Антон Донев

Фантастичен хумор

Антон Донев се обръща към научната фантастика, за да я използува не за смели

мечти и предричания, а като материал за хумористични и сатирични разкази.
Четвъртото измерение, дематериализацията, възкресението на мъртвите, връщането във
времето, роботите, духовете и още кой знае колко фантастични идеи и хрумвания са
само повод за Антон Донев да осмее някои явления на нашата съвременност. Понякога
той остро или иронично осъжда, понякога безобидно се смее, но никога чувството за
хумор не му изменя, макар да се намира на милиарди километри от земята. И колкото и
въздушни да са фантастичните му постройки, в тях винаги се долавя земното
притегляне.

__Антон Стойчев Донев__ е роден на 12 декември 1927 година в София. Завършил

медицина и работил десет години като лекар. Написал редица фейлетони, естрадно-
сатирични спектакли и многоактни пиеси. От тях комедията „Имате ли двойник?“ е
играна в София и провинцията, а драмата „Не само животът е ценен“ е наградена на
конкурса за най-добро драматично произведение по случай петнадесетгодишнината от
Девети септември.
„Фантастичен хумор“ е първата му книга.

На моя син,
който също се казва
Антон Донев
Авторът

Жертва на славата

Когато инженер Тръпчо Д. реши да построи втория етаж на Балканския

полуостров, цялата световна общественост ахна от възхищение. Да имаш двуетажни
градове, да можеш по избор да се печеш на слънце горе или да гледаш работата си на
сянка долу, да се открият най-после достатъчно гаражи за хеликоптери, аеромобили и
всякакъв друг научнофантастичен превоз! По смелост този проект се равняваше дори на
грандиозното преместване на Австралия в Северния ледовит океан, запланувано за
следващото тримесечие. А по авторска фантазия той надминаваше предложението за
превръщане на всички действуващи вулкани в обществени кухни в комбинация с бани и
сервизни помещения.
Името на Тръпчо Д. гръмна по всички предаватели на къси, средни, дълги,
ултракъси, ултрасредни и ултрадълги вълни. Фотографията му се появи във всички
вестници, а редица прочути поети написаха добре заплатени четиристишия за първите
страници. Известността на инженера толкова бързо се разрасна, че дори и собствената
му тъща повярва в неговата гениалност. И тази именно слава доведе до катастрофата
на гениалния замисъл.
Роботите чертожници бяха довършили плановете на осемдесетмилионната поредна
подпорна кула, роботите изчислители бяха определили с грешка само от двеста и
петдесет грама нужните количества цимент, бетон, стъклария и арматура, а роботите
плановици вече подготвяха кадри и материали за основния ремонт след приемането на
строежа, когато инженер Тръпчо Д. изчезна.
Всъщност той не изчезна — всеки знаеше, че е някъде по света, но никой никога
не можеше да го намери.
Най-първо започнаха поканите за посещения в различни строителни организации.
Навсякъде го посрещаха с разтворени обятия. Дори конгоанските строители го
направиха почетен гражданин на джунглата, а колегите му от Нюфолкнерските острови
му подариха дванадесет от по-малко използуваните си съпруги. След това Тръпчо Д.
тръгна по обмяна на опит. Даде идея за укрепяване на няколко напукани небостъргачи
в Сан Франциско, помогна на французите да обърнат Айфеловата кула с главата надолу,
за да заеме по-малко място, и със същата цел натрупа всичките египетски пирамиди
една върху друга, като запази само сфинкса за учебни цели…
Грамадна административна машина се занимаваше само с това да съобщава на
целия свят къде се намира Тръпчо Д., кога ще се върне, къде ще отиде, след като се
върне. Четири хиляди машинописки преписваха спомените и пътеписите му, петдесет
хиляди сериозни нотариуси и адвокати отклоняваха учтиво милионите предложения за
женитба и трима хамали на няколко смени приемаха тоновете цветя, получени за него,
и ги предаваха на вторични суровини.
А в това време той пътуваше, консултираше, заседяваше се в почетни
президиуми, стискаше ръце, участвуваше в приеми.
А в това време, завършили работата си, различните видове изчислителни,
строителни и планировъчни роботи започнаха да ръждясват.
А през същото това време човечеството вече беше забравило какво всъщност беше
предложил да се строи Тръпчо Д.
И когато един хубав ден той се завърна пак в родния си административен
небостъргач, завари там чужди люде. Някаква друга организация се трудеше върху
проблема за загряването на Северния полюс и чакаше с нетърпение да се върне
ръководителят й, който бе тръгнал по стъпките на гениалния Тръпчо.
— Но моля ви се! Къде са моите хора и роботи? — извика инженерът. — Не ме ли
познавате? Та аз съм Тръпчо Д.
Членовете на чуждата строителна организация скочиха масово на крака,
започнаха да ръкопляскат, образуваха на бърза ръка организационен комитет и
поканиха прочутия инженер да си отпочине пред следващия банкет, подготвен от тях.
Този път Тръпчо вече наистина изчезна. Славата ли му беше омръзнала, самият
той ли беше забравил какво щеше да строи или пък жена му най-после му беше стъпила
на врата — това не е известно.
Зли езици говорят, че гениалният Тръпчо Д. е станал журналист и в серии
възторжени репортажи и очерци отмъщава на други свои гениални колеги, като ги
повежда по утъпкания, но, уви, пагубен път на славата.

{img:slavata_1.png}

Слаба конструкция

Лавата кротко клокочеше около колената му. Наоколо проблясваха синкави

пламъци. Климатичната инсталация вътре в скафандъра поддържаше средноевропейски
климат. Вулканологът Грау се спускаше плавно в разтопената почва и кълнеше на ум.
— Идиоти. Тук намерили да кацнат, малко площадки има, малко океани, а те…
Преди няколко дена бяха съобщили, че от системата Сириус се приземява
космичен кораб, който предпочита меко-еластична почва. В момента вулканът Етна
отново бе изригнал и сирианците се натопиха точно в средата му. Къде да ги търси
сега? Ами ако са минали през центъра на Земята и изскочат някъде към Исландия? Може
ли той пеша да ги настигне?
Разтопената лава стигна до гърдите на скафандъра. Грау разпери ръце и се
гмурна. Вулканът продължаваше да пулсира и постоянно го изхвърляше отново нагоре.
Макар и да беше добър плувец, вулканологът трябваше да напрегне всички сили, за да
достигне до първия страничен канал. Тук той си отпочина и закуси с две газообразни
свински пържоли, а след това продължи слизането надолу.
Лавата ставаше все по-рядка. На стереоскопичния радарен екран се виждаха
стръмните стени на кратера. Тук-таме вече започваха да се образуват диаманти,
сапфири и други някогашни скъпоценности с тежест от два тона нагоре. Грау
подигравателно ги разглеждаше. Как е било възможно първобитните хора от двадесетия
век да се карат за такива стъкълца!
При втората почивка вулканологът реши малко да поспи. Той се опря о един
нажежен до бяло базалтов блок, който се топеше постепенно като масло, и включи
съносинхронния механизъм. В ушите му зашумя електронна музика и той се унесе.
 Събуди го страшен тласък. Около него в лавата се образуваха огромни газови
мехури. Грау уплашено се притисна до стената на кратера. В предавателя на шлема му
отначало нещо затрещя, след това засвири, накрая изведнъж всичко заглъхна.
Вулканологът бързо включи радарния екран и видя как някакво грамадно пурообразно
тяло се издига покрай него нагоре. След това нов тласък го вкара дълбоко навътре в
един от страничните канали.
— Идиоти!… — изрева Грау. — Сега пък намериха да излитат. Не ме дочакаха.
Идиотииии!
Никой обаче не го чуваше. Предавателният апарат бе повреден от голямото
налягане на лавата…
Вулканологът отново забърза нагоре. Той кроулираше сред кипящия поток, като
се издигаше все повече и повече. Едва когато движенията му се забавиха, когато
лавата около него започна да се сгъстява и външната температура спадна на някакви
си 500°, той се спря объркано.
— А! Това пък какво е!
Продължи още малко нагоре и видя над себе си твърда почва. Заблудил се е!
Попаднал е в глух проход. Бързо назад! Грау отново се гмурна надолу, намери нов
път, полетя нагоре и… пак достигна таван. Отмалял, с разтуптяно сърце, той се опита
да влезе във връзка с външния свят, но апаратът му оставаше ням.
След няколко безуспешни опита да излезе отново на повърхността вулканологът
се отпусна към дъното на вулкана, седна на една неразтопена още буца и се замисли
за…

Тук магнитофонният запис свършва. Интересно защо по това време хората са

говорели само в трето лице. Интересно също как са се осмелявали да се спущат
поединично във вулканите.
Записът бе намерен в добре запазения скафандър на Грау от един вулканолет,
който се бе отклонил малко встрани от редовния си курс до центъра на Земята. По
изчисления това се случи приблизително петдесет години след нещастието на
вулканолога. Самият Грау сигурно би дочакал спасението си, ако не е било едно малко
недомисляне от страна на конструкторите на тогавашните скафандри. Те бяха
предвидили неизчерпаеми източници на храна, вода и енергия, бяха осигурили
всевъзможни инсталации и апаратури, но бяха забравили едно — че човек, принуден да
стои по-дълго в скафандъра, трябва да се бръсне.
Брадата на Грау за петдесет години бе запълнила целия скафандър, бе
притиснала гърлото му и го бе задушила. Според лекарския консулт, смъртта е
настъпвала в разстояние на четири години…

{img:brada_2.png}

Тъжната и съвсем правдива история за живота и кончината на Дон Робот Ламаншки

(Фабр. № 1455-С-IV)

Вина може би имаше транспортната фирма. Не бе изключено да се мисли и за

саботаж. Във всеки случай той престоя два века опакован в маслена хартия, заключен
в елегантен сандък от пластмаса. Намериха го съвсем случайно — при претопяване на
разрушенията, получени след някогашен несполучлив опит с атомна бомба в тогавашния
щат Невада. Разглеждаха го с интерес. Той беше представител на първите кибернетични
машини, отдавна вече излезли от употреба. Когато включиха акумулаторите му, той се
изправи на дългите си крака и се поклони с леко скърцане.
— Много ми е приятно. Кръстен съм Дон Робот Ламаншки — на името на един от
първите борци за чистотата на бялата раса. Аз съм рекламен модел, а книжката за моя
прародител, писана отдавна от някой си Сервантес, можете да купите на всяка гара в
джобен формат, без съкращения, издание на фирмата Джонсън, Джонсън и Джонсън,
Алабама.
Вместо да го разглобяват и проверяват първичните му записи, хората решиха да
го накарат сам да говори за себе си.
 — Както казах, аз съм рекламен модел. Занимавам се с прочистване на расата.
Вие, доколкото виждам, сте негър? Моите обонятелни анализатори долавят миризмата
ви, макар че сте се опитали да прикриете външността си. Понеже вие сте опасен за
нашата могъща бяла раса, аз с удоволствие ще ви обеся на най-близкото дърво. За
качеството на обесването гарантирам, тъй като получавам въжета само от фирмата
Прайд и Къмпани, които мажа изключително с първокачествен сапун Сънлайт.
Роботът посегна към човека, за когото говореше, и действително щеше да
изпълни заканата си, ако неколцина по-яки научни сътрудници не бяха спасили
клетника от металическите клещи.
— Охо, вие се опитвате да спасявате черномутрите? Разбирам. Вие сте явно
комунисти. Много ми е приятно, с вас мога да се справя по десет различни начина,
всеки от които е упоменат в ценоразписа. Но като най-подходящо ще ви препоръчам
пребиването с гумена палка — бързо, безболезнено и ефикасно. Палките на фирмата
Хулигейн и синове се доставят франко къщи* на едро и дребно. Опитайте и ще се
убедите.
[* Франко къщи — доставки, при които получателят трябва да поеме разходите за
транспорта. Към думата „франко“ се добавя уговореното място. — Бел.ел.кор.]
И действително, докато хората разберат какво става, Дон Робот стовари една
палка по главата на един от тях. Благодарение на предпазния шлем нещастието бе
избягнато. Това твърде много учуди робота. Запомнителните механизми със звънтене
отбелязаха да се направи рекламация на фирмата за лошото качество на продукцията й.
В тази секунда влезе в действие електромагнитното силово поле, което блокира
по-нататъшните опити на робота да подобрява расата.
Дойдоха техници, разкриха механизмите му, завинтиха тук-там по някоя бурма,
смениха намотките на някои от бобините и Дон Робот Ламаншки бе предаден за
експлоатация като товарна машина по разчистване на разрушенията на американския
континент, причинени от безсмислената борба на последните остатъци на капитализма
срещу новата революция.
Тежки дни настъпиха за машина № 1455-С-IV. Колкото и да го бяха пренавили, в
неговите запомващи устройства бяха останали редица записи, които му показваха за
каква благородна цел е бил определен, а на какъв позор е подложен сега. По време на
пробните прегледи, когато още като съвсем нов робот бе излязъл от завода, той успя
за половин секунда да изчисли разстоянието между първия и седмия кръг на ада, броя
на ангелите, които могат да се съберат върху главата на топлийка, успя да докаже по
логичен път, че негрите имат не сиво, а черно мозъчно вещество, което не е
пълноценно, пресметна след още колко месеца социалистическият лагер ще се
самоизяде. Но никой никога не бе зареждал електронния му мозък с мисълта, че някой
ден целият свят може да стане едно голямо комунистическо общество.
И така, Дон Робот Ламаншки се движеше като в някакъв механичен сън. Той
работеше заедно с много по-усъвършенствуваните свои събратя, отиваше редовно за
попълване на батериите си, но не можеше да схване това, което става около него.
Хората бяха решили да създадат голям исторически музей. В него се събираха
експонати от цял свят. № 1455 не можеше да чете, но анализираше надписите пред
картините и другите изложбени предмети и не разбираше какво става. Тук се говореше
за „нещастни негри“, за „героични членове на компартията“ и за толкова още неща,
които имаха обратен заряд в него. Накрая той не издържа и изпадна в тежка механична
депресия.
След щателен преглед го изпратиха на ремонт и почивка в един робото-ремонтен
санаториум, където му смениха маслото, затегнаха още малко някои бурми и се опитаха
да го заредят с нови знания. Той мина през специален квалификационен курс, започна
да решава нови, по-интересни задачи и може би щеше да се оправи, когато един ден
стана катастрофата. Неочаквано Дон Робот Ламаншки попадна на едно телепредаване, на
което зареждаха роботи с чужди езици. Говорителят беше негър — това още се търпеше.
Но той говореше — о, ужас! — на руски, при това разправяше за някакъв си Абрахам
Линколн, чист американец, който още преди много, много години говорел за
равноправие, за свобода на хората…
Дон Робот Ламаншки не издържа. Той тихо се измъкна от залата и бавно заслиза
надолу по осветената от четирите изкуствени луни пътека. За първи път той съжали,
че не е обикновен човек и не може да въздъхне от самосъжаление. Робот № 1455 седна
на един камък, покрит със синтетичен мъх, и погледна още веднъж назад към
санаториума, където се бяха опитали да го очовечат, но само му бяха показали, че
въпреки всичко си остава стара конструкция. След това той включи всичките си
батерии на максимална сила. Вътре в него нещо изръмжа, изпука, замириса на изгоряла
гума, той безпомощно размаха ръце и този път като че ли наистина успя да въздъхне.
С последно изпращяване силният ток прегори и останалите предпазители. Дон Робот
Ламаншки изскърца жалостиво и се разпадна на съставните си части.

{img:robot_3.png}

Сънят е здраве

Пътешествието трая само осемнадесет секунди, тъй като астронавтът беше

поставен в състояние на ултраанахипербиоза. Всъщност излитането, трансгалактичният
полет, обследването на Скорпион XII и връщането назад по земно време беше траяло
800 години и 34 секунди.
Едисон Карабаджаков плавно плесна астроракетата някъде в Атлантическия океан.
Ултраконтиненталните електротрансгресори за няколко секунди разглобиха цялата
ракета и водителя й на леснопреносими атоми, а след това отново ги сглобиха в
тържествената зала за посрещане на космонавти в Ню Йорк.
Отново сглобеният Едисон Карабаджаков излезе от омръзналата му за тези дълги
осемнадесет секунди астроракета и се огледа. Наоколо нямаше никого.
— Поне един букет цветя можеха да поднесат! — промърмори той недоволно. Но
цветя нямаше. Грамадната зала, която побираше едновременно четири космични кораба и
седем милиона любопитни, беше абсолютно празна. Космонавтът слезе от сто и
петдесетия етаж и се озова на улицата. И тук цареше абсолютна тишина. Само от време
на време откъм Харлем се дочуваше многогласно хъркане.
— Здрасти — обади се внезапно зад него един робот ваксаджия. — Дай да ти
лъсна ботушите, че съвсем ръждясах от безработица.
Автоматично Едисон пъхна обувката си в електродупката на робота и
едновременно започна да слуша електронна музика, да усеща вкуса на кебапчета и да
възприема препоръки за следващите конни състезания.
— А бе! — прекъсна той хетерохипнотичната програма на ваксаджията. — Какво
става тук? Никого не виждам. Всички ли са заспали?
— Спят! — въздъхна роботът и мазна по обувката антимагнетичен крем Джонсън &
Ко. — Ох, спят, братче, и от толкова време вече спят, че от скука ми идва да се
саморазвинтя.
Заинтригован, Едисон Карабаджаков реши да научи повече подробности. Той
предложи на робота да пийнат по едно уиски със сода, получи съгласието му, взе го
под мишница и го помъкна към близкия бар. Съдържателят кротко хъркаше зад отдавна
угасналата печка. Едисон наля за себе си и ваксаджията по едно двойно питие,
маркира на статистичния лист, че една бройка човек е изпил две бройки уиски, чукна
се с машината и каза:
— Разправи сега какво става. Аз, както знаеш, от доста време не съм бил тук…
— Разбрах — заговори машината. — Явно ти не знаеш, че се намираш в епохата на
Големия сън.
И започна да разправя.
Преди около триста години видната птицегледачка Виктория Полуиванова бе
открила начин да приспива кокошките така, че те да могат да бъдат използувани за
ядене дори и един век след заспиването им. По този начин тя бе поставила основите
на съноконсервирането. Науката, която през тогавашния тридесет и пети век бе
започнала да се отърсва от бюрократичната си обвивка, веднага разбрала, че от тази
работа ще излезе нещо, и предложила на В. Полуиванова да направи опит върху себе си
срещу добро възнаграждение. Виктория се съгласила и… заспала.
Първи се възбунтувал срещу съноконсервирането знатният дояч Гьончо
Седмохристов, за когото се знаело, че има интимни ултрателевизионни връзки с
приспаната Виктория.
— Хайде де, приспахте я, хубаво. Ами нали, като се събуди след стотина
години, тя ще бъде младо момиче, а пък аз ще бъда пенсионер втора категория.
 Гьончо вдигал шум, крещял, протестирал, докато накрая властите се видели
принудени да го приспят и него.
И след това започнала съноепидемията. Най-първо в Ню Йорк, Чикаго, Детройт и
Вашингтон били организирани приспивателни кантори, които под лозунга „Сънят е
здраве! Спете срещу пет долара месечно!“ започнали да набират кандидати за
съноконсервиране. В тях нахълтали отначало длъжниците, крадците с условни присъди,
болните от хронични заболявания. Те се подложили на приспиване, за да удължат
живота си или докато мине давността на престъплението им, или докато открият
лекарство за болестта им.
След това под лозунга „Хайде, бе, баш ние ли ще се минем!“ на приспиване се
подложили техните наследници. Така де, има ли смисъл да чакаш наследство от
консервиран вуйчо, който ще се съживи двеста години след като ти си умрял? А както
е известно, половината население на земното кълбо се състои от наследници. По-късно
се подложили на приспиване седем милиона безработни със семействата си. И като
тръгнало веднаж — всичко живо изпозаспало.
— Е, има и неспящи, ония зад желязната завеса. Разни там руснаци, комунисти,
негри… Не искат да спят. То си е тяхна работа…
Роботът ваксаджия въздъхна, глътна още едно уиски със сода и задряма на
тезгяха. Едисон Карабаджаков остана пак сам. И пред него се появи грамадната
дилема: какво да прави? И той ли да се самоприспи или пък да прескочи през
желязната завеса и да си живее нормален живот. Трудна му е работата на горкия
Едисон…

{img:robot.2_4.png}

Разходка назад

Всичко, което се случи, е съвършено невероятно.

Той беше родом от Павликени, следваше литература втори курс и беше си взел
почти всички изпити. Живееше в една таванска стая, когато получеше стипендията си,
отиваше първия ден в някой луксозен ресторант, а след това продължаваше на шкембе
чорба. Единствената му мечта беше, когато завърши, да се настани някъде по-близко
до София.
Един ден той изчезна. Хазайката му пошепна на съседката:
— Тук мирише на престъпление!
В стаята нямаше нищо. Леглото бе подредено, багажът си беше на мястото. Само
леко понамирисваше на сяра. Студента го нямаше.
След няколко дена дойде писмото. Хазайката го откри на масата. Никой не бе
влизал в стаята, вратата беше постоянно заключена и все пак писмото си лежеше
невъзмутимо до пепелника. Пликът бе от груба жълтеникава хартия, мастилото лилаво и
явно бе използуван много лош писец…

„Драга хазайке,
Най-първо искам да ти се извиня, че така внезапно напуснах квартирата, без да
съм си платил наема, но това стана поради непреодолими обстоятелства. Прости ми и
за лошата хартия, но тук техниката е още слаба. Но всъщност нека започна отначало.
Вчера… Всъщност не вчера, а преди една седмица… Не, и това не е точно! Виж
какво, съвсем се обърках. Не ми обръщай внимание. Една сутрин се събудих както
обикновено и се приготвих да отида на лекции. Внезапно сред силен гръм и трясък в
стаята се появи голямо стоманено кълбо. Замириса много неприятно на развалени яйца.
Може пък и да е било сероводород — не зная.
Помислих, че съм полудял, но преди да успея да се учудя достатъчно, в кълбото
се разкри малка вратичка и от нея излезе един другар, облечен в небесносин фрак,
бели опънати панталони, черни лачени ботуши и цилиндър. Той се поклони церемониално
и ме попита на френски:
— Привет, мосьо, в кой век се намираме в момента?
Винаги съм уважавал медицината, хазайке, ако не цялата, то поне тази част от
нея, която ми дава извинителни бележки, но сега се разочаровах от нея. Особено от
психиатрията. Че бива ли пък така свободно да пущат пациентите си, при това в
такива фантастични превозни средства? Ами нормалните граждани може и да…
— Ако не се лъжа, мосьо, попитах в кой век се намираме в момента — прекъсна
ме намръщено лудият.
— В края на два… двадесетия — заекнах аз от страх.
— Много ми е приятно. — Той се поклони. — Жул Верн, писател…
— Също ми е приятно — отговорих на поклона, — Александър Батенберг.
— Не ми е известно такова лице. Вероятно е след моята епоха.
Той седна на стола и запали някаква миризлива пура.
— Ка… кажете, другарю Верн — започнах аз успокоително.
— Да, мосьо?
— Аз бих могъл да ви изпроводя веднага до… до вашето заведение. Няма защо да
се безпокоите… Само адреса и номера на стаята ако ми дадете…
— О, мерси, мосьо, ще се възползувам от поканата ви.
Той се разположи по-удобно и започна да ме разглежда. Това, погледът на
лудите, е страшно нещо, хазайке!
— Изглежда, мосьо, вие не вярвате, че аз съм Жул Верн?
— Ами! Моля ви се! Що за съмнения! — знам от един приятел медик, че на
побъркани не трябва да се противоречи.
— Чел ли сте моя прекрасен роман «Капитан Немо»?
— Да, разбира се!
— Гениално, нали? Интересно, дали във вашия век съществуват подводни лодки?
— Съществуват, разбира се…
— От какво се разбира? Мосьо, не преувеличавате ли? Аз предполагах, че те ще
бъдат открити към края на XXII век. Но както и да е! Аз сега се занимавам с нов
проблем — придвижване във времето и пространството — интересно, нали? Един мой
приятел, гениален техник, ми помогна дори да построя един малък пробен модел,
който, представете си, работи наистина!
Той тържествено посочи стоманеното кълбо.
— Това ми е второто пътешествие. Първия път попаднах на някаква война и не
останах доволен, поради което се прибрах в къщи. Но сега…
— Момент, мосьо — прекъснах го този път злъчно аз. — Такава машина на времето
е описана вече от Хърбърт Уелз. — За доказателство намерих томчето и му го подадох.
— Уелз? Не познавам такова лице — каза Верн и започна да прелиства. А аз
застанах до прозореца с надежда да видя някой милиционер. Уви, никаква милиция не
се виждаше наоколо.
— Ха — извика по едно време моят неприятен гостенин. — Ето ви на` — този
натискал копче, онзи дръпнал ръчка и всъщност нищо не се разбира. А аз, мосьо,
давам точна рецепта — три части барут, две части сяра, осем части адски камък и
една част от специалитета на моя приятел, който е още тайна… Всъщност защо да
говорим? Мосьо беше така любезен да предложи да ме придружи. Това би било
интересно. Заповядайте, мосьо…
Той скочи и с жест ме покани към кълбото.
— Но, вижте, аз съм зает… отивам на лекции…
— След вас, мосьо! — в очите му блесна нещо налудничаво и аз, прощавай,
хазайке, но аз влязох…
Нещо светна, нещо изпука, нещо изсвири и вратата отново се отвори. Моят
спътник с поклон ми направи път да мина. Намирахме се на тясно кално дворче,
оградено с висок стобор. Той ме последва по стръмна стълба и ме вкара в старомодна
стая с висок таван, камина, плюшени завеси и един висок пулт за писане.
— Добре дошел в Нант, мосьо — усмихна се той. И тогава, хазайке, разбрах, _че
това наистина е Жул Верн…_
Нататък продължавам под форма на дневник.
__8. II. 1868 г.__ Днес господин Верн има рожден ден. За първи път ме показа
на приятелите си и им съобщи, че идвам от двадесетия век. Те се смяха много и
казаха, че вицът е добър. Напиха ме с шампанско.
__25. II. 1869.__ Вече никой не се съмнява. Аз също. Пристигнахме в Париж. То
пък един Париж! Пътувахме с дилижанс. А в града даже няма магазини на
самообслужване. Мосьо Верн ме представи на няколко члена от Академията. Разправях
им за нашите постижения, а те се смяха от душа. Обидих се и поисках да си се върна
във века. Но Верн не ме пуска. Имало, казва, време. А кой ще ми завери семестъра?
__10. V. 1870.__ Нещастие! Гениалният техник работеше над втората доза на
тайнственото си вещество и бе пръснат на парчета от него. Аз съм в ужас. Жул (вече
го наричам така) ме успокоява. Току-що излезе романът му «Децата на капитан Грант».
Той много си го харесва, но аз му казах, че през 75-та година ще напише «Михаил
Строгов», който е по-хубав.
__16. X. 1873.__ Дълго време не писах в дневника, защото бях зает. Станах
пророк. Припомних си някои исторически дати и ги казвах на известни личности, които
ме вкараха в лудницата. След това обаче предсказанията ми се сбъднаха и аз се
покрих със слава. Около мене се събира един кръг от млади и не много млади дами, за
които съм делфийският оракул. Жанет много ми харесва. Жалко че се пудри, вместо да
си мие врата…
__24. V. 1888.__ Отидох в Академията и им предложих да открият атомната
енергия. Те обаче казаха, че било рано. Запознах се с Миньон — също красива, но
също се пудри…
__10. I. 1889.__ Не мога да чакам повече. Започвам да откривам сам атомната
енергия. Ех, защо не следвах физика! Досега съм предсказал четири войни и три по-
дребни революции. Жул вече много остаря и започна да оглупява. Аз също (за първото
става въпрос).
__11. IV. 1900.__ Минахме най-после в моя век. То бяха тържества, то беше
чудо! Ама за какво ли ми е? Спрях опитите да открия атома — след десетина години и
това ще стане. Жул съвсем изкукурига. Как да му кажа на горкия, че нищо свястно
вече няма да напише и че след пет години ще умре? Ще ми се да прескоча до България,
но какво ще правя там? В най-добрия случай ще срещна дядо си, а аз вече съм по-стар
от него… Проклет да е този механик, дето не остави писмени данни за изобретението
си!
__15. VIII. 1902.__ Ура! Откритие! В един от старите шкафове Жул намери една
кутийка с първата проба от неизвестното вещество. Вярно, че то не стига да пренесе
цялата сфера, но ще мога да изпратя поне писмото и дневника си…
Мила хазайке, не зная какво да ти пиша повече. Ако има начин да ме намерят,
прати хора назад във времето. Аз съм някъде към средата на началото на новия век —
Париж, улица дьо Бел Вю, 84. Ако ме няма, да ме потърсят при Стефани на ъгъла. Във
всеки случай успокой нашите. Кажи им, че съм добре, не харча много пари и се пазя
от настинки. Тези дни навършвам седемдесет години.
Много поздрави на всички, пък ти извинявай, ако има нещо.
Твой бивш квартирант, Кольо“

{img:parish_5.png}

Към нови перспективи

Вратата беше доста масивна, обкована с желязо и на нея имаше надпис на три
езика: _„Четвърто измерение. Вход строго забранен!“_
Професор Шмид спря задъхано. Зад него се чуваха стъпките и виковете на
преследвачите. Срамота е да се помисли, че един професор, при това истински немец,
при това никакъв комунист, а тъкмо напротив, може да бъде преследван от полицията!
И то за какво? За изнасилване на някаква си десетгодишна глупачка, която и без това
до пълнолетието си би забравила цялата шега. Професор Шмид с удоволствие би се
оплакал на по-висша инстанция, но засега нямаше време за това.
В дъното на коридора се появиха светлинки. Полицаите идваха.
В този проклет тунел, останал кой знае откога, можеха да го заловят като
плъх. Професорът прочете още веднаж надписа, неговият аналитичен ум обаче не
реагира на чудноватите думи и ръката му сама посегна към бравата.
Вратата се отвори необикновено леко за масивната си външност. През нея нахлу
някаква неутрална светлина, която не падаше в прави лъчи, а описваше подвижни
цветни фигури по пода. Стъпките се приближиха повече. Няколко куршума просвистяха
покрай ушите на беглеца и се загубиха в светлото пространство. Шмид видя, че
работата става гореща, направи крачка напред, още една и…
 Отначало пред очите му се завъртяха цветни кръгове.
— Да съм пил — не съм пил — каза си той. — Какви са тези фантасмагории
тогава?
След това върху него нахлу вълна от различни шумове, сред които преобладаваше
звучно псуване на английски. Мъгливата светлина се разсея и пред професора се
изправи дълъг човек, който търкаше главата си и продължаваше да хули всичките
роднини на всичките си съществуващи и несъществуващи познати.
— Кой идиот ме замерва с желязо? Вие ли? — пристъпи той към Шмид. — Защо не
оставяте един честен янки да си проспи живота като хората?
— Прощавайте, сър — усмихна се любезно професорът. През последните години той
беше свикнал рефлекторно да се усмихва, когато чуе английски език. — Току-що
стреляха по мене, та може някой куршум…
— Куршум ли? Глупости! Вие отвън ли идвате?
Шмид кимна. Американецът изрева, сграби го за ръката и го повлече:
— Къде е това оттатък? Казвайте! Посоката! Бързо!
Шмид се обърна, за да покаже вратата, през която беше минал, но видя зад себе
си празно пространство. Навсякъде наоколо се простираше безкрайна гола равнина.
— Тук някъде беше. Не може да изчезне…
— Простак! — извика американецът. — И той като другите! През вратата ли
влязохте?
— Да.
— Какво пишеше на нея?
— Четвърто изме… — професорът изведнаж се сети, че от десет години преподава
физика в Бонския университет. — Но как тъй четвърто измерение? Нима ние сега сме в
него?
— А да не мислите, че сме в сладкарница? — каза иронично американецът.
— Но това е гениално! Това е велико! Значи ние сме открили четвъртото
измерение!
Шмид беше възхитен. Той си представи как се връща в Бон, как докладва за
толкова отдавна търсеното измерение, как получава всички възможни титли от всички
университети, как най-после натрива носа на оня проклет Фьодоренко от Москва…
Американецът го гледаше подигравателно:
— Вие наистина сте глупав. Какво се радвате? Добре де, открили сте го. Преди
вас вече тук има стотина души. Да не мислите, че само вие сте минал през вратата?
Но каква е ползата?
— Какво говорите! Та за четвъртото измерение се пише, за него се спори, то би
дало нов тласък на науката към…
— Накъде? Кажете де? И после на вас лично каква ви е ползата, когато не
можете вече да се върнете оттатък?
Професорът се огледа и едва сега започна да го дострашава. Той действително
се намираше сред гола равнина. Тук-там се виждаха сенките на разхождащи се хора. Но
никъде нямаше ни следа от входа, през който беше минал. Той погледна учудено
американеца, който най-после започна да му обяснява. Оказа се, че и той бил
инженер, който преди три години открил вратата и влязъл да види какво има зад нея.
А другите, които са тук, влизали според принципа на обикновените хора, които си
бутат носа винаги там, където пише „Забранено“.
Досега инженерът беше открил само това, че както четвъртото измерение е
непостижимо за останалите три, така и те са невидими за него. И понеже вратата,
тунелът, дори и въздухът в него са от другите измерения, сега за тях те практически
не съществуват.
— Ние може в момента да настъпваме по мазола английската кралица или пък
някой кадилак може да минава през черния ни дроб — това е съвършено безразлично и
за двете страни. Важното е, че стоим тук, не знаем още колко време ще стоим и нищо
не правим.
Факторът време не съществуваше в четвъртото измерение. Това поне успокои
професора. Той скоро бе закусвал и храната щеше да го държи сит до края на престоя
му. До края ли? А кога ще дойде той?
Американецът малко го успокои, като му показа различните фокуси на четвъртото
измерение. Той например го заведе до точката, в която се срещаха всички успоредни
прави на геометрията. Показа му, че тук светлинните лъчи вървят по крива линия и
затова, когато слънцето е в зенита си, настъпва нощ, а когато започне да залязва,
отново става светло. Демонстрира му наличността на притегляне във всички посоки,
като започна да се разхожда съвсем спокойно три метра над земята с главата надолу.
Дори направи малък експеримент, с който доказа липсата на плътност на материята,
като си бръкна в корема, извади ръката си през гърба и си почеса лявата плешка.
— Но вие какво правите тук? Как преживявате? — искаше да знае професор Шмид.
— Скучаем, професоре. Ужасно скучаем. Изучихме всички чудесии. Открихме
университет по физика за новодошлите, но те сега всички имат титли от професор
нагоре. Чудим се какво да правим, защото никой не е донесъл със себе си поне една
колода карти. Измисляме най-различни щуротии. Довечера например ще ходим да слушаме
концерт за лейкопласт и оркестър във форс мажор.
— Но нали нямате…
— Нямаме, разбира се. Там е и интересното. Оркестър нямаме, но поради липса
на лейкопласт това не се забелязва. А концертът ще се състои. Дори днеска назначиха
диригент, критик, директор…
Професор Шмид изгледа американеца. Той вече наистина се опасяваше да не би да
има работа с луд човек. Но тъй като разбираше само от физика, а не и от медицина,
реши да остави времето да покаже. Времето? По дяволите, та тук време не
съществуваше! Тук хората просто изчезваха за околните си и се консервираха за
цялата вечност. А при безкрайното си пространство четвъртото измерение можеше да
поеме толкова много хора, че в другите три измерения да останат… Стоп!
Гениалната идея изведнъж осени плешивата глава на професора. Той така зяпна
от уважение към себе си, че сега пък американецът се усъмни в умственото му
състояние.
Но да! Но разбира се! Ето, това вече наистина е велико! Тук могат да се
поберат толкова много хора… излишни хора… без да има нужда да ги хранят, да ги
убиват, да ги погребват… Какво представляват Освиенцим, Матхаузен, Биркенау пред
грамадните възможности на четвъртото измерение? А ще дойде ден, о, както е
тръгнало, скоро ще дойде ден, когато отново ще трябват лагери и за евреи, и за
болшевики, и за американци, и за кого ли не. И тогава той, Ханс Шмид, ще стане
велик — много по-велик от откривателя на водородната бомба. Името му ще се носи от
уста на уста, а пък ако му разрешат от всеки осъден, който минава през проклетата
врата, да взема по една минимална входна такса, тогава…
Професор Шмид затанцува от радост по пясъка на пустинята. Американецът го
погледна, погледна, махна с ръка и отиде на концерта за лейкопласт и оркестър. А
Шмид, щастлив и доволен, седна на пясъка и поради липса на други пособия започна с
пръст да чертае формули и да прави изчисления. Предстоеше му не особено трудна
задача — сега да открие отново другите три измерения, да се върне в тях, да
докладва, да събира лаврите…
Досега още не е съобщено за завръщането на професора. Евреи, комунисти и
прочие второкачествени хора, можете да спите спокойно!

{img:medal_6.png}

Истината за първия човек

Още при подготовката на експедицията от Алфа-Центавър към новооткритата

планета Земя културпросветникът Адонис Аментал се обяви против назначаването в
галактоплана на жена стюардеса. Опитът му от други експедиции беше го научил, че
жените, особено хубавите, винаги представляват опасност за мъжкото общество, когато
стоят сред него повече от две светлинни години. Въпреки протестите му обаче Елена
Вартбург бе включена в екипажа. Тя получи командировъчната си заповед, премина
определената космична тренировка и започна да подрежда чашките и филджаните в
малкото барче на кораба и да получава за библиотеката вестниците и списанията,
които щяха да излязат през бъдещите столетия.
Още през първата светлинна година опасенията на културпросветника се
оправдаха. Жената започна да пуска отровата си. При това по най-необясними причини
тя насочи струйките й именно към него, защото го сметна за най-трудно превзимаем.
По това време вече, за да се пести наличният дихателен газ, всички бяха преминали
към съкратените думи и Адонис Аментал се казваше Ад-Ам, а Елена Вартбург — Е-Ва.
Стюардесата проявяваше повече от позволения интерес към културно-масовата
работа, разливаше чашката с концентрат, когато я подаваше на Адам, а и той започна
да се грижи прекалено много за скафандъра си и с часове да въздиша под звуците на
кибернетичния славей в кабината.
Когато навлизаха в зоната на слънцето, всичко бе вече свършено. Адам вървеше
подир Ева като кученце на сиджимка, а тя премина към втория акт на отровната си
дейност — събуждането на ревността. И може би щеше да постигне добри резултати в
тази област, тъй като към нея вече се заглеждаха бордовият фризьор, готвачът първа
степен и ръководителят на драмсъстава. Но за това не остана време — галактопланът
кацна на Земята.
Започна обикновената изследователска дейност. Наблюдаваше се атмосферата,
вулканичната дейност, тежестта на мамонтските черепи, направиха се редица интересни
предположения за бъдещето на тази дива планета, оставиха се доста разбираеми знаци
— в Баалбек, пустинята Гоби и село Долно Камарци, така че след стотина хиляди
години бъдещите хора да се сетят кой, откъде и защо е идвал. Експедицията се
готвеше вече за отлитане, когато Адам и Ева направиха непростимата си грешка.
На пръв поглед всичко изглеждаше съвсем обикновено — при една разходка, която
предприеха от скука, а и за да наблюдават любовта на пещерните мечки, Адам и Ева се
заблудиха в девствения лес. Те дълго тичаха из него, търкаляха се като деца по
високата трева и внезапно попаднаха пред едно чудно красиво дърво, отрупано с
плодове.
— Ах, каква прелест! — извика Ева. — Дали могат да се ядат?
— Бе, то… може и да може, ама… — измърмори страхливо Адам.
— Глупости! Веднага ще проверим!
С помощта на ултракристалния си мислопреработвател Ева успя да разпита един
туземен питон, който мързеливо висеше от един клон, за качествата на плодовете.
— Ябълка! — извика тя и запляска с ръце. — Какво смешно име! Само змия може
да измисли такова!
Тя откъсна една ябълка и отхапа от нея. Очите й примижаха от наслада, бузите
й се изпълниха с руменина, а през носа й излезе такъв мелодичен звук, че Адам не се
стърпя и каза:
— Хъ дай и на мене де!
Наядоха се двамата алфа-центаврийци с ябълки и чак когато ги свиха стомасите,
разбраха грешката си. Та техните организми от векове насам бяха свикнали само на
хранителни хапчета. Такова стомашно разстройство не бе виждала досега девствената
Земя.
С големи мъки, на четири крака, те успяха да се доберат до галактоплана. И
там, изпружени на земята пред отвора на главния реактор, признаха вината си. Ужас
обхвана целия екипаж. А началникът на експедицията Йехуде Ованесян (съкратено
Йехова) извика:
— Какво сте направили, грешници! Сега вашите утроби са пълни с чужди
бактерии, които ще замъкнете в нашия стерилен Алфа-Центавър. Не, о не! Аз ще спася
любимата планета! Останете тук, за да изкупите делата си!
Нататък историята е кратка. Направиха на двамата по една инжекция за
безсмъртие, дадоха им някои и други дребни инструменти, оставиха ги на полянката
сред джунглите и отлетяха.
— Какво да правим сега? — подсмръкна Адам.
— Не знам — изплака Ева.
А когато жена каже „не знам“, става много опасно. Скоро се родиха две деца.
Едното кръстиха Антон Величков, а другото — Карло Индиеца.
Оттук нататък вече може да се вярва на вехтия завет. Каин уби Авел, за да
вземе сам наследството, след това Енох роди Ирад, Ирад роди Мехуяил, Мехуяил роди
Метусаил и прочие…
И пръснаха се децата на Адам и Ева по Земята. И откриха те Америка,
организираха стотина войни, изпробваха атомни бомби и полетяха из космоса, въведоха
оперативното лечение на кривите носове, намериха начин за отстраняване на космите
по женските крака и увеличаването им по мъжките глави…
 А Ева и Адам, надарени от Йехова с безсмъртие, продължават да стоят нейде из
бразилската джунгла. Те вече не раждат деца. Пустата артериосклероза така ги е
налегнала, че нищо не знаят за световните събития. Ева само се кара на мъжа си и
мечтае за младините си, а пък Адам въздиша, събира лозови листа за новия си костюм
и се чуди кога най-после ще дойде и негов ред за пенсия.

{img:zmija_7.png}

Защо потъна Атлантида

— Значи ти твърдиш, че две и две е равно на четири?

Великият жрец Крц вдигна ужасено двете си ръце нагоре и погледна за помощ към
светилото Млрпрвлтцл, което кротко грееше през прозореца.
— Да, велики господарю…
Робът математик беше паднал в краката му и усърдно ближеше пода около
златните му сандали.
— О, богове! — прошепна Крц, защото гласът му беше вече прехрипнал от
възмущение. — Какво доживяхме, богове! Значи две и две…
Той се прекъсна и ритна роба.
— Ти искаш да обърнеш с главата надолу цялата ни вековна наука? Ти искаш да
се приравниш с богопомазаните? Може би ще дойде ден, когато ще се осмелиш да
твърдиш, че бялото е бяло, а не черно, когато аз пожелая така? Иди! Веднага иди и
кажи там на стражата да те нареже на парчета, за да ти дойде умът в главата!
Докато робът изтича да изпълни заповедта на господаря, Крц започна да се
разхожда нервно из златния салон на двореца си. Над главния град на Атлантида,
който от незапомнени времена се наричаше Ф, слънцето продължаваше невъзмутимо да
пече въпреки тревогите на жреца…
— Господарю, не можах да изпълня нареждането ти.
— Защо? — обърна се ядосано Крц. Робът пак се просна на земята и потърси по-
прашно място.
— Ами стотникът, когото помолих да ме насече, ме попита какво съм прегрешил и
аз му казах, че две и две…
— Млък! Не ми споменавай още веднъж тази ерес!
— Добре, господарю, няма… Казах му с какво съм замърсил свещените ти уши и
той мисли, мисли, а накрая се съгласи с мене и аз…
— Хххххххфффффффпппррррр — не се сдържа жрецът и изпусна едно доста солено
проклятие на староатлантски. — Веднага се върни при стотника и двамата с него идете
да ви разчекнат на коне! Нека цял полк войници ви съпровожда!
— Слушам, господарю! Ами ако…
— Отивай, презряна твар! — изрева жрецът и гласът му просто издуха роба през
вратата навън. Малко поуспокоен, Крц застана до прозореца, за да види изпълнението
на заповедта си. Долу, по павирания с черен и зелен мрамор двор, един полк войници
поведе роба и провинилия се стотник, като ги боцкаха от време на време с бронзовите
си копия по меките части.
— Така! — каза доволно жрецът и се приготви да се усмихне. Но в този момент
той видя с ужас, че робът математик казва нещо на войниците, че те се спират на
средата на двора и започват да броят пръстите си…
— Ааааааа! — Крц грабна жезъла от слонова кост и започна да удря по всички
гонгове и гонгчета в кабинета си. Притичаха робите — всичките му служащи — и
великият роб, който му бършеше носа, и робът — чешач на пети, и робинята, която му
дъвчеше коричките…
Крц разпери ръце:
— Да се излови целият бунтарски полк долу на двора. Да се залее с три тона
горяща смола, да се хвърли на лъвовете, а ако след това е останало нещо от тях, да
ми се доведе на разпит!

До вечерта в града се вдигна бунт. Робът математик, това презряно животно,

родено кой знае от коя кучка някъде отвъд северните пустини, разправяше наляво и
надясно, че две и две е равно на… о, богове! Какво кощунство! И всички започваха да
си броят пръстите и да му вярват. И никой не искаше да изпълни заповедите на
върховния жрец. Все повече и повече хора осъждаше Крц на смърт, все по-страшни
изтезания измисляше, но дори и това не помогна.
Късно през нощта бе свикан върховният съвет на жреците в златния дворец на
цар Врбрцццт IIVXIIV, нека живее и царува вечно! След като изпоцелуваха всичките
пръсти на левия му крак и получиха разрешение да седнат по местата си, жреците
отвориха широко уста — показваха вниманието, с което се готвят да слушат.
— О, велики между богоизбраните — обърна се царят към Крц. — Какво правиш ти?
Ами че ти си заповядал да изпозаколят половината ми население. Не че много държа на
тях, но кой ще ми плаща данъци, ако се обезлюди така градът?
— Царю! Сине на слънцето, братовчеде на небосвода и шурей на нощта! Твоите
думи са музика за ушите ми, но аз не виждам как можех да постъпя другояче…
Представи си, този мръсник… да ми простят боговете непристойната дума!… Та този
мръсник, казах, има наглостта да твърди, че две и две е равно… о, не мога да
повторя това светотатство. При това той кара хората да доказват неговата луда
теория, като си броят пръстите. Опълчва се срещу нас, които знаем вековните
папируси, останали от древни времена, които гадаем по звездите и четем по
карантиите на жертвените кучета. А той брои. Кой му дава право да брои? Великият
Млрпрвлтцл ми е свидетел, че аз няма да се успокоя, докато не установя небесната
истина и не накажа жрецохулниците!
Царят килна леко напред платинената си корона, за да може по-удобно да се
почеше по тила, и рече:
— Ами то пък може и да е вярно, ба. Я да видим, а?
Той се обърна към един от най-мъдрите си съветници и го повика:
— Ела, бе, как ти беше името… Я ми припомни как се броеше!
И започна царят да превива бавно един по един отрупаните си със скъпоценности
пръсти, като повтаряше след мъдреца, полуизвадил език от напрежение:
— Едноооо… двееееее…
Грозен ужас като водопад се изля върху главата на великия жрец. Той отново
вдигна ръце към тавана, като че ли искаше да се покатери по него, и се провикна:
— О, богове! Всичко пропада! Земята пропада! Животът пропада! Щом и великият
наш цар, нека живее и царува вечно, се усъмни в дълбоките мъдрости на нашите
прадеди, за какво ни е тогава да живеем? Край на науката! Край на света! Край на
Атлантида!
На другия ден, около 4 часа по Гринуич, Атлантида действително потъна в
морето. Защо — още не е известно.

{img:tzar_8.png}

Одисеята

Битката за планетата LZ-64 свърши. След като половината елзетияни бяха

изпържени в напалм, а останалите — полувидиотени от райски газ, те решиха, че все
пак американският начин на живот е най-добър и приеха да дадат ракетни бази на
пришелците. Тържествуващ от голямата победа, водачът на космичната армада — Одисей
Джонсън-младши, се готвеше за отлитане. И въпреки радостта от скорошното завръщане,
въпреки предвкусването на триумфа и дивидентите, въпреки удобствата на офицерския
публичен дом в централния град на планетата той не успя да заспи през тази последна
нощ. Някаква настойчива мисъл като муха човъркаше мозъка му:
— Ами ако се случи нещо?
На сутринта той влезе махмурлия в капитанската каюта и седна намръщено до
робота навигатор. Армадата излетя…
Едва когато изминаха стотина милиона километра от планетата, Одисей изгуби
радиовръзката с другите кораби и установи, че е сам в пространството. Ужасен, той
провери механизмите и видя, че е повреден стереокомпасът, че не работи
направляващото устройство и че някои от автоматичните апарати, от които и той
самият хабер нямаше, си почиват спокойно, вместо да водят екипажа му към родната
земя. Вражеска ръка беше пипала тук.
 — Онази мръсна четирикрака блондинка, дето уж много се интересуваше от земна
техника, тя е направила белята! — изръмжа злобно Одисей и плюна в апарата за
превръщане на плюнката в паста за зъби.
А сега? Накъде? Корабът летеше без пусула из пространството. Никой не можеше
да определи пътя му. Одисей събра екипажа, обясни им в каква беля са нагазили. Те
се опитаха да се разбунтуват, но няколко добре пласирани десни крошета им показаха,
че именно сега дисциплината е най-важното нещо. А по-късно, след десетата бутилка
уиски, всички изпаднаха в оптимистично настроение.
— Ба — каза помощник-пилотът, — сефте! Толкова пъти съм печелил на Тото, та
сега ли от няколко милиарда планети няма да случа Земята?
Одисей повиши заплатата му за добрата идея. Останалите започнаха да се
обзалагат помежду си през коя година ще се върнат в къщи… Така започна тяхната
Одисея.

А в това време на Земята в щата Идахо (който европейските простаци грешно

наричат „Итака“) мисис Пенелопа Спаакс, по мъж Одисеева Джонсънова-младша, започна
да се безпокои. Първата вест за изчезването на водаческия кораб дойде като гръм.
Пенелопа почти припадна, но в последния момент реши да пощади фризурата си. След
това върху нея се нахвърлиха журналистите. Тя трябваше да отговаря, да се разписва,
да се фотографира. Във вестниците се появи снимката й — Пенелопа плаче и рони сълзи
колкото лешници, а отдолу пише:

„Тя тъгува по загиналия. Тя може да плаче спокойно, без да се страхува от

бръчки, защото ежедневно посещава козметичната къща Пръч Си-е къмпани.“

На друга снимка мисис Пенелопа се усмихваше. Този път надписът гласеше:

„Тя се усмихва всред тъгата си. Тя може спокойно да се усмихва, защото

употребява изкуствени зъби марка «Вол»“.

А времето течеше, годините минаваха. Всеки три месеца горката жена изпращаше
в космоса една и съща сърцераздирателна телеграма:

„Одисей! Върни се, Одисей! Телемах расте, започна да хулиганствува. Аз съм

още млада, ще стане някоя беля!“

След телеграмата космичният предавател винаги изпълняваше модерния шлагер

„Оди ко`пай, Одисей, Пенелопа да живей!“
Космичният кораб се движеше из пространството. Вече бяха слизали на няколко
планети. На една от тях съдържателката на съответния дом, Цирцея, така напи целия
екипаж, че хората заприличаха на свини, а Одисей започна да вижда духове. За малко
той щеше да остане тук поне докато изпие виното, но му се яви духът на майка му,
която на времето беше отявлена баптистка и председателка на дружеството за борба с
алкохолизма. След като бабичката му изнесе тричасов доклад за вредата от етиловия
алкохол, той подкара хората си и отлетя нелегално от Цирцея.
Бяха и в царството на циклопите. Попаднаха точно във време, когато там се
снемаше филм из древната история. Режисьорът предложи на гостите да участвуват във
филма като положителни герои. Ролите им бяха прости — трябваше да бъдат изядени от
великана: циклопите обичали натуралистични филми. Някои от хората на Одисей се
съгласиха при условие, че хонорарите им ще бъдат превърнати в долари и изпратени на
вдовиците им. Одисей и другите отказаха и след кратко недоразумение, при което един
циклоп трябваше да си постави изкуствено око, отлетяха отново.
Най-страшното приключение странниците преживяха, когато попаднаха в квадрат
С-1578, между двете свръхнови звезди Сцила и Харибда. Такава магнитна буря не се
беше чувала в историята на космонавтиката. Космичният вятър изкриви феромагнитните
антени на радарните устройства, напука фотонния отразител, повреди покрива и отнесе
комина. Добре че се движеха в безвъздушно пространство и нямаше дъжд, че иначе в
кабините сигурно би прокапало.
 Един ден по радиото се зачу шлагер, изпълняван от дрезгав глас, каквито се
срещат някъде в гърдите на марсилските пристанищни девойки. Стар спомен бодна
Одисей между ребрата.
— Това не е за вас, момчета, вие сте малки още — каза той и изключи всички
приематели освен своя, облече скафандъра си и излезе навън, като каза за всеки
случай да го държат вързан. Летяха над красива планета, цялата в розови и
бледозелени оттенъци. Отдолу им махаха някакви ревю-гърли, облечени само с по един
венец от изкуствени цветя. Одисей се размърда, започна да крещи команди, но
екипажът му не го чуваше и не разбра дали той приглася на песните или иска да слезе
долу. За всеки случай не го пуснаха, защото бяха привършили запасите от
антибиотици.
Когато го прибраха отново на кораба, Одисей се плесна по челото и извика:
— Спомних си! И друг път съм идвал при тези мадами! Още малко и ще наближим
родните места.
Но жестоката съдба, като че ли чула тези негови думи, реши точно в този
момент да бутне с коравия си пръст космичния кораб и да го стовари върху някакъв
непознат морски бряг. За секунда само целият кораб заедно с екипажа се превърна във
вторични суровини. Оцеля единствен Одисей, който се отърва с едно малко изкълчване
по долната челюст.
Преди още космонавтът да се отремонтира, около него се насъбраха няколко
чудно хубави моми, които започнаха да му приказват на един от четирите езика, които
той не познаваше. Докато се окопити Одисей, докато ги попита за цената на долара по
тези места, се появи скъпа карета и един птичи женски глас забълбука в ухото му на
междупланетния диалект:
— Здрасти, Одисей, ти се намираш на Изостаналата планета, в квадрат М-1654,
където има още царе, царици и широки социалисти. Аз съм царкиня, Одисей, и много те
обичам, и искам и ти да ме обичаш, и зестрата ми е осем двореца, два завода за
дъвка и шест плантации с прислугата.
Одисей скочи, обхванат от буйно чувство, и скри принцесата в обятията си…
Следващите три месеца от Одисеята пропущаме по хигиенични причини. И отново
виждаме Одисей в космичен кораб на път за родината. Царкинята маха отдолу с
найлонова кърпичка и шепне на майордома:
— Заминава в командировка. Значи довечера…
И завърна се Одисей на Земята. И завари той Пенелопа обкръжена от рекламни
агенти, борсови посредници, киномеценати и безработни кандидати за женитба. И седна
той с тях на голямата маса, за да разреши спорния въпрос — на кого се пада жена му.
Опитаха се да я разиграят на барбут, но нищо не излезе. Тогава той обяви търг и
продаде жена си с наддаване:
— Ало, господа, млада, три пъти подмладявана девойка, отлично запазена, с лек
пикантен дъх на нафталин и мухъл. Шест милиона… кой ще даде повече? Шест милиона
един път… шест милиона два пъти… там господинът с мустаците дава шест милиона и
половина?… Браво!… Шест милиона и половина един път… два пъти… продава се!
Той честно отстъпи на Пенелопа процент от печалбата си, мина със закъснение
по триумфалния път на победителите на космоса, а след това организира частното си
„Бюро за даване съвети по расовите въпроси“, където помага на хората с богатия си
опит от завладяването на планетата LZ-64.

{img:odisej_9.png}

Червената шапчица

Тя първа въведе модата да се боядисват шлемовете на скафандрите в

инфрачервено и оттам й излезе името. В танцовите палати, в заводите за подмладяване
— навсякъде, където и да се появеше, всички я сочеха с пръст и се закачаха с нея:
— Ей, Червена шапчице, да не вземе да те изяде някой вълк!
Това беше, разбира се, виц, защото на новозаселената планета нямаше вълци.
Още нямаше. Засега първите колонисти се бореха срещу динозаврите, които пасяха
нелегално посевите и унищожаваха птеродактилите, защото те не спазваха правилата на
въздушния транспорт. Но все пак всички като деца бяха гледали стереофилми със
старинни приказки и знаеха историята за Червената шапчица и баба й.
Всъщност нещата донякъде се повтаряха. Бабата, която беше старши научен
сътрудник по екстрапланетарна кристалография, живееше в една силикокремниева гора,
където подготвяше доцентурата си. Майката се занимаваше със създаване на национален
химн и измисляне име на планетата, а бащата беше домакин на стола на общите
работници от просветното ведомство.
И така, един ден се случи, че видеовръзката между бабата и майката се
прекъсна. Възможно беше някой калпав птеродактил да се е нахранил с феритната
антена или пък някоя макромуха да се е пъхнала в атомните батерии и да е
предизвикала късо съединение. Във всеки случай три дни семейството нямаше сведения
за старши научния сътрудник и започна да се безпокои. В момента обаче майката беше
заета да спори с електронния мозък дали за планетата е по-подходящо името Пелагра
или Подагра, бащата бе заминал към Венера, за да достави кисели краставички за
стола, така че единствена свободна беше Червената шапчица. По тази причина тя се
яви доброволка да отиде до баба си, за да види каква е ситуацията и ако успее, да
поправи с подръчни средства предавателя й.
Подреди Шапчицата в един контейнер няколко вида хранителни хапчета, не
забрави новата рецепта за правене на кондензирани туршии, пъхна тайно от майка си и
една бутилка двехилядогодишно карабунарско, което бабата най-много обичаше, и
тръгна на път. Единствената й грешка обаче беше, че не взе със себе си нито един
робот, дори пропусна да повика динозавъра преводач. Тя беше девойка с високо
самочувствие и смяташе, че вече се е научила доста прилично да реве по
динозавърски.
И така, Червената шапчица включи ракетния двигател, който се намираше малко
по-долу от кръста на скафандъра, и полетя напред, като тананикаше в шлемофона си
нашумялата напоследък песенчица „Аз отивам на Андромеда, пък ти — както искаш…“ —
текст и музика Цанко Йосифов.
И изведнъж пред нея се изпречи един балалай. Той имаше отпред четири реда
остри като мечове зъби, а отзад два реда пухкави опашки (по-подробно описание на
балалая ще намерите в „Планетарна зоология“, том V, издание на „Медицина и
физкултура“ от 2365 година).
— Здрасти! — изрева балалаят по балалайски.
Червената шапчица не разбра наречието му, но схвана смисъла по парапсихичен
път. Нататък разговорът продължи чрез обмен на мисли. Червената шапчица, която не
обичаше да флиртува с непознати хора в гората, пък макар те и да имат по два реда
пухкави опашки, се опита да се отърве от балалая, като му разправи, че отива при
баба си, за да й занесе някои продукти и да й поправи телестанцията. Балалаят
изръмжа доволно и даде път.
За зла участ по трасето към гората се бе получила внезапна силна радиация и
група техници се опитваха да филтрират атмосферата. По тази причина пред Червената
шапчица внезапно се изпречи табелка, писана на латински, интерпланетарен и
български език: „Стоп! Повреда! Избикаляй значи!“ Тя бе принудена да мине през
диамантените планини. А знае се какво значи за една млада девойка да попадне сред
бижута, при това на такива едри буци. Шапчицата така се заплесна да си избира
домакински съдове от първокачествени аметисти, че даде възможност на злостния
балалай да се избръсне, да боядиса тук-таме козината си и въпреки това да стигне
първи в лабораторията на бабичката. Там с нея се проведе следното кратко съвещание:
— Бабо — рече той, — прощавай за безпокойствието, но се налага да те изям.
(Балалаите са много любезни животни.)
— Елате утре, баби — отговори старши научният сътрудник, — че днеска ми се е
запалила главата от това синциклонно уравнение.
— Пардон, бабо, но за утре имам запланувани други мероприятия.
— Яж тогава — разсърди се бабичката. — Да се задавиш макар.
— Нищо, аз ще бъда внимателен…
И взе, че наистина я изяде. А след това си полегна и зачака Червената шапчица
за десерт. Тя не се забави да се появи и тъй като бе забравила да спусне пред себе
си електромагнитния антихипнотичен щит, още с влизането си в стаята попадна в
полето на балалаевото влияние. По тази причина ужасният звяр й се видя като баба й.
Всъщност той й бе внушил, че е прозрачен, и тя виждаше баба си в твърде неудобна
поза в стомаха му.
— Ах, мари бабо, виж се на какво приличаш! — плесна с ръкавица Червената
шапчица. Тук обаче балалаят не спази текста на класическата приказка и направо се
нахвърли да я яде. И това изяде главата му. Той отслаби хипнотичната вълна,
Червената шапчица го видя и го парализира с един лъч от невропатологичния пистолет,
който винаги носеше на колана си. След това, като всички жени от добро семейство,
се разпищя за помощ със закъснение.
Минаващият наблизо професор по животинска логика Джи Пи Морган XVII дочу в
шлемофона си виковете и веднага се притече на помощ.
— Ах, какъв прекрасен екземпляр — възхити се той и на балалая, и на Шапчицата
едновременно. — Моят приятел от зоологическия музей ще бъде възхитен.
— Ами той ерген ли е? — попита Червената шапчица и наведе скромно глава.
Джи Пи не й обърна внимание, а започна да изкормва екземпляра. Междувременно
измъкна отвътре и бабичката, чиято външност, особено фризурата, беше доста
пострадала. Червената шапчица я грабна в обятията си и полетя с нея към клиниката
за пластична хирургия, чиито основи бяха поставени предишния ден в бъдещата столица
на планетата.
А балалаят, тоест неговото духовно „аз“ (тъй като телесното му такова вече
беше препарирано и натъпкано със слама), внезапно се събуди и реши от мъка да се
удави в някой местен кладенец. Уви, това не можа да стане, защото на планетата
Пелагра или Подагра въобще нямаше кладенци, а водата се продаваше на бучки по
всички павилиони на „Здрава храна“. Така той попадна в лапите на зоолозите и досега
ще го видите в планетарния музей.
Що се отнася до бабата, тя бе лесно реставрирана и подмладена. Сега е
връстница на Червената шапчица и майката и бащата се видяха принудени да я
осиновят. По въпроса за осиновяването на собствен родител все още продължават да
водят спорове юристите от цялата галактика и част от околностите й.

Средговор

Скъпи мой братко читателю,

Не ми се сърди, че се обръщам така интимно към тебе, но ти си много
симпатичен. Дано чувствата ни са взаимни!
Писах, писах донякъде, пък реших да си поприказваме с тебе. Ако бях поставил
предговор или заключение (по-правилно е да се нарече „задговор“), ти сигурно не би
го прочел. Между нас казано, и аз не чета такива работи. „Къде съм се родил, защо
съм се родил, кога ме е осенила идеята да се занимавам с литература“ — много важно!
Именно затова реших да направя средговор.
Е, като си стигнал вече дотука, карай нататък! Може пък и нещо интересно да
кажа.
Аз те познавам, братко читателю. Виждал съм те и във влака, и в бюрото, и в
ресторанта. А и ти сигурно ме познаваш, но не можеш да си спомниш за мен.
Малко ли пъти съм ти искал огън за цигарата си? Малко ли пъти с едно
„Свободно ли е?“ съм сядал на твоята маса в кафенето? Малко ли пъти в трамвая съм
те питал: „Ще слизате ли на другата спирка“, и съм минавал пред тебе, за да заема
по-изгодна позиция срещу девойката с хубавите крака?
Ами в киното?
Ами в банята?
Ами на опашката за варена царевица?
Спомни ли си? Е, щом отдавна се познаваме, ние спокойно можем да си
приказваме и за литература, конкретно за тази моя книга.
Какво съм искал да кажа с нея ли? Ох, как ме постави в затруднение още с
първия си въпрос!
Знаеш ли, случвало ми се е да пиша пиеси. Понякога са ги играли и в театри. И
най-страшният момент за мене е бил, когато режисьорът започне да тича по сцената,
да скубе оскъдната растителност по главата си и да крещи на актьорите:
— Но, другари, моля ви се! Нима не схващате какво е искал да каже авторът с
този пасаж?
 А аз се свивам в тъмното и си казвам:
— Брей, какво ли пък наистина съм искал да кажа?
И когато режисьорът завърши обясненията си и артистите изведнъж придадат друг
облик на сцената, аз разбирам:
а) че всъщност съм много умен,
б) че режисьорът е също умен, щом като е схванал тънката ми мисъл, и…
в) че актьорите са ужасно умни, щом като са разбрали режисьора.
Хубаво е човек да се движи сред умни хора, защото…
Но ние се отвлякохме от темата на разговора. Защо, питаш ти, съм написал тези
разкази. Ами как да ти кажа, братко читателю. Ела у нас да видиш каква грамадна
библиотека от научнофантастични романи, повести и брошури съм събрал. Едно време и
аз исках да се покрия с неувяхваща слава, като напиша такова произведение. Написах
го. Майка ми много го хареса. Хареса го дори и един приятел, който веднага след
това ми поиска десет лева назаем. А в издателството казаха, че темата е остаряла,
че езикът… че стилът… че жанрът… че героите…
Така се отказах от собствени велики произведения и реших да използувам чужди
фантасмагории, като ги предавам така, както ги виждам. Какво съм виновен тогава, че
очите ми възприемат само смешната страна на нещата? Грях ли е това?
Ще ти дам един пример. Не смяташ ли, че след като те настъпят по мазола, ако
извадиш няколко зъба на виновника, за което те дадат под съд за дребно хулиганство,
освен това получиш инфекция на юмрука, поради което ходиш цял месец наред в
поликлиниката, губиш трудов стаж, флиртуваш с картотекарката и накрая се ожениш за
манипулационната сестра, която ти прави болезнени инжекции в бутовете…
Чакай, какво исках да кажа? А, да! Не смяташ ли, питам, че ако те настъпят по
мазола и ти вземеш работата на шега, ще си спестиш и време, и труд, и нерви, и ще
останеш ерген?
Е, вярно е, хуморът също трябва да има своя цел. Ама има пък! Затова в някои
от героите ти ще познаеш я себе си, я леля си, я началника си. Ще ги познаеш и ще
се смееш. Пък прощавай, ако има нещо…
Като става дума за героите, искам да ти се извиня за имената им. Знаеш ли
колко време съм се мъчил, докато ги измисля? Нека и ти да се помъчиш малко, докато
ги асимилираш правилно.
Друго какво да ти кажа? Бъди мил и снизходителен към мене, защото иначе
веднага ще напиша още една такава книга. Така да знаеш!
Виждам, че вече бързаш да минеш на следващия разказ. (Той е по-интересен от
досегашните.) Затова и аз ще приключа. Чети нататък, да ти е сладко! Поздрави от
мене манипулационната сестра. Лека нощ!

{img:mladojenci_10.png}

До оня свят и назад

Пътепис

Никога не съм се занимавал с окултизъм. Смятам тази деятелност за изостанала.

Обаче имам една баба, която е с буржоазно възпитание. И тя винаги се опитва да ми
въздействува разлагащо. Извика например Наполеон и той й съобщи, че при пълен месец
по вечерно време ще се получи хабер, който ще носи хем сълзи, хем радост. И взема`,
че наистина умря вуйчо Аристотел от Западна Патагония. Хем ти е мъка, хем
наследство от Кореком получаваш. Ха сега де!
Няколко случаи имах с бабата. Опитах се да я оборя диалектически, но тя не е
чела материалите и не се поддава на убеждение.
— Вие — казва, — новите, и в бога даже не вярвате. Какво тогава с вас ще се
разправям?
И продължава разговорите с духовете. И на съседки гледа, че и пари печели от
тези манипулации. А пък аз съм човек със склонност към науката. Когато нещо не ми е
ясно, мога, както се казва, от девет извора вода да пия, но да си го изясня. А тук
разрешаването на проблема можеше да стане по един-единствен начин — да почина някак
си скоропостижно, за да проверя историята с духовете.
 Случи се. Благодарение на столичния транспорт. Трамваят беше пълен, увиснах
на стъпалото, направих път на поредната дебела дама, един футболен запалянко ми
стъпи върху крака, изпуснах дръжката, чух писъци, викове и… толкоз…
Нещо стана с мене. Предполагам, че така става с всеки, който падне под
трамвая…

Земята, както казват, се отдалечаваше с шеметна бързина. Наоколо беше космос

в пълния смисъл на думата. Черно, звезди и неразбираеми сигнали от други светове.
Себе си не виждах, защото вече не съществувах като материя. Вероятно бях някаква
концентрирана енергия — невидима кълбовидна светкавица или нещо подобно. Летях.
Внезапно някой до мене каза:
— Здрасти!
Ама съвсем така, като че ли ме срещна в някое софийско кафене и ме е виждал
вчера. Не го видях, разбира се, защото и той беше концентриран като мене.
— Здрасти — отговорих, — приятно ми е.
— А защо ти е приятно? — попита той, тя или то.
— Просто — казах — компания в космоса не е излишна. Само да знаехме накъде
пътуваме…
— Юпитер — отговори лаконично той, тя или то. — 12 спътника, 778 милиона
километра перигей от Слънцето.
— Хм! Хладничко ще бъде.
— Да, миналия път хванах хрема.
— Миналия път? Значи вие сте умирали веднаж?
— Мнима смърт. Престоях два дена, а след това долу ме съживили със сърдечен
масаж и трябваше да се връщам по етапен ред.
Летяхме. Скучно летяхме. Някакви си три милиона билиона километра в час. Бях
започнал вече да се прозявам, когато наближихме Юпитер. Планетата, да ви кажа, не
представлява нищо особено. Шарени пояси, отровна атмосфера, липса на твърдо ядро —
голяма работа! Посрещна ни един ужасно скучаещ оркестър, който вечно свири химна
„Добре дошли!“
Посочиха ни пътя, зарегистрирахме се, минахме през карантината, а у мене
постепенно, капка по капка, започна да се натрупва разочарованието от задгробния
живот. Съществуваш значи като невидима единица, скучаеш от липса на работа, а
когато внезапно те засърби цялото несъществуващо тяло, разбираш, че е време да
слизаш на Земята за спиритически разговор. Попитах за бабиния приятел Наполеон.
Отговориха ми, че тук никакви Наполеоновци не съществуват. Всеки представлявал
единица дух. Слизанията в чашата за кафе или масичката без пирони се организирали
по дежурство и всеки говорел, каквото му дойде на ума.
Едва сега разбрах защо понякога бабините духове на времето се държаха
нецензурно. Ами тъй де, как да не псуваш, когато те карат да преминаваш такива
космически пространства, за да кажеш кога ще има война и кога на Пенчо бакалина ще
му поникне коса?
Започна и за мене вечността. След няколко нейни мига почувствувах, че нищо не
би й пречило да трае по-кратко време. Реших, че когато дойде моят ред, ще сляза на
Земята, ще разправя на хората само истината, ще обоснова научно целия задгробен
живот, ще дам някои астрономически данни за Юпитер, ще… Пардон, сърби ме тялото —
викат ме долу…

— … чоооо, Генчоооо — увиваше баба ми, — на кого ме остави, Генчоооо, млада и

зеленаааа…
Ха сега де! Иди се оправяй с космически мащаби. Аз имах чувството, че съм
преживял на Юпитер няколко столетия, а се оказа, че долу, на Земята, дори още не са
успели да ме погребат. Ех, тази пуста бюрокрация! Почувствувах се отново в
собственото си тяло. Поех дълбоко дъх, за да проверя дали не съм се умирисал, но
такива данни нямаше. Отворих материалните си очи и погледнах към тавана. Баба видя
това, изпищя и припадна. Скочих да й търся валериан…
 Оказа се, че трамваят не ме бил смачкал качествено. И аз, като онзи колега,
съм бил имал мнима смърт. От трамвайната дирекция ми поднесоха извинения. Баба ми
се оправи и подробно ме разпитва за оня свят. Тези дни ще организира квартална
конференция, на която ще ме кара да обменям опит. От службата ме приеха обратно при
условие, че ще възстановя застраховката си, която тъгуващата ми жена успяла да
изконсумира за югославски обувки. Аз отново съм материален и живея, както се
полага. Само едно нещо още не мога да си уясня — има ли аджеба задгробен живот или
няма!

{img:upiter_11.png}

Въпрос на нерви

Тежката дъбова врата се отвори с едно дрезгаво:

— Хи-хи-хиииии…
В хола на запустелия замък беше тъмно и влажно. Гнилите дъски скърцаха под
краката ми:
— Кррръв… крррръв… крррръв.
А вятърът крещеше неистово в камината:
— Майчицеееееей…
Качих се на горния етаж. Часовникът на кулата удари дванадесет часа. Има си
хас духът да не дойде! Нищо няма да излезе от репортажа ми тогава.
В коридора се зачуха тихи стъпки, дрънкане на вериги и тракане на кости.
Вратата се отвори сред различни задгробни звуци. Духът застана в рамката й в цялата
си прелест.
— Уааауууу… — каза той кротко.
— Здрасти — отговорих аз, — може ли да запуша?
— Пушиии… пушиииии — избуча той. — Това ти е последната цигараааа…
— … ара … ара … ара — продължи някаква филмово ехо в камината.
— А, защо! Имам още цяла кутия.
— Днес завършва твоят жизнен път — той пристъпи към мен.
— Хайде, бе! Само стойте, моля ви се, по-настрана, защото много миришете на
нафталин.
Духът ме погледна обидено и седна на едно кресло срещу мене.
— Нима не те е страх? Та аз съм духът на сър Роберт Хауджаубаукеймейлър —
кървавия убиец на Йоркфоркиоркмършайд.
— Приятно ми е, Донев.
Духът започна да проявява белези на истерика. Той си откъсна главата,
подметна я към тавана, след това пак ловко я улови. После от носа му излезе
виолетов дим, който миришеше на тамян и мащерка. Кръв подмокри килима.
— Пазете килима — казах аз. — Макар че е доста стар, би могъл да се даде в
заложната къща.
Духът прие отново нормалния си вид. Той ме изгледа като студент, който се е
явил на късмет на сериозен изпит, изхълца два пъти нервно, а след това попита:
— Но ти наистина ли нямаш нерви?
— Напротив, имам. При това доста здрави.
— Как може! Аз от сто осемдесет и четири години плаша народа на окръга,
включително и приходящите туристи. Аз прекъсвам коскоджамити църковни служби, аз
съм си създал репутация на безупречен дух и изведнъж срещам някакъв ненормален,
който…
— Моля, моля, милорд — обидих се аз. — Съвършено нормален съм. Само че съм
софиянец.
— Не зная такова племе.
— Като за бивш английски лорд това не е толкова странно.
— Какво значи това софиянец? Отговорете веднага!
— Жител съм на столицата на България. По ваше време тя е била още в робство.
Сега обаче е свободна и хората в нея всички имат такива нерви като моите.
— Но как… как го постигате?
 — Драги лорде, чакал ли сте в ресторант келнера да приеме поръчката ви, след
това да ви я донесе, след това да дойде за сметката?
— Не. По мое време…
— Ясно. Качвали ли сте се на трамвай № 2, когато тридесет хиляди запалянковци
отиват на мача Левски — ЦСКА или обратно?
— По мое време футболът още не беше открит.
— Блазе ви. А опитвали ли сте се случайно да изтръгнете усмивка от завеждащия
щанд „Стъкла“, когато му давате размерите на прозорците си?
— В моя замък прозорците бяха…
— Разбирам. А да ви се е случвало да ходите в градската баня със смътната
надежда да се окъпете?
— Слушай, млади човече, забравих ти името! За какви бани ми говориш?
— Съжалявам ви, милорд. Вие скучаете във вашето задгробно царство. А какъв
живот кипи в нашата София! Елате с мен, ще уредя формалностите. Ще поживеете при
нас, ще калите нервите си, ще се преквалифицирате, ще си починете…
Духът изчезна с писък. Часовникът удари един. На мене ми се доспа…
Събудих се сутринта, целият омотан в паяжини. Реших, че всичко е било сън, че
духове всъщност няма. Но когато излизах от замъка, видях на масивната дъбова врата
един пресен надпис, изработен красиво с човешка кръв:

„Вход за софиянци строго забранен!“

{img:gerb_12.png}

Среща на дъното

Бъл-Бъл се втурна задъхано в кабинета:

— Приготви лабораторията! Нова партида!
Глъб така се учуди, че за малко щеше да изпусне електрическата риба, която се
опитваше да включи в акумулатора.
— Но как? Откъде?
— Гледай! — Бъл-Бъл разтвори широко прозореца. Над подводния град вече се
разстилаше сянката на потъващия кораб.
Безумна радост обхвана бившите удавници. Нов нещастен случай! Слава богу! Ще
научат новини отгоре, може пък да чуят нещо и за близките си. И най-важното — ще
разберат кой футболен тим е първенец през този сезон.
От дълги години съществува подводният град, но никой от земните жители не
знае за него. Столетия наред на дъното на океана са се събирали на купища труповете
на загинали сред морската стихия — естествено на тези, оцелели от острите зъби на
хищните риби от по-горните пластове. Голямото налягане, импрегнацията с морски соли
са ги предпазвали от развала. И така би продължавало до края на света, ако не бе
гениалното откритие на професор Пирамидонио.
Земните жители си спомнят слабо за този учен, когото немалко хора смятаха за
луд. Един вестник в Аржентина се опита да публикува неговите теории за възможност
за подводен живот, но бе конфискуван поради леви тенденции. Един ден професорът
изчезна. Тръгнал на път с яхтата си от Буенос Айрес за Европа, той внезапно
престанал да съществува за земния свят. Не бе имало нито буря, не бяха отбелязани
трусове, войната още не беше започнала и все пак изчезна и яхтата, и професорът, и
добре обзаведената му плаваща лаборатория заедно с всичките помощници и асистенти.
И хората го забравиха. Никой не подозираше, че той продължава да живее и
твори на седем хиляди метра дълбочина в Н-ския океан. (По молба на Пирамидонио не
съобщаваме точния му адрес.) Най-първо той оперира себе си, след това първите си
помощници, след това… но да не навлизаме в подробности.

Телата, попаднали под налягане и в солена вода, се запазват в първоначалния

си вид. В подводния град никой не старееше. Всеки беше на толкова години, на
колкото се е удавил. А когато започна възстановяването на живота на хилядите
удавници през вековете, на дъното на океана се появи един малък Вавилон. Тук имаше
моряци от гръцките галери, финикийски търговци, американски мултимилионери, дори и
екипажът на един извънземен космичен кораб, дошел дявол знае откъде. Наложи се да
се създава нов език, подходящ за изговаряне под водата, наложи се организирането на
полиция, администрация, данъчни власти — въобще цялата земна култура бе пренесена и
тук долу. През един период започна цяла бомбардировка от потъващи кораби. Първите
съживени съобщиха, че горе имало пак световна война. Идваха предимно германци и
англичани. Едните се опитваха да пеят войнствени песни и да маршируват. Другите
организираха клубове за защита на коралите и дружества за борба с октоподите, но
скоро тези мании бяха излекувани и всички заживяха като останалите нормални
удавници.

В лабораторията започнаха да внасят първите пристигнали. Бъл-Бъл докладваше

на Глъб:
— Повечето са добре запазени. Но има един-двама, които не са нагълтали
достатъчно вода, и налягането ги е сплескало като носни кърпички. А други пък не са
били в кабините си, та когато са минавали през рибния пояс, са оставили я нос, я
ухо, я цяла глава. Ще се наложи от няколко души да комбинираме един.
Започна работата по възстановяването. Всеки труп биваше добре промиван с
естествена морска вода. Правеха му се два отвора — един на гърдите, един на гърба,
след това сърцето се привеждаше в движение и морската вода, този прекрасен
заместител на кръвта, започваше да циркулира по вените и артериите.

Глъб трепна. Младата девойка, която още с приемането й бяха нарекли Пльок,
постепенно идваше на себе си. С нея положението не беше тежко. Обикновено удавяне и
леко огризани нос и уши. Но след като й поставиха кораловите протези, тя, все още
мъртва, изведнъж блесна с цялата си красота. И Глъб се влюби. Въпреки петдесетте си
години той изглеждаше само на тридесет — на тази възраст беше загинал. А тя беше
двадесетгодишна. Глъб забрави преките си задължения. Той дори престана да храни
любимото си стадо от морски звезди. Висеше над главата на Пльок през цялото време
на възстановителния й период. Приятелите му му съчувствуваха. Те го заместваха на
дежурствата, хранеха го с пресни морски гъсеници, дори по свой почин му извадиха
брачни документи от гражданското отделение.
Пльок отвори очи…
Глъб се наведе над нея и я прегърна, за да й даде възможност по-леко да
преживее първия шок от подводното чувство…

Двама млади хора се разхождаха сред мрачните скали извън подводния град. Глъб
бе подарил на Пльок букет от електрически риби, които пръскаха мека светлина около
себе си. Девойката приседна върху ръждясала котва, а той се отпусна в краката й.
— Ти не си ми говорила за предишния си живот, мила.
— Нима ти е интересно? Сега, когато имам теб…
— Не, говори! Аз искам да зная всичко, за да те чувствувам по-близка, по-моя…
Пльок въздъхна уморено и започна да разказва:
— Родила съм се в България… (под водата то прозвуча като Блъбглабримбямб).
Глъб скочи:
— Там ли? Че и аз съм оттам. Чакай! Разправяй по-точно.
Въпросите му започнаха да следват един след друг. Пльок едва успяваше да
отговаря. Той бе прекрасно осведомен за всичко. Но когато премина на роднините й,
тя съвсем се обърка.
— А до вашата къща нямаше ли едно празно място, дето лете свинете ринеха
боклука, пък зиме децата правеха снежни човеци? А учинайка ти не се ли казваше
Петранка? Една такава — малко кривогледа и с бенка на носа… А майка ти… не заекваше
ли малко? Не биеше ли баща ти всяка събота, когато го извличаше пиян от кръчмата?
След последното тихо „Да“ на Пльок младият човек изведнъж скочи на крака,
притисна я до себе си и със сълзи на щастие в очите извика:
 — Параскево, дъще моя, най-после да ме намериш!
Параскева, или Пльок, както ви харесва, така зяпна от учудване, че една риба
колибри влезе в устата й и спокойно успя да разгледа всичките й вътрешности.
Нататък историята е ясна. Глъб пак остана ерген. Той си живее с милата Пльок
и се надява, че майка й никога няма да се качи на параход.

Грешката на сатаната

Преди известно време един дребен служител от транспортното ведомство откри,

че има магически сили. Всичко започна съвсем невинно. Той бе завършил последния си
отчет, гледаше замечтано през прозореца и си каза:
— Ех, да имаше сега една цигара…
В следващия миг в устата му бе пъхната запалена цигара. Той се огледа
учудено, но в стаята нямаше никого. Разгледа и цигарата — обикновена
„Коларовградски Родопи“, малко разлепена откъм единия край. Чиновникът имаше
чувство за хумор. Той каза:
— Е, към тази цигара сега да имаше и една малка гроздо…
Бум! Точно върху седмичната сводка за движението на недвижимите собствености
се появи изпотена чаша гроздова ракия.
— … и мезенце… — довърши човекът уплашено приказката си.
Чинийката с тънко нарязани краставички и домати се появи моментално. В първия
момент чиновникът страшно се смути, изпи за кураж на един дъх ракията, поръча си
още една и когато удари и нея, изведнъж всичко му стана ясно.
— Магията — помисли си той — все още не е напълно изследвана. Защо пък аз да
не съм един от първите пионери в тази област?
След това, вече спокойно, поръча на работното време да свърши, изкомандува на
бюрото да се самоприбере и си тръгна към къщи. По пътя пийна още една ракия, която
получи от въздуха, и затова се прибра в повишено настроение в стаята си, където
жена му пържеше лук и мечтаеше да свири на пиано пред многобройна публика.
— Не се стряскай, аз съм магьосник — каза й той.
— Не си никакъв магьосник, ами си пиян — каза му тя сърдито със сълзи на
очите, които произхождаха от лука и поради липсата на пиано. След това започна
поредната проповед, че нямат какво да ядат, че децата ходят голи, а той кисне по
кръчмите, че хората хора станаха, че ето на` — съседите телевизор са си купили…
— Ох, върви по дяволите! — махна той с ръка и… тя изчезна.
Чиновникът внезапно изтрезня. Потърси я под масата, в гардероба, дори в
кутията за чорапи, след това се хвана за главата:
— Какво направих аз!
Вярно, свадлива беше и яденето прегаряше понякога, но все пак това са
петнадесет години съвместен живот. Това са спомени, скандали, това са повече от
двеста чифта безропотно закърпени чорапи. Къде да я търси? Какво да прави? Той
застана на пръсти, пое дълбоко дъх, като че ли ще скача в студена вода, и
промърмори:
— И аз да ида подир нея!

Посрещнаха го изключително добре. Сатаната му предложи кафе с ликьор и поръча

да подготвят кола, за да го разведе из ведомството си. След това приседна до него,
потупа го по коляното и му каза:
— Виж какво, другарче. При разпределението на тайнствените сили е станала
дребна грешка. Вместо да снабдят една епилептична американка с оракулски
способности, моите подчинени ти дали на тебе „Голямата магия“. Та, ако е възможно,
да ни върнеш материала. Пък вреди и загуби, там каквито има…
— Жена ми! — прекъсна го чиновникът. — Нея си искам!
— Жена ли? Готово, бе мой човек! Избери си — червена, черна, руса, Клеопатра,
Жана д’Арк, Екатерина Велика…
— Моята си искам. Тя ми трябва.
— То е още по-лесно. Ето я и твоята!
 Жена му се появи до него като изпод земята, леко опърлена от адския огън. Тя
още не бе схванала ситуацията и продължаваше да му се кара. Успокоиха я, почерпиха
и нея с кафенце, а след това започнаха пазарлъците. На чиновника не му се искаше
съвсем да се откаже от способностите си, затова решиха така:
1. Той си отива на земята и на никого няма да разправя къде е бил (същото се
отнасяше и до жена му).
2. Оставя му се възможност да прави дребни трикове, но да не издава тайната
им.
3. При спешни случаи може да вика дявола на помощ…

Заживяха си отново двамата съпрузи средно щастливо, както досега. Отначало

гостите им се учудваха, когато чиновникът, вместо да драска кибрит, направо духва
върху печката и тя пламва или пък само щраква с пръсти и в ръцете му се появява
чаша вино, но след това си казаха:
— А бе чудак, какво да го правиш!
Предложиха му да работи в цирка на твърда заплата, но той се отказа. Сега е
отчетник на едно голямо предприятие. Магиите много му помагат. Плановете винаги са
преизпълнени. Предприятието процъфтява. Той също.

{img:satana_13.png}

Невидимите

Апаратчето беше малко и удобно, можеше да се носи в малкия джоб на сакото.

Когато се насочеха мощните му лъчи към каквото и да е живо същество, те правеха
всичките му тъкани абсолютно прозрачни. След неколкократни експерименти върху бели
мишки, кучета и маймуни и преди да премине към опити върху човека, той най-първо
прозорифицира тъща си, която беше обещала да му гостува три дни, а стоеше вече шест
месеца.
Резултатът беше великолепен. Тъщата моментално изчезна. Няколко стола се
събориха, но отново пак сами се изправиха на мястото си (тя винаги е била добра
домакиня). След това се чу грозен вой, долапът се отвори и чиниите започнаха да
излитат по посока главата на изобретателя.
Той бързо избяга навън. И без това нестабилната му нервна система беше
стигнала до точката на кипенето.
— Аз съм гений! — крещеше си мислено той. — Аз съм исполин. Какво е Наполеон
пред мене? Дървеница някаква! Нима той е можел да прозорифицира? А какво са Нютон,
Дарвин, Едисон? Какво са…
— Сбийте се напред, граждани!
Потънал в мисли, той се бе качил на трамвая и сега кондукторката
недвусмислено ръгаше железните си клещи в ребрата му. Той я погледна надменно,
поиска да й направи забележка, но след това просто насочи апарата към нея.
Кондукторката остана така изумена от собственото си изчезване, че дълго време беше
съвсем вцепенена. Редицата граждани, които виждаха висящата във въздуха
кондукторска чанта, решиха, че колата е на самообслужване и пущаха пари в нея,
взимаха си ресто и сами си късаха билети…
Инженерът отиде най-първо при прекия си началник, след това при колегата си,
който се опитваше да го измести, след това при касиера, който непрекъснато
измисляше различни удръжки, след това при келнера, който упорито отказваше да му
дава на кредит, и навсякъде оставяше празно пространство след себе си. А в главата
му продължаваше да шуми мисълта:
— Аз съм гений! Ау, какъв гений съм аз!
На втория ден в къщи състави точен списък на всичките си врагове и
неприятели, подлежащи на прозорифициране. Работеше систематично, по азбучен ред.
Когато стигна до буквата „Л“, в стаята нахлу невидимата му тъща.
— Върни ми образа, мизернико! — изкрещя тя и отново започна да хвърля едри и
дребни предмети по главата му. Той избяга навън, но пред вратата попадна на някаква
плътна, прозрачна маса, която го посрещна с викове и невидими удари. Оказа се, че
това са колегите от учреждението, които го бяха издирили. По някакъв необясним
начин към тях се бяха присъединили и кондукторката, и келнерът, а сега и тъщата
помоли да бъде приета в групата, като обеща редовно да си плаща членския внос.
Инженерът успя да избяга, но невидимите набързо, както седяха на тротоара и
пречеха на движението, успяха да се организират, избраха ръководство и начертаха
първоначални мероприятия за залавянето му.
Тежки дни настанаха за инженера гений. Много често той срещаше групата
невидими, които с вой се нахвърляха върху него за голямо учудване на околната
публика. Затова обикновено се движеше из глухи улички, озърташе се, криеше се в
храстите на градинките. А нощем скачаше от градинската пейка, която бе заел
временно, изтриваше студената пот от челото си и се ослушваше с настръхнали коси.
Накрая той не издържа и отиде в психиатрията.
— Добър ден — каза, — бих ви замолил да ме затворите. По възможност в
буйното… Поне докато се успокоят духовете.
Хората го погледнаха учудено, след това го изпратиха за амбулаторната му
карта, след това му съобщиха да се яви след три дни за окончателно решение. Той
изрева неистово и прозорифицира двама от тях. Тогава те изглежда му повярваха и го
вкараха в една единична килия.
Инженерът гений си отдъхна. Той изтри още веднъж потта си, отпусна се на
коравото легло и се прозина. В този момент откъм ъгъла на стаята се чу ехиден смях.
Инженерът изтръпна, но след това се успокои. Все пак с луд човек по-лесно можеш да
се разбереш. Той се обърна към ъгъла и отвори уста, за да изкаже обикновените за
случая поздравления, и извика от ужас. В ъгъла нямаше никого!
Дежурният докладва на началника си, че в единадесета килия на буйното
отделение става нещо. Още от коридора се чуваха крясъци, викове, шум от трошене на
мебели. Когато отвориха вратата, учудените слушатели видяха как твърдата кушетка се
биеше със закачалката. Те разтъркаха очите си, погледнаха пак, а след това хукнаха
към главния лекар, за да бъдат освидетелствувани и самите те… Кушетката за последен
път се стовари върху закачалката, след това падна на земята. Закачалката полетя
подир нея, след това към вратата, но се закачи в горния корниз и остана да виси
там…
Оттогава нищо не се знае за самопрозорифициралия се гений. Тези дни във
вестниците излезе съобщение до него, че ако в тридневен срок не се яви на работа,
ще бъде уволнен дисциплинарно за безпричинно отлъчване.

{img:prozorificirane_14.png}

Трагедия на безумието

Трудностите каляват характера — тази максима, останала от древните философи,

се оказа абсолютно неприложима за наше време. Да не говорим за други примери.
Достатъчно доказателство е известният Комар*, който за малко щеше напълно да се
шашне, докато преодолее трудностите по разгадаването на една старобългарска
рецепта. Историята по откриването на рецептата под опашката на Мадарския конник,
разправиите около доказването на автентичността й, борбата срещу контранаучните
сътрудници, въпросът за хонорарите — това са неща, които ще засегнем в отделна
трилогия. Сега минаваме към строго научно повествование на фактите.
[* За сведение на хората от миналите векове, които може би ще четат тази
книга: по наше време (XXIV в.) поради претрупаност на планетата и липса на имена
най-после се възприе системата на конезаводите и хората се кръщават от първите
срички на имената на бащата и майката. Следователно Комар произлиза от Кольо и
Мара. — Бел.авт.]
В ръцете на Комар попадна парче свинска кожа, върху която (след много
заседания, командировки, договори в скандали с филмови къщи) бе разчетено следното:

„Имъ начинт дъ съ уткрии мозгът чуляшки (явно писарят не е бил много

грамотен). Къту смесиш кучишкъ кръф, жабишки нокти, свинскъ четинъ, конскъ пикуч и
чиляшка плюнка, къту гу въриш пет дни на студен пламък, къту му кажиш — фют, фют,
хали и вихри, чупете се от тука! — и то ставъ чудутворну. И къту гу дъдеш на
булярин, съсипвъ му мозъкъ и той почвъ дъ гувори без мозък — тъман туй, дето
мисли…“

Нататък кожата беше изядена от плъхове, но за Комар наличните данни бяха

достатъчни, за да изгради той върху тях своята докторска теза.
Отминаваме тежкия творчески период, през който именно Комар отхвърли
догматичното твърдение на старите учени, че трудностите калявали… и прочие.
Отминаваме и борбите му с химикофармацевтичния завод, докато успее да го накара да
му произведат прахчета, ампули и разтвор за детска възраст. Както обещахме, ще
цитираме само фактите.
Дойде Денят (главната буква не е печатна грешка). През този Ден Комар щеше да
направи първия си голям експеримент. Той знаеше, че който поеме от лекарството, ще
преодолее всички граници, няма да има никакви задръжки, няма да се смущава от
околните обстоятелства, от роднински връзки или началници. Той знаеше, че ще заспи
кората на мозъка и ще заговори подкорието. С други думи, той знаеше, че неговото
лекарство ще накара хората да говорят само истината, истината и пак истината.
Както всички герои на науката, Комар реши да опита своя еликсир най-първо
върху себе си. Той си постави десет кубика подкожно, сто кубика мускулно, три
кубика венозно, глътна две прахчета и изпи половин кило детска доза. Преди това,
естествено, бе оставил нотариално заверено писмо, в което молеше никой да не обръща
внимание на приказките му.
Лекарството започна да действува.*
[* Ядец! Виж края! — Бел.авт.]
Най-първо Комар чу дивна музика… след това жена му влезе в стаята. Той скочи,
замахна с ръка… притисна я до гърдите си и прошепна:
— Богиньо, обичам те!
След това, обезумял, се хвана за главата, изтича до къщата на началника си
(официално последният беше болен) и го помоли да му позволи да го целуне по петите.
След това купи от централния криминален магазин един остър нож и взе такси,
за да завари бившата си жена пред къщи. Когато тя излезе, той извади ножа и със
силен замах… й го подаде.
— Дръж! Убий ме, дето те оставих за такава дребна изневяра!
След това… Какво ще ви разправям по-нататък? Оказа се, че старинният летопис
е дал само съставните части, но не е описал дозите. Рецептата явно беше сбъркана.
Та разправяте, че трудностите калявали характера, а?
Моля ви се, попитайте по този въпрос заслужилия някога научен работник Комар.
Той се подложи на всички тези трудности не само за да придобие характер, но и да
получи докторат, а накрая стигна до…
Всъщност питайте го сами. Адресът му е: Първа психиатрична клиника, буйно
отделение, стая № 6. _Влизай с придружител!_

{img:lyd_15.png}

И това не е живот!

Генчо Мърляча от Долна Малина го знаеха из целия окръг. Той можеше да изпие
една каса бира и да изяде четвърт вол и пак да остане гладен и жаден. Нормалният му
дневен капацитет беше кило и половина мастика, а когато беше в добро настроение или
пък искаше да се кара културно с жена си, повишаваше дозата на две кила.
Как стана така, че той се напи до смърт, никой не можа да разбере. Жалко, но
факт. Генчо Мърляча падна под масата в новия ресторант на селото и докато повикат
лекаря от съседната маса, той вече се беше вкочанил.
Направиха му погребение, както се полага, поръсиха гроба не с вино, а със
светена ракия, за да не обидят мъртвеца, булката му плака три месеца, а след това
се ожени за счетоводителя на стопанството…
Минаха две хиляди години.
В деня, когато започваше изкопаването на шахтата за директната
инфрагравитационна линия Долна Малина — Сидней, се случи странно събитие.
Локализаторите дадоха тревожен сигнал, роботите копачи спряха и хората се спуснаха
в двуметровата дупка пред тях. След като очите им свикнаха с полумрака, те видяха
остатъци от дървен ковчег, за каквито бяха чували от прадедите си, сред тях едно
напълно запазено тяло, обкръжено от хиляди червеи, които клатеха глави с
възхищение. Това беше трупът на Генчо Мърляча. Отнесоха го в участъковия медицински
университет, където се установи, че трупът е така напоен с алкохол, че се е
консервирал напълно и е плашил цели двадесет века местните червеи.
След няколко дребни манипулации Генчо се съживи и първите му думи бяха:
— Коле, сипни още по едно на вересия, пък аз утре…
Професорът по свръхархеология успя да дешифрира думите му. Веднага бе
заредена една кибернетична машина преводач и чрез нея започнаха да разговарят със
съживения. Обясниха му, че е прескочил един интервал от две хиляди години, че сега
е попаднал в един нов свят, където няма мъки и печал, където всички живеят
щастливо, където…
— Добре де — прекъсна ги Генчо. — Сега няма ли да почерпите по една ракия?
Учените решиха, че организмът на възкръсналия постепенно трябва да се отучва
от отровите на тъмното минало, и затова по хипнотичен път го напиха.
— Не, бе… — запелтечи по пиянски Генчо — аш ако не ши ггаавррътна юшчето… — и
заспа.
Когато се събуди, той беше махмурлия и гладен.
— Ех, да имаше сега една пържолка, а!
Хората от трихилядната година бяха решили на всичко да му угаждат. Те веднага
му предложиха хранителна музика: „Пържола в си бемол мажор“. Генчо наистина се
понахрани, но все пак си въздъхна тежко:
— Бе, благодарим и сполай ви, ама такива, каквито ми ги печеше моята булка…
Веднага научните сътрудници провериха в речниците термина „булка“, кимнаха си
многозначително и повикаха свободния в момента амуроробот СК 147. Ужасен от
чудовището, което се появи пред него, Генчо Мърляча хукна да бяга. Но… стаята
нямаше врати. По това време хората вече се бяха научили да минават през стените.
Отчаян, той поиска да се просне върху леглото, но… и легла нямаше. По това време
сгъстяваха на определени места атмосферата и лягаха върху нея.
— Ееееей, хораааа! — провикна се по овчарски Генчо, но… нямаше хора. По това
време те се казваха вече съвсем другояче. И все пак влязоха двама души, които може
би бяха негови внуци на ента степен, и се осведомиха защо харчи така звукова
енергия, когато тя може да се използува за толкова други неща.
— Бе, да ви умра на енергията! Дайте ми да излезна малко на чист въздух!
Оказа се, че това е излишно. Единият от младежите погледна едно копче на
стената и на Генчо му замириса на люляк, здравец и озон, комбиниран с оборски тор.
— Не, бе сине. Друго искам! Навън да изляза, да погледам горички, полянки,
рекички, туй-онуй…
В същата секунда една от стените, която беше и стереоекран, се превърна в
прекрасен пейзаж, който се движеше, звучеше, даже и понамирисваше.
— Ох, да ви умра на техниката! Слънцето искам да видя, бе!
Но тук младежите се извиниха на Генчо и му казаха, че ще трябва да почака
известно време, защото слънцето в момента е в командировка към центъра на
галактиката, където затопля една простинала планета. Но след стотина години…
— А, върнете си ме тогава обратно в мойта си ми Долна Малинааа — заизвива
Генчо, както го правеше някога баба му — майстор оплаквач I степен.
— И това не може, скъпи. Връщане назад във времето още не сме постигнали.
Виж, ако искаш да те пратим още по-напред чрез дематериализация и с последваща след
това материализация, това е по-лесно.
Генчо се хвана за главата, изпусна още един сноп звукова енергия и реши, че
това не е живот. Не, не е! Единственото, което му оставаше, беше да се самоубие.
Уви, хората от това време вече бяха забравили как се самоубиват и нямаха никакви
подходящи средства.
Горкият Генчо и досега си живее и страда в 3965 година.

{img:gencho_16.png}

Шантавата планета
 — Ха да кацнем, ма!
— Да ти умра на кацанията!
От тези реплики си пролича, че след двадесет и пет годишен съвместен полет
отношенията между завеждащия всички науки (съкратено ЗВН) и астронавигатора бяха се
поизострили. И все пак ЗВН беше началник. Астронавигаторът включи автомата за
приземяване върху неизвестни планети и започна да си черви устните за всеки случай.
Пантелей Джонсън отдавна беше свикнал на критиките на Ганка Голдуотър. Затова
не им обръщаше внимание. Затова не чу, когато тя му каза:
— Пък пази се все пак!
Той влезе в компенсиращата камера, включи външна атмосфера, хлопна предния
капак на шлема си и изскочи от космолета.
Почвата му се стори някак еластична. Анализаторите не даваха никакви
резултати за химически състав на околната среда.
— Хайде де! Да не би да са се повредили? — рече на глас Пантелей Джонсън и
моментално му отговори Ганка Голдуотър:
— Ти все за повреди бълнуваш! А не се питаш да не би нещо в тебе да не се е…
Пантелей изключи връзката с космолета. Поне сега можеше да си позволи
самостоятелност. Той извади джобния багер и го пусна в действие, за да вземе парче
почва за изследване в разширените лаборатории на Земята. Има си хас! Всички атоми
са известни. Химията не е патент на нашата галактика. Навсякъде хелият е хелий,
натрият е натрий, водородът е водо…
— Хъ-хъ-хъ! — прекъсна мислите му някакъв чудноват глас.
Пантелей се стресна. Това не беше Ганка, защото той благоразумно я беше
изключил. Това можеше да бъде само…
— Хууууу-ху-ху… — изтрещя шлемофонът.
Пантелей бе минал тримесечно лечение против страх, но все пак усети, че
коленете му омекват. Пред него джобният багер изгребваше десетина тона местна
почва.
— Прибери си машинката! Гъдел ме е! — изрева неистово гласът в шлемофона.
— Слу… слушай, другарче, стига с тия тъпи номера. Показвай се, докато е
време, защото иначе аз мога…
— Хиииии-хи-хи… Нищо не можеш! Спирай си машинката, че от смях ще си променя
орбитата! То бива гъделичкане, бива, ама…
И внезапно Пантелей Джонсън разбра. Той говореше с цялата планета. Досега
беше направил дванадесет полета извън галактиката. Беше срещал кристални хора,
газови хора, хора дървета, но никога не беше допускал, че ще види такава форма на
живот — цяла планета — едно същество.
При това планета, която говори на български и има гъдел! А интересно как ли
се храни?
Като че ли дочул неговите мисли, Гласът се обади:
— Бе, аз бях закусил това столетие, но щом като не спираш да ме ядосваш, ще
трябва и тебе да те хапна…
Пантелей Джонсън едвам успя да включи радиовръзката с космолета, да извика:
— Ганке!… Пардон… Другарко Голдуотър! Пази се! — и земята под него се
разтвори и той потъна в недрата на планетата човекоядец.
На седемстотин километра под повърхността температурата започна да пробива
антитемпературните устройства на скафандъра и Пантелей реши, че ще се изпържи млад
и зелен, но в следващия миг някъде вляво се мярна корпусът на потъващия със същата
скорост космолет и Джонсън успя да се качи в движение в компенсиращата камера.
— Ганке! — извика той, изтръска силикато-алуминиевите бучки от скафандъра си
и прегърна астронавигатора. — Като ще мрем, заедно да мрем значи!
Но на Ганка не й се мреше. Тя, като всички практични жени, реши, че все пак е
по-добре да се живее, отколкото да се мре. Затова включи кибмоз № 7 и зададе
въпрос:
— Като знаеш всичко, ха кажи как да се отървем!
Времето, докато щракаха релетата, докато виеха повишаващите се волтажи,
докато кибмозът решаваше трудната задача, Пантелей използува, за да се прости с
Ганка. Той й се извини за двадесет и пет годишните неприятности, които й беше
създал, изслуша речта й на тема „Аз пък ти рекох да не кацваме тук!“ След това я
целуна два пъти по носа (по устата не се целува, защото не е хигиенично) и в това
време кибмозът се обади:
— Трябва ентероколит.
Двамата космонавти се спогледаха, като че ли някой им беше прочел
стихотворение на меркуриански.
— Тоест как? — попита Пантелей. — Дай допълнителни данни!
— Планетата ви е изяла — отговори кибмозът. — За да ви извади отново от
недрата си, трябва да получи ускорение в храносмилателната система. Затова трябва
да получи разстройство — на нея й действуват разслабително вещества от категорията
Г-4…
Пантелей и Ганка се спогледаха. Г-4! Ами че те имаха тонове отпадъци от Г-4,
които се чудеха къде да дянат! Пантелей веднага посегна към ръчката за изхвърляне
на отпадъци. Космолетът леко трепна и минута след това в микрофона на кабината се
зачу Гласът:
— Ъх. Какво е това, бе? От две вечности не ми се е случвала такава работа.
Трябва да съм изяла нещо мишаво.
Пантелей Джонсън и Ганка Голдуотър изживяха всички колики, гърчения и
въздишки на Шантавата планета (както те я нанесоха в астрокартите си), докато
накрая специално за тях бе организиран нов вулкан, през който те бяха изхвърлени в
космоса…
Това са засега сведенията за Шантавата планета. Тези дни се завръща
космолетът с Пантелей и Ганка. От тях ще научим повече подробности.

{img:kosmolet_17.png}

Да не обиждаме спираловидните хора

Атомният пистолет издаде мелодичен звук и гигантската слоноамеба се превърна

в тон и половина юфка. Пешо въздъхна и изтри потта от скафандъра си.
— Уф! Ако това се беше стоварило отгоре ми…
В следващия миг той дочу оглушителен вой и през гъстата мъгла видя
приближаващия се спираловиден човек. Той явно беше много развълнуван, защото
непрекъснато се свиваше и разпускаше от петнадесет сантиметра до десет метра.
Всичките му устни крещяха в хор:
— Какво направи ти! Защо уби добитъка? Кой ще ми дава сега сярна киселина за
децата? Ще ги оставиш от глад да умрат! О, хиляди богове, ще те разкъсам на парчета
и ще наторя нивите си с отровната ти плът!
Спираловидният човек така се удължи от възбуждение, че от върха му се откъсна
една полузавивка, която падна на земята и веднага започна да крещи.
— Видя ли какво стана сега? Ядоса ме и се роди още едно. Ставам вече
многодетен, а няма с какво да ги изхраня. О, богове!
Пешо не дочака края на излиянията му и побягна. Със сапьорската си лопатка
той бързо копаеше гъстата атмосфера и отиваше все по-напред и по-напред. Зад него
се чуваше задъханото тичане на спиралоида. След около час бърз ход Пешо измина
седем метра и спря да си почине. Далече зад него, на около три метра и половина,
спиралоидът и новороденото му жадно дъвчеха атмосферата. Различни звуци изпълваха
микрофоните на шлема. Чуваше се воят на слоноамебите от съседното пасище, чуваше се
вечното мляскане и преживяне на спираловидните хора, свистеше юпитерианският вятър,
а откъм планетолета предаваха „Лебедово езеро“ от Чайковски. Пешо си почина малко,
включи в дихателя двойна доза хранителен газ и отново започна да работи с лопатата.
Надвечер, съвсем капнал от умора, той успя да преодолее последните четири
метра до планетолета и попадна на малката изкуствена полянка, която четири багера
поддържаха свободна от атмосфера. Той свали шлема на скафандъра, тъй като
предавателят му се беше повредил, и изсвири с уста призивния сигнал. Люкът на
космичния кораб се отвори и две здрави ръце издърпаха нагоре отпуснатото му тяло.
— Тъкмо навреме идваш. В момента профгрупата разглежда твоя случай.
— Какъв мой случай? Аман от тези събрания, бе!
— Влизай, влизай! Започва.
 В каюткомпанията всички имаха строги лица. Поставиха Пешо на видно място,
провериха отсъствуващите, след което профгрупоргът се изправи тежко.
— Другари, днес следобед се получи оплакване от спираловидните хора срещу
другаря Пешо. Посоченият другар, тръгнал да изследва обстановката на Юпитер, по
най-безотговорен начин е унищожил една слоноамеба, с което е лишил един многодетен
спиралоид от насъщната му сярна киселина. Това деяние на другаря Пешо може да се
окачестви само като…
Нататък Пешо престана да слуша, защото знаеше предварително какво ще се каже.
На такива събрания той беше присъствувал още на земята като студент по
звездоходство — първи курс.
Изказаха се и други другари. Особено остро становище взе готвачката, която
водеше и културно-масовата работа. Тя направи паралел между сегашната простъпка на
Пешо и отношението му към доброволните бригади за белене на картофи. Накрая дадоха
думата на Пешо.
Той се надигна с въздишка, огледа другарите си, пристъпи към пулта на
кибернетичния магнитофон и натисна червеното копче за самокритика…
Накрая бяха взети и протоколирани решения, въпросът се уреди и всеки се зае с
работата си. Само навън, някъде сред мъглите на Юпитер, продължаваше да се чува
воят на спираловидния човек, който още не можеше да прежали слоноамебата си.

{img:spiraloid_18.png}

Космична трагедия

Астронавтът Хърбъртъс Дрезденглоучестерович гледаше с ужас през фуроденталния

електроилюминатор. Корабната лекарка Глория Хермес-Джуки нервно си мереше пулса и
гълташе втората чаша кондензиран валериан. Овчарчето Пенчо Свирката храбро
трепереше в кьошето на космичния кораб и оплакваше съдбата си.
Кой го беше карал да се поведе по ума на читателите на фантастични романи?
Лоша ли му беше службата долу на Земята? Кой ще му признае сега, като загине млад и
зелен на двеста милиона километра навътре в космоса? Ама на`! Пусто любопитство!
Тъкмо бе извел овците роботи на паша в бензиностанцията и беше пуснал магнитофона
си да му свири концерти за кавал и оркестър, когато забеляза сред полето готов за
отлитане космичен кораб. Любопитството се разгоря в гърдите му. Той глътна две-три
хапчета Дисциплинин, но чувството му за дълг не се възвърна. И тогава Пенчо
Свирката махна с ръка, включи овцете на „връщане в къщи“, притича през изкуствената
трева по полето и се покатери в кораба.
А десет минути след това корабът излетя по спешна задача. Някъде в космоса се
бе появила съмнителна точка. Някои учени твърдяха, че е заблудена електрогарга,
излязла от радиоконтрола, други доказваха, че мухи са оплюли телескопа точно в
посочения квадрат, но множеството надделя:
— Пришълци от друг свят. Трябва да проверим. Трябва да ги посрещнем.
Корабът излетя. Той излезе от зоната на слънчевата система, потъна в
галактиката, намери идващото насреща тяло, успя да телеграфира на Земята, че
третата група учени са прави, и едва тогава нещастните космонавти почувствуваха, че
някаква страшна сила започва да увеличава скоростта им.
Стрелките на акцелериметъра показваха 10 000… 120 000… 130 000… Неизвестното
тяло се приближаваше все повече и повече. На него се виждаха признаци на живот.
Скоро в космоса зазвучаха тайнствени гласове, които наподобяваха на
междупланетното:
— Варда, бе!
А скоростта растеше. Хърбъртъс Д. се улови за голата глава и потърси някой
косъм за изскубване:
— Наближаваме скоростта на светлината. А според теорията на относителността,
ако надминем тази граница, нашите размери ще станат безкрайно големи…
— Виках ви аз… — обади се от кьошето Пенчо Свирката, макар че досега нищо не
беше извикал.
А Глория Джуки изпи третата чаша валериан, погледна стрелката на уредите и
най-после успокоена, съобщи:
 — Вече летим с триста хиляди и един километър в секунда.
Летящото насреща тяло започна рязко да намалява, да намалява, превърна се в
бучка, в трошичка, в прашинка, премина безпрепятствено през плътните стени на
космичния кораб, кацна върху носа на лекарката, а след това съвсем изчезна.
Скоростта се установи на 1 000 000 км/сек…

Тези дни на Земята се получи следната телеграма:

„Братя, стоп. Надхвърлихме скоростта, стоп. Станахме безкрайно големи, стоп.

Не можем да кацнем, стоп. Започваме да спираме, стоп. До нормална скорост ще
стигнем след 300 000 години, стоп. Глория носи чуждите гости на носа си, стоп. Като
се върнем, ще ги видите, стоп. Дотогава всичко хубаво, стоп. Много здраве на
нашите, стоп!“

Но как се случи това? Какви са пришълците? Кой повиши скоростта на ракетата?

Уви, това ще научим само след 300 000 години…

{img:gloria_19.png}

И техниката прекалява

В Института по научна фантастика настъпи паника. Сутринта готвачката Кунка

пусна докладна записка, че й се е свършил кибритът и не може да запали печката в
кухнята. В момента институтът се бе прехвърлил с експериментална цел в шестото —
хиперболично — измерение и нямаше никакъв контакт с нормалния свят.
Директорът Едисон Карабаджаков постави резолюция: „Разрешавам!“, и като всеки
уважаващ себе си директор си уми ръцете.
Докладната записка заедно с резолюцията си отиде най-първо в енергийния
отдел. Тук хората я разгледаха обстойно, почесаха се по главите, но не можаха да
направят нищо. Най-малката енергетична единица, с която работеха, беше пет трилиона
електронволта, а тя щеше да пръсне печката на съставните й части. Прехвърлиха
записката при химиците.
Но химиците в момента се бяха заврели в четвъртата електронна обвивка на
новополучения уран — 1682, наречен „вутий“ на името на откривателя му Вуте Гелев, и
познаваха сярата и фосфора само теоретически.
Дойдоха на помощ мнемофизиолозите, които се опитаха със силата на волята си
да получат желания кибрит. Тъй като обаче отдавна не се бяха занимавали с кухненска
работа, техните усилия предизвикаха върху централната фокусна подложка появяването
на някаква пластмаса, която по-късно се оказа много подходяща за уплътняване
пукнатините на саморазпадащите се астероиди.
А готвачката Кунка протестираше и пишеше докладна записка подир докладна
записка. В медицинския сектор куркането на червата на научните работници започна да
им пречи при изследването на психическата функция на далака. Астроботанците от глад
се опитваха да захапят телескопа, през който наблюдаваха някакви вкусни на вид
треви в съседната галактика. А когато асинхронната сфигмокибероидна машина на
въпроса, зададен й преди четири седмици за вероятното полуелиптично изместване на
Андромеда през шестхилядната година, отговори кратко и ясно: „Мамо, дай да ям!“, се
разбра, че и математиците са слезли от височината на формулите си и се гледат в
коремите.
Директорът Едисон Карабаджаков свика общо събрание.
— Другари — каза той, — моментът е такъв, че трябва да напрегнем всички сили,
за да открием отново кибрита, който така отдавна е открит от елементарните ни
предшественици. Другари — каза той и продължи още много работи да казва.
Пръснаха се всички сътрудници из института. Обаче той целият, дори и
кокошарникът, прибавен към него, беше изработен от огне-, водо- и космоупорни
вещества. Стоманата отдавна бе изхвърлена от употребление, а кремък никой не можеше
да намери — така че и за просто огниво не можеше да се мисли. Бяха създадени
няколко нови сорта дървесина, но тя се появяваше в обработен вид под форма на
гардероби и нощни масички и също беше огнеупорна. Дойде на помощ дори и завеждащ
сектора „Ветеринарен окултизъм“. Той се опита да извика духа на някой дребен
огнедишащ змей, за да запали с него кухненската печка, но такъв експонат не се
появи, което за лишен път потвърди теорията на същия завеждащ сектор, че
ветеринарният окултизъм въобще не съществува.
А в това време привършваха последните запаси от хранителна музика, която
строго се разпределяше от учрежденския профкомитет. Директорът изпадна в паника.
Отначало реши да си подаде оставката. Но нямаше по-висша инстанция, която да я
приеме — те все още бяха в шестото измерение. Затова той разкритикува жестоко
архиваря Аристотел Ценков и уволни готвачката Кунка за липса на бдителност.
Издигайки лозунга: „Един кибрит за едно директорско място!“, той се оттегли в
кабинета си на размишления.
Спасението дойде съвсем неочаквано. Един среден метеорит проби защитната
електромагнитна обвивка на института, загря се от атмосферата, профуча като огнена
топлийка през отворения прозорец, изби два предни зъба на портиера, рикошира оттам
и попадна точно в кухненската печка, където веднага лумна прекрасен огън. Скоро
замириса на печени кокошки, пържени дробчета, гъбя чорба и други фантастични храни.
Директорът прости на готвачката и архиваря, възвърна равновесието на духа си
и целият колектив продължи заниманията си. В отдел „Случайности и изключения“
изчислиха, че такъв пробив на метеорит през защитна обвивка може да стане само
веднъж в 25 864 години. Но никой не се учуди. Такова нещо действително можеше да се
случи само в Институт по научна фантастика.

{img:gotvachkata_20.png}

Ползата от алкохола

Джо Едноокият отвинти традиционната кука от ръката си и монтира на нейно

място оригиналната си китка, която беше леко изтръпнала от продължителното
притискане в хербария.
— Този път ще трябват юмруци — обясни той на помощника си. — Срещаме се с
хора от изостаналите култури. Те не разбират от дематериализатори и анихилатори.
При тях с един шамар можеш да свършиш повече работа.
Автоматичният наблюдател съобщи безучастно:
— Ракета, натоварена с петстотин хиляди тона тенекия, по трасето Горна Джумая
— Марс. Състав на екипажа: един астропилот, един астролекар, един астроадвокат и
един астротенекеджия. Общо умствено равнище — 50%.
— Хайде! — каза Джо Едноокият на Минчо Шамандурата — Стягай момчетата, че бой
ще падне.
По това време на вечността тенекията беше станала по-скъпа от злато, по-скъпа
дори и от диамант, защото се оказа (според изследванията на великия учен И. Ди.
От), че от доброкачествена тенекия най-добре могат да се произвеждат нервни клетки
и влакна за бизнесмени, генерали и водачи на демократични партии.
Ракетата на пиратите направи хексагонална крива и пресече пътя на товарната
ракета от Земята, която, според овехтелите закони на товарния превоз „Малка
бързина“, спираше до всеки астероид, за да може шефът й да изпуши една цигара с
началник-гарата.
— Спирайте! Утепах ви! — изрева традиционния пиратски привет Джо Едноокият в
космоса. За негово най-голямо учудване веднага се получи отговор:
— Пооод липитееей съм самичъъъък…
Джо Едноокият погледна със здравото си око партньора си, защото очакваше от
него да каже нещо. Обаче Минчо Шамандурата мълчеше и както обикновено в такива
напрегнати моменти, беше вече включил автомата за почесване на главата.
— Тия пък… — каза Джо. И веднага пусна следващия сигнал. — Ако не спрете,
значи, вашата…
Отговорът дойде веднага:
— „Аз си имам две съседкиииий“…
Джо се обърка. Това беше някакъв нов шифър, който той не знаеше. По време на
стогодишното му отсъствие от Земята явно бяха измислили някаква нова система на
разговор. А когато не можеш да говориш с хора, как ще им обереш тенекето?
На помощ дойде пак Минчо Шамандурата. Той се придържаше към архаичната
максима „Малко акъл да имаш, но навреме да ти дойде“ и затова пазеше малкото си
акъл за специални случаи. Сега, когато видя, че друг изход няма, той започна да
мисли.
— Ами защо пък не опитаме юмруци номер 18. Те винаги помагат, а?
Джо Едноокият подскочи. Минчо винаги бе намирал най-простото решение на
проблемите. И този път той беше прав. Двамата пирати наредиха на роботите да
натиснат съответните копчета на командното табло, защото те самите се бяха уморили
от размишления, и се излегнаха на пневмоканапето, за да си починат пред идващия
бой.
Пиратската ракета долепи туловището си до транспортния кораб. Момчетата на
Джо Едноокият и личната гвардия на Минчо Шамандурата прескочиха на чуждия кораб и
се нахвърлиха върху екипажа му.
Мислите, че стана бой ли? Нищо подобно. Събитията се развиха съвсем другояче.
Първите, които нахълтаха в каюткомпанията, вместо да извикат: „Горе ръцете!“,
запяха „Горе на небееето сияят звездиииички“ и започнаха да се прегръщат с
административния персонал на транспортната ракета.
Втората група вместо обикновеното „Предайте се!“ запя модерния шлагер „Предай
поздрави на моята любима, но не й казвай, че съм от антивещество!“
Джо Едноокият лично, вместо да стреля или удря с юмруци, започна да целува
едновременно четирите ръце на синтетичната секретарка на главния счетоводител на
ракетата, а Минчо Шамандурата направо седна на пода, обля се в сълзи и започна да
мънка:
— Аз съм си сираче от две столетия. Никого си нямам, никой не ме обича. За
какво живея, га е тъй?
Истината е следната. Няколко дни преди пиратите да открият на екрана си
ракетата с тенекия, в нея се беше повредил алкохолният провод, който обикновено се
пускаше по за пет минути след ядене. Ремонт не можеше да се направи, тъй като
всеки, който доближеше до мястото на аварията, започваше да пее, да си спомня за
покойната си леля, дори да налита на бой срещу себе си, когато видеше образа си в
полуелектронното огледало.
Опитаха се да пратят роботи, но с тях работата стана още по-лоша. Няма какво
да ви обяснявам — всички вие сте виждали пиян робот и сте патили от него.
И по тази причина атмосферата на товарната ракета се насити с алкохолни
атоми, което доведе екипажа до състояние на алкохолобиоза и веднага повлия на
нахлулите пирати, като ги накара да забравят заплануваните задачи по ограбването…
Две седмици по-късно една ракета на органите КАТ (Контрол по астротранспорта)
застигна товарния кораб, отне водителската книжка на пилота и арестува известния в
цялата галактика Джо.
С това разказът свършва. И ако някой ми каже, че нямало полза от алкохола,
нека го прочете още веднъж!

Пътешествие в H2O

Кокошката изчезна. Преди секунди тя бе стояла доверчиво на подставката на

микрофикатора, опитала се бе дори да клъвне пръста на една от лаборантките, а сега
я нямаше.
„КОКОШКАТА ИЗЧЕЗНА“. Това заглавие гръмна във всички световни вестници.
Населението на земното кълбо след няколкодневно очакване на резултата от този опит
най-после си отдъхна. Опитът е успешен. Сега остава да се свърже с практиката, да
се направят изводите и да се помисли за приложение на откритието. В историята на
микрокосмоса се разтваряше нова, светла страница.
Младшият научен сътрудник Пенчо Дундев отново беше нещастен. Първо, и
неговото име се появи във вестниците, а сами можете да си представите как звучи
Пенчо Дундев успоредно с великия Хаваралашим Даринданданавари. И кой би повярвал,
че именно Дундев, а не Даринданданавари е дал гениалната идея да се увеличи
напрежението в микрофикатора със седемнадесет милиона волта? Второ — лаборантката
Мария (защо всички лаборантки се казват или Марии, или нещо още по-скучно?) и днес
не отговори на въздишката му. Трето, и то беше най-важното, Пенчо завиждаше на
микрофицираната кокошка. Какво ли става с нея в момента? Къде ли се намира тя сега?
Жива ли е или се е превърнала в абсолютна единица? Решението не дойде внезапно в
главата му, а на отделни порции. Но когато всички порции бяха налице, Пенчо Дундев
веднага пристъпи към консумирането им.
В лабораторията нямаше никого. Овалните плоскости на микрофикатора
пробляскваха зловещо. Пенчо се покатери трескаво на подставката, огледа се за
последен път, каза едно мислено „Сбогом!“ на недостъпната Мария и включи реостата.
От напрежение цялото му лице се обля в пот. Дори една капка се плъзна по носа му и
увисна там. Именно тази капка за малко щеше да се окаже фатална.
По някакви неизвестни още физически закони това минимално количество човешка
пот не попадна под действието на мощните енергетични потоци на апарата и не намали
своя обем. Пенчо не почувствува своето намаляване, но видя как на носа му се появи
едно кълбо с вода, което растеше все по-бързо и по-бързо. В следващия миг той вече
плуваше в неприятно солена течност. Отначало абсолютно прозрачна и чиста, тя
внезапно започна да помътнява, за миг заприлича на супа с топчета, след това супата
изчезна и останаха само топчетата.
— Молекули — помисли си с присъщото му хладнокръвие Пенчо Дундев. — Ето —
това е натриев хлорид, това — обикновена вода, това пък тук ми прилича на някакъв
йодид, а това… нима е възможно? Една единствена молекула деутерий! Нима и в потта
има тежка вода?
Нямаше повече време за мислене. Молекулите започнаха да стават все по-големи
и прозрачни, в тях се чувствуваше някакво бързо движение. Пенчо Дундев успя само да
помисли:
— Докога ще намалявам, бе дявол… — и вече попадна в света на атомите.
Около него с бясна скорост летяха електрони. Отначало му беше трудно да ги
избягва, но с присъщия си аналитичен ум той скоро успя да открие орбитите им и
започна успешно да се движи между тях. Някъде в далечината беше атомното ядро. Той
се опита да приближи към него, но температурата наоколо започна твърде много да се
повишава. Затова Пенчо избра един електрон, който впрочем вече бе станал голям
колкото нормален тролейбус, и се качи на него.
Събитията започнаха да се развиват още по-бързо. Пенчо вече се намираше върху
грамадно кълбо, което продължаваше да расте. Атомното ядро изгря, обля го с ярки
лъчи и бързо изчезна от другата страна на хоризонта. Между краката му започнаха да
се очертават непознати континенти, океани, планински вериги. Той застана на пръсти,
за да не причинява големи вреди и загуби. Планините се издигаха все по-бързо към
него, океанът изчезна далече зад хоризонта и накрая сред трясък от счупено стъкло
той се озова в някаква просторна светла зала сред група хора, които го гледаха
учудено. Един от тях, вероятно началникът им, приближи до Пенчо Дундев, постави
ръка на гърдите му и попита:
— Вие пък откъде се появихте?
Пенчо успя да разбере въпроса му благодарение на джобния си универсален
транзистор, който случайно беше взел със себе си. Той се опита да отговори, но
междувременно пак се мръкна и хората легнаха да спят. Другият ден дойде точно след
три минути и тогава Пенчо се опита да развие теорията си за микро и макросветовете.
Още при увода обаче отново се мръкна и хората пак отидоха да спят. На следващия ден
(след нови три минути) те решиха, че няма да се разберат с него, и го приеха като
природно чудо. Обясниха му, че се намира в планетата Е5 от голямата тройна звезда
H2O. Ето — това, което в момента изгрява, е H, а двете O-та са по-далеч и се
забелязват само при космически пътешествия. Попитаха го защо не яде. За тях беше
невероятно, че той цели пет денонощия (четвърт час) не е поставил нищо в устата си.
След това пак легнаха да спят…
Заживя Пенчо Дундев в новия свят. Хората бяха културни, имаха дори някои
технически усъвършенствувания, за които на Земята още само мечтаеха, говореха
единен космичен език, който само по произношение се отличаваше от галактичния език,
занимаваха се с музика, изкуство и изследване на безмерните разстояния в неговата
капка пот. Живееха много интензивно. Едно тяхно денонощие траеше цели три минути, а
годините бяха по-къси от земните.
 Пенчо започна да обхожда новооткритата планета. Той посети рудници, фабрики,
картинни галерии. Запозна се дори с една девойка, която много приличаше на неговата
Мария. Тя го гледаше влюбено и той вече започна да се двоуми дали да не я направи
своя жена, но забеляза, че от минута на минута тя остарява. На следния земен ден
красивата девойка почина на 75 години…
И падна Пенчо пред смъртното й ложе. И горко зарида той. Че винаги беше
такава съдбата му. Едната Мария не го забелязваше. Другата го забеляза и умря. А
той… той…
А той изведнаж почувствува, че отново започва да расте. Огледа се, видя около
себе си някакви джуджета. В следващия миг проби с главата си покрива, а следващия…
в още по-следващия… накрая младшият научен сътрудник се озова яхнал подставката на
микрофикатора. Около него стояха колегите му. В ръцете на един от тях пърхаше с
криле възстановената кокошка.
— Вие пък откъде се появихте? — попита го шефът с думите на жителите на
планетата Е5.
Пенчо Дундев скочи от подставката, заекна два пъти, след това видя в очите на
Мария сияние, което можеше и много да значи, и извика:
— Аз бях там!
— Хайде, бе! — вдигна вежди професорът.
— Честна дума! Аз микрофицирах… и търсих кокошката… и бях в H2O… и срещнах
хора… и после пак се…
Не му повярваха.

{img:kokoshka_21.png}

В плен на машините

— Олеле, яйцата прегоряха! — плесна с ръце Жулиета и започна да навлича

скафандъра си. Ромео надигна неволно глава от изчисленията, измърмори едно:
— Ами така е то, като се заблейваш с разни скучни схеми по витаминно
готварство — а след това отново задряма върху формулата на Грахам.
Жулиета изтича навън. Беше точно пладне и слънцето приличаше с 460° върху
каменната пустиня. В тигана, поставен направо върху една излъскана алуминиева
скала, вместо яйца се виждаше някаква димяща подметка. Жулиета плесна отново с ръце
и въпреки че никой не можеше да я чуе през изолацията, извика:
— Ами сега! Това бяха последните пресни яйца!
След това тъжно се прибра в ракетата и започна да бърника в сандъка с
неприкосновените хапчета. Ромео се събуди още по-мрачен. И как да не е мрачен? Ето
вече три дни се мотаят по тая щура планета. А и то поне да беше планета като
планета. Меркурий! Жега, студ, студ, жега. Единствената полза от нея е, че Жулиета
може да готви направо на слънце, без да хаби гориво. Но дори и за готвене слънцето
не става: много е силно. А той — обикаля, изчислява, търси следи от минала
цивилизация. Бе, каква цивилизация на такъв пек?
Със сърдито ръмжене Ромео изгълта трите хапчета, които Жулиета му поднесе на
бяла табличка, и се изправи:
— Хайде!
— Ох, пак ли ще скитаме?
— Пак! Хората командировки ни плащат. Очакват велики да станем.
Облечени в скафандрите, те отново се движеха по металическата пустиня и
оглеждаха опротивелия им вече пейзаж. Едно поточе от разтопено олово тихо клокочеше
наблизо. Няколко хълма от брилянти и изумруди неприятно блестяха в очите им. Ромео
включи външните микрофони и се обърна към Жулиета:
— Скука! Хората на Марс живот живеят. На Венера все едно, на курорт са
отишли, а ние тук…
Зад гърба му се чу тих металически смях.
— Какво се смееш така прегракнало? Не си ли съгласна…
— Ромео — обади се разтреперано Жулиета. — Аз… аз… не се смея… Някой…
Ромео се обърна рязко. Наоколо беше пусто.
— Глупости! Така ми се е сторило!
 Смехът се повтори — пак зад гърба му, тоест от противната страна.
— Ромео, страх ме е! — Жулиета така се притисна до него, че скафандърът й
изскърца меланхолично.
— От какво ще те е страх? Хлапашки работи! Та планетата е мъртва, не виждаш
ли?
— Бог да я прости! — каза някой дрезгаво пак зад гърба му.
— Ромео… Ромео… Ако си решил… да ме плашиш… заради яйцата… не е честно…
Но и на самия Ромео не му беше до смях. Огледа се отново предпазливо,
напрегна слух… Нищо! Пое си дълбоко дъх, приближи до една от скалите и почука по
нея. Тя отекна с металически звук.
— Ето, виждаш ли — това е само ехо. Вероятно от скалите. Та те са от чисто
желязо.
— 25% алуминий и 75% молибденова стомана с примеси на европий и цинк —
изскърца някой зад него.
Ромео се обърна бързо — пак нищо.
— Ехо, ехо… ама чак отговори в проценти да дава… — той почувствува как му се
повишава кръвното налягане. Жулиета разбра, че мъжът й е в безизходица, и с
присъщия й майчински инстинкт пристъпи напред и го закри с тялото си.
— Ко… който и да си ти… — прошепна тя — излез веднага, защото… защото аз ей
сега ще… ще припадна!
С леко тенекиено звънтене и скърцане иззад околните скали се появиха група
роботи. Те тръгнаха към двамата с протегнати напред железни манипулатори. Ромео и
Жулиета се опитаха да побягнат към ракетата, но пътят им беше отрязан. А и самият
космичен кораб внезапно се оказа обграден от роботи.
— Вие… вие кои сте? Вие… какво…
— Ха добре дошли на Меркурий! — изскърца един от железните хора. — Много ми е
приятно, Дзън, предводител.
— Но… но как? Защо… Къде са хората, които…
— Няма ги — вдигна металическите си рамене Дзън. — Че на такава температура
човек може ли да живее?
Този е луд, помисли си Ромео. И веднага изтръпна от ужас. С ненормален човек
да се разправяш е трудно, но с ненормална машина… Той предпазливо заразглежда
робота. Ами да, устройството им е подобно на земните. Ето, вижда се контактът за
презареждане, до него е копчето за душевни изживявания, по-долу е релето за сън и
хранене. А този ключ… Да, положително този ключ трябва да е. Ромео бързо протегна
ръка, но Дзън го перна с желязната си лапа и той отхвръкна назад.
— Къде пипаш там? Не виждаш ли, че имам устройство за самосъхранение?
Жулиета, като всички жени, обви ръцете си около Ромео в най-неподходящия
момент и със своя вик:
— Ромео, мили! — така парализира движенията му, че даде възможност на
роботите да заловят и двамата.
— Хайде, тръгвайте! — изкомандува Дзън, след като беше парализирал с омега
лъчи волевите им движения. — По пътя към Кибербург ще ви обясня подробностите.
Иззад диамантения хълм долетя един универсален самоход. Вратичката му се
отвори сама, а някъде откъм мотора изгрухтя доволен глас:
„Лесно ли успя да ги гепиш, шефе?“
Дзън потупа весело самохода по охладителя, седна до двамата пленници на
задните седалки и даде команда:
— Карай към столицата!
По пътя от откъслечни разговори между робота и самохода Ромео и Жулиета
разбраха каква ужасна съдба ги очаква. Някога преди много години тук попаднала
експедиция от Алфа-Центавър. Тя организирала предприятие за експлоатация на
несметните богатства на Меркурий. Снабдила всичко с напреднала техника. Стигнала
дотам, че дори в завода за производство на роботи работели пак роботи. И един
прекрасен меркуриански ден машините се разбунтували, изхвърлили половината хора в
космичното пространство, където те продължили да летят, дълбоко замразени като
изкуствени спътници на планетата, а другата половина пленила и досега използува
като свой работен добитък. Оттогава на Меркурий са идвали различни експедиции от
всевъзможни краища на галактиката. И всички те попадали в плен на машините.
Пристигнали дори някакви кристалически хора от друга галактика, които били
разглобени, защото били много подходящи за някои усилватели на електронните
телескопи… Години наред хората робуват на машините, линеят под палещите лъчи на
меркурианското слънце и чакат някой да ги освободи.
В Кибербург натикаха Ромео и Жулиета в едно подземие, където се разхождаха
полуголи представители на стотина експедиции. Мечтата на Ромео бе осъществена —
най-после той първи от земните жители влезе в контакт с други цивилизации. Но при
какви условия! О, боже, при какви условия…
И до ден днешен Ромео, който има първа специалност кибернетика, работи
денонощно за машините. Ту някоя сметачна машина идва при него с главоболие, ту
някоя ракета чувствува задух, когато се издигне много нависоко, ту някой крачещ
екскаватор поради лоша изолация на чувствените проводници се влюбва най-неочаквано
в пишещата машина на началник строежа…
А Жулиета, която освен астроботаника, астромоди и астроготварство нищо друго
не разбира, се занимава с разпределянето на ядреното гориво в стола на земекопните
автомати, гледа да наглася правилно дажбите им, тъй като всеки от тях се опитва да
докопа порцията на съседа си, и от време на време дава съвети на роботите от завода
за роботи за подобряване на модната линия на външния металосиликатен пластичен слой
на новородените автомати.
Жители на Земята! Жители на другите планети! Жители на галактиката!
Побързайте да спасите жертвите на меркурианци! Но се пазете от Дзън — да не подкупи
с благи приказки и обещания и вашите кибернетични машини, че лошо ви се пише и на
вас!

Така започна…

Един диплодок се опита да отхапе върха на папратовото дърво. Тя му изсъска

злобно. Животното страхливо подви триметровата си опашка и се скри в блатото.
Мъжете, насядали около огъня, угоднически се разкискаха. Тя продължи да разделя
храната. Двама се скараха за една мръвка и с писък се уловиха за косите. Със злобно
ръмжене Тя изпрати към тях един кокал, който изби два зъба на третия рефериращ мъж.
Всички заскимтяха и се отдръпнаха по-назад от огъня.
Тя довърши разпределянето на храната, наяде се първа, а след това даде знак
да й дадат вода. Мъжете се нахвърлиха върху останалите неоглозгани кости. Когато
всички бяха сити и с кротко мъркане се триеха около краката й, Тя проговори:
— Утре ще ми дойдат на гости приятелки. Госпожа Зулу от северните блата,
госпожа Пампа от склоновете и госпожа Камалама от пещерите заедно с трите си
дъщери. Всичките са добри войници и силни жени. Ще ги посрещнете любезно. Може да
си изберат някого от вас. Ще се държите добре, без много лигавене. Ясно ли е? А
сега — на работа!
Тя се облегна назад върху мекия мъх, по който притичваха дребни гущери, и
мъжете й скочиха, за да почистят полянката. Любимецът й застана до нея и започна да
чисти зъбите й с рибя кост.
Наблизо в папратовата джунгла се зачу вой, трясък, блесна гръм. Мъжете се
свиха в едно скимтящо и пискащо кълбо. Тя ги погледна презрително:
— Какво? Страх? Глупави животни! Сигурно пак са се сборили перейазаврите.
После от тях ще има месо!
Мъжете се отпуснаха и се готвеха да се усмихнат, когато сред гъсталака се чу
сух шум от чупене на съчки, който непрекъснато приближаваше. Тя вдигна високо ръка:
— Копието!
Любимецът й подаде копието, а след това заедно с останалите се скри зад
масивния й гръб.
Стъпките наближаваха. Тя се изправи. Мощната й фигура, осветявана от
неверните пламъци на огъня, очертаваше богатите си форми на фона на зелената
папратова джунгла. Зад нея тихо скимтяха мъжете й.
Храстите се разтвориха и в светлината на поляната се появи един мъж, облечен
в лъскави дрехи, с прозрачен шлем на главата.
— Жена! — извика той удивено, но неговият вик й се стори като грухтене на
птеродактил.
— Ела! — изрева Тя. — Поклони се!
Той, естествено, не разбра, но се приближи от любопитство.
Тя захвърли копието. Мъж някакъв!
— От коя госпожа си избягал? Казвай!
Той пак не разбра, но й се усмихна:
— Жена! Това е хубаво. Първа среща… Кажи, жено, коя си ти?
Тя пристъпи към него, улови го за дрехите и го разтърси:
— Недей грухтя! Не се дръж като малолетен! — тази дума съвсем скоро се бе
появила в речника й: — Казвай на коя госпожа да те върна!
Той отблъсна ръката й:
— Внимавай, жено! Не ми повреждай скафандъра, защото вашата атмосфера…
Тя изрева и се нахвърли стръвно върху него. Положението беше критично. Дошъл
тук, за да търси контакт с чужд живот, за да сее култура, той не можеше да започне
първия си ден с убийство. Затова прибягна към изпитаното някога в тъмното минало
средство на земните жители. Два звънки шамара разкъсаха девствената тишина на
джунглата…
Тя се улови с двете ръце за бузите и го загледа с разширени зеници.
— Мъж!… Истински мъж!… Бог!… Господарю!…
С плавни стъпки тя се приближи до него, прегърна го нежно, притисна глава до
непромокаемите му гърди…
— Мъж! Господарю! Ела…
Тя го поведе навътре в папратовия гъсталак. Зад нея тихо се чуваше хрипливият
смях на нейните мъже…
Така земните жители започнаха да цивилизоват Венера.

{img:tia_22.png}

За безграничната и несподелена любов на последния марсианин √x и нейните

последици

Той наистина беше оставен последен. Прибрани бяха архивите, пренесени бяха
зданията, химиорастенията и електродобитъкът се намираха вече на космичните кораби,
за последен път се почистиха каналите от буренак, за да могат след половин милион
години пришелците от Земята да се чудят кой ли пък ги е прокопал. На него оставаше
само да обърне ръчката, с която да включи студения климат на планетата, за да се
консервират някои мъхове и други биологични остатъци, да се качи на двуместния
планетолет и да се отправи към благодатната планета KLM в съзвездието SOS на
галактиката UNRRA*.
[* Наименованията са измислени — Бел.авт.]
И точно в това се състоеше най-страшното. Великият марсограф √x беше
безкрайно, безмерно, безумно и прочее без… влюбен в собствената си планетощурманка
An. Ще кажат читателите — че какво от това? С което ще покажат, че не са били на
Марс по време на най-големия му разцвет и на Великото преселение.
Как какво от това, питам аз! Как какво от това? Любов в епохата на
синтетичните бракове? Любов по времето, когато средният марсиански живот трае
двадесет светлинни години, а след това се отива на подмладяване. Любов, когато
всяка белтъчина се пести като злато, за да се използува за гориво на
антигравитационните хипергалактични мултипланетолети?
И въпреки това √x беше влюбен в An. Причина за това беше и професията му.
Години наред той бе наблюдавал земните пигмеи. На няколко пъти ултралъчът на
неговия телекондензатор бе попадал върху пейки, сред есенен шубрак, на който седят
двама земни жители от различни полове в пеленаческата осемнадесет-
деветнадесетгодишна възраст и си говорят кой знае какви глупости. Разглеждал бе
семейни кухни, в които бебето плаче, жената пере, а мъжът чете вестник,
присъствувал бе чрез апаратурата си на сцени на ревност, на изневери, на
бракоразводни дела и бракове за софийско жителство и… о, анахронизъм!… това бе
повредило сектора С-14 на мозъчното му вещество. Той залюби An. И как да не я
залюби? Всеки би изпаднал в неговото положение, стига да можеше да види как
последните лъчи на далечното залязващо слънце се отразяват в червеното огледало на
лъскавия й череп, как слуховите й пипала нежно се развяват в седембаловия пролетен
ветрец, как четирите й очи едновременно изразяват тъга, радост, гордост и
безотговорност, как…
An прекъсна мечтите на √x. Тя разри пясъка, който го беше затрупал до дългата
шия по време на размишленията му, улови го нежно с трите смукателя на лявата си
ръка за рамото и каза:
— Ставай, мой човек! Трябва да излитаме.
— О, An, обичам те! — намери най-после сили да промълви √x.
— Какво рече?
— Обичам те! Това е едно чувство, което са питаели нашите деди, ако са били
такива, каквито са земните пигмеи. То се състои от сърцебиене, въздишки, сърбеж под
лъжичката, от…
— √x, пак имаш температура. Ще трябва, като пристигнем да те изпратя в
медицинската фабрика.
— О, An, нямам температура. Всъщност и това е възможно, защото понякога
влюбените повишават температурата си.
— Наистина не те разбирам.
— Но то е много просто, An. Поседни, сега ще ти го обясня. Да вземем закона
за всеобщото притегляне, който гласи, че {img:zakon.png|F = K × (M_1 × M_2 / r^2)}
където M{sub}1{/sub} и M{sub}2{/sub} са масите на двете привличащи се тела.
— Маси! — възмути се An!
— То само до мене се отнася. Ти си така ефирна, мила, ти нямаш маса въобще,
ти…
— Какво значи мила?
— После ще ти обясня. Да продължа нататък… че разстоянието между телата, а K
е някакъв там коефициент. Е, ако тогава приведем формулата към двама ни, тоест:
{img:formyla_1.png|R = (√x × An) / r^2}, и ако приемем, че квадратът на
разстоянието е равен на нула…
√x притисна до себе си An и с опиянение почувствува как острата й гръдна кост
драска по кожата му…
Със силен замах An удари плющящ шамар на √x. Нещастният любовник се търколи
няколко пъти презглава в мекия марсиански пясък. Една изоставена заекожаба (те още
не са открити, но и това ни предстои) го изгледа учудено и подскочи към дупката си.
An се отправи с твърди крачки към планетолета и √x тъжно я последва. Сред
рева на плазмореактивните мотори той седеше на задното седло, гледаше
отдалечаващата се мъртва планета и с въздишка си мислеше:
— Все пак, ако {img:formyla_2.png|R × (M_1 × M_2 / r^2)} се приведе към
{img:formyla_3.png|(√An × x × Y_yz) / (10^x — 2^yz)}, може да се получи нещо, с
което и моята мила планетощурманка би могла да бъде убедена. Пък кой знае?
Ако читателите се интересуват от последиците на тази безгранична любов, мога
под секрет да съобщя, че такива нямаше.

Антисемейство

Още от стогодишната си възраст младият, но многообещаващ учен Хара Кири

мечтаеше да се занимава с антивещества. Но него не го задоволяваха дребните
експлозии, които получаваше от време на време при опитите си с антивеществените
хиперкондензатори, защото те само доказваха, че пак е направил грешка и петте атома
антивещество, което е получил, моментално се е анихилирало. На хората им омръзна да
поправят апаратурата и да сменят джамовете на лабораторията му. Те искаха от него
дела, а не теории.
И започна Хара Кири да следи космичните, ултракосмичните и свръхкосмичните
полети, посрещаше екипажите, черпеше ги с плодова ракия на хапчета и се мъчеше да
научи къде може да намери антивещество.
Един ден, това беше преди петдесетина години, щастието му се усмихна.
Звездонавтът Кольо Караколев след четвъртото хапче ракия се почеса по небръснатата
буза и рече:
 — Бе, то… хип!… пардон… там на едно място към Алфа-Центавър се върти едно
такова нещо… хип!… пардон, бе… май на антипланета ми мирише…
Примря от щастие Хара Кири и три години не остави на мира другаря Караколев,
докато най-сетне го накара да полети към Алфа Центавър по времето, докато ползуваше
годишната си отпуска.
Какви премеждия има звездолетът „Полусветкавица“, колко пати главата на
екипажа му, няма да разправяме, защото това е предмет на друга повест, която, уви,
вече е написана от гениалния научнофантастичен творец Д-р Дрън Б Цъ. Ще си позволим
само да продължим нататък.
С много труд и мъки Кольо Караколев успя да се сдобие с антивещество за
експериментите на Хара Кири. И то не парче метеорит, нито бучка камък, а жива
материя, по-точно — жив човек, най-точно — истинска жива жена…
След като я снимаха от всички страни, след като дори я рентгенизираха,
картотекираха и й издадоха входна виза, тя бе предадена в лабораторията за
антивещества и попадна в ръцете на Кири. Тоест съвсем не попадна в ръцете му,
защото беше поставена в специален контейнер, сред който плуваше, привличана и
отблъсквана от противоположни магнитни заряди. Така де, че нали ако антижената само
се допреше до стената, щеше да се анихилира не само тя, но и контейнерът заедно с
цялата лаборатория.
Започна да работи Хара Кири над нея, но уви, още в първия ден се влюби така
безумно, че напълно забрави всичките си научни работи и бъдещите си титли и
дипломи. По цели седмици той стоеше пред контейнера, гледаше през дебелото магнитно
стъкло към жената, която му се усмихваше; намигаше и махаше с ръка, като че ли
искаше да каже:
— Ела де! Ела, ама ще гръмна!
Не издържа Хара Кири, започна да мисли за самоубийство. А известно е, че
когато гениите решат да се самоубиват, стават още по-гениални. Тогава се раждат
най-великите им мисли. И така, в мислите за смъртта в мозъка на Хара Кири изплува
първо една формула, после едно уравнение, след това една схема и един ден той
щастливо влетя заедно с аеромобила си през прозореца в заседателната зала на
Върховния съвет на Умниците и с едно старинно „Еврика!“ се тръшна направо в
гигантската мастилница.
— Каква еврика, бре! — изкрещя Председателят, като си триеше мастилото от
синтетичната брада, която носеше само в официални случаи.
— Открих начин за превръщане на веществото в антитакова.
И Хара Кири извади молива робот, пусна го върху хартията, където той започна
да танцува и пише формули. Умниците така бързо се надвесиха над масата, че главите
им се чукнаха и издадоха съмнителни звуци. А след миг… Та те бяха толкова умни, че
им трябваха секунди, за да разберат или се престорят, че разбират… Та след миг,
казваме, те вече стискаха двете нормални и двете помощни ръце на гениалния
изобретател.
По-нататък… Не се ли сещате? Трябваше да се правят експерименти. И Хара Кири
със своя пробен хиперкондензатор успя да произведе най-първо една буца неопределено
антивещество, след това една антипаница за супа и накрая — едно антикученце, което
обаче за съжаление моментално отнесе половината лаборатория, защото не знаеше как
да се държи в контейнер и въпреки електромагнитните полета се разджафка и се
нахвърли да хапе създателя си.
Спасил се по чудо, великият учен реши да пристъпи към най-важния експеримент
— да превърне човек в античовек. И както можеше да се очаква, за тази цел той
предложи себе си.
Заглъхваха тържествените думи, с които напъхаха учения в хиперкондензатора,
престанаха ръкоплясканията, а на него в главата му бучеха само думите:
— Идвам, любима, чакай ме.
И тя го чакаше — къде ще ходи. Е, беше малко поувехтяла, косата й тук-таме
беше проядена като от молци, но при такава любов кой ще обръща внимание.
Включени бяха агрегатите, забучаха реостатите, изобщо разнесе се
многозвучната песен на електронапрежението, когато надхвърли три милиарда
киловатчаса и двеста и петдесет хиляди. Нещо каза „цък“ в единия пръст на крака на
Хара, след това каза „цък“ в другия пръст, след това започна да цъка навсякъде и
той разбра — вече е античовек. А след това по много сложен, бихме дори казали,
неописуем начин Хара Кири бе прехвърлен в контейнера при антижената.
— Алим! — извика той на своя антиезик. — Ади ирп бет!
И двамата потънаха в дълбока антипрегръдка, тоест започнаха да си бият
шамари. Публиката навън ръкопляскаше.
Оттогава ученият Ирик Арах си живее в антисемейни отношения с любимата Акнеп
(така се била казвала). Мъчно му е само, че не може да поизлезе да се почерпи с
приятели и че няма как да се скара с жена си.
Ха опитайте да се карате, както сте в един контейнер, де!

{img:antisemejstvo_23.png}

Идеалният мъж

— Ах, докторе, това е ужасно, това е отвратително, просто не мога да намеря

сили да ви го разправя.
Мими № 16 подсуши очите си със сълзоочистител, въздъхна внимателно и
продължи:
— Нали знаете, напоследък е модерно да се отглеждат домашни лъвове.
Наподобява някак на двадесетия век, а все пак е в стила на двадесет и втория:
вместо някакви си кученца — лъвове. Е, взехме си ние един лъв. Беше прекрасно
животно, всичките ми приятелки ужасно завиждаха. Направиха му стимулиращи инжекции
и той се научи да говори френски и идеално да мие чинии. Съвсем свикнахме с него, а
сега изведнъж, изведнъж… Вчера се върнах от космическата ревю комедия „Здрасти,
Венера, как си?“, много интересна, идете да я видите. Ако не си намерите билет, аз
мога да ви помогна… Върнах се значи вчера и заварих, че любимият ми Лео е изял… да,
ужас!… изял мъжа ми…
Мими № 16 отново изхълца и побърза да поеме малко успокоителен газ от
джобната си аптека.
— Вие не може да не познавате мъжа ми. Станчо № 223 се казва. Той е известен
специалист по обезцветяване на цветните метали. А сега…
Лекарят се окашля съчувствено и смръщи вежди:
— Не е ли останало поне едно какво да е парче от покойния Станчо?
— Уви, много малко, докторе, вижте…
Мими № 16 отвори стерилна найлонова кутийка, в която се виждаше човешки зъб.
— Хм. Малко — изръмжа лекарят. — Трудно за възстановяване. Още повече, че
психическата дейност…
— За това не се безпокойте, докторе. Аз имам абсолютно точни психо-мнемонични
записи на цялата памет, психология, изживявания и чувства на покойния за последните
пет години.
Тя посочи неголемия куфар, който бе оставила при вратата.
— Е, тогава може да се опита — каза лекарят и даде по диктофона нареждане да
се подготви за операция биолабораторията М-73.
— А докато започнем, не е лошо да прегледаме записите, които сте направили.
Куфарът беше монтиран в психопрожекционния апарат и веднага на кълбовидния
екран сред стаята светнаха мислите и изживяванията на Станчо № 223. Редуваха се
най-различни образи и картини, прекъсвани от време на време от математически
формули, образци от цветни метали, сметки за почистване на дрехи и други домакински
спомени. Внезапно Мими № 16 трепна:
— Това тук не може ли да се изтрие, докторе? Този човек, когото виждате да ме
целува в момента, всъщност е мой братовчед по бабина линия, но горкият Станчо не ми
повярва. Защо да оставим такава дреболия да тревожи паметта му?
Лекарят мълчаливо натисна копчето на изтривателния механизъм. Малко по-късно
Мими отново трепна:
— Ах, усойницата! Аз пък да не подозирам. И тази… тази… особа изтрийте,
докторе. Явно, че напоследък тя му е замайвала главата. Съквартирантката,
представете си! О, за нея…
Направиха се още няколко дребни корекции на паметта и психологията на Станчо
№ 223, а след това лекарят пристъпи към сложна възстановителна операция.
 След няколко седмици Мими № 16 демонстрираше пред приятелките си своя
възстановен съпруг.
— Ето го, мила. Същият си е. Този лекар действително е гений. А беше останал
само един кътник.
Станчо се усмихваше любезно, сипеше комплименти, черпеше с плодови екстракти,
а след това по даден знак се извини и изчезна в кабинета си.
— Ах, чуден е — възхищаваше се приятелката Пенка № 35, — великолепен!
— И знаеш ли — прошепна й тихо Мими № 16, — сега той стана идеалният мъж.
Лекарят бе така мил да коригира до известна степен паметта и психологията му. Не
можеш да си представиш колко съм доволна! Само на него не казвам, за да не се
почувствува излъган…

Пенка № 35 се прибра късно вечерта в къщи. Въпреки това настроението й беше

прекрасно.
— Мили — извика тя радостно и седна на коленете на любимия си Гарабед № 1 000
000, — хайде и ние да си купим един домашен лъв!

{img:leo_23.png}

$id = 11661
$source = Моята библиотека
__Издание:__
Автор: Антон Донев
Заглавие: Фантастичен хумор
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Тип: сборник; разказ
Националност: българска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София
Излязла от печат: 30.VII.1966 година
Редактор: Антон Дончев
Художествен редактор: Михаил Руев
Технически редактор: Лазар Христов
Художник: Борис Димовски
Коректор: Маргарита Енгьозова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18704