Съвременна литература

Лекция 13 – 4.06.2012г.

Литературен живот и поезия през 90-те години.

Политическите промени през 1989г. предизвикват нахлуване на разнородни

политически гласове. Преодолян е държавният монопол върху литературата,
разрушени са институциите за тоталитарен контрол. Открива се широк път пред
частната инициатива. Тромавата и политически обременена система за печат и
разпространение е премахната, изтласкана е от бързото нахлуване на пазарните
отношения. Появяват се множество периодични издания за литература. Органът на
Съюза на писателите променя името си на „Литературен форум”, а по-късно е и
приватизиран. През 1990г. във Велико Търново започва издаването на „Литературен
вестник”, който година по-късно премества редакцията си в София и до юли 1994г. е
издание на вестник „Демокрация“. През 1994г. се появява третият седмичник –
„Български писател“.

Установените демократически свободи предизвикват криза в писателския съюз, който

години наред е осъществявал двояка функция – да санкционира и привилегирова. В
резултат на вътрешносъюзни борби през 1994г. се появява нова организация
„Сдружение на българските писатели“. Реализираната свобода на словото провокира
широка дебютна вълна на млади поети, чието творчество продължава да определя
тенденциите в родната поезия и през новото хилядолетие.

През 90-те години обаче се появяват и редица стихосбирки на автори, стагнирани от

политическата конюнктура или пък небрежно незабелязани. След „Стари неща“
(1983г.), последната стихосбирка на Константин Павлов за целия тоталитарен период
след 1989г. натрупаните чувства, размисли и текстове намират своята публичност в
поредица от стихосбирки: „Появяване“ (1989г.), „Агонийо сладка” (1991г.), „Убийство
на спящ човек“ (1992г.), „Елегичен оптимизъм“ (1993г.), „Репетиция за гала танц“
(1995г.). Поезията на Павлов от 90-те години залага на множествеността и убягване на
преките значения, потапяне в безкрая на психолатричното (?) и политическата
алегоричност. През 90-те години свои стихосбирки издават и утвърдени поети от
предходното десетилетие: Биньо Иванов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван
Цанев. Свои книги издават и автори, дебютирали през 30-те и 40-те години, които са
1
част от антологичната вълна на десетилетието: Христо Радевски, Александър Геров,
Валери Петров, Радой Ралин. Продължават да творят и поети, свързани с Априлското
поколение, някои от които откровено фаворизирани от тоталитарната система.
Любомир Левчев издава „Отвъд“ (1994г.), с която печели награда за мистична поезия
„Фернандо Риело”. Следващата му поетическа книга „Небесен срив“ (1996г.) печели
сериозни признания в САЩ.

През 90-те години поезията се превръща в поле на многоезичието и множествеността

на литературните проекти. В откроените поетически сблъсъци трудно може да се
открои интегрирана поетическа общност, която да аргументира появата на поколение
на 90-те. От друга страна, поколенческата терминология е трайно свързана с
тоталитарната епоха, конотираща злокобната унифицираност на колективистично-
общностното. Младите поети през 90-те години се дистанцират от всякакви
колективистични парадигми и настояват за своята индивидуалност, което дава
основание на някои критици като Здравко Чолаков да говорят за поколение от единаци.
Според точната констатация на Владимир Трендафилов „изведнъж няколко поколения
се оказаха в приблизително равно конкурентни взаимоотношения върху стесняващата
се територия на поезията“.

През 90-те години се завръщат и писателите емигранти Цветан Марангозов и Атанас

Лалов, свои публикации правят поети-самотници като Йосиф Петров и Стефан Гечев.
Критиката в опита си да конструира едно възможно поколение на 90-те години често се
разминава в позициите си, ненамирайки единен критерий за близост и различие. Бойко
Пенчев смята, че в поколението трябва да се включат родените между 1968 и 1971г.,
Пламен Дойнов разширява времевата граница и подчертава, че става въпрос за
родените между 1960 и 1975г. Според различни критици през 90-те години се
реализира съвместното съжителство на постсоцреализъм, късен модернизъм,
неоавангард, соцарт, постмодернизъм, нов автентизъм и интернет литература.

Според Стивън Котлър „Постмодернизмът е все по-лесно разпознаваем стил на

мислене и говорене. Той прониква в популярния речник да изрази една свобода,
понякога опасна свобода, релативизъм. Разширявайки се, постмодернизмът се
разпространява в академичния дискурс, но се и сви до обикновен термин на
злоупотреба в популярния дискурс. Постмодернизмът стана независим от своите

2
значения.“ В началото на 90-те години понятието постмодернизъм в българската
литература не се дискутира, но динамиката и ентусиазма на извършващите се промени
открояват навлизането му в културния живот – неосъзнато, неразбрано, неразбираемо,
но допуснато да функционира легално.

В поезията се открояват редица постмодерни практики, като интертекстуалност,

езикова игра, пародия, ирония, пастиш, цитат, каламбур. Идентичността е разколебана,
а Азът е фрагментарен, децентриран. Поетическият дискурс се освобождава от
традиционните норми на лирическото, в поезията активно нахлуват наративни
елементи, комбинирани в широк игрови регистър от фолклорно-митологични образи,
както и езикови щампи от профанното битово ежедневие. Представите за високо и
ниско са рязко деконструирани. Непоетичното, грубото, вулгарното, телесното са
равностойна алтернатива на интимното и поетичното. В поезията се разширява полето
на екзистенциалното. Граничните ситуации провокират философско проникване в
ирационалното, логически неподреденото и необяснимото. В поезията се реализира и
парадоксалното единство на примитивни и първични енергии, висок технологизъм и
интелектуално богатство. Поезията често комбинира реално и нереално. Особена
фреквентност получава парадоксалното, загадъчното, нелогичното, хипнотичното,
халюцинациите и абсурдите, които оспорват постижимостта на крайната истина.
Характерната за постмодернизма езикова игра предпоставя множественост от
конфигурации, изградени от идеолекти, апострофи, неологизми, променени или
измислени думи. Характерната за постмодернизма жанрова релативност и хетерогенна
дискурсивност открива възможности за имплантиране на различни типове дискурси в
поетическия текст – използват се теоретическия, политическия, журналистическия и
много други. Статутът на поезията рязко се променя, тя вече не е високото изкуство за
избрани и много често високите регистри на теоретичния дискурс са комбинирани с
битово-делнични интонации, както и с агресивното нахлуване на грозното и
профанното в поетическия текст.

Литературната критика е разколебана по въпроса има ли поколение на 90-те години.

Михаил Неделчев въз основа на нереализирано стилово единство и тематични
доминанти смята, че няма поезия на 90-те години. Някои други автори като Миглена
Николчина и Велин Георгиев смятат, че може да се говори за поколение на 90-те
години. Изключително точна и продуктивна е позицията на Милена Кирова, която
3
определя поезията на 90-те години като фундамент на идеята за историческа
процесуалност. Розалия Ликова определя поезията като постмодерна и настоява, че
антитрадиционната, антиромантичната, антисантиментална настройка на младите
поети е насочена срещу романтично-модернистичните нагласи на миналото. Според
Милена Кирова плуралистичната поетическа дискурсивност е най-характерното
явление за поезията на 90-те години. Според нея особено важно, определящо културния
живот на десетилетието е появата на женска литература, резултат от навлизането в
академичния дискурс на теориите на феминизма. В много от тези теории се
противопоставят мъжко и женско писане и на принципа на половото различие се
изгражда представата за индивидуалните поетически гласове. Въведеният термин
„женска поезия” е защитаван от литературоведи като Милена Кирова, Миглена
Николчина, Амелия Личева. Ласкаво го възприемат поетеси като Виргиния Захариева,
Силвия Чолева, Амелия Личева, Надежда Радулова.

След 1989г. се откроява порасналото самочувствие на жената, преодоляна е

идеализираната, сантиментална женственост, откроява се образът на жената, която е
равностоен участник в откриването и усвояването на чужди светове и култури. В така
наречената „женска поезия” се появяват множество митологични и културно-
исторически образи. Жената е преодоляла статуса си на интимно-битова добавка към
мъжкото ежедневие. Тя живее с екзалтираната си устременост към други светове и
култури, към други социални територии. Властта на мъжа е отнета дори в зоните на
интимното – той вече не избира, а е избиран – покоряван с властта на една
себесъзнаваща се телесност. Сексът и сексуалността се превръщат в доминиращи теми
на поезията. Променят се езикът и стилът. Езикът вече е прям, понякога остър,
ироничен, активно се използва жаргон, натуралистични подробности от сексуалния
живот, вулгарни апелации. Езикът е провокативен, понякога гротесково първичен. Тези
промени са характерни не за женското, а за постмодерното писане. В „Кратки разкази
за любовта и писането” Миглена Николчина директно ни изправя пред изпитанието на
сексуалния акт като воайорска споделеност на сближените граници на телесното и
интелектуалното: „Той натиква странно оформения си член с широко увиснала глава в
устата й, аз ги гледам…“ – Миглена Николчина; Силвия Чолева: „ще падаш и излиташ
от пролуките на картината, за да останеш там долу с пенис, притиснат между
клавишите.“ Разголената телесност изразява порасналото самочувствие на жената, но и

4
нейната неувереност в един новооткрит свят, който тя сама може да обладава и
доминира. Розалия Ликова определя жаждата за въплътяване, за телесност като трайна
нагласа в женската поезия и стремеж към човешка реализация.

Всъщност активното навлизане на телесно-сексуална проблематика е част от

постмодерния концепт за деформация, демистификация и десакрализация на
лирическото. В редица стихосбирки на поети мъже също може да се открие сексът и
проблемите на телесното, но може би в мъжката поезия това не звучи изненадващо,
провокативно и предизвикателно. Макар че има цели стихосбирки, озаглавени по
характерен начин: „Секс шоп“ на Владимир Сабоурин (1993г.) и „Гъзове и облаци“ на
Иван Методиев (1994г.). Като цяло поетите през 90-те открито използват вулгарна
лексика, цинизми, профанизми, комбинират порнография и политическа алегория.

Опитът за обществен дебат по въпроса за женското писане, направен през 1998г.,

демонстрира крайните различия в представите за женско писане и в крайна сметка
несъстоятелността на термина „женска поезия”. През десетилетието свои стихосбирки
издават и поетеси, утвърдени в предходните десетилетия като Екатерина Йосифова,
Рада Панчовска, Марина Тодорова, Мирела Иванова, които като цяло обособяват
умереното крило в дебата за женска поезия.

Ани Илков

Още първите стихосбирки „Любов към природата“ (1989г.) и „Поля и мостове“ (1990г.)
открояват желанието му да търси разгадаване на живота в пресечната точка на
космично-митологичното и делничното. Стиховете демонстрират неистовото желание
да се опознае живота в неговите необозрими и непознаваеми полета, да се провокират
въпроси за дейността и бездействието, за безсилието и смелостта на самоиронията. С
всяка следваща стихосбирка „Изворът на грозно хубавите“ (1994г.), „Етимологики“
(1996г.), „Зверовете на Август“ (1999г.), “Мала АзиЯ на душата“ (2004г.) поетът
изгражда сложна поетическа структура, формирала взаимодействието на реално и
митологично, съществуващо и несъществуващо, публицистична острота и
интелектуална проникновеност. Светът в поезията на Илков е драстично
деконструиран, разслоен на множество разнородни и често несъвместими фрагменти.
Създава се усещането за динамика и необозримост на съществуването и редуцирани
5
граници между високото и ниското, грозното и красивото. Парадоксалната
синтезираност на несъвместими начала извиква промени в структурата на стиха, който
е изцяло подчинен на езиковата игра и разколебаната ритмична организация.

Илков разгражда стереотипи и конвенции, иронизира обществени порядки, за него

животът е постоянно движение, флуидно протичане, заличаващо границите между
първичното и култивираното, истината и неистината, живота и смъртта. Пародията и
абсурдът очертават параметрите на несъвместимата множественост, в която човешкото
чувство отеква като неистов порив за прекрояване на хаоса. Между възторга и
опиянението и яростта и гнева се раждат художествени образи в разнородни стилови
регистри, които разсейват смисъла и значенията, разтваряйки ги в мултипленността и
плурализма на един неясен и незавършен емоционален наратив. Езиковата игра е
основен, съграждащ принцип в поезията на Илков, който използва различни езици,
деформирани думи, апострофи, диалектизми и цинизми, които по парадоксален начин
съжителстват с научни термини, изрази и сентенции на латински, френски или
английски.

“Изворът на грозно хубавите“ с подзаглавие „Песни и умиротворения от Ани Илков“

събира в себе си много елементи от постмодерната поетика. Книгата е изградена от
поетични текстове, но и от белетристични, а тази структура представя съвместимостта
на несъвместимото като нов творчески принцип. Още с първото стихотворение „11
Май“ Илков откроява единството на несъвместимите начала, сблъсъка на парадното и
комично-делничното, на паметта и настоящето избуяват болестта и езическата мъка на
езика симулатор, който убягва на своите значения, за да се превърне в кошмар или
просто мечта. Събирайки крайности в едно, Илков ни представя света като
противоречиво и разпиляно множество.

Темата за езика продължава в „Орехът“, в което в очевидната постмодерна констатация

„и ми се струва, че боравенето с думи, с изобразителни картини, с математики, ни дава
само версии на смисъла.“ се разкрива безвремието и множествеността на тайнствения
живот. Това е и една иронична препратка към илюзията за постижимата тоталност на
битието. Езикът свързва, но и разделя, а истината винаги остава пространство на
недоизказаността между легендарно-митологичното и делничното. Разколебаната
означаваща мощ на езика открива предизвикателството на мълчанието. По характерен

6
начин стихотворението остава недовършено след изнесени под черта препратки към
Славейков и Рилке.

Релативността на значението, безсмислието и абсурда в поезията на Илков често

избухват в неразбираеми звукоподражания, или в кратки стихотворения без смисъл
„Немасми“ (няма смисъл). С всяка своя творба Илков десакрализира и демистифицира,
пародира истината, смисъла, любовта, чувството за национална идентичност. В
поезията нахлуват надписи от тоалетната на влак „търся си стабилно гадже, коя е
мераклийка, да си остави адреЗа“ в комбинация с препратки към високи философски и
литературни образци.

В „Африканската сестра“ поетът представя по парадоксален начин стихията на

творческата енергия. Въображението събира категории от различен порядък,
представяйки хармоничната множественост на едно неподлежащо на обяснение
сътворение. Смисълът се открива в преобърнатата представа за нещата-небето е и долу,
и горе. Онтологичните опозиции са релативизирани, поставени сме пред изпитанието
на тайнството на дописването и пренаписването. С всяка своя творба Илков изгражда
многообразие от стратегии за развенчаване на единния смисъл. Релативизира времена,
пространства, истории и идентичности. Разголва болезнените травми на националния
дух. Националната идентичност се оказва предмет на труден избор между безчестието
и доблестта, между паметта и забравата, едно вечно вглеждане в себе си, един
незавършващ самоанализ: „оглеждам се, помислям си и искам“ (стихотворението
„Българче“).

В „Born to be wild“ Илков за пореден път ни изправя пред безсмислието на единния

смисъл и нелепата необузданост на търсенето. Езикът е безсилен да обясни поривите и
заблудите, тайнството на лично изживяната трагедия или лично изживения компромис.
С лекота авторът развенчава стереотипи и конвенции за правилност, десакрализира
възвишените представи за жертвеност, превеждайки ни през лабиринтите на смисъла
отвъд митологично възвишеното, пренасяйки ни в делничността на личния избор.

В редица стихотворения се откроява темата за смъртта, която отзвучава не като

натрапчива обсесия, а като весела и мъдра игра с неизбежното. Смъртта е част от
многообразието и пълнотата на живота, незавършващо изтичане в безкрая на
превъплъщенията. Тя не е сиусиден пристъп, а тържествен порив за раздяла с
7
познатото и потапяне в тайнството и покоя. Характерното за Илков сближаване на
контрастни начала и понятия довежда до парадоксално единство, извикващо недоверие
и несъгласие с живота, но и с пространството отвъд: „Защото и отвъд не ми харесва да
му е** майката“. И въпреки заявеното несъгласие и с живота, и със смъртта, поетът
призовава Бог да възвести изгубените в хаоса на живота ценности.

“Сънувачи“ е творба, която събира множество постмодерни елементи, характерни за

поезията на Илков. Границата между сън и действителност е заличена, а животът е
микс от противоположности, комбинация от рационално и ирационално, минало и
настояще. Опровергана е представата за единство и логика, защото поетът се докосва
до симултантното протичане на времена и идентичности. Животът е сън, а сънят ражда
действителности, в които избликва колективният делируим на чувството за
неопределеност и незавършеност.

Важна творба в стихосбирката е поемата „Той“, в която поетът по изключително тънък

начин разкрива парадоксите и странствата на съществуването. Човек е изправен пред
едно вечно, онтологично неравновесие, разпънат между вакхическата делничност на
профанното и вечния порив да се докоснат високите образци на паметта. В творбата
ярко са вплетени контрастите възвишено – низко, живот – смърт. Езикът на творбата е
накъсан, с кратки изречения, въпроси, възклицания, реторични заключения. Богатата
палитра от имена и културни образи, препратки към световната и българската
литератури съжителстват с думи като „повръщам“ и „смърдя“, цитат от Ботев в
съседство с усъмняване в Бога, открояват едно хипнотично състояние на недоверие в
началата. Поетът се съмнява в собственото си съществуване, както и във фундаментите
на битието. За него всичко е абсурден наратив, без вяра и мисъл, попадане в
безвремието, което пренаписва всяка история, за да остане незавършената провокация
към всеки интимен порив за съграждане на света отвъд разказаното и преживяното. И в
това стихотворение се откроява характерният за постмодернизма принцип цитатност и
игра с културната памет.

В „Етимологики“ (1996г.) Илков развива основния почерк в поезията си – езиковият

експеримент. Съвместяване на несъвместимото, парадоксално обръщане на
представите за живота и смъртта. Стихосбирката е двуезична – всяко стихотворение е
отпечатано на български, но и на английски, а заявеното вече недоверие в езика се

8
преобръща в знак за мултипленността на значенията. Тази стихосбирка е не само
езиков експеримент, а осъзната провокация към безкрая на означаваното. Илков
пародира трайни смисли, утвърдени стереотипи и онтологични казуси. Стиховете са
разделени в три части, озаглавени съответно „Имена на животни“, „Любовници“ и
„Роботи“. Светът вече е разпознаваем отвъд стереотипите и конвенциите в пресечните
точки на вечно променящите се хоризонтали и вертикали.

Още първите стихове „Лъв“ и „Златан“ ни изправят пред абсурден свят, който събира
времена и пространства, за да ни изправи пред предизвикателствата пред
преобърнатите измерения на нещата, между илюзиите и измамите, които отвеждат към
личната отговорност, отвъд поривите и грешките. А отделно парадоксите и
трансформациите е и „Вътре”, и „Вън“ и „Куче“, в което тържествува релативността на
понятията. В стихотворението „Псе“ авторът представя странностите и неяснотите в
живота по особено интересен начин. За разлика от останалите стихове тук българският
текст няма конкретен превод. На английски той прозвучава като фриволна поредица от
звукоподражания, която е аргументирана в бележка на преводача, която също не
извършва очакваните логични обяснения, а затвърждава представата за редуциран
йерархически порядък – няма високо и ниско, няма фундаменти и ориентири.
Общуването е потоци желание, протичащи в пространството, които извикват
трепетното очакване на преход (?), а всяка история има и своя език и своето случване.

В раздела „Любовници“ поетът събира игрови конфигурации и множество емоции и

размисли за състоянието на човека в един силно трансформиран битиен ред. Любовта
остава ценностен ориентир в човешкия живот, но тя е и нова палитра от противоречиви
чувства, емоционална неистовост, но и рационална бдителност. Илков е избрал
геометричната символика, за да ни пренесе отвъд удобствата на стереотипната
достъпност и модусите на познатото, за да ни изкуши с неравновесието и неяснотата.
Сложността на човешките отношения е видяна като взаимодействие на геометрични
фигури. Стиховете изобилстват с триъгълници, пентагони, окръжности, квадрати.
Геометрията е пространство на незавършеността, свят между реда и хаоса.
Сантиментално-идиличните, трагично-патетични и профанно-делнични измерения на
живота са преведени в стереоскопичен порядък, в който отсечки и успоредни прави
трасират измеренията на човешката немощ. Поезията на Илков не е агонистичен вопъл
за края на човека и света, терапия за наивници, нова карта на човешкото случване,
9
отвъд пространствата и времената, в безкрая на несъвместимите начала. Поетът умело
разчертава координатите на недостъпното, зад което изтича вечният кръговрат на
живота.

В „Роботи“ сред желаещите машини и тялото без органи Илков представя един нов
живот, обоснован от високите технологии и до голяма степен лишен от спонтанните
трепети на човешкия порив. Цикълът започва с меланхолия, в която се оглеждат
абсурдът и парадоксите на времето. Себеиронията отключва тревогите и недоверието в
автоматизирания и лишен от емоции и чувства живот. Авторът пародира стереотипите
на механизирания и автоматизиран ред, зад който отекват глухите стонове на
човешкото. „Те живеят спокойно, ръфат бурми, галят майка си, поточната машина“. Зад
видимите знаци на благосъстоянието и прогреса дебнат дехуманизацията и
отчуждението. Поетът е разтревожен не от динамиката на настъпилите промени, а от
човешкия автоматизъм и бездуховност. В „Пренасяне на земята” поетът споделя своята
горест от изчезналата хармония, в „Пресъхналите автентични сокове на живота” в
името на едно неистово поколение пред автоматизма. Мотивът за сънуването,
реалността като сън и съня като действителност намират трайно място в поезията на
Илков.

И в „Мала АзиЯ на душата“ стихотворението „Сънувачи“ е включено като е променена

само първата строфа. Самият автор се самоопределя като сънувач, а прозаичният текст,
с който завършва книгата, е представен като фрагмент от сънища. Сънуването и сънят
са знаци на онова постмодерно състояние на неяснота и болезнена видимост, на
множественост и незавършеност. И в последната си стихосбирка Илков продължава да
бъде провокативен, удържа неравността и многообразието от постмодерни
конфигурации. И тази стихосбирка има една екзоматична (?) структура, която побира
противоречиви и парадоксални начала, представяйки странностите на живота в
неизчерпаема пълнота. Без да бъде антологична, книгата събира трайни мотиви в
поезията на Илков, а поетът остава верен на усета си да разгражда монолитното
единство, превръщайки го в калейдоскоп от фрагменти. Животът на поета е тягостно
бреме, което пречупва поривите и мечтите, но в същото време е и загадъчно тайнство и
несподелен копнеж. И тук Илков използва многовариантна интертекстуалност.
Поезията му е изпълнена с препратки към митологични, публицистични, научни и

10
литературни текстове, преки цитати, вариантни повторения не само на мотиви от
собствената му поезия, но и на цели стихове.

11