ТЕМА № 1

Граматиката като наука. Същност на морфологията като дял от

граматиката. Видове граматики

Граматиката е наука, която изучава думата като словоформа и като градивен

елемент на словосъчетанието (синтагмата), изречението и текста. Тя е дял на
езикознанието, подобно на фонетиката, лексикологията, стилистиката. Съществено за
нея е, че изучава т.нар. граматично значение на думите и съчетанията от думи, най-точната
дефиниция на което дава Борис Симеонов: „Граматичното значение е вид осъзнато и
изразено чрез структурата на езика отношение“ (Симеонов 1978: 731). Терминът граматика
е от гръцки произход (grammatike) и означава gramma, т.е. буква („буквеница“, в древността
това е науката за правилното писане).
Съществуват две основни концепции за граматиката – широко и стеснено разбиране.
Според привържениците на широкото разбиране граматиката е синоним на езикознание
(пр. Академичната граматика на БАН включва дяловете фонетика (излишна), морфология
и синтаксис, а други автори на системни граматики включват фонетиката в състава на
граматиката, но изключват синтаксиса, пр. Ст. Стоянов). Според това разбиране към
граматиката трябва да се причисли и словообразуването (дял от езикознанието, изучаващ
механизмите за образуване на нови думи, съставни части на новите думи, както и логиката
на тяхната дистрибуция). Стесненото разбиране за граматика извежда на преден план
изучаването на морфологичните категории на изменяемите думи, разпределението на
частите на речта и начините за образуване на изречения. Спрямо това разбиране
граматиката включва само морфология и синтаксис. Можем да обобщим, че тази
концепция отговаря много по-точно на езиковата действителност, защото именно
морфологията и синтаксисът са научните области, които изучават граматичните значения.
Включването на фонетиката в обсега на граматиката е неубедително, защото тя се занимава
с материалната страна на човешката реч (т.е. тя е конкретна наука, може да бъде
измерена, докато граматичното значение е висша абстракция).

1
Вж. Б. Симеонов. Изявени и неизявени граматични значения в структурата на славянската дума. // Славянска
филология, т. 15, 1978, 69 – 79.
 Един от най-важните дялове на граматиката е морфологията. Както показва
терминът, това е наука за формите – за възможността думите да променят своите
граматични форми, без да променят своето лексикално значение. Пр. стол (ед. ч.) – столове
(мн. ч.) – столът (ед. ч., членувано) – столовете (мн. ч., членувано) – стола (бр. форма).
Освен с изучаването на морфологичните категории морфологията се занимава и със
строежа на думите, т.е. с най-малките смислови единици на езика – морфемите. Този аспект
можем да наречем микроаспект и да го включим в традиционния обем на понятието „наука
за формите“.
Морфологията като дял от граматиката изучава езиковите явления от гледна точка
на:
1. Планът на съдържание е семантичният анализ на морфологичните словоформи,
това е анализът на тяхното граматично значение. Това понятие се определя като вид
осъзнато и изразено в структурата на езика отношение (Б. Симеонов). Осъзнато е,
защото изисква съзнателно осмисляне на парадигматичните отношения в системата от
гледна точна на езиковите носители. Важен момент в дефиницията е, че граматичният
елемент се изразява структурно, т.е. носителят на езика не прави избор, а изборът е
направен от системата (пр. образуване на мн. ч. за м. р. – -ове, -и, -е; при лексикалното
значение има личен избор – чрез избор на синоними). Всички думи в една парадигма са
релационни, т.е. са в отношение помежду си. Важна особеност в граматичното значение е
това, че за разлика от лексикалните значения, които са конкретни, то е в голяма степен
абстрактно (пр. маса – ж.р., но семантично няма как да има род/пол; стол – неналичието на
морфема е маркер). Ето защо дори когато можем да диференцираме голям брой граматични
значения в дадено изказване, но не познаваме лексикалните значения, ние не можем да
разберем смисъла на това изказване (напр. Жуфовката извета с чудноватка на кучмата –
от таен зидарски говор). Синтактичното значение се оказва по-трудно за определяне от
морфологичното, понеже е обвързано с лексикалното. Опитът с цитираното изречение
доказва абстракността на морфологичното значение и че синтактичното значение е много
по-тясно свързано с лексикалното, тъй като се реализират в хоризонтален ред. С този
пример могат да бъдат онагледени двата основни плана при морфологичното значение на
думите. В случая планът на съдържание отсъства, докато планът на изразяване е налице.
 Морфологичният термин план на съдържание се тълкува двояко – той бива
семантичен и структурен. Семантичното съдържание (значението) е инвариантът на
системата от диференциални признаци на явлението, т.е. общото, неизменното, което
обединява явлението и присъства във всички негови разновидности. (Напр. семантичното
съдържание на категорията време се основава на „отношението на действието към
изказването“. Трите ѝ грамеми изразяват предходност (минало време), едновременност
(сегашно време) и следходност (бъдеще време) на действието по отношение на изказването,
а общото, което ги обединява, е, че и в трите случая става дума за „отношения на действието
към изказването“). Инвариантното значение е неизменното, което присъства във всички
разновидности на дадено явление, като по този начин ги обединява. Структурното
съдържание включва определени граматични функции, свързани с дадена граматична
морфема. За пример може да послужи съдържанието в категорията род, което не може да
се свърже с никаква семантика, а се основава на съгласувателни функции, изразявани от
родовите морфеми. Понятия като мъжки, женски и среден род, които вероятно в миналото
са имали опора във физиологичния пол, в съвремието нямат никакво семантично
съдържание. Поради споменатите причини се приема съгласуването като тип граматично
съдържание.
2. Планът на изразяване – според някои изследователи той е най-важен за
морфологията, която изучава формите. Маркировките на различните значения могат да
бъдат флексии, частици с граматическо значение (по-, най-, не), спомагателни глаголи.
Всички те са обект на изучаване от морфологията, защото изграждат плана на изразяване.
Неправилно е обаче да се разглеждат изолирано от плана на съдържание. В науката
съществува спор по въпроса за определящото положение на един от двата плана.
Преобладават становищата, че определящ е планът на съдържание, като се визира
разнообразието и липсата на вътрешно единство в плана на изразяване. Двата плана
представляват неразривно единство, те са немислими един без друг, но що се отнася
до морфологията, определящ трябва да бъде планът на изразяването, тъй като тя е
наука за формите, а оттам - и за съдържанието, което носят. Според Ив. Куцаров и двата
плана на морфологичните значения са важни при анализа на езиковите явления, като
формалният има известен приоритет.
Видове граматики:
Съществуват няколко основни вида граматики:
1. Дескриптивна (описателна) граматика – водещ при нея е подходът от форма
към значение. Тя описва езика или в конкретен стадий от неговото развитие, или в
диахрония, т.е. проследява историческия му развой.
2. Историческа (диахронна) граматика – вид описателна граматика, която
представя развоя на даден език или на група езици, проследява промените на различни
езикови равнища – фонетично, лексикално, морфологично, синтактично, по метода на
сравнението на отделните етапи от историческия му път. В нашата езиковедска традиция
има сериозни трудове в областта на историческата граматика, които илюстрират сериозните
промени в хода на езиковата еволюция. Автори на такива граматики са Кирил Мирчев,
Иван Харалампиев, Иван Добрев.
3. Сравнителна граматика – по същество това е вид историческа описателна
граматика на група сродни езици, при нея се прилага т.нар. сравнителноисторически
метод, приложен за първи път от Фр. Боп и Якоб Грим. Пр. сравнителна граматика на
славянските езици от Иван Леков, на романските, на германските езици и т.н. Когато се
сравняват неродствени езици, пр. български и английски, граматиката се нарича
контрастивна.
4. Функционално-семантична граматика – възниква през XX в. и е свързана с
името на руския учен Александър Владимирович Бондарко. Характерно за нея е, че
съчетава два противоположни подхода: традиционен подход (от форма към значение) и
противоположния подход (от значение към форма). Именно този втори подход е иновативен
и хвърля светлина върху редица непроучени зони в естествените езици. Той дава
изключително богат ресурс за преводачите, поради което е изключително популярен в
съвременната лингвистика извън Русия. В контекста на тази граматика могат да се
изследват два езика, които са асиметрични по отношение на дадена граматична категория.
Пр. руски и български по отношение на категория падеж. Функционално-семантичната
граматика си поставя следния въпрос: Отсъствието на категория падеж в СБЕ означава
ли, че не може да се образуват падежни отношения?, т.е. има ли алтернативни езикови
средства за изразяване на падежност: пр. чрез остатъци от падежи, чрез предложни
съчетания, чрез членуване в м.р., ед.ч., чрез дублиране на допълнението.
 5. Генеративна (пораждаща) граматика – свързва се с името на известния учен
Ноъм Чомски. Основната идея на автора е да представи даден естествен език във вид на
устойчиви модели (матрици), чрез които се пораждат разнообразни изречения в езика. Тази
граматика е основа за развитие на машинния превод. Такава граматика за българския език е
създадена от Йордан Пенчев.
Всички споменати по-горе видове граматики са характерни и за българското
езикознание, най-вече в съвременния етап от неговото развитие. Трябва да отбележим
обаче, че пътят на българската лингвистична традиция не е бил лесен. Началото ѝ е
поставено през епохата на Възраждането, когато все още липсват единна терминология и
задълбочени познания за езика като система от структури. Най-ранните граматики са били
в голяма степен подражателни – по образец на руските и френските. Първата българска
граматика е създадена през 1835 г. от Неофит Рилски и е издадена в Сърбия (гр.
Крагуевац). През 1844 г. е издадена „Първичка българска граматика“ от Иван Богоров.
Други възрожденци, правили плахи и неубедителни опити за написване на граматики, са
Йоаким Груев и Добри Войников. Възрожденските граматичени трудове са били
предназначени за школска употреба, което обяснява достъпния език и илюстрациите по
материала. Липсва сериозна теоретична основа, която да позволи точно и аргументирано
представяне на спецификите на съвременния български език (СБЕ). Липсва и системност (в
описанието не са включени всички дялове на граматиката). Например първият български
синтаксис е дело на Атанас Илиев и е излязъл от печат едва през 1888 г. След
Освобождението настъпва разцвет на граматиката като научна област. За кратко време
излизат много граматики, като описанието в тях е много по-задълбочено и са регистрирани
опити за създаването на собствени теории. В развитието на българската лингвистична
традиция ярко се откроява периодът 1936 – 1944 г., който акад. Александър Балан
определя като „жътварски период в развитието на българската наука за езика“. Налице е
своеобразен парадокс – в изключително трудните предвоенни и военни години за Европа и
целия свят нашата лингвистика дава едни от най-ярките си умове. Достатъчно е да
споменем следните факти:
1) През 1936 г. пловдивският гимназиален учител Петър Калканджиев създава
Първата системна граматика на българския език, която включва 3 основни дяла на
езика – фонетика, морфология, синтаксис. Езикът на изложението е ясен, прецизен и
терминологично издържан. Направени са сполучливи опити за дефиниране на сложни
категории като вид и време на глагола. Калканджиев използва примери от българската
литература за илюстриране на термините. Тази граматика е бързо изчерпана и второто
издание излиза след 2 години.
2) 1939 г. също е забележителна година в българската лингвистика заради издадената
„Българска граматика“ на Никола Костов. За първи път в нея авторът формулира най-
важната специфика на глаголния вид, акцентувайки върху факта, че тази категория се
различава от всички останали глаголни категории: „По вид българският глагол НЕ се мени
така, както се мени по време, лице, наклонение“, т.е. формулирана е лексикално-
граматичната природа на вида. Пр. пиша (НСВ) – напиша, запиша, препиша (СВ). При смяна
на вида се сменя и значението, образува не нова дума.
3) През разглеждания период излизат и няколко граматики, чийто автор е самият
Александър Балан. Отличителното за тях е, че те използват подчертано конкретно
утвърдената международна лингвистична терминология, която авторът се опитва да
побългари (пр. страдателен залог – тръпен залог, тъй като действието се „търпи“). В тези
граматики изследователят има няколко важни постижения: обособява чистителните имена
като самостоятелна част на речта; въвежда термина приказно наклонение; въвежда термина
положение за означение на категорията, криеща се зад противопоставянето между
определени и неопределени форми (този термин се реабилитира от проф. Ив. Куцаров).
4) Специално внимание заслужава и една граматика, публикувана през 1942 г. и
преиздадена в огромен тираж през 1944 г. Става дума за „Основна българска граматика“
на забележителния български учен Любомир Андрейчин. Тази граматика и до днес се
определя като капитален труд в областта на българската граматика (преиздадена през 2002
г.). Самият автор е най-цитираният български лингвист в чужбина. Той е авторитет и до
ден-днешен. За първи път в тази граматика откриваме точни и непротиворечиви дефиниции
на всички морфологични категории в СБЕ. В нея се използват и за първи път термините, с
които назоваваме деветте глаголни времена (термини, които се използват и до днес в
школските граматики). В тази граматика лингвистът обособява самостоятелна категория на
българския глагол, наречена начин на изказване, в рамките на която се противопоставят
изказни и преизказни форми. За съжаление, по-късно под влияние на съветските учени
Андрейчин променя тази своя концепция и определя преизказните форми в езика като
субективно-модално наклонение, т. нар. преизказно. На Андрейчин дължим откриването на
специалността Българска филология и на дисциплината История на новобългарския
книжовен език. На него дължим и правописната реформа от 1945 г.
5) В съвременния етап на българската наука за езика издаването на научни трудове
продължава, решават се редица дискусионни въпроси, свързани с дискутирането на
различни езикови равнища. Заглавия, които се отличават заради яснотата на аргументите и
терминологичните си приноси, са:
 „Граматика на съвременния български книжовен език“ – Стоян Стоянов,
1964 г. (морфемен разбор, залог на глагола);
 „Граматика на българския език“ – Юрий Сергеевич Маслов, 1982 г. (според
Ив. Куцаров той е автор на най-добрата българска граматика, писана от
чужденец);
 „Българска граматика“ – Петър Пашов, 1989 г.;
 „Съвременен български език“ – Тодор Бояджиев, Иван Куцаров, Йордан
Пенчев, 1998 г. – включва фонетика, словообразуване, морфология, синтаксис.
Тази граматика се възприема като своеобразна алтернатива на т.нар.
Академична граматика на БАН (1982 – 1983), особено в частта, посветена на
морфологията.
 „Теоретична граматика на българския език. Морфология“ – Иван Куцаров,
2007 г.;
 „Българска граматика. Морфология“ – Руселина Ницолова, 2008 г.