Теории на имунитета.

Генетична основа на
антителата и Т-
клетъчните рецептори
 Теории на имунитета
Като всички белтъци антителата се кодират от гени. Но за
разлика от другите белтъци антителата трябва да се произведат
в много различни структурни варианти за различните Ag. Затова
антителата се кодират от ДНК по сложен начин.
Преди да се изясни генетиката на производството на Ab,
учените обсъждат различни теории на имунитета. Те се
класифицират в две групи: инструктивни и селективни.
• Според инструктивните теории антигенът “инструктира”
имунната система как да произведе специфични за него Ab.
• Според селективните теории антигенът “избира” вече готово
антитяло, специфично за него.
Опитните данни подкрепят селективните теории. Въпреки това
идеята за разнообразие от антитела, създадено в отсъствие на
антигените, се възприема трудно.
 Теория за страничните вериги
Паул Ерлих през 1900 г. създава първата теория за синтезата на
антителата, т. нар. теория за страничните вериги, Тя е селективна.
По това време никой не
знае за B-лимфоцитите, но
Ерлих осъзнава, че
антителата трябва да се
произвеждат от клетки.
Той допуска, че тези клетки
носят на повърхността си
набор от “странични вериги”
за реакция с Ag. Когато се
появи, Ag се свързва със
съответна странична верига.
Клетката спира да синтезира
другите странични вериги и
произвежда само тази, която
е реагирала, вече във вид на
разтворимо антитяло. Рисунка от Ерлих (1900)
 Защо теорията за страничните вериги губи подкрепа
Теорията за страничните вериги е удивително точна. Само един
елемент от нея е погрешен – идеята, че една клетка може да
произведе различни “странични вериги” (т.е. антитела-рецептори).
Въпреки това теорията постепенно е изоставена. Причина е
натрупването на данни за практически безкрайните възможности на
имунната система да произвежда различни антитела. Можем да си
спомним за опитите на Ландщайнер с конюгираните антигени: той
получава антитела срещу всеки хаптен, който използва.
Очевидно на
повърхността
на една клетка
няма място за
толкова много
странични
вериги. Получаване на
конюгирани антигени
и антитела срещу тях
 Инструктивни теории
Опитвайки се да обяснят неограниченото разнообразие от
антитела, учените се насочват към инструктивни теории.
През 1931 г. Хауровиц предлага т. нар. теория за матрицата. Той
не успява с наличните методи да намери разлики в съставните
аминокиселини за различните антитела. Затова предполага, че
всички Ab произлизат от един и същ полипептид. Когато дойде Ag,
веригата-предшественик се нагъва около него и става зряло Ab.
Така Ag служи като матрица за пространствената структура на Ab.
Дори Лайнъс
Полинг, разкрил
белтъчния строеж,
подкрепя теорията за
матрицата. Тогава
още не се знае, че
истинските матрици
при синтезата на
белтък са ДНК и РНК.

Синтеза на антитяло според теорията за матрицата (Pauling, 1940)

Теория за клоналния отбор Нова селективна теория се
предлага през 1957 г. от
Дейвид Талмидж и после се
развива от Франк М. Бърнет.
Според нея:
 разнообразието от
антитела се създава преди
срещата с антигена;
 антителата се излагат на
повърхността на клетките,
които ги произвеждат;
 след това антигените
избират подходящи антитела
– като в теорията на Ерлих.
Разликата от Ерлих е, че
всяка клетка произвежда
само един вид антитяло.
След свързването с Ag тя се
активира и дели, давайки
клон. После клонът секретира
антитялото.
Създаване
на разнообразието
от антитела
Имуноглобулиновите гени се пренареждат в В-клетките
През 70-те години Сузуму Тонегава открива, че гените за Ig се
пренареждат в В-лимфоцитния ред. Той работи с миши миеломни
клетки и ги сравнява с миши зародишни клетки.
Той изследва
чрез ДНК-
хибридизация
участъка,
кодиращ леката
верига на Ab. V-
и C-частите на
веригата се
кодират от
различни гени,
които в
зародиша са на
разстояние, а в
миеломата – Hozumi & Tonegawa (1976). Evidence for somatic rearrangement of
един до друг. immunoglobulin genes coding for variable and constant regions
 Пренареждането е чрез изрязване на ДНК
За да обясни факта, Тонегава предлага няколко възможни
модела. Един от тях, който се оказва верен, е показан долу.
Зародишната ДНК съдържа десетки генни сегменти за V-частта.
Във всеки незрял В-лимфоцит се избира един от тях (случайно).
Той се сближава
с единствения
сегмент за С-
частта чрез
изрязване на
ДНК помежду им.
Това е уникален
процес. При
другите клетки
диференцирането
засяга генната
активност, но не и
структура. Hozumi & Tonegawa (1976). Evidence for somatic rearrangement of
immunoglobulin genes coding for variable and constant regions
 VJ-рекомбинация за леката верига
Процесът всъщност се оказва дори по-сложен. “Генът” за
вариабилната област на леката верига не е въпрос само да се
избере измежду многото V-фрагменти. Той се получава чрез “VJ-
рекомбинация” между един от V-фрагментите и един от няколко
по-малки фрагмента, наречени J (от “joining”). Това, разбира се,
увеличава разнообразието на вариабилната област.

По http://2012.igem.org с изменения
 VDJ-рекомбинация за тежката верига
Тежката верига, която е по-важна за разпознаването на Ag, има
още един източник на разнообразие: между V- и J-сегментите има
група къси D-сегменти (от “diversity”). Така “генът” за вариабилната
област се получава чрез VDJ-рекомбинация на два етапа.

From http://2012.igem.org
 Механизъм на V(D)J-рекомбинацията
Всеки V-, J- и D-сегмент е заграден от рекомбинационни сигнални
последователности (RSS). Всяка RSS включва консервативен
хептамер и нонамер, разделени от 12 или 23 нуклеотидни двойки
(което отговаря съотв. на един или два оборота на ДНК-спиралата).
Рекомбинацията винаги е между RSS с 12 нд и RSS с 23 нд.

RSS –
последова-
телностите

http://commons.wikimedia.org
 Рязане и зашиване
V(D)J-рекомбинацията е сайт-специфична рекомбинация. RSS се
разпознават от ензими, общо наричани V(D)J-рекомбинаци. Най-
важните от тях са RAG (recombination activating gene products).
Две RSS, от 12- и 23-тип съотв., се избират случайно. Участъкът
ДНК между тях се изрязва и свободните краища се съединяват. На
фигурата V- и J-сегментите в изрязаната част не са показани.

Чрез V(D)J-
рекомбинация се
създава т. нар.
комбинаторно
разнообразие.

Опростено по M.
S. Schlissel (2003)
www.nature.com
 Tdt създава допълнително разнообразие
Незрелите лимфоцити съдържат ензим, наречен терминална
дезоксинуклеотидил-трансфераза (Tdt). Той добавя случайни
нуклеотиди към свободния 3’-край на ДНК.
В хода на V(D)J-рекомбинацията, преди кодиращите краища да
се зашият, Tdt може да вмъкне един или няколко нуклеотида
между V и J за леката верига и между V и D или D и J за тежката
верига. Така се създава допълнително разнообразие.

V(D)J-рекомбинацията и ролята на TdT. Розовите кръгчета са V(D)J-

рекомбинази. Tdt не е показана; добавените от нея нуклеотиди са жълти.
Опростено и с изменения по Weill & Reynaud (2008), www.nature.com
 Гранично разнообразие
 Тdt е само един аспект на т. нар.
гранично разнообразие. След като
при V(D)J-рекомбинацията се
изреже ДНК-участък, двете вериги

http://en.wikipedia.org/
на всеки свободен край се свързват
във “фиба”. После фибите се
срязват и краищата се съединяват
с “умишлена” неточност: отделни
нуклеотиди се вмъкват или губят
и така на границата между двата
сегмента се създава разнообразие.
 Процесът се извършва от RAG-
белтъците и някои участници в
репарацията. RAG срязват фибите
и добавят поредица палиндромни
нуклеотиди (Р). После TdT добавя
още случайни нуклеотиди (N).
 Така оформените краища
хибридизират. Ако има несдвоени
нуклеотиди, се махат и ДНК се
зашива от репарационни белтъци.
Граничното разнообразие често измества рамката на четене, което води до
скъсен и негоден белтък. Затова този процес е свързан със значителни загуби.
Соматична хипермутация Всички гореописани процеси
протичат в незрелите B-клетки
преди срещата с антигена.
Ако зряла B-клетка свърже Ag,
активира се и даде клон, чрез
соматични хипермутации се
създава още разнообразие.
Гените за вариабилните домени
са склонни към точкови мутации,
особено в хипервариабилните
области. Така сродството към Ag
може да се повиши. Механизмът
на процеса е още неясен
При изследване на хуморален имунен
отговор се открива, че 15 B-клетки
(сини овали) имат общ прародител
(зелен овал) и са натрупали
соматични мутации. Броят мутации е
посочен за всяко разклонение.
Опростено по Guo et al. (2010).
Разнообразието на антитела се създава чрез съчетание от 3 механизма:
 Комбинаторно разнообразие – случайно съчетаване на V, D и J-сегменти;
 Гранично разнообразие – случайно добавяне и откъсване на нуклеотиди
по границите между тези сегменти;
 соматични мутации (пак случайни, разбира се) във вариабилната област
по време на тимус-зависимия имунен отговор.
Оранжевите черти под звездичките означават аминокиселини, които не са
кодирани в никой сегмент от зародишната ДНК.
Създаване
на разнообразието
от Т-клетъчни рецептори
 Сравнение с антителата

Почти всичко, което обсъдихме за антителата, е вярно

и за TCR. Единственото изключение е, че Т-клетките не
използват соматична хупермутация – вероятно понеже тя би
могла да създаде автореактивни Т-клетъчни рецептори, които
са много по-опасни от автоантителата.

Механизъм Използват се за TCR:

Набор от генни сегменти Да

за вариабилните области
VJ-рекомбинация Да (за алфа-веригата)
VDJ-рекомбинация Да (за бета-веригата)
Tdt-активност Да (Tdt се получава от тимус)
Соматична хипермутация Не
 Пренареждане на гените за TCR

Turner et al. (2006)

(a) V(D)J-рекомбинация на гените за алфа- и бета-веригата на TCR.
(b) Вариабилните домени на TCR като тези на антителата имат CDR- области,
макар че сродството им към Ag не се повишава чрез хипермутация.