Professional Documents
Culture Documents
ЯТАГАН И МЕЧ - Част 3 - ХАЙДУТ - Токораз Исто
ЯТАГАН И МЕЧ - Част 3 - ХАЙДУТ - Токораз Исто
ЯТАГАН И МЕЧ - Част 3 - ХАЙДУТ - Токораз Исто
http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™
ISBN 978-954-25-0131-2
www.dadao.org
Ei романите си "Ятаган и Меч", "Тангра", "Артур" и "България" авто
рът разказва живата българска история. Токораз Исто е единственият
български писател, който разкрива в дълбочина истината за древната
българска религия - тангризма. В книгите е описана скритата, премъл
чавана и често манипулирана наша история, но не по скучния и недос
тъпен начин, използван в училищата и от историческата ни наука. Авто
рът ни отвежда във времена на слава и умело успява да ни накара да се
влюбим в историята ни.
Пеглогията "Ятаган и Меч" е най-голямото изследване на еничар-
ския корпус правено досега. Еничарите, кои са те? Какви са били бълга
рите еничари? Изследване на считаните за най-добри воини в света.
Това е книга за родовата памет на българите. Книга която, ако прочете
те, никога няма да забравите.
Романът "Тангра" на Токораз Исто е най-големият исторически про
ект писан в България. Той е плод на многогодишни проучвания и из
следвания на автора не само върху българската, а и върху световната ис
тория. Запознайте се с живота на първия български ювиги кан Ави-
тохол. Научете тайната, която се крие зад името на легендарния владе
тел Атила, от когото са се страхували всички народи. Тайна, която е би
ла пазена толкова дълбоко, че никой не е посмял да произнесе и която
има връзка с българите.
В поредицата "Артур" приключението и животът на Авитохол този
път се пренасят в Британия, по земите на келтите-друиди. Ще научите
защо някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите)
от владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата
маса с тиуните и "хранените хора" на българските кане, кой е мечът на
всички владетели Ескалибур.
В сагата "България" е разказана историята за създаването на Златна
България (днешна България) от времето на Албури - бащата на Кубрат,
до последния кан на първата Дуло династия - Севар. Разказани са много
неизвестни факти за историята на България, които няма откъде другаде
да бъдат научени.
www.orendabooks.com
ISBN 978-954-25-0132-9
© Всички права запазени
ЯТАГАН И М ЕЧ
исторически роман в пет части
трета част
ХАЙДУТ
ИЗДАТЕЛСТВО
Пловдив
2009
Ill том "Хайдут 7 / глава "Боляровия хан "
БОЛЯРОВИЯ ХАН
предните крака, върху гърба си Марко имаше черна шарка като резка,
която показваше, че магарето произлиза от онези силни, степни живот
ни и носи в себе си тяхната кръв. Марко беше яко животно. То теглеше
каруца натоварена повече от тези, теглени от коне. Сега обаче на Мар
ко му бяха сложили самар, върху който седеше момчето. Магарето сит
неше и хубаво разклати вътрешностите му и това, което беше ял.
Още по тъмно мъжете бяха при Дяволското падало*. Скриха живот
ните и започнаха да дебнат мъжете от потерята, които бяха налягали
близо до огньове, запалени по коритото на реката. Следите от обилна
вечеря бяха нахвърляни навсякъде около огньовете.
Болярови изчакаха сутринта. Момчето знаеше кои са баща му и дядо
му и беше сигурен, че ако решат да атакуват и цялата потеря няма да ус
пее да ги спре. Но явно по-старите решиха, че сега това не е нужно.
Веднага след пукването на утринта мъжете станаха и се приготвиха за
тръгване. Водачите на потерята се опитаха да накарат няколко от мъже
те да се напъхат в дупката, но те категорично отказаха и така скоро ця
лата потеря тръгна да си ходи. Оставиха само двама въоръжени мъже да
пазят на входа на дупката. Така, ако случайно беглецът беше вътре и из
лезете, те щяха да го заловят. Болярови се скриха и изчакаха потерята
да мине покрай тях. После легнаха така, че да могат да наблюдават два
мата мъже, които пазеха входа. По всичко си личеше, че те правят това
без никакво желание. Тъй като беше още ранна утрин, мъжете бяха на
метнали на раменете си ямурлуци и пушеха тютюн. Докато баща му и
той лежаха, дядо му стана и отиде някъде. Отначало той помисли, че
отива по нужда, но скоро, за негова голяма изненада, видя дядо му до
лу, в коритото на реката. Той поздрави стъписаните пазачи. Те бързо се
изправиха и насочиха пушките си към него. Двамата мъже се снижиха.
По всичко си личеше, че не знаят какво да направят, дали да се разкри
ят, или да се спотайват. Тъй като баща му се прикри в тревата, младото
момче направи същото. Скоро се чу шум от борба. Двамата надзърнаха,
за да видят какво се случва и видяха как най-възрастният мъж от рода
се справя с двамата въоръжени мъже. След като видяха търкалящите се
по камъните мъже, двамата с баща му побягнаха надолу към реката. До
като стигнат долу, мъжете вече бяха добре завързани, а устите им - за
пушени. След това момчето придружи баща си, а после и дядо си, до
дупката. И двамата искаха да огледат тесния тунел и да проверят думи
те на Яне. Беше почти обед, когато Болярови отвързаха стражите и си
тръгнаха. Връщането беше мъчително. Никой не смееше да заговори.
Като че ли чак сега те осъзнаваха какво се беше случило. Когато се
*падало-водопад, пръскало
Токораз Memo 18 Ятаган и Меч
много по-тежки. Отначало Яне работеше с бяла риза, но след като я из
цапа започна през деня и в най-големия пек да работи гол до кръста.
Слънцето прежуряше тялото му и то загоря. От тежката работа муску
лите му набъбнаха. По ръцете му се появиха твърди, обли мускули, как-
вито досега не беше имал. Сам той усещаше колко е нараснала силата
му. Мускулите му, както и черквата, растяха с дни. И двете много го рад
ваха. Отначало издълбаха и поставиха темелите на основите. После
строежът бавно започна да се издига. Едната част от черквата щеше да
бъде вкопана в баира. Така, погледната отгоре, от нея щяха да се виж
дат само широките сиви каменни плочи на покрива. Освен разтоварва
не на облите камъни и постоянното им местене от една купчина на дру
га, негова работа беше и да отнесе камъка до майстора зидар, който с
хоросан го слепваше за строежа. Всеки обед работниците спираха, из
миваха се, избърсваха се с бял пешкир и сядаха да обядват. Хранеха се
бавно и пиеха от чистата ледена вода на Долната чешма. После се изпъ
ваха да починат. Някои мъже дремваха, други се изтягаха, но мълчаха
или тихичко разговаряха, за да не пречат на останалите. Така строите
лите, освен че си почиваха, пропускаха най-топлото и прегарящо слън
це през деня. По знак на устата всички ставаха и продължаваха работа.
След почивката всички работеха много по-добре и така наваксваха го
лямата почивка. Работата продължаваше до мръкване, след което мъже
те събираха инструментите си и на сюрия се прибираха в хана, където
вечеряха и веднага заспиваха. Сутринта се ставаше по мръкнало, мие
не, леко хапване и сюрията отново тръгваше към строежа. Ако се нала
гаше да се пази нещо на строежа, се оставяха двама мъже, които спяха
там, въоръжени с дървени, двуроги вили и брадви.
Още докато Яне цепеше камъните, майсторите привършиха строежа
на черквата и самият Манол започна да ги реди. Той го правеше с голя
мо майсторство, като нареждаше камъните за покрива в съвършени
форми. Яне се изпълваше с гордост и възхищение, като гледаше колко
хубаво се получава. Момчето осъзнаваше, че неговият принос е мини
мален и все повече се уверяваше в майсторството на уста Манол. Кога-
то погледнеше как покривът вече добиваше завършен вид, Яне имаше
усещането, че всичко е съвършено. Той му заприлича на люспите на
змия, толкова точно и хубаво бяха поставени каменните плочи. Беше си
гурен, че дъждът ще се отича по тях и стотици години тс няма да про
пуснат влага.
Мъжете бяха весела компания. Тежък беше дюлгсрският труд, далеч
от родното село. Шегите и закачките бяха начинът дюлгерите да си по
чинат, да забравят за близките си и това, че са далеч от тях и по-бързо
да минава времето. Уста Манол винаги беше в центъра на събитията, а
I ll том "Хайдут” 27 I глава "Боляровия хан "
- Да! Да! Чувам! - явно дядо му беше доловил, че за миг се беше раз
сеял. Когато старецът се убеди, че момчето се откопчи от собствените
си мисли, продължи:
- Ние винаги сме се държали далеч от хора от други вери! Никога не
се доверявай на чифути*, дръж се далеч от читаци**! Закълни се тук и
сега, че никога няма да измениш на православието и на Христос! Ако
трябва умри, но не сменяй вярата си!
Яне клекна на коляно, както му показа дядо му, и се закле да спазва
всичко, в което дядо му го закле.
Когато се изправи, дядо му каза:
- Ако ние с баща ти не успеем, намери отнякъде една стара и скъпа
икона и нека тя да украси храма, за да има къде да поставят ръце закле
ващите се Болярови!
Яне беше щастлив. Не можеше да повярва, че всичко това се случва
на него. Винаги беше усещал, че родът му не е обикновен, но сега беше
удовлетворен, защото нещата се бяха оказали точно такива, каквито бе
ше очаквал. Той винаги беше знаел, че е Боляров, но сега за пръв разб
ра колко е различно и отговорно да бъдеш такъв.
- На колко години ставаш? - попита дядо му.
- На единадесет - отговори момчето.
- Скоро ще станеш мъж. Вече трябва да започнеш да разбираш живо
та. Трябва да уважаваш старите хора, особено тези от рода на Боляро-
вите и да почиташ земята, защото тя е наша майка. Скоро ще тръгнеш
по своя път...
- Какъв път! - прекъсна го грубо момчето. - Не ме пускат да изляза
до Станимъка. Майка ми и баща ми никога няма да ми разрешат да
тръгна, накъдето и да е.
- Не ти говоря за път за вървене. Говоря ти за бойния ти път.
Яне се беше опитал да привлече дядо си за съюзник срещу майка си
и баща си, но удари на камък.
- Скоро трябва да си готов да защитиш честта на нашия род.
- Какво? - на Яне му се стори, че не чува добре.
- Знаеш, че в самите поли на планината, близо до Станимъка, се на
мира една местност. Знаеш ли как се казва?
- Да! - сърцето на Яне трепна. - Казва се Четиридесетте извора.
- Четиридесетте извора. А знаеш ли как се произнася това на турски?
Момчето вдигна рамене. И да знаеше, сега не се сещаше.
- На турски Четиридесетте извора се казва Кърк панар. Чувал ли си
за Кърк панар?
*чифут - пренебрежително название на евреи
**читак - обидно название на турчин или мюсюлманин
Ill том "Хайдут " 43 I глава "Боляровия хан
Яне отново вдигна рамене. Той наистина беше чувал това име, но се
га не можеше да се сети откъде. Свещта все така светеше, а двамата -
дядо и внук, стояха в центъра на новопостроената черква на Болярови.
- Слушай историята на пехливанските борби и Кърк панар! Борбите
на Кърк панар ог години се провеждат на територията на Виран теке.
Това е изоставено теке по пътя от Едирне към Тракия - пътят на Муста-
фа паша*. Виран теке се намира близо до Хаскьой (днес Хасково). На
мира се на два-три дни път от тук. Легендата разказва за това как през
1346 година османският султан Орхан Гази - синът на Осман и втори
турски султан, нахлул в Европа. Първата земя в която стъпил била Тра
кийската низина в България. Тогава султанският брат Сюлейман паша
предвождал елитна армия от турски воини, които, като окупационен
корпус, преминали от Анадола в Рум. Техният поход минавал през ня
колко византийски крепости, които те превзели. Сред тях била и Домуз
хисар. Битките се провеждали в местностите Ахир Капи Кайри или
Ахиркьой Медоу. Там била отседнала армията. За да поддържат войни
ците своята бойна форма, в свободното време се борели. В тези борби
най-добри винаги се откроявали братята Али и Селим Пехливан. Един
ден двамата братя се борили много дълго, от първи зори до вечерта. Сю
лейман паша решил да сложи край на това тяхно съперничество. Зато
ва решил незавършеният двубой от тази година да продължи по-късно
- на годишния пролетен фестивал. На победителя султанският брат Сю
лейман обещал да подари къси кожени гащи - киспет, за мазна (слей)
борба. Денят настъпил. Битката започнала от ранните часове на деня и
продължила цяла нощ, осветявана от факли и свещи. Двамата братя се
вкопчили в епична битка. Те били толкова добри, че никой от двамата
не успял да спечели двубоя. Така останали вкопчени, докато и двамата
не умрели от изтощение. Въпреки молбите на своите приятели да прек
ратят тази самоубийствена борба, те се отнесли с пренебрежение към
смъртта и предупрежденията им. Така двамата братя загинали непобс-
дени, като най-силните воини и най-добри пехливани в света. От този
ден Сюлейман паша решил да сформира елитна армия, в която да учас
тват всички най-силни мъже и победители в тези борби. Това били най-
могъщите воини в света. Те се упражнявали толкова много, че достига
ли до границите на своите възможности и дори някои от тях губели жи
вота си в тренировките.
Двамата братя били погребани под едно смокиново дърво. За да си
личи къде е гробът им, приятелите им закачали на дървото кожения кис
пет, обещан от Сюлейман паша. След година, когато групата се връща
*пътят на Мустафа паша - днес по този път е прокарано така нареченото Цариградс
ко шосе. Българите са го наричали Цариградски път
Токораз Memo 44 Ятаган и Меч
ден откри, че може само с натиск на пръстите си да чупи орехи. Така за
почна да чупи орехите с пръсти, а това още повече заздрави захвата му.
Месецът измина и Яне вече се чувстваше готов за подвизи. Беше го
тов да се изправи срещу всеки борец. Разговорът с дядо му в черквата
беше непрекъснато в главата му и той нито за миг не го забравяше. Бе
ше готов за похода си към титлата башпехливан. Скоро щеше да напра
ви първата стъпка - борбите на "Четиридесетте извора" до Станимака.
Една сутрин дядо му натовари една каруца. В нея се качиха и майка
му, баща му и баба му. Дядо му седна на капрата и подкара конете. Яне
беше нещо умислсн. По-старите мъже знаеха, че той е притеснен и за
това го закачаха. Всички се смееха и бяха весели, защото беше голям
християнски празник и на събора щеше да има много хора. Когато из
лязоха на пътя и тръгнаха към Станимака имаха чувството, че всички
околни села са тръгнали към събора. Отвсякъде пътуваха хора, натова
рени на каручки. От всички селца и махали, като поточета тръгваха ко
лите и се вливаха в пътя, който беше като пълноводна река. Хората, ко
ито знаеха, че Яне ще участва в преборванията, го разпитваха и поздра
вяваха. Така от каруца на каруца се разнесе вестта за това, че се е поя
вил нов пехливан сред Боляровите.
Малко преди да влязат в Станимака, в квартала Амбелинос, целият
поток от каруци зави наляво и тръгна по един висок хълм. След като го
изкачиха, тръгнаха покрай първия талаз на Родопа планина, който се
наричаше Добростан. Това беше дълъг и могъщ дял от Родопите. Бор
бите щяха да започнат по обед, но дядо му все пак искаше по-бързо да
стигнат до мястото и да се приготвят. Това обаче не беше възможно, за
щото пред тях имаше голямо задръстване от каруци. Така усилията на
стареца останаха напразни. Когато стигнаха поляната и спряха, вече бе
ше доста късно. Дядо му не беше успял да стигне по-бързо, но поне бе
ше доста ядосан. По пътя беше успял да се скара с всички каруци, кои
то бяха пред тяхната.
Цялата поляна беше огласяна от музика. Там, където се бяха спрели
планинците от Родопите, свиреха гайди с протяжния си звук и песни, ко
ито се носеха бавно, като че ли от хълм на хълм. Тракийската музика бе
ше бърза и ситна и тя силно контрастираше на родопската. Турците пък
слушаха своите тюмбелеци и зурни и монотонните маанета се носеха от
там, където те бяха спрели каруците си. Навсякъде имаше много народ.
Всички оживено бръмчаха, но си личеше, че основната част от народа
очаква нещо и това бяха борбите. И българите, и турците, очакваха бор
бите. Това беше най-интересното зрелище и най-важното нещо, което
щеше да се случи. То беше толкова важно, че щеше да бъде в главите на
хората чак до края на другата година, когато пак тук щеше да бъде опре
Ill том "Хайдут " 49 I глава "Боляровия хан "
Той вече беше разбрал, че някои хора черпят сила от самочувствието си,
други се чувстват силни в присъствието на техните роднини, а имаше и
такива, които черпеха сили от виното или от златото. Така момчето меч
таеше, че ще повдигне противника си и ще го задържи във въздуха, как-
то Херакъл Антей, но сега той се беше оказал в положението на Антей
и това много го ядоса.
Яне се тръсна няколко пъти, но вместо да се освободи захватът на
молдавеца стана още по-силен. Дъхът му спря. Стискането беше толко
ва силно, че не можеше да вдиша. Вече чуваше как ребрата му пращят.
Но явно турчинът се умори и това помогна на Яне да бръкне между ръ
цете му. Той беше сигурен, че ако се бореше с турчина на "мазна" бор
ба, щеше да загуби, но сега това, че те се бореха сухи, му помагаше. Той
натисна отвътре, но ръката на силния турчин не поддаде. После извед
нъж извади ръката си. Така се освободи място в захвата, успя да се
смъкне надолу и да стъпи на земята. Яне се наведе напред и опита да
разкъса захвата на турчина. Мъжът все така го държеше и го притиска
ше към себе си, но вече му беше много по-трудно. Битката продължи
още доста преди българинът да успее да се завърти и да мине под миш
ницата на мъжа и да го хвърли на земята. След като го хвърли се смък
на и от безсилие падна на земята. Беше напълно изтощен. Дишаше дъл
боко и в този момент усети силната миризма на смачканата зелена тре
ва. Това запомни най-силно от тази своя първа победа. Умората беше
толкова голяма, че дълго време не успя да се изправи на краката си.
Добре че баща му и дядо му се втурнаха да му помагат. Въпреки че сто
еше прав, подпиран от силните ръце на най-близките си, краката му все
още се огъваха.
Мина известно време преди из тълпата да се разнесе звук, изразяващ
възбуда. Но изведнъж хората застинаха и притихнаха. Старецът отново
беше застанал в центъра на кръга, а до него стоеше Кая. В ръцете си
турският башпехливан държеше едро вакло шиле, което в огромните му
ръце изглеждаше като малко агънце. Хората около Яне започнаха да го
избутват напред. Старецът говореше нещо, но младото момче не го чу
ваше. Миризма на смачкана зелена трева и пръст като че ли беше запу
шила всичките му сетива. Замаян Яне застана пред стареца. В този мо
мент Кая вдигна шилето и със сила го стовари на раменете на момчето.
Краката му се огънаха от удара и тежестта и той едва се удържа прав.
- Ашколсун, пехливан! Евала! - каза Кая и се усмихна с чиста детска
усмивка.
Яне осъзна какво се беше случило чак когато се връщаха с каруцата
към Боляровия хан. Той се опитваше да си припомни какво беше стана
ло и как се беше борил, но за негово учудване не си спомняше почти ни
Ill том "Хайдут 53 1 глава "Боляровия хан
къде другаде. Сега, само за една вечер, се бяха случили толкова много
неща, а явно и още щяха да се случат.
Мина доста време преди дядо му да се появи. Зад него ходеше няка
къв огромен мъж. Той стоеше като огромна черна сянка зад дядо му,
който сега изглеждаше дребен. Отстрани, в две поставки от ковано же
лязо, бяха поставени факли, които осветяваха мястото, върху което ще
ше да се проведе занятието. Но мракът вече се беше сгъстил и двете
факли не можеха да го разсеят, така че не можеше да види кой беше ог
ромният като канара мъж, който се движеше зад дядо му.
- Виж кой е дошъл да те види! - каза дядо му и се измести. Отзад се
показа Кая. Нямаше съмнение, че това беше башпехливанинът. Не бяха
минали много дни, откакто го беше видял и много добре го помнеше.
Образът му се беше отпечатал в паметта му. Яне беше толкова учуден,
че отстъпи няколко крачки назад. Кая поздрави и полу на шега, полу на
истина каза:
- Много поздрави на победителя!
Яне не знаеше дали башпехливанинът говори сериозно, или се шегува.
- Много поздрави и на теб, Кая ефенди! - каза той и направи ниско
темане.
- Борите ли се? Борите ли се? - попита огромният мъж.
- Тамън щяхме да почваме - отговори дядо му.
- Не е ли много късно?
- Днес малко окъсняхме. Цял ден работихме - каза дядо му.
- Може ли да се поборя малко с момчето? - попита Кая.
Цялото тяло на Яне изтръпна и той престана да чувства ръцете и кра
ката си, нещо в корема му трепереше, а в гърлото му беше заседнала
горчива буца. Нима дядо му щеше да го остави да се бори с човек по-
тежък от него и то повече от четири пъти?
- Не мога да откажа на башпехливан! За нас е чест, че сте наш гост,
Кая ефенди! Всичко което пожелаете, паша ефенди, е заповед за нас!
В този момент иззад ъгъла се появиха силуетите на още поне поло
вин дузина огромни мъже. Само по силуетите им беше ясно, че те са
пехливани. Огромни, силни, с издути гърди, те вървяха бавно и тежко
пристъпяха. Тези пехливани бяха най-страховитата гледка, която съ
ществуваше в света. Яне едновременно се втрещи от гледката на изплу
ващите от мрака пехливани и в същото време изпита възхищение. Ог
ромни, силни мъже, всички майстори на борбата и въобще на воински
те умения. Яне ги гледаше, някои от мъжете бяха силни и тежки, с ог
ромни ръце, дебели вратове и изпъкнали гърди, други бяха гъвкави сил
ни. Всеки един от излизащите от мрака мъже беше уникален и като че
ли беше наблегнал и развил в себе си различно воинско качество. Това
Токораз Memo 58 Ятаган и Меч
положил някой турчин на земята. Яне бягаше през глава. Тичаше при
веден, за да избегне обсега на въртящите се ятагани. Около себе си виж
даше само сенки. Нямаше време да определи коя на кого е, не виждаше
дали е човек, или животно. Някакъв инстинкт го караше да се движи все
по-бързо и по-бързо. Само тази мисъл беше останала в главата му. Той
знаеше, че ако само за миг спре или намали скоростта на тичането си
ще бъде мъртъв. Така обаче вместо да избяга от пътя, той се беше зати
чал именно към кръстовището, защого скоро почувства твърдата земя
под краката си.
Това беше голямо кръстовище. Тук се събираха три пътя. Единият
беше този, по който те бяха дошли. Той минаваше покрай селата Катър-
ли (днес Боянци), през Боляровия хан, Ходжиново (днес Богданица) и
стигаше до Папазлий (днес Поповица). Другият път идваше почти от
същата посока, но той минаваше през селата Козаново, Арапово (днес
Златовръх), Прангите (днес Патриарх Евтимово) и Козбунар (днес Дъл
бок Извор) и отново се включваше в Цариградския път. Третият път во
деше към Станимака. Яне искаше да разбере на кой път беше стъпил.
Само за миг вдигна глава, за да разбере какво става и накъде тича, и
видя чудна картина. От пътя пред него "изплува" конник. Той яздеше
огромен кон. В първия момент Яне помисли, че е човек от неговите
преследвачи и потрепери, защото това означаваше, че след миг смъртта
ще го споходи. Изправи се още повече. Ако това беше пехливанин, той
беше загубен. Но човекът върху гьрба на коня, макар и само силует, не
приличаше на пехливан. Той беше нисък, дребен и прегърбен. Беше
толкова гърбав, че в мрака на Яне му беше трудно да определи кое е
гърбицата и кое главата на мъжа. Изведнъж се случи нещо странно. Мъ
жът идваше от пътя към Боляровия хан и все пак беше на фона на по-
светлото небе. Така Яне видя странната метаморфоза, която яздещият
претърпя. Той като че ли се разлисти, като младо зелено листо. Както
беше гърбав, изведнъж мъжът започна да се изправя и пораства. Той
растеше все повече и повече. Ставаше по-голям и по-голям, като че ли
досега е бил наведен. Мъжът се променяше и променяше. Той прилича
ше на пеперуда, на която й порастват криле и от какавида се трансфор
мира в друго същество. Яне беше слушал приказки за това как хора се
превръщат във върколаци и се вцепени. Нима ставаше свидетел на не
що подобно! Досега беше смятал, че това са само приказки. Толкова го
лям беше ужасът, който го обзе, че не можеше да помръдне. Скоро си
луетът се оформи като на съвсем нормален човек, но с огромно гяло.
Той беше голям като Голиат, като някой архангел същи. Мъжът беше по-
едър от пехливаните. Дали не беше самият Кая? Яне се сви. Зад гьрба
му пехливаните бяха застинали. Те също бяха видели чудната картина,
Токораз Memo 64 Ятаган и Меч
която се беше разкрила пред очите му. Всички бяха сигурни, че това бе
ше някакво митично същество и че присъстват на някакъв свръхестес
твен, мистичен акт. Човекът върху гърба на коня, ако въобще беше чо
век, се втурна към Яне. Момчето падна на земята и изпусна ханджара.
Оръжието се изтърколи и изчезна в мрака. Не искаше конят на мъжа да
го стъпче. Макар и паднал, успя да види как само с едно движение на
лявата си ръка мъжът архангел успя да свали от седлото един от пехли
ваните. Не само го свали, но и го изхвърли назад. Каква сила имаше то
зи мъж! Какво тайно оръжие! След малко, по същия начин, друг пехли
ван се оказа на земята. Мъжът не беше Кая, това беше сигурно. Той се
беше появил, за да ги защити. Сега вече Яне имаше време да помисли
за дядо си. Той се огледа. Нощта се беше изпълнила с викове и стонове
на ранени и умиращи. Трябваше да бяга! Колкото се може по-скоро
трябваше да напусне това място! Дядо му сигурно беше направил също
то и то отдавна. Яне мислено благодари на спасителя си и побягна. Ти
чаше към мрачния силует на Родопа планина. Беше изминал няколко
крачки, когато пред него се изправи силует на конник. Момчето се зако
ва на място. Отзад се носеха виковете и стоновете на ранените. Той нап
рави крачка напред. Конникът го беше забелязал и сега се приближава
ше към него. Трябваше да бяга! Силите бяха неравни. Човекът на гърба
на коня беше много по-голям и по-тежък и за него нямаше да е никаква
трудност да го посече. Яне се стъписа. Зад гърба му беше битката и той
не искаше да се връща обратно. Отпред стоеше този конник. Какво да
направи? Докато мислеше, стоеше на място. Отзад дочу конски тропот
и една факла освети конника, който стоеше пред него. Само за миг го
мерна, но веднага го позна. Това беше Кара Мустафа. Яне веднага поз
на красивия мъж. В ръката си той държеше изваден блестящ ятаган.
Яне стисна празните си юмруци. Колко много съжаляваше, че беше из
пуснал оръжието си. Не че с късия ханджар можеше да направи нещо
срещу конник и то с такова прекрасно оръжие, но все пак щеше да се
чувства по-спокоен. Поне щеше да умре като истински воин. В главата
му се превъртяха всички неща, на които дядо му го беше учил. И в то
зи момент, когато се почувства уловен, отляво, от мрака, се появи него
вият ангел-хранитсл. Огромната му фигура се извиси застрашително.
Той замахна с лявата си ръка. Нещо като дъжд се посипа в мрака, някак
ви неща го удариха и като искрички опариха лицето му. Какво беше то
ва? Ятаганът на Кара Мустафа излетя от ръката му и за малко щеше да
удари Яне. Той падна съвсем близо до краката му. Младият момък се на
веде и взе красивото оръжие. То беше със скъпа кокалена дръжка и кра
сиви инкрустации по острието. Яне ги опипа и вълна на удоволствие се
разля из тялото му. Беше загубил ханджара, но сега в ръцете си имаше
Ill том "Хайдут" 65 I глава "Боляровия хап "
та. Тя беше осветена и затова успя да види какво става вътре. А това, ко
ето се случваше, накара гърба му да настръхне. "Сянката" като светка
вица скочи към седналия на пода човек. Той явно не беше усетил ней
ното присъствие, защото не реагира по никакъв начин. Само след миг
седналият получи силен ритник в главата и падна на земята. Яне не ус
пя да види ритника, защото "сянката" беше облечена с някакво широко
наметало, което скриваше краката му, но по падането на човека разбра,
че е било ритник. Чак сега пишещият вдигна поглед и видя нападателя.
В първия момент той дори направи някакво движение, но "сянката" го
удари с юмрук в корема. Човекът се преви, личеше си, чс болката е го
ляма. Удареният трудно се изправи, но явно все още имаше сили. Кога-
то "сянката" се опита да ритне писаря, кракът му се заплете в дългите
поли на власеницата, която достигаше до пода. Другият мъж се възпол
зва от това. Писарят се опита да ритне човека с власеницата, но той го
изпревари, завъртя се и с мощно помитащо движение го ритна в глава
та. Яне отново не видя ритника, но видя пелерината, която се разгърна
и в следващия момент човекът се просна с разбита глава върху камен
ния под. Яне гледаше и не вярваше на очите си. В манастира - в божия
храм, се случваше всичко това. Кой беше този, който с такава лекота на
падаше свети хора? Само след миг Яне разбра, чс той ще бъде следва
щата жертва. След като повали с такава лекота двамата в стаята, а пре
ди това и него, явно "сянката" пак щеше да се върне към вратата, къде-
то беше той. Не се нуждаеше от повече време, обърна се и побягна на
долу по тясното каменно стълбище. През цялото време с едната си ръ
ка опипваше стената, така че тъмнината не му пречеше. Не след дълго
напипа ниската вратичка, провря се и излезе навън. Трябваше да бъде
бърз. Струваше му се, че вече чува стъпките на тичащия след него чо
век. След като излезе от кулата библиотека, по най-бързия начин се за
тича към арката, където всяка вечер се криеше. Когато вече беше там,
се обърна и започна да гледа към ниския вход на кулата. Стоеше и ди
шаше тежко. Още не знаеше какво да мисли за това, което се беше слу
чило. От носа му течеше кръв, която той трябваше често да бърше, за
да не се стича в устата му. Дълго време никой не излезе от входа на биб
лиотеката. Мина доста време преди да забележи "сянката". Тя се про
мъкна и отново се "разтвори" в мрака. Яне тихо и внимателно се оттег
ли назад, влезе в килията си и заключи вратата след себе си. После се
опита да заспи, но не можеше. Възбудата от преживяното непрекъснато
го заливаше, а мислите му се връщаха към кулата и това, което се беше
случило. Дали мъжете бяха мъртви? Дали "сянката" го беше видяла?
Дали щеше да го търси? Кой беше "сянката"? Какво беше "сянката"? Не
можеше да си отговори на тези въпроси. Тази вечер не успя да заспи.
III том "Хайдут 75 1 глава "Боляровия хан "
ните цветове на елите и боровете. Нямаше човек който, като види тази
красота, да може да стърпи възгласа си и да не вдиша дълбоко, за да по
еме повече от красотата божия. Полянките бяха с ниска трева и отвся
къде бяха оградени с храсти и дръвчета, като че ли нарочно засадени от
нечия божествена ръка, за която в този момент най-важна е била красо
тата. Пандурите бяха дошли в този топъл есенен ден да ловят глигани.
Зимата наближаваше и манастирът се нуждаеше от прясно месо за сту
дените месеци. На Яне му бяха зачислили и един лък със стрели. Пре
ди лова башпандурът беше разпределил задачите. Най-опитните и доб
ри стрелци бяха отишли да чакат на пусия глиганите, а по-младите и не
опитни, сред които беше и Яне, трябваше да плашат животните и да ги
насочват към стрелците. Задачата на плашачите беше да вдигат шум.
Глиганите, макар силни и опасни животни, бяха много плашливи, така
че едва ли някой от плашачите щеше да види глиган по тези малки по
лянки с ниски храсти. Затова Яне вървеше и потропваше с две летви, но
без никакъв ентусиазъм. Неговото желание беше да бъде в групата на
стрелците и наистина да ловува. Всичко това го караше да ходи без осо
бено желание и да обикаля повече, разглеждайки красотата на околната
местност, отколкото вживявайки се в лова. Изведнъж, както си ходеше
и се оглеждаше, храстите пред Яне се раздвижиха. Той се сепна и спря
да тропа. Изненадата му беше толкова голяма, че кръвта му се смрази и
той застина на място. "Какво беше това?" - въпросът нахлу в главата му,
по-скоро като опит да избяга от това, което много добре осъзнаваше.
Съвсем скоро видя с очите си това, от което се притесняваше. Пред не
го се показа огромен и черен, като самия дявол, глиган. Той беше тол
кова близо, че стреснатото момче виждаше всеки косъм от четината на
огромното животно. Глиганът изгрухтя и с рязко движение се обърна с
големите си бивни към него. Яне не искаше да мисли какво ще се слу
чи в следващия момент. Беше впечатлен от това колко бързо и поврат-
ливо беше животното. Взираше се в голямата глава и сближените му
очи, с които то го гледаше изпитателно, готово във всеки момент да на
падне. Момчето опита да извика за помощ, но някаква невидима ръка го
беше стегнала за гърлото и от там не излезе нито звук. Изведнъж, без
предупреждение, животното се втурна право към него. Това беше напа
дение, нямаше никакво съмнение. То беше навело ниско глава и към не
го летяха двата му бели, криви като сърпа на луната, бивни. Яне поглед
на наляво и надясно за помощ, но наоколо нямаше жив човек. Решени
ето да действа беше по-бързо от самата му мисъл. Без да преценява и да
мисли, като на сън хвърли летвите с които тропаше, свали лъка, хвана
стрела, постави я на тетивата, изтегли силно и я пусна. Без да мисли от
стъпи вдясно, така че насочи стрелата зад левия крак на глигана, точно
I ll том "Хайдут 95 I глава "Боляровия хай
таря на пандурите. Освен това с неговата тъпота и инат той беше успял
да се скара с всеки един от тях. Както всеки слаб и ограничен човек, ка
то се беше почувствал нещо повече от своите другари, Никодим се бе
ше възгордял и издевателстваше над тях, дори повече от началника си.
Това не се харесваше на останалите, особено на по-старите, които зна
еха колко чини Никодим и не пропускаха да му се подиграят.
В тази група Яне веднага осъзна мястото си. Явно те нямаше да ло
вят и щяха само да наблюдават и направляват останалите групи, и в
най-добрия случай да им помагат. Яне искрено съжаляваше, че башпан-
дурът беше решил той да бъде в неговата група. Младата му буйна кръв
копнееше за приключения, подвизи и слава. Той искаше да хване най-
големия глиган или да простреля най-много сърни и цяла зима прияте
лите му да говорят за него, а игуменът да му благодари. А сега трябва
ше само да ходи след башпандура и Никодим. Тримата се движиха бав
но и някак разпуснато.
- Ще отида да пусна една вода - каза Никодим и се скри зад едни
храсти.
Яне остана за пръв път досега насаме с башпандура. Старецът се
оказа благ мъж. Той го питаше за семейството му и откъде е. Яне се чу
деше как да отговаря и в този момент откъм храстите, където беше оти
шъл третият спътник, се чу вик. Не можеше да има грешка, това беше
вик на уплаха и смъртна опасност. Двамата мъже подскочиха и се зати
чаха натам. В движение Яне се опита да свали лъка от рамото си, но не
успя. Двамата, с башпандура, се оказаха на малка поляна, на която се
разиграваше следната сцена. Никодим беше хванал в ръка копие, подоб
но на това на Яне, крещеше и махаше, а срещу него беше застанала ог
ромна мечка. Когато двамата се показаха на полянката, огромното жи
вотно се обърна и ги изгледа с малките си кафяви очички. Гърбът на
Яне настръхна. Толкова неочаквано беше това, което се случваше. Вед
нага се сети за думите на башпандура, казани преди малко.
- Не мърдай! Стига си махал с това копие! - изкрещя старият мъж,
стоящ до него.
Мечката като че ли разбра, че старият мъж е главният тук, защото се
га насочи муцуната си към него. В този момент той много бавно се
опитваше да свали ремъка на пушката си от рамото си. Мечката стоеше
и като че ли се колебаеше какво да прави.
- Не мърдай! - отново извика старецът.
Още миг и той дръпна назад петлето на пушката кремъклийка. След
миг щеше да е готов да стреля, оставаше му само да се прицели. И в то
зи момент, без никаква причина, Никодим замахна и прободе мечката е
копието, което държеше. Тъй като мечката беше обърната е лице към
Ш mem "Хайдут " 99 I глава "Боляровия хан "
цял живот като труп. Още от малък знаеше, че в борбата винаги може
да се случи да ти прекършат врата или гръбнака и тогава, макар и жив,
оставаш парализиран за цял живот. Затова Болярови смятаха, че ако на
някого се случи нещо такова, по-добре да го убият, отколкото да го ос
тавят да страда. Това беше тяхно решение. Яне също беше взел това ре
шение, ако някой път се случеше нещо такова, по-добре сам да сложи
край на мъките си, отколкото да страда и да държи душата си на воин
окована приживе в ковчега на тялото си. Така щеше да бъде по-честно
към душата му, която беше свикнала на свобода и на това да е в силно,
гъвкаво тяло на победител и пехливанин. Само това заслужаваше душа
та на един Боляров и нищо по-малко.
Сега, когато се раздвижи и установи, че е здрав и не е парализиран,
Яне се успокои. Той допълзя до стареца и провери дали е жив. За съжа
ление старецът беше предал богу дух. Пушката беше пречупена и зах
върлена далеч от него. В пояса му все още беше затъкнат пищова. Той
със сигурност беше зареден, но башпандурът не беше имал време да го
извади и да стреля с него. Яне посегна и ровейки из все още топлите
черва на стареца, успя да хване дръжката на пищова. После, пълзейки
на четири крака, сс отправи към Никодим. Той не беше мъртъв, защото
макар и свлечен не лежеше, а беше седнал. Като прекоси половината
поляна, Яне с огромно усилие успя да се изправи. Подпираше сс на ята
гана на Кара Мустафа. Беше взел пищова, защото можеше мечката да се
върне и отново да ги нападне. Това беше див горски звяр, затова тряб
ваше да бъде подготвен за всичко. Досега не беше виждал истинска
мечка, но беше чувал много приказки и разкази за мечки. С пищова
имаше по-голям шанс да оцелее. Колкото и да беше добър като оръжие
ятаганът, ръката му трепереше и едва ли би успял да направи нещо на
тичаща срещу него мечка. Той си спомни колко бърза беше мечката и
настръхна. Винаги беше смятал, че мечката е силна и тромава, но това
което беше видял го беше уплашило. Той осъзна, че не е по силите на
човек да избяга от преследваща го мечка.
Яне се приближи до седналия човек и го заговори:
- Как си, добре ли си? Ранен ли си?
Никодим остана като вцепенен и не отговаряше. Яне виждаше тъпо
то изражение на лицето му и го обземаше гняв. Всъщност именно седя
щият пред него мъж беше виновен за смъртта на башпандура, а за мал
ко и за неговата собствена смърт. От страх той беше пробол мечката и
така беше причинил смъртта на началника на пандурите. Защо му беше
нужно това? Какво беше накарало седящия пред него мъж да причини
смъртта на своя началник? Може би така беше спасил себе си, като бе
ше насочил гнева на мечката към своите другари? Яне гледаше мъжа и
Ill том "Хайдут 101 I глава "Боляровия хан
изпита яд, който след това премина в съжаление. Всъщност мъжът бе
ше достоен за съжаление. Скоро Яне щеше да се излекува от раните,
може би от уплахата и от спомена щеше да се отърси по-бавно, но този
жалък човечец, виновен за смъртта на началника си, винаги щеше да си
остане страхливец.
Гневът на Яне нарасна, когато видя, че Никодим се изправи и по се
бе си нямаше дори една драскотина. Той опипа собствените си гърди и
видя, че острите нокти на мечката бяха разкъсали дрехите му, а отдолу
прозираше кожата му, която също беше разкъсана. Ризата му беше обаг
рена в червено от кръвта му. която продължаваше да тече.
- Хайде! - каза Яне, вече с по-твърд глас. Въпреки раната на гърдите
си, не изпитваше болка. Беше му трудно да прецени дали е сериозно ра
нен, или е само одраскан.
Никодим искаше двамата да се върнат по обратния път - там откъде-
то бяха дошли.
- Не можем да оставим ранена мечка така! - каза Яне.
Той много добре знаеше авджийското правило, раниш ли диво жи
вотно, не трябва да го оставяш така, а трябва да го настигнеш и да го
убиеш. Ранените животни обикновено нападат хора, затова трябваше
бързо да се открие животното и да се убие, преди да е наранило още ня
кого. Яне знаеше, че останалите пандури са разпръснати наоколо и не
желаеше да бъде причина за смъртта на някого от гях. Почти насила,
въпреки раната си, хвана Никодим и го завлачи по следата на мечката.
Скоро пресякоха друга поляна и точно когато излизаха на нова, видяха
мечката. Тя беше легнала и дишаше тежко. Мъжете бяха изморени, за
това отначало не я видяха. Яне, не стига че беше ранен, но трябваше да
подкрепя и спътника си. Когато видя мечката, лявата му ръка беше зае
та с Никодим, а в дясната държеше пищова. Ятаганът му беше в ножни
цата, втъкната в червения му вълнен пояс. Мечката ги беше помириса
ла или ги беше чула и ги нападна веднага, без предупреждение, миг
след като те я бяха забелязали. Яне нямаше време да мисли. Както дър
жеше Никодим, вдигна пищова, прицели се и стреля. Изстрелът отекна
и пред него се образува облак от лютив дим от барута. Когато облакът
се разсея, за свой ужас видя, че мечката продължаваше да тича право
срещу тях. Явно не я беше уцелил или дори и да го беше направил не е
било смъртоносно. Той вече се беше убедил колко бързо и силно е това
животно. Нямаше никакво съмнение, че след миг двамата с Никодим
щяха да са мъртви. Сега вече наистина бяха ядосали животното. В този
момент Яне започна да действа инстинктивно. Пусна Никодим и бързо
извади язагана. Сам не вярваше, че ще успее да направи нещо срещу ти
чащото насреща животно, но все пак трябваше да опита. Винаги го бя
Токораз Memo 102 Ятаган и Меч
каля, свито на кълбо. Това време му беше нужно. Този път нито за миг
не беше губил съзнание. Сега вече щеше да бъде много по-добре под
готвен за следващата атака. Звяръг може би също беше ранен и силата
му можеше да е намаляла. Всъщност Никодим му беше помогнал, ма
кар и без да иска. Яне събра мислите си. В ръката си все още стискаше
дръжката на ятагана. В този момент видя, че Никодим отново скочи към
него и за пореден път го улови за крака. Този път обаче Яне вече беше
подготвен. Без никакво колебание вдигна свободния си крак и с всичка
сила ритна в главата пълзящия и ииврещ мъж. Никодим се сви като пре
бито псе и започна да вие от болка и страх. Яне не изпита никакво съ
чувствие, а отново го ритна в свитото на кълбо тяло. Моментът беше та
къв, че нямаше време да се церемони. Или двамата щяха да умрат зара
ди страха на Никодим, или щеше да оцелее поне единият от тях. Меч
ката вече беше съвсем наблизо. Той я изчака още малко и когато вече бе
ше сигурен, че я е допуснал достатъчно близо, скочи встрани. Но в то
зи момент мечката го загърна е лявата си лапа, опитвайки се да го вър
не срещу себе си. Ударът беше силен, точно в гърдите му, които вече бя
ха разкъсани. Този път Яне беше в пълно съзнание и усети ноктите й,
като шиповете на нагорещена желязна вила. Те преминаха през старите
рани и оголиха ребрата му. Но сега Яне нямаше време да мисли за това.
В главата му беше останала само една мисъл - да нанесе последния си
удар и като истински воин да доведе нещата докрай. Той осъзнаваше, че
е мъртъв, но поне щеше да положи мъртъв до себе си и звяра. Това ще
ше да бъде неговата последна воинска постъпка. Този удар щеше да за
пази спомена за него и щяха да се разказват истории за тази битка и за
този удар. От малък той беше научен, че някой ден животът му може да
зависи от само един удар или движение, затова трябваше цял живот да
се готви за този момент. До това се свеждаше животът му. Дали бе под
готвен? Сега щеше да разбере гова. Той не се съмняваше в себе си. Бе
ше сигурен, че дори мечката да го убие, той и духът му ще успеят да я
пронижат. Това беше той, Яне Боляров, на това беше учен и това щеше
да направи. Насочи острието на ятагана към ребрата, точно там, където
трябваше да бъде сърцето на звяра. Върхът на ятагана обаче беше крив,
а острието - широко. Това оръжие беше направено за сечене, а не за
мушкане. Яне осъзна това само след миг и искрено съжали, защото оръ
жието заседна в ребрата на звяра и не успя да порази сърцето. Все пак
мечката изпита болка. Тя замахна и опита да нанесе последния си удар.
Без да мисли, в отчаянието си, Яне скочи и се оказа вкопчен в козината
на гърба на мечката. Така той беше на нейния гръб, а тя се въртеше и
изненадана се опитваше да се освободи от натрапника. Но Яне не само
се возеше на нея, а продължаваше да й нанася удари с ятагана. Мушка
Токораз Memo 104 Ятаган и Меч
чета, раните му. Чак сега Яне забеляза, че едното мече, за разлика от дру
гото, не е кафяво, а бяло на черни петна. Такова нещо за пръв път виж
даше. Както водеше коня, внимателно започна да оглежда странното ме
че. Скоро е учудване трябваше да признае, че това не беше мече, а мал
ко, дебело кученце. Какво правеше това кученце в бърлогата на мечката,
Яне не можеше да си обясни. Дали мечката го беше приютила при себе
си и го беше кърмила заедно със своето мече, или кучка беше осинови
ла мечето, той не можеше да разбере. Двете животинки още не осъзна
ваха, че са от различни видове. Те се държаха като малки животни, ту се
бореха, ту спяха, ту фучаха едно срещу друго, но и двете с радост лиже
ха кръвта му, която се стичаше от гърдите му. Яне беше чувал, че е по
лезно животно да ближе раната ти и затова ги оставяше. Така както яз
деше минаваше покрай разни села, но не спря. Знаеше, че ранен конник,
който води със себе си малко мече и куче, няма начин да бъде подслонен,
затова продължаваше. Не насилваше коня и язди цяла вечер, без да бър
за. Животинките постоянно скимтяха и не го оставяха да мигне, а така
нямаше опасност да падне от коня. На другия ден по обед вече беше до
Бачкьой. Станимака беше на два-три часа бърза езда, но той не бързаше.
Вече се чувстваше по-добре. Малките животинки като че ли вливаха си
ли в душата му.
Той яздеше и искрено им се радваше. Мечето беше много силно и па
лаво. То постоянно бореше кученцето, което беше едро и по нищо не му
отстъпваше. Но дивото животно си беше диво, силно и жилаво. Понеже
мечето беше много палаво и приличаше на юначе, Яне реши да го кръс
ти Момчил. Някога в тази планина беше живял юначният Момчил вой
вода и той беше дал отпор на турците. В името Момчил първата буквич-
ка беше М, като мече, така че мечето вече се казваше Момчил. Кучен
цето също много приличаше на мече и беше от онези едри кучета, със
здрав кокал, които каракачаните водеха със себе си и за които се знае
ше, че влизат в битка е мечки и вълци без страх и без да трепне окото
им. Та кученцето беше именно от тази порода - каракачанска овчарка.
Тези кучета се наричаха така, макар да бяха български кучета. Те пазе
ха стадата от вълци и хайдуци, при дългите преходи на каракачаните от
Стара планина през целите Родопи, та чак до Бялото море. Такива куче
та можеха да се видят и във всяко българско село. И като спомен от то
ва, че беше намерил каракачанката в мечата бърлога и защото знаеше,
че като порасне кучето ще прилича много на мечка, Яне реши и го кръс
ти Мечо. И понеже двете бяха като братчета, реши да ги нарече с една
и съща буква. Това стана докато преминаваше през Бачкьой и се насочи
да слиза към Станимака. Двете животинки вече имаха имена. Скоро
премина през града и слезе в равнината. Сега вече пришпори коня. Жи
Токораз Memo 108 Ятаган и Меч
еше все повече е него. Един ден той на шега измисли упражнението да
се бори с мечето. Така откри колко е трудно да повалиш и да задържиш
мечка по гръб на земята. Освен че се бореше, Яне всеки ден вдигаше
все по-голямата мечка на раменете си, а после клякаше с нея. Към края
на зимата вече му беше много трудно да прави това.
Веднъж, като гледаше неистовата борба на Яне с мечката, Инокентий
му измисли прякора Боримечката. Никодим явно не беше доволен от то
ва, че Яне беше оживял и се беше прибрал в манастира, където беше
разказал истината за случката в гората. Той гледаше Яне с неприкрита
злоба. Имаше ли възможност го поставяше на пост на най-лошото мяс
то и се опитваше да го измъчи колкото се може повече. Останалите пан-
дури виждаха това, знаеха причината, но нищо не можеха да направят.
Тъп и отмъстителен човек беше Никодим и никой не искаше да го пра
ви свой враг. Игуменът благодари на Яне за месото ог мечка, което още
повече засили завистта на Никодим.
Въпреки омразата и тежките дежурства, Яне се чувстваше щастлив.
Пандурите го обичаха и се опитваха да го "спасят", когато имаха въз
можност.
От това, че Никодим го измъчваше и че всеки ден се бореше и вди
гаше Момчил, Яне заякна. Тази зима гой се разви и стана силен, широ-
коплещест млад мъж.
Към пролетта се разбра, че Мечо не можеше да се казва така, защо-
то един ден Инокентий обърна внимание на Яне, че кучето е женско. То
също растеше голямо, с гъста бяла козина, украсена тук-там с черни
петна. Още докато беше малко, презвитерът беше отрязал ушите на ку
чето, за да не може, като порасне, вълците да го хапят. Така на тяхно
място се бяха появили две големи топки от козина. Яне кръсти кучето
Буря. Скоро започнаха да извеждат Буря при останалите кучета на ма
настира, но може би поради това, че беше най-едра и силна, или защо-
то беше отгледана в дивотия и винаги беше играла с мечка, всички се
страхуваха и бягаха от нея. А може би останалите кучета чувстваха ми
ризмата на Момчил по Буря.
Вечер Яне и Инокентий слизаха в килията с Момчил и Буря. Мечето
растеше много по-бързо от кучето и Буря вече едва успяваше да се из
мъкне от огромните му лапи.
- Пролетта наближава. Скоро ще ни бъде невъзможно да задържим
Момчил при нас. Все по-често с Буря се бият и то не на шега, както ко
гато бяха бебета. Страх ме е, че е диво животно и някой ден ще заварим
с прекършен гръбнак нея или теб. Мечка е, диво животно е. Всеки мо
мент животинското може да се пробуди в нея.
Токораз Memo 112 Ятаган и Меч
пък после да става каквото ще. Яне беше сигурен, че страхливецът няма
да посмее да му направи нищо, но се излъга. Когато се приближи доста
тъчно, макар с трепереща ръка, Никодим насочи към него пищова, кой
то държеше. Той не знаеше, че Яне не е сложил куршум в цевта на пи
щова. Яне не вярваше, че страхливецът ще стреля. И в този момент ви
дя огъня от цевта на пищова и дочу оглушителния гръм. Пред очите му
притъмня и почувства как лети. Удар не усети. Явно беше мъртъв.
Токораз Memo 116 Ятаган и Меч
БАЧКЬОЙ
щен, а сега беше сит. Някой го беше носил, беше го нахранил и изпрал.
Тази мисъл му се стори толкова налудничава. Погледна пак към снежно-
бялата си риза. Разтърси глава. Сам не знаеше какво става, но и не иска
ше сега да се замисля. Огледа се. Низината беше тясна и наклонът беше
надолу. Около него игриво и някак щастливо подскачаше вярното му ку
че. Буря като че ли осъзнаваше, че Яне се е върнал към живота. В този
момент той си спомни някакви откъслечни неща ог удара, кадъните и
двата вълка. Нямаше съмнение, че дължи живота си на Буря. Яне я по
вика, а тя за миг прекъсна подскоците си и покорно седна пред него.
Каракачанките бяха кучета, известни, освен със силата и с умението
си да водят и пазят стадо, и с вироглависто и упоритостта си. Големите
смели кучета се подчиняваха много трудно дори на господарите си. Чо-
баните харесваха яките пазачи, но който имаше каракачанка знаеше, че
много яд ще бере с кучето си и ако иска подчинение от своенравното
животно, трябва да отдели много време и нерви. За да "пречупи" твър
дия характер на Буря, Яне се беше заел с нейното обучение още от бе
бе. Той се притесняваше, че мечешкото в Буря, животинското и това, че
беше израснала с Момчил, ще я направят още по-вироглава и трудна за
възпитание.
Сега, когато гледаше покорните очи на вярната си кучка, изпита бла
годарност и към Инокентий, който му помагаше в обучението й. Ето как
сега това време му се отблагодаряваше. Той се обърна и бавно тръгна
надолу. Трябваше по най-бързия начин да се добере до някое родопско
село. Все още беше обедно време, защото слънцето се беше вдигнало
над котловината и вече напичаше с топлите си пролетни лъчи. Яне на
сочи лицето си нагоре, сякаш искаше да поеме колкого се може повече
светлина и топлина. Изглеждаше като човек, на когото светлината дъл
го време е липсвала, а после се обърна и тръгна надолу. Буря - безмъл
вна и тиха, като сянка, го последва. Тя вървеше малко отзад и от лявата
му страна. Така Болярови учеха кучетата си да вървят. Дядо му и баща
му ползваха кучетата не само за пазене на стадото, но и за лична охра
на. Понеже в дясната ръка те държаха оръжието си, кучето трябваше да
бъде от лявата им страна, така че да не им пречи, ако искат да замахнат
с нож или ятаган, или да стрелят. Освен това, ако искаха да водят със се
бе си кучето завързано на каиш, така можеха с по-слабата си лява ръка
да водят кучето, а с дясната - коня или да носят оръжието си, както и да
вършат каквато си искат друга работа. От дядо си Яне знаеше, че няко
га кучетата на Болярови били толкова послушни, че техните господари
навсякъде се хвалели, че само с един пръст могат да ги водят и управ
ляват. Така те имали специални бойни кучета, които учели само как да
преследват и да убиват хора. Когато яздели неговите деди, държели по
Ill том "Xaiidvm 121 II глава "Бачкьой"
- Хайде да те науча и ти така да пиеш! - каза Кара Тозю, като видя как
Яне го гледа.
- Защо трябва да се науча?
- За да се предпазиш, а и да не папаш водата. Сега работим само два
мата, представи си обаче, че работиш с цяла бригада, никой няма да те
остави да пиеш от водата им по този начин. Освен това искам да ти ка
жа нещо. Слушай ме внимателно! За да бъдеш майстор в едно нещо,
трябва да бъдеш майстор и в другите неща. Калфата е майстор в това
което върши, а майсторът е майстор във всичко! Нс можеш да бъдеш
много сръчен, например в строенето или в дърворезбата, а да бъдеш със
"завързани ръце" за всичко останало. Така не е нужно да видиш майс
тора как точно си върши работата, за това можеш да съдиш и по много
по-дребни и почти незабележими неща. Ето например, ако имаш сръч
ност да пиеш вода по този начин, това говори много и за всичко остана
ло, което правиш. Само по това един майстор на сеченето може да раз
бере как сечеш или дали можеш да яздиш.
- Е! - Яне не се стърпя и изрази съмнението си. Според него Кара То
зю прекаляваше.
- Така е! Трябва непрекъснато да упражняваш уменията и сръчността
си. Не е достатъчно само това, което смяташ за твоя основна работа. По
някога за по-лесно можеш да постигнеш майсторство с по-просто и от
далечено нещо. Ти в какво искаш да станеш майстор? В строителството?
Яне се замисли. Не това беше неговата мечта.
- Искам да стана най-добрият пехливанин.
Кара Тозю се опули. Той не беше очаквал такъв отговор и като че ли
му трябваше време да възприеме неговата мечта.
- Добре! Ето, ти искаш да станеш башпехливанин. Понеже това е
трудна работа и изисква много години, много по-лесно е да постигнеш
съвършенство и майсторство в други по-малки неща, за които е нужно
по-малко време. Така ти ще се учиш как се постигат нещата и ще бъдеш
по-подготвен за пехливанлъка.
- Не е ли по-добре да правя това с всяка техника в борбата?
- Да, и това трябва. Но понякога можеш да се умориш или да ти ом
ръзне. Трябва да преследваш нещата както в дълбочина и да навлизаш
в тях, така и в ширина, и да се занимаваш и с неща, които на пръв пог
лед изглеждат отдалечени. Понякога ти се струва, че нещото е далечно
и никога няма да ти потрябва, но не го оставяй! Довери се на Бог! Щом
той те е насочил към него, значи някога ще ти потрябва! Ако всеки се
занимаваше само с това, от което живее, нямаше да има кавалджии, пе
вици и дърворезбари. Понякога това, което правиш от сърце и душа, и
Ill том "Хайдут 131 II глава "Бачкьой
Яне и Буря преминаха моста. Въпреки че вече всеки ден двамата ми
наваха по дървените летви на въжения мост, той с усмивка гледаше как
Буря се беше снижила и разтваряше ноктите на лапите си, за да се за
държи по-добре. Въпреки смелостта си, кучето все още изпитваше
страх.
Двамата преминаха реката. Тъй като беше късно, по пътя почти ня
маше хора. От кръчмата, някъде далеч зад лявото си рамо, Яне чу пиян
ска глъч и шум на много хора. За миг вратата на кръчмата се отвори, за-
щото шумът стана по-силен, а после отново заглъхна. Тази кръчма бе
ше построена от лявата страна на пътя, който се качваше нагоре към ма
настира. Повечето бачковлии предпочитаха селската кръчма, която се
намираше по-близо до Станимака, в долната част на селото. В гази
кръчма, която беше към манастира, обикновено отсядаха окъснели път
ници, които само се отклоняваха от пътя. В нея отсядаха и богомолци,
окъснели или които не бяха успели да намерят места за пренощуване в
манастира. Освен кръчма, сградата беше и хан, но помещението, в кое
то спяха хората, беше същото, в което останалите пиеха, понякога до
късно вечерта. Яне мина покрай кръчмата, погледна и видя светлината
през мръсните малки джамчета и сенките вътре. Двамата с Буря тръг
наха към манастира. Скоро портите на светата обител щяха да бъдат
затворени, затова Яне се забърза. Тази вечер беше малко окъснял, но все
пак щеше да има време поне за една молитва и да запали една свещич-
ка пред олтара на голямата черква в манастира. Яне заповяда на Буря да
го изчака пред голямата порта на манастира. Голямото куче седна и пос
лушно зачака. Отначало монасите се плашеха от огромното куче, седна
ло до портата и чакащо стопанина си, но с времето свикнаха с това.
Всички вече се бяха убедили, че Буря е послушна и напълно се подчи
нява на командите на младия си стопанин.
Яне спокойно влезе в двора на манастира, насочи се към черквата и
влезе през вратата, до която беше засаден висок колкото църквата тис.
Запали свещичка, помоли се на Света Богородичка за здраве и дълъг
живот на семейството си и излезе. Вече беше започнало да се стъмва.
Под арката, по големите изтрити каменни плоскости, той се насочи към
голямата дървена порта на манастира. Това беше единственият вход на
целия манастир. Така светата обител се бранеше от набези и каквито и
да е посегателства отвън, и се превръщаше в непревземаема крепост са
мо като се залостешс портата. Така игуменът контролираше всичко, ко
ето се случваше в манастира и което се внасяше или изнасяше от него.
Когато наближи изхода на манастира, отвън чу някаква непривична
глъчка. Яне забави крачка и се заслуша в думите, които се чуваха отвън.
Езикът, на който се говореше, беше турски и това още повече озадачи Яне.
Токораз Memo 134 Ятаган и Меч
- Буря! - почти веднага отговори Яне. Той все още мислеше върху то
ва, което му беше казал попът. Връщаше се в мислите си към онази сут
рин и изпълваше случката с нов живот.
- Много хубаво и послушно куче!
- Да, тя ми спаси живота много пъти досега - продължаваше все та
ка да отговаря Яне, но все още мислеше за онази сутрин. Значи турци-
те и Али Бабаджан са имали право. Буря беше убила турчин. Дали пре
ди това не беше убила и Никодим? Кучето му беше убиец на хора и въп
реки това толкова много я обичаше. Тя беше убивала заради него. За да
живее Яне, трябваше други хора да умират. Досега Буря беше убивала
само заради него. Дали, ако се наложеше, той можеше да убие, за да жи
вее тя? Щеше ли да може сам да се справи с Никодим и брата на Али
Бабаджан? Без да иска поклати глава в знак на отрицание. Той нямаше
да може да се справи сам с двамата. Трябваше да се бори и да се готви.
За негово голямо учудване се беше оказал неподготвен. Тази мисъл го
накара да се стресне. Той, Яне Боляров, се беше оказал неподготвен. Бе
ше предал традициите на Болярови, беше обидил и почти унищожил
усилията на баща си, дядо си и на всичките си предни. Той, победите
лят в пехливанските борби на Четиридесетте извора, беше неподготвен
да защити живота си. Въпреки умората и глада, изпита силно желание
да стане и да направи няколко упражнения от пехливанската борба и
удари от "Ето", на което го беше учил Инокентий.
Буря като че ли беше усетила, че двамата мъже говорят за нея. Тя се
приближи и легна до Яне, поставяйки голямата си глава до крака му.
Яне се преизпълни от нежност и благодарност към кучето. Той бавно
започна да милва голямата й глава. Това я успокои.
- Значи Буря е убила турчина? - попита Яне.
- Да! - отговори поп Глигорко.
Яне все повече се отърсваше от шока и започваше да свиква с мисълта.
Много неща му се изясниха и изведнъж започна да го интересува бъдеще
то. От снощи, когато бяха избягали от къщата на уста Манол, те се бяха дви
жили в безмълвие и Яне въобще не знаеше накъде ги води Кара Тозю.
- А кой е този Али Бабаджан? Не се ли уплаши да се изправиш пред
него? - попита момчето.
Попът замълча известно време, като че ли не знаеше отговора. Пос
ле заговори и Яне разбра, че не това е причината, а отецът беше мислил
колко подробно да му разкаже.
- Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът
се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин
не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били
твърдина на православната вяра и българщината.
Ill том "Хайдут 141 II глава "Бачкьой
- И не е имало турци?
- Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната
низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мех
мед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има
християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измисли
ли легендата за Демир ага - покорителят на Родопите. Демир означава
железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени
спахии, които "обърнали" планинците в исляма, като хвърлили в скръб и
кръв цялото население. Така повече от половината планина била помю-
сюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели
исляма. Разбира се, сред гях имало и хора, които доброволно се отрекли
от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Импе
рия и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само
срещу това да не плащат джизие - данъка, който в цялата Империя пла
щат всички иноверни - немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите
нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мю
сюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.
Много християни се отнасят с презрение към тези хора, но аз се опит
вам да ги вразумя. Тежки времена са били, малцина са имали сила да се
изправят срещу ятагана и да запазят вярата си, а и повечето от тях падна
ли покосени от него. Много българи приели насилствено исляма. Трудно
е човек да избира между живота и вярата си. За да имаме право да ги съ
дим, всеки едни от нас трябва да бъде поставен на тяхно място. Много от
тях приели вярата не заради себе си, а за да спасят живота на своите же
ни, деца и родители. Било тежко и кърваво време. Време разделно.
Може да разбереш, че това са българи и че доскоро, допреди сто годи
ни, са били християни, като влезеш в селата и видиш гробищата им. До
ри мюсюлманските села имат християнски гробища. Откъде са дошли те
зи християни? Откъде са дошли мюсюлманите и къде са отишли христи
яните? И след като не могли да покръстят всички българи, мюсюлманите
и християните били почти по равно. Турските насилници опитали още
веднъж да покръстят останалите българи, но сред тях били останали са
мо най-калените и пречистени, тези, които били готови да загубят живо
та си, но вярата си не. Затова днес планинците са сурови, непокорни и
волни хора. Ако тракийците са твърди като камък, родопчаните са по
твърди и от най-твърдия камък - те са като кремък. След като получили
голяма съпротива и отпор и много хора паднали под ятагана, решили да
заселят турци. Турците обаче живеели добре в Тракия и никой не искал
да живее в суровата планина. Така турците, които били доведени в Родо-
па планина, били анадолци, а не тукашни турци. Те почти насила били
заставени да се заселят в планината. И понеже не харесали високите неп
Токораз Memo 142 Ятаган и Меч
примирил с всичко, което се беше случило предния ден. Този път Ма
нол и другите мъже си разпределиха различните дисциплини, на които
трябваше да учат Яне. Въпреки че само гледаше, удареният мъж явно
не преставаше да се чувства ангажиран с момчето и продължаваше да
му подвиква наставнически. Обучението с нож все така го водеше
Диньо Цнганара, а на ятаган този път го учеше Манол. Двамата се уп
ражняваха с дървени оръжия. Яне през цялото време чувстваше колко
внимателен е байрактарят. Той явно се беше поучил ог гова, което се бе
ше случило предният път с Кара Тозю и затова беше изключително
предпазлив.
Когато заниманията свършиха, Яне се чувстваше все още изпълнен
със сили. За да демонстрира ловкостта и силата си, той се хвана за един
нисък клон, който беше пораснал настрани, успоредно на земята, прех
върли се и увисна с главата надолу. Повися така известно време, а след
това започна да се превърта. В определен момент се огъваше и увисва
ше само на една ръка, после се набираше и сядаше върху клона. Яне из
ползваше силата и гъвкавостта на цялото си тяло. Той се радваше и зна
еше, че така увеличава силата си.
Мъжете гледаха и се възхищаваха на ловкостта на момчето. Всички
те се бяха убедили в голямата сила, която момчето притежава, но това,
което ги впечатляваше, беше лекотата и гъвкавостта му. Тялото на Яне
като че ли не беше като техните. Всички те бяха силни, но тежки и тро
мави. Тежкият живот и лишенията ги бяха направили такива. Те винаги
се пазеха да не се изтощят. Това, което виждаха, беше нещо друго. Зе
мята като че ли не привличаше тялото на момчето. На няколко пъги кло
нът се изплъзваше от погледа на мъжете и у тях се създаваше илюзия
та, че огъващото се като змия тяло на момчето виси във въздуха. Стру
ваше им се, че наблюдават ламя или хала.
После няколко от мъжете опитаха да поиграят на маймунски бой с
Яне, но той с лекота ги побеждаваше. Най-добър беше Диньо Циганара,
който с дългите си ръце много затрудни Яне. Другият, който успя да да
де някаква съпротива, беше самият майстор Манол. Кара Тозю също ис
каше да се бори, но Манол не му разреши. Мъжът беше ударен в глава
та, а в някои от борбите, които мъжът загубеше, се забиваше със страш
на сила в земята, в повечето случаи с главата надолу.
Откакто беше дошъл при хайдутите те се бяха установили на стан в
една клисура, до две отвесни скали. От двете страни скалите бяха като
стени, а в подножието им имаше големи клонести храсталаци. Те при
личаха на каваци - ниски, разклонени, с широки листа, от едната стра
на по-тъмни, а от другата по-светли, покрити с фин мъх. Яне познава
ше каваците и тополите още от низината. Според дядо му каваците и то
Токораз Memo 152 Ятаган и Меч
по-спокоен, поне знаеше кой е срещу него. Той бавно спусна ръката си
и напипа дръжката на ятагана, който беше на самия Кара Мустафа.
Предният път не беше успял, но сега нямаше да пропусне, щеше да раз
сече гърдите на турчина, с неговото оръжие.
Яне вече виждаше огъня на стана. Може би когато стигнеха до лаге
ра, останалите хайдути щяха да разпознаят турчина и да го бастисат.
Яне реши да изчака, но все така стискаше дръжката на ятагана. Когато
стигнаха до огъня. Глигорко разбуди хайдутите, които тихо и без никак
ви въпроси се облякоха, препасаха силясите и хванаха в ръка оръжията
си. Всички приветстваха мъжа, като го наричаха войводо. Сега Яне ус
пя по-добре да разгледа мъжа. Той беше облечен с широк черен бурнус,
а на главата си имаше завързана черна чалма, с дълги пуснати краища,
с които беше прикрил изцяло лицето си. Така се виждаха само очите му
и то само от цепката, през която гледаше. Как мъжете бяха сигурни, че
пред тях се намира точно техният войвода? Тук Яне реши да се намеси.
Мъжете вече бяха насядали в кръг около огъня и го бяха стъкали да го
ри по-силно. Момчето реши да се възползва от момента, в който всич
ки още не се бяха разсънили добре, а човекът в черно ги оглеждаше.
Той скочи срещу него и извади ятагана си. Мъжът обаче се оказа под
готвен за това, бързо се претърколи назад и изчезна в мрака. За миг Яне
се стъписа.
- Дръжте го! - извика той като погледна към останалите мъже, за да
го подкрепят. - Това е Кара Мустафа!
- Какво?! - мъжете бяха стъписани. - Какво говориш? Какъв Кара Му-
сафа?
- Кара Мустафа, приятелят на Кая!
Яне знаеше, че всеки миг е ценен и всяко забавяне ще помогне на
турчина да избяга. От одеве той се взираше в мрака, за да успее да уло
ви и най-малкото движение. При поредния път, в който се обърна, видя
само черна сянка пред очите си.
Свести се от хладна вода, която беше напръскана по лицето му.
- Какво? Какво става? - попита все още в несвяст Яне.
- Това не е Кара Мустафа! - каза строго Манол. - Това е нашият вой
вода Велко и да не си посмял повече да вдигнеш ръка срещу него! Това
не ти е Кара Тозю!
- Сигурен съм, че е Кара Мустафа!
Яне се поизправи и видя седналия мъж. Той все така стоеше и спо
койно го наблюдаваше.
- Ти си лъжец! - извика Яне в очите му. Ятаганът му беше отнет и се на
мираше в ръцете на бившия си собственик. Тъй като беше глупаво да ско
чи с голи гърди към турския пехливанин, затова реши да го разобличи.
Ill том "Хайдут" 161 II глава "Бачкьой
облече, като особено стегнато нави навущата си, стегна и цървулите си.
Нямаше шапка, затова помоли циганката да му помогне да среше спъс-
тената си руса чуплива коса. Това отне доста време и му костваше мно
го болка. Когато беше готов, другите вече отдавна бяха готови и цялата
дружина се беше строила. Най-вдясно беше Манол байрактар, а пред
дружината беше застанал Велко войвода. Днес войводата беше облечен
в сиво-кафява бозава униформа. Потурите му бяха нови и украсени с де
бели черни гайтани, които се виеха като бръшлян около колона. Елекът
му беше украсен със същите гайтани, а поясът му беше кармъзен*, с
множество напречни жълти ивици. Силяхът му беше целият накичен
със скъпи и красиви оръжия. На главата си, подобно на останалите мъ
же и той си беше сложил висок кожен калпак.
Яне, Сотир и двете жени стояха далеч, встрани от дружината, но та
ка, че чуваха всяка дума на мъжете.
- Войводо - каза Манол, - днес искаме да проведем изпит и ако зас
лужават, да приемем в четата двама нови момци.
- Кои са те? - попита Велко, макар много добре да знаеше всичко. Яв
но такава беше традицията.
Манол повика с жест на ръката си двете момчета.
- Единият се казва Сотир Манолов, войводо и е мой син. Другият се
казва Яне Боляров.
- Да се готвят за изпита! - каза Велко и посочи на момчетата полян
ката встрани от огъня. Мъжете насядаха около няколко огъня и зачака
ха с нетърпение. Всеки изпит беше празник, който се помнеше и разказ
ваше години след това. Всички знаеха, че и днес ще бъде паметен ден,
а Айше и Кара Тозю печаха някакво месо на огъня, явно по-късно щяха
да празнуват приемането на момчетата и всички предчувстваха пир
шеството. Това още повече повдигаше настроението им.
Първото нещо, което момчетата трябваше да направят, беше да бягат.
На Яне му беше леко и доста изпревари Сотир. За Яне беше много по-
лесно, когато имаше с кого да се съревновава. После момчетата се над
хвърляха на геги. Яне изпрати с такава сила своята гега, че тя отлетя чак
в едни храсти и се закачи за клоните им. Той се затича и с лекота я сва
ли от там. После дойде ред да стрелят. Тук Сотир се оказа много по-то
чен от него. Предстоеше бой с ножове, после борба, а най-накрая - ду
ел с ятагани. С ножове двете момчета бяха напълно равностойни. Яне
веднага позна в момчето отсреща стила на Диньо Циганара. Нямаше
никакво съмнение, че той беше учил и Сотир на работа с нож. Той бе
ше имал повече време да се упражнява, но пък Яне притежаваше мно
го по-голяма сила и бързина. Така при една защита Яне удари с всичка
*кармъз - тъмно, кърваво червено
Токораз Memo 164 Ятаган и Меч
Като каза това Велко извади ятагана си, сякаш за да подсили въздейс
твието на думите си. Яне нямаше никакво съмнение, че след всичко, ко
ето му беше казал за кесиджийте, Велко ще го убие в момента, в който
откаже. Пред него нямаше два пътя. Ако искаше да оцелее и пак да се
бори, трябваше да приеме.
Яне стоеше и се чудеше какво точно да каже на Велко, за да разбере
той, че е съгласен. Притесняваше се да не би огромният мъж да реши, че
мълчанието е колебание и поради недоразумение да го посече. Той пог
ледна Велко в очите и за пръв път погледът му не се хлъзна към белега.
Той го гледаше и мълчеше. Велко също го гледаше. Двамата нямаха нуж
да от думи. Яне разбра, че току що беше приел нещо, което щеше да про
мени и да остави отпечатък върху целия му живот от тук нататък.
- Току що ти казах, че сред нас няма най-добър, но ти трябва да сс
стремиш непрекъснато да бъдеш най-добър, за да оцелееш. Аз искам ти
да бъдеш най-добрият, защото обикновено кесиджията, който готвиш,
слага край на собствения ти живот. Аз искам да бъдеш най-добрият, за
да умра от ръката на най-добрия! За мен това ще бъде чест!
- Но, аз не искам да ви убивам или да ви нараня по какъвто и да е на
чин, учителю!
- Знам, че си искрен и че сега не искаш, но някой ден може би точно
така ще стане! Обикновено така става, така че се готви, за да бъдеш дос
тоен! Винаги помни това, което ти казах, където и да се намираш, с как-
вото и да се занимаваш!
А сега дай да видя как работиш с кама!
- Нямам кама, учителю, имам само нож.
- Нож?! Ножът не е кесиджийско оръжие! Трябва ти кама!
След това Велко извади една тънка и остра като бръснач кама. Нейно
то острие беше като змийски език, а когато го почукаш и най-леко с но
кът, то започваше да пее и да звъни като камбана, но някак по-тънко и
заплашително. Камата пасна в ръката на Яне, като че бе правена за него.
След това Велко започна да учи Яне как да работи с кама. Техниката
му беше много по-различна от тази на Диньо Циганара. Скоро момчето
оцени силата и ефективността на техниките, които Велко му показваше.
Докато при Диньо прихватите и акробатиката с ножа бяха много важни и
работата с нож беше много ефектна, при Велко водеща беше ефектив
ността. Големият мъж го учеше как с всяко мръдване, с най-малки усилия
и по най-невидимия и внезапен начин, да наранява и убива. Целта на Вел
ко във всеки един момент беше да убие, директно, късо и бързо, без ни
какви орнаменти, красота и забавяне. Мина време преди Яне да започне
да оценява красотата в това, на което го учеше кесиджията. С действията
си Велко, непрекъснато и по всякакъв начин, потвърждаваше думите си.
Ill том "Хайдут " 171 IIглава "Бачкьой"
През деня мъжете отделяха най-много време за борба. Яне беше най-
добрият сред тях. Най-трудно му беше да се бори с Манол, Диньо и с
Кара Тозю. Един ден, тъкмо когато за пореден пъг беше натръшкал на
земята най-силните и тежки хайдути, към него се приближи Велко.
- Хайде да се поборим!
Яне погледна огромния мъж и целият настръхна. Той много пъти ве
че се беше убеждавал колко силен, бърз, лек и пъргав е кесиджията Вел
ко. Сега виждаше извисяващото се над него тяло и се чудеше дали ще
бъде толкова ловък и вещ и в борбата. Едва ли. Това бяха съвсем раз
лични неща. За момент изпита желание да му покаже, че поне в едно не
що е добър колкото него и дори по-добър. Сега беше моментът! Велко
го беше виждал как се бори, но едва ли си даваше сметка колко силен и
бърз е. Ако войводата разчиташе само на силата и на ръста си, щеше да
загуби. Спомни си първата си среща с Велко. Той току що беше спече
лил борбите на Четиридесетте извора, а Велко тогава беше гърчаво
джудже. Как би се учудил дядо му, ако знаеше, че днес той, Яне Боля-
ров, се бори и се изправя срещу същото това джудже. Победата щеше
да бъде за Яне. Той беше в много добра форма. В този момент си спом
ни еленсито, с което беше ударил башпехливанина Кая и го беше прос
нал в несвяст на земята. Той щеше да победи!
Велко беше свалил елека си и сега се изправи срещу него. Яне отдав
на вече беше загрял и беше успял да си почине след борбите с остана
лите хайдути. Някой от кауците извади гайда и бавно засвири. Протяж-
ният звук на гайдата се разнесе из клисурата, думите на песента не се
чуваха, но всички знаеха, че става въпрос за това как двама пехливани
на пехливаните, двама юнаци и синове на тая земя, се изправят един
срещу друг, сили да премерят и своето юначество. Яне не чуваше думи
те на песента, но те сами се появяваха в главата му. Музиката ги носе
ше. Скоро момчето разбра, че тази музика носи точно тези думи и тази
песен не съществува, и никой не я знае, защото тя сега се пишеше. Той
и Велко бяха нейните създатели.
Яне слушаше звука на гайдата и му се струваше, че там вече е каза
но това, което предстоеше да се случи. Той се вслушваше и искаше да
разбере как ще завърши тази борба и какво да направи. Велко беше вни
мателен и с лека стъпка, като вятъра. Той не се движеше, а като че ли
танцуваше, пропит от същия този звук на гайдата.
Яне беше нащрек. Велко имаше предимство, защото знаеше как се бо
ри. Двамата бяха сухи - това щеше да му даде още по-голямо предимст
во. Въпреки че внимателно следеше войводата, неговото "бъркане" и
първа му атака останаха загадка за него. Това беше най-бързата и внезап
на атака, която досега беше виждал. Никога не беше виждал такова не
Ill тим "Хайдут 173 II глава "Бачкьой
някой мъж в очите да нарече така жена. Това беше смятано за една от
най-големите обиди.
- Нарече ме вещица, защото съм такава!
- Какво?! - Яне не можа да повярва на ушите си.
- Да, аз съм вещица. Питал ли си се какво означава вещица? Идва от
веща. Аз съм веща в това с което се занимавам и затова съм вещица.
Яне настръхна. Никога досега не беше чувал жена така открито и
спокойно да приема това да я наричат вещица.
- А магьосница ли си?
- Да! Занимавам се с магии, така че съм и магьосница. Аз съм веща
в магиите. Разбира се, и в много други неща.
Чак сега Яне си даде сметка, че жената сигурно и на него му прави
магии.
- Искам да ми казваш всичко, което ми правиш! - каза той и поглед
на към жената. Миризмата на горчиви билки и нейното старо, сбръчка
но лице, осветявано от огъня, така че бръчките да стават на сенки и да
изглеждат дълбоки, като изорани бразди, още повече затвърждаваше
образа й на вещица.
Като малък баба му винаги го беше плашила с вещици, а ето, че се
га лежеше пред такава.
Жената се беше изправила и явно се канеше да му прави нещо.
- Какво ще правиш? - попита момчето.
Василка не беше доволна, но започна да му обяснява:
- Сега ще ти побая малко.
- Какво означава това?
- Слушай внимателно и запомняй това, което ще те уча! Баенето се
изпълнява с определени думи. Те имат особена сила в себе си. Баене мо
же да се прави само с твърди думи, които нс трябва да се променят. Те
трябва да се произнасят с тих, но много твърд глас, като че ли заповяд
ваш на нещата, на които говориш. С баене се омаломощава болестта.
Това е заклинание, с което се умилостивява духа на болестта. Много
често баенето е придружавано с определени движения. Баилните думи
се предават от врачка на врачка, преди смъртта. Обикновено за вещер-
ка се избира дъщеря, внучка или сродница на старата вещица. Тя тряб
ва да е вдовица или във възраст, когато вече не може да има деца. За вся
ка болест трябва да се бае в точно определено време. Трябва да знаеш,
че на мъже се бае в нощта срещу понеделник или четвъртък, а на жени
- сряда или събота. Баенето се изпълнява на точно определени места.
Най-добре е да бъде пред огнище, домашен праг, кръстопът, синор, кла
денец, мост. Може да се бае с много неща.
- Ти на мен как ще ми баеш?
I ll том "Хайдут" 179 II глава "Бачкьой"
В този момент дочу странен шум. Той идваше от вратата, през която
с Велко бяха влезли - от долапа. Лявото крило, бавно и безшумно, се от
вори и Яне щеше да извика от ужас. Вече беше тъмно, но той почувст
ва нечие присъствие, което изпълни стаята. Нещо голямо, подобно по
ръст на Велко, безшумно се движеше в мрака. Яне отвори очи, но нищо
не видя. Той си спомни как Велко се разтваряше в мрака на нощта. Бе
ше сигурен, че това е кесиджията. Сигурно беше излязъл и сега се връ
щаше през тайния вход в стаята. Въпреки че беше сигурен, Яне не пос
мя да се издаде и с най-малък шум или движение. И тогава разбра, че
"сянката" го е забелязала. Тя застина и вече никакъв шум и движение не
се долавяше в мрака. "Сянката" го гледаше, взираше се в него и го про
низваше с поглед. Яне чувстваше всичко това. Този демон го беше забе
лязал. Дали беше учуден, изненадан или уплашен, Яне не можеше да
каже, но това не беше Велко. Това беше някой друг или нещо друго.
Спомни си думите на Василка, че всеки кесиджия има слуги и роби
сред света на сенките, които му служат, и духове, които му помагат.
"Кесиджията не е човек, той е същество, което може да добива най-
различна форма!"
Тогава Яне помисли, че тя говори за това как Велко беше направил
така, че да изглежда нисък, гърбав и сакат. Сега обаче се замисли за не
щата от друг ъгъл, защото после бабата беше пояснила: "Той, кесиджи
ята, не просто убива хора. Той участва в една небесна битка и воюва
срещу демони и дори срещу самия Дявол!"
Ами ако съществото в стаята не беше човек, а някакъв таласъм или
караконджул? Гърбът на Яне настръхна, а космите на ръцете му се из
правиха.
- Ако мръднеш, ще умреш! - Яне чу гласа, който беше дълбок и дрез
гав, макар и много тих. Това беше глас на човек, свикнал да заповядва,
но и свикнал заповедите му да се изпълняват. Но това не беше гласът на
Велко. Човекът говореше на турски. Яне го разбра много добре. От оде
ве той се взираше и се опитваше да види поне малка бяла част от лице
то на мъжа. Колкото и да се беше прикрил, все щеше да се вижда лице
то му. Нищо обаче не виждаше, нито силует, нито лице.
Яне се чудеше как да реагира и какво да каже. Кой беше човекът?
Какво искаше? Турчин ли беше? Дали трябваше да каже, че е гост на
Велко, или да не си признава, че го познава? Кое беше правилното?
Яне се сети за ятагана си. Беше го откачил от силяха си и го беше ос
тавил близо до стената. Бавно плъзна ръката си към стената. Не беше
решил какво да прави, но предпочиташе ръката му да държи кокалена-
та дръжка на ятагана. Плъзгаше бавно ръката си и в този момент почув
ства леденото острие върху гръкляна си.
III том "Хайдут” 191 II глава "Бачкъой"
върху друга на пода и така се бореха на меко върху гях. Освен това Ва
силка всеки ден по три пъти му носеше храна. Обилна и много вкусна,
храната го накара да се чувства здрав и силен.
Велко го учеше на борбата на Бимбелови, а Яне сам упражняваше
хвърлянията на Болярови и тяхното характерно вдигане на противника
и силно удряне в земята, наречено тръткане. Яне се забавляваше, защо-
то макар много по-нисък и лек от Велко, вече можеше да го задържи и
се чувстваше равен по сила на него. Това не се харесваше на великана,
но в същото време го радваше. Освен всичко останало кесиджията го
караше всеки ден да упражнява своето еленси. На Яне му се струваше,
че Велко го готви за нещо определено, защото в последните дни той
стана много настоятелен.
През цялото време Яне си спомняше посещението на арапа кесиджия
и си припомняше колко неподготвен се беше оказал във всяко отноше
ние. Затова той си поддържаше знанията с оръжие, а един път, когато
Василка беше при него, я попита:
- Бабо, искам да ми разкажеш за демоните!
Жената го изгледа учудено.
- Защо ти е това?
- Защото искам да знам дали може човек да се превърне в друго съ
щество? Ти ми каза, че кесиджиите участват в небесната борба, водена
между ангелите, архангелите и демоните. Като какви участват в тази
борба? Те от добрите ли са или от лошите? Кесиджиите от страната на
доброто ли са или на злото?
Бабата приседна на леглото, подгъна престилката под коленете си и
заговори:
- Има четири вида същества, както ти ги нарече демони. Те не са спо
ред християнската религия, а според нашите народни вярвания.
- Бабо, защо кесиджиите трябва да се интересуват и от магии? Не е
ли достатъчно само да са православни християни?
- Християнството е за обикновените хора. Да има хората в какво да
вярват, но не е достатъчно, ако искаш нещо повече. Магиите носят по-
голяма сила и затова кесиджиите, освен че са християни, се нуждаят и
от тази сила. Слушай сега за магическите същества, ще ти разкажа
всичко за тях!
Вампирът се нарича още въпър (въпир, въпр), тенец или самодив. То
ва е същество, което произлиза от душата на нечист мъртвец. Хората
знаят, че това са самоубийци, убити, ударени от гръм, удавени и замръз
нали, но това са и душите на починали деца, които не са покръстени.
Също така вампири стават душите на хората, погребани не като христи
яни - неокъпани, неопяти, неприкадени с тамян. Това обаче са бабини
Токораз Memo 194 Ятаган и Меч
Яне се замисли. Значи не заради него Кая и Кара Мустафа бяха оста
нали в Станимака.
- Ами ако ни заловят, какво ще правим? - попита Яне. - Кая и Кара
Мустафа сигурно няма да са сами, а с аскер.
- Няма да ни заловят? - твърдо каза Велко. - Но дори и да те хванат,
ти не им трябваш, а аз и китаба*, така че няма да те убият.
Вместо да "събере" мислите си преди борбите, които все повече
приближаваха, той мислеше върху думите на кесиджията. Скоро проу
мя колко много ще рискува. Може би в плана на Велко влизаше това да
го хванат. Той щеше да бъде само примамка. Това не му харесваше, но
нямаше какво да направи. Най-накрая наближиха мястото. Велко го на
кара да запаше ятагана на Кара Мустафа. С това Яне се убеди, че е точ
но така, както си беше мислил. Той искаше още повече да подразни тур
ските пехливани, а Яне щеше да го отнесе. Може би затова през цялото
това време Велко беше раздухвал историята с това как Яне е победил
само с един шамар султанския башпехливан и как е взел ятагана на Ка
ра Мустафа. Момчето се чувстваше излъгано и чак сега разбра колко
стар и обмислен е планът, в който сега участваше. Дали това, че Велко
искаше да го научи да стане кесиджия, не беше лъжа? Спомни си обу
чението на кауците. Те сигурно също щяха да имат някаква задача в
плана на Велко. Колко голям ум трябваше да има човек, за да може тол
кова отдалеч да изплете паяжината, да улови в нея толкова много хора
и да подготвя нещата толкова дълго време?
- Като отидеш в тълпата, търси Манол или Кара Тозю! Те ще ти по
магат в борбата - каза Велко.
Така двамата се разделиха. Яне дори не се обърна, а се опита вече да
мисли само за борбите. Намери лесно Кара Тозю и Манол, които също
го търсеха. Двамата мъже помагаха на Яне да се приготви за началото
на борбата. Те му дадоха киспет, намазаха го с дървено масло и го заг
ряваха. Яне непрекъснато си спомняше първия път, когато се бори тук.
Спомняше си наставленията на дядо си. Сега двамата мъже не можеха
да му бъдат много полезни. Щеше да е много по-добре, ако Велко беше
при него, но Яне нямаше право да се оплаква. Сърцето му се свиваше
при мисълта, че когато излезе на алая да се бори Кая, Кара Мустафа и
Али Бабаджан ще го видят. Не искаше да мисли какво ще стане. Знае
ше, че борбите са свещени и турците няма да посмеят да го нападнат и
задържат по време на борбата, но сигурно след това щяха да го аресту
ват. Той беше сигурен, че ще изчакат първата борба, защото и тримата
бяха пехливани.
*китаб - документ
Ill том "Хайдут " 201 11 глава "Бачкъой"
- Какво става? Защо няма никой на пост? - Манол беше учуден. - От
че Григорие, колко хора са горе? - попита той.
- Всички освен вас тримата и Велко войвода! - сигурно отвърна по
път.
- Защо тогава няма никой на пост?
- Не знам! - отвърна попът и на свой ред извика: - Ей, каук!
В мрака отсреща никой не отвърна. Очите на Яне свикнаха и с този
мрак и той скоро видя, че от другата страна на пропастта пътеката про
дължава. Явно там трябваше да бъде постът на кауците.
Мъжете лежаха още доста време.
- Ако са тръгнали по пътеката, скоро ще са тук! - каза Манол. - Яне,
тичай най-отзад и гледай да видиш турците дали драпат по нази! Видиш
ли светлина, човек или сянка, ела да съобщиш!
Яне отиде най-отзад и започна да гледа. Нищо не виждаше в мрака.
През известно време чуваше как мъжете подвикваха, но нищо не се
случваше. Мина доста време, заваля лек дъждец, който разкаля стръм
ната пътека и задържането вече беше много по-трудно. Яне се напряга
ше все повече и повече и все по-трудно се задържаше. Вече беше вир
вода мокър, когато почувства ръка на рамото си. Обърна се, беше Ма
нол. Той просто каза:
- Хайде!
Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се
просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъх
нал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над про
пастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият из
тръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само е ли
цето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и по
лепнаха по лицето му. Тялото му беше изнурено и мускулите му се бя
ха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да
трепери.
- Хайде, Яне, давай! - чу вика на Манол. - Тръгвай по дървото!
Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше стана
ло хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придви
жи напред към ствола. Въпреки това гой легна и бавно запълзя. Чувст
ваше се много зле.
- Мечка страх, мен не страх! - каза си тихо той и тръгна. Пълзеше
бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя
беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигор-
ко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигур
но е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдва
Токораз Memo 212 Ятаган и Меч
вата кама от злоба. Три дни нападахме чифлика, но той я беше отвел в
одринските сараи. Най-сетне запалихме чифлика и Вълчан зема десет
годишното му кадънче - второто дете на бея. Доведохме го в балкана.
Искаше Вълчан да го коли, но що стана... Заела тавана и пода на мара-
та с кожи и все му печеше мръвки от млади елени. Порасна бая и все
вървеше е Вълчана. Къмти след четири години ги венчах. Макар и тур-
че Фатмето е най-хубавото момиче дека са виждали очите ми. Лицето й
като пречиняно, очите зелени буки. Вълчан я научи да гърми и язди кон.
Сетне тя уби двама от комитите дето я задиряли.
Сега сме живи саде Вълчан, Фатмето и аз. Тя е най-млада и ще е къс
метлия. Тук в балкана е най-потайно. Те с Вълчана тръгнаха за Синия
вир за пъстърва, а мене все ме тегли да пиша. Работа друга нямам. Тряб
ва да бързам, щото ще напущаме Орлите почнаха да се качват на мина-
ретата, а уная стръвница удави един кон. Времето взе да яснее. До тук
словата са мои, отдире са тия дето нявга ще вършат работа.
Главният белег на нишаните е Минаре таш, но не това дето е под Иг-
рилото, а това дето е на 120 копрали от Хайдушкия извор и на човешки
бой високо към залез. На Минаре таш има 7 тапи оловни. На залез в пи-
зуля има сребърна барутчийница и тъпкан пищов и книга. От него ще
почне сичко е писано в другата тапия. Тъй рече Фатмето. Тъй рече Въл
чан да има две тапии за едно нещо та зора да е голям, ако наслука ня
кой найде едната. Горския проход по билото на юг до дола на Чауша. Из
него край варниците надолу под рогача до... После по първото дере до
Злото място при Редия трап отдолу до Хайдушкия чучур. Оттам вече
копрали ге до нашето Минаре таш. Може и под реката на Троянските ко
либи над манасгирчето до сухото дърво под свода до сливането на Хай
душкия чучур. Там мястото е зло и човек се бърка. Тук писвам туй, по
вече не бива.
Горе на рогача има два черепа еленови с 100 желтици. Левия рог се
подава извънка. Който ги найде зло да не мисли и хортува и добро да
струва. Туй е то.
Одовиге за марата са 4, но сега има само един. Без гая тапия и дявол
не може да се оправи и земе туй що сбрахме 10 лета. Не си играй там
горе в дупката дето си оставят кожите змиите след 20 аршина навътре
се пълзи по дъното има плоча, а пък тя е клюса. Я си натиснал я си пог
ребан. Въз тебе ще се стоварят отвред камъни. Там има и друго. През
там си не играй... баш, който е през целия улей дето върти камъка. Там
ми се удави копоя и работа е само за пъстърва. Вътре има вир дето ло
вяхме на корем. Но Вълчан дигна и гръмна камъка и затрупа сичко. Во
дата човна по друго място... Третия от дето бе главният се ходеше по
полица с кон. Там арнаутите зидаха дебел зид, я го знам. Цяло лято ни
Токораз Memo 218 Ятаган и Меч
то, ала няма свобода. Дано Бог бъде милостив да помогне, та честен
българин тия пари да найде и умен да е, та тайните да разгадай. Чс мно
го са римските пари, ала силни отрови и страшни секрети ги вардят. Ни
що не барай. Наши трима другари умряха. Отровиха се. Погребахме ги
на втория кат при чучура. Другите наши другари що бяха от турци из
бити са на долчината при самородния мост. Над моста са. Тогаз люта
битка стана, че турци ни издадоха.
На 600 разкрача от моста беше нашта воденица. Черкезите я запали
ха. На воденицата кат идеш нагоре по венеца ще тръгнеш. Давай по по
лицата на канарата къмто 700 крачки. Там са две пещери. Едната е опу
шена. Ще влезеш вътре на ребро. Ще видиш опушено. Гледай право на
долу е кат цепкол. Спусни се с въже до 20 аршина. Там отстрана изчис
ти 3 аршина камъни. Дупка ще се отвори. На тоз ход са страшни капа
ни. В голямата пещера и там има дупка, ала пак на капани налиташ.
Срещу воденицата има канара. Тука извор извира. Сега е чешма. Ний я
правихме. Там под бръшляна изковахме каруци. Давай още нагоре е
другата воденица. Вътре кат влезеш водата е прекарана през сечена ска
ла. Насреща през реката е чучура. Там на камък отстрана изковахме
конче и бричка. На 10 крачки писахме на голяма римска плоча с нечет
но римско писмо нашо писмо. Гледай на средата на поляната. Там има
речен камък с кръст отдолу. Под него е плочата. Ний я засипахме с един
аршин земя. От тука се влиза.
На Злати дол из гората ни обградиха черкези и страшно гърмяха
пушките. Подир се спуснаха с конете да ни насекат. Ний се бихме
юнашки. Трима от нази паднаха и се нагоре дигнахме. Тогаз Вълчан ре
че на делията да идат двама да гледат черкезите. Подир това се донесе,
че ни търсят по дупките из повитака из канарите. Тогаз войводата каза
и попа клетва направи. Да умрем ала да отмъстим на тия арсъзи дето
никой не жалят и убиват жени и деца та да грабят. Юрнахме се един
след други, та им изклахме конете. И подир на пусия на двете буки ги
избихме до един. Тогаз войводата каза за туй мурабе секи ще ни зачита
у турско и Българско. От там по дола възлязохме и стигнахме стария ма
настир. Той е латински. Тука погребахме нашти другари в един гроб и
турихме по един фес пари златни. Отгоре камък турихме и кръст изко
вахме. На него сички свещи палихме. На манастира войводата байрак-
гаря и аз слязохме под плочата. Там дето попа чете отдолу е одая нема-
зана. Там е много брилянт и злато латинско. Има един златен кръст де
то свети. Осем педи е. В кюшето имаше три пушки и нанизи и златни
колани и една книга. В манастира седяхме два месеца. Подир по книга
та одихме та дирехме старите пари и разни римски работи. Доде часо
воя, та донесе че наште каменари що бяхме пратили да правят корита
Ill том "Хайдут" 225 II глава "Бачкъой"
и петдесет разкрача мери и къде ляво свърни. Пет копрали брой. На сте
ната малка полица има. Под полицата писано с шило. Правено е пиле и
стрела. Накъде стрелата сочи тръгни. Там малка дупка е вода има. Во
дата изтича. Мушни ръката и халка от пиринч ще хванеш. Таз халка къ
де тебе дръпни и скалата ще падне. Кога скала падне голямо блато ще
видиш. В туй блато кога влезеш стълба има. Първом води надолу подир
нагоре. Водата е много студена. Кога възлезеш голямо богатство ще ви
диш. Златни картини и книги са до стената редени. Златни пари много
са в торби мешинови. Туй место дето го писувам се много трудно нами
ра. Затуй да търсиш в ниското девет басамака. Самородни са. Въз тях
ще възлезеш на две халки пиринчени. Стой помежду халките и гледай
в ниското. Там един гьол се види. Туй не е гьол а извор. От халките на
50 крачки яре изковахме клекнало. То е заградено. От там ще гледаш на
изгрев слънце. Там има грамади камъни. На канарата има пищов изко
ван на грамада да мери. Отгоре има камък с малък кръст. Сега разрови
та да откриеш плочата. Кога я дигнеш по басамаци се слиза. Долу има
златна мома тъче на стан златен. Сакън да ги не доближиш. Там ще ос
танеш. От лява страна прът има. Дърпай с две ръце. Ще се отвори дуп
ка. Отдолу има вода голяма. По ръба да обиколиш и вътре да влезеш.
Има един пищов. През цевта минават 7 бакърени телове. Те са за 7 ка
пана. Тъй сега да излезеш и да идеш горе на високото на ачика. През
десния проход по пътеката ще възлезеш. Горе е църквата. Дълга е 40 ар
шина и 18 широка. Кога влизаш отпреде олтаря има бяла мермерна пло
ча. Отдолу е пещера. Туй е голямо подземие. На много катове е слиза
чак долу. Горе са манастирски работи. Долу е стражата и голямо богат
ство. Лесно отдолу се влиза ала се не излиза. Саде тука се влиза и тук
се излиза. Тука са три светилници, голям златен кръст, кандила, потир,
разни одежди и други работи.
В Преславската планина е проходът Дервиш. Пътя през него нарича
ли Шахан Иолу. Проходът и пътят се пазели от крепост, наричана Бело-
то градище. До днес по тези места личи водопроводът. От крепостта се
виждат като на длан Преславското и Шуменското поле. Легенда разказ
ва, че тук била лятната резиденция на българските царе. Дворците би
ли много богати. Имало чешма от чисто злато. В подземието била цар
ската съкровищница, пълна с богатства от цял свят.
Село Медвен е източно от град Котел. На север от селото е Борил мо
гила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът
на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна вра
та била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни
камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст
и златен меч...
Токораз Memo 228 Ятаган и Меч
даде този на баща си. Всички се скупчиха около огъня. Яне отново за
почна да трепери.
- Оживяхме, войводо! - каза Кара Тозю.
- Все още не е сигурно! - каза Теофил.
- Дадохме скъпи жертви! - отвърна Велко.
Чак сега Яне разбра защо Велко и останалите бяха толкова спокой
ни. Ето каква била тайната на Караджов камък.
- Съберете се около мен! - каза Велко.
Мъжете се скупчиха около огъня, така че по-добре да чуват войводата.
- В момента навън е вечер. Турците няма да посмеят да ни преслед
ват през нощта. Те ще тръгнат след нас чак по светло, ако въобще пос
меят да тръгнат. Знаете, че тях ги е страх от джендема и смятат, че той
е точно тук. Аз не съм сигурен, че не е така. Тук цялата местност е из
пълнена с отвесни дупки и пещери, които според някои отдолу са съе
динени. Смята се, че някъде има толкова голяма пещера, че в нея може
да се помести цял град като Филибе. Аз единствен познавам тези пеще
ри. Смятам да тръгна веднага, макар че съм много уморен и не съм спал
от два дни.
Яне слушаше думите на войводата и разбра как Велко беше успял да
ги изпревари и се беше появил преди тях на върха на Караджов камък.
- Ще починем тук малко по-дълго и след това ще тръгнем. Още на
входа на пещерата ще се разделим. Яне и Диньо са зле, ако Василка не
ги види, сигурно ще умрат!
Яне се опули. Той не се чувстваше чак толкова зле, но Диньо наисти
на беше в тежко положение.
- Войводо, у нас ли са китабите за съкровището на Вълчан? - попита
Кара Тозю.
- Да! - Велко ги извади и ги показа.
- Поне да знаем, че другарите ни не умряха напразно! Двамата с Те
офил трябва да си припомните всичко, което поп Мартин и Вълчан са
ви казвали. Като слушах написаното не съм сигурен, че без допълнител
ни указания можем да намерим съкровищата.
- Освен това - каза Велко - нашият байрактар Манол е мъртъв. Бай-
рактар. на негово място, ще стане Кара Тозю, така както баща му беше
байрактар на Вълчан. От този момент той ще бъде мой байрактар. Ко-
гато аз тръгна към Козбунар, за да доведа Василка, той ще трябва да ви
отведе до Велковата дупка. Ще се справиш ли, Кара Тозю байрактар?
- Ще се справя, войводо! - твърдо каза Кара Тозю.
Така Велко се изтегли малко назад и показа, че разговорът е приключил.
Беше толкова студено, че беше немислимо Яне да заспи. Там където огъ
Токораз Memo 240 Ятаган и Меч
нят огряваше лицето му, му беше топло, но гърбът му беше вкочанен от студ.
- Никой да не заспива, че може да не се събуди! - заповяда Велко. -
Говорете си нещо!
Велко сбута Кара Тозю, който се унасяше с усмивка на уста. Мъжът
сигурно беше щастлив, че подобно на баща си е станал байрактар. Мо
же би и мисълта за съкровищата го сгряваше.
Мъжът се изкашля и се поизправи:
- Трябва да си говорите! След малко тръгваме!
- Войводо, може ли да те попитам нещо? - каза Яне.
- Да, Яне, питай!
- Може ли да ни разкажете за Бимбалови?
Велко се замисли за миг и после започна да разказва:
- Цялата история на рода, която аз знам, започва от Момчил. Някога
България е била държава, голяма колкото Империята на падишаха. И не
винаги ние, българите, сме били рая. Точно преди гурците да ни напад
нат, държавата била разделена и деспот Момчил или Момчил войвода
отговарял за Родопа планина. Цялата тази планина била негова. В Тър-
нов управлявали Шишманите, в Прилеп - Вълкашина и Углеша. Нали
сте чували за Крали Марко?
Мъжете се бяха разсънили и с шумни възклицания изказаха потвър
ждението си.
- Крали Марко бил приятел на Момчил, който бил по-възрастен от не
го. Той, Марко, бил син на Вълкашин. Постепенно турците превзели ця
ло Българско. Някои, като Иван Шишман и синът му, приели исляма, а
други, като Марко, станали васали. Момчил последен запазил земите си.
- Това не е вярно! Това е лъжа, войводо! - Кара Тозю беше толкова за
сегнат от думите на Велко, че отново се беше изправил на крака. - Кра
ли Марко е този, който се бие с Муса Кесиджи и освобождава три син
джира роби! За това се пее във всяка втора юнашка песен в България!
- Добре! Добре! - Велко примирително махна с ръка. Явно той също
не беше сигурен в това, което казваше. - Знаех, че така ще реагирате, но
в нашия род легендата е такава. Момчил, поради непристъпността на
планината и твърдата си ръка, запазил земите си като остров сред турс
ките земи. Скоро обаче бил убит в битка. Но той нямал деца и не оста
вил наследници. Имал обаче сестра, която се наричала Стояна. Тя, заед
но с трите си деца, напуснала Родопите и се заселила в село, което по-
късно заради тях започнали да наричат Пашакьой*. По-късно един от
клоновете на рода се заселил в близките села Ичме и Факия.
Стояна имала трима сина: Вълко, Пейчо и Нико. Отначало им вика
ли Белени, чак по-късно започнали да им викат Бимбелови. Пейчо Ов
*Пашакьой - Селото на пашите
Ill том "Хайдут 241 II глава "Бачкьой
като ги карате да работят наравно с вас, а всички знаят каква сила има
те и колко много работите. Не един Бимбел е убил жена си от работа, а
някои от вас сменят по две, три, че и четири жени през живота си. Още
като се раждате, се раждате големи, юначни бебета и така измъчвате
майките си, и не една от тях е умряла при раждането ви. После, като де
ца, с буйния си нрав мъчите майките си. Почерняте ги кога решите да
станете хайдути и ги оставяте да ви чакат, вас или лоша вест за вас. Ло
шо и строго се отнасяте към булките си и към женските си рожби. Въл
чан не смееше с мен да прави така, защото знаеше, че веднага ще ви за
режа. Не виждам с какво се гордеете! И после, като пораснете, всички
ставате хайдути и пехливани и оставяте жените си почернени вдовици,
старите си майки - помнещи ви като деца и млади сираци. Никога не
бих дала на жена да се ожени за Бимбел! Хубави сте и сте силни, но пък
сте проклети и изсмуквате живота от жените си.
- Ти к'во се хилиш, бре? - извика Василка, като гледаше към Яне. Без
да осъзнава той се беше захилил, защото му беше драго да чуе някаква
лоша дума за Бимбалите. Всичко това му беше толкова добре познато.
Точно така говореше и баба му, но за Болярови.
На другия ден всички се разделиха. Най-тъжен от всички беше
Диньо. Велко му беше дал доста злато, но явно бъдещето му се вижда
ше мрачно. Велко, Буря, Айше и Яне тръгнаха към село Горно Де-
рскьой. Това беше голямо село, само от българи. Къщите бяха разполо
жени на един хълм. Всички къщи бяха големи, на два-три ката, като на
приземния живееха животните. Тъй като хълмът беше много стръмен,
къщите от едната страна бяха на три ката, а отгоре погледнати изглеж
даха малки и ехлупени, като че да са на един кат. Това беше едно от най-
големите села в планината. Тримата с кучето се настаниха в една къща,
която явно от много години беше на Велко, защото той се разположи в
нея като стопанин. Тук къщите, за разлика от тези в равнината, нямаха
големи дворове и бяха сгушени една в друга. Буря стоеше затворена и
гьй като нямаха други животни, целият долен кат беше само за нея.
Велко и Айше живееха като мъж и жена. Яне спеше в отделна стая. Два
мата се упражняваха всеки ден и особено наблягаха на борбата. Храна
та беше добра и Яне се чувстваше добре. Понякога Велко заминаваше
за някъде. Тази зима снегът беше много, а студът - лют. Айше се при
тесняваше за Велко всеки път щом той излезете нанякъде. Когато из
чезнеше за по-дълго време, отнякъде долиташе гълъб, на чието краче
беше записано съобщение. Айше щастлива молеше Яне да й прочете
какво е написал Велко. Така чрез гълъби Велко поддържаше връзка с
Горно Дерекьой. Когато останеха само двамата с Айше, на Яне му ста
ваше скучно и самотно и той започна вечер да се отбива в местната
Ill том "Хайдут 247 II глава "Бачкьой
Диньо обаче продължи да говори и това което каза много зарадва Яне.
- Смятам да се оженя! Ще се задомя, ще си имам деца и синът ми ще
ми помага в ковачеството!
Яне слушаше как циганинът чертае бъдещето си, но в гласа му имаше
толкова много тъга, че му беше ясно, че това бъдеще не му е по сърце.
- Знаех, че все някога ще дойде това време, нали? - говореше сам на
себе си ковачът. - Не може цял живот да обикаляме по планините.
Яне клатеше глава в знак на съгласие, но много добре знаеше, че не
е така. Ако не се беше случило това с Диньо, той никога не би останал
тук, в това село, и пръв щеше да тръгне към Велковата дупка, на хай
душкото сборище. Сега той говореше така, за да убеди сам себе си, че е
прав и за да му е по-лесно да приеме участта си.
За да го разтуши, Яне реши да смени темата. От известно време той
мислеше да помоли Диньо за нещо.
- Диньо, ти си моят учител на нож, но аз самият нямам нито нож, ни-
го кама. Мисля, че си най-добрият ковач, който съм виждал. Може ли да
ми изковеш една кама, но специално за мен, по моята ръка и според то
ва как аз въртя ножа?
- За мен ще бъде чест, Яне! Виждам, че Велко те готви за войвода!
Той смята ти да го наследиш!
- Какво? - Яне беше изумен. Никога досега не беше мислил за това. Та
той току що беше приет за каук и досега беше имал само една битка.
- За мен ще бъде чест да изкова камата на наследника на Вълчан и
Велко войвода!
Мисълта не можеше да се каже, че не зарадва Яне, но и го притесни.
- Какво говориш, Диньо?! Та аз съм най-младият в дружината! Не
дай боже, ако се случи нещо, байрактарят замества войводата и той ста
ва войвода! А сега байрактар е Кара Тозю.
- Ще видиш! Ще видиш! - настояваше циганинът и го дари с най-кра
сивата си усмивка.
Следващите два дни Диньо и Яне изковаха кама специално за Яне. Тя
беше дълга, с тънко острие и издаваше звук подобен на Велковата кама.
Всъщност тя беше копие на камата на Велко, защото Диньо се кълнеше,
че по-добра кама, като форма и качество, не е виждал. Макар да прили
чаше на Велковата, тя беше направена специално за ръката на Яне и
според това как той върти и удря с нея. Само нагласяното на камата от
не един ден. Всъщност Яне изкова камата си сам, а Диньо, с удари с
малкото чукче, само насочваше неговите удари.
Когато острието беше готово, от едната страна Диньо гравира името
и фамилията на Яне, а от другата страна, по искане на момчето, изписа
Токораз Memo 250 Ятаган и Меч
Исусовите думи, казани на Петър: "Който нож вади, от нож умира!" То
ва Яне искаше да си гравира, защото искаше да му напомня за христи
янския дух и да го възпира, когато пак го поведе буйният му нрав. Ос
вен това искаше, ако някой път повали врага си, това да бъде последно
то нещо, което ще види. Той никога нямаше да нападне и убие някого,
който не му е посегнал и не е извадил преди това нож срещу него.
Така Яне се сдоби с много добро лично оръжие. Това щеше да бъде
неговата кесиджийска кама. Още същата вечер двамата кръстосаха ост
риета. Камата така "залепна" за ръката на Яне, все едно винаги я беше
държал и цял живот е била с него.
Върна се в Момчиловци по пътя. На другата сутрин щяха да тръгнат
към хайдушкото сборище. През цялото време Яне вървеше и махаше с
камата си. Беше много щастлив, защото освен ятагана на Кара Мустафа
вече имаше и кесиджийска кама. Така се беше задълбочил в техниките
с кама, че не видя как иззад една скала на пътя излязоха пет-шест гур-
ци. Те бяха въоръжени до зъби и бавно вървяха и разговаряха. Яне изт
ръпна. Веднага прибра камата в канията и когато ги приближи, направи
ниско темане. Те явно бяха някакъв отряд на местен бей. По всичко си
личеше, че не са редовен аскер, башибозук или спахии. Макар да бяха
пешаци, те не бяха и еничари. Еничарите бяха много по-едри и ходеха
с високи бели шапки. Тези мъже бяха облечени в скъпи цветни атлазе
ни дрехи. Шалварите, обувките с извити върхове и шарените чалми с
цветни пера издаваха, че дружината е на богат бей.
Турците поздравиха Яне и отминаха. След като ги загуби от погледа
си, момчето пак извади камата и отново я размаха. Така, без да усети
как, се прибра в къщата на Велко и Айше. Не беше бързал особено и ве
че беше късно следобед. Буря скочи изневиделица върху него и за мал
ко щеше да го събори от радост. След като поздрави Велко и Айше, Яне
отиде и си поигра с кучката. Откакто живееха в Горно Дерекьой, Айше
ходеше облечена като българка - с родопска носия. Шарената престил
ка на карета, завързана високо под гърдите й, я караше да изглежда
смешно, а с бялата кърпа на глава беше още по-смешна.
- Яне, Яне, няма ли да си стегнеш багажа? - извика Айше.
- Ми, аз нямам никакъв багаж!
- Айдс, връзвай Буря и идвай вътре, че скоро ще се стъмва!
Яне разбра, че Велко е изпратил Айше и че сигурно иска нещо да му
каже. Той затвори Буря в обора на най-долния кат на къщата и влезе в
стаята. Мисълта, че си има собствена кама, го караше да се усмихва.
Още не бяха успели да си кажат и една дума с Велко, когато силният лай
на Буря ги накара да се обърнат и да отидат да видят кой е на портата.
Ill том "Хайдут" 251 II глава "Бачкьой"
Велко отиде да види какво става, а Яне и Айше гледаха от едно прозор
че, така че да не ги видят хората пред портата. Яне извика от изумление.
Пред портата бяха същите онези гавази, е които през деня се беше раз
минал, докато идваше насам.
Мъжете поговориха малко е Велко и влязоха в къщата. Личеше си, че
Велко не желае да ги пусне вътре, но нямаше как да ги спре. Те влязо
ха вътре и се настаниха в голямата одая за гости на втория кат, а Айшс
и Яне отидоха в стаята на момчето. Те стояха съвсем тихо и се опитва
ха да чуяг какво говорят турците с Велко.
- Как те викат? - на турски попита единният от мъжете, който явно
беше водач на групата. Велко замълча за миг.
- Велко! Велко ме викат!
- Кой Велко!
- Велко Вълчев съм!
- Така, Велко, много си едър и висок, какво ядеш? Явно добре живе
еш! Тази вечер ще останем да преспим у вас! Кажи на домочадието да
нашета и да направи повечко храна, а ти отиди и преточи малко винце!
- Храна има, ага, но вино нямам.
- Как така нямаш вино, бре? Такъв мъж да няма вино!
- Аз съм едър. но съм слаб и съм болнав! Не пия вино, не ми понася!
- докато Велко говореше, Яне долавяше ироничните нотки и знаеше
колко невярно е това, което кесиджията казваше, затова му стана смеш
но. Ако само знаеха кой стои срещу тях, мъжете сигурно щяха да побяг
нат през глава.
- Искаме стопанката да дойде да ни прислужва и ако имаш някоя по-
голяма мома, да дойде първо да ни сервира по едно кайве!
- Нямам щерки и прислуга, а пък жена ми нещо не е добре.
- Чухме, че син имаш, един такъв върви и върти ножове! Вярно ли е?
Велко знаеше, че няма смисъл да лъже, затова потвърди:
- Гламаво е момчето, по цял ден ходи и маха с тоя нож.
- Сигурно иска да стане хайдутин и да коли хората на падишаха, не
ка Аллах здраве и дълъг живот да му дава!
- Гламав казваш? Я дай да го видим тука този пишман бабаит! - каза
друг от турците.
- Ага, болнаво е детето, ще се стресне!
- Как ще се стресне, бе? Той изглежда по-як от сумати мъже! Я го по
викай!
Велко отиде и заповяда на Айше да приготви кафе и някаква храна.
Яне набързо му разказа за срещата с турците по пътя. Явно те се бяха
върнали и го бяха проследили. Велко занесе сам храната, а Айше при
Токораз Memo 252 Ятаган и Меч
Двамата пак кръстосаха ножове, но след малко Борю пак насочи удар
към тялото на Яне. Момчето бързо се отдръпна. Беше сигурен, че сега
Белята е насочил удара по-внимателно, вземайки си поука от първия
удар. Ударът отново го пропусна, но поряза дясната му ръка, с която
държеше ножа. Явно беше порязал вена, защото от ръката му рукна
кръв. В момента след удара Яне видя изпитателните очи на Борю. Той
пак чакаше да види страх и да усети, че Яне се оплаква, оправдава или
огъва. Яне обаче реши да продължи. Един въпрос се въртеше в главата
му: "Достатъчно ли е добър, за да прониже мъжа в сърцето, ако поже
лае?" Замисли се. Скоро реши, че това не би му било особено трудно.
Борю не беше особено добър с ножа. Той го беше изненадал не с бързи
на или майсторство, а с подлост. Ако застанеше твърдо срещу него, Яне
беше сигурен, че Борю никога не би могъл да го докосне с острието. То
ва му даде увереност и го успокои. Той застана и твърдо каза:
- Давай!
Този път усети стъписване у Борю. Мъжът не знаеше дали Яне не е
решил да се бие сериозно. Той се поколеба какво да прави. Яне стоеше
с безизразно лице и не помръдваше. Несигурността на Белята растеше.
- Какво ще правим?
Яне беше победил. Борю се беше огънал. И двамата мъже знаеха то
ва. Сега Яне определяше правилата и Борю се беше подчинил. Той ос
тави триумфа още малко да остане в него, после каза:
- Работи! Недей да говориш!
Така завърши това занимание и Борю повече не посмя да посегне на
Яне.
- Какво става? - попита Кара Тозю, когато всички свършиха. - Какво
се е случило? Откъде е тая кръв?
Борю погледна изпитателно към Яне. Той знаеше, че ако момчето
разкаже какво се е случило ще има наказание, но пък това щеше да оз
начава, че той се оплаква и "топи", а това е признак за слабост.
- Нищо! Порязах се малко - отговори момчето.
- Как? Сам ли? - учуди се Кара Тозю.
- Сам!
Мъжът чувстваше, че нещо не е наред, но щом Яне искаше да бъде
така, щеше да го остави.
Подготовката на новите кауци продължи повече от седмица. На ня
колко пъти Велко изпращаше гълъби, с които съобщаваше на Кара То
зю и Яне какво да правят и кога ще пристигне. Кара Тозю сигурно не
можеше да чете, защото всеки път викаше Яне да му чете.
Една вечер, както си беше на пост, Яне почувства, че в храстите има
нещо. Не беше движение, а по-скоро присъствие. Той клекна и се загле
III том "Хайдут" 263 IIглава "Бачкьой"
да в тъмното, така както Велко го беше учил. В себе си имаше три оръ
жия: кесиджийската кама, изкована от Диньо, пищовът, подарен му от
Кара Тозю още при битката при Караджов камък и ятаганът на Кара
Мустафа. Така както беше клекнал, хвана дръжката на камата. Беше си
гурен, че в храстите имаше някого. Той го беше дебнал и може би гот
веше нападение. Кой ли беше? Дали не беше Велко? Яне реши да пита,
колкото и да беше срамно, той прошепна:
- Велко? Велко, ти ли си?
Изведнъж храстите се раздвижиха, все така леко, като че от повей на
вятъра и там застана едър силует.
- Браво! Кога ме откри? - това беше гласът на Велко.
- Защо се промъквате, войводо? - Яне питаше само така. Той много
добре знаеше, че Велко обича да се промъква и да проверява будността
на постовете и уредбата на каушкия лагер.
Велко седна и накара Яне да седне до него. От много време Яне ис
каше да пита Велко за камата.
- Велко Кесиджи, защо като хвана камата всеки път чувствам няка
къв прилив на сила?
- Коването на оръжия е нещо специално. Смята се, че ковачът влага
душата си в оръжието, което изработва. Най-злите оръжия са ковани от
големи майстори. Има едно кесиджийско поверие, че камата на кеси-
джията трябва да бъде изкована от еднорък майстор. Когато майсторът
има две ръце, той влага и лява и дясна сила в оръжието. Ние, кесиджи-
ите, не сме нормални хора. Ние сме се посветили на смъртта. Затова
застъпваме само едната страна. Лявата ръка е ръката на мрака и смърт
та, ръката на Дявола. Диньо е голям майстор на ножа, така че камата из
кована от него не може да бъде обикновена кама. Освен това по форма
тя е копие на моята кама.
- Откъде е вашата кама, Велко Кесиджи?
- Моята кама е древно оръжие, някъде от Изтока. Изкована е от го
лям майстор и е носена от велики воини. Аз съм само един от хората,
които са я носили. Твоето оръжие е копие на моето, но ти си първият
човек, който го притежава и си участвал в създаването му. Така то носи
и част от твоя дух. Може би, когато хванеш камата, тази част, която ти
липсва, се слива отново с теб и затова се чувстваш щастлив и затворен.
Двамата говориха надълго и нашироко. Чак към развиделяване Вел
ко стана и се върна там, откъдето беше дошъл. Той идваше с Василка,
но беше оставил старата жена да спи в някаква къща в близкото село
Шейтанкьой, а той сам беше избързал, да дойде да види кауците. Така
държеше кауците в напрежение и те бяха готови по всяко време да пос
рещнат войводата си.
Токораз Memo 264 Ятаган и Меч
Яне не го знаеше.
- Това село се казва Ситово. То е кръстено така от баща ми Вълчан
войвода, защото го е пазело и когато той се е отбивал тук с хората си,
винаги са били нагостявани и сити, оттам Ситово. Тук също има съкро
вища, за които баща ми ми е говорил. Така, когато обрали един керван,
натоварен със султанско злато към Истанбул, те избили цялата охрана.
Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не
можело да се пренесе. Те открили пещера, отгоре на която била изсече
на квачка с дванадесет пиленца. Решили, че пещерата е удобна и ниша
нът също бил добър, та по-лесно да я намерят. Тръгнали да крият сък
ровището, но попаднали на много по-голямо. Така разбрали, че в мест
ността има дванадесет съкровища, а "квачката" ги пази. По-късно те за
личили квачката с пиленцата и оттогава, според баща ми, входът на пе
щерата се "скрил" и никой вече не може да го открие. Самият той мно
го пъти опитвал, но също не успял да влезе.
- Ние няма ли да опитаме, войводо?
- Не, ние ще търсим само сигурните съкровища. Трябва да съберем
всичкото сигурно злато и да видим колко от Българско ще можем да ку
пим, пък после ще видим дали ще се налага да търсим и такива съкро
вища, за които не сме много сигурни.
- Защо им е било нужно да заличават квачката с пиленцата?
- Защото Вълчан, винаги на входа на всяка пещера, в която укривал
съкровище, поставял своят знак - вълк, защото е Вълчан. Само на една
пещера, която се намира на пътя от Козбунар към Станимака и която е
единствената пещера, в която е крил съкровище в равното, вълкът е из
писан не върху входа, защото там много хора минават и лесно се дости
га до нея, а на камък хвърлен във водата в подводно езеро. Та този ка
мък, като го преместиш, пред теб ще се отвори входът на пещерата.
Яне осъзнаваше, че Велко му доверява много важни и тайни неща, но
все пак искаше да знае всичко докрай. Щеше да запомни всичко и така
винаги, когато поискаше, можеше да стане най-богатият мъж в Импери
ята, по-богат дори от падишаха.
- Как се казва тази пещера?
- Намира се близо до Арапово и се казва "Дяволската дупка". Ей оно
ва там е връх Щутград... Там пък са Бесапарските ридове... - докато
Велко говореше, Борю се беше примъкнал и беше надал ухо за това, ко
ето разказваше войводата. Войводата измести поглед и го видя, след ко
ето се разсмя.
- Много работа ни чака още! Хайде да ставаме!
Друг път минаха покрай друго село.
Ill том "Хаидут " 271 II глава "Бачкьой
ка и кауците се стреснаха.
- Войводо, не искаме вече да влачим товари! Превърнахме се на кер-
ванджии! Скоро ще дойде Димитровден и ще се приберем по селата и
по къщите си. Ще ни пита домочадието: "Ти като беше каук, какво пра
ви цяло лято, защо нищо не чухме за вази?" Ние какво да отговорим? -
говореше Кольо Майтапа, но Яне беше сигурен, че той е подучен от Бо-
рю Беляга и Васил Бумбара.
- Първо, като се приберете няма да говорите нищо и няма да казвате,
че сте били кауци! Да не ме накарате да постъпя като баща си Вълчана!
- Как е постъпвал той, войводо?
- Избивал цялата дружина и всички що закопавали и скривали има
нето! Така пазел тайната на съкровищата! Нали не искате да постъпя
като него?
- А, ако много ни разпитват?
- Ще кажете, че сте били в Гръцко по мющерии.
- Да, ама заради нас си, войводо, няма ли да нападнем поне един кер
ван? Само да се умиришаме на барут. Ей, цяла зима слушахме за Кара
джов камък и за битката там, а ние за какво да си спомняме? Всички
дойдохме тук, защото мислехме, че отново ще има битки и нападения.
Смятахме, че Кая ага и Кара Мустафа ще ни преследват или пък тъм-
рашкият бей Али Бабаджан, а то нищо.
III том "Хайдут " 273 IIглава "Бачкьой"
та на Велко. Мъжът пред очите му уби жена си, след като само преди
два дни беше убил брат си. Защо беше всичко това? Какво да направи?
Жената беше красива и също някак красиво падна на земята. Главата на
Яне се завъртя. Потресен той отстъпи назад, като че ли искаше да избя
га от това, което бяха видели очите му. Но така не можеше да спре случ
ващото се в стаята. Залитна назад и се подхлъзна по стълбите. Опита се
да се хване, но всичко беше черно и не успя да се ориентира. Не го и
интересуваше. Падна назад в мрака и не разбра какво стана. Сигурно се
беше ударил или беше припаднал. Когато осъзна, че е жив и се опита да
се изправи, разбра, че от дълго време лежи на каменния под и мисли за
това, което беше видял. Бързо откри стълбите и се изкачи обратно по
тях. Отново влезе в долапа. Погледна през процепа на вратата. Навън
беше ден, защото светлина проникваше през чепа, през който беше гле
дал. Освен това отвън се чуваше музика. Дали всичко, което снощи бе
ше видял, не беше игра на изтощените му до крайна степен сетива? Яне
бавно и внимателно отвори вратата на долапа. Не, това, което беше ви
дял, не беше игра на сетивата му. Жената все така лежеше пронизана в
гърдите. В стаята обаче нямаше никого. Държейки ятагана, Яне огледа
стаята. От двора се чуваше музика. Той се приближи до чепа и поглед
на навън. Там, в съседния двор, бяха строени много мъже, които енича-
рите пазеха. От Кара Тозю знаеше, че султанът изпраща еничарите из
българските села да събират кръвен данък - девширме. Това, което сега
наблюдаваше, явно беше девширме. Еничарите събираха български
младежи, за да попълнят войската си. Това не се беше случвало от мно
го години насам. Вгледа се в тълпата и го видя. Убиецът също беше там
и като глава на семейството стоеше най-отпред. Яне стисна дръжката на
ятагана. Нищо не можеше да направи. Музикантите тръгнаха отпред и
поведоха хората извън огромния двор. Мъжете, внимателно пазени от
еничарите, ги последваха, а най-накрая тръгнаха много жени и деца.
Всички се насочиха по улицата надясно, където трябваше да се намира
мегданът. Девширме. Братът на Велко беше богат, стар и глава на се
мейство. Нямаше как да го вземат в девширме. Той щеше да се върне.
Яне седна. Щеше да го изчака. Не му хареса дори само мисълта да стои
в тъмна стая, с труп в нея. Трябваше да се занимава с нещо, за да не
мисли за мъртвата жена. Реши да я свали в подземието. Така щеше да
му е по-лесно. Въпреки че беше огледал, не успя да види баба Василка
в групата, която вървеше най-отзад.
След като свали долу трупа на младата жена, внимателно залости
вратата към подземието. Тя беше толкова красива и нежна дори в
смъртта си. Страхуваше се душата на жената да не се върне. Василка
беше магьосница. Като нищо жената на брата на Велко можеше да е
Токораз Исто 282 Ятаган и Меч
нейна ученица. Ако Велко беше кесиджия, значи беше и змей. Брат му
също можеше да е змей, а жените на змейовете бяха самовили. Това оз
начаваше, че жената може да е самовила. Яне искаше спокойствие. Се
га не искаше да се занимава с духове. Стоенето в тъмното го унасяше,
но не биваше да заспива. Така през известно време той се изправяше и
размахваше кесиджийската си кама, за да се приготви за това, което
предстоеше да се случи.
Георги и домочадието се прибраха в къщата си едва когато навън за
почна да се смрачава. Яне беше вперил поглед в дупката и наблюдава
ше огромната група, която се прибираше и оживено коментираше. Беше
ясно какво. Девширмето явно беше свършило, турцитс бяха взели необ
ходимите им хора и си бяха тръгнали. От стопанството на брата на Вел
ко със сигурност не беше взето нито едно момче, защото Яне не видя
някой да плаче или да изразява мъка. Той гледаше и видя това, което ис
каше. Василка водеше за ръка две малки дечица. Те бяха облечени като
кукли, с малки шарени носии и шарени кърпи на главите си. Пред тях
вървеше баща им - убиецът на майка им и на брат си. Яне отново стис
на камата. Той щеше да дойде. Скоро щеше да дойде при него. Трябва
ше да погребе жена си, не можеше да я остави така. Яне щеше да го ча
ка. Свечери се съвсем. Яне бръкна в пазвата си. Там беше останало съв
сем малко парче пастърма. Бавно, като кесиджия, го засмука. Търпение!
Това беше най-важното качество за всеки кесиджия! Трябваше да бъде
ловец и да се научи да чака. Ловът не е само преследване, но и поставя
не на капани и чакане. Сега той чакаше на пусия и трябваше да има тър
пение. Жертвата скоро щеше да се появи и той трябваше да е готов. То
ва стана късно посреднощ. По стълбите отвън се чуха стъпки. Яне се
приготви и тихо се скри в долапа, като притвори вратичката, така че да
вижда какво става. Стисна силно дръжката на кссижийската кама в дяс
ната си ръка. Мъжът отвори вратата и влезе в стаята. Той носеше в ръ
ката си свещ и Яне веднага го разпозна.
- Какво? Как? - мъжът гледаше стъписан към мястото, където тряб
ваше да се намира трупът на жената, която той сам беше убил. Там оба
че нямаше нищо. - Къде? Къде можеше да е? Какво се беше случило?
Мъжът изглеждаше така, все едно е видял призрак. Той не можеше
да повярва, че жената не е мъртва и сигурно е избягала. Втурна се към
долапа и към тайния вход, откъдето би могла да излезе, без никой да я
види. Отвори широко вратичката и застана с открити гърди пред Яне.
Момчето само това чакаше. Скочи напред и зъби острието на кеси
джийската кама в гърдите на мъжа. Тя изстена и с лекота влезе до сър
цето. Мъжът ококори очи и го гледаше с учудване. Той беше мъртъв, но
още не го знаеше. Смъртта беше дошла по-бързо, огколкото болката.
Ill том "Хайдут 283 II глава "Бачкьой
хвана Яне и го поведе и него, като малко безпомощно хлапе. След като
излезе на улицата се обърна и затвори голямата порта на къщата близ
нак. Почувства как затваря по-голямата част от живота си. Тя се беше
гордяла с братята, с това какви бяха станали и с всичко що бяха напра
вили. Но всичко това беше отишло по дяволите, за няколко часа само.
Тя се обърна. Този живот свършваше дотук. Напред беше мъка и неси
гурност. Но и това беше живот, който трябваше да преживее. Тя пак пое
ръчичките на момиченцата, хвана твърдата ръка на Яне и тръгна. Пре
коси пътя, който свързваше Станимака и Хаджи Елиз махала (днес Пър
вомай) и премина в една уличка от другата страна. Повървя малко и
стигна до една дълга къща, чиято задна стена беше дувара. Тя беше нис
ка и така затворена, че нищо не се виждаше от нея. Това беше старата
къща на Василка, в която беше живяла преди да се премести в къщата
близнак. Тук от много години не беше жнвял никой и всичко трябваше
да се пипне от мъжка ръка, за да стане за живеене. Къщата беше изгра
дена от две стаи, една срещу друга и нещо като открита стая между две
те. По средата имаше дебела греда, която подпираше покрива с кереми
дите. Вратите на стаите бяха равни и гладки. Цялата къща беше проста
и по всичко си личеше, че Василка, преди да отиде при Шейтановите, е
живяла в бедност.
Когато затвориха вратата на Василкината къща, Яне като че ли се съ
буди. Той огледа къщата. Имаше много неща за вършене по нея.
- Първо да хапнем, а след това да се заемаме за работа! - каза стара
та жена.
Чак когато хапна няколко залъка, Яне разбра всъщност колко е гла
ден. Опита се да се въздържа, но не успя. Когато свърши, беше "омел"
всичко. Момиченцата го гледаха със страх.
- Откога не си ял? - попита по-малкото момиченце, което имаше ру
са къдрава косичка и личице на ангелче.
Яне се замисли. Не беше ял нормална храна от няколко дни, а през
това време му се бяха случили толкова много неща.
Този ден работи много и привечер къщата вече беше готова за живее
не. Яне поправи огнището и запали огън, за да стопли и изсуши стени
те, да прочисти комина от паяжини и мръсотии и Василка да може да
сготви каша за вечеря. Жената разбра колко гладен е Яне и сложи цяло
котле с каша върху огъня. Яне оправи вратите така, че да се отварят док
рай и да се затварят плътно. Момиченцата почистиха малките джамчета
на прозорчето. Василка помете всичко и изтупа всички черги и одеала.
- Как се казват? - по някое време попита Яне.
- Голямата е Божура, а малката - Ирис.
Токораз Memo 290 Ятаган и Меч
- Айше непразна?! Значи Велко все пак ще има дете? - Яне искрено
се зарадва. Той знаеше, че една от сестрите беше дете на Велко, но то
ва нямаше връзка с дружината. - Ще го отгледаме и когато порасне, ще
предам дружината в негови ръце. Тази дружина е била на дядо му Въл
чан, на баща му Велко, някой ден ще бъде негова. Това е много хубаво!
- душата на Яне ликуваше. В последно време отвсякъде беше заобико
лен от смърт. Това беше една добра новина. - Къде е Айше? Трябва да
се грижим за нея! Детето трябва да е момче и ще го кръстим с име, ко
ето да започва с В. Мисли, Кара Тозьо, мисли име на юначето! Къде е
Айше?
- Тук е!
- Къде тук?
- Тук, в Бачкьой. В къщата.
- Защо не ми каза веднага! Повикай я, искам веднага да я видя!
Кара Тозю опита да каже нещо на Яне, но гой не искаше да го чуе.
Най-накрая отиде да повика Айше.
Скоро жената се появи. Тя беше цялата облечена с черно, като жена,
която жали. Лицето й беше набраздено от дълбоки бръчки, подобни на
белези. Черната забрадка беше спусната ниско над очите й. Кожата й из
глеждаше още по-черна, а очите й бяха дълбоки и хлътнали. Жената из
глеждаше по-стара с няколко години от последния път, когато я беше
видял. Това беше друг човек. Това беше сянката на Айше. От Айше не
беше останало почти нищо. Мъката я беше опустошила.
Докато Яне гледаше жената, тя беше вперила поглед в него, но като
че ли не го виждаше. Сякаш сама не разбираше какво се случва с нея.
По лицето й не премина нито следа от чувство. Тя беше останала като
студена пепел в огнище и никакво въгленче не проблясваше в душата й.
През това време Кара Тозю се беше приближил до ухото на Яне и му
прошепна:
- Яне! Яне, тя беше непразна, но пометна! От тогава ходи облечена в
черно и тъжи за детето!
- Пометна!? - като на себе си повтори Яне.
В него се появи желание още веднъж да убие Георги Шейтана. Ако
можеше в този момент да е пред него, пак щеше да го прободе с камата
в гърдите.
- Тя как е? - попита Яне, макар сам да виждаше това.
- Не е добре! Не иска да яде! Бълнува! Не е добре с главата! Какво да
правим, как да й кажем за войводата?
Яне поклати глава. Стопанката на дома Станка и сина й Сотир приб
раха жената обратно в къщата. Двамата мъже седнаха и Буря пак поста
I ll том "Хайдут" 297 II глава "Бачкьой
ви глава върху крака на Яне. Дълго време мълчаха, докато Кара Тозю не
прекъсна мълчанието.
- Скоро е Димитровден. Хайдушкото време свършва, трябва да раз
пуснем кауците и всеки да реши къде ще прекара зимата!
- Ти, Кара Тозьо, ще разпуснеш кауците! Нека всички отидат по род
ните си села! Заръчай им да мълчат! Обясни им, че аз съм вече войво
дата, а ти си все така байрактар на четата! Да пазят мълчание, защото
за всяка казана дума ще режа глави, така им кажи! За теб също имам за
дача, Кара Тозьо.
- Каква, войводо?
- Кара Тозьо, в Козбунар останаха Василка и двете кръгли сирачета -
Божура и Ирис! Искам да отидеш да ги пазиш и да се грижиш за тях!
- Не искам! Това са децата на убиеца на войводата!
Яне се изкуши да му каже, че поне едната не е дете на Георги, а на
Велко, но реши засега да мълчи.
- Ще отидеш! Ще се грижиш за тях и ще направиш така, че и косъм
да не падне от главите им!
- Ти защо не отидеш при тях, войводо, да ги пазиш?
- Не мога! Аз съм опасен за тях и трябва да стоя далеч, за да не ги на
раня!
Кара Тозю едва ли разбра думите му, но сега това не го интересува
ше, затова той му каза:
- Сега, байрактар, повикай Сотир Манолов!
- Да, войводо!
След малко Сотир излезе от къщата.
- Сотир Манолов, искаш ли отново да бъдеш в дружината на кауци
те? - попита Яне.
- Да, Яне! - учуден отговори Сотир. Само преди малко той сам беше
започнал да му разказва за това.
- Аз съм новият войвода на кауците. От днес отново си в дружината,
а не си само ятак. Имаш задача за зимата, да се грижиш за майка си и
за Айше! Стой тук, в къщата, а по Гергьовден аз ще ти изпратя вест къ
де ще се събираме! Разбра ли?
- Разбрах, войводо! - изпъна се като струна Сотир. В очите му имаше
блясък, който не се беше появявал там от деня на смъртта на баща му.
- Сега вадете кауците и да ходим!
- Къде ще ходим, войводо? - попита Кара Тозю.
- Ти, Сотире, бягай да повикаш Теофилакт! Давам ти един сахат време!
След малко Сотир "изхвърча" през портата. Яне и Кара Тозю хапна
ха и поговориха малко за това-онова. Яне даде напътствия на байракта-
Токораз Memo 298 Ятаган и Меч
към него. С лицето си той усети тлеещата топлина и леко се дръпна. Ва
силка направи пълен кръг и когато се спря пред Яне ги пусна.
- Хайде! - каза тя и го хвана с горещите си ръце. Яне се дръпна, бе
ше бос и не искаше да стъпи върху горещите въглени. Василка обаче
силно го дръпна и той залитна напред. - Не се плаши! Само не допус
кай страха в теб! Слушай песента и се отдай на ритъма! Ти си змей,
помни това!
Докато тя му говореше и го дърпаше, той неусетно беше стъпил вър
ху жарта, но не усети болка, не чувстваше и топлина, поне не на ходи
лата си, по-скоро на лицето си. Така, воден от нея, той се отдаде на ри
тъма. Страхът изчезна и двамата направиха пълен кръг.
Когато танцът свърши и всичко спря, Яне дълго време не успя да раз
бере какво става и дали това наистина се беше случило. Мъжете се на
веждаха и вземаха огън от жаравата. Те го слагаха в извити турски ке
ремиди и го отнасяха със себе си.
- Какво правят? - попита Яне.
- Вземат от Еньовденския огън, така наречения "нов огън". Те ще го
отнесат в къщи, където ще гори цяла зима. На този ден се смята, че не
бето се отваря, а реките спират да текат. Където има скрито имане, на
този ден, точно в средата на нощта, духът пазител на имането се появя
ва като пламък на съкровището.
- Това съм го виждал!
Жената само поклати глава в знак на съгласие.
- Еньо или Йоан е закрилник на магьосниците, врачките, билярките и
вещиците, както и на змейовете. Негов атрибут е огънят, затова змеят е
огнедишащ. На този ден билките са най-силни и всички вещерки, точно
на Еньовден, берат билетата за магиите. Смята се, че това е така, защото
звездите слизат от небето и придават допълнителната сила на билките.
- А, ти, бабо Василке, набра ли билки? - закачливо попита Яне.
- Цяла вечер не съм спала и съм брала билки! Сега трябва да отида,
да извия венец от една специална билка, която цъфти на този ден, защо
то обичаят трябва да продължи.
Жената тръгна да се изправя, а Яне попита:
- Кое е това цвете?
- Казва се еньовче. То е дребно и цъфти с малки жълти цветчета, но
го няма по поляните, а по горите. Еньовчето е лековита билка и може да
предпазва от змейове и самовили, както и от различни болести. Всички
българи знаят, че в нощта срещу Свети Еньо и до изгрев слънце билки
те са най-лековити. Почакай тук, ей сега ще се върнем!
Яне поседна за малко и без това имаше нужда от това.
Ill том "Хайдут” 311 IIглава "Бачкьой"
ЕДИРНЕ
стане това. Изведнъж, на една отдалечена полянка, видя два силуета, ко
ито се очертаваха на фона на спускащото се към земята слънце. То ве
че беше "целунало" хоризонта и така срещу него Яне наблюдаваше чуд
на гледка, която като че ли беше излязла от фантазията му. Две тела,
двама воини - единият едър, с огромен гръден кош, другият висок, но
много по-слаб, гъвкав и силен. И двамата имаха телата и завършените
движения на пехливани, но и нещо повече. Те се дуелираха, но това не
беше просто размяна на удари с оръжия. Двамата играеха, като мишка
с котка. Единият беше въоръжен с класически ятаган и го въртеше с ръ
ката на опитен воин. Личеше си, че това е човек, занимавал се цял жи
вот със сечене и то не само във въздуха. Яне можеше да познае кога чо
век е сякъл тикви и кога - глави. Огромният мъж беше сякъл глави и то
не една. Младото момче, с гъвкаво, но очевидно силно тяло, още пове
че го впечатли. Не толкова неговата сила и бързина, а това, че в движе
нията му имаше някакъв богоподобен ритъм, който му беше познат. Ос
вен това оръжието, което държеше в ръка, беше с право, дълго, тънко
острие. Момчето посрещаше силните удари, а след това се опитваше
веднага да отвърне с мушкане в тялото на гиганта. Понякога едрият
мъж спираше и поправяше движенията на момчето. Той му показваше
грешките, а после правилните движения.
Всичко това беше толкова неочаквано за Яне. Отначало той стоеше
като вкаменен и беше забравил дори да диша. После се сети, че с пове
дението си може да притесни мъжете и да ги прекъсне, затова клекна,
прикри се зад един храст, застина и продължи да наблюдава всичко, ко
ето се случваше пред очите му. Вече не си спомняше защо и как беше
дошъл до тук. Не помнеше и това, че е в Едирне и че на другата сутрин
щеше да се бори. Всичко това вече нямаше значение. Тези двама мъже
бяха като сбъднат сън за него. Те, пред очите му, даваха отговор на въп
росите, които от толкова време си беше задавал и чиито отговори беше
търсил с Велко, с Кара Тозю и с Диньо Циганара.
За Яне нямаше никакво съмнение, че това бяха еничари. Това личе
ше по дрехите, по това как въртяха оръжията си, въобще по всичко. От
много време вече мечтаеше, някой ден да кръстоса оръжие с тези веро
отстъпници и родоотстъпници и със силата си да ги накара да разберат
каква голяма грешка са допуснали, като са се отказали от своята вяра и
от народа си. Яне щеше да е първият човек, който щеше да ги надвие.
Щеше да смеси борбата и сериозната подготовка на кауците, щеше да
измисли най-доброто оръжие, което да победи ятагана и щеше да стане
страшилище за всички "кучета на войната". Сега обаче виждаше нещо
друго. Самите еничари работеха с право оръжие и бяха много по-нап
ред от него в разработването на техника срещу ятаган. Той беше закъс
Токораз Memo 318 Ятаган и Меч
сега в целия свят за него беше останал само един човек и това беше той
- Кара Исмаил. Брат му току шо му беше разказал за начина на Боляро-
ви и Яне веднага взе решение какво да прави. Нямаше да се бори като
Боляров. Щеше да изненада врага си, щеше да се бори като Бимбелов.
Яне гледаше очите на Кара Исмаил и видя как той се намръщи. Яв
но беше видял белега на гърдите му.
Схватката започна. Кара Исмаил беше отлично подготвен пехливан.
Личеше си, че се е борил в султанската школа, под водачеството на брат
си и Кая, и че са му помагали най-добрите пехливани в Империята. Той
имаше прекрасно класическо образование по пехливанска борба. Беше
балансиран боец и макар без особено силни страни, беше много опасен.
Двамата мъже се вкопчиха. Яне напрегна цялата си сила. Не искаше още
с първия сблъсък да излети на земята. Борбата щеше да бъде дълга и из
тощителна, още от началото си даде сметка за това. Опитваше се да хва
не Кара Исмаил, но внимаваше много да не се увлече в нападение и през
цялото време мислеше и за защитата си. Братът на Кара Мустафа беше
много силен. Той го превъзхождаше във височина и в началото се опит
ваше да натиска Яне отгоре и да го пресира. Яне устоя. Цял живот беше
учен как да се справя с такива противници. Макар да се беше отказал от
Боляровия начин, на няколко пъти се опита да захване турчина странич
но и да му мине в гръб, но той все избягваше. Това беше негова любима
хватка, когато се бореше срещу брат си Петко. Турчинът обаче се оказа
подготвен и предупреден за тази атака. Борбата продължи доста дълго.
Яне започна да се задъхва, от усилието ръцете му се бяха зачервили и
"горяха". Хората отстрани ревяха от вълнение. Това се очертаваше да бъ
де една дълга борба. Турците обожаваха борби между добри и равнос
тойни противници, когато битката не се решава за секунди и не зависи
от силата и бързината. Те обичаха борби, които се печелят с воля, в кои
то бойците изчерпват всички сили и възможности и тогава някой се мо
билизира и победи. Яне беше чувал за вкуса на турците към борбата и
сега много добре осъзнаваше, че тази борба е точно по техен вкус. Той
искаше да победи бързо Кара Исмаил и да съхрани силите си за следва
щите борби, но нищо не можеше да направи. Турчинът беше много до
бър и също искаше да победи. Докато Яне се бореше, непрекъснато чу
ваше Кара Мустафа, който говореше отстрани и даваше съвети на брат
си, най-вече как да се пази. Така всяка атака на Яне беше неутрализира
на, защото четири очи следяха за нея. Скоро българинът свикна с гласа
на Кара Мустафа. Битката продължаваше вече много време. С всеки из
минат миг тълпата ставаше все по-възторжена и по-шумна. Въпреки че
бяха обявени, че двамата са от Станимака, публиката много добре позна
ваше Кара Исмаил - брата на Кара Мустафа, и сигурно знаеше, че са се
I ll том "Хайдут" 331 III глава "Едирие"
Следващата борба на Яне беше срещу противник, който беше два пъ
ти по-тежък от него. Яне успя да го вдигне във въздуха и така го удари
в земята, че счупи крака му и той повече не стана. Хусам беше дошъл
да го подкрепя и да му подсказва и въпреки че сам беше загубил от не
го, искрено се радваше на победата му. След срещата Яне се поинтере
сува от здравето на мъжа, чийто крак беше счупил. Мъжът не му се сър
деше, а беше приел, че това е мъжка борба и такива работи се случват.
Той се чувстваше поласкан, че Яне каза няколко добри думи за него.
- Щастлив съм, че загубих от един от четиримата! - каза мъжът.
Чак по-късно Яне се замисли, че всъщност до края на турнира бяха
останали четирима пехливани. Двама от тях, той много добре познава
ше - Кара Мустафа и Кая. Всички Болярови щяха да се гордеят с него,
че беше стигнал до тук.
Кара Мустафа и Кая! Дали съдбата нямаше да бъде благосклонна
към Яне и да срещне двамата мъже в следващата среща? Не знаеше кой
е третият, но който и да беше нямаше да е на нивото на двамата. Ако те
се сбореха, можеха да загубят турнира. Това беше една много малка на
дежда, която се появи в Яне. Но съдбата не беше благосклонна. Следва
щата му среща беше с Кара Мустафа, но преди това Яне видя как Кая
"смаза" четвъртия от останалите пехливани. Башпехливанът го направи
по безапелационен начин, без да вложи никакви усилия. Или той беше
много по-добър като борец от противника си, или по-слабият пехливан
се беше примирил и даде само формална съпротива. Яне не можеше да
разбере това. Все пак отстрани победата на Кая изглеждаше като детс
ка игра. "Как ли би изглеждал тук Велко?" - по някое време Яне си за
даде този въпрос. В никакъв случай нямаше да отстъпва на пехливани
те, нито по ръст, нито по сила, нито по умения. Велко беше много по-
висок от Яне, по-силен и тежък. Дали нямаше да се справи по-добре от
него? После се сети, че в деня преди битката при Караджов камък, Вел
ко и Кая се бяха изправили един срещу друг. Как ли беше завършил
сблъсъкът между двамата? Яне беше попитал, но така и не беше полу
чил отговор. Велко обаче не беше наранен и участваше в битката с тур-
цитс при Караджов камък. Както можеше да се убеди, Кая също не из
глеждаше да е загубил. Какво беше станало? Кой беше победил? Двама
та бяха ли се борили въобще? Това бяха въпроси, които го разтърсваха
в този важен и напрегнат момент, и го отвличаха от това, което ставаше
пред очите му.
Сега нямаше време за странични мисли. Пред Яне беше застанал Ка
ра Мустафа и го гледаше лошо под тъмните си вежди. Яне пък гледаше
мустаците му. Колко ли време отделяше мъжът всеки ден, за да поддър
жа такива мустаци?
I ll том "Хайдут 337 Ш глава "Едирие"
беше победил в първата си борба - брат му Кара Исмаил. Освен тези, ко
ито викаха и даваха смислени съвети на противника му, имаше няколко
мъже, които само гледаха и се кипреха. Те явно бяха от групата на турчи
на, но не бяха пехливани, а само бяха дошли да гледат. Зад групата на Ка
ра Мустафа се извисяваше Кая. От одеве гигантът беше впил мрачния си
поглед в борещите се мъже и ги гледаше, като че ли това беше най-инте
ресното нещо, което беше виждал и от което зависеше животът му.
Отначало Кара Мустафа беше много по-активен, но с времето започ
на да губи силите си. Яне разбра, че битката ще е дълга и изтощителна,
затова не бързаше. Този път обаче, за разлика от първата борба, той има
ше кристална яснота на съзнанието си. От одеве вече няколко пъти Яне
се беше "гмурнал" и беше успял да улови тънкия кръст на Кара Муста
фа, но всеки път турчинът успяваше да се изплъзне, защото беше мно
го трудно да се задържи тяло, намазано с мазнина. Яне се ядосваше на
всяка своя несполучлива атака, защото пехливанската мазна борба, за
разлика от сухата българска, беше състезание на грешки. Колкото пове
че грешиш, толкова повече се изморяваш... и губиш. При нея не е тол
кова важно колко си добър и колко успешни атаки си направил, а колко
по-малко грешки си допуснал. Затова, ако по сухия начин можеха да се
борят и да бъдат добри и природно силни момци, които не са надарени
с особена техника и вникване в борбата, при "мазната" борба силата и
предварителните възможности не влияеха толкова много. Ако "мазни
ят" пехливанин няма съвършена техника и не е получил сериозно обу
чение, той не можеше да бъде добър. Това не беше борба на умения и в
атака, а борба на грешки и в отстъпление. Тази борба искаше повече
стабилност, по-яки нерви и сериозен характер. Яне знаеше всичко това,
защото дядо му го беше подготвил. Той осъзнаваше, че ще загуби зара
ди своите грешки, а не благодарение на уменията на Кара Мустафа.
Отново опита да се "гмурне", но турчинът отново успя да се изплъз
не с майсторство. Яне се нуждаеше от идеи. Беше се изчерпал, беше
опитал почти всичко. В този момент, в който се чудеше какво да прави,
видя че мъжът носи денка.
- Извади ятагана и ми го покажи! - с последни усилия извика Яне.
Мъжът не разбираше много добре какво иска Яне или по-точно защо
иска това, но го изпълни. Яне видя острието на ятагана на Кара Муста
фа. Отблясъкът на острието само за миг го заслепи, но накара и турчи
на да погледне натам. Той явно позна собствения си ятаган. Сигурно
споменът за оръжието и за онази нощ, когато то му беше отнето, нахлу
в него. Яне знаеше, че след малко турчинът ще се окопити, защото ще
поиска пак да си върне изящното оръжие, което може би е принадлежа
ло на поколения от рода му. Но в този момент той се отпусна. Така ми
I ll том "Хайдут 339 III глава "Едирне"
сълта му, от борбата, се пренесе върху ятагана. Дори само колкото трае
едно премигване на клепач, но това беше достатъчно за Яне. Той се въз
ползва от този миг невнимание и вдигна Кара Мустафа, а след това,
преди да му даде време да се окопити, го "заби" в земята.
Първото нещо, което осъзна, беше, че животът му е в опасност. По
мощникът му с ятагана така се беше въодушевил, че без да прибира
оръжието в канията, го размахваше и тичаше към него. До него тичаше
Хусам и добре, че беше той, иначе щеше да има кръвопролитие. Сири-
ецът накара мъжа да прибере оръжието и така двамата понесоха Яне. В
първия момент еуфорията беше огромна. Отвсякъде се стичаха пехли
вани, които го поздравяваха и го потупваха. Яне не беше чак толкова
щастлив. Той знаеше, че е спечелил с хитрост, а не с умения, затова не
се чувстваше горд от постъпката си. Беше успял да разстрои противни
ка си, с вида на оръжието, което му беше отнел. Знаеше, че това не е
много честно. Болярови дори не биха се зарадвали на такава победа. Но
така беше успял да продължи напред. Сега предстоеше последната бит
ка - срещу башпехливанина Кая. От нея щеше да зависи дали ще напра
ви нещо велико, или само ще се представи много добре. Тази борба ще
ше да бъде границата между това дали е нещо изключително като явле
ние, или е само много добър пехливанин. Ако победеше, това щеше да
се помни цял живот. Яне се опита да си даде много ясно сметка за това.
Иначе не знаеше нито как ще се бори срещу Кая, нито как въобще би
могъл да победи. У него имаше само едно желание, но без идея как би
могло да се осъществи. Той беше изпаднал в онова състояние, в което
изпадат всички аджамии пехливани. Това го дразнеше, но нищо не мо
жеше да направи. Вече нямаше ятаган, който да му помогне. Срещу Кая
трябваше да се бори с уменията си, с това, което беше научил и постиг
нал в живота си.
Не знаеше какво ще прави и какво да измисли, но пък и сега вече бе
ше твърде късно за това. Дядо му много пъти му беше давал пример и
Яне сам знаеше колко са смешни пехливаните, които докато имат време
да се подготвят, се шегуват или ги мързи, а когато дойде време за бор
ба и когато усетят, че нещата са сериозни, започват да се пулят, страх
ливо да се оглеждат и глупаво да питат: "Сега какво да правим?" Преди
това, когато са имали време и когато е трябвало да изградят ниво, те са
били небрежни, защото са смятали, че има време и че все нещо ще ус
пеят да измислят. Но когато усетят страха, започват да питат, но тогава
вече е твърде късно. Така и сега Яне си даде сметка, че вече е късно. За
толкова малко време не можеше да "стопи" разлика в умения, трупани
през много години. Когато разбра това, се успокои. Той трябваше да по
беди с това, което вече беше изградил и което имаше, но кое беше то?
Токораз Memo 340 Ятаган и Меч
- Богат съм! - пиянски избоботи Яне и не позна гласа си. - Имам па
ри да купя цяла България!
Яне погледна султана в очите и избоботи неразбираемо.
- Ваше величество, за колко пари ще ми продадете България?
- Какво? - султанът нищо не разбираше от несвързаните думи на но
вия башпехливан. Той говореше не много лошо турски, но си личеше,
че не му е майчин език. Другите мъже обаче разбраха и започнаха не
въздържано да се смеят. Някои от тях така "цвилеха" и "квичаха", че се
търкаляха по земята от смях. По всичко беше ясно, че младият пехли
ванин, макар и добър борец, е много беден. Явно беше израснал в някоя
скромна планинска хижа. Мирза наистина беше прав. Сега обаче, под-
пийнал, той беше започнал да развихря въображението си. Виното и
умората, в комбинация, бяха лоши съветници. Така момчето, зашемете
но от компанията, в която беше попаднало, си беше повярвало, че е не
що много повече от това, което беше. Той явно искаше да впечатли но
вите си познайници и да бъде поне равен с тях, а това бяха едни от най-
богатите хора в света. Мъжете предчувстваха прекрасното забавление,
което щеше да им осигури новият башпехливан.
- Аз мислих башпехливанът да си избере жена за нощта, но той си
пожела цяла държава! Май е по-добре да вървим да спим! Утре вечер,
нека пирът продължи! - каза султанът и всички станаха да го изпратят,
а след това някои останаха да дояждат и допиват.
Вече беше късно среднощ. Яне реши да се прибира. Мъжете не го бя
ха взели на сериозно и сега той се чудеше защо стана така. Прибираше
се към покоите си, подкрепян от Мирза.
На другата сутрин главата го болеше и в ушите си чуваше силен пи
сък, който не спираше, нито намаляваше силата си. Той го караше да се
мръщи и да върти безпомощно глава. Когато Мирза дойде да го събуди,
на него му се стори, че той крещи в ухото му.
- По-тихо! По-тихо! - промърмори младият башпехливан.
Мъжът разбра за какво става въпрос и се усмихна.
- Измийте се със студена вода, а след това трябва да ходим, башпех
ливан ефенди!
- Къде трябва да ходим?
- Как къде? Нали отиваме да ви вземем заем от Ицхак?!
Яне не знаеше, че такъв беше планът. Явно Мирза сам беше решил
това. Той не беше съгласен, но сега не му се спореше, затова покорно
последва мъжа до легена, в който се изми. Пое пешкира, избърса се и се
почувства много по-добре. След това отказа закуската, защото имаше
чувство, че червата му са завързани на възел. Скоро излязоха от сарая.
I ll том "Хайдут 355 III глава "Едирне"
Че се черкезе полъгват,
че му ръцете развързват,
и му кавала подават.
Димчо с кавал засвири,
кавал му свири, говори:
- Юрданке, булка хубава,
я ми кучета развържи,
да си черкези изгонят.
Не го Юрданка разбрала,
най го кучета зачули,
силни синджири скъсали,
бързо при Димчо отиват,
че си черкези разкъсват
и му стадото спасили.
рел, а след това силно квичене и вой. Цялото движение изведнъж спря.
Прахът се вдигна и Яне видя тежко дишащата Буря, лежаща на земята.
От устата на любимото му куче излизаше кървава пяна, а отстрани ви
дя дупката в тялото й. Башпехливанинът гледаше умиращата Буря, коя
то толкова пъти го беше спасявала и сърцето му се късаше от мъка. За
ля го вълна от гняв. Той стискаше пръчката и камата в ръце.
Главатарят беше успял да извади пищова си и да стреля по кучето.
Сега обаче припадна и се смъкна на земята. Няколко от бандитите ско
чиха да му помогнат. Яне стоеше и гледаше останалите нападатели от
крито в очите. Войводата беше обезвреден, кой ли беше байрактарят?
Скоро тримата доведоха Мирза, друсащ се върху гърба на мулето. Той
изглеждаше трагично. Явно бандитите го бяха ударили или той сам бе
ше паднал, защото от крайчеца на устата му се стичаше тънка струйчи-
ца кръв. Яне скоро разбра кой е байрактарят.
- Ако някой мръдне, ще ви убием! - страховито извика мъжът. - Кои
сте вие? - продължи той.
- Ние сме пътници - отговори Яне.
Докато двамата си говореха, мъжете отнесоха припадналия си водач.
- Как се казвате? Теб как те викат, бе? - обърна се новият водач на
бандитите към Мирза.
- Ами аз, ъъъъ...
- Какво, бе, да не си забрави името? Не се ли казваш Мирза?
Мирза се сети, че не трябва да признава и каза:
- Казвам се Митко.
- Че ти не си българин, защо лъжеш?!
- Българин съм! - заинати се Мирза.
- Абе ти на луд ли ме правиш? Мен, Дели Узун? Я се прекръсти!
Мирза така и не се прекръсти, но все така настояваше, че се казва
Митко. Яне разбра как се казва новият водач на бандитите. От одеве той
се опитваше да запомни лицата на бандитите. Чудеше се дали те са бъл
гари, турци, черкези или арнаути. Сега вече знаеше, че поне главатарят
е българин. Дели Узун - беше го чувал отнякъде, но сега не можеше да
се сети откъде.
- Ти не си ли Яне? - погледна Дели Узун към Яне.
Яне разбра, че няма смисъл да отрича. Бандитите ги чакаха нарочно
и то точно тях. Момчето нямаше намерение да отговаря, затова бръкна
в денка, под зорките погледи на мъжете и извади каука, който през ця
лото време беше до него, свали чалмата си и го сложи на главата си.
- Каук! Каук! - възкликнаха околните хора. - Това е каук!
- Каук не каук, платили са ни да ги заловим!
Ill том "Хайдут 375 111 глава "Едирне”
Сега вече на Яне всичко му стана ясно. Някой беше платил на банди
тите да ги причакат и да ги пленят, но не и да ги убият. Кой ли беше по
ръчал това? Дали Кара Мустафа, Кая или Борю Белята?
- Ако някой посегне към мен, да се смята за мъртъв! Моите другари
кауци ще го открият и ще го убият!
Яне усети как тези, които го бяха обградили, се разколебаха. В този
момент той скочи напред и нанесе силен удар в главата на този, който
се наричаше Дели Узун. Мъжът се свлече на земята. Дървеният меч та
ка издрънча в главата му, че Яне помисли, че я е пръснал. След това той
нападна другите бандити. Те замахваха срещу него с ятаганите си, но
той, благодарение на техниките, които беше видял от еничарите, успя
ваше всеки път да ги изпревари. Макар с дървен меч, той успя да неут
рализира ударите на бандитите и им нанесе много удари. Ако не беше с
дървена пръчка, сигурно щеше да положи много от гях мъртви. Яне се
биеше, но и мислеше. Скоро трябваше да си направи истински меч, с
който да се въоръжи. Не след дълго всички мъже лежаха на земята и се
превиваха. Те крещяха заплахи към Яне. Той скочи от гърба на коня и
тогава взе решение. Видя издъхващото куче и пак го обзе лудост. Мина
и счупи краката на всички мъже. Те крещяха и се молиха, но той не
трепна. Най-накрая взе Буря, качи я на седлото, прегърна я и тръгна по
пътя за Козбунар, без дори да се обърне. Когато погледна назад, видя,
че Мирза го догонва. Мъжът беше взел конете на бандитите, а той сам
яздеше коня на Дели Узун. Най-отзад беше вързал мулето. Привечер
двамата стигнаха до Козбунар. Потропаха на вратницата. Василка изле
зе да ги посрещне. Само като видя лицето на Яне, тя каза:
- Какво се е случило?
Яне не отговори, накара Мирза да прибере конете на бандитите, а
сам той постави издъхващата Буря в откритата стаичка, където беше
спал предния път.
- Помогни й! - каза Яне.
Василка веднага се зае с кучето. Тя приготви някакви билки, почис
ти и превърза раната. Даде на Буря някакви треви и я зави в топло оде
ало. Кучето беше изплезило език и като че ли нищо не чуваше. Мина
много време преди Яне да се успокои и да седне да хапне.
Мирза беше изненадан от всичко, което се беше случило през деня.
Той нищо не беше разбрал, още от момента, в който Яне беше поставил
високата шапка на главата си. После се беше изумил от нападението и
това как баш пехливанът, само с една дървена пръчка, беше натръшкал
над десетима яки мъже, въоръжени с ятагани. После се учуди на жена
та и двете деца. Тя не беше нито майка, нито баба на Яне, но веднага го
Токораз Memo 376 Ятаган и Меч
убие както убиват кесиджиите. Яне взе това решение. Дано, докато е в
Едирне, не се случи нещо лошо.
Когато мъжете се прибраха и се убедиха, че са изпуснали Борю, че-
вермето вече беше готово. Мирза отначало беше много стреснат от
всичко, което се беше случило, но по-късно се окопити и поддържаше
огъня.
- Какво ще правим сега, войводо? - попита по някое време Кара Тозю.
- Вие започвате да се готвите! Ще стоите тук и ще пазите пещерата,
ако Борю реши да се върне и да пипне богатството натрупано тук! Гот
вете се за тежко лято! Трябва да сме готови за всичко!
- А вие, войводо, какво ще правите?
- Аз и Мирза отиваме, за да защитя титлата си! Ти беше прав. Кара
Тозьо, това да стана отново башпехливан е много важно! Аз имам дълг
и трябва да отида в Едирне!
Всички мъже клатеха насърчително глави.
- Важно е, много е важно, войводо! - казаха мъжете.
Всички те искаха Яне отново да докаже силата на българите. Това бе
ше добре за всички, не само за младите момци и за момчетата, които ве
че играеха на това как Яне побеждава Кая, а и за тях. Всеки искаше вой
водата, който го води, да е най-силният, най-умният и героичен мъж.
Решението беше взето. На другия ден мъжете останаха в пещерата,
защото продължаваше да вали дъжд, а Яне и Мирза, наметнати с дебе
ли ямурлуци, се метнаха на седлата на конете и тръгнаха. Тъй като има
ше само две оръжия, Яне взе ортомата и я прибра в багажа си. Прид
вижваха се бавно, защото дъждът беше измил камъните и конете се
хлъзгаха. Яне не бързаше, за да не ги уморят. Дъждът валеше ту отгоре,
ту отстрани, ту вятърът така го завихряше, че двамата нищо не вижда
ха. Двамата яздеха един зад друг, но почти не се виждаха. Тъй като Яне
беше решил да вървят напряко към Едирне, те се движиха направо през
планината, по тесни пътечки и оврази. Някои долчинки се бяха превър
нали в речни корита и водата, влачейки камъни и кал, караше конете да
затъват. Животните се мъчеха, но Яне не искаше да се мокри и да гази
в калта. Вечерта ги свари в планината. Стана тъмно. Яне яздеше отпред
и едва виждаше пътечката, затова остави коня сам да определя посока
та, в която да се движат. Разчиташе на това, че животното, в стремежа
да се движи по най-краткия път, ще слиза надолу и така скоро ще изля
зат в равнината, което беше и тяхната цел. Дъждът продължаваше да
плющи с едрите си капки. Капките така го удряха, че гърбът го заболя.
Почувства как влагата пропи, премина през дрехите му и намокри гър
ба му. Ямурлукът не беше издържал. Скоро почувства как влагата, но
вече затоплена от тялото му, го измокря, а студеният дъжд просто го об
Ill том "Хайдут 391 III глава "Едирне"
Яне и Мирза останаха няколко дни в Козбунар. Дъждът все така про
дължаваше да вали. До турнира в Едирне имаше много време, затова ре-
шиха да не тръгват, докато дъждът не спре. Буря малко се успокои и се
кротна. От миналогодишната й рана не беше останала и следа. Яне за
почна да се упражнява е Мирза в борбата. На шега той се бореше и с
двете момичета, нещо, което старата жена не одобряваше и недоволна
сумтеше:
- Учи ги! Учи ги да се борят, че са пощурели! Гледай да не ги уда
риш! Няма да станат жени, мъже ще станат! Хайдути!
- Тази страна няма нужда от жени, а от войводи!
- Ууу, да опустееш, какви глупости говориш, Яне?!
Така мърмореше старата жена.
- Вий, к'во сте са развъртели, като самовили, ма? Я да одите да си лягате!
- Аз нали съм змей? - Яне каза това на шега, докато се бореше с две
те момичета. Ирис сама скачаше на врата му, а Божура Яне въвличаше
почти насила в играта.
Изведнъж бабата замълча и тъмна сянка легна на челото й. По всич
ко си личеше, че тя възприема тези думи съвсем сериозно и не се шегу
ва с тези неща.
- Змей си! - жената каза това, като го натърти. Тя като че ли питаше
Яне какво иска да каже с това, а той просто си играеше с момичетата и
се шегуваше, но по реакцията на баба Василка разбра, че е сгрешил.
Той много добре знаеше какво искаше да каже тя. Те бяха деца на змей
и самовила. Децата бяха самовили и тя ги беше нарекла с имена на цве
тя, за да ги предпази от змей, защото змеят щеше да ги убие, изгори и
да им провали живота. Бабата наистина смяташе, че Яне е змей. Тя яв
но съжали, че е позволила на Яне да си играе с децата. Дали сега не
мислеше как да запази децата от него? За да смени темата на разговора,
Яне каза:
- Като съм змей, бабо, я кажи ще победя ли пак в борбите? Ще стана
ли башпехливанин?
Бабата бясна се разфуча и след малко децата, като получиха по ня
колко шамара по дупето, бяха изпратени да спят. Яне се почувства гу
зен, но вече не можеше нищо да направи. Мирза поиска да отиде да ус
покои децата, но Василка така го погледна, че турчинът седна.
Друг път Яне си играеше пак с децата и те като котенца се въртяха и
умилкваха в краката му. По-малката постоянно се катереше по него и
когато се настанеше в скута му, се затопляше и полягваше. После й се
доспиваше. В един от редките случаи, в които Василка ги беше остави
ла до малко по-късно, Ирис, заспивайки, започна да задава наивните си
детски въпроси.
Ill том "Хайдут " 393 III глава "Едирне"
ще бъдат много умни и ще създадат нещо ново като род и вид, но ще бъ
дат проклети и непрекъснато ще ги дебнат нещастия, лош късмет и
страдание! Не създавайте нещастно поколение! Никога змей и самови-
ла не бива да имат деца! Това ще обрече целия ви род и наследниците
до десето поколение на нещастие! До десето коляно е тази магия! За
помни това!
Яне помнеше всички тези неща.
Мирза се беше дръпнал. Турчинът беше стъписан от непровокирано-
то "избухване" на жената. Без никаква причина тя беше изгонила деца
та и се беше нахвърлила върху Яне. Башпехливанинът не беше напра
вил нищо. Сигурно думите, които беше казал, са били обидни за стара
та жена.
Мирза не можеше да разбере отношенията в семейството. Башпехли
ванинът, който беше много богат мъж и можеше да има каквото си по
иска, живееше без жена и харем. Почиташе и страшно уважаваше ста
рата жена, която не му беше никаква, нито майка, нито баба. Той я слу
шаше и й се подчиняваше. Мирза беше разбрал, че децата не са никак
ви на старицата и на Яне, но пък той се грижеше за тях. Не можеше да
си обясни всичко това. Яне нямаше роднини или поне не ги спомена ни
то веднъж за времето, в което бяха заедно. Към тези хора той се отнася
ше като че ли те бяха неговото семейство, но всъщност не бяха.
Най-накрая дъждът, който повече приличаше на потопа, залял земя
та по времето на Ноя, спря. Пекна топло пролетно слънце, но топлина
та му все още не можеше да изсуши земята. Яне изчака няколко дни.
Той не искаше да рискува. Мирза всеки ден броеше парите, които бяха
взели от Велковата дупка. Той непрекъснато се интересуваше какво се
беше случило в пещерата и защо мъжът ги беше нападнал.
- Кой е той? - питаше Мирза.
- Той е мъртъв! - кратко отговори Яне. - Ще умре веднага след борбите!
Ако турчинът беше чул това преди една година, не би повярвал, но
след като сам беше видял как този съвсем млад мъж, беше победил най-
добрите пехливани в света, беше разбил цяла банда само с една пръчка,
след като беше видял пещерата със съкровищата и знаеше, че момчето е
спасило самия султан Ахмед III, той му вярваше. Щеше да повярва на
всичко, което той му кажеше. Само преди година Мирза не знаеше нищо
и не беше чувал нищо за народа, от който произлизаше Яне. Сега вече
знаеше много за тези прости и сурови хора. Той беше видял как децата
получиха по един шамар заради това, че Яне се беше борил с тях или мо
же би момчето беше казало нещо на бабата, нещо, което я беше ядосало
и което Мирза не можеше да разбере. Тези хора бяха странни. Султанът
ги смяташе за свои роби - рая, но те имаха доблест, морал и някакви
Ill том "Хайдут 395 III глава "Едирне"
рин я бяха отстъпили на шведския крал. Яне тръгна към стаята си. Ис
каше малко да се изпъне. Пиеше му се вода. Беше видял една чешма
пред къщите на Вълко и Марин, но сега беше още много светло и не ис
каше да пресича мегдана. Не знаеше какво ще им стане на мъжете от
Пашакьой, затова си легна жаден. Скоро обаче някои отвори външната
врата и Яне подскочи. Буря излая и също скочи. Трябваше да бърза, за-
щото някой щеше да стане кабил*. Яне погледна през джама. Мъжът ти
чаше към портата, а Буря го преследваше. На башпехливанина веднага
му стана ясно какво ще последва, ако кучето успее да стигне мъжа. Мъ
жът обаче беше бърз и пъргав. Бързо излезе през портата, добре че я бе
ше оставил отворена зад себе си. Буря се беше засилила, вратата се зат
вори току пред зейналата й паст и тя не успя да спре. Чу се силен тря
сък. Буря удари портата с голямата си твърда глава. Тя се разтресе. Яне
беше виждал така кочове да се удрят помежду си. От удара, от изнена
дата, от това, че не беше успяла да докопа мъжа или от болката, Буря
полудя. Тя така лаеше, че сигурно гласът й се носеше далеч извън село
то. Лигите й летяха напред и залепваха за дървената порта, а тя така ска
чаше срещу портата, като че ли се опитваше да я прескочи. Яне излезе
на двора. На лявата си ръка беше нахлузил ортомата. Мирза също изле
зе от стаята си. Отначало той много се страхуваше от кучето, но когато
разбра, че тя няма да го ухапе, а даже напротив - ще го пази, вече дори
се хвалеше с приятелството си с едно толкова впечатляващо и могъщо
животно, след което всички се обръщаха.
Яне извика, но кучето въобще не го чу. То така лаеше, че трябваше да
я ритне, за да усети въобще, че има някой зад нея. Но и след това тя са
мо го погледна и продължи да си лае. В погледа й Яне видя онази непо
корна нишка, която я правеше вироглава и със собствено мнение. Той
разбра, че не може да я спре. Сви ортомата така, че тя да влезе в ръкава
му. Опипа силяха, бутна кучето така, че да не изскочи навън и внимател
но излезе. Когато затвори портата, отвътре отново се чу удар. Буря пак
беше блъснала главата си. И отново полудя. Тя така лаеше, че беше не
възможно да чуе, каквото й да е от това, което мъжът, стоящ пред врата
та, се опитваше да му каже. Явно цялото село беше чуло лая на Буря и
любопитните мъже се стичаха да видят какъв е този звяр. На чардака, от
отсрещната къща, наизлязоха Вълко, Маринчо, Карл и придружаващият
го швед. Шведите от съседната къща също бяха наизлезли да гледат.
- Успокой кучето си! - каза му мъжът.
Яне го чу само защото двамата се бяха отдалечили доста от вратата.
- Вържи кучето! И да знаеш, че тази вечер си поканен на гости на
Вълко Бимбела! Той дава вечеря в твоя чест и в чест на Болярови!
*кабил - жертва, жертвоприношение
Ill том "Хайдут 407 III глава "Едирне
еше този живот и това беше истинският живот, всичко останало щеше да
бъде само разказ за живота му. Всъщност хората не се интересуват от
живота на другите хора. Тях той ги интересува само дотолкова, доколко-
то може да влезе в досег е техния собствен живот и да им даде нещо, от
което те се нуждаят. Но всеки човек преди всичко се вълнува и интере
сува от собствения си живот. След като и при него е така, няма смисъл
да обвинява другите хора. Тези мисли предизвикаха у Яне онази яснота
на мисълта. Може би това беше състоянието на змей. Той много добре
си спомняше как на предните борби беше победил в това състояние. Да
ли песента, или мислите го предизвикваха?
Следващите борби ги спечели. Не беше с лекота, но през цялото вре
ме той беше змей. С всяка изминала победа шумът на мегдана ставаше
все по-силен. Бимбелови не бяха доволни, а шведите крещяха от радост.
Вълко, кралят, Марин и Рендшел гледаха борбите от широкия чардак на
къщата на патриарха на Бимбелови.
Когато тресна и последния човек в земята, Яне беше напълно изто
щен, но много доволен. Чак тогава обърна поглед към тълпата. Всички
лица бяха намръщени. Мъжете бяха недоволни. Всички жужаха като
пчели, напрежението растеше с всеки миг. Нещо лошо вещаеше всичко
това. Шведите също усетиха, че нещо става, защото започнаха да опип
ват сабите си. Изведнъж на алая излезе Марин, на когото всички вика
ха Страшния, а защо беше така, всички знаеха. Той приличаше на буре
носен облак. Чак когато го видя в средата на мегдана, Вълко разбра как
во се беше случило.
- Ти дойде тук и ни унизи! - каза Марин. - Ние те посрещнахме като
наш гост, но гостоприемството свърши! Ще се бием до смърт!
Тълпата избухна.
- Един от двама ни тази вечер ще легне в завивка, а другият ще спи
в земята църна!
Яне беше седнал на земята и гледаше говорещия мъж. Той беше на
предела на силите си. Беше се борил с пет много добри борци. Той бе
ше свършил работата, за която беше дошъл. Всъщност не държеше да
се бори с най-добрия пехливан на Бимбелови, нито да ги унижи. Той бе
ше доволен и беше решил още утре да тръгне към Едирне. Някои от
Бимбелови беше победил със сила, някои - с ловкост и по-добра техни
ка. Беше използвал и Боляровия, и Бимбеловия начин и беше предизви
кал възклицанията и възхищението на враговете си. И петимата мъже
бяха много добри пехливани. И петимата със сигурност щяха да бъдат
сред десетимата най-добри борци в света. Яне се бореше с тях и си
призна колко добре подготвени са Бимбелови. Те имаха стотина много
добри пехливани, а той, макар и много добър, беше сам. Освен това не
Ill том "Хайдут " 417 III глава "Едирне"
което беше способен. Той опита Боляровия начин и дори хватки на Бим-
белови, но скоро разбра, че там противникът му е много по-добър, зато
ва реши да победи с бързина. Но силата на Марин беше по-голяма от не
говата. Дори Яне да го изпреварваше, мъжът отсреща компенсираше
със сила. После реши да промени плана, но Маринчо също много бър
зо реагираше. Борбата продължи много време. Яне беше участвал в
много дълги борби, но тази много се проточи. С времето и двамата мъ
же губеха сили и накрая на Яне му се струваше, че не прави нищо. Той
дишаше тежко и чакаше. Щеше да се възползва от грешката, която Ма
рин Бимбслов щеше да допусне. Противникът обаче беше по-внимате
лен от него. Той не предприемаше нищо рисковано. Двамата се държа
ха и се дебнеха, а мъжете около тях крещяха. Това беше най-великата
борба, която виждаха и за която бяха чували.
Яне вече нямаше сили да предприеме каквото и да е. Той само дър
жеше и дебнеше, но му се струваше, че само се е облегнал на Марин.
Целият се беше превърнал в хищно дебнещо животно. Марин трябваше
да сгреши. Той трябваше да го провокира по някакъв начин, но не зна
еше как. И най-накрая моментът настъпи. Марин, подкрепян от публи
ката, въпреки голямата си умора, тръгна в една последна отчаяна атака.
Той беше преценил, че Яне вече е много уморен или беше сметнал, че е
намалил бдителността си, и атакува. Яне очакваше точно това. Той бло
кира действията на Марин, а след това го вдигна. Това бяха последните
му капки сила и той ги изцеди докрай. Вдигна Марин, а след това с
всичка сила скочи заедно с него. Първият пехливанин на Бимбелови не
можа да разбере какво става. Той не беше очаквал такава контраатака и
беше насочил мислите си изцяло в атаката. Двамата летяха надолу. Яне
успя така да извърти Марин, че двамата да паднат върху него. Ударът
беше страхотен. За миг самият Яне изгуби съзнание, толкова силно се
удариха в земята. Как ли се беше отразил ударът на Марин? При удара
в земята. Яне беше чул силно изпращяване, което означаваше, че някой
си е счупил нещо. В момента, в който се съвзе и се окопити, това, кое
то го впечатли, беше тишината. Над мегдана беше "легнала" тежка, нап
регната тишина. Яне скочи на крака. Марин все още не беше в съзна
ние. Тежка въздишка се разнесе над мегдана и се чу из цялото село.
Мъртъв ли беше Марин? Това беше въпросът, който вълнуваше хората.
Яне погледна лицето на момичето, за което скоро щеше да се ожени ле
жащия на земята пехливанин, и там прочете всичко. А то не беше омра
за към него, а мъка, безкрайната мъка на жена, чакаща своя мъж да се
завърне. Дали младата жена осъзнаваше, че Марин може да не се върне
и никога вече да не я подхване със силната си ръка? Яне стоеше, а ти
шината беше толкова "дълбока", че му се стори, че е оглушал. Гледаше
Ill том "Хайдут 421 III глава "Едирне
ДИАРБЕКИР
След два дни двамата пътници бавно наближаваха Едирне. Мислите
на Яне изцяло бяха заети с това, което предстоеше да направят в града.
Той вече беше решил да отседнат в "Девечи хане", но имаше още тол
кова много неща, които да направи. Голяма част от мислите му бяха за
ети с предстоящите борби. Мирза също беше зает с някакви свои мис
ли, защото от известно време двамата не разговаряха. Зад един ъгъл
пред двамата се показа градът.
- Мирза ага, я чакай малко да ти дам нещо!
Докато пътуваха, през цялото време клупът на ортомата беше нахлу
зен на китката му, защото се притесняваше да не ги нападнат бандити,
но сега, когато вече приближаваха града, Яне смъкна ортомата и я приб
ра в дисагите на коня. Трябваше да върже Буря, защото голямото куче
щеше да плаши хората в препълнения град. Градът отново гъмжеше от
хора и приличаше на кошер. Дори оттук под минаретата се виждаше
прах, подобен на мъгла. Този прах явно беше вдигнат от краката на мно-
гото хора, придошли отвсякъде. Яне се сети за Хусам. Сигурно скоро
щяха да се видят. До борбите оставаха броени дни. Той беше готов за
турнира. Борбите с Бимбелови много му бяха помогнали да се подгот
ви и да влезе в много добра форма за предстоящите борби. Беше видял
някои свои грешки и недостатъци. Сега имаше няколко дни, за да ги
поправи. Дали на борбите нямаше да му е по-лесно, отколкото беше при
Бимбелови в Пашакьой? Яне си спомни как миналата година оръжията
не му бяха нужни и му бяха излишни, дори му пречеха. Преди да наб
лижат до Едирне той повика Мирза и му подаде пищова на Кара Тозю
и кесиджийската кама.
- Пази ги много добре, да не ги опущомиш?
Мирза нищо не каза, но внимателно ги постави в дисагите си. Той
направи това от страх, но и с пренебрежение. Сега, когато предаде оръ
жията си, Яне беше готов да влезе в града и вече правеше планове за бъ
дещето, когато от близката гора излязоха десетина конника. Яне ги пог
ледна, в тях имаше нещо странно. Те бяха наредени в редица, явно не
пътуваха по пътя. Всички бяха въоръжени до зъби и гледаха лошо към
тях. Яне веднага разбра за какво става въпрос. Това бяха бандити. Мом
чето се сети за златните пари и съкровищата в кожената чанта на Мир
за. Дали щяха да искат само парите им? Ако беше така, за тях нямаше
никаква опасност. Яне знаеше колко много злато има в пещерите на
Велко, затова парите не го притесняваха.
Ill том "Хайдут " 425 IV глава "Диарбекир
вост бяха хванали гората. Гова бяха хора от всякакви народи. Яне дори
нс беше имал време да ги опознае. Те бяха страхливи и наплашени, бя
ха събрани случайно, само защото бяха попаднали на неговия синджир.
Само дядо Личо познаваше по-добре. Чак сега, когато започнаха да ви
кат срещу него, Яне ги видя в истинския им облик. Колко се беше лъ
гал, като беше смятал, че от тях може да станат кауци. Това бяха хора
престъпници, повечето от които бяха заточени може би основателно, но
не бяха хайдути и никога нямаше да станат кауци. Яне разбра това. Той
не се съпротивляваше, когато всички решиха да се върнат в град Мезре.
Вървяха по същия път, по който бяха тичали преди малко - по склона
надолу, а после по дъното на пресъхналата река. Чак сега Яне разбра
колко голям път бяха изминали. Мъжете предчувстваха, че скоро ще пи
ят вода и бързаха към затвора, като дори се радваха. Яне гледаше оско-
телите им лица и погледи и знаеше, че занапред ще му бъде много труд
но. Тези озверели мъже обвиняваха него за всичко, което се беше слу
чило и щяха да го обвинят и за това, което им предстоеше, защото си
гурно щяха да бъдат наказани. Тези мъже повече никога нямаше да го
последват, никога нямаше да застанат зад него и да признаят първенст
вото му. Той беше обречен на самота и изолация. Яне разбираше всич
ко това, но сега това не го интересуваше. Първо искаше да види наказа
нията. Когато наближиха мястото, където бяха оставили Герджика, те
чуха виковете му. Големият мъж крещеше с пълно гърло. Той някак бе
ше успял да освободи устата си. Когато се приближиха, Яне видя омра
зата в очите му. След като го освободиха, той изля цялата си злоба вър
ху него. Яне падна на земята и отнесе множество ритници по гърба си.
Нямаше сили и желание за съпротива, а и знаеше, че всички мъже са
срещу него. Герджика беше най-силен и отпочинал от всички, защото те
през цялото време го бяха носили. Сега той хвана края на синджира и
като дърпаше силно, така че желязната халка се впиваше в кожата на
Яне, ги поведе. След Яне тръгна и целият синджир. Скоро по този на
чин бегълците се върнаха в града. Така, водени от Герджика, те бяха от
карани до конака. Там ги чакаше Махмуд. Като ги видя, той се нахвър
ли на Яне и го би с бича, докато не изля цялата си злоба. На всички ос
танали мъже удари по два-три бича, но през цялото време повтаряше,
че знаел кой ги е подучил.
Оказа се, че турцитс дори не си бяха направили труда да ги преслед
ват. Те бяха решили да тръгнат чак на другия ден. Мързелът и убежде
нието, че бегълците няма къде да отидат, ги бяха накарали да изчакат.
Те искаха по най-лесния начин да заловят изтощените затворници. Ос
вен това можеше да се случи така, че повечето от тях да измрат, което
още повече щеше да облекчи службата им.
Токораз Memo 444 Ятаган и Меч
Като разбра всичко това, Яне се почувства много зле. Защо не беше
поискал да го откачат от синджира? Сега това му се струваше възмож
но. но си спомни колко уморени бяха всички.
Още тази вечер оковаха ръцете на Яне с желязно келебче. То беше
дълго около половин лакът и от двете страни имаше дупки, колкото да
се стегнат китките му. Сега Яне беше отделен от синджира, но ггьк пи
то можеше да се обуе, нито да препаше пояса си. Не можеше нито да се
съблече, нито да се облече. Сам дори по нужда не можеше да отиде.
Добре че беше дядо Личо. Единствено той помагаше на Яне и с това си
навличаше гнева на останалите. Яне беше изолиран и мразен, а Герджи-
ка на няколко пъти жестоко му отмъщаваше за натъртеното слепоочие
и за непрекъснатата болка в главата.
Заточениците скоро откриха, че тук в Мезре има хамам с минерална
вода. Те измолиха от местния каймакам да се изкъпят. Всички бяха ос
вободени от синджирите и пуснати в хамама. Само Яне си остана с ке-
лебчето. Той беше пуснат в банята, но му беше забранено да влиза във
водата, за да не ръждяса келебчето. Така Яне се оказа изцяло на благо
волението на дядо Личо. Нахапаните от бълхи, крилати въшки и скор
пиони мъже плакаха при вида на топлата вода, която им носеше облек
чение и отпусна премръзналите им изранени крайници. Сапунът беше
като мехлем за краставите им, напукани и кървящи тела. Яне ги гледа
ше и им завиждаше. Дядо Личо го изми със сапун, а после го изплакна.
Яне се почувства по-добре. Той излезе извън хамама и изчака, докато
всички мъже се накиснат и измият добре. Банята продължи няколко са-
хата. Яне седеше пред хамама, мислеше си и се напичаше на слънце.
Гърбът го болеше повече след банята. След боя с бич, който Махмуд му
беше нанесъл, гърбът му се беше успокоил, но сега от изтриването от
ново се беше раздразнил.
Когато приключиха с къпането, мъжете отново бяха натъпкани в сту
деното и влажно мазе. През следващите дни, вместо да тръгнат, затвор
ниците се разболяха от тифус - едни от мъжете оглушаха, други започ
наха да недовиждат. Бинбашията реши да изчака, докато хората не се
пооправят.
Понеже не се беше къпал с останалите и беше имал време да изсъх
не добре, на Яне му нямаше нищо и той се чувстваше добре.
Кюрдите водачи много помагаха на заточениците. Ако се наложеше,
дори ги носеха на гръб или отстъпваха магарето, или мулето си на ня
кой изпаднал окаяник. Откакто бяха болни от тифус, положението на
мъжете се влоши. Сега ге се движеха много по-бавно и понякога вечер,
когато закъснееха, на спахиите се налагаше да тъпчат с краката си мъ
жете, за да ги накарат да бързат.
I ll том "Хайдут 445 IV глава "Диарбекир
Скоро керванът премина Йени пазар, Токат, Йени хан, Мум чифлик,
Сивас и Кангал, докато стигнаха до Хасан челеби. Там им беше позво
лено да купят ечемичено брашно и си замесиха вкусни погачи. На Яне
дадоха по-малко, но за пръв път от толкова време той се наяде добре,
хапна малко, но го изгълта прекадено бързо. Топлото "месо" на погача
та ставаше на тесто в устата му, но той дъвчеше и гълташе. Скоро за
почна да му се повръща и едва се сдържа да не го направи.
Каторжниците бяха поканили на погача и турците, тъй като без тях
цялото това "пиршество" не би било възможно. Те хапнаха и се отпус
наха. После мъжете платиха 30 гроша на бинбашията и той им показа
указа с присъдите. Имаше турци, които можеха да четат на арабски и те
прочетоха присъдите. Яне беше осъден за хайдутство и за това, че е бил
войвода на бандити в Родопите. Присъдата му беше 15 години каторга.
Като чу това, той сухо преглътна. В него все още живееше някаква на
дежда, че присъдата му е грешка или че ще е най-много две-три годи
ни, но 15 години му се сториха като цяла вечност. Подобно на Яне бе
ше осъден и Герджика, но понеже веднъж вече беше заточван, беше
осъден на неопределено време. Скоро хората му прикачиха прякора Уй-
гунсуз. Така Герджика, без никой да знае името му, се сдоби с два пря
кора. Дядо Личо беше убил двама турци, които бяха изнасилили внуч
ката му. Той беше осъден на 15 години каторга. За всички беше ясно, че
това е равнозначно на смърт.
Когато всички присъди бяха прочетени, изведнъж мъжете се проме
ниха. Те като че ли осъзнаха какво ги чака. Герджика най-лесно като че
ли прие присъдата си. Отначало Яне мислеше, че това е, защото глава
тарят на бандитите веднъж вече е бил в Диарбекир. Но по-късно реши,
че може Герджика да е мскере - човек внедрен от турците сред каторж
ниците. Той не беше сигурен, но внимаваше много. Предупреди дядо
Личо също да внимава.
След няколко дни измъчените каторжници минаха Хеким хан, но тук
милязиминът не им разреши да си купят хляб. Вечерта наближиха де
сетината къщици на кюрдското село Карън. В това село нямаше мъже.
Жените, като разбраха, че турците смятат да пренощуват тук, настръх
наха и бяха готови за бой. Наложи се всички да спят в една освободена
къща и бяха охранявани от огромни зли песове, конто бяха пуснати да
обикалят около плета на къщата. Никой не посмя да излезе извън плета
- нито турците, нито заточениците.
Яне гледаше свирепите създания и си спомни за вярната си Буря.
Местните овчарски кучета бяха много едри. Те бяха високи като мага
рета, краката им бяха по-дълги от тези на българските овчарски кучета,
но бяха е по-къса козина и по-слаби. Въпреки това изглеждаха зли и
Токораз Memo 446 Ятаган и Меч
не възрастен мъж.
Първите дни бяха за Яне като приятна почивка, след изнурителното
пътуване. На втория ден свалиха келебчето от ръцете му. Чак сега изпи
та истинско облекчение. Лежеше и по цял ден слушаше приглушените
шумове на града. Той помнеше Йени пазар. Пет пъти на ден слушаше
повика на мюезина към правоверните за молитва, от близката джамия
"Хазрети Сюлейман". За да противопостави своята вяра срещу тази на
поганците, пет пъти на ден Яне ставаше от дървения нар, който се на
мираше в дясната част на тясната килия, и се молеше. Падаше на коле
не, подпираше сключените си ръце на дървения нар и се молеше, като
произнасяше молитвата, на която дядо му го беше научил и която по-
късно беше станала молитва на кауците.
Отначало дните летяха неусетно. Скоро Яне почувства нужда да знае
колко време е лежал тук и започна с чертички на стената да отбелязва
колко дни са отминали. За всеки ден чертаеше права чертичка, а когато
дойдеше седмият ден ги зачертаваше отгоре, за да знае, че още една сед
мица е отминала. Яне беше чул присъдата си и вече знаеше защо е тук.
Въпреки че присъдата му не беше безсрочна или до живот, той знаеше,
че няма да издържи 15 години тук. Тази присъда за него беше равнознач
на на смърт. Опитваше се да не мисли за времето, което трябваше да пре
кара тук, но понякога страхът и притеснението се промъкваха в душата
му като черна сянка и го обземаха. Отчаянието се процеждаше бавно в
него. Отначало мислеше много за дома, за всичко, което му се беше слу
чило, за Велко и кауците, за Гергина и Георги, за султана, за Истанбул,
за Мирза, Диньо, за целия този живот, който щеше да мине покрай него.
Ако излезеше след 15 години, всичко това отдавна нямаше да е същото.
Сега, през късното лято и есента на 1707 година, той беше на 15 години.
След 15 години щеше да бъде на 30 години. Та това означаваше, че ще
ше да излезе от затвора като старец! Баща му беше някъде към тридесет
те и на Яне му се струваше, че вече беше толкова стар, че миришеше на
пръст. Тези мисли караха тръпки да пълзят по гърба му.
Времето минаваше и скоро Яне разбра кой ще бъде най-големият му
противник в тази малка, тясна килия, а това беше лудостта. Тук наисти
на беше далеч от другите затворници и никой не му пречеше, но време
то като че ли беше спряло. Собствените му мисли го задушаваха, напа
даха го като хищни черни птици, но винаги бяха едни и същи. Дните и
нощите се сливаха. Кошмарите се смесваха с реалността и животът на
Яне се превърна в едно непрекъснато бълнуване. Отчиташе дните, но
като че ли нямаше сили да види кой ден е. Това сега не го интересува
ше толкова. Какво значение има кой ден е? Монотонността и еднообра
зието го караха да не знае къде се намира и кой ден е. Той беше загубил
Токораз Memo 452 Ятаган и Меч
ка стъпка, така все едно се разхожда сред дръвчетата в гората или сред
хълмовете в планината.
Турските му пазачи явно бяха инструктирани да не говорят с него, но
той и без това не търсеше контакт с тях. Все пак първите дни те трябваше
да му обяснят режима и правилата, които трябваше да спазва. Обръщаха
се към него е къси фрази, като кучета, които лаят. Наричаха го "куче", "гя
ур", "хаирсъз" и вее в този род. Обикновено не разговаряха е него, а му ви
каха, но той не им обръщаше внимание. Зад виковете и обидите Яне усе
щаше, че няма омраза и лична антипатия, а просто така те показваха раз
ликата между затворник и пазач. След като всичко това се уточни и паза
чите разбраха, че виковете им не го притесняват и не предизвикват никак
ва реакция у него, те престанаха да му говорят. Така през останалите дни
и месеци единствения глас, който чуваше, беше своя собствен.
Пазачите само бутаха храната през малката вратичка и нищо не казва
ха. Той предпочиташе самотата и размишленията. Обичаше да се оттегля
на нара и там се уединяваше е мислите си. Сега Яне откри за колко мно
го неща има да мисли и то не толкова за това, което му се беше случило,
а за живота въобще. Започна да премисля живота си досега. Знаеше, че
на село никой не харесваше хората, които много се замислят и се задъл
бават в някой въпрос. Тях ги наричаха "дървени философи", но съвсем
скоро Яне с изненада откри, че за него философията е не по-малко важ
на, отколкото религията. Всъщност откри, че за него човек без лична идея
за това защо живее и как да живее, не е човек. Най-важното за всеки чо
век не беше дори религията, а именно това да знае защо живее.
За да не загуби съвсем способността да говори, той започна да си пее.
Пееше всички песни, които знаеше. Не искаше да си говори сам, защото
беше чувал, че така правят лудите. Докато пееше песните, Яне като че се
пренасяше в България. Така откри, че макар да беше затворник в тази
малка килия, той можеше да "пътува". Вярно, че това ставаше чрез мис
лите му, но всъщност каква е разликата. Всъщност хората така или ина
че не живеят в истинския свят, а в един свят, който те приспособяват към
себе си. Яне много пъти беше наблюдавал това. Никой човек не познава
реалността. Всъщност реалността е Бог. Хората никога не могат да поз
наят Бог. Всеки човек пречупва през себе си реалността. Яне си предс
тавяше нещата така: всеки човек, след като се роди, се отделяше от све
та с прозрачна преграда. Така той беше ограден, като в стъклен глобус.
Тази преграда го пазеше от света и правеше така, че човекът да има соб
ствен свят. Но както няма идеално стъкло, така и тази сфера не е идеал
на, а изкривява света. Така хората, където и да се намират, не виждат
обективната истина, а само това, което е пречупено през тяхната сфера.
Колкото по-малък е човек, толкова по-силно изкривява света и се нами-
Токораз Memo 454 Ятаган и Меч
- Той ли, хитра лисица е той! Прави се на умрял! - отново каза Махмуд.
Яне се сети за приказката, която беше чувал като дете, как лисицата
се направила на умряла и избягала от ловците, които я метнали в кару
цата при останалите мъртви животни, а тя ги изхвърлила едно след дру
го, след което сама скочила и се върнала да ги прибере. Така лисицата
лишила ловците от улова им. Той реши да действа по този начин и да не
отговаря. Решението беше взето мигновено, но всъщност Яне не знае
ше дали може да отговори, дори и да искаше. Бяха минали повече от две
години откак не беше говорил с друг човек. С дядо Личо беше открил,
че е забравил да говори.
- Какво да го правим? - попита пак мъжът. - Да го пуснем ли при ос
таналите затворници?
- Да го утрепем! - отвърна Махмуд. - Никой няма да разбере, че е ум
рял! Ще заровим тялото му в гяурските гробища, дето погребваме ка
торжниците! Никой няма да знае къде лежи!
- Защо да го трепем? - в разговора се намеси нов глас. - Той и без то
ва си е отишъл вече. По-добре за назидание да го покажем на останали
те каторжници, те и без това разправят легенди за него. Нека го видят
така - сляп и полумъртъв, та да осъзнаят силата на падишаха.
- Дали да не се обадим в Стамбул? Заповедта да го оковем сам в ки
лия дойде от там, дали да не питаме тях?
Яне слушаше този разговор, но му се струваше, че той не се отнася
за него. Думите идваха някъде отдалеч и не предизвикаха никакво въл
нение у него. Той слушаше с любопитство, като че ли това не беше за
говор за собствената му смърт, а за някого другиго, намиращ се надалеч.
Мъжете още дълго обсъждаха какво да правят с него, но колкото пове
че слушаше, толкова повече се отегчаваше. Мисълта му тръгна в друга
посока и той дори не успя да се концентрира върху разговора, за да раз
бере нещо, което много го интересуваше, а именно: кой точно бе запо
вядал да го затворят в единична килия? Кой се беше обадил за него от
Истанбул? Кая, Кара Мустафа, султанът, Великият везир, кой?
Силните ръце на пазачите отново го подхванаха под мишниците и го
повлякоха. Отвориха врата. Силите на Яне се върнаха. Връщаха го в ки
лията. Не беше успял да чуе какво решение бяха взели за него гласове
те, но вътрешно се молеше дано да го върнат обратно в килията му, в
живота с който толкова много беше свикнал. Там при познатото и си
гурното. Чак сега Яне разбра, че щеше да му е много по-лесно да пре
кара останалите години от присъдата си сам, отколкото с други хора
около себе си. Да, той беше отвикнал от хората. Дали това не беше приз
нак за лудост? Не, категорично отхвърли тази мисъл. Той си беше мно
го добре.
Токораз Memo 460 Ятаган и Меч
дата. Трябваше да намери първо вода, после храна, а след това да сме
ни и дрехите си. Засега това оставаше само добро желание. След като
се изкачеше на някой връх, пред очите му се показваше друг връх, но и
на втория ден не видя нито едно село и нито една къща. Надеждата бав
но започна да го напуска. Може би се беше загубил и се въртеше в кръг,
защото не можеше два дни да се движи из планината и да не пресече ни
то един път или пътека, да не зърне дори един човек. Силите му го на
пускаха и той на няколко пъти пада на земята, а след това се съвземаше.
Когато отваряше очи, ставаше и продължаваше. Когато вече не можеше
да стане, само пълзеше. Нима така щеше да умре? Беше постигнал сво
бодата, но не беше имал късмет при бягството. Поне щеше да умре сво
боден, а приятелката му Буря щеше да бъде до него. Това не беше чак
толкова лошо. Вече не помнеше кой ден е, откакто се беше отделил от
реката. Отново пълзеше, когато изведнъж видя Буря, която идваше към
него, а цялата й муцуна беше мокра. Нямаше съмнение, кучката беше
открила извор или река и току що беше пила. Това си личеше от радост
та, с която Буря го пресрещаше. Кучката, която толкова пъти го беше
спасявала в България, сега пак го беше спасила. Яне запълзя по-бързо,
придружаван от Буря, и скоро откри бистър извор със студена живител
на вода. Остана до извора, докато не се напи така, че коремът го заболя.
На другия ден Яне отново се изправи на крака и продължи да се движи.
Сега идваше вторият противник - гладът. По икиндия стигна до един
път. Продължи по него, но се прикриваше, като се движеше отстрани,
за да може лесно да се скрие, ако види преследвачи. Не знаеше къде се
намира, нито колко далеч е вече от Диарбекир, но все пак реши да бъде
предпазлив, поне все още имаше сили за това. По негови сметки би
трябвало вече да е доста далеч от града-крепост, но можеше и да е съв
сем наблизо, затова не намаляваше бдителността си. Привечер стигна
до нещо като малко село. То не беше село, а по-скоро чифлик. Личеше
си господарската къща, която макар ниска и построена с каменни пло
чи, все пак се намираше на централно място. Освен нея имаше и някол
ко сгради, които явно бяха за прислугата, чобаните и пазачите на доби
тъка, а останалото бяха дълги ниски сгради за добитъка. По броя на те
зи сгради можеше да се каже, че господарят на този чифлик е богат бей,
с много добитък. Яне реши да пренощува покрай чифлика, но нещата
не станаха така, както той ги беше предвидил. Той легна зад един камък,
в една малка дупка, която вятърът и суровата природа бяха издълбали.
Извика и Буря при себе си и я накара да се сниши до него. Така щеше
да се топли в нея и в същото време тя щеше да го предупреждава, ако
някой човек или животно се приближеше. Освен това щеше да контро
лира кучката и тя нямаше да го издаде, пък било то и неволно.
I ll том "Хайдут 471 IV глава 'Д иарбекир "
че ли отново усети онази миризма. Избръсна лицето си. Чак сега видя
посивелите си страни, хлътналите бузи и очи. Тъй като със сигурност
имаше бели и черни въшки, избръсна и главата си. Отново се огледа в
бронзовото огледало. Той беше станал непознат за себе си. Яне беше си
гурен, че ако пазачите или другарите му от синджира го видят в този
вид, никога няма да го познаят или дори да се сетят, че това е той. След
като избръсна главата си, Яне отново влезе в коритото с топла вода. Из
ми цялото си тяло, а след това е бръснача се избръсна целия - навсякъ
де, къдего имаше косми. За пръв път в живота си Яне се бръснеше и се
поряза, но се почувства много облекчен и като възроден. Жената не бе
ше предупредена и влезе в стаята при него. Тя искаше да му подаде но
вите дрехи, но като го видя така гол, целият обръснат, стоящ в средата
на стаята, изкрещя и избяга обратно. Яне не почувства никакъв срам
или притеснение. Какво толкова, бяха го видели гол? Чак сега си даде
сметка колко много го беше променил каушът. Това не можеше да му се
случи преди две години. Яне се избръсна, защото нямаше друг начин да
се спаси от пъплещите по него всякакви кръвосмучещи гадинки. Не ис
каше да отнася споменът от затвора в свободния си живот. Излезе от ко
ритото. Избърса се с пешкира и отиде до вратата. Жената беше остави
ла дрехите му на прага. Дрехите бяха носени, но бяха чисти и мирише
ха на сапун. Докато ги обличаше, младият мъж за пръв път се почувст
ва жив и истински човек. Всичко това беше толкова странно. От много
време всичко около него му носеше само болка и страдание, и сега, ко-
гато това не се случваше, за пръв път се почувства отново човек. Обли
чаше се и си мислеше за това дали бягството му от най-страховития зан
дан ще бъде нов куплет от песента за него. Какво ли щеше да се разказ
ва в нея? След това изпра каука си, но нави на главата си една доста но
сена чалма на сини и бели ивици. Каукът през цялото време на престоя
му в затвора беше с него, но сега тук щеше да привлича вниманието към
него, нещо което Яне не искаше. Все пак високата хайдутска шапка
имаше нужда от изпиране в гореща вода, затова я изпра.
Когато беше готов, Яне излезе от стаята чист, нахранен и напоен. Се
га беше друг човек. От топлата вода, къпането, бръсненето и може би от
храната, сега се чувстваше изтощен и краката му едва го държаха. Той
излезе от стаята, а кюрдката веднага влезе, за да почисти след него. Яне
се отправи към къщата на Хабил. Трябваше да види Буря. Но когато
стигна до вратата на къщата на Хабил, се почувства зле. Краката му бя
ха омекнали и не го държаха. Той приседна на един камък, за да почи
не. За къде да бърза, нямаше спешна работа. Нощта беше беззвездна и
безлунна и лепкавият мрак, като че ли беше обвил всичко и беше про
никнал навсякъде. Яне стоеше и гледаше към небето, като че ли е на
Токораз Memo 476 Ятаган и Меч
към Исус Христос, към Светата божия майка - Дева Мария, а най-нак
рая зашепна и молитвата, на която го беше научил дядо му и която по-
късно беше станала молитва на кауците.
Най-накрая молитвата приключи. Всички мъже, които се бяха моли
ли, отначало излязоха навън и чак след това се обуха и отново влязоха
в помещението. Явно като излизаха те показваха, че напускат свещено
то място за молитва, а после отново влизаха в къщата на Хабил.
За пръв път в живота си Яне виждаше толкова отблизо мюсюлманс
ка молитва. Той дори участва в нея. Нс знаеше как да се чувства. Би
трябвало да се чувства омърсен и прокълнат. Той, който винаги е бил
ревностен християнин, сега сигурно беше определил за себе си участта
да бъде низвергнат в отвъдния живот. Беше по-скоро притеснен и упла
шен, но не се чувстваше зле. Когато излезе с останалите мъже, той ка
то че ли очакваше Бог да го порази веднага, на мига, но това не се слу
чи. Затова Яне се замисли. Всъщност досега той винаги беше смятал, че
мюсюлманин е равнозначно на турчин, но чак когато бяха тръгнали на
сам, към Диарбекир, беше разбрал, че мюсюлманите са много видове.
Мюсюлмани бяха арнаутите, турците. кюрдите, персите, черкезите, но
първите мюсюлмани бяха арабите. Имаше и турци християни. Едва се
га Яне осмисли всичко това. Докато се обуваше, Хабил се приближи
към него и каза:
- Яшар ефенди, елате насам!
Яне го последва.
- Трябва да накараме кучката ви да млъкне, но тя заплашва да хапе и
никой не смее да я доближи! Лае през цялото време! Разгонила се е, а
това подлудява нашите кучета!
Скоро стигнаха до една от сградите за добитък. Пред нея имаше плет
и Буря беше затворена именно там, а няколко мъже, с факли, бяха обг
радили кучето и му се възхищаваха. Тя обаче се мяташе, опитвайки се
да докопа някого от тях. Яне се приближи и успокои Буря. Мъжете раз
гониха кангалите и ги натириха нанякъде. Докато Яне успокояваше Бу
ря, Хабил му подаде едно въже, което беше завързано като намордник.
Яне го сложи на муцуната на кучката и тя нито можеше вече да хапе,
нито да лае. Това беше добре. Сега вече Яне можеше да вземе Буря със
себе си, без да има опасност да ухапе някого.
- Може ли да я вкарам в стаята, където ще спя?
- Не, завържи я отвън, а ние ще затворим всички кучета!
Яне беше забелязал, че водачът на кангалите беше черен като дявол.
Той беше най-високото и едро куче, което досега беше виждал.
- Хабил ефенди, всички кангали, които досега съм виждал, са жълти
и кафяви, а този е много голям и чисто черен. Какъв е?
I ll том "Хайдут" 479 IV глава "Диарбекир"
същото, но нямаше. Нури явно също нямаше пари, защото само сухо
преглъщаше, когато минаваха покрай отрупаните сергии.
- Хайде, стига толкова! Искам да отида да си почина! - като каза то
ва Хабил, който също яздеше магаре, обърна поводите на клетото жи
вотно и така тримата се върнаха назад и тръгнаха по чаршията, като се
отправиха към Урфа капия. Там се намираха многобройни кафенета, ко
ито предлагаха най-доброто кафе от Истанбул до Персия.
Докато вървяха, на няколко пъти срещнаха други групи от потерята,
които съвестно си вършеха работата. Те тепърва започваха претърсване
то на града, а Хабил вече беше свършил. Разбира се, мъжът не им каза
това. Скоро тримата се настаниха в хубаво кафене. По всичко си личеше,
че Хабил не идва тук за пръв път. Кафеджията го приветства като стар
познат и се отнесе към него с нужната почит. Веднага донесе черно, гъс
то и ароматно кафе и метна на жарта пресните мръвки, които Хабил му
подаде. Месото зацвърча и миризмата му се разнесе из цялата улица.
- Нури, ей, Нури, я отиди и сложи малко сено на магарето, че горко
то животно не се знае кога пак ще почине и ще хапне!
Нури, макар с неудоволствие, стана.
- И вода му сипи! - в последния момент извика чичо му.
Двамата останаха насаме. Любопитството на Яне беше изострено до
край. Той беше много притеснен и откакто се намираха в Диарбекир,
беше като на тръни. Затова си мислеше, че ако занимава мислите си с
нещо друго, времето ще мине по-бързо и няма да се издаде. Хабил като
че ли прочете мислите му и попита:
- Притеснено ли ти е, Яшар?
- Не! - опита се небрежно да отговори Яне.
- Защо, не те ли преследват?!
Яне вдигна поглед и веднага разбра, че Хабил знае. Мъжът знаеше,
че е избягал затворник. Нямаше смисъл да лъже. Ако искаше да го пре
даде, Яне нямаше да може нищо да направи. Колко жалко, че не си бе
ше направил ортома. Тази сутрин си мислеше за това, но нямаше време
да си направи и да се въоръжи с нея. Сега беше напълно беззащитен
пред кюрда. Той реши да отговори:
- Сигурно ме преследват!
- Трябва да имаш голям кураж, за да се върнеш там където всички те
търсят!? Или безразсъдство?!
Темата не се хареса на Яне. Все още не беше сигурен дали Хабил ис
ка да го предаде, затова реши да промени темата.
- Как се казва това кафене, Хабил ага?
- Бахчели кафене, защо?
- Много им е хубаво кафето! - Яне знаеше, че трябва да не спира да
Токораз Memo 484 Ятаган и Меч
тракане на чакмак в кремък и след малко над пътя лумна една факла, ко
ято освети една доста нерадостна картина. Нападателите бяха само че
тирима или поне от това място той успя толкова да види. Въпреки че по-
терята, в която той сам беше участвал, беше три пъти по-голяма и въп
реки мрака, те бяха успели да ги обградят и да ги завържат. Сега всич
ки мъже седяха или лежаха проснати върху прашния път. Какво ли мо
жеше да се очаква? Та това бяха най-обикновени ратаи, които бяха
предвождани от човек, загубил разсъдъка си.
Яне гледаше мъжете и си спомни, че миг преди нападението и преди
да се наведе, за да завърже устата на Буря, отново беше усетил онова
чувство. Чак сега си спомни за него. Преди малко не му беше обърнал
внимание. Умението да предвижда му беше помогнало и беше запазило
живота му. Това нещо беше много полезно. Той трябва да го развие и да
се научи да му се доверява. Това откритие много го зарадва. Той не са
мо, че беше бивш башпехливан и войвода, а щеше да стане още по-до
бър и то като разчита на това странно чувство. Може би някакъв архан
гел или ангел-хранител го предупреждаваше по този начин и шепнеше
в ухото му предупрежденията. А може сам Бог да му помагаше, като му
посочваше бъдещето. Дали с времето нямаше да се научи да "вижда" и
в далечното бъдещето и да стане като вехтозаветните пророци?
- Какви сте вие? - над клисурата се разнесе гласът на човека, който
държеше факлата и който явно беше главатар на бандитите. Той беше с
най-шарени дрехи и от силяха му стърчаха най-много оръжия. А муста
ците му заплашително стърчаха настрани. - Кои сте вие? - попита пак
той. Говореше на турски, но като кюрд.
- Потеря - тихо отговори Хабил. Яне не го виждаше, но беше сигу
рен, че това е неговият глас.
- Каква потеря, бе? - изрева гръмогласният главатар.
Той се приближи до един от проснатите по лице хора.
- Никаква потеря не сме, ага. Ние сме селяни, бедни и прости селяни
- този път се чу хленчещият глас на Кабил.
- Защо тогава другите те наричаха кърсердар? - попита мъжът.
- Убий ме, ако знам, ага. Така им щукнало.
- Какво търсите по това време тук, бре? - продължаваше разпита си,
явно недоволният главатар.
- Ага ефенди, ние само случайно минаваме оттук.
Отговорът явно не задоволи главатаря.
- Срещнахте ли едно момче там откъдето идвате?
Яне наостри уши. Явно бандитите не бяха причаквали тях. Дали и те
не преследваха същия еничар, който беше откраднал парите на Кабил?
"Колко бързо се разнасят мълвите! И колко бързо лешоядите се струп
I ll том "Хайдут 491 IV глава "Диарбекир
- Къде е момчето?
Какво ставаше? Този мъж също търсеше някакво момче. Можеше ли то
да е еничарът, който и те търсеха? А може би търсеше него? Яне не знае
ше вече какво да мисли. Участваше в нещо, което не можеше да разбере.
В следващия момент се случи нещо страшно. Без никакво предупреж
дение, тримата бандити скочиха към този, когото той беше решил, че е
кесиджия. Той обаче се извърна и с леко движение на лявата си ръка за-
махна към гърдите на бандитите. Чу се силен удар. Единият от мъжете
изскимтя, сви се във въздуха и изхвърча назад. Яне изтръпна. Нямаше
съмнение. Това оръжие не можеше да бъде друго освен ортома. Той сам
неведнъж беше удрял по този начин и много добре знаеше, че няма дру
го оръжие, което да предизвика такива поражения. Арапът беше кеси
джия, който освен с ръст беше надарен и с изключителна сила, и майс
торски боравеше с ортомата. Следващият удар беше насочен към човека
с факлата. Той попадна в главата на нещастника. Може би освен главата,
ортомата беше ударила и горящата факла, защото хиляди искрички се
пръснаха във въздуха и образуваха впечатляващо зрелище. Скоро се чу
и грети удар, но Яне дори не успя да види какво става. Въпреки това, ка
то гледаше лекотата и майсторството, с което арапът кесиджия работи с
ортомата, беше сигурен, че удареният нещастник не се е спасил.
Главатарят на бандитите стоеше като препариран и не помръдваше.
Макар факлата да беше паднала на земята, тя все още осветяваше случ
ващото. Кесиджията се наведе, взе факлата и освети кървавата сцена.
Завързаните насядали мъже се разкрещяха. Убиецът се приближи към
главатаря на бандитите. Единствено той беше останал жив от нападате
лите на потерята на Кабил.
- Джингиби! Джингиби! - крещеше Кабил, който като че ли предчув
стваше това, което щеше да се случи и така се опитваше да го стресне
или уплаши. В този момент Яне видя черната висяща на лявата му ръ
ка ортома. Мъжете все още пищяха като жени, но кесиджията като че
ли не ги чуваше и нс им обръщаше никакво внимание. Той, като хищна
птица, беше вперил поглед в главатаря и каза:
- Ще те питам само веднъж, къде е момчето?
Мъжът мълчеше.
- Шейтан! Шейтан! - изведнъж каза Кабил.
Яне се учуди. Оказа се, че кърсердарът на тяхната орда познава ке
сиджията! Можеше ли той да е платил на наемния убиец? Кога го беше
вербувал и как го беше предупредил?
В следващия момент този, когото бяха нарекли Шейтан, замахна и
удари главата на главатаря с ортомата. Тялото на бандита се вдигна от
земята и отлетя. Яне беше сигурен, че той вече е мъртъв.
Ill том "Хайдут 493 IV глава "Диарбекир
Нещата обаче не бяха такива, каквито Яне смяташе. След като уби
само е един удар на ортомата главатаря на бандитите, кесиджията се
приближи до Кабил. След това заговори на кюрда, като че ли се позна
ваха отдавна, но гласът му съвсем не беше дружелюбен.
- Ще те попитам само веднъж, къде е момчето?
Кабил мълчеше и трепереше.
- Аз какво ти казах на теб?! - продължи кесиджията.
В същия миг нанесе страшен удар в главата на Кабил. Яне беше сигу
рен, че кюрдът вече е мъртъв. След това мъжът в черно се загърна в дре
хата си и тръгна по пътя. Той вървеше точно към него. Яне се сви и стис
на Буря. Беше сигурен, че ако мъжът го види, ще го убие. Едрият мъж,
който току що е лекота беше убил пет човека, без дори да му мигне око
то, като сянка се плъзна по пътя покрай него. А след това, като че ли се
"разтвори" в мрака. Яне изчака още малко. Трябваше да вземе решение.
Не искаше повече да се връща и да преминава през Диарбекир. Пътят
надолу водеше до пристанището Искендерун. Той трябваше да тръгне
след кесиджията. Трябваше да го проследи и да се учи от него. Той ис
каше да напише китаб за наемните убийци и трябваше да изучи колкото
може повече кесиджии. В същото време трябваше да мисли и за връща
нето си в България. Яне изчака още малко. В този момент стана и реши
да тръгне след кесиджията. Не искаше да го следва много отблизо. Буря
щеше да му бъде от полза. Той я поведе по следата на кесиджията. След
известно време Яне освободи устата й, за да може да хапе и ако арапът
кесиджия реши да го нападне, да го предупреди. Буря излая. Яне й се
скара и я накара да млъкне. След това продължи след кесиджията.
Въпреки че бързаше, нито веднъж не се доближи до този, когото
преследваше. По някое време много прегладня. Беше благодарен, че за
пази печеното месо и двата комата хляб, които му беше дал Хабил. Ке
сиджията като че ли беше изчезнал. Яне бързаше към Искендерун, но
никого не достигна. Разпитваше, но никой не беше видял арапа. Яне
гладуваше, а и Буря също.
След няколко дни стигна до Искендерун. Едва тук, на пристанището,
разбра, че специален кораб чакал кесиджията и той се беше качил на па
лубата, и веднага беше потеглил. Яне опита да се уговори да го вземат
в екипажа на някой кораб. Никой обаче не го искаше, особено когато ис
каше да качи и Буря. Така той, след няколко седмици, се принуди да по
тегли пеша. Прекоси целия Анадол. Видя стотици чудеса, срещна хиля
ди хора. Пътуването до Истанбул продължи 24 дни изпълнено с безброй
перипетии. За да се изхранва и да спи в различните кервансараи, той се
уговаряше е ханджииге и вършеше всякаква "черна" работа. Почиства
ше оборите, цепеше дърва и всякаква друга работа. Бързаше, защото
Токора з Исто 494 Ятаган и Меч
КОЗБУНАР
гордо вдигната глава и е втренчен поглед гледаше старата жена и двете де
ца. Те бяха спрели да играят и като омагьосани наблюдаваха движещата
се над оградата глава. Дали двете деца осъзнаваха какво беше направил
турчинът с тях? Дали предчувстваха какво още иска да направи?
Яне гледаше Василка, децата и движещата се глава и се изпълни е
гняв. Сега разбра за какво говореше Василка.
Кара Мустафа, който той познаваше от толкова време, въобще не се
беше променил. Всъщност Яне си даде сметка, че не го беше виждал са
мо от три години. Заточеничесгвото му в Диарбекир му се беше стори
ло цяла вечност. След него той се чувстваше толкова променен. Чувст
ваше се стар и много уморен. Не се чувстваше кой знае колко мъдър, но
беше някак много по-опитен. През главата му бяха минали толкова мно
го неща, че вече нищо не го учудваше. Беше загубил възможността да
се радва. Дългата самота и взирането в смъртта го бяха променили. Яне
вече не беше същият. Не минаваше ден без да си спомни за Диарбекир.
Като че ли там беше оставил част от душата си. Някаква част от него,
като че ли копнееше да се върне там. Там беше оставил някаква част от
себе си, без която не беше завършен. Яне не знаеше каква, но все по-
често си даваше сметка, че се замисля за дядо Личо, за Герджика и до
ри за Махмуд.
Той беше толкова променен, а Кара Мустафа си беше същият. През
неговата глава сигурно не беше минала и малка част от това, което се
беше случило с Яне. Сега българинът разбра, че не времето, а това, ко
ето ти се случва, определя живота ти и възрастта ти. Много пъти беше
чувал поговорката: "Не питай старило, а питай патило!", но чак сега я
разбра. Онзи красив и напет пехливан сега изглеждаше като истински
ага. Яне знаеше защо е така. Василка му беше казала, че освен земята
на Шейтаните, Кара Мустафа беше завзел и цялата земя на затрилия се
някъде Али ага, който бил приятел с бащата на момичетата - чорбаджи
Георги Шейтана. Така доскорошният прост пехливан беше станал един
от най-богатите мъже в Империята. Освен Станимашко, което му беше
поверено от султана, Кара Мустафа беше успял да присъедини към зе
мята си огромните имоти на Шейтаните и на Али ага.
Яне гледаше гордо изправената глава на Кара Мустафа и всичко в не
го му се струваше смешно и някак натруфено. В жестовете на агата има
ше някакво театралничене. Той не разбираше това. Мъжът трябва да се
държи сериозно и да тежи на мястото си, а не да бъде шут. Той трябваше
да бъде или господар и владетел, или воин, или шут, но не всичко накуп.
На това го беше учил дядо му. Болярови бяха воини. Те бяха мрачни и се
риозни и не обичаха пехливаните, които се труфеха като пауни или пра
веха жестове като жени. На това учеха всички деца от рода на Болярови-
Ill том "Хайдут 501 V глава "Козбунар
те. "Трябва да има граница между мъжете и жените, така както трябва да
има граница между шута и господаря!" Може би затова Кара Мустафа не
се харесваше на Яне. Той не отричаше качествата му като пехливан. Тур
чинът безспорно беше много талантлив борец, но Яне осъзнаваше, че не
говата слабост е именно в поведението му, в показността, суетата и лип
сата на дълбочина. Това бяха слабостите на Кара Мустафа и той паради-
раше с тях. Сега Яне разбра колко прав е бил дядо му.
Докато гледаше главата на турския велможа, си представяше всяка
извивка на тялото му, всеки негов мускул. Яне запомняше в тялото си,
като че ли с душата си, всеки човек, с когото се беше борил. Не напраз
но монголците казваха, че когато двама души се борят, не само телата
им, а и душите им се преплитат. Сега тялото и същността на Кара Мус
тафа изникнаха пред него. Заедно с това се появи мисълта, че може би
именно Кара Мустафа е бил човекът от Истанбул, който го беше обре
къл на заточение. Кръвта му кипна и се качи в главата му. Яне стисна
пръчката, която държеше в ръка. От едно дърво си беше направил тън
ка, права, дървена сопа, нещо подобно на бастун и я въртеше все едно
е меч. Скоро щеше да отиде при Диньо, който трябваше вече да е изко
вал за него меч от ятагана на Кара Мустафа. Яне искаше да си припом
ни всичко, което беше видял от онези двама мъже в Едирне, преди тол
кова много време. Беше опитал да накара Божура и Ирис да му помагат,
но децата бързо се разсейваха, губеха интерес и на него му беше много
трудно да ги накара да му помогнат сериозно. Василка вече беше мно
го стара и също не можеше да му бъде от полза.
Сега Яне го гледаше и изпита желание да изскочи на двора и да даде
урок на мъжа, ограбил двете момичета. Беше готов само с тояжката в
ръце да се изправи пред него. После обаче се сети, че ако Кара Муста
фа го е пратил на заточение, можеше да е разбрал за бягството му и се
га да минава да провери дали Яне не се е прибрал. Ако беше така, гой
трябваше да спре и да се опита да влезе. Как щеше да стане това, Яне
не знаеше. Буря се беше запенила и нямаше да пусне турчина жив в дво
ра на къщата. Българинът се прикри и се доближи до джама, за да мо
же да вижда по-добре. Очакваше да види какво ще се случи, но нищо
не стана. Кара Мустафа, без да пророни и думичка, яздейки коня си, от
мина надолу. Яне си отдъхна. Скоро Василка се прибра в къщата. Тя бе
ше бясна и цялата трепереше.
- Видя ли го как ни заплашва? Пусто да опустее!
- Видях го! Нещо каза ли ти?
- Не, само ни изгледа - докато говореше, старата жена изля горещата
вода от менчето, което стоеше над огъня. Вдигна се пара, а вещерката
пусна пилето в горещата вода. Там пусна и главата. Яне гледаше как
Токораз Memo 502 Ятаган и Меч
Тези мисли не му даваха мира. Чак сега разбра, че нещата съвсем ня
ма да са толкова лесни, колкото му се бяха стрували в Анадола. Той сто
еше и понякога по цели дни и нощи мислеше. Дали да не отиде в Истан
бул? Знаеше, че там има много преписвани и хора вещи в оформянето на
документи, книги и трактати*. Яне беше чувал, че освен огромния брой
писари в Истанбул се намира и специална канцелария на миниатюристи,
които изпълняват поръчките най-вече на падишаха. Защото китабът, ос
вен да бъде написан, трябваше да бъде илюстриран и украсен. Това си
гурно нямаше да е лесно, нито евтино. Колко ли щяха да искат султанс
ките миниатюристи и дали въобще щяха да искат да го нарисуват? Това
щеше да означава да прочетат текста. Яне не искаше друг освен него да
чете текста на китаба. Това беше тайна! Той искаше да запази в тайна и
трите трактата, които беше решил да напише.
После се замисли как да направи всичко това. Сети се, че познава
един човек, който можеше да свърши цялата тази работа. Да, приятелят
му Инокентий, който се намираше съвсем близо - в Араповската обител,
беше станал презвитер и проигумен на манастира. Той можеше да на
пише и илюстрира сам книгата му. Освен това Инокентий вече беше
правил това. Яне си спомни книгата за "Ето".
Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Инокен
тий ще свърши тази работа - ще я изпише и ще я изографиса. Прияте
лят му се намираше близо и нямаше да му се налага да ходи чак до Ис
танбул и да рискува да го хванат. Инокентий беше сериозен човек, ще
ше да запази в тайна написаното. Имаше на разположение и пергамен
ти, и мастило, и бои, и четки. Освен това разполагаше с време. Той си
гурно също щеше да поиска пари, но едва ли колкото писарите и мини-
атюристите от столицата на падишаха. Тази мисъл го зарадва и той до
волно потри ръце. Искаше снегът да се стопи колкото се може по-ско
ро, за да тръгне да върши задачите си. Скоро ги натисна гладът. Зимата
беше люта и макар към края си, студът скова селото и не можеше да се
излезе от него. Пътник не беше минавал от есента и пътищата за окол
ните села бяха непроходими. Кара Мустафа повече не се мярна. Той си
гурно беше отишъл в Истанбул или Едирне, за да е по-близо до султа
на и велможите. Много от бейовете и пашите правеха така, зимата пре
карваха в Истанбул, за да са по-близо до Дивана и султана и да се отър
кат във висшето общество, както и да се похвалят с придобивките си.
Зимата около Босфора беше мека и макар и нездравословна те бяха го
тови да търпят. Когато станеше пролет, всички се пръсваха и бягаха към
*По различни данни по това време в Истанбул има около 14 000 преписвана. Огромно
число на грамотни и пишещи. Някои от тях, освен да пишат и преписват, изпълнявали
и консултантски, адвокатски и преводачески функции.
Ill том "Хайдут 505 V глава "Козбунар "
веят под снега! Нали и те имат малки рожбички, които приличат на вас!
Момичетата тичаха и всяка се опитваше да хвърли колкото се може
по-далеч своето камъче и да запомни къде е, за да може следващият път,
когато баба Василка реши да им готви гозба с камъчета, да го намери
по-бързо.
Така момичетата се заиграваха, уморяваха се и смятаха, че наистина
участват в готвенето. Освен това така те бяха толкова заети, че нямаха
време да мрънкат, че са гладни.
Въпреки лошата и оскъдна храна, Ирис и Божура се източиха види
мо. Само за една зима от деца те се превърнаха в момичета. Яне гледа
ше крачетата на Ирис - те бяха слабички и придаваха странен вид на мо
мичето. Бедрата и прасците й бяха по тънки от коленете й.
Най-накрая пролетта дойде. Всъщност още не беше настъпила изця
ло, но Яне вече не издържаше. Той много искаше да отиде до Диньо и
да види как е станал мечът. Искаше по-скоро да хване в ръце личното
си оръжие и да го развърти. По пътя щеше да мине през Бачкьой и се
надяваше да получи отговори на всички въпроси. Още никой от кауци-
те не знаеше, че Яне е жив и че е в България. Той се чудеше как ли ще
се зарадват мъжете, като видят своя войвода. Яне тръпнеше от вълнение
и тази сутрин стана още по тъмно. Облече се. Старата жена го беше усе
тила и беше станала преди него. Сега тя му помагаше.
- Пеша ли ще пътуваш?
- Да! Ще се маскирам като просяк. Така никой няма да ме спре.
- А някакъв нож, нещо друго като оръжие няма ли да вземеш?
- Аз съм се въоръжил! - каза Яне и вдигна една сопа, която беше взел
в ръка. Той беше решил да вземе тази сопа. С нея хем щеше да се под
пира, хем щеше да се пази. Яне много добре си спомняше техниките с
бойна сопа, които беше упражнявал заедно с дякона Инокентий.
Може би, защото беше упражнявал много оръжия, само като хвана
соната, всичко си припомни. Освен това на лявата китка беше закачил
клупа на ортомата, но не искаше да я показва на Василка. Освен това
старата жена можеше да се досети какво беше решил. А той беше ре
шил преди да посети Бачкьой и Диньо, така и така щеше да мине през
Станимака, да посети Кара Мустафа. Предният път беше простил на
бея, но сега смяташе да не му прощава. Щеше да убие всеки, който по
сегне на имането и земята на Шейтанови, както и на момичетата. Той
трябваше да продължи делото на Велко и Вълчан. Трябваше да купува
имоти и така скоро цялата българска земя да бъде в ръцете му. Тъй ка
то Кара Мустафа беше обединил имотите на Шейтанови и Али, това бе
ше земята около Хаджи Елиз махала, а от султана му беше дадено Ста-
нимашко. Така в ръцете му беше всичко от Филибе до Хаскьой и от Та-
Токораз Memo 508 Ятаган и Меч
се беше научил доста добре да говори на турски. Беше облечен като про
сяк, по-скоро като истанбулски просяк, отколкото като българин. Освен
това на главата си беше навил чалма, която беше толкова стара, избеляла
и прокъсана, че никой не можеше да предположи какъв е истинският й
цвят. Който и да погледнеше невзрачния прокъсан човек, не би познал, че
той е българин. Българите, колкото и да бяха бедни, се опитваха да ходят
винаги чисти и да крият кръпките си. Яне приличаше на градски бедняк.
Приличаше на кюрд, защото още беше облечен с техните дрехи, но едва
ли тук, в Станимака, някой знаеше как изглеждат кюрдите. Сигурно го
вземаха за някакъв скитащ бедняк, когото вятърът е отвял дотук.
Токораз Memo 510 Ятаган и Меч
Станимака останаха зад гърба му, пое по пътя, който вървеше покрай
реката. Яне свали чалмата, която вече се беше напоила и беше тежка, и
постави на главата си каука. Въпреки мрака и дъжда, той се чувстваше
много добре. Колко дълго беше копнял да се върне тук. Планината го
посрещна и като че ли го прегърна. Спомни си за безкрайните дни в Ди-
арбекир. Никога не беше мислил, че отново ще е тук. Сълзите се стича
ха по бузите му и се сливаха с капките дъжд. Каукът го пазеше по-доб-
ре от дъжда. Яне вървеше бавно, защото облаците скриваха луната и
звездите. Дъждът правеше нощта още по-тъмна. Сигурно в този дъжд и
разбойниците нямаше да излязат.
Пристигна в Бачкьой на развиделяване. Все още беше тъмно и само
над рида, който гледаше към Клувията, беше започнало да просветва.
Дъждът все още валеше, все така тихо. Пътят беше разкалян. Пресече
селото, като внимаваше някой да не го види. Премина въжения мост и
застана до къщата, в която сега трябваше да живее Сотир Манолов. Яне
потропа на вратата и напрегнато зачака. Времето беше наистина необи
чайно за посрещане на гости. Въобще не знаеше какво е положението в
къщата и дали Сотир все още живее в нея. Докато чакаше, Яне тревож
но се оглеждаше. Той не искаше комшиите да го видят, но и не знаеше
какво да очаква да види зад портата. Скоро чу шум отвътре. Мина дос
та време преди портата да се отвори. Няколко пъти Яне трябваше да си
каже името, преди човекът отвътре да се убеди, че е той. Оказа се, че се
га в къщата живее само Сотир. Двете момчета са прегърнаха.
- Какво стана с теб, войводо? - промълви домакинът. - Мислехме те
за умрял!
- Аз бях почти умрял - каза Яне. - Къде е Кара Тозю? Защо не сте се
грижили за баба Василка и за децата на Георги чорбаджи в Козбунар?
- Кара Тозю замина. Отначало тръгна с Буря да те търси. После чух
ме, че останал в Анадола, а после, че е в Гръцко. Тръгна да те търси,
преди две лета беше горе-долу. А аз не знам нищо за Козбунар. Виждал
съм баба Василка два-три пъти, но нищо друго не знам.
Яне слушаше и картината му се изясняваше. Ето как Буря беше
отишла до Диарбекир. Сигурно Кара Тозю го беше проследил и там, до
мътните талази на река Тигър, когато срещна Буря, Кара Тозю също е
бил някъде съвсем наблизо.
- А къде е Теофилакт? Събирала ли се е дружината на кауците?
- Не, войводо! Всеки се е свил в черупката си! Не знаем какво стана.
Ти и Кара Тозю се запиляхте нанякъде, никой нищо не ни каза.
- Сега ти ще отидеш да кажеш на Теофилакт, че на Гергьовден ще се
събираме на Велковата дупка. Да дойде!
- Сега е още тъмно, войводо, а и вали!
Токораз Memo 514 Ятаган и Меч
нападнат отново невинни хора, но откакто бяха тръгнали беше видял тол
кова странни неща, че се подчини и също извади ятагана си.
- За малко щяхме да ги изпуснем! - каза убедено Яне и се втурна нап
ред. Буря го последва като изстрелян куршум. Бимбелови не искаха да
останат по назад от башпехливанина от рода на Болярови, затова бяха
плътно зад него. Докато се усети, Сотир беше останал най-отзад. Дока-
то стигна до завоя, пред очите му се разкри картината на битка. Яне бе
ше скочил и беше повалил няколко от конниците, с нещо, което беше из
вадил от левия си ръкав. Това беше някакъв къс многожилен бич, който
като удареше, се чуваше глух тътен и човекът "отлиташе" от седлото.
Буря скачаше и хапеше конниците по краката. Тя плашеше конете на
турците и така помагаше на българите. Бимбеловите воини се бяха
спуснали и сечаха мъжете с ятаганите си. Въпреки това битката беше
неравностойна. Сотир още не беше успял да се приближи към биещите
се мъже, когато видя как Яне се надвеси над каруцата и грабна някакъв
вързоп. Чу се детски плач и Буря полудя. Тя скочи високо във въздуха и
повали един от конниците, като че ли той беше виновен за плача на де
тето. Свали го на земята и го захапа. Мъжът хъркаше и риташе безпо
мощно с крака.
- Назад! Назад! - крещеше Яне и държеше нещото увито в одеалото.
Бимбелови го последваха, а Буря остана да хапе падналия на земята
мъж. Това помогна на Сотир да види Кара Мустафа. Мъжът все още бе
ше стъписан, но гняв се беше изписал на лицето му. Турците бяха мно
го повече от тях. Те бяха въоръжени и готови за бой. Все пак бяха тръг
нали да отвличат. Четиримата мъже, всъщност тримата, защото Сотир
въобще не беше успял да се намеси в битката, бяха успели само благо
дарение на изненадата и помощта на Буря. Явно похитителите бяха на
малили своята бдителност щом бяха наближили стените на Истанбул.
Сигурно бяха сметнали мисията си за изпълнена. Сега те може би се
чувстваха излъгани, тъй като бяха изпуснали това, което вече смятаха,
че със сигурност държат в ръцете си. Буря остави гърчещия се в праха
мъж и последва останалите конници. Сотир разбра, че веднага трябва
да направи същото, но за миг закъсня. Докато обърне Аракс и потегли,
Кара Мустафа скочи срещу него и само с едно движение на ятагана си
посече лицето му. Пред очите на Сотир причерня. По-скоро почервеня.
Сотир изпусна поводите на коня и легна напред. Това го спаси от след
ващия замах на Кара Мустафа, а може би го спаси изключително краси
вият кон, който Кара Мустафа не искаше да нарани. Той искаше да за
пази великолепния вран ат. Това животно струваше цяло състояние. За
това не посмя отново да замахне към Сотир, и без това така го беше по
сякъл през лицето, че сигурно нямаше да оживее.
I ll том "Хайдут 529 Vглава "Козбунар"
само едно от децата. Кое ли? Отмахна зеления тюл и видя кафявите, ме
ки и топли очички на Божура.
- Бате Яне! - проплака момичето. - Отвлякоха ни!
- Знам. Божуро. знам!
Той беше сигурен, че момичето се беше държало геройски и макар и
уплашено, все пак беше намерило сили в себе си да успокоява и да се
грижи за по-малката си сестра.
- Къде е Ирис? - бяха следващите й думи.
Освен надежда, в тях Яне долови и упрек.
- Ще я върна! - кратко отвърна той и знаеше, че ще стане точно така.
Можеше да стигне до края на света, пък и отвъд него. но щеше да вър
не Ирис. Ако не, това щеше да означава провал на целия му живот. Как
щеше да бъде хайдут и войвода, като не можеше да опази едно момиче,
като не можеше са осигури сигурност за близките си? Как ще създаде
България, като не може да създаде семейство? Сега неговото семейство
бяха Василка и двете момичета. Докато не ги събереше трите, нямаше
право да се нарече хайдут и наследник на Велко и Вълчан.
Спряха чак когато съвсем притъмня. Конете изнемогваха. Буря беше
толкова изморена, че ги настигна след доста време. Яне беше кривнал
от главния път и мъжете накладоха огън зад един хълм, обрасъл с гъс
та гора. Въпреки това Буря ги откри и се присъедини към тях. Тук ни
кой нямаше да ги забележи. Това, че се бяха отдалечили толкова много,
ги спасяваше от преследвачи, но със сигурност ги беше довело близо до
Едирне. Яне не се беше отказал. Беше спасил Божура, но сега мислеше
за Ирис. "Ех, ако беше имал още една свободна ръка, би грабнал и две
те момичета, но нямаше!" Всъщност той беше взел Божура с лявата ръ
ка, на която висеше ортомата. Дясната му ръка беше заета с меча. Той
искаше с меча, изкован от ятагана на Кара Мусгафа, да го положи мър
тъв. Пред очите му всичко се беше смесило, но най-много му пречеше
прахта. Ортомата беше доказала своята сила. Преди да стигне до кару
цата с момичетата, той беше ударил няколко пъти с нея и така си беше
проправил път, но мечът не му беше свършил добра работа. Правото
дълго острие беше добро за мушкане и той беше опитал да мушне ня
колко от конниците, но пък след това му беше трудно да продължи. Ос
вен това турците срещу него замахваха със своите ятагани, а неговите
мушкания, макар и изпреварващи, едва ли бяха нанесли големи пораже
ния. Трябваше специално да се упражнява с меча, докато е на гърба на
кон. Това, което му липсваше, беше бързина и точност. Трябваше му
още бързина и точност. За това обаче щеше да мисли по-късно, когато
имаше повече време. Сега трябваше да види как е приятелят му. Поло
жението беше лошо. На лицето на Сотир зееше грозна рана, която го
Ш том "Хайдут 531 V глава "Козбунар
тях, ще държа вас двамата отговорни за това! Ще убия вас и родата ви!
Давам ви Божура, за да я заведете в Козбунар! Ако не я откарате там, ще
ви намеря и тежко ви тогава!
Мъжете не се трогнаха от думите му. Те стояха и го гледаха твърдо,
без да премигнат. Яне знаеше, че те ще изпълнят заповедта на Маринчо
и Вълко и неговите думи няма да ги стреснат. Въпреки това той трябва
ше да им го каже.
- Казвам ви това, за да сте предупредени, ако се видим още веднъж,
дано да е за добро, ако не е, можете да се смятате за мъртви! - Яне и се
га беше готов да ги удари с ортомата и да ги прободе е меча си, но му
бяха нужни. Иначе той не би търпял такова поведение към себе си, но
сега нямаше избор.
Яне се опита отново да откопчи от себе си момичето. Двамата мъже
се втурнаха да му помогнат, то обаче се разплака. Яне скочи върху сед
лото на коня.
- И й сменете дрехите! Облечете я е български дрехи! Хайде, Аракс!
- извика той. Всъщност Божура не ревеше, а хлипаше, но Яне продъл
жаваше да я чува, дълго след като вече беше излязъл на Цариградския
път. Не бързаше, нямаше и смисъл. Кара Мустафа, Ирис и бандитите
отдавна вече бяха влезли в Истанбул. Нямаше за къде да бърза. Златна
та пара все още беше в него, но все пак, ако искаше да остане в Истан
бул, трябваше да намери пари. Затова първо трябваше да намери кеси-
джийскага къща, а след това да потърси и сарая на Кара Мустафа. Две
те задачи нямаше да са много трудни. Картата на града беше в силяха
му, а там беше отбелязано къде се намира къщата. Дано градът не се бе
ше променил много, откакто е правена картата, но дори и да беше така,
той щеше да я намери. Беше спокоен. Винаги беше успявал да се ори
ентира. Това беше задължително за всеки кесиджия. Повечето от тях бя
ха свикнали да търсят и преследват жертвата си в чужди земи. Сега Яне
трябваше да си докаже, че може да се справя като кесиджия.
Влезе в Истанбул през Едирне капъ. Портата беше грижливо пазена
и когато се приближи, пазачите го изгледаха. Всички бяха впечатлени
не толкова от него, колкото от коня му. Те може би решиха, че Яне е
чужденец, защото на кръста му висеше странно оръжие - право и издъл
жено. Те не бяха виждали такова, а и дрехите му бяха като на кюрд от
Анадола, а идеше от Тракия.
Пуснаха го, но го изгледаха дълго, след като беше отминал. Един от
тях отиде да каже на командира си, че странен човек е влязъл в града.
Яне се движеше из града, като се ориентираше по картата. Докато бе
ше на гърба на коня, виждаше по-добре улиците и околните минувачи,
но и него го виждаха отдалеч, затова слезе от него. Хубавото беше, че
Токораз Memo 534 Ятаган и Меч
то, което беше взел назаем от онзи евреин от Едирне. Как ли се казва
ше? Яне напрегна мисълта си. Искаше да се сети за името на евреина
сараф, но то все му се изплъзваше. Това го амбицира още повече, но
както често се случва в такива случаи, колкото повече се напрягаше и
искаше да си спомни името на човека, толкова повече то му убягваше.
Спомни си сокаците в Едирне, прихлупената стаичка е ниския таван,
евреинът, всичко. Но името не можеше. Лежеше и го хващаше яд. Как
можеше да забрави името на сарафа? Той беше взел назаем от него сто
алтъна! Дали все още му беше длъжник, или човекът се беше отказал
да ги търси? Може би до него е стигнала вестта, че е заточен, а може ве
че да го мислеше за мъртъв. Яне реши все пак да потърси Мирза. От не
го трябваше да си вземе пищова, камата и някакви алтъни. Трябваше да
внимава турчинът да не го предаде, а освен това сигурно отново щеше
да стане длъжник на... как ли се казваше? Яне отново напрегна мисъл
та си. Не можеше кееиджия да не си спомни нещо толкова елементар
но, като името на сарафа в Едирне. Той се питаше дали, ако сега кауци-
те му бяха до него, щяха да се сетят.*
Яне знаеше, че не бива да се напряга, а трябва да се отпусне и да ос
тави името само да се появи в главата му. Да направи така както с гле
дането в тъмното. Да не се фиксира върху въпроса, а да остави споме
ните си леко да се "хлъзнат" и да се опита по някакъв малък белег да
стигне до името. Това обаче не му се отдаде. На няколко пъти искаше да
се откаже, но и това не можеше. Скоро откри, че пак мисли за името на
сарафа. Някакъв бяс непрекъснато го караше да се връща и да се опит
ва да си спомни името. Гордостта му беше наранена. Така измина дос
та време. Клепачите му натежаха, доспа му се. Дали да легне да спи,
или да станс и да продължи диренето си? Нямаше място за сън. Тази ве
чер щеше да спи, сега той реши да стане. И в този момент чу външната
порта на къщата да се отваря със скърцане. Стана и погледна през джа
ма. Ог тук имаше много добър изглед към дворчето и улицата. Видя ед
но момче, което пресече дворчето.
- Шакюре! Шакюре! - викаше то.
Яне стана и тръгна да излиза. Провери силяха си, златния алтън и ки-
табите. Върху един от тях беше нарисувана доста точна карта на града,
която му беше послужила много добре, за да намери бързо уличката с
къщата. Сега смяташе да продължи да се "опира" на нея и при обикол
ката си из града. Кое беше момчето?
*Вие, читателю, можете също да проверите паметта си, като се опитате да се сетите
за името на сарафа, от когото Яне взе пари назаем в Едирне. Така може да проверите
дали имате кесиджийска памет. Направете го като игра, спрете да четете и се опитай
те да си спомните, но не отгръщайте страниците!
I ll том "Хайдут 545 V глава "Козбунар
Яне заслиза по стълбите, които скърцаха под тежестта му. Той, макар
и преживял затворничеството в Диарбекир, беше най-тежкият човек в
къщата. Адюлазиз Левни ефенди беше много по-слаб и лек от него. Ша-
кюре беше излязла пред вратата на къщата и разговаряше с момчето, ко
ето беше влязло през портата. От кухнята надзърна прислужницата
Хайрие. Тя като че ли беше забравила, че Адюлазиз Левни е довел гост
и сега учудено гледаше Яне. Младият мъж беше подхванал канията на
меча и леко го повдигаше, за да не се влачи по стълбите.
- Кой е този? - директно, почти грубо, попита момчето. То беше на
годините на Шакюре, но на ръст беше малко по-ниско. Двамата се на
мираха в оная възраст, в която момичетата изпреварват момчетата в
ръст, развитие и зрялост. И ако за Шакюре можеше да се каже, че е ка
то напъпила цветна пъпка и че вече си е истинска жена, момчето беше
още дете.
- Някакъв гостенин, баща ми го доведе - отговори момичето.
Явно е момчето бяха много добри приятели. Това си личеше по на
чина, по който тя му отговори.
- Какъв е? - продължаваше да разпитва момчето.
Без да се притеснява от Яне, Хайрие се извърна и подпряна на отво
рената врата на кухнята гледаше това, което ставаше между новия гост
и децата. Тя не искаше да изпусне нищо от случващото се. От години в
къщата не беше влизал нов човек и сега това беше изострило до край
любопитството й. Какъв беше гостът? Откъде идеше? Защо стопанинът
на къщата го беше поканил да остане? Познаваха ли се двамата отпре
ди? Тя трябваше да разбере това и децата можеха да й помогнат.
- Не знам, сигурно е миниатюрист.
Яне слушаше разговора на двете деца и знаеше, че те очакват отговори
те му. Същото очакваше и прислужницата, която го наблюдаваше в гръб.
- Янис! Казвам се Янис! Грък съм и не съм миниатюрист!
Момчето видимо не беше доволно от отговора на Яне.
- И колко смяташ да останеш?
Въпросът беше неучтив. Той беше зададен така, че да подскаже на
Яне, че според момчето е нежелан тук, но той нямаше друг избор и за
това се направи, че не чува или не разбира. Яне мина покрай тях и сви
вдясно, покрай прозореца на кабинета на миниатюриста. Там имаше
малка врата, която водеше към мястото за животните в къщата. Вътре
имаше място само за един кон. Именно там Яне беше затворил Аракс и
Буря. Като отвори вратата, махащата с опашка Буря излезе на двора. С
лека стъпка тя се разходи из малкото дворче и го обиколи. Всъщност Бу
ря следваше носа си. Този двор беше непознат за нея и беше изпълнен
е нови миризми. Кучката държеше да помирише всяко камъче и тревич-
Токораз Memo 546 Ятаган и Меч
долния кат. Стъклата на долния етаж бяха малки и тесни, защитени със
здрави решетки, но все пак видимостта беше много добра. Освен това
кафенето на Хасан беше точно зад гърба му. Нямаше как да влезе в къ
щата, без да бъде видян и от там. Той знаеше, че и сега може би е наб
людаван от кафеджийницата, затова не се задържа дълго, а продължи
към изхода на уличката. Скоро се вля в пъстрия поток на тълпата. Ис
танбулската тълпа беше най-шарената в света. В нея можеше да се ви
дят хора от всички народи, вери и от всички слоеве на населението. В
тълпата всички бяха равни. Тук агата и просякът ходеха рамо до рамо.
Смесваха се цветовете и миризмите на Персия, Арабия и Магреба с те
зи на степите и Европейската част на Империята. Тук можеш да срещ
неш италианец и франк да говорят с арап от Етиопия или гръцки моряк
да продава риба на монгол или индиец. Това беше истанбулската тълпа.
Тя беше неуморна и се движеше непрекъснато, като кръвта, осигурявай
ки живот на вечния град. В нея всички ставаха непознати, неразличими
и губеха своята индивидуалност. Тук водещата сила беше потокът, а
скоростта и посоката като че ли се определяха от някого другиго. Той
влезе в нея, вля се и изчезна. Загуби се. За пръв път се чувстваше така.
Толкова могъщ беше потокът, толкова разноезична и разноцветна беше
тълпата, че му се стори, че избледня. Изчезна. За пръв път в живота си
Яне се почувства малък и незначителен. Толкова могъща беше тълпата
тук. За пръв път си даде сметка, че градът е вечен и огромен, а той е
просто един човек. Яне разбра, че градът е голям противник. Винаги до
сега той знаеше кой е и беше чувствал своята съдба и облик. Винаги бе
ше успявал да запази себе си и беше отстоявал това, в което вярва и то
ва, което следва - мисията си. За пръв път в града загуби себе си. По-
лесно беше да се бори в Диарбекир, отколкото тук. Градът го уплаши и
той си даде сметка, че не може, не иска, а и не трябва да живее тук.
Обикаляше из града и го гледаше като омагьосан. Потокът го воде
ше. Струваше му се, че той стои на място, а градът е витрина, която се
върти пред очите му. Имаше чувството, че както се разхожда ще опоз
нае целия град. Той все още не знаеше колко е голяма столицата на сул
тана. Когато започна да се стъмва и пред гостилниците запалиха факли,
а през малките джамчета над улицата започнаха да просветват светли
ни, Яне извади картата и се опита да разбере къде се беше оказал. Кар
тата се оказа точна, но на нея много добре беше обозначен само марш
рутът от Едирне капъ до кесиджийската къща. Другите квартали бяха
нарисувани общо, без никакви подробности. Сега той се намираше ня
къде, но не знаеше къде. Добре че на картата бяха означени няколко
джамии и той успя да се ориентира горе-долу по минаретата им. Разби
ра се, това наистина можеше да са тези минарета, но можеше и да са
Токораз Memo 548 Ятаган и Меч
други. Яне не беше сигурен, но все пак реши да действа, пък ако се бе
ше загубил, после щеше да му мисли. Погледна към минаретата на то
ва, което според него беше Валиде джами и Лялели джами и тръгна.
Трябваше да стигне до Шехзаде джами, Стария дворец - Ак сарай, а
след това вече знаеше пътя.
Той тръгна. Всичко се оказа така както го беше мислил. Макар да бе
ше вече тъмно и небето да беше причерняло, градът и поне по-големи-
те улици бяха осветявани от факли, светилници, кръчми и от прозорци
те на къщите. Истанбул светеше. Могъщият поток беше намалял и ня
как беше загубил цветовете си от тъмното, но все така го водеше. Яне
обаче имаше своя цел. Сега разбра, че може да наложи личната си воля
над тази на човешкия поток. Българинът се успокои, защото, ако иска
ше, за по-малко ог час, можеше да отиде на уличката, на която живееше
Адюлазиз Левни ефенди. Той обаче реши, че днес все още не е свършил
работата си. Видя къде е отбелязан двореца на султана - Топкапъ сарай
и тръгна натам. Трябваше да го разучи, за да може да разбере нещо за
Мирза и за Кара Мустафа.
От стария султански дворец, който беше отбелязан на картата, се
върна назад. После стигна до Баязид джами и тръгна по широкия кал-
дъръмен път към Топкапъ сарай. Вървеше бавно и внимателно оглежда
ше всичко наоколо. Най-накрая мина покрай джамията "Света София"
и поспря пред нея. Колко могъщо извисяваше снага тя над хората и ги
караше да изглеждат незначителни. Като че ли показваше колко голямо
е превъзходството на Аллах над хората. За пръв път в живота си Яне из
пита страхопочитание пред сграда. Никога не беше виждал нещо толко
ва огромно и могъщо. Когато се изправи пред огромната джамия и мно-
гобройните й минарета, се почувства толкова малък. Като християнин
винаги беше знаел, че турците са поклонници на Сатаната. Аллах беше
едно от имената на Сатаната. Сега гледаше чернеещия се в небето силу
ет на джамията и сърцето му трепна. Дали не беше грешал досега? На
истина ли Аллах беше Лукавият? Можеше ли Бог да допусне нещо тол
кова величествено да бъде построено от името на Дявола? Стоеше пред
джамията, а тя го караше да се замисля и да подлага на съмнение възг
ледите си. Никой християнски храм досега не го беше подтиквал към
нещо такова. Най-големият християнски храм, който досега беше виж
дал, беше този на Бачковския манастир, но той не му беше въздействал
така, а сравнен със "Света София" беше като ехлупена къщурка сравне
на със сарай. Яне остана дълго време изправен така пред "Света Со
фия". Хората, които го виждаха, сигурно мислиха, че е някакъв кюрд
мюсюлманин, който извършва нощен намаз*.
*намаз- молитва
I ll том "Хайдут 549 V глава "Козбунар
Арапът скоро сс присъедини към тях. Той тичаше много по-леко, от-
колкото Яне беше очаквал. Сети се за това как Велко се движеше като
едва докосваше земята.
- Какво правиш?! - арапът попита с глас, който го стресна. Всъщност
това не беше въпрос, а изумление. - Как смееш да вдигаш ръка срещу
султански сеймени?!
Яне разбра, че е загубен. Колко нелепо го бяха разкрили, а за това, че
беше извадил оръжие, щяха да го разследват. Нямаше как да му се раз
мине. Единственият изход беше да избие тримата сеймени. Можеше ли
обаче сам да се справи с тези мъже, които не бяха случайни воини? Яне
стисна клупа от въже, който обхващаше лявата му китка. Дори с ортома
и меч едва ли можеше да се справи с тримата сеймени. Чудеше се как
во да прави, да се предаде без бой или да се бие. Избра да се бие. В то
зи момент сейменът се приближи към него и внимателно го изгледа.
- Отстъпете! - каза той на войниците си. Яне се учуди. Нещо в пове
дението на арапа се беше променило. Той се държеше така, все едно го
беше разпознал. Все едно, че бяха стари познати. Всичко това беше
много странно, но пък не беше в негова вреда. Двамата мъже явно се
почувстваха със засегната чест, защото все така продължаваха да го гле
дат, без да помръднат.
- Оставете го! - пак каза този, който трябваше да е командир. Но те
не се подчиниха. Тогава мъжът като че събра цялата си сила и изрева:
- Комън силях лари! (Сложете оръжието!)
Викът беше толкова силен, че прозвуча като Иерихонска тръба. Яне сто
еше застинал, нито жив, нито мъртъв. Двамата му противници се наведоха
и оставиха ятаганите си върху каменните плочи, така че остриетата им со
чеха към него. Какво ставаше? Какво се беше случило? Как да реагира?
Яне не разбираше нищо. Ако черният сеймен го беше нападнал, всичко ще
ше да е ясно, но сега той стоеше и не знаеше какво да предприеме.
Освен това Яне беше усетил яростта на гиганта и видя как неговите
подчинени се свиха и изпълниха това, което мъжът им заповяда. Яне
разбра, че не може да се изправи срещу мъжа. Той също беше готов да
му се подчини. Силата и влиянието на арапа бяха много големи и Яне
нямаше да може да направи нищо срещу него.
В този момент от мрака започнаха да излизат хора. Отначало Яне
мислеше, че това са другари на сеймените, но като се огледа видя, че са
най-обикновени хора. Сигурно това бяха хора, които работеха в Топка-
пъ сарай и се прибираха по домовете си в това късно време. Всъщност
сараят никога не спеше. Миниатюристите, архиварите и други хора ра
ботеха по цели нощи и когато те си тръгваха, на работа идваха готвачи
те, хлебарите и другите, които ставаха по тъмно и се заемаха с пригот
I ll том "Хайдут” 551 V глава "Козбунар"
Трябва да имаш принос за това, което рисуваш! Всяко нещо, което ри
суваш, трябва да бъде одухотворено!
Яне не искаше да говори за това, но не забравяше, че трябва да е бла
годарен на миниатюриста. Въпреки че нищо не разбираше, той все пак
долови някакво противоречие в думите на Адюлазиз Левни ефенди.
- Адюлазиз Левни ефенди - с най-уважителния си глас, на който бе
ше способен, започна Яне, - щом вие рисувате по памет, всъщност не
изразявате ли така неуважение към творението на Аллах? Не го ли изк
ривявате така, като го пречупвате през себе си и не е ли това по-голям
грях? Така не допускате ли суетата да ви отдалечи от Бог? Не отделяте
ли вашите миниатюри от божия промисъл и от реалността, която същи
ят този Бог е създал? Не създавате ли така успореден свят, едно второ
творение, като че ли недооценявате божието? Не е ли това възгордява
не и опит да издигнете себе си и вашето творение над божието?
Яне не беше сигурен в това, което каза, но си спомни Инокентий и
това, което той му беше разказвал за разговорите си със стария презви
тер Пафнутий.
Адюлазиз Левни ефенди внимателно слушаше думите му. Той вече
беше сигурен, че мъжът пред него е миниатюрист и то добър. Не може
човек с такова мислене да не е майстор на миниатюрата. Този мъж ще
ше да му бъде много полезен. Той искаше да стане най-добрият миниа
тюрист не само в целия свят, но и на всички времена, по-добър дори от
персийските майстори и самия Бехзад.
Яне вървеше, а червата му къркореха шумно, защото не беше ял през
целия ден и единственото, което беше слагал в устата си, беше кафето
на Хасан ага. Адюлазиз Левни чу това и се досети, че човекът може да
е гладен. Затова той реши и двамата кривнаха в някакви тъмни сокаци.
На Яне нощният Истанбул му се струваше опасно място. Той разбра
колко различно място е големият град през нощта.
Влязоха в една малка кръчма, с нисък таван. Тя като че ли беше вко
пана в земята. Въпреки късния час, в кръчмата имаше няколко човека.
- Това е арабска кръчма. Работи цяла вечер, заради рамадана. Араби
те са най-добрите готвачи на овче месо - каза миниатюристът.
Двамата седнаха на една от масите. Адюлазиз Левни поръча агнешка
пържола и пилаф. Той продължи да говори за миниатюрите и да защита
ва себе си и всички мюсюлмански миниатюристи. Яне го слушаше, но
погледът му беше привлечен от тезгяха, където един арабин, с изключи
телно ловки движения, обезкостяваше някакъв кокал. Той правеше това
по начин, непознат за Яне, като държеше острието на тънкия си остър
нож към дъното на свития си юмрук. Този начин се наричаше "арабска
китка". За пръв път Яне виждаше касапин да работи по този начин с нож.
Ill том "Хайдут" 555 V глава "Козбунар”
мислите си, сега не искаше да мисли за това. Все пак красивите рисун
ки отново го разколебаха и той се замисли дали да не направи някои от
китабите с Инокентий, а някои - с Адюлазиз Левни.
Най-важното нещо в кабинета на Адюлазиз Левни беше голямата ви
сока дървена маса. Върху нея, освен папируси и пергаменти, имаше и
от новото чудо в Империята - бяла и много тънка хартия, донесена чак
от Китай. Яне видя четката за рисуване от катерича опашка, както и кра
сивия нож за подостряне на пера за писане, с коралова ръкохватка.
Всичко в кабинета беше скъпо и подчинено на красотата. Това беше
един свят, за който Яне дори не подозираше, че съществува. Досега той
беше познал само света на воините, мизерията и лишенията. В султан
ския дворец беше видял света на лукс и разкош, света на насладите, но
и той не му беше харесал. Тук беше светът на изкуствата и творчество
то. Тук му хареса най-много. Дали не можеше да смеси света на воина
с този на изкуствата?
Адюлазиз Левни наблюдаваше вниманието, с което Янис разглежда
ше миниатюрите и беше сигурен, че пред него стои истински ценител,
разбирач и рисувач. На него му направи впечатление, че той не се впе
чатлява от миниатюрите на "Хосроу и Ширин", "Шахнаме". Най-много
го впечатляваха "Сурнаме" - книга за обрязването на принцовете, в ко
ято се описваха военните паради в чест на зрелостта на бъдещите сул
тани или "Каяфетнаме" - книга, в която се описваха дрехите и въоръже
нието на другите народи.
Между масата и стената имаше миндер, тапициран с най-фино кади
фе. Той беше направен мек и много удобен, а на едно място беше изт
рит от дългото седене на Адюлазиз Левни ефенди. Сега домакинът сед
на на това място, а Яне до него. Двамата поговориха още малко. Адю
лазиз Левни се държеше така, че на Яне му беше невъзможно да го ос
тави, а той трябваше да продължи да търси Кара Мустафа и Мирза.
След като поговориха още малко, Адюлазиз Левни му разказа за някак
ва нова книга, която искал да илюстрира. Той сигурно искаше това, ко
ето му каза за книгата, да остане в тайна, защото не излязоха от кабине
та, докато не му го каза, а след това го закле да мълчи. От уважение Яне
реши да попита:
- Как е описана човешката душа в тази книга, Адюлазиз Левни ефен
ди? - като кесиджия той също знаеше нещо за душата. Всъщност кеси-
джиите отдаваха голямо значение на света отвъд видимия свят. Васил
ка го беше учила на това. Тази тема му беше много по-интересна от раз
говорите за рисуване.
- В тази книга душата е разгледана като част от човека и то като истин
ска част от него, както е ръката, кракът или главата му. Но тук гя е описа
Токораз Memo 562 Ятаган и Меч
новен човек? Яне знаеше отговора. Той изведе Аракс и го оседла. Буря
вече предчувстваше, че предстои ново приключение и се щураше наля-
во-надясно. Яне яхна Аракс, махна на Шакюре и Кара и последван от
Буря, тръгна из уличката. Сега, когато беше на гърба на Аракс, тя му се
струваше много по-малка. Когато мина покрай къщата на Селим ага, я
изгледа дълго и изпитателно. Като че ли искаше да надзърне в нея и в
тайните, които тя криеше. Не пропусна да поздрави и Хасан ага. Стари
ят мъж като че ли беше предчувствал, че Яне си тръгва, защото беше из
лязъл отвън и го поздрави с ниско темане. На Яне му се стори, че ста
рецът направи това с изключително внимание, а може би беше така, за
щото майсторът кафеджия беше прегърбен.
Яне вежливо поздравяваше всички мъже, които срещнеше, и те му
отвръщаха. Повечето вече го познаваха от кафенето на Хасан. Той се
чувстваше спокоен, беше приключил с един етап от живота си. Беше
живял тук само три дни, но беше допуснал да мечтае, че може да води
спокоен и нормален живот. Сега си даваше сметка, че може да остане
тук вечно и всички тези мъже щяха бъдат негови комшии, и дори прия
тели, до края на живота му. Можеше да избере това, но Яне реши да
продължи напред. Беше оставил една бележка на Хайрие. Тя трябваше
да я предаде на Адюлазиз Левни ефенди. Ето какво пишеше в нея:
"Адюлазиз Левни ефенди, благодарен съм ви за всичко, длъжник съм
ви, ще ви се изплатя, когато се видим пак!" Беше я написал на българс
ки, но Адюлазиз Левни сигурно щеше да намери начин да я прочете.
Така стигна до Ункапан, плати да го превозят от другата страна на
Босфора - в Юскюдар, и оттам започна пътуването си и преследването
на Кара Мустафа.
Токораз Memo 578 Ятаган и Меч
ЙЕРУСАЛИМ
- Ела да ти го покажа!
Нури го изведе навън. Яне беше благодарен, че напуска подтискаща
та стая. Беше готов да спи под открито небе, но не и в тази дупка. Яне
пое поводите на Аракс и го поведе към задния край на ехлупенага ка
менна колиба. Тук имаше грубо скован сайвант. Той беше скован от го
леми груби дъски, между които имаше голямо разстояние.
Завърза Аракс в сайванта. Беше му странно да затвори тук красиво
то скъпо животно.
- Ще спиш тук! - каза Нури и посочи купа със сено. Там, на едно място,
беше направено нещо, подобно на място за спане. - Тук спеше Ибрахим.
Яне погледна грубо скования сайвант. За него беше ясно, че той е
гостенин, старицата беше болна или умираше, но защо този Ибрахим
беше спал тук?
- Защо Ибрахим е спал тук отвън? - попита Яне.
- Защото беше еничар.
Яне не можа да разбере защо еничарите трябваше да спят отвън. Той
знаеше, че еничарите са страховити воини. Едва ли такъв воин щеше да
допусне да го извадят да спи навън, тук, в сайванта? Сигурно Нури не
що грешеше.
- Ела да ти покажа гроба на Хабил! - каза Нури и понечи да тръгне,
Буря обаче се изправи и цялата настръхна. Личеше си, че младия кюрд
го е страх. Яне махна на Буря и излезе. Той мислеше, че ще вървят дъл
го, но те само излязоха и току зад къщата, пред очите му, се разкри не
що като малко гробище. Не знаеше дали всички малки хълмчета са гро
бове, но два от тях бяха оформени като гробове. По пътя Яне попита:
- Как се казват двете жени?
- Майка ми се казва Жулиде ханъм, а баба ми е Гюлфие.
- Еюлфие на майка ти или на баща ти е майка? - продължаваше да
разпитва Яне.
- Гюлфие е майка на баща ми Кабил и на чичо Хабил.
- А това тук твои братя и сестри ли са! - попита Яне, като посочи мал
ките купчинки от натрупани плоски камъни наоколо. Те бяха в много
окаяно състояние и дори не приличаха на гробове.
Нури не отговори, а се обърна да си ходи, като отнесе със себе си и
светлината. Яне си легна гладен в сламата. Дори Аракс отказа да яде от
сеното. Буря се беше свила до паянтовата врата и пазеше входа на сай
ванта. Въпреки умората, сънят бягаше от очите му. Дали беше от преу
мора, превъзбуда или от студа, не знаеше. Лежеше с отворени очи, а
спомените му го отвеждаха в далечната българска земя. Спомни си Бо-
ляровия хан и своите роднини. Колко далеч го беше отвела съдбата му.
Пак не беше намерил време да се види с баба си, дядо си, майка си и ба
I ll том "Хайдут " 585 VI глава "Йерусалим
седна до него, а дядо Личо седна зад него. Буря се опита да ръмжи, но
той й се скара и тя млъкна.
За негов късмет стражите при Мардин капия бяха насочили внимани
ето си към хората, които идеха по пътя от Мардин. Те бяха много и всич
ки бързаха да не окъснеят и да останат извън портите на Диарбекир. В
този късен час, малко преди да бъдат затворени градските порти, вече
никой не излизаше ог града. Така Аракс успя да премине незабелязано и
тримата пътници, придружавани от Буря, тръгнаха по пътя. Отначало
Яне остави Аракс да върви бавно, за да не предизвика вниманието на па
зачите и те да не се усъмнят в нещо. Беше метнал ямурлука си върху Гер-
джика, така че да не се забелязва, но все пак двама мъже, яздещи един
кон, и куче предизвикваха достатъчно внимание. Чак когато се скриха от
погледа на мъжете, Яне пришпори коня. Не го пусна в галоп, а само в ра
ван, защото тримата и така му тежаха достатъчно. Всъщност дядо Личо
беше почти безтелесен, Герджика също беше доста отслабнал.
Яне знаеше, че чаушите скоро ще открият липсата на двамата заточе
ници и че преднината, която сега вземе, ще им бъде от изключителна
полза. Дядого се беше вкопчил в гърба му. Той все още не разбираше
какво се случваше и не беше промълвил и една думичка. Яне обаче не
мислеше за него. Той се чудеше какво да правят с увития в ямурлука чо
век. Вече все по-рядко срещаха пътници. Всички те бързаха и го под-
питваха за градската порта. Яне им отвръщаше, че скоро ще я затварят
и хората се забързваха. Вечерта се спусна внезапно, както става по това
време на годината. От доста време вече не бяха срещали пътници. Беше
сигурен, че чаушите вече са открили липсата на двамата мъже. Дали
щяха да се впуснат да ги дирят през нощта, или щяха да оставят тази
работа за другия ден?
Яне се чудеше какво да прави. Не можеше да влачи Герджика със се
бе си. Скоро разбра, че тримата натежават на Аракс, а и защо да влачи
със себе си големия мъж. Освен това скоро усети, че той започна да се
раздвижва под ямурлука. Пояздиха още известно време и Яне скочи от
гърба на коня. После помогна на дядо Личо да стъпи на земята. Чак се
га старецът промълви:
- Яне, ти ли си?
- Аз съм, дядо Личо, помогни ми да свалим Герджика!
Двамата смъкнаха тежкото тяло от гърба на високия Аракс. Мъжът
вече беше дошъл в съзнание и им беше по-лесно да го свалят от седло
то. Той се движеше и говореше несвързани неща, но все още не беше
дошъл напълно в съзнание и не осъзнаваше къде е и какво се случва с
него. Докато яздеха, Яне беше взел решение как по-бързо да разкъса
синджира, свързващ двамата. Досега не се беше сетил за това, но сега
Ill том "Хайдут" 593 VI глава "Йерусалим
двамата с дядо Личо отнесоха Герджика до един голям камък. Там Яне
разпъна веригата, след което бързо извади пищова от силяха си и гръм
на в синджира. За съжаление скъса само едната част от веригата. Гър
мът стресна и накара Герджика да се върне в съзнание. Дядо Личо съ
що се стресна. Дано преследвачите им не бяха зад тях, защото изстре
лът щеше да ги издаде. Яне бавно зареди пищова и този път успя да
прекъсне синджира. След това отново го зареди. Буря се беше разлаяла
и Яне не знаеше дали е заради изстрелите, защото Герджика се беше
размърдал или беше усетила приближаване на потеря. Не биваше да ос
тават тук. Колкото се може по-бързо трябваше да напуснат мястото, къ-
дето бяха произвели изстрелите.
- Свободен си, дядо Личо, хайде, качвай се на гърба на коня!
Старецът обаче все още беше зашеметен и се въртеше наоколо. Гер
джика обаче се беше съвзел.
- Какво стана? - питаше той и размачкваше главата си, която явно го
болеше.
- Нищо! Свободен си! - сухо каза Яне.
- Ти ли си, Яне? - попита Герджика, като че ли не го виждаше.
- Да, аз съм!
- Защо ни освободи?
- Исках да освободя дядо Личо. Той няма да преживее дълго тук.
- Да, прав си.
Герджика му се стори много променен. Той не само беше отслабнал,
а като че ли беше станал по-смирен.
- Какво ще правим? - попита Герджика.
- Нищо. Ние продължаваме, а ти си върви по пътя.
- Не ме изоставяйте тук! - почти проплака бившият бандит. - Не мо
жете да ме захвърлите тук!
- Ако искаш се върни в Диарбекир, ще кажеш, че съм те отвлякъл! Те
нищо няма да ти направят.
- Не искам да се връщам там!
- Не ме интересува! - отвърна Яне. - Оправяй се сам! - като каза то
ва, Яне скочи върху гърба на коня. Той подаде ръка и почти насила из
дърпа стареца при себе си. Подкара коня и извика Буря, която от одеве
заголваше зъби срещу Герджика. Не можеше да мисли и за Герджика.
Той много добре си спомняше какви разправии беше имал с него. За не
гово учудване сега, когато тръгна по пътя, Герджика го последва. Яне не
можеше да го чака, това щеше да го забави, затова пришпори Аракс. Зд
равият силен кон се почувства облекчен и тръгна по-бързо.
- Чакайте! Чакайте! Не ме оставяйте тук сам! - развика се след тях
Герджика.
Токораз Memo 594 Ятаган и Меч
щеше да е в опасност. Така и стана. Пътува цял ден след тях. Вечерта се
приближи до нападателите и видя, че дядо Личо, Герджика и европеецът
бяха в окаяно състояние. След това се оттегли. Трябваше да действа.
Времето го притискаше. Вече нямаше храна и вода. Сега единственото
му спасение бяха арабите. Вечерта напредна и стана нощ. Яне удари
един шамар на коня и се опита да го напъди в пустинята. Животното оба
че сигурно чувстваше опасността, която лъхаше оттам и постоянно сс
връщаше. Опита се да напъди и Буря. Тя само се отдалечи, легна и зача
ка. Яне пропълзя до лагера. Нощта беше лунна. В пустинята луната бе
ше огромна и кръгла и като невидим свидетел зависваше над равнината,
като осветяваше всичко. Той беше внимателен, защото знаеше, че араби
те са оставили хора на пост. Пълзеше, без да повдига глава. Не се оглеж
даше, в нито един момент не си позволи да се изправи дори на колене.
Така стигна до кервана. Хората явно бяха спокойни и не смятаха, чс ня
кой е по петите им, защото бяха запалили голям огън. Сигурно се чувс
тваха в безопасност, защото бяха много и на собствена територия.
Арабите бяха налягали в кръг около огъня, а до тях лежаха тримата
пленници. Камилите, конете и товарите бяха наоколо. Яне се добра до
един голям сандък, който си беше набелязал, още преди да тръгне да
пълзи към стана на бандитите. Сега стигна до него. Не се беше излъгал,
сандъкът беше толкова голям, че можеше да се побере целия в него. Вни
мателно го отвори. Вътре имаше дрехи, чаршафи и някакви платове. Из
вади всичко отвътре, зари го в пясъка и влезе в сандъка. Всичко това от
не много време. Когато хлопна капака, вече беше започнало да се разви-
делява. Вътре беше тясно и Яне не успя да разпъне краката си. Затаи дъх
и зачака. Знаеше, че в това състояние е напълно беззащитен и рискува
ше много, ако го откриеха. Чакаше със свито сърце, за да види дали ня
ма да го открият още сега. Стори му се, че чака цяла вечност, когато усе
ти, че го разклащат. Яне потърси някаква дупчица, през която да може да
диша. Откри една не много голяма цепнатина, през която можеше и да
вижда навън. По движението успя да разбере, че някой вдига сандъка.
След това явно го завързаха за гърба на някоя камила, защото вече виж
даше небето и така започна едно безкрайно клатене. Скоро почувства
топлината. Сандъкът беше изложен на безпощадните лъчи на слънцето.
Не след дълго беше целият вир вода мокър. Въздухът не му достигаше и
беше принуден да диша през цепнатината. Яне искаше да се съблече, но
не можеше. Опитваше се да не шуми, за да не бъде разкрит.
Това продължи през целия ден. Струваше му се, че е в сандъка от ця
ла вечност. След това настъпи нощта. Яне го усети по това, че мъчител
ната жега намаля. Сандъкът беше свален и отново поставен на земята.
Този път обаче той беше поставен много по-близо до огъня. Яне искаше
Токораз Memo 602 Ятаган и Меч
Когато отвори очи, около него цареше мрак и Яне дълго време не мо
жеше да разбере дали лежи с отворени очи и се взира в звездното без
лунно небе, или сънува. Така лежа дълго. Звездите пред очите му ту се
изясняваха, ту се замъгляваха. Мина доста време преди да разбере, че
лежи и гледа към небето. Отначало не помнеше защо лежи и гледа на
горе. Опита се да се изправи, но не успя. Нещо го караше да лежи от
пуснат. Нищо не го болеше, но не можеше да помръдне. Мина много
време преди да се сети кой е. Сети се и за скорпиона, и за безкрайното
стоене в сандъка. В този момент до ушите му достигна разговор. Опи
та се да се огледа, но и това не успя да направи. Тялото му беше като
труп и не се подчиняваше на волята му.
През цялото време чуваше някакъв странен разговор на език, който не
познаваше. Сам не знаеше колко време мина и колко пъти потъва в без
дната на безсъзнанието, докато най-накрая успя да направи знак, че е
жив и че може да чува и вижда. В същия този момент над него се надве
сиха главите на дядо Личо и Герджика. Яне си спомни всичко. Трябваше
да е мъртъв. Едва ли беше оцелял след ужилването на скорпиона и то
тук, в сърцето на пустинята. Опита се да се изправи и да седне. Това му
костваше големи усилия и много болка. Едва сега Яне успя да види, че
тримата мъже се бяха подслонили в сянката на една малка канара. Те се
бяха проснали направо на земята. Аракс беше вързан под сянката, а от
зад имаше нещо, което се влачеше. То беше направено от въже и сплете
ни храсти. Яне се сети, че това сигурно е носилка, направена от негови
те спътници. Именно върху нея той е бил докаран до тук. Дядо Личо и
Герджика, вместо да го изоставят и по този начин да го обрекат на гибел,
го бяха взели със себе си и го бяха спасили. Яне се огледа още малко и
видя Буря. Вярното му куче беше легнало точно там, където скалата бе
ше забита в земята. Явно на кучката, която имаше дебела сплъстена ко
зина, й беше много топло. Тя беше разровила земята и си беше направи
ла дупка, явно за да търси влага или живителна хладина. Яне повика Бу
ря. Тя размаха опашка, но явно беше изтощена от дългия преход през го
рещата пустиня, защото не успя да събере сили в себе си и да стане. Той
не се разочарова, а се опита да се изправи още малко. Заби лакти в твър
дата земя. Двамата мъже му помогнаха да седне и да подпре гърба си на
някакъв миришещ на камила чул. Яне седеше, но му се струваше, че е
много нестабилен и във всеки момент ще падне.
Огледа се. Виеше му се свят. Мъжете поднесоха към устните му мях,
от който успяха да изцедят само една топла, безвкусна капка вода. Яне
жадно примлясна, но капчицата беше недостатъчна да намокри сухата
му, безводна като пустинята, уста. Той преглътна още няколко пъти, а
гърлото му престърга на сухо и го заболя.
Токораз Memo 606 Ятаган и Меч
макар и мъртъв, го беше затиснал. Това беше проблем и сега Яне се за
мисли върху него. Трябваше да измисли нещо, за да може при изстрел
куршумът, който излиза от цевта на пищова, да не пробива врага и да не
преминава през него, а да го изхвърля назад или поне да го спира на
място. Куршумът беше тежко оловно топче, което се слагаше последно
в цевта, след като вече там е бил поставен фишекът с джепането.
Заедно с двете оръжия дядо Личо му беше донесъл и силяха. След то
ва се беше оттеглил обратно при огъня. Вече беше много късно и Яне ви
дя как двамата мъже легнаха покрай огъня. Яне остана да лежи неподви
жен, но сънят бягаше от очите му. Той протегна ръка и провери дали два
та китаба, които беше получил от Велко, са тук. Всичко беше на мястото
си. После взе едно тежко оловно топче от силяха си. Държеше го в ръка,
а тежестта му го успокояваше. В този момент се сети за детството си и за
старците, които държаха в ръце тежки божигробски броеници и бавно
прехвърляха кехлибарените топчета през пръстите си. Той знаеше, че по
принцип тези броеници са за броене на молитвите, но селяните отдавна
вече не ги използваха за това. Когато сядаха навън, на селянка, да си пра
вят мохабет, старците винаги държаха в ръка по една броеница. Така те
си придаваха тежест, по-добре обмисляха нещата и премятането на топ
четата им помагаше да са по-спокойни. Сега, когато Яне хвана в ръка
тежкото оловно топче, разбра защо броеницата ги е успокоявала. Топче
то успокои и него. Той прекара палец по ръба на отливката, която беше
оставила меки оловни ръбчета по цялата обиколка на топчето. Яне се за
мисли. Това сега не беше куршум и не беше смъртоносно. Ето как само
за секунда това оловно топче от нещо, което убива, се беше превърнало в
нещо, което успокоява. Яне премяташе топчето в ръка. Бавно опипваше
ръба му и се сети за килията си в Диарбекир. По същия начин там той бе
ше опипвал стените. После започна да мисли и за това как да забави топ
чето при изстрел. То не трябваше да се изстрелва толкова бързо, за да не
пробива враговете. Как можеше да се постигне това? Дали не трябваше
да намали барута в джепането? Но това означаваше силата на куршума да
намалее и той да "удря" много по-близо, като има опасност да не убие, за-
щото силата му ще бъде много по-малка. Това нямаше да помогне. Яне
продължи да мисли. За да лети по-бавно, куршумът трябва да е по-лек,
но за да стане по-лек, това означава, че трябва да стане по-малък. Но то
гава щеше по-лесно да пробива, без да спира връхлитащите хора.
После постепенно мислите му се преместиха върху второто оръжие,
което имаше - меча. Това беше неговото специално оръжие. Гой го бе
ше измислил, като начин да противодейства на турския ятаган. Яне си
спомни как в Едирнс беше наблюдавал двата загадъчни силуета, а пос
ле беше измислил това оръжие и техниката за него, още преди да знае,
Ill том "Хайдут 609 VI глава "Йерусалим
жеше да стои сам на краката си. Сега те бяха по-слаби. Герджика, макар
гладен и омаломощен, беше много по-силен от тях тримата и бившият
главатар на банда знаеше това. Наистина Яне беше въоръжен, но дори
и така той не можеше да се изправи срещу него. Все пак видът на Яне,
държащ в едната си ръка извадения меч и с пищов, втъкнат в силяха, на
кара турчина да се успокои. Всъщност Яне дори не знаеше дали Гер
джика е турчин.
Осъзна, че сблъсъкът между тримата и Герджика е неминуем. Ако
сега той се беше стреснал от оръжията на Яне, след още един ден глад
със сигурност щеше да посегне на Аракс. Яне нямаше да позволи това.
Той осъзна, че е жизненоважно по най-бързия начин да се съвземе и да
стане по-силен. Часът на сблъсъка му с Герджика наближаваше.
Този ден беше най-кошмарният за Яне. Само изключителната му во
ля му помагаше да успее да се задържи на седлото. На няколко пъти му
идваше да се откаже, да се пусне и да падне на земята. За какво беше ця
лата тази борба, след като едва ли щяха да оцелеят? Защо се съпротив
ляваше на Герджика и пазеше живота на Аракс, след като скоро всички
щяха да са мъртви? На няколко пъти Яне губи съзнание, но дори и така
ръцете му продължаваха да стискат поводите на коня. Той се беше вкоп
чил в тях. Сигурно, ако умреше, така щеше да си остане, яздещ коня.
Когато вечерта спряха, за да пренощуват, Яне вече се чувстваше мно
го зле. Двамата мъже му помогнаха да слезе от коня, но въпреки това
Яне тежко се отпусна на земята. В този момент видя погледа, който три
мата мъже си размениха. Той означаваше: "Няма шанс да оцелее." Яне
се ядоса. Изправи се. Той беше Боляров и башпехливан! Изправи се на
крака и докато другите приготвяха лагера за вечерта и отново запалиха
малко огънче, извади меча и се опита да го развърти. Беше уморен и се
чувстваше зле, но в същото време беше ядосан на себе си. Беше се пре
дал. Беше престанал да бъде себе си. Сега трябваше да се стегне, от то
ва зависеше дали ще оцелее.
Упражняваше се с меча. Беше загубил не само силата си, но и всич
ките си умения. След всяко замахване му се налагаше да спира и дълго
да възстановява силите и дишането си. По някое време към него се
приближи льо Комб. Французинът му каза, че на Запад също познават
такова оръжие. Там то се наричало шпага или рапира. После му показа
няколко защити и нападения. Въпреки умората Яне внимаваше много
върху това, което французинът му показваше. По всичко си личеше, че
той се беше занимавал с оръжия. Наричаше това фехтовка. Яне го по
моли двамата да продължат да се упражняват.
Тази вечер се чувстваше по-добре. След въртенето на меча беше въз
върнал част от силите си. Това щеше да възпре Герджика, но сега тряб
I ll том "Хайдут 611 VIглава "Йерусалим”
до онова място в сарая, е което той вече се беше запознал. Въпреки нас
тояването на домакина и Хусам, Яне отказа да яде. Скоро мъжете разб
раха каква е причината и прехвърлиха разговора върху друга тема. Яне
искаше да разбере и да си обясни това чувство, че е бил очакван, че до
макините са знаели за неговото пристигане, но думата изненадващо взе
льо Комб. Яне се успокои. Той беше чувал, че нравът на арабите е такъв,
че ако искаш да разбереш нещо от тях или да чуеш това, което те инте
ресува, трябва да си готов да чуеш много други неща преди това. Само
човек с търпение да участва в мохабет може да се добере до зрънцето ин
формация, което го интересува. Така Яне се настрои да слуша дълго.
Льо Комб се обърна с благодарствени думи към домакина на сарая.
След това двамата заговориха за политиката в района. Яне слушаше, но
не вникваше в думите на мъжете. Трепна само когато чу името на еми
ра Фейзула, но после отново загуби интерес. Двамата мъже говориха
надълго и нашироко за политика. По всичко си личеше, че Яне и Хусам
скучаят. Когато разговорът за политика утихна, Хусам поде разговор за
пехливанските борби. Отначало той възвелича уменията на Яне и го
провъзгласи за башпехливан на всички времена. След това двамата за
почнаха да си говорят за борбата. Хусам импулсивно скачаше на крака
и молеше Яне да му покаже това или онова движение. Той си спомня
ше всяка негова борба и разказваше на баща си как башпехливанинът е
побеждавал. Тъй като двамата с Мирза му бяха помагали, Хусам беше
гледал всичките му борби. Той не се притесни да разкаже и за това как
беше загубил от Яне. Двамата приятели си спомниха как се бяха изпра
вили един срещу друг. Хусам му разказа как се е чувствал. Той питаше
Яне за това или онова движение, което е направил срещу него. Яне не
си спомняше с такива подробности борбата, но от уважение към любез
ните домакини хвалеше уменията на Хусам.
После сириецът му разказа какво е станало на борбите, в които Яне
не беше взел участие. Разказа за слуховете и за това как Кая е домини
рал над останалите пехливани, как и с какви техники е побеждавал.
Според сирисца Яне трябваше да се завърне и в борба двамата с Кая да
решат кой е по-добър. Скоро тази мисъл се хареса и на българина. С
всяко повтаряне, тя му изглеждаше все по-логична и нормална. Ако ис
каше да се върне в Едирне и отново да бъде обявен за башпехливан, те
зи разкази на Хусам щяха да са му от голяма полза. Така той вече беше
в течение на това, което се беше случило в Едирне, през всичките тези
години, през които не беше имал възможност да участва. Яне виждаше
ентусиазма на своя приятел. Той знаеше, че голяма част от него е благо
дарение на гъстото вино, което се лееше като река на масата. Домаки
нът и льо Комб също пиеха. Яне дори не докосна устни до напитката.
Ill том "Хайдут " 619 VI глава "Йерусалим
Той и без това се чувстваше достатъчно зле. Въпреки това той ставаше
и показваше някои похвати. С учудване за себе си откри, че все още мо
же да направи различните техники и прекрасно си спомняше хватките,
както от Боляровата борба, така и от Бимбеловата борба, и дори това,
което сам беше създал, между двете най-силни български борби. Макар
вече да не притежаваше предишната сила, техниките все още "стояха"
в тялото му и той веднага проявяваше усет. Така успя да отговори на
всички въпроси на приятеля си. Двамата си припомниха всички борби
от онзи турнир, на който Яне беше станал башпехливан. Хусам разпа
лено му разказваше за това какво е изпитвал, докато Яне се е борил, как
са реагирали околните хора и така нататък. Яне се притесняваше да не
би двамата да отегчават останалите присъстващи, насядали около соф
рата, но като погледна, видя с какъв интерес бащата на Хусам ги наблю
даваше, а льо Комб беше отворил огромни очи от учудване.
Така премина вечерта. По някое време пред мъжете затанцуваха кра
сиви жени, облечени само във воали и тогава Яне, от много време на
сам, отново усети, че е мъж.
След като свърши вечерята мъжете тръгнаха да се прибират по стаи
те. Льо Комб се клатушкаше отзад, а Яне и Хусам вървяха напред. В то
зи момент, макар да беше пил много, приятелят му се надвеси над ухо
то му и с напълно трезвен глас каза:
- Яне башпехливан, откъде познавате този мъж? - като каза това, Ху
сам завъртя очи назад, така че за Яне не остана и капка съмнение, за кой
мъж става въпрос.
- Освободих го...
- Освободили сте го? Заедно с него ли избягахте?
Яне разбра, че Хусам се заблуждава. Приятелят му продължаваше да
смята, че той току що е избягал от зандана. Може би мислеше, че е взел
със себе си и чужденеца. Истината не беше такава, но сега нямаше вре
ме да му обясни това.
- Защо? Какво има?
- Този мъж е шпионин. Сигурно е изпратен от френския крал. Като
го слушах, сигурно има за цел да вдигне на бунт номадските племена на
арабите и техните родове, но трябва да знаете, че всичко това не може
стане без знанието на официалните власти и еничарите. Сигурен съм,
че еничарите и тайната полиция на падишаха го следят. Внимавайте,
Яне бешпехливан, да не пострадате покрай него!
Яне се изуми от чутото. Той наистина не се беше замислял сериозно
какво прави европеец в сърцето на пустинята. Потресе го това, че и ени
чарите може да следят действията им. Не знаеше как може да е ставало
това досега, при условие, че те сега излизаха от пустинята.
Токораз Memo 620 Ятаган и Мен
- Има и още нещо - продължи Хусам. - Преди три седмици в този същия
сарай на гости на баща ми отседнаха много еничари. Те бяха странни. Ба
ща ми е приятел е един от техните командири, който се казва Явуз Чилик.
Та този Явуз Чилик, е още няколко командири на еничарите, беше отсед
нал тук за няколко дни. Преди седмица дойде да ни гостува Кая башпехли-
ван. Нещо става, Яне башпехливан, всичко това не може да е случайно!
Само при споменаването на името на турския башпехливанин Яне се
разтресе. Толкова силен беше споменът и породи силни чувства у него.
- Той те търсеше. Питаше за теб и за Кара Мустафа.
Сега Яне разбра откъде Хусам и баща му са били подготвени за не
говото пристигане. Кая го беше търсил. Той много добре си спомняше
колко добри приятели бяха Кая и Кара Мустафа. Сигурно башпехлива-
нинът беше тръгнал да преследва Яне, но понеже Кара Мустафа се от
клони и забави в Диарбекир, а Яне го последва, турчинът ги е изпрева
рил и сега ги търсеше.
- Кая водеше със себе си цяла армия. Търсят те и ще те намерят, Яне
башпехливан, внимавай този да не те издаде! - Хусам отново вдигна
вежди и посочи към льо Комб, който се беше подпрял на една излъска-
на до съвършенство мраморна колона и пиянски бърбореше нещо на не
разбираемия си език.
- Колко време смятате да ни погостувате? - попита най-накрая Хусам.
Яне не се беше замислял и не беше решил.
- Колко да остана? Не е ли по-добре веднага да продължа?
После се сети за разстройството на стомаха си. Беше невъзможно в
това състояние да продължи. Не беше ял, а и се чувстваше отпаднал.
Може би се беше обезводнил.
- Утре ще реша кога да тръгнем. Тази вечер съм много уморен.
- Разбира се - каза Хусам и си пролича, че съжалява, че е настоявал.
- Ще се радвам да останете, колкото се може по-дълго! Вашето присъс
твие тук е вдъхновение за мен!
Яне махна с ръка, с което показа, че се притеснява от толкова прех-
валване. След това пожела "лека нощ" на приятеля .си, обърна се и вле
зе в стаята си. Когато прекрачи в стаята, отново се изуми от нейните
размери и разкош. На няколко места бяха поставени свещници, които не
успяваха да разсеят мрака в ъглите на помещението и така създаваха
илюзията, че Яне не се намира в стая и не е в затворено помещение, а е
навън, сред някакво безкрайно пространство, направо сред облаците.
Воалите засилваха това усещане. Яне отново приседна до шадраванче-
то и с лицето си усещаше влагата и свежия въздух. Преди да влезе в ста
ята си се чувстваше уморен, но сега се освежи. Беше му приятно да е
тук, пък макар и да стои сам. Коремът му шумно къркореше и само той
Ill том "Хайдут 621 1 7 глава "Йерусалим”
APPENDIX III
Токораз Memo 628 Ятаган и Меч
Мечът също беше много добър. Сега той се въртеше много по-леко.
Пред него наистина стоеше голям майстор ковач.
- Много са добри оръжията! - промълви Яне. - Вие ли ги изковахте?
- Не!
Яне знаеше, че майсторът едва ли ги е изковал сам. Освен това се бе
ше забавил, което можеше да означава, че се е постарал. Сигурно за то
ва му каза, че не ги е изковал той.
- Друг майстор ги изкова! Той иска да се срещне с вас!
- Добре - Яне нямаше нищо против. Той отговори без въобще да се
замисли.
- Кога да стане това? - веднага попита ковачът, с някакъв странен тре
пет в гласа.
Яне се учуди.
- Веднага.
- Добре - отговори ковачът и с трепереща ръка повика един от калфи
те си. После му каза нещо на някакъв непознат за Яне език. Момчето се
стресна, а след това припряно поздрави и се затича. Явно майсторът
държеше Яне да се срещне с ковача.
После майсторът отиде и разговаря с Хусам. След това Хусам позд
рави, качи се на гърба на коня си и без дори да се обади на Яне, излезе
от двора на ковачницата и тръгна по пътя. Учуден, Яне гледаше прияте
ля си, който се извисяваше над ниските огради на дворчетата на коваш
ката махала. Гой се опита да се поизправи, за да разбере какво става и
да повика Хусам, но приятелят му нито за миг не се обърна. Той като че
ли беше забравил за него. Яне остана да седи на миндерчето. Скоро ко
вачът се върна при него.
- Какво става? - учудено попита Яне.
- Нищо. Нали нямате нищо против да се видите с човека, който изко
ва кесиджийската ви кама?
- Да - отново потвърди Яне.
- Добре тогава - каза ковачът. - Трябва обаче да ви завържем очите.
- Защо? - Яне беше учуден. Беше очаквал, че човекът ще дойде при него.
- Налага се.
Яне не беше доволен, но явно така трябваше. Същият калфа, който
преди малко беше заминал нанякъде, сега завърза очите му и провери
да не би отнякъде да има пролука и Яне да може да вижда. Българинът
беше искрено учуден. Беше попаднал в непознат град, приятелят му го
беше изоставил по толкова загадъчен начин, а сега щяха да завържат и
очите му. Защо? Чувстваше се уязвим и изумен от нещата, които се
случваха около него. Не знаеше какво става. Дали всичко това беше, за-
щото се беше съгласил да се види с човека? Ако знаеше, че ще му се
Ill том "Хайдут 631 VIглава "Йерусалим"
случи всичко това, нямаше да се съгласи. След като завързаха очите му,
калфата поведе Яне. Българинът внимаваше да не се препъне и да пад
не. Ръката на калфата беше силна и твърдо го подкрепяше. Личеше си,
че това е ръка на ковач. Вървяха толкова дълго, че на Яне му се стори,
че го водят в друг край на града. Всъщност можеше през цялото време
просто да го въртят в кръг. Яне не знаеше. По някое време почувства от
варянето на някаква ниска, дървена, паянтова врата. Разбра това, защо-
го мъжът натисна главата му, за да се наведе. Защо беше нужна цялата
тази тайнственост? После се движеха по някакъв тесен коридор, който
постепенно се снишаваше. Влязоха в някакво помещение. Ако можеше
да вярва на наклона, който бяха преодолели, намираха се под земята.
Мъжът отвърза превръзката на очите му. Яне се огледа. Намираха се в
не много високо помещение. Входът, който беше зад гърба му и от кой
то току що беше влязъл, нямаше врата, а беше закрит от плътна завеса.
Това не беше завеса, а по скоро дебела, плъстена черга. Подобна черга
преграждаше стаята и представляваше стената, към която беше обърнат
с лице Яне, а и калфата. Това, което направи най-силно впечатление на
българина, беше, че в помещението нямаше нито един прозорец, а само
няколко светилника разсейваха мрака. Това още повече засилваше усе
щането му, че се намира под земята.
След като огледа помещението, Яне тъкмо се канеше да попита кал
фата къде е човекът, но той му направи недвусмислен жест да мълчи.
Двамата останаха така дълго време, но нищо не се случваше. Изведнъж,
в близост до Яне, като че ли гласът идваше изпод земята, някой попита:
- Кой си ти?
Гласът беше спокоен, но някак силен и дълбок. Яне подскочи, не бе
ше очаквал, че може толкова близо до него да има човек. Скоро разбра,
че гласът, който чуваше, е на човек, който стои зад завесата.
- Ти кой си? - веднага, за да се защити, попита българинът.
От другата страна на завесата не се чуваше никакъв шум. Яне се ос
лушваше. Искаше да разбере къде точно се намира човекът. Беше свикнал
да вижда хората, с които разговаря. Вместо отговор след малко иззад заве
сата отново прозвуча въпросът и то без никаква разлика в интонацията.
- Кой си ти?
Яне разбра, че няма избор и реши да отговори. В края на краищата
това не беше тайна.
- Аз съм Яне Боляров.
Зад завесата не последва никаква реакция.
- Името ти ми е непознато. Имаш ли друго име?
- Нямам друго име.
- Значи не си Човекът с многото имена?!
Токораз Memo 632 Ятаган и Меч
бяха обикаляли много из Дамаск, едва намери обратния път към сарая
на Джаулджуйлия. Хусам го очакваше с нетърпение, но нищо не го по
пита. Яне му показа меча и камата.
- Тази вечер баща ми отново ще даде зимает в твоя част, башпехли-
ван ефенди!
Яне беше щастлив. Утре щеше да продължи пътешествието си. Отиде
да види льо Комб. В последно време не беше имал време да говори с него.
- Утре смятам да продължа пътешествието си - каза Яне.
- И аз искам да те придружа - каза льо Комб.
Яне подозираше, че французинът иска да го придружи само за да си
върне парите, затова каза:
- Ще ти върна парите, които ти дължа! Искаш ли да дойдеш?
- Да, ще дойда!
Българинът беше учуден.
- Да, но аз съм решил да продължа пътуването си към Йерусалим.
Преследвам човек, който отвлече едно момиче и аз трябва да я освобо
дя - Яне каза всичко това на французина, въпреки че беше предупреден
от Хусам, че ниският мъж, със смешния костюм, е шпионин.
- Аз трябва да отида при емира Фейзула.
- Искаш отново да влезеш в пустинята ли?
- Трябва.
- Аз не искам за нищо на света да влизам повече в пустинята!
Яне знаеше, че Йерусалим е един от трите свещени града на мюсюл
маните и беше сигурен, че именно това е мястото, където може да засе
че пътя на Кара Мустафа и Ирис. Трябваше да внимава за Кая. Кара
Мустафа беше тръгнал на поклонение, така че задължително трябваше
да посети Йерусалим, а също и Медина, и Мека. Ако трябваше, щеше
отново да влезе в пустинята и да стигне до Мека. Реши да тръгне за Йе
русалим, тъй като приятелят му Хусам му беше казал, че Кая се е отп
равил именно натам.
Двамата говориха още дълго и уточниха всички въпроси по пътува
нето. Хусам искаше да продадат берберските кончета, но Яне настоява
ше да ги запазят. След това двамата слязоха в голямата зала, защото ве
черта вече беше настъпила. Когаго влезе в залата, Яне отиде до бащата
на Хусам, поздрави го най-горещо, благодари му за чудесния прием и го
уведоми, че на другия ден смята да тръгне. Бащата на Хусам изрази ис-
креното си съжаление, приятелят му също. Докато всичко това продъл
жаваше, за учудване на Яне, в салона влезе ковачът. Яне изтръпна. Се
ти се за мистичната среща днес. Откакто се беше върнал, той не беше
говорил с никого за това, което му се беше случило, макар да знаеше, че
Хусам тръпне да узнае.
Токораз Memo 634 Ятаган и Меч
Той беше свидетел на всичко, което ставаше пред него. Всички знаеха, че то
зи човек е от рода Сайбе. Преди хиляда години халифът Омар беше назначил
именно рода Сайбе да присъства при тази церемония и да бъде представител
на официалната власт. По-късно тази традиция беше продължил султанът. Се
га мъжът от Сайбе беше представител на султана. Съвсем формално той отго
варяше и за пялата базилика.
Патриархът влезе в пещерата в пълен мрак. Там щеше да се моли с
най-горещите молитви и щеше да изпроси от Бог Благодатния огън,
който щеше да му бъде низпослан от небето. Това щеше да означава, че
Бог изпраща своята благодат на вярващите в него християни и ще бди
над намеренията им.
След като монахът влезе да се моли за божието чудо, мъжете отвън
запечатаха параклиса с огромен жълт восъчен печат. Това щеше да бъ
де доказателството, че няма никаква измама.
Всички хора около Яне трескаво зачакаха. Някой разказваше как
обикновено огънят влизал под форма на мълния в параклиса и запалвал
свещите, които патриархът държи, но понякога светкавицата била тол
кова силна, че запалвала и всички свещи, втъкнати в огромните поли
леи, които висяха от тавана. А една година мълнията дори беше засег
нала една от колоните на храма. Човекът посочи една колона, а Яне и
останалите видяха пораженията, причинени от божията мощ. Тази мъл
ния се наричаше на арабски "балсем ал-Джахиз".
Някои твърдяха, че не мълнията запалвала нематериалния огън, а
патриархът, като избърсвал с памук гроба господен и докато правил то
ва, той се самозапалвал.
Другите религии се опитваха да разобличат този ритуал и вече от сто
тици години го провокираха, защото ги беше яд, че точно след молитва
та на йерусалимския източноправославен патриарх човечеството полу
чава огъня, като знак Господен. Това показваше любовта, която Исус има
точно към тези свои последователи. Със сигурност това поставяше из
точното православие на по-високо място и всички източноправославни
го тълкуваха като доказателство за истинност и превъзходство на тяхна
та вяра над останалите християнски догми пък и други религии.
Всеки човек щеше да отнесе със себе си частица от този огън. Той ще
ше да го отнесе в родния си край и да го предостави на свещеника, и та
ка той да бъде съхранен в кандилата, къдсто да гори през цялата година.
Това беше огънят на Христос, който щеше да осветява земята. Яне дори
не можеше да си представи мащаба на това, в което участваше.
Всички присъстващи бяха притеснени, защото имаше поверие, че
един ден огънят няма да слезе при хората. Когато това се случи, това
щеше да означава, че Месията, Прероденият Христос или както мюсюл
I ll том "Хайдут " 643 VI глава "Йерусалим "
та. Льо Комб беше решил и не искаше да вземе своя документ за това,
че е хаджия. Яне обаче се радваше. Той гледаше грамотата си и му ста
ваше приятно. "Дядо, дядо, къде си сега да ме видиш?! Твоят внук вече
е хаджия! Хаджи Яне, ще казват хората и ще се извръщат след мен! Ще
мълвят: В годината 1710, когато хаджи Яне посетил Йерусалим..."
Това беше най-радостният ден в живота му, но по някое време наст
роението му се помрачи. Грях имаше новият хаджия и сега се сети за
него. Спомни си как беше причакал хората, които се връщаха от пок
лонничество. Там, до Козбунар, ги бяха нападнали и откраднаха конете
им. Тогава беше решил, че целта да проследи Ирис и Божура си заслу
жава и той беше погазил правата на бедните хора. Сега обаче мислеше
по друг начин. Беше посегнал на свети, мирни хора. За съжаление ни
що не можеше да промени. Не можеше да открие хората, да върне коне
те им, ниго дори да се извини. Този грях щеше цял живот да му тежи.
Яне се опита да не мисли за това, но някаква част от него се чувстваше
гузна и тя остана да му нашепва за тази случка.
После се сети, че дядо му го беше заклел да се погрижи за черквата,
която бяха издигнали и нямаше да е истинска черква, ако в нея няма све
та икона. Откъде, ако не от Йерусалим, можеше да вземе и освети ико
на за черквата? Това беше най-светият град за християните. Тук може
ше да намери нужната икона. Трябваше да се погрижи за това.
Сутринта по светло се прибраха в манастира. Яне провери конете, а
после двамата с льо Комб се прибраха в стаята си. Веднага прегледа оръ
жията си. Преди да тръгнат за "Божи гроб", предвидливо беше оставил
меча и пищова, а беше взел със себе си само кесиджийската кама. След
това легна, но не можеше да заспи. Беше поставил пандахуса си при сру-
салима, светата вода от река Йордан и грижливо сгънатата бяла риза.
През прозорчето вече навлизаше светлина и той много добре виждаше
нещата. Посегна с ръка и за пореден път взе пандахуса. Прочете го отно
во. Вече беше хаджия. После разгърна ерусалима. Бавно прекарваше пог
лед през религиозните сцени и лика на Исус Христос. Замисли се. Беше
сигурен, че християнството е единствената истинска религия. Този ден по
безспорен начин си беше доказал това. Източното православие беше най-
истинското и силно сред християнските секти. Всъщност Яне знаеше, че
и източното православие се смята за секта. Но сега, като съпостави раз
личните течения в християнството, се убеди, че източното православие е
най-доброто и безспорно най-близо до Бог. Католицизмът, макар да беше
много по-агресивен и много повече да се намесваше в живота на хората,
не беше така близо до началото на християнството и до Бог.
Той се замечта. Трябваше да се бори за една чиста християнска Бъл
гария. Христос трябваше да надделее над исляма и над самозвания про-
Токораз Memo 646 Ятаган и Меч
след което продължи по една тясна уличка навътре към града. Дали мо
жеше само двамата мъже да пазят Ирис и да дебнат за Яне? Льо Комб
се приближи до Яне.
- Какво ще правим? - попита той.
- Ще изчакаме малко, за да видим какво ще стане.
Двамата зачакаха. Керванът вече беше готов за тръгване. Камилите
бавно се изправяха. Мъжете ги побутваха с пръчки в ръце, за да станат.
Вече наближаваше обяд и мъжете явно искаха да тръгнат на път преди
обед. Някакъв мъж отиде да говори с водача на кервана. Той беше висок,
облечен в различни дрехи, по скоро турски или кюрдски. Яне само го
погледна, а после насочи вниманието си към двамата съгледвачи. Те не
що се сбутаха и сочеха към същия мъж, който досега беше гледал. Яне
отново погледна към него, но той вече не стоеше срещу водача на керва
на. Огледа се. Търсеше го с поглед. Мерна го само за миг. Мъжът "потъ
на" в някаква странична тясна уличка. Един от съгледвачите го послед
ва. Другият се затича по същата уличка, по която преди малко беше тръг
нал Кара Мустафа. В следващия момент мъжът, който беше разговарял с
водача, отново говореше с него. Очите на Яне постоянно шареха и той
не можеше да види лицето му. Докато двамата говореха, керванът бавно
потегли. Камилите лениво, някак забавено, се измъкваха през градската
порта на Йерусалим. Когато и последната камила напусна портите на
града, Яне и льо Комб изчакаха още малко и излязоха след тях. Керванът
се движеше бавно. Яне запомни водача на кервана и камилата с къщич
ката. Сега трябваше да помисли как да вземе Ирис. Не можеше да повяр
ва, че Кара Мустафа беше пуснал момичето само. Беше толкова близо до
това да я освободи. На входа попита стражите накъде е тръгнал керва
нът. Разбра, че маршрутът му е към Мека. Всичко беше ясно. С конете те
бяха много по-бързи от кервана. Трябваше да го изпреварят и да го сле
дят, а след това да издебнат момент, в който да действат.
Яне разказа всичко това на льо Комб. Французинът беше изумен. Той
въобще не можеше да допусне, че такава е целта на Яне. След като раз
бра, че трябва да спасят някаква жена, която е била отвлечена от турс
ки големец, Льо Комб следеше кервана с намръщен поглед.
- Керванът е голям, двамата нямаме никакъв шанс да го нападнем! Сигур
но всички са хора на пашата и са въоръжени до зъби! - каза французинът.
- Знам, че е капан - съгласи се Яне.
Яне знаеше, че двамата с французина нямат никакъв шанс, ако тръг
нат да нападат кервана. В него имаше поне три дузини въоръжени мъ
же, но той даже нямаше намерение да го нападат. Яне смяташе да се
промъкне до кервана, като приложи техниките на кесиджиите и да ос
вободи момичето, без въобще да вдига шум.
Токораз Memo 658 Ятаган и Меч
не бяха почивали през цялата нощ. Тогава Яне го видя. Учуди се как до
сега не го беше забелязал. Вдясно от тях, разкъсвани от маранята, се из
висяваха палмите на оазис.
Той посочи натам и каза:
- Оазис! Хайде, льо Комб, оазис, да ходим!
Изумен, льо Комб погледна в посоката, в която гледаше Яне, но там
не виждаше нищо.
- Това не е оазис, мосю Яне.
- Но, аз го виждам!
- Това не е истина! Привижда ви се! Виждате мираж!
- Мираж? Какво е това?
Въпреки че французинът настоя да не тръгват, Яне искаше да се убе
ди. Вървяха дълго, но примамливото видение все повече се отдалечаваше
от очите им. Яне скоро разбра, че влиза в смъртоносен капан. Льо Комб
непрекъснато му говореше. Той знаеше, че всяка грешка в пустинята мо
же да е фатална. Скоро Яне разбра, че вместо да се връща назад той все
повече навлиза в пустошта. Всичко това можеше да бъде пагубно за тях.
Яне се замисли. Всъщност животът не е ли едно непрекъснато прес
ледване на миражи? Всеки човек живее в свой свят и вижда реалността
със собствените си очи, но пречупва нещата, които вижда, през себе си.
Така двама души могат да живеят един до друг, но да виждат съвсем
различни неща, макар и на едно място, да живеят в различни световс.
Това си мислеше Яне, след като се довери на льо Комб и го остави той
да ги води. Французинът тръгна по най-прекия път към Йерусалим. Из
минаха целия път в мълчание. На няколко пъти на французина му се на
ложи да смени коня си, защото конят, който беше яздил, окуця. Не зна
еше дали това беше станало, докато беше препускал към джейхините,
при нападението или след това.
Ирис вече се държеше сама за седлото на коня си, но все още не бе
ше добре. През целия ден тя не промълви нито дума.
Когато слънцето се спусна зад хоризонта, Яне направи знак на льо
Комб да спрат. Всички бяха изтощени до краен предел. Ирис не издър
жа и се свлече върху горещия пясък. Яне се втурна и я подхвана. Вдиг
на я на ръце. Тя беше толкова лека. Двамата запалиха огън. Яне извади
всичката храна, която беше успял да вземе със себе си. Взе един мях и
изми лицето, ръцете и краката на момичето. Тя беше толкова хубава! Бе
ше му приятно да се грижи за нея! Ръчичките и пръстчетата на краката
й бяха толкова малки и фини!
Когато пак отвори очи, Яне се приближи до нея и каза:
- Ирис, аз съм!
Момичето го гледаше учудено. Личеше си, че не се сеща кой е.
Ill том "Хайдут 665 VI глава "Йерусалим
жете. Все пак сънят бягаше от очите на българина. Ирис спеше спокой
но и това да гледа нея и огъня много го успокояваше. Сега, като имаше
повече време, той се зае да зареди отново пищова, но този път отново с
кухо топче. Льо Комб го гледаше учудено. Той не можеше да разбере за
що българинът, без да е стрелял, непрекъснато презарежда пищова. Той
си спомни това, което беше видял и отново попита за тайната на онзи из
стрел. За да отклони въпросите му, Яне започна да го пита за техниката
на рапирата и така двамата отново минаха през всички техники. Опитът
на французина беше от голяма полза за Яне. Той вече имаше нов поглед
върху правите оръжия и техните възможности. Беше сигурен, че мечът
ще му осигури голямо предимство пред ятагана. Тръпнеше в очакване
по-скоро да се прибере, отново да вдигне дружината на кауците и да ги
въоръжи с мечове. Освен това пищовът с кухото топче също щеше да им
даде предимство. Той щеше да си върне позициите над хайдутите, да
върне съкровището, трупано от Вълчан и Велко, а може и точно той да е
човекът, който ще доведе тяхната мисия до край. Прииска му се вече да
е в Българско. Трябваше да се върне колкото се може по-скоро. Нямаше
какво да прави повече тук, загубен сред пясъците.
На сутринта решението беше взето. Тримата отново тръгнаха, но то
зи път Яне повдигна разговора:
- Льо Комб ефенди, аз трябва да продължа и да се прибера по най-
бързия начин. Искаш ли да дойдеш с мен в България?
- България - повтори льо Комб. - Аз трябва да остана тук.
- Защо не дойдеш?
- Трябва да остана! Ще продължа към шейх Фейзула!
Яне се сети какво му беше казал Хусам, че Льо Комб е шпионин. Яв
но задачата му беше да буни духовете на бедуините в Арабия. Тъй като
Яне се бореше за това да освободи България и да създаде християнска
държава в сърцето на Османската империя, те донякъде бяха съюзници.
- Свикнах с вас и с мисията ви, мосю Яне! Вие ме спасихте и после
ми показахте много и различни неща! Според мен вие сте най-добрият
борец, когото съм виждал. Ще запомня името ви завинаги, Яне Боляров,
и ще помня, че българите сте много добри борци и воини. На всички ще
разказвам как оцеляхте, след като ви ужили скорпионът. Някой ден ис
кам да ми дойдете на гости! Аз живея в Париж и се казвам льо Комб.
Доминик льо Комб.
- Доминик льо Комб - като на себе си повтори Яне. - И аз те считам за
свой приятел. Аз само си мислех, че те освобождавам, но всъщност само
ти попречих. Ти ме спаси след ухапването на скорпиона и после беше
мой верен другар в пустинята. Без теб нямаше да стигна до тук и да из
пълня мисията си. Аз трябва да съм ти благодарен, а не ти на мен! Доми-
Токораз Memo 668 Ятаган и Меч
APPENDIX III
правят, защото обичат. Тези две чувства са много близки и дори са едно,
и само изразяват различно отношение към едно и също нещо.
Всеки човек има "сянка", всеки читател сам ще реши кой от братята
е истинският човек и кой е "сянката". Дали Ибрахим (Петко) е "сянка"
на Яне или обратното, или двамата са "сенки" на друг човек? Дали бра
тята не са "сенки" на читателя?
Книгата започва от момента, в който тези две същности, двамата бра
тя, са разделени. Яне обаче може да живее живота на Петко (Ибрахим) и
обратно. Тогава Яне щеше да бъде еничар и щеше да бъде Яне Джаббар,
Яне ал-Хадад, Яне Селяхаддин, Яне ал-Махди. Петко (Ибрахим), ако не
беше взет на девширме, също можеше да стане хайдутин и войвода.
Книгата продължава с момента, в който двете възможности на живот,
след като са изминали собствения си път, се сблъскват и отново се изп
равят една срещу друга. Затова пета част на книгата се нарича "Битка
та". Тази битка е сблъсъкът на двете същности в човека. В книгата не е
изразено предпочитание към нито един от двата пътя. Всеки сам за се
бе си ще реши коя част е победила. Дали смъртта е загуба? Нс може ли
митът и легендата да надживеят живия човек? Може ли философията и
духовното учение да се съпоставят с мита? И дори и така двете същнос
ти продължават да живеят близо една до друга, преплетени чрез децата
и наследниците на Яне и Петко (Ибрахим), и чрез митовете и духовни
те учения.
Петлогията започва с разделянето, продължава с битката и завършва
със сливането в едно. Така чрез наследниците на Петко и Яне същности
те пак се сливат в едно. Сливат се и двата рода -Аскерови и Бракмови.
Карта 1. Диарбекир
s
£
^ r
Токораз Memo 672 Ятаган и Меч
Карта 2. Станимашко
Ill том "Хайдут 673 Приложение
03
О . 03
<~
14
03 03 V" оз
03
а
g3 S
l
5 0С1о*з szr X
03 1= ГО оз X
rO m OCD
h
0 as:
си X X
ЕТ 03 0
Ш
o
a. о Q. оз c
А
s c;
y Cl
03
o
03
X Co
CD C t
03
СГ o
03
CL
A
СГ 5 VO
zr CD
s1 P-
"b LO CD r- CO CD Q.
Ft CD
O
LO ^
CD
-»
Ю
Cl
C © CD
CD
o CL
CD
CD CD
двете кирпичени CL
стаи
g 03
CD Q .
Ю CD
O
X
X
03
2
Cl
03
X
03
£s
CD
o O
D
CL
C
o
LD
Ф
- З а м е н н я м а о с о б е н о з н а ч е н и е . А з ч у в с т в а м в с и ч к и т е с и и м е н а к а т о
и с т и н с к и .
доним?
- Н а п и с а х и и з д а д о х м н о г о к н и г и с и с т и н с к о т о с и и м е , и т ъ й к а т о т е
б я х а с п е ц и а л и з и р а н и и н а с ъ в с е м д р у г а т е м а , р е ш и х д а н е о б ъ р к в а м ч и
т а т е л и т е . З а т о в а п и ш а ч а с т о т к н и г и т е с и п о д п с е в д о н и м . Т о к о р а з
И с т о о з н а ч а в а Т О з и , К О й т о Р А З к а з в а И С Т О р и и , о т т у к Т О К О Р А З
И С Т О . И з б р а х т о в а и м е , з а щ о т о п р е д и в с и ч к о с ъ м р а з к а з в а ч .
- " Я т а г а н и М е ч " е и с т о р и ч е с к и р о м а н в п е т ч а с т и . Т о в а е у в л е к а
т е л е н р а з к а з з а ж и в о т а н а д в а м а б р а т я , н а с и л с т в е н о р а з д е л е н и е д и н
о т д р у г . Е д и н и я т б и в а и з б р а н з а е н и ч а р , а д р у г и я т с т а в а з а щ и т н и к н а
н а р о д а - х а й д у т . З а т о в а к а к в ъ п р е к и ч е д в а м а т а с е н а м и р а т н а е д н и
и с ъ щ и м е с т а , в ъ з п р и е м а т ж и в о т а п о р а з л и ч е н н а ч и н и ж и в е я т в р а з
л и ч н и с в е т о в е .
Н а п и с в а н е т о и и з д а в а н е т о н а п е т т е р о м а н а м и о т н е п о в е ч е о т с е
д е м г о д и н и . С е д е м г о д и н и ж и в я х с г е р о и т е н а т о з и г о л я м е п о с , с т р а д а х ,
о б и ч а х и у м и р а х с т я х . Т а з и к н и г а е н е р а з д е л н а ч а с т о т м о я ж и в о т .
Д о к а т о я п и с а х с ъ с с а м и я м е н с е с л у ч и х а м н о г о н е щ а . Н е в е д н ъ ж с е
р а з к о л е б а в а х и м и с л е х , ч е н и к о г а н я м а д а с в ъ р ш а и и з д а м т а з и к н и г а . Т я
м и с т р у в а ш е х и л я д и б е з с ъ н н и н о щ и . Д о р и х о р а т а , к о и т о д ъ р ж а т н а
м е н и м и в я р в а т , с е р а з к о л е б а х а , т о л к о в а г о л я м и а м б и ц и о з е н б е ш е т о з и
п р о е к т , н о е т о , ч е у с п я х .
Токораз Memo 676 Ятаган и Меч
- В с и ч к о , к о е т о е н а п и с а н о з а е н и ч а р и т е в т о з и р о м а н , е и с т о
р и ч е с к и д о к а з а н а и с т и н а . Е н и ч а р и т е с а б и л и х о р а с и з к л ю ч и т е л н и
б о й н и к а ч е с т в а , и з п о в я д в а т с а е д н а о с о б е н а ф о р м а н а и с л я м , к о я т о е
п о - б л и з о д о с у ф и з м а ( б е к т а ш и ) . В ъ р х у т я х н а т а ч е с т , д о б л е с т и с и л а с е
е г р а д я л а и м п е р и я т а н а О с м а н в п р о д ъ л ж е н и е н а п о в е ч е о т 5 0 0 г о д и н и
и п о в е ч е т о о т т я х с а б и л и б ъ л г а р и . С а м и т е т у р ц и , д о р и д н е с , и м а т
и з к л ю ч и т е л е н р е с п е к т к ъ м е н и ч а р и т е .
Д н е с м н о г о х о р а и з п о л з в а т п о н я т и е т о е н и ч а р , к а т о г о о т ъ ж
д е с т в я в а т с р е н е г а т , р о д о о т с т ъ п н и к и и з м е н н и к . Т е п р а в я т т о в а , з а -
щ о т о н я м а т н и к а к в а п р е д с т а в а к о и с а б и л и е н и ч а р и т е . А з и с к а х д а
и з я с н я т о в а , д а р е а б и л и т и р а м т я х н а т а п а м е т , з а щ о т о т е с а б и л и х о
р а , и з т р ъ г н а т и о т н а ш и я н а р о д , б и л и с а д о с т о й н и м ъ ж е и д н е с н и е ,
т е х н и т е н е д о с т о й н и н а с л е д н и ц и , н е е ч е с т н о д а г и с ъ д и м . С ъ с с в о я т а
к н и г а с е о п и т а х д а п р и л а с к а я д у ш и т е н а т е з и с к и т а л ц и и д а г и в ъ р н е м
в л о н о т о н а н а ш и я н а р о д .
- В с и ч к и г е р о и , о п и с а н и в р о м а н а , с а с ъ щ е с т в у в а л и р е а л н о . П р о м е
н е н и с а с а м о н я к о и м е с т н о с т и , к о и т о с ъ м о п и с а л , з а щ о т о н е ж е л а е х
Ill том "Хайдут " 677 Интервю
к н и г а т а м и д а с т а н е п ъ т е в о д и т е л з а и м а н я р и . И н а ч е в " Я т а г а н и М е ч "
с а п р е п л е т е н и и с т о р и ч е с к и п е р с о н а ж и , к о и т о с а о к а з а л и в л и я н и е в ъ р х у
ц я л а т а б ъ л г а р с к а и с т о р и я , к а т о В ъ л ч а н в о й в о д а , К а р а К о л ь о , И н д ж е ,
М о м ч и л в о й в о д а , М а р и н ч о Б и м б е л о в - С т р а ш н и я , С т е ф а н К а р а д ж а , а
о т д р у г а с т р а н а с а о п и с а н и м ъ ж е т е о т р о д а Б о л я р о в и : П е т к о Б о л я р о в
( И б р а х и м ) , Я н е Б о л я р о в , К а р а Т о з ю ; В е л к о , Г е р г и н а , И р и с и Б о ж у р а
Ш е й т а н о в и .
- Т о в а е к н и г а з а с м е л и х о р а . З а х о р а ц е н и т е л и , з а т е з и , к о и т о о б и ч а т
д а ч е т а т , о б и ч а т д а с е п о т о п я т в е д н а и с т о р и я и д ъ л г о д а п л у в а т и з
н е я . И с к а х д а р а з к а ж а е д н а и с т и н с к а и с т о р и я , с к о я т о ч и т а т е л и т е д а
ж и в е я т . О с ъ з н а в а м , ч е д н е с х о р а т а с а п р е т р у п а н и о т и н ф о р м а ц и я , ч е
о т в с я к ъ д е н и з а л и в а т к л и п о в е и р е к л а м и , ч е х о р а т а с в и к н а х а д а ч е т а т
с а м о з а з а б а в л е н и е и с а с е н а с т р о и л и к ъ м к р а т к и к л и п о в и т е к с т о в е ,
д н е с " с е р и о з н и т е " к н и г и с а б р о ш у р и т е . О т д е л е н в ъ п р о с е , ч е м н о г о х о р а
в ъ о б щ е н е ч е т а т .
Н а п и с а х " Я т а г а н и М е ч " з а и с т и н с к и т е ч и т а т е л и и ц е н и т е л и , з а
т е з и , к о и т о в з а б ъ р з а н о т о н и в р е м е у с п я в а т д а п р е н е с а т л ю б о в т а к ъ м
к н и г а т а , з а т е з и , к о и т о о б и ч а т д а р а з л и с т в а т х а р т и е н и т е с т р а н и ц и ,
х а р е с в а т д о к о с в а н е т о д о к о р и ц а т а и и з п и т в а т у д о в о л с т в и е о т т о в а
д а д ъ р ж а т в р ъ к а т а с и к н и г а , д а ч у в с т в а т н е й н а т а т е ж е с т .
О с ъ з н а в а м , ч е к н и г а т а е г о л я м а , н о а к о в и х а р е с а , т о в а о з н а ч а в а с а м о
е д н о - п о в е ч е у д о в о л с т в и е , п о - д ъ л г о в р е м е д а ж и в е е т е с г е р о и т е и
и с т о р и я т а , к о я т о е р а з к а з а н а .
- В п о с л е д н а т а с и к н и г а , м н о г о т о м н и я и с т о р и ч е с к и р о м а н " Т а н г р а " ,
с ъ м о п и с а л к а к в о п р е д с т а в л я в а б ъ л г а р и н ъ т . С п о р е д е д н о д р е в н о п р о р о
ч е с т в о в с е к и б ъ л г а р и н т р я б в а д а с ъ ч е т а в а в д у ш а т а с и т р и с ъ щ н о с т и .
П ъ р в а т а е н а м ъ д р е ц и п р о с в е т е н ч о в е к . Т о з и п ъ т с е н а р и ч а П ъ т я т н а
ч о в е к а . Н я к о г а т е з и х о р а с а с е п р е д с т а в я н и о т е д н а д р е в н а б ъ л г а р с к а
с е к т а о т с л е п и р а з к а з в а ч и - т у м и р . Т а з и т р а д и ц и я в Б ъ л г а р и я п р о д ъ л
ж а в а д о к р а я н а X I X в е к и е б и л а о л и ц е т в о р я в а н а о т с л е п и т е - р а з к а з -
Токораз Memo 678 Ятаган и Меч
в а н и г ъ д у л а р и . Д р у г а т а с ъ щ н о с т , к о я т о т р я б в а д а п р и т е ж а в а в с е к и
б ъ л г а р и н , е т а з и н а в о и н а . Т о в а е П ъ т я т н а в о и н а , в д р е в н о с т т а в с и ч к и
б ъ л г а р и с а б и л и в о и н и , б о т и , б а г а т у р и и т и у н и . Т р е т а т а с ъ щ н о с т е
т а з и н а д у х о в е н ч о в е к . Т о в а е П ъ т я т н а к о л о б ъ р а .
С п о р е д п р о р о ч е с т в о т о в с е к и и с т и н с к и б ъ л г а р и н т р я б в а д а б ъ д е п р о
с в е т е н ч о в е к . Н о з а д а с т а н е и с т и н с к и б ъ л г а р и н , т о й т р я б в а д а с ъ ч е
т а в а в с е б е с и в о и н , м ъ д р е ц и р а з к а з в а ч и д у х о в н и к . П р е з ц е л и я с и ж и
в о т с ъ м с е с т р е м я л д а б ъ д а и с т и н с к и б ъ л г а р и н . З а м е н д а б ъ д а в о и н и
р а з к а з в а ч е н е щ о н а п ъ л н о е с т е с т в е н о .
- С м я т а м , ч е в с е к и ч о в е к т р я б в а д а п а з и р о д о в а т а с и п а м е т , а к а к в о
д а к а ж е м з а ц я л е д и н н а р о д . О п и т а х с е д а н а п и ш а к н и г а н е с а м о з а п а
м е т т а н а с в о я р о д , а и з а р о д о в а т а п а м е т н а б ъ л г а р и т е , з а р о д о в а т а
п а м е т н а в с и ч к и н а с . И н е к а х о р а т а ч е т а т , з а щ о т о с т а р и т е п о к о л е
н и я и з ч е з в а т , н и е з а б р а в я м е , а .м л а д и т е п о к о л е н и я н е з н а я т н и щ о з а м и
н а л о т о н а н а р о д а н и и н а п р е д ц и т е с и , а и к а т о ч е л и т о в а н е г и
и н т е р е с у в а .