АВТОРЪТ.

ВЪЗГЛЕДИ ЗА ФИГУРАТА НА АВТОРА В ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО – ХХ ВЕК

Хуманитаристиката през ХХ век следва общия духовен стремеж към нови,

радикално различни от традицията разбирания за човека и света, като преучредява и
моделите за легитимна научност. Литературната наука също вижда по нов начин
предмета си на изследване и това рефлектира в преосмисляне на познатите и
изглеждащи стабилни понятия, сред които е и това за автора. Вече не е така очевиден и
безпроблемен отговорът на въпроса кой твори или пише литературата. Усложнената и
нееднозначна представа за самата литература неизбежно рефлектира и в представата за
нейния контекст, и в тази за институцията на автора. Значение има и литературоведската
практика на ХIХ век, психологизмът в литературната история и особено в литературната
критика се свежда основно до интерес към авторовата личност, който измества
изследването на литературните творби и разчита на интуитивно, а това означава често и
необективно познание.
Двете най-влиятелни школи в началото на ХХ век, Руската формална школа и Нова
критика в Англия и САЩ възникват в борба срещу този психологизъм и съвсем естествено
категорията „автор“ ще бъде преосмислена и почти отменена като външна и
несъществена за разбирането на литературния текст. Руските формалисти не се
интересуват от автора, за тях той е литературен образ, създаден от творбите, който
съществува независимо от реалната авторова личност. Примерът, който дава Юри
Тинянов, е с литературния образ на поета Александър Блок – читателите си създават
представа за него от стиховете му и когато Блок умира, страдат за тази загуба, за този
образ на автора, който те приемат за истински. Ще отбележим още тук, че под автор
всички разбират реалния емпиричен човек – психобиографичният подход на Сент-Бьов е
създал това мощно впечатление, от което и до днес не можем да се изплъзнем. Смея да
твърдя, че както биографичният подход може да се превърне в безсмислено натрупване
на факти, самият Тинянов го прави, когато пише досадно разгърната биография на Пушкин
по-късно, така и описанието на похвати или структури, или дискурсивни практики може да
отклони представата за важните полета в литературата. Проблемът е в изкуството на
интерпретацията, но също и в обосноваването на метода – можем да искаме повече и от
двете. За руските формалисти е най-важно литературното произведение и аз съм съгласна
с тях, авторът и представата за него се създават от творбата – и това е вярно. Защо тук
трябва да се намесва биографичната емпирична личност на човека,написал тези творби,
която може да бъде различна и често е така, е друг въпрос.
Нова критика е също иманентистка школа, с интерес върху самата литературна
творба. Проблемът за автора е изведен от Рене Уелек и Остин Уорън в „Теория на
литературата“ в смисъла на „външен подход“ към литературата – той е каузален, търсят
се причинно-следствени връзки и първоизточника на литературата, но той винаги е извън
литературата във външните подходи. В главата „Литература и биография“ пишат: „Най-
очевидната „причина“ за произведението на изкуството – това е неговият творец, автор,
затова и най-старият и най-добре разработеният от другите метод на литературно
изследване произлиза от характеристиките на личността и биографията на писателя.“ И
после допълват: „Биографията може да бъде предмет на внимание дотолкова, доколкото
хвърля светлина върху самото произведение на изкуството.“ Има два решаващи за
литературознанието критерия:
1. Доколко биографът може да потвърди своите наблюдения с примери от
художествените произведения.
2. В каква степен литературната биография е важна за разбирането на
художествените произведения. Обикновено всички твърдят, че е така, когато
прилагат психобиографичен подход.
С други думи, авторовата личност не е изключена от литературоведския интерес,
но е допустимо да се включи в изследването, когато има приносно значение за
разбирането на творбите. Затвореният и близък прочит в Новата критика показва
гъвкавост, признава съществуването на автора като „най-очевидна „причина“ за
произведението на изкуството“, но повдига и множество уточняващи въпроси, които,
разбира се, са насочени към неправомерните практики:
Живот и творчество не трябва да се мислят като пряко и каузално обвързани,
поетите – романтици са тези, които настояват за подобна връзка, за творчеството като
живот и за живота, превърнат в изкуство. Известни са думите на Гьоте, че поезията е
„фрагмент от велика изповед“. На литературното произведение с много условности може
да се гледа като на автобиографичен документ, биографичната правдоподобност не може
да бъде критерий за литературна стойност, „Между „искреността“ и естетическата
ценност няма никаква връзка.“, пишат Уелек и Уорън.
Биографиите на авторите от по-ранни исторически епохи не предлагат много
информация, пример е Шекспир, за когото не са запазени спомени, няма и открити
ръкописи, мога да добавя, че от малкото негови автографи, четири на брой, дори личи, че
трудно е изписвал името си, което подхранва „Шекспировия въпрос“ – кой всъщност е
написал неговите творби, кой е авторът. Марк Твен отбелязва: „Цялата обширна история,
както е поднесена от биографите, е изградена, пласт след пласт, от догадки, заключения,
теории и предположения – истинска Айфелова кула от изкуствени построения, издигаща
се до небето върху една много плоска и тънка основа от несъществени факти.“. По
времето, когато за известно време Марк Твен завежда в един вестник театралната
критика, той публикува следното предложение: „Води се отколешен спор за това кой е
авторът на „Хамлет“ – Уилям Шекспир или Франсис Бейкън. Това вече може да бъде
установено. Трябва просто да се отворят гробовете на двамата и който се е завъртял в
гроба си след снощното представление – той е авторът.“.
Литературните творби често се мислят за носител на пряка информация за автора,
но трябва да се прави разлика между заявения автобиографизъм и същия мотив като
литературна условност – автобиографичните черти имат пренастройка и превъплъщение.
Литературата не е копие на действителността, авторът е двойник, маска на човека дори и
в поезията, дори и в субективната поезия. Съществува деление на поезията като
субективна и обективна с оглед на предмета и позицията на автора към него. Обективните
поети, а също и писатели, се опитват да се отделят от собствената си индивидуалност. В
нашата поезия такъв тип поет е Далчев и ,например, в стихотворението „Книгите“
самотността е литературен, а не биографичен факт, Далчев има семейство и е споделял
как вечер късно, когато другите вкъщи заспят, е разчиствал ъгъл на кухненската маса, за
да пише.
От героите в литературните творби също много внимателно трябва да се извличат
обобщения за автора, не трябва да се полага знак на равенство. Известна е репликата на
Флобер „Мадам Бовари това съм аз“ и не съвсем достоверия разказ, че когато е описвал
нейната смърт е почувствал физически същите симптоми на отравяне, но това е нещо
друго – връзката на художествения субект като автор със света, в който съществува. Да не
говорим, че мнението на автора е само едно от възможните и няма предимство пред
другите. Уелек и Уорън добавят като неприемливи примери за връзката автор – герои
твърденията, че Емили Бронте няма житейския опит да напише „Брулени хълмове“ и това
на Елън Тери, че ако съдим по проникновеното разбиране на Шекспир за женската
психика, то Шекспир е жена. Също така биографията на автора „не трябва да се строи от
сентенции на героите му“ и авторът не е задължен да споделя техните възгледи.
Под автор навсякъде и до днес се разбира реалната емпирична личност и затова е
този интерес към биографията. Уелек и Уорън признават, че има свързващи звена между
биографията на автора и литературния текст, паралелизми и „изкривени отражения“, че
понякога литературата отразява действителни преживявания. В един от своите
„Фрагменти“ Далчев отговаря на въпроса дали е преживял всичко, което е написал с
думите „да, но често по-късно“. Аз бих казала, че самото писане е вече преживяване и
става част от личността, но това е в една друго разбиране за категорията „автор“.
Познаването на автора според Уелек и Уорън може да открие „тайния смисъл на отделни
думи и алюзии“ и така да бъде полезно за литературната наука.
Много внимателно подобно знание трябва да се свърже с анализа на
литературните творби, то дори може да се изведе от тях. И понеже днес, когато пиша, е
денят на Ботев, 2 юни, примерът ми ще е с него. Отношението към хайдутите като към
разбойници в голяма степен е и отношение към негероичното битие на Ботев като хъш
във Влашко, травма, която се превръща в комплекс.Според Юнг комплексите се
организират като образи с трайна семантична основа и са устойчив белег за ключов
психологически проблем. Може да се открие образната и семантична основа на този
комплекс в творчеството на Ботев като съпротива и преодоляване в „тайния смисълна
отделни думи и алюзии“ и тези думи са „поетическо мъжество“ и „скрита сила“.
Отношението на Ботев към борците за свобода е определено идеализиращо като
контрапункт на разпространяваните слухове за разбойничество, в „Примери от турското
правосъдие“ той пише: „Те ходеха хайдути, както казват турците, за нам – за да покажат
свойто поетическо мъжество пред рода и врага и да отвръщат за обиди, сторени тям или
на сиромаси от турци и чорбаджии; затуй в техния живот няма нищо такова, кое би могъл
да осъди човек по каквато ще би логика. (…) видяхме благороден характер и пълно
съзнание на скрита сила.“ Така и в образа на Хаджи Димитър още в началото на
стихотворението виждаме характерната контаминация на мъжество и сила, „юнак във
младост и сила мъжка“, в „Обесването на Васил Левски“ героят виси на бесилото „със
страшна сила“, обяснима само в тази важна централна парадигма на героичното, която не
си създаваме ние, а е формулирана вече от самия Ботев в „Примери от турското
правосъдие“. Тайният смисъл на думите отвежда до едно трайно вътрешно единство на
понятийната система и включва индивидуалното преживяване. Веднага трябва да
направим уговорката, че дори и при поет като Ботев, представян като пример за единство
между слово и дело, поезия и живот, реалната личност на Ботев не съвпада напълно с
онази, която е създадена като представа от творбите му – това са два близки, но различни
свята със собствена логика, ограничения на кодове и свобода на творческа реализация.
Известна е полемиката на Марсел Пруст със Сент-Бьов, задочна, разбира се, те се
разминават не само във възгледите, но и във времето. Според Пруст биографията и
реалната личност нямат никакво значение за литературата, когато започва да пише, един
автор учредява наново литературата, а също така и собственото си Аз. Блестящ писател
може да бъде скучен и досаден човек, реалната личност няма пряка връзка с творческата.
Че „биографията няма нищо общо“ с характеристиката на творческата личност, е писано
и от Уелек и Уорън и в аргументацията се споменава, че биографията не е ценност за
критиката и няма да промени оценката. Един и същи текст, посветен на свободата, обаче
при анкета в две различни аудитории, на които се казва, че това е реч на Хитлер или на
Рузвелт, е оценен по различен начин. Не би трябвало авторството на текста да упражнява
влияние, но често го прави. Добре е, че все пак признават, че съществува авторова
индивидуалност, че зад произведението се чувства определена личност,
„произведенията на един автор запазват някаква физиономатическа подобност“, но
трябва по-ясно да се подчертае, че става въпрос за творческата личност, а не за
биографичната емпирична личност.
Липсата на подобно разграничение отвежда структуралистите в средата на ХХ век
до пълното заличаване на автора. Ролан Барт пише през 1968 г. своята статия „Смъртта на
автора“. Срещу идеята, че авторът винаги се схваща като минало на своята книга и
„захранва“ своята книга, се противопоставя Модернизма с разбирането, че авторът се
ражда заедно с книгата и няма битие извън нея, споменава се Пруст и се прави аналогия
с перформатива, с това, че актът на изказване няма друго съдържание освен самия акт.
„Писането е неутрално, съставно, обходно пространство, в което нашият субект се губи,
това е черно-бяло, в което се изличава всяка идентичност на самото пишещо тяло.“ „От
момента, в който един факт е разказан не за да въздейства пряко върху действителността,
а интразивно, без друга цел освен самото практикуване на символа (…) авторът встъпва в
собствената си смърт, писането започва.“ Следва кратък преглед на идеята за автор и се
оказва, че „авторът е модерен герой“, онова, което стои зад „прозрачна алегория на
художествеността“. Привлечена е аргументация чрез: Маларме, който се стреми към
безличност и твърди, че „езикът е този, който говори“, а не авторът, чрез сюрреализма и
колективното несъзнавано писане, чрез лингвистиката, за която Аз е този, който казва
„Аз“, един подлог, а не личност.
В „Смъртта на автора“ е утвърдена идеята, че текстът е един вече готов речник и
никога няма в него оригинален жест, защото е „тъкан от цитати, създадени в хиляди
културни огнища“. Щом авторът е отстранен, „стремежът към дешифриране на даден
текст става напълно безполезен“, авторът е „последно означаемо“, а писането „отказва
върховен смисъл“, то предлага смисъл и го взривява. Финалът гласи, че „раждането на
читателя трябва да се заплати от смъртта на Автора“.
Когато се опрости и без това краткият текст на статията на Барт, остават следи от
„тялото на неговия личен ентусиазъм“, ако използваме собствените му понятия.
Естествено е водачът на френския структурализъм да сведе литературата до анонимни
цитати, „многомерно пространство, в което се съчетават и отблъскват различни начини на
писане“, стесняването на предмета на изследване, редукцията, отхвърля, а в този случай
„убива“ автора. Идеята за автора винаги носи следи от определен духовен контекст,
структурализмът очиства не само от означаеми, но и от духовни понятия своето поле.
Текстът не излъчва никакъв теологичен смисъл, Авторът не е Бог, някак му се отказва и
ролята на създател. И наистина, когато авторът е сведен само до „тяло“, до крайно
означаемо, което спира писането, той няма място в литературата. През процепите на
недоизказаното от Барт се очаква да струят възможности.
И тези възможности са доловени и подети от големия френски философ Мишел
Фуко през следващата, 1969, година в известната му лекция „Що е автор ?“ пред
френското философско общество. С неговото име се утвърждава представата за „фигура
на автора“, за тип участие на автора като „дискурсивна функция“. Авторът има различни
функции в различните времена и дискурси: от сливане на името с авторитета в научните
текстове, до обикновена възможност с името на автора да се назове научна теория. Краят
на ХVІІІ век налага в литературата авторското право, авторът е „положен в система на
собственост“ с рисковия жест на отговорност за писането, която носи опасност или ползи.
Авторът е еднакво погрешно да се търси и като реалния писател, и като фиктивния
разказвач, а трябва да се види в своята множественост на Азовете, в различните си
проявления вътре в текста, „в самото разцепване и отстояние“. Вместо за автор трябва да
се говори за „функцията автор“. За да се изследва, трябва да се направи типология на
дискурсите и исторически анализ на дискурсите. В играта и измененията на „функцията
автор“ се търсят „точките на вписване, начините на функциониране и зависимости на
субекта“, как субектът се явява в реда на дискурса като „сложна и променлива функция
на дискурса“. Подчертано е, че авторът като субект не е първоосновател, а само функция:
„Авторът не е безпределен източник на значения, с които изпълва творбата, авторът не
предхожда творбите. Той в нашата култура е известен функционален принцип на
ограничаване, изключване, подбор. Той накратко е принципът, с който се възпрепятства
свободното обръщение, свободното манипулиране (…) на фикцията.“ Авторът така
ограничава опасното множене на значения.
Според Фуко също авторът изчезва, писането „се отнася до самото себе си“ и е
„игра на знаци“, която отваря пространството, „в което непрестанно да изчезва пишещият
субект“. „Творбата, която имаше за дълг осигуряването на безсмъртие, получава сега
правото да убие своя автор“. Заличаването на индивидуалните черти е онагледено с
творчеството на Флобер и Пруст. Фуко съчетава огромна ерудиция и познаване на
процеси и конкретика в историята на идеите с целенасочено свеждане на проблематиката
до предмета на дискурса. Естествено, че авторът ще бъде само дискурсивна функция. И
той, и Барт виждат в отклоненията на модерното писане нов и верен път към решаването
на съществени проблеми, с които хуманитаристиката продължава да се среща.
Проблемът за автора, за творческото начало в него оформя научната дисциплина
Психология на литературното творчество. Когато през 1949 г. Уелек и Уорън допускат, че
може да се създаде в бъдеще такава наука, у нас Михаил Арнаудов вече е написал и
публикувал най-пълното и богато изследване на тази проблематика. Докторската ми
дисертация аргументира промяна в метода и предмета на изследване и решава проблема
за моста между реалната личност и литературния текст като авторът се заменя с
понятието художествен субект. Подобно на всички преди мен, и аз мога да кажа своето
„всичко е“ субект, най-малкото минава през субекта. Заглавието на книгата ми е „Да влезе
авторът“ и свързва „Смъртта на автора“ на Барт със стария виц за съдебен процес, в края
на който съдията казва: „На съда всичко е ясно, а сега да влезе убитият.“ Надявам се, че
авторът продължава да бъде жив.

Ирен Александрова

Литература:
 Рене Уелек и Остин Уорън, Теория на литературата – няма български превод, но
има на руски език.
Ролан Барт, Смъртта на автора – има го в интернет
Мишел Фуко, Що е автор?, в: Фуко, М., Генеалогия на модерността