Въпрос 1: Предмет на конституционното право на Р. България.

Роля и значение в
системата на действащото право.

Нормите на отрасъла конституционно право регулират основни отношения,

които възникват и съществуват в гражданското общество при осъществяване на
публичната власт и при упражняване на правата и свободите на гражданите. Това са
най-общите параметри на предмета на регулиране от конституционното право.
Конституционното право регулира основни политически отношения, които
възникват при непосредственото осъществяване на публичната власт от народа
или от упълномощени пряко или косвено от него държавни органи.
Конституционното право установява основните положения и принципи на организация
и дейност на държавните органи.
КП регулира основните отношения, които възникват и се реализират във
връзка със собствеността и принципите, върху които се изгражда икономическата
система. Към предмета на КП се отнасят само онези основни икономически
отношения, които са регламентирани от Конституцията.
КП регулира само основните отношения, които са свързани с положението
на гражданина като активен участник в обществените процеси.
Групи обществени отношения, които са предмет на регулиране от нормите на
конституционното право:
1. Основните политически отношения, които се зараждат и съществуват
във връзка с формата на държавното управление, формата на държавно устройство,
а също така и отношенията, които възникват при осъществяване на публичната
власт,т.е. тези, които се реализират при упражняването на пряката демокрация и
др., а също и отношенията, които възникват при осъществяване на властта от
държавните органи.
2. Отношенията, които се отнасят до основите на икономическата
система – отношенията на собственост, нейните форми и основните икономически
принципи.
3. Отношенията, които се зараждат и съществуват във връзка с правното
положение на гражданите. Това са две групи обществени отношения, които възникват
при : 1) придобиване и загубване на българско гражданство; 2) при реализиране
на основните, т.е. на конституционните права, свободи и задължения на
гражданите.
4. Отношенията, които възникват при конституирането, организацията и
дейността на общодържавния представителен орган – НС. Това са избирателните
отношения, свързани с формирането на парламента, които възникват в процеса на
подготовката и произвеждането на парламентарните избори. Към тази група се отнасят
отношенията, които възникват при конституиране на НС и тези на организацията и
осъществяването на правомощията му. Основни са отношенията, които възникват във
връзка със законодателната власт и парламентарния контрол върху правителството.
5. Отношенията, които се осъществяват при избирането на президента
и вицепрезидента на републиката, и тези , които възникват в процеса на
осъществяване на техните правомощия.

1
 6. Обществените отношения, които определят основите на
изпълнителната власт и на първо място на висшите изпълнителни органи – МС,
министерства и други ведомства. То регулира само основните отношения , свързани
с формирането и организацията на МС и неговите правомощия. Към тази група се
отнасят и отношенията, които възникват при формирането и организацията на
местните органи на изпълнителната власт – областните управители, кметовете на
общини, райони и кметства.
7. Отношенията, които възникват при осъществяване на местното
самоуправление на населението. Това са отношения, които се осъществяват при
формирането, организацията и реализирането на правомощията и реда на дейността на
общинските съвети като органи на самоуправление на населението и при
осъществяване на самоуправлението пряко от населението чрез местни референдуми,
общи събрания и др.
8. Отношения , свързани с основите на третата власт – съдебната. КП
регулира само основните обществени отношения, възникващи във връзка със
структурата и организацията на съдебната власт. КП регламентира основни
отношения, които възникват във връзка с организацията и взаимодействието на
трите подсистеми на съдебната власт : съдебните, прокурорските и следствените
органи.
9. Обществени отношения, свързани с формирането и организацията на
Конституционния съд, и отношенията, възникващи при осъществяване на неговите
правомощия.
10. Отношенията, които се уреждат от глава 9 КРБ, а именно
възникващите при приемане, изменение и допълнение на Конституцията.

Въпрос 2: Източници на конституционното право на Република България. Норми

на конституционното право – обща характеристика, особености, класификация

Източници на отрасъла конституционно право са юридически форми ( актове),

чието съдържание са правните норми, които са съотносими към предмета на
конституционното право, т.е. регулират конституционноправни отношения. Този
критерий не е общовалиден за всички правни системи. Например, в англосаксонската
система източник на правото са и научни разработки на видни юристи. У нас и в някои
други държави се приема, че източници на конституционното право са само
правнонормативни актове, които регламентират определени отношения. Това са
само нормативните актове, които регулират отношения, отнасящи се към неговия
предмет.
На първо място, към юридическите източници на конституционното право се
отнасят Конституцията и конституционните закони. Конституцията е основен закон на
държавата и обществото. Тя е творение на учредителната власт, има непроизводен
характер и заема върховно положение в системата от източници на правото. Тя е акт,
който регламентира формата на държавно управление и устройство, начина на
формиране на държавните структури, осъществяването на публичната власт и
статусана гражданите. Конституцията е основа на конституционното право.

2
 В някои страни съществуват закони, които носят наименованието
конституционни и съществуват паралелно с Конституцията. У нас такъв тип закони
не съществуват. У нас се приемат закони, с които се изменя и допълва конституцията,
но тези закони нямат самостоятелно битие, тък като се инкорпорират в нея и стават
част от основния закон.
Други източници на конституционното право са обикновените закони.
Източници на КП са само онези закони, които регулират отношенията, свързани с
предмета на конституционното право. Такива например са : Законът за прякото
участие на гражданите в държавната власт, Законът за българското гражданство,
устройствените закони, избирателните закони, законът за политическите партии
и др.
Източници на КП са и международните договори, които имат за предмет на
регулиране конституционноправна материя. Според чл. 5, ал. 4 КРБ международните
договори, ратифицирани по съответния ред , обнародвани и влезли в сила са част от
вътрешното право на България. Международни актове, източници на КП, са например
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, международният
пакт за гражданските и политическите права и др.
Особен източник на конституционното право е Правилникът за организация
и дейността на НС.
Подзаконови източници на КП са правилниците и наредбите за прилагане
на закони в съответствие с чл. 7 от Закона за нормативните актове. Такива са
например актовете по прилагане на Закона за българското гражданство,
Правилникът за организацията и дейността на Конституционния съд и др.
Нетрадиционен източник на КП са някои решения на НС с процедурен
характер като Решението за приемане процедурни правила за избиране на министър-
председател. Решенията на НС по принцип са ненормативни актове.
Източник на КП могат да бъдат и правителствени актове. Това са преди всичко
постановления на МС, тъй като те по принцип са нормативни актове. Но това ще
бъдат само онези, които регламентират конституционноправни отношения. Например
постановление, с което се предоставят правомощия на общинските съвети, ще бъде
източник на КП.
По принцип актовете на местните държавни органи могат да бъдат източници
на КП. Акт на общински съвет, ако регулира отношения, свързани с осъществяването
на държавна власт, няма основание да не бъде отнесен към източниците на КП.
Например, когато общински съвет приеме правилник за своята организация и
дейността на своите комисии, то той ще бъде източник на КП, защото конкретизира
статута на орган на самоуправление.
Подзаконови, вторични или регламетарни актове, които се създават в
изпълнение на закона, имат производен от него характер или регулират първично
материя извън установения в Конституцията домен на закона. Такива са:
- Актовете на централната избирателна комисия (например меродически указания)
- Решения на Кoнституционния съд (когато КС тълкува, тълкуванията се прилагат
наред с нормите)

3
 Правната доктрина и конституционния обичай в Р. България представляват
спомагателни източници.

Правни норми
Норми на КП се съдържат в правни актове, чийто предмет на регулиране е
конституционноправна материя. Това са нормите на Конституцията и тези, които се
съдържат в закони и подзаконови актове.
Конституционноправните норми се намират на три равнища. На първо място са
нормите на конституцията, които притежават свои специфични белези, като
особения характер на регулираните обществени отношения, най-висшата им
юридическа сила, високата им степен на абстрактност, стабилност. Законовите норми,
които регулират основни обществени отношения, са с по-малка обществена значимост,
притежават висша юридическа сила, приемат се по особен ред и т.н. нормите, които се
съдържат в подзаконовите актове, регламентират по-малко значими обществени
отношения и конкретизират разпоредбите на закона.
Правните норми по съдържание са правила за поведение, установени по
съответен ред от държавата. Конституционноправните норми уреждат предимно
държавновластнически отношения.
Правната норма включва в структурата си три елемента : хипотеза, диспозиция
и санкция. Това е нейната класическа структура, но в действителност в повечето
правни отрасли и особено в КП, по изключение се срещат правни норми с посочените
елементи. В конституционноправните норми отсъстват хипотезата и санкцията
поотделно или двете заедно, а най-често те съдържат само диспозиция.(чл.1 ал.1)
Конституционните норми най-често са императивни („Никой не може да бъде
подлаган…”) по съдържание.
Характерно за съдържанието на конституционноправните норми е, че уреждат
предимно онези отношения, които стоят в основата на правния статус на гражданите,
възникват при организацията и функционирането на държавната власт и определят
икономическите основи на обществото.
Особено място в системата на конституционноправните норми заемат онези,
които уреждат конституирането, организацията, правомощията и реда на дейност
на държавните органи. Това са така наречените устройствени ( органически)
норми.
Конституционноправните норми и предимно конституционните по принцип са с
висока степен на правна абстракция, т.е. те са най-общи правни норми, които
установяват основните положения или представляват принципи на правото или на
някои негови отрасли. Най-често , за да бъдат приложени, те трябва да бъдат
доразвити, конкретизирани от нормите на законодателството. Общият принцип, че
конституционноправните норми са абстрактни по съдържание има и изключение. Една
значителна част от тях са твърде детайлни и уреждат конкретни обществени
отношения.
Конституционноправните норми се отличават от останалите и по предмета на
правното регулиране. Те регламентират преди всичко политически отношения по

4
повод организацията и осъществяването на държавната власт и отношенията,
които възникват по повод правния статус на гражданите.
Конституционноправните норми са стабилни (устойчиви), имат по-
продължително битие в правния мир. Стабилността е качество предимно на нормите на
Конституцията. Конституционните норми са стабилни поради две обстоятелства. 1.
Уреждат основни обществени отношения, които подлежат на трайна правна
уредба(участието на народа в осъществяването на държавната власт лежи върху 4
основни принципа-общо,равно и пряко избирателно право с тайно гласуване). 2.
стабилността се дължи на сложния, с редица особености ред за тяхното
изменение/допълнение.
По съдържание конституционноправните норми са: материалноправни и
процесуалноправни. Към материалноправните се отнасят тези, които уреждат
статута на държавните органи(Закон за КС), и нормите, които определят основите
на правното положение на гражданите.
Конституционноправните процесуални норми регулират различните процеси
при осъществяване на публичната власт.Цялата дейност по осъществяването на
държавната власт се извършва въз основа на процесуални норми(норми,съдържащи се
в избирателните закони,законодателен процес) . Те са иманентно свързани с
материалноправните и установяват механизмите за тяхното реализиране.
Процесуалните норми са форма на съществуване на материалноправните.
Материалноправните и процесуалноправните норми в тяхното единство и взаимна
обвързаност представляват отрасъла конституционно право.

Въпрос 3: Конституционни правоотношения – обща характеристика и особености

Правоотношението е обществено отношение, регулирано от норма на

правото. Правната норма в действие преобразува съществуващо или зараждащо се
обществено отношение в правоотношение,т.е. общественото отношение става елемент
от правната действителност.
Правоотношението е резултат от въздействието между два елемента :
обществено отношение и правна норма. То възниква в резултат на връзката между тях.
Чрез нея се реализира правната норма, т.е. тя въздейства върху общественото
отношение, като го превръща в правоотношение. Чрез нормата общественото
отношение придобива правно съдържание и форма. Съдържание на правоотношението
са реализираните субективни права и юридически задължения между страните в
правнорегулираното обществено отношение. То е осъществено поведение на страните.
Конституционноправните отношения възникват при осъществяване на
публичната власт, народния суверенитет и при упражняване на правата и свободите на
гражданите.
Характерно за конституционноправните отношения е ,че са властнически, т.е.
възникват или са свързани най-често с процеса на осъществяване на публичната власт.
Властническият им характер се проявява преди всичко във властването на единия
субект по отношение на другия субект в конкретното правоотношение. Властнически
са например отношенията между НС и Правителството. Те се проявяват в

5
правомощието на НС да осъществява парламентарен контрол върху дейността на МС и
неговите членове.
Конституционноправните отношения по принцип са властнически, но този
принцип има изключения. Например отношенията , които възникват между
секционната избирателна комисия и избирателя, когато той упражнява правото си
на глас, не са властнически, защото никой от субектите не властва по отношение на
другия. Въпреки че нямат властнически характер, тези отношения са
конституционноправни, тъй като възникват по повод формирането на парламента и
другите изборни държавни органи, защото изборът е акт на конституиране на
политическо представителство.
Конституционноправните отношения по принцип са политически, тъй като
възникват предимно при осъществяване на публичната власт, която по своята
същност е политическа. Но безспорно някои конституционноправни отношения
пряко не носят политическа окраска. Такива са множеството правоотношения,
които възникват например въз основа на разпоредбите на глава втора от КРБ –
„основни права и задължения на гражданите“.
Друга особеност на конституционноправните отношения е , че поне един от
субектите на правоотношението е държавен орган. Но не винаги, когато страни в
едно правоотношение са държавни органи, те са конституционноправни. Например
отношението между прокурора и съда, между МС и областните управители не са
конституционноправни.
Конституционноправни са отношенията, които възникват между парламента и
министрите по повод парламентарния контрол, който осъществяват народните
представители върху министрите или цялото правителство. Такива са и отношенията,
които възникват при осъществяване на контрол от общинските съвети върху дейността
на кметовете.
В правната доктрина се поддържа тезата, че субекти на конституционноправни
отношения могат да бъдат само държавни органи или държавни длъжностни лица.
Съществуват множество изключения, при които страни в конституционноправно
отношение са лице, групи от лица и организации, които не са държавни формирования.
Например конституционноправно е отношението за издигане на кандидати за народни
представители от една политическа партия. Отношенията между секционната
избирателна комисия и гражданина също са конституционноправни. Комисията и
гражданинът не са държавни органи, но отношението е конституционноправно.
Основание за възникване на конституционноправни отношения са действията на
правни субекти при осъществяване на държавната власт. Те възникват и в резултат на
станали събития, както и в резултат на създаване или изменение на правните норми.

1. Характеристика
„Правното отношение е двустранна индивидуална правна връзка, която логически
обединява корелативни субективни права и юридически задължения” между субекти
на дадена правна система.

2. Особености на конституционното правоотношение

6
а) В КП субектите биват:
- индивидуални – еднолични държавни органи, отделните граждани, лица без
гражданство, чужденци, бежанци, лица, на които е предоставено убежище.
- комплексни – държавата, българският народ (не участва пряко, а реализира волята си
чрез отделните граждани или организации; народът е субект при референдум),
политическите партии, обществени организации с нестопанска цел, групи за натиск,
неформални и нетрайни обществени формирования.
Особеното е, че не могат да съществуват отношения между граждани в това им
качество. В повечето случаи едната страна е държавата или друг орган. Единият от
субектите е в състояние да упражни волево господство над другия.
б) Обект на конституционното право представлява реализацията на основните
права на човека и гражданина т.е. обект представляват и материални, и
нематериални блага.
в) Методът на правно регулиране е императивен.
г) Съдържанието на системата от държавни органи, които са субекти на правото са
носители на субективни права. Правомощието е единство от право и задължение това
право да бъде осъществено. Държавният орган е длъжен да упражни правото, защото
то представлява реализация на публичен интерес. Никой друг орган не може се
самоупълномощава, той има ограничена власт. Неограничената власт би била източник
на деспотично управление и не води до правно отношение. Такива актове на
държавния орган са нищожни.
Често, макар и обвързани взаимно субективните права не си съответстват точно по
съдържание. Държавните органи са длъжни да не ограничават правата (свободата на
словото например).

Въпрос 4: Конституционноправната наука в България.

Отрасълът на правото е система от множество правни норми и институти, които

са взаимно обвързани, непротиворечиви, взайнодействат си и се прилагат в
условията на определена обществена среда. Конституционното право като отрасъл на
правото притежава тези характеристики. То включва в себе си правни норми, които
регулират определен кръг от обществени отношения.
КП е публичноправен отрасъл, т.е. то принадлежи към онази група отрасли, в
които отношенията се уреждат в публичен интерес. КП играе определяща роля по
отношение на всички публични и частноправни отрасли: основната му функция е да
изгради фундамента от принципи и ценности, около който се „върти” модерната
държава.
Особеното място на КП в системата на публичноправните отрасли се дефинира спрямо
два критерия: предметът на правно регулиране и методът на правно регулиране.
Съществува още един спомагателен критерий – режим на правното регулиране, но той
няма самостоятелно приложение.
Науката и отрасълът КП са иманентно свръзани. Науката е функция на
отрасъла.

7
 Конституционноправната наука заема водещо място в юридическите науки. Тя е
система от теоретични възгледи и научни знания за основите на организацията и
осъществяването на публичната власт, за формата на устройство и управление на
правовата държава, за нейните материални основи и за правните основи на
положението на гражданите, за принципите на гражданското общество и
демократичното управление. Науката конституционно право е подчертано
правнополитическа наука, тя е най-политическата от всички правни науки.
Характерна черта на конституционноправната наука е ,че тя има
основополагащо значение за другите правни науки.
Докато отрасълът КП регулира определен кръг от обществени отношения, то
науката КП изучава:
-основните обществени отношения, които са предмет на регулиране от КП, и
техните особености;
- изследва спецификата на конституционноправните норми и институти и
тяхната същностна и ценностна характеристика;
- разработва теоретични въпроси на конституционното право, каквито са
проблемът за властта, учението за Конституцията и др.
Основните обществени отношения, които изследва конституционноправната
наука, са подчертано политически по своя характер, тъй като са отношения в
публичноправната сфера. Те възникват при осъществяване на държавната власт между
държавните органи и между тях и гражданите и обществено-политическите структури.
Нормите на конституционното право са предмет на изучаване от
конституционноправната наука. Тези норми опосредстват обществените отношения и
ги превръщат в конституционноправни. Науката изучава техните особености и ги
разграничава от останалите правни норми както по съдържание, така и по
структура.
В конституционноправната наука се прилагат различни методи за изследване, за
да бъдат обективно разкрити същността, съдържанието и тенденциите в развитието на
публичноправните институти и процеси и положението на гражданите. Използват се
нормативистичният, политико- социологическият, историческият и
сравнителноправният метод.
Нормативистичният метод е предназначен да разкрие съдържанието на
конституционноправните норми, които регулират основните публичноправни
отношения. Изследванеот на съдържанието на правните норми е начин да се установи
кръгът от обществени отношения, които те регулират, и на това основание съответните
норми да бъдат отнесени към един или друг отрасъл на правото.
Политико-социологически метод. Задача на конституционноправната наука е да
изследва и анализира политическите отношения. Тя изучава още обществените
условия, при които се зараждат и съществуват тези отношения. Чрез политико-
социологическия метод се разкрива ролята и значението на публичноправните
институции и процеси, които са предмет на регулиране от КП, както и възможността
да се анализират политическите процеси и отношенията в сложната и динамична
социална среда, в която те се осъществяват.

8
 Историческият метод на изследване на конституционноправните институти и
отношения дава възможност да се анализират процесите в техния генезис. Само по
този начин може да се разкрие тяхната природа и особености, произтичащи от
историческото им битие.
Сравнителен ( съпоставителен) метод. Нашата наука конституционно право в
една или друга степен черпи опит от достиженията на конституционноправната наука
на другите държави. Тя се развива като полза достиженията на световната и преди
всичко на европейската конституционноправна наука в съответствие с конкретните
исторически и социални условия на нашата страна.
За да се оценят положителните и отрицателните качества на един
публичноправен институт, е необходимо да се съпостави нормативната му уредба
с правните актове, действали у нас или сега действащи в други държави.
Сравнителният метод дава възможност да се оценят институциите и
принципите на фона на досегашното развитие на конституционното право, а също да
бъдат оценявани и съпоставяни с конституционноправните институции на
съвременните демократични държави.

5.Конституционализъм. Първи конституции,исторически предпоставки и

характеристики. Видове конституции

Конституционализмът се заражда в епохата на просвещението като антипод на

монархическия абсолютизъм.И деите на които се основава конституционализма
обуславят необходимостта от преодоляване на произвола на неограничената
монархическа институция и установяване на либерално-демократично общество и
държава. Същността на конституционализма може да се разгледа като понятие в тесен
и широк смисъл.В тесен смисъл(юридическа дефиниция) конституционализмът се
разглежда като съвкупност от техники и прийоми за ограничаване на публичната
власт. В широк смисъл (политическа дефиниция) конституционализмът представлява
идейно и политическо движение, насочено към установяването на конст.
Управление(публичната власт се осъществява в съответствие с предварително
установени ценности и цели респективно правила и процедури).Основната цел на
конституционализма е да регламентира и гарантира основните лични и политически
права и свободи на индивида, като ги прокламира в Конституциите и създава
механизми за тяхната защита.

С победата на буржоазните революции и приемането на първите конституции се

поставя началото на конституционализма като реален модел за управление на
обществото и държавата, чрез който на преден план се извежда човекът с неговите
ненакърними права и свободи. Утвърждаването на конституционализмът е
нееднократен акт. Борбата за преодоляване на монархическия деспотизъм и
утвърждаването на конституционна монархия или либерално-демократична република
е сложен, продължителен и труден процес. Установяването на конституционно
управление преминава през различни етапи, които се характеризират с множество
особености в отделните държави.

9
 Първообразът на съвременния републикански модел на конституционализма се
формира в САЩ.Филаделфийският конституционен конвент приема през 1787г.
Конституцията на САЩ.Тя е обявена за върховен закон,в нея са разработени
механизмите на държавността,провъзгласява се политическото равноправие на
гражданите и демократичното управление.

Решаваща е ролята и на Великата Френска революция за установяване на

европейския модел на конституционализма. В навечерието и по време на революцията
възникват и се утвърждават прогресивните идеи и теории за демократично устройство
на обществото и държавата и за статуса на гражданина.Те намират юридически израз в
редица конституционни актове като Декларация за правата на човека и гражданина от
1789г.и Конституцията от 1791г и др.

Видове конституции:

1.Според характера на обществено-икономическия строй:

Буржоазни/социалистически;

2.форма на д-вно управление:

Републикански/монархически

3.д-вно устройство:

Конституции на унитарни държави/федерации/конфедерации

4.политически режим:

Демократични/реакционни(изцяло променят полит.режим- Гърция 1968)

Юридически/фактически

Реални/фиктивни

Писани/неписани

Твърди/гъвкави

Октроирани(дарена К.,монархът дава на поданиците – Япония от 1889.)

Конституции-договори( въз основа на договаряне м/у монарха и парламента Сърбия

1888)

Материално-правни( съдържат текущо състояние и полит.проект)/ формално-правни

(от епохата на либерализма,констатират текущо състояние)

Отварящи/затварящи

10
6. Развитие на българския конституционализъм. Търновската конституция
от 1879 год. – обща характеристика

Конституционното развитие на България започва с освобождението от турско

робство и приемането на Първата българска конституция. След края на Руско- турската
война /1877-1878/ се слага край на турския феодален деспотизъм в българските земи и
се поставя началото на 3-тата българска държава. В Търново Учредителното събрание ,
създадено в съответствие с Берлинския договор, приема Първата Българска
конституция ( Търновската на 16 април 1879).

Търновската конституция е писана, октроирана и учредена по волята на

монарха.В нея са заложени идеите на либерализма , които са получили признание в
повечето европейски конституции. Значително място заемат и правата и свободите на
гражданите , но отсъстват механизмите, които ги гарантират.Пример за това е
обремененото с образователен ценз избирателно право, но правото на политическо
сдружаване е революционно за времето си . Законодателната власт е предоставена на
монарха и народното представителство. Монархът споделя властта с еднокамарен
парламент и може да налага абсолютно вето и има право да помилва. Той също
доминира във външната и патронажната власт.Изпълнителната власт принадлежи на
княза и тя се намира под неговия върховен надзор.Министрите се назначават от
монарха, а самите министерства и техния брой са упоменати в Търновската
конституция. Правосъдието се осъществява от съда в името на монарха. Князът е
свещен и неприкосновен. Тези основни положения на конституцията определят
мястото и ролята на монарха като център на политическия живот в България. В
Търновската конституция са налице предпоставки за промяната на формата на
държавно управление на България от конституционна монархия към парламентарна
република. Това са колективната политическа отговорност на правителството пред
парламента, всеобщото и равно избирателно право и възможността на парламента да
свали правителството чрез вота на недоверие. Конституцията може да се определи като
преходна от османски феодализъм към капитализъм . Тя установява монархическа
форма на управление (конституционна монархия), равенство на гражданите пред
закона и принципа за разделение на властите. В нея се възприема политическият
плурализъм. Конституцията от 1879 година е демократична за своето време, въпреки
отсъствието на конституционен опит на българските политици и негативните външни
фактори върху новоосвободена България. Тя поставя началото на съвременната
българска държавност и определя системата на държавните органи и институти.

7. Конституцията от 1947 и Конституцията от 1971 – Общото и особеното в двете

конституции

На 9 септ. 1944г се слага началото на социалистическото преустройство на

обществото, на създаването на нов конституционен строй. На 8 септ.. 1946г е проведен
референдум за премахване на монархията. България е провъзгласена за република.

11
Става необходимо да се приеме нова К, която да отрази промените в обществото. Тя е
приета на 4.дек. 1947г.Тази конституция създава юридически условия за ликвидиране
на капиталистическите отношения и за изграждане на социалистическо общество, в
което обаче се допуска съществуването на частна собственост. У нея е заложен
принципът на народния суверенитет- властта произтича и принадлежи на народа.
България е обявена за република с представително управление. Принципът за
разделение на властите е заменен с единство на властта. Премахва се политически
плурализъм, управлението става еднопартийно. Отделено е значително място за
правата и свободите на гражданите и се залага принципът на социалната
справедливост. Разширява се каталога от граждански и социални права. Средствата за
производство принадлежат на държавата, на кооперациите и на частни физически и
юридически лица. Народното събрание е обявено за върховен орган на държавната
власт. То упражнява законодателна власт и заседава сесийно, а към него се създава нов
висш орган на държавната власт- президиум на НС, който изпълнява ролята на
колективен държавен глава. Президиумът се състои от председател, подпредседател и
членове. Народните представители се избират въз основа на пряко избирателно
право .Конституцията не фиксира броя на народните представители, като техният брой
се определя според броя на населението (1 на 20000).Орган на държавното управление
е МС, който се контролира от президиума, който може да отменя актовете на МС.
Законодателната дейност се упражнява чрез укази,които тогава са били с нормативен
характер, а сега представляват актове на президента с ненормативен характер.

Конституцията от 1947 се обсъжда и е приета в условията на сложна вътрешна и

международна обстановка за България, което дава отражение върху съдържанието й.
Господстваща е частната собственост върху средствата за производство.

През 60те години се създават предпоставки за съществени изменения в

конституционното устройство на България, което води до изработването и приемането
на Конституцията от 1971.г.Те засягат основите на обществено-политическото
развитие на системата.

Конституцията от 1971 е силно идеологизирана, запазва се републиканската форма на

управление, но е издигнат принципа за единство на държавната власт(политически
монизъм). разширява каталога на правата и свободите на гражданите. Внесени са
изменения във висшите структури на властта, премахнат е президиума и на негово
място е създаден Държавен съвет, който съсредоточава огромна
власт,включително и законодателна, и се превръща в център на властта.
Държавния съвет е орган на самото НС(заседава сесийно) и включва упражняване на
изпълнителната власт. По този начин той се превръща в инструмент на тоталитарно
управление. Съдиите, както в Конституцията от 1947,така и в тази от 1971 се избират
пряко от народа. В тази Конституция се провъзгласява ръководната роля на БКП, като
реален израз на срастването на държавата с партията. Държавните структури се
превръщат в придатък на партийната власт. Конституцията съдържа няколко групи
норми. Първата урежда общ.-полит. Устройство на Народна република България и
определя социалистическата и същност. Втората група са нормите, които уреждат

12
икономическата система и принципа на плановото развитие на народното
стопанство с определени форми на собственост. Третата група регламентира
правата и свободите на гражданите и тяхното равноправие. Четвъртата с отнася до
образуването правомощията и реда на дейност на държавните органи. В последните
две глави се определят символите на държавата и реда за създаване и изменение на
конституцията.

Полагат се основите на т.нар. гражданско общество чрез структурите на ОФ.ГО не

подлежи на институционализация

8. Конституцията от 1991 – създаване и обща характеристика

Внесените изменения и допълнения на конституцията през 1990 не са достатъчни и е

необходимо създаването на нова такава. През юни 1990 се провеждат избори за ВНС,
което приема на 12 юли 1991 сега действащата конституция. Тя е създадена въз основа
на компромиса между различните политически сили, представени във ВНС и е
изключително творение на български държавници. България се установява като
република с парламентарна форма на управление. Държавната организация се
изгражда въз основа на разделението на властите във функционално отношение. и
принципа за народния суверенитет. Създава се президентска
институция,осъществяваща политически арбитраж), Конституционен съд(неутрална
власт,осъществяваща юридически арбитраж) и единна съдебна власт с три подсистеми,
както и Висш съдебен съвет,ВКС и ВАС .Не се допуска създаването на съдилища вън
от посочените в К.(=извънредни), а само на специаизирани.Конституцията от 1991
установява ограните на местното самоуправление.Утвърждавата се многопартийната
система (политически плурализъм). Провъзгласени се принципите на пазарната
икономика (свободната стопанска инициатива) и собствеността е разделена на
публична и частна. Значително място е отредено на статуса на гражданите и
създаването на юридически и други механизми за реализиране на техните права и
свободи.

Политическите партии се припознават като основни политически и правни субекти.

9. Върховенство на конституцията. Непосредствено действие.

Член 5 провъзгласява: „Конституцията е върховен закон и другите закони не

могат да й противоречат”. Тя е израз на принципа за народния суверенитет,
представлява основополагащо политическо решение и е носител на най-висши
ценности.Конституцията има екстраординерен характер и в йерархията на
нормативните актове не се предхожда от нито един нормативен акт с по-висша
юридическа сила. Установените механизми срещу противоконституционност
премахват всички евентуални противоречия. Всички противоречащи актове се
обявяват за недействителни, а КС има правомощията да обяви закон за
противоконституционен и по този начин да прекрати неговото прилагане.

13
Конституцията притежава най-висша юридическа сила, защото регулира основни, с
най-голяма обществена значимост отношения. Освен това нейните актове се
характеризират с голяма степен на правна абстракция (това е второстепенен критерий).

Върховенството на Конституцията се проявява и в това, че всички нейни

разпоредби имат непосредствено действие. То се изразява във факта, че конституцията
не се нуждае от допълнителен юридически акт, с който да се прилага. Правните
субекти са длъжни да съобразяват своето поведение с предписанията й. Конституцията
има пряк регулативен ефект. Не е необходимо да има опосредстващ елемент или звено
от правно-техническа гледна точка, за да се прояви непосредственото действие. Всеки
гражданин и всяко юридическо лице може да се позовава на основния закон в защита
на своите права и законни интереси.

10. Основни начала на Конституцията от 1991 год. Гражданинът, гражданското

общество и конституционната правова държава

Принципите на конституцията са отражение на обективните обществени

отношения, обусловени от съществуващия тип икономическа и политическа система.
Те отразяват най-общите и съществени закономерности на социалните явления и
процеси. Принципите са основни начала, които определят същността и характера на
конституцията. Принципите на конституцията могат да бъдат обособени в две групи:
основни и принципи, които са база за различните правни отрасли или държавни
дейности.

Пряко или косвено всички конституционни разпоредби в определена степен са

съобразени с основните принципи. Основни принципи на конституцията са :

● Равноправие на гражданите

● Народният суверенитет

● Политическият плурализъм

● Разделението на властите

● Законността

● Хуманизмът

● Демократизмът

● Свободната стопанска инициатива

Това са основните начала, които определят демократичния облик на
конституцията. Някои от тези принципи са изрично записани в нея , а други се
извеждат от съдържанието и.

14
 Втората група принципи са основа, върху която се създават различните
клонове на правото или стоят в освовата на организацията и дейността на
отделни държавни органи.
Именно тези принципи, провъзгласени в конституцията от 1991 год.
прокламират, регулират и създават механизми за защита на правния статут на
гражданите и особено на техните основни права и свободи. Чрез ограниченото
конституционно управление се гарантира независимостта и възможността за
индивидуално развитие на гражданите в гражданското общество, както и техния
достъп и възможност за упражняване на контрол върху публичната власт в
конституционната, демократична, правова и социална държава.

Въпрос 11 Народен суверенитет. Разделение на властите

Държавната власт е организираното ръководство на държавата. Тя се

осъществява от органи и институции в съответствие с Конституцията, законите и
подзаконовите нормативни актове. Въпросът за властта, нейната дефиниция,
определянето на същностните и черти и характеристики представлява интерес на
редица учени, изследователи и мислители.
Анализирайки дефиницията на Макс Вебер за държавата можем да извлечем
определение за държавната власт, която да гласи: Държавната власт е монопол върху
легитимното физическо насилие.

Характерно за държавната власт:

1. Има един източник и един върховен носител – народът.

2. Тя в върховна – нейното върховенство се изразява в съотнасянето й с

останалите власти в обществото.

3. Тя е всеобхватна – интегрира всички социални индивиди, независимо от

желанието им.

4. Тя е единна – това не е отрицание на принципа на разделение на властите.

Единството на властта означава, че на всички равнища във всички сфери на
обществения живот се осъществява единна политика от държавните органи.

Основоположник на теорията за суверенитета е Жан Боден. Според него суверенитетът

в държавата принадлежи на този, който притежава властта да твори законите. Суверен
може да бъде монархът или парламентът. Но цялостната теория за народния
суверенитет, за върховенството на народа създава Русо. Същността на идеята за
народния суверенитет е, че народът е източник на всички власти в държавата. Или ,
както образно се изразява Линкълн, „власт на народа, от народа и за народа“.
Суверенитетът на народа е свойство на общността, на цялото. Именно в това си
качество народът е независим и на него принадлежи върховенството в държавата.

Според Русо народният суверенитет е непрехвърляем, той не може да бъде

предоставен, т.е. делегиран другиму. Избраният от народа представителен орган е само

15
изразител на народния суверенитет, но не и негов носител. Източник и субект на
суверенитета си остава само народът, от който произтича властта, и той може да я
осъществява самостоятелно.

Суверенитетът освен като народен се проявява и като държавен и национален.

Тези проявления са иманентно свързани и съществуват само като негови
интегрални части.

Държавният суверенитет е независимостта на държавата и държавната власт от други

държави и държавни власти. Той представлява възможността държавата независимо да
осъществява своята власт, вътрешна и външна политика в съответствие с националните
интереси, да съхранява териториалната цялост и национална сигурност. Налага се
тезата ,че държавният суверенитет може да бъде ограничен и пренебрегнат , ако е
необходимо да бъдат защитени правата и свободите на гражданите.

Теорията за националния суверенитет приема, че нацията е източник на държавната

власт. Но тъй като тя не може пряко и самостоятелно да осъществява властта, нейното
управление е предоставено на избрани политически представители. Националният
суверенитет намира израз в правото на нацията на самоопределение – тя самостоятелно
да определя формата на държавно управление и устройство, като решава основните
проблеми на своето битие.

Народният суверенитет се изразява в това, че публичната власт произтича и се

произвежда от народа. Всички публични субекти пряко или косвено получават
правомощията си от народа. Институциите са само изразители на народния
суверенитет, който е неотнемаем и не може да бъде преотстъпвана. Народът упражнява
властта пряко чрез референдуми и други способи и непряко чрез пряко или косвено
конституирани от него държавни органи.

Цялостна теория на принципа на разделение на властите създава Шарл Монтескьо

през 1748 г. - “За духа и законите”. Той дели властите на законодателна, изпълнителна
и съдебна. Техни субекти са парламентът, правителството и съдебните органи.
Разделението на властите не означава противоборство между тях. За да може нормално
да функционира държавната власт, трите власти трябва да си сътрудничат и да се
уравновесяват. ”Трите власти са обвързани с отношение на взаимен контрол и
възпиране...” (РКС ном.1, 1999 г.). Истинският смисъл на принципа за разделението на
властите е разграничаване на функциите между тях.
Търновската К-я прогласява принципа за разделение на властите, двете соц. К-ии от
1947 и 1971 г. го отхвърлят, К-ята от 1991 г. го възстановява. Чл. 8 на тази К-я гласи:
"Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”.
Принципът за разделението на властите детерминира системата на държавните органи.
На негова основа са създадени три подсистеми, относително автономни, които трябва
да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяването на публичната власт.
Разделението на властите способства за гарантиране на народния суверенитет и

16
предотвратяване с властта с оглед защита на социалните индивиди. Народът създава
държавата с неините институции, като разпределя публичната власт между
институциите по такъв начин, че нито една да не може да я обладае в цялата й пълнота.
Властите се класифицират по два начина: 1. учредителна – това е публичната власт в
нейната пълнота, която принадлежи на суверена и 2. учредена – властта, предоставена
на държавата и институциите й от народа, тя е ограничена. Учредената власт се
разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. Чрез конституцията се създава
система за баланс между трите власти, които трябва да си взаимодействат.

Въпрос 12 Форма на държавното управление и държавното устройство.

I. Форма на държавно управление.

Държавата е особена политическа организация на народа (обществото), който

живее в границите на определена територия, върху която се осъществява държавна
власт. Тя е инструмент за интеграция на обществото.
Форма на държавно управление – хоризонтално измерение на формата на
държавата. Това е начинът, по който се конфигурират и взаимодействат висшите
институции на публичната власт, в резултат на което се формира единна държавна
воля, насочена към постигане на общото благо.

Проблемът за формите на държавното управление е дискусионен. Според

господстващото мнение, критерият за формите на държавното управление е характерът
на висшите държавни органи и взаимоотношенията между тях. Основните формите на
държавното управление са 2: републиканска и монархическа. (според начина на
прехвърляне на върховната власт- по наследство и по изборност)

1.Монархическа.
- абсолютна монархия – неограничена, няма парламент, цялата власт е на монарха
(Бруней, Саудитска Арабия);
- дуалистична монархия - с белези на абсолютна и конституционна м-хия (Йордания,
Мароко);
- конституционна монархия .До 1946 г. България е конституционна монархия.;
- парламентарна монархия - монархът е символ на държавността без реална власт,
правителството носи отговорност пред парламента.

2. Републиканска
- президентска република – твърдо разделение на властите,изпълнителната власт
притежава изпълнителната власт. Президентът е с широки властнически правомощия и
е определят като силен президент. Той назначава правителството. Законодателното
тяло се избира чрез преки избори - САЩ, Русия;
- парламентарна република – гъвкаво разделение на властите, наблюдава се

17
взаимносвързаност и зависимост между парламент и правителство. Парламента
гласува правителството, упражнява контрол върху него (чрез запитвания), Президентът
е номинална, представителна фигура без значителни правомощия. Президента се
избира от парламента. България, Италия; (парламентарното управление се основава на
народния суверенитет).
- полупрезидентска р-ка - Франция, Полша. (изпълнителната власт е „биполярна“ –
осъществява се от държавния глава и правителството)

Парламентарната форма на управление се проявява в различни нюанси в отделните

страни. В основата на това управление стоят взаимоотношенията между
законодателната и изпълнителната власт. Механизмите на парламентарното
управление са конституционно регламентирани. Парламентаризмът е с-ма за
управление, при която ясно и прецизно са установени взаимоотношенията между
висшите държавни органи - НС, президента и МС. Парламентът е център на
политическия живот.
До 1946 г. България е конституционна монархия. През 1946 г. се провежда референдум
по въпроса за формата на управление. Той заменя монархическата форма с
републиканска. Републиката е провъзгласена на 08.09.1946 г. и това поставя началото
на републиканското управление у нас. На 4 декември 1947 г. е приета конституцията, в
която е посочено, че НРБ е държава с представително управление.
К. от 1971 г. също възприема идеята за представително управление, без изрично да я
декларира.
К от 1991 г.(чл.1,ал.1) прогласява: ”България е република с парламентарно
управление”.

II. Форма на Държавно устройство – вертикално измерение на формата на

държавата. Представлява начина на териториална организация на публичната власт,
при което се съчетават тенденциите на централизация и децентрализация.

1. Унитарна държава - суверенитетът е неделим. Тя има изградена единна система от

държавни органи; единна К-я; единно законодателство и единно гражданство.
Териториалната й организация също е единна. Територията й се дели на различни
административно-териториални единици - области, окръзи, райони, околии, общини
или др. България Не могат да съществуват други суверенни или автономни
образувания. Унитарните държави могат да бъдат с и без местно самоуправление
(Танзания), с е регионализъм, с деволюция (Великобритания) с политария и с
автономии (Испания).

2.Конфедерация - съюз от държави. Създава се на договорна основа между две или

повече държави. Конфедеративният съюз е неустойчива общност от д-ви, които
съхраняват своя суверенитет. Субектите на конфедерацията имат своя независима
държавна организация. Сърбия и черна гора 2003-2006.
ЕС притежава белезите на конфедерация. Конфедерацията създава свои органи, които
се грижат за общите дела на съюза.

18
3. Федерация - съюзна държава. Най-малко две нива при организация на публичната
власт – федерално ниво и ниво на субект на федерацията. Тя е единна държава, която
трайно обединява множество държави или държавни образувания. Федерацията има
общи органи - парламент, правителство, върховни съдийски органи. Обикновено е
двукамерен - едната се избира от цялото население, а другата - от представители на
държавните образувания, които са субекти. - САЩ, Австралия, Швейцария.

4. Уния - особено държавно формирование, което се характеризира с лабилни връзки

между държавите.
а) лична уния - едно лице - монархът, е глава на две или повече суверенни д-ви.
Нетрайно обединение.
б) реална уния - един монарх е държавен глава на множество суверенни държави, но
съюзът между тях е траен и е скрепен в конституциите на държавите.

България е унитарна държава. В трите нейни конституции не е регламентирана

формата на държавно устройство. Едва в К-ята от 1991 (чл.2 ал.1) изрично се посочва:
"Република България е единна държава с местно самоуправление. В нея не се
допускат автономни, териториални образувания."
Промяната във формата на държавното устройство е изключително правомощие на
ВНС.
Територията на България се дели на административно-териториални единици, които са
част единната територия на държавата. Според К (чл.135 ал.1) територията на България
се дели на общини и области. Съставни административно-териториални единици в
общините са кметствата и районите.

Нетипични черти за парламентарното управление :

1) Прекият избор на парламента от народа.
2) Ограничени правомощия на президента при образуване на правителството.
3) Несъвместимост на министерската длъжност с депутатския мандат.

Въпрос 13. Пряко осъществяване на държавната власт – форми.

Конституционна и законова уредба.

Според Конституцията (чл. 1 ал.2) държавната власт се осъществява

непосредствено от народа и чрез органите, предвидени в К-ята. Всъщност това са двете
форми за осъществяване на публична власт. Народът осъществява непосредствено
държавната власт чрез формите на пряката демокрация. Тя е средство за
осъществяване на държавна власт чрез пряко, императивно волеизявление на
политически дееспособните граждани. При пряката демокрация народът
непосредствено решава въпроси от общодържавно или местно значение. Това са
властнически решения, които имат юридически императивен характер и пораждат
непосредствено правни последици, без да се нуждаят от последващо утвърждаване от
държавен орган.

19
 Законът за допитване до народа регламентира способите и правните механизми
за пряко осъществяване на държавната власт от народа и гражданите. Регламентирани
са националният и местният референдум, общото събрание на населението и
подписката, но не всички тези форми са проявление на пряка демокрация. Някои от тях
нямат за резултат приемането на юридически задължителни решения.

Право на участие в осъществяването на формите на пряка демокрация имат

политически дееспособните граждани, т.е. имащите избирателни права.

Референдум

Референдумът е основен и с най-голяма обществена значимост институт на

пряката демокрация. Чрез него гражданите пряко, суверенно и окончателно решават с
гласуване въпроси от компетентността на НС и важни въпроси от компетентността на
общинските съвети.

При референдума гражданите разполагат единствено с възможността да

гласуват за или против предложеното решение. Те не могат при гласуването да правят
предложение за неговото изменение и допълнение.

Резултатите от референдума адекватно отразяват народната воля. Той е основна

форма на пряка демокрация. Чрез него народът осъществява държавната власт
непосредствено и волята му сама по себе си поражда правен ефект, т.е. става
общозадължителна.

Конституцията от 1991 г. Регламентира референдума като : 1) национален – в

общодържавен мащаб, и 2) местен – в пределите на общината, района, кметството или
населеното място.

Национален референдум

Конституцията ( чл. 84, т.5) предоставя на НС да определи проблема, по който

да се произведе национален референдум (5. приема решение за произвеждане на
национален референдум). Президентът определя датата за провеждането му в
едномесечен срок. Датата за гласуване не може да бъде по-рано от два и по-късно от
три месеца след обявяване на решението в Държавен вестник. Законът за допитване до
народа подробно регламентира реда за подготовката и произвеждането на
референдума. Предмет на националния референдум са въпроси с държавна важност и
голяма обществена значимост, от компетентността на НС.

20
 Предложения до НС за произвеждане на национален референдум могат да
правят: не по-малко от 1/5 от общия брой на народните представители; МС и
президентът.

В Закон за прякото участие на народа в публичната власт и местното

управление изчерпателно се изброяват въпросите , които не могат да се решават чрез
национален референдум.

Чл. 4. Чрез национален референдум гражданите на Република България

непосредствено решават основни въпроси, които са от компетентността на
Народното събрание.

Чл. 5. Чрез национален референдум не могат да се решават:

1. въпроси за допълнение и изменение на Конституцията;

2. въпроси от компетенциите на Великото народно събрание;

3. въпроси на държавния бюджет и данъчното облагане;

4. въпроси от компетенциите на съдебните органи;

5. въпроси от компетенциите на Конституционния съд;

6. други въпроси, за решаването на които със закон е предвиден специален ред.

Референдумът се произвежда на основата на принципите на общо и равно право

на глас. Гласуването е пряко и тайно. Организационно-техническата подготовка се
осъществява от МС. Разходите се поемат от държавния бюджет.

Централната избирателна комисия за избор на народните представители

изпълнява функциите на Централна комисия за произвеждане на национален
референдум. Общинските и районните избирателни комисии за местни избори
организират произвеждането на националния референдум на територията на общините
и районите.

Референдумът е редовно проведен, ако в гласуването са участвали повече от

половината от гласоподавателите, вписани в списъците. Вотът от референдума е
положителен, ако отговорите „да“ на поставения въпрос са повече от половината от
действителните гласове. Положителният вот на гласоподавателите има конститутивен,
т.е. правопораждащ ефект. Приетото решение се обнародва в Държавен вестник от
председателя на НС и влиза в сила три дни след това.

Местен референдум

21
 Общинските съвети произвеждат местни референдуми за решаване на важни
въпроси от тяхната компетентност, които засягат интересите на населението от
съответната община, кметство или отделно населено място.

Местният референдум е форма на пряка демокрация, която може да бъде

използвана по-системно, отколкото националния референдум, тъй като се организира и
провежда с по-малко усилия и средства.

В закона се определят въпросите, които не могат да се решават чрез референдум

от населението. Това са въпросите на общинския бюджет и данъчното облагане по
Закона за местните данъци и такси, а също и въпроси, за решаването на които със
закон е предвиден специален ред.

На одобрение чрез референдум могат да се поставят решения, приети от

общинския съвет.

Правото на предложение за произвеждане на местен референдум в общините,

районите или кметствата принадлежи на не по-малко от ¼ от гласоподавателите, на не
по-малко от ¼ от общинските съветници; на съответния кмет на община, район или
кметство и на областния управител. Искането за произвеждане на местен референдум
се представя на председателя на общинския съвет. Съветът не може да откаже
произвеждането на референдум, ако предложението е направено от повече от
половината избиратели.

С решението на общинския съвет за произвеждане на референдум се определя и

датата за гласуване, която не може да бъде по-рано от един и по-късно от три месеца
след приемане на решението. Организационната подготовка е задължение на кмета на
общината.

Организацията на референдума и отчитането на резултатите от гласуването се

извършват от секционните и общинските избирателни комисии, предвидени в Закона
за местните избори.

Участват граждани, навършили 18 години в деня на гласуването и установили се

на постоянно местожителство на съответната територия.

Гражданите гласуват с една от двете бюлетини „да“ или „не“ или по друг начин.
Ако решението е положително, общинският съвет приема мерки за изпълнението му.
Организацията за изпълнението се възлага на кмета.

Общо събрание на населението

Събранието е разновидност на местния референдум, чрез него населението

приема юридически задължителни решения по въпроси от местно значение. Общото
събрание решава въпроси, които засягат жизнени интереси на гражданите.

22
Общото събрание на населението обсъжда и решава въпроси, които се отнасят до:

1. благоустрояването на населеното място, района (квартала);

2. хигиенизиране на населеното място, района (квартала);

3. определяне на правила за ползване на общински имоти за общо ползване - мери и

пасища, водоизточници и др. ;

4. определяне на реда за прибиране на полските култури - пшеница, царевица, лозя и

др. ;

5. организиране опазването на полските имоти и общинските гори - зърнени култури,

градини, лозя, горски насаждения;

6. провеждане на мероприятия за защита на овощните дървета от болести и

неприятели;

7. определяне на изисквания и условия за отглеждане на домашни животни в

дворовете и жилищата;

8. определяне на мероприятия за обществения ред в населеното място;

9. други въпроси, предвидени със закон.

0бщото събрание се свиква от кмета на общината, района или кметството по

негова инициатива, по решение на общинския съвет или по искане на ¼ от
избирателите. Събранието се провежда най-рано три дни след оповестяването му от
кмета, в неработно време.

Събранието се провежда ,ако присъстват повече от половината граждани по

списъка. След обсъждане на въпроса се гласува решение. То е прието, ако за него
гласуват повече от половината от присъстващите. Решението се обявява на кмета и той
издава заповед, в която определя мероприятията за изпълнението му или внася
предложение в общинския съвет за приемането на съответно решение или наредба.

Чл. 48. Ако кметът на общината счете, че решението на общото събрание на

населението в общината, района, кметството, населеното място и квартала не е в
интерес на общината, той може да спре неговото изпълнение и да отнесе въпроса в
общинския съвет. Общинският съвет разглежда въпроса в едномесечен срок и
отменя или потвърждава спряното решение.

Подписка

Чрез подписката гражданите правят предложения до общинския съвет за

решаване на въпроси от местно значение. Тази форма не е институт на пряката

23
демокрация, защото гражданите не решават , а само предлагат. Подписката поражда
единствено задължение на общинския съвет да обсъди постъпилото предложение и да
гласува решение.

Инициативата за организиране на подписка принадлежи най-малко на 100

гласоподаватели.

На събрание гражданите избират инициативен комитет, който да събере

подписите. Комитетът се регистрира при кмета на общината или кметството.

Подписката съдържа законово определени данни: наименование на общината,

района, кметството, населеното място или квартала; ясно формулирано искане; трите
имена на гражданите и други идентифициращи ги данни. Подписите се събират в срок
от един месец от деня на регистриране на инициативния комитет. В подписката могат
да участват граждани, които имат избирателни права. Тя е редовна, ако са се
подписали най-малко ¼ от всички гласоподаватели.

Подписката се представя на председателя на общинския съвет. Той уведомява

съветниците за постъпването на документа и в едномесечен срок свиква заседание, за
да го разгледа. Общинският съвет обсъжда предложението и приема решение по него.

14. Политическият плурализъм – основен конституционен принцип на

политическия живот. Статус на партиите и сдруженията на гражданите.

Политически плурализъм означава множество възгледи, идеи, разбирания за

осъществяването на държавната власт. КС отбелязва, че собствеността формира
„различни интереси, които са в основата на политическия плурализъм, върху който се
изгражда политическия живот“.

В съвременните общества са утвърдени два типа партийни системи с множество

нюанси: еднопартийни и многопартийни.

Еднопартийните системи са присъщи за тоталитарните общества. При тях

съществува една партия, която владее държавната власт. Тя не допуска съществуването
на други партии или ако ги допусне, ги подчинява на своите политически цели и те
стават формирования без свой политически облик. Съществуването на една партия,
овладяла държавната власт, довежда до срастване на партията с държавата. Тази
симбиоза има изключително вредни последици за развитието на обществото и за
ограничаване на политическата свобода.

Еднопартиийните системи опорочават народовластието, монополизирайки

държавната власт. Като премахват другите политически партии, те установяват
монопол върху държавната власт, но се лишават от опозиция, която би могла да играе
ролята на коректив в държавната политика.

24
 За многопартийната система се приема, че е основен индикатор за демократизма
на обществото. Многопартийността гарантира политическата и идеологическата
свобода на личността – свободата й да е привърженик на определена идеология и да
участва в различни политически организации.

Политическият плурализъм дава възможност за легално съществуване на

различни политически формирования, за свободно пропагандиране на идеи и възгледи,
ако те не призовават към насилие, не ограничават правата и свободите на другите
граждани и не са насочени срещу националните интереси.

Съществуват многопартийни системи с две основни партии, при които едната

винаги е управляваща, а другата е в опозиция, като периодично се сменят. Тази
система не изключва съществуването и на други партии, но те нямат осезателно
влияние в политическия живот. Пример в това отношение е партийната система на
САЩ със своите две сменящи се в Белия дом партии – Републиканската и
Демократическата.

В някои страни са утвърдени многопартийни системи, при които нито една от

партиите не може самостоятелно да упражнява държавната власт поради отсъствието
на абсолютно мнозинство в парламента. Обикновено в тези страни се създават
партийни коалиции, които формират парламентарно мнозинство и съвместно
осъществяват държавната власт.

В други страни с многопартийни системи съществуват множество партии, но

една от тях е най-влиятелна и монополно господстваща десетилетия наред в
държавното управление. Типичен пример в това отношение е
Либералнодемократическата партия в Япония.

Многопартийната система дава възможност за създаване на различни модели за

държавно управление. И особено важно е наличието на опозиция в парламента, която
да оказва въздействие върху осъществяването на държавната политика.

У нас още в началото на 1990 г. С изменение на Конституцията е провъзгласен

принципът на политическия плурализъм и са създадени множество политически
партии, които се включват в структурите на властта.

Конституцията от 1991 г. Легитимира принципа на политическия плурализъм.

Според чл. 11, ал. 1 политическият живот в Република България се основава на
политическия плурализъм.

Гаранция срещу политическия и идеологическия монополизъм е

конституционната разпоредба на ал. 2 от чл. 11 , според която „ Нито една политическа
партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна“. Смисълът
на този текст е да не се допусне връщане към еднопартийната система, в която една
партия е ръководна сила, а нейната идеология изключва съществуването на други.

25
 Конституцията въвежда някои ограничения при образуване на политически
партии и осъществяване на политическа дейност. Не може да се създават политически
партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за
цел насилствено завземане на държавната власт.

Конституцията ( чл. 12, ал.2) забранява извършване на политическа дейност от

неполитически сдружения на гражданите и синдикатите, присъща само на
политическите партии. Това са организации, които се създават за задоволяване и
защита на професионални и други неполитически интереси на гражданите.

Забранява се създаване на организации, чиято дейност е насочена срещу

суверенитета, териториалната цялост и единството на нацията, срещу правата и
свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни и военизирани
структури.

Политическият плурализъм означава още и свобода на изразяване и

разпространяване на мнения, включително и на различни политически възгледи, ако
те не нанасят вреди на другите граждани и националните интереси. Никой не може да
бъде преследван или ограничаван в правата си заради своите политически убеждения.

Статус на политическите партии

1. Минимум 50 души формират инициативен комитет, който създава и публикува

учредителна декларация в писмена форма и открива подписката за набиране на
членове.
2. В срок от три месеца след приемането на учредителната декларация, се сформира
Учредително събрание. То е законно, ако на него присъстват не по-малкоот 500
граждани с полиически права, които са подписали учредителната декларация. УС
приема устава на партията отново с поне 500 учредители, избира ръководни и
контролни органи на партията.
3. В тримесечен срок от провеждане на УС партията подава документи за регистрация
в регистъра на политическите партии в СГС.
(3) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) За регистрация политическите партии са длъжни да
представят в съда:

1. учредителна декларация;

2. протокол от учредителното събрание;

3. устав на партията;

4. списък, съдържащ трите имена, ЕГН, постоянен адрес и саморъчен подпис на не по-
малко от 500 членове - учредители на партията, граждани с избирателни права
съгласно българското законодателство;

5. декларации за индивидуално членство по чл. 11;

26
6. нотариално заверени образци от подписите на представляващите политическата
партия;

7. списък, съдържащ трите имена, ЕГН и постоянен адрес на не по-малко от 2500

членове;

8. нотариално заверена декларация от ръководството на политическата партия за

автентичността на документите по т. 3, 4 и 7;

9. удостоверение за уникалност на името.

15. Икономиката на РБ

Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива,

в която и да е област на икономиката или производството. Това е алтернатива на
монопола (ограничаването на свободната инициатива в дадена сфера на икономиката).
Конституцията определя еднакви правни условия за стопанска дейност за всички
граждани и юридически лица, както и гаранции за свободната инициатива, основана на
частната собственост. Създадени са законодателни механизми за борба с монополизма,
нелоялната конкуренция и гаранции за защита на интересите на потребителите. Има
законова закрила за инвестициите и стопанската дейност на български и чужди
граждани и юридически лица. Освен това законът създава условия за коопериране и
други форми на сдружаване на гражданите и юридическите лица за постигане на
стопански и социален напредък.
Конституцията регламентира две форми на собственост: публична и частна. Значение
има характерна на вещите. Публична собственост са вещите извън гражданския оборот
– такива, с които не могат да се извършват разпоредителни и отчуждителни сделки
(покупкопродажба, ипотека, дарение). Частна собственост са вещите, които са в
гражданския оборот. Титуляри на публичната собственост са държавата и общините.
Те могат да бъдат и титуляри на частна собственост, заедно с гражданите и
юридическите лица.
Конституцията установява режим на неприкосновеност на частната собственост.
Допуска се принудително отчуждаване (но не и национализация) и се посочват
условията, при които е възможно: 1. да бъде предвидено със закон; 2. да е за държавни
или общински нужди; 3. да се докаже, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по
друг начин; 4. да бъде дадена предварителна компенсация, равна на пазарна стойност.
В чл. 18, ал. 1 на Конституцията са изброени обектите, които са изключителна
държавна собственост. Те могат да принадлежат само на държавата и тя не може да ги
отчуждава. Държавата осъществява суверенни права върху обектите в чл. 18, ал.2 и
ал.3 от Конституцията. Тя може да предоставя различни вещни права върху тези

27
обекти на частни юридически и физически лица, но запазва правото си на собственост.
Тя може да установява монопол върху определени обекти и дейности, когато е
обществено необходимо, като по този начин ги превръща в изключителна държавна
собственост. Тези обекти могат да се ползват по начин, посочен в конституцията –
концесия и разрешение за дейност.
Конституцията провъзгласява земята като основно национално богатство. Тя е
поставена под особената закрила на държавата и обществото. Чужденците могат да
придобиват право на собственост върху земи само чрез наследяване по закон. Те
трябва в тригодишен срок обаче да прехвърлят земята на български граждани или на
държавата. Те могат да придобиват различни вещни права върху нея – право на строеж,
право на ползване и други.

Въпрос 16 Конституционноправен статус на гражданите на Р. България.

Конституционна основа на статуса на чужденците и лицата без гражданство

1. Елементите на конституционния статут на гражданите обхващат:

1 - института на гражданството;
2 - принципите на правното положение на гражданите и основните начала на
гражданската свобода;
3 - основните права, свободи и задължения на гражданите;
4 - конституционни гаранции на основните права.

Традиционно гражданството се дефинира като трайната и устойчива политико-

правна връзка или принадлежност на физическите лица към определена държава.
По този начин гражданството, заедно със суверенитета, територията и институциите, е
една от задължителните характеристики на националната държава.

2. Принципи на конституционния статус на гражданите:

а) Всеобщността на основните права на човека: предполага международноправното

и вътрешноправното признаване и скрепяване с юридически гаранции на основните
човешки права на всеки индивид, независимо от гражданството, което той притежава
или ако е апатрид. КРБ провъзгласява този принцип в чл. 26: (1) "Гражданите на
Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази
Конституция" (2) "Чужденците, които пребивават в Р България, имат всички права и
задължения по тази Конституция с изключение на правата и задълженията, за които
Конституцията и законите изискват българско гражданство.

б) Принципът на равенството: равните в правата, задълженията и гаранциите си

индивиди имат право на равно третиране пред закона и еднаква защита от държавните
иснституции. Юридическото равенство не следва да се отъждествява със социалното
равенство, икономическото равенство.

28
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на
правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност,
пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и
обществено положение или имуществено състояние.

Равноправието не изключва ограничаването на правата или предоставянето на

привилегии на други основания. Например ограничени са правата на лишените от
свобода, поставените под запрещение и др. Конситуцията допуска временно
органичаване на правата на гражданите в условията на война или друго извънредно
положение. По отношение на небългарските граждани, пребиваващи у нас, са въведени
органичения за ползване на права, за които се изисква българско гражданство.
Привилегиите са права на отделни лица или групи лица, които излизат извън
пределите на правата, предоставени на всички граждани. КС се произнася :
„ Привилегиите са нарушение на принципа на равноправието“, на равенството на
гражданите пред закона и другите нормативни актове.
С наказателна неприкосновеност се ползват народните представители,
президентът, конституционните съдии. Имунитетът в определени граници е
необходима привилегия за тази група органи и длъжностни лица. Някои категории
лица се ползват със специална закрила на държавата и обществото – деца, останали без
грижи на близки, жените-майки, лицата с физически и психически увреждания.
Конституционният законодател е приел, че всички тези привилегии и ограничения са
обществено необходими и оправдани.

в) Принципът на неотменимостта и неотчуждаемостта на основните права на човека

означава, че основните свободи са изначално присъщи и валидни по отношение на
всяко човешко същество. КРБ допуска изменение на тези неподлежащи на
ограничения права, само при изключително усложнения ред за осъществяване на
учредителната власт чрез ВНС, като по този начин практически ги прави невъзможни
за дерогиране.

Чл. 57. (1) Основните права на гражданите са неотменими.

(2) Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то

накърнява права или законни интереси на други.

(3) При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може
да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с
изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37.

г) Принципът на пропорционалността ( съразмерността на правата с оглед

публичния интерес) позволява да бъдат допуснати относителни ограничения на
основните права на индивид или група лица, когато това изисква оправдан публичен

29
интерес. Този принцип би могъл да се изведе от чл. 31 КРБ

(4) Не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи

необходимото за осъществяване на правосъдието.
(5) На лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им
права, които не са ограничени от действието на присъдата.

3. Конституционна основа на статуса на чужденците и лицата без гражданство

Чужденец е всяко лице, което не е български гражданин. Лицата, които
притежават двойно гражданство се наричат бипатриди, а лицата без гражданство –
апатриди.
Чужденците, пребиваващи в България, имат всички права и задължения по
Конституцията, с изключение на тези, за упражняването на които изрично се изисква
българско гражданство. За защита на своите права и законни интереси чужденците
могат да използват всички юридически механизми, които притежават българските
граждани.
Чужденците и лицата без гражданство, които временно или постоянно
пребивават на територията на Р.Б. , се намират под юрисдикцията на нашата държава.
Те са задължени да спазват Конситуцията и законите. В противен случай носят
отговорност на общо основание според нашето законодателство.
Чужденците, които на законно основание пребивават в България, не могат да
бъдат изгонени от нея или предадени на друга държава против тяхната воля, освен при
условията и по реда, определен в закона.
Ако чужд гражданин е преследван за криминално престъпление в друга
държава, България е задължена да й го предаде. Също и в случаите, когато България е
сключила съглашение за правна помощ с друга държава, тя е длъжна да предаде
чужденеца, извършил престъпно деяние в другата страна, за да му бъде потърсена
наказателна отговорност.
Конституцията регламентира правото на убежище. РБ дава убежище на чужди
граждани или лица без гражданство, преследвани заради техните убеждения или
дейност в защита на международно признати права и свободи. Тези лица могат да
влизат и пребивават на територията на България, без да придобиват българско
гражданство. Лицата, на които е предоставено убежище, имат права и задължения на
чужденци, постоянно пребиваващи в страната.
Получилият убежище не може да бъде екстрадиран, т.е. не може да бъде
предаден на неговата или на друга страна, за да бъде съден или да му бъдат налагани
др санкции. Той не може да бъде и експулсиран, т.е. да бъде принуден да напусне
пределите на страната.

30
 17. Българско гражданство – определение. Правни последици от наличието
на гражданство.

Гражданството и поданството като правни категории са близки по съдържание,

но имат някои съществени различия. Поданството е институт на феодалната държавна
система, запазил се в страните с монархическо управление, което изразява
принадлежност на човека към държавата, но всъщност е принадлежност към
олицетворението на държавата – монарха.

Гражданството като правна фигура ( правоотношение) за пръв път се появява

след буржоазните революции, когато лицата получават широки права и свободи.

Гражданството е правна и политическа връзка между лицата и държавата ,

която има траен и устойчив характер. Гражданстово е качество само на физическите
лица – само те са страна в правното отношение, което определяме като принадлежност
към държавата, а не на други правни субекти. То е правно-политическата
принадлежност на физическите лица към държавата. Тази връзка е политическа,
защото гражданството е отношение между лицата и държавата. От едната страна на
това отношение стои държавата, която е политическа организация на обществото.
Политическата й същност обуславя характера на връзката между лицата и нея. Тази
връзка е правна, защото българското гражданство може да се придобие само на
основата на разпоредбите на Конституцията и на Закона за българското гражданство.

Българското гражданство като обществено отношение има конкретно правно

съдържание, което се проявява в :

- Правото на българските граждани на местоживеене в страната

- Правото да не могат да бъдат изгонени от нея или предадени на друга
държава
- Правото да напускат страната и да се завръщат
- Когато се намират в чужбина, да са под защита на държавата
- Те са носители на всички права и свободи
- Правото на участие в управлението на станата ( да избират и да бъдат
избирани, да гласуват при произвеждане на референдум и др.)
- Правото да заемат държавни длъжности
- Правото да осъществяват предоставените им политически права
- От гражданството произтича и военната задълженост на лицата.
Наличието на българско гражданство е предпоставка лицата да упражняват в
пълен обем основните и други права и свободи, които им се предоставят, и да
изпълняват задълженията си.

Въпрос 18 Придобиване и загубване на българско гражданство – условия и

способи

Българско гражданство се придобива : по произход, по месторождение, чрез

натурализация и чрез възстановяване.

31
 ● Придобиване на българско гражданство по произход
Според чл. 25, ал. 1 КРБ и чл. 8 ЗБГ български гражданин по произход е всеки,
на когото поне единият родител е български гражданин. Български гражданин по
произход е и всяко лице, което е припознато от български гражданин или чийто
произход от български гражданин е установен със съдебно решение. ( чл.9 ЗБГ)
Произходът е основен принцип за придобиване на българско гражданство,
който се допълва с принципа на месторождението.
Българско гражданство по произход се придобива от момента на раждане на
детето, без да е необходимо да се извършват някакви юридически действия от страна
на родителите. Гражданството по произход е резултат от естествената връзка между
родители и деца. Гражданството на родители преминава и върху децата.
● Придобиване на българско гражданство по месторождение
Този начин на придобиване на гражданство се прилага, когато лицето, родено
на територията на съответната държава, няма основание да придобие гражданство по
произход. Придобиването на гражданство по месторождение има за цел да не се
допусне безгражданственост на лицата.
Според чл. 10 ЗБГ лице, родено в България или на обекти, върху които се
разпростира държавният суверенитет, от родители небългарски граждани,придобива
българско гражданство, ако не придобива гражданство въз основа на
гражданството на своите родители, т.е. ако не придобива друго гражданство по
произход.
Детето, намерено на територията на РБ и родителите са неизвестни, придобива
българско гражданство.
● Придобиване на българско гражданство по натурализация
Натурализацията е способ за придобиване на гражданство на определена
държава от чужди граждани или лица без гражданство.
Натурализацията е възможна само при наличието на определени условия, на
които трябва да отговаря лицето, и съвпадението на неговото желание със съгласието
на държавата да му предостави гражданство. Лицето може да отговаря на условията и
да иска да получи гражданство, но държавата не е задължена да удовлетвори неговото
желание. Тя запазва правото си суверенно да прецени как да реши въпроса.
ЗБГ е предвидил различни хипотези за придобиване на гражданство по
натурализация. В него се предвиждат два режима за натурализация – общ и специален.
По общ ред чужденец може да придобие българско гражданство, ако има
местожителство или постоянно местопребиваване в РБ в продължение най-малко на 5
години към момента на подаване на молба за придобиване на гражданство.
Гражданство по натурализация могат да придобиват само чужденци и лица без
гражданство.
Законът от 1998 г. Изисква наличието на пет условия към датата на подаване на
молбата за натурализация, за да придобие българско гражданство по общия режим
лице, което не е български гражданин.

32
Чл. 12. Лице, което не е български гражданин, може да придобие българско
гражданство, ако към датата на подаване на молбата за натурализация:
1. е пълнолетно;
2. преди не по-малко от 5 години е получило разрешение за постоянно пребиваване в
Република България;
3. не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер от български съд и срещу
него няма образувано наказателно производство за такова престъпление, освен ако е
реабилитирано;
4. има доход или занятие, което му дава възможност да се издържа в Република
България;
5. владее български език, което се установява по ред, определен с наредба на
министъра на образованието, младежта и науката, и
6. е освободено от досегашното си гражданство или ще бъде освободено от него към
момента на придобиване на българско гражданство.

Специален облекчен режим за натурализация изисква лицето да е пребивавало

постоянно на законно основание 3 години на територията на страната към деня на
подавае на молба за натурализация и да отговаря на останалите условия от общия
режим. Този облекчен ред се прилага и за лице, което:
- Не по-малко от 3 години има и продължава да има сключен брак с български
гражданин
- Има предоставен статут на бежанец
- Е родено в България
- Е придобило разрешение за постоянно пребиваване в страната преди да е
навършило пълнолетие
- Има дете, навършило 18 години, което е български гражданин.
По облекчен режим може да бъде натурализирано лице, без да е пребивавало 5
години в страната, няма доходи или занятие, но е от български произход или е
осиновено от български гражданин. ( остават да е пълнолетно и да не е осъждано).
Българско гражданство може да придобие лице без да съществуват основания за
натурализация, ако България има интерес от това или ако лицето има особени заслуги
към страната.
Децата до 14-годишна възраст следват гражданството на своите родители. Ако
само единият родител придобива българско гражданство, децата придобиват българско
гражданство с писмненото съгласие на другия родител, без да са налице общите
основания за придобиване на българско гражданство. При същите условия придобиват
българско гражданство децата от 14 до 18-годишна възраст, но само ако те поискат
това.
Натурализация се отказва, ако има сериозно основание да се счита, че
молителят представлява заплаха за:
-обществения ред
- морала
- общественото здраве

33
 -националната сигурност

Възстановяване на българско гражданство

Възстановяването (реинтеграция) се извършва, когато едно лице е било
български гражданин, но на някакво основание го е загубило. Този случай то може да
бъде възстановено по негова молба. На български гражданини по произход, изгубили
своето гражданство, не може да бъде отказано възстановяване. Възстановяването им се
извършва по облекчена процедура, без да е необходимо в момента на искането за
възстановяване лицето да пребивава постоянно на територията на България.
Гражданството на лице, освободено от българско гражданство, може да бъде
възстановено, ако не е осъждано с влязла в сила присъда за умишлено престъпление в
държавата, в която живее, или в РБ, и не представлява заплаха за конституционно
установения ред, морал, обществено здраве или за националната сигурност.
Лице от небългарски произход, освободено от българско гражданство, може да
бъде възстановено в българско гражданство, ако не е осъждано с влязла в сила
присъда, не представлява заплаха за реда, морала, общественото здраве и националната
сигурност и ако то е получило разрешение за постоянно пребиваване в страната 3
години преди подаването на молбата за възстановяване.
Българското гражданство може да се възстанови , когато за лицето, лишено от
българско гражданство се установи, че не е имало основание за лишаване или
основанието е загубило своето значение.

Загубването на българско гражданство може да стане по три начина : чрез

освобождаване, чрез отмяна на натурализация и чрез лишаване.
● Освобождаване от българско гражданство
Освобождаването от българско гражданство може да стане само по искане на
гражданина. Български гражданин, придобил чуждо гражданство, без да иска
освобождаване от българско, става лице с двойно гражданство.
Български гражданин, който постоянно живее в чужбина, може да поиска
освобождаване от българско гражданство, ако е придобил чуждо гражданство или ако
има данни за открита процедура за придобиване на такова. Освобождаването на
родителите води и до освобождаване на децата, които не са навършили 14-годишна
възраст, само ако родителите направят изрично искане за тяхното освобождаване. За
освобождаване на деца от 14 до 18-годишна възраст се иска и тяхното съгласие.
Български граждани, които живеят в чужбина и поискат освобождаване от
българско гражданство, се смятат за освободени от дена на издаване на президентския
указ.

● Отмяна на натурализация
Отмяната на натурализация се извършва по отношение на лица, придобили
българско гражданство по натурализация. Отмяната е санкция за проявена
недобросъвестност и нарушаване на законовите изисквания при придобиване на

34
българско гражданство от чужди граждани. Със своите действия при придобиването те
са се оказали недостойни да бъдат граждани на РБ.
Натурализация може да бъде отменена , ако лицето чужденец, получило
българско гражданство чрез натурализация, си е послужило с неверни данни или
факти, които са станали основание за придобиване на българско гражданство, или е
укрило данни или факти, които, ако са били известни, биха били основание за отказ за
придобиване. Неверните данни и фати трябва да се установят по съдебен ред така, че
да не останат колебания, че са неверни.
Ако семейство чужди граждани са придобили българско граждаство чрез
натурализация и се установи, че единият от съпрузите си е послужил с неверни данни
или е укрил данни или факти, то по отношение на него ще бъде приложена отмяна на
натурализацията ,без тя да засегне останалите членове на семейството. Отмяната на
натурализацията е лична.
Отмяна на натурализация е допустима само в срок от 10 години от получаване
на българско гражданство. Законодателят е предвидил давностен срок.
Предложение за отмяна на натурализация се прави от главния прокурор.

● Лишаване от българско гражданство

Чл. 24. Лице, което е придобило българско гражданство по натурализация, може да

бъде лишено от него, ако е осъдено с влязла в сила присъда за тежко престъпление
против републиката, при условие че се намира в чужбина и не остава без гражданство.

Лишаването от българско гражданство е най-висша правна и морална санкция

по отношение на гражданите.
Лишаването от гражданство се осъществява едностранно от държавата. Тя
прекратява връзката с гражданина на законово основание, по своя преценка, без да се
съобразява с неговата воля. Лишаване от българско гражданство може да се приложи
само по отношение на лица, които се намират извън пределите на страната.
Недопустимо е лице, извършило и най-тежкото престъпление, което се намира на
територията на държавата, да бъде лишено от гражданство.
Основанията за лишаване от българско гражданство са законоустановени
престъпни деяния с най-голяма обществена укоримост, които засягат коренни интереси
на държавата. Лишаване от българско гражданство е приложимо само по отношение на
граждани, придобили българско гражданство по натурализация. Български гражданин
по рождение не може да бъде лишен от гражданство. Условие за лишаване е
гражданинът да е осъден с влязла в сила присъда за тежко престъпление против РБ.
Предложение за лишаване се прави от главния прокурор.

● Производство по придобиване и загубване на българско гражданство

35
 Искане за придобиване на българско гражданство по натурализация, за
възстановяване и за освобождаване се прави от заинтересованите лица с писмена
молба. Молбата трябва да бъде написана на български еик и ако към нея има
приложени документи на чужд език, те трябва да бъдат преведени по официален ред на
български. В молбата е необходимо да се изложат всички обстоятелства, съображения
и мотиви, въз основа на които се иска промяна на гражданството.
Молбата за придобиване, освобождаване или възстановяване на българско
гражданство се отправя до министъра на правосъдието. Молител, живеещ в чижбина,
подава молба до съответното дипломатическо или консулско представителство на РБ.
Придобиването и загубването на българско гражданство става с указ на
президента. Той решава въпроса въз основа на доклад на министъра на правосъдието.
Министърът изготвя своя доклад на базата на констатациите и заключението на Съвета
по гражданство, създаден при Министерство на правосъдието.

19. Класификация на основните права и свободи. Лични права и свободи

Според съдържанието и интересите , които задоволяват отделните права ,т.е.

социалната им роля и предназначение се обособяват 3 групи :

1.Лични права и свободи

2.Политически права и свободи

3.Социални, икономически и културни права

Личните права и свободи създават условия за свободно съществуване и

развитие на личността. Те очертават границите на вмешателството на държавата в
личния живот и свобода на гражданите. Значителна част от личните конституционни
права са взаимствани от Всеобщата декларация за правата на човека и други
международни актове.

Политическите права създават правна възможност на гражданите да участват

в политическия живот и преди всичко в прякото осъществяване на държавната власт
или да участват в дейността на държавните органи. Една част от политическите права
са формулирани в съответствие с Пакта за гражданските и политическите права.

Чрез социалните , икономическите и културните права се създават условия

за задоволяване на материалните и духовните потребности на гражданите. Те са
съобразени с Всеобщата декларация за правата на човека и с Пакта за икономическите,
социалните и културни права.

ЛИЧНИ ПРАВА И СВОБОДИ

36
 Конституционните лични права и свободи на гражданите са основа на
демокрацията и предпоставка за нейното развитие.

1.На първо място , с най-голяма значимост , е конституционно прогласеното

право на живот (чл. 28). Това е естествено , защото без него всички други блага и
ценности стават безсмислени. “Правото на живот , разбирано като право на опазване на
живота и здравето, е конституционно право от най-висш порядък.” “то има
върховенство и приоритет по отношение на други права, които , за да бъде опазено, е
допустимо да бъдат накърнени ( Решение №10 ОТ 1995г. на КС).

Умишленото посегателство върху човешкия живот се наказва като най-тежко

престъпление.

2.Конституцията (чл. 29) забранява човек да бъде подлаган на мъчение, на

жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Тази забрана охранява човешкото
здраве и достойнство. Забраната човек да бъде подлаган на мъчение е прогласена във
Всеобщата декларация за правата на човека, в Пакта за гражданските и политическите
права и в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Конституцията забранява насилствената асимилация на отделни лица или

групи от хора от небългарска националност, т.е. насилственото им приобщаване към
българския етнос.

3.Конституцията (чл. 29, ал. 2) постановява , че никой не може да бъде подлаган

на медицински, научни и други опити без неговото доброволно писмено съгласие.
Тази разпоредба е гаранция срещу посегателството върху неприкосновеността и
здравето на гражданите от страна на лица , здравни и научни институции. Гражданите
имат възможност свободно и доброволно, при определени условия , да се подлагат на
медицински и научни експерименти.

Също така никой не може да бъде подлаган принудително на лечение и на

санитарни мерки, освен в определени от закона случаи (чл. 52, ал. 4). Гражданите
могат да бъдат принудително лекувани, когато техните заболявания (епидемични)
застрашават здравето на другите, или когато психичното заболяване на гражданина е
потенциално обществено опасно.

4. Широко място в КРБ (чл. 30 и др.) е отделено на правото на лична свобода и

неприкосновеност на гражданина. Свободата и неприкосновеността след правото на
живот , са най-висше човешко благо.

Законодателят е гарантирал свободата и неприкосновеността на личността.

Гаранциите се свеждат до забраната гражданинът да бъде задържан , подлаган на
оглед, обиск или друго посегателство върху личната му неприкосновеност.

Правното съдържание на неприкосновеността е физическа свобода на личността

, която се защитава чрез забраните за задържане под стража и други действия,
ограничаващи свободата, освен в случаите, предвидени в закона.

37
 Когато личната свобода и неприкосновеност на гражданина са обект на
престъпно посегателство от други лица , законът допуска неизбежната отбрана като
средство за предотвратяване на това посегателство , т.е. дава се правна възможност за
защита чрез причиняване вреди на нападателя. Но неизбежната отбрана трябва да бъде
съобразена с характера, интензивността и средствата, с които е действал нападателят.
Защитната реакция трябва да съответства на опасността на нападението.

Свободата и неприкосновеността не са неограничени. Абсолютната свобода е

произвол. Тя означава незачитане свободата и правата на другите и на обществения
интерес.

Конституцията дава възможност в изрично посочените от закона неотложни

случаи компетентните държавни органи да задържат под стража граждани , да
ограничават тяхната свобода, за което незабавно уведомяват органите на съдебната
власт. В срок от 24 часа те се произнасят по законосъобразността на задържането.

Ограничаване на личната свобода е и мярката за неотклонение “домашен арест”.

При нея обвиняемият по наказателно дело от общ характер не може да напуска
жилището си без разрешение на съответния орган.

Полицейските органи могат да използват физическа сила и помощни средства

при изпълнение на служебните си функции , ако те не могат да бъдат осъществени по
друг начин, например при задържане на правонарушител, който не се подчинява или
оказва съпротива на полицейските органи и т.н. Това е ПАМ, ограничаваща
неприкосновеността на личността.

Принудителните мерки за ограничаване на неприкосновеността на личността са

процесуални и медицински. Процесуална принудителна мярка е например
довеждането в съда или прокуратурата на лица, които са били призовани по
установения ред, но не са се явили. Принудителните медицински мерки се прилагат по
отношение на лица , които страдат от психически заболявания , наркомания или
алкохолизъм. Тези мерки се прилагат само по решение на съда.

Посегателствата срещу свободата на личността са наказуеми. Според чл. 142-а

от НК , който противозаконно лиши някого от свобода, се наказва с лишаване от
свобода до две години или с поправителен труд. Ако деянието е извършено от
длъжностно лице в нарушение на служебните му задължения , се наказва с лишаване
от свобода до три години.

Всеки има конституционно право да се защитава със законни средства при

посегателство срещу неговата свобода и неприкосновеност. Задържаният под стража
има право на адвокатска защита, а също и при привличането му като обвиняем.
Задържаният и обвиняемият имат право да се срещат насаме със воя защитник.
Тайната на техните разговори е неприкосновена.

5. Личната неприкосновеност се допълва от неприкосновеността на жилището

(чл. 33, ал. 1). Никой не може да влиза или остава в жилището на гражданина без

38
неговото съгласие, освен в случаите, предвидени в закона. Неприкосновеността на
жилището не зависи от правото на собственост. То е неприкосновено и ако обитателят
му е наемател.

Влизането и оставането в жилището без съгласие на обитателя му може да се

извърши с разрешение на съдебната власт.

6. Неприкосновеността на личността се гарантира и чрез конституционната

забрана за вмешателство в личния живот на гражданина (чл. 32, ал. 1). Всеки има
право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу
посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име. Тук се има предвид
неприкосновеността на семейния и личния живот на гражданина. Необходимо е да се
подчертае , че става въпрос за вмешателство по недопустим от закона начин и против
волята на гражданина някой да влияе върху семейните и личните му отношения.

7. Личната неприкосновеност на гражданите включва и забраната да бъдат

следени, фотографирани, филмирани, записвани или подлагани на други подобни
действия без тяхно знание и въпреки изричното им несъгласие , освен в предвидените
от закона случаи (чл. 32, ал. 2). Забраната се отнася , както за органите на сигурността
и обществения ред, така и за гражданите. Правозащитните органи могат да извършват
тези действия в предвидените от закона случаи за предотвратяване и разкриване на
престъпление.

8.Основателно Конституцията детайлно урежда материята , отнасяща се до

статуса на лицата , застрашени да бъдат санкционирани , вкл. и лишени от свобода за
деяния, които са наказуеми според закона. Това са лица, обвинени в извършване на
престъпления. Според чл.31 те трябва да бъдат предадени на съдебната власт в
законно определения срок.

Никой не може да бъде принуждаван да се признае за виновен , нито да бъде

осъден само въз основа на неговото самопризнание. Тази разпоредба забранява
физическото и психическото насилие върху обвиняемия , за да се признае за виновен.

Конституцията прогласява презумпцията , че обвиняемият е невинен до

установяване на противното с влязла в сила присъда. Този принцип в правосъдната
дейност трябва да изключи субективното предубеждение на съдиите за виновността на
обвиняемия , което би повлияло върху решението на съда. Презумпцията за
невиновност задължава обвинението (прокурора) да докаже виновността на
обвиняемия. Последният не е длъжен да доказва своята невинност.

Обвиняемият е защитен и със забраната да се ограничават неговите права,

надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдие.

Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие , което не е било

обявено от закона за престъпление към момента на извършването му (чл.5 , ал. 3 от
КРБ).

39
 На лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им
права, които не са ограничени от действието на присъдата. Изпълнението на
наказанията не може да има за цел причиняване на физическо страдание или
унижаване на човешкото достойнство на осъдените. Лишените от свобода не могат да
напускат местата за изтърпяване на наказанието без съответното разрешение,
задължени са да спазват наредбите за вътрешния ред, лишени са от избирателни права.

В съответствие с международните актове КРБ обявява престъпленията срещу

мира и човечеството за най-тежки. Тези престъпления не се погасяват по давност и
техните извършители подлежат на наказателно преследване и изтърпяване на
наказанията , независимо от това , че може да са изминали десетки години от
извършването им.

9. КРБ провъзгласява свободата и тайната на кореспонденцията и другите

съобщения за неприкосновени. Изключения се допускат само с разрешение на
съдебната власт , когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки
престъпления (чл. 34).

Неприкосновеността на кореспонденцията означава забрана да се нарушава

нейната тайна, т.е. забрана за длъжностните лица и граждани да се запознават със
съдържанието на носителя на информация , предназначена за определено лице –
писма , телеграми , съобщения , тел. разговори и др.

10. Израз на свободата на гражданина е неговото право свободно да избира

своето местожителство,, да се придвижва по територията на страната , да напуска
нейните предели и да се завръща (чл. 35). Тази разпоредба е съобразена с Всеобщата
декларация за правата на човека и Пакта за гражданските и политическите права. Тя
премахва всякакви ограничения за гражданите да се придвижват из страната , да
избират своето местожителство , което е израз на тяхната лична свобода.

КРБ допуска по изключение ограничаване на свободата на придвижване и избор

на местожителство , когато това налагат интересите на националната сигурност,
народното здраве и правата и свободите на другите граждани. Това ограничение може
да се направи само със закон , което е гаранция , че изпълнителната власт не може да
въведе такива ограничения с административни мерки.

Всеки е свободен да напусне пределите на страната. Това право може да бъде

ограничено само по решение на съдебната власт , с цел да не се даде възможност на
извършител на престъпление , напускайки страната , да осуети наказателното
преследване.

Български гражданин при никакви обстоятелства не може да бъде лишен от

право да се завърне в страната.

11. Към групата на личните права се отнася правото и задължението на

българските граждани да изучават и ползват българския език (чл. 36). Това право и
задължение е един от факторите за съхраняване на българската национална

40
идентичност. Официален език в РБ е българският (чл. 3). Случаите , в които се
използва само официален език, се определят със закон.

12. На гражданите е предоставена свобода на съвестта, да мисълта, на избор на

вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи (чл. 37). Тези свободи са
ненакърними. Правото на вероизповедание е абсолютно и основно право на всички
български граждани (Решение № 5 от 1992г. на КС).

Свободата на мисълта е всеобхватна и неограничима , естествено присъща на

човека.Свободата на съвестта означава човек да вярва или не в бог или други
свръхестествени сили, да бъде религиозен или атеист.

Свободата на вероизповедание е абсолютно ненакърнимо лично право на

гражданите.

Изборът на вероизповеданията е свободата на гражданите да се обединяват в

религиозни общности и да извършват обреди в съответствие със своите верски
убеждения.

Религиозните институции са отделени от държавата. К обявява

източноправославното вероизповедание за традиционна религия в РБ.

Религиозните общности и институции , както и верските убеждения, не могат да

се използват за постигане на политически цели.

13.К провъзгласява свобода на убежденията (чл. 38).

Никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си, поради своите
убеждения, нито да бъде задължаван или принуждаван да дава сведения за своите или
чужди убеждения. Убежденията могат да бъдат политически , научни , културни,
религиозни и др. , но законодателят безспорно е имал предвид предимно
политическите убеждения.

14. Членове 39, 40 и 41 от К регламентират така наречените “комуникационни

права и свободи” на гражданите , а именно : правото да се изразява и разпространява
мнение чрез различни средства; не подлежат на цензура печатът, електронните медии и
др.; правото да се търси и получава информация.

Член 39 предоставя право на всеки свободно да изразява мнение и да го

разпространява чрез слово, писмено , устно , чрез звук , изображение или по друг
начин. Това право е универсално , в смисъл , че гражданите свободно може да изразява
мнения п икономически , политически , културни , спортно и други въпроси. Правото
да се изразява и разпространява мнение е външно проявление на регламентираната в
чл. 37 и чл. 38 свобода на мисълта и убежденията.

Правото на изразяване на мнения не е абсолютно. То не може да се използва

срещу правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на
конституционно установения ред, към извършване на престъпления и към разпалване

41
на вражда или към насилие над личността. Държавата може да ограничава правото на
изразяване на мнение само при условията , посочени в К. Това са случаите , в които с
упражняването на това право се нарушават други конституционни права на
гражданите.

15.К предоставя право на гражданите да искат, получават и разпространяват

информация (чл. 41). То също не е абсолютно. Не може да бъде получавана и
разпространявана информация , насочена срещу права и доброто име на другите
граждани, както и срещу националната сигурност , обществения ред , народното здраве
и морала. От тази разпоредба следва забраната за държавните органи да предоставят на
гражданите такава информация.

16. Гражданите имат право на жалби , предложения и петиции до държавните

органи (чл. 45).

Жалбата има за цел да бъдат удовлетворени лични права и признати от закона

интереси. С предложения се правят препоръки , адресирани до органите на
публичната власт, за решаване на соц-битови , културни и други въпроси , за
подобряване организацията и дейността на държавните органи. Те са средство за
участие на гражданите в управлението на обществените процеси. Петициите са
писмено оформени колективни искания на групи граждани за решаване на проблеми.

17. Всеки гражданин има право на защита , когато са нарушени или застрашени
неговите права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява
и със защитник (чл. 56). Защитата не се ограничава само до правото на адвокатска
защита. Гражданинът може да използва всички законни средства за защита.

Гражданинът има право на защита във всички стадии на съдебния процес.

18. К задължава държавата да поеме отговорността за вреди , причинени от

незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица (чл. 7). Това е
отговорност за вреди , причинени на различни правни субекти , вкл. на граждани. На
това задължение на държавата кореспондира правото на гражданите да търсят
отговорност за причинените им вреди. Това е и гаранция за техните права и законни
интереси.

Съдебният иск към държавата за обезщетение на гражданин е отправен към

съответния държавен орган, който е причинил вредите. Но това не освобождава от
отговорност длъжностното лиже, непосредствено виновно за нанесените вреди.

19. От наличието на българско граждаство следва правото на гражданите , които

се намират в чужбина да се ползват от закрилата на държавата. Ал. 5 от чл. 25 на КРБ
постановява: “Българските граждани , пребиваващи в чужбина, са под закрилата на
РБ.” Където и да се намират те , имат всички права и задължения по КРБ (чл. 26, ал.1).

Държавата осъществява това свое задължение чрез българските

дипломатически и консулски представители в чужбина.

42
ПОЛИТИЧЕСКИ ПРАВА И СВОБОДИ

Политическата свобода е възможността на гражданина по вътрешна убеденост и

свободно да определи своето поведение в политическия живот и отношението си към
политическите институции. Мащабите на политическата свобода се обуславят от
юридически установените и гарантирани политически права на гражданите.

Политическите права и свободи създават условия за участие на гражданите в

политическия живот и преди всичко в осъществяването на публичната власт.

Политическите права се реализират чрез правоотношенията между гражданите

и политическите институции – държавните органи, партиите и другите политически
структури.

1. Едно от основните , с най-голяма обществена значимост политическо право

на гражданите е избирателното има право. То им дава възможност да
участват във формирането на държавните представителни и други изборни
органи. Чрез избирателното право гражданите конституират политическо
представителство. Те упълномощават определени лица да осъществяват
държавната власт от тяхно име и в техен интерес. Своето право на глас те
упражняват при решаване на общодържавните и местните въпроси , чрез
национални и местни референдуми.
Гражданите навършили 18-годишна възраст имат право да избират държавни
органи, да бъдат избирани в местните органи и да участват в допитване до народа (чл.
42, ал.1). Лишени от избирателни права са гражданите , поставени под запрещение
(тези , които не могат съзнателно да ръководят своите постъпки) и изтърпяващите
наказание лишаване от свобода.

2. Основно средство за изразяване на политическо мнение е печатът, заедно с

различните средства за масова информация. КРБ постановява, че печатът и
другите средства за масово осведомяване са свободни и не подлежат на
цензура (чл. 40). Тази разпоредба прогласява свободата на печата и
средствата за масова информация и ги освобождава от най-бруталния враг
на свободата на словото – цензурата.
Свободата на печата и средствата за информация е свобода за изразяване на
мнение чрез словото – печатно, визуално или звуково.

Свободата на печата и другите средства за масова информация са форма за

осъществяване на свободата на словото. Но формите на тази свобода на словото не се
ограничават само до тях. Свобода на словото е и правото чрез различни средства да се
изразява мнение по въпроси от обществено-политическия живот. То е и свободата на

43
убеждение, което всеки може да декларира и защитава и е свобода на мисълта, която
може да се изрази чрез устно и печатно слово и чрез други средства.

Правните субекти са равнопоставени при упражняване на свободата на словото

чрез средствата за масово осведомяване и печата.

Средствата за масово осведомяване , както се отбелязва в Решение №10 от

1999г. на КС , трябва ад се превърнат “в автономни обществени институции,
освободени от опеката на определен държавен орган”, за да отразяват обективно
различните идеи и убеждения в обществото

Но свободата на печата и електронните медии не е абсолютна. Тя може да бъде

ограничавана в случаите и по начин , определен в КРБ.

КРБ въвежда някои ограничения по отношение на печатните издания в интерес

на обществото и държавата. Тя предвижда възможността бъдат спирани и
конфискувани печатни издания или други носители на информация по решение на
съдебната власт , когато се накърняват добрите нрави или в тях се съдържат призиви за
насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на
престъпления или за насилие над личността.

Спирането означава , че със съдебен акт се прекратява издаването на един

информационен носител. Конфискацията е отнемане по решение на съдебната власт на
един или повече броеве на едно периодично издание , без да се спира то.

3. Гражданите имат право да се събират мирно и без оръжие на събрания и

манифестации (чл. 43). Това са форми за колективно изразяване
отношението на гражданите по политически , икономически, културни и
други въпроси.
Събрания митинги и манифестации могат да организират граждани , сдружения,
политически партии и други обществени организации. Гражданите са свободни да
участват в тези публични мероприятия , за което не могат да бъдат преследвани и
наказвани.

Събранията могат да се провеждат в закрити помещения или на открито. На тях

гражданите обсъждат актуални политически и други въпроси и оформят своето
отношение към тях.

Митингите са масови събрания на открито , на които гражданите формират и

изразяват своето отношение по важни обществени проблеми.

Манифестацията е преминаване на граждани по публични места , за да изразят

отношение по определен проблем от обществения живот.

Законът установява някои забрани, с които се цели свободно и нормално

протичане на тези мероприятия. Например не се допуска участие в тези мероприятия
на лица в очевидно нетрезво състояние, лица , които са маскирани и не могат да бъдат

44
разпознавани , лица , които носят оръжие или други специално предназначени или
приспособени предмети, които може да се използват против живота и здравето на
гражданите или за причиняване на материални щети.

Упражняването на правото на събрания, митинги и манифестации е

гарантирано. Предвижда се наказателна отговорност – лишаване от свобода до 2
години за лица , които с насилие , измама , заплашване или по друг незаконен начин
разтурят или попречат да се проведе събрание , митинг или манифестация.
Организаторите на тези мероприятия , ако нарушат забраните , предвидени в закона ,
се наказват с лишаване от свобода до една година.

4. КРБ регламентира правото на гражданите свободно и доброволно да се

сдружават (чл. 44). Това право е универсално и има за цел задоволяването и
защитата на правата и интересите на гражданите. Правото на сдружаване е
основно право на личността.
По смисъла на КРБ сдруженията на гражданите са разнородни по характер и цел
обществени (недържавни) формирования. Гражданите могат да се сдружават в
организации за постигане на стопански цели или в организации с идеална цел. Вторият
тип организации могат според предмета на дейност да се подразделят на политически
партии , синдикални формации и с друга идеална цел – в областта на културата ,
образование и др. Политическите партии се създават , за да съдействат за формиране и
изразяване на политическата воля на народа. Синдикалните организации представляват
и защитават интересите на работниците и служителите пред държавните органи и пред
работодателите по въпросите на трудовите и осигурителните отношения и др.
Кооперациите са доброволни сдружения с променлив капитал и променлив брой
членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество извършват стопански и други
дейности за задоволяване на интересите на кооператорите.

КРБ (чл. 44 , ал.2) забранява създаването на организации , чиято дейност е

насочена срещу суверенитета , териториалната цялост на страната и единството на
нацията, към разпалване на расова , национална , етническа или религиозна вражда ,
към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организациите, които
създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез
насилие.

Сдруженията на гражданите се регистрират в съда и на това основание

придобиват качество на юридически лица, т.е. стават носители на права и задължения.

СОЦИАЛНИ , ИКОНОМИЧЕСКИ И КУЛТУРНИ ПРАВА

Широко място в КРБ е отделено за уредбата на основните социални и

икономически права на човека. Тя предоставя права , които трябва да създадат условия
за задоволяване на материалните, здравните , духовните и други потребности на
гражданите. Отделено е особено внимание на обществените груби, които се нуждаят от

45
специална социална защита. Характерно за тази група права е, че някои от тях са
формулирани като задължения на държавата , от които произтичат съответни права и
облаги за гражданите.

1. КРБ гарантира и защитава правото на частна собственост и наследяване.

Частната собственост е обявена за неприкосновена. Обект на правото на частна
собственост могат да бъдат всякакви вещи и ценности , с изключение на обектите ,
обявени за изключителна публична собственост , и обекти , върху които държавата
притежава суверенни права и държавен монопол.

Правото на собственост върху някои вещи е поставено под разрешителен режим

от държавата – взривни вещества , оръжия и др.. поради това , че са потенциална
заплаха за живота и здравето на гражданите , за обществения ред и сигурността.

Частната собственост може да бъде принудително отчуждавана за държавни и

общински нужди, ако те не могат да бъдат задоволени по друг начин. КРБ и законите
създават правни механизми за защита на правото на частната собственост. Защитата се
осъществява чрез гражданскоправни, наказателноправни и административноправни
средства и процедури.

Правото на наследяване е правомерно преминаване на частната собственост на

гражданина след неговата смърт в собственост на законните му наследници. Част от
тази собственост по волята на наследодателя може да бъде завещана на друг. Ако
гражданинът няма наследници, по закон или завещание неговата собственост след
смъртта му преминава в полза на държавата.

Наследяването по закон е разпределяне на наследството между наследниците.

Това са лица , намиращи се в родствена връзка с наследодателя. Според глава втора
наследници по закон са децата , родителите , ако те са починали , наследяват техните
низходящи, най-близките по степен възходящи. Те получават части от наследството ,
определено от закона.

Наследяване чрез завещание може да направи лице , което е способно разумно

да се разпорежда със своето имущество, чрез изрично заявена воля за след смъртта си.
Той може да се разпорежда с цялото си имущество. Завещанието не може да накърнява
запазената част от наследството за низходящите, родителите и съпругата. Завещанието
може да бъде нотариално, съставено от нотариуса или саморъчно , съставено от
наследодателя.

2. Гражданите имат право на труд. Държавата е задължена да се грижи за

създаване на условия на осъществяването му (чл. 48,ал. 1). Трудът се гарантира и
защитава от закона (чл. 16).

Правото на труд включва възможността гражданинът свободно да избира своята

професия и в съответствие с нея да получи работа.

46
 От правото на труд е производно правото на възнаграждение , на здравословни
условия на труд , на почивка , на отпуск и на социално осигуряване.

Субекти на правото на труд са трудоспособните лица , които са навършили 18г.

По изключение и лица от 15 до 16 години могат да извършват работа, която е лека и не
е опасна или вредна за здравето , за физическото , умственото и нравственото им
развитие.

Правото на труд се осъществява в резултат на възникване на трудово

правоотношение , по ред , определен от Кодекса на труда. То възниква в резултат на
сключен трудов договор (срочен или за неопределено време) между работника или
служителя.

Трудовото законодателство съдържа разпоредби за правна защита на правото на

труд на работниците и служителите.

Държавата е длъжна да създаде условията за упражняване правото на труд от

лица с физически и психически увреждания (чл. 48, ал. 2).

КРБ забранява на гражданите да бъдат заставяни да извършват принудителен

труд. Тази забрана изключва правната възможност лица , извършили правонарушение,
да бъдат санкционирани с поправителен труд. Даже лишените от свобода не могат да
бъдат принуждавани да се трудят.

Работниците и служителите имат право на здравословни и безопасни условия на

труд (чл. 48, ал. 5). Кодексът на труда детайлно урежда изискванията за безопасни и
здравословни условия на труд.

Работникът или служителят има право да откаже или преустанови работа ,

когато възникне сериозна непосредствена опасност за живота или здравето му и да
иска отстраняване на неблагоприятните условия на труд.

Работодателите са длъжни да полагат специални грижи за непълнолетните

работници и служители. Забранява се на жените да извършват тежки и вредни за
здравето и майчинските им функции дейности. Бременните жени и майките кърмачки
се ползват с особена закрила при изпълнение на трудовите задължения.

За труда на работниците и служителите е гарантирано минимално трудово

възнаграждение и заплащане, съответстващо на извършената работа. Минималната
работна заплата за страната се определя от МС. Минималното трудово възнаграждение
е онази граница, определена от държавата , под която не може да слезе
възнаграждението на работниците и служителите в държавните стопански организации
и учреждения.

Работниците и служителите имат право на почивка и отпуск. Правото на

почивка е гарантирано.

47
 3. На работниците и служителите е предоставено конституционното право да се
сдружават в синдикални организации и съюзи за защита на техните интереси в
областта на труда и социалното осигуряване (чл. 49, ал. 1). Това право е гарантирано.

Работодателите също имат право да се сдружават за защита на своите интереси.

4. Работниците и служителите имат право на стачка (чл. 50).

Стачката е крайно средство за разрешаване на конфликти между работодатели и

наемните работници и служители по повод защитата на техните интереси. Тя трябва да
се използва , едва след като са изчерпани всички други средства за разрешаване на
конфликта – преговори , петиции и др.

5. Гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане

(чл. 51,ал. 1). Работниците и служителите са социално осигурени чрез система от
осигурителни фондове; общи заболявания и майчинство , трудови злополуки и
професионални болести, пенсии и безработни. Фондовете се управляват от
Националния осигурителен институт.

Право на дългосрочно осигуряване придобиват служители и работници при

трайно загубване на трудоспособност.

Общественото осигуряване може да бъде краткосрочно при временно загубване

на трудоспособност, поради заболяване или др.

Право на социално подпомагане имат гражданите , които са се оказали в

бедствено положение в резултат на различни причини , като пожари, наводнение и др.

Лицата, останали временно без работа , са осигурени социално, при условия и

реда , определени със закон (чл. 51,ал. 2). Социалното осигуряване на безработните
временно гарантира поддържане на техния жизнен минимум.

Старите хора, които нямат близки и не могат да се издържат от собственото си

имущество , както и хората с физически и психически увреждания , се намират под
особена закрила на държавата и обществото (чл. 51, ал.3).

6. Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна

медицинска помощ ,и на безплатно ползване на медицинско обслужване по ред и
условия , определени със закон (чл. 52,ал. 1). Здравното осигуряване е разновидност на
правото на осигуряване, което дава възможност на гражданите да ползват медицинска
помощ в случай на заболяване.

Гражданите имат право на безплатно медицинско обслужване в държавните ,

общинските и ведомствените здравни заведения – болници , рехабилитационни
центрове, поликлиники , амбулатории , здравни пунктове и др.

За да бъде гарантирано правото на гражданите на качествено здравно

обслужване и качествени лекарствени средства, КРБ задължава държавата да

48
осъществява контрол върху всички здравни заведения , както и върху производството
на лекарства, биопрепарати и др.

7. Всеки гражданин има право на образование (чл. 53). То трябва да съдейства

за развитието на личността, за да реализацията на човека в живота. У нас е създадена
мрежа от основни , средни , средно специални и висши училища, която дава реални
възможности на гражданите да получат желаното от тях образование. Основното
образование е до 16-годишна възраст и е задължително. Основното и средното
образование в държавните училища е безплатно. Целта на висшето образование е
подготовката на висококвалифицирани специалисти и развитието на науката и
културата. Държавата осъществява контрол върху висшите училища.

КРБ дава възможност на граждани и организации да създават училища при

условията и реда, установен със закона.

Държавата насърчава образованието , подпомага способните ученици и

студенти и създава условия за професионално обучение и преквалификация на
гражданите.

8. Два текста от КРБ (чл. 46 и чл. 47) уреждат отношения, които са близки по
характер и са неразривно свързани: за брака и семейството и специална защита за
жената-майка и децата.

8.1. КРБ дефинитивно прогласява , че бракът е доброволен съюз между мъж и

жена и се признава за законен само гражданският брак. Но гражданите са свободни да
сключат и църковен брак.

Съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството. Отношенията

между съпрузите се изграждат на взаимното уважение, общата грижа за семейството,
разбирателството и верността.

8.2. Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и

задължение на родителите и се подпомага от държавата. Държавата трябва да
поддържа мрежа от детски заведения, които да улесняват родителите за отглеждането
и възпитанието на децата.

Децата, останали без грижа на близките си , се намират под особената закрила

на държавата и обществото. Създадените от държавата заведения за отглеждане на тези
деца не получават достатъчно средства, за да могат да осигурят нормални условия за
живота , развитието и възпитанието им.

КРБ признава и гарантира равни права на децата , родени извън брака, с тези,
родени в брака.

КРБ предвижда възможността , а СК определя основанията , при които

родителят може да бъде лишен от родителски права или правата му да бъдат

49
ограничени. Ограничаването или лишаването се извършва от районния съд по искане
на другия родител , на прокурора или се извършва служебно от съда.

Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото.

С особена закрила се ползва жената – майка , на която се осигурява платен отпуск
преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други
благоприятни за жената условия.

9. Право на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда. Това

право поражда задължението им да не разрушават и замърсяват природата , а да се
грижат за нейното съхранение и възстановяване.

10. Член 54 регламентира основните културни и творчески права на гражданите.

Те имат право да ползват националните общочовешките културни ценности, както и да
развиват своята култура в съответствие с етническата си принадлежност.

Гражданите са свободни да творят и разпространяват произведения на

литературата , изкуството, науката и да създават технически новости (изобретения).
Изобретателските , авторските и сродните на тях права възникват в резултат на
интелектуален труд при създаване на материални и духовни ценности.

Авторското право и сродните му права са защитени. Те се закрилят, докато

авторът е жив и 50 години след неговата смърт. За нарушаване на авторско право на
носителя му или на лицето , на което е отстъпено изключително право за ползване, се
дължи обезщетение за причинените вреди.

Законът за патентите урежда отношенията, които възникват при създаването,

използването и закрилата на патентноспособните изобретения и полезни модели.
Патенти се издават за изобретения , които са нови , имат изобретателско равнище и са
промишлено приложими. Правна закрила на изобретението се предоставя с патент.

11. Основните права на гражданите са неотменими. Те са вътрешно присъщи на

човека. Чрез законите и другите нормативни актове се създават юридически
механизми, гарантиращи осъществяването им.

КРБ изрично забранява злоупотребата с основните права , както и тяхното

упражняване по начин, който накърнява права или законни интересни на други.
Злоупотребата с права и тяхното упражняване и за постигане на цели, които КРБ не
допуска , се наказва.

ОСНОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ГРАЖДАНИТЕ

Изпълнението на задълженията е израз на отговорността на гражданина пред

обществото и преди другите граждани. Правата и задълженията са взаимно свързани.

50
 За разлика от правата задълженията удовлетворяват обществени и държавни
интереси и чрез тях – интересите на гражданите. Основните задължения задоволяват
съществени интереси. Те са конституционно установени, но условията и реда за
тяхното изпълнение са регламентирани в законите.

Субекти на някои основни задължения са гражданите, които са правоспособни,

без да са дееспособни. Напр. , правоспособните граждани (малолетни и невменяеми) са
субекти на правото на собственост, от което произтича задължението им да плащат
данъци и такси за притежаваната от тях собственост, при условия и ред, предписани в
закона. Това тяхно задължение се осъществява от родителите или попечителите им. В
други случаи от субектите на задължения се изисква да са дееспособни. Това са
пълнолетни граждани, които, напр., трябва да изпълняват войнските си задължения.

Субекти на основни задължения могат да бъдат и чужденци, лица без

гражданство, с неустановено или неизвестно гражданство. Те например са длъжни да
спазват КРБ и законите , да плащат данъци и такси.

За неизпълнение на задълженията се носи отговорност, в съответствие с техния

характер. Отговорността може да бъде административна (например за неплащане на
данъци и такси” и наказателна, когато неизпълнението има характер на
престъпление(например отклонение от военна служба).

Основните задължения, както правата на гражданите, са прогласени в глава

втора на КРБ. Някои от тях не са регламентирани като самостоятелни задължения, тъй
като едновременно са и права на гражданите.

1. Основно задължение на гражданите е да спазват и изпълняват КРБ и

законите (чл. 58). Гражданинът е задължен точно и добросъвестно да
съобразява своето поведение с разпоредбите на КРБ и законите. Той е
длъжен да спазва и изпълнява и подзаконовите актове, които са
законосъобразни.
Гражданинът може да откаже изпълнението на актове, които са нищожни,
например такива , които са издадени от некомпетентен орган, но е длъжен да
изпълнява унищожаемите актове, докато не бъдат отменени по съответния ред. Той не
може да откаже изпълнението на неправилен (нецелесъобразен) акт.

КРБ (чл. 58,ал. 2) постановява, че религиозните и другите убеждения не са

основание за отказ да се изпълнят задълженията, установени в КРБ и законите.

Задължението да се спазват и изпълняват КРБ и законите означава и ад се

зачитат правата и интересите на другите , тъй като са установени от законите. Това в
най-голяма степен се отнася за конституционните права на гражданите и техните
основни интереси.

2. Задължение за защита на отечеството. Според чл. 59,ал. 1 от КРБ защитата

на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин. То е свещено

51
 задължение, защото е безусловна предпоставка за съществуването на
българската нация и държавност.
Изпълнението на войнските задължения, освобождаването от тях или замяната
им с алтернативна служба се урежда със закон. КРБ допуска замяната на военната
служба с друга при условия и ред, които са установени от законодателството.

КРБ квалифицира измяната и предателството към отечеството като най-тежко

престъпление и поради това се наказва с цялата строгост на закона. Този текст е
разшифрован в особената част от НК. В него за измяна и предателство са предвидени
най-строги санкции – лишаване от свобода до 20 години или с доживотен затвор при
особено тежки случаи.

3. Задължение на гражданите да плащат данъци и такси, установени със закон

съобразно техните доходи, имущества и извършени услуги (чл.60).
Данъчните задължения на гражданите се определят само със закон. Със
закон се установяват данъчни облекчения и утежнения. Предоставянето на
данъчни облекчения и утежнения е изключителен прерогатив на НС.
Данъците са основен източник за финансовото осигуряване на държавните и
общинските разходи. Те са безвъзмездни плащания от гражданите и ЮЛ. Срещу тях
държавата или общините не дължат пряко насрещна престация. Но част от събраните
данъци косвено се връщат на данъкоплатците за образование на техните деца , за
здравеопазване и т.н. Данъкът е публичноправно вземане на държавата, което е
едностранно установено от нея. Чрез него държавата и общините обременяват лицата
за да посрещнат своите разходи, предвидени в бюджета ( Решение № 3 и № 8 от 1997.г
на КС).

Държавата определя видовете и размерите на данъците. Това са данък върху

общия доход, данък върху добавената стойност, данък върху наследствата, данък върху
сградите и други. Данъците са държавни и местни. Държавни са данъците върху общия
доход, върху добавената стойност и др. Местни са данъците върху сгради и върху
наследства.

Субекти на данъчни задължения, освен българските , са и небългарските

граждани, пребиваващи в България.

За неизпълнение на данъчните задължения се носи

административнонаказателна отговорност по ЗАНН , ако нарушението на данъчното
законодателство не представлява престъпление.

Такси се дължат за извършени услуги или за издадени документи. Таксите са

възмездно плащане. Таксите са цената на услугата , на труда, на стоката.

4. На последно място КРБ задължава гражданите да оказват съдействие на

държавата и обществото, в случай на природни и други бедствия при условия и по ред,
определен със закон (чл.61). Това задължение , докато все още не е приет съответен
закон , има повече характер на морален дълг. Липсват законови условия и ред, при

52
които гражданите трябва да изпълнят това свое задължение и съответни санкции за
неизпълнението му.

Гаранции за правата на гражданите

Основните права и свободи на гражданите са юридически гарантирани.

Самият факт , че са конституционно прогласени, е гаранция за тяхната неотменимост и
ненакърнимост. Конституционно декларираните права на гражданите имат смисъл ,
само ако са налице обективни предпоставки и гаранции за тяхното осъществяване.

Необходимо е да се усъвършенстват юридическите процедури, гарантиращи

осъществяването на основните права, свободи и изпълнението на задълженията на
гражданите.

В литературата широко е разпространен възгледът,че гаранциите за правата на

гражданите са икономически, политически и юридически.

Гаранции за правата и свободите на гражданите се съдържат в закона и в

реалните обществени условия за спазване на закона. Гаранции са юридическите
механизми , институциите и способите, които осигуряват осъществяването им.
Юридическите гаранции са бариера срещу посегателството върху правата и свободите.

Не по-маловажна гаранция е и създаването на ефективно действащи

юридически процедури за защита и възстановяване на нарушени права и
санкциониране на нарушителите. Наказателният кодекс определя съставите , които
представляват престъпления срещу правата на гражданите и предвижда съответни
санкции за техните извършители. В него се съдържат няколко глави , в които
определят санкциите за посегателство срещу правата на гражданите : глава втора
“Престъпления против личността” , глава трета”престъпления против правата на
гражданите” , глава четвърта “Престъпления против брака и семейството” и др.

Нарушенията на правата, които не са квалифицирани като престъпления , а са

само административни нарушения , се наказват по ред , определен в ЗАНН.

Нарушени имуществени и неимуществени права могат да бъдат възстановени

или възмездени чрез търсене ма гражданска отговорност от нарушителя.

Процесуалноправната защита на правата на гражданите се осъществява чрез

съдебни или административноправни процедури. Съдебните са регламентирани в НПК
и в ГПК. Административноправната защита се осъществява чрез процедури,
предвидени в АПК И ЗАНН.

В редица европейски държави се е утвърдил институтът на омбудсмана , т.е. на

посредника , на защитника на правата , свободите и интересите на гражданите. Заедно

53
с правозащитните органи той е надежда гаранция за правата и интересите на
гражданите срещу произвола на бюрократичния апарат.

За пръв път такъв орган е създаден в Швеция през 1809г.

Омбудсманите приемат жалби на граждани , когато са нарушени техни права

или законни интереси от административни органи или държавни служители.

За да могат да осъществяват своите правомощия , те са независими; ползват се с

имунитет; могат да искат и получават необходимата им информация от държавните
институции; да търсят съдействие от правозащитни и други държавни органи.

Гарант за правата на гражданите е държавата. Тя е длъжна да създаде

условия за тяхното осъществяване. Особено важна е ролята на правозащитните
органи. Конституцията (чл. 117, ал. 1) постановява: “Съдебната власт защитава
правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата”.

Освен от българските правозащитни органи, гражданинът може да потърси

защита на своите права и от международните правозащитни институции. България
признава юрисдикцията на Европейската комисия по правата на човека и
Европейския съд по правата на човека ( съда в Страсбург ). След като гражданинът
е изчерпил всички вътрешноправни средства за защита на своите права , може да
сезира в определен срок Комисията с жалба, изпратена до Генералния секретар на
Съвета на Европа. Комисията се стреми да постигне приятелско решение на спора. Ако
не се постигне разбирателство , делото се предава на Съда по правата на човека, който
го разглежда по ред, установен от Европейската конвенция за защита правата на човека
и основните свободи и разпоредбите на съответните протоколи към нея. Решението на
съда е окончателно. Европейският съд е гарант за права на гражданите, когато не са
получили необходимата правна защита от българските институции.

В конституцията се съдържа разпоредба , въз основа на която гражданите могат

да потърсят съдебна отговорност от държавата за понесени вреди в резултат на
нарушени права и законни интереси. Член 7 от КРБ постановява: “Държавата отговаря
за вреди , причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни
лица”. Макар и остарял , не е отменен Законът за отговорността на държавата за вреди,
причинени на граждани , който урежда процедурата за отговорността на държавата.

Изискването да се изпълняват конституционните задължения от всеки е

гаранция за правата и свободите на другите граждани.

№24 Избирателна ситема – определени, възникване, развитие. Пропорционална

избирателна система и Мажоритарна избирателна система.

Понятието избирателна система има две значения. В ш. см. думата

избирателна система е съвкупност от обществени отношения, които възникват и се
реализират при и по повод на избори. В т. см. означава методът (процедурата), въз
основа на който се излъчва спечелилият кандидат. Използва се мажоритарна

54
избирателна система (МИС), пропорционална избирателна система (ПИС) и смесена
избирателна система (СИС). Избирателната система е инструмент за формиране на
представителните органи.
При МИС мандатът го получава онзи кандидат, който има повече гласове. В
зависимост от това как се изчислява мнозинството бива два вида: с относително и с
абсолютно мнозинство. При относителното мнозинство печели онзи, който има
повече гласове в сравнение с всички кандидати по отделно. Абсолютно мнозинство
има, когато броя на действителните гласове е повече от половината (50% + 1). Целта
при абсолютното мнозинство е по-голямо представителство. МИС се дели на
мажоритарна избирателна система в едномандатни и в многомандатни райони. За
произвеждане на избори за общински съветници територията на общината
представлява един многомандатен изборен район. За произвеждане на избори за кмет
на община или кметство територията на общината или кметството представлява един
едномандатен изборен район.
МИС е единственият способ за еднолично формиране на власт. Елементи от
нейното прилагане дават възможността да се комбинират с ПИС. Предимствата на
МИС са, че може да се използва както за еднолични, така и за колегиални органи,
лесно се изчислява, стимулира големите партии и се формира стабилно мнозинство
при парламентарното управление. Недостатъците са, че е скъпа, изкривява
политическото представителство, липсва еквивалентност между гласовете и мандатите
и елиминира малките партии.
При ПИС излъчването на победителите е в съотношение на действителния
брой гласове и броя мандати. ПИС се прилага само за колективни органи, т.е.
разпределението е за партия. Методите на изчисляване са два: на квота и на делител.
При квотата броя на действителните гласове се дели на мандатите. Ако действителният
брой гласове е 1/240, т.е. това е един мандат. Вторият метод на делителя е, когато
действителните гласове на всяка една от партиите се делят на определена единица
числа. Получените частни се подреждат по низходящ ред.
ПИС може да е с пълно или частично политическо представителство. При
пълното политическо представителство цялата държава е равна на един избирателен
район и мандатите се разпределят в него. Такива са европейските избори. При непълно
(частично) представителство държавата е разделена на различни избирателни райони
и избирателите подкрепят една част от кандидатите, а не всички едновременно.
Колкото е по-голям районът и броят мандати, толкова по-точно и справедливо е
разпределението им.
Предимствата на ПИС са, че изборът е по справедлив, има по-голяма
представителност, насърчава се многопартийността и има по-голяма избирателна
активност. Основният недостатък е, че може да се използва само за формиране на
колегиални органи и е приложима само в многомандатни райони. Освен това по-
трудно се изчислява, което е неразбираемо за повечето избиратели. При ПИС трудно се
формира мнозинство, необходими са коалиции, което води до нестабилност.
При СИС се съчетават предимствата на МИС И ПИС. В зависимост от това кой
модел избирателна система надделява СИС се разделя на смесена избирателна система
с мажоритарен наклон и смесена избирателна система с пропорционален наклон. 31 от

55
избирателите за народни представители в България са с МИС, а 209 с ПИС. 7 ВНС
имаше 200 избиратели с мажоритарна система с абсолютно мнозинство и 200 бяха
избрани чрез пропорционалната система.
Съвременната българска избирателна система се основава на четири основни
принципа: всеобщо, пряко, равно избирателното право при тайно гласуване. Тези
четири принципа не са единствените в избирателната система. Те характеризират
активното избирателно право. Пасивното избирателно право е правото на
гражданите да бъдат избирани в представителните органи. Изискванията са различни
за всеки отделен орган.
Активното избирателно право е всеобщо. Според КРБ активно избирателно
право имат всички граждани на Република България, които са навършили 18 годишна
възраст, не са поставени под ограничено или пълно запрещение и не изтърпяват
наказание лишаване от свобода. Лицата, които имат европейско гражданство, когато
трайно пребивават на територията на друга държава-членка на ЕС могат да участват в
избори за местно самоуправление и избори за Европейски парламент. Съвременното
съдържание на принципа за равно избирателно право включва в себе си: 1. Всички
избиратели притежават избирателно право на равно основание; 2. Всеки избирател има
право на един глас, който може да бъде упражнен еднократно; 3. Гласовете на
избирателите имат равна тежест. Принципът на прякото избирателно право се свързва
с пряката връзка между вота на избирателите и крайния изборен резултат. Тайното
гласуване се гарантира като избирателят обективира своята воля чрез бюлетина, която
остава скрита за всички останали, но вота се отчита. Този вот не може да бъде свързан
с избирателя.
Избирателната система в България до 1911 г. е мажоритарна в многомандатни
избирателни райони. Всеки район излъчва ¾ представители, гласува се или за всички
или за някои от тях. През 1911 г. се въвежда пропорционалната избирателна система.
Тя е с твърди листи, има бюлетини и непрозрачни пликове. Наред с избирателните
райони (градовете) има още един избирателен район – царството и отделни листи.
Развитието на българското законодателство в тази материя достигна до
приемането на кодифициран акт през 2011 г. – Изборен кодекс. ИК отменя Закона за
избиране на народни представители, Закона за избиране на президент и вицепрезидент
на републиката, Закона за избиране на членове на Европейския парламент от РБ,
Закона за местните избори. Законът за избор на ВНС, макар че не е отменен няма
практическо приложение, тъй като според гл. IX от К представителите се избират по
общия ред.
В РБ с МИС с абсолютно мнозинство се избират кметовете (на община и на
кметство) и президент и вицепрезидент. Когато кандидат не е избран се провежда
втори тур, в който взимат участие двамата кандидати получили най-много гласове. При
президентските избори, ако единият кандидат се откаже, овакантеното място се заема
от следващия в листата по получени гласове. Кметът на район се избира от общинските
съвети по предложение на кмета на общината. С ПИС се избират общинските
съветници, народните представители и членовете на ЕП по метода на Хеър-Ниймайер
(т.е. с квоти – броят на действителните гласове се дели на мандати, ако има
неразпределен мандат се предоставя на партията с най-голям остатък). Относно

56
изборите за НС броят на мандатите, които се разпределят между партиите и
коалициите, е равен на броя на народните представители в Народното събрание,
намален с броя на избраните независими кандидати. Кандидатите за ЕП също се
избират с ПИС, но при тях се използват т.нар. листи с преференция – избирателите
могат да преподреждат кандидатите от първата до последната позиция. По отношение
на предишните избори за членове ЕП не се е стигало до реално използване на
преимуществото на преференцията, защото първо партиите са оказвали да се гласува за
завеждащия листата, второ избирателите нямат доверие в силата на преференцията, а и
самата избирателна активност е изключително ниска, за да покаже има ли ефект.
С ИК преференции са въведени и при избора на народни представители.

№25 Организация и провеждане на изборите

Изборите са състезание (конкуренция) между кандидати и парии, които желаят

да заемат определена позиция в представителна власт. Процедурата по организация и
провеждане на изборите протича през няколко етапа:
1. Насрочване на избори.
2. Формиране на избирателни райони.
3. Съставяне на избирателни списъци.
4. Формиране на избирателни комисии.
5. Регистрация на политически партии и издигане на кандидатури.
6. Предизборна кампания.
7. Гласуване.
8. Определяне на резултат от гласуването.
9. Оспорване на законността на изборите или изборният резултат.
Насрочване на изборите: Изборите за народни представители и за членове на
Европейския парламент се насрочват от президента на не по-късно от 75 дни преди
изборния ден. Изборите за президент и вицепрезидент се насрочват от Народното
събрание не по-късно от 75 дни преди изборния ден. Изборите за общински съветници
и кметове на общини и кметове на кметства се насрочват от президента не по-късно от
90 дни преди изборния ден.
Образуване на избирателни райони и секции: районите бива едномандатни и
многомандатни. Едномандатен е този район, от който се избира един народен
представител. Създават се при прилагане на мажоритарната избирателна система. У
нас се прилага по отношение на избора на кметове. В многомандатните изборни
райони броят на депутатските мандати е правопропорционален на числеността на
населението в района (избор на народни представители, общински съвети).
Избирателните райони съвпадат с административните области.
Избирателна секция се създава, когато броят избиратели е 1000 души. Ако
населеното място има повече от 1000 и остатъкът е до 500, те също се включват в тази
избирателна секция, ако са повече от 500 се формира нова втора секция.
Избирателни списъци: удостоверяват избирателната дееспособност на
гражданите. Такива са лицата навършили 18 годишна възраст, не са поставени под
запрещение и не изтърпяват наказание лишаване от свобода (чл. 42 КРБ). Освен това

57
гражданите трябва да са адресно регистрирани. Вписването в списъците е абсолютна
юридическа предпоставка за упражняването на активно избирателно право. Списъците
съдържат идентифицирани данни за избиратели – трите имена, адреса и ЕГН. Те се
съставят за всяка секция поотделно.
Формиране на избирателни комисии: За произвеждане на изборите се
назначават: 1. Централна избирателна комисия - за цялата страна при произвеждане на
всички видове избори. Назначава се с указ на президента за срок от 5 години.; 2.
Районни избирателни комисии - за всеки многомандатен изборен район при
произвеждане на избори за народни представители, както и за всеки район при
произвеждане на избори за президент и вицепрезидент на републиката и за членове на
Европейския парламент от Република България. Назначава се от ЦИК не по-късно от
60 дни преди изборния ден.; 3. Общински избирателни комисии - за всяка община при
произвеждане на избори за общински съветници и кметове. Назначава се от ЦИК не
по-късно от 65 дни.; 4. Секционни избирателни комисии - за всяка избирателна секция
при всички видове избори, включително подвижни секционни избирателни комисии
при гласуване с подвижни избирателни урни. Назначава се от РИК или ОИК не по-
късно от 25 дни преди изборите.
Регистрация на политическите партии и издигане на кандидатури:
Партиите са посредник между избрателите и самите кандидати. В юридически план
партиите са единствената структура, която може да издига кандидати . Съществуват и
„независими кандидати“, но дори и да се издигат като кандидатура чрез подписка, в
последствие биват подкрепени от различни партии и коалиции.
Кандидатите са лица с пасивно избирателно право. Трябва да отговарят на
конституционните изисквания за избираемост. Тези изисквания стесняват кръга от
лица, които могат да се кандидатират.
Президент: Да е български граждани по рождение; Да няма друго гражданство;
През последните 5 г. да е живял в България; Да е навършил 40 г.; Да не са поставени
под запрещение или да изтърпяват наказание лишаване от свобода;
Народни представители: Да са български граждани; Да нямат второ
гражданство; Да имат 21г.; Да не са поставени под запрещение или да изтърпяват
наказание лишаване от свобода;
Кметове и общински съветници: Да са европейски граждани; Да са поне от 6
месеца в България; Да имат постоянна регистрация в населеното място, за което се
кандидатират;
Лицата, които се кандидатират придобиват качеството на длъжностни лица от
деня на своята регистрация. Регистрацията зависи от вида избори. За президент и
вицепрезидент регистрацията се провежда в ЦИК. Общинските съветници и т.н. се
регистрират в местните или регионалните избирателни комисии. Самите партии,
комисии и инициативни комитети се регистрират преди излъчените от тях кандидати.
Всяка партия регистрира една кандидатура в една листа. По закон обаче се допуска
многостепенност – това ще рече, че е възможна двойна регистрация, която позволява
всяка партия да участва към различните комисии в различна коалиция с др. партии.
Дори в една и съща община е възможно да има различни коалиции на една и съща
партия с други за кмет и съветник. (За кмет- БСП + СДС; за съветник- Герб + БСП).

58
 Предизборна кампания: е многостранна политическа дейност, предназначена
да мотивира изборното поведение на гласоподавателя. Започва 30 дни преди изборния
ден и приключва 24 часа преди самите избори.
Гласуване: е тайно. Чрез него избирателят осъществява своето активно
избирателно право. Гласуването е лично, т.е. не може да се гласува при
упълномощаване. Избирателят е допуснат да гласува след удостоверяване на
самоличността си.
Определяне на резултатите от гласуването: е заключителната фаза от
провеждането на изборите. Недействителност на бюлетините: когато са намерени в
кутията без плик; когато в плика има повече от една бюлетина на различни партии;
когато не са по установения образец. Разливаме три принципа за излъчване на
резултат:
- Принцип на мнозинството – мажоритарна ИС; печели кандидатът (партията) с най-
много действителни гласове в сравнение с всеки друг кандидат по отделно, или
спрямо всички взети заедно.
- Принцип на пропорцията (съразмерността) – пропорционална избирателна
система; зачита се съотношението между действителните гласове и броя мандати.
- Съчетаване на предходните два – смесена избирателна система.
Според Стойчев последната фаза на провеждането на избори е втори тур и
предсрочен избор, докато оспорването на законността е отделен етап от избирателната
система.
Изборите за президент, вицепрезидент и кметове (МИС) се считат за
действителен, ако в гласуването са взели участие повече от половината от всички
избиратели по избирателните списъци. Избрани са кандидатите с повече от
половината от общия брой на действителните гласове. Иначе се провежда втори тур в
срок от една седмица. При второто гласуване се състезават двамата кандидата,
получили най-много гласове при първото гласуване.
При предсрочно прекратяване на пълномощията на кмет се насрочват частични
избори. Нови избори за кметове се произвеждат: когато при произвеждане на избори за
кмет на втори тур няма избран кмет; в случаите преди провеждането на втори тур
единият кандидат за кмет почине; при създаване на нова община; при създаване на
ново кметство; когато изборът за общински съветници или кметове е обявен за
недействителен; когато в общините или кметствата след извършване на
административно-териториални промени. Предсрочни избори за НС се провеждат след
три неуспешни опита да се сформира правителство или при свикване на ВНС. Най-
често изборите се насрочват след изтичане на мандата на съответния орган.
Оспорване на резултатите от изборите: споровете относно законността на
избора на народни представители, на президент и вицепрезидент на републиката и на
членове на Европейския парламент се решават от Конституционния съд.

26. СИСТЕМА НА ДЪРЖАВНИТЕ ОРГАНИ

59
 Държавният апарат е широка система, която включва в себе си държавните
органи, административните структури, които ги обслужват и подпомагат и
държавните институции, като армия, затвори и т.н.

Системата на държавните органи е по-ограничена по обхват структура. В нея са

включени само различните видове и степени държавни органи. Системата на
държавните органи е част от държавния апарат. Те са структурообразуващи елементи
на държавната система.

Държавните органи по своята природа са специфични публични образувания,

които изпълняват определена роля в управлението на обществото. Държавните органи
образуват сложна система, която включва различни по вид , характер , състав ,
значение, структура, обем на компетентност и социална роля органи.

Най-съществени са следните характеристики на държавните органи:

1. Държавният орган е структура , създадена, за да осъществява държавното

управление на социалните процеси. Той е предназначен да задоволи
определен управленска потребност. Властта и силата на държавата се
реализират чрез системата от държавни органи. Това са тези структури ,
които чрез присъщи на държавата средства и методи осъществяват
публичната власт.
2. Държавният орган, за да може да изпълнява поставените пред него задачи,
притежава определени от КРБ , законите и подзаконовите актове
властнически правомощия. Наличието на държавновластнически
правомощия е онзи белег на държавния орган, който го отличава от всички
останали органи за социално управление. Държавните органи не могат да
откажат да упражняват предоставените им правомощия.
Задачите на държавните органи по управлението на обществените процеси ,
правата, които притежават за тяхното изпълнение, и задължението да осъществяват
тези права определяме като правомощия на държавните органи.

Правомощията на държавните органи са мяра за пределите на тяхната власт.

Властническите си правомощия държавните органи осъществяват в процеса на

своята дейност, в резултат на която приемат различни по характер актове или
извършват други дейности за управленското въздействие върху обществените процеси.

Правомощията на всеки държавен орган в тяхното единство определят

границите на неговата компетентност.

Правомощията на държавните органи, техният характер, обем и способи за

реализацията им , са обусловени от задачите, които решават и от мястото им в
държавната йерархия. Едни по характер правомощия притежава органът на
законодателната власт , други – органите на съдебната и изпълнителната власт.

60
 3. Държавният орган действа по поръчение на държавата, от името и в неин
интерес. Той е отговорен за своята дейност пред нея в лицето на по-
горестоящите органи.
4. Държавният орган се характеризира с определен личен състав , който е
нормативно установен. Личният състав на органите се формира чрез избор
или назначаване.
Органите по своя състав могат да бъдат колективни (НС , МС , Общинските
съвети, КС , ВСС и др.) и еднолични ( министрите , главния прокурор, областните
управители, кметовете на общини, райони и кметства).

Държавният орган е държавна структура с определен личен състав,

формирана по установен от закона ред, на която са предоставени властнически
правомощия във връзка със задачите , които решава , действа по поръчение на
държавата и се намира в различни по характер взаимоотношения с други
държавни органи.

Системата за държавните органи се създава въз основа на принципа на

разделението на властите.

Държавната система включва в себе си множество органи. Те се намират в

нормативно определени взаимоотношения помежду си. Характерно за системата е , че
тя съществува и функционират в конкретна социална среда и постигат определени
политически цели.

Системата представлява единна йерархическа конструкция с нормативно

установени субординационни, координационни и други взаимоотношения между
отделните подсистеми и структури , без да изключва тяхната относителна
автономност.

Развитието на обществените отношения и задачите по държавното управление

на социалните процеси изисква обособяването на няколко подсистеми от държавни
органи, както във вертикално, така и в хоризонтално направление.

Въпрос 27 Парламент и парламентаризъм

I. Парламентаризъм

1. Парламентаризмът се характеризира с наличието на специален представителен орган

- парламент, който е титуляр на законодателната власт. Но наличието на парламент не
е достатъчно, за да се определи режимът като парламентарен. Парламентът трябва да

61
стои в основата на публичната власт, да заема приоритетно положение в нейната
организация. Парламентаризмът е режим на управление, при който парламентът е
титуляр на законодателната власт и в същото време упражнява политически контрол
над правителството. Х-ра се със следните белези:
-разграничение и разпределение на функциите в с-мата от органи на изпълнителната
власт и по-конкретно между държавния глава и правителството; държавният глава не е
абсолютен носител на изпълнителната власт.
- политическа отговорност на прав. пред парламента.
Условия за съществуване на парламентарния режим са: реална демокрация,
политически плурализъм, изборност на парламентарния състав и др.
България е република с парламентарно управление.
Има и монархически парламентаризъм (Англия, Белгия идр.)- държавният глава
(монарх) има право на абсолютно вето над приетите закони; той традиционно открива
избрания парламент с “тронно слово”.

Разграничават се три етапа в развитието на парламентаризма:

1) Ранен парламентаризъм (Великобритания) – това е дуалистичен парламентаризъм.
Съществуват два основни политически центъра: Короната и парламента. Кралят
управлява страната чрез назначавани от него министри, които се ползват с доверието
на парламента. Отначало парламентът заседава под председателството на краля. По-
късно обаче започва да се събира самостоятелно. Така се формира принципа за
единство на изпълнителната власт, а по-късно и принципа за колективната отговорност
на министрите пред парламента. Кабинетът се превръща в самостоятелно действаща
институция. Правителството има ролята на свързващо звено между короната и
парламента. Утвърждава се принципът на двойната отговорност на министрите.

2) Класически парламентаризъм (Великобритания и други европейски държави)

- ПЪРВАТА ИЗБОРНА РЕФОРМА (1832) разширява избирателния корпус до 5% от

населението. Появява се едно силно и независимо народно представителство. Това е
времето на индустриалната революция, когато буржоазията натрупва значителни
богатства. Развитието на парламентаризма е в своя разцвет – „Златната епоха”.

Парламентаризмът е монистичен. Пряко се избира камара на общините. Основните

политически решения се взимат именно в парламента. Утвърждава се принципа на
парламентарното върховенство. През този период разбирането за парламентаризма е
„Управление чрез дискусия”: а) дискусия, която отразява тенденциите в развитието на
общественото мнение; б) открити публични дискусии – аргументи „за” и „против”
възможните опции, рационални публични разисквания. Това е и времето на
парламентарното красноречие.

Парламентаризмът придобива своя пълнокръвен облик.

- ВТОРАТА ИЗБИРАТЕЛНА РЕФОРМА (1868) бележи появата на „партийните

62
машини” – националните политически партии. Изчезват независимите депутати.
Реалната власт се пренася от парламента към правителството, в което като министри
влизат водачите на мнозинството в парламента. Във Великобритания обществените
настроения се канализират от 2 основни партии – виги и тори; либерали и
консерватори. В началото на XX век либералите биват изместени от лейбъристите.

3) Съвременен рационализиран парламентаризъм (След края на II Световна война)

Стабилизира се положението на правителството. Наблюдават се 3 тенденции: а)
правителството се формира на парламентарна основа; б) усъвършенстване на
процедурата за ангажиране на политическата отговорност на правителството чрез
порицание (Франция) и вот на недоверие (Германия); в) конституционализиране на
правния статус на политическите партии. Те са поставени в условия да служат на
общото благо.

II. Особености на парламентаризма в България

1. Президентът се избира пряко от избирателите, не от парламента.

2. Президентът не разполага с възможността да разпуска предсрочно НС (разпускането
по чл.99, ал. 5 се прави не по преценка на президента, а поради предписание на К -
когато НС се е оказало неспособно да образува правителство).
3. Президентът няма законодателна инициатива (освен за ревизия или приемане на К)

III. Народно събрание

Общодържавен представителен орган. Това качество се обуславя от неговия състав. То

се състои от политически представители на различни социални слоеве на обществото.
НС се състои от 240 народни представители (чл.63), избрани чрез общо, равно и пряко
избирателно право, с тайно гласуване.
Срокът на пълномощията на парламентите е установеният период, през който те
съществуват и функционират като държавни органи, упражнявайки принадлежащите
им властнически пълномощия. Срокът на пълномощията на НС според К-ята е 4-
годишен. Този срок е оптимален.
Срокът на пълномощие на НС се прекратява с изтичане на 4-годишния му мандат или
от деня на предсрочното му разпускане. Срокът на пълномощието на народните
представители се прекратява с изтичане на легислатурата (лат. Legis- закон, latus-
внесен ) на НС, освен ако мандатът на народните представител не бъде прекратен
предсрочно на основания, предвидени в чл. 72 К: при подаване на оставка; при влизане
в сила на присъда за лишаване от свобода или когато изпълнението на присъдата не е
отложено; при установяване на неизбираемост на депутата или несъвместимост; при
смърт.
В условия на война, военно или др. извънредно положение, настъпило след изтичане
на мандата на НС, то може да продължи срока на своите пълномощия до
възстановяване на статуквото, след което в срок от 2 месеца се насрочват избори за
ново НС.

63
Срокът на пълномощие на НС може да се прекрати предсрочно според К (чл.99, ал.5 ),
ако се изчерпят всички конституционни възможности парламентът да състави
правителство.Тогава президентът разпуска НС, назначава служебно правителство и
насрочва парламентарни избори. Президентът не може да разпуска НС през
последните 3 месеца на своя мандат.
Предсрочно прекратяване на мандата на НС може да има и ако повече от ½ от народни
представители трайно го напуснат.

Мястото на НС в държавната организация се обуславя от неговите правомощия, от

начина на образуване и от състава му. НС притежава законодателни правомощия на
единствен законодателен орган в Р България. Само то може да приема, отменя и
изменя закони. Законодателните правомощия на НС не могат да бъдат делегирани или
отстъпвани.
НС притежава “компетенция за компетенциите”. То е компетентно да определя
компетенциите на др. държавни органи, тяхната организация и правомощията им, като
приема устройствени закони, уреждащи статуса им. Такива са З-н за КС, З-н за съд.
власт, З-н за местн. самоуправление и местн. адм-ция и др.
Актовете на НС имат висша юридическа сила в сравнение с актовете на други
държавни органи.

Въпрос 28 Велико народно събрание

Учението за конституционализма включва и концепция за учредителната власт,

защото К-ята е продукт на УВ. УВ е първопричината за съществуването и развитието
на всички норми и форми на КП.
УВ е пряко свързана със суверенитета.Носителят на суверенитета е носител и на
УВ. УВ е концентрация и синтез на квинтесенцията на публичната власт. Трите власти
са нейно проявление.
Различваме и първична(оригинерна) и вторична(производна) УВ. Първичната
е насочена към тотална ревизия на Конституцията т.е нова К-я или дълбоко и коренно
преразглеждане на съдържанието й. Вторичната е насочена към частична ревизия.
Разграничението е въведено от Жорш Бюрдо и Карл Шмид. Шмид го задълбочава и
въвежда промяна „на“ и промяна „в“ конституцията, в зависимост от
първостепеността на нормите. Изводът е , че ОНС е вторична УВ, осъществяваща
промяна „в“ Конституцията и то на второстепенни норми. ВНС е първична УВ,
осъществява промяна „на“ и то на първостепенни норми.
ВНС Чл. 157. Великото народно събрание се състои от 400 народни
представители, избрани по общия ред.
Чл. 158. Великото народно събрание:1. приема нова Конституция;2. решава
въпроса за изменение територията на Република България и ратифицира
международни договори, предвиждащи такива изменения;3. решава въпросите за
промени във формата на държавно устройство и на държавно управление;4. решава
въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 и 4 и на чл. 57, ал. 1 и 3 от Конституцията;5.
решава въпросите за изменение и допълнение на глава девета от Конституцията.

64
 Чл. 159. (1) Правото на инициатива по предходния член имат най-малко една
втора от народните представители и президентът.(2) Проектът за нова
Конституция или за изменение на действащата, както и за промени в територията
на страната по чл. 158 се разглежда от Народното събрание не по-рано от два
месеца и не по-късно от пет месеца след внасянето му.
Чл. 160. (1) Народното събрание решава да се произведат избори за Велико
народно събрание с мнозинство две трети от общия брой на народните
представители.(2) Президентът насрочва избори за Велико народно събрание в
тримесечен срок от решението на Народното събрание.(3) С произвеждането на
избори за Велико народно събрание пълномощията на Народното събрание се
прекратяват.
Чл. 161. Великото народно събрание приема решение по внесените проекти с
мнозинство две трети от всички народни представители на три гласувания в
различни дни.
Чл. 162. (1) Великото народно събрание решава само тези въпроси от
Конституцията, за които е избрано.(2) В неотложни случаи Великото народно
събрание изпълнява функциите и на Народно събрание.(3) Правомощията на
Великото народно събрание се прекратяват, след като то се произнесе окончателно
по въпросите, за които е избрано. В този случай президентът насрочва избори по
реда, определен със закон.
Чл. 163. Актовете на Великото народно събрание се подписват и обнародват
от неговия председател в седемдневен срок от приемането им.
ОНС действа по останалите въпроси, непредставляващи изрична компетентност
на ВНС, действа като частична конституанта Чл. 153. Народното събрание може да
изменя и допълва всички разпоредби на Конституцията с изключение на тези,
предоставени в правомощията на Великото народно събрание. Инциативата
принадлежи на президента и ¼ от депутатите. Предложението се разглежда най-рано
след един месец и най-късно след 3. Чл. 154. (1) Правото на инициатива за изменение
и допълнение на Конституцията принадлежи на една четвърт от народните
представители и на президента. (2) Предложението се разглежда от Народното
събрание не по-рано от един месец и не по-късно от три месеца след постъпването
му.Ако се приеме промяна това става със закон за промяна на Конституцията, приет с
¾ ккласифицирано мнозинсто три дни поред. Ако са получени по-малко от ¾ , но
повече от 2/3 гласове се прави ново обсъждане, на което може д асе реши с 2/3 и се
обнардова от председатея на НС. Чл. 155. (1) Народното събрание приема закон за
изменение или допълнение на Конституцията с мнозинство три четвърти от всички
народни представители на три гласувания в различни дни. (2) Ако предложението
получи по-малко от три четвърти, но не по-малко от две трети от гласовете на
всички народни представители, предложението се поставя за ново разглеждане не
по-рано от два и не по-късно от пет месеца. При новото разглеждане
предложението се приема, ако за него са гласували не по-малко от две трети от
всички народни представители.Чл. 156. Законът за изменение или допълнение на
Конституцията се подписва и се обнародва от председателя на Народното събрание
в "Държавен вестник" в седемдневен срок от приемането му.

65
 КС може да проверява по принцип за конституционност на такива решение
само от гледна точка на това дали са спазени съответните процедурни правила и
мнозинства и дали въпросът е решен от компетентния орган. КС е учредена власт, но е
и медиатор межу Учредените власт и УВ следователно не може да упражнява контрол
над УВ, но над учредените може. Практиката на съда обаче от 2005 се променя и вече
контролът е и по същество. Решението първенец в тази насока е относно чл. 129 ал 4 ,
който изразява второстепенна норма и противоречи на първостепенна.

28. Велико народно събрание – орган на учредителната власт, статус,

компетентност, ред на дейност, актове

Освен на законодателна, изпълнителна и съдебна, властите се делят и на учредителна и

учредена.
Учредителна е властта (властническа функция) на специален орган, който приема и
ревизира К. С Конституцията той утвърждават основите на гражданското общество,
правовата държава, формата на управление.
Учредена е властта, която функционира на основата на разпоредбите на вече
съществуващата К. Парламентът е законодателен орган, който твори законите.
Учредителна власт у нас е Великото народно събрание. Орган на учредената власт е
Народното събрание (обикновено НС).
ВНС има по-многоброен състав от НС, което го прави широко представителен орган.
То се състои от 400 народни представители, избрани по общия ред на избирателното
законодателство. Изборите за ВНС се произвеждат по инициатива на НС, с мнозинство
от 2/3 от всички народни представители.

Чл. 158 – ВНС

>> приема нова Конституция
>> решава въпроса за изменение територията на Р България и ратифицира
международни договори, предвиждащи такива изменения
>> решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно
управление
>> решава въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 (разпоредбите на К имат
непосредствено действие) и 4 (международните договори, ратифицирани, по
конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р България, са част от вътрешното
право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното
законодателство, които им противоречат) и чл. 57, ал.1 (основните права на гражданите
са неотменими) и 3 (при обявяване на война, на военно или друго извънредно
положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни
права на гражданите с изключение на правата предвидени в съответните членове)
>> решава въпросите за изменение и допълнение на глава девета от К.

Правомощията на ВНС не могат да бъдат делегирани на НС.

ВНС приема актовете си с мнозинство 2/3 от всички народни представители. Те се
гласуват три пъти в различни дни. Актовете се подписват и обнародват от

66
председателя на Събранието в 7-дневен срок от приемането им.
ВНС решава само онези въпроси от своята компетентност, за които е избрано.
В неотложни случаи ВНС може да осъществява функциите на НС.
Пълномощията на ВНС се прекратяват, след като реши въпросите, за които е избрано.
НС е общодържавен (национален) представителен орган на законодателната власт. То е
постоянно работещ орган. НС притежава „компетенция за компетенциите” – то е
компетентно да определя компетенциите на другите държавни органи, тяхната
организация и правомощията им, като приема устройствени закони, с които урежда
статуса им.
В българската парламентарна система парламентът има възможност да бламира
правителството, докато то не може да въздейства върху НС, например да поеме
инициативата за разпускането му.
НС е основен фактор за формиране на държавната политика – това то извършва
предимно чрез законите, които приема. Законът е израз на определена политика в
различните сфери на обществения живот.
Ролята на НС в държавната организация се определя от неговите конститутивни
правомощия – избира МС, други органи, състава на КС, ВСС и т.н.
НС притежава важни контролни правомощия, т.е. упражнява парламентарни
правомощия. Упражнява контрол върху дейността на МС, министрите и други
изпълнителни органи.
НС е независимо от другите органи, тъй като има вътрешна (регламентирана)
автономия.

НС се състои от 240 народни представители, избрани чрез общо, равно и пряко

избирателно право, с тайно гласуване. Срокът на пълномощията на парламентите е
установеният период, през който те съществуват и функционират като държавни
органи. Според К от 1991 г. срокът на пълномощията на НС е 4 години. КС приема, че
началото на мандата на НС е изборният ден.

Срокът на пълномощията се прекратява с изтичане на 4-годишния мандат или от деня

на предсрочното му разпускане. Срокът на пълномощията на народните представители
се прекратява предсрочно (чл. 72) при подаване на оставка; при влизане в сила на
присъда за лишаване от свобода; при установяване на неизбираемост или
несъвместимост; при смърт.
В условията на война, военно или друго извънредно положение, настъпило след
изтичане на мандата на НС, то може да продължи срока на пълномощията си до
възстановяване на статуквото.
Срокът на пълномощията на НС може да се прекрати предсрочно в случай, че се
изчерпят всички конституционни възможности парламентът да състави правителство
(чл. 99, ал. 5). Тогава президентът разпуска НС, назначава служебно правителство и
насрочва парламентарни избори. Президентът не може да разпусне парламента през
последните три месеца от мандата си.

67
 Въпрос 30 Конституиране, организация и ред на дейност на НС. Заседания,
кворум, мнозинства

Конституцията определя ,че НС е постоянно действащ орган, което обаче не

означава, че той заседава непрекръснато. НС само определя времето, през което
заседава. В Правилника са предвидени три ваканции : за коледните и новогодишните
празници, за великденските празници и лятната ваканция.
Сесията е основна форма за работа на парламента, това е периодът от време,
през което той заседава и осъществява дейност чрез своите комисии.
Конституцията определя, че НС осъществява своята дейност на заседания, а
Правилникът постановява, че НС работи на три сесии годишно. Сесията се състои от
поредица заседания, проведени в определен период.
НС работи на пленарни заседания. На тях то осъществява своите правомощия
: законодателства, осъществява своите конститутивни правомощия, упражнява
парламентарен контрол.
НС се свиква на сесия от неговия председател. Инициативата за свикване
може да е негова, на 1/5 от народните представители, на президента и на МС.
Искането трябва да бъде мотивирано.
Правилникът определя три дни за пленарни заседания, които се провеждат в
определени часове. Един ден е определен за парламентарен контрол. Народното
събрание може да промени часовете за заседания или да удължи времето им до два
часа. Предвидено е и провеждането на извънредни заседания извън определените дни
или извън определеното работно време.
Заседанията са публични ( открити), но допускането на граждани до тях става
по установен от председателя ред. НС може да задължи „ всеки български гражданин
или длъжностно лице, независимо от неговия ранг, да се яви пред парламента.“ Но това
не се отнася за „президента, вицепрезидента, конституционните съдии и всички
магистрати“. Това изключение произтича от принципа за разделение на властите.
НС може да реши заседанията да се провеждат при закрити врати, ако важни
държавни интереси налагат това. Мотивирано предложение за закрито заседания могат
да правят председателя на НС, 1/10 от народните представители или МС. Мотивите и
дебатите на закритото заседание са държавна тайна. Само решенията се обявяват
публично.
Откритите заседания се предават пряко по Българското национално радио и с
репортажи по телевизията. Пленарните заседания могат да се предават пряко по
Българската национална телевизия само с решение на НС (КС).
Условия и процедури за провеждане на пленарните заседания
Заседанията на НС се откриват от председателя или от заместниците му.
Заседание може да се проведе, ако присъстват повече от половината народните
представители, т.е. при наличието на необходимия кворум. Ако заседанието се
провежда, но се установи ,че вече не е налице необходимия кворум, председателят го
прекратява.
НС работи по програма за една или две седмици. Тя се изготвя от председателя
със съдействието на заместник-председателите. Предложения за включване в нея на

68
въпроси се правят писмено от народните представители и председателите на
парламентарните групи не по-късно от 18 часа на дена, предшестващ пленарното
заседание, на което ще се гласува програмата.
На основата на приетата програма се изготвя проектът за дневен ред. В края на
всяко заседание председателят обявява датата, часа и дневния ред на следващото
заседание. На първото заседание в месеца парламентарните групи предлагат
законопроектите, които се включват в дневния ред. В подреждането на въпросите в
дневния ред приоритет има най-голямата парламентарна група.
Заседанията се ръководят от председателя или от заместник-председател.
Народните представители вземат думата по обсъжданите въпроси по ред,определен от
Правилника.
По всяка точка от дневния ред председателят определя общо време за
изказвания и часа, в който ще се извърши гласуването. Времето за обсъждане се
разпределя между парламентарните групи, съобразно тяхната численост, т.е. най-
голяма разполага с най-много заседателно време. Въпроси извън дневния ред не могат
да се обсъждат.
Присъстващите на пленарното заседание министри могат да вземат думата
винаги, когато я поискат.
Предложения по процедурни въпроси имат предимство и веднага се дава думата
на народния представител. След това се дава думата на тези, които желаят да се
изкажат по същество. Пред процедурните предложения имат предимство само
исканията за реплика или обяснение за отрицателен вот. Процедурни са
предложенията, с които се възразява срещи нарушения на правилата за провеждане на
заседания. Такива са и предложенията за прекратяване, за отлагане на предстоящо
гласуване и др.
Народният представител може да се изказва по същество по обсъждания въпрос
само един път. Ако той се отклонява от същността на въпроса, му се прави забележка
от председателя и като крайна санкция му се отнема думата. За да се разменят мнения
и действително да се дискутира по обсъждания въпрос, народните представители могат
да отправят реплики към изказалия се депутат. Репликата е възражение по направено
изказване. По едно изказване могат да се правят по три реплики. На репликата
народният представител има право на отговор, дуплика.
Когато в изказвания народен представител е засегнат лично, в края на
заседанието той има право на обяснение , за да се защити и опровергае неоснователни
обвинения, засягащи неговото лично достойнство.
Гласуването е лично. То може да се извърши явно или тайно. Обикновено
решенията си НС приема или отхвърля чрез явно гласуване. Тайно се гласува за избор
на органи.
Явното гласуване се извършва с вдигане на ръка; чрез компютърна система за
гласуване; чрез саморъчно подписване или поименно изписване на имената на
народните представители. Тайното гласуване се извършва с бюлетини.
Предложение за поименно, чрез подпис или тайно гласуване може да се направи
от 1/10 от всички народните представители или от една парламентарна група.
По време на гласуването изказвания не се допускат.

69
 Гласуването се извършва в съответствие с ПНС в определена последователност :
най-напред се гласува предложението за отхвърляне, след това предложението за
отлагане на гласуването, предложение за заместване на един текст с друг и т.н.
Пленарното заседание може да бъде прекратено или отложено с решение на
пленума по предложение на председателя или на парламентарна група.
Прекратяването означава, че заседанието с този дневен ред няма да бъде
възобновено. Отложеното обсъждане на въпрос от дневния ред ще продължи на
заседание в друг ден. Заседанията могат да бъдат прекъсвани от председателя за
определено време, поради шум и безредие в залата, което пречи на нормалната работа.
Прекъсване на заседание може да иска всяка парламентарна група.
Председателят не може да откаже прекъсване.
За заседанията се води пълен стенографски протокол. Той се подписва от
стенографите, от техния отговорник, от двамата дежурни секретари и от
председателстващия. С подписа си те удостоверяват автентичното съдържание на
протокола.
Кворум и мнозинства
За да се проведе заседание на пленума на Нс и да се приемат решения, е
необходимо присъствието на определен минимален брой народни представители,
които представляват кворума.
Кворумът зависи от изискващото се мнозинство за приемане на съответните
актове. За провеждане на заседание, на което ще се приемат закони, кворумът е повече
от половината от всички народни представители, т.е. трябва да присъстват най-малко
121. За изменения или допълнения на Конституцията кворумът е по-висок
(квалифициран). Кворумът е основата, върху която се изчислява мнозинството.
Мнозинството е изискващият се брой гласове, които трябва да получи един
проект за акт, за да се превърне в закон, решение ,правилник и т.н. НС прилага 3 вида
мнозинства: обикновено, абсолютно и два вида квалифицирано.
Обикновеното мнозинство представлява повече от половината от гласовете на
присъстващите народни представители.
Абсолютно мнозинство е повече от половината от гласовете на всички народни
представители.
Квалифицирано мнозинство са гласовете на ¾ или 2/3 от всички народни
представители. То се прилага при премане, изменение и допълнение на КРБ.
Когато един акт се приеме с гласовете на всички присъстващи народни
представители, налице е единодушие.

Парламентарни комисии
Парламентите създават комисии или комитети , които осъществяват
спомагателна дейност. Широкият кръг от правомощия на НС по осъществяване на
държавното ръководство на обществото чрез законодателната и другите дейности
налага да се създаде система от комисии, които да го подпомагат в неговата
многостранна дейност.

70
 НС осъществява своите функции както непосредствено чрез пленума, така и
чрез парламентарните комисии. Те са помощни органи в неговата законодателна
дейност и упражняват парламентарен контрол ( Чл. 79, ал. 2 КРБ )
Чл. 79. (1) Народното събрание избира от своя състав постоянни и временни
комисии.
(2) Постоянните комисии подпомагат дейността на Народното събрание и
упражняват от негово име парламентарен контрол.
(3) Временни комисии се избират за проучвания и анкети.

По принцип парламентарните комисии са специализирани органи. Те се

създават, за да съдействат на парламента в специфичните сфери от неговата дейност.
Функциите на комисиите са производни от тези на НС. Те осъществяват своята
дейност в пределите на компетентността на парламента ( РКС №14, 1997 г.)
От функциите на НС произтичат неговите и на комисиите правомощия. Тези на
комисиите са част от правомощията на НС и имат вторичен характер. Комисиите
получават своите правомощия от НС. Те са установени в Правилника за организацията
и дейността на НС. Но те не са самостоятелни и независими от тези на НС. Комисиите
подпомагат НС за осъществяване на неговите правомощия.
Постоянни са комисиите, които действат през целия мандат на НС. Временните
се образуват по конкретен повод. Комисиите се избират от НС по предложение на
председателя или най-малко на 1/10 от народните представители. При създаването им
парламентът определя техните задачи, състав и срок на дейност. Временните комисии
работят по общите правила на дейност на постоянните.
У нас комисиите са се образували на основата на отрасловия и функционалния
принцип или в съчетание на двете начала. След 1991 г. Системата на постоянните
комисии се изгражда на функционалния и отрасловия принцип. Функционални са
икономическата комисия, комисията по национална сигурност, а други са по стопански
отрасли и сфери на дейност – комисия по земеделието и горите, по културата, по
здравеопазването и др. Създадени са три специални комисии, наложени от
обществените потребности – комисия против корупцията, комисия по парламентарната
етика и комисия за контрол върху приходите, разходите и имуществата на
политическите партии.
Броят ,видовете, наименованието и съставът на постоянните комисии се
определят от НС съобразно обективните потребности.
В постоянните комисии могат да бъдат избирани само народни представители,
като всеки може да бъде включен в състава най-много на две комисии. В тях не могат
да бъдат избирани председателят и заместник-председателите на НС. При формиране
на състава на комисиите се спазва принципът на пропорционалното ( паритетното)
представителство на парламентарните групи според техния числен състав.
Комисиите могат да образуват подкомисии или работни групи по отделни
проблеми от своята компетентност.
Правилникът определя общо задачите на постоянните комисии. Те обсъждат
законопроекти, проекти за решения, декларации и обръщения преди да бъдат внесени в
пленума. На обсъжданията в комисиите се правят предложения и се определя

71
становището им по съответните проекти за актове. По тях комисиите изготвят доклад-
становище, което внасят в пленума. В него те посочват очакваните социални резултати
от прилагането на акта и последиците за държавния бюджет.
Поради това, че не съществува законодателна комисия, което да се произнася по
законопроектите, всяка постоянна комисия е водеща по законопроекти в
съответствие с предмета на нейната дейност.
КРБ и Правилникът постановяват ,че държавните органи, длъжностните лица,
обществените организации и гражданите, които бъдат поканени да се явяват пред
комисиите, за да дадат исканата информация или да направят необходимите пояснения
по въпроси от компетентността на комисиите, са длъжни да направят това и да
предоставят исканите документи и сведения.
Всяка комисия избира свое ръководство, състоящо се от председател и по двама
заместник-председатели. То се формира чрез пропорционално представителство на
парламентарните политически сили. Ръководството организира дейността на
комисиите, ръководи заседанията и поддържа връзки с другите комисии и с
председателя на НС.
Народното събрание образува временни комисии по конкретен повод за
проучване, анкети или по отделни въпроси от своята компетентност. Те
преустановяват съществуването си след изтичане на срока, за който са създадени, или
предсрочно по решение на Народното събрание.
Комисиите подпомагат Народното събрание, съдействат за осъществяване на
законодателната власт. Те упражняват контрол от името на НС върху министрите и
ръководителите на други ведомства.

Ред на дейност на комисиите

Комисиите изпълняват своите задачи, като използват различни форми на работа
– заседания, проверки, проучвания и други. Заседанията са основна форма на
дейността им. На тях се обсъждат основни въпроси от компетентността на комисиите.
Заседанията на комисиите се провеждат по предварително определен дневен
ред. На членовете на комисиите се създават условия да се запознаят с докладите,
информациите и другите документи, които ще се обсъждат.
Постоянните комисии се свикват на заседание от техните председатели, по
искане на председателя на НС или по искане най-малко на една трета от членовете на
комисиите. Заседанията им по принцип са открити, освен ако се обсъждат въпроси,
представляващи държавна или служебна тайна, вътрешноорганизационни и лични
въпроси, към които други лица или органи нямат отношение. Заседанията на
комисиите по националната сигурност и по външната и интеграционна политика са
закрити и само по изключение по решение на техните ръководства могат да бъдат
открити.
При обсъждане на законопроекти и други актове на заседанията на комисиите е
необходимо да присъстват вносителите или техните представители, за да отговарят на
поставените въпроси и да дават пояснения по предложените проекти. В заседанията
могат да участват и народни представители, които не са членове на съответната
комисия, без право на глас.

72
 Комисиите могат да провеждат съвместни заседания, когато към съответните
въпроси имат отношение две или повече комисии.
Заседанията на комисиите се провеждат, ако кворумът е налице, т.е. ако
присъстват повече от половината от членовете им. Ако до 30 мин след обявеното време
за започване на заседание няма необходимият кворум, комисията заседава при
наличния състав, когато той не е по-малко от една трета от членовете. Допустимостта
комисиите да заседават при намаляващ кворум е предизвикана от противоборството
между парламентарните фракции.
Решения се вземат с обикновено мнозинство, т.е. с гласовете на повечето от
половината от присъстващите, чрез явно гласуване. Право на глас имат само
членовете на комисията. На съвместни заседания решенията се вземат поотделно от
всяка комисия.
Решенията на парламентарните комисии имат препоръчителен характер. Те не
пораждат правни последици. Те не са задължителни за субектите , до които са
адресирани, тъй като правомощията на комисиите не са властнически. Утвърдените от
НС решения на комисията ще придобият юридически задължителен характер.

Комисиите и законодателният процес

Постоянните комисии подпомагат НС при осъществяване на законодателната

власт. Те оказват съдействие на НС при създаването на законите, като правят
предложения за допълнения и изменения на законопроектите, за тяхното
правнотехническо усъвършенстване.
Постоянните комисии извършват предварително обсъждане на
законопроектите. Тяхната дейност има за цел да осигури внасянето в пленума на НС
на качествени законопроекти. При обсъждането комисиите подлагат на всестранна
оценка качествата им и правят предложения за тяхното усъвършенстване в
съответствие със социалните потребности и изискванията на законодателната техника,
предвидени в ЗНА.
До края на 1944 г. Съществува законодателна комисия, която е специализиран
орган, подпомагащ НС при осъществяване на законодателната му функция. В някои
съвременни парламенти специална законодателна комисия не съществува. Всички
комисии са законодателни, в смисъл, че в еднаква степен подпомагат парламента в
осъществяването на законодателната власт.
Постоянните комисии се състоят от специалисти в съответните области и при
обсъждане на законопроектите съдействат за подобряване на съдържанието им по
същество, но не винаги са в състояние да приведат законопроектите в съответствие с
правнотехническите изисквания. Премахването на законодателната комисия налага
създаването на Съвет по законодателството при НС. В неговия състав не се включват
народни представители, а юристи, които подпомагат парламента в неговата
законодателна дейност.
Правилникът за организация и дейност на НС предоставя широки правомощия
на постоянните комисии в законодателния процес. След внасянето на законопроекта в

73
НС председателят го разпределя между комисиите и определя водещата комисия.
Законопроектът се обсъжда от една или повече комисии не по-рано от 48 часа от
получаването му от членовете на комисиите. Този срок е необходим, за да могат те да
се запознаят със съдържанието на законопроекта и мотивите към него. Комисиите след
обсъждането му са длъжни да представят своите становища на председателя на НС и
на председателя на водещата комисия. Тя изготвя и предлага становище по
законопроекта за първото му обсъждане в пленума. В него се отразяват
предложенията и на другите постоянни комисии. Докладът със становището на
водещата комисия се представя 24 часа преди началото на пленарното заседание.
Обсъждането на законопроекта в пленума се извършва , след като бъдат изслушани
съображенията на водещата комисия.
Когато по една и съща материя са внесени няколко законопроекта, те се
обсъждат едновременно от постоянните комисии. Ако на първо гласуване бъдат
приети повече от един законопроекти, водещата комисия изготвя въз основа на тях
един общ законопроект, който се внася за второ обсъждане в пленума.

Комисиите и парламентарния контрол

Контролът заема значително място в дейността на комисиите . Като органи на
НС, те упражняват контрол по изпълнение на неговите актове и по някои въпроси от
дейността на министрите и ръководителите на други центални ведомства. Контролът
върху дейността на висшите специализирани органи на изпълнителната власт има за
цел да се получи информация за тяхната дейност и при необходимост да мотивира
промените в политиката им. Контролът на комисиите не е самостоятелен, а
спомагателна форма на парламентарен контрол. Той е едно от проявленията на
контрола на НС върху изпълнителната власт. Той е специфичен по форма и по
правните последици от него, в сравнение с контрола, упражняван от пленума. Той не
може да доведе до бламиране на контролираните субекти. Обхватът и формите на
контрол, упражняван от комисиите, са регламентирани в правилника на Народното
събрание.
Специализирани контролни структури на НС са временните комисии за
проучване и анкети. Тяхното основно предназначение е упражняването на контрол по
въпроси, засягащи държавните или обществените интереси. Временните комисии се
образуват от НС. Задачите, съставът, срокът на работа (мандата) и финансовите
средства за тяхната дейност се определят от парламента.
Комисиите използват множество правно установени форми за контрол. Те имат
за цел да съдействат на Народното събрание да получи възможно най-пълна
информация за дейността на министерствата, ведомствата и други органи. Комисиите
използват следните форми на контрол : изслушват доклади, информации, обяснения на
министри, ръководители на други ведомства и длъжностни лица, извършват
проучвания и анкети.
Комисиите и групите могат да изискват от държавните органи, длъжностните
лица , партиите, обществените организации и гражданите да им предоставят
необходимите документи и сведения. Те могат да ползват материали от извършени
проверки от държавни контролни органи – финансови, данъчни и др.

74
ЗАКОНОДАТЕЛЕН ПРОЦЕС

Традиционно законодателният процес протича в три фази: начална (внасяне),

същинска (обсъждане и гласуване) и заключителна (санкция , промулгация и
обнародване).

2.1. Законодателна инициатива – Субект , на когото Конституцията е възложила

това право, внася надлежно оформено предложение за създаване , изменение или
отменяне на закон; предложението е оформено като законопроект , снабден с мотиви.
Възниква правоотношение: от едната страна е вносителят, който упражнява правото на
законодателна инициатива , от другата – парламентът , който е длъжен да обсъди
законопроекта и да го :

- приеме като закон със или без изменения;

-отхвърли;

-остави в някой от законодателните стадии, където с приключването на

легислатурата той “умира” : това се случва с всички недовършени в края на
легислатурата проекти – за да има движение по тях в следващия парламент, те трябва
да бъдат внесени отново; в конституционната теория и практика този ефект е известен
като “дисконтинюитет на легислатурата”.

2.1.1 Субекти. Член 87, ал.1 от КРБ гласи : “Законодателната инициатива

принадлежи на всеки народен представител и на Министерския съвет.” Това е общият
ред относно “обикновените” законопроекти . А законопроекти за изменение и
допълнение на Конституцията се внасят в Народното събрание от минимум ¼ от
народните представители или от президента на Републиката ( чл.154, ал.1 от КРБ) , а
във Велико народно събрание – от минимум ½ от народните представители или от
президента на Републиката.

Законът за нормативните актове (чл.28) и Правилникът на Народното събрание

(чл.63) изискват законопроектите да бъдат снабдени с мотиви , които да съдържат:

а) причините, които налагат издаването на акта;

б) целите, които се преследват с него;

в) смисъла и съдържанието на основната уредба;

г) очакваните резултати от прилагането му и становище на вносителя за

очакваните последици, вкл. и финансови , от прилагането на бъдещия закон. Такова
изискване има и по-нататък в законодателния процес – в стадия на комисия.

75
 2.1.2. Особени правила , предвиждани за отделни видове законопроекти.

КРБ предвижда, че законопроектът за годишния държавен бюджет се внася

само от Министерския съвет (чл. 87, ал.2 ); народен представител няма това право.
Само Министерският съвет може да внася и законопроект за изменение и допълнение
на действащ закон за годишния държавен бюджет. Като изключение от общия ред за
обикновените закони КРБ предвижда , че законопроект за изменение на Конституцията
може да се внася от минимум ¼ от народните представители или от президента на
Републиката (чл.154 , ал.1).

Разпоредбите на закони , които предвиждат увеличаване на разходите или

намаляване на приходите след като годишният закон за държавния бюджет е приет ,
влизат в сила не по-рано от изменението му или от влизането в сила на закона за
държавния бюджет за следващата година (ЗУДБ , чл.2 , ал. 5).

Българското парламентарно право е стъпило на принципа , че вносителят , т.е.

субектът на правото на законодателна инициатива , е автономен в упражняването на
своето право както за внасяне, така и за оттегляне. Но тази му автономия има
определени граници – те допират до друг принцип : парламентът да не бъде излишно
натоварван със законопроекти, които нямат никакви изгледи за успех , т.е. вносителят
да упражнява правото си отговорно и рационално. Той може безпрепятствено да
оттегли законопроекта до започване фазата на първото четене в пленарната зала (чл. 72
от ПОДНС). След това вносителят вече може да оттегли своя законопроект само с
решение на НС.

Законопроект , който е отхвърлен във фазата на първо четене в пленарната зала ,

може да бъде внесен повторно само след съществени промени в основните му
положения, което се отразява в мотивите ; такова повторно внасяне се допуска не по-
рано от следващата парламентарна сесия (чл. 69 от ПОДНС).

Вносителят бива изслушван в комисиите , както и по време на първото четене в

пленарната зала (чл. 67 , ал . 3 от ПОДНС).

2.2. Обсъждане и гласуване на законопроекта. То е основната, същинската фаза

на законодателния процес. По българското парламентарно право обсъждането протича
в няколко етапа:

а) предварително обсъждане на законопроекта в постоянни комисии;

б)включването на законопроекта в дневния ред за пленарно обсъждане;

в) обсъждане и гласуване на законопроекта в пленума на НС на първо четене;

76
 г)обсъждане на писмени предложения на народни представители по
законопроекта, постъпили във водещата комисия;

д)обсъждане и гласуване в пленума на парламента на второ четене.

Чл.88, ал.1 от КРБ постановява , че законите се обсъждат и приемат на две

гласувания , които се провеждат на различни заседания. По изключение двете
гласувания могат да се проведат в един и същи ден. Още тук се налага уточнение : не
само тази разпоредба , но и цялата Конституция използва термина “гласуване” в два
смисъла :

а) в смисъл на “четене” като специфичен стадий на обсъждането и приемането

на актове в пленарната зала на НС

б) като технология и способ, при който чрез гласоподаване от страна на

народните представители се взима решение по конкретен въпрос, вкл. и законопроект.
Този подход на Конституцията едва ли е най-удачен.

Обстоятелството , че броят на четенията е записан в КРБ, свидетелства за

значението на този въпрос. Какъв е смисълът на тези пленарни четения ? Отговорът се
съдържа в парламентарното право :

- първото четене е стадий, на който законопроектът се обсъжда по принцип и в

цялост , е.р. народните представители се произнасят по основните положения на
законопроекта ( чл. 67, ал. 4 от ПОДНС); след като законопроектът е приет на първо
четене, по него народните представители могат да правят предложения за изменения и
допълнения.

- на второ четене законопроектът с направените депутатски предложения се

обсъжда и гласува текст по текст , раздел по раздел , глава по глава ( чл. 71 , ал. 1 от
ПОДНС ).ю

Движението на законопроектите през стадиите на законодателния процес е

регламентирано в самостоятелна глава на Правилника, именувана “Внасяне ,
обсъждане и приемане на законопроекти и други актове на НС” . То протича в следния
алгоритъм : постъпилият в НС законопроект, с мотивите към него , се завежда в
публичен регистър “Законопроекти” и постъпва в кабинета на председателя на НС. В
тридневен срок с акт на председателя на НС законопроектът се разпределя между
специализираните постоянни комисии ( чл.64 , ал. 1 от ПОДНС) , като за всеки
законопроект председателят определя една от комисиите да бъде “ водеща комисия “
по този законопроект – чл. 64, ал. 2 от ПОДНС. Критерий за разпределянето на
законопроектите по комисии са обществените отношение , които законопроектът
урежда, и съответстващата “специализираност” на постоянните комисии.

77
 На първото пленарно заседание след тридневния срок за разпределяне
председателят на НС прави устно оповестяване на новопостъпилите законопроекти и
съобщава постоянните комисии , на които те са разпределени . В едномесечен срок от
това съобщаване вносителят на законопроекта и заинтересованите комисии, недоволни
от разпределянето , могат да правят възражения , на които председателят на НС
реагира със съответно разпореждане в двудневен срок. Значението на тези срокове е ,
че ако не бъдат спазени , комисията би могла да разгледа конкретния законопроект , но
нейното становище няма ад е формално изискуемо за по-нататъшния ход на
законопроекта.

2.2.1 Комисии. Съгласно ПОДНС законопроектите , преди да пристъпят прага

на пленарната зала за първо четене, постъпват в постоянните комисии – това означава ,
че по действащото българско парламентарно право “стадият на комисия” предхожда
стадия на “първо четене”. Тази подредба в стадиите съответства на определен модел на
законодателния процес , който е широко застъпен на европейския континент
(Франция , Германия , Испания).

Специализираните постоянни комисии в НС приемат вътрешни правила за

своята работа. Те обсъждат разпределите им законопроекти в цялост и по принцип и по
всеки от тях изготвят мотивиран доклад , който представят на председателя на НС в
срок от 3 месеца (чл. 65 от ПОДНС).

След като са се произнесли специализираните комисии, след като има доклад на

водещата комисия , законопроектът е готов за включване в дневния ред и за
разглеждането му в пленарна зала на първо четене. От предоставянето на становището
на водещата комисия до началото на пленарното заседание , а което законопроектът ще
се разглежда на първо четене, следва да са изминали минимум 24 часа (чл. 66 , ал. 1 от
ПОДНС).

2.2.2. Първо четене. То представлява пленарно обсъждане и гласуване по

принципите на законопроекта и в цялост (чл. 67 , ал. 4 от ПОДНС).

Първото четене на всеки законопроект протича в пленарната зала. Правило в

българското парламентарно право е , че постоянната комисия обсъжда законопроекти
по една и съща материя едновременно; това обаче е допустими до деня , в който
водещата комисия започва обсъждането. Такива законопроекти се внасят и обсъждат
на едно и също заседание в пленарната зала на НС (чл.68, ал. 1 от ПОДНС).
Законопроектите се обсъждат едновременно , но се гласуват поотделно. Когато на
първо четене са приети повече законопроекти по една и съща материя, водещата
комисия с участието на вносителите на законопроектите изготвя от тях един общ
законопроект за второ четене в срок от 14 дни (чл.68, ал.2).

След като законопроектът е гласуван на първо четене, народните представители

имат право да правят писмени предложения за изменение и допълнение на отделни

78
текстове от законопроекта , както и върху изготвения общ проект, когато има такъв;
срокът за такива предложения е 7 дни след приемането , респ. представянето му , с
възможност за удължаване до 3 седмици , или скъсяване , но да не е по-кратък от 3
дни. Предложенията се отправят чрез председателя на НС до председателя на водещата
комисия.

В тази фаза на законодателния процес водещата комисия има силна позиция:

провежда обсъждане на законопроекта и направените писмени предложения за
изменения и допълнения и изготвя мотивиран доклад. В него се включват:

а) направените в срок писмени предложения от народни представители и

становището на комисията по тях

б) предложенията на комисията по обсъждания законопроект, когато тя приеме

такива по повод предложение на някой от нейните членове , направено по време на
заседанията (чл.70, ал. 2 от ПОДНС).

2.2.3. Второ четене. То протича в пленарната зала. На него законопроектът се

обсъжда и гласува глава по глава, раздел по раздел или текст по текст. Обсъждат се
само постъпилите писмени предложения на народните представители и предложенията
на комисията, включени в доклада. Допустимо е предлагането на редакционни
поправки. Предложения , които противоречат на принципите , приети на първото
четене на законопроекта , не се поставят на обсъждане и гласуване на второто му
четене (чл. 71 , ал. 2 от ПОДНС). Всеки народен представител може да обоснове
направеното си предложение в рамките на 5 мин.

Обсъждането на второ четене в пленарната зала се води от председателя на

водещата комисия. Гласуването на отделните текстове , респ. глави и раздели, се
извършва по определено време и по определен ред.

По изключение двете пленарни четения на един законопроект могат да се

извършат на едно заседание , въз основа на решение на НС – чл. 88, ал. 1 от КРБ.
Правилникът на НС добавя условието – само ако по време на обсъждането не са
направени предложения за изменение или допълнение на законопроекта (чл.67 , ал. 2).
Тази практика е присъща на законопроектите за ратифициране или денонсиране на
международен договор – обяснението е , че НС няма право да изменя текста на
договора (чл. 74 от ПОДНС).

С гласуването на последния текст от законопроекта , както и на отложените

текстове (ако има такива) , законопроектът е приет на второ четене и с това е
приключил движението в парламентарната си фаза : той е приет на първо и на второ
четене – приет е по принцип, приет е и текст по текст и с това законопроектът е
изминал конституционно предвидените стадии , абсолютно необходими за неговото
превръщане в закон. Конституцията и Правилникът на НС не предвиждат като

79
задължителен законодателен стадий цялостно оглеждане и цялостно гласуване in toto
на приетия на първо и второ четене законопроект.

2.3. Санкция (промулгация) , обнародване. Председателят на НС подписва

приетия закон и удостоверява неговия текст (чл. 77 , ал. 1 ,т. 4 от КРБ); приетият закон
напуска НС, отправен към президента на Републиката. В тази заключителна фаза на
законодателния процес държавният глава е активен участник.

Санкцията на държавния глава е отлагателна / суспензивна и може да бъде

преодоляна от парламента.Санкцията представлява един необходим баланс в схемата
на разделените власти.

Като синоним на санкцията се използва терминът “вето”.

Съгласно чл.101 , ал. 1 в 15-дневен срок от приемането на закона президентът

на Републиката може мотивирано да го върне за ново обсъждане в НС и такова
обсъждане не може да му бъде отказано. Следователно президентът разполага с
процесуално право да върне закона, т.е. право да извърши определени формалния
действия, с което да върне приетия закон обратно за ново обсъждане в парламента.

Процедурата на президентското вето и неговото преодоляване има уредба в КРБ

(чл. 101) и в Правилника на НС (чл. 73). В тридневен срок от постъпването на
президентския указ, с който законът се връща за повторно разглеждане в парламента ,
председателят на НС възлагана комисията , която е била “водеща” , да докладва пред
пленарната зала указа на президента и мотивите му. Правилникът предвижда кратки
срокове за повторното разглеждане и гласуване на върнатия от президента закон – в
15-дневен срок той трябва да е в дневния ред.

Несъгласието на президента може да засяга приетия от парламента закон

цялостно, а може и да засяга само негови отделни части. Таи възможност за ‘частично
вето’ не е изрично уредена в КРБ. Но Правилникът предвижда правото на президента
да върне закон , като го оспорва : в цялост и по принцип , или като оспорва отделни
негови текстове (чл. 73, ал.5 и 6).

За преодоляване на президентското вето КРБ предвижда повторно приемане на

закона с еднократно гласуване , което се решава с абсолютно мнозинство, т.е. повече
от половината от всички народни представители (чл. 101 , ал. 2). При това решаващо
гласуване се допускат дебати (“ново обсъждане”) , но не се допускат предложения за
поправки; законът се гласува en bloc със съдържанието, с което е бил приет от
парламента и върнат от президента. Ако решаващото еднократно гласуване е в
подкрепа на закона , президентското вето е преодоляно и повторно приетият закон се
изпраща на президента за обнародване, което той е длъжен да направи в 7-дневен срок
(чл. 101 , ал. 3 от КРБ). При обнародването на закона се посочват двете дати на
неговото приемане.

80
 Ако върнатият закон не получи при решаващото гласуване необходимото
мнозинство, той продължава своето движение в парламента по една от двете “орбити” ,
съобразно с това дали е бил оспорен изцяло или е бил оспорен само по отделни части.
В първия случай той подлежи на разглеждане по общия ред, предвиден за обсъждане и
приемане на законопроекти – законът се трансформира в новопостъпил законопроект и
поема повторно своя ход в парламента , но вече съпътстван с възраженията на
президента , поради които той е върнал закона.

Във втория случай – ако върнатият закон е придружен с възражения само по

отделни текстове и президентското вето не е било преодоляно , тогава законът се
връща на по-напреднал стадий – след приемането му на първо четене: по законовите
текстове , оспорени от президента , народните представители ,могат да правят
предложения за изменение и допълнение и се процедира както в общия законодателен
процес (чл. 73, ал. 6 от ПОДНС).След приключване на второто четене по оспорените
текстове целият закон се обнародва ( с двете дати на приемане).

Следователно – президентската санкция представлява отлагателно вето.

2.3.2.Преди обнародването или рамо до рамо с него “върви” промулгацията на

закона. Промулгацията е възприемана като акт на управление, който се извършва от
държавния глава и съдържа заповед приетият закон да влезе в сила и да бъде
изпълняван. Промулгацията не се възприема като самостоятелен компонент на
законодателния процес.Българското законодателство оставя промулгацията да бъде
“погълната” от обнародването на закона.

2.3.3. Обнародването е в края на законодателния процес. С него се извършва

оповестяване и официално осведомяване на гражданите; с обнародването законът става
задължителен. Осъществява се неделима връзка между законотворчеството и
законоприлагането.

Съгласно чл. 88, ал. 3 от КРБ приетите от НС актове , в т.ч. и законите се

обнародват в “Държавен вестник” не по-късно от 15 дни след приемането им. В този
срок след приемането на закона от НС трябва да се вместят: евентуалното упражняване
на президентската санкция ( само началото), полагането на държавния печат (вж.
Раздел II) и обнародването на закона в “Държавен вестник”.

Обнародването на приетите закони се осъществява само с указ на президента на

Републиката като негово конституционно правомощие (чл. 98, ал. 4), с изключение на
законите за изменение на Конституцията , които се обнародват от председателя на НС
(чл. 156 от КРБ). Това е официалното обнародване на законите, което прави закона
изпълняем. То е оповестяване , което ангажира държавата.

81
 Законът влиза в сила 3 дни след обнародването му в “Държавен вестник” , освен
ако самият закон предвижда друго. Това основно правило на правовата държава е
записано в разпоредба (чл.5 , ал. 5) от “Общите начала” на КРБ, визираща
правнонормативните актове въобще.

Парламентарен контрол
Отговорността пред парламента се реализира в две групи :
колективна/солидарна и индивидуална. Колективната отговорност се реализира спрямо
Министерския съвет като колектив. Индивидуалната отговорност е по отношение на
отделния министър.
1. Актуални въпроси в парламента
Тази форма се прилага с цел получаване на информация и упражняване на
контрол върху правителството. Въпросите са такава форма на контрол, която не е
обвързана с незабавна политическа санкция; тяхната сила е в актуалността и в
публичността.
Член 90 КРБ съдържа принципната уредба на актуалните въпроси в парламента,
а ПОДНС – детайлите, обособени в самостоятелна глава „Парламентарен контрол”.
Чл. 90. (1) Народните представители имат право на въпроси и на питания до
Министерския съвет или до отделни министри, които са длъжни да отговарят.
(2) По предложение на една пета от народните представители по питането
стават разисквания и се приема решение.

Елементи на парламентарния въпрос :

1) въпросът да е от народен представител
2) да е отправен към министър или министър-председателя
3) с въпроса да се търси обяснение или предприемане на наложително действие
по конкретен повод
Същностна характеристика на парламентарните въпроси е техният актуален
характер.
Народен представител има право да зададе не повече от два въпроса на
пленарно заседание за парламентарен контрол. Въпросът се отправя чрез председателя
на НС само в писмена форма най-късно до изтичането на 48 часа преди началото на
заседанието , на което министърът следва да отговаря. Така се предвижда един период
от 48 часа като необходимо време за министъра да подготви своя отговор. Отговорът
по правило е устен, но може да бъде и писмен, ако питащият депутат изрично го е
поискал. Отговорът е и личен – министърът се явява в НС и отговаря.
Председателят на НС незабавно уведомява министрите за постъпилите към тях
въпроси и заседанията, на които те следва да отговарят, както и за оттеглянето на
въпроси. Министърът може да поиска отлагане на отговора със 7 дни. Когато питащият
депутат отсъства от заседанието по уважителни причини, отговорът се отлага.
Писменият отговор се връчва на народния представител и се прилага към
стенографския протокол на съответното пленарно заседание на парламента.

82
 Времето за изложение на въпроса е до 2 мин. Отговорът на министъра е до 3
мин. Народният представител, задал въпроса, има право на реплика, а министърът – на
дуплика.

Питания и интерпелации
Правната уредба, както и при въпросите, е в Конституцията – чл. 90, и в
Правилника на Народното събрание.
Питанията представляват по-богата и усложнена форма на парламентарен
контрол – трябва да засягат основни страни от дейността на министър-председателя,
отделния министър или администрацията, която той оглавява. Към министър-
председателя се отправят питания, отнасящи се до общата политика на
правителството. Питанията трябва да са ясно формулирани и не бива да съдържат
лични нападки и обидни квалификации.
Срокът за отговор на питане е значително по-дълъг в сравнение с актуалния
въпрос – министърът трябва да отговори в 14-дневен срок; допустимо е и отсрочване,
но не повече от седем дни. Министър, който не е поискал удължаване на срока със 7
дни и не спази 14-дневния срок или в поискания 7-дневен срок не даде отговор, е
длъжен да даде обяснение пред НС в 10-дневен срок.
Питащият народен представител излага питането до 3 мин., министърът
отговаря до 5 мин. По отговора на питането не се допускат разисквания, реплики,
дуплики. След отговора народният представител, който го е задал, има право на два
уточняващи въпроса; министърът отговаря. Същият народен представител може в
рамките на 2 минути да заяви дали е доволен или не от отговора.
Въпрос или питане, на което вече е отговорено, не може повече да се задава в
НС. Ако въпрос или питане не съответства на изискванията на Правилника на НС или
не е зададен към министър, в чийто ресор е предметът на въпроса или питането,
председателят на НС уведомява питащия народен представител да отстрани
несъответствието в тридневен срок.

Интерпелация
В строго определени случаи по питането може да започнат и да се проведат
разисквания, които приключват с решение на НС; с това се реализира институтът на
интерпелацията.
Терминът „интерпелация” не е в КРБ, но в чл. 90, ал.2 описателно присъства
неговото съдържание : най-малко 1/5 от всички народни представители могат да
поискат след отговора на питането по него да започнат разисквания , които да
приключат с решение.
Конституционната уредба има развитие в ПОДНС. След като отговорът на
конкретното питане приключи, може да бъде внесено предложение за разисквания по
питането – народният представител или не е доволен от отговора, или предметът на
питането е особено важен, или и двете. Предложението трябва да е подписано от най-
малко 1/5 от всички народни преставители и може да се внесе до края на същото
заседание на парламентарен контрол.

83
 Уредбата в КРБ и Правилника съдържа следния автоматизъм : след като
предложението за разисквания по питането е внесено, НС не провежда гласуване дали
да има, или да няма разисквания, а председателят задължително насрочва
разискванията за следващото пленарно заседание, определено за парламентарен
контрол. Времето за разискванията е ограничено до 1 час , който се разпределя между
парламентарните групи и независимите депутати; присъства и засегнатият министър.
След приключване на разискванията по питането НС приема решение.
Предложението, подписано от най-малко 1/5 от народните представители, може да
съдържа и проект за решение на НС.
Решението на НС няма преки правни последици.

Проучвателни и анкетни комисии. Изслушване

Това са временни комисии, които работят по правилата за постоянните

комисии. КРБ предвижда ,че Народното събрание – както „пленарната зала” , така и
комисиите , може да кани министрите на заседания и министрите са длъжни да се
явяват и да отговарят на въпроси. (чл. 83)
Целта на изслушването като форма на парламентарен контрол е събиране на
информация по въпроси, засягащи държавни или обществени интереси. Ако в
парламентарна комисия има изслушване на министър, комисията последващо
представя на председателя на НС и на останалите народни представители доклад
относно изслушването. Държавните органи, длъжностните лица и гражданите са
длъжни да предоставят сведения и документи по провеждани от НС анкети,
проучвания и изслушвания, дори когато сведенията представляват държавна, служебна
или следствена тайна.

Парламентарният контрол е политически. Той е вътрешно присъщ на

парламентарното управление и има за цел да установи как „МС ръководи и
осъществява вътрешната и външна политика в съответствие с Конституцията и
законите”(чл. 105, ал. 1 КРБ). Парламентарният контрол е политически и поради това
последиците от него имат политически характер. Негативните констатации за
политиката на правителството може да се санкционира чрез снемане на политическото
доверие от него. Полити ческият характер на контрола изключва възможността
парламентът отменя незаконосъобразни и неправилни актове на МС. Актове на
правителството могат да бъдат обжалвани и отменяни от ВАС по особен ред,
предвиден в Закона за ВАС.

33. ПАРЛАМЕНТАРЕН КОНТРОЛ

Чл. 82. (1) Народните представители отправят до министър-председателя, заместник

министър-председател или до министър въпроси от актуален характер, които

84
представляват обществен интерес и са в техния ресор на управление или засягат
дейността на възглавяваната от тях администрация.

(2) Към министър-председателя се отправят въпроси, които се отнасят до дейността на

правителството.

Чл. 83. (1) Въпросите се отправят чрез председателя на Народното събрание в писмена
форма най-късно 48 часа преди началото на заседанието, на което министрите следва
да отговорят. Въпросите трябва да бъдат точно и ясно формулирани, да не съдържат
лични нападки и обидни квалификации и да бъдат подписани от народния
представител. Отговорът може да бъде устен или писмен. Отговорът е писмен само
когато народният представител е изразил изрично желание за това. Срокът за писмен
отговор е 7 дни. Народен представител, задал въпрос с устен отговор, може писмено да
поиска промяна на вида на отговора в писмен до започване на заседанието, на което
следва да се отговори. Срокът за писмения отговор е 7 дни от деня на искането на
промяната и не може да се отлага от министъра.

(2) Председателят на Народното събрание уведомява незабавно министър-

председателя, заместник министър-председателя или министъра за постъпилите
въпроси и за деня и часа на заседанието, на което той трябва да отговори.

(3) Министър-председателят, заместник министър-председателят или министърът, до

когото е отправен въпросът, може да поиска отлагане на отговора, но с не повече от 7
дни от срока, определен по ал. 1.

(4) Когато народният представител, задал въпроса, отсъства от заседанието по

уважителни причини, отговорът се отлага.

(5) Когато се получи писмен отговор на въпроса, председателят съобщава за това на

следващото заседание за парламентарен контрол и връчва екземпляр от него на
народния представител. Въпросите за писмен отговор, както и самите писмени
отговори, се прилагат към стенографския протокол на пленарното заседание.

(6) Народните представители могат писмено да оттеглят своите въпроси до започване

на заседанието за парламентарен контрол. Председателят на Народното събрание
уведомява съответния министър за това.

(7) Когато парламентарните групи са се възползвали от правото си по чл. 44, ал. 6,

времето за парламентарен контрол се удължава със същия размер.

Чл. 84. (1) Народният представител може да зададе не повече от два въпроса за едно
заседание за парламентарен контрол.

(2) Времето за изложение на въпросите е до 2 минути.

85
(3) Отговорът на министър-председателя, заместник министър-председателя или
министъра е до 3 минути. Народният представител, задал въпроса, има право на
реплика до 2 минути, а министър-председателят, заместник министър-председателят
или министърът - на дуплика, също до 2 минути.

Чл. 85. (1) Народните представители отправят питания до министър-председателя,

заместник министър-председател или до министър.

(2) Питанията трябва да се отнасят до основни страни от дейността на министър-

председателя, заместник министър-председателя, отделните министри или на
администрацията, за която те отговарят.

(3) Към министър-председателя се отправят питания, които се отнасят до общата

политика на правителството.

Чл. 86. (1) На питанията се отговаря задължително в срок до 14 дни от получаването

им. Отговорът може да бъде устен или писмен. Отговорът трябва да бъде писмен,
когато народният представител, отправил питането, е изразил изрично желание за това.
Народен представител, задал питане с устен отговор, може писмено да поиска промяна
на вида на отговора в писмен до започване на заседанието, на което следва да се
отговори. Срокът за писмения отговор е 7 дни от деня на искането на промяната и не
може да се отлага от министъра.

(2) Министър-председателят, заместник министър-председателите или отделните

министри могат да поискат продължаване на срока, но не повече от 7 дни от срока,
определен по ал. 1.

(3) Министър-председателят, заместник министър-председател или министър, който не

е отговорил в законния срок, е длъжен в 10-дневен срок да се яви лично пред
Народното събрание и да даде обяснение за неизпълнение на своето задължение.

Чл. 87. Питанията се отправят чрез председателя на Народното събрание в писмена

форма и се подписват от народния представител. Те трябва да бъдат ясно и точно
формулирани и да не съдържат лични нападки и обидни квалификации.

Чл. 88. (1) Председателят обявява постъпилите питания в началото на всяко заседание
за парламентарен контрол.

(2) Председателят на Народното събрание уведомява своевременно министър-

председателя, съответния заместник министър-председател или министър за
постъпилите питания и за деня и часа на заседанието, на което той трябва да отговори.

(3) Министър-председателят, съответният заместник министър-председател или

86
министър отговарят лично.

(4) Отговорът на питането се отлага, ако поставилият го народен представител

отсъства от заседанието по уважителни причини.

Чл. 89. Народните представители могат писмено да оттеглят питанията си преди

получаването на отговор, за което председателят съобщава в началото на заседанието
за парламентарен контрол и уведомява министър-председателя, съответния заместник
министър-председател или министър.

Чл. 90. (1) След като Народното събрание пристъпи към разглеждане на питането,
вносителят може да го развие в рамките на 3 минути. Отговорът на питането е до 5
минути.

(2) След отговора на питането народният представител, който го е направил, има право
да зададе не повече от два уточняващи въпроса в рамките на 2 минути общо, а
министър-председателят, заместник министър-председател или министър - да отговори
в рамките на 3 минути. При писмен отговор на питането уточняващи въпроси не се
допускат.

(3) По отговора на питането не се провеждат разисквания и не се допускат реплики.

Народният представител, отправил питането, може в рамките на 2 минути да изрази
своето отношение към отговора. Не се допуска реплика от страна на министъра под
никакъв предлог.

Чл. 91. (1) Когато се получи писмен отговор на питане, председателят съобщава за
това на следващото заседание за парламентарен контрол и връчва екземпляр от него на
народния представител, който е отправил питането.

(2) Питанията с писмен отговор и писмените отговори към тях се прилагат към
стенографския протокол.

Чл. 92. (1) По предложение на една пета от народните представители по питането

стават разисквания и се приема решение. Предложенията за разисквания заедно с
проект за решение се внасят при председателя на Народното събрание до приключване
на пленарното заседание.

(2) Разискванията се насрочват за следващото пленарно заседание, определено за

парламентарен контрол. След насрочване на разискванията от председателя на
Народното събрание народни представители не могат да оттеглят подписите си от
предложението. Разискванията се провеждат в присъствието на съответния министър
по реда, установен в глава шеста, и продължават един час. Времето за обсъждане се
разпределя между парламентарните групи в зависимост от тяхната численост, като за
най-малката е 5 минути, а за независимите народни представители е общо до 5 минути.

87
(3) Проекти за решение могат да предлагат и народните представители. Когато има
повече от едно предложение, те се гласуват по реда на постъпването им, като
предложението на вносителя се смята за основно по смисъла на чл. 59, ал. 1, т. 7.

Чл. 93. (1) Народното събрание изслушва въпросите, питанията и отговорите по тях
последните три часа на заседанието всеки петък, освен ако реши друго.

(2) Първи отговаря министър-председателят, след него - заместник министър-

председателите и министрите, като при отговорите на министрите се прилага
ротационен принцип.

(3) Въпросите и питанията към министър-председателя, заместник министър-

председател или министър се задават по реда на тяхното постъпване.

Чл. 94. (1) Народен представител не може да зададе въпрос или питане, на който вече е
отговорено.

(2) В случаите, когато въпросите и питанията не съответстват на изискванията на този

правилник или не са зададени към член на Министерския съвет, в чийто ресор на
управление е предметът на въпроса или питането, председателят уведомява народния
представител да отстрани в тридневен срок несъответствията.

Чл. 95. (1) Министерският съвет може да поиска Народното събрание да му гласува
доверие по цялостната политика или по конкретен повод.

(2) Разискванията започват на следващото заседание след постъпване на искането за

вот на доверие.

(3) След приключване на разискванията Народното събрание приема решение на

същото заседание.

(4) Решението се смята за прието, ако за него са гласували повече от половината от

присъстващите народни представители.

Чл. 96. Една пета от народните представители могат да предложат Народното

събрание да гласува недоверие на Министерския съвет или на министър-председателя,
като внесат мотивиран проект за решение.

Чл. 97. (1) Разискванията по проекта за решение за гласуване на вот на недоверие

започват не по-рано от три дни и не по-късно от 7 дни от постъпването на
предложението.

(2) По време на разискванията не могат да бъдат правени промени и допълнения в

88
текста на проекта за решение.

(3) Гласуването на проекта за решение се провежда не по-рано от 24 часа след

приключване на разискванията.

(4) Проектът за решение се смята за приет, когато за него са гласували повече от

половината от всички народни представители.

Чл. 98. При гласуване на доверие или отхвърляне на предложение за недоверие на

Министерския съвет ново предложение за недоверие на същото основание не може да
бъде направено в следващите 6 месеца.

Глава девета
ПАРЛАМЕНТАРНО ПРОУЧВАНЕ, АНКЕТИ И ИЗСЛУШВАНЕ

Чл. 99. (1) Народното събрание или избраните от него комисии могат да извършват
проучвания, анкети и изслушвания по въпроси, засягащи държавни или обществени
интереси.

(2) Когато Народното събрание пристъпи към провеждане на изслушването,

вносителят на предложението прави изложение на въпросите в рамките на 10 минути.
Изслушваното лице информира Народното събрание по въпросите, предмет на
изслушването. По двама народни представители от парламентарна група и един
независим народен представител, всеки в рамките на 2 минути, могат да зададат
допълнителни въпроси. Изслушваното лице отговаря след задаването на всички
допълнителни въпроси.

(3) Парламентарните комисии могат да задължават министрите да се явяват на техните

заседания и да отговарят на поставените въпроси. В 7-дневен срок след провеждане на
изслушването съответната комисия представя на председателя на Народното събрание
доклад за изслушването, който се раздава на народните представители.

Чл. 100. Всички държавни органи и длъжностни лица от държавната и общинската

администрация и граждани са задължени да предоставят необходимите сведения и
документи във връзка с въпросите, предмет на анкети, проучвания и изслушвания,
дори когато сведенията представляват държавна, служебна или следствена тайна.

Чл. 101. Формата, в която се предоставят сведенията, се определя от Народното

събрание или от съответната комисия.

Чл. 102. (1) Длъжностните лица и гражданите, когато бъдат поканени, са длъжни да се
явяват пред парламентарните комисии и да им предоставят исканите от тях сведения и
документи.

89
(2) Поканата за явяване се връчва чрез службите на Народното събрание.

Въпрос 34 Правомощия на НС – квалификация

Според сферите и характера на обществените отношения, които са предмет на

регулиране от НС, правомощията на НС могат да бъдат систематизирани в групи. Те
могат да се обособят в две групи според неговите основни функции:
1. правомощия по осъществяване ръководство на вътрешната политика на
държавата
2. правомощия по осъществяване на външната политика
В съответствие с предметното им съдържание правомощията на НС могат да се
класифицират в няколко групи. Правомощията на НС не могат да бъдат делегирани
или преотстъпени на друг държавен орган.

1. Законодателни правомощия
Народното събрание осъществява законодателната власт. То е единствен
законодателен орган, титуляр на законодателната власт в РБ. Закони може да твори и
народът чрез референдуми. Правомощията на НС да законодателства се извеждат от
принципите на народния суверенитет и разделението на властите. То не може да
предоставя свои законодателни правомощия, на който и да е друг държавен орган.
Законодателните правомощия на парламента включват приемане, допълнение,
изменение и отмяна на закони. Основното правомощие е приемането на закони.
Изменението и допълнението им се извършва, когато настъпят промени в характера на
обществените отношения и трябва по нов начин те да бъдат уредени. Отмяна се налага
тогава, когато правната уредба е съществено изостанала от развитието на
обществените отношения и се нуждае от преуреждане.
Правомощията в законодателната сфера могат да бъдат обособени в няколко
групи, в съответствие с характера на регулираните обществени отношения, а именно:
1) в обществено-икономическата сфера
2) в сферата на държавното строителство
3) други по характер обществени отношения
Едно от основните правомощия на парламента в икономическата сфера е
приемането на държавния бюджет ( чл. 84, т.2) и неговото изменение. Бюджетът се
изготвя от правителството и се приема със закон.
Друго правомощие е установяването на видовете данъци и определянето на
техния размер ( чл. 84, т.3 ).
Към тази група се отнася и правомощието на НС да дава съгласие за
сключване на договори за държавни заеми.
НС определя условията и процедурата за принудително отчуждаване на
собственост за държавни и общински нужди. То може със закон да установява
държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и

90
далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на
радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологични силно действащи вещества
( чл. 18, ал. 4 КРБ)
Чл. 17 (5) КРБ Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински
нужди може да става само въз основа на закон, при условие че тези нужди не могат
да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.

Чл. 18 (4) КРБ Със закон може да се установява държавен монопол върху
железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи,
използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие,
взривни и биологично силно действащи вещества.

Условията и реда за предоставяне на концесии върху обектите на държавна

собственост и за даване на разрешение за извършване на някои дейности се определят
от НС (чл. 18,ал.5)
Инвестициите и стопанската дейност на български и чужди граждани и
юридически лица се закрилят от закона ( чл. 19, ал. 3 КРБ)
Изменението на предназначението на обработваема селскостопанска земя се
допуска по изключение при условия и ред, регламентирани от НС ( чл. 21, ал. 2 КРБ).
То определя със закон изключителните обекти на държавна собственост ( чл. 18, ал. 1
КРБ).
Чл. 18. (1) Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските
пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и
археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна
собственост.

Чл. 21, (2) Обработваемата земя се използва само за земеделски цели. Промяна на
нейното предназначение се допуска по изключение при доказана нужда и при условия и
по ред, определени със закон.

Народното събрание установява условията, при които чужди граждани и юл

могат да придобият правото на ползване и правото на строеж и други вещни права
върху земя ( чл. 22, ал.2 КРБ).
Конституцията урежда в общ план всички основни обществени отношения на
държавната организация. Това налага конкретизирането им чрез нормите на
законодателството. Парламентът притежава широки правомощия за законодателно
уреждане на отношения по държавното строителство. То определя системата и статуса
на държавните органи, основните положения и принципи на тяхната организация и
дейност.
НС притежава правомощия за законодателно регулиране на други обществени
отношения. Към тази група правомощия с е отнася законодателната уредба на реда за
провеждане на референдум; на реда за придобиване и загубване на българско
гражданство (чл.25, ал.6); даване на амнистия ( чл. 84, т.13); статуса на чужденците и
много други.

91
 2. Конститутивни правомощия – това са правомощия по формиране на
системата на висшите държавни органи.
- избира и освобождава министър-председателя и по негово предложение се
избира МС. То може да прави промени в състава му по предложение на министър-
председателя. Парламентът не може по своя инициатива да освободи министър и да
избере друг. НС създава ,закрива, преименува, разделя министерства, но и това се
извършва по предложение на министър-председателя.
- избира и освобождава председателя на Българската народна банка, на
Сметната палата и на други държавни институции , определени със закон.
- участва във формирането на Конституционния съд, като избира една трета от
неговия състав ( чл. 147, ал.1 КРБ). Също така взема участие в конституирането на
Висшия съдебен съвет, като избира 11 от неговите членове ( чл. 130, ал. 3 КРБ)

3. Правомощия по осъществяване на външната политика

НС ратифицира и денонсира международни договори с най-голяма значимост за
международната политика на България. Ратифицирането е особен вид утвърждаване на
международен договор, конвенция или съглашение от парламента. Денонсирането е
вид отмяна на ратифициран международен акт. Конституцията ( чл. 85, ал. 1) посочва
международните договори, които подлежат на ратификация и денонсация от НС.
Останалите международни договори се утвърждават и денонсират от правителството в
случаите и по ред, предвидени в закона.
Чл. 85. (1) Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните
договори, които:
1. имат политически или военен характер;
2. се отнасят до участието на Република България в международни организации;
3. предвиждат коригиране на границата на Република България;
4. съдържат финансови задължения за държавата;
5. предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на
международни спорове;
6. се отнасят до основните права на човека;
7. се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен
характер за тяхното изпълнение;
8. изрично предвиждат ратификация;
9. предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от тази
Конституция.
(2) Законът за ратифициране на международен договор по ал. 1, т. 9 се приема с
мнозинство две трети от всички народни представители.
(3) Ратифицираните от Народното събрание договори могат да бъдат изменяни или
денонсирани само по реда, посочен в самите договори, или в съответствие с
общопризнатите норми на международното право.
(4) Сключването на международни договори, които изискват изменения в
Конституцията, трябва да бъде предшествано от приемането на тези изменения.

92
 Според КС освен изброените в чл. 85 международни договори, НС може да
ратифицира и денонсира и други.
Ратифицираните международни договори след тяхното обнародване в
„Държавен вестник” и влизането им в сила стават част от вътрешното право на
България. Нормите на международните договори имат приоритет пред тези на
вътрешното право, ако съществува колизия между тях. Според КС, ако
ратифицираните договори не са обнародвани, „не стават част от вътрешното право”.

4. Правомощия по отбраната и сигурността

Основна задача на държавата е да организира защитата на държавния
суверенитет и териториалната цялост на РБ. Отбраната на страната се осъщестява от
въоръжените сили. Те гарантират суверенитета, сигурността на страната и защитават
нейната териториална цялост ( чл. 9 КРБ)
НС решава въпросите за:
- Обявяване на война, когато РБ е обект на агресия или в случай на нужда при
изпълнение на задължения, произтичащи от международни договори. Само
парламентът притежава правомощието да сключва мир. (чл. 84, т. 10)
- Обявява военно или друго извънредно положение върху цялата или върху
част от територията на станата, когато тя е обект на военна агресия или при
други обстоятелства. Този въпрос се решава по предложение на президента
или на МС
- Разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън
страната, както и пребиваването или преминаването на чужди войски на или
през територията на България.
- Подготовката на гражданите за защита на отечеството се урежда със закон
( чл. 59, ал.2)

5. Правомощия по създаване и изменение на Конституцията

Приемането на Конституцията се отнася към изключителните правомощия на

ВНС. То я допълва и я изменя по материята, предвидена в чл. 158, т.2-5. Народното
събрание може да прави изменения и допълнения на Конституцията с изключение на
тази материя, която е резервирана за ВНС.

Чл. 158. Великото народно събрание:

1. приема нова Конституция;
2. решава въпроса за изменение територията на Република България и ратифицира
международни договори, предвиждащи такива изменения;
3. решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на
държавно управление;
4. решава въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 и 4 и на чл. 57, ал. 1 и 3 от
Конституцията;
5. решава въпросите за изменение и допълнение на глава девета от Конституцията.
6. Контролни правомощия

93
 НС притежава правомощия за упражняване на политически контрол върху
висшите органи на изпълнителната власт – МС и министрите. НС притежава
правомощие да упражнява парламентарен контрол за осъществяване на
правителствената политика. Контролът е израз на политическата отговорност на
правителството пред парламента.
Една от формите на парламентарен контрол са отчетите на МС по
изпълнението на държавния бюджет и други въпроси от правителствената дейност.
Друга форма на парламентарен контрол са въпросите и питанията на народните
представители ( чл. 90, ал.1 КРБ).
Парламентарните комисии упражняват контрол върху дейността на министрите
и на други длъжностни лица по въпроси от тяхната компетентност, по ред, определен
от правилника.

7.Други правомощия
- НС приема решения за произвеждане на национални референдуми
- насрочва избори за президент след изтичане или предсрочно прекратяване на
мандата му
- НС дава амнистия
- определя официалните празници
- учредява ордени и медали.

8. Вътрешноорганизационни правомощия
НС приема Правилник, който детайлно урежда вътрешната му организация и
реда на дейност ( чл. 73)

35. Актове на Народното събрание – характеристика, видове. Обнародване

Актовете на НС са резултат от неговата дейност по осъществяване на принадлежащите

му правомощия и са израз на волята на парламентарното мнозинство, формулирана
като едностранно волеизявление на законодателния орган.

Правните актове на НС действат на територията на Р България и други обекти, върху

които се разпростира държавният суверенитет. Действието на законите започва от
момента на влизането им в сила и завършва с тяхното отменяне или изтичане на срок,
за който са приети. С влизането им в сила те стават задължителни за изпълнение и
приложение от всички държавни органи, организации, длъжностни лица и граждани,
до които са адресирани.
Ненормативните актове на НС влизат в сила от момента на приемането им.

НС приема закони, решения, декларации и обръщения (чл. 86, ал. 1). Формата на
актовете е единствено писмената.

Видове: конституционни закони, закони, Правилник за организацията и дейността на

НС, решения, декларации и обръщения.

94
Юридическите актове на НС са най-голяма по относителен дял и най-съществена по
значимост група актове. Те са резултат от законодателната, контролната и
вътрешноорганизационната дейност на НС. Към юридическите актове се отнасят К,
конституционните закони, законите, Правилникът за организация и дейност на НС и
решенията. От своя страна юридическите актове се делят на нормативни и
ненормативни.
Нормативни са онези актове, които съдържат правни норми или изменят и допълват
нормативните актове. Нормативните актове на НС са с най-висша юридическа сила в
сравнение с нормативните актове на другите държавни органи.
Ненормативните актове са решенията. Приемат се въз основа и в изпълнение на К и
Правилника.
С неюридическите актове НС постига цели, по отношение на които е неприложим
методът на правно регулиране. Това са декларациите и обръщенията.

Закон
>>Изразява интересите на определена част от обществото, формализират волята на
мнозинството в парламента в държавна воля
>>първично и трайно регулира основни обществени отношения
>> той е нормативен акт, който съдържа, изменя или допълва правни норми
(тълкувателният акт не създава нови правни правила)
>> приема се от общодържавния представителен орган или чрез референдум
>> приема се по установен ред (процедура)
>> той е акт с висша юридическа сила

Видове закони
>> конституционни закони – към тях се отнасят законите за изменение и допълнение
на К. Те притежават най-висша юридическа сила. Те нямат самостоятелно
съществуване, а се инкорпорират в К
>> кодекси – закони с особена природа, които регулират всеобхватно обществени
отношения от един правен отрасъл или особено важен негов дял
>> обикновени закони – най-голяма по обхват група. Могат да бъдат общи и
специални. Има и устройствени (органически) закони, бюджетни закони

Закон и подзаконови актове.

Законът първично регламентира основни обществени отношения, а подзаконовите
актове се издават въз основа и в изпълнение на законите. Те вторично уреждат на
основата на закона конкретни или индивидуални обществени отношения с по-малка
социална значимост.

Правилник за организацията и дейността на НС

Той регулира отношенията по конституирането, вътрешната организация, реда и
формите на дейност на парламента. Действието на разпоредбите се разпростират
предимно по отношение на НС, органите му и народните представители. Субекти на

95
правоотношенията, които възникват на основата на Правилника, са преди всичко НС,
вътрешните му органи и народните представители. Правилникът е нормативен акт с
юридическа сила, равна на закона.

Ненормативни актове на НС
Това са решенията. Инициативата за приемане на решения принадлежи на отделния
народен представител, на група народни представители, на правителството, когато
внася решение за приемане на държавния бюджет. Решенията са правни актове, които
съдържат конкретни или индивидуални юридически предписания. Те се отнасят до
конкретни въпроси или до персонално определени лица и имат предназначението да
породят правни последици или съдържат оценки за дейността на държавни органи.
Решенията се приемат на едно четене предимно с обикновено мнозинство. Има и
изключения – например решението за гласуване на недоверие на правителството се
приема с абсолютно мнозинство. Решенията влизат в сила от момента на приемането
им.

Неюридически актове на НС
Декларациите и обръщенията са израз на отношението на НС към проблемите на
вътрешната и външната политика. Тези актове не са юридически, но маркират някои
акценти в политиката на държавните органи. Те представляват политическа директива
за дейността им, без да са юридически задължителни за тях. Това са политически
актове с призивен характер.

36. Същност на политическото представителство. Конституционен статус на

народния представител

Народното представителство е отношение между два политически субекта –

избирателния корпус и депутата. Народният представител действа по политическо
пълномощие от тези, които са го избрали, и приема управленски решения вместо тях.
Политическият представител изразява политическите интереси на онези, които
представлява. Волята на мнозинството на народните представители е отражение на
общата воля на обществото.
Чл. 67 – Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия
народ.
Мандатът е упълномощаване на определени лица да осъществяват права, които
принадлежат другиму. Властта произтича от народа, т.е. народът е неин източник.

Народните представители се избират по реда, установен от избирателното

законодателство на основата на принципите на общо, равно и пряко избирателно право
при тайно гласуване.
Чл. 65 – за народен представител може да бъде избран български гражданин, който
няма друго гражданство, навършил е 21 години, не е поставен под запрещение и не
изтърпява наказание лишаване от свобода.

96
Чл. 68 – народните представители не могат да изпълняват друга държавна служба или
да извършват дейност, която според закона е несъвместима с положението на народен
представител.
Чл. 69 – народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от
тях мнения и за гласуванията си в НС.
Чл. 70 – народните представители не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да
бъде възбуждано наказателно преследване освен за престъпление от общ характер и то
с разрешение на НС или на председателя му.
Народен представител, който е избран за министър, трябва да освободи мястото си в
парламента, неговият мандат се прекъсва (не се прекратява).

37. Имунитет и предсрочно прекратяване на пълномощията на народния

представител

Имунитетът е единство от наказателна неотговорност и наказателна неприкосновеност

на народния представител (чл. 69 и 70 от К).
Наказателната неотговорност е забраната да се търси наказателна отговорност на
народния представител за изказаните от него мнения и гласувания в НС.
Наказателната неприкосновеност е забраната да се възбужда наказателно преследване
срещу народен представител за извършено от него престъпление по време на
пълномощията му. Народният представител не може де бъде задържан и срещу него не
може да бъде възбуждано наказателно преследване освен за престъпления от общ
характер, и то с разрешение на НС, а когато то не заседава – на председателя на НС.
Разрешение за задържане не се иска при заварено тежко престъпление, но в такъв
случай незабавно се известява НС, а ако то не заседава – председателя.

Пълномощията на НС се прекратяват с изтичане на 4-годишния мандат и предсрочно –

при парламентарна криза. Независимо от основанията заедно с пълномощията на НС се
прекратява и мандатът на народните представители.
Предсрочно се прекратяват пълномощията на народния представител при: (чл. 72):
>> хипотезата на подаване на оставка на НС
>> влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за
умишлено престъпление, или когато изпълнението на наказанието лишаване от
свобода не е отложено
>> установяване на неизбираемост или несъвместимост
>> смърт

Въпрос 38 Президент на Република България – характеристика. Вицепрезидент

Конституцията на България от 1991 г. Въвежда института на пряко избирания

от народа президент. В чл. 92, ал. 1 се постановява: „ Президентът е държавен глава.
Той олицетворява единството на нацията и представлява Република България в

97
международните отношения.” Президентът е висш държавен орган и символ на
държавността.
В парламентарната република той има значително по-ограничени правомощия
от абсолютния монарх в президентските републики. Съществуват два статуса на
президентската институция – т.нар. „силен” и „слаб” президент. Критерий за силния и
слабия държавен глава е кръгът и характерът на неговите правомощия и реалната му
роля в осъществяването на публичната власт. Българският президент заема особено
място в системата на публичната власт и не може да бъде отнесен нито към „силния”,
нито към „слабия” президент.
Конституционният съд с Решение №25 от 1995 г. Дава тълкуване на чл. 92, ал.1
от Конституцията за характеристиката на президента като олицетворение на
единството на нацията. В решението е отбелязано, че като държавен глава той
олицетворява единството на нацията, но не е деполитизиран орган и „може да издава
актове със съществени политически последици, да прави изявления и обръщения с
важно политическо значение”. Президентът има свои политически и идеологически
убеждения. Няма юридическа забрана да членува в политическа партия, но не може да
участва в нейното ръководство. Той не е политически индеферентен : осъществява
своята дейност в публичната сфера, а тази дейност не може да бъде друга освен
политическа. Той е президент не само на тези, които са гласували за него, а на целия
народ и е негов обединител. Поради това политическата му дейност като държавен
глава не трябва да бъде партизирана. Недопустимо е президентътда проявява
пристрастие или негативизъм към някои политически сили. В противен случай ще се
превърне в партиен президент.
Президентът на РП заема особено място в системата на парламентарното
управление. Той притежава значителни конституционни правомощия и политически
средства, за да оказва въздействие върху осъществяването на публичната власт. Това е
дало основание да се твърди, че наред с трите власти съществува и самостоятелно
обособена „президентска власт” или така наречената „неутрална власт” на президента.
Възглед на проф. Стойчев – неприемливо е твърдението, че президентът се
възвисява над трите власти. Той взаимодейства с тях, въздейства им чрез
конституционни и други средства, но това не го поставя над тях.
Президентът е интегриращ и стабилизиращ фактор в обществото и
държавата. Чрез конституционни и политически средства той съдейства за
ефективното взаимодействие между държавните органи и стимулира тяхната дейност
за постигане на основните национални цели.
Неговото основно предназначение е осъществяване и създаване на условия за
гарантиране на глобалните национални интереси – териториална цялост на държавата,
национална сигурност и просперитета на страната. Той играе стабилизираща роля в
кризисни ситуации.
Президентът притежава властнически правомощия и участва във формирането
на държавната политика, докато МС осъществява политиката на държавата и носи
отговорност за нея.

98
 Президентската институция по замисъла на нейното създаване е предназначена
да изпълнява балансираща роля във взаимоотношенията между държавните органи, т.е.
да бъде фактор, който осигурява нормалното функциониране на държавните органи.
Формата на парламентарно управление обуслава характера на функциите и
правомощията на президента. Функциите на президента могат да бъдат обособени в
следните групи:
1. Представителни функции в международните отношения. Това е традиционна
функция на държавния глава. Президентът приема акредитивните и отзовителните
писма на чуждите дипломатически представители в РП. Той назначава
дипломатическите представители на България в чужбина по предложение на МС;
преговаря с чужди държавни делегации и посещава други държави в качеството си на
държавен глава.
2. Президентът осъществява арбитражни функции , за да се осигурят нормални
взаимоотношения между държавните органи при осъществяване на властта.
Българският президент осъществява политически арбитраж чрез контакти и диалог и с
други средства за политическо въздействие.
Конституцията на България за разлика от някои други не съдържа изрични
разпоредби, които възлагат арбитражни функции на президента.
3. Функциите на президента по отбраната и сигурността на страната, в
качествотот му на върховен главнокомандващ на Въоръжените сили и председател на
Консултативния съвет за национална сигурност.
Вицепрезидент.
Президентът се подпомага от вицепрезидента. Вицепрезидентът не замества
президента в случай на отсъствие. Само при предсрочно прекратяване на
пълномощията на президента вицепрезидентът встъпва в длъжността на президент до
новите избори.
Вицепрезидентът е институция, която е ненужна в държава с парламентарно
управление. Той самият няма собствени фиксирани правомощия, а по изключение, ако
президентът му възложи част от своите по чл. 98, той ги придобива. Пример за това е:
да назначава и освобождава служители от президентството, да предоставя,
възстановява, освобождава и лишава от българско гражданство, да предоставя
убежище, помилване.

Въпрос 39 Правомощия на Президента. Актове – видове. Укази – характеристика.

Приподписване на някои укази – същност и правни последици

Президентските правомощия са производни от функциите, които осъществява, и

задачите, които решава. Правомощията му са регламентирани предимно в глава
четвърта на Конституцията в чл. 98 – 101 и в някои други конституционни текстове.
Някои правомощия се установяват със закон, т.е. НС може да му предоставя
правомощия, въпреки че в Конституцията изрично не е предвидено това. Например
Законът за избиране на народни представители предоставя на президента да назначава
Централната избирателна комисия, да определя възнаграждението на членовете й и
други.

99
1. При осъществяване на представителните функции в сферата на
международните отношения, президентът притежава правомощието да
сключва международни договори в случаите ,определени със закон. Някои
от договорите, които сключва президентът, подлежат на ратификация от НС.
Към тази група се отнася правомощието да приема акредитивните и
отзовителните писма на чуждестранните дипломатически представители в
страната. Той представлява РБ в други държави и пред висши държавни
делегации на други страни.
Президентът назначава и освобождава дипломатическите представители на
РБ в други държави и международни организации по предложение на МС. В
този и други случаи, посочени в Конституцията, предложенията на
правителството са задължителна предпоставка за издаването на указите. Без
тях президентът не може да ги издаде.
2. Правомощия по отбраната и сигурността на страната. Президентът е
върховен главнокомандващ на Въоръжените сили. В това си качество той
назначава и освобождава висшия команден състав на Въоръжените сили и го
удостоява с висши военни звания по предложение на МС. ( КС по повод
искане за тълкуване на чл. 100, ал. 1 и 3 КРБ относно статуса на президента
като върховен главнокомандващ на Въоръжените сили постановява, че той е
такъв както във военно ,така и в мирно време през целия му мандат. В това
си качество и като държавен глава има право да иска от всички държавни
органи и граждани информация, свързана с отбраната и националната
сигурност.)
Законът за отбраната и въоръжените сили на РБ в глава трета изброително
регламентира правомощията на президента по отбраната на страната в
мирно време и при военен конфликт.
Президентът възглавява Консултативния съвет за национална сигурност.
Той е орган , който обсъжда въпроси по стратегията на отбраната и
сигурността на страната.
Президентът обявява положение на война при въоръжено нападение, когато
България е обект на военна агресия или при неотложна необходимост по
изпълнение на международните договори. Той обявява военно или друго
извънредно положение. Тези негови правомощия са под условие. Той може
да ги упражни, само ако НС не заседава. В тези случаи парламентът
незабавно се свиква, за да се произнесе по решението на президента. То
подлежи на одобрение, защото според чл. 84, т. 10 и 12 от КРБ това са
правомощия на НС.
Президентът обявява обща или частична мобилизация при необходимост по
предложение на МС в случаите, предвидени със закон.
3. Конститутивни правомощия на президента. Едно от най-съществените от тях
е участието му в съставянето на правителството. Правомощията на
президента са в предварителната (предпарламентарната) фаза по
формирането на МС. Президентът след консултации с парламентарните
фракции прави предложение до НС за министър-председател. След три

100
 неуспешни опита да се състави правителство президентът става решаващ
фактор и поема цялата отговорност за съставянето на висш орган на
изпълнителната власт. Той самостоятелно съставя служебно правителство.
Президентът участва в конституирането на Конституционния съд като
назначава 1/3 от членовете му. Той назначава и освобождава главния
прокурор и председателите на Върховния касационен и на Върховния
административен съд. Това правомощие той осъществява по предложение на
Висшия съдебен съвет. Президентът може да откаже да ги назначи, но при
повторно предложение от ВСС отказът е недопустим и той е задължен да се
съобрази с него. По същия начин се процедира и при назначаване и
освобождаване на директора на Специализираната следствена служба.
Назначава ръководителите на Националната разузнавателна служба, на
службата за охрана, на Националната служба за сигурност, директорите на
граничната полиция, на жандармерията, на Националната полиция.
Президентът назначава и освобождава ръководителите на дипломатическите
представителства в чужбина.
Той назначава и освобождава висшия команден състав на въоръжените сили
и удостоява с висши военни звания по предложение на МС.
Той назначава и освобождава от длъжност и други висши държавни
служители, определени със закон.
4. Президентът притежава съществени правомощия във връзка със
законодателната дейност. Чл. 101 от КРБ му дава възможност мотивирано да
върне закон за ново обсъждане от НС ( отлагателно вето). Това той може
да извърши в срок не по-късно от 15 дни след приемането на закона от НС.
След повторно приемане на закона от НС президентът е длъжен в срок от 7
дни да го обнародва в „Държавен вестник“.
Президентът няма право на законодателна инициатива. Поради това, лишени
от логика са разпоредбите на чл. 154, ал.1 и чл. 159, ал. 1 КРБ, според които
президентът има право на инициативи за приемане, изменение и допълнение
на Конституцията.
Президентът обнародва законите. Това той осъществява в срок до 15 дни
след приемането им, ако не ги върне за второ обсъждане от НС. Освен
законите всички други актове на парламента, включително и на Великото
народно събрание – Конституция, конституционните закони, решенията,
ПОДНС, декларациите и обръщенията, се обнародват по нареждане на
председателя.
5. Други правомощия на президента.
Президентът може да отправя обръщения към народа и към НС по различни
поводи. Обръщенията не пораждат правни последици, права или
задължения, т.е. това са актове, които имат политически, призивен
характер. Те са инструмент на политическо въздействие.
Към тази група се отнасят и правомощията да насрочва парламентарни и
местни избори и да определя датата за произвеждане на национален
референдум, когато за това има решение на НС.

101
 Той награждава с ордени и медали в случаите, предвидени от статутите на
съответните отличия.
Президентът предоставя , възстановява, освобождава и лишава от българско
гражданство. Той предоставя териториално убежище на чужденци, които са
преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на
международно признати права и свободи. Опрощава несъбираеми държавни
вземания на граждани и ЮЛ.
Държавният глава упражнява право на помилване на лицата, изтърпяващи
наказание лишаване от свобода. За да помилва, той трябва да бъде сезиран с
молба от лицето, лишено от свобода, или по предложение на
администрацията на местата за изтърпяване на наказанията.
Президентът наименува обекти с национално значение и населени места,
утвърждава промени на границите и центровете на административно-
териториалните единици по предложение на МС.
Към тази група се отнася правото на президента да информира НС по
определени въпроси от кръга на своите правомощия. Той върши това по своя
инициатива.

Актове
Правомощията на всеки държавен орган, включително и на президента, се
реализират чрез неговите актове. Президентът е едноличен държавен орган и той
издава, а не приема актове. Според чл. 102 КРБ президентът издава укази, отправя
обръщения и послания, които са негово еднолично и едностранно волеизявление.
Основният юридически акт на президента е указът. По принцип указите са
ненормативни юридически актове и пораждат съответните правни последици от
момента на тяхното подписване. Поддържа се идеята, че някои укази биха могли да
имат нормативен характер, например указите, с които президентът обявява война,
военно или друго извънредно положение.
Указите се издават по конкретни въпроси, например за насрочване на избори
за парламент и местни органи, за наименования на населени места и др., или уреждат
индивидуални обществени отношения – за назначаване на посланици, за повишаване
в звание на висши военни и др.
Указите на президента се издават :
- По негова инициатива ( за връщане на закон за ново обсъждане)
- По инициатива на МС ( за назначаване на посланици )
- По инициатива на Висшия съдебен съвет ( за назначаване на главен
прокурор )
- По инициатива на граждани ( за освобождаване от българско гражданство)
- По инициатива на чужди граждани ( за даване на убежище)

102
 Указите на президента подлежат на приподписване (контрасигнатура) от
министър-председателя или от съответния министър, в зависимост от техния
характер. Президентът издава укази , но не носи отговорност за тях.
Конституционният съд определя същността на контрасигнатурата ( 13/99).
Приподписването на указите от министър-председателя или от съответния министър
означава, че те поемат политическата отговорност пред парламента, която би могла да
се осъществи чрез парламентарния контрол. Приподписването е не само акт на поема
на отговорност, а и израз на определена зависимост на президента от висшата
изпълнителна власт.
Приподписаният указ става перфектен правен акт, който подлежи на
обнародване в „Държавен вестник“ и има задължителна сила. Контрасигнатурата е
конститутивен елемент за действителността на указите. Неприподписаният указ не
поражда правни последици.
Конституцията постановява ,че някои укази не подлежат на контрасигнатура.
Това са предимно укази, които условно се определят като организационно-
политически, към които изпълнителната власт няма пряко отношение и поради това тя
не поема отговорност за тях.
1 – указите за назначаване на служебно (президентско) правителство
2 – указите, с които се възлага проучвателен мандат на съответната
парламентарна група да състави правителство
3 – указите за разпускане на НС при парламентарна криза
4 – указите, с които президентът връща приети закони за ново обсъждане от НС
5 – указите за насрочване на избори и национални референдуми
6 – указите за обнародване на законите
7 – указите, с които се определя организацията и реда на дейност на службите
към президентството и се назначава неговият ръководен персонал.
Според Конституционният съд изброяването на указите, които не подлежат на
приподписване, не е изчерпателно.
Всички актове на президента подлежат на контрол за конституционност от КС.
Контрол върху някои от указите упражнява и НС, когато например президентът въз
основа на чл. 100, ал. 5 КРБ обяви положение на война, военно или друго извънредно
положение. То тези укази се произнася НС и то може да ги одобри или анулира.
Указите като ненормативни актове влизат в сила от деня на издаването им, ако
се приподписват – от този момент. Обнародването в „Държавен вестник“ няма
отношение към влизането им в действие, а има за предназначение официалното им
оповестяване.
Обръщенията и посланията имат аналогичен характер с неюридическите актове
на НС. Това са политически актове, с които президентът взема отношение по важни
въпроси от външната или вътрешната политика или отправя призиви към нацията или
парламента. С обръщения той общува с народа или изразява своето отношение по
въпроси от дейността на НС. С послания президентът може да прави предложения до
НС или да привлече вниманието му по конкретни въпроси от държавната политика.
Няма юридическа пречка те да бъдат отправени и към органи на други държави.

103
 Въпрос 40 Неотговорност на президента. Предсрочно прекратяване на
пълномощията

Конституцията ( чл. 103) прогласява неотговорността на президента и

вицепрезидента за действия, извършени при изпълнение на техните функции, и за
издадените от тях актове. Те не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да
бъде възбудено наказателно преследване, те се ползват с имунитет. Изключение се
допуска при държавна измяна и нарушение на Конституцията.
Президентът ще носи отговорност за нарушаване на Конституцията, ако то е
съществено и е налице вредоносен резултат за държавата и обществото. Не може да
бъде търсена отговорност ,ако например забави обнародването на закон, което би
трябвало да се изърши не по-късно от 15 дни след приемането му, и други подобни
нарушения.
Нашата Конституция предвижда сложна процедура за търсене на отговорност
на президента и вицепрезидента при наличието на съответни основания.
Предвидената в Конституцията отговорност на президента и вицепрезидента е
политическа и наложената санкция е политическа по своето съдържание. Процедурата
по установяване на отправените обвинения се осъществява от НС и от КС. Но те не
осъществяват правосъдие. Резултатът от доказано обвинение води до снемане на
политическото доверие от тях, което се изразява в прекратяване на правомощията им.
Това открива възможност за възбуждане срещу тях на наказателно преследване по
съдебен ред.
Мотивирано обвинение срещу президента или вицепрезидента за държавна
измяна или нарушение на Конституцията се повдига пред НС по предложение на ¼ от
всички народни представители ( 60 души). Ако НС прецени,че са налице достатъчно
данни, потвърждаващи обвинението, то приема решение с квалифицирано мнозинство
от 2/3 от всички народни представители ( 160 души). След решението на НС
процедурата за търсене на отговорност продължава в Конституционния съд. Той е
длъжен в едномесечен срок да се произнесе по обвинението. Ако бъде установено ,че
президентът или вицепрезидентът са извършили държавна измяна или са нарушили
КРБ, пълномощията ( мандатът) им се прекратяват.
КС не е правосъден орган и не осъществява същинско правосъдие. Той не съди
президента или вицепрезидента, а установява факта, че са извършили държавна измяна
или са нарушили конституцията. Съдът дава възможност на президента или
вицепрезидентът да се защитят и евентуално да опровергаят отправените обвнинения.
Предоставят им се преписи от всички писмени доказателства и протоколите от
заседанията на НС при обсъждане на обвинението. Те могат в 15-дневен срок да
представят или поискат събиране на допълнителни доказателства.
Президентът или вицепрезидентът могат да се защитават пред КС сами или с
помощта на адвокати. Обвиняемият има право на лични обяснения пред съда. В
производството участва и представител на НС, който поддържа обвинението.
КС разглежда и решава делото с участието най-малко на ¾ от всички
конституционни съдии ( 9 души). Решението се взема с тайно гласуване. То веднага се

104
съобщава на председателя на НС, на председателя на МС и съответно на президента
или вицепрезидента.
При установяване достоверността на обвиненията с решението се прекратяват
пълномощията на президента или вицепрезидента и делото се изпраща на главния
прокурор. Той възбужда наказателно преследване, но не срещу президента или
вицепрезидента, а срещу вече редовите граждани за деяния, които те са извършили в
качеството им на държавен орган.
Чл. 103. (1) Президентът и вицепрезидентът не носят отговорност за действията,
извършени при изпълнение на своите функции с изключение на държавна измяна и
нарушение на Конституцията.
(2) Обвинението се повдига по предложение най-малко на една четвърт от
народните представители и се поддържа от Народното събрание, ако повече от две
трети от народните представители са гласували за това.
(3) Конституционният съд разглежда обвинението срещу президента или
вицепрезидента в едномесечен срок от внасянето на обвинението. Ако бъде
установено, че президентът или вицепрезидентът са извършили държавна измяна или
са нарушили Конституцията, пълномощията им се прекратяват.
(4) Президентът и вицепрезидентът не могат да бъдат задържани и срещу тях не
може да бъде възбудено наказателно преследване.

Срок на пълномощията и предсрочното им прекратяване

Президентът и вицепрезидентът след избирането им полагат клетва на
основание чл. 76, ал. 2 от Конституцията пред Народното събрание три дни след
изтичане на пълномощията на действащия президент. Полагането на клетва има
конститутивен характер. Те встъпват в изпълнение на своите правомощия от деня на
изтичане на пълномощията на предишния президент.
Президентът, вицепрезидентът и народните представители са задължени от
Конституцията да положат клетва. КС се произнася, че неполагането на клетва
означава, че те „не са встъпили в изпълнение на пълномощията си”. Но това не
прекратява пълномощията им. Изводът е ,че ако президентът и вицепрезидентът
откажат да положат клетва, те няма да могат да изпълняват конституционните си
правомощия, но запазват своя мандат.
Срокът на пълномощията ( мандата) на президента и вицепрезидента е 5 години.
Пълномощията им се прекратяват с изтичане на 5-годишния мандат. Предсрочно те се
прекратяват на основание чл. 97 от Конституцията :
- При подаване на оставка пред Конституционния съд
- При трайна невъзможност да изпълняват своите правомощия, поради тежко
заболяване
- При смърт
Трайна невъзможност е налице ,ако не могат да изпълняват правомощията си в
продължение на 1 година.

105
 Предсрочно се прекратяват пълномощията на президента и вицепрезидента при
условията на чл. 103 от КРБ, а именно ,когато е налие държавна измяна или
нарушаване на Конституцията.
При подаване на оставка и при трайна невъзможност да изпълняват
правомощията си се произнася КС. Те се прекратяват от деня на решението на КС.
Съдът не се произнася по мотивите на оставката, а само установява наличието на
подадена оставка и обявява предсрочното прекратяване на пълномощията.
КС не може да установи дали е налице трайна невъзможност президентът или
вицепрезидентът да изпълняват правомощията си поради тежко заболяване.
Документираното тежко заболяване от медицинските органи е основание той да обяви
прекратяване на пълномощията.
Ако пълномощията на президента бъдат прекратени предсрочно,
вицепрезидентът встъпва в неговата длъжност до предсрочно произвеждане на
изборите. Ако вицепрезидентът не е в състояние поради обективни причини да поеме
длъжностите на президента, неговите правомощия се изпълняват от председателя на
НС, без този факт да го прави президент.
41. Конституционни основи на организацията на Министерския съвет.
Министерският съвет – висш орган на изпълнителната власт. Избор, състав,
прекратяване на пълномощията.

Министерският съвет е правителството на държавата. Той е орган на

изпълнителната власт, на който се възлага осъществяването на програмата на
парламентарното мнозинство. То е поставено в зависимост от доверието и подкрепата
на парламента, пред който е политически отговорно.

МС е автономен при осъществяване на държавната политика в границите на

своята компетентност, без това да го освобождава от контрола на парламента и от
политическата му отговорност пред него. Той осъществява държавното управление
като се опира на доверието на НС.

МС е титуляр на изпълнителната власт според принципа за разделяне на

властите, т.е. то оглавява системата на органите на изпълнителната власт в РБ. МС е
централен колективен орган на изпълнителната власт с обща компетентност.

Изпълнителната власт е подзаконова. Това означава, че тя се осъществява въз

основа и в изпълнение на законите. Подзаконовият характер на изпълнителната
дейност обуславя и подзаконовия характер на актовете, които се приемат при нейното
осъществяване. МС и всички изпълнителни органи извършват вторична уредба на
обществените отношения на основата на законите.

Общата компетентност на МС намира израз във възможността му чрез своите

актове и дейност да въздейства върху различни обществени сфери. Министрите и
ръководителите на ведомства без ранг на министерства са органи със специална
компетентност. Органите на изпълнителната власт функционират на принципа на
йерархичността. Разпорежданията на правителството са задължителни за всички
органи на изпълнителната власт, до които са адресирани.

106
 Образуване на Министерския съвет

В президентските републики правителствата се образуват по

извънпарламентарен път и те не са отговорни пред парламента (САЩ).

В парламентарните републики при конституиране на правителството вземат

участие парламентът, държавният глава и парламентарните групи.

Българският парламентарен модел се отличава от класическите начини за

образуване на правителството, характерен за другите европейски държави. Докато в
повечето от тях правителствата се назначават от държавните глави, у нас то се избира
от парламента. Образуването на МС от НС е един от съществените белези на
парламентарното ни управление.

Президентът осъществява важни функции при съставяне на правителството.

Решаващ фактор е парламентът.Той избира МС, но това не придава на правителството
качеството на орган на НС.

Предпоставка за поставяне в действие на процедурата по съставяне на

правителство е прекратяването на пълномощията на предишния МС съгласно
основанията, предвидени в Конституцията.

До съставяне на ново правителство се стига в резултат на избор на ново НС,

пред което МС е задължен да подаде оставка, за да открие възможност на парламента
да избере правителство, с което ще работи по време на своя мандат. Ново правителство
се формира и при прекратяване на пълномощията на МС при условията ,предвидени в
чл. 111 КРБ, а именно : при гласуване на недоверие на МС или на министър-
председателя; при приемане на оставка на МС или на министър-председателя; при
смърт на министър-председателя. Пълномощията на МС се прекратяват и на основание
на чл. 112, ал.2 КРБ, когато МС не получи искания вот на доверие. Независимо от
основанията, във всички случаи на подаване на оставка до избиране на новото
правителство старото продължава да изпълнява функциите си.

След подаване на оставка на правителството или прекратяване на

пълномощията му влиза в действие процедурата по създаване на нов МС. В
предварителната фаза вземат участие президентът и парламентарните групи. След
консултации с тях президентът възлага на най-голямата по численост парламентарна
група да предложи кандидат за министър-председател. Консултациите с
парламентарните групи имат политически характер, т.е. президентът не е
юридически задължен да се съорази с техните становища. Провеждането на
консултации с парламентарните групи е конституционно задължение на президента.
Президентът с указ възлага проучвателен мандат за съставяне на правителство на
посочения от най-голямата парламентарна група кандидат, ако той отговаря на
изискванията за избираемост. Кандидатът за министър-председател е длъжен в 7-
дневен срок да състави листата на бъдещото правителство.

107
 Обикновено за министър-председател се предлава лидерът на партията или
коалицията, която има мнозинство в парламента.

У нас е възприет „екипния принцип“ за съставяне на правителство. На

министър-председателя се дава възможност да предложи структурата и
правителствения екип, с който ще работи. На него му се предоставя това право, защото
той е отговорен за цялостната дейност на МС.

Когато първият проучвателен мандат приключи неуспешно,т.е. кандидат-

премиерът в определения срок не успее да състави проектолистата на МС, президентът
е конституционно задължен да възложи на втората по численост парламентарна група
да предложи кандидат за министър-председател. Ако и този път проучвателният
мандат приключи неуспешно, президентът за трети път възлага мандата на някоя от
парламентарните групи.

В случаите, когато предсрочно се прекратят пълномощията на правителството,

мандатът за съставяне на ново не преминава върху следващата парламентарна група.
Същата политическа сила получава възможност отново да състави свое правителство.
Само ако нейният проучвателен мандат завърши неуспешно, той се възлага на
следващата парламентарна група.

След неуспешното приключване на третия проучвателен мандат се изчерпват

конституционните възможности да се състави правителство от парламента. Това
означава, че е настъпила парламентарна криза. Парламентът се е отказал в
невъзможност да състави правителство, да осъществи едно от своите основни
конституционни правомощия и порати това той прекратява своето същестуване.

Парламентарната процедура по съставянето на правителството е разчленена на

два стадия. Първият е избирането на министър-председателя и вторият е изборът на
Министерския съвет.

Кандидатът за министър-председател се счита за избран, ако за него са

гласували повече от половината от участвалите в гласуването. Безспорно изборът ще е
действителен, ако в гласуването са участвали повече от половината от всички народни
представители.

След като бъде избран министър-председателят, той предлага на парламента

персоналния състав на правителството и броя, наименованието и видовете
министерства. Неговият състав се гласува an bloc, а не поотделно за всеки кандидат. И
при избора на МС се изисква в гласуването да са участвали повече от половината от
народните представители. Изборът се счита за положителен, ако за кандидатската
листа са гласували повече от половината от участвалите в гласуването.

Избраният МС полага клетва пред НС на основание чл. 76, ал. 2 КРБ.

Последиците от полагането или неполагането на клетва от отделен министър са
същите, както при народните представители.

108
 КРБ не регламентира как се процедира, ако министър-председателят бъде
избран, а предложеният от него състав на МС получи отрицателен вот. КС приема, че в
този случай опитът да се състави правителство е несполучлив и ще трябва процедурата
да започне отначало с възлагане на проучвателен мандат на друга парламентарна
група. Но не би било противоконституционно на вече получилия положителен вот
министър-председател да се даде възможност да внесе корекции в листата на кандидат-
министрите или да предложи изцяло нова листа.

Ако и трите проучвателни мандата се окажат несполучливи и НС не успее да

състави МС, парламентарните възможности за съставяне на правителство са
изчерпани. КРБ възлага на президента да състави служебно ( президентско )
правителство. Това е единственият изход от парламентарната криза.

Едновременно със съставянето на служебно правителство президентът разпуска

НС и насрочва парламентарни избори в срок от два месеца.

Срок на дейност и състав на МС

Конституцията не регламентира срока на пълномощията ( мандата ) на МС. Ако

не възникнат ситуации за предсрочно прекратяване на пълномощията на МС на
основание чл. 111, ал. 1 и чл. 112, ал. 2 КРБ мандатът му съвпада с този на НС. Това
произтича от логиката на чл. 111, ал. 2, според който правителството подава оставка
пред новоизбраното НС. Следователно то може да функционира от момента на
образуването му от новоизбраното НС, ако не възникнат извънредни обстоятелства за
прекратяване на неговите пълномощия. При нормални условия срокът на дейност на
правителството може да бъде 4 години.

Конституцията не определя числения състав на МС, а посочва, че то се състои

от министър-председател, заместник министър-председател и министри.

Броят на заместник-председателите също не е нормативно определен. Те могат

да бъдат двама, трима или повече.

Съществува института на така наречените „министри без портфейл“. Те не

оглавяват министерства, а отговарят за конкретни мероприятия или за определена
сфера на държавната дейност или координират и контролират дейността на група
министерства.

Председател и членове на МС могат да бъдат лица, които са само български

граждани. Освен това те трябва да отговарят на изискванията за народни
представители – да не са поставени под запрещение и да не изтърпяват наказание
лишаване от свобода.

На народен представител, избран за министър, се прекъсват пълномощията му

за времето, през което е министър. Членовете на правителството не могат да заемат

109
други държавни длъжности и да извършват дейности, които са несъвместими с
положението на народен представител.

В чл. 111, ал.1 КРБ се регламентира прекратяването на „правомощият“ на МС.

Очевидно се има предвид прекратяване на срока на дейност ( на пълномощията) на
правителството. Правомощията не могат да се прекратят. Те могат да се отнемат чрез
отмяна на нормативния текст, в който са регламентирани.

Пълномощията на МС се прекратяват с акта на гласуване на недоверие на него

или на председателя му, с приемане на тяхната оставка, ако не получи искания вот на
доверие от НС и при смърт на министър-председателя. Прекратяването на
пълномощията на министър-председателя поради оставката му или поради смърт
автоматически води до прекратяване на пълномощията на правителството.

По повод оставката на МС конституцията е установила два режима. При първия

( чл. 111, ал. 1, т. 2) пълномощията на МС се прекратяват с приемане на оставката му
от НС.

Когато МС поиска вод на доверие от НС, но не го получи или исканият вот на

недоверие се приеме, министър-председателят е задължен да подаде оставката на
правителството ( чл. 112 и 89). В тези случаи парламентът не може да откаже да
приеме оставката, защото тя не се нуждае от гласуване. „Тя е последица от гласуваното
недоверие.“( КС)

42. Правомощия на Министерския съвет. Актове – видове, правна същност.

Правомощията на МС са изпълнителни по характер. Те осигуряват

осъществяването на държавната политика въз основа и в изпълнение на закона.

Основните насоки в дейността на правителството се разделят на следните групи:

-изпълнение и прилагане на законите;

- управление на държавната администрация

- участие в законодателната дейност

- подзаконово нормотворчество

- съставяне и ръководство по изпълнение на бюджета

- осъществяване на външната политика

- отбрана и сигурност на страната.

Конституцията постановява ,че МС ръководи и осъществява вътрешната и

външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите. Всъшност
тя формулира двете му основни функции като висш орган на изпълнителната власт.

110
 Конституцията възлага задължението на МС да осигурява обществения ред и
националната сигурност.

Министерският съвет осъществява общото ръководство на Въоръжените сили, а

оперативното им управление е възложено на Министерство на отбраната.

Правителството осъществява общо ръководство на държавната администрация,

т.е. на системата от органи и на апарата на изпълнителната власт в центъра и по места.

За да осъществява своите основни функции, на МС са предоставени конкретни

правомощия. Основните му правомощия са регламентирани в чл. 106 и 107 КРБ.
Предоставено му е да ръководи изпълнението на държавния бюджет, да организира
стопанисването на държавното имущество.

Чл. 106. Министерският съвет ръководи изпълнението на държавния бюджет;

организира стопанисването на държавното имущество; сключва, утвърждава и
денонсира международни договори в случаите, предвидени в закона.

Чл. 107. Министерският съвет отменя незаконосъобразните или неправилните

актове на министрите.

Той ръководи и контролира дейността на министрите. На основание чл.107 от

КРБ отменя незаконосъобразните и неправилните актове на министрите.
Конституционните правомощия на МС са доразвити в Закона за администрацията ( чл.
20 и 21 ).

Министерският съвет създава ведомства без ранг на министерства – държавни

агенции, изпълнителни агенции и др., назначава и освобождава техните ръководители.

МС има право на законодателна инициатива (чл. 87,ал. 1) – той е основен

вносител на законопроекти и по този начин съдейства за ефективна законодателна
дейност.

Чл. 87. (1) Право на законодателна инициатива имат всеки народен представител и
Министерският съвет.

МС е задължен да изготви проекта за държавен бюджет и да го внесе в НС. След

като бъде приет, ръководи реализацията му в неговата приходна и разходна част и
отчита изпълнението му пред парламента ( чл. 84,т.2)

МС организира стопанисването на държавното имущество. КС се произнася, че

това е правомощието на правителството да определя от кого и по какъв ред да се
стопанисва държавното имущество.

111
 На правителството е предоставено правото да предлага при необходимост НС да
бъде свикано на заседание (чл. 78,т.4).

Чл. 78. Народното събрание се свиква на заседания от председателя на Народното

събрание:

1. по негова инициатива;

2. по искане на една пета от народните представители;

3. по искане на президента;

4. по искане на Министерския съвет.

МС може да сезира КС по въпроси от неговата компетентност ( чл. 150, ал. 1).

Например може да иска тълкуване на конституционна разпоредба, за разрешаване на
спорове за компетентност между него и президента, НС и органите на местно
самоуправление и т.н.

Чл. 150. (1) Конституционният съд действа по инициатива най-малко на една пета
от народните представители, президента, Министерския съвет, Върховния
касационен съд, Върховния административен съд и главния прокурор. Спорове за
компетентност по т. 3 на ал. 1 от предходния член могат да се повдигат и от
общинските съвети.

На МС са предоставени правомощия да прави предложения до висши държавни

органи по въпросите на отбраната на страната и на външната политика.
Правителството може да предлага на парламента да обяви военно или друго
извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея ( чл.
84, т.12).

Чл. 84, т.12. обявява военно или друго извънредно положение върху цялата
територия на страната или върху част от нея по предложение на президента или на
Министерския съвет;

При необходимост МС предлага на президента да обяви обща или частична

мобилизация ( чл. 100, ал. 4). Правителството предлага на президента назначаването и
освобождаването на висшия команден състав на Въоръжените сили – състава на
Генералния щаб, командващите родовете войски и други, а също и удостояването с
висши военни звания – генерал и адмирал ( чл. 100, ал. 2).

(2) Президентът назначава и освобождава висшия команден състав на Въоръжените

сили и удостоява с висши военни звания по предложение на Министерския съвет.

112
(4) Президентът обявява обща или частична мобилизация по предложение на
Министерския съвет в съответствие със закона.

Правителството взема участие при формиране на ръководния състав на

дипломатическия корпус на България в чужбина. То предлага на президента
назначаването и освобождаването от длъжност на посланиците и постоянните
представители на България в международни организации (чл. 98, т.6).

6. назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите

представителства и постоянните представители на Република България при
международни организации по предложение на Министерския съвет и приема
акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически
представители в страната;

Назначенията във Въоръжените сили и дипломацията се извършва от

президента, само ако е направено предложение от МС. Двата висши държавни органа
са поставени в зависимост един от друг при решаване на тези въпроси.

Правителството утвърждава и денонсира международни договори в случаите,

предвидени в закона. Това са договори, които сключват правителствените делегации,
министрите и други органи на изпълнителната власт.

По предложение на МС президентът утвърждава промените на границите и

центровете на административно-териториалните единици ( чл. 98, т.5).

5. утвърждава промени на границите и центровете на административно-

териториалните единици по предложение на Министерския съвет;

МС назначава и освобождава областните управители ( чл. 143, ал.2), които

организират провеждането на държавната политика в областите.

(2) Областният управител се назначава от Министерския съвет.

Значителен каталог от правомощия на МС се съдържа в законите, отнасящи се

до различни области на обществения живот.

Актове на Министерския съвет

Създаваните от правителството правни норми имат за своя основа закона.

Законът първично урежда отношенията, докато с правителстените актове се
осъществява вторична, съответстваща на закона уредба на обществени отношения.

113
 Въз основа и в изпълнение на законите правителството приема и различни по
характер актове в съответствие със своите правомощия. Според КРБ ( чл. 114), МС
приема постановления, разпореждания и решения. С постановления МС урежда широк
кръг от обществени отношения и приема правилници и наредби. Всички те са
административни актове, които са основен инструмент за осъществяване на
изпълнителната власт. Определят се и още като „регламентарни актове“, с които се
уреждат важни обществени отношения.

Чл. 114. Въз основа и в изпълнение на законите Министерският съвет приема

постановления, разпореждания и решения. С постановления Министерският съвет
приема и правилници и наредби.

Актовете на правителството са разпоредителни по характер, осигуряват

изпълнението на законите и пораждат съответни правни последици за адресатите, към
които са отправени.

Те са подзаконови по природа и вторично уреждат вече регламентирани от

закона обществени отношения.

Постановленията на МС са нормативни актове. С постановления се

регламентират в съответствие със законите обществени отношения, които са
предоставени за уреждане от МС. По принцип постановленията са подзаконови, но по
изключение те могат да регламентират и първично определени обществени отношения.
Това са отношения с по-малка значимост, които не са уредени със закон.

Постановленията на МС, с които се приемат правилници и наредби, са особени

актове. Те не са нормативни по съдържание, а са нормативни по предназначение,
защото чрез тях се приемат актове, съдържащи правни норми.

Разпорежданията по принцип са ненормативни актове, с които се регулират

конкретни обществени отношения, например за изграждане на здравни, социални и
други обекти. Те регламентират по-малко значими обществени отношения, отколкото
постановленията.

Решенията на МС също са ненормативни актове. С тях се уреждат конкретни

или индивидуални обществени отношения.

Актовете на правителството не могат да бъдат отменяни от НС. Чл. 125 ,ал. 2

КРБ предоставя на Върховния административен съд правомощието да се произнася по
спорове за закоността на актовете на МС и на министрите. Всички административни
актове подлежат на съдебен надзор, освен посочените в закона. Надзорът е за
законност, но не и за целесъобразност ( правилност).

(2) Върховният административен съд се произнася по спорове за законността на

актовете на Министерския съвет и на министрите, както и на други актове,
посочени в закона.

114
 Въпрос 43. Взаимоотношения на Министерския съвет с Народното
събрание, Президента, съдебните и местните органи.

Парламентът избира МС. Парламентарното мнозинство формира правителство,

което се ангажира да осъществява неговата политика. То е поставено в зависимост от
доверието и подкрепата на парламента. Правителството е политически отговорно пред
парламента.

Създаване на нов МС. След консултации с парламентарните групи президентът възлага

на най-голямата по численост да предложи кандидат за министър-председател.
Президентът има посредническа роля. Той поставя началото на формирането на МС.
Президентът с указ възлага проучвателен мандат за съставяне на правителство на
посочения от най-голямата парламентарна група кандидат, ако той отговаря на
изискванията за избираемост. Ако той успее да предложи структура на персоналния
състав на МС, президентът предлага на НС да избере кандидата за министър-
председател. Ако първият проучвателен мандат не успее, президентът е
конституционно задължен да възложи на втората по численост парламентарна група да
предложи кандидат за министър-председател. Президентът съдейства за създаването на
МС. След три неуспешни опита Конституцията възлага на президента да състави
служебно правителство – изход от парламентарната криза. Едновременно с това
президентът разпуска НС и насрочва парламентарни избори до 2 месеца.

МС назначава и освобождава областните управители, които организират провеждането

на държавната политика в областите.
МС е основен вносител на законопроекти в НС и по този начин съдейства за
ефективната законодателна дейност; чрез законопроектите се стреми нормативно да
обезпечи осъществяването на политиката си.

НС образува МС и е логично да има възможност за контрол върху неговата дейност,

МС е натоварено с изпълнение на законите. Парламентарният контрол е политически.
МС носи солидарна отговорност пред НС за провежданата политика, която се изразява
в политическо недоверие на НС към него, в резултат на което се прекратяват неговите
пълномощия.
Актовете на правителството не могат да бъдат отменяни от НС. ВАС се произнася по
спорове за законност на актовете на МС и на министрите. Всички административни
актове (освен закона) подлежат на съдебен надзор за законност, но не и за
целесъобразност.

Въпрос 44 Отговорност на МС пред НС – характеристика. Институтите „вот

на доверие“ и „вот на недоверие“

115
 Правителствената отговорност е съществен белег на парламентарната система
за управление. Правителството запазва своята автономност, но поради характера на
дейността си то се намира в корелативна връзка с парламента.
Народното събрание образува правителството и е логично да има възможност за
контрол върху неговата дейност. Друг аргумент е ,че правителството е натоварено с
изпълнението на законите. Парламентарният контрол върху дейността на
правителството е политически и последиците от него имат политически характер.
МС като колективен орган носи солидарна отговорност пред НС за
провежданата политика, която се изразява в политическото недоверие на НС към него,
в резултат на което се прекратяват неговите правомощия ( чл. 89,ал. 1 и чл. 112, ал.2
КРБ).
Чл. 89. (1) Една пета от народните представители може да предложи на
Народното събрание да гласува недоверие на Министерския съвет. Предложението е
прието, когато за него са гласували повече от половината от всички народни
представители.
(2) Когато Народното събрание гласува недоверие на министър-председателя или на
Министерския съвет, министър-председателят подава оставката на
правителството.
(3) Когато Народното събрание отхвърли предложението за гласуване на недоверие
на Министерския съвет, ново предложение за недоверие на същото основание не
може да бъде направено в следващите шест месеца.

Чл. 112. (1) Министерският съвет може да поиска Народното събрание да му

гласува доверие по цялостната политика, по програмата или по конкретен повод.
Решението се приема с мнозинство повече от половината от присъстващите
народни представители.
(2) Когато Министерският съвет не получи исканото доверие, министър-
председателят подава оставката на правителството.

Правителствената отговорност се реализира в три разновидности.

1) Като колективна и солидарна отговорност на правителството за неговата
дейност.
2) Като отговорност на министър-председателя пред НС по чл. 108, ал.2 КРБ за
цялата политика на правителството. С прекратяването на пълномощията на
премиера се прекратяват и пълномощията на целия правителствен екип.
3) Политическа отговорност на отделен министър за неговата незадоволителна
дейност по ръководството на министерството и на съответната сфера на
обществения живот. Министър-председателят на основата на негативната
оценка за дейността на министъра може да поиска неговата оставка и да
направи предложение пред НС за прекратяване на пълномощията му.
При прекратяване на пълномощията на МС поради подаване на оставка
процедурата по чл. 99 започва отначало, без мандатът на парламентарната група, чието
правителство е подало оставка да премине върху друга парламентарна група. Мандатът
отново се дава на същата парламентарна група да предложи нов кандидат за министър-

116
председател и съответно нов състав на МС. Само ако тази парламентарна група се
откаже или не е в състояние да състави ново правителство, мандатът преминава въху
друга парламентарна група.
Министрите носят отговорност и пред правителството за своята дейност. Те са
отговорни и за вреди , причинени на граждани от техните незаконни действия и актове,
но тази отговорност не е пряка, а се трансформира като отговорност на държавата
( чл.7 КРБ Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи и длъжностни лица.). Съответният министър обаче не е
освободен от отговорност. На основание чл. 9 от Закона за отговорността на държавата
за вреди, причинени на граждани, министърът ще бъде санкциониран по реда,
определен от закона.
Министър, който не е съгласен с водената от премиера и правителството
политика, е морално задължен да си подаде оставката.
Членовете на МС не се ползват с имунитет. Те носят наказателна отговорност
на общо основание и за престъпления, извършени при или по повод изпълнение на
служебните им задължения.
Доказано противоправно деяние на министър по служба е основание да му бъде
потърсена и политическа отговорност. Ако деянието е престъпление от общ характер,
министърът е подсъден по общия ред за този вид престъпления.
Процедурите за търсене на политическа отговорност на МС са конституционно
установени. Първо, това е институтът на „вота на недоверие“, гласуван от парламента
по предложение на народните представители. Те могат да поискат да се гласува „вот на
недоверие“ за цялостната политика на правителството или по конкретен повод. КС –
„Всеки акт или действие на МС може да представлява конкретен подов за гласуване на
недоверие“.
За да си осигури стабилност на правителството и неговото съществуване да не е
застрашено, Конституцията не допуска инцидентен блам. Ако възникне ситуация, при
която МС не получи подкрепата на свое предложение или законопроект, това не е
равнозначно на инцидентен вот на недоверие и не следва прекратяване на
пълномощията на правителството.
Конституцията съдържа защитни механизми срещу злоупотреба с вота на
недоверие за неоснователно дестабилизиране на правителството. Изисква се:
- Предложението за гласуване на недоверие да е направено от една пета от
народните представители
- Необходимо е абсолютно мнозинство от гласовете, за да се приеме решение
за недоверие на правителството;
- Ако бъде отхвърлено предложението, през следващите 6 месеца не се
допуска отново искане за гласуване на недоверие на същото основание. Ако
е отхвърлен вот на недоверие за цялостната политика на правителството, в 6-
месечен срок не може да се иска недоверие по конкретен повод.
Според КС в 6-месечен срок може да се предложи гласуване на недоверие,
ако правителството нарушава Конституцията.
Регламентиран е и институтът на „вота на доверие“, който се иска от МС за
цялостната политика на правителството, по неговата програма или по конкретен повод.

117
При негативен резултат министър-председателят е задължен да подаде оставка на
правителството и да се прекратят неговите пълномощия.
Искането на вот на доверие е действие, чрез което правителството се стреми да
затвърди разколебаното доверие на НС и да въздейства за сплотяване на мнозинството,
което го подкрепя.

45. Правен статус на министрите като членове на Министерския съвет и

като специализирани изпълнителни органи. Правомощия, актове.

„Министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт със

специална компетентност и ръководи отделно министерство“ ( чл. 25, ал. 1 ЗА). Той е
орган, който отговаря за провеждането на ддържавната политика в съответната област.
Министерството е учреждение, административна структура, която подпомага
министъра в неговата дейност. То е юридическо лице на бюджетна издръжка.
Министърът се избира от НС. Той притежава властнически правомощия. Чл. 108, ал. 3
КРБ постановява : „ Министрите ръководят отделни министерства, освен ако НС реши
друго. Те носят отговорност за своите действия.“. В пределите на своята
компетентност дават нареждания и отменят незаконосъобразните или неправилни
актове и действия на ръководителите на подчинените им управленски структури.

Конституцията не определя правомощията на министрите. Всяко министерство

има своя специфика, затова се приемат устройствени закони за съответните
министерства. В тях се конкретизират управленските правомощия на съответния
министър.

Министрите носят отговорност за състоянието в съответния отрасъл или сфера

на дейност. Те вземат управленски решения в съответствие със законите и актовете на
правителството.

Министрите осъществяват ръководството на министерствата; предлагат на МС

кандидатите за заместник-министри; издават юридически актове и контролират
тяхното изпълнение; разпореждат се с бюджета на министерството; те представляват
министерствата пред правителството, НС и другите държавни органи.

Министрите носят политическа отговорност за своята дейност, за състоянието

на съответните отрасли или сфери на държавни дейности пред НС. От тях може да
бъде снето политическото доверие. Те носят и дисциплинарна отговорност пред
правителството. Ако техните действия по служба са противозаконни, може да им бъде
потърсена и наказателна отговорност.

Във всяко министерство съобразно обективните потребности по предложение на

министъра премиетър назначава заместник-министрите. Заместник-министрите
работят по указание и под контрола на министъра. Те не са членове на правителството.

118
 Заместник-министрите са членове на политическите кабинети. В областта на
своята компетентност те приемат еднолични решения. Заместник-министрите носят
отговорност за дейността си пред министъра и правителството. Докато министърът е
преди всичко политическа фигура, то заместник-министрите обикновено са експерти-
специалисти, които го подпомагат.

Според чл. 115 КРБ министрите издават правилници, наредби, инструкции и

заповеди. Тези актове имат за юридическа основа законите и актовете на
правителството. Както дейността на министрите, така и техните актове имат
подзаконов характер.

Актовете на министрите имат общодържавен характер. Те действат на

територията на цялата страна, в определен отрасъл или област на държавната дейност.
Тяхното действие се разпростира върху подчинените им органи, организации,
учреждения и граждани. Те са административни актове.

Правилниците са нормативни актове, които се издават за прилагане на закон

или друг акт с по-висша юридическа сила в неговата цялост. Те се издават и за
уреждане статуса на органи и учреждения в министерствата,т.е. те са устройствени
актове.

Наредбите са нормативни актове, които конкретизират отделни норми или части

от актове с по-висша юридическа сила.

Заповедите са ненормативни актове. Те уреждат конкретни или индивидуални

обществени отношения.

С инструкции министрите дават указания за прилагане на нормативни актове,

които са издали или чието изпълнение трябва да осигурят.

Правилниците, наредбите и инструкциите влизат в сила три дни след деня на

обнародването им в „държавен вестник“,освен ако в тях е определен друг срок.
Заповедите влизат в сила от деня на издаването им.

Въпрос 46 Съдебна власт – понятие, разграничаване от другите власти. Органи на

съдебната власт – съдебни , прокурорски и следствени

Правосъдието е особен вид правозащитна дейност. Правосъдие осъществяват

само съдебните органи.
Правораздаването е също правозащитна дейност, но е по-обхватна по
съдържание от правосъдието. Правораздаване осъществяват съдът и особените
юрисдикции, но последните не осъществяват правосъдие.
Съдебната власт се осъществява от съда, т.е. правосъдие. В съвременния
конституционен смисъл понятието „съдебна власт“ е многопланово, събирателно
понятие, което включва дейности по разследване (производство),прокурорски надзор и

119
правосъдието. Органите на съдебната власт са съдилищата, прокуратурата и
следствените органи. Прокуратурата и следствието не осъществяват правосъдна
дейност. Те подпомагат съда в неговата дейност.
Органите на съдебната власт заемат специално място в държавната организация
и изпълняват особени задачи. Съдът, прокуратурата и следствието осъществяват
дейности за укрепване на законността и правопорядъка. Те са специализирани
органи, чието основно предназначение е да осъществяват правозащитна функция.
Съдът, прокуратурата и следствието се поставят в действие по осъществяване на
правозащитната функция, когато е нарушен законът. Борбата с нарушенията на
законността и правопорядъка е тяхна обща задача. Но между предварителното
разследване, прокурорския надзор и правосъдието съществуват различия по методите и
формите на тази борба.
Правните основи на съдебната власт са установени в Конституцията. Тя
регламентира създаването на единна съдебна власт, която интегрира съдебните,
прокурорските и следствените органи.
Съдебната власт е интегративна част от държавната организация. Тя е присъща
на всяко демократично организирано в държава общество. Съдебната власт
осъществява правосъдието, което е специфична държавна дейност. Тя осъществява
особена държавна функция, коренно различна от тази на останалите две държавни
власти.
Независимостта на съдебната власт се изразява в правната недопустимост на
другите власти да въздействат на съдиите, прокурорите и следователите. Те се
подчиняват само на закона. Независимостта на съдебната власт не е отрицание на
взаимодействието й с останалите държавни органи. Въпреки разделението на властите,
те са единен механизъм, който работи за съхранение и утвърждаване на правния ред.
Поради това трите власти си взаимодействат и сътрудничат в осъществяването на
публичната власт.

Въпрос 47 Съдилища – правосъдни органи. Видове съдилища. Система на

съдебните органи

Органите на съдебната власт са единна независима система. Тя интегрира три

относително самостоятелни подсистеми : съдебните, прокурорските и следствените
органи. Тях ги обединява общата функция по защита на правата и законните интереси
на правните субекти. Създадена е обединяваща административна структура – Висш
съдебен съвет. Той осъществява кадровата политика и решава основни организационни
проблеми на съдебната власт.
Трите подсистеми притежават организационна автономност. Съдебната власт
във функционален аспект включва дейността по разследване на наказателни дела,
прокурорския надзор за законност и правосъдието. Трите подсистеми работят в тясно
взаимодействие по осъществяване на правосъдната функция. Всяка от тях осъществява
свои задачи чрез съответни средства и методи. Дейността на следствените органи е
началната, предварителна фаза на наказателния процес. След нейното приключване

120
прокурорските органи дават заключение и ако са налице законови основания по
съответния ред предават обвиняемия на съда. Приемането на съответен акт (присъда
или решение) е заключителният стадий от дейността на съдебната власт.
Системата на органите на съдебната власт и техният статус са детайлно уредени
в Закона за съдебната власт.
В основата на съдебната власт стоят съдилищата. Съдебната власт
административно се оглавява от Висшия съдебен съвет. Той не е правосъден, а висш
административен орган на съдебната власт.
Системата на съдилищата включва : Върховен касационен съд, Върховен
административен съд, апелативните , окръжните, военните и районните
съдилища. При необходимост могат да се създават специализирани съдебни органи.
Създаването на извънредни съдилища не се допуска.
Районните, окръжните, апелативните съдилища и ВКС са общи, а военните,
военно-апелативният съд и ВАС са специални ( особени) съдилища.
На съдилищата са предоставени за решаване граждански, наказателни и
административни дела. Дело, което се разглежда от съд, не може да се разглежда от
друг орган.
Районните, окръжните и военните съдилища разглеждат определени със закон
дела, като първа инстанция.
Апелативните съдилища разглеждат обжалваните актове по дела на окръжните
съдилища, само като втора инстанция, както и други дела, възложени им със закон.
Окръжните съдилища разглеждат като втора инстанция обжалвани актове по дела на
районните съдилища, както и други дела.
Върховният касационен съд и Върховният административен съд са
третоинстанционни съдилища, които осъществяват върховен съдебен надзор за
точно и еднакво прилагане на законите в гражданското, наказателното и
административното съдопроизводство.
Споровете за подсъдност се решават в съответствие с разпоредбите на
процесуалните закони. Спорове между ВКС и ВАС се решават от арбитражен състав от
петима съдии, от които 3ма от ВКС и двама от ВАС. Решението на състава е
окончателно.
Съдилищата осъществяват своята дейност в съдебни райони. Границите и
седалищата на районните, окръжните, военните и апелативните съдилища се определят
от ВСС.
Всички съдилища са юридически лица на бюджетна издръжка. Те са
специализирани държавни органи, които осъществяват правосъдие.
Правосъдната дейност е особена форма на прилагане на правото от съда в точно
определени от закона случаи : когато се разрешават граждански спорове, засягащи
права и интереси на граждани, учреждения и организации, а също и когато трябва да
бъдат санкционирани лица, извършили престъпления.
Правосъдната дейност е подзаконова. Тя се осъществява само на основата на
закона, когато са нарушени или не са спазени нормативните предписания, не са
изпълнени юридическите задължения, нарушени са права и намиращи се под закрилата
на закона интереси.

121
 Органите на правосъдието прилагат и изпълняват правото. Тяхната дейност е
юрисдикционна ( „ както казва правото“).
Правосъдните органи не са правотворчески, те не творят, а само прилагат
правните норми.

Въпрос 48 Конституционни принципи на правосъдието

Конституционните принципи определят характера на органите на съдебната

власт и тяхната дейност.
1. Независимостта на съдиите, прокурорите и следователите е основен принцип на
съдебната власт. Никой държавен или друг орган не може да влияе върху тях при
изпълнение на служебните им задължения. Те са независими при осъществяване на
предварителното разследване, при упражняване на прокурорския надзор и в съдебния
процес. Органите на съдебната власт са длъжни да съобразяват своята дейност и актове
единствено с разпоредбите на закона. Всички те притежават автономия при
осъществяване на своите законови правомощия. По-горестоящият в системата съдебен
орган не може да нарежда на по-долустоящия как да реши един конкретен съдебен
казус.
Гаранция за независимостта на съдиите, прокурорите и следователите е тяхната
несменяемост до навършване на пенсионна възраст. Те стават несменяеми след 5-
годишен стаж на длъжността, която заемат, но несменяемостта не е абсолютна. Те
могат да бъдат освобождавани от длъжност при определени условия и обстоятелства.
Несменяемостта ги прави независими от другите държавни органи, длъжностни лица и
политическите сили, което им позволява по съвест и според закона да осъществяват
своите правомощия.
Гаранция за независимостта на съдиите, прокурорите и следователите е техният
имунитет. Те не могат да бъдат задържани и са наказателно неотговорни. Имунитетът
им се отнема по решение на Висшия съдебен съвет, ако са налице съответните
основания.
Съдиите, прокурорите и следователите не могат да заемат други държавни
длъжности. Съвместяването на тяхната длъжност с други дейности и длъжности ще ги
направи зависими, несвободни при осъществяването на своите правозащитни функции.
Те са политически неутрални и не могат да бъдат ангажирани с политическа дейност.
Независимостта на съдебната власт се проявява и в самостоятелмостта на
нейния бюджет, който се формира от държавни субсидии и приходи от съдебната
дейност. Проектът за бюджет на съдебната власт се съставя, разпределя и контролира
от ВСС, а изпълнението му е възложено на Върховния касационен съд, Върховния
административен съд и главния прокурор.
2. Спазването на законността от всички органи на съдебната власт е основен
принцип в тяхната дейност.
Органите на съдебната власт осъществяват своите функции само въз основа и в
изпълнение на закона, те се подчиняват само на него.

122
 3. Равенство на гражданите пред закона и съда. Равенството на гражданите пред
съда означава, че съдилищата са едни и същи за всички граждани и прилагат спрямо
тях едни и същи материални и процесуални закони. Този принцип е конкретно
проявление на общия принцип за равноправието на гражданите , прогласен в чл.6, ал.
1 КРБ, според който всички хора са равни по права. Според ал. 2 на същия член всички
граждани са равни пред закона. Съдилищата прилагат законите еднакво спорямо
страните в съдебния процес, т.е. осигуряват равенство в процеса.
4. Съдилищата осигуряват условие за състезателност в съдебния процес. Съдът
взема под внимание фактите и доказателствата, представени от страните, като запазва
правото си на преценка за тяхната достоверност и релевантност. Състезателното
начало изключва възможността съдът да включва по своя инициатива доказателства в
полза на една от страните. Но това не означава ,че съдът е пасивен наблюдател на
съдебния спор. Състезателното начало се гарантира от съдебната власт с нейната
способност обективно и безпристрастно да оцени доказателствения материал на
равнопоставените пред закона страни.
5. Конституцията предоставя правото на защита на гражданите и юридическите
лица във всички стадии на процеса. Те имат право на съдебна защита при нарушаване
на техните права, интереси и свободи, която не може да им бъде отказана. Могат да се
оспорят пред съда всеки административен акт, с който се засягат техните права или
законните интереси. На обвиняемите са предоставени необходимите процесуални
средства за защита във всички фази на процеса. Правото на защита не означава, че
обвиняемият трябва да доказва своята невинност. Конституцията провъзгласява
презумпцията, че обвиняемият е невинен до установяване на противното с влязла в
сила присъда. Задължение на прокурора е да докаже виновността на обвиняемия. В
гражданския процес нещата своят по-различно. Страните в процеса трябва с допустими
от закона доказателствени средства да защитят своите накърнени права и законни
интереси. Гражданинът може да пожелае сам да се защитава или да потърси
професионална адвокатстка защита.
6. Демократичното начало е заложено в конституционните основи на
правосъдието във всички негови фази. Демократизмът на съдебното производство се
проявява в институционализираното участие на общността в съдопроизводството.
Конституцията регламентира участието на съдебни заседатели в правораздаването.
Демократизмът намира израз и в публичността при разглеждането на делата.
Съдебните заседания са открити и на тях могат да присъстват граждани. Това е форма
на контрол от страна на гражданите по отношение на дейността на съдебните органи.
7. Съдопроизводството е триинстранционно. Делата се разглеждат в три съдебни
инстанции.
Всички съдебни инстанции действат диспозитивно, т.е. трябва да бъдат сезирани.
Служебното начало в тяхната дейност е ограничено само в случаите , предвидени в
закона.
Конституцията установява тристепенна система на органите на съдебната власт.
Съдопроизводството е първоинстанционно; въззивно (апелативно,второинстанционно)
и касационно ( третоинстанционно), освен ако в процесуалния закон е предвидено
друго. Триинстанционното съдебно производство е гаранция за защита на правата и

123
законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. То намалява
възможността от допускане на евентуални съдебни грешки.
8. Установяване на истината. КРБ постановява ,че „ производството по делата
осигурява установяването на истината.“ Този текст има предвид установяването на
истината чрез дейността на всички правни субекти, които участват в процеса от
предварителното производство до приключването на съдебното дирене.
Установяването на истината е предпоставка съдът да постанови законосъобразна и
справедлива присъда или решение.

Въпрос 49 Върховен касационен съд – организация, компетентност.

Взаимоотношения с апелативните съдилища. Актове – правна същност

Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и

еднакво прилагане на законите от всички съдебни органи. Неговата юрисдикция се
разпростира върху цялата територия на страната. Той е висша съдебна инстанция по
наказателни и граждански дела, без да ги разглежда по същество, а се произнася по
законосъобразността на актовете, обжалвани пред него.
Касация означава отмяна. Съдът е касационна инстанция за определени от
закона съдебни актове. Ако установи нарушение на закона при разглеждане на делата,
ги връща за решаване от същия съдия. Касационното производство е контролно –
отменително.
Пред върховния касационен съд се атакуват актове на апелативните инстанции.
Той решава и спорове за подсъдност, когато страна по тях е апелативен съд.
Решенията на съда са окончателни и не подлежат на обжалване.
Върховният касационен съд се състои от съдии и се ръководи от председател.
Във Върховния касационен съд има наказателна, гражданска и търговска колегии.
Колегията се ръководи от председателя или негов заместник, който може да
председателства съдебни състави от съответната колегия. В колегиите има отделения.

Върховният касационен съд заседава в състав:

1. трима съдии, освен ако със закон е предвидено друго;
2. общо събрание на наказателната, гражданската или търговската колегия -
когато разглежда искане за приемане на тълкувателно решение в наказателното,
гражданското или търговското правораздаване;
3. общо събрание на гражданската и търговската колегии - когато разглежда
искане за приемане на тълкувателно решение по общи въпроси на гражданското и
търговското правораздаване.

Общото събрание на наказателната, гражданската или търговската колегия се

състои от съдиите в нея. Общото събрание на гражданската и търговската колегии се
състои от съдиите в двете колегии. Общото събрание на всяка колегия се провежда, ако
присъстват повече от половината от съдиите в нея (кворум) , и приема решения с
мнозинство повече от половината от присъстващите съдии. Общото събрание на
колегията за приемане на тълкувателно решение се провежда, ако присъстват

124
повече от две трети от съдиите в нея, и приема решения с мнозинство повече от
половината от всички съдии от колегията или колегиите.
Тълкувателни решения се приемат от общото събрание на колегиите по
неправилна или противоречива съдебна практика по прилагане на законите. Те имат за
предназначение да уеднаквят практиката на съдилищата при разглеждане на делата.
Тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и на
изпълнителната власт. ( предложения за приемане на тълкувателни решения се
правят от председателя на Върховния касационен съд, от главния прокурор и от
министъра на правосъдието).
Общите събрания на колегиите вземат решение за сезиране на КС, когато се
констатира, че закон противоречи на Конституцията.
Пленумът на Върховния касационен съд се състои от всички съдии.
Пленумът на Върховния касационен съд се провежда, ако присъстват повече от
половината от всички съдии, и приема решение с мнозинство повече от половината от
присъстващите съдии.
Пленумът:
1. определя състава на колегиите и броя и съставите на отделенията;
2. обсъжда всяка година доклада на председателя за дейността на Върховния
касационен съд.
В заседанията на пленума могат да участват:
1. главният прокурор или негов заместник при Върховната касационна прокуратура;
2. председателите на апелативните съдилища и други съдии;
3. председателят или член на Висшия адвокатски съвет;
4. министърът на правосъдието.
Тези лица могат да изразят становище, но не могат да гласуват.
Председателят на Върховния касационен съд :
1. осъществява организационно ръководство на дейността на Върховния касационен
съд и го представлява;

2. свиква и ръководи заседанията на общото събрание на колегиите и на пленума на

Върховния касационен съд или възлага това на своите заместници;

3. прави искания за приемане на тълкувателни решения и тълкувателни

постановления;

4. съвместно със своите заместници предлага на пленума разпределението на съдиите

по колегии и отделения;

5. извършва лично или възлага на съдия от Върховния касационен съд проверки на

организацията на дейността на съдиите от апелативните съдилища;

6. в края на всяко шестмесечие подготвя и предоставя на Висшия съдебен съвет, на

Инспектората към Висшия съдебен съвет и на министъра на правосъдието обобщена
информация за образуването, движението и приключването на делата;

7. назначава и освобождава служителите в съда;

125
8. изготвя годишен доклад за дейността на Върховния касационен съд и го публикува
на страницата на Върховния касационен съд в интернет в едномесечен срок от
изготвянето му;

9. организира публикуването на влезлите в сила актове на Върховния касационен съд

на страницата на съда в интернет;

Председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния

административен съд и главния прокурор се назначават и освобождават от президента
по предложение на Висшия съдебен съвет за срок от 7 години без право на повторно
избиране. Президентът не може да откаже назначаването или освобождаването при
повторно направено предложение.
Тълкувателни решения и тълкувателни постановления

Чл. 124. (1) При противоречива или неправилна практика по тълкуването и

прилагането на закона се приема тълкувателно решение от общото събрание на:

1. наказателната, гражданската или търговската колегия във Върховния касационен

съд;

2. гражданската и търговската колегии във Върховния касационен съд;

3. колегия във Върховния административен съд;

4. колегиите във Върховния административен съд.

(2) При противоречива или неправилна съдебна практика между Върховния

касационен съд и Върховния административен съд общото събрание на съдиите от
съответните колегии на двете съдилища приемат съвместно тълкувателно
постановление.

Чл. 125. Искане за приемане на тълкувателно решение или тълкувателно

постановление могат да правят председателят на Върховния касационен съд,
председателят на Върховния административен съд, главният прокурор, министърът
на правосъдието, омбудсманът или председателят на Висшия адвокатски съвет.

Чл. 126. Искането по чл. 125 се подава:

1. за тълкувателно решение по чл. 124, ал. 1 - до общото събрание на съответната

колегия или колегии;

2. за тълкувателно постановление по чл. 124, ал. 2 - до общите събрания на съдиите

от съответните колегии на Върховния касационен съд и Върховния
административен съд.

Чл. 127. (1) Искането се прави в писмена форма и се мотивира.

(2) Искането съдържа:

126
1. разпоредбата на нормативния акт и изложение на спорните въпроси по
прилагането й;

2. влезлите в сила съдебни актове, в които се съдържа противоречива или

неправилна съдебна практика;

3. в какво се състои искането.

Чл. 128. (1) Председателят на съда, до който е подадено искането, с разпореждане

образува дело и го възлага на един или на няколко съдии-докладчици.

(2) Председателят на Върховния касационен съд и председателят на Върховния

административен съд със съвместно разпореждане образуват и насрочват дело за
приемане на тълкувателно постановление от общото събрание на съответните
колегии на двете съдилища.

(3) Делото по ал. 1 или 2 се насрочва в двумесечен срок от постъпване на искането.

Чл. 129. (1) В заседанията на общото събрание за приемане на тълкувателно

решение или тълкувателно постановление могат да участват:

1. главният прокурор или определен от него заместник;

2. министърът на правосъдието или определен от него заместник-министър;

3. председателят на Висшия адвокатски съвет или определен от него член на

съвета.

(2) Председателят на съда, до който е подадено искането, може да покани за

участие и други юристи, както и омбудсмана.

(3) Лицата по ал. 1 и 2 се уведомяват за датата на заседанието и им се предоставя

копие от искането с приложенията към него.

(4) Лицата по ал. 1 и 2 могат да изразят становище, но не участват в гласуването.

(5) За заседанието на общото събрание се води протокол, който се подписва от

председателя и от секретар-протоколиста.

Чл. 130. (1) Тълкувателните решения и тълкувателните постановления се приемат

и обявяват в тримесечен срок от постъпване на искането.

(2) Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за

органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното
самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.

Чл. 131. Тълкувателните решения се публикуват ежегодно в бюлетин, който се

издава от Върховния касационен съд или Върховния административен съд, а
тълкувателните постановления - в двата бюлетина.

127
Въпрос 50 Върховен административен съд – организация, компетентност. Актове
– правна същност

Върховният административен съд осъществява върховен съдебен надзор за

точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване. Той се
произнася по спорове за законността на актовете на МС и на министрите, както и на
други актове, посочени в закона. Неговата юрисдикция се разпростира върху цялата
територия на България.
ВАС е единствената инстанция, която се произнася по спорове за
законосъобразност на актовете на МС и на министрите, както и на други актове,
посочени в закона. ВАС и другите съдилища ( освен военните) осъществяват контрол
за законност на актовете и действията на административните органи. Гражданите и
юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги
засягат, освен актовете, изрично посочени със закон. КС приема, че всички
административни актове, включително ненормативни и вътрешнослужебни могат да
бъдат обжалвани пред съдилищата.
Обжалваемият акт трябва да засяга субекта, който го обжалва, т.е. той да има
правен интерес. Не се допуска обжалване на административни актове, само за които
има изрична законова забрана. Такива са например административните актове на МС,
които се отнасят до осъществяването на външата политика, отбраната, сигурността на
страната и др.
На административните съдилища са подсъдни всички административни дела с
изключение на тези, подсъдни на Върховния административен съд.
На Върховния административен съд са подсъдни:
1. оспорванията срещу подзаконовите нормативни актове, освен тези на общинските
съвети;
2. оспорванията срещу актовете на Министерския съвет, министър-председателя,
заместник министър-председателите и министрите;
3. оспорванията срещу решения на Висшия съдебен съвет;
4. оспорванията срещу актове на органите на Българската народна банка;
5. касационни жалби и протести срещу първоинстанционни съдебни решения;
6. частни жалби срещу определения и разпореждания;
7. молби за отменяне на влезли в сила съдебни актове по административни дела;
8. оспорванията срещу други актове, посочени в закон.
/ Съдебните актове по административни дела не подлежат на триинстанционно
разглеждане. Те могат да бъдат обжалвани само по реда на касационното
производство/
Върховният административен съд се състои от съдии и се ръководи от
председател. Във Върховния административен съд има колегии, които се ръководят от
председателя или негов заместник, който може да председателства съдебни състави от
съответната колегия.
Върховният административен съд заседава в състав:

128
1. трима съдии, освен ако закон предвижда друго;

2. общо събрание на колегията - когато разглежда искане за приемане на

тълкувателно решение в административното правораздаване;

3. общо събрание на колегиите - когато разглежда искане за приемане на

тълкувателно решение по общи въпроси в административното правораздаване.

Пленумът на Върховния административен съд се състои от всички съдии.

Пленумът на Върховния административен съд се провежда, ако присъстват повече от
половината от съдиите, и приема решение с мнозинство повече от половината от
присъстващите съдии.

Пленумът:

1. определя броя и състава на колегиите и отделенията на Върховния

административен съд;

2. обсъжда всяка година доклада на председателя за дейността на Върховния

административен съд.

Общото събрание на колегията се състои от съдиите в нея. Общото събрание

на колегията се провежда, ако присъстват повече от половината от съдиите от
колегията, и приема решения с мнозинство повече от половината от присъстващите
съдии. Общото събрание за приемане на тълкувателно решение се провежда, ако
присъстват повече от две трети от съдиите от колегията, и приема решения с
мнозинство повече от половината от всички съдии в колегията или колегиите.
В заседанията на пленума могат да участват:
1. главният прокурор или негов заместник при Върховната административна
прокуратура;

2. председателите на административните съдилища и други съдии;

3. председателят или член на Висшия адвокатски съвет;

4. министърът на правосъдието.

Председателят на Върховния административен съд:

1. осъществява организационно ръководство на дейността на Върховния
административен съд и го представлява;

2. свиква и ръководи заседанията на пленума и на общото събрание на колегиите на

Върховния административен съд;

3. извършва лично или възлага на съдия от Върховния административен съд проверки

на организацията на дейността на съдиите от административните съдилища;

4. прави искания за приемане на тълкувателни решения и тълкувателни постановления;

129
5. съвместно със своите заместници предлага на пленума на Върховния
административен съд разпределението на съдиите по колегии и отделения

6. назначава и освобождава служителите в съда;

7. изготвя годишен доклад за дейността на Върховния административен съд и го

публикува на страницата на Върховния административен съд в интернет в едномесечен
срок от изготвянето му;

8 . в края на всяко шестмесечие подготвя и предоставя на Висшия съдебен съвет, на

Инспектората към Висшия съдебен съвет и на министъра на правосъдието обобщена
информация за образуването, движението и приключването на делата;

9. организира публикуването на влезлите в сила актове на страницата на съда в

интернет;

Въпрос 51 Прокуратура – организация и компетентност. Конституционни основи

на организацията на следствените органи

Прокуратурата е ведомство със съответни структури, изградени на различни

равнища. Прокурорите са еднолични органи. Те осъществяват надзор за законност.
Чрез прокурорския надзор не се осъществяват административни функции. За да
осъществява своята надзорна функция, прокурорът притежава държавновластнически
правомощия. Прокурорът не може да отменя актове на държавни органи, не може да
налага наказания за нарушаване на закона. Той изисква от компетентните органи и от
длъжностните лица да отстранят нарушенията на закона и да прилагат мерки за
въздействие по отношение на нарушителя. Прокурорският надзор има за предмет само
съблюдаването на законосъобразността на актовете и действията на определени правни
субекти.
Прокуратурата се поставя в действие, ако бъде сезирана по съответния ред и по
своя инициатива.
Прокуратурата в Република България се състои от главен прокурор, Върховна
касационна прокуратура, Върховна административна прокуратура, Национална
следствена служба, апелативни прокуратури, апелативна специализирана прокуратура,
военно-апелативна прокуратура, окръжни прокуратури, специализирана прокуратура,
военно-окръжни прокуратури и районни прокуратури. В състава на окръжните
прокуратури има окръжни следствени отдели, а в състава на специализираната
прокуратура - следствен отдел. В окръжните прокуратури се създават
административни отдели, прокурорите от които участват в производствата по
административни дела.
Системата на прокуратурата се изгражда в съответствие с тази на съдилищата.
Тя е единна, централизирана йерархична система. Всеки прокурор е подчинен на по-
горестоящ по длъжност, а всички са подчинени на главния прокурор. При
осъществяване на своята дейност прокурорите са независими от съда и от другите
държавни органи.

130
 Военна прокуратура е военно учреждение. Военните прокурори при изпълнение
на своите правомощия са независими от военните органи, включително и от министъра
на отбраната.
Главният прокурор се назначава от президента за срок от 7 години по
предложение на Висшия съдебен съвет. Той осъществява надзор за законност и
методическо ръководство върху дейността на всички прокурори, разпределя работата
на заместник-главните прокурори. Главният прокурор се подпомага от заместници при
Върховната касационна прокуратура и Върховната административна прокуратура и
може да им възлага свои правомощия, освен ако със закон е предвидено друго.
Главният прокурор:
1. ръководи прокуратурата;

2. организира и разпределя работата на своите заместници;

3. назначава и освобождава служителите във Върховната касационна прокуратура,

във Върховната административна прокуратура, в Националната следствена служба и
в администрацията на главния прокурор;

4. издава инструкции и дава указания относно дейността на прокуратурата;

5.съвместно с ръководителите на министерства и държавни институции създава

специализирани междуведомствени звена за подпомагане на разследването под
процесуалното ръководство на определен от него прокурор.

Той може да сезира Конституционния съд .

Прокурорите от апелативните и окръжните прокуратури извършват ревизии и
контролират работата на прокурорите в непосредствено по-ниските по степен
прокуратури. По-горестоящият по длъжност прокурор и прокурорът от по-
горестоящата прокуратура може да извършва действия, включени в компетентността
на подчинените му прокурори, и писмено да спира и да отменя разпорежданията им в
определените със закон случаи. Всички актове и действия на прокурора могат да бъдат
обжалвани пред непосредствено по-горестоящата прокуратура, ако не подлежат на
съдебен контрол.
При изпълнение на предвидените в закона функции прокурорът може:
1. да изисква документи, сведения, обяснения, експертни мнения и други материали;

2. лично да извършва проверки;

3. да възлага на съответните органи при данни за престъпления или за

незаконосъобразни актове и действия да извършват проверки и ревизии в определен от
него срок, като му представят заключения, а при поискване - и всички материали;

4. да призовава граждани или упълномощени представители на юридически лица, като

при неявяването им без уважителни причини може да разпореди принудително
довеждане;

131
5. да изпраща материалите на компетентния орган, когато установи, че има основание
за търсене на отговорност или за прилагане на принудителни административни мерки,
които не може да осъществи лично;

6. да прилага предвидените от закона мерки при наличие на данни, че може да бъде

извършено престъпление от общ характер или друго закононарушение.

(2) Разпорежданията на прокурора, издадени в съответствие с неговата

компетентност и закона, са задължителни за държавните органи, длъжностните
лица, юридическите лица и гражданите.

(3) Държавните органи, юридическите лица и длъжностните лица са длъжни да оказват

съдействие на прокурора при изпълнение на правомощията му и да му осигуряват
достъп до съответните помещения и места.

(4) В рамките на своята компетентност и в съответствие със закона прокурорът може да

дава задължителни писмени разпореждания на полицейските органи.

(5) Прокурорът протестира и иска отмяна или изменение на незаконосъобразни актове

в срока и по реда, предвидени със закон. Той може да спре изпълнението на акта до
разглеждането на протеста от съответния орган.

На прокурорските органи не са поднадзорни актовете на НС, на президента и нс

КС.
При упражняване на надзор за законност върху изпълнение на наказанията, на
другите принудителни мерки и в местата за задържане прокурорът може да:
1. посещава без предварително разрешение на администрацията местата за задържане,
за лишаване от свобода и за изпълнение на другите принудителни мерки и да
проверява документите, въз основа на които се задържат лицата;

2. разговаря насаме със задържаните или настанените;

3. разглежда предложения, сигнали, жалби и молби във връзка с изпълнение на

наказанията и на другите принудителни мерки, предвидени със закон;

4. нарежда писмено на органите по изпълнение на наказанията и на администрацията

на местата за изпълнение на другите принудителни мерки да го уведомяват за
определени действия, актове и събития.

За отстраняване и предотвратяване на нарушенията по изпълнение на

наказанията:

1. освобождава незабавно всеки, който е задържан незаконно в местата за лишаване от

свобода и за изпълнение на другите принудителни мерки;

132
2. дава задължителни писмени разпореждания за отстраняване на констатирани
нарушения;

3. спира изпълнението на незаконосъобразни писмени заповеди и разпореждания на

длъжностни лица и иска отмяната им по съответния ред.

Прокурорът не може да прекрати наказателно производство. Когато установи, че

наказателното преследване трябва да се прекрати, той е длъжен да сезира съда, който
се произнася по ред, установен от закона.

Следствени органи
Следствените органи са в системата на съдебната власт. Те осъществяват
разследване по наказателни дела в случаите, предвидени в закон.
Следствени органи са Националната следствена служба, окръжните следствени
отдели в окръжните прокуратури и следственият отдел в специализираната
прокуратура.
Националната следствена служба се състои от следователи. В Националната
следствена служба има специализирани отдели за разследване по дела с особена
фактическа и правна сложност, по дела за престъпления, извършени в чужбина, по
искания за правна помощ, както и за разследване по дела в други случаи, предвидени
със закон.
Националната следствена служба се ръководи от главния прокурор пряко или
чрез директора, който е и заместник на главния прокурор по разследването.
Директорът на Националната следствена служба осъществява административно и
организационно ръководство на следователите и служителите в Националната
следствена служба и методическо ръководство на следователите от окръжните
следствени отдели в окръжните прокуратури.
Окръжните следствени отдели в окръжните прокуратури и следственият отдел в
специализираната прокуратура се състоят от следователи. Следователите в окръжните
следствени отдели в окръжните прокуратури и в следствения отдел в специализираната
прокуратура осъществяват разследване по дела, възложени им от административния
ръководител на съответната прокуратура.
Разпорежданията на следователите във връзка с разследването са задължителни
за всички държавни органи, юридически лица и граждани.

Въпрос 52 Конституционно уредба на правния статус на съдиите, прокурорите и

следователите

Съдия, прокурор, следовател, административен ръководител и заместник на

административен ръководител, с изключение на председателя на Върховния
касационен съд, председателя на Върховния административен съд и главния
прокурор, се назначава, повишава, понижава, премества и освобождава от длъжност
с решение на Висшия съдебен съвет.

133
 За съдия, прокурор и следовател може да се назначи лице, което има само
българско гражданство и:

1. има висше образование по специалността "Право";

2. е преминало стажа, определен в този закон, и е придобило юридическа

правоспособност;

3. притежава необходимите нравствени и професионални качества, съответстващи на

Кодекса за етично поведение на българските магистрати;

4. не е осъждано на лишаване от свобода за умишлено престъпление, независимо от

реабилитацията;

5. не е дисциплинарно освободено от длъжност изборен член на Висшия съдебен

съвет за накърняване престижа на съдебната власт;

6. не страда от психическо заболяване.

Съдия, прокурор и следовател се освобождава от длъжност при:

1. навършване на 65-годишна възраст;

2. подаване на оставка;

3. влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за

умишлено престъпление;

4. трайна фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си за повече от една

година;

5. наложено дисциплинарно наказание дисциплинарно освобождаване от длъжност;

6. решение на Висшия съдебен съвет, с което се отказва придобиване статут на

несменяемост;

7. несъвместимост с длъжности и дейности по чл. 195, ал. 1 ;

9. възстановяване на работа след незаконно освобождаване от длъжност.

Магистратските длъжности са несъвместими с депутатски мандат, със

заемането на длъжността министър, заместник-министър, кмет и общински съветник, с
изборна или назначаема длъжност в държавни, общински или стопански органи, както
и в институции на ЕС. Те не могат да упражняват търговска дейност, да участват в
надзорни, управителни или директорски съвети, в контролни органи на търговски
дружества и кооперации, да упражняват адвокатска професия, да членува в
политически партии, да извършва политическа дейност, да извършват услуги по
договор с юридически лица или граждани, да дават правни консултации.

134
 Магистратите стават несмеяеми след навършване на 5-годишен стаж на
длъжността, която заемат.
Съдиите, прокурорите и следователите са длъжни:
1. да решават разпределените им дела или преписки в определения срок;

2. да участват в заседанията на общото събрание на съответния орган на съдебната

власт;

3. при необходимост да изпълняват служебните си задължения и в извънработно

време;

4. да изпълняват и други задачи, свързани със службата им, които са им възложени

от административния ръководител.

Съдиите и съдебните заседатели са длъжни да пазят тайната на съвещанието

при решаването на делата. Съдиите, прокурорите и следователите са длъжни да пазят
като служебна тайна сведенията, които са им станали известни в кръга на службата и
засягат интересите на гражданите, юридическите лица и държавата. Съдиите,
съдебните заседатели, прокурорите и следователите нямат право да изразяват
предварително становище по възложените им дела, както и становище по дела, които
не са им възложени. Съдия, прокурор и следовател няма право да дава правни
консултации.
Съдиите, прокурорите и следователите при осъществяване на функциите си
могат да искат съдействие от всички държавни органи, длъжностни лица,
юридически лица и граждани, които са длъжни да им го оказват.
Когато съдия, прокурор или следовател е привлечен като обвиняем, Висшият
съдебен съвет временно го отстранява от длъжност до приключване на наказателното
производство.
На съдия, прокурор, следовател, държавен съдебен изпълнител и съдия по
вписванията се налага дисциплинарно наказание за извършено дисциплинарно
нарушение. Дисциплинарно нарушение е виновно неизпълнение на служебните
задължения на съдия, прокурор и следовател.

Въпрос 53 Висш съдебен съвет – организация и компетентност

Висшият съдебен съвет е колективен административен орган на съдебната

власт. Той е постоянно действащ орган, който представлява съдебната власт и
осигурява нейната независимост. Той определя състава и организацията на работа на
съдебната власт и осъществява управление на дейността й, без да засяга
независимостта на нейните органи.
ВСС се състои от 25-има членове. Една част от тях са изборни, други са членове
по право. Народното събрание избира единадесет членове на Висшия съдебен съвет
измежду съдии, прокурори, следователи, хабилитирани учени по правни науки,
адвокати или други юристи. Органите на съдебната власт избират от своя състав
единадесет членове на Висшия съдебен съвет, като съдиите избират шестима,
прокурорите - четирима, и следователите - един. По право членове на ВСС са

135
председателят на ВКС, председателят на ВАС и главният прокурор. ВСС се
председателства от министъра на правосъдието, но той няма право на глас.
За членове на Висшия съдебен съвет се избират юристи с високи
професионални и нравствени качества, които имат най-малко 15 години юридически
стаж. Законът установява несъвместимостта за участие в състава на ВСС с депутатския
мандат, длъжността на кмет и общински съветник, членуването в политически партии
и организации и в синдикални организации извън системата на съдебната власт.
Несъвместимо е и упражняването на свободна, търговска или друга платена
професионална дейност с изключение на преподавателската във висшите училища.
Мандатът на изборните членове на Висшия съдебен съвет е пет години. Те не
могат да бъдат преизбирани веднага след изтичане на този срок. Висшият съдебен
съвет няма срок на пълномощията, той е „постоянно съществуващ и функциониращ
орган. КС
Мандатът на изборен член на Висшия съдебен съвет се прекратява при:
1. подаване на оставка;
2. влязъл в сила съдебен акт за извършено престъпление;
3. трайна фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си за повече от
една година;
4. дисциплинарно освобождаване от длъжност или лишаване от право да
упражнява юридическа професия или дейност.
При прекратяване на мандата на изборен член на Висшия съдебен съвет на
негово място се избира друг от съответната квота, който довършва мандата.
1. Правомощията са уредени в ЗСВ:
● обсъжда проект за бюджет на СВ и го внася в МС;

● предлага на президента назначаването на председател на ВКС и ВАС, и на

главния прокурор;
● определя броя, съдебните райони и седалищата на районните, окръжните,
административните и апелативните съдилища по предложение на министъра
на правосъдието, а на военните съдилища - съгласувано с министъра на
отбраната;
● определя броя на съдиите, прокурорите и следователите по съдилища

● изготвя и внася годишен доклад за дейността си и годишен доклад за

дейността на председателя на ВКС, председателя на ВАС и на главния
прокурор.
● определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите

● и други
Решенията на ВСС подлежат на съдебен контрол от ВАС. Решението на тричленния
състав на Върховния административен съд подлежи на касационно обжалване пред

136
петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му.
2. Инспекторат към ВСС – състои се от главния инспектор, който се избира
от НС за мандат от 4 г., и инспектори за 4 г. отново от НС. Може бъдат избрани за още
един мандат, но не веднага. Инспекторатът е самостоятелен и независим в дейността
си. Правомощията им са:
● Проверява административната дейността на органите на СВ (съд,
прокуратура, следствие), без да нарушава тяхната независимост
● Проверява организацията по образуването и движението на съдебните,
прокурорските и следствените дела, както и приключването на делата в
установените срокове
● При противоречива съдебна практика, установена при осъществяване на
дейността по т. 3, сигнализира компетентните органи за отправяне на искане
за приемане на тълкувателни решения или тълкувателни постановления
● Прави предложения за налагане на дисциплинарни наказания на съдии,
прокурори, следователи и административни ръководители на органите на
съдебната власт
● анализира и обобщава делата, които са приключени с влязъл в сила съдебен
акт, както и приключените преписки и дела на прокурорите и следователите
● Ежегодно предоставя публично информация за своята дейност и публикува
отчета за дейността си на страницата на Висшия съдебен съвет в интернет
● И други
3. Министър на правосъдието – чрез неговите правомощия се обезпечава
взаимодействието между съдебната и изпълнителна власт и по-конкретно:
● Председателства ВСС

● Отговаря за професионалната квалификация

● Изработва проекти на закони и подзаконови нормативни актове, свързани

със съдебната система и с дейностите, които са в рамките на
компетентността на министъра на правосъдието
● Управлява имуществото на СВ

● Предлага проекта за бюджета на ВСС

● Прави предложение за повишаване, уволняване и др. на съдии, следователи

и прокурори

137
 Заседанията на Висшия съдебен съвет са публични, освен в случаите, когато се
обсъждат документи, класифицирани по Закона за защита на класифицираната
информация, или предложения за налагане на дисциплинарно наказание. Решенията,
приети на закрито заседание, се обявяват публично.
Заседание на Висшия съдебен съвет се провежда, ако присъстват повече от
половината от членовете му. Решенията се приемат с мнозинство повече от половината
от присъстващите членове на Висшия съдебен съвет с явно гласуване, освен когато
Конституцията изисква друго.
Заинтересованите лица могат да оспорват решенията на Висшия съдебен съвет в
14-дневен срок от съобщаването им. Жалбата не спира изпълнението на решението,
освен ако съдът постанови друго. Жалбата се разглежда от тричленен състав на
Върховния административен съд в едномесечен срок от постъпването й в съда заедно с
административната преписка. Решението на тричленния състав на Върховния
административен съд подлежи на касационно обжалване пред петчленен състав на
Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му.

Въпрос 54: КС – характеристика , състав и конституиране

1.Обща характеристика

Конституцията определя правомощията на Конституционния съд. Законът за

КС конкретизира конституционните предписания. В чл.1 , ал. 1 на закона се
постановява , че “Конституционният съд осигурява върховенството на
Конституцията”. Тази разпоредба определя облика и предназначението на КС.

Той е особен държавен орган. Мястото му в държавната система не може да се

търси сред трите власти. Но той не е и четвърта власт , или както някои го определят ,
“неутрална власт”. КС заема свое самостоятелно място в системата на държавните
органи.

КС е “равнопоставен спрямо върховните органи на трите власти. Затова, като

защитава Конституцията , той е призван да внася необходимите корекции и да
балансира при упражняването на държавната власт, от органите , поставени на “върха”
на трите власти” (РКС № 18, 1993), за да се осигури ефективното функциониране на
държавната власт.

138
 2.Състав и конституиране

Съставът на КС и механизмът за конституирането му са регламентирани от

Конституцията и доразвити в Закона за КС.

КС на РБ се състои от 12 съдии. Една трета от конституционните съдии се

избират от НС ( не се изисква да са от средата на народните представители) ; една
трета се назначават от президента на Републиката ; и една трета се избира от колегия ,
съставена от общите събрания на ВКС и ВАС.

За съдии в КС се избират само юристи с високи професионални и нравствени

качества. За конституционните съдии се изисква да имат най-малко
петнадесетгодишен юридически стаж.

Законът за КС разширява изискванията за избираемост на съдиите. Кандидатите

трябва да бъдат български граждани, които нямат друго гражданство.

В някои държави е въведена възрастова граница , до която конституционните

съдии могат да изпълняват своите функции. У нас такова ограничение не съществува.

Избраните и назначените конституционни съдии все още не представляват

държавен орган. Те стават такъв след конституирането на КС. Конституцията и
законът не определят кой свиква избраните съдии на първо (учредително) заседание.
Те мога да се самосвикат по инициатива на някой от съдиите. Но най-целесъобразно е
това да направи държавният глава , въпреки че не е конституционно оторизиран. На
първото заседание конституционните съдии полагат клетва за добросъвестно
изпълнение на задълженията си. Клетвата се полага в присъствието на президента,
председателя на НС и председателите на ВКС и на ВАС. Правна последица от
полагането на клетва е встъпването на съдиите в длъжност, е.е. те вече могат да
осъществяват своите конституционни правомощия.

Първото заседание се открива и ръководи от най-възрастния съдия.

Конституционните съдии сами избират председател , което е израз на независимостта
и вътрешната автономия на съда. За председател могат да се издигат неограничен брой
кандидати от средата на съдиите. Избран е кандидатът , който получи абсолютно
мнозинство – гласовете на повече от половината от всички съдии (7 гласа). Ако при
първото гласуване никой от кандидатите не получи необходимите гласове, се
провежда второ с участие на първите двама , които са получили най-много гласове. На
втория тур за избран се счита този , който получи най-много гласове. Законодателят е
предвидил изход от ситуация, при която гласовете между двамата кандидати се
поделят по равно. За избран се счита този , който е с по-голям професионален стаж.
Гласуването е тайно , което гарантира свободно волеизявление на съдиите.
Председателят се избира за срок от три години.

139
 Мандатът на конституционните съдии е 9 години, без право на преизбиране.
Но това не означава , че и мандатът на КС е същият. Той няма определен срок на
пълномощията (мандат). КС е перманентно съществуващ и функциониращ орган.
Той е единственият висш държавен орган, на който никога не се прекратява мандата, а
само периодически се обновява част от неговия състав.

Конституцията е установила механизъм , който осигурява на съда непрекъсваем

мандат. Въведен е принципът на ротацията при обновяване на неговия състав. На
всеки три години съставът му се обновява с една трета (4 съдии). Принципът на
ротацията осигурява непрекъсваемост на пълномощията на КС. Освен това се
осигурява приемственост в работата му.

Чл. 148. (1) Мандатът на съдия в Конституционния съд се прекратява при:

1. изтичане на определения срок;

2. подаване на оставка пред Конституционния съд;

3. влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за

умишлено престъпление;

4. фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си повече от една година;

5. несъвместимост с длъжности и дейности по чл. 147, ал. 5; 🡪 ( чл. 147, ал.5).

Положението на член на Конституционния съд е несъвместимо с представителен
мандат, със заемане на държавна или обществена длъжност, с членство в политическа
партия или синдикат и с упражняването на свободна, търговска или друга платена
професионална дейност.)

6. смърт.

(2) Конституционният съд снема имунитета и установява фактическата невъзможност

на съдиите да изпълняват задълженията си с тайно гласуване и с мнозинство най-малко
две трети от всички съдии.

(3) При прекратяване на мандата на съдия от Конституционния съд в едномесечен срок

на негово място се избира друг от съответната квота.

140
 Въпрос 56 Правомощия и ред за разглеждане на конституционните дела

КС е орган, чиятно основна функция е да упражнява контрол за

конституционност на законите, за да осигури върховенството на Конституцията,
непротиворечивост на правната система и баланс в публичната власт.
КС дава задължително тълкуване на Конституцията, решава спорове за
компетентност между висшите държавни органи, произнася се за
конституционността на политическите партии, по обвинения срещу президента и
т.н.
Контролът за конституционност на закона се отнася , както за неговото
съдържание, така и за реда на неговото приемане. КС се произнася по
конституционността на актовете само когато е сезиран от субекти, имащи това
право, посочени в чл. 150, ал. 1 от КРБ. Съдът не може да се самосезира, т.е. да се
произнесе служебно по своя инициатива за конституционността на закон. Исканията се
правят в писмена форма. Те трябва да бъдат мотивирани и да са приложени писмени
доказателства. Свидетелските показания в производството пред КС са
недопустими. Исканията за обявяване на закон и други актове за
противоконституционни могат да се правят от деня на обнародването им, без да се
изчаква влизането им в сила. Сезирането на съда и образуването на конституционно
дело не спира действието на атакувания закон.
Правомощията на КС са установени само на конституционно равнище. Със
закон не могат да се предоставят или отнемат правомощия на съда ( чл. 149, ал.2 КРБ).
Чл. 149 (2) Със закон не могат да се дават или отнемат правомощия на
Конституционния съд.
Правомощията на съда могат да се обособят в няколко групи.
1. Контрол за конституционност на законите и други актове.
Според чл. 149, ал.1,т.2 от КРБ съдът се произнася по искане за установяване на
противоконституционност на законите и другите актове на НС, както и на актовете
на президента.
Преценката на съда за актовете на парламента и на президента се отнася за
тяхното съответствие със съдържанието на разпоредбите на КРБ. Основание за
обявяване на един акт за противоконституционен може да бъде и нарушаването на
процедурата за неговото приемане, установена в КРБ, само когато е налице
„ нарушение на конституционно процедурно правило при приемането на законите“
(КС).
Контролът за конституционност на законите и другите актове по принцип е
последващ. Той се осъществява по отношение на вече приети и обнародвани
актове. Сезирането на съда с иск да се произнесе за противоконституционност на
закона не спира неговото действие.
Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на
влизанет на решението на КС в сила ако за противоконституционна е обявена част
от закона или отделен текст, останалата част запазва действието си.
У нас обявяването на закона за противоконституционен има за правна
последица неговото неприлагане в бъдеще. Този акт на КС не е отменителен по

141
характер. Съдът не притежава правомощия да отменя закони. Според чл. 84, т.1 от КРБ
само НС отменя законите. Законът или част от него, обявен за противоконституционен,
не се прилага, но продължава да съществува в правната действителност и само НС
може да го отмени ( да го превърне в правно нищо).
КС и някои теоретици поддържат друго становище. Според тях обявяването на
една разпоредба за противоконституционна има за последица не само прекратяване на
нейното действие, но и съществуването й като правна норма в законодателството.
Твърди се ,че тази разпоредба не може да бъде отменяна от НС, защото тя вече е
отменена с Решението на Съда.
Смисълът на конституционния текст ( чл. 149, ал.1, т.2) е, че КС се произнася по
конституционността на всички актове на НС – законите, решенията, декларациите,
обръщенията и ПОДНС и актовете на президента – указите, обръщенията и
посланията.
КС постановява ,че на контрол за конституционност подлежат закони, приети
само след влизането на КРБ в сила. По-късно приема, че „ са допустими искания за
установяване на конституционносъобразността на заварените от конституцията закони
и законови норми“.
Параграф 3, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на
Конституцията постановява, че „разпоредбите на заварените закони се прилагат,
ако не противоречат на Конституцията“. На основата на този текст
противоконституционните разпоредби на заварените закони не се прилагат. Освен това
НС е задължено да отмени разпоредбите на заварените закони, които не са отменени по
силата на непосредственото действие на конституционните разпоредби. Нормативно
проблемът е решен, но това не изключва възможността разпоредби на стари закони,
противоречащи на КРБ, да се са изрично отменени. В този случай правоприлагащият
орган трябва сам да преценява конституционност на тези разпоредби.
Обявяването на един акт за противоконституционен поражда съответни правни
последици. Те са различни за нормативните и за ненормативните актове.
Нормативните актове – законите и ПОДНС или отделни техни разпоредби,
обявени за противоконституционни, не се прилагат от деня на влизането на
решението в сила (чл. 151, ал.2 КРБ).
Чл. 151 (2) Решенията на Конституционния съд се обнародват в "Държавен вестник"
в 15-дневен срок от приемането им. Решението влиза в сила три дни след
обнародването му. Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня
на влизането на решението в сила.
Това означава, че законът не действа, но продължава да същестува.
Решението на КС, обявяващо закона за противоконституционен, не го отменя. КС
приема, че обявяването на закона за противоконституционен „ е равносилно на
отмяна на закона от НС“. КС приема също, че обявените за противоконституционни
разпоредби на закона възстановяват предишните отменени предписания. Практически
КС отменя законови разпоредби и реанимира ( възстановява) старите.
Обект на контрол за конституционност са и разпоредбите на ПОДНС. Той е акт
на НС, но главното е ,че конкретизира и доразвива нормите на КРБ относно

142
вътрешната организация и реда на дейност на парламента ,т.е. приема се
непосредствено на основата на Конституцията.

2.КС се произнася и по решения ( ненормативни актове) на НС. Чл. 149, ал.1, т.2
: Съдът установява противоконституционността на законите и другите актове на
парламента. КС постановява, че на контрол за конституционност подлежат и
решенията на НС.
Според чл. 149, ал.1, т.2 КРБ декларациите и обръщенията на НС и
декларациите и посланията на президента подлежат на контрол за
конституционност, въпреки че не са юридически актове.
Основателно се поставя въпросът може ли КС да се произнася по актове на
Великото народно събрание, тъй като КРБ предвижда той да упражнява контрол за
конституционност само на актовете на НС. Отговорът ще е положителен по отношение
на актовете, които ВНС приема като обикновен парламент.
КС не може да се произнася по конституционността на законите за
изменение и допълнение на КРБ. Тези закони , приети от НС, нямат
самостоятелно битие, те се инкорпорират в КРБ, т.е. стават част от нея и поради
това съдът не може да се произнася за тяхната конституционност. Той може само
да ги тълкува.
По принцип КС се произнася по конституционността на вече приети актове, т.е.
контролът е последващ. В един случай ( чл. 149, ал. 1, т. 4 КРБ) Съдът осъществява
предварителен контрол за конституционност. Той се произнася за съответствието на
сключените от РБ международни договори и КРБ преди ратификацията им от НС.
Целта е да не се допусне противоречие на норми от договорите с разпоредбите на КРБ.
Ако трябва да бъде ратифициран договор, противоречащ на Конституцията,
необходимо е да бъдат внесени съответни корекции в нея.

В резултат на контрола за конституционност на актовете Съдът приема

решения. Те са актове с особена природа и правни последици. Тези решения имат
конститутивен ефект, който произтича от съответните разпредби на КРБ. Освен
задължителността на диспозитива на решението правните субекти, до които е
адресирано, се съобразяват и със становището на Конституциония съд, изложено в
мотивите на решението.
Решението, с което актът се обявява за неконституционен, се обнародва в
„Държавен вестник“ и влиза в сила по реда на нормативните актове. Решението се
обнародва в 15-дневен срок от приемането му и влиза в сила 3 дни след това.
Решенията на Съда са задължителни за всички държавни органи, ЮЛ и
граждани ( ерга омнес), включително и за самия него. „Съдът не може да отменя,
изменя или да обявява за недействителни собствените си решения.“
Решенията са окончателни и не подлежат на обжалване по съдебен или
административен ред. Те имат сила на присъдено нещо. Решеният от съда иск не
може да бъде подновен.

143
 3.С висока правна значимост е правомощието на КС да дава задължително
тълкуване на Конституцията ( чл. 149, ал.1, т.1). КС постановява, че Съдът е „
тълкувател и то върховен, но само на Конституцията“, без да тълкува закони.
Тълкуването е вид дейност, която има за предназначение да разкрие
адекватният смисъл, съдържание и цел на нормативното предписание, които е
вложил нормотворецът. При тълкуването на конституционните разпоредби е
необходимо да се вземе под внимание и преамбюлът на Конституцията, тъй като в него
са заложени най-важните и общи принципи на статуса на човека, държавата и
юридическите лица, които определят същността на българския конституционализъм.
Конституционните разпоредби могат да се тълкуват само от КС. Искането за
тълкуване на конституционен текст трябва да се обоснове, т.е. да се приведат
убедителни аргументи в подкрепа на искането и задължително да е налице правен
интерес на искателя за тълкуване.
КС, когато се произнася по искане за установяване на
противоконституционност на закона, по необходимост тълкува съответната
разпоредба на Конституцията. Не е възможно той да се произнесе без да анализира
съдържанието и да установи смисъла, който е вложил нормотворецът в
конституциония текст. Пряката цел в този случай не е тълкуването на Конституцията,
а упражняването на контрол за конституционност на закона. Предназначението на това
тълкуване е да установи съответствието или несъответствието на двата акта помежду
им.
Съдът може да дава задължително тълкуване на Конституцията, само ако
бъде изрично сезиран по съответния ред от имащи право субекти.
Чрез тълкуване не се внасят изменения и допълнения в правната норма, а
още по-малко се създава ново правно предписание. Неговото основно
предназначение е да се разкрие смисъла на разпоредбата в съответствие с
контекста и връзката й с останалите разпоредби и принципите на Конституцията.
В България тълкуването на конституционните норми се оформя в Решение на
Конституционния съд. То се обнародва в „Държавен вестник“ и влиза в сила три дни
след това. Тълкувателните решения имат задължителен характер за всички правни
субекти, до които се отнасят – държавни органи, юридически лица и граждани.
Тълкуването, направено от КС, има ретроактивно ( обратно ) действие. Приема се, че
то се отнася за смисъла на разпоредбите от момента на влизането в сила на
Конституцията или от момента на изменение и допълнение на съответния
конституционен текст.
Тези решения действат, докато са в сила съответните конституционни
предписания. С тяхната отмяна се прекратява и действието на тълкувателния акт.

4. Друга група правомощия на КС се отнасят до решаване на спорове за

законността на изборите за президент и вицепрезидент и за народни
представители.
КС се произнася дали са спазени предвидените условия и процедури на
избирателните закони. Според чл. 17, ал. 4 от Закона за Конституционния съд
исканията за решаване на спорове относно законността на избора за президент,

144
вицепрезидент и народен представител се правят в 15-дневен срок от решението на
Централната избирателна комисия.
Искът трябва да се основава на съществени нарушения на разпоредбите на
избирателните закони. Съдът със своето решение констатира дали са извършени
посочените в иска нарушения. Но нито КС, нито избирателните закони определят
правните последици от решението, което установява нарушенията на законността.
Безспорно е, че изборът трябва да се обяви за опорочен и следва да бъде касиран.
КС трябва да уведоми Централната избирателна комисия за своето решение,
която е компетентна да обяви избора на президента и вицепрезидента или на
народния представител за недействителен. Логично е този, който е обявил
кандидатите за избрани, той да касира техния избор на основание Решението на КС.
Ако е обявен избор на народен представител за недействителен, Централната
избирателна комисия ще определи следващия кандидат от съответната листа за избран.
5. КС се произнася по обвинение за държавна измяна и нарушаване на
Конституцията срещу президента и вицепрезидента.
6. Правомощие на КС е да бъде арбитър по спорове за компетентност между
НС, президента и МС и между органите на местно самоуправление и органите на
централната изпълнителна власт.
Преди да се сезира КС по спора заинтересованите страни са задължени да
обсъдят предмета на спора помежду си и само ако не постигнат съгласие, се отнасят до
Съда. Решението му е задължително и окончателно за страните.
Спор за компетентност може да възникне по правомощия, които се
осъществяват съвместно от два органа или когато един орган чрез своята дейност
навлиза в сфера на конпетентност на друг.
Конституцията ( чл. 149, ал. 1, т.3) регламентира разрешаването на спорове за
компетентност между органите на местното самоуправление ( общинските съвети) и
централните органи на изпълнителната власт.
Общинските съвети могат да сезират съда по спорове за компетентност
между тях и МС, министри и други ръководители на централни ведомства без
ранг на министерства в системата на изпълнителната власт.
7. КС се произнася по спорове за конституционност на политически партии
и сдружения. Целите и задачите, които партиите и сдруженията си поставят, не могат
да противоречат на разпоредбите на КРБ.
Решението за обявяване на противоконституционност на политическа партия
няма за пряка последица нейното разпускане. То поставя в действие механизмите за
нейното разпускане при условията , предвидени в Закона за политическите партии.
Мотивирано предложение за разпускане се прави от главния прокурор, решението се
взема от ВАС по реда, определен в ГПК.
8. КС предсрочно прекратява мандата на президента, вицепрезидента ,
народните представители и конституционни съдии в случаите и при условията,
предвидени в КРБ. КС установява наличието на юридически и фактически
основания за предсрочно прекратяване пълномощията на президента и
вицепрезидента ( чл. 97, ал. 1, т.1) при подаване на оставка и при трайна
невъзможност да изпълняват правомощията си поради тежко заболяване ( чл. 97,

145
ал.1, т. 2). Наличието на тежко заболяване не подлежи на обосноваване и
доказване от Съда, защото той е медицински, а не юридически въпрос. Решенията
имат формално установителен характер.
Пълномощията на народния представител се прекратяват предсрочно от
КС поради неизбираемост или несъвместимост ( чл. 72, ал.1, т.3). срок за сезиране
на Кс няма. Неизбираемо е лицето, което не отговаря на конституционните изисквания
за народен представител. Установяването от Съда на неизбираемост на едно лице за
народен представител означава, че то изобщо не е било избирано и не е получило
мандат, тъй като не притежава необходимите качества. Не може да се прекрати мандат,
който не е придобит. Поради това изборът трябва да се касира, т.е. да се счита, че
лицето не е било избрано за депутат.
КС предсрочно прекратява пълномощията на народен представител или на
конституционен съдия поради заемане на длъжност или извършване на дейност,
несъвместими с тяхното служебно положение.
Решенията на Съда са установителни по отношение на фактите и
обстоятелствата относно предсрочното прекратяване на мандата на посочените
длъжностни лица.
9. КС снема имунитета на конституционен съдия при извършено тежко
умишлено престъпление. На обвинения съдия се дава възможност да даде лично
обяснение пред Съда. Той не участва в гласуването. Решението се взема с тайно
гласуване.
Субекти на правото да сезират КС са определени в чл. 150, ал. 1. Това са
висшите държавни органи. Съдът може да бъде сезиран най-малко от 1/5 от народните
представители, президента, МС, ВКС, ВАС и главния прокурор и отделните
състави на двата върховни съда. По спорове за компетентност между органите на
местно самоуправление и централни изпълнителни органи могат да го сезират
общинските съвети.

Ред на дейност на КС
Искът до КС се прави писмено, като се мотивира предметът ( петитумът) на
иска и се прилагат съответните писмени доказателства. Искането трябва да съдържа
определени правнотехнически атрибути – адресат, точния адрес на органите или
лицата, отправили искането, и всички други данни, посочени в Правилника за
организацията и дейността на КС.
На основата на иска председателят разпорежда да се образува конституционно
дело и възлага на един или няколко съдии да го подготвят и докладват и определя
датата на разглеждането му. Докладчикът предлага и проекторешение. След
образуване на делото се уведомяват заинтересованите институции и лица и се определя
срока за представяне на писмени становища и доказателства. Съдът може да иска и
експертни заключения. Всеки, от когото е поискана писмена информация или
доказателства, даже и да представляват държавна или служебна тайна, е длъжен да ги
предостави.
Редът за производство по конституционните дела е нормативно установен. Той
се осъществява в строга логическа последователност. Наличието на перфектно искане,

146
отправено до съда, е основание за образуване на конституционно дело. След
обсъждане на предмета на иска или спора Съдът приема мотивирано решение.
Производството по конституционните дела е разчленено на две фази. Най-
напред Съдът се произнася по допустимостта на иска. На този етап той установява
съществуват ли фактически и конституционни основания за разглеждане на иска по
същество и дали в е неговата компетентност. Съдът отхвърля иска или дава ход на
делото. Той се произнася по допустимостта на иска с определение в закрито заседание.
Ако реши, че искът е допустим, следва втора фаза – решаване на делото по същество.
Заседанията на КС се ръководят от председателя, ако той отсъства, неговото
правомощие се осъществява от най-възрастния член на съда.
Заседанията на КС са закрити и открити. На откритите заседания могат да
присъстват страните по делото или техни упълномощени представители, а също и
представители на медиите и граждани.
В производството се допускат само писмени доказателства, с изключение на
случаите, когато Съдът се произнася по обвинение срещу президента или
вицепрезидента. Тогава са допустими всички видове доказателства.
Когато са събрани и проучени достатъчно доказателства, Съдът е длъжен да се
произнесе в срок от два месеца. Той не е обвързан със срокове, в които трябва да
разгледа иска или спора след сезирането му. Двумесечният срок, в който се
произнася, започва да тече от момента на преценката, че събраните доказателства
са достатъчно за решаването на делото.
КС заседава при наличие на кворум от две трети от всички съдии ( 8
съдии). Своите решения той приема с абсолютно мнозинство – с повече от половината
от гласовете на всички съдии ( 7 гласа). С Квалифицирано мнозинство от 2/3 от
гласовете се приемат решения, с които се снема имунитет на конституционен
съдия и при прекратяване на мандата на съдия поради фактическа невъзможност да
изпълнява задълженията си за повече от една година. Обвиненията срещу президента
или вицепрезидента се разглеждат при кворум най-малко от ¾ от всички съдии ( 9
съдии ).
Съдиите са длъжни да гласуват „за“ или „против“ предложението за решение.
Те не могат да гласуват „въздържал се“, но всеки от тях може писмено да изрази своето
особено мнение или с писмено становище да обясни вота си или да изложи
аргументи в подкрепа на решението. Актовете се подписват от всички съдии,
присъстващи на заседанието. Съдът приема своите решения с явно гласуване, освен в
някои случаи. Гласуването е тайно, когато се произнася по обвинение срещу
президента или вицепрезидента; при решаване на въпроса за имунитета на
конституционен съдия и когато се произнася за наличието или отсъствието на
фактическа невъзможност конституционен съдия да изпълнява задълженията си.

Въпрос 57. Актове на Конституционния съд – видове, правна същност и

действие.

147
 КС приема решения, определения и разпореждания.

Решенията са основните актове, чрез които КС се произнася по същество по

спорове и искове от неговата компетентност. Диспозитивът и мотивите на решението
се обнародват в „Държавен вестник“.

С определения съдът се произнася по допустимостта на исковете и споровете

или по други процедурни въпроси.

С разпореждания председателят оформя своите ръководни и административни

решения: разпределя работата между съдиите, обнародва актовете, разпорежда се с
бюджета и др. Съдия- докладчиците същи се произнасят с разпореждане по
движението и подготовката на делото.

Решенията са окончателни и задължителни за всички държавни органи,

юридически лица и граждани, за които се отнасят, и са обвързващи и за самия КС. Те
влизат в сила три дни след тяхното обнародване. При установяване на
противоконституционност на закон, той престава да се прилага след влизането на
решението в сила. Решенията, които имат индивидуален характер, като например
спорове за законността на избора на президент или вицепрезидент или на народен
представител, за установяване на неизбираемост и несъвместимост на длъжностни
лица и др., влизат в сила по реда на ненормативните актове – от деня на
постановяването им от съда.

58. Правен статус на конституционните съдии. Основания и ред за прекратяване

на мандата им

Статусът на конституционните съдии се определя от Конституцията, Закона за

КС и Правилника за организацията и дейността на КС.

Показател за мястото на конституционните съдии в йерархията на държавните

служители е обстоятелството, че те имат статус на председателя на НС , т.е. имат
неговия ранг. Това означава, че по служебно положение в йерархията те са
юридически равнопоставени с него.

След избирането или назначаването им конституционните съдии в 7-дневен

срок са длъжни да освободят заеманите длъжности или да прекратят
извършваната от тях дотогава платена дейност. След полагането на клетва те
встъпват в длъжност – започват да се осъществяват своите права и задължения,
Съдиите имат еднакъв статус и са равнопоставени. Само председателят като
административен ръководител притежава организационни правомощия , определени в
Закона за КС.

Според чл.147 , ал. 5 от Конституцията положението на конституционен съдия е

несъвместимо с представителен мандат ( не могат да бъдат избирани за народни

148
представители и в други представителни органи); със заемане на държавна или
обществена длъжност; с членуване в политически партии или синдикати; с
упражняването на свободна , търговска или друга платена професионална дейност.
Несъвместимостта е гаранция за тяхната независимост при осъществяване на
своите права и задължения от други държавни органи или организации.

Съдиите се ползват с имунитет еднакъв с този на народните представители

(чл. 147, ал. 6 от Конституцията). Въпреки това имунитетът им се отличава от този на
народните представители. Според чл. 9 , ал. 1 от Закона за КС “срещу съдиите от КС не
може да бъде възбудено преследване , преди да е снет имунитетът им”. Това означава ,
че имунитетът им се изразява в тяхната наказателна неприкосновеност без да се
визира наказателната им неотговорност за изказванията , особените мнения и
гласуването.

Имунитетът на съдиите се снема от КС при наличието на достатъчно данни за

извършено тежко умишлено престъпление. Главният прокурор представя данните на
Съда. При разглеждане на въпроса за снемане на имунитета на съдия му се дава
възможност за лично обяснение. Решението се взема с квалифицирано мнозинство,
най-малко от две трети от всички съдии ( 8 гласа ) чрез тайно гласуване. В него не
взема участие съдията , на когото се иска снемане на имунитета. От момента на
решението съдията губи своя имунитет и срещу него може да бъде възбудено
наказателно преследване. Но той не губи качеството си на конституционен съдия,
мандатът му не се прекратява.Мандатът му се прекратява с влизането в сила на
присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода. От конституционния
текст (чл. 148, ал. 1,т. 3) следва изводът , че ако в процеса на наказателното
производство се установи , че престъпното деяние е по непредпазливост , т.е. не е
умишлено , съдебното дирене ще бъде прекратено.

Разрешение за задържане не се иска при заварено тежко престъпление, но

главният прокурор трябва незабавно да уведоми председателя на КС.

Конституционните съдии притежават права и задължения за осъществяване на

правомощията на КС : да участват в заседанията; да бъдат докладчици по дела ; да
вземат отношение по обсъжданите въпроси ; да гласуват и т.н. Освен това във връзка с
тяхната дейност те имат право да осъществяват контакти с всички държавни органи,
стопански и обществени организации. Не може да им бъде отказано предоставянето на
исканите от тях сведения. Те имат достъп и до документи , които са държавна и
служебна тайна. Държавните органи са длъжни да им оказват съдействие при
осъществяване на тяхната дейност. Съдиите са задължени да пазят тайната на
съвещанията при решаване на делата, а също и информация, която представлява
държавна и служебна тайна, станала им известна при упражняване на техните права и
задължения.

Съдиите са високоплатени държавни служители. Председателят на КС получава

месечно възнаграждение равно на средномесечното възнаграждение на президента и на
председателя на НС. Съдиите получават 90% от възнаграждението на председателя. Те

149
имат право на пенсиониране след изтичане на мандата им независимо дали са
навършили пенсионна възраст.

Мандатът на конституционните съдии се прекратява в съответствие с

основанията , регламентирани в чл. 148, ал.1 от КРБ. Той се прекратява : след
изтичане на конституционно определен срок и предсрочно.

Прекратяването на мандата на конституционните съдии поради изтичане на

срока на пълномощията им се обявява от председателя , без да е необходимо
извършването на други процедури. Председателят е длъжен три месеца преди
изтичането му да уведоми съответните органи да изберат или да назначат нови съдии.

Основанията за предсрочно прекратяване на мандата на съдиите са изрично

регламентирани в Конституцията. Мандатът на конституционен съдия се прекратява
предсрочно по негово искане с подаване на оставка пред КС. Оставката е доброволен
отказ от мандат. Съдът се произнася , констатирайки наличието на официално
депозирана оставка от съдията. Тя се приема с решение на съда.

Автоматически предсрочно се прекратява мандата на конституционния съдия

поради неговата смърт. В този случай председателят обявява прекратяването на
мандата.

Мандатът на съдия предсрочно се прекратява и при фактическа невъзможност

да изпълнява задълженията си повече от една година. Причина за това може да бъде
тежко заболяване. Решението се взема с тайно гласуване. Необходимо е мнозинство
най-малко две трети от гласовете на всички съдии.

Санкционен характер има прекратяването на пълномощията на

конституционен съдия с влизането в сила на присъда , с която е наложено наказание
лишаване от свобода за умишлено престъпление. Процедурата за прекратяване на
мандата на това основание се предхожда от снемане на имунитета му. Мандатът се
прекратява с решение на съда.

Решенията за прекратяване на мандата са индивидуални актове и влизат в

сила от момента на постановяването им. Те се обнародват в “Държавен вестник”
в срок от 15 дни от приемането им. Решенията са окончателни и не подлежат на
обжалване.

59. Местно самоуправление. Административно-териториално деление на Р

България

Всяка община притежава своя специфична характеристика, изразяваща се в наличието

на особени икономически, социални, културни потребности. Рационалният механизъм
на местното самоуправление се състои в оптималното разпределение на правомощията
между държавата и местните общности и органи за задоволяване на материалните и
духовните потребности на населението. Същността на местното самоуправление е
реалната възможност на населението самостоятелно да решава въпросите от местно

150
значение, най-тясно свързани с неговите нужди. Местното самоуправление е способ за
децентрализиране на държавната власт при нейното осъществяване по места.
Децентрализацията означава прехвърлянето на правомощия от органите на
централната изпълнителна власт на правни субекти, които не са в йерархическа
зависимост спрямо тях.
Самоуправлението е съставна част от единната държавна власт, част от държавно
организираното управление на обществото. Според чл. 2, ал. 1 от К България е единна
държава с местно самоуправление.
Органите за местно самоуправление са публичноправни субекти, които притежават
качества на юридически лица. Правнонормативно са им предоставени определен кръг
властнически правомощия във връзка с осъществяване на самоуправлението.
Притежават автономия в рамките на закона да определят суверенно своята вътрешна
организация и дейност.

Административно-териториално устройство е териториалната организация на

държавата. Нейната територия е обособена в части, които включват населени места и
землища към тях със съответно население. На територията на тези териториални
единици се създава система от органи за самоуправление на обществените процеси.
България е унитарна държава. Териториално тя е единно държавно формирование.
За да осъществява рационално и диференцирано управление на обществото,
територията на държавата е разделена на административно-териториални единици.
Според К територията на Р България се дели на общини и области.

Областта е териториално образувание с административно предназначение. Тя се

състои от няколко съседни общини. Територията й е територията на включените в
границите й общини. При създаването на областите се вземат предвид географските
особености на територията; наличието на град, който е културен и стопански център с
изградени социална и техническа инфраструктура, транспортни връзки. Създаването и
закриването на области се извършва със закон. В областта се създават изборни органи
за местно самоуправление.

Общината е основна административно-териториална единица. В нея се създават

съставни административно-териториални единици: кметства и райони. Със закон или
решение на общинския съвет им се възлага изпълнението на определени функции и
съответни правомощия. Законът за местното самоуправление и местната
администрация (ЗМСМА) и Законът за административно-териториално устройство на
Р България (ЗАТУРБ) определят условията и реда, при които се създават общини.
Първото е да желае да се самоуправлява – изразява се чрез референдум в императивна
форма. Най-същественото условие е наличието на реални възможности общинските
органи да осъществяват предвидените в закона функции и правомощия.

Общината се състои от едно или повече съседни населени места. Територията й е

територията на кметствата, районите или населените места, включени в нея. Условие
за създаване на община е наличието на над 6 000 души общо в населените места, които

151
ще бъдат включени в нея. Нужно е и населено място, което да е естествен
обединителен център. Нова община може да се създаде по искане най-малко от 25 на
100 от политически дееспособните граждани от едно или няколко населени места или
по инициатива на съответния общински съвет или правителство.

Законът постановява, че в столицата и в градовете с население над 300 000 души се

създават райони. Това става със закон. Райони могат да се създават и в градовете с
население над 100 000 души по решение на общинския съвет. Районите са съставни
административно-териториални единици в общините. Райони се създават при наличие
на население над 25 000 души и е необходимо съществуването на инфраструктура с
районно значение за задоволяване на административните, социалните и санитарно-
хигиенните потребности на населението.
В районите се избират кметове по предложение на кмета на общината с решение на
общинския съвет. Съставни единици в общината са и кметствата. Те се създават на
територията на общината по решение на общинския съвет. Кметството се състои от
едно или повече съседни населени места. То се образува при наличие на население над
100 души общо в населените места, които образуват кметството.
Населените места и селищните образувания са териториални, но не административно-
териториални единици. Селищното образувание е територията на едно или повече
населени места в техните строителни и землищни граници. Те могат да са с
национално и местно значение и нямат постоянно живеещо население. В населеното
място има постоянно живеещо население.
Столичната община е особена административно-териториална единица, в пределите на
която се осъществява самоуправление на населението и се провежда държавната
политика за развитие на столицата. Тя е със статут на област.

60. Общината – основна административно-териториална единица, в която се

осъществява местното самоуправление. Правен статус на общината. Форми на
участие на гражданите в управлението на общината

Общината е основна административно-териториална единица, в пределите на която се

осъществява самоуправление на населението.
Общината е територията, върху която живеят гражданите, които се намират в трайни
публичноправни и гражданскоправни връзки и взаимоотношения с органите за
самоуправление и администрацията. Тя носи името на населеното място, което е неин
административен център, т.е. което е седалище на общинските органи.
Местното самоуправление се осъществява пряко от гражданите или от избраните от
тях общински съвети и кметове.
Общината е юридическо лице със свои органи, имущество и самостоятелен бюджет. Тя
е финансово самостоятелна при решаване на местните въпроси. Това е обективна
предпоставка за самоуправлението на населението.
Общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната
общност. Общинската собственост може да бъде публична и частна. Публична са онези
обекти, които са изключени от гражданския оборот, т.е. те могат да бъдат само

152
собственост на общината и служат за задоволяване на обществени и административни
потребности. Тези имоти и вещи не могат да се отчуждават.
Имоти и вещи – общинска частна собственост, могат да се отчуждават. Те могат да се
обременяват и с вещни права. Частна общинска собственост са всички други имоти и
вещи, които не са публична собственост.
Общината може да осъществява стопанска дейност чрез търговски дружества с
общинско имущество и самостоятелно чрез общински предприятия. Законът
предоставя широка финансова самостоятелност на общините, но техните реални
финансови възможности са ограничени. Общината има самостоятелен бюджет. Той е
отделен от държавния и се формира от собствени приходи и от източници от субсидии
от държавата. Общинският бюджет е публичен и се контролира от населението чрез
общинския съвет и определените със закон компетентни органи. Разходите на
общината са за задоволяване на местни потребности и за изпълнение на държавни
функции, за подпомагане на общински и други предприятия, чиято дейност е свързана
с удовлетворяване на нуждите на населението. Бюджетът на общината се разпределя
по кметства и райони, в съответствие с целевото му предназначение. Той се приема от
общинския съвет по предложение на кмета. Изпълнението му се организира от кмета
на общината. Годишният отчет се разглежда и приема от общинския съвет.

Самоуправлението на общината се осъществява от дееспособни граждани, които

непосредствено решават основни за тях въпроси чрез референдуми и общи събрания на
населението и чрез пряко избрани от тях органи, формират и провеждат местната
политика в съответствие с интересите на населението.
Самоуправлението се осъществява предимно чрез създадените публични институции –
съветите и кметовете. Усъвършенстването на местното самоуправление може да се
осъществи чрез установяване на оптимално съответствие в използването на формите на
пряката демокрация и органите на самоуправление.
Законът за местното самоуправление и местната администрация дава възможност
всички въпроси, свързани с политиката на общината да бъдат решавани от населението
с референдум. Не се допуска провеждането на референдум по въпроси на общинския
бюджет, по данъчното облагане и други въпроси, за решаването на които със закон е
предвиден специален ред. Правото на инициатива за провеждането му имат ¼ от
гласоподавателите, ¼ от съветниците, кметовете и по-горестоящият орган на
изпълнителната власт – областният управител и кметът на общината. Решението се
взема от общинския съвет. Референдумът е редовно проведен, ако в гласуването са
участвали повече от половината гласоподаватели. Предложението е прието, ако за него
са подадени повече от половината действителни гласове с бюлетина „да”.
Разновидност на местния референдум е общото събрание на населението. Чрез него
гражданите решават въпроси от местно значение в общините, районите, кметствата и
кварталите на населените места. Това е форма на пряка демокрация, която е по-лесно
осъществима и поради това може по-системно да се използва за самоуправление на
населението. То се състои от всички политически дееспособни граждани на
територията, на която се провежда. Правото на инициатива за свикване има кметът на
общината, района и кметството или по искане на ¼ от избирателите.

153
Форма на участие на гражданите в самоуправлението са подписките. Чрез тях се
правят предложения до общинския съвет за решаване на важни въпроси на общината.
Правото на инициатива за организиране на подписка имат най-малко 100 избиратели, а
в кметства до 200 души население – най-малко 1/5 от тях.

61. Общински съвет – орган на местно самоуправление. Избор, срок на

пълномощията, организация и ред на дейност. Правомощия и актове

Общинските съвети са органи, формирани от населението, и чрез тях то се

самоуправлява, като решава основните задачи, свързани със задоволяването на
неговите потребности.
Общинските съвети не се отнасят към нито една от трите власти. Те са самостоятелни
структури за самоуправление, което не значи, че са органи, стоящи извън системата на
държавната организация. Те се намират в йерархическа зависимост от централните
органи на изпълнителната власт. Министерският съвет осъществява общо ръководство
на общинските органи, но не може да отменя техните актове. Той упражнява контрол
за законосъобразност върху актовете и действията им, само в случаите, предвидени в
закона. Местните органи на самоуправляващите се общности са организационно и
функционално автономни.
Общинските съвети се избират от населението на основата на общо, равно и пряко
избирателно право при тайно гласуване, за срок от 4 години. Общинските съветници се
избират по пропорционалната система, мандатите се разпределят между политическите
сили по метода на Д’Ондт. Законността на избора може да се оспорва пред окръжния
съд, съответно пред СГС. Общинските съвети са местни представителни органи с обща
компетентност, чийто състав се определя на основата на броя на населението.
Общинският съвет е колективен орган, който се свиква на първо заседание в 14-дневен
срок от изтичането на мандата на предходния общински съвет. Начало на
конституирането му е полагането на предвидената от закона клетва. За своята
организация и дейност общинският съвет приема правилник, с който урежда въпросите
на вътрешната структура и функционирането на общинския съвет и неговите комисии,
на общинската администрация и други. Общинският съвет избира свои вътрешен
ръководен орган – председател на общинския съвет. Той се избира с абсолютно
мнозинство, т.е. най-малко половината плюс един от гласовете на всички съветници.
Притежава организационни правомощия във връзка с организацията на дейността на
общинския съвет и го представлява пред други институции. Свиква съвета на
заседания; ръководи подготовката им; председателства заседанията; координира
дейността на постоянните и временните комисии.
Вътрешни помощни органи на общинския съвет са постоянните и временните комисии.
Те се формират от общинския съвет и го подпомагат в осъществяване на неговите
правомощия в различните сфери на дейност. Общинският съвет сам преценява какви и
колко постоянни и временни комисии да образува. Актовете на комисиите нямат
юридически задължителен характер, не пораждат права и задължения.

154
Правомощия на общинския съвет:
1) Стопански. Общинският съвет приема решения за придобиване, стопанисване и
разпореждане с общинското имущество, определят правомощията на кметовете в тази
област. Създава и прекратява общински фондации и структури за управление на
дарено имущество;
2) Финансови. Приема годишен бюджет на общината, контролира упражняването му,
определя размера на местните данъци и такси, определя средствата за издръжка на
общинската администрация и трудовите възнаграждения на кметовете;
3) Конститутивни. Определя структурата на общинската администрация, създава
постоянни и временни комисии, създава райони и кметства при условия и ред,
определени със закон;
4) Социални. Териториална организация. Приема стратегии, програми и планове за
развитие на общината, предлага административно-териториални промени, приема
решения за създаване на общи и подробни градоустройствени планове на общината,
приема решения за именуване и преименуване на улици, площади и т.н.,
5) Организационно-административни. Приема решение за провеждането на
референдуми и общи събрания на населението, удостоверява с почетно гражданство
българи и чужди граждани, приема решения за участие на общината в сдружения в
страната и в чужбина;
Основната форма на дейност на общинския съвет са заседанията. Те се свикват от
председателя, по искане на 1/3 от общинските съветници; по искане на 1/5 от
избирателите; по искане на областния управител. Заседава поне 6 пъти годишно.
Заседанията могат да се провеждат, ако присъстват повече от половината от всички
съветници. Решенията се приемат с обикновено мнозинство – с гласовете на повече от
половината от присъстващите, ако законът не предписва друго, някои решения се
вземат с абсолютно мнозинство.

Актове.
Общинският съвет приема правилници, наредби, решения и инструкции по въпроси от
местно значение.
Правилниците и наредбите са нормативни актове. Те доразвиват разпоредбите на
актовете или на части от тях, които са с по-голяма юридическа сила. Те са подзаконови
актове и уреждат вторично обществените отношения. Имат ограничено действие и не е
задължително да действат върху цялата територия на общината. Те влизат в сила по
реда, определен за нормативните актове. Правилниците и наредбите се довеждат до
знанието на населението по подходящ начин – чрез местната радиоуредба,
публикуване в местния печат и т.н. Спазването и изпълнението им е задължение за
гражданите на общината и лицата, пребиваващи на територията й.
Решенията са най-системно използваните актове от общинските съвети. Могат да са
нормативни и ненормативни подзаконови актове. Чрез тях се урежда материя от
сферата на икономиката, културата, образованието и т.н.
С инструкции общинският съвет дава указания на подчинени на него органи или
организации за прилагане на нормативни актове. Те дават указание за прилагане на
правни норми, но не създават нови такива.

155
62. Кметът в системата на местното самоуправление. Избор, компетентност,
актове

Кметът е орган на изпълнителната власт в общината, района и кметството, но той е

преди всичко орган, функционално свързан с общинския съвет. Той е орган на
изпълнителната власт в системата на местното самоуправление. Негово задължение е
да работи за изпълнение на решенията на съвета и носи отговорност пред него.
Кметът се избира от населението или от общинския съвет за срок от 4 години – чл. 139,
ал. 1 от К. ЗМСМА постановява кметовете на общини и на кметства да се избират от
населението на основата на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване.
За кмет на общини или на кметство се избира лице, което е само български гражданин,
навършил 18 години и притежаващ избирателни права.
Кметовете са с обща компетентност и подзаконова дейност. Осъществяват
изпълнителната власт и оглавяват общинската администрация и са важен фактор в
осъществяване на самоуправлението.
Длъжността на кмета е несъвместима с участието му в ръководства на политически
партии, в упражняването на търговска дейност, по смисъла на ТЗ, в управлението и
участието в надзорни и контролни органи на дружества. Не може да бъде и общински
съветник едновременно.
Кметът на общината притежава изпълнителни правомощия. Той ръководи
изпълнителната дейност, насочва и координира дейността на специализираните органи
в общината, назначава и освобождава от длъжност ръководителите и служителите в
администрацията и т.н. Кметът може да възлага изпълнението на свои функции на
кметовете на райони и кметства. Той координира и контролира законосъобразността и
целесъобразността на тяхната дейност по изпълнение на възложените им функции;
осъществява контрол за целесъобразност на актовете и действията им при изпълнение
на законово предоставените им правомощия.
При реализиране на правомощията си кметът на общината издава заповеди. Те са
ненормативни актове, които уреждат конкретни или индивидуални обществени
отношения. Според чл. 45, ал. 1 от ЗМСМА общинският съвет може да отменя актове
на кмета, които не са съобразени с решенията на общинския съвет. Заповедите на
кмета могат да бъдат обжалвани пред областния управител и пред съда.
В своята дейност кметът се ръководи от закона, актовете на общинския съвет и
решенията на населението в общината. Общинският съвет има приоритет по
отношение на кмета, въпреки че те не се намират в йерархическа зависимост.
Общото между общинския съвет и кмета е, че те са органи, които осъществяват
управленски функции в пределите на общината. Те получават своите властнически
пълномощия от един и същ правен субект – населението на общината чрез пряк избор,
но заемат различно място в осъществяване на местното управление. Докато

156
общинският съвет е орган за самоуправление, то кметът е звено от единната система на
органите на изпълнителната власт.
Кметовете на райони и на кметства са пълномощници на общинския съвет и на кмета
на общината. Тези кметове изпълняват бюджета на общината в частта му за района или
кметството; извършват административни и други услуги на населението; осигуряват
опазването на обществения ред; организират благоустройството и пр. Кметовете
представляват района или кметството пред населението, пред обществените и
политически организации и пред други райони и кметства.
Пълномощията на кметовете на общини, райони и кметства се прекратяват предсрочно
при: подаване на оставка пред общинския съвет; при влизане в сила на присъда за
лишаване от свобода за умишлено престъпление; при трайна невъзможност или
системно неизпълнение на функциите; при смърт.

63. Областта като административно-териториална единица. Областен управител

– компетентност и актове

Областта е териториално образувание с административно предназначение. Тя се състои

от няколко съседни общини. Територията й е територията на включените в границите й
общини. При създаването на областите се вземат предвид географските особености на
територията; наличието на град, който е културен и стопански център с изградени
социална и техническа инфраструктура, транспортни връзки. Създаването и
закриването на области се извършва със закон. В областта се създават изборни органи
за местно самоуправление.
В областта не се създава колективен орган за управление и не се осъществява
самоуправление на населението. Тя се управлява еднолично от областен управител,
който е представител на централната изпълнителна власт, подпомага се от заместник-
областен управител и административен апарат. Областният управител е проводник на
държавната политика в областта, отговаря за защита на националните интереси и за
законността, осъществява административен контрол. Статутът му се урежда от Закона
за администрацията.
Областният управител се назначава от Министерския съвет. Заместник-областният
управител се назначава от министър-председателя. Те и областната администрация са
на бюджетна издръжка. Областният управител и неговият заместник не могат да
участват в ръководни органи на политически партии и да упражняват търговска
дейност.
Областният управител е орган с обща компетентност. Той организира разработването и
изпълнението на областните стратегии и програми за регионално развитие; координира
работата на държавните органи на територията на областта и взаимодействието им с
местните власти и между органите на самоуправление и местната администрация. Той
защитава държавната собственост, отговаря за опазването на обществения ред;
контролира изпълнението на актовете на президента и на МС; осигурява спазването на
законността и осъществява административен контрол за законосъобразност на актовете
и действията на органите на местно самоуправление.

157
При изпълнение на правомощията си той издава заповеди.
Областният управител спира изпълнението на незаконосъобразни актове на
общинските съвети и ги отнася до съответния окръжен съд. Той отменя
незаконосъобразни актове на кметове на общини, за чиято отмяна не е предвиден друг
ред. Заповедите за спиране и отмяна на посочените актове могат да бъдат обжалвани
пред ВАС.

158