лае, нито да хапе.
Яне се наведе и чу как някой от първите мъже извика.
- Кърсердар! Кърсердар!
- Кучета такива, бунт ли ще правите! - грубо отвърна Кабил.
Само това оставеше, хората от потерята да се скарат помежду си. То
ва щеше да е много опасно, защото всички бяха въоръжени, а и се на
мираха на средата на пустошта.
Както беше наведен, изведнъж Яне дочу шум от борба и битка. Буря
излая. Нима ратаите бяха нападнали брата на господаря си? Той ведна
га сложи намордника на кучето. Проехтя изстрел. Така, както си беше
наведен, той погледна и в мига на осветяване, когато огненият език из
летя към небето, Яне видя чудна гледка. Над потерята, като хищни ор
ли, се бяха спуснали някакви мъже с шарени дрехи. Те имаха вид на
разбойници. Той веднага разбра какво става. Нападението явно беше са
мо отпред и отстрани. Или нападателите не бяха много, или не бяха чак
толкова добри в засадите. Както си беше наведен, Яне се обърна и по
бягна назад. Той тичаше приведен, за да не го видят, но и за да избегне
някакъв случаен изстрел. Бягаше по пътя, но мина вдясно, към склона
на планината. Скоро се отдалечи доста. Спря и се обърна. Буря беше с
намордник и не можеше да лае. Въпреки това тя усещаше, че съвсем
наблизо се води битка. Тя се мяташе и огъваше тялото си, за да се отс
кубне от връзката и да се втурне в боя. Яне беше принуден да я удари с
юмрук в дебелата глава. Буря едва ли я заболя, но поне се успокои. Той
усещаше, че от това да остане незабелязан сега зависи животът му.
Яне наблюдаваше случващото се и разбра, че бандитите не са го за
белязали. За всеки случай опипом откри една ниша, нещо като малка
пещера и се свря в нея. Дръпна Буря и силно я притисна към себе си.
Не позволяваше на кучето нито да мръдне, нито да издаде звук. Беше
толкова добре скрит, че можеше да бъде открит само ако някой специ
ално го търсеше. В същото време виждаше всичко, което се случваше,
само лошо чуваше, защото не беше много близо до хората, но все пак
успяваше да долови думите им. Притихна и се заслуша. Отчетливо чу
тракане на чакмак в кремък и след малко над пътя лумна една факла, ко
ято освети една доста нерадостна картина. Нападателите бяха само че
тирима или поне от това място той успя толкова да види. Въпреки че по-
терята, в която той сам беше участвал, беше три пъти по-голяма и въп
реки мрака, те бяха успели да ги обградят и да ги завържат. Сега всич
ки мъже седяха или лежаха проснати върху прашния път. Какво ли мо
жеше да се очаква? Та това бяха най-обикновени ратаи, които бяха
предвождани от човек, загубил разсъдъка си.
Яне гледаше мъжете и си спомни, че миг преди нападението и преди
да се наведе, за да завърже устата на Буря, отново беше усетил онова
чувство. Чак сега си спомни за него. Преди малко не му беше обърнал
внимание. Умението да предвижда му беше помогнало и беше запазило
живота му. Това нещо беше много полезно. Той трябва да го развие и да
се научи да му се доверява. Това откритие много го зарадва. Той не са
мо, че беше бивш башпехливан и войвода, а щеше да стане още по-до
бър и то като разчита на това странно чувство. Може би някакъв архан
гел или ангел-хранител го предупреждаваше по този начин и шепнеше
в ухото му предупрежденията. А може сам Бог да му помагаше, като му
посочваше бъдещето. Дали с времето нямаше да се научи да "вижда" и
в далечното бъдещето и да стане като вехтозаветните пророци?
- Какви сте вие? - над клисурата се разнесе гласът на човека, който
държеше факлата и който явно беше главатар на бандитите. Той беше с
най-шарени дрехи и от силяха му стърчаха най-много оръжия. А муста
ците му заплашително стърчаха настрани. - Кои сте вие? - попита пак
той. Говореше на турски, но като кюрд.
- Потеря - тихо отговори Хабил. Яне не го виждаше, но беше сигу
рен, че това е неговият глас.
- Каква потеря, бе? - изрева гръмогласният главатар.
Той се приближи до един от проснатите по лице хора.
- Никаква потеря не сме, ага. Ние сме селяни, бедни и прости селяни
- този път се чу хленчещият глас на Кабил.
- Защо тогава другите те наричаха кърсердар? - попита мъжът.
- Убий ме, ако знам, ага. Така им щукнало.
- Какво търсите по това време тук, бре? - продължаваше разпита си,
явно недоволният главатар.
- Ага ефенди, ние само случайно минаваме оттук.
Отговорът явно не задоволи главатаря.
- Срещнахте ли едно момче там откъдето идвате?
Яне наостри уши. Явно бандитите не бяха причаквали тях. Дали и те
не преследваха същия еничар, който беше откраднал парите на Кабил?
"Колко бързо се разнасят мълвите! И колко бързо лешоядите се струп
ват около плячката!" - помисли си той. Явно някой от преследвачите,

още при проверката на Диарбекир, се беше "изпуснал" и беше казал
какво търсят и веднага местните бандити се бяха раздвижили.
Кабил, макар и проснат на земята, явно не беше загубил разсъдъка
си, защото започна да лъже и това беше най-доброто в случая.
От одеве Яне мислеше дали има някакъв начин да помогне на нови
те си познати. Нападателите не бяха много. За съжаление погераджии-
те не му се бяха доверили и не му бяха дали никакво оръжие, и така той
беше "въоръжен" само с Буря.
Главатарят подаде факлата на най-близо стоящия до него човек. Той
явно искаше да е със свободни ръце.
- Не, ага! - отговори Кабил.
След този отговор главатарят събра хората около себе си, а те нака
раха всички пленени и завързани мъже да седнат. След това бавно изп
разниха джобовете им. Мъжът държеше факлата високо. Скоро всичко
от джобовете и поясите на мъжете беше натрупано на купчина. Глава
тарят я огледа и я ритна, явно беше разочарован.
- Къде е торбичката с парите, куче? - изрева той и се насочи с изви
тия си ятаган към Кабил.
В следващия момент се случи нещо изненадващо. Яне се беше загле
дал към това, което правеше главатарят на бандитите, и не беше забеля
зал как под светлината на факлата се беше появил още един човек. От
начало той беше невидим. Чак когато се размърда и приближи до глава
таря, забеляза, че беше висок, едър, облечен с дълга черна дреха, с чер
на чалма на главата. Яне го гледаше и се сети за Велко, който носеше
същите дрехи и се появяваше и изчезваше в мрака, като демон. Отнача
ло си помисли, че новопоявилият се е от бандитите и може би беше тех
ният истински главатар, но скоро усети стъписването и сред тях.
Мъжът на свой ред беше спокоен и уверен, и това си личеше по на
чина, по който говореше, стоеше и се движеше.
- Джингиби! Джингиби! - дочу той гласове, но сам не можа да разбе
ре кой нарече новопоявилия се по този начин.
Човекът наистина приличаше на демон. Той беше с черна кожа, и сит
но къдрава чисто бяла брада, което странно контрастираше на черната му
кожа. Това беше лице на убиец. За миг на Яне му се стори, че познава то
зи човек, но откъде? Не можеше да бъде. Не може да познае случайно
срещнат човек тук, на другия край на света и въпреки това спомените му
го отнесоха далеч във времето, в една друга срана. Тогава той за пръв път
беше видял арап отблизо. Спомни си разговора между двамата кесиджии.
Дали можеше същият този човек да е приятелят на Велко от онази нощ?
Мъжът се приближи още по-близо до главатаря и попита:
- Къде е момчето?
Какво ставаше? Този мъж също търсеше някакво момче. Можеше ли то
да е еничарът, който и те търсеха? А може би търсеше него? Яне не знае
ше вече какво да мисли. Участваше в нещо, което не можеше да разбере.
В следващия момент се случи нещо страшно. Без никакво предупреж
дение, тримата бандити скочиха към този, когото той беше решил, че е
кесиджия. Той обаче се извърна и с леко движение на лявата си ръка за-
махна към гърдите на бандитите. Чу се силен удар. Единият от мъжете
изскимтя, сви се във въздуха и изхвърча назад. Яне изтръпна. Нямаше
съмнение. Това оръжие не можеше да бъде друго освен ортома. Той сам
неведнъж беше удрял по този начин и много добре знаеше, че няма дру
го оръжие, което да предизвика такива поражения. Арапът беше кеси
джия, който освен с ръст беше надарен и с изключителна сила, и майс
торски боравеше с ортомата. Следващият удар беше насочен към човека
с факлата. Той попадна в главата на нещастника. Може би освен главата,
ортомата беше ударила и горящата факла, защото хиляди искрички се
пръснаха във въздуха и образуваха впечатляващо зрелище. Скоро се чу
и грети удар, но Яне дори не успя да види какво става. Въпреки това, ка
то гледаше лекотата и майсторството, с което арапът кесиджия работи с
ортомата, беше сигурен, че удареният нещастник не се е спасил.
Главатарят на бандитите стоеше като препариран и не помръдваше.
Макар факлата да беше паднала на земята, тя все още осветяваше случ
ващото. Кесиджията се наведе, взе факлата и освети кървавата сцена.
Завързаните насядали мъже се разкрещяха. Убиецът се приближи към
главатаря на бандитите. Единствено той беше останал жив от нападате
лите на потерята на Кабил.
- Джингиби! Джингиби! - крещеше Кабил, който като че ли предчув
стваше това, което щеше да се случи и така се опитваше да го стресне
или уплаши. В този момент Яне видя черната висяща на лявата му ръ
ка ортома. Мъжете все още пищяха като жени, но кесиджията като че
ли не ги чуваше и нс им обръщаше никакво внимание. Той, като хищна
птица, беше вперил поглед в главатаря и каза:
- Ще те питам само веднъж, къде е момчето?
Мъжът мълчеше.
- Шейтан! Шейтан! - изведнъж каза Кабил.
Яне се учуди. Оказа се, че кърсердарът на тяхната орда познава ке
сиджията! Можеше ли той да е платил на наемния убиец? Кога го беше
вербувал и как го беше предупредил?
В следващия момент този, когото бяха нарекли Шейтан, замахна и
удари главата на главатаря с ортомата. Тялото на бандита се вдигна от
земята и отлетя. Яне беше сигурен, че той вече е мъртъв.
Нещата обаче не бяха такива, каквито Яне смяташе. След като уби
само е един удар на ортомата главатаря на бандитите, кесиджията се
приближи до Кабил. След това заговори на кюрда, като че ли се позна
ваха отдавна, но гласът му съвсем не беше дружелюбен.
- Ще те попитам само веднъж, къде е момчето?
Кабил мълчеше и трепереше.
- Аз какво ти казах на теб?! - продължи кесиджията.
В същия миг нанесе страшен удар в главата на Кабил. Яне беше сигу
рен, че кюрдът вече е мъртъв. След това мъжът в черно се загърна в дре
хата си и тръгна по пътя. Той вървеше точно към него. Яне се сви и стис
на Буря. Беше сигурен, че ако мъжът го види, ще го убие. Едрият мъж,
който току що е лекота беше убил пет човека, без дори да му мигне око
то, като сянка се плъзна по пътя покрай него. А след това, като че ли се
"разтвори" в мрака. Яне изчака още малко. Трябваше да вземе решение.
Не искаше повече да се връща и да преминава през Диарбекир. Пътят
надолу водеше до пристанището Искендерун. Той трябваше да тръгне
след кесиджията. Трябваше да го проследи и да се учи от него. Той ис
каше да напише китаб за наемните убийци и трябваше да изучи колкото
може повече кесиджии. В същото време трябваше да мисли и за връща
нето си в България. Яне изчака още малко. В този момент стана и реши
да тръгне след кесиджията. Не искаше да го следва много отблизо. Буря
щеше да му бъде от полза. Той я поведе по следата на кесиджията. След
известно време Яне освободи устата й, за да може да хапе и ако арапът
кесиджия реши да го нападне, да го предупреди. Буря излая. Яне й се
скара и я накара да млъкне. След това продължи след кесиджията.
Въпреки че бързаше, нито веднъж не се доближи до този, когото
преследваше. По някое време много прегладня. Беше благодарен, че за
пази печеното месо и двата комата хляб, които му беше дал Хабил. Ке
сиджията като че ли беше изчезнал. Яне бързаше към Искендерун, но
никого не достигна. Разпитваше, но никой не беше видял арапа. Яне
гладуваше, а и Буря също.
След няколко дни стигна до Искендерун. Едва тук, на пристанището,
разбра, че специален кораб чакал кесиджията и той се беше качил на па
лубата, и веднага беше потеглил. Яне опита да се уговори да го вземат
в екипажа на някой кораб. Никой обаче не го искаше, особено когато ис
каше да качи и Буря. Така той, след няколко седмици, се принуди да по
тегли пеша. Прекоси целия Анадол. Видя стотици чудеса, срещна хиля
ди хора. Пътуването до Истанбул продължи 24 дни изпълнено с безброй
перипетии. За да се изхранва и да спи в различните кервансараи, той се
уговаряше е ханджииге и вършеше всякаква "черна" работа. Почиства
ше оборите, цепеше дърва и всякаква друга работа. Бързаше, защото
Токора з Исто 494 Ятаган и Меч
есента напредваше и скоро зимата щеше да скове земята, а той не иска

ше да презимува на чуждо място. Тази зима той беше решил да прека
ра в Козбунар. Дано всички там бяха живи и здрави. Трябваше да се
съвземе, да се нахрани и да почине, но най-важното беше да възстано
ви психиката си и отново да стане пълноценен човек.
По някое време му направи впечатление, че Буря едрее. Дали черни
ят кангал Шейтан не си беше свършил работата? Един ден, както си се
деше на азиатския бряг на Истанбул, тук, където свършваше Азия и за
почваше Европа, той милваше Буря, която блажено беше легнала и се
препичаше на последните топлещи лъчи на есенното слънце. Истанбул
беше много красив през есента. И в този момент Яне го усети. Някакво
движение в корема на Буря. Да, той беше сигурен, че долови движение.
Явно тя носеше в себе си нов живот. От този момент той вече беше си
гурен, че в корема на Буря расте нов живот. Скоро тя щеше да има ку
ченца. Това го притесни и едновременно го зарадва. От този момент за
почна да храни Буря по-добре. Сега тя, освен себе си, трябваше да хра
ни и още няколко гърла. С голяма част от парите, които припечелваше,
купуваше месо, което даваше на вярната си другарка.
От работата в кервансараите беше събрал пари, но всичките ги даде
на един лодкар, който го превози от азиатския до европейския бряг на
Истанбул. Мина покрай Едирне и дори не се отби да го разгледа. Кол-
кото повече се приближаваше до България, толкова повече мислеше за
приятелите си, за кауците, за Мирза и Диньо, но и за враговете, които
го бяха изпратили на заточение. Не искаше мъст, но разбираше, че тряб
ва да е внимателен. Още ден-два му трябваха, за да се добере до Бъл
гарско. Една сутрин, както си вървеше пеша с Буря, пред очите му се
разкри Козбунар. От известно време дишаше по-свободно и отново се
чувстваше жив. Чак сега той се почувства спасен, а времето, през което
беше лежал в затвора, му се струваше толкова далечно, като че ли въоб
ще не е било.
I ll том "Xaiidvm " 495 V глава "Козбунар
КОЗБУНАР
Колкото повече наближаваше селото, толкова повече се замисляше за

това какво ще намери в къщата на баба Василка. Още след като преми
на Едирне, Яне свали чалмата, която беше взел от Хабил ага, и сложи
на главата си каука. От този момент отново започна да се чувства бъл
гарин. Буря като че ли чувстваше неговото настроение и весело размах
ваше опашка. Когато мина покрай Пашакьой, той си спомни за послед
ното си идване тук и за всичко, което се беше случило. Сети се за Ма-
ринчо, Вълчо и за шведския крал Карл XII. За шведския крал той беше
чувал и докато прекосяваше Анадола. Беше разбрал, че Карл XII, след
Пашакьой, се бил преместил и вече живее в Ангора.
След Хаджи Елиз махала Яне стана много внимателен. Нищо не бе
ше чувал нито за кауците, нито за Борьо Белята или Кара Мустафа и
Кая. Не знаеше какво правят враговете му. Не знаеше дори дали Васил
ка и децата все още са в Козбунар. Какво ли се беше случило с тях? За
това, когато стигна до Козбунар, Яне изчака падането на нощта и чак то
гава, под прикритието на мрака, се спусна към селото. Беше изчакал на
същата онази поляна, на която преди толкова много години беше праз
нувал Еньов ден. Спомни си как тогава Ирис беше избрана за Еньова
буля. Не можеше да определи колко време беше минало оттогава, но му
се струваше, че това е било много отдавна, като че ли в друг живот.
Приближи къщата и тихо похлопа на дървената врата. Буря въртеше
опашка и с нея удряше по вратницата като по тъпан. Яне се опита да
надзърне над кирпичения дувар, за да види да не би да има някаква из
ненада или засада зад оградата. Не, в двора нямаше никого. Джамовете
на къщата бяха тъмни. Буря го последва. Яне с напрежение гледаше към
къщата и по специално към задната стая, в която трябваше да спи ста
рата вещерка. Там обаче нищо не се случваше. Буря продължаваше да
удря с опашката си. Какво ще прави, ако се окажеше, че Василка и де
цата вече не са тук? Как да разбере къде са? Нямаше начин да разбере
това. Така че той реши да продължи пътя си напред. Най-близкото мяс
то, в което имаше познати хора, беше Араповският манастир. Боляро-
вия хан също беше наблизо, той обаче реши да продължи към Станима-
ка и Бачкьой. Там щеше да търси Кара Тозю, Сотир и Теофилакт, а пос
ле може би и Диньо Циганара.
Докато мислеше всичко това, нещо вътре в къщата се раздвижи, а
след малко джамчето, точно там, където трябваше да спи Василка, свет
на. Скоро стопанката на къщата, увита в някакъв голям шал или в оде
ало, излезе на двора. В лявата си ръка тя носеше свещ, а с дланта на дяс

ната пазеше пламъка от случаен порив на вятъра.
- Кой е там? - попита Василка.
- Аз съм! Яне!
- Кой?
- Яне, баба Василке!
- Яне, ти ли си?
- Аз съм, отвори портата!
Жената се разбърза, а Яне се обърна и хвана Буря, за да не уплаши
старата жена, като скочи да й се радва в тъмното. А Буря беше толкова
наедряла, че можеше и да я повали на земята. Освен това вече беше вид
но, че Буря е бременна и в утробата си носи кученца от огромния черен
вълкодав - кангалът Шейтан. Така че Яне се страхуваше и за здравето
на кучката.
Жената го пусна вътре и искрено му се зарадва. Яне върза Буря до
вратата. Спомни си предния път, когато дойде тук пак с Буря. Тогава
другарката му беше ранена и едва оцеля.
- Момичетата тук ли са? - попита Яне.
- Да, спят в стаята! - каза Василка и посочи другата стая.
- Добре, тогава да бъдем тихи и внимателни!
След като направи знак на Буря да е тиха и да пази двора, Яне влезе
в стаята на Василка. Жената се приближи до него и го прегърна дълго,
като прекара сухата си ръка по косата му.
- Не мога да те позная, мойто момче! Много си отслабнал! Какво е
станало с теб?
- Нищо, бабо!
- Ще те нагостя и добре ще се погрижа за теб! Трябва да се храниш
по-добре! Виж каква върлина си станал! Трябва да се оядеш малко! Да
станеш по-арен!
- Добре! Добре!
После, въпреки че беше късно, Василка започна да му приготвя яде
не. Тя, разбира се, помисли и за Буря. Яне хапна, а после двамата сед
наха пред запаленото огнище. Душата му се отпусна и той се почувст
ва в безопасност. После обаче думите на старата жена го върнаха в ре
алността.
- Лошо живеем, сине! Тежко! - като каза това, тежка въздишка се от
рони от гърдите на старата жена. - Тежко живеем!
- Защо, какво е станало?
- Кара Мустафа - новият бей на Станимака, завзе цялата земя на
Шейтановите. Знаеш ли го? Оттогава тънем в мизерия. Имам чувство
то, че още по-голямо зло е намислил. Постоянно минава от тук и от ко
I ll том "Хайдут" 497 V глава "Козбунар "
ня си, отвисоко, изглежда двете момичета. Заграби земите им и мисля,

че скоро може да посегне и на тях, и да ги убие. Красавец е беят, но чер
на е душата му. Откакто взе земята, мори и хората. Настройва ги срещу
нас и така всички странят от нас. Държат се така, все едно сме прока-
жени и низвергнати. Никой не ни помага, всички ни отбягват и се пазят
някой да не ги види с нас. Беят иска да ни затрие с глад. Никаква земя
не ни остави. Живеем мизерно, синко!
- А кауците, те не ви ли помагат?
- Нищо не знам за тях. Кара Тозю си тръгна и повече нито го видях
ме, нито чухме за него!
Тежки, както се стори на Яне, обвинителни сълзи, се търкулнаха по
сбръчканите бузи на старата жена.
- Много се намъчих, сине! Къде отиде, какво стана, къде се запиля?! Ни
вест, ни кост от теб! Мислих, че си се затрил някъде по света! Къде беше?
Яне се почуди дали да каже на старата жена за това, което му се бе
ше случило. Тя и без това се беше напатила, дали да я "натовари" и той?
После реши, че тя така или иначе ще разбере и каза:
- Не можех да ти се обадя, бабо! Нито да ти пратя хабер! Бях заточен
в Диарбекир!
- Какво е това Диарбекир? Къде се намира Диарбекир?
- Някъде там, далеч в Анадола.
- Анадола, че то това е много далеко! Какво прави там?
- Нищо, бабо, държаха ме в кауш. Накараха ме да загубя свободата
си. Опитаха се да ме смачкат.
- Загубата не е наказание, а предизвикателство! Така Бог иска да ти
каже, че трябва да се бориш, когато ти е трудно! Когато си на ръба на
силата и вярата си, намери сили, стани и победи!
- Това смятам да направя! - каза Яне.
- Тъй ще е, сине, но преди това трябва да си починеш и хубаво да се
нахраниш, че там, в кауша, въобще не са те хранили! Виж, само кожа и
кости си станал!
После Яне разказа на старата жена за онова чувство, което за пръв
път му се беше появило в Диарбекир. Ако имаше някой, който да може
да му помогне и да му разкрие същността на новата му придобивка, то
ва беше точно Василка.
- Знам за какво ми говориш! Някога, в миналото, всички просветени
хора са го имали, а днес го имат само змейовете. Това е един от атрибу
тите на змея. Но за да можеш да го ползваш и да ти бъде полезно това
"чувство", трябва да можеш да го контролираш и да го "повикваш" все
ки път, когато поискаш или ти се наложи. Само така можеш да разбе
реш, че притежаваш истинско умение и ще се научиш да му се осланяш.
На изток има много факири и суфи, които цял живот се борят, за да

постигнат това усещане. Затова Буда - богът на който се молят, поняко
га го изобразяват с три очи, а едното е на челото му. Това си постигнал
ти. Както казват те, "отворил си третото си око".
- Нищо не разбирам! - каза Яне. - Толкова ли е известно това "чувство"?
- Не! То е голяма рядкост и много малко, само свети мъже, го притежават!
- Бабо, това нали не означава, че съм свят мъж? - Яне каза това на ше
га и очакваше старата жена също да се пошегува. Тя обаче изведнъж
стана сериозна, като че щеше да каже нещо много важно и държеше
Яне да осъзнае това.
- Защо? Точно това означава!
Яне разбра, че се е изложил. Явно жената искаше точно това да обяс
ни. Тя му беше казала няколко неща и досега беше познала за всяко от
тях. Беше познала, че е змей, че ще стане башпехливан, а сега явно ще
ше да се окаже, че е и свят мъж. Та той беше едва на 18 години. Макар
и ирепатил никак не можеше да си се представи като свят мъж. Свят
мъж - той си представяше някакъв мъдър, стар човек, с дълга бяла бра
да, така както ги изобразяват на иконите, може би дори поп.
Двамата продължиха да си говорят. Яне разкриваше душата си пред
старата вещерка. Тя внимателно го слушаше и разбра колко беше порас
нал той. Предният път, в който се бяха разделили, Яне беше още дете,
макар и башпехливан. а сега вече беше станал мъж. Може би имаше на
дежда за нея и децата! Яне сега й изглеждаше много по-голям и зрял.
Баба Василка се усмихна, когато чу, че Яне вече не държи да става велик.
Той каза:
- Животът, който водим, не е истински, той е мним! Ние живеем та
ка все едно, че ще сме вечно на тази земя, заблуждаваме се и придава
ме прекалено голямо внимание на нещата, които ни се случват! Докато
бях в затвора, аз разбрах това!
Когато я погледна, тя разбра колко много мъка има в душата му. Яне
наистина беше преживял много и беше научил много неща.
Така Яне реши и остана отначало уж само за седмица, но после хва
на студ, падна и сняг, и така остана цялата зима в Козбунар. Той беше
решил да отиде до Бачкьой и там да намери Кара Тозю или Сотир, а ако
не открие тях да намери Тсофилакт и да разбере какво става с кауците,
и защо не бяха помагали на жената е двете деца.
Преди Коледа Буря вече беше много наедряла. Няколко дни след ка
то плодът слезе надолу и изду корема й, тя роди. Роди само едно черно
като смъртта кученце. По всичко си личеше, че баща му е кангалът
Шейтан. Кучката се грижеше за малкото. Василка и Яне се грижеха за
нея. Най-трудно беше да запазят малкото кученце, което Божура и Ирис
Ill том "Хайдут 499 V глава "Козбупар
непрекъснато "нападаха". Каквото и да правеха, те непрекъснато мисле

ха само как да отидат в плевнята и там да си играят със сляпото още ку
ченце. Яне много им се караше. Той знаеше, че кученцето се нуждае от
спокойствие, а и се притесняваше, защото Буря беше станала особено
раздразнителна. Един ден, както си стоеше в стаята, чу Буря да лае ка
то обезумяла и да се хвърля срещу кирпичената стена, която отделяше
къщата от пътя. Василка и децата бяха на двора. Бабата трябваше да за
коли последното пиле, което беше останало в двора. След това четири
мата щяха да гладуват. Храната свършваше. Василка беше все по-при-
теснена. Яне също се чувстваше зле. От Диарбекир той се беше върнал
без пари. Василка беше пресметнала храната за нея и децата, но Яне не
беше предвиден, затова храната беше свършила по-бързо, отколкото
старицата беше предвидила. Не можеше да ходи на лов, защото беше
зима, а и той трябваше да се крие.
Яне гледаше през малкото заскрежено прозорче. В стаята беше мрач
но и цареше сумрак, макар навън да беше светло, и само топлите меки
отблясъци на огъня в огнището осветяваха помещението. Яне гледаше
белия сняг, момиченцата, които се гонеха в него и оставяха следи, и кър
вавата диря, която закланото пиле оставаше върху чистия сняг. Внима
нието му всъщност беше привлечено не толкова от скачащата с гърди
срещу стената Буря, а от това дали момичетата няма да се възползват и
да се намърдат в плевнята при Ураган. Така бяха нарекли малкия още
полукангал-полукаракачанка. Името беше хубаво, защото имаше връз
ка е името на майката. Освен това в него имаше "р" - звук, който всич
ки кучета различаваха най-добре. Яне знаеше, че е хубаво в името на
кучето да има "р", така то го различава по-добре и веднага реагира.
Името на Ураган беше измислено от баба Василка и така тя му стана
кръстница. Ураган растеше здрав и голям. Когато се нахранеше, коре
мът му толкова се издуваше, че всички се страхуваха да не се пръсне.
Освен това, в такъв момент, той безпомощно започваше да маха с къси
те си, но дебели лапи, които показваха колко голям и здрав ще стане, ка
то порасне. Това, че беше сам и че майка му хранеше само него, пома
гаше да расте бързо и да се променя с всеки изминал ден.
Та сега, когато Буря скачеше срещу стената, Яне погледна, за да види
дали калпазанките няма да се възползват от заетостта на бабата и да оти
дат да навестят Ураган. Но в този момент разбра откъде се беше появила
яростта на Буря. Над оградата видя главата на Кара Мустафа. Отначало не
го позна, но по шапката се сети, че е той. На главата си беят носеше кра
сив тюрбан, пищно украсен с пера. На Яне този тюрбан му се стори мал
ко неподходящ, защото времето беше твърде студено, но явно Кара Мус
тафа беше готов да страда, за да изглежда добре. Суетният мъж ходеше с
гордо вдигната глава и е втренчен поглед гледаше старата жена и двете де
ца. Те бяха спрели да играят и като омагьосани наблюдаваха движещата
се над оградата глава. Дали двете деца осъзнаваха какво беше направил
турчинът с тях? Дали предчувстваха какво още иска да направи?
Яне гледаше Василка, децата и движещата се глава и се изпълни е
гняв. Сега разбра за какво говореше Василка.
Кара Мустафа, който той познаваше от толкова време, въобще не се
беше променил. Всъщност Яне си даде сметка, че не го беше виждал са
мо от три години. Заточеничесгвото му в Диарбекир му се беше стори
ло цяла вечност. След него той се чувстваше толкова променен. Чувст
ваше се стар и много уморен. Не се чувстваше кой знае колко мъдър, но
беше някак много по-опитен. През главата му бяха минали толкова мно
го неща, че вече нищо не го учудваше. Беше загубил възможността да
се радва. Дългата самота и взирането в смъртта го бяха променили. Яне
вече не беше същият. Не минаваше ден без да си спомни за Диарбекир.
Като че ли там беше оставил част от душата си. Някаква част от него,
като че ли копнееше да се върне там. Там беше оставил някаква част от
себе си, без която не беше завършен. Яне не знаеше каква, но все по-
често си даваше сметка, че се замисля за дядо Личо, за Герджика и до
ри за Махмуд.
Той беше толкова променен, а Кара Мустафа си беше същият. През
неговата глава сигурно не беше минала и малка част от това, което се
беше случило с Яне. Сега българинът разбра, че не времето, а това, ко
ето ти се случва, определя живота ти и възрастта ти. Много пъти беше
чувал поговорката: "Не питай старило, а питай патило!", но чак сега я
разбра. Онзи красив и напет пехливан сега изглеждаше като истински
ага. Яне знаеше защо е така. Василка му беше казала, че освен земята
на Шейтаните, Кара Мустафа беше завзел и цялата земя на затрилия се
някъде Али ага, който бил приятел с бащата на момичетата - чорбаджи
Георги Шейтана. Така доскорошният прост пехливан беше станал един
от най-богатите мъже в Империята. Освен Станимашко, което му беше
поверено от султана, Кара Мустафа беше успял да присъедини към зе
мята си огромните имоти на Шейтаните и на Али ага.
Яне гледаше гордо изправената глава на Кара Мустафа и всичко в не
го му се струваше смешно и някак натруфено. В жестовете на агата има
ше някакво театралничене. Той не разбираше това. Мъжът трябва да се
държи сериозно и да тежи на мястото си, а не да бъде шут. Той трябваше
да бъде или господар и владетел, или воин, или шут, но не всичко накуп.
На това го беше учил дядо му. Болярови бяха воини. Те бяха мрачни и се
риозни и не обичаха пехливаните, които се труфеха като пауни или пра
веха жестове като жени. На това учеха всички деца от рода на Болярови-
Ill том "Хайдут 501 V глава "Козбунар
те. "Трябва да има граница между мъжете и жените, така както трябва да
има граница между шута и господаря!" Може би затова Кара Мустафа не
се харесваше на Яне. Той не отричаше качествата му като пехливан. Тур
чинът безспорно беше много талантлив борец, но Яне осъзнаваше, че не
говата слабост е именно в поведението му, в показността, суетата и лип
сата на дълбочина. Това бяха слабостите на Кара Мустафа и той паради-
раше с тях. Сега Яне разбра колко прав е бил дядо му.
Докато гледаше главата на турския велможа, си представяше всяка
извивка на тялото му, всеки негов мускул. Яне запомняше в тялото си,
като че ли с душата си, всеки човек, с когото се беше борил. Не напраз
но монголците казваха, че когато двама души се борят, не само телата
им, а и душите им се преплитат. Сега тялото и същността на Кара Мус
тафа изникнаха пред него. Заедно с това се появи мисълта, че може би
именно Кара Мустафа е бил човекът от Истанбул, който го беше обре
къл на заточение. Кръвта му кипна и се качи в главата му. Яне стисна
пръчката, която държеше в ръка. От едно дърво си беше направил тън
ка, права, дървена сопа, нещо подобно на бастун и я въртеше все едно
е меч. Скоро щеше да отиде при Диньо, който трябваше вече да е изко
вал за него меч от ятагана на Кара Мустафа. Яне искаше да си припом
ни всичко, което беше видял от онези двама мъже в Едирне, преди тол
кова много време. Беше опитал да накара Божура и Ирис да му помагат,
но децата бързо се разсейваха, губеха интерес и на него му беше много
трудно да ги накара да му помогнат сериозно. Василка вече беше мно
го стара и също не можеше да му бъде от полза.
Сега Яне го гледаше и изпита желание да изскочи на двора и да даде
урок на мъжа, ограбил двете момичета. Беше готов само с тояжката в
ръце да се изправи пред него. После обаче се сети, че ако Кара Муста
фа го е пратил на заточение, можеше да е разбрал за бягството му и се
га да минава да провери дали Яне не се е прибрал. Ако беше така, гой
трябваше да спре и да се опита да влезе. Как щеше да стане това, Яне
не знаеше. Буря се беше запенила и нямаше да пусне турчина жив в дво
ра на къщата. Българинът се прикри и се доближи до джама, за да мо
же да вижда по-добре. Очакваше да види какво ще се случи, но нищо
не стана. Кара Мустафа, без да пророни и думичка, яздейки коня си, от
мина надолу. Яне си отдъхна. Скоро Василка се прибра в къщата. Тя бе
ше бясна и цялата трепереше.
- Видя ли го как ни заплашва? Пусто да опустее!
- Видях го! Нещо каза ли ти?
- Не, само ни изгледа - докато говореше, старата жена изля горещата
вода от менчето, което стоеше над огъня. Вдигна се пара, а вещерката
пусна пилето в горещата вода. Там пусна и главата. Яне гледаше как
гребенът и цялата глава загубиха червения си цвят и избледняха, а око

то загуби яснотата си. Той се уплаши, че старата жена ще се попари, за-
щото видя как тя, без да добави и капчица студена вода, бръкна със су
хите си кокаливи ръце при пилето. Явно водата я опари, защого само за
миг се дръпна, но след това отново бръкна в менчето и започна да ску
бе перата. Когато свърши, пилето беше попарено и оскубано. Яне пое
пилето от нея и на паралията, с един нож, много сръчно го изкорми. Ва
силка вече беше сложила две менчета над огъня. Старата жена реши как
да го разпредели. То не беше голямо и особено след като го изкорми, на
Яне се стори още по-малко. Главата и няколко мръвки, като шията и
краката, щяха да станат на пилешка супа. Другите мръвки бяха сложе
ни да заврат. Една част от тях щяха да станат на лучена яхния, а други
те щяха да бъдат запазени за по-късно. Така това пиле щеше да изхра
ни четиримата поне десетина дни и като че ли Василка беше малко по-
спокойна. Яне гледаше как жената белеше и режеше на ситно лук за ях
нията и от очите му потекоха сълзи. Той се усмихна. Беше преживял
много неща, от очите му не се беше отделила и сълза, а сега плачеше. В
този момент чу детски рев от двора. Вратата се отвори и там застана
Ирис. Забрадката й беше паднала някъде и гя плачеше.
- Бабо, бабооо! - проплака тя и избърса сопола от нослето си. - Пък
Божура не ми дава кученцето!
Яне скочи на крака. Това, че беше видял Кара Мустафа, а после и гот
венето, го беше накарало за миг да забрави за двете деца и кученцето.
Излезе на двора. Видя Божура, която стоеше на място, а Буря се върте
ше около нея, като че ли си играеше. Тя беше висока колкото нея, но
много по-тежка.
- Божуро, веднага пусни кученцето! - строго каза Яне.
Момичето бръкна в пазвата и извади малката скимтяща топчица. Яне
виждаше, че Буря няма намерение да наранява момичето, но все пак се
притесняваше. Беше виждал как кучката убива хора и прекършва врата
им с едно стискане на здравите си челюсти, не искаше даже да си по
мисля, че нещо лошо може да се случи на момичетата. Скара се на Бо
жура. Не пропусна възможността да се скара и на Ирис. Забрани им да
влизат в плевнята и последван от Буря отиде да върне черната скимтя
ща топчица в топлата слама. Кученцето едва ли осъзнаваше какво ста
ва. То все още беше със залепнали оченца. Така слепичко, то се ориен
тираше само по миризмата. Постави Ураган в сламата. Буря го следва
ше. Струваше му се, че през цялото време чувства нейната благодар
ност. Като грижлива майка, със завидна точност, голямата кучка почис
ти козинката на Ураган. Така тя премахваше миризмата от хора по мал
кото си. След това се сви и внимателно легна върху кученцето. Без да го
Ill том "Хайдут 503 Vглава "Козбунар"
натиска, тя го скри под себе си, за да го брани и в същото време да го

топли. Яне наблюдаваше милата гледка. Спомни си как и къде беше на
мерил Буря, а сега тя вече беше майка.
Яне излезе и отиде да се скара още веднъж на момичетата. Вместо
това обаче Ирис го чакаше с разплаканите си големи очи. Когато го ви
дя, тя се втурна към него и го прегърна. Тъй като беше много по-ниска,
прегърна само крака му.
- Яне! Яне! - извика тя, като че ли не го беше виждала от много вре
ме. Той гледаше русата й косичка и най-красивите очи на света, събра
ли в себе си всички цветове на дъгата. Знаеше каква хитруша е малка
та. но я остави, за да види какво ще поиска.
- Бате Яне, аз те обичам! Като порасна ще се ожениш ли за мен? Ти
си най-добрият човек на света!
Яне безпомощен погледна към Василка. Старата жена му направи
жест да не се поддава на "лисичите" номера на детето, а на нея й се ска
ра. Божура гледаше тъжно всичко това. Яне забеляза тъгата й, но не се
сети какво да й каже и как да я успокои. А и какво щеше да си помисли
Василка: "Отърва се от едната, отиде при другата!"
Празниците се нижеха един след друг - Никулден, Бъдни вечер, Ко
леда, Стефановден, Нова година, Василовден, Иордановден, Ивановден,
Антоновден, Атанасовден... Зимата започна бавно да се изнизва.
Постепенно Яне беше възвърнал старата си форма. Той се упражнява
ше, но сам му беше много трудно. Сети се за зимите, които беше прекарал
със своя приятел, в сърцето на планината. Искаше да отиде да види Диньо
и да вземе меча. Беше му поставил важна задача и очакваше вече да я е из
пълнил. Зимата беше люта и Яне не посмя да пусне нито един гълъб, от
малкото, които бяха останали при Василка. Искаше лично да отиде и да се
убеди какво става със Сотир и Кара Тозю. При първа възможност щеше да
тръгне да се види и е Циганара, а по пътя щеше да мине и през Бачкьой.
Чак после щеше да отиде да види близките си в Боляровия хан, за които
беше мислил толкова много, докато беше лежал в Диарбекир. Може ли да
е толкова близо и да не отиде да ги види? Това щеше да бъде втората ра
бота, която щеше да направи при пукването на пролетта.
Все по-често, както си седеше, Яне си повтаряше текста на "Кесиджи
китаб". Някога беше смятал, че като излезе от кауша веднага ще запише
текста, който беше измислил. Ето, сега беше на свобода, но нещата ве
че не му се струваха такива, каквито ги беше мислил в Диарбекир. Се
га се замисляше как да запише думите. На какъв език? Дали владееше
достатъчно добре езика, за да може недвусмислено да предаде значени
ето на думите? Щеше ли да се справи сам? Откъде да вземе мастило и
листи? Как да го оформи - като свитък или като книга?
Тези мисли не му даваха мира. Чак сега разбра, че нещата съвсем ня
ма да са толкова лесни, колкото му се бяха стрували в Анадола. Той сто
еше и понякога по цели дни и нощи мислеше. Дали да не отиде в Истан
бул? Знаеше, че там има много преписвани и хора вещи в оформянето на
документи, книги и трактати*. Яне беше чувал, че освен огромния брой
писари в Истанбул се намира и специална канцелария на миниатюристи,
които изпълняват поръчките най-вече на падишаха. Защото китабът, ос
вен да бъде написан, трябваше да бъде илюстриран и украсен. Това си
гурно нямаше да е лесно, нито евтино. Колко ли щяха да искат султанс
ките миниатюристи и дали въобще щяха да искат да го нарисуват? Това
щеше да означава да прочетат текста. Яне не искаше друг освен него да
чете текста на китаба. Това беше тайна! Той искаше да запази в тайна и
трите трактата, които беше решил да напише.
После се замисли как да направи всичко това. Сети се, че познава
един човек, който можеше да свърши цялата тази работа. Да, приятелят
му Инокентий, който се намираше съвсем близо - в Араповската обител,
беше станал презвитер и проигумен на манастира. Той можеше да на
пише и илюстрира сам книгата му. Освен това Инокентий вече беше
правил това. Яне си спомни книгата за "Ето".
Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Инокен
тий ще свърши тази работа - ще я изпише и ще я изографиса. Прияте
лят му се намираше близо и нямаше да му се налага да ходи чак до Ис
танбул и да рискува да го хванат. Инокентий беше сериозен човек, ще
ше да запази в тайна написаното. Имаше на разположение и пергамен
ти, и мастило, и бои, и четки. Освен това разполагаше с време. Той си
гурно също щеше да поиска пари, но едва ли колкото писарите и мини-
атюристите от столицата на падишаха. Тази мисъл го зарадва и той до
волно потри ръце. Искаше снегът да се стопи колкото се може по-ско
ро, за да тръгне да върши задачите си. Скоро ги натисна гладът. Зимата
беше люта и макар към края си, студът скова селото и не можеше да се
излезе от него. Пътник не беше минавал от есента и пътищата за окол
ните села бяха непроходими. Кара Мустафа повече не се мярна. Той си
гурно беше отишъл в Истанбул или Едирне, за да е по-близо до султа
на и велможите. Много от бейовете и пашите правеха така, зимата пре
карваха в Истанбул, за да са по-близо до Дивана и султана и да се отър
кат във висшето общество, както и да се похвалят с придобивките си.
Зимата около Босфора беше мека и макар и нездравословна те бяха го
тови да търпят. Когато станеше пролет, всички се пръсваха и бягаха към
*По различни данни по това време в Истанбул има около 14 000 преписвана. Огромно
число на грамотни и пишещи. Някои от тях, освен да пишат и преписват, изпълнявали
и консултантски, адвокатски и преводачески функции.
Ill том "Хайдут 505 V глава "Козбунар "
провинциалните си имения. Кара Мустафа сигурно също беше избрал

да прекара зимата в Истанбул. Той можеше да бъде доволен с това, че
беше отнел земята на Шейтаните и Али ага. Така той беше станал един
от най-богатите бейове и земевладелци в европейската част на Импери
ята. И хубава беше земята му в равното и плодородно тракийско поле,
а държеше и Станимашкия санджак, и имаше и планина в земята му.
Млад, красив и силен беше и сигурно се радваше на живота в Истанбул.
Все още беше ерген и сигурно се наслаждаваше на прелестите на най-
големия град, който предлагаше и най-много изкушения.
Тук, в къщата в Козбунар, Яне нямаше никакви оръжия, затова си
направи ортома. Малко по малко започна да върти тежкото оръжие и да
възвръща силата си. Отначало силите му бяха малко и само след някол
ко движения ръката му безсилно висваше, но с времето все по-дълго
въртеше тежкото кесиджийско оръжие. Нямаше смисъл да се крие от
Василка. Тя знаеше, че е кесиджия, а децата едва ли разбираха какво
прави. Въоръжи се, защото не искаше да е неподготвен. Освен това с
настъпването на пролетта трябваше да тръгне на път.
Гладът беше голям. Яне знаеше къде се намира пещерата със съкрови
щето, но не знаеше как щеше в този сняг да стигне до там, а и как щеше
да нагази в леденото езеро. Ами ако студът е сковал езерото, как ще пов
дигне камъка с нишана? А Велковата дупка беше пазена от снежната пла
нина. Така че той трябваше да се примири. Изпекоха и изядоха всички гъ
лъби, освен един. На Яне му беше тъжно за умните животни, които годи
ни наред бяха обучавани и бяха служили предано, но сега те трябваше да
помогнат за последен път в живота си и послужиха за храна на изгладне
лите хора. Василка все по-често правеше хляб с трици, вместо с брашно.
Той беше безвкусен и дереше бузките на малките момичета. Яне вижда
ше, че те едва преглъщат и нищо не казваха, но гой се чувстваше виновен.
- Някой ден ще се изкупя, ще ви заведа на панаира и за всяка ще има
шекерена ябълка, топла пита и печено месо! Ще ви купя петмез да яде-
те на корем!
Василка се грижеше добре за децата. Нейните хитрини нямаха край
и Яне искрено й се възхищаваше.
Една вечер отново всички стояха до огнището и гледаха парата, коя
то се издигаше над менчето, окачено над огъня.
- Бабо, бабо, какво ще ядем? - питаха децата, а гладните им очи ис
каха да преминат през желязото и да видят какво е сложено в менчето
да ври. Дали беше кокошка?
Яне и Василка не казваха на момичетата, че това, което ядат, не е ко
кошка, а гълъбчета. Момичетата обичаха да си играят, да хранят и да го
нят красивите птици.
Друг път старата жена казваше:

- Искате ли да ви направя гозба от камъчета?
- От камъчета? - момичетата бяха изумени. Те не можеха да разберат
какво точно говори баба им, но искаха да разберат. - Какво да правим?
Какво да правим? - като птичета чуруликаха момичетата и пърхаха с ръ
чичките си, като с крилца.
- Отидете и донесете по едно камъче от двора!
Момичетата веднага хукваха и започваха да ровят, като малки кокош-
чици, из снега на двора. После се състезаваха коя ще намери по-хубаво
камъче. Яне ги слушаше как се карат и заканват и се смееше. Понякога
отиваше до джама и ги гледаше. Децата приемаха всичко много сериоз
но. Ако Божура намереше камъче, а Ирис не можеше, често се пролива
ха и сълзи. Скоро двете нахълтваха в стаята и донасяха студенина от
вън. Василка не харесваше как са измити камъчетата и ги изпращаше
навън пак да ги измият. Момичетата отново се втурваха. През това вре
ме старата жена нарязваше лук, слагаше един картоф да ври и зачаква-
ше. След малко момичетата отново се появяваха, носейки камъчетата
си. Василка ги оставаше сами да ги поставят във врящата вода. Менче
то обаче беше високо над огъня и те не можеха да видят, че тя вече е
сложила в него разни неща. Така децата вярваха, че гозбата е въгре в ка
мъчетата и че те я изпускат, докато се варят в менчето. След това тя пак
ги изпращаше, а през това време слагаше гълъбчето в менчето. Слага
ше и малко олио. Така момичетата тичаха три-четири пъти навън и все
ки път Василка им измисляше различни задачи.
Когато децата съвсем се уморяха и носеха и последното си камъче,
супичката вече беше готова за ядене. Когато най-после пуснеха и пос
ледното камъче в менчето, баба Василка се правеше, че произнася ня
какви заклинания, въртеше очи и така най-после сваляше гозбата от
огъня. Момичетата ахваха. Те наистина вярваха, че Василка с магия е
направила гозбата и че техните камъчета са били много важни.
После те помагаха на старата жена да извадят камъчетата и така гоз
бата беше готова за ядене. Децата се опитваха да видят дали в камъче
то има останала храна. Тс самите бяха опитвали да сготвят гозба от ка
мъчета, но все не успяваха и се опитваха да разберат дали в камъчетата
бе причината. После жената караше момичетата да излязат и да изхвър
лят камъчетата навън.
- Бабо, защо да изхвърляме камъчетата, нека ги запазим за следващия
път?! - каза Ирис.
Малката хитруша, колко умничка беше! Това, разбира се, не зарадва
Василка и тя каза:
- Хвърлете ги, за да могат да се нахранят и животинките, които жи
I ll том "Хайдут 507 Vглава "Козбунар”
веят под снега! Нали и те имат малки рожбички, които приличат на вас!
Момичетата тичаха и всяка се опитваше да хвърли колкото се може
по-далеч своето камъче и да запомни къде е, за да може следващият път,
когато баба Василка реши да им готви гозба с камъчета, да го намери
по-бързо.
Така момичетата се заиграваха, уморяваха се и смятаха, че наистина
участват в готвенето. Освен това така те бяха толкова заети, че нямаха
време да мрънкат, че са гладни.
Въпреки лошата и оскъдна храна, Ирис и Божура се източиха види
мо. Само за една зима от деца те се превърнаха в момичета. Яне гледа
ше крачетата на Ирис - те бяха слабички и придаваха странен вид на мо
мичето. Бедрата и прасците й бяха по тънки от коленете й.
Най-накрая пролетта дойде. Всъщност още не беше настъпила изця
ло, но Яне вече не издържаше. Той много искаше да отиде до Диньо и
да види как е станал мечът. Искаше по-скоро да хване в ръце личното
си оръжие и да го развърти. По пътя щеше да мине през Бачкьой и се
надяваше да получи отговори на всички въпроси. Още никой от кауци-
те не знаеше, че Яне е жив и че е в България. Той се чудеше как ли ще
се зарадват мъжете, като видят своя войвода. Яне тръпнеше от вълнение
и тази сутрин стана още по тъмно. Облече се. Старата жена го беше усе
тила и беше станала преди него. Сега тя му помагаше.
- Пеша ли ще пътуваш?
- Да! Ще се маскирам като просяк. Така никой няма да ме спре.
- А някакъв нож, нещо друго като оръжие няма ли да вземеш?
- Аз съм се въоръжил! - каза Яне и вдигна една сопа, която беше взел
в ръка. Той беше решил да вземе тази сопа. С нея хем щеше да се под
пира, хем щеше да се пази. Яне много добре си спомняше техниките с
бойна сопа, които беше упражнявал заедно с дякона Инокентий.
Може би, защото беше упражнявал много оръжия, само като хвана
соната, всичко си припомни. Освен това на лявата китка беше закачил
клупа на ортомата, но не искаше да я показва на Василка. Освен това
старата жена можеше да се досети какво беше решил. А той беше ре
шил преди да посети Бачкьой и Диньо, така и така щеше да мине през
Станимака, да посети Кара Мустафа. Предният път беше простил на
бея, но сега смяташе да не му прощава. Щеше да убие всеки, който по
сегне на имането и земята на Шейтанови, както и на момичетата. Той
трябваше да продължи делото на Велко и Вълчан. Трябваше да купува
имоти и така скоро цялата българска земя да бъде в ръцете му. Тъй ка
то Кара Мустафа беше обединил имотите на Шейтанови и Али, това бе
ше земята около Хаджи Елиз махала, а от султана му беше дадено Ста-
нимашко. Така в ръцете му беше всичко от Филибе до Хаскьой и от Та-
тар Пазарджик до Ахъчелеби. Яне беше решил да го убие и да си върне

земята. Това щеше да бъде началото на България. Кара Мустафа не зас
лужаваше никаква пощада. Яне си спомни как беше минал покрай ду
вара на Козбунар и ръката му стисна сопата. Той щеше да го убие, за-
щото беше сигурен, че точно той и Кая са причината за неговото зато
чение. Тези двамата трябваше да си платят за това, че го бяха накарали
да преживее всичко това. Най-малкото те бяха отнели башпехливанска-
та му титла и то по един толкова безчестен начин.
Яне беше решил как да действа. Макар да беше още рано, той реши
да предупреди старата жена.
- Ако се забавя много, ти отиди и започни да копаеш и обработваш
Пъшкавица! Засей я!
- Но, как, Пъшкавица ни я взе Кара Мустафа?! Неговите пазванти ще
ме убият, ако ме видят!
- Ти не се притеснявай, а отиди и я засей! Аз ще се погрижа за оста
налото!
- Ами ние нямаме пари, нито жито за сеене!
- Вземи назаем, аз ще ти донеса пари!
Яне беше сигурен, че старата жена се сеща откъде той ще вземе ал
тъни, но какво можеше да му каже. Сега той беше главна опора и нас
ледник на Шейтанови. Момичетата без чужда помощ не можеха да от-
чуваг такова имане и толкова земя. Някой ден те щяха да се задомят и
да приемат други фамилии, с което щяха да отстъпят земята и богатст
вата, завещани им още от дядо им. Баба Василка знаеше, че така ще ста
не. Така и трябваше да бъде. Не беше по силите на жени да бранят тол
кова много земя и злато. Не беше възможно те да изпълнят мисията, за
вещана им от дядо им и бащите им. Те сигурно дори нямаше да разбе
рат за това.
Яне тръгна пеша по пътя за Станимака. Вървеше бавно и внимател
но, защото беше студено и се придвижваше много трудно. Не можеше
много да бърза, а и пътят все още не беше напълно разчистен, а там, къ-
дето беше разледено, се беше разкаляло. Когато стигна до разклона за
Арапово и видя манастира, Яне се зачуди дали да не се отбие при при
ятеля си Инокенгий. Сега обаче нямаше време, а и още не беше готов
да постави задачата на приятеля си. Трябваше му още време. Първо
трябваше да отметне важните задачи, да вземе злато и алтъни ог пеще
рите и след това щеше да мисли за трактата за кесиджиите. Продължи
по пътя. Скоро зад един хълм видя отклонението от пътя, което може
ше да го отведе първо до Избеглий, а после и до Боляровия хан. Яне се
замисли за семейството си. Искаше да разбере какво става с тях. Дока-
то беше в Диарбекир, толкова пъти се беше сещал за тях и съжаляваше,
I ll том "Хайдут " 509 Vглава "Козбунар"
че не ги бе видял, а ето сега пак ставаше така. От толкова много години

не ги беше виждал. Дали не го смятаха вече за мъртъв?
Продължи пътя си напред. Приближаваше към Родопа и като че ли
гърдите му се разширяваха и предчувстваха кристалния въздух. Чак
към обед влезе в Станимака. Първо мина през крайните махали, които
се наричаха Ципрохори. Името беше гръцко, но Яне не видя в тези бед
ни крайни махали други освен българи. Те бяха бедни и безимотни, яв
но пришълци от съседните села.
Краката му бяха много уморени, а освен това беше премръзнал. Доб
ре че беше взел решение да не продължава нагоре към Бачкьой. Иначе,
ако искаше, до здрачаване щеше да се добере до селото, което беше на
горе по течението на река Чая.
Беше решил да остане тук, в Станимака, докато не открие господаря
на града - Кара Мустафа и не го положи мъртъв. Щеше да остане, дори
ако това му отнемеше няколко дни. След това щеше да продължи към
Бачкьой, за да свърши работата си.
Яне беше решил отначало да се информира за това къде се намира Ка
ра Мустафа. Не искаше турският бей да разбере, че някой се интересува
от него. Затова вместо да търси някого от приближените му, той реши да
постъпи като кесиджия. Какво по-добро място за научаване на новините
от кафенето?! Но тъй като се интересуваше от бея, той трябваше да оти
де в някое по-централно кафене, да седне и само да послуша. Така и ста
на. След като излезе от покрайнините, той навлезе в наистина гръцката
махала на Станимака, която се казваше Амбеликос. Тук нямаше кафене
та, защото за гърците пиенето на кафе още не беше станало толкова по
пулярно. Модата на кафенетата идваше от столицата на падишаха и най-
голям град на света - Истанбул. Яне продължи да навлиза в града. Мина
през малка българска махала, която беше изградена около Черквата на
прислужниците. Продължи да се движи покрай реката, все нагоре, и ско
ро навлезе в турска махала, която се казваше Кюмюрджъ. От престоите
си в Едирне Стамбул и от дългото си пътешествие през цял Анадол, Яне
и
се беше научил доста добре да говори на турски. Беше облечен като про
сяк, по-скоро като истанбулски просяк, отколкото като българин. Освен
това на главата си беше навил чалма, която беше толкова стара, избеляла
и прокъсана, че никой не можеше да предположи какъв е истинският й
цвят. Който и да погледнеше невзрачния прокъсан човек, не би познал, че
той е българин. Българите, колкото и да бяха бедни, се опитваха да ходят
винаги чисти и да крият кръпките си. Яне приличаше на градски бедняк.
Приличаше на кюрд, защото още беше облечен с техните дрехи, но едва
ли тук, в Станимака, някой знаеше как изглеждат кюрдите. Сигурно го
вземаха за някакъв скитащ бедняк, когото вятърът е отвял дотук.
Яне намери единственото кафене в Кюмюрджъ махала. То беше голя

мо и въпреки обедното време беше пълно е хора. Времето беше хладно и
навън нямаше насядали хора, но пък вътре беше топло, задимено и за
душно. Силна миризма на врящо топло кафе, тютюн, топло вино и пот го
"удари" в носа. Яне влезе и поздрави по турски. Огкакто беше влязъл в
града, той беше кесиджия. Чувстваше се като дебнещо хищно животно.
Бдителността му беше изключителна, каквото видеше, веднага го запом
няше, забелязваше и най-малките подробности. Мислеше бързо и бавно
то движение му беше много полезно. Ако някой го наблюдаваше, едва ли
можеше да познае, колко внимателен е и колко бързо работи главата му в
този момент. Без да се озърта и да обръща глава, той виждаше всичко на
около. Слухът му се беше изострил като на диво животно в гората. Чува
ше и най-малките шумове, и най-далечните и приглушени гласове. Слу
шаше и се опитваше да свърже всичко, което чуеше. Опитваше се да раз
бере всичко, което хората говореха. Той беше станал истински кесиджия.
Това беше състоянието на кесиджия и сега той го беше постигнал. Чувс
тваше се толкова добре. Сигурен, като хищник в овча кожа. Това състоя
ние много му харесваше. От цялото това напрежение и концентрация в
него отново се появи онова чувство, което за пръв път беше изпитал в
Диарбекир. Сега той се чувстваше защитен и сигурен. Беше като някол
ко човека в един. Всяко сетиво в него се беше изострило до крайност.
Може би това беше начинът да постигне това магическо умение.
Яне се сети за думите на Василка, която преди много време му беше
казала: "Ти си змей!" Той се усмихна и тихо, едва чуто, каза на себе си:
- Ти си змей!
В това състояние Яне премина през целия град. В гова състояние
влезе и в кафенето. Кафеджията дойде при него и той си поръча кафе,
което дойде веднага. Велможите на султана го бяха научили да пие от
ароматната напитка. Яне беше открил, че всеки път, след като изпиеше
една чашка кафе, сетивата му се изостряха. Какво ли щеше да стане се
га? Той и без това се намираше в такова състояние. Седеше най-спокой
но, кафеджията му беше подал малък филджан - специална малка пор
целанова чашка за кафе, е дебели стени и малка кръгла дръжчица, в ко
ято не можеше да вкара и единия си пръст. И така я държеше, с палеца
и показалеца, като с щипци. Чашката беше с такава форма и толкова де
бела, че задържаше кафето топло, много дълго време. Турците, а и ара
бите, най-много от всичко обичаха мохабета. А за да стане добър моха-
бет, трябва търпение и напитката дълго време да остане топла, за да не
бързаш да свършиш разговора, да не отделяш мисълта си от мохабета и
да я насочваш към напитката. Филджанът, който Яне държеше, беше
прекрасен за мохабет. Той веднага разбра това и остана много доволен,
I ll том "Xaudvm 511 V глава "Козбунар
защото така, на едно кафе, можеше да остане достатъчно дълго време и

да върши работата си. Освен това, щом кафенето имаше такива фил-
джани, това означаваше, че хората, които го посещават, имат вкус към
мохабета, стоят достатъчно дълго и са спокойни и словоохотливи. Фил-
джанът казваше: "Тук идват хора, които правят мохабет! Хора с вкус и
търпение, които обръщат внимание на детайлите!" Яне беше попаднал
точно където трябваше. Щом тук идваха мохабетчии, те щяха да гово
рят за политика и за градските дела, а не само за личните си проблеми.
Не можеше да не споменат и бея, така че той седна, бавно отпи от шер-
бетлията кайве и се заслуша в гласовете наоколо. Изглеждаше отпуснат,
почти заспал и наслаждаващ се на топлината и кафето, но всъщност чу
ваше и чувстваше всичко, което ставаше около него. Той беше като лег
нала котка пред прага на бедна къща. Гладна, изглеждаща спяща и от
пусната, но готова във всеки момент да скочи и да прави път на някой,
които излиза или влиза. Котка легнала пред вратата! Сети се за това, ко
ето Велко му беше казал веднъж: "Почивай като котка пред вратата!"
Това означаваше, че никога не бива да се отпускаш. Дори насън да сле
диш нещата, които стават около теб. Да си отпуснат и да изглеждаш
небрежен, но да бъдеш винаги нащрек. Да спиш тихо и леко и да чувс
тваш и най-малката опасност. Това да се прави на задрямал имаше още
предимства. Така можеше да не се включва в разговорите, никой не го
разпитваше и закачаше и той можеше по-спокойно да подслушва.
Наложи му се доста да послуша за най-различни неща. Хората говоре
ха за работата си, за комшийски кахъри, сещаха се за различни хора, ня
кои от които живели преди време. Въобще разговорите между различни
те хора вървяха в най-различни посоки. Понякога някой влизаше в кафе
нето, изтупваше дрехите си от ситния дъжд, после вежливо поздравява
ше и решаваше на кой миндер да седне. Някои от хората, които влизаха,
бяха очаквани, защото от насядалите мъже някой им помахваше и ги ка
неше да седнат при него. Различните групи говореха за различни неща.
Яне се заслушваше ту в един, ту в друг разговор. Той научи много неща,
но всички бяха все за различни хора и нищо не му вършеше работа. Раз
говорите се въртяха все около хора и неща, които не го интересуваха.
Времето навън не беше хубаво. Над небето се бяха скупчили облаци и
оставяха впечатлението, че всичко навън е под похлупак. Все едно светът
навън беше една голяма стая, а кафенето беше витрина, на която те стояха.
Яне гледаше навън, а въздухът му се струваше гъст и тежък и като че
ли натискаше гърдите му. В тази ситуация имаше нещо много познато.
Сега, откакто ръмеше, към останалите миризми в кафето се прибави
още една. Тя беше по-слаба от тази на кафето, но натрапчива и Яне я
чувстваше през цялото време. Това беше миризмата на мокър шаяк.
Чак привечер, когато кафенето се изпълни до краен предел и вътре

стана претъпкано и шумно, мохабетите започнаха да се въртят около
политиката. Яне чакаше точно това. Хората, в малката кафеджийница,
станаха толкова много, че вече му беше трудно да се вслушва в разгово
рите. Всеки говореше и като че ли се опитваше да надвика останалите.
Някои от мъжете, които идваха, бяха пили вино или ракия, защото му
беше трудно да разбира ломотенето им. Те сигурно се отбиваха в кафе-
джийницата след като бяха посетили някоя кръчма или механа.
Не мина много време и "заекът изскочи от друг храст", не от този, от
който Яне очакваше. Изведнъж разговорът започна да се върти около
предстоящите тази пролет борби в местността "Четиридесетте извора".
Хората спореха кой от пехливаните ще победи. Скоро Яне разбра, че ед
но яко набито момче, което седеше в кафеджийницата, е местният пех
ливан, който ще участва в борбите. Повечето хора спореха кой ще се из
прави пред него. Мъжете тупаха момчето зад врата и всеки бързаше да
му даде наставления, като че ли всеки от тях беше пехливан. От любо
питство Яне се заслуша какво му казват. В повечето случаи това бяха
глупости, момчето явно осъзнаваше това, но вежливо навеждаше глава
и благодареше на всеки.
Всичко това го накара да си спомни за дядо му, баща му и Боляровия
хан. Какво ли правеха те сега?
Разговорът продължи и скоро хората започнаха да говорят за Кая и
Кара Мустафа. Яне се "наточи", но за съжаление разбра, че Кара Муста-
фа наистина е прекарал зимата в Истанбул. Всички обаче очакваха да се
появи за борбите и да бъде почетен гост. Ето къде щеше да го види. То
зи път на турския пехливан нямаше да му се размине. Сега той можеше
да продължи да върши работата си, а после да се върне. След като нау
чи това, което му трябваше, Яне излезе навън. Дъждецът все така ръме-
ше. Не знаеше какво да прави. Станимака беше градът с най-много чер
кви и кервансараи. Тук беше мястото, откъдето тръгваха керваните за
Бяло море, Едирне, Истанбул, Тракия и България. Навсякъде из града
можеше да се видят кервани от коне, мулета, магарета и катери* камили.
Яне нямаше пари за гостилница или да пренощува в някой кервансарай,
затова реши да продължи пътя си към Бачкьой. Вече беше тъмно и по
пътищата извън селата и градовете не можеше да се срещнат пътници.
Той трябваше да навлезе в планината, където със сигурност имаше бан
дити. Яне не искаше да се среща с бандити, но в този район трябваше да
действат неговите кауци, така че не рискуваше много.
Яне се загърна в дрехата си така, че дъждът да не мокри ризата му,
хвана стабилно дървената тояга и тръгна. Когато и последните къщи от
*катер - определен брой камили, които се движат в керван
Ill том "Хайдут" 513 V глава "Козбунар
Станимака останаха зад гърба му, пое по пътя, който вървеше покрай
реката. Яне свали чалмата, която вече се беше напоила и беше тежка, и
постави на главата си каука. Въпреки мрака и дъжда, той се чувстваше
много добре. Колко дълго беше копнял да се върне тук. Планината го
посрещна и като че ли го прегърна. Спомни си за безкрайните дни в Ди-
арбекир. Никога не беше мислил, че отново ще е тук. Сълзите се стича
ха по бузите му и се сливаха с капките дъжд. Каукът го пазеше по-доб-
ре от дъжда. Яне вървеше бавно, защото облаците скриваха луната и
звездите. Дъждът правеше нощта още по-тъмна. Сигурно в този дъжд и
разбойниците нямаше да излязат.
Пристигна в Бачкьой на развиделяване. Все още беше тъмно и само
над рида, който гледаше към Клувията, беше започнало да просветва.
Дъждът все още валеше, все така тихо. Пътят беше разкалян. Пресече
селото, като внимаваше някой да не го види. Премина въжения мост и
застана до къщата, в която сега трябваше да живее Сотир Манолов. Яне
потропа на вратата и напрегнато зачака. Времето беше наистина необи
чайно за посрещане на гости. Въобще не знаеше какво е положението в
къщата и дали Сотир все още живее в нея. Докато чакаше, Яне тревож
но се оглеждаше. Той не искаше комшиите да го видят, но и не знаеше
какво да очаква да види зад портата. Скоро чу шум отвътре. Мина дос
та време преди портата да се отвори. Няколко пъти Яне трябваше да си
каже името, преди човекът отвътре да се убеди, че е той. Оказа се, че се
га в къщата живее само Сотир. Двете момчета са прегърнаха.
- Какво стана с теб, войводо? - промълви домакинът. - Мислехме те
за умрял!
- Аз бях почти умрял - каза Яне. - Къде е Кара Тозю? Защо не сте се
грижили за баба Василка и за децата на Георги чорбаджи в Козбунар?
- Кара Тозю замина. Отначало тръгна с Буря да те търси. После чух
ме, че останал в Анадола, а после, че е в Гръцко. Тръгна да те търси,
преди две лета беше горе-долу. А аз не знам нищо за Козбунар. Виждал
съм баба Василка два-три пъти, но нищо друго не знам.
Яне слушаше и картината му се изясняваше. Ето как Буря беше
отишла до Диарбекир. Сигурно Кара Тозю го беше проследил и там, до
мътните талази на река Тигър, когато срещна Буря, Кара Тозю също е
бил някъде съвсем наблизо.
- А къде е Теофилакт? Събирала ли се е дружината на кауците?
- Не, войводо! Всеки се е свил в черупката си! Не знаем какво стана.
Ти и Кара Тозю се запиляхте нанякъде, никой нищо не ни каза.
- Сега ти ще отидеш да кажеш на Теофилакт, че на Гергьовден ще се
събираме на Велковата дупка. Да дойде!
- Сега е още тъмно, войводо, а и вали!
Яне погледна момчето. Макар че бяха на едни години, то изглежда

ше по-малко от него. Животът в Диарбекир беше придал на Яне няка
къв опушен вид и той се беше превърнал в твърд млад мъж.
Веднага разбра, че няма смисъл да се бърза, нито да изпраща Сотир
в дъжда и в този мрак да си троши краката нагоре по баира.
- Добре тогава. Сега ще полегнем да си починем, че съм премръзнал,
а когато премине дъждът, ще отидеш! Сега ми дай някакви сухи дрехи!
- Имам някакви останали от баща ми.
- Дай ги!
На Яне му направи впечатление, че Сотир върши всичко сам и чев
ръстата му майка не му помага.
- Къде е леля Станка, да не се е поболяла нещо или е отишла някъде?
- Така е, войводо, поболя се и умря, преди година време беше.
Яне свали каука си и се прекръсти. Сега разбра защо и Сотир не беше
мръднал от Бачкьой, сигурно се беше грижил за болната си майка, а после е
скърбял за нея. Колко много жени бяха умрели в този дом в последно време.
- Добра жена беше! - каза Яне.
- Добра жена беше! - съгласи се Сотир.
Дъждът и лошото време продължиха три дни и три нощи. Яне си по
чина добре и се стопли. А на втория ден, въпреки дъжда, отиде до Бач-
ковския манастир, там се прекръсти пред иконата на Светата Майка
Троеручица и се помоли. Поблагодари и на Свети Георги, който беше
светец, бранещ воините от техния род, че го е отървал от зандана, че го
е пазил и че отново е тук. След като произнесе каушката молитва, Яне
се закле, че в памет и като благодарност за подкрепата и закрилата на
светеца, някой ден, в родното си място, ще му издигне параклис. Парак
лис в чест на Свети Георги.
След третия ден дъждът намаля, не спря съвсем, но вече можеше да
продължи пътуването си. Имаше много време, така че нямаше защо да
бърза. Каза на Сотир, че ще се срещнат всички на Велковата дупка до
Шейтанкьой. Освен Теофилакт, младото момче трябваше да отиде да
предупреди и братята Шибил и Шабан Али, и Кольо Майтапа. Кауците
си бяха все тия. Всъщност Яне не знаеше дали другарите му ще са съг
ласни все още да бъдат хайдути.
Така, след като остави Сотир да свърши всичко това, Яне продължи
нагоре към сърцето на Родопа, към Ахъчелебийско и към Петково - се
лото, в което ковач беше приятелят му Диньо Циганара.
Вървеше бавно и не бързаше. Когато мина покрай къщата, в която бяха
прекарали цяла зима с Айше и Велко, в долния кат на която бяха закопани
костите на турците, той се поспря и я погледа. Пред очите му се появиха
картини от онова време, а сега то му се стори толкова отдавна минало.
Въпреки късния сахат, продължи пътя си към ковашката хижа на

Диньо Циганара. Диньо беше безкрайно щастлив да види отново прия
теля си. Тук остана няколко дни. Оръжието, което бяха нарекли меч и
което беше копие на персийските меджове, беше готово. То беше изко
вано от качествената стомана на стария ятаган на Кара Мустафа, който
със сигурност беше великолепно оръжие, изковано от стар дамаски
майстор. Така Яне държеше в ръцете си изключително качествено и
ценно оръжие, изковано специално за него, от едноръкия му приятел. А
Диньо беше вложил цялото си майсторство при изковаването му. Той го
беше накатал хиляди пъти. Яне хвана ръкохватката на меча и той легна
в ръката му. Това беше неговото оръжие и Яне веднага го усети.
- Докато правех ръкохватката, си спомнях твоята ръка - каза Диньо. -
Представях си, че сме в ръкостискане. Така колкото пъти хванеш меча,
толкова пъти той ще ти казва: "Здравей! Готов съм!"
Освен ръкохватката на меча, ефесът също беше изключително кра
сив и ажурен. Той беше изкован и приличаше на тънки клонки и лис-
тенца, които красяха и предпазваха ръката на държащия го. Острието
беше най-красивото и ценно нещо в меча. Всъщност то беше и най-важ
но. То беше излъскано до блясък. Като го видя за пръв път, отблясъкът
на слънцето в него го заслепи. Макар да беше лъскаво и изключително
гладко, отдолу се виждаха слоевете на накатаната дамаска стомана.
Приличаше на камък или скала, така изглеждаше отстрани, но това ка
то че ли се намираше в дълбочина, скрито под лъскавината и гладкост-
та на повърхността. Яне го пипна и помилва, а острието му се стори
гладко, като стъкло. Все едно острието на меча беше залято с горещо
стъкло, което го беше обвило. Яне го галеше и не можеше да спре.
Изведнъж, за да демонстрира качествата на острието, изковано от не
го, Диньо хвана оръжието за върха и силно го огъна. Яне се притесни
да не би да го счупи или да остане така. Притесни се "стъкленото" ост
рие да не би да се разчупи или поне горният слой. Когато го пусна оба
че, с чист метален звук, острието се изправи и зае предишната си фор
ма. Звукът беше толкова чист, че прозвуча като камбана.
През следващите дни, та чак до Гергьовден, Яне остана при Диньо.
Двамата ковяха най-различни неща. Яне беше щастлив да помага на ед
норъкия си приятел. През свободното време той въртеше меча. Двама
та се упражняваха със сопи, подобни на мечове, освен това се и бореха.
Всеки път, когато развъртеше меча, Яне усещаше огромен прилив на си
ли. За да укрепи силата си, Яне понякога въртеше и ортомата.
Ден преди Гергьовден той тръгна към Велковата дупка. Когато прис
тигна там, за негова почуда, никой не го чакаше. Яне влезе в пещерата
и щеше да ахне. Там, където преди имаше купчина със злато и всякак
ви скъпоценности, сега нямаше нищо. Яне застана точно там, където

беше купчината със съкровища, и зарит в ситните камъни намери само
един алтън. Един алтън, това беше останало от огромното съкровище,
трупано от Велко войвода. Яне стисна златната пара между пръстите си
и тя се огъна. Истински алтън, от чисто злато, а не като онези фалши
вите, които бяха наводнили Империята и които се сечаха обикновено
във Венеция. Истинските алтъни, сечени с лика и тугра* на падишаха
струваха 120 акчета, а фалшивите, които също имаха злато, но много
по-малко, можеше да смениш най-много за 90 акчета.
Един алтън, това беше цяло съкровище. Той още се чудеше как бяха
оцелели през тази зима. Имаше дни, в които беше гладувал, за да могат
децата да се хранят добре. Един алтън и то истински, с него можеше да
купи 120 пресни самуна хляб и едно цяло малаче. Това беше една пета
от муле и една десета от хубав кон, 10 големи делви с най-хубавото ви
но. С един алтън свободно можеш да стигнеш до Едирне, а с два - до
Стамбул. Това са три чаши от красив, качествен китайски порцелан и то
с чинийки, в които да се поставят, изрисувани в синя боя. Един алтън бе
ше четвърт ятаган или една нощ с най-хубавите гювендии на Едирне или
Истанбул. Това беше един алтън. Яне го стисна и го прибра в силяха си.
Къде беше отишло съкровището, трупано от Вълчан войвода, а по-
късно и от сина му Велко войвода? Какво се беше случило? Яне беше
наследникът и пазителят на цялото това съкровище. То му принадлеже
ше. Кой беше посмял да го пипне или по-лошо, може би да го открад
не? В най-добрия случай Кара Тозю го беше преместил някъде. Дано
наистина бе така. Ако не, Яне щеше да преследва златото и да отмъсти
на този, които си беше позволил да го пипне. Къде беше заминал Кара
Тозю? На гурбет в Гърция? Едва ли. Защо никой от кауците не се поя
ви? Другите можеха да не искат вече, но поне Сотир щеше да дойде. Къ
де беше Сотир, защо се бавеше?
Всички тези въпроси и мисли се въртяха в главата му, като не му поз
воляваха да мисли и да прецени ситуацията спокойно. Той се притесня
ваше от предателство, затова не излезе и не запали огън пред пещерата,
а остана в нея и зачака. В малката пещера имаше огнище, но си личеше,
че отдавна не е използвано. Той напали огън в огнището и зачака, като
гледаше към входа на пещерата. Тук беше като в капан.
Чак привечер, когато навън започна да се стъмнява и Яне разтрево
жен излезе няколко пъти, на входа се появи Сотир. Той също беше плах
и много се учуди, когато видя, че съкровището го няма.
- Какво е станало, Яне войводо? Ти ли премести имането?
*тугра - калиграфско изписване на името на султана с арабски букви. Използва се ка
то подпис и печат.
Ill том "Xaitdvm " 517 V глава "Козбунар"
- Не! Когато дойдох, имането го нямаше. Ти не знаеш ли нещо?

Сотир поклати глава.
- Защо толкова много закъсня, водиш ли другите?
- Не ги водя, защото нямах време да ги известя.
- Какво се случи? Разполагаше с доста време.
- Лоши работи се случиха, войводо. След като ти тръгна нагоре към
планината, аз отидох да известя Теофилакт. Старецът отново се беше
отделил и живееше в скалния манастир на Клувията. Стигнах там, но го
намерих заклан.
- Заклан?! Кой е направил такова нещо?
- Не знам. Беше ранна утрин, а кръвта му още беше топла и не се бе
ше съсирила. Помислих, че са турци и реших да ги подиря, но тогава
някой ме издебна и ме удари с нещо зад врата. Така и се свестих след
много време. Още ме боли главата, а вратът ми е схванат и не мога да
се обръщам.
- Ти успя ли да видиш този, който те нападна и който е убил Теофилакт?
- Хората говорят, че сигурно са турци, но на мен не ми се вярва. За
що ще им е на турците да убиват поп и то бесен поп? Не знам, а може
и турци да са.
- Какво стана с тялото на Теофилакт?
- Вчера го погребахме.
- Ех, мамицата им! Ех, верицата им! - Яне за пръв път изпсува, но да
же не забеляза това.
Яне се опита да помисли и да разбере какво става, но нищо не може
ше да измисли. Всички тези неща бяха лоши поличби. Кауците ги няма
ше, без него те се бяха разбили. Кара Тозю - човекът, който трябваше да
го замести, се беше запилял нанякъде, а останалите се бяха изпокрили.
Какво да прави? Съкровището го нямаше. И в този момент дочу пляска
не на криле. Двамата със Сотир стояха до отвора на Велковата дупка и
затова го чуха. Те излязоха навън и го видяха - красив бял гълъб. Сърце
то на Яне трепна. Би могъл да се закълне, че това е последният гълъб,
който беше останал в Козбунар. Василка му пращаше хабер. Всичко бе
ше толкова лошо, че едва ли можеше да има по-лошо, затова надежда се
появи в Яне. Старата жена му пишеше нещо хубаво. Сигурно Кара Тозю
се беше появил или пък нещо друго. Той посегна с ръка нагоре, а краси
вата птица кацна на пръста му. С треперещи от вълнение пръсти Яне от
вори медната халкичка, взе малката навита бележка и я отви. Опита да
прочете, но не успя, защото вече беше станало доста сумрачно.
- Дръж гълъба! - каза това на Сотир и му подаде птицата. - Може да
трябва да върна съобщението веднага.
Той взе малката бележчица и отиде до огнището в малката пещера.
Там я разгърна и прочете: "Връщай се! Нещастие! Веднага!"

Какво се беше случило? Защо Василка му беше изпратила това съоб
щение? Нямаше смисъл да остават повече тук. Яне каза на Сотир, че
трябва да тръгнат веднага към Козбунар. Може би щеше да има нужда
от помощ и Сотир щеше да му свърши хубава работа.
Двамата бяха без коне и така поеха направо през балкана, към равни
ната и Козбунар. Не минаха през Бачкьой и Станимака, защото така щя
ха да обиколят много и да се забавят. Двамата бързаха. Яне вече беше
минавал по този път и сега той не му се стори особено променен.
След два дни двамата пътници наближиха селото, в което живееха
двете деца и старата жена. Когато минаха покрай разклоните за Боляро-
вия хан и Араповския манастир, той погледна и помисли, че за пореден
път трябва да отложи да ги посети. Сега трябваше да бърза! Трябваше
да разбере какво толкова спешно се беше случило в Козбунар. Когато
свършеше, щеше да се върне в Арапово, да седне и да продиктува на
Инокентий целия "Кесиджи китаб" и всичко, което е в главата му. При
ятелят му щеше да го запише, а после и да го илюстрира е красивите си
гравюри. Той помнеше с каква страст монахът рисуваше демони и чу
довища от преизподняга. Как ли щеше да илюстрира първата и единст
вена книга писана за кесиджиите?
Когато наближиха съвсем селото на Шейтаните, Яне се сети, че
всичко това можеше да е капан, затова изчакаха вечерта. При падането
на мрака той, придружаван отдалеч от Сотир, се приближи към къщата.
Изчака така притаен до стената. Мислеше да остане известно време та
ка и отначало да подслуша, а после да се покатери и да огледа двора.
Ако вътре имаше мъже или хора, които да го причакват, той щеше да
чуе гласовете им. Това обаче не стана. Докато стоеше клекнал в основа
та на кирпичения дувар, дочу скимтене от другата страна. После чу лай
и скимтене. Буря го беше надушила и сега се радваше. Той много доб
ре познаваше как се радва кучката му и не можеше да сбърка с нищо
друго звуците, които издава. Освен дебелия глас на Буря, скоро към не
го се присъедини и смешното тънко гласче на Ураган. Като слушаше
тънкото гласче на кученцето, Яне не можеше да не се усмихне. Явно от
съвсем малък Ураган беше надарен със смелост, подобна на тази на
майка му и баща му, и от него щеше да излезе хубаво куче.
Яне беше разкрит. Скоро откъм къщата се дочу шум и гласът на Ва
силка попита:
- Кой е там?
По всичко си личеше, че няма засада. Сега трябваше по най-бързия
и тих начин да влязат вътре.
- Бабо, аз съм Яне!
III том "Хайдут" 519 V глава "Козбунар
- Яне, ти ли си? - последните думи, на старата жена, прозвучаха като

въпрос, но по всичко си личеше, че тя го е познала. Той направи жест
на Сотир да се приближи към него и двамата отидоха до вратата, за да
влязат вътре. Вратата още не се беше отворила и Яне чуваше как жена
та мести дървените резета, когато дочу приглушено хлипане и плач. Ва
силка плачеше. Дали все пак не беше попаднал в капан? Дали зад гър
ба на старата жена не стояха турци? Чу обаче скимтенето на Буря и
смешното ръмжене на Ураган. Как щеше да си поиграе с малкото кучен
це. То сигурно съвсем скоро беше проходило и сега беше в онази въз
раст, в която прилича на играчка и е най-забавно.
Последното дървено резе падна и старата жена, с мокри от сълзите
бузи, се хвърли на врата на войводата. Макар да беше мрак, Яне бутна
старата жена, за да влязат в двора. Отначало нищо не разбираше от ду
мите на Василка, но разбра, че нещо лошо се беше случило.
- Яне, Яне, затриха ги! В земята черна да потънат, дано! Затриха ги
белите ми гълъбчета! Отидоха! Почерниха мъ!...
Жената продължаваше да нарежда, като за умряло.
- Какво е станало? Ха, седни!
Яне беше подхванал Василка и я придържаше изцяло, а жената, от-
както го видя, съвсем беше премаляла. Докато я водеше към къщата,
той направи знак на Сотир да залости вратата, а сам се скара на Буря,
която ръмжеше приятеля му. Когато минаха покрай джама на момиче
тата, Яне се опита да успокои жената, поне да не събудят децата, но тя
само още по-неудържимо заплака.
Мина доста време преди старата жена да се успокои и Яне да разбе
ре какво се беше случило. Един ден двете момичета излезли да берат
цветя, за да вият венци. Както бяха излезли, така и не се бяха прибрали.
Хора видели турци да ги отвличат. Като чу това, Яне подскочи. Турци
бяха отвлекли двете деца, за които се грижеше и които трябваше да бра
ни! Не можеше да повярва на ушите си!
- Кои са били? Знае ли се кои са били?
- Били са няколко с коне!
Двамата мъже бяха изминали голямо разстояние, откакго бяха полу
чили гълъба. Бяха се спуснали от планината, та чак до равнината. Сега
обаче нямаше време за губене. И без това бяха доста закъснели. Какво
да прави? Трябваше веднага да тръгне! Похитителите имаха коне и си
гурно вече бяха далеч пред тях. Кой знае къде бяха отвели децата, пък и
за какво ли им бяха! Та те бяха още деца и за харем не ставаха! И тога
ва Яне разбра. Най-вероятно беше това да е дело на Кара Мустафа. Това
беше най-сигурният начин да си присвои землището на баща им. Щеше
да грабне двете деца, да ги вкара в харема си, пък макар и малки, и пое-
ле да претендира съвсем законно за земята им и да твърди, че я е полу

чил като зестра. Ако беше Кара Мустафа, едва ли би ги отвел в Стани-
мака, защото, ако децата бяха там, веднага щеше да се разбере, а тъй ка
то Козбунар беше наблизо, сигурно щеше да има хора, които да се застъ
пят за тях. Ако беше Кара Мустафа, той щеше да отведе децата към Ис
танбул. Яне трябваше да тръгне веднага натам. Трябваше да намери кон
и да настигне бея, още преди да е влезнал в големия град, където може
ше да загуби следите му. Как да постъпи, откъде да вземе коне? Трябва
ше и малко да починат. Освен това в себе си имаше само една пара.
Макар да му вреше отвътре, Яне седна на ниското трикрако столче и
остана така за известно време. Още когато се беше върнал от Диарбе-
кир, беше попитал Василка за китабите и картите на съкровищата на
Вълчан. Тя му беше казала, че са скрити у нея. Сега той ги поиска. До-
колкото си спомняше, там имаше описана една кесиджийска къща, пос
троена в Истанбул, точно копие на кесиджийските къщи близнаци. Ве
че беше решил как ще стигне до Истанбул, а там, в подземията на къ
щата, щеше да търси алтъни или имане.
- Баба Василке, трябват ми плановете и китабите! Дай ми ги!
Жената ги поведе към двора. Беше ги заровила в делва. Сотир не зна
еше какво става, но явно беше нещо лошо. Той изпълняваше всичко, ко
ето Яне му казваше. Синът на Манол не беше като баща си, да иска да
изпъкне във всичко. Той беше много по-спокоен и кротък и можеше да
му бъде много добър приятел. Двамата мъже започнаха да копаят. Земя
та беше кална и много тежка. Копаенето беше мъчително, в дупката се
събираше вода, която разкапваше всичко. Най-накрая опряха в нещо.
Сотир се зарадва, но Яне знаеше, че това е първото гърне. Обикновено
в него се слагаше малко имане, за да може, ако някой го търси, да отк
рие малкото и да помисли, че го е намерил, а така голямото имане да ос
тане скрито отдолу. Яне помнеше тези хитрини, затова не се зарадва.
Единствената му надежда беше, че в горната делвичка може да има ал
тъни или акчета. Може ли през цялото време в двора да е имало сребро
или злато, а те да бяха гладували цяла зима? Оказа се, че Василка беше
изровила акчетата още напролет, така че делвата беше празна. Сотир се
разочарова, когато извади гърнето и видя, че е празно. Двамата продъл
жиха да копаят. Надолу земята беше по-суха и копането беше малко по-
леко. Когато стигнаха до истинската делва, и двамата вече бяха много
уморени. Извадиха китабите. Още малко време и щеше да съмне. Яне
беше решил как да се снабдят с коне. До зарана можеха малко да под
ремнат. Двамата легнаха в малките нарове на момичетата и заспаха. Яне
не спа добре. Сънува земя, огромна мръсна черна ръка, която сграбчва
децата и кръв, много кръв. Не спеше, а говореше насън. Той се беше
I ll том "Хайдут " 521 V глава "Козбунар
провалил. Велко му беше завещал да се грижи за имането, трупано от

две поколения Шейтани и кауци, а той не беше успял да го опази. Едно
то от най-големите иманета го нямаше. Не знаеше какво става със сък
ровището в пещерата "Дяволската дупка". Къщите на Шейтаните бяха
запалени и разрушени и от тях бяха останали само руини, така че и там
вече не можеше да се намери съкровище. Какво беше останало? Сега
надеждата му беше в кесиджийската къща в Истанбул. Ако отидеше до
"Дяволската дупка", това щеше да означава да се върне. Макар да не бе
ше много, все пак това щеше да го забави, а и беше опасно да преслед
ва бандити с дисаги, пълни със злато. Затова Яне реши да вземе злато
от истанбулската кесиджийска къща.
Старата жена ги събуди още в първи зори. Двамата станаха. Сотир из
глеждаше малко омърлушен, защото не знаеше какво се случва. Яне оба
че имаше план. Облече се. Закопча силяха си върху широкия си пояс. В
него втъкна меча, изкован от Диньо Циганара. Превърза на лявата си
китка ортомата, а картите и китабите на съкровищата втъкна в силяха.
Бръкна в едно от малките деленийца на силяха и извади алтъна, за да
провери дали е там. Сотир наблюдаваше всичко, което Яне правеше, и
оставаше все по-изумен. Повечето от нещата, които войводата правеше,
му бяха неясни. Той обаче искаше да бъде каук като баща си и много доб
ре знаеше, че това може да стане само докато е около Яне. Той беше бла
годарен на приятеля си и сега беше готов да го последва, пък макар и
към гибел. Скоро двамата мъже излязоха от къщата. Те се сбогуваха с
плачещата жена, която като че ли още повече се беше смалила. Яне зна
еше, че мъката убива, затова успокои Василка и я закле да го чака. Пре
ди да тръгне помисли дали да вземе Буря. Ураган беше все още малък и
имаше нужда от майка си, но пък той имаше нужда от куче. Никой, по-
добре от Буря, не можеше да проследи следата, оставена от похитители
те. Така Яне реши да вземе със себе си любимото си куче. Той върза син
джир на Буря и я поведе. Тя като че ли предчувстваше какво става и го
следваше с наведена глава. Иззад оградата се чу тънкият гласец на Ура
ган. Кутрето също усещаше, че го отделят от майка му и я викаше. Сър
цето на Яне се късаше, но животът на момичетата беше по-скъп от това,
което ставаше между Буря и Ураган. Той знаеше, че оставя Василка на
произвола на съдбата. Тя нямаше никакви пари, а и кученцето сигурно
щеше скоро да умре, оставено без майка си. Беше немислимо да вземат
Ураган със себе си, защото щеше много да ги бави, а и да ги издава.
Тримата скоро излязоха на пътя, който пресичаше Козбунар. Той
свързваше Станимака с Цариградския път и макар да не беше толкова
кратък, както този, който преминаваше покрай Боляровия хан, все пак
беше оживен. При всяка възможност Буря се обръщаше назад и тъжно
поглеждаше към Козбунар, откъдето я зовеше Ураган. Яне подканяше

кучката да последва следата на двете момичета, но отначало тя беше
толкова тъжна, че не го разбираше. Тримата се отбиха от пътя и легна
ха отстрани, скрити от свежата буйна трева. Това, което Яне беше ре-
шил, граничеше с безумие, но ситуацията беше такава, че не търпеше
нормални действия. Разбира се, ако имаше злато, например двадесет ал
тъна, той би купил два коня, с които да могат за стигнат до Истанбул,
но нямаше. Нямаше и време да отидат до "Дяволската дупка".
Тримата бяха легнали и наблюдаваха пътя, а слънцето ги напече и за
топли гърбовете им. Тъй като не беше спал добре и беше много уморен,
сег а очите му започнаха да се затварят. От лявата си страна чувстваше
Сотир, а отдясно беше легнала Буря. Беше му толкова спокойно. Ех, ако
сега момичетата си бяха тук и нищо не се беше случило, той щеше да
легне и да поспи! Щеше да спи цяла седмица! Очите му се затвориха.
Те бяха топли и копнееха за тъмнина. Въпреки че лежеше със затворе
ни очи, Яне не спеше. Дали съкровището в "Дяволската дупка” си беше
все още там? Дали и него някой не го беше отнесъл? Дали крадците на
имането не бяха Кая и Кара Мустафа, които се стремяха към него? Яне
продължи да мисли...
... "Дяволската дупка", ето защо се казваше така тази пещера. Още
преди той беше чувал за нея. Всички селяни смятаха, че е наречена та
ка, защото е тясна, топла и винаги тъмна. Вътре никога слънце не огря
ва, както в гъза на Дявола. Понякога, когато жените кълняха, а мъжете се
заплашваха взаимно, те се изпращаха в "Гъза на Дявола". Чака сега Яне
разбра, че пещерата не е кръстена нито на Дяволското пръскало, нито на
Дяволския задник, а със сигурност на Шейтаните. Всъщност тя означа
ваше "Пещерата на Шейтана", защото в нея Вълчан беше започнал да
крие съкровището си. До "Дяволската дупка" се намираше водопад, кой
то се наричаше "Дяволското пръскало". Каква беше връзката между во
допада и пещерата? Имаше ли някаква връзка между имената на двете?
Докато си мислеше това, изведнъж чу тропот. По пътя се движеше
някой. Яне отвори очи и ги видя. Те бяха няколко човека. Идваха от дъ
лъг път. Сигурно бяха ходили до Едирне или до Истанбул, а може би се
връщаха от поклонничество в Светите земи и затова бяха толкова умо
рени. Макар да беше сутрин, всички бяха навели глави и ходеха така,
все едно спяха. Каруцата беше пълна с багаж, а мъжете ходеха до нея.
В каруцата бяха впрегнати два коня, които влачеха тежкия багаж. Бяха
българи. Когато приближиха, Яне се убеди, че се връщат от хаджилък.
Дългото пътуване от Йерусалим до тук се беше отпечатало по лицата на
поклонниците. Въпреки че сигурно вече всички бяха станали хаджии,
те въобще не изглеждаха щастливи. Какво ли им се беше наложило да
Ill том "Хайдут " 523 V глава "Козбупар
видят по дългия път до там и обратно? Дори да не бяха получили духов

но посвещение, поне бяха видели много свят и народи и се бяха сблъс
кали с добрите и лошите страни на хората. Дори само това беше спо
могнало да се променят и да станат по-мъдри. Въпреки това те не знае
ха още какво ги чака. Яне изпита съжаление към тях. Бяха изминали
толкова пъг, а най-лошото нещо щеше да им се случи на прага на дома.
Те бяха тръгнали напети, облечени с новите си дрехи, а щяха да се вър
нат боси. Яне се поколеба само за миг дали да преведе плана си в из
пълнение. После обаче реши. Неговият живот и това, което му се случ
ваше, беше много по-важно от поклонничеството на тези хора. От това,
което щеше да направи, зависеше дали момичетата щяха да живеят, или
не. От това щеше да зависи дали той ще изпълни и продължи мисията,
която Вълчан и Велко му бяха завещали, или целият му живот щеше да
се провали. От това зависеше дори това, дали някой ден ще има Бълга
рия. Кое беше по-важно?
Без повече да мисли Яне изскочи на пътя. В дясната си ръка държе
ше извадения меч. "Стъкленото" блестящо острие хвърляше отблясъци
върху хората. На лявата си ръка той беше закачил ортомата.
- Бързо, конете! Бързо!
Буря го последва на мига. Сотир беше изостанал. Той нс знаеше как
во става и какъв е планът на Яне. Приятелят му може би беше задрямал,
докато бяха лежали на затоплената земя. Бившият войвода не му беше
казал нищо, защото знаеше, че праведният християнин Сотир ще отка
же да го последва и ще се опита да го спре. Така Яне го беше поставил
пред свършен факт. Сега той му викаше да разпрегне двата коня. Сотир
беше стъписан и мина време преди да направи това, което Яне искаше.
Докато приятелят му разпрягаше конете, с меча Яне заплашваше мъже
те, които сигурно не бяха чак толкова безобидни. Буря ръмжеше и по
казваше зъбите си на стъписаните поклонници. Не можеше хората да са
пресекли половината свят и да нямат оръжие, затова той трябваше да
бъде нащрек. Може би кучето ги стъписа повече от нападателите. Со
тир разпрегна конете, които също като стопаните си изглеждаха уморе
ни. Главите им бяха клюмнали. Личеше си, че освен че са уморени, то
ва са товарни коне, които цял живот са били впрягани и са теглили хо
мота, но никога не са яздени. С такива коне едва ли щяха да стигнат
арабските атове на похитителите. Тези коне бяха бавни и немощни. Ако
похитителите са били хора на Кара Мустафа, те щяха да яздят много
добри коне. Яне разбра всичко това, но нямаше избор. Сега трябваше да
бързат. Всяко забавяне можеше да направи така, че хората да се осъзна
ят и да излязат от вцепенението, в което бяха изпаднали. Можеше по пъ
тя да се зададат и други хора и тогава всичко щеше да стане много слож
но. Сотир водеше юздите на двата коня и се чудеше какво да ги прави.

Той все още не можеше да повярва, че участва в това, което се случва
ше. Винаги беше искал да стане каук, но не и да бъде хайдук и да напа
да невинни хора, като ги обира. Сотир беше тих и спокоен човек, добър
и милозлив, той и на мравката път сторваше, и сега се чувстваше мно
го зле, като отказваше да приеме това, което правеше. Яне видя конете,
които Сотир водеше към него. Те нямаха седла, а той знаеше колко мъ
чително ще е пътуването до Едирне и Истанбул, ако трябва да яздят ко
нете на голо. Затова отиде до каруцата, взе две черджета, сгъна ги и ги
постави върху гърбовете на конете. После яхна единия от тях и препус
на в посоката, от която се бяха задали поклонниците. Мина доста вре
ме преди да дочуе копитата на коня на приятеля си. Сотир го беше пос
ледвал. Яне беше сигурен, че приятелят му иска да говори с него и че
ще е много ядосан. Сега обаче нямаше време за това. Сега трябваше да
бързат. Похитителите бяха някъде пред тях и те трябваше да ги настиг
нат преди да влязат в Истанбул. Конете не бяха техни, затова Яне беше
решен да ги язди и пришпорва до смърт, но да настигне похитителите.
Буря тичаше отпред и като че ли им показваше пътя. Яне не знаеше да
ли кучето ги води по следа. На няколко пъти гой й подвикваше имена
та на двете момичета, но не беше сигурен дали тя го разбира.
Яздеха бързо, като обезумели. Не спираха пред нищо, ниго се заба
вяха. Яне спеше направо върху гърба на коня. Пяна изби по муцуните
на конете. Буря изостана. Сотир се чувстваше зле, защото язденето та
ка, без седла, много друсаше и беше мъчително. Не спираха пред нищо
и само на едно-две места, за да пийнат вода конете и Буря. Яне се стра
хуваше да не би животните да умрат от жажда и изтощение и само то
ва го възпираше. Не допусна Сотир да му каже нищо. Не искаше да спо
ри с приятеля си, нито да му обяснява.
Двамата яздеха през целия ден. Не спряха и през нощта. Трябваше да
бързат. Похитителите имаха два-три дни преднина. Единственото, кое
то направи, беше да намалят скоростта, защото животните изнемогваха.
На обяд на другия ден стигнаха разклона за Пашакьой и в този момент
в главата му се мярна налудничавата мисъл. Бимбелови щяха да му по
могнат! Само те можеха да му помогнат. За учудване на Сотир, Яне
кривна от пътя за Едирне и тръгна в друга посока. Той се опита да пре
дупреди войводата, но не успя да го достигне. Буря започна да вие, за
да покаже, че се отклоняват от следата. Чак сега Яне се убеди, че Буря
ги беше водила по следата на момичетата. Скоро двамата мъже и куче
то навлязоха в някакво село. Яне уверено водеше коня към мегдана. Той
много добре си спомняше цялото село и къщата на Вълко Бимбела.
Яне спря конете пред къщата на старейшината на рода Бимбелови и

веднага похлопа на вратата. Заповяда на Буря да седне и да мълчи. От
одеве огромното куче като че ли осъзнаваше, че са във вражеска тери
тория, постоянно лаеше, зъбеше се и се хвърляше към хората. Козината
на врата и гърба й беше настръхнала, като я правеше да изглежда още
по-голяма. Хубаво животно беше Буря и вярно. Яне се чувстваше мно
го по-сигурен с нея. Какво ли щеше да прави без нея?
Въпреки че не се бяха отклонявали никъде и веднага застанаха пред
портата на Вълко, Яне знаеше, че стопанинът на дома отдавна вече е
предупреден за идването му. Не можеше двамата конници и кучето да
навлязат до сърцето на рода на Бимбелови без знанието и одобрението
на старейшината. Портата се отвори и жените на дома го поканиха вът
ре, а после го отведоха на широкия дървен чардак. Яне направи знак на
Буря да остане при конете, но кучката стана и ги последва. Искаше да
се й скара, но не биваше пред Бимбелови да показва, че кучето му про
явява непокорност, затова преглътна и последва жените, които страхли
во се оглеждаха. Старият Бимбел сигурно го нямаше, защото седнал на
миндера ги посрещна Маринчо Бимбела - Страшния.
- Здравей, Маринчо ага! - вежливо поздрави Яне и се поклони с нис
ко темане.
- Добре си ни дошел, Яне ага!
Сотир беше изумен. Той много добре знаеше кой е Маринчо Бимбела
- Страшния. Мъжът беше известен хайдут и беше завзел дори територи
ите, по които преди това бяха обикаляли кауците. Легенди се носеха за
суровия нрав на Маринчо, когото не напразно бяха нарекли Страшния.
Сотир обаче не знаеше откъде Яне така добре познава Маринчо. Беше
чудно, че мъжът, който караше кръвта на всички да се смразява в жили
те им, се отнасяше толкова почтително към приятеля му.
- Нещастие, голямо нещастие се случи с мен, Маринчо ага! От село
то ми отвлякоха две деца, които са от вашия род и сега сме тръгнали да
си ги върнем!
Като чу това, Маринчо се изправи. Буря глухо изръмжа, сигурно
прие жеста на Марин като заплаха за Яне.
- Кои са тези деца и кой ги отвлече?
- Отвлече ги санджакбеят на Станимака - Кара Мустафа, а децата са
рожбите на Георги Шейтана - синът на Вълчан войвода!
Като чу името на Вълчан войвода, очите на Маринчо се разшириха.
Яне много добре знаеше, че Вълчан е от рода на Бимбеловите. Вежди
те на Маринчо се сключиха над челото му.
- Отвлекли са внучките на Вълчан войвода?! Не знаех за тях! Искаш
ли помощ?
- Искаме само малко да хапнем и коне! Искаме хубави коне, за да мо

же да ги стигнем!
Маринчо повика жените и скоро пред Яне и Сотир беше наредена па
ралия, отрупана с вкусна храна. Двамата не бяха спали от много време,
но бяха и много гладни, и се нахвърлиха върху храната.
- Ще ви дам най-добрите коне на Бимбелови! - каза Маринчо. - Ти
знаеш Звездица, нали?
- Знам я! - поклати глава Яне. Той си спомни великолепната кобила.
- Ще ти дам и най-добрия си жребец! Ще ти дам и двама от моите хо
ра да ти помагат!
Яне и Сотир продължаваха да ядат, а Марин се загледа в Буря.
- Много хубава и здрава кучка имаш, Яне ага!
- Да, хубава е и много пъти ме е спасявала от смърт! - отговори Яне
с пълна уста и продължи да яде.
- А умна ли е? Пораснала е от предния път.
- Умна е! Умна е! - ядно отговори гостът и се сети за това как беше
отказала да остане на пост пред вратата. Трябваше да не забрави да я
накаже, а на ум си каза: "По-скоро е хитра тя!"
От одеве кучето гледаше умолително към софрата и хранещите се
мъже. На тях двамата им беше неудобно да се хранят пред очите й. Тя
като че ли на всяка хапка ги укоряваше за това, че те ядат, а гя стои глад
на. Всичко това много ядоса Яне и той реши да й се скара. Кучетата
трябва да си знаят мястото. Тъй като говореха за нея, Яне я погледна и
видя как Буря, като някакъв помияр, го гледа тъжно и преглъща на су
хо. Ядоса се още повече. Не можеше някой от Болярови, и то пред Бим
белови, да се държи по-този начин! А как ли изглеждаше той? Марин
явно се забавляваше с поведението на Буря и му беше приятно, че ней
ното присъствие дразни Яне.
- Гладна е! - каза той и накара жените да донесат кокали. Бимбелови-
те кучета от одеве, усетили чуждото присъствие, бяха настръхнали и
цялото село беше подлудено от лая им. Жените донесоха кокали и Буря
се нахвърли върху тях. С огромните си зъби счупи една дебела кост, на
вярно от крак на теле и тя изпращя. Марин не се стърпя и изрази възхи
щението си.
- Много здраво куче! Много здрави зъби! Защо е увиснала отдолу,
Яне ага, да не е ставала майка наскоро?
- Аха!
- Има ли още кученца или всичките ви трябват?
- Не, роди се само едно - Яне се сети за Ураган и му стана тъжно. -
Сигурно вече е умряло, защото се наложи много рано да го "отбием".
- А може ли от другото кучило и на мен да ми дадете едно мъниче?
- Добре! - обеща Яне.

След като двамата се наядоха добре, те скочиха върху седлата на ко
нете и отново поеха на път. Хората на Бимбелови ги придружаваха. Со
тир разбра, че отбиването е било много полезно. Конят, който яздеше, се
наричаше Аракс и както твърдеше Маринчо беше взет от пашата на ени-
чарите - Явуз Чилик. Взет сигурно означаваше откраднат, иначе не мо
жеше да си обясни как такова великолепно животно беше попаднало в
ръцете на българите. Кобилата на Яне също беше великолепно животно.
На няколко пъти Яне мислеше дали да не поиска пари от Маринчо,
но гордостта му не го позволи. Това вече щеше да звучи като просия, а
той не можеше да се унижи в лицето на най-големите си противници.
Така и не поиска пари. Истанбул не беше далеч, някак все щяха да се
оправят до там.
Четиримата препускаха в галоп. Животните бяха отпочинали и като
че ли летяха. Вечерта минаха покрай Едирне. Яне настоя да не се отк
лоняват, а без забавяне да продължат към Истанбул. Бимбелови нямаха
нищо против. Сотир беше уморен до смърт, сърцето му заспиваше и
въпреки галопа на Аракс, на няколко пъти заспиваше и за малко да пад
не от седлото на коня. Следващите часове бяха като кошмар за него. С
последни сили се държеше за седлото и осъзнаваше, че и Яне е в него
вото положение, но това по никакъв начин не му помагаше. Приятелят
му беше като обезумял, със странен блясък в очите. Така може би изг
леждаха тези, които биват обсебени от демони или бесове. Яне беше
башпехливан и наистина беше надарен с голяма сила. Явно освен сила
та, борбата го беше научила и на това да търпи, да издържа и да устоя
ва на всякакви трудности. Сотир изпита възхищение от Яне, но точно
сега би предпочел приятелят му да беше като него и най-накрая да им
даде почивка.
До Истанбул пътят беше два-три дни, според това кой колко бърза и
как се придвижва, а те "летяха". Най-накрая бързането им беше възнаг
радено. Вече почти виждаха крепостните стени на султанската престол-
нина, когато ги видяха. Само ги зърнаха и те се скриха зад завоя. Кару
ца и ескорт! Можеше да са те, но можеше и да не са. Предчувствието му
подсказваше, че са те. Направи знак на мъжете да намалят ход.
- Те са пред нас! - каза той разпалено, като извади меча със "стъклено
то" острие. Дръпна и ортомата от лявата си китка. Направи знак на Буря
да мълчи. Кучката беше усетила, че ще предстои битка или беше надуши
ла миризмата на двете момичета, защого се зъбеше и заплашително огол
ваше големите си зъби. Бимбелови, без да чакат повече команда, извади
ха оръжията си и се приготвиха за битка. Сотир не беше сигурен, че хо
рата, които бяха видели отпред, са похитителите. Той се опасяваше да не
нападнат отново невинни хора, но откакто бяха тръгнали беше видял тол
кова странни неща, че се подчини и също извади ятагана си.
- За малко щяхме да ги изпуснем! - каза убедено Яне и се втурна нап
ред. Буря го последва като изстрелян куршум. Бимбелови не искаха да
останат по назад от башпехливанина от рода на Болярови, затова бяха
плътно зад него. Докато се усети, Сотир беше останал най-отзад. Дока-
то стигна до завоя, пред очите му се разкри картината на битка. Яне бе
ше скочил и беше повалил няколко от конниците, с нещо, което беше из
вадил от левия си ръкав. Това беше някакъв къс многожилен бич, който
като удареше, се чуваше глух тътен и човекът "отлиташе" от седлото.
Буря скачаше и хапеше конниците по краката. Тя плашеше конете на
турците и така помагаше на българите. Бимбеловите воини се бяха
спуснали и сечаха мъжете с ятаганите си. Въпреки това битката беше
неравностойна. Сотир още не беше успял да се приближи към биещите
се мъже, когато видя как Яне се надвеси над каруцата и грабна някакъв
вързоп. Чу се детски плач и Буря полудя. Тя скочи високо във въздуха и
повали един от конниците, като че ли той беше виновен за плача на де
тето. Свали го на земята и го захапа. Мъжът хъркаше и риташе безпо
мощно с крака.
- Назад! Назад! - крещеше Яне и държеше нещото увито в одеалото.
Бимбелови го последваха, а Буря остана да хапе падналия на земята
мъж. Това помогна на Сотир да види Кара Мустафа. Мъжът все още бе
ше стъписан, но гняв се беше изписал на лицето му. Турците бяха мно
го повече от тях. Те бяха въоръжени и готови за бой. Все пак бяха тръг
нали да отвличат. Четиримата мъже, всъщност тримата, защото Сотир
въобще не беше успял да се намеси в битката, бяха успели само благо
дарение на изненадата и помощта на Буря. Явно похитителите бяха на
малили своята бдителност щом бяха наближили стените на Истанбул.
Сигурно бяха сметнали мисията си за изпълнена. Сега те може би се
чувстваха излъгани, тъй като бяха изпуснали това, което вече смятаха,
че със сигурност държат в ръцете си. Буря остави гърчещия се в праха
мъж и последва останалите конници. Сотир разбра, че веднага трябва
да направи същото, но за миг закъсня. Докато обърне Аракс и потегли,
Кара Мустафа скочи срещу него и само с едно движение на ятагана си
посече лицето му. Пред очите на Сотир причерня. По-скоро почервеня.
Сотир изпусна поводите на коня и легна напред. Това го спаси от след
ващия замах на Кара Мустафа, а може би го спаси изключително краси
вият кон, който Кара Мустафа не искаше да нарани. Той искаше да за
пази великолепния вран ат. Това животно струваше цяло състояние. За
това не посмя отново да замахне към Сотир, и без това така го беше по
сякъл през лицето, че сигурно нямаше да оживее.
I ll том "Хайдут 529 Vглава "Козбунар"
Сотир се отпусна напред в несвяст, а Аракс, почувствал се свободен,

в галоп потегли, следвайки Яне и Бимбелови. Кара Мустафа гледаше
мощната широка задница на коня и не можеше да сдържи възхищение
то си. Не беше виждал такъв кон! Дори султанът, който беше ценител
на хубавите коне и кучета, нямаше такъв жребец. Сети се и за огромно
то куче. Кои бяха тези? Дали бяха бандити, които ги нападат случайно,
или нарочни преследвачи на групата им? После се сети, че същото това
куче го лаеше всеки път, когато минаваше покрай къщата на двете мо
мичета от Шейтановите в Козбунар. Вече беше сигурен, старата вещи
ца беше изпратила потеря след него.
Яне беше пришпорил Звездица и кобилата показа колко бърза може
да бъде. Скоро очакваше Аракс да ги настигне. Враният жребец не бе
ше по-бавен от най-добрия кон на Бимбелови. Това обаче не ставаше.
Все по-тревожно Яне се оглеждаше назад, за да види Буря и Аракс.
Трябваше да се отдалечат колкото се може по-бързо от мястото на напа
дението, за да са в безопасност. Похитителите със сигурност щяха да ги
последват, но не всички, а само една част от тях. Нямаше да посмеят да
ги нападнат, ако се отдалечат много от останалите. Дали Кара Мустафа
беше поразен? Той не беше успял да се докопа до омразния мъж, но бе
ше видял как Буря беше свалила някого от седлото. Той си спомни как
смелата му кучка лаеше Кара Мустафа, когато той минаваше покрай ду
вара в Козбунар. "Дано да го е свалила!" - мислеше си Яне. Така тя ще
ше да е "обезглавила" тези, които трябваше да ги преследват. Скоро от
зад се чу тропотът на тежки конски копита и Яне веднага позна Аракс.
Черният кон беше прекрасен и много едър, но сега като че ли нямаше
ездач на седлото му. Какво се беше случило със Сотир? Паднал ли бе
ше или беше посечен? Всъщност, ако беше паднал, може би също вече
не беше сред живите. Сега нямаше време да мисли за това и Яне про
дължи да пришпорва Звездица. Скоро обаче Аракс го изпревари и Яне
успя да види, че все пак Сотир беше там, макар и полегнал напред. При
ятелят му може би беше ранен, но щом имаше сили да се крепи на сед
лото, значи беше жив.
Друго беше най-важното нещо за него сега и то се намираше в ръце
те му. Той го беше грабнал от каруцата и още не беше имал време да го
огледа. Сега, докато препускаше, усещаше движението вътре в одеало
то. Когато бяха приближили каруцата, той се беше спуснал и беше ус
пял да вземе едното от одеалата, в които бяха завити момичетата. Яне
нямаше никакво съмнение, че е така. Сега го разгърна и видя момиче,
облечено в турски дрехи, със плоска зелена шапчица и зелен воал. Той
чувстваше движението и беше сигурен, че е взел нещо живо, но и разб
ра, че е взел само едно нещо. Така в най-добрия случай беше освободил
само едно от децата. Кое ли? Отмахна зеления тюл и видя кафявите, ме
ки и топли очички на Божура.
- Бате Яне! - проплака момичето. - Отвлякоха ни!
- Знам. Божуро. знам!
Той беше сигурен, че момичето се беше държало геройски и макар и
уплашено, все пак беше намерило сили в себе си да успокоява и да се
грижи за по-малката си сестра.
- Къде е Ирис? - бяха следващите й думи.
Освен надежда, в тях Яне долови и упрек.
- Ще я върна! - кратко отвърна той и знаеше, че ще стане точно така.
Можеше да стигне до края на света, пък и отвъд него. но щеше да вър
не Ирис. Ако не, това щеше да означава провал на целия му живот. Как
щеше да бъде хайдут и войвода, като не можеше да опази едно момиче,
като не можеше са осигури сигурност за близките си? Как ще създаде
България, като не може да създаде семейство? Сега неговото семейство
бяха Василка и двете момичета. Докато не ги събереше трите, нямаше
право да се нарече хайдут и наследник на Велко и Вълчан.
Спряха чак когато съвсем притъмня. Конете изнемогваха. Буря беше
толкова изморена, че ги настигна след доста време. Яне беше кривнал
от главния път и мъжете накладоха огън зад един хълм, обрасъл с гъс
та гора. Въпреки това Буря ги откри и се присъедини към тях. Тук ни
кой нямаше да ги забележи. Това, че се бяха отдалечили толкова много,
ги спасяваше от преследвачи, но със сигурност ги беше довело близо до
Едирне. Яне не се беше отказал. Беше спасил Божура, но сега мислеше
за Ирис. "Ех, ако беше имал още една свободна ръка, би грабнал и две
те момичета, но нямаше!" Всъщност той беше взел Божура с лявата ръ
ка, на която висеше ортомата. Дясната му ръка беше заета с меча. Той
искаше с меча, изкован от ятагана на Кара Мусгафа, да го положи мър
тъв. Пред очите му всичко се беше смесило, но най-много му пречеше
прахта. Ортомата беше доказала своята сила. Преди да стигне до кару
цата с момичетата, той беше ударил няколко пъти с нея и така си беше
проправил път, но мечът не му беше свършил добра работа. Правото
дълго острие беше добро за мушкане и той беше опитал да мушне ня
колко от конниците, но пък след това му беше трудно да продължи. Ос
вен това турците срещу него замахваха със своите ятагани, а неговите
мушкания, макар и изпреварващи, едва ли бяха нанесли големи пораже
ния. Трябваше специално да се упражнява с меча, докато е на гърба на
кон. Това, което му липсваше, беше бързина и точност. Трябваше му
още бързина и точност. За това обаче щеше да мисли по-късно, когато
имаше повече време. Сега трябваше да види как е приятелят му. Поло
жението беше лошо. На лицето на Сотир зееше грозна рана, която го
Ш том "Хайдут 531 V глава "Козбунар
разсичаше на две, по диагонал. Мъжът беше ни жив, ни умрял. Едва го

накараха да се пусне от седлото на коня, в което той се беше вкопчил,
като в предсмъртна конвулсия. Конете бяха изморени до краен предел.
Божура също не беше добре. Освен думите, които му беше казала, през
цялата вечер тя повече не проговори. Всички опити на Яне да я накара
да се разсмее завършиха с провал. Какво ли бяха преживели двете мо
мичета? Какво ли им беше направил Кара Мустафа? Сега нямаше вре
ме да разбере това. но нямаше да го забрави.
Тази вечер щяха да останат тук. Нямаха друг избор. Може би турци-
те се бяха отказали да ги последват и отдавна вече се намираха в Истан
бул, в сараите на Кара Мустафа. Сега групата на Яне беше в безопас
ност, но на сутринта войводата смяташе да проследи похитителите, а те
вече щяха да имат много по-голяма преднина.
Въпреки умората, тази вечер не спа добре. Постоянно крещеше на
сън или мускулите му така се стягаха, че подскачаше във въздуха. Ис
каше колкото се може по-скоро да съмне и да тръгне на път. Божура се
гушеше в него, като малко пиленце, което търси защита и топлина. Той
обаче не можеше да й даде нищо повече. Донякъде се беше погрижил
за нея. но сега трябваше да мисли за Ирис, която все още беше в плен.
Сутринта още не беше настъпила, а Яне вече беше на крак. Затъкна ме
ча в силяха, нахлузи ортомата на лявата си китка и отиде да види коне
те. Животните пасяха на една полянка, която беше мокра от сутрешна
та роса. И двата коня бяха великолепни. Добри бяха конете и на Бимбе-
лови, макар да отстъпваха на двата коня, дадени им лично от Маринчо.
Звездица беше много бърза и издръжлива кобила, достойна за всеки
владетел. И въпреки Стойката и навирения си врат, тя изглеждаше дреб
на на фона на Аракс. Съвсем млад, с буйна огнена кръв, враният жре
бец беше като коня на Крали Марко - Шарколия. Огромното животно
беше достойно да носи гигант и юнак. Такива бяха конете на Велко. То
ва беше кесиджийски кон. Яне се сети, че Маринчо му беше казал, че
конят е взет от пашата на еничарите, който се казвал Явуз Чилик. Дали
този Явуз Чилик знаеше нещо за кесиджиите? Дали той самият не беше
кесиджия? Яне вече беше взел решение. Оседла Аракс за себе си. Събу
ди останалите мъже.
- Сотир е много зле. Цяла вечер пъшка и не е на себе си. Трябва да го
върнете обратно! Ако в Пашакьой не можете да го спасите, закарайте го
в Козбунар, там търсете Василка! Тя ще се погрижи за него. Върнете
Божура в Козбунар.
- Нали ти си казал, че тя е от Бимбелови, защо да я връщаме в Коз
бунар? Тя там има ли си някого?
- Не, сирачета са, но Василка се грижи за тях.
- Ще помислим - каза другият мъж от Бимбеловите. Те бяха силни мъ

же. На Яне не му хареса как му отговарят, но нищо не можеше да напра
ви. Можеха ли да се опитат да му отнемат Божура? Сега нямаше време да
мисли за това. Сега те му бяха съюзници и той имаше нужда от зях.
- Аз ще остана с теб, докато гой върне Сотир и момичето - каза дру
гият мъж.
- Не! - Яне беше решил. Двамата трябваше да се върнат, за да защи
тят Божура и Сотир. Само единият от тях нямаше да се справи. Трябва
ше да се върнат и двамата. Той щеше да продължи сам напред. Буря -
неговата вярна кучка, щеше да е с него. Той щеше да продължи да прес
ледва Кара Мустафа и да търси Ирис, като кесиджия. Не се нуждаеше
от човек покрай себе си, не само за да не му пречи, а и за да не разбе
рат Бимбелови, че е кесиджия.
Дълго спореха с Бимбелови. Хора на честта, те не бяха свикнали да
ги командват техните водачи, а какво остава за чужд човек. И то не
просто чужд, а воин от най-омразния им от българските родове - Боля-
рови. Най-накрая се наложи Яне да им заповяда. Те се подчиниха, но по
всичко си личеше, че не са доволни. Яне събуди Божура.
- Миличко, аз трябва да тръгвам! - каза той. Божура, все още сънена,
се вкопчи в Яне и не искаше да го пусне. Той гледаше големите й очи,
а сърцето му се късаше. Трябваше да остави Божура, друга работа го ча
каше сега. - Нали искаш да върна Ирис?
Божура поклати глава. Жестът беше неопределен и той не разбра да
ли това е "да" или "не", но реши, че е "да". Опита се да се откопчи от
нея, но това съвсем не беше лесно. Той я взе и я вдигна на ръце. Колко
лека беше тя? Сети се, че момичето се притеснява, защото не познава
ше никого от мъжете.
- Не ме оставяй! - тихо промълви тя.
- Не ги ли познаваш? - попита Яне, като много добре знаеше, че мо
мичето няма как да ги познава. В първия момент реши да я запознае със
Сотир, но после се сети, че е по-добре да не го прави. Лицето на Мано-
ловия син беше грозно и можеше да уплаши голям мъж, а какво остава
ше за изплашено момиче.
- Не ме оставяй, бате Яне! - продължаваше да мълви детето и го стис
каше все по-силно.
- Те са приятели! - каза Яне, но не беше толкова сигурен. Мисълта,
че Бимбелови искат да му вземат Божура, му се натрапи - Те ще те па
зят и ще се грижат за теб! - продължаваше да говори той, само и само
да успокои детето.
Приближи се до Бимбелови и им изръмжа:
- Пазете здравето и живота на Божура и Сотир! Ако нещо се случи с
I ll том "Хайдут " 533 V глава "Козбунар
тях, ще държа вас двамата отговорни за това! Ще убия вас и родата ви!
Давам ви Божура, за да я заведете в Козбунар! Ако не я откарате там, ще
ви намеря и тежко ви тогава!
Мъжете не се трогнаха от думите му. Те стояха и го гледаха твърдо,
без да премигнат. Яне знаеше, че те ще изпълнят заповедта на Маринчо
и Вълко и неговите думи няма да ги стреснат. Въпреки това той трябва
ше да им го каже.
- Казвам ви това, за да сте предупредени, ако се видим още веднъж,
дано да е за добро, ако не е, можете да се смятате за мъртви! - Яне и се
га беше готов да ги удари с ортомата и да ги прободе е меча си, но му
бяха нужни. Иначе той не би търпял такова поведение към себе си, но
сега нямаше избор.
Яне се опита отново да откопчи от себе си момичето. Двамата мъже
се втурнаха да му помогнат, то обаче се разплака. Яне скочи върху сед
лото на коня.
- И й сменете дрехите! Облечете я е български дрехи! Хайде, Аракс!
- извика той. Всъщност Божура не ревеше, а хлипаше, но Яне продъл
жаваше да я чува, дълго след като вече беше излязъл на Цариградския
път. Не бързаше, нямаше и смисъл. Кара Мустафа, Ирис и бандитите
отдавна вече бяха влезли в Истанбул. Нямаше за къде да бърза. Златна
та пара все още беше в него, но все пак, ако искаше да остане в Истан
бул, трябваше да намери пари. Затова първо трябваше да намери кеси-
джийскага къща, а след това да потърси и сарая на Кара Мустафа. Две
те задачи нямаше да са много трудни. Картата на града беше в силяха
му, а там беше отбелязано къде се намира къщата. Дано градът не се бе
ше променил много, откакто е правена картата, но дори и да беше така,
той щеше да я намери. Беше спокоен. Винаги беше успявал да се ори
ентира. Това беше задължително за всеки кесиджия. Повечето от тях бя
ха свикнали да търсят и преследват жертвата си в чужди земи. Сега Яне
трябваше да си докаже, че може да се справя като кесиджия.
Влезе в Истанбул през Едирне капъ. Портата беше грижливо пазена
и когато се приближи, пазачите го изгледаха. Всички бяха впечатлени
не толкова от него, колкото от коня му. Те може би решиха, че Яне е
чужденец, защото на кръста му висеше странно оръжие - право и издъл
жено. Те не бяха виждали такова, а и дрехите му бяха като на кюрд от
Анадола, а идеше от Тракия.
Пуснаха го, но го изгледаха дълго, след като беше отминал. Един от
тях отиде да каже на командира си, че странен човек е влязъл в града.
Яне се движеше из града, като се ориентираше по картата. Докато бе
ше на гърба на коня, виждаше по-добре улиците и околните минувачи,
но и него го виждаха отдалеч, затова слезе от него. Хубавото беше, че
къщата се намираше в тази част на града и не му се налагаше да преси

ча нито Златния рог, нито Босфора. Най-накрая намери уличката. Тя бе
ше малка и глуха. Единственият й вход и изход беше към една по-голя-
ма чаршия. Беше сигурен, че на уличката всички се познават и появява
нето му лук ще предизвика вниманието на хората. Тъкмо се чудеше как
во да прави, когато видя малко кафене отсреща. Завърза Аракс отпред и
заповяда на Буря да легне до него и да го пази. Влезе вътре. Кафенето
беше много удобно за наблюдение на къщата. Веднага я позна. Тя беше
точно копие на къщите близнаци в Козбунар.
Влезе в кафенето и седна на миндерчето вдясно от входа, точно до
джамджъка на кафенето. Това бяха няколко джамчета в дървена рамка,
но му даваха добра възможност да наблюдава къщата и улицата. Когато
влезе вътре, кафенето беше почти празно. Само някакъв слаб мъж пие
ше кафе на отсрещния миндер. Беше обедно време и сигурно затова
имаше толкова малко хора. Кафеджията беше стар и прегърбен. Лицето
му беше набраздено като с плуг.
Яне си поръча едно кафе и зачака. Всичко в кафенето беше пропито
с миризмата на кафе. Ако можеше да съди по миризмата, кафеджията
беше майстор по приготвяне на ароматната напитка. Последният път,
когато беше пил кафе, беше в Станимака, а преди това... Мислите му го
отведоха в Диарбекир, когато двамата с Хабил ефенди пиха кафе в ка
фенето до Урфа капия. Кафеджиите на Диарбекир бяха всепризнати
майстори на ароматната напитка. Сега щеше да провери дали истанбул
ските майстори са също толкова добри. Старецът му донесе филджан,
пълен догоре с кафявочерна течност. Той отпи бавно и тежко въздъхна.
Досега не беше пил толкова наситено и ароматно кафе. Първата глътка
беше най-силна. Той затвори очи.
- Харесва ли ви, ефенди? - попита го кафеджията и се усмихна с бла
га и мъдра усмивка. Той беше разбрал, че му е харесало, но се шегува
ше, може би, за да даде възможност на Яне да го похвали. Явно всички
харесваха кафето на стария мъж.
- Харесало ли му е, Хасан ага? - попита мъжът от другата маса. Той
беше по-млад от кафеджията и върху него животът не беше оставил
толкова ярък и тежък отпечатък. В лицето, изражението и поведението
му имаше някаква изтънченост и благородство. Сигурно беше учен
мъж. Както и да е, все пак той беше от онези мъже, които мислят вина
ги върху това, което казват и правят. Това беше човек, който размишля
ва върху нещата. Личеше си, че не е предал духовното си и житейско
развитие на религията или на други хора, а контролира всичко. Всичко
това Яне разбра само с един поглед. Човекът беше от хората, които имат
дълбока мисъл и я насочват към всяко нещо, с което се занимават. Таки
Ill том "Хайдут” 535 V глава "Козбунар
ва хора вдъхват доверие и получават уважение от околните. Макар и не

много стари, те служат като доверители на хората и всички се обръщат
към тях за съвет. Когато остареят, именно тези хора биват признати за
мъдри и достолепни и винаги ги посочват като пример за мъдреци, но
те са такива още от млади. Гози човек беше именно такъв.
Яне разбра, че това, което двамата си говореха, е някаква закачка. Той
не искаше да се набива на очи, но пък трябваше да събере информация и
най-лесният начин беше като се разговори с хората. В една такава малка
уличка, с едно единствено кафене, кафеджията със сигурност щеше да
знае всичко. Както изглеждаше, целият живот на кафеджията беше пре
минал в това кафене. Затова Яне реши да се включи в техния разговор.
- Харесало му е, Адюлазиз Левни ефенди! - отговори кафеджията.
На Яне не му хареса, че кафеджията отговаря вместо него. Макар на
истина да беше чужденец, той много добре разбираше езика, но те ня
маше как да знаят това, затова той заговори:
- Хареса ми, но е малко силничко за мен!
Двамата мъже някак ехидно се засмяха. Все пак мъжът беше отгово
рил, така че беше склонен на разговор. Хасан не беше любопитен. Дори
да научеше нещо, това ставаше без да подпитва, клюкарства или да над
дава ухо на чуждите приказки. Макар стар и прегьрбен Хасан ага беше
човек с положение и авторитет и всички на уличката го познаваха и ува
жаваха. Все пак той беше доволен, че този мъж, който явно за пръв път
беше в Истанбул, се беше съгласил да си поговори с тях. Двамата с Адю
лазиз Левни се познаваха много добре. Султанският миниатюрист идва
ше всеки ден при него да си пие обедното кафе и той вече нямаше какво
да си говори с него. Освен това Адюлазиз Левни ефенди заемаше висо
ко положение в столицата и в гилдията на миниатюристите и Хасан, кой
то беше неук, се чувстваше неудобно да говори с него. Той предпочита
ше да слуша разговори на двама умни мъже и така да се учи. Макар и
по-млади, приятелите на Адюлазиз Левни винаги бяха много интересни
на майстора кафеджия и той с удоволствие слушаше разговорите и раз
мислите на някой по-умен и знаещ от него. Миниатюристите се събуж
даха късно и идваха да пият кафето си по обед. Привечер и цяла нощ те
работеха, затова никога не идваха, когато останалите мъже от уличката
се събираха. Хасан ага знаеше това, защото освен в султанската работил
ница, която се намираше в главния дворец на султана - Топкапъ сарай,
миниатюристът понякога вземаше работа за вкъщи и тогава свещта в ка
бинета му светеше до ранни зори и беше нормално, в колкото и часа през
нощта да станеш, да видиш как прозорчето на кабинета му свети.
Сега гостът, който седеше и някак тревожно поглеждаше през джам-
джъка, може би щеше да свърши работа. Той беше още съвсем млад
мъж, но пък може да е обикалял и двамата да се заговорят за далечни

земи или за чудни истории.
Вниманието на Адюлазиз Левни също беше привлечено от много по-
младия от него мъж. В погледа му имаше нещо тревожно, но пък сила
се излъчваше от всяко негово движение. Личеше си, че е човек с обая
ние и харизма. Макар и млад той явно беше преживял много. Адюлазиз
Левни го наблюдаваше с нескрито любопитство. Миниатюристът, освен
добър в рисуването, трябваше да познава и човешката душа. И само в
един образ или жест, добрият рисувач трябваше да може да разкрие ця
лата душевност и житейски път на човека. Адюлазиз Левни стоеше и
наблюдаваше стоящия пред него млад мъж. Той му се беше сторил ин
тересен още от самото начало.
Тъй като често му се налагаше да работи по цели нощи и да изписва
миниатюрите и илюстрациите към старите епоси, той се събуждаше
към обед и почти винаги пиеше кафето си сам. За да събуди и раздвижи
мозъка си, Адюлазиз Левни беше измислил една игра, която искрено го
забавляваше. Ако в кафенето имаше друг посетител, той го изследваше
известно време и по излъчването му, по ръцете и по това как се движи,
се опитваше да разбере колкото се може повече за него. Опитваше се да
разбере от какъв произход е човекът, какво работи, какъв е по нрав, же
нен ли е и т.н. Неговият учител - старшият надзорник на всички мини-
атюристи в ателиетата на негово султанско великолепие султан Ахмед
III и старши миниатюрист на цялата империя - Старшият майстор Ос-
ман, винаги беше казвал, че рисуването е най-малката част от работата
на миниатюриста. "Най-важното нещо е наблюдението. Ние не сме ка
то франкските майстори, които рисуват всякакви нови неща и имат хо
ра, които им позират. Тези художници използват за всичко модели и ви
наги пред тях стои някой. На нас Аллах не позволява това, защото хора
та са по образ и подобие божие, а ние нямаме право да рисуваме Аллах
и сътворенията по негов образ. Ние трябва да рисуваме едни и същи сю
жети, описани в класическите персийски и арабски епоси. Така този
грях не се "слага" на нас, а на древния майстор, който за пръв път е
дръзнал да нарисува миниатюрата. Ако ти обаче не си готов да внесеш
нещо ново в рисуваните хиляди пъти преди теб герои, по-добре не се
заемай! И трябва новото да не бъде в рисунката, а в това което "криеш"
зад нея. Ние трябва да рисуваме привидно еднакво със старите майсто
ри, но зад всяка наша картина, ако искаме тя да бъде забелязана и отли
чавана от останалите, трябва да вложим нашата наблюдателност."
Умен човек беше майстор Осман. Не напразно отговаряше за повече
от стотината миниатюристи в работилниците на султана. Майстор Ос
ман казваше още: "На пръв поглед ние през цялото време копираме
творбите на старите майстори, но ние не сме прекопирвачи. Ние не би

ва да създаваме просто копия, а реплики на старите картини. Чрез на
шите творби историята трябва да се развива във времето и трябва да
правим така, че съвременниците ни да разбират много по-добре наши
те миниатюри, от тези, правени преди стотици години. Всяка наша кар
тина трябва да бъде отговор на някоя от миниатюрите на старите майс
тори и ние трябва да сме на нивото на стария майстор, а двете миниа
тюри да общуват помежду си, да си "говорят".
Затова не се възгордявайте! Вие, макар да създавате нещо ново, сте
само част от диалога. Вие пренасяте песента в този момент, но както
преди вас е имало много по-известни и добри рисувани, така и след вас,
вашите ученици, ще започнат да правят реплики на вашите миниатюри.
Тогава трябва да намерите сили в себе си! Рисувайте сега, за да имате
сили утре! Утре, когато вече няма да носите новото и бунта в рисуване
то, когато ще сте успокоени, някои от вас - на високи постове в дворе
ца, утре, когато ще искате да спрете развитието на този процес и да го
задържите поне за миг, за да може още миг да сте горе, на върха, да бъ
дете значими и най-новата и важна част от диалога, тогава трябва да
имате сили и да допуснете младите да ви правят реплики и да продъл
жат това, което сега вие правите."
Тогава младите миниатюристи бяха гледали майстора с огнени очи и
смятаха, че те винаги ще са носители на този пламък, че борбата нико
га няма да спре, а те винаги ще са в нейното чело. Колко бяха грешали
тогава и колко прав се беше оказал старият майстор. Днес, вече на три
десет и пет години, Адюлазиз Левни имаше терка на петнадесет. Май
ка й беше умряла отдавана, а той не се беше женил повторно. Труден бе
ше животът на миниатюриста и странно беше времето от денонощието,
в което той живееше. Не искаше разправии и някой да му казва какво да
прави. Не искаше да обърква нещата в семейството си. Не искаше да
има друго дете, което да го отдели от слънчицето на живота му - Шакю-
ре. Красавица и умница беше тя, снажна, мила и красива. Снагата й бе
ше като на топола, а очите й - умни и спокойни. Това му стигаше. Не ис
каше да има повече деца. Имаше нужда от спокойствие и равновесие.
Днес, когато всички го смятаха за най-добрия миниатюрист, в силата и
зрелостта си, той се беше успокоил и копнееше за спокойствие. Всичко,
което старият майстор беше предсказал, се беше сбъднало. Миниатю-
ристите, освен рисувани, трябваше да са много умни и наблюдателни
хора. Такъв беше и Осман. Адюлазиз Левни не беше успял да надскочи
своя учител, не беше успял да излезе от рамката, която той му беше
предначертал. Днес Адюлазиз Левни с все по-голяма наслада се вслуш
ваше в думите на останалите, че той ще е наследник на стария майстор
и че след смъртта на Осман ще ръководи работилниците на миниатю-

ристите. Това го радваше, но и го притесняваше. Мъдър човек беше Ос
ман, макар никой вече да не си спомняше как е рисувал, когаго беше
имал очи за това. Сега всички миниатюристи признаваха пред себе си,
а и гласно, че гой, чрез мъдростта и с докосването си до тях, ги беше
променил. Дали Адюлазиз Левни щеше да има сила да направлява чо
вешките съдби само с една дума или с примера си? Не знаеше. Сега
най-важното за него беше да наблюдава.
Той се върна от посоката, която мислите му бяха поели, и погледна
към момчето. Трябваше по най-бързия начин да разбере повече неща за
него. Какво ли работи? Погледна ръцете му. Те не бяха груби и напука
ни, като ръцете на хората работещи на нивата. Тези ръце не бяха и на
пастир. Така че момчето не беше селянин. Сила, странна сила се излъч
ваше от всяко негово движение, но това не беше повърхностна, видима
сила, която да пръска, като някой празноглав глупец, който парадира с
размерите и силата си. Във всяко негово движение имаше сила, но някак
стаена, прикрита. Движенията му не бяха ъгловати, а меки, плавни и ес
тествени. Гой се движеше малко, но напълно достатъчно. Момчето беше
свикнало да не говори и да не се движи повече, отколкото трябва. Какво
ли работи, с какво се занимава? С учудване осъзна, че не може да разбе
ре. За пръв път му се случваше такова нещо. С успокоението и годините
беше започнал да губи наблюдателността си. Това беше първата камба
на. Дали това не беше началото на края му? Адюлазиз Левни ефенди се
притесни. Не беше готов за тази мисъл. Този ден беше като всички оста
нали. Момчето беше влязло съвсем случайно и той беше решил да го оп
редели ей така, на шега. Не беше очаквал, че всичко ще са окаже толко
ва трудно. Бързо! Дрехите? Ръцете? Жестовете? Лицето? Формата на
брадичката? Оръжие? Адюлазиз Левни се взря открито в Яне. Нямаше
какво да губи. Трябваше да разбере всичко за него. На карта беше поста
вена честта на миниатюриста. Адюлазиз Левни го гледаше, но нищо не
можеше да разбере. Наистина, младият мъж имаше оръжие, някакво
странно и право, беше облечен като кюрд, но беше много бял, с гъста
къдрава руса коса. Какъв беше? Не беше кюрд. Носеше каук, но без в ос
новата му да навива чалма. За пръв път виждаше така да се носи каук.
Лицето му беше сурово и някаква мрачна решителност се изписваше по
него. Той не беше нито еничар, нито чауш, нито аскер. Какъв беше тога
ва? Адюлазиз Левни беше готов да се предаде. Дали да не го заговори и
отдалеч да разбере? Колко ли неудобно щеше да се почувства, когато
разбере истината? Моряк? Не! Лицето и ръцете му бяха бели и чисти, не-
обветрени и непрегорели от слънцето. А и моряците ходеха с разкраче
ни крака и странно се полюляваха, а този мъж имаше гъвкава, по-скоро
Ill том "Хайдут 539 V глава "Козбупар
военна, походка. Не! Би могъл да се закълне, че не е моряк. Хамал! Гле

даше силните ръце и дебелите му подмишници. Не! Твърде чисто и оду
хотворено беше лицето му, и дрехите му бяха чисти...
Така. срам не срам, Адюлазиз Левни ефенди реши да заговори Яне.
- Ти, момче, от кои си, откъде идеш?
Яне изгледа мъжа. Не биваше да казва истината. Така той реши да из
лъже. Него го интересуваше информация за къщата, не искаше да изда
ва кой е. Лъжата дойде сама и Яне не я търси дълго.
- Трък съм, моряк съм.
Адюлазиз Левни го гледаше и веднага разбра, че момчето го лъже.
Защо? Това още повече изостри любопитството му. Беше сигурен, че не
е моряк.
- Как те викат?
- Янис.
- Янис - повтори тъжно Адюлазиз Левни. Беше сигурен, че момчето
го лъже. Това най-малкото беше неуважително. Защо гостенинът на ка
фенето трябваше да лъже? Какво криеше?
Яне беше разбрал имената на Хасан и на Адюлазиз Левни, но все пак
ги попита от учтивост.
- Аз се казвам Хасан и съм собственик на това кафене, а това е мно
гоуважаваният и най-добър сред султанските миниатюристи - Адюлазиз
Левни ефенди.
- Миниатюрист?! - Яне беше изненадан. Беше чувал, че султанските
миниатюристи са сред най-добрите в света. Мечтата на Инокентий бе
ше да се запознае с някого от тях. Той искаше да разбере как те рисуват
техните джинове и Иблис.
Съдбата му го беше довела до тук и го беше срещнала с миниатю
рист. Отново се замисли за трите китаба, които искаше да напише. Дос
коро беше смятал за окончателно решението си книгите да бъдат напи
сани и илюстрирани от Инокентий, но сега разбра, че вече не е сигурен
в това. Замисли се дали да не говори направо с Адюлазиз Левни, за да
разбере поне цената. Освен това не можеше открито да започне да раз
питва за къщата, така че имаше достатъчно време.
Двамата мъже заговориха за книги и миниатюри. Адюлазиз Левни се
изненада, че човекът отсреща е грамотен и твърде компетентно се из
казваше за миниатюрите и за илюстрирането на книги. Той беше виж
дал много книги и рисунки, но имаше и нещо, което го озадачаваше. Го
вореше така все едно му е разказвано. Щом беше грък значи беше хрис
тиянин. Наистина, когато Адюлазиз Левни му заговори за "Шахнаме"
на Фердоуси, за различните "Сурнамета" или за "Хусроу и Ширин", той
показа, че не познава тези истории. Какво щастие, сърцето на Адюлазиз
Левни подскочи. Съдбата го беше срещнала с гравьор и рисувам на

християнски миниатюри. Това можеше да му бъде много полезно. Ето
каква беше работата на мъжа. Ето защо беше дошъл тук. Сигурно сла
вата на Адюлазиз Левни, като най-добрия жив миниатюрист в работил
ниците на султана, се беше разнесла из цялата Империя. Той, разбира
се, не можеше да попита за това направо. Адюлазиз Левни знаеше, че в
съвременното рисуване, освен персийската школа, която беше оказала
най-голямо влияние, също така принос имаха и гяурските рисувачи.
Всъщност гой ги наричаше гяури само пред останалите мюсюлмани,
защото миниатюристите на всички религии са еднакви. И ако в христи
янството и Румелия* на мястото, на която беше израснала Империята на
падишаха, така както християнските черкви бяха превърнати в джамии,
по същия начин върху византийската живопис и миниатюри беше по
расла съвременната османска миниатюра. Така че в момента в гравюри
те на всеки миниатюрист имаше най-много персийско, а след това и ви
зантийско влияние. Какво ли щеше да бъде, ако той, Адюлазиз Левни,
изучи основите на християнските миниатюри?
Адюлазиз Левни знаеше, че въпреки че в исляма всички се отнасяха
особено уважително към миниатюристите и всеки владетел ги тачеше,
не за нещо друго, а защото всеки един от тях знаеше колко е добър и мо
гъщ като владетел, и в един момент последният начин, по който можеше
да обезсмърти името си, беше чрез миниатюрите. И не беше рядкост вла
детелите да се изписват на мястото на Афрасиаб, Рустам и Хосроу. Зато
ва султаните и мюсюлманските владетели държаха миниатюристите на
почит в двора си. Разбира се, имаше случаи, когато миниатюристи са
убивани от владетеля - техен благодетел, от ревност, за да не рисуват
друг владетел. Адюлазиз Левни знаеше, че рядко почитта беше искрена
и тях ги държаха като красиви птици, за да се хвалят с тях и да накарат
останалите владетели да им завиждат. И въпреки тази привидна страна
на почит, всеки миниатюрист трябваше да знае и винаги да помни, че тях
никой не ги обича. Обикновените хора ги смятаха за неверници, защото
имат дързостта да рисуват творенията на Аллах и по този начин смятат
себе си за богоравни. В Корана и в исляма беше забранено рисуването на
каквито и да е одухотворени образи - птици, животни, архангели. След
като Аллах създал света, след това вече никой нямал правото дори да
уподобява този акт, защото това било принизяване на акта на сътворени
ето, а миниатюристите, като рисуваха, правеха точно това.
*Така са се самонаричали византийците. Всъщност държава или империя Византия
никога не е имало. Византийците винаги са се смятали за римляни и за наследници
на Римската империя, а ние наричаме Византия това, което по-късно започва да се на
рича Източноримска империя.
Ш том "Xaiidym" 541 V глава "Козбунар
Миниатюристите съществуваха само благодарение суетата на владе

телите, в една твърде тясна територия - между забраната и греха. Хора
та смятаха техните души и помисли за нечисти, суетни и твърде близки
до възгорделия се Иблис.
Някога, когато беше млад, за да принизи гордостта си, Адюлазиз
Левни с години рисуваше точни копия на рисунките на най-великия ми-
ниатюрист на всички времена. Правеше това не само за да се лиши от
възгордяването, а и за да се научи къде е границата. Той рисуваше и ри
суваше, опитваше се всеки негов жест, щрих и мисъл да бъдат като на
най-великия от старите майстори - Бехзад. Той говореше като персиеца
от Херат, опитваше се да мисли като него и да го разгадае, като разло
жи всяка негова миниатюра до безкрай. Това му поведение сигурно
дразнеше майстор Осман, който тогава беше негов личен наставник.
Може би Осман смяташе това за неуважение.
Един ден Адюлазиз Левни беше разбрал всичко това и опитал да го
вори с Осман, за да му обясни и да се извини. Осман се беше усмихнал
и беше казал: "Всеки творец и миниатюрист отначало има нужда да
подражава. Всеки човек отначало трябва да бъде последовател и вяр
ващ. В какво вярваш в този момент или кого следваш, няма особено зна
чение. Все някой трябва да ти служи за пример. Аз не ти се сърдя, че се
га ти не си мой последовател. Този период рано или късно ще отмине.
За мен ще е важно да ме слушаш и да ме "откриеш" като учител след то
ва, ког ато си самоосъзнат и духовен човек. Тогава искам да ме разби
раш, а не сега. Така че не ти се сърдя, нито искам да ми се извиняваш."
Най-накрая Яне започна да разпитва за къщата. Бяха говорили доста
тъчно дълго, а той все още нищо не знаеше.
- Тази къща, отсреща, на кого е, ефенди?
- Не е моя. Моята е по-надолу, към дъното на улицата, от страната на
кафенето.
- Не, аз за тази питам!
- Това е къщата на Селим ага.
В този момент в разговора се намеси Хасан.
- Ти защо разпитваш така?
Яне усети мнителността на стареца. Трябваше да измисли нещо и
веднага се сети.
- Ми, аз такова, понеже няма къде да спя, та питах дали няма свобод
на стая за спане наоколо, а гледам, че е голяма къща - думите на Яне не
бяха далеч от истината. Вече беше станало следобед и когато се стъм-
неше, трябваше да намери място, където да се подслони. Беше чувал за
истанбулските банди, които върлуват вечер, а и с Аракс едва ли би пре
живял дори и една нощ навън. Бандитите прерязваха гръкляна на човек
и за много по-малко, а какво говорим заради Аракс, който сигурно стру

ваше цяло състояние.
- Няма да допусна човек като вас да спи в други хора и в чужда къ
ща. след като моята е почти празна и е съвсем наблизо! - каза Адюлазиз
Лсвни ефенди.
- Но. аз... - бързото предложение завари Яне неподготвен. - Благода
ря. Адюлазиз Левни ефенди, но аз не искам да преча на един толкова
знатен и известен творец като вас.
Всъщност отначало той не искаше да се отдалечава твърде много от
кесиджийската къща и искаше, ако може, да влезе направо вътре. Нос
ле обаче се сети. че ако това не е възможно, предложението на Адюла
зиз Левни ефенди все пак не беше лошо. Може би дори беше по-добре,
вместо да се набива на очи. да стои отстрани и да разучи обстановката.
Освен това щом Адюлазиз Левни ефенди работеше в такава близост до
султана и неговия двор, той можеше да му даде ценна информация за
Кара Мустафа, който със сигурност се въртеше около султана и беше в
неговото обкръжение. Колкото повече се замисляше, толкова повече му
харесваше предложението на турчина миниатюрист.
Тъй като двамата мъже отдавна вече бяха изпили кафето си, те ста
наха. Адюлазиз Левни направи дълбоко темане на Хасан ага, явно, за да
изрази уважението си и благодарността за компанията и кафето. Яне съ
що поздрави. Когато излязоха, Адюлазиз Левни малко се стъписа като
видя Аракс и особено Буря.
- Много красив и скъп кон! - изрази възхищението си турчинът. - Ку
чето изглежда страшно, да не би да е опасно? Имам малка дъщеря, да
не я уплаши?!
- Не, тя е свикнала с деца - Яне се опита да го успокои.
Двамата повървяха малко и стигнаха до къщата на султанския мини
атюрист. Къщата не беше малка, явно хазинедарът - човекът, който пла
щаше заплатите на султанските служители, плащаше редовно на мини-
атюристите и то не малко пари. Пред къщата в двора имаше малка, но
много китна градина. Тя беше отлично поддържана и отрупана е раз
лични цветове, през това пролетно време. Къщата беше на два ката. До
лу беше кухнята и там спеше прислужницата. Хубава жена, която беше
в своята зрялост и се казваше Хайрие. Вляво от вратата се намираше ка
бинетът на Адюлазиз Левни ефенди. Миниатюристът само го показа на
Яне и каза, че тук може да го търси по всяко време, колкото и да е къс
но. Докато Адюлазиз Левни показваше къщата на Яне, от горния кат се
дочуха стъпки и от там слезе щерката на турчина. Тя съвсем не беше де
те. Беше четири години по-малка от Яне, но не по-ниска от него. Кра
сива и грациозна, с много големи и тежки форми, които се оформяха до
ри под дебелия й сукман. Всъщност това не беше сукман, а някаква тур

ска женска дреха, но беше невъзпитано да се зазяпва и така Яне не ус
пя да определи каква дреха беше точно. От момичето се излъчваше зд
раве и чистота. Тя се казваше Шакюре.
Стаята, която Адюлазиз Левни ефенди отреди за Яне, беше на горния
кат, до тази. в която спеше той, и през една от стаята на Шакюре. Стая
та не беше малка. През цялото време Яне искаше да поговори с Адюла
зиз Левни за цената. Той много добре знаеше, че разполага само с един
алтън. Ако домакинът му поискаше прекалено висока цена, трябваше
да се откаже или да ускори влизането в кесиджийската къша. Адюлазиз
Левни обаче не искаше и да чуе. След като запозна Яне с къщата, той се
извини, че трябва да ходи на работа, премина през градината и излезе
навън. Яне остана в стаята си. Не беше толкова уморен, а и все още се
намираше под въздействие на напитката, направена му от Хасана ага,
но имаше нужда да "събере” мислите си. Отпусна се тежко върху дър
вения нар, който изпука под тялото му. Явно върху него отдавна не бе
ше лягал човек, затова така скърцаше и пукаше. Яне се замисли. Ето,
вече беше в Истанбул. Трябваше да бъде внимателен. Само преди две
години и половина той беше тук и беше доста известен. Не знаеше да
ли все още го преследват и издирват. Дали вестта за бягството му вече
беше стигнала до тук? Тя, че е достигнала, достигнала е, но не знаеше
как са реагирали на нея. Дали някой паша или командир на аскера не се
е амбицирал, или всички са махнали с ръка и не са обърнали внимание?
Сигурно тук все още го помнеха много хора. Трябваше да бъде внима
телен, да не го забележат и да го издадат. Дрехите му бяха хубави, те до
някъде го предпазваха и прикриваха. Двете години в килията също бя
ха оставили отпечатък върху лицето и тялото му. Той беше пораснал и
изглеждаше много по-възрастен за годините си.
След това Яне се замисли за задачите, които трябваше да изпълни,
докато е в столицата. Вече нямаше смисъл да бърза. В този толкова го
лям град, в който като че ли се беше събрал целият свят, бързането ня
маше да му помогне. Трябваше да открие Кара Мустафа и да си върне
Ирис. Подкрепа можеше да търси от новия си познат. Кара Мустафа бе
ше като паун. Той не можеше да остане незабелязан, а Адюлазиз Левни
ефенди работеше в Топкапъ сарай. Той щеше да му помогне да разбере
къде живее Станимашкият санджакбей и всичко останало, което го ин
тересува. Не можеше обаче да бърза. Трябваше му време да накара ми-
ниатюриста да свикне с него и чак след това да го разпитва. През това
време обаче можеше да потърси Мирза. Той си спомни как преди две го
дини беше очаквал помощ от турчина, но такава не беше получил. Да
ли Мирза го беше предал? В него беше останала някаква част ог злато
то, което беше взел назаем от онзи евреин от Едирне. Как ли се казва
ше? Яне напрегна мисълта си. Искаше да се сети за името на евреина
сараф, но то все му се изплъзваше. Това го амбицира още повече, но
както често се случва в такива случаи, колкото повече се напрягаше и
искаше да си спомни името на човека, толкова повече то му убягваше.
Спомни си сокаците в Едирне, прихлупената стаичка е ниския таван,
евреинът, всичко. Но името не можеше. Лежеше и го хващаше яд. Как
можеше да забрави името на сарафа? Той беше взел назаем от него сто
алтъна! Дали все още му беше длъжник, или човекът се беше отказал
да ги търси? Може би до него е стигнала вестта, че е заточен, а може ве
че да го мислеше за мъртъв. Яне реши все пак да потърси Мирза. От не
го трябваше да си вземе пищова, камата и някакви алтъни. Трябваше да
внимава турчинът да не го предаде, а освен това сигурно отново щеше
да стане длъжник на... как ли се казваше? Яне отново напрегна мисъл
та си. Не можеше кееиджия да не си спомни нещо толкова елементар
но, като името на сарафа в Едирне. Той се питаше дали, ако сега кауци-
те му бяха до него, щяха да се сетят.*
Яне знаеше, че не бива да се напряга, а трябва да се отпусне и да ос
тави името само да се появи в главата му. Да направи така както с гле
дането в тъмното. Да не се фиксира върху въпроса, а да остави споме
ните си леко да се "хлъзнат" и да се опита по някакъв малък белег да
стигне до името. Това обаче не му се отдаде. На няколко пъти искаше да
се откаже, но и това не можеше. Скоро откри, че пак мисли за името на
сарафа. Някакъв бяс непрекъснато го караше да се връща и да се опит
ва да си спомни името. Гордостта му беше наранена. Така измина дос
та време. Клепачите му натежаха, доспа му се. Дали да легне да спи,
или да станс и да продължи диренето си? Нямаше място за сън. Тази ве
чер щеше да спи, сега той реши да стане. И в този момент чу външната
порта на къщата да се отваря със скърцане. Стана и погледна през джа
ма. Ог тук имаше много добър изглед към дворчето и улицата. Видя ед
но момче, което пресече дворчето.
- Шакюре! Шакюре! - викаше то.
Яне стана и тръгна да излиза. Провери силяха си, златния алтън и ки-
табите. Върху един от тях беше нарисувана доста точна карта на града,
която му беше послужила много добре, за да намери бързо уличката с
къщата. Сега смяташе да продължи да се "опира" на нея и при обикол
ката си из града. Кое беше момчето?
*Вие, читателю, можете също да проверите паметта си, като се опитате да се сетите
за името на сарафа, от когото Яне взе пари назаем в Едирне. Така може да проверите
дали имате кесиджийска памет. Направете го като игра, спрете да четете и се опитай
те да си спомните, но не отгръщайте страниците!
I ll том "Хайдут 545 V глава "Козбунар
Яне заслиза по стълбите, които скърцаха под тежестта му. Той, макар
и преживял затворничеството в Диарбекир, беше най-тежкият човек в
къщата. Адюлазиз Левни ефенди беше много по-слаб и лек от него. Ша-
кюре беше излязла пред вратата на къщата и разговаряше с момчето, ко
ето беше влязло през портата. От кухнята надзърна прислужницата
Хайрие. Тя като че ли беше забравила, че Адюлазиз Левни е довел гост
и сега учудено гледаше Яне. Младият мъж беше подхванал канията на
меча и леко го повдигаше, за да не се влачи по стълбите.
- Кой е този? - директно, почти грубо, попита момчето. То беше на
годините на Шакюре, но на ръст беше малко по-ниско. Двамата се на
мираха в оная възраст, в която момичетата изпреварват момчетата в
ръст, развитие и зрялост. И ако за Шакюре можеше да се каже, че е ка
то напъпила цветна пъпка и че вече си е истинска жена, момчето беше
още дете.
- Някакъв гостенин, баща ми го доведе - отговори момичето.
Явно е момчето бяха много добри приятели. Това си личеше по на
чина, по който тя му отговори.
- Какъв е? - продължаваше да разпитва момчето.
Без да се притеснява от Яне, Хайрие се извърна и подпряна на отво
рената врата на кухнята гледаше това, което ставаше между новия гост
и децата. Тя не искаше да изпусне нищо от случващото се. От години в
къщата не беше влизал нов човек и сега това беше изострило до край
любопитството й. Какъв беше гостът? Откъде идеше? Защо стопанинът
на къщата го беше поканил да остане? Познаваха ли се двамата отпре
ди? Тя трябваше да разбере това и децата можеха да й помогнат.
- Не знам, сигурно е миниатюрист.
Яне слушаше разговора на двете деца и знаеше, че те очакват отговори
те му. Същото очакваше и прислужницата, която го наблюдаваше в гръб.
- Янис! Казвам се Янис! Грък съм и не съм миниатюрист!
Момчето видимо не беше доволно от отговора на Яне.
- И колко смяташ да останеш?
Въпросът беше неучтив. Той беше зададен така, че да подскаже на
Яне, че според момчето е нежелан тук, но той нямаше друг избор и за
това се направи, че не чува или не разбира. Яне мина покрай тях и сви
вдясно, покрай прозореца на кабинета на миниатюриста. Там имаше
малка врата, която водеше към мястото за животните в къщата. Вътре
имаше място само за един кон. Именно там Яне беше затворил Аракс и
Буря. Като отвори вратата, махащата с опашка Буря излезе на двора. С
лека стъпка тя се разходи из малкото дворче и го обиколи. Всъщност Бу
ря следваше носа си. Този двор беше непознат за нея и беше изпълнен
е нови миризми. Кучката държеше да помирише всяко камъче и тревич-
ка в него. При вида на огромното куче, Хайрие изпищя и бързо се приб

ра зад вратата на кухнята. Яне не виждаше, но беше сигурен, че тя за-
лоства вратата. Момчето и момичето също се бяха вцепенили. Буря ми
наваше и ги помирисваше, като опираше влажния си нос в тях. Яне зна
еше, че кучето нищо няма да им направи. Тя беше на чужда територия
и нямаше какво да пази тук. Сега тя по-скоро проучваше и разузнаваше.
Яне беше доволен, защото наглото момче стоеше пред Шакюре като
наакано и не смееше да помръдне. Беше сигурен, че момчето е влюбе
но в момичето, но не искаше той да бъде врагът, пред когото то да се
прави на мъж. В момента Буря му вършеше много добра работа. Той
влезе и се погрижи за Аракс. Не искаше да го оседлава и без това тези
дни достатъчно го бяха уморили. Искаше само да се убеди, че конят е
сух, чист и има сено. Щеше да остави Аракс да почине и да се възста
нови. Не знаеше какво го очаква, затова искаше животното да е отпочи-
нало. Затвори вратата. Беше взел синджира, с който връзваше врата на
Буря. Обиколка из града, с огромното куче, щеше да е голямо преживя
ване. Освен това тя не харесваше шума. Яне не знаеше какво да прави.
Буря щеше да го ограничава из града. Освен това някакво подозрение се
зароди в него. Искаше да вярва на Адюлазиз Левни ефенди. Човекът го
беше поканил в къщата си и го беше оставил насаме с двете жени от до-
мочадието си, но все пак Яне не го познаваше. Най-скъпото нещо, кое
то имаше, беше Аракс. Дали Адюлазиз Левни не искаше да открадне
Аракс? Яне опита да отхвърли тази мисъл, но въпреки това тя го при
тесняваше. Той реши и остави Буря в дама* да пази Аракс. Затвори не
доволното куче и внимателно залости вратата. Когато минаваше пред
момчето, което вече се беше раздвижило, Яне на шега го попита:
- Ти няма ли да ми кажеш как се казваш?
- Това е Кара - отвърна Шакюре.
За да го унижи и да му върне за нахалното поведение, кесиджията каза:
- Той не може ли да говори?
След това Яне излезе. Огледа внимателно кесиджийската къща. Как
во знаеше за нея? Че в нея живее някой си Селим ага. Кой ли беше то
зи Селим? Погледна рисунката в долната част на китаба. Там имаше ня
какви странни фигури, като геометрични, и към една от тях имаше на
сочена стрелка. До нея беше нарисуван нещо като коловоз. На едно мяс
то имаше нарисувано нещо като брава или резе, но Яне не разбираше
какво означава това. Трябваше да се замисли. Как щеше да влезе в къ
щата? Огледа вратата. Тя беше здрава и масивна. Нямаше как да влезе,
без да бъде чут и забелязан, а и къщата беше направена така, че входът
й да бъде наблюдаван от всички джамове на къщата - и от горния, и от
*дам - обор
Ill том "Хайдут " 547 V глава "Козбунар”
долния кат. Стъклата на долния етаж бяха малки и тесни, защитени със
здрави решетки, но все пак видимостта беше много добра. Освен това
кафенето на Хасан беше точно зад гърба му. Нямаше как да влезе в къ
щата, без да бъде видян и от там. Той знаеше, че и сега може би е наб
людаван от кафеджийницата, затова не се задържа дълго, а продължи
към изхода на уличката. Скоро се вля в пъстрия поток на тълпата. Ис
танбулската тълпа беше най-шарената в света. В нея можеше да се ви
дят хора от всички народи, вери и от всички слоеве на населението. В
тълпата всички бяха равни. Тук агата и просякът ходеха рамо до рамо.
Смесваха се цветовете и миризмите на Персия, Арабия и Магреба с те
зи на степите и Европейската част на Империята. Тук можеш да срещ
неш италианец и франк да говорят с арап от Етиопия или гръцки моряк
да продава риба на монгол или индиец. Това беше истанбулската тълпа.
Тя беше неуморна и се движеше непрекъснато, като кръвта, осигурявай
ки живот на вечния град. В нея всички ставаха непознати, неразличими
и губеха своята индивидуалност. Тук водещата сила беше потокът, а
скоростта и посоката като че ли се определяха от някого другиго. Той
влезе в нея, вля се и изчезна. Загуби се. За пръв път се чувстваше така.
Толкова могъщ беше потокът, толкова разноезична и разноцветна беше
тълпата, че му се стори, че избледня. Изчезна. За пръв път в живота си
Яне се почувства малък и незначителен. Толкова могъща беше тълпата
тук. За пръв път си даде сметка, че градът е вечен и огромен, а той е
просто един човек. Яне разбра, че градът е голям противник. Винаги до
сега той знаеше кой е и беше чувствал своята съдба и облик. Винаги бе
ше успявал да запази себе си и беше отстоявал това, в което вярва и то
ва, което следва - мисията си. За пръв път в града загуби себе си. По-
лесно беше да се бори в Диарбекир, отколкото тук. Градът го уплаши и
той си даде сметка, че не може, не иска, а и не трябва да живее тук.
Обикаляше из града и го гледаше като омагьосан. Потокът го воде
ше. Струваше му се, че той стои на място, а градът е витрина, която се
върти пред очите му. Имаше чувството, че както се разхожда ще опоз
нае целия град. Той все още не знаеше колко е голяма столицата на сул
тана. Когато започна да се стъмва и пред гостилниците запалиха факли,
а през малките джамчета над улицата започнаха да просветват светли
ни, Яне извади картата и се опита да разбере къде се беше оказал. Кар
тата се оказа точна, но на нея много добре беше обозначен само марш
рутът от Едирне капъ до кесиджийската къща. Другите квартали бяха
нарисувани общо, без никакви подробности. Сега той се намираше ня
къде, но не знаеше къде. Добре че на картата бяха означени няколко
джамии и той успя да се ориентира горе-долу по минаретата им. Разби
ра се, това наистина можеше да са тези минарета, но можеше и да са
други. Яне не беше сигурен, но все пак реши да действа, пък ако се бе
ше загубил, после щеше да му мисли. Погледна към минаретата на то
ва, което според него беше Валиде джами и Лялели джами и тръгна.
Трябваше да стигне до Шехзаде джами, Стария дворец - Ак сарай, а
след това вече знаеше пътя.
Той тръгна. Всичко се оказа така както го беше мислил. Макар да бе
ше вече тъмно и небето да беше причерняло, градът и поне по-големи-
те улици бяха осветявани от факли, светилници, кръчми и от прозорци
те на къщите. Истанбул светеше. Могъщият поток беше намалял и ня
как беше загубил цветовете си от тъмното, но все така го водеше. Яне
обаче имаше своя цел. Сега разбра, че може да наложи личната си воля
над тази на човешкия поток. Българинът се успокои, защото, ако иска
ше, за по-малко ог час, можеше да отиде на уличката, на която живееше
Адюлазиз Левни ефенди. Той обаче реши, че днес все още не е свършил
работата си. Видя къде е отбелязан двореца на султана - Топкапъ сарай
и тръгна натам. Трябваше да го разучи, за да може да разбере нещо за
Мирза и за Кара Мустафа.
От стария султански дворец, който беше отбелязан на картата, се
върна назад. После стигна до Баязид джами и тръгна по широкия кал-
дъръмен път към Топкапъ сарай. Вървеше бавно и внимателно оглежда
ше всичко наоколо. Най-накрая мина покрай джамията "Света София"
и поспря пред нея. Колко могъщо извисяваше снага тя над хората и ги
караше да изглеждат незначителни. Като че ли показваше колко голямо
е превъзходството на Аллах над хората. За пръв път в живота си Яне из
пита страхопочитание пред сграда. Никога не беше виждал нещо толко
ва огромно и могъщо. Когато се изправи пред огромната джамия и мно-
гобройните й минарета, се почувства толкова малък. Като християнин
винаги беше знаел, че турците са поклонници на Сатаната. Аллах беше
едно от имената на Сатаната. Сега гледаше чернеещия се в небето силу
ет на джамията и сърцето му трепна. Дали не беше грешал досега? На
истина ли Аллах беше Лукавият? Можеше ли Бог да допусне нещо тол
кова величествено да бъде построено от името на Дявола? Стоеше пред
джамията, а тя го караше да се замисля и да подлага на съмнение възг
ледите си. Никой християнски храм досега не го беше подтиквал към
нещо такова. Най-големият християнски храм, който досега беше виж
дал, беше този на Бачковския манастир, но той не му беше въздействал
така, а сравнен със "Света София" беше като ехлупена къщурка сравне
на със сарай. Яне остана дълго време изправен така пред "Света Со
фия". Хората, които го виждаха, сигурно мислиха, че е някакъв кюрд
мюсюлманин, който извършва нощен намаз*.
*намаз- молитва
I ll том "Хайдут 549 V глава "Козбунар
Насила се откъсна от страховитата гледка на джамията и продължи

напред. Когато стигна пред портата на двореца, вече беше тъмно. Пред
нея нямаше никого. Той седна направо върху камъните, като подпря
гръб на стената. Беше ужасно уморен! Вече сам не помнеше какво ис
каше да постигне, като стигне до двореца. Вече беше нощ. Какво може
ше да иска да се случи? Трябваше да се върне в къщата на Адюлазиз
Левни ефенди, да хапне и да си почине. После трябваше да реши какво
да прави. Искаше да стане и да тръгне, но все още не беше отпочинал,
а краката му го боляха и бяха отекли. Той остана седнал и по някое вре
ме видя към него да се приближават трима души. Те бяха облечени ка
то еничари. Сърцето на Яне заби учестено. Враговете! Към него се
приближаваха трима врагове! Двамата вървяха отзад, а третия ги пред
вождаше. Той беше огромен черен арап, със ситнокъдрава бяла брада,
която контрастираше на черното му лице и като че ли светеше в мрака.
Той спря пред Яне и го изгледа.
- Какво правиш тук? - попита го с дебелия си задгробен глас.
Яне не знаеше какво да каже. Той се почуди дали да се изправи, или
да си остане седнал.
- Какво правиш тук? - вече много по-грубо попита началникът на
стражите.
- Нищо! Нищо! - понечи да стане Яне и да се отдалечи. Не искаше да
се "набива" на очи и то толкова близо до султанския дворец. Дали не бе
ше сгрешил, като беше дошъл до тук? Дали нямаше да го разкрият?
Яне стана и се опита да се скрие в някоя от сенките. Вече трябваше
да се връща. Едва ли представляваше интерес за еничарите. Те бяха
трима и изглеждаха много едри и силни. Сигурно бяха някаква специ
ална султанска охрана. Досега не беше виждал толкова едри и силни
мъже. Пехливаните бяха силни и тежки, а тези мъже може би бяха по-
слаби, не бяха дебели, но имаха огромни мускули. Арапът беше най-
впечатляващ. По ръст той доближаваше ръста на Велко Кесиджи. На
Яне му стана интересно как ли биха изглеждали двамата един срещу
друг. Сега, докато гледаше командира на еничарите, му се стори, че у
него има нещо познато. Стори му се, че вече някъде е виждал този мъж.
- Я стой! - строго извика мъжът. Яне обаче беше обзет от паника. Той
искаше да избяга. Трябваше да избяга. Не биваше да го разкриват. Обър
на се и побягна. Зад себе си чу виковете на арапа.
- Ону тутмин!* (Хванете го!)
Двамата мъже се втурнаха след него. Яне беше изморен и с подути
крака. Двамата скоро го настигнаха и го спънаха. Падането, върху ка
менните плочи, беше много болезнено. Въпреки това той се изправи на
крака и веднага извади меча. Двамата мъже извадиха ятаганите си.
Арапът скоро сс присъедини към тях. Той тичаше много по-леко, от-
колкото Яне беше очаквал. Сети се за това как Велко се движеше като
едва докосваше земята.
- Какво правиш?! - арапът попита с глас, който го стресна. Всъщност
това не беше въпрос, а изумление. - Как смееш да вдигаш ръка срещу
султански сеймени?!
Яне разбра, че е загубен. Колко нелепо го бяха разкрили, а за това, че
беше извадил оръжие, щяха да го разследват. Нямаше как да му се раз
мине. Единственият изход беше да избие тримата сеймени. Можеше ли
обаче сам да се справи с тези мъже, които не бяха случайни воини? Яне
стисна клупа от въже, който обхващаше лявата му китка. Дори с ортома
и меч едва ли можеше да се справи с тримата сеймени. Чудеше се как
во да прави, да се предаде без бой или да се бие. Избра да се бие. В то
зи момент сейменът се приближи към него и внимателно го изгледа.
- Отстъпете! - каза той на войниците си. Яне се учуди. Нещо в пове
дението на арапа се беше променило. Той се държеше така, все едно го
беше разпознал. Все едно, че бяха стари познати. Всичко това беше
много странно, но пък не беше в негова вреда. Двамата мъже явно се
почувстваха със засегната чест, защото все така продължаваха да го гле
дат, без да помръднат.
- Оставете го! - пак каза този, който трябваше да е командир. Но те
не се подчиниха. Тогава мъжът като че събра цялата си сила и изрева:
- Комън силях лари! (Сложете оръжието!)
Викът беше толкова силен, че прозвуча като Иерихонска тръба. Яне сто
еше застинал, нито жив, нито мъртъв. Двамата му противници се наведоха
и оставиха ятаганите си върху каменните плочи, така че остриетата им со
чеха към него. Какво ставаше? Какво се беше случило? Как да реагира?
Яне не разбираше нищо. Ако черният сеймен го беше нападнал, всичко ще
ше да е ясно, но сега той стоеше и не знаеше какво да предприеме.
Освен това Яне беше усетил яростта на гиганта и видя как неговите
подчинени се свиха и изпълниха това, което мъжът им заповяда. Яне
разбра, че не може да се изправи срещу мъжа. Той също беше готов да
му се подчини. Силата и влиянието на арапа бяха много големи и Яне
нямаше да може да направи нищо срещу него.
В този момент от мрака започнаха да излизат хора. Отначало Яне
мислеше, че това са другари на сеймените, но като се огледа видя, че са
най-обикновени хора. Сигурно това бяха хора, които работеха в Топка-
пъ сарай и се прибираха по домовете си в това късно време. Всъщност
сараят никога не спеше. Миниатюристите, архиварите и други хора ра
ботеха по цели нощи и когато те си тръгваха, на работа идваха готвачи
те, хлебарите и другите, които ставаха по тъмно и се заемаха с пригот
I ll том "Хайдут” 551 V глава "Козбунар"
вянето на храната и закуската за двореца. Отделно имаше хора, които по

всяко време на денонощието трябваше да се появят, щом само бяха по
викани. Такива бяха хекимини, съветници - тайни и явни, писари. Дво
рецът живееше непрекъснато и никога не спеше.
Сред хората, за късмет на Яне, беше и най-добрият гравьор на мини
атюри - Адюлазиз Левни ефенди. Той беше решил тази вечер да се при
бере по-рано, защото беше поканил един гръцки миниатюрист да живее
на гости в къщата му. Знаеше, че отсъствието му през вечерта ще при
тесни Хайрие и Шакюре, затова бързаше да се прибере, а и щеше да му
бъде много интересно да си поговори с Янис. Щеше да направи кафе
или ако Хасан ага все още държеше дюкяна отворен, щеше да вземе от
него две кафета, а после цяла вечер щяха да си говорят. Сега Адюлазиз
Левни ефенди бързаше към дома си, предчувствайки полезния и прия
тен мохабет с гърка. Странни шумове и викове обаче накараха Адюла
зиз Левни да се отклони от пътя си и да отиде да види какво става. Ня
какъв безумник си беше позволил да извади оръжие на сеймените и то
тук, под стените на Топкапъ сарай.
Яне все по-ясно виждаше хората, които изплуваха в мрака. Те като че
се появяваха и образуваха от мрака. Вече не можеше да мисли за никак
во бягство. Беше загубил по един толкова нелеп начин. Беше се разкрил.
Как беше станало това? Арапът се приближи до него.
- Остави оръжието! - каза той, с нетърпящ възражение глас.
Яне се чудеше какво да предприеме - да се подчини или да се бие?
Реши, че дори да постави меча пред себе си, ще му остане ортомата, ко
ето съвсем не беше лошо. Българинът бавно се наведе и остави оръжи
ето върху калдъръма. В този момент отстрани се чу възклицание. Един
от хората, които се приближаваха отстрани, се намеси в спора.
- Юсуп ага - каза той, - какво става тук?
Арапът явно позна гласа, защото извърна глава и след като видя чо
века, каза:
- Нищо, Адюлазиз Левни ефенди! Тук някакъв безумец вдигна ръка
срещу нас!
Адюлазиз Левни ефенди, защото това беше той, направи нисък поклон,
не само за да изрази уважение, но и за да измоли опрощение за своя гост.
- Аз го познавам, Юсуп ага! Той е мой гостенин! Дошъл е да ме из
чака, за да се приберем заедно, а може и да се отбием някъде!
Адюлазиз Левни ефенди се усмихна и не се разбра дали намеква за
кръчма, или за проститутки.
- Познавате ли го, Адюлазиз Левни ефенди?
- Да, той е мой гост.
Може би това спаси живота на Яне. Той знаеше за изключително ува

жителното отношение, което имат турците към гостите си. Ако Юсуп
ага накажеше Яне, по този начин той щеше да обиди Адюлазиз Левни
ефенди. Това сигурно натежа и командирът на сеймените смекчи тона
си към него. Двамата му войници вече се бяха навели и бяха взели ята
ганите си. Юсуп също беше прибрал извитата си арабска сабя.
- Кой е този смелчак? Дали е безумен? Или е много смел, или има тай
ни? - Юсуп питаше и се приближаваше към Яне. Огромното му тяло ве
че беше в обсега на ортомата. Яне сви юмрук и беше готов да дръпне
клупа. Арапът беше прибрал кривата си сабя. Той смяташе, че и Яне е
без оръжие, защото не виждаше ортомата. Дали да не го удари, а после
да избяга? Какво щеше да спечели? Щеше да загуби Аракс и Буря и
трябваше да се превърне отново в беглец. Колко време можеше да живее
сред истанбулските просяци, защото, ако побегнеше, едва ли щеше да
напусне града? Какво да прави? Той остана така. Искаше да види дали в
ръцете си сейменът все пак не държеше кама или някакво късо оръжие.
Факлите в ръцете на двамата сеймени отзад правеха сянка, но както гле
даше в ръцете на сеймена, изведнъж му се стори, че около лявата му кит
ка има клуп. Не може да бъде? Сигурно му се беше сторило. Можеше ли
около китката на сейменбашията да има клуп на ортома? Не! Няма откъ
де пазачът на султана да знае за кесиджийското оръжие. Беше му се сто
рило. Дали пък смелостта на този, когото Адюлазиз Левни беше нарекъл
Юсуп, не беше подплатена с ортома? Не, не! Нямаше откъде! Беше му
се привидяло, сигурно някаква игра на светлината и въображението му.
- Кой е той? - отново попита Юсуп.
- Някакъв гръцки миниатюрист - отвърна Адюлазиз Левни ефенди.
Яне слушаше и чак сега разбра защо мъжът го беше приел толкова
ласкаво. Той го беше сметнал за миниатюрист. Явно пред него трябва
ше да играе тази роля.
- Откога го познавате, Адюлазиз Левни ефенди? Значи не е правове
рен, а е гяур.
- От днес го познавам - неубедително отговори най-добрият султан
ски миниатюрист и сигурен наследник на Осман ефенди.
Арапът продължаваше да гледа Яне в очите. Той като че ли искаше
да се убеди в нещо, но Яне не можеше да разбере в какво. Той го гледа
ше и не помръдваше. Най-накрая каза:
- На ваша отговорност, Адюлазиз Левни ефенди, ще го пусна, но му обяс
нете кои сме ние и да не си помисля повече да вади оръжие срещу нас!
Адюлазиз Левни се зарадва. Хората започнаха да се разотиват. Яне
взе меча си от земята и го прибра обратно в канията. Беше благодарен
Ill том "Хайдут 553 V глава "Козбунар"
на Адюлазиз Левни, че го беше спасил. Да, миниатюристът го беше спа

сил от гибел и Яне си даваше ясна сметка за това.
Двамата вървяха из града, но Адюлазиз Левни не го попита за това
как се беше озовал пред двореца на султана - Топкапъ сарай, нито как
во търсеше там. Те говореха за архитектура.
- Всички форми в този свят излъчват или привличат сила. Някои фор
ми увеличават силата. Така например сигурно си чул, че се смята, че ог
ромните пирамиди в Египет имат способност да събират сила в себе си.
Всеки град има своите форми. Всеки град, всяка цивилизация има сво
ите форми. Западните сгради са ъгловати - с прави ъгли и остри ръбове.
Вашите градове са направени така, че да отблъскват и да разпръсват си
лата и благодатта на Аллах.
Виж този град! Той е строен така, че да събира всички хора, идеи и
цялата сила на света. Някога градът пак бил най-големият в света и не
гов център, но той не бил конструиран правилно. В него царяло лице
мерие и поквара. Сега градът е много по-велик, защото нашите архитек
ти са направили така, че върху стария Константинопол да израсне вели
кият Истанбул. Нашите градове са със заоблени форми. Те наподобяват
формите, описани в джнана. Погледни! - Адюлазиз Левни посочи с
жест града, като че беше владетел на града, той е негов и му принадле
жи. - Виж формите му! Минаретата забиват своите остри върхове в са
мото небе. Това са нашите стълби към Аллах! Минаретата са нашите
молитви! Това е магията на нашите градове!
Подобна е разликата между западните рисувани и нас...
После Адюлазиз Левни ефенди започна един дълъг монолог за раз
ликата между източната и западната живопис. Яне слушаше с половин
ухо. В най-общи линии той разбра, че миниатюристите от исляма рису
ват с уважение и преклонение към Аллах, а франкските и италианските
майстори рисували без богобоязън. Те рисували това, което виждат и
както го виждат. Наричало се портрет.
- Рисуват така все едно, че искат да го продадат на пазара - каза Адю
лазиз Левни. - Принцеси, принцове - рисуват ги без въображение, без да
рисуват по памет. Ние, дори когато се опитваме да рисуваме нещо, кое
то гледаме в момента, го правим по памет. Опитваме се да не рисуваме
предмета сега, а зад образа да сложим цялото време, в което предметът
или образът е съществувал. Опитваме се да предадем неговия дух. Наб
людаваме обекта, после го оставяме да престои в нас и така, както от
джибрите се извлича виното и ние извличаме от образа характерните му
черти и това, което го различава. Просташко е да се рисува това, което
виждаш. Винаги трябва да можеш да извлечеш есенцията от обекта!
Трябва да имаш принос за това, което рисуваш! Всяко нещо, което ри
суваш, трябва да бъде одухотворено!
Яне не искаше да говори за това, но не забравяше, че трябва да е бла
годарен на миниатюриста. Въпреки че нищо не разбираше, той все пак
долови някакво противоречие в думите на Адюлазиз Левни ефенди.
- Адюлазиз Левни ефенди - с най-уважителния си глас, на който бе
ше способен, започна Яне, - щом вие рисувате по памет, всъщност не
изразявате ли така неуважение към творението на Аллах? Не го ли изк
ривявате така, като го пречупвате през себе си и не е ли това по-голям
грях? Така не допускате ли суетата да ви отдалечи от Бог? Не отделяте
ли вашите миниатюри от божия промисъл и от реалността, която същи
ят този Бог е създал? Не създавате ли така успореден свят, едно второ
творение, като че ли недооценявате божието? Не е ли това възгордява
не и опит да издигнете себе си и вашето творение над божието?
Яне не беше сигурен в това, което каза, но си спомни Инокентий и
това, което той му беше разказвал за разговорите си със стария презви
тер Пафнутий.
Адюлазиз Левни ефенди внимателно слушаше думите му. Той вече
беше сигурен, че мъжът пред него е миниатюрист и то добър. Не може
човек с такова мислене да не е майстор на миниатюрата. Този мъж ще
ше да му бъде много полезен. Той искаше да стане най-добрият миниа
тюрист не само в целия свят, но и на всички времена, по-добър дори от
персийските майстори и самия Бехзад.
Яне вървеше, а червата му къркореха шумно, защото не беше ял през
целия ден и единственото, което беше слагал в устата си, беше кафето
на Хасан ага. Адюлазиз Левни чу това и се досети, че човекът може да
е гладен. Затова той реши и двамата кривнаха в някакви тъмни сокаци.
На Яне нощният Истанбул му се струваше опасно място. Той разбра
колко различно място е големият град през нощта.
Влязоха в една малка кръчма, с нисък таван. Тя като че ли беше вко
пана в земята. Въпреки късния час, в кръчмата имаше няколко човека.
- Това е арабска кръчма. Работи цяла вечер, заради рамадана. Араби
те са най-добрите готвачи на овче месо - каза миниатюристът.
Двамата седнаха на една от масите. Адюлазиз Левни поръча агнешка
пържола и пилаф. Той продължи да говори за миниатюрите и да защита
ва себе си и всички мюсюлмански миниатюристи. Яне го слушаше, но
погледът му беше привлечен от тезгяха, където един арабин, с изключи
телно ловки движения, обезкостяваше някакъв кокал. Той правеше това
по начин, непознат за Яне, като държеше острието на тънкия си остър
нож към дъното на свития си юмрук. Този начин се наричаше "арабска
китка". За пръв път Яне виждаше касапин да работи по този начин с нож.
Ill том "Хайдут" 555 V глава "Козбунар”
"Дали това не може да ми помогне за въртенето на меча?" - помисли си

Яне. Това беше по-интересно за него от думите на Адюлазиз Левни.
Майсторът ножар използваше ножа с неповторимо майсторство. Той
приготвяше техните пържоли. Ако със същото майсторство, с което под
готви месото, го сготвеше, яденето щеше да бъде много вкусно. Яне про
дължи да гледа майстора арабин. Слушаше Адюлазиз Левни ефенди, но
не го чуваше. Мислите му го отведоха в Козбунар и Велковата дупка.
Спомни си кесиджийската кама на Велко и майсторското въртене на нож
на Диньо. Той гледаше арабина и разбра, че може да вземе някои движе
ния и захвата на арабина. Яне мислеше за това, че всеки кесиджия тряб
ва да има лична кама. Къде беше отишла камата на Велко? Яне нямаше
своя кама. Преди да влезе в Едирне беше дал на Мирза камата, изкована
за него от Диньо Циганара, заедно с пищова и сега те трябваше да са у
него. Идеята отново да има кесиджийска кама много му допадна. Той
имаше вече едно уникално оръжие - мечът. Ортомата също беше специ
ално оръжие, но в момента нямаше кама, а именно камата беше оръжи
ето на кесиджиите. Всеки кесиджия трябваше да си има кама. Имаше ле
генда, че някога ще се роди башкесиджията на кесиджиите и единстве
но той, от всички кесиджии, ще има две ками, по една за всяка ръка. Още
нещо се разказваше в тази легенда, но сега Яне не се сещаше. Какво зна
чение имаше, след като в момента той нямаше нито една?
Месото беше приготвено наистина по великолепен начин. Понеже не
ядяха свинско месо, арабите, турците и въобще мюсюлманите бяха из
дигнали в изкуство приготвянето на овче месо. Това беше най-вкусното
месо, което Яне някога беше ял. Ако не знаеше, щеше да помисли, че е
свинско или че е от някакво друго екзотично животно.
След като се наядоха, на Яне му се доспа. Двамата излязоха и тръгна
ха към къщата. Яне мислеше за кесиджийската си кама. Истанбулските
майстори ковачи бяха смятани за втори в света, след големите майстори
от Дамаск. Дали да не помисли да даде на някой майстор да му изкове
оръжие? Може би самият Диньо щеше отново да му изкове кесиджийс
ка кама. Той и без това знаеше как изглежда камата на Велко Кесиджи.
Двамата мъже се прибраха. Отначало намериха уличката, в която живе
еше миниатюристът, а след това влязоха в дворчето градина. Най-после
влязоха и в къщата. Адюлазиз Левни продължи да говори за това, че фран
ките и италианците рисуват със светлосенки - нещо, което те, мюсюлмани
те, не правели. Мъжът говореше на висок глас и като че ли не се съобразя
ваше с това, че жените в къщата вече са си легнали. Или може би така той
искаше да ги предупреди и успокои, че вече е тук. Скоро двамата влязоха в
работния кабинет на миниатюриста. Личеше си, че майсторът често взема
да върши работа вкъщи. Адюлазиз Левни продължаваше да говори:
- В полуцветовете нямало уважение към цвета. Цветът трябвало да се

нанася чист и равен. Светът трябвало да се рисува типизиран.
Той попита Яне какво смята по въпроса, но Яне се направи на разсе
ян и така скоро Адюлазиз Левни сам продължи. Разговорът ставаше все
по-скучен за Яне и скоро той се извини, и се качи на горния кат, за да
спи. После слезе до двора, подхвърли останалите от вечерята кости на
Буря. потупа Аракс по врата и се върна в стаята си. Адюлазиз Левни бе
ше разочарован. Той щеше да рисува цяла вечер и мислеше, че Яне мо
же да остане с него, да си поговорят.
От известно време Адюлазиз Левни ефенди беше започнал да рисува
своята, както той смяташе, "Книга на живота". Той я рисуваше от много
години. Не беше останало произведение на старите майстори, което
Адюлазиз Левни ефенди да не беше прерисувал. Сега в ръцете му беше
попаднала някаква странна книга. Никога не беше чувал за нея. Сигурно
беше на стар персийски майстор поет. Книгата беше най-ценното и раз
търсващо нещо, което Адюлазиз Левни беше чел в живота си. Единстве
ната слаба част беше в това, че беше написана само с думи и още не се
беше намерил миниатюрист, който да я илюстрира. Адюлазиз Левни си
беше поставил за цел да бъде първият миниатюрист, който да я илюстри
ра. Книгата нямаше автор и заглавие. В нея се разказваше за човешката
душа и за това, което става след смъртта на човек. Адюлазиз Левни ни
кога не беше чел нещо толкова правдиво, истинско и дълбоко. Това не бя
ха старите любовни епоси, в които се разказваше за любови, изневери и
предателства. Това беше истинска книга. С възрастта на него вече му бе
ше омръзнало да чете за любов и да рисува цветни градини, дръвчета и
влюбени, седнали под тях. Той искаше сериозни книги, които да отгово
рят на потребностите му, да чете неща, които се отнасят за него. Негови
те любови отдавна вече бяха отминали. Сега предстоеше срещата му със
смъртта. Той искаше да чете нещо сериозно, което да съответства на въз
растта му, и в текста на книгата беше намерил точно каквото търсеше.
Адюлазиз Левни беше в творческа зрялост и точно сега беше време
то да сътвори нещо значимо. Освен че се чувстваше готов, в този пери
од от живота си той имаше всички условия, за да сътвори нещо значимо
и да осмисли целия си труд досега. Шакюре беше още в такава възраст,
че й беше рано да се омъжи, така че на врата на Адюлазиз Левни още не
бяха увиснали зет и евентуално внуци. Чувстваше се задоволен като
мъж, защото хубавата прислужничка Хайрие почти всяка вечер го навес
тяваше в леглото му и споделяше топлината на тялото си, за да стопи
бучката лед, която беше застинала в гърдите му. Адюлазиз Левни пазе
ше в строга тайна това, с което се занимаваше по цели нощи. Това не
правеше впечатление на никого от околните. Досега винаги беше правил
така. Беше използвал привилегията, осигурена му от майстор Осман и

винаги беше носил разни неща за дорисуване в къщи. Това можеше да
му послужи като оправдание за по-късното му ходене в работилниците
на султана. Младите рисувани бяха свикнали с тази му привилегия и до
ри не я обсъждаха. Рисуването на книгата вървеше трудно. Годините
повтаряне, че трябва точно да се копират образците на старите майсто
ри, беше притъпило у него усещането да създаде нещо ново, да твори.
Всъщност той твореше, но винаги в рамките на нещо вече създадено.
Сега за пръв път Адюлазиз Левни се опитваше да излезе извън всички
рамки. Искаше да създаде чудо невиждано, да опише душата и нейния
вид, според различните хора, според всички религии, така че който и да
чете книгата, да я разбере, да почувства, че тя е написана и за неговата
душа, че е написана лично за него. Искаше да опише всички демони и
дълбини на душата и хората веднага да разберат за какво е искал да пи
ше. Да видят очи в очи кошмарите си и всичко, което вече са виждали и
знаят за себе си. За това обаче му липсваше опит и въображение. Аллах
му беше изпратил този миниатюрист гяур. Сигурно искаше да му пока
же и друга част от това, за което трябваше да рисува. Да чуе за душата
от погледа на гяурите. Гърците смятаха себе си за приемници на стара
та Ромейска държава, която безспорно е имала най-големите висоти при
рисуването на миниатюри и икони. За разлика от юдеизма и исляма, къ-
дето беше абсолютно забранено рисуването на човешки изображения,
при християните не беше така. Затова те имаха нарисувани много пове
че икони и в книгите влагаха много повече рисунки. Адюлазиз Левни не
знаеше дали в християнските манастири все още има места, където ня
кой да рисува. Може би вече не бяха останали? Какво ли ще е да попад
не на такова място? Сигурно щеше да бъде много интересно за него.
Всъщност Адюлазиз Левни знаеше, че някога в християнството също
се бяха борили тези две догми. За това дали в храмовете и в свещените
книги, а и не само, да се изрисуват божиите творения, или не. Дали свет
ците да се изписват на икони, на които миряните да се молят, или храмо
вете да се оставят бели, както са джамиите и синагогите. Според едните
рисуването на ангелите и демоните, на геената и мъченията в пъкъла, ще
са полезни за хората и ще ги накарат много повече да се страхуват, как
то и да желаят рая, Христос и божествената благодат. Освен това голяма
част от хората били неуки и рисунките били единственият начин да се
запознаят е историите на Светата книга. Другите, които четели Библия
та, където Бог е казал да няма други кумири и идоли в храма и въобще
навсякъде, се наричали иконоборци. Ако те бяха надделели, днес хрис
тиянството твърде малко щеше да се различава от юдеизма и исляма. Но
все пак в Румелия бяха надделели първите и така старите книги бяха из
пъстрени с миниатюри и орнаменти, а в храмовете на гяурите имаше

икони. Затова опитът на християнските миниатюристи сигурно беше
много по-голям от този на мюсюлманите. Сега Аллах му изпращаше то
зи човек, за да му помогне, защото Адюлазиз Левни чувстваше своята
творческа немощ. Той не искаше Янис да му показва техники на рисува
не или нещо такова, най-ценното нещо за него беше да си говорят.
Яне легна. Преди да заспи, вместо да се замисли за Козбунар, Бач-
кьой или Боляровия хан, той се замисли за Диарбекир. Това учуди и не
го самия. Мислеше си за дядо Личо. Дали старецът е още жив? Спомни
си Герджика и Махмуд. Една част от него беше останала там далеч, на
изток, в Диарбекир. Яне оценяваше това едва сега.
Спа добре и се събуди късно. Хареса му, че чува шумове в къщата,
разсънваше се и отново потъваше в дрямка. Имаше нужда да се наспи
добре. Когато се събуди и се протегна, се почувства напълно отпочинал.
Сега случката от снощи, пред стените на Топкапъ сарай, му се струва
ше незначителна. Отново беше гладен. Още чувстваше вкуса на снощ
ното печено месо и пилафа. Искаше да хапне пак нещо такова. Все още
имаше само един алтън. Трябваше да намери начин да влезе в подземи
ето на кесиджийската къща и да се снабди с пари. Без злато издирване
то и спасяването на Ирис щеше да бъде невъзможно. Яне слезе по стъл
бите. Навън вече беше слънчев ден. Макар че напичаше, слънцето все
още не беше толкова силно, както през лятото. Това беше онзи момент
между пролетта и лятото, в който човек най-пълноценно може да се
наслади на слънцето. Тогава той все още е жаден за топлина и светлина
и слънцето му ги предоставя дружески. И това не е още горещото лят
но слънце. Слънцето все още му липсва, но и не му е омръзнало, и не
прежуля като през лятото. Яне излезе на двора. Слънцето беше толкова
хубаво днес. Той вдигна глава и затвори очи. Пред затворените му кле
пачи грейнаха ярки петна и червеният цвят застана пред него, като го
превзе. Яне виждаше тази красота, макар и със затворени очи. За миг
забрави глада, дори себе си. Като че ли се хранеше със слънчевата свет
лина. Забрави Буря и Аракс. Скоро до него достигна глас, но дори и той
не успя да го откъсне от това, което се разиграваше пред затворените му
очи. А то беше едно могъщо движение на червения цвят, който преми
наваше в слънчево жълто, а след това всички цветове потъваха и става
ха черни, изчезвайки в някаква бездна. Черно, напълно черно, но не съв
сем, защото в него нещо се движеше.
- Виждам, че и вие, като хератските майстори, се "храните" със слън
це! - това беше гласът на Адюлазиз Левни и Яне веднага го позна, но
гой беше обзет от такъв покой, че не помръдна, а все така остана "впе
рил поглед" към светлината. - Също като вас те се взирали в изгарящо
I ll том "Хайдут 559 Vглава "Козбунар”
то очите им слънце, докато не ослепеят. Някои казват, че ослепявали от

това, че стотици хиляди пъти, в най-тъмните доби, рисували една и съ
ща миниатюра. Според тях най-висшето изкуство било да ослепееш и
да рисуваш всичко по памет.
- Но нали те и без това рисували по памет? - бавно, без да разваля
концентрацията си, попита Яне.
- Да, така е, но когато виждаш, все пак "храниш" очите си е ежедне
вие, пък било то и след като рисуваш, а когато си сляп, непрекъснато си
взрян в миниатюрите и не "разреждаш" Бог с ежедневието.
- Но нали Бог и ежедневието са едно и също нещо!? Животът, който
живеем и това, че се храним, обичаме, мразим, също е от Бог. Така чо
век не се ли отдалечава от реалността и от истината?
- Реалността, истината! Истината се появява тогава, когато се отде
лиш от емоциите си, от ежедневието. Едва тогава реално можеш да оце
ниш това, което се случва и да разбереш кое от него е стойностно. Та
ка, според хератските майстори, слепотата е задължителна, за да рису
ваш Бог. И то Истинския бог, а не Бог смесен с теб и твоето ежедневие.
- Да, но когато рисуваш по спомени, ти все повече можеш да смес
ваш спомените си с Бог. Така колкото повече време минава, толкова по-
далеч от Бог ще си и толкова по-малко Бог ще има в твоите рисунки, а
всичко ще бъде само спомен, надежди и няма да може да има никаква
промяна, корекция или развитие.
- Този, който рисува, би трябвало да е завършил своите духовни тър
сения и когато рисува, да е спрял. Защото човек, който се променя и раз
вива духовно и в същото време рисува, не може да рисува Бог, а отразя
ва само промяната. Всички ние виждаме промяната, живеем в промяна
та. Рисунката, която иска да отрази Бог, трябва да изразява вечното, то
ва което е в застой. Това е Бог!
Бог не е само това. Бог е всичко. Когато човек рисува и се променя,
вписва в картината си и вечния Бог, и променящия се Бог, и ежедневие
то си, и това, което е негова цел...
Двамата мъже продължиха да си говорят. Душата на Адюлазиз Лев-
ни беше в екстаз. Той беше намерил истински миниатюрист, който ще
ше да издигне мисленето му на ново ниво. Струваше си застъпничест
вото пред сейменбашията Юсуп ага. Сега щеше да подслони Янис и да
настоява да остане по-дълго на гости при него. Винаги беше копнял за
такъв разговор, но с човек, който не е в исляма. Чак сега разбра защо
разговорите с Осман ефенди не му бяха достатъчни. Щеше да пази
Янис в тайна от останалите миниатюристи и така щеше да изпревари
всички. Никой нямаше да разбере откъде иде неговата преднина, а тя
щеше да бъде от книгата и от гяурския миниатюрист.
- Искам да поговорим за наема - отново повдигна въпроса този, кой

то Адюлазиз Левни смяташе за свой най-скъп гост.
- Не, не, не! - прекъсна го турчинът. - Сега първо да ви покажа моя
кабинет, а след това ще говорим за каквото и да е.
След това Адюлазиз Левни го вкара в голямата стая, която му служе
ше за кабинет. Предната вечер Яне само беше зърнал кабинета. Явно
стопанинът на къщата смяташе, че трябва специално да го разведе. Нав
сякъде бяха разпръснати отделни листове, някои от които бяха красиво
илюстрирани, други нарисувани наполовина. Яне ги огледа. Не можеше
да разбере кои от тях е рисувал Адюлазиз Левни и кои бяха тук, като при
мер за подражание. Досега никога не беше виждал толкова чудни неща.
За пръв път се беше чувствал така, когато Ннокентий му беше показал
книги от скрипторията и му беше разказал за това, с което се занимава.
Всъщност, откакто се намираше тук, той непрекъснато мислеше за при
ятеля си презвитер от манастира "Света Неделя". През цялото време, до-
като говореше с Адюлазиз Левни, той мислеше за него и за това как би
му отговарял Ннокентий. Това не беше много честно от страна на Яне.
Всъщност в разговорите той само заместваше приятеля си.
Сега Яне се чувстваше, както Али Баба във вълшебната пещера. Той
се оглеждаше. Ето колко красиви неща твореше домакинът му в каби
нета си! Яне вдигаше и внимателно разглеждаше всяка картинка, след
което внимателно я поставяше обратно на мястото й. Той беше чувал,
че рисувачите обичали да творят в атмосфера на привидно безредие и
никой от тях не обичал да му разместват нещата. Макар на пръв поглед
да изглеждаше, че е разхвърляно, те знаели къде се намира всяко нещо,
защото то беше поставено на точно определено място. Години наред
Пафнутий се беше борил е този маниер на работа на преписвалите и ри
сувачите. Сега Яне видя, че турският миниатюрист е като българските
монаси, работещи в скрипторията. Яне не хареса градините и там, къ-
дето бяха нарисувани само хора или принцове и принцеси. По всичко
си личеше, че това са владетели и велможи. Най-интересни му бяха па
радите, там, където имаше много конници, вдигнали едновременно ле
вия крак на коня си. После гледаше тези, на които бяха нарисувани бит
ки между воини от най-различни народи. На една от тях той видя бит
ка, в която едните воини бяха въоръжени с мечове, като неговия, а дру
гите - с криви саби и ятагани. Яне се сети, че това сигурно е битка меж
ду перси и турци. В този момент му дойде още една идея - в отделен ки-
таб да опише техниките на меч срещу ятаган, за да може да покаже на
своите кауци как да побеждават турците. Тази идея много му хареса,
учуди се, как досега не се беше сетил. Така трактатите, които трябваше
да напише, вече ставаха четири. Поклати глава, като че ли да отпъди
мислите си, сега не искаше да мисли за това. Все пак красивите рисун
ки отново го разколебаха и той се замисли дали да не направи някои от
китабите с Инокентий, а някои - с Адюлазиз Левни.
Най-важното нещо в кабинета на Адюлазиз Левни беше голямата ви
сока дървена маса. Върху нея, освен папируси и пергаменти, имаше и
от новото чудо в Империята - бяла и много тънка хартия, донесена чак
от Китай. Яне видя четката за рисуване от катерича опашка, както и кра
сивия нож за подостряне на пера за писане, с коралова ръкохватка.
Всичко в кабинета беше скъпо и подчинено на красотата. Това беше
един свят, за който Яне дори не подозираше, че съществува. Досега той
беше познал само света на воините, мизерията и лишенията. В султан
ския дворец беше видял света на лукс и разкош, света на насладите, но
и той не му беше харесал. Тук беше светът на изкуствата и творчество
то. Тук му хареса най-много. Дали не можеше да смеси света на воина
с този на изкуствата?
Адюлазиз Левни наблюдаваше вниманието, с което Янис разглежда
ше миниатюрите и беше сигурен, че пред него стои истински ценител,
разбирач и рисувач. На него му направи впечатление, че той не се впе
чатлява от миниатюрите на "Хосроу и Ширин", "Шахнаме". Най-много
го впечатляваха "Сурнаме" - книга за обрязването на принцовете, в ко
ято се описваха военните паради в чест на зрелостта на бъдещите сул
тани или "Каяфетнаме" - книга, в която се описваха дрехите и въоръже
нието на другите народи.
Между масата и стената имаше миндер, тапициран с най-фино кади
фе. Той беше направен мек и много удобен, а на едно място беше изт
рит от дългото седене на Адюлазиз Левни ефенди. Сега домакинът сед
на на това място, а Яне до него. Двамата поговориха още малко. Адю
лазиз Левни се държеше така, че на Яне му беше невъзможно да го ос
тави, а той трябваше да продължи да търси Кара Мустафа и Мирза.
След като поговориха още малко, Адюлазиз Левни му разказа за някак
ва нова книга, която искал да илюстрира. Той сигурно искаше това, ко
ето му каза за книгата, да остане в тайна, защото не излязоха от кабине
та, докато не му го каза, а след това го закле да мълчи. От уважение Яне
реши да попита:
- Как е описана човешката душа в тази книга, Адюлазиз Левни ефен
ди? - като кесиджия той също знаеше нещо за душата. Всъщност кеси-
джиите отдаваха голямо значение на света отвъд видимия свят. Васил
ка го беше учила на това. Тази тема му беше много по-интересна от раз
говорите за рисуване.
- В тази книга душата е разгледана като част от човека и то като истин
ска част от него, както е ръката, кракът или главата му. Но тук гя е описа
на като безсмъртната част от него, тази част, която ще продължи да я има,

когато тялото ни вече е мъртво. Тук обаче тя е описана като "сянка".
- Сянка? - тази идея беше нова за Яне. - Всеки човек има "сянка" и
своя тъмна страна.
- Не, не за това става въпрос. Тя е оприличена на сянка, защото оста
ва очертание в този свят, но не е тук и непрекъснато е свързана е нас, до-
като сме живи. Един ден, когато нашето тяло няма да го има тук, тя ще
продължи да съществува. Съществува свят на сенките, който е отделен
от нашия свят. Когато човек се ражда, той откъсва част от света на сен
ките и ползва сянката за своя душа. Когато човек се ражда, Бог умира!
- Разбрах! - каза Яне, без да му е съвсем ясно. Той беше слушал раз
говори на по-стари хора и вече беше чувал нещо такова, затова продъл
жи: - Искаш да кажеш, че когато се ражда човек, след като ние сме тлен
ни и щом съществуваме, нашето съществуване унищожава Вечния,
Всемогъщ и Всесилен Бог. Така Бог престава да съществува, защото той
не може да съществува, докато ние сме в него.
- Не! Не е това, което си мислиш! Ти искаш да кажеш, че когато за
почне да съществува егото и реализира своята отделност, Бог престава
да съществува и вече го няма. Аз искам да ти кажа, че в този момент съ
що има Бог, защото душата е другата страна на монетата и докато теб те
има, в същото време има и Бог. И когато ти се родиш, не умира просто
Бог, а една част от Бог се откъсва и ако това. което ние наричаме раж
дане, за нас е ново начало, за тази част от Бог това е смърт. Тя е прико
вана към теб и е принудена да съществува по този начин. Затова в кни
гата, която илюстрирам, е казано: "Когато човек се ражда, Бог умира!"
Авторът й е искал да каже, че когато човек се ражда, откъсва една част
от същността на Бог, от вселенската душа и тази част умира. И след то
ва, през цялото време, тази част се опитва да се върне към божествена
та част и единството. Искричката се стреми да се върне към огъня и от
ново да е част от цялото. Тази част се нарича Аз. Докато Азът се опит
ва да се слее с Бог и ни кара да се стремим към него, егото се опитва да
реализира отделността си, защото егото сме ние. Всъщност Азът и его
то са едно и също нещо. Те са двете страни на една и съща монета. Но
егото ни играе игрички и се опитва да ни докаже, че монетата има само
една страна и където и да погледнеш, всичко с само сго. В нашите ду
ши се борят две същности, но това не са, както много хора смятат, Дя
волът и Богът, а същностите на егото и Аза. Ние сме разкъсвани от стре
межа да се върнем към нашия баща - Аллах и от стремеж да бъдем се
бе си - нашето его, и да властваме над света. Ние "храним" нашето сго
и го правим толкова силно, че то започва да ни нашепва, че сме равни с
Бог и дори, че сме по-важни от него. Всъщност, когато се раждаме, ед
Ill том "Хайдут 563 Vглава "Козбунар"
на част от Бог умира и когато умрем, тя отново ще се роди. Ние мислим,

че живеем чрез Аза си и че сме Аз, но всъщност не познаваме друга
част освен егото си. Докато съществуваме разделени или възприемаме
себе си като разделени, ние познаваме и можем да изразим само егото
си. Двете същности в нас са в такава отчаяна борба, че често се опитват
да ни унищожат. Азът се опитва да се слее с Бог и да се отдели от нас,
а егото ни защитава. Именно егото е в основата на това, което нарича
ме инстинкт за самосъхранение. Смешни са хората, които като научат
за егото и Аза казват, че са готови да се борят с егото си. Те не знаят, че
този, който говори с тяхната уста, е именно егото. Първо трябва да отк
риеш Аза си и чак след това деликатно да се научиш да разбираш коя
част от тях говори в момента чрез теб...
Адюлазиз Левни усети, че се беше задълбочил, затова скоро продъл
жиха разговора с други по-незначителни теми и така, докато стигнаха
до кафенето на Хасан ага. Яне не пропусна отново да огледа къщата на
Селим ага.
- Наскоро ми попадна една тайна книга, в която се говореше за ня
каква секта от Изток. Даде ми я същият онзи черен гигант, срещу кого
то извади оръжието си. Той иска да му я преведем и да я прерисуваме.
Сигурно са му я донесли, когато техният владетел ни изпрати цели дос
пехи**, които могат да стоят изправени, дори когато в тях няма човек. В
нея се разказва за някаква секта, чиито членове вършели убийства, об
личали се в черни дрехи, с черни качулки.
- Как се казват?
- Ямабуши*.
- Ямабуши - Яне повтори името на сектата. Това много го заинтригу
ва. То много му приличаше на това, което правеха кесиджиите. Само че
ямабуши обучаваха родовете си в изкуството да се убива. Дали не мо
жеше да научи нещо ново от сектата в далечната държава? Той разпита
Адюлазиз Левни, но всичко, което майсторът миниатюрист му каза, той
вече го знаеше. Едва сега Яне се поуспокои.
Изпиха по едно кафе. Яне беше принуден да признае какво е търсил
снощи пред стените на Топкапъ сарай. Той не каза цялата истина, каза
само, че търси Кара Мустафа и Мирза. Миниатюристът не се сети кой
е Мирза. Може би турчинът вече не се намираше в Истанбул или пък не
можеше да се уреди да влезе в Топкапъ. Да не би тогава в Едирне, ос
*И днес в изложбата на Топкапъ сарай могат да се видят самурайски доспехи, пода
рени на султана от японския император. Това доказва контактите, които султанът е
имал не само с Персия, Индия и Китай, но и с Япония.
**Японските воини - нинджа, се наричали всъщност ямабуши. Нинджа означава
"сянка" и това название се е появило по-късно. Наемните японски воини наричали се
бе си ямабуши, което означава "планински воини".
вен на него, аскерите не бяха причинили зло и на Мирза? Това щеше да

обясни защо от него не последва никаква помощ и намеса и защо Буря
се бе върнала сама в Бачкьой.
След като изпиха ароматното кафе, двамата станаха. Вече беше късен
следобед. Като гостоприемен домакин, а и поради това, че Адюлазиз
Левни и Яне бяха станали много късно, миниатюристът беше решил
днес да не ходи в работилницата на Топкапъ сарай. Освен това той ис
каше да мине малко повече време от снощния инцидент. Не искаше да
се вижда с Юсуп ага, срещу когото Янис беше извадил оръжие. Добре
че сейменът се оказа толкова разбран човек и се беше съгласил, без ус
ложнения, да пусне гостенина му.
Яне също се примири, че този ден е загубен. Все пак имаше нужда
от почивка и да опознае града или поне квартала около уличката. Два
мата излязоха на чаршията и се сляха с пъстрия поток от хора. Тс оби
каляха из града. Адюлазиз Левни разказваше на Янис историята на
всички по-важни джамии, дворци, чешми или площади, през които ми
наваха. На българина му беше много интересно. Старият миниатюрист
беше истински истанбулчанин и знаеше всяко кътче на града, в който
беше израснал от дете.
- Повечето от тях - каза с известна доза презрение Адюлазиз Левни -
не са граждани на този град. Те най-много крещят срещу "селяните",
прииждащи отвсякъде. На тях прехвърлят вината, че градът е мръсен,
пренаселен и става все по-опасно място за живот. Те живеят като прасе
та, но смятат, че другите са им виновни. Имат къщи, но много малко от
тях имат истинска градина, както ние имаме.
Янис ефенди, ти от кой град си?
Яне се стъписа от въпроса. Не беше решил какъв отговор да даде и
предварително да измисли някой достатъчно отдалечен гръцки град.
Сега вдигна вежди от почуда. Трябваше да го измисли. Спомни си, че
Адюлазиз Левни ефенди го мисли за рисуван. Отговорът дойде сам и
той скрито въздъхна с облекчение.
- От никой град не съм. Обикалям там, където има нещо за рисуване.
Иначе основно живея в черкви и манастири.
Отговорът не задоволи Адюлазиз Левни.
- Виждал ли си градината ни?
- Да! - Яне наистина беше забелязал градината. Личеше си вкусът и
любовта, с която е поддържана.
- Не е нужно да е много голяма. Повечето от гези "граждани" ведна
га биха засадили нещо за ядене, но за градина не биха се и сетили. Ма
кар да живеят от години тук, те си остават селяни. В Истанбул само най-
богатите имат градини - хората с много пари и от богати знатни семейс
тва. Те се смятат за граждани. За да бъдеш гражданин, трябва поне че

тири поколения да си живял в града. Много малко са хората около нас,
на които тук са раждани прадядовците, дядовците, бащите и самите те.
Този град е сборище на пришълци. Сега, когато станах на години, раз
бирам, че градът се променя. Онзи Истанбул, градът на моето детство,
вече го няма. И никога вече няма да го има, освен в спомените ми. Кол-
кото повече остарявам, толкова по-лошо се настройвам към пришълци
те. Знам всяко кътче тук, още от детството си. Те идват отвсякъде и жи
веят тук, но не като граждани, а само присъстват в Града. Те се "хранят"
от него, но не го уважават и не се грижат за него. Те го изтощават и уни
щожават. Те минават през същите онези места, но за тях те нямат стой
ност, макар да живеят тук от години, те даже не забелязват Града.
Яне слушаше какви мисли вълнуваха Адюлазиз Левни ефенди. Него
вите мисли вървяха в съвсем друга посока. Притесняваше го това, че от-
както беше в Истанбул, беше престанал да изпитва омраза към турците.
Тук той нямаше усещането, че турците са толкова лоши. Всъщност, ка
то гледаше пъстрата тълпа, той започна да разбира, че столицата на сул
тана не е турски град. Това беше град, в който имаше хора от всички
страни на света. Това, че омразата му беше притъпена, го притеснява
ше. Знаеше, че ако остане тук по-дълго, ще се промени и ще стане зана
ятчия и част от тълпата. Яне не искаше това да му се случи, затова през
известно време си повтаряше, че е дошъл, за да си върне Ирис и това го
извеждаше за миг от унеса.
- Хареса ли ви нашата градина? - продължаваше да пита Адюлазиз
Левни.
- Да! - пак повтори Яне, като се учуди на упоритостта на своя дома
кин. Той току що беше похвалил градината. Явно миниатюристът беше
много горд с нея.
- Не е моя заслугата да е такава! Шакюре я поддържа! Тя върши
всичко с такава любов!
След това разговорът се завъртя около дъщерята на миниатюриста.
От него Яне разбра нещо, което и така си знаеше. Адюлазиз Левни
ефенди се беше посветил на две неща - рисуването и дъщеря си. Яне
знаеше, че рисуването беше на първо място. Дори Адюлазиз Левни да
не си признаваше, това си личеше. Докато говореха за нея, Яне си спом
ни момичето, което не блестеше с красота, но пък имаше много краси
ва, едра и тежка гръд и някаква сладост се разля из него. Сега, когато
слушаше думите на обичащия баща, на него му се стори, че я познава
от дете. Той като че ли беше виждал усмихващите се очи, като две ме-
сечинки, на детето Шакюре, преживя с Адюлазиз Левни всички трево
ги, надежди и притеснения, дори плака с Шакюре за починалата й май
ка. Колкото повече слушаше, толкова по-близка и позната му се струва

ше тя. В този момент се сети, чс вече веднъж се беше чувствал така. Се
ти се за Хабил и за разказа му, за неговата щерка. Как се казваше?... Ьур-
чин. Тогава пак беше усетил любовта, топлината и отношението на ба
щата към дъщерята, но колко по-трагичен беше разговорът с Хабил?!
- Сега трябва да я задомя в добро място, да й намеря някой мъж, кой
то да е добър с нея, да се грижи добре за нея и децата й, да я защитава
и това, което най-много искам, да не я отвежда никъде! Не искам да се
отделям от нея!
- Искаш да ти дойде заврян зет ли, Адюлазиз Левни ефенди? - нас
мешливо попита Яне.
- Дори това! Или да живеят съвсем близо до мен! Искам да се радвам
на внуците си, така както не успях да се радвам на нея! Сега вече имам
време, пари и възможност да се порадвам на внуци!
Яне не разбираше защо Адюлазиз Левни му говореше всичко това,
но от уважение участваше в разговора.
- Виждам, че имате вече кандидат зет.
- А, за Кара ли говориш? Той е син на сестра ми.
- Стори ми се, че с Шакюре са повече от близки!
Яне не знаеше какви са порядките в Истанбул. В България първи и
втори братовчеди не се женеха помежду си, но тук явно не беше така,
защото Адюлазиз Левни каза:
- Той се навърта около моята Шакюре, но съм сигурен, че иска да я
грабне и да я отведе нанякъде. Мисля, че заради нея се навърта и около
мен. Новото му желание е да става миниатюрист.
- Това не е лошо, Адюлазиз Левни ефенди - каза Яне, който продъл
жаваше да играе ролята на рисувач и каза това, като че се радваше на
желанието на Кара да стане един от тях.
Адюлазиз Левни не отговори, само нещо промърмори под носа си.
- Ти нямаш ли намерение да се установиш в Истанбул, Янис ефенди?
Все още си млад, трябва да имаш семейство, жена, домочадие. Млад си,
а си толкова умен и зрял за годините си.
Отначало Яне не разбираше за какво точно говори Адюлазиз Левни,
но изведнъж се сети. Старият миниатюрист си го беше харесал за зет.
- Нали питаше за къщата на Селим ага? Видях как като минахме покрай
нея я огледа. Да не мислиш да я купуваш и да заживееш на нашата улица?
С всяка следваща дума на Яне му ставаше все по-ясно какво иска от
него старият миниатюрист. Той беше само четири-пет години по-възрас
тен от Шакюре. Адюлазиз Левни си го беше харесал за зет. Турчинът яв
но смяташе, че понеже е християнин и няма близки в Истанбул, а може
би е съвсем сам, ще купи къщата на Селим ага и ще остане да живее с
Ill том "Хайдут " 567 V глава "Козбунар
неговата Шакюре близо до него. Това щеше да бъде съвършеният свят на

Адюлазиз Левни. Той идеше да си живее сам, в отделна къща, с достатъч
но спокойствие да твори, а дъщеря му и внуците щяха да са съвсем наб
лизо. Тази уличка щеше да събере целият му свят. Като разбра това, ус
тата на Яне пресъхна. Ето какво беше намислил Адюлазиз Левни ефен
ди. Не му харесваше това, че старецът му готви капан и в мислите си ве
че е подредил всичко. В следващия момент се сети за Шакюре. Тя беше
сочна като праскова, с толкова щедра, копнееща и очакваща плът. Земна
жена, която би могла да направи щастливи много мъже. Добра, умна,
въздържана, жена родена да бъде съпруга и майка. Нива, очакваща кора
вата ръка на своя стопанин, копнееща да бъде разорана, засята и да дава
плод. Сигурно щеше да го възнагради за грижите и вниманието, щеше
да го изхранва, да отгледа децата му и да бъде крепост и място, където
винаги да се връща. Както вървеше, притвори очи. Виждаше Шакюре.
Досега не я беше виждал по този начин. Сега я виждаше с очите на мъж,
а тя беше жена. Как досега не се беше сетил за това?
- Пие ми се вода, Адюлазиз Левни ефенди - промълви той, с пресъх
нали устни.
Турчинът го поведе към една чешма. Яне се впусна да пие от хлад
ната чиста вода, която, за прослава на Аллах, течеше от чучура. След ка
то се напи, изми лицето си. Днес беше топло и беше започнал да се из
потява. Яне не знаеше дали това е заради слънцето, или поради думите
и идеите на Адюлазиз Левни ефенди. Опитваше си да си представи жи
вота си с Шакюре. Ако отначало беше отхвърлил мисълта, като абсурд
на, сега тази мисъл му ставаше все по-приятна.
Чешмата беше кръгла и около нея имаше много хора, които се редяха,
за да се охладят и да пийнат от студените й, живителни струи. Адюлазиз
Левни също отиде да пийне от водата. Той също беше прежаднял. Макар
че беше късен следобед, слънцето упорито печеше, като че предчувства
ше скорошното си скриване зад хоризонта, там, където беше България.
Но слънцето само по себе си не беше толкова топло. То вече беше започ
нало да губи огненото си излъчване и да се оцветява в онзи мек бакърен
цвят, който го правеше да изглежда толкова красиво и спокойно. Ако през
деня слънцето беше враг и бог, сега - привечер, се превръщаше в приятел
на хората. Не то, а по скоро неподвижният истанбулски въздух караше хо
рата толкова да се потят. Над Градът цареше пълно безветрие. Да, възду
хът стоеше на едно място, някак тягостно и не помръдваше. Не се усеща
ше никакъв повей. Това беше нетипично за град, построен толкова близо
до морето, градът между континенти, градът на пролива.
Яне гледаше как Адюлазиз Левни потъва в тълпата, насочен към во
дата и вдигна поглед. Там горе, на чешмата, пишеше нещо, което в пър
вия момент не успя да разбере, но след това го разтърси и го извади от

вцепенението и сладките мисли за спокоен живот с Шакюре. Веднага се
сети защо е тук и каква е задачата му. Нито за миг не биваше да забра
вя за Ирис. Трябваше да отмъсти на Кара Мустафа за това, че беше пос
тъпил така жестоко с щерките на Георги Шейтана. Той трябваше да си
върне кауците и отново да направи дружина, да си върне съкровищата,
трупани от Вълчан и Велко, и да довърши мисията им. Тази мисъл като
че ли го ужили, а там горе, на каменния корниз на чешмата, сръчната
ръка на незнаен майстор беше изписала:
"Ако дадеш вода да пие:

на един мохамеданин хаджия,
все едно като да си ходил десет пъти на хаджилък,
на един прост мюсюлманин,
все едно като да си ходил девет пъти на хаджилък
на една камила,
все едно като да си ходил осем пъти на хаджилък,
на едно куче,
все едно като да си ходил седем пъти на хаджилък,
на един кон,
все едно като да си ходил шест пъти на хаджилък,
на един катър,
все едно като да си ходил пет пъти на хаджилък,
на едно магаре,
все едно като да си ходил четири пъти на хаджилък,
на една жена мюсюлманка,
все едно като да си ходил три пъти на хаджилък,
на една робиня (халайкиня),
все едно като да си ходил два пъти на хаджилък,
на неверник, неверница,
като да си ходил един път на хаджилък."
Яне се беше оттеглил назад и мислеше върху надписа на древната

чешма. Ето какво място отреждаха мюсюлманите на християните. Те и
жените си явно не тачеха много. Той трябваше да освободи хората, които
смятаха себе си за българи и християни, и да ги отърве от това да бъдат
смятани за рая на султана. Те не бяха роби, но малко ги делеше от това.
Адюлазиз Левни се беше напил и измил лицето си, и сега, когато
тръгнаха, той продължи да говори за Шакюре. Яне си мислеше, какво
ли е християнин да се ожени за мюсюлманка? Това беше немислимо!
Кадъните бяха послушни и изпълнителни, но дали щеше да се разбира
I ll том "Хайдут " 569 V глава "Козбунар "
с нея? Това означаваше българите веднага да го отритнат. Тук, в Истан

бул, където хората бяха свикнали да живеят е различни от тях по вяра,
това нямаше да е толкова лошо, но в България това не можеше да се
случи. Той отново се сети за Шакюре и в устата му се появи вкусът на
сладка сочна праскова. Дали не я идеализираше? След това си предста
ви жизненото момиче, с черно фередже на главата - Шакюре ханъма.
Това, което си представи, не му хареса. Тя беше родена да бъде силна и
независима, да има живот на свободна жена. Така я беше отгледал и въз
питал Адюлазиз Левни. Младото момиче никога не беше имало за при
мер майка си или друга ханъма, нейният пример винаги е бил само
Адюлазиз Левни. Тя сигурно трябваше да стане художник или поне тво
рец, по друг начин Яне не можеше да си я представи.
Двамата продължиха да се разхождат, но Яне вече мислеше за Ирис.
Той имаше задачи и трябваше да ги преследва, затова накара Адюлазиз
Левни да го отведе до Топкапъ сарай. Знаеше, че рискува, защото може
ше Юсуп отново да ги срещне и да го познае, но трябваше да потърси
Кара Мустафа и Мирза. Така Адюлазиз Левни, който също не беше до
волен от това, че трябва да се върти около двореца, в който трябваше да
работи, го поведе натам. Минаха през портата Сокчешме и излязоха на
площад "Алай". Този път вече беше познат на Яне. След това вляво се
извиси огромната "Света София". Точно срещу нея беше придворната
работилница на миниатюристите. Само няколко от тях имаха привиле
гията да работят в двореца и то тези. които изпълняваха директни сул
тански поръчки. Адюлазиз Левни се възползва и влезе вътре, за да даде
своите наставления и да може колегите му да го видят.
Площад "Алай" беше много пъстър и многолюден. Скоро Адюлазиз
Левни се върна при Яне и двамата продължиха пътуването си.
- Наистина ли не познавате Мирза? - попита Яне.
- Не знам, кой е този Мирза? Като отида в двореца, ще попитам за него.
Това зарадва Яне.
- Да ходим по-бързо тогава.
Адюлазиз Левни ефенди се усмихна. Той чувстваше как властта му
над младия мъж расте. Каква хубава двойка биха били двамата е него
вата Шакюре. Това момче му беше харесало още от самото начало. Ха
реса му късата руса коса и това, че гъркът беше миниатюрист, имаше
дълбока мисъл и излъчваше сигурност, спокойствие и сила. Макар да
беше гяур, той се хареса на Адюлазиз Левни. Освен това той щеше да
му въздейства да смени религията си.
Двамата минаха през Портата на поздрава "Баб-юс селям".
- Ето там, в онази кула, стоят султанските джелати. Те винаги са готови.
- За какво са готови? - не разбра Яне.
- Те са предупреждение към всеки дръзнал да обиди или сметне се

бе си за равен с падишаха. Освен това те играят голяма роля при смяна
та на султаните, когато понякога за една нощ унищожават всички пре
тенденти за престола, освен официалния наследник на султана - шахза-
де. Поне в миналото, преди да бъде измислен кафеза, е било така.
Адюлазиз Левни остави Яне в една красива градина, а сам отиде на
някъде. Яне имаше чувство, че се намира в рая. Беше времето, в което
лалетата току що бяха започнали да цъфтят, но пък ирисите или както
другаде им казват перуниките бяха цъфнали и създаваха райска гледка.
Мина много време преди Адюлазиз Левни да се върне.
- Трябваше да отида до Главния меткупчу*. Разбрах кой е този Мирза.
- Жив ли е? - попита Яне.
- Жив и здрав си е. Сега се е прикрепил към някакъв анадолски бей,
който има нов дворец от другата страна на Златния рог, но не в Галата,
а чак в Бешикташ.
- Той е! Той е! - Яне беше сигурен.
- Днес няма да можем да отидем. Сега трябва да се прибираме.
Тази вечер Яне отново прекара в къщата на Адюлазиз Левни. Тъй ка
то се прибраха рано, отначало седнаха в градинката. Яне гледаше щаст
ливата Буря, която тичаше наляво-надясно. Аракс беше нахранен и вече
беше добре отпочинал. Той също беше подал глава и надзърташе, като че
ли също се радваше на играта на Буря. Кучката беше щастлива. Както
обикаляше, тя минаваше покрай Адюлазиз Левни и Яне и обърсваше
влажния си нос в тях. Тя правеше това, за да се успокои и да потвърди,
че двамата са част от нейната глутница. Шакюре отначало много се при
тесняваше от кучето. Тя искаше да си играе с Буря, но когато голямото
куче се приближеше, тя застиваше. Яне виждаше страха й и това му се
струваше много "сладко". Всъщност, откакто баща й беше говорил за
Шакюре пред него, той се "улови" как на няколко пъти гледа на нея по
странен начин. Адюлазиз Левни също забеляза това и беше много дово
лен. Той доста грубо беше изпратил Кара да си ходи и сега се наслажда
ваше на спокойната вечер с Яне и Шакюре. Хайрие готвеше печена ри
ба за вечеря и Адюлазиз Левни предчувстваше вкусната храна.
Яне също се чувстваше добре. Той все още си спомняше надписа на
чешмата. Все пак днес беше имал някакъв напредък. Беше разбрал къ
де се намира Мирза, а утре Адюлазиз Левни щеше да го заведе до там.
Гледаше Шакюре, която все повече му харесваше. Младото момиче
най-после се престраши да си поиграе с Буря. Той я гледаше и като че
ли зад зрялата жена виждаше малкото момиченце, за което му беше го
ворил Адюлазиз Левни ефенди.
*меткупчу - ръководител на султанската канцелария
Най-накрая Хайрие ги извика в кухнята. Там имаше дълга дървена

маса. Тя сигурно беше предвидена за много по-голямо семейство и се
га, когато четиримата седнаха около нея, на Яне му се стори още по-
дълга. От едната страна, на почетното място, беше седнал Адюлазиз
Левни ефенди. До него беше седнал Яне, а чак на другата страна се бя
ха настанили Шакюре и Хайрие. Прислужницата седна последна, чак
след като се убеди, че всичко е сервирано на масата и мъжете нямат по
вече никакви желания. Прислужницата минаваше и много скрито се
огьркваше около Адюлазиз Левни. Яне долови как само с върха на
пръстите си Адюлазиз Левни я докосваше, а тя не се отдръпваше. Яне
вече беше сигурен, че дългите самотни нощи на стария миниатюрист са
разнообразявани от прислужницата, с която гой спеше. Шакюре беше
още малка и сигурно дори не се досещаше за това. По всичко си личе
ше, че баща й и Хайрие правеха това тайно.
Вечерята мина много добре. Четиримата хапваха от вкусно приготве
ната риба и си говореха. Когато се нахрани, Яне се извини и се качи в
стаята си. Беше оставил Буря пусната в градината. Така голямото куче
щеше да пази цялата къща.
На светлината на свещта, която беше взел със себе си, той разглеж
даше картата на града. Трябваше да отбележи новите неща, които Адю
лазиз Левни ефенди му беше показал от Истанбул. Отново разгледа фи
гурите. Трябваше да разбере какво означават. Може би това беше клю
чът към къщата на Селим. Кой ли беше Селим? Какъв ли беше? Дали
Селим беше кесиджия? Каква беше връзката му с Вълчан и Велко Шей-
таните? Чак сега Яне се почувства достатъчно отпочинал, за да се за
мисли и за съкровището във Велковага дупка. Какво беше станало с не
го? Къде беше отишло цялото имане? Къде беше отишъл Кара Тозю?
Неговото изчезване имаше ли нещо общо с изчезването на имането?
Крадец ли беше гой или пазител? Всички тези въпроси останаха без от
говор. Силите го напуснаха, само духна свещта и веднага заспа.
На другата сутрин Яне стана много рано. За пръв път, от много вре
ме насам, Адюлазиз Левни беше прекарал вечерта със семейството си.
След както се беше разделил с Яне, той беше отишъл да работи над сво
ите миниатюри, но много по-малко, след което и той, уморен от обика
ля нето из града, се прибра и си легна.
Сутринта и двамата бяха много по-свежи. Яне беше нетърпелив и до
ри не остави възможност на Адюлазиз Левни да предложи да се отбият
за по едно кафе при Хасан ага. Когато минаваха покрай кафенето и Яне
видя погледа на Адюлазиз Левни, той се усмихна.
- Когато се върнем, Адюлазиз Левни ефенди.
Двамата стигнаха до един голям пристан. Той беше от две части, в

едната спираха големи кораби, а другата беше за лодки. Казваше се Ун-
капан. Те наеха лодка и така заплуваха навътре в Босфора. Яне гледаше
като омагьосан големите кораби и се чувстваше незначителен в тяхната
малка лодка, която обслужваше връзката между различните части на
града. Като опитен водач, Адюлазиз Левни му показа азиатската част на
града, но те не се бяха насочили натам. Минаха покрай Златния рог,
после продължиха покрай квартала Галата и на север към Бешикташ.
Лодката ги отведе до двореца. Това беше един от новопостроените
дворци. Намираше се на самия бряг на Босфора. Около него имаше парк
и пристанът беше част от двореца. Скоро Мирза излезе и ги посрещна.
Не че знаеше, че са те. Той позна Адюлазиз Левни ефенди и вежливо го
поздрави. Колко голямо беше учудването му, когато позна Яне. Яне ис
каше да се срещне насаме с него, защото се притесняваше, че мъжът ще
го издаде, че не е миниатюрист, но нищо не можеше да направи.
Погледът на Мирза се разшири.
- Аааа! - извика той и се държеше така, все едно, че виждаше дух. -
А, башпехливан ефенди, това вие ли сте?
След това, от изненадата или поради гузната си съвест, мъжът падна
на колене пред него.
- Жив, жив сте!
Адюлазиз Левни беше стъписан от случващото се пред очите му. Той
гледаше богато облечения турчин, паднал на колене пред гяура, който
беше много по-млад от него. Всичко в него изразяваше най-дълбоко
уважение. Имаше нещо, което Адюлазиз Левни не можеше да разбере.
Мирза се държеше все едно Янис му е господар. Защо го нарече баш
пехливан? Башпехливаните бяха свещени хора, които се тачеха най-ви
соко в Империята, но това да бъдеш башпехливан те правеше равен и
дори те издигаше над всички паши и бейове на султана. Башпехливани-
нът беше равен на самия Велик везир. Това момче и гяур не можеше да
е башпехливан. Сигурно така Мирза изразяваше своето дълбоко уваже
ние, като се обръщаше към него с висока титла, която той никога няма
да притежава. Това слабичко момче не можеше да е башпехливан, нито
някога щеше да стане.
- Жив съм! - отвърна Яне. - Ти как си, Мирза ефенди?
- Ми, как да съм, башпехливан ефенди?! Добре съм! Тук служа на
един богат анадолски бей. Помагам му да живее в Истанбул.
Яне беше решил да не се заяжда с Мирза, но не можа да се стърпи. От оде
ве той говореше спокойно, но му идеше да скочи и да го хване за гърлото.
- Какво стана тогава, Мирза паша, защо не ми помогна?
- Яне ага, тогава...
Ill том "Хайдут " 573 V глава "Козбунар
- Янис - поправи го Яне.

- Янис - неуверено повтори Мирза. Той не разбираше каква е играта на
башпехливанът, но все пак се досети, че сигурно се крие под чуждо име.
- То, Янис ефенди, тогава... Беше страшно! Помислих, че ще ме убият!
- Кой беше? - кратко попита Яне.
- Как кой?
- Кой ме предаде? По чия заповед ме арестуваха?
- Заповедта дойде направо от султана. Добре че беше Кая пехливан,
който единствен се застъпи за вас и може би затова султанът ви помилва.
- Кая? - Яне беше изумен. Той мислеше, че именно Кая и Кара Мус-
тафа са били в основата на предателството. Сега разбираше, че башпех
ливанът Кая, със застъпничеството си, беше спасил живота му.
Адюлазиз Левни стоеше и слушаше изумен. Неговият гост говореше
за султана и за башпехливана Кая, като за свои добри познати. Кой бе
ше този млад мъж? Каква беше неговата история?
- Искам да ми дадеш пищова, който ти дадох! В теб ли е?
Мирза поклати глава.
- А камата?
- Камата не е у мен.
- Какво стана с Буря?
- Това вироглаво куче отказа да ми се подчини, Янис ефенди. Тръгна на
някъде без въобще да ме слуша, все едно, че не й говорех. Не знам къде е.
Яне повярва на турчина. Той сам знаеше, че Буря няма да се подчи
ни на дебелия мъж, когото тя не познаваше и нямаше как да признае за
свой господар.
- Кара Мустафа отвлече едно от момичетата. Трябва да го откриеш!
Къде е в момента?
- Кого отвлече? - Мирза като че ли не чу точно какво каза Яне.
- Отвлече едно от момичетата. Трябва да откриеш къде живее и къде
е в момента, както и къде е момичето!
- Кое момиче, башпехливан ефенди?
- По-малкото - Ирис. Онова с русите косици.
- Ирис, че тя е още дете! За какво му е?
- Заграбил е земите им и съкровищата - последното Яне каза много ти
хо. После изведнъж се сети, че Мирза също знае за Велковата дупка. Да
ли той самият нямаше нещо общо с изчезването на имането? Много доб
ре си спомняше, колко алчен е турчинът и как ровеше в купчината злато.
- Ти, куче! - не издържа Яне и хвана турчина за гърлото.
- Янис, Янис, не съм аз! Кълна се, не съм аз!
- Ще те убия! Ти ли открадна златото? Ще убия този, който си е поз
волил да го открадне! Ще го убия!
Токораз Memo 51A Ятаган и Меч
Стъписан, Адюлазиз Левни наблюдаваше това, което се случваше

между двамата. Той не разбираше почти нищо, но осъзнаваше, че нещо
странно се случва пред очите му. Откъслечните думи "злато" и "обрал"
като че ли му помогнаха да изгради общо впечатление за какво говоре
ха двамата мъже.
Най-накрая Яне пусна зачервеното гърло на Мирза. Турчинът беше
забравил, че е на служба при анадолски бей и че трябва да пази прили
чие. Той плачеше и се кълнеше, че не е откраднал нищо и не е участвал
в отвличането на детето.
- Ще те убия, да знаеш, само да се окаже, че имаш пръст в някое от тези
неща! Сега намери Кара Мустафа и ми кажи какво става с момичето! Ако
си виновен, лично ще ти забия камата, която ще ми върнеш, в сърцето!
- Къде сте отседнал, башпехливан ефенди? Да мога да ви съобщя, ка
то открия нещо!
Въпреки че чу клетвите на Мирза, Яне му нямаше вяра. Някога него
вият дядо му беше казвал да няма вяра на хора, които пият, защото те,
когато са трезви, се държат по един начин, но когато се напият стават
други и е сигурно, че ще го предадат. Яне беше разбрал, че и на скъпер
ниците не може да се вярва и да се разчита, защото те, при вида на бля
съка на златото, стават други хора, променят се, съвсем оглупяват и мо
гат да предадат всеки и всичко. Затова Яне нямаше никаква вяра на тур
чина. Всъщност това се отнасяше и за страхливците. Той се обърна и
тръгна към лодката. Нямаше намерение да казва на Мирза къде е отсед
нал. Видя, че мъжът се страхува от него и може да го предаде даже са
мо, за да се предпази.
- Аз ще дойда да те навестя! Съвсем скоро ще дойда!
Връщането се стори на Яне по-кратко. В главата му се блъскаха най-
различни мисли, като птици в кафез. Всички въпроси без отговор, отно
во се завъртяха пред очите му, като носени от вихрушка.
Той беше насочил поглед към великолепната гледка. Градът се беше
наредил пред очите му, като на тераси и като че ли искаше да му се по
каже в пълното си великолепие, но Яне нямаше очи за тази красота. Той
беше зает със себе си и собствените си мисли. Сети се за Адюлазиз Лев
ни ефенди чак когато наближиха уличката. Двамата седнаха да изпият
по едно кафе при Хасан и в този момент миниатюристът си даде смет
ка, че въобще не познава Янис. Някаква голяма тайна беше довела мла
дия мъж тук. Каква? Адюлазиз Левни не беше успял да разбере, а и не
беше удобно да пита. Само едно беше сигурно, момчето някога е било
богато, а сега не е. Може би не е миниатюрист, а пехливанин и това, ко
ето най-много го впечатли, беше, че познава султана и някои от велмо
жите на Дивана.
/ / / том "Хайдут 575 V глава "Козбуиар
Тази вечер беше също така тягостна. Яне осъзнаваше, че трябва да

поговори с Адюлазиз Левни. който му беше помогнал и заслужаваше да
го успокои, но нямаше сили за разговор. Той беше тук, но духът му бе
ше устремен напред към бъдещето. Гази вечер спа лошо.
Рано на другата сутрин взе лодка. При един сарафин развали алтъна
на акчета, плати на лодкаря и стигна до двореца, в който се намираше
Мирза. Мирза му предаде пищова на Кара Тозю. Яне се наслади на те
жестта на старото оръжие. Полипа инкрустациите на дулото и дърво
резбата. После прибра оръжието в силяха си. Мирза се беше грижил
добре за него. Камата я нямаше. Турчинът се кълнеше, че не я е загу
бил, а се намира в къщата му оттатък Босфора. Мирза не беше имал
време да се прибере до дома си, за да вземе кесиджийската кама на Яне
и да му я върне. Яне го заплаши и каза, че ако следващият път, в който
се срещнат, не му върне камата, ще го убие. От думите му разбра, че Ка
ра Мустафа вече не е в сарая си в Истанбул. Със себе си водил някакво
момиче, за което твърдял, че е черногорка и я наричал Зеница.
- Може ли да е Ирис? - попита Мирза.
- Тя е! - беше сигурен Яне.
- Нещо друго?
- Вчера е побягнал, като подплашен. Взел със себе си гяурката и
тръгнали нанякъде. Може би е разбрал, че си по петите му, башпехли-
ван ефенди!
- Къде е тръгнал? Трябва да разбереш!
- Това ще иска злато, за да мога да развържа езиците на прислужни
ците в сарая му.
- Злато ли? - грозно изрева Яне и като че ли се сети, че пред него стои
един от заподозрените в кражбата на съкровището. Мирза също усети
какво мисли Яне и побърза да заговори.
- Разбрах, разбрах накъде е тръгнал, башпехливан ефенди.
- Накъде?
- Според слугите му е тръгнал към Мека. Решил да направи хадж.
- Хадж?
Яне беше чувал за хадж, но не знаеше много подробности.
- Какво е хадж?
- В живота си всеки мюсюлманин трябва да посети поне веднъж Ме
ка и да извърши свещено поклонение в свещения за мюсюлманите град.
По-достоен за уважение е хаджа по суша, а не по море. Така Кара Мус
тафа ефенди е решил да предприеме хадж по суша. Сигурно не иска за
известно време да е в Истанбул и смята, че така няма да го откриеш.
- Какъв е маршрутът на хаджа?
- Маршрутът? Да не сте луд, Янис ефенди? Не можете да го просле

дите! Там някъде в пустинята ще ви светят маслото и окото им няма да
мигне! Размислете! Изчакайте да се върнат от хадж и тогава ще измис
лим нещо!
Отдавна вече Яне не слушаше Мирза. Той гледаше към тялото на
турчина, което от хубавата храна и добрия начин на живот беше наед-
ряло и станало много дебело. Въпреки размерите му, Яне се държеше
така все едно, че не го забелязва. Тъй като по принцип Мирза беше сла
бичък, а коремът му беше започнал да расте, той изглеждаше смешно.
Но не само шкембето на турчина беше станало дебело. Яне погледна
към ръцете му, те също бяха подпухнали, но все още имаха детски вид.
Така пръстчетата му изглеждаха къси, а големите златни пръстени му
стояха смешно.
- Маршрутът! - твърдо каза той.
- Не знам. Сигурно ще минат през Босфора, Юскюдар, другата част
на града, после Картал, Измит, Ангора, Малатия, Газиантеп, Халеб или
Аллепо, Дамаск, Йерусалим и оттам към Медина и Мека.
Като слушаше, Яне разбра, че го чака дълъг път. Трябваше да бърза.
- Може да мине и през Диарбекир, не знам - каза Мирза.
Яне се сбогува сухо с турчина. Не искаше да му предлага да го съп
роводи, защото той със сигурност щеше да му откаже. Иначе осъзнава
ше, че Мирза щеше да му е от голяма полза в чуждите земи. Остана глух
за молбите на турчина да не тръгва след Кара Мустафа. Отново му на
помни за камата, че иска турчинът да я намери и да му я върне. Качи се
в лодката и се върна в къщата на миниатюриста, но Адюлазиз Левни
ефенди го нямаше. Яне нямаше време да го чака. Сбогува се с Шакюре.
Погледна момичето, на което за известно време беше гледал като на
своя бъдеща жена. После погледна Кара. Може би така беше много по-
добре и правилно. Те бяха един за друг - Шакюре и Кара. Двамата щя
ха да направят хубаво семейство и въпреки нежеланието на Адюлазиз
Левни, щяха да го радват чрез внуците си.
Така са устроени хората. Адюлазиз Левни отказваше да види очевид
ното. Всеки човек е склонен да даде най-ценното си на непознати, но не
и на близките си. Хората вярват много по-малко на близките си, защото
ги познават и познават техните недостатъци. Само защото не познават
недостатъците на външни хора, са готови да рискуват. Един ден разби
рат, че са се излъгали жестоко, но тогава вече е късно. Яне разбра, че е
най-добре Шакюре да бъде с Кара. Какъв живот имаше той, та да го
сподели с туркинята? Какво можеше да й предложи? Беше ли готов да
жертва мисията си, за да остане и да води нормален живот, като обик
Ill том "Хайдут" 577 V глава "Козбунар "
новен човек? Яне знаеше отговора. Той изведе Аракс и го оседла. Буря
вече предчувстваше, че предстои ново приключение и се щураше наля-
во-надясно. Яне яхна Аракс, махна на Шакюре и Кара и последван от
Буря, тръгна из уличката. Сега, когато беше на гърба на Аракс, тя му се
струваше много по-малка. Когато мина покрай къщата на Селим ага, я
изгледа дълго и изпитателно. Като че ли искаше да надзърне в нея и в
тайните, които тя криеше. Не пропусна да поздрави и Хасан ага. Стари
ят мъж като че ли беше предчувствал, че Яне си тръгва, защото беше из
лязъл отвън и го поздрави с ниско темане. На Яне му се стори, че ста
рецът направи това с изключително внимание, а може би беше така, за
щото майсторът кафеджия беше прегърбен.
Яне вежливо поздравяваше всички мъже, които срещнеше, и те му
отвръщаха. Повечето вече го познаваха от кафенето на Хасан. Той се
чувстваше спокоен, беше приключил с един етап от живота си. Беше
живял тук само три дни, но беше допуснал да мечтае, че може да води
спокоен и нормален живот. Сега си даваше сметка, че може да остане
тук вечно и всички тези мъже щяха бъдат негови комшии, и дори прия
тели, до края на живота му. Можеше да избере това, но Яне реши да
продължи напред. Беше оставил една бележка на Хайрие. Тя трябваше
да я предаде на Адюлазиз Левни ефенди. Ето какво пишеше в нея:
"Адюлазиз Левни ефенди, благодарен съм ви за всичко, длъжник съм
ви, ще ви се изплатя, когато се видим пак!" Беше я написал на българс
ки, но Адюлазиз Левни сигурно щеше да намери начин да я прочете.
Така стигна до Ункапан, плати да го превозят от другата страна на
Босфора - в Юскюдар, и оттам започна пътуването си и преследването
на Кара Мустафа.
ЙЕРУСАЛИМ
Пътуването вървеше добре. Яне бързаше, но се опитваше да не пре

уморява Аракс и Буря. Спеше направо върху земята, под открито небе.
У него бяха останали няколко акчета. На няколко места успя да прено-
щува в кервансарай, като се уговаряше да насече дърва или да свърши
някаква друга по-тежка работа. Така понякога си изкарваше и нещо за
ядене. Когато останеше без пари, си купуваше шепа маслини. Тукашни
те маслини бяха много вкусни. Той ги ядеше с хляб и те му се струваха
вкусни като месо, а после се напиваше с вода и така гладът му преми
наваше. Нямаше кервансарай или по-голям град, през който да мине, и
да не му предложат да купят Аракс. Навсякъде му предлагаха много
добри пари за коня. С тях той с лекота би могъл да стигне до Мека. Мо
жеше да си купи магаре, муле или друг кон и пак щяха да му останат за
пътуването до Мека. Само че беше обещал на Маринчо Бимбеля, че ще
му върне конете, а думата на Боляров не биваше да става на две. Така
Яне търпеше глада и студа, но даже не си позволи да си помисли, че мо
же да продаде коня на Маринчо Бимбела - Страшния.
Времето беше хубаво, но някои вечери и нощи ставаше доста студе
но, затова му се налагаше да пали огън. Това обаче го притесняваше, за-
щото можеше да привлече вниманието на бандити. Беше чувал, че Ана-
дола е пълен е банди. Той обаче беше кесиджия. Научи се да спи на сту
деното и без огън. Слагаше ямурлука си така, че да е защитен от студа.
С него правеше нещо като палатка, а той дишаше отдолу и така се топ
леше. Буря също много го пазеше. Понякога палеше много малък огън
и се топлеше на него, но само когато преценеше, че няма опасност да
бъде забелязан. Научи се да спи тихо като котка и постоянно се намира
ше в полусън. Не можеше наоколо да се случи нещо, без да забележи,
макар и да спеше.
Така продължи пътуването си през Анадола. Този път вече му беше
познат. На връщане от Диарбекир беше минал по него и то през късна
та есен. Оттогава беше минала само една зима. Някои от хората го поз
наваха и спираха да поговорят с него. Повечето от тях не можеха да раз
берат, че той беше ходил чак до Истанбул, пък и оттатък Босфора. Сега
виждаха окаяния просяк да се връща, съпровождан от същото онова дя
волско псе, но този път яздещ красив и скъп аг. В Ангора остана по-дъл
го. Питаше за Кара Мустафа и навсякъде му казваха, че е минал преди
няколко дни. Беше по следите на Ирис и нейния похитител. Беше ги "за
хапал" като ловджийско псе и нямаше да ги изпусне.
Ill том "Хайдут 579 VIглава "Йерусалим"
Все по-често сънуваше Диарбекир. Колкото и да беше странно из

питваше някакво смътно радостно чувство, че се връща там. Ако пътят
му не минеше през Диарбекир, щеше да е някъде съвсем наблизо около
града. Яне забави темпо. Не искаше нещата да се решат в града, в кой
то трябваше да излежава присъдата си и който беше пълен със заптие
та, чауши и аскер.
Един ден познатите черни стени на Диарбекир се издигнаха пред
очите му. Точно към града се беше насочил Кара Мустафа. Как ли се
чувстваше в момента Ирис? Дали Кара Мустафа й беше посегнал? Те
зи мисли го караха да бърза. Притесняваше се да остане в града, за да
не го разпознае някой чауш или пък да срещне някой от своите другари
и той без да иска да го издаде. Яне реши да се отбие до имението на Ха
бил. Искаше да види какво става с тях, как ли са оцелели. Беше сигу
рен, че Кара Мустафа ще остане за известно време в града, затова беше
спокоен. Яне не биваше да остава в града, захцото тук щеше да бъде
много опасно за него. Сигурно всички бяха предупредени да внимават.
Друг въпрос си задаваше Яне: Защо Кара Мустафа се беше отбил от пъ
тя и се беше отклонил към Диарбекир?
Тъй като идваше от север, Яне влезе в града не през най-голямата
порта - Урфа капия, а през Даг капия. Като влезе в града, той страхливо
погледна към цитаделата на Ич кале, където беше прекарал две години
от живота си. Наблюдаваше цитаделата изпод вежди, за да не привлича
вниманието върху себе си. Слезе от коня. Побърза да се смеси с тълпа
та. Пресече града внимателно. Онова усещане на кесиджия, с което пре
ди толкова години беше пресякъл Станимака, се завърна в него. Всич
ките му сетива се изостриха до краен предел. Беше нащрек. Без да спи
ра в Диарбекир, Яне излезе от града и яхна Аракс. С бързо темпо тръг
на към имението на Хабил. Там, при кюрда, можеше да намери подслон
и да организира някакви действия срещу Кара Мустафа.
Като яздеше коня, пътят до имението на Хабил му се стори много по-
кратък. Все още не се беше напълно стъмнило, когато силуетът на име
нието се очерта пред очите му. Отдалеч забеляза нещо странно в имени
ето, но не можеше да разбере какво. Чак когато приближи разбра. Ни
къде в чифлика не се наблюдаваше движение, нямаше светлини, кучи
лай и шум от животни. Какво ли се беше случило? Къде бяха хората?
Дали си бяха легнали толкова рано, или пък бяха отишли някъде? Яне
не знаеше отговора на нито един от въпросите, затова се приближи
предпазливо. Буря също позна мястото, защото започна да маха с опаш
ка, като че ли се завръщаше у дома, но с нищо друго тя не издаде, че
усеща някакво присъствие. Не я посрещна и дружен лай от нападащи
кангали. Къде ли беше сега огромният черен кангал и дали осъзнаваше,

че там далеч, в България, той има потомство - Ураган? Всъщност не се
знаеше въобще дали Ураган бе още жив. В последно време Буря сякаш
беше забравила за мъката си по раздялата с малката си рожба. Сега тя
гордо вееше опашка из запустялото имение на Хабил. Грешка нямаше.
Всички сгради бяха запуснати и си личеше, че в тях вече никой не жи
вее. Къде беше отишъл Хабил? Какво се беше случило с него?
Яне скочи от гърба на Аракс. Отиде пред къщата, където живееше
Хабил и където беше участвал за пръв път във вечерен намаз. Вратата
на каменната къща тъжно висеше на една страна. Влезе вътре. Въпреки
че беше тук за последно само преди половин година, личеше си, че раз
рухата е превзела имението. Чудеше се какво да предприеме. Тогава се
сети за посоката, от която бяха дошли Кабил и Нури. Там сигурно се на
мираше имението на брата на Хабил -Кабил. Яне си спомни онази съд
боносна нощ, когато кесиджията беше нападнал потерята преследвачи
и бандата и беше убил Кабил. Може имението на Кабил да е било по-
голямо и богато и да се е наложило Хабил да се премести там. Яне по
тегли в същата онази посока, откъдето бяха дошли Нури и Кабил. Ско
ро напусна долината, в чийто център беше запустялото имение на Ха
бил. Изкачи един невисок, широк и полегат хълм и пред очите му се
ширна просторна долина. Мракът му пречеше да определи размерите и
големината й. Там нейде пред него трябваше да бъде имението на Ка
бил. Вече съвсем се беше стъмнило. Трябваше да намери имението на
кюрда, защото иначе рискуваше да прекара вечерта на открито, тук,
сред планината. Той вече усещаше пронизващия студ и това го накара
да пришпори Аракс. Скоро забеляза някаква мъждива светлина. Това го
зарадва. Пред него имаше нещо и то сигурно беше с покрив, така че по
не нямаше да спи под открито небе. Скоро се изправи пред ниска камен
на хижа. В тъмното не можеше да я различи добре, но по всичко си ли
чеше, че се състои само от една стая. Тя беше с толкова лош градеж, че
отдалеч приличаше на струпана голяма купчина камъни. Това не може
ше да е домът на владетеля на тази долина. Хората все пак щяха да го
упътят. Като гледаше мизерията, не искаше да затруднява бедните хори
ца. Ако имението на Кабил беше наблизо, гой щеше да се опита да се
добере до него, преди всички да са заспали. Яне скочи от гърба на коня,
я Буря цялата настръхна. Похлопа на вратата. Хората отвътре сигурно
вече бяха чули чаткането на копитата на Аракс, но никой от тях не из
лезе да го посрещне. Сигурно се страхуваха. Какво можеше да прави
толкова закъснял пътник тук, на края на света?
Яне отново похлопа на дървената врата.
- Кой е? - отвътре се дочу женски глас.
Ill том "Хайдут " 581 VI глава "Йерусалим
Знаеше, че дори да каже кой е, това няма да помогне, затова реши да

каже кого търси.
- Търся Хабил ефенди - каза той.
Отвътре се чу приглушен шепот.
- Хабил ли? Кой го търси?
- Аз съм един негов познат.
Шепотът отвътре продължи. Мина доста време преди Яне да чуе как
дървеното резе отвътре се отмества. Вратата се отвори. На прага стое
ше жена.
- Какво търсиш тук по това време? - попита тя.
Какво ли беше станало с мъжете? Защо имението на Хабил беше за
пуснато, а тук нямаше мъже?
- Търся подслон за през нощта.
Жената недоверчиво го гледаше. Отвътре го лъхна миризма на мръс
но, кисело и застоял въздух. Имаше и още една миризма, която му беше
много добре позната, но сега не успя добре да определи каква е.
По всичко си личеше, че жената не смята да го пуска в стаята да пре-
нощува.
- Ти откъде познаваш Хабил? - гласът й звучеше мнително.
Яне се чудеше какво да каже. Най-накрая реши да й разкаже.
- Миналата есен бях тук и участвах в една потеря. Видях как убиха
брат му Кабил.
Като казваше това Яне не очакваше някаква реакция, но изведнъж
жената се хвана за сърцето и залитна, като за малко щеше да падне на
земята. Яне се втурна да я подхване. Едно момче, почти на неговите го
дини, изскочи от стаята и е мутиращия си глас каза:
- Мамо, мамо!
Доколкото Яне успя да види, в стаята цареше мизерия. Двамата пос
тавиха жената на нисък нар от дясната страна на вратата. До него има
ше друг нар, върху който лежеше друга жена. Макар да беше подала са
мо главата си над завивката, личеше си, че тя е по-старата от двете. Те
бяха или майка и дъщеря, или свекърва и снаха.
Яне веднага позна момчето, това беше Нури.
- Позна ли ме? - попита го той.
- Не - отвърна Нури.
- Миналата есен аз бях при Хабил ефенди, когато баща ти дойде и ни
взе да преследваме някакъв беглец.
- Ъхъ, преследвахме Ибрахим.
- Тоя изверг! - каза жената, която лежеше на съседния нар.
Яне я погледна. Тя беше въплъщение на старостта и грозотата. Коса
та й беше сплетена на плитки, но това не скриваше, че е мръсна и сплъс-
тена. Жената миришеше на старост и нечистота. Зъбите й бяха редки, а

устните тънки и обърнати навътре, както става при жените, когато им
изпадат зъбите. Тя фъфлеше по начина, по който фъфлят щърбавите хо
ра. Кожата й беше набръчкана и прорязана от дълбоки белези, които
още повече подчертаваха грозотата й. Те й придаваха зловещ вид.
Чак сега Яне разбра каква беше тази едва доловима миризма, която
чувстваше от одеве. Сега, когато погледна жената, се сети. Това беше
"миризмата" на смърт. Смъртта витаеше в тази стая. Отначало си по
мисли, че старицата скоро ще умре, но после се засмя на себе си. "При
смъртта никога не се знае - каза на себе си. - Може теб да дебне, а мо
же жената или Пури да са следващите, които тя ще покоси. Когато си
имаш работа със смъртта, никога не знаеш" - тази мисъл накара косми
те на ръцете и гърба му да настръхнат. Ето защо хората се страхуваха от
смъртта и изпитваха ужас, когато я почувстват около себе си. Те се стра
хуват инстинктивно да не би те да са следващите.
Въпреки че беше зле, грозната старица изведнъж се оживи и дълго
кълнеше този Ибрахим, който явно беше сторил нещо много лошо на
хората в тази къща, но Яне така и не разбра какво е било то.
Тихите викове на старицата помогнаха на жената да се свести. Тя
погледна Яне с неразбиращ поглед и чак когато Нури я напръска с вода,
като че ли разбра какво става. След това започна да се вайка. Яне разб
ра, че с жените няма да се разбере, затова реши да говори с момчето. То
беше горс-долу на неговата възраст, беше по-ниско, но грубо и набито.
Тежкият кърски труд беше оставил отпечатък върху тялото му.
- Тази вечер ще остана да спя тук, имаш ли нещо против?
Момчето само поклати глава.
- Тук, в къщата, с майка ми и баба ми, няма да може да останеш, но
отзад има сайвант.
- Гладен съм! Имате ли да ми дадете нещо за ядене? - пак попита Яне.
- Ядене нямаме! - категорично отвърна момчето.
- Никакво ли?
- Никакво. Гладуваме.
Яне погледна двете жени и му стана жал за тях. Изведнъж от дъното
на стаята се очертаха още две фигури. Едно момиче беше прегърнало
малко момченце и го държеше пред себе си.
- Това са сестра ми Айше и малкият ми брат Али - представи ги Нури.
Яне се поколеба как да се представи и реши да лъже.
- Аз съм Янис.
- Янис? - повтори момичето. - Странно име.
- Да, грък съм.
- Грък! - тримата кюрди го гледаха все едно, че е прокажен. - Ти си гяур!
I ll том "Хайдут" 583 VI глава "Йерусалим
Яне се ядоса. Виждаше окаяния вид на хората. Те живееха в нещо ка

то землянка, в мизерия и го наричаха "гяур", като че ли бяха нещо по
вече от него. Въпреки това реши да си изясни нещата, а утре, още сут
ринта, щеше да тръгне да търси Хабил.
- Какво е станало с имението на Хабил? - попита Яне.
- Руши се.
- Защо се руши? Къде е Хабил?
- Чичо почина още през есента. Хората му се разотидоха, а ние все
още сме тук - последното Нури каза с някаква гордост в гласа.
Хабил беше починал.
- Измряха всичките - каза пак Нури. - Умря и Бурчин, и Хабил. Сега
всичко е наше.
Яне огледа прихлупената стаичка, мизерията под мъждивата светли
на, помириса миризмата на безнадеждност. Явно за Нури беше важно
да има всичко това.
- Коя е Бурчин? - Яне попита само така, колкото да има време да из
мисли нещо по-смислено.
- Дъщерята на чичо и наша първа братовчедка. И тя умря. Всички ум
ряха - каза младият кюрд и се усмихна.
- Да не си посмял да говориш лошо за милата ми Бурчин! - сопна му
се Айше.
- Ще говоря! - троснато й отвърна Нури. - Виж докъде ни доведоха
Бурчин и Ибрахим. Тя, глупачката, беше приятелка на Бурчин и Ибра-
хим! - каза Нури, като гледаше към Айше. - Не, не, беше влюбена в Иб
рахим и искаше да се омъжи за него!
- Не е вярно! - простена Айше, но по всичко си личеше, че брат й го
вори истината.
- Вярно е! Но пък той се влюби в Бурчин. Тя трябваше да бъде моя,
но се влюби в Абдаллах.
Яне разбра, че между брата и сестрата ще се разгори спор и реши да
си изясни нещо.
- Кой е Абдаллах?
- Нбрахим Абдаллах. Така се наричат еничарите.
Яне вече нищо не разбираше. В този момент малкото момче, което
досега беше държано от Айше, се откопчи, затича се към него и го рит
на с всичка сила в крака, като с пискливото си гласче извика:
- Гяур!
Спорещите като че ли въобще не забелязаха това. Майката само се
усмихна, явно радвайки се на проявата на своя син. Само едно нещо ин
тересуваше Яне и когато по някое време свадата утихна, той попита:
- Къде е гробът на Хабил ефенди?
- Ела да ти го покажа!
Нури го изведе навън. Яне беше благодарен, че напуска подтискаща
та стая. Беше готов да спи под открито небе, но не и в тази дупка. Яне
пое поводите на Аракс и го поведе към задния край на ехлупенага ка
менна колиба. Тук имаше грубо скован сайвант. Той беше скован от го
леми груби дъски, между които имаше голямо разстояние.
Завърза Аракс в сайванта. Беше му странно да затвори тук красиво
то скъпо животно.
- Ще спиш тук! - каза Нури и посочи купа със сено. Там, на едно място,
беше направено нещо, подобно на място за спане. - Тук спеше Ибрахим.
Яне погледна грубо скования сайвант. За него беше ясно, че той е
гостенин, старицата беше болна или умираше, но защо този Ибрахим
беше спал тук?
- Защо Ибрахим е спал тук отвън? - попита Яне.
- Защото беше еничар.
Яне не можа да разбере защо еничарите трябваше да спят отвън. Той
знаеше, че еничарите са страховити воини. Едва ли такъв воин щеше да
допусне да го извадят да спи навън, тук, в сайванта? Сигурно Нури не
що грешеше.
- Ела да ти покажа гроба на Хабил! - каза Нури и понечи да тръгне,
Буря обаче се изправи и цялата настръхна. Личеше си, че младия кюрд
го е страх. Яне махна на Буря и излезе. Той мислеше, че ще вървят дъл
го, но те само излязоха и току зад къщата, пред очите му, се разкри не
що като малко гробище. Не знаеше дали всички малки хълмчета са гро
бове, но два от тях бяха оформени като гробове. По пътя Яне попита:
- Как се казват двете жени?
- Майка ми се казва Жулиде ханъм, а баба ми е Гюлфие.
- Еюлфие на майка ти или на баща ти е майка? - продължаваше да
разпитва Яне.
- Гюлфие е майка на баща ми Кабил и на чичо Хабил.
- А това тук твои братя и сестри ли са! - попита Яне, като посочи мал
ките купчинки от натрупани плоски камъни наоколо. Те бяха в много
окаяно състояние и дори не приличаха на гробове.
Нури не отговори, а се обърна да си ходи, като отнесе със себе си и
светлината. Яне си легна гладен в сламата. Дори Аракс отказа да яде от
сеното. Буря се беше свила до паянтовата врата и пазеше входа на сай
ванта. Въпреки умората, сънят бягаше от очите му. Дали беше от преу
мора, превъзбуда или от студа, не знаеше. Лежеше с отворени очи, а
спомените му го отвеждаха в далечната българска земя. Спомни си Бо-
ляровия хан и своите роднини. Колко далеч го беше отвела съдбата му.
Пак не беше намерил време да се види с баба си, дядо си, майка си и ба
I ll том "Хайдут " 585 VI глава "Йерусалим
ща си. Сети се за Гюлфие. Дали и неговата баба сега не лежеше и не бе

реше душа там. близо до Станимака? Сега всичко, което беше направил,
докато беше в Козбунар, му се струваше незначително. Трябваше да на
мери време да отиде до родния си хан. Мислите му ставаха все по-мрач
ни и все повече го превземаше някакво чувство на безнадеждност и ви
на. Стори му се, че не спа през цялата нощ. Някакво черно рошаво жи
вотно беше легнало и се беше свило върху гърдите му и го душеше.
На другата сутрин стана рано. Сам не можеше да определи дали се съ
буди, или просто реши да стане, но веднага оседла коня и следван от Буря
потегли обратно към Диарбекир. Въобще не се обади на домакините си.
Тези окаяни хора го отвращаваха. Не искаше да има нищо общо с тях.
Когато се изкачи на върха на хълма, се обърна назад. Не се беше
простил с хората, защото те не заслужаваха, но пък в това място имаше
нещо, което го правеше близко за него. Яне не знаеше какво е то, но го
чувстваше с цялата си душа. Сбогува се с това място, с тази долина, ви
соко в планините на Анадола. Хората тук бяха обречени. Спомни си
смешното чувство на Нури, че щом е оцелял е победил. Той беше ста
нал владетел на двете пустинни долини. На Яне му беше ясно, че Гюл-
фис скоро ще си отиде от този свят. Нейните синове я бяха изпревари
ли и си бяха отишли преди нея. Сега беше дошло нейното време. Сигур
но Жулиде скоро щеше да я последва. Сами, децата бяха обречени, тъй
като нямаше възрастен мъж, който да ги защитава. Айше щеше да бъде
продадена или взета от някой мъж, а Али и Нури щяха да си останат за
цял живот роби на долините. Те щяха да стават все по-бедни, тъжни и
пропаднали, но чувството, че са победили в някаква тяхна измислена
борба и че са останали докрай, щеше да ги крепи. И те бяха губещите в
цялата тази битка не защото долината щеше да ги победи, а защото бит
ката, в която участваха, беше загубена от самото начало и беше безс
мислена. И колкото повече се опитваха да победят в тази борба, толко
ва повече щяха да затъват в нея. И дори да си доведяха жени и да има
ха деца, само щяха да направят и тях заложници на долината и да ги об
рекат на същата загубена битка. И колкото повече деца и жени имаха,
толкова повече хора щяха да направят губещи. За тях щеше да е по-доб
ре да се преместят в Диарбекир и там да станат най-нисши просяци, но
да разкъсат тази прокоба. Те обаче се чувстваха победители. Те се бяха
вкопчили в тази борба. Поне Айше можеше да бъде спасена. Яне й го
пожела от все сърце, обърна се и тръгна. Скоро мина отново покрай
имението на Хабил. Мислено се сбогува и с него и чак след това наме
ри сили да събере мислите си. Започна да мисли за себе си и за собст
веното си пътешествие и мисия. Той разбра колко силна беше долина
та, защото сам беше станал неин пленник, пък макар и за малко. Колко
ли хора бяха намерили смъртта си в нея? Спомни си малките каменни

купчинки. Колко трудно беше да се измъкнеш жив от тук. Сигурно той
беше един от малцината успели да сторят това.
Когато видя черните стени на Диарбекир, вече беше весел и усмих
нат. Долината на Хабил и Кабил беше по-черна и от черните души на
диарбекирци. Яне отседна в един хан и започна да разпитва. Той беше
облечен в кюрдски дрехи. Скоро разбра, че Кара Мустафа наистина е в
Диарбекир. Отначало малко се учуди на това, че хората знаеха, но ско
ро разбра каква е причината. Той се беше отбил от пътя, за да дойде и
да посети брат си. Да, братът на Кара Мустафа - Кара Исмаил, беше наз
начен преди повече от две години за управител на Диарбекир и околни
те вилаети. Хората обсъждаха посещението на по-големия брат, който
също беше богат човек и имаше някъде другаде из Империята своя ка-
аза или по-голямо владение.
Като научи тази новина, Яне за малко не се задави с кафето, което пи
еше в един от хановете на Урфа капия. Сега нещата започнаха да му се
изясняват. Може би затова беше изпратен именно в Диарбекир на зато
чение. Кара Мустафа го беше предал, а брат му беше длъжен да го па
зи. Ето защо се бяха отнесли с него толкова жестоко и го бяха държали
две години в отделна килия. Ето защо за малко не беше полудял.
Следващите дни Яне се настани в един кервансарай. От тук той про
веждаше своето разследване. Когато научи, че конакът на Кара Исмаил е
извън града, българинът се успокои. Така нямаше опасност, както си оби
каля из града, да се срещне с братята. Не бързаше, защото разполагаше с
време. Кара Мустафа нямаше за къде да бърза и сигурно щеше да остане
поне няколко дни на гости при брат си. Беше неразумно да се опитва да
се приближава до похитителя тук, където той щеше да бъде охраняван
много добре от пазвантите на брат си. Рискът за него, тук да планира на
падение, беше много голям, затова Яне се отказа. След като вече се нами
раше тук, той реши да насочи усилията си към това да издири човека,
който толкова го беше подкрепял и радвал преди време. Скоро откри, че
повечего затворници не стоят през цялото време в затвора, а всеки ден ги
извеждат да работят. Местните бейове се облагодетелстваха от труда им.
Те ги използваха като роби и ги експлоатираха жестоко.
Един ден Яне разбра къде ги водят да работят. Всъщност това въоб
ще нс беше трудно, просто рано сутринта стана и отиде до една от пор
тите на Ич кале, при Йени пазар. Остана да чака пазачите, скрит в тъл
пата на пазара, но никой не излезе. На другата сутрин отиде на другия
главен изход, който беше към Даг капия и се казваше Сарай капия. Тук
видя тъжната върволица, която излезе от цитаделата. Яне беше скрит в
една от малките странични улички, защото не искаше някой от хората, с
I ll том "Хайдут 587 VI глава "Йерусалим
които някога беше пътувал, да го разпознае и издаде, пък било то и не

волно. Взираше се и му беше удобно, защото неговата уличка беше тъм
на, а затворниците минаваха по светлата и по-просторна улица. Стори
му се, че го видя - дядо Личо. Яне едва се сдържа да не извика. Добре че
се спря навреме, иначе това щеше да бъде пагубно за него. Вместо това
проследи кервана от затворници, които бяха надзиравани от чауши. Па
зачите внимаваха затворниците да не избягат, бяха насочили внимание
то си изцяло върху тях и нищо случващо се наоколо не ги интересуваше.
Така Яне успя да се приближи и необезпокояван да ги наблюдава. След
като излязоха от Ич кале, те бяха разделени на няколко групи. Групата, в
която се намираше и дядо Личо, пое през Урфа капия и напусна града.
Сред затворниците Яне мярна няколко познати лица и сърцето му треп
на. Сега той можеше да бъде на тяхно място или още по-лошо, още мо
жеше да е затворен в онази килия, която се беше превърнала в негов вто
ри дом. Докато продължаваше да язди след групата на дядо Личо, си
спомни килията, в която беше прекарал две години. Тя се беше запечата
ла в паметта му педя по педя. Беше станала част от него. Тя се беше пре
върнала в нещо като негово второ тяло. Изпита някакво странно желание
отново да влезе вътре, пак да може да прекара ръка по стените й. Изпи
та усещането, че само вътре в нея може да бъде в истински покой и да
бъде защитен и сигурен, че там е бил по-истински, отколкото тук навън.
Дали някой друг затворник в момента не я обитава? Изпита ревност към
това, че в неговата килия може да е затворен някой друг.
Сепна се. Работниците бяха започнали да работят. И докато другите
групи се бяха пръснали из града, да помагат в частната работа на бейо-
ве, а може би и на съвсем обикновени хора, тази група, която беше най-
многобройна, се отправи към един участък от крепостната стена. Това
беше най-нагънатата част на крепостта, която се намираше между За
падната порта - Урфа капия и Южната порта - Мардин капия. Това бе
ше противоположната на Ич кале част на града. Яне почти машинално
беше проследил групата работници. Тъй като беше облечен като кюрд
и яздеше скъп и хубав кон. Той дори не беше предизвикал вниманието
на стражите. Те сигурно си мислеха, че е някакъв богат кюрд, който си
набелязва затворници, които да му работят. Така че Аракс му вършеше
много добра работа, служейки му и за прикритие.
Конят му беше помогнал и при пренощуването. Ханджията, като беше
видял скъпия кон, дори не заговори с него за пари, а веднага угодничес
ки му предложи най-добрата стая. Явно го беше помислил за бей. Сега
Яне спеше и се хранеше в кервансарая, без да даде и едно акче. Разбира
се, той знаеше, че един ден това ще свърши и тогава ще му се наложи да
бяга, но засега това го устройваше. Все пак се чувстваше гузен. Въпреки
че беше приел мисълта, че мисията му е най-важна и на него и хора око

ло него ще им се наложи да страдат, той все още имаше гузни спомени за
онези хаджии, които се връщаха от поклонение по Светите земи и които
той така безцеремонно беше обрал покрай Козбунар, като им беше отнел
конете. Сигурно са се прибрали боси по домовете си и още го спомена
ваха е лошо. Тези мисли го притесняваха и не му даваха мира.
Все още беше рано сутрин, но затворниците веднага се заеха е рабо
та, а тя беше тежа. Една част от тях разбиваха е тежки чукове черни ка
менни късове и ги правеха по-малки. Други ги носеха, а трети градяха
крепостната стена. Крепостта беше стара и турците използваха затвор
ниците сами да подменят и ремонтират стените на собствения си зат
вор. Яне се опитваше да различи дядо Личо и мислеше върху това, ко
ето му предстоеше да свърши. Той беше решил да спаси стареца. Знае
ше, че той сигурно е на предела на силите си. Като гледаше мършавите
изпосталели тела на затворниците и като си спомнеше за себе си, му
ставаше жал и изпитваше желание да освободи всички, но знаеше, че
това е невъзможно. Затова взе решение да спаси само дядо Личо. С то
ва, с което разполагаше, едва ли можеше да спаси повече каторжници.
Затворниците бяха оковани по двойки един за друг. Скоро Яне с ужас
откри, че дядо Личо е в една двойка с Герджика. Той много добре си
спомняше как едрият грубиян се отнасяше с хората, е които е в една
двойка и искрено се притесни за живота на стария мъж. Дълго гледа как
каторжниците работеха, но най-накрая, за да не привлича внимание, се
оттегли. Върна се в хана и заръча на ханджията да му направи едно ка
фе. Ханът беше същият, в който преди шест месеца бяха отседнали е
Хабил ефенди. Качи се горе, в стаята си, и се замисли. Трябваше му по
не още един кон. Щеше да нападне затворниците, да разкъса веригата
между дядо Личо и Герджика, да го качи на гърба на коня и да побягнат.
Стената, която градяха затворниците, беше в зоната между Евли Беден
и Евли Кардаш. Най-удобно щеше да бъде да избягат на юг - през Мар-
дин капия. И без това, след гостуването при брат си, пътуването на Ка
ра Мустафа можеше да продължи само в една посока - на юг. Планът
все повече му се изясняваше. Не виждаше откъде можеше да намери па
ри за друг кон. Не искаше да продава Аракс и да купува два други коня.
Мисли, мисли и най-накрая го измисли. Двамата с дядо Личо щяха да
яхнат Аракс. Дядо Личо едва ли тежеше много, той беше останал само
кожа и кости и Аракс даже нямаше да го усети като товар.
Ханджията похлопа на вратата и с нисък поклон влезе в софата. Вър
ху един кован калайдисан меден поднос носеше димящо джезве и чаш
ка, също от кован червен бакър, калайдисани отвътре. Стаята веднага се
изпълни с аромата на бълбукащата още, вряща напитка. Яне беше сед
I ll том "'Хайдут 589 VI глава "Йерусалим
нал по турски и се беше подпрял върху една дебела възглавница. Кафе

джията може би мислеше Яне за някакъв богат кюрдски търговец или
за прекупвач на стока, защото попита:
- Харесахте ли нещо тази сутрин, бей ефенди?
Яне веднага разбра, че човекът сигурно си мисли, че от зарана е оби
калял по пазарите, за да харесва стока или това, с коего се занимаваше.
За да бъде вежлив и да не предизвиква подозрение, той отговори:
- Да, да, харесах!
Мъжът изля съдържанието на джезвето в чашката и напусна софата.
Яне остана насаме с мислите си. Буря изгледа всичко това и само теж
ко навдигна глава. Макар да беше забранено на кучетата да спят в софи
те, ханджията се беше съгласил, след като Яне му беше обяснил, че Бу
ря не е обикновено куче, а че тя е неговият пазвант. Българинът отпи от
кафето и се опита да мисли за това, което предстоеше, но не можа. Ко-
гато пиеше кафе, можеше да мисли само за ароматната напитка. Сега
той се замисли за кафето, което беше пил при Хасан ага в Истанбул.
Онова беше най-хубавото кафе, което някога беше пил. Разбира се, не
искаше да обиди майсторите кафеджии на Урфа капия. Затова сега, до-
като пиеше кафе, Яне мислеше за кафето. Кафето при Хасан ага беше
подобно на Истанбул. То беше с мек, гъст дим, като кадифе. Като го пог
леднеше човек, изпитваше усещането, че в него вижда всички цветове
на дъгата. В него се бяха смесили ароматите на града, събрал като в ка
лейдоскоп парченца от всички части на света. Кафето на Хасан ага бе
ше истанбулско, цветно и богато. То като че ли беше събрало всички
цветове и аромати на града в себе си, така както Истанбул беше събрал
всички вери и народи на света.
Кафето, което беше пил в Станимака, беше съвсем друго. То като че
ли носеше в себе си мощта на Родопа планина, с нейния чист въздух,
мирис на мента, горчиви билки и лек дъх на смола. Такова беше кафе
то, което беше пил в Станимака. В него имаше някаква простота и яс
нота, а цветът му, ако може да се каже така, беше тъмнозелен. Всъщност
то си беше черно, но носеше дъха на смола и гора и Яне така го нари
чаше. И ако кафето на Истанбул носеше всички цветове на дъгата, Ста-
нимашкото кафе даваше усещането за зелен цвят.
Кафето в Диарбекир не беше нито цветно, нито зелено. То беше гъс
то и черно, напълно черно. В него нямаше дори най-малки нюанси на
кафявото. То беше черно, както околните скали, земята, града и черни
те талази на реката. Черно, гъсто и силно, такова беше кафето, което се
га Яне пиеше и не можеше, докато го пиеше, да мисли за нищо друго.
Чак когато преглътна и последната капка и насладата го превзе, той
успя да насочи мислите си към нещо друго. Сега обаче нещата му се
сториха прекадено лесни. Сигурно кафето беше виновно за това. Яне се

замисли върху плана за бягството. Ами ако нс можеше да раздели Гер-
джика от дядо Личо? Той много добре си спомни колко трудно беше да
се разкъсат прангите. Може би трябваше да мисли за това как да отвле
че отначало двамата. Ами ако Герджика се "опънеше" и се опиташе да
му попречи? Силен човек беше той. Целият ден остана в стаята си и
мислеше за това какво да прави. На вълни го обземаше ту песимизъм,
ту оптимизъм. Планът му се струваше ту лек и лесен за осъществяване,
ту в съзнанието му се прокрадваха съмнения. Така и прекара вечерта, в
нещо като полудрямка. Сигурно понякога се унасяше и заспиваше по-
дълбоко, защото се стряскаше с мисълта, че вече ги е отвлякъл и се на
мира на друго място, извън града.
Сутринта стана, натъкми се, стегна добре всичките си дрехи. Нави
no-стегнато колана. Стегна отгоре и силяха. В него втъкна меча и пищо
ва на Кара Тозю, а ортомата нахлузи на лявата си китка и я вкара в ръ
кава си. Провери китабите на Велко. Беше готов. Стана и тихомълком
се сбогува с хана. Щеше да си тръгне без да плати. Беше му гузно, за
това не погледна ханджията, за да не види онзи какво има в очите му.
Аракс беше отпочинал и готов за езда. Буря също махаше с опашка на
около. Тя като че ли предчувстваше, че си тръгват от тук и беше радос
тна. Ханджията сигурно би го разпитал, какво смята да прави, но зара
ди Буря се въздържаше да се приближи до него.
Яне оседла и яхна Аракс, след което се отправи към Еди Кардаш.
Затворниците още не бяха дошли. Той огледа мястото, където те рабо
теха. Огледа и мястото, където ходеха по нужда. Въпреки че беше мис
лил цял ден, все още нямаше никакъв план. Ако се опиташе да отвлече
дядо Личо сега, сутринта, щеше да има цял ден за бягство, но пък и гур-
ците щяха да го преследват по светло. Освен това сега пазачите щяха да
са отпочинали и по-внимателни. Иначе, докато още беше сутрин и всич
ки не са се разсънили добре, щеше да е лесно да ги изненада.
Скоро затворниците дойдоха. Яне скри коня и заповяда на Буря да
стои до него и да го пази. Не върза Аракс, а го спъна, така че да може
да си пасе свободно. Въпреки това не го разседла. Сам той отиде да наб
людава затворниците.
Дядо Личо беше тук. Позна го по втъкнатата в пояса гайда. За съжа
ление Герджика отново беше в една двойка с него. Той дълго сгоя прик
рит, после се умори и легна, като се скри във високата трева и продължи
да наблюдава. Работниците продължаваха да правят това, което правеха
и предния ден. По някое време Яне огладня. Събра всичките си акчета,
отиде до чаршията и купи хляб и други неща за ядене. Сети се, че това,
което можеше да се яде с хляб, дядо му наричаше катък. Така той купи
I ll том "Хайдут 591 VIглава "Йерусалим"
повече катък и изхарчи и последното си акче. Напълни меховете с вода.

Трябваше да има вода за себе си, за дядо Личо, за коня, Буря и Гсрджи-
ка, поне докато разкъсат прангите. Докато правеше всичко това. непре
къснато мислеше за бягството. Вече беше решил да нападне затворници
те миг преди те да тръгнат да се прибират. Тогава пазачите щяха да са
най-уморени. Освен това щяха да излязат и да бягат към Мардин. През
деня този път беше доста оживен и имаше опасност някой да го спре или
да попадне на пост. Вечерта и по мръкнало щеше да има много по-доб
ри шансове да се скрие и да избяга. Решението беше взето.
Цял ден се излежава в тревата. Чакането беше много мъчително. Неп
рекъснато го обземаха вълни на съмнение, а и напрежението от предсто
ящото нарастваше. По някое време започна да мисли какво ще стане, ако
ханджията се досети, че е избягал и предупреди властите. Дали няма да
започнат да го търсят и да го заловят още преди да е предприел каквото
и да е? Най-накрая слънцето намали своя блясък. Яне се приготви. Ста
ваше все по-внимателен. Ето, най-накрая, дядо Личо и Герджика тръгна
ха към едни храсти, явно да си вършат работата. Яне беше забелязал, че
старият човек твърде често ходеше по нужда. Когато за пореден път два
мата тръгнаха към храстите, пазачите само ги изгледаха. Беше минал
един тежък ден и те вече мислеха как ще се приберат и ще си починат.
Яне изчака двамата да свършат работата си. През това време се прокрад
ваше през ниските дръвчета, по скоро клонести храсти. Когато двамата
тръгнаха да се прибират, той се показа пред очите им. Тс се стреснаха.
Едва ли го бяха познали, по скоро ги беше изненадал.
- Дядо Личо, аз съм Яне! Яне Боляров! - прошепна той. Старецът все
така гледаше, а лицето му изразяваше учудване. - За теб съм дошъл! До
шъл съм да те взема!
Дядо Личо стоеше, гледаше и като че ли не го чуваше. Герджика оба
че го разпозна. Той тръгна да казва нещо. Яне се уплаши да не се раз
вика, затова дръпна клупа, ортомата послушно се оказа в ръката му, а
после замахна. Герджика беше без шапка. Яне знаеше каква е разруши
телната мощ на ортомата и не искаше да го убива. Той искаше само да
го зашемети. Така и стана. Макар ударът да беше къс и колкото се мо
же по-лек, той попадна в слепоочието на мъжа, който само подбели очи
и падна на земята, така както си беше прав. Дядо Личо все така стоеше
и гледаше, без да разбира какво се случва. Яне разбра, че няма смисъл
да му обяснява каквото и да е, затова скочи, хвана Герджика, с мъка го
повдигна от земята и го преметна през рамото си. После тръгна към
мястото, където беше оставил коня. Дядо Личо го последва, защото бе
ше вързан за Герджика. Старецът все още не беше успял да промълви и
една думичка. След това Яне метна тялото на тежкия мъж на седлото,
седна до него, а дядо Личо седна зад него. Буря се опита да ръмжи, но
той й се скара и тя млъкна.
За негов късмет стражите при Мардин капия бяха насочили внимани
ето си към хората, които идеха по пътя от Мардин. Те бяха много и всич
ки бързаха да не окъснеят и да останат извън портите на Диарбекир. В
този късен час, малко преди да бъдат затворени градските порти, вече
никой не излизаше ог града. Така Аракс успя да премине незабелязано и
тримата пътници, придружавани от Буря, тръгнаха по пътя. Отначало
Яне остави Аракс да върви бавно, за да не предизвика вниманието на па
зачите и те да не се усъмнят в нещо. Беше метнал ямурлука си върху Гер-
джика, така че да не се забелязва, но все пак двама мъже, яздещи един
кон, и куче предизвикваха достатъчно внимание. Чак когато се скриха от
погледа на мъжете, Яне пришпори коня. Не го пусна в галоп, а само в ра
ван, защото тримата и така му тежаха достатъчно. Всъщност дядо Личо
беше почти безтелесен, Герджика също беше доста отслабнал.
Яне знаеше, че чаушите скоро ще открият липсата на двамата заточе
ници и че преднината, която сега вземе, ще им бъде от изключителна
полза. Дядого се беше вкопчил в гърба му. Той все още не разбираше
какво се случваше и не беше промълвил и една думичка. Яне обаче не
мислеше за него. Той се чудеше какво да правят с увития в ямурлука чо
век. Вече все по-рядко срещаха пътници. Всички те бързаха и го под-
питваха за градската порта. Яне им отвръщаше, че скоро ще я затварят
и хората се забързваха. Вечерта се спусна внезапно, както става по това
време на годината. От доста време вече не бяха срещали пътници. Беше
сигурен, че чаушите вече са открили липсата на двамата мъже. Дали
щяха да се впуснат да ги дирят през нощта, или щяха да оставят тази
работа за другия ден?
Яне се чудеше какво да прави. Не можеше да влачи Герджика със се
бе си. Скоро разбра, че тримата натежават на Аракс, а и защо да влачи
със себе си големия мъж. Освен това скоро усети, че той започна да се
раздвижва под ямурлука. Пояздиха още известно време и Яне скочи от
гърба на коня. После помогна на дядо Личо да стъпи на земята. Чак се
га старецът промълви:
- Яне, ти ли си?
- Аз съм, дядо Личо, помогни ми да свалим Герджика!
Двамата смъкнаха тежкото тяло от гърба на високия Аракс. Мъжът
вече беше дошъл в съзнание и им беше по-лесно да го свалят от седло
то. Той се движеше и говореше несвързани неща, но все още не беше
дошъл напълно в съзнание и не осъзнаваше къде е и какво се случва с
него. Докато яздеха, Яне беше взел решение как по-бързо да разкъса
синджира, свързващ двамата. Досега не се беше сетил за това, но сега
Ill том "Хайдут" 593 VI глава "Йерусалим
двамата с дядо Личо отнесоха Герджика до един голям камък. Там Яне
разпъна веригата, след което бързо извади пищова от силяха си и гръм
на в синджира. За съжаление скъса само едната част от веригата. Гър
мът стресна и накара Герджика да се върне в съзнание. Дядо Личо съ
що се стресна. Дано преследвачите им не бяха зад тях, защото изстре
лът щеше да ги издаде. Яне бавно зареди пищова и този път успя да
прекъсне синджира. След това отново го зареди. Буря се беше разлаяла
и Яне не знаеше дали е заради изстрелите, защото Герджика се беше
размърдал или беше усетила приближаване на потеря. Не биваше да ос
тават тук. Колкото се може по-бързо трябваше да напуснат мястото, къ-
дето бяха произвели изстрелите.
- Свободен си, дядо Личо, хайде, качвай се на гърба на коня!
Старецът обаче все още беше зашеметен и се въртеше наоколо. Гер
джика обаче се беше съвзел.
- Какво стана? - питаше той и размачкваше главата си, която явно го
болеше.
- Нищо! Свободен си! - сухо каза Яне.
- Ти ли си, Яне? - попита Герджика, като че ли не го виждаше.
- Да, аз съм!
- Защо ни освободи?
- Исках да освободя дядо Личо. Той няма да преживее дълго тук.
- Да, прав си.
Герджика му се стори много променен. Той не само беше отслабнал,
а като че ли беше станал по-смирен.
- Какво ще правим? - попита Герджика.
- Нищо. Ние продължаваме, а ти си върви по пътя.
- Не ме изоставяйте тук! - почти проплака бившият бандит. - Не мо
жете да ме захвърлите тук!
- Ако искаш се върни в Диарбекир, ще кажеш, че съм те отвлякъл! Те
нищо няма да ти направят.
- Не искам да се връщам там!
- Не ме интересува! - отвърна Яне. - Оправяй се сам! - като каза то
ва, Яне скочи върху гърба на коня. Той подаде ръка и почти насила из
дърпа стареца при себе си. Подкара коня и извика Буря, която от одеве
заголваше зъби срещу Герджика. Не можеше да мисли и за Герджика.
Той много добре си спомняше какви разправии беше имал с него. За не
гово учудване сега, когато тръгна по пътя, Герджика го последва. Яне не
можеше да го чака, това щеше да го забави, затова пришпори Аракс. Зд
равият силен кон се почувства облекчен и тръгна по-бързо.
- Чакайте! Чакайте! Не ме оставяйте тук сам! - развика се след тях
Герджика.
Яне не го чуваше. Той продължи да пришпорва Аракс. Герджика ве

че тичаше зад тях. Яздиха така дълго време.
- Изчакай го! Не го оставяй тук! - прошепна дядо Личо. - Той не е
лош човек!
Яне не можеше да повярва, че старецът казва това. Той много добре
знаеше, че бившия т бандит го е мъчил, докато двамата са били закаче
ни един за друг.
Яздиха през целия ден. Скоро отминаха заснежения още връх Мара-
дин. Пътят им, вместо да стане по-лек, стана още по-труден и стръмен.
По някое време пътят се спусна надолу, но той беше толкова набразден
от пороите, че им беше много трудно да яздят бързо. На Яне му се на
лагаше непрекъснато да слиза от гърба на великолепното животно. Ко-
гаго пътят стана по-добър, Яне намали скоростта и изчакваше тичащия
след тях мъж. Скоро щеше да се зазори и Яне си помисли, че при пър
ва възможност Герджика ще го предаде. Той го изчака и му каза:
- Ако се опиташ да ме предадеш...- след това пипна дръжката на пи
щова табанджия.
Скоро започнаха да срещат кервани, тръгнали от Мардин и пътуващи
към Диарбекир. Яне бързаше. Знаеше, че докато не преминат през Мар
дин, не са в безопасност. Минаха през града без да спират и да се оглеж
дат. Яне очакваше предателство от страна на Герджика, затова накара Бу
ря да се движи до него. Ако той се опиташе да извика или да го предаде,
щеше да накара Буря да го нападне. След като излязоха от града, седнаха
да похапнат. Все още имаха храна. Бяха налели и вода от една градска
чешма. След това се проточи дълъг път. Движеха се на запад. Трябваше да
стигнат до морето. По пътя минаваха покрай малки стражеви крепости.
Чак на втория ден Яне проумя, че е успял. Беше успял да отвлече дя
до Личо от плен и да го спаси. Чак сега и старецът като че ли осъзна
какво се беше случило. Една сутрин, след като стана, Яне видя стареца
седнал върху един голям камък. Погледът му беше насочен към пусти
нята. Яне се приближи, а после се дръпна назад, защото не искаше да
му пречи. Дядо Личо не мислеше, а плачеше. Старецът не беше издър
жал. Сигурно си спомняше какво е преживял в Диарбекир.
Бяха стигнали до ръба на пустинята. Все по-често Яне допускаше
Герджика до тях, но все така се отнасяше с недоверие към него и го дър
жеше под око. Той споделяше храната и водата с него. Герджика, от своя
страна, се отнасяше с уважение и като че ли с благодарност към Яне, за
дето го беше освободил.
Единственият начин да продължат, без да бъдат проследени, беше да
навлязат в пустинята. Турците не обичаха пустинята и едва ли щяха да
ги проследят в нея. Българинът се беше научил да различава турците от
III том "Хайдут" 595 VIглава "Йерусалим"
арабите. Арабите идваха от пустинята. Те живееха и обичаха пустошта.

Сега пред тях се беше ширнала пустинята, но това не беше пясъчна пус
тиня, а скалиста пустош, която контрастираше с черните планини зад
гърба им. Тя не беше жълта, а сиво-пепелява. Тук-там в нея се виждаха
малки туфи трева, която беше твърда, остра и жилава. Тази трева беше
любима за камилите, но конете отказваха да я пасат. Освен тревата на
места се виждаха и сухи кафяви степни храсти. Това трябваше да е тех
ният път. Турците щяха да ги търсят покрай брега, а не в пустинята. Ос
вен това се знаеше, че свободолюбивите араби не харесват турците, ко
ито, макар и формално, държаха властта над тях. Така че те тръгнаха на
вътре в пустинята. Щяха да вървят направо, а когато стигнеха керван
или някое племе, щяха да питат за пътя.
Яне беше притеснен за здравето на стареца. Сега, когато навлязоха в
безбрежната пустош, тя на пръв поглед беше равна и в нея беше трудно
да се скриеш, но всъщност едва ли имаше по-добро място за криене от
тук. Още на втората нощ тримата усетиха това, когато наоколо стана
толкова спокойно и тихо, а единствените им спътници бяха някакви не
видими животни, които чуваха единствено след като легнеха.
Чак сега дядо Личо се върна към живота и осъзна, че кошмарът на
речен Диарбекир е вече зад гърба му. На лицето му се появи усмивка и
започна да говори. Дори една вечер, когато все още не бяха легнали,
старецът извади гайдата, бавно я наду, като оглеждаше двамата си спът
ници. Яне реши, че свирнята няма да им се отрази лошо. Вече бяха нав
лезли толкова навътре, че едва ли някой би ги последвал и открил, така
че едва ли свиренето би ги издало.
Дядо Личо наду гайдата и засвири, а Яне запя. Над равната пустош
се разля българска песен. Тази песен беше създадена и звучала в други
земи и се беше носила над пропастите и урвите от един родопски баир
до друг. Яне беше сигурен, че за пръв път в пустинята се носи българс
ка песен и протяжната свирня на гайда. Той не знаеше от кой народ е
Герджика, но със сигурност не беше българин. Може би беше турчин.
Всъщност това нямаше значение. Сега тук, в сърцето на пустинята, тол
кова далеч от света, като че ли нямаше значение кой откъде идва. Тук
всички ставаха деца на пустинята и пустошта ги прегръщаше, не, по
точно ги поглъщаше. Герджика отначало като че ли се стресна, но пос
ле се заслуша в мелодията и песента. Той не разбираше за какво се го
вори в нея, но си личеше, че е за нещо тъжно. Сигурно в песента се
окайваше тъжната робска съдба на народа, от който произхождаха два
мата му спътници.
Тази нощ беше магическа. След като песента заглъхна, а писъкът на
гайдата продължи да се носи над камениста пустиня, Яне затвори очи и
мислите му го отнесоха далеч към България, а там го чакаше обърканост

и неяснота. Трябваше да се върне и да постави нещата си в ред. Да раз
бере какво става с Кара Тозю и къде е отишло съкровището от Велкова-
та дупка. Трябваше да реши въпроса с Кара Мустафа и да разбере как е
посеченият през лицето Сотир. Спомни си какво се беше случило на
другаря му и грозния белег, който беше зейнал на лицето му. Дали Сотир
въобще бе жив? Тези мисли минаваха през главата на Яне. Той искаше
час по-скоро да се върне в Козбунар и Бачкьой, но не трябваше да се от
казва да спаси Ирис. Сега обаче, с бягството и освобождаването на дядо
Личо и Герджика, той се беше превърнал от преследвач в преследван.
Тази нощ Яне спа лошо, но сънува България. На сутринта направи
проверка на храната и водата. Тя щеше да стигне за ден-два. Вее още бя
ха близо до края на пустинята и не беше невъзможно да бъдат просле
дени от потерята. Трябваше да навлязат по-навътре, макар това да беше
твърде рисковано. Аракс отказваше да яде сухата жилава пустинна тре
ва, която растеше на туфи тук-там между камъните.
Три дни предпазливо навлизаха в пустинята. Скоро Яне стана по-смел,
защото разбра, че така или иначе водата и храната нямаше да им стигнат да
се върнат обратно. Така те продължиха вече много по-смело и решително
напред. Както каза Герджика: "Милостта на Аллах щеше да ги спаси."
От потерята нямаше и следа. Яне все повече съжаляваше, че беше
навлязъл в пустинята. Сега, когато се намираше в огнената паст на то
ва чудовище, опасността от потерята му се струваше толкова далечна и
незначителна.
Единствените спътници на бегълците бяха някакви невидими живот
ни или може би духове. Яне не ги виждаше, но усещаше присъствието
им наоколо. Понякога вечер ги чуваше. Буря също ги усещаше и непре
къснато лаеше към мрака, като се зъбеше към нещо скрито от погледи
те на бегълците. За да спят спокойно, на Яне му се налагаше да й се ка
ра. Буря се подчиняваше, но само привидно, защото макар да лежеше,
тя беше все така нащрек.
Докато яздеха през пустинята, пейзажът наоколо беше все един и същ.
Не знаеха нито къде се намират, нито в територията на кое племе са.
Тази вечер беше най-обикновена. За пореден път дядо Личо беше ка
зал, че иска колкото се може по-бързо да свалят железните стиски, кои
то все още бяха около китките и глезените му. Яне разбираше, че и два
мата не се чувстват свободни с железните халки и че това им напомня
за заточеничеството, но сега нямаха възможност да мислят за това. След
като се откопчиха от потерята щяха да отидат до някой оазис или град
и да накарат местния ковач да освободи китките и глезените им. Сигур
но едва тогава те щяха да се почувстват истински свободни.
Ill том "Хайдут 597 VI глава "Йерусалим"
Притеснението на Яне растеше. Имаха храна и вода само за още

един ден. Какво щяха да правят след това, не знаеше. Сега нс му сс мис
леше за това. Буря все още ръмжеше и Яне й се скара, без дори да пог
ледне към нея. После заспа.
Събудиха го нечии викове. Отначало не успя да разбере какво става.
Докато се събуди, чу шум, викове и изстрели. Трябваше му време да
осъзнае къде се намира. Иначе веднага разбра, че това е нападение сре
щу тях, но кои бяха нападателите, откъде идваха и какво да направи бя
ха все въпроси, за отговорите на които му трябваше време. Яне скочи и
посегна към силяха си. Видя бясно лаещата Буря, която като куршум се
"изстреля" и потъна в мрака. Взе в ръка пищова. Почувства неговата те
жест и това го успокои. Трябваше да се движи, защото нападателите,
макар още да не ги виждаше, стреляха по тях. Яне тичаше наляво-на-
дясно, без сам да знае накъде. Трябваше да се отдалечи от огъня и да се
скрие в мрака. Това беше трудно, защото вече беше започнало да се раз-
виделява. Все пак той продължи да тича. Отдавна беше напуснал мяс
тото, където бяха преспали. Все още нс виждаше, нито срещна някого
от нападателите. Какво ли беше станало с дядо Личо и Герджика? Дали
все още бяха живи? Дали беше жива Буря?
Умори се и забави ход. Нямаше време дори да се обърне назад. Ня
маше съмнение, че потерята ги беше застигнала. Как ги бяха открили в
пустинята? Спомни си как, с навлизането в пустошта опасността от по
терята беше започнала да му се струва все по-мнима и незначителна.
Сега съжали за това. Вече не тичаше, а по скоро се влачеше срещу мра
ка, а зад гърба му слънцето вече се беше показало над хоризонта. Няма
ше време да се обърне, но вече виждаше сянката си пред себе си. Кога-
то реши, че е избягал, се обърна. Беше избягал от смъртта и нападени
ето, но беше сам в пустинята, без кон, вода и храна. Превзе го страхът.
Отначало гледаше огромния меден диск на слънцето, който бавно се из
дигаше над равната линия на пустинята. Цялата пустиня беше оцвете
на в пурпурен цвят и като че ли светеше. Може би поради тази причи
на българинът не можеше да види нищо. Изведнъж ги видя. Бяха двама
конници и препускаха право срещу него, а зад тях се вееха бурнусите
им. "Араби!" - помисли си Изчака ги да се приближат. Искаше да
Я н е .
види дали го нападат и какво искат от него.

Те се приближаваха и не намаляха хода си. Разбра, че го нападат. Ви
дя кривите арабски саби, които въртяха над главите си. Нямаше греш
ка, арабите го атакуваха. Изчака още малко. Беше вдигнал пищова и се
беше прицелил в единия от ездачите. Не биваше да пропуска, защото
това щеше да му струва живота. Но ездачът непрекъснато сс движеше и
на Яне му беше трудно да се прицели точно. Пречеше му и слънцето,
което го заслепяваше, а и бурнусът, който се развяваше и правеше тяло

то на арабина безформено и неуловимо за погледа му. Затова трябваше
да изчака още малко, още малко и още малко. Виждаше дългите арабс
ки пушки, които се клатеха зад гърбовете на препускащите срещу него
мъже. Добре че атакуваха, защото при такава скорост те нямаше как да
стрелят с тях, иначе сигурно биха имали предимство.
Дръпна спусъка на пищова, подарен му от Кара Тозю. От цевта му
изригна дим, който скри тичащия срещу него арабин. В последния мо
мент видя, че конникът скочи срещу него. След миг дойде ударът. Яне
беше готов за него, но все пак той го събори. Отначало не разбра какво
става. Арабинът се беше докопал до него, сигурно го беше посякъл със
сабята. Трябваше да се бие, а имаше и още един конник. Опита се, по
най-бързия начин, да се изправи на крака, но арабинът го беше затиснал
под себе си. Чак сега разбра, че от страна на нападателя му нямаше ни
каква съпротива. Избута го и видя, че бялата дреха на арабина е пропи
та от алена кръв. Беше успял да го простреля в гърдите, но кръглият
оловен куршум го беше пробил, беше преминал през него и не беше ус
пял да го спре. Затова от инерцията, която той имаше, го беше повалил.
Яне не знаеше дали куршумът беше успял да го убие, тъй като след то
ва той се беше нанизал на тънкото право острие на меча.
Сега, когато единият арабин беше мъртъв, той трябваше да се спра
ви и с другия. Погледна напред и видя, че другият препуска към него.
При първото нападение той беше пропуснал да атакува Яне, защото не
говият другар беше прикрил българина. Сега обаче се връщаше. Слън
цето беше откъм гърба на Яне. Той разбра това, защото арабинът, кой
то иначе беше облечен в бял чаршаф* сега изглеждаше кърваво червен.
Яне го изчака да се приближи. Вдигна меча и посрещна удара на него
вата крива арабска сабя, със своя окървавен меч. Оръжието, което дър
жеше, беше по-дълго, но много по-леко от арабската сабя. Яне усети то
ва, защото правото острие със звън отскочи назад. Сега трябваше да се
възползва от предимствата на меча. Не биваше да се дуелира. Двамата
с Диньо бяха измислили оръжие, което да превъзхожда сабята и ятага
на и да дава предимство. То не можеше да бъде по-силно и мощно от
ятагана или сабята, а трябваше да ги изпреварва, затова беше направе
но по-леко от тях. Мечът трябваше да изпреварва двете мюсюлмански
оръжия и чрез бързо мушкане да побеждава. Затова острието му беше
по-дълго. Сега Яне, напълно съзнателно, реши да изпробва предимства
та на оръжието, което бяха изковали с циганина ковач. Той изчака ара
бинът отново да го приближи, но вместо да кръстоса острие с него, го
*чаршаф - свободна бяла дреха при арабите - бурнус. По-късно, в България, така за
почват да наричат белите завивки.
Ill том "Хайдут 599 VI глава "Йерусалим
изпревари, подскочи и го мушна. Точно в този момент човекът беше за-

махнал широко и остана изненадан. Както и първият път, тънкото пра
во острие, без никаква съпротива, навлезе в тялото на човека. Яне муш
на и бързо извади острието. Не искаше препускащият арабин да го ув
лече. Конникът подмина. Българинът се обърна. Искаше да види резул
тата. Сега щеше да си проличи дали целият му досегашен боен опит
имаше смисъл и дали двамата с Диньо Циганара бяха измислили оръ
жие, което да осигурява предимство пред турските и арабските оръжия.
С очакване наблюдаваше конника. Той трябваше във всеки момент да се
обърне и ако е леко ранен, пак да атакува. Яне го гледаше изпитателно.
Арабинът стоеше с гръб към него и не се обръщаше. Яне виждаше пре
метнатата през гърба му пушка. След малко българинът видя как него
вият противник се олюля и след миг се свлече върху твърдата каменис
та земя. Арабинът беше мъртъв. Мечът беше доказал предимството си.
Яне ее затича към човека. Бързо съблече чаршафа му и го наметна
върху себе си. Държеше коня му за поводите. Сега животът му можеше
да зависи от това животно. След това Яне събра всичко ценно, което на
мери у двамата араби. Взе водата им, малко храна и барута от барутни-
ците им. Дългите арабски пушки и сабите им остави. Конят на първия
арабин, след като се беше почувствал освободен от ездача си, беше зап
рашил в пустинята. Той сигурно вече се беше присъединил към остана
лите араби и по този начин ги беше предупредил. Яне се метна на гър
ба на втория кон. Той беше добро животно, макар да беше много по-
слаб и по-дребен от Аракс.
Накъде да поеме? Намираше се в сърцето на пустинята. Какво да пра
ви? Тогава Яне реши да се върне към мястото на битката. Така поне ще
ше да разбере какво се беше случило, а не да се измъчва от съмнения.
Слънцето вече беше застанало високо в небето. От червено то се беше
превърнало в златна и искряща огнена топка, която напичаше всичко на
около. Арабите сигурно вече се бяха оттеглили и едва ли щяха да го
преследват през деня. Трябваше да стигне до мястото на нападението, да
се погрижи за дядо Личо и Герджика, да види какво става с Аракс и Бу
ря. Тръгна бавно по стъпките си назад. Не пришпорваше коня, защото не
искаше да уморява клетото животно, което досега беше препускало след
него, а и не искаше да се озове очи в очи с преследвачите си. Докато яз
деше по този начин, Яне извади пищова и започна да го зарежда. Преди
малко пищовът се беше оказал ненужен. Той беше уцелил арабина, кур
шумът го беше пробил и въпреки това връхлитащият боец беше успял да
го повали. Макар и мъртъв, той би могъл да убие Яне. Българинът мис
леше за всичко това. Трябваше да се измисли начин хем да се убие чове
ка, хем изстрелът да го спре и той да не може да те повали, дори ако яз
ди на гърба на връхлитащ кон. Тези мисли го вълнуваха и той не усети

как скоро приближи лагера. Слезе от коня и прикрито се приближи. Ара
бите все още бяха тук. Яне се беше прикрил зад една туфа със степна
трева. Нападателите бяха над дузина. Те се готвеха да потеглят, явно бя
ха видимо недоволни от това, което бяха плячкосали. Всички бяха обле
чени в бели чаршафи, които покриваха и главите им, а на темето си, за
да държат чаршафите, носеха два черни кръга. Яне видя как арабите но
сеха своите кръгове и поправи този, който беше на главата му.
Видя ги. Дядо Личо и Герджика бяха оковани на един синджир. Ара
бите бяха използвали железните халки, които все още не бяха свалени
от ръцете им. Окованите обаче не бяха двама, а трима. Третият човек бе
ше най-интересната и шарена "птичка", която Яне беше виждал. Той бе
ше облечен в много странни дрехи. Носеше някакъв костюм от груб зе
лен плат. Костюмът му беше с триъгълен, остър ревер, а вместо потури
имаше прави панталони. Яне и друг път беше виждал толкова интерес
но облекло. Такива дрехи носеха хората от Запад, но за пръв път бълга
ринът виждаше такъв плат. Нямаше никакво съмнение, че този мъж бе
ше от Европа, но защо беше окован и какво го беше довело до тук? До-
като гледаше тръгването на кервана, Яне почувства зад гърба си нечие
присъствие. Изтръпна. Обърна се бързо и въздъхна. Беше Буря. Устата
й беше отворена, червеният й език беше изплезен. Буря плъхтеше и се
приближи до него. Яне знаеше, че нищо не мори кучето повече от же
гата и слънцето. Той я помилва, а после я накара да се прикрие до него.
Сипваше вода в шепата си и даваше на Буря да я ближе с езика си. Щом
спря да й дава вода. Буря отново започна силно да плъхти. Сега тя лег
на и по всичко си личеше, че се нуждае от почивка. Яне погледна към
арабите и видя, че те вече бяха тръгнали. Трябваше да ги последва. Зна
еше, че няма храна и вода да се върне по стъпките си. А ако се върне
ше, сигурно щеше да се натъкне на потерята от Диарбекир. Освен това
Яне не можеше да изостави дядо Личо и Герджика, както и коня на Ма-
ринчо Бимбела, на когото беше обещал, че ще върне Аракс невредим.
Това, че имаше кон, много му помагаше. Буря го следваше отдалеч. Гор
ката, често спираше и почиваше, докато не се загубеше от погледа му, а
след това отново се появяваше. При най-малката сянка. Буря тежко ля
гаше с пъшкане и почиваше.
Това продължи през целия ден. Вечерта Яне прекара близо до лагера
на похитителите. Беше му много студено, но не биваше да пали огън. Бу
ря легна до него и го топлеше. За пръв път Яне я виждаше да спи толко
ва непробудно. Сигурно, ако някой ги нападнеше, тя нямаше да реагира.
Спа лошо. Имаше вода и храна само за един ден. Трябваше да предпри
еме нещо. Ако до утре вечер арабите не стигнеха до някакъв лагер, той
I ll том "Хайдут " 601 VI глава "Йерусалим
щеше да е в опасност. Така и стана. Пътува цял ден след тях. Вечерта се
приближи до нападателите и видя, че дядо Личо, Герджика и европеецът
бяха в окаяно състояние. След това се оттегли. Трябваше да действа.
Времето го притискаше. Вече нямаше храна и вода. Сега единственото
му спасение бяха арабите. Вечерта напредна и стана нощ. Яне удари
един шамар на коня и се опита да го напъди в пустинята. Животното оба
че сигурно чувстваше опасността, която лъхаше оттам и постоянно сс
връщаше. Опита се да напъди и Буря. Тя само се отдалечи, легна и зача
ка. Яне пропълзя до лагера. Нощта беше лунна. В пустинята луната бе
ше огромна и кръгла и като невидим свидетел зависваше над равнината,
като осветяваше всичко. Той беше внимателен, защото знаеше, че араби
те са оставили хора на пост. Пълзеше, без да повдига глава. Не се оглеж
даше, в нито един момент не си позволи да се изправи дори на колене.
Така стигна до кервана. Хората явно бяха спокойни и не смятаха, чс ня
кой е по петите им, защото бяха запалили голям огън. Сигурно се чувс
тваха в безопасност, защото бяха много и на собствена територия.
Арабите бяха налягали в кръг около огъня, а до тях лежаха тримата
пленници. Камилите, конете и товарите бяха наоколо. Яне се добра до
един голям сандък, който си беше набелязал, още преди да тръгне да
пълзи към стана на бандитите. Сега стигна до него. Не се беше излъгал,
сандъкът беше толкова голям, че можеше да се побере целия в него. Вни
мателно го отвори. Вътре имаше дрехи, чаршафи и някакви платове. Из
вади всичко отвътре, зари го в пясъка и влезе в сандъка. Всичко това от
не много време. Когато хлопна капака, вече беше започнало да се разви-
делява. Вътре беше тясно и Яне не успя да разпъне краката си. Затаи дъх
и зачака. Знаеше, че в това състояние е напълно беззащитен и рискува
ше много, ако го откриеха. Чакаше със свито сърце, за да види дали ня
ма да го открият още сега. Стори му се, че чака цяла вечност, когато усе
ти, че го разклащат. Яне потърси някаква дупчица, през която да може да
диша. Откри една не много голяма цепнатина, през която можеше и да
вижда навън. По движението успя да разбере, че някой вдига сандъка.
След това явно го завързаха за гърба на някоя камила, защото вече виж
даше небето и така започна едно безкрайно клатене. Скоро почувства
топлината. Сандъкът беше изложен на безпощадните лъчи на слънцето.
Не след дълго беше целият вир вода мокър. Въздухът не му достигаше и
беше принуден да диша през цепнатината. Яне искаше да се съблече, но
не можеше. Опитваше се да не шуми, за да не бъде разкрит.
Това продължи през целия ден. Струваше му се, че е в сандъка от ця
ла вечност. След това настъпи нощта. Яне го усети по това, че мъчител
ната жега намаля. Сандъкът беше свален и отново поставен на земята.
Този път обаче той беше поставен много по-близо до огъня. Яне искаше
да отвори капака и да излезе. Изпитваше непреодолимо желание да ста

не, да се изправи и да се разходи. Цялото тяло го болеше. Искаше да се
съблече или поне да се размърда, но не можеше. През процепа виждаше
въоръжен човек с арабска дреха, който беше на пост и стоеше точно до
сандъка. Яне с нетърпение следеше всяка негова стъпка. Скоро към не
го се присъедини втори човек. За ужас на Яне това продължи през цяла
та нощ. На сутринта сандъкът отново беше вдигнат и качен на гърба на
камила и клатенето отново започна. Яне се чувстваше много зле. Поза
та, в която беше застанал, беше болезнена за него. Искаше да излезе. Ис
каше да се движи. Искаше да прави нещо. Дори когато беше в зандана,
не се беше чувствал толкова зле. Усилието да стои неподвижен изисква
ше цялото му внимание и търпение. Всички воински качества, които бе
ше изградил досега, не му стигаха за това тежко изпитание. Досега не
беше мислил, че да стои неподвижен може да е толкова трудно и мъчи
телно. По някое време усети, че отново го поставят на земята. Почти
усещаше дъха и миризмата на хората, които се напрягаха, докато сваля
ха сандъка. Яне се притесняваше дали няма да усетят, че тежестта е мно
го по-голяма и да заподозрат нещо. Случваше се нещо странно. Навън
всс още беше светло, а арабите вече разтоварваха. Какво ставаше? Как
во се беше случило? Яне гледаше през процепа. Опитваше се да се ори
ентира. Искаше да разбере какво се случва. Дали не бяха стигнали до
крайната цел? Искаше да види нещо, но не успяваше. Все пак той явно
натежа на арабите, които, дори да не усещаха нещо нередно в тежестта,
го хвърлиха на земята. Може би го пуснаха от високо. Яне не знаеше, но
едва се стърпя да не извика. Ако се окажеше, че са стигнали до лагера на
арабите, Яне се беше оказал в затруднено положение. Трябваше да изле
зе от сандъка по-рано, сега вече беше късно. Дано не беше закъснял?
Ако беше така, трябваше при първа възможност да действа. Яне лежеше
и беше нащрек. Слънцето явно огряваше сандъка, защото вътре беше
станало светло и можеше да вижда краката си. В този момент го видя.
Изтръпна още повече. Той сигурно се беше вмъкнал през някаква цепна
тина или пък през цялото време е бил вътре. Отначало го видя като чер
на сянка, видя извитото нагоре жило. Това беше огромен черен пустинен
скорпион. Яне не помръдваше. Ако досега все пак си беше позволявал
поне малко да раздвижва някоя част от тялото си, сега въобще не тряб
ваше да мърда. Ужасът го обземаше на талази. Той ту го заливаше и го
караше да се задушава, ту за малко го пускаше и Яне като че ли забравя
ше, че е с отровната смъртоносна твар в един сандък. Какъв сандък? То
ва може би беше неговият ковчег и той сам доброволно се беше напъхал
в него. Нима така щеше да умре? По един толкова нелеп и безславен на
чин ли щеше да свърши живота му тук, толкова далеч от родината?
Сега трябваше да действа, но скорпионът му пречеше дори да пог

ледне през процепа. Какво да прави? Остана дълго време така вцепе
нен. Стори му се цяла вечност. Скорпионът беше застинал неподвижно
и като че ли го дебнеше. Жилото му все така беше вдигнато и сочеше
към него. На няколко пъти му се стори, че той рязко се преместваше
към него, а после отстъпваше. Яне беше чувал, че само едно ужилвано
на гадинката може да убие дори кон и че се умира в най-големи мъки.
Беше жив, все още беше жив. Може би това беше най-важното. Неу
добството му беше толкова голямо, че страхът му намаляваше и скорпи
онът вече не го плашеше толкова. Какво толкова можеше да му се слу
чи? Най-много да умре. Какво толкова? Дали смъртта беше по-болезне-
на от това цяла вечност да останеш неподвижен в сандък, зазидан жив?
Отпускаше се, но скоро се осъзнаваше и отново се мобилизираше.
Трябваше да се справи с тази критична ситуация. Той, Яне войвода, ке-
сиджия и башпехливанин, непобеждаван досега борец, нямаше да до
пусне да го победи и убие някаква гадинка, някаква безмозъчна твар.
Ядоса се много, при което силите и яснотата на съзнанието му се вър
наха. Реши да действа. Навън все още може би беше ден. Това нямаше
значение. Трябваше да действа, иначе скоро щеше да бъде мъртъв. Бав
но посегна и хвана черното твърдо тяло на гадинката. Отначало скорпи
онът се завъртя и като че ли се опита да избяга или да се предпази. Яне
го хвана е ръка и го стисна с всичката сила, на която беше способен. И
в този момент усети ужилването. То не беше много силно. Яне продъл
жи да стиска, докато съвсем не смачка животинката. Усети твърдата й
обвивка и това, което беше вътре в нея и беше станало на пихтия. Яне
се размърда. Сега, когато скорпионът беше смачкан, започна да мисли
за това, че току що беше ухапан от животинката. Дали щеше да умре?
Опитваше се да разбере дали болката, или парализата не се движи из тя
лото му. Нищо не усещаше. Открехна капака на сандъка. Видя краката
на някакъв човек, който се намираше близо до сандъка. Явно около то
вара все още имаше пазачи, а може би и хора, които се занимаваха с раз
товарване и подреждане. Яне скоро щеше да бъде открит. Хората щяха
да стигнат и до неговия сандък. Не можеше да избяга или да излезе.
Какво да прави?
Остана за миг така. Опитваше се да измисли какво да прави. За съ
жаление отровата сигурно вече пълзеше из кръвта му. Яне погледна ръ
ката си. Там имаше малка раничка, на която имаше капка кръв. Засмука
я силно, за да изтегли отровата. Усети как соленият вкус на кръвта из
пълни устата му. Трябваше да действа! Трябваше да изпревари действи
ето на отровата! Яне напипа дръжката на пищова и на меча. Отметна ка
пака на сандъка. Опита се да се изправи, но краката му, от дългото ле
жане свит, отказаха да му се подчинят. Освен това му се зави свят и за

малко щеше да падне на земята. Човекът, който беше охрана и явно бе
ше поставен да пази пленниците и багажа, беше облечен с бял чаршаф.
На кръста му висеше крива арабска сабя, а на гърба му имаше от толко
ва добре познатите на Яне дълги арабски пушки. Арабинът беше изне
надан от това, че Яне излезе от сандъка, в първия момент се стъписа и
не знаеше какво да направи. Яне виждаше разширените му от изнена
дата и стъписване очи. Той обаче не успя да се възползва от това. Отна
чало насочи оръжието си към гърдите на арабина, но после залитна и
така и не можа да стреля. Не знаеше дали е така заради това, че беше
стоял почти три денонощия затворен в тесния сандък, или кръвта му ве
че беше заразена от отровата на скорпиона. Каквото и да беше, не успя
да направи нищо срещу арабина. Така двамата мъже се гледаха, но ни
кой не успя да направи каквото и да е и дори да гъкне.
Мина доста време преди Яне да се овладее, отново вдигна пищова
към гърдите на арабина и дръпна спусъка. Така щеше да се издаде, но
поне нямаше да умре напразно и щеше да положи поне един враг мър
тъв. Но това, което се случи, го накара да се стъписа още повече. Не
знаеше защо, но пищовът отказа да гръмне. В този момент Яне разбра,
че оръжието е само парче дърво и метал. Няма значение дали е пищов,
пушка, нож или ятаган. То е само парче дърво, кост и метал. Оръжието
оживява едва когато попадне в ръцете на опитен воин. Едва тогава то
добива стойност и става опасно.
Но Яне разбра и това, че оръжието може да те предаде, може да го
изпуснеш, да го изгубиш, да се счупи или да засече. Затова най-важно
то нещо, по време на битка, е човекът. Воинът трябва да може да побе
ди и да бъде гъвкав, дори ако се наложи да компенсира недостатъците
на оръжието си. В този момент Яне разбра, че той е важен, а не оръжи
ето. Когато по-късно се упражняваше, ако въобще имаше по-късно,
трябваше да се съобрази с този факт.
Арабинът разбра, че му се размина на косъм, обърна се и побягна.
Яне реши да действа бързо. Кръвта му беше отровена от ужилването на
скорпиона и сигурно скоро щеше да умре, но пък поне трябваше да опи
та да освободи завързаните си приятели. С последни усилия се прибли
жи до мъжете и се опита да ги освободи. Наведе се и взе меча от земя
та. Не си спомняше кога го беше изпуснал. После много внимателно
преряза въжето, с което бяха завързани тримата мъже. Внимаваше да не
прободе някого от гях с дългото право и много остро оръжие.
На няколко пъти пред очите му причерняваше. Когато отново отвори
очи, някой го беше хванал под мишниците и го теглеше. После пак по
тъна в мрак. Носле много пъти потъваше в мрак и пак "изплуваше"...
Когато отвори очи, около него цареше мрак и Яне дълго време не мо
жеше да разбере дали лежи с отворени очи и се взира в звездното без
лунно небе, или сънува. Така лежа дълго. Звездите пред очите му ту се
изясняваха, ту се замъгляваха. Мина доста време преди да разбере, че
лежи и гледа към небето. Отначало не помнеше защо лежи и гледа на
горе. Опита се да се изправи, но не успя. Нещо го караше да лежи от
пуснат. Нищо не го болеше, но не можеше да помръдне. Мина много
време преди да се сети кой е. Сети се и за скорпиона, и за безкрайното
стоене в сандъка. В този момент до ушите му достигна разговор. Опи
та се да се огледа, но и това не успя да направи. Тялото му беше като
труп и не се подчиняваше на волята му.
През цялото време чуваше някакъв странен разговор на език, който не
познаваше. Сам не знаеше колко време мина и колко пъти потъва в без
дната на безсъзнанието, докато най-накрая успя да направи знак, че е
жив и че може да чува и вижда. В същия този момент над него се надве
сиха главите на дядо Личо и Герджика. Яне си спомни всичко. Трябваше
да е мъртъв. Едва ли беше оцелял след ужилването на скорпиона и то
тук, в сърцето на пустинята. Опита се да се изправи и да седне. Това му
костваше големи усилия и много болка. Едва сега Яне успя да види, че
тримата мъже се бяха подслонили в сянката на една малка канара. Те се
бяха проснали направо на земята. Аракс беше вързан под сянката, а от
зад имаше нещо, което се влачеше. То беше направено от въже и сплете
ни храсти. Яне се сети, че това сигурно е носилка, направена от негови
те спътници. Именно върху нея той е бил докаран до тук. Дядо Личо и
Герджика, вместо да го изоставят и по този начин да го обрекат на гибел,
го бяха взели със себе си и го бяха спасили. Яне се огледа още малко и
видя Буря. Вярното му куче беше легнало точно там, където скалата бе
ше забита в земята. Явно на кучката, която имаше дебела сплъстена ко
зина, й беше много топло. Тя беше разровила земята и си беше направи
ла дупка, явно за да търси влага или живителна хладина. Яне повика Бу
ря. Тя размаха опашка, но явно беше изтощена от дългия преход през го
рещата пустиня, защото не успя да събере сили в себе си и да стане. Той
не се разочарова, а се опита да се изправи още малко. Заби лакти в твър
дата земя. Двамата мъже му помогнаха да седне и да подпре гърба си на
някакъв миришещ на камила чул. Яне седеше, но му се струваше, че е
много нестабилен и във всеки момент ще падне.
Огледа се. Виеше му се свят. Мъжете поднесоха към устните му мях,
от който успяха да изцедят само една топла, безвкусна капка вода. Яне
жадно примлясна, но капчицата беше недостатъчна да намокри сухата
му, безводна като пустинята, уста. Той преглътна още няколко пъти, а
гърлото му престърга на сухо и го заболя.
В пустинята вече беше дълбока нощ. Мъжете обаче не спяха, те се

въртяха около Яне.
- Яне чорбаджи, благодетелю наш, добре ли сте?
Яне изпъшка. За пръв път от толкова много време насам чуваше името си.
- Къде се намираме? - бавно и е пресипнал глас попита той. Все още
се чувстваше зле и му се виеше свят.
- В пустинята.
- Избягахме ли от арабите?
- Избягахме.
- Преследват ли ни?
- Не знаем. Сигурно вече са се отказали.
- Как успяхме да се изплъзнем? Как ме спасихте?
- Много ни помогна чужденецът. Той знае тукашните места. Той ни
водеше.
- Как се разбирахте с него? Той на какъв език говори?
- Говори малко турски и се разбират с Гсрджика някак си.
- Гсрджика как се държа?
- Добре.
- Слушаше ли те?
- Да. Благодаря ти за това, че ни спаси, Яне Кехая. Ти си наш благо
детел.
- Кой е този, който ви водеше?
- Някакъв чужденец. Обикаля тъдява. Луд ли е, какво търси, не знам?
- Повикай го!
Яне наблюдаваше как дядо Личо се приближи до чужденеца, облечен
със смешни дрехи, и започна да го бута и да му сочи към Яне. Чужде
нецът явно проумя за какво настоява старецът, защото стана и се приб
лижи до Яне.
- Здравей - каза мъжът, когато се приближи до Яне. - Радвам се, че ве
че си по-добре.
- Кой си ти? - докато говореше, Яне усещаше как силите му го напус
кат. Проведените разговори го бяха изтощили.
- Казвам се льо Комб - каза чужденецът и се изправи, после смешно се
изпъчи и се поклони. Направи нещо като темане, но много по-смешно,
като махаше безпомощно със слабичките си ръце. Мъжът говореше мно
го лошо на турски и Яне едва го разбираше, но все пак полагаше усилия.
Скоро свикна с говора на чужденеца и започна по-лесно да го разбира.
- От кой народ си? - продължи да пита Яне.
- От Франция съм.
- Франция - повтори Яне и се сети, че беше чувал името на някаква
такава далечна държава.
- Какво правиш тук?

- Нищо, обикалям света.
Яне се вгледа в очите на чужденеца. Не знаеше какво да очаква от него.
Чудеше се дали той няма да ги предаде. Все пак беше разбрал, че досега
чужденецът беше помогнал за тяхното бягство и за неговото лично спасе
ние. Очакваше обаче да види някаква благодарност в очите му. Все пак, той
лично беше срязал въжетата, с които бяха завързани тримата пленници.
- Ти какво, нещо не се радваш, че те освободих?
- Всъщност аз бях пленен само привидно. Наистина, арабите ме бя
ха завързали, но те ме водеха при своя владетел - емирът Фейзула. Аз и
без това исках да отида до него. Сега всичко се обърка. Принудихте ме
да избягам и сега много по-трудно ще мога да се върна при Фейзула.
Яне беше изумен от това, което чу. Беше очаквал всичко друго, но не
и недоволство от това, че бе освободил чужденеца. Поговори още мал
ко с него, но лошият турски на льо Комб много го измори и скоро се по
чувства много отпаднал. Отпусна се назад и тежко легна върху пясъка.
Буря усети, че става нещо и разтревожено повдигна глава, а ушите й се
обърнаха към двамата мъже, за да уловят и най-слабия шум. Дядо Личо
поддържаше малко огънче, което бегълците бяха запалили, прикрито
зад скалата. То беше малко, колкото да топли, но да не може да се виж
да отдалеч, защото тук, в равната пустиня, огънят лесно се забелязваше.
Горяха сухи храсти, такива, каквито растяха в пустинята и приличаха на
криви старчески пръсти. Те изгаряха бързо, затова, някой от мъжете
трябваше непрекъснато да слага от тях в огъня, за да го поддържат.
Като видя, че Яне легна назад, дядо Личо се изправи. Изпрати льо
Комб при огъня, за да го поддържа. Герджика не се виждаше. Явно той
вече беше легнал и се беше завил с някакво чердже. Старецът носеше в
ръцете си двете оръжия. Яне ги прие с благодарност. Сега, когато дър
жеше оръжията си, мислите му отново се върнаха. Сети се за това, че
преследваше отвлечената от турския бей Ирис. Той беше отвлякъл мо
мичето, което беше дъщеря на Георги Шейтана. Яне го беше проследил
през цялата анадолска земя до Диарбекир. Допреди малко като че ли бе
ше забравил всички тези неща. За това беше виновно или времето, или
отровата на скорпиона. После Яне беше решил да посети имението на
Хабил. Хабил не беше сред живите, но пък освободи дядо Личо. Така
беше помогнал и на Герджика. Спомни си всичко това и като че ли се
успокои. После мислите му се върнаха към оръжията. Гледаше пищова.
Това беше оръжието, подарено му от Кара Тозю, преди битката при Ка
раджов камък. Колко години вече това оръжие беше с него. Сети се оба
че как с него беше прострелял арабина, но той, вместо да бъде спрян.
макар и мъртъв, го беше затиснал. Това беше проблем и сега Яне се за
мисли върху него. Трябваше да измисли нещо, за да може при изстрел
куршумът, който излиза от цевта на пищова, да не пробива врага и да не
преминава през него, а да го изхвърля назад или поне да го спира на
място. Куршумът беше тежко оловно топче, което се слагаше последно
в цевта, след като вече там е бил поставен фишекът с джепането.
Заедно с двете оръжия дядо Личо му беше донесъл и силяха. След то
ва се беше оттеглил обратно при огъня. Вече беше много късно и Яне ви
дя как двамата мъже легнаха покрай огъня. Яне остана да лежи неподви
жен, но сънят бягаше от очите му. Той протегна ръка и провери дали два
та китаба, които беше получил от Велко, са тук. Всичко беше на мястото
си. После взе едно тежко оловно топче от силяха си. Държеше го в ръка,
а тежестта му го успокояваше. В този момент се сети за детството си и за
старците, които държаха в ръце тежки божигробски броеници и бавно
прехвърляха кехлибарените топчета през пръстите си. Той знаеше, че по
принцип тези броеници са за броене на молитвите, но селяните отдавна
вече не ги използваха за това. Когато сядаха навън, на селянка, да си пра
вят мохабет, старците винаги държаха в ръка по една броеница. Така те
си придаваха тежест, по-добре обмисляха нещата и премятането на топ
четата им помагаше да са по-спокойни. Сега, когато Яне хвана в ръка
тежкото оловно топче, разбра защо броеницата ги е успокоявала. Топче
то успокои и него. Той прекара палец по ръба на отливката, която беше
оставила меки оловни ръбчета по цялата обиколка на топчето. Яне се за
мисли. Това сега не беше куршум и не беше смъртоносно. Ето как само
за секунда това оловно топче от нещо, което убива, се беше превърнало в
нещо, което успокоява. Яне премяташе топчето в ръка. Бавно опипваше
ръба му и се сети за килията си в Диарбекир. По същия начин там той бе
ше опипвал стените. После започна да мисли и за това как да забави топ
чето при изстрел. То не трябваше да се изстрелва толкова бързо, за да не
пробива враговете. Как можеше да се постигне това? Дали не трябваше
да намали барута в джепането? Но това означаваше силата на куршума да
намалее и той да "удря" много по-близо, като има опасност да не убие, за-
щото силата му ще бъде много по-малка. Това нямаше да помогне. Яне
продължи да мисли. За да лети по-бавно, куршумът трябва да е по-лек,
но за да стане по-лек, това означава, че трябва да стане по-малък. Но то
гава щеше по-лесно да пробива, без да спира връхлитащите хора.
После постепенно мислите му се преместиха върху второто оръжие,
което имаше - меча. Това беше неговото специално оръжие. Гой го бе
ше измислил, като начин да противодейства на турския ятаган. Яне си
спомни как в Едирнс беше наблюдавал двата загадъчни силуета, а пос
ле беше измислил това оръжие и техниката за него, още преди да знае,
че такова оръжие, е тънко право острие, има на Изток и то се нарича

персийски медж. Яне си спомни как двамата с Диньо Циганара бяха из
ковали меча в планинската хижа на циганина, в сърцето на Родопите.
После мислите му го отнесоха нейде далеч, над меките хълмове _на
най-древната планина в света - Родопа. После летеше над някакви не
съществуващи планини и така заспа.
На другата сутрин се събуди заедно с останалите. Опита се да се из
прави, но не успя. Краката му бяха меки и се огънаха под тежестта на
тялото му. Само помощта на дядо Личо и льо Комб му помогна да не се
свлече на земята и да се удари лошо. Герджика беше станал и се протег
на. Коремът му се откри, но вместо него там висяха отпуснати кожи. Яв
но бегълците отдавна не бяха яли.
- Защо Герджика е толкова намръщен? - попита Яне.
- От два дни не сме яли нищо. На няколко пъти поиска да заколим и
да изядем твоя кон, Яне Кехая, но кучето не му позволи.
- Какво? - Яне беше изумен.
Герджика нещо си говореше. С помощта на крепящите го дядо Личо и
льо Комб, Яне се приближи до мърморещия мъж. Той посегна и хвана
дръжката на меча. Пищова не беше зареден и не можеше да му помогне.
Яне искаше да накаже бандита, който още от Истанбул не му харесваше.
- Какво говориш? - попита българинът.
- Нищо - мръсният мъж се сепна и се обърна към него. После се око
пити. - Говоря за това, че ще умрем от глад, а водим със себе си кон. Мо
жем да го заколим и изядем.
Кръвта на Яне кипна. Ако имаше сили, щеше да съсече неблагодар-
ния мъж. Спомни си как Герджика се беше влачил след тях и ги беше
молил да го спасят. Тогава той се беше смилил, а сега чуваше това. Яне
беше възмутен, че на мръсния мъж въобще му беше дошла такава ми
съл в главата. Погледна към Аракс. Вече от много години познаваше то
зи кон. По някакъв начин съдбата му беше свързана с него. Той го беше
взел от Маринчо Бимбеля - Страшния и за него беше въпрос на чеса да
му го върне. Не само това, той нямаше да позволи и косъм да падне от
гривата на животното. Осзен това Герджика забравяше, че всички те бя
ха свободни само благодарение на Аракс. Яне беше сигурен, че именно
Аракс го беше мъкнал на носилката през пустинята. Така че гой също
дължеше живота си на красивото и скъпо животно.
- Да не си посмял да го докоснеш! - просъска Яне. - Защото!
- Защото, какво? - гласът на бандита беше силен и предизвикателен.
- Защото, какво? - повтори той.
Яне се замисли. Даваше си сметка, че няма сили да се противопоста
ви на мъжа. Ако дядо Личо и льо Комб не го подпираха, той дори не мо
жеше да стои сам на краката си. Сега те бяха по-слаби. Герджика, макар
гладен и омаломощен, беше много по-силен от тях тримата и бившият
главатар на банда знаеше това. Наистина Яне беше въоръжен, но дори
и така той не можеше да се изправи срещу него. Все пак видът на Яне,
държащ в едната си ръка извадения меч и с пищов, втъкнат в силяха, на
кара турчина да се успокои. Всъщност Яне дори не знаеше дали Гер
джика е турчин.
Осъзна, че сблъсъкът между тримата и Герджика е неминуем. Ако
сега той се беше стреснал от оръжията на Яне, след още един ден глад
със сигурност щеше да посегне на Аракс. Яне нямаше да позволи това.
Той осъзна, че е жизненоважно по най-бързия начин да се съвземе и да
стане по-силен. Часът на сблъсъка му с Герджика наближаваше.
Този ден беше най-кошмарният за Яне. Само изключителната му во
ля му помагаше да успее да се задържи на седлото. На няколко пъти му
идваше да се откаже, да се пусне и да падне на земята. За какво беше ця
лата тази борба, след като едва ли щяха да оцелеят? Защо се съпротив
ляваше на Герджика и пазеше живота на Аракс, след като скоро всички
щяха да са мъртви? На няколко пъти Яне губи съзнание, но дори и така
ръцете му продължаваха да стискат поводите на коня. Той се беше вкоп
чил в тях. Сигурно, ако умреше, така щеше да си остане, яздещ коня.
Когато вечерта спряха, за да пренощуват, Яне вече се чувстваше мно
го зле. Двамата мъже му помогнаха да слезе от коня, но въпреки това
Яне тежко се отпусна на земята. В този момент видя погледа, който три
мата мъже си размениха. Той означаваше: "Няма шанс да оцелее." Яне
се ядоса. Изправи се. Той беше Боляров и башпехливан! Изправи се на
крака и докато другите приготвяха лагера за вечерта и отново запалиха
малко огънче, извади меча и се опита да го развърти. Беше уморен и се
чувстваше зле, но в същото време беше ядосан на себе си. Беше се пре
дал. Беше престанал да бъде себе си. Сега трябваше да се стегне, от то
ва зависеше дали ще оцелее.
Упражняваше се с меча. Беше загубил не само силата си, но и всич
ките си умения. След всяко замахване му се налагаше да спира и дълго
да възстановява силите и дишането си. По някое време към него се
приближи льо Комб. Французинът му каза, че на Запад също познават
такова оръжие. Там то се наричало шпага или рапира. После му показа
няколко защити и нападения. Въпреки умората Яне внимаваше много
върху това, което французинът му показваше. По всичко си личеше, че
той се беше занимавал с оръжия. Наричаше това фехтовка. Яне го по
моли двамата да продължат да се упражняват.
Тази вечер се чувстваше по-добре. След въртенето на меча беше въз
върнал част от силите си. Това щеше да възпре Герджика, но сега тряб
I ll том "Хайдут 611 VIглава "Йерусалим”
ваше да помисли за по-бързото им излизане от пустинята. Гладът беше

нетърпим. По някое време дядо Личо се преви и падна на земята. Гер-
джика изръмжа и все така гледаше изпод вежди.
- Льо Комб - каза Яне и се обърна към французина, - можеш ли да ми
начертаеш карта и да ми покажеш къде се намираме? Виждам, че ти ни
водиш из пустинята.
Французинът се учуди, а после започна да чертае карта направо вър
ху пясъка. После нарисува кръстче, но преди това завъртя пръчката над
мястото. Яне разбра всичко. През цялото време, където и да вървеше,
той държеше в себе си идеята за това къде се намира. Това беше един
вид карта. Сигурно това му беше останало от времето, когато пасеше
овце, а главата му беше като компас.
- А къде бяхме и откъде идваме?
Дребният мъж, със смешните дрехи, явно разбра въпроса, защото се
наведе и продължи да чертае.
Сега като разгледа картата, видя, че през цялото време льо Комб ги бе
ше насочвал по най-прекия път за излизане от пустинята. Оставаха им
още най-много два дни. Яне помоли и льо Комб му нарисува целия Араб
ски полуостров, поречието на река Ефрат и средиземноморското крайб
режие до Синайския полуостров. Така българинът доби пълна представа
за целия този регион. Учуди се, когато видя колко малко бяха навлезли в
пустинята и колко близо се намират до Дамаск, Бейрут и Триполи* - три
от най-големите града. Той се усмихна, почувства се спасен.
- Какви сте вие? - попита льо Комб. - Виждам, че не сте правоверни,
защото не се молите по пет пъти на ден. Какви сте?
- Ние сме християни. Въобще не сме мюсюлмани - като каза това Яне
се замисли. Всъщност той дори не знаеше какъв е Герджика. Той може
би беше мюсюлманин. Досега не го беше чул да спомене божието име,
нито да се моли. - Всъщност християни сме само ние двамата - Яне до
пълни след малко. - Този дори не го знам какъв е.
- А откъде го познавате?
- От Истанбул. Случайно го взехме с нас. Там той е бил главатар на банда.
- Християни?! - льо Комб беше изумен. - Сирийски християни?
- Не, ние сме българи. Не сме сирийци.
Льо Комб повдигна тесните си рамене. Беше очевидно, че не знае ни
що за българите.
- Ние сме най-големият християнски народ в пределите на Империята.
Французинът все още гледаше недоумяващо.
- Вие сте християни? - невярващо повтори той. - Откъде имаш това
оръжие? - след малко попита чужденецът, като сочеше към меча.
*бел. на автора - тук става въпрос за Триполи в Ливан, а не в Либия
Тпкораз Memo 612 Ятаган и Меч
- Аз си го изковах - отговори Яне и го показа с явна гордост. - Измис

лихме го, за да побеждава ятаганите.
- Ти, в твоята държава, какъв си? - попита льо Комб. - Войник ли си?
- Не, хайдут съм.
- Какво означава хайдут?
Яне се опита да обясни на французина, какво означава хайдут. Той
явно нищо не разбра, защото след малко каза:
- Аха. ти си като него - и посочи към Герджика.
- Не, не, не! - Яне се опита да обясни разликата между бандит и хай
дут, но едва ли успя. Разбира се, льо Комб вежливо поклати глава, но в
очите му Яне прочете неубеденост. Беше очевидно, че той не направи
разлика между главатар на истанбулска банда и хайдутин, който се бо
ри за свободата на народа си и скита из Родопите.
На другата сутрин Яне стана бодър и макар и гладен, подкани спът
ниците си.
- Хайде ставайте, днее ще излезем от пустинята!
Герджика мърмореше нещо, дядо Личо едва се крепеше на краката
еи, а льо Комб му помагаше. Устните на мъжете бяха бели и напукани.
Яне се усмихна. Той продължи да ги подканя, като че ли беше Мойсей,
който води еврейския народ през пустинята.
Още същият ден излязоха от пустинята. Напиха се с вода и хапнаха.
Това вля нови сили в бегълците. Яне предложи да спрат и да починат в
първото селище, в което навлязоха, но всички поискаха да продължат. Те
като че ли държаха час по-скоро да напуснат това кошмарно място, да не
би пустинята отново да ги привлече. Яне беше останал без никакви па
ри, но французинът извади един златен луидор и щедро плати за всичко,
което някой от четиримата желаеше. Буря и Аракс също бяха доволни.
Огромното куче се въртеше в краката па Яне и чак сега успя да покаже
радостта си от това. че стопанинът й е жив. Яне запомни картата и през
цялото време я "държеше" в главата си. Четиримата решиха вместо да
тръгнат към Шат (Дамаск) да се отправят към най-близкия пристанищен
град. Герджика настояваше по най-бързия начин да се върне в Истанбул.
Той твърдеше, че само там ще се чувства истински защитен. Обеща на
Яне и на дядо Личо да ги включи в бандата си и така да им осигури си
гурност и препитание. Тази мисъл не блазнеше Яне. Той си припомни,
че е тук, за да спаси и върне обратно в България по-малката щерка. кле
тото сираче на Георги Кехая и Гергина. Той нямаше да я изостави. Тряб
ваше да я проследи и да я освободи от лапите на Кара Мустафа. Даваше
си сметка колко много се беше отдалечил от тази мисия, но сега трябва
ше да се отърве от Герджика и дядо Личо. които щяха да му бъдат само
в тежест. И така решението беше взето. Яне попита дали льо Комб иска
да ги придружи. Той си спомняше колко недоволен беше французинът от

"освобождаването си". Помнеше, че неговото желание беше да отиде
при емира Фейзула. За негова изненада дребният мъж пожела да го
придружи. Това беше добре за Яне, който беше останал без пари. Така
четиримата се отправиха към град Триполи - голямо пристанище на Сре
диземно море. След два дни навлязоха в града. Придвижването стана по-
бързо, защото льо Комб, още от втория град, купи още четири коня.
Всъщност това не бяха големи коне, а от някаква дребна порода, които
силно се различаваха от стройните арабски коне. Оказа се, че тази поро
да не е местна. Тези коне се наричаха берберски и идваха от Африка, от
пустинята Сахара. Тях ги яздеха берберите и понеже бяха непретенциоз
ни и свикнали с пустинята, арабите ги използваха най-вече за носене на
товари на близки разстояния. Яне настоя да вземат един кон повече, за
щото мислеше, че ако му се отвори някаква възможност и ако съдбата е
благосклонна към него, могат да срещнат ей така, съвсем случайно, Ка
ра Мустафа и Ирис и той да я освободи. Така този последен кон, за кой
то льо Комб толкова много се чудеше, беше за Ирис.
В Триполи отседнаха в кервансарай, който се намираше в близост до
пристанището. Зачакаха кораб, който да отпътува за Истанбул. Минаха
няколко дни, но всички кораби, които акустираха на кея. бяха местни ге
мии или рибарски кораби. Чак след седмица, една голяма гемия натова
ри ценен товар от ливански кедър и още същият ден щеше да отплава
към столицата на Империята.
Четиримата мъже оседлаха конете. Когато стигнаха на пристанището,
корабът вече беше натоварен и се приготвяше за отплаване. Яне беше уго
ворил всичко. Льо Комб беше платил за пътуването на двамата до Истанбул.
- Герджик - каза Яне и го погледна в очите, - искам след като стигне
те до Истанбул да изпратиш дядо Личо до Козбунар!
- Козбунар?
- Козбунар е едно голямо село, което се намира между Хаджи Елиз
махала и Станимака. Лично трябва да го придружиш до там! Ако не из
пълниш заръката ми, ще ти строша кокалите! Да знаеш, ще те намеря и
няма да ти простя, ако дори косъм падне от главата на дядо Личо!
Бившият, а и бъдещ, главатар на банда само кимна. Той беше разбрал
много добре колко сериозен е Яне. Беше виждал този мъж в критични
ситуации и му вярваше. Тези, българите, бяха странен, корав народ,
свикнали да страдат и да търпят. От тях биха излезли страхотни банди
ти, но имаше някаква наивност и чистота у тях, която им пречеше да бъ
дат водачи и истински победители. В себе си, в своето поведение, те
имаха нещо примирено, нещо, което се спотайваше дълбоко в тях и по
казваше, че принадлежат към раята.
- Дядо Личо, знам, че няма къде да отидеш, затова отиди в Козбунар,

а там търси баба Василка! Запомни ли? Баба Василка.
Старецът кимна.
- И ако Герджика нещо не те слуша, ще ми кажеш! - допълни Яне та
ка, че главатарят да го чуе. След това Яне се сбогува с дядо Личо. Ста
рецът се просълзи, докато го прегръщаше за сбогом.
- Повече няма да се видим! - каза дядо Личо, със сълзи на очи.
Яне го чу, но само се усмихна.
Докато натоварената и тежка гемия бавно маневрираше, а моряците,
като маймунки, се катереха по такелажа, старецът наду гайдата и бавна
прогяжна родопска мелодия се разнесе над пристанището на Триполи.
Яне слушаше като омагьосан, а гърдите му се издуваха от някаква сила.
Тази сила беше кодирана в извивките и протяжните звуци на гайдата.
Той дълго гледа след отплаващия кораб и не можеше да се откъсне от
музиката. Трябваше да свалят оковите от ръцете на мъжете. Сега дядо
Личо свиреше, а ръцете му все така си бяха с оковите и като че ли му
помагаха да свири. Льо Комб като че ли разбираше това и остави бъл
гарина, все така вперен в безбрежното море.
Когато се откъсна от магическата гледка на отдалечаващия се кораб,
Яне се обърна и видя льо Комб, който държеше поводите на четирите
дребни берберски кончета. Яне се метна на гърба на Аракс. Сети се кол
ко много е задължен на французина. В последните дни бяха изхарчили
доста от неговото злато. Може би затова той беше настоял да придружи
Яне. Българинът беше запомнил много добре картата. Той си спомни, че
на юг от Триполи се намира друг голям средиземноморски град - Бейрут,
а от там навътре в сушата е Дамаск - една от столиците на халифата.
Яне се сети, че в Дамаск познава Хусам. Как ли му беше фамилията?
Замисли се и скоро се сети - Хусам Джаулджуйлия. Сирийският пехли
ван го беше поканил, ако мине през Дамаск, да се отбие и да го потър
си. Вярно, че оттогава бяха минали много години. Сега Яне се сети за
тоЬа. Не знаеше дали Хусам ще си спомни за него, но и без това няма
ше избор. Дали можеше да вземе някакви пари от Хусам и да си върне
дълговете на льо Комб, както и да продължи пътешествието си?
Решението беше взето. Двамата мъже, следвани от Буря и от трите
коня, които бяха навързани на дълго въже, тръгнаха към Бейрут. След
два дни навлязоха в Дамаск. Всеки в града знаеше кои са Джаулджуй
лия, затова веднага намериха сарая. Всъщност родът на Хусам имаше
няколко сарая. Яне и льо Комб се изправиха пред огромните порти на
единия от тях. Българинът каза името си на прислужниците и със свито
сърце зачака. Дали Хусам ще се сети кой е?
I ll том "Хайдут 615 VI глава Йерусалим
Приятелят му не само се сети кой е, а лично излезе да го посрещне.

Прегърна го горещо и искрено му се зарадва. След това го огледа. Яне
също го огледа. Хусам беше силен, пращящ от сила. Мургавата му кожа
сега му се струваше още по-тъмна. Той беше облечен с красиви сърме
ни дрехи, а отгоре имаше дълга дреха, с широки ръкави, която стигаше
до петите му, но не беше закопчана отпред. Яне не знаеше как изглеж
да, но по погледа на Хусам разбра.
- Жив ли си? Здрав ли си, башпехливан ефенди? - попита силният мъж.
Когато двамата се приближиха един до друг, Яне се почувства слаб,
лек и незначителен.
- Жив съм! Ето ме! - отвори ръце Яне.
- Чухме, че са ви арестували и заточили. Какво стана?
- Наистина ме бяха заточили, но ето, че съм тук.
- Избягахте ли, Яне башпехливан? По всичко си личи, че сте избягали.
Яне си даде сметка, че от бягството и пребиваването в пустинята дре
хите му бяха заприличали на дрипи. Явно затова Хусам помисли, че той
току що е избягал от заточение.
Хусам се отнесе много добре и към льо Комб. Двамата бяха настане
ни на горния кат в сарая. Яне гледаше широкото стълбище. Стаята му
беше огромна. В нея имаше широко удобно легло, с балдахин. Цялата
стена беше от широки джамове, а когато отвори огромните врати-пор
тали от джам, се оказа, че отвън има широка и дълга тераса, от която се
откриваше прекрасен изглед към града. Виждаха се палми и горещият
треперещ въздух над града. Яне беше очарован и прехласнат. Досега
никога не беше виждал такъв разкош. Най-впсчатляващо беше шадра-
ванчето, което пръскаше в средата на стаята му. То беше с красива
ажурна каменна украса, която подхождаше на красивата цветна мозай
ка и тежките копринени завеси. Дори не беше си представял, че може
да има такъв разкош и такова богатство. Това беше като някаква източ
на приказка. Яне винаги беше мислил, че така изглеждат арабските при
казки. Сега той беше тук и щеше да остане поне една вечер сред тази
красота и разкош.
Льо Комб беше не по-малко впечатлен, макар да беше пътешестве
ник и да идваше от Франция, която се управляваше от Краля Слънце.
Макар да беше посещавал Всрсай и други парижки дворци, той също
беше впечатлен от красотата и изяществото на двореца на Джаулджуй-
лия и от разкоша и лукса в него. Това беше един премерен и изискан
разкош, който се различаваше от европейската представа за разкош. Тук
всичко беше направено, за да служи на човека и да му носи удоволст
вие и наслада, а не толкова да разкрива сила, могъщество и власт.
Преди Хусам да остави Яне сам, му каза:

- Хамамът е на долния кат, изкъпете се е твоя приятел! Ще ви дадем
нови дрехи! Колко време ще благоволите да останете сред нас, башпех-
ливан ефенди?
Яне се чувстваше неловко, когато Хусам се обръщаше с такова ува
жение към него. Той беше отвикнал към него да се отнасят като към чо
век, а какво оставяше за изразяване на уважение. Какъв башпехливан
беше той? От онзи Яне Боляров не беше останало почти нищо.
- Тази вечер баща ми дава тържествен зимает* във ваша чест, баш
пехливан ефенди!
Яне пак се стъписа. Въпреки това покани льо Комб и двамата се на
киснаха в хамама. Топлата вода се отрази страхотно на изнуреното му тя
ло. Той се огледа в едно сребърно огледало и видя колко страшно изглеж
да и колко е слаб. Избръсна се. Докато се бръснеше, льо Комб переше
смешния си костюм от светлозелен цвят, който под мишниците ставаше
на големи тъмни мокри петна, когато французинът се изпотеше. Яне му
каза, че Хусам е наредил да им дадат нови дрехи, но французинът кате
горично отказа да облече новите дрехи, затова переше старите си.
След като се избръсна, Яне облече бурнуса. Досега той беше облечен
като кюрд, а сега - като арабин. Когато облече белия чаршаф, се прек
ръсти и се помоли на Исус Христос да му прости. След това остави
французина да перс дрехите си, а той се качи в стаята си. Всъщност то
ва не беше стая. Тя беше толкова голяма и висока, че в нея можеше да
се побере една голяма българска къща. Когато Яне влезе в помещение
то, усети влагата от фонтанчето и се приближи до него. След огромна
та жажда и глада, които беше преживял в пустинята, сега му беше мно
го приятно да гледа струйките вода, които се пръскаха и охлаждаха въз
духа. Гледаше водата, която течеше, и мислите му се успокояваха.
Както гледаше водата, погледът му се отклони и чак тогава забеляза,
че на малка масичка бяха поставени най-различни плодове. Яне почув
ства силен глад. Беше се измил и като че ли за пръв път се почувства
чист от всепроникващия пясък на пустинята. Вече беше утолил жажда
та си, която от много време насам го измъчваше, а сега щеше и да се
нахрани. Приближи се до масичката. Тя беше отрупана е най-различни
екзотични плодове, каквито Яне никога не беше виждал. Повечето от
тях имаха твърди черупки. Той се върна до леглото си. Там беше оста«-
вил пищова и меча. Взе правото дълго острие и е негова помощ разси-
чаше плодовете. Някои от тях бяха е твърди костеливи обвивки, а дру
ги - меки и сочни. "Месото" на едни беше ароматно и вкусно, но на дру
ги не му се хареса. Той разсече и опита всеки един от плодовете. Това
*зимает - тържествена гощавка, обилна почерпка, пир
Ill том "Хайдут " 617 VI глава "Йерусалим "
доведе до известно неразположение, което го накара спешно да потър

си мястото, където посетителите на сарая ходят по нужда.
Докато клечеше, едно натрапчиво чувство се загнезди в него. Сега
имаше време и си припомни всеки миг от престоя им в сарая, всяка ду
ма, казана от Хусам. Усещането беше, че те са очаквани. Като че ли при
ятелят му е знаел, че той ще се появи. Колкото повече си припомняше,
толкова по-ясно се оформяше това усещане. Дали над него не грозеше
някакво предателство? Как така толкова бързо бащата на Хусам беше
уредил пир в негова чест? Дали някой от плодовете, върху които така
лакомо се нахвърли, не беше отровен?
Тези въпроси продължаваха да се въртят в главата му и когато по-
късно лично Хусам дойде да ги вземе и придружи до огромната зала.
Това беше най-красивото нещо, което Яне беше виждал. Може би така
изглеждаше раят. Софрата беше ниска дълга маса, а около нея имаше
много възглавници, в най-различни форми. Явно всеки посетител щеше
да яде, полегнал направо върху възглавниците. Докато вървяха покрай
пищно отрупаната софра, Яне оглеждаше храните, като че ли ще ги изя
де с поглед. Той съжаляваше за глупостта, която беше направил, като се
беше нахвърлил върху плодовете, оставени в стаята му.
Домакинът им вече ги чакаше. Той беше слаб човек, със сухо силно
тяло. Това си личеше дори под красивите дрехи, с които беше облечен.
Бащата на Хусам - владетелят на целия този сарай, беше много богат и
това си личеше не само по сарая, а се излъчваше и от всяко негово дви
жение, но в същото време той беше и обикновен, добър човек. Като ви
дя приближаващата се към него група, той пъргаво се изправи на крака
и горещо поздрави Яне, като го нарече много пъти "башпехливан ефен
ди". Яне забеляза, че мъжът някога се е борил. Той разбра това по едва
доловими движения, жестове, плавност и финес, с които домакинът се
движеше. Бащата на Хусам поздрави и льо Комб.
След това всички седнаха около отрупаната с всякакви деликатеси
софра. Мъжете хапваха бавно и си говореха. Някъде отзад, зад воалите
или колонадата, се чуваше тиха арабска музика. Всичко беше като в
приказка. Между колоните бяха разпънати почти безплътни воали, кои
то се движеха магически и при най-малкия полъх на вятъра. На Яне му
се стори, че дори нежните звуци на музиката движат воалите. Тези воа
ли придаваха вещественост на музиката и я материализираха. Такова
нещо досега Яне не си беше представял. Той беше много впечатлен.
- Защо не се храните, башпехливан ефенди? - попита по някое време
разтревоженият домакин.
- Не съм гладен - безсрамно излъга Яне и сухо преглътна. Всъщност
умираше от глад, но знаеше, че всяко хапване ще доведе до ново ходене
до онова място в сарая, е което той вече се беше запознал. Въпреки нас
тояването на домакина и Хусам, Яне отказа да яде. Скоро мъжете разб
раха каква е причината и прехвърлиха разговора върху друга тема. Яне
искаше да разбере и да си обясни това чувство, че е бил очакван, че до
макините са знаели за неговото пристигане, но думата изненадващо взе
льо Комб. Яне се успокои. Той беше чувал, че нравът на арабите е такъв,
че ако искаш да разбереш нещо от тях или да чуеш това, което те инте
ресува, трябва да си готов да чуеш много други неща преди това. Само
човек с търпение да участва в мохабет може да се добере до зрънцето ин
формация, което го интересува. Така Яне се настрои да слуша дълго.
Льо Комб се обърна с благодарствени думи към домакина на сарая.
След това двамата заговориха за политиката в района. Яне слушаше, но
не вникваше в думите на мъжете. Трепна само когато чу името на еми
ра Фейзула, но после отново загуби интерес. Двамата мъже говориха
надълго и нашироко за политика. По всичко си личеше, че Яне и Хусам
скучаят. Когато разговорът за политика утихна, Хусам поде разговор за
пехливанските борби. Отначало той възвелича уменията на Яне и го
провъзгласи за башпехливан на всички времена. След това двамата за
почнаха да си говорят за борбата. Хусам импулсивно скачаше на крака
и молеше Яне да му покаже това или онова движение. Той си спомня
ше всяка негова борба и разказваше на баща си как башпехливанинът е
побеждавал. Тъй като двамата с Мирза му бяха помагали, Хусам беше
гледал всичките му борби. Той не се притесни да разкаже и за това как
беше загубил от Яне. Двамата приятели си спомниха как се бяха изпра
вили един срещу друг. Хусам му разказа как се е чувствал. Той питаше
Яне за това или онова движение, което е направил срещу него. Яне не
си спомняше с такива подробности борбата, но от уважение към любез
ните домакини хвалеше уменията на Хусам.
После сириецът му разказа какво е станало на борбите, в които Яне
не беше взел участие. Разказа за слуховете и за това как Кая е домини
рал над останалите пехливани, как и с какви техники е побеждавал.
Според сирисца Яне трябваше да се завърне и в борба двамата с Кая да
решат кой е по-добър. Скоро тази мисъл се хареса и на българина. С
всяко повтаряне, тя му изглеждаше все по-логична и нормална. Ако ис
каше да се върне в Едирне и отново да бъде обявен за башпехливан, те
зи разкази на Хусам щяха да са му от голяма полза. Така той вече беше
в течение на това, което се беше случило в Едирне, през всичките тези
години, през които не беше имал възможност да участва. Яне виждаше
ентусиазма на своя приятел. Той знаеше, че голяма част от него е благо
дарение на гъстото вино, което се лееше като река на масата. Домаки
нът и льо Комб също пиеха. Яне дори не докосна устни до напитката.
Той и без това се чувстваше достатъчно зле. Въпреки това той ставаше
и показваше някои похвати. С учудване за себе си откри, че все още мо
же да направи различните техники и прекрасно си спомняше хватките,
както от Боляровата борба, така и от Бимбеловата борба, и дори това,
което сам беше създал, между двете най-силни български борби. Макар
вече да не притежаваше предишната сила, техниките все още "стояха"
в тялото му и той веднага проявяваше усет. Така успя да отговори на
всички въпроси на приятеля си. Двамата си припомниха всички борби
от онзи турнир, на който Яне беше станал башпехливан. Хусам разпа
лено му разказваше за това какво е изпитвал, докато Яне се е борил, как
са реагирали околните хора и така нататък. Яне се притесняваше да не
би двамата да отегчават останалите присъстващи, насядали около соф
рата, но като погледна, видя с какъв интерес бащата на Хусам ги наблю
даваше, а льо Комб беше отворил огромни очи от учудване.
Така премина вечерта. По някое време пред мъжете затанцуваха кра
сиви жени, облечени само във воали и тогава Яне, от много време на
сам, отново усети, че е мъж.
След като свърши вечерята мъжете тръгнаха да се прибират по стаи
те. Льо Комб се клатушкаше отзад, а Яне и Хусам вървяха напред. В то
зи момент, макар да беше пил много, приятелят му се надвеси над ухо
то му и с напълно трезвен глас каза:
- Яне башпехливан, откъде познавате този мъж? - като каза това, Ху
сам завъртя очи назад, така че за Яне не остана и капка съмнение, за кой
мъж става въпрос.
- Освободих го...
- Освободили сте го? Заедно с него ли избягахте?
Яне разбра, че Хусам се заблуждава. Приятелят му продължаваше да
смята, че той току що е избягал от зандана. Може би мислеше, че е взел
със себе си и чужденеца. Истината не беше такава, но сега нямаше вре
ме да му обясни това.
- Защо? Какво има?
- Този мъж е шпионин. Сигурно е изпратен от френския крал. Като
го слушах, сигурно има за цел да вдигне на бунт номадските племена на
арабите и техните родове, но трябва да знаете, че всичко това не може
стане без знанието на официалните власти и еничарите. Сигурен съм,
че еничарите и тайната полиция на падишаха го следят. Внимавайте,
Яне бешпехливан, да не пострадате покрай него!
Яне се изуми от чутото. Той наистина не се беше замислял сериозно
какво прави европеец в сърцето на пустинята. Потресе го това, че и ени
чарите може да следят действията им. Не знаеше как може да е ставало
това досега, при условие, че те сега излизаха от пустинята.
- Има и още нещо - продължи Хусам. - Преди три седмици в този същия
сарай на гости на баща ми отседнаха много еничари. Те бяха странни. Ба
ща ми е приятел е един от техните командири, който се казва Явуз Чилик.
Та този Явуз Чилик, е още няколко командири на еничарите, беше отсед
нал тук за няколко дни. Преди седмица дойде да ни гостува Кая башпехли-
ван. Нещо става, Яне башпехливан, всичко това не може да е случайно!
Само при споменаването на името на турския башпехливанин Яне се
разтресе. Толкова силен беше споменът и породи силни чувства у него.
- Той те търсеше. Питаше за теб и за Кара Мустафа.
Сега Яне разбра откъде Хусам и баща му са били подготвени за не
говото пристигане. Кая го беше търсил. Той много добре си спомняше
колко добри приятели бяха Кая и Кара Мустафа. Сигурно башпехлива-
нинът беше тръгнал да преследва Яне, но понеже Кара Мустафа се от
клони и забави в Диарбекир, а Яне го последва, турчинът ги е изпрева
рил и сега ги търсеше.
- Кая водеше със себе си цяла армия. Търсят те и ще те намерят, Яне
башпехливан, внимавай този да не те издаде! - Хусам отново вдигна
вежди и посочи към льо Комб, който се беше подпрял на една излъска-
на до съвършенство мраморна колона и пиянски бърбореше нещо на не
разбираемия си език.
- Колко време смятате да ни погостувате? - попита най-накрая Хусам.
Яне не се беше замислял и не беше решил.
- Колко да остана? Не е ли по-добре веднага да продължа?
После се сети за разстройството на стомаха си. Беше невъзможно в
това състояние да продължи. Не беше ял, а и се чувстваше отпаднал.
Може би се беше обезводнил.
- Утре ще реша кога да тръгнем. Тази вечер съм много уморен.
- Разбира се - каза Хусам и си пролича, че съжалява, че е настоявал.
- Ще се радвам да останете, колкото се може по-дълго! Вашето присъс
твие тук е вдъхновение за мен!
Яне махна с ръка, с което показа, че се притеснява от толкова прех-
валване. След това пожела "лека нощ" на приятеля .си, обърна се и вле
зе в стаята си. Когато прекрачи в стаята, отново се изуми от нейните
размери и разкош. На няколко места бяха поставени свещници, които не
успяваха да разсеят мрака в ъглите на помещението и така създаваха
илюзията, че Яне не се намира в стая и не е в затворено помещение, а е
навън, сред някакво безкрайно пространство, направо сред облаците.
Воалите засилваха това усещане. Яне отново приседна до шадраванче-
то и с лицето си усещаше влагата и свежия въздух. Преди да влезе в ста
ята си се чувстваше уморен, но сега се освежи. Беше му приятно да е
тук, пък макар и да стои сам. Коремът му шумно къркореше и само той
Ill том "Хайдут 621 1 7 глава "Йерусалим”
разваляше съвършеното състояние, в което се намираше. Седеше и мис

леше дали може льо Комб да го предаде. Не вярваше Хусам или баща
му да направят това. Ако те искаха да го предадат, Хусам нямаше да му
казва всичко това. После мислите му се върнаха към меча и пищова. Взе
меча в ръка и го развъртя. Чувстваше се уморен, но пък хватките, кои
то беше показал на Хусам. го бяха разбудили. След като повъртя доста
тъчно меча, започна да прави упражненията за борба. Съжаляваше, че
толкова се беше занемарил. Уважителното отношение на Хусам и банда
му породи в него желанието отново да си върне силата и уменията. В
този момент дочу тихо драскане на вратата отвън. Яне се сепна. Отно
во грабна меча в ръка и отиде да отвори огромната врата. Там стоеше и
го гледаше, с верните си очи. Буря. Чак сега Яне се сети, че беше запо
вядал на вярното си куче да го чака отвън. Беше я забравил. Скара й се,
че не изпълнява заповедите му, но доволен я пусна вътре. Буря прекра
чи плахо прага и като че ли също беше изумена or големината на стая
та. Тъй като беше потен, Яне се избърса в чаршафа и отново седна до
шадраванчето. Тази вечер сигурно нямаше да заспи. Беше превъзбудеп.
Може би така беше по-добре, като се има предвид предупреждението,
което Хусам му беше отправил. Буря щеше да му бъде от полза и щеше
да му помогне да се защити, ако се наложедпе.
Яне остана така още дълго време, като милваше козината на кучката.
През това време той мислеше за пищова и за това как да направи кур
шума по-бавен, за да не пробива, а да спира и отхвърля човека назад.
Стоеше в нещо като унес и мислеше. По едно време му се стори, че е
открил това. което искаше. Сепна се, а може би всичко това е било сън.
Изправи се. Трябвадпе да си легне. В този момент погледна през огром
ния витраж, който представляваше цялата стена на стаята към терасата.
Тогава видя изгряващото слънце и дъхът му секна. Огромният огнен
диск бавно се показваше над пустинята и осветяваше града пред себе
си. Целият град в един момент "пламна", осветен от огнените лъчи на
слънцето. Всичко беше толкова величествено, че граничеше с религиоз-
ност. То предизвика екстаз у българина. Стоеше и гледаше като омагьо
сан. Воалите, движени от лекия полъх на вятъра, се полюшваха пред
очите му и отвличаха вниманието му. Като не откъсваше поглед от
слънцето, Яне бавно се приближи до стъклените врати, отвори ги и из
лезе на широката каменна тераса. Нейният парапет беше нисък и мно
го красив, но Яне нито за миг не отклони погледа си. Буря го следваше
и Яне чуваше тропането на ноктите й по излъсканите мраморни плочи.
Когато Хусам отиде да събуди Яне. той не можеше да се изправи от
леглото. Чувстваше се отпаднал и бълнуваше. Хусам се принуди да по
вика хекимин. Човекът дойде веднага, но беше много трудно да се приб
лижи до леглото, защото при всеки опит се сблъскваше с озъбените бе

ли зъби на Буря. Скоро кучето усети, че господарят й се нуждае от по
мощ и допусна хекимина. Той прегледа Яне и му изписа някаква течност,
която много горчеше. Този ден яде само препечен хляб и миризливо бя
ло козе сирене. Към вечерта се почувства по-добре, но остана в леглото.
Тази вечер също имаше угощение и льо Комб слезе долу. Яне остана в
притъмнената си стая и това му подейства много успокояващо. Той поч
ти през целия ден се намираше в някакво полусънено състояние, ту зас
пиваше, ту се разсънваше. Това продължи и през цялата нощ. Когато на
сутринта се събуди, прислужниците веднага му поднесоха закуска. Тя
отново се състоеше от препечени тънки арабски хлебчета, но вече не
толкова прегорели. Когато се изправи обаче, макар все още седящ в лег
лото си, Яне почувства силен глад. Хекиминът отново се появи. Този път
българинът заповяда на Буря да се дръпне. Лекарят категорично отказа
на Яне да яде друго, освен препечени филийки. Яне искаше да стане и
час по-бързо да продължи преследването на Кара Мустафа и Кая, но не
му позволиха. Така той трябваше да остане и този ден на легло. Пиеше
много вода, в която прислужниците изстискваха лимон и добавиха сол.
Яне гледаше красотата около себе си, знаеше какви гозби ядат мъже
те долу, а той се чувстваше болен и изолиран. По някое време, след
обяд, при него дойдоха льо Комб и Хусам. Льо Комб беше изумен от
всичко, което беше научил за него. Явно в негово отсъствие Хусам и ба
ща му бяха разказали на французина, че неговият спътник е най-силни
ят и прославен пехливанин в света. Французинът беше впечатлен.
- Аз също се боря - каза той. - Като оздравеете ще ми покажете как
во умеете.
Яне само кимна с глава. Той се чудеше как да поиска пари от Хусам.
Все още си спомняше до каква идея беше стигнал през вечерта, затова
реши да поговори с приятеля си.
Когато льо Комб се оттегли в стаята си, за да подремне след обяда,
двамата приятели останаха един до друг. Хусам беше седнал направо на
леглото му. Явно той не се притесняваше, че това, от което Яне беше бо
лен, може да бъде заразно. Яне се възползва от отдалата му се възмож
ност и заговори:
- Хусам, трогнат съм от приема ти и съжалявам, че ти създадох труд
ности, като се разболях и се налага да остана по-дълго тук.
- За мен е изключително приятно да ми гостувате, башпехливан
ефенди!
- Чувал съм, че тук, в Дамаск, живеят най-добрите ковачи в света.
Хусам само поклати глава, в знак на съгласие.
- Аз имам дълго право оръжие.
- Забелязах го! - само вметна арабинът, без дори да го прекъсва.

- Искам обаче да се сдобия с кама и държа да я изкове най-добрият
от тукашните майстори. Освен това имам една идея, която искам да об
съдя с него. Можеш ли да ме заведеш при него?
- Най-добрият майстор на оръжия за всички времена живее тук, но
той не кове оръжия. Той е нещо като бог. Повечето хора никога не са го
виждали и се съмняват, че има такъв човек. За тях това са само легенди
на ковачите. Той е нещо като полубог-получовек. Той е потомък на Хе-
фест и Хурса. Легендата разказва, че веднага като се роди наследник,
бащата ковач отсича краката му, защото той е посочен от Аллах. Те пра
вят това, за да не може да го вземат в армията и така да не загуби безс
мислено живота си, а може би и за да не може да избяга. След като от
секат краката му, той става зависим и не може да се откаже от предоп
ределението си, както и не може да се самоубие.
- Но, това е много жестоко! - възкликна Яне.
- Така е! - потвърди Хусам. - Правилата и законите, по които живеят
ковачите, са сурови и жестоки.
- Как се казва този митичен ковач? - учуден попита Яне. Досега той
не беше чувал да съществува такъв майстор.
- Името му е ал-Хадад, но както вече ви казах, за него дори не се знае
дали наистина съществува.
- Ал-Хадад - повтори Яне, но това име нищо не му говореше. - И мо
же ли този ал-Хадад да изкове това, което го помоля?
- Едва ли! Ал-Хадад не кове обикновени неща. Той чака да изкове
"световния меч".
- А вие не можете ли да го накарате, Хусам ефенди? Виждам, че сте
много богати и имате огромно влияние в града.
- Не, дори ние не можем да говорим е ал-Хадад.
- А според вас той съществува ли?
Хусам се замисли. После погледна Яне, като че ли се чудеше дали въ
обще да сподели думите си с приятеля си и дали има смисъл, но след
това каза:
- Да, мисля, че ал-Хадад съществува - после Хусам се огледа като че
ли някой ги подслушваше, а той беше казал твърде много неща. Наведе
глава и показа, че не иска повече да се споменава името на ал-Хадад.
- Тогава кой ще ми препоръчате да ми изкове това, което искам?
- Нашият семеен ковач е един от най-добрите. Той не кове само за нас,
а за всички по-висши арабски родове. Какво ще искате да ви изкове?
- Кама.
- Права или джамбия?
- Права.
- Добре тогава, ако утре сте по-добре, ще отидем при него.

На другия ден Яне наистина се почувства пЬ-добре. Той хапна, този
път вече по-обилно, и веднага възвърна част от силите си. Но все още
не беше готов за пътуване из пустинята, затова реши да се възползва от
времето, което така или иначе щеше да остане тук.
Двамата е Хусам излязоха из града. Яне се сети, че беше изпратил дя
до Личо и Герджика да се качат на гемията е пранги на ръцете. Трябва
ше поне да им свалят оковите. Спомни си също, че дядо Личо му беше
казвал, че е ковач. Със сигурност старецът щеше да се справи сам, ако
имаше инструменти. Дали не трябваше да го задържи със себе си? Си
гурно за него щеше да бъде много интересно да бъде в Дамаск - столи
цата на света на ковачите. Тук, където от векове живееха най-добрите
ковачи, за дядо Личо сигурно би било като да влезе в храм. Яне преце
ни това чак сега, докато яздеше Аракс из улиците на града. Хусам го
следваше с кон, който по нищо не му отстъпваше. Аракс тези дни беше
гледан добре, затова сега танцуваше из калдъръмените улици на Да
маск. Двамата мъже и конете им предизвикваха погледите и възхищени
ето на хората, които срещаха по пътя.
Скоро минаха покрай най-красивата и величествена сграда, която
Яне беше виждал.
- Какво е това9 - попита Яне.
- Това е Голямата джамия на Омаядите - отвърна Хусам. - Тя е свеще
но мясзо, както за мюсюлмани, така и за християни.
Яне не разбра добре, но двамата слязоха от конете. Българинът не ис
каше да влиза в джамията, но не му се и наложи. Хусам го прекара в
задния й двор.
- Тук има два важни гроба, заради които много поклонници идват до
тук - като каза това Хусам посочи към един от гробовете, който беше
свещен за християните. Там беше погребан Йоан Кръстител - човекът,
изпратен да възвести идването на Спасителя. Близо до него беше гро
бът на един от най-големите водачи на мюсюлманите, този, който беше
спечелил Йерусалим за мюсюлманите и беше удържал много победи
над кръстоносците и техния водач Ричард Лъвското сърце. Това беше
гробът на този, който европейците също уважаваха и наричаха Саладин.
След като се поклониха на гробовете, двамата отново яхнаха конете
си. Отначало се движеха по широки пътища, които постепенно се стес
ниха, а най-накрая калдъръмът под копитата на конете им съвсем изчез
на и те тръгнаха по криви тесни сокаци. Отстрани се виждаха само бед
ни хижи. Хусам спря пред една врата.
- Сигурно не плащате добре на вашия ковач - каза Яне.
- Не, той е много богат, но традицията повелява да живее в този квар

тал и в мизерия. Така е с всички ковачи в Дамаск. Всички те живеят и
работят тук, където са живели техните предци.
Хусам и Яне завързаха конете пред ниската схлупена ковачница, със
сламен покрив. От едната страна ковачницата въобще нямаше стена и
така всеки можеше да вижда какво става вътре.
Човекът, който ковеше, не спря работата си. Той се беше вглъбил в то
ва, което правеше. Наложи се Яне и Хусам дълго да гледат как майсторът
върши работата си. Това продължи толкова дълго, че на Яне му се стори,
че ще трае, докато оръжието не бъде готово. Българинът наблюдаваше ка
то омагьосан действията на майстора ковач. Той много пъти беше гледал
как приятелят му, в недрата на Родопите, кове оръжия, подкови, рала и па-
лешници. Самият той много пъти му беше помагал. Но сега, когато гле
даше как майсторът работи, Яне разбра колко голямо майсторство прите
жава човекът пред тях. Това беше истински майстор. Всяко негово дви
жение беше точно, премерено и изпълнено с голяма рутина.
По някое време мъжът свърши работата си. Той подаде горещото
парче метал на своите калфи и им даде някакви наставления. След това
се изми, избърса лицето и ръцете си в бял пешкир и чак след това се ус
михна. Майсторът беше облечен в дълъг бял бурнус, който беше прис
тегнат около китките, глезените и кръста на ковача. Явно беше опасно
да се приближава със свободно вееща се дреха до огнената пещ и до ис
крите, които хвърчаха из цялата ковачница. Майсторът се приближи
към тях, като се усмихваше широко. Яне виждаше равните му бели зъ
би и очите, които изглеждаха като цепки.
- Хусам Джаулджуйлия ефенди! - каза той и изрази искреното си ува
жение и почит.
Отначало двамата мъже разговаряха за далечни неща, като стари поз
нати, които не са се виждали от много време. После Хусам посочи своя
приятел и каза:
- Това е един свят човек. Той иска да те помоли да му изковеш някак
во оръжие.
- Какво? - обърна се ковачът към Яне.
- Може ли да поговорим насаме? - каза Яне.
Хусам усети, че е излишен и деликатно се оттегли. Яне осъзнаваше кол
ко нетактично постъпва, но нямаше избор. Той наистина трябваше да по
говори насаме с ковача. Преди обаче да заговори, ковачът го изпревари.
- Може ли да видя оръжието ви, господарю?
Яне извади меча си и го подаде на майстора. Той внимателно разгле
да острието, като прокара ръка по цялата му дължина.
- Хубава стомана! - каза майсторът. - И изработката е много специал

на. Ковал го е голям майстор по начин, какъвто не съм виждал. Знаете
ли кой го е ковал?
- Да, аз също участвах в изковаването.
- Аха - ковачът поклати глава.
- Кой е майсторът, който го е изковал? Не е перс, не и е испанец. Ние
познаваме всички персийски ковачи и начина, по който коват. Това не е
медж. Познаваме и испанските ковачи, те са наши ученици. Това не е
рапира. Какво е? Прилича ми малко на индийско изковаване.
- Мъжът, който го изкова, не е индиец. Той е циганин.
- Те, циганите са индийци - каза ковачът.
Яне се изуми. Знаеше, че някъде им казват гюпци и че това произли
за от египтяни, но не беше чувал да са индийци.
- А стоманата? Много е добра!
- Стоманата беше от един ятаган. Смяташе се, че той е изкован тук,
в Дамаск.
- Да, вярно е! Тук е изкован и дори мога да ви кажа от кого.
Яне беше изумен.
- От кого?
- От мен. Оръжието също е много интересно, не е нито медж, нито
рапира. Малко е тежко и по-дълго, отколкото трябва. Не ви ли тежи? Не
е много добре балансирано.
Яне само повдигна рамене. След малко той заговори:
- Искам да ми изковете кама!
После Яне започна да обяснява точно каква кама иска. Всъщност той
не знаеше как трябва да изглежда кесиджийската кама и през цялото
време описваше камата на Велко Кесиджи.
Ковачът го слушаше много внимателно. По някое време той каза:
- Вие имали ли сте такава кама? Виждали ли сте я?
Яне потвърди. Тогава ковачът стана. Без да каже нещо, той отиде на
някъде. Яне се загледа в Хусам. Приятелят му беше отишъл до ковачни
цата и там гледаше как продължаваше изковаването на оръжието.
Скоро мъжът се върна. В ръката си държеше пергамент и мастилни
ца с писалка. Мъжът седна и започна да пише нещо или да чертае. Яне
го гледаше с нарастващо любопитство.
Най-накрая мъжът привърши писането и подаде пергамента на Яне.
Яне го погледна и възкликна. Мъжът не беше чертал или писал, той бе
ше рисувал. А там, върху пергамента, едно към едно беше нарисувана
камата, която някога беше виждал в ръцете на Велко. Не можеше да има
грешка, това беше същата кама. Ковачът беше нарисувал и това, което
Яне не му беше описал. Той дори беше нарисувал канията на камата.
Откъде ковачът знаеше за камата на Велко?

- Да, искам точно такава кама!
- Къде сте виждали тази кама?
Яне разбра, че ковачът знае много повече, отколкото той беше допус
кал. Трябваше да бъде внимателен, затова замълча.
- Вие кесиджия ли сте?
Яне изтръпна. Мъжът знаеше всичко, но откъде?
- Вече няма кесиджии и никой не поръчва такива неща. Каза, че си
участвал в изковаването на камата.
- Да! - отвърна Яне.
- А дали ковачът, който я изкова, не е бил еднорък?
Изумен Яне потвърди. След това ковачът му разказа следната леген
да. Някога в света трябва да се роди кесиджията на кесиджиите, но то
ва няма да е нормално раждане. Неговата душа ще изпълзи от най-дъл
боките недра на мрака. Освен него на тази земя ще се роди и неговата
"сянка", която той ще освободи и тя ще донесе много злини на земята.
Тази "сянка" ще бъде най-чистото зло, Сатаната, самият Дявол, и няма
да има човек, който да може да се изправи срещу нея. За да е жив кеси
джията, трябва да съществува и "сянката" и само той ще може да се из
прави срещу нея и да я победи. Всъщност животът на кесиджията ще да
бъде една непрекъсната борба и преследване на "сянката". Така този
башкесиджия ще освободи света от злото. Всеки кесиджия има по една
кесиджийска кама, защото нито един от тях не е пълноценен убиец. Те
са едноръки, непълноценни, затова имат само по една кама. Един ден
обаче ще се появи кесиджията, който ще бъде завършен и ще може да
носи две кесиджийски ками. Той ще бъде завършеният кесиджия и ще
има две ръце. Но той няма да е Бог, защото за Бог е казано, че с едната
ръка дарява живот, а с другата отнема, а башкесиджията ще отнема жи
вот и с двете си ръце. Той ще бъде олицетворение на най-чистото зло.
Затова той ще бъде Сатаната. Както се казва във всяка легенда: "Неща
та обаче няма да са това, на което приличат!"
Единствено башкесиджията ще бъде въоръжен с две напълно еднак
ви ками и те няма да са изковани от един и същ човек. Едната кама ще
бъде изкована от обикновен човек. Тя ще олицетворява света на обик
новените хора. За да се докаже това, ковачът трябва да бъде незавър
шен, несъвършен, затова той ще бъде еднорък. Другата кама ще бъде
изкована от самия бог на ковачите - ал-Хадад.
APPENDIX III
Яне усети, че майсторът ковач иска да продължи да го разпитва за ка

мата, както и за това дали е кесиджия. За да го прекъсне, той реши да го
изпревари и попита за ал-Хадад. Ефектът беше мигновен. Мъжът спря
да говори. Мина доста време преди да попита сухо.
- Кога искате да е готова?
- Колкото се може по-скоро.
- Ще ми оставите ли меджа, за да го поправя малко?
Яне се сепна. Никак не искаше да се разделя е оръжието си. Все пак
размисли и реши да го остави.
Двамата с Хусам се прибраха в сарая. Следващите дни гостите се от
дадоха на почивка и изтънчени удоволствия в сарая на Джаулджуйлия.
Всеки ден Яне отделяше време да се грижи за Аракс. Продължи и обу
чението на Буря. Двамата е Хусам се бореха всеки ден. Сириецът беше
много добър пехливанин и това се отрази на развитието на Яне. Освен
това бащата на Хусам беше оборудвал специална постройка само за
борба. Двамата се бореха, после отиваха на хамам, където теляци втри-
ваха различни масла в телата им и ги размачкваха. Яне си даде сметка,
че досега никога не се беше готвил за борба в толкова добри условия и
винаги му беше липсвал добър борец, който да му партнира. След като
се беше борил с брат си, беше се готвил с Кара Тозю, Диньо и със Со
тир. Всички те обаче отстъпваха по умения на Хусам, а и тук, в Дамаск,
условията за борба бяха много добри. Само за пет-шест дни Яне успя
да възвърне предишната си форма. За радост на домакина той се хране
ше много добре. С неизтощим апетит поглъщаше всичко, което беше
сложено на софрата. Скоро заякна и натежа толкова, че вече с лекота по
беждаваше Хусам. Приятелят му искаше да се похвали е Яне. Така
всички борчески школи в Дамаск бяха споходени от двойно щастие. В
продължение на един месец те бяха обиколени от двамата, смятани за
най-добри пехливани в Империята: любимецът на султана - башпехли-
ванинът Кая и Яне, който го беше победил преди няколко години и за
когото се носеха легенди.
Яне мислеше, че камата му ще е готова след няколко дни, но проце
сът на коване се забави. Той имаше усещането, че Хусам се е наговорил
с ковача. Само така можеше да си обясни това, че вече десет дни оръ
жието му не беше готово. Една сутрин, когато Хусам отново дойде и
подкани Яне да се събужда, за да ходят да се борят, българинът каза:
- Хусам, много ми е хубаво при теб и да бъда твой гост, но имам ми
сия и трябва да продължа да я преследвам! Хайде да отидем да видим
камата, дали не е готова!
Докаго двамата вървяха към ковачницата, а конете танцуваха под тях,
Яне се престраши да поиска пари от приятеля си. Хусам се засмя и ка
за, че ще да удовлетвори всяко негово желание. Яне обеща да върне па

рите. С тях той трябваше да плати и на ковача. Хусам каза, че е ковача
ще се оправя той.
Камата все още не беше готова. Тогава Яне реши да продължи разго
вора си с ковача. Разказа му всичко, което му се беше случило, за това
как няколко пъти вече, когато стреля по човек, куршумът вместо да го
спре, го пробива, а човекът пада върху него, под силата на инерцията.
Това, че сега е жив, беше въпрос на късмет. Яне помоли ковача да му по
могне и му каза докъде беше стигнал в размислите си. Двамата мисли
ха дълго върху проблема. Майсторът донесе писалка и пергамент и за
почна да рисува. Яне с учудване видя, чс той беше нарисувал пищов в
разрез. Явно освен от хладни оръжия, майсторът разбираше и от огнес
трелни. Сети се, че ковачите са специалисти по всички оръжия. Всъщ
ност именно те бяха създали огнестрелните оръжия и ги произвеждаха.
Яне изпита неудобство от това, че отнема толкова много от ценното
време нз ковача, но нищо не можеше да направи. След като привърши
с чертежа, майсторът се замисли дълго над него. После стана и тръгна
нанякъде. Не след дълго Яне и Хусам си тръгнаха. Престоят на Яне в
Дамаск се удължи. Всяка сутрин той очакваше съобщение от ковача, но
такова все не идваше. Двамата с Хусам продължиха да се борят всеки
ден и да обикалят из Дамаск.
Най-накрая, една сутрин, двамата посетиха ковача. Яне тръпнеше от
вълнение. Когато отидоха в ковачницата, той ги видя. Мечът и камата бя
ха поставени един до друг. Мечът беше променен, беше видимо изтънен.
Когато го пое в ръцете си, той веднага усети, че оръжието е различно.
Наистина, нещо беше променено. Завъртя го и усети разликата. После
посегна и взе камата. Тя беше много красива, с тънко като жило, гъвка
во острие. Нямаше разлика между камата на Велко и тази. Стори му се,
че това е същата онази кама. Те като че ли бяха изковани от една и съща
ръка. Това като че ли беше камата на Велко. Ако Яне не беше сигурен,
че държи друго оръжие, сам нямаше да повярва, че не държи в ръката си
камата на учителя си кесиджия. Ръкохватката беше много удобна, напра
вена от някакъв скъп рог и инкрустирана със сребро. Отдалеч не си ли
чеше колко красиво орнаментирана е тя. Когато я взе в ръце, Яне видя
колко фино и филигранно са украсени острието, ръкохватката и канияга.
Геометричните фигури бяха много красиви и така преплетени, че създа
ваха невероятна илюзия. Яне гледаше произведението на изкуството, ко
ето държеше в ръка. Това беше кама, изкована в традициите на старите
дамаски майстори. Изпита гордост, че това оръжие ще бъде негово. То
ва щеше да бъде неговата кесиджийска кама. Щеше да напише "Кесиджи
китаб" и в него задължително щеше да нарисува тази кама.
Мечът също беше много добър. Сега той се въртеше много по-леко.
Пред него наистина стоеше голям майстор ковач.
- Много са добри оръжията! - промълви Яне. - Вие ли ги изковахте?
- Не!
Яне знаеше, че майсторът едва ли ги е изковал сам. Освен това се бе
ше забавил, което можеше да означава, че се е постарал. Сигурно за то
ва му каза, че не ги е изковал той.
- Друг майстор ги изкова! Той иска да се срещне с вас!
- Добре - Яне нямаше нищо против. Той отговори без въобще да се
замисли.
- Кога да стане това? - веднага попита ковачът, с някакъв странен тре
пет в гласа.
Яне се учуди.
- Веднага.
- Добре - отговори ковачът и с трепереща ръка повика един от калфи
те си. После му каза нещо на някакъв непознат за Яне език. Момчето се
стресна, а след това припряно поздрави и се затича. Явно майсторът
държеше Яне да се срещне с ковача.
После майсторът отиде и разговаря с Хусам. След това Хусам позд
рави, качи се на гърба на коня си и без дори да се обади на Яне, излезе
от двора на ковачницата и тръгна по пътя. Учуден, Яне гледаше прияте
ля си, който се извисяваше над ниските огради на дворчетата на коваш
ката махала. Гой се опита да се поизправи, за да разбере какво става и
да повика Хусам, но приятелят му нито за миг не се обърна. Той като че
ли беше забравил за него. Яне остана да седи на миндерчето. Скоро ко
вачът се върна при него.
- Какво става? - учудено попита Яне.
- Нищо. Нали нямате нищо против да се видите с човека, който изко
ва кесиджийската ви кама?
- Да - отново потвърди Яне.
- Добре тогава - каза ковачът. - Трябва обаче да ви завържем очите.
- Защо? - Яне беше учуден. Беше очаквал, че човекът ще дойде при него.
- Налага се.
Яне не беше доволен, но явно така трябваше. Същият калфа, който
преди малко беше заминал нанякъде, сега завърза очите му и провери
да не би отнякъде да има пролука и Яне да може да вижда. Българинът
беше искрено учуден. Беше попаднал в непознат град, приятелят му го
беше изоставил по толкова загадъчен начин, а сега щяха да завържат и
очите му. Защо? Чувстваше се уязвим и изумен от нещата, които се
случваха около него. Не знаеше какво става. Дали всичко това беше, за-
щото се беше съгласил да се види с човека? Ако знаеше, че ще му се
Ill том "Хайдут 631 VIглава "Йерусалим"
случи всичко това, нямаше да се съгласи. След като завързаха очите му,
калфата поведе Яне. Българинът внимаваше да не се препъне и да пад
не. Ръката на калфата беше силна и твърдо го подкрепяше. Личеше си,
че това е ръка на ковач. Вървяха толкова дълго, че на Яне му се стори,
че го водят в друг край на града. Всъщност можеше през цялото време
просто да го въртят в кръг. Яне не знаеше. По някое време почувства от
варянето на някаква ниска, дървена, паянтова врата. Разбра това, защо-
го мъжът натисна главата му, за да се наведе. Защо беше нужна цялата
тази тайнственост? После се движеха по някакъв тесен коридор, който
постепенно се снишаваше. Влязоха в някакво помещение. Ако можеше
да вярва на наклона, който бяха преодолели, намираха се под земята.
Мъжът отвърза превръзката на очите му. Яне се огледа. Намираха се в
не много високо помещение. Входът, който беше зад гърба му и от кой
то току що беше влязъл, нямаше врата, а беше закрит от плътна завеса.
Това не беше завеса, а по скоро дебела, плъстена черга. Подобна черга
преграждаше стаята и представляваше стената, към която беше обърнат
с лице Яне, а и калфата. Това, което направи най-силно впечатление на
българина, беше, че в помещението нямаше нито един прозорец, а само
няколко светилника разсейваха мрака. Това още повече засилваше усе
щането му, че се намира под земята.
След като огледа помещението, Яне тъкмо се канеше да попита кал
фата къде е човекът, но той му направи недвусмислен жест да мълчи.
Двамата останаха така дълго време, но нищо не се случваше. Изведнъж,
в близост до Яне, като че ли гласът идваше изпод земята, някой попита:
- Кой си ти?
Гласът беше спокоен, но някак силен и дълбок. Яне подскочи, не бе
ше очаквал, че може толкова близо до него да има човек. Скоро разбра,
че гласът, който чуваше, е на човек, който стои зад завесата.
- Ти кой си? - веднага, за да се защити, попита българинът.
От другата страна на завесата не се чуваше никакъв шум. Яне се ос
лушваше. Искаше да разбере къде точно се намира човекът. Беше свикнал
да вижда хората, с които разговаря. Вместо отговор след малко иззад заве
сата отново прозвуча въпросът и то без никаква разлика в интонацията.
- Кой си ти?
Яне разбра, че няма избор и реши да отговори. В края на краищата
това не беше тайна.
- Аз съм Яне Боляров.
Зад завесата не последва никаква реакция.
- Името ти ми е непознато. Имаш ли друго име?
- Нямам друго име.
- Значи не си Човекът с многото имена?!
- Какво? - Яне не разбираше за какво говори гласът. Какъв беше то

зи Човек е много имена? Яне беше изумен. Защо беше тази тайнстве
ност? Сега, вместо да говорят за камата, говореха странни неща, които
Яне не разбираше.
- Защо искаше кесиджийска кама? Ти кесиджия ли си?
Яне беше помолил ковача да не разгласява, че оръжието му е кеси-
джийско, но явно това вече се беше случило. Българинът не отговори на
въпроса. После гласът продължи да говори, а нещата все така оставаха
неразбираеми за Яне.
- Предсказанието говори за това, че Мъжът, освен кесиджия, трябва
да бъде и пехливанин. Ти пехливанин ли си?
Яне беше объркан. Откъде гласът зад завесата знаеше, че е кесиджия
и пехливан? Но и това можеше да има обяснение. Сигурно Хусам беше
разказал, че Яне е башпехливан. Сети се е какво удоволствие той му
"пришиваше" етикета "най-добър пехливанин за всички времена". Си
гурно думите му бяха стигнали и до човека, живеещ в тази дупка.
- Откъде знаеш за камата, която си поискал да изкова? Виждал ли си
я наистина?
Най-накрая разговорът тръгна в посоката, в която Яне беше очаквал.
Сега той реши да отговори, но пък не знаеше какво да каже. Не искаше
да говори е непознат за Велко Кесиджи. Какво да прави? Не знаеше как
во да каже.
- Камата!? Къде си я виждал? - попита отново гласът.
Яне се сепна.
- Видях я у един човек.
- Тази кама не е случайна! Кой беше човекът?
Яне се чудеше какво да отговори. Не искаше да споменава името на
Велко. Всъщност Велко беше мъртъв, той беше убит от брат си. Какво
можеше да се случи? Яне помисли още малко, а след това каза:
- Велко Шейтанов.
- Шейтанов - повтори гласът зад завесата и повече нищо не каза.
Калфата отново завърза очите на Яне и го поведе. Докато ходеха,
българинът мислеше трескаво. Целият разговор, който беше провел е
човека зад завесата, пораждаше учудване в него. Какво беше станало?
Защо беше тази загадъчност? Какво беше разбрал човекът?
Колкото повече вървяха, толкова у Яне се затвърждаваше усещането,
че поне е разбрал с кого беше говорил. Не можеше да има съмнение, то
ва беше самият ал-Хадад. Ето защо никой не беше сигурен в нищо, що
се отнася до него. Когато отвързаха очите му, той отново стоеше в дво
ра на ковача. Сбогува се с майстора. Той нищо не каза за пари или за
заплащане, затова Яне се качи на гърба на Аракс и тръгна. Въпреки че
бяха обикаляли много из Дамаск, едва намери обратния път към сарая
на Джаулджуйлия. Хусам го очакваше с нетърпение, но нищо не го по
пита. Яне му показа меча и камата.
- Тази вечер баща ми отново ще даде зимает в твоя част, башпехли-
ван ефенди!
Яне беше щастлив. Утре щеше да продължи пътешествието си. Отиде
да види льо Комб. В последно време не беше имал време да говори с него.
- Утре смятам да продължа пътешествието си - каза Яне.
- И аз искам да те придружа - каза льо Комб.
Яне подозираше, че французинът иска да го придружи само за да си
върне парите, затова каза:
- Ще ти върна парите, които ти дължа! Искаш ли да дойдеш?
- Да, ще дойда!
Българинът беше учуден.
- Да, но аз съм решил да продължа пътуването си към Йерусалим.
Преследвам човек, който отвлече едно момиче и аз трябва да я освобо
дя - Яне каза всичко това на французина, въпреки че беше предупреден
от Хусам, че ниският мъж, със смешния костюм, е шпионин.
- Аз трябва да отида при емира Фейзула.
- Искаш отново да влезеш в пустинята ли?
- Трябва.
- Аз не искам за нищо на света да влизам повече в пустинята!
Яне знаеше, че Йерусалим е един от трите свещени града на мюсюл
маните и беше сигурен, че именно това е мястото, където може да засе
че пътя на Кара Мустафа и Ирис. Трябваше да внимава за Кая. Кара
Мустафа беше тръгнал на поклонение, така че задължително трябваше
да посети Йерусалим, а също и Медина, и Мека. Ако трябваше, щеше
отново да влезе в пустинята и да стигне до Мека. Реши да тръгне за Йе
русалим, тъй като приятелят му Хусам му беше казал, че Кая се е отп
равил именно натам.
Двамата говориха още дълго и уточниха всички въпроси по пътува
нето. Хусам искаше да продадат берберските кончета, но Яне настоява
ше да ги запазят. След това двамата слязоха в голямата зала, защото ве
черта вече беше настъпила. Когаго влезе в залата, Яне отиде до бащата
на Хусам, поздрави го най-горещо, благодари му за чудесния прием и го
уведоми, че на другия ден смята да тръгне. Бащата на Хусам изрази ис-
креното си съжаление, приятелят му също. Докато всичко това продъл
жаваше, за учудване на Яне, в салона влезе ковачът. Яне изтръпна. Се
ти се за мистичната среща днес. Откакто се беше върнал, той не беше
говорил с никого за това, което му се беше случило, макар да знаеше, че
Хусам тръпне да узнае.
Присъствието на ковача на пиршеството сковаваше Яне, но той ни

що не можеше да направи. Домакинът го беше поканил. Все пак се опи
та да се държи по-хладно с него. Може би човекът беше дошъл да по
лучи своето възнаграждение. Той обаче като че ли не разбираше за дис
танцията, която Яне искаше да наложи, а непрекъснато се сближаваше
с него. Смееше се, тупаше го по рамото... Яне се дръпна и тогава мъ
жът съвсем се приближи.
- Бяхте ми поставили задача и аз я разреших!
- Какво? - Яне беше изумен. Не си спомняше каква задача беше пос
тавил на ковача. - Каква задача? - все пак успя да промълви.
- Как каква? Нали ме помолихте да помисля по въпроса с куршума,
как да не пробива, а да изхвърля човека...
- А, да, сетих се!
- Елате утре сутринта при мен, за да ви покажа!
Яне кимна. Той щеше да отиде, но от одеве това почти не го интере
суваше, друго нещо го вълнуваше. Кой беше онзи, при когото го бяха за
вели и що за странен разговор бяха провели? Беше сигурен, че калфата
е уведомил майстора си за всяка дума, казана при ал-Хадад.
Не знаеше как да попита, затова каза:
- Нали няма да го пробвате върху мен?
- Ако искахме да ви убием, ако се налагаше, вече отдавна щяхте да
сте мъртъв! - каза съвсем сериозно мъжът и изведнъж усмивката изчез
на от лицето му, а очите му етанаха сиви като стомана. Яне също го гле
даше все едно във всеки момент щеше да скочи срещу него.
- И как щеше да стане това? - предизвикателно попита Яне.
- Просто щяхте да изчезнете.
Яне се ядоса. Допреди малко искаше да избягва мъжа, но сега вече
едва се сдържаше.
- Ако той беше казал, вече отдавна нямаше да ви има!
Яне не можеше да повярва на ушите си. Не му харесваше тонът на
човека и това, че животът му зависи от някой, който има толкова голя
ма власт и сила. Той беше воин и беше свикнал сам да решава съдбата
си. Добре че в този момент се намесиха домакините и разделиха мъже
те, които всеки момент щяха да се сбият. Яне беше хванал дръжката на
камата, която майсторът му беше изковал.
- Не вади тази кама напразно, тя е много стара! - промълви ковачът.
Яне не можеше да разбере как така камата е стара, нали беше изко
вана само преди няколко дни? Сега обаче той нямаше време да се за
мисли върху думите на ковача.
Гощавката трябваше да продължи, но настроението на всички мъже
беше развалено. Ковачът се извини и си тръгна рано. Яне също се от
тегли. Съжаляваше, че беше допуснал чувствата му да го водят и беше

развалил вечерта на домакините си, а по този начин ги беше и обидил.
Седеше в стаята си, милваше мощния врат на Буря и гледаше пръс
ките на фонтана. Утре щеше да тръгне на път, а се чувстваше толкова
добре тук. После се сети за трите китаба, които искаше да напише. Пре
ди да си легне се сети за песента. Дали в момента пишеше още един
куплет от нея? Как да постигне безсмъртие? С какво ли щяха да го за
помнят хората и дали въобще щяха да го запомнят?
На сутринта, още преди слънцето да е изгряло, двамата с льо Комб
вече бяха готови за пътуването. Сбогува се горещо с приятеля си. Той
му подаде тежка кесия, пълна с жълтици. Яне се закле да му ги върне.
Бащата на Хусам също беше станал рано да ги изпрати. Буря тичаше на
около и по всичко си личеше, че е щастлива, че тръгват.
Двамата вървяха из калдъръмените улици на Дамаск. Изведнъж, за
учудване на льо Комб, Яне се отклони от пътя, по който бяха дошли и по
който трябваше да напуснат Дамаск, и тръгна из някакви тесни улички.
След това навлязоха в още по-бедни квартали, в които нямаше дори кал
дъръм. На льо Комб му беше много трудно, защото за неговия кон бяха
навързани поводите на още три коня. Най-накрая Яне спря своя велико
лепен арабски жребец пред ниската ограда на една ковачница. Там, къ-
дето беше пещта и се ковеше желязото, постройката нямаше една стена,
така че французинът можеше да вижда всичко, което ставаше вътре.
Яне отиде до ковача. Миналата вечер беше прекалил и сега искаше
да си извини на майстора.
- Извинявай! - каза Яне.
- Ти също! Ела да ти покажа!
Двамата тръгнаха. Отстрани на ковачницата имаше направено чуче
ло от парцали.
- Имаш ли пищов? - попита ковачът.
Яне бръкна в силяха си и извади пищова, който му беше подарил Ка
ра Тозю.
- Зареди го!
- Зареден е - каза българинът и му го подаде.
Без никакво церемонене, мъжът вдигна пищова и без да се цели, из
стреля куршума в чучелото. Яне видя как куршумът премина през пар
цалите и попадна в каменната стена на ковачницата.
- Куршумът, макар и от олово, е много тежък и бърз, затова пробива
човека. Гледай сега! - като каза това, човекът показа един чертеж на
Яне. Там се виждаше как оловното топче на куршума, вместо да е пъл
но с олово, е празно.
- Какво, кух куршум? - попита Яне.
- Да. Така той ще е по-лек и ще е нужен по-малко барут, за да го из

стреля. Освен това ще е по-мек и когато попадне в тялото, няма да го
пробие, а ще се смачка и ще изхвърли човека назад, като по този начин
ще направи много по-големи поражения.
Докато говореше това, ковачът беше взел подадения му от Яне фи-
шек и беше отсипал малко по-малко от половината барут. След като на
тъпка фишека в цевта на пищова, подаде топчето на Яне. То беше от
олово, но не беше толкова тежко, колкото това преди малко.
Когато беше готов, майсторът насочи пищова към чучелото. След то
ва натисна спусъка. Макар пред очите му да се вълмяха кълба дим, от
цевта на оръжието, все пак Яне успя да види как някаква сила прекърши
кола, на който беше поставено чучелото. Тази сила не изтръгна, а напра-
во прекърши кола, след което запрати чучелото в каменната стена.
Яне беше потресен от силата на изстрела. Не можеше да повярва, че са
мо едно кухо оловно топче може да предизвика толкова различен ефект.
- Може ли и аз да заредя и да изстрелям един фишек?
Яне се чувстваше щастлив. Майсторът беше решил проблема, който
толкова време го беше мъчил. Сега той искаше лично да се увери в то
ва. Извади джепане от силяха си, отсипа половината барут от фишека,
а след това внимателно го натъпка в цевта. После взе подаденото му от
ковача топче и го постави в цевта. Майсторът сигурно беше направил
знак на своите калфи и чираци, защото. когато вдигна очи, Яне видя как
няколко от тях набиват ново чучело в земята. Те го сложиха точно до ко
ла на старото. За да е сигурен в силата на изстрела, българинът отстъ
пи няколко крачки назад. Искаше да провери дали силата ще е толкова
голяма и от по-голямо разстояние.
- Топчето е по-леко и му е нужен по-малко барут, а се изстрелва по-
бързо. Така и точността е по-голяма. Опитай! Опитай! Не се притесня
вай, отстъпи още малко назад!
Яне се прицели и стреля. Ефектът отново беше същият. Разкъсаното
на парцали чучело отлетя и със сила се удари в каменната стена. Вече
два кола стърчаха пред очите на Яне.
Сега беше важно да разбере как да прави топчетата кухи, за да може да
продължи да се възползва от откритието на ковача. Не искаше, когато ку
хите топчета свършат, да се окаже, че не може да си ги направи сам.
Майсторът му разказа как да лее кухи топчета, а след това му пусна
още четири в ръката. Трябваше да се направи специален калъп. Яне не
разбра много добре как трябва да стане това, но щеше да го измисли, ко
гато му се наложи. Сега трябваше да тръгва. Предстоеше му дълго пъ
тешествие.
Ill том "Хайдут 637 VI глава "Йерусалим"
Яне се сбогува с майстора и се обърна да си ходи. Льо Комб го чака

ше отвън на улицата. Той не каза нищо, макар да беше видял всичко. Та
ка двамата напуснаха Дамаск. Тук Яне за пръв път отново се беше по
чувствал човек. Беше почувствал уважението на Хусам и неговия баща,
както и на пехливаните в Дамаск. Тук майсторът ковач му изкова кеси-
джийската кама.
Докато премисляше всичко това, двамата напуснаха града. Мислите
му го отдалечаваха от льо Комб. Буря го следваше по петите, отзад яз
деше французинът, а за неговия кон бяха вързани трите берберски коня.
Въпреки че сами по себе си представляваха странна група, те не предиз
викаха вниманието на хората, тръгнали към Йерусалим. Наближаваше
Великден и Яне разбра това по потока богомолци, който се беше насо
чил към свещения за християните град. Хората се стичаха от всички по
соки на света. Имаше богомолци от далечната и студена Русия, от всич
ки краища на Империята, където живееха християни, имаше и местни
сирийци-християни.
Хадж беше намерил почва и в християнството. Той се изразяваше в
поклонение и посещаване на Светите земи. Това бяха няколко града:
Назарет, Витлеем, но най-вече Йерусалим, където се бяха случили по-
вечсто от събитията, описани в Евангелията. Християните, още от вре
мето на кръстоносните походи, бяха свикнали да посещават Йерусалим
и така да бъдат по-близо до местата, в които е живял техният бог. Така
се смяташе, че в духовен аспект всеки християнин съпреживява и пов
таря това, което е преживял Исус, и по този начин получава опрощение
на греховете, точно така, както Божия син е бил опростен от своя Отец.
Но докато Христос е поел върху себе си греховете на всички - родени и
още неродени хора, поклонниците можеха да получат опрощение само
за собствените си грехове.
Върволиците от кервани пречеха на Яне и льо Комб да се движат по-
бързо. И дори да се опитаха да бързат, скоро установяваха, че трябва да
намалят. Те разбраха, че няма смисъл да се борят с потока хора, както
няма смисъл да се бориш с течението на могъща река, затова се сляха с
общия поток, тръгнаха със скоростта на поклонниците и изчезнаха сред
пъстрото множество.
Това беше добре, защото станаха незабележими. Така щяха да влязат
прикрити в града, но пък после щеше да им попречи да открият хората,
които преследваха.
След няколко дни Йерусалим се изправи пред очите им. Яне беше ра
зочарован и в първия момент отказа да повярва, че това е Небесният
град. Той си го представяше много по-голям. Всъщност Йерусалим бе
ше много по-малък от Истанбул и въобще не можеше да се мери по го

лемина и пищност с него. Той беше построен на няколко хълма, в суха
местност, обграден само тук-там от горички с редки вековни маслинови
дървета. Това беше Йерусалим. Още докато приближаваха града, Яне за-
беляза цветните потоци, които, като в бездънна яма, се вливаха в града.
Множеството около Яне се състоеше от най-различни народи. Всич
ки те идваха от север. Имаше сърби, българи, гърци, дори карамански
християни*, арменци и грузинци, перси-несторианци. Яне знаеше, че ка
толиците, тоест християните от Западна Европа, също посещават Йеру
салим в деня на Великден. Може би те не се движеха в този поток. От юг
трябваше да дойдат християните от Светите земи, коптите и етиопските
християни. Яне гледаше множеството, оформено на потоци, които се
вливаха в Йерусалим, и изпита чувството, че принадлежи към един го
лям свят. Това беше светът на християнството. Нямаше съмнение коя е
истинската и най-голяма религия в света. Всички тези хора, които идва
ха от най-различни краища на света, идваха до тук, водени от вярата в
Христос. Самото им присъствие тук беше доказателство за могъщество
то и правотата на християнството. Яне се замисли за това, че християни
те в България са принудени да живеят под сянката на полумесеца и съл
зи изпълниха очите му. Той трябваше да направи нещо. Трябваше да се
бори, за да може България да бъде свободна и християнска.
Увлечени от тълпата, скоро Яне и льо Комб вървяха из улиците на
Йерусалим. Българинът не беше решил какво да правят, когато влязат в
града, но продължи да следва колоната. Трябваше да бъде внимателен,
защото, ако ги очакваха, сигурно щяха да ги забележат веднага щом на
пуснат укритието на кервана богомолци. Льо Комб гледаше изпитател
но Яне, но българинът му направи знак да продължава да върви. От мо
мента, в който бяха видели Йерусалим, двамата бяха слезли от гърба на
конете и сега, още по-прикрити, вървяха с хората.
Още в детството си Яне беше чувал разказите на хора, които бяха хо
дили на хаджилък и се прибираха по родните си места. Той знаеше как
во представлява всичко това и беше подготвен за насладите на един раз
ностранен, разкошен и непрекъснат празник. Душата му също отклик
на на общото настроение, което го обграждаше и което всички поклон
ници излъчваха. Все по-често чуваше хората да мълвят молитви. Те ка
то че ли се подготвяха за духовното пречистване, което им предстоеше.
Яне също мълвеше молитвата, на която дядо му го беше научил още от
най-ранното му детство и която после беше станала молитва на кауци-
те. Сега гой с всяка крачка чувстваше как в душата му се събужда ня
*В бейлика Караман голяма част от турците приели християнството още преди вре
мето на Осман Гази.
какво дълбоко стаено чувство и го обземаше екстаз, но не толкова рели

гиозен, колкото цялостен духовен екстаз.
Потокът от хора ги водеше към патриаршията. Тук всички посетите
ли разпуснаха конете си. Явно щяха да пренощуват под открито небе.
Яне и льо Комб също завързаха конете и се отделиха в единия ъгъл на
патриаршията. Льо Комб беше изумен.
- За пръв път виждам такова нещо! Какви са тези хора?
- Това са християни от различни народи на Империята, тръгнали на
Свето поклонение. Те искат да станат хаджии.
- Отначало помислих, че е преселение на някакъв народ. Не знаех, че
хората още идват на поклонение в Йерусалим.
- Нашите народи никога не са спирали да посещават Светите земи.
Двамата побързаха да се присъединят към останалите богомолци.
Льо Комб беше католик и отначало се съпротивляваше, но Яне го нака
ра да прави всичко точно така, както го правеха хората около тях. Така
французинът позволи на монасите от патриаршията да измият нозете и
ръцете на "светите пътници", а след това ги въведоха в Храма на гро
ба... Платиха по един алтън за измиването. В черквата имаше ред, едни
влизаха, други излизаха и никой не се застояваше твърде дълго вътре.
Двамата също се помолиха, а след това излязоха. До Великден имаше
още десетина дни. Яне не искаше да спят на открито, защото се страху
ваше конете да не изчезнат. Аракс беше великолепно животно и може
ше да предизвика някой бандит да му посегне, затова Яне разпита за
страноприемница. Всички кервансараи бяха пълни с хора. Успя да отк
рие една свободна стая в манастирската страноприемница на манасти
ра "Свети Никола". Този манастир беше посещаван предимно от бълга
ри. Стаята беше застлана с плочки и тухли. Подът беше студен. В стая
спяха по четири човека. Яне и льо Комб платиха за цялата стая, като из
лъгаха, че приятелите им ще се присъединят по-късно към тях. За пре-
нощуване и храна монасите поискаха по една златна пара на ден.
На другата сутрин поклонниците тръгнаха пеша към ритуалното из
миване в река Йордан. На народния празник, който в България се нари
чаше Водици, трябваше да са там. Вървяха два дни през "плешиви" хъл
мове и местност, която можеше да се определи по скоро като пустинна.
Всички се движеха пеша, само тук-там, където имаше някой много стар
човек или недъгаво дете, можеше да го качат в каруца. Всички носеха в
ръка по една бяла риза. Яне и льо Комб също бяха успели да си купят
такава риза, от услужливи търговци, които ги предлагаха навсякъде из
града. Ризата трябваше да бъде бяла и да не е била обличана. Именно с
нея трябваше да са облечени при къпането. След това с тази риза мъже
те щяха да се венчават и женят. С нея щяха да са облечени и на погре
бението си. Тя се наричаше хаджийска.

Освен ризата, в ръката си всички държаха завивки, постелки и храна
за два дни. Те бяха завити в еднакви бохчи.
Пътуваха пеша два дни до Мъртво море, а после половин ден до мяс
тото, където преди хиляди години Свети Йоан Предтеча беше помазал
с вода Исус и го беше провъзгласил за Месията и за Син Божи.
Както вървяха богомолците, изведнъж Яне усети, че се приближават
до реката. Тя не се виждаше зад високите части на гората, но той усе
щаше мириса й с носа си.
След като стигнаха до река Йордан, всички отново бяха покръстени
с вода. Изкъпаха се, облечени само с бялата риза, а после се върнаха, за
да присъстват на блестящата Великденска церемония, разиграваща се в
черквата "Божи гроб" в Йерусалим.
От река Йордан наляха вода в стъклени шишета. По-късно тя щеше
да се използва като лекарство. За да докажат, че са получили водно кръ
щение във водите на реката, всички си купиха ерусалим. Ерусалимът
беше едно от доказателствата, че притежателят му е хаджия. Той пред
ставляваше мушамен плат, върху който грубо бяха щамповани сцени от
Страшния съд или събития от живота на Христос.
Преди това, на Богоявление, Йерусалимският патриарх хвърли дър
вен кръст в морето. Победителят щеше да събира дискос*. Яне се хвър
ли в морето, но не беше най-добрият плувец и скоро се върна. Льо Комб
искрено се забавляваше, като показваше как Яне е пляскал като куче,
подобно на Буря, която плуваше до него и как двамата щели да се уда
вят. Тълпата беше обзета от еуфория и възхищение, затова дискосъг
бързо се напълни.
Най-накрая настъпи денят, за който Яне толкова време беше мечтал.
На Великден цялото множество се отправи към черквата "Божи гроб".
Това беше огромна черква, достроявана през вековете. Яне знаеше, че
отначало християните започнали да обожествяват пещерата, която Йо
сиф Ариматейски купил и предоставил на учениците на Исус, за да пос
тавят в нея тялото на Сина божи. Те го поставили върху каменен фун
дамент и го завили с плащеница**. Тази плащеница и досега се преда
ваше, като наследство на савойските крале.
Отначало пред пещерата бил построен параклис, който бил оформен
като вход на пещерата. По-късно над самата пещера бил издигнат па
раклис и така тя и днес се намираше вътре в него. По-късно различни
*лис кос - този, който е извадил кръста, обикаля из хората с кръгъл меден съд и съби
ра лепта
**Днес собственик на плащеницата, която е известна като плащеницата от Торино, е
Симеон Сакскобурготски, който, по майчина линия, е наследник на савойската динас
тия. Наскоро обаче той я дари на Ватикана.
те християнски черкви бяха изградили параклиси и храмове наоколо.

Най-накрая всичко това било "вкарано" и покрито в една огромна бази
лика. Отвън помещението беше огромно, но вътре все още бяха запазе
ни параклисите и черквите, които бяха останали под купола на базили
ката. Тук все още се намираше и параклисът с пещерата, който сега бе
ше под пода на базиликата. Тъй като не можеше да се влиза в пещера
та, отгоре беше прокопана дупка, която беше скрита с голям и дебел
джам. Отстрани гой беше обкован със сребро, което беше във формата
на слънце с дебели лъчи. Хората, които посещаваха "Божи гроб", задъл
жително поглеждаха през прозорчето и го целуваха.
Яне влезе в базиликата навръх празника само благодарение на това,
че беше много добър пехливанин. Със себе си той успя да вкара и льо
Комб. За това, че влизат вътре, за всеки човек трябваше да се платят по
пет алтъна. Парите плати льо Комб. Вътре черквата беше препълнена
до краен предел. Имаше представители от три по-малки християнски
общности. Това бяха етиопци, копти и яковити. Всички те стояха на точ
но определени места. Коптиге бяха с меден цвят на кожата. Етиопците
бяха с черни като абанос кожи и бели дрехи, подобни на арабските. Те
бяха най-шумни, смееха се и се подиграваха с останалите посетители.
Няколко от тях се бяха покатерили по гладката повърхност на няколко
колони и оттам разказваха на другарите си какво виждат. Якобитите си
гурно бяха евреи, защото бяха с бяла кожа и дълги къдрави бради. Ос
вен тях вътре присъстваха и представители на трите големи християнс
ки православни секти и най-вече гърци. Не малка беше групата и на
православните руси, католици и арменци. В двора на базиликата, из
улиците на града и около храма, множеството беше неизброимо. Всич
ки те опитваха да влязат вътре. Яне и хората в храма чувстваха този на
тиск. Яне беше купил за себе си и за спътника си сноп с 33 жълти све
щи, които не само бяха привързани и смачкани една към друга, а бяха и
усукани. Броят на свещите символизираше годините, които Христос е
преживял на земята сред хората, преди да бъде повикан при своя отец.
С тези свещи трябваше да поеме пасхалния огън. Това беше така наре
чения нематериален огън или на арабски ритуалът се наричаше Нура*.
По някое време към параклиса с пещерата се приближи патриархът на Йе
русалим. Отначало той беше облечен в златотъкана хламида. Хората около не
го му помогнаха да се съблече. Патриархът на Йерусалим беше представител
на източното православие. За да няма никаква сянка на съмнение, той беше
събличан от арменци, които после оставаха в Предверието на ангела. Със се
бе си той трябваше да носи само свещ, не трябваше да има никакво огниво или
огън. Сред хората, които следяха дали се спазва това, имаше и мюсюлманин.
*Нура - от нур, което на арабски означава огън
Той беше свидетел на всичко, което ставаше пред него. Всички знаеха, че то
зи човек е от рода Сайбе. Преди хиляда години халифът Омар беше назначил
именно рода Сайбе да присъства при тази церемония и да бъде представител
на официалната власт. По-късно тази традиция беше продължил султанът. Се
га мъжът от Сайбе беше представител на султана. Съвсем формално той отго
варяше и за пялата базилика.
Патриархът влезе в пещерата в пълен мрак. Там щеше да се моли с
най-горещите молитви и щеше да изпроси от Бог Благодатния огън,
който щеше да му бъде низпослан от небето. Това щеше да означава, че
Бог изпраща своята благодат на вярващите в него християни и ще бди
над намеренията им.
След като монахът влезе да се моли за божието чудо, мъжете отвън
запечатаха параклиса с огромен жълт восъчен печат. Това щеше да бъ
де доказателството, че няма никаква измама.
Всички хора около Яне трескаво зачакаха. Някой разказваше как
обикновено огънят влизал под форма на мълния в параклиса и запалвал
свещите, които патриархът държи, но понякога светкавицата била тол
кова силна, че запалвала и всички свещи, втъкнати в огромните поли
леи, които висяха от тавана. А една година мълнията дори беше засег
нала една от колоните на храма. Човекът посочи една колона, а Яне и
останалите видяха пораженията, причинени от божията мощ. Тази мъл
ния се наричаше на арабски "балсем ал-Джахиз".
Някои твърдяха, че не мълнията запалвала нематериалния огън, а
патриархът, като избърсвал с памук гроба господен и докато правил то
ва, той се самозапалвал.
Другите религии се опитваха да разобличат този ритуал и вече от сто
тици години го провокираха, защото ги беше яд, че точно след молитва
та на йерусалимския източноправославен патриарх човечеството полу
чава огъня, като знак Господен. Това показваше любовта, която Исус има
точно към тези свои последователи. Със сигурност това поставяше из
точното православие на по-високо място и всички източноправославни
го тълкуваха като доказателство за истинност и превъзходство на тяхна
та вяра над останалите християнски догми пък и други религии.
Всеки човек щеше да отнесе със себе си частица от този огън. Той ще
ше да го отнесе в родния си край и да го предостави на свещеника, и та
ка той да бъде съхранен в кандилата, къдсто да гори през цялата година.
Това беше огънят на Христос, който щеше да осветява земята. Яне дори
не можеше да си представи мащаба на това, в което участваше.
Всички присъстващи бяха притеснени, защото имаше поверие, че
един ден огънят няма да слезе при хората. Когато това се случи, това
щеше да означава, че Месията, Прероденият Христос или както мюсюл
I ll том "Хайдут " 643 VI глава "Йерусалим "
маните го наричаха Махди, се е появил. Тогава щеше да има страдание

и мъка, защото скоро щеше да настъпи Страшният съд. С Исус щеше да
се появи и Антихриста и между тях щеше да се води битка на живот и
смърт. Яне слушаше всичко това с половин ухо.
С всеки изминат миг напрежението нарастваше все повече и повече.
Сърцето на Яне се сви. Нима можеше той да стане свидетел на такова
нещо? Можеше ли да присъства на момента, в който Махди ще се поя
ви? Хората започнаха да шепнат. Всички твърдяха, че патриархът полу
чава огъня най-много до един час след като влезе в параклиса. Вече бя
ха минали повече от два часа. Натискът ставаше нетърпим. Хората от
вън сигурно също се чудеха какво става и се опитваха да влязат в черк
вата, за да видят това чудо невиждано. Огънят не искаше да слезе при
хората. Чакането продължи още час. Хората бяха притеснени и уплаше
ни. Чуха се гласове, които подканяха арменците да проверят дали пат
риархът е добре. Хората се притесняваха да не би старият мъж да е при
паднал вътре. Времето се влачеше мъчително. Гласовете на хората ста
ваха все по-силни. Навън вече се беше стъмнило.
Най-накрая, от вътрешната страна на вратата, която беше заключена
с големия жълт восъчен печат, се почука. Арменците се втурнаха да счу
пят печата и да извадят стареца навън. Когато разчупиха печата и ста
рецът излезе, в ръката си той държеше горяща свещ. Всички хора кре
щяха: "Христос возкресе!", а други им отговаряха: "Во истина возкре-
се!" ("Заради истината възкръсна!"). Радостта беше много по-голяма от
друг път, защото чакането беше много по-дълго. Всеки говореше на
собствения си език. Всички плачеха и се смееха като обезумели.
Бог отново беше изпратил нематериалния огън на хората. Вече бяха
забравили дългите часове чакане и притеснение и сега всички се радваха.
Бог беше низпослал благодатга си над тях. Всичко беше наред и щеше да
бъде така поне още една година. Учудващо за него самия, Яне се сети за
Махди и деня на Страшния ден. Имаше усещането, че се е разминало. Да
ли забавянето можеше да е заради това, че Месията вече е на земята, или
дори се намираше в Йерусалим? Изненада се, че мислеше за това.
После забрави тази своя мисъл. Хората се тълпяха и всеки бързаше да
запали свещта си, а после да предаде пламъка на колкото се може повече
хора. Повечето, след като запалиха свещта си, започваха да се смеят като
обезумели, прекарваха пламъка на свещта по лицата си и с него "миеха"
ръцете си. Яне се сети за това, че през първите мигове огънят не изгаря,
затова се нарича "нематериален". Хората твърдяха, че същността на този
огън не е като на останалия, че докосването до него е като да галиш па
мук. Яне също прекара ръка над свещите си, но почувства топлина и от
дръпна ръката си. Може би му липсваше вяра, за да се "умие" с огъня.
Цялото това безумие, което цареше в черквата, продължи безкрайно.

Яне гледаше хората и му се струваше, че са обзети от бесовски духове.
Може би мислеше така, защото беше змей. Мина много време преди хо
рата да започнат да излизат от базиликата. При появата на новите ха
джии камбаните на всички черкви забиха празнично. Яне отдавна иска
ше да си тръгне, но не можеше. Тълпата ги повлече навън и те като
омагьосани вървяха из улиците на вечерния Йерусалим. Навсякъде го
ряха свещи, които осветяваха града. Атмосферата беше магическа.
Късно през нощта богомолците се прибраха в патриаршията. Там те
задължително трябваше да присъстват на бляскава великденска цере
мония в тяхна чест. Струпаните по улиците наблюдатели се втурваха и
им целуваха ръцете и дрехите. Като влязоха в двора на патриаршията,
този път безплатно, монаси и най-обикновени хора ритуално измиваха
нозете на хората, посетили Светите земи, и отнасяха водата със себе си.
С нея щяха да полеят овощните дръвчета в градините си за плодородие.
През това време всички хаджии, развълнувани, разказваха един през друг
впечатленията си. Всеки разказваше това, което беше видял или разбрал от
церемонията. Повечето от тях въобще не бяха успели да влязат в храма и
разказваха небивалици. Яне знаеше това, защото се намираше вътре и беше
свидетел на всичко. И Яне, и льо Комб мълчаха. Някои от хората раздаваха
дребни подаръци. После пак разказваха и се връщаха към преживяното. Ли
чеше си, че живеят с него, описваха го и отново го преживяваха.
Всеки един от новите хаджии трябваше да посети патриаршеската
канцелария. Там му издаваха официален документ, че е посетил Божи
гроб и е участвал в тайнствата на христовата черква. Този документ се
наричаше пандахуси и с ерусалима беше едно от задължителните неща,
с които се удостоверяваше, че човекът е истински хаджия. Яне влезе в
канцеларията. Спокойно отговори на всички въпроси на монасите и
скоро излезе със своя пандахуси в ръка. Сега вече можеше да се нарече
хаджия. Вече беше хаджи Яне Боляров. Макар да беше сериозен мъж и
той се поддаде на всеобщата радост. Всички хаджии бяха прегладнели.
Почти цял ден не бяха яли, а от една седмица постеха, някои ог тях го
вееха*. Сега те направиха дълга софра. Направо на земята, върху трева
та в градината на патриаршията, застлаха покривки, извадиха храна и
вино и започнаха да се хранят. Яне и льо Комб нямаха никаква храна,
защото бяха отседнали в "Свети Никола". Хората обаче като че ли бяха
предчувствали, че ще има и такива хора. Всеки един от тях беше под
готвен за това и наизвадиха много храна и вино. Всички седнаха, ядяха
и се веселяха. Поповете също бяха поканени и подвиха крака на софра
та. Яне и льо Комб също се възползваха. Тази вечер се наядоха до наси
*говеене - суров пост, когато се употребява само вода и хляб
та. Льо Комб беше решил и не искаше да вземе своя документ за това,
че е хаджия. Яне обаче се радваше. Той гледаше грамотата си и му ста
ваше приятно. "Дядо, дядо, къде си сега да ме видиш?! Твоят внук вече
е хаджия! Хаджи Яне, ще казват хората и ще се извръщат след мен! Ще
мълвят: В годината 1710, когато хаджи Яне посетил Йерусалим..."
Това беше най-радостният ден в живота му, но по някое време наст
роението му се помрачи. Грях имаше новият хаджия и сега се сети за
него. Спомни си как беше причакал хората, които се връщаха от пок
лонничество. Там, до Козбунар, ги бяха нападнали и откраднаха конете
им. Тогава беше решил, че целта да проследи Ирис и Божура си заслу
жава и той беше погазил правата на бедните хора. Сега обаче мислеше
по друг начин. Беше посегнал на свети, мирни хора. За съжаление ни
що не можеше да промени. Не можеше да открие хората, да върне коне
те им, ниго дори да се извини. Този грях щеше цял живот да му тежи.
Яне се опита да не мисли за това, но някаква част от него се чувстваше
гузна и тя остана да му нашепва за тази случка.
После се сети, че дядо му го беше заклел да се погрижи за черквата,
която бяха издигнали и нямаше да е истинска черква, ако в нея няма све
та икона. Откъде, ако не от Йерусалим, можеше да вземе и освети ико
на за черквата? Това беше най-светият град за християните. Тук може
ше да намери нужната икона. Трябваше да се погрижи за това.
Сутринта по светло се прибраха в манастира. Яне провери конете, а
после двамата с льо Комб се прибраха в стаята си. Веднага прегледа оръ
жията си. Преди да тръгнат за "Божи гроб", предвидливо беше оставил
меча и пищова, а беше взел със себе си само кесиджийската кама. След
това легна, но не можеше да заспи. Беше поставил пандахуса си при сру-
салима, светата вода от река Йордан и грижливо сгънатата бяла риза.
През прозорчето вече навлизаше светлина и той много добре виждаше
нещата. Посегна с ръка и за пореден път взе пандахуса. Прочете го отно
во. Вече беше хаджия. После разгърна ерусалима. Бавно прекарваше пог
лед през религиозните сцени и лика на Исус Христос. Замисли се. Беше
сигурен, че християнството е единствената истинска религия. Този ден по
безспорен начин си беше доказал това. Източното православие беше най-
истинското и силно сред християнските секти. Всъщност Яне знаеше, че
и източното православие се смята за секта. Но сега, като съпостави раз
личните течения в християнството, се убеди, че източното православие е
най-доброто и безспорно най-близо до Бог. Католицизмът, макар да беше
много по-агресивен и много повече да се намесваше в живота на хората,
не беше така близо до началото на християнството и до Бог.
Той се замечта. Трябваше да се бори за една чиста християнска Бъл
гария. Христос трябваше да надделее над исляма и над самозвания про-
рок Мохамед. Кой беше Мохамед? В какво вярваха турците и арабите?

Те се молеха на Сатаната. Мохамед беше Антихрист. Яне се сети за хо
рата, които мразеше толкова много. Това бяха еничарите. Те бяха страш
ни хора, без сърца, вяра и религия. Единствените турци, от които се
страхуваше, това бяха еничарите. Всъщност еничарите дори не бяха
турци. Яне мразеше турците, защото са мюсюлмани, а еничарите бяха
по-лоши и от тях, защото бяха християни, които са заменили вярата в
Исус Христос с измамната вяра на Мохамед. Те бяха по-лоши и от Са
таната. Те бяха кучетата на войната. Кръволоците на султана. Отворе
ната им паст се нуждаеше непрекъснато от прясна кръв, която си доста
вяха чрез битки и девширме.
През следващите дни градът постепенно започна да се изпразва от
хора. От християнски той промени облика си и отново стана мюсюл
мански. Яне и льо Комб останаха да спят в "Свети Никола". Скоро по-
вечето стаи на манастирската страноприемница се изпразниха. За да не
си губят времето, а и защото имаха голямо любопитство, Яне накара
льо Комб и двамата обиколиха всички библейски места в Йерусалим и
околностите. Посетиха Западната стена на овните, през която някога
Прероденият Христос щял отново да се върне в Йерусалим. Сега тази
порта с два свода беше зазидана. Гетсиманската градина, където Юда
предал Исус, все така си беше в околностите на града, а старите възлес
ти стебла на маслините потвърждаваха, че те са същите, между които са
ходили Исус и неговите ученици. Докато бяха в Йерусалим се случиха
няколко труса, които обаче не развалиха настроението на двамата пок
лонници. Двамата посетиха Голгота - мястото на разпятието и мястото,
където Света Елена бе намерила Честния кръст. Посетиха и гробовете
на Никодим и Йосиф Ариматейски.
Яне беше щастлив. Това, че имаше какво да прави, много му помага
ше. Освен да обикаля и да разглежда, той търсеше и икона. Един ден я
откри. Светецът покровител на техния род беше Свети Георги. Тук, в
Светите земи, този светец не беше толкова популярен и мина много вре
ме преди да открие икона с неговия облик. Иконата го грабна от първия
момент, в който я видя. На нея беше изобразен светецът-воин покрови
тел на небесното войнство. Той яздеше красив бял дорест кон, който се
беше вдигнал на задните си крака. Конят беше толкова изправен, че ка
то че ли заплашваше всеки момент да се катурне назад. Свети Георги
беше облечен в златни доспехи, проблясващи от слънцето. В ръката си
държеше дълго копие, което беше проболо главата на змея. Тялото и
опашката на грозната твар се бяха сгърчили и увили около копието.
Мъртвото животно беше прегърнало копието, като че ли молеше за
прошка и признаваше превъзходството на оръжието на светеца. Цялата
икона беше изрисувана със злато. Освен доспехите на светеца, златна

беше и сбруята на коня, дори околните скали бяха оцветени в златно.
Яне се прехласна по иконата още от първия момент, в който я видя. То
ва беше икона, достойна да стои в тяхната черква. Всички от рода щяха
да се гордеят е нея. Всеки посетител щеше да остане без дъх, пред та
кова великолепие и толкова злато. На този фон само ламята беше изри
сувана в тъмнозелен цвят и стоеше като грозно петно във великолепна
та творба. Това сигурно беше направено нарочно, за да може змеят да е
като противовес на светеца и белия му кон. Какво ли би казал Инокен-
тий. ако видеше иконата? Дали би му харесала? Яне си спомняше за же
ланието на своя приятел да нарисува най-страшните чудовища и змейо
ве на света. Дали този змей щеше да му хареса?
Яне се уговори с човека и купи иконата. Тя беше много скъпа и бъл
гаринът пожертва голяма част от парите, дадени му от Хусам. Не знаеше
дали иконата е толкова скъпа заради златото, е което беше рисувана, или
всички са толкова скъпи. Сега, след като даде парите, иконата му стана
още по-скъпа, защото, когато дадеш пари за нещо, то става скъпо за теб,
но когато отделиш парите в недоимъка си, тогава то се превръща в без
ценно за теб. Той обаче чувстваше, че трябва да я вземе. Това беше по-
силно от глада, бедността и всички рационални обяснения. Беше стиг
нал дотук. Бог го беше отвел до Йерусалим и оттук трябваше да купи
иконата за черквата. Това беше предопределение. Бог искаше Яне да ку
пи тази икона. Той не се интересуваше какво смята Яне, дали я харесва,
дали после ще гладува и как ще се върне обратно. След като Бог искаше
така, Яне купи иконата. Дори не можеше да се пазари за цената. Икона
та не беше обикновена вещ, тя беше свята. Явно Бог й беше поставил та
кава цена не за да се пазари, а за да я купи. Яне се довери на божията ми
лост. След като Бог искаше да купи иконата, той щеше да я купи, а Бог
щеше да намери начин да го върне обратно в Българско.
Яне не знаеше как е редно да се купи икона, дали трябва да се осве
ти и как да я съхранява и пренася. Отнасяше се е нея като е най-ценна
та вещ, която е имал и смяташе, че това сигурно е достатъчно.
Вечерта Яне облегна иконата на стената. Тя беше изрисувана върху де
бело дърво и беше поставена в красиво украсена дървена рамка, която съ
що беше позлатена. Когато извади иконата и я постави върху плочките на
пода, стаята на манастира се освети. Иконата излъчваше някакво сияние.
Яне я гледаше като омагьосан. После се сети, че Василка му беше казала,
че е змей. Какво можеше да означава това? Дали той не беше това гърче
що се тяло? Яне много пъти беше мачкал главите на змии и знаеше как
те, по същия начин, увиват гъвкавите си опашки около крака, който ги
тъпче. От одеве, вместо да гледа златото на доспехите на светеца или бе
лия му буен кон, Яне се взираше в тъмнозеления цвят на чудовището. Там

погледът му като че потъваше в дупка. Той гледаше люспите на чудови
щето, изписани е черна боя върху тъмнозеленото му тяло. В това същес
тво имаше някаква дълбочина, която повличаше и него надолу. Докато
светецът и конят му олицетворяваха силата, мощта, властта, но всичко
това някак повърхностно, нарисувано плоско, силата на дракона беше в
древността, в някаква мистичност и дълбочина. Това не беше привидна
та сила, а силата на знанието, на това да си бил свидетел. Този змей си
гурно беше някакво прадревно чудовище, свидетел на самото сътворение
на света. Сигурно беше от времето още преди Адам и Ева да бъдат изго
нени от рая и въобще да има хора. Василка му беше казала, че е змей. То
ва означаваше ли, че той има в себе си духа на змея, че притежава древ
на душа, която е различна от хорските души? После се сети как старица
та го беше накарала да прескача къпини и как като саламандър се беше
озовал в огъня, но нищо не му беше станало. Кожата на гърба му наст
ръхна. Като че ли усети нечие чуждо присъствие в стаята. То беше могъ
що и толкова силно, че той го усети като тласък в гърба, който щеше да
го събори на земята. Яне усещаше как се докосва до разбирането за това
какво е змей. Това беше силата на древността, той беше продължение на
род на змейове. Дали начинът им на борба не беше също спомен от она
зи древност? Дали не е била дар за рода му от самия Бог, от времето пре
ди да има хора? За това ли Яне имаше предчувствия и те се оказваха вер
ни? Ето какво означаваше предчувствието! То идеше от някакъв друг
свят, който пронизваше този свят и му даваше предимство.
Еледаше иконата и разбра. Досега винаги беше смятал, че Свети Ге
орги е техният покровител. Той - борецът със змейове, победителят,
олицетворяваше християнската религия, която се бори с невежеството
и силата на древните езически богове, които се олицетворяваха от змея.
Винаги беше смятал, че неговият род е покровителстван от светията и
че те, подобно на него, трябва да громят агаряните чуждоверци и езич
ниците. Сега обаче Яне разбра нещо друго. Думите на Василка му по
могнаха за това. Целият настръхна. Всъщност силата на техния род се
криеше в древността. Може би черпеха тази сила от езическите вярва
ния на българите. Яне дори не знаеше какви са те. Сигурно и пехливан-
ската им борба идеше от там. Техният род бяха змейове, а не христия
ни. Той не беше Свети Георги, а змеят. Яне погледна увитата около ко
пието опашка и му идеше да изсъска. Всички християни щяха да искат
да го убият. Затова, за да се скрие змеят, се правеше на Свети Георги.
Техният род бяха змеят, който се беше скрил зад християнски облик, за
това светецът беше техен покровител. В иконата и в историята беше ко
дирано знанието за змея и само това беше формата, под която змеят мо
жеше да присъства върху християнската икона. Това беше тяхната ико

на. но не заради Свети Георги, а заради змея. Те не бяха християни и не
бяха Свети Георги, а бяха змеят. Сега, когато Яне прозря всичко това,
разбра още по-ясно защо трябваше да постави иконата в черквата на Бо-
лярови. Неговите наследници трябваше да разберат същото, което той
току що беше разбрал. И сигурно не всички от гях щяха да имат силата
да приемат и прозрат това. Яне се чудеше дали баща му и дядо му зна
ят това, което той беше разбрал. Сигурно не. Сигурно и много от него
вите наследници нямаше да имат силата да го разберат или да си го
признаят. Но той успя да го разбере. Някой ден, някой негов наследник,
щеше също да го разбере и да осмисли съществуването им.
Яне беше потънал в толкова дълбок размисъл, че беше забравил за
французина. През следващите вечери той постоянно се взираше в ико
ната и като че ли потъваше в нея. Гледаше я така все едно, че гя му го
вори и беше точно така. Оставаше така, вперил поглед в нея, с часове, а
мислите му се въртяха все около змея. Сега много неща започваха да му
стават ясни. Откакго беше прозрял това вече виждаше много по-ясно
нещата. Всичко, което му се беше случило досега, се нареждаше по
един много по-смислен и дълбок начин. Освен че му ставаше ясно кой
е, откъде произлиза, каква е неговата същност, пред очите на Яне се
изясняваше и това какво да прави в бъдеще и как да използва силата, ко
ято притежава.
- Какво има в тази икона, Яне? - попита го един ден льо Комб. Явно
на французина му беше направило впечатление, че българинът изпада
във вцепенение, когато гледа иконата. - Молиш ли се?
Яне искаше да му обясни, но не намери думи как да направи това.
Как да разкаже на французина кои са Болярови? Как да му обясни за ве-
щерката Василка, за Велко Кесиджи, за това какво е змей? Трябваше да
отведе французина в Родопа планина, там, в могъщите гънки на древна
та твърд, той можеше да усети всичко и тогава думите на Яне биха до
били смисъл. Само там той можеше да разбере това, което Яне изпитва
ше и прозираше, но иначе нямаше как да му го обясни. Не можеше от
тук французинът да усети древността на произхода му. Той трябваше да
види бръчките и сухите напукани ръце на дядо му, да се срещне с прав
дивите и прости хора в Боляровия хан, да види всичко това, което Яне
е виждал и то през неговите очи и да преживее всичко, което той бе пре
живял. Не можеше да обясни всичко това, затова само кимна и каза:
- Моля се.
Колкото повече забележителности посещаваха, толкова повече Яне
започна да се замисля за мисията си. Какво беше станало с Кара Мус-
тафа и Ирис? Къде се намираше Кая и дали още го търсеше?
Една вечер, съвсем случайно, както двамата е льо Комб се прибира

ха от среднощно посещение на една кръчма, се сблъскаха със стар поз
найник на Яне. Българинът не можеше да го сбърка. Яне беше пийнал
малко повече и залиташе, като си говореха е льо Комб на висок глас.
След като Кая мина покрай тях и ги изгледа, само за миг българинът из
трезня. Кая не ги позна, той беше твърде зает е някаква своя задача, но
Яне веднага го позна. Огромното тяло на башпехливанина не можеше
да се обърка дори в мрака на Йерусалим. Освен това Яне беше научен
да познава хората по техните движения и след като веднъж се е борил с
един човек, никога вече не можеше да го забрави.
Кая не го позна, може би, защото не беше очаквал да го види по то
ва време на нощта и в такова състояние. А и си личеше, че е тръгнал по
някаква друга задача. След него вървеше цяла група от хора. Яне ведна
га позна какви са те. Всички бяха облечени в черни дрехи, огромни и
високи, с гъвкави походки, излъчващи сила. Всички мъже бяха пехли
вани. Яне беше потресен.
Скоро групата отмина покрай тях. Вместо да бяга и да се спасява,
Яне реши да проследи Кая и спътниците му. Той знаеше, че това е най-
добрият начин да се скрие - да следва своите преследвачи и да върви по
следите им. Те щяха да са сигурни, че той не е след тях. Освен това та
ка щеше да се информира за техните намерения. Без да казва нищо, Яне
свърна и с гъвкава и тиха походка започна да тича след тях. Не беше ос
танала и следа от пияния мъж, какъвто беше преди малко. Най-накрая
цялата група спря пред някаква порта. Тази порта беше вътрешна за
града. Целият Йерусалим беше разделен на няколко части. Това бяха го
леми квартали, в които живееха хора с еднакви вери. Имаше четири го
леми части. Арабската част беше най-голяма и в нея живееха само мю
сюлмани. Имаше още еврейска, арменска и християнска част и всички
те бяха отделени една от друга чрез порти. Сега групата на Кая се беше
изправила пред една такава част. Явно те искаха да преминат в еврейс
ката част на града. На висок глас Кая започна да обяснява нещо на те
зи, които пазеха портите.
Докаго наблюдаваше всичко това, скрит зад един ъгъл, към Яне се
присъедини французинът. Льо Комб все още беше учуден на промяна
та, която беше настъпила у неговия спътник. Както си вървяха из града
и се олюляваха, след изпитото през нощта вино и се чудеха как ще на
мерят килията си в манастирската страноприемница, изведнъж Яне ко
ренно се беше променил, като че ли беше срещнал смъртта. Льо Комб
забсляза, че той веднага беше изтрезнял и без да му каже и думичка, с
лека стъпка се беше затичал след мъжете. Французинът нямаше време
да попита какво става, затова се беше затичал след него. Беше ясно, че
нещо специално се случваше и той искаше да разбере какво е то.

Българинът не се учуди, че французинът скоро се присъедини към
него. Той си спомни за предупреждението на Хусам, че льо Комб е шпи
онин. Французинът също беше изтрезнял, не знаеше какво става, но
усещаше, че трябва да бъде нащрек. Двамата гледаха групата. На Кая не
му се наложи дълго да убеждава пазачите на вратата. Внушителните му
размери, застрашителният му вид и гласът му, който беше силен като от
рог, накараха мъжете да отворят портата и да ги пуснат. Яне се поколе
ба само за миг. Той скочи иззад ъгъла, следван по петите от льо Комб, и
се присламчи към "опашката" на групата. Така минаха през портата.
Яне осъзнаваше колко много рискува, но не можеше да се спре. Ако мъ
жете го разкриеха, щяха да го разкъсат на място. Мракът обаче му беше
съюзник, а мъжете не носеха факли в ръце.
Когато влязоха в еврейската част, мъжете, водени от Кая, отново ус
кориха крачка. Яне и льо Комб постепенно изостанаха, отделиха се от
групата и започнаха да се прикриват зад ъглите. Направиха това точно
навреме, защото скоро групата спря така внезапно, че за малко двамата
не се издадоха и не се сблъскаха с последните пехливани. Яне и льо
Комб свърнаха и успяха да се прикрият зад ъгъла на една сграда, но бя
ха твърде близо до групата мъже, облечени с черни дрехи. Ако някой от
тях решеше да се върне две крачки назад, щеше да ги разкрие.
Това, че бяха толкова близо, им помогна да чуят всяка дума, казана
от водача на хайката.
- Тук, в Йерусалим, са нашите най-отявлени врагове - гласът беше на
Кая. Той говореше приглушено, почти до шепот, но дори и така гласът
му се чуваше силно и си личеше, че е неговият. - Това са пашата на ени-
чарите - бюлюкбашията и нашият най-голям враг.
- Кои, Кая паша? - попита глас от тълпата.
- Явуз Чилик паша и неговият подчинен - отговори Кая.
Яне беше чувал името на този Явуз Чилик, но не можеше да си спомни
ког а и от кого, но видя как цялата група настръхна и се сви. Явно този чо
век беше специален, защото почувства как сред тях се прокрадна страхът.
Като черна нишка той обвърза телата на мъжете и се процеди в тях.
- Сега те спят на площада пред нас - продължи башпехливанинът, кой
то също имаше длъжността паша. Яне беше чувал за длъжността паша от
най-ранното си детство, но наскоро Хусам му беше казал откъде идва това
име. Според него паша можело да идва от персийски или от турски. Ако е
от персийски, е от па-и шах, което означава "от потеклото на шаха", а ако е
от турски, произлиза от титлата баш ага, която се променила до паша.
- Ще ги нападнем! Не искам да ги убивате, поне момчето, не! Ето,
вземете тези дървени пръчки! Сложете тези черни качулки върху глави
те си! Нс искам никой да споменава и думичка, докато нападаме! Не би

ва двамата да разберат, че сме турни! Нека си мислят, че сме някакви ев
рейски конекрадци!
"Пехливаните на Кая щяха да нападнат някакви хора. Имаше ли това
връзка с него? Какви бяха тези хора? Защо щяха да ги нападнат? Защо
беше нужен целият този маскарад? Защо Кая, който беше паша и люби
мец на султана, не се обърнеше към официалните турски власти?" -
всички тези мисли занимаваха мисълта на Яне и му попречиха да види
началото на нападението. Сигурно площадът, на който бяха хората, бе
ше съвсем наблизо, но двамата нямаше как да се приближат повече.
Мъжете нахлузиха черните качулки на главите си, стиснаха в ръка по
дадените им дървени палки и се втурнаха напред в мрака. На кръста на
всеки един от тях висеше сабя или ятаган.
В следващия момент Яне беше разкъсван от предпазливост и жела
нието да види какво става и кои са нападнатите мъже. Отначало се чу
ваха само тихи шумове от борба, но след малко се чу отчетливият звук
от сблъсък на острие в острие. Машинално Яне посегна към силяха си.
В себе си носеше меча, пищова на Кара 'Гозю и кесиджийската кама.
Пищовът беше зареден така, както ковачът от Дамаск го беше подучил
- с кухо топче, и чакаше да бъде използван. Яне машинално хвана меча
в дясната си ръка, а в лявата стискаше дръжката на пищова. Искаше да
се приближи още малко, за да види кои са хората, които турските пех
ливани нападаха. Сега, вече като държеше оръжията си в ръце, на Яне
му дойде смелост, той напусна сигурността на прикритието си и излезе
на калдъръмения път. Ходеше бавно и скоро битката се разкри пред
очите му. Макар да беше тъмно, очите му бяха свикнали и той виждаше
всичко много добре. Някакъв мъж, някаква черна сянка, участваше в
странен танц. Всички нападатели се бяха скупчили около него, но мъ
жът не беше обграден. Като танцуващ дервиш той се въртеше и непре
къснато се движеше между нападателите с черните качулки. Отначало
Яне не различаваше добре какво става, но после разбра. Мъжът беше
въоръжен с два ятагана. Той ги държеше едновременно, като всеки бе
ше в една от ръцете му и така се дуелираше - едновременно с двата ята
гана. Яне беше потресен. Това беше някакъв дяволски танц. Как така
човек може да се бие с два ятагана едновременно? Досега никога не се
беше сещал за това и не беше чувал човек да може да прави това. Кой
беше този дяволски мъж? Вниманието му беше привлечено изцяло от
този мъж. Доколкого можеше да види, той беше изключително добър с
ятаганите. Яне изпита желание да кръстоса меча си с двата ятагана на
майстора воин. Той стисна дръжката му. Дали неговото оръжие щеше да
изпревари двата ятагана на мъжа?
В този момент някои от нападателите го видяха, така както си стое

ше с меча в ръка, и се обърнаха към него. Отначало Яне не ги видя, за-
щото вниманието му беше изцяло обсебено от мъжа с двата ятагана.
Яне следеше действията му и изпитваше искрено възхищение. Той бе
ше голям майстор. В битката не изпълни нито едно грешно движение.
Всяко негово движение носеше смърт.
"Кой беше този Явуз Чилик? Къде беше чувал името му?" - Яне все
още не можеше да се сети.
Сега обаче вниманието му трябваше бързо да се прехвърли върху
връхлитащите го мъже. Те се бяха втурнали към него и размахваха оръ
жия над главите си. Яне не ги виждаше добре. Те бяха облечени с чер
ни дрехи и все още с качулки. Той изчака още миг. Срещу него тичаха
двама. Отзад сигурно идваха и други, но сега те не бяха важни. Когато
го приближиха достатъчно, за да може да ги различава, Яне вдигна пи
щова и гръмна в гърдите на първия човек. Ефектът беше поразителен и
го впечатли. Макар да очакваше нещо подобно, Яне беше изумен. Сила
та на изстрела беше много голяма. Тя спря тялото на тичащия срещу не
го човек, вдигна го във въздуха и го изхвърли назад, събаряйки тичащи
те след него хора. Сега трябваше да се бърза. От това зависеше живо
тът им. Яне се обърна и видя льо Комб. Мъжът стоеше с широко отво
рена уста. Той също беше потресен от това, което беше видял. Яне го
обърна и го побутна. Льо Комб се сепна и бързо разбра какво става. Два
мата се затичаха. Не знаеха къде се намират. Скоро Яне различи порта
та. "Прелетя" през нея, без да спира или да се оглежда. Пазачите явно
бяха инструктирани да задържат портата отворена. Те не успяха да раз
берат какво става, а и нищо не знаеха. Тук вече Яне знаеше всяка улич
ка и веднага се отправи към манастира, където бяха отседнали. След ка
то влязоха в манастира, льо Комб потърси отговори на въпросите си, но
Яне нямаше време за това. Вместо да се качи горе в стаята, гой свърна
към оборите. Там го чакаха Аракс и Буря. Кучката много се зарадва. Тя
завъртя голямата си рунтава опашка и го удряше с нея. Яне залости вра
тата и се сви в тъмния ъгъл. Льо Комб опря гръб в стената до него. Ма
кар да беше тъмно, Яне бавно започна да чисти и зарежда пищова. През
цялото време си мислеше за това, в което бяха участвали. Картината от
случилото се все още беше пред очите му. По някое време льо Комб ка
за:
- Какво беше това страшно оръжие?
Явно льо Комб все още беше впечатлен. Яне си спомни, че францу
зинът беше видял изстрела на пищова още в Дамаск. Явно тогава той не
беше разбрал какво става или беше помислил, че е стрелял с пушка.
- Пищов.
- Не беше обикновен пищов. Аз пищов съм виждал.

Яне зареди оръжието и отново постави в него кухо оловно топче.
Тази вечер останаха така. Яне не мигна. Той очакваше във всеки мо
мент нападение. Преследвачите обаче явно бяха загубили следите им,
но това не означаваше, че няма да ги търсят. Яне знаеше, че те няма да
се откажат. Беше сигурен, че е положил мъртъв поне един от нападате
лите. Другите нямаше да им простят това и нямаше да ги оставят на ми
ра. В този ден Яне говори с монасите и се разбраха двамата с льо Комб
да се хранят в манастирската магерница. Така нямаше да им се налага
да излизат от манастира.
След това започна голямото чакане. Двамата заживяха с ритъма на
манастира. Те ставаха, хранеха се и живееха с монасите. Яне не пропус
каше литургия и служба. През останалото време гледаше иконата със
змея. След като измина една седмица, двамата с льо Комб започнаха да
се упражняват. Яне искаше французинът да му показва работа с меч, а
той го учеше на борба. Льо Комб постоянно питаше за тайната на пи
щова, но българинът не забравяше предупреждението на Хусам, че мо
же да е шпионин. По някое време дребният мъж започна да му показва
един много интересен начин за водене на бой с оръжие. Двамата се ду-
елираха, като държаха по две оръжия. В едната ръка държаха меч и ра-
пира, а в другата льо Комб имаше кинжал, а Яне - кесиджийската кама.
Двете оръжия, в ръцете на българина, бяха много добре изковани. След
намесата на Дамаските майстори ковачи мечът беше станал още по-доб-
ре балансиран. Скоро Яне се научи да работи с двете оръжия. Двете се
преплитаха, допълваха и заместваха по един съвършен начин. Льо Комб
също беше изумен от качествата на оръжията и уменията на Яне. Дока-
то се упражняваше по този начин, Яне непрекъснато си спомняше ве
черта на нападението и това как мъжът се беше бил с ятаган във всяка
една от ръцете си. Още тогава беше изпитал ужас. За такова нещо Яне
дори не беше чувал, но разбра, че няма да може въоръжен само с меч да
се изправи срещу човек с два ятагана. Сега Яне беше по-спокоен, въп
реки че не беше лесно да се дуелираш едновременно с две оръжия и да
мислиш за двете си ръце по време на битка.
Останаха в манастира "Свети Никола" още три седмици. Цял месец
се свираха като мишки в дупката си. Най-накрая една сутрин Яне реши
двамата да тръгнат и да се измъкнат от тази дупка.
- Така ще се разкрием - каза льо Комб. - Защо решихте точно тази
сутрин да тръгнем?
Яне усещаше, че трябва да тръгнат. В него се беше събудило онова
чувство, което не беше изпитвал от толкова много време. То го подтик
ваше да тръгнат, но не само. Това смътно предчувствие го принуждава
ше да бързат, като че ли можеха да закъснеят и да изпуснат нещо важ

но. Яне се поколеба дали да се вслуша в този свой вътрешен глас. Спом
ни си килията в Диарбекир, където за пръв път го беше изпитал. Сега
реши да му се довери. Досега то никога не го беше подвеждало.
Чудеше се как да обясни на льо Комб какво го кара да тръгнат, но се
отказа и продължи да приготвя багажа си за тръгване. В един денк
прибра кожената кесия, дадена му от Хусам, сгъна и ерусалима, панда-
хуси, шишенцето със светена вода от река Йордан и хаджийската риза.
Най-отдолу беше поставил най-ценното - иконата на Свети Георги. В
силяха, който слагаше направо над бялата арабска дреха, беше втъкнал
меча, кесиджийската кама и пищова. Така препасан и въоръжен, той за
върза багажа за едно от берберските кончета, а сам оседла и яхна Аракс.
Буря махаше весело с опашка. Льо Комб го следваше без никакъв енту
сиазъм. Французинът като че ли беше забравил за намеренията си да
посети шейх Фейзула. Той оседла и яхна друг от берберските коне, а ос
таналите ги поведе на повод след себе си.
Двамата се сбогуваха с монасите. По време на престоя си тук те се
бяха сближили с тях, а старците свикнаха с чудатостите на гостите си и
с това, че двамата се бореха и дуелираха.
Мъжете се движеха из улиците на Йерусалим. Изведнъж Яне почув
ства онова същото свиване в корема. Призля му. Толкова силно беше то
ва чувство. "Дали някой ден нямаше да се окаже, че е болен от някаква
болест?" Усещането обаче се засилваше. Той слезе от седлото. Льо Комб
се изненада, но го последва.
- Какво става? - попита учуденият французин.
- Нещо не ми е добре - отговори Яне.
- Нали ви казах, че днес не е ден за тръгване. Какво ще правим? Ще е
нелепо да се върнем при монасите, с които само преди миг се сбогувахме.
- Няма да се връщаме! Ще напуснем Йерусалим!
- Но вие не сте добре! Не е хубаво в такова състояние да излизате из
вън града!
- Трябва да продължим!
Льо Комб се предаде. Той видя устните на българина, които на самия
им край бяха извити надолу. Французинът вече се беше научил да виж
да това волево изражение и много добре знаеше, че няма смисъл да му
противоречи.
Скоро Яне се съвзе и двамата тръгнаха. Вместо да яздят обаче, те хо
деха и в ръка държаха поводите на конете. Тогава ги видя. За миг като
че ли някой подсече краката му, като го удари зад коленете. Ако не бе
ше пехливанин, сигурно щеше да падне на земята. От одеве бяха тръг
нали към една от портите на града. Тя водеше към пустинята и според
Яне беше най-малко оживената. Тук се приготвяха всички кервани, ко

ито искаха да напуснат града и да потеглят на изток и на юг към пусти
нята. Яне видя Кара Мустафа, а до него стоеше Ирис. Сърцето му се
сви. Стисна дръжката на пищова. Искаше да вдигне оръжието и да
простреля турчина. Сега той му се струваше още по-омразен. Спомни
си онази вечер, близо до Станимака, когато, ако беше намерил сила в се
бе си, можеше да си спести всичко това. После посегна и с дясната ръ
ка хвана дръжката на меча. Всъщност мечът, който сега стискаше в ръ
ка, беше направен от претопения ятаган на същия този мъж. Мисълта
да го убие с метала ог неговото оръжие се хареса на българина. Може
ше да го направи и с кесиджийската кама.
Скоро Яне се съвзе от първоначалното изумление. Сега започна да мис
ли по-трескаво. но виждаше нещата ясно. Импулсът да вдигне пищова и да
пръсне главата на Кара Мустафа беше погрешен. Макар да беше видял как
во направи оръжието предния път, сега разстоянието беше прекалено голя
мо. Освен това една камила застана пред него и му пречеше да се прицели.
Щом Кара Мустафа говореше с арабина, а Ирис беше до него, това означа
ваше, че неговите хора са наблизо. Кая и хората му сигурно също дебнеха,
така че след изстрела смъртта му щеше да бъде светкавична. Трябваше да
измисли нещо по-добро. Опита се да огледа хората наоколо. Забеляза два
ма подозрителни мъже, които стояха отстрани и внимателно оглеждаха кер
вана, който се готвеше да потегли. Това бяха съгледвачи. Явно Кара Муста
фа се канеше да напусне града точно с този керван. Всичко беше ясно. Се
га нямаше смисъл да действа. Щеше да изчака керванът да напусне града,
след това щеше да го разстреля от разстояние и да си върне момичето.
В този момент Кара Мустафа побутна Ирис. Тя влезе в нещо като къ
щичка с балдахин, която беше издигната на гърба на една камила. Яне вед
нага сметна, момичето беше родено в 1700 лето, така че днес трябваше да
е на десет години. Тя все още си беше дете. Кара Мустафа обаче, вместо
да се качи на гърба на друга камила, продължи да говори с мъжа. Араби
нът явно беше водачът на кервана. Той беше облечен с бурнус и имаше
дълга, бяла, ситно къдрава брада. На Яне той му заприлича на вехтозаве-
тен пророк. Явно мъжът беше от хората на Кара Мустафа и Кая.
Яне успя да огледа керванджията съвсем за кратко. Кара Мустафа яв
но беше свършил с приказките, защото се обърна и тръгна. Внимание
то му изцяло беше привлечено от отдалечаващия се от кервана мъж. Се
га той представляваше опасността. Яне го гледаше внимателно. По ня
кои негови знаци можеше да види хората, които чакаха в засада. Така и
стана. Кара Мустафа отиде при двамата, за които Яне беше решил, че
са съгледвачи. Те обаче не бяха от хората на Кая. Турчинът размени ня
колко думи с тях и напусна площадчето, от което тръгваха керваните,
Ill том "Хайдут" 657 VI глава "Йерусалим
след което продължи по една тясна уличка навътре към града. Дали мо
жеше само двамата мъже да пазят Ирис и да дебнат за Яне? Льо Комб
се приближи до Яне.
- Какво ще правим? - попита той.
- Ще изчакаме малко, за да видим какво ще стане.
Двамата зачакаха. Керванът вече беше готов за тръгване. Камилите
бавно се изправяха. Мъжете ги побутваха с пръчки в ръце, за да станат.
Вече наближаваше обяд и мъжете явно искаха да тръгнат на път преди
обед. Някакъв мъж отиде да говори с водача на кервана. Той беше висок,
облечен в различни дрехи, по скоро турски или кюрдски. Яне само го
погледна, а после насочи вниманието си към двамата съгледвачи. Те не
що се сбутаха и сочеха към същия мъж, който досега беше гледал. Яне
отново погледна към него, но той вече не стоеше срещу водача на керва
на. Огледа се. Търсеше го с поглед. Мерна го само за миг. Мъжът "потъ
на" в някаква странична тясна уличка. Един от съгледвачите го послед
ва. Другият се затича по същата уличка, по която преди малко беше тръг
нал Кара Мустафа. В следващия момент мъжът, който беше разговарял с
водача, отново говореше с него. Очите на Яне постоянно шареха и той
не можеше да види лицето му. Докато двамата говореха, керванът бавно
потегли. Камилите лениво, някак забавено, се измъкваха през градската
порта на Йерусалим. Когато и последната камила напусна портите на
града, Яне и льо Комб изчакаха още малко и излязоха след тях. Керванът
се движеше бавно. Яне запомни водача на кервана и камилата с къщич
ката. Сега трябваше да помисли как да вземе Ирис. Не можеше да повяр
ва, че Кара Мустафа беше пуснал момичето само. Беше толкова близо до
това да я освободи. На входа попита стражите накъде е тръгнал керва
нът. Разбра, че маршрутът му е към Мека. Всичко беше ясно. С конете те
бяха много по-бързи от кервана. Трябваше да го изпреварят и да го сле
дят, а след това да издебнат момент, в който да действат.
Яне разказа всичко това на льо Комб. Французинът беше изумен. Той
въобще не можеше да допусне, че такава е целта на Яне. След като раз
бра, че трябва да спасят някаква жена, която е била отвлечена от турс
ки големец, Льо Комб следеше кервана с намръщен поглед.
- Керванът е голям, двамата нямаме никакъв шанс да го нападнем! Сигур
но всички са хора на пашата и са въоръжени до зъби! - каза французинът.
- Знам, че е капан - съгласи се Яне.
Яне знаеше, че двамата с французина нямат никакъв шанс, ако тръг
нат да нападат кервана. В него имаше поне три дузини въоръжени мъ
же, но той даже нямаше намерение да го нападат. Яне смяташе да се
промъкне до кервана, като приложи техниките на кесиджиите и да ос
вободи момичето, без въобще да вдига шум.
- Аз се познавам с един от водачите на джейхините - каза льо Комб.

Яне вече беше напълно сигурен, че французинът е шпионин.
- Ако искате, да го помолим за помощ?
Първоначално Яне мислеше да откаже, но после се замисли, че като
открият липсата на Ирис, мъжете от кервана ще го проследят. Всички
те бяха опитни керванджии и араби, прекосявали стотици пъти пусти
нята и познаващи я като роден дом. Сигурно щяха да го догонят и
смъртта да го застигне още тук, в пустошта. Яне помисли още малко.
Не беше лоша идея да използва нападение на арабите, като прикритие,
а той да си свърши работата. Така щеше да осуети всякакво преследва
не, а и следите щяха много да се оплетат и Кара Мустафа, дори да ис
каше, нямаше да може да ги проследи.
Аракс с нежелание навлизаше в пустинята. Той явно помнеше глада
и жаждата от предния път. Яне също не искаше да минава отново оттук,
но нямаше избор. Отначало пътят се виеше между планините и мъжете
пътуваха към Мъртво море. До вечерта Яне прие предложението на льо
Комб. Двамата трябваше да действат колкото се може по-скоро. Колко-
то повече керванът навлизаше в пустинята, толкова шансовете им да
вземат Ирис и да се измъкнат живи намаляваха.
На другата сутрин двамата мъже разговаряха и решиха французинът
да се отдели и да потърси помощ от джейхините. Той взе със себе си са
мо един кон. Така щеше да се придвижва по-бързо. Мъжете бяха взели
със себе си храна и вода. Яне продължи да следва кервана от далечно
разстояние. Той не ходеше отзад, защото се притесняваше, че ако след
кервана тръгне група с Кара Мустафа или Кая, ще се окаже между тях.
Това беше още една причина Яне да бърза. Той подозираше, че скоро
към кервана ще се присъедини група, водена от Кара Мустафа или Кая.
Тогава щеше да стане още по-трудно да си върне Ирис.
Яне с учудване откри, че никой не пази момичето. Като че ли в кервана
никой не подозираше за нейното присъствие и не й обръщаше внимание.
Той следеше кервана отстрани. Първата вечер Яне легна и се загледа
в изцъкленото звездно небе. Даде си сметка, че е сам в пустинята. Не
знаеше къде точно се намира. Беше запомнил само едно нещо от карта
та, която льо Комб му беше начертал върху пясъка. Ако искаше да се
върне, трябваше да върви на запад. Там някъде бяха библейските земи
и Средиземно море. Храната му не беше много, а водата му щеше да
стигне за още четири-пет дни. Единият мях беше за него, а другите пет
беше определил за конете. Французинът не му беше казал дали набли
зо има кладенец или оазис, така че не можеше да разчита на друга вода.
Керванът все още се движеше сред пресечените каньони на планините.
Те изглеждаха точно така, както рисуваните ги рисуваха на иконите.
I ll том "Хайдут” 659 VI глава "Йерусалим "
След няколко дни керванът излезе в откритата пустиня. Тя беше хъл

миста, но не пясъчна, а каменна.
В следващите дни Яне все така се движеше покрай кервана. Следе
ше го отдалеч. Тъй като керванът беше много по-бавен от него, Яне си
позволяваше да спи до късно, после е лекота го настигаше и изпревар
ваше. Аракс беше великолепен кон. Берберските кончета също се спра
вяха добре. Макар жегата да я мъчеше, Буря също се чувстваше добре
и ходеше из пясъка, като че ли бяха на разходка. Най-накрая се изправи
пред безбрежните вълни на пясъчната пустиня. Докъдето поглед стига
ше, бяха все безкрайните пясъчни хоризонти. Всичко беше проникнато
от него и тук той беше пълноправен господар - пясъкът, който скърца
ше под краката му.
След няколко дни льо Комб се появи. Със себе си водеше група войн-
стващи джейхини. Те изглеждаха страховито. Главатарят им говореше
на някакъв странен език, който Яне не разбираше.
- Какво казват? - Яне попита льо Комб.
- Те много мразят ятеибехите и ги наричат с най-обидното за араби
те определение "крадци на камили".
- Керванът от ятеибехи ли е?
- Едва ли.
- Тогава защо говорят за ятеибехите?
По някое време към льо Комб се приближи главатарят на бандитите,
който започна да говори нещо.
- Обещах на джейхините да им платя, за да дойдат с мен.
- Какво?! - изуми се Яне. - Обещал си им пари, за да дойдат да напад
нат кервана и да вземат целия му товар като плячка!
- Нямах избор.
- Но, как?!
- Трябва да съберем пари и да им дадем сега, защото иначе лошо!
Яне усети притеснението в гласа на французина. Двамата се спогле
даха. Яне разбра, че трябва да платят на бандитите, иначе щяха да ста
нат тяхната първа жертва. Българинът бръкна и извади кожената кесия,
която му беше дадена от Хусам. Искрено съжаляваше, че се беше съг
ласил да повикат бандитите на помощ.
Главатарят прибра кесията на Яне и всичките пари на льо Комб. След
като ги обраха по този толкова нагъл, но все пак легален начин, двама
та се огледаха с най-глупавото изражение на света. Яне се чувстваше
обран и много обиден. Той мислеше, че бандитите ще бъдат много по-
сговорчиви и че ще синхронизират с тях нападението си. Това обаче не
се случи. Мислеше си още, че бандитите, след като цял ден бяха язди
ли, ще поискат да си починат, но и това не се случи. Те запалиха малки
огньове, хапнаха и зачакаха. Лагерът на Яне беше доста далеч от място

то, където нощуваше керванът. Освен това беше зад няколко големи дю
ни, така че нямаше опасност огньовете да бъдат забелязани. След това
вместо да легнат, бандитите оседлаха конете си. Яне поиска от льо Комб
да ги спре, но французинът не успя. В очите на арабите се виждаше бля
съкът на хищните птици, миг преди да нападнат. Погледите им бяха си
ви и студени, като че ли не виждаха нищо пред себе си. Льо Комб се
опита да поговори с тях, но арабите не го слушаха. Те се готвеха за бит
ка и щяха да нападнат веднага.
След като не успяха да ги спрат, единственото нещо, което Яне и льо
Комб можеха да предприемат, беше да се приготвят и ге за битка. Яне
осъзнаваше, че за джейхините животът на Ирис и историята, която льо
Комб им беше разказал, нямат никаква стойност. Те щяха да нападнат,
да убиват безразборно, независимо мъже или жени. Сигурно биха уби
ли Ирис, без да им трепне окото. Яне осъзнаваше, че дори техният жи
вот няма никаква стойност за бандитите. След нападението те също ня
маше да са в безопасност. Щяха да бъдат само в тежест на джейхините,
а и щяха да станат свидетели, които могат да ги нредадат.
В този момент друга мисъл се появи в главата му. Той беше показал
на джейхините къде е керванът, беше им казал всичко за техните нави
ци и сега бандитите нападаха, но той ги беше насочил към невинните
хора от кервана. Когато приближиха, главатарят на джейхините напра
ви знак на своите бойци. Те слязоха от конете и започнаха да дебнат. До
льо Комб и Яне беше прикрепен по един от воините бандити. Главата
рят беше обяснил, че трябва да ги пазят, но Яне знаеше, че задачата им
е съвсем друга. Те трябваше да внимават двамата мъже да не направят
някаква глупост. Яне беше сигурен, че ако се опита да извика и да пре
дупреди хората от спящия керван, веднага в гърлото му щеше да се оп
ре острието на арабската кама на мъжа. Друг беше въпросът дали мъ
жът нямаше да бъде с прерязан гръклян преди него, от неговата кеси-
джийска кама, или с прегризано гърло от Буря. Арабите бяха оставили
оръжията му. Сигурно мислеха, че Яне и льо Комб ще се включат в на
падението. Льо Комб не беше въоръжен. Българинът даже нямаше на
мерение да убива невинните керванджии. Той искаше да спаси Ирис и
нямаше да навреди на нито един невинен човек, но всъщност той щеше
да бъде виновен за смъртта на много от тях. Когато приближиха място
то, на което стануваше керванът, главатарят на бандитите направи знак
на своите хора да обградят лагера. Яне веднага разбра, че бандитите
или ще пленят хората от кервана, или ще ги избият до крак. Потръпна,
защото се досещаше какво ще последва.
Командирът на джейхините даде знак на бандитите, сърцето на Яне

се сви. В този момент те нападнаха. Яне нямаше никакво желание да на
пада. Той се качи на гърба на Аракс. Яздеше бавно. Пред него се воде
ше битка. Чуваха се изстрели, но когато се приближи, видя касапница.
Джейхините колеха заспалите хора. Виждаха се хора от керванджиите,
които се опитваха да избягат, но веднага бяха застигани от изстрел в
гърба. Гледката беше потресаваща. Гузната му съвест се беше събуди
ла. Той искаше да крещи и да спаси невинните хора. Всеки, който се
опиташе да се изплъзне, беше съсичан в гръб. Яне не беше потресен от
смъртта и насилието, а от това, че той беше виновен за всички тези не
винни жертви. Има разлика между това да убиеш човек в честна битка
и да го заколиш вечер, така както си спи. Яне вече знаеше, че няма ни
що общо между воините и убийците. Бандитите бяха убийци. Докаго ги
гледаше, Яне се сети за своите кауци, там нейде в дебрите на Родопа
планина. Сега си даде сметка, че той беше войвода на хайдути, а не гла
ватар на бандити. Ето, бандитите бяха пред него, тях ги интересуваше
единствено плячката. Те бяха готови да убиват, само и само да заграбят
някакво богатство. Но не само това различаваше бандитите от хайдути
те. Хайдутите трябваше да използват парите или златото за благородна
кауза. Така беше с Вълчан войвода и сина му Велко. Те събираха злато
то, за да купят земята на цяла България и така да създадат санджак Бъл
гария. Тази идея движеше мъжете, които можеха да се нарекат хайдути.
Бандитите искаха да спечелят от мъката и смъртта на хората и да задо
волят егоистичните си прищевки и потребности.
Яне пришпори коня си към камилата, до която беше поставена къ
щичката с балдахина. Не трябваше да закъснява, за да не избяга моми
чето, а и за да не я нападнат джейхините. Там трябваше да е Ирис. Нея
обаче я нямаше на постелките. Тогава Яне отмести балдахина. Ирис бе
ше вътре. Беше се свила като премръзнало кученце и трепереше от
страх. Яне посегна и я хвана за ръката. Тя изпищя и се дръпна, а после
заскимтя, като малко животинче, като че ли я беше ударил. Сега няма
ше време. Яне вече беше взел решение. Трябваше да спаси момичето и
да избягат веднага в пустинята. Беше сигурен, че животът им не е в бе
зопасност, в присъствието на бандитите.
Льо Комб през цялото време тичаше след него. Яне силно издърпа
момичето, което пищеше и се опитваше да се хване за нещо. Съпроти
вата на Ирис беше отчаяна и много активна. Това донякъде радваше
Яне, защого това означаваше, че момичето не се е променило и уплаши
ло. Той беше сигурен, че гя така се беше съпротивлявала и на Кара Мус-
тафа. Това всъщност беше внучката на Вълчан войвода и племенница
на Велко. Беше ясно защо му е толкова трудно. Хвана и е всичка сила

дръпна Ирис, все пак детето беше много по-леко от него. Не можеше да
й каже каквото и да е, защото тя крещеше и риташе срещу него. Писъ
ците й се смесваха със стоновете на умиращите и шума на битката.
Почуди се какво да прави. Не искаше, но беше принуден да я нарани, за
да може да я спаси. Тя така се беше вкопчила в къщичката, че за малко щя
ха да я съборят. Яне замахна и с твърдата си длан удари силен шамар в ли
цето на момичето. То се отпусна само след миг. От години не беше трени
рал своето еленси, но това не беше намалило силата му. Спомни си как е
един такъв шамар беше "приспал" Кая, а какво оставаше за това момиче.
Отнякъде се появи Буря и започна да лае. Яне видя кървавата й му
цуна и се опита да я прогони. Хвана отпуснатото тяло на Ирис и изви
ка на льо Комб: "Бързо, кон!" Французинът беше поел поводите на
всичките им коне. Яне метна момичето на гьрба на един от конете, се
га то му се стори толкова леко. Той яхна Аракс, а льо Комб го следваше.
Явно французинът сам беше стигнал до тази идея и без никакво проти-
воречене тръгна след Яне. Буря сигурно също тичаше след тях. Сега се
сети защо е кървава муцуната й. От пазачите, които трябваше да са пок
рай тях, нямаше и следа.
Без никакво забавяне тримата пришпориха животните. Яне насочи
групата назад по стъпките на кервана. Трябваше да се върнат към Йеру
салим, към брега на морето, далеч от пустинята, там, където бедуините
нямаше да могат да ги намерят. Освен това така щеше да му е най-лес
но. Макар да беше тъмно, на Яне не му беше трудно да следва следите
на кервана. Иначе в това паническо отстъпване можеха да се загубят в
пустинята. Яне се опасяваше да не ги разстрелят в гръб, докато се опит
ваха да избягат. Това обаче не стана. Бандитите явно бяха твърде заети
с убийства и плячкосване, за да им обърнат внимание.
За последен път Яне се обърна и сърцето му се сви. Той беше виновен
за всичко това. Искаше да забрави тази картина, но му беше невъзможно.
Обърна се и продължи да препуска в галоп. С погледа си следеше тялото
на Ирис, което безпомощно ее мяташе, завързано за седлото на коня.
Скоро, за да не натъртят и наранят момичето, Яне забави ход. Двама
та си позволиха да спрат едва когато утрото се сипна над пустинята.
Яне гледаше огромния меден диск, който се показваше над хоризонта.
В сравнение е него те бяха толкова дребни и незначителни. Дори миси
ята да освободи момичето му се струваше не дотам важна сега, когато
вече я беше изпълнил.
Той беше направил знак и Буря беше отишла да пази пътя, от който
преди малко бяха дошли. Предполагаше се, че преследвачите им ще се
зададат именно от тази посока. Яне погледна, но явно по дирите им не
I ll том "Хайдут 663 VI глава "Йерусалим "
се движеха джейхини, защото огромното куче все така, като изсечено от

камък, седеше и се взираше в безкрайните пясъчни простори, застана
ло на върха на една огромна дюня. Българинът знаеше, че обсегьт на
кучето е много по-голям, отколкото той можеше да види. Тя щеше да
усети и да го предупреди за преследвачи дори, ако те бяха все още зад
хоризонта. Кучето като че ли почувства неговия поглед и бавно и вели
чествено завъртя глава. Едва тогава всеки страничен наблюдател би раз
брал, че това, което вижда, не е сфинкс, а истинско живо същество. Яне
изпита възхита от гледката.
Докато беше преследвал Ирис и беше мечтал да я освободи, през ця
лото време си беше представял колко ще се радва, когато това се случи.
Сега обаче не изпитваше радост. Не знаеше защо, но всичко, което бе
ше направил, му се струваше ту съвсем нормално и естествено, ту дреб
но и незначително. Сега той се приближи до момичето, което беше за
почнало да се съвзема, но по погледа и движенията му си личеше, че все
още не може да разбере къде се намира и как е попаднало тук. Над Ирис
освен това се беше надвесил льо Комб, който на много лош турски се
опитваше да й припомни събитията от предната нощ. Това със сигур
ност не й помагаше, а само още повече я объркваше. Какво ли си мис
леше тя, като гледаше мъжа - дребен, облечен в странни дрехи? Личеше
си, че не е турчин, нито арабин, а чужденец. Това се потвърждаваше и
от странните думи, с които говореше.
Яне се приближи към все още лежащото момиче и се взря в очите му.
Това бяха най-красивите и пъстри очи на света. В себе си бяха събрали
цветовете на всички горски поляни в Родопите. Отстрани те изглеждаха
сини, но когато се приближи станаха светлозелени, като свежата трева,
напролет по пасищата на планината, после станаха още по-светлозеле-
ни, като току що разтворените свежи листа на дръвчетата в гората през
пролетта, вътре в тях имаше и кафяво, като кората на могъщите планин
ски дръвчета, и черно, като сенките под големите камъни и мрачните ур
ви на планината. Сега Яне гледаше тези очи и като че ли над пустинята
се разстла килим от треви и цветя. Те накараха да се появяват дръвчета
и дълбоки дерета, с бълбукащи пенливи поточета в тях. Яне почувства
свежестта и прохладата на дебрите на планината, усети аромата на цве
тя и билки. Сега вече се почувства щастлив, че е освободил Ирис.
Момичето не го позна или поне с нищо не показа, че се сеща кой е.
Яне я остави на спокойствие и отиде до льо Комб. Двамата не бяха раз
говаряли от доста време. Слънцето вече се беше вдигнало и беше ста
нало по-ярко, и като че ли по-малко. Хората и конете трябваше да се
подслонят някъде, иначе нямаше да могат да оцелеят през деня. Най-
добрият начин беше да се движат, но бяха твърде изтощени от това, че
не бяха почивали през цялата нощ. Тогава Яне го видя. Учуди се как до
сега не го беше забелязал. Вдясно от тях, разкъсвани от маранята, се из
висяваха палмите на оазис.
Той посочи натам и каза:
- Оазис! Хайде, льо Комб, оазис, да ходим!
Изумен, льо Комб погледна в посоката, в която гледаше Яне, но там
не виждаше нищо.
- Това не е оазис, мосю Яне.
- Но, аз го виждам!
- Това не е истина! Привижда ви се! Виждате мираж!
- Мираж? Какво е това?
Въпреки че французинът настоя да не тръгват, Яне искаше да се убе
ди. Вървяха дълго, но примамливото видение все повече се отдалечаваше
от очите им. Яне скоро разбра, че влиза в смъртоносен капан. Льо Комб
непрекъснато му говореше. Той знаеше, че всяка грешка в пустинята мо
же да е фатална. Скоро Яне разбра, че вместо да се връща назад той все
повече навлиза в пустошта. Всичко това можеше да бъде пагубно за тях.
Яне се замисли. Всъщност животът не е ли едно непрекъснато прес
ледване на миражи? Всеки човек живее в свой свят и вижда реалността
със собствените си очи, но пречупва нещата, които вижда, през себе си.
Така двама души могат да живеят един до друг, но да виждат съвсем
различни неща, макар и на едно място, да живеят в различни световс.
Това си мислеше Яне, след като се довери на льо Комб и го остави той
да ги води. Французинът тръгна по най-прекия път към Йерусалим. Из
минаха целия път в мълчание. На няколко пъти на французина му се на
ложи да смени коня си, защото конят, който беше яздил, окуця. Не зна
еше дали това беше станало, докато беше препускал към джейхините,
при нападението или след това.
Ирис вече се държеше сама за седлото на коня си, но все още не бе
ше добре. През целия ден тя не промълви нито дума.
Когато слънцето се спусна зад хоризонта, Яне направи знак на льо
Комб да спрат. Всички бяха изтощени до краен предел. Ирис не издър
жа и се свлече върху горещия пясък. Яне се втурна и я подхвана. Вдиг
на я на ръце. Тя беше толкова лека. Двамата запалиха огън. Яне извади
всичката храна, която беше успял да вземе със себе си. Взе един мях и
изми лицето, ръцете и краката на момичето. Тя беше толкова хубава! Бе
ше му приятно да се грижи за нея! Ръчичките и пръстчетата на краката
й бяха толкова малки и фини!
Когато пак отвори очи, Яне се приближи до нея и каза:
- Ирис, аз съм!
Момичето го гледаше учудено. Личеше си, че не се сеща кой е.
- Аз съм Яне. Баща ти и майка ти те повериха на мен и ме заклеха да

се грижа за теб и сестра ти. Помниш ли Божура и баба Василка? Пом
ниш ли Козбунар?
- Очите на момичето просветнаха. Някои от познатите думи като че
ли разбудиха замъгленото й приспано съзнание.
- Кой си ти?
- Аз съм Яне. Яне Боляров.
- Бате Яне! - момичето явно го позна и протегна ръце към него. Яне
я прегърна.
- Не се притеснявай, малка! Облечен съм като арабин, за да не ме
познаят. Ще те върна в България. Ще те отведа оттук.
- Бате Яне. Бате Яне... - хлипаше момичето и сълзи потекоха от най-
красивите очи на света. Сега тя беше още по-красива. Миглите й се на
мокриха и залепнаха една за друга, като направиха така, че да изглежда
още по-красива. Те пърхаха като пеперуди, а сълзите й късаха сърцето
на българина.
От одеве Яне искаше да попита дали Кара Мустафа се е възползвал
от нея, но не посмя. Момичето му разказа за това как турският бей я е
отвлякъл, как е живяла в Истанбул, после описа пътуването си из Ана-
дола и престоя в Диарбекир. Яне знаеше всичко това, но не я прекъсва
ше и слушаше внимателно. Разбра, че Кара Исмаил - братът на Кара
Мустафа, е областен управител на Диарбекир. За Кая тя нищо не знае
ше, нито го познаваше.
- Защо Кара Мустафа те пусна сама да пътуваш и накъде беше тръгнала?
- Него го повикаха в Истанбул, а аз трябваше да стигна до Мека. След
това той щеше да дойде при мен.
Яне се учуди.
- А защо те остави сама? Не можа ли да намери хора да те пазят?
- Имаше някой, който да ме пази и да ме следи, но не знаех кой. А ти,
бате Яне, как така се срещнахме в пустинята? Ти какво правиш тук?
Яне искаше да каже на момичето, че я е проследил от България до
тук, но не го каза.
- Ела тук при огъня, трябва да хапнеш и да пийнеш! Трябва да си вър
неш силите, защото ни чака трудно пътуване!
След това Яне повика Буря при себе си. Ирис веднага позна кучката
и много й се зарадва.
През гази вечер Яне и Ирис говореха още дълго. Момичето си игра
еше с Буря. Льо Комб едва сега разбра цялата история. Тъй като двама
та говореха помежду си на български, той непрекъснато подпитваше
Яне за какво си говори с момичето. Французинът също беше поразен от
красотата на Ирис и разпита Яне за това откъде я познава.
След като се наядоха добре, напиха се до насита е вода и като пого

вориха, тримата легнаха да спят. Яне беше щастлив и трудно заспа. Бу
ря беше наблизо и това го успокояваше.
На другия ден вървяха през цялото време. Вечерта изядоха всичко,
което имаха. Имаха вода най-много за още два дни. След като се нахра
ниха, Яне реши да се погрижи за храната през следващия ден. Той заре
ди пищова с обикновен патрон, препаса меча и кесиджийската кама, взе
Буря и отиде на лов. Не знаеше какво точно ще лови, но все нещо тряб
ваше да намери за ядене. Дори в пустинята живееха някакви животни.
Той ги чуваше всяка вечер. Знаеше, че в тази пустиня не живеят лъвове
и това много го успокояваше. Яне си представяше, че ще лови нещо ка
то чакали, пустинни лисици или пък някаква разновидност на лалугери.
Каквото и да е, само да става за ядене.
Льо Комб също искаше да участва в лова, но Яне го остави да пази
момичето. Той нямаше никакво оръжие, но Яне не се замисли за това.
Когато се прибра от неуспешния лов, Яне беше посрещнат от льо Комб.
- Нападнаха ни! Нападнаха ни! - крещеше французинът, когато го ви
дя да се приближава.
Сърцето на българина се сви. Беше допуснал страхотна грешка. Как
не беше преценил, че льо Комб няма как, с голи ръце, да предпази мо
мичето от нападатели. Наистина оръжието му трябваше на него, но по
не можеше да остави Буря. Всъщност и Буря му беше нужна. Истината
беше, че Яне мислеше, че вече са се отдалечили твърде много от напа
дателите и те няма да ги проследят чак до тук. Те вече се бяха доближи
ли на ден-два от града и Яне се беше отпуснал. Беше повярвал, че вече
са в безопасност. Сега горчиво съжали. Отново му бяха отвлекли моми
чето. В този момент обаче я видя. Тя водеше в ръце поводите на Аракс
и още две кончета.
- Но, какво? - Яне не можеше да разбере какво става.
- Отвлякоха два от конете ни. Обраха ни.
- Кой? - Яне се успокои. Камък падна от плещите му. Попита само за
да разбере дали няма да ги нападнат отново.
- Някакви конекрадци!
- Конекрадци?! - Яне съвсем се успокои. - Колко бяха?
После двамата с французина запалиха две факли и отидоха да видят
следите. Те бяха само на един човек. Той беше откраднал два от бербер-
ските им коне. Буря лаеше настървено в посоката, в която беше изчез
нал крадецът.
Тази вечер двамата с льо Комб не спаха добре. Явно и французинът
се притесняваше да не би крадецът да се върне, придружаван от други
като него. Буря обаче беше спокойна и това даваше увереност и на мъ-
жете. Все пак сънят бягаше от очите на българина. Ирис спеше спокой
но и това да гледа нея и огъня много го успокояваше. Сега, като имаше
повече време, той се зае да зареди отново пищова, но този път отново с
кухо топче. Льо Комб го гледаше учудено. Той не можеше да разбере за
що българинът, без да е стрелял, непрекъснато презарежда пищова. Той
си спомни това, което беше видял и отново попита за тайната на онзи из
стрел. За да отклони въпросите му, Яне започна да го пита за техниката
на рапирата и така двамата отново минаха през всички техники. Опитът
на французина беше от голяма полза за Яне. Той вече имаше нов поглед
върху правите оръжия и техните възможности. Беше сигурен, че мечът
ще му осигури голямо предимство пред ятагана. Тръпнеше в очакване
по-скоро да се прибере, отново да вдигне дружината на кауците и да ги
въоръжи с мечове. Освен това пищовът с кухото топче също щеше да им
даде предимство. Той щеше да си върне позициите над хайдутите, да
върне съкровището, трупано от Вълчан и Велко, а може и точно той да е
човекът, който ще доведе тяхната мисия до край. Прииска му се вече да
е в Българско. Трябваше да се върне колкото се може по-скоро. Нямаше
какво да прави повече тук, загубен сред пясъците.
На сутринта решението беше взето. Тримата отново тръгнаха, но то
зи път Яне повдигна разговора:
- Льо Комб ефенди, аз трябва да продължа и да се прибера по най-
бързия начин. Искаш ли да дойдеш с мен в България?
- България - повтори льо Комб. - Аз трябва да остана тук.
- Защо не дойдеш?
- Трябва да остана! Ще продължа към шейх Фейзула!
Яне се сети какво му беше казал Хусам, че Льо Комб е шпионин. Яв
но задачата му беше да буни духовете на бедуините в Арабия. Тъй като
Яне се бореше за това да освободи България и да създаде християнска
държава в сърцето на Османската империя, те донякъде бяха съюзници.
- Свикнах с вас и с мисията ви, мосю Яне! Вие ме спасихте и после
ми показахте много и различни неща! Според мен вие сте най-добрият
борец, когото съм виждал. Ще запомня името ви завинаги, Яне Боляров,
и ще помня, че българите сте много добри борци и воини. На всички ще
разказвам как оцеляхте, след като ви ужили скорпионът. Някой ден ис
кам да ми дойдете на гости! Аз живея в Париж и се казвам льо Комб.
Доминик льо Комб.
- Доминик льо Комб - като на себе си повтори Яне. - И аз те считам за
свой приятел. Аз само си мислех, че те освобождавам, но всъщност само
ти попречих. Ти ме спаси след ухапването на скорпиона и после беше
мой верен другар в пустинята. Без теб нямаше да стигна до тук и да из
пълня мисията си. Аз трябва да съм ти благодарен, а не ти на мен! Доми-
ник, ти си мой приятел! Винаги можеш да разчиташ на моята помощ!

- Но ще ми кажете ли тайната на пищова? - усмихна се французинът.
Яне също се усмихна. И на двамата беше ясно, че това няма да стане.
- Винаги ще помня уроците по фехтовка, които ми даде.
- А как ще се доберете до вашата България? Тя е много далеч.
- Така, е конете, бавно, бавно.
- И няма да използвате кораб?
- Ще се приберем пеша.
- А за храна?
- Ще измисля нещо.
Двамата мъже продължиха да си говорят. По някое време следобед
льо Комб каза:
-Аз ще съм до тук, мосю Яне. Повече няма да се отдалечавам от пъ
тя си. Ще пренощувам тук.
Яне слезе и макар да беше още много рано, помогна на французина
да направи лагер. Двамата мъже разделих багажа си. Яне му остави по-
голяма част от водата. Докато Яне спасяваше Ирис, французинът беше
успял да плячкоса пари от керванджиите. Яне отказа да вземе от тези
пари, защото все още се чувстваше виновен за случилото се. След като
прибра багажа си, българинът внимателно провери иконата и четирите
неща, които доказваха, че е хаджия. Това бяха шишето със светена вода
от река Йордан, бялата хаджийска риза, ерусалимът и официалният до
кумент, издаден на негово име в канцеларията на йерусалимския патри
арх, че вече официално е хаджия. После двамата седнаха, поговориха
още малко и след това се сбогуваха. Льо Комб им посочи накъде да
тръгнат. Увери ги, че са на най-много един ден път от град Ел-Карак.
Двамата се прегърнаха още веднъж и се разделиха като приятели.
- Пази се и Бог с теб! - каза Яне и поведе коня, а Ирис го последва. Бу
ря размаха опашка след тях, като че ли също се сбогуваше е льо Комб.
Яне вървеше в пустинята, а всичко, което му се беше случило тук,
остана зад гърба му. За пръв път от много време се сети за песента, а
после и за думите на Василка, че не е човек, а е змей. Отначало беше
повярвал на тези думи, но после беше изпаднал в дълбока криза и ги бе
ше забравил. Сега, като се връщаше с Ирис, се чувстваше като горд со
кол, стиснал в нокти жертвата си. Той следеше Ирис непрекъснато, тя
беше доказателство за неговата победа, за това, че е успял. За пръв път
от толкова много време се чувстваше щастлив. Това го караше отново
да повярва на легендата за себе си. Той беше змей!
край на трета част

Ill том "Xaudvm " 669 APPENDIX III
APPENDIX III
Всъщност кесиджийските ками са две. Единствено башкесиджията

ще бъде въоръжен с две напълно еднакви ками, но те не трябва да са из
ковани от един и същ ковач, а от различни и в различно време. Едната
кама трябва да бъде изкована от земен човек, "обикновен" ковач, който
да олицетворява света на обикновените хора. Той трябва да бъде едно-
рък. Другата кама трябва да бъде изкована от самия бог на ковачите -
ал-Хадад.
"Но нещата няма да са това, на което приличат!" Двете ками няма да
са това, на което приличат. Това е така, защото двете ками са изковани
по един първообраз (Велковата кесиджийска кама), който трябва да из
чезне. Нещата не са такива, каквито изглеждат и защото както се разби
ра от легендата, втората кама не е изкована от ковача на Хусам Джаул-
джуйлия, а от самия ал-Хадад.
Ковачите трябва да са на различни полюси, но именно това да бъдат
толкова далеч един от друг и от така наречените "нормални хора" ги
прави толкова близки един до друг. Защото колкото по-далеч са от сре
дата и от обикновените хора, толкова по-близо са до света на творчест
вото. И всеки един от тях всъщност е осакатен. И всеки един от нас
трябва да реши какъв да бъде. Състоянието, в което хората просто жи
веят, се определя като нормалност, а моментът на творчество е извеж
дане от това "нормално" състояние. Това бягство от обикновеността за
много хора е като самонараняване, излизане от нормалното. Всеки сам
трябва да реши в духовен план дали да отсече ръката си, или да бъде с
отсечени крака като ал-Хадад. Защото тази различност и самонаранява-
нс ни превръща в творци.
В книгата Яне и Петко (Ибрахим) са описани като два различни чове

ка. Затова те носят уж различни, но всъщност еднакви кесиджийски ка
ми. Двамата през цялото време се намират един до друг; живеят и мно
гократно се срещат, но без да подозират за това. В книгата "Ятаган и
Меч" се разказва за това как всеки човек, под напора на предопределе
нието и личните си избори, може да живее по различен начин. Всъщност
Яне и Петко (Ибрахим), макар в книгата да са описани като братя, в същ
ността си са един човек. В нашите души ние съдържаме още хиляди не
реализирани съдби. Така в душата на Петко (Ибрахим) винаги живее
Яне, а в душата на Яне - Ибрахим. Двамата цял живот се преследват, но
всъщност са привлечени един от друг. Винаги хората, които мразят, го
правят, защото обичат. Тези две чувства са много близки и дори са едно,
и само изразяват различно отношение към едно и също нещо.
Всеки човек има "сянка", всеки читател сам ще реши кой от братята
е истинският човек и кой е "сянката". Дали Ибрахим (Петко) е "сянка"
на Яне или обратното, или двамата са "сенки" на друг човек? Дали бра
тята не са "сенки" на читателя?
Книгата започва от момента, в който тези две същности, двамата бра
тя, са разделени. Яне обаче може да живее живота на Петко (Ибрахим) и
обратно. Тогава Яне щеше да бъде еничар и щеше да бъде Яне Джаббар,
Яне ал-Хадад, Яне Селяхаддин, Яне ал-Махди. Петко (Ибрахим), ако не
беше взет на девширме, също можеше да стане хайдутин и войвода.
Книгата продължава с момента, в който двете възможности на живот,
след като са изминали собствения си път, се сблъскват и отново се изп
равят една срещу друга. Затова пета част на книгата се нарича "Битка
та". Тази битка е сблъсъкът на двете същности в човека. В книгата не е
изразено предпочитание към нито един от двата пътя. Всеки сам за се
бе си ще реши коя част е победила. Дали смъртта е загуба? Нс може ли
митът и легендата да надживеят живия човек? Може ли философията и
духовното учение да се съпоставят с мита? И дори и така двете същнос
ти продължават да живеят близо една до друга, преплетени чрез децата
и наследниците на Яне и Петко (Ибрахим), и чрез митовете и духовни
те учения.
Петлогията започва с разделянето, продължава с битката и завършва
със сливането в едно. Така чрез наследниците на Петко и Яне същности
те пак се сливат в едно. Сливат се и двата рода -Аскерови и Бракмови.
Карта 1. Диарбекир
s
£
^ r
Карта 2. Станимашко
Ill том "Хайдут 673 Приложение
Карта 3. Боляров хан (местност)

03
О . 03
<~
14
03 03 V" оз
03
а
g3 S
l
5 0С1о*з szr X
03 1= ГО оз X
rO m OCD
h
0 as:
си X X
ЕТ 03 0
Ш
o
a. о Q. оз c
А
s c;
y Cl
03
o
03
X Co
CD C t
03
СГ o
03
CL
A
СГ 5 VO
zr CD
s1 P-
"b LO CD r- CO CD Q.
Ft CD
O
LO ^
CD
-»
Ю
Cl
C © CD
CD
o CL
CD
CD CD
двете кирпичени CL
стаи
g 03
CD Q .
Ю CD
O
X
X
03
2
Cl
03
X
03
£s
CD
o O
D
CL
C
o
LD
Ф
Карта 4. Боляров хан

Ill том "Хайдут " 675 Интервю
Интервю с Токораз Исто по повод издаването на романа

„Ятаган и Меч“
1. Как ще ви бъде удобно да ви наричам, с истинското ви име или е

псевдонима, под който пишете?
- З а м е н н я м а о с о б е н о з н а ч е н и е . А з ч у в с т в а м в с и ч к и т е с и и м е н а к а т о
и с т и н с к и .
Бихте ли пояснили на мен и читателите какво означава този псев

2 .
доним?
- Н а п и с а х и и з д а д о х м н о г о к н и г и с и с т и н с к о т о с и и м е , и т ъ й к а т о т е
б я х а с п е ц и а л и з и р а н и и н а с ъ в с е м д р у г а т е м а , р е ш и х д а н е о б ъ р к в а м ч и
т а т е л и т е . З а т о в а п и ш а ч а с т о т к н и г и т е с и п о д п с е в д о н и м . Т о к о р а з
И с т о о з н а ч а в а Т О з и , К О й т о Р А З к а з в а И С Т О р и и , о т т у к Т О К О Р А З
И С Т О . И з б р а х т о в а и м е , з а щ о т о п р е д и в с и ч к о с ъ м р а з к а з в а ч .
3. Споменахте, че сте издали много книги, колко, ако не е тайна?
- "Еничар" е осемнадесетата ми книга, която излиза на пазара.
4. Какво бихте казали за нея?
- " Я т а г а н и М е ч " е и с т о р и ч е с к и р о м а н в п е т ч а с т и . Т о в а е у в л е к а
т е л е н р а з к а з з а ж и в о т а н а д в а м а б р а т я , н а с и л с т в е н о р а з д е л е н и е д и н
о т д р у г . Е д и н и я т б и в а и з б р а н з а е н и ч а р , а д р у г и я т с т а в а з а щ и т н и к н а
н а р о д а - х а й д у т . З а т о в а к а к в ъ п р е к и ч е д в а м а т а с е н а м и р а т н а е д н и
и с ъ щ и м е с т а , в ъ з п р и е м а т ж и в о т а п о р а з л и ч е н н а ч и н и ж и в е я т в р а з
л и ч н и с в е т о в е .
Н а п и с в а н е т о и и з д а в а н е т о н а п е т т е р о м а н а м и о т н е п о в е ч е о т с е
д е м г о д и н и . С е д е м г о д и н и ж и в я х с г е р о и т е н а т о з и г о л я м е п о с , с т р а д а х ,
о б и ч а х и у м и р а х с т я х . Т а з и к н и г а е н е р а з д е л н а ч а с т о т м о я ж и в о т .
Д о к а т о я п и с а х с ъ с с а м и я м е н с е с л у ч и х а м н о г о н е щ а . Н е в е д н ъ ж с е
р а з к о л е б а в а х и м и с л е х , ч е н и к о г а н я м а д а с в ъ р ш а и и з д а м т а з и к н и г а . Т я
м и с т р у в а ш е х и л я д и б е з с ъ н н и н о щ и . Д о р и х о р а т а , к о и т о д ъ р ж а т н а
м е н и м и в я р в а т , с е р а з к о л е б а х а , т о л к о в а г о л я м и а м б и ц и о з е н б е ш е т о з и
п р о е к т , н о е т о , ч е у с п я х .
5. В първите два тома предлагате на читателите си една изключи

телно различна и задълбочена гледна точка към еничарството. Доколко
тя е научно обоснована и доколко е плод на художествена измислица?
- В с и ч к о , к о е т о е н а п и с а н о з а е н и ч а р и т е в т о з и р о м а н , е и с т о
р и ч е с к и д о к а з а н а и с т и н а . Е н и ч а р и т е с а б и л и х о р а с и з к л ю ч и т е л н и
б о й н и к а ч е с т в а , и з п о в я д в а т с а е д н а о с о б е н а ф о р м а н а и с л я м , к о я т о е
п о - б л и з о д о с у ф и з м а ( б е к т а ш и ) . В ъ р х у т я х н а т а ч е с т , д о б л е с т и с и л а с е
е г р а д я л а и м п е р и я т а н а О с м а н в п р о д ъ л ж е н и е н а п о в е ч е о т 5 0 0 г о д и н и
и п о в е ч е т о о т т я х с а б и л и б ъ л г а р и . С а м и т е т у р ц и , д о р и д н е с , и м а т
и з к л ю ч и т е л е н р е с п е к т к ъ м е н и ч а р и т е .
Д н е с м н о г о х о р а и з п о л з в а т п о н я т и е т о е н и ч а р , к а т о г о о т ъ ж
д е с т в я в а т с р е н е г а т , р о д о о т с т ъ п н и к и и з м е н н и к . Т е п р а в я т т о в а , з а -
щ о т о н я м а т н и к а к в а п р е д с т а в а к о и с а б и л и е н и ч а р и т е . А з и с к а х д а
и з я с н я т о в а , д а р е а б и л и т и р а м т я х н а т а п а м е т , з а щ о т о т е с а б и л и х о
р а , и з т р ъ г н а т и о т н а ш и я н а р о д , б и л и с а д о с т о й н и м ъ ж е и д н е с н и е ,
т е х н и т е н е д о с т о й н и н а с л е д н и ц и , н е е ч е с т н о д а г и с ъ д и м . С ъ с с в о я т а
к н и г а с е о п и т а х д а п р и л а с к а я д у ш и т е н а т е з и с к и т а л ц и и д а г и в ъ р н е м
в л о н о т о н а н а ш и я н а р о д .
6. Какво Ви накара да се задълбочите толкова в опознаването на

исляма като религия и в частност на еничарите?
- Ние, българите, имаме уникалната възможност да живеем на

кръстопът между различни цивилизации. Ние сме на границата между
Изтока и Запада. За нас не е проблем да разберем както християнството
и Запада, така и Изтока, исляма, будизма, зороастризма... Ние сме хора,
които можем да представим на света всички тези учения по един
уникален начин. Когато българите са участвали в Османската империя,
която е едии типичен ислямски халифат, Западът е тънел в мрачно
Средновековие. Днес те тепърва се запознават с тази религия, нещо в
което ние можем да им бъдем много полезни.
7. Романът създава усещането за историческа достоверност. Има ли

реално съществували личности, които сте използвали за прототипи на
главните си герои, или те са събирателни образи от епохата, която
описвате?
- В с и ч к и г е р о и , о п и с а н и в р о м а н а , с а с ъ щ е с т в у в а л и р е а л н о . П р о м е
н е н и с а с а м о н я к о и м е с т н о с т и , к о и т о с ъ м о п и с а л , з а щ о т о н е ж е л а е х
Ill том "Хайдут " 677 Интервю
к н и г а т а м и д а с т а н е п ъ т е в о д и т е л з а и м а н я р и . И н а ч е в " Я т а г а н и М е ч "
с а п р е п л е т е н и и с т о р и ч е с к и п е р с о н а ж и , к о и т о с а о к а з а л и в л и я н и е в ъ р х у
ц я л а т а б ъ л г а р с к а и с т о р и я , к а т о В ъ л ч а н в о й в о д а , К а р а К о л ь о , И н д ж е ,
М о м ч и л в о й в о д а , М а р и н ч о Б и м б е л о в - С т р а ш н и я , С т е ф а н К а р а д ж а , а
о т д р у г а с т р а н а с а о п и с а н и м ъ ж е т е о т р о д а Б о л я р о в и : П е т к о Б о л я р о в
( И б р а х и м ) , Я н е Б о л я р о в , К а р а Т о з ю ; В е л к о , Г е р г и н а , И р и с и Б о ж у р а
Ш е й т а н о в и .
8. Не сели притеснявате, че големината на книгата ще отблъсне някой

от читателите, които биха искали да я прочетат. Доколкото знам, петте
тома са повече от 3000 страници?
- Т о в а е к н и г а з а с м е л и х о р а . З а х о р а ц е н и т е л и , з а т е з и , к о и т о о б и ч а т
д а ч е т а т , о б и ч а т д а с е п о т о п я т в е д н а и с т о р и я и д ъ л г о д а п л у в а т и з
н е я . И с к а х д а р а з к а ж а е д н а и с т и н с к а и с т о р и я , с к о я т о ч и т а т е л и т е д а
ж и в е я т . О с ъ з н а в а м , ч е д н е с х о р а т а с а п р е т р у п а н и о т и н ф о р м а ц и я , ч е
о т в с я к ъ д е н и з а л и в а т к л и п о в е и р е к л а м и , ч е х о р а т а с в и к н а х а д а ч е т а т
с а м о з а з а б а в л е н и е и с а с е н а с т р о и л и к ъ м к р а т к и к л и п о в и т е к с т о в е ,
д н е с " с е р и о з н и т е " к н и г и с а б р о ш у р и т е . О т д е л е н в ъ п р о с е , ч е м н о г о х о р а
в ъ о б щ е н е ч е т а т .
Н а п и с а х " Я т а г а н и М е ч " з а и с т и н с к и т е ч и т а т е л и и ц е н и т е л и , з а
т е з и , к о и т о в з а б ъ р з а н о т о н и в р е м е у с п я в а т д а п р е н е с а т л ю б о в т а к ъ м
к н и г а т а , з а т е з и , к о и т о о б и ч а т д а р а з л и с т в а т х а р т и е н и т е с т р а н и ц и ,
х а р е с в а т д о к о с в а н е т о д о к о р и ц а т а и и з п и т в а т у д о в о л с т в и е о т т о в а
д а д ъ р ж а т в р ъ к а т а с и к н и г а , д а ч у в с т в а т н е й н а т а т е ж е с т .
О с ъ з н а в а м , ч е к н и г а т а е г о л я м а , н о а к о в и х а р е с а , т о в а о з н а ч а в а с а м о
е д н о - п о в е ч е у д о в о л с т в и е , п о - д ъ л г о в р е м е д а ж и в е е т е с г е р о и т е и
и с т о р и я т а , к о я т о е р а з к а з а н а .
Освен писател, Вие сте създател и инструктор (ренсей) на българ

9 .
ското бойно изкуство Да Дао. Какво свързва ренсея и добрия разказвач

на истории?
- В п о с л е д н а т а с и к н и г а , м н о г о т о м н и я и с т о р и ч е с к и р о м а н " Т а н г р а " ,
с ъ м о п и с а л к а к в о п р е д с т а в л я в а б ъ л г а р и н ъ т . С п о р е д е д н о д р е в н о п р о р о
ч е с т в о в с е к и б ъ л г а р и н т р я б в а д а с ъ ч е т а в а в д у ш а т а с и т р и с ъ щ н о с т и .
П ъ р в а т а е н а м ъ д р е ц и п р о с в е т е н ч о в е к . Т о з и п ъ т с е н а р и ч а П ъ т я т н а
ч о в е к а . Н я к о г а т е з и х о р а с а с е п р е д с т а в я н и о т е д н а д р е в н а б ъ л г а р с к а
с е к т а о т с л е п и р а з к а з в а ч и - т у м и р . Т а з и т р а д и ц и я в Б ъ л г а р и я п р о д ъ л
ж а в а д о к р а я н а X I X в е к и е б и л а о л и ц е т в о р я в а н а о т с л е п и т е - р а з к а з -
в а н и г ъ д у л а р и . Д р у г а т а с ъ щ н о с т , к о я т о т р я б в а д а п р и т е ж а в а в с е к и
б ъ л г а р и н , е т а з и н а в о и н а . Т о в а е П ъ т я т н а в о и н а , в д р е в н о с т т а в с и ч к и
б ъ л г а р и с а б и л и в о и н и , б о т и , б а г а т у р и и т и у н и . Т р е т а т а с ъ щ н о с т е
т а з и н а д у х о в е н ч о в е к . Т о в а е П ъ т я т н а к о л о б ъ р а .
С п о р е д п р о р о ч е с т в о т о в с е к и и с т и н с к и б ъ л г а р и н т р я б в а д а б ъ д е п р о
с в е т е н ч о в е к . Н о з а д а с т а н е и с т и н с к и б ъ л г а р и н , т о й т р я б в а д а с ъ ч е
т а в а в с е б е с и в о и н , м ъ д р е ц и р а з к а з в а ч и д у х о в н и к . П р е з ц е л и я с и ж и
в о т с ъ м с е с т р е м я л д а б ъ д а и с т и н с к и б ъ л г а р и н . З а м е н д а б ъ д а в о и н и
р а з к а з в а ч е н е щ о н а п ъ л н о е с т е с т в е н о .
10. Искате ли да кажете още нещо за книгата?
- С м я т а м , ч е в с е к и ч о в е к т р я б в а д а п а з и р о д о в а т а с и п а м е т , а к а к в о
д а к а ж е м з а ц я л е д и н н а р о д . О п и т а х с е д а н а п и ш а к н и г а н е с а м о з а п а
м е т т а н а с в о я р о д , а и з а р о д о в а т а п а м е т н а б ъ л г а р и т е , з а р о д о в а т а
п а м е т н а в с и ч к и н а с . И н е к а х о р а т а ч е т а т , з а щ о т о с т а р и т е п о к о л е
н и я и з ч е з в а т , н и е з а б р а в я м е , а .м л а д и т е п о к о л е н и я н е з н а я т н и щ о з а м и
н а л о т о н а н а р о д а н и и н а п р е д ц и т е с и , а и к а т о ч е л и т о в а н е г и
и н т е р е с у в а .

ЯТАГАН И МЕЧ - Част 3 - ХАЙДУТ - Токораз Исто

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

You might also like

ЯТАГАН И МЕЧ - Част 3 - ХАЙДУТ - Токораз Исто

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

ЯТАГАН И МЕЧ - Част 3 - ХАЙДУТ - Токораз Исто

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Токораз Исто

© автор: Токораз Исто

В п а м е т на баба м и С теф ана Атанасова Х адж ипеткова (Аскерова) и на

Посвещавам та з и книга на всички воини, които вървят по П ъ т я на българ­

© автор: Токораз Исто

Издаването на гази книга се подпомага от www.dadao.org

След няколко пъргави скока се оказа на ръба на брега. Реката долу не

Всички преследвачи застанаха на ръба на водопада и гледаха надолу.

случай се беше хванал за жилавия клон на един от храстите, порасъл на

От дете беше израснал с българчета и турнета и горе-долу знаеше

към неговите хора се присъедини и останалата част от преследвачите.

ше толкова плътен, че абсолютно нищо не виждаше, въпреки че държе­

- Да се разотиваме! - каза той. - Той е мъртъв! Няма смисъл да оста­

имаше място и ако стоката им беше по-малка, можеха да я държат там.

седнали около паралията, а майка му и баба му приготвяха да го нагос-

За да внесе яснота и да разбере объркания отговор на сина си, баща

прибраха в хана, и тримата бяха гладни и уморени. По намръщените им

С това събранието на семейството приключи. Всички станаха бавно,

най-големият манастир в равнината. След няколко часа и след като ми­

изтощение. Нямаше нищо по-трудно на земята от кърския труд, който

на фараоните, и тук, както в Египет, селяните гледаха по три реколти на

та. Яне се опита да се изплъзне. Дялането на камъни беше направило

до момче, което явно отстъпваше по сила на техния майстор, беше ус­

ту не можеше да влезе в камъка. И така той обяви война на тежките си­

за съжаление на Яне, повечето шеги в началото бяха за негова сметка.

къде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака

брали едно място, в което племето да контактува с останалите племена

камениста уличка и спря едва когато стигна до последната къща. Той

*акран - набор, връстник

нат, с когото не се е виждал от много време. Той предчувстваше, че жи­

чествено се спускаше от склона. Веднага след като го забеляза Яне ста­

ше българин, който да не се е борил. Борбите по празниците винаги бя­

промяна или интерпретация. Мина доста време преди момчето да раз­

- Тръгваме си! - усмихна се с широката си усмивка майсторът и по­

Все така, с навити ръкави, изпод които се подаваха силните му ръце,

нерви и може винаги да се самоконтролира. Пехливанлъкът обаче беше

Един от начините да се запазят бойните традиции бяха бойните игри.

нът Пафнутий, дядо му излезе от голямата порта на хана, прекоси пътя

сцените му бяха познати. Беше слушал много истории от дядо си и сега

По това как го погледна старецът му стана ясно, че не е трябвало да

ла от похода, преминала отново по същите места. За да изразят своето

вани. Там доминират пехливаните от училища в Едирне и Стамбул, пех­

чина по който досега се беше борил. Тя беше много по-статична от бъл­

бързина, но и синхрон. Беше много важно движението да се синхрони­

делен новият пехливански шампион. Към обяд музиките започнаха да

вилата, по които пехливаните щяха да се борят. Старецът не беше едър

обще да са се готвили. Те просто бяха силни момчета, които се пускаха

що от борбите. Всичко в паметта му беше размазано и объркано. Пом­

виждаше как кърът изтощава хората и изцежда всичките им сили. Той

отведе коня към обора. Докато минаваше покрай Яне каза:

- От Козбунар съм. Идвам от Русчук, минах през Филибе и сега пъ­

беше група от съвършени воини. Яне ги гледаше като омагьосан. Всеки

на със зехтин или както тука му викаха "дървено масло".

ванинът не се бори с всичките си сили, но него това не го интересува­

борбите и танцуващите ханъми, облечени само с воал.

те не можеха да запалят факла, без да се издадат и така вървяха почти

много по-добро оръжие. Той държеше ятагана на Кара Мустафа. Със

ше и гледаше напред, притиснат от силните ръце на мъжа. Накъде язде­

разбуди целия манастир. Имаше две възможности - да търси някакъв

Посвещавам та з и книга на всички воини, които вървят по П ъ т я на българ

ше толкова плътен, че абсолютно нищо не виждаше, въпреки че държе

- Да се разотиваме! - каза той. - Той е мъртъв! Няма смисъл да оста

най-големият манастир в равнината. След няколко часа и след като ми

до момче, което явно отстъпваше по сила на техния майстор, беше ус

ту не можеше да влезе в камъка. И така той обяви война на тежките си

нат, с когото не се е виждал от много време. Той предчувстваше, че жи

чествено се спускаше от склона. Веднага след като го забеляза Яне ста

ше българин, който да не се е борил. Борбите по празниците винаги бя

промяна или интерпретация. Мина доста време преди момчето да раз

- Тръгваме си! - усмихна се с широката си усмивка майсторът и по

вани. Там доминират пехливаните от училища в Едирне и Стамбул, пех

чина по който досега се беше борил. Тя беше много по-статична от бъл

бързина, но и синхрон. Беше много важно движението да се синхрони

що от борбите. Всичко в паметта му беше размазано и объркано. Пом

- От Козбунар съм. Идвам от Русчук, минах през Филибе и сега пъ

ванинът не се бори с всичките си сили, но него това не го интересува

ше и гледаше напред, притиснат от силните ръце на мъжа. Накъде язде

умре от глад в мрачната килия, защото няма кой да го предупреди. Пока

рехвайки съвсем малко вратата, за да не би тя да вдигне шум, влезе в по

Тогава мъжът, който се намираше скрит в сянката на арката, треска

шение. В първия момент реши да разбие вратата на проигумена и пос

внимателно видя, че пред него не стоеше мъж, а момче, което на годи

ха уханните билки, смесени с мириса на печащото се, цвърчащо на огъ

Пехливаните трябваше да бъдат чисти, трезви и силни, а виното праве

Яне понечи да отговори, но почувства езика си подут. Опита се да ка

вано разпитът свърши и старецът се изправи. Яне се отпусна с облекче

От известно време Яне и Инокентий се упражняваха заедно. Млади

на или през Странджа, керваните трябваше да се охраняват. Тази рабо

ше все на едно и също място, опитвайки се да прободе сърцето й. Меч

На горния кат спяха монасите книжници, под тях - пандурите, а най-от

- Сега е малка, но ще порасне. Какво ще кажат хората? Гледаме меч

на поляната. Мечето го гледаше е тъжните си очи и като че ли му се мо

нание. На сутринта видя, че Буря съвсем не се беше отървала без пос

поп Глигорко. Той, подпомаган от Бачковската света обител, се гриже

знаеше, че не е готов дотолкова да се пожертва за кучето си. И така то

връхлетени от преследващите го турци. За миг настъпи суматоха и ни

то му непрекъснато се заплитаха в трънките и храстите. Освен това по

Яне беше толкова стъписан, че в първия момент не успя да се изпра

Това настроение държеше хората и на сутринта. След закуска всич

- Това е ятаган на паша или на велик военачалник! - каза той. - Ти от

удар, а Кара Тозю само "измяка". Мъжът лежеше на земята и се гърче

- Защото той ще секне твоята! - изкрещяха в един общ глас остана

- Много е опасно и боли! - каза Яне, а останалите мъже отново се за

полите бяха едно дърво, но с различна съдба. Тополите израстваха ви