Драматичната картина на селския съдбовен труд в разказа

"По жътва"
17.09.2018, 23:20 ч.
Трудът на българина е радост и щастие, възторг и надежда, съдба и богатство. Трудолюбието,
утвърдено като най-висша ценност на човека още в народните песни, е неотделима частица от
светоусещането на Елин-Пелиновите герои.
Съдбовният труд носи творческо удовлетворение на българския селянин, превръща се в празничен
и неповторим божествен ритуал. Често тежкото трудово ежедневие на българина се помрачава от
природно бедствие или нещастен случай, от болест или смърт. Тогава пламъкът на надеждата
угасва и немилостивата съдба покосява бедните селски сърца.
В началото на разказа си „По жътва" Елин Пелин представя картината на трудовия селски празник.
Пред погледа на читателя преминават безкрайните „златни ниви" и напрегнатите „морни
работници", които от „тъмни зори" „неуморно"са отдадени на всепоглъщащия ги ежедневен труд.
Човекът се ражда, живее и умира сред природата, за да се труди. Трудът изпълва със смисъл
живота му. Още първата фраза внушава усещането за усилен, задъхан труд: жътва „кипи". Човекът
е изцяло подвластен на природните закони. Повтарящите се думи - синоними: „жега", „огън",
„жар", „марана", „пожар", градират внушениeто за осезаемата лятна задуха. Авторовото
обобщение: „тежко и душно", създава тягостно, мрачно настроение, жега и безмълвна тишина.
Нито една освежителна струя не разведрява непоносимата атмосфера. Тревожно предчувствие
завладява читателя, потопен в празничното вълнение на селския стопанин. Годината е богата и
плодородна: „Бог обилно наспори тая година и не прати нито град, ни скакалци, ни грозна напаст
за греховните селски души, напатени и изстрадани." Окуражен от щедростта на природата и на
Бога, българинът отправя своята благодарствена молитва: „Бог ни помага! Нека работим, нека
работим!" Душата на българския селянин е изпълнена със спокойствие, хармония и надежда.
Ободрен, вдъхновен и признателен, той ще събере плодовете на своя труд, сякаш е призван от
висшите сили да изпълни един божествен, тържествен и свят ритуал. Задухата, жегата не ще го
разколебаят, трудностите ще засилят желанието му да се труди, ще го окрилят с воля, сила и
издръжливост.
Трудът - извор на светли и възторжени чувства отприщва песента. Неуморните работници
изразяват радостта си, признателността си в „песен млада, волна, широка като полето, света като
любовта". Надеждата, която изпълва сърцата им, ги кара да забравят страшната жега, слънцето -
„огнено и немилостиво в небесата", треперещата „адска марана" и „неуморно те жънат там и
трупат златни снопи", окрилени от мисълта за по-спокоен живот и за сигурно бъдеще. Надеждата,
любовта, вярата - това са магическите символи, които освещават селския труд с невидимия кръст
на божествената благословия.
Песента е таен знак за трепетите на душата, за любовта между двамата млади – левент Никола и
Пенка - „селско дете обичливо". Пенкината душа е нежна и чиста, така както песента й е „ чиста
като извор, пълна с надежда и желания".

Песента на Пенка изразява съкровените й мисли; „Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги
пращаше с любов някому някъде. И ту развълнувано глъхнеше, ту смело се вдигаше, сякаш се
бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение, и победоносно взимаше връх и се
носеше стремително и гордо."
Волна и прелестна е далечната песен на нежната Пенка, едно искрено послание, отправено към
любимия Никола. Песента съпътства народа ни и в радост, и в мъка, отразява стремежа му към
свобода и щастие, помага му да преодолее трудностите и неволите.
Щастливите мигове в живота на българския селянин бързо отминават, а надеждата и радостта
отстъпват място на скръбта и страданието. Тежкият непосилен труд отнема живота на нежната и
крехка селска рожба - Пенка. Прекършен е поривът й към красивото и доброто. Възторженото й
сърце, едва усетило първия полъх на любовта, не издържа на свръхчовешките усилия и на
безмилостната природа.
Накъсаните, кратки изречения: „Боже! Пак жертва!", изразяват несъкрушимата мъка, болката и
ужаса на сломените морни работници. Трудът - радост и песен, се превръща в жертвоприношение.
Човекът е зависим от природните закони, които понякога се оказват твърде жестоки и отнемат
човешкия живот. Слънчев удар убива жизнерадостното момиче, чиято ръка „грижливо стискаше
ръкойка класове". Последният жест на девойката е великолепно доказателство за привързаността
на българина към труда, превърнал се в негова неотменна съдба.
„Грозната вест” - „Пенка примряла от жега"съкрушава сърцата на трудовите хора. „Боже, дано
лъжа бъде!” - молят се те, но молитвите им не стигат до Бога. Горчивата истина за смъртта на
девойката е по-страшна от всички природни стихии.
Пенка е млада, красива и обичлива, фолклорните мотиви в описанието на свидната Пенка засилват
трагичността: „гъсти ресници, мъртвешко склопени", „златно", „бяло". „Град да бе паднал, не би
убил тъй сърцата. " Заедно в радостта и мъката, грижовните стопани на земята са съпричастни на
чуждото нещастие. Трудът извисява човека, прави го добър и човечен, способен да откликне на
бедата, сполетяла ближния. „Плахи и тъжни", Жътварите захвърлят „остри сърпове" и
съпреживяват фатално невъзвратимото. Знаят, че същата участ би могла да сполети всекиго от тях.
Покрусен, „изумен, отчаян", Никола „разбута навалицата и падна разбит до студеното й мъртво
тяло". Искрата на любовта, пламнала в сърцето му, завинаги е угаснала. Напълно отчаян, Никола
усеща дълбока празнота. Животът му се оказва лишен от смисъл без неговата радост.
Трудът от радостно и щастливо изживяване се превръща в „тъжен празник“.
Покъртителна и тъжна е картината на опустялото поле в най-усилната жътва: „На другия ден
слънцето все тъй жестоко и силно печеше, но из нивите не се мяркаха работници, макар че бе
делник. Златни класове се ронеха и горяха самотни. " Пречупена е вярата, сломена е надеждата.
Душите на хората са изпълнени с непоносима мъка.
Българският селянин преодолява трудностите в живота, стоически устоява на изпитанията.
Безкрайна е неговата мъка, когато загуби ближния си, защото човешкият живот е по-ценен от
всичко.

@bgmateriali.com