Пловдивски Университет „Паисий Хилендарски”

Философско-исторически факултет

Курсова работа по Средновековна обща история

Тема: Еретически движения –

Катари и Албигойци
 Съдържание:
Въведение......................................................................................................1
Корените......................................................................................................1
Проблемът за злото.................................................................................................................1
Зороастър и неговото влияние.............................................................................................2
Манихейство...............................................................................................2
Гностицизъм............................................................................................................................2
Манес.........................................................................................................................................2
Манихейският дуализъм.......................................................................................................3
Манихейският мит.................................................................................................................3
Манихейският морал и неговите ритуали........................................................................4
Отмиране на манихейството................................................................................................5
От манихеи до катари.............................................................................5
Разклоненията........................................................................................................................5
Павликяните...........................................................................................................................5
Богомилите.............................................................................................................................6
Катарите....................................................................................................7
Манихеи и катари.................................................................................................................7
Експанзия на катарите в Западна Европа.......................................................................8
Катарските школи и учението...........................................................................................8
„Еndura” и „Сonsolamentum”.............................................................................................9
Албигойците..............................................................................................10
Имената давани на Катарите............................................................................................10
Причини за развитието на катарството в Лангедок....................................................11
Първите реакции на църквата.........................................................................................11
Кръстоносният поход срещу еретицит.............................................12
Предварителни условия....................................................................................................12
Превземането на Безие и Каркасон................................................................................13
Войните на Симон дьо Монфор.......................................................................................14
Договорът от Мо и инквизицията......................................................16
Подчинението на Реймон VІІ..........................................................................................16
Съпротивата........................................................................................................................16
Авиньоне и въстанието на Реймон VІІ..........................................................................17
Монсегюр и последните съпротивителни действия.......................18
Превземането на Монсегюр.............................................................................................18
Керибюс................................................................................................................................19
Отмирането на ереста........................................................................................................19
 1
Въведение

Катарството е религиозно течение, възникнало в средата на Х век и наречено от

тогавашната католическа църква еретическо. То е разпространено в цяла Западна Европа, но центърът му е
в Лангедок, днес в Южна Франция. Името на катарите най-вероятно идва от гръцки (катарос, "чистите").
Катарите са наричани също и албигойци. Това име се появява в края на 12 век и идва от наименованието на
град Алби, античната Albiga.
Албигойската ерес, която се развива в през ХІІ и ХІІІв., е само местна проява на едно много по
значително хетеродоксално движение – катарството. Може би не става дума за ерес, най-малкото в смисъла,
който обикновено се влага в тази дума, а за религия, различаваща се от християнството. Албигойците и
катарите използват речник, твърде близък до този на католиците, и вероятно поради това са третирани като
еретици. Корените на катарството са много отдалечени във времето.
Източниците на сведенията за учението на албигойците и катарите, не са познати, поради факта, че са
написани на средновековен латински. „Латинска патрология” на Мин и колекцията от ръкописи „Доан” ,
съдържат много извори с многобройни интересни сведения. Няколко документа от катарску произход, като
„Лионският ритуал”, „ Тайната вечеря” или „Книга на двете начала” ни дават откъслечни сведенияили
такива, които вече фигурират в произведенията на религиозните опоненти. Една от причините за
премълчаването на фактите по въпроса, е че албигойската ерес изчезва в резултат на варварско
изтребление. Твърди се, че жертвите на кръстоносния поход против албигойците, стават един милион
души. Този поход има двоен резултат. От една страна, унищожавайки катарството, църквата укрепва мощта
и единството си ; от друга страна, този поход става предпоставка за покоряването на южните провинции и
обединението на Франция. Тези събития са разгледани без особено задълбочаване. Само с няколко реда се
разглежда една война, траяла 45 години, която увеличава територията на френското кралство, почти
двойно. Албигойската ерес, мотив за войната, бива почти премълчана – или защото не е известно в какво се
състои тя, или защото е за предпочитане да не се говори по въпроси, които не са угодни на историята.
Катарството е представено като опасно, неморално и противообществено учение. Албигойците били
анархисти и застрашавали обществото. Борели се срещу брака и възхвалявали самоубийството.
Изтребването им спасило човечеството. Поставят се под съмнение и далечните корени на катарството, за
да му се отрече характерът на голяма религия. Внушава се, че то се е зародило спонтанно.

Изследванията в последните 100 години с нищо не допринасят за осветляването на проблема и

извеждане до край на дискусията за катарството. В тази дискусия „защитниците” на катарството, също не
успяват да защитят успешно убежденията си. Става дума предимно за писатели, романисти и поети, които
акцентират върху определени моменти, за да създадат романтични ситуации. Катарството е познато, само
от такива произведения, но представата, която дават за историята и учението на албигойците, доста се
разминава с действителността.

Корените

Проблемът за злото
За хората от античния свят, епохата в която живеят, не се представя като добро място за живеене.
Народите като че ли са били създадени единствено за робство, кланета и изморителен труд, без почивка и
без надежда. Към капризите на големците, на които те си остават изцяло подчинени, се прибавят и
природните катаклизми, болести, глад и т.н.. Но каквато и да е била степента на развитие, нормално е
хората още от рано да са имали съзнанието че живеят в един лиш свят. Защо боговете са ришили, че трябва
да е така? Пред хората се е появил въпросът за съществуването на злото, тъй като не им се е струвало, че
светът е лош по необходимост. Никой основател на религия не е издигал принципа, че човек трябва да бъде
нещастен в този свят, за да заслужи щастие в отвъдния. Следователно злото изглежда безполезно и трудно
се свързва с добрия бог, в който вярват В религиозната сфера съществуват различни позиции за решаване
на този въпрос.Нерядко злото бива приемано като факт и хората оставят съдвата си в рацете на боговете,
чиито цели остават неразбираеми за човешкия разум. Понякога първородният грях обяснява нещастното
2
положение на хората, но има друга позиция, която упорито отделя злото от природата на бога. То бива
превърнато в отделна единица и лошите сили, които го пораждат биват противопоставени на добрите сили,
извиращи от истинския бог. Концепцията произтичаща от тази идея, е „дуализъм”.Първо прояви на този
дуализъм се срещат в Иран около VІ или VІІ в. Пр. Хр..

Зороастър и неговото влияние

Няма много известни факти за Зороастър, който се явява реформатор на древната иранска религия.
Приема се че е живял между 660 и 583 г. пр.хр. Херодот привидно преневригва Зороастър, за разлика от
Платон, който го цитира. Според Свети Климент Александрийки възможно е сред неговите ученици да е
бил и Питагор. Ако този факт е точен, той показва, че Зороастър не е легендарен персонаж а наистина е
съществувал. Той се е бонтувал против мизерното положение на повечето хора от неговото време. Роден в
Мидия и умрял в Бактриан, жертва на едно от масовите убийства, за каквито древността често ни дава
толкова много примери. Името му Заратустра на зендски език дава повод за доста интерпретации. Според
Анкетил-Дюперон то означава „златната звезда” или „блестящата звезда”. Според съвременните учени
Заратостро е прозвище на „човекът със старите камили” на авестийски език
Създадената от Зороастър религия, Зороастризъм или Маздеизъм е в резултат от враимстване на по стари
религии. Например, ако слънцето фигурира отначало сред „безсмъртните благодетели” , преки помощници
на върховния Бог, у Зороастър дневното светило става прост символ на духовната светлина и чистота. Той
подрежда и кодифицира традициите в едно свързано и логично цяло. Свещената книга на зороастризма е
„Авеста”, написана много след смъртта на учителя. Основната идея на тази религия е вечният конфликт
между двете начала – доброто, представено от Ормузд или Ахурамазда , и злото, въплащавано от Ариман
или Ангхра Майню. Вечна война между Ормузд и Ариман, между доброто и злото, между светлината и
мрака - това е схващането на Зороастър за живота.
Влиянието на религията на зороастър, и нейната идеология, върху ересите от ІХ-ХІІІ в.е доста голямо.
Зороастризмът е оцелял и до днес в няколко секти, като тези на гебрите в Персия и на парсите в Индия. Но
влиянието на Зороастър се проявява предимно в религиите, които възникват след неговата. Най-добрият
пример за влияние върху другите вярвания може да се намери в самото християнство, в ересите възникнали
като негови разклонения– Павликянство, Богомилство, Катарство.

Манихейство

Гностицизъм
Гностицизмът е голямо движение на идеи, което се разполага на пресечната точка между три течения –
зороастризъм, аптична философия и християнство. Той процъфтява предимно в първите три века от новата
ера. Гностическите школи са много, между 60 и 80, но в повечето случаи техните методи и решения се
различават само по някои подробности. Очертава се една обща тенденция, която се състои преди всичко от
следнот- да се отнеме от Бога отговорността за за съсдаването на материалния свят, първопричина за злото.
Най-общо казано, гностиците са християни, които си спомнят за гръцките философи и изваждат злото от
делото на Бога. Между нематериалния свят, царство на бога на доброто, и материалния свят, дело на
сатаната, те поставят един или повече междинни свята, населени от полубогове, Еони, т.е. същества, които
присъстват едновременно в божествената и човешката природа. Исус е едно от тези същества.
Те отхвърлят изцяло или частично Стария завет и ако много от сектите налагат строг аскетизъм на своите
членове, някои други се отдават на странни, понякога извънредно отблъскващи ритуали.
Църковните отци срещат големи трудности, освобождавайки се от тези многобройни секти, някои от
които се развиват в лоното на християнските общности. Най-известните гностици са Симон Магът,
Базилид, Марцион, Карпократ, Валентин, Бардезан и др.

Манес
Манес е често нареждан сред гностиците. Манес или Мани, роден на 14 април 216г в едно градче в
Северна Вавилония. Син е на мъж на име Пакет, майка му се казва Мариам. Манес израства в гностическа
3
среда, защото баща му се е присъединил към една гностическа секта, близка до мандеите. На дванадесет
години той вече е получил първото божествено послание, предадено му от един ангел, изпратен от Царя на
рая. След още дванадесет години той получава и второто си божествено послание. Манес заминава за
Индия, за до проповядва новата рилигия. На връщане отива в двора на Шапур от династията на Сасанидите.
Той е приет добре и успява да привлече за ученици хора от обкръжението на царя и получава разрешение да
проповядва своята вяра така, както я разбира.Според някои предания Шапур приема новата вяра. Една
легенда разказка, че Манес го взел със себе се на небето и двамата останали известно време да висят във
въздуха.
Със смъртта на Шапур през 273г. Манес загубва основната си опора. Бахрам, новият цар е изцяло под
властта на старите зороастрийски магове и не позволява в империята да се проповядва религия, различна от
маздеизма. Маговете постигат осъждането на Манес. Хвърлен в затвора, прикован към стените на килията,
пророкът умира след 26 дни агония на 26 февруари 277 година. Останките му, взети от негови
последователи, биват погребани в Ктезифон.

Манихейският дуализъм
От всички дуалистични системи, които се изявяват след зараждане на християнството, манихейството е
най добре познатата. След откритията в Турфан, Китайски Туркестан и на други места, става възможно да
се реконструира почти цялото учение на Манес, без необходимоста да се минава през писанията на
неговите опоненти. Пророкът обявява че е наследник на Буда, Зороастър и Исус. Той е последен от
поредица пророци, всеки от които донася само част от истината. Цялото, пълното позноние е дадено чрез
Манес, върховен посланик на Бога, и това познание се основава на един сбор от писания, които самият той
е съставил. Но манихейството не е само сиптез от будистката, маздеистката и християнската религия,
отхвърляйки това, което му се вижда фалшиво в едната или другата, за да приеме онова, което му се струва
добро. Поради това Манес наистина представлява фигура на гностик.
От самото начало има абсолютен дуализъм на двете несътворени и равностойни начала: добро и зло,
светлина и мрак, Бог и материя. Но макар да става дума за две начала, изниква представата за две отделни
божества. Начелата са две, но има само един, когото манихеите наричат Бог; наричат другото hyle, или
материя, или както се казва по-просто, демонът.

Манихейският мит
След като отношенията между двете начала се дефинират по такъв начин, те могат да бъдат схванати
като разположение в две отделни области-доброто е на север или горе, злото е на юг или долу. Горе властва
Бащата на величието, Царя на рая на светлината; долу-Принцът на мрака. Около тях гравитират еоните,
подвластни на архонти. Царството на мрака е светът но демоните, които се намират в непрестанно
движение, в което взаимно се избиват, изяждат и отново възкръсват. В този бурен кипеж в един момент,
Принцът на мрака получава внезапно видение за света на светлината, което му вдъхва желанието да покори
този прекрасен и непознат свят. Изненадан от тази атака, Бащата на величието създава една първична
форма, Майката на живота, която на свой ред създава първия човик. Той има за съюзници петте стихии-
Въздуха, Вятъра, Светлината, Водата и Оганя. Опитва се да отблъсне нападението на демоните, но бива
победен и погълнат от мрака заедно с петте стихии. Тази част на мита обяснява зощо една част от
божествената природа се намира пленена в материята.
Тогава първият човек отправя молитва към Бога, повторена седем пъти, за да моли за избавление. Царят
на рая, извиква към живот няколко съдания, последното от които „светия дух”, слиза, придружен от
Майката на живота, при първия човек, затворен в мрака, и му подава ръка, за да го освободи. Това е
символичното ръкостискане на манихейските „избрани”. Най накрая свободен, първият човек бива
възкачен при Бога, но оставя петте стихии в царството на демоните. Тук манихейският мит става
извънредно сложен, защото на сцената се появяват множество други еманации. Прави се разделение в
омесената материя на божествената субстанция. Частта, която не е омърсена от Мрака, ще даде началото на
слънцето и луната. Това обяснява защо манихеите са гледали на тези светила като на участващи в
божествената природа. Друга част, не толкова омърсена, ще стане начало на звездите. И накрая третата
4
част, най-заразената, ще послужи за създаването на растенията и животните. Като наказание телата на
демонете, тяхната кожа, плътта им, костите им, дори екскрементите им ще послужат за създаване на
планините, земята, водите. Пред заплахата, тегнеща над тях, те съсредоточават всичко, което им е останало,
в две същества. Двама от главните демони се съвокупляват и раждат Адам и Ева. Такъв е произходът на
човека, наследник на едно желание, което го кара и той на свой ред да се съвокуплява и да се
възпроизвежда.
Душата на човека остава така силно подчинена на материята, че губи съзнание за божествения си
произход. Но както е спасен първият човек, и човекът, създаден от демоните, ще бъде спасен или най-
малкото, ще му бъде предоставена възможност за избавление.
Останалата част от мита разглежда бъдещето на света, историята на човечеството, движението на
звездите, покълването на семената, животинските видове и т.н. Той завършва с едно характерно
апокалиптично видение – окончателната победа на Бога на светлината над материалният свят, унищожен в
гигантски пожар.

Манихейският морал и неговите ритуали

Най-напред човек трябва да осъзнае своята двойствена природа и да се постарае да овладее
разделението тук, на земята, като се отделя непрестанно и колкото може повече от свойте „дрипи”. Иначе
казано, първо задължение на манихея е да практикува аскетизъм, доведен до крайност. Цели се най –
бързото унищожаване на телесната обвивка, но Манес никога не е насърчавал самоубийството, както
правят марционитите. Ако вярващият успее да се откъсне и от хватката на външният свят и да спазва
заповедите, след смъртта душата му ще се въздигне триумфално и ще отиде в Царството на светлината,
Нирвана.
Демонът не е създал само тялото на човека, външният свят също е негово творение и всеки данък,
плащан на този свят под каквато и да било форма, е данък на бога на злото. Манихейският морал рискува да
отиде твърде далече. Тласнат до крайност, той би довел до измирането на човешкия род. Макар че без
съмнение такава е била тайната надежда на манихеите. Последователите на манихейството се делят на две
категории. От една страна са „чистите”, „избраните”, от друга – „слушателите”, обикновените вярващи.
Само първите се задължават да водят строго аскетичен живот. Вярващите живеят както всички останали,
женят се, занимават се със земеделие, строят и са задължени да осигоряват всичко необходимо за
съществуването на „избраните”. Така че последните имат възможност да не съгрешат. Развира се само
„избраните” са можели да се надяват, че един ден, след като умрат, душата им ще се възкачи в Царството на
светлината.
Относно ритуалите и външният култ са сведени до минимум. Манихейската религия, не е имала
тайнства, в смисъла, който християнството придава на това понятие. Единственият ритуал, който може да
се уприличи на тайнство, е „ръковъзложението”, когато някой влиза в категорията на „избраните”.
Манихейският култ се свежда до молитви, няколко химка и чести и продължителни пости. Молитвите са
всекидневни – седем за „избраните” и четири за „слушателите”. Слушателите постят само в неделя, когато
са длъжни и да се въздържат от всякакви сексуални сношения. Строгите пости, които траят дори по цял
месец, се налагат само на „избраните”. В манихейството има и публични изповеди, където всеки
понеделник „слушателите” се изповядват пред „избраните”, а те се изповядват помежду си.
Няма много сведения за манихейските празници. Един от познатите е „Бема” означава „подиум”. Това е
подиума от който Манес е проповядвал учението си. Бема се отбелязва през март и съответства на
християнския Великден. Трудно е да се каже дали манихеите са имали храмове. Съществуването на
манихейската църква е пълно с движение, непостоянно, понякога нелегално, тя не се е отдавала на строеж
на скъпи паметници, които си градят продължително време. Св. Августин пише, че те са имали места за
събиране и храмове; два императорске едикта, датиращи от 768 и 771г., са им разрешавали да стоят храмове
в Китай. Не се знае нищо за външния вид на тези мономенти, но може да се предположи, че трябва да са
вили с много прост градеж и планове разработени с оглед на възможността да се проследят остовните
позиции на слънцето. Замъка Монсегюр в Ариежките Пиренеи, ако не е манихейски храм в истинския
смисъл на думата, то най – малкото е конструкция, която може да бъде оприличена на подобен род
паметници.

5
Отмиране на манихейството
От средата на ІІІв. Манихейството се среща в Палестина, Египет и Рим. През следващото столетие
учението се разпространява в Северна Африка, където си спечелва виден последовател в лицето на свети
Августин. Учението не отминава и Мала Азия, Илирия, Италия, стига чак до Галия и Испания.
Последователите на течението, веднага стават обект на жестоки преследвания. През 297г. Диоклециан
започва преследванията. През 372г. Валентиниан І забранява събиранията на манихеите, през 382 и 389г.
Теодосий Велики говори за безсрамието на последователите на Манес и ги осъжда на смърт. Всички
преследвания започват веднага след смъртта на Манес – чудо е след тези големи репресии как е оцеляло
манихейството. То е получило голямо разпространение в Китай и в Централна Азия, където се среща и до
ХІІІв. Понякога и като държавна религия. Никоя друга гностическа секта не е получила такова широко
разпространение.

От манихейство към катарство

Разклоненията
Въпреки жестоките удари, не изчезва изцяло в Европа и Предна Азия. То съществува още дълго време но
в рамките на все по – малобройни групи, разпръснати и без никаква връзка по между си. Амбициозното
начинание на Манес да създаде световна школа претърпява провал.
Религиите се преобразуват, също като обществата, но на религията на Манес и се налага да се
трансформира по – бързо и по – дълбоко от другите. Веригата от малки нелегални общности често се
разкъсва поради масови кланета или преследвания, така че вече нестава дума за една манихейска църква, а
за множество църкви, всяка от които следва свой собствен път. Остава обаче основата. По време на
сътресенията, които е трябвало да преодолее, тя е опазила няколко откъса от първоначалното учение,
споменът за Манес е избледнял, но основните догми са продължавали съществуването си.
Политическата подкрепа е мощен фактор за успеха на религиите и може би манихейството нямаше да е
познато, ако Шапур не е подкрепил Манес. Благодарение на някои политически събития става така, ча
дуалистичните общности успяват да излядат от нелегалността и да се изявяват свободно. Това е един вид
възраждани на манихейството, но на едно различно манихейство, най – малко по външни признаци.
Вътрешно то изобщо не се е променило, доктриналният му скелет си остава същия.
Един от най противоречивите проблеми понастоящен е проблема за разклоненията на манихейството,
проследяването на голямата дуалистична традиция. Манихейството е само една брънка от тази традиция,
родена при Зороастър и достигнала до Албигойците.

Павликяните
Те вземат името си от Павел Самосатски, епископ на Антиохия, който през 260г. става протеже на
палмирската царица Зиновия и бива свален от Аврелиан през 272г. заради еретическите си идеи. Павел е
съвременник на Манес, а майка му Калиника е последователка на манихейската религия. Павел Самосатски
не може да бъде разглеждан като като манихей в истинския смисъл на думата. Ереста му се отнася до
божествената същност на Христос. Павликяните твърдят, че произхождат от едно полу легендарно
семейство, с корени в Самосата – това са манихейката Калиника и двамата и сина Йоан и Павел.
Най – подробни сведения за павликяните се дават от един италийски историк от Хв., Петър Сицилийски,
който написва Historia Paulicianorum ( История на павликяните ). Живял в Тефрика, столица на една
държавица, основана от павликяните в Армения. Познавал ги е доста добре. За него тяхната религия не е по
различна от тази на Манес, макар че павликяните анатемосали личността на Пророка. Петър Сицилийски ни
съобщава, че павликяните прикривали учението си, отивайки чак дотам , че да се съобразяват външно с
култовете и правилата на християнските църкви. При павликяните също съществува вярата в двете начал,
създаването на земния свят от Твореца, отхвърлянето на Стария завет. Причастието за тях е било тайнство,
лишено от смисъл, те не придавали никакво символично значение на кръста. Един арабски историк,
събременник на Петър Сицилийски, пише, че тяхната религия е нещо между християнство и зороастризъм
и
6
че са се кланяли на слънцето и луната. Йоан Отзунски, глава на католическата църква в Армения твърди, че
павликяните обожавали слънцето и излагали телата на мъртвите на покривите на къщите си. Ако е вярно, че
слънцето е играело роля в техния култ, това подкрипя тезата че павликяните са клон на манихеите, зощото
слънчевата символика е много показателна за религията на Манес. Павликяните ся непреклонни
иконоборци, което им е спечелило за известно време благосклонноста на Везантия и им е позволило да
просъществуват толква дълго.
У павликяните се забелязва известна тенденция към сближаване с християнството. Павликяните и всички
членове на секти, които се присъединяват към тях, наричат себе си християни. Често става така, че минава
доста време, преди християните да осъзнаят, че в техните общности има дуалисти. Това е вероятното
обяснение защо еретиците, чиито теории са тясно свързани с манихейството, се отказват от името на Манес
и от определението манихеи.
Армения от най – стари времена е благоприятна почва за различни ереси. Тази страна е обект на дълга
война между Персия и Византия, започнала в началото на V в. и прекратена едва с мюсюлманското
нашествие. Едновременно християнски и зороастрийски, този регион е предопределен да стане лоното на
една голяма дуалистична школа. В началото на VІІІв. И въпреки многото гонения павликяните са
достатъчно многобройни, за да представляват сериозна политическа сила. Репресиите ги принуждават да се
оттеглят на мюсюлманска територия в горното течение на р. Ефрат, където образуват нещо като полу
независима държава или колония под върховната власт на арабите. Павликяните са достатъчно силни да се
бранят сами със силата на оръжието. Освен това, те имат шанса в редиците им да се намират двама много
способни генерали, Корвиа и Хризохир, които често пъти успешно се опълчват на византийските войски.
Хризохир отвежда павликянските войски чак до брега на Мраморно море, но Василий І потушава
съпротивата им. Василий не се възползва от победата си, за да устройва масови кланета. Напротив, той
наема множество павликяни в армията си и ги изпраща на групи на Балканския полуострив, където,
проповедите им успяват да спечелят много хора за тяхната вяра. Така дуализмът прониква на Балканите.
Без съмнение там се свързват с други, съществували от по – рано елементи и по тяхно влияние по – късно
се развива една голяма дуалистична школа.

Богомилите
Славяните започват да се установяват в северните предели на балканския полуострив през втората
половина на VІ в. и основават селища, без голяма връзка по между си. Един век по късно спойката идва в
лицето на прабългарите, които създават устойчива държава. Към средата на ІХ в. християнски мисионери,
изпратени от Рим, започват подготовка за покръстване на населението. Византийският патриарх също
изпраща мисионери които започват покръстване на населението. Почвата на Балканите става дота
благоприятна за избояване на трета църква. Павликянските мисионери конкорират тези на Рим и
Константинопол, и то толкова добре, че началото на Х в. почти навсякаде на полуострова се забелязва
тяхното присъствие. И накрая, селячесвото е жестоко подтискано от аристокрацията, че са напълно готови
да приемат една религия, която дава обяснение за тяхното окаяно състояние.
Хората изповядващи идеите на Манес, на Балканите се наричат Богомили, по името на един свой голам
водач , наречен поп Богомил, но за него не се знае нищо определено. Също както за павликяните, така и за
богомилите имаме само свидетелства, изхождащи от техните противници, които поставят основното
ударение върху нещата, разграничаващи ереста от ортодоксията. В лицето на богомилството виждаме една
дуалистична школа, по – изявено манихейска от павликянството. Българският дуализъм се смята за
спонтанно възникнал, но това е малко вероятно, защото присъствието на парликяните и тяхната идеология,
на Балканите е сигурно. Богомилството ни изправя пред две различни школи, едната българска, а другата
драговишка, от името на селището Драговица, разположено между Македония и Тракия. Тези две
школи,съответстват на това, което се нарича „смесени дуалисти” и „абсолютни дуалисти”.
Богомилството е познато предимно от писанията на двамата християнски автори, които се заемат да го
опровергаят – Козма и Евтимий Зигавин. Изложенията им обаче се раличават и има вероятнос Козма да е
описвал богомилите от Драговития, а Евтимий тези от България. Според първия те са чисти дуалисти, които
смятат, че земния свят е творение на Демона. Не признават Стария завет и се ужасяват от всичко, свързано
с материята. Отхвърлят всичики тайнства, защото те се дават чрез хляб, вода или вино, които са земни
7
неща. Кръстат за тях е символ на човешката жестокост и отказват да му се покланят. Практикуват строг
аскетизъм, въздържат се от всякакви сексуални сношения.
Според Евтимий богомилите не изповядват толкава радикален дуализъм. В началото имало духовен свят,
над който власвал Бог, Стетата Троица съществувала в него, Синът и светият дух били само форми на Отца.
Това отричане на светата троица спечелило на богомилите от България прозвището „монархити”. Сатаната
също бил син на Бога. Дори бил по големият му син и получил задачата да управляла небесата, като
множество ангели се подчинявали на заповедите му. Той се възгордял и се разбонтувал, увличайки част от
ангелите в неподчинението си. След като претърпели поражение, те били изгонени от небесата и създали
земята и друго небе, това на звездите.
Виждаме, че и двете школи приемат, че физическият свят не е сътворен от Бога. Той си остава
сътворение на принца на злото и това е една съществена точка, която е в основата на всички дуалистични
религии. В своя свят сатаната създал човека заедно със земята и водата. Той вдъхнал малко от своя дух на
съществото което създал, а после поискал и от Бог да вдъхне малко и от своя дух на човека. Бог приел. Той
вложил частица божествен разум на Адам и Ева. Но дяволът с помоща на змията съблазнил Ева, за да я
накара да зачене. Избавлението на човека щяло да дойде след пет хиляди и петстотин години, със слизането
на божия син на земята. Всичко това води до отхвърляне на Стария завет.
Богомилите, също както при другите дуалистични религии, имат два вида последователи – „избрани” и
„вярващи”. Разликата в двете категории е същата, както и при манихеие. „Избраните” четат по седем
молитви през деня и пет през ноща. При богомилството съществува една церемония, която се среща и пре
катарството. Тя нтересува преди всичко „вярващите”, които искат да влязат в категорията на „избраните”. В
нея има известна аналогия с „ръковъзложението” при манихеите. Това е кръщенето със Светия дух, което
богомилите противопоставят на християнското кръщение. Церемонията е била много проста, защото се
ограничава в доставяне на евангелието на главата на кандидата и прочитане на „Отче наш”. След това
членовете на събранието пеят химни като се държат за ръце.
Богомилството се разпространява много бързо към северозападната част на балканите.
Разпространението му в тези областиима своето обяснение. Босна, Далмация и части от Сърбия се люшкат
между православното християнство и католицизма. На богомилите не им е трудно, в създалата се ситуация,
да обединяват народа и въпреки усилията на папите, особено на Инокентий ІІІ, богомилството устоява
доста дълго. То често се издига до ранга на държавна религия. Едва турското нашествие слага край на
последната дуалистична религия. В средата на ХІІІ в. богомилската църква в Босна, наброявала цифрата от
10 000 „избрани”. Влиянието на тази маса върху съседните области е огромно.
Разтоянието от Далматинския бряг до северна Италия не е голямо и проникването на богомилите в
италианските градове се обяснява лесно. Успехът им е огромен. Създават се дуалистични църкви около
Верона, край Милано, Тоскана, Ломбардия и др. В Ломбардия е най – големият успех на богомилите, тъй
като църквата в Конкорецо събира около 1500 „избрани”. Един документ от регистрите на инквизицията в
Каркасон споменава,че еретическата тайна е донесена в Конкорецо, от епископ Назарий от България.
Един събор свикан в Сен Феликс дьо Караман, в Лангедок през 1167г. от албигойските дуалисти, е
прецедателстван от богомила Никита, дошъл от Константинопол. Тези два факта доказват връзките между
балканските дуалисти и тези в Италия и Франция.

Катарите
 Манихеи и катари
Хронистът Алберикус Триум Фонциум, съобщава, че манихеят Фортунатус, след като избягал от Хипон,
се укрил при галите, където намерил други последователи на Манес, в Шампания. Това е предполагаемия
произход на центъра на дуалистите в Монвимер. Дали е исторически факт или легенда, не се знае. През
563г. съборът в Брага, в Испания, приема няколко канона срещу манихеите. Към 800г. една анатема,
написана на латински, показва, че в западна Европа манихеите са преследвани. През 1066г. папа Николай ІІ
предписва на духовенството в Систрон да не отпуска църковни тайнства на многото прииждащи африканци
под предлог, че сред тях има голям брой „манихеи” – предполага се че този термин е обобщено описание, в
8
което прозира страхът, който манихейството е вдъхвало някога на църквата, но чрез него едва ли може да се
припише някакво родство между новопоявилите се еретици и учението на Манес. И все пак родство може
да има, ако имаме в придвид, идеите на последователите на Манес с тези на Албигойците – те си приличат.
Съвременниците на ереста са били изправени пред едно дуалистично учение, а не познавали други такива
освен това на Манес. Но епитетът „манихеи” не бил раздаван безразборно на всички еретици. По времето
на Карл Велики испанският епископат разделя манихеите от арианите. Вероятно е грешно неоманихеите да
бъдат наричани еретици, но обозначението изглежда оправдано поради тенденцията да се стремят да
пригодят Светото писание към дуализъм. На тези неоманихеи бива дадено ново име – Катари, от гръцки
„katharos”, което означава „чисти”. Бенедиктинецът Екберт, ни съобщава, че катарите имали празник в чест
на Манес. Също така епископът на Шалон – Роже, пише на епископа на Лиеж, че чрез ръковъзложение
получавали Светия дух, който бил самият Манес. Твърде възможно е манихейските идеи да не са били
съвсем мъртви в Западна Европа и главно във Франция. Когато богомилските проповедници пристигат по
френските земи, манихейските идеи вече ги е имало. От сливането на техните идеи, се ражда една нова
форма на традиционния дуализъм – катарсткото.

Експанзия на катарите в Западна Европа

Катари се откриват през 1017г. в Орлеан сред духовниците на Светия кръст. Епископски събор, заседавал
в присъствието на крал Робер Благочестиви и кралица Констанс, ги осъжда да бъдат изгорени живи. През
1020г. става същото в Тулуза. През 1030г. в Монтефорте, близо до Асти, има една общност от еретици,
наричани катари. Те биват изловени и безмилостно избити, През 1045г. се откриват катари в Шалон, а през
1052г. император Хайнрих Черния заповядва да обесят неколцина от тях в Гослар, в Германия. Подобни
събития се разиграват през целия ХІІ век. Има сигнали от Соасон, Фландрия, Лиеж, Реймс, Артоа и др. През
1145г. има изгорени катари в Кьолн, а малко по – късно и в Бон.
Северна Италия, разположена на пътя на българските мисионери, е една от най засегнатите страни.
Милано минава за едно от основните средища на еретици. През 1125г. привърженици на еретиците успяват
да вземат властта в Орвието. През 1173г. те предизвикват революция в Конкорецо, а през 1205г.във
Витербо техни представители спечелват бляскава победа в градските избори. Необходимо е папа
Инокентий ІІІ да впрегне цялата си енергия и опорство – не за да унищожи катарството, а за да възпре
подема му. Но тъкмо в Южна Франция, катарството ще отбележи свойте най – големи успехи. През ХІІ в.
неоманихейството постига голям напредък, ереста започва да засяга Испания и често на нейно
разположение са и въоръжени сили. За онази епоха не изглеждало невъзможно един ден катарството да
измести католицизма.

Катарските школи и учението

Сред катарите има две течения, срещани и при богомилите – абсолютните и смесените дуалисти. С
първите е свързана църквата в Дезенцано, на езерото Гарда, а с вторите – църквата в Конкорецо, в
Ломбардия. Самата църква в Дезенцано се разделя на две течения – това на Баласинанца и това на Джовани
де Луджо. Църквата в Конкорецо, изглежда най – напред е завоювала Лангедок и е имала силно позиции в
Ломбардия. В последствие, под влиянието на Никита, дошъл от драговитийската църква от
Константинопол, Южна Франция преминава към абсолютния дуализъм.
 Подобни разделения между различните катарски школи се срещат в трактата на Райнер Сакони
Summa de Catharis et Leonistis ( Изложение за катарите и бедняците от Лион ). Бедняците от Лион, са
еретици, различни от неоманихеите. Самият Раймер Сакони е бил катар в продължение на седемнадесет
години.След като дълги години е виден член на една еретическа общност, се отказва от положението си
през 1245г. После става инквизитор и съчинява трактата си.
Катарското учение, в голяма степен, се преповтаря с това на предхождащите го дуалистични школи. В
основата винаги е проблемът за злото. Катарите не приписват никаква реална важност на сетивния свят.
Той е отричане, празнота, създадена без Бог, единствено духът изразява действителността.
Различията между отделните катарски школи се отнасят до сътворението на сетивния свят, но в крайна
сметка всички те го приписват на демона. Източникат на злото е в този свят, който е творение на сатаната.
Абсолютните дуалисти се доближават до манихеите, защото примат че двете начала са независими.
9
Доближават се и до мита за атаката на злите сили против Божието царство. Сатаната и неговите ангели
тръгнали да покоряват небето. Свети Михаил се опитал да ги отбласне и бил победен.
Позицията на катарите спрямо римската църква, е същата както и на останалите дуалистични школи.
Същото презредие към тайнствата, към кръста, към култа, към църквите, същото отхвърляне на Стария
завет. Исус е едно от хипостатичните същества, създадено от Бога, и неговото въплащение е само
привидност. Понеже учението им предполага, откъсване от света, катарите са длъжни да се стремят към
аскетизъм, доведен до крайност. Почти всичко казано за манихейските „слушатели” и „избрани” се отнася и
за катарските. Вярата в последователните въплащения да не се убива под никакъв предлог, животно, защото
в зависимост от това, дали човек е живял довре или зле, той може да се прероди в тялото на животно и има
риск, ако това животно бъде убито, да се прекъсне пътят на едно покаяние. „Съвършените” се въздържат от
ядене на храна от животински произход, освен риба. Пият и вино, и се въздържат от всякакви сексуални
сношения.

„Еndura” и „Сonsolamentum”
Катарите имат досат песимистична концепция за сетивния свят, че без колебание може да им се
припише практикуването на самоубийство. Два камплекса от факти позволяват да се смята, че те понякога
са прибягвали до самоубийство. Преди всичко смелоста им пред лисето на смъртта, дори в една от най –
ужасните и форми; изгарянето но клада. Вместо да загърбят учението си, катарите не се поколебават да се
хвърлят в пламъсите. Според някои, това е самоубийство. Католиците, убедени че мъченичеството е
привилегия единствено на християнската църква, приемат това презрение към смъртта за един вид
самоубийство. Катари, хвърлени в затвора, практикуват обявяването на гладна стачка, докато не дойде
смъртта, която да съкрати мъките им. Еретиците, главно жени, се подлагат на endurа, т.е. продължително
постене, което довеждало до смъртта им. Това постене им било налагано от дякона на тяхната общност.
Най – напред практикуването на endura се появява през ХІV в., когато катарските църкви отдавна вече са
изчезнали. Няма следи от нея във времената на разцвет на катарството. Вероятно е имало случаи на
самоубийство, но са били редки и влизали в рамките на нормалната статистика. Ако endura е ограничена
във времето, тя е ограничена и в пространството, тъй като единствените случаи са отбелязани във
високопланинската долина на Ариеж. Тези случаи се приписват основно на един от последните албигойски
дякони, Пиер Отие.
По примера на другите дуалистични религии и катарските ритуали са доста прости. Те се състоят от
молитви, химни, продължителни пости и най – вече проповеди, при които учението е разяснявано и
дискутирано. В замъка Монсегюр е имало място, специално определено за проповеди, но Монсегюр е
изключение. Катарите се молят и проповядват навсякаде – в горите, в замъците или в домовете на
слушателите. Те отхвърлят църковния брак. Явно е, че католиците смятат онези, които не са се оженили
пред свещеник, за практикуващи незаконно съжителство. В регистрите на инквизицията думата concubina
обозначава жените, които не са омъжени в църква. Катарите практикуват и публична изповед, която
наричат apparellamentum и която много напомня тази на манихеите.
Те имат и известното „consolamentum”. То е една учудващо проста церемония, която е била основно в
два случая. Най – напред consolamentum се дава но вярващ, който иска да влезе в категорията на
„съвършените”. Освен това последните го дават на вярващите, по тяхно желание, но само когато се намират
в смъртна опасност. Церемонията е една и съща в двата случая. Запитват кандидата дали иска да се посвети
на Бога и на евангелието. След утвърдителния му отговор, го карат да обещае че няма да яде храни от
животински произход. Обещава да не лъже, да не ругае, да не се отдава на плътски снушения. След като
даде всички тези обещания, кандидатът казва „Отче наи” , а после съвършените извършват над него
ръковъзложение и слагат на главата му Новия завет.
При катарие има още един ритуал, практикуван само в строго определени обстоятелства. Единственият
случаи, на пози ритуал, е обсадата на Монсегюр през 1244г. Става дума за т.нар. convinenza. Например
войници които трябва да участват в атака, рискуват да въдат ранени и да немогат да си служат с думи.
Преди да тръгнат в бой те правят „договорка” (convinenza) със съвършените, че им се дава consolamentum,
без да трябва да отговарят на обичайните въпроси.
Докато не са били преследвани съвършените носели черна дреха, която ги отличавала от вярващите.
10
Това е един вид вълнено платно, стегнато с колан в кръста и снабдено с качулка. По – късно когато
започват преследванията, се обличат като всички останали, но под дрехите си слагали символична връв.

Албигойците
Имената давани на катарите
Средновековните, дуалисти, еретици не са били наричани с едно име. Те често са били назовавани и с
други имена, според регионите. Например в Босна и Далмация, както и в Северна италия са ги наричале
„патарини”. В Германия са познати под името „катари”, а думата „ketzer” е останала като синоним на
еретик. В Северна Франция са ги наричали „попликани”, латинизирана форма на „павликяни”. Давали са им
и много други имена, например „тъкачи” защото сред тези занаятчии е имало много еретици, или „бугри”
деформирано от „българи”- останала в езика дума, която показва богомилска или катарска връзка. Но в
Южна Франция, където са били особено многобройни и могъщи, им е било дадено едно друго име, което
също се утвърждава – „албигойци”
Думата е използвана за първи път, вероятно през 1181г. от Жофроа дьо Вижоа. Катарите в Алби на са
били повече, отколкото в другите градове на Лангедок. Този град дори е бил един от най малко засегнатите
от ереста. В първите години на ХІІв. епископът на Алби, Сикар, се опитвал да изгори на клада няколко
еретици, но народът ги освободил. Може би на този инцидент се дължи произходът на названието
„албигойци”, давано на катарите от Лангедок. През ХІІІв. думата се употребява от повечето хронисти и
историци. Терминът се налага, но всеки път, когато се заговори за албигойците, трябва да се знае, че става
дума за катари – т.е. неоманихеи от Южна Франция.
Всички тези епитети идват от противниците на еретиците. Самите те се наричат „християни”, но
терминът е неясен. Вярващите, не са се спрели на една обобщаваща дума. „Катари” и „албигойци” са думи,
неизвестни на южните дуалисти, които използват един много специфичен израз, с който да наричат свойте
„съвършени”. Те ги наричаг „добри мъже”
Благодаредие на документите, запазени от съдилищата на инквизицията, получаваме представа за
битието и дейността на албигойските „добри мъже”. Те нямат никакво собствено имущество. С влизането
си в категорията на „съваршените” изоставят всичко, с което са разполагали, и живеят от милостинята на
„вярващите”. През 1234г. се разчуло, че в Монсегюр „добрите мъже” няма какво да ядат. За няколко дни
„вярващите” събират, за свойте дякони, 120 килограма жито. Не само народът но и рицарите са им изцяло
предани. По време на кръстоносния поход срещу еретиците, албигойските дякони биват блокирани в
селища, обсадени от кръстоносците. Тогава се намират верни рецари, които пробиват блокадата и така
спасяват „добрите мъже”. Албигойските дякони, са неуморни пешеходци и човек се чуди как са намирали в
измършавелите си тела достатъчно сили, за да вършат истински подвизи. Пре първия призив отиват в най –
отдалечените села, където инквизицията е пуснала мрежите си, за да дадът „утеха” на някой умиращ. През
1244г. тридесетина „добри мъже” изминават само за един ден над сто километра, качени на мулета. В
придвижванията си винаги са придружавани от сигурни водачи, както и от въоружена охрана. Крепени от
желязната си воля, те извършват забележителни подвизи. През 1232г. четирима от тях слизат посред нощ,
привързани с важета, от една стръмна скала, висока 150 метра. Презрението към смъртта, което
демонстрират, дразни духовенството, което иска да виси в тяхно лице по – човешки, по – загрижени за
собствената си личност същества.
Тези хора произлизат от всички класи в обществото. Беноа дьо Терм и Реймон дьо Мирпоа са
наследници на богати и благородни семейства. Есклармонд дьо Фоа, сестра на виконт Реймон-Роже дьо
Транкавел, когато приема катарството, е виконтеса и се отказва от всичките си имущества и титли, за да се
оттегли в уединена село в Пиренеите. Най - известните „добри мъже” са: Реймон Агулер, Тенто, Беноа дьо
Терм, Пиер дьо Корона, Реймон Бласко, Бернар дьо Симор, Жерар дьо ла Мота, Жоан Камбитор, Пиер
Амиел, Реймон дьо Санкто Мартино, Бертран Мартен и най – вече Гилабер дьо Кастр, който тридесет
години подред усоетява усилията на църквата да го залови.
Всички им засвидетелстват най – голямо уважение. Когато „вярващ” срещне „добри мъже”, той
коленичи три пъти прид тях. При всяко коленичене казва: „benedicite”- Благословете и след последното
прибавя: „Молете Бога за мене, бедния грешник, за да направи от мене добър християнин и да ме изведе на
11
добър край”. След всяко benedicite „добрите мъже” отговарят: „Нека Бог те благослови”, а накрая: „Нека
Бог направи от тебе добър християнин и те изведе на добър край”. Поради това инквизиторите и
духовниците твърдят, че „добрите мъже” били обожествявани от народа.

Причини за развитието на катарството в Лангедок

Катарството в Лангедок е много задълбочено. Няма области или селища които да са останали
незасегнати от ереста. Цялото селско население изпобядва неоманихейството. То прониква във всички
слоеве – благородници, чиновници, граждани, селяни, търговци, рибари... Виконтът на Фенуйеумира като
еретик, графът на Фоа е призован пред съда на инквизицията. Когато през 1210г. Симон дьо Монфор
обсажда замъка Терм, в параклиса му вече 25 години не и била извършвана никаква религиозна служба.
Движението на ереста е също толкова дълбоко, колкото и обхватно, учудва историците и ги кара да търсят
различни причини за възникването му.
Неможе да се приеме, като причина грабливостта на лангедокските благородници, който искат да
завладеят имотите на църквата и насърчавали ереста, за да отслабят духивенството. Разбира се, феодалите
на Юга не са пропускали да демонстрират и на практика това желание, но то е било резултат от
отслабването на духовенството, а не причина за него. Конфликтът на интереси между феодалите и църквата
не са локализирани само в Лангедок, нито само в периода на разцвет на катарството. По – добра е
хипотезата, обосноваваща разпространението на катарството с тогавашната политическа и социална среда в
Лангедок. Дух на толерантност, непознат във всички други области, силно развито чувство за индивидоална
свобода, управление с демократичен уклон в градовете – всичко това облагодетелства развитието на една
нова религия. Често изтъквана е и друга причина – разпуснатите нрави на римското духовенство през ХІІв.
Наблюдавайки тази корупция, населението все по често се обръща към „добрите мъже”, чиято
безкористност и всеотдайност поразяват въображението на средновековния човек.

Първите реакции на църквата

Проблемът за катарството отдавна вълнува църквата. През 1119г. Каликст ІІ идва да проповядва в
Тулуза, но трябва да се задоволи само с публичното отлъчване на еретиците – мярка, без никакъв ефект.
През 1176г. е свикан извесният колоквиум в Ломбер, близо до Алби. Албигойците не се бояли от
публичните дискусии. Тревожният вик, нададен от свети Бернар дьо Клерво през 1147г., е напълно
оправдан. Докато светият абат изпълнявал мисията си, гласът му бил заглушен от враждебни и иронични
подвиквания. Той остава без помощници във Верфьой, обграден от такава враждебност, че произнася срещу
градчето и обитателите му анатема, останала в аналите на историята. През 1167г. е свикан катарският събор
в Син Феликс дьо Караман, близо до Тулуза, под прецедателството на Никита. На него катарските църкви
от Южна франция се организират, очертават териториалните си граници и начело на всяка от тях е
утвърден епископ. Въпреки това, църквата не губи кораж и малко остава папа Александър ІІІ да въвлече
Реймон V в кръстоносен поход срещу собтвените му поданици. Работите се ограничават до изпращането на
мисия, съставена от легата Пиер дьо Сен Кризогон, архиепископите на Нарбон и Бурж, както и още няколко
прелати, включително Анри дьо Клерво. Реймон V по очебиен начин отказва да подкрепи мисията на
духовниците, защото тулузци са настроени против тях и ги смятат за лицемери. По – късно Анри дьо
Клерво се примирява с това пренебрежително посрещане, като казва, че когато дошли в Тулуза, не
намерили и един католик, който да ги изслуша. Единственият резултат от тази мисия е зрелищното
осъждане на Пиер Моран – много богат и влиятелен старец, толкова обичан от толузци, че те го наричали
„Йоан Евангелист”. По същото време за първи път се използва сила против еретиците в Лангедок.
Предлогът е, че Роже ІІ, виконт на Каркасон и Бизие, хвърля в затвора, епископа на Алби. Намирайки
претекст за да накаже непокорния си васал, Реймон V вдига кръстоносен поход срещу него. Предводител на
похода е кардинал Анри, епископ на Албано, а армията се състои почти из цяло от сеньори от южните
области. Походът се ограничава до обсадата и завземанто на Лавор, където са пленени няколко еретици.
Кървавите жертви, както изглежда, разгласяват почти из цяла Франция победата на католиците, но този
кръстоносен поход е провал и църквата добре разбира това, въпреки победата си над Роже ІІ, ереста
разцъфтява с подновена сила. Борбата става още по енергична под въздействието на Лотарио Конти, който
наследява папското достойнство, под името Инокентий ІІІ
12
Неговата лицност е емблематична за драмата на албигойците. Още при възкачването си на папския
трон през 1198г. той е разтревожен от стряскащите успехи на катарството във Франция и Италия. Веднага
той изпраща в Лангедок двама специални делегати, Рейние и Ги, снабдени с неограничени правомощия.
Това е поредния провял, прибавен къп боредижата предшестващи неуспехи, на новия папа му се струва, че
само сила, която не призхожда от Лангедок, ще успее да подпомогне недостасъчните сили на южните
сеньори, но той все още е склонен към мирни действия. През 1202г. мястото на Рейние в мисията бива заето
от брат Пиер дьо Кастелно, цистериански монах от абатството Фонфроад. Той си създава много неприятели
в Лангедок, но постига известни резултати. През декември 1203г. кара консулите на Тулуза да се закълнат,
че ще запазят католическата си вяра. Те обещават също така да изгонят еретиците от града. Разбера се, не
правят нищо и това вбесява Пиер дьо Кастелно. След два месеца той се възползва от това, че Педро ІІ,
краля ня Арагон, е дошъл в Каркасон, и организира там конференция, на която освен краля и абата на
Фонфроад присъстват епископът на Каркасон, още няколко католически прелати и един еретически
„епископ”, Бернар дьо Симор, придружен от 13 „добри мъже”. Последвалите дискусии не дават никакъв
резултат. Лангедокското духовенство показва голяма инертност, страхувайки се да влезе в конфликт с
населението като цяло. Тогапа папата дава неограничени правомощия на легатите си, като те не са длъжни
да споменават за тях на месните епископи. Брат Пиер дьо Кастелно и помощникът му брат Раул вече
отговарят единствено пред самия Инокентий ІІІ. Подобни неограничени правомощия, по късно, ще бъдат
дадени и на братята домениканци и ще се сложи началото на светата инквизициа.
Към Пиер дьо Кастелно скоро бива прибавен още един легат. Арно Амалкир, абат на Сито. Към средата
на 1206г. на сцената излиза и друг персонаж. На връщане от Рим в Лангедок пристига Диего, епископ на
испанския град Осма, придружаван от подприора на своята църква Доминик де Гусман. Двамата се срещат
с легатите, които споделят, че са уморени и обезсърчени от положението. Тогава Доминик смята , че трябва
да се използват същите оръжия, както еретиците. „Добрите мъже” живеят в бедност, нямат никакво
имущество. Този начин на живот въздейства върху въображението на пълпите и Доминик преценява, че ако
духовенството се върне към скромността и бедността от времената на основаването на църквата,
населението ще се върне към нея. Той има право, но вече и много късно. Пиер дьо Кастелно, когото
Доминит съветва да се откаже от пищните одежди и карети, не е способен на това. Навиците са прекалено
силно вкоренени. Тогава Доминик преброжда цял Лангедок като истински катарски дякон, живеейки в
бедност, лишения и пости, като проповядва и води дискусии с „добрите мъже” навсякъде, където е
възможно. Резултатите от акцията му са минимални. Много рядко се стига до връщане към католицизма и
единствената последица от мисията на Доминик е основаването на ордена на братята проповедници, станал
орден на домениканците. На членовете на този орден ще бъде поверено да станат „инквизиторите на
вярата”. По това време Пиер дьо Кастелно, убеден, че му е останало само едно средство – силата, се опитва
до убедини провансалските сеньори в широка коалиция под командването на Реймон VІ. Озлобен от
поредния провал, легатът окончателно отлъчка Реймон VІ от църквата. Между двамата избухва яростен
спор, от който те излизат като смъртно врагове. Пиер дьо Кастелно потегля за Рона с намерението да се
върне при Инокентий ІІІ. Графът на Тулуза тръгва след него, надявайки се, чи може да се помирят. Призори
на 15 януари 1208г., когато се кани да мине Рона при Сен Жил, Пиер дьо Кастелно е убит от неизвестен
убиец, за когото има силни подозрения, че е от свитата на Реймон VІ.
Кръстоносния поход срещу албигойците
Предварителни условия
Когато узнана, че неговият легат е убит, Инокентий ІІІ мълчи цели два дни. След това издава писмена
заповед за организиране на кръстоносен поход против еретиците – до архиепископите на Нарбон, Арл,
Амбрьон, Екс и Виен, до графовете, бароните и всички рицари, до крал Филип – Огюст, до архиепископа на
Тур, до абата на Сито, до епископите на Париж и Ньовер и т.н. Още от качването си на престола,
Инокентий ІІІ замисля поход, против еретически Лангедок, но сега вече чашата е преляла. Папата назначава
нов легат – собствения си нотариус, Милон, чиято първа грижа е да свика събор в Монтелимар и да призове
графа на Тулуза във Веланс. По това време Арно – Амалкир, абат на Сито, събира кръстоносната армия в
Лион. Реймон VІ се съгласява с всички условия, наложени от легата. След това ми е позволено да тръгне на
13
поход против собствените си поданици и получава опрощение, след като е изтърпял най – голямото
унижение в живота си. Гол до кръста, бичуван в присъствието на огромна тълпа, точно там, където е бил
убит Пиер дьо Катселно. След това унижение Реймон VІ може да се присъедини към армията кръстоносци,
която напредва по долината на Рона. Тя е една от най – големите армии, които Европа е виждала до този
момент. Различните автори дават различни оценки, но най – вероятното число е 300 000 души. Състои се от
хора от Фландрия, Нормандия, Аквитания, Бургундия, Германия. Сред големите сеньори са херцога на
Бургундия, графовете на Ньоверн, Бар, Сен-Пол и хиляди рицари и барони. Тази армия е придружена от
тълпи слуги и наемници. Католическата армия минава Рона в началото на юли 1209г. и стига до Монпелие,
където спира за няколко дни.

Превземането на Безие и Каркасон

Първият нападнат е виконтът на Каркасон и Безие, младият Реймон – Роже от династията Транкавел,
тогава едва на 25 години. Стреснат от заплахата надвиснала над земите му от приближаващата кръстоносна
армия, той отива в Монпелие, за да се опита да преговаря. Декларира пред легатите пълното си подчинение
спрямо църквата и отвръщението си от еретиците, но без успех. Виконтът се оттегля, разбрал, че му осата
само да се бие. Минавайки през Безие, той събира най – важните граждани и ги моли да се бият смело, като
ги уверява, че в най – скоро време ще им дойде на помощ. А самият той, заедно с най -добрите си рищари,
отива в Каркасон.
Кръстоносците потеглят от Монпелие на 20 юни 1209г. и на другия ден авангардът им е пред Бизие.
Гражданите отказват да предадът албигойците в града и армията се подготвя да започне обсада. Добре
укрепен, градът би могъл да се защитава дълго време, но едно непридвидено обстоятелство кара събитията
да се развият по неблагоприятен начен. Наемниците тъкмо организират лагера си, когато група защитници
на града излизат на разознаване и се натъкват на тях. Наемниците се прегрупират, дават отпор и одблъскват
нападателите чак до градските врати, оставени отворени за да могат да се приберат разузнавачите.
Наемниците и част от армията също влизат в града, през отворените порти, и клането започва. Отчаяни
защитниците се приютяват в черквите, камбаните бият, но нищо не спира устрема на кръстоносците. 7000
души са избити само в храма „Света Мария Магдалена”. След клането идват грабежите, а после и пожарите.
Градът гори цели два дена. Няма нито един оцелял. Около 30 000 еретици, католици, жени, деца – всички
падат жертва на клането.
Клането хвърля в ужас околностите. Замъците, които нямат достатъчна естествена защита, се предават;
други засилват укрепленията си. Нарбон се опазва. Виконтът се погрижва да вземе предварителни мерки
против албигойците, но градът е задължен да плати данък и да предаде всички укрепления и замъци във
виконтството. Армията на кръстоносците окупира пътя към Каркасон, където е и виконтът Реймон – Роже.
Прочутата цитадела тогава не е това, което е станала при управлунието на Луй ІХ и Филип Смели. По онова
вреве съществува само една стена, графският дворец и две укрепени предмостия свързани с цитаделата.
Гарнизонът е многоброен, съставен от рицари и градска стара, добре въоръжени и дисциплинирани. Още на
другия ден, след пристигането си, кръстоносците превземат първото предмостие. Атаката на второто се
оказва по – трудна. В действие влизат каменомети и кули на колела, но обсадените успяват да ги подпалят.
Тогава ров, изкопан под една от стените между две кули, отслабва основите на стената и част от нея рухва и
нападателите успяват да овладеят предмостието. На следващата нощ хората на Реймон-Роже се връщат на
мястото, избиват окупаторите и подпалват предмостието. Междувременно араганският крал Педро ІІ, един
от сюзерените на виконта, идва в лагера на кръстоносците за да измоли почетна капитулация на младия си
васал, но не постига голям успех. Единствено е позволено но виконта да излезе от града с дванадесет души,
като останалите остават на милоста на кръстоносците. Виконтът отказва да изостави поданиците си, крал
Педро ІІ се връща във владенията си и обсадата продължава. Няколко атаки завършват с големи загуби за
обсаждащите, които вече губят търпение. Вероятно обсадата е щяла да бъде вдигната ако не се била
намесила случайността . Август е и горещината пресушила кладенците на града. Лишени от вода,
защитниците нямат друг избор, освен да се предадат. Реймон – Роже отива в лагера на кръстоносците, за да
преговаря. Противно на законите на рицарството, виконтът е задържан като затворник.Стреснати от това,
жителите на града, го напускат през едно подземие. Старото виконтство на Каркасон, Бизие, Алби и Разе
бива изтрито от политическата карта само за няколко дни. Реймон VІ, граф на Тулуза, присъства на тези
14
събития само като наблюдател. Става ясно, че съдбата на династията Транкавел предопределя и тази на
династията Реймон. Падането на Каркасон поражда въпроса: Кой ще наследи виконтството? Абатът на
Сито предлага последователно на херцога на Бургундия, на графа на Ньовер и на графа на Сен – Пол, но и
тримата отказват под предлог, че те са тук за да се борят срещу еретиците а не да лишават от наследство
сеньорите на Юга. В пристъп на отчаяние виконтството е предадено в рацете на Симон дьо Монфор,
отличил се в битката рищар. Жесток и амбициозен, той притежава душата на бъдещите конкистадори. Той е
син на Симон, граф на Монфор-Л`Амори и Амиси, дъщеря на графа на Лестър в Англия. За да може Симон
дьо Монфор да стане истински виконт на Каркасон и Бизие, то трябва Реймон-Роже да изчезне, което става
през 1209г.- Реймон-Роже умира в една ок кулите на цитаделата, а четири годишният му син е поверен на
графа на Фоа.
След като част от кръстоносната армия си е тръгнала, много замъщи се предават в рацете на Симон дьо
Монфор и на абата на Сито. Но и други селища смятани за непревземаеми се готвят за обсада.

Войните на Симон дьо Монфор

Първият опит на Симон дьо Монфор е да превземе замъка Кабаре но претърпява неуспех през февруари
1210г. което го кара да бъде по предпазлив. Изчаква до юни за да започне обсадата на Минерв.Селището е
обградено с дълбоки пропасти, на сред варовиково плато и защитавано от многоброен гарнизон, командван
от Гийом дьо Монерв. Обсадата трае шест седмици, като нападателите използваг каменометни машини.
Една от тези машини, чието зареждане струва по 20 ливри на ден, указва разрушително въздействие.
Защигниците на крепоста се снабдяват с вода през един зидан коридор, който стига чак до дъното на
пропастта, където тече поточе.Стрелбата на тази машина разрушава покрития път и съдбата на Каркасон се
повтаря. Цистерните пресъхват. Гийом дьо Минерв трябва да се предаде. Крепостта е предадена на Симон
дьо Монфор, гарнизонът се оттегля свободен, с оръжията и принадлежностисе си. Албигойците, намиращи
се в крепоста, са изгорени живи.
Следващата цел на Симон дьо Монфор е замъка Терм. Обсадата му продължава четири месеца. Монахът
Пиер дьо Во-Серне, който присъства на обсадата, описва замъка като непревземаем. Разположен на върха
на висока планина, върху огромна скала, заобиколен от непристъпни пропасти. Ращитник на крепостта е
Реймон дьо Терм, който командва гарнизот от 20 рицари и 400-500 каталански пехотинци. На негово
разположение е и един инженер на бойни машини. И тук затрудненията на Симон дьо Монфор са големи.
Хората от замъка Кабари преследват конвоите с хранителни припаси чак до лагера му. Зимата наближава.
Обезсърчението овладява всички. Епископите на Дрьо и Бове известяват Симон дьо Монфор, че напускат
армията и се връщат по домовете си. Той ги моли да останат още два дни. Те приемат неохотно. Но вечерта
на втория ден Реймон дьо Терм предлага преговори. Цистерните на замъка са празни. Симон дьо Монфор е
така обезсърчен, че приема всички условия на Реймон дьо Терм, по – специално да му върне замъка на
Великден следващата година. Но през ноща започва да вали проливен дъжд и цистерните се пълнят на ново.
Когато на другия ден, пратениците на Симон дьо Монфор отиват да приемат крепостто, са посрещнати с
порой от срели и груб отказ. Обсадата продължава, по – страшна от преди. Една сутрин, докато Симон дьо
Монфор слуша литургията, каменно гюле, изстреляно от замъка, убива капелана му. Терм си остава
напревземаем и водачът на кръстоносците замисля да се сбогува с военния живот и да постъпи в манастир,
когато една сутрин обсаждажите не виждат никой по бойниците на крепоста .Тя е била изоставена през
ноща. Плъхове се били вмъкнали в празните цистерни, умрели там и разлагащите им се трупове заразили
водата. Мнозина от гарнизона умират от дезинтерия и така Симон дьо Монфор завладява основната крепост
на Корбиер.
Паданета на Терм прави водача на кръстоносците по – уверен и той смята, че вече е достатъчно силен, за
да нападне мощните си съседи, графовете на Тулуза и Фоа. Но преди това трябва да завладее още крипости.
На 15 март 1211г. той обсажда замъка Лавор, който принадлежи на една жена, Жералда дьо Лавор. Тя е
направила от замъка си убежище за албигойците и брат и, Еймерик дьо Монреал, командва гарнизона от 80
рицари. С тази обсада започва дългата война, която ще противопостави Реймон VІ, граф на Тулуза и Роже-
Бернар граф на Фоа, срещу Симон дьо Монфор. След затегната обсада нападателите успяват да пробият
стените и да влязат в крепостта. Еймерик дьо Монреал и неговите 80 рицари са обесени. Жералда дьо
Лавор, упорита еретичке, е пустана жива в един кладенец и след нея започват да хвърлят камъни, докато
15
виковете на нещасницата престанат да се чуват. Албигойците тук са над 400. Всички са изгорени живи.
Малко след Лавор Симон дьо Монфор обсажда Тулуза, но не стои там дълго време .Самият той, след
няколко дни, е обсаден от графовете на Тулуза и Фоа в Кастелнодари. Всичко приключва с една битка, през
септември 1211г. в която и двата лагера се смятат за победители. След тази битка албигойската война
преминава в политическата си фаза. Превръща се във война между Севера и Юга. Макар че Филип Огюст
отказва да се занимава с албигойците, появява се възможността френският двор да увеличи кралските
владения на нищожна цена. Амбициите на Симон дьо Монфор безпокоят Педро ІІ, краля на Арагон, и дори
папата, който временно прекратява похода. Арно-Амалкир доста неочаквано приема титлата граф на
Нарбон, за голямо разочарование на водача на кръстоносците. Симон дьо Монфор, оставен само със
собствените си сили, започва да върши чудеса.
В началото на септември 1213г. превзема замъка Мюре. Армията му е отслабена, без подкрепа от
кръстоносци и тогава враговете му решават, че е време за реванш. ПедроІІ се включва във войната.
Неговите войски и тези на Реймон VІ се съединяват при Мюре и го обсаждат. Симон дьо Монфор разбира
че изходът от една дълга обсата няма да е благоприятен, тои рискува и при съотношение едно към десет
влиза в открит бой. Един от трите му корпуса, който си врязва като клин в арагонските войски, успява да си
пробие път чак до краля, който пада убит. Войската на Симон дьо Монфор нанася втори удър по фланга на
притивниците, като превръща поражението в унищожение. Реймон VІ се връща в Тулуза. Последиците от
битката при Мюре не закъсняват. Легатът Пиер дьо Беневан подчинява напълно всички, които не са
попаднали под прякато власт на Симон дьо Монфор – Нарбон, Тулуза, Фоа, Коменж, Русийон. И накрая
кръстоносците влизат без бой в Тулуза, наричена „катарския Рим”. Риймон VІ и синът му Реймон VІІ се
оттеглят в двора на английския крал.
Но 16 юли 1216г. Инокентий ІІІ умира. Прш тази вест Реймон VІІ дебаркира в Марсилия. Той веднага
обсажда Бокер, защитаван от брата на Симон дьо Монфор. В следствие на тези събития тулузци въстават и
рицарите са изгонени от Тулуза. На 13 септември 1217г. Реймон VІ влиза в Тулуза, където поданиците му
го посрещат на колене с радостни сълзи. Симон дьо Монфор веднага обсажда града. Обсадата трае до
момента в който един камък изтрелян с каменомет ни слага край на живота му. Симон дьо Монфор умира
на 25 юни 1218г. Веста за смъртта му е посрещната с огромно въодушевление от народа в Лонгедок. Синът
му Амори иска да продължи делото на баща си, но не след дълго пада под ударите на Реймон VІ, въпреки
подкрепата от крал Луи VІІІ. Поберен при Базиеж и Кастелнодари, Анори предлага на френския крал
завоеванията на баща си. На следващата година умират последователно Роже-Бернар, траф на Фоа, Реймон
VІ, граф на Тулуза, и Филип Огюст, крал на Франция. На 15 януари 1224г. Амори дьо Монфор окончателно
напуска Каркасон и заминава за Париж. Но другия ден младият Реймон Транкавил – синът на виконт
Реймон-Рожи поверен на графа на Фоа – влиза в Каркасон. Тук пада завесата на първото действие на
албигойската драма.
Филип Огюст никога не е искал да се замесва в това дело, възпиран от задръжки, които му правят чест.
Вероято и синът му Луи VІІІ би бил сдържан като него, ако беше женен за дръга, а ни за амбициозната
Бланш Кастилска. Тя си намира чудесен помощник в лицето на кардинал Ромен дьо Сент-Анж, легат на
папа Хонорий ІІІ. Благодарение на него пропадат всички опити на Реймон VІІ да се сдобри с папата. Дори
на събора свикан в Бурж, свикан през декември 1225г., графът на Тулуза е обявен за враг на краля и
църквата. Над Лангедок се разразява нова буря.
През май 1226г. Луи VІІІ, водач на нов кръстоносен поход, пристига в Лион и на 10 юни обсажда
Авиньон. Това уповестява рухването на Лангедок. Съпротивата на Авиньон, който затваря портите си пред
самия френски крал, не успява да вдъхнови населението на южните области. И докато кръстоносците се
катерят по крепостите му, Сент-Антонен, Безие, Ним, Пюилоран, Кастр, Каркасон и Алби обявяват
покорството си пред краля. Когато Авиньон капитолира, кръстоносният поход се привръща във
военизирана разходка. Болестта на Луи VІІІ му попречва да обсади Тулуза. След като назначава сенешал в
Каркасон, Юмбер дьо Божьо, който да довърши умиротворяването на областа, той се отправя към Франция,
но умира в Монпансие в провинцията Оверн, без да успее да види красивите южни провинции
присъединени към кралската корона на Франция. Това се отдава по късно на амбициозната му съпруга
Бланш Кастилска.

16
Дововорът от Мо и инквизицията
Подчинението но Реймон VІІ
За Реймон VІІ съседството с Юмбер дьо Божьо, новият сенешал на Каркасон, е по лошо от това със
Симон дьо Монфор.Представителят на краля има свадлив характер и демонстрира голяма енергичност.
Анексирането на виконтството но Каркасон е приключило. Графство Тулуза отсава все още низависимо,
както и различни по малки владения, виконтствата Нарбон и Фенуйед и графство Фоа. Маневрирайки
сръчно, Бланш Кастилска има за цел ако не да присъедини тези земи, то поне да ги подчини на Френската
корона. Войната продължава.
Юмбер дьо Божьо обсажда замъка Бесед. Селището в което са се укрили няколко „добри мъже” е под
защитата на двама рицари, Понс дьо Вилньов и Оливие дьо Терм, който е син на Реймон дьо Терм. След
яростна отбрана, защитниците напускат крепостта. Албигойците, които отказват да избягат, между тях и
дяконът Жерар дьо ла Мота, са изгорени живи. При обсадата на замъка Варил в графство Фоа бива убит Ги
дьо Монфор, братът на Симон.За да се реваншира Реймон VІІ завладява Сен-Пол-Кап дьо Жу и
Кастелсаразен. Това кара Юмбер дьо Божьо да подпалва селата да унищожава реколтата и т.н. Но не е
далеч мира – макар по ужасен от войната.
Сигнал за капитулация даватбратята Бернар и Оливие дьо Терм. Завещават замъка си Корбиер на
френската корона и се включват в корпуса за завладяването на Майорка, под знамето на Арагонския крал.
Бланш Кастилска разбира, че покоряването на Тулуза със села е много трудно и скъпо и че по – добре да
действа по дипломатичен път. Тя прави първи стъпки към мира, разчитайки на това, че Реймон VІІ вече се е
уморил. Той, разбира се, приема и отива в Мо, за да се срещне с нея.Той напуска Лангедок като непобеден
а се връща, предал родината си на краля и църквата, с вързани ръце.
Съгласно договорът от Мо Реймон VІІ се задължава да остане верен на краля и на църквата, да върне на
църквата всичките и имоти и да и изплати обещетения, да предаде всички крепости в графството си на
френската корона, до омъжи дъщеря си за сина на Луи ІХ – Алфонс дьо Поатие (Реймон няма синове).
И накрая, графство Тулуза е сведено до една трета от предишната си територия.
След като подписка тези уславия, Реймон VІІ получава публично опрощение в Париж на прага на
катедралата „Нотр Дам”. Прибира се в Тулуза през ноември 1229г. Пратениците на краля и на църквата му
връщат един град който никога не е губил.
В Тулуза е свикан събор от Ромен дьо Сен-Анж за да приложи договореностите от договора в Мо. Там
се ражда официялно и инквизицията. Духовенството е освободено от задължението да преследва еретиците
и то е поето от домениканците от ордена на братята педикатори – те не дават сметка пред никого и зависят
само от Рим. Тази абсолютна власт допринася много повече за изтребването на албигойците в Окситания,
отколкото скъпите кръстоносни походи. Договорът от Мо и учредяването на инквизицията усигоряват мир,
но със големи сътресения. Сенешалът на Тулуза, Андре дьо Шове е убит в една гора, от рицари
покровителстващи еретиците. Жестокостта на инквизицията поражда бунт в Нарбон. В Корт, населението
хвърля трима монаси от инквизицията в един кладенец. В Тулуза също има сътресения
 Съпротивата
Въпреки усилията на църквата в областта възникво съпротива, поляризирана около Монсегюр и
Фенуйед. В Монсегюр еретиците свикват свой синод през 1233г. Симон дьо Перела, сеньор на замъка, след
дълго колебание, официално дава позмолението си добрите мъже и вярващите да се приютят в замъка му.
Всички които искат да чуят проповедите на добрите мъже се стичат от цял Лангедок в замъка Монсегюр.
Съпротивата в района на Фенуйед се опира на непревземаемите си замъжи, които ги покровителстват,
четири от най големите са – Пюилоран, Фенуйед, Пиерпертюз и Керибюс, са абсолютно непревземаеми.
Както и виконтът Пиер дьо Фенуйе е твърд привърженик на албигойската ерес. Поднебесната крепост
Керибюс става убежище на добри мъже и седалище на нелегалните църкви. „Добрите мъже” понякога
напускали непристъпните си убежища, придружени от солиден ескорт, за да дадът утеха на някой умиращ,
под носа на инквизицията, които се информират пост фактум. За да бъдат завладени Монсегюр и Керибюс,
са необходими скъпоструващи експедиции. Реймон VІІ не е настроен за такива операции, въпреки це
17
духовенството постоянно го подтиква. Малкото му действия в тази насока са, че провежда един наказателен
поход срещу графа на Прованс. Реймон VІІ постоянно се оплаква на папата от жестокоста на инквизицията
и се опитва да върне правата на духовенството да се бори с еретиците, защото те проявяват по малко
строгост. Той постига прекратяване на дейността на инквизицията в неговите земи за 4 години, от 1237 до
1241 година.
През лятото на 1240г. в Южен Корбиер внезапно се появява нова армия. Тя е събрана тайно, далеч от
големите селища на виконтството Фенуйед. В нея участват всички обезземлени рицари на виконтство
Каркасон, сеньорите на Терм, Вилньов, Фенуйед, Мирпоа, Барбера, Сесак и много други. Армията е
подсилена от многочислен корпус арагонска пехота, най – добрата по онова време. Тази войска е под
командването на Реймон Транкавел – лишеният от владенията се виконт, който иска да си ги върне от
френския крал. Внезапното и появяване парализира съпротивата. Армията на Транкавел веднага прекосява
Корбиер и излиза край Каркасон. Тук виконтът допуска първата си грешка. Вместо да обсади цитаделата,
която не е подготвена за отбрана, той няколко дни броди из околностто завладявайки околните замъци –
Сесак, Монтолийо, Монреал и т.н. По това вреве Гийом Дезорм, сенешал на Каркасон, вече е подготвил
врада за продължителта обсада. Той изпраща куриер в Париж, за да поиска подкрепления. Реймон
Транкавел обсажда Каркасон. Това е една от най – ужасните обсади в историята на величествената
цитадела. Транкавел завладява много лесно предмостието, защото жителите му отварят вратите, и атаката
срещу цитаделата започва веднага. Нанесени са много щети върху ркепостната стена от каменометите. През
това време кам Каркасон се приближава, с бърз ход, една армия под командването на Жеан дьо Белмон,
шамбелан на Луи ІХ. Предупреден за нея, Транкавел заповядва всеобща атака по целия фронт на
цитаделата, която трае няколко часа и е отблъсната с цената на големи усилия. Принуден от
обстоятелствата транкавел вдига обсадата на 11 октомври 1240г. След това Транкавел прави втора грешка.
Вместо да се оттегли на юг в планината, той поема на на запад, без съмнение с надеждата да търси помощ
от графа на Тулуза. Но не стига далеч. Бързо настигнат от Жеан дьо Белмон, той успява само да се укрепи в
Монреал. Позицията не е много здрава но защитниците и се бият яростно, което накарва графовете на
Тулуза и Фоа да се явят във френския лагер и да искат за Транкавел почетни условия за предаване.
Разрешено е на виконтът и неговите войници да се изтеглят в Арагон. В похода си на юг остатъците от
армията на Транкавел е следвана от Жеан дьо Белмон, който превзема няколко крепости мимоходом. След
това се звлъсква с голямата и непристъпна крепост Пиерпертюз. Жеан дьо Белмон не смята да я обсажда
понеже осъзнава че такава силно укрепена крепост, с крепостни стени дълги по няколко километка, неможе
да бъде превзета със сила. Затова Жеан дьо Белмон започва преговори на 16 ноември 1240г. Гилем дьо
Пиерпертюз, сеньор на крепоста я предава на краля на Франция, срещу компенсации и опрощение на
миналото. Поради суровата сима Жеан дьо Белмон не предприема обсада на останалите големи крепости.

Авиньоне и въстанието на Реймон VІІ

Графът на Тулуза останал само навлюдател на тези събития, придържайки се към наложеното му от
договора в Мо. На 14 март 1241г. Реймон VІІ се среща в Монтаржи с Луи ІХ, пред когото отново полага
всякакви клетви за вярност и стига до там, че му обещава да обсади Монсегюр. Реймон VІІ прави само една
демонстрация на сила пред свещената планина на еретиците и заявява пред инквизицията, че Монсегюр е
непревземаем. Шест месеца по късно той подписва договор за съюз с Юг дьо Лозинян, граф дьо ла Марш,
насочен срещу френския крал. В последствие организира широка коалиция с кралете на Кастиля, Навара и
Арагон срещу Франция. И след като Реймон VІІ, получава обещание за подкрепа и от Английския крал,
решава че е дошло време да обяви публично намеренията си, да отхвърли условията на договора от Мо.
Всички очакват сигнал за бунт. Той идва като поредния гръм, този път от Авиньоне.
Дейността на инквизицията е прекратена от 1237г. нататък. На 20 април 1241г. папа Григорий ІХ, който
е прекратил дейността им, умира и те се възползват от това, за да подновят работата си. През декември
успяват да изгорят няколко еретици в Лавор и водят разследване на няколко други места, като навсякаде
сеят ужас и страх. През май 1242г. брат Арно Гилем от Монпелие и брат Етиен от Нарбон се намират в
Авиньоне, малко селце в Лораге, разположено в земите на графство Тулуза. Трибуналът е съставен от
единедесет души. Всички са настанени в замъка Авиньоне, упрабляван от Рамон Д`Алфаро, намесник на
Реймон VІІ. Изпратено и съобщение до Пиер-Роже дьо Мирпоа, началник на гарнизона в Монсегюр. Той
18
събира 15 рицари и потегля с тях за Авиньоне. Там Рамон Д`Алфаро очаква съзаклятниците. Под
светлината на факлите той сам ги одвежда до стаите, където спят брат Арно и другарите му. Вратите
поддават под ударите на брадвите и скоро всички членове на трибунала, включително и нотариуса и
приставите, лежат на пода мъртви. Групи от конници стоят в засада по пътищата, стигащи до Авиньоне, за
да заловят инквизиторите ако успеят да избягат от замъка.
Клането в Авиньоне е последната капка в чашата на гнева на Бланш Кастилска и сигнал за всеобщо
въстание на народа от Лангедок. Докато Хенри ІІІ дебаркира в Роаян, Реймон VІІ завладява част от
Лангедок. Реакцията на крал Луи ІХ е светкавична. Излиза срещу Хепри ІІІ и след двете битки при Тайбур
и Сент кралят на Англия си оттегля в Бордо. Неуспехите на съюзниците му не обезсърчават Реймон VІІ,
решен да изиграе всичките си козове. Веднага след клането в Авиньоне, инквизицията отлъчва графа на
Тулуза. Реймон VІІ не се трогва от това. Лесните успехи го карат да смята че играта е спечелена. Но в
последствие виждайки, че съюзниците му се одмятат от споразомението, не му остава нищо друго освен да
моли за милост светия крал Луи и църквата. Кралят се оказва великодушен но църквата никога няма да
забрави клането в Авиньоне, докато виновните не бъдат наказани. Следователно Монсегюр трябса да бъде
разрушен. Но църквата не повдига този въпрос пред Реймон VІІ, а възлага тази задача на сенешала на
Каркасон, Юг Де-з-Арси. На Реймон VІІ е позволена да отиде в Рим за да получи одмяна на отлъчването.
Преди да тръгне урещда отношенията си с краля на Франция като му се подчинява безусловно. Подписан е
мирен договор в Лори през януари 1243г. Реймон VІІ, графът на Фоа, виконтът на Нарбон полагат васална
клетва пред Луи ІХ и зе заклеват във вярност на френската корона, както и обещават да се борят със всички
сили срещу еретиците. И накрая през 1248г. Реймон VІІ умира, без да остави наследник от мъжки пол, така
че всичките му имоти преминават в ръцете на дъщеря му, омъжена за Алфонс дьо Поатие, брат на Луи ІХ,
така Лангедок бива присъединен към короната на Франция.

Монсегюр и последните съпротивителни действия

Превземането на Монсегюр
В първите дни на май 1243г. наблюдателите на Монсегюр съзират да се приближава авангардът на
една армия от 10 000 души. До флага на сенешала на Каркасон, Юг Де-з-Арси, се вее този на Пиер Амиел –
архиепископ на Нарбон и религиозен водач на този нов кръстоносен поход. Армията заема позиции под
формата на елипса, която обгражда планината, без източната и страна, където се намира дълбока пропаст. В
тази неравномерна местност войските лагеруват на ралична надморска височина. На въра на планината се
намира замакът с прилепени към стените му бедни хижи на „съваршениге”. Всичко това обградено със
солидна дървена стена. Тук са намерили убежище мнозина катарски дякони – Реймон Агулер, Пиер Боне,
Амиел Екар и още други. Гарнизонът е съставен от 15 рицари, техните оръженосци и стотина сержанти, под
командването на Пиер – Роже дьо Мирпоа. Монсегюр е убежище и на много други хора заплашени от
инквизицията. Заедно с Рамон дьо Перела, семейството и прислужниците му това са около 400-500 души,
обитатели на Монсегюр. Започната през май, след шест месеца обсадата не е отбелязала никакви успехи.
Предприети са няколко изкачвания на места с по „достъпен” терен но напразно. Монсегюр не е напълно
откъснат, през цялото време си наблюдава движение между цитаделата и външния свят. Затрудненията,
които изпитва сенешалът, са преписани на терена – крайно стръмен и раздвижен.Възвишението Монсегюр
представлява огромен варовиков блок, дълак почти 1 километър с променлива ширина между 300 и 500
метра. В южната му част има нещо като полегнал рид, който започва от достъпния терен и достига до
платото на 150м под равнището на крепостта. Точно от това място баските доброволци успяват да се
доберат до върха и да се задържат там, през ноември 1243г. Те успяват да инсталират на едно място
метателна машина, която обстрелва източното предмостие на крепостта, но без успех. Обсадата на
Монсегюр вероятно би траяла още много дълго и вероятно е щяла да бъде отменена, ако сенешалът не бе
имал възможност да се възползва от най-страшното оръжие – предателството.В една дълга нощ през януари
група доброволци с леко въоръжение се качват по скалите, водени от човек който знае тайна пътека.
Озовават се в гръб на бранителите на предмостието и го превземат. Тук епископът на Алби издига
каменомет, който трябва да обстрелва вътрешността на крепостта. Тогава катарският водач, Пиер-Роже дьо
Мирпоа, евакоира съкровищата на Монсегюр. Голямо количество злато и сребро са пренесени в замъка
19
Юсон, в Донезан. Там катарите се опитват да съверат доброволци, които до пометат кръстоносците от
източние рид. Корбоарио, каталански разбойник, се заема да ръководи операцията. Но операцията е
неуспешна. В същото време каменометът на епископа на Алби бомбардира неумолимо вътрешността на
замъка. Албигойската цитадела се държи още два месеца. Но след провала на последния опит за атака
срещу каменометната машина, Пиер-Роже и Рамон дьо Перела известяват сенешала при какви условия ще
предадът Монсегюр.Обсаждащите са така езморени, че приемат почти всички условия на обсадените.
Еретиците от Монсегюр са изгорени на гигантска клада издигната в подножието на планината, те са 210 на
брой. В мрачната процесия учасва една особено покъртителна група. Младата Есклармонд дьо Перела,
дъщеря на владетеля на Монсегюр, майка и Корба дьо Перела и баба и Маркезия дьо Лантар – трагичен
образ на три поколения, видели апогея и разрухата на една цивилизация.
Гибелта на Монсегюр нанася съдбовен удър на катарстввото, но престижът на свещената планина не
угасва заедно с пламъците на кладата от 16 март 1244 година. Монсегюр вдъхновява всички, които не са
равнодушни към тази драма.

Керибюс
След Монсегюр остава другия център на съпротива в областта Фенуйед. Пиер, виконтът на Фенуйед, е
умрял около 1242г. Наследен от сена му Юго дьо Сесак, който обаче няма волята на баща си. Превземането
на големите крепости във виконтството се налага и заради това, че те покриват добре, големия град
Каркасон. Тези крепости са либсващата част от цялостната одбранителна система. Много събития поставят
пречки пред завземането на тези крепости. Първо враждебността на Хайме ІІ, крал на Арагон, на когото не
му се нрави да гледа как Франция си настанява в тези крепости, доминиращи над неговите владения.
Отсъствието на крал Луи ІХ, заминал за светите земи. Смъртта на Бланш Кастилска на 1 декември 1252г.
Нежеланието на френските сенешали да въвличат Франция във война с Арагон. Обсадата на Керибюс
започва,почти 20 години след падането на Монсегюр, през 1255г. от сенешала на Каркасон – Пиер д`Отьор.
Въпреки не големите размери на Керибюс, крепостта е много силна. Естествената и отбрана е
внушителна, самата скала, върху която е стъпила представлява силно укрепление. Обсадата на Пиер
д`Отьор от 1255г. е последната фаза от кръстоносния поход срещу албигойците. Тя се развива по следния
начин: Най – напред на сенешала му е трудно да събере необходиимия въоръжен контингент.
Лангедокските прелати отказват да му сътрудничат, макар че става дума за разрушаване на езическо
убежище. Пиер д`Отьор протестира пред Свети Луи, който, пише на сенешала на Бокер да помогне на
колегата си от Каркасон. Потребността от голям брой въоръжени хора не е за нуждите при обсадата. Тези
хора са нужни за да противостоят на помощта, която Шабер дьо Барбера, защитник на Керибюс, получава
от Русийон. През юли 1255г. арагонският крал, на чело на армие, пресича Лангедок на път за Монпелие,
където неговите поданици са се разбонтували. Оставен сам, изправен пред заплахата от арагонските войски,
Пиер д`Отьор вдига обсадата през есента на 1255г.
По онова време в Лангедок се връща един сеньор от Юга, Оливие дьо Терм. В Палестина е станал един от
приятелите на Луи ІХ. Той познава Корбиер и никък не му е трудно да подмами Шабер дьо Барбера в
капан. Попаднал в плен, последният разменя свободата и живота си срещу капитолацията на своята
крепост. През 1258г. в Керибюс е сключен договор между Хайме І и Луи ІХ, който узаконява фактическото
състояние, наложено от Франция във Фенуйед. Колкото до катарите, намиращи се в Керибюс, вероятно са
избягали преди идването на кралската армия. С падането на Керибюс на практика църквата окончателно
унищожава една опасна за тях ерес,което същевременно е завършекът на един важен етап от обединението
на Франция.

Отмиране на албигойството
Катарските църквив Лангедок може би съществуват още малко след падането но опорните им точки.
Възможно е малък брой добри мъже да са намерили убежище в замъка Юсон. Мнозина от тях се оттеглят
в пустинни месности и пещери, други се крият у доверени приятели. Но повечето измират от мизерия или
попадат в ноктите на инквизицията.
Апаратът на инквизицията постига организационната си завършеностпрез втората половина на ХІІІв.,
като се превръща в едно от най-страшните оръжия за репресии. Средствата които използва са ужасни. През
20
1252г. папа Инокентий ІV им дава правото да използват изтезания. Измъчваните са толкова много, че Луи
ІХ заповядва построяването на нови затвори в Каркасон. Всичко това поражда ново недоволство у хората.
През 1283г. в Каркасон е организиран заговор против доминиканците. Избухват размирици, насочени
против инквизитора Никола д`Абвил, и населението без колебание извършва атентат срещу него. През
1295г. избухва нов вунт, манастирът на домениканцие е нападнат и упостошен. На фона на това се появява,
последния катарски дякон Пиер Отие. Близо десет години, от 1298 до 1309г., той успява да надхитря
инквизицията. Той организира катарска църква, но такава със свое собстено учение, което доста се
различава от доктрината по време на разцвета на катарството. По това време сред членовете на тази църква
са проявява прословутата endurа.
В началото на 1300г. в Алби се открива голям процес. 35 видни граждани са обвинени в ерес. 19 от тях
са хвърлени в затвора и осъдени да носят постоянно окови на краката. В следствие тази присъда на сцената
излиза Бернар Делисийо, който ще стане вдъхновител на най-голямото известно въстание. Всички тези
движения, които вдигат на бунтове лангедокското население в края на ХІІІ и начаото на ХІVв., вече не са
движения в подкрепа на катарството а движения против инквизицията. Последните ученици на Пиер Отие
не след дълго изчезват. Лангедокското катарство на практика умира още с падането на Монсегюр. Но
неговият отглас изживява агонията си през първата половина на ХІVв. Богати граждани биват обвинени в
езичество и осъждани на доживотен затвор с цел да се конфискуват имотите им. Плаща се за
лъжесвидетелство. Съществува такова силно настроение срещу братята доминиканци, че въстанието трябва
само да си намери водач. И го намира в лицето на Бернар Делисийо, професор по теология в манастира на
братята минорити в Каркасон. Той е една от най забележителните фигури в средновековието.
Възмутен от поведението на инквизицията, той одкрито оглавява недоволството, организира протестна
група и я повежда против домениканските манастири. Води делегации при папата и при крал Филип
Хубави. Обезпокоен, кралят заповядвя да бъде прекратен процесът на инквизицията, но в последствие се
отказва от намеренията си. Освен това през 1303г. на папският престол сяда домениканският монах
Бенедикт ХІ, който покровителства инквизиторите. Инквизицията възстановява правата си и Бернар
Делисийо завършва дните си в подземията на Каркасон, след жестоки изтезания.
Въпросът, дали катарството е изчезнало, се задава твърде често. Почти невъзможно е в наши дни да има
остатъци от катарството. Ако съществуват то няма да имат родство със катарите от ХІІІв. Катарството не е
устояло но ударите на инквизицията и вече спада към историята на идеите. От Зороастризъм до
Албигойство, идеиде и вярата в двете начала, на древните, успяват да се пренесат през времето за да
направят опит, да обяснят, окаяното състояние на обществата, през античността и средновековието. Тази
абсолютна вяра в двете начала идва освен, като резултат от контраст или сравнение, тя им е и вътрешно
пресъща. Те са се смятали за носители на истината за света, и искреността им не е можела да бъде
поставяна под съмнение. Затова причините за успеха и дългото развитие на манихейските идеи, се дължи не
на друго а на точно тези идеи, възпламенявали въображението на човека.
 Използвана литература:
--Мишел Рокбер-История на Катарите-изд. „Рива”

--Рьоне Нели, Жан Блум-Последните еретице. Тайното учение на катарите,

философия, легенди, апокрифи-изд. „Мириам”

--Фернан Ниел-Албигойци и катари-изд. „Кама”

--Юри Стоянов-Другият Бог. Дуалистични религии от Античността до

Катарската ерес-изд. „Кралица Моб”
Приложения:

Карта на Лангедок:
Политическа карта на Лангедок:
Каркасон:
Монсегюр:

Керибюс: