Проект „Повишаване на текущата квалификация в областта на гражданското и търговското право”

приоритетна ос ІІ, подприоритет 2.4, бюджетна линия BG051PO0002/14/2.4-13, Договор № К14-24-2/24.07.2014 г.

НАЦИОНАЛЕН ИНСТИТУТ НА ПРАВОСЪДИЕТО

ВЪПРОСИ НА ТЪРГОВСКОТО ПРАВО

Сборник със статии и коментари

София, 2015

Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма

Национален институт на правосъдието
1
“Административен капацитет”, съфинансирана от Европейския съюз чрез
Европейския социален фонд
 Сборникът е изготвен и се издава в рамките на проект „Повишаване на
текущата квалификация в областта на гражданското и търговското право“,
осъществяван от Националния институт на правосъдието, с финансовата
подкрепа на Оперативна програма „Административен капацитет“, съфинан-
сирана от Европейския съюз чрез Европейския социален фонд.

Цялата отговорност за съдържанието на това издание е на Националния

институт на правосъдието и не ангажира по никакъв начин Оперативна
програма „Административен капацитет“ и Европейския съюз.

Статиите и коментарите са съобразени с действащото законодателство към

1 януари 2015 г.

©© Младен Младенов, Мариела Петрова Димитрова-Гализова, Георги Стефанов,

Константин Кунчев, Поля Голева, Камелия Касабова, Валентина Попова, Иван
Георгиев, Иван Мангачев, Асен Алексиев, Йоана Стратева, Иван Русчев, Бистра
Николова, Силвия Кръстева, Нели Маданска, Емил Радев, автори, 2015

ISBN 978-954-9419-19-1

2
 Съдържание

I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ В ТЪРГОВСКОТО ПРАВО.....................5

Конвергенцията между търговското и публичното право
(д-р Младен Младенов)......................................................................... 7
Съотношението фирма–марка в българската съдебна практика
(ас. Мариела Петрова Димитрова-Гализова)................................. 26

II. ВЪПРОСИ НА ДРУЖЕСТВЕНОТО ПРАВО.............................43

Прекратяване с ликвидация на еднолични търговски дружества
(анализ на чл. 157 и чл. 252, ал. 2 ТЗ)
(проф. д-р Георги Стефанов)............................................................ 45
Проблеми при представителството на дружеството
с ограничена отговорност (Константин Кунчев)........................... 74

III. ТЪРГОВСКИ СДЕЛКИ...............................................................113

Проблематичната правна уредба на погасителната давност
в застраховането у нас (Проф. д-р Поля Голева)............................115
Отговорността при неразрешена платежна операция, наредена
от онлайн потребителя чрез интернет банкиране
(проф. д-р Камелия Касабова)........................................................ 132
Допустимо ли е прихващане на две насрещни парични
вземания в различна конвертируема валута?
(проф. д-р Валентина Попова)........................................................ 143
Обичайните разноски за определяне на застрахователното
обезщетение (Иван Георгиев).......................................................... 153
За неизпълнението и неточното изпълнение на платежни
операции от доставчика на платеца при използването
на кореспондентска банка (д-р Иван Мангачев)............................ 164
Разрешаване на спорове за домейн имена съгласно Единната
политика на ICANN (Асен Алексиев, Йоана Стратева).............. 172

3
IV. НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ................................................................197
Несъстоятелност на скрит съучастник – ЮЛНЦ по чл. 609
ТЗ, прикриващ търговска дейност. Проблеми на съответното
прилагане на правилата за търговска несъстоятелност
при юридическите лица с нестопанска цел
(проф. д-р Иван Русчев)................................................................... 199
Разглеждане на молбата за откриване на производството
по несъстоятелност спрямо банкова институция
(Бистра Николова)........................................................................... 216
Специфични проблеми в легитимацията на кредитора и длъжника
в процедурата по откриване на производство на несъстоятелност,
разгледани в съдебната практика
(Силвия Кръстева)........................................................................... 234
Относно спорния въпрос за мястото на синдика в производството
по чл. 694 ТЗ (Нели Маданска)....................................................... 268
Някои въпроси на способите за оздравяване в производството
по несъстоятелност по Търговския закон
(Емил Радев)...................................................................................... 284

4
I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
В ТЪРГОВСКОТО ПРАВО

5
6
 Конвергенцията между търговското и публичното право
д-р Младен Младенов1

Ab ovo2
Динамиката на социалните, икономическите, политическите,
технологичните и чисто житейските отношения налагат промяна и в
съвременното право. Затова все по-често се наблюдава конвергенция
– както между различните видове правни системи (взети поотделно и
в съвкупност), така и между отраслите на правото. Най-общо казано,
под „конвергенция“ се разбира „застъпване, пресичане, припокриване,
срещане, приближаване и т.н.“. Ако се използва терминологията
на математическата Теория на множествата, става въпрос за т.нар.
„концепция за сечение на множествата“ – тоест, когато някои от
елементите на едното множество са едновременно елементи и на
другото множество.
Настоящето изложение ще изследва само една малка част
от конвергенцията в правото – застъпването на правни институти,
категории и разпоредби от търговското и публичното право,3 и то
само от настоящето действащо българско законодателство.

Mercator4
Например според чл. 1, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ),5 търговец
по смисъла на този закон е всяко физическо или юридическо лице,

1
Авторът е консултант в публичния сектор, преподавател, изследовател в областта
на юридическите професии и дейности, чиято професионална биография е свързана
с адвокатурата, съдебната власт и държавната администрация.
2
От началото, буквално – от яйцето (лат.).
3
Без да се изпада в догматични академични класификации, за целите на настоящето
изложение, под „публично право“ ще се разбира системата от създадените от
държавата правни разпоредби, при които правоотношението съдържа в себе си
елемент на публична власт.
4
Търговец (лат.).
5
Търговски закон. Обн. ДВ, бр. 48 от 18 юни 1991 г., в сила от 1 юли 1991 г., последни
изменения ДВ, бр. 27 от 25 март 2014 г. Навсякъде по-надолу в текста последните
изменения, както и тук, са съобразени с редакцията им към 8 ноември 2014 година.

7
което по занятие извършва някоя от сделките, посочени numerus clau-
sus в точки 1 до 15 от същия законов текст. В алинея втора е отразено,
че търговци са търговските дружества, както и кооперациите, с
изключение на жилищностроителните кооперации. Третата али-
нея посочва, че за търговец се смята и всяко лице, образувало
предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се
водят по търговски начин даже ако дейността му не е посочена в
горецитираните точки на алинея първа.
Глава втора от ТЗ „Търговски регистър“ е отменена с ДВ, бр.
38 от 2006 г., в сила от 1 юли 2007 г., като с ДВ, бр. 34 от 25 април 2006 г.
е приет Законът за Търговския регистър (ЗТР).6 В него според чл. 4
изрично е записано, че в търговския регистър се вписват търговци,
клонове на чуждестранни търговци и свързаните с тях обстоятелства,
за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване. Според
чл. 3, ал. 1 от закона Търговският регистър се води от Агенцията по
вписванията към министъра на правосъдието.
Още тук е видна конвергенцията между търговското и публич-
ното право – вписването на частноправни субекти в регистър, воден
от орган на изпълнителната държавна власт. Търговското право
като част от частното право на страната е в релация с публичното
право в неговата подсистема – административно право и процес.
Законодателят е счел, че манифестирането на едно особено качество
на частен правен субект – търговското му качество, е особено важно
за правната сигурност, за което възлага и съответни правомощия на
органи от изпълнителната власт.
Правният ефект от вписаното или невписаното обстоятелство
е видим от разпоредбата на чл. 7 от ЗТР, който е наименуван
„действие на вписването“. Според него вписаното обстоятелство
се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от
момента на вписването. До изтичането на 15 дни от вписването то
не може да се противопостави на трети лица, които докажат, че им
е било невъзможно да го узнаят. Третите лица могат да се позовават
на подлежащо на вписване обстоятелство, макар вписването още да
не е извършено, освен ако закон изрично предвижда то да породи
действие след вписването.

6
Закон за Търговския регистър. Обн. ДВ, бр. 34 от 25 април 2006 г., в сила от 1
януари 2008 г., последни допълнения ДВ, бр. 40 от 13 май 2014 г.

8
 Едно от правомощията на Агенцията по вписванията се
извежда от чл. 23, ал.1 от закона и гласи, че тя определя единен
идентификационен код, наричан по-нататък „ЕИК“, задължителен за
търговците и техните клонове, клоновете на чуждестранните търговци,
вписани в търговския регистър. Това означава, че органът на власт
създава служебно нов признак на правния субект, който го отличава
от всички подобни, от рода на т.нар. „основни данни“ по смисъла на
чл. 8, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР).7 По аналогия
на правните институти, ЕИК за търговеца е същото, каквото е
ЕГН-то за българския гражданин. Втората алинея постановява, че
Единният идентификационен код се определя при първоначалното
вписване в търговския регистър и остава непроменен до заличаването,
което означава, че веднъж определен от изпълнителната власт, този
признак не може да се променя от търговеца.
С последните изменения в ЗТР разпоредбата на чл. 23, ал. 4
придобива следния вид: ако е посочен ЕИК, съдът, държавните органи,
органите на местното самоуправление и местната администрация и
лицата, на които е възложено упражняването на публична функция,
организации, предоставящи обществени услуги, включително банки-
те, нямат право да изискват доказването на обстоятелства, вписани в
търговския регистър, и представянето на актове, обявени в търговския
регистър. Забраната се прилага и за възложителите по чл. 7 от Закона
за обществените поръчки, които са извън тези, изброени в изречение
първо.
Този подход е съобразен изцяло със стратегията за електрон-
ното управление и с концепцията за комплексно административно
обслужване. Той улеснява, както публичните власти, така и частно-
правните субекти при изпълнение на правомощията на първите и при
търсенето на правни възможности и реализирането на правата – на
вторите.

Ex institutio8
Основната правна уредба на споменатото по-горе комплексно
административно обслужване (КАО) е развита в последните
изменения и допълнения на Административнопроцесуалния кодекс

7
Закон за гражданската регистрация. Обн. ДВ, бр. 67 от 27 юли 1999 г., последни
изменения ДВ, бр. 53 от 27 юни 2014 г.
8
От публичните власти (лат.).

9
(АПК).9 Законовата дефиниция на КАО може да бъде намерена в
§1, т. 5 от Допълнителните разпоредби и гласи, че „Комплексно
административно обслужване“ е това обслужване, при което
административната услуга се извършва от административни органи,
от лица, осъществяващи публични функции, или от организации,
предоставящи обществени услуги, без да е необходимо заявителят
да предоставя информация или доказателствeни средства, за
които са налице данни, събирани или създавани от извършващия
административната услуга първичен администратор на данни,
независимо дали тези данни се поддържат в електронна форма или
на хартиен носител.
Особено внимание заслужва текстът на чл. 36, ал. 4 от АПК,
който постановява, че административните органи не могат да
изискват предоставяне на информация или документи, които са
налични при тях или при друг орган, а ги осигуряват служебно за
нуждите на съответното производство (това е същият законодателен
подход, както разгледаната вече разпоредба на чл. 23, ал. 4 от ЗТР).
Като се имат предвид и правилата относно формата на
искането за откриване на производството пред административния
орган – и особено конкретиката на разпоредбите на чл. 29, ал. 1, 3, 4 и 5
от АПК, е видно, че всички правни субекти, включително и търговците,
са много улеснени при взаимодействието им с административните
органи. Цитираните разпоредби са в смисъл, че ако в специален
закон не е предвидено друго, искането за издаване на индивидуален
административен акт се подава писмено или устно, като заявителят
избира формата и начина на заявяване; че длъжностното лице, приело
искането, потвърждава с писмено отбелязване внасянето му; така и
че съобразно наличните технически възможности писменото искане
и приложенията към него могат да се подадат по електронен път,
лицензиран пощенски оператор, факс или по друг начин, оповестен
от органа като технически възможен; а също и че исканията, внесени
устно, се отразяват в протокол, който се подписва от заявителя и от
длъжностното лице, което го е съставило.
От горните текстове се стига до извода, че КАО е създадено, за
да улесни частноправните субекти (включително и търговците), за да
могат те да имат достатъчно време за „своите си работи“, като

9
Административнопроцесуален кодекс. Обн. ДВ, бр. 30 от 11 април 2006 г., в сила
от 12 юли 2006 г., последни изменения и допълнения ДВ, бр. 27 от 25 март 2014 г.

10
трансформира тяхната ангажираност в принцип на служебното
начало за администрацията. Концепцията за КАО, изведена
като основен принцип на АПК в разпоредбата на чл. 13а, се явява
категорично доказателство за конвергенцията между търговското и
публичното право в България.

Fictio est contra veritatem, sed pro veritate habetur10

Ако се облегнем на правната фикция, създадена от §1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби на АПК – че „Административен орган“
е органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт,
както и всеки носител на административни правомощия, овластен въз
основа на закон, ще видим усложнена функционална зависимост от
рода на „частен субект – действие „като“ административен орган –
получаване на съответен правен статус – действие като търговец“.
Тази комплексна картина не е нищо друго, освен конвергенция между
правните отрасли, която в отделни свои фази касае търговското и
публичното право.
Систематично горната правна зависимост между институти
от различни правни отрасли изглежда така: според чл. 4, ал. 1 и 2
от Закона за занаятите (ЗЗ)11 занаятчията упражнява занаята след
вписване в регистър БУЛСТАТ по реда на чл. 3, ал. 1, т. 6 или 9 от
Закона за регистър БУЛСТАТ (ЗРБ),12 с изключение на занаятчиите,
които не са самостоятелно заети лица. Собственикът на предприятие,
организирано по занаятчийски начин, е длъжен да постави на
видно място в работното помещение майсторско свидетелство или
свидетелство за калфа или документ, удостоверяващ правото да се
упражнява занаят, както и да показва при поискване от потребителите
на предоставяните стоки и услуги и от контролните органи карта за
идентификация за удостоверяване на кода по БУЛСТАТ. Още тук е
видно, че елемент от фактическия състав за правоспособност на
занаятчията е вписване в особен административен регистър, т.е.
частната дейност е в пряка и правопораждаща зависимост от
действията на администрацията.

10
Измислицата е в противоречие с истината, но се счита за истина (лат.).
11
Закон за занаятите. Обн. ДВ, бр. 42 от 27 април 2001 г., в сила от 28 май 2001 г.,
последни изменения ДВ, бр. 68 от 2 август 2013 г.
12
Закон за регистър БУЛСТАТ. Обн. ДВ, бр. 39 от 10 май 2005 г., в сила от 11 август
2005 г., последни изменения ДВ, бр. 15 от 15 февруари 2013 г.

11
 По-интересно обаче е друго. Според чл. 27, ал. 1, т. 7 от ЗЗ
Националната занаятчийска камара издава майсторски свидетелства.
Пределно ясно е от чл. 28, ал. 3 от същия закон, че Националната
занаятчийска камара е юридическо лице, регистрирано по Закона
за юридическите лица с нестопанска цел, със седалище София, т.е.
организационнообособен частноправен субект. Обаче, без значение
дали ще издаде или не на определено лице майсторско свидетелство,
този субект действа като административен орган, защото майстор-
ското свидетелство може да се разглежда и като индивидуален админи-
стративен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК – индивидуален
административен акт е изричното волеизявление или изразеното с
действие или бездействие волеизявление на административен орган
или на друг овластен със закон за това орган или организация, с
което се създават права или задължения или непосредствено се
засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани
или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Ясно е, че
ако няма майсторско свидетелство, лицето няма да бъде вписано в
регистъра БУЛСТАТ, а вследствие от това – няма да може легитимно
да упражнява занаятчийска дейност. А тази дейност по същността
си е търговска дейност, защото се вписва в контекста на чл. 1, ал. 1,
т. 1 и 2 от ТЗ – покупка на стоки или други вещи с цел препродажба
в първоначален, преработен или обработен вид, както и продажба
на стоки от собствено производство. Тази дейност се вписва и в
дефиницията на „Занаятчийски услуги“ по смисъла на §1, т. 5 от
Допълнителните разпоредби на ЗЗ – те са поправка, обслужване и/
или поддържане на продукти, устройства и обекти, както и дейности,
свързани с потребности от лично естество, които се извършват/
предоставят с ръчен труд или с помощта на инструменти и механизми,
характерни за занаята.
Конвергенцията между търговското право и другите правни
отрасли в горната правна картина е така обещаващо сложен, че си
заслужава да бъде доразвит и с други правни институти, например
с данъчно-осигурителното производство в контекста на общото
гражданско право.

12
 Conventus-corporatum13
Според чл. 5, ал. 1 от ЗЗ, собственик на предприятие, органи-
зирано по занаятчийски начин, може да бъде самостоятелно зает
занаятчия или лица, обединени в дружество по Закона за задълженията
и договорите (ЗЗД),14 а според ал. 3 от същия текст дружество по
Закона за задълженията и договорите може да бъде собственик на пред-
приятие, организирано по занаятчийски начин, когато физическото
лице, отговорно за техническото ръководство на производствената
дейност, е майстор по занаят в сферата на дейността му.
По смисъла на чл. 357 от ЗЗД с договора за дружество две или
повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на
една обща стопанска цел.
Именно такава абстракция от рода на „договор-корпорация“
има предвид законодателят в чл. 9, ал. 2 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс (ДОПК)15 – в производствата по този кодекс
неперсонифицираните дружества и осигурителните каси се
приравняват на юридически лица. Принудителното събиране се
извършва срещу участващите в неперсонифицираните дружества
и в осигурителните каси лица съобразно тяхното участие. Този
термин се употребява и в чл. 8, ал. 3 от Закона за данъците върху
доходите на физическите лица (ЗДДФЛ),16 който приема, че дохо-
дите от дивиденти и ликвидационни дялове от участие в местни
юридически лица и неперсонифицирани дружества, включително
договори за съвместна дейност, са от източник в Република България.
Подобен законодателен подход е налице и в чл. 2, ал. 2 от Закона за
корпоративното подоходно облагане (ЗКПО),17 според който за цели-
те на този закон неперсонифицираните дружества и осигурител-
ните каси, създадени на основание чл. 8 от Кодекса за социално
осигуряване (КСО),18 се приравняват на юридическите лица.

13
Договор-корпорация (лат.).
14
Закон за задълженията и договорите. Обн. ДВ, бр. 275 от 22 ноември 1950 г.,
последни изменения ДВ, бр. 50 от 30 май 2008 г.
15
Данъчно-осигурителен процесуален кодекс. Обн. ДВ, бр. 105 от 29 декември 2005
г., в сила от 1 януари 2006 г., последни изменения ДВ, бр. 53 от 27 юни 2014 г.
16
Закон за данъците върху доходите на физическите лица. Обн. ДВ, бр. 95 от 24
ноември 2006 г., в сила от 1 януари 2007 г., последни изменения ДВ, бр. 53 от 27
юни 2014 г.
17
Закон за корпоративното подоходно облагане. Обн. ДВ, бр. 105 от 22 декември
2006 г., в сила от 1 януари 2007 г., последни изменения и допълнения ДВ, бр. 1 от
3 януари 2014 г.
18
Кодекс за социално осигуряване. Обн. ДВ, бр. 110 от 17 декември 1999 г., в сила

13
 Конвергенията между институти на общото гражданско,
търговското, данъчното право и данъчно-осигурителния процес тук
е особено ярка и сложна.

Publicum-privatum19
При законовата дефиниция на чл. 3, ал. 1 от Закона за публично-
частното партньорство (ЗПЧП),20 публично-частно партньорство
е дългосрочно договорно сътрудничество между един или повече
публични партньори, от една страна, и един или повече частни
партньори, от друга страна, за извършването на дейност от обществен
интерес при постигане на по-добра стойност на вложените публични
средства и при разпределение на рисковете между партньорите, което
се осъществява при условията и по реда на този закон.
Налице е обаче законово лимитиране на кръга от правни
субекти, които могат да бъдат „частен партньор“ по смисъла на този
закон. По силата на чл. 14, ал. 1 частен партньор – страна по договор
за ПЧП, може да бъде капиталово търговско дружество, което е
съществуващо или новоучредено, при спазване на изискванията на този
закон. Тоест, законодателят изключва от кръга на лицата, които могат
да бъдат „частни партньори“, множество групи лица, които по силата
на повечето правни отрасли са частноправни субекти – например
физическите лица, едноличните търговци, юридическите лица с
нестопанска цел, неперсонифицираните дружества, не-капиталовите
търговски дружества и т.н. Погледнато от различна гледна точка,
частният партньор по смисъла на ЗПЧП е много стеснено
производно понятие на частноправния субект. За публичния
партньор тази форма на сътрудничество е с оглед на обществения
интерес. За частния партньор тя е вид търговска дейност, която
според чл. 8, ал. 3 от ЗПЧП е основана върху определена норма на
възвръщаемост на собствения му капитал (норма на възвръщаемост
за частния партньор), която се осигурява чрез финансова подкрепа
от публичния партньор. Тази норма на възвръщаемост е нищо друго
освен печалбата, която се преследва от всеки един търговец.

от 1 януари 2000 г., последни изменения ДВ, бр. 53 от 27 юни 2014 г.

19
Публично-частно (лат.).
20
Закон за публично-частното партньорство. Обн. ДВ, бр. 45 от 15 юни 2012 г., в
сила от 1 януари 2013 г., последни изменения ДВ, бр. 15 от 15 февруари 2013 г.

14
 Видно от горните позовавания, Законът за публично-частното
партньорство е едно категорично доказателство за конвергенцията
между търговското и публичното право, както и за смелия новаторски
подход на съвременния български законодател.

Creditorum21
Според чл. 2, ал. 1 от Закона за кредитните институции (ЗКИ)22
банка (кредитна институция) е юридическо лице, което извършва
публично привличане на влогове или други възстановими средства
и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на
собствен риск. По силата на чл. 7, ал. 1 от същия закон банката се
учредява като акционерно дружество и доколкото в този закон не е
предвидено друго, за нея се прилага Търговският закон. Тоест банка-
та по правната си същност е търговец, макар и с особен предмет на
дейност. Обаче този особен търговец не може да извършва дейност-
та си, ако не е налице и един особен индивидуален администра-
тивен акт, издаден от орган на държавна власт – за извършването на
банкова дейност се изисква лиценз, издаден от БНБ (чл. 13, ал. 1).
Този орган на власт по същността си е много особен, като
основната му същност е видна от чл. 1, ал. 1, изречение първо от
Закона за Българската народна банка (ЗБНБ)23 – Българската народна
банка е централна банка на Република България. В контекста на чл. 2,
ал. 1 от същия закон основна цел на Българската народна банка е да
поддържа ценовата стабилност чрез осигуряване стабилността на
националната парична единица и провеждане на парична политика
в съответствие с изискванията на този закон. Шестата алинея на
същия законов текст указва, че Българската народна банка регулира
и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната
с оглед поддържане стабилността на банковата система и защита
интересите на вложителите.
От горните позовавания е видно, че някои категории търговци,
които желаят да действат като кредитни институции, трябва да
получат лиценз от един специализиран орган на държавна власт,
който действа с властнически правомощия по смисъла на чл. 14 във

21
Кредитори (лат.).
22
Закон за кредитните институции. Обн. ДВ, бр. 59 от 21 юли 2006 г., в сила от 1
януари 2007 г., последни изменения ДВ, бр. 53 от 27 юни 2014 г.
23
Закон за Българската народна банка. Обн. ДВ, бр. 46 от 10 юни 1997 г., последни
изменения ДВ, бр. 101 от 28 декември 2010 г.

15
връзка с чл. 151 от ЗКИ – законодателят изрично манифестира, че
издаването на лиценз или отказът за издаване са правни актове от
категорията на индивидуалните административни актове.
При тази нормативна уредба е видно, че „застъпването“ на
институти от търговското (в случая – освен търговското, и банковото)
и публичното право (в случая – административно право и процес,
както и финансово право) полага началото на една съвременна правна
уредба. Тя обаче трябва да бъде и прилагана на практика.

Gardianus24
Един наболял обществен, финансов, политически и юриди-
чески проблем понастоящем е свързан именно с горното. Според
чл. 7, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ)25
се създава Фонд за гарантиране на влоговете в банките. Съобразно
чл. 9, ал. 1 и 2 от закона Фондът се управлява от управителен съвет,
който се състои от петима членове – физически лица, които се
определят, както следва: председателят на управителния съвет – от
Министерския съвет; заместник-председателят – от управителния
съвет на Българската народна банка; един член – от представителната
организация на търговските банки; двама членове – съвместно от
председателя и заместник-председателя на управителния съвет.
По силата на чл. 15, ал. 1 от закона, встъпителната вноска
се внася от всяка банка еднократно в срок до 30 дни от датата
на вписването ù в търговския регистър и е в размер 1 на сто от
регистрирания ù капитал, но не по-малко от 100 хиляди лева.
Според чл. 16, ал. 1, всяка банка прави годишна премийна
вноска във фонда, равна на 0,5 на сто от общия размер на влоговата
база за предходната година, определена на среднодневна основа.
Особено внимание заслужава разпоредбата на чл. 17 от закона
– направените от банките вноски не подлежат на възстановяване,
включително и при прекратяване на банката, освен ако в този закон е
предвидено друго.

24
Пазач (лат.).
25
Закон за гарантиране на влоговете в банките. Обн. ДВ, бр. 49 от 29 април 1998 г.,
последни изменения ДВ, бр. 109 от 20 декември 2013 г.

16
 В хипотезата на чл. 23, ал. 1 Фондът изплаща задължения на
съответната банка към нейни вложители до гарантираните размери,
когато Българската народна банка е отнела издадената лицензия
за банкова дейност на търговската банка. Правният институт на
суброгацията, познат на гражданското и търговското право, е
изрично застъпен в чл. 24, ал. 1 от закона – от датата на решението
на Българската народна банка по чл. 23, ал. 1 фондът встъпва в
правата на вложителите към банката до размера на гарантираните
суми независимо от размера и датата, на която фондът е извършил
плащания по гаранцията на всеки един от вложителите.

Pro majori cautela26

В някои случаи на особено чувствителна търговска дейност е
налице един специфичен надзор, осъществяван от публичните власти.
Така например по силата на чл. 1, ал. 2 от Закона за Комисията за
финансов надзор (ЗКФН)27 – по смисъла на този закон финансов надзор
е надзорът на: дейността на регулираните пазари на ценни книжа,
Централния депозитар, Фонда за компенсиране на инвеститорите,
инвестиционните посредници, колективните инвестиционни схеми,
националните инвестиционни фондове и управляващите друже-
ства, лицата, управляващи алтернативни инвестиционни фондове,
физическите лица, които непосредствено извършват сделки с ценни
книжа и инвестиционни консултации, публичните дружества и
другите емитенти на ценни книжа съгласно Закона за публичното
предлагане на ценни книжа, Закона срещу пазарните злоупотреби
с финансови инструменти, Закона за дружествата със специална
инвестиционна цел, Закона за пазарите на финансови инструменти
и Закона за дейността на колективните инвестиционни схеми и
на други предприятия за колективно инвестиране; дейността на
застрахователите съгласно Кодекса за застраховането и Закона за
здравното осигуряване и дейността на презастрахователите, застрахо-
вателните брокери и застрахователните агенти съгласно Кодекса за
застраховането; дейността на дружествата за допълнително социално
осигуряване и на управляваните от тях фондове съгласно Кодекса за
социално осигуряване.

26
За по-голямо обезпечаване (лат.).
27
Закон за Комисията за финансов надзор. Обн. ДВ, бр. 8 от 28 януари 2003 г., в сила
от 1 март 2003 г., последни изменения и допълнения ДВ, бр. 109 от 20 декември
2013 г.

17
 Третата алинея на горния текст постановява, че Комисията
за финансов надзор, нейните органи и оправомощени длъжностни
лица упражняват надзор чрез: издаване на разрешения (лицензии)
и одобрения, както и отказите за издаване на такива разрешения
и одобрения; извършване на проверки по документи и на място
върху дейността на горните лица; прилагане на принудителни
административни мерки и налагане на административни наказания.
Тук е налице сложна картина на конвергенция между
утвърдени правни отрасли и сравнително нови такива за българ-
ската правна система – търговско право и производното от него
инвестиционно право, борсово право, застрахователно право, осигу-
рително право, административно право и административен процес.

Ob favorem mercatorum28
В своята първа разпоредба – чл. 1, ал. 1 – Законът за защита
на конкуренцията (ЗЗК)29 декларира, че той има за цел да осигури
защита и условия за разширяване на конкуренцията и на свободната
инициатива в стопанската дейност.
За постигане на тези цели според втората алинея на горния текст
законът урежда защита срещу споразумения, решения и съгласувани
практики, злоупотреба с монополно и господстващо положение на
пазара и всякакви други актове и действия, които могат да доведат
до предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията
в страната и/или да засегнат търговията между държавите – членки
на Европейския съюз, както и срещу нелоялна конкуренция. Законът
урежда и контрола върху концентрациите между предприятия.
Съгласно чл. 3, ал. 1, изречение първо от ЗЗК, Комисията за
защита на конкуренцията е независим специализиран държавен орган
на бюджетна издръжка, първостепенен разпоредител с бюджет.
Според чл. 8 Комисията за защита на конкуренцията:
установява нарушения по този закон, както и по чл. 81 и 82 от Договора
за създаване на Европейската общност; налага предвидените от закона
санкции; установява, че не е извършено нарушение по този закон

28
В полза на търговците (лат.).
29
Закон за защита на конкуренцията. Обн. ДВ, бр. 102 от 28 ноември 2008 г.,
последни изменения ДВ, бр. 15 от 15 февруари 2013 г.;

18
или че няма основание за предприемане на действия за извършено
нарушение по чл. 81 и 82 от Договора за създаване на Европейската
общност; сътрудничи с Европейската комисия и другите национални
органи по конкуренцията на държавите – членки на Европейския съюз,
по реда на Регламент (ЕО) № 1/2003 и Регламент (ЕО) № 139/2004;
издава предвидените в закона разрешения; предлага на компетентните
държавни органи и органи на местното самоуправление да отменят
или изменят издадени от тях административни актове, които водят или
могат да доведат до предотвратяване, ограничаване или нарушаване
на конкуренцията; налага временни мерки в предвидените в закона
случаи; одобрява поемането на задължения от предприятия или
налага мерки за възстановяване на конкуренцията по отношение
на предприятия, чието поведение се проучва по чл. 15 и 21 от този
закон и/или по чл. 81 и 82 от Договора за създаване на Европейската
общност, както и на мерки за запазване на конкуренцията по чл. 86 от
този закон; постановява прекратяване на нарушенията, включително
като налага подходящи поведенчески и/или структурни мерки за
възстановяване на конкуренцията; извършва секторни анализи на
конкурентната среда; произнася се по други искания, свързани с този
закон; взаимодейства с държавните органи, включително с органите
на изпълнителната власт и органите на местното самоуправление,
както и с институции и неправителствени организации чрез участие
в разработването на проекти на нормативни актове, изразяване на
становища по проекти, както и по действащи нормативни и общи
административни актове, обмен на информация и други форми на
сътрудничество; предлага и организира провеждането на инициативи,
свързани с популяризиране правилата на конкуренцията; приема
устройствен правилник, както и други актове, предвидени в закона;
води електронен регистър за издаваните актове.
Общата забрана по смисъла на чл. 15, ал. 1 гласи, че са
забранени всякакъв вид споразумения между предприятия, решения
на сдружения на предприятия, както и съгласувани практики на две или
повече предприятия, които имат за цел или резултат предотвратяване,
ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар,
като: пряко или косвено определяне на цени или други търговски
условия; разпределяне на пазари или източници на снабдяване;
ограничаване или контролиране на производството, търговията,
техническото развитие или инвестициите; прилагане на различни
условия за един и същ вид договори по отношение на определени

19
партньори, при което те се поставят в неравноправно положение
като конкуренти; поставяне сключването на договори в зависимост
от поемането от другата страна на допълнителни задължения или от
сключването на допълнителни договори, които по своя характер или
съгласно обичайната търговска практика не са свързани с предмета на
основния договор или с неговото изпълнение.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 дефинира, че монополно е
положението на предприятие, което по закон има изключителното
право да извършва определен вид стопанска дейност. Нормата на
чл. 20 е в смисъл, че господстващо е положението на предприятие,
което с оглед на своя пазарен дял, финансови ресурси, възможности
за достъп до пазара, технологично равнище и стопански отношения с
други предприятия може да попречи на конкуренцията на съответния
пазар, тъй като е независимо от своите конкуренти, доставчици или
купувачи.
По силата на чл. 21 от закона е забранено поведението на
предприятия с монополно или господстващо положение, както и на
две или повече предприятия със съвместно господстващо положение,
което може да предотврати, ограничи или наруши конкуренцията и да
засегне интересите на потребителите, като: пряко или косвено налагане
на цени за покупка или продажба или други нелоялни търговски
условия; ограничаване на производството, търговията и техническото
развитие във вреда на потребителите; прилагане на различни условия
за един и същ вид договори по отношение на определени партньори,
при което те се поставят в неравноправно положение като конку-
ренти; поставяне сключването на договори в зависимост от поема-
нето от другата страна на допълнителни задължения или сключване
на допълнителни договори, които по своя характер или съгласно
обичайната търговска практика не са свързани с предмета на основния
договор или с неговото изпълнение; необоснован отказ да се достави
стока или да се предостави услуга на реален или потенциален клиент,
за да се възпрепятства осъществяваната от него стопанска дейност.
Правото за защита на конкуренцията (придобило граждан-
ственост под понятието „антимонополно право“) по същността си се
явява антиматерия в правото, понеже урежда по един императивен
начин намесата на органи на държавна власт в една поначало
саморегулираща се сфера – свободният пазар. Тази „антиматерия“
обаче е нужна, понеже е налице потенциална опасност за самата

20
конкуренция или за интересите на потребителите, т.е. принципните
юридически постановки са доведени до такава крайност от
фактическото положение на нещата, че трябва да се компенсират по
административен път. Правните отрасли на търговското право се
срещат с институти и принципи на конституционното и администра-
тивното право, както и с тези на административния процес.

Par pari refertum30

Във връзка с горното Законът за защита на потребителите
(ЗЗП)31 в двете си алинеи на чл. 1 постановява, че урежда защитата на
потребителите, правомощията на държавните органи и дейността на
сдруженията на потребителите в тази област. Целта на този закон е да
осигури защита на следните основни права на потребителите: право
на информация за стоките и услугите; право на защита срещу рискове
от придобиването на стоки и услуги, които могат да застрашат живота,
здравето или имуществото им; право на защита на икономическите
им интереси при придобиването на стоки и услуги при нелоялни
търговски практики и способи за продажба, неравноправни договор-
ни условия и предоставянето на гаранции за стоките; право на
обезщетение за вреди, причинени от дефект на стоки; право на
достъп до съдебни и извънсъдебни процедури за разрешаване на
потребителски спорове; право на образование по въпроси, отнасящи
се до защитата им; право на сдружаване с цел защита на интересите
им; право на представителство пред държавните органи, вземащи
решения по въпроси, които ги засягат.
В контекста на чл. 4, ал. 1, преди потребителят да бъде
обвързан от договор или от предложение за сключване на договор,
различно от договор от разстояние или от договор извън търговския
обект, търговецът е длъжен да предостави на потребителя по ясен и
разбираем начин информация, свързана с основните характеристики
на стоките или услугите съобразно използваното средство за
комуникация и естеството на стоките или услугите, включително
информация за състава, опаковката, както и инструкция за използване,
комплектовка и поддръжка; името/наименованието на търговеца,
седалището и адреса на управление, неговия телефонен номер,

30
Размяната е между равностойности (лат.).
31
Закон за защита на потребителите. Обн. ДВ, бр. 99 от 9 декември 2005 г., в сила
от 10 юни 2006 г., последни изменения и допълнения ДВ, бр. 61 от 25 юли 2014 г.

21
както и електронния адрес и интернет страницата, ако има такива;
крайната цена на стоките или услугите с включени всички данъци и
такси или когато поради естеството на стоките или услугите цената
не може да бъде изчислена предварително в разумни граници –
начина на нейното изчисляване; когато е приложимо, в крайната цена
на стоките или услугите се включват всички допълнителни разходи
за транспорт, доставка или пощенски такси, а когато тези разходи
не могат да бъдат изчислени предварително в разумни граници, се
посочва обстоятелството, че такива допълнителни разходи могат да
бъдат дължими от потребителя; когато е приложимо, се посочват
условията за плащане, доставка, изпълнение, датата, на която търгове-
цът се задължава да достави стоките или да извърши услугата,
и предвидените от търговеца начини за разглеждане на жалби;
напомняне за наличието на законова гаранция за съответствие на
стоките с договора за продажба и когато е приложимо, за наличието
на извънгаранционно обслужване и на търговски гаранции, ако такива
са предоставени, както и условията по тях; срока на договора, когато
е приложимо, или в случай че договорът е безсрочен или в него е
предвидена клауза за автоматично подновяване, условията за неговото
прекратяване; когато е приложимо, се посочва функционалността,
включително приложимите мерки за техническа защита на цифровото
съдържание; когато е приложимо, се посочва всяка съответна
оперативна съвместимост на цифровото съдържание с някои видове
хардуер и софтуер, които са известни на търговеца или за които може
разумно да се очаква, че са му известни; наличност на стоката или
услугата; опасностите, свързани с обичайната употреба, използване
или поддръжка на стоката или услугата; условията за употреба на
стоката или услугата, влиянието, което тя оказва върху други стоки и
услуги при евентуална съвместна употреба или използване; срока на
годност на стоката – когато е приложимо.
По смисъла на §13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП
„потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна
по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност. Втората точка указва, че „търговец“ е
всяко физическо или юридическо лице, което продава или предлага
за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с
потребител като част от своята търговска или професионална дейност

22
в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа
от негово име и за негова сметка.
По силата на чл. 191, ал. 1 от ЗЗП контролът по този закон
се осъществява от Комисията за защита на потребителите. А раз-
поредбата на чл. 165, ал. 1 от закона посочва, че Комисията за защита
на потребителите е юридическо лице на бюджетна издръжка със седа-
лище София. Тя е колегиален орган към министъра на икономиката и
енергетиката с регионални звена на територията на страната. Втората,
третата, четвъртата и петата точка на третата алинея на чл. 165 е в
смисъл, че Комисията за защита на потребителите осъществява
контрол върху нелоялните търговски практики; предявява искове за
колективна защита на потребителите; изготвя насоки и препоръки във
връзка с конкретни неравноправни клаузи в договорите; осъществява
контрол за безопасност на стоките и услугите в съответствие с
изискванията на този закон.
Правната възможност по чл. 182, ал. 1 от ЗЗП приема, че
министърът на икономиката и енергетиката създава помирителни
комисии, които съдействат за разрешаването на спорове между
потребители и търговци, включително във връзка с гаранционната
отговорност, правото на рекламация за стоки или услуги и неравно-
правните клаузи в договори, с търговските практики и договорите,
сключвани с потребители. Третата алинея на същия текст указва,
че министърът на икономиката и енергетиката по предложение на
председателя на Комисията за защита на потребителите определя със
заповед медиатори, които са служители на комисията и съдействат за
разрешаването на спорове между потребители и търговци.
Тук е налице конвергенция освен между търговското
право и публичното право (търговско право, право на защита на
потребителите, административно право, административен процес) –
от една страна, но също и конвергенция между „традиционното“ и
„еволюционното“ право („твърдо право“ и „меко право“) – от друга
страна. В модерните правни системи все повече се налага т.нар.
институт за „алтернативно разрешаване на спорове“, разпознаваем
най-често под абревиатурата ADR.32 Затова конвергенцията между
„твърдото право“ (административен контрол, искови процеси,
насоки и препоръки от страна на публични органи) и „мекото

32
Alternative Dispute Resolution (англ.).

23
право“ (помирителни комисии, медиатори и т.н.) не само обогатява
възможностите на частните лица (в случая – търговци и потребители)
в категоричен техен правен интерес, но и дава още по-широка
палитра за законосъобразно действие на публичноправните субекти
(при търсене на баланса между интересите на частните субекти,
обществото и държавата, включително със споразумение – аргумент
от чл. 4, ал. 3 в контекста на чл. 6, ал. 3 и 4 във връзка с чл. 9, ал.4 и
по смисъла на чл. 20, ал. 1-8 от АПК).

In fine33
В заключение може да се каже, че един от множеството
парадокси в правото се корени в това, че добрият юрист трябва
едновременно да специализира в определен правен отрасъл, но и да
познава целия приложим правен корпус. Правото, както и природата
и обществото, се развиват по един спираловиден еволюционен начин.
Затова вече не е достатъчно да бъдеш специалист в определен клон
на правото, а също така трябва да отчиташ и приложимите правни
норми от други правни браншове. Тоест – винаги и задълбочено
да отразяваш конвергенцията между правните институти от
различните източници на правото.
Още един парадокс – конвергенцията в правото не може да
се предвиди отсега занапред, тя просто се появява на определен етап
от развитието на правото. Нито блестящият академичен юридически
ум, нито разумният законодател би могъл да я прогнозира по правдо-
подобен и вероятностен начин. Това обаче съвсем не означава, че
не може да се отразят назряващите предпоставки за нея. А би
било жалко, недостойно и непрофесионално, ако не се признава,
анализира, систематизира, тълкува и прилага вече съществуващата
конвергенция в правото.
Със сигурност обаче конвергенцията в правото променя
не само действащата правна система, но и начина на мислене и
действие на правните субекти и на подпомагащите ги действащи
юристи. Особено важна при конвергенцията е съдебната практика,
която е длъжна да отчита (в конкретиката на всеки отделен казус)
цялото приложимо действащо законодателство.

33
Накрая (лат.).

24
 По същността си правото е непрекъснат избор между цен-
ности. Всеки един правен отрасъл манифестира собствени ценности.
Модерната правова държава трябва да е категорична в избора си на
ценности, което води до състоянието на правна сигурност. За това
състояние спомага феноменът конвергенция в правото.

25
 Съотношението фирма–марка в българската съдебна
практика
Ас. Мариела Петрова Димитрова-Гализова34

Въпросът за съотношението фирма–марка в българското

законодателство и съдебната ни практика се разрешава разнопосочно.
Причината е в прилагането на конкретен вид тълкувателна дейност на
материалноправните разпоредби, както и в относителната пълнота на
института марка, съответно – непълноти и неясноти около фирмата.
В резултат на горните ù характеристики съдебната практика на ВАС
и СГС, тази на Арбитража към Българска търговско-промишлена
палата (БТПП) и Комисия за защита на конкуренцията (КЗК) съдържа
противоречиви и понякога неясни постановки. Законодателят ни
се опита да разреши част от тези въпроси, като извърши поредното
изменение на нормативната уредба по отношение на фирмата,35
въвеждайки нова искова защита и административно ограничение,
целящо да преодолее едноименната регистрация на фирма и марка,
което се критикува от изследователи в сферата на индустриалната
собственост.36
Предмет на настоящата публикация е правният статус
на фирмата и марката от нормативна гледна точка, както и
интерпретацията им в съдебната, арбитражната практика и тази на
КЗК. Предвид разнопосочността на практиката и правната доктрина
е извършен паралелен анализ между двете.

I. Фирмата като субект и обект на правото

Законодателната дефиниция на фирмата (чл. 7, ал. 1 от ТЗ) я
определя като наименование, което търговецът използва при упраж-

34
Преподавател по дисциплината „Интелектуална собственост“ във ВТУ „Св. св.
Кирил и Методий“, докторант към катедра „Стопанско управление“.
35
ЗИД на ТЗ. Обн. ДВ, бр. 34 от 29 април 2011 г., влязъл в сила на 3 май 2011 г.,
приет във връзка хармонизация на ТЗ с изискванията на ЗТР.
36
Вж: Неделчева, Б., Ж. Драганов и др. Измененията в правната уредба на фирмата
– тревоги. Търговско право, 2011, № 2, 48-58.

26
няване на дейността си, в търговската документация и се подписва.37
В съвременен план доктрината38 и практиката39 възприемат фирмата
като вид субективно право и административно задължение на
търговеца. Дискусионен е въпросът дали правото на фирма има
имуществен или неимуществен характер, като надделява второто
становище.40 Търговският закон въвежда наличие на задължително
и факултативно съдържание на фирмата и императивното правило
за изписване на български език. Последното се превърна отново в
спорна тема предвид съдебната практика, като правоприлагащият
орган извършва тълкуване на правилото и сега е налице константната
практика фирмата, дори и да е английска лексема или словосъчетание
със съответното значение, да се изписва с български букви. Точно
тази практика може да се приеме за законосъобразна, но категорично
объркваща потребителя или със сигурност се губи смисловият ефект,
който търговецът е целял. Няма единно решение на въпроса, дали
се използват правилата на транслитерацията,41 и как следва да се
тълкува диспозитивният текст на чл. 7, ал. 3 изр. 2 ТЗ фирмата да се
изписва като факултативен елемент на всеки чужд език.42 Чужден-

37
Търговски закон (Обн. ДВ, бр. 48 от 18.06.1991 г., в сила от 1.07.1991 г.)
38
Герджиков, О. Коментар на Търговския закон. Кн. I, чл. 1-112 (Софи-Р, София
2007) 105; Г. Стефанов, Търговско право – обща част (Абагар, Велико Търново,
2009) 130.
39
Вж. Решение № 1011 от 20.07.2009 г. на САС по гр. д. № 1353/2009 г., ГК; Решение
от 25.03.2002 г. по ВАД № 109/01 г.
40
Вж: Калайджиев, А. Търговско право: Обща част (ИК „Труд и право“, София,
2010) 125.
41
Закон за транслитерацията (Обн. ДВ, бр. 19 от 13.03.2009 г.) По дефиниция,
съдържаща се в чл. 1 ал. 2 от ЗТрансл. „Транслитерацията е предаване на буквите от
българската кирилска азбука чрез латински букви или съчетания от латински букви.
Транслитерацията се извършва чрез система от правила“. Следва да се отбележи,
че законът определя хипотезите, при които се използва този метод, а именно
при предаване на български географски имена, имена на исторически личности,
културни реалии, термини с български произход в съответната научна област при
използване на специално конструирана версия на латинската азбука. Задължително
условие е правилата за транслитерация да съответстват на графичната система на
съвременния български книжовен език и българските традиции.
42
Решение № 748 от 21.11.2005 г. на ВКС по т. д. № 332/2005 г., ТК; Решение №
Ф-90 от 30.11.2010 г. на САС по ф. д. № 97/2010 г., ТО. Интерес в контекста на
горните разсъждения буди Решение № Ф-90 от 30.11.2010 г. на САС. То е едно от
многото примери в съдебната практика, доказващи, че правоприлагащите органи
и административните органи, имащи компетенции за регистрация на търговците,
нямат единно мнение по въпроса, как се изписва фирмата на чужд език и какви
правила се прилагат. Всеки орган се опитва да извършва тълкуване на закона,
водещо до различни крайни решения. В тази връзка ще си позволя по-пространно

27
ците и гражданите на държави, членуващи в Европейския съюз,
регистриращи търговска дейност в България, обикновено използват
фирма, която има значение на техния език, напр. свързано с предмета
на дейност (In house – предмет на дейност интериорен дизайн). Все
пак, за да се регистрират, фирмата им трябва да е изписана на българ-
ски език – но как? В някои случаи се използва транслитерация, в други
се прави опит да се изпише произношението на фирмата с български
букви, от което се губи понякога смисловото съдържание, и третият
вариант е да се преведе на български наименованието (почти не се
използва). Вярно е, че нормативната уредба на транслитерацията бе
приета през 2009 г., т.е. хронологически е по-късна в сравнение с
ТЗ, но практиката сочи, че преди функционирането на Търговския
регистър, а и след това съществува объркване при изписването на
фирмата на чужд език. Налице са откази на длъжностните лица по
регистрация, впоследствие отменени от съда, но именно по тези
дела се появява противоречивата практика, алармираща за необхо-

да представя фактическата обстановка на цитираното решение, за да илюстрирам

проблематиката и разнобоя в аргументацията на двете съдебни инстанции. Той
е категорично потвърждение за непълноти и неясноти, съществуващи в закона,
водещи до ангажиране не само на ДЛР, но и на двете възможни съдебни инстанции
по въпрос, който не може да се определи за комплициран казус. Постановен е отказ
за вписване на фирма, като ДЛР е приело, че съгласно чл. 7 ТЗ фирмата е словесното
и графично (буквено) обозначение, с което търговецът се индивидуализира като
субект, като същевременно фирмата индивидуализира и неговото търговско
предприятие. Тъй като разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ТЗ гласи, че търговецът
изписва фирмата си задължително на български език, като може да я изписва
и допълнително на чужд език, ДЛР е приело, че в случая заявеното фирмено
наименование „Р&**“ не отговаря на императивните изисквания на законовата
разпоредба, което се явява и пречка за вписване на първоначалната регистрация на
дружеството в търговския регистър. Отказът е обжалван, като първоинстанционният
съд посочва в мотивите си по повод потвърждаване на отказ на ДЛР за вписване
на фирма, че от изписаното буквосъчетание „Р“ „&“ „КО“ не може да се изведе
твърдението, че се касае за изписване на български език, тъй като това могло да
бъде латинската буква „P“, а употребата на амперсанда „&“ е употреба на символ,
който няма наименование в българския език и се явява графично изображение
на латински съюз, което е добило популярност във всички европейски държави,
но в българския език има аналогичен съюз „и“, който следва да бъде използван.
Обратно на горните разсъждения са мотивите на второинстанционния съд. Той
счита, че изписването на фирмата „Р&**“ отговаря на изписването на чужд език
„R&**“ LTD. От съпоставката на двете буквосъчетания по категоричен начин се
установява, че първото е изписано на български език – буквата „Р“ съответства на
латинската „R“, буквите „КО“ съответстват на латинските „CO“. С добавянето на
амперсанда „&“ също не са нарушени изискванията на закона за съдържанието на
наименованието на търговеца.

28
димостта от по-ясна регламентация на този въпрос. Възможно е
да се прилага стратегическият подход за по-висока конкуренто-
способност на търговеца да регистрира марка, която да наложи на
пазара, и след това фирма, дублираща марката, за да бъде фирмата
разпознаваема. В тази хипотеза задължително търговецът би изписал
фирмата на чужд език, за да повлияе тя подсъзнателно на клиенте-
лата, но въпросът, който стои тук, е при спазване на какви правила.
Правната доктрина43 е изградила традиционен възглед за фирмата
като словесно обозначение, неоценимо в пари, представляващо част
от предприятието на търговеца и нямащо парична стойност. Би могло
обаче да се спори по константното становище относно съдържанието
на фирмата, тъй като практиката доказва, че то не е само словесно,
а съдържа амперсанди, цифрови означения и само формално се
изписва на български език, за да се спази императивният характер
на закона. В повечето случаи се влага съдържание на чужд език,
което активно се използва в търговската практика, включващо често
цифри и други знаци, притежаващо по-голяма степен на индивидуа-
лизация, разпознаваемост и отличителност сред потребителите
(напр. Art-93, М&M дизайн). Наблюдава се и тенденция по аналогия
фирмата да използва структурата на chatmarks (напр. 2 be), различни
шрифтове, които също са насочени към икономическата активност и
потребителското поведение. Съдебната практика традиционно въз-
приема фирмата като словесното и графично (буквено) обозначение,
частично кореспондиращо си с дефиницията за марка. Per argumen-
tum a contrario може да се твърди, че фирмата има парична стойност
в хипотезата, когато едно лице е регистрирало едноименни фирма и
марка. Когато първо е регистрирана фирма, наложила се на пазара,
висококонкурентна не само на националния, а и на международния
пазар, а по-късно, спазвайки правилата на търговската практика
извън нашата страна, тази фирма се регистрира и като марка, то
фирмата вече придобива икономическа стойност. Обратният процес
също е възможен и той би довел до посочения краен резултат. В тези
хипотези фирмата би могла да е с по-висока стойност, отколкото
дълготрайните материални активи на търговеца, и при това положе-
ние категорично е актив. При продажба на търговското предприятие
търговецът може да си запази правата върху фирмата, защото
фирмата не е по презумпция елемент от търговското предприятие.

43
Вж: Герджиков (2007) 103-104 и Калайджиев (2010) 125-126.
29
Кога би имал интерес търговецът да направи подобен ход – когато
фирмата има икономическа стойност. В този ред на мисли смятам,
че е редно да се отчита релацията фирма–марка и внимателно да се
анализират различните хипотези, при които фирмата може да има
паричен еквивалент.
Правото на фирма аналогично се възприема като субективно,
абсолютно, неимуществено, изключително и безсрочно право,
защитено по силата на национална правна рамка и международна
такава,44 а вписването на фирмата в Търговския регистър е с
конститутивно действие. На тази база много често се извършва
съпоставка с марката и правото на марка.
В чл. 1 (2) от Парижката конвенция (ПК)45 се изброяват
обектите на индустриалната собственост, като непосредствено
след фабричните или търговски марки, знаците за услуги, се
нарежда търговското име. По силата на чл. 5, ал. 4 от действащата
понастоящем Конституция всички ратифицирани от Народното
събрание международни договори, обнародвани и влезли в сила за
Република България, представляват част от вътрешното ни право и
се ползват с примат над норми от вътрешното законодателство, които
им противоречат. Това налага извода, че Парижката конвенция има
примат над всички национално-правни източници в случаите, при
които те съдържат противоречащи на конвенцията норми. Незави-
симо че Конвенцията е била ратифицирана, преди да се приеме
настоящата Конституция, се приема по аналогия, че чл. 5, ал. 4 важи
за нея. Конвенцията е важен международен акт, тъй като за първи път
с нейното приемане се регламентират обектите на индустриалната
собственост и се предоставят гаранции за правната им закрила.
На практика тази конвенция е в основата на Съюза за закрила на
индустриалната собственост. Предвид особеността, че търговското
име е предвидено като обект на индустриалната собственост още
през 1883 г., то не случайно съвременните български изследователи в
сферата на интелектуалната собственост го възприемат приоритетно
като такъв, чиято правна уредба е в ТЗ, ЗТР и допълващо в ЗМГО,
ЗЗК. Проявява се обаче специфика в зависимост от предмета, обек-

44
Чл. 1 (2) предложение шесто от Парижка конвенция
45
Парижка конвенция за закрила на индустриалната собственост (приета на 20
март 1883 г., ратифицирана в България с Указ № 633 на Президиума на Народното
събрание от 2.09.1965 г., обн. ДВ, бр. 75 от 24.09.1965 г.).

30
тите и субектите на регламентация, както и от правния отрасъл на
нормиране. ТЗ и ЗТР се занимават с фирмата като обект на търговското
право, тъй като тя е един от правно-индивидуализиращите белези
на търговеца. ЗМГО приоритетно урежда марката и географските
означения, но се споменава и фирмата. ЗЗК е второстепенен по отно-
шение правото на фирма, но въпреки субсидиарността нормите му
се отнасят до конкуренцията и търговската среда. В доктрината
фирмата (търговското име) се изследва едностранчиво в зависимост
от това, дали авторът е специалист по Търговско право, проблемите
на индустриалната собственост или конкурентното право.
Член 8 от ПК предвижда закрила на търговското име, във
всички страни, членуващи в Съюза за закрила на индустриалната
собственост,46 без да се вменяват задължителна регистрация или
депозиране, както и без значение на това, дали името е изцяло или
частично припокриващо се с фабрична или търговска марка. Тази
норма следва да се възприема като принципно предоставяне на
цялостна защита на фирмата, примат на фирма над марка. Българ-
ският законодател е възприел частично нормата, въвеждайки на
няколко нива закрилата на фирмата, като е предвидена задължи-
телна регистрация в Търговския регистър,47 чието действие относно

46
Част от страните, за които важат тези правила са, Германия, Австралия, Австрия,
Белгия, Съединените бразилски щати, Република България, Канада, Куба, Дания,
Доминиканската република, Испания, САЩ, Финландия, Франция, Великобритания
и др.
47
С приемане на ТЗ е въведена задължителна съдебна регистрация на търговците,
която до 2008 г. се извършваше в Окръжен съд по седалище на търговеца, а с
приемане на Закон за търговския регистър (Обн. ДВ, бр. 34 от 25.04.2006 г., в сила от
1.01.2008 г.) бе създадена нова административна структура Търговски регистър към
Агенция по вписванията, където на национално равнище се извършва регистрацията
на търговците и понастоящем. За целта, освен специалния ЗТР, длъжностните
лица прилагат общия за търговците ТЗ и Наредба № 1 от 14.02.2007 г. за водене,
съхраняване и достъп до Търговския регистър. По отношение на търговското
наименование длъжностните лица проверяват дали е включено императивното
съдържание съгласно закона; дали фирмата отговаря на истината, да не въвежда
в заблуждение и да не накърнява обществения ред и морала; да е изписана на
български език; да не съответства на по-рано регистрирана фирма, като практиката
разпростира проверките включително и за фирмите, които не са се пререгистрирали.
Единствено проблемна е проверката за наличие на идентичност или тъждественост
между фирма и „защитена марка“ в случаи, когато титулярът на двете права е
различен. Именно този новоприет текст се явява спорен сред специалистите по
индустриална собственост, тъй като за тях е неясно какво законодателят разбира под
словосъчетанието „защитена марка“; дали ДЛР проверява фирмата за дублиране с
марка в Държавния регистъра на марките към Патентно ведомство. Текстът на

31
възникване на правото на фирма е конститутивно.
Парижката конвенция обръща особено внимание на
преследване на нелоялната конкуренция и държавите членки са
длъжни да предвидят защита срещу този вид конкуренция. Мерките,
съдържащи се в чл. 9 от нея, предвиждат конфискация на продукти,
незаконно носещи чуждо търговско наименование, фабрична или
търговска марка.
С оглед горното може да се заключи, че независимо от
поставеното начало в Парижката конвенция за регламентиране на
търговското име (наложено в България с термина „фирма“), като се
оставя възможност на всяка държава да конкретизира и доразвие
нормите си в тази посока, България не се е възползвала в пълна степен
от националния си суверенитет. Доказателство в посока на изразеното
становище е разнобоят между практика, теория и законодателство.
По-долу ще се анализират съдебна практика и такава на КЗК, които
доказват, че законодателството е неефективно и има необходимост
от уточняване, доразвиване на процедурите, кореспондиране между
различните закони. Противници на тезата биха казали, че наличието
на норми и процедури в различни закони дава възможност за по-пълна
закрила на фирмата и марката, но всъщност това би било така, ако
нормативната уредба беше систематизирана и пълна, а не частична и
неясна.

II. Марката и правото на марка

Марката е знак за отличителност и идентификатор на търго-
веца сред клиентелата му. Нейното значение е икономическо и
юридическо, съответно на база на това се правят разнопосочни
интерпретации в науката. Устойчиво практиката приема за водещо
юридическото разбиране, допълнено с някои щрихи от стопанските
науки. Дефиниции за марката се съдържат в международни актове48 и

чл. 7 ал. 5 от ТЗ освен, че съдържа примат на фирмата над марката, буди подозрения
в правоприлагането си поради неясния смисъл и липсата на процедура за неговото
прилагане от ДЛР. В тази насока своите опасения за неприложимостта на новия
текст изразяват колектив от автори – Вж: Неделчева, Б., Ж. Драганов и др. (2011)
48-58.
48
Няколко са международните актове, в т.ч. и актове на ЕС, които регламентират
марката. С оглед на по-голяма изчерпателност и пълнота по-долу ще бъдат
представени дефинициите за марка във всички тях.
– Чл. 15 т. 1 от ТРИПС (Споразумение за свързаните с търговията аспекти на

32
националното ни законодателство.49 От гледна точка на хронологията
тези актове са предшестващи съвременния ЗМГО и предвид след-
ваната политика на синхронизиране на българското законодателство
с това на ЕС към 1999 г. нашият законодател е заимствал от всички
тях елементи при формиране дефиницията за марка във вътрешната
ни уредба. Някои автори се противопоставят на използването на
термина „марка“ в съвременното ни законодателство, като подробно
се анализира развитието на института от първия Закон за индустриал-
ните и търговски марки (обн. ДВ, бр. 16/22.01.1893 г.), впоследствие в
Закон за търговските марки и промишлените образци (приет 1967 г.)
и ЗМГО (приложим от 1999 г.).50 Пред съвременната международна
правна регламентация не е налице дилема в понятийния апарат –
„марка или търговска марка“. Възприет за легален е терминът trade-

правата върху интелектуалната собственост, прието 1994 г.) определя марката като:
Всеки знак, или комбинация от знаци, който служи за разграничаване на стоките
или услугите на едно предприятие от тези на други предприятия, следва да може
да представлява търговска марка. Такива знаци, в частност думи, включващи
собствени имена, букви, цифри, фигурни елементи и комбинации на цветове, както
и всякакви комбинации от тези знаци, следва да отговарят на изискванията да
бъдат регистрирани като търговски марки. Страните членки могат да изискват като
условие за регистрация знаците да бъдат визуално различими.
– Чл. 2 от Първа директива на Съвета от 21 декември 1988 г. относно сближаване
на законодателствата на държавите членки във връзка с търговските марки (89/104/
ЕИО) гласи, че: „Търговската марка може да се състои от всеки знак, който може
да бъде представен графично, по-специално думи, включително лични имена,
рисунки, букви, цифри, формата на стоката или на нейната опаковка, при условие
че тези знаци могат да отличат стоките или услугите на едно предприятие от тези
на други предприятия“.
– чл. 2 от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22
октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки
относно марките: „Марка може да се състои от всеки знак, който може да бъде
представен графично, по-специално думи, включително лични имена, рисунки,
букви, цифри, формата на стоката или на нейната опаковка, при условие че тези
знаци са способни да отличават стоките или услугите на едно предприятие от тези
на други предприятия“.
49
Чл. 9 от Закон за марките и географските означения (Обн. ДВ, бр. 81 от 14.09.1999 г.)
я дефинира като „…знак, който е способен да отличава стоките или услугите на
едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Такива знаци
могат да бъдат думи, включително имена на лица, букви, цифри, рисунки, фигури,
формата на стоката или на нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци
или всякакви комбинации от такива знаци“. Законът посочва наличието на няколко
вида марки – търговска марка, марка за услуги, колективна марка и сертификатна
марка.
50
Вж. повече при Г. Саракинов. Правото върху търговска марка в Република
България (Сиби, София, 2007) 233.

33
mark. Споразумението TRIP’s част ІІ е озаглавена „Trademarks“, а
чл. 15, т. 1 използва почти същото определение от чл. 2 на Първа
директива от 1988 г., като добавя, че марката може да не е само
единичен знак, а и комбинация от знаци. Общото заключение
навежда на мисълта, че по-коректен би бил терминът „търговска
марка“, най-малкото защото той е легален термин в международните
актове. Въпреки всичко ЗМГО има не малко промени от приемането
си до днес, но явно законодателят не възприема тезите на правната
доктрина и терминът „марка“ се е запазил, а търговската марка се
възприема за една от нейните разновидности.
Релацията фирма–марка е въведена с първото българско
законодателство регламентиращо индустриалната марка. Фирмата
е определена за неразделна част от съдържанието на марката и
графичния ù израз през 1893 г. в качеството ù на придружаващ надпис,
а със Закон за търговските и индустриалните марки (обн. ДВ, бр. 9/
14.01.1904 г.) се внася още по-конкретен смисъл, като е разрешено
„фирмените наименования“ да се използват за обозначаване на
търговски и индустриални марки. Може да се каже, че е налице
развитие на институтите „фирма“ и „марка“, доказано чрез създадена
неразривна връзка между тях, дори взаимното им отъждествяване,
като фирмата е възприета за юридически и семантичен елемент на
марката. Старото ни законодателство е въвело определени принципни
положения за фирмата и марката, но трябва да се отбележи, че нивото
на развитие на стопанските отношения не е съвременното. Тази
практика е изоставена след 1952 г. с оглед конкретната политическа
обстановка, повлияла върху законодателството и отмяната на всички
стари норми, приложими до момента.
Теорията на правото познава дихотомно деление на материята
– обективно и субективно право. Именно това е общата рамка, в която
следва да се разглежда институтът на търговската марка. Изцяло
споделяме и ще се придържаме към възгледите на проф. Цеко Торбов
относно norma agendi51 и facultas agendi,52 които в практиката са в

51
От лат. обективно право – съвкупност от правни положения, норми, правила,
регламентиращи обществения живот и уреждащи правоотношенията между
отделните субекти.
52
От лат. субективно право – съвкупност от субективни права и правни задължения,
защитаващи и задоволяващи законосъобразните интереси на отделните индивиди и
намиращи се в пряка връзка със субекта.

34
корелативни връзки. Реализираните правоотношения между отделни
субекти по повод обозначението марка притежават субективни
измерения и биват санкционирани от правилата на обективното
право. Обективното право върху търговска марка е проявление на
държавна воля по повод институционализация на обекта. То включва
съвкупност от правни норми, касаещи основни процедури като
регистрация, използване и разнообразни защитни норми спрямо
придобитите права. Източниците на обективно право са национални,
европейски и международни актове с нормативен и ненормативен
характер. Лаконично описано, правото върху търговска марка
всеобщо се дефинира като изключително, абсолютно, субективно53 и
убиквитетно право54 с имуществен и неимуществен характер. Витали
Таджер, класифицирайки субективните права, обособява отделна
категория – jura in re intelectuali, или авторски и изобретателски
права, като отбелязва за сродно на тях правото на търговска марка.55
С цел пълнота на последващия анализ авторът добавя към горните
характеристики на субективното право на марка и следните форми
на неговото юридическо и практическо битие: притезателно,
преобразуващо, самоизпълнимо, облигационно имуществено право.56
В съдържателен аспект правото на марка е дефинирано в
чл. 13 (1) ЗМГО. Правото на марка de jure възниква от вписването
ù в специалния регистър след приключване на законодателно
регламентирана административна процедура пред Патентно ведом-
ство. Нормативно то е съвкупност от три правомощия, чийто носител
(субект) е притежателят на търговската марка, а именно: 1. право на
използване; 2. право на разпореждане с обекта; 3. право да забрани
на трети лица използването на означението в търговската им дейност
без съгласието му (в противен случай е налице т.нар. контрафакция).

53
Саракинов (2007) 13.
54
Стефанов, Ст. Лицензиране на търговска марка, ИНСО, № 6, 1993, 25-27.
55
Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял І (Софи-Р, София 2001)
379. Следва да отчитаме особеностите в превода и интерпретацията на латинския
термин, които авторът е адаптирал към действащото тогава законодателство,
предвид, че книгата е издадена през 1972 г.
56
Вж: Ташев, Р. Обща теория на правото (Сиби, 4-о изд., София 2010) 296-305,
310-314.
Авторът на настоящата публикация възприема анализа на Росен Ташев относно
теорията на субективните права. В съответния контекст е охарактеризирано правото
на марка.

35
Посочените правомощия в контекста на доктрината за субективните
права могат да се интерпретират като проявления на формите на
притезание, възможност, правна власт и правна свобода. Носителят
на притезателното право разполага с възможността да извършва
правни действия, т.е. активно поведение, нормативно изразено чрез
право на разпореждане с обекта. Субектът е носител на правната власт
едностранно да предизвика промяна в чужда правна сфера, закрепено
от нормотвореца като право да забрани на трети лица използването
на означението в търговската им дейност без съгласието му. Правната
свобода е най-мащабната и обединява предходните форми, тъй
като дава възможност за самостоятелен и целесъобразен избор на
поведение от страна на субекта-носител правото на марка. Считаме,
че тя се мултиплицира в анализираните форми и е с най-значим
практически смисъл, като се проявява в правото на използване.
Правото на марка може да бъде обект на особен залог;
обезпечение по предявен или бъдещ иск; елемент от масата на
несъстоятелност при образувано едноименно производство. В големи
подробности ЗМГО регламентира правния статус на марката, но както
и при фирмата не са въведени правила за транслитерация. За разлика
от фирмата, марката няма нормативно определено съдържание,
нито задължението да се изписва на български език. Притежателят
на правото на марка при използването ù разполага с възможността
да посочва наличието на регистрация с поставянето на латинската
буква R, заградена в кръг (®;™), т.е. тези символи са доказателство
за наличие на защита и регламентирано използване на марката.
Сходство между двата института е административната процедура
за регистрация, която обаче се развива пред различни органи.57
При фирмата е налице възможност за предварително запазване на
правата върху наименованието за период от 6 месеца, а при марката
се прилага т.нар. право на приоритет. Правото на фирма не би могло
да се изгуби от търговеца при неизползване (напр. временно е спрял
дейността си), но правото на марка се изгубва и регистрацията се

57
Вж: Димитрова-Гализова. Стратегии за управление на търговската марка. ВТ.,
2014, 111-163.
Съпоставителният анализ относно регистърните процедури и правните последици по
повод релацията фирма–марка предполагат по-голяма конкретика и задълбоченост,
които настоящата публикация не позволява. В тази връзка посоченият анализ е
извършен в цитираното монографично изследване.

36
прекратява от ПВ при хипотезите на неизползване в период на 5 (пет)
години от регистрацията или използването е било преустановено
за непрекъснат период от 5 (пет) години. ТЗ не предвижда срок за
използване на фирмата, но такъв е въведен за правото на марка – то е
срочно и принадлежи на носителя си за период от 10 (десет) години,
като регистрацията може да се подновява неограничен брой пъти и
винаги за същия законов период. Съществуват няколко изчерпателно
посочени в ЗМГО (чл. 11) предпоставки, за да не се регистрира
една марка (напр. липса на отличителност, съдържание въвеждащо
потребителя в заблуда; изключителността на марката се състои само
във формата на продукта; съдържаща държавни символи и др.), но и
възможността за служебно заличаване от ПВ на регистрирана вече
марка (чл. 26 ЗМГО), като именно последните отново сблъскват двата
института на „фирма“ и „марка“.

III. Защита правото на фирма и правото на марка

От гледище на стопанската практика търговецът е иконо-
мически субект, а неговото наименование включва юридически белези
и съдържателно е натоварено с потребителски очаквания за качество,
отличителност, разпознаваемост (белези на конкурентоспособност-
та). С оглед двойствените характеристики на фирмата (юридически
и икономически) българският законодател е дал възможност на
субектите, притежаващи правото на фирма, да се защитят при
евентуално накърняване на правата посредством различни искови
производства, регламентирани в няколко закона. Основни са исковете,
предвидени в чл. 7 (4) от ТЗ (установителен иск за недобросъвестно
заявяване или използване на фирма; иск с предмет преустановяване
недобросъвестно използване на фирма; осъдителен иск с претенция
обезщетение за вреди в хипотезата на използване на фирма, идентична
или сходна с по-рано регистрирана такава) и чл. 11 (2) от ТЗ (иск за
прекратяване използването на чужда фирма с възможна претенция за
обезщетяване на вреди). Тъй като посочените в чл. 7 (4) ТЗ искове са
нови, все още няма съдебна практика, доказваща тяхното прилагане.
Този факт може да се възприема двояко: 1. Неприлагане на новите
производства, поради наличие на сходен иск с установена съдебна
практика (предвид частично припокриващия се предмет на едното
исково производство от чл. 7 ал. 4 (иск с предмет преустановяване

37
недобросъвестно използване на фирма), с иска по чл. 11 ал. 2 от ТЗ);58
2. Неясноти и несъвършенства на новите искове, чието прилагане се
заменя с искове по други специални закони напр. ЗМГО59 и ЗЗК.60 Във
връзка с критикуваното ново исково производство за защита правото
на фирма ще си позволя да цитирам предложението на народните
представители, което е лаконично, но довело до объркване сред
изследователите на индустриалната собственост: „…Имаме в чл. 7
нови алинеи 4 и 5, които са свързани с недобросъвестното използване
и заявяване на фирми. Именно тук даваме право на защита на
засегнатите лица, като уреждаме как могат да си защитят интересите
по исков ред“.61 Без коментари и предложения за редакция цитираните
текстове от ТЗ са приети от законодателите и в пленарна зала, като
се оставя практиката по прилагането да изпълни новите текстове със
съдържание. За съжаление, до момента съдилищата не работят по
тези текстове, остават само научната критика и интерпретация.
Относно правото на марка, ЗМГО предвижда основни
материалноправни критерии за закрила.62 Обект на настоящото
изложение са само тези производства, касаещи релацията фирма-

58
Р № 154 от 8.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 194/2009 г., II т. о., ТК; Решение от
22.10.2001 г. по МАД № 38/2000 г. // Търговско право, 2002, № 2, с. 87; Решение от
25.03.2002 г. по ВАД № 109/2001 г. // Български законник, 2002, № 7, с. 82; Решение
от 25.03.2002 г. по ВАД № 109/01 г.; Решение № 21 от 18.02.2008 г. на ВтАС по в.
гр. т. д. № 552/2007 г., ГК.
59
Вж. Решение № 1011 от 20.07.2009 г. на САС по гр. д. № 1353/2009 г.; Решение № 15 от
25.03.2009 г. на СГС по д. № 2088/2008 г., ТО; Решение № 154 от 8.12.2009 г. на ВКС
по т. д. № 194/2009 г., II т. о., ТК; Решение от 25.03.2002 г. по ВАД № 109/2001 г. //
Български законник, 2002, № 7, с. 82; Решение от 25.03.2002 г. по ВАД № 109/01 г.;
Решение № 7879 от 14.06.2010г. на ВАС, V отделение; Решение № 5477 от 17.04.2012
на ВАС, VІІ отделение; Решение № 1448 от 31.01.2011 на ВАС, V отделение.
60
Решение № 146 от 11.09.2003 г. на КЗК; Решение № 21 от 18.02.2008 г. на ВтАС по
в. гр. т. д. № 552/2007 г., ГК; Решение № 470 от 11.01.2011 на ВАС, VІІ отделение;
Решение № 835 от 23.01.2008 на ВАС, V отделение; Решение № 10871 от 22.07.2011
на ВАС, VІІ отделение.
61
Стенограма на Протокол № 69/10.02.2011 г. от заседание на Комисия по правни
въпроси – изказването е на н.пр. Ем. Радев, което е подкрепено от комисията с 13
гласа „за“, 0 „против“ и 4 „въздържали се“, без да се правят коментари или дебати
по предложението.
62
ЗМГО регламентира гражданскоправната с искови производства и администра-
тивната закрила. Исковете са по чл. 76, ал. 1, т. 1 – положителен установителен иск
за установяване факта на нарушението; осъдителен иск с предмет преустановяване
на нарушението и осъдителен иск за обезщетение за вреди. Освен тях правото на
марка подлежи и на наказателноправна закрила (по чл. 227 НК); мерки за граничен
контрол и административнонаказателна отговорност.

38
марка. С приемането на ЗМГО през 1999 г. законодателят не е
отчел отношенията фирма–марка, но практиката е довела до ново
законодателно решение през 2005 г. (ДВ, бр. 43 от 2005 г.), когато
е въведена императивната норма за административно заличаване
на регистрирана марка, съдържаща фирмата на друго лице, която
е регистрирана и използвана в Република България преди датата
на подаване на заявката за регистрация във връзка с идентични
или сходни стоки или услуги (чл. 26, ал. 3, т. 6 ЗМГО). Съдебната
практика по отношение на цитираната норма е противоречива, тъй
като не е ясно дали по-правилно е стеснителното или разширителното
ù тълкуване. Част от съставите приемат за правилно стеснителното
тълкуване и считат, че марката не подлежи на заличаване ако изцяло
не дублира търговско име, а други предпочитат разширителното
тълкуване. С оглед различното тълкуване на материалната норма
се стига и до разнородната съдебна практика. Този текст, освен че
съдържа забранителна норма, може да се тълкува и в условията на
per argumentum a contrario, а именно марката може да съдържа фирма,
но на същия търговец, притежател на правото на марка; освен това
марката може да включва в съдържанието си чужда фирма, но при
условията, че предметът на дейност на търговеца и класа от стоки
и услуги, за които е регистрирана марката, са различни (несходни,
нито идентични – напр. търговецът има основен предмет на дейност
производство на хранителни продукти, а марката е регистрирана за
текстилни изделия). Появява се въпросът, дали в този случай е налице
нарушение? На практика може да се развие следната хипотеза:
марка, съдържаща чужда фирма (регистрирана е преди марката или
едновременно с нея), се налага на пазара и клиентите я асоциират
с определени стоки, паралелно с нея функционира фирмата в друга
сфера на дейност, но клиентите не я разпознават с предмета ù, а я
идентифицират с марката. Казусът може да се развие в посока на
създаване имидж на търговеца или марката (в положителна или
отрицателна посока). При тази ситуация чл. 35 (2) от Закон за защита
на конкуренцията (ЗЗК) въвежда изрична забрана за използване на
фирма и марка, идентични или близки с фирмата или марката на други
лица, което би довело до увреждане интересите на конкурентите.
Посочената норма на ЗЗК определя това поведение като имитация,
която е една от формите на нелоялна конкуренция. Всъщност по-
точният въпрос е дали става дума за нелоялна конкуренция или има
и друг тип отношения, които ЗЗК не засяга в горния пример? За да е

39
по-пълен анализът, паралелно следва да се разгледа текстът на чл. 14
ЗМГО, съгласно който притежателят на правото върху марка не може
да забрани на трето лице да използва в търговската си дейност своето
име или адрес, марката (при посочване на стоките и услугите като
принадлежности или резервни части), указания, отнасящи се до вида,
качеството, количеството, предназначението на стоките или услугите,
когато използването е добросъвестната търговска практика. В този
контекст изводът е, че посоченият примерен казус от гледна точка
на ЗЗК е имитация, а съгласно ЗМГО няма да е нарушение, щом е в
рамките на добросъвестната търговска практика.
Съдебната практика основно прилага исковите производства
по ЗМГО, а когато се обжалват актове на КЗК, съответно ЗЗК.
Независимо дали става въпрос за накърняване правото на фирма, все
още е налице субсидиарно прилагане на ТЗ или когато се обяснява
понятието „фирма“ във връзка с конкретен казус, се прибягва до
неговата законова дефиниция в чл. 7 от ТЗ. Най-чести са казусите във
връзка с административно заличаване на марка, която е дублирала по-
рано регистрирано от нея търговско наименование, и титулярите на
двете права са различни. Именно при подобна ситуация се появява
колизия между правото на фирма и правото на марка. Икономически
оправдана е практиката, търговецът да регистрира дейността си под
определена фирма и когато наложи своите продукти или услуги на
пазара, да регистрира марка, дублираща фирмата. По този начин той
се доказва като успешен търговец с висока репутация, символ на
качество в бранша и разпознаваем от потребителите. За да се случи
това, естествено е да изтече определен период от време и търговецът
да разширява дейността си, използвайки мрежов маркетинг, директна
продажба, автоматна търговия, мрежа от търговски представители;
да изгражда дистрибуционни канали или сключвайки договори
за франчайз. С оглед изброените търговски похвати, неминуемо е
негов франчайз партньор или бивш съдружник, познаващ бизнеса
на търговеца, да се възползва от търговското наименование и да
регистрира сходна фирма или марка, за които е сигурен че имат пазарен
дял и ще извлече бърза печалба. Поради това българската съдебна и
арбитражна практика изобилстват от подобни казуси, но за съжаление
решенията по тях са противоречиви. Една част от правоприлагащите
състави считат, че включването на регистрирана търговска марка,
представляваща и фирмено наименование на един търговец, като
елемент от фирмата на друг търговец не представлява нарушение.

40
Дори и да е налице идентичност, съставите обвързват чл. 7 ТЗ с чл.
76 (1) т. 2 във вр. с чл. 14 ЗМГО и констатират, че щом не е доказано
недобросъвестно поведение на ответния търговец, то нарушение
няма и той може да използва необезпокоявано идентично чуждото
търговско наименование-марка. Независимо че исковата претенция
е на основание чл. 76 (1) т. 2 ЗМГО във вр. с чл. 7 ТЗ, съставите
констатират, че фирменото наименование освен право е и задължение,
поради което по закон трябва търговците да го посочват в цялата си
документация, и тъй като е налице добросъвестна търговска практика,
не представлява накърняване правата на другия търговец. Кога е
налице добросъвестна търговска практика? Отговорът е в легалната
дефиниция на понятието в §1 от допълнителните разпоредби на ЗЗК,
съгласно който „Добросъвестна търговска практика“ са правилата,
определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и
обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави“.
Анализирайки посочената по-горе константна съдебна практика,
следва да отчетем дали това е нормално пазарно поведение да се
използва чужда фирма-марка; дали се вписва в обичайните търговски
отношения и нарушава ли добрите нрави? За всеки конкретен казус
е необходимо тези елементи да се подкрепят с доказателства, защото
ако първоначално е налице добросъвестност, не може да се предвиди
кога ще се появят злоупотребите и съответно с подобно решение
съдът създава потенциални проблеми между търговците. С нормата
на чл. 7 (5) ТЗ законодателят през 2011 г. въведе забраната фирмата
да не може да бъде идентична или сходна със защитена марка, чийто
титуляр на правото е различен от търговеца. Въпреки острите критики
по отношение на словосъчетанието „защитена марка“, следва да
отбележим и един положителен резултат – може за в бъдеще да се
очаква, че при казуси като горната константна практика съдът ще е
длъжен да разгледа и да вземе предвид при решаване изхода на делото
наличието на идентичност фирма–марка, като марката предхожда
фирмата с оглед дата на регистрация и защита, и съответно да не се
съобразява с това е или не е добросъвестна практиката, а с текста на
нормата. Може би тогава ще бъде постановено коренно обратно на
горната практика решение.
Съществува и обратното на горната практика становище – че е
налице нарушение, като към нормите на ЗМГО и ТЗ се прибавя и чл.
35 (2) ЗЗК (в по-старата съдебна практика е чл. 33, ал. 2 ЗЗК (отм.)).
В тези случаи става въпрос за оспорване решение на КЗК. Вярно е, че

41
този вид дела имат административен характер, а не граждански, както
по-горе посочените, но по същество казусите са идентични. Дори се
стига до санкциониране за имитация, като се взема предвид дори и
частичното дублиране, ако е в състояние да увреди по някакъв начин
конкуренцията.
Оказва се, че така представено, съотношението фирма–марка
при един напречен разрез на новото ни законодателство е доста
объркващо, което води до неясни търговски практики, но и до различна
съдебна практика, когато търговците предявят искови претенции.
Казусите не бива да се разглеждат едностраннчиво, определяйки
за меродавно едно законодателно решение (напр. само по ЗМГО,
ЗЗК или ТЗ), тъй като това би увредило интересите на стопанските
субекти. С оглед на това изводът е един – вътрешно синхронизиране
между цитираните по-горе три закона, което би помогнало много за
ясна съдебна практика.

42
 II. ВЪПРОСИ
НА ДРУЖЕСТВЕНОТО ПРАВО

43
44
 Прекратяване с ликвидация на еднолични търговски
дружества (анализ на чл. 157 и чл. 252, ал. 2 ТЗ)
Проф. д-р Георги Стефанов63

I. Обща характеристика
Законовият режим на прекратяването с ликвидация на
едноличните търговски дружества (ЕТД) включва три вида
правни норми, които се прилагат според принципа на приоритета
(изключването).
Първата група се състои от особени правни норми за
едноличното дружество с ограничена отговорност (ЕООД), съответ-
но за едноличното акционерно дружество (ЕАД), тъй като липсват
общи разпоредби за прекратяването с ликвидация на двете ЕТД,
които да се основават на изгубване правосубектността на едноличния
собственик на капитала. Точно обратното, законът е възприел диа-
метрално противоположен подход в това отношение за ЕООД и
ЕАД. Както по-подробно се разглежда в следващите редове, еднак-
вото или поне подобно законово уреждане на последиците при пре-
кратяване правосубектността на единствения член на ЕООД или
ЕАД (на тяхното прекратяване или непрекратяване с ликвидация) е
обусловено не само от липсата на други членове (едноличния харак-
тер на двете дружества), но и от следващия от това чисто капиталов
характер на ЕООД, което в значителна степен го доближава до ЕАД.
Игнорирайки и двете обстоятелства обаче, законът постановява
обратното разрешение, с което се отклонява от законовия режим,
относно преобразуването на двете ЕТД, който предвижда общи фак-
тически състави и последици за преобразуването на ЕООД и ЕАД.
Несъответствието между нормативната уредба на преобразуването
и прекратяването с ликвидация при изгубване правосубектността

63
Зам.-декан и ръководител катедра „Частноправни науки“ при Юридически
факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Арбитър към Арбитражен съд при
Стопанска камара – София, и Арбитражен съд при Европейска юридическа палата
– София.

45
на едноличния собственик на капитала едва ли е оправдано по
редица теоретични и практически съображения, които се излагат в
следващото изложение.
Съгласно чл. 157, ал. 1 ТЗ дружеството, в което капиталът се
притежава от едно физическо лице (ФЛ), се прекратява със смъртта
му, ако не е предвидено друго или наследниците не поискат да
продължат дейността. Според ал. 2 на този член, когато капиталът
е притежание на едно юридическо лице (ЮЛ), с прекратяването му
трябва да се прекрати и дружеството. Именно на анализа на тези две
алинеи е посветена следващата т. 2 от студията.
Съгласно чл. 252, ал. 2 ТЗ ЕАД не се прекратява със смъртта
или с прекратяването на едноличния собственик на капитала. По-
подробно тази разпоредба се разглежда в т. 3 от студията.
На второ място, за прекратяване с ликвидация на ЕТД се
прилага нормативният режим относно прекратяването с ликвидация
на ООД (чл. 154-156 ТЗ), съответно относно АД (чл. 252, ал. 1 ТЗ).
Прилагането на разпоредбите за прекратяване с ликвидация на
ООД спрямо ЕООД не е пълно и невинаги е пряко. Така например по
отношение на ЕООД е неприложим чл. 155, т. 1 ТЗ, който предоставя
на малцинствените съдружници в ООД право на иск за прекратяване
на дружеството, ако важни причини налагат това, както и чл. 156,
ал. 3 ТЗ, който дава възможност на тези съдружници (при по-ниска
капиталова квота) да искат от съда да назначи друг ликвидатор.
Съответно следва да се прилагат чл. 154, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 2, както и
чл. 156, ал. 2 ТЗ. Пряко е приложението на чл. 154, ал. 1, т. 3, 4, 5, чл.
155, т. 2 и 3, чл. 156, ал. 1 и ал. 4 ТЗ.
По отношение на ЕАД пряко или съответно се прилагат всички
предвидени за АД прекратителни основания. Така например пряко е
прилагането на чл. 252, ал. 1, т. 3, 4, 6 ТЗ, а косвено (съответно) – на
чл. 252, ал. 1, т. 1, 2, 5 ТЗ.
На трето място, прекратяването с ликвидация на ЕООД и ЕАД
субсидиарно се урежда от общия режим за прекратяването и преди
всичко за ликвидацията на търговските дружества (чл. 266-274 ТЗ).
И при прилагане на тази законова уредба се обособяват няколко вида
правни норми: разпоредби, които не се прилагат спрямо ЕООД и ЕАД
(напр. чл. 266, ал. 4 ТЗ); такива, които се прилагат съответно (напр.
чл. 266, ал. 2, 5, чл. 270, чл. 271, чл. 272, ал. 4 ТЗ); разпоредби, които

46
се прилагат пряко. Последните разпоредби основно се отнасят до
правното положение на ликвидаторите и до ликвидационната про-
цедура (напр. чл. 266, ал. 1, 3, 6, чл. 267, чл. 268, ал. 1, 3, 4, чл. 269,
чл. 272, ал. 1, 2, 3 и др.).
По правило същото се отнася и за прилагането на
общия за всички търговски дружества чл. 70 ТЗ по отношение
недействителността на ЕООД и ЕАД.

II. Прекратяване с ликвидация на ЕООД

1. Смърт на физическо лице – едноличен собственик
на капитала
Смъртта на едноличния собственик на капитала на ЕООД
заема специфично място сред основанията за прекратяване с
ликвидация на това дружество, които по подобие на прекратител-
ните основания за ООД могат да се обособят в три групи: предви-
дени в учредителния акт; решение на едноличния собственик; съдеб-
но решение. При първите два вида основания прекратяването на
ЕООД е доброволно, а в третата хипотеза – принудително.64 Както
се изяснява в следващите редове, прекратяването с ликвидация на
ЕООД по чл. 157, ал. 1 ТЗ не е нито доброволно, нито принудително.
То може да се определи като законово прекратяване.
От чл. 157, ал. 1 ТЗ следва, че смъртта на едноличния
собственик на капитала не е абсолютно, пряко и автоматично
действащо прекратително основание. По това то се различава от
останалите основания за прекратяване на ЕООД (напр. решението на
едноличния собственик за прекратяване влиза в сила след вписването
му в търговския регистър). Смъртта на единствения член на ЕООД
е относително и косвено (непряко) прекратително основание, чието
действие е обусловено от липсата на две отрицателни предпостав-
ки (условия) – да не е предвидено друго или наследниците на този

64
На това основание и следващата след прекратяването ликвидация се определя
в доктрината като доброволна и принудителна. Вж: Антонова, А. Ликвидация на
търговски дружества (Сиела, София., 2009) 26-33. Принудително прекратяване и
ликвидация могат да настъпят не само по съдебно решение, но и по административен
акт, с който се отнема лицензът за извършване на определена дейност от ЕАД с
особен законов режим (на ООД – инвестиционен посредник). Принудителното
прекратяване и ликвидация на банки, застрахователни, инвестиционни и др.
дружества не са предмет на разглеждане в настоящата студия.

47
член да не са поискали продължаване дейността на дружеството.
Наличието на едно от тези две условия дисквалифицира смъртта като
основание за прекратяване с ликвидация на ЕООД.
Първото условие за това дисквалифициране е да е предвидено
друго. Законът не посочва къде трябва да е уредено това „друго“ и какво
трябва да е неговото съдържание. Следва да се приеме, че отпадането
на прекратителното действие на смъртта може да се предвиди както в
учредителния акт,65 така и в отделен акт на едноличния собственик
(завещание, завет, делба-дарение или делба-завещание). В първия
случай е достатъчно в учредителния акт да се посочи, че ЕООД не
се прекратява при смърт на едноличния собственик на капитала.
Във втората хипотеза дадената сделка трябва да има за предмет
дружествения дял, с който ФЛ се разпорежда в качеството си на
едноличен собственик на капитала на ЕООД. Сделката (напр.
завещание) не може да има за предмет имущество на ЕООД. Така
например не може да се направи завет на конкретни имуществени
обекти (вещи) на дружеството, защото то като ЮЛ е титуляр на това
имущество (собственик на вещите), а не едноличният собственик на
капитала.66 Единственият член не може да се разпорежда с имущество
(права) на ЕООД както в качеството си на ФЛ, така и като едноличен
собственик на капитала, тъй като даденото правно действие (сделка)
следва да се извърши от органния представител на дружеството
(неговия управител) или от упълномощено от него лице. Дори ако
единственият член е и управител на ЕООД, той може да сключи
дадената сделка само от името и за сметка на ЮЛ (ЕООД), а не в
качеството си на едноличен собственик на капитала, в което той само
замества общото събрание на ООД. Общото събрание (едноличният
собственик на капитала) не е волеизразяващ орган и не участва
в отношения с трети лица (външни за ЕООД отношения). По тази
причина едноличният собственик на капитала може да се разпореди
само със свое лично имущество, което притежава като ФЛ (напр. да
го завещае), а не с имущество на ЕООД, което като отделно ЮЛ не
може да бъде завещател.67

65
Така Р-113-2008 Вт АС.
66
Вж и Р-354-2012 ВКС, ГК, І г. о.
67
В съдебната практика се приема, че завещаният дружествен дял в ЕООД е движима
вещ, поради което спрямо съставено и заверено в Англия завещание не се прилага
българското право според чл. 90, ал. 2, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на международното
частно право (КМЧП). Вж Р-7-2010 на БОС. Всъщност дружественият дял има

48
 С оглед доминиращото в доктрина и съдебната практика
становище следва да се приеме, че определеният чрез сделка от
едноличния собственик на капитала правоприемник на неговия
дружествен дял става член на ЕООД в неговите вътрешни отношения
със смъртта на своя праводател, ако е приел наследството, тъй като
приемането поражда действие от откриване на наследството (срв. чл.
48 от Закона за наследството – ЗН). В това си качество наследникът
следва да приеме учредителен акт, а според дружествената и
съдебната практика – и да избере управител на ЕООД, който да
подаде заявление за вписване на промяната в търговския регистър
(заличаване на едноличния собственик на капитала и вписване на
нов такъв собственик), чиито задължителни приложения са акт за
смърт и съответната сделка (напр. завещание). Ако починалият
единствен член на ЕООД е определил за управител друго лице, то
може повторно да бъде избрано за управител от новия едноличен
собственик. Всъщност определяне на нов управител е наложително,
ако починалият едноличен собственик е имал и това качество.
Избирането на нови органи за управление е задължително по закон
само при новоучредяване и образуване на ново дружество при пре-
образуване, а не и при превръщане на ООД в ЕООД (на ООД в ЕООД)
или при смяна на едноличния собственик, тъй като независимо от
основанието и двете промени се основават на правния идентитет
(еднаквата органна структура на дружествата). В регистърната
практика обаче се наложи изискването при всички случаи на смяна на
едноличния собственик (превръщане на ООД в ЕООД или обратно)
той или съдружниците да определят нов управител, което по правило
би следвало да става едва след вписването на новия едноличен
собственик в регистъра, а не да бъде предпоставка за това вписване,
ако преди промяната дружеството има управител.
На основание чл. 140, ал. 4 ТЗ вписването в регистъра на новия
едноличен собственик на капитала има конститутивно действие.
След това вписване той може да вземе решение за прекратяване с
ликвидация на ЕООД.
Ако наследникът направи отказ от наследство, определеният
за него дружествен дял в ЕООД подлежи на нова делба между другите

некорпорален (нематериален) характер, въпреки че крайният извод на съда

заслужава подкрепа.

49
наследници по чл. 53 ЗН. Той няма това право при делба-дарение, тъй
като придобива дружествения дял в ЕООД от момента на дарението.68
Когато едноличният собственик на капитала е посочил в
учредителния акт, че ЕООД не се прекратява при негова смърт,
дружественият дял принадлежи на неговите наследници по
закон. Не е необходимо те да правят специално волеизявление
за продължаване на дейността, тъй като това би лишило от
практически смисъл включения в учредителния акт реквизит от
едноличния собственик на капитала за непрекратяване на ЕООД в
случай на негова смърт. Ако починалият едноличен собственик на
капитала на ЕООД е оставил един наследник по закон, дружеството
може да запази своя едноличен характер по разгледания по-горе
ред. ЕООД може да остане еднолично и когато няколко наследници
извършат делба на наследството, според която дружественият дял
се предостави на един от тях. Ако това не е направено, ЕООД може
да се превърне в ООД. Във вътрешните отношения тази промяна в
същата дружествена форма настъпва със смъртта на наследодателя
– едноличен собственик на капитала, а не от момента на приемане
на наследството, тъй като то има обратно действие. Наследниците
следва да приемат дружествен договор и да изберат управител
на ООД (евентуално и контрольор). Капиталът на ООД следва да
се структурира по дялове, които да съответстват на получените
наследствени дялове. Управителят трябва да заяви превръщането
на ЕООД в ООД за вписване в търговския регистър, което има
конститутивно действие, тъй като и в този случай е налице встъпване
на нови съдружници (приемане по смисъла на чл. 140, ал. 4 ТЗ).
Случаите, при които наследниците по закон не приемат
наследството или те са частично или пълно недееспособни, се
разглеждат при анализа на практически по-често срещаната хипо-
теза, при която едноличният собственик на капитала приживе не
е волеизявил нищо по случай на своята смърт в двата разгледани
варианта (в учредителния акт на ЕООД или в друга сделка – завещание,
завет, делба-дарение или делба-завещание.
И в този хипотеза смъртта на едноличния собственик на
капитала няма автоматично (пряко) прекратително за ЕООД действие,
тъй като наследниците могат да поискат да продължат дейността. Тази

68
Вж: Тасев, Х. Българско наследствено право (Софи-Р, София 1993) 228.

50
възможност е уредена от закона като алтернативна на разгледаната
първа възможност по чл. 157, ал. 1 ТЗ, но всъщност тя е субсидиарна
(остатъчна). Наследниците по закон могат да поискат продължаване
на дейността, ако едноличният собственик на капитала приживе не
е предвидил друго в учредителния акт или с отделна сделка. Това
право се поражда само за наследници, които са приели наследството
(изрично или мълчаливо, направо или по опис).
За разлика от първата хипотеза, при която смъртта на
едноличния собственик на капитала е правопроменящ юридически
факт, тъй като от този момент във вътрешните отношения се
сменя единственият член на ЕООД или то става ООД (колективно
дружество), във втората хипотеза тази промяна може да настъпи на
основание фактически състав, който включва два елемента – смърт на
едноличния собственик на капитала и волеизявление на наследника
или наследниците по закон за продължаване на дейността. Може
да се приеме, че в периода от време между тези два елемента от
фактическия състав (двата момента) ЕООД не е прекратено, но няма
едноличен собственик на капитала (член), въпреки че починалият
не е заличен от търговския регистър, т.е. дружеството е във висящо
състояние до волеизявлението на наследника или наследниците
по закон, които до този момент още не са станали съдружници
и във вътрешните дружествени отношения. Волеизявлението на
наследника (наследниците) трябва да е адресирано до длъжностното
лице по регистрацията.
Другото възможно обяснение на тази ситуация е да се приеме,
че и при нея със смъртта на едноличния собственик ipso facto той се
сменя от своя единствен наследник по закон, който в качеството си на
член взема решение за продължаване дейността на ЕООД, или че от
този момент във вътрешните отношения ЕООД се превръща в ООД
и няколкото наследници могат да приемат решение за продължаване
на дейността в качеството си на съдружници (членове на общо
събрание), въпреки че още не са вписани в търговския регистър. В
дружествената (регистърната) практика не са редки случаите, в които
се провежда такова „общо събрание на наследниците“, което приема
решение за продължаване на дейността като ООД или за поемане
на дружествения дял от един от наследниците и продължаване на
дейността като ЕООД. Въпреки тази практика първото обяснение на

51
хипотезата ми се струва логически и практически по-оправдано.69
От момента на волеизявлението (наричано в практиката
решение) на наследника (наследниците) дружеството се счита за
продължено във вътрешните отношения. Ако наследникът по закон
е един, дружеството остава ЕООД. Ако наследниците са няколко, са
възможни три варианта: то да остане ЕООД; да се превърне в ООД,
в което да участват част от наследниците; да се превърне в ООД, в
което членове да станат всички наследници. В първите два случая е
необходимо да се извърши делба на наследството между наследниците.
Само определеният за едноличен собственик на капитала наследник
следва да приеме нов учредителен акт на ЕООД и да избере негови
органи за управление, а не наследниците, обозначавани често в
практиката като „общо събрание на наследниците“, което с решение
приема учредителен акт на ЕООД и избира негов управител. Същото
се отнася и за случаите, при които чрез делба дружественият дял на
наследодателя в ЕООД е възложен само на част от наследниците, които
трябва да подпишат дружествения договор и да изберат управител,
който да подаде заявление за вписване на промяната в търговския
регистър. В дружествената и регистърната практика и в тези хипотези
се счита, че избирането на нов управител на ЕООД или ООД е
задължително, въпреки че такова изискване не е предвидено в закона.
Поради това, ако наследникът или наследниците не са избрали нов
управител, заявление за вписване на нов едноличен собственик или
на нови съдружници може да подаде вписаният в регистъра управител
на ЕООД, когато то се е управлявало не от починалия собственик на
капитала, а от друго лице. Ако този собственик е бил управител на
ЕООД, определянето на нов управител е задължително.
При моите проучвания в регистърната практика се установиха
множество случаи, при които наследниците приемат решение за
освобождаване на починалия едноличен собственик като член
(евентуално и като управител на ЕООД) и дори го освобождават от

69
В доктрината се приема, че доколкото в дружеството не е имало други съдруж-
ници, които да се противопоставят на членството на наследниците, те наследяват
и дружествените дялове. Вж: Калайджиев, А. Търговски дружества. Персонални
дружества. Дружество с ограничена отговорност (Сиби, София 2014) 299. Следо-
вателно наследникът или наследниците на едноличния собственик на капитала ще
вземат решение за продължаване на дружеството в качеството си на негов член или
членове.

52
отговорност!? Починалият едноличен собственик на капитала се
е „самоосвободил“ с неговата смърт и е абсурдно да носи някаква
отговорност, за да бъде освобождаван от нея. Въз основа на прило-
жените към заявлението акт за смърт и волеизявление (поискване
според законовата терминолигия) на наследниците за продължаване
на дейността починалият само следва да бъде заличен от търговския
регистър, като отписването има декларативно действие, тъй като от
момента на смъртта членството в ЕООД е прекратено. Конститутивно
обаче е действието на вписването на нов едноличен собственик на
капитала на ЕООД или на съдружниците в продължено ООД.
Въпреки че хипотезата по чл. 157, ал. 1 ТЗ е квалифицирана
легално като „продължение на дейността“, всъщност се продължава
(не се прекратява) самото дружество, тъй като към момента на
смъртта на едноличния собственик на капитала ЕООД може да не е
извършвало такава дейност, а продълженото ЕООД или ООД може
въобще да не започне извършването на дейност (да остане или стане т.
нар. „привиден“ търговец). Възможно е също дружеството да започне
друга (нова) дейност (сделки), в който случай също не е точно да се
говори за продължаване на дейността.
Именно поради това по-точен в сравнение с чл. 157, ал. 1
ТЗ е общият чл. 274, ал. 1 ТЗ, в който се говори за продължаване
на прекратено дружество. Двете разпоредби обаче уреждат различни
хипотези. Чл. 274 ТЗ предпоставя прекратено търговско дружество
(СД, КД, ООД, АД, КДА), което вече е в ликвидация (поне в латентно
състояние). Както се разгледа, продължаването на дейността според
чл. 157, ал. 1 ТЗ има за цел да избегне (отстрани) прекратяването и
ликвидацията на ЕООД, които към този момент още не са настъпили.
Продължаване на прекратено дружество (в частност ЕООД) по чл. 274
ТЗ е допустимо само ако то е прекратено на три основания: изтичане на
определен срок; решение на общото събрание (едноличния собственик
на капитала); съдебно решение, ако ООД или ЕООД е останало за
три или повече месеца без вписан управител. Тези прекратителни
основания са посочени изчерпателно в чл. 274, ал. 1 ТЗ, поради което
той не може да се тълкува разширително и да се прилага и в случаите
на прекратяване на дружество поради смърт на съдружник,70 която

70
Така и Антонова (2009) 295. Обратно Герджиков, О. Коментар на Търговския
закон. Книга втора (Софи-Р, София 1994) 644.

53
е единственото основание по чл. 157, ал. 1 ТЗ за продължаване
на дейността. След прекратяването и по време на ликвидацията
дружеството е с ограничена правоспособност и дееспособност, чието
пълно възстановяване е и целта на продължаването по чл. 274 ТЗ. В
хипотезата на чл. 157, ал. 1 ТЗ ЕООД е във висящо (неопределено)
състояние, което започва от смъртта на едноличния собственик
и трае до момента на волеизявлението (заявлението за вписване)
на наследниците за продължаване на дейността, но без това да се
отразява на дееспособността на дружеството, ако негов управител е
друго лице, а не едноличният собственик на капитала. В хипотезата
по чл. 157, ал. 1 ТЗ по дефиниция е изключено прилагането на
отрицателната функционална предпоставка за продължаване
на прекратено дружество – да не е започнало разпределение на
остатъчното ликвидационно имущество между членовете. За разлика
от прекратено с ликвидация търговско дружество, което при наличие
на условията по чл. 274, ал. 1 ТЗ може да се преобразува (срв. чл. 261
а, ал. 1 ТЗ), в хипотезата на чл. 157, ал. 1 ТЗ наследниците не могат
да приемат решение за преобразуване на ЕООД. Това е допустимо по
общия ред след вписване на продължаването в търговския регистър.
Както се разгледа, по чл. 157, ал. 1 ТЗ е възможно само превръщането
на ЕООД в ООД, въпреки че това не е предвидено изрично в закона.
Второто възможно волеизявление на приелия наследството
наследник или наследници по закон е да не поискат продължаване
дейността на ЕООД след смъртта на своя наследодател. Това
волеизявление има значението на прекратително решение на
едноличен собственик на капитала (общо събрание на ООД), въпреки
че наследникът или наследниците не са придобили членство в
дружеството. При всички случаи това волеизявление (решение)
следва да предхожда вписването на промени по партидата на ЕООД.71
В решението следва да се посочи ликвидатор и срок за завършване на
ликвидацията. В този случай законът признава на наследниците на
починалия едноличен собственик на капитала на ЕООД компетентност
на негов висш орган за управление (фингира ги в такъв орган), тъй
като им признава правото да решат дали дружеството да продължи
да съществува като стопански и правен субект, или да се заличи от
регистъра като такъв субект след приключване на ликвидацията.

71
Вж: Р-82-2009 ВКС, ТК, ІІ т. о.

54
 В съдебната практика обаче се срещат решения, според които
при волеизявление на наследник (наследници) за продължаване на
дейността се изисква да се посочва и ликвидатор.72 А това означава,
че при всички случаи на смърт на едноличен собственик на капитала
ЕООД подлежи на прекратяване с ликвидация, като разликата е само
в това, дали тази ликвидация ще бъде доброволна или принудителна.
Продължаването на дейността по чл. 157, ал. 1 ТЗ е несъвместимо с
ликвидацията на дружеството, тъй като ликвидиращото се дружество
не може да извършва нормална стопанска дейност, поради което има
ограничена правоспособност и дееспособност и може да сключва
само довършителни, осребрители и свързани с тях други сделки.
Третият възможен вариант е приелите наследството наслед-
ници по закон на едноличния собственик на капитала да не направят
волеизявление както за продължаване, така и за непродължаване
дейността на ЕООД. Като липса на правно валидно волеизявление
(решение) следва да се окачестви и обективираното по някакъв начин
желание (искане) на наследниците да продължат или да не продължат
дейността на ЕООД, което обаче не е формализирано чрез заявление
за вписване на промени по чл. 119, ал. 2 ТЗ или за прекратяване с
ликвидация (Заявление Б 6) на дружеството. С оглед доминиращото
в теорията и практиката становище във вътрешните отношения
ЕООД следва да се счита за продължено (като ЕООД или ООД) с
подаването на заявление за вписване на промените (на новия член или
членове) в търговския регистър, като вписването има конститутивно
действие за външните отношения на дружеството (третите лица).
Отново съобразно това становище вписването на прекратяването с
ликвидация на ЕООД има конститутивно действие за вътрешните и
външните отношения.
Основният проблем при третата възможна хипотеза е, че
законът не определя срок, в който наследниците следва да направят
волеизявление за продължаване или непродължаване на дейността
на ЕООД, както и последиците при безрезултатното изтичане на
този срок. Не е предвидена изрично и възможност за оперативното
определяне на подходящ срок от определен орган или длъжностно
лице, в който наследниците на починал едноличен собственик на
капитала да волеизявят по чл. 157, ал. 1 ТЗ. В съдебната практика

72
Вж: Р-25-2007 Вт АС.

55
се приема, че ако едноличният собственик на капитала почине в
хода на делото, съдът следва да уведоми неговите наследници за
възможността им да продължат дейността на ЕООД.73 Това разбиране
се нуждае от едно корективно допълнение. Възможността за
продължаване на ЕООД е предвидена от закона, който всеки е длъжен
да знае. Съдебното уведомление би имало практически смисъл, ако
в него се дава срок на наследниците да направят волеизявление по
чл. 157, ал. 1 ТЗ, като делото се спре, ако починалият едноличен
собственик на капитала е бил и управител на ЕООД. Именно новият
управител следва да заяви дали поддържа извършените от едноличния
собственик на капитала (стария управител) процесуални действия
(напр. подадена жалба), а не наследниците, които още не са вписани
дори като членове на дружеството.74 Ищец, ответник, жалбоподател
и т.н. е ЕООД, а не негов настоящ или бъдещ член или членове
(наследниците). Още повече че те може да не са приели наследството
(да са направили отказ от него).
Следва да се приеме, че при липса на волеизявление от
приелия наследството наследник или наследници по закон на починал
едноличен собственик на капитала на ЕООД дружеството подлежи
на принудително прекратяване със съдебно решение по иск на
прокурора. Преди предявяване на иска прокурорът би следвало да
даде срок на наследниците да направят волеизявление по чл. 157, ал.1
ТЗ.75 Даването на такъв срок е безпредметно, ако наследниците са
направили отказ от наследство.
Искът на прокурора може да бъде предявен по чл. 155, т. 3 ТЗ,
ако починалият едноличен собственик на капитала е бил и управител
на ЕООД. Чл. 155, т. 3 ТЗ има специален и изключителен характер,
поради което по правило не би следвало да се тълкува разширително
или да се прилага по аналогия. Според тази разпоредба ООД (ЕООД)
може да се прекрати с ликвидация, ако в продължение на три месеца
дружеството няма вписан управител. Но към тази хипотеза следва да
се отнесе и случаят, при който за управител на дружеството е вписано
починало лице. Практическите последици при липса на вписан в
търговския регистър управител или фигурирането в него на лице, кое-
то не съществува, са едни и същи – ЕООД няма органен представител.

73
Вж: Р-12756-2011 ВАС, І о.
74
Обратно се приема в Р-12756-2011 ВАС, І о.
75
В практиката този срок се определя като 14-дневен. Вж: Р-25-2007 ВтАС.

56
 Ако починалият едноличен собственик на капитала не е бил
управител на ЕООД, дружеството може да се прекрати на основание
чл. 155, т. 2 ТЗ – при противоречие на неговата дейност със закона.
Прилагането на тази обща и относително определена правна норма
е обусловено от липсата на конкретно прекратително основание за
ЕООД, когато за определен срок то остане без вписан едноличен
собственик на капитала, към която хипотеза да се подведе и неговата
смърт. Чл. 155, т. 2 ТЗ има предвид преди всичко фактическото
извършване на дейност, която ООД (ЕООД) няма право да извършва
(напр. сключване на банкови сделки като банка или на застрахо-
вателни договори като застраховател), както и осъществяване на
дейност без необходимите административноправни разрешения
(регистрации, удостоверения, уведомления и др.). Следователно
нарушенията са във функционално отношение, по което те се
различават от формалното и имащо устройствено значение
вписване в предмета на дейност на дружеството на дейност, която
противоречи на закона. Това нарушение има други последици, тъй
като е основание за обявяване на дружеството за недействително
по реда на чл. 70 ТЗ. Оставането без членове на едно корпоративно
по дефиниция ЮЛ също е нарушение на императивно изискване
на закона, но в устройствено, а не във функционално отношение.
Въпреки това и тази хипотеза следва да се подведе под чл. 155, т. 2
ТЗ, тъй като той е единственото относимо към нея правило.
Компетентен да прекрати ЕООД с ликвидация е окръжният
съд по седалището на дружеството. Влизането в сила на съдебното
решение има конститутивно действие, а вписването на прекратяването
в търговския регистър е декларативно (оповестително). Както се
разгледа, различно е действието на вписано прекратяване на ЕООД
по решение на едноличния собственик на капитала (неговите
наследници), което по общото правило на чл. 140, ал. 3 ТЗ е
конститутивно.
Законът не определя кой има право да назначава ликвидатор
(ликвидатори) при прекратяване на ЕООД по чл. 155, т. 2 или т. 3 ТЗ
– съдът или длъжностното лице по регистрацията. Ако починалият
едноличен собственик на капитала не е бил управител на ЕООД,
управителят по право е ликвидатор, но само при доброволно прекра-
тяване на дружеството съгласно чл. 156, ал. 2 ТЗ.

57
 В доктрината се приема, че компетентен да назначава ликви-
датор е органът, който е взел прекратителното решение, т.е. в
случая окръжният съд по седалището на ЕООД.76 Струва ми се, че
това е принцип само на доброволното прекратяване (ликвидация),
а не и на принудителното прекратяване на търговски дружества по
съдебен или административен ред. Съдът би следвало да назначава
ликвидатори само в изрично посочени от закона хипотези, при които
той е сезиран със специален (нарочен) иск за това (напр. по искане на
малцинствените съдружници съгласно чл. 156, ал. 3 ТЗ). В останалите
случаи на съдебно прекратяване (включително на ЕООД) ликвидатор
би трябвало да назначава длъжностното лице по регистрацията. Този
извод следва по аналогия с чл. 70, ал. 3 ТЗ (при съдебно прекратяване
на недействително търговско дружество), както и с чл. 41, ал. 2 ЗК
(при съдебно прекратяване на кооперация в сходни или подобни на
чл. 155, т. 2 и 3 ТЗ хипотези).
В доктрината и съдебната практика е господстващо
становището, според което в ООД могат да членуват само
напълно дееспособни лица, което се отнася не само за учредяване
на дружеството, но и за встъпване в него, без да е от значение
основанието за придобиване на членство – по молба на лицето (на
оригинерно основание), чрез сделка за придобиване на дружествен
дял на съдружник и по наследяване (на деривативно основание).
Придобиването на членство от наследник на починал съдружник
със съгласие на останалите съдружници (по решение на общото
събрание) се аргументира с персоналните характеристики на ООД,
което не е чисто капиталово дружество. Както се разгледа, смъртта
на едноличния собственик на капитала е специфична хипотеза, която
субсидиарно по закон може да доведе до прекратяване с ликвидация
на ЕООД. И в тази хипотеза членство в продължено ЕООД или ООД
не се придобива автоматично, а по волеизявление на дееспособния
наследник или наследници. Смъртта на член на ООД може да бъде
само договорно предвидено прекратително основание за дружест-
вото. Недопустимостта за участие в ООД на недееспособни лица
(непълнолетни или поставени под ограничено запрещение и на
малолетни или подставени под пълно запрещение) се обяснява с
необходимостта за лично упражняване на членствените права и за

76
Вж: Антонова (2009) 93-94.

58
лично изпълнение на членствените задължения от съдружник. Това
разбиране игнорира чл. 137, ал. 4 и чл. 125, ал. 1, т. 1 ТЗ. Според пър-
вата разпоредба дееспособните съдружници могат да гласуват чрез
доброволен представител (пълномощник), както и право на глас може
да се упражнява чрез законен представител, какъвто имат малолетни
и поставени под пълно запрещение лица. Съгласно втория текст
само поставеното под пълно запрещение е прекратително по закон
основание на членството в ООД. По аргумент за обратното от чл. 125,
ал. 1, т. 1 ТЗ следва, че поставянето под ограничено запрещение не
е такова основание, поради което ограничено запретеният следва да
упражнява съдържанието на членството си в ООД по общия ред –
лично, но с попечителско съдействие.
Въпреки изложеното, становището в съдебната практика за
недопустимост на членуването в ООД (ЕООД) на непълнолетни или
малолетни наследници последователно и безрезервно е пренесено
и за продължаване на ЕООД при смърт на едноличен собственик
на капитала.77 Най-често на практика в такива случаи дружеството
продължава като ЕООД, в което единствен член става преживелият
съпруг на починалия, като решението за това продължаване се
подписва от непълнолетния наследник и родителя (лично и като
съгласие за това правно действие на детето) или само от родителя
(лично и като законен представител на малолетното дете или деца).
Едва ли подобно изключване на децата на починал едноличен
собственик на капитала от възможността за членуване в ЕООД или
ООД е в техен интерес.
В доктрината се приема, че наследниците на едноличния
собственик на капитала трябва да са дееспособни.78 По всяка
вероятност се има предвид отраничената дееспособност, тъй като
същевременно се поддържа, че наследникът на член в ООД може
да бъде ограничено дееспособен.79 Тезата, според която съдружник

77
Вж: Р-113-2008 ВтАС и Р-42-2010 САС, с които са потвърдени откази за
членуване на малолетни наследници в продължено ООД, както и за прехвърляне
чрез настойник на дружествени дялове на починал едноличен собственик на
капитала в полза на дееспособно лице като форма на продължаване на дейността
по чл. 157, ал. 1 ТЗ, въпреки че възможността за такова прехвърляне не се отрича от
ВКС за дееспособни наследници на починал член на ООД, макар че те не са станали
съдружници.
78
Вж: Калайджиев (2014) 299.
79
Калайджиев (2014) 241.

59
в ООД може да бъде ограничено дееспособно лице, но то не може
да бъде едноличен собственик на капитала на ЕООД, е лишена от
житейска и правна логика. Същото се отнася и за случая, когато
едноличният собственик има напълно дееспособен и ограничено
дееспособен наследник или е оставил няколко непълнолетни наслед-
ници, които не са направили делба на приетото наследство. В тази
хипотеза ЕООД би следвало да се впише в регистъра като ООД.
Както се разгледа, в доктрината и практиката доминира разби-
рането, според което малолетните наследници не могат да придобият
членство в ООД и ЕООД. Те наследяват само паричната равностойност
на дружествения дял, като им се признава легитимация единствено да
поискат вписване на прекратяването на ЕООД.80 Ако те не направят
това (чрез назначения настойник), ЕООД би трябвало да се прекрати
със съдебно решение по реда на чл. 155, т. 2 или 3 ТЗ. Същата
последица настъпва и ако се приеме, че непълнолетни наследници не
могат да участват в ООД и ЕООД и те не са подали (със съгласие на
попечителя) заявление за прекратяване на ЕООД.
Срещу горепосоченото становище в литературата, регистър-
ната и съдебната практика могат да се противопоставят редица
съображения, основани на обстоятелството, че ЕООД е чисто
капиталово търговско дружество. При това дружество липсват лични
елементи, тъй като те могат да се проявят само спрямо друг член или
членове на едно сдружение. В тази връзка отново следва да се има
предвид чл. 125, ал. 1, т. 1 ТЗ, в който са посочени две прекратителни
за членството в ООД основания – смърт или поставяне на съдружник
под пълно запрещение. Но ако тази разпоредба се приложи и за
ЕООД, то тогава поставянето на едноличния собственик на капитала
под пълно запрещение ще има двойно прекратително действие – за
членството и за самото дружество, което не може да съществува
без нито един член. Това прекратително действие обаче няма да
съответства на специалния чл. 157, ал. 1 ТЗ, според който единствено
смъртта е прекратително за ЕООД основание, което дори е косвено
и субсидиарно. От систематичното тълкуване на чл. 125, ал. 1, т. 1
и чл. 157, ал. 1 ТЗ следва, че само смъртта е пряко и автоматично
действащо основание, но единствено за прекратяване на членството в
ООД и ЕООД на починалия. Смъртта на член в ООД може да доведе

80
Калайджиев (2014) 241 и 299.

60
до прекратяване с ликвидация на дружеството само ако това изрично
е предвидено в дружествения договор. На практика такова основание
рядко се урежда, като при смърт на единия от двамата членове на ООД
обикновено то се превръща в ЕООД. Както се разгледа, смъртта на
единствения член в ЕООД може да доведе до неговото прекратяване
с ликвидация, ако наследникът или наследниците не са поискали
продължаване на дейността (по-точно на дружеството). По-често
в тази хипотеза ЕООД продължава като такова дружество или се
превръща в ООД, вместо да се прекратява с ликвидация.
От всичко изложено следва, че при поставяне на едноличния
собственик на капитала под пълно запрещение членството в ЕООД
не се прекратява, тъй като това ще доведе и до прякото прекратяване
на дружеството, което няма да е в съответствие на чл. 157, ал. 1 ТЗ.
Поставянето под пълно запрещение на съдружник е прекратително
основание за членството само в ООД, което дори по мое мнение
може да бъде изключено от дружествения договор. При поставяне
на едноличния собственик на капитала под пълно запрещение не
се прекратява както членството, така и ЕООД.81 В този случай
съдържанието на членството следва да се упражнява от настойника,
което е в пълно съответствие с едноличния характер и чисто капита-
ловата (имуществената) природа на ЕООД. Най-малко на същото
основание това се отнася и за малолетен наследник на едноличния
собственик на капитала. Не виждам логически, правни и практически
(житейски) съображения против възможността едноличен собственик
на капитала на ЕООД да бъде напълно недееспособно лице (малолетно
или поставено под пълно запрещение) или ограничено дееспособно
лице (непълнолетно или поставено под ограничено запрещение). По
мое мнение категорично законово основание за тази възможност е и
чл. 137, ал. 4 ТЗ, който като че ли е забравен от съдебната практика
и за част от доктрината. От този текст пряко следва възможността
за членуване в ЕООД на напълно недееспособни лица, а на още
по-силно основание – и на ограничено дееспособни. За последните
лица от значение е и чл. 125, ал. 1, т. 1 ТЗ, тъй като поставянето под
ограничено запрещение не е законово прекратително основание за
членството както в ООД, така и в ЕООД. Още повече че щом най-
същественото неимуществено право (правото на глас) може да се

81
Обратно Калайджиев (2014) 295.

61
упражнява чрез пълномощник на съдружник в ООД, не би трябвало
да има пречки неимуществени и особено имуществени членствени
права и задължения на ограничено дееспособен да се упражняват
(изпълняват) лично, но с родителско или попечителско съдействие,
което има допълнително и спомагателно значение (поне формално),
тъй като само обуславя действителността на извършените от самия
ограничено дееспособен правни действия. По тези съображения е
допустимо участие на недееспособни лица и в ООД, но също само
при поставяне под запрещение и наследяване. Според императивното
изискване на чл. 65, ал. 1 ТЗ пълна дееспособност е необходима
при учредяване на ООД и ЕООД, а по общо правило и по аналогия
с този член – и за придобиване на членство в тези дружества чрез
сделка (при придобиване на дружествен дял и при първично
встъпване в регистрирано ООД или ЕООД по молба, което също има
договорен характер). Това обаче не означава, че изискването за пълна
дееспособност на ФЛ трябва да се абсолютизира (генерализира) и то
да се прилага и при поставяне под запрещение и смърт на съдружник в
ООД (ЕООД), за които по мое убеждение се налагат други заключения
и разрешения (особено за ЕООД).

2. Прекратяване на юридическо лице – едноличен

собственик на капитала
Съгласно чл. 157, ал. 2 ТЗ, когато капиталът е притежание на
едно ЮЛ, с прекратяването му трябва да се прекрати и дружеството.
Подобно на чл. 157, ал. 1 и чл. 157, ал. 2 ТЗ се нуждае от тълкуване и
изясняване в няколко насоки.
Както е известно, прекратяването на ЮЛ е два основни вида –
с правоприемство или с ликвидация. Прекратяване с правоприемство
(без ликвидация) е налице при преобразуване. Систематичното
тълкуване на двете алинеи на чл. 157 ТЗ води до извода, че ал. 2 на
тази разпоредба има предвид прекратяване с ликвидация на ЕООД,
което е следствие от прекратяването с ликвидация на ЮЛ – едноличен
собственик на неговия капитал. При преобразуване (без отделяне)
на ЮЛ – съдружник в ООД, членството в дружеството следва да
премине върху правоприемника (по подобие на членството в АД и в
различие от прекратяване на членството в СД и КД при преобразуване
на съдружник – ЮЛ). При преобразуване на едноличния собственик
на капитала са без значение и изложените в коментарната литература

62
съображения, според които задължението за лоялност изисква
съдружник в ООД да получи съгласие от останалите съдружници за
своето преобразуване, като в противен случай те могат да откажат
на правоприемника да встъпи в ООД.82 Участието в ЕООД е само
капиталово, поради което то се обхваща от правоприемството. Ако
едноличният собственик – ЮЛ, участва в няколко ЕООД, а има няколко
правоприемници, в договора или в плана за преобразуване следва да
се посочи кой от тях в кое ЕООД придобива членство. Следователно
прекратяването на едноличния собственик с преобразуване води до
смяна на единствения член в ЕООД, а не до неговото прекратяване
с ликвидация. Във вътрешните отношения смяната на едноличния
собственик настъпва с вписване на преобразуването в търговския
регистър, а във външните – с вписване на правоприемника като
едноличен собственик на капитала, който следва да представи нов
учредителен акт и да избере управител на ЕООД (такъв може да бъде
и старият управител).
Други са последиците при прекратяване с ликвидация на
ЮЛ – едноличен собственик на капитала на ЕООД. За разлика от
смъртта на ФЛ – едноличен собственик на капитала, която само е
възможно да доведе до прекратяване с ликвидация (доброволна
или принудителна) на ЕООД, прекратяването с ликвидация на
ЮЛ – едноличен собственик, има за своя задължителна последица
прекратяването с ликвидация и на ЕООД, тъй като в този случай по
дефиниция липсват правоприемници по закон. След приключване
на ликвидацията едноличният собственик на капитала (търговско
дружество, кооперация, сдружение) подлежи на заличаване от
търговския или друг регистър, което е равнозначно на смърт на ФЛ,
поради което ЕООД остава без член (персонален субстрат), което е
недопустимо. Същото се отнася за прекратяването без правоприемство
и на ЮЛ – еднолични собственици на капитала, които не подлежат
на вписване и заличаване от регистър. Следователно за разлика от
чл. 157, ал. 1 ТЗ, която е диспозитивна правна норма, чл. 157, ал. 2
ТЗ е императивна разпоредба, от която следва прякото прекратяване
с ликвидация на ЕООД при прекратяване на неговия едноличен
собственик на капитала.
Употребеният от закона израз, че с прекратяването на ЮЛ –
едноличен собственик, т р я б в а (к. м. – Г. С.) да се прекрати и

82
Вж: Герджиков (1994) 406-407.

63
дружеството, дава основание за извода, че прекратяването на ЕООД не
настъпва автоматично с прекратяването на едноличния собственик, а
за това е необходимо и прекратително решение от органа или лицето,
които упражняват правата на едноличен собственик на капитала. В
подкрепа на това заключение може да се посочи и обстоятелството,
че както едноличният собственик, така и ЕООД са ЮЛ (отделни
субекти).
Въпреки тези съображения считам, че основанието за прекра-
тяване на едноличния собственик (напр. посочено в устройствения му
акт обстоятелство, решение на върховния му орган, съдебно решение
и др.) е едновременно и прекратително основание за ЕООД, дори ако
това не е изрично предвидено. По тази причина е удачно ликвидаторите
на ЮЛ – едноличен собственик, да бъдат ликвидатори и на ЕООД,
чиято ликвидация би трябвало да приключи преди определения за
едноличния собственик срок, за да може той да получи евентуалния
остатък след удовлетворяване кредиторите на ЕООД. Следователно
ликвидационното производство за едноличния собственик и за
образувано (образувани) от него ЕООД би следвало на практика да се
развиват (протичат) съгласувано, а не да са няколко независими едно
от друго производства (за всеки субект поотделно). Провеждането на
няколко отделни производства като елементи на едно условно общо
като краен резултат производство се основава на обстоятелството, че
едноличният собственик и образуваните от него ЕООД съставляват
една икономическа група (единица), въпреки че са самостоятелни
правни субекти (ЮЛ). Тази юридическа самостоятелност е пречка
да се образува само едно общо ликвидационно имущество, тъй като
кредиторите на едноличния собственик могат да се удовлетворят от
неговото имущество (активи), а тези на ЕООД – от имуществото на
поелото даденото задължение ЕТД. Както се отбеляза, кредиторите
на едноличния собственик на капитала могат да се удовлетворят
само от остатъчното ликвидационно имущество на ЕООД (останало
след изпълнение на задълженията към неговите кредитори), но
на основание, че то е преминало върху едноличния собственик,
т.е. станало е негово лично имущество. Именно това преминаване
(придобиване) е свързващото звено между отделните ликвидационни
производства, поради което те следва да протичат координирано (като
едно общо съставно производство). Ако се допусне ликвидационното
производство за едноличния собственик на капитала да приключи
преди това за ЕООД и след удовлетворяване на техните кредитори

64
остане имущество, ликвидацията за едноличния собственик може да
се възобнови на основание чл. 273, ал. 2 ТЗ, тъй като ще е налице
негово неразпределено имущество.
В качеството си на ЮЛ всяко ЕООД може да се прекрати с
ликвидация на свое собствено основание, без това да води до пре-
кратяване на едноличния собственик на капитала и на други обра-
зувани от него ЕООД. Обратното разрешение е възприето в чл. 157,
ал. 2 ТЗ, поради което de lege ferenda от неговото съдържание би
следвало да отпадне изразът „трябва да“, с което по-категорично би
се подчертало задължителното (безусловното) и автоматично (пряко)
прекратяване с ликвидация на ЕООД при настъпване на прекратител-
но основание за неговия едноличен собственик на капитала – ЮЛ.
Но това предложение е само за подобряване редакцията на действа-
ща разпоредба. Както се отбеляза, едноличната природа и чисто
капиталовият характер на ЕООД и ЕАД изискват предвиждането
(непредвиждането) на еднакви, сходни или най-малкото подобни
прекратителни основания, но при запазване на някои прекратителни
основания, обусловени от обстоятелството, че те са дружества от
различен вид, т.е. на тези за прекратяване на ООД, съответно на АД.

III. Прекратяване с ликвидация на ЕАД

1. Правилото на чл. 252, ал. 2 ТЗ
За разлика от законовия режим на преобразуването, който
съдържа редица, отнасящи се и за двете ЕТД (ЕООД и ЕАД), правни
норми (напр. чл. 262г, чл. 263т, ал. 2 и 3, чл. 264н, чл. 265-265в
ТЗ), чл. 252, ал. 2 ТЗ съществено се различава от съответстващия
му чл. 157 ТЗ относно прекратяване с ликвидация на ЕООД. Това
поставя въпроса кое от двете разрешения е по-удачно, както и за
това оправдано ли е съдбата на ЕООД и ЕАД да бъде съвършенно
различна при смърт или прекратяване с ликвидация на едноличния
собственик на капитала? Не би ли трябвало в тези хипотези да
настъпват еднакви, сходни или поне подобни правни последици, така
както е при преобразуването на ЕТД?
На първо място следва да се отбележи, че чл. 252, ал. 2 ТЗ е
диспозитивна правна норма. Това се отнася и за двете предвидени в
тази разпоредба хипотези – смърт на ФЛ или прекратяване с ликви-
дация на ЮЛ, които са еднолични собственици на капитала на ЕАД.
Както се разгледа, диспозитивен характер има само чл. 157, ал. 1

65
ТЗ (при смърт на ФЛ), докато чл. 157, ал. 2 ТЗ (при прекратяване
с ликвидация на ЮЛ) следва да се квалифицира като императивно
правило. Чл. 252, ал. 1, т. 7 ТЗ предвижда, че АД се прекратява при
настъпване на основания, предвидени в устава на дружеството. Не
виждам каквато и да е била пречка като прекратително основание в
устава на ЕАД да се посочи смъртта или прекратяването с ликвидация
на едноличния собственик на капитала. По тази причина при смърт на
едноличния собственик на капитала на ЕООД дружеството може да
не се прекрати с ликвидация, а да бъде продължено като ЕООД или
ООД от неговите наследници, а смъртта на единствения акционер
може да доведе до прекратяване с ликвидация на ЕАД на основание
изричен уставен реквизит, т.е. могат на практика да настъпят обратни
правни последици в сравнение с предвидените в чл. 157, ал. 1 и чл.
252, ал. 2 ТЗ. Но уставът на ЕАД може да предвиди, че прекратяването
на едноличния собственик на капитала е прекратително основание
и за ЕАД, докато учредителният акт на ЕООД не може да отстрани
неговото прекратяване с ликвидация при такова прекратяване на ЮЛ,
което е негов единствен съдружник (член).
Именно такива de lege ferenda би следвало да бъдат и законо-
вите разрешения, които по мое убеждение трябва да са еднакви за
двете ЕТД при смърт и при прекратяване на едноличния собственик
на капитала на ЕООД и ЕАД. Смъртта на единствения член на ЕООД
или ЕАД не би трябвало да води до прекратяване с ликвидация на
съответното ЕТД, освен ако в учредителния акт или устав изрично
е предпредвидено обратното. Смъртта на едноличния собственик
би следвало автоматично да прави наследникът или наследниците
членове на ЕООД (ООД) или на ЕАД (АД), които в качеството си
на едноличен собственик или на членове на общо събрание могат
да приемат решение за прекратяване с ликвидация на съответното
дружество, а не за неговото продължаване, както понастоящем
изисква чл. 157, ал. 1 ТЗ. Липсата на правоприемство по закон би
трябвало да е в основата за обратното разрешение при прекратяване с
ликвидация на едноличния собственик на капитала и на двете ЕТД –
то автоматично да има действие и за ЕООД или ЕАД, като правилото
следва да е императивно. А това би означавало да се промени чл. 157,
ал. 1 ТЗ, а втората алинея на този текст да се включи в чл. 252, ал. 2
ТЗ, който да се състои от две отделни изречения, даващи различни
разрешения при смърт на ФЛ – притежател на всички акции, и при
прекратяване на ЮЛ – единствен акционер. Още по-удачно ми се
струва създаването на общо правило за ЕООД и ЕАД, което да се

66
включи като последна разпоредба в Глава седемнадесета на ТЗ
(евентуално като чл. 274а ТЗ), т.е. да се възприеме законовият подход
при уредбата на преобразуването на ЕТД.

2. Непрекратяване на ЕАД при смърт на едноличния

собственик на капитала
При смърт на едноличния собственик на капитала ЕАД не се
прекратява с ликвидация, без да е необходимо това да е предвидено
в устава или наследниците да направят специално волеизявление
за продължаване (запазване) на дружеството, както изисква чл.
157, ал. 1 ТЗ при смърт на единствения съдружник в ЕООД. А това
означава, че при приемане на наследството (изрично или мълчаливо,
направо или по опис) ЕАД има нов едноличен собственик на
капитала от момента на смъртта на единствения акционер или от
този момент (откриване на наследството) то се превръща в АД. И в
двете хипотези заличаването на починалия едноличен собственик и
вписването на нов или само заличаването при превръщане на ЕАД в
АД имат декларативно (оповестително) действие.
И именно поради това, че приелите наследството наследници
стават акционери от момента на смъртта на своя наследодател, те
могат да прехвърлят своите акции (временни удостоверения) на един
от тях. В този случай той ще се впише в търговския регистър като
едноличен собственик на капитала на мястото на наследодателя по чл.
174, ал. 2, изр. трето ТЗ, въпреки че формално (според регистрацията)
дружеството е ЕАД, а не АД. Израз на прекален формализъм в тази
хипотеза би било да се изисква вписване първо на превръщането
на ЕАД в АД (чрез промяна и на фирмата), като само се заличи
починалият единствен акционер – наследодател, а след това да се
заявява ново превръщане (този път на АД в ЕАД) по чл. 174, ал. 2,
изр. трето ТЗ, като се впише придобилият всички акции наследник.
Както се отбеляза, в съдебната практика се приема, че по подобен
ред (начин) и наследниците при смърт на съдружник в ООД могат
да прехвърлят своите наследствени дялове съгласно чл. 129, ал. 1 ТЗ,
въпреки че нямат качеството на членове, вместо да извършат делба
по чл. 131 ТЗ.83
Когато дружеството остава ЕАД след смъртта на едноличния
собственик, придобилият всички поименни акции наследник също

83
Вж: Р-161-2011 ВКС, І т. о. (постановено по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

67
следва да се впише в книгата на поименните акционери, въпреки че
практическото значение на това вписване се проявява преди всичко
при джиросването на акции (временни удостоверения) в АД, т.е.
предпоставя няколко акционери. Именно поради това то има важно
значение при превръщане на ЕАД в АД, тъй като се вписват броят,
номиналната стойност и номерата на притежаваните от всеки акционер
ценни книги (поименни акции или временни удостоверения). Това
вписване следва да предхожда вписването в търговския регистър на
промяната (регистриране на нов едноличен собственик на капитала
или на превръщане на ЕАД в АД). Както се отбеляза, в регистърната
практика се изисква и в двете хипотези да се представи нов устав
и да се изберат нови членове на съветите, въпреки че промяната е
в същата дружествена форма (по подобие на промените в ЕООД).
Това няма голямо практическо значение, тъй като новият едноличен
собственик или наследниците могат да приемат същият устав и да
определят същите членове на съвета на директорите или на надзорния
съвет, които е имало ЕАД преди смъртта на единствения акционер.
При превръщане на ЕООД в ООД или на ООД в ЕООД винаги трябва
да се приема нов устройствен акт поради неговата различна правна
същност за ООД и ЕООД (дружествен договор или едностранен
учредителен акт). Промяна по същество в устава на ЕАД трябва да има
по отношение на фирмата, тъй като в устава на АД от нея следва да
отпадне означението за едноличния характер на дружеството, когато
то е продължено от наследниците като колективно. Към заявлението за
вписване следва да се приложи декларация за придобиване на всички
акции, документ за това, извлечение от книгата на акционерите, както
и акт за смърт на наследодателя.
Различие между продължаване на дружеството като ЕАД
или като АД е налице, когато всички притежавани от починалия
едноличен собственик на капитала акции са на приносител.
Императивното изискване за вписване в търговския регистър на
едноличен собственик на капитала по чл. 174, ал. 2, изр. трето ТЗ
не е обусловено от вида на акциите – поименни или на приносител.
Следователно при оставане на дружеството като ЕАД в регистъра
трябва да се впише името на наследника – нов едноличен собственик
на капитала, докато при превръщане на ЕАД в АД по общо правило
наследниците – акционери, не подлежат на вписване. Това се отнася
за всички случаи на превръщане на ЕАД с издадени акции на
приносител в АД, както и обратно.

68
 Вписването в търговския регистър на притежателя на всички
акции на приносител означава да се разкрие неговата анонимност
(подобно на замяната на акции на приносител срещу акции, дялове
или членство в друго дружество при преобразуване съгласно чл. 262ш
и чл. 264е, ал. 1 ТЗ). Придобиването на всички акции на приносител
следва да се удостовери чрез декларация от наследника, която да
се приложи към заявлението да вписване, заедно с акта за смърт на
наследодателя и други изискуеми документи (напр. направеното в
полза на едноличния собственик на капитала завещание).
Вписването в регистъра на едноличния собственик на
всички акции на приносител по-скоро може да заблуди третите
лица за действителния притежател на тези акции, тъй като те
могат да се прехвърлят на друго лице дори и непосредствено след
подаване на заявлението за вписване, но преди то да е извършено.
В този случай в търговския регистър като едноличен собственик на
капитала ще се впише лице, което към този момент вече няма това
качество, тъй като е прехвърлило чрез предаване всички акции на
друг субект. Прехвърляне само на част от акциите на приносител
също следва да доведе до заличаване от регистъра на лицето, което
е посочено за едноличен собственик. Поради мобилността (лесната
прехвърлимост) на тези ценни книги това лице може отново да
придобие всички акции, поради което отново трябва да се впише в
регистъра, т.е. няколкократното прехвърляне на всички или част от
акциите на приносител винаги води до разминаване в определени
моменти между формално и фактическо положение на регистрирания
и действителния собственик на акциите. Периодът от време между
прехвърляне (придобиване) на акции на приносител и съответното
вписване или заличаване на едноличен собственик на капитала
може да породи положение, при което регистрираното ЕАД да е
на практика колективно, както и обратно – вписаното АД да е на
практика еднолично. Това разминаване се получава дори при точно
и своевременно изпълнение на задължението по чл. 6, ал. 2 ЗТР
за заявяване за вписване на възникнали обстоятелства. Всъщност
такова несъответствие между формално и фактическо положение
на регистрирано и фактическо дружество е налице и когато акциите
са поименни поради времето, което изтича между придобиването
(джиросването), вписването в книгата на поименните акционери и
вписването или заличаването на едноличния собственик на капитала
в търговския регистър.

69
 Ако наследниците на едноличния собственик на капитала на
ЕАД се откажат от наследството (чл. 52 ЗН) или изгубят правото да
го приемат (чл. 51 ЗН), наследственото имущество (включително
акциите) преминава в полза на държавата (чл. 11 ЗН). Това е особен
случай на промяна на единствения акционер, в резултат на която
дружеството става ЕАД с държавно участие в капитала.

3. Непрекратяване на ЕАД при прекратяване

на едноличния собственик на капитала
Когато едноличен собственик на капитала е ЮЛ (търговско
дружество, кооперация, сдружение, фондация и др.), неговото прекра-
тяване с ликвидация не води до прекратяване на ЕАД.
Вече се отбеляза, че при прекратяване с ликвидация на
единствения акционер би следвало да се възприеме обратното
разрешение, предвидено в чл. 157, ал. 2 ТЗ за ЕООД – с прекратяването
на едноличния собственик за прекратени да се считат и образуваните
от него ЕТД, така както в чл. 157, ал. 1 ТЗ би трябвало да се възприеме
правилото на чл. 252, ал. 2 ТЗ, според което смъртта на едноличния
собственик на капитала да не води до прекратяване с ликвидация
на ЕООД. Както се посочи, сравнително най-подходящо е дори
това да се уреди в нов чл. 274а ТЗ, който да включва две алинеи.
В първата би следвало да се посочи, че смъртта на ФЛ – едноличен
собственик на капитала, не води до прекратяване на ЕООД и ЕАД,
а във втората алинея като прекратително основание и за двете ЕТД
да се предвиди прекратяването с ликвидация на ЮЛ – едноличен
собственик на капитала. Основният аргумент за тези две еднакви
за ЕООД и ЕАД разрешения относно последиците на смъртта и
прекратяването на едноличен собственик на капитала е наличието
или липсата на правоприемство по закон. От това следва предлаганата
различна насоченост (съдържание) на тези последици, като само
прекратяването с ликвидация на едноличния собственик би трябвало
да е прекратително основание за двете ЕТД.
Съгласно чл. 129, ал. 1 ТЗ дружественият дял в ООД може да
се наследява. По мое мнение това наследяване следва да съвпада с
наследяването на акции, а не последиците на смъртта на съдружник в
ООД да се уреждат по подобие на тези при смърт на член на персонално
дружество (СД и КД), както се приема в задължителната практика
на ВКС и от част от доктрината. На още по-силно основание следва

70
да се наследява дружествен дял в ЕООД, което е чисто капиталово
дружество поради липсата на други членове, освен починалия
съдружник.
При прекратяване поради преобразуване на ЮЛ – единствен
акционер, акциите преминават към съответния правоприемник
– образувано или приемащо ЮЛ. Ако този правоприемник е един,
дружеството остава ЕАД. Ако правоприемниците са няколко (при
разделяне на едноличния собственик на капитала), ЕАД се превръща
в АД по разгледания вече ред. По правило не се променя членството
в ЕАД, ако ЮЛ – единствен акционер, се преобразува чрез отделяне,
въпреки че няма пречка образуваното чрез отделяне ЮЛ да получи
всички или част от акциите в ЕАД. В последният случай ЕАД трябва
да се впише в регистъра като АД. При прекратяване с ликвидация на
едноличния собственик на капитала няма правоприемство, което да
обоснове непрекратяването на ЕАД.
От друга страна, двете ЮЛ (едноличният собственик и
ЕАД) съставляват една неправосубектна от гражданскоправен и
търговскоправен аспект икономическа група (стопанско единство,
пазарна единица), от което може да се изведе право на личните
кредитори на единствения акционер да се удовлетворят от остатъч-
ното ликвидационно имущество на ЕАД, което следва да се прекрати
вследствие прекратяването на ЮЛ – едноличен собственик на
капитала.
Но като се основава на отделната правосубектност и на харак-
терното за АД почти пълно откъсване (разделяне) на дружеството от
личността на акционерите, чл. 252, ал. 2 ТЗ постановява запазване на
ЕАД, въпреки че завършващият акт на прекратяването на едноличния
собственик на капитала е неговото изчезване като правен субект
(заличаване от търговския или друг регистър). Ако единственият
акционер е ЮЛ на частното право, прекратяването му се следва от
ликвидация, при която неговите акции в ЕАД подлежат на осребряване
от ликвидаторите. При открито производство по несъстоятелност те
се включват в масата на несъстоятелността от синдика. Ако единствен
акционер е ЮЛ на публичното право, чието прекратяване не се следва
от ликвидация, акциите ще се придобият от посочен от закона или в
прекратителния акт на компетентния държавен орган субект (друго
ЮЛ на публичното право). Когато всички акции са придобити от
един субект, дружеството остава ЕАД, като трябва само да се впише

71
нов едноличен собственик (според практиката той следва да приеме
нов устав и да избере нови членове на съветите). Когато акциите са
придобити от няколко лица, ЕАД се превръща в АД, което следва
да се впише в търговския регистър чрез заличаване на едноличния
собственик на капитала.
В хипотезата на чл. 268, ал. 2 ТЗ акции могат да се придобият
и от кредитор на едноличния собственик на капитала в изпълнение
на негово вземане (вместо изпълнение).84 При запазване на ЕАД това
е единственият начин за кредиторите на едноличния собственик да
получат някакво удовлетворение от имуществото на ЕАД, тъй като
ако акциите се придобият от други лица такова удовлетворяване е
невъзможно, защото те не са кредитори на това дружество. Но при
това придобиване на акции от кредитори на едноличния собственик
не се знае какво имущество (активи) стои зад получените акции.
Възможно е ЕАД да е свръхзадължено (пасивите в имуществото му
да надвишават по стойност активите). Освен това удовлетворяването
на получилия вместо изпълнение акции кредитор на единствения
акционер е винаги условно и косвено, тъй като ще бъде за сметка на
бъдещи дивиденти и евентуален ликвидационен дял при прекратяване
на ЕАД (при положение че единственият кредитор на едноличния
собственик е придобил всички негови акции в ЕАД). Ако акциите
са придобити от няколко кредитори на едноличния собственик или
от тях и други лица, ЕАД става АД, в което дивиденти могат да се
получат или дружеството да се прекрати само по решение на общото
събрание на акционерите. От изложеното следва, че придобилият
всички или част от акциите кредитор на едноличния собственик на
капитала може да не получи нищо от имуществото на непрекратеното
дружество. Всички тези рискове отпадат, ако при прекратяване на
едноличния собственик на капитала се прекратява и ЕАД, в който
случай кредиторите му ще получат останалото след ликвидацията на
едноличното дружество имущество (активи).
Следва да се има предвид също, че чл. 268, ал. 2 ТЗ е
може би най-неясният с оглед неговото практическо прилагане
текст в разглежданата материя, тъй като изисква съгласие както
на съдружниците (акционерите), така и на кредиторите. На това

84
Вж: по-подробно Марков, М. Даване вместо изпълнение (Сиби, София, 2012) 195-
196.

72
основание в доктрината се приема, че за даването вместо изпълнение
е необходимо решение на съдружниците (акционерите), прието с
обикновено мнозинство.85 Според друго становище приемането на
такова решение за всяко даване вместо изпълнение би усложнило
неоправдано ликвидационното производство на търговско дружество86
(включително когато то е едноличен собственик на капитала на ЕАД).
Още повече, че от буквалната редакция на чл. 268, ал. 2 ТЗ следва, че
за даването вместо изпълнение е необходимо съгласието на всички
останали кредитори, което на практика би довело до нереализиране
никога на тази възможност.87 На основание чл. 14, ал. 4 ЗЮЛНЦ
същите проблеми възникват и при прекратяване с ликвидация на
сдружение или фондация – едноличен собственик на капитала на
ЕАД. ЗК не урежда изрично даването вместо изпълнение, но тази
възможност следва по общо правило и когато кооперация е едноличен
собственик на капитала на ЕАД.
Законът не урежда изрично хипотезата, при която акциите на
единствения акционер не се придобият от други лица (включително
от негови лични кредитори) или се придобият акции под изискуемия
законов минимум от 50 000 лв., а този акционер се прекрати и като
правен субект (заличи се от съответния регистър). В този случай
ЕАД остава без едноличен собственик на капитала (без персонален
субстрат), а акциите – без титуляр (собственик). Ако едноличният
собственик на капитала е бил търговско дружество или кооперация,
ЕАД подлежи на съдебно прекратяване по реда на чл. 252, ал. 1, т. 4 ТЗ,
а ако е бил сдружение или фондация акциите следва да се придобият
от общината съгласно чл. 15, ал. 2 ЗЮЛНЦ, т.е. тя става едноличен
собственик на капитала и ЕАД не се прекратява с ликвидация.
Когато държавата има участие в образувано извън страната ЮЛ,
което е едноличен собственик на капитала на ЕАД, останалите след
прекратяването на това ЮЛ акции се придобиват от държавата на
основание чл. 3, т. 3 ЗДС. При всички случаи оставането на ЕАД без
едноличен собственик на капитала може да се атакува с иск по чл. 29
ЗТР, тъй като е налице вписване на несъществуващо обстоятелство.
Същото се отнася и за ЕООД.

85
Вж: Антонова (2009) 226.
86
Вж: Марков (2012) 196.
87
Вж: Антонова (2009) 228-229, която приема, че съгласие от другите кредитори е
необходимо, ако даването вместо изпълнение накърнява правата им.

73
 Проблеми при представителството на дружеството
с ограничена отговорност
Константин Кунчев88

1. Правна характеристика на ООД.

2. Възникване, прекратяване и обем на представителна власт
на управителя на ООД:
2.1. Възникване и прекратяване на представителната власт
на управителя.
2.2. Как следва да се уредят правните последици при действие
на управител без представителна власт.
3. Ограничения на представителната власт на управителя в ООД:
3.1. Особен режим на сделките по придобиване и отчуждаване
на недвижими имоти и ограничени вещни права върху тях.
3.2. Приложение на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД при органното
представителство.
3.3. Договаряне сам със себе си при органното представителство.
4. Освобождаване на управителя от отговорност за вреди.
5. Може ли да се назначи особен представител на ЮЛ по чл. 29,
ал. 4 от ГПК?
6. Изводи.

1. Правна характеристика на ООД

Теоретичният анализ на уредбата на дружеството с ограничена
отговорност (ООД) му отрежда междинно място между капиталовите
и персоналните търговски дружества. Капиталовите характеристики
на ООД са следните:89

88
Младши съдия в Окръжен съд – Видин.
89
Ланджев, Б. За капиталовия характер на дружеството с ограничена отговорност.//

74
 1) За неговото учредяване се изисква минимално необходим
капитал.
2) В търговския оборот ООД функционира като самостоятелно
ЮЛ и носи отговорност за задълженията си с цялото си имущество.
Съдружниците в ООД не са задължени към кредиторите на
дружеството.
3) ООД се управлява от своите органи, като съдружниците нямат
представителна власт. Съдружниците са членове на общото събрание
и по този начин определят развитието на ЮЛ, но представителството
се осъществява от управителя на дружеството, който се избира от
общото събрание и може да бъде или да не бъде съдружник в него.
4) Прекратяването на членството на един от съдружниците не
води до прекратяване на дружеството с ограничена отговорност.
5) Недопустимо е учредителната вноска при учредяване на
дружеството да е под формата на личен труд или усилия.
6) Печалбите от търговската дейност на дружеството се
преразпределят според дяловото участие на съдружниците в него.
7) Тежестта на гласа на всеки съдружник в общото събрание
се определя от дяловото му участие в капитала, а не по глави (тоест
по един глас за всеки съдружник).
Като персонален елемент в уредбата на ООД се проявява
обстоятелството, че дяловете в ООД са свободно прехвърлими, но
само между съдружниците. При прехвърлянето на дял в полза на
трети лица се изисква решение на общото събрание, взето с мнозинство
¾ от капитала. Формата за валидност на сделките за прехвърляне на
дялове е писмена с нотариална заверка на подписите, при което този
договор за прехвърляне на дялове подлежи на вписване в ТР.
В първия случай прехвърлянето на дяловете е от един
съдружник на друг. Това прехвърляне е свободно – за да породи
действие, е необходимо сключването на сделка в надлежната форма
между страните. Поставя се въпросът за действието на вписването
на това обстоятелство в търговския регистър. В разпоредбата на
чл. 129, ал. 2 ТЗ е посочено само, че при прехвърляне на дялове се
извършва вписване в ТР. В закона не е посочено изрично правното

сп. Пазар и право, бр. 11/2003.

75
действие на вписването, следователно по аргумент от чл. 7, ал. 2
ЗТР вписването има оповестително действие, тъй като законът
не предвижда изрично прехвърлянето на дяловете да настъпи от
момента на вписването. Съдружникът, който е придобил съответ-
ните дялове, следователно може да се позове на това обстоятелство
спрямо дружеството и преди фактът да бъде вписан в търговския
регистър. Аргумент в тази посока е и това, че дяловете на отделните
съдружници не подлежат на вписване в ТР (по аргумент от чл. 119,
ал. 3 ТЗ във връзка с чл. 115, т. 4 ТЗ).
Във втория случай – когато прехвърлянето на дял е в полза на
външно за дружеството лице, вписването в търговския регистър ще
има конститутивно действие по силата на изричната разпоредба на
чл. 140, ал. 4, предл. 3 ТЗ. Приемането на нов съдружник има действие
от момента на вписването на това обстоятелство в ТР. Членственото
правоотношение между ООД и приобретателя на дялове в него ще
възникне едва след като сделката е сключена в надлежната форма,
взето е решение на ОС за приемането на нов съдружник и това
обстоятелство е вписано в ТР.
Начинът на прехвърляне на дялове на ООД обаче не е
съществен фактор за определяне на вида на търговското дружество,
защото дори в рамките на чисто капиталовото дружество АД е
допустимо по волята на страните акциите да бъдат винкулирани,
което означава да бъде забранено свободното им прехвърляне. Целта
на уредбата е да се подчертае принципно затвореният характер на
дружеството с ограничена отговорност за разлика от принципното
положение в АД, което дружество е от отворен тип. Тази особеност
не оказва влияние върху юридическата характеристика на двете
дружества като капиталови, защото се касае за целесъобразност и
преценка на стопанската ситуация. Същественото за капиталовите
търговски дружества е разделната отговорност на дружеството и
съответно съдружниците или акционерите в него. Тази привилегия
е достатъчно сериозна, за да се оправдаят по-стриктните правила
на закона, защото от гледна точка на стопанския оборот се създават
сигурност и практичност при реализиране на стопанските инициативи
на физическите лица. В подкрепа на тази теза е телеологическото
тълкуване на разпоредбата на чл. 64, ал. 3 от ТЗ. При анализа става
ясно, че капиталови търговски дружества са АД, ООД и КДА,
въпреки че при последните две дружества уредбата на вътрешните

76
отношения между съдружниците съдържа характеристики, които се
свързват с персоналните дружества. Следователно и законът въвежда
като разграничителен критерий между капиталовите и персоналните
дружества разделната отговорност между дружеството на капитала
и участващите в неговата дейност лица за задълженията на самия
търговец.
Втория, и то по-сериозен, персонален елемент в материята
на ООД можем да открием в основанията за изключване на
съдружник от ООД. Анализът на законовата уредба показва, че
неизпълнението на поетите задължения на съдружника за внасяне
на дела и невнасянето на допълнителната парична вноска водят
до неблагоприятна правна последица, а именно до възможността
останалите съдружници да го изключат след предупреждение.
Такава възможност се поражда и ако съдружникът не изпълнява
решенията на ОС или действа против интересите на дружеството.
Това е логическо следствие на затворения характер на дружеството
и високото доверие между съдружниците в ООД и съществено
отличава положението на съдружниците в ООД от положението на
акционерите в АД, но не променя капиталовия характер на ООД, а
създава само различно и алтернативно съдържание на членствените
правоотношения на съдружниците за разлика от тези на акционери-
те. От анализа на правната уредба на вътрешните отношенията
между съдружниците в ООД може да се направи извод, че целта е
да се обвърже тясно всеки съдружник с делата на дружеството и
благосъстоянието му. Затова се предполага наличието на взаимно
доверие и лоялност и между самите съдружниците, които се очаква да
си сътрудничат за осъществяване дейността на дружеството. Това е
алтернативна форма на отношенията вътре в дружеството, при която
съдружниците взаимодействат тясно помежду си, за да постигнат
по-добри стопански резултати. Въпреки уредбата на вътрешните
отношения между съдружниците, във външните отношения ООД
е самостоятелно ЮЛ, което отговаря само за своите задължения, и
то само със собственото си имущество, тоест в отношенията си с
третите лица то е капиталово дружество.
Уредбата на ООД във връзка с правата и задълженията на
съдружниците създава известни практически неясноти. Първият
проблем възниква по отношение на задължението на съдружниците
да участват в управлението на дружеството и да оказват съдействие

77
за осъществяването на търговската му дейност. Първото задължение
(за участие в управлението) остава само в сферата на правно
пожелателното, защото не е предвидена санкция за неизпълнението
му и няма способ за принудителното му осъществяване, тоест то
е едно естествено задължение. Поведение, което съответства на
това задължение, е редовно посещение на ОС и активно участие в
работата му. По отношение на второто задължение (за съдействие)
също няма правен способ да бъде изпълнено по принудителен ред, а
може би и по доброволен, но косвено е гарантирано с възможността
при неизпълнение съдружникът да бъде изключен. Това задължение
създава проблеми, тъй като дейността се осъществява от органите на
търговското дружество, а не от съдружниците в него. Съдружниците
нямат представителна власт и не могат да извършват действия от
името на дружеството и следователно няма как да съдействат за
осъществяване на дейността на дружеството. Съдействието на
съдружниците се изразява в участието в управлението на ООД,
изпълнение на решенията на ОС и действия, с които не се нарушават
интересът на дружеството. Последното задължение най-ясно
очертава логиката на обвързаност между съдружник и дружество,
но тя всъщност е израз на тясната връзка между съдружниците.
Възниква въпросът може ли отделен съдружник да извършва
конкурентна дейност като ЕТ или търговски представител,
прокурист, търговски пълномощник или органен представител
на друго дружество. Законът не е предвидил такова ограничение
на правото на стопанска инициатива за отделните съдружници
следователно считам за недопустимо по аналогия с чл. 83 ТЗ да
се ограничава това правото на свободна инициатива на съдруж-
ниците в ООД. Посочената разпоредба предвижда забрана за
конкурентна дейност на съдружниците в СД.90 Аналогията е
недопустима и защото ООД е капиталово търговско дружество, а
не персонално и следователно липсва необходимото за прилагане
по аналогия сходство. Задължението на съдружниците да не вредят
на дружеството се извежда от чл. 126, ал. 3, т. 3 ТЗ. Не приемам, че

90
Обратно Таджер, В., О. Герджиков, Г. Стефанов, К. Касабова, Т. Бузева.
Капиталови търговски дружества (ИК „Труд и право“, София, 2011) 73, които
извеждат приложението по аналогия освен от персоналните елементи в ООД и
с аргумента, че това е част от задълженията на съдружниците да съдействат при
осъществяване на дейността на ООД.

78
извършвайки конкурентна дейност, съдружникът задължително
ще възпрепятства дейността на самото дружество, поради което
да е оправдано поначало да му бъде забранено да предприема
странични търговски начинания. При умишлени действия, които
увреждат интересите на дружеството и му причиняват вреда, както
е в случая при злоупотреба с вътрешна информация, е логично
съдружникът да носи отговорност пред дружеството. Отговорността
на този съдружник включва възможността да бъде изключен от
дружеството с решение на общото събрание на основание чл. 126,
ал. 3, т. 3 ТЗ. Отделно от това дружеството чрез своя управител може
да предяви иск за присъждане на обезщетение за причинените вреди
от съдружника на основание чл. 45 ЗЗД. Отговорността е деликтна,
тъй като между дружеството и съдружника не съществуват договорни
отношения.
Анализът на правните задължения на съдружниците в ООД
води до извода, че ООД е капиталово дружество от затворен
тип, при което съдружниците имат взаимни тесни интереси, които
обуславят задължението им за лоялност. Тази законодателна кон-
цепция може обаче просто да не се реализира. Тя е твърде тясна
и стопански непригодна за повечето случаи и поради това рядко
се реализира в пълен вид в практиката. Законът е заложил тази
концепция, но не я е превърнал в императив, като всичко във
връзка с вътрешните отношение е въпрос на договореност между
съдружниците. Следва да се подкрепи теоретичното определение
на ООД като междинна (смесена) форма между капиталово и
персонално дружество, което съответства и на историческото тъл-
куване на уредбата. Следователно уредбата в отклонение от чисто
капиталовите дружества създава възможности за вътрешните отно-
шения между съдружниците и съдружниците и дружеството, които
са специфични за персоналните дружества, но това не се отразява в
отношенията на дружеството с трети лица.
От гледна точка на практически съществените елементи, а
именно как функционира дружеството в отношенията си с трети лица
в търговския оборот, и ясната съвременна законодателна тенденция,
ООД категорично следва да се определи като капиталово търговско
дружество. Това определение дава практическата възможност пора-
ди сходство в съществените им белези прилагане по аналогия на
правилата, предвидени в уредбата на АД при неуредените случаи при

79
регламентиране на ООД.91 Идеята правилата, предвидени при АД, да
се прилагат и при другите капиталови дружества може да се изведе
и от разпоредбата на чл. 254, ал. 3 ТЗ, която разпоредба изрично
предвижда това прилагане по аналогия в уредбата на КДА.
Във връзка с персоналните елементи в ООД се поставя и
въпросът за наследяване на дялове в ООД.
Съществува дискусия по въпроса за наследяването на
дружествения дял и по-специално придобива ли се автоматично по
наследство членственото правоотношение.92
В задължителната съдебна практика – например Решение
№ 161 от 11.01.2011 по т. д. № 28/2010 I т. о. на ВКС, се приема, че
при смърт на съдружник в ООД имуществените му права – дяловете
на капитала, се наследяват, но не и правото на членство. Наследникът
се явява приобретател на дяловете като трето лице за дружеството
по смисъла на чл. 129, ал. 1 ТЗ, поради което придобиването на
членственото право се подчинява на реда за приемане на нови
съдружници. В този случай наследникът не замества и не встъпва в
членственото правоотношение на своя наследодател, а би могъл да
придобие права на съдружник на собствено основание след решение
на Общото събрание, като наследяването има значение само на
придобивно основание за дяловете от капитала.
Това тълкуване на закона се основава на концепцията за
тесните лични отношения между съдружниците и доверието между
тях, което не може автоматично да се пренесе върху наследниците
на бившите съдружници. Следвайки тази логика, съдебната практика
прави извода, че наследниците, ако не изявят желание да станат
съдружници или им бъде отказано, имат право да получат паричната
равностойност на дела на своя наследодател като част от имуществото
на дружеството. Тази стойност следва да се определи по пазарни цени
към деня на изплащането на паричната равностойност. В тази връзка
се посочва, че наследниците са кредитори на дружеството.
В теорията съществува виждане, че въпросът за наследяване
на дял може да бъде уреден изрично в дружествения договор. Това е

91
Така Таджер, Герджиков, Стефанов, Касабова и Бузева (2011) 17-19.
92
Вж: Таков, Кр. Някои актуални въпроси на регистърните производства при
наследяването на дялове от дружества с ограничена отговорност.// сп. Пазар и
право, бр. 2/1999.

80
така, защото на практика законът не е уредил изрично тази хипотеза
и страните по договора свободно могат да предвидят правило, че
членственото правоотношение се наследява и без да е необходимо
решение на ОС за приемане на нов съдружник или могат да го забранят.
Допустимостта на такава клауза в дружествения договор следва и от
това, че се касае за вътрешните отношения между съдружниците,
свързани с личното доверие.
Въпреки че твърдението за невъзможността наследниците
на съдружник в ООД да станат членове на дружеството само въз
основа на собственото си волеизявление съставлява трайна и
задължителна практика на ВКС, считам, че то е неправилно и
не съответства на закона, поради което не може да бъде споделено.
Приемам, че ако няма друга уговорка в дружествения договор,
наследникът с приемане на наследството придобива дяловете в ООД,
както и членственото правоотношение с дружеството.93 В допълнение
следва да посоча, че ООД е капиталово търговско дружество, поради
което личното доверие между съдружниците, освен ако не е посочено
изрично в дружественият договор, не е пречка за придобиване на
членствено правоотношение по наследяване. Още повече че съгласно
чл. 97 ТЗ при СД като чисто персонално дружество е достатъчно
само наследниците да желаят да продължат участие в СД, тоест по
аргумент за по-силното основание при ООД, което е с подчертано
капиталови елементи в уредбата, няма как да се изисква решение на
ОС за приемане на нов съдружник.
Във връзка с правоприемството на членство в ООД
следва да се разгледа и въпросът за преобразуване на търговски
дружества, които са съдружници в ООД.94 Следва да се има предвид,
че при отделяне и вливане нямаме прекратяване на ЮЛ – съдружник,
поради което членственото правоотношение с дружеството се запазва и
следователно преобразуването в тези случаи не влияе на членственото
правоотношение с дружеството. При разделяне и при сливане сме
изправени пред прекратяване на дружеството – съдружник, което
е основание за прекратяване на членственото правоотношение с
дружеството по аргумент от чл. 125, ал. 1, т. 3 ТЗ. Следователно в тези

93
Така изрично Герджиков, О. Коментар на търговския закон. Книга втора (Софи-Р,
София, 2004) 403-404; Таков (1999) и В. Пенков. Нарушено право на наследяване на
дялове в ООД, <http://www.penkov-markov.eu/news/publications/292>
94
Вж: Герджиков (2004) 405-407.

81
хипотези сме изправени пред нови дружества, които ще притежават
дялове в дружеството по силата на правоприемството, но ако следваме
теорията на ВКС, подобно на наследниците няма да са в членствено
правоотношение с дружеството, тъй като те са нови различни
субекти. За да встъпят в дружеството, ОС на дружеството трябва да
вземе решение за приемане на нови съдружници. Така аналогично
ще е в хипотезата на вливане, ако дружеството, което се прекратява
е съдружник в ООД и се влива в другото поглъщащо го дружество,
което също не може да стане автоматично съдружник в ООД.
Считам, че тъй като не е оправдано изводите относно въпросите
за правоприемство на членство при наследяване и при преобразуване
да са различни, при преобразуване във всички форми на съдружник
ЮЛ правоприемащото дружество ще се счита съдружник автоматично,
без да е нужно решение на ОС, поради което не мога да споделя тези
изводи, които следват при прилагане на аргументите на ВКС. Те водят
до ограничаване свободата на търговското дружество съдружник в
ООД да участва в търговския оборот и да извършва преобразуване,
за което ограничение липса легитимна правна цел, като се вземе
предвид и че при ЮЛ въпросът за личното доверие не се поставя така
остро, защото физическите лица съдружници или управители могат
да се сменят, но това не променя правосубектността на ЮЛ.

2. Възникване, прекратяване и обем

на представителната власт на управителя на ООД
Управителят е ключов орган на дружеството с ограничена
отговорност, защото само на него законът възлага да извършва
действия от името на дружеството.95 Управителят е оперативният

95
С Решение № 59 от 28.07.2009 г. по т. д. № 626/2008 г., II т. о. на ВКС се приема,
че „управителят трябва да бъде дееспособно физическо лице. Търговският закон не
предвижда по отношение на управителя на дружествата с ограничена отговорност
възможност, аналогична на тази при акционерните дружества – юридическо лице
да може да бъде член на съвета на директорите, на управителния или надзорния
съвет – чл. 234, ал. 1 ТЗ. Такава изрична възможност е предвидена по изключение
само по отношение на управителя на публично ЕООД (чл. 21, ал. 1 ПРУПСДП),
който може да бъде както физическо, така и юридическо лице. Посочената уредба
на публичните ЕООД обаче е изключение и се отклонява от общата нормативна
уредба по отношение управлението на ООД, предвидена в ТЗ. Няма пречка, ако
това е предвидено в дружествения договор или по решение на ОС на съдружниците,
определени функции от управлението на дружеството да бъдат предоставени на
професионално управляващо лице, действащо на основание договор, сключен

82
орган, който се избира от ОС, което като върховен орган определя
основните положения и насоки в развитието на търговската дейност
на дружеството. Общото събрание взима решенията за промяна
в капитала, изменение на дружествения договор и приемане и
изключване на съдружници, преобразуване и прекратяване на
дружеството. Едно от правомощията на ОС е да избира управител,
като за осъществяване на управителни функции може да бъдат
избрани и повече от едно лице. Възможно е представителната власт
на управителите да е съвместна (когато само заедно управителите
могат да извършват правни сделки от името на дружеството) или
колективна (когато управителите могат и поотделно да извършват
правни сделки от името на ООД).

2.1. Първият спорен въпрос, който се поставя във връзка

с представителството на ООД, е от кой момент възниква и се
прекратява представителната власт на управителя. Уредбата
предлага две противоречиви разпоредби.
Първата разпоредба е чл. 140, ал. 4 ТЗ, която предвижда,
че представителната власт на управителя възниква от момента на
вписването на това обстоятелство в ТР. Тази уредба дава аргументи
в полза на тезата, че вписването е винаги конститутивно. При
това разрешение ООД и трето лице може да твърдят, че въпреки
избирането на управител сделката, която е извършена от него,
е сключена без представителна власт, тъй като към момента на
сключването ѝ избраният управител не е бил вписан като такъв в ТР.
Това тълкуване създава възможност за злоупотреба. При прекратяване
на представителната власт възможността за злоупотреба имат трети
лица, които, въпреки че са узнали за решението на общото събрание
за освобождаване на управителя, се позовават на липса на вписване
на това обстоятелство в ТР. В определен смисъл представителната
власт ще продължи да съществува до вписването на заличаването
на представителя. По този начин сделката ще е действителна, а
представителят ще отговаря на деликтно основание, защото догово-

с дружеството, а не като негов орган. Този договор се подписва от управителя,

съответно управителите на ООД, ако са избрани няколко управители“. Уредбата на
ТЗ и специално разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ТЗ наистина води до направения
извод на ВКС, но считам това за нецелесъобразно с оглед развитието на
стопанския оборот, поради което предлагам де леге ференда да бъде допълнена
разпоредба в уредбата на ООД, която да съответна на чл. 234, ал. 1 ТЗ.

83
рът му е бил прекратен. Това нормативно разрешение съответства и
на чл. 41, ал. 2 ЗЗД, но то абсолютизира правната сигурност и може
да води до несправедливи резултати.
Втората разпоредба е чл. 141, ал. 6 ТЗ, която предвижда,
че овластяването на управителя и неговото заличаване имат
действие от момента на вписването им в ТР, но само що се
касае за трети добросъвестни лица. Това разрешение намира
правилния баланс между принципа на правната сигурност и
принципа на справедливостта. При това нормативно разрешение
представителната власт възниква и се прекратява от решението на
общото събрание, но само по отношение на трети лица, който са
узнали това решение. Тоест вписването има само оповестително
действие. В хипотеза обаче, че третите лица не са знаели за решение-
то на общото събрание, то те са добросъвестни и се ползват от защи-
тата на конститутивното вписване. Така се запазва общественото
доверие в ТР, но се защитава интересът на дружеството от действия
на трети недобросъвестни лица. Знанието за овластяването или за
освобождаването на управителя следва да се докаже от страната
в процеса, която се позовава на този положителен факт и иска да
извлече от него правни последици.
Тъй като двете цитирани разпоредби са противоречиви, е
наложително да се изследва коя от тях ще се прилага при определяне
на времевите граници на представителната власт, притежавана от
управителя на ООД. На първо място, разпоредбата на чл. 141, ал. 6
ТЗ следва да изключи приложението на чл. 140, ал. 4 ТЗ, тъй като е
приета по-късно – през 2005г. Това е формално правен аргумент, че
по-новият закон изключва приложението на по-стария. В случая може
да се говори за мълчалива отмяна. Уредбата следва да се тълкува и в
светлината на правилата на чл. 3, §6 Директива 101/2009/ЕО, който
предвижда, че дружеството може да противопостави документите и
данните на трети лица само след оповестяването им в съответствие
с параграф 5, освен ако докаже, че те са били известни на третите
лица. Наред с това, доколкото представителната власт на органите
на управление на капиталовите дружества следва да има един и
същ правен режим, а в чл. 235, ал. 5 ТЗ е възпроизведено дословно
правилото на чл. 141, ал. 6 ТЗ, но в уредбата на АД, то следва се приеме
и че в материята на ООД вписването и заличаването на управителите
в и от ТР имат конститутивно действие само по отношение на третите

84
добросъвестни лица. Този извод се налага и при тълкуване с оглед
целта на закона – да защити интересите на третите добросъвестни
лица, като им осигури защитата на конститутивното действие, а не да
разпростира ефекта му и спрямо недобросъвестни лица, като създа-
де по този начин условия за злоупотреба. Пример: съдружникът Х
в ООД гласува в ОС за вземане на решение за освобождаване на
управителя от длъжност, като след събранието, но преди да е вписано
освобождаването в ТР, сключва неизгодна за дружеството сделка с
освободения управител. Очевидно в тези хипотези не е оправдано
да приемем, че на недобросъвестния съдружник следва да се
признае възможността да защити договорната си претенция спрямо
ООД, позовавайки се на конститутивния ефект на вписването на
освобождаването на управителя в ТР, предвиден в чл. 140, ал. 4 ТЗ.
Извод: Следователно възникването и прекратяването на пред-
ставителната власт на управителя на ООД трябва да се урежда от
правилото на чл. 141, ал. 6 ТЗ, който предвижда гъвкаво решение в
съответствие с целта на закона и съвпада с аналогичната уредба при АД.

2.2. Във връзка с представителството на ООД се поставя и

въпросът за това, как се следа да се уредят правните последици при
действие на управителя без представителна власт.
В една група специфични хипотези на действие без
представителна власт освободеният от длъжност управител
извършва сделки от името на дружеството преди заличаването му да
бъде вписано в ТР. За да имаме действие без представителна власт
според правилото на чл. 141, ал. 6 ТЗ, трябва да е налице още една
предпоставка и тя е третото лице да знае за решението на ОС, с
което управителят е сменен, тоест да е недобросъвестно и да няма
защитим от правото интерес, поради което сделката, сключена
между него и дружеството, представлявано от вече сменения
управител, ще е висящо недействителна. В рамките на граждан-
ския процес тежест на доказване ще има страната, която твърди, че
третото лице е знаело за взетото решение на ОС.
Сделка, сключена от управител на ООД без представителна
власт, е висящо недействителна по аргумент от чл. 301 ТЗ, който
предвижда необорима презумпция за потвърждаване на сделката от
търговеца, при положение че търговецът не се противопостави
незабавно след узнаването. Анализът на разпоредбата показва, че

85
сделката не поражда първоначално действие, но с осъществяване на
презумпционната предпоставка – непротивопоставяне незабавно след
узнаване, сделката се валидира. Поставят се няколко проблема при
приложението на тази разпоредба при органното представителство.
Първият е от кой момент се счита, че мнимо представляваното ООД
е узнало за сключената сделка. Вторият проблем е кой да извърши
противопоставянето, след като старият управител е сменен, а нов
може да не е избран още или въпреки че е избран, не е вписан в
ТР. Третият въпрос е как следва да се тълкува понятието незабавно
противопоставяне.
Юридическите лица като правни субекти извършват правни
действия чрез своите органи на управление. В самите органи на
управление участват физически лица или други ЮЛ, които се
представляват от ФЛ. Узнаването за извършване на правна сделка от
името на дружеството и незабавното противопоставяне се извърша от
управителя на ООД, който е представителният и волеизявяващ орган
на дружеството. В хипотеза, в която управителят е сменен с решение
на ОС, но преди да бъде заличен от ТР, сключи сделка с трето лице от
името на ООД, възниква проблем, защото управителят вече не е орган на
управление на дружеството. Ако само той може да се противопостави
на извършената сделка, то това поставя в опасност интересите
на дружеството. Следователно той няма право да представлява
дружеството и неговото узнаване за сделката е ирелевантно, тъй като
неговите действия вече не обвързват дружеството.
Така възможните разрешения са две – ако дружеството е
избрало нов управител, който не е вписан още в ТР, той валидно
може да се противопостави от името на дружеството. Узнаването от
новия, но невписан управител за сделката на стария управител ще е
релевантно. Изявлението за противопоставяне до третото лице може да
се съпроводи с решението на ОС, защото третото лице знае, че старият
управителят е сменен, но може да не знае кой е новият управител.
Изявлението за противопоставяне следва да се извърши незабавно от
новия управител, защото от значение е само моментът на узнаването за
извършената сделка, а не моментът на вписването на новия управител
в ТР. Ако третото лице не знае, че управителят е сменен, сделката ще
е действителна, а смененият управител ще отговаря за причинените
вреди пред дружеството на деликтно основание по чл. 45 ЗЗД, тъй
като вредоносното му действие е извършено след прекратяване на

86
договора с дружеството и след приемане на решението на ОС, с което
се прекратява представителната му власт.
В съдебната практика е застъпено и друго виждане – в решение
№ 567 от 4.11.2008 г. по т. д. № 54/2008 г., ВКС, I т. о., прието по
реда на ГПК отм. и което не представлява задължителна съдебна
практика, се приема, че при органното представителство не намира
приложение правилото на чл. 301 ТЗ за потвърждаване на действия
без представителна власт, ако търговецът, от чието име са извършени,
не им се противопостави веднага след узнаването. Според съда
разпоредбата регламентира потвърждаване на действия, осъществени
от лице, различно от търговеца, т.е. не от органния представител на
търговското дружество, и след като търговецът юридическо лице
изразява волята си чрез вписания в търговския регистър представител
и това е лицето, извършило действията по чл. 301 ТЗ, не съществува
друг орган или лице, което да ги потвърди.
Първият извод е формалистичен и безсъдържателен, тъй
като води до неправилния генерален извод, че 301 ТЗ е неприложим
изобщо при органно представителство. Вторият извод очевидно не
е верен при хипотеза на съвместното представителство на няколко
представители, както и при смяна на управителя и избран нов, тъй като
е видно, че има органен представител, който да се противопостави, и
това е или новият управител, или при съвместното представителство
– който и да е от останалите органни представители. Тезата, застъпена
в цитираното решение, води до това, че никоя сделка, извършена без
представителна власт не може да се санира и ще бъде абсолютно
нищожна, тоест спрямо търговците ще се приложи по-тежък режим
при извършване на действия без представителна власт, които по
правилата на гражданското право водят до подлежаща на саниране
висяща недействителност на извършеното.
По изложените съображения не споделям тезата, че правилото
на чл. 301 ТЗ е изобщо неприложимо при органното представителство.
В новата задължителна практика на ВКС се възприе, че 301
ТЗ може да се приложи и при хипотеза на съвместно органното
представителство.
Не споделям становището в практиката, в което се приема, че
чл. 301 ТЗ е приложим само за действия на управление, но не и за
действие на разпореждане, тъй като такова разграничение в ТЗ не се

87
прави изобщо и не може да се извежда по тълкувателен път, тъй като
липсва както законово, така и телеологическо основание да се стеснява
по този начин приложното поле на разпоредбата на чл. 301 ТЗ.
Друга специфична хипотеза на действие без представителна
власт от страна на пълномощник или прокурист на ООД възниква
при подписване на менителничен ефект без представителна власт.
В Решение № 231 от 17.03.2004 г. по гр. д. № 898/2003 г., II т.о.
на ВКС се приема, че записът на заповед е формална сделка и за
действителността на същата законодателят е поставил изрични
условия, изброени в чл. 535 ТЗ. Съгласно чл. 537 ТЗ за записите на
заповед се прилагат разпоредбите на менителницата, доколкото са
съвместими с естеството му. В чл. 462 ТЗ законодателят е уредил
последиците в случаите, в които менителницата е подписана без
представителна власт. Съгласно препращащата разпоредба на чл. 537
ТЗ, в случаите на подписване на запис на заповед без представителна
власт или при превишаване на тази власт се прилага специалната
разпоредба на чл. 462 ТЗ, а именно, че лицето, което е подписало
записа на заповед при посочените в закона условия, се задължава
лично. Тази специална разпоредба според съда изключва общата
разпоредба на чл. 301 ТЗ.
Приемам, че това решение е неправилно. Разпоредбите на
чл. 301 ТЗ и чл. 462 ТЗ не се съотнасят като обща към специална,
защото имат различно приложно поле. Разпоредбата на чл. 462 ТЗ
наистина е специална, тъй като се прилага само при издаване на
менетелнични ефекти, като спецификата е, че там сигурността на
оборота изисква във всеки случай да има длъжник по ефекта, поради
което се фингира, че лицето действало без представителна власт е
длъжник по ефекта. Тази фикция на чл. 462 ТЗ следва да се тълкува
и прилага стеснително и във връзка с чл. 301 ТЗ, която ограничава
приложното ѝ поле.
Предвид изложеното приемам, че съотношението между чл.
462 и чл. 301 ТЗ е следното: разпоредбата на чл. 462 ТЗ ще се приложи
само в случай че управителят се противопостави на издадения
запис на заповед веднага след узнаването, че е подписан от името
на дружеството от лице, действало без представителна власт, тоест
само когато не може да се приложи валидиращото правило на чл. 301
ТЗ. Това е така, защото противопоставянето на управителя всъщност
стабилизира правното положение и единствено възможен длъжник по

88
ефекта остава да е лицето, което го е издало без представителна власт.
Ако управителят не се противопостави веднага след узнаването по
чл. 301 ТЗ, то бездействието му ще санира липсата на представителна
власт и тогава няма да е налице хипотезата на чл. 462 ТЗ, тъй като е
известно от теорията, че потвърждението на сделката има обратно
действие, което значи, че менителничният ефект няма да е издаден
от лице без представителна власт, макар и към момента на издаването
това лице действително да не е притежавало такава. В този случай
длъжник по записа на заповед ще е дружеството, защото приоритет
следва да се даде на разпоредбата на чл. 301 ТЗ.96

3. Ограничения на представителната власт

на управителя в ООД
Управителят е органен представител на ООД и има неогра-
ничена представителна власт, тъй като се избира от ОС и има основна
функция да управлява и представлява дружеството в търговския
оборот, като извършва всички необходими правни и фактически
действия от името и за сметката на дружество, срещу което получава
възнаграждение.
Разпоредбата на чл. 141, ал. 2 ТЗ дава възможност на ООД да
се назначат двама или повече управители, като се предвиди изрично,
че те ще могат да действат само съвместно. Това ограничение
е свързано с активната представителна власт, а не с пасивната.
Всеки от управителите може да получава изявления от името на
дружеството самостоятелно. По отношения на сключването на сделки
управителите само заедно могат да изразят волята на дружеството.
В тази хипотеза, ако само един от управителите е сключил дадена
сделка, то тя ще е сключена без представителна власт по аргумент от
чл. 301 ТЗ. Следователно релевантно в случая, за да се санира така
сключената сделка, ще е липсата на незабавно противопоставяне от
страна на другия управител.
Следва да се постави въпросът, допустимо ли е да се впише
в дружествения договор определен размер на сделките, до който
може всеки управител да действа самостоятелно, а над този размер

96
В този смисъл Решение № 5 от 9.02.2010 г. по т. д. № 268/2009 г., ВКС, ІІ т. о.,
Георгиев, А. Практически въпроси на собствеността (ИК „Труд и право“, София,
2012) 405-408.

89
– само съвместно, или да се предвиди, че определен вид сделки
могат да се извършват само съвместно от представителите на
дружеството. Отговорът следва да бъде отрицателен.97 Дори да се
впише в ТР това обстоятелство, то не може да се противопостави
на третите лица, тъй като създава неяснота относно начина на
представителство и така се застрашава сигурността в търговския
оборот. Противното означава да се създадат два режима на начин
на представителство – общ, който предвижда колективно пред-
ставителство, и специален, който е само за определени сделки и
предвижда съвместно представителство. В тази посока следва да
се отчете чл. 10, §3 от Директива 2009/101/ЕО, който предвижда,
че ако националното законодателство предвижда, че в отклонение
от правните норми в тази област уставът може да предоставя
правомощия да се представлява дружеството на едно лице или
на няколко лица, които действат заедно, това законодателство
може да предвиди, че подобна разпоредба на устава може да се
противопостави на трети лица, при условие че е свързана с
общата представителна власт. Когато обаче се прави условно
ограничение, което е свързано със специална представителна власт,
в тези случаи необходимото условие, предвидено като изискване в
Директивата, няма да е налице и дори да са вписани тези ограничения
на представителната власт, свързани с определени сделки, то те няма
да са противопоставими на третите лица, тъй като не са свързани с
общата представителна власт. При това положение спрямо трети
лица ще важи колективното представителство, и то за всички
сделки, а ограничението ще има значение във вътрешните
отношения дружество – органен представител.

3.1. ТЗ предвижда особен режим на сделките по придоби-

ване и отчуждаване на недвижими имоти и ограничени вещни пра-
ва върху тях. В чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ е предвидено, че ОС на ООД
има правомощие да вземе решение за придобиване и отчуждаване
на недвижими имоти и ограничени вещни права върху тях.

97
В този смисъл Решение № 1093 от 17.07.2009 г. по т. д. № 997/2009 г., САС.
В смисъл, че вписването на подобни обстоятелства в ТР е допустимо, но не е
противопоставимо на трети лица. Вж: Решение № 1795 от 4.09.2014 г. по ф. д. №
3216/2014 г., Софийски апелативен съд.

90
 Поставя се въпросът за действителността на сделките в
нарушение на правилото на чл. 137, т. 7 ТЗ. Съдебната практика е
противоречива по поставения въпрос.98 Противоречивата практика е
и основание за постановяване на Тълкувателно решение № 3 от 2013
по тълк. д. № 3 от 2013 на ОСГТК на ВКС, с което се прие, че решение
на ОС на ООД по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие
за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот,
собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена
от представляващия дружеството орган (управител/управители).
Въпросът е интересен, поради което ще изложа основните тези по
него и ще обоснова своето виждане.

Първата теза поддържа, че анализът на разпоредбата на чл.

137, т. 7 ТЗ води до извода, че за законосъобразното извършване на
отчуждаване и придобиване на вещни права върху недвижими имоти
от ООД е необходимо осъществяването на двуелементен фактически
състав – решение на ОС на ООД и волеизявление от управителя, който
да сключи сделката по съответния ред. Фактическият състав обаче не
е сукцесивен, защото законът не предвижда последователността на
възникване на елементите му. Това може да стане само по изричен
начин, а не може да се изведе чрез разширително тълкуване, тъй като
нормата е изключителна и императивна. Следователно, за да произведе
действие сделката, е достатъчно да са налице и двата елемента на ФС.
При положение че решението е последвало сключването на сделката,
то това ще има валидизиращ ефект. Преди това сделката няма да
породи действие и ще е във висящо положение. Положението е сходно
с правните последици на висящата недействителност. В случая
изискуемото от закона потвърждаване е под формата на решение
на ОС на ООД. Решението е въздигнато в елемент на фактическия
състав с императивна норма и затова не може да бъде заместено
от мълчанието, въпреки че сделката може да е търговска. Поради
това приложението на чл. 301 ТЗ следва да се счита изключено от
специалната императивна разпоредба на чл. 137, т. 7 ТЗ.
Проблемът при тази теза е, че създава несигурност, въпреки
че балансирано охранява противоречивите интереси. Несигурност
се създава от това, кога ОС ще вземе решение дали одобрява, или

98
Вж: Русчев, И., Д. Косев. Придобиване и отчуждаване на имоти в ООД без
решение на Общото събрание в Търговско и конкурентно право, № 4/2011.

91
не извършената сделка. Така една формално валидна сделка ще е
продължително време без правни последици.

Втората теза извежда императивния фактически състав като

сукцесивен. При това тълкуване решението на ОС се схваща по-
скоро като разрешение, което трябва да е налице преди сключване
на сделката. Това се въздига като условие за валидност, което следва
да се провери от нотариуса преди изповядване на сделката. При
това правните последици от сключване на сделка за придобиване
или отчуждаване на недвижими имоти без изискуемото разрешение
се приравняват на нищожност поради противоречие на закона. Тъй
като последователността на осъществяване на фактическия състав на
сделката е определена в императивна правна норма, то сключената
без решение на ОС сделка не може да се санира. Последващото
решение не може да валидира сключената сделка, а сделката трябва
да се сключи наново. Тази теза води до затрудняване и забавяне на
търговския оборот. Това разрешение не е в интерес и на дружеството
с ограничена отговорност, защото не дава възможност компетентният
орган да прецени изгодността на сделката. При ново сключване
условията вече може да са по-неблагоприятни за дружеството. Така
в опита си да охраним интереса на дружеството може да се постигне
точно обратния резултат. Това тълкуване дава едностранчиво
разрешение и възпрепятства рационализацията на търговския обо-
рот. Стига се до ситуация, че капиталово търговско дружество се
защитава със средства, предвидени в СК за малолетните. Връзка
между тях има и тя е, че ООД и малолетните действат чрез своите
представители и не могат по друг начин да изявят или формират воля,
но тук приликата свършва, като се съпоставят принципите на уредба
на семейното и търговското право. Търговското дружество има за цел
да функционира в стопанския живот и се създава с цел печалба. А
подобно стриктно тълкуване на изискване на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ,
изискващо разрешение от ОС за сключване на всяка сделка, касаеща
придобиване и отчуждаване на вещни права върху недвижим имот,
по същество ограничава възможностите за навременно и гъвкаво
опериране на ООД в оборота. Наред с това идеята, че ОС трябва да
дава разрешение на управителя да сключва определена категория
сделки, изцяло противоречи на заложения в чл. 141, ал. 2 ТЗ принцип
за неограниченост на представителната власт на управителя на ООД.

92
 Съществен е и въпросът за това, кой може да се позове на
пороци при процеса на волеобразуването на едната страна. Ако това
е всяко трето лице, включително и другата страна по сделката, ще се
наруши основен принцип в правото за недопустимост на позоваването
на чужди права в свой интерес, което естествено може да доведе до
злоупотреба, засягаща сигурността в търговския оборот. Следователно
правилно защитниците и на двете изложени тези приемат, че с оглед
общите начала на правото и сигурността в търговския оборот на
пороци при волеобразуването и волеизявлението при търговските
дружества могат да се позовават само дружествата, при които е
допуснат съответният порок в процеса на волеобразуването.
Моето становище по повдигнатия въпрос е, че от идеята
за императивния характер на разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7
ТЗ следва да направим следните изводи. Първо по отношение на
приложното поле на разпоредбата. Придобиване и отчуждаване
следва да се тълкува стеснително, защото нормата е едно изключение,
и то от общото правило за неограничена представителна власт на
управителя. В тази връзка сключването на предварителен договор за
покупка или продажба на недвижим имот и учредяването на ипотека
върху недвижим имот не следва да попадат в приложното поле на
забраната.
Предварителният договор безспорно създава само облига-
ционно правоотношение между страните, при което нямаме прехвър-
ляне на вещни права, тоест отчуждаване и придобиване. Към момен-
та на неговото сключване не е необходимо да са налице всички
предпоставки за валидността на договора, именно затова се сключва
само предварителен договор. Евентуално следва да се преценява
при иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД доколко има значение липсата на
решение на общото събрание. При тази преценка, ако изходим от
постановките тълк. р. № 3 от 15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г.,
ВКС, ОСГТК следва да се приеме, че практиката, създадена с
Решение № 67 от 09.07.2012 г. по т. дело № 341/2011 г., ВКС, II
т. о., е изоставена. Съображенията ми за този извод се основават
на постановките на новото ТР. Първо, тъй като предварителният
договор не е сделка на разпореждане, за него изобщо не се изисква
решение на общото събрание на ООД, тъй като предварителният
договор няма отчуждително вещно действие, а само облигационно.
На второ място се налага изводът, че за обявяване на предварителния

93
договор за окончателен от съда не е необходимо решение на общото
събрание за разпореждане с недвижимия имот. Достатъчно, за да
бъде уважен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е към момента на предявяване
на иска дружеството продавач да е собственик на недвижимия имот
и да е сключило валиден предварителен договор чрез надлежния си
управител. Този извод се подкрепя от това, че решение на общото
събрание на ООД по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие
за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот,
собственост на дружеството, или вещно право върху него, сключена
от представляващия дружеството орган (управител/управители).
Следователно като правилно следва да се приеме становището,
застъпено в решение № 254/14.07.2011 г. по гр. д. № 569 на ІV г. о.
на ВКС и решение № 370/22.12.2011 г. по гр. д. № 1497/2010 г. на
ІІІ г. о. на ВКС, според което писменото решение за разпореждане
с имот не е предпоставка по чл. 363 ГПК, нито условие, без което
договорът не може да бъде обявен за окончателен, която концепция е
залегна и в постановеното ТР.
По отношение на договора за ипотека следва да се сподели
разбирането, че тя е действие на разпореждане с недвижим имот, но
тъй като това не e отчуждително действие, нямаме прехвърляне на
вещно право върху недвижим имот. Следователно може да се подържа,
че правилото чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ е неприложимо по отношение на
договора за ипотека.99 Ако се приеме, че правото на ипотека има
вещна характеристика, свързана с това, че ипотеката следва имота,
обременява го, а учредяването ѝ е вид конститутивна скуцесия, тогава
може да приемем, че правилото на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ е приложимо
и при тази хипотеза, което тълкуване ще е разширително. Дори да е

99
Вж: Марков, М. Ипотеката (Сиби, София, 2008) 215, който счита, че дори да
се приеме, че е приложима разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ при договора
за ипотека, то нейното нарушаване не води до недействителност на договора, тъй
като разпоредбата не е императивна. В този смисъл Решение № 140/10.09.2012
г. т. дело № 329 /2010 г. II т.о. ВКС, което приeма, че макар ипотекирането на
имота да е действие на разпореждане, то доколкото няма присъщия за последното
отчуждителен характер, решението за учредяване на ипотека, съобразно буквата на
закона, не се включва в изключителната компетентност на ОС на съдружниците.
Въз основа на тези съображения, по поставения по реда чл. 280, ал.1 ГПК въпрос
на материалното право настоящият съдебен състав на ВКС приема, че липсата
на взето решение от ОС на съдружниците на ипотекарния длъжник – ООД. За
ипотекиране на имота, не е основание за недействителност на ипотечния договор,
сключен от управителя му – негов законен представител, поради отсъствие на
валидно формирана воля.

94
приложимо правилото на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, то ипотечният договор
отново ще е действителен, но в този случай може да се приеме, че
действието на управителя е в нарушение на закона, което е основание
да се търси неговата отговорност.
Правилото на чл. 137 ТЗ е гаранция и урежда вътрешните
отношения в дружеството, но то не засяга трети лица и не би следвало
да ограничава представителната власт на управителя. Нарушението на
вътрешните правила на дружеството може да доведе до ангажиране на
договорната отговорност на управителя, но не и до недействителност
на сключената от него сделка. Трябва да се приеме, че по силата
на чл. 137 ТЗ сделките с вещни права върху недвижими имоти не
са изключени от правомощията на управителя. Уредбата следва
да се тълкува и в светлината на правилата на чл. 10 от Директива
2009/101/ЕО, който предвижда неограничената представителна власт
на органните представители със само едно изключение, което вече е
въведено в ТЗ – това е възможността за вписване в ТР на изискването
за съвместното представителство на ООД от две или повече лица. В
тази връзка по аналогия следва да се приложи и правилото на чл. 236,
ал. 4 ТЗ, което предвижда, че сделките, сключени от управителните
органи на АД, са действителни, въпреки че противоречат на законови
разпоредби, изискващи предварителни решения от други органи на
АД. Идеята на това разрешение е, че вътрешните ограничения на
процеса на волеобразуване и на управлението на дружеството са
проблем само за самото дружество и не е оправдано да рефлектират в
отношенията на дружеството с трети лица, които следва да се доверят
на валидната представителна власт на органа на дружеството,
изявяващ волята му. Тези лица не могат да бъдат ангажирани с въпроси
от рода на валидно ли е свикано общото събрание, имало ли е кворум,
имало ли е мнозинство, има ли решение на надзорен съвет, с какво
мнозинство е взето, най-малкото защото нямат адекватен способ за
проверка на тези обстоятелства.
По изложените съображения считам, че Тълкувателното ре-
шение № 3 по тълк. д. № 3/2013 г. отразява една нова тенденция в
юриспруденцията, която утвърждава принципа за тълкуване в полза
на валидността в търговския оборот, което има съществено значение
в търговското право и съответства на чл. 10, пар. 1 от Директива
2009/101/ЕО. Затова разрешението на ТР следва да се подкрепи,
въпреки че то по същество дописва закона с липсващата в уред-

95
бата на ООД разпоредба огледална на таза на чл. 236, ал. 4 ТЗ от
материята на АД. Действително обаче правилото на чл. 137, ал. 1,
т. 7 ТЗ създава неудобства пред търговския оборот. В случай че
предметът на дейност на дружеството е търговия с недвижими имоти,
на практика изискването всяка отчуждителна или придобивна сделка
с недвижим имот да е предшествана от решение на ОС ще затрудни
нормалната дейност на дружеството. Ако се иска бързо сключване
на изгодна сделка, а трябва да се чака решение на колективен
орган с неограничен брой участници, при което е възможно част от
съдружниците да са чуждестранни физически или юридически лица,
ще се стигне до реално увреждане интересите на ООД, респективно
на участниците в него. В крайна сметка сключването на една сделка е
оперативно решение, а ОС определя само насоките на развитието на
дружеството.

3.2. В практиката се поставя и въпросът за това, дали е

приложим чл. 40 ЗЗД при органното представителство. Органо-
вият представител изразява волята на самото дружество. Той е част
от организационната структура на управление на дружеството, по
което положението му се отличава от това на договорните представи-
тели, прокуристи, пълномощници и търговски представители,
за които фигури разпоредбата на чл. 40 ЗЗД се прилага. Като се
има предвид, че гражданското право се прилага по отношение на
търговците субсидиарно, доколкото не е предвидено друго в ТЗ
(арг. от чл. 288 ТЗ), а за визирания в чл. 40 ЗЗД конфликт при
сключване на сделки не е предвидена специална разпоредба
в ТЗ, която да урежда по различен или несъвместим начин
правните последици, приемам, че разпоредбата е приложима и
при органното представителство. Този извод следва и от това, че
институтът на органното представителство е сходен с договорното
представителство и очертаното различие не води до неприложимост
на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД и при органното представителство.
Целта на разпоредбата чл. 40 ЗЗД е да обслужва и търговския оборот,
тъй като злоупотребата с доверие на едно лице и причинените вреди
на представлявания субект са нетърпими като правен резултат и са
явна проява на несправедливост.
В доктрината се възприема, че фактическият състав на
разпоредбата на чл. 40 ЗЗД включва три елемента: първият е пълно-
мощникът да сключи обективно увреждаща сделка, като по този

96
начин увреди интересите на представлявания; вторият елемент е
поведението на пълномощника да е недобросъвестно, тоест умишлено
или грубо небрежно; и третият елемент е третото лице да е знаело за
увреждането или да не е могло да не знае, тоест да е недобросъвестно.
На представлявания следва да се разпредели тежестта за доказване и
на трите елемента от фактическия състав. Изхождайки от разбирането,
че представителят е длъжен да действа в интерес на представлявания
и че това е смисълът на представителната власт, се прави извод, че
увреждащото недобросъвестно действие е действие извън пределите
на представителната власт, защото се предполага, че никой не
упълномощава представителя с представителна власт, която в обема
си да включва увреждащи действия. Оттук се прави изводът, че в
тези случаи сделката е висящо недействителна и представителят
ще може да я потвърди изрично. Дали тя е увреждаща, или не, само
представляваният може да прецени, поради което насрещната страна
по договора не може да релевира този вид недействителност, а дори
третото недобросъвестно лице да се позове на тази недействителност,
то представляваният може винаги да потвърди седалката по аргумент
от чл. 42 ЗЗД.100
Съдебната практика, от друга страна, трайно приема, че в
случаите по чл. 40 ЗЗД е налице нищожност, като основанията са
противоречие на закона и противоречие на добрите нрави, което е
и преобладаващото мнение в доктрината.101 В по-нови решения на
ВКС, постановени също по чл. 290 ГПК, се приема, че: неправилно
въззивният съд е квалифицирал този иск за недействителност на
двата процесни договора за продажба, като такъв по чл. 26, ал. 1,
предл. 3 във вр. с чл. 40 ЗЗД, т.е. – като иск за абсолютна нищожност
поради противоречие с добрите нрави, вместо да даде точната и
правилна квалификация на иска по чл. 40 ЗЗД – за относителна
недействителност спрямо ищеца-упълномощител. Видът на тази
недействителност ясно следва от материалноправната разпоредба на
чл. 40 ЗЗД, която я установява – чрез изричното посочване в нея (in
fine), че „…договорът не произвежда действие за представлявания“.102

100
В този смисъл Таков, Кр. Доброволно представителство (Сиби, София, 2008)
264-304; с подобни аргументи и Конов, Тр. Недействителност на сделката по чл. 40
от ЗЗД, Търговско право, 1996/2.
101
Вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част (Софи-Р, София, 2002) 620-622.
В този смисъл и Решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г., ВКС, III г. о.
102
В този смисъл Решение № 21 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о.

97
 Считам, че дори да се приеме тезата за нищожност на сделката,
то би било злоупотреба с право, ако недобросъвестната страна
реши да се позове на тази нищожност, поради което приемам, че
само представителят, който е увреден от сделката, може да се позове
на нищожността по чл. 40 от ЗЗД. Това е смисълът на законовата
разпоредба, че сделката не произвежда действие именно за него, т.е.
за представлявания.
Съществен е и въпросът за това, кога е осъществен фактичес-
кият състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД. Преобладаващата
съдебна практика103 тълкува израза „споразумение във вреда на
представлявания“ като знание за увреждането у третото лице
съдоговорител и намерение за увреждане от представителя, като се
приема, че намерението за увреждане, както и знанието у третото лице,
следва да се установява с косвени доказателства и предвид всички
обстоятелства по делото. Субективните елементи във фактическия
състав трябва да се установят в процеса чрез доказване на фактите,
от които да се направи правен извод за поведението на страните
по сделката и тяхното субективно отношение, но достатъчно е
представителят и третото лице със сделката да са увредили значително
интереса на представлявания и да са действали недобросъвестно,
тоест умишлено или грубо небрежно.
Приложението на чл. 40 ЗЗД е свързано с намиране на баланс
на принципи в гражданското право. От една страна, са принципът
на правната сигурност и това да се запазят правата, придобити
от добросъвестно трето лице, което не знае за увреждането, а от
друга страна, е принципът на справедливостта, който изисква
представляваният да не бъде обвързван от увреждащия го ефект на
сключената от недобросъвестния му представител сделка. Затова,
за да намери приложение чл. 40 ЗЗД, е необходимо едновременно
сделката да е обективно неизгодна и представителят и третото лице
да са недобросъвестни. При сделка, която значително се отклонява от
пазарните условия и накърнява значими интереси на представителя за

Противоречивата практика доведе до образуване на тълкувателно дело № 5/2014

на ОСГТК по следните въпроси: 1. Какъв е видът недействителност на договор,
сключен от пълномощник без представителна власт при липса на потвърждаване от
лицето, от името на което е сключен договорът. 2. Какъв е видът недействителност
на договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата
страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД.
103
Решение № 586 от 1.11.2010 г. по гр. д. № 853/2009 г., ВКС, ІV г. о.

98
сметка на интересите на другата страна по сделката, става очевидно
знанието на третото лице или поне невъзможността то да не знае, което
е достатъчно, и правото предпочита да защити интереса на увреденото
лице пред интереса на недобросъвестното облагодетелствано ли-
це. Мислима е хипотеза обаче, при която, въпреки че сделката е
значително увреждаща интересите на представлявания, това остава
скрито за третото лице съдоговорител. Примерно договорената
цената на машината е пазарна, но продадената машина е единствена и
изключително важна за производството на представлявания, тъй като
без нея той не може да осъществява ежедневната си дейност. При
тази хипотеза третото добросъвестно лице ще запази придобитите
права, тъй като сделката няма да е недействителна по чл. 40 ЗЗД.
За представлявания остава възможността да търси вредите от
неизгодната сделка, тъй като представителят е действал при
условията на злоупотреба с доверие. Отговорността на представителя
ще е на плоскостта на деликтната отговорност, ако няма договор
между представител и представляван, а ако има – на плоскостта на
договорната отговорност.

3.3. На следващо място се поставя въпросът, приложима

ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД при органното
представителство
Основният въпрос от значение за отговора отново е дали
в материята на търговското право и по-точно при институтите на
органното представителство е предвидено специално правило, кое-
то да урежда хипотезата на договаряне сам със себе си, и следова-
телно да изключва приложението на общата гражданскоправна
уредба. По този въпрос е даден отговор в т. 2 на Тълкувателно
решение № 3 по тълк. д. № 3/2013 на ОСГТК на ВКС, с което се
приема, че към органното представителство на търговските
дружества при сключване на търговска сделка от едно и също
лице като органен представител по силата на закона на две тър-
говски дружества не се прилага забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД.
Този отговор не решава обаче всички въпроси, поради
което остават противоречията във връзка със съображенията
на ВКС, които не могат да бъдат споделени, тъй като почиват
само на формални аргументи, без да се изследва целта на закона.

99
 В търговското право е предвидена забрана за конкурентна
дейност по отношение на управителя на ООД, като нарушаването
на тази забрана води единствено до отговорност на управителя за
причинени вреди. Съдружниците могат да освободят управителя от
подобна забрана, както е предвидено в разпоредбата на чл. 142 ТЗ, в
който случай при извършване на конкурентната дейност от управи-
теля дружеството не може да търси обезщетение за претърпените
вреди. Налага се едно уточнение, което ми се струва важно – не е
изключено, въпреки че дружеството е дало съгласие управителят
да извършва конкурентна дейност, при нейното извършване или
при определена сделка управителят да се възползва от вътрешната
информация, която има, и да причини вреди на самото дружество,
което би било злоупотреба с право и в такава хипотеза не е изклю-
чено дружеството да търси обезщетение за вреди. Разпоредбата на
142 ТЗ е част от законовото съдържание на договорното отношение
между управителя и ООД, поради което тази забрана не е необходимо
да се разписва в дружествения договор или в договора за възлагане
на управление между дружеството и управителя. По изложените
съображения считам, че отговорността на управителя за нарушаване
на разпоредбата на чл. 142 ТЗ е договорна. Забраната за конкурентна
дейност е предвидена в сходни разпоредби в търговското право,
а именно в чл. 29 ТЗ, чл. 31 ТЗ, чл. 83 ТЗ, 237, ал. 4 ТЗ. Правните
последици винаги са действителност на сключените сделки при
нарушаване тези разпоредби, уреждащи забрана за конкурентна
дейност. Следва да се отбележи, че конфликтът в посочените
разпореди е сходен с предвидения в чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Все пак при
договаряне сам със себе си интересите на представлявания са
застрашени в по-голяма степен, отколкото при извършване на
конкурентни сделки, и по това те се различават.104 Следователно
се налага изводът, че правилата, с които се забранява конкурентна
дейност, не са специални по отношение на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, поради
което не изключват приложното поле на посочената разпоредба.105
Различието между посочените разпоредбите обаче не следва да
се абсолютизира. Съществено в случаите на договарянето сам със
себе си е, че е налице потенциален конфликт на интереси, без да е
необходимо да има реално увреждане.

Таков (2008) 55.

104

Колев, Н. Относно правото на встъпване на търговеца по чл. 29 ТЗ. Сборник в

105

памет на проф. д-р Живко Сталев, (Сиела, София, 2009) 253.

100
 От анализа на посочените разпоредби следва, че принципното
положение в търговското право при сделки, сключени при наличие
на потенциален конфликт на интереси на представителят, същите са
действителни, а съответните представители отговарят за причинените
вреди.
Специални правила в търговското право, доближаващи до
договарянето съм със себе си, са предвидени в разпоредбите на чл.
240б ТЗ и чл. 358, ал. 1 ТЗ. При систематичното тълкуване на тези
разпоредби и с оглед целта на закона може да се изведе общото
специално правило, което урежда договарянето сам със себе си при
органното представителство. Разпоредбата на чл. 240б ТЗ предвижда,
че членовете на съветите са длъжни да уведомят писмено съвета на
директорите, съответно управителния съвет, когато те или свързани
с тях лица сключват с дружеството договори, които излизат
извън обичайната му дейност или съществено се отклоняват от
пазарните условия. Дори при нарушение на разпоредбата на чл.
240б ТЗ при съчетание на увреждаща сделка и договаряне сам
със себе си изрично е предвидено, че сделката е действителна, а
членът на съвета, извършил сделката, отговаря за причинени на
дружеството вреди. Приложното поле на разпоредбата обхваща
следните хипотези. Първо, когато член на съвета на едно дружество,
действайки в лично качество или като представител на друго
дружество, сключва сделка, която излиза извън обичайната дейност
на първото дружество или съществено се отклоняват от пазарните
условия. При втората хипотезата имаме сключване на сделка между
две дружества, при което те се представляват от едно и също лице,
поради което второ дружество може да се определи като свързано с
члена на съвета на първото дружество. Второто дружество и членът
на съвета на първото дружество могат да се определят като свързани
лица по смисъла на закона, като правната обвързаност между тях
може да е различна: членът на съвета на първото дружество може да е
органен представител и във второто дружество, може да е прокурист,
търговски пълномощник или търговски представител във другото
дружество.
Разпоредбата на чл. 358, ал. 1 ТЗ предвижда, че когато
предмет на поръчката е покупка или продажба на стоки или ценни
книги, които имат пазарна или борсова цена, комисионерът може
да заяви, че той лично продава на доверителя или купува от него

101
стоките или ценните книги по тази цена. В този случай размерът
на възнаграждението се намалява наполовина. Тази разпоредба
урежда конфликт, който е сходен с този в хипотезата на договаряне
сам със себе си.106 Гаранцията в случая за интересите на комитента са
пазарните или борсовите цени. Тази разпоредба дава потестативно
право на комисионера да действа при условия сходни с тези на
договаряне сам със себе си, при което не обвързва правото му с
предварително позволение от комитента. В уредбата на спедиционния
договор е предвидено, че спедиторът може сам да извърши изцяло
или отчасти превоза, като встъпи в изпълнителната сделка – чл. 362
ТЗ. При потенциалния конфликт на интереси може да се направи
междинният извод, че ако няма вреди, няма неправомерност и оттам
недействителност в търговското право.
След анализ на уредбата някои автори правят следните
изводи: структурирането на законовото (органно) представителство
на търговските дружества имплицитно включва в обема на
представителната власт на органа, който представлява ЮЛ,
съгласие за договаряне сам със себе си по смисъла на чл. 38,
ал. 1 ЗЗД, освен в случаите на изрично предвидено ограничение за
това в решението на ОС на съдружниците или акционерите за изби-
ране на управителния орган или в устройствения акт (учредителния
договор на ООД или устава на АД).107,108 В този смисъл е и Решение
№ 679/11.10.2007 г. по т. д. 335/2007 г. на ВКС-ТК, което приема, че
за ликвидатора на търговското дружество със самото му назначаване
по предвидения в ТЗ ред е дадено съгласие от ОС на съдружниците
по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗЗД за договаряне сам със себе си.
Считам, че с оглед специалната разпоредбата на чл. 240б
ТЗ, която е предвидена в уредбата на акционерното дружество,
е изключено по аргумент от чл. 288 ТЗ приложението на чл. 38,
ал. 1 ЗЗД, тъй като урежда различни правни последици от нея.
Фактическият състав, описан в двете разпоредби, съвпада, като в
чл. 240б ТЗ е предвидена и още една допълнителна предпоставка,

106
Така Герджиков, О. Търговски сделки (ИК „Труд и право“, София, 2008) 142.
107
Така Бобатинов, М. Договаряне сам със себе си при търговските сделки.// сп.
Търговско и конкурентно право, бр. 6/2008.
108
В подобен смисъл Таджер, Герджиков, Стефанов, Касабова и Бузева (2011)
102, които извеждат презумптивното съгласие за договаряне сам със себе си при
наличие на две предпоставки – сделката да не излиза извън обичайната дейност
на дружеството и да не се отклонява съществено от пазарните условия.

102
която трябва да е налице, а именно сделката да е извън обичайната
дейност на дружеството или съществено да се отклоняват от
пазарните условия. Наличието на тази предпоставка означава, че
конфликтът на интереси е с още по-голяма интензивност, тъй като
има и реално увреждане на интересите на дружеството.109 С аргумент
от по-силното основание – ако сделката е действителна при хипотеза
на договаряне сам със себе, въпреки че е увреждаща интересите на
дружеството, то тя би била действителна и само при хипотеза на
договаряне сам със себе си, тъй като при него е налице само
потенциален конфликт на интереси. Специалната разпоредба на
чл. 240б ТЗ е приложима и при КДА по силата на препращащата
разпоредба на чл. 253, ал. 2 ТЗ. Приложение би могла да намери
и по аналогия в уредбата на ООД, тъй като то също е капиталово
търговско дружество и управителят също се избира от върховния
орган на дружеството и има неограничена представителна власт.
Тезата за прилагането по аналогия на разпоредбата при ООД може
да се оспори с аргумента, че чл. 240б ТЗ е императивна разпоредба,
която предвижда изключение и не може да се тълкува разширително
и да се прилага по аналогия. Предпочитам аналогичното приложение
на посочената разпоредба, защото считам, че тя отразява приоритета
на ценностите в търговското право и с оглед на разбирането ми,
че режимът на органното представителство на капиталовите
търговски дружества следва да бъде единен.
Считам, че от това специално правило на чл. 240б ТЗ и
тълкуването му в светлината на останалите посочени разпоредби,
уреждащи конфликта на интереси при търговското представителство,
следва да се изведе общо правило за органното представителство,
а именно – при договаряне сам със себе си сключените сделки
остават действителни. Дори да се предвидят изрично забрани в
устава или учредителния договор на дружествата за договаряне сам
със себе си, нарушението на тези привила от органните представители
на капиталовите търговски дружества ще води само до отговорност
за причинени вреди, но не и до недействителност на сключените
сделки. Това следва и от специалните разпоредби на чл. 141, ал. 2 ТЗ

109
В този смисъл Таков (2008) 285-294, К. Касабова. Закрила на акционерите в
обикновено и публично акционерно дружество (ИК „Труд и право“, София, 2010)
119-125. В обратен смисъл без нито един аргумент вж: мотивите на Тълкувателно
решение № 3 по тълк. д. № 3/2013 на ОСГТК на ВКС.

103
и чл. 236, ал. 4 ТЗ, които предвиждат, че не може да се ограничава
представителната власт на органните представители по отношение
на трети лица.
Изложените аргументи са в посока, че в материята на
органното представителство има самостоятелна уредба на хипотезите
на договаряне сам със себе си, като правната последицата е само
възможност да се търси обезщетение за причинени вреди, но не се
стига до недействителност на сключените сделки. Следователно
изводът е, че в търговското право в материята на органното пред-
ставителство има специална уредба на правните последици на
договарянето сам със себе си, която изключва приложението на
правилата на гражданското право и по-специално разпоредбата на
чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Търговското право има различни принципи, които
се обслужват от специалните правила, при наличието на които е
недопустимо прилагане на разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, тъй като
не съответства на общия принцип за сигурност и професионализъм в
търговския оборот.
Съществува и друга теза, застъпена в съдебната практика. В
Решение № 567 от 4.11.2008 г. на ВКС по т. д. № 54/2008 г., I о.,
ТК се приема, че „за разлика от доброволното представителство,
при органното представителство не би могло да се осъществи
освобождаване от забраната по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД.110 Представляван
при органното представителство е юридическото лице, което не
формира самостоятелно правновалидна воля, а извършва правни
действия чрез волеизявленията на представителя си. Волята на
управителя, представляващ дружество с ограничена отговорност,
не би могла да бъде заместена от друг орган на юридическото
лице – общото събрание, тъй като последното не разполага с
правомощия да осъществява представителни функции чрез даване на
съгласие за извършване на правни сделки. По същите съображения
колективният орган на дружеството, с когото юридическото
лице не е в правоотношения, възникнали от упълномощаване, не
разполага с правото да потвърди – да изрази последващо съгласие
за сделката, сключена от управителя в хипотезата на чл. 38, ал. 1
от ЗЗД. Особеностите на органното представителство изключват

110
Така Йосифова, Т. За потвърждаване действията без представителна власт.//
сп. Търговско право, бр. 4/2001, 80.

104
и възможността за саниране на сделката по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД.
Изводът, който се налага е, че сделка, сключена от управител (органен
представител) на дружество с ограничена отговорност, в която
същият е договарял сам със себе си, е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, в отклонение от разрешението при доброволното
представителство“.111
Тази теза не може да бъде споделена, тъй като не отчита
специалната разпоредба на чл. 240б ТЗ. Изложената теза е логи-
чески непоследователна, тъй като при договаряне сам със себе в
гражданското право се приема, че сделката е висящо недействи-
телна именно защото конфликтът на интереси е само потенциален
и представляваният може да потвърди сделката. В търговското
право обаче в същата хипотеза на договаряне сам със себе си съдът
твърди, че сключената от представителя сделка ще е нищожна, ка-
то аргументът е, че нямало кой да я потвърди. Така се нарушава
основният принцип за сигурност в търговския оборот, като към една
и съща хипотеза в търговското право ще се прилага по-тежка санк-
ция, отколкото предвижда гражданският закон.
Въпросът приложим ли е чл. 38 ЗЗД при органното предста-
вителство частично се разреши с т. 2 на ТР № 3 от 15.11.2013 г., ВКС,
ОСГТК, с което се прие, че при сключване на търговска сделка от
едно и също лице като органен представител по силата на закона на
две търговски дружества не се прилага забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД.
Остава нерешен въпросът прилага ли се забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД
към органното представителство в хипотезата, при която по една сдел-
ка органният представител действа като представител на дружеството
от една страна, а от друга в лично качество. Считам, че липсва основа-
ние за една съща разпоредба, уреждаща един институт на догова-
ряне сам със себе си, да се дават коренно различни разрешения, при
все че конфликтът на интереси и при двете уредени хипотези е
със сходна степен на интензитет. Изложените аргументи по-горе
в Решение № 567 от 4.11.2008 г. на ВКС по т. д. № 54/2008 г.,
I о., ТК продължават да се поддържат за хипотеза, при която
управителят сключи сделка от името на дружеството със себе
си, действайки в лично качество или когато действа договорен

Вж: Бобатинов, М. Договаряне сам със себе си при търговските сделки.// сп.
111

Търговско и конкурентно право, бр. 6/2008, който не споделя изложеното схващане.

105
представител на насрещната страна. В тези хипотези се приема,
че разпоредбата на чл. 38 ЗЗД ще се прилага, но тази теза също не
може да бъде споделена по изложените от мен вече съображения. В
подкрепа на изложеното от мен становище е постановено Решение
№ 218 от 10.10.2014 г. по гр. д. № 850/2014 г., ВКС, III г. о. С това
решение се доразвива практиката, утвърдена с ТР № 3 от 15.11.2013
г. по т. д. № 3/2013 г., ВКС, ОСГТК, като се приема, че чл. 38 ЗЗД
не се прилага към органното представителство и при сключване на
търговска сделка от едно и също лице, действащо, от една страна, като
органен представител по силата на закона на дружеството продавач,
а от друга страна, като физическо лице – купувач по сделката, която
хипотеза не е включена в тълкувателното решение.112
При възприемане на подържаното от мен становище, че чл.
38 ЗЗД не намира приложение в нито една хипотеза, интересите на
дружеството ще се защитават на плоскостта на чл. 40 ЗЗД.
Следва да се посочи, че едновременно с чл. 38, ал. 1 ЗЗД е
възможно да е осъществен фактическият състав на чл. 40 ЗЗД.
Конфликтът на интереси при хипотезата на договаряне сам със себе
си е само потенциален, но може да се превърне в реално увреждащ
интересите на дружеството, ако със сключената сделка се причиняват
имуществени вреди, като в този случай първият елемент от състава на
чл. 40 ЗЗД – сговарянето във вреда на представлявания – ще е налице
винаги, тъй като едно и също лице изявява от свое име и от името на
дружество. В тази хипотеза интересите на дружеството са гарантирани
от разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, която ще намери приложение, тъй
като договорката във вреда на дружество винаги ще води и до
недействителност на сключената сделка. При това положение във
всички хипотези на чл. 38 ЗЗД дружеството може да избира между
иск за реално изпълнение, ако управителят не е изпълнил своето
задължение към дружеството по договора, или иск за нищожност
на договора по чл. 40 ЗЗД и/или отговорност за вреди. При това
положение ОС може да се назначи представител, което правомощие
е придвиено в чл. 137, ал. 1, т. 8. ТЗ, която предвижда, че ОС взема
решения за предявяване искове на дружеството срещу управителя или
контрольора и назначава представител за водене на процеси срещу

112
Вж. аргументи в тази посока при Марков, М. Един въпрос свързан с органното
представителство на юридическите лица (ТР № 3 от 15.11.2013 г. по т. д. № 3/2013
г. на ОСГТК).- Търговско право, 2014, № 4.

106
тях. При това положение давността за вземанията за отговорността
на управителя не тече, докато управителят е представител на това
ООД по арг. от чл. 115, б. „д“ ЗЗД.
Тоест при сделки, сключени в хипотеза на договаряне сам със
себе си от управителя, едната предпоставка на фактическия състав на
чл. 40 ЗЗД – проява на умисъл или груба небрежност, ще е доказана.
Остава да се изследва само втората кумулативна предпоставка, а
именно дали сделката е увреждаща за дружеството. Ако се докаже
и увреждане, то потенциалният конфликт на интереси прераства в
реален и сделката следва да се обяви за недействителна по чл. 40 ЗЗД.
В тази връзка следва да се има предвид, че специалната
разпоредба на чл. 240б ТЗ не изключва разпоредбата на чл. 40 ЗЗД,
тъй като двете норми имат различно приложно поле и не могат да се
отнесат като специална към обща. Основното различие е, че при 40
ЗЗД имаме изискване за умисъл или груба небрежност при извършване
на увреждащото действие, както и за настъпване на реална вреда, а
за приложението на чл. 240б ТЗ не се изисква наличието на такава
предпоставки. Осъществяването на състава на чл. 240б, ал. 1 ТЗ
предполага само формално член на СД/УС или свързано с него лице
да сключва с дружеството сделка, която излиза извън обичайната
му дейност или съществено се отклоняват от пазарните условия.
При едновременното съществуване на двата фактически състава –
тоест когато сключената при условията на чл. 240б, ал. 1 ТЗ сделка
едновременно и уврежда дружеството, приложение ще намери чл. 40
ЗЗД и сделката ще е недействителна по отношение на дружеството.
Това ще е така дори СД/УС да е взел решение да се сключи дадена
сделка при условия на чл. 240б, ал. 2 ТЗ.
Считам, че по отношение на договорните представители в
търговското право няма специална разпоредба, която да предвижда
действителност на сделката, сключена при хипотеза на договаряне
сам със себе си. Затова, когато сделката е сключена от договорен
представител на дружествто с него лично или друго дружество или
лице, които той представлява, ще се приложи правилото на чл. 38
ЗЗД и сделката ще е висящо недействителна. В случай че договорен
представител на дружеството сключи сделка, по която приобретател
е член на съвета на директорите и са налице предпоставките по чл.
240б ТЗ, сделката отново ще е действителна, тъй като в тази хипотеза
няма договаряне сам със себе си, а договорният представител ще

107
носи отговорност за вреди по чл. 240б, ал. 3 ТЗ. В тази хипотеза на
увреждаща сделка много вероятно е обаче да се приложи директно
чл. 40 ЗЗД.
Следователно ако търговски пълномощник, прокурист или
представител извърши търговска сделка при условията на договаряне
сам със себе си, би следвало да намери приложение разпоредбата
на чл. 38, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 288 ТЗ. Търговските сделки,
сключени от доброволни представители в хипотеза на договаряне
сам със себе си, ще бъдат във висящо положение при условията
на чл. 301 ТЗ, тоест трябва управителят на дружеството да им
се противопостави незабавно след узнаването, за да ги лиши от
правно действие, и ако не го направи своевременно, сделките ще
породят валидно своето действие. Това разрешение е приложимо
в търговското право и съответства на по-големите изисквания за
сигурност и професионализъм в търговския оборот. Мълчанието на
компетентния дружествен орган се приравнява на даване на съгласие
и води до валидиране на сключената сделка, което настъпва от
момента на сключването ѝ.

4. Освобождаване на управителя от отговорност

за причинени на дружеството вреди
Освобождаването на управителя от отговорност за причинени
на дружеството вреди представлява интересна фигура в търговското
право, която наподобява опрощаването и отказа от права. Тълкуването
на разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ би следвало да ни доведе
до разумни резултати, при което следва да се съобразят принципите
за сигурността в оборота и справедливата защита на легитимните
интереси на дружеството. Решението за освобождаване на управителя
от отговорност към дружеството се взема от общото събрание с
мнозинство повече от половината капитал, тъй като в закона не
е предвидено друго. Допустимо е следователно в дружествения
договор да е предвидено квалифицирано мнозинство, тъй като
освобождаването от отговорност на управителя е потенциално
увреждащо интересите на дружеството решение.
Освобождаването може да е свързано само с известните
по размер вреди, които са настъпили към момента на вземане на
решението. Вредите, които са неизвестни към момента на вземане на
решението, не се обхващат от формираната воля, поради което за

108
тях управителят няма как да бъде освободен. Считам, че подобно на
опрощаването на бъдещи задължения е недопустимо освобождаване
от отговорност за бъдещи вреди. В тази връзка се поставя въпросът
за приложението на разпоредбата на чл. 94 ЗЗД в търговското право.
Считам, че правилото на чл. 94 ЗЗД следва да намери съответно
приложение при освобождаване на управителя от отговорност, когато
се касае за бъдещите вреди, които не са настъпили към момента на
вземане на решението, но са в пряка причинна връзка с поведението
на управителя. С решението си ОС може да освобождава от
отговорност управителя само за вредите, които са настъпили към
съответния момент на вземане на решението за освобождаване и
които са известни по размер.113 В тази връзка следва да се посочи,
че принципно решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ има своето действие
за всички вреди, които са причинени от управителя до момента на
освобождаването му, но ако чрез документни измами управителят е
успял да прикрие настъпили вреди и от тези документи следва, че вреди
няма, поради което ОС вземе решение да го освободи от отговорност,
то очевидно за измамливото действие управителят не може да бъде
освободен от отговорност, въпреки че е налице решение на ОС за
освобождаване. В този случай при евентуален процес в тежест на
ищеца е да докаже, че решението чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ на ОС е било
взето на основание неистински или подправени документи, които
са създавали привидно състояние, което няма как да бъде разкрито
от представените документи. В този случай легитимният интерес на
дружеството ще надделее и управителят ще отговаря за умишлено
причинените и прикрити вреди.
Допустимо е и частично освобождаване от отговорност по
преценка на ОС. Решението на ОС за освобождаване на управителя
от отговорност касае само договорната отговорност на управителя
към дружеството, но не засяга деликтната отговорност на управи-
теля, която може да възникне по отношение на съдружниците. По
отношение на съдружниците, независимо как са гласували при
приемането му, решението на ОС винаги ще е res inter alios acta, тъй
като решението на ОС касае само отговорността към дружеството.
В самото решение на ОС е добре да се конкретизира размерът на
вредите, за които управителят е освободен.

113
Така Таджер, Герджиков, Стефанов, Касабова и Бузева (2011) 210.

109
 5. Може ли да се назначи особен представител на ЮЛ
по чл. 29, ал. 4 от ГПК?
Поддържам становището, че при явно противоречиви пози-
ции на двама управители, които могат само заедно да представля-
ват дружеството, следва да се назначи особен представител по
чл. 29, ал. 4 от ГПК, тъй като това съответства на целта на закона.
Съществено в случая е, че процесът при противоречие на двамата
управители, които могат само заедно да представляват търговеца, не
може да осигури защита на интереса на дружеството. Разбира се, това
тълкуване, което предлагам, е разширително и не е с оглед буквата
на закoна, но е с оглед целта му, а тя е да се осигури защита на инте-
реса на представлявания, който не може сам да изрази волята си
(малолетните, поставените под пълно запрещение и ЮЛ), когато
законовият представител 1) не може или 2) когато има съмнение
(явен конфликт на интереси), че няма да защити интереса на
представлявания. Считам, че и двете хипотези попадат в приложното
поле на разпоредбата. Разпоредбата не трябва да се тълкува стесни-
телно, тъй като по този начин тълкувателният извод, до който ще
се достигне, ще е в противоречие с целта на закона. Недопустимо е
правна норма, която е предвидена в защита на интересите на страната
в процеса, която сама не може да изразява волята си, да се тълкува по
начин, който не гарантира интереса на този страна, а точно обратното
– накърнява правото ѝ на защита в процеса.
Разпоредбата на чл. 29, ал. 4 от ГПК се прилага по преценка
на съда, и то в случаите, когато има реална опасност за противоречие
на интереси. Самото противоречие в интересите на представителя и
представлявания може да възникне в много различни форми, които
не следва да се свеждат до явните случаи, а трябва винаги да се
анализират задължително въпросите за икономическите интереси и
за свързаните лица. Тези проблеми, свързани с явния и потенциалния
конфликт на интереси между представител и представляван, следва
да бъдат обект на изследване от съда. В противен случай има опасност
да се допусне симулативен процес.
Ако се следва другото схващане, тоест, че възможността
за назначаване на особен представител по чл. 29, ал. 4 ГПК не е
относима към ЮЛ, съдът ще развие процес, в който с аргумент, че
противоречието между управителите на дружеството може да се
реши само от ОС и това е проблем само на самото дружество, ще се

110
стигне до това, че дружеството просто няма да бъде представлявано
надлежно, което е значимо накърняване на интересите му. Така
се рискува самият процес да не осъществи основната си функция
на защита на интересите на страните и равностойно процесуално
участие. Съдът само ще регистрира нарушението на интересите на
дружеството, а самият процес може да се превърне в средство за
осъществяване на това нарушаване поради недобросъвестността само
на единия управител или и на двамата. Това ми се вижда недопустимо
като правен резултат, поради което мисля, че е редно да се назначава
особен представител в тези случаи. В този смисъл е и определение
№ 205 от 25.03.2013 г. по ч. т. д. № 933/2012 г. на II т. о., ВКС, в
което е посочено, че съгласно формираната по реда на чл. 274, ал.3
ГПК постоянна практика на ВКС, израз на която е и определение
№ 859/20.12.2012 год., по ч. т. д. № 733/ 2012 год. на І-во т.о. на
ВКС, щом законът не прави разграничение в представителството
на ФЛ и ЮЛ, то при невъзможност да бъде формирано решение
за представляваното търговско дружество, вкл. поради влошени
отношения между отделните представляващи го негови управители,
налице е противоречие по см. на чл. 29, ал. 4 ГПК в интересите
представляван – представител.114

6. Изводи
Дружеството с ограничена отговорност е капиталово търговско
дружество от затворен тип. Съдружниците в ООД имат взаимни
интереси, които обуславят задължението им за лоялност помежду
им и към дружеството, което се отразява в уредбата на вътрешните
отношения.
Представителната власт на управителя на ООД възниква и се
прекратява от решението на общото събрание, но само по отношение
на третите лица, които са узнали това решение. Тоест вписването
има само оповестително действие, при положение че третите лица
знаят за решението. В хипотеза обаче, че третите лица не са знаели за
решението на общото събрание, то те са добросъвестни и се ползват
от защитното действие на конститутивното вписване на избора
и освобождаването на управителя в ТР. Знанието у третите лица

114
В този смисъл виж: Байрактарова, Ц. Управление и представителство на
капиталово търговско дружество, <http://challengingthelaw.com/targovsko-pravo/up-
ravlenie-kapitalovi-drujestva/>

111
трябва да бъде доказано от страната в процеса, която го навежда като
положителен факт, от който иска да се ползва.
Сделка, сключена от управител на ООД без представителна
власт, е висящо недействителна по аргумент от чл. 301 ТЗ, който
предвижда необорима презумпция за потвърждаване на сделката
от търговеца, при положение че търговецът не се противопостави
незабавно след узнаването. В зависимост от хипотезата противо-
поставянето може да се извърши или от другия управител в хипотеза
на съвместно или колективно представителство, или ОС може да
вземе решение за противопоставяне, като самото правно действие ще
се извърши от новоназначен управител.
Управителят е органен представител на ООД и има неогра-
ничена представителна власт, тъй като се избира от ОС и има основна
функция да управлява и представлява дружеството в търговския
оборот, като извършва всички необходими правни и фактически
действия от името и за сметката на дружество, срещу което получава
възнаграждение.
Управителят може да придобива и отчуждава вещни права
върху недвижими имоти и без решение на ОС, при която хипотеза
сделката ще е действителна, а управителят ще отговаря за причине-
ните на дружеството вреди. Така се постига баланс между вътрешните
отношения и сигурността на търговския оборот, като санкцията за
неизпълнение на вътрешните правила на дружеството е отговорност-
та на съответните органи, без това да засяга правата на третите лица.
Разпоредбата на чл. 40 ЗЗД намира пряко приложение в
търговското право. Приложима е както при органното, така и при
доброволното представителство.
Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД не намира приложение при
органното представителство. Разпоредбата намира приложение
при действия, извършени от търговски пълномощник, търговски
представител или прокурист. При тези хипотези управителят на
дружеството може незабавно да са противопостави на сделка,
сключена в нарушение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, и
по този ще предотврати настъпването на правните ѝ последици
съгласно чл. 301 ТЗ.
ОС може да вземе решение за освобождаване на управителя
от отговорност само за вредите, които са настъпили към съответния
момент на вземане на решението за освобождаване.

112
III. ТЪРГОВСКИ СДЕЛКИ

113
114
Проблематичната правна уредба на погасителната давност
в застраховането у нас
Проф. д-р Поля Голева115

1. ПРОБЛЕМЪТ
За разлика от другите видове търговски договори, уредени в
Търговския закон, застрахователният договор се ползва със специална
регламентация на давностния срок относно вземанията по договора.
Чл. 197 КЗ, подобно на отменените уредби в ЗЗД и в ТЗ, определя
както продължителността на давностния срок, така и началния
момент, от който той започва да тече. По силата на правилото, че
специалният законов текст дерогира общия, правата на застрахователя
и застрахования се погасяват не в общата петгодишна давност по
чл. 111 от Закона за задълженията и договорите, а в специалния
тригодишен срок. Това правило важи както за доброволното, така и
за задължителното застраховане, но само за имущественото, тъй като
за личното застраховане, т.е. при застраховки „живот“ и „злополука“,
както и при застраховките „гражданска отговорност“ е предвиден
5-годишен давностен срок. С тригодишна давност се погасяват както
правото на застрахования да иска плащане на застрахователното
обезщетение или сума, така и правото на застрахователя да иска
плащане на застрахователните премии.
Началният момент, от който започва да тече погасителната
давност, е датата на настъпване на застрахователното събитие.
Идеята за съществуване на специален давностен срок в
застраховането беше реализирана в Закона за задълженията и
договорите, запази се в Търговския закон – чл. 392 и се възпроизведе
в Кодекса за застраховането (КЗ). Потвърдиха се тригодишният
срок и началото на давността, като се предвиди изключение само по
отношение на застраховането срещу гражданска отговорност, а с КЗ
– и за личното застраховане. При тях срокът е петгодишен.

Професор по гражданско и търговско право в ИДП – БАН, ПУ „П. Хилендарски“

115

и Нов български университет.

115
 Чл. 197 КЗ е разпоредба, която влиза в противоречия с
основни принципи на погасителната давност, нелогична и абсурдна
е при определени хипотези и засяга неблагоприятно интересите на
застрахованите лица.
Основният проблем на правната уредба на погасителната
давност при застрахователните отношения е фиксираният в закона
начален момент, от който тя започва да тече – настъпването на
застрахователното събитие. На тази плоскост се сблъскват две
правила – общото правило на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, че давността може
да започне да тече само ако вземането е станало изискуемо, т.е.
ако неговият носител може да иска от длъжника изпълнението на
насрещното задължение и специалното правило на чл. 197 КЗ. Оказва
се, че тези два момента изобщо не съвпадат, т.е. че вземанията на
застрахователя и застрахования един спрямо друг изобщо не стават
изискуеми в момента на настъпване на застрахователното събитие, а
в съвсем различни моменти. Поначало фактическият състав на пога-
сителната давност включва два елемента – обективен и субективен.
Обективният е настъпването на събитието, а субективният е неговото
узнаване. Законодателят в чл. 197 КЗ обаче игнорира субективния
елемент.
В тази връзка следва да се отбележи, че другият проблем
на правната уредба на давността в застраховането е, че законът не
свързва нейното начало с узнаването от застрахования за събитието
и по този начин влиза в противоречие с елементарно правно и
логическо правило – не може да се погаси по давност право, за което
носителят му не е узнал (имам предвид правото на застрахования
при настъпване на застрахователното събитие да предяви исковата
си претенция). Поначало при настъпване на застрахователното
събитие застрахованият е длъжен да уведоми застрахователя. Но това
задължение той може да изпълни (при това в определен от закона срок
– чл. 206, ал. 1 КЗ ) от УЗНАВАНЕТО му. Падежът на задължението
на застрахователя е обусловен от изпълнението на задължението на
застрахования да го уведоми, да представи нужните доказателства за
събитието и размера на вредите и от изтичането на 15 дневен срок –
чл. 208, ал. 1 КЗ. Следователно получава се противоречие в самата
застрахователноправна уредба – от една страна, застрахованият е
длъжен да уведоми застрахователя от узнаването за събитието, а от
друга страна, той е длъжен да предяви исковата си претенция срещу

116
застрахователя, независимо дали е узнал за нея или не в определен
срок от настъпване на застрахователното събитие.

2. Погрешният законодателен подход

В следващите редове ще се спра подробно на отделните
вземания и ще се опитам да докажа изтъкнатото тук твърдение. В
рамките на тази точка обаче бих искала да посоча, че фиксирането
на началото на погасителната давност към момента на настъпване на
застрахователното събитие е погрешен подход на законодателя, който
води до редица разрешения, противоречащи на основните принципи
на правния институт на погасителната давност.
Интересно е да се отбележи, че този подход се среща
единствено в областта на застраховането – по отношение на
другите видове вземания законът не посочва по императивен начин
началото, от което започва да тече давността. Освен това повечето
чуждестранни законодателства се въздържат да регламентират
началото на погасителната давност при застрахователните отноше-
ния, както ще видим по-нататък. В първоначалната уредба на
давността в отменения български Търговски закон от 1898 г.
законодателят също не се е бил осмелил да закове по нормативен път
началния момент, от който давността започва да тече. Впрочем той
е използвал един много по-разумен подход, като в чл. 500 изрично
е посочил, че давността при застрахователните отношения започва
да тече „от момента, в който е могло да се иска удовлетворението
на правата, произтичащи от договора за застраховане“. Нещо повече,
в един по-съвременен и действащ закон – Кодекса на търговското
корабоплаване, законодателят се е отказал да определя сам началото
на погасителната давност в морското застраховане, а много мъдро е
посочил, че срокът започва да тече от деня, в който е ВЪЗНИКНАЛО
ПРАВОТО НА ИСК.
Нека обаче илюстрираме погрешността на сега действащата
правна уредба с анализиране на отделните вземания.

Давностният срок на вземането за застрахователни премии

Според действащото у нас право всички вземания от
застрахователния договор се погасяват в тригодишен срок. Това
означава, че и вземането на застрахователя се погасява в този срок.
Ако приложим установеното в чл. 197 КЗ правило, че давността
започва да тече от момента на настъпване на застрахователното

117
събитие,116 ще стигнем до следното противоречие. От една страна,
според основния принцип на погасителната давност същата не може
да започне да тече, ако вземането не е станало изискуемо, а от друга
страна, според специалната правна уредба, давността по отношение
на вземането на застрахователя за застрахователни премии не може
да започне да тече преди настъпване на застрахователното събитие.
Правото на застрахователни премии обаче във всички случаи и
при всички видове застраховки става изискуемо, преди да настъпи
застрахователното събитие, а именно в деня, определен в закона
или договора, в който застрахованият е длъжен да плати цената на
застраховката. Това най-често е моментът на сключване на договора
и затова законът обуславя поначало действието на застрахователния
договор от плащането на първата застрахователна премия. Без-
спорно е следователно, че застрахованият е длъжен да престира
преди настъпването на събитието, тъй като неговото задължение
е корелативно на задължението на застрахователя да носи риска
преди неговото реализиране. Освен това, ако се приеме, че давността
започва да тече от момента на настъпване на застрахователното
събитие, то би трябвало да стигнем до аналогичния извод, че давност
изобщо не тече и че застрахователят би могъл да иска изпълнението
на това задължение в неограничен срок, ако изобщо не настъпи
застрахователното събитие, каквито са преобладаващите в практиката
случаи. С други думи, това означава, че вземането на застрахователя
не се погасява по давност, ако не настъпи застрахователното събитие,
което обаче би поставило застрахователя в едно привилегировано
положение като кредитор, а и би противоречало на самия чл. 197 КЗ.
Поради изложените съображения смятам, че посочената разпо-
редба подлежи на корективно тълкуване и в съответствие с чл. 114,
ал. 1 ЗЗД би трябвало да приемем, че вземането на застрахователя
за застрахователни премии се погасява в тригодишен срок, който
започва да тече от момента, в който застрахованият е бил длъжен
да престира премиите. Ако плащането се дължи на последователни
части, за всяка отделна част следва да тече отделна погасителна
давност от момента, в който тя е станала изискуема. За да няма
обаче съмнения в тълкуването на разпоредбата, беше желателно това
положение да се прецизира в чл. 197 КЗ, което за съжаление не стана.

В теорията това се приема от Василев, Л. Облигационно право. Отделните видове

116

облигационни отношения (Наука и изкуство, София, 1954) 205.

118
 Как е уреден този въпрос в другите държави и в практиката на
Европейския съюз?
Според Принципите на Европейското застрахователно
договорно право (Принципите)117 законът следва да уреди отделно
погасителната давност за вземания от застрахователни вноски от
тези за застрахователни обезщетения или суми. Такава уредба е
предложена и в Глава VII, наименована „давност“. Според чл. 7:101 от
Принципите искът за плащане на застрахователна премия се погасява
в едногодишен срок от падежа на застрахователната премия.
Същият подход се използва и в националните законодател-
ства. Специална давност за вземанията за застрахователни премии
е предвидена във Франция – 2 години; в Швейцария – 2 години, в
Австрия, Белгия, Люксембург и Полша – 3 години, в Гърция – 4 години
за имущественото застраховане и 3 години – за неимущественото
застраховане.

Погасителна давност при застраховката „гражданска

отговорност“
Макар по принцип специалната погасителна давност да се
отнася до всички видове застраховки, тя не би била приложима при
застраховката „гражданска отговорност“. Особеното при нея е, че
давността за вземането на застрахованото лице не би могла да започне
да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие, тъй
като съгласно чл. 229 КЗ неговото вземане става изискуемо в деня, в
който е обезщетило напълно или частично увреденото от него трето
лице. И теоретически, и практически в момента на настъпване на
застрахователното събитие застрахованият не би могъл да претендира
заплащането на застрахователното обезщетение, защото неговото
право изобщо не е възникнало. Но след като липсва вземане, не би
могло да тече и давност по отношение на него. В този случай давността
е без предмет. Правото на застрахования се намира в момента на
настъпване на застрахователното събитие под отлагателно условие
и то става изискуемо само ако и доколкото се е осъществило това
отлагателно условие, а именно удовлетворяването от него на третото
увредено лице.118

117
Principles of European Insurance Contract Law (Prepared by the Project Group Re-
statement of European Insurance Contract Law, Sellier, Munich, 2009) 224.
118
Въпросът обаче е спорен. Според р. 144-1982-I-ВС – непубл. и според някои

119
 Вместо да разреши и отстрани отдавна съществувалия проблем
за началния момент на давността на правото на застрахования при
застраховката „гражданска отговорност“, Търговският закон се
задоволи с удължаването на срока на давността – от три на пет години,
а Кодексът на застраховането го потвърди. Правилното решение обаче
би било да се предвиди, че давността на вземането на застрахования
започва да тече от момента, в който застрахованият е обезщетил
увреденото от него трето лице. Законодателят счете за нужно само
да удължи срока и по този начин да го уеднакви с общия давностен
срок по чл. 110 ЗЗД, който важи и за вземането на увредения срещу
застрахования делинквент, породено от непозволеното увреждане.
С предложеното от Търговския закон правило, възпроизве-
дено и в КЗ, обаче проблемът не се решава, защото то също не
е съобразено с чл. 114, ал. 1 ЗЗД, т.е. с основното положение на
погасителната давност, че тя не може да тече, ако няма вземане
и то не е изискуемо. Освен това, в чисто практически аспект
застрахованият и при действието на удължения давностен срок
е поставен в застрашено положение и го грози опасността да
не получи застрахователното обезщетение. Защото е мислимо
пострадалият при непозволено уреждане да предяви деликтния си
иск срещу застрахования в последната година на давността, а дори
и един ден преди нейното изтичане и докато трае процесът (а това
продължава по начало две години), отдавна да са минали пет години
от настъпването на застрахователното събитие и застрахованият да
не може да реализира правото си поради обективни причини, а не
поради своето бездействие.
Разрешението на проблема, което се предлага тук, беше
намерило нормативен израз в отменените Наредба № 6 за доброволно
застраховане на имущества и отговорности – чл. 34, ал. 3 и в Наредба
№ 5 за задължителното застраховане на имущества – чл. 72, ал. 3, но
те загубиха действието още по времето на социализма.

автори – Б. Балабанов, Б. Йосифов, Застраховането в България (София 1992)

124-126; К. Поцков, Бележки върху едно решение на ВДА на застрахователна
тематика.- Соц. право, 1979, N 5, 91-93, давността е тригодишна и започва да тече
от момента на настъпване на застрахователното събитие. Балабанов обаче признава
несправедливите резултати, до които води прилагането на отменения, но аналогичен
на сега действащия чл. 337 ЗЗД в дадения случай – вж. Давността по задължителната
застраховка „гражданска отговорност“.- Соц. право, 1982, № 3, 31-39.

120
 Друг спорен въпрос при застраховката „гражданска отговор-
ност“ беше въпросът за давността на вземането на третото увредено
лице срещу застрахователя.
Макар в по-старата съдебна практика119 и литература120 да се
поддържаше становището, че прякото право се погасява в специалната
тригодишна давност, Търговският закон въведе нормативно 5-
годишния срок за това право. Той се възприе и от чл. 197 КЗ. Този
срок обаче важи само за главницата, но не и за лихвите, за които
давностният срок е 3 години и тече от момента на непозволеното
увреждане.
Смятам, че изравняването на давността на прякото право
с общата давност, която важи и за вземането на третото увредено
лице срещу застрахования делинквент и произтича от деликтното
правоотношение между тях, отговаря в най-голяма степен на
същността на прякото право и разрешенията, възприети в повечето
чуждестранни закони.121
Това е така, защото прякото право на третото лице срещу
застрахователя всъщност не е право, което е уговорено в застрахо-
вателния договор, а произтича от закона и се намира в тясна връзка
и зависимост от деликтното право на увредения, породено от
непозволеното увреждане. Те възникват в един и същи момент, от един
и същи юридически факт и имат идентично съдържание – обезщетя-
ване на имуществени и неимуществени вреди, причинени на лицето
или неговите вещи. Редно би било, следователно, те да се погасяват
в един и същи давностен срок и това да бъде общият петгодишен
срок, защото в случай на по-кратка погасителна давност биха могли
неоснователно да се накърнят интересите на третите увредени лица.

119
Р. 69-1981-ОСГК, р. 509-1982-ВС – непубл., р. 1961-1982-I-непубл.
120
Василев (1954) 205 и сл.; Поцков, К. Прекият иск на пострадалите трети лица
срещу ДЗИ по застраховката „гражданска отговорност“ и някои правни проблеми.-
Соц. право, 1975, № 6, стр. 29-30; Б. Балабанов (1992) 37.
121
Специфична уредба на давността на прекия иск на пострадалия при застраховката
„гражданска отговорност“ се съдържа в белгийското право – чл. 10, ал. 1 от Loi
relative a l’assurance obligatoire de la responsabilite civile en matiere des vehicules au-
tomoteurs. Les Codes Larcier, t. 2, 1975, Bruxelle, p. 667-671; в немското право; в
швейцарското право – вж. Guhl, Th. Das schweizerische Obligationenrecht. Zuerich,
1956, S. 849. В полза на това становище вж. Z. Stalev, Durchsetzung von Schadener-
satzanspruechen. Karlsruhe, 1976, S. 413; Proelss,E. Kraftfahrzeughaftpflichtschaeden.
– NJW, 1965, Nr. 38, S. 1738.

121
 Критика на правната уредба на давността при ЗГО
Макар да изравни срока на погасителната давност на прекия
иск на пострадалия с общата погасителна давност на деликтните
искове, чл. 197 КЗ продължава да страда от слабости и това се дължи
на изричното посочване на деня на настъпване на застрахователното
събитие като начало на погасителната давност. Посоченото правило
влиза в противоречие с чл. 114, ал. 3 от Закона за задълженията и
договорите, съгласно който за вземания от непозволено увреждане
давността започва да тече от момента на откриването на дееца.
При сравнителноправното проучване на разпоредбите
относно погасителната давност в законодателствата на развитите
европейски държави като Германия, Англия, Дания, може да се
констатира, че никъде не е фиксиран нормативно началният момент
на давността при застраховката „гражданска отговорност“. В другите
държави действа общият принцип на гражданското и търговското
право – принципът, че давността започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо. Не е изискуемо обаче прякото право
на третото увредено лице срещу застрахователя, ако не е открит
деецът, защото не е известно, дали той изобщо е застрахован и при кой
застраховател. Затова, както при деликта, така и при застраховката,
давността не би могла да започне да тече. На това основание и във
връзка с чл. 114, ал. 1 и 3 ЗЗД смятам, че чл. 197 КЗ подлежи на
корективно тълкуване в частта му, посветена на погасителната
давност при застраховката „гражданска отговорност“.
Освен гореизтъкнатото, Кодексът за застраховането, подобно
на Търговският закон и на отменените разпоредби в Закона за
задълженията и договорите, не е точен при определяне на настъпването
на застрахователното събитие като начален момент на давността при
застраховката „гражданска отговорност“ и в още една насока.
Възможно е да има влошаване на здравето на увреденото
лице, което поради обективни причини се проявява обикновено
след изтичане на известен период от време след злополуката.
Означава ли обаче това, че и по отношение на нововъзникналото
право на обезщетение на нововъзникналите вреди отново давността
ще започне да тече от първоначалния момент на увреждането
– момента на застрахователното събитие?! По-старата съдебна
практика, позовавайки се на аналогичния чл. 337 ЗЗД (сега отменен,
но идентичен с чл. 197 КЗ спрямо началния момент на давността),

122
отговаря на този въпрос положително, следвайки буквата на закона.122
Такова разрешение отново не отговаря на същността на погасителната
давност и на изискването прякото право на увреденото лице да
следва деликтното. Защото според чл. 51, ал. 3 ЗЗД за пострадалия
възниква ново право на обезщетение на допълнително породените
от непозволеното увреждане вреди и по отношение на това право
започва да тече от този момент нова петгодишна давност, докато,
ако прилагаме буквалния текст на чл. 197 КЗ, пострадалият ще бъде
поставен пред опасността да му се направи възражение за изтекла
давност.
Съвременната съдебна практика на ВКС по поставения
въпрос е противоречива. От една страна, в някои решения тя прие
правилното решение на проблема. Погасителната давност на иска за
обезщетение на вреди, произтекли от влошаване на здравословното
състояние на увредения (така наречения ексцес), включително и по
прекия иск срещу застрахователя, започва да тече от момента на
проявяването на новите вреди – р. 1387/2000 – ВКС,123 р. САС по гр.д.
1877/2002, ГК, II с-в. Така тя се противопостави на по-старата съдеб-
на практика – р. 890/1988 по гр.д. 870/88, IV г.о. – Апис; р. 3913/1981
по гр.д. 3127/81, I г.о.; р. 4478/1983 по гр.д. 3224/83, I г.о., в които
се възприе обратното разрешение. За съжаление, в някои по-нови
решения, приети от ВКС по чл. 290 ГПК, съдът се върна към старата
и отречена съдебна практика. В решение № 53 от 2012 г. Върховният
касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ
отделение прие, че „Съгласно константната практика на ВКС правата
по договора за застраховка „гражданска отговорност“ се погасяват
с петгодишна давност от деня на настъпване на застрахователното
събитие, независимо от качеството на правните субекти. В този
смисъл е т. 14 от ППВС № 7/1977 г. (което не е загубило сила),
както и р. № 144/26.01.2010 г. по т.д. № 532/2008 г. на ВКС, ТК-ІІ
т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В цитираното решение е
прието, че началният момент, от който започва да тече давностния
срок по прекия иск по чл. 407, ал.1 (отм.) ТЗ, предявен от увредения
срещу застрахователя на делинквента по застраховка „гражданска

122
Р. 4478-1983-I –ВС – публ. в: Сб. Съдебна практика на ВС на РБ. ГК. С., 1983,
стр. 94.
123
Вж: Търговско право № 6/2000, с. 104-106 и сб. Съдебна практика на ВКС. ГК.
2000, с. 341.

123
отговорност“ започва да тече от датата на застрахователното
събитие. За разлика от общата разпоредба на чл. 114 ЗЗД, при
застраховките законодателят не свързва началото на давностния
срок с изискуемостта на вземането, а със застрахователното
събитие. В тази връзка специалната нормативна уредба за дав-
ността при застраховките, предвидена в чл. 392 (отм.) ТЗ,
изключва приложението на общите разпоредби на ЗЗД. Ето защо
за погасителната давност на исковете срещу застрахователя,
какъвто е и прекият иск на увредения по чл. 407, ал.1 (отм.),
намира приложение специалната норма на чл. 392 (отм.) ТЗ. Макар
произтичаща от един и същи юридически факт, отговорността
на застрахователя е ограничена в рамките на застрахователния
договор и течението на давността не се свързва с изискуемостта
на вземането, а с настъпване на застрахователното събитие, за
разлика от отговорността на делинквента към увредения, която
е извъндоговорна и поради това той отговаря за всички преки и
непосредствени вреди, дори и за тези, които са непредвидими – чл.
51, ал. 1 ЗЗД. Затова увреждащият отговаря неограничено и за вре-
дите, които не са били предвидени, но са настъпили впоследствие в
резултат на влошаване състоянието на пострадалия от деликта. За
да бъдат обезщетени новонастъпилите вреди от застрахователя,
обаче предвид изричната разпоредба на закона тяхното проявяване
трябва да е настъпило в срока на специалната застрахователна
погасителна давност. По изложените съображения настоящият
съдебен състав споделя становището, изразено в цитираните
решения: по гр.д. № 3127/81 г. на ВС-І г.о.; по гр.д. № 3224/83 г. на
ВС-І г.о.; по гр.д. № 870/88 г. на ВС-ІV г.о. и др., в които е прието, че
началото на давностния срок за прекия иск на пострадалото лице
срещу застрахователя по гражданска отговорност за обезщетение
за вреди от ПТП, включително и при ексцес, е моментът на
настъпване на застрахователното събитие. В този смисъл е и
отговорът на поставения материалноправен въпрос. Специалният
давностен срок се прилага за всички права, произтичащи от застра-
хователното правоотношение, както и за правата, които трети
лица имат към застрахователя по застраховка „гражданска
отговорност“ по силата на закона.
Следва да получи подкрепа обаче становището на ВКС
в определение 227/2010 по т.д. 1054/2009, Второ т.о., според
което погасителната давност по иска за обезщетение на вреди

124
от влошаване на здравословното състояние на увредения, вкл. по
прекия иск срещу застрахователя, започва да тече от момента на
проявяване на вредите.
Считам, че е налице противоречива съдебна практика, която
трябва да се разреши или по законодателен път – с изменение или
допълнение на чл. 197 КЗ, или чрез тълкувателно решение по въпроса
за началото на давността на прекия иск в случаите на ексцес по чл. 51,
ал. 3 ЗЗД. При сегашните разсъждения на ВКС се стига до омаловажаване
на едно важно право на увреденото лице – правото на обезщетение при
ексцес, и една от основните постановки на ЗГО – застрахователната
отговорност, е функционално обусловена от отговорността на застра-
хования. След като застрахованият отговаря по чл. 51, ал. 3 ЗЗД и
погасителната давност започва да тече от момента на влошаване
на здравословното му състояние, то и застрахователят отговаря за
тази увеличена вреда и давността и за него следва да тече от деня
на настъпване на ексцеса. Това разрешение е в синхрон и с чл. 114,
ал. 1 ЗЗД, която е основната правна норма, определяща началото
на погасителната давност – давността не може да започне да тече,
преди да е възникнало самото право, а в деня на застрахователното
събитие правото на екцес не е възникнало, защото не се е намалила
работоспособността, свързана с непозволеното увреждане.
Правилно е становището на ВКС, в което той смята, че при
застраховка „гражданска отговорност“ вземането на пострадалото
трето лице срещу застрахователя се погасява в срок, който започва
да тече от застрахователното събитие, а не от влизане в сила на
присъдата срещу виновното застраховано и граждански отговорно
лице – р. 207/2000.124 Висящият наказателен процес сам по себе си
не прекъсва и не спира давността срещу застрахователя, ако през
неговото времетраене не е предявен граждански иск за вземането –
р. ВтАС по т.д. 92/2007, ГК.
Привличането на застрахователя във висящ деликтен процес
по иск на третото увредено лице срещу застрахователя в рамките на
застраховка „гражданска отговорност“ не променя началната дата на
давността, нито обуславя нова дата на давността – тя започва да тече
от застрахователното събитие, а не от привличането – р. 626/1987 –
ВКС по гр.д. 446/87, IV г.о.

124
Вж: Търговско право № 5/2000, с. 85.

125
 Но при увеличаването на иска, направено след изтичане на
давността, не може да се направи възражение за изтекла давност,
защото това не е предявяване на нов иск, а само изменение на иска –
р. СГС по гр.д. 135/2004, ВК, II – В – Апис; р. САС по гр.д. 1024/2007,
ТК, I ви с-в-Апис.

Давност при суброгацията

Проблемът при суброгацията (встъпване в правата на
удовлетворения застрахован) е дали специалната застрахователна
давност се прилага спрямо нея.
В съдебната практика125 и в теорията преобладава станови-
щето, че специалната уредба е неприложима към регресния и
суброгационния иск както при определяне на неговата продъл-
жителност, така и на началния момент, от който започва да тече
давността. Това се отнася за суброгационния иск на застрахователя
срещу трето лице, което отговаря за причинените на застрахования
вреди – чл. 213 КЗ, а така също и за регресния иск на застрахователя
срещу застрахования при застраховката „гражданска отговорност“ в
случаите, когато застрахованият умишлено е причинил увреждането
– чл. 227 КЗ.
Съображенията за изключване на регресния и суброгационния
иск от приложното поле на чл. 197 КЗ са следните:
Специалната тригодишна давност важи само за вземания,
съставляващи съдържанието на законосъобразно развито застра-
хователно отношение. Регресното и суброгационното право обаче
не произтичат от застрахователния договор, а представляват специ-
фична санкционна последица, която възниква при наличие на
виновно и противоправно деяние, визирано в съответната правна
норма. Освен това суброгационният иск се предявява срещу трето
лице, което не участва в застрахователното отношение. То не е част
от застрахователния договор, а е законово право, т.е. право, чието
основание е законът.
При условие че законът не е предвидил специална давност
за регресния и суброгационния иск в застраховането и при непри-
ложимост на чл. 197 КЗ, би трябвало да се приеме, че те се погася-

125
Вж: ППВС 7/1977 – т. 14.

126
ват в общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, освен ако за
суброгационния иск е предвиден друг по-кратък срок в закона.
Пак според съдебната практика началният момент на давността
относно регресния иск на застрахователя срещу застрахования по чл.
227 КЗ е моментът, в който застрахователят е платил застрахователното
обезщетение на третото увредено лице, а не моментът на настъпване
на застрахователното събитие ППВС 7/77 – т. 14.
Достатъчно е застрахователят само частично да е удовлетво-
рил оправомощеното лице, тъй като чл. 227 КЗ предвижда обра-
тен иск за това, което е платено, независимо дали е пълният
размер на застрахователното обезщетение, или е част от него. Ако
застрахователят е платил допълнително обезщетение, давността на
произтичащия от това нов регресен иск започва да тече от новия
момент на допълнителното плащане.
Що се отнася обаче до суброгационния иск по чл. 213 КЗ,
нещата изглеждат различно. Правото на застрахователя срещу
третото лице не е застрахователно право, не е и регресно право.
Застрахователят не разполага със свое собствено право срещу третото
лице, а встъпва в правата на застрахования. Правото му не произтича
от застрахователния договор, а от суброгацията в деликтното право на
застрахования. Затова то не би следвало да се погасява в специалната
тригодишна давност, а в срока, който законът установява за погася-
ването на правото на застрахования срещу третото лице и това е
5-годишният срок при непозволеното увреждане или специалният
едногодишен срок, установен в КТК в отношенията между страните
по превозния договор126 в областта на морското застраховане. Тъй
като обаче давността на деликтното право е започнала да тече от
момента на откриването на дееца – чл. 114, ал. 3 ЗЗД, тя е започнала
да тече както спрямо застрахованото пострадало лице, така и спрямо
встъпилия в неговите права застраховател. С други думи, както
продължителността на давностния срок, така и неговият начален
момент се определят от нормите на непозволеното увреждане.
Третото лице – делинквент, може да направи възражение за изтекла
давност както на застрахования, така и на неговия застраховател,

126
Повече по този въпрос – вж: Голева, П. Суброгация, регрес и давност при
застрахователните отношения. ТП, 1, 2003, с. 5-20.

127
който е встъпил в правата му след неговото удовлетворяване.127
Това е така, защото той не е потвърдил суброгацията – тя настъпва
независимо от неговото знание и съгласие. В този смисъл следва
да се корегира неправилната практика на ВКС, която предвижда
нов 5-годишен срок за погасяване на правото на застрахователя
срещу третото лице, респ. неговия застраховател в р. 178/2009 г.
по т.д. 192/2009 г., ТК, II о., в което е прието, че основанието на
„регресното суброгационно право“ на застрахователя е плащането
на застрахователното обезщетение на застрахования въз основа на
закона, което обуславя прилагането на чл. 110 ЗЗД – петгодишен
срок, който обаче тече от деня на плащането. Следва отново да се
подчертае, че самият кодекс не използва съзнателно думата „регрес
на застрахователя“, а говори за встъпване. При встъпването правото
на удовлетворения застрахован преминава по силата на закона върху
застрахователя. То преминава такова, каквото се е намирало към
момента на плащането на застрахователното обезщетение – с всичките
свои пороци и привилегии. Кодексът не споменава за собствено,
самостоятелно право на застрахователя и затова това право няма и
собствена „погасителна давност“.
В подкрепа на изложеното е и концепцията за суброгацията,
залегнала в Принципите на европейското застрахователно договорно
право. Според чл. 10:101, ал. 1, застрахователят има право да
упражнява правата от суброгацията срещу третото лице, което е
отговорно за причинените на застрахования вреди до размера, до
който е обезщетило застрахования. Според алинея втора на същия
член, застрахователят може да упражнява правото си на суброгация
до размера, до който застрахованият има право срещу третото
лице. Застрахователят не може обаче да суброгира срещу член
на семейството на застрахования и срещу лице, което се намира в
еквивалентно социално отношение със застрахования или работник
на застрахования, освен ако се докаже че е действал умишлено.
Следователно, суброгационното право има двойно ограниче-
ние – първо, размера на платеното от застрахователя обезщетение и
второ, размера на дължимото от третото лице обезщетение.
Суброгацията се среща във всички европейски правни системи,
но правната ù уредба е различна. В повечето страни застрахователят

127
Вж: Голева (2003) 5-20.

128
автоматично суброгира в правата и исковете на застрахования
срещу третото лице (cession legis). Изключения правят Испания,
Велокобритания, Ирландия, в които суброгацията не възниква
автоматично, а е право на застрахователя, който може да го упражни.
В някои държави суброгиралият се упражнява правата на
застрахования от свое име, а в други – от името на кредитора и може
да предяви иска от името на застрахования.128 У нас е възприето
първото разрешение. Независимо обаче към кое разрешение се е
ориентирал законодателят, той упражнява право, което е преминало
по силата на закона върху него. И както при договорната цесия, така
и при законната цесия суброгиралият се (застрахователят) не може
да има повече права, по-големи по размер права и да се ползва от по-
продължителна давност, отколкото цедента (застрахования). Понеже
старият кредитор (застрахованият) се замества с нов (застрахователя),
на цедираното право може да бъдат противопоставени известни
възражения.129 Едно от тях е възражението за изтекла давност.

3. Сравнителноправен преглед
Както вече посочих, според Принципите и според повечето
национални законодателства правната уредба на погасителната
давност в застраховането е диференцирана в зависимост от вида на
вземането. Един е срокът по отношение на вземането за застрахо-
вателни премии, друг – за вземането за застрахователно обезщетение
или сума.
Съгласно чл. 7:102 от Принципите исковете за застрахова-
телно обезщетение или сума в случай на настъпване на застрахо-
вателното събитие се погасяват в 3-годишен срок от деня, в който
застрахователят е взел или е трябвало да вземе окончателно реше-
ние по иска. Във всеки случай обаче искът се погасява най-късно
10 години след настъпване на застрахователното събитие при
имущественото застраховане и 30 години при животозастраховането.
Според Принципите следователно погасителната давност започва
да тече от деня, с който длъжникът МОЖЕ да иска изпълнение от
застрахователя – чл. 14:203, пар.1. Ако окончателното решение на
застрахователя е отказ, от този момент започва да тече и давностният

128
Вж: Principles of European Insurance Contract Law (2009) 257.
129
Вж: Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част (Сиби София, 2010) 500 и сл.

129
срок. Ако по изключение застрахованият не знае за обстоятелствата
около застрахователното събитие, той няма да може да съобщи на
застрахователя и последният няма да бъде в състояние да вземе своето
окончателно решение в съответствие с чл. 6:103 от Принципите.
В такъв случай влиза в сила абсолютната погасителна давност по
чл. 7:102 – 10 години за имущественото застраховане и 30 години
– за животозастраховането от настъпването на застрахователното
събитие, независимо дали застрахованият е узнал за него или не.
В Австрия давностният срок за застрахователното плащане
започва да тече от отказа на застрахователя да плати. Ако няма такъв
отказ, се прилага общото правило за давността.
В Белгия, Германия, Франция, Холандия, Португалия,
Швеция, Дания и Люксембург погасителната давност започва да тече
от узнаването за застрахователното събитие, като в някои държави
давност може да тече и преди узнаването, но застрахованият може да
я парира, като докаже, че не е знаел за събитието, или се предвижда и
допълнителен максимален давностен срок от настъпване на застрахо-
вателното събитие.130 Но дори малкото държави, които определят като
начало на давността настъпването на застрахователното събитие,
посочват дълъг давностен срок.
По-конретно картината на давността в другите държави е
следната:
Дания – 6 месеца от отказа на застрахователя.
Австрия – една година от отказа на застрахователя (Общият
давностен срок е 3 години).
Финландия – 3 години от получаване на решението на
застрахователя.
Франция – 2 години от настъпване на застрахователното
събитие, но впоследствие застрахованият може да игнорира действие-
то на погасителната давност, ако не е узнал за него.
Белгия – 3 години от застрахователното събитие, но застрахова-
ният може да игнорира действието на ПД, ако не е узнал за събитието.
Люксембург – 3 години от събитието, но застрахованият може
да докаже, че не е узнал за него.

130
Вж: Principles of European Insurance Contract Law (2009) 227.

130
 Дания – 2 години от узнаването за събитието.
Швеция – 3 години от узнаването, но не повече от 10 години
от най-ранния момент, в който искът е могъл да бъде предявен.
Германия – 3 години от узнаването, но не повече от 10 години
от настъпване на застрахователното събитие.
ИЗВОДЪТ, който може да се направи въз основа на изложе-
ните данни и разсъждения, е, че не трябва лоши законови разпоредби
да разрушават основни правно-логични конструкции, които са
стожерите на правната сигурност и на правовата държава. Не бива
да се фетишизират сентенциите dura lex s’et lex и lex specialis derogat
legi generali и на тяхна база да се оправдава прилагането на специални
норми, които са несъвместими с основите на правото, които са
абсурдни и нарушават правата на физическите и юридическите лица,
пък било то и в сферата на застраховането.

131
 Отговорността при неразрешена платежна операция,
наредена от онлайн потребителя чрез интернет банкиране
Проф. д-р Камелия Касабова131

1. Интернет банкиране – понятие, автентификация,

генератори на еднократни пароли
До неотдавна съществуваше неяснота по отношение на това,
дали интернет банкирането представлява платежен инструмент по
смисъла на §1, т. 16 ДР ЗПУПС. Съгласно отговора на Европейската
комисия по тълкуване на чл. 4 (23) от Директива 2007/64/ЕО относно
платежните услуги във вътрешния пазар, даден в документа „Pay-
ment Services Directive 2007/64/EC Questions and Answers“, интернет
банкирането също представлява безналичен платежен инструмент,
като се вземат предвид и дефинициите на платежен инструмент (§1,
т. 16 ДР ЗПУПС) и на платежно нареждане (§1, т. 19 ДР ЗПУПС).
Интернет банкирането осигурява техническа възможност
на клиента на банката да подава по електронен път платежни
нареждания в национална и чуждестранна валута, както и да
получава информация и извлечения за състоянието и движенията
по банковите си сметки чрез интернет.
Лицата (физически и юридически), които желаят да ползват
услугата „интернет банкиране“ на съответната банка, трябва да са
нейни клиенти, да се регистрират в системата ù, респ. да получат
пароли за достъп до предлаганите електронни услуги. За целта на
изследването клиентът е наричан онлайн потребител.
Основен принцип на интернет банкирането е нареждането
през интернет на операции, както и достъпът до чувствителни данни,
свързани с тях, да бъдат защитени със строга автентификация на
онлайн потребителите. В международен план е наложена схемата за
двуфакторна автентификация на онлайн потребителите на интернет
банкирането.

Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и председател на Помирителната

131

комисия за платежни спорове при БНБ.

132
 Препоръките на Европейската централна банка (Recommen-
dations for the security of internet payments. European Central Bank,
2012) за въвеждане от страна на банките на процедура за строга
автентификация се изразяват в използването на многофакторна
автентификация, която се състои от два или повече елемента,
категоризирани най-общо като знания (knowledge), собственост
(ownership) и неотделимост (inherence). При тази схема онлайн
потребителят се разпознава не само по обичайното потребителско
име и парола (нещо, което ЗНАЕ), но и по нещо, което ИМА или
което ПРЕДСТАВЛЯВА:
1) Първият елемент – нещо, което само потребителят знае,
може да бъде: потребителско име, статична парола, код, персонален
идентификационен номер.
2) Вторият елемент – нещо, което потребителят има, в Препо-
ръката на Европейската централна банка е изброено като: Token, смарт
карта, мобилен телефон. В практиката в общите условия на банките
се разширява обхватът на това, което потребителят „има“. Това може
да бъде втори код, който се получава с SMS на регистриран мобилен
телефон в момента на ползване на системата или е предварително
предоставен от банката под формата на списък (TAN кодове). Към
нещата, които потребителят „има“, се включват хардуерни устройства
и Token устройства, които се предоставят от банката и които генерират
кодове. Token-ите могат да бъдат: USB – потребителят ги поставя
в USB порт на ползвания компютър; смарт карти със съответните
четци и генератори на кодове. Token-ите могат да се ползват за
полагане на универсални електронни подписи, които също служат
за допълнителна идентификация на потребителите. В практиката
вторият фактор – нещо, което потребителят има, най-често се реали-
зира чрез използването на еднократни пароли (оne-time password),
които се получават като SMS на регистриран номер на мобилен телефон
и Token. Token не трябва да се свързва само с интернет банкирането.
Той по-скоро е представител на групата „генератори на еднократни
пароли“ (оne-time passwords) и ползването му не се ограничава само
при интернет банкирането. Той може да се ползва за дистанционен
достъп по IT система, компютър, за генериране на 3D Secure кодове
при платежните карти (вж. §ІV, т.3). Не е задължително Token да е
хардуерно устройство. Може и да е софтуерно базиран – онлайн
потребителят инсталира на компютъра или смартфона си апликация,
предоставена от банката, която генерира кодове.

133
 Генераторите на еднократна парола следва да са съобразени
с препоръката на Европейската централна банка, а именно при
използване на еднократна парола за идентификация банката да
гарантира, че периодът на валидност на тази парола е ограничен до
абсолютно необходимия минимум (т.е. няколко секунди до минута).132
3) Третият елемент е нещо, което потребителят представлява
– това обикновено са биометрични данни на онлайн потребителя,
най-често пръстов отпечатък.

В допълнение, избраните от банката елементи за автентифи-

кация на онлайн потребителя трябва да бъдат независими един от
друг, така че компрометирането на един да не води до компрометиране
на другите. Най-малко един от елементите трябва да не се използва
повторно и да е невъзпроизведим (което естествено не се отнася за
елемента „биометрични данни“).
На практика строгата автентификация някои банки постигат,
като използват не само двуфакторна или многофакторна автентикация,
но и чрез криптографски процес. Най-често това решение се реализира
чрез квалифициран електронен подпис или електронен подпис, изда-
ден от самата банка (комбиниран със SMS код).

2. Отговорността на онлайн потребителя

при неразрешена платежна операция, наредена
чрез интернет банкиране
Описаният по-горе механизъм на автентификация на онлайн
потребителя при нареждане на платежна операция по електронен
път цели да подготви отговора на въпроса, кога и защо онлайн
потребителят ще понесе риска от неправомерна платежна операция,
наредена чрез интернет банкиране.
Банките имат интерес да внедрят технологични решения за
строга автентификация на онлайн потребителя, защото по този начин
могат да докажат дали платежната операция е наредена от титуляра
или от трето неоправомощено лице. Съгласно Препоръката на
Европейската централна банка, банки, които нямат или имат слаба
процедура за автентификация, в случай на оспорена платежна опера-

132
Вж т. 9.1 от Recommendations for the security of internet payments. European Cen-
tral Bank, 2012.

134
ция не могат да представят доказателство, че онлайн потребителят е
разрешил, респ. не е разрешил операцията, което рефлектира върху
отговорността им. И обратното, когато банката е осигурила строга
автентификация, по-вероятно е неразрешената платежна операция
да се дължи на виновно поведение на онлайн потребителя и по-
конкретно той да не е успял да запази персонализираните защитни
характеристики на инструмента.
Както беше посочено по-горе, интернет банкирането е без-
наличен платежен инструмент и отговорът на въпроса, кой носи
отговорността при неразрешени платежни операции, следва да се
търси в общите текстове на ЗПУПС, които уреждат отговорността на
доставчика (банката) и ползвателя на платежни услуги – чл. 56, 57 и
58 ЗПУПС.
Необходимо е в синтезиран вид да се представят основните
задължения на онлайн потребителя, от което да се изведе, на-
рушението на кои от тях ангажира отговорността му, респ. го осво-
бождава, в случай на неразрешена платежна операция. Общите усло-
вия на всяка банка, която предоставя услугата интернет банкиране,
крият специфики, затова тук само се маркират основни постановки,
които се съдържат в тях.
Основните законови задължения на ползвателя на платежен
инструмент се съдържат в чл. 53 ЗПУПС. Тези задължения на
онлайн потребителя, пречупени през спецификата на нареждане на
платежни операции през интернет с използването на устройства за
еднократни пароли, са:
• да съхранява устройството за еднократни пароли с грижата
на добър стопанин и да го ползва в съответствие с техническите
инструкции за това;
• да го ползва само лично, тъй като в противен случай е
обвързан от всички операции, извършени от негово име
въз основа на положителна електронна идентификация и
авторизация;
• да пази в тайна своята парола, своя персонален идентифи-
кационен номер за достъп до устройството за еднократни
пароли и другите средства за електронна идентификация
и авторизация, ако има такива, и да предприеме всички
необходими мерки срещу узнаването им от трети лица;

135
 • да не записва персонализираните защитни характеристики
върху устройството за генериране на еднократни пароли,
мобилния си телефон или други вещи, които носи заедно с
тях, тъй като това дава възможност за узнаването им от трети
лица;
• да уведоми незабавно банката при наличие на основателно
съмнение, че паролата за достъп и другите предоставени от
банката средства за електронна идентификация и авторизация
са станали достояние на трети неоправомощени лица; наредена
е неразрешена платежна операция; налице е загуба, кражба
или неправомерно използване на предоставените от банката
устройства.
Неизпълнението от страна на онлайн потребителя на
тези основни законови, респ. договорни задължения активира
приложението на чл. 58 ЗПУПС, който освобождава банката от
отговорност при наличие на неразрешена платежна операция.
Съгласно чл. 58, ал. 1 ЗПУПС платецът понася загубите,
свързани с всички неразрешени платежни операции, произтичащи от
използването на изгубен, откраднат или незаконно присвоен платежен
инструмент, когато платецът не е успял да запази персонализираните
защитни характеристики на инструмента, до максимален размер,
договорен между доставчика на платежни услуги и ползвателя, но не
повече от 300 лв. Следва да се акцентира върху факта, че и в трите
хипотези (кражба, загуба и незаконно използване) използването на
платежния инструмент и настъпването на имуществена вреда от това
е възможно, тъй като лицето, осъществило неразрешените операции,
е имало достъп до персонализираните защитни характеристики на
инструмента. Еrgo, онлайн потребителят не е успял да ги запази
недостъпни за трети лица. В хипотезата на чл. 58, ал. 1 ЗПУПС
липсва вина на онлайн потребителя, а е налице небрежност (cul-
pa levis). Съгласно съвременното разбиране на гражданското право
за небрежността, тя е обективно противоречие между дължимото и
извършеното, а не е юридически факт от душевната действителност.
Небрежността се дефинира изцяло обективно, чрез сравнение
с модела на дължимо поведение. Затова релевантни за правото
признаци, които да определят поведението на онлайн потребителя,
а оттам и отговорността му са изцяло обективни. Достатъчно е
противоправният резултат да се дължи на неполагането на дължимата

136
грижа в качеството му на ползвател на платежни услуги.133
Въпреки тази обща законова хипотеза банките уреждат в
общите условия освобождаването си от отговорност при извършване
на платежна операция с генератор на еднократни кодове за достъп,
който е изгубен, откраднат или използван по друг неправомерен начин,
ако тя е наредена в комбинация с правилно въведени персонализирани
защитни характеристики на инструмента. Обяснението е в това,
че онлайн потребителят не е опазил в тайна своята парола, своя
персонален идентификационен номер за достъп до Token устройство-
то и до другите средства за електронна идентификация и авторизация.
Именно неизпълнението на това задължение е направило възможно
осъществяването на неоторизираната платежна операция. Както беше
споменато по-горе (вж. т. 3.1), елементите за автентификация на онлайн
потребителя са независими един от друг, така че компрометирането
на един не води до компрометиране на другите. Въпреки загубата
на устройството, ако ПИН кодът е бил опазен недостъпен за трети
лица, нареждането на операцията нямаше да бъде възможно. Затова
в тази хипотеза ще се приложи не чл. 58, ал. 1 ЗПУПС, а чл. 58, ал. 2
ЗПУПС.
Независимо от казаното, във всеки конкретен случай следва
да се преценява дали неопазването на персонализираните защитни
характеристики на инструмента се дължи на небрежност на онлайн
потребителя, което да обоснове прилагането на чл. 58, ал. 1 ЗПУПС,
или на проявена груба небрежност от негова страна, което да доведе
до цялостно освобождаване на банката от отговорност съгласно чл.
58, ал. 2 ЗПУПС.
Съгласно чл. 58, ал. 2 ЗПУПС платецът понася всички загуби,
свързани с неразрешени платежни операции, ако ги е причинил чрез
измама или с неизпълнението на едно или повече от задълженията
си по чл. 53 умишлено или поради груба небрежност. В тези случаи
платецът понася вредите независимо от размера им.

Вж: Конов, Т. Основание на гражданската отговорност (Унив. изд. Св. Климент

133

Охридски, София, 1995) 137. Според автора неумишлената вина в гражданското

право не бива да се отъждествява с традиционното понятие за небрежност.
Небрежността се състои не в укоримо от правото психическо отношение, а
в грешката, в обективното неправилно поведение на лицето, в неполагане на
дължимата грижа. Това е явление, чиито релевантни за правото признаци са изцяло
обективни.

137
 Тази хипотеза предвижда пълно освобождаване на достав-
чика на платежни услуги (банката) от отговорност, ако онлайн
потребителят не е изпълнил задълженията си по чл. 53 ЗПУПС
умишлено или поради груба небрежност, както и когато е действал
чрез измама. Онлайн потребителят понася загубите от неразрешената
операция по силата на чл. 58, ал. 2 ЗПУПС, тъй като е неизправна
страна по договорните отношения. Той не е изпълнил задълженията
си да използва платежния инструмент в съответствие с условията
на издаването му; не е уведомил доставчика на платежни услуги
незабавно след узнаването за загуба, кражба, или неразрешена
употреба на платежния инструмент; не са предприети всички разумни
действия за запазване на персонализираните защитни характеристики
на инструмента, както и да не записва тази информация върху
инструмента или да я съхранява заедно с него. За да настъпят правни-
те последици на чл. 58, ал. 2 ЗПУПС, е необходимо да е налице и
субективен елемент – платецът да действа злоумишлено – или чрез
измама (dolus) или под формата на умисъл или груба небрежност (cul-
pa lata). Пълната имуществена отговорност на онлайн потребителя се
основава на неговата вина. Въпреки че вината е юридически факт от
душевния живот, той може да бъде доказван. В гражданското право
вината се предполага само при небрежността. Във формата ù на
умисъл или груба небрежност тя трябва да се доказва от доставчика на
платежни услуги. По силата на чл. 56, ал. 1 и ал. 3 ЗПУПС доставчикът
на платежни услуги трябва да докаже автентичността на операцията,
както и че онлайн потребителят е действал с груба небрежност или
измама. Доставчикът на платежни услуги трудно би могъл да докаже
тези обстоятелства.134 Това законово изискване поставя на изпитание
приложението на правилото на чл. 58, ал. 2 ЗПУПС. Юридическите
факти от субективен характер трудно се доказват и затова не могат
да бъдат водещата обосновка на правните изводи. Приоритет трябва
да се даде на юридическите факти от обективен характер, които са
елемент от фактическия състав на чл. 58, ал. 2 ЗПУПС.
Именно поради това, за да се улесни правоприлагането (чл.
58, ал. 2 ЗПУПС), респ. доказването (чл. 56 ЗПУПС), в общите

Вж: Станева, А. Правни последици от неправомерна употреба на банкови карти.-

134

Търговско и конкурентно право, 2007, № 5, 71. Тези обстоятелства са свързани с

начина на живот на картодържателя, неговите отношения с близките му, опазването
на вещите и др. Доказването им е трудно или почти неосъществимо.

138
условия банките изброяват кои житейски хипотези на неизпълнение
на задълженията по чл. 53 ЗПУПС са проява на груба небрежност от
страна на онлайн потребителя. Изброяването, което правя тук, не е
numerus clausus, а е примерно, като се визират по-често срещаните в
практиката хипотези.
Проява на груба небрежност е неопазването на персона-
лизираните защитни характеристики на инструмента, придо-
биването на паролата и другите средства за електронна идентификация
и авторизация, предоставени на онлайн потребителя от трети лица. В
Препоръката на Европейската централна банка персонализираните
защитни характеристики („Security Credentials“) се определят не
само като конфиденциална информация, предоставена на онлайн
потребителя за целите на автентификацията, но и като физически
инструмент, който съдържа такава информация като генератор за
еднократна парола, смарт карта или нещо, което потребителят запомня
или представлява (като биометричните характеристики). Онлайн
потребителят е длъжен да полага дължимата грижа за опазването
им в съответствие с дадените от банката указания и вменените му
задължения по закон и рамковия договор.
Хипотезата: Да приемем, че банката е изпълнила задълже-
нието си да осигури строга двуфакторна автентификация. Както
беше посочено по-горе, елементите, чрез които тя се реализира,
трябва да са независими един от друг и поне единият да не може
да се репликира. Да приемем също така, че първият елемент (нещо,
което само потребителят знае) е персонален идентификационен
номер (ПИН). Този елемент е относително статична компонента.
При получаването му онлайн потребителят трябва да го промени,
впоследствие – да го променя в някакъв интервал, като е длъжен
да го помни, да не го записва, да не го предоставя на трети лица и
т.н. Вторият елемент (нещо, което потребителят има) може да е Тo-
ken, който генерира еднократни пароли и също следва да се пази
недостъпен за трети лица. В случай че ПИН кодът стане известен на
трето лице, без да е проявена груба небрежност от страна на онлайн
потребителя, например чрез т.нар. keylogger,135 който по някакъв

135
Най-опростено казано, Кeylogger е програма, която записва дейността на
компютъра (предимно натиснатите клавиши по клавиатурата) и повечето имат
възможност да изпратят информацията на сървър и след това да бъде прочетена
и използвана. Тази програма е невидима за компютъра, на който е инсталирана, и

139
начин е инсталиран на компютъра на потребителя, неоторизираното
трето лице, което действа с измама, не може да нареди платежната
операция, без да има достъп до втория елемент – Token. Ако то има
достъп не само до компютъра на онлайн потребителя, но и до Token,
който се държи на видно или леснодостъпно място, респ. паролата за
устройството също е записана видно, онлайн потребителят е проявил
груба небрежност по отношение опазването на втория елемент от
двуфакторната автентификация. Това ще обоснове прилагането на
чл. 58, ал. 2 ЗПУПС и ще ангажира пълната имуществена отговор-
ност на онлайн потребителя за неразрешената платежна операция.
Разновидност на основната хипотеза – неопазване на персона-
лизираните защитни характеристики на инструмента, са: платежната
операция е авторизирана чрез генериране на еднократен код, изпратен
от банката чрез SMS или по друг електронен начин, но е използван
от трето неоправомощено лице; ако неоторизираната платежна
операция е наредена от компютър, който се намира под контрола на
онлайн потребителя (в жилище, офис и др.); онлайн потребителят е
предоставил за използване на трето лице паролата и другите средства
за електронна идентификация и авторизация, които са предоставени
от банката за лично ползване от онлайн потребителя и др.
Наличието на някоя от тези хипотези, както и доказването на
други, при които онлайн потребителят е проявил груба небрежност или
измама, обосновават поемането от негова страна на имуществените
последици от неразрешени платежни операции, чл. 58, ал. 2 ЗПУПС.
В практиката, въпреки че са в нарушение на законовите си
задължения по чл. 53 ЗПУПС и са проявили груба небрежност,
онлайн потребителите правят опит да прехвърлят неблагоприятните
имуществени последици от неразрешените платежни операции върху
банките, като основават претенцията си на наличието на вирус в
компютъра или ненадеждност на системата за интернет банкиране.
Принципът, заложен в чл. 57, ал. 1 ЗПУПС, че при неразрешена
платежна операция доставчикът на платежни услуги на платеца му
възстановява незабавно нейната стойност, ще намери приложение
само ако безспорно се установи, че е налице срив в системата на
банката в момента, в който се осъществяват платежните операции,
както и че са налице пропуски в сигурността на системата ù за

е предназначена да следи и записва всички действия, които се извършват на него.

140
електронно банкиране. Вирус в компютъра на онлайн потребителя е
възможна причина за излъчването на неправомерен превод. Практика
обаче е в общите условия банките да предвиждат, че поддържането
на компютъра „чист“ от вируси е задължение на онлайн потребителя.
Обратното е и практически непостижимо – банката няма достъп
до компютрите на потребителите, а и няма еднозначен критерий за
установяване на състоянието „чист“ компютър. Различните анти-
вирусни програми съдържат дефиниции за различни вируси и няма
такава, която да гарантира „хващането“ на всички вируси във всеки
един момент. Вирусът „троянски кон“ е сред зловредните. При него
потребителят неволно инсталира „троянски кон“ на компютъра си
и така дава достъп на лицето с измамно поведение до него. Когато
онлайн потребителят влезе в акаунта си в електронното банкиране,
неоторизираното лице се „качва“ (piggybacks) върху неговата сесия и
без потребителят да разбере, нарежда своите операции. Ако онлайн
потребителят е приел в общите условия задължението си да поддържа
компютъра си незаразен от вируси и че банката не носи отговорност
за това, в тази хипотеза трудно би могло да се приложи чл. 57 ЗПУПС.
По тази причина и в духа на цитираните Препоръки на Европейската
централна банка банките в качеството си на икономически по-
силната и професионално подготвена страна в платежния процес
имат задължението не само да осигурят строга автентификация, но и
да внедрят решения в системите си за интернет банкиране, които да
блокират автоматично съмнителни операции, да следят за черни листи
с IP адреси, да следят за нетипично поведение на техни клиенти и др.
Ако системата за сигурност на банката маркира наредената операция
като рискова, тъй като не съответства на времето, стойността и
географското местоположение на редовните платежни нареждания,
подавани от онлайн потребителя – неин клиент, би следвало да го
уведоми и да блокира платежните операции. Ако обаче банката не
обърне внимание на „червени флагове“, повдигнати от собствената ù
система, и изпълни такива операции, следва да понесе риска от тях по
силата на чл. 57 ЗПУПС.
Сложно и нееднозначно е правното решение в случаите на
„фишинг“ (fishing) при интернет банкирането, както и на сходни
измамни схеми. При тях онлайн потребителят е подведен да влезе на
фалшив сайт, който е точно копие на сайта за електронно банкиране
на неговата банка. От него се изисква да въведе паролите си за достъп
(потребителско име и ПИН), както и еднократен код за достъп по

141
някаква разумно звучаща причина – да потвърди акаунта си, да
получи награда, която е спечелил при томбола, и т.н. Като получат
тези идентификационни параметри, лицата, които действат с измама,
реализират неразрешената операция в истинския сайт на банката. В
тази хипотеза, ако бъде доказана, е очевидно, че онлайн потреби-
телят не е издал виновно (при груба небрежност) персонализира-
ните защитни характеристики на инструмента. По-скоро е налице
хипотезата на незаконно придобити данни от платежния инстру-
мент при липса на вина на онлайн потребителя, налице е обектив-
но несъответствие с модела на дължимо поведение, небрежност
(culpa levis). Небрежността се състои в това, че в качеството си на
онлайн потребител не е положил необходимите усилия да повиши
финансовата си култура, информираността си за възможните измам-
ни схеми в интернет. Ако го беше направил, щеше да е информиран,
че банките не изискват подобна „чувствителна“ информация по
описания начин. Противоправният резултат (неразрешената пла-
тежна операция) се дължи на неполагането на тази дължима грижа
в качеството му на ползвател на платежни услуги, поради което
следва да понесе загубите, свързани с неразрешените платежни опе-
рации до максимален размер, договорен с банката, но не повече от
300 лв., чл. 58, ал. 1 ЗПУПС. Ако обаче в общите си условия банката
изрично беше предвидила, че онлайн потребителят следва да ползва
услугата интернет банкиране само на определен адрес, който зарежда
в линията за адрес на браузъра си, използването на друг адрес (този
на „фишинга“) ще е проява на груба небрежност от негова страна и
ще обоснове прилагането на чл. 58, ал. 2 ЗПУПС.

142
 Допустимо ли е прихващане на две насрещни парични
вземания в различна конвертируема валута?136
Проф. д-р Валентина Попова137

Поставя се въпросът „Допустимо ли е прихващане на две

насрещни парични вземания в различна конвертируема валута?“,
който в последните месеци стана много актуален, макар че той се
поставяше и в предишните десетилетия.138 Съществените изменения
в законодателството ни, свързани с присъединяването ни към МВФ
и ЕС, наложи последващо внимателно проучване на действащото
законодателство, съдебната практика и становищата в литературата.
Паричните задължения са задължения за стойност. Опреде-
лящо значение има изразената чрез тях стойност, а не самите
банкноти или монети. Обстоятелството, че вземанията са в
различна валута, не премахва тяхната характеристика като
парични, т.е. като такива за стойност.139
Неприемлива е според мен тезата, че чуждата валута не е
«пари» по смисъла на българското право, на която база някои
автори правят извода, че на въпроса, дали могат да се прихващат
вземания, едното от които е в лева, а другото в чужда валута,
трябва да се даде отрицателен отговор.140 Тази теза не съответства на

136
Настоящата статия е в основата на становището, депозирано от мен пред
квесторите на КТБ, и се публикува с тяхното съгласие.
137
Авторът е професор по граждански процес в СУ „Св. Кл. Охридски“ и адвокат
от САК.
138
Изследването на този въпрос съм започнала още в монографията си „Прихващане
Материалноправни проблеми“ (1 изд. „Съюз на юристите в България“, 1993). Като
съм отчела действащата тогава правна уредба и съм дала съответните предложения
de legeferenda. Книгата претърпя 3 издания без допълнения и актуализация. С
либерализирането на нашето общество и свързаното с него законодателно уреждане
на по-висока степен на автономия на волята в гражданския оборот разглежданият
проблем застана пред правораздавателните ни органи, както това предвиждах още
в тогавашното си съчинение.
139
Вж: Попова (1993) 31-32; така и Тълкувателно решение № 2/1997 г. ОСГК на
ВКС.
140
Вж: Калайджиев, А. Облигационно право – обща част (Сиби, София, 2001) 458.

143
действащото право. Изхожда се от неприемливата и несъответстваща
на действащата у нас правна уредба позиция, че нашето право изрично
обявява за пари само паричните знаци, които са вътрешно платежно
средство, издадено от БНБ. Сочи се, че пари са само движимите
вещи, емитирани от Българската народна банка и санкционирани от
държавата (левове и стотинки), които са законно платежно средство
и задължително се приемат за плащания в пълната им номинална
стойност без ограничения. Като аргумент се сочи чл. 25, ал. 2 от ЗБНБ,
като се твърди, че в чл. 25, ал. 2 ЗБНБ е дадено легалното определение
за пари като движими вещи, притежаващи качествата „корпоралност“
и „обособеност“. Уредени са два вида движими вещи, които са пари
– банкноти и монети – чл. 25, ал. 1 ЗБНБ. Разликата между тях е с
оглед на материалния носител – банкнотите са хартиени, а монетите
– метални. Парите задължително се издават от централната банка от
името на държавата и с нейната санкция – чл. 25, ал. 2 ЗБНБ. Сочи
се още, че за да имат качеството на пари, не е достатъчно парите да
са приети в оборота като платежно средство. Законодателят е уредил
легално две от функциите на парите в чл. 25, ал. 2 ЗБНБ. Сочи се
също, че парите са законно платежно средство, т.е. задължително се
приемат от всички участници в оборота като универсално средство
за размяна, срещу което могат да се получат всякакви стоки и услуги.
Парите са и универсална мярка за стойност, чрез която се определя
стойността на всички стоки и услуги. Тази функция се опосредява
от записаната върху всяка банкнота или монета номинална стойност,
която също е задължителна за участниците в оборота.
Според мен чл. 25, ал. 2 ЗБНБ не дава легално определение на
понятието пари, нито на парично вземане. Чл. 25, ал. 1 ЗБНБ урежда
изключителното право на БНБ да пуска в обращение български
банкноти и монети, а ал. 2 установява, че издадените от БНБ български
банкноти и монети са законно платежно средство и задължително
се приемат за плащания в пълната им номинална стойност без
ограничения. С други думи, чл. 25, ал. 2 ЗБНБ се отнася до парите
от националната валута, но не и за парите и паричните вземания
изобщо. Тази разпоредба няма отношение към парите в чужда
валута, както и към паричните задължения в чужда валута. В
това отношение разпоредбата на чл. 25, ал. 2 ЗБНБ не следва да се
тълкува изолирано от останалите норми от действащото право,
имащи отношение към паричните вземания в чужда валута.

144
 Показателно за това, че българският законодател не третира
като пари само платежното средство, което задължително се
приема от всички участници, е отмяната на чл. 10, ал. 1 ЗЗД (ДВ,
бр. 83 от 1999 г., в сила от 01.01.2000 г.), в която беше предвидено,
че паричните задължения задължително трябва да се уговарят в
местна валута освен в предвидените в закона случаи. Нещо повече,
и преди отмяната на този текст, паричните задължения, уговорени в
чужда валута съобразно условията на втората част от изречението на
отменената ал. 1 на чл. 10 ЗЗД (в предвидените в закона случаи), ясно
и категорично се считаха от законодателя за парични задължения. С
отмяната на чл. 10, ал. 1 ЗЗД се установи свободата на договаряне
на паричните задължения, както в местна, така и в чужда валута.
Ето защо следва категоричният извод, че законодателят
третира задълженията, уговорени в чужда валута, като парични
задължения. Те възникват като такива.
Неприемливо е според мен разбирането, че чуждестранните
банкноти и монети по нашето право са особен вид стока, а не пари,
като в това си качество те могат да бъдат само предмет на сделки,
които могат да се извършват по занятие само от банки и финансови
институции. Неслучайно цитираният по-горе автор приема, че
чуждестранните банкноти и монети могат да бъдат обаче пари, кога-
то законодателят допуска с тях да се извършва плащане (б.м.
В.П. – както впрочем това беше във втората част от изречението на
отменената ал. 1 на чл. 10 ЗЗД). Според мен с отмяната на чл. 10, ал.
1 ЗЗД законодателят допусна по категоричен и недвусмислен начин
паричните вземания да бъдат уговаряни в чужда валута, съответно
чуждата валута да е годно платежно средство в Република Бълга-
рия. Неприемливо е разбирането, че отмяната на чл. 10, ал. 1 ЗЗД не
означава, че чуждестранните пари са обявени от закона за платеж-
но средство, поради което уговорката за плащане с чуждестранни
пари е datio in solutum, а не плащане. Категорично смятам, че
когато страните са уговорили парично вземане в чужда валута,
то възниква като вземане в чужда валута, което след отмяната
на чл. 10, ал. 1 ЗЗД е напълно допустимо и действително, а не
е налице уговорка за даване вместо плащане. Пак ще подчертая
категорично, че с отмяната на чл. 10, ал. 1 ЗЗД законодателят прие
и утвърди концепцията си, че паричните задължения в Република
България могат да се уговорят както в местна, така и в чужда валута,
а не както беше преди отмяната на текста, това да е възможно само

145
в изрично посочените в закона случаи. Фигурата на даване вместо
плащане е налице, когато е уговорена една престация, но впоследствие
страните се съгласят задължението да се погаси, като се престира нещо
друго, различно от първоначално уговореното. В тази връзка следва
да се има предвид, че Тълкувателно решение № 2 от 01.12.1997 г. по
гр.д. № 2/1997 г. на ВКС, ОСГК е постановено по време действието
на чл. 10, ал. 1 ЗЗД и преди отмяната на чл. 10, ал. 1 ЗЗД; ЗСВЦВК и
чл. 1 ПМС № 15/1991 г. Всъщност масата от казуси, в които имаше
вземания, уговорени в чужда валута, предизвика цитираното ТР и
беше и една от причините за последвалата го отмяна на чл. 10, ал. 1
ЗЗД, ЗСВЦВК; ПМС № 15/1991 г.
Показателно за това, че вземанията в чужда валута са парични
вземания, е и обстоятелството че с параграф единствен, т. 1 на Поста-
новление № 50 на Министерския съвет от 5 април 2000 г. за отменяне
на нормативни актове на Министерския съвет (ДВ, бр. 31 от 14 април
2000 г.) се отмени по-голямата част от ПМС № 15 от 1991 г. (ДВ,
бр. 12/1991 г., изм. ДВ, бр. 2/1992 г.), в т.ч. и чл. 1, ал. 1 ПМС № 15,
в който беше предвидено, че „всички разплащания на територията
на страната се извършват в левове“. Това показва, че разплащанията
на територията на страната могат да стават и в чужда валута. Под
разплащания или плащания винаги се е смятало изпълнение на
парични задължения чрез плащане в пари, а не чрез даване вместо
изпълнение.
Показателно за това, че вземанията в чужда валута са парични
вземания, съответно плащането им в чужда валута е допустимо
от закона платежно средство (и в този смисъл законно платежно
средство), е и обстоятелството, че с §5 от Валутния закон (в сила от
01.01.2000 г., обн. ДВ, бр. 83 от 21.09.1999 г.) се отмени Законът за
сделките с валутни ценности и за валутния контрол и предвидени в
ЗСВЦВК, в т.ч. и ограничението по чл. 12 ЗСВЦВК.
Показателно за това, че вземанията в чужда валута са парични
вземания, е и обстоятелството, че върху тях също се начисляват
лихви (Постановление № 100 от 29 май 2012 г. за определяне размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
в сила от 01.07.2012 г., обн. ДВ, бр. 42 от 5 юни 2012 г.).
Тези промени в българското право във връзка с конвер-
тируемостта на лева са във връзка с ратифицирането от страна на
Република България на Учредителния договор на Международния

146
валутен фонд (обн. ДВ, бр. 61 от 6 юли 1999 г.),141 чиито чл. 8 и чл. 14
имат отношение към условията на конвертируемост на националните
валути.
В подкрепа на разбирането, че може да се извърши прихва-
щане само между вземания, които са в една и съща валута, се сочи
§2 от допълнителните разпоредби на ТЗ. В него е постановено, че
вземанията в чужда валута се превръщат в български левове по курса
на Българската народна банка към датата на решението за откриване
на производството по несъстоятелност. Този параграф се прие със
ЗИДТЗ, с който се създаде част IV на ТЗ „Несъстоятелност“ (ДВ, бр.
63 от 1994 г.).142 Видно е от систематическото място на параграфа,
че той не е създаден с цел обслужване на прихващането (сравни чл.
645 ТЗ). Този параграф е заимстван от френското право и е с цел
осигуряване на еднаквото третиране на всички кредитори с парични
вземания (чл. 616, ал. 3 ТЗ) с оглед на естеството на производството
по несъстоятелност като колективна процедура за удовлетворяване
на кредиторите на длъжника, за когото е открито производство по
несъстоятелност. Не е възможно в това производство едни парични
вземания да се удовлетворяват в местна валута, а други в чужда
валута. Текстът на чл. 645 ТЗ се отнася за прихващането по време
на открито производство по несъстоятелност и той е резултат на
сериозно сравнителноправно изследване на швейцарското, немското
и френското право в материята.143 Аналогичен на §2 от ДР на ТЗ и със
същата цел е чл. 17, ал. 2 от Закона за кредитните институции. §2 ДР
на ТЗ не е създаден, защото законодателят счита вземанията в чужда
валута за непарични вземания. На трансформацията на непаричните
вземания в парични е посветена разпоредбата на чл. 617, ал. 2 ТЗ и тя
има отношение към прихващането в хипотезата на чл. 645, ал. 2, изр. 2
ТЗ, както и към удовлетворяването на тези вземания след обявяването
на длъжника в несъстоятелност.

141
Закон за ратифициране на учредителния договор на международния валутен фонд
заедно с първо, второ и трето изменение и на предложеното четвърто изменение за
специално еднократно разпределение на специални права на тираж (обн. ДВ, бр. 15
от 19 февруари 1999 г.).
142
Вж за §2 ДР на ТЗ, В. Важи ли §2 ТР на ТЗ за вземанията на длъжника, за когото
е открито производството по несъстоятелност. Попова, В. Избрани съчинения,
т. 3 (Сиела, София, 2010) 291-295; Как следва да бъдат включвани в списъка
на одобрените вземания валутните вземания към длъжника, за когото е открито
производство по несъстоятелност, Попова (2010) 300-314.
143
Вж: Попова (2010) 585-607.

147
 И така. Вземанията в различна валута не губят качеството
си на парични и по най-общите белези на рода – изразители и
носители на стойност, те са еднакви по своя род.
Но дали това е достатъчно, за да бъде допустима компенса-
цията? Вярно е, че тя представлява сурогат на реалното изпълнение,
нещо като даване вместо изпълнение, но за разлика от него, неза-
висимо от волята на насрещния кредитор и даже против нея. Съпо-
ставката между двете групи вземания по чл. 103, ал. 1 ЗЗД, които са
годни за компенсация (парични и такива за еднородни и заместими
вещи), показва ясно, че целта на прихващането – да се избегне не
икономичното изпълнение от едната на другата страна и обратно,
когато се дължат престации, които са еднородни, определени по
своя род и заместими.
Макар и вземанията да са в различна валута, те са парични и са
от един и същи род. Разликата е само във вида на валутата. Въпросът
е дали разликата във валутата прави вземанията в различна валута
нееднородни и незаместими. При неконвертируемост на валутите
липсата на заместимост на дължимите престации е безсъмнена.
Когато има две насрещни вземания, които са в конвертируе-
ма валута, прихващането по едностранно волеизявление на един от
насрещните кредитори-длъжници следва да се допусне по следните
съображения: Нашият закон по подобие на френския изрично поста-
вя ударението върху паричния характер на вземанията и ги отделя от
останалите вземания, които имат за предмет еднородни заместими
вещи. Обстоятелството, че те са в различна валута, не премахва
качеството им на носители на стойност. От друга страна, тяхната
конвертируемост означава, че в гражданския оборот те се третират
като еднородни и заместими по своя предмет. Заместимостта
на вземанията в различна валута е същността и сърцевината
на конвертируемостта. Поради конвертируемостта на различната
валута, в която са двете насрещни вземания, разликата във вида
на валутата е ирелевантна за прихващането. Това прихващане би
могло да се изключи само когато насрещният кредитор има интерес
от плащане точно в тази валута. Това той ще трябва да докаже.144,145

144
Този извод споделя и в книгата си Попова (1993) 31-35. Пречка за прихващането
тогава беше неконвертируемостта на българския лев, забраните, които стояха в чл.
10, ал. 1 ЗЗД, ЗСВЦВК, ПМС 15/1991 г., чието отменяне аз и тогава обосновавах
като предложение de le geferenda, като законодателят след няколко години отмени,
както посочих по-горе.
145
Така и R. Birk. AufrechnungbeiFremdwährungsforderungenundinternationalem Pri-

148
 Република България е при условия на валутен борд. Съгл.
чл. 29, ал. 1 ЗБНБ (изм. ДВ, бр. 20 от 1999 г.) официалният валутен
курс на лева към германската марка е 1 лев за 1 германска марка.
Съгл. чл. 29, ал. 2 ЗБНБ, когато законно платежно средство във
Федерална република Германия стане общата валута на Европейския
съюз – еврото, официалният валутен курс на лева към еврото се опре-
деля чрез умножаване на курса по ал. 1 по официалния курс, по който
германската марка се е конвертирала към еврото. Така определеният
курс се обнародва в „Държавен вестник“ от Българската народна бан-

vatrecht. Außenwirtschaftsdienst. 1969, S. 15-17 и съдебната практика, посочена на S.

15, Fn. 32-33; обратно J. Gernhubert. Die Erfüllungundihre Surrogate. Tübingen, 1983,
S. 220; J. Ostrowski. Aufrechnungnachder Abgabenordnung, 1977. Neue Wirschafts-
briefe, 1977, S. 1973 по съображение, че вземанията не са еднородни, макар и да са
за стойност; курсът на валутата постоянно се променя (б.м. В.П.- Това съображение
предвид наличието на чл. 29 ЗБНБ очевидно не може да важи, когато едното
вземане е в лева, а другото в евро) и с това може да се спекулира, а и може да
има интерес от плащане точно в определената валута. Освен това, както посочих
вече, според мен, при конвертируемост на валутата, този, който има интерес да се
плати в уговорената валута, за да преодолее прихващането, трябва да докаже този
си интерес. В друга част от литературата компенсацията се допуска само в една
хипотеза – когато вземанията са в различна валута, но едното е платимо и в двете.
Едни автори смятат, че прихващането може да бъде извършено само от носителя
на платимото в двете валути вземане (така J. Gernhubert – пак там), други, че то е
допустимо и за двете страни (така M.Ahlt. Die Aufrechnung im internationalen Pri-
vatrecht. Regensburg, 1977, S. 129). Б.м. В.П.- Тази литература е преди влязлото в
сила на 11 ноември 1992 г. изменение на учредителния договор за Международния
валутен фонд, направено от борда на управителите на МВФ с Резолюция № 45-
3, приета на 28 юни 1990 г. с учредителния договор за Международен валутен
фонд. В по-новата немска правна литература се приема, че прихващане на
вземания и задължения в различна валута е допустимо тогава, когато поетото
валутно задължение е несъщинско. Същинското валутно задължение (за разлика от
несъщинското) включва задължението да се изпълни в изрично уговорена валута.
За да се приеме, че такава уговорка е налице, не е достатъчно в договора да
бъде уговорено конкретно парично задължение в дадена валута. Същинско би
било например валутното задължение, ако в договора е записано, че плащане
в друга валута не се приема или че задължението е платимо само в тази
конкретна валута (вж. Derleder, Knops, Bamberger, Handbuchzumdeutschenun-
deuropäischen Bankrecht, 2.Ausgabe, 2009, Springer-Verlag Berlin Heidelberg). По
аргумент от противното, в случая, при наличие на клауза в договор за кредит, по
който страна е банката, съгласно която изпълнение и в друга конвертируема валута
е допустимо, следва да се приеме, че е налице несъщинско валутно задължение.
При това положение считам, че прихващането в различни конвертируеми валути е
в съответствие с волята на страните по съответния договор за кредит и следва да се
приеме като действително. В този смисъл е и член 8.2 от UNIDROIT Principles 2010
(вж. Derleder, Knops, Bamberger, Handbuchzumdeutschenundeuropäischen Bankrecht,
2.Ausgabe, 2009, Springer-VerlagBerlinHeidelberg, §§244, 387-396 BGB).

149
ка. С други думи, българският лев е вързан за еврото и е конвертируем
с него. С Решение № 223 на БНБ от 31.12.1998 г. за определяне на
валутния курс към еврото (обн. ДВ, бр. 1 от 05.01.1999 г.; в сила от
01.01.1999 г.; издадено от управител на БНБ) на основание чл. 29, ал. 2
от Закона за БНБ Управителният съвет на БНБ реши, че официалният
валутен курс на лева към еврото е 1955,83 лв. за едно евро и влиза в си-
ла от 00.00 часа на 1 януари 1999 г. Показателно за конвертируемостта
на валутата е и обстоятелството, че когато се теглят суми от банкомат
от картова банкова сметка, която е в български лева, в страна, членка
на ЕС, където е приета като национална валута еврото, се получават
не в български лева, а в евро, при съответното конвертиране на
валутата. Също ако от картова сметка в евро се изтегли на банкомат в
Република България, се получават не евро, а лева.
С решение № 225/28.05.2011 г. на ВКС, ТК, II т.о.,
т. дело № 631/2010 г., постановено по чл. 290 ГПК се приема, че
прихващането с вземане на ответника по делото, което е в евро, срещу
вземането на ищеца, което е в лева, е допустимо, поради конвер-
тируемостта на двете валути. Сочи се, че с чл. 29 от Закона за БНБ
официалният валутен курс на лева към еврото е фиксиран на 1,95583
лв. Конвертирано по този курс, насрещното вземане на ответника е
годно за компенсиране с вземането на ищеца, което е в български
лева. Цитираното решение е по чл. 290 ГПК и е задължително за
съдилищата (т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСГТК на ВКС ВКС; ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г.,
ОСГТК на ВКС), но не е задължително за друг състав на ВКС, който
би разглеждал същия въпрос (ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д.
№ 2/2010 г., ОСГТК на ВКС).
Без всякакво съмнение, прихващането е допустимо и когато в
договорите за кредит е включена клауза, с която се допуска кредитът
да се издължи изцяло както във валутата, в която е предоставен,
така и в друга свободно конвертируема валута. Щом като банката
се е съгласила още в договора за кредит, че реалното изпълнение на
задължението към нея може да бъде и в друга конвертируема валута,
прихващането, което кредитополучателят прави със свое вземане в
друга, конвертируема валута, е също действително.
Пред мен се постави и задачата да разгледам поставения в
настоящата статия въпрос и във връзка с образуваното тълкувателно
дело № 4/2014 г. На ОСГТК „Относно възможността съдът да

150
присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута“.
С определение № 194 от 30.05.2014 г. по гр. д. № 2174/14 г. състав
на IV гр.о. е спряно производството по делото, като на основание чл.
292 ГПК е предложено на ОСГТК на ВКС да постанови тълкувателно
решение по посочения правен въпрос, по който е констатирал
противоречива съдебна практика по чл. 290 ГПК, а именно: С реше-
ние № 785/11.01.2011 г., постановено по гр. д. № 1457/2009 г. от
ВКС, ІV гр.отд. е приел, че е недопустимо присъждане на сума, като
изпълнение на задължение във валута, различна от валидно угово-
рената дължима по облигационното задължение. С решение № 61/
18.02.2010 г. на ВКС, ІІІ г.отд., постановено по гр.д. № 153/2009 г. е
прието, че съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорът има силата на закон
за тези, които са го сключили, но с отмяната на чл. 10, ал. 1 ЗЗД (ДВ,
бр. 83/1999 г.) отпадна ограничението паричните задължения да се
уговарят в местна валута. Даването в заем на парични средства в
чужда валута не е пречка връщането на сумата да се претендира в
левовата ù равностойност. Този състав на ВКС е приел, че това е така,
тъй като паричните задължения са дългове за стойност и интересът
на кредитора е да получи стойността като цяло, независимо от вида
и естеството на паричните знаци, които могат да я съставляват – т. 4
на Тълкувателно решение № 2/1997 г. ОСГК на ВКС. С това решение
съдът е приел, че предявената претенция за левовата равностойност
на дадените в заем щатски долари не се отразява на спорното право,
тъй като се претендира паричен еквивалент на стойност – т. 3 от
посоченото Тълкувателно решение.
Не бих могла да се ангажирам с прогноза относно изхода
по това тълкувателно дело, нито с въпроса кога може да се очаква
постановяването и публикуването на Тълкувателното решение
по него. Бих искала да посоча, че това тълкувателно дело се
отнася до осъдителни искове за реално изпълнение. В него не е
включен въпросът за прихващане на вземания в чужда валута.
Прихващането е сурогат на реално изпълнение, но в него за разлика
от реалното изпълнение акцентът стои върху насрещността на
дължимите престации, на тяхната еднородност и заместимост.
Да се приеме, че парични вземания по смисъла на чл. 103, ал. 1
ЗЗД с оглед същността на прихващането са само вземанията в
една и съща валута, означава: а) силно да се стесни понятието за
парични вземания, което както посочих по-горе, е в противоречие
с действащите у нас правни норми относно паричните вземания;

151
б) силно да се стесни понятието за еднородност и заместимост в
сравнение с втората хипотеза на чл. 103, ал. 1 ЗЗД при прихващане на
насрещни вземания, които имат за предмет еднородни и заместими
вещи; в) и във връзка с това да се елиминира конвертируемостта на
валутата, въпреки изричните норми на чл. 29 ЗБНБ и ратифицирането
на Учредителния договор на Международния валутен фонд със
Закон за ратифициране на Учредителния договор на Международ-
ния валутен фонд, заедно с Първо, Второ и Трето изменение и
на предложеното Четвърто изменение за специално еднократно
разпределение на специални права на тираж (обн. ДВ, бр. 15 от
19.02.1999 г.). Вярно е, че прихващането е сурогат на реалното
изпълнение. Но то е негов сурогат, а не самото реално изпълнение.
И както посочих вече, при него за разлика от реалното изпълнение
акцентът е върху насрещността на вземанията, паричния харак-
тер и еднородносттта и заместимостта на престациите.
Въз основа на изложеното поддържам становището си, че
прихващането на парични вземания в различна, но конвертируема
валута, е допустимо.
Прихващането обаче има обратно действие към момента,
в който прихващането е могло да бъде извършено, поради което
конвертирането трябва да бъде по курса към този момент. Смятам,
че едно такова разрешение не би противоречало на изискването
за добросъвестност. Вярно е, че курсът на валутата може да се
изменя. Но към посочения момент плащането на изискуемото
задължение е трябвало да бъде извършено. Освен това моментът,
когато прихващането е могло да бъде извършено, е ясно определен
и не може да бъде манипулиран от страните по компенсационното
правоотношение.

152
 Обичайните разноски за определяне на застрахователното
обезщетение
Иван Георгиев146

1. Въведение
Разпоредбата на чл. 213, ал. 1 от Кодекса за застраховането147
(КЗ) урежда встъпването на застрахователя в правата на застрахования
– „[с] плащането на застрахователното обезщетение застрахователят
встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата
– до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски,
направени за неговото определяне. В случаите, когато причинителят
на вредата има сключена застраховка „Гражданска отговорност“,
застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застрахо-
вател по застраховка „Гражданска отговорност“ – до размера на
платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне. Застрахователят по имуществена застраховка може да
предяви вземанията си направо към застрахователя по „Гражданска
отговорност“.
Предявяваните искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ са
едни от най-често срещаните в практиката,148 но независимо от това
разпоредбата досега не е била обект на самостоятелен доктринерен
анализ.149

146
Докторант по гражданско и семейно право в Института за държавата и правото
към Българската академия на науките; съдия в Софийския районен съд.
147
Обн. ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г. с последващи изменения и допълнения.
148
В практиката на най-големия съд в страната – Софийския районен съд, за 2014 г. са
образувани приблизително 2400 дела, по които основната искова претенция е по чл.
213, ал. 1 КЗ. По този показател, този тип дела представляват повече от половината
образувани търговски дела и над 95% от всички образувани застрахователни дела.
149
Кратки разсъждения по темата за встъпването в правата на увредения могат да
бъдат открити у: Розанис, С. Уточнение за отговорността на застрахователя.-
Седмичен законник, 2000, № 11, с. 16; Радлова, Н. Права и задължения на
застрахования по застраховка на имущество при настъпване на застрахователно
събитие.- Счетоводство, данъци и право, 2014, № 7, с. 64.

153
 Встъпването на застрахователя в правата на увредения водач
е до размера на две имуществени величини – 1) застрахователното
обезщетение и 2) обичайните разноски за неговото определяне (т.нар.
„ликвидационни разноски“). И доколкото е ясно, че застрахователното
обезщетение е сумата, която е необходима за възстановяване на
повредите до състоянието, в което се е намирал автомобилът преди
увреждането (чл. 208, ал. 3 КЗ),150 то нито в практиката, нито в теорията
е изясняван характерът на обезщетението за обичайните разноски.
Причините за тази пасивност може би стоят в традиционно ниския
размер на тази претенция, която е за суми, които в много случаи са
по-малки и от 1% от претендираното застрахователно обезщетение.
Отделно от това самите застрахователи често признават направените
обичайни разноски и спорът се свежда единствено до размера на
заплатеното застрахователно обезщетение.151 Тук е необходимо да се
посочи, че чл. 213, ал. 1 КЗ представлява по-нова редакция на уреденото
право на застрахователя да се суброгира в правата на застрахования,
което е било предмет на уредба в чл. 402, ал. 1 от Търговския закон
(ТЗ).152 По отменената уредба обаче застрахователят е встъпвал в
правата на застрахования единствено до размера на обезщетението,
без да е било уредено правото за претендиране на ликвидационните
разноски.
Целта на настоящото кратко изследване е да изясни
какво представляват обичайните разноски за определяне на
застрахователното обезщетение, както и някои особености от
процесуално естество.

2. „Обичайност“ на разноските
Проблемите, пред които е изправена практиката, са от най-
различно естество.
На първо място, доколкото законът говори за „обичайни“
разноски, в практиката на съдилищата се срещат различни становища

150
Вж. Голева, П. Относно застрахователното плащане и обезщетението на
вредите, надхвърлящи размера на законната лихва.- Финанси и право, 2011, № 10,
с. 57-59. Вж. също и Определение № 36 от 15.01.2009 г. по т. д. № 517/2008 г., I т.
отд. на ВКС.
151
Вж например: Решение от 31.07.2014 г. по гр. д. № 28/2014 г. на Софийския
районен съд, Решение от 30.07.2014 г. по гр. д. № 24306/2013 г. на Софийския
районен съд.
152
Обн. ДВ, бр. 48 от 18.06.1991 г. с последващи изменения и допълнения.

154
относно въпроса дали тези разноски следва да бъдат доказани.
Според едното виждане, достатъчно е ищецът само да заяви такава
претенция, чиято основателност е обусловена от основателността на
претенцията за застрахователно обезщетение.153 Според обратното
становище, искането за разноски следва да бъде доказано.154 Други
съдебни състави пък направо се позовават на обичаите в практиката,
които са служебно известни на съда (без да се изисква доказването
им), и присъждат обичайни разноски в минимален размер.155
От една страна, на пръв поглед не е лишено от логика стано-
вището, че ликвидационните разноски не следва да се доказват.
Възможно е да се разсъждава на плоскостта, че това е последица
от уважаването на главния иск, като аналогия от отговорността за
разноските в производството. Струва ми се обаче, че подобна аналогия
в случая е неприложима, доколкото разноските в производството
намират самостоятелна законодателна уредба в Гражданския проце-
суален кодекс (ГПК).156 Отделно от това, дори и при отговорността за
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, реализирането на
този разход подлежи на доказване.157 Единственото изключение, което
законът допуска, касае адвокатското възнаграждение, присъждано в
полза на юридически лица и еднолични търговци, когато последните
са били защитавани от юрисконсулт – чл. 78, ал. 8 ГПК. Доколко
обаче това изключение е изрично предвидено в закона, разширително
тълкуване или тълкуване по аналогия в случая е неприложимо.
Друга интересна съпоставка, която може да се направи в
случая, е свързана с претендирането на обичайните разноски, на
които има право кредиторът във връзка със събирането на забавеното
от длъжника вземане – чл. 309а, ал. 1 ТЗ. Използваната юридическа
техника при приемането на тази разпоредба дава основание да се
приеме, че до определен размер направените от кредитора разноски
могат да бъдат присъдени и без да е налице проведено доказване.

153
Вж в този смисъл Решение № 36 от 27.01.2012 г. по гр. д. № 7167/2012 г. на Районния
съд – Бургас, Решение от 07.07.2014 г. по в. т. д. № 1050/2014 г. на Окръжния съд –
Стара Загора.
154
Вж цитираната съдебна практика в бележки под линия № 13 и 14.
155
Вж в този смисъл Решение от 10.07.2013 г. по гр. д. № 27870/2012 г. на Софийския
районен съд.
156
Обн. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. с последващи изменения и допълнения.
157
Вж изрично в този смисъл т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС.

155
Това е така, тъй като чл. 309а, ал. 1 ТЗ, казва, че кредиторът има
право на законната лихва и разноските за събиране на вземането „...в
размер на не по-малко от 80 лева, без да е необходима покана“. До
тази сума кредиторът няма нужда да доказва размера на настъпилата
вреда, тъй като законът презумира, че такава следва във всички
случаи. Точно поради тази причина, ако имущественият разход
надхвърля посочената в закона стойност, „[к]редиторът може да
търси обезщетение за действително претърпените вреди и направени
разноски за събиране в по-висок размер съобразно общите правила“
– чл. 309а, ал. 1 ТЗ in fine.
Не са основателни и аргументите, че съдът може да се позове
на обичайната търговска практика. Вярно е, че търговските обичаи
(и обичаите в практиката, които са нещо различно) са източник на
търговското право – чл. 288 ТЗ, но дори и те подлежат на доказване в
производството.158
Всичко изложено по-горе дава основание да се застъпи
становището, че ликвидационните разноски не се презумират за
сторени, а отговорността за реализиранието им не е иманентна
последица на доказването на предпоставките за заплащане на
застрахователното обезщетение и вината на водача, застрахован при
ответника.

3. Начин на доказване на разноските

На второ място, не е единодушно становището в практиката
относно въпроса как следва да се докаже реализирането на този
разход. Някои съдебни състави се доверяват на експертното
заключение, което следва да прецени какви разноски по принцип
се правят от застрахователя за определяне на застрахователното
обезщетение – в този случай вещото лице обосновава своя извод на
базата на традиционната практика, но без да изследва действител-

158
Този извод се застъпва последователно в теорията – вж например Стефанов, Г.
Търговско право – обща част (Абагар, Велико Търново, 2009) 58-61; Терзиев,
Н. Международен търговски обичай (БТТП. София, 1992) 20 и сл.; Дичева, П.
Търговският обичай в съвременните правни системи, Правна мисъл, 1975, № 2, 53-
54; Пепелиникова, В. Приложение на обичая в отделните правни отрасли. Търговски
обичай, Научни трудове на Русенския университет, 2010, том 49, серия 7 (Русенски
университет, Русе, 2011) 230-239.

156
ното реализиране на тези разноски (т.е. плащане).159 Според другото
становище реализирането на разход за ликвидационни разноски
подлежи на установяване в условията на пълно и главно доказване,
като доказателствената тежест е върху ищеца.160
По мое мнение тук въпросът следва да бъде разделен на
две части. От една страна, реализирането на ликвидационните
разноски подлежи на доказване. Касае се за имуществен разход,
който не би следвало да представлява трудност за застрахователя
да бъде установен. Самият размер на този разход обаче е въпрос
на обичайната търговска практика. Размерът може да се установи
и посредством заключението на вещо лице или по друг начин. При
непозволеното увреждане обаче причинената вреда и нейният размер
(когато същият има имуществен характер) са два отделни елемента
от фактическия състав, всеки от които подлежи на доказване в
производството.161 Поради тази причина заключението на вещото
лице, което не почива на документи, от които да се установява
плащане на експерт и ползването на консумативи за определяне на
застрахователното обезщетение, не би могло да установи реалното
реализиране на претендираните разноски.
В обобщение, на доказване подлежат две обстоятелства:
1) реализирането на разход; 2) обичайният размер на този разход.
Дори и застрахователят да успее да установи плащане в по-голям от
обичайния размер, съдът следва да присъди сума за ликвидационните
разноски до размера, установен в трайната търговска практика.

159
Вж в този смисъл Решение № 1307 от 25.02.2014 г. по в. гр. д. № 3559/2012 г. на
Софийския градски съд и Решение № 740 от 13.07.2011 г. по в. т. д. № 1064/2011 г.
на Окръжния съд – Варна.
160
Вж например Решение от 31.07.2014 г. по гр. д. № 6843/2014 г. на Софийския
районен съд, Решение от 25.08.2014 г. по гр. д. № 40000/2013 г. на Софийския
районен съд, Решение от 04.08.2014 г. по гр. д. № 18311/2013 г. на Софийския
районен съд.
161
Вж например Решение № 115 от 13.06.2014 г по гр. д. № 5642/2013 г., III гр. отд.
на ВКС, Решение № 308 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 1732/2010 г., IV гр. отд. на ВКС,
Решение № 658 от 05.01.2010 г. по гр. д. № 1781/2009 г., IV гр. отд. на ВКС.

157
 4. Самостоятелен иск за ликвидационни разноски
или отделно имуществено перо
На трето място, в практиката почти безспорно се приема,
че чл. 213, ал. 1 КЗ урежда регресното право162 на застрахователя
да встъпи в правата на застрахования, като регресът включва както
застрахователното обезщетение, така и ликвидационните разноски –
т.е. макар вземането да е оформено по две пера, то от процесуална
гледна точка е предявен един иск.163 Според обратното становище,
което е изолирано, претенцията за заплащане на обичайните разноски
представлява самостоятелен иск, като върху нея се дължи съответно
и държавна такса.164
Аргументите в подкрепа на извода, че претенцията за ликви-
дационни разноски не представлява самостоятелен иск, почиват
на становището, че и двата разхода намират своето основание
в реализираното пътно-транспортно произшествие, както и в
чисто икономическата им обусловеност (неделимост от главното
задължение) – разноските „...ще възникнат, ако застрахователят
по имуществено застраховане образува застрахователна преписка
и я разгледа, вследствие на което заплати застрахователното
обезщетение“.165
Струва ми се, че това становище търпи критика на няколко
самостоятелни основания. Всъщност всички разноски се намират

162
Терминът „регресно право“ се използва последователно в практиката, по
отношение на иска по чл. 213, ал. 1 КЗ (вж. всички цитирани съдебни актове в
следващата бележка под линия). По мое мнение обаче в конкретната хипотеза не
може да се говори за регрес, а за суброгация. Застрахователят встъпва в правата
на застрахования вследствие разпоредбата на закона, което води до промяна на
страните по възникналото деликтно правоотношение. При регреса правата на
кредитора по деликтното правоотношение не преминават към друго лице.
163
Това мнение е последователно застъпвано в практиката – вж Решение № 15 от
25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г., I т. отд. на ВКС, Решение № 114 от 04.07.2011
г. по т. д. № 745/2010 г., II т. отд. на ВКС, Решение № 141 от 30.09.2010 г. по т. д. №
657/2009 г., II т. отд. на ВКС, Определение № 249 от 04.05.2010 г. по т. д. № 657/2009
г., II т. отд. на ВКС и много други.
164
Вж в този смисъл Разпореждане от 23.06.2014 г. по гр. д. № 25809/2014 г. на
Софийския районен съд, Разпореждане от 25.08.2014 г. по гр. д. № 45435/2014 г.
на Софийския районен съд, Разпореждане от 14.07.2014 г. по гр. д. № 36436/2014
г. на Софийския районен съд (докладчик по всички посочени дела е авторът на
настоящата статия).
165
Вж: Определение № 8419 от 17.04.2014 г. по в. ч. гр. д. № 4549/2014 г. на
Софийския районен съд.

158
в икономическа обусловеност с основния разход. Така например
разноските за събиране на вземането са безусловно свързани и
произтичат от забавеното изпълнение на длъжника по основното
задължение. Въпреки това в практиката досега не е имало спор, че
разпоредбата на чл. 309а, ал. 1 ТЗ представлява самостоятелен иск за
разноски.166
Не може да бъде аргумент в подкрепа на извода, че
претенцията за разноски не е самостоятелен иск и обстоятелството,
че застрахователното обезщетение и обичайните разноски за
определянето му са уредени в една и съща разпоредба – чл. 213,
ал. 1 КЗ. Касае се за законодателно разрешение, което не може да
се отразява на процесуалната обусловеност на отделните претенции
– страната следва да докаже различни обстоятелства, за да бъде
прието за установено, че двата отделни разхода са реализирани
в действителност. Отделно от това, в практиката многократно са
разглеждани искове, които намират своето основание в една и съща
законова разпоредба, но имат самостоятелен процесуален характер.
Така например искът за заплащане на дължимото възнаграждение
по договор за наем и искът за заплащане на разноските във връзка
с наетата вещ намират своето основание в чл. 232, ал. 2 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД).167 Няма спор обаче, че претенцията
за дължимия наем и тази за дължимите разходи за поддържане на
вещта представляват самостоятелни искове.168
Становището, че както застрахователното обезщетение, така
и разноските по определянето му следват в резултат на едно и също
непозволено увреждане, също не е достатъчно, за да обуслови извод
за една претенция. Основанието за реализирането на двата разхода
е различно. В единия случай се изплаща дължимо обезщетение,

166
Вж: Решение от 27.03.2013 г. по гр. д. № 55203/2012 г. на Софийския районен
съд, Решение № 605 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 294/2013 г. на Окръжния съд –
Благоевград, Решение № 385 от 12.03.2014 г. по гр. д. № 6724/2013 г. на Районния
съд – Русе, Решение от 03.04.2014 г. по гр. д. № 5729/2013 г. на Софийския районен
съд. При прегледа на съдебната практика не съм установил съдебно решение, в
което разноските по чл. 309а, ал. 1 ТЗ да са били разгледани като част от главното
задължение.
167
Обн. ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г. с последващи изменения и допълнения.
168
Вж в този смисъл Решение № 6767 от 10.10.2013 г. по в. гр. д. № 1170/2013 г. на
Софийския градски съд, Решение № 1752 от 20.11.2012 г. по гр. д. № 2274/2011 г.
на Окръжния съд – Пловдив, Решение № 19 от 22.03.2012 г. на по т. д. № 15/2011 г.
Окръжния съд – Ямбол.

159
произтичащо от сключен договор за застраховка с водача, който не е
виновен за настъпилото произшествие. В другия случай разноските
следват директно от настъпилото непозволено увреждане. В своята
преобладаваща практика съдилищата приемат, че е достатъчно и само
един от елементите на непозволеното увреждане да е различен, за да
става въпрос за различни искове.169
Вън от изложените по-горе съображения, на становището,
че вземането за ликвидационните разноски не е самостоятелен иск,
може да бъде противопоставен и аргумент, който следва от самата
разпоредба на чл. 213, ал. 1 КЗ. Законът казва, че „...застрахователят
встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата...“.
Правата на застрахования винаги са до размера на причинените
вреди. В този ред на мисли встъпването в правата винаги следва да е
ограничено до размера на изплатеното застрахователно обезщетение.
Застрахованият не реализира разход по калкулиране на дължимото му
се обезщетение. Това са разноски, които се правят само и единствено
от застрахователя, но не и от лицето, което е претърпяло имуществени
вреди в резултат на настъпване на застрахователното събитие. В частта
за обичайните разноски за определяне на дължимото обезщетение
застрахователят реално не се суброгира в правата на застрахования,
по простата причина, че застрахованият никога не е разполагал с тези
права. Разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ в частта за ликвидационните
разноски не представлява нищо друго освен законова фикция на
имуществените граници на суброгацията.
Смисълът на възможността да се претендират обичайните
разноски може да бъде изведен от разпоредбата на чл. 213а, ал. 1 КЗ
– „[з]астрахователят по имуществена застраховка, който е встъпил в
правата на застрахованото лице срещу застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“ на лицето, което виновно е причинило
вредата на застрахованото имущество, предявява претенцията си

169
Отново в областта на непозволеното увреждане, макар деликтът да е само един,
последователно се приема, че искът за причинените имуществени вреди е отделен
от иска за причинените неимуществени вреди – вж Решение № 220 от 23.06.1999 г.
по гр. д. № 76/98 г., 5-членен състав на ВКС, Решение № 34 от 11.03.2014 г. по т. д.
№ 192/2013 г. на Окръжния съд – Плевен, Решение № 49 от 25.03.2010 г. по гр. д. №
1211/2010 г. на Окръжния съд – Велико Търново, Решение № 49 от 03.01.2014 г. по
гр. д. № 5028/2013 г. на Софийския градски съд, Решение № 53 от 04.02.2013 г. по
гр. д. № 1107/2012 г. на Окръжния съд – Стара Загора. Съвсем отделен е въпросът
доколко тази практика е законосъобразна.

160
срещу този застраховател, като прилага преписката с доказателствата,
с които разполага, в това число доказателства за удостоверяване на
пътнотранспортно произшествие“. Непредставянето на доказател-
ства, включително и такива за установяване размера на вредата, е
основание за изискване на допълнителни документи (чл. 213а, ал. 2
КЗ), респективно – отказ от плащане (чл. 213а, ал. 3, т. 2 КЗ). След като
застрахователят по имуществената застраховка следва да реализира
разход, за да докаже пред застрахователя по договора за застраховка
„Гражданска отговорност“ размера на щетата, то този разход не бива
да остава в имуществения пасив на „изправната“ страна.
Нещо повече, макар и практиката да приема, че ликвида-
ционните разноски са част от претенцията за заплащане на
застрахователното обезщетение, при частично отхвърляне на иска
не се прави разпределение по пера, като се намали размерът и на
дължимите разноски.170 Това означава, че вземането за разноски
дори не се повлиява от частичната неоснователност на претенцията
за застрахователно обезщетение.171 Несъстоятелността на подобен
подход следва от чисто логическите съображения, че страната не
може да черпи благоприятни последици, при положение, че тъкмо
определянето на размера на застрахователното обезщетение (за което
е реализиран този разход), е било прието за неправилно. Отделно от
това, отговорността за разноски винаги е съразмерна на уважената,
респективно – отхвърлената част от иска – по аналогия с разпоредбата
на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.172

170
При анализа на съдебната практика не успях да открия решение, в което да е
направено разграничение в размера на отговорността на ответника за дължимото
застрахователно обезщетение и за обичайните разноски.
171
Вж Решение от 11.03.2009 г. по гр. д. № 3590/2007 г. на Софийския градски
съд, Решение № 419 от 17.03.2014 г. по т. д. № 1018/2013 г. на Софийския градски
съд, Решение № 1238 от 05.07.2012 г. по т. д. № 365/2011 г. на Софийския градски
съд. Във всички посочени съдебни актове съдът е присъдил пълния размер на
претендираните ликвидационни разноски, независимо че е приел претенцията
за застрахователно обезщетение за частично недоказана, тъй като ищецът не е
установил пълния ù предявен размер.
172
Нека вземем следния пример: предявен е иск с правно основание чл. 213, ал. 1
КЗ, за заплащане на сумата от 100 лева – заплатено застрахователно обезщетение
и 15 лева ликвидационни разноски. Ако се установи, че само част от причинените
увреждания по автомобила са в причинна връзка с настъпилото произшествие,
напълно възможна е хипотезата, при която отстраняването на тази щета да струва
10 лева. При това положение съдът следва да присъди 10 лева за заплатеното
застрахователно обезщетение и съразмерно обезщетение за обичайните разноски

161
 Отделно от всичко изложено по-горе, обусловеният извод, че
претенцията за обичайните разноски е самостоятелен иск, налага и
диференциране на размера на предявените искове за лихва, като се
съобрази обстоятелството, че става въпрос за две отделни главници и
два отделни иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.173

5. Ликвидационни разноски при регрес срещу виновния

водач – чл. 274 КЗ
На четвърто място, в голяма част от случаите, когато застра-
хователите претендират обезщетение срещу виновните водачи, тъй
като последните са управлявали моторното превозно средство след
употреба на алкохол или под въздействието на наркотично вещество,
както и в хипотезата, при която водачът е бил без свидетелство за
управление (чл. 274, ал. 1 и ал. 2 КЗ), съдилищата отхвърлят претен-
цията за ликвидационни разноски като неоснователна.174 Аргументът
е, че регресното право на застрахователя е ограничено само и
единствено до размера на обезщетението, но не включва сторените
обичайни разноски по определяне на обезщетението.175 Налице е
обаче и практика, която приема, че в рамките на исковата претенция
по чл. 274, ал. 1 и ал. 2 КЗ застрахователят има правото да претендира
и ликвидационни разноски.176
Всъщност, дори и да се приеме за вярно становището, че
регресното право не включва ликвидационните разноски, то при това
положение искът следва да е недопустим, а не неоснователен. Вижда
се, че при регреса срещу виновния водач законодателят лимитира
регресната му отговорност до размера на застрахователното обезще-
тение – чл. 227, т. 1 и чл. 274, ал. 1 КЗ, като в този случай не са
включени обичайните разноски за определяне на обезщетението.
Това е така, тъй като за разлика от разпоредбата на чл. 213а, ал. 1 КЗ
не е предвидена специална процедура по ликвидация на щети.

– т.е. 1,50 лева, а не 15 лева, както е процедирано в цитираните съдебни решения в

предходната бележка под линия.
173
Впрочем становището за диференциране размера на претендираната лихва
следва да намери приложение дори ако се приеме, че вземането за разноски е
самостоятелно перо, но не и отделен иск.
174
Вж Решение № 315 от 18.09.2012 г. по в. гр. д. № 503/2012 г. на Окръжния съд –
Хасково, Решение от 05.12.2012 г. по гр. д. № 495/2012 г. на Районния съд – Айтос.
175
Ibid.
176
Вж например Решение № 504 от 11.11.2010 г. по в. т. д. № 1129/2010 г. на
Окръжния съд – Варна.

162
 Разбира се, застрахователят може да претендира от застрахо-
вания и обичайните разноски, но основанието тук ще е в общата
разпоредба на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като няма да е налице спор, че се касае
за самостоятелен иск. В този случай проблемът пред застрахователя
ще е свързан с доказване на претенцията му, и в частност – на причин-
ната връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди.

6. Заключение
Настоящият анализ има за цел да акцентира на един важен
въпрос, който остава встрани от вниманието на съдебната практика.
Вижда се, че проблемите, свързани с обичайните разноски за
определяне на застрахователното обезщетение, не са малко. Макар
и с нисък материален интерес, тази претенция има своето важно
материалноправно и процесуалноправно значение, което не бива да се
подценява. Надявам се изложените в настоящото изследване въпроси
да провокират интереса и на представителите на правната теория.

163
 За неизпълнението и неточното изпълнение на платежни
операции от доставчика на платеца при използването
на кореспондентска банка
Д-р Иван Мангачев177

„Съгласно чл. 75178, доставчикът на платежни услуги

на платеца трябва да докаже, че сумата по платежната
операция е кредитирана по сметката при доставчика на
платежни услуги на получателя. Това повдига очевид-
ния въпрос – кога с тази сума е кредитирана сметката
и по-специално в случай на изпълнение на транс-
гранична платежна операция, където кореспондентска
банка посредничи за получаването на плащането?“179

Отговорността на банката за неизпълнение и неточно изпълне-

ние на платежни операции при плащания, наредени от платеца,180 е
уредена в чл. 68 от Закона за платежните услуги и платежните системи
(ЗПУПС).181 Разпоредбата е възприета от чл. 75 от Директива 2007/64/
ЕО. Практическото ù приложение поставя все повече въпроси, на
които е трудно да се даде отговор. Чести са случите, при които се

177
Асистент по Търговско право в Нов български университет и програмен
координатор в Националния институт на правосъдието.
178
Става дума за чл. 75 (1) Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния
пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и
за отмяна на Директива 97/5/ЕО (Директива 2007/64/ЕО), ОВ L 319/1 от 5.12.2007 г.
179
The draft Payment Services Regulations 2008, Freshfields Bruckhaus Deringer LLP
(September 2008) 3. <http://www.freshfields.com/uploadedFiles/SiteWide/Knowledge/
The%20draft%20Payment%20Services%20Regulations%202008.pdf>
180
Съгласно т. 20, §1, ДР ЗПУПС „платец“ е физическо или юридическо лице, което
е титуляр на платежна сметка и разпорежда изпълнението на платежно нареждане
по тази сметка, а когато липсва платежна сметка – физическо или юридическо лице,
което дава платежно нареждане.
181
Обн. ДВ, бр. 23 от 27 март 2009 г., изм. ДВ, бр. 24 от 31 март 2009 г., изм. ДВ, бр. 87
от 3 ноември 2009 г., изм. ДВ, бр. 101 от 28 декември 2010 г., изм. ДВ, бр. 105 от 29
декември 2011 г., изм. и доп. ДВ, бр. 103 от 28 декември 2012 г.

164
изпълняват трансгранични платежни операции, които невинаги
остават в рамките на Европейския съюз (ЕС). Такъв би бил случаят,
когато две лица (платец и получател) имат платежни сметки, открити
в банки, които са лицензирани да упражняват дейност в рамките на
ЕС, но платецът нарежда сума, която е във валута, различна от евро
или различна от валутите на страни, членки на ЕС, извън еврозоната
(например в щатски долари). Според стандартната банкова практика
нуждата от използването на услуги от страна на кореспондентска
банка се появява, там където е необходимо извършването на платеж-
на операция с местна за кореспондента валута. Използването на
електронен трансфер на средства се подпомага от кореспондента,
защото той има непосредствен достъп до тази валута.182 Трудно е за
правото на ЕС да уреди в пълнота правоотношения, които излизат
извън рамките на държавите членки, които го съставляват.

1. Отговорността на банката по чл. 68 ЗПУПС

Нормата е възприета от Директива 2007/64/ЕО.183 Съгласно
нея, когато платежно нареждане е подадено от платеца, доставчикът
на платежни услуги на платеца носи отговорност пред платеца за
точното изпълнение на платежната операция, освен ако докаже пред
платеца или пред доставчика на платежни услуги на получателя, че
доставчикът на платежни услуги на получателя е получил сумата по
платежната операция в срока по чл. 64, ал. 2,184 като в този случай
доставчикът на платежни услуги на получателя носи отговорност
пред получателя за точното изпълнение на платежната операция.
Доставчикът на платежни услуги при поискване от страна
на платеца може да предприеме действия в рамките на дължимата
грижа за проследяване на платежната операция и да уведоми платеца

182
Ed. Kwaw, The Law and Practice of Offshore Banking and Finance (Praeger 1996)
16-17.
183
Става дума за чл. 75 (1) Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния
пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и
за отмяна на Директива 97/5/ЕО (Директива 2007/64/ЕО), ОВ L 319/1 от 5.12.2007 г.
184
Доставчикът на платежни услуги на платеца е длъжен да осигури заверяването
на платежната сметка на доставчика на платежни услуги на получателя със сумата
на платежната операция най-късно до края на следващия работен ден след момента
на получаване на платежното нареждане. Този срок може да се удължава с още един
работен ден при иницииране на платежни операции на хартиен носител.

165
за резултата.185 В случая се има предвид най-вече проследяването
на платежната операция дотам, докъдето се простира контролът
на съответния доставчик на платежни услуги. Когато неточното
изпълнение се дължи на доставчика на платежни услуги на
получателя, то той ще носи отговорността, като е длъжен незабавно
да осигури на разположение на получателя сумата по платежната
операция и когато е приложимо, да завери платежната сметка на
получателя със съответната сума.186

Възможни са следните хипотези:

1.1. Платец и получател с платежни сметки при една и съща
банка
При първата, платец и получател имат платежи сметки при
една и съща банка, т.е. доставчик на платежни услуги както на
платеца, така и на получателя е един и същ. В този случай банката
носи отговорност за неточно изпълнение пред платеца и ще бъде
длъжна своевременно да му възстанови сумата на неизпълнената или
неточно изпълнената платежна операция и когато е приложимо, да
възстанови задължената платежна сметка в състоянието, в което тя би
се намирала преди изпълнението на неточно изпълнената платежна
операция.187 При тази хипотеза дебитирането на сметката на платеца
и кредитирането на сметката на получателя ще са под контрола на
банката, т.е. в този случай ще сме изправени пред вътрешна банкова
платежна операция.188

1.2. Доставчикът на платежни услуги на платеца

и доставчикът на платежни услуги на получателя
са с платежни сметки при трети доставчик
на платежни услуги
Тази хипотеза също се приравнява на вътрешнобанков
превод.189 Разликата с горната хипотеза е, че платежните институции
на платец и получател поддържат сметки при една и съща, но

185
Чл. 68, ал. 4 ЗПУПС.
186
Чл. 68, ал. 3 ЗПУПС.
187
Чл. 68, ал. 2 ЗПУПС.
188
Kwaw (1996) 27. Kwaw нарича тези операции „payment via in-house transfers“.
Като вътрешнобанкова операция се приема транзакция между сметки в една банка
и транзакции между отделни клонове в рамките на една банка.
189
Kwaw (1996) 27.

166
различна от самите тях платежна институция. Отговорността в този
случай следва да се носи от платежната институция, която е причинила
неизпълнение, или неточно изпълнената платежна операция.

1.3. Платец и получател са с платежни сметки

при различни банки
При тази хипотеза платец и получател имат сметки в различни
банки, но тези банки поддържат т.нар. „nostro“ сметки една при друга.
„…банка „X“ със седалище в Обединеното кралство и банка
„Y“ в САЩ сключват кореспондентски договор една с друга.
В резултат на това плащанията в щатски долари към банка
„X“ могат да се извършват чрез кореспондентската ù сметка в
банка „Y“. По същия начин платежните операции в британски
лири от американската банка „Y“ могат да се извършват чрез
кореспондентска сметка, поддържана при британската банка
„X“. Тази сметка се нарича „nostro“ сметка в Европа или
„дължими от“ и „vostro“ или „дължими към“ респективно
Северна Америка. „Nostro“ сметката означава наша сметка,
поддържана в друга институция, докато „vostro“ сметката
означава ваша сметка, водена при нас.“190
В този случай ще сме изправени пред платежни операции
между максимум четири субекта, което ще включва три право-
отношения. Първото правоотношение е между банката на платеца
и платеца, за което между страните се сключва рамков договор за
платежни услуги.191 Второто правоотношение е това между банката
на платеца и банката на получателя,192 т.нар. „кореспондентско
правоотношение“, включващо „vostro“ и „nostro“ сметки, които са
открити при всяка една от банките.193 Третото правоотношение е
отново на базата на рамков договор за платежни услуги, но този

190
Kwaw (1996) 16.
191
Чл. 40-47 ЗПУПС. Правната теория определя това правоотношение като валутно.
Вж: Островски, Н. Правни последици при забава на банков превод, Пазар и право,
2000, Кн. 07 (ЕПИ Online).
192
Т. 22, §1, ДР ЗПУПС. „Получател“ е физическо или юридическо лице, определено
като краен получател на средства, които са предмет на платежна операция.
193
Така и M. J. King, Bank & Brokerage Back Office Procedures & Settlements (2nd. ed.
Harriman House Ltd. 2003) 40. Ch. L. Culp, The Art of Risk Management: Alternative
Risk Transfer, Capital Structure, and the Convergence of Insurance and Capital Markets
(John Wiley & Sons 2002) 256.

167
път сключен от банката на получателя с получателя. В този случай
банката ще е достатъчно да докаже пред доставчика на платежни
услуги на получателя, че доставчикът на платежни услуги на получа-
теля е получил сумата по платежната операция в установения срок.

2. Хипотези, включващи отговорността

на кореспондентска банка извън обхвата
на уредените в чл. 68 ЗПУПС
2.1. Кореспондентска банка
Кореспондентската банка предоставя услуги на реципрочна
база между местни банки в различни държави.194 Удобството, което
предоставя кореспондентската банка, е, че за нея валутата, в която
другите банки извършват платежна операция, е местна валута. Друго
улеснение за банките, използващи кореспонденти, е, че не им се
налага да имат разкрити сметки на практика в огромен брой други
банки. Банките кореспонденти извършват финансови транзакции
и свързаните с тях дейности на чуждите пазари от името на банка
от друга държава, за което се заплащат съответни такси.195 Фразата
„кореспондентска банка“ може да има различно съдържание. Тя
може да означава използването на неин клон от чуждестранни на нея
банки, които нямат присъствие в тази държава.196 Кореспондентската
банка може да действа и като представител на чуждата за нея
банка при авизиране на акредитиви.197 И не на последно място,
кореспондентската банка може да бъде свързана с клиринг.
При кореспондентските банки понякога се извършва и
сетълмент на двустранна основа между кореспондентската банка
и чуждестранните за нея банки.198 Обменят се т.нар. „test key“ чрез
телекс или SWIFT съобщения.199 Информация за кореспондентските

194
E. A. Curry, J. G. Fung и Ian R. Harper, Multinational banking: historical, empirical
and case perspectives в A. W. Mullineux,V. Murinde (ed.), Handbook of International
Banking (Edward Elgar, Cheltenham, UK • Northampton, MA, USA 2003) 39.
195
Curry, Fung и Harper (2003) 39.
196
H. Palmer, Correspondent Banking (Euromoney Books, London 1990) 1.
197
Ibid.
198
E. Carletti, Competition and Regulation in Banking в A. V. Thakor и A. W. A. Boot
(ed.), Handbook of Financial Intermediation and Banking (North-Holland, The Nether-
lands 2008) 456.
199
R. Wells, Global Credit Management: An Executive Summary (John Wiley & Sons
Ltd, 2004) 102. SWIFT е световна асоциация за междубанкова телекомуникация.

168
банки се съдържа в специален алманах (Bankers Almanac), включващ
основните кореспонденти на всяка банка.200
Кореспондентските отношения се развиват на основата на
двустранен договор.201 Такова споразумение може да бъде признато
за система с окончателност на сетълмента и когато е между двама
участници (без да се взема предвид евентуален посредник по
сетълмента, евентуален основен контрагент, клирингова къща или
непряк участник), когато държавата членка счита, че такова определяне
е гарантирано срещу системен риск.202 От тази възможност са се
възползвали държави като Дания и Франция.203 По силата на подобен
договор една банка (кореспондент) поддържа сметки, притежавани
от други банки (респонденти), и предоставя платежни и други услуги
на тези банки респонденти.204 Сетълментът, който се извършва на
базата на такъв договор, представлява алтернатива на използването
на клирингова банка.205

2.2. Отговорност на кореспондентската банка

Каква би била отговорността на банката на платеца при
една усложнена хипотеза, при която банката на платеца използва
посредничеството на т.нар. кореспондентска банка, за да „достигне“
банката на получателя, защото двете нямат открити „vostro“ и „nostro“
сметки една при друга? Въпреки мандатния характер на отношението
на банката на платеца и кореспондентската банка се подчиняват на
lex specialis, а не на общите норми на гражданското право. Следва
да се има и предвид, че в повечето случаи ще намерят приложение
нормите на международното публично и/или международното част-
но право, защото двете банки ще са подчинени на правен режим на

Тя поддържа затворена комуникационна мрежа за електронна комуникация между

7000 финансови институции в 198 държави <http://www.swift.com>
200
Wells (2004) 102.
201
R. Cranston, Principles of Banking Law (2nd. ed., Oxford University Press 2002) 233.
202
Чл. 2 (а) Директива 98/26/ЕO на Европейския парламент и на Съвета от 19 май
1998 година относно окончателността на сетълмента в платежните системи и в
системите за сетълмент на ценни книжа, ОВ L 166/45, 11.06.1998 г.
203
Вж: чл. L-330-1 Code monétaire et financier (Франция) и чл. 57 (1) Lov 2000-
04-26 nr. 283 om ændring af lov om værdipapirhandel m.v. (Дания). Мангачев, Ив.
Окончателност на сетълмента: правна уредба (Сиела, София, 2013) 96.
204
Committee on Payment and Settlement Systems, A glossary of terms usedin payments
and settlement systems (BIS March 2003) 16.
205
Cranston (2002) 279.

169
различни държави. Безспорно е обаче, че банката на платеца е длъжна
да изпълни даденото нареждане с дължимата грижа.206
Отговорността на банката на платеца спрямо платеца за
полагане на дължимата грижа включва две кумулативно дадени
предпоставки, свързани с изпълнението на няколко задължения.
Първо, задължението, свързано с навременното изпълнение на
наредената платежна операция, което в повечето случаи означава
последната да бъде изпълнена още същия ден.207 Второ, задължението
за избора на надеждна кореспондентска банка.208 Когато банката на
платеца е избрала за кореспондент банка с добра репутация, всяка
претенция, че банката не е положила дължимата грижа при избора
си на кореспондент, не следва да бъде успешна.209 Банката не може
да бъде отговорна за неизпълнение или небрежност по отношение
на надлежно избраните си кореспонденти, нито за загуби, свързани с
прехвърлянето на средствата, като всеки избран кореспондент също
няма да бъде отговорен освен за своята собствена небрежност.210
Банката не може да носи отговорност за действията на тази банка,
чрез която става плащането, или отговорност и за действията на
кореспондентската банка.211 В някои решения се отива дори и по-да-
леч, изключвайки небрежността на банката освен за кореспондентите
ù и за всякакви видове на представителство.212
Освен това се счита, че когато платецът не е избрал
изрично платежната сетълмент система, клиринговата къща или
кореспондентската банка на получателя, то се приема, че платецът
е обвързан от използваната от него система.213 Отделен е въпросът,
дали кореспондентската банка ще носи спрямо платеца деликтна
отговорност.214 Тази отговорност по никакъв начин не може да
повлияе на отговорността на банката на платеца.

206
E. P. Ellinger, E. Lomnicka, R. Hooley, Modern Banking Law (3rd. ed. OUP 2002) 498.
207
Ellinger, Lomnicka и Hooley (2002) 499.
208
Ellinger, Lomnicka и Hooley (2002) 499-500.
209
Ellinger, Lomnicka и Hooley (2002) 500.
210
Holdingford Milling Co. v Hillman F. Co-op. Cr'y, 181 M 212, 231 NW 928, <http://
mn.findacase.com/research/wfrmDocViewer.aspx/xq/fac.19300829_0002.MN.htm/qx>
211
Островски (2000).
212
Summan Singh v. National City Bank of New York, AIR 1962 Punj. 172.
213
F. H. Miller, The Lawyer's Guide to Modern Payment Methods: ACH, Credit, Debit,
and More (American Bar Association 2007) 51.
214
Отговорността на кореспондентската банка е невинаги ясна. Вж: Kwaw (1996) 44.

170
 Възможни са и други хипотези, при които трудно може да
бъде ангажирана както отговорността на банката на платеца, така
и на кореспондентската банка в случаи на законови рестрикции по
отношение на платежни операции в дадени държави или лица.215
Доставчикът на платежни услуги не следва да носи отговорност
в случаите на извънредни и непредвидени обстоятелства, които са
извън неговия контрол. Като непреодолима сила (vis maior) следва
да се разглеждат и действията на държавни и публичноправни
органи (fait du prince). Актовете на държавни и общински органи и
нормативните актове, с които се налагат определени ограничения
върху търговската дейност, следва да се квалифицират като непреодо-
лима сила.216 Термините „случайно събитие“, „непреодолима сила“ и
„разпореждане на държавен орган“ са синоними.217
De lege ferenda може да се препоръча допълнение на нормите
на ЗПУПС с текстове, които да уредят подобни хипотези, като
освободят банката на платеца от отговорност за чужди действия, но
само в случай на пълно изпълнение на задълженията им по рамковия
договор за платежни услуги.

215
Вж. напр. <http://www.treasury.gov/resource-center/sanctions/Programs/Pages/Pro-
grams.aspx>
216
Калайджиев, А. Облигационно право: Обща част (Пето издание, Сиби, София,
2010) 321-322.
217
Конов, Тр. Подбрани съчинения (Сиела, София, 2010) 203. Облигационно право.
Част първа. Общо учение за облигацията (БАН, София, 1990) 34.

171
 Разрешаване на спорове за домейн имена съгласно
Единната политика на ICANN
Асен Алексиев, Йоана Стратева218

Резюме
През последните петнадесет години Единната политика на ICANN
се утвърди като основен международен инструмент за разрешаване
на конфликти между права върху обекти на интелектуална
собственост и правата върху домейн имена, и служи като пример
и основа за развитието на други подобни процедури в различните
страни по света.
Статията разглежда основните елементи на Единната политика
за разрешаване на спорове за генерични домейн имена, приета от
Интернет корпорацията за предоставени имена и номера (ICANN),
и практиката по разрешаването на спорове съгласно тази политика
пред акредитираните от ICANN институции.

I. Въведение
Всеки компютър, свързан с глобалната мрежа, се иденти-
фицира със свой уникален IP адрес, който се изразява с поредица
от групи числа и/или букви, разделени с точки. Това техническо
решение е подходящо за комуникация между компютрите, но
затруднява хората. Затова е въведена системата на домейн имената,
които служат като заместители на IP адресите. Тази система е

218
Адвокат Асен Алексиев е съдружник в Адвокатско дружество „Събев и
съдружници“, Европейски представител за марки и дизайни, арбитър по дела за
домейн имена към Центъра за арбитраж и медиация на СОИС, Чешкия арбитражен
съд и Азиатския център за разрешаване на спорове за домейн имена и член на
Международния арбитражен съд на Международната търговска камара. Йоана
Стратева е адвокат в Адвокатско дружество „Събев и съдружници“ и специализира
в областта на интелектуалната и индустриална собственост и защитата на
конкуренцията.

172
йерархична и има няколко нива, най-дясното от които е домейнът
от първо ниво, а вляво от него са домейните от следващите нива.
В резултат на употребата им във връзка с всякакви видове
търговия и реклама домейн имената постепенно се превърнаха
в идентификатори, сравними по важност с търговските имена и
търговските марки, което доведе до конфликти със системата за
закрила на индустриалната собственост и съответно до спорове
между притежатели на марки и притежатели на сходни с тези марки
домейн имена.
Наблюдава се нарастване на броя на недобросъвестните
регистрации на домейн имена. Това явление се обозначава на
английски език с термина „cybersquatting“, който може да бъде
преведен като „завладяване на свободно киберпространство“,
и се използва за означаване на недобросъвестната изпреварваща
регистрация като домейн имена на търговски марки на трети лица.
Така действащите недобросъвестно лица се възползват от принципа
„пръв по време – пръв по право“, който се прилага при регистрацията
на домейн имена, за да изпреварят притежателите на търговски марки
и да регистрират най-различни варианти на домейн имена, които
съответстват на тези чужди търговски марки. Впоследствие тези лица
често продават на търг домейн имената, предлагат ги за продажба на
притежателите на съответните търговски марки на високи цени или
пък използват тези домейн имена за привличане на Интернет трафик
към собствените си интернет сайтове с цел печалба от продажбата на
конкурентни стоки или рекламни услуги.
До края на миналия век не съществуваше единна международна
процедура за разрешаване на спорове с домейн имена. Засегнатите
лица трябваше да търсят защита от националните съдилища. Поради
липсата на правна уредба на проблема възникваха усложнения при
определянето на компетентния съд и на приложимото право и при
извършването на принудително изпълнение, което увеличаваше
продължителността на споровете и разходите за тях. Ето защо през
1999 г. Световната организация за интелектуална собственост (СОИС)
направи предложение за създаване на механизъм за разрешаване на
конфликти между търговски марки и домейн имена чрез създаване
на задължителна процедура, която да се прилага за всички генерични
домейни от първо ниво.

173
 Въз основа на препоръките на СОИС Интернет корпорацията
за предоставени имена и номера (ICANN) официално прие Единната
политика за разрешаване на спорове за домейн имена (Единната
политика)219 и задължи всички регистри на генерични домейни да
я прилагат за администрираните от тях домейни. Единната поли-
тика урежда правната рамка за разрешаване на спорове между
притежатели на домейн имена и трети лица относно недобросъвест-
ната регистрация и използване на тези домейн имена. Успоредно с
Единната политика, ICANN прие и Процедурните правила за нейното
прилагане (Процедурните правила), които уреждат процедурата за
разглеждане на споровете.220
В резултат сега всяко лице, което желае да регистрира домейн
име в някой от генеричните домейни от първо ниво, трябва да
приеме Единната политика като клауза за разрешаване на спорове в
сключвания от него договор за регистрация на домейн името.
Единната политика влезе в сила на 1 декември 1999 г. и се
превърна в основно средство за притежателите на търговски марки
за справяне с недобросъвестните практики на регистрация на домейн
имена. През 2010 г. ICANN актуализира Процедурните правила, като
насърчи използването на електронни средства за комуникация при
подаване на документи и уведомяване на страните в производството.

II. Единната политика – изисквания по същество

и процедура за разглеждане на споровете

1. Обхват на Единната политика

1.1. Домейн имена, спрямо които се прилага
Единната политика
Разглежданите съгласно Единната политика спорове се отнасят
на първо място до домейн имената, регистрирани в генеричните
домейни от първо ниво.

219
The Domain Name Dispute Resolution Policy, публикувана на адрес <https://www.
icann.org/resources/pages/policy-2012-02-25-en>
220
The Rules for Uniform Domain Name Dispute Resolution Policy, чиято актуална
версия е публикувана на адрес <https://www.icann.org/resources/pages/rules-be-2012-
02-25-en>

174
 Споровете за домейн имена, регистрирани в националните
домейни от първо ниво, се разглеждат по процедури, определени от
националните регистри, на които е възложено администрирането на
тези домейни. Към настоящия момент Единната политика е възприета
изцяло или с малки вариации от над 70 национални регистъра на
домейн имена,221 голяма част от които са възложили администрирането
на споровете на Центъра за арбитраж и медиация към СОИС.
Подобна на Единната политика система за разрешаване на
спорове с домейн имена е предвидена и за домейните от първо ниво
.eu. Регламент (ЕО) № 874/2004 предвижда Регистърът на домейна
.eu да осигури процедура, съобразена с най-добрите международни
практики и особено с препоръките на СОИС, и която да включва
правила, подобни на тези, възприети в Единната политика.

1.2. Спорове, спрямо които се прилага Единната политика

Единната политика се прилага за спорове за прехвърлянето
или прекратяването на регистрацията на домейн имена. Процедурата
може да бъде използвана от всяко лице по света, засегнато от
недобросъвестната регистрация и използване на домейн име от трето
лице. Съществуват две основни ограничения, в резултат на които в
обхвата на Политиката не попадат всякакви спорове за домейн имена.
На първо място, процедурата е приложима само за случаи
на недобросъвестна регистрация и използване на чужди търговски
марки като домейн имена. Всички други спорове относно търговски
марки са извън обхвата на Единната политика.
На второ място, процедурата може да бъде използвана от
засегнатите лица само при наличието на следните три кумулативни
предпоставки:
a) домейн името е идентично или е объркващо сходно на
търговска марка, върху която засегнатото лице има права;
б) притежателят на домейн името няма права и законни
интереси върху него; и
в) домейн името е регистрирано и се използва недобро-
съвестно.

Такива са например националните регистри на Румъния, Черна гора, Кипър,

221

Молдова, Полша, Франция, Испания, Ирландия, Холандия и Швейцария.

175
 Процедурата, уредена с Единната политика, не е приложима
за установителни искове на притежателите на домейн имена за
установяването на несъществуването на някое от изброените в
предходното изречение обстоятелства, нито за спорове между
заявители/притежатели на домейн имена и регистри по повод
извършването от последните или отказа им да извършат регистрация,
прекратяване на регистрацията или прехвърляне на домейн имена на
друго лице.

2. Предпоставки за уважаването на иска, чието наличие

трябва да бъде доказано от ищеца
За да постигне целения от него резултат – прехвърляне на
домейн името в негова полза или прекратяване на неговата регистрация,
ищецът трябва да докаже наличието на всяка от изложените по-долу
три кумулативни предпоставки. Обикновеното възпроизвеждане на
разпоредбите на Единната политика и недоказаните твърдения не
са достатъчни. Под влияние на англосаксонското право и съдебна
практика е прието да се прилага принципът за претегляне на
вероятностите (balance of probabilities), а именно, че даден факт се
счита за доказан, ако с оглед на доказателствата вероятността той да
е налице е по-голяма от вероятността да не е налице, като се взема
предвид и ограничената възможност за доказване на отрицателни
факти и на факти, които са известни само на другата страна.222

2.1. Наличие на идентичност или объркващо сходство

между домейн името и търговска марка,
върху която ищецът има права (Параграф 4(a)(i)
от Единната политика)
На първо място, ищецът трябва да докаже, че има права
върху търговска марка. Такива права има притежателят на
регистрацията на търговска марка или негов правоприемник. Прие-
ма се също, че лицензополучатели и свързани лица на притежателя
на търговската марка също могат да имат права върху търговска
марка, ако представят доказателства за получена от тях лицензия

Madonna Ciccone, p/k/a Madonna v. Dan Parisi and „Madonna.com“, WIPO Case
222

No. D2000-0847, <madonna.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/

domains/decisions/html/2000/d2000-0847.html>

176
или разрешение за ползване на марката.223
Трябва да се подчертае, че територията, за която ищецът има
права върху търговска марка, и датата на нейната регистрация нямат
значение за целите на доказването на тези права и на идентичността
или объркващото сходство на спорното домейн име с търговската
марка. Тези фактори обаче могат да бъдат от значение по отношение
на преценката от страна на решаващия орган за наличието или
липсата на недобросъвестност на ответника. Ако например спор-
ното домейн име е регистрирано, преди ищецът да заяви своята
марка, това не изключва съществуването на идентичност или на
объркващо сходство, но за ищеца би било по-трудно да докаже
недобросъвестността на ответника.224
Практиката по приложението на Единната политика допуска
претенцията на ищеца да се основава и на т.нар. common law
trademarks или нерегистрирани търговски марки съгласно англо-
саксонското право. Ищецът трябва да докаже използването на тези
означения като марки в търговската дейност и придобитото от тях
вторично значение225 на бизнес идентификатор за потребителите. За
доказване на това обстоятелство обикновено се представят данни
за продължителността и обема на продажбите, извършването на ре-
кламна дейност, пазарни проучвания и публикации в медиите и др.
Претенцията на ищеца може да се основава и на неговото
лично име, дори да не е регистрирано като търговска марка, ако той
докаже употребата му като идентификатор за стоки или услуги.226
На второ място, ищецът трябва да докаже идентичност или
объркващо сходство между домейн името и търговската си марка.
Установяването на идентичността се извършва чрез пряко сравнение
между домейн името и търговската марка.

223
Komatsu Deutschland GmbH v. Ali Osman/ANS, WIPO Case No. D2009-0107,
<komatsugermany.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/
decisions/html/2009/d2009-0107.html>
224
Esquire Innovations, Inc. v. Iscrub.com c/o Whois Identity Shield; and Vertical Axis,
Inc, Domain Adminstrator, WIPO Case No. D2007-0856, <iscrub.com>, достъпно на
адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2007/d2007-0856.html>
225
Instra Corporation Pty Ltd v. Domain Management SPM, WIPO Case No. D2009-
1097, <asiaegistry.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/
decisions/html/2009/d2009-1097.html>
226
Dr. Michael Crichton v. In Stealth Mode, WIPO Case No: D2002-0874, <mi-
chael-crichton.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/deci-
sions/html/2002/d2002-0874.html>

177
 Практиката приема, че за да се установи объркващо сходство
между марката и домейн името, марката трябва да е добре различима
в домейн името. Приема се, че това е така, дори когато към марката
е добавен описателен или друг неотличителен елемент,227 марката е
съставена от две думи, а в домейн името те са слети или са разделени
с тире,228 домейн името съдържа марката на ищеца, но изписана с
очевидна правописна грешка (typosquatting),229 в домейн името е
добавена допълнителна дума, която описва стоките или услугите,
предлагани от ищеца, или е добавено географско наименование на
мястото, където една от страните извършва своята дейност,230 домейн
името се състои от марката, придружена от негативен или обиден
термин.231
Решаващият орган обикновено не взима предвид следните
елементи:
–– домейните от първо ниво;
–– образни елементи на марките;
–– съдържанието на уебсайта, свързан със спорното домейн
име; и
–– стоките и услугите, за които е регистрирана търговската
марка на ищеца.
Домейнът от първо ниво, например „.com“, не е от значение
за установяване наличието на сходство освен в редки случаи, когато
той е елемент от самата търговска марка,232 или когато придава

227
Inter IKEA Systems B.V. v. Lei Wang, WIPO Case No. D2014-0139, <newikea.
com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/search/text.jsp?-
case=D2014-0139>
228
Philip Morris USA Inc. v. Martial Etame, WIPO Case No. D2014-1368, <philip-mor-
ris.info>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/search/text.jsp?-
case=D2014-1368>
229
Fuji Photo Film U.S.A., Inc. v. LaPorte Holdings, WIPO Case No.D2004-0971,
<fuijifilm.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/
html/2004/d2004-0971.html>
230
Swarovski Aktiengesellschaft v. Noe Man, WIPO case No. D2014-0586, < swarovskima-
laysia.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/search/text.
jsp?case=D2014-0586>
231
Wal-Mart Stores, Inc. v. Richard MacLeod d/b/a For Sale, WIPO Case No. D2000-
0662, <wal-martsucks.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/do-
mains/decisions/html/2000/d2000-0662.html>
232
Tesco Stores Limited v. Mat Feakins, WIPO Case No. DCO2013-0017, <tes.co>, достъпно
на адрес >http://www.wipo.int/amc/en/domains/search/text.jsp?case=DCO2013-0017>

178
определен смисъл на домейн името или указва неговата насоченост,
както е например при домейните от първо ниво „.tv“.233 Не се вземат
предвид и образните елементи на комбинираните марки и цветовете,
с които те са изобразени.
Обикновено, за да установи дали е налице объркващо сходство,
Решаващият орган не взима предвид съдържанието на уебсайта към
оспорваното домейн име.234 Предметът на спора е наличието на
сходство между самото домейн име и търговската марка на ищеца.
Именно това сходство би довело потребителите до объркване и би ги
заблудило, че сайтът, към който ги отвежда домейн името, има връзка
с ищеца и неговата търговска марка, поради което съдържанието на
сайта само по себе си е неотносимо към въпроса за сходството, но е
от значение за оценката на наличието на намерение на ответника да
заблуждава потребителите.
В практиката се приема, че за наличието на объркващо
сходство не е необходимо да има объркване относно източника на
съответните стоки или услуги, а само объркване между марката и
домейн името. Затова стоките и услугите, за които е регистрирана
марката на ищеца, нямат отношение към предмета на спора.

2.2. Ответникът няма права и законни интереси

върху спорното домейн име (Параграф 4(a)(ii)
от Единната политика)
Единната политика изисква ищецът да докаже, че ответникът
няма права и законни интереси върху спорното домейн име. Това
е отрицателен факт, чието доказване често е невъзможно, тъй като
изисква представянето на доказателства, които обикновено са
известни само на ответника. Поради това практиката приема, че
ищецът следва да докаже тезата си на пръв поглед (prima facie), след
което ответникът следва да представи аргументи и доказателства за
наличието на права и законни интереси. Ако ответникът не представи
такива аргументи и доказателства, приема се, че ищецът е доказал

233
Al Jazeera Media Network v. James Harden, WIPO Case No. DTV2014-0003, <al-
jazeera.tv>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/search/text.jsp?-
case=DTV2014-0003>
234
V&S Vin & Sprit AB v. Ooar Supplies, WIPO Case No. D2004-0962, <absolutxxx.
com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2004/
d2004-0962.html>

179
липсата на права и законни интереси на ответника върху спорното
домейн име. Ако ответникът представи аргументи и доказателства,
решаващият орган взема решение по въпроса въз основа на всички
налични доказателства.
Параграф 4(c) от Единната политика съдържа списък на
ситуации, в които се счита, че ответникът има права и законни
интереси върху домейн името, поради което на практика ищците
развиват аргументи защо никоя от тези хипотези не е налице в
съответния казус, а с отговора си ответниците обосновават наличието
на някоя от тях.235
Параграф 4(c) от Единната политика предвижда, че ответникът
може да обоснове наличието на права и законни интереси върху
спорното домейн име, ако докаже, че:
a) преди да бъде уведомен за спора, ответникът е използвал
или е подготвял използването на спорното домейн име
или на съответстващо му име във връзка с добросъвестно
предлагане на стоки или услуги;236
или
б) ответникът (като физическо лице, търговско предприятие
или друга организация) е добре известен с домейн името,
дори и да не е придобил права върху търговска марка;237
или
в) ответникът легитимно използва с нетърговска цел или
за лични нужди домейн името, без намерение да извлече
търговска изгода чрез заблуждаващо привличане на
потребители или чрез опетняване на търговската марка на
ищеца.238

235
Belupo d.d. v. WACHEM d.o.o., WIPO Case No. D2004-0110, <belupo.com>, достъпно
на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2004/d2004-0110.html>
236
BAA plc v. Bob Larkin, WIPO Case No. D2004-0555, <gatwick.com>, достъпно на
адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2004/d2004-0555.html>
237
Merrell Pharmaceuticals Inc. and Aventis Pharma SA v. Russel Allegra, WIPO Case
No. D2005-0464, <allegralaw.info>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/
domains/decisions/html/2005/d2005-0464.html>
238
Deutsche Telekom AG v callisto germany.net, WIPO Case No. D2000-0951, <telekom.
com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2000/
d2000-0951.html>

180
 Решаващият орган не разглежда тези обстоятелства изоли-
рано, а обикновено взима предвид всички представени по делото
доказателства.
Решаващият орган като цяло приема, че регистрацията на
домейн име, което се състои от утвърдена речникова дума или израз
(станали обичайни в говоримия език), сама по себе си не предоставя
на ответника законни права или интерес по отношение на това
домейн име. За целта ответникът трябва да покаже, че действително
е използвал домейн името или поне явно е имал такова намерение, и
то във връзка с общоприетото значение на думата или израза (а не с
цел да се възползва от чужди права).239
Ще разгледаме две често срещани ситуации.
Първата от тези ситуации се отнася до случаите, когато
ответникът е дистрибутор на ищеца. В практиката се приема, че лице,
което добросъвестно препродава или дистрибутира стоки или услуги
на ищеца, може да има законен интерес от спорното домейн име.
В решение Oki Data Americas, Inc. v. ASD, Inc.240 Решаващият орган
синтезира наложените в практиката минимални условия, наличието
на които е предпоставка за добросъвестност по отношение действията
на ответника, а именно:
–– ответникът действително да предлага съответните стоки
или услуги;
–– ответникът да използва съответния уебсайт за продажба
единствено на оригинални стоки, означени с марката;
–– уебсайтът на ответника ясно да посочва вида на отношенията
между ответника и притежателя на марката, и
–– ответникът да не е направил опит да ограничи възможност-
та на ищеца да регистрира свое собствено домейн име,
идентично с марката, като например да е регистрирал
няколко варианта на домейн име, всичките от които са
идентични или сходни с марката на ищеца.

239
Société Nationale des Chemins de Fer Français v. RareNames, Inc., RareNames We-
bReg and RN WebReg, D2008-1849, <tgvcinema.com>, достъпно на адрес <http://
www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2008/d2008-1849.html>
240
Oki Data Americas, Inc. v. ASD, Inc., WIPO case No. D2001-0903 <okidataparts.
com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2001/
d2001-0903.html>

181
 Втората ситуация се отнася до случаите, когато уебсайтът, към
който води спорното домейн име, е с критична насоченост спрямо
ищеца – така наречените „sucks cases“. Съществуват случаи, в които
уебсайтът на ответника действително се използва за критикуване
на ищеца, а не като претекст за използване на домейн името с цел
извличане на търговска облага. Практиката по този въпрос не е
единодушна и може да се каже, че се формират две групи становища.
Мнозинството арбитри считат, че правото да се критикува не се
разпростира дотам, че да позволи регистрацията и използването на
домейн имена, които са идентични или объркващо сходни с марката
на ищеца.241 Друга част от арбитрите приема, че ответникът има
право да регистрира и използва такова домейн име, ако използването
е добросъвестно и без търговска цел.242 Втората група арбитри са
главно от англосаксонския свят.
Сходна е практиката по отношение на т.нар. сайтове за
фенове, като се изследва въпросът дали домейн името се използва
за извличане на търговска изгода.243 Често се приема, че сайтове за
фенове, на които има pay-per-click връзки или автоматични рекламни
послания, не биха се разглеждали като легитимни с нетърговска цел.
Регистрацията от страна на ответника на търговска марка,
съответстваща на спорното домейн име, не винаги е достатъчна, за
да обоснове наличието на права и законни интереси на ответника
по отношение на това домейн име. В практиката често се отрича,
че ответникът има права и законни интереси, ако обстоятелствата
по делото показват, че регистрацията на марката е направена с цел
заобикаляне на Единната политика.244

241
Skattedirektoratet v. Eivind Nag, WIPO Case No.D2000-1314, <skatteetaten.com>,
достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2000/d2000-
1314.html>
242
Bridgestone Firestone, Inc., Bridgestone/Firestone Research, Inc., and Bridgestone
Corporation v. Jack Myers, WIPO Case No.D2000-0190, <bridgestone-firestone.net>,
достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2000/d2000-
0190.html>
243
Helen Fielding v. Anthony Corbert aka Anthony Corbett, WIPO Case No.D2000-1000,
<bridgetjones.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/deci-
sions/html/2000/d2000-1000.html>
244
British Sky Broadcasting Group Plc. and British Sky Broadcasting Limited v. Glob-
al Access, WIPO Case No. D2009-0817, <skytravel.com>, достъпно на адрес <http://
www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2009/d2009-0817.html>

182
 2.3. Спорното домейн име е регистрирано и се използва
недобросъвестно (Параграф 4(a)(iii)
от Единната политика)
Последният елемент, който ищецът трябва да докаже, е
недобросъвестността на ответника.
Параграф 4(b) от Единната политика дава няколко примери
за обстоятелства, които показват недобросъвестна регистрация и
използване на домейн имена:
a) Обстоятелства, указващи, че домейн името е било
регистрирано или придобито главно с цел продажба,
отдаване под наем или прехвърляне на неговата реги-
страция по друг начин на ищеца, който е притежател
на търговската марка, или на негов конкурент, срещу
възнаграждение, превишаващо документираните разхо-
ди, пряко свързани с домейн името.
Това е една от най-често срещаните хипотези в практиката
и представлява класически опит за недобросъвестно извличане на
печалба.245 В практиката се приема, че документираните разходи,
пряко свързани с домейн името, са разходите за неговата регистрация
и поддръжка на регистрацията, които обикновено са твърде ниски.
б) Домейн името е регистрирано с цел да се попречи на
собственика на търговската марка да я регистрира като
домейн име, при положение че притежателят на домейн
името системно извършва такива действия.
Такова поведение е установено например в случаи, когато
се обявява сливането на две компании и ответникът изпреварващо е
регистрирал домейн име, което представлява комбинация на имената
на двете сливащи се компании, както и когато потенциалната търговска
марка е обект на сериозен медиен интерес.246 Счита се, че ответникът
системно извършва описаните в тази хипотеза действия, ако се
установи, че е регистрирал с такава цел повече от две домейн имена.

245
Caterpillar Inc. v. Roam the Planet, Ltd., WIPO Case No. D2000-0275, <catmachines.
com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2000/
d2000-0275.html>
246
Madrid 2012, S.A. v. Scott Martin-MadridMan Websites, WIPO Case No. D2003-
0598, <2m12.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/deci-
sions/html/2003/d2003-0598.html>

183
 в) Домейн името е регистрирано най-вече с цел
разстройване на дейността на конкурент.
Това би било налице, ако например потребителите се
заблуждават и се насочват към уебсайт, който дава невярна информация
за стоките и услугите на ищеца или за търговските обекти, където те
могат да бъдат закупени, или за техните цени, или ако уебсайтът на
ответника предлага на потребителите стоки или услуги, конкурентни
на тези на ищеца.247
г) Използвайки домейн името, неговият притежател
прави съзнателен опит да привлече с цел печалба
Интернет потребители към своя уебсайт или към друг
онлайн адрес, като създава вероятност за объркване с
търговската марка на ищеца по отношение на източни-
ка, финансирането, корпоративната връзка или под-
дръжката на уебсайта или на онлайн адреса или на
продукт или услуга, намиращи се на уебсайта или адреса.
Това е типичен пример за практиката bait and switch, или
пренасочване на потребителите към конкурентни стоки и услуги,
след като вниманието им е било привлечено с някаква позната им
търговска марка.248
Всички тези примери са неизчерпателни и Решаващият
орган може да установи наличието на недобросъвестност и в
друга фактическа обстановка. При изследване на въпроса за
недобросъвестността на ответника се изследва дали ищецът и
неговата марка са познати на ответника и дали той е регистрирал
домейн името, за да се възползва от реномето на ищеца. Единната
политика изисква да се докаже наличието на недобросъвестност
както при регистрацията, така и при последващото използване на
домейн името, и доказването само на един от тези два компонента
не е достатъчно.

247
Dial-a-Phone Limited v. Mr. Tony Bennett, WIPO Case No. D2003-0700, <diala-
phones.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/
html/2003/d2003-0700.html>
248
Calzedonia S.p.A v. N/A Svetlana Petrova / Whois Privacy Services provided by Do-
mainprotect, WIPO Case No. D2012-0522, <calzedonna.com>, достъпно на адрес
<http://www.wipo.int/amc/en/domains/search/text.jsp?case=D2012-0522>

184
 Ще разгледаме някои често срещани ситуации в практиката:
–– Липса на активно използване на домейн името след
неговата регистрация (домейн името не е активно
и не препраща към уебсайт).
Някои ответници изтъкват в своя защита, че липсата на
използване на домейн името изключва възможността то да се
използва недобросъвестно. Практиката приема, че липсата на
използване, без да е правен активен опит за продажба на домейн
името или за контакт с притежателя на марката, само по себе си
не изключва недобросъвестността на ответника. В такива случаи
внимателно се анализират всички релевантни обстоятелства в тяхната
взаимовръзка, включително дали марката на ищеца е общоизвестна,
дали съществуват хипотези, в които ответникът би могъл да използва
домейн името, без да нарушава правата на ищеца върху търговска
марка, дали ответникът е подал отговор на иска и дали е направил
опит да скрие своята идентичност.249

–– Наличие на изрично изявление за липса на връзка

между ответника и ищеца, включено в съдържанието
на уебсайта на ответника (disclaimer).
Приема се, че наличието на такова съобщение само по себе
си не предотвратява установяването на недобросъвестност, ако
тя се установява от други обстоятелства по делото. Този извод се
аргументира с това, че към момента, в който потребителят прочете
това съобщение, ответникът вече е постигнал целта си да го привлече
към своя уебсайт – т.нар. „initial interest confusion“. Освен това
наличието на такова съобщение сочи, че марката на ищеца е известна
на ответника. В същото време едно такова ясно изявление, поставено
на видно място в уебсайта на ответника, може да бъде счетено като
обстоятелство, което в съчетание с други фактори води до извод за
добросъвестност на ответника.250

249
Telstra Corporation Limited v. Nuclear Marshmallows, WIPO Case No. D2000-0003,
<telstra.org>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/
html/2000/d2000-0003.html>
250
Dr. Ing. h.c. F. Porsche AG v. Sabatino Andreoni, WIPO Case No. D2003-0224,
<porsche924.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/deci-
sions/html/2003/d2003-0224.html>

185
 –– Позоваване на ищеца на изявления на ответника,
направени по време на преговори за постигане
на спогодба.
Практиката приема за допустими доказателства, че ответникът
е направил оферта за продажба на спорното домейн име, независимо
дали това е станало преди или по време на производството по
Единната политика. Решаващият орган е свободен да прецени дали
отправянето на такава оферта е добросъвестен опит за постигане
на споразумение или опит за изнудване.251 Значение има и коя от
страните е инициатор на преговорите, както и дали ищецът пръв е
поискал оферта от ответника.

–– Значение на съдържанието на уебсайта на ответника,

ако то е създадено автоматично или от трето лице.
В практиката се приема, че притежателят на едно домейн име
е отговорен за съдържанието на свързания с него уебсайт, дори и ако
той не контролира пряко това съдържание (например автоматично
генерирани рекламни линкове), освен ако ответникът докаже, че
добросъвестно е положил усилия да предотврати включването в
неговия уебсайт на реклами и линкове, които извличат печалба,
възползвайки се от чужди търговски марки.252

–– Използване на услуга за анонимност като фактор

за установяване на недобросъвестност.
Това са случаите, когато данните за действителния притежател
на домейн името са заместени от данните на трето лице, което предлага
услуга за анонимност.253 Приема се, че използването на услуги за
анонимност само по себе си не обосновава недобросъвестност, но
начинът, по който тези услуги се използват, може в някои случаи да
бъде един от факторите за установяването на недобросъвестност,

251
Advance Magazine Publishers Inc. v Marcellod Russo, WIPO Case No. D2001-1049,
<vogueaustralia.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/deci-
sions/html/2001/d2001-1049.html>
252
Villeroy & Boch AG v. Mario Pingerna, WIPO Case No. D2007-1912, <villeroy-boch.
mobi>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2007/
d2007-1912.html>
253
HSBC Finance Corporation v. Clear Blue Sky Inc. and Domain Manager, WIPO Case
No. D2007-0062, <creditkeeper.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/
en/domains/decisions/html/2007/d2007-0062.html>

186
например ако след разкриването им в рамките на производството
пощенският или електронният адрес на самия ответник се окажат
несъществуващи.

3. Процедура за разглеждане на споровете

Производството за разрешаване на спорове, попадащи в
обхвата на Единната политика, се развива съгласно Процедурните
правила. Всяка акредитирана от ICANN институция за разглеждане
на спорове за домейн имена прилага Процедурните правила, като
въвежда и свои допълнителни правила, с които урежда въпроси
като размера на таксите за производството, начина на комуникация,
максималния обем на становищата на страните и на изпращаните от
тях електронни съобщения и други подобни формалности.
Основните етапи в производството по Единната политика са
следните:
–– Подаване от ищеца на искова молба в институция, акре-
дитирана от ICANN за разрешаване на спорове по Единната
политика;
–– Проверка на исковата молба за съответствие с изискванията
на Единната политика, Процедурните правила и допълни-
телните правила на институцията, администрираща спора,
и уведомяване на ответника за делото;
–– Отговор на исковата молба от ответника;
–– Назначаване на решаващ орган от един или трима членове
(panelists);
–– Постановяване на решение от решаващия орган и уведо-
мяване на страните; и
–– Изпълнение на решението от съответния регистър, към
който е регистрирано спорното домейн име.
Делата по Единната политика не са конфиденциални. След
формалното започване на производството администриращата инсти-
туция публикува на своя уебсайт данни за спорното домейн име,
датата на започване на производството и статуса на делото. След
постановяване на решението то също се публикува на уебсайта на
администриращата институция.

187
 3.1. Подаване на исковата молба
Към настоящия момент ICANN са акредитирали следните
институции за разрешаване на спорове за домейн имена в генеричните
домейни от първо ниво:
–– Световната организация за интелектуална собственост
(СОИС) в Женева, Швейцария254
–– Националният арбитражен форум в Минеаполис, САЩ255
–– Азиатският център за решаване на спорове за домейн имена
в Хонконг, Китай256
–– Чешкият Арбитражен съд в Прага, Чехия,257 и
–– Арабският център за решаване на спорове в Аман,
Йордания.258
Ищецът може да подаде своя иск във всяка от изброените
институции по свой избор, като е длъжен да спазва приетите от
нея допълнителни правила. Изборът на ищеца е задължителен за
ответника.
Формалните изисквания към исковата молба са изложени в
параграф 3 от Процедурните правила. Освен ако друго е уговорено
между страните, исковата молба трябва да бъде внесена на езика на
договора за регистрация на спорното домейн име, който определя
езика на производството (параграф 11 от Процедурните правила).
На практика в голяма част от случаите исковите молби се внасят на
английски език, а ако езикът на договора за регистрация на спорното
домейн име е друг, въпросът за езика на производството се разрешава
от Решаващия орган след даване на възможност на ответника да
изрази становище по въпроса. При решаването на въпроса се вземат
предвид националността на страните, езикът, на който са водили
кореспонденция помежду си преди делото, езикът, на който са
налични доказателствата или на който е създаден уебсайтът, към
който води спорното домейн име. Във всички случаи се осигурява
равното третиране на страните и възможността им да се защитят.

254
World Intellectual Property Organization (WIPO), вж на адрес <http://www.wipo.int/
amc/en/domains/>
255
National Arbitration Forum (NAF), вж на адрес <http://domains.adrforum.com/>
256
Asian Domain Name Dispute Resolution Center (ADNDRC), вж на адрес
<http://www.adndrc.org/mten/udrp_index.php?st=3>
257
Czech Arbitration Court (CAC), вж на адрес http://en.soud.cz/
258
Arab Center for Dispute Resolution (ACDR), вж на адрес <http://acdr.aipmas.org/?lang=en>

188
 Ищецът трябва да посочи дали избира делото да се реши от
Решаващ орган, състоящ се от един или от трима членове, като във
втория случай трябва да посочи имената на трима кандидати, които
трябва да са вписани в листата на поне една от акредитираните от
ICANN институции.
Ищецът трябва също така да приеме компетентността на
съдилищата на поне една държава, които да разгледат евентуално
оспорване на решението, което ще бъде постановено по Единната
политика – т.нар. в параграф 1 от Процедурните правила „Обща
юрисдикция“ (Mutual Jurisdiction). Общата юрисдикция може да бъде
или юрисдикцията на съда по местонахождението на централното
управление на регистъра, ако ответникът е приел тази юрисдикция
при регистрацията на спорното домейн име, или юрисдикцията на
съда по адреса на ответника, както същият е посочен в WHOIS базата
данни на регистъра към датата на подаване на исковата молба.
Исковата молба и доказателствата към нея се внасят по
електронен път в избраната от ищеца институция съгласно нейните
допълнителни правила.
Съгласно чл. 19 от Процедурните правила ищецът заплаща
фиксирана такса за производството при внасянето на исковата молба.
Размерът на таксата зависи от броя на домейн имената, включени в
иска, и от броя на членовете на Решаващия орган. Броят им се определя
от страните. Ако ищецът е избрал делото да се разгледа от един, а
ответникът поиска трима членове на Решаващия орган, ответникът
заплаща половината такса. Ако не заплати сумата, администриращата
институция не взима предвид искането на ответника за назначаване
на трима арбитри и по делото се назначава един.
Таксите на СОИС за разглеждане на дела за домейн имена са
следните:

Такса за един арбитър

Брой на домейн имената, Такса (в долари на САЩ)
включени в иска
1 до 5 1500
(Арбитър: 1000; Център за арбитраж и медиация: 500)
6 до 10 2000
(Арбитър: 1300; Център за арбитраж и медиация: 700)
Повече от 10 Определят се след консултация с Центъра за арбитраж
и медиация

189
Такса за трима арбитри
Брой на домейн имената, Такса (в долари на САЩ)
включени в иска
1 до 5 4000
(Председател: 1500; Член на състава: 750; Център за
арбитраж и медиация: 1000)
6 до 10 5000
(Председател: 1750; Член на състава: 1000; Център за
арбитраж и медиация: 1250)
Повече от 10 Определят се след консултация с Центъра за арбитраж
и медиация

Всяка от страните поема собствените си разходи за адвокат и

за събиране и представяне на доказателства, в това число за превод на
документи, ако е необходимо.

3.2. Проверка на исковата молба за съответствие

с формалните изисквания и уведомяване на ответника
Всяка искова молба се проверява за съответствие с формалните
изисквания на Единната политика, Процедурните правила и
допълнителните правила на съответната администрираща делото
институция. При недостатъци ищецът се уведомява, като му се дава
5-дневен срок за отстраняването им. При неизпълнение на указанията
исковата молба се счита оттеглена.
Ако исковата молба отговаря на формалните изисквания,
администриращата делото институция я изпраща на ответника по
електронен път. Съгласно параграф 2.1 от Процедурните правила
институцията трябва да използва всички разумни средства, така че
ответникът да бъде уведомен за подадената искова молба. Счита се, че
ответникът е уведомен за делото, ако администриращата институция
му е изпратила:
–– Писмено уведомление за подадената искова молба по поща
и по телефакс на всички адреси, посочени в Whois базата
данни на съответния регистър, в който е регистрирано
спорното домейн име; както и
–– Исковата молба и приложенията към нея по електронна поща
на всички електронни адреси, посочени в Whois базата данни
на съответния регистър, в който е регистрирано спорното
домейн име, на електронен адрес postmaster@<спорното

190
 домейн име>, на всички електронни адреси, посочени на
уебсайта (ако има такъв), към който сочи спорното домейн
име, както и на всички адреси на електронна поща, посочени
от самия ответник в рамките на производството.
Производството се счита открито с извършването от
администриращата институция на действията по предходното
изречение за уведомяване на ответника.
Всички други съобщения между страните и администриращата
институция се извършват единствено по електронна поща.

3.3. Отговор на исковата молба

Параграф 5 от Процедурните правила изисква ответникът
да представи отговор на иска в срок от 20 дни след откриването на
производството. Отговорът и доказателствата към него се внасят по
електронен път в избраната от ищеца институция съгласно нейните
допълнителни правила.
Съгласно параграф 5.2.1 от Процедурните правила с отговора
на исковата молба ответникът трябва конкретно да отговори на
твърденията и аргументите на ищеца и да изложи всички обстоятелства
и основания защо спорното домейн име трябва да остане негово.
Ответникът трябва да се стреми да убеди Решаващия орган, че
ищецът не е доказал кумулативното наличие на трите необходими
предпоставки за уважаване на иска, изложени по-горе.
Ако ответникът не представи отговор на иска в указания срок,
той изпада в неизпълнение (default). Но неизпълнението не води
автоматично до решение в полза на ищеца. Единната политика възлага
на ищеца тежестта на доказване на недобросъвестната регистрация и
използване на домейн името от ответника (параграф 4(а) от Единната
политика) и неподаването на отговор от ответника не освобождава
ищеца от задължението му да докаже твърденията си.
В тази ситуация администриращата институция продължава
производството, като назначава решаващ орган, който разрешава
спора въз основа на наличните по делото доказателства.
Ако отговорът на исковата молба бъде подаден след изтичането
на определения срок, Решаващият орган решава дали да го приеме и
дали да го вземе предвид при постановяването на решението.

191
 3.4. Решаващ орган
Решаващият орган (Administrative Panel) в спор за домейн
име се състои от един или трима независими лица. Те се посочват от
списъка, поддържан от съответната администрираща институция.
Всеки член на Решаващия орган трябва да отговаря на
изискванията за безпристрастност и независимост. Решаващият
орган трябва да води делото експедитивно, при спазване на Единната
политика и на Процедурните правила, като осигурява на страните
равно третиране и разумна възможност да упражнят правото си на
защита.
Решаващият орган има право на свободна преценка
на допустимостта, относимостта, значението и тежестта на
доказателствата по делото. В случаите, когато не е подаден отговор
на иска, Решаващият орган има право да прави доказателствени
изводи, каквито намери за добре с оглед на неучастието на
ответника в производството и неговия отказ да представи отговор и
съответно да отрече твърденията на ищеца и да представи насрещни
доказателства.259
Решаващият орган може да изисква от страните допълнителна
информация, както и да приема техни допълнителни становища.
Обикновено Решаващият орган приема такива становища при
наличието на „изключителни обстоятелства“.260 Ако допусне
допълнителното становище на едната страна, Решаващият орган
предоставя на другата страна възможност за отговор.
По принцип Процедурните правила не предвиждат
провеждането на заседания. Такива са възможни само ако Решаващият
орган по изключение реши да изслуша страните.

259
Tradewind Media, LLC d/b/a Intopic Media v. Jayson Hahn, WIPO Case No. D2010-
1413, <intopicmedia.org>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/
search/text.jsp?case=D2010-1413>
260
Mejeriforeningen Danish Dairy Board v. Cykon Technology Limited, WIPO Case No.
D2010-0776, <lurpa.com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/
decisions/text/2010/d2010-0776.html>

192
 4. Решение по делото
Единната политика оправомощава Решаващия орган да
разреши спора, като постанови някое от следните видове решения по
същество:
–– да уважи иска и да нареди прехвърлянето на спорното
домейн име на ищеца;
или
–– да уважи иска и да нареди прекратяването на регистрацията
на спорното домейн име;
или
–– да отхвърли иска.
Решението трябва да бъде в писмена форма, да бъде мотиви-
рано и да посочва датата на постановяване и имената на членовете на
Решаващия орган.
При отхвърляне на иска Решаващият орган може да реши,
че ищецът е действал недобросъвестно при предявяване на иска,
например ако ищецът е злоупотребил с правата си и е завел иск
срещу лице, за което е знаел, че използва спорното домейн име
добросъвестно („reverse domain name hijacking“).261 В такъв случай
Решаващият орган ще включи в диспозитива на решението си
констатация, че ищецът е завел иска си недобросъвестно.
Решаващият орган няма право да присъжда вреди или разноски
за производството на никоя от страните. Тези разходи се поемат от
тях така, както са извършени.
Съгласно параграф 15(b) от Процедурните правила, Решава-
щият орган трябва да предаде своето решение на администриращата
институция в срок от 14 дни след назначаването си. Съобщаването на
решението на страните се извършва от институцията след проверка
за спазването на формалните изисквания към него. Решението не
подлежи на обжалване.
Всички решения се публикуват в тяхната цялост на страницата
на съответната администрираща институция, освен ако Решаващият
орган постанови друго.

carsales.com.au Limited v. Alton L. Flanders, WIPO Case No. D2004-0047, <carsales.

261

com>, достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/decisions/html/2004/

d2004-0047.html>

193
 5. Изпълнение на решението
Решението подлежи на пряко изпълнение от регистъра, който
поддържа регистрацията на спорното домейн име. Регистърът е длъжен
да изпълни решението на десетия работен ден след уведомяването
му за решението, ако в този срок ответникът не е завел дело срещу
ищеца пред съответния компетентен съд по т.нар. в параграф 1 от
Процедурните правила „Обща юрисдикция“. Ако ответникът заведе
такова дело, изпълнението на решението по Единната политика се
спира до постановяване на решение от компетентния съд.
Важно е да се отбележи, че решението не обвързва национал-
ните съдилища. Съгласно параграф 4(k) на Единната политика,
независимо от постановеното решение, всяка една от страните може
да отнесе спора пред компетентния национален съд, който разглежда
и разрешава спора наново, като прилага своето национално право.

III. Заключение
Единната политика за разрешаване на спорове с домейн имена
предлага бързина, икономичност, високо качество и пряко изпълнение
на решенията по делата.
Процедурата урежда единен ред за разглеждане на споровете,
независимо от националността и местонахождението на страните,
и е много по-бърза и евтина от съдебния ред. Делата обикновено
приключват за около три месеца и се разрешават от професионалисти
с познания и опит в областта на интелектуалната собственост,
електронната търговия и арбитража. Публичността на всички
решения гарантира на страните прозрачност, безпристрастност и
предвидимост. Уебсайтът на Центъра за арбитраж и медиация при
СОИС съдържа богата информация за практиката по прилагането на
Единната политика, в това число пълния текст на всички постановени
решения, индекс на решенията262 и синтезирана практика263 по всички
важни въпроси на Единната политика и на Процедурните правила.

262
Index of WIPO UDRP Panel Decisions, достъпен на адрес <http://www.wipo.int/
amc/en/domains/search/legalindex.jsp>
263
WIPO Overview of WIPO Panel Views on Selected UDRP Questions, Second Edition
(„WIPO Overview 2.0“), достъпно на адрес <http://www.wipo.int/amc/en/domains/
search/overview2.0/>

194
 За разлика от решенията на националните съдилища, които
изискват процедури за тяхното признаване и изпълнение в чужбина,
решенията по Единната политика подлежат на пряко изпълнение от
съответните регистри на домейн имена.
Всички тези предимства на Единната политика я превърнаха
в предпочитан от притежателите на търговски марки механизъм за
борба с недобросъвестните регистрации на домейн имена. Този извод
се потвърждава от статистиката, която показва, че от 1999 г. досега
само в Центъра за арбитраж и медиация към СОИС са разгледани над
30 000 дела за над 52 000 домейн имена, като само през 2014 г. броят
на оспорваните домейн имена е над 5500.264

264
http://www.wipo.int/amc/en/domains/statistics/

195
196
IV. НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ

197
198
 Несъстоятелност на скрит съучастник – ЮЛНЦ
по чл. 609 ТЗ, прикриващ търговска дейност.
Проблеми на съответното прилагане на правилата
за търговска несъстоятелност при юридическите лица
с нестопанска цел
Проф. д-р Иван Русчев265

Съгласно чл. 607а от ТЗ производството по несъстоятелност

(ПрН) се открива за търговец, който е неплатежоспособен или
свръхзадължен (при капиталовите дружества). Материалните пред-
поставки за откриване на производството са очертани в чл. 608 ТЗ,
където отново като предпоставка законът поставя специфичното
изискване към длъжника – да е търговец, който обективно не е в
състояние да изпълни изискуемо парично задължение, поро-
дено от (или отнасящо се до) търговска сделка, вкл. нейната
действителност, изпълнение, неизпълнение, прекратяване, уни-
щожаване и разваляне, или последиците от прекратяването ù,
публично правно задължение към държавата или общините,
свързано с търговската му дейност, както и задължение по частно
държавно вземане. Оттук и цялата несъстоятелност носи името
търговска (ТН). По отношение на изискването за търговско качество
законодателят не прави разлика според основанието, на което лицата,
за които се открива ПрН, са го придобили – според характеристиката
на извършваните сделки (търговци по смисъла на чл. 1, ал. 1 ТЗ), според
правно организационната им форма (по чл. 1, ал. 2 ТЗ) или според
обема и устройството на извършваната дейност (търговци по смисъла
на чл. 1, ал. 3 ТЗ). Същевременно в ТЗ изрично са посочени хипотези,
в които производство по несъстоятелност може да бъде открито и
по отношение на лица - нетърговци – при скрито съучастие (арг. от
чл. 609 ТЗ), при откриване на ПрН по отношение на неограничено
отговорен съдружник – като последица от несъстоятелността на персо-

265
Авторът е професор в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“,
катедра Гражданскоправни науки.

199
нално дружество, при откриване на производство по несъстоятелност
за починал или за заличен едноличен търговец.
Подобно изключение относно персоналния обхват на прави-
лата за ТН се съдържа и в ЗЮЛНЦ, където чл. 14, ал. 4, изр. първо
от ЗЮЛНЦ предвижда, че относно неплатежоспособността, съотв.
несъстоятелността, за ликвидацията и правомощията на ликвидатора
при юридическо лице с нестопанска цел (ЮЛНЦ) се прилагат
съответно разпоредбите на ТЗ. И в чл. 13, ал. 1, т. 3 б. „в“ ЗЮЛНЦ
е регламентирано откриване на производство по несъстоятелност на
ЮЛНЦ (нетърговец). Цитираните разпоредби уреждат съответното
прилагане на правилата за ТН към ЮЛНЦ, доколкото тези правила
са съвместими със спецификата на длъжника. Изводът от тях е, че
ЮЛНЦ попадат в групата на лицата - нетърговци, за които може да
намери приложение ПрН.
Тези разпоредби, макар текстуално ясни и безпротиворечиви,
поставят редица проблеми при опита правилата на ТН да бъдат
приложени на практика, когато несъстоятелният длъжник е ЮЛНЦ,
прикриващо търговската си дейност чрез неплатежоспособен
длъжник (арг. от чл. 609 ТЗ). Проблемите произтичат, от една
страна, от използваната техника на съответното препращане
(чл. 609 ТЗ, когато скрит съучастник е ЮЛНЦ, във връзка с чл. 14
ЗЮЛНЦ), където акцентът не е върху констатиране на липсата на
диференцирана уредба, т.к. тя е заместена от изрично препращане,
но и съответно (т.е. при съобразяване спецификата на уредбата,
от която се препраща, и спецификата на правоотношенията, към
които същата следва да намери приложение). От друга страна,
практическите проблеми с прилагане на цитираните разпоредби
са свързани и с особения статус на тези правни субекти, следствие
от специфичното им икономическо положение и от влиянието на
някои социални фактори, което, струва ни се, не позволява (или най-
малкото прави нецелесъобразно) прилагането към тях на общите
положения на ТН. ПрН е замислено за обичайните субекти в това
производство – лицата с търговско качество, пряко свързано със
стопанските отношения, с пазарна икономика и с процеса на размяна
на блага, касаещи търговските отношения и стопанската дейност.
Като се вземе предвид, че чл. 14 ЗЮЛНЦ касае именно лица,
които не осъществяват търговска дейност, а в разпоредбата на
чл. 609 ТЗ се говори за лице, прикриващо търговската си дейност

200
с неплатежоспособен длъжник, логично възникват множество
въпроси, отнасящи се до откриването на ПрН по отношение
на ЮЛНЦ. Същевременно институтът на скритото съучастие
е възможност, от една страна, да се изследват особеностите на
самата правна фигура като предпоставки и последици, когато
скритият съучастник е ЮЛНЦ, а от друга – чрез нея могат да
се осветлят в цялост някои проблеми, касаещи съответното
прилагане на правилата за ТН към ЮЛНЦ изобщо.
С оглед на това обект на настоящето изложение, от
една страна, са проблемите, които възникват, когато скрит
съучастник по смисъла на чл. 609 ТЗ е ЮЛНЦ, прикриващо
търговската си дейност с несъстоятелен длъжник, така и когато
на основание чл. 14, ал. 3 ЗЮЛНЦ такова лице се превърне в
субект на ПрН на самостоятелно основание.
Без претенция за изчерпателност в настоящото изложение
следва да се посочат поне част от засегнатите проблеми, напр.:
какви са законовите предпоставки по чл. 609 ТЗ, за да се открие
несъстоятелност срещу скрития съучастник, в отклонение
от общите такива на чл. 608 ТЗ; как се прилагат към ЮЛНЦ
предпоставките на чл. 608 ТЗ и на чл. 742 ТЗ; по какъв начин се
доказват свръхзадълженост и неплатежоспособност по отношение
на ЮЛНЦ, което фактически извършва стопанска дейност, но
последната не е вписана в дружествения договор, оттук – дали
съответното прилагане на ПрН не се отнася само до онези ЮЛНЦ,
които извършват стопанска дейност, или последната е без значение
с оглед препращащата норма на чл. 14 ЗЮЛНЦ. Друг интересен
въпрос, обект на настоящето изложение, касае състава и обхвата
на масата на несъстоятелността при ЮЛНЦ – включва ли се в нея
придобитото от дарения, от членски внос или по начин, произти-
чащ от нестопанската дейност; може ли да се открие въобще ПрН
срещу ЮЛНЦ, което не упражнява стопанска дейност, или следва
да се обособят две самостоятелни маси. Не на последно място,
от законовите текстове на чл. 14 ЗЮЛНЦ и чл. 609 ТЗ не става
ясно дали в определени от хипотези (тези, в които последиците
от търговската дейност настъпват директно в правната сфера
на скрития съучастник ЮЛНЦ) на „прикриване“ на търговска
дейност прикритият съучастник ЮЛНЦ не придобива търговско
качество и съответно, ако отговорът е положителен, това не

201
води ли до извършване на дейност, противоречаща на закона по
смисъла на чл. 13, ал. 2 б. „в“ ЗЮЛНЦ.
По-старата съдебна практика приема, че според чл. 609 ТЗ
ПрН се открива и за лице, което прикрива търговска дейност чрез
неплатежоспособен длъжник, които обаче лица следва да извършват
търговска дейност (така Решение № 216 от 15.02.1996 г. по гр. д. №
2965/94 г., V г. о.; Решение от 15.04.2002 г. на САС по гр. д. № 372/2002 г.).
Като се има предвид, че в теорията е безспорно, че по необходимост
явният (привидният) съучастник следва да е търговец по смисъла
чл. 1 ТЗ, възниква въпросът, има ли значение правното качество
на скрития съучастник за прилагане на чл. 609 ТЗ. Струва ми
се, че липсва основание за подобно рестриктивно тълкуване на
законовия текст. Вярно е, че няма пречка условно нареченият скрит
съучастник да има търговско качество, но това не означава, че ако той
няма такова, по отношение на него не може да се открие ПрН. Считам,
че правилото на чл. 609 ТЗ е създадено именно като изключение,
разширяващо кръга на лицата, по отношение на които може
да бъде открито ПрН, без оглед наличието или отсъствието на
търговско качество. Затова правилата на ТН, на основание чл. 609 ТЗ,
ще намерят приложение и когато скрит съучастник е ЮЛНЦ. Законът
сочи само, че следва да е налице „съдружие“ между търговец и друго
лице, като за да става дума за форма на прикриване на търговска
дейност, по-вероятно е последното да не притежава на самостоятелно
основание търговско качество, като търговската дейност се извършва
от името и за сметка на първия, а съдружникът остава скрит.
Последната особеност се проявява в това, че скритият съучаст-
ник не се манифестира, т.е. той сам не влиза в правоотношения с
трети лица, а единствено е в правоотношение с явния търговец. Оттук
обаче как се реализира това „съдружие“, какво точно представлява
скритото съучастие по своя характер и какви могат да бъдат тези
правоотношения между скрития съучастник, когато той е ЮЛНЦ, и
неплатежоспособния длъжник, законът не определя.
Липсата на легална дефиниция на понятието „скрито
съучастие“, употребено като заглавие на чл. 609 ТЗ, поражда
необходимостта от тълкуване на посочената разпоредба с цел
разкриване на точния ù смисъл, и по-конкретно начина, по който
се осъществява прикриването на търговска дейност. Изводите
в тази връзка следва да бъдат направени, като се съобразят общите

202
гражданскоправни разпоредби, регламентиращи случаите, когато
едната от страните по сделката остава скрита. Съдебната практика
съдържа разнообразни квалификации на тази фигура, като се започне
с чл. 17 ЗЗД, уреждащ персоналната симулация (т.нар. „сламен
човек“). Следва само да се отбележи, че цит. разпоредба на чл. 609
ТЗ в проекта за ТЗ на Министерството на правосъдието от април
1992 г. е била озаглавена „сключване на сделки чрез подставено
лице“, при която страната остава скрита само за третите по
отношение на привидната и прикритата сделка лица, се продължи с
чл. 292, ал. 2 ЗЗД, уреждащ косвеното представителство, при което
страната остава скрита и за другата договаряща страна, и се стигне
до създаване на дружество със съучастие, което няма правна
регламентация в нашето законодателство, но с оглед свободата
на договаряне и на основание чл. 9 ЗЗД може да бъде създадено.
Същевременно приемам, че не представлява такава форма
на прикриване на търговска дейност по смисъла на чл. 609
ТЗ хипотезата, в която две търговски дружества имат един и
същи собственик на капитала (както погрешно се приема в Р. от
19.02.2009 г. на СГС по т. д. № 1413/2008 г., ТК, VI-2 с-в. В цитирания
съдебен акт решаващият състав приема, че хипотезата на чл. 609 ТЗ
е налице, т.к. дружеството – длъжник и дружеството, сочено като
скрит съучастник по причина, имат за собственик на капитала и за
управител едно и също лице. Сходни са решаващите мотиви и на Р.
№ 102 от 11.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 1294/2011 г., ТК, II т. о.).
Не мисля, че чл. 609 ТЗ има предвид подобна форма на свързаност,
т.к., макар и да са налице свързани лица по смисъла на търговското
законодателство (срв. §1, ал. 2 от ДР на ТЗ „свързани лица“ са и
лицата, които участват пряко или косвено в управлението, кон-
трола или капитала на друго лице или лица, поради което между
тях могат да се уговарят условия, различни от обичайните), не е
налице субект, който да прикрива цялата или част от търговската
си дейност чрез дейността на друг правен субект. Освен това, по
причина публичността на вписването в ТЗ както на собственика на
капитала, така и на управителя, няма място да се твърди, че е налице
каквато и да е форма на скритост. Също така не считам, че когато
едно и също лице (било то и ЮЛНЦ), като съдружник или едноличен
собственик на капитала, развива търговска дейност чрез група
дружества със сходно наименование и предмет, е налице фигурата
на скрития съучастник по чл. 609 ТЗ.

203
 По отношение на скрития съучастник в хипотезата на чл. 609
ТЗ се приема още, че е без значение знанието на съдоговорителя
на търговеца, че същият действа за чужда сметка – достатъчен
бил обективният факт, че сделката се сключва за сметка на
другото лице и че е част от неговата дейност (в този смисъл Р.
№ 656 от 15.12.2005 г. по т. д. № 209/2005 г. на ВКС, I т. о.). Този
извод ми се струва непрецизен в няколко насоки. На първо място,
ако в действителност персоналната симулация е една от хипотезите
на прикриване на търговската дейност по смисъла на чл. 609 ТЗ,
то необходима предпоставка е третото лице да знае и да участва в
симулацията. При персоналната симулация две страни постигат
съгласие да сключат договор, но искат да прикрият действителната
страна, поради което се уговарят като страна по договора да бъде
записано лице, което привидно изпълнява ролята на едната от
страните. При този вид симулация подлежат на установяване три
сделки: 1. между третото лице и действителната страна – страни по
прикритата сделка, която е желана, но прикрита; 2. между третото
лице и привидната страна (в случая това ще е явният съучастник по
смисъла на чл. 609 ТЗ), която е привидна и като такава – нищожна; и
3. между привидния и прикрития съучастник, като най-често се касае
до упълномощаването от първия на втория да придобие имота, както
и специалната цел – да се укрие страната по сделката на страната на
купувача. С оглед на това, ако прикриването на търговска дейност по
смисъла на чл. 609 ТЗ се осъществява със способите на персоналната
симулация, то задължителна предпоставка е знанието на третото лице
– съдоговорител. Допълнителен аргумент в тази насока е това, че при
персоналната симулация не може да намери приложение правилото
на чл. 292, ал. 2, изр. второ ЗЗД; а е необходимо сключването на
трета сделка, въз основа на която действителните приобретатели
да придобият правата, и това е сделката между прехвърлителите
на правата и действителните приобретатели на същите. За да
бъде сключена тя, е необходимо прехвърлителите да знаят кои са
действителните приобретатели на правата, и да са съгласни вместо
тях в привидната сделка да участва подставеното лице. Освен това
трябва да съществува и съглашение между страните по прикритото
съглашение не само относно него, но и по отношение на привидното
такова. (Друг е въпросът дали при косвеното представителство, ако
мандатарът откаже да сключи прехвърлителна сделка с манданта –
явяващ се скрит съучастник, може да се приеме въобще, че е налице
хипотезатата на чл. 609 ТЗ.)

204
 Така посочената хипотеза следва да се разграничи от случаите,
в които горепосочената сделка се извършва в полза на лице, различно
от действителната страна,266 с цел обаче последното да бъде надарено.
Така например, ако в процеса на договоряне по сделката участва
едно ЮЛНЦ, а като страна в документа, обективиращ постигнатото
съглашение, бъде вписано трето лице, което впоследствие се окаже
несъстоятелен длъжник по смисъла на чл. 609 ТЗ, в този случай не
сме изправени непременно пред симулация, макар и да е налице
форма на прикритост. Може да се разсъждава дали подобна форма
на „прикриване“ попада под хипотезата на чл. 609 ТЗ. Ако косвено
надареният е ЮЛНЦ – то тогава няма никаква форма на скритост.
Ако обаче ЮЛНЦ е дарител по косвено дарение (респ. едностранно
подставяне), който участва в сделката, но като страна в същата се
вписва трето лице – търговец, тогава правните последици настъпват
само в патримониума на едностранно подставения, което пък отрича
възможността ЮЛНЦ да прикрива търговска дейност, при условие че
последиците на сделката не настъпват в неговата правна сфера. Т.е. би
могло да се говори и тук за скрито съучастие само ако във вътрешните
отношения между дарителя и надарения при косвено дарение е
предвидена прехвърлителна сделка, по силата на която последиците
от сделката да бъдат прехвърлени от косвено надарения в полза на
ЮЛНЦ, за да може да се осъществи и другата предвидена от закона
предпоставка – скритият съучастник да прикрива търговската си
дейност изцяло или отчасти чрез трето лице.
Тук се поставя и друг въпрос – за да е налице прикриване
на търговска дейност изцяло или отчасти чрез трето лице, т.е. за да
се осъществява в действителност такава от прикрития съучастник,
нужно ли е непременно правните последици от сделките, по
които последният не се афишира като явна страна, да настъпват
в неговата правна сфера или не?
Освен прикриването съществен елемент от фактическия
състав на откриване на производство по несъстоятелност в хипотезата
на „скрито съучастие“ е видът на дейността, която се прикрива.
Разпоредбата на чл. 609 ТЗ поставя изричното изискване прикритата
дейност да е „търговска“. Дефиницията на това понятие, предвид

Вж. Русчев, И. Договор в полза на трето лице.- Търговско и конкурентно право,

266

2010, кн. 5.

205
липсата на такава в самия закон, следва да се изведе от даденото в
чл. 286 ТЗ определение за търговска сделка. Затова като търговска
следва да се определи дейността, свързана със сключването на
търговски сделки. Следователно, за да се говори за осъществяване
на търговска дейност, е нужно облагите (в см. последици от така
сключените сделки), макар и непряко, да настъпват в правната сфера
на скрития съучастник.
Законът не уточнява дали прикритата търговска дейност
трябва да изчерпва дейността на лицето или не, т.е. дали цялата
дейност (всички сключвани сделки) следва да е прикрита, или
е достатъчно само част от нея да е прикрита. От една страна,
граматическото тълкуване на посочената норма – използването по
отношение на прикритата дейност на нечленуваното прилагателно
„търговска“, а нечленуваното „търговската“, сочи на извода, че не е
необходимо цялата осъществявана търговска дейност на лицето да е
прикрита. От друга страна обаче, с оглед посочената по-горе цел на
нормата и предвид сериозните последици от уважаването на молбата
по чл. 609 ТЗ, е логично да се приеме, че прикритата търговска
дейност трябва да представлява съществена част от дейността на
лицето. Преценката за това следва да се извършва винаги конкретно
за всеки отделен случай, при съобразяване на обстоятелството
дали симулацията на търговските сделки относно субекта се прави
многократно или изолирано, респ. дали, макар и изолирана, отделна
прикрита сделка е значителна по мащабите си (и може да бъде
приравнена на случаите, когато цялата търговска дейност се извършва
от подставено лице), или това е правено многократно – Р. № 656 от
15.12.2005 г. по т. д. № 209/2005 г. на ВКС, I т. о. Преценката относно
обема на прикритата търговска дейност следва да се извършва винаги
конкретно с оглед специфичните за случая обстоятелства, касаещи
броя, честотата и мащаба на сделките.
От това че прикритата търговска дейност трябва да
представлява съществена част от дейността на лицето, логично
възниква въпросът, доколко, когато подобна дейност се извършва,
макар и чрез способите на скритото съучастие от ЮЛНЦ, няма
да се стигне до придобиване на търговско качество от страна
на скрития съучастник, респ. ако това е така, не се ли стига до
противоречие с нестопанската същност на тези субекти и на
закона, в частност с разпоредбата на чл. 3 ЗЮЛНЦ, уреждаща
кога ЮЛНЦ могат да извършват търговска дейност?

206
 За да се отговори на този въпрос, първо, следва да се изясни
какво е съдържанието на понятието за стопанска дейност, оттам
да се прецени под какви форми може ЮЛНЦ да осъществява
стопанска дейност, и има ли форми, при които ЮЛНЦ ще
придобие търговско качество, и води ли това до противоречие
със закона?
Легално определение на стопанска дейност се съдържа в
§1, т. 9 от ДР ЗЗК. Стопанска е дейността, резултатите от която
са предназначени за размяна на пазара. Това е дейност, чиито
резултати служат не за задоволяване на лични нужди на лицето,
което ги е реализирало, а за удовлетворяване на нуждите на пазара,
т. е. на други лица. В §1, т. 3 от ДР на Закона за ограничаване на
административното регулиране и административния контрол върху
стопанската дейност (ЗОАРАКВСД) понятието е уредено като
„дейността, извършвана като търговец, дейността на лицата
по чл. 2 от ТЗ, както и всяка друга дейност, осъществявана с
цел печалба“. Тъй като в ЗЮЛНЦ, както вече се посочи, липсва
легално определение на понятието, а съгласно чл. 46, ал. 2 от Закона
за нормативните актове: „Когато нормативният акт е непълен, за
неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се
отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта“,
считам, че разпоредбата на ЗЮЛНЦ следва да бъде тълкувана
съобразно посочените текстове.
Стопанската дейност, извършвана от ЮЛНЦ, е източник на
доходи или други финансови облаги. Тя излиза извън рамките на
обикновеното управление на имуществото с оглед постигането на
основните нестопански цели. Нещо повече, съществуват редица огра-
ничения, които законът поставя по отношение на осъществя-
ваната от ЮЛНЦ стопанска дейност, изводими от разпоредбите
на чл. 3 ЗЮЛНЦ. Съгласно чл. 3, ал. 3 ЗЮЛНЦ последните могат
да извършват стопанска дейност само като допълнителна и ако
е свързана с предмета на основната им дейност, като използват
прихода за постигане на определените в устройствения им акт цели.
Тъй като се касае за два различни типа дейност – стопанска
и нестопанска, връзката между тях може да бъде само финансова и
еднопосочна. Стопанската дейност трябва да подпомага ЮЛНЦ в
неговата нестопанска дейност, тя трябва да е съотносима към нея.
Стопанската дейност ще се явява един от приходоизточниците, без

207
които не би могла да се развива основната, нестопанската дейност на
сдружението или фондацията. Осъществяването на стопанска дейност
от ЮЛНЦ трябва задължително да бъде отразено в устава му (чл. 3,
ал. 4 ЗЮЛНЦ). При фигурата на скритото съучастие има известни
особености, касаещи преценката за осъществяване на стопанска
дейност и нейната допълнителност, т.к. следва да се прецени за всеки
конкретен случай дали и как последиците от търговската дейност
могат да превърнат ЮЛНЦ в търговец. Това е така, защото с оглед
на различните способи на прикриване на различните начини, по
които скритият съучастник „извършва търговска дейност“,
се наблюдават и различни правни последици по отношение на
неговото правно качество. Така ако едно ЮЛНЦ осъществява
търговска дейност чрез скрит пълномощник, дори и сделките, с
които последният да е натоварен, да са търговски, по причина, че за
да настъпят техните правни последици в правната сфера на ЮЛНЦ,
следва да бъде извършена прехвърлителна сделка, което няма да
доведе до придобиване търговско качество от страна на ЮЛНЦ,
освен ако самата прехвърлителна сделка не е абсолютна търговска.
Не така обаче стоят нещата при персоналната симулация, т.к. ми
се струва, че ако самите прикривани сделки са търговски, респ. ако
договаря с търговец, и същите биват извършвани по занятие, ЮЛНЦ
ще придобие търговско качество. Оттук и въпросът дали определени
форми на извършване на стопанска дейност от ЮЛНЦ, които
ще рефлектират върху придобиване от последното на търговско
качество, не противоречат на закона.
Формите, при които ЮЛНЦ може пряко или косвено да
извършва стопанска дейност, са: да обособят извършваната от
тях търговска дейност като ЕООД или ЕАД; да са съдружници
(акционери) във всяко ТД (спорно е все пак дали може да бъде
участник в персонално ТД, доколко ЮЛНЦ като съдружник би
могло да осъществява задълженията за съдействие на дружеството
посредством лично участие); да извършват пряко стопанска
дейност, която е допълнителна по своята същност, свързана с
основния предмет на дейност, за която са регистрирани. От така
посочените форми проблеми поставят хипотезите на участие в
ТД и на пряко извършване на търговска дейност било лично,
било чрез прикриване търговската дейност чрез трето лице по
смисъла на чл. 609 ТЗ. Поставя се питането, ако ЮЛНЦ започне
да извършва в качеството си на съдружник в ТД търговски сделки

208
по занятие, ще доведе ли това до накърняване на императивни
правни норми?
Едното виждане е, че в закона няма забрана това да се
случи. 267
Няма забрана едно ЮЛНЦ да придобие търговско
качество било при условията на скрит съучастник, прикриващ
търговската си дейност с несъстоятелен длъжник. Друго виждане
приема, че извършването на стопанска дейност, несвързана с
регистрираната нестопанска, или не като допълнителна, няма
да повлече нищожност на съответните правни действия. На
плоскостта на ГП това би било основание за принудително пре-
кратяване на ЮЛ, единствено ако тя противоречи на закона или
е противна на обществения ред или на добрите нрави (чл. 13,
ал. 1, т. 3 б. „б“, предл. първо ЗЮЛНЦ). В съдебната практика е
изказано още едно разбиране: че по отношение на възможността на
ЮЛНЦ да учреди търговско дружество, респ. да бъде член на такова,
от предвидената в чл. 25, ал. 1, т. 6 от ЗЮЛНЦ възможност общото
събрание на сдружението да взема решение за участие в други
организации, следвало, че законодателят е имал предвид участие в
други организации с нестопанска цел, но не и в ТД. Поддържа се
още, че от ясно формулираните в чл. 3 от същия закон цели на дейност
на ЮЛНЦ би следвало да се направи изводът, че законът не допуска
ЮЛНЦ да участват в (или да учредяват) ТД. Учредяването на ТД
от ЮЛНЦ би означавало свободно развиване чрез него на всякаква
стопанска дейност (а именно такава е предвидена в предмета на
дейност на новоучреденото ТД), както и разпределяне на печалба.
Това противоречало на целите на дейност на ЮЛНЦ и на въведените
от закона ограничения за упражняването на стопанска дейност от
такива лица – чл. 3, ал. 3 и ал. 6 от ЗЮЛНЦ. С учредяването на ТД от
сдружението с нестопанска цел на практика се целяло заобикаляне
на посочените законови разпоредби, което е недопустимо, и по този
начин се нарушавало правилото на ал. 6 на чл. 3 от ЗЮЛНЦ, според
което ЮЛНЦ не разпределят печалба. Допълнителен аргумент в тази
насока е това, че при подобни форми на осъществяване на търговска
дейност се цели избягване на посочените законови ограничения, тъй
като се учредява ТД с широк предмет на дейност, за което тези огра-
ничения не се отнасят. Подобно виждане не е чуждо и на най-новата

Вж и Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част (5-о изд., Сиби, София

267

2007) 207.

209
съдебна практика – с Р. от 27.04.2012 г. по т. д. № 5476 от 2011 г.
на СГС е мотивиран отказ за вписване на ТД със съображения, че
съдружник в ТД е сдружение с идеална цел, което извършва търговска
дейност в противоречие с разпоредбата на чл. 3 от ЗЮЛНЦ, и което
е под угрозата на чл. 13, ал. 1, т. 3 б. „б“ ЗЮЛНЦ да бъде прекратено
принудително, в случай че не преустанови извършването на търговия
чрез участието си в търговско дружество.
Виждането, че осъществяване по този начин на стопанска
дейност – чрез участие в ТД, чрез учредяване на ЕТД или пряко
от ЮЛНЦ, противоречи на закона, не е убедително. На първо
място, само по себе си учредяването на ЕТД все още не означава,
че ЮЛНЦ осъществява търговска дейност (интересен е въпросът
може ли да се приеме, че когато ЮЛНЦ образува ЕТД, може да
се говори, че прикрива търговската си дейност), като това важи и
за участието на ЮЛНЦ като съдружник в ТД, освен ако не започне
в лично качество да извършва търговски сделки по занятие, в
който случай ще придобие търговско качество. (От друга страна,
ми се струва, че самото извършване на търговски сделки по занятие
като част от дейността на определен субект изключва възможността
същите да са допълнителна дейност по смисъла на чл. 3 ЗЮЛНЦ.)
На второ място, по правило ЮЛ имат обща (неограничена)
правоспособност, освен в случаите когато закон предвижда тя да
е специална, т.е. да се ограничава единствено до извършването на
изрично посочени в закона дейности или сделки (търговски банки,
застрахователни дружества или взаимозастрахователни кооперации,
инвестиционни дружества, пенсионноосигурителни фондове и
др). Следователно извършването на търговска дейност, било
чрез скрито съучастие, било чрез членуването им в ТД или в
учредяването на такова, не противоречи на изискванията на
чл. 3, ал. 3 ЗЮЛНЦ, респ. на друга императивна разпоредба
(предвиждаща допълнителната стопанска дейност да е свързана
с предмета на основната дейност, за която са регистрирани, и
да използват прихода за постигане на определените в устава или
учредителния акт цели). Дори тези рестрикции обаче нямат
характера на ограничение на правоспособността на ЮЛНЦ.
Същевременно считам, че няма пречка в устройствения акт на ЮЛ да
се ограничи правоспособността му съобразно волята на учредителите.
Подобна уговорка ще има ефект само във вътрешните отношения

210
между ЮЛ и неговите органи. Нарушаването ù ще бъде скрепено
с отговорност за нарушителя, но не и с недействителност на
извършеното. Друго би било, ако ЮЛНЦ имаха ограничена право-
способност по подобие на законодателствата във Франция и Белгия,
какъвто обаче не е случаят по българското законодателство.
В контекста на въпроса за извършване на стопанска дейност
от ЮЛНЦ се поставя и този: дали ПрН следва да се открие само по
отношение на ЮЛНЦ, осъществяващи стопанска дейност, или
последната не може да бъде определена като законово изискуема
предпоставка за прилагане правилата на ТН към ЮЛНЦ.
Този въпрос се налага от обстоятелството, че на общо основание
несъстоятелността е приложима към стопански субекти, т.е.
предполага се извършване на някаква стопанска дейност. Същата
се отразява и чисто счетоводно, като приходите от стопанската
дейност подлежат на общо основание на данъчно облагане по ЗКП. В
статията „Други резерви“ от пасива на баланса на ЮЛНЦ се записва
сумата на резултата от нестопанската дейност, отразена в отчета за
приходите и разходите. Друго, ЮЛНЦ съставят счетоводен баланс,
както другите предприятия от реалния сектор на икономиката, и във
формата на този баланс има два отделни реда – и за статията „Други
резерви“, и за реда текуща печалба (загуба). Има две възможности по
отношение на това къде да се представи резултатът от стопанската
дейност – финансовият резултат от стопанската дейност да се отра-
зи на реда „Текуща печалба (загуба)“, а финансовият резултат от
нестопанската дейност да се представи на реда „Други резерви“
или съвкупният резултат от дейността на ЮЛНЦ за съответната
година (и от стопанска, и от нестопанска дейност) да се представи
на реда „Други резерви“. По отношение на ЮЛНЦ, извършващи
допълнителна стопанска дейност, е приемливо прилагането на
ПрН. Същевременно има и ЮЛНЦ, които осъществяват своята
идеална цел чрез средства, събрани от дарения, членски внос,
участие в проекти и др., които не са получени от стопанска
дейност. Дали и към тях се прилагат правилата за ТН?
Действащите в момента разпоредби (чл. 14 ЗЮЛНЦ и
препращането към общите правила на ТН, уредени в ТЗ) не дават
еднозначен отговор дали ПрН може да се приложи за всички ЮЛ с
нестопанска цел, включително и в случаите, когато те извършват
пряко стопанска дейност или не извършват никаква стопанска

211
дейност, респ. какво става, ако такава допълнителна дейност не
е предвидена в устава (независимо че по закон посочването ù да
е задължително), а се осъществява фактически, или обратното –
вписано е осъществяването на такава дейност, каквато всъщност
не се осъществява?
Считам, че отговорът следва да бъде потърсен в две
насоки – предпоставките за откриване на производство по
несъстоятелност и доколко способите на съответното производ-
ство могат да намерят съответно проявление при ЮЛНЦ, които
не извършват стопанска дейност.
Изхождайки от принципните положения в българското
законодателство, което не познава гражданската несъстоятелност
(с изключенията, посочени в ТЗ), а прилага единствено института на
ТН, отговорът е еднозначен. Може да се приеме, че принципите на
ТН не могат да намерят приложение по отношение на субекти,
които не извършват никаква търговска (стопанска) дейност.
Индиция, че подобно виждане не е чуждо и на съдебната практика,
е и Р. № 721 от 19.07.2013 г. по т.д. № 22 от 2013 г. на ОС – Варна,
според което доколкото в устава на сдружението липсва изобщо
регламентация за осъществяване на стопанска дейност съгласно чл. 3,
ал. 3 от ЗЮЛНЦ, респ. в чл. 13 и чл. 14 ЗЮЛНЦ е налице препращане
към разпоредбите на ТЗ относно несъстоятелността, съдът намира,
че е допустимо длъжник в тази фаза на производството да е
нетърговец, сдружение с нестопанска цел. Но за откриване на
ПрН по отношение на последния следва да се наведат твърдения
относно обстоятелства за извършвана от сдружението стопанска
дейност и възникване на задължението във връзка с нея.
По-правилно ми се струва друго виждане – че правилата на
ТН се прилагат към ЮЛНЦ без оглед на това дали последното
извършва или не стопанска дейност фактически (и без да е вписа-
на в устава му). Тълкуването, че законът изисква ЮЛНЦ да извърш-
ва стопанска дейност, за да е субект на търговската несъстоятел-
ност, е contralegem – не само защото такова изискване нормативен
акт не съдържа. От своя страна и чл. 14 ЗЮЛНЦ предвижда
съответно прилагане правилата за търговска несъстоятелност
към ЮЛНЦ изобщо, без да взема предвид дали извършват или
не допълнителна стопанска дейност, а препраща към общите
разпоредби за ТН, в т.ч. и към тези, уреждащи предпоставките

212
за откриване на ПрН. Съгласно чл. 607а от ТЗ ПрН се открива
за търговец, който е неплатежоспособен или свръхзадължен (при
капиталовите дружества). Материалните предпоставки за откриване
на производството са очертани в чл. 608 ТЗ, където отново се визира
специфичното изискване към длъжника – да е търговец, който
обективно не е в състояние да изпълни изискуемо задължение по
търговска сделка, публично правно задължение към държавата или
общините, свързано с търговската му дейност, както и задължение по
частно държавно вземане.
Оттук обстоятелството, че субект може да има задължения
по частни държавни вземания, без да извършва каквато и да
било стопанска дейност, и че това е самостоятелна предпоставка
за откриване на ПрН, категорично сочи, че извършването на
стопанска дейност от ЮЛНЦ не е предпоставка за откриване на
ПрН по отношение на последното.
И все пак, означава ли това, че обект на изпълнение в
производството по универсално принудително изпълнение е
цялото налично имущество на ЮЛНЦ или само това, което е
придобито като последица от извършваната стопанска дейност.
Съответното прилагане на правилата за търговска несъстоятел-
ност към ЮЛНЦ поставя и друго питане – за начина на образува-
не на масата на несъстоятелност, а така също и за нейния обхват.
За да се отговори на този въпрос, трябва да се изходи от
правилата за формиране на масата на несъстоятелността в ТЗ,
приложими в случая, т.к. в ЗЮЛНЦ такива правила, които като
lex specialis да дерогират общите, липсват, респ. чл. 614 ТЗ, който
предвижда, че в тази маса влизат имуществените права на длъж-
ника към датата на решението за откриване на ПрН, както и тези
негови права, придобити след датата на решението за откриване
на ПрН. Т.е. в масата на несъстоятелността влизат всички
налични имущества и имуществени права, притежавани от
длъжника, без да се държи сметка за техния източник, респ.
дали са придобити като последица от упражняваната по
занятие търговска дейност или не.
Друг е въпросът доколко е житейски оправдана подобна
липса на разделяне на имуществата при ЮЛНЦ, с оглед
на източника – че в масата на несъстоятелността следва да

213
влиза само придобитото от стопанска дейност. За сравнение, в
американското право подареното имущество не се включва в масата
на несъстоятелността. Прави се експертна оценка при обособяване на
масата на несъстоятелност и се разделя имуществото, придобито от
стопанска и от нестопанска дейност.
Косвено доказателство е и това, че се допуска обезпечение
чрез налагане на запор или възбрана върху цялото имущество на
ЮЛНЦ, като не се прави разлика по отношение на частта, придобита
с дарение или с друг „нестопански източник“ (така изрично Р. № 2647
от 04.07.2013 г. по гр. д. № 3/2013 Г. на ОС – Благоевград ). В Р. №
247 от 29.05.2013 г. по т. д. № 993/2011 г. на ОС – Пловдив изрично
се сочи, че се постановява обща възбрана върху цялото имущество на
юридическото лице с нестопанска цел, без да се прави разграничение
как отделните активи в това имущество са придобити – дали при
реализиране на стопанска дейност или не.
Друг аргумент е, че имуществените права и задължения,
възникнали във връзка с извършване на стопанската дейност
от ЮЛНЦ, са част от общото му имущество, и за задълженията,
произтичащи от тази дейност, то отговаря с цялото си имущество,
т.е. и с това, което е подчинено на основната нестопанска цел.
Говорейки за предпоставки за откриване несъстоятелност
на ЮЛНЦ, не може да бъде пропуснат и въпросът дали
свръхзадължеността е такава предпоставка, намираща при-
ложение и към ЮЛНЦ, или чл. 14 ЗЮЛНЦ препраща само към
неплатежоспособността, който извод впрочем следва директно
и от текста на цитираната разпоредба. В чл. 742 ТЗ се съдържат
предпоставките за откриване на производството в хипотезата
на чл. 607а, ал. 2 от ТЗ, която е още по-тясна относно субекта
на длъжника – само спрямо капиталови търговски дружества.
Считам, че следва да се подкрепи отрицателният отговор –
свръхзадължеността като състояние, при което имуществото
на търговско дружество не е достатъчно да покрие паричните
му задължения, не се прилага по отношение на ЮЛНЦ. Това е
така, т.к. свръхзадължеността е предпоставка за откриване на
ПрН само за ТД.
Друго, разпоредбата, уреждаща свръхзадължеността, се
съдържа в особените правила на ТЗ, докато препращането на чл. 14

214
ЗЮЛНЦ към ТЗ всъщност означава препращане към общите правила
на ТН. За сравнение, съгласно разпоредбата на чл. 742, ал. 1 ТЗ,
намираща се в гл. 42 ТЗ „Особени правила за търговски дружества“,
ТД е свръхзадължено, ако неговото имущество не е достатъчно, за да
покрие паричните му задължения. С оглед на тези разпоредби следва да
се приеме, че предвидената в ТЗ свръхзадълженост, като основание
за откриване на производство по несъстоятелност съгласно чл. 607а,
ал. 2 ТЗ, намира приложение единствено и само при капиталовите
ТД, но не и при ЮЛНЦ (така и Р. № 629 от 28.06.2013 г. по т. д. № 36
от 2013 г. на ОС – Варна).
Говорейки за предпоставки за откриване на ПрН, е нужно
да се посочи една особеност на откриването на ПрН на скрития
съучастник в хипотезата на чл. 609 ТЗ. Когато ЮЛНЦ е скрит
съучастник, по отношение на него няма да се изследва наличието
на общите предпоставки по чл. 608 ТЗ. Това е така, защото
откриването на ПрН по отношение на лицето, чиято дейност се
прикрива, е функция от откриването на ПрН на прикриващия
неговата търговска дейност търговец.

215
Разглеждане на молбата за откриване на производството по
несъстоятелност спрямо банкова институция
Бистра Николова268

Необходимостта от адекватна регламентация на пазарните

отношения обоснова „възраждане“ на института на търговската
несъстоятелност, уреден за първи път с приемане на част ІV от ТЗ
през 1996 година. Приемането на Закона за банковата несъстоятелност
(ДВ, бр. 92/27.09.2002 г.) поставя началото на диверсифициране
на материята относно производството по несъстоятелност с
оглед особеното качество на търговеца, спрямо когото същото е
открито. Тази тенденция е продължена с приемането на Кодекса
на застраховането (ДВ, бр. 103/25.12.2005 г.), който освен правила
относно статута на застрахователните дружества и сключването на
застрахователните договори съдържа и разпоредби, приложими
единствено в производствата по несъстоятелност спрямо застрахо-
вателните дружества.
Обособяването в отделен нормативен акт на специфични
правни норми, регламентиращи единствено правилата при несъстоя-
телност на банкова институция, е обусловено от редица фактори:
–– спецификата на търговската дейност на банките и засиления
надзор, под който същата се осъществява;
–– необходимостта от осигуряване на стабилност и доверие в
банковата система;
–– обуславящото значение на стабилността на финансовия
сектор за икономиката на страната;
–– особената социална значимост на последиците от обявяването
на дадена банкова институция в несъстоятелност.
Съвкупността от горните предпоставки е обусловила приема-
нето на отделен закон, който предвижда правила и норми, приложими

268
Съдия в Окръжен съд – Варна, командирована в Апелативен съд – София,
временен преподавател в НИП.

216
единствено за производството по несъстоятелност спрямо банките.
Същите са изрично прогласени в нормата на чл. 2 от закона, която
категорично извежда на преден план интересите на вложителите
и на всички останали кредитори, необходимостта от тяхното свое-
временно и справедливо удовлетворяване, както и обществения
интерес, свързан със стабилността и доверието в банковата система.
Така понастоящем материалноправните предпоставки и
процесуалните правила относно производството по несъстоятелност,
уредени в ТЗ, могат да бъдат определени като „общи“, тъй като
намират приложение спрямо всички търговци по смисъла на чл. 1,
ал. 1 от ТЗ, а нормите, съдържащи се в ЗБН и КЗ, могат условно да
бъдат определени като „специални“, тъй като намират приложение
по отношение на ограничен кръг търговци – банки и застрахователни
дружества. Този извод се базира и на разпоредбата на чл. 138 от КЗ,
която изрично препраща към нормите на ТЗ относно неуредените в
КЗ въпроси. Аргумент в подкрепа на разделението на законодателните
правила на общи и специални е разпоредбата на чл. 1 от ЗБН, съобразно
която законът „урежда производството по несъстоятелност за банка
със седалище в Република България“. За разлика от КЗ обаче в ЗБН
липсва препращане към правилата на ТЗ за неуредените въпроси,
поради което следва да се приеме, че ЗБН урежда както специфични
материалноправни предпоставки за откриване на производството, така
и специални процесуални правила, които се различават от установените
в „общото“ производство по несъстоятелност, регламентирано в ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 11 от ЗБН производството
по несъстоятелност се открива въз основа на писмено искане от
Централната банка, отправено до съда по несъстоятелността – чл. 9,
ал. 1 от ЗБН, а за съд по несъстоятелността е определен окръжният
съд по седалището на банката – чл. 10 от ЗБН.

I. Искане за откриване на производство

по несъстоятелност
Законът не предвижда специални реквизити на искането освен
установената в чл. 9, ал. 1 от ЗБН писмена форма. Предвид липсата на
препращане към общите правила на ТЗ и ГПК следва да се приеме, че
искането следва да съдържа означение на съда, до който е адресирано,
посочване на органа, който го е отправил – Българска народна банка,

217
чрез пълната ù индивидуализация по седалище, адрес на управление
и представляващ, пълна индивидуализация на ответника по молбата
– съответната банка, с посочване на наименование, ЕИК, седалище,
адрес на управление и лицата, които я представляват. Законът не
поставя изискване за навеждане на фактически и правни твърдения,
нито за обосноваване от страна на вносителя на качеството
му на кредитор на длъжника (обратно чл. 625 от ТЗ), тъй като
производството не се открива по искане на кредитор, а на държавен
орган, чиито компетентност и правомощия са прогласени от закона.
Законът не въвежда изискване и за обосноваване на състоянието
на неплатежоспособност на банката, а единствено за посочване на
основанието или основанията по чл. 36, ал. 2 от ЗКИ, въз основа на
които е отнет лицензът, а в случаите по чл. 125 или 130 от ЗКИ – за
посочване основанието или основанията за неплатежоспособност на
банката, въз основа на които е издадена заповедта на управителя – чл.
9, ал. 2 от ЗБН. Задължително към искането се прилага заверен пре-
пис от акта на Централната банка – решение по чл. 36, ал. 3 от ЗКИ за
отнемане на лицензията или заповед по чл. 125, ал. 2 и чл. 130, ал. 2 за
установяване състоянието на неплатежоспособност на банката.

II. Процесуални правила за разглеждане на искането

1. Разгласяване. Едновременно с депозиране на искането
разпоредбата на чл. 9, ал. 6 от ЗБН предвижда и задължение на БНБ
за неговото разгласяване. Централната банка е длъжна най-късно към
датата на подаване на искането да уведоми Фонда за гарантиране на
влоговете в банките с цел извършване на подготвителни действия за
назначаване на синдик. Заедно с уведомлението Централната банка
изпраща на Фонда копие от списъка, воден при нея, на лицата, които
могат да бъдат назначавани за синдици на банка.

2. Проверка за редовност. Нормата на чл. 11 от ЗБН урежда

специални процесуални правила за разглеждане на искането. Съгласно
ал. 1 на същия текст при наличието на редовно искане съдът образува
дело в деня на получаването му и насрочва заседание не по-късно от 15
дни от образуването на делото. По аргумент за противното, в случай
на констатирани нередовности на искането – липса на посочени
имена и адреси на страните или други идентификационни данни,
при неподписване на искането, съдът следва да остави искането без
движение, като укаже на молителя в какво се състои нередовността

218
и да определи срок за нейното отстраняване. Доколкото съгласно
разпоредбата на чл. 14 от ЗБН молбата за откриване на производство
следва да бъде отхвърлена, ако искането не отговаря на изискванията
на чл. 9, ал. 2 и ал. 3 от ЗБН (ако в него не е посочено основанието
по чл. 36, ал. 2 от ЗКИ или основанието за неплатежоспособност на
банката, въз основа на които е издадена заповедта на управителя
или не е представен заверен препис от акта на Централната банка).
Спорен в практиката е въпросът дали нередовността на заявлението
по смисъла на чл. 9, ал. 2 и ал. 3 от ЗБН следва да обоснове оставянето
на искането без движение. Изискванията за редовност на искането
са от императивен порядък и са предпоставка за редовност на
производството. С оглед на това и в този случай съдът следва да
укаже на БНБ в какво се състои нередовността на заявлението и да
определи срок за нейното отстраняване. Указанията следва да почиват
на констатирани несъответствия във фактическите твърдения и
представените доказателства, като същите не могат да излизат извън
наведените от вносителя на искането твърдения.
В случай на редовно депозирано искане, както и при
отстраняване на нередовностите в срок, съдът следва да разгледа
същото в открито съдебно заседание.

3. Страни в производството. Нормата на чл. 11 от ЗБН

предвижда разширена процесуална легитимация на страните в
производството. Докато при разглеждането на молбата на кредитор в
общото производство по ТЗ съдът следва да конституира единствено
кредитора-молител и длъжника-ответник като главни страни,
в производството по реда на ЗБН наред с типичните молител и
ответник Централната банка и банката, за която се иска откриване
на производството, качеството на главна страна придобива задължи-
телно и Фондът за гарантиране на вземанията. Нормата предвижда
задължително разглеждане на молбата при участието на прокурор,
който придобива качеството на контролираща страна в процеса.
Неконституирането или непризоваването на някоя от тези страни
прави невъзможно провеждането на редовно съдебно заседание,
респективно обосновава недопустимост на съдебното решение.
Задължението за служебно конституиране на широк кръг страни
в производството, както и на прокурора е установено в обществен
интерес, за да се обезпечи ефикасна защита на правата на всички
вложители и кредитори на банката.

219
 4. Встъпване в процеса. Симетрично с разпоредбата на
чл. 629, ал. 4 от ТЗ, ЗБН предвижда и специално процесуално
право за акционерите на банката, които към датата на отнемане на
лиценза за извършване на банкова дейност са притежавали повече
от 5% от капитала ù, да встъпят в производството по разглеждане на
искането с цел ефикасно да защитят правата си. Горното процесуално
право е предвидено в нормата на чл. 11, ал. 4 от ЗБН, която бележи
отклонения от правилата за присъединяване на кредитор към молбата
за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на
срока, в който това процесуално право може да бъде упражнено, на
легитимираните лица и на процесуалното качество, което последните
придобиват в производството. В общото производство по ТЗ правото
за присъединяване към молбата на кредитора, по която е образувано
делото се преклудира с приключване на първото съдебно заседание
по нейното разглеждане (чл. 629, ал. 4 от ТЗ), докато нормата на чл.
11, ал. 4 от ЗБВ не предвижда краен срок за упражняването на това
процесуално право. Крайната цел на производството – справедливо
удовлетворяване на вложителите и кредиторите в най-кратки срокове,
и неговата специфика предполагат разглеждане на молбата в едно
съдебно заседание, поради което правото на акционерите да встъпят в
производството се преклудира с приключването на съдебното дирене и
даване ход на устните състезания.
За разлика от общото производство по ТЗ, в което право да
се присъединят към молбата имат всички лица, които са навели
твърдение, че имат качеството на кредитори на длъжника и са
установили това си качество, ЗБН не предоставя право на никои от
вложителите или кредиторите на банката да встъпят в производството
по разглеждане на молбата. Правото да встъпят в производството
имат единствено лицата, които са имали качеството на акционери,
притежаващи 5% от капитала на банката към датата на решението на
БНБ за отнемане на лиценза. Допустимостта на молбата се преценява
от съда единствено с оглед легитимацията на лицата, депозирали
молба за встъпване, които следва да установят акционерното си
качество към сочената от закона дата. Горните обстоятелства се
установяват с копие от книгата на акционерите или с извлечение от
регистъра на Централния депозитар по чл. 136, ал. 1 от ЗППЦК за
акционерите на банка – публично дружество. В молбата следва да
бъдат посочени идентификационните данни и ЕИК на акционерите
– местни юридически лица, както и доказателства за актуалното

220
състояние на акционерите – чуждестранни юридически лица. В
закона е налице неяснота относно допустимостта на съвместната
процесуална легитимация на акционерите, тъй като разпоредбата
не предвижда изрична възможност акциите, представляващи 5% от
капитала на банката, да са притежавани заедно или поотделно от
лицата, поискали да встъпят в производството (обратно чл. от ТЗ).
Горното дава основание за противоречиво тълкуване, но по аналогия
с нормите на чл. 223, ал. 2 и чл. 223а от ТЗ съвместната процесуална
легитимация на поискалите встъпване акционери не може да бъде
отречена.
Законът не дава категоричен отговор и въпроса относно
процесуалното качество, което придобиват акционерите, конституи-
рани по реда на чл. 11, ал. 5 от ЗБН. Граматическото тълкуване на
разпоредбата дава основание да се приеме, че същите придобиват на
общо основание качеството на трети лица – помагачи на ответника.
Горният извод следва от правния им интерес от отхвърляне на молбата.
За разлика от общото правило за присъединяване към молбата по чл.
629, ал. 4 от ТЗ встъпилите акционери не биха могли да придобият
особеното процесуално качество на „присъединил се към молбата за
откриване на производство по несъстоятелност кредитор“. Горната
фигура е невъзможна в производството по ЗБН, тъй като законът
легитимира единствено Централната банка за депозиране на искане
за откриване на производството. Горното, преценено в съвкупност
с правния интерес на акционерите от отхвърляне на молбата, който
не съвпада с този на Централната банка и останалите кредитори,
дава основание да се приеме, че същите придобиват процесуалното
качество на трети лица – помагачи на ответника.

5. Процесуално представителство. В отклонение от общите

правила за процесуално представителство на юридически лица по
чл. 30, ал. 1 от ГПК в производството по разглеждане на искането
банката-ответник, се представлява от назначените от БНБ квестори
или от назначените по реда на чл. 12, ал. 1, т. 2 от ЗБН временни син-
дици или от упълномощени от тях лица. Това съществено ограничение
в процесуалното представителство на банката-ответник, следва от
ограниченията в правото на лицата, представляващи банката, да
предизвикват със свои лични волеизявления правни последици в
нейния патримониум. Ограничаването на представителната власт
съгласно чл. 36, ал. 5 от ЗКИ по силата на решението на БНБ за отне-

221
мане на лиценза на банката, което има за последица назначаването на
квестори, и лишаване на представляващите от правото да упражня-
ват правомощията си. Назначаването на квестори с правомощията
по чл. 107 и чл. 107а от ЗКИ може да бъде постановено от БНБ и
преди отнемане на лиценза на банката, в рамките на правомощията
на БНБ за налагане на надзорни мерки по чл. 103 от ЗБН. Съгласно
разпоредбата на чл. 103, ал. 2, т. 23 от ЗКИ Централната банка може
да назначи двама или повече квестори на банката за определен срок
при установени нарушения по ал. 1 на същата разпоредба. Назна-
чаването на квестори е допустимо и като мярка по чл. 115, ал. 1,
чл. 116, ал. 1, т. 1 от ЗКИ – при поставяне под специален надзор
на банка, при която е налице опасност от неплатежоспособност с
цел нейното оздравяване. Съгласно разпоредбата на чл. 107 от ЗКИ
с назначаването на квестори всички правомощия на надзорния и
управителния съвет, съответно на съвета на директорите на банката
се преустановяват и се упражняват от квесторите, доколкото в акта
за назначаването им не са предвидени ограничения.

6. Производство по разглеждане на искането. ЗБН не

предвижда специални процесуални правила за разглеждане на
искането на БНБ за откриване на производство по несъстоятелност
спрямо банкова институция. Съгласно нормата на чл. 11, ал. 1 от
ЗБН молбата се разглежда от съда в заседание при закрити врата,
не по-късно от петнадесет дни от образуване на делото. Актуалната
редакция на разпоредбата е от ДВ, бр. 59 от 2006 г., в сила от
01.01.2007 г., т.е. същата е приета при действието на отменения
вече ГПК, поради което дава основание за разнопосочно тълкуване
и приложение в практиката. Възможно е разрешението молбата
да се насрочи за разглеждане в установения от закона срок, без
осъществяване на размяна на книжа между страните. Аргумент в
подкрепа на горното са предвидените от закона съкратени срокове
за призоваване на страните, които съгласно чл. 11, ал. 7 от ЗБН се
считат за редовно призовани, в случай че са получили призовките си
поне три дни преди съдебното заседание. Липсата на препращане към
правилата на общото исково производство по ГПК обаче не може да
обоснове извод, че ЗБН предвижда специални процесуални правила за
разглеждане на молбата. Въпреки че е процесуална по своя характер,
нормата на чл. 11 от ЗБН не би могла да бъде определена като цялостна
процесуална уредба, още по-малко като единен комплекс от правила,

222
регламентиращи последователните процесуални действия на съда и
на страните от момента на постъпване на искането в съда до момента
на постановяване на решение от първоинстанционния съд. С оглед
естеството на отношенията – между финансова институция и пряко
отговорната за упражняване на надзор над дейността ù Централна
банка, в което следва да се вземат предвид интересите на широк кръг
лица – вложители, акционери, както и интересът от стабилност и
сигурност на цялата финансова система на страната, въпреки липсата
на изрично препращане в ЗБН, следва да се приеме, че процесуалните
правила за разглеждане на молбата на кредитора са тези, уредени
в действащия ГПК, които следва да бъдат прилагани корективно
с оглед спецификата на спорното правоотношение.
Този извод следва и от естеството на спорното правоотно-
шение, в което предмет на изследване е наличието на влязъл в
сила акт на Централната банка – решение по чл. 36, ал. 3 от ЗКИ
за отнемане на лицензията или заповед по чл. 125, ал. 2 и чл. 130,
ал. 2 за установяване състоянието на неплатежоспособност на
банката.

7. Спиране на съдебното производство. Съгласно нормата

на чл. 11, ал. 5 от ЗБН, в случай че актът по чл. 9, ал. 3 е влязъл в сила,
съдът открива производство по несъстоятелност спрямо банката, а в
случаите, когато актът на Централната банка по чл. 9, ал. 3 от ЗБН
не е влязъл в сила поради обжалването му по съдебен ред, съдът
спира производството до приключване на административноправния
спор. Императивният характер на двете разпоредби изключва
възможността за преценка на съда както за процесуалните действия,
които следва да предприеме в зависимост от това дали представеният
към искането акт на Централната банка има характера на стабилен
административен акт, или за същия все още е налице възможност
от съдебен контрол. Липсва и възможност съдът да пристъпи към
постановяване на решение, тъй като преценката по съществото на
искането за откриване на производството е поставена в зависимост от
изхода на административноправния спор. Нормата на чл. 13 от ЗБН
предвижда задължение на съда да постанови решение за откриване
на производство по несъстоятелност спрямо ответната банка при
наличието на две кумулативни предпоставки – ако искането на
Централната банка да отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 2 и 3
и ако са налице условията по чл. 11, ал. 5 от ЗБН. Симетрично на

223
тази разпоредба, нормата на чл. 14 от ЗБН предвижда възможност
за отхвърляне на молбата единствено при алтернативната или
кумулативната липса на същите две предпоставки – ако искането на
Централната банка не отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 2 и 3 от
ЗБН и/или ако не са налице условията по чл. 11, ал. 5 от ЗБН. Така
предмет установяване в производството по разглеждане на молбата
се явява единствено редовността на искането по чл. 9, ал. 2 и ал. 3
от ЗБН, като и обстоятелството дали актът на БНБ по чл. 9, ал. 3 от
ЗБН е влязъл в законна сила. Актът на БНБ по чл. 9, ал. 3 може да
съществува в две предвидени от закона форми – решение на БНБ
по чл. 36, ал. 3 от ЗКИ за отнемане на лицензията или заповед по
чл. 125, ал. 2 и чл. 130, ал. 2 на управителя на БНБ за установяване
състоянието на неплатежоспособност на банката.
Правната природа на тези два акта на индивидуални адми-
нистративни актове и възможността същите да бъдат обжалвани
по реда на АПК обосновава както по-нататъшното движение на
производството, така и изхода по съществото на спора.

8. Предмет на доказване. Предмет на доказване в

производството е ограничен, същият се концентрира единствено
около установяването на обстоятелството дали актът по чл. 9, ал. 3
на БНБ е влязъл в законна сила. Този административен акт е връчен
на ответника, който към датата на депозиране на искането вече се е
запознал с неговото съдържание. С оглед на това провеждането на
фаза по размяна на книжата е необосновано от процесуална гледна
точка, тъй като правното твърдение на молителя е заявено отнапред
на ответника, който би могъл да го обори в рамките на производството
по ЗБН единствено чрез представяне на влязло в сила съдебно
решение на административния съд за неговата отмяна, респективно
при установяване на нередовност на искането. Така в съдебното
заседание след изслушване становищата на страните съдът следва
да пристъпи към събиране на доказателства, установяващи релевант-
ните за спора факти – доказателства за нередовност на искането по
чл. 9, ал. 2 и 3 от ЗБН и доказателства за обжалване, респективно за
влизане в сила или за отмяна на акта на Централната банка по чл. 9
от ЗБН. В съдебното заседание длъжникът не би могъл да навежда
валидно твърдения и да сочи доказателства за наличието на други
преюдициални факти, да навежда твърдения за липса на състояние на
неплатежоспособност по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗКИ (например за

224
оборване на твърдението, че банката не изпълнява повече от 7 работни
дни свое изискуемо парично задължение, или да установява, че това
задължение не е пряко свързано с финансовото ù състояние, или да
опровергава преценката на БНБ, че не може да се очаква изплащане
на изискуемите парични задължения в приемлив период от време,
нито да оборва твърдението, че собственият ù капитал представлява
отрицателна величина, нито да оборва констатациите за наличие на
състояние на неплатежоспособност, установено по реда на чл. 125,
ал. 1 и чл. 130, ал. 1 от ЗКИ). В хода на производството не могат
да бъдат нареждани валидно и възражения по законосъобразността
на акта на Централната банка, тъй като същите са предмет на
установяване с влязло в сила решение в хода на административното
производство по обжалването му, нито за неговата целесъобразност.

9. Доказателства и доказателствени средства. Предвид

естеството на релевантните за спора факти предметът на доказване
в процеса е ограничен единствено до тяхното установяване, поради
което и допустимите доказателства са само писмени. Събирането
на гласни доказателства не съответства на предмета на доказване,
а изслушването на съдебно-икономическа и финансова експертиза,
която стои в основата на доказването във всяко производство по
реда на ТЗ, е неотносимо към спорния предмет в производството
по ЗБН. Всички факти и обстоятелства, имащи отношение към за-
коносъобразността на акта на БНБ и действителното финансово
състояние на банката, както и обстоятелството намира ли се същата
в състояние на неплатежоспособност по смисъла на чл. 36, ал. 2 от
ЗКИ (същата не изпълнява повече от 7 работни дни свое изискуемо
парично задължение, ако това е пряко свързано с финансовото
състояние на банката, и по преценка на БНБ не може да се очаква
изплащане на изискуемите парични задължения в приемлив период
от време, или собственият капитал на банката е отрицателна вели-
чина), подлежат на установяване в хода на производството по обжал-
ване на акта на БНБ по административен ред.
В рамките на задължението си за осигуряване на равенство
на страните в производството, както и на това за установяване на
обективната истина, съдът следва да изслуша доводите и възраже-
нията на страните, да прецени доказателствените им искания, като
допусне събиране единствено на относимите към установяването на
релевантните за спора факти доказателства.

225
 III. Постановяване на решение
След събиране на всички доказателства съдът следва да
пристъпи към постановяване на решение по спора. Задължителните
реквизити на съдебното решение са закрепени в нормата на чл.13,
ал. 1 от ЗБН, съгласно която с решението по молбата на Централната
банка съдът обявява неплатежоспособността на банката и определя
началната ù дата, открива производство по несъстоятелност за
банката, обявява банката в несъстоятелност и прекратява дейността
на предприятието ù, прекратява правомощията на органите на
банката, постановява обща възбрана и запор върху имуществото
ù, лишава банката от правото да управлява и да се разпорежда с
имуществото, включено в масата на несъстоятелността, постановява
започване на осребряване на имуществото, включено в масата на
несъстоятелността, и разпределение на осребреното имущество.
Съдържанието на решението следва от спецификата на
производството по несъстоятелност, регламентирано в ЗБН, харак-
терна обособеност на което е, че в същото не се провежда процедура
по оздравяване на банката. Така решението по чл. 13, ал. 1 от
ЗБН обединява реквизитите на решението по чл. 630 от ТЗ и на
решението по чл. 711 от ТЗ, постановявани в общото производство
по несъстоятелност последователно, през интервал от време, даващ
възможност на легитимираните лица да предложат оздравителен
план. Антиципираното настъпване на последиците по чл. 711 от ТЗ
– обявяване на длъжника в несъстоятелност, прекратяване дейността
на предприятието му, прекратяването на правомощията на органите
му банката, и налагане на общ запор и възбрана върху имуществото
му, лишаването на длъжника от право да управлява и да се
разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността,
и започване на осребряване на имуществото, включено в масата
на несъстоятелността, са аналогични с последиците на решението
по чл. 630, ал. 2 от ГПК, което се постановява по изключение в
рамките на общото производство по несъстоятелност. В последното
постановяването на решение по чл. 630, ал. 2 от ТЗ е резултат на
мотивираната преценка на съда, че с оглед финансовото състояние на
длъжника е необосновано провеждането на оздравително производ-
ство. В производството по реда на ЗБН възможността за подобна
преценка е заместена от изрична законова норма, забраняваща
провеждането на оздравително производство.

226
 Спецификата на банковата дейност и целите на производ-
ството, закрепени в чл. 2 от ЗБН – да се осигури във възможно
най-кратък срок справедливо удовлетворяване на вложителите и на
другите кредитори на банката, както и съобразяването на интересите
на вложителите, останалите кредитори и на обществения интерес
за стабилна банкова система, които се ползват с приоритет над тези
на банката и на нейните акционери, са несъвместими с целите на
оздравителното производство. Оздравителният план има характера
на краткосрочна или дългосрочна програма – съвкупност от иконо-
мически и правни действия и мерки в широк смисъл, която има за
цел справедливо удовлетворяване вземанията на всички кредитори в
производството чрез запазване правосубектността и предприятието
на длъжника като търговски субект. Тази програма с предписано от
закона съдържание се изготвя от легитимираните от закона лица и се
приема с изискуемо мнозинство от всички кредитори с приети и при-
равнени на приети вземания в производството по несъстоятелност
под надзора на съда, който упражнява контрол за неговата законо-
съобразност. Така очертаната правна природа на оздравителния план
е несъвместима с гарантирания от закона интерес на вложителите
за справедливо удовлетворяване в най-кратък срок. Поради това
интересът на банката от облекчаване на финансовото ù състояние
чрез намаляване размера на задълженията ù (чрез опрощаване), на
тежестта на задълженията ù (чрез отсрочване или разсрочване),
както и запазване на предприятието ù (чрез реорганизация по всички
допустими от закона способи) е приет за второстепенен, поради което
същият не се ползва с правна защита в рамките на това специфично
производство. Законодателят е поставил интереса на вложителите и
кредиторите от удовлетворяване на вземанията им в пълния приет
размер в кратки срокове и обществения интерес от стабилна банкова
система над интереса на банката от запазване на предприятието ù,
както и над социалния интерес от запазване на работните места и ико-
номическия интерес от запазване на един действащ търговски субект.
Решението по чл. 13, ал. 2 от ЗБН за откриване на производ-
ството се вписва в търговския регистър – чл. 15 от ЗБН. По аргумент
от тази разпоредба решението по чл. 14 от ЗБН за отхвърляне на
молбата не се вписва в търговския регистър. В случая законодателят
е възприел разрешението на чл. 622, вр. чл. 631 от ТЗ, което цели
запазване на търговската репутация на длъжника. В производството
по ЗБН обаче вписването на отхвърлителното решение също е

227
интерес както на банката, така и на нейните вложители и кредитори.
С решението за поставяне на банката под особен надзор и с това за
отнемане на лиценза ù, дейността на банката е преустановена, а тези
решения са разгласени и са станали известни на широк, на практика
неограничен кръг правни субекти по други способи (дори и чрез
средствата за масово осведомяване). Запазването на търговската на
банката репутация в този случай налага адекватно разгласяване на
решението за отхвърляне на искането, което може да се осъществи
и чрез неговото вписване в публичния търговски регистър. Горното
следва и от необходимостта за правна симетрия. Разпоредбата на чл.
16, ал.5 от ЗБН постановява задължително вписване на решението на
въззивния съд, с което се отменя първоинстанционното решение. В
хипотезата на отмяна на решение по чл. 13, ал. 1 от ЗБН въззивният
съд следва да постанови отхвърляне на молбата, поради което
в този случай е налице нормативно задължение за вписване на
отхвърлителното решение.

IV. Въззивно обжалване

Съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗБН решенията
по чл. 13, ал. 1 и по чл. 14 подлежат на въззивно и касационно
обжалване по общия ред. Въззивната жалба срещу решението
следва да бъде депозирана в седмодневен срок, без наличието на
уточнения за началния момент на неговото броене. Установеното
от закона задължение по чл. 13, ал. 4 от ЗБН за връчване на препис
от решението на Централната банка, на Фонда и на квесторите на
обявената в несъстоятелност банка влиза в колизия със задължението
на съда по чл. 15 от ЗБН за изпращане на препис от същото за
вписване в търговския регистър. Липсата на задължение за връчване
на решението на прокурора, както и на встъпилите по реда на чл. 11,
ал. 4 от ЗБН акционери налага приложение по аналогия на нормата на
чл. 633 от ТЗ следва да се приеме, че и в този случай срокът за въззивно
обжалване започва да тече от датата на вписване на решението в
търговския регистър.
1. Легитимирани жалбоподатели. Разпоредбата на чл. 16,
ал. 1 от ЗБН очертава кръга на легитимираните да инициират въз-
зивното производство лица – квесторите на банката и Централната
банка, и прокурорът. Въпреки употребения термин „протест“
прокурорът има качеството на типична контролираща страна в

228
производството, поради което и същият има право да депозира
въззивна, респективно касационна жалба срещу постановеното
решение.
Проблем в практиката създава самото нормативно разреше-
ние на чл. 16, ал. 1 от ЗБН, което изключва изрично от кръга на
лицата, легитимирани да обжалват постановеното решение акцио-
нерите, встъпили в производството по реда на чл. 11, ал. 4 от
ЗБН, както и Фонда за гарантиране на влоговете в банките, които
са конституирани като страни в производството. Решението за
откриване на производство по несъстоятелност за банката действа
по отношение на всички (чл. 13, ал. 4 от ЗБН), а липсата на
възможност за предявяване на права от страна на встъпилите лица по
отношение на ответника в рамките на бъдещо исково производство
обосновава правния интерес на всички участници в производството
от обжалване на постановеното решение. По принцип правният
интерес от встъпването на акционерите по чл. 11, ал. 4 от ЗБН се
изразява в необходимостта от постановяване на решение в полза
на ответника, т.е. за встъпилите лица е налице правен интерес от
отхвърляне на молбата. Правото на участие в производство на
Фонда за гарантиране на влоговете в банките е изрично признато
от закона чрез изискването за задължителното му конституиране
в производството. Горното обосновава както правото на тези лица
да извършват всички процесуални действия, така и да обжалват
постановеното решение. Обратното би лишило задължителен участ-
ник в производството от възможността да защити ефективно правата
на вложителите. Въпреки че историческото тълкуване на нормата
на чл. 11, ал. 4 от ЗБН (ДВ, бр. 59 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г.)
уреждаща процесуалните и материалноправните предпоставки за
встъпване на акционери и тази на чл. 16, ал. 1 от ЗБН (ДВ, бр. 59 от
2007 г., в сила от 01.03.2008 г.), която изброява лицата, легитимирани
да обжалват постановеното решение, дава основание да се приеме,
че третите лица – помагачи по чл. 11, ал. 4 от ЗБН и Фондът нямат
право да обжалват постановеното решение, горното право не може
да им бъде отречено. Общите правила на ГПК признават изрично
възможността третото лице – помагач, да обжалва постановеното
решение, дори и главните страни да не са сторили същото. На още
по-силно основание не може да бъде отречено и правото на Фонда
в качеството му на задължителен участник в производството да
депозира въззивна жалба срещу решението.

229
 2. Производство пред въззивната инстанция. Същото
се развива по общите правила на ГПК, при засилени изисквания
за бързина, изразяващи се в задължение за образуване на делото в
деня на неговото постъпване или най-късно на следващия работен
и задължение за постановяване на решение в едноседмичен срок от
образуване на делото. Това изискване за ускорено правораздаване
следва от крайната цел на производството по ЗБН и се обезпечава от
специалното правило за призоваване на страните по чл. 11, ал. 7 от
ЗБН – Централната банка, банката и Фондът се призовават за делото
по реда на Гражданския процесуален кодекс не по-късно от три дни
преди датата, на която е насрочено заседанието. В унисон с общото
правило, установено за всички производства по несъстоятелност,
че обжалването на решението не спира неговото изпълнение
(чл. 13, ал. 2 от ЗБН), разпоредбата на чл. 16, ал. 4 от ЗБН пред-
вижда при отмяна на решението за откриване на производство по
несъстоятелност да бъдат заличени всички последици, породени
от действието неговото действие, считано от датата на влизане в
сила на отменителното решение. От същата дата се преустановяват
правомощията на органите на несъстоятелността. Решението, с което
се отменя решение по чл. 13, ал. 1 или по чл. 14, се вписва в търговския
регистър – чл. 16, ал. 5 от ЗБН.

V. Предварителни обезпечителни мерки

Налагането на предварителни обезпечителни мерки по реда
на ЗБН следва принципите, установени в общото производство по
несъстоятелност. Наложените от съда мерки антиципират правните
последици на решението за откриване на производството, поради което
същите се явяват „предварителни“ с оглед липсата на постановено
решение по съществото на спора, но не и по отношение наличието
на образувано съдебно производство за разглеждане на искането на
Централната банка. В този смисъл темпоралните предели на мерките
по чл. 12 от ЗБН са лимитирани от датата на депозиране на искането
за откриване на производство по несъстоятелност до датата на
постановяване на съдебното решение. Преди постъпване на искането
спрямо банката са вече наложени мерките, които се явяват последица
от отнемане на лицензията ù. След датата на решението за откриване
на производство по несъстоятелност действието на предварителни
обезпечителни мерки се заменя с действието на решението за откриване
на производство по несъстоятелност – чл. 12, ал. 7 от ЗБН.

230
 1. Легитимирани молители. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от
ЗБН легитимира единствено двама молители за депозиране на молба
за налагане на предварителни обезпечителни мерки – Централата
банка и фонда за гарантиране на вземанията на вложителите.
Прокурорът, като и акционерите, встъпили в производството по реда
на чл. 11, ал. 4 от ЗБН, нямат право да искат налагане на тези мерки.
От горното право е лишен и самият длъжник, за разлика от общото
производство по несъстоятелност по реда на ТЗ последният разполага
с възможността да поиска налагане на предварителни обезпечителни
мерки, в случай че производството е образувано по негова молба.

2. Допустими обезпечителни мерки. Съгласно разпоредбата

на чл. 12, ал. 1 от ЗБН преди да постанови решение, съдът въз основа
на молба от Централната банка или на Фонда може да допусне мерките
по чл. 13, ал. 1, т. 5 от ЗБН (т.е. да постанови обща възбрана и запор
върху имуществото на банката), да постанови спиране на съдебните
и арбитражните дела срещу имуществото на банката, да допусне
други предписани от закона мерки, които обезпечават наличното
имущество на банката.
С изменение на ЗБН (ДВ, бр. 22 от 2015 г., в сила от
24.03.2015 г.) за първи път се предвиди изрична възможност
за налагане на една от най-често срещаните в практиката пред-
варителни обезпечителни мерки по чл. 629а от ТЗ – назначаване
на предварителен временен синдик. Съгласно разпоредбата
на чл. 12, ал. 1, т. 2 от ЗБН по молба от фонда съдът назначава
временен синдик, предложен от молителя. Специфика на горната
хипотеза е обстоятелството, че легитимиран да поиска налагането
на тази обезпечителна мярка е единствено Фондът, а в случай на
уважаване на искането, съдът е обвързан от посоченото в молбата
относно физическото лице, което следва да бъде назначено за
предварителен временен синдик. По аргумент от нормата на чл.
12, ал. 2 изречение второ от ЗБН съдът може да откаже да назначи
предложеното от Фонда лице единствено в случай, че същото
не е дало предварително писмено съгласие, или не отговаря на
изискванията на чл. 25 от ЗБН. Във всички останали случаи, при
формирана преценка за основателност на молбата съдът не може да
подменя волята на Фонда като назначи за предварителен временен
синдик лице, различно от посоченото в молбата. Важна последица
на уважаването на молбата е прекратяването на правомощията на
квесторите – чл. 12, ал. 6 от ЗБН.

231
 Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗБН от датата на
обявяването в търговския регистър на решението на Централната
банка за отнемането на лицензията на банката на основание чл. 36,
ал. 2 от ЗКИ се спират всички изпълнителни производства срещу
имуществото, включено в масата на несъстоятелността. Правният
ефект на спирането настъпва ex lege, поради което повторното
спиране на изпълнителните производства се явява безпредметно.

3. Разглеждане на молбата. Съгласно разпоредбата на чл.

12, ал. 2 от ЗБН съдът е длъжен да разгледа молбата за налагане на
предварителни обезпечителни мерки най-късно в деня, следващ деня
на депозирането ù, в случай че същата е редовна и допустима. Предвид
липсата на срок е допустима молбата, подадена от легитимирано
лице – Централната банка или от Фонда. Депозирането на молба от
нелегитимирано лице следва да обоснове оставянето на същата без
разглеждане с определение, което подлежи на въззивно обжалване. Без
разглеждане следва да бъде оставена и молба, по която констатираните
от съда други нередовности (липса на подпис, или непосочване на
конкретна допустима мярка) не са отстранени в указания срок от
съобщението.
Преценката за основателността на депозираната молба е пре-
доставена на съда по несъстоятелността. Въз основа на фактическите
твърдения и доказателствата по делото същият е компетентен да
наложи всички или част мерките по чл. 12, ал. 1 от ЗБН, като е обвързан
от посоченото в молбата на кредитора. Съдът не е компетентен за
подменя волята на кредитора чрез налагане на непоискана мярка.
В случай че се претендира налагане на „други предписани от закона
мерки“ по смисъла на чл. 12, ал. 1, т. 3 същите следва да бъде надлежно
конкретизирани в молбата. Съдът е длъжен да прецени тяхната
относимост и допустимост в светлината на установения от закона
критерий – същите да обезпечават наличното имущество на банката.
За разлика от общото производство по несъстоятелност
определението за постановяване на предварителни обезпечителни
мерки не може да бъде обжалвано – чл. 12, ал. 4 от ЗБН. По аргумент
за противното определението, с което искането за налагане на
предварителни обезпечителни мерки, се отхвърля изцяло или отчасти
подлежи на обжалване по общия ред на ГПК.

232
 Подобно на разрешената в общото производство по ТЗ,
наложените предварителни обезпечителни мерки ползват всички
кредитори на несъстоятелността – чл. 12, ал. 3 от ЗБН.
Предвид липсата на възможност за обжалване на определе-
нието по чл. 12 от ЗБН за налагане на мерките единственият установен
от закона способ за тяхната отмяна се явява вливането в законна сила
на решение за отхвърляне на искането за откриване на производство
по несъстоятелност – чл. 12, ал. 8 от ЗБН.

233
 Специфични проблеми в легитимацията на кредитора
и длъжника в процедурата по откриване на производство
на несъстоятелност, разгледани в съдебната практика
Силвия Кръстева269

Производството по несъстоятелност е специфично производ-

ство, което намира своята специална правна регламентация в българ-
ското законодателство в Търговския закон, част ІV, глава 38 – глава 52.
Основната цел на производството по несъстоятелност е
определена в разпоредбата на чл. 607 от ТЗ, а именно: да осигури
справедливо удовлетворяване на кредиторите и възможност за
оздравяване на предприятието на длъжника, като се съобразят
интересите на кредиторите, длъжника и неговите работници.
Цитираната разпоредба е в съответствие с целите, определени в
Регламент (ЕО) № 1346/2000 г. на Съвета от 29.05.2000 г. относно
производството по несъстоятелност, Обн. L OB, бр. 160 от
30.06.2000 г. Основните цели, които са определени в Регламента,
са осигуряване пространство на свобода, сигурност и правосъдие,
правилно функциониране на вътрешния пазар чрез ефикасно
и ефективно действие на презграничните производства по
несъстоятелност. Материята за производството по несъстоятелност,
която е регламентирана в част ІV от Търговския закон, е съобразена
с посочения регламент и едновременно с това са уредени и
специфичните изисквания на националното законодателство, още
повече че Регламентът предвижда приложение на нормите на
националното законодателство в редица случаи в процедурата на
несъстоятелността.
В хода на приложение на производството по несъстоятелност
от регламентиране на това производство от 1994 г. до днес е създадена
богата съдебна практика по отделните въпроси както по приложение
на материалния закон, така и по приложение на процесуалния закон,
като се има предвид, че материята за несъстоятелността включва

269
Авторът е съдия в Окръжен съд – Плевен, и временен преподавател в НИП.

234
широк кръг от нормативна база в областта на процесуалното и
материалното право и е фокус на всички клонове на правото с оглед
възможността във всяка една фаза от производството да се прилага
закон от съответната правна област, включително и от наказателното
право.
Въпросът за активната и пасивната легитимация в процедурата
по откриване на производство по несъстоятелност и в контекста на
основанията за откриване на производството по несъстоятелност се
оказва много обемна и разнообразна тема с оглед натрупаната през
годините съдебна практика по тези въпроси. В статията не е направен
пълен и цялостен преглед на съдебната практика, а са цитирани и
обсъдени решения, които са важни, но и по-специфични от общо
познатата съдебна практика като разрешения на характерни казуси.

АКТИВНА ЛЕГИТИМАЦИЯ в процедурата по откриване

на производството по несъстоятелност
Съгласно чл. 625 от ТЗ производство по несъстоятелност се
открива по писмена молба, подадена до съда от следните лица:
1. Длъжник;
2. Ликвидатор на длъжника;
3. Кредитор на длъжника;
4. Националната агенция по приходите за публичноправно
задължение към държавата или общините, свързано с
търговската дейност на длъжника, или задължение по
частно държавно вземане.
Въпросите относно характеристиката на длъжника, съответно
ликвидатора на длъжника ще бъдат разгледани при пасивната легити-
мация, тъй като и в двата случая (когато длъжникът има качеството
на ищец или на ответник) неговото правно качество се осъществява
по едни и същи признаци. В случая при активната легитимация на
длъжника следва да се посочи, че законът разграничава определени
процесуални изисквания към длъжника, когато подава молбата по
чл. 625 от ТЗ, включително е предвидена и наказателна санкция при
неизпълнението на задължението за заявяване – разпоредбата на
чл. 227б от НК. В практиката и доктрината съществуват различни

235
становища относно това какъв е характерът на процедурата по
откриване на производство по несъстоятелност, когато молбата по чл.
625 от ТЗ е подадена от длъжника – охранително или особено исково.
Авторът на статията приема, че е налице особено исково производство,
тъй като молбата по чл. 625 от ТЗ и последващите процесуални дей-
ствия не са подчинени на правилата на охранителното производство,
а по-скоро на исковото производство, т.е. съдът изследва наличието
на основанията за откриване на производство по несъстоятелност
и събира доказателства по делото както в исковото производство, за
да постанови решението си, а не прави само формална проверка на
представените доказателства. Първоначално в практиката на някои
съдилища се приема, че след като са представени доказателствата по
чл. 628 от ТЗ с молбата на длъжника по чл. 625 от ТЗ, би следвало съдът
само въз основа на тези доказателства да постанови решението си за
откриване на производството по несъстоятелност. Това становище
намира своето законодателно основание в разпоредбата на чл. 629,
ал. 1 от ТЗ, съгласно която молбата за откриване на производство
по несъстоятелност, подадена от длъжник, съответно от
ликвидатор, се разглежда от съда незабавно в закрито съдебно
заседание. Практиката на правораздаване обаче наложи в повечето
случаи тези молби да се разглеждат в открито съдебно заседание
още пред първа инстанция, тъй като за установяване състоянието на
неплатежоспособност, съответно свръхзадълженост са необходими
специални знания на експерт от съдебно-икономическата експертиза.
Първоначално при буквално приложение на разпоредбата на чл. 629,
ал. 1 от ТЗ в първоинстанционното производство молбата се разглежда
в закрито съдебно заседание, но във въззивното производство съдът
задължително назначава впоследствие съдебно-икономическа експер-
тиза за икономическото и финансовото състояние на длъжника,
както и за установяване началната дата на неплатежоспособност и
заключението на тази експертиза почти във всички случаи е основа-
ние за частична отмяна на първоинстанционното решение. По тези
причини първоинстанционен съд с оглед спазване на принципа за
процесуалната икономия и за обективно установяване на фактите по
делото допуска съдебно-икономическа експертиза, насрочва делото
в открито съдено заседание и след изслушване на заключението на
експертизата постановява своето решение. Следователно с оглед
сложния и специфичен характер на производството по несъстоятел-
ност молбата и на длъжника следва да бъде разгледана в открито

236
съдебно заседание, за да бъде изяснен в пълнота въпросът за неговото
икономическо и финансово състояние във връзка с въпроса досежно
неговата неплатежоспособност, съответно свръхзадълженост. Стано-
вището за разглеждане на молбата по чл. 625 от ТЗ в закрито съдебно
заседание е изразено в Определение № 7 от 04.02.2005 г. на ВКС
по гр.д. № 372/2004 г., І т.о., ТК, съгласно което производството
по несъстоятелност, образувано по молба на длъжник, се
развива като едностранно производство и само въз основа на
представените от него писмени доказателства се установява
неплатежоспособността му и началната ù дата. Подобно
становище е изразено и в Решение № 332 от 01.03.2010 г. на ПАС по
т.д. № 1106/2008 г., ІІ състав, а именно: производството по чл. 626 от
ТЗ е особено едностранно производство, в което съдът проверява
служебно спазени ли са изискванията на чл. 628, ал. 1 от ТЗ и в
закрито заседание незабавно (чл. 619, ал. 1 от ТЗ) я разглежда.
В съдебната практика по въпроса относно възможността
за събиране на доказателства освен писмените към молбата по чл.
625 от ТЗ е изразено и обратно становище в Решение № 1056 от
30.06.1999 г. на ВКС по гр.д. № 83/1999 г., V г.о., съгласно което
разпоредбата на чл. 629, ал. 1 от ТЗ изисква молбата за откриване
на производство по несъстоятелност, подадена от длъжник,
да се разглежда от съда незабавно в закрито заседание. Целта
на закона е откриване на производството да стане незабавно,
което е в интерес на кредиторите и на длъжника. Но бързината
не следва да бъде за сметка на правилността на съдебния акт.
Посочената норма не е императивна и няма процесуални пречки
разглеждането на молбата да стане и в открито заседание с
призоваване на страните. В тази връзка следва да бъдат посочени
и Решение № 47 от 29.01.2014 г. по в. т.д. № 1238/2013 г. на
ПАС, ІІ т.с. (решението е изцяло потвърдено) и Решение № 71 от
26.04.2010 г. на ВТАС по в. гр.д. № 20/2010 г., в които е посочено,
че първоинстанционният съд, чието решение е предмет на въззивно
обжалване, е назначил съдебно-икономическа експертиза за устано-
вяване на икономическото състояние на длъжника и съответно за
установяване на датата на неплатежоспособността. Възможността
да се събират и други доказателства освен писмените е свързана,
от една страна, с разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 от ТЗ относно
специфичните правила в производството по несъстоятелност, като
е дадена възможност на съда по свой почин да установява факти и

237
събира доказателства, които са от значение за неговите решения и
определения. В съответствие с цитираната разпоредба е постанове-
ното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 241 от 21.06.2012 г. на
ВКС по т.д. № 158/2012 г., ІІ т.о., ТК досежно служебното начало
и възможността за съда във всички фази на инстанционния контрол
на решението за откриване на производство по несъстоятелност да
събира по свой почин доказателства, а именно: Разпоредбата на
чл. 621а, ал. 1, т. 2 от ТЗ се явява специална по отношение на
нормата на чл. 266, ал. 1 от ГПК. С разпоредбата на чл. 621а,
ал. 1, т. 2 от ТЗ се засили служебното начало в производството
по несъстоятелност, като се предостави възможност на съда
да установява факти и да събира доказателства по свой почин,
които ще са от значение за неговите решения и определения.
По своя инициатива съдът може да задължава страните да
представят необходимите доказателства, вкл. и чрез използване
на специални знания на експерти във всяка една от фазите
на производството по несъстоятелност. След като ГПК по
принцип разрешава събиране на доказателства от въззивния съд,
разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 от ТЗ, е приложима както
за първоинстанционния, така и за въззивния съд. Следователно
нормата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 от ТЗ дава по-широка процесуална
възможност за съда по несъстоятелността да упражнява принципа на
служебното начало, от процесуалните възможности в ГПК, които са
ограничени с оглед състезателния характер на исковото производ-
ство. Основната цел на процедурата по откриване на производството
по несъстоятелност е преди всичко установяване на всички факти,
свързани с икономическото и финансовото състояние на длъжника,
за който се иска откриване на производство по несъстоятелност,
което е в интерес както на кредиторите на несъстоятелността, така и
на длъжника и неговите работници. От друга страна, следва да се има
предвид и обстоятелството, че повечето длъжници имат сериозни
документални пропуски в счетоводствата си и в изготвянето и
поддържането на търговските си книги. Това обстоятелство налага
изискването да се търсят допълнително данни в НАП, НОИ, в
имотен регистър, ПП КАТ, в банки и други за установяване както
на задълженията на длъжника, така и за установяване на неговото
имущество. Много често длъжниците не изготвят редовно годишни
финансови отчети и баланси и не представят такива в НАП и в
търговския регистър или представените отчети не отговарят на

238
действителното състояние на длъжника. Това налага професионалист
със специални икономически знания да направи съответните справки
в посочените институции, за да бъде направена пълна и обективна
картина на икономическото състояние на длъжника. Механичното
възприемане на представени от длъжника доказателства по делото
ведно с молбата по чл. 625 от ТЗ съобразно изискванията на чл. 628
от ТЗ би могло да доведе до риска съдът да не изгради точна и ясна
представа за икономическото състояние на длъжника и съответно
това да нанесе вреди на неговите кредитори.
Разпоредбата на чл. 629, ал. 1, изр. последно от ТЗ, изисква
молбата да се обявява в търговския регистър, като оповестителният
характер е свързан с възможността кредитор в паралелно производство
да подаде молба за откриване на производство по несъстоятелност
срещу същия длъжник. В този случай съдът по несъстоятелността,
пред който е висящо производството по молбата по чл. 629, ал. 1 от
ТЗ, е длъжен да спре производството на основание чл. 629, ал. 3 от
ТЗ. След постановяване на решение по чл. 630 от ТЗ по молбата на
кредитора съдът, който разглежда молбата по чл. 629, ал. 1 от ТЗ на
длъжника, следва да прекрати производството с оглед действието
на решението по чл. 630 от ТЗ по отношение на всички кредитори
съгласно чл. 630, ал. 3 от ТЗ. Ако решението, което е постановено по
молбата на кредитора, е отхвърлително по чл. 631 от ТЗ, след влизането
му в сила съдът, разглеждащ молбата по чл. 629, ал. 1 от ТЗ, следва
да възобнови производството и да разгледа молбата по същество. В
тази връзка следва да бъде посочено Решение № 556/29.09.2006 г.
на ВКС по гр.д. № 288/2006 г., І т.о., ТК, съгласно което с влизане
в сила на решението по чл. 630 от ТЗ съдът няма право да
пререшава въпроса за платежоспособността на дружеството
(чл. 224, ал. 1 от ГПК). Решението за откриване на производство
по несъстоятелност действа по отношение на всички, т.е. по
отношение на всички кредитори на длъжника. Кредиторът
може да не упражни правото да инициира производство по
несъстоятелност, но може да упражни правото си да събере
вземането си при открито производство по несъстоятелност
(чл. 685, ал. 1 от ТЗ).
Лицата, които могат да подават молбата по чл. 629, ал. 1 от ТЗ,
са изрично посочени в разпоредбата на чл. 626, ал. 2 от ТЗ – длъжникът,
негов наследник, орган на управление или представител, съответно

239
ликвидатор, на търговско дружество или неограничено отговорен
съдружник. Понятието длъжник включва лицето – едноличен
търговец или едноличният собственик на капитала на дружеството –
длъжник, би могло да бъдат и неограничено отговорните съдружници
в дружеството – длъжник с оглед разпоредбата на чл. 84, ал. 1 от ТЗ
например досежно възможността всеки съдружник в събирателното
дружества да управлява дружествените работи, освен ако не е
посочена друга възможност в дружествения договор. Аналогична
е ситуацията и с разпоредбата на чл. 105 от ТЗ по отношение на
неограничено отговорните съдружници в командитното дружество.
При ЕООД следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 147, ал. 1
от ТЗ затова, че едноличният собственик на дружеството управлява
и представлява дружеството лично, когато едноличният собственик
на капитала е физическо лице. Когато едноличният собственик на
капитала е юридическо лице, ЕООД се управлява от представителя
на дружеството – едноличен собственик на капитала.
Когато молбата по чл. 629, ал. 1 от ТЗ се подава от ликвидатор,
това означава, че следва дружеството да е прекратено, да е открито
производство по ликвидация на дружеството и да е назначен ликви-
датор, като тези обстоятелства се обявяват в търговския регистър.
Затова, когато се подава молба от ликвидатор, е необходимо да се
направи справка от съда, пред който е подадена молбата за откриване
на производство по несъстоятелност, в търговския регистър за
установяване на тези обстоятелства относно активната легитимация
на длъжника, от чието име се подава молбата по чл. 629, ал. 1 от ТЗ.
Когато молбата е подадена от представител на длъжника,
това обикновено е представителят по закон на съответния търговец.
При едноличния търговец представителството се покрива с
физическото лице – едноличен търговец, но при дружествата това
са управителите, изпълнителните директори, които по силата
на закона и дружествения договор и устава на дружеството
представляват дружеството пред трети лица, включително и с
правомощия на процесуално представителство пред съда и други
юрисдикции. Тук следва да се има предвид по какъв начин е уредено
представителството на дружеството, когато има повече от един
представител – когато представителството е уредено поотделно за
всеки от управителите, може само един от управителите да подаде
молбата по чл. 629, ал. 1 от ТЗ, но когато представителството е
уредено съвместно от управителите, би следвало молбата да се

240
подаде от всички управители, за да е редовна молбата. В противен
случай молбата е подадена ненадлежно от лице, което има ограничена
представителна власт и не може да упражнява пълния обем на
представителните правомощия, което характеризира молбата по чл.
626, ал. 1 от ТЗ като процесуално нередовна.
Законодателят е дал възможност, освен на представителите,
и на управителния орган да подаде молбата за откриване на
производство по несъстоятелност на длъжника, като това изрично е
посочено в разпоредбата на чл. 626, ал. 2 от ТЗ. Това може да бъде
съветът на директорите при акционерните дружества, като в случая
процесуалното представителство на съвета на директорите се дава
по силата на специална норма за определени процесуални действия,
каквато е нормата на чл. 626, ал. 2 от ТЗ. Във връзка с това е поставен
въпросът, когато молба по чл. 626, ал. 1 от ТЗ може да бъде подадена
от управителния орган на дружеството – длъжник, това изключва
ли правомощията на представителя на същото дружество да подава
такава молба. Отговор на този въпрос е даден в Решение № 640
от 24.11.2005 г. на ВКС по т.д.№ 104/2005 г., І т.о., ТК, съгласно
което законодателят чрез субектите, задължени да заявяват
изпадането на длъжника в състояние на неплатежоспособност
и свръхзадълженост, е посочил кои са лицата, активно
легитимирани да подават молба за откриване на производство
по несъстоятелност от страна на длъжника. Поставянето
на управителен орган редом с длъжника не означава промяна
в активната легитимация на представляващия длъжника,
нито оторизиране единствено на управителния орган да
подава такава молба. Правото с корелативното задължение на
управителния орган на длъжника да подава молба за откриване
на производството по несъстоятелност е създадено с оглед
допълнителна охрана интересите на кредиторите. Следователно
възможността управителният орган да подаде молба по чл. 626, ал.
1 от ТЗ не изключва процесуалната възможност за представителя
на длъжника да подаде такава молба, но при бездействие на
представителя, без да е необходимо решение на общото събрание или
на съвета на директорите, по силата на разпоредбата на чл. 626, ал. 2
от ТЗ управителният орган може да подаде молба по чл. 626, ал. 1 от
ТЗ. Това може да бъде извършено и без да е налице бездействие от
страна на представляващия, а молбата да бъде подадена първоначално
от управителния орган.

241
 Разпоредбата на чл. 626, ал. 3 от ТЗ въвежда специално
изискване прокуристът в седмодневен срок да уведоми писмено
търговеца за неплатежоспособността. Тук логично възниква въпро-
сът, притежава ли активна легитимация прокуристът на длъжника,
за да подаде молба по чл. 626, ал. 1 от ТЗ. Съгласно Решение № 292
от 18.04.2006 г. на ВКС по т.д. № 43/2006 г., ТК, легитимацията за
подаване на молба за откриване производство по несъстоятел-
ност е ограничена. Прокуристът не е легитимиран да подава мол-
ба за откриване на производство по несъстоятелност. Изразеното
становище има своето логическо и правно основание в тълкуването
на разпоредбата на чл. 626, ал. 3 от ТЗ вр. чл. 21, ал. 1 и чл. 22, ал. 1
от ТЗ и чл. 32 от ГПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ТЗ прокуристът е
физическо лице, натоварено и упълномощено от търговец да упра-
влява предприятието му срещу възнаграждение. Съгласно чл. 22,
ал. 1 от ТЗ прокуристът има право да извършва всички действия и
сделки, които са свързани с упражняване на търговското занятие, да
представлява търговеца, да упълномощава други лица за извършване
на определени действия. Съобразявайки цитираните разпоредби, би
следвало да се приеме, че за всички правомощия прокуристът следва
да бъде упълномощен от търговеца. Представителството е посочено
като общо понятие, поради което преценката на правомощията за
процесуално представителство следва да се разглежда въз основа на
разпоредбата на чл. 32, т. 5 от ГПК – представители на страните по
пълномощие могат да бъдат други лица, предвидени в закон. В случая
по отношение на правомощията на прокуриста да подава молба по
чл. 626, ал. 1 от ТЗ се урежда от глава ІV от Търговския закон, като
разпоредбата на чл. 626, ал. 3 от ТЗ въвежда единствено задължение
на прокуриста да уведоми търговеца в едноседмичен срок за настъпи-
лата неплатежоспособност. Следователно прокуристът не притежава
необходимата активна легитимация за подаване на молба по чл. 626,
ал. 1 от ТЗ по изложеното тълкуване на цитираните правни норми и с
оглед на това, че разпоредбата на чл. 626, ал. 2 от ТЗ изчерпателно е
посочила лицата, които могат да подават молбата по чл. 626, ал. 2 от
ТЗ. Освен изложеното законодателното решение на чл. 626, ал. 3 от ТЗ
има и своето практическо обяснение – намаляване на възможността
да се злоупотреби от представители на търговеца по отношение на
неговото икономическо и финансово състояние, като се има предвид,
че прокуристът е лице, което би следвало да е добре и в пълнота да е
запознато със състоянието на предприятието на търговеца.

242
 Законодателят е въвел възможност молбата по чл. 626, ал. 1
от ТЗ да бъде подадена от пълномощник, като в този случай следва
да се съобрази разпоредбата на чл. 32 от ГПК. Съгласно цитираната
разпоредба това могат да бъдат адвокатите; родителите, децата или
съпругът; юрисконсултите или други служители с юридическо
образование в учрежденията, предприятията, юридическите лица и
на едноличните търговци. Съгласно Решение № 292 от 18.04.2006 г.
на ВКС по т.д. № 43/2006 г., ТК лицата по чл. 20, ал. 1 б. „б“ от
ГПК (отменената редакция на ГПК, аналогичен текст чл. 32,
т. 2 в настоящата редакция на ГПК, ДВ, бр. 59/2007 г.) следва
да имат нарочно упълномощаване от ЕТ, за да имат леги-
тимация за подаване на молба за откриване на производство по
несъстоятелност. Изричното упълномощаване също има своето
логическо основание от гледна точка на охраняване интересите
на длъжника, който подава молба за откриване на производство
по несъстоятелност. Общото пълномощно също крие рискове от
злоупотреба с право от страна на пълномощника, както и възможност
да бъде влошено икономическото положение на търговеца с подаване
дори и на неоснователна молба по чл. 625 от ТЗ.
Въпросът, който възниква от текста на чл. 626, ал. 1 от
ТЗ, е от кой момент следва да се установява 30-дневният срок,
като тълкуването налага извода, че срокът е от датата, в която е
настъпила неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността.
В практиката се поставя и въпросът затова, след като съдът установи
началната дата на неплатежоспособността и установи нарушение
на разпоредбата на чл. 626, ал. 1 от ТЗ, задължен ли е да уведоми
прокуратурата за възможност от извършено деяние по чл. 227б,
ал. 1 от НК. Въпросът е дискусионен, тъй като, от една страна, при
установяване на датата на неплатежоспособността съдът може да
посочи дата, която да е значително по-рано от датата на подаване
на молбата по чл. 626, ал. 1 от ТЗ и по този начин да се констатира
по обективни признаци наличието на деяние по чл. 227б, ал. 1 от
НК. От друга страна, длъжникът може да посочи начална дата на
неплатежоспособност, но не е задължен да направи това в молбата по
чл. 626, ал. 1 от ТЗ и е възможно разбирането му за начална дата на
неплатежоспособност значително да се разминава от юридическите
критерии за това. В този случай е налице преценка на субективния
критерий при извършване на деянието по чл. 227б, ал. 1 от НК,
което не е в кръга на правомощията на съда по несъстоятелността.

243
Би следвало да се създаде информационна връзка между съда по
несъстоятелността и компетентната прокуратура за информация за
постъпилите молби по чл. 626, ал. 1 от ТЗ и актовете на съда по чл.
630 и чл. 632 от ТЗ и съответния компетентен орган на досъдебното
производство да анализира данните и съответно да преценява
наличието на предпоставките на чл. 227б, ал. 1 от НК.
Въведеното задължение за заявяване на неплатежо-
способността пред съда с молбата по чл. 626, ал. 1 от ТЗ от
длъжника има защитно действие по отношение на кредиторите
на несъстоятелността не само с въведените срокове за подаване
на молбата по чл. 626, ал. 1 от ТЗ и своевременното информиране
на търговеца от прокуриста по чл. 626, ал. 3 от ТЗ, но и с
регламентираната деликтна (чл. 627 от ТЗ) и наказателна (чл. 227б
от НК) отговорност за лицата, които не са изпълнили задължение-
то за заявяване по смисъла на чл. 626 от ТЗ. По реда на чл. 290 от
ГПК е постановено Решение № 208 от 25.11.2011 г. на ВКС по т.д.
№ 825/2010 г., І т.о., ТК относно предпоставките за допустимосттта
и основателността на иска по чл. 627 от ТЗ. Предпоставките за
предявяването на иск по чл. 627 от ТЗ са: 1. Да е установена
неплатежоспособността (свръхзадължеността) на длъжника;
2. Да е определена началната ù дата; 3. Да няма направено
искане от някое от лицата по чл. 626, ал. 2 от ТЗ в рамките на
30-дневен срок от тази дата; 4. Да е установено, че ответникът
по иска е от кръга на тези лица. В случай че са налице пред-
поставките за допустимост на иска по чл. 627 от ТЗ, ищецът във
всеки конкретен случай следва да докаже: 1. Наличието на вреда
и нейния размер; 2. Обстоятелството, че вредата произтича
именно от забавата за уведомяване по чл. 626, ал. 1 от ТЗ;
3.Тази забава се дължи на виновното бездействие на ответника.
Обстоятелствата неплатежоспособност (свръхзадълженост)
и начална дата не подлежат на самостоятелно установяване/
оспорване в рамките на производството за обезщетяването на
вреди. Следователно съобразно цитираното решение на ВКС две са
основните групи предпоставки, които следва да бъдат установени:
предпоставки по допустимост и предпоставки по основателност
на иска. Предпоставките от двете групи са свързани кумулативно
и отделно кумулативно са свързани и двете групи, за да обосноват
допустимост и основателност на предявения иск. Би следвало, преди
да бъде предявен искът по чл. 627 от ТЗ, да е приключила процедурата

244
по откриване на производството по несъстоятелност с решение по чл.
630 или чл. 632 от ТЗ, да е налице влязло в сила решение досежно
неплатежоспособността и началната дата на неплатежоспособност и
едва след това може да бъде предявен искът по чл. 627 от ТЗ. Ако се
предяви иск по чл. 627 от ТЗ, преди да е влязло в сила решението по
чл. 630, ал. 1 или чл. 632, ал. 1 от ТЗ досежно неплатежоспособността
(свръхзадължеността) и началната дата и то е предмет на въззивно
обжалване, производството по иска с правно основание чл. 627 от
ТЗ следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК
вр. чл. 621 от ТЗ до влизане в сила на решението по отношение на
неплатежоспособността и началната дата. В този случай не би могло
съдът или страните да се позоват на предварителното изпълнение на
решението, тъй като при обжалването пред по-горните инстанции би
могло да се измени началната дата на неплатежоспособност и това да
определи дали искът по чл. 627 от ТЗ е основателен (например ако се
окаже, че лицето по чл. 626, ал. 2 от ТЗ е спазил срока по чл. 626, ал.
1 от ТЗ) или се установи, че не са налице условията за откриване на
производство по несъстоятелност. Задължението за обявяване важи и
за управителните органи и ликвидатора на кооперациите по режима
на Закона за кооперациите с оглед разпоредбата на чл. 1, ал. 2, т. 2
от ТЗ и чл. 607а, ал. 1 от ТЗ за понятието на неплатежоспособния
търговец. В случая също е приложима разпоредбата на чл. 626 от
ТЗ по отношение на общата отговорност на управителните органи
на кооперацията и за ликвидатора и съобразно императивната норма
на чл. 46 от Закона за кооперациите за задължението на ликвидатора
да поиска откриване на производство по несъстоятелност, когато
имуществото на кооперацията в производството по ликвидация е
недостатъчно, за да се удовлетворят всички кредитори. Считам,
че задължението за заявяване по чл. 626 от ТЗ има действие и по
отношение на ЗЮЛНЦ, тъй като съгласно чл. 14, ал. 4 от ЗЮЛНЦ
относно неплатежоспособността, съответно несъстоятелността се
прилагат разпоредбите на Търговския закон.
По отношение на ангажирането на наказателната отговорност
отново отправен момент е датата на неплатежоспособността, като
разпоредбата на чл. 227б, ал. 1 от НК посочва като критерий законовата
презумпция на чл. 608, ал. 2 от ТЗ – спирането на плащанията като
начален момент на установяване на 30-дневния срок за заявяване. Тук
се поставя въпросът, следва ли да е налице постановено решение по
чл. 630, ал. 1 или чл. 632, ал. 1 от ТЗ или достатъчно е в наказателното

245
производство чрез съдебно-икономическа експертиза да бъде уста-
новен моментът на спиране на плащанията и съответно да бъде
установен и срокът, в който е следвало лицата по чл. 626, ал. 2 от ТЗ
да подадат молба по чл. 625 от ТЗ. Струва ми се, че би следвало да
е налице постановено решение за откриване на производството по
несъстоятелност поради неплатежоспособност (с оглед презумпцията
за неплатежоспособност при спиране на плащанията по чл. 608, ал. 2
от ТЗ и с оглед разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от ГПК) и въз основа
на определената дата на неплатежоспособност да се установява
наличието на престъпния състав на чл. 227б и сл. от НК.
При молбата, подадена от кредитор по чл. 625 вр. чл. 629,
ал. 2 от ТЗ, законът въвежда специални изисквания за представяне
на доказателства, които са необходими за доказване твърденията на
кредитора.
1. Съгласно чл. 628, ал. 2 и 3 от ТЗ кредиторът ведно с молбата
си следва да представи писмените и да посочи останалите си
доказателства за неплатежоспособността на длъжника. Тук би
следвало да се допълни, че следва да представи доказателства и
за неговата свръхзадълженост, ако се твърди такова основание
и ако са налице изискванията на чл. 742 от ТЗ (за ООД, АД
и КДА). Това е така, тъй като изискването на закона е да се
докаже, че имуществото на длъжника не може да покрие
паричните му задължения към кредиторите.
1. Кредиторът следва да представи и доказателства по чл. 78,
ал. 2 от ДОПК
Предпоставките по чл. 628, ал. 2 и 3 от ТЗ са условия за
редовност на молбата на кредитора по чл. 625 от ТЗ. С доказателствата
за неплатежоспособността на длъжника кредиторът се легитимира
като такъв, тъй като същият, освен доказателства за обективното
състояние на неплатежоспособност на длъжника, следва да пред-
стави доказателства и затова, че длъжникът има неизпълнени към
него парични задължения въз основа на основанията, посочени в чл.
608 от ТЗ. Тези доказателства легитимират определен правен субект
като кредитор на длъжника, което е първото условие, което съдът
проверява при преценката на основателността на молбата. В този
смисъл би следвало да се направи изводът, че лице, подавайки молба
по чл. 625 от ТЗ, не може да упражнява чужди права, за да твърди

246
обективно състояние на неплатежоспособност на длъжника, а следва,
твърдейки тези обстоятелства, да доказва, че длъжникът е в състояние
на неплатежоспособност и по отношение на кредитора – ищец. В тази
връзка би следвало да се съобрази постановеното по реда на чл. 290 от
ГПК Решение № 64/23.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 959/2009 г., ІІ, т.о.,
ТК, съгласно което в производството по чл. 625 от ТЗ молителят –
кредитор следва да установи, че притежава непогасено изискуемо
парично задължение по търговска сделка, по което длъжникът
не извършва плащане. В тежест на длъжника – ответник по
молбата е да докаже, че е изпълнил задължението или че разпола-
га с имущество, достатъчно за покриване на задълженията му
без опасност за интересите на кредиторите. В съдебната практика
е постановено и друго решение по реда на чл. 290 от ГПК досежно
активната легитимация на кредитора, подал молба по чл. 625 – Решение
№ 127/05.10.2011 г. на ВКС по ТД № 1027/2010 г., ІІ т.о., ТК, в което
е посочено, че една от предпоставките за откриване на производ-
ство по несъстоятелност по чл. 625 от ТЗ е задължението към
молителя да произтича от търговска сделка, за което правно
релевантни са качеството на длъжника като търговец и търгов-
ският характер на сделката, от която произтича вземането
съгласно чл. 286, ал. 1 от ТЗ. С решение № 209/29.12.2010 г. на ВКС
по т.д. № 509/2010 г., ІІ т.о., ТК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК,
е разгледан интересен случай за качеството на кредитора и неговите
процесуални възможности да атакува постановено решение по молба
за откриване на производство по несъстоятелност в съответствие с
разпоредбата на чл. 613а, ал. 2 от ТЗ. Съгласно това решение трето
лице по смисъла на чл. 613а, ал. 2 от ТЗ е легитимирано да обжалва
решението за откриване на производство по несъстоятелност,
тъй като е кредитор с вземане, произтичащо от влязло в сила
съдебно решение. След подаване на въззивната жалба е отпаднало
качеството кредитор по смисъла на чл. 613а, ал. 2 от ТЗ поради
погасяване на вземането му от трето лице по силата на договор за
встъпване в дълг и последващо плащане. Въззивният съд е направил
незаконосъобразен правен извод, че погасяването на вземането
на третото лице чрез плащане е въпрос по основателността на
жалбата. В тази насока е допуснато отклонение от съществени
процесуални норми, свързани с проверката относно активната
процесуалноправна легитимация на въззивника и правния интерес
от обжалването, за които съдът е длъжен да следи не само към

247
момента на подаване на въззивната жалба, но и при разглеждане
на делото и към момента на постановяване на въззивния съдебен
акт. Наличието на данни за надлежно погасяване на установено със
съдебен акт вземане на въззивника сочи на извода за несъществуване
на вземането към момента на постановяване на обжалвваното
решение и липса на активна процесуалноправна легитимация на
въззивника, съответно липса на правен интерес за посоченото
лице да иска постановяване на въззивно решение по същество.
Качеството на кредитор по смисъла на чл. 613а, ал. 2 от ТЗ трябва
да е налице и към момента на постановяване на съдебното решение.
Следователно въз основа на цитираната съдебна практика по реда на
чл. 290 от ГПК може да се направи извод, че качеството на ищеца като
кредитор се преценява към всеки един момент от подаване на молбата
за откриване на производство по несъстоятелност до постановяване
на решението за откриване на производство по несъстоятелност и до
постановяване на окончателно решение за откриване на производство
по несъстоятелност при инстанционния контрол, като това качество
е условие за основателност на молбата по чл. 625 от ТЗ. Това е така,
защото законът изисква лицето, което подава молбата по чл. 625 от ТЗ,
да има качеството на кредитор извън възможностите за длъжника също
да подава молба по чл. 625 от ТЗ. Във връзка с това следва да се посочи,
че разпоредбата на чл. 625 от ТЗ посочва общото понятие „кредитор“ и
отделно посочва като кредитор Националната агенция по приходите за
публичноправно задължение към държавата или общините, свързано
с търговската дейност на длъжника, или задължение по частно
държавно вземане. При съобразяване и анализ на нормите на чл. 608,
ал. 1 от ТЗ и на чл. 625 от ТЗ се налага изводът, че кредитори извън
кръга на Националната агенция по приходите, която има право да се
легитимира като кредитор за публичноправни вземания на държавата
или общините и за частни държавни вземания, останалите кредитори
имат това качество въз основа на търговски сделки.
По принцип въпросът за качеството на кредитора – ищец
е пряко свързан с понятието за неплатежоспособност по чл. 608
от ТЗ, тъй като основанията за задълженията посочват и лицата,
които имат право на вземане по тези правоотношения. В практиката
досежно неизпълнението на задължение по търговска сделка като
основание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 608, ал. 1
от ТЗ са разгледани различни случаи от гледна точка на това дали
лицето с право на вземане притежава качеството на кредитор по

248
смисъла на чл. 625 от ТЗ извън кредитора НАП – т.е. качеството му
на кредитор да се основава на неизпълнение по търговска сделка
от длъжника, срещу който е насочена молбата по чл. 625 от ТЗ. В
Решение № 70/25.08.2014 г. на ВКС по ТД № 3560/2013 г., І т.о.,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е поставен въпросът: Кой е
източникът на задължението за допълнителна парична вноска в
ООД и вземането към дружеството за връщането ù, легитимира
ли кредитора с вземане по търговска сделка по чл. 625 от ТЗ, за
хипотеза на сключен между съдружника и дружеството договор
за предоставяне на заем под формата на допълнителни парични
вноски и взето решение на Общото събрание на съдружниците
за направата на допълнителни парични вноски? Отговорът на
този въпрос е, че допълнителните парични вноски и договорът за
заем на парични средства са отделни способи за кредитиране на
ООД, произтичащи от различни източници, като преценката за
използваната форма на кредитиране при всеки отделен случай
се извършва въз основа на осъществилия се фактически състав.
Източникът на задължението за допълнителна парична вноска
в ООД е решението на Общото събрание на съдружниците за
това. Решението не е търговска сделка по смисъла на чл. 286 от
ТЗ, поради което вземането към дружеството за връщането на
допълнителната парична вноска не легитимира кредитора по
молбата по чл. 625 от ТЗ вр. чл. 608, ал. 1, изр. 1 от ТЗ и води до
нейната неоснователност. В решението е изразено становището,
че решението на Общото събрание на съдружниците за допълнителна
парична вноска не е сделка по ЗЗД съгласно принципното разрешение
в ТР №1/06.12.2002 г. по тълк.д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС,
тъй като са резултат от волята на съдружниците с положителен и
отрицателен вот и субективните предели на задължителната им сила
обхваща всички съдружници. Това е и разликата с многостранните
сделки, по които трябва да е налице волеизявление на всички
страни по нея, насочени към една обща цел. Следователно в този
случай кредиторът с вземане по договора за заем не е кредитор въз
основа на търговска сделка по смисъла на чл. 625 от ТЗ, тъй като
основанието за вземането на ищеца, подал молбата по чл. 625 от ТЗ,
не представлява търговска сделка по смисъла на чл. 286 от ТЗ. В
цитираното решение е изразено становище, че липсата на качество
на кредитор на лицето, подало молбата по чл. 625 от ТЗ, води до
нейната неоснователност, което е различно от цитираното по-горе

249
решение също постановено по реда на чл. 290 от ГПК затова, че
липсата на качество на кредитор води до недопустимост на молбата
и прекратяване на производството – Решение № 209/29.12.2010 г.
на ВКС по ТД № 509/2010 г., ІІ т.о. в контекста на приложението
на чл. 613а, ал. 2 от ТЗ. Преценката на качеството на кредитора по
смисъла на чл. 625 от ТЗ като въпрос по основателността на молбата
за откриване на производство по несъстоятелност се разглежда и в
Решение № 56/10.09.2014 г. на ВКС по ТД № 3057/2-13 г., ІІ т.о., ТК,
в което е посочено, че дали във въззивното производство е следвало
да се разгледа по същество направеното искане, основано на чл.
630, ал. 2 от ТЗ, или да бъде оставено без разглеждане, то освен
че въпросът за материалноправната легитимация е относим
към основателността, а не към допустимостта на искането
и поради това следва да бъде обсъден от решаващия съд по
същество. Следователно съдебната практика приема, че въпросът за
легитимацията на ищеца по молбата по чл. 625 от ТЗ като кредитор е
въпрос по основателността на молбата и следва съдът да се произнесе
по този въпрос с решението по основателността на молбата по чл.
625 от ТЗ, като една от предпоставките за основателност. Тук би
възникнал обаче въпросът, ако се установи, че лице, което твърди,
че е кредитор, се легитимира с неизпълнение на търговска сделка, по
което то не е страна или към датата на подаване на молбата по чл. 625
от ТЗ вече не е страна поради прехвърлено вземане например, и това
обстоятелство се установява от съда при проверката на молбата при
постъпването ù, не следва ли съдът да се произнесе по този въпрос
досежно допустимостта на молбата с оглед активната легитимация,
или трябва да се произнесе с решението си по чл. 631 от ТЗ за
отхвърляне на молбата. Необходимо ли е да се правят разноски в
производството за експерти, да се събират други доказателства и едва
с решението да се установи, че ищецът няма качеството на кредитор
и това е установимо още при подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ?
Поставям този въпрос, тъй като изискването молбата по чл. 625 от
ТЗ, да бъде подадена от кредитор е първото законово условие за
редовност на молбата и би могло да се разсъждава и затова доколко
това условие не е предпоставка за допустимост на молбата по чл. 625
от ТЗ в съответствие с принципа на процесуална икономия например.
Смятам, че ако още при разглеждане редовността на молбата
по чл. 625 от ТЗ може да се установи, че ищецът не притежава
качеството на кредитор въз основа на представените доказателства

250
към молбата, то това е основание за прекратяване на производството
поради подадена молба от ненадлежна страна.
В Решение № 56/10.09.2014 г. на ВКС по т.д. № 3057/2-13 г.,
ІІ т.о., ТК е разгледан случай на легитимация на ищец като кредитор
съгласно разпоредбата на чл. 510 от ПК в двете хипотези: 1) когато
запорираното вземане в изпълнително производство се предоставя на
взискателя за събиране на вземането и 2) когато запорираното вземане
се предоставя на взискателя по негово искане вместо плащане. В
решението на ВКС се прави разлика в активната легитимация на
кредитора по чл. 625 от ТЗ, когато твърди, че е кредитор по чл. 510
от ГПК в двете различни хипотези. Съгласно цитираното решение в
първия случай правното положение на третото задължено лице
не се променя, като то остава носител на вземането – негов
титуляр, поради което взискателят, на когото вземането е
възложено с постановление по реда на чл. 510 от ГПК, придобива
единствено качеството на процесуалмен субституент и
разполага само с право да упражни правата на длъжника от
свое име, но за негова сметка. Във втория случай възлагането
вместо плащане, като способ за приудително удовлетвдоряване
на взискателя е своебразна принудителна цесия и поражда
присъщите ù правни последици – превръща взискателя в
титуляр на самото вземане и той може да се разпорежда с него,
т.е. да го упражнява именно в качеството си на негов носител.
Въз основа на определената разлика в правата на взискателя в двете
хипотези на чл. 510 от ГПК Върховният съд е приел, че взискателят
с възлагане за събиране на вземането не притежава качеството на
кредитор по чл. 625 от ТЗ на ответника – трето задължено лице, тъй
като не упражнява свои права, а права на длъжника в изпълнителното
производство за събиране на вземането.
В контекста на правото на Европейския съюз възниква и
въпросът за това, че лице може да се легитимира като кредитор въз
основа на акт на съд или юрисдикция със седалище в държава – членка
на Общността, и би следвало това да се преценява с оглед разпо-
редбата на чл. 625 от ТЗ. Съгласно Решение № 167 от 21.12.2009 г.
по т.д. № 322/2009 на ВКС, ІІ т.д., ТК въззивният съд правилно е
направил извод за отсъствие на една от материалноправните
предпоставки по чл. 608, ал. 1 от ТЗ – изискуемо парично задъл-
жение, произтичащо от търговска сделка. Като правилно следва

251
да се прецени становището на решаващия състав, че креди-
торът не е провел пълно главно доказване на твърденията си,
че издаденото от Висшия Кралски съд – Обединено кралство на
Великобритания и Северна Ирландия удостоверение за европейско
изпълнително основание съгласно Регламент (ЕО) № 805/2004 г. на
Европейския парламент на Съвета за въвеждане на Европейско
изпълнително основание при безспорни вземания установява
вземане към ответното дружество именно по търговска
сделка. Сертификатът за европейско изпълнително основание
– публичен документ, като отговарящ на изискванията на
Приложение № 3 към Регламент (ЕО) № 805/2004 г., е преценяван
от съда от формална страна при произнасяне по молбата за
издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 624 от ГПК, като
постановеното определение дава възможност на кредитора
да пристъпи към принудително изпълнение срещу българското
дружество – длъжник, но посочените актове не установяват
произхода на вземането на кредитора и че то произтича от
търговска сделка. Следователно при представяне на удостоверение
за европейско изпълнително основание следва да се преценява
налице ли са данни за основанието за издаването му и дали това е
търговска сделка с оглед изискването на чл. 625 и чл. 608, ал. 1 от
ТЗ. Само ако са налице безспорни доказателства за изискуемост на
паричното задължение, основано на търговска сделка, може да се
приеме, че ищецът е кредитор на длъжника и съответно е налице
неплатежоспособност при анализ и на останалите доказателства.
Във връзка с активната легитимация на кредитора при пода-
ване на молбата за откриване на производството по несъстоятелност
възниква и въпросът за процесуалната фигура на присъединилия се
кредитор съгласно чл. 629, ал. 4 от ТЗ – процесуалната възможност
на кредитор на длъжника да се присъедини в производството по
несъстоятелност до приключване на първото заседание по делото.
Срокът е преклузивен и след приключване на първото по делото
съдебно заседание подаване на молба за присъединяване на кредитор
по чл. 629, ал. 4 от ТЗ е недопустимо. При присъединяването
съдът по несъстоятелността преценява редовността на молбата
по чл. 625 от ТЗ както и при първоначално подадената молба за
откриване на производство по несъстоятелност, както и съответно
преценява качеството на кредитора да подаде молба по чл. 625
от ТЗ. Това означава, че ако молбата е редовна от процесуална

252
страна, се преценява основателността ù с решението по въпроса за
откриване на производството по несъстоятелност, като първият въп-
рос е качеството на ищеца като кредитор съгласно чл. 625 от ТЗ –
извършва се аналогична проверка на молбата на присъединилия се
кредитор, както по отношение на молбата на кредиторна, инициирал
първоначално процедурата по откриване на производството по не-
състоятелност. Ако молбата по чл. 629, ал. 4 от ТЗ вр. чл. 625 от ТЗ е
процесуално нередовна, би следвало съдът да я остави без движение,
като даде съответния срок за отстраняване на нередовностите, след
което да се произнесе по присъединяването на кредитора. Законът
въвежда преклузивен срок за подаване на молбата и за отправяне на
искането за присъединяване, но не е въвел изискване до приключване
на първото съдебно заседание съдът по несъстоятелността да се
произнесе по присъединяването именно поради възможността да се
отстраняват нередовности по молбата, за което се изисква повече
време. Присъединяването се извършва от съда по несъстоятелност-
та с определение, с което допуска присъединяването на кредитора
или отхвърля искането му за присъединяване. В практиката
възниква въпросът за допустимостта и основателността на молбата
по чл. 625 от ТЗ, когато съдът е отхвърлил първоначалната молба
по чл. 625 от ТЗ и се е произнесъл по въпроса за неплатежоспособ-
ността на длъжника въз основа на допустима и основателна молба
на присъединилия се кредитор по реда на чл. 629, ал. 4 от ТЗ.
Присъединилият се кредитор притежава всички права на кредитора,
който е инициирал производството по несъстоятелност, за да бъде
разгледана молбата му от съда по несъстоятелността по същество,
когато е процесуално редовна и въз основа само на тази молба да бъде
постановено решението на съда за откриване на производството по
несъстоятелност. Разпоредбата на чл. 629, ал. 4 от ТЗ обаче предполага
първоначално подадената молба по чл. 625 от ТЗ да е процесуално
допустима, като този извод се налага с оглед определеният срок за
присъединяване – до приключване на първото по делото заседание,
което предполага редовна от процесуална гледна точа молба по
чл. 625 от ТЗ. Следователно, ако при подадена молба по чл. 625 от
ТЗ, която е оставено без движение с указания на съда да представи
доказателства (например да представи доказателства за внесена
държавна такса от кредитор) и в този период преди изправяне на
нередовностите по молбата бъде подадена молба от друг кредитор по
чл. 629, ал. 4 от ТЗ, съдът по несъстоятелността следва да се произнесе

253
по това присъединяване едва след като по първоначалната молба
бъдат представени доказателствата за процесуалната ù редовност.
Ако не бъдат представени съответните доказателства в срок, то
първоначалната молба следва да бъде оставена без разглеждане
поради недопустимост и съответно и молбата по чл. 629, ал. 4
следва да бъде оставена без разглеждане поради недопустимост за
присъединяване, тъй като липсва редовна първоначална молба по
чл. 625 от ТЗ, към която да се присъедини новият кредитор. Тогава
за присъединилия се кредитор остава процесуалната възможност на
самостоятелно основание да подаде молба по чл. 625 от ТЗ срещу
същия длъжник.
При прегледа на съдебната практика относно присъединява-
нето на кредитор по чл. 629, ал. 4 от ТЗ възниква въпросът за това
налице ли е законова възможност за осъществяване на инстанционен
контрол на определението, с което е оставено без уважение искането
на кредитор по чл. 629, ал. 4 от ТЗ. Налице е многобройна и трайно
установена практика на ВКС затова, че определението по чл. 629,
ал. 4 от ТЗ не е от кръга на определенията, които подлежат на
обжалване съгласно чл. 613а, ал. 1 от ТЗ, поради което не подлежи
на контрол от по-горна инстанция. В този смисъл са Определение
№ 347/04.06.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 1626/2014 г., ІІ, т.д., ТК;
Определение № 852/28.11.2013 г. на ВКС по ч.т.д. № 4058/2013 г., І
т.д., ТК; Определение № 479/03.07.2013 г. на ВКС по ч.т.д. № 2643/
2013 г., ІІ т.о., ТК.
Независимо от установената цитирана съдебна практика в по-
новата съдебна практика се изразява и противоположно становище,
което има процесуална логика. В Определение № 149/12.02.2014 г.
на ВКС по ч.т.д. № 4774/2013 г., І т.о., ТК е изразено становище, че
съдебният състав не споделя съображението за непреграждащ
ефект на определението на съда по несъстоятелността, поста-
новено по молба с правно основание чл. 629, ал. 4 от ТЗ. Същият
следва да се преценява не по отношение на развитието на вече
образуваното по молба на друг кредитор на същия длъжник
производство по чл. 625 от ТЗ, а по отношение на искащото
присъединяване лице – кредитор, комуто разпоредбата на чл. 629,
ал. 4 от ТЗ осигурява качеството на главна страна, съмолител
в процеса, обвързана с решението съгласно чл. 630, ал. 3 от ТЗ,
независимо от участието ù. Възможността същото да защити

254
интереса си от откриване на производство по несъстоятелност
на същия длъжник, в самостоятелно образувано по негова
молба производство по чл. 625 от ТЗ не е гарантиран, напротив
– изключен е, в случай на уважаване на първата по поредност
молба по чл. 625 от ТЗ, а именно с оглед на действието на
постановеното решение. Не може интересът му да се прецеии
като адекватно защитен с оглед единствено възможността да
упражни правото си, в случай на отхвърляне по-рано подадената
молба по чл. 625 от ТЗ. Интересът на кредитора да съдейства
за постановяване адекватно на обективните обстоятелства
решение за откриване на производство по несъстоятелност (за
всички въпроси, на които съдът отговаря, когато постановява реше-
нието си по молбата по чл. 625 от ТЗ), надлежни обезпечителни мер-
ки, включително привременни, а също и интерес от възползване
от конкретната по-ранна дата на предявяване на молбата по
чл. 625 от ТЗ при последващи искове за попълване на масата на
несъстоятелността. Разгледан е въпросът за възможността този
кредитор да обжалва решението по чл. 630 и чл. 632 от ТЗ по реда на
чл. 613а, ал. 2 от ТЗ като ограничена възможност – само като трето
лице, което се легитимира като кредитор с влязло в сила решение,
влязъл в сила акт за публичноправно задължение или вземания, кои-
то са обезпечени със залог или ипотека, вписани в публичен регистър
преди датата на подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ. Действително
цитираното определение посочва сериозен законодателен пропуск
досежно възможността на присъединилия се кредитор да атакува опре-
делението, с което е отказано присъединяването му по чл. 629, ал. 4
или възможността да атакува решението по чл. 630, чл. 632, дори и
решението по чл. 631 от ТЗ, което е в противоречие с неговите инте-
реси. Този въпрос вероятно ще търпи развитие в съдебната практика
на ВКС, тъй като действително кредиторът, на когото е отказано
присъединяване по чл. 629, ал. 4 от ТЗ, може да има конкретни интереси,
свързани със сроковете за процесуална защита в производството по
несъстоятелност, за да иска такова присъединяване, и лишаването му
от възможността да обжалва отказа за присъединяване го лишава и от
възможността да обжалва решението за откриване на производство
по несъстоятелност. От друга страна, липсва законово основание
за обжалване по чл. 613а, ал. 1 от ТЗ на това определение, както
и е налице опасност от нарушение на принципа за процесуална
икономия, тъй като едно такова обжалване на определението за отказ

255
от присъединяване означава съдът по несъстоятелността да изчака
приключването на процедурата по обжалване на определението
по чл. 629, ал. 4 от ТЗ и след това да продължи процедурата за
произнасяне по молбата по чл. 625 от ТЗ. В тази връзка би могло
да се търси процесуална възможност за обжалване в разпоредбата на
чл. 613а, ал. 3 от ТЗ на определението по чл. 629, ал. 4 от ТЗ за отказ
от присъединяване на кредитора пред съответния апелативен съд, но
само ако се приеме, че това определение има преграждащ ефект по
отношение на кредитора, направил искане по чл. 629, ал. 4 от ТЗ, с оглед
изискването на чл. 613а, ал. 3 от ТЗ да се спазват правилата на ГПК
при инстанционния конт-рол на актове на съда по несъстоятелността.
Във връзка с редовността на молбата по чл. 625 от ТЗ, пода-
дена от кредитора следва да бъдат преценявани и преклузивните сро-
кове, когато законът е поставил такива. Съгласно чл. 611, ал. 4 от ТЗ в
случаите на подадена молба по чл. 625 от ТЗ от кредитор срещу почи-
нал или заличен ЕТ, починал или заличен неограничено отговорен
съдружник молбата трябва да бъде подадена в едногодишен срок от
смъртта, съответно от заличаването в търговския регистър. Съгласно
Решение № 1914 от 01.12. 1998 г. на ВКС по гр.д. № 1548/1998 г.,
V г.с. този срок е преклузивен, чието неспазване преклудира въз-
можността да се иска откриване на производството и това пре-
клудиране е в зависимост от неизвършването на процесуалните
действия от легитимираните лица. Меродавно за спазването на
срока е подаването на молбата за откриване на производство по
несъстоятелност. В този смисъл е и Решение № 132 от 02.03.2004 г.
на ВКС по гр.д. № 679/2003 г., ТК; Определение № 86/04.05.2010 г. на
ОС – Враца по т.д. № 19/2010 г. и Определение от 20.06.2012 г. на ОС –
Видин по т.д. № 166/2012 г. Следователно поставения в разпоредбата
на чл. 611, ал. 4 от ТЗ едногодишен срок е предпоставка за редовност
на молбата по чл. 625 от ТЗ, поради което при неспазването на срока
производството по делото се прекратява, без да се разглежда молбата
по същество. Началният момент, от който се брои срокът по чл. 611,
ал. 4 от ТЗ по отношение на заличаването, е датата на вписване в
търговския регистър на заличаването, а по отношение на починал
търговец или неограничено отговорен съдружник е датата на смъртта,
посочена в акта за смърт на лицето.
Втората предпоставка за редовност на молбата по чл. 625 от
ТЗ е представянето на уведомлението по чл. 78, ал. 1 и 2 от ДОПК.

256
Съгласно цитираната разпоредба прилагането на доказателства
за уведомяването на НАП за предстоящо подаване на молба по чл.
625 от ТЗ е условие за разглеждането ù и за образуване на делото по
несъстоятелност. Поставеното законово условие означава, че ако не
е представено уведомление по чл. 78, ал. 2 от ДОПК към молбата на
кредитора и на длъжника, съдът следва да остави молбата без движение
и да даде срок за представяне на това уведомление. Ако в указания
срок не се представи уведомлението по чл. 78, ал. 2 от ДОПК, следва
молбата по чл. 625 от ТЗ да бъде оставена без разглеждане от съда по
несъстоятелността. В този смисъл е Решение № 53 от 28.03.2012 г. на
ВКС по т.д. № 920/2011 г., т.о., ТК, съгласно което прилагането на
доказателства за извършено уведомяване по реда на чл. 78, ал. 1 от
ДОПК е абсолютна положителна процесуална предпоставка за
разглеждането на молбата по чл. 625 от ТЗ, съответно чл. 626 от
ТЗ и за образуване на делото по несъстоятелност – чл. 78, ал. 2 от
ДОПК. Съдът по несъстоятелност е длъжен да следи служебно
за представяне на посочените в чл. 628, ал. 3 от ТЗ вр. чл. 78, ал. 1
от ДОПК доказателства, тъй като наличието им е от значение
за допустимостта на производството по несъстоятелност и на
решенията по чл. 630 и чл. 632 от ТЗ. Аналогично задължение
има и въззивният съд. Освен цитираното решение в този смисъл е и
Решение № 190 от 04.03.2008 г. на ВКС по т.д. № 802/2007 г., ІІ т.о.,
ТК и Решение № 794/26.11.2007 г. на ВКС по т.д. № 449/2007 г., ТК.
Въпросът за активната легитимация е разгледан отделно и
подробно в Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29.05.2000 г.
относно производството по несъстоятелност, като съгласно чл. 4,
пар. 1 от Регламента, приложимият закон към производството по
несъстоятелност и последиците от него е законът на държавата
членка, на чиято територия е образувано производството (държава на
образуване на производството). Въз основа на цитираната разпоредба
за производството по несъстоятелност за търговци – длъжници със
седалище в Република България, се прилага част ІV от ТЗ, глава
„Несъстоятелност“. В регламента подробно е разгледан въпросът за
образуване на т.нар. „вторично производство по несъстоятелност“,
като съгласно чл. 28 от Регламента, ако същият не съдържа про-
тивоположна разпоредба, приложимият закон при вторичното
производство е законът на държавата членка, на чиято територия е
образувано вторичното производство. Следователно за вторичното
производство по отношение на търговец – длъжник със значително

257
имущество в Република България, се прилага глава 52 от ТЗ
„Приложим закон“. Търговският закон урежда т.нар. „спомагателно
производство по несъстоятелност“ съгласно чл. 759 от ТЗ. Цитираната
разпоредба дава възможност освен синдикът и кредитор на длъжника
да поиска от български съд да открие спомагателно производство
по несъстоятелност за търговец, който е обявен в несъстоятелност
от чуждестранен съд, ако той притежава значително имущество
на територията на Република България. Тук се поставя въпросът,
следва ли да се установява качеството на кредитора, подал молбата
по чл. 759, ал. 1 от ТЗ, като считам, че това е необходимо с оглед
приложението на националния закон, който изисква такава проверка.
Ако кредиторът е представил решение за откриване на производство
по несъстоятелност на длъжника по главното производство в друга
страна членка, което решение установява качеството на кредитор на
ищеца, по силата на чл. 757 от ТЗ българският съд следва да признае
това решение и въз основа на решението да приеме, че ищецът по
чл. 759 от ТЗ притежава качествата на кредитор. Струва ми се, че би
могло ищецът – кредитор по чл. 759 от ТЗ да представи и друг съдебен
акт по главното производство, който да го легитимира като кредитор
(например във връзка с предявяване на вземане), като въз основа на
този акт да се приеме, че ищецът притежава качеството на кредитор.
Би ли могло обаче да се установява качеството на кредитор на ищеца
първоначално в спомагателното производство с оглед редовността на
молбата по чл. 759 от ТЗ, т.е. ако за първи път с молбата по чл. 759
от ТЗ определено лице се легитимира като кредитор на длъжника?
По този въпрос не е налице съдебна практика, като ми се струва, че
не са налице пречки за това с оглед разпоредбата на чл. 32, пар. 1
от Регламента, че всеки кредитор може да предяви вземането си в
главното производство и във всяко вторично производство. Това
означава, че един кредитор може за първи път да твърди, че има
такова качество спрямо длъжника в спомагателното производство
по чл. 759 от ТЗ, без да е подавал молба за легитимирането си
като кредитор в главното производство. В тази връзка пар. 2 от
чл. 32 от Регламента изисква синдика по главното или вторичното
производство да уведомява за предявяването синдика по останалите
производства на длъжника. Действително в регламента се поставя
въпросът за предявяване, но считам, че доводи за качеството си на
кредитор ищецът може да изложи и при подаване на молбата по чл.
759 от ТЗ в спомагателното производство, без да е излагал такива
доводи в главното производство до този момент.

258
 ПАСИВНА ЛЕГИТИМАЦИЯ в процедурата по откриване
на производството по несъстоятелност
Пасивната легитимация е определена в разпоредбата на чл.
607а, чл. 608, чл. 609, чл. 610 и чл. 611 от ТЗ, доколкото определянето
на основанията за откриване на производство по несъстоятелност
определят и длъжника, срещу който е подадена молбата от кредитор
или който е подал молбата за откриване на производство по
несъстоятелност. Въз основа на цитираните правни норми пасивно
легитимиран по молбата по чл. 625 от ТЗ и съответно легитимиран по
молбата по чл. 629, ал. 1 от ТЗ е длъжникът, който има съответните
характеристики:
1. Търговец, който е неплатежоспособен – чл. 607а, ал. 1 и
чл. 608 от ТЗ;
2. Неплатежоспособен търговец, който е и свръхзадължен –
чл. 742 от ТЗ – ООД, АД и КДА;
3. Лице, което прикрива търговска дейност чрез неплатежо-
способен длъжник – чл. 609 от ТЗ;
4. Неограничено отговорен съдружник едновременно с откри-
ване на производството по несъстоятелност за търговското
дружество – чл. 610 от ТЗ;
5. Починал или заличен ЕТ – преди смъртта, заличаването е
бил неплатежоспособен – чл. 611, ал. 1 от ТЗ;
6. Починал или заличен неограничено отговорен съдружник –
чл. 611, ал. 2 от ТЗ;
7. Неплатежоспособно дружество в ликвидация – чл. 611, ал. 3;
8. Юридически лица с нестопанска цел – чл. 13, ал. 1 б. „в“ и
чл. 14, ал. 4 от ЗЮЛНЦ.
Основното изискване, което поставя законът, е лицето, за
което се иска да бъде открито производството по несъстоятелност,
да бъде търговец. Понятието търговец е формулирано в чл. 1 от
ТЗ, като това са физическо или юридическо лице, което по занаят
извършва определени сделки изрично посочени в нормата на чл. 1,
ал. 1 от ТЗ, търговските дружества, кооперациите с изключение на
жилищностроителните кооперации. Освен търговците по чл. 1,
ал. 1 и 2 от ТЗ като търговец е определено и всяко лице, образувало
предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се

259
водят по търговски начин, даже ако дейността му не е посочена в
ал. 1. Пример, който може да бъде даден, е казусът, разгледан в
Решение № 249 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 946/2010 г., ІV г.о.,
ГК, затова притежава ли качеството на търговец физическо лице,
което не е регистрирано като едноличен търговец и е сключило като
продавач предварителен договор за покупко-продажба на недвижим
имот. Съгласно цитираното решение според ТР № 2 от 27.12.2001 г.
по гр.д. № 2/2001 г. на ОСГК логическото и систематическото
търгуване на цитираните разпоредби (чл. 1, ал. 1 и 3 от ТЗ)
налага извода, че едноличният търговец извършва по занятие
търговска дейност, изразяваща се в сключването и изпълнението
на търговски сделки от рода на тези, посочени в разпоредбата
на чл. 1, ал. 1 от ТЗ. От друга страна, търговските сделки се
обособяват като такива с оглед на обективен и субективен кри-
терий. Абсолютните търговски сделки са изброени в чл. 1, ал. 1
от ТЗ, а прилагането на субективния критерий предполага, че
сделката е търговска, ако е сключена от търговеца във връзка с
упражняваното от него занятие (чл. 286 от ТЗ). По тази причина
в разглеждания случай сключените сделки за покупка и строеж
на недвижими имоти с цел продажба от ответницата по иска са
в качеството и на търговец, поради което придобитият от нея
процесен недвижим имот не е съпружеска имуществена общност.
Следователно когато предварителният договор за покупко-продажба
е сключен с цел придобиване на имот, който ще бъде продаден, тъй
като представлява стопанска сграда и не е предназначен за покриване
на семейни нужди, то е налице търговска сделка по смисъла на
чл. 1, т. 14 от ТЗ, независимо от това, че е сключен от лица, които
не са търговци в хипотезата на чл. 286, ал. 2 от ТЗ. Търговец по
смисъла на чл. 1, ал. 2, т. 2 от ТЗ е и кооперацията по режима на
Закона за кооперациите. Съгласно чл. 46 от ЗК, когато ликвидаторите
установят, че имуществото на кооперацията е недостатъчно, за да се
удовлетворят всички кредитори, те са длъжни да поискат откриване
на производство по несъстоятелност.
Изясняването на понятието „длъжник“ е свързано с харак-
теристиките на неплатежоспособност, съответно свръхзадълженост.
При прегледа на практиката на ВКС постановена по реда на
чл. 290 от ГПК, се установяват няколко съществени характе-
ристики на неплатежоспособния търговец. Съгласно Решение
№ 202 от 10.01.2014 г. на ВКС по т.д. № 1453/2013 г., ІІ т.о., ТК

260
в задължителната практика по чл. 290 от ГПК на ВКС е
възприето разбирането, че от значение за началната дата
на неплатежоспособността е моментът на проявление на
трайната невъзможност на длъжника да обслужва задълже-
нията към всички свои кредитори, а не моментът, в който са
преустановени плащанията към отделния кредитор. В този
смисъл е и Решение № 33 от 07.09.2010 г. по т.д. № 915/2009 г., ІІ
т.о., ТК, съгласно което спирането на плащанията са правно
релевантни за несъстоятелността само ако са последица от
трайната, обективна невъзможност на търговеца да изпълнява
задълженията си. По аргумент от противното следва, че
когато спирането се дължи на причини, които се дължат на
съзнателни, волеви действия или бездействия на търговеца, а не
на невъзможността да обслужи задълженията си, то институ-
тът на несъстоятелността като универсално производство
за принудително изпълнение е неприложим. Това е интересна
теза с оглед на това, че трябва да се изследва не само наличието на
неизпълнение, но и възможността да се осъществи това изпълнение и
при установяване на възможност за изпълнение съдът ще постанови
решение по чл. 631 от ТЗ, като вече нежеланието за изпълнение от
страна на длъжника следва да бъде преодоляно от кредиторите по
реда на изпълнителното производство по ГПК. Друга допълнителна
характеристика на неплатежоспособността е определена в Решение
№ 32 от 17.06. 2013 г. на ВКС по ТД № 685/2012 г., ІІ т.о., ТК, в
което е посочено, че простото съотношение на актива и пасива,
залегнало в изчислението на коефициентите за ликвидност на
дружеството, е недостатъчно за преценка състоянието му
на неплатежоспособност. От значение е и реализируемостта
на актива, неговата ликвидност… съдът дължи комплексна
преценка на спорните компоненти на актива и корекционно
преизчисление на коефициентите за ликвидност, в качеството им
на средство за установяване на документална необоснованост на
счетоводни записвания по баланса. В Решение № 90 от 20.07.2012 г.
на ВКС по т.д. № 1152/ 2011 г., І т.о., т.к. съдът е поставил изискването
при установяване на началната дата неплатежоспособността да
се определи с оглед цялостното икономическо състояние на
длъжника, а не само с оглед на последното извършено плащане
към конкретно определен кредитор. Това решение съответства
на разпоредбата на чл. 608, ал. 3 от ТЗ, че неплатежоспособност

261
може да е налице и когато длъжникът е платил или е в състояние да
плати частично или изцяло само вземанията на отделни кредитори.
Следователно освен плащанията към отделни кредитори следва да се
установи цялостната визия за възможностите на търговеца да изпълни
задълженията си към кредиторите, а не само да се правят изводи за
предпоставката на чл. 608, от ТЗ въз основа на частични плащания
спрямо кредиторите. По отношение на задължението като елемент
от предпоставката на чл. 608, ал. 1 от ТЗ за неплатежоспособност се
изисква същото да е изискуемо парично задължение и този смисъл в
Решение № 125 от 15.10.2010 г. на ВКС по т.д. № 91/2010 г., І т.о., т.к.
съдът е посочил, че едната от материалноправните предпостав-
ки за откриване на производство по несъстоятелност, свързана
с вида на паричното задължение, произтичаща от търговска
сделка, е то да е само изискуемо, но не и безспорно. Установяването
на основанието за задължението, размера на това задължение,
каква част не е изпълнена, ще бъде установено при определянето
основателността на молбата по чл. 625 от ТЗ. В Решение № 115 от
25.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 169/2010 г., ІІ т.о., т.к. е направена
обобщена характеристика на състоянието на неплатежоспособност
на търговец по смисъла на чл. 608 от ТЗ, че това е обективно
финансово състояние на длъжника и възможността му да
изпълни парично задължение по търговска сделка, което трябва
да се прецени с оглед цялостното му финансово състояние към
момента на постановяване на съдебното решение. В крайна смет-
ка това са важните характеристики на неплатежоспособния търго-
вец, който може да бъде адресат на молбата по чл. 625 от ТЗ, подадена
от кредитор или въз основа на тези характеристики самият длъжник
да твърди, че е неплатежоспособен. Изискването е при изследването
на неизпълнението на конкретно парично изискуемо задължение
или задължения да се установи, че е налице неизпълнение, което се
дължи на цялостна обективна визия за невъзможност на длъжника
да изпълни задълженията си и да не притежава имущество, което да
покрие задълженията, без това да наруши интересите на кредиторите.
По тези причини, когато се възлага съдебно-икономическа експер-
тиза, се изследват не само задълженията на длъжника към кредитора
– ищеца, но и към всички кредитори, които са по търговските книги на
длъжника или при некоректно записване, на всички кредитори, които
могат да бъдат установени от счетоводните документи на длъжника.

262
 По отношение на юридическите лица с нестопанска цел
съгласно ЗЮЛНЦ съдебната практика е много малка по обем, тъй
като това не са често срещани случаи с оглед целите и премета
на дейност на тези юридически лица и ограничената възможност
да осъществяват стопанска дейност. Тъй като тези лица участват
по различни европейски проекти и по този начин имат достъп
до публични средства, при прегледа на съдебната практика
се установи, че са открити производства по несъстоятелност
поради неплатежоспособност за неизпълнени парични изискуеми
задължения по частни държавни вземания именно във връзка с
участието в европейски проекти. По тези причини съдът е открил
производство по несъстоятелност по искане на НАП и държавна
агенция за изискуеми парични задължения, които представляват
частно държавно вземане и отговарят на изискванията на чл. 608,
ал. 1 от ТЗ за неплатежоспособност на длъжника – Решение № 355/
13.12.2013 г. по в.т.д. № 694/2013 г. на ВнАС и Решение № 244 от
15.11.2012 г. на ОС – Добрич по т.д. № 96/2012 г., които са влезли в
сила към настоящия момент.
Длъжник, срещу когото може да бъде подадена молба по
чл. 625 от ТЗ, е и лице, което прикрива търговска дейност чрез
неплатежоспособен длъжник. Срещу това лице се открива производство
по несъстоятелност, като нормата на чл. 609 от ТЗ е императивна.
Съдебната практика по този въпрос не е много обемна, но е точна и
дава ясна представа за понятието „скрито съучастие“. С Решение № 12
от 11.07.2012 г. на ВКС по т.д. № 1294/2011 г., ІІ т.о., ТК, постановено
по реда на чл. 290 от ГПК, „скрито съучастие“ е налице, когато
физическо или юридическо лице, независимо дали притежава
търговско качество, извършва цялата си търговска дейност
или съществена част от търговската си дейност, изразяваща
се в сключването на търговски сделки, чрез неплатежоспособен
длъжник – търговец, който действа като негово подставено
лице или скрит пълномощник. Преценката относно обема на
прикритата търговска дейност следва да се извършва винаги
конкретно с оглед специфичните за случая обстоятелства,
касаещи броя, честотата и мащаба на сделките. Откриването
на производство по несъстоятелност по отношение на лицето,
чиято дейност се прикрива, е функция от откриването на
производство по несъстоятелност на прикриващия неговата
търговска дейност търговец. Цитираното решение предпоставя

263
спрямо явния търговец да е открито производство по несъстоятелност
и на тази основа в отделно производство да се изследва въпросът за
скритото съучастие на прикриваното лице – нетърговец и на това
основание съответно да се открие производство по несъстоятелност
и за това лице. Кръгът на прикриваните лица може да бъде много
голям с оглед на това, че това може да са физически и юридически
лица – нетърговци. Разпоредбата на чл. 609 от ТЗ е изключение
от общите принципи на производ-ството по несъстоятелност, тъй
като нормите, регламентиращи това производство, по правило
изключват възможността производството по несъстоятелност да се
прилагат за физически лица, които не са търговци, а това е широко
дискутирана напоследък тема във връзка с неизпълненията на
договорите за банков кредит. В случая на чл. 609 от ТЗ това правило
е нарушено като възможност да бъде санкциониран действителният
неплатежоспособен длъжник, който е прикриван чрез друг явен
неплатежоспособен длъжник. В този смисъл са Решение № 1390 от
25.07.2011 г. на САС по в. т.д. № 161/2010 г., в което е посочено, че
производството по несъстоятелност на скрития съучастник е
последица от откриването на такова производство спрямо явния
търговец. Очевидно е, че включването на разпоредбата на чл.
609 от ТЗ в материята относно търговската несъстоятелност
е било извършено от законодателя като своеобразна санкция
срещу лицата, упражняващи неправомерно или ползващи се
от облагите на търговска дейност, извършвана в нарушение на
разпоредбите на закона (в конкретния случай скритият съучастник
е ЮЛНЦ, което няма право да осъществява търговска дейност и е
извършвало такава дейност чрез търговец). Съгласно Решение № 1345
от 26.03.2013 г. на САС по в. гр.д. № 3585/2012 г. трябва да е налице
съдружие между търговец и друго лице, което не притежава
това качество, като търговската дейност се извършва от името
и за сметка на първия, а съдружникът остава скрит. Скритият
съучастник не манифестира, т.е. не влиза в правоотношения
с трети лица, а единствено е в правоотношение с явния
търговец. С оглед изтъкнатата особеност производството по
несъстоятелност за скрития съучастник е отделно от това
за явния търговец, като първото е функция от откриване
на такъв спрямо последния. Тези различия в хипотезите на
чл. 608 и чл. 609 от ТЗ – материалноправните предпоставки,
обуславящи откриване на производството по несъстоятелност,

264
са различни, съответно различен е предметът на доказване. В
тази връзка съдът е изследвал казус, в който е отхвърлена молбата
за откриване на производство по несъстоятелност по чл. 609 от ТЗ
спрямо скрития съучастник, като е изразено становище, че това не
е пречка да бъде открито производство по несъстоятелност спрямо
същия на друго общо основание поради изпадане на длъжника в
неплатежоспособност, ако отговаря на изискването за длъжник по
смисъла на ТЗ или специален закон, който препраща към търговската
несъстоятелност (например ЗЮЛНЦ). Но ако е отхвърлена молбата
по чл. 608 от ТЗ спрямо явния търговец, то тогава съответно би била
отхвърлена и молбата по чл. 609 от ТЗ спрямо скрития съучастник.
Хипотезата на чл. 610 от ТЗ би могло също да се квалифи-
цира като изключение от общите правила на производството
по несъстоятелност досежно пасивната легитимация, тъй като
изискването е да се открие производство по несъстоятелност за
неограничено отговорния съдружник едновременно с откриване
на производство по несъстоятелност за търговското дружество.
Следователно законовото изискване е да е открито производство за
несъстоятелност за търговско дружество, в което има неограничено
отговорни съдружници – това са събирателното дружество, ко-
мандитното дружество и командитното дружество с акции. Тези
неограничено отговорни съдружници отговарят с цялото си
имущество за задълженията на дружеството, поради което това е
начинът, по който това имущество ще бъда включено в масата на не-
състоятелността. В този случай също е налице изключение от общите
правила на несъстоятелността, тъй като неограничено отговорният
съдружник може да бъде физическо или юридическо лице, което не е
търговец с оглед правилата на ТЗ за персонифицираните дружества.
Разпоредбата на чл. 610 от ТЗ дори въвежда по силата на закона
откриване на производство по несъстоятелност на неограничено
отговорния съдружник, като приема, че откриването на производство
по несъстоятелност за дружеството, в което е неограничено отговор-
ният съдружник, е открито производство и за този съдружник. Това
е така, защото неограничено отговорният съдружник отговаря с
цялото си имущество и данните за него са релевантни при пре-
ценката за наличие на състояние на неплатежоспособност на
дружеството, както е посочено в Решение № 531 от 04.07.2006 г.
на ВКС по т.д. № 207/2006 г., І т.о., ТК. Цитираното решение на
ВКС изисква, макар и да не е посочено изрично, в диспозитива на

265
решение по чл. 630 от ТЗ да се включи изрично текст за откриване
на производство по несъстоятелност на съответния неограничено
отговорен съ-дружник с оглед на това, че при изследване на
състоянието на неплатежоспособност на дружеството трябва да се
изследва имущественото състояние на неограничено отговорния
съдружник.
По отношение на възможността да се открие производство
по несъстоятелност за починал или за заличен търговец и дружество
в ликвидация следва да се отбележи, че също представляват
изключения от общите правила за търговската несъстоятелност
досежно длъжника по молбата за откриване на производство по
несъстоятелност. Изискването на закона е молбата да е подадена в
едногодишен срок от заличаване на търговеца или от смъртта му.
Съдебната практика дава подробно разяснение за необходимостта от
такова производство по несъстоятелност, като в Определение № 502
от 28.07.1997 г. по ч. гр.д. № 825/1997 г., V г.о. на ВКС е посочено,
че заличаването на ЕТ от търговския регистър не означава,
че лицето престава да отговаря с имуществото си спрямо
кредиторите си. Търговският закон не допуска раздвояване на
физическото лице – в качеството му на такава и в качеството му
на едноличен търговец, досежно имуществото. Имуществената
обособеност спрямо съдружниците съществува само при ЮЛ, с
каквато цел то се създава. Затова заличаването на едноличния
търговец от търговския регистър има за последица загубването
качеството на търговец за физическото лице, но не и погасяване
на неговата отговорност спрямо кредиторите от извършвана-
та в миналото търговска дейност. Същата теза е изложена и в
Решение № 75 от 19.02.2005 г. на ВКС по гр.д. № 157/2004 г., І о, ТК
досежно възможността да се открие производство за заличен търго-
вец, който е бил неплатежоспособен към датата на заличаването, като
в това решение е посочено конкретно основание за заличаването –
продажба на търговско предприятие по чл. 15 от ТЗ и заличаването
на търговеца – прехвърлител от търговския регистър. Тук следва да
се има пред вид разпоредбата на чл. 15, ал. 3 от ТЗ досежно солидар-
ната отговорност на отчуждителя след сключването на договора по
чл. 15 от ТЗ.
По отношение на откриването на производство по несъстоя-
телност на търговско дружество в ликвидация бе следвало да се

266
посочи, че следва да е прекратена дейността на дружеството, да
бъде открито производство по ликвидация и съответно да е назначен
ликвидатор, като тези обстоятелства са обявени в търговския
регистър. В този случай се преценяват критериите на чл. 608 от ТЗ
досежно неплатежоспособността и ако те са налице, следва да бъде
открито производство по несъстоятелност за търговското дружество
в ликвидация. При преглед на съдебната практика се установи
специфичен случай във връзка с откриването на производството по
несъстоятелност на търговско дружество в ликвидация. Съгласно
Решение № 805 от 26.04.1999 г. на ВКС по гр.д. № 152/1999 г., V г.о.
дружеството е в ликвидация, поради което едногодишният срок
(по чл. 611, ал. 4 от ТЗ) ще започне да тече от заличаването му в
търговския регистър, което ще се извърши, след като приключи
ликвидацията.
В заключение може да се каже за процедурата по откриване
на производство по несъстоятелност, че законът и съдебната
практика и проблемите на правораздаването поставят сериозни
правни въпроси, които изискват своето решение, тъй като
производството по несъстоятелност е фокус на всички клонове на
правото и при всеки отделен случай възникват сложни и различни
по своята уникалност казуси. Това дава възможност на всички нас,
юристите, които прилагаме закона относно производството по
несъстоятелност, непрекъснато да разсъждаваме и да реализираме
разнообразни, но нелишени от правна и житейска логика решения.
При прегледа на съдебната практика се налага изводът, че е
необходима тълкувателна практика на ВКС по основни въпроси в
производството по несъстоятелност, разбира се, дотолкова, доколкото
не се очаква настъпването на законодателни промени в отделните
фази на производството по несъстоятелност. Независимо от това
правораздавателната дейност изисква по-точно и по-ясно тълкуване
на основните правила в производството по несъстоятелност, което
налага сериозната необходимост от изработването на тълкувателни
решения по определени фундаментални въпроси, малка част от които
са предмет на настоящата статия.

267
 Относно спорния въпрос за мястото на синдика
в производството по чл. 694 от ТЗ
Нели Маданска270

Подобно на всички системи за колективно принудително

изпълнение върху имуществото на неплатежоспособния длъжник,
производството по несъстоятелност по ТЗ включва относително
обособена процедура, която има за цел издирването и уточняването
на кредиторите на несъстоятелността. Това е фазата по предявяване
и приемане на вземанията. Възприетият от нашия законодател модел
се основава на принципното разбиране, че удовлетворяването на
кредиторите е функция от тяхната активност да предявят вземанията
си по реда и при условията, установени в закона. Синдикът действа
служебно само в полза на ограничен кръг кредитори, които се
ползват със засилена защита поради специфичното си фактическо и
правно положение. Кредиторът има възможност да получи защита на
правото си на удовлетворяване в производството по несъстоятелност
чрез три различни по интезитет способа. Първият е предявяването
на вземането и разглеждането му от синдика. Той приключва със
съставяне на списъци на приетите и неприетите вземания, които са
неокончателни и оспорими. Вторият способ предвижда подаване
на възражение срещу списъците пред съда по несъстоятелността и
приключва с постановяване на определение по списъците. Последното
не решава въпроса относно вземането със сила на пресъдено нещо, но
е достатъчно основание за удовлетворяване на кредиторите, в рамките
на производството по несъстоятелност. Третият способ за защита е
искът по чл. 694 ТЗ относно вземането, който приключва с решение по
същество. Посочените възможности за защита са взаимно свързани.
Те се упражняват последователно във времето и допустимостта на
всяка от тях е в зависимост от това дали е изчерпана предходната
възможност.

270
Авторът е заместник-директор на Националния институт на правосъдието и
докторант по Търговско право във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“.

268
 Искът по чл. 694 ТЗ е специален установителен иск,
предоставен в полза на кредиторите и на длъжника, за защита на
правото им да искат включване или изключване на вземане от
списъка, одобрен от съда по несъстоятелността. Целта е да бъдат
установени по съдебен ред съществуването или липсата на конкретно
задължение на длъжника към конкретен кредитор. Това определя иска
като успешно процесуално средство за изясняване на действителното
правно положение между страните. Въпреки че се развива в
отделно производство, което е независимо от производството по
несъстоятелност, установителният иск по чл. 694 ТЗ е тясно свързан
с фазата по предявяване и приемане на вземанията. Връзката е както
систематична, така и функционална. Уредбата на иска е включена
в Глава 43 „Предявяване на вземанията“ ТЗ. Самото производство
по чл. 694 ТЗ е завършващата част от общата комплексна процедура
по установяване на кредиторите на длъжника, а изпълнението на
предходните етапи по предявяване и приемане на вземанията е
абсолютна предпоставка за валидно упражняване на правото на иск
по чл. 694 ТЗ. Уважаването на установителния иск води до съответна
промяна в списъците на приетите и неприетите вземания, т.е. пряко
се отразява на резултата от процедурата по Глава 43 ТЗ. Това е още
един аргумент за функционалната връзка между иска по чл. 694 ТЗ
и останалите действия на участниците във фазата по предявяване на
вземанията.
Според текста на първата алинея на чл. 694 ТЗ легитимирани
да предявяват установителни искове са кредиторите и длъжникът,
при условие че са упражнили правото си по чл. 690, ал. 1 ТЗ. Текстът
предвижда право на заинтересованото лице да предяви пред съда по
несъстоятелността, с копие до синдика, възражение срещу прието
или неприето вземане. В случай че вземането е включено в списъка
на приетите вземания или съответно е изключено от списъка едва
с определението на съда по чл. 692, ал. 4 ТЗ, то изискването за
представяне на възражение срещу списъците не е относимо (чл. 694,
ал. 3 ТЗ). В зависимост от това дали се претендира съществуването
на едно неприето вземане, или напротив – твърди се несъществуване
на прието вземане, искът се квалифицира като положителен устано-
вителен иск или съответно – като отрицателен установителен

269
иск.271 Правният интерес от предявяването на тази категория
искове произтича от установителното действие на влязлото в сила
съдебно решение по въпроса за вида, произхода, принадлежността,
основанието и размера на спорното вземане. Така се решава
окончателно спорът за принадлежността на определен кредитор
към кръга на кредиторите в производството по несъстоятелност.
След измененията и допълненията на чл. 694 ТЗ, публику-
вани в ДВ, бр. 58 от 2003 г. и бр. 38 от 2006 г., двусмислията,
пораждащи различно тълкуване и прилагане на текста, бяха
преодолени и към настоящия момент активната легитимация на
кредиторите и на длъжника да предявяват установителни искове се
възприема като безспорна в правоприлагането. Въпросът, който все
още поражда дискусии, е дали синдикът участва в производството
по чл. 694 ТЗ и ако да – в какво качество. Възможните отговори са
поне три – синдикът не участва по делата, образувани на основание
чл. 694 ТЗ; синдикът участва в производството като представител
на длъжника самостоятелно или заедно с представителния му
орган; синдикът участва като страна в производството по иска за
установяване съществуването или несъществуването на вземане
срещу длъжника. В полза на всеки от трите отговора могат да бъдат
посочени аргументи. Разкриването на истинския смисъл и целта на
закона е предизвикателство, тъй като не е налице специална уредба
в ТЗ относно конституирането на страните по установителния иск.
Това налага преценка относно приложимостта на общите правила
по ГПК в контекста на целите и принципите на производството по
несъстоятелност.

В теорията въпросът за ролята на синдика в производството

по иска за съществуване или несъществуване на вземането не е бил
подложен на изчерпателно и всестранно обсъждане. В научните
трудове, изградени върху ТЗ (отм.)272 този въпрос не е стоял, тъй като

271
Повече относно видовете установителни искове вж при Корнезов, Л. Гражданско
съдопроизводство, т. 1, Исков процес (Софи-Р, София, 2009) 302.
272
Търговски законъ, утв. с указ № 93 от 18.05.1897 г., обн. в ДВ, бр. 114 от
29.05.1897 г., отм. ДВ, бр. 78 от 28.11.1951 г.

270
възможността за самостоятелна искова защита на оспорените взема-
ния е действала за съвсем кратко време, а моделът на предявяване и
приемане на вземанията е бил различен и е включвал няколко етапа
на административна и съдебна проверка на предявените вземания,
развиващи се в рамките на производството по несъстоятелност.
Възприемало се е обаче въз основа на комплексното тълкуване на
нормите, че в етапите, в които са се разглеждали спорни въпроси
относно вземанията, е следвало да участват всички заинтересовани. В
категорията на заинтересованите страни е бил включван и синдикът.273
Въпросът за мястото на синдика в производството по чл. 694
ТЗ не е разглеждан и в първите коментари и анализи на Част четвърта
на действащия ТЗ.274 Това вероятно се дължи на обстоятелството,
че първоначалният модел на фазата по предявяване и приемане на
вземанията е предвиждал съдът по несъстоятелността да се произ-
нася не с определение за одобряване на списъка, а с решение. С
посочения съдебен акт се е разрешавал окончателно въпросът относ-
но съществуването на вземанията, техният произход, характер, нали-
чието на обезпечения и привилегии и т.н. Фазата по предявяване и
приемане на вземанията е приключвала с посоченото решение на
съда по несъстоятелността.275 Впоследствие законодателят е отчел
значителното забавяне на производството по несъстоятелност, до
което е довеждало пространното изследване на отделните претенции
на кредиторите към длъжника. Преценил е, че по-добрият подход
е да се изведе решаването на въпроса относно вземанията до един
фиксиран етап на производството по несъстоятелност, след което да
се даде възможност заинтересуваните страни да изяснят отношенията
си в дело, развиващо се паралено и независимо от производството по
несъстоятелност.
Едва в по-новата литература се появяват коментари по
разглеж-дания казус. Част от авторите, работещи в областта на
търговската несъстоятелност, приемат, че синдикът не е активно
легитимиран както да предявява установителен иск, така и да бъде
ответник по иска. Като основен агумент в подкрепа на тезата се

273
Вж и Кацаров, К. Систематичен курс по българско търговско право (4-о изд.,
ДП „Георги Димитров“, С., 1990) 904-907.
274
Част четвърта Несъстоятелност, приета със ЗИД ТЗ, обн. в ДВ, бр. 63 от 1994 г.
275
Вж чл. 692, ал. 1 ТЗ, в редакцията му от ДВ, бр. 70 от 1998 г., действала до
промяната, публикувана в ДВ, бр. 84 от 2000 г.

271
изтъква обстоятелството, че синдикът съставя списъците на приетите
и неприетите вземания и това обуславя противоположността на
интересите между него и кредиторите, съответно длъжника.276
Най-новата практика на ВКС, в т.ч. и тази по чл. 290 ГПК,
като че ли категорично приема, че синдикът не може да участва в
производството по чл. 694 ТЗ в самостоятелно качество или като
представител на длъжника. Касационната инстанция застъпва
становището, че материалноправната легитимация предопределя и
страните в производството по чл. 694 ТЗ. Като основа на тълкуването
служи предметът на иска, при който на установяване подлежи
съществуването на конкретно материално правоотношение между
определени лица – кредитор и длъжник. В тази връзка съдът приема
че, след като не е страна по твърдяното материално правоотношение,
синдикът не е легитимиран да бъде страна и в производството по
установителния иск по чл. 694 ТЗ във всички негови разновидности.277
За да направи този извод, съдът прилага логически и систематичен
подход при тълкуване на разпоредбите на чл. 694, ал. 1, 3 и 4 ТЗ и
подчертава предвидената от закона роля на синдика като орган на
производството по несъстоятелност, на когото именно е възложена
функцията по приемане на предявените от кредиторите вземания.
От своя страна тази функция предпоставя и произнасяне относно
съществуването на вземанията. Приемайки, че синдикът не е страна
в производството по иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ, ВКС счита, че той
не е овластен и да обжалва първоинстанционното решение, нито в
собствено качество, нито като представител на длъжника, за когото
тече производство по несъстоятелност. Като продължение на така
изградената конструкция логичен е и изводът, че решение по въззивна
жалба, подадена от синдика, е недопустимо, тъй като жалбата е
подадена от нелегитимирано лице.278
Представената дотук съдебна практика следва да бъде взета
предвид, още повече че се касае за актове, постановени по чл. 290
ГПК и с оглед на това – задължителни за съдебните инстанции от

276
Вж и Стефанов, Г. Търговска несъстоятелност (Абагар, В. Търново, 2009) 176.
277
Вж и Решение № 155/13.10.2011 г. по т. д. № 652/2010 г., ВКС, ТК, II т.о.; Решение
№ 3/23.02.2012 г. по т. д. № 652/2010 г., ВКС, ТК, І т.о.; Решение № 226/23.02.2012 г.
по т. д. № 489/2010 г., ВКС, ТК, II т. о.
278
В този смисъл са правните изводи в Решение № 190/9.12.2011 г. по т. д. №
976/2010 г., ВКС, ТК, ІІ т.о. Така и Решение № 32/4.04.2012 г. по т. д. № 910/2010 г.,
ВКС., ТК, II т. о. и Решение № 35/24.04.2012 г. по т. д. № 844/2010 г., ВКС, ТК, I т. о.

272
по-нисък ранг. Но следва да се има предвид също, че тежестта на
формираното от ВКС трайно тълкуване може да бъде обективно из-
мерена само при съобразяване с два определящи фактора. Първият
от тях е естеството на касационното произнасяне, което се извежда
от предпоставките за допускане до касация и правомощията на ВКС,
уредени в ГПК. Вторият фактор е рамката на конкретната касацион-
на проверка, която до голяма степен се определя при формулирането
на въпроса по чл. 280 ГПК. Отчитайки тези два фактора, следва
да признаем, че разрешенията, давани от ВКС, имат елемент на
казуистичност и това е обяснимо, защото се свързват с конкретно
дело. От друга страна, тези разрешения са постановени по въпроси
от значение за делото, които се налага да бъдат формулирани общо,
тъй като служат като задължителен ориентир за правоприлагането
и именно поради това не могат да отчетат всички детайли. Налице
е вътрешно противоречие в модела на касационното производство,
което произтича от самата концепция на действащия процесуален
закон. По всяко конкретно производство по чл. 694 ТЗ съществуват
множество различни факти и обстоятелства, които биха имали
значение, за да се формира отговор на обсъждания в настоящата
статия въпрос и той не винаги би бил идентичен с универсалния
отговор, застъпен в съдебната практика. Например – значение
би имала правноорганизационната форма, под която длъжникът
осъществява дейността си; конкретиката относно органите и
лицата, които го представляват; наличието или липсата на вписани
членове на органите на управление и представителство; наличието
или липсата на правни или фактически пречки за длъжника да се
представлява редовно; условията, при които е открито производ-
ството по несъстоятелност; дали длъжникът е ищец, или е ответник
по иска по чл. 694 ТЗ; в какво отношение се намират длъжникът и
кредиторът-ищец или кредиторът-ответник и не са ли те свързани
лица, или лица, попадащи под хипотезите на чл. 646 и чл. 647 ТЗ;
какъв е видът на иска – отрицателен или положителен установи-
телен иск и т.н.
Отговорът на всички тези и на много други въпроси във
всеки конкретен случай е различен. Но е важно да бъде съобразен
и премислен, преди да се предложи подход за определяне на
активната и пасивната легитимация за иска по чл. 694 ТЗ и за
представителството на страните. Изброените съществени елементи
от фактическата страна на спора не се срещат във формулировките на

273
съществените въпроси по приложението на чл. 694 ТЗ. Досега ВКС
не е давал отговори по чл. 290 ГПК на въпроса за мястото на синдика
в производството по установителния иск, с оглед конкретното
естество и особености на спора, а само е постановил по-общия
диспозитив, че синдикът не може да участва по делата, изразявайки
обща принципна позиция. Така че може да се приеме, че все още
няма формирана изчерпателна задължителна съдебна практика по
въпроса участва ли и в какво качество синдикът в производството
по чл. 694 ТЗ, която практика да отразява цялото богатство на
съществени детайли и елементи, включени в сложния фактически
състав на фазата по установяване на кредиторите на длъжника. Без
да оспорва достиженията на правоприлагането, настоящата статия
има за цел да провокира отново дискусията относно мястото на
синдика в производствата по чл. 694 ТЗ и да стимулира търсенето на
нови разрешения на един от традиционно дискусионните въпроси в
материята на несъстоятелността.
Един по-критичен анализ на касационните решения, според
които синдикът не може да участва в производството по чл. 694 ТЗ,
разкрива застъпеното в тях отклонение от класическото разбиране за
естеството на установителния иск. Няма съмнение, че с установителния
иск се търси защита на право, което е засегнато от оспорване, че искът
се използва срещу създадена правна привидност, или срещу опасност
да бъде предприето принудително изпълнение на несъществуващо
изпълняемо право. Безспорно е също, че установителният иск може
да бъде предявяван относно всяко гражданско право, от всяко лице,
което има правен интерес от установяването, и че правният интерес
не е нужно да се доказва, когато искът е предвиден в закон. Такъв е
изричният текст на процесуалния закон – „всеки може да предяви
иск... за да установи съществуването или несъществуването на
едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от
това“ (чл. 124, ал. 1 ГПК). Поради това установителният иск се
категоризира като най-широко допустим, що се касае до предмет и
надлежни страни.279 В теорията безпротиворечиво се приема, че с
право на установителен иск се ползват както страните по спорното
материално правоотношение, така и трети заинтересовани лица,

279
Подробно за посоченото естество на установителния иск – Иванова, Р. в Сталев,
Ж. Българско гражданско процесуално право (9-о преработено и допълнено издание
от колектив, Сиела, С., 2012) 182-185.

274
които не са субекти на правоотношението, при това последните не
участват като процесуални субституенти, а на свое самостоятелно
основание.280 Самият ТЗ опровергава тезата, че при иска по чл. 694
ТЗ материалноправната легитимация съвпада с процесуалната,
давайки възможност на друг кредитор, който се явява трета страна
в правоотношението между длъжника и кредитора по вземането, да
предявява отрицателен установителен иск относно това вземане.281
Схващането за по-широката процесуална легитимация за водене на
установителния иск, в т.ч. и този по чл. 694 ТЗ, логично следва да
се разпростре и върху пасивната процесуална легитимация, защото
както е известно, в зависимост от конкретното развитие на спора, в
едни случаи страната може да бъде ищец, а в други – ответник по
установителния иск.
С други думи – определянето на кръга от лицата, които имат
право да предявяват установителен иск относно съществуването
или несъществуването на едно вземане, би следвало да зависи не
толкова от страните по материалното правоотношение, колкото от
кръга на лицата, въвлечени в спора, освен ако законът изрично не
изключва легитимацията за някои от заинтересуваните. Например –
иск за съществуване на вземането би бил от интерес за лицето, което
претендира да е кредитор по оспореното вземане, както и за всяко
трето лице, което има свой интерес от това посоченият кредитор да
е титуляр на спорното право.282 Ответници биха били лицата, които
оспорват съществуването на правото, независимо дали са насрещната
страна в материалното правоотношение, или други лица, носители на
самостоятелен интерес, стига изрично да не са изключени от закона.
Следвайки тази логика, в кръга на ответниците по положителния

280
Пак при Иванова (2012) 186.
281
Попова, В. Избрани съчинения в три тома – том 3: Избрани статии и студии,
във „Видове искове и новия ГПК“ (Сиела, София, 2010) 138, изрично посочва иска
по чл. 694 ТЗ като разновидност на установителния иск по чл. 124 ГПК. По-нататък
авторът подчертава, че легитимацията за установителния иск се определя от прав-
ния интерес и поради това принадлежи преди всичко на субектите на спорното
право, но също така и на трети лица, които в този случай защитават своята правна
сфера.
282
Такова трето лице би бил кредитор на кредитора в производството по
несъстоятелност, а интересът на този трети за процедурата кредитор е продиктуван
от общия му интерес да се удовлетвори от цялото имущество на длъжника. Въпросът
за възможността правата на кредитора в производството по несъстоятелност
да бъдат упражнени от негов кредитор по реда на чл. 134 ЗЗД е сам по себе си
интересен и сложен и би могъл да бъде предмет на друго изследване.

275
установителен иск следва да включим длъжника, но освен него, има
още едно лице, което с правни действия е оспорило съществуването
на вземането и така е създало онази степен на застрашеност, която
може да бъде преодоляна с установяването по съдебен ред на
вземането. Това лице е синдикът, който, съставяйки списъка на
приетите вземания, е изключил спорното вземане и с това е засегнал
предполагаемото право на кредитора да се удовлетвори от масата на
несъстоятелността. По симетричен начин следва да бъдат определени
и страните в производството по отрицателния установителен иск. И
ако ТЗ изрично е лишил синдика от качеството ищец по иска с правно
основание чл. 694 ТЗ, то по отношение качеството ответник законът
мълчи, откривайки място чрез текста на чл. 621 ТЗ за приложението
на общите процесуални правила, обсъдени по-горе.
Съществува още една особеност, която поставя под съмнение
категоричната теза, че синдикът следва да бъде елиминиран от
каквото и да е участие в завършващия етап от фазата по установяване
на кредиторите на неплатежоспособния длъжник. Една от основните
последици от откриването на производството по несъстоятелност
е ограничаването на правомощията на длъжника да управлява и
представлява предприятието си и да се разпорежда с имуществото.
Степента, в която се засягат правата на длъжника, е различна, в
зависимост от условията, при които е открито производството. Но и
при най-слабата по интензивност степен на ограничаване на дейността
на длъжника, тази при решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ, той осъществява
дейността си под надзора на синдика и може да сключва нови сделки
само след предварителното съгласие на синдика (аргумент от чл. 635,
ал. 1 ТЗ).283 Надзорът и съгласуването на сделките логично включва и
тези сделки, които длъжникът сключва по делата, по които е страна и по
които има право да предприема самостоятелни процесуални действия.

283
Ограничението върху възможностите на длъжника да предприема правни и
фактически действия по отношение на търговското си предприятие се разглежда
от Рачев, Ф. Търговска несъстоятелност (Фенея, С., 1998) 60, от една страна,
като ограничаване на дееспособността (за осъществяване на стопанска дейност
и сключване на нови сделки) и от друга страна, като десезиране (за правото на
управление и разпореждане с имущество); при Таджер, В. Несъстоятелност по
Търговския закон (ИК „Труд и право“, С., 1996) 63–64 разграничението в степените
на ограничаване на длъжника е още по-ясно, сочи се най-малкото ограничение
на правата на неплатежоспособния длъжник – продължаването на дейността под
надзора на синдика и по-силното ограничение – десезирането на длъжника да се
разпорежда с имуществото.

276
В тази връзка признанието на иска и съдебната или извънсъдебната
спогодба, които могат да доведат до прекратяване на производството
по чл. 694 ТЗ, също представляват сделки.284 Следователно те не
могат да бъдат направени валидно от длъжника без съответното
разрешение на синдика. Това обстоятелство следва да бъде
проверено от съда по несъстоятелността, когато формира преценката
си дали е налице основание за прекратяване на производството по
делото, поради постигната спогодба между длъжника и кредитора,
или е налице основание за уважаване на иска, поради направеното
признание от длъжника-ответник. Несъобразяването с установените
от закона условия за валидност на действията и сделките на длъжника,
извършени в хода на производството по чл. 694 ТЗ, би довело
съответно до опорочаване на съдебния акт.
Следва да отбележим също, че въпреки решенията по чл.
290 ГПК, постановяващи недопустимост на участието на синдика
в производството по чл. 694 ТЗ, по отделни дела ВКС е допускал
участието на синдика, например – като страна, конституирана едно-
временно с длъжника,285 като представител на длъжника-подател на
касационна жалба,286 или като страна, на която е дадена възможност да
изрази становище по касационната жалба.287 Вероятно конкретиката
на делата, обсъдена по-горе, е обусловила необходимостта да бъде
допуснато участието на синдика по тези производства.
Идеята, че синдикът представлява длъжника в производ-
ството по чл. 694 ТЗ, се основава на текста на чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ, който
го овластява да участва в производството по делата на предприятието
на длъжника и да завежда от негово име дела. Но текстът не се
оказва достатъчен, за да обоснове категорично и безпротиворечиво
становище, че синдикът е процесуален представител на длъжника
в производствата по установителните искове. Съгласявайки се,

284
Както основателно подчертава Калайджиев, А. Облигационно право обща част
(Сиби, С., 2002) 50, сделката е правомерен юридически факт, който има приложение
във всички клонове на гражданското право.
285
Според мотивите на Решение № 21/01.02.2007 г. по т.д. № 492/2006 г., ВКС, ТК,
І т.о., отделно конституиране и съответно – отделно призоваване при иск по чл.
694, ал. 1 ТЗ на синдика и на длъжника, представляван от органите му, се налага в
случаите, когато самият длъжник има качеството на ищец по спора.
286
Това е видно от мотивите на Решение № 125/25.07.2005 г. по т.д. № 528/2004 г.,
ТК, І т.о.
287
Така в Решение № 132/ 11.11.2011 г. по т. д. № 648/2010 г., ВКС, ТК, II т. о.

277
че с откриване на производството по несъстоятелност синдикът
представлява длъжника и в обема на представителната му власт
се включва процесуалното представителство, съдебната практика
изтъква, че в определени случаи се явява противоречие между
интересите на синдика и на самия длъжник. Това са случаите
при предявени искове по чл. 694, чл. 646, чл. 647 ТЗ, при които
противоречието в интересите изключва участието на синдика като
представител на длъжника в исковия процес.288 Налице е и съдебна
практика в противоположния смисъл, която казва, че при определени
предпоставки е допустимо синдикът да участва редом с органите на
длъжника в производството по чл. 694 ТЗ. Предпоставките включват
липсата на конфликт на интереси между тях.289 За липса на конфликт
на интереси се приема случаят, при който кредиторът е предявил
положителен установителен иск – т.е. за установяване съществува-
нето на вземане, което не е прието от синдика. Тогава се счита, че
синдикът и длъжникът имат еднакви интереси и ответникът може да
бъде представляван едновременно от синдика и представителния му
орган.290
Постановката, че синдикът е носител на процесуална
представителна власт като представител на длъжника в производ-
ството по чл. 694 ТЗ, е неустойчива. Тя не отчита предвиденото в
чл. 635, ал. 3 ТЗ специално правило, предвиждащо запазване на
правомощията на органите на длъжника да осъществяват тези
действия, които изрично не са предоставени на синдика. Текстът
систематично се намира в рамките на уредбата на действието на
решението за откриване на производството по несъстоятелност и по-
конкретно в регламентирането на десезиращия ефект на решението по
чл. 630 ТЗ. Той е въведен именно с цел да уреди случаите, при които
поради спецификата на процесуалните действия, осъществяването
им е несъвместимо с представителните функции на синдика, дори
и при положение че органите на длъжника са лишени от право да
го представляват и управляват. Хипотезата на чл. 694 ТЗ изрично
е посочена в текста и не дава основание за колебания относно

288
Така Решение № 784/8.01.2006 г. по т.д. № 555/2005 г., ТК, І т.о., както и цитираните
по-горе решения по чл. 290 ГПК.
289
Такава позциция е застъпена в Решение № 369/20.07.2007 г. по т.д. № 1116/2006,
ВКС, ТК, ІІ т.о.
290
В този смисъл Решение № 21/01.02.2007 г. по т.д.. № 492/2006 г., ВКС, ТК , І т.о.

278
представителството на длъжника в производствата по тези дела
лично, от неговите органи или от упълномощено за целта лице. В
подобна посока се развива и тълкуването, давано в теорията.291 Освен
това тезата, че представителната власт на синдика по делата с правно
основание чл. 694 ТЗ, се определя според това дали между него и
длъжника е налице общност или противоречие в интересите, не ни
дава възможност да изградим единна принципна позиция относно
правното положение на синдика по тези дела. Тя поражда дискусия по
въпроса кога следва да се считат за общи интересите между синдика
и длъжника и дали въобще има място за преценка по този начин на
интересите на участниците в производството по несъстоятелност.

II

Третият възможен подход при разрешаване на въпроса за

мястото на синдика в производството по установителните искове по
ТЗ се основава на вече изразеното по-горе становище, че интересът
от участието в делото се определя не само от качеството страна
по материалното правоотношение, но също така и от качеството
на лице, оспорващо съществуването или несъществуването на
вземането, предмет на иска по чл. 694 ТЗ. Като продължение на
анализа в тази посока следва да бъдат съобразени няколко текста в
ТЗ, които са индиция за наличието на сходна законодателна воля,
макар и неизразена изрично. Според чл. 694, ал. 3 ТЗ влязлото в
сила решение по установителния иск има действие по отношение
на всички кредитори и синдика. Изправени сме пред специална
хипотеза на разширяване на субективните предели на силата на
пресъдено нещо, като същата обвързва синдика и всички останали
кредитори в производството по несъстоятелност. Следователно
силата на присъдено нещо се разпростира не само върху кредиторите
по списъка, станал повод за конкретното производство по чл. 694 ТЗ,

291
С подобна позиция – Ефремова К. в Търговска несъстоятелност (колектив)
(Национален център за юридическо обучение, С., 2004) 176, както и Николова, Б.
в Производството по несъстоятелност. Материалноправни, процесуални и
регистърни въпроси (колектив) (Сиби, С., 2010) 181. Авторът застъпва и стано-
вището, че при невъзможност органите на длъжника да осъществяват пред-
ставителните си функции на длъжника следва да бъде назначен особен представи-
тел от съда, разглеждащ спора по установителния иск.

279
а също и върху кредиторите по всички останали списъци, дори тези,
които ще бъдат съставени впоследствие, при нови предявявания на
вземания. Въпросът за съществуването на вземането ще следва да
бъде разрешен еднакво по отношение на всички тях, защото само
по този начин ще се осигури осъществяването на следващата фаза
от производството по несъстоятеност – единната процедура по
удовлетворяване на кредиторите от масата на несъстоятелността,
независимо дали това удовлетворяване ще се извърши чрез
оздравяване или чрез осребряване и разпределение. Видна е тясната
връзка на казаното дотук с разпоредбата на чл. 216, ал. 2 ГПК,
визираща необходимо другарство по делото, от категорията на
факултативното.292
Освен това налице е и чл. 691 ТЗ, според който не може да бъде
оспорено вземане по дело, по което е участвал синдикът. По аргумент
на противното, ако синдикът не е участвал в производството по
дело, имащо за предмет вземане срещу длъжника, то това означава,
че дори и след влизане в сила на решението по установителния иск
ще е допустимо предявяване на възражение от заинтересуваните
кредитори срещу включването на вземането в списъка на приетите
вземания.293 Очевидно не такава е била целта на закона. В ТЗ не се
съдържа текст, който да изключва приложението на общия принцип
на гражданския процес, че за да станат адресати на силата на

292
Според Пунев, Бл. в Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар.
Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика (колектив)(ИК
„Труд и право“, София, 2012) 360, при необходимото другарство доминират
общите факти, поради което отделните дела са тъждествени по предмет и
налагат еднакво решение. Според степента на връзка между страните имаме
факултативно и задължително необходимо другарство; Корнезов (2009) 463
посочва че при другарството правоотношенията са тъждествени било по предмет,
било по източник. Ганчев, Г. в „Касационно обжалване на съдебното решение при
субективно съединяване на искове“ в Сборник в памет на проф. Ж. Сталев (С.,
Сиела, 2009) 125 подчертава, че необходимите другари имат идентично правно
положение спрямо насрещната страна, общи са всички обстоятелства, на които
се основава искът, респективно – съществува общност в правата и задълженията.
Всички посочени становища на теорията, могат да намерят приложение, съответно
адаптирани, и към процесуалното положение на синдика в производството по иска
по чл. 694 ТЗ.
293
Разбира се, на тази теза би могло да се противопостави контратезата, че
предвид текста на чл. 694, ал. 4 ТЗ подобно възражение ще е неоснователно, и
това е така. Но сама по себе си възможността да се развиват безкрайно във
времето неоснователни процедури по оспорване на списъците на кредиторите,
компрометира производството и създава несигурност за участниците в него.

280
присъдено нещо, лицата следва да са страни в исковия процес.294 В
случая по чл. 694 ТЗ както естеството на спорното правоотношение,
така и изричното разпореждане на закона насочват изводите в
синхрон с този принцип.

Тълкуването на чл. 694 ТЗ във връзката му с чл. 691 ТЗ

е много съществено. Решението по установителния иск има
действие по отношение на синдика и всички кредитори, но законо-
дателят разбира, че фактически и обективно не е възможно да
бъдат призовавани всички кредитори като необходими другари в
производството по чл. 694 ТЗ и не установява такова изискване за
редовност на процеса. Само че за да осигури разпростирането на
силата на присъдено нещо и по отношение на всички кредитори,
предвижда чрез ефекта на чл. 691 ТЗ да бъде конституиран синдикът,
за да е неоспоримо вземането, предмет на установителния иск. Така
в лицето на синдика се считат защитени и кредиторите, защото
синдикът е орган на масата на несъстоятелността и действа в интерес
на кредиторите точно толкова, колкото и в интерес на длъжника.
По този начин се обезпечава единството на процеса и защитата
на процесуалните права на всички участници в производството по
несъстоятелност. Тезата е в синхрон и с универсалния характер на
производството по несъстоятелност, най-важната характеристика
на което е, че всички въпроси относно състоянието на длъжника,
структурата на дълга и удовлетворяването на кредиторите се
решават в единна процедура. Обратното разбиране води до
производства по чл. 694 ТЗ, които не отчитат функционалната
връзка на установителните искове с фазата по предявяване и прие-
мане на вземанията и които създават предпоставки за водене на
изолирани от производството по несъстоятелност процеси, които
могат да бъдат и симулативни. Но симулативният процес по чл. 694
ТЗ не просто засяга интересите на ищеца и ответника, съответно
кредитор и длъжник в производството по несъстоятелност. Той
също така засяга интересите на всички кредитори, защото може
да намали възможностите им за удовлетворяване от масата на
несъстоятелността. В този смисъл спорният въпрос при иска по чл.
694 ТЗ не е просто относно съществуването или несъществуването
на конкретно вземане към длъжника, а относно съществуването

294
Изрично в този смисъл Иванова (2012) 153.

281
или несъществуването на право за удовлетворяване от
масата на несъстоятелността в рамките на производството по
несъстоятелност на длъжника. Именно в този контекст би следвало
да се определят и надлежните страни по иска. Няма друг начин
за защита и за спазване на общия принцип на производството по
несъстоятелност за справедливо удовлетворяване на кредиторите
освен конституирането на синдика в производството по чл. 694
ТЗ като необходим другар.295 Тъй като с правните си дей-ствия по
съставяне на списъците синдикът винаги се явява лице, оспорващо
наличието на правото или съответно – засягащо интереси,
твърдейки съществуването на правото, то и при положителен
установителен иск и при отрицателен установителен иск синдикът
следва да бъде конституиран като необходим другар на страната
на ответника. При подобна процесуална конструкция синдикът ще
може да осъществи и правомощието си да одобрява и съгласува
спогодба или признание на иска, когато длъжникът е ответник,
стъпвайки на процесуалните права, които чл. 216, ал. 2, изр. 2 ГПК
дава на необходимите другари да дават съгласие за сключване на
спогодба.296
Спорът относно мястото на синдика в производството по
установителните искове по чл. 694 ТЗ е сложен поради начина, по
който съчетава правни с чисто икономически съображения и такива
по целесъобразност. Дебатът се е задълбочил до степен, в която се
изразяват становища, че би могъл да се разреши само със съответна
законодателна промяна. Според нас, не е необходимо да бъдат
въвеждани изменения в закона при всяко по-голямо затруднение
в практиката. Докато ТЗ не бъде допълнен с текст, който да
придава на синдика качеството задължителен необходим другар по
установителния иск, възможно и достижимо е спорното тълкуване
да бъде преодоляно с помощта на общите принципи на гражданския

295
При актуалното състояние на правната уредба фигурата на синдика в
производството по чл. 694 ТЗ покрива критериите за факултативно необходимо
другарство. При него конституирането на синдика не е основание за валидност на
процеса, но от друга страна, е налице право на необходимия другар да иска отмяна
на влезлия в сила съдебен акт при условията на чл. 304 ГПК. Следователно, за да
си гарантират стабилност на отсъждането, ищците по чл. 694 ТЗ имат интерес да
насочат иска и срещу синдика, в качеството му на необходим другар.
296
Според нас в случая съгласието за сключване на спогодба трябва да се разпростре
и по отношение на признанието на иска, тъй като тук намира място специалната
уредба в ТЗ, която дерогира общата по ГПК.

282
процес, изричната уредба в ГПК, приложима по силата на чл. 621
ТЗ и принципите и правилата на Част четвърта Несъстоятелност
ТЗ. Посочените източници на правото ни дават достатъчна база за
сближаване на правните позиции по казуса, приемайки синдика
за факултативен необходим другар на страната на ответника в
производствата по чл. 694 ТЗ.

283
 Някои въпроси на способите за оздравяване
в производството по несъстоятелност по Търговския закон
Емил Радев297

Като факултативна фаза на производството по несъстоятелност

оздравяването на предприятието на длъжника служи на общата и
основна цел на процедурата по несъстоятелност, установена в чл. 607
ТЗ – справедливо удовлетворяване на кредиторите и при възможност
– съхраняване на предприятието на длъжника, запазване на дейността
му и работните места.
Оздравителният план на първо място е в интерес на креди-
торите от по-пълно и по-бързо удовлетворяване. При спазване на
кратките срокове относно оздравителното производство, установени
в ТЗ, утвърждаването на плана има за последица по-бързото при-
ключване на процедурата и прекратявяне на производството по
несъстоятелност. По този начин се спестяват разноски за охраняване,
оценяване и осребряване на масата на несъстоятелността и се
предотвратява евентуалното обезценяване на имуществото, което
служи за удовлетворяване на кредиторите. На второ място, планът
за оздравяване на предприятието е в интерес на неплатежоспособния
търговец. Избягването на несъстоятелността чрез оздравителен
план запазва предприятието и дейността на търговеца, а освен това
– предотвратява и свързаните с несъстоятелността неблагоприятни
последици по отношение на длъжника – физическо лице или по
отношение на физическите лица, участвали в органите на управление
на длъжника-търговско дружество. Изпълненият оздравителен план
повишава доверието на кредиторите и бизнеса в производството
по несъстоятелност, благоприятства пазара на труда и създава
предпоставки за по-благоприятна икономическа среда. В това се
изразява общественият интерес от оздравяването. Разгледано в по-
далечна перспектива, изпълнението на оздравителния план означава
по-ефективно преодоляване на задлъжнялостта по начин, при който се

297
Авторът е адвокат и докторант по Търговско право в Нов бългавски университет.

284
избягва принудителната ликвидация на предприятията. Съвременният
модел на оздравяването може да бъде разглеждан и като инструмент
за даване на втори шанс на икономически устойчивите предприятия,
изпитващи краткосрочни финансови трудности.298
Оздравяването е свързано с реорганизация на предприятие-
то на длъжника, която при всеки търговец може да има различни
измерения и да засегне различни аспекти – имущество, технологии,
мениджмънт, правноорганизационна форма и т.н. Отчитайки та-
зи специфика, законът предоставя свобода на лицата, които са
легитимирани, да предложат оздравителен план, да съобразят пла-
на с конкретните финансови и юридически характеристики на
неплатежоспособния търговец. Планът за оздравяване може да
включва разнообразни способи за получаване на паричните средства,
които са необходими за удовлетворяването на кредиторите. Законът
не поставя ограничения в способите за оздравяване и допуска дори
продажба на обособена част или на цялото предприятие на длъжника.
В това е предимството на оздравяването пред осребряването, където
процедурите за подбор на имуществото, подлежащо на продажба, за
оценка и за избор на купувач, са много по-строги.
Съгласно чл. 696 ТЗ с плана за оздравяване може да се
предвиди отсрочване или разсрочване на плащанията, частично
или цялостно опрощаване на задълженията, реорганизация на пред-
приятието или извършване на други действия и сделки. Цитираният
текст на закона е основание за извод, че под способи за оздравяване
следва да разбираме предвидените в оздравителния план начини
и средства за удовлетворяване на кредиторите на търговеца, при
запазване на предприятието му. Тези начини и средства включват
разнообразни правни и фактически действия, които могат да
категоризирани в две групи. Първата група засяга структурата на
дълга, тъй като прилагането на някои от способите за оздравяване
води до промени в размера, вида, изискуемостта, а в някои случаи
и в обезпечеността на дълга. В тази категория способи се включват

В този смисъл е оценката на съвременното законодателство по несъстоятелност,

298

дадена от Вивиан Рединг – европейски комисар по въпросите на правосъдието в

Съобщение на ЕК от 30.03.2012 г.: „Европейската комисия в търсене на обществен
принос за осъвременяване на европейското законодателство в областта
на несъстоятелността“, достъпно на официалната електронна страница на
Комисията <http://europa.eu/rapid/press-release_IP-12-324_bg.htm?locale=en>

285
отсрочването, разсрочването, опрощаването на задълженията по чл.
696 ТЗ, а също и извършването на други сделки. Другото направле-
ние на способите за оздравяване се отнася до източниците на средства
за удовлетворяване на кредиторите. Тук се включват посочената в
чл. 696 ТЗ реорганизация на предприятието или други действия и
сделки, които засягат пряко предприятието на длъжника и неговата
дейност. Видно от текста на закона, изброяването на способите за
оздравяване по чл. 696 ТЗ не е изчерпателно. Допустими са и други,
непосочени в чл. 696 ТЗ способи за оздравяване и от двете групи.
Така например прихващането също може да играе роля на способ
за оздравяване, насочен към структурата на дълга, а изоставянето
на досега осъществяваната от търговеца дейност и заместването
ù от друга може да се квалифицира като оздравителен способ от
втората група. Другояче казано – допустим е оздравителен план,
предвиждащ непосочени изрично в закона способи, стига последните
да съответстват на целта на производството и да не противоречат на
императивни правни норми.
Отсрочването или разсрочването на плащанията на практика
представлява промяна в изискуемостта на вземанията чрез отлагане
във времето на настъпването на падежа. Под отсрочване разбираме
промяна на датата на изискуемостта на целия размер на паричния
дълг, така, както е приет в списъка, изготвен от синдика и утвърден
от съда по несъстоятелността. Разсрочването предполага уговорка
за изпълнение на части, при което задължението за всяка част има
различен последователен във времето падеж. Частичното или
цялостно опрощаване на задълженията на практика е уговорка за
погасяване на дълга, съответно частично или изцяло. Терминът
реорганизация на предприятието няма легално определение, но
предвид естеството и целите на производството по несъстоятелност
и в частност на оздравяването, имаме основание да приемаме, че под
реорганизация законът разбира както организационни и управленски
действия по отношение на предприятието, така и правни действия по
промяна на правната форма или други способи за преобразуване. В
тази връзка е и текстът на чл. 261а, ал. 2 ТЗ, според който дружество,
за което е открито производство по несъстоятелност, може да се
преобразува, ако планът за оздравяване предвижда продължаване на
дейността, като при преобразуването се прилагат правилата на Глава
шестнадесета „Преобразуване на търговски дружества“.

286
 В чл. 700, ал. 2 ТЗ са изброени няколко способа за оздравя-
ване, които може да предвижда оздравителният план. Една част
от тях са свързани с разпоредителни сделки с имуществото на
неплатежоспособния длъжник – продажба на цялото предприятие
или на обособена част от него, превръщане на вземане в част от
капитала и други действия и сделки. Друга част от изброените в
текста способи за преобразуване засяга задълженията на търговеца, а
именно – новиране на задължения и други действия и сделки, които
биха могли да засягат пряко задълженията на търговеца. Преди
всичко основание за критика е систематичното място, избрано от
законодателя за посочване на тези възможни при оздравяването
способи – същите са ситуирани в алинея 2 към чл. 700 ТЗ, със
заглавие „Съдържание на плана“, като освен това в същата алинея е
посочено и възможното съдържание на плана, когато са предвидени
способите продажба на обособена част или на цялото предприятие:
„С плана може да се предвиди... начинът и условията на продажба,
купувачът...“. Вероятно това е причината в литературата способите за
оздравяване чрез продажба на предприятието или на част от него, или
превръщане на вземанията в дял от капитала да се квалифицират като
съдържание на оздравителния план и да се обсъждат в тази връзка.299
При проявяване на по-голяма прецизност в нормотворческата тех-
ника би следвало изброяването на посочените способи на оздравя-
ване да бъде направено в чл. 696 ТЗ, където са изброени част от
оздравителните способи, а в текста на чл. 700, ал. 2 ТЗ следва да
бъде регламентирано само съдържанието на плана, ако същият пред-
вижда използването на такива способи. Нещо повече, алинея 2 на
чл. 700 ТЗ разкрива противоречие при тълкуването ù във връзка с
ал. 3 и 4 на същия текст. Това е така, защото според ал. 2 в плана
може (диспозитивна норма) да се предвидят условията за продажба
и купувачът, а в ал. 3 и 4 се указва в императивен порядък, че при
продажба към плана трябва да се приложи оценката на имуществото,
както и договорът за продажба, подписан от купувача. Т.е. в плана
задължително следва да се съдържат данни за купувача, цената и
другите условия на продажбата, които намират съответната си уред-
ба в договора. Налага се, при това противоречие между ал. 2, 3 и 4

299
Вж и Стефанов, Г. Търговска несъстоятелност (2-о изд., Абагар, В. Търново,
2009) 188 и сл.; Калайджиев, А. Оздравяване на предприятието (ИК „Труд и право“,
С., 2006) 111 и сл.

287
на чл. 700 ТЗ, да бъде проведено корективно тълкуване. В резултат
на корективното тълкуване задължението за посочване на купувача,
цената и условията на продажбата следва да се счита за императивно
установено и това задължение може да бъде изпълнено чрез описание
в плана на параметрите на съответния способ за оздравяване
(продажба или превръщане на вземанията в дял от капитала) и чрез
прилагане на задължителните в тези случаи приложения към плана –
оценка и договор, подписан от купувача.
Относно продажбата на предприятието на длъжника или на
обособена част от него следва да се отчете специалната закрила,
която ТЗ дава на една категория имущества – имуществата на ВиК
операторите, необходими за осъществяване на основния им предмет
на дейност. В тези случаи, до определянето на нов ВиК оператор на
съответната територия, не е разрешена продажбата на посочените
специфични имущества, дори и тази продажба да се извършва за
целите на оздравяването на предприятието на неплатежоспособното
търговско дружество, което извършва дейността по водоразпределение
и водоснабдяване.
Новирането или още подновяването е институт на
облигационното право, свързан с погасяване на правоотношението
чрез замяната му с друго. Известни са два вида новация – обективна,
при която се променя предметът или основанието на задължението,
и субективна, при която се променя страната по правоотношението,
кредитора или длъжника. Подновяването се отразява правопрекра-
тително и по отношение на акцесорните задължения – задълженията
за лихва, поръчителства, ипотеки, залози. По отношение на обезпече-
нията на старото задължение е възможно запазване и за новото, ако
лицата, които са ги предоставили, изразят съгласие за това (чл. 107
ЗЗД). Съгласно чл. 124, ал. 1 ЗЗД, новацията на задължението на
един солидарен съдлъжник освобождава останалите съдлъжници,
освен ако кредиторът е запазил своите права върху тях. Посочените
особености на института на новацията съответно намират приложение
и при новирането, с цел оздряваване на предприятието на длъжника.
Свободата за предвиждане на разнообразни способи за оздравяване
определя широките граници, в които може да бъдат новирани
задълженията на неплатежоспособния търговец, на практика – без
ограничение, стига да не се засягат императивни правила. Специално
относно поръчителите, лицата, предоставили обезпечение за новира-
ното задължение и солидарните съдлъжници, с изключение на

288
неограничено отговорните съдружници, законът в чл. 706, ал. 2 ТЗ
постановява, че те не могат да се ползват от предвижданията на плана.
Следователно, тук по силата на закона, а не по съгласие на лицата,
съществуващите преди плана лични и вещни обезпечения се запазват,
както и естеството на задължението като солидарно такова. Новацията
в оздравителния план може да се предвижда само относно другите
елементи на правоотношението. Поставя се въпросът, как точно да
бъде постигнато съгласуването на волите на кредитора и длъжника с
оглед плана за оздравяване на предприятието му. Тъй като планът не е
сделка между конкретен кредитор и длъжника, в теорията се застъпват
и двете възможни мнения. Според първото становище новацията
с оздравителния план може да бъде извършена без съгласието на
длъжника, но кредиторът следва да даде съгласие за подновяването,300
според второто становище новацията при оздравяването се извършва
без съгласието на длъжника и кредиторите.301
Превръщането на вземания в дял от капитала е способ за
оздравяване, установен в ТЗ още в началните му редакции.302 През
2003 г. са направени изменения и допълнения в чл. 700 ТЗ, с които
редът и условията за извършване на превръщането на вземания в дял
от капитала са подробно разписани. Този способ за оздравяване е
приложим при капиталовите търговски дружества – ООД, АД, КД и
КДА. Видно от начина, по който е уредено в чл. 700, ал. 6 превръща-
нето на вземанията в дял от капитала, в случая се касае за оздравяване
чрез увеличение на капитала на дружеството и поемане на новите

300
Така Стефанов (2009) 198.
301
Така Калайджиев (2006) 140.
302
Лалева, П. в Дискусионни моменти при превръщане на вземане в част от
капитала на търговското дружество длъжник в оздравителното производство, инф.
система ЕПИ, сочи, че още с въвеждането на Част четвърта „Несъстоятелност“
на ТЗ през 1994 г. превръщането на вземане в дял от капитала на търговското
дружество длъжник е предвидено като възможен подход в съдържанието на плана
за оздравяване – чл. 700, ал. 2 ТЗ. Общата формулировка и липсата на изрични
норми, регламентиращи механизма на посочената правна фигура, е водела до
„въздържане“ на активно легитимираните лица по чл. 697, ал. 1 ТЗ от предлагане
на оздравителен план въобще или от залагане в плана на фигурата „превръщане
на вземане в дял от капитала“. В малкия брой случаи, когато предложеният план е
предвиждал превръщане на вземане в дял от капитала, е възниквала необходимост
от субсидиарно приложение на други норми или прилагане на правото по аналогия.
Като резултат от липсата на изричен механизъм е била налице противоречива
съдебна практика и са нараствали случаите, в които съдът обявява длъжника в
несъстоятелност поради непредложен оздравителен план.

289
дялове, съответно акции от кредитори, срещу което последните
правят непарични вноски – вземанията си към неплатежоспособното
дружество.
Както вече бе споменато, ТЗ допуска извършване на
преобразуване на неплатежоспособния търговец като способ за
оздравяване на предприятието му и справедливо удовлетворяване на
кредиторите му. Съгласно чл. 696 ТЗ планът за оздравяване може да
предвижда реорганизация на длъжника, а според чл. 261а, ал. 2 ТЗ
дружество, за което е открито производство по несъстоятелност, може
да се преобразува, ако планът за оздравяване предвижда продължа-
ване на дейността му. Последният цитиран текст на закона очертава
общите предпоставки за приложимост на преобразуването, когато
дружеството е специфично правно положение, каквото представлява
състоянието на дружество в производство по несъстоятелност. Видно
е от текста, че преобразуване е възможно, но само ако производството
по несъстоятелност се намира в една определена фаза – постановено е
решение по чл. 630, ал. 1 ТЗ, т.е. производството по несъстоятелност
е открито, но дейността на предприятието на длъжника не е прекрате-
на. Следователно при откриване на производство по несъстоятелност
с решение по чл. 630, ал. 2 или с решение по чл. 632 ТЗ преобразуване
на дружеството не е допустимо. По аргумент от чл. 261а, ал. 2 ТЗ
не е допустимо преобразуване на неплатежоспособно търговско
дружество извън фазата по оздравяване на предприятието на длъжни-
ка, тъй като законът изрично поставя като условие за преобразуването
продължаването на дейността да е предвидено в оздравителния план.
Според второто изречение на чл. 261а ТЗ при преобразуване на
дружество в производство по несъстоятелност се прилагат правилата
на Глава шестнадесета ТЗ „Преобразуване на търговски дружества“,
което означава, че условията и редът за преобразуване, установени в
общия случай на трансформации на правноорганизационните фор-
ми, активите, имуществото и членството в търговски дружества, са
приложими съответно и когато преобразуването се извършва с цел
оздравяване предприятието на длъжника. В тази връзка възможно
е оздравяване на предприятието на длъжника чрез използване на
всички форми на преобразуване, предвидени в ТЗ. След въвеждането
на Трета директива 78/855/ЕИО относно сливанията на акционерни
дружества и Шеста директива 82/891/ЕИО относно разделянето на

290
акционерни дружества във вътрешното ни законодателство303 бяха
уредени широк кръг от форми на преобразуване – вливане, сливане,
разделяне, разделяне чрез придобиване, разделяне чрез учредяване,
отделяне, отделяне чрез придобиване, отделяне чрез учредяване,
отделяне на еднолично търговско дружество, промяна на правната
форма, прехвърляне на имущество върху едноличния собственик.
Условията и редът за извършване на преобразуването
са подробно разисани в ТЗ. Уредбата включва общи условия,
приложими към всички търговски дружества и към всички
способи за преобразуване, и специални условия, приложими само
относно определени хипотези. Общо условие при всички форми
на преобразуване е да бъде взето решение на общото събрание за
преобразуване при капиталовите търговски дружества, или общо
съгласие на съдружниците при персоналните търговски дружества
(чл. 262о и чл. 262п ТЗ). Решението или съгласието се взема поотделно
от всяко от участващите в преобразуването дружества. Друго общо
условие е изискването за сключване на договор за преобразуване
при вливане, сливане, разделяне и отделяне, или съответно – план
за преобразуване при разделяне с учредяване, отделяне с учредяване
и отделяне на ЕООД, както и при преобразуване чрез промяна на
правната форма (чл. 262д ТЗ). В общия случай необходими са също
проверка на преобразуването и доклад на органите за управление
(чл. 262и и чл. 262л ТЗ). Следващото общо условие, което произтича
от ТЗ, е свързано с капитала. При преобразуването следва да бъде
набран, установен и доказан капитал, който съответства на реалното
изменение в имуществото на дружеството, след преобразуването.
Това изискване се гарантира с подробната уредба на увеличаването
на капитала при преобразуване – чл. 262у–262х ТЗ.
Освен общите изисквания към реда и условията за
преобразуване, установени в ТЗ, към всеки конкретен случай
следва да бъдат съобразени и специалните изисквания, съдържащи
се в други нормативни актове. Например – съгласно чл. 77, ал. 1 и
2 ДОПК юридическите лица са длъжни да уведомят съответната
териториална дирекция на НАП за предстоящото сливане, вливане,
разделяне и отделяне. Доказателство за направеното уведомление се
прилага към заявлението за вписване на промените, произтичащи от

303
ДВ, бр. 58 от 2003 г.

291
преобразуването, и е условие за разглеждането им от регистърния
съд. В случаите на концентрация на стопанска дейност по смисъла
на чл. 21, ал. 1 ЗЗК е необходимо разрешение за преобразуването от
КЗК. Специални условия за преобразуването са въведени съответно
за публичните дружества, дружествата със специална инвестицион-
на цел, здравноосигурителните дружества, лечебни заведения, които
са университетски болници, дружествата за допълнително социално
осигуряване, пенсионно-осигурителните дружества и др.
Изброените условия за провеждане на преобразуването не
са условия на оздравителния план, предвиждащ оздравяване чрез
преобразуване. За разлика от оздравяването чрез превръщане на
вземания в дял от капитала, в ТЗ не се съдържа изискване документите
и решенията относно преобразуването да се подготвени към момента
на изготвяне на плана за оздравявяване и да са приложени към него.
Също така, отново за разлика от оздравяването чрез превръщане на
вземанията в дял от капитала, решението на съда за утвърждаване
на оздравителния план, предвиждащ преобразуване, не замества
решенията на органите на дружествата относно това преобразуване.
Достатъчно е оздравителният план да предвижда преобразуване на
неплатежоспособния търговец, обвързано с източниците за погася-
ване на задълженията му и с евентуално запазване, продължаване
или трансформиране на дейността на предприятието му, за да
е допустим подобен оздравителен план. Правните, фактически
и организационни действия по извършване на преобразуването
се изпълняват от длъжника след влизане в сила на решението за
утвърждаване на оздравителния план, по силата на чл. 706, ал. 4 ТЗ.
Разбира се, диспозитивният характер на уредбата на способите за
оздравяване, както и неизчерпателното описание на приложенията
към плана допускат част от действията по преобразуването да се
осъществят в хода на подготовката на оздравителния план, така
че е възможно към плана за преобразуване да бъдат приложени
например договорът или планът за преобразуване в проект, докладът
от проверката на проверителя, докладът на управителния орган и др.
В този случай приложените документи биха могли да се третират и
като допълнителни гаранции за изпълнението на плана.
В контекста на производството по несъстоятелност и в
частност във връзка със съдържанието на оздравителния план и
действието на утвърдения оздравителен план важно значение имат

292
въпросите за кръга от кредитори, които се засягат от преобразу-
ването, както и за отражението на преобразуването върху задъл-
женията на неплатежоспособното търговско дружество и защитата
на кредиторите в тази връзка. Поради фазата, в която се намира
производството по несъстоятелност при предвиждането на преобра-
зуване като способ за оздравяване, кръгът на кредиторите на
длъжника се различава от кръга на кредиторите на дружеството в
общия случай на преобразуване. Докато ТЗ третира в уредбата на
последиците от преобразуването всички кредитори на дружеството,
с вземания до датата на преобразуването, при производството по
несъстоятелност, преобразуването на неплатежоспособния длъжник
засяга само кредиторите на несъстоятелността с вземания, предявени
и приети към момента на внасяне на оздравителния план, а също и
вземанията, възникнали от момента на влизане в сила на решението за
утвърждаване на оздравителния план до датата на преобразуването.
Аргументи в подкрепа на това становище намираме в закона.
Според чл. 700, ал. 1, т. 1 ТЗ в плана се урежда удовлетворяването
на вземанията, включени в утвърдените от съда списъци на приетите
вземания до датата на внасянето на плана. Съгласно чл. 706 ТЗ
утвърденият план има преобразуващо действие по отношение на
вземанията, възникнали до датата на откриване на производството по
несъстоятелност.
Относно правата на кредиторите на неплатежоспособното
дружество, участвало в преобразуването, ТЗ не установява специални
правила, поради което важими са общите такива:
–– Съгласно чл. 263л, ал. 4 ТЗ кредиторите могат да поискат
обезпечение до размера на разликата в капитала, ако
капиталът на преобразуващото се дружество е бил по-
голям от общия размер на капиталите на всички дружества,
образувани при разделянето или отделянето.
–– В случай че преди преобразуването дружеството е било с
неограничено отговорни съдружници, се запазва отговор-
ността им за задълженията, възникнали преди преобразу-
ването (чл. 263м ТЗ). При тази хипотеза, поради императив-
ното изискване на чл. 261а ТЗ относно преобразуването на
дружество в производство по несъстоятелност да се прилагат
правилата на Глава шестнадесета ТЗ, не би могло с плана за
оздравяване, който предвижда преобразуване да се освободят

293
 неограничено отговорните съдружници от тази отговорност
към кредиторите.
–– Имуществото на участвалите в преобразуването дружества
следва да се управлява разделно за срок от 6 месеца от
вписването на преобразуването, когато преобразуването
е чрез вливане и сливане (чл. 263к, ТЗ). Право да поискат
изпълнение или обезпечение в този срок имат кредиторите,
чиито вземания не са обезпечени и са възникнали преди
датата на преобразуването. За този кредитор, който не получи
изпълнение или обезпечение, се установява специална
привилегия за предпочтително удовлетворение от правата,
принадлежали на неговия длъжник преди преобразуването.
–– Установена е и солидарна отговорност за задълженията,
възникнали преди преобразуването в тежест на всички,
участващи в преобразуване чрез разделяне и отделяне дру-
жества, освен прекратените (чл. 263л, ТЗ).
Видно е, че механизмите за защита на кредиторите на
преобразуващите се дружества са съществени, но следва да се отчете,
че упражняването на посочените права от страна на кредиторите в
пълния им обем би могло съществено да промени предвижданита
на утвърдения оздравителен план в периода след влизане в сила
на решението за утвърждаването му и в хода на изпълнението на
плана. Предимственото удовлетворяване на някои кредитори или
обезпечаването им с имущество на практика би променило реда и
условията за удовлетворяване на кредиторите, които са предвидени в
оздравителния план. Това обстоятелство прави плана за оздравяване
с преобразуване рисков за кредиторите на несъстоятелността и
съответно е причина за липсата на широка приложимост на тези
способ за оздравяване. Налице е необходимост от изрична уредба
на преобразуването при открито производство по несъстоятелност,
която изрична уредба да бъдат отчетени спецификите на плана на
оздравяване. Тази необходимост възниква още повече предвид
възможностите за защита на акционерите и съдружниците в преобра-
зуващите дружества, които се съдържат в Глава шестнадесета ТЗ.
Част от тях са например:
–– Необходимо е изричното съгласие с преобразуването от
съдружник или акционер, който в следствие на преобразува-
нето става неограничено отговорен съдружник (чл. 262р ТЗ).

294
 –– Съдружник или акционер, чието правно положение се
променя след преобразуването и който е гласувал против
решението за преобразуване, може да напусне дружеството,
с нотариално заверено уведомление, в тримесечен срок от
дата на преобразуването (чл. 263с и чл. 264н ТЗ).
–– До датата на заявяване на преобразуването за вписване
съдружник, съответно акционер може да предяви иск
за установяване, че при преобразуването не са спазени
конкретно посочените изисквания на закона, устава или
дружествения договор (чл. 263о от и чл. 264к ТЗ). Исковете
се разглеждат по реда, предвиден за търговските спорове
(чл. 263о, ал. 5 ТЗ).
–– Съдружник или акционер може да предяви и иск за
недействителност на новоучредено дружество (чл. 263п и
чл. 264л ТЗ), по реда на чл. 70 ТЗ.
–– Защита срещу нееквивалентно съотношение на замяна
на акции и дялове може да се получи чрез иск за парично
уравнение (чл. 263р ТЗ).
В случай че съдружник или акционер упражни някои от
предоставените му от закона възможности, би могло да се осуети
изпълнението на оздравителния план, предвиждащ преобразуване
на неплатежоспособното дружество. Това е още един аргумент за
необходимостта от специална уредба на преобразуването като част
от предвижданията на оздравителния план.
Съвременните правни системи по несъстоятелност все повече
се насочват към установяване на процедури, които да улесняват
реорганизацията на предприятията и да предоставят втори шанс
за предприемачите във финансови затруднения. В тази посока би
следвало да се развива и българското законодателство.

295
 НАЦИОНАЛЕН ИНСТИТУТ НА ПРАВОСЪДИЕТО

ВЪПРОСИ НА ТЪРГОВСКОТО ПРАВО

Българска
Първо издание

Коректори: Нина Джумалийска, Николай Тодоров

Предпечатна подготовка: Милена Илиева

Формат: 70х100/16
Печатни коли: 18,50
Тираж: 1 000 екз.

Печат „Елит Прес Къмпани“ ЕООД

1505 София, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ 94

296