Търговско право – 04.10.2012г.

1. Понятие за търговско право. Търговското право в правната система. Отграничение от

сродни правни отрасли.

ТП има за предмет на регулиране правното положение на цяла една част от такива лица,
на една особена категория професионалисти. Те организират своята стопанска дейност под
формата на т.нар. „търговско предприятие“. Търговското право има за предмет на регулиране
правното положение именно на тази особена категория професионалисти, които организират
дейността си чрез търговско предприятие, наречени търговци, равнопоставените отношения
между тях, както и равнопоставените отношения между тях и нетърговци, които обаче са
породени от извършваните от търговците търговски сделки.

Има различни становища по въпроса дали търговското право е отделен правен клон.
Обективното търговско право се различава от гражданското право в различни насоки. Тези отлики
дават основание да се твърди, че търговското право е самостоятелен правен клон. Това е
преобладаващото в литературата виждане. Разбира се, дали търговското право ще бъде
обособено като самостоятелен клон на правото е и въпрос на законодателна целесъобразност. То
не е въпрос само и единствено на наличието на някакви обективни отношения.
Обективноправните отношения и свързаните с тях отношения по търговията съществуват
навсякъде, но дали правните норми, уреждащи тези отношения, ще бъдат отделени в
самостоятелен правен клон, е преценка на законодателя.

Поставя се и въпросът дали търговското право, разглеждано като отделен правен клон,
трябва да се отнася към частното право или има някакъв смесен характер и съдържа както
частноправни, така и публичноправни норми. По начало има различни виждания за
разграничението между публично и частно право. Според едно виждане разграничението се
провежда с оглед на интереса и особеностите на субектите, до които се отнасят те. Има и друго
виждане, което е господстващо към момента. То обособява публичното и частното право на
основата на правното положение на страните по правоотношенията. Така че онези правни норми,
които третират страните по правоотношението като равнопоставени се отнасят до частното право,
а публичното право включва норми, които уреждат отношенията на власт и подчинение. Има и
една трета теория, която отличава публичното право въз основа на това, дали в
правоотношението участва субект, който е носител на властнически правомощия. Когато участва
са административноправни, а когато не участва – не са. Тази теория обаче общо – взето гравитира
към втората.

В търговското право има редица публичноправни норми, които са свързани с редица

отношения, например разкриването на информация, воденето на счетоводство, отношения с
държавата и общините във връзка с някои видове сделки, нелоялната конкуренция. Независимо
от това обаче, в търговското право преобладават частноправните норми, от което може да се
приеме, че търговското право е клон на частното право. Бидейки частноправен клон, търговското

1
право е в постоянна връзка и взаимодействие с гражданското право. Исторически търговското
право като клон на частното право се е обособило от гражданското право. Между търговското
право и гражданското право съществува генетична и функционална връзка. Гражданското право,
разглеждано като обективно право, е субсидиарен източник на правни норми при търговските
сделки (чл. 288 ТЗ). Т.е има изрично правило, което предвижда, че при празнота на
търговскоправния закон отношенията се уреждат от съответни норми на гражданското право,
стига да има такива, разбира се. При сделките има изрично такова правило, но извън това
гражданското право се прилага и в редица други случаи, при които няма уредба в търговското
право. Например правилата относно право- и дееспособността, сделките и техните елементи,
които гражданското право познава, се прилагат и в търговското право. Между търговското право и
гражданското право съществува и обратна зависимост. Търговското право е много по – динамично
от гражданското право, предвид на това, че търговскоправните отношения чисто житейски се
развиват много по – бързо, изменят се по – бързо, поради което се появяват и нови правни норми,
които да регулират тези нови отношения в търговското право. Затова в търговското право са
възникнали редица правни институти, които в последствие са били заимствани от гражданското
право. Например, някои правила за сключване на договор с неопределен кръг лица, правилата за
непреодолимата сила и стопанската непоносимост на престацията и т.н.

Търговското право разкрива и редица особености в сравнение с гражданското право,

разглеждани като обективно право. От една страна, в търговското право има засилено присъствие
на императивни правни норми, особено в онези институти, уреждащи правното положение на
търговците, което се налага от необходимостта да се обезпечи правната сигурност и да се защитят
лицата – нетърговци. Типичен пример за това са правилата относно разкриване на информация за
търговците, които са инкорпорирани в института на търговския регистър. Освен това, от друга
страна, в търговското право обичайните норми имат по – голямо място, отколкото в гражданското
право. Интернационалния характер на отношенията, регулирани от търговското право, е причина
да е налице много по – голяма степен на унифициране на тази материя. Освен това сигурността и
бързината в оборота налагат стандартизиране на правните форми по търговското право, както при
търговците (напр. има изчерпателна уредба на търговските дружества – има 5 вида търговски
дружества, няма повече, не могат да се създават различни. Има диспозитивни правила, но по
отношение на правните форми те са императивни и точно установени), така и при търговските
сделки (напр. има изчерпателен брой форми на представителство. Има само два вида търговско
представителство –търговски пълномощници). Освен това израз на тази стандартизация са и т.нар.
„сделки при общи условия“. Правната сигурност в оборота налага изисквания за разкриване на
информация за търговците, които са непознати за субектите на гражданското право. В
гражданското право съществува Закон за защита на личните данни, където са предвидени
различни правила относно такава информация, за разлика от търговското право. Също така, в
търговското право, разглеждано като обективно право, търговските взаимоотношения са само
възмездни. Тъй като търговците са професионалисти, по начало търговското право урежда
облекчена форма за сключване на търговските сделки. Дори при определени форми страната не
може да се позовава на липсата на форма, т.е. на нищожност на сделката поради липсата на

2
форма. От друга страна обаче, обстоятелството, че в тези сделки участват професионалисти
поставя по – високи изисквания при договарянето отколкото към гражданскоправните субекти.
Например търговците не могат да се позовават на крайна нужда, между тях лихви се дължат и без
да са уговорени, неустойка не може да се намалява поради прекомерност и т.н.

При разграничаването на ТП като клон от другите частноправни клонове може да се

постави въпросът за съотношението с т.нар. „стопанско право“. Въпросът за стопанското право е
спорен. Това понятие има три значения: (i) от една страна, някои автори определят стопанското
право като клон на частното право, което урежда правното положение на лицата, които извършват
стопанска дейност и равнопоставените отношения между тях; (ii)според други стопанското право е
административно право, което урежда ръководството на стопанската дейност, ръководството от
държавата на дейността на лицата, които извършват стопанска дейност; (iii) според третото
разбиране стопанското право е хетерогенен клон, който урежда както равнопоставени, така и
йерархични правни отношения, които са свързани със стопанската дейност. Българското право не
обособява стопанското право като самостоятелен клон. Стопанското право обаче може да се
съпостави с търговското право, само ако се разглежда като някакъв клон на частното право. В
такъв случай понятието „стопанско право“ има по – широко значение от понятието „търговско
право“, тъй като то обхваща правните норми, които уреждат правното положение и правните
отношения не само на търговците, но и на други лица, извършващи стопанска дейност (занаятчии,
земеделски стопани и т.н).

Търговското право взаимодейства и с други клонове на частното право:

1. С трудовото право:

В редица отношения търговското право и трудовото право си взаимодействат. Например

правомощията на търговския представител и на прокуриста са тясно свързани с трудовото право,
защото те могат да сключват трудови договори в някои отношения. В някои търговски дружества
има предвидена възможност за лица на трудови договори да излъчват свои представители, които
да участват в управлението на търговското дружество, макар и само със съвещателен глас. Освен
това трудовото право урежда хипотезите относно трудовите договори при преобразуване на
търговските дружества. Има специални правила, указващи какво става с трудовите договори при
преобразуване, където правният субект – работодател изчезва и се замества с друг.

2. С международното частно право:

Колизионните норми на международното частно правно уреждат приложимостта на

търговскоправните норми при правоотношения с международен елемент.

3. С гражданското процесуално право:

Защитата на субективните права, които са елемент на търговските правоотношения, както

и тяхното изпълнение в полза на или срещу търговец, универсалното принудително изпълнение и
други подобни въпроси се регулират от нормите на гражданското процесуално право. Там
3
съществува и специална правна уредба на споровете, които са свързани с търговски права – т.нар.
„търговски спорове“, които са включени в Глава 32 на ГПК. Що се касае до т.нар. „универсално
принудително изпълнение“, т.е. несъстоятелността, правилата относно несъстоятелността са
включени в Дял 4 на ТЗ.

4. С наказателното право:

Търговското право взаимодейства и с наказателното право, тъй като НК съдържа Глава 6,

Раздел I a, чл. 227б – 227е, където се уреждат състави, отнасящи се до несъстоятелността на
търговеца.

2. Основни принципи на търговското право

Правният принцип представлява ръководна правна норма, ръководно начало, което

въвежда дадено правно положение, правни институти. Освен това правните принципи служат като
мерило за тълкуване в правото. Съгласно чл. 5 от ГПК принципите могат да се прилагат пряко от
съда.

Принципите на търговското право са разнообразни. Някои от тях са:

- Принцип на свободна стопанска инициатива. Проекции на този принцип в общото право са

общата правоспособност на търговците и автономията на волята;

- Принцип на равни стопански услови. Той е конституционно закрепен;

- Принцип на забрана на злоупотреба с монополно положение и забрана на нелоялна

конкуренция, който също е конституционно закрепен;

- Принцип за свободно коопериране и сдружаване на физически и юридически лица;

- Принцип на справедливостта;

- Принцип на добросъвестността;

- Принцип на полагане грижата на добрия търговец и др.

Приложение намират и всички общи принципи на гражданското право.

3. Обхват и система на търговското право. Източници на търговското право – видове,

особености. Обща характеристика на Търговския закон

По начало, когато се говори за система на даден правен клон, този термин има точно
определено съдържание. По принцип правните норми, които са включени в даден правен клон, се
обособяват в отделни групи правни норми, които уреждат съответни групи правоотношения.

4
Групите правни норми, уреждащи групи правоотношения, се наричат правни институти. И
всъщност, когато се говори за система, се има предвид разделянето на правните норми от даден
правен клон на правни институти и тяхното логическо подреждане.

Изграждането на единна система на търговското право е до известна степен

възпрепятствано поради няколко причини. На първо място, търговското право е в постоянно
взаимодействие с другите правни клонове, т.е. възникват нови правни отношения и т.н. Освен
това, развитието на обществените отношения налага възникването на нови търговскоправни
институти, които трябва да бъдат включвани в системата на търговското право. Някои от тях пък се
обособяват от търговското право в самостоятелни правни клонове (напр. банки, застрахователи и
т.н). На следващо място, изграждането на системата на търговското право се затруднява и от това,
че търговското право съдържа и множество публичноправни институти.

Елементи на системата на търговското право

Какво ще се включи в тази система отново е решение на законодателя, въпрос на законодателна

целесъобразност.

1. Правните норми, уреждащи правното положение на търговеца

Този елемент от системата включва общи институти, които се отнасят до всички търговци.
Те се отнасят до правноиндивидуализиращите търговеца белези (търговска фирма, седалище и
адрес на управление и т.н), така и до съвкупността от права, задължения и фактически отношения,
чиито титуляр е търговеца, която съвкупност се означава с термина „търговско предприятие“. В
обхвата на общите правила за търговците се включват и институтите, отнасящи се до т.нар. „клон“,
търговския регистър, търговското представителство и търговското счетоводство. Към този елемент
от системата се включват и институтите, уреждащи отношенията относно различните видове
търговци – еднолични търговци, търговски дружества, кооперации, търговци – публични
предприятия и т.н.

2. Втория елемент от системата на търговското право включва институтите на търговските

сделки

Тук се включват както институти, които са общи за всички търговски сделки (напр. правилата за
промяна, сключване, изпълнение, неизпълнение и т.н), така и институти, които се отнасят до
отделни видове търговски сделки (напр. търговска продажба, лизинг, спедиционен договор,
комисионен договор, договор за превоз, застрахователен договор и т.н.).

3. В системата на търговското право на трето място се включват институтите на финансовите

инструменти и ценните книги

Финансовите инструменти включват т.нар. „инвестиционни ценни книги“, а освен това

финансовите инструменти има и т.нар. „търговски ценни книги“.

5
 4. Традиционно като елемент от системата на търговското право се определят и институтите
на морското търговско право

5. Независимо от засиленото присъствие на публичноправни елементи, към системата на

търговското право трябва да се отнесат институтите на някои особени категории договори,
а именно приватизационните договори, договорите за обществени поръчки и договорите
за концесия. Тези договори могат да бъдат търговски сделки в определени отношения и
споровете свързани с тях са определени от ГПК като търговски спорове.

6. Елемент от системата на търговското право, независимо от общо – взето чисто

публичноправния си характер, са институтите, отнасящи се до картелни споразумения,
монополно положение, концентрация на стопанска дейност и нелоялната конкуренция.

7. Почти всички автори, които разглеждат системата на търговското право, приемат, че

институтът на търговската несъстоятелност е елемент от търговското право. Според
професор Калайджиев това не е така, защото не само този институт е изграден от
публичноправни норми, но нещо повече – предметът на регулиране на нормите на
несъстоятелността е универсалното принудително изпълнение срещу търговците, т.е. това
се отнася към гражданския процес, а не към материалното право. Затова според професор
Калайджиев правните норми, уреждащи несъстоятелността, не са елемент от системата на
търговското право, а са част от гражданското процесуално право. Един клон не би могъл
да бъде едновременно и материалноправен и процесуалноправен.

8. На следващо място, приема се, че елемент от системата на търговското право е

международното търговско право. Според професор Калайджиев това също не е
правилно. Разбира се, зависи какво точно се разбира под „международно търговско
право“. Ако под „международно търговско право“ се разбира стълкновителните правила,
които определят приложимия закон при търговскоправни отношения с международен
елемент, то те не са част от търговското право, а от международното частно право. С
термина „международно търговско право“ могат да се означават и т.нар. „преки норми“,
които пряко уреждат търговскоправни отношения с международен елемент. Тези правни
норми обаче също са част от международното частно право, а не са част от търговското
право.

Източници на търговското право

По начало, някакви много големи отклонения от гражданското право тук няма. Има,
разбира се, някои особености. Под източници се разбират особен вид юридически факти, които
поставят в действие правни норми. Само че това са не юридически факти, които пораждат права и
задължения, а такива, пораждащи правни норми. Тези юридически факти пораждат, изменят,
прекратяват, отменят, спират действието на правни норми.

6
 Традиционно източниците се разделят на вътрешни и външни, като нормативните актове
са основен вътрешен източник на търговското право. Върховен закон е Конституцията, като
редица конституционни норми имат пряко значение за търговското право – чл. 19, ал. 1; чл. 19,
ал.5; чл. 19, ал. 2; чл. 19, ал. 4; чл. 17, ал. 3 и т.н КРБ.

След Конституцията по ранг следват законите и кодексите, като основополагащ

нормативен акт за търговското право е Търговският закон. Първите 2 части на ТЗ са приети през
1991г., а през 1994г. е приета Част 4, която урежда несъстоятелността. Търговските сделки са
уредени в Част 3, която е приета през 1996г. Има още две големи изменения в ТЗ. Едното е от
2003г., когато е въведена Глава 16, която урежда подробния режим на преобразуването на
търговски дружества. Последното голямо изменение на ТЗ е от 2007г., когато са уредени
преобразуването с международен елемент, европейското обединение по икономически интереси
и европейското дружество.

В областта на търговското право ТЗ има значението на кодекс, тъй като той инкорпорира
най – важните институти на търговското право. ТЗ се състои от четири части.

Част Първа, наречена „Обща част“, урежда понятието за търговец, някои от

индивидуализиращите търговеца белези, търговското предприятие, клона, търговското
представителство и търговските книги.

Част Втора е разделена на три дяла, които са посветени на видовете търговци – едноличен
търговец, търговец – публично предприятие и търговски дружества. В уредбата на търговските
дружества има общи правила, както и специален режим за петте вида търговски дружества, които
са уредени – събирателно дружество, командитно дружество, дружество с ограничена
отговорност, акционерно дружество и командитно дружество с акции. Освен това, в тази Част
Втора са включени и норми, относно преобразуването на търговски дружества, ликвидацията,
обединенията на търговци и европейското дружество.

Част Трета съдържа уредбата на търговските сделки. В нея има обща част, която включва
правилата за сключване, изпълнение, неизпълнение и обезпечение, които се отнасят до всички
търговски сделки. След това последователно са уредени някои видове търговски сделки,
например договор за търговска продажба, лизинг, комисионен договор, спедиционен договор,
договор за превоз, банкови сделки, менителнични сделки, договор за влог на публичен склад и
т.н.

Част Четвърта урежда производството по несъстоятелност.

ТЗ не е единственият източник на търговското право. Има и други нормативни правила,

които уреждат търговскоправни отношения, съдържащи се в редица други закони. Така например
правила относно търговското предприятие на едноличния търговец се съдържат в Семейния
кодекс; правният режим на една правноорганизационна форма на търговците въобще не е уреден
в ТЗ – кооперациите, които са уредени в самостоятелен Закон за кооперациите; банките и

7
застрахователите също са уредени в самостоятелни нормативни актове; условията и ред за
вписване на обстоятелства относно търговци и обявяване на техни актове са уредени в Закон за
търговския регистър; общите изисквания за воденето на счетоводство са в Закон за
счетоводството; извършването на сделки по електронен път е предмет на регулиране на Закона за
електронния документ и електронния подпис; особените залози са уредени в Закон за особените
залози; правилата, уреждащи антимонополното право и злоупотребата с господстващо
положение, са уредени в Закон за защита на конкуренцията.

Има и множество подзаконови нормативни актове, които са източници на търговското

право – Наредба № 1 за водене, съхраняване и достъп до Търговския регистър; Правилник за реда
за упражняване правата на държавата в търговски дружества с държавно участие в капитала;
Наредба № 3 на БНБ за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на
платежни инструменти.

При празноти в търговскоправните нормативни актове се прилага субсидиарно

гражданският закон. Това правило се извежда от разпоредбата на чл. 288 ТЗ. Например
правоспособността и дееспособността на търговците се уреждат от общите права на гражданския
закон (ЗЛС и СК). За неуредените положения в Част Трета на ТЗ се прилагат общите правила за
сделките. Наследяването на търговско предприятие на един починал ЕТ не се урежда от
търговското право, а се урежда от Закон за наследството и т.н.

Решенията на Конституционния съд, които тълкуват Конституцията или отменят законови

разпоредби като противоконституционни също могат да имат значение на източник на
търговското право.

При противоречива или неправилна практика по прилагането на закона се приемат

тълкувателни решения на Общото събрание на Търговската колегия на ВКС или съвместни
тълкувателни решения на Гражданската и Търговската колегия на ВКС (чл. 126, ал. 1, т. 1 и 2 ЗСВ).
Аналогична уредба се съдържа и относно колегията и колегиите на ВАС. При противоречива или
неправилна практика между ВКС и ВАС Общото събрание на съдиите от съответните колегии на
двете съдилища приемат тълкувателни постановления. Тези тълкувателни решения и
постановления са задължителни за органите на съдебната власт и за органите на местно
самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Поради това те
също имат значението на вътрешен източник на търговското право.

Вътрешен източник на търговското право, макар и с ограничено значение, е и правният

обичай. Правният обичай по начало се характеризира с три елемента – (i) трайност на прилагане,
(ii) съзнание за задължителност у лицата, които го прилагат и (iii) санкция от държавата.
Особеност на правния обичай е, че съдът не е длъжен да знае правните обичаи. Правните обичаи
се доказват от страната, която се позовава на тях. Съгласно чл. 288 ТЗ обичаят е субсидиарен
източник, като той се прилага само ако липсва уредба в търговскоправен и в гражданскоправен
нормативен акт.

8
 Правните обичаи следва да се различават от т.нар. „обичаи в практиката“. Обичаите в
практиката са правила, които обикновено се прилагат продължително време, но при тях липсват
другите два елемента на правния обичай. Но, ако съответните обичаи са санкционирани от
държавата, те придобиват значението на източник. Например чл. 37 ТЗ се говори за обичаен
размер на възнаграждението. Макар да е обичаен обаче, законодателят го е санкционирал с тази
правна норма и го е превърнал в източник.

Сред източниците на търговското право е и справедливостта. Справедливостта е правило

за поведение, което съдът създава при липса на правна норма или при неясно формулирана
правна норма за всеки конкретен случай и с оглед обстоятелствата по него.

Моралните норми, правила и т.н. не са източник на търговското право. Те са критерии за

прилагането на правни норми по аналогия. Моралът е и граница на свободата на договаряне, тъй
като противоречие с него може да доведе до нищожност (чл. 26 ЗЗД).

Към външните източници най – напред се причисляват международни договори, по които

България е страна, ратифицирани са по установения ред, обнародвани са и са влезли в сила. Те
стават част от вътрешното право и имат примат над разпоредби на вътрешното законодателство,
които им противоречат. В областта на търговското право такива договори са многостранните
договори за правна помощ, както и многостранни и двустранни договори за защита на
инвестициите.

Такива международни договори имат предимство пред законите, но не и пред

Конституцията. По отношение на договорите за присъединяване на България към Европейския
съюз обаче това не е така, защото в някои отношения се смята, че те имат предимство дори над
Конституцията. По силата им дори има частично отдаване на суверенитета на България.

По – голямо значение имат вторичните източници на европейското право – регламенти и

директиви. Регламентът е наддържавен външен източник на търговското право, който има пряко
действие в държавите - членки, съгласно чл. 249, ал. 2 ДЕО. Той би следвало да има предимство
пред вътрешните източници на търговското право. Ако нормативен акт противоречи на регламент,
прилага се регламентът – чл. 15, ал. 2 ЗНА. По – важни регламенти, уреждащи търговскоправна
материя са: Регламент 2157 от 2001г. на Съвета относно европейското дружество. Директивата е
външен източник, който е задължителен за всяка държава – членка, до която е адресирана, след
изтичането на определен в самата директива срок, но само по отношение на резултата.
Националните органи са свободни да изберат начин за транспониране на директивата – чл. 249,
ал. 3 ДЕО. Т.е директивата по начало няма пряко действие. Обаче несъответствието на вътрешното
ни право с предписанията на дадена директива след изтичане на определения срок за
транспониране е основание за завеждане на дело срещу България за неизпълнение на нейните
общностни задължения. Освен това, според няколко решения на Съда на европейските общности,
българският съд е длъжен да тълкува националното право в светлината на съответната директива,
дори тя все още да не е транспонирана. Т.е българският съд е длъжен да тълкува правилата на

9
българското търговско право съобразно съществуващите директиви. Нашето законодателство е
синхронизирано в значителна степен с европейското. Има някои несъответствия, които обаче не
са значителни.

В оборота съществуват и множество частни кодификации – на

Международната търговска камара в Париж (ICC Incoterms), на Комисията на ООН по

международно търговско право UNCITRAL и т.н. Тези частни кодификации не са правни норми. Те
нямат задължителен характер. Страните по дадени сделки могат да препращат към съответна
частна кодификация. Тогава те по – скоро имат характер на някакви общи условия, отколкото на
източник на материалното търговско право.

4. Субекти на търговското право - понятие за търговец. Придобиване на търговско качество.

Търговска дейност и търговски сделки.

Понятието „търговец“ е едно от основните понятие на търговското право, заедно с понятието

„търговско предприятие“. Понятието „търговец“ е описано в чл. 1 ТЗ, като анализа на тази
разпоредба разкрива, че законодателят е уредил три различни понятия за търговец:

(i) Първото от тях е включено в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ТЗ и според това правило
търговец е всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някои от
сделките, които са описани в ал. 1. От това се извеждат три елемента на това понятие

(a) физическо или юридическо лице;

(b) извършването на някои от сделките по ал.1; и

(c) извършването на тези сделки да става по занятие.

Кои са физически и юридически лица търговското право не определя, а чл. 1 ТЗ също не

казва нищо. Това са понятия на гражданското право. Обаче, макар това да не е изрично посочено
в чл. 1 ТЗ, от разпоредбата на чл. 56 ТЗ, който урежда т.нар. „едноличен търговец“, се прави
изводът, че физическите лица трябва да са дееспособни. Непълнолетни лица не могат да бъдат
търговци, освен ако не са еманципирани съгласно правилото на чл. 6, ал. 4 СК. В последния случай
за тези лица важат ограниченията предвидени в същия този текст. Поставени под запрещение
също не могат да бъдат търговци. Иначе както местни, така и чуждестранни физически лица могат
да притежават качеството търговец. „Юридически лица“ носи смисъла, придаден му в ЗЛС. При
тях въпросът за дееспособността не се поставя, защото при тях по дефиниция се приема, че няма
разлика между правоспособност и дееспособност.

На второ място, трябва да се извършват някои от сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ. Изброяването
на сделки, дадено в чл. 1, ал. 1 ТЗ не е изчерпателно, т.е. някои от точките по ал. 1 следва да се
тълкуват разширително. От друга страна, т. 13 на чл. 1, ал. 1 изрично допуска, че търговецът може
да извършва и други услуги. Сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ се наричат „абсолютни търговски сделки“.

10
Това е така, защото те имат толкова силно изразен спекулативен характер, че когато се извършват
по занятие, това води до придобиване на търговско качество. Изброените в ал. 1 абсолютни
търговски сделки се делят на няколко групи:

- Първата група обхваща различни видове продажби:

Т.1 - покупка на стоки и други вещи с цел продажба в първоначален, преработен или
обработен вид или т.нар. „спекулативна покупка“. Спекулативният характер на тази
покупка се определя от особената цел на купувача, а именно последваща продажба. По
отношение на термина „стоки“ в законодателството липса общо определени на термина
„стоки“. Най – общо може да се приеме, че стоките са движими вещи, които се намират в
обръщение в търговския обмен. При този вид покупка, в първата хипотеза се цели
продажба на тези стоки и други вещи в първоначален вид, т.е. без да се преработват. При
втората и третата хипотеза целта е да се продадат в преработен или обработен вид. По
принцип чл. 1, ал. 1, т. 1 визира само движими вещи, защото само те могат да се
преработват и обработват;

Т. 3 – покупка на цени книги с цел продажба или т.нар. „спекулативна покупка на ценни
книги“. Ценните книги са особени обекти, инкорпориращи права, които са различни от
самата вещ. Ценните книги се делят на налични и безналични. Наличните ценни книги са
особен вид вещи. Те са документи, които материализират волеизявления и произтичащите
от тях права. За упражняването на и разпореждането с правата е необходима фактическа
власт върху документа. Има и втора група ценни книги, които се наричат „безналични“. Те
представляват само права. Наличните ценни книги са документи, които материализират
права, а безналичните ценни книги са само права. Тези права, от гледна точка на
действащото ни право, са облигационни права, които не са материализирани в документ.
Разпоредителните сделки с тях се вписват в особени книги и регистри. В литературата се
приема, че абсолютна търговска сделка е и т.нар. „спекулативна продажба на стоки и
движими вещи с ценни книги“. Т.е. продажбата на това, което е било закупено с тази
спекулативна цел. Няма съмнение, че спекулативната продажба, която следва по време
спекулативната покупка на ценни книги, също е търговска сделка. Чл. 1, ал. 1 ТЗ урежда
спекулативната покупка на ценни книги, а спекулативната им продажба не е уредена в
тези разпоредби. Няма съмнение обаче, че това също е сделка, която има спекулативен
характер. Спекулативната продажба не е абсолютна търговска сделка, тя не е сделка, която
води до придобиване на търговско качество, защото лицето вече е придобило търговско
качество като е купило ценните книги при покупката;

Т. 2 – търговска продажба е и продажбата на стоки от собствено производство, т.е. стоки,

които лицето само е изработило. Тази продажба като абсолютна търговска сделка е
спорна. Това е така, защото сделките от този вид не винаги имат така силно изразен
спекулативен характер. Например занаятчии и селски стопани също извършват продажби
от собствено производство, но те не са търговци;

11
 Т. 14 – последният вид търговска продажба е покупка, строеж или обзавеждане на
недвижими имоти с цел продажба. Макар традиционно да се приема, че само движими
вещи могат да бъдат предмет на търговска сделка, то това не е така. Несъмнено, а и видно
от разпоредбата на чл. 1, ал. 1, т. 14 ТЗ, е, че и недвижими имоти могат да бъдат предмет
на търговска сделка;

- Втората група абсолютни търговски сделки са т.нар. „мандатни сделки“. Тези сделки са
разновидност на, имат в съдържанието си елементи на или са близки до договора за
поръчка. Такива са търговското представителство и посредничество, комисионните сделки
и спедиционните сделки. Те са описани най – общо в чл. 1, ал. 1, т. 4 и т. 5 ТЗ.
Спекулативният характер на тези сделки се обуславя от обстоятелството, че те позволяват
на търговците да участват в оборота без да сключват лично сделките с трети лица;

- Друга група абсолютни търговски сделки са застрахователните сделки, уредени в чл. 1,

ал. 1, т. 6 ТЗ. Тези сделки не са насочени към обмена на блага, те имат обслужваща
оборота функция, но спекулативният им характер се дължи на това, че посредством тях се
покриват рискове и затова тези сделки трябва да се извършват от търговци –
професионалисти;

- Четвърта група абсолютни търговски сделки са т.нар. „банкови и валутни сделки“, които
са уредени в чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ. Тези сделки винаги имат за предмет парична сума. Те имат
спекулативен характер, тъй като чрез тях се осъществява паричното обръщение в
търговските отношения. Също така спекулативният им характер се определя и от това, че
те са рискови сделки, поради което трябва да се извършват по занятие само от
професионалисти. Банковите сделки са изброени неизчерпателно в чл. 2, ал. 2 ЗКИ. От
тази разпоредба се вижда, че валутните сделки са вид банкови сделки, поради което и
наименованието на тази четвърта група абсолютни търговски сделки, което въвежда
разграничение между банковите и валутните сделки, е в известна степен неточно. Към
банковите сделки трябва да бъде отнесен и финансовият лизинг, който е уреден в чл. 1, ал.
1, т. 15 ТЗ. Той няма за предмет парична сума, но по естеството си той може да се
разглежда като кредитна сделка.

- Договорът за превоз, уреден в чл. 1, ал. 1, т. 5 ТЗ, договорът за публичен склад, уреден в
чл. 1, ал. 1, т. 9, договорите за услуги, уредни в чл. 1, ал. 1, т. 13, стоковият контрол (който е
вид услуга), уреден в чл. 1, ал. 1, т. 11 ТЗ са уредени от законодателя като вид абсолютна
търговска сделка, защото те обслужват пряко или косвено търговския оборот на стоки,
други движими вещи или невеществени блага. Тук обаче трябва да се посочи, че
изброяването не е изчерпателно, т.е. абсолютни търговски сделки са и сделките с предмет
други услуги;

- Т.8 – абсолютни търговски сделки са и чекове, менителници, записи на заповед;

12
 - Т. 15 – за абсолютна търговска сделка е обявен и лизингът. Лизингът се различава от наема
по две основни неща – (i) при лизинга ползването е насочено към консумирането на
вещите, извличането на полезните им свойства (нещо, което не е характерно за наема) и
(ii) лизингът има естеството на стоково кредитиране. При лизинга лизингополучателят в
края на срока по лизинговия договор придобива собствеността върху вещта.

В литературата се поставя въпросът дали за придобиването на търговско качество при

условията на чл. 1, ал. 1 ТЗ е необходимо извършването търговски сделки или се има предвид
търговска дейност (както е било според старата редакция на текста). Според професор
Калайджиев се има предвид сделки.

Третият елемент на понятието търговец по чл. 1, ал. 1 ТЗ е извършването на

гореописаните сделки по занятие. Терминът „по занятие“ не е определен от законодателя. § 1, т.
13 от Допълнителните разпоредби на Валутния закон съдържа определение на „извършване на
сделки с чуждестранна валута по занятие“. Това понятие обаче е специфично за ВЗ и е
предназначено за ВЗ. То няма значение за ТЗ. Може да използва като ориентир за извеждане на
определение на „по занятие“ по смисъла на ТЗ, но само то не е достатъчно. В литературата се
приема, че извършването на сделки по занятие означава сделките да се извършват трайно,
ефективно и да са насочени към получаване на доход. Кога извършването е трайно и постоянно е
фактически въпрос. Що се отнася до това, че трябва да са насочени към получаване на доход,
сделките по чл. 1, ал. 1 са възмездни, т.е. насочени са към получаване на доход. Те по начало
нямат потребителски характер, а имат спекулативен, стопански характер, те са насочени към
получаване на доход и затова няма съмнение, че „по занятие“ означава точно това извършване на
сделки с цел получаване на доход. Без значение е техният брой и стойност. Това изискване може
да бъде спазено както при извършване на голям брой сделки на малка стойност, така и при
извършването на малък брой сделки на по – висока стойност. Няма значение и това дали сделките
се извършват непрекъснато или през определени периоди от време. Ирелевантно е и това дали
лицето реално извършва приход и какъв е неговия размер. То може да реализира загуби, т.е
извършването на сделките трябва да бъде насочено към получаване на доход, а не реално да се
получава такъв. По начало няма значение за чия сметка действа търговеца. По правило
търговецът действа за своя сметка, но са възможни изключения, едно от които е при хипотезата на
търговското представителство. Няма значение дали извършването на такива сделки е единствено
занимание на лицето. То може да извършва и друга дейност. Обратно, по начало сделката трябва
да се извършва от свое име. Лицето, което извършва сделките, трябва да става носител на
задълженията по тях. Това изискване не е изрично предписано в закона, а следва от
обстоятелството, че търговското качество се придобива от лицето, което извършва сделките. Има
едно единствено изключение от това положение. Търговският представител е търговец дори и по
занятие да извършва сделки от името на друг търговец. Не е необходимо лицето лично да
извършва сделките. То може да бъде представлявано, важно е последиците да настъпват в
неговата имуществена сфера. Елементът „по занятие“ е обективен и не зависи от субективното
намерение на лицето.

13
 Придобиването на търговско качество е последица от едновременното проявление на
няколко юридически факта – дееспособност, извършване на сделки по чл.1, ал. 1 ТЗ и занятие. При
едновременното проявление на тези три юридически факта се придобива търговското качество.
Придобиването на търговското качество не зависи от това дали лицето е вписано в търговския
регистър или не. Търговците имат задължение да се вписват в търговския регистър. Това е тяхно
административноправно задължение. То също възниква при наличието на тези три юридически
факта. Вписването обаче има други последици, но не е необходимо обстоятелство за
придобиването на търговско качество.

Съществува един проблем, който по – скоро е теоретичен – възможно ли е юридическо

лице с нестопанска цел, в случай че извършва сделки по чл. 1, ал. 1 ТЗ по занятие, да придобие
търговско качество? Според професор Калайджиев отговорът на този въпрос следва да е
положителен, тъй като никакви изключения не са предвидени в закона. Има обаче един проблем
– такова юридическо лице не може да се впише в търговския регистър, защото подобна
възможност не е уредена нито в ТЗ, нито в ЗЮЛНЦ, нито в Наредба № 1. Това обаче не би
следвало да се яви пречка, защото ЗЮЛНЦ позволява юридически лица с нестопанска цел да
извършват стопанска дейност, като тя трябва да е свързана с предмета на основната му дейност,
да е конкретно посочена в устава или учредителния акт, а приходите от нея да се използват за
определените в устава или учредителния акт цели и да не разпределя печалба. От друга страна, от
данъчна гледна точка, ако едно юридическо лице с нестопанска цел извършва търговска дейност,
тя ще се облага по същия начин, както търговците, т.е. законодателството не предвижда някакъв
специфичен данъчен режим, който да е различен от този на останалите правни субекти.

Друг теоретичен въпрос е свързан с това дали държавата, община или държавно или
общинско учреждение, когато извършва търговски сделки, придобива търговско качество по
силата на чл. 1, ал. 1 ТЗ. По отношение на държавата, според проф. Калайджиев, положението е
следното. Държавата безспорно е правен субект, но тя не е юридическо лице. Тя е правен субект
с особено положение, което се предпоставя от публичния интерес, с оглед на който държавата
участва в равнопоставени правоотношения. Имуществото на държавата се урежда със закон, като
за вещите – публична собственост е предвиден специален ред за ползване, субективните права на
държавата се ползват с по – ефикасна защита, принудително изпълнение на парични вземания
срещу държавата е забранено, държавата не може да бъде обявена в несъстоятелност, а и освен
това държавата много рядко участва пряко в оборота. Тя участва в оборота чрез учредените от нея
държавни предприятия, уредени в чл. 61 ТЗ. С оглед на това, не съществува никаква юридическа
необходимост за придобиване на търговско качество от държавата.

Общината е юридическо лице. Макар и да е юридическо лице обаче, тя също е правен

субект с особено положение. Режимът на общинската собственост също се определя със закон.
Обектите на публичната собственост могат да се ползват чрез прилагането на специални правила
(напр. концесии и т.н.). Някои субективни права на общината също се ползват със специална
защита. Принудителното изпълнение на парични вземания срещу общината е ограничено от чл.
520, ал. 1 ГПК. Т.е. срещу общините е допустимо да се извършва принудително изпълнение, но не
14
винаги е възможно. Общината не може да бъде обявена в несъстоятелност. Тя, също както и
държавата, учредява публични предприятия за участие в търговския оборот. Според проф.
Калайджиев общината също не може да придобие търговско качество.

Що се отнася до държавните и общинските учреждения (или по – скоро това са

юридически лица от типа на учрежденията), това са юридически лица, които нямат корпоративен
характер. Държавното учреждение не би следвало да може да бъде търговец. Такива учреждения
имат специално предназначение и тяхната функция е предопределена от правомощията на
държавния или общински орган, който се обслужва от съответното учреждение. Спрямо
държавно учреждение принудително изпълнение е недопустимо. За общинските учреждения
няма специални правила. Според проф. Калайджиев държавните и общинските учреждения не
могат да придобият търговско качество.

N.B. Ако за насрещната страна по дадена сделка същата тази сделка се явява търговска, то
сделката ще има търговски характер дори и за държавата и общините. Но само самата сделка ще
има търговски характер, държавата, общините или учрежденията не придобиват търговско
качество.

(ii) Второто понятие за търговец е уредено в чл. 1, ал. 2 ТЗ.

По силата на тази разпоредба търговско качество е признато на търговските дружества и

кооперациите, с изключение на жилищностроителните кооперации. Понятието „търговско
дружество“ е определено в чл. 63, ал. 1 ТЗ. Законодателят приема, че търговските дружества са
юридически лица, съставени от две или повече лица, обединени за извършването на търговски
сделки с общи средства. Те се учредяват, за да извършват търговски сделки по занятие и с цел
разпределянето на печалба. Търговските дружества извършват всякакви търговски сделки, не
само такива по чл. 1, ал. 1 ТЗ.

По силата на закона обаче търговските дружества стават търговци от момента на тяхното

учредяване, т.е. от момента на вписването им в търговския регистър. За да придобият те
търговско качество, е достатъчно да възникнат като правни субекти, т.е необходимо е да се
осъществят всички елементи на смесения фактически състав на учредяването. Ето защо търговски
дружества не може да не притежават търговско качество. В литературата се приема, че
търговското дружество е търговец по правноорганизационната си форма. Няма значение дали
търговското дружество извършва търговски сделки. Законодателят предполага, че то затова се
учредява – да извършва търговски сделки, но дали то реално ги извършва няма никакво значение.

Аналогично е положението при кооперациите. Те също са изрично уредени от закона като

търговци от момента на тяхното учредяване. Основна разлика между търговските дружества и
кооперациите (освен че последните са уредени в отделен закон – Закон за кооперациите) е това,
че дейността на кооперациите няма толкова силно изразен спекулативен характер, както тази на
търговските дружества. Не са търговци жилищностроителните кооперации, защото тяхната цел е

15
не извършването на търговски сделки, а придобиването на жилищни и други имоти от техните
членове.

Има една особеност по отношение на кооперациите, която в известен смисъл е доста

строга. Предвидено е, че ако кооперациите не извършват дейност определен период от време, те
могат да бъдат заличени. За търговските дружества подобно правило няма.

(iii) Третото понятие за търговец е уредено в чл. 1, ал. 3 ТЗ.

Според този текст, търговец е лицето, което е образувало предприятие което по предмет и
обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин, даже ако дейността му не е посочена
в ал. 1.

Основният момент от това определение е разкриване съдържанието на термина

„предприятие“. Този термин има различни значения. Освен значението, което носи тук, той има
още едно значение – търговско предприятие в смисъл на съвкупността от правата, задълженията и
фактическите отношения, които възникват във връзка с извършваните от търговеца търговски
сделки. Оттук и някои търговци са наречени „предприятия“ (вж. напр. чл. 61, ал. 1 ТЗ). По смисъла
на чл. 1, ал. 3 ТЗ обаче предприятието трябва да се разбира като особена търговска организация
на дейността на търговеца, т.е. означава водене по търговски начин. Особеностите на тази
особена търговска организация и на този търговски начин не са изрично дефинирани от
законодателя, но могат да бъдат изведени чрез тълкуване на разпоредбите на чл. 1, ал. 3 ТЗ,
заедно с други нормативни актове (чл. 3, ал. 1 от Закон за занаятите и др.). Най – важната
особеност на дейността на търговеца е нейният усложнен характер, разделението на труда. Т.е. от
една страна работният процес е разделен на операции, които се извършват от отделни работници
или служители. Това позволява висока степен на специализация, а освен това прави невъзможно
осъществяването на дейността от едно лице. Друга особеност на търговския начин е, че дейността
се извършва не по поръчка на индивидуални клиенти, а търговеца работи за нуждите на пазара.
Той търси клиенти и им предлага продукцията си, а не чака те да дойдат при него.

Усложненият характер на дейността налага въвеждането на система от записвания, която

система точно да отразява извършваните сделки – т.нар. „счетоводство“. Счетоводното отразяване
на сделките на търговеца обаче не е характеристика на организацията на дейността, а е нейна
последица. Този усложнен характер на дейността е наложил необходимостта от въвеждането на
счетоводство. Счетоводството е последица, а не иманентно присъща характеристика на
търговския начин.

Съгласно чл. 1, ал. 3 ТЗ предметът и обемът на дейността предпоставят нейното

извършване по търговски начин. Според проф. Калайджиев по отношение на предмета на
дейността това не е вярно. Няма значение какъв е предметът на дейността. Що се отнася до
обема, той по начало също няма значение, но все пак разделението на труда може да се прави
при наличието на някакъв минимален пазар.

16
 Законът не изисква извършването на сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ, което е съвсем обяснимо,
защото ако сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ се извършват по занятие, то търговско качество ще се
придобие на това основание, а не на основание чл. 1, ал. 3 ТЗ.

Кога дейността е организирана по търговски начин е чисто фактически въпрос.

Вписването в Търговския регистър не е предпоставка за възникването на търговско

качество. Ако лицето е организирало дейността си по търговски начин, то има
административноправно задължение да се впише в Търговския регистър, но самото вписване не е
елемент от юридическия факт за придобиване на търговско качество по чл. 1, ал. 3 ТЗ.

Въпросите, свързани с придобиване на търговско качество от юридически лица с

нестопанска цел, държавата, общини, държавни и общински предприятия, стоят по същия начин,
както при ал. 1 (вж. Т. (i)).

При разглеждането на тези три основания за придобиване на търговско качество се вижда,

че главното основание за придобиване на търговско качество е чл. 1, ал. 3 ТЗ. Всъщност
законодателят предполага, че в хипотезите на ал. 1 и ал. 2 дейността по необходимост е
организирана по търговски начин и затова той в тези хипотези изрично определя, че възниква
търговско качество.

Някои лица са изключени от законодателя от кръга на търговците. Те преимуществено са

физически лица. Основната причина за това изключване е, че тяхната дейност не е организирана
по търговски начин. Те са изброени в чл. 2 ТЗ. Такива са физически лица, които се занимават със
селскостопанска дейност. В ТЗ липсва дефиниция на понятието „селскостопанска дейност“, но от
Закона за подпомагане на земеделските производители може да се изведе някакво определени.
Идеята на законодателя е да защити тези лица, занимаващи се със селскостопанска дейност.

Според професор Калайджиев, когато селскостопанските производители организират

дейността си по търговски начин, те би следвало да придобият търговско качество на основание
чл. 1, ал. 3 ТЗ. Такова правило обаче не е изрично предвидено в ТЗ. Има такова правило обаче по
отношение на лицата по чл. 2, т. 2 ТЗ – занаятчии, лица, упражняващи свободна професия и т.н.
Според професор Калайджиев това се дължи по – скоро на пропуска на законодателя, а не на
специално третиране от страна на законодателя на селскостопанските производители.

Съгласно чл. 2, т. 2 ТЗ занаятчиите, лицата, които извършват услуги с личен труд и лицата,
упражняващи свободна професия също не са търговци, освен ако тяхната дейност може да се
определи като предприятие по смисъла на чл. 1, ал. 3 ТЗ. Правното положение на занаятчиите е
уредено в отделен закон – Закон за занаятите. Законът за занаятите не използва термина
„занаятчия“, а използва термина „собственик на предприятие, организирано по занаятчийски
начин“. Съгласно Закон за занаятите, собственик на предприятие, организирано по занаятчийски
начин, може да бъде самостоятелно зает занаятчия (т.е. физическо лице) или лица, обединени в
дружество по Закона за задълженията и договорите. Според професор Калайджиев тази редакция

17
на текста не е много коректна, а предишната е била по – правилна. Според него основната
разлика между собственика на занаятчийско предприятие и търговеца е организацията на
дейността. Разликата при организацията на дейността при търговеца и тази при занаятчията е
такава, че при занаятчията няма разделение на труда, а дори да има, то е в много по – ниска
степен. По начало при занаятчията той сам извършва цялата дейност или по – скоро той може да
я извършва сам. Освен това занаятчийската дейност безспорно изисква висока квалификация,
каквато при дейността водена по търговски начин се намалява поради разделението на труда.
Друга разлика е, че по правило занаятчията работи по поръчка. Той не работи за пазара.
Занаятчиите се вписват в регистъра БУЛСТАТ, не се вписват в търговския регистър.

Ако обаче занаятчията организира дейността си по търговски начин, той става търговец.

Нямат търговско качество и лицата, които извършват услуги с личен труд. Това са
физически лица, тъй като юридическите лица не могат да полагат личен труд, като това са лица,
които работят по договор за изработка. Дейността, която те извършват, не следва да попада в
кръга на занаятчийските професии или на свободните професии. Освен това тази дейност не
следва да е организирана по търговски начин, защото ако е организирана по търговски начин,
лицето ще придобие търговско качество.

Лицата, упражняващи свободна професия също не са търговци.

В законодателството липса дефиниция на понятието „лице, упражняващо свободна професия“, но

примерно изброяване на свободните професии се съдържа в т. 20 от Допълнителните разпоредби
на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (експерт – счетоводители, одитори,
адвокати, нотариуси, частни съдебни изпълнители и т.н.). Характерно за лицата, упражняващи
свободни професии е, че те имат специализирана професионална квалификация. Те не работят по
трудов договор и не са собственици на занаятчийски предприятия. Ако обаче такова лице
организира търговско предприятие, то също придобива търговско качество.

Друга група лица, изключени от кръга на търговците са тези по чл. 2, т. 3 ТЗ - лицата,

извършващи хотелиерски услуги чрез предоставяне на стаи в обитаваните от тях жилища. В
литературата се приема, че тези лица следва да извършват хотелиерски услуги, а не само да дават
стаи под наем. Това мнение може да бъде споделено, защото така казва законът, но
разграничението всъщност е без правно значение, защото наемодателите, които не извършват
хотелиерски услуги, а само отдават помещения под наем, също не са търговци, тъй като наемът не
е абсолютна търговска сделка.

Ако едно лице не отговаря на изискванията на чл. 1, ал. 1 или ал. 3 ТЗ, то няма основание
да се вписва в търговския регистър. Ако обаче такова лице въпреки това се впише в търговския
регистър, то ще трябва да понесе последиците от вписването – (i) оповестителното действие,
което създава една необорима презумпция за знание и (ii) т.нар. „действие на обществено
доверие“, което установява презумпция, че по отношение на третите добросъвеснтни лица
вписаните в търговския регистър обстоятелства се смятат за верни. Именно по силата на тези две
18
последици ако едно лице, макар да не отговаря на изискванията за придобиване на търговско
качество, се впише в търговския регистър, то това лице спрямо третите добросъвестни лица ще
бъде третирано като търговец.

Поставя се и обратният въпрос – ако отпадне някой от елементите по чл. 1, ал. 1 ТЗ и

лицето не поиска заличаване, какво става? До заличаването вписването поражда всички
последици характерни за него, а именно действието на обществено доверие и оповестителното
действие спрямо третите добросъвестни лица. Така че по начало, дори да са отпаднали някои от
предпоставките за придобиване на търговско качество, по отношение на третите добросъвестни
лица лицето се третира като търговец.

5. Търговско предприятие – понятие и съдържание. Сделки с търговско предприятие.

Защита на кредиторите.

Правната уредба на търговското предприятие се съдържа в чл. 15 – чл. 16в ТЗ. Тук отново
се използва терминът „търговско предприятие“, но това е нещо различно от търговския начин на
организацията на дейността по чл. 1, ал. 3 ТЗ.

Съгласно чл. 15, ал. 1 ТЗ, търговското предприятие е съвкупност от права, задължения и
фактически отношения. По принцип те трябва да бъда свързани с дейността на търговеца. Т.е. по
смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ, търговското предприятие е една съвкупност. Тази съвкупност е
динамична. Това не е нещо статично, съвкупността от права, задължения и фактически отношения
се променя във всеки един момент – придобиват се нови права, погасяват се задължения,
възникват задължения и т.н. Търговското предприятие до голяма степен се покрива с имуществото
на търговеца. Между двете понятия може да има разлика, защото търговецът – физическо лице
(ЕТ) има лично имущество, което не е част от търговското предприятие. От друга страна, при
юридическите лица имуществото и търговското предприятие до голяма степен съвпадат, почти
напълно. Може би само с тази разлика, че търговското предприятие понякога включва и права и
фактически отношения, които са свързани с дейността, но нямат имуществен характер, защото в
търговското предприятие могат да се включат неимуществени елементи, като например правото
на търговска фирма, неимущствени права, касаещи интелектуалната собственост и т.н. Имайки
предвид гореизложеното, като цяло имуществото и търговското предприятие съвпадат.

Съществува въпрос дали търговското предприятие е обект на право или пък е правен
субект. По нашето право законодателят не е уредил търговското предприятие като субект. Субект
на правото е търговецът, а търговското предприятие може да бъде само обект на права.
Въпросът обаче е дали то е самостоятелен обект на права. Следва да се има предвид, че по начало
съвкупностите могат да бъдат обект на права, доколкото могат да съществуват и са уредени от
закона. Субектите могат и сами да създават съвкупности, но те ще бъдат само механичен сбор от
права и задължения, но няма да имат самостоятелен режим. За да могат да бъдат третирани
съвкупностите като самостоятелен обект на права, трябва да има съответната правна уредба. А
понастоящем такива нормативно съвкупности са доста ограничен брой. Според професор

19
Калайджиев по нашето право търговското предприятие е уредено като самостоятелен обект на
права, но само на такива права, които са определени от закона. На първо място, законът не
урежда някакво самостоятелно вещно право върху съвкупността. Търговското предприятие обаче
може да бъде обект на залог. Може също така да бъде обект или предмет и на други права,
защото съвкупността може да се прехвърля. Т.е. тя може да бъде предмет или обект на
облигационни права, но не и на вещни.

Друг въпрос, който се поставя, е дали търговецът може да притежава повече от едно
предприятие. Това в общи линии не е предмет на спор. Дотолкова, доколкото става въпрос за
различни съвкупности от права, задължения и фактически отношения, отговорът е положителен.
Освен това тези различни предприятия на един и същи търговец могат да се обособят и
счетоводно. Нещо повече, има такива хипотези, които са изрично уредени. Такава изрично
уредена хипотеза е т.нар. „клон“ на търговеца, който представлява териториално обособено
предприятие на търговеца. Възможно е да се обособят различни предприятия на един и същи
търговец и въз основа на други критерии, например различна дейност и т.н.

Състав на предприятието

Както вече бе отбелязано, предприятието е съвкупност, която обхваща права, задължения и

фактически отношения. По начало те са имуществени, но има и неимуществени елементи.
Търговското предприятие е такъв комплекс от права, задължения и фактически отношения, които
са свързани с търговската дейност на търговеца.

Най – напред в търговското предприятие се включват имуществени права, права, които

имат парична оценка. Това са свързани с осъществяването на дейността вещни права, като право
на собственост върху движими и недвижими вещи, право на строеж, право на пристрояване,
право на ползване и т.н. Търговското предприятие обхваща и облигационните права, вземанията.
В числото на имуществените права се включват и членствените права на търговеца, някои от които
впрочем може да имат и неимуществен характер. Към тази част на търговското предприятие
спадат и т.нар. „права на интелектуална собственост“, например права върху полезни модели,
права върху регистрирани марки, промишлен дизайн, топологии на интегрални схеми и т.н.
Включват се също така и права по трудови договори.

Част от предприятието са и неимуществени права, които са свързани с дейността – правото

на търговска фирма, неимуществени права на интелектуална собственост, неимуществени права,
произтичащи от членствени права и т.н.

Друга основна група елементи, които се включват в състава на търговското предприятие,

са задълженията на търговеца. Това преди всичко са облигационни задължения, свързани с
търговската дейност. В търговското предприятие, разбира се, се включват и други задължения,
например задължения по трудовите договори.

20
 Освен изброеното до сега, в търговското предприятие се включват и публичноправни
права и задължения, които са свързани с дейността на предприятието. Безспорно е, че
публичноправни кредитори могат да искат откриване на производство по несъстоятелност, което
показва, че задълженията към тях са част от предприятието.

Правата и задълженията, които се включват в търговското предприятие, могат да бъдат

условни, срочни, бъдещи, правни очаквания, естествени права.

Търговското предприятие включва и фактическите отношения. Касае се до отношения,

които не са последица от упражняването на права и задължения, т.е. фактически отношения,
които не са правоотношения. Такива фактически отношения имат само определено значение за
предприятието и са защитени от правния ред при известни предпоставки и до известен размер. Те
по начало имат имуществена стойност. Такова фактическо отношение например е клиентелата,
разбирана като фактически отношения, в които правният субект влиза с оглед задоволяване на
потребности. Други фактически отношения, които са част от предприятието, са такива отношения с
доставчици и кредитори, но тук се имат предвид някакви трайно установени фактически
отношения между тях и търговеца, не договорни. Такива например са източниците на суровини,
броят на работниците и служителите, техният трудов стаж, опитът на работниците, търговските
тайни, репутацията, владението и т.н.

На следващо място, търговското предприятие включва и непрехвърлими права и

задължени. Например вещното право на ползване също е елемент от търговското предприятие.

Счетоводните книги и търговската кореспонденция също се разглеждат като част от

търговското предприятие.

Чисто теоретически е възможно дадено предприятие да се състои само от някои от

посочените в чл. 15, ал. 1 ТЗ. Т.е. теоретично то може да се състои само от права, само от
задължения, само от фактически отношения, макар житейски това да е по – скоро невъзможно.

Прехвърляне на търговско предприятие

Съгласно чл. 15, ал. 1 ТЗ, предприятието може да бъде обект на прехвърлителни сделки,
като законът не ограничава вида на прехвърлителните сделки, така че може да се включват
всякакви сделки, които прехвърлят предприятието – както възмездни, така и безвъзмездни.
Сделките с предмет търговско предприятие наподобяват класическите прехвърлителни сделки –
продажба, замяна, даване вместо изпълнение, прехвърляне срещу издръжка и гледане, дарение,
но се отличават от тях по особения си предмет, защото те имат комплексен характер, имат за
предмет всички елементи на предприятието, а не отделни елементи. Изброените транслативни
договори по начало имат за предмет вещи, а в конкретния случай, когато се прехвърля търговско
предприятие, не се има предвид съвкупност от толкова отделни различни договори, с които се
прехвърлят отделни обекти от предприятието, а се има предвид един договор, с който се
прехвърля всичко като съвкупност. По тази причина правилата за съответния вид прехвърлителна

21
сделка могат да се прилагат по аналогия спрямо сделки с предмет търговско предприятие. Освен
това трябва да се има предвид, че сделките и правилата по чл. 15 - чл. 16а ТЗ са дадени с оглед
сделки между живи лица. Затова прехвърлянето на имущество на починал едноличен търговец се
извършва чрез завещание, съгласно уредбата на Закон за наследството, няма специални правила.

Според професор Калайджиев по начало сделките за прехвърляне на търговско

предприятие не са търговски сделки. Те не са абсолютни търговски сделки по смисъла на чл. 1,
ал. 1 ТЗ. Има и т. нар. „относителни търговски сделки“. Търговските сделки са, освен изброените в
чл. 1, ал. 1 ТЗ, и всички сделки, които са свързани със занятието на търговеца. Според професор
Калайджиев обаче сделките с търговско предприятие не са сделки, свързани със занятието на
търговеца.

Страни по такава сделка могат да бъдат както физически, така и юридически лица.
Отчуждител може да бъде само търговец, защото само лице, притежаващо качеството търговец,
може да притежава търговско предприятие.

Въпрос, който се поставя, е дали приобретателят трябва да бъде търговец. Положителният

отговор би могъл да бъде изведен от правилото на чл. 16, ал. 1 ТЗ, съгласно който прехвърлянето
се вписва в търговския регистър едновременно по партидата на отчуждителя и на
правоприемника. Според професор Калайджиев обаче приобретателят може и да не е търговец.
Просто когато приобретателят придобие предприятието, за него ще възникне задължение да се
впише в търговския регистър, ако продължи да извършва търговска дейност. Той може да
придобие предприятието и да не продължи да извършва търговска дейност. Проблемът тук е, че
засега изрично не е уредена тази възможност.

Предмет на договора е цялото предприятие като съвкупност. Няма значение дали страните
са описали елементите му или не са ги описали. Дори и да е направен опис на елементите, той
има ориентировъчно значение. Ако даден елемент не е описан, това не означава, че той се
изключва от съвкупността. Има изключение, което касае правото на търговска фирма.
Прехвърлянето на това право не се предполага. Когато се прехвърля търговската фирма заедно с
предприятието, това трябва да бъде изрично посочено.

Отделни елементи могат да се изключват, стига да не се наруши идентичността на

предприятието и предметът на договора да не се превърне от съвкупност в договор за отделни
елементи. Изключените елементи следва да бъдат индивидуализирани. При липса на яснота,
тълкуването следва да е в полза на съвкупността. Възможно е да се прехвърлят идеални части на
предприятие, могат да се прехвърлят и реални части от предприятие.

Самото прехвърляне на предприятие е сложен юридически факт, който се състои от

няколко елемента. Най – напред, когато се прехвърля цялото предприятие на търговско
дружество, за прехвърлянето е необходимо да се вземе решение съгласно чл. 262п ТЗ (чл. 15, ал. 2
ТЗ). Правилото на чл. 15, ал. 2 ТЗ не е императивно. Според професор Калайджиев, доколкото
разпоредбата на чл. 15, ал. 2 ТЗ въвежда изключение и има ограничителен характер, би следвало
22
да се тълкува ограничително, то изискванията й не следва да се прилагат спрямо сделки с предмет
част от предприятие и спрямо сделки, които нямат прехвърлително действие. По начало такова
решение следва да се вземе само от дружеството – прехвърлител, защото това дружество ще се
лиши от цялата си търговска дейност. При събирателното и командитното дружество всички
съдружници трябва да бъдат съгласни, т.е. решението трябва да се приеме с единодушие. При
ООД решението трябва да се вземе от общо събрание на съдружниците с минимално мнозинство
от ¾ от целия капитал. При АД решението трябва да се приеме с минимално мнозинство от ¾ от
представените на събранието акции с право на глас от всеки съответен клас. При КДА решението
трябва да се приеме от неограничено отговорните съдружници единодушно, а от акционерите,
както при АД, с квалифицирано мнозинство от ¾ от представените на събранието акции с право на
глас. Търговското предприятие на кооперация се прехвърля с решение, прието с мнозинство 2/3
от присъстващите членове на кооперацията.

Това решение е само един от елементите на фактическия състав на прехвърлянето на

предприятие. То по съществото си е вътрешнокорпоративна сделка. Тя не създава права за трети
лица и само по себе си не поражда последици за трети лица. Ако решението е положително, то
поражда задължение за съответните управителни органи да сключат договор за прехвърляне на
предприятието. При АД е уредено изключение от принципа, че единствено общото събрание на
акционерите може да вземе решение. Съгласно чл. 236, ал. 3 ТЗ уставът на дружеството може
изрично да предвиди, че сделките за прехвърляне на предприятие ще се извършват по решение
на съвета на директорите, съответно на управителния съвет. В този случай е необходимо
единодушно решение на съвета на директорите, съответно предварително разрешение на
надзорния съвет.

На следващо място, следващ елемент е сключването на договор за прехвърляне на

предприятието. Особено при този договор е, че тук се изисква квалифицирана форма за
действителност.

На следващо място, прехвърлянето на предприятието се вписва в търговския регистър

едновременно по партидата на отчуждителя и на правоприемника. Вписването няма
конститутивно действие. Т.е. вписването не е елемент от юридическия факт, който поражда
прехвърлителният ефект. Вписването има друго значение, но не е елемент.

Правни последици от прехвърлянето на търговско предприятие

Най – напред, прехвърлянето на търговското предприятие не води нито до загуба на

търговското качество на отчуждителя, нито до придобиване на търговско качество от
правоприемника.

Какъв вид правоприемство е прехвърлянето на предприятие – общо или частно? При

общото правоприемство се прехвърлят всички права и задължения, а при частното – отделни
права и задължения. По начало, при физическите лица общо правоприемство има при смъртта,
при наследяването. При юридическите лице по начало няма общо правоприемство, освен ако
23
това не е изрично предвидено, например при преобразуване. По правило прехвърлянето на
търговско предприятие е случай на частно правоприемство. Това е така, защото в предприятието
може да има непрехвърлими права и задължения. Второ, ако прехвърлянето е възмездно, срещу
прехвърлените права и задължения се придобива някаква цена. Така че то теоретически може да
бъде общо, само в случай на дарение на предприятие, при което се прехвърлят всички права и
задължения.

Всички индивидуално определени вещи, които са включени в състава на предприятието,

се прехвърлят при сключването на договор за търговско предприятие, но за да се противопостави
прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, е необходимо да се извърши и вписване.
Това вписване е необходимо за противопоставяне на прехвърлянето на третите лица. То не е
необходимо за настъпването на прехвърлителен ефект. Има случай, в които трябва да се извърши
вписване и то има конститутивно действие. Такова вписване е необходимо по отношение на
безналичните ценни книги. Ако в предприятието са включени безналични ценни книги, трябва да
бъде извършено вписване в Централен депозитар. Това вписване има конститутивно действие.
Самата сделка за прехвърляне на предприятието няма да бъде достатъчна, за да се прехвърлят
правата върху безналичните ценни книги. По начало самата сделка е достатъчна за прехвърлянето
на повечето елементи на предприятието, освен такива, спрямо които са установени някакви
специални изисквания.

Съгласно чл. 15, ал. 1, изр. 2 ТЗ, отчуждителят е длъжен да уведоми кредиторите и
длъжниците за извършеното прехвърляне. Законът предвижда отчуждтелят да извърши това
уведомление, макар че според проф. Калайджиев уведомлението не е елемент от самата сделка.
То е необходимо, за да се противопостави прехвърлянето на тези трети лица, за да има действие
прехвърлянето спрямо тях. Има една особеност. По отношение на прехвърлянето на вземания
няма особености, режимът е същият както при цесията. Що се отнася обаче до прехвърлянето на
задължения, по ЗЗД когато се прехвърлят отделни задължения, е необходимо съгласие на
кредитора. Когато задължението е елемент от предприятието, съгласие на кредитора не е
необходимо, достатъчно е само да бъде уведомен. Трябва да бъдат уведомени кредиторите и
длъжниците на отчуждител, не тези на приобретателя. Самото уведомление не е формално, със
свободно установено съдържание. Уведомление е необходимо и при прехвърляне на
публичноправно задължение. Публичноправният кредитор (обикновено НАП) трябва също да
бъде уведомен, за да породи прехвърлянето действие. Напоследък обаче има съдебна практика,
че дори да няма уведомление, доколкото е извършено вписване в търговския регистър, би
следвало да се приеме, че това вписване по партидата на прехвърлителя и правоприемника е
достатъчно, няма нужда кредиторите и длъжниците да бъдат уведомявани.

Когато се прехвърлят обезпечителни права като ипотеки и залози, ипотеките се регулират

от същия режим като недвижимите имоти. Трябва да се извърши съответното вписване на
ипотеката в книгите за вписванията. При особените залози трябва да се извърши вписване в
съответния регистър. Когато се касае до реален залог, трябва прехвърлителя да предаде вещта на
правоприемника или пък той или трето лице да започне да държи вещта за правоприемника.
24
 Някои фактически отношение не се прехвърлят едновременно с прехвърлянето на самото
предприятие. В такива случай сключването на договор за прехвърляне на предприятие поражда
задължение за отчуждителя да осигури на правоприемника възможност да встъпи във
фактическите отношения.

Законодателят е предвидил ред защитни механизми за кредиторите при прехвърляне на

търговско предприятие. Един от тях е солидарната отговорност. Съгласно чл. 15, ал. 3 ТЗ при
прехвърляне на предприятие, ако няма друго споразумение с кредиторите, отчуждителят отговаря
за задълженията солидарно с правоприемника до размера на получените права. Кредиторите на
търсими задължения са длъжни да се обърнат първо към отчуждителя на предприятието. Т.е
възниква солидарна отговорност между прехвърлителя и правоприемника по отношение на
кредиторите. Солидарността се отнася до всички задължения, а не само до паричните
задължения. Солидарността възниква по силата на самото завършване на юридическия състав на
прехвърлянето, не е нужно допълнително волеизявление, за да възникне солидарната
отговорност. Няма никакво значение дали правоприемникът е знаел, че съществува дадено
задължение или не. Тази солидарна отговорност обхваща само старите задължения, т.е. тези,
които са възникнали до датата на прехвърлянето. Това е така, защото кредиторите, чиито
вземания са възникнали след прехвърлянето, не се нуждаят от защита. Те стават кредитори на
един търговец, на едно предприятие такова, каквото то вече е. Старите се нуждаят от защита,
защото обикновено при прехвърлянето на предприятие се създава конкуренция между две
категории кредитори – кредиторите на правоприемника и кредиторите на отчуждителя.
Обстоятелството, че отчуждителят е заличен от търговския регистър няма значение за солидарната
отговорност. Относно солидарната отговорност обаче има един проблем. От 2003г. беше
предвидено, че отчуждителят отговаря солидарно с правоприемника до размера на получените
права. Как следва да се тълкува изразът „до размера на получените права“? Той може да означава
различни неща. Може да значи до размера на цената. Това обаче означава, че ако прехвърлянето
на предприятието е безвъзмездно, отчуждителят няма да отговаря солидарно, защото няма да е
получил нищо. Може да се смята, че отчуждителят отговаря до размера на стойността на правата в
предприятието до момента на прехвърлянето. Всъщност редакцията на текста е грешна. Идеята,
която се влага в него би трябвало да е друга. Всъщност правоприемникът следва да отговаря до
размера на стойността на правата, които той е получил. Отчуждителят би следвало да отговаря в
пълен размер.

Освен това в закона е уредена една поредност. Кредиторите на търсими задължения са

длъжни да се обърнат първо към отчуждителя на предприятието. Причина за въвеждането на това
правило вероятно е идеята, че за правоприемника ще бъде по – трудно да изпълни непарично
задължения, защото търсими задължения са непаричните.

Кредиторите могат да се откажат от тази гаранция – солидарната отговорност. Това обаче

не може да стане със самия договор за прехвърляне на търговско предприятие. Това трябва да
стане с отделно споразумение за ограничаване или изключване на тази солидарна отговорност с
всеки кредитор.
25
 Що се касае до вътрешните задължения между солидарните длъжници, тук в уредбата на
прехвърлянето на предприятие особени правила няма. Прилагат се общите правила.

Друго важно защитно средство на кредиторите е уредено в чл. 16а ТЗ – задължение за

правоприемника да управлява отделно преминалото върху него предприятие за определен от
закона срок. Смисълът на това правило е, че при прехвърлянето на предприятие има два
имуществени комплекса, които се състоят от права и задължения и те очевидно са различни по
състав. В този случай възниква конкуренция между кредиторите на едното предприятие и тези на
другото. И в случай че едното предприятие има повече задължения отколкото права, например
това на правоприемника, то тогава кредиторите на предприятието на прехвърлителя биха били
поставени в по – неблагоприятно положение след прехвърлянето, защото ще се конкурират с
кредиторите на другото предприятие. Правилото на чл. 16а, ал. 1 ТЗ всъщност гласи
„правоприемникът управлява отделно преминалото върху него търговско предприятие за срок 6
месеца от вписването на прехвърлянето“. Най – напред следва да се изясни какво означава
„управление“, „отделно управление“. По принцип отделно управление означава отделно
счетоводно отчитане. Иначе управлението обхваща всякакви правни и фактически действия. На
правоприемника не се налагат някакви ограничения. Той може да извършва всякакви сделки на
управление, на разпореждане и т.н, т.е. нормалната му търговска дейност си продължава. Но това
става при отделно счетоводно отчитане. Отделното управление е пречка за сливането на
насрещните задължения на прехвърлителя и правоприемника за този срок на отделно
управление, тъй като такова сливане може да бъде пречка за удовлетворяване на кредиторите на
отчуждителя или на правоприемника. Този 6 – месечен срок е уреден с императивна норма. Той
не може да бъде удължаван или намаляван. В закона се казва, че отделното управление започва
от вписването на прехвърлянето. Защитата на интересите на кредиторите налага да се приеме,
че задължението за отделно управление възниква още от момента на прехвърлянето, т.е. от
момента на подписването на договора за прехвърляне, а продължава да тече 6 месеца след
вписването.

В случай на неизпълнение на задължението за отделно управление, членовете на

управителния орган отговарят за вредите, които са причинили. Отговарят всички членове от
управителния орган на правоприемника, а не само онези на които е възложено управлението или
представителството на правоприемника. Тази отговорност е солидарна. Според проф. Калайджиев
тя е по – скоро деликтна, а самото дружество също би следвало да отговаря в отношенията с
кредиторите на основание чл. 49 ЗЗД.

Кои кредитори се ползват от закрилата на чл. 16а ТЗ? По начало това са кредиторите с
парични вземания, защото вземанията за лично незаместимо действие или бездействие са с оглед
личността на длъжника и не се прехвърлят към правоприемника. Кредиторите със вземане за
лично заместимо действие обаче могат чрез овластяване от съда или от съдебен изпълнител да
извършат действия за сметка на длъжника и след това да осъдят длъжника или да искат
длъжникът предварително да внесе сумата, необходима за извършване на тези действия. В тези
случаи те също ще се конкурират с кредиторите на другия имуществен комплекс, така че те също
26
ще се нуждаят от защитата на чл. 16а ТЗ. С тази защита на чл. 16а ТЗ се ползват не всички
кредитори, а само старите кредитори. Това са тези кредитори, чиито вземания са възникнали
преди датата на прехвърлянето. Обаче договорът за прехвърляне на търговско предприятие се
вписва в търговския регистър. Както вече бе споменато, вписването има само оповестително
действие, което означава, че прехвърлянето се смята за известно на третите добросъвестни лица
от момента на вписването. Поради това възниква въпрос какво става със вземанията на
кредиторите, които са възникнали след сключването на договора, но преди вписването.
Обикновено между сключването на договора и извършването на вписването има известен период
от време, в който също могат и обикновено възникват някакви задължения на отчуждителя. Тези
кредитори трябва ли да се ползват от закрилата на чл. 16а ТЗ? Според проф. Калайджиев, предвид
действието на обществено доверие на вписването в търговския регистър, което е уредено в чл. 10,
ал. 1 ЗТР, вписаното обстоятелство се смята за вярно, за съществуващо от момента на вписването.
В такъв случай би следвало за добросъвестните кредитори на отчуждителя прехвърлянето да е
настъпило от момента на вписването. Т.е. ако техните вземания са възникнали в периода между
сключването на договора и вписването, те също следва да се ползват от закрилата на отделното
управление по чл. 16а ТЗ. По същия начин следва да се уредят отношенията и по отношение на
добросъвестните кредитори на правоприемника. Недобросъвестните кредитори на отчуждителя и
правоприемника обаче, тези, които знаят, че има сключен договор за прехвърляне на
предприятие, ще се ползват от тази закрила само ако са били кредитори към момента на
сключване на договора. Също така от закрилата се ползват само необезпечените стари
кредитори. Това е така, защото заложните и ипотекарните кредитори, както и кредиторите с
право на задържане запазват своето обезпечение. Прехвърлянето на предприятието не се
отразява по никакъв начин върху тяхното обезпечение. Аналогично е положението на
кредиторите с някакви лични обезпечения – поръчителства, банкови гаранции и т.н. Те
(поръчителство, банкови гаранции и т.н.) по начало не се засягат от прехвърлянето на търговското
предприятие.

В какво се изразява защитата на необезпечените кредитори, т.е. какъв е смисълът на това

отделно счетоводно отчитане? Необезпечените стари кредитори могат да искат обезпечение или
изпълнение на вземането си. По правило кредиторите, чието вземане е изискуемо, ще
предпочетат изпълнението, а кредиторите, чието вземане е неизискуемо, ще искат обезпечение,
но няма пречка и кредитор със изискуемо вземане да предпочете обезпечение. Няма значение
какво е обезпечението. По начало се смята, че трябва да се даде реално обезпечение, но то може
да бъде и лично според проф. Калайджиев. За да се ползва от защитата на чл. 16а ТЗ, кредиторът
трябва да направи искане до правоприемника – едностранно и неформално изявление. Той
трябва да направи това искане в 6 – месечен преклузивен срок. Този срок започва да тече от
момента на вписването в търговския регистър. Ако кредиторът получи точно изпълнение на
своето вземане или пък надлежно обезпечение, правата му по чл. 16а ТЗ се погасяват. Ако обаче
той не получи нито изпълнение, нито обезпечение, чл. 16а, ал. 2, изр. 2 ТЗ казва, че кредиторът
има право на предпочтително удовлетворение от правата, принадлежащи на неговия длъжник.
Това означава, че кредиторът на всеки един от двата отделни имуществени комплекса има обща

27
привилегия по отношение на правата, които са част от имуществения комплекс преди
прехвърляне на предприятието, по отношение на кредиторите на другия имуществен комплекс.
Тази обща привилегия може да се упражнява само в изпълнителния процес. Поради това се смята,
че ако кредиторът не получи обезпечение или изпълнение, неговото вземане става изискуемо и
той може да насочи изпълнение към имуществения комплекс, на който е бил кредитор. Той може
да насочи изпълнение спрямо цялото имущество, но по отношение на това имущество, на което
той е бил кредитор преди прехвърлянето, той има право на предпочитание пред кредиторите на
другия имуществен комплекс. Макар да не е изрично уредено, следва да се приеме, че тази обща
привилегия на всеки един от двата имуществени комплекса засяга само старите кредитори, т.е.
старите кредитори на единия комплекс по отношение на старите кредитори на другия комплекс и
обратно. Тя няма отношение спрямо новите кредитори, на тях тя не може да се противопостави.
По принцип, съгласно чл. 137, ал. 1 ЗЗД тази привилегия има ред след общите привилегии по чл.
136 ЗЗД. Тя обхваща всички права, които са били елемент на съответния имуществен комплекс
преди прехвърлянето. Поставя се въпросът дали тази обща привилегия трябва да се упражни в 6 –
месечния срок или се запазва и след това. Според проф. Калайджиев, макар това да не е казано
изрично в закона, ако кредиторът е направил искането си в 6 – месечният срок, той следва да се
ползва от тази привилегия. Той фактически не може хем да направи искането си, хем да се
удовлетвори в 6 – месечния срок. Принудителното изпълнение в България е доста бавно. Разбира
се, следва да се уточни, че тази привилегия има отношение само спрямо правата, които са
включени в прехвърляното търговско предприятие.

Търговското предприятие може и да се залага, може да бъде предмет или обект на

заложно право. То не е предмет на вещно право, но ако се приеме едно от застъпените в теорията
виждания за заложното право, а именно, че то е вещно, то тогава само на това вещно право може
да бъде предмет предприятието. В този случай залогодател е търговецът. Договорът за залог се
сключва в квалифицирана форма за действителност – писмена форма с нотариална заверка на
подписите. Този договор за залог не е реален, не е необходимо предаване на заложния
кредитор. За да се противопостави обаче залогът на трети лица, трябва да се извърши вписване на
заложното право в търговския регистър по партида на залогодателя. Самият закон е предвидил
какви са обстоятелствата, които подлежат на вписване относно залога на търговско предприятие.
Това вписване има първичен характер, то е едно първично вписване. Необходимо е, за да се
противопостави залогът на трети лица, които претендират права върху цялото предприятие като
съвкупност. Това могат да бъдат последващи заложни кредитори на цялото предприятие или
последващи приобретатели на предприятието. Действието на вписването е от извършването на
първоначалното вписване.

Законът допуска извършване на вписвания и в други регистри, които имат вторичен

характер. Целта на тези вписвания отново е да се противопостави залогът на трети лица, но те
нямат действие, ако не е извършено първичното вписване в търговския регистър. Тези вписвания
са необходими, защото при залога на търговско предприятие се залага една съвкупност, която
има отделни елементи. Тази съвкупност обаче е динамична. Тези обекти могат да бъдат обект на

28
самостоятелни сделки. За да може залогът на предприятие да се противопостави на трети лица,
които придобиват по – късно обезпечителни права върху отделни елементи на предприятието
(залози и ипотеки), залогът трябва да се впише вторично в съответния регистър – ако са движими
вещи, той се вписва в Централен регистър на особените залози; ако са недвижими имоти, той
следва да се впише в книгите по вписванията, които се водят от Службите по вписванията и т.н.).
Действието на това вторично вписване също е 5 години от вписване в съответния регистър.

Как се уреждат противоречия между залог на търговско предприятие и реален залог? Ако
реалният залог е за някаква вещ, за която може да се учреди особен залог, който да се впише в
някакъв регистър, тогава ако реалният залог се извърши след залога на търговско предприятие и
залогът на търговско предприятие е вписан в съответния регистър, залогът на търговско
предприятие е противопоставим на реалния залог. Това е така, защото когато имаме извършване
на реалния залог, заложният кредитор е можел да провери в търговския регистър или в
съответния друг регистър, че такъв залог съществува. Обаче ако за съответните обекти няма такива
регистри (например за налични ценни книжа като налични акции – залог на налични акции се
извършва чрез заложно джиро, което се вписва само в книгата на акционерите), заложният
кредитор няма как да установи, че има учреден залог на търговско предприятие. Ето защо, когато
за съответните обекти на реалните залози няма регистър за вписване и залогът не може да бъде
вписан, залогът на търговско предприятие не е противопоставим на кредитори, които са
придобили реален залог.

Възможна е и друга хипотеза на конкуренция на права. Това е конкуренция между права

на заложния кредитор на търговско предприятие и други трети лица. Както стана дума,
търговското предприятие е една съвкупност от права и задължения. Правата могат да се
прехвърлят. Съвкупността е динамична. За да се противопостави залогът на търговско
предприятие на тези трети лица, които придобиват права, които не са обезпечителни, трябва да
се извърши вписване на залога в съответния регистър, а освен това в самия договор за залог тези
активи да бъдат описани. Тогава залогът на предприятието е противопоставим на последващи
приобретатели на отделни активи, които са включени в предприятието. Ако се касае до някакви
активи, за които не се води регистър, тогава нищо не може да се направи и заложният кредитор на
заложното предприятие не може да противопостави заложното си право на тези последващи
приобретатели на права върху отделни обекти.

По начало учредяването на залог на търговско предприятие не е пречка за чисто

фактическото упражняване на дейността на търговеца. Търговецът продължава да извършва
своята търговска дейност. По правило той продължава да извършва всякакви сделки със своето
търговско предприятие. Той може свободно да управлява предприятието си. Това включва и
възможността свободно да намалява неговите активи. По начало обаче кредиторът с особен
залог, за да упражни своето заложно право, трябва да пристъпи към изпълнение. Това
пристъпване към изпълнение се състои от две действия – (i) извършване на вторично вписване в
съответния регистър и (ii) уведомяване на залогодателя. От момента на вписване на изпълнението
от страна на кредитор по залог на търговско предприятие нещата с управлението на заложеното
29
предприятие се променят. Най – напред, заложният кредитор, който има залог върху търговско
предприятие, може да се удовлетвори от търговското предприятие по два начина – (i) да продаде
цялото заложено предприятие като съвкупност или (ii) да продаде отделни негови елементи.
Веднъж избрал един от тези способи, той не може след това да го сменя, за да не се стигне до
злоупотреба с право. Ако заложният кредитор реши да се удовлетвори от отделни елементи,
тогава той следва (съгласно чл. 46, ал. 2 ЗОЗ) да ги продаде извънсъдебно сам. Той е длъжен да
продаде първо онези активи, чието отчуждаване би затруднило в най – малка степен дейността на
предприятието. Както бе споменато, другата възможност на заложния кредитор е да продаде
цялото предприятие като съвкупност. Ако реши да се удовлетвори от предприятието като цяло,
заложният кредитор има право да назначи управител на предприятието. Назначаването на този
управител не е задължително, но то е необходимо, тъй като заложният кредитор не може да
разчита на съдействието на залогодателя. Този управител се посочва в самото уведомление за
пристъпване към изпълнение, отправено към залогодателя. Управителят също трябва да даде
съгласие да бъде назначен като такъв. Управителят се вписва в търговския регистър. След като се
извърши това вписване, залогодателят се десезира. Той вече не може да управлява и да се
разпорежда свободно с елементите на своето предприятие. Действията, които се свързват с
обикновената дейност на търговеца, се упражняват от управителя на търговското предприятие,
назначен от заложния кредитор. Този управител е в положение на обикновен търговски
пълномощник съгласно чл. 48, ал. 1 ЗОЗ. Той извършва обикновената дейност на търговското
предприятие и за него важат ограниченията на чл. 26, ал. 1 ТЗ. Той извършва обикновените
сделки, спадащи в кръга на обикновената дейност на предприятието, но не може да отчуждава, да
обременява с тежести предприятието като цяло или включените в него недвижими имоти, да
поема менителнични задължения, да взема заеми и да води процеси. По принцип функциите на
този управител са по – скоро да запази предприятието от увреждащи действия на търговеца и да
подготви необходимата за неговата продажба счетоводна документация. От друга страна,
действията, които надхвърлят обикновеното управление, могат да се извършват от залогодателя
само със съгласието на заложния кредитор. Управителят има задължения, които са насочени към
запазване на интересите както на залогодателя, така и на заложния кредитор. Той е длъжен да
приеме търговското предприятие по опис, а също така е длъжен да управлява предприятието и да
представлява търговеца с грижата на добрия търговец. Управителят на предприятието не може да
води процеси от името на търговеца. Процеси могат да се водят от заложния кредитор, но тогава
той е в качеството на процесуален субституент на залогодателя, поради което като съищец или
съответник трябва да се привлече и самия търговец – залогодател. Залогодателят, разбира се,
може сам да води дела.

В чл. 50 ЗОЗ са изброени основанията за прекратяване на правомощията на управителя,

като това изброяване е примерно, а не изчерпателно. След прекратяване на правомощията на
управителя, търговецът може да назначи нов управител.

Освен обект на прехвърлителни сделки и на залог, търговското предприятие може да

бъде обект и на лизинг. Съгласно чл. 347, ал. 1 ТЗ правилата за лизинга на вещ се прилагат

30
съответно и за лизинга на търговско предприятие. Изрична правна уредба няма, но могат да се
извлекат правила от някои отделни разпоредби, отнасящи се до лизинга. Например чл. 236, ал. 2,
т. 1 и чл. 236, ал. 3 ТЗ предвижда, че за предоставяне на ползване на цялото предприятие на
акционерно дружество е необходимо решение на общото събрание на акционерите или съгласно
ал. 3 – „уставът на дружеството може изрично да предвиди сделките по ал. 2 да се извършват по
решение на съвета на директорите, съответно на управителния съвет. В този случай е необходимо
единодушно решение на съвета на директорите, съответно предварително разрешение на
надзорния съвет“. Според проф. Калайджиев договор за лизинг на търговско предприятие може
да се сключва. Това следва и от правило на чл. 347, ал. 1 ТЗ, както и от принципа за свобода на
договарянето. В закона обаче няма абсолютно никакви правила относно това, какво представлява
този лизинг. Като цяло, правилата за лизинг на вещи, които са предвидени в Търговския закон са
неприложими към търговското предприятие. Търговското предприятие е съвкупност, а при
обикновеният лизинг се отдават отделни вещи, което е съвършено различно. Според проф.
Калайджиев лизингът на търговско предприятие следва да се разглежда като договор, с който
търговецът предоставя управлението на предприятието на друго лице, което получава доходите
от предприятието срещу възнаграждение. Според проф. Калайджиев този договор не е търговска
сделка, тъй като не е сред изброените в чл. 1, ал. 1 ТЗ сделки, а по съдържание надхвърля
сделките, които са свързани със занятието на търговеца. Законът не предвижда никакви правила
за форма на този договор, така че той е неформален. Не се изисква и вписването на такива
договори в някакъв регистър. Ако лизингодателят е акционерно дружество, необходимо е да се
приеме решение по чл. 236, ал. 2, т. 1 ТЗ или по чл. 236, ал. 3 ТЗ, като това правило следва да се
прилага и при командитно дружество с акции. Според проф. Калайджиев при този договор за
лизинг изобщо не може да става дума за финансов лизинг. Договорът за лизинг на търговско
предприятие се нужда е от изрична уредба. Необходимо е да се уредят правила, съгласно които
лизингополучателят да управлява предприятието. Той трябва да може да прави това от свое име.
Т.е. този договор би следвало да се вписва в търговския регистър. Вписването е необходимо,
защото трябва да се уредят отношенията по договора и третите лица. Към момента
лизингополучателят изобщо не е защитен, защото лизингодателят може да заложи предприятието
си, може да го продаде. Лизингополучателят няма никаква защита срещу тези действия, защото
третите лица няма как да разберат, че има такъв договор за лизинг. Този договор съответно няма
да им бъде противопоставим. Единствената защита, която има лизингополучателят би била тази
по самия договор, т.е. ако лизингодателят наруши договора, той ще носи някаква отговорност.

6. Клон на предприятие – понятие и правен режим. Клон на чуждестранно лице

(чл. 17 – чл. 20 ТЗ)

31
 Клонът е обособяване на част от дейността на търговеца, т.е. на неговото предприятие в
населено място, което е различно от главното му седалище. По силата на Търговския закон в едно
населено място търговецът може да има само един клон. По изключение в изрично уредени от
закона случаи е възможно търговците да имат повече от един клон в едно населено място, както и
да има клон в населеното място на своето седалище. Това се предвижда в отделни закони, като
например такава възможност е предвидена по отношение на банките и застрахователите (по ЗКИ
и КЗ).

За наличието на клон се съди по два критерия. От гледна точка на ТЗ основният критерий

е, че се касае за несамостоятелно предприятие, което е обособено в населено място, различно от
това по главното седалище. Т.е. основният критерий е това, че се касае за място, което е различно
от главното седалище. Няма значение каква е дейността, която се извършва чрез този клон –
самостоятелна дейност, несамостоятелна дейност, еднаква или различна с тази на главното
предприятие и т.н. В търговския регистър се вписват обстоятелства относно клона, включително и
предмет на дейност. Вписаният предмет на дейност обаче има само ориентировачно, но не и
обвързващо значение. Клонът се характеризира с още 2 особености. Първата е, че става въпрос за
несамостоятелно предприятие, което е зависимо от главното предприятие на търговеца. Т.е., за
да има клон, трябва да има главно предприятие, да има вписан търговец. Клонът има търговска
фирма, която обаче е фирмата на търговеца с добавката „клон“ . Клонът не съставя отделен
годишен счетоводен отчет, няма собствени банкови сметки, те са все на търговеца. Има още едно
правило, уредено в разпоредбата на чл. 20 ТЗ. Там се предвижда една особена местна
подсъдност, съгласно която при спорове, произтичащи по преки отношения с клона, исковете
могат да се предявяват към търговеца и по седалището на клона. Те могат да се предявяват и по
главното седалище на търговеца. За преместването на седалището и адреса на управление на
клона се прилагат правилата за промяна на седалището и адреса на управление на търговеца. По
начало прехвърлянето на предприятието води и до прехвърляне на клона, но може да се уговори
и друго. Клонът не може самостоятелно да се прекратява чрез ликвидация, да се преобразува и
т.н.

Макар да не е самостоятелно предприятие, клонът притежава известна самостоятелност.

Той има търговска фирма, седалище и адрес на управление, които са различни от тези на
търговеца. Обстоятелствата относно клона се вписват на самостоятелно основание в търговския
регистър. Клонът може да има предмет на дейност, който е различен от този на търговеца.
Сделките, които се сключват чрез клона, се сключват от вписан в търговския регистър управител,
който е или прокурист или търговски пълномощник. За клона се води отделно счетоводство.
Уредена е тази особена местна подсъдност по чл. 20 ТЗ, съгласно която при спорове между
търговеца и трети лица, които произтичат пряко от дейността на клона, исковете могат да се
завъждат срещу търговеца по седалището на клона. Седалището и адресът на управление на
клона могат да се преместят независимо от тези на главното предприятие. Клонът може да се
прехвърли отделно от главното предприятие.

32
 Независимо от наличието на известна самостоятелност, клонът не е правен субект. Това е
така, защото липсва правна норма, която да урежда правосубектност на клона. Ето защо дори
когато става въпрос за тази особена местна подсъдност по чл. 20 ТЗ, искът не се предявява срещу
клона, а се предявява срещу търговеца. Липсата на правосубектност е пречка клонът да се
разглежда като представител на търговеца. Всъщност между клона и търговеца няма никакви
правни отношения, защото това е част от предприятието на търговеца. Може да има фактически
отношения, но няма правни. Тъй като клонът не е правосубектен, той няма органи, които да
формират и изявяват волята му. Клонът се управлява от самия търговец – ако е физическо лице, от
самото физическо лице; ако е юридическо лице, от органите на юридическото лице - търговец.

Доколкото става дума за обособяване на част от дейността на търговеца в друго населено

място, законът изисква търговецът да определи и да впише в търговския регистър т.нар.
„управител“, както и да впише обема на неговата представителна власт. Това изискване е
включено в чл. 17, ал. 2, т. 2 ТЗ. То е императивно. Управителят обаче не е орган на търговеца,
нито пък е орган на клона. Управителят е пълномощник на търговеца по отношение на правните
действия, които търговеца извършва чрез клона. Този управител може да бъде прокурист или
търговски пълномощник, като видът на упълномощаването и обемът на представителната власт
се определят от самия търговец. Възможно е клонът да има повече от един управител, като тези
управители може, съобразно волята на търговеца, да представляват съвместно или
самостоятелно. Управителят може да бъде натоварен и с някакви вътрешни функции в рамките на
самия клон, но той не е обявен от закона за орган на клона или търговеца. По начало този
управител трябва да бъде дееспособно лице. Би следвало да е физическо лице, а пък и
прокуристи могат да бъдат само физически лица, докато търговските пълномощници могат да
бъдат и юридически лица. Т.е. на теория, ако управителят е търговски пълномощник, би следвало
да е възможно той да е юридическо лице, но това на практика не се среща. Няма изрично уредена
забрана.

Клонът трябва да се различава от други образувания, звена на търговеца. Най – напред,

съгласно чл. 24 от Закон за насърчаване на инвестициите, чуждестранни лица, които имат право
да извършват търговска дейност по националното си законодателство, имат право да откриват в
страната т.нар. „търговски представителства“. Търговското представителство прилича на клона,
защото то не е правен субект, а е териториално звено на чуждестранно лице, което по
националното си законодателство има право да извършва търговска дейност. Представителството
прилича на клона и по това, че то също се регистрира и чуждестранният търговец може да
извършва сделки чрез представителството, както е при клона. Между клона и търговското
представителство обаче има известни различия. Първо, за разлика от клона, търговецът не може
чрез представителството да извършва търговски сделки. В чл. 24, ал. 2 ЗНИ изрично е казано, че
чуждестранното лице не може да извършва стопанска дейност. От това следва, че търговското
представителство не е част от предприятието на чуждестранния търговец. Сделките, които
чуждестранното лице сключва чрез представителството, по начало са ограничени до нуждите на
самото представителство – да се наема помещение, да се наема персонал, да се купуват

33
канцеларски материали и т.н. Освен това търговското представителство не се вписва в търговския
регистър, а в нарочен регистър към БТПП. Също така само чуждестранни лица могат да откриват
търговски представителства, български лица – търговци не могат да откриват търговски
представителства. От една страна, чуждестранен търговец, който извършва някаква дейност у нас,
не е длъжен да открива търговско представителство. От друга, в случай че той е открил такова
търговско представителство, в закона е предвидено задължение за него да го регистрира в
регистъра, но това задължение не е скрепено със санкция. От това следва всъщност, че вписването
на търговското представителство в регистъра при БТПП не е задължително. За разлика от това,
когато търговец открие клон, той има административноправно задължение да го впише в
търговския регистър. За това е предвидена и санкция. По принцип, ако чуждестранните лица
извършват търговска дейност чрез търговското представителство, това няма да доведе до нищо.
Няма предвидени някакви санкции. Нещо повече, ако те извършват такава дейност и реализират
положителен финансов резултат, те са длъжни да облагат този финансов резултат. Това даже е
изрично предвидено в данъчните закони (по – точно в ЗКПО). Това означава, че ако
чуждестранните търговци реализират положителен финансов резултат, извършвайки стопанска
дейност чрез търговското представителство, той ще бъде длъжен да плаща данъци, да се
регистрира по ДДС и т.н. Няма никакви санкции за това, че той извършва търговска дейност, макар
формално това да е забранено от ЗНИ.

Клонът трябва да се различава от останалите случаи на обособяване на териториални

звена на един търговец, при които липсва каквато и да било самостоятелност. Търговецът може да
си обособява най – различни звена на територията на страната – магазини, офиси, складове и т.н.
Те обаче не са клонове, защото не отговарят на изискванията, на които трябва да отговаря един
клон – за тях не се води отделно счетоводство, не се вписват в търговския регистър и т.н.

Клонът следва да се разграничава и от хипотезите, в които търговецът може да обособява,

да образува самостоятелни предприятия, които принадлежат на друго лице. Например едно
юридическо лице или физическо лице – търговец може да учреди някакво еднолично дъщерно
дружество. Това са самостоятелни правни субекти, самостоятелни предприятия, те не са клон.
Това обаче е предоставено на преценка на търговеца. Той може да решава по какъв начин да си
организира дейността – да обособи клон, да си направи самостоятелно обособено предприятие и
т.н.

По начало решението за откриване на клон се взима от търговеца. Ако търговецът е

физическо лице, решението се взима от него самия. Не е необходимо това решение да се
обективира по някакъв специален начин или процедура, достатъчно е просто да подаде
документите за вписване. Ако търговецът е юридическо лице, по правило това решение се взима
от съответните компетентните органи. При дружеството с ограничена отговорност компетентен
орган е общото събрание на съдружниците. При акционерното дружество компетентен да открие
и закрие клона е съветът на директорите при едностепенна система или управителният съвет при
двустепенната система на управление. Ако съответният съвет има избран изпълнителен член, той
може да вземе такова решение. При командитно дружество с акции нещата се уреждат по начин,
34
подобен на този при акционерното дружество. При събирателното и командитното дружество
този въпрос не е изрично уреден, но би следвало да се иска съгласието на всички съдружници.

Търговецът има административноправно задължение да вписва обстоятелствата относно

клона в търговския регистър. Към заявлението трябва да се приложи и нотариално заверено
съгласие и образец от подписа на лицето, което ще управлява клона. Това е така, защото тази
информация е важна за третите лица, които ще се доверят на това лице, че валидно извършва
сделки от страна на клона. От друга страна, това съгласие е от значение и за вътрешните
отношения между лицето, посочено като управител, и търговеца. Вписването в търговския
регистър по начало няма конститутивно действие, а има само оповестително действие.
Вписването има конститутивно действие само тогава, когато самото вписване е елемент от
фактическия състав на съответния юридически факт. За да има вписването конститутивно
действие, такова трябва да бъде изрично уредено в закона. Вписването на клона има само
оповестително действие.

Чуждестранните търговци също могат да откриват клонове, които се вписват в регистъра.

Правният режим на този клон на чуждестранно лице може да бъде изведен от разпоредбата на
чл. 17а ТЗ. За да може чуждестранно лице да открие клон в България, то трябва да е регистрирано
и да има право да извършва търговска дейност по националното си законодателство. Чл. 17а, ал. 2
ТЗ посочва данните, които трябва да се включат в заявлението за вписване. Към заявлението се
прилага учредителния акт, договор или устав на чуждестранното лице, ако то е юридическо лице.
Вписва се и всяка промяна както относно клона, така и относно чуждестранното лице. По начало,
както при местните търговци, чуждестранният търговец има задължение да представя за
обявяване всяка година годишния си финансов отчет, както и актуалния си устав, дружествен
договор или учредителен акт с всички негови изменения. Местните търговци имат същото
задължение. Вписването на клон на чуждестранното юридическо лице обуславя международната
компетентност на българските съдилища по отношение на спорове, възникнали във връзка с
дейността на клона.

Съгласно чл. 25 ЗНИ, в страната може да открива клон и дружество, което не е

правосубектно, ако то е регистрирано и има право да извършва търговска дейност по
националното си право. Клонът на такова неперсонифицирано дружество също се вписва в
търговския регистър. В тези случаи би следвало правилата на чл. 17а ТЗ да се прилагат по
аналогия.

7. Търговска фирма. Седалище и адрес на управление

Търговската фирма е правноиндивидуализиращ търговеца белег. Общите правила за

търговската фирма се съдържат в чл. 7 – 11 ТЗ. Съгласно чл. 7, ал. 1 ТЗ търговската фирма е

35
наименованието, под което търговецът извършва своята дейност („упражнява занятието си и се
подписва“). Всъщност от това правило може да се направи извод, че търговската фирма е
словесно означение, с което търговецът и неговото предприятие се индивидуализират в
търговския оборот. Търговецът може да има само една фирма. Разбира се, ако търговецът
използва повече от една правноорганизационна форма, т.е. има няколко обособени предприятия,
които са правосубектни, всяко от тях има собствена търговска фирма. Физическите лица, които са
еднолични търговци, имат гражданско име и търговска фирма. Те до известна степен съвпадат.
Това, че даден търговец по дадена сделка се индивидуализира само чрез гражданското си име, а
не като ЕТ, не променя характеристиката на сделката, не я прави гражданска или търговска само
въз основа на този критерий.

Словесното обозначение (търговската фирма) по начало включва два елемента. По

принцип има задължителни компоненти, има и факултативни компоненти. Една част от
задължителното съдържание на фирмата се определя от закона. Например има задължително
изискване в търговската фирма да се посочва вида на търговското дружество. При персоналните
дружества пък трябва да се посочва името или фирмата на един или повече от неограничено
отговорните съдружници. Освен това има и друго задължително съдържание, което обаче може
да се определя от самия търговец. Например търговецът е длъжен да включи някакво
наименование на съответното дружество, което той сам определя. Факултативното съдържание
на фирмата се определя от самия търговец. Както самият чл. 7, ал. 2 ТЗ посочва, в съдържанието
на фирмата търговецът може да включи предмета на дейност, участващите лица, свободно
избрана добавка и т.н.

По отношение на фирмата законодателят въвежда три общи, задължителни изисквания,

които са уредени в чл. 7, ал. 2, изр. 2 ТЗ:

(i) фирмата трябва да отговаря на истината;

(ii) да не въвежда в заблуждение третите лица (относно правноорганизационната форма на

търговеца например);

(iii) да не накърнява обществения ред и морала.

Законът въвежда и задължителни елементи на търговската фирма, които произтичат от

принципа за истинност. Например, когато търговецът открие клон, последният има търговска
фирма, която се състои от търговската фирма на търговеца с добавка „клон“; ако търговецът е в
ликвидация, следва да се добавят думите „в ликвидация“; ако търговецът е в несъстоятелност,
добавят се думите „несъстоятелност“ и т.н.

Търговецът има административноправно задължение да впише фирмата в търговския

регистър и да я посочва в търговската си кореспонденция. В търговския регистър фирмата се
вписва на български език, като може да се посочи и начин на изписване на друг език.

36
 Търговската фирма е обект на субективно право. Има спор относно характера на това
право – дали е имуществено или неимуществено. Според проф. Калайджиев това е
неимуществено право, защото има за обект словесно обозначение, което не е оценимо в пари и
не се включва в масата на несъстоятелността на търговеца. Това право е абсолютно и е
противопоставимо на всяко трето лице. Изключително право е, защото съгласно чл. 21, т. 7 ЗТР
търговската фирма се ползва с национална изключителност, т.е. друго лице на територията на
страната не може да се означава или по друг начин да ползва регистрирана, заявена или запазена
фирма. Това положение на национална изключителност беше установено с влизането в сила на
ЗТР през 2008г. Преди това имаше изискване за изключителност на търговската фирма, но тогава
нямаше единен регистър, а имаше 30 регистъра, които се водеха от окръжните съдилища. Ето
защо това изискване за изключителност важеше само за съответния местен регистър.
Съдържанието на това субективно право включва възможността на търговеца да се ползва от
словесното обозначение, т.е. да се идентифицира в оборота с това словесно обозначение, като
заедно с това налага и забрана за друг търговец да го ползва. Това субективно право възниква от
момента на вписване на фирмата в търговския регистър. Това вписване има конститутивно
значение за възникването на правото на фирма. Това право е неразривно свързано с търговското
качество и то съществува докато съществува самият търговец. Доколкото търговската регистрация
по българското право е безсрочна, правото на фирма също е безсрочно. Чл. 60 ТЗ допуска
прехвърляне на правото на фирма на ЕТ заедно с търговското предприятие. От това правило
може да се направи извод, че правото на търговска фирма е прехвърлимо, но само заедно с
предприятието. Може също да се направи извод, че е прехвърлимо правото на фирма не само на
ЕТ, макар изрично правило да има само по отношение на ЕТ, а на всеки търговец. Особеното тук е,
че за да се прехвърли правото на търговска фирма, това трябва да бъде изрично предвидено в
договора за прехвърляне на търговско предприятие. Това не се предполага и не следва
непременно от прехвърлянето на предприятието.

Правото на фирма се ползва както от публичноправана, така и от частноправна защита.

Публичноправната защита се осигурява от длъжностното лице по регистрацията при търговския
регистър, което проверява дали са спазени изискванията на закона при вписването на фирмата и
на промените в нея. Освен това правото на фирма може да се защитава и по реда на Закон за
защита на конкуренцията. Използването на чужда търговска фирма е нелоялна конкуренция. В
тези случаи Комисия за защита на конкуренцията приема решение, с което постановява
преустановяване на нарушението и налага имуществена санкция или глоба. Има и частноправна
защита, която се реализира по исков ред. Понастоящем са уредени три иска за защита на правото
на търговска фирма. Най – напред искът може да бъде установителен. Всеки търговец има право
да предяви установителен иск за установяване на недобросъвестно заявяване и използване на
фирма, когато тази фирма е идентична или сходна с регистрирана от него фирма. Тук няма
осъждане, а само установяване. На второ място, има и осъдителен иск, с който търговецът може
да иска третото лице да преустанови недобросъвестното използване на фирмата, когато тази
фирма е идентична или сходна с регистрирана по – рано фирма. На последно място, последната
искова защита, уредена от закона, е осъдителен иск за обезщетение за вреди, който търговецът

37
може да води в случай на използване или заявяване на фирма, която е идентична или сходна с
регистрирана по – рано фирма. Тези искове могат да се предявяват поотделно. Исковете за
преустановяване на използването на фирмата и исковете за обезщетение могат да се съединяват
обективно кумулативно. Ищец е търговецът или правоприемникът, ако има такъв, който е
придобил фирмата заедно с предприятието. Ответник е лицето, което ползва неправомерно
търговската фирма.

Правото на фирма трябва да се различава от правото на марка. Двете права могат да имат
един и същи предмет, едно и също словесно обозначение. И двете права имат изключителен и
абсолютен характер, но между тях има и редица различия. Търговската фирма индивидуализира
търговец, а марката индивидуализира стоки или услуги. Търговската фирма е винаги словесно
обозначение, а марката може да бъде изображение, цифри, форма на стоката или опаковката,
комбинация от цветове и т.н. Търговската фирма се вписва в търговския регистър, а марките се
вписват в регистър, поддържан от Патентното ведомство. С цел да се избегне конкуренцията
между тези права, с една от последните редакции на ТЗ през 2011г. беше въведена нова ал. 5 на
чл. 7 ТЗ, в която се предвижда, че фирмата не може да бъде идентична или сходна със защитена
марка, освен ако търговецът има права върху нея. Това на практика налага длъжностното лице по
регистрацията при вписване на търговска фирма да извършва проверка дали няма марка, която е
идентична или сходна и регистрирана преди това с фирмата, която се заявява за вписване.

Фирмата на търговеца може да бъде променяна по предвидения в закона ред. На първо

място, фирмата може да бъде променена винаги по искане на търговеца, който я е регистрирал.
Това, разбира се, се отнася до факултативните елементи и задължителните елементи, които са
предоставени на избора на търговеца. Задължителните елементи, които се определят от закона,
не могат да бъдат променени. За тази промяна няма ограничения във времето, нито пък се
предвиждат някакви специални основания. Промяната се вписва в регистъра по общия ред. В
някои случаи промяна на фирмата е наложителна. Такива например са случаите, в които във
фирмата е включено името или наименованието на лице, което повече не е свързано с дейността.
Лицето, чието име е включено в търговската фирма, но то вече не е свързано с дейността на
търговеца, може да даде съгласието си за запазване на името му във фирмата. Самото съгласие за
запазване на името или наименованието във фирмата е едностранно волеизявление, което е
неформално. Освен това законът въвежда още едно изискване за промяна на името при
прехвърляне на фирма. При прехвърляне или наследяване на предприятие във фирмата трябва да
се добави името на новия търговец.

В ЗТР са предвидени правила за т.нар. „запазване на фирма“. Уредбата на запазването се

намира в чл. 35 – 37 ЗТР. Съгласно чл. 35, ал. 1 ЗТР, всяко лице може да си запази фирма преди
подаването на заявление за вписване в регистъра. Това е само една възможност. Лицето, което
подава заявление за запазване на фирма, трябва да има интерес. Този интерес произтича от
наличието на някаква връзка на заявителя с търговеца, с оглед на който се запазва фирмата.
Самото запазване се извършва въз основа на заявление по образец. При запазването на фирмата
първо се проверява нейната уникалност. Изисква се обаче това словесно обозначение, което се
38
запазва, да не накърнява права на регистрирани вече фирми, но тази проверка се извършва само
относно конкретен вид търговци, а не въобще. Изискването за уникалност се прилага само
спрямо един вид търговци. Няма проблем обаче търговци с различна правноорганизационна
форма (АД и ООД например) да имат една и съща фирма. Заедно с това се извършва и проверка
на интереса на лицето, което заявява запазването на фирмата. Последица от запазването на
фирмата е възникването на право в полза на запазилото фирмата лице да изисква от Агенция по
вписванията да не вписва друг търговец с такава фирма. Това право е срочно. То трае 6 месеца,
като законодателят презюмира, че този 6 – месечен срок е достатъчен да се предприемат всички
необходими мерки и да се извършват действията, необходими за регистрацията на съответния
търговец. В закона са уредени и хипотези на продължаване на срока. Например в случай на
обжалване на отказа за вписване действието на срока се запазва до приключване на
производството по обжалване на отказа за вписване. Ако в този 6 – месечен срок е постановен
отказ за вписване и след това отново в рамките на този 6 – месечен срок е подадено ново
заявление, запазването има действие до приключване на производството по регистрация
(второто). Това право по чл. 36, ал. 1 ЗТР е самостоятелно право, което е различно от правото на
търговска фирма. Правото на търговска фирма възниква от момента на вписване на фирмата в
търговския регистър, а в тази хипотеза все още няма вписване, има само запазване.

Седалище и адрес на управление

Седалището и адресът на управление са други правноиндивидуализиращи търговеца

белези. Те са уредени в чл. 12 ТЗ. Седалището е постоянната привръзка на търговеца с
определено населено място. Седалището според ТЗ е населеното място, където се намира
управлението на дейността на търговеца. По смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗАТУРБ населеното място
трябва да притежава следните белези: (i) територия. (ii) граници, (iii) наименование и (iv)
постоянно живеещо население. Освен това, в чл. 3, ал. 1 ЗАТУРБ е въведен друг тип териториална
единица – т.нар. „селищно образувание“. Селищното образувание е територия извън
строителните граници на населените места. Поставя се въпрос дали може седалището да бъде и
селищно образувание. Според проф. Калайджиев няма пречка разпоредбата да се тълкува
разширително и да се допусне седалището да бъде и селищно образувание.

Седалището е признак, който е аналогичен на постоянния адрес на физическите лица. ЕТ –

физическо лице има и постоянен адрес и седалище. Постоянният адрес и седалището могат да
съвпадат, могат и да бъдат различни. Седалището е свързано с известни материалноправни
последици. Една от тях например се свързва с чл. 68 ЗЗД, според която разпоредба изпълнението
на парични задължения се извършва по седалище на кредитора – търговец, а изпълнението на
останалите задължения се извършва по седалището на търговеца – длъжник. Седалището има и
процесуалноправно значение, защото седалището на търговеца – ответник определя и местната
подсъдност на исковете, съгласно чл. 105 ГПК. Както стана дума при клона, искове могат да се
предявяват срещу търговеца и по седалището на негов клон. Седалището на търговеца определя
местната подсъдност и в други производства, например при иск за отмяна на решение на общото
събрание по чл. 70, ал. 4 ТЗ или пък при иск за защита на членствени права по чл. 71 ТЗ.
39
 Адресът на управление е друг индивидуализиращ търговеца признак. Той е териториална
връзка, която конкретизира седалището – конкретното място в рамките на населено място или
селищно образувание, където се намира управлението на дейността на търговеца. Адресът би
следвало да се определя чрез прилагане по аналогия на чл. 89 ЗГС и би следвало да се състои от
наименованието на областта, общината, населеното място, наименование на улица, площад,
булевард, жилищен комплекс и т.н. Адресът има процесуалноправно значение, тъй като съгласно
чл. 50, ал. 1 ГПК търговецът се призовава по последния вписан в търговския регистър адрес. Ако
той е напуснал адреса си и в регистъра не е вписан новия му адрес, всички съобщения се прилагат
по делото и се считат редовно връчени, съгласно чл. 50, ал. 2 ГПК.

Търговецът може да има само едно главно седалище и адрес, но ако той има клонове,
тези последните също имат седалище и адрес. Седалището и адресът на управление се посочват в
съответния учредителен акт (as the case may be) на дружеството и се вписват в търговския
регистър. Те могат да се променят. Промяната на седалището винаги води до промяна на адреса,
докато обратното не е вярно. Промяната на главното седалище и адрес се отразява в
дружествения договор или устава (as the case may be) и се вписва в търговския регистър. Промяна
на седалището и адреса на клона също винаги се вписва в търговския регистър.

Съгласно чл. 13 ТЗ търговецът има административноправно задължение да посочва в

търговската си кореспонденция и интернет страницата си (if any) своите индивидуализиращи
белези – фирма, седалище и адрес, ЕИК и банковата си сметка. Изискването за посочване на
фирма се отнася само за посочване на изписването й на български език. Търговецът може също
така да посочи и адрес за съобщения, който може да съвпада със съдебния му адрес. Всички тези
данни следва да се посочват и в търговската кореспонденция на клона. Съгласно чл. 13, ал. 1 ТЗ
капиталовите търговски дружества нямат задължение да посочват в кореспонденцията си
размера на капитал си. Ако го правят обаче, те са длъжни да посочат и каква част от него е
внесена. Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗСчет, търговската кореспонденция, по отношение на която
търговецът има такива административноправни задължения, обхваща писмата, електронните
съобщения, но не и фактурите, чието съдържание се определя от ЗСчет. Това задължение, както и
задължението за вписване на обстоятелства на търговеца, е административноправно и
неизпълнението му се санкционира, т.е. то представлява административно нарушение и
търговецът носи административно – наказателна отговорност.

8. Търговски книги и търговско счетоводство

Счетоводството е система от записвания, с която се отразяват търговската дейност и

търговските сделки на търговеца, въобще цялата му дейност. В ЗСчет се казва, че счетоводството е
„система от записвания, в която се отразяват стопанските операции“. На правен език това
означава именно търговската дейност на търговеца.

40
 Търговското законодателство съдържа счетоводни правила. Вторичното право на ЕС също
съдържа уредба, отнасяща се до счетоводството на търговците. По – конкретно това са Четвърта и
Седма директива, които касаят годишните финансови отчети, както и един регламент, който е
изменян многократно, отнасящ се до международните счетоводни стандарти.

Правната уредба на счетоводството у нас е концентрирана в ЗСчет, но и в ТЗ се съдържат

някои общи правила, касаещи счетоводството.

Търговското счетоводство обслужва няколко функции:

(i) Най – важната функция на търговското счетоводство е да помага на самия

търговец. То служи за проследяване на хронологичното изменение на
имущественото състояние на неговото предприятие. Това е в интерес на търговеца,
а също така и на публичноправните органи, които упражняват надзор над
дейността на търговеца.

Съгласно чл. 53, ал. 1 ТЗ всеки търговец е длъжен да води счетоводство. Това е
административноправно задължение. Това е общо правило. ТЗ съдържа и някои специални
правила за отделните видове търговци - например чл. 146 ТЗ за ООД, чл. 246 – 251 ТЗ за АД.
Административноправните задължения, свързани с воденето на счетоводство, са включени в
данъчните закони. Търговецът е длъжен да води счетоводство през цялото време, в което
притежава търговско качество – от момента на придобиване на това качество до момента на
загубването му. Това задължение на търговеца се отнася не само до главното предприятие, но и
до несамостоятелните части на предприятието му, каквито са клоновете. Клоновете не съставят
баланс и не съставят годишни финансови отчети, но търговецът е длъжен да води отделно
счетоводство за тези несамостоятелно обособени части.

Счетоводството е система от записвания, които се извършват по точно определени

правила. Понятията, които използва счетоводството при формиране на тези правила, не винаги
съвпадат с понятията, които използва правото. Тази система от записвания почива на две основни
счетоводни понятия – (i) дебит и (ii) кредит. Дебит означава, че лицето трябва да дава нещо, а
кредит – че има да взима нещо. Обект на счетоводните записвания са т.нар. „активи“ и „пасиви“.
Активите изразяват потребителните стойности на търговеца, а пасивите отразяват разменните
стойности на търговеца. Обект на счетоводно изучаване са т.нар. „разходи“ и „приходи“, които са
парични изражения на потребителната и разменната стойност на търговеца в динамичното
предприятие.

Най – общо казано, известни са две счетоводни системи на записване:

(i) Просто/Едностранно счетоводство – при него всяка отделна операция се записва

изолирано от останалите операции в хронологичен ред;

(ii) Двойно/Систематично/Двустранно счетоводство – всяка операция се записва

двойно в кредита и в дебита на две различни сметки. При двойното счетоводство
41
 двете основни групи – активи/разходи и пасиви/приходи, обуславят формирането
на две групи счетоводни сметки – активни сметки за измерване на увеличение и
намаляване на активите и разходите, както и пасивни сметки, в които се отразява
изменението на пасивите и приходите. Връзката между две и повече счетоводни
сметки и техните изменения се изразява чрез т.нар. „счетоводни статии“. Известни
са четири модела счетоводни статии. В зависимост от броя на кореспондиращите
сметки,счетоводните статии биват:

(a) Прости счетоводни статии, при които само една сметка се дебитира и само една
сметка се кредитира.

1. При стопанска операция от типа (+А, -А) счетоводната статия се съставя от две активни
счетоводни сметки, едната от които се дебитира, а другата се кредитира.
2. При стопанска операция от типа (+П, -П) счетоводната статия се съставя от две пасивни
сметки, едната от които се дебитира, а друг се кредитира.
3. При стопански операции от типа (+А, +П)счетоводна статия се съставя от две
сметки- активна, която се дебитира и пасивна, която се кредитира.
4. При стопански операции от типа (-А, -П)счетоводната статия включва две
сметки- пасивна,която се дебитира и активна, която се кредитира.

(b) Сложни - счетоводни статии съдържащи повече от две счетоводни сметки:

1. Когато се дебитира една сметка и се кредитира една или повече сметки

2. Когато се дебитира една или повече сметки, а се кредитира само една
3. Когато се дебитират две или повече сметки и се кредитират също две или повече сметки.
Такива счетоводни статии нямат практическо приложение. Счетоводните сметки се
съставят, като една сметка се дебитира (кредитира) и едновременно една или повече
сметки се кредитират (дебитират). Записванията трябва да бъдат само по една счетоводна
сметка, за да е ясна кореспонденцията между тях.

По начало законодателството въвежда като принцип воденето на двустранно

счетоводство. Едноличните търговци могат да водят и едностранно счетоводство, като при него се
съставя само отчет на приходите и разходите. Тази възможност обаче е ограничена дори при
едноличните търговци и зависи от наличието на две предпоставки. На първо място, годишните
финансови отчети на съответния ЕТ трябва да не подлежат по силата на закона на независим
финансов одит, а на второ място – нетните му приходи от продажби за текущата година да не
надхвърлят 100 хил. лв. Само при това положение, когато са налице тези две предпоставки,

42
едноличните търговци могат да водят просто счетоводство. Това е само възможност и те могат
дори и тогава да водят двойно счетоводство, ако пожелаят.

Самите материални носители на счетоводните записвания са счетоводните документи.

ЗСчет урежда 3 вида счетоводни документи – (i) първични счетоводни документи, (ii) вторични
счетоводни документи и (iii) регистри. Първичен счетоводен документ е носител на информация
за регистрирана за първи път стопанска операция – например фактура, разходен касов ордер и
т.н. Вторичният счетоводен документ е носител на преобразувана, обобщена или селектирана
информация, получена от първичните счетоводни документи. Няма някакъв изчерпателен
списък на първичните и вторични счетоводни документи. Регистърът е носител на хронологично
систематизирана информация за стопански операции от първични и вторични счетоводни
документи. Счетоводните документи, без значение какви са те, са писмени. Могат да бъдат и
електронни документи, но при спазване на изискванията на ЗЕДЕП. Първичните счетоводни
документи се съставят задължително на български език, с арабски цифри и в левове. Могат да се
съставят и на съответен чужд език и в чуждестранна валута. Счетоводни документи, които
постъпват в предприятието на чужд език, се придружават с превод на български език.

Какво е съотношението между понятието „счетоводни документи“, използвано от ЗСчет, и

понятието „търговски книги“, използвано от ТЗ? Какво представляват търговските книги?
Търговските книги всички видове счетоводни документи ли обхващат (първични, вторични,
регистри) или само някои от тях? В закона няма дадена легална дефиниция на понятието
„търговски книги“. От тълкуването на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ТЗ и чл. 181 ГПК може да се
направи извод, че търговските книги по смисъла на ТЗ са счетоводните регистри.

Формата на счетоводството, системата на счетоводни записвания, счетоводните

документи (включително търговски книги) се утвърждава от търговеца при спазване на
императивните правила на закона. Счетоводството следва да отразява пълно и вярно
имущественото състояние на търговеца. Търговците обаче са свободни да определят системата на
счетоводните си сметки като приемат т.нар „индивидуален счетоводен сметкоплан“.

Съгласно чл. 53, ал. 2 ТЗ, търговецът е длъжен чрез инвентаризация в сроковете,
определени от Закона за счетоводството, да установява наличността и оценката на елементите от
актива и пасива на имуществото на предприятието си. В § 1, т. 10 ДР на ЗСчет се съдържа
определение на понятието „инвентаризация“. Най – общо, инвентаризацията е процес на
проверка на натуралните и стойностните параметри на активите и пасивите на предприятието на
търговеца към определена дата и съпоставянето на тези резултати със счетоводните данни, които
самият търговец има. По принцип инвентаризация се извършва във всеки отчетен период – по

43
нашето законодателство това са финансовите години, които съвпадат с календарните години.
Възможно е да се предвиди задължение за инвентаризация в по кратки срокове спрямо някои
категории търговци. Инвентаризация се извършва и по искане на съдебни органи или други
предвидени в закон органи.

Съгласно чл. 53, ал. 3 ТЗ, търговецът е длъжен да обобщава резултатите от търговската си
дейност въз основа на записванията в счетоводните книги и на инвентаризацията, като изготвя
годишен финансов отчет, а при необходимост и съответни счетоводни справки. Годишният
финансов отчет трябва да бъде заверен от регистриран одитор в предвидените от закон случаи.
По начало всички търговци, освен тези, които отговарят на условията за малки и средни
предприятия по смисъла на чл. 29б, ал. 1 ЗСчет, изготвят годишните си финансови отчети на база
международните счетоводни стандарти. ЕС е приел регламент, който задължава държавите –
членки да прилагат международните счетоводни стандарти и посочва кои са тези стандарти.
Търговците – малки и средни предприятия не са длъжни да изготвят годишните си финансови
отчети на базата на международните счетоводни стандарти. Търговци – малки и средни
предприятия по смисъла на чл. 22б, ал. 1 ЗСчет са тези, които най-малко за една от двете
предходни години не надвишават показателите на два от следните критерии: (i) балансова
стойност на активите към 31 декември - 8 млн. лв.; (ii) нетни приходи от продажби за годината - 15
млн. лв.; или (iii) средна численост на персонала за годината - 250 души. Тези малки и средни
предприятия, в случай че желаят, могат да изготвят годишните си финансови отчети в съответствие
с националните счетоводни стандарти. Ако искат, могат да използват и международните
счетоводни стандарти. За някои търговци обаче, които са изрично посочено в чл. 38, ал. 1, т. 2 и 3
ЗСчет, това изключение за малките и средни предприятия не е позволено. Те задължително
трябва да прилагат международните счетоводни стандарти. Такива търговци са емитенти по
смисъла на ЗППЦК, кредитни институции, застрахователи, инвестиционни дружества и т.н.

Годишният финансов отчет се съставя към 31 декември на съответната календарна година

и в хиляди левове. Задължителните съставните части на годишния финансов отчет са 5, както
следва:

(a) счетоводен баланс;

(b) отчет на приходите и разходите;
(c) отчет на паричните потоци;
(d) отчет за собствения капитал; и
(e) приложения.

44
 Тези 5 задължителни елемента са описани в чл. 26, ал. 1 ЗСчет. Формата, структурата и
съдържанието на съставните части на финансовия отчет се определят съгласно приложимите
счетоводни стандарти.

Началният баланс на всяка година трябва да съответства на заключителния баланс на

предходната година. Освен годишен баланс, който се включва в годишния финансов отчет,
търговецът е задължен да съставя начален и краен баланс в началото и края на всяка година.
Освен това търговецът е длъжен да съставя баланс и когато се прекратява дейността му.

Годишният финансов отчет трябва да бъде проверен от регистриран одитор в

предвидените от закона случаи. Целта на проверката е да се установи дали годишният финансов
отчет е точен и дали дава вярна представа за имущественото състояние на търговеца. Тази
проверка се извършва от външни лица със специална квалификация, които са независими от
търговеца – т.нар. „регистрирани одитори“. Регистрираните одитори действат или пряко, или чрез
одиторско предприятие. Има определени видове търговци, за които проверката и заверката на
годишния финансов отчет от регистриран одитор е задължителна. Това са акционерните
дружества и командитните дружества с акции, емитенти по смисъла на ЗППЦК, кредитни
институции, застрахователи, инвестиционни дружества, дружества за допълнително социално
осигуряване и всъщност всички други търговци, освен тези, които прилагат облекчена форма на
финансов отчет, т.е. малките и средни предприятия. Само финансовите отчети на тези последните
не е задължително да бъдат заверявани от регистрирани одитори.

Самите годишни финансови отчети се изготвят до 31 март на следващата година. Това

изискване е свързано с необходимостта за деклариране и внасяне на корпоративния данък в
същия срок. Освен това, годишният финансов отчет трябва да бъде обявен в търговския регистър,
така щото всяко трето лице да има достъп до годишния финансов отчет на всеки търговец.
Сроковете за обявяване са различни за различните търговци. Те са описани в ЗСчет. Едноличните
търговци са длъжни да обявят годишните си финансови отчети в регистъра до 31 май; дружествата
с ограничена отговорност – до 30 юни на следващата година; за всички останали видове търговци
– до 31 юли на следващата година.

Заедно с годишния финансов отчет в търговския регистър се обявява и годишен доклад за

дейността, който се съставя в определени случаи. Той също се заверява от одитора, който е
проверил годишния финансов отчет.

Ако се наруши това изискване за обявяване на годишния финансов отчет, се носи

административнонаказателна отговорност.

45
 Доказателствено значение на търговските книги

Обшият принцип, който е установен в гражданския процес е, че частен свидетелстващ

документ е този, който материализира удостоверително изявление на своя издател, т.е. издателят
удостоверява факт, който е осъществил извън самия документ. Частният свидетелстващ документ
има доказателствена сила само когато издателят му удостоверява някакви неизгодни за себе си
факти (Scriptum pro scribente nihil probat sed contra scribentem). В тези последни случаи частният
свидетелстващ документ има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател.

Чл. 55, ал. 1 ТЗ въвежда изключение в полза на търговците, които водят търговски книги
(търговско счетоводство), като им позволява при определени условия те да се позовават на
водените от тях търговски книги и на направените от тях вписвания в книгите. Чл. 55 ограничава
субектно и предметно доказателствената сила на търговските книги – тя важи само за търговци и
за доказване на търговски сделки. Доказателствената сила на търговските книги се преценява от
съда по вътрешно убеждение. Т.е. търговските книги, като всеки друг частен свидетелстващ
документ, няма материална сила , която да обвързва съда. Съдът не е длъжен да приеме, че
записаното в търговската книга е вярно. Той преценява. При официалните свидетелстващи
документи (например нотариален акт) съдът е длъжен да счита посоченият в съответния документ
факт за верен до оборването на доказателствената сила на този документ. Официалните
свидетелстващи документи имат материална доказателствена сила. Те са задължителни за съда.
Като се държи предвид гореизложеното, търговските книги все пак са доказателство, дори когато
установяват изгодни за търговеца факти, но тази доказателствена сила е производна, защото
законът изисква търговските книги да бъдат водени редовно. Редовното водене на търговските
книги означава те да са водени в съответствие с изискванията на ЗСчет. Обстоятелството, че
търговските книги са водени редовно не се предполага от закона. Т.е. ако търговецът се позовава
на собствените си вписвания в собствените си търговски книги, той трябва да докаже пред съда, че
ги е водил редовно. Това доказване обикновено става посредством счетоводна експертиза.
Вписванията в редовно водени търговски книги могат да се използват като доказателство в
процес, но те нямат обвързваща за съда материална доказателствена сила. Когато търговските
книги не са водени редовно, те пак могат да служат като доказателство, но само в полза на
насрещната страна и могат да служат като извънсъдебно признание на неизгодни за търговеца
факти.

9. Търговски регистър – понятие, значение, уредба. Търговскоправна публичност –

вписване на обстоятелства, обявяване на актове.

46
 През 2006г. бе приет Закон за търговския регистър, който влезе в сила през 2008г. Има и
подзаконова уредба. С най – голямо значение сред подзаконовите нормативни актове е Наредба
№ 1 за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър.

Терминът „търговски регистър“ има повече от едно значение. От една страна чл. 2, ал. 1
ЗТР съдържа легална дефиниция, според която търговският регистър е електронна база данни,
съдържаща вписани обстоятелства и обявени актове относно търговци и клонове на чуждестранни
търговци. Когато това е изрично предвидено в закон, в търговския регистър се вписват
обстоятелства и се обявяват актове по отношение на лица, които не са търговци, например
европейски обединения по икономически интереси със седалище у нас се вписват в търговския
регистър. Самото понятие „база данни“ не е дефинирано. По същността си базата данни
представлява съвкупност от данни, които са структурирани и/или неструктурирани. Тя е
електронна, защото данните са представени в цифров вид. Базата данни е единна и
централизирана, което осигурява уникалност на вписванията.

С измененията от миналата година търговският регистър е база данни, която не включва

лични данни по смисъла на ЗЗЛД, с изключение на информация, за която със закон се изисква да
бъде обявена. Съгласно чл. 2, ал. 3 ЗТР за всеки търговец и клон на чуждестранен търговец се води
отделно дело в електронна форма. Терминът „електронно дело“ е непрецизен, защото
информацията в т.нар. „електронно дело“ не е организирана по начин, по който да има нещо
общо със събирането на хартиени документи на едно място. Всъщност електронното дело не е
част от търговския регистър. Електронното дело включва заявленията, документите,
удостоверяващи вписаните обстоятелства, обявените актове и други документи, които могат да
съдържат лични данни на лицата, които трябва да представляват търговеца. Всъщност
обособяването на информацията в два носителя – търговски регистър и електронни дела, има
значение за публичността. Търговският регистър е публичен и всеки има достъп до него.
Електронните дела не са публично достъпни или по – скоро достъпни са, но само при определени
условия.

Понятието „търговски регистър“ има и друго значение. Въвеждането на информация в

регистъра става само след проверка на длъжностно лице по регистрацията. Самото вписване и
обявяване в търговския регистър представлява официално удостоверяване на обстоятелства и
актове, т.е. официално констатиране, че дадени обстоятелства или актове са се осъществили.
Затова съответно и всяко вписване или обявяване представлява такова официално
удостоверяване на обстоятелствата и актовете. Доколкото търговският регистър се състои само от
такива удостоверявания, той всъщност е съвкупност от официални удостоверявания относно
подлежащи на вписване обстоятелства и актове.

47
 Закона съдържа определени принципи, които не са формулирани особено прецизно (чл.
2а ЗТР).

(i) Първият сред тези принципи е т.нар. „принцип на публичността“. Това означава, че
всяко лице има достъп до регистъра;

(iii) Принцип за насърчаване на използването на електронен документ и електронен

подпис. Този принцип е изразен в няколко различни правила, например таксите за
подаване на заявления по електронен път са доста по – ниски, освен това
заявления, касаещи обстоятелства и актове, свързани с акционерни дружества, се
подават само по електронен път. Това според проф. Калайджиев не е точно
принцип, защото правните принципи са правила за поведение с по – висока степен
на абстрактност, а това не е правило за поведение, не е правна норма;
(iv) Принцип за прилагане на равни критерии при равни условия по закон. Това
правило е проекция на конституционния принцип за правовата държава и
равенството на гражданите пред закона;
(v) Принцип на бързина и процесуална икономия на дейността по регистрацията.
Значението на този принцип не следва да се преувеличава. Бързината и
процесуалната икономия не са самоцел, а трябва да се държи сметка за това, че
търговският регистър трябва да дава пълна и точна информация за търговците и да
осигурява защита на личните данни.

Що се отнася до публичността, съгласно чл. 11 ЗТР, регистърът е публичен, всеки има

право на свободен достъп до него. Този свободен достъп се осигурява по два начина. От една
страна, всяко лице има възможност за отдалечен достъп до търговския регистър чрез интернет. От
друга страна, всяко лице може да получи достъп до търговския регистър във всяко териториално
звено на Агенцията по вписванията. Публичността се изразява не само в това да може да се влезе
и да се осъществи достъп до информацията в регистъра, но и да се гарантира възможността за
извършване на справка в базата данни, както и за издаването на удостоверения.

В базата данни, която представлява търговският регистър, могат да се извършват 4 вида

справки:

(i) Справки по партиди на търговците (това е най – често извършваната справка);

(ii) Справки в регистъра на запазените фирми;
(iii) Справка за извършени в търговския регистър оповестявания в хронологичен ред; и
(iv) Справки за уникалност на фирма.

48
 Това, което е особено за публичността и което отличава удостоверенията и справките,
които се издават от търговския регистър, от тези, които преди това се издаваха от съдилищата, е,
че справка може да се извършва за вписано обстоятелство или обявен акт, но и за липсата на
вписано обстоятелство или обявен акт.

Справката по партида е основният вид справка, тъй като чрез нея се получава пълна
информация относно вписвания, заличавания и обявявания на търговеца.

Извън възможността за извършване на справки, Агенция по вписванията е длъжна да

издава удостоверения. Относно съдържанието няма разлика между справките и удостоверенията.
И двете следва да съдържат извлечения от търговския регистър. Обаче между справките и
удостоверенията всъщност съществуват известни отлики. Справките не са официални документи,
докато удостоверенията са официални документи, тъй като тези последните се подписват от
длъжностно лице в кръга на неговата служба. Ако към справката или удостоверението се издават
преписи от документи, когато това е допустимо, тези преписи имат силата на официални преписи.
Справката не е официален документ. Тя може да бъде писмена, но може да бъде и устна. Устната
справка не само не е официален документ, а тя изобщо не е документ. От тук се извежда и втора
разлика между удостоверения и справки – формата. Справките могат да бъдат устни, писмени или
електронни, докато удостоверенията могат да бъдат само писмени и електронни. Има и известна
разлика в съдържанието на двете. Удостоверението може да се издава и за липса на вписани
данни и обявени актове, докато справка се издава само за това, което съществува и е вписано и
обявено. Справката също така е безплатна, а удостоверението не е. Удостоверения и справки се
издават свободно по силата на гореспоменатия принцип за публичност. Той обаче се отнася само
до базата данни, която представлява търговския регистър. Електронното дело на търговеца, което
включва заявления и документи на търговеца, удостоверяващи вписани обстоятелства, други
документи, които съдържат лични данни, не е публично. За него, съгласно чл. 11, ал. 2 ЗТР, се
осигурява т.нар. „регистриран достъп“. Този термин е обяснен в чл. 11, ал. 3 ЗТР. Съгласно тази
разпоредба, регистриран достъп е такъв достъп, който се предоставя само на лица с установена
самоличност. Този достъп може да бъде предоставен в териториалните звена на Агенция по
вписванията след представяне на молба и документ за самоличност, а може да се предостави и по
електронен път чрез електронен подпис.

В регистъра се вписват обстоятелства и се обявяват актове, като обстоятелствата, които се

вписват касаят факти. Всъщност в регистъра се съдържа два вида информация – (i) информация за
факти и (ii) информация за документи. По начало самите търговци и клонове на чуждестранни
търговци не се вписват, а се вписват обстоятелства, които ги характеризират. Какви обстоятелства,
какви факти ще се вписват и какви актове ще се обявяват в регистъра се определя от законодателя

49
и то от нормативен акт с ранг на закон. Т.е. вписват се само точно определени от законодателя
факти и се обявяват точно определени актове. Ако обаче се впише обстоятелство, което не е
предвидено от закона, или се обяви акт, който не е посочен от закона, това вписване или
обявяване е нищожно и не поражда никакви правни последици.

По начало се вписват само действителни и настоящи обстоятелства, т.е. съществуващи към

момента на вписване факти, а не минали или бъдещи факти. Същото е положението и спрямо
актовете – само съществуващи и актуални актове се обявяват.

В чл. 6 ЗТР са уредени 2 задължения на търговеца – (i) задължение за вписване на

подлежащи на вписване обстоятелства и (ii) задължение за представяне на подлежащи на
обявяване актове. Когато търговецът е юридическо лице, тези задължения тежат върху неговите
органи. В закон могат да бъдат посочени и други лица, които да имат такова задължение за
вписване и обявяване. Това е административноправно задължение. Неизпълнение на тези
задължения обуславя носене на административнонаказателна отговорност. Всяко лице, което е
административноправно задължение да впише обстоятелства или да обяви актове, е
легитимирано да бъде страна по производството по вписването. Задължението за вписване и
обявяване се поражда едновременно с възникването на съответния факт или със съставянето на
съответния документ. Това задължение е незаместимо и тежи върху лицата, които законът е
определил. То е непрехвърлимо задължение. Няма обаче строго личен характер, може да бъде
изпълнено от друго лице, когато законът допуска това. Това задължение се погасява със своето
изпълнение, както и с погасяването на тези правни факти или последици, които е следвало да
бъдат заявени.

Задължението за заявяване не се отнася до всички подлежащи на вписване обстоятелства.

Т.е. има обстоятелства, за които няма административноправно задължение за заявяване. Най –
напред това се отнася до обстоятелства, при които вписването е елемент от самия фактически
състав на съответното обстоятелство, т.е. при т,нар. „конститутивни вписвания“. Например няма
търговско дружество докато то не бъде вписано в търговския регистър. Тъй като няма търговско
дружество преди то да се впише в регистъра, то няма и административноправно задължение да се
впише в търговския регистър, защото интересът на трети лица не е застрашен. Също така не
съществува задължение за търговеца да иска вписване, когато заявяването на вписване е
задължение на съда, прокурора или друг публичноправен орган, освен ако едновременно с това
задължения законът изрично не предвижда и такова задължение за търговеца.

На следващо място, вписването може да бъде и право, а не задължение. Например

съгласно чл. 233, ал. 5 ТЗ, ако член на съответен съвет на търговско дружество не желае да бъде

50
вече член на този съвет, той може сам да заяви вписването на освобождаването си като член на
съвета. В този случай дружеството няма задължение да го впише, тъй като той сам може да го
поиска, има право да поиска да бъде освободен и заличен от регистъра.

Задължението за обявяване на актове също има административноправен характер,

поражда се едновременно с възникване на задължението за съставяне на акт, подлежи на
незабавно изпълнение и е незаместимо.

Установеният в закона принцип е, че административноправното задължение за вписване и

обявяване трябва да бъде изпълнено в 7 – дневен срок от настъпване на обстоятелството (т.е. на
факта) или от съставянето или приемането на документа, освен ако законът не предвижда друг
срок. Този 7 – дневен срок не е нито давностен, нито преклузивен. Същото се отнася и до другите
срокове за вписване или обявяване (на годишен финансов отчет например). Пропускането на този
срок не води до забрана за последващо вписване или обявяване, а единствената последица е, че
пропускането на срока съставлява административно нарушение, което води след себе си
административнонаказателна отговорност.

В ЗТР липсва уредба на представянето на образци от подписи, но в други закони са

въведени задължения за такова предоставяне. Целта на това административноправно
задължение е от една страна третите лица, които комуникират с даден търговец, да могат да се
запознаят с образеца на този подпис, а от друга страна – самото лице, което представлява
търговеца, дава съгласие във вътрешните отношения с търговеца да го представлява. Това
административноправно задължение също е строго лично. В закона обаче не е предвидена
административнонаказателна отговорност за нарушението му.

10. Процедура по Закона за търговския регистър. Задължение за вписване и обявяване.

Действие на вписването

Производство по вписване

С влизането в сила на ЗТР производството по вписване се преуреди и получи цялостна

уредба. Два са основните аспекта на измененията. Най – напред, съдебното охранително
производство по вписването се преуреди като административно производство, макар и не съвсем.
По този последния въпрос има спор, тъй като самото производство по вписване е уредено като
административно производство, но производството по обжалване на отказ за вписване е уредено
по – скоро като обжалване на охранителни, съдебни актове с някои отклонения. Според проф.
51
Калайджиев това производство не е охранително, а е административно. Освен това търговският
регистър се организира, води и съхранява от Агенция по вписванията. Тя е изпълнителна агенция
към министерство на правосъдието, т.е. тя е администрация към министерство на правосъдието,
от което също следва, че производството е по – скоро административно. Второто съществено
изменение в уредбата е, че търговският регистър в момента е единен. Трета особеност на
търговския регистър е, че той е електронен.

Легитимирано лице в производството по вписване

По принцип законът сочи като заявител търговеца. По начало легитимиран да иска

вписване на факти и обявяване на актове е търговеца. В определени предвидени от закона случаи
обаче и други лица могат да искат вписване на обстоятелства от свое име. Такива са например
лица, които искат прекратяване на мандатното си правоотношение с търговеца като членове на
негов орган; обявяване на покана към акционери могат да искат и акционери в определени
случаи; синдикът може да иска вписване и обявяване. По начало законът допуска заявител да
бъде и лице с нотариално заверено пълномощно, а може да бъде и търговец с изрично
пълномощно, което не е нотариално заверено. Заявление може да се подаде и от пълномощник,
който не е адвокат, в който случай този пълномощник трябва да е с нотариално заверено
пълномощно. Изрично предвидено е, че и прокурист може да подава заявления за обявяване. Тъй
като самият прокурист е вписан, за него не е необходимо никакво пълномощно. Обявяване на
годишни финансови отчети на търговците в търговския регистър може да прави и съставителя на
тези отчети, т.е. счетоводителя, който съставя годишните финансови отчети. Когато се променя
орган на дружеството, заявлението за вписване на промяната се подава от новоизбрания орган на
дружеството. Например сменя се управител на ООД и трябва да се заличи старият и да се впише
новият управител. Заявлението за това се подава от новия управител. В случай, когато това е
предвидено със закон, вписване, заличаване или обявяване се извършва незабавно по силата на
акт на съда, прокурора или друг държавен орган или частен съдебен изпълнител.

Самото регистърно производство по принцип не започва служебно, а започва по

заявление на легитимирано лице. Заявлението трябва да бъде писмено или електронно. По
отношение на АД и КДА е предвидено, че заявленията могат да бъдат само електронни.
Независимо от това дали заявленията са писмени или електронни, понеже регистъра е
електронен, информацията в самото заявление следва да бъде структурирана така, че да може да
се въведе информацията в електронния регистър. За всеки факт има определено поле. Към самото
заявление е предвидено да се прилага декларация за истинност на заявените за вписване
обстоятелства, като се носи наказателна отговорност, ако фактите или документите, които се
заявяват за вписване, съответно обявяване, са неистинни. Към заявлението се прилагат и

52
документите, които установяват фактите, или когато се обявяват актове, самите актове, които се
обявяват. Когато се подава заявление на хартиен носител, то може да бъде подавано в което и да
е териториално звено на Агенция по вписванията. Това е така, защото регистърът е единен. С
оглед правната сигурност при подаване на заявление на хартиен носител се извършва проверка и
на самоличността на заявителя. При заявление по електронен път тази проверка не е нужна, тъй
като самото заявяване се извършва чрез електронен подпис. Когато заявлението се подава на
хартия и към него са приложени документи на хартия, Агенцията по вписванията е длъжна да
сканира всички хартиени документи. Тъй като регистърът е електронен, в закона се съдържа
оборима презумпция, че електронните сканирани копия, които се съдържат в регистъра, са
идентични с хартиените документи, които са представени. Самите хартиени документи, за да се
намали хартиения документооборот, остават в това териториално звено, в което са подадени. Те
по начало не служат за нищо, освен в случай на съдебен спор.

Когато се подаде заявление за вписване, заличаване или обявяване, това заявление се

разглежда от длъжностно лице по регистрацията, което взема решение дали да се удовлетвори
искането или да се постанови отказ. Извършват се три дейности според предвиденото от
законодателя – (i) разглеждане на заявлението, (ii)произнасяне по заявлението, т.е. вземане на
решение и (iii) пренасяне на данни в регистъра, което по съществото си представлява самото
вписване, заличаване или обявяване. Тези три дейности предшестват въвеждането на заявленията
и документите, подадени на хартиен носител, в информационната система чрез снемане на
електронен образ от тях. Когато се извършва служебно вписване, заличаване или обявяване при
условията на чл. 14 ЗТР, тогава длъжностното лице не може да преценява дали да ги извърши или
не, а директно извършва вписването, заличаването или обявяването. Самите заявления се
разглеждат по реда на тяхното постъпване. В закона са уредени инструктивни срокове за
произнасянето, но неспазването им от страна на длъжностното лице по регистрацията не води до
никакви последствия. Общото правило е, че длъжностното лице се произнася по заявлението в 3 –
дневен срок от постъпването му (чл. 19, ал. 2 ЗТР). Когато се касае за служебно вписване,
вписването трябва да бъде незабавно. Специални срокове са уредени и по отношение на
годишните финансови отчети. Разглеждането на заявленията става незабавно по реда на
постъпването им, но вписването, заличаването или обявяването се извършва по реда на
произнасянето. Т.е. меродавен е моментът на произнасянето, а не този на подаването. Това е
така, защото вписванията могат да бъдат най – различни и да засягат различни по сложност
обстоятелства и въпроси. Ако е нещо елементарно, произнасянето може да отнема минута. Но
при вписване на преобразуване например, което един смесен фактически състав, длъжностното
лице по регистрацията трябва да прегледа и провери огромна по обем документация.

Длъжностното лице по регистрацията по начало извършва два вида проверки:

53
(i) проверка по допустимост – най – напред, когато заявлението се подава на
хартиен носител, то следва да отговаря на изискванията на чл. 13, ал. 2 ЗТР, както и
на самите образци, които се съдържат в Наредба № 1. Тогава длъжностното лице
проверява дали формите са попълнени надлежно и дали има необходимото
съдържание съгласно чл. 13, ал. 2 ЗТР. Когато заявлението се подава чрез
електронна форма, самият интерфейс гарантира спазването на необходимата
форма. Поради това в тези случаи проверката се ограничава само до надлежното
попълване на необходимото съдържание. Когато се проверяват документи на
хартиен носител, трябва да се провери дали тези документи са редовни от външна
страна, дали съдържат заличавания, зачерквания и поправки, които са извършени
не по установения ред, дали са четливи, дали са годни за снемане на електронен
образ. Тази проверка не се прави при електронните заявления и документи, тъй
като електронният подпис гарантира, че ако след подписването се внесат някакви
промени в документите, това се установява, самият софтуер го отчита. След като се
извърши тази формална проверка длъжностното лице по регистрацията проверява
кои обстоятелства се заявяват за вписване и кои актове се заявяват за обявяване,
съответно подлежат ли те на вписване или обявяване. Това е така, защото ако се
впише обстоятелство, което не подлежи на вписване, или се обяви акт, който не
подлежи на обявяване, такова вписване, съответно обявяване, е нищожно. На
следващо място длъжностното лице по регистрацията проверява за кой търговец
се отнасят предоставените за вписване обстоятелства или заявените за обявяване
актове, изхожда ли изявлението от надлежно оправомощено лице и надлежно ли
е удостоверена представителната му власт.
(ii) проверка за законосъобразност на вписването, заличаването или обявяването –
при тази проверка длъжностното лице по регистрацията, на базата на
предоставените му документи (тук то е ограничено и може да извършва проверка
само на база тези предоставени документи), проверява дали съществува
обявеното за вписване обстоятелство или дали е бил издаден/приет
представеният за обявяване акт. Съгласно чл. 21, т. 6 има задължение за заявителя
да декларира истинността на заявените за вписване обстоятелства или
предоставените за обявяване актове. При първоначално вписване и при промяна
на фирмата длъжностното лице по регистрацията трябва да провери дали друго
лице няма права върху посочената от заявителя фирма, както и дали фирмата като
словесно обозначение отговаря на изискванията на чл. 7 ТЗ. Проверява също така
дали е внесена дължимата такса.

Същност на вписването, заличаването и обявяването

54
 Вписването е пренасяне на данните за заявеното обстоятелство в търговския регистър.

Заличаването по същество е вторично вписване. При него не се трият някакви

обстоятелства, които са вече вписани, а се прави допълнително вписване, допълнителни данни се
нанасят в базата данни, които сочат, че някакво обстоятелства, което преди това е било вписано,
вече е заличено. Всъщност самото заличаване може да стане в два случая. От една страна,
заличаването може да означава вписване на изменение или погасяване на преди това вписано в
търговския регистър обстоятелство. Например заличава се управител на ООД и на негово място се
вписва нов управител. Заличаване е налице и в друга хипотеза, когато по силата на съдебно
решение се отстраняват нищожни или недопустими вписвания, както и вписвания на
несъществуващи обстоятелства. В литературата първата хипотеза се нарича „несъщинско
заличаване“, а втората – „същинско заличаване“.

По съществото си обявяването представлява същата дейност, каквато е и вписването. Тя

пак представлява пренасяне на някакви данни в базата данни, която представлява търговския
регистър, относно обаче някакъв акт/документ. При вписването в базата данни се нанася
информация относно обстоятелства, а при обявяването в базата данни се нанася информация
относно даден акт.

Според проф. Калайджиев тези действия представляват индивидуални административни

актове по смисъла на чл. 21, ал. 1 и чл. 59 АПК. Въпросът не е безспорен, в литературата се
поддържат и противни на това мнения. Всъщност самото длъжностно лице по регистрацията не е
административен орган, но ЗТР му е възложил да извършва вписвания, заличавания и обявявания.
Тук не се издава някакъв нарочен, самостоятелен административен акт, а административен акт
представлява самото извършване на съответното вписване, заличаване или обявяване. Такова
положение е допустимо от самия АПК.

С изменението на ЗТР от 2011г. се предвиди възможност да се оставя заявлението за

вписване без движение, но за много кратки срокове, т.е. тази възможност е много ограничена.
Това е така, защото идеята на търговския регистър преди изменението беше следната: тъй като
таксите са ниски и тъй като това, което е депозирано в търговския регистър като документи, може
да се използва при последващи молби, предишната идея на ЗТР беше, че длъжностното лице или
извършва съответното вписване, заличаване или обявяване или постановява отказ. След
промяната от 2011г. обаче се предвиди, че ако към заявлението не са приложени всички
необходими документи или когато не е платена държавна такса, длъжностното лице по
регистрацията дава указания на заявителя да отстрани нередовността, като тези указания се
оповестяват по електронната партида на търговеца или на електронната страница на Агенция по

55
вписванията не по – късно от следващия ден след постъпване на заявлението в търговския
регистър. Общият срок за отстраняване на нередностите е 3 – дневен. Ако те не бъдат отстранени
в този срок, длъжностното лице постановява отказ. Отказ може да бъде постановен и без да се
дават указания. Зависи за каква нередовност става дума. Указания се дават само в двете
споменати хипотеза – ако липсват необходими документи или ако не е платена таксата.

Самият отказ представлява индивидуален административен акт и той трябва да бъде

писмен и мотивиран. Нещо повече, в Наредба № 1 е уредено, че в мотивите трябва да бъдат
посочени изчерпателно всички пречки за извършване на заявеното вписване, заличаване или
обявяване. ЗТР не урежда възможност за издаването на мълчалив отказ, нито пък на мълчаливо
съгласие. Отказът се връчва на заявителя по реда на ГПК. Ако заявителят в заявлението е посочил,
че е съгласен да получи отказа по електронен път, той се изпраща на посочения електронен адрес.

Отказът може да бъде обжалван, но тук има една особеност. Самото вписване, заличаване
или обявяване наподобява административно производство. Обжалването обаче не се извършва
по реда на АПК, а се извършва по реда за обжалване на определения/охранителни актове
(съдебни, нотариални и др.). Жалбата може да се подаде във всяко териториално звено на
Агенция по вписванията в 7 – дневен срок от връчване на отказа. Агенцията изпраща служебно до
съда жалбата, ведно с приложените към нея доказателства. Макар да може да се подаде във
всяко едно териториално звено на Агенция по вписванията, компетентен да гледа жалбата е съдът
по седалището на търговеца, а не съдът, в чийто район е била подадена жалбата. Идеята на това
разрешение е да не може заявителят/жалбоподателят да избира по – удобен за себе си съд.
Съдът разглежда жалбата в състав от един съдия в закрито заседание по реда на Глава XXI ГПК.
Решението на окръжния съд подлежи на обжалване пред съответния апелативен съд в 7 – дневен
срок от съобщаването му. Решението на апелативния съд е окончателно. При отмяна на отказа
съдът постановява решение, с което дава задължителни указания на Агенцията да извърши
съответното вписване, заличаване или обявяване. Това пак не е прецизно разрешение, което е в
отклонение от същинското производство за обжалване на определения (по който ред се обжалват
и охранителни актове), защото в тези случаи съдът не дава указания, а сам постановява
съответния акт. Тук обаче съдът не постановява акта, а само отменя отказа и дава указания.

При отказ заявителят може да подаде ново заявление когато поиска. Няма никакви
ограничения. Ново заявление може да се подаде и ако длъжностното лице не се произнесе. В
такъв случай може да се получи ситуация, в която има две заявления за едно и също вписване,
респективно обявяване. Ако длъжностното лице уважи едно от тях, то по второто ще бъде
постановен отказ.

56
 Спиране на регистърното производство

Уредбата на спирането на регистърното производство е несъвършена. Съгласно

предвиденото в ЗТР, спиране на производството се допуска въз основа на акт на съда на
основание чл. 536 ГПК (чл. 19, ал. 5 ЗТР). Чл. 536 урежда искове, с които трети лица могат да се
защитят срещу охранителни актове. По начало трети лица не могат да атакуват самото вписване
или постановения отказ, но могат да искат спиране на производството. Те могат да направят това
чрез предявяване на иск. Искът по чл. 536 ГПК е отрицателен установителен, като чл. 536 ГПК
казва, че този иск може да се води когато има висящо гражданско дело относно правоотношение,
което е условие за издаване на искания акт или е предмет на този акт. Освен това по чл. 536 ГПК е
допустимо спиране на охранителното производство в случаи, когато е възникнал
гражданскоправен спор между заявителя и друго лице, което се противопоставя на заявлението.
Т.е. това е допустимо не само когато се иска отмяна на акта, но и когато има някакъв друг спор.
Само съд може да постанови спиране. Компетентен е съдът по седалището на търговеца.
Молбата се разглежда в отделно охранително производство. Определението на съда за спиране
не подлежи на обжалване. Вече съществува трайна практика, че е недопустимо спиране на
вписването като обезпечителна мярка (Тълкувателно решение № 1/2002г. ОСГК).

Спирането е от много съществено значение. Когато е извършено нарушение или са

засегнати правата на дадено лице (например съдружник или акционер), единственият начин, по
който то може да се защити срещу последващо вписване, е да поиска спиране на производството
по вписване. Има искове, с които се атакуват актовете и обстоятелствата, които подлежат на
вписване и обявяване (иск по чл. 74 ТЗ например), има и искове, с които се атакува самото
вписване, но проблемът при всички тези случаи по отношение на вписването е, че вписването
няма обратно действие.

Както вече бе споменато, уредбата на спирането е несъвършена. Това е така, защото за да

се допусне спиране, трябва да има висящо регистърно производство, т.е. трябва да има подадено
заявление да се впише дадено обстоятелство или да се обяви даден акт. Само тогава
заинтересовано лице може да поиска спиране на производството. Проблемът обаче е свързан с
общия срок, който е предвиден за разглеждане и произнасяне по заявлението – 3 дни от
постъпване на молбата. Може да стане така, че докато се произнесе съдът и се подаде искане за
спиране въз основа на съдебното решение, самото вписване вече да бъде извършено. Ето защо
според проф. Калайджиев би следвало да се допусне възможност да се подава искане за спиране
и без да има висящо регистърно производство.

57
 Възможно е в търговския регистър да има грешки и непълноти. Отстраняването на тези
грешки и непълноти се извършва по различен ред, в зависимост от това кой е виновен за тяхното
възникване. Те могат да се дължат на различни причини. Може например в самия акт, въз основа
на който се иска вписване или който се обявява, да има допусната грешка. Възможно е грешката
да бъде и в самото заявление и т.н. Когато грешката или непълнотата на вписаното в търговския
регистър се дължи на допусната от самия заявител грешка или непълнота, то тя по начало се
отстранява чрез подаването на ново заявление. Грешки и непълноти, които са допуснати от
длъжностното лице по регистрацията при пренасяне на информацията от заявлението в
търговския регистър, се отстраняват както служебно, така и по искане на заявителя или на
заинтересовано лице. Ако от това са причинени вреди на някого, Агенцията по вписванията в
качеството си на юридическо лице отговаря за тях.

Оспорване на вписвания, заличавания и обявявания

Вписванията, заличаванията и обявяванията могат да се оспорват по исков ред. Това

оспорване е уредено в чл. 29 ЗТР.

Самите вписвания могат да бъдат нищожни, недопустими или да са вписани

несъществуващи обстоятелства. Т.е. има три вида пороци, които засягат вписванията. Нищожно е
вписването на неподлежащи на вписване обстоятелства, както и вписване, което е извършено без
акт, който го постановява (например вписване, което е резултат на външна намеса в
информационната система). Нищожните вписвания не пораждат никакво действие. Недопустимо
е вписването, което не е било поискано от легитимирано лице. Защитата при всички тези три
хипотези се осъществява чрез предявяване на отрицателен установителен иск. Смята се, че не е
допустимо да се извършва чрез възражение. Процесуално легитимирано да предяви някои от
исковете е всяко лице, което има интерес. По начало това е търговецът, но може да бъде и трето
лице, което е засегнато от вписването, а също така и прокурор може да води такъв иск. Когато
искът се предявява от трето лице или прокурор, ответник е търговецът. Ако пък търговецът води
такъв иск, той трябва да го предяви срещу лицето, което е поискало вписването, или срещу
съответния орган, който е поискал вписването. Искът се предявява пред окръжен съд по
седалището на търговеца. Този отрицателен установителен иск има субсидиарен характер. Ако
установяването на порока е в зависимост от уважаването на иск за отмяна на акта, въз основа на
който е извършено вписването, то тогава се води само този иск за отмяна, но не и иска по чл. 29
ЗТР. Например ако трябва да се отмени решение на общото събрание, то тогава трябва да се води
такъв иск, а не иск по чл. 29 ЗТР. Искът по чл. 29 ЗТР може обаче да бъде съединяван (например с
иск по чл. 71 ТЗ или чл. 74 ТЗ) при условията на евентуалност. Решението на съда по тези искове
има действие ex nunc. То не засяга действия, които са извършени междувременно. В решението, с

58
което се уважава искът, съдът трябва служебно да постанови заличаване на съответното
обстоятелство, независимо дали ищецът е направил такова искане или не. След влизане на
решението в сила съдът е длъжен да изпрати копие от него за вписване в съответния регистър,
като самото заличаване се извършва по реда на чл. 14 ЗТР, т.е. тук длъжностното лице не
извършва проверка, а само заличава съответните обстоятелства. Самото заличаване се извършва
от длъжностното лице по регистрацията, не може да бъде извършено от самия съд.

Вписването, обявяването и заличаването като вторично вписване имат различни правни

последици, които са определени в ЗТР.

Правни последици на вписването

Първата правна последица, която настъпва от вписването, е уредена в чл. 7, ал. 1 ЗТР. Това
е т.нар. „оповестително действие“ на вписването. Тази правна последица се изразява в това, че от
деня на вписването вписаните обстоятелства се считат известни на добросъвестните трети лица,
независимо от това дали ги знаят или не. По същество това оповестително действие се изразява в
създаването на необорима презумпция за знание на вписаните обстоятелства по отношение на
третите добросъвестни лица. Най – общо казано „трети лица“ тук означава тези лица, които трябва
да търпят да им бъдат противопоставени съответните вписани обстоятелства. Самите търговци и
техните представители не са трети лица. Не са трети лица и лицата, които са страни по
правоотношенията, които са вписани или във връзка с които е извършено вписването.
Оповестяването има значение само по отношение на третите добросъвестни лица, т.е. тези, които
не знаят за настъпването на подлежащото на вписване обстоятелство. По отношение на лицата,
които са недобросъвестни, които знаят, че има такова обстоятелство, обстоятеството се счита
известно по силата на самото им знание. Оповестителното действие има и друг аспект, макар той
да не е изрично уреден, а именно, че невписаните обстоятелства се смятат за неизвестни на
третите добросъвестни лица.

На тази противопоставимост могат да се позовават няколко категории лица. На първо

място, това са лицата, които са заинтересовани от вписването – търговците, както и лицата, които
по силата на закона са заявители. Заявителите, които имат качеството на представители, не са
заинтересовани от вписването, тъй като те представляват и заявяват от името на чужд интерес.

Оповестителното действие важи по отношение на такива правоотношения, които са

свързани с гражданския оборот (по начало сделки), както и такива, свързани с граждански процес
с предмет такива сделки. Освен това оповестителното действие не може да придаде на вписаните
обстоятелства правна сила, каквато те в действителност нямат. Оповестителното действие важи,

59
ако вписаното обстоятелства е подлежало на вписване, фактът е съществувал и вписването е
действително. Във всеки случай нищожността на самото вписване осуетява ефекта на
оповестителното действие.

Чл. 7, ал. 1, изр. 2 ЗТР смекчава необоримата презумпция за знание. Това правило е
заимствано от чл. 3 на Първа директива на дружественото право (Директива 68/151/ЕИО на
Съвета). Съгласно това изключение, първите 15 дни след вписването презумпцията за знание е
оборима и вписаното обстоятелство е непротивопоставимо на третите добросъвестни лица, ако
докажат, че е било невъзможно да узнаят вписването. Доказателствената тежест пада върху
третите лица. Оборването на презумпцията е трудно.

Има едно друго правило, което, условно казано, представлява обратната страна на
оповестителното действие на вписването. То е уредено в чл. 7, ал. 2 ЗТР и транспонира
идентичното правило на чл. 3, ал. 7 от Първа директива на дружественото право (Директива
68/151/ЕИО на Съвета). Съгласно чл. 7, ал. 2 ЗТР трети лица могат да се позовават на подлежащо
на вписване обстоятелство, макар вписването още да не е извършено. Т.е. оповестителното
действие на вписването важи за третите добросъвестни лица, за тези, които не знаят, че е
настъпил съответният факт. По отношение обаче на тези лица, които знаят, търговецът може да се
позовава на това, че фактът е настъпил, както и те могат да се позовават на него.

Втората правна последица, която настъпва от вписването, е т.нар. „конститутивно

действие“. По правило вписванията нямат конститутивно действие, а имат само оповестително
действие. Вписването има конститутивно действие само в изрично предвидените от закон случаи.
При конститутивното действие самият факт не се счита за настъпил докато не се извърши
вписването. Т.е. вписването е елемент от фактическия състав, който поражда правните последици
на съответния факт. Идеята на въвеждането на такива конститутивни вписвания е да се осъществи
контрол върху възникването на дадени юридически факти и да се допусне тяхното вписване, само
ако те са възникнали законосъобразно. За да се породи конститутивното действие, трябва (i) да се
касае до подлежащ на вписване факт, по отношение на който законът е предвидил конститутивно
вписване, (ii) този факт да се е осъществил, (iii) трябва да е налице валидно вписване, а не
нищожно.

Трета последица, която настъпва от вписването, е т.нар. „доказателствено действие“. Тази

последица произтича от удостоверителната функция на акта за вписване и се състои във
формалната доказателствена сила на вписването относно вписаните обстоятелства. Тази
доказателствена сила важи erga omnes. Т.е. доказателственото действие се състои във следното:
до доказване на противното, вписаното обстоятелство се счита за настъпило, но доказването на

60
обратното може да стане посредством всякакви доказателствени средства. Тъй като тук се касае
до вписване, извършено от длъжностно лице в кръга на службата му, то самите вписвания
представляват официални удостоверителни документи. В този смисъл самият регистър като база
данни може да бъде разглеждан като съвкупност от официални удостоверителни документи. В
гражданското право се различават два вида документи – (i) диспозитивни и (ii) удостоверителни.
Диспозитивните документи са такива, които материализират изявление. Те нямат доказателствено
значение. Удостоверителни документи доказват настъпването на факт, който се е осъществил
извън документа. Официалните удостоверителни документи имат т.нар. „материална
доказателствена сила“.

Друга последица на вписването е уредена в чл. 10, ал. 1 ЗТР и се изразява в т.нар.
„обществено доверие на вписването“. Съдържанието на общественото доверие се изразява в
това, че вписаните обстоятелства се смятат за верни по отношение на трети добросъвестни лица,
дори и ако те не са верни в действителност. Съгласно оповестителното действие вписаните
обстоятелства се смятат за известни на третите добросъвестни лица, а съгласно общественото
доверие вписаните обстоятелства се смятат за верни по отношение на третите лица и те могат да
се позовават на тях. Това по съществото си е уредена от закона фикция.

За да е налице обществено доверие трябва да е извършено валидно вписване, но самото

вписано обстоятелство не трябва да съществува. За да може вписването все пак да послужи като
основание за доверяване, несъществуването не трябва да е очевидно от съдържанието на самото
вписване. Ако вписването е нищожно, то няма действие на обществено доверие, но ако е
недопустимо, има. Общественото доверие, както и оповестителното действие, ползва само
третите добросъвестни лица, т.е. тези, които не знаят, че вписаното обстоятелство не се е
осъществило.

В чл. 10, ал. 2 ЗТР е уреден друг аспект на общественото доверие – по силата на тази
разпоредба невписаните обстоятелства се смятат за несъществуващи за трети добросъвестни
лица. Това също представлява фикция.

Вписванията могат да имат и други правни последици, когато това е изрично предвидено в
закона, които правни последици могат да бъдат от най – различен характер. Така например
давността за исковете срещу съдружник в събирателно дружество започва да тече от момента на
вписване на прекратяването на дружеството или пък на вписването на напускането на
съдружника;

Правни последици на заличаването

61
 Както вече бе споменато, заличаването представлява вторично вписване. То е уредено в
чл. 8 ЗТР. Заличаването прекратява занапред (ex nunc) действието на вписването, като това
правило важи независимо от това дали се касае за несъщинско или същинско заличаване.

Когато вписването има конститутивно действие, заличаването преустановява за в бъдеще

правните последици на вписаните обстоятелства.

Правни последици на обявяването

Правните последици на обявяването са подобни на тези на вписването. Обявяването

осигурява публичност на обявения акт. Това е изрично предвидено в чл. 9, ал. 1 ЗТР. Това има
информационно значение и всяко лице може да се запознае с този акт. Например такова
информационно значение има обявяването на годишния финансов отчет.

Обявяването има още една последица, която е аналогична на оповестителното действие

на вписването. Смята се, че обявените актове са станали известни на третите добросъвестни лица
от момента на обявяването. Тук необоримата презумпция касае не обстоятелства, а актове. Тази
последица обхваща не само съществуването на акта, но и неговото съдържание, така както е
обявен в регистъра.

Обявяването също може да има конститутивно действие, когато това е предвидено в

закона. Например обявяването на договор или план за преобразуване е елемент от фактическия
състав на преобразуването.

В чл. 10, ал. 1 ЗТР е уредено и действие на обществено доверие по отношение на

обявяването, което е аналогично на общественото доверие на вписването. Т.е. за третите
добросъвестни лица обявените актове се смятат за издадени с това съдържание, с което са
обявени, независимо дали те в действителност не са издавани или да не са издадени със
съдържанието, което е обявено в регистъра. Макар да не е изрично уредено, би следвало да се
приеме, че правилото на чл. 10, ал. 2 ЗТР, което касае вписването на обстоятелства, има значение
и за обявяването на актове. Т.е. необявените актове по отношение на третите добросъвестни лица
се смятат за неиздадени.

Обявяването, също както и вписването, може да има различни други последици, когато
това е изрично предвидено в закон. Например обявяването на покана за свикване на общо
събрание на акционерите е условие за редовността на решенията, които се приемат на това общо
събрание; обявяването на решение за намаляване на капитала на ООД дава началото на един
срок, уреден от закона, за упражняване правото на кредиторите да възразят срещу намаляването
на капитала и т.н.

62
 11. Търговско представителство – понятие и видове. Отграничение от представителството по
гражданското право. Прокурист

Терминът „представителство“ е легален термин, но се използва с различно значение. От

една страна, с този термин се означава правоотношението, в чието съдържание се включва
представителната власт като субективно право. Със същия термин понякога се нарича и самото
упражняване на това право. Освен това под „представителство“ понякога се разбира и
съвкупността от правоотношения, които възникват между представител, представляван и третите
лица. Представителството освен това се разделя на различни видове според различни критерии –
доброволно (договорно) и законово (задължително), а като самостоятелен вид представителство
се обособява представителството на юридически лица. В гражданското право терминът
„представителство“ се използва и за означаване на явления, които по същината са различни от
прякото представителство, а именно т.нар. „косвено представителство“.

Терминът „търговско представителство“ също е легален. Той е използван в

наименованието на Глава VI от Част I на ТЗ. Той се използва за описание на няколко различни
явления. От една страна с него се описват случаи на пряко представителство – това са т.нар.
„прокура“ и „търговско пълномощие“. При прокурата и търговското пълномощие става въпрос за
упълномощителни сделки между търговец и негов пълномощник. Към търговското
представителство законодателят добавя и т.нар. „търговска помощ“. При търговската помощ става
въпрос за физическо лице, което извършва фактически действия въз основа на договор с търговец,
но при определени условия може да възникне представителна власт за това лице. Терминът
„търговско представителство“ на следващо място се използва и за означаване на едноименно
видове понятие – т.нар. „договор за търговско представителство“. Договорът за търговско
представителство има различни разновидности, в зависимост от които може да се касае за пряко
представителство, за косвено представителство, за посредничество и т.н. Освен това в същата
Глава VI на ТЗ е уреден и т.нар. „търговски посредник“. Търговският посредник обаче не е
представител. Общото, което обединява всички тези фигури, е, че те извършват правни действия в
полза на търговеца.

Това, което е характерно за търговското представителство, е, че то винаги е доброволно. В

закона няма уредени хипотези на задължително търговско представителство.

Може ли търговец при извършване на търговски сделки да бъде представляван от някакъв

друг пълномощник, различен от прокурист или търговски пълномощник? Според проф.
Калайджиев няма такава възможност, защото законът не предвижда такава. Прокурата и
търговското пълномощие са единствените уредени в закона форми на търговско
представителство.

Но от друга страна търговците могат да влизат в отношения, които нямат търговски

характер. В тези хипотези би следвало да се прилагат общите правила на ЗЗД относно
упълномощаването.

63
 Друг важен въпрос е свързан с действията без представителна власт от името на търговец.
В търговските отношения намира приложение специално правило, уредено в чл. 301 ТЗ. В
гражданското право потвърждаването на действия, извършени без представителна власт, е
уредено в чл. 42 ЗЗД и то се различава от това по смисъла на ТЗ.

Прокура

Прокурата е институт, който у нас е възприет от немското право. Правната му уредба се

съдържа в чл. чл. 21 – 25 и чл. 29 ТЗ. Търговският закон не съдържа легално определение на
прокура. В литературата с този термин се означава комплекса от правоотношения, които
възникват между търговец , пълномощник, наречен „прокурист“, т.е. това е правоотношението, в
което се съдържа представителната власт, и третите лица. В комплекса от правоотношения се
включва и самата упълномощителна сделка. От разпоредбите на чл. 21 и чл. 22 ТЗ може да се
направи извод, че прокурата може да бъде дефинирана като упълномощителна сделка с
упълномощител търговец и пълномощник физическо лице, наречено прокурист, като
представителната власт на този пълномощник се определя от закона (това е принципното
положение, но може да има и отклонения) и по правило обхваща всички правни действия и
сделки, които са свързани с упражняването на търговското занятие на търговеца. Трябва да се има
предвид, че прокуритът не заема някакво средно положение между доброволен и задължителен
представител. Той е доброволен представител, пълномощник, а не някакъв законен представител.
Законът обаче определя обема на представителната му власт. Търговецът също може да влияе
върху обема на представителната власт на прокуриста, но само в ограничена степен. По правило
какво може да прави прокуристът се определя от закона.

Страни по упълномощителната сделка, наречена „прокура“, както при всяка

упълномощителна сделка, са упълномощителят, който е търговец (в литературата се нарича
„принципал“, но този термин не е легален), и самият пълномощник, който се нарича „прокурист“.
Единственото изискване към упълномощителя е той да бъде търговец, като няма значение дали е
физическо лице или юридическо лице. Упълномощителят трябва да е дееспособен. Когато става
дума за юридически лица, прокурист следва да може да бъде назначаван от управителния орган
на съответното юридическо лице. При персоналните дружества няма обособени управителни
органи, поради което при тях съответните членове на съответното дружество, които извършват
управителни действия, имат правото да упълномощават прокурист.

Т.нар. „търговци – публични предприятия“ не могат да упълномощават прокуристи. Това

не е изрично уредено в закона, но доколкото те се уреждат и управляват съобразно специални
правила, не би следвало да е възможно да се назначават прокуристи, защото трябва да бъде
защитаван интересът на държавата.

Само търговец може да назначава прокурист. Ако търговец загуби търговското си качество,
той не може да назначава прокурист. Например ликвидатор на търговско дружество не може да
назначава прокуристи, макар в тази хипотеза търговското качество да не е изгубено напълно, но

64
поради това, че по начало ликвидаторът има по – ограничени права в сравнение с управителния
орган на съответното търговско дружество. Властта на ликвидатора е ограничена. Целта му е да
събере вземанията на дружеството, да изпълни задълженията, да осребри имуществото и да го
подготви за разпределяне между съдружниците или акционерите. Дружеството в ликвидация
може да извършва търговски сделки, но само доколкото тези сделки са подчинени на целта на
ликвидацията, т.е. то не извършва активна търговска дейност. Именно поради тези причини се
приема, че ликвидатор не може да назначава прокурист. Аналогично е положението при търговец
в несъстоятелност.

Законът предвижда, че само физическо лице може да бъде прокурист. Освен това,
доколкото у нас по отношение на представителството е възприета т.нар. „репрезентационна
теория“, според която при извършването на сделки от представител меродавна е волята на
представителя, а не на представлявания, по принцип лицето трябва да бъде и дееспособно.

По правило прокуристът не е търговец, той е пълномощник на търговец. Няма пречка

обаче той да бъде търговец, но това обстоятелство е ирелевантно по отношение на качеството му
на прокурист.

Прокурата е упълномощителна сделка. Т.е., съгласно установените в гражданското право

положения, тя е едностранна сделка. За да породи действие обаче, тя се нуждае от получаване.
Волята на упълномощителя трябва да бъде изрично и ясно изявена. Законът обаче изисква и
форма за действителност на тази упълномощителна сделка, а именно квалифицирана писмена
форма с нотариална заверка на подписа на упълномощителя. От текста на чл. 21, ал. 1, изр. 3 ТЗ
може да се направи извод, че се заверяват нотариално подписите на упълномощителя и на
прокуриста. Всъщност няма нужда да бъде заверяван нотариално подписът на прокуриста, защото
упълномощителните сделки са едностранни. Освен тази форма за действителност на
упълномощителната сделка законът изисква и вписване на прокурата в търговския регистър.
Вписването се извършва по заявление на търговеца, който трябва да представи самата
упълномощителна сделка с нотариално заверен подпис на принципала. Трябва да се представи и
образец от подписа на прокуриста, но за него няма изискване да бъде нотариално заверен. Това
вписване няма конститутивно действие, а има само оповестително действие.

Между прокуриста и принципала се сключва договор, с който се уреждат вътрешните

отношения между тях. Този договор е неформален. Може да бъде материализиран в един и същи
документ с упълномощителната сделка. Сключването на такъв договор обаче не е предпоставка
за възникването на упълномощителната сделка. Договорът урежда вътрешните отношения между
прокуриста и принципала, като той поражда задължение за прокуриста да представлява
търговеца пред третите лица.

Доколкото чл. 21, ал. 1, изр. 1 ТЗ предвижда, че прокуристът е длъжен да управлява

предприятието, то в дружественото право под „управление“ се разбират отношения, които не
касаят трети лица, а такива, които възникват вътре в самото предприятие. Т.е. прокуристът е не

65
само пълномощник, а също така е и управител. Той има задължения по организацията,
ръководството и контрола на търговската дейност на принципала.

Прокуристът е длъжен и да пази търговската тайна на търговеца – принципал и неговия

търговски престиж съгласно чл. 52 ТЗ.

Задължение на принципала е да заплаща на прокуриста възнаграждение. Тъй като

престацията, която характеризира договора, е непаричната престация на прокуриста за
извършване на правни действия, договорът между принципала и прокуриста по правило е
договор за поръчка. Възможно е обаче вътрешните отношения между прокуриста и принципала
да се уредят с друг вид договор, например с трудов договор, договор за дружество и т.н.

Обемът на представителната власт на прокуриста по начало се определя от закона.

Съгласно чл. 22, ал. 1 ТЗ прокуристът има право да извършва всички действия и сделки, които са
свързани с упражняване на търговското занятие. Представителната власт на прокуриста обхваща
цялата търговия. Ето защо често в литературата прокуристът се означава като alter ego на
търговеца. Прокуристът има право да извършва не само обичайните за търговеца действия и
сделки, но и такива, които имат извънреден характер. Няма ограничения нито относно предмета
на сделките, нито относно тяхната цена. Прокуристът може да бъде и процесуалноправен
пълномощник на търговеца. С изменението на ЗТР бе изрично предвидено, че прокуритът може
да представлява търговеца и в регистърното производство.

В закона все пак са уредени няколко ограничения на представителната власт на

прокуриста.

Най – напред, той няма право да отчуждава или да обременява с тежести недвижими
имоти на търговеца, освен ако не е специално упълномощен за това. Отчуждаването обхваща
всякакви сделки и сложни юридически факти, които включват сделки като елемент. Това
ограничение важи дори и когато обикновената търговска дейност на търговеца е свързана със
строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 14 ТЗ.
Това правило е диспозитивно. Търговецът може да упълномощи прокуриста с подобни права, но
за тази цел е необходимо специално и изрично пълномощно. То може да бъде инкорпорирано и
в самата прокура, в самата упълномощителна сделка, а би могло да бъде направено и като
самостоятелно изявление. ЗТР допуска това отменяне на ограничението за разпореждане с
недвижими имоти да бъде вписано в търговския регистър. Ако бъде вписано, тогава спрямо него
настъпват последиците на вписването – оповестителното действие и действието на обществено
доверие. Възможно е то да не бъде вписано, в който случай отпадането на ограничението има
действие само спрямо третите недобросъвестни лица, т.е. тези, които знаят, че ограничението е
отпаднало. Това ограничение касае само отчуждаването и обременяването с тежести на
недвижими имоти. То не засяга придобиването на недвижими имоти, нито пък разпоредителни
сделки с движими вещи и вземания. Per argumentum a fortiori обаче би следвало да се приеме, че

66
прокуристът не може да залага и прехвърля търговското предприятие, тъй като то включва и
вещни права върху недвижими имоти.

Второто ограничение, което е уредено в закона е възможността дейността на прокуриста

да бъде ограничена териториално, до дейността на отделен клон. Това ограничение също трябва
да бъде изрично постановено от търговеца, за да породи действие, тъй като принципа, който е
залегнал в закона е обратния, т.е. че пълномощието на прокуриста е териториално неограничено.
В случай че се предвиди подобно ограничение, прокуристът се вписва в търговския регистър
относно съответния клон.

Третото уредено в закона ограничение има субектен характер. Според тази възможност за
ограничение на представителната власт търговецът може да упълномощи повече от един
прокурист. Случаите, в които са упълномощени повече от един прокуристи, се наричат
„колективна прокура“. Всъщност ограничение е налице, ако е предвидено, че тези прокуристи
трябва да извършват правните действия съвместно. Ако е предоставена възможност на всеки един
от тях самостоятелно да представляват търговеца, то тогава не е налице никакво ограничение.
Обикновено, когато търговецът упълномощава повече от един прокурист, той посочва дали те ще
действат съвместно или ще действат поотделно. Ако не е посочено как ще извършват действия,
тогава субсидиарно се прилага правилото на чл. 39, ал. 2 ЗЗД, съгласно което когато са овластени
неколцина, всеки от тях може да извършва сам действията, освен ако от упълномощаването не
следва друго. Т.е. ако нищо не е изрично предвидено, то се смята, че всеки от прокуристите може
да извършва сам представителните действия.

В литературата се извежда възможност за друго ограничение, при което прокуристът да

действа само съвместно с органен представител на дружество. Например има управител на ООД,
има и вписан прокурист и е въведено ограничени, че двамата могат да действат само заедно или
че прокуристът може да действа само съвместно с управителя, а не може сам. Такова
ограничение обаче е недопустимо. Това е така, защото прокуристът не може да ограничава
представителната власт на органите на съответното юридическо лице. Ограничението може да
касае само прокуриста. В Първа директива на дружественото право (Директива 68/151/ЕИО на
Съвета) изрично е предвидено, че каквито и да е ограничения, вписани в търговския регистър по
отношение на управителите на ООД или представляващите АД, нямат действие за никого. Т.е. тези
органни представители могат да извършват всичко, което дружеството може да извършва, и не
могат да бъдат ограничавани. Дори да е предвидено някакво такова ограничение, то не поражда
действие. От гледна точка на нашето право такива съвместни представителни действия не са и
уредени.

Друго ограничение, което е изрично уредено от закона, е, че прокуристът не може да

упълномощава прокурист (чл. 22, ал. 1, изр. 3 ТЗ). Тази забрана не може да бъде преодоляна със
специално изявление на търговеца. Това ограничение е в сила и при колективната прокура и не
може един от упълномощение прокуристи да упълномощи втори. Прокуристът може обаче да

67
упълномощава и да оттегля пълномощието на търговски пълномощник, независимо от обема на
неговата представителна власт.

Има и други ограничения на представителната власт на прокуриста, макар те да не са

изрично уредени от закона.

Най – напред, понеже прокуристът е търговски пълномощник, т.е. той представлява

търговеца в търговскоправни отношения, той не може да представлява търговеца в нетърговско
качество.

Освен това прокуристът не може да извършва действия, които имат строго личен характер
и не допускат представляване, както и действия, които са от компетентността на колективни
органи, съставени от членове на корпоративно юридическо лице. Т.е. има определени актове,
които могат да се приемат само от колективните органи на търговските дружества и
кооперациите, например вземане на решение за образуване на ново предприятие, за
преобразуване, за прехвърляне на предприятие и т.н. Упражняването на тези две категории
действия не може да бъде предоставяно на прокурист дори и със съгласието на търговеца.

Когато извършва правни действия, прокуристът е пълномощник, но той трябва да

манифестира това свое качество пред третите лица. Това задължение е уредено в чл. 21, ал. 2 ТЗ.
Според тази разпоредба при извършването на правни действия прокуристът се подписва, като
прибавя към фирмата своето име и добавка, която сочи прокурата. Идеята на това правило е, че
при всички случаи, когато извършва правни действия, прокуристът трябва да уведоми третите
лица, че той действа като прокурист, т.е. че действа като пълномощник на принципала. В противен
случай, ако третите лица не знаят това, той ще действа от свое име и ще стане страна по сделката.
При подписването прокуристът трябва да слага някакво означение, сочещо прокурата – прокурист,
per procura, p.p., търговски управител и т.н.

Възможно е прокуристът да действа като мним представител. В такъв случай се прилага

едно специално правило – чл. 301 ТЗ, което урежда мнимото представителство. За разлика от чл.
42 ЗЗД, чл. 301 ТЗ съдържа една необорима презумпция, съгласно която се смята, че търговецът
потвърждава действията, извършени от представител без представителна власт, ако не се
противопостави веднага след узнаването. Т.е. мълчанието, бездействието на търговеца веднага
след узнаването ратифицира извършените от представител без представителна власт действия.

Има уредени и някои други ограничения по отношение на прокуриста, които обаче са от

различен спрямо гореизложените ограничения вид и произтичат от факта, че прокурисът има
качеството на търговски пълномощник. Бидейки пълномощник, той е длъжен винаги да действа
само в интерес на търговеца. Поради това в чл. 29 ТЗ е уредено ограничение, че прокурист не
може без съгласието на търговеца да извършва търговски сделки за своя или за чужда сметка в
рамките на упълномощаването. Без значение е от чие име действа прокуриста – дали от свое име
или от името на трето лица, като това включва и косвено представителство на трето лице (т.е. да
действа от свое име, но за сметка на трето лица). Това задължение за бездействие от страна на
68
прокуриста се поражда ipso facto, че той е упълномощен като прокурист. Не е необходимо то да
бъде изрично уговаряно. Това задължение всъщност е естествен елемент от съдържанието на
договора за прокура.

Прокуристът може обаче да извършва конкурентна дейност за своя сметка или за сметка
на трето лице, но само със съгласието на търговеца. Това е така, защото въпросното ограничение е
уредено в полза на търговеца, в негов интерес. Ако той не иска да се ползва от него, няма
проблем да се откаже. В закона не са уредени някакви специални правила относно начина на
даване на това съгласие. То може да бъде изрично, мълчаливо, с конклудентни действия. Нещо
повече, по силата на една необорима презумпция, уредена в чл. 29, ал. 1, изр. 2 ТЗ, се смята, че
търговецът е дал своето съгласие, ако при упълномощаването той е знаел за упражняването на
такава дейност и нейното прекратяване не е уговорено изрично.

Евентуалното нарушаване на това задължение на прокуриста да не извършва конкурентна

дейност поражда няколко последици. Уредни са две алтернативни права в полза на принципала.

На първо място, търговецът има право да търси обезщетение за претърпените вреди. Тук
отговорността е договорна. Теоретически, ако прокуристът е действал за трето лице, което е
знаело за прокурата (всъщност то няма как да не е знаело, защото неговото знание се презюмира
поради оповестителното действие на вписването) и е съпричинило вредите, отговаря за тях, като
тук е налице неистинска солидарност между него и прокуриста. Солидарността е неистинска,
защото отговорността на прокуриста е договорна, а на третото лице – деликтна. Вземанията за
вредите се погасяват с общия 5 – годишен давностен срок, който започва да тече от момента на
извършване на съответното правно действие.

В полза на търговеца възниква и втора алтернативна възможност. Той може да заяви, че

сключените от прокуриста сделки са сключени за негова сметка. Т.е. в полза на търговеца е
уредено едно преобразуващо право. Изявлението, с което се упражнява това право, трябва да
бъде писмено, като формата е ad solemnitatem. Съгласно закона то трябва да бъде адресирано до
прокуриста и до третото лице, но не се уточнява кое е това трето лице. В тези хипотези има две
категории трети лица – (i) трети лица, които са насрещна страна по сделката и (ii) трети лица, за
чиято сметка действа прокуристът, в случай че той не действа от свое име и за своя сметка. Това
право трябва да бъде упражнено в кратък срок – 1 месец след узнаването, но не по – късно от
една година след извършването на сделката. Срокът е преклузивен.

Законът не урежда изрично какви са последиците, в случай че търговецът упражни това

свое преобразуващо право и заяви, че сделката е сключена за негова сметка. Според проф.
Калайджиев по – скоро следва да се приеме, че настъпва хипотеза, наподобяваща косвеното
представителство, т.е. сделката се смята сключена за сметка на търговеца. Във вътрешните
отношения между прокуриста, когато той действа за своя сметка, или неговия доверител, когато
действа за чужда сметка, от една страна и търговеца, от друга страна, правата се смятат за права
на принципала. В литературата съществува и второ виждане, според което когато търговецът

69
заяви, че сделката е сключена за негова сметка, той замества прокуриста като страна по сделката.
Законът обаче не казва това.

Прекратяването на прокурата се урежда изрично само в разпоредбите на чл. 25 ТЗ.

Разбира се, тези разпоредби не изчерпват правилата относно прекратяването.

Както всяка упълномощителна сделка, представителната власт на прокуриста може да

бъде прекратена с едностранно изявление на търговеца, което се нарича „оттегляне“. Това
изявление е неформално.

Тъй като упълномощаването има строго личен характер, смъртта или поставянето под
запрещение на прокуриста прекратяват прокурата. Това е така, защото личността на прокуриста е
съществен елемент от упълномощителната сделка, поради което неговата смърт води до
прекратяване на прокурата. Освен това, доколкото прокурист може да бъде само физическо лице,
което е дееспособно, когато се ограничава неговата дееспособност чрез поставяне под
запрещение, това също води до прекратяване на представителната власт.

Обаче широката представителна власт на прокуриста и фактът, че той управлява почти

цялата дейност на търговеца, са основание законодателят да въведе правилото, че смъртта или
поставянето на търговеца под запрещение не води до прекратяване на прокурата. Прекратяването
на прокурата по право в тези хипотези би довело до неблагоприятни последици за предприятието
на търговеца. Ето защо е възприето, че прокуристът би следвало да довърши започнатите
действия дори и след настъпването на някои от тези факти, а правоприемниците на търговеца –
физическо лице (наследници) да решат дали да прекратят прокурата.

Прокуристът също може посредством едностранно изявление сам да се откаже от

прокурата. Тази възможност не е изрично уредена от закона, но тя следва от общите правила за
упълномощителните сделки и чл. 41, ал. 1 ЗЗД.

По принцип когато се прекратява юридическото лице на търговеца следва да се приеме, че

се прекратява и представителната власт на прокуриста. Така е например при ликвидация на
търговско дружество. Както бе споменато по – горе, ликвидаторът не може да назначава
прокурист. Ако има назначен прокурист към момента на започване на ликвидация, неговата
представителна власт следва да се прекрати със откриването на процедурата по ликвидация.

По подобен начин би следвало да се уредят отношенията и при преобразуване или

прехвърляне на предприятие, стига, разбира се, да се засяга правният субект, който е
упълномощил прокуриста. При преобразуване чрез отделяне например старото дружество се
запазва и ако то има назначен прокурист, представителната власт на последния ще се запази.
Обаче в случай на сливане, вливане или разделяне при всички случаи би следвало
представителната власт на прокуриста да се прекратява, тъй като правният субект – търговско
дружество престава да съществува.

70
 Така стоят нещата и в хипотезите на прехвърляне на предприятие. При прехвърлянето на
предприятие самата прокура не преминава към правоприемника. Прокуристът си остава
прокурист на праводателя.

При изгубване на търговското качество на принципала (например при несъстоятелност)

винаги се прекратява и представителната власт на прокуриста, тъй като той е търговски
пълномощник.

В закона е предвидено вписване на прекратяването на правата на прокуриста, тъй като и

самата прокура се вписва. Вписването има само оповестително действие и действие на
обществено доверие.

12. Търговски пълномощник и търговски помощник

Търговски пълномощник

Следващата форма на търговско пълномощие, която е уредена от закона, се изразява във

фигурата на т.нар. „търговски пълномощник“. Уредбата на тази фигура се намира в чл. 26 – 29 ТЗ.
Този институт също е възприет у нас от немското право. Най – често в литературата се нарича
„обикновен търговски пълномощник“. Законът не съдържа дефиниция на търговски
пълномощник, но би могло да се приеме, че търговското пълномощие е упълномощителна сделка
с упълномощител – търговец и пълномощник, като представителната власт на пълномощника се
определя от волята на упълномощителя. Т.е. тук особеността е тази, че меродавна за определяне
на обема на представителната власт на пълномощника е волята на упълномощителя, докато при
прокурата волята на упълномощителя може да има значение, но по начало обема на
представителната власт на прокуриста се определя от закона.

Страни по тази упълномощителна сделка отново са упълномощител, наречен „принципал“,

и пълномощник. Упълномощителят трябва да бъде търговец, дееспособен. По отношение на
пълномощника важат същите неща като при прокурата, той също трябва да е дееспособен. Когато
търговецът е юридическо лице, би следвало да се приеме, че същите органи, които могат да
назначават прокурист, могат да упълномощават и търговски пълномощник. Търговците – публични
предприятия могат да упълномощават търговски пълномощници, за разлика от прокуристи, но те
могат да бъдат с много ограничени права. Прокурист също може да назначава търговски
пълномощник. Ако търговецът изгуби търговското си качество, той не може да назначава
търговски пълномощник. Съществена специфика на търговското пълномощие в сравнение с
прокурата е това, че търговски пълномощник може да бъде и юридическо лице, тъй като в закона
не са въведени ограничения.

Упълномощителната сделка, както всяка друга упълномощителна сделка, е едностранна

сделка. Волята на упълномощителя трябва да бъде изрично и ясно изразена. Сделката е
формална. Предвидена е квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на подписа на
71
упълномощителя, която форма е ad solemnitatem. Търговското пълномощие обаче не се вписва в
търговския регистър. За да породи действие упълномощителната сделка, трябва пълномощникът
да бъде уведомен. Освен това, за да може да пълномощника да обвърже упълномощителя чрез
действията си в отношенията с третите лице, тези трети лица трябва да знаят, че комуникират с
пълномощник.

Съгласно чл. 27 ТЗ между принципала и упълномощителя се сключва договор, който

урежда вътрешните им отношения. Договор обаче може и да не бъде сключен. Когато договор е
сключен, той поражда задължение за търговския пълномощник да представлява търговеца пред
трети лица, като той има и други задължения – да действа в интерес на търговеца, да пази
търговските му тайни, търговския му престиж и т.н. Насрещното задължение на принципала е да
плаща на търговския пълномощник възнаграждение. По правило този договор е възмезден,
двустранен и формален договор за поръчка, но, както и при прокурата, вътрешните отношения
могат да се уредят и с друг вид договор (например трудов договор).

Съгласно чл. 26, ал. 1 ТЗ при липса на други указания пълномощникът се смята
упълномощен да извършва всички действия, свързани с обикновената дейност на търговеца. Това
правило на чл. 26, ал. 1 ТЗ урежда т.нар. „общо/генерално упълномощаване“. Коя дейност е
обикновена е фактически въпрос. Няма значение какво е вписано в търговския регистър като
предмет на дейност на търговеца. Ако не са въведени никакви ограничения от принципала,
пълномощникът се смята генерално упълномощен да извършва всички действия, попадащи в
обхвата на обикновената дейност на търговеца. Има обаче разлика между търговски
пълномощник с генерално пълномощно и прокурист. Прокуристът по начало може да извършва
действия, попадащи в обхвата на цялата дейност на търговското предприятие, докато търговският
пълномощник само такива, обхванати от обикновената дейност на търговеца. Има известни
ограничения по отношение на тази обикновена дейност. Установена е оборима презумпция, че
търговският пълномощник е генерално упълномощен. Всякакви ограничения извън уредените от
закона не могат да се противопоставят на третите добросъвестни лица.

Представителната власт на търговския пълномощник може да бъде ограничена по волята

на търговеца. Той може да бъде упълномощен да извършва определени видове сделки или пък
само единични правни действия. В този случай е налице т.нар. „специално упълномощаване“.
Специалното упълномощаване може да бъде за еднократно или за многократно извършване на
правни действия. Специалното упълномощаване не се предполага, за разлика от генералното, а то
трябва да бъде изрично.

Правата на търговския пълномощник могат да бъдат ограничени и на територията на

отделен клон. В този случай търговският пълномощник се назначава за управител на клона и
представителната му власт се вписва в търговския регистър.

В някои случаи за извършването на определени действия, които са описани в чл. 26, ал. 2
ТЗ, търговският пълномощник трябва да бъде изрично упълномощен. Това са хипотези на

72
отчуждаване или обременяване с тежести на недвижими имоти, за поемане на менителнични
задължения, за вземане на заем и за водене на процеси. Особеното по отношение на тези
действия, за извършването на които търговският пълномощник трябва да бъде изрично
упълномощен, е, че за тези действия може да бъде упълномощен както търговски пълномощник с
генерално пълномощно, така и пълномощник, който е упълномощен със специално пълномощно
(например само за някакъв вид сделки).

Първото ограничение, за което е необходимо специално упълномощаване, е по

отношение на отчуждаване или обременяване с тежести на недвижими имоти. То е същото, както
при прокуриститие. На следващо място има ограничение относно поемането на менителнични
задължения. Търговският пълномощник не може също така да взема заеми без специално
упълномощаване за това от името на търговеца. Освен това търговският пълномощник трябва да
бъде специално упълномощен, за да може да води процеси. По отношение на последното
правило обаче още от 1995г. се е наложило тълкуване, което се отклонява от стриктния текст. ГПК
предвижда, че, извън определени случаи, в които някои роднини или други лица, които са
изрично предвидени в закон, могат да представляват друго лице в процеса, по начало лицата
трябва да се представляват в процеса от адвокати или юрисконсулти. Именно поради това още от
1995г. Върховният съд прие, че на търговските пълномощници, тъй като не са адвокати (адвокат
може да бъде търговски пълномощник само в определени случаи, но по принцип не може,
съгласно Закон за адвокатурата), би следвало да бъде призната процесуалноправна възможност
да представляват принципала. Всъщност търговски пълномощник, който не отговаря на
изискванията, поставени в закона по отношение на процесуалното представителство, не може да
представлява търговеца по дела, но може да упълномощава адвокати, ако е специално
упълномощен от търговеца. Именно това е наложилото се тълкуване на тази разпоредба, че
търговският пълномощник, тъй като не е адвокат и когато е специално упълномощен за това,
може да упълномощава адвокати, но не може сам да представлява търговеца. Това ограничение
има известна практическа логика, но пък няма легална основа, защото по начало ГПК не изисква
задължителна адвокатска защита.

Търговецът може да упълномощи повече от един търговски пълномощник, като може да

определи дали те ще действат съвместно или самостоятелно. При липса на изрично изразена воля
се счита, че действат самостоятелно.

Друго ограничение, наложено на търговския пълномощник, е, че той не може без

съгласието на търговеца да прехвърля правата си на трето лице. Т.е. той не може да
преупълномощава търговски пълномощник без съгласието на търговеца. Обаче със съгласието на
търговеца – принципал това е възможно. Това съгласие може да се даде преди, по време или след
извършване на действията, като по начало би следвало съгласието да се даде във формата, която
е предвидена за самото търговско пълномощие. Вероятно би следвало да се приеме, че когато
самата упълномощителна сделка съдържа имплицитно съгласие за преупълномощаване, не е
нужно да се дава ново съгласие. В тази връзка може да се даде пример, които е свързан и с
ограничението относно процесуалното представителство – когато търговски пълномощник, който
73
няма юридическа правоспособност, е упълномощен от търговеца да води процеси, то е очевидно,
че в този случай има имплицитно съгласие за преупълномощаване, т.е. пълномощникът може да
преупълномощава адвокати. Ако търговският пълномощник преупълномощи трето лице със
съгласието на търговеца, отношенията се уреждат по общите правила на чл. 43, ал. 3 ЗЗД, тъй като
Търговският закон не съдържа специални правила относно това. Ако търговският пълномощник е
преупълномощил трето лице без съгласието на приниципала и третото преупълномощено лице
извърши някакви правни действия, ще бъде налице хипотеза на мнимо представляване и
отношенията ще се уреждат съгласно правилото на чл. 301 ТЗ.

Както при прокурата, винаги когато действа в качеството си на пълномощник, търговският

пълномощник трябва да манифестира това си качество пред третите лица, за да бъде обвързан
представляваният. Няма никакви формални изисквания за начинът, по който трябва да става това.

Съгласно чл. 28 ТЗ относно прекратяването на упълномощаването на търговския

пълномощник се прилагат общите правила на гражданското законодателство.

На първо място, както всяко упълномнощаване, упълномощаването на търговския

пълномощник може да бъде прекратено с едностранно изявление от страна на принципала,
наречено „оттегляне“. То е неформално изявление.

Представителната власт на търговския пълномощник може да бъде прекратена и чрез

едностранното изявление на търговския пълномощник. Неговото едностранно изявление се
нарича „отказ“. Причина за въвеждането на тези две основания за прекратяване е строго личният
характер на отношението и необходимото доверие между страните. Оттеглянето и отказът
пораждат действие между страните от момента на получаване на отказа от насрещната страна. Но
за да породи отказът или оттеглянето действие спрямо третите лица, последните следва да узнаят
за него. Узнаването обаче може да бъде последица от различни факти, т.е. не е необходимо
задължително уведомяване на третото лице.

Именно личният характер на отношенията е причина и за това, смърт, прекратяване на

юридическото лице или поставянето под запрещение (as the case may be) на някоя от страните да
води до прекратяване на представителната власт по право. Следва да се приеме, че положението
е аналогично и при преобразуване на някоя от страните. При прехвърляне на търговското
предприятие правоотношението по търговското пълномощие не преминава заедно с
предприятието и се запазва по отношение на праводателя, освен ако той не загуби търговското си
качество.

Основанията за прекратяване могат да бъдат най – различни. Изчерпателен списък не

съществува. Например към гореизложените може да се прибави и хипотези, при които
упълномощаването е с модалитет (срок, прекратително условие и т.н.), при чието реализиране
представителната власт се прекратява. Също така, тъй като упълномощителят трябва да е
търговец, ако той изгуби търговското си качество, това води до прекратяване на представителната
власт.
74
 За да бъде противопоставимо прекратяването на трети лица, те трябва да узнаят за него.

Прокурата и търговското пълномощие са различни видове на един и същи род. Между тях
има както сходства, така и различия. И в двете хипотези става дума за доброволно
представителство с упълномощител търговец. Вътрешните отношения между търговеца и
пълномощника се уреждат на базата на сходни договори, които обикновено са договори за
поръчка или трудов договор, като по изключение могат да бъдат и други видове договори. По
принцип търговското упълномощаване като цяло не обхваща отчуждаване и обременяване с
тежести на недвижими имоти. Преупълномощаването и при двата вида пълномощие е
ограничено. Уредена е обща забрана за извършване на конкурентна дейност.

Съществуват и други сходства, но има и съществени отлики. Най – напред, прокуристи

могат да бъдат само физически лица, докато по отношение на търговския пълномощник такова
ограничение не е предвидено. Кръгът лица, които могат да упълномощават търговски
пълномощник, е по – широк от този, които могат да упълномощават прокурист. Прокурата се
вписва в търговския регистър, търговското пълномощие – не. Обемът на представителната власт
на прокуриста е по – широк от този на търговския пълномощник. Обемът на представителната
власт на прокуриста по начало е уреден от закона и ограничаването му по правило е недопустимо,
с някои изключения. При търговското пълномощие обемът на представителната власт се определя
от упълномощителя, макар да е уредена презумпция за генерално упълномощаване.

Търговски помощник

Правната уредба на фигурата на търговския помощник се намира в чл. 30 и чл. 31 ТЗ. По

начало законът не дава дефиниция на понятието „търговски помощник“. Доколкото обаче то е
уредено в материята на търговското упълномощаване, се стига до извод, че само лице, което
притежава търговско качество, може да има търговски помощник. Търговски помощник може да
бъде само физическо лице. Това следва от текста на закона, който казва, че търговският
помощник работи в общодостъпно място за търговия.

Съгласно чл. 30, ал. 1 ТЗ отношенията между търговеца и търговския помощник се уреждат
на базата на договор. В закона не са предвидени ограничения по отношение на договора. Най –
често в практиката се използват трудови договори. Възможно е, разбира се, да бъде и друг вид
договор, например договор за изработка. Макар да няма изрично правило в закона, доколкото
този институт е уреден в търговското законодателство, се прави изводът, че отношенията между
търговския помощник и търговеца са възмездни. Поради това общоприето е разбирането, че не са
търговски помощници лицата, които подпомагат фактически търговеца, но действат безвъзмездно
(например членовете на семейството на едноличен търговец).

В литературата се приема, че търговският помощник е лице, което подпомага търговеца

при прякото извършване на търговската дейност. Всъщност, макар да липсва изрична уредба в

75
закона, би следвало да се приеме, че търговският помощник е лице, което подпомага търговеца
като технически търговски персонал. В този смисъл той подпомага търговската дейност.
Обикновено в практиката търговски помощници са магазинери, продавачи, деловодители,
касиери, складови работници, но това изброяване не може да бъде изчерпателно и е въпрос на
фактическа преценка. Не са обаче търговски помощници лицата, които са чистачи, пазачи и т.н.,
които не участват във фактическото извършване на самата търговска дейност.

Съгласно чл. 30, ал. 2, изр. 1 ТЗ търговският помощник не може да извършва сделки за
сметка на търговеца. Той не може да ги извършва нито като пряк представител (пълномощник),
нито като косвен представител. Той извършва само фактически действия, които се отнасят до
търговското предприятие на търговеца.

В заключение на гореизложеното може да се приеме, че търговският помощник е

физическо лице, което въз основа на възмезден договор с търговец го подпомага при
фактическото извършване на търговската му дейност.

Какво е правното положение на търговския помощник? Както бе изложено по – горе,

съгласно чл. 30, ал. 2, изр. 1 ТЗ, той извършва фактически действия и по правило не може да
извършва правни действия за сметка на търговеца нито от свое име, нито от името на търговеца.
Тази забрана обаче не е абсолютна. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2, изр. 2 ТЗ когато
търговският помощник работи в общодостъпно място за търговия, той се смята овластен да
извършва сделките, които обикновено се извършват там. Правилото на чл. 30, ал. 2, изр. 2 ТЗ
урежда необорима презумпция, тъй като според проф. Калайджиев законът не предвижда
възможност за установяване на противното. Това правило е установено в интерес на третите лица
и гарантира сигурността на оборота. Терминът „общодостъпно място за търговия“ не е дефиниран
в закона и кога е налице такова място е фактически въпрос. По начало всяко място, до което
третите лица имат достъп и което е свързано с търговската дейност на търговеца, се приема за
общодостъпно място за търговия. Тази презумпция се отнася до сделките, които обикновено се
сключват в съответното общодостъпно място за търговия. Въпросът кои сделки обикновено се
сключват там също е фактически и се преценява конкретно. Тази презумптивна представителна
власт на търговския помощник може да бъде както активна, така и пасивна. Според проф.
Калайджиев тази презумпция важи по отношение на всички трети лица, тъй като законът не
поставя изискване за добросъвестност.

Търговският помощник може да извършва сделки от името на търговеца, ако е

упълномощен, т.е. той може да бъде и пълномощник и помощник. Обаче ако той е упълномощен,
той ще действа в качеството си на търговски пълномощник, а не на търговски помощник, защото
търговският помощник по дефиниция е лице, което не е упълномощено.

По отношение на търговския помощник също съществува ограничение за извършване на

конкурентна дейност, каквото е уредено по отношение на прокуриста и търговския пълномощник.
Съгласно чл. 31 ТЗ търговският помощник не може да извършва търговска дейност самостоятелно

76
или за сметка на други в конкуренция със своя работодател освен с негово изрично съгласие.
Уредбата е несъвършена. Тук се говори само за работодател, но разпоредбата следва да се
тълкува разширително и да се прилага спрямо всички търговски помощници, а не само по
отношение на тези, които работят на трудов договор. Конкурентният характер на дейността се
преценява във всеки конкретен случай с оглед на фактическите обстоятелства. Съгласието, което
търговецът може да даде за извършване на конкурентна дейност, тъй като няма никакви
предвидени ограничения за него, може да бъде общо, конкретно, може да бъде дадено преди
или след извършване на действията на търговския помощник и т.н. То обаче следва да бъде
изрично.

В чл. 29, ал. 1, изр. 2 ТЗ е уредена хипотеза при извършването на конкурентна дейност от
страна на търговски пълномощник и прокурист, според която мълчанието на принципала има
значението на съгласие. При търговския помощник такава хипотеза не е уредена. При него
съгласието трябва да бъде изрично. Това различие може да бъде обяснено с обстоятелството, че
на практика възможността търговецът да очаква, че търговският помощник ще извършва
конкурентна дейност е много по – малка. В случай че наруши тази забрана, търговският помощник
отговаря за вреди. При търговската помощ обаче не е предвидено правило, което да е аналогично
на това на чл. 29, ал. 2 ТЗ, което се прилага по отношение на прокуриста и търговския
пълномощник, съгласно което при извършването на конкурентна дейност принципалът да може
да заяви, че сделките са извършени за негова сметка. Тук такова правило не е уредено и
следователно такова преобразуващо право в полза на търговеца в тази хипотеза няма.

Търговският помощник е длъжен да пази търговската тайна на принципала, каквото е

общото изискване на чл. 52 ТЗ.

Според проф. Калайджиев тази уредба е много остаряла и следва да бъде отменена, като
според него да бъде запазено заслужава само правилото на чл. 30, ал. 2, изр. 2 ТЗ, което урежда
презумптивното упълномощаване.

13. Търговски представител – понятие и видове. Отграничение от сродни правни фигури

Търговското представителство от една страна е родов термин, който включва трите форми
на търговско упълномощаване – прокура, търговско пълномощие, търговска помощ, както и
търговското представителство в тесен смисъл. Понятието „търговско представителство“ в тесен
смисъл се нарича още „търговско агентство“. То по същността си представлява вид договор.

Институтът е създаден за първи път в Германия. През 1986г. Европейският съюз приема
Директива 86/653/ЕИО на Съвета за хармонизиране на законодателството на държавите – членки,
свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители. Нашето
законодателство е хармонизирано почти напълно с тази директива и други приложими актове на
европейското право, но това е направено по доста хаотичен начин. У нас уредба на търговското
представителство се създава с новия Търговски закон. По стария Търговски закон такава уредба не
е имало. Понастоящем правната уредба на този институт се съдържа в чл.чл. 32 – 47 ТЗ.
77
 Съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 1 ТЗ търговският представител е лице, което самостоятелно и по
занятие сътрудничи на друг търговец при извършване на търговската му дейност. Той може да
бъде овластен да извършва сделки от името на търговеца или от свое име за негова сметка. Чрез
тълкуване на тази легална дефиниция се извеждат няколко характеристика на търговския
представител.

Най – напред, по нашето право търговският представител е търговец. Това изрично е

посочено в чл. 32, ал. 1 ТЗ. Всъщност и самият договор за търговско представителство е уреден в
чл. 1, ал. 1, т. 4 ТЗ като абсолютна търговска сделка, поради което самото й извършване по занятие
обуславя придобиването на търговско качество. Търговският представител може да бъде както
физическо, така и юридическо лице, в закона не са предвидени никакви ограничения в това
отношение. Макар да е необходимо търговският представител да бъде търговец, не се изисква
самият договор за търговско представителство или друго обстоятелство, свързано с него, да бъде
вписвано в търговския регистър. Това е така, защото по нашето право търговците имат обща
правоспособност.

Съгласно текста на закона търговският представител сътрудничи на друг търговец при

извършване на търговската му дейност. Понятието „сътрудничество“ до някаква степен е изяснено
в чл. 32, ал. 1, изр. 2 ТЗ, като съгласно тази разпоредба то се изразява в сключването на сделки и
извършването на други правни действия от името на търговеца или от името на търговския
представител, но за сметка на търговеца. Доколкото тези сделки са свързани с упражняваното от
търговския представител занятие, те по същината си представляват търговски сделки. Макар това
да не е изрично предвидено в закона, търговският представител може и да извършва
посредничество за принципала, като го свързва с трети лица и подготвя сключването на търговски
сделки от името на принципала. Т.е. по начало търговският представител извършва три вида
сделки и правни действия – (i) сключва сделки от името на принципала, (ii) сключва сделки от свое
име, но за сметка на принципала и (iii) посредничи.

Отношенията между търговския представител и принципала имат постоянен, траен

характер. Тази особеност не е изрично уредена в закона, но може да бъде изведена от редица
правила, които се съдържат в уредбата на търговското представителство.

В обобщение на гореизложеното, би могло да се приеме, че търговският представител е

самостоятелен търговец, който трайно посредничи и сключва сделки от свое или от чуждо име
за сметка на друг търговец.

Търговското представителство следва да се отграничава от сходни правни фигури.

Търговският представител е уреден в една и съща глава на Търговския закон с търговските

пълномощници. Той може да представлява търговец при извършване на търговски сделки, както и
търговските пълномощници, обаче търговският представител е самостоятелен търговец, който
има собствено търговско предприятие. Освен това той може не само да бъде пряк представител,
но може да бъде и косвен представител в хипотезите, когато извършва посредничество. Това
78
последното е невъзможно при търговските пълномощници, те са само преки представители.
Освен това отношенията между търговеца и търговския представител се уреждат с особен
договор, който се нарича договор за търговско представителство. Този договор е самостоятелен
вид договор, докато при прокуристите и търговските пълномощници обикновено се касае за
договор за поръчка или трудов договор.

Фигурата на търговския представител наподобява тази на комисионера, доколкото и

двамата са търговци, които извършват търговски сделки от свое име за сметка на друг търговец.
Обаче отношенията между търговския представител и принципала са трайни, докато при
комисионния договор по принцип се касае за единична сделка. Освен това при комисионния
договор комисионерът може да извършва сделки само от свое име, докато търговският
представител може да бъде пряк или косвен представител, както и да посредничи.

Търговският представител прилича и на търговския посредник. Търговският посредник

също може да посредничи. Търговският представител обаче може да върши и други действия
освен посредничество. Освен това, традиционното разбиране е, че отношенията между търговец
и търговски представител са трайни, докато при посредничество се касае за отношения ad hoc.
Търговският посредник сключва посреднически договор за всяка отделна сделка, за която
посредничи. Това правило не е абсолютно, но все пак се е наложило в практиката. Друга разлика
е, че търговският представител действа в интерес на принципала, когато посредничи, докато
търговският посредник, както е уреден по закон, действа в интерес и на двете страни.

На следващо място търговският представител следва да се разграничава от т.нар.

„дистрибутор“. Дистрибуторът е търговец с изключително право на продажба. Той е търговец
(обикновено на дребно), който продава стоки на крайни потребители, които закупува от търговец
на едро или производител. Характерно за дистрибутора е, че той има изключително право на
продажба на дадена територия. Прилика между търговския представител и дистрибутора има,
доколкото и в двете хипотези става въпрос за самостоятелни търговци, които влизат в
самостоятелни отношения с друг търговец и са длъжни да пазят интересите на третата страна. За
разлика от търговския представител обаче, дистрибуторът винаги действа от свое име и за своя
сметка. Той винаги е страна по две сделки – (i) една сделка за покупка с производител или
търговец на едро и (ii) друга сделка за продажба с крайни потребители. Възнаграждението на
дистрибутора се формира като разлика между цената на покупката и цената на продажбата.
Търговският представител може да действа както от свое име, така и от името на принципала. Най
– важната разлика с дистрибутора обаче е, че търговският представител винаги действа за сметка
на принципала. Освен това възнаграждението на търговския представител се определя по
различен начин от това на дистрибутора. Няма императивни правила относно формирането на
възнаграждението на търговския представител, но обикновено той получава процент от
извършените сделки и действия.

Институтът на търговското представителство може да бъде съпоставен с т.нар. „договор за

франчайзинг“. Последният няма правна уредба у нас. Този договор има различни разновидности,

79
но най – често това е договор, по силата на който т.нар. „франчазьор“ или „франчайзополучател“
продава стоки или извършва услуги на определена територия, като ползва марката на
франчизанта или франчайзодателя и спазва неговите указания. Има известни сходства между
договора за търговско представителство и този за франчайзинг, тъй като и в двете хипотези се
касае за някакви правни отношения. Освен това и търговският представител и
франчазьорът/франчайзополучателят са длъжни да пазят интересите и тайните на насрещната
страна и да не извършват конкурентна дейност. Има обаче съществени различия между двата
вида договори. За разлика от търговския представител, франчазьорът/франчайзополучателят
действа винаги от свое име и за своя сметка. Освен това, най – често ползването на запазената
марка на франчизанта/франчайзодателя въз основата на лицензионен договор, докато
търговското представителство не е свързано с такива лицензионни правоотношения. Много
съществена разлика е и това, че при договора за франчайзинг франчазьорът/
франчайзополучателят е длъжен да спазва стриктно указанията на франчизанта/франчайзодателя
при извършване на дейността, като ползва неговите опит, знания и т.н. Освен това при договора за
франчайзинг франчазьорът/франчайзополучателят плаща възнаграждение на франчизанта/
франчайзодателя, тъй като той получава правото да ползва една утвърдена марка, бизнес, който
вече се е наложил на пазара, докато при търговското представителство е точно обратното.

Търговското представителство в някаква степен прилича и на инвестиционния посредник,

уреден в Закона за пазарите на финансови инструменти, тъй като инвестиционният посредник
може да извършва сделки за сметка на друго лице от негово или от свое име, или пък
осъществява посредничество, т.е. същите видове сделки, които извършва и търговският
представител. Обаче инвестиционният посредник може да извършва по занятие само определен
кръг сделки, т.е. има ограничена правоспособност. Това са сделки, които се отнасят до
инвестиционни услуги или дейности. Освен това инвестиционният посредник може да действа и
за собствена сметка, той може за собствена сметка да купува ценни книжа и други финансови
инструменти. Това при търговското представителство не е възможно. Тъй като сделките, свързани
с инвестиционни услуги и дейности, са високорискови, инвестиционните посредници се
лицензират от Комисията по финансов надзор. Също така в закона са въведени специални
изисквания спрямо тях, свързани с тяхната структура, капитал, фондове и т.н.

Чисто терминологично търговското представителство по ТЗ следва да се различава и от

търговското представителство, което е уредено в чл. 24 от Закона за насърчаване на инвестициите.
Чл. 24 ЗНИ се касае до инвестиционно звено на чуждестранен търговец, а не за самостоятелен
правен субект. Това звено се вписва в един незадължителен регистър, воден от Българската
търговско – промишлена палата. Чуждестранният търговец не може да извършва търговски
сделки чрез това обособено звено. Той може да извършва само съпътстващи и подпомагащи
дейности, но не и търговски сделки. Търговският представител по ТЗ обаче извършва търговски
сделки.

Видове търговски представители

80
 Търговските представители могат да се разграничават по различни критерии. Най – напред
те се различават съобразно видовете действия, които извършват. С оглед този критерии
търговският представител може да бъде такъв, който извършва сделки (i) от свое име, (ii) от името
на принципала или (iii) посредничество. Търговският представител може да извършва само един
от тези видове сделки, а може и да ги извършва в някакви комбинации.

Търговското представителство може да бъде обособено и в зависимост от обема на

дейността. То може да обхваща цялата дейност на принципала, част от нея или само отделен вид
сделки.

В ТЗ е уреден т.нар. „изключителен търговски представител“. Изключителният търговски

представител е такъв, на който е предоставен район или група клиенти. Когато търговският
представител е изключителен, търговецът не може да възлага на друг представител да действа в
същия район или по отношение на същия кръг от клиенти. Изключителният търговски
представител има право на възнаграждение и за сделките, които са извършени без негово
съдействие, но са в същия район или са извършени със същия кръг клиенти, по отношение на
които му е предоставена възможността да извършва тази дейност като изключителен търговски
представител (ексклузивно).

Възможно е да се уговори, че търговският представител ще бъде представител само на

определен търговец. Тук не се има предвид забрана да извършва конкурентна дейност. Самият
закон предвижда забрана за извършване на конкурентна дейност, но за някакъв друг вид дейност
няма пречка да бъде извършвана от търговския представител в каквото и да е качество. Тук става
въпрос за възможност да се уговори именно такава забрана по отношение на търговския
представител, по силата на която той да не може да извършва не само конкурентна, но и всякакъв
друг вид дейност.

Друг вид търговски представител е такъв, който се задължава да отговаря лично за

изпълнението на задълженията по сключените сделки. Такъв търговски представител се нарича
„търговски представител делкредере“. Тези търговски представители имат право на отделно
възнаграждение.

Представителна власт на търговския представител

Търговският представител може да бъде упълномощен да сключва сделки и да извършва правни

действия от името на търговеца. В такъв случай се сключва упълномощителна сделка, която е
различна от договора за търговско представителство, който урежда вътрешните отношения между
търговския представител и търговеца. В практиката най – често това упълномощаване се
инкорпорира в самия договор за търговско представителство. Тази упълномощителна сделка
обаче може да бъде и неформална, тъй като законът не съдържа изискване самото
упълномощаване да бъде формално. Такова изискване има по отношение на договора, но не и на
упълномощителната сделка. Тук важи общото правило на чл. 37 ЗЗД, че упълномощителната
сделка трябва да бъде формална тогава, когато сделката, за която се упълномощава
81
пълномощника, е формална. В такъв случай трябва упълномощителната сделка да бъде в същата
форма, която се изисква за самата сделка, която ще се извърши от пълномощника, освен при
недвижимите имоти, за разпоредителни сделки с които се изисква нотариален акт. В последния
случай по отношение на упълномощителната сделка е достатъчно тя да бъде сключена в писмена
форма с нотариална заверка на подписите, за да бъде действителна.

В две хипотези законът урежда представителна власт на търговски представител, която

възниква от самия договор за търговско представителство. Някои автори казват, че тя възниква по
силата на закона, но според проф. Калайджиев тази представителна власт не възниква по силата
на закона, а юридическият факт, който я поражда е договорът за търговско представителство. Тези
две хипотези са уредени в чл. 42 ТЗ.

(i) В първия случай търговският представител разполага с пасивна представителна власт,

като той може дори и да не е упълномнощен, да приема извършването на действия на трети лица,
с които те запазват правата си срещу лошо изпълнение от страна на търговеца. Тъй като правилото
е уредено в интерес на третите лица, би следвало да се приеме, че тази пасивна представителна
власт възниква във всеки случай на лошо изпълнение. Според проф. Калайджиев няма обяснение
защо законодателят говори само за лошо изпълнение. От логическото тълкуване на чл. 42, изр. 1
ТЗ може да се направи заключение, че тази пасивна представителна власт възниква и когато
търговският представител е упълномощен да сключва договори, но не е упълномощен да приема
действията на трети лица. Макар това да не е изрично предвидено, би могло да се приеме, че тази
пасивна представителна власт възниква само в случаите на пряко представителство и това
правило не е приложимо, ако търговският представител действа като косвен представител. Това е
така, защото в последните случаи той действа от свое име и третите лица изобщо не знаят, че той
действа за сметка на принципала и в качеството си на търговски представител. Тази норма не
може да намери приложение и в случаи на посредничество, защото в тези хипотези изобщо не се
касае до лошо изпълнение на някаква сделка.

(ii) Втората хипотеза, в която представителна власт възниква от самото придобиване на

качеството търговски представител, а не от допълнителна сделка, се свързва с това, че търговският
представител може да извършва действия за обезпечаване на доказателства от името на
търговеца (например да получава документи, да назначава експерти и т.н.). Тази представителна
власт е активна. Това правило отново се отнася до хипотезите на пряко представителство.

Правилата, уредени в чл. 42 ТЗ са изключения, а не правило и те не следва да се тълкуват

разширително и да се прилагат по аналогия. Те обаче са диспозитивни. Търговецът може да реши
друго и да лиши търговския представител от права в тези два случая. Ако такова ограничение се
предвиди обаче, третите лица трябва да знаят за него, за да може то да им бъде
противопоставено.

Законът урежда специално правило по отношение на извършването от страна на

търговския представител на действия без представителна власт от името на търговеца. Това

82
правило е уредено в чл. 43 ТЗ, като разпоредбата гласи, че ако търговският представител сключва
договори, без да е упълномощен, и третото лице не е знаело за това, договорът се смята
потвърден от търговеца, ако той не го отхвърли веднага, след като бъде уведомен за него от
търговския представител или от третото лице, като им съобщи за това. Правилото е частен случай
на общия принцип за потвърждаване от страна на търговеца на действия, извършени без
представителна власт, който е уреден в чл. 301 ТЗ. Това правило се прилага както при липса на
представителна власт, така и при превишаване пределите на представителната власт. По силата на
необорима презумпция търговската сделка се смята за потвърдена, ако търговецът не я отхвърли
незабавно след уведомяването. Уведомяване е всяко изявление, което индивидуализира
сключената от търговския представител сделка. То е неформално. Това уведомяване може да се
извърши както от търговския представител, така и от неговия контрахент по сделката. Макар да не
е изрично уредено в закона, според проф. Калайджиев правилото би следвало да се прилага и ако
търговецът узнае за сключената сделка без да е специално уведомен. В закона не е установен
срок, в който трябва да се извърши уведомяването. Следователно то може да се извърши без
ограничение във времето. Самото отхвърляне следва да бъде изрично и недвусмислено. Тъй като
страни по сделката са търговецът и третото лице, то отхвърлянето следва да бъде отправено към
третото лице. Уведомяването на самия търговски представител има значение не за
действителността на сделката, а за самите отношения между търговеца и търговския представител
по договора за търговско представителство и по – конкретно по отношение на възникването и
упражняването на правото на възнаграждение на търговския представител. Самото
потвърждаване може да бъде както изрично, така и с конклудентни действия, но според закона и
бездействието на принципала се приравнява на потвърждаване. Терминът „веднага“, който се
ползва от чл. 43 ТЗ, следва да се тълкува като време, което е достатъчно според обстоятелствата за
вземане на решение за потвърждаване на сделката. Потвърждаването има обратно действие.
Макар в чл. 43 ТЗ да се говори, че третото лице трябва да е добросъвестно, за да може да
възникне това мълчаливо потвърждаване, то според проф. Калайджиев добросъвестността на
третото лице има значение само с оглед неговото обезщетяване. Този извод може да се направи
от систематическото тълкуване на чл. 43 ТЗ във връзка с чл. 42 ЗЗД и чл. 301 ТЗ, тъй като
последните два текста не въвеждат изискване за добросъвестност като предпоставка за саниране
на извършените действия от мним представител. Т.е. ако третото лице не е знаело, че договаря с
мним представител, то има право на обезщетение за всички преки вреди от самия мним
представител. Обезщетението има деликтен характер, тъй като няма договорно правоотношение
между третото лице и мнимия представител.

14. Договор за търговско представителство. Прекратяване на договора

Съгласно чл. 46, ал. 1 ТЗ отношенията между търговския представител и търговеца се

уреждат с техния договор. Както всеки друг договор, така и тук е необходимо съгласието и на
двете страни. Законът урежда писмена форма за действителност. Достатъчна е проста писмена
форма. Това правило за форма познава едно изключение, тъй като съгласно чл. 47, ал. 4 ТЗ
83
договорът за търговско представителство може да бъде подновен в хипотезата на т.нар.
„мълчаливо подновяване“ („ако след изтичането на срока на договора за търговско
представителство и двете страни продължат да изпълняват задълженията си по него, той се смята
продължен за неопределен срок“). В тази хипотеза не е необходима писмена форма.

Предмет на този договор е престацията на търговския представител, като предметът

обхваща и задълженията на търговеца. По принцип от гледна точка предмета на договора, този
договор може да бъде за извършване на правни действия от името на търговеца или от свое име,
както и посредничество. Договорът е каузален. Също така е абсолютна търговска сделка. Тъй като
поражда задължения и за двете страни, той е двустранен и възмезден. Освен всичко това,
договорът за търговско представителство е договор с продължително изпълнение. По правило
това е договор, който се сключва с оглед личността на търговския представител. Поради това
поставяне под запрещение или смърт на търговския представител прекратява действието на
договора за търговско представителство. В основата на договорната връзка между търговеца и
търговския представител стои доверието между тях. Това по начало е характерно за договора за
поръчка и в това отношение договорът за търговско представителство наподобява договора за
поръчка. Ако това доверие изчезне, би следвало всяка от страните да може да прекрати договора
с едностранно изявление. Това е характерно и за договорите за поръчка, но не важи по отношение
на всички видове договори.

За да се определи към кой вид договори спада договорът за търговско представителство,

трябва да се анализира престацията, която го характеризира. При договора за търговско
представителство характеризиращата престация е тази на търговския представител. Търговският
представител, както бе посочено по – горе, може да извършва три вида действия самостоятелно
или някаква комбинация от тях. Два от видовете действия – извършването на правни действия от
свое име и за сметка на търговеца, както и извършването на правни действия от името и за сметка
на търговеца, са правни действия. По правило когато едно лице се задължава да извършва правни
действия за сметка на друго лице, налице е договор за поръчка. Обаче посредничеството, което
представлява третия вид действия, които може да извършва търговският представител, обхваща
извършването на фактически, материални, а не правни действия. При посредничеството също
може да има правни действия, но те имат спомагателно значение. Основното значение на
посредничеството е свързването на страните по един бъдещ договор и подпомагането им при
сключването на този договор, но не и извършването на правни волеизявления. Поради
гореизложеното би могло да се приеме, че договорът за търговско представителство е един
смесен договор, който включва в съдържанието си елементи както от договор за поръчка (заедно
с неговата разновидност – комисионния договор), когато търговският представител извършва
правни действия от свое име и за сметка на принципала или от името и за сметка на принципала,
така и на договор за изработка, когато става въпрос за извършването на посредничество.

Сключване и прекратяване на договора за търговско представителство

84
 Законът не съдържа специални правила относно сключването на договора. Няма значение
кой ще отправи предложението. Единствено се изисква да бъде обективиран в писмен документ,
тъй като договорът за търговско представителство е формален.

Относно прекратяването обаче има предвидени правила в закона. Това, разбира се, не
изключва всички общи основания, на които се прекратяват договорите. Те се прилагат и по
отношение на договора за търговско представителство. Такива могат да бъдат изтичане на краен
срок, настъпване на прекратително условие, невъзможност за изпълнение, разваляне и т.н.
Уредени са обаче и някои специални правила, които са предвидени с оглед защита интереса и на
двете страни.

Най – напред, договорът може да бъде прекратен с едностранно изявление на всяка една
от страните. Причините за уреждането на такава възможност са най – малко две – (i) това е
договор, при който доверието между страните е от особено значение и (ii) трайният характер на
договора (той се сключва без определен срок). Съществува принцип, според който винаги, когато
е налице договор без определен срок, той може да бъде прекратен с едностранно волеизявление
на всяка от страните. Хипотезите на прекратяване с едностранно изявление са уредени в чл. 47,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Съгласно чл. 47, ал. 1 ТЗ ако договорът за търговско представителство е сключен
без определен срок, през първата година от сключването му всяка от страните може да го
прекрати с предизвестие от един месец, през втората година - с предизвестие от два месеца, а
след втората година - с предизвестие от три месеца, като страните не могат да уговарят по-кратки
срокове. Когато е уговорен по-дълъг срок на предизвестие, той трябва да е еднакъв и за двете
страни. Ако не е уговорено друго, прекратяването на договора има действие от края на
календарния месец, през който е изтекъл срокът на предизвестието. Увеличаването на срока на
предизвестието е правопропорционално на продължителността на срока, през който договорът е
действал. Това правило е императивно по отношение на тези минимални срокове. Може да бъдат
предвиждани по – дълги срокове, но не и по – къси. Този императивен характер на тези срокове
не е характерен само за нашето законодателство. Той е въведен в чл. 15, ал. 4 от Директива
86/653/ЕИО на Съвета. Ако бъде уговорен по – дълъг срок, той трябва да се отнася и за двете
страни. Това правило също е императивно. Самото предизвестие е неформално, законът не
урежда никаква форма по отношение на него. Както бе посочено по – горе, самото прекратяване
на договора поражда действие от края на календарния месец, в който е изтекъл срокът на
предизвестието. Това правило също е възприето от чл. 15, ал. 5 от Директива 86/653/ЕИО на
Съвета.

Договорът за търговско представителство може да бъде срочен. В практиката

преобладават именно такива договори. По принцип, след като договорът е срочен, не би следвало
да има възможност той да се прекратява преди изтичане на срока. Но именно поради споменатия
вече елемент на доверие законът допуска той да може да бъде прекратяван и преди срока. В този
случай не е необходимо никакво предизвестие. Тъй като обаче насрещната страна е разчитала на
запазването на облигационната връзка през целия период на договора, страната, която иска
прекратяването, трябва да плати обезщетение за претърпените вреди – чл. 47, ал. 2 ТЗ.
85
 Прекратяването на договора с едностранно изявление не ограничава правото на
търговския представител да получи обезщетение – чл. 47, ал. 3 ТЗ. Това правило обаче е неточно.
То би следвало да се тълкува в смисъл, че тогава, когато търговецът прекрати договора с
едностранно изявление, търговският представител не губи правото си на обезщетение, но това не
важи когато търговският представител прекрати договора с едностранно изявление.

Строго личният характер на договора обуславя прекратяването му при смърт или

поставяне под запрещение на търговския представител – физическо лице, както при прекратяване
на търговския представител – юридическо лице. Тъй като търговецът – физическо лице трябва да
бъде дееспособен, ако търговският представител – физическо лице бъде поставен под ограничено
запрещение, договорът също се прекратява. Това физическо лице губи търговското си качество, не
може да бъде търговец.

Смъртта на търговеца не прекратява договора за търговско представителство, освен ако не

се прекрати търговското предприятие на търговеца. Това е така, защото по принцип идеята е, че
търговският представител е свързан с търговското предприятие. Договорът за търговско
представителство е свързан с личността на търговският представител, а не на търговеца. Ето защо
ако търговското предприятие бъде запазено, би следвало договорът да не се прекратява ipso facto
смъртта на търговеца. Наследниците му могат да решат дали да го прекратят. Ако обаче
търговецът – физическо лице бъде поставен под пълно или ограничено запрещение, той губи
търговското си качество и договорът се прекратява.

Преобразуването на търговски представител – юридическо лице води до прекратяване на

договора за търговско представителство, но само когато има промяна на правосубектността, тъй
като личността е съществен елемент от договора.

Прехвърлянето на търговското предприятие на търговския представител на трето лице

също води до прекратяване на договора, поради личния му характер.

Съгласно чл. 47, ал. 6 ТЗ, договорът се прекратява по право, когато по отношение на
търговския представител се открие производство по несъстоятелност. По принцип не винаги,
когато по отношение на даден търговец е открито производство по несъстоятелност, той губи
търговското си качество. С откриването на такова производство неговото търговско качество се
ограничава. Ако бъде и обявен в несъстоятелност, тогава вече търговското качество се губи. По
отношение прекратяването на договора обаче няма значение дали е обявен в несъстоятелност
или не. Съгласно закона е достатъчно да бъде открито производство по несъстоятелност, за да се
прекрати договора.

В чл. 47, ал. 4 ТЗ е уредено правило, касаещо т.нар. „мълчаливо подновяване“. То гласи, че
ако след изтичането на срока на договора за търговско представителство и двете страни
продължат да изпълняват задълженията си по него, той се смята продължен за неопределен срок.
В този случай при определяне срока на предизвестието по ал. 1 се взема предвид и
времетраенето на договора до изтичането на неговия срок. Това правило е израз на принцип в
86
търговското право по отношение на договорите с продължително изпълнение. В тази хипотеза
законодателят фингира съгласието на страните да се сключи нов договор след изтичане на срока
на предишния, който съдържа идентични уговорки като тези на стария, като има едно единствено
отклонение – новият договор е без определен срок. Тук договорът е неформален. Правилото на
чл. 47, ал. 4 ТЗ е диспозитивно и страните могат да се отклонят от него.

Когато търговският представител е загубил търговското си качество, той трябва да бъде

заличен от търговския регистър. Тук законът не урежда хипотеза на прекратяване на договора per
se, а урежда хипотеза на изгубване на търговското качество. Според проф. Калайджиев това е
излишно да фигурира в закона, защото така или иначе при изгубване на търговското качество от
страна на търговския представител договорът ще се прекрати.

15. Права и задължения на търговския представител

Най – важното задължение на търговския представител е да сътрудничи на търговеца.

Това задължение може да бъде различно по вид и обем. То може да обхваща извършването на
правни действия от името на търговеца, от свое име или посредничество. Извършването на
сделки и посредничеството могат да се комбинират в различни конфигурации и съотношения.
Сделките, които могат да бъдат предмет на договор за търговско представителство, могат да
бъдат най – различни – продажба, изработка, спедиционен договор и т.н. Посредничеството също
може да се отнася до най – различни видове сделки.

Тъй като договорът е свързан с личността на търговския представител, той по правило не

може да възлага на друго лице извършването на задълженията по договора. Доколкото обаче
съществува близост с договора за поръчка, може да се приеме, че правилата на договора за
поръчка се прилагат субсидиарно към договора за търговско представителство. Следователно
търговският представител може да възложи съдействието, което е предмет на договора, на друго
лице, ако е овластен от търговеца или ако това е станало необходимо с оглед запазване на
интересите на последния. В последния случай търговският представител трябва да извести
незабавно търговеца за заместването. Ако търговският представител не е имал право да възлага
задълженията си на трето лице, но все пак го е направил, той отговаря за действията на
заместника като за свои. Той отговаря и за вредите, причинени в следствие на лошия избор, който
е направил.

Второто задължение на търговския представител е т.нар. „задължение за лоялност“. То

включва в себе си редица действия, които могат да бъдат разглеждани като самостоятелни
задължения. Това задължение за лоялност е следствие на общото изискване, което се съдържа в
чл.33, ал. 1, изр. 1 ТЗ, съгласно което търговският представител е длъжен да действа само в
интерес на търговеца. Той трябва да изпълнява сътрудничеството при най – изгодните за
търговеца условия, да предпочита интереса на търговеца пред собствения си интерес и да избягва
конфликт между своя интерес и този на търговеца. Единственото изключение от това изискване да
87
се действа в интерес на търговеца е възможността на търговеца да встъпва в изпълнителната
сделка. Съдържанието на общото задължение за лоялност включва в себе си няколко
задължения, които следва да бъдат разгледани последователно:

(i) На първо място, търговският представител е длъжен да изпълнява указанията на

търговеца. Това негово задължение е уредено в чл. 33, ал. 2 ТЗ. Понеже търговският
представител действа в интерес и за сметка на търговеца, търговският представител е
длъжен да изпълнява нарежданията, които търговецът му дава. Това е така дори и да се
изменя и допълва договореното сътрудничество. Търговският представител може да се
отклони от указанията, ако това е в полза на търговеца и не е могло да се вземе неговото
съгласие. Той също така не е длъжен да изпълнява такива нареждания, с които търговецът
установява нови задължения спрямо него.

(ii) На второ място, търговският представител е длъжен да не извършва конкурентна дейност.

Това е едно задължение за бездействие. Търговският представител няма право да
извършва дейност, която е идентична с тази, извършвана от търговеца. Кога дадена
дейност е конкурентна е фактически въпрос. При извършване на тази конкурентна дейност
няма значение дали търговският представител действа за сметка на друг търговец – трето
лице или за своя сметка. Това ограничение по отношение на конкурентната дейност е
уредено в чл. 44, изр. 1 ТЗ. То важи дори и по отношение на такива действия, които не са
предмет на самия договор за търговско представителство. Това ограничение може да бъде
още по – рестриктивно по отношение на търговския представител. Съгласно чл. 44, изр. 2
ТЗ, може да се предвиди, че търговският представител може да сътрудничи само на
търговеца – принципал по договора за търговско представителство, т.е. че той изобщо не
може да извършва действия за други търговци, макар и тяхната дейност да не се явява
конкурентна по отношение на извършваната от принципала дейност. Това ограничение
обаче следва да бъде уговорено изрично, в противен случай важи само ограничението по
отношение на тази дейност, която е конкурентна. По начало това ограничение да не се
извършва конкурентна дейност е в сила докато действа договорът. Възможно е обаче
подобно задължение да се уговори и след прекратяването на договора. Идеята на това
ограничение и след прекратяване на договора е, че разработеният от търговския
представител пазар следва да остане за принципала и след прекратяване на договора. За
такава уговорка се изисква писмена форма за действителност. Според проф. Калайджиев
това правило по отношение на формата е ненужно, тъй като по отношение на самия
договор за търговско представителство се изисква писмена форма за действителност.
Ограничението за извършване на конкурентна дейност трябва да обхваща същия район и
същия вид стоки и услуги, които са били предмет на договора за търговско
представителство. Съгласно чл. 41, ал. 2 ТЗ, ограничението не може да бъде за срок – по –
дълъг от 2 години след прекратяване на договора. Правилата на чл. 41, ал. 2 ТЗ са уредени
в интерес на търговския представител, който се предполага, че е икономически по слабата
страна, поради което би следвало да се приеме, че те не могат да се отменят с уговорка на

88
 страните. Съгласно чл. 41, ал. 3 ТЗ, ако търговският представител развали договора по вина
на търговеца, той може с писмено изявление до 1 месец от развалянето да се освободи от
това ограничение да не извършва конкурентна дейност. Според проф. Калайджиев това
правило не е формулирано много добре. Би следвало това освобождаване на търговския
представител от ограничението да извършва конкурентна дейност след прекратяване на
договора да отпада едновременно с развалянето, т.е. да не е необходимо да се прави
изрично изявление за това.

(iii) Чл. 52 ТЗ урежда още едно задължение на търговския представител, което се отнася до
пазенето на търговската тайна на търговеца. Това задължение за пазене на търговската
тайна е общо задължение за всички видове търговски представители. Самото съдържание
на термина „търговска тайна“ не е уредено в Търговския закон. Легално определение на
„търговска тайна“ се съдържа в § 1, т. 9 ДР ЗЗК. Според това правило, търговска тайна
представляват факти, информация, решения и данни, свързани със стопанска дейност,
чието запазване в тайна е в интерес на правоимащите, за което те са взели необходимите
мерки. Може да се приеме, че търговска тайна е всяка информация, за която търговецът
изрично или мълчаливо е изразил воля да не се разпространява, освен ако не се касае за
публично известна информация или информация, по отношение на която съществува
публичноправно задължение за разкриване. Задължението за пазене на търговска тайна,
което по естеството си е задължение за бездействие, включва не само
неразпространението на информацията, която представлява търговска тайна, но и нейното
неизползване против интересите на търговеца.

(iv) В чл. 52 ТЗ е уредено още едно задължение, което е свързано със задължението за пазене
на търговска тайна и което също представлява проявление на задължението за лоялност.
То се изразява в това, че търговският представител трябва да пази търговския престиж,
репутацията на търговеца. Това задължение има за предмет извършването както на
действия, с които се утвърждава престижа на търговеца, така и въздържането от действия,
които биха накърнили този престиж. Законът не предвижда нищо, но би следвало да се
приеме, че задълженията за пазене на търговска тайна и търговския престиж на
принципала не се прекратяват с прекратяването на договора. Следва да се приеме, че те се
запазват и след прекратяването на договора за времето, което е обичайно необходимо в
оборота, за да не се накърни интересът на търговеца. По аргумент от правилото на чл. 41,
ал. 2 ТЗ обаче би следвало да се приеме, че и по отношение на тези задължения срокът не
би следвало да е по – дълъг от две години. Понеже обаче няма изрично правило, въпросът
колко време е необходимо остава чисто фактически. Страните могат и да уговорят някакъв
период, в който да се пази търговската тайна.

(v) Друго задължение на търговския представител, което е елемент от общото задължение за

лоялност, е това да уведомява търговеца. Търговският представител действа за сметка и в
интерес на принципала и той трябва да го уведомява незабавно за всяка извършена
сделка или действие. Той е длъжен да предоставя на търговеца цялата информация за
89
 извършваните от него дейности и сделки. Той също така е длъжен да информира
търговеца и за неосъществените сделки и действия, както и за причините, поради които те
не са се осъществили. Макар да не е изрично уредено от закона, доколкото търговският
представител е длъжен да следва указанията на търговеца, търговецът следва да бъде
уведомяван и за предстоящите сделки и действия, които са извършени в изпълнение на
неговите указания. Също така търговският представител е длъжен при поискване от страна
на търговеца да му предостави извлечение от търговските си книги относно сделките,
които са извършени във връзка с договора за търговско представителство. Това включва и
такива извлечения, които са необходими за определяне или проверка на вече
определеното възнаграждение. Освен това, макар договорът за търговско
представителство да е самостоятелен вид договор, поради близостта му с договора за
поръчка би следвало да се приеме, че търговският представител е длъжен периодично да
дава сметка на принципала когато действа от свое име. Това означава да се отчита на
принципала. Самото даване на сметка/отчитане се състои в това, че търговският
представител информира търговеца какви приходи е получил от дейността и какви
разходи е направил във връзка с нея, като заедно с това дава информация и за това какво
е получил от търговеца, какво е получил от трети лица, които са страни по изпълнителната
сделка, какви вреди е понесъл. Самата форма на отчитането не е легално установена, т.е.
допустима е всякаква форма на отчитане.

(vi) Друго задължение на търговския представител, което е свързано с отчитането, но се

обособява като самостоятелно задължение е, че когато търговският представител действа
от свое име, той трябва периодично, заедно с отчитането, да прехвърля на принципала
правата и задълженията по изпълнителните сделки, както и да ми предава документи и
пари, които се намират при него. Когато търговският представител действа от името на
принципала, задължението за отчитане съществува, но няма задължение за прехвърляне
на правата и задълженията, защото те възникват направо за принципала. Във връзка с
принципа за облигационноправното действие на договорите, прогласен в чл. 24, ал. 1 ЗЗД,
се поставя въпросът дали е необходима отчетна сделка между търговския представител и
търговеца, когато търговският представител придобива индивидуално определени вещи
или права върху такива вещи за търговеца в изпълнение на договора за търговско
представителство. В литературата се застъпва мнение, че правилото на чл. 24, ал. 1 ЗЗД
изключва необходимостта от отчетна сделка. Според проф. Калайджиев това виждане не е
правилно, защото трябва да се прави разграничение. Правилото на чл. 24, ал. 1 ЗЗД е общо
правило. По отношение на косвеното представителство (защото тук се визират именно
хипотези, в които търговският представител действа като косвен представител) има
различни групи отношения. От една страна, в отношенията между косвения представител
и представлявания (в случая търговския представител и принципала) няма съмнение, че
във тези вътрешни отношения правата, които косвеният представител е придобил, се
смятат за права на принципала. Именно поради това е безспорно прието по отношение на
косвеното представителство (най – често при договор за поръчка), че косвено

90
 представляваният има ревандикационен иск срещу косвения представител, ако той не му
прехвърли собствеността върху недвижим имот. Щом има право на ревандикационен иск,
той очевидно е собственик от гледна точка на тези вътрешни отношения и отчетна сделка
не е необходима. Отчетната сделка обаче е необходима във връзка с прехвърлянето на
правата по отношение на третите лица, като това важи най – вече спрямо т.нар. „външни
правоотношения“, т.е. правоотношенията между страната по изпълнителната сделка и
косвено представлявания (в случая принципала). Отчетната сделка в тези хипотези и от
тази гледна точка е необходима, макар да не е изрично уредена. По правило би следвало
обаче тази отчетна сделка да бъде във същата форма, каквато е необходима за
настъпването на прехвърлителен ефект на съответната сделка по отношение на съответен
предмет (например ако е недвижим имот, то следва да се извърши с нотариален акт). Във
връзка със задълженията за отчет и за прехвърляне на получените права търговският
представител е длъжен също така да предаде на търговеца получените от трети лица
документи, както и всички други неща, които е получил от третите лица или от самия
търговец във връзка с извършването на тези сделки.

(vii) Съгласно чл. 33, ал. 1, изр. 1 ТЗ, търговският представител е длъжен да изпълнява
задълженията си с грижата на добрия търговец. Това не е самостоятелно задължение,
макар да е обособено в отделна разпоредба.

Задължението за съдействие и задължението за лоялност представляват съществени

елементи от съдържанието на договора, които характеризират престацията на търговския
представител. Страните обаче могат да уговорят и други задължения за търговския представител.

Подобно задължение, което може да бъде предвидено от страните, е т.нар. „уговорка

делкредере“. Легалната й уредба се намира в чл. 35 ТЗ, като съгласно този текст при уговорка
делкредере търговският представител се задължава да отговаря лично за изпълнението на
задълженията по сключените сделки. Тук се има предвид изпълнението на задълженията на
насрещните страни по сделките. Това е едно несамостоятелно съглашение, което е елемент от
договора за търговско представителство. Тя не може да съществува като самостоятелен вид
договор, а винаги е включена като елемент от договор за търговско представителство или от
комисионен договор. От естеството на отношенията следва, че уговорката делкредере не може да
бъде елемент от съдържанието на договор за търговско представителство, по силата на който за
търговския представител възниква само задължение за извършване на посредничество. Т.е.
уговорка делкредере може да бъде включена в договора само тогава, когато търговският
представител сключва сделки било от свое име, било от името на принципала.

Уговорката делкредере е двустранна и възмездна, тъй като поражда насрещно

задължение за търговеца да заплаща възнаграждение на търговския представител. Тъй като е част
от договора, тя трябва да бъде изрична и да бъде в писмена форма. С уговорка делкредере могат
да се обезпечават всякакви задължения, включително условни и бъдещи задължения.

91
 При уговорката делкредере за търговския представител възниква солидарна отговорност.
По правило той се задължава за същото, за което се е задължила насрещната страна по
изпълнителната сделката. Когато задължението на насрещната страна по изпълнителната сделка е
със строго личен характер, солидарната отговорност на търговския представител не може да бъде
за друго, освен за пари.

Ако търговският представител действа като пряк представител (т.е. като пълномощник),
със самото сключване на сделката с трето лице възниква и солидарното задължение за търговския
представител, защото от този момент възникват задълженията за третото лице към принципала.

Когато търговският представите действа като косвен представител, нещата са малко по –

сложни. В тези хипотези това негово солидарно задължение се обособява в два периода. (i)
Първият е до извършване на отчетната сделка (тази, с която прехвърля правата и задълженията на
търговеца). Когато не е извършена отчетна сделка, между принципала и третото лице няма
правоотношение, тъй като търговският представител действа от свое име. В този случай в полза на
принципала възникват две вземания срещу търговския представител, които обаче имат идентично
съдържание. От една страна, понеже от гледна точка на вътрешните отношения между
принципала и търговския представител правата, които последният е придобил, се смятат за права
на търговеца, то търговецът има вземане за прехвърлянето на тези права. От друга страна, в този
период търговският представител е и гарант, той има и гаранционно задължение. В този момент
той всъщност е единствен длъжник, тъй като все още не е извършена отчетна сделка и не са
възникнали задължения на третото лице към принципала. (ii) След извършване на отчетната
сделка обаче нещата се променят. Тогава търговският представител става само гарант. Длъжник е
насрещната страна по изпълнителната сделка, а търговският представител е гарант и отговаря като
солидарен длъжник.

В случай че търговският представител изпълни задължението на третото лице, според

проф. Калайджиев той би следвало да има регресно вземане и да може да се суброгира в правата
на търговеца съгласно общите правила.

Освен уговорката делкредере, друго факултативно задължение, което може да бъде

уговорено за търговския представител е да реализира определен стокооборот. Т.е. той може да се
задължи, че ще реализира определен стокооборот. Ако не го реализира, това би довело до
намаляване на неговото възнаграждение, други неблагоприятни последици и т.н.

Както бе споменато по – горе, възможно е търговският представител да поеме и друго

факултативно задължение, а именно да не съдейства на друг търговец, макар и последният да не
извършва конкурентна дейност спрямо тази, извършвана от принципала. Също така може да се
уговори задължение да не се извършва конкурентна дейност и след прекратяване на договора.
Възможни са и редица други задължения.

92
 Търговският представител има известни публичноправни задължения, които обаче не са
част от съдържанието на договора за търговско представителство. Те са уредени със специални
правила в чл. 47 ТЗ.

Най – напред, съгласно чл. 46, ал. 3 ТЗ, търговският представител е длъжен да отбелязва в
документите, които издава, в търговската си кореспонденция и в интернет страницата си (if any)
данните по чл. 13 ТЗ. Този текст всъщност не въвежда ново и специално правило, тъй като
търговският представител е търговец, а такова задължение е уредено по отношение на всеки
търговец.

Второто публичноправно задължение на търговския представител е уредено в чл. 47, ал. 5

ТЗ. То отново е израз на общите задължения, предвидени в ЗТР. Разпоредбата гласи, че
търговският представител е длъжен да поиска заличаването си в търговския регистър в случай на
прекратяване на дейността си в 7 – дневен срок. Това правило визира само хипотеза, при която
търговският представител е физическо лице. Стига се до този извод, защото ако търговският
представител е търговско дружество, прекратяването на дейността не може да изисква
заличаване, а се извършва ликвидация.

Тъй като договорът за търговско представителство е възмезден и двустранен, задължения

възникват и за търговеца.

От гледна точка интересите на търговския представител най – важното задължение на

търговеца е да му заплаща възнаграждение. Търговецът е длъжен да плаща на търговския
представител възнаграждение за всички сделки, които са извършени от търговския представител,
с негово сътрудничество или с клиентите, които той е привлякъл през периода на действие на
договора с търговеца. Не е необходимо сделката да е сключена единствено или приоритетно от
дейността на представителя. Търговецът може и сам да е сключил сделката, а търговският
представител само да е допринесъл, но той пак ще има право на възнаграждение, което, разбира
се, ще е в различен (по – малък) размер. Възнаграждение се дължи и за сделки, които са били
подготвени, но не са били сключени поради причини, които се дължат на търговеца (чл. 36, ал. 1
ТЗ).

Изключителният търговски представител има право на възнаграждение и за сделките,

които не са извършени с негово съдействие, но са извършени с лица от същия район или със
същата клиентела. Идеята на закона е, че ако някой друг е сключил сделка в предоставения на
изключителния търговски представител район или клиентела, той се е възползвал от усилията на
търговския представител. Ако пък търговецът възложи на друго лице някаква дейност в
нарушение на договора за търговско представителство, с още по – голямо основание следва да се
заплати възнаграждение на търговския представител.

Търговският представител няма право на възнаграждение след прекратяването на

договора, освен ако не се касае до вече сключени или подготвени от него договори. Макар да не е

93
изрично уредено, това положение би следвало да намери приложение и по отношение на
хипотезата на изключителния търговски представител.

Търговският представител няма право на възнаграждение и в случаите, когато предишен

търговски представител е сключил или подготвил договорите с третите лица, освен ако според
конкретните обстоятелства възнаграждението не трябва да се раздели между двамата.

Когато търговският представител събира вземания на търговеца, съгласно чл. 36, ал. 3 ТЗ
той има право на допълнително възнаграждение. Възнаграждението е допълнително, защото
дължимото от търговския представител общо съдействие не включва събирането на вземания, то
е нещо допълнително. Когато търговският представител е съдействал за събирането на изискуеми
вземания на търговеца, той има право на възнаграждение, дори когато се отнася до вземания,
които не са по сделки, в чието сключване той е участвал.

Търговският представител делкредере има право на отделно възнаграждение, понеже той

става гарант по изпълнителната сделка. По силата на специалното правило на чл. 35, изр. 2 ТЗ, тъй
като законодателят приема, че търговският представител по правило е икономически по – слабата
страна, законът с императивно правило предвижда, че при уговорка делкредере страните не
могат уговорят предварително, че не се дължи възнаграждение. Веднъж възникнала
гаранционната отговорност на търговския представител, той може да се откаже от вземането си за
допълнително възнаграждение. Това обаче е допустимо само когато задължението вече е
възникнало за търговеца. Преди възникването на задължението отказ от него е нищожен.

Размерът на възнаграждението се уговаря в договора. Не са предвидени императивни

правила в това отношение. Страните са свободни да определят размера му по собствена воля.
Може да бъде уговорено, че възнаграждението ще представлява глобална сума, възнаграждение
за всеки отделен сключен договор, премия, нарастваща комисионна и т.н. Когато размерът на
задължението не е уговорен, съгласно чл. 46, ал. 1, изр. 3 ТЗ се смята, че размерът е равен на
обичайният размер за този вид дейност. Кой размер е обичаен е фактически въпрос. В случай че
обичайният размер не може да бъде определен, съгласно чл. 37 ТЗ размерът на задължението се
определя от съда по справедливост.

Съществуват два много важни въпроса по отношение вземането за възнаграждение – (i)

кога възниква това вземане и (ii) кога става изискуемо задължението на търговеца за заплащане
на възнаграждението.

По отношение на това, в кой момент възниква задължението, според проф. Калайджиев се

прилагат общите правила. Ако размерът на възнаграждението е определен в самия договор,
тогава вземането за възнаграждението възниква със самото сключване на договора, стига да няма
уговорена някаква последователност или в договора да не са предвидени други юридически
факти. Това следва от общото правило на чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Ако вземането за възнаграждение
обаче е неопределяемо при сключването на договора (което е по – често срещаната в практиката
хипотеза), тогава вземането за възнаграждение възниква от конкретизирането, от
94
индивидуализирането на това задължение, т.е. от момента, в който то от определяемо става
определено. Поради това на практика вземането за възнаграждение възниква от момента, в който
търговският представител окаже съдействие, тъй като обикновено възнаграждението е поставено
в зависимост от вида на действията, от стойността на сделката и т.н. В литературата се приема, че
това вземане възниква винаги когато търговският представител окаже съдействие. Това не е
съвсем точно, защото страните могат да го определят както пожелаят.

В определени случаи вземане за възнаграждение не възниква. Нашето законодателство

почти напълно е хармонизирано с предписанията на Директива 86/653/ЕИО на Съвета.
Разпоредбите на директивите не се прилагат пряко, но дори и преди имплементирането им съдът
е длъжен да тълкува законодателството в светлината на съответната директива. Ето защо би
следвало приложение да намерят дори разпоредби на Директива 86/653/ЕИО, които не са
възпроизведени в нашия закон или са възпроизведени неясно и следва да се тълкуват в
съответствие с нея.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Директива 86/653/ЕИО възнаграждение не се дължи, ако

договорът между третото лице и принципала не може да бъде изпълнен по причина, за която
принципалът не отговаря. Това правило не е възпроизведено в ТЗ, но би следвало да се прилага.
Ако в тези хипотези възнаграждение е вече платено, то подлежи на връщане (чл. 11, ал. 2
Директива 86/653/ЕИО). Тези правила се прилагат във всички случаи, т.е. както когато търговският
представител сключва сделки, така и когато посредничи.

По аналогия може да се приеме, че правото на възнаграждение не възниква или отпада,

когато сключената от търговския представител сделка бъде унищожена или развалена по
причина, за която принципалът не отговаря. Възнаграждение не следва да се дължи и когато
сделката е нищожна поради причина, която не може да бъде вменена на принципала.

Що се отнася до въпроса относно настъпването на изискуемостта на вземането за

възнаграждения, българският закон няма изрична уредба. Директива 86/653/ЕИО обаче урежда
няколко алтернативни момента, в които това вземане става изискуемо (чл. 10, ал. 1). Те са
следните:

(i) Когато търговецът е изпълнил задължението си по сделката с третото лице; или

(ii) Когато търговецът е трябвало да изпълни задълженията си към третото лице; или

(iii) Когато третото лице изпълни задълженията си по сделката.

Съгласно чл. 10, ал. 2 от Директива 86/653/ЕИО обаче във всички случаи вземането за
възнаграждение става изискуемо в момента, в който третото лице е изпълнило задълженията си
по сделката или е трябвало да ги изпълни, ако търговецът е изпълнил задълженията си.
Алтернативните правила, уредени в чл. 10, ал. 1, са диспозитивни и страните могат да избират и
да се отклоняват. Правилото на чл. 10, ал. 2 обаче е императивно.

95
 По аргумент от чл. 11, ал. 1 от Директива 86/653/ЕИО би следвало да се приеме, че
вземането за възнаграждение става изискуемо и в случаи, в които търговецът виновно е попречил
за изпълнението на сделката.

По аналогия с изложеното непосредствено по – горе, ако търговецът не е сключил

сделката, когато търговският представител е извършил успешно посредничество, той пак дължи
възнаграждение.

ТЗ урежда едно правило за определяне на падежа на вземането за възнаграждение.

Съгласно чл. 38, изр. 2 ТЗ уговореният между страните срок за изплащане не може да бъде по –
дълъг от края на месеца, следващ тримесечието, през което съответната сделка е била сключена
или е трябвало да се сключи. Това правило на чл. 38, изр. 2 ТЗ съответства на правилото на чл. 10,
ал. 3 от Директива 86/653/ЕИО. Чл. 10, ал. 4 от Директива 86/653/ЕИО изрично определя
императивния характер на разпоредбите на ал. 2 и ал. 3, като забранява те да бъдат дерогирани в
ущърб на търговския представител.

Във всички случаи, при липсваща уговорка, приложение намира диспозитивното правило
на чл. 38, изр. 1 ТЗ, съгласно което възнаграждението се плаща ежемесечно. Поставя се въпрос
дали това правило на чл. 38, изр. 1 ТЗ отменя нормите на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от Директива
86/653/ЕИО. Отговорът е отрицателен. Поради това, ако не е уговорено друго, нормата на чл. 38,
изр. 1 ТЗ се прилага едновременно с правилата на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от Директива 86/653/ЕИО.
Т.е. възнаграждението се изплаща ежемесечно при предвидените в тези разпоредби условия.

Друго задължение на търговеца е да изплаща на търговския представител обезщетение за

обичайните разходи по дейността му. Това задължение е уредено в чл. 39 ТЗ. То е уредено,
защото принципът е, че търговският представител действа в интерес и за сметка на търговеца.
Правилото на чл. 39 ТЗ обаче е диспозитивно и страните могат да уговорят друго.

Какво обхващат обичайните разходи на търговския представител по правило е фактически

въпрос. По начало се приема, че обичайни са разходите, които са свързани с предмета на
договора – разходи за сключване на конкретните сделки, разходи за проучване на пазара, разходи
за реклама, маркетинг, складови разходи, транспортни разходи и т.н. Макар да не е изрично
уредено, следва да се приеме, че търговецът дължи и разходите, които търговският представител
е понесъл по нареждане на търговеца. Разходите обаче трябва да бъдат обичайни. Законът не
дава дефиниция относно това кои разходи имат обичаен характер. Това е фактически въпрос, но
по правило това са разходите, които обикновено и по необходимост се понасят.

Тъй като търговският представител е самостоятелен търговец, разходите, които са

свързани с възникването и поддържането на търговското му качество, остават за негова сметка.
Израз на тази идея е правилото на чл. 46, ал. 1, изр. 2 ТЗ, съгласно което търговският представител
сам обзавежда своето работно помещение. Той понася и останалите разходи, които не са
свързани с изпълнението на търговското представителство. Това правило също има диспозитивен
характер и страните могат да уговорят друго.
96
 Макар да не е изрично уредено от закона, субсидиарното прилагане на правилата относно
договора за поръчка и комисионния договор спрямо договора за търговско представителство е
основание да се приеме, че търговецът дължи на търговския представител и лихви върху
направените разноски съгласно общите правила на ЗЗД, като този извод съответства и с правилото
на чл. 294, ал. 1 ТЗ. Тук обаче не се касае до обезщетителна, а до възнаградителна лихва.
Проблемът тук е, че тази възнаградителна лихва не е определена от закона. Всъщност съгласно
субсидиарното прилагане на нормата на чл. 285 ЗЗД спрямо договора за търговско
представителство е основание за извода, че търговецът следва да обезщети търговския
представител за вредите, които последният е понесъл във връзка с оказаното от него съдействие.
Т.е. има вземания както за лихви, така и за вреди, които са свързани с тази дейност.

Освен гореизложеното търговският представител има едно особено право на обезщетение

след прекратяване на договора за търговско представителство. То е уредено в чл. 40, ал. 1 – 3 ТЗ.
Смята се, че това обезщетение исторически произтича от обезщетението за вреди, което се дължи
на работника при едностранно прекратяване на трудовия договор от работодателя. Размерът на
обезщетението по начало би следвало да се определя от размера на възнаграждението, което
търговският представител губи от разработения от него пазар. Всъщност, съгласно чл. 40, ал. 1 ТЗ,
търговският представител има право на еднократно обезщетение при прекратяване на договора.
То обаче не е безусловно. То се дължи или при положение, че търговецът продължава да извлича
облаги от клиентелата, която е създадена от търговския представител, или когато търговският
представител значително е увеличил обемът сделки, които се сключват с вече създадена
клиентела. Това представлява обезщетение, а не възнаграждение. По своя произход това е
обезщетение за пропуснати ползи. Има обаче една особеност. По нашето право не може да се
търси обезщетение за бъдещи вреди, съответно не може да се търси обезщетение и за бъдещи
пропуснати ползи. В ЗЗД има едно единствено правило, което предвижда обезщетение на бъдещи
вреди в хипотези на намалена работоспособност на работник или служител. В последния случай
обаче задължението се дължи периодично и вземането за него възниква периодично, като в
бъдещо определени моменти се проверява каква е работоспособността на работника или
служителя. Така че това не променя извода, че нашето право по принцип не допуска обезщетение
за бъдещи вреди. В конкретния случай обаче не е така, защото това обезщетение цели да
обезщети търговския представител за възнаграждението, което той би получил, ако договорът би
продължил да действа. Това е едно особено обезщетение за бъдещи пропуснати ползи, което
нашето право по принцип не познава. Предпоставките за възникване на това право на
обезщетение са две, като те са дадени в алтернатива – (i) търговецът да продължава да извлича
облага от клиентелата, която е създадена от търговския представител или (ii)търговецът да
извлича облаги от вече съществуваща клиентела, обемът от сделки с която обаче е значително
увеличен от търговския представител. Изискването за значителност се отнася до обема, а не за
облагите, т.е. самите облаги може да не са големи. Това право на обезщетение е различно от
правото на възнаграждение за вече сключени или подготвени от търговския представител сделки
преди прекратяване на договора.

97
 Съгласно чл. 40, ал. 2 ТЗ обезщетението е в размер на годишното възнаграждение на
търговския представител, изчислено на основата на средното възнаграждение за целия период на
договора, но за не повече от последните 5 години. Според проф. Калайджиев това правило не е
много коректно, защото то прекалено много защитава интереса на търговския представител.
Аналогично правило има в чл. 17, ал. 2 от Директива 86/653/ЕИО, което обаче гласи, че
едногодишното възнаграждение е горният размер на възнаграждението, т.е. възнаграждението
може да бъде и в по - малък размер. За разлика от това, нашият закон го фиксира, което не
съответства на правилото на Директивата, нито пък е съобразено с интереса на търговеца.

Чл. 40, ал. 3 ТЗ урежда хипотези, в които обезщетение не може да се търси. В тези случай
правото на обезщетение се прекратява по право и не е необходимо изявление нито от страна на
търговеца, нито от страна на търговския представител. Предвидените хипотези за следните:

(i) когато е изтекла повече от една година след прекратяването на договора, без
търговският представител да е уведомил писмено търговеца, че иска
дължимото обезщетение;

(ii) когато договорът е развален по вина на търговския представител или е прекратен

едностранно от търговския представител съгласно чл. 47, ал. 1 или 2, освен
ако това е станало поради неговата трайна нетрудоспособност или възраст;

(iii) когато търговският представител е прехвърлил правоотношението на друго лице,

включително и със съгласието на търговеца.

Всички тези основания са възприети от Директива 86/653/ЕИО. Предвиденият в т. (i) срок е

преклузивен. Доколкото пък според Директива 86/653/ЕИО правото на обезщетение се
прекратява, само ако договорът е развален незабавно, т.е. без предупреждение, би следвало
разпоредбата на чл. 40, ал. 3, т. 2 ТЗ да се тълкува в съответствие с правилото на чл. 18, б. а) от
Директива 86/653/ЕИО и да се приеме, че се касае до разваляне по реда на чл. 87, ал. 2 ЗЗД (без
предупреждение).

От чл. 19 от Директива 86/653/ЕИО може да се направи извод, че правилата на чл. 40, ал. 1
– 3 ТЗ са императивни и страните не могат да се отклоняват от тях във вреда на търговския
представител. Т.е. този императивен режим забранява само уговорки, които се отклоняват от
уредбата и са във вреда на търговския представител, но не се забранява уговаряне на различно
от уреденото въобще.

Търговецът е длъжен да обезщети търговския представител за вредите, които той е

претърпял от ограничаването на неговата дейност след прекратяване на договора. Това
обезщетение е уредено в чл. 41, ал. 2, изр. 3 ТЗ. То също се основава на пропуснатите ползи на
търговския представител и, също както и обезщетението по чл. 40, ал. 1 ТЗ, обхваща и бъдещи
вреди. Размерът на обезщетението е фактически въпрос.

98
 В тежест на търговеца възникват и задължения за съдействие. Най – напред, търговецът
има общо задължение за съдействие. Той е длъжен да предостави на търговския представител
информацията, която е необходима за извършването на уговорените действия. Търговецът следва
да предостави на търговския представител цялата информация, която касае всички съществени
елементи от предмета на престацията на търговския представител. Макар да не е изрично
уредено, търговецът трябва да предостави на търговския представител и всички необходими
документи, рекламни материали, мостри и т.н.

Освен това общо задължение за съдействие, в тежест на търговеца са предвидени и други,

конкретни задължения за съдействие, които се отнасят до различни хипотези.

Най – напред, търговецът е длъжен да уведоми търговския представител за възможно

намаляване на обема на сключваните сделки в сравнение с очакваното. Това задължение
възниква, само ако намаляването е значително, което е фактически въпрос. Уреждането на
подобно задължение поставя въпроса кога става изискуемо то – при сключването на договора или
по – късно, тъй като при сключването на договора може да няма очакван обем от сделки.
Необходимостта да бъде защитен интересът на търговския представител е основание за извода,
че търговецът следва да уведомява търговския представител за тази възможност за намаляване на
обема на сделките по всяко време, когато възниква такава ситуация. Това е така, защото
изпълнението на това задължение на търговеца е важно не само за изпълнение на престацията на
търговския представител (оказването на сътрудничество), но то е важно и за планирането и
определянето на възнаграждението, което той може да очаква.

Per argumentum a fortiori от правилото, че търговецът е длъжен да уведомява търговския

представител за бъдещо намаляване на обема на сделките следва, че той е длъжен да го уведоми
и когато няма да сключи сделка или няма да изпълни задълженията си по сделка, сключена от
търговския представител.

Друго конкретно информационно задължение на търговеца е, че той е длъжен да дава на

търговския представител необходимите сведения и документи за сключване и за изпълнение на
всяка вече сключена сделка, както и при извършването на всяко посредничество.

На следващо място, търговецът има информационното задължение след извършването на

някакво действие или сделка, което влиза в предмета на договора, да предостави на търговския
представител цялата необходима информация за по – нататъшната дейност на търговския
представител. Израз на това общо задължение са две специални нормативни правила. Най –
напред, търговецът е длъжен при поискване от страна на търговския представител да му
предостави извлечения от търговските си книги относно сделките, които са сключени по договора
за търговско представителство. На второ място, търговецът е длъжен да уведомява търговския
представител за сключването на сделка при извършено от страна на търговския представител
посредничество.

99
 Съгласно чл. 34, ал. 2 ТЗ търговецът е длъжен да съобщи незабавно на търговския
представител дали приема сделката, сключена без представителна власт, както и дали е сключил
подготвена от него сделка. Тук няма спор, че е необходимо разширително тълкуване и това
правило намира приложение не само по отношение на сделки, които са сключени без
представителна власт, но и по отношение на сделки, които са сключени при превишаване
пределите на представителната власт. Това правило е свързано с правилото на чл. 43 ТЗ, съгласно
което ако търговският представител сключва сделка като мним представител, сделката се смята
потвърдена от търговеца, ако той не я отхвърли незабавно след като бъде уведомен за нея от
търговския представител или от третото лице. Всъщност чл. 34, ал. 2 ТЗ не представлява същинско
правно задължение, защото по отношение на това задължение няма принудително изпълнение.

Търговецът има и задължение, което кореспондира на упражняването на правото на

възнаграждение на търговския представител. В чл. 36, ал. 4 ТЗ е уредено общо задължение за
предоставяне на информацията, необходима за изчисляване на дължимото възнаграждение.
Каква точно информация е необходима е фактически въпрос и се определя според конкретния
случай. Тя обаче трябва да бъде достатъчна и да бъде предадена в такъв срок, че търговският
представител да може да упражни навреме правото си на възнаграждение.

Законът също така урежда и специални задължения на търговеца във връзка с

възнаграждението на търговския представител. Той е длъжен да предостави на търговския
представител по негово искане извлечение от търговските си книги относно сделките, които са
сключени по договора за търговско представителство. Също така търговецът е длъжен да
уведомява търговския представител за сключването на сделка при извършено от последния
посредничество.

Тези задължения за възнаграждение и обезщетение (съответно уговорките относно тях в

договора за търговско представителство, if any) представляват съществени елементи от
съдържанието на договора за търговско представителство. Търговецът обаче може да поеме и
други задължения. Например в случай на изключително търговско представителство търговецът
се задължава да не назначава друг търговски представител в същия район и по отношение на
същия кръг клиенти. Това задължение може да бъде още по – тежко. Той може да се задължи
изобщо да не назначава друг търговски представител.

16. Търговски посредник. Търговска тайна

Правната уредба на фигурата на търговския посредник се съдържа в чл. чл. 49 – 51 ТЗ.

Исторически тази фигура се е зародила в средновековните градове като лице, което осъществява
връзка между местни жители и лица от други населени места. Заедно с това посредниците са
изпълнявали ролята на преводачи, занимавали са се с оценяване на стоки и т.н.

100
 Чл. 49, ал. 1 ТЗ дава легална дефиниция на търговския посредник. Съгласно тази
разпоредба търговският посредник е търговец, който по занятие посредничи за сключването на
сделки. От това легално определение могат да се изведат няколко особености, характеризиращи
фигурата на търговския посредник. Най – напред, търговският посредник е самостоятелен
търговец. Тъй като няма никакви ограничения, приема се, че търговският посредник може да бъде
както физическо лице – едноличен търговец, така и търговско дружество, кооперация и т.н.
Предмет на дейност на този търговец е посредничество, т.е. сключване и изпълнение на
посреднически договори. Посредническият договор е абсолютна търговска сделка съгласно чл. 1,
ал. 1, т. 4, поради което сключването на такива договори по занятие е основание за придобиване
на търговско качество. Не е необходимо търговският посредник да се занимава само и
изключително с посредничество. Той може да извършва и други търговски сделки – както ad hoc,
така и по занятие. Законът не ограничава кръга от лица, с които търговският посредник може да
сключва посреднически договори (контрахенти) – те могат да бъдат търговци, но могат и да не
бъдат търговци. Не съществуват легално ограничения и по отношение вида на сделките, за които
търговският посредник извършва посредничество. Те най – често са търговски сделки. Няма
пречка обаче търговски посредник да посредничи и при сключването на сделки, които нямат
търговски характер. Няма значение и какъв е предметът на тези сделки.

В литературата се приема, че търговският посредник е лице, което не е страна по трайно

правоотношение с определен търговец, а упражнява дейността си въз основа на единични
договори ad hoc. Законът не съдържа такова ограничение. На практика това е най – често
срещаната хипотеза, но няма легална забрана посредникът да работи и въз основа на договор за
трайно/периодично изпълнение с определен търговец. Авторите, които застъпват тезата, че
търговският посредник извършва дейност само въз основа на договори ad hoc, извеждат именно
това като разлика между търговския посредник и търговския представител, който също може да
извършва посредничество. Всъщност разликата между търговския посредник и търговския
представител, когато извършва посредническа дейност, следва да се търси на друга основа.
Differentia specifica по – скоро е обстоятелството за чия сметка действа търговският посредник
или търговският представител. Търговският представител действа винаги за сметка на
принципала, докато търговският посредник действа за своя сметка. Освен това търговският
посредник, за разлика от търговския представител, може да действа в интерес и на двете страни
по сделката. Търговският представител от своя страна, дори когато посредничи, действа в интерес
само на принципала, с когото има сключен договор за търговско представителство.

Търговският посредник следва да се различава от други видове търговци с подобни

наименования.

Такъв търговец с подобно наименование е т.нар. „посредник/брокер“ в областта на

корабоплаването. Различията между този брокер/посредник и търговския посредник могат да се
проведат на няколко плоскости. От една страна, посредничеството в корабоплаването е
ограничено по предмет - то може да се отнася до договор за морски превоз, за наемане на
коражи, влачене, застраховане и други дейности, свързани с корабоплаването, докато при
101
търговския посредник ТЗ не налага такива ограничения относно сделките, които той може да
сключва. Освен това посредникът в корабоплаването може да бъде упълномощен да сключва
договори, както и да приема и да плаща суми. Това не е допустимо по отношение на търговския
посредник по ТЗ. Той само посредничи.

Търговският посредник следва да се различава и от т.нар. „инвестиционен посредник“,

който е уреден в Закона за пазарите на финансови инструменти. Инвестиционният посредник
също може да посредничи, но неговият предмет на дейност също е ограничен, тъй като той
извършва по занятие инвестиционни услуги и дейности, вписани в чл. 5 ЗПФИ. Т.е.
инвестиционният посредник не може да посредничи по всякакви видове сделки. Освен това, тъй
като дейността на инвестиционния посредник е рискова, законът поставя специални изисквания
по отношение на организационната форма на този посредник, неговия капитал, вътрешната
организация на дейността му. Такива изисквания по отношение на търговския посредник не се
поставят от ТЗ. Освен това, отново поради рисковия характер на дейността, инвестиционният
посредник трябва да бъде лицензиран. На следващо място, инвестиционният посредник може не
само да посредничи, но и да извършва сделки. Освен това той може да извършва сделки както за
своя, така и за чужда сметка. Т.е. той може да сключва сам сделки за себе си, а може и да ги
сключва като косвен или като пряк представител. Инвестиционните услуги се извършват от
брокер, който действа от името на инвестиционния посредник. Брокерите са други лица, които са
уредени в специална наредба.

Търговският посредник трябва да се различава и от т.нар. „застраховаелен посредник“,

който е уреден в Кодекса на застраховането. Законът уреда два вида застрахователни посредници
– (i) застрахователен брокер и (ii) застрахователен агент. Застрахователният брокер е търговец.
Той се вписва в специален регистър, поддържан от Комисията за финансов надзор. Той
предоставя консултации и услуги, от една страна, а освен това действа и от името на потребител
на застрахователни услуги като пряк представител. За потребителя на застрахователни услуги той
може да посредничи и да сключва застрахователни договори. Т.е. застрахователният брокер от
една страна може да осъществява консултантска дейност, а от друга страна може не само да
посредничи, но и да действа като пряк представител на потребители на застрахователни услуги.
Това са неща, които не са допустими за търговския посредник по ТЗ. Освен това, обхватът на
дейността на търговския брокер е много по – тесен от този на дейността, която може да извършва
търговският посредник по ТЗ. Застрахователният агент е физическо лице или търговец, което също
се вписва в регистър, воден от Комисията за финансов надзор. Застрахователният агент
посредничи и сключва застрахователни договори от името и за сметка на застраховател. Т.е.
застрахователният агент може и да няма качеството търговец, а освен това той може не само да
посредничи, но и да сключва застрахователни договори от името на застрахователя.

Не са търговски посредници лицата, които посредничат при сключване на трудови

договори. Те са търговци, обаче предметът им на дейност е различен от този на дейността на
търговския посредник, тъй като те посредничат при сключването на трудови договори, а
трудовите договори не са търговски сделки или гражданскоправни сделки, за каквито посредничи
102
търговският посредник по ТЗ. Освен това, тези посредници могат да извършват и дейност,
различна от посредничеството, например консултации. Те се регистрират към министъра на труда
и социалната политика.

На последно място, търговският посредник следва да се различава от т.нар. „осигурителни

посредници“, които са уредени в чл. 123г КСО. Те също не са търговски посредници, като дори
може изобщо да не притежават търговско качество. Осигурителните посредници осигуряват
сътрудничество на пенсионноосигурителни дружества при сключването на осигурителни
договори. Тези осигурителни договори също не представляват търговскоправни или
гражданскоправни сделки, т.е. предметът на дейност на осигурителните посредници е различен
от предмета на дейност, извършвана от търговските посредници по ТЗ. Освен това,
осигурителните посредници могат не само да посредничат, но и да сключват осигурителни
договори от името на пенсионноосигурителните дружества.

Договор за търговско посредничество

Законът не съдържа легална дефиниция на договора за търговско посредничество,

независимо че, съгласно чл. 1, ал. 1, т. 4 ТЗ, той е определен като абсолютна търговска сделка.

Приема се, че предмет на този договор е свързването на страните по един бъдещ договор
и подпомагането на страните при сключването на бъдещ договор, без при това да се изявява воля
за сключване на договора нито от свое, нито от чуждо име. Търговският посредник нито може да
сключва договор, за който посредничи, нито може да го изпълнява. Съдействието на посредника
не изисква непосредствено участие във воденето на преговорите, макар че това е възможно.

Посредникът може да сключва посреднически договори както с едната, така и с двете

страни по договора. Това положение се извежда от разпоредбата на чл. 51 ТЗ, където е
предвидено, че търговският посредник може да получава възнаграждение както от едната, така и
от двете страни по договора.

Най – важното задължение на посредника по договора за търговско посредничество е да

съдейства на страните при сключването на сделка. Тази сделка трябва да не е вече сключена. Ако
сделката е сключена, посредническият договор би бил нищожен поради невъзможен предмет.

Посредникът трябва да намери подходящи страни за бъдещата сделка, да се увери, че

всички страни са съгласни да водят преговори, да свърже страните по бъдещата сделка, да
подпомага отправянето и приемането на предложения и т.н. Той може да извършва и други
действия – да наеме помещение за водене на преговори, да осигури технически средства, да
заведе едната или двете страни на оглед, да консултира едната или двете страни във връзка с
бъдещата сделка и т.н.

Освен ако не съществува противна уговорка, посредникът трябва да бъде неутрален. Той
трябва да действа в интерес и на двете страни. Това положение се извежда от правилото на чл. 51,

103
изр. 2 ТЗ, което казва, че търговският посредник има право да получава възнаграждение от двете
страни.

В литературата и практиката се поставя въпросът дали търговският посредник може да

възложи изпълнението на задълженията си за сътрудничество на друго лице. В това отношение
законът не налага никакви ограничения. Самото задължение на посредника не е непосредствено
свързано с неговата личност. Следователно не би трябвало да има пречка задължението на
посредника да бъде изпълнено от трето лице, освен ако страните не са уговорили, че посредникът
не може да се замества.

Посредникът е длъжен да пази търговската тайна и търговския престиж на лицата, които са

му възложи посредничество. Това правило се съдържа в разпоредбата на чл. 52 ТЗ.

На следващо място, посредникът е длъжен да води дневник, в който ежедневно да вписва

всички сключени с негово съдействие договори. Това задължение е остатък от някогашните
публични функции на търговския посредник. Вписването в този дневник се извършва
последователно по реда на сключването на сделките. Всяко вписване трябва да съдържа
определени данни, които са посочени в чл. 50, ал. 2 ТЗ. В края на всеки съответен ден търговският
посредник е длъжен да датира и подпише нанесените вписвания. Невписване или неточно
вписване в дневника обаче не влияе върху действителността на вече сключените със съдействието
на посредника сделки. Ако той не извърши надлежно вписване, това може да се отрази на
изпълнението на други негови задължения, които касаят страните по посредническия договор. По
– специално, воденето на този дневник не е самоцелно, а е предназначено да осигури
доказателства на страните за сключването на сделката. Изпълнението на това задължение за
водене на дневник и за вписване на обстоятелства в него е предпоставка за изпълнението на
друго задължение, което се състои в това, че посредникът е длъжен при поискване от страните да
им дава извлечение от дневника си, което съдържа всичко вписано относно договорът между тях.
Посредникът може да дава извлечения и информация от дневника си на трети лица само със
съгласието на страните, чиито сделки касае съответната информация.

Друго задължение на посредника е, че той е длъжен да пази и върне на страните всичко,

което е получил от тях във връзка със сключването на договора (документи, мостри и т.н).

При изпълнение на всички свои задължения търговският посредник, бидейки търговец, е

длъжен да полага грижата на добрия търговец.

Насрещната страна е длъжна да оказва съдействие на посредника. Тя е длъжна да

уведомява посредника за предмета и параметрите на бъдещата сделка, да участва в преговорите
с потенциални клиенти и т.н.

Насрещната страна също така е длъжна да заплаща на посредника възнаграждение.

Размерът на възнаграждението се уговаря в договора. Когато посредникът е сключил договор и с
двете страни, той има право на възнаграждение от всяка една от тях. Ако посредникът е сключил

104
договор само с една от страните, тогава само съответната страна му дължи възнаграждение. ТЗ
предвижда, в случай че размерът на възнаграждението не е уговорен, че се дължи обичайното
(т.е. установеното в търговския обичай и практика) възнаграждение за този вид дейност,
съобразно с конкретната фактическа обстановка. Поставя се въпросът как стоят нещата, когато
нищо не е уговорено и посредникът следва да получи обичайното възнаграждение, но той
посредничи и за двете страни. Как следва да бъде изплатено възнаграждението? Как се
разпределя то между страните? Няма законово правило, което да постановява, че
възнаграждението в тези хипотези се дължи от двете страни поравно.

Възнаграждение следва да се дължи дори когато страните са внесли промени в

сключената от тях сделка в сравнение с тази, която е описана в посредническия договор, стига
тази променена или друга сделка да не биха били сключени без съдействието на посредника.

Положението би следвало да бъде аналогично и в хипотези, при които сделката не е била

сключена, не е настъпило отлагателно условие или е била сключена сделка, която е нищожна,
унищожена или развалена, стига това обстоятелство да се дължи на виновното поведение на
страната, която дължи възнаграждение.

Самото вземане за възнаграждение става изискуемо в зависимост от уговорките между

страните. Ако нищо не е уговорено, от естеството на посредническата дейност, която има за краен
резултат сключването на сделка, следва да се приеме, че възнаграждението става изискуемо със
сключването на сделката, независимо дали някоя от страните не е изпълнила задължението си,
т.е. от значение е сключването, а не изпълнението на сделките.

Обстоятелството, че търговският посредник работи за своя сметка е основание да се

приеме, че той няма правно на обезщетение за разходите, които е направил в изпълнение на
посредническия договор, освен ако изрично не е уговорено друго.

Характеристика на посредническия договор

Посредническият договор несъмнено е двустранен, възмезден и консенсуален договор.

Тъй като характеризиращата договора престация е непаричната престация, тази на

посредника, то по правило самият договор е за извършване на материални, фактически действия.
Т.е. посредникът не извършва правни сделки. Поради това по правило се приема, че договорът за
посредничество е разновидност на договора за изработка. По изключение посредникът може да
се задължи да извърши някакви правни действия (например да наеме помещение за водени на
преговори, да закупи рекламни материали и т.н.). Тези задължения за правни действия обаче
имат спомагателен характер, поради което посредническият договор не може да бъде разглеждан
като разновидност на договора за поръчка. Този извод се потвърждава и от обстоятелството, че, за
разлика от довереника по договора за поръчка, търговският посредник действа за своя сметка и
на свой риск.

105
 Все пак, тъй като договорът за посредничество има особен предмет, съществуват известни
различия между него и договора за изработка. Поради което може да се направи извод, че
посредническият договор е особен вид сделка, която е уредена със специални правила спрямо
тези за договора за изработка, но могат по аналогия да се прилагат и правилата за договора за
изработка.

17. Видове търговци – класификационни критерии. Едноличен търговец – понятие. Правен

режим

Когато става въпрос за видове търговци, най – напред се имат предвид видовете търговци
по чл. 1 ТЗ.

Освен това търговците могат да се различават от гледна точка на това дали търговецът е
физическо лице (ЕТ) или е някакъв вид юридическо лице, които могат да бъдат най – различни.

Самите търговци – юридически лица допълнително се разграничават на множество

видове. От една страна те могат да се различават от гледна точка на това дали са корпоративни
юридически лица - такива са търговските дружества и кооперациите. Съгласно този критерии
търговците могат да бъдат и юридически лица от типа на учрежденията – такива могат да бъдат
търговците – публични предприятия.

Търговците могат да се различават и с оглед собствеността. Например търговците –

публични предприятия се учредяват на базата на държавна или общинска собственост. Някои от
тях нямат и право на собственост, а други имат само право на управление.

Възможно е да се изведат множество и най – различни класификационни критерии.

Търговците по ТЗ обаче се разделят в три големи групи, което деление има най – голямо
практическо значение, като те биват – (i) еднолични търговци, (ii) търговски дружества и (iii)
търговци – публични предприятия.

Едноличен търговец

Правната уредба на фигурата на едноличния търговец се съдържа в чл. чл. 56 – 60а ТЗ.
Едноличният търговец всъщност е физическо лице, което е придобило търговско качество.
Физическите лица могат да бъдат търговци само под формата на еднолични търговци, по нашето
право няма друга уредена от закона правна форма за това. Физическо лице може да стане
търговец (да придобие търговско качество) или на основание чл. 1, ал. 1 ТЗ или на основание чл. 1,
ал. 3 ТЗ. Освен да са спазени изискванията на чл. 1, ал. 1 ТЗ, съответно на чл. 1, ал. 3 ТЗ,
търговският представител трябва да бъде дееспособно физическо лице, което има
местожителство в страната – чл. 56 ТЗ. Едноличният търговец трябва да бъде физическо лице. Без

106
значение е дали това лице е български гражданин, чужд гражданин, лице с двойно гражданство
или лице без гражданство (апатрид).

В литературата се приема, че признаването на търговско качество на физическо лице

разширява неговата правоспособност, като по този начин се откривала възможност на
физическото лице да бъде страна по търговско правоотношение. Това обаче не е така.
Правоспособността представлява общата възможност на едно лице да бъде носител на права и
задължения – чл. 1, ал. 1 ЗЛС. Всяко физическо лице е правоспособно, дори и да не е търговец.
Всяко физическо лице, независимо дали е едноличен търговец или не, може да извършва
търговски сделки. Физическо лице може да извършва каквито пожелае търговски сделки по
занятие и те няма да бъдат недействителни, дори това лице да не се е вписало в търговския
регистър. Разбира се, ако лицето извършва търговски сделки по занятие, то на това основание би
придобило търговско качество. Казаното в предходното изречение обаче важи и в хипотези, в
които лицето извършва инцидентно търговски сделки.

Всъщност, ако физическо лице организира предприятие по търговски начин по смисъла на

чл. 1, ал. 3 ТЗ или извършва по занятие търговски сделки, то придобива търговско качество и за
него възниква задължение да се впише в търговския регистър. Ако това лице, след възникването
на това административно задължение за вписване, не се впише, носи
административнонаказателна отговорност по ЗТР. Но независимо дали е вписано или не, това
лице следва да се третира като едноличен търговец – трябва да води счетоводство, да плаща
данъци като едноличен търговец и т.н. Сделките, които това лице ще сключва, също следва да се
третират като търговски. Ето защо правоспособността на лицето не се променя от придобиването
на търговско качество. Възможността да извършва търговски сделки съществува за всяко
физическо лице.

Едноличните търговци могат да извършват по занятие всякакви сделки, освен онези, за

които по закон съществуват ограничения (например банкова и застрахователна дейност).

Придобиването на търговско качество от физическото лице не води до възникване на нов

правен субект. Титуляр на всички права и задължения, независимо дали се касае за търговските
сделки, които се сключват от едноличния търговец в това му качество, или гражданскоправните
сделки, които имат например потребителски характер и се сключват от едноличния търговец в
качеството му на физическо лице, е един и същ правен субект. Имуществото на това физическо
лице е общо, независимо, че то се разделя на два елемента – (i) една част се включва в неговото
търговско предприятие, а (ii) друга част остава извън предприятието. Едноличният търговец обаче
отговаря с цялото си имущество както за гражданскоправните си задължения, така и за
търговскоправните си задължения.

За да придобие търговско качество, физическото лице трябва да бъде дееспособно.

Дееспособни са пълнолетните физически лица, които не са поставени под запрещение.
Непълнолетните лица и лицата под запрещение (включително под ограничено запрещение) не

107
могат да бъдат търговци, дори и да извършват търговски сделки по занятие или да организират
търговско предприятие, а също така и ако наследят търговско предприятие. Идеята на
законодателя е, че тези недееспособни лица трябва да бъдат защитени и именно поради тази
причина те не могат да придобиват търговско качество.

Единственото изключение, което допуска възможност за непълнолетно лице да придобие

търговско качество, е ако то е еманципирано по смисъла на чл. 6, ал. 4 СК. В този случай обаче
остават в сила ограниченията на СК, а именно, че разпореждане с недвижим имот се извършва
само с разрешение на районен съд.

Както български, така и чуждестранни физически лица могат да бъдат търговци. Съгласно
закона едноличният търговец трябва да има местожителство в страната. Терминът
„местожителство“ беше дефиниран в чл. 7, ал. 1 ЗЛС, като съгласно тази разпоредба
„местожителство“ означаваше населеното място, в което лицето се е установило да живее
постоянно или преимуществено, което се придобива с вписване в регистъра на населението по
молба на съответното лице. С влизането в сила на ЗГР през 1999г. обаче чл. 7 ЗЛС беше отменен.
Вместо термина „местожителство“ ЗГР борави с два други термина – (i) „постоянен адрес“ и (ii)
„настоящ адрес“. По смисъла на чл. 93, ал. 1 ЗГР постоянен адрес е адресът в населеното място,
което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението. Постоянният адрес е винаги на
територията на Република България и всяко лице може да има само един постоянен адрес. Чл. 89,
ал. 1 ЗГР дава дефиниция и на термина „адрес“ – еднозначно описание на мястото, където лицето
живее или където то получава кореспонденцията си. Само български гражданин, който живее
преимуществено в България, може да има постоянен адрес. Български гражданин, който живее
преимуществено в чужбина, се вписва служебно в регистрите на населението на район Средец, гр.
София и той няма постоянен адрес. Чл. 94, ал. 1 ЗГР дава дефиниция на термина „настоящ адрес“ –
адресът, на който лицето пребивава. Всяко лице има само един настоящ адрес. Настоящият адрес
на българските граждани може да бъде и в чужбина. Според проф. Калайджиев терминът
„местожителство“ би следвало да съвпада с понятието „постоянен адрес“. Ако физическото лице
живее предимно в чужбина, то няма постоянен адрес и следователно няма да отговаря на
изискванията за вписване в търговския регистър като едноличен търговец.

Тъй като законът не въвежда никакви ограничения, търговци могат да бъдат и

дееспособни чужденци. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закон за чужденците в Република България
чужденец е всяко лице, което не е български гражданин, освен гражданите на държавите – членки
на ЕС и членовете на техните семейства, както и на държавите – страни по Споразумението за
Европейското икономическо пространство или на Конфедерация Швейцария и членовете на
техните семейства. Тези лица не са чужденци по смисъла на ЗЧРБ, но не са и български граждани.
Чужденците могат да имат постоянен и настоящ адрес в нашата страна.

Поставя се въпрос дали чужденците, за да могат да придобият търговско качество като

еднолични търговци, трябва да имат разрешение за постоянно пребиваване, като се има предвид,
че „постоянно пребиваване“ е различно от „постоянен адрес“. По принцип отговорът следва да

108
бъде положителен, т.е. те трябва да имат разрешение за постоянно пребиваване, но това се
отнася само до онези чужденци, които са граждани на чужда държава. Т.е. лица, които са
граждани на чужда държава, за да имат постоянен адрес у нас, трябва да получат разрешение за
постоянно пребиваване. Обаче постоянен адрес у нас могат да имат и чужденци, които са лица
без гражданство; лица, които са получили статут на бежанец или хуманитарен статут; лица, на
които е предоставено убежище в Република България. Лицата от тези групи чужденци не е
необходимо да имат разрешение за постоянно пребиваване, за да могат да имат постоянен адрес.

Положението на гражданите на държави – членки на ЕС и членовете на техните семейства,

както и гражданите на държавите – страни по Споразумението за Европейското икономическо
пространство или на Конфедерация Швейцария и членовете на техните семейства не е много
ясно. За тях е предвиден специален режим, третират се по особен начин. Нищо не е казано обаче
по отношение на разрешението за постоянно пребиваване във връзка с получаването на
постоянен адрес. Следва да се приеме, че за да могат да имат те постоянен адрес, трябва да
получат разрешение за постоянно пребиваване.

Според проф. Калайджиев съществуването на това изискване за местожителство по

принцип няма никакъв смисъл, а това важи с още по – голяма сила по отношение на лица, които
са граждани на ЕС.

Придобиването на търговско качество е следствие от осъществяването на всички тези

предпоставки – (i) физическо лице, което е (ii) дееспособно, (iii) има местожителство у нас и (iv)
отговаря на изискванията на чл. 1, ал. 1 ТЗ или на чл. 1, ал. 3 ТЗ. Вписването в търговския регистър
не е конститутивен елемент от придобиването на търговско качество.

Съществуват някои забрани за придобиване на търговско качество, които са уредени в чл.

57 ТЗ. Те са, както следва:

(i) Не може да бъде едноличен търговец лице, което е в производство по обявяване в

несъстоятелност. Това е лице, което не е обявено в несъстоятелност, но по
отношение на него има открито висящо производство по несъстоятелност. Според
проф. Калайджиев това ограничение е безсмислено и неприложимо, защото
докато лицето не бъде обявено в несъстоятелност, то не е загубило търговското си
качество, т.е. то е търговец, тъй като по правило само търговец може да бъде
обявен в несъстоятелност. Има някои изключения, но принципът е този. От това
следва, че лицето вече притежава търговско качество и то не може да придобие
повторно търговско качество. Това ограничение има смисъл само когато се отнася
до съдружници в персонално дружество или лице, което прикрива търговска
дейност чрез негов неплатежоспособен длъжник. Съгласно чл. 610 ТЗ,
едновременно с откриването на производството по несъстоятелност за търговското
дружество се смята за открито и производството по несъстоятелност за
неограничено отговорния му съдружник. Неограничено отговорни съдружници

109
 има в събирателното дружество, командитното дружество и командитното
дружество с акции. Тези съдружници може да нямат търговско качество и
всъщност по отношение на тях може да се тълкува тази забрана. Втората хипотеза,
при която забраната може да се приложи, е т.нар. „скрито съучастие“, уредено в
чл. 609 ТЗ, според който производство по несъстоятелност се открива и за лице,
което прикрива търговска дейност чрез неплатежоспособен длъжник. Това лице
също не е търговец. По отношение на тези две групи лица, тъй като те не са
търговци (или поне няма изискване да бъдат търговци), би могло да се смята, че
ако е налице образувано производство по несъстоятелност на търговеца, понеже
това производство по несъстоятелност влече след себе си образуване на
производство по несъстоятелност и по отношение на тези категории лица, макар те
да не са търговци, то по отношение на тях тази забрана установява пречка да
придобият търговско качество като еднолични търговци. Тази забрана важи за
периода между откриване на производството по несъстоятелност и обявяването на
търговеца в несъстоятелност. Тук трябва да се има предвид, че производството по
несъстоятелност преминава през няколко фази. Самото образуване на
производство по несъстоятелност не може да бъде пречка за придобиване на
търговско качество, преди това производство да бъде открито.

(ii) Не може да бъде едноличен търговец лице, което е невъзстановен в правата си

несъстоятелен. Когато едно лице бъде обявено в несъстоятелност, то губи
търговското си качество. След като го е изгубило, това лице може да го придобие
отново. Законът обаче казва, че за да може да се придобие търговско качество от
лице, което е обявено в несъстоятелност, то трябва да бъде възстановено в правата
си. Всъщност възстановяването в правата касае т.нар. „реабилитация“, която е
уредена в чл. 747 ТЗ. Самото възстановяване се извършва по реда на Глава 51 ТЗ,
чл. чл. 747 – 756 ТЗ. Материалноправните предпоставки за възстановяване са
уредени в чл. 748 ТЗ, съгласно който възстановяват се правата на длъжник, който
изплати напълно приетите в производството по несъстоятелност вземания, заедно
с лихвите и разноските по тях. Т.е. обявеният в несъстоятелност може да бъде
възстановен, но това не става по право, а посредством производство. Обявеният в
несъстоятелност може да бъде възстановен и без да изплати всички свои
задължения, ако несъстоятелността се дължи на неблагоприятно изменили се
стопански условия. Т.е. ако е налице някоя от тези две алтернативни хипотези, то
тогава се образува специално производство, което започва по молба на самия
обявен в несъстоятелност. Според проф. Калайджиев това производство по
съществото си представлява производство на спорна администрация. В следствие
на това производство обявеният в несъстоятелност може да бъде възстановен в
правата си със съдебно решение и тогава вече той може да се впише като
едноличен търговец, но за това трябва да има влязло в сила решение, с което да се
уважава молбата за реабилитация.

110
 Според проф. Калайджиев тази забрана е архаична и трябва да отпадне.

(iii) Не може да придобива търговско качество като едноличен търговец лице, което е
осъдено за банкрут. Престъплението банкрут е уредено в чл. чл. 227в – 227д НК,
като отношение за едноличния търговец имат само чл. 227в и чл. 227д НК. По
начало правилата било за умишлен, било за непредпазлив банкрут са безсмислени
и на практика не се прилагат, защото те визират действия, които се извършват от
едноличен търговец или от управителни органи на търговци след откриване на
производство по несъстоятелност. Предвидените в тези разпоредби хипотези
обаче на практика не се случват. За да бъде осъдено едно лице за банкрут трябва
да има влязла в сила присъда. Правата на длъжник, който е осъден за банкрут не
могат да бъдат възстановени по реда на производството за реабилитация, уредено
в ТЗ. Т.е. лице, което е осъдено за банкрут, не може да придобие търговско
качество като едноличен търговец, освен ако не бъде амнистирано или
реабилитирано по смисъла и реда на НК (чл. 83, чл. чл. 85 – 88 НК).

(iv) Не може да бъде едноличен търговец лице, което е било управител, член на
управителен или на контролен орган на дружество, което е прекратено поради
несъстоятелност през последните две години, предхождащи датата на решението
за обявяване на несъстоятелността, ако са останали неудовлетворени кредитори.
Тук идеята е, че едно лице, което е управлявало лошо един бизнес, стигнало се е
до производство по несъстоятелност и са останали неудовлетворени кредитори, не
може да придобие търговско качество. Тези лица обаче могат да придобият
търговско качество, ако бъдат реабилитирани. Чл. 747, ал. 2 ТЗ допуска възможност
за реабилитация по отношение на тях.

В чл. 58, ал. 2 ТЗ е предвидено, че със заявлението за регистрация се предоставя образец

от подписа на лицето и декларация, че то не е лишено от правото да упражнява търговска
дейност. Приема се, че от това правило може да се направи извод, че има още една пречка за
придобиване на търговско качество като едноличен търговец – ако търговецът е бил лишен от
право да упражнява търговска дейност. Това всъщност не е така, защото едно лице може да бъде
лишено от право да упражнява търговска дейност само с влязла в сила присъда и всъщност това
ограничение касае само хипотезите на осъждане за банкрут, а не представлява отделно
основание.

В други нормативни актове, различни от ТЗ, са уредени и редица други забрани, но те са от

различно естество и с различен смисъл, за разлика от гореизброените. Уредени са забрани
едноличните търговци да бъдат длъжностни лица или да упражняват свободни професии. Такива
забрани има в Закон за адвокатурата, Закон за съдебната власт и т.н. Във всички тези хипотези
обаче ако едноличният търговец извършва някоя от тези дейности, за които има забрана, това не
засяга неговото търговско качество, а е налице основание за освобождаването му от длъжност или
за невъзможността му да упражнява някаква свободна професия.

111
 Законът казва, че едноличният търговец трябва да бъде вписан в търговския регистър.
Всъщност самото придобиване на търговско качество не подлежи на вписване, тъй като то е
правно състояние, а не е факт. В регистъра се вписват факти и се обявяват актове. Правни
състояния не се вписват. Т.е. на вписване в търговския регистър подлежат
правноизндивидуализиращите данни на еднолични търговец, а не самият едноличен търговец
като такъв.

Легитимиран да извършва вписването е самият едноличен търговец. Той има и

административноправно задължение да поиска вписване. Самото вписване се извършва въз
основа на заявление, към което се прилага образец от подписа и декларация, че не е лишен от
правото да упражнява търговска дейност и не е регистрирал друга фирма като едноличен
търговец.

В регистъра се вписват имената на едноличния търговец, постоянният адрес на

физическото лице, седалище и адрес на управление на едноличния търговец. Адресът на
физическото лице и адресът на управление на едноличния търговец могат да съвпадат, но са
различни характеристики. В регистъра се вписва и предмет на дейност, но той е без значение, тъй
като по нашето прави търговците имат обща правоспособност, т.е. те могат да извършват всякакви
търговски сделки, освен ако специален закон не въвежда някакви ограничения (например
банкова и застрахователна дейност не може да се извършва от едноличен търговец). Извън такива
специално предвидени ограничения обаче, всеки търговец може да извършва всякакви действия
и сделки и всички такива действия и сделки ще бъдат валидни, освен онези, за които е предвиден
лицензионен или регистрационен режим. Всъщност дори и едноличният търговец да извършва
сделки, които подлежат на лицензиране или на регистриране, без съответната лицензия или
регистрация, тези сделки сами по себе си също няма да бъдат недействителни. Такива сделки са
действителни, но търговецът ще носи административнонаказателна отговорност, а е възможно и
наказателна.

В заявлението за вписване не е необходимо да се посочва начин на представляване на

едноличния търговец, тъй като той, бидейки дееспособно физическо лице, няма нужда от
представител. Ако желае, търговецът може да впише прокурист или да упълномощи търговски
пълномощник, но няма нужда да посочва начин на представляване, освен в хипотези, в които
търговецът иска да учреди клон. В последния случай ще трябва да се посочи управител на клона.

Към заявлението се представя и образец от подписа, като идеята на това е третите лица да
имат информация относно формата на подписа. Няма изискване този образец да е нотариално
заверен.

Освен образец от подписа, към заявлението се прилага и декларация, че търговецът не е

бил лишен от право да упражнява търговска дейност. Лишаването от право да се упражнява
търговска дейност може да стане само с влязла в сила присъда. Подобно наказание може да се
наложи само за престъплението банкрут, тъй като само това престъпление е пречка за

112
извършване на търговска дейност по смисъла на чл. 57, т. 3 ТЗ. Съгласно Наредба № 1 тази
декларация следва да съдържа още няколко елемента – че лицето не е в производство за
обявяване на несъстоятелност; че не е невъзстановен в правата си несъстоятелен; че не е
осъждано за банкрут; и че няма друга фирма като едноличен търговец.

Вписването няма конститутивно действие. То има само оповестително действие и

действие на обществено доверие. Това е така, защото конститутивното действие изисква изрично
правило, което да го предвижда. По нашето право едно лице придобива търговско качество при
наличие на материалноправните предпоставки за това. Ако са налице изискванията на чл. 1, ал. 1
или на чл. 1, ал. 3 ТЗ, заедно с тези на чл. 56 ТЗ, лицето придобива търговско качество, дори и да
не се впише в търговския регистър.

Едноличният търговец, като всеки друг търговец, трябва да има фирма. Той се
индивидуализира с нея в оборота. По отношение на фирмата на едноличния търговец важат
общите изисквания на чл. 7 ТЗ, както и специалните правила, касаещи фирма на клон,
особеностите на фирмата при несъстоятелност или ликвидация и т.н. Освен тях обаче има и
специални правила, касаещи фирмата на едноличния търговец. Те са уредени в чл. 59 ТЗ.

Задължителни и същевременно индивидуализиращи едноличния търговец белези са

личното и фамилното му име или бащиното име, с което той е известен в обществото. Личното и
фамилното име (или съответно бащиното име, as the case may be) на лицето се включват в
търговската фирма без съкращения. Това описване на имената във фирмата не поражда правни
последици по отношение на правоспособността на лицето или пък на самия правен субект.
Правният субект си остава един – физическото лице. Означението „едноличен търговец“ или „ЕТ“
не е задължителен елемент от търговската фирма.

Съгласно чл. 58, ал. 4 ТЗ едноличният търговец може да има само една търговска фирма.
Това всъщност важи за всеки търговец, а не само за едноличните търговци.

Тъй като едноличният търговец е физическо лице, той в качеството си на физическо лице
може да сключи граждански брак. При това положение към него може да намери приложение
режимът на съпружеска имуществена общност. Поставя се въпросът за съотношението между
неговото търговско предприятие и имуществото, което е в режим на съпружеска имуществена
общност. По новия СК това съотношение е уредено изрично – чл. 22 СК. Съгласно чл. 22, ал. 3 СК
вещните права, които са придобити от съпруг – едноличен търговец по време на брака за
упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие не са съпружеска
имуществена общност. Предпоставките да бъде изключено дадено имущество (само вещни права)
от режима на СИО, т.е. да се считат включени в търговското предприятие на едноличния търговец
са следните:

(i) Вещното право да е придобито от съпруг - едноличен търговец по време на брака.

Това вещно право трябва да е придобито от лицето в качеството му на едноличен
търговец. Кога това е така е по правило фактически въпрос. За да се смята обаче,
113
 че дадено право е придобито в качеството на едноличен търговец, волята за това
трябва да е видна от съответната сделка или съответния правопораждащ факт.
Вещните права, които са придобити от съпруга преди той да е станал едноличен
търговец не са част от търговското предприятие по смисъла на закона. Те са или
съпружеска имуществена общност или лично имущество по общите правила на СК.
Ако вещното право е придобито от името на другия съпруг или от името на
двамата съпрузи по време на брака, то не може да бъде част от търговското
предприятие и си остава в режим на СИО или лична собственост на другия съпруг
(as the case may be). Т.е. за да се включи дадено вещно право в търговското
предприятие, трябва това право да е придобито от (i) съпруг – едноличен търговец,
(ii) именно в качеството му на едноличен търговец (iii) по време на брака. Ако
вещното право е придобито преди брака или след неговото прекратяване, те ще
бъдат притежание на лицето, което ги е придобило. В такива хипотези чл. 22 СК не
се прилага, защото тогава изобщо няма съотношение със съпружеска имуществена
общност.

Без значение е придобивното основание, тъй като законът не поставя никакви

ограничения. То може да бъде търговска сделка; може и да не бъде търговска
сделка; може да бъде безвъзмездна сделка; придобиването може да бъде и в
следствие на юридически факт, който е различен от сделка (например по чл. 78 ЗС).

(ii) Вещното право трябва да е предназначено за упражняване на търговската дейност

на съпруга – едноличен търговец. Подобно предназначение автоматично включва
вещното право в търговското предприятие. Кога вещното право е предназначено
да обслужва търговската дейност е въпрос, който се преценява конкретно. СК казва
„за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие“.
Думите „и включени в неговото предприятие“ обаче са ненужни и безсмислени,
защото вещното право се включва в предприятието когато са налице
материалноправните предпоставки. Включването в предприятието е последица, а
не е предпоставка. Достатъчно е вещта да е предназначена за обслужване на
търговската дейност, за да стане част от предприятието.

Тези предпоставки трябва да бъдат налице към момента на придобиване на съответното

вещно право. Последваща промяна на правното положение на вещта не води до изключването й
от търговското предприятие. Търговският характер на вещното право и предназначението му да
обслужва търговската дейност са обективни характеристики, т.е. те не зависят от това какво си
мисли съпругът за тази вещ, нито пък зависи от това дали той го осчетоводява като част от
предприятието си или не. Осчетоводяването може да бъде показател дали дадено вещно право е
част от търговското предприятие, но само по себе си не поражда търговски характер на това
вещно право. В случай на спор търговския характер на дадено вещно право може да се доказва
със всякакви доказателствени средства. Законът не предвижда никакви ограничения в тази
насока.
114
 По отношение на вещните права, които са част от търговското предприятие, се прилагат
правилата за трансформацията на чл. 25 СК. Ако дадена вещ, която е част от търговското
предприятие, бъде заместена/трансформирана с друго вещно право, то новото вещно право не
става СИО, а си остава част от търговското предприятие.

Ако съпругът – едноличен търговец поеме някакви задължения във връзка с търговската си
дейност, другият съпруг няма да отговаря солидарно по реда на чл. 32, ал. 2 СК, защото това
задължение не е поето за задоволяване на нуждите на семейството.

При развод съпругът, който не е търговец, има право да получи част от стойността на
вещните права, които са включени в предприятието на другия съпруг – едноличен търговец и са
придобити по време на брака, ако са на значителна стойност и ако той е допринесъл за
придобиването им съгласно чл. 30, ал. 2 във връзка с ал. 1 СК. Този иск може да бъде предявен и
преди развода. Размерът на дела на съпруга, който не е търговец, се определя в съответствие с
неговия принос. Формата на приноса и размерът на приноса в случай на спор се доказват от
съпруга, който не е търговец, тъй като презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК не се
прилага по отношение на правото по чл. 30, ал. 2 СК. Тази презумпция има действие по отношение
на вещите, които са включени в съпружеската имуществена общност, а включените в
предприятието вещни права не са СИО.

Съгласно правилото на чл. 27, ал. 5 СК съпружеската имуществена общност се прекратява и

при влизане в сила на решение за откриване на производство по несъстоятелност по отношение
на съпруга – едноличен търговец.

Прехвърляне на предприятието на едноличен търговец

Търговското предприятие на едноличен търговец се прехвърля по общите правила на чл.

чл. 15 – 16а ТЗ. Поради това при прехвърлянето няма специфики. Търговското предприятие на
едноличния търговец може и да се наследява. Наследяването се извършва по правилата на
наследственото право, тъй като няма специални правила в ТЗ, касаещи наследяването. Всички
призовани наследници, които са приели наследството, наследяват предприятието, а не само онзи,
който поема предприятието. Ако се води процес срещу наследодателя, всички наследници се
конституират като страна в процеса при условията на чл. 227 ГПК.

Интерес представлява въпросът дали може търговската дейност да се продължи от някой

от наследниците. Това е възможно, ако наследникът поеме предприятието. Това предвижда чл.
60, ал. 2 ТЗ. Какво обаче означава да се поеме предприятието? Според проф. Калайджиев това
означава само един от наследниците да придобие цялото предприятие. Тогава той може да
поеме предприятието и да продължи търговската дейност.

Най – напред, такова положение може да се постигне посредством договор, който по

своята същност представлява разновидност на доброволната делба. Особеност на този договор за
доброволна делба обаче е тази, че той има за предмет не вещни права (както е по принцип при

115
делбата), а тук предмет е съвкупността, която представлява търговското предприятие. С този
договор за доброволна делба се прекратява съсобствеността на търговското предприятие между
наследниците на едноличния търговец, като всеки наследник прехвърля идеалната част от
предприятието, която притежава, на онзи, който ще поеме предприятието. Макар това да не е
изрично предвидено в закона, този договор следва да бъде формален и да се подчинява на
правилата на чл. 15 ТЗ относно формата на договор за прехвърляне на търговско предприятие, т.е.
квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на подписите.

Според проф. Калайджиев предприятието може да бъде поето от един от наследниците и

въз основа на съдебна делба.

Предприятието може да бъде придобито от един от наследниците и посредством повече

от един договор, ако например всеки наследник с отделен договор прехвърля по реда на чл. чл.
15 – 16а ТЗ идеална част от предприятието на този, който ще продължи дейността.

От естеството на наследяването и на предприятието на един едноличен търговец може да

се направи извод, че предприятието на едноличен търговец може да бъде продължено само от
наследник – физическо лице. Юридическо лице не може да продължи дейността на
предприятието на едноличен търговец. Наследникът, който поема предприятието, трябва също
така да бъде дееспособен и да има местожителство в страната, т.е. той трябва да отговаря на
общите изисквания на чл. 56 ТЗ за едноличните търговци.

Друг проблем във връзка с прехвърлянето и наследяването на предприятие на едноличен

търговец е свързан с правото на търговска фирма. Търговската фирма може да бъде прехвърлена
само заедно с предприятието. ТЗ не задължава приобретателя на предприятието да вземе
фирмата на праводателя, а само предвижда такава възможност в негова полза. За да бъде
прехвърлена търговската фирма е необходимо изрично съгласие на прехвърлителя и на
приобретателя. Самата уговорка за прехвърляне на фирмата също е формална, тъй като е част от
договора за прехвърляне на търговско предприятие, поради което тя също следва да бъде в
квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на подписите.

Договорът подлежи на вписване в търговския регистър по общите правила.

Фирмата на едноличния търговец – наследодател може да бъде запазена, само ако

наследникът е физическо лице, защото в противен случай би се нарушила забраната на чл. 7, ал. 2
ТЗ фирмата да не въвежда в заблуждение.

Наследникът, който поеме предприятието, може да запази търговската фирма на

наследодателя по силата на правилото на чл. 60, ал. 2 ТЗ.

Прехвърлянето на предприятието не води по необходимост до изгубване на търговското

качество. Търговецът може да продължи да извършва търговски сделки, може да организира ново
предприятие и т.н.

116
 При прехвърляне или наследяване на предприятието на едноличен търговец, ако
правоприемникът запази търговската фирма на едноличния търговец, търговската фирма на
приобретателят – едноличен търговец при прехвърлянето, съответно на приобретателят –
наследник при наследяване, трябва да посочва неговото лично и фамилно име (или бащино име
as the case may be), като към това се добавя търговската фирма на прехвърлителя/наследодателя.
Към това е възможно да се постави и някаква добавка, която да сочи правоприемството.

Правоприемникът (независимо дали е наследник или друг правоприемник) не е длъжен

да извършва същата търговска дейност, каквато е извършвал прехвърлителят/наследодателят.

Изгубване на търговско качество

Физическо лице може да изгуби търговското си качество при отпадане на някоя от

материалноправните предпоставки за придобиване на търговско качество, т.е. ако престанат да
бъдат налице предпоставките по чл. 1, ал. 1 или чл. 1, ал. 3 ТЗ,ако физическото лице бъде
поставено под запрещение или ако то се установи да живее в чужбина.

Отпадането на търговското качество налага вписването на едноличния търговец в

търговския регистър да бъде заличено – чл. 60а ТЗ. Заличаването, както бе споменато по – горе,
представлява вторично вписване. Легитимиран, съответно задължен, да иска заличаване е самият
едноличен търговец. Ако той е починал, това задължение тежи върху неговите наследници. При
поставяне под пълно или ограничено запрещение, заявлението за заличаване следва да бъде
подадено от неговия настойник или попечител (as the case may be).

Заличаването няма конститутивно действие. То има оповестително действие и действие

на обществено доверие. След заличаването не могат да се извършват последващи вписвания по
партидата на едноличния търговец. Законът също така не допуска възобновяване на дейността на
заличен едноличен търговец, каквато възможност за извършване на определени действия от
името на заличено търговско дружество се допуска при наличието на определени предпоставки.
Няма пречка същото физическо лице, след като веднъж е било заличено като едноличен търговец,
да организира отново предприятие и да се впише пак като едноличен търговец.

18. Сдружаванията в търговското право – възникване и сравнителноправен преглед. Видове

търговски дружества. Гражданско и търговско дружество. Дружество със съучастие.

Римското право не е познавало търговските дружества, а само гражданските дружества.

Що се касае до немско – френския правен кръг (или т. нар. „континентално право“), към който и
ние принадлежим, там търговските дружества са се зародили през Средновековието. Най –
напред се е появила т. нар. „коменда“. Комендата е представлявало договор за различни
търговски операции, които обикновено са се извършвали въз основа на договор за изработка. При
нея търговец, наричан „комендатор“, е възлагал извършването на търговски операции на лице,
което се нарича „трактатор“. Договорът се изпълнява от общо име и за обща сметка, като
117
комендаторът влага капитал или стоки, а трактаторът извършва работата не срещу
възнаграждение, а срещу част от печалбата. В продължение на времето тази форма на
сътрудничество е еволюирала и от договор за отделни операции отношенията постепенно са
придобили траен характер. По този начин се е зародило командитното дружество.

По – късно се появява и т. нар. „събирателно дружество“. То се формира въз основа на

наследяване на едноличен търговец. Когато един едноличен търговец почине, неговите
наследници, когато са били повече от един, са продължавали търговията, като за да продължат
тази дейност те са се сдружавали под общо име и с общи средства. В последствие в тези
събирателни дружества са започнали да участват и трети лица.

След това се появява и акционерното дружество, което е възникнало поради

необходимостта от събиране на парични средства за осъществяване на големи инвестиционни
проекти. Първите дружества са възникнали на основата на концесии давани от държавата, т.е. по
разрешителен режим. Така възникват първите банки в Италия през ХІІІ – ХІV в. Техният капитал е
бил материализиран в ЦК, които са били прехвърлими. През 1602 г. с концесия в Англия и
Холандия се създават Източно индийската и холандска компания, като капиталът им е разделен на
акции (това са първите истински АД). По-късно пак с концесия се създава Английската народна
банка през 1694 г. Първата обща правна уредба на акционерните дружества е създадена с
френския Code de Commerce от 1808 г.

В края на XIX век в Германия се появява и дружеството с ограничена отговорност като

междинна форма между чисто капиталово дружество, което е представлявало акционерното
дружество, и персоналните дружества, които са събирателните и командитните дружества.

В английското (американското) право не съществуват събирателни и командитни

дружества. Там има дружество, наречено „partnership“, което всъщност не е правен субект и
наподобява нашето гражданско дружество, но има известни особености, които се изразяват в
това, че има солидарна отговорност на съдружниците по отношение на задълженията, които се
поемат за общите работи. Такава солидарна отговорност има при събирателното дружество. По
нашето право съдружниците в гражданско дружество не отговарят солидарно.

Всъщност съвременната уредба на акционерните дружества, поне по английското право, е

възникнала с два закона, които са били приети през 844г. и 855г. С първия закон е била въведена
опростена процедура за учредяване на юридически лица, а не концесионната. Вторият закон пък е
позволявал да се ограничи отговорността на акционерите в случай на несъстоятелност.

В САЩ, щата Ню Йорк 1811г. Е бил приет закон, който е позволявал свободно учредяване
на дружества с ограничена отговорност, но по съществото си това са акционерни дружества.
Действието на този закон обаче не е било общо, а се е отнасял само до определени сфери.

118
 Като извод от гореизложеното може да се каже, че дружествените форми, които са
известни у нас, са известни и във всички други държави от континенталния правен кръг, т.е.
всички държави в Европа, без Англия и Шотландия.

Що се отнася до Англия и Шотландия, както и САЩ и други държави, които са възприели

тяхното право, то при тях съществуват няколко основни форми – ограничени дружества,
partnerships и акционерни дружества. Там са познати дружества с ограничена отговорност, но те
са различни от дружествата с ограничена отговорност по нашето право. Такива дружества с
ограничена отговорност, каквито има у нас, в Англия и САЩ не са познати.

Понятие за търговско дружество

Чл. 63, ал. 1 ТЗ дава легално определение на понятието „търговско дружество“. Според
тази разпоредба търговското дружество обединява две или повече лица за извършването на
търговски сделки с общи средства. В чл. 63, ал. 2 ТЗ са описани допълнителни елементи, като е
казано, че в определени от закона случаи търговско дружество може да се учреди и от едно лице.
Ал. 3 също така сочи, че търговските дружества са юридически лице. От разпоредбата на чл. 1, ал.
2 ТЗ пък се вади изводът, че търговските дружества са търговци.

Когато се обединят всички тези отделни правила, могат да бъдат изведени следните
особености на търговското дружество:

(i) Търговското дружество е обединение на две или повече лица, т.е. този термин
означава, че търговското дружество се създава въз основа на сделка – било
учредителен или дружествен договор, било друг вид сделка. Търговското
дружество всъщност се създава или въз основа на многостранна сделка или на
сделка – решение, освен когато се касае до еднолично дружество, тъй като такова
дружество се учредява въз основа на едностранна сделка. Освен това, с
изключение на едноличните дружества, останалите видове търговски дружества са
обединения на две или повече лица, т.е. те имат членове, т.е. те са от вида на
корпорациите;

(ii) Търговското дружество се учредява за извършване на търговски сделки. Всъщност

тази част на разпоредбата следва да се тълкува систематически с правилото на чл.
1, ал. 2, т. 1 ТЗ, което предвижда, че търговското дружество е търговец, т.е.
търговското дружество се създава, за да участва в оборота. То обаче е търговец по
правноорганизационната си форма и придобива търговско качество, ако бъде
вписано в търговския регистър и отговаря на условията за това. Търговското
дружество придобива търговско качество от момента на вписването си в
търговския регистър. Т.е. няма значение дали то извършва търговски сделки или
не, то е ирелевантно. По принцип се предполага, че търговското дружество ще
извършва търговски сделки, поради което и законът го обявява за търговец. Но то е
търговец не защото извършва търговски сделки, а защото е вписано в регистъра
119
 като търговско дружество. С оглед гореизложеното тази особеност, посочена в чл.
63, ал. 1 ТЗ всъщност не е елемент от понятието „търговско дружество“;

(iii) Търговското дружество се учредява и извършва дейност с общи средства. Така

изразено, това правило също не е вярно. Разпоредбата следва да се тълкува
корективно, защото наистина дружествата се създават на основата на имуществени
вноски, които се извършват от съдружниците – учредители. Тези средства обаче не
са общи, а са на самото дружество, което е правен субект. Освен тези т.нар. „общи
средства“, които се събират при самото учредяване, в имуществото на дружеството
може да има и най – различни други заеми, които не са по необходимост общи;

(iv) Търговското дружество е юридическо лице, т.е. то е правен субект. Търговското

дружество, бидейки юридическо лице, има обща правоспособност, т.е. то може да
извършва всякакви правни сделки, освен такива, за които е необходимо
разрешение, лицензия, регистрация и т.н. Пък и дори то да извършва такива
сделки без съответното разрешение, лицензия или регистрация, това не опорочава
самите сделки и не засяга тяхната действителност.

От всички тези легални правила може да се изведе условно определение на понятието

„търговско дружество“, а именно, че търговското дружество е корпоративно юридическо лице,
което е търговец. Тази дефиниция обаче също не е пълна и изчерпателна, защото законът познава
още едно корпоративно юридическо лице, което е търговец – кооперацията. И именно с оглед да
се изчисти понятието за търговско дружество, то следва да се разграничи от кооперацията.
Основната разлика между двете е, че кооперацията, поне по дефиниция, се създава не само и не
толкова със спекулативна цел, т.е. с цел извършване на дейност с цел печалба, а по – скоро с цел
задоволяване интересите на членовете чрез взаимопомощ и сътрудничество (чл. 1 ЗКооп.). Тази
разлика е причина за въвеждането на различен режим по отношение на търговските дружества и
кооперациите.

В заключение може да се приеме, че търговското дружество е корпоративно юридическо

лице, което се учредява със спекулативна цел и което има търговско качество.

Търговското дружество следва да се разграничава от т.нар. „дружества на търговското

право“. В литературата се говори, че търговското дружество всъщност е вид на род, който род се
нарича „дружества на търговското право“. Това разграничение се среща най – вече в по – старата
литература. Като според тези автори дружествата на търговското право били дружества, които
участват в търговския оборот, но които нямали търговско качество, например гражданско
дружество; т.нар. „договор за съвместно предприятие“; дружества със съучастие; консорциуми;
сдружения с нестопанска цел, които извършват търговски сделки и т.н. Това разграничение обаче
може да бъде възприето само отчасти. Действащият понастоящем закон не познава понятието
„дружество на търговското право“. Според проф. Калайджиев въвеждането на такова понятие е
ненужно, тъй като тези т.нар. „дружества на търговското право“ (както бяха примерно изброени в

120
предходното изречение) са различни форми, за които няма обща уредба. Нещо повече, някои от
тези дружества на търговското право не притежават търговско качество, а някои пък изобщо не са
правосубектни.

Гражданско дружество

При провеждането на сравнение между гражданското и търговското дружество могат да

се открият някои общи елементи, защото дружеството, разглеждано като сделка, прилича на
сделката, въз основа на която се учредява търговското дружество. По начало и двете се учредяват
въз основа на многостранна сделка (с изключение на някои хипотези при търговските дружества,
при които съответно търговско дружество се учредява въз основа на едностранна сделка или на
сделка - решение). При многостранните сделки не се поемат насрещни права и задължения, а
задълженията са насочени към една обща цел. Освен това и дружеството, и сделката, въз основа
на която се учредява търговско дружество са стопански сделки. Макар да имат общи белези,
двете фигури имат и съществени различия. Гражданското дружество е неправосубектна форма.
Освен това търговско дружество не може да се създаде само въз основа на дружествен договор
или учредителен договор. При търговските дружества този дружествен или учредителен договор
е само елемент от един смесен фактически състав. На следващо място, дружеството се сключва за
постигане на стопанска цел, докато целта при търговското дружество е извършването на търговски
сделки. Терминът „стопанска цел“ е с по – широко съдържание от термина „търговска сделка“,
макар и двата случая да се касае до получаване на доход и печалба. Дружеството е неформална
сделка, докато сделките, въз основа на които се учредява търговско дружество, са винаги
формални. Понеже не е правен субект, при дружеството възникват права и задължения между
съдружниците. Понеже пък е правен субект, при търговското дружество възникват права и
задължения между дружеството и съдружниците, а не между съдружниците помежду им.
Дружеството, бидейки една многостранна сделка, няма органи, докато търговското дружество,
което е юридическо лице, по правило има органи. Съществуват и редица други различия.
Например има разлика и при придобиването на права и задължения. При дружеството правата и
задълженията могат да се придобиват като общи за съдружниците, докато при търговското
дружество те възникват за самото дружество, което е правен субект. Има разлика и при
прекратяването на двете форми. При прекратяване на търговското дружество, бидейки правен
субект, по отношение на него се извършва ликвидация, каквато при дружеството няма. Освен
това, бидейки търговец, търговското дружество може да бъде обявено в несъстоятелност, докато
гражданското дружество няма как.

Договор за съвместно предприятие

Друга правна форма, която може да бъде сравнявана с търговското дружество е т.нар.
„договор за съвместно предприятие“, което е уредено в Закона за публично предлагане на ценни
книжа. Договорът за съвместно предприятие е многостранна сделка, с чието сключване едно
публично дружество се задължава да осъществява основната си дейност или част от нея в общ
интерес с друго дружество, което притежава пряко или непряко 25 на 100 от гласовете в общото

121
събрание в публичното дружество, което контролира публичното дружество или е свързано с него
(чл. 126б ЗППЦК). Т.е. това е една многостранна сделка, с която едно публично дружество на
практика прехвърля основната си дейност въз основа на един договор, в който доминиращо
положение заема друго дружество, което контролира това публично дружество. Договорът за
съвместно предприятие не е правен субект. Той се урежда със специални правила. По начало тази
форма може да се разглежда като особена разновидност на гражданско дружество, която има
някои специфики, които касаят управлението. Освен това има разлика и в разпределението на
печалбите и загубите. Има и други особености.

Дружество със съучастие

Една друга форма, която се отнася към дружествата на търговското право, е т.нар.
„дружество със съучастие“. Това дружество не е уредено у нас. Всъщност единствената правна
норма, която се отнася до него, е чл. 609 ТЗ. Всъщност не е безспорно, че чл. 609 ТЗ урежда
именно дружество със съучастие. Чл. 609 ТЗ гласи, че производство по несъстоятелност се открива
и за лице, което прикрива търговска дейност чрез неплатежоспособен длъжник. Дружеството със
съучастие per se всъщност е нещо малко по – различно от предвиденото в чл. 609 ТЗ. Дружеството
със съучастие, което се нарича още „тайно дружество“, е допустимо да бъде уредено на основата
на чл. 9 ЗЗД. Това е дружество, при което едно лице, наречено „съучастник“ или „скрит/таен
съдружник“, участва с вноска в и участва в печалбите и загубите на едно търговско предприятие,
което друго лице, наречено „явен/открит/пълен съдружник“, води от свое име. Това дружество
със съучастие донякъде прилича на командитното дружество, само дето тук не е налице правен
субект. Дружеството със съучастие има известна близост и с договора за заем, но при заема
заемодателят получава лихва (в това се изразява неговият доход), докато при дружеството със
съучастие тайният съдружник получава част от печалбата. Дружеството със съучастие не е
търговско дружество, не е и гражданско дружество. То представлява особена дружествена форма.
В литературата се говори, че съществуват поне два вида такива дружества със съучастие – (i) общо
дружество, което обхваща цялата дейност на търговеца, и (ii) случайно сдружаване, при което
съучастието се касае за отделна категория сделки или за единична сделка. По принцип в това
дружество има един търговец, който извършва търговска дейност от свое име, който е явеният
съдружник, и има едно друго лице, което няма значение дали е търговец или не и което се нарича
„таен съдружник“. Това последното лице обаче не извършва търговска дейност. То прави вноска,
внася имущество, но това имущество се внася в предприятието на явния съдружник, като в замяна
на това участва в част от печалбата на явния съдружник. Дружеството със съучастие се учредява на
базата на договор, който е неформален, като в този договор трябва да се опише вноската на
тайния съдружник, последиците от тази вноска и т.н. Всъщност последиците от вноската са, че
това, което тайният съдружник внася, става собственост на явния съдружник, тъй като
предприятието е негово. Не се получава общо имущество, както е при гражданското дружество.
Освен това, цялата дейност се извършва от явния съдружник. Той отговаря за задълженията и
придобива правата от тази дейност, която извършва по договора. Тайният съдружник няма
никакво право да управлява дейността или да представлява явния съдружник. Всъщност той може

122
да го представлява, но това би се дължало на факт, който е извън договора за съучастие.
Разпределението на печалбите и загубите се уговаря от страните, но при спазване на едно
положение, което важи по отношение на всички дружествени форми, а именно, че на основание
чл. 361, ал. 2 ЗЗД би следвало да се забрани societas leonina. Т.е. тайното дружество, също както
гражданското, не може да бъде лъвско дружество, т.е. един да участва само в печалбите, а друг -
само в загубите. Задължението на тайния съдружник по този договор на практика е едно. Той е
длъжен да направи вноска, като прехвърли правата, от които се състои вноската, на явния
съдружник. Срещу това задължение в полза на тайния съдружник възникват няколко права. На
първо място, той има право на участие в печалбите и загубите, като това негово право се уговаря в
договора. Обикновено размера на участието в печалбите се поставя в съотношение с размера на
извършената от него вноска. Освен това, макар това да не е уредено, би следвало тайният
съдружник да има и някакво право на контрол, което означава, че той трябва да има достъп до
информация и книжа, които касаят дейността, която е предмет на договора. Освен това, той
трябва да има право да иска сметка, т.е. да иска отчет от явния съдружник за извършваната
дейност. Дейността, която е предмет на договора, се извършва изцяло и само от името на явния
съдружник. Страна по правоотношенията с третите лица е само явният съдружник. В закона няма
правила, касаещи прекратяването на този договор. По принцип личността на тайния съдружник не
би следвало да се третира като елемент от същественото съдържание на договора, защото
участието на тайния съдружник е чисто имуществено. Личността на явния съдружник обаче може
да бъде основание за прекратяване на договора. Явният съдружник задължително трябва да е
търговец и ако той бъде обявен в несъстоятелност, тогава тайният съдружник би бил обикновен
кредитор, като при това вероятно хирографарен кредитор. При прекратяване на дейността, тъй
като при това, условно казано, дружество със съучастие няма правен субект, не се извършва
ликвидация, а просто явният съдружник дава сметка на тайния съдружник.

Консорциум

Съгласно застъпеното от някои автори деление между търговските дружества като вид и
дружествата на търговското право, в тази последната категория се включват и консорциумите.
Консорциумът има правна уредба в ТЗ. Консорциумите по принцип могат да съществуват в две
форми. (i) Първата е като гражданско дружество. В този случай важат всички прилики и разлики с
търговските дружества, които бяха описани по – горе. Има и една допълнителна особеност, а
именн, че в консорциумът, бидейки гражданско дружество, съдружниците трябва да бъдат
търговци. Освен това консорциум по правило се създава с оглед осъществяване и постигане на
търговска цел, като понятието „търговска цел“ е по – тясно от понятието стопанска цел. (ii) На
второ място, консорциумите могат да бъдат организирани и като търговски дружества. В тези
хипотези консорциумите – търговски дружества, макар да се характеризират с някои специфики,
се подвеждат под родовото понятие „търговско дружество“.

Сдружения с нестопанска цел, които извършват по занятие търговски сделки

123
 Друга форма, която традиционно се подвежда под рода дружества на търговското право, е
сдружението с нестопанска цел, което извършва търговски сделки по занятие. Няма пречка това
да бъде така. Тези сдружения придобиват търговско качество. В ТЗ обаче не е предвидена
възможност за вписването им в търговския регистър. Други особености по отношение на тях няма.

Видове търговски дружества

В чл. 64, ал. 1 ТЗ самият законодател изброява пет вида търговски дружества. Това
изброяване е изчерпателно. Друг вид търговски дружества по нашето право не могат да се
учредяват. Тези пет вида са: (i) събирателно дружество; (ii) командитно дружество; (iii) дружество
с ограничена отговорност; (iv) акционерно дружество; и (v) командитно дружество с акции. В
законодателството и практиката се срещат други видове дружества, но те представляват
разновидност на тези пет основни вида дружества, не са самостоятелни видове дружества.
Такива например са едноличните дружества. Те не са самостоятелен вид дружество, а са
еднолично акционерно дружество или еднолично дружество с ограничена отговорност. Друг
пример за такова образувание са холдинговите дружества. Те имат своите специфики, но по
съществото си са разновидност на капиталовите търговски дружества, т.е. на акционерното
дружество или на дружеството с ограничена отговорност. На следващо място, съществува и т.нар.
„европейско дружество“. Европейското дружество по нашето право е акционерно дружество, а не
самостоятелен вид.

В теорията и практиката се е наложило едно разграничение на дружествата, което е

условно, като съгласно него дружествата биват (i) персонални и (ii) капиталови. Това
разграничение е намерило израз и е чл. 64, ал. 3 ТЗ.

При персоналните дружества има тази особеност, че там се очаква и съдружниците имат
задължение с личните си усилия да съдействат за извършването на търговската дейност на
дружеството. Поради това тяхната личност е съществен елемент от учредителния или
дружествения договор. Това означава, че възможността за прехвърляне на дружественият дял (т.е.
членственото правоотношение) на един съдружник, ако се приеме, че изобщо може да се
прехвърля (тъй като съществува спор дали това е възможно), е значително ограничена. По тази
причина и смърт на физическо лице - съдружник или прекратяване на юридическо лице –
съдружник по правило е основание за прекратяване на дружеството. Възможно е да се предвиди
друго, но принципът е този.

Именно това лично участие на съдружниците обуславя и това, че персоналните дружества

имат по – проста органна структура. При тях на практика всеки съдружник извършва дейност и
може да представлява дружеството, както и да извършва сделки от името на дружеството. Поради
това няма нужда от формирането на нарочен орган, който да действа като управителен или
представителен орган.

Този персонален характер е основание и за това да не се изисква съдружниците да правят

задължително имуществени вноски в някакъв установен минимален размер. Те, разбира се,
124
трябва да правят вноски, но няма изискване за някакво минимално имущество, което трябва да се
генерира при учредяването. Това се обуславя именно от личното участие. Освен това личното
участие е причина и за възникването на солидарна отговорност на съдружниците за задълженията
на дружеството. Поради това кредиторите няма нужда да разчитат на някакъв задължителен
минимален размер на имуществото, което поддържа това дружество, защото те имат
допълнителна гаранция, която се състои в неограничената и солидарна отговорност на
съдружниците.

При капиталовите дружества нещата са обърнати. При тях лично участие не се очаква.
Всъщност може да се каже, че при капиталовите дружества участието се свежда до инвестиция,
т.е. единственото задължение на участника е да направи вноска, срещу която в последствие той
очаква да получи доход. Поради това участието е чисто капиталово.

Тъй като лицата, които правят вноски, не участват в дейността на дружеството, те

поверяват извършването на тази дейност на професионалисти. Това от своя страна налага
формирането на една по – сложна система от органи, тъй като дейността се извършва именно от
тези органи.

При капиталовите дружества участниците не отговарят както тези при персоналните. Тук
на практика отговорността се изразява в това, че при принудително изпълнение или
несъстоятелност участниците могат да загубят това, което са внесли, но те не са неограничено и
солидарно отговорни. Тъй като тук няма лична отговорност за задълженията на дружеството, по
отношение на участниците се налага задължение за вноска. При учредяване на такова дружество
в закона е уреден минимален праг на имуществото, което трябва да съществува към всеки един
момент, за да може да започне дейност дружеството, от една страна, а от друга – да има
гаранция, на която да разчитат кредиторите и имущество, от което да могат да се удовлетворят.

Тези разграничения важат в пълна сила и изцяло само по отношение на дружествените

форми от чист вид. Всъщност персонално дружество от чист вид е само събирателното дружество,
а чисто капиталов дружество е само акционерното дружество. Останалите дружествени форми
обаче се характеризират със специфики, макар да се причисляват към единия или другия вид
дружества. Например при командитното дружество, което се причислява към персоналните
дружества, също има ограничено отговорни съдружници, които не участват в управлението, не
отговарят неограничено и солидарно, имат само задължение за вноска, участват в печалбите и
загубите. Т.е. командитното дружество има персонален характер, но той се отнася до т.нар.
„комплементари“, които са неограничено отговорни съдружници, но не и до т.нар.
„командитисти“, които са ограничено отговорни. По отношение на капиталовите дружества,
например дружеството с ограничена отговорност, което е и най – разпространената дружествена
форма в България, има персонални елементи. Например съдружниците в ООД имат задължение
да съдействат за осъществяването на дейността и неизпълнението на това задължение е
основание за тяхното изключване. Освен това те могат да бъдат задължавани да дават заеми на
дружеството. Също така, макар прехвърляне на дялове по принцип да е възможно, то изисква

125
съгласие и от останалите съдружници. С оглед на гореизложеното може да се каже, че
дружеството с ограничена отговорност има междинен характер, макар традиционно да се
причислява към и да се разглежда като капиталово. В допълнение, към настоящия момент
минималния капитал за учредяване на ООД е 2 лв.

Командитното дружество с акции също се разглежда като капиталово. Спрямо него

субсидиарно се прилагат правилата за акционерното дружество с едностепенна система на
управление. При него има и неограничено отговорни съдружници, които формират съвет на
директорите. Т.е. по принцип командитното дружество с акции е капиталово, но има и
неограничено отговорни съдружници.

От гореизложеното може да се направи извод, че делението на дружествата на

персонални и капиталови е условно и важи изцяло само чистите форми.

Класификация на дружествата може да се изгради и въз основа отговорността спрямо

кредиторите. От тази гледна точка дружествата биват (i) такива с ограничена и (ii) такива с
неограничена отговорност. Акционерното дружество и дружеството с ограничена отговорност се
подвеждат под първата група, защото при тях съдружниците и акционерите се казва, че отговарят
ограничено. Всъщност съдружниците и акционерите изобщо не отговарят, а просто могат да
загубят вноската, която са направили в дружеството. Дружество с неограничена отговорност е
събирателното дружество, в което всеки от съдружниците отговаря неограничено и солидарно за
задълженията на дружеството. Това деление също донякъде е условно, защото има и междинни
форми. Например командитното дружество има както неограничено отговорни съдружници, така
и неограничено отговорни. По отношение на командитистите обаче има една особеност. Макар да
са по правило ограничено отговорни, в случай че имат невнесена вноска, кредиторите могат да
насочат изпълнение лично срещу съответния командитист, които не извършил вноската си изцяло.
При командитното дружество с акции също има две категории съдружници – (i) такива, които
отговарят ограничено и (ii) такива, които отговаря неограничено.

Някои автори разграничават дружествата на договорни и уставни, като всъщност всички

дружества са договорни, понеже се създават на основата на дружествен или учредителен
договор, а акционерното дружество и командитното дружество с акции имат устав. Това деление
обаче е съвършено условно, защото на практика няма никакво значение. И при договора, и при
устава става въпрос за вид сделка, която стои в основата на самото дружество, в основата й стои
принципът за автономия на волята и формирането й е функция на волята на страните. Единствена
по – съществена разлика може да се приеме, че по правило когато става дума за дружествен
договор, той по съществото си е многостранна сделка, докато уставът е по – скоро сделка –
решение. Това обаче не е разлика по същество, а са по – скоро някакви формални различия.

Класификация може да се проведе и с оглед броя на акционерите или съдружниците.

Едноличните ООД и АД имат само един съдружник, съответно акционер, докато останалите имат
поне двама. Командитното дружество с акции пък трябва да има поне трима акционери и

126
комплементари. По отношение на комплементарите не е предвиден изрично минимален брой, но
ако се прилагат субсидиарно правилата за акционерно дружество с едностепенна система на
управление и тъй като съвета на директорите на КДА се формира от комплементарите, то би
следвало, че те трябва да са най – малко трима.

Разграничения могат да се правят и с оглед личността на съдружниците и акционерите.

Тази разлика се провежда само при едноличните дружества. При една група еднолични
дружества едноличен собственик на капитала е държавата или община. По отношение на такива
дружества е установен особен режим и правилата на ТЗ се прилагат субсидиарно. Те се наричат
„търговци – публични предприятия“.

19. Учредяване на търговско дружество. Учредители. Дружествен договор. Учредителен акт

На първо място, за да се учреди едно търговско дружество, то трябва да има учредители.

Терминът „учредител“ няма легална дефиниция, но по смисъла на чл. 65, ал. 1 ТЗ учредител
следва да бъде лицето, което е страна по т.нар. „учредителен договор“ или „дружествен договор“,
т.е. по сделката, която е насочена към създаването на търговското дружество. Това общо
положение обаче познава и някои изключения. Например при акционерното дружество
учредители са лицата, които са записали акции на учредителното събрание – чл. 160, ал. 1 ТЗ. Те
също така на учредителното събрание са гласували с единодушие устава на дружеството. Тук
всъщност няма съществена понятийна разлика. При командитното дружество с акции обаче има
особености, защото то се учредява от неограничено отговорните съдружници, които избират
акционерите и свикват учредителното събрание. Т.е. неограничено отговорните съдружници
безспорно са учредители. Заедно с това обаче учредители са и акционерите (т.е. ограничено
отговорните съдружници), които са записали акции на учредителното събрание.

Съгласно чл. 65, ал. 1 ТЗ, учредителите трябва да са дееспособни български или
чуждестранни физически или юридическо лица. Капиталови дружества могат да бъдат учредители
на персонални дружества, както и обратното. Няма никакви ограничения в това отношение.
Неперсонифицирани дружествени форми (например гражданско дружество, дружество със
съучастие, неправосубектен консорциум и т.н.) не могат да бъдат учредители. При тях учредители
могат да бъдат участниците в съответната сделка, но не самото формирование, създадено със
сделката.

Поставя се въпрос, които по – скоро е теоретичен, дали може юридическо лице с

нестопанска цел да бъде учредител на търговско дружество. Когато дружеството е капиталово,
няма пречка юридическо лице с нестопанска цел да бъде учредител, тъй като то ще извърши само
вноска и лично участие в търговската дейност от страна на юридическото лице с нестопанска цел
не се очаква. Проблем е обаче въпросът дали юридическо лице с нестопанска цел може да бъде
учредител и участник, ако от него се очаква лично участие в извършването на търговската дейност.
Несъмнено отговорът е положителен, ако се касае за допълнителна стопанска дейност, която е
127
свързана с предмета на основната дейност на юридическото лице с нестопанска цел и приходите
се използват за постигане на целите, определени в устава или учредителния акт на юридическото
лице с нестопанска цел. Това следва от чл. 3, ал. 3 ЗЮЛНЦ. Аналогично е положението и когато
юридическото лице с нестопанска цел не извършва търговската дейност по занятие. Проблемът
обаче е когато то извършва търговска дейност по занятие, т.е. когато участва в дейността на
търговското дружество. Всъщност в тези хипотези юридическото лице с нестопанска цел не
извършва търговска дейност по занятие лично, а от името на дружеството. Според проф.
Калайджиев няма проблем да участва лично, защото законът не го забранява. Това на практика се
прави. Много юридически лица с нестопанска цел не могат да се издържат само от основната си
дейност и затова извършват допълнителна стопанска дейност. Освен това, ако юридическото лице
с нестопанска цел, извършвайки такава дейност, се окаже неплатежоспособно, спрямо него може
да бъде открито производство по и то може да бъде обявено в несъстоятелност. Това изрично е
предвидено в чл. 13, ал. 1, т. 3, б. в) ЗЮЛНЦ.

Държавата и общините също могат да бъдат учредители на търговски дружества, но при

спазването на специални условия.

При някои видове дружества законът поставя допълнителни изисквания към

учредителите. Например учредител на акционерно дружество не може да бъде лице, което е
обявено в несъстоятелност. Идеята е, че лице, което е водило лошо работите си и е било обявено
в несъстоятелност, не може да бъде учредител, защото ще застраши правния ред. Според проф.
Калайджиев това е безсмислено, защото за такова лице не съществува забрана да бъде учредител
на друг вид дружество, например ООД, където дори се очаква лично участие. За управителите на
ООД такова ограничение има, но за съдружниците и за участниците няма.

Учредителите, ако са физически лица, участват лично в учредяването на дружеството, а ако

са юридически лица, участват чрез своите органни представители. Ако обаче искат да бъдат
представлявани от пълномощник, съответното пълномощно трябва да бъде в квалифицирана
писмена форма с нотариална заверка на упълномощителя и да се отнася специално за
учредяването.

Що се отнася до съотношението между личността на учредителя и броя на учредителите в

съответното дружество, както и между личността на учредителя и броя дружества, в които той
участва, положението е следното:

Най – напред, едно и също лице може да участва в неограничен брой дружества,
доколкото законът не забранява това. Има известни ограничения в закона, когато например се
касае за участие в персонални дружества, извършващи конкурентна дейност и т.н. Обща забрана
обаче няма.

Що се отнася до броя на учредители, по начало минималният брой е двама при повечето

дружества. Възможно е обаче да има и еднолични дружества (ООД или АД). При командитното
дружество с акции пък законът изисква задължително да има поне трима ограничено отговорни
128
съдружници, а по отношение на неограничено отговорните законът не казва нищо. Може да се
твърди, че е необходимо да има само един, а може да се твърди, че, понеже се прилагат
субсидиарно правилата за акционерно дружество с едностепенна система на управление, т.е. има
съвет на директорите и минималният брой на членовете на съвета на директорите при
акционерното дружество е три лица, минималният брой, който се изисква за комплементарите в
командитно дружество с акции също е три лица. Горна граница относно броя на учредителите,
както и на съдружниците в дадено търговско дружество няма.

Изискванията по отношение на учредителите са по – високи от тези спрямо съдружниците

или акционерите, тъй като учредителите се изисква винаги да бъдат дееспособни. Това
положение не важи по отношение на последващите участници (акционери и съдружници) в
дружеството. В някои случаи се изисква да е налице дееспособност и на съдружниците или
акционерите, но в някои случаи не се. Особено при акционерното дружество, което има изцяло
капиталов характер, няма нужда акционерът да бъде дееспособен. Дори малолетно лице може да
бъде акционер.

Липсата на достатъчен брой дееспособни лица на учредителното събрание е основание

дружеството да бъде обявено за недействително на основание чл. 70, ал. 1, т. 7 ТЗ.

Когато едно дружество участва в друго дружество, се предполага, че дружеството, което

участва в другото дружество, може да участва и в управлението на дружеството. Това важи с
особена сила при персоналните дружества, но при капиталовите също може да бъде така. Поради
тази причина в закона е предвидено, че когато търговско дружество участва в друго дружество,
правата му като съдружник, едноличен собственик или акционер се упражняват от лицето, което
има право да го представлява или от изрично упълномощено лице – чл. 65, ал. 3 ТЗ. Всъщност то
няма как да бъде иначе. Юридическите лица не могат да участват лично. Поради това този текст
донякъде е излишен.

Сделки, въз основа на които се учредяват търговски дружества

Такива сделки са дружественият договор (наричан още „учредителен договор“), уставът

при акционерното дружество и командитното дружество с акции, както и учредителният акт при
едноличните дружества.

Дружествен договор

Доколкото дружеството се учредява винаги по волята на учредителите, волеизявленията

на учредителите се материализират в сделка, която при повечето дружества се нарича дружествен
договор или учредителен договор. Следователно, дружественият договор представлява сделка
със страни учредителите на търговското дружество. Разбира се, като при всяка една сделка, и тук
учредителите трябва да имат намерение да учредят търговско дружество, за да може тази сделка
да породи правни последици. Особеното при тази сделка е, че волеизявленията не са насрещни, а
са успоредни и са насочени към една обща цел, която е създаването на търговско дружество. Тази

129
сделка е формална при всички видове дружества, като изискваната форма е ad solemnitatem, но
при различните видове дружества е различна. При събирателното и командитното дружество
дружественият договор изисква квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на
подписите на учредителите. При дружеството с ограничена отговорност се изисква дружественият
договор да бъде в проста писмена форма.

Съдържанието на дружествения договор урежда характеризиращите дружеството белези.

Този договор също така урежда отношенията между дружеството и съдружниците (т.е.
членствените правоотношение), а заедно с това урежда и самата структура на дружеството,
начина му на представляване и т.н. Но дружественият договор по начало не урежда отношения
между съдружниците и учредителите. Между съдружниците възникват облигационни отношения,
появяват се задължения, но тези отношения по начало не са предмет на дружественото право, а
са предмет на гражданското или на облигационното право. Понякога това не е точно така, но това
са изключения. Т.е. възможно е в дружествения договор да бъдат включени уговорки, които
касаят отношенията между съдружниците, обаче това е изключение и тези отношения по начало
не са предмет на дружественото право, макар да са инкорпорирани в дружествения договор. Това
е така, защото дружеството е юридическо лице и това, което има някакво значение, са
членствените правоотношения, т.е. отношенията между съдружниците и дружеството.

Самият дружествен договор, както всяка друга сделка, включва съществени, несъществени
и естествени елементи. Съществените елементи са тези уговорки и минимално необходими
последици, без които сделката не би била сделка от дадения вид. Те по правило се уреждат от
законодателя в материята на съответния вид търговско дружество. По начало такива съществени
уговорки са уговорките, касаещи правноиндивидуализиращите белези на търговското дружество –
търговска фирма, седалище и адрес на управление, предмет на дейност и т.н. Освен това,
съществен елемент от съдържанието са уговорките, които се отнасят до членствените
правоотношения. Съществени са и предвидените правила относно органите на дружеството, както
и понякога, но не винаги уговорките относно начина на представляване на дружеството. При
капиталовите дружества съществен елемент от съдържанието са и уговорките, които касаят
размера на капитала. При всички дружества задължително в дружествения договор се урежда
задължението за вноска, но това е част от горепосочените членствени отношения.

Несъществените елементи обхващат онези части от съдържанието, без които сделката

може да съществува, включително уговорките, които съдържат правила, които се отклоняват от
съществуваща диспозитивна уредба, например срок. Може да бъдат уговорени особени правила,
касаещи управлението и представляването на персоналните дружества и на дружество с
ограничена отговорност. Могат да се уредят права и задължения, които не са предвидени в закона
и т.н.

Що се касае до правните последици, които настъпват ex lege, без да е необходимо да се

уговарят, тези правни последици се наричат „естествено съдържание на сделката“. Такива
правила има при всички дружества. Например при персоналните дружества и при дружествата с

130
ограничена отговорност (но най – вече при персоналните дружества) част от естественото
съдържание представлява начина на управление и представляване. Дори нищо да не е казано по
този въпрос в дружествения договор, самият закон съдържа диспозитивни правила.

Съдържанието на дружествения договор се урежда от редица правни норми, някои от

които са диспозитивни, а други са императивни. По начало диспозитивни са нормите, които
уреждат т.нар. „вътрешни отношения“, т.е. това са членствените правоотношения. Императивни
пък са нормите, които засягат отношенията на дружеството и третите лица. Това деление в
някаква степен също е условно, защото дружествения договор, бидейки сделка със страни самите
съдружници, по начало не може да има обвързващо действие за трети лица. Може да ги ползва,
но не може да създава задължения за тях.

Дружественият договор е многостранна сделка. Традиционно се твърди, че дружественият

договор бил организационна сделка, а не престационна сделка, защото нямало имуществено
разместване. Това не е точно така. В дружествения договор се уреждат задълженията за вноска.
Следователно той има и престационен характер, а не само организационен. Самият дружествен
договор не поражда вещно действие, защото не прехвърля вещни права, т.е. по начало има само
облигационно действие. Това обаче също не е точно така или поне не винаги е така.
Дружественият договор може да бъде елемент от смесен фактически състав, който има вещно
действие. Например това е така относно т.нар. „непарични вноски“.

Устав

При акционерното дружество и командитното дружество с акции се приема устав, като

особеното е, че при акционерното дружество уставът е единственият устройствен акт, докато при
командитното дружество с акции се сключва учредителен договор от неограничено отговорните
съдружници, като ведно с това се приема и устав.

Съдържанието на устава по принцип е същото като това на дружествения договор. Той по

начало съдържа същия вид уговорки и обхваща същия предмет. Т.е. уставът също съдържа
индивидуализиращите дружеството белези, уредба на членствените правоотношения, уредба на
системата на органите, включително и начина на представляване и т.н.

Съществените елементи на устава обхващат именно тези правноиндивидуализиращи

белези – търговска фирма, седалище и адрес на управление, предмет на дейност. Понеже
дружествата с устав са капиталови, при тях задължително трябва да бъде посочен размера на
капитала, както и вида и броя на акциите, заедно с тяхната номинална стойност, права на
отделните класове акции. Последните елементи всъщност са свързани с членствените
правоотношения. Съществени елементи са и правилата относно органите на дружеството, броят
на членовете на тези органи и т.н. Като цяло съществените елементи на устава са аналогични на
тези на дружествения договор.

131
 Несъщественото съдържание на устава може да обхваща различни уговорки, например
уговорки, които се отнасят до непарични вноски; уговорки, предвиждащи особени права за
учредителите; условия и ред за някои видове акции, които могат да бъдат уредени, но не е
задължително да съществуват при всеки вид акционерно дружество; уговорки относно
особености, касаещи намаляване на капитал, изплащане на лихви и т.н.

Уставът също има естествено съдържание. Такова може да се състои например в правила
за увеличаване на капитала чрез записване на акции в общото събрание; намаляването на
капитала след придобиване на акции от дружеството и т.н. В тези случаи, дори уставът да не
предвижда нищо по тези въпроси, приложение спрямо тях намират правилата на закона.

Уставът също е формална сделка. Формата е проста писмена форма. Има обаче една
особеност. Както при акционерното дружество, така и при командитното дружество с акции
задължително се провежда учредително събрание. За останалите дружества няма такова
изискване за учредително събрание, те може просто да съставят дружествен договор. На това
учредително събрание при акционерните дружества и командитните дружества с акции
задължително следва да се приемат определени решения. Едно от тези решение е решението за
приемане на устав. Това решение трябва да бъде прието с единодушие. Тъй като е необходимо да
се проведе такова учредително събрание, а това учредително събрание може условно да бъде
разглеждано като орган на неправосубектната общност на учредителите, то затова би могло да се
приеме, че уставът не е многостранна сделка, а по съществото си представлява сделка – решение.
Това на практика няма значение, а е чисто теоретично положение.

При командитното дружество с акции има две сделки – от една страна има дружествен
договор, а заедно с това се приема и решение за приемане на устав.

Учредителен акт

Учредителен акт има само при едноличните дружества, които от своя страна могат да
бъдат само акционерни дружества и дружества с ограничена отговорност. При едноличните
дружества става въпрос за формална едностранна сделка. Тази сделка изисква писмена форма ad
solemnitatem.

Изменение на дружествен договор, устав или учредителен акт

Дружественият договор, уставът или учредителния акт се изменя от съответния

компетентен орган на търговското дружество. При персоналните дружества това е общността на
съдружниците. По начало изменението изисква единодушно решение на съдружниците, освен
ако е предвидено по – ниско мнозинство в самия договор/устав/акт. Самото изменение следва да
бъде в квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на подписите на съдружниците. Тази
форма е ad solemnitatem, защото такава е предвидената и по отношение на самия дружествен
договор форма. При дружество с ограничена отговорност дружественият договор се изменя с
решение на общото събрание на съдружниците, като изменението се приема с мнозинство поне ¾

132
от целия състав на общото събрание. Необходимата форма е проста писмена форма за
действителност. Уставът се изменя с решение на общото събрание на акционерите, особеното
обаче е, че тук законът предвижда необходимото мнозинство, което е 2/3 от представените на
съответното събрание акции. Изменението на устава се извършва във писмена форма, тъй като за
самото общо събрание се води протокол, който се подписва от председателя и секретаря на
събранието, както и преброителите на гласовете, т.е. изменението на устава също е формална
сделка. Подобно е положението при командитното дружество с акции, но при него трябва да има
решение на общото събрание на акционерите, което се приема с мнозинство 2/3 от
представените на съответното събрание акции, а заедно с това трябва да има и съгласие на
неограничено отговорните съдружници, което трябва да бъде даден в квалифицирана писмена
форма с нотариална заверка на подписите.

Във всички случай изменението на дружествения договор, устава или учредителния акт се
приема от орган на дружеството. По тази причина то по същината си представлява сделка –
решение, а не многостранна сделка. При командитното дружество с акции се прилага и
съгласието на неограничено отговорните съдружници, което, понеже не е прието от орган на
дружеството, е по – скоро многостранна сделка.

Учредителният акт на ЕООД или ЕАД се изменя посредством едностранна сделка –

решение на едноличния собственик на капитала, за която се изисква проста писмена форма за
действителност.

Подготвителен договор

Учредителите могат да уговорят действията, които трябва да извършат с оглед

учредяването на дружеството. Това изрично е предвидено в чл. 66 ТЗ. Такава сделка най – често се
сключва при акционерните дружества, тъй като учредяването им е най – сложно.

Тази сделка е наречена от законодателя „договор“. Особеното при този подготвителен

договор е, че волеизявленията на учредителите не са насрещни, а са насочени към една обща цел,
а именно учредяването на търговското дружество. Тази сделка е неформална.

Подготвителният договор следва да се различава от учредителния договор, тъй като

предмет на подготвителния договор не е самото учредяване на дружеството, а извършването на
действия, улесняващи и подпомагащи учредяването.

Този подготвителен договор не е предварителен договор по смисъла на чл. 19 ЗЗД, тъй

като той не поражда преобразуващо право в полза на учредителите, което да е аналогично на
правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. При неизпълнение на поето задължение по подготвителния договор
съответният учредител отговаря за вреди. Тази отговорност е спрямо останалите учредители, а не
по отношение на третите лица. Ако този учредител е причинил вреди и на трети лица, той на общо
основание би отговарял за тях, но не на основание подготвителния договор.

133
 Понеже при подготвителния договор все още не е налице дружество, учредителят няма
задължения във връзка с дружеството, произтичащи от дружествен договор, поради което той не
може да бъде изключен поради неизпълнение по подготвителния договор.

Самият подготвителен договор е многостранна сделка. По начало той има облигационно

действие, тъй като създава облигационни задължения във връзка с учредяването на дружество.

Що се отнася до тълкуването на устава, то в това отношение ТЗ съдържа специална

разпоредба. Чл. 68 ТЗ предвижда, че при тълкуване на устава трябва да се търси действителната
воля на страните и целта на тълкуваната разпоредба. Понеже текстът е формулиран неточно,
поставя се въпросът дали това правило важи само по отношение на акционерните дружества и
командитните дружества с акции, които имат уста, или се прилага и спрямо другите дружества.
Следва да се приеме, че същите правила се прилагат и при тълкуване на дружествения договор и
на учредителния акт.

В правилото на чл. 68 ТЗ са въведени два критерия – (i) действителната обща воля на

страните и (ii) целта на тълкуваната разпоредба.

По начало това тълкуване се извършва от съдружниците и акционерите, а в случай на спор

компетентен да тълкува съдържанието на дружествения договор или устава е съдът. Тълкуване,
разбира се, означава изясняване на волята на страните, на точния смисъл на уговорките и
тълкуването не може да доведе до изменение на волята на страните. Няма специален иск за
тълкуване дружествен договор или устав. Има една разпоредба в чл. 365, т. 1 ГПК, която гласи, че
по реда на глава тридесет и втора окръжният съд разглежда като първа инстанция искове с
предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговска сделка,
включително сключването, тълкуването, действителността, изпълнението, неизпълнението или
прекратяването й, последиците от прекратяването й, както и за попълване на празноти в търговска
сделка или приспособяването й към нововъзникнали обстоятелства. Смисълът на този текст обаче
е, че когато има спор във връзка с правоотношение, съдът извършва тълкуване на дружествения
договор, устава или учредителния акт, но няма специален иск, с който се иска тълкуване от съда. В
гражданския процес по принцип е установено положение, че искове могат да се водят само
относно материални права, а искове за факти могат да се водят само когато е изрично предвидено
в закона. В конкретния случай законова разпоредба, предвиждаща такъв иск, няма.

Възприемайки този първи критерии за тълкуване – действителната воля на страните,

законодателят всъщност е установил субективната теория за тълкуване, която е уредена в чл. 20
ЗЗД. Т.е. в тези хипотези не се търси волята на един абстрактен среден човек, търговец или друга
абстрактна мярка, а се тълкува конкретната воля на конкретните страни. Меродавна е само
изразената воля, а не предполагаемата воля на учредителите.

По принцип тук важат всички общи правила за тълкуване на сделки, включително и такива,
които не са законоустановени, а само са възприети в практиката. Като тълкуването не се извършва
само въз основа на конкретен текст, а следва да се взимат предвид обстоятелствата и
134
поведението на страните при приемането на договор. По начало по отношение на тълкуването са
допустими всякакви доказателства.

Самото наименование, което дават страните на даден правен акт, не е определящо за

действителната правна квалификация.

Второто изискване за тълкуването е то да се извършва с оглед целта на съответната

разпоредба. Изразът „целта на разпоредбата“ следва да се тълкува разширително. Т.е. не се има
предвид някаква конкретна правна цел, която е имала някакво основание. Целта по начало следва
да се извежда от смисъла на самата уговорка. С оглед на това отделните разпоредби не следва да
се разглежда самостоятелно, а във връзка с останалите уговорки и в съответствие със смисъла на
целия договор или устав.

Би могло да се приеме, че по начало критериите на чл. 20 ЗЗД, които са повече от тези,

посочени в чл. 68 ТЗ, също намират приложение, тъй като дружественият договор, уставът и
учредителният акт също по същината си са сделки.

При тълкуването на дружествен договор, устав или учредителен акт намират приложение
всички видове и способи за тълкуване – правилата на формалната логика, правната логика и т.н.

Учредяването на търговско дружество изисква от една страна съставянето на дружествен

договор, устае или учредителен акт и от друга страна – вписване в търговския регистър. Най –
общо казано, това са двата юридически факта от учредяването на търговско дружество. В чл. 67 ТЗ
е предвидено, че дружеството се смята възникнало от деня на вписването му в търговския
регистър. Всъщност това е неточно, тъй като самото търговско дружество не се вписва. Това не е
предвидено в закона – нито в ЗТР, нито в Наредба № 1. По начало това, което подлежи на
вписване, са правноиндивидуализиращи дружеството признаци; лицата, които го представляват;
размер на капитала при капиталовите търговски дружества и т.н. Т.е. на вписване подлежат факти
и обстоятелства. Самото дружество не се вписва. Това и не е необходимо, защото възникването на
дружеството е противопоставимо от датата на вписване на тези обстоятелства, за които е
предвидено, че се вписват в търговския регистър. Вписването е винаги елемент от фактическия
състав на учредяване на едно търговско дружество. Търговското дружество се смята за учредено
от момента на вписването, т.е. вписването има конститутивно действие.

Съгласно чл. 67, изр. 2 ТЗ, самото вписване се извършва въз основа на заявление, което е
подадено от управителния орган. Тази разпоредба се нужда от известни корекции. Управителният
орган действа като представител на дружеството. При капиталовите дружества заявлението
обикновено се подава от управителния орган. Възможно е обаче (най – вече при АД и КДА)
управителният орган да овласти определен свой член, който да го представлява. В такъв случай не
целият управителен орган, а само съответният член представлява дружеството и той следва да
подаде заявление за вписване. По отношение на събирателното дружество пък законът
предвижда, че заявлението за вписване се подписва от всички съдружници, понеже там всеки

135
може да представлява. При командитното дружество заявлението се подава от неограничено
отговорните съдружници.

При персоналните дружества учредяването на съответното дружество включва два

елемента – подписването на дружествен договор и вписване в търговския регистър. При
капиталовите дружества обаче, освен тези два елемента, обикновено е необходимо да се
осъществи още един юридически факт, а именно извършването на вноски, въз основа на които да
се формира минималния размер на капитала. Фaктическият състав на учредяването на
акционерно дружество включва и други допълнителни елементи, които са: (i) провеждане на
учредително събрание; (ii) приемането решение за приемане на устав от учредителното събрание;
(iii) приемане от учредителното събрание на други решения. Когато това е изрично предвидено в
закон, може като елемент от фактическия състав на учредяването да е необходимо издаването и
влизането в сила на индивидуален разрешителен административен акт, който може да носи
различни наименования – лицензия, разрешение, лиценз и т.н. Последното изискване обаче не е
уредено никъде в ТЗ, а се съдържа в други нормативни актове и по отношение само на
определени видове търговски дружества.

Отговорност на учредителите за действия, извършени преди вписването

Възможно е преди учредяването на дружеството да се извършват различни правни

действия. Те по съществото си са подготвителни действия. Учредителите например могат да
наемат офис, да рекламират някакъв продукт, да сключват трудови договори и т.н. Тези действия
пораждат права и задължения за лицата, от чието име са били извършени. Ако обаче е било
указано, че тези действия се извършват от името на дружество в процес на учредяване, то тогава
лицата, които са извършили конкретните сделки, отговарят солидарно за поетите задължения.
Тази солидарност не е необходимо да бъде уговаряна, тя възниква по силата на закона.

По принцип правилата, които се съдържат в чл. 69, ал. 1, изр. 1 и изр. 2 ТЗ важат,
независимо от факта кой ги е извършил. Това е във връзка с едно виждане, което съществува,
според което тези правила се прилагат само по отношение на онези учредители, които след
учредяването ще започнат да представляват дружеството в качеството на управителни органи. В
ТЗ обаче няма такова правило.

Отговорността на учредителите е временна. Тя е налице докато възникне търговското

дружество. От момента на учредяването на търговското дружество правата и задълженията, които
са поети от името на дружеството в процес на учредяване от учредителите или от лицата, които те
са упълномощили, преминават по право към самото търговско дружество по право. За да настъпи
това транслативно действие обаче е необходимо изрично да бъде указано, че сделките се
извършват за дружество в процес на учредяване.

Възможно е до учредяване на дружество да не се стигне. В такъв случай лицата, които са

сключили сделките, отговарят солидарно за поетите задължения.

136
 Ако учредителите и техните пълномощници не посочат, че сделката се извършва за
дружеството в процес на учредяване, тази сделка е действителна. Обаче в такъв случай страна по
нея е лицето, от чието име е била извършена сделката. Правата и задълженията по тази сделка не
преминават по право върху дружеството, но могат да бъдат прехвърлени на дружеството след
неговото учредяване.

20. Недействителност на учредяването на търговско дружество – понятие, основание,

процедура, последици

Правната уредба на недействителността на учредяването на търговско дружество се

съдържа в чл. 70 ТЗ. Правилата на чл. 70 ТЗ относно недействителността имат ограничителен
характер и важат само по отношение на търговските дружества. Те не могат да се прилагат по
аналогия спрямо други видове търговци и юридически лица. Освен това правилата на чл. 70 ТЗ се
прилагат, само ако дружеството е учредено, т.е. ако то е вписано в търговския регистър.
Невписано дружество не е учредено, фактическият състав на учредяването не е завършен.
Недействителността и незавършеността на фактическия състав са две различни правни явления.
Недействителност е възможна, само ако фактическият състав е завършен.

Недействителността, уредена в чл. 70 ТЗ по отношение на търговските дружества, е

особена недействителност. Правилата за недействителност на сделките не намират пряко
приложение към нея.

Основанията за недействителност, както са посочени в чл. 70 ТЗ, са изчерпателно

изброени. Ограничителният характер на нормата изключва разширителното тълкуване или
прилагането по аналогия. Това следва и от чисто езиковото тълкуване на разпоредбата на чл. 70,
ал. 1 ТЗ, в която е използвана думата „само“. Т.е. недействителност на търговско дружество може
да е налице, само когато е допуснато някое от тези нарушения.

Режимът, уреден в чл. 70 ТЗ, е реципиран от чл. 11, ал. 2 от Първа директива на
дружественото право (Директива 68/151/ЕИО на Съвета).

По принцип възприетата от законодателя идея е, че дружеството е ценност, която следва

да бъде съхранена. То обаче не може да бъде съхранено, когато е налице пречка. Тази пречка
трябва да бъде неотстранима.

Нормата на чл. 70 ТЗ е обща и се отнася до всички търговски дружества – както

персонални, така и капиталови. Обаче не всички основния, които са изброени в чл. 70 ТЗ, важат за
всички търговски дружества. Например чл. 70, ал. 1, т. 1 ТЗ не се прилага по отношение на
акционерните дружества и командитните дружества с акции. За тях е въведено специално
правило в т. 2. Изискването на чл. 70, ал. 1, т. 6 ТЗ се отнася само до капиталовите дружества.
Някои от основанията по т. 5 също се прилагат само по отношение на капиталови търговски
дружества.
137
 Основанията, предвидени в чл. 70, ал. 1 ТЗ са, както следва:

(i) липсва учредителен договор или той не е съставен в предписаната от закона форма;

Това основание се прилага при персоналните дружества и при ООД. Идеята е, че в

основата на дружеството стои волята на съдружниците, която е изразена в
дружествения договор и ако липсва дружествен договор, липсва и воля за учредяване
на дружеството. Освен това по отношение на дружествения договор се изисква форма
за действителност, като липсата на тази форма води до недействителност на
дружествения договор, а оттам и на самото дружество.

(ii) при акционерно или командитно дружество с акции не са спазени изискванията на чл.
159 и 163;

Разпоредбата на чл. 159 ТЗ касае учредителен акт на еднолично дружество. Тази на чл.
163 ТЗ пък се отнася до акционерното дружество. Ако бъде нарушено което и да е от
изискванията на чл. 163 ТЗ, това представлява основание за недействителност на
търговското дружество.

(iii) (отм. - ДВ, бр. 38 от 2006 г., в сила от 01.07.2007 г. - изм. относно влизането в сила, бр.
80 от 2006 г.)

(iv) предметът на дейност на дружеството противоречи на закона или на добрите нрави;

Това основание е проекция на правилото на чл. 26, ал. 1 ЗЗД

(v) учредителният договор или уставът не съдържа фирмата, предмета на дейност на

дружеството или размера на вноските, както и капитала, когато законът го изисква;

Това са най – важните правноиндивидуализиращи белези, които не само нашият, но и

европейският законодател е предвидил, че трябва да се съдържат в устава или
учредителния договор. Що се отнася до фирмата, нормално е непосочването на фирма
да е основание на недействителност, защото така дружеството няма как да бъде
индивидуализирано. По различно обаче стоят нещата относно предмета на дейност,
тъй като по нашето право търговците по ТЗ имат общ предмет на дейност, те имат
обща правоспособност. Според проф. Калайджиев по нашето право не би следвало
липсата на посочен предмет на дейност да е основание за недействителност.

138
 (vi) не е внесена предписаната от закона част от капитала;

Това изискване е важно, защото въз основа на вноските при учредяване на дружеството се
кумулира имуществото, с което търговецът започва да извършва своята дейност. Тук
трябва да се има предвид обаче, че поради ограничителния характер на разпоредбата на
чл. 70, ал. 1, т. 5 ТЗ, тя не може да се тълкува разширително, което от своя страна означава,
че липса на описание или неточно описание на непарична вноска, или пък неточна оценка
на непарична вноска сами по себе си не са основания за недействителност.

(vii) в учредяването на дружеството са участвали по-малко от предвидения в закона брой

дееспособни лица.

Самата недействителност не настъпва по право. Тя трябва да бъде обявена с влязло в сила

съдебно решение въз основа на иск. Чл. 70, ал. 2 ТЗ казва, че по начало всеки заинтересован може
да предяви иск. Такива лица са съдружниците, акционерите, членовете на управителните и
контролните органи, ликвидатори, синдици, кредитори и т.н. Обаче нямат интерес бивши
съдружници, акционери и членове на органи на дружеството, защото обявяването ан
недействителността няма обратно действие. Искът по чл. 70 ТЗ може да бъде предявен и от
прокурор. По начало прокурорът може да предявява искове, само когато е изрично овластен. Това
е една такава хипотеза.

Ответник по иска е самото дружество, а не съдружниците или акционерите.

Предявяването на този иск по чл. 70 ТЗ е предпоставено от срок. Този срок е едногодишен.

Той започва да тече от момента на вписване на дружеството в търговския регистър, т.е. от
възникването на дружеството. Предвиденият в Първа директива (Директива 68/151/ЕИО на
Съвета) срок е 6 – месечен. Идеята да има такъв срок е тази, че дружеството от една страна е
ценност, а от друга – то влиза в различни отношения с трети лица. Колкото по – дълъг е срокът на
съществуването му, толкова повече се увеличава броят на тези отношения с трети лица. Според
проф. Калайджиев този срок по същността си по – скоро е давностен. Съществуват и виждания, че
е преклузивен.

Искът е подсъден на окръжния съд по седалището на дружеството.

За да бъде обявено търговско дружество за недействително, трябва порокът да е

неотстраним или да не е бил отстранен в подходящ срок. Неотстраними са пороците по чл. 70, ал.
1, т.1, 2 и 7 ТЗ. Останалите основания по т.4, 5 и 6 са отстраними и искът може да бъде уважен,
само ако те не бъдат отстранени в даден от съда подходящ срок. Тази норма задължава съда да
даде подходящ срок за отстраняване на порока, когато той е отстраним.

Както бе споменато по – горе, недействителността по чл. 70 ТЗ е особена

недействителност. Най – съществената й особеност е, че обявяването на тази недействителност
139
има действие ex nunc. Тя няма обратно действие. Това е отклонение от общите правила на
недействителността, тъй като и при нищожност, и при унищожаемост действието на
прогласяването на недействителност е по правило обратно (има изключения).

Тъй като се касае до недействителност, която има действие за в бъдеще, искът по чл. 70 ТЗ
е конститутивен, а не установителен. Този конститутивен характер на иска изключва възможността
за неговото инцидентно предявяване, т.е. той не може да бъде инцидентен иск.

Освен това тази недействителност на дружеството не може да се оспорва с възражение.

Такава възможност не е предвидена в закона, а и тя би била в противоречие с целта на нормата на
чл. 70 ТЗ.

Поради същите съображения би следвало да се приеме, че съдът не следи служебно за

тази недействителност.

От момента, в който влезе в сила решението за обявяване на недействителност,

дружеството се смята за прекратено. Съдът, който е постановил решението, изпраща служебно
решението за вписване в търговския регистър и длъжностното лице по регистрацията към Агенция
по вписванията е длъжно да назначи ликвидатор, който да проведе ликвидацията на обявеното за
недействително дружество.

Самото прекратяване не води автоматично до заличаване на дружеството. Ако след

влизането в сила на решение за обявяване на недействителност са били извършени някакви
действия от името на обявеното за недействително дружество, които са различни от тези,
обслужващи целите на ликвидацията, тогава законът предвижда, че поетите задължения са за
учредителите, които са извършили съответните действия. Тази отговорност е лична, солидарна и
неограничена. Тази разпоредба според проф. Калайджиев е неточна, защото тези действия може
да бъдат извършени от лице, различно то учредителите – например ликвидатора. Идеята обаче е,
че понеже учредителите са учредили едно недействително дружество, те ще отговарят солидарно
за поетите задължения, макар да не са ги извършили лично.

Поставя се въпрос дали е възможно порок във волята на учредителите да влияе на

действителността на дружеството. Законът не дава отговор на този въпрос. Обаче ако волята на
един или повече учредители е опорочена (поради заплашване, грешка, насили, измама и т.н.) и
това е довело до липса на съгласие, т.е. до липса на учредителен договор или до нарушаване на
някое от изискванията на чл. 159 или чл. 163 ТЗ, или пък до учредяване на дружество с по – малко
от минимално необходимия брой дееспособни учредители, то отговорът би бил положителен. В
противен случай е отрицателен. Т.е. общите основания за недействителност на волеизявленията
имат известно значение, само ако водят и могат да бъдат подведени под основанията,
предвидени в чл. 70, ал. 1 ТЗ.

Последният въпрос е свързан с положението на търговското дружество, когато самото

вписване е било опорочено. Отговорът е отрицателен и е уреден в чл. 70, ал. 6 ТЗ. Това правило е

140
остаряло и не е синхронизирано и съгласно него правилата на чл. 604 ГПК и аналогичните норми
по отношение на търговските дружества на чл. 29 и чл. 30 ЗТР не се прилагат. Идеята е, че когато
дружество се атакува поради порок на неговото учредяване, възможен е само иска по чл. 70 ТЗ,
който може да бъде предявяван само в този 1 – годишен срок и на основанията, изброени в чл. 1.
Иначе може да се предявява иска за нищожност на вписване, иск за недопустимост на вписване,
иск за вписване на несъществуаващо обстоятелство. Тези искове са установителни и се водят
неограничено във времето. Действителността на дружеството обаче може да се атакува само чрез
иск по чл. 70 ТЗ, но не и чрез иск за порок на вписването.

21. Дружествено имущество – вноски. Правен режим на непаричните вноски

Всеки правен субект има имущество. Имуществото на търговското дружество, както и на

всеки друг правен субект, е динамично явление. То не прекъснато се променя в следствие на това,
че дружеството поема задължения и упражнява права. По начало при търговското дружество
понятието „имущество“ е с по тясно съдържание от „понятието предприятие“, тъй като
последното може да включва и неимуществени елементи, например правото на търговска фирма.

Някои търговски дружества освен предприятие и имущество имат и капитал. Терминът

„капитал“ е легален, но не е определен от закона. Има различни виждания относно това какво
представлява капиталът, но те всички гравитират около едно общо понятие. Капиталът е една
стойност, цифрова величина, число, което изразява паричната сума, стойността на направените от
съдружниците или акционерите вноски. Всъщност капиталът е стойност, число, като той е число,
което има статичен характер. Имуществото се променя непрекъснато. Обаче за да се промени
капиталът, трябва да се спазват специални правила. Капиталът се вписва и в търговския регистър,
включва се и в дружествения договор, устава или учредителния акт на съответното дружество.
Особеното за тази стойност, която представлява капиталът, е, че той изразява стойността на
вноските на учредителите към момента на учредяване на дружеството. Той може да бъде
променян, като тогава той ще отразява стойността на друго имущество, което влиза или излиза от
дружеството. Всъщност понятието „капитал“ идва от счетоводството. Особеното е, че в
счетоводството капиталът се води като пасив по баланса на дружеството. Идеята на този начин на
осчетоводяване на капитала е исторически обусловена и произтича от разбирането, че
учредителите или съдружниците имат вземане към дружеството за вноските, които те са
направили. Това е само от счетоводна гледна точка. От юридическа гледан точка капиталът е само
число, но не е нито право, нито задължение, нито имущество.

Капиталът има две основни функции – (i) от една страна, имуществото, на което той
съответства , образува материалната основа на търговската дейност на дружеството, а (ii) от друга
страна се смята, че капиталът служи като някаква гаранция за кредиторите, като общо
обезпечение, защото във всеки един момент дружеството трябва да има такъв капитал, какъвто е

141
вписан в търговския регистър, като то трябва да има и имущество, някакви активи, които
съответстват на този капитал.

Капиталът се определя само в български левове, защото и счетоводството у нас се води в

български левове.

Капиталът и имуществото са понятия с различно значение. Като стойност капиталът и

имуществото могат да съвпадат при учредяването на дружеството, когато цялото имущество на
дружеството се състои от имуществените вноски на учредителите и не са поети никакви
задължения. Капиталът и имуществото обаче могат да не съвпадат дори и при учредяването,
защото учредителите може да са направили вноски на по – висока стойност от капитала.

Вноски

Терминът „вноска“ може да има различно значение. От една страна, той може да бъде
определен като задължение на съдружниците или акционерите, а може и да се разглежда като
поведение, което е извършено във връзка с това задължение. Тъй като при учредяване на
дружеството имуществото представлява сбор от стойността на вноските, вноските (разбирани като
предмет на задължение) могат да бъдат само имуществени, т.е. оценими в пари. Задължението
за вноска, което възниква за съдружниците или акционерите е неотменимо.

Вноските зависят от волята на съдружниците и акционерите. При капиталовите дружества

обаче законодателят поставя изисквания относно минимален капитал. Това означава, че
акционерите или съдружниците трябва да направят вноски на обща стойност, която да покрие
предвиденото изискване за минимален капитал, т.е. те трябва да внесат активи на някаква
минимална стойност, която да съответства на същото минимално число, което е предвидено за
капитала.

Вноските биват два вида – (i) парични и (ii) непарични.

Задължението за парична вноска има за предмет пари. Терминът „пари“ може да има
различни значения, но най – общо казано, по отношение на паричните вноски в търговските
дружества той трябва да се разбира в тясното си значение, а именно в смисъл на парични знаци,
които са вътрешно платежно средство. Пари могат да бъдат и чуждестранни платежни средства,
обаче те от гледна точа на българското законодателство не представляват пари. Няма проблем да
се извърши вноска в чуждестранна валута, но тъй като капиталът се определя в левове и
счетоводството се води в левове, те ще трябва да се преоценят.

Самото задължение за парична вноска, най – общо казано, може да бъде извършено по
два начина – (i) чрез плащане в брой или (ii) чрез заверяване на банкова сметка. При
персоналните дружества няма никакви ограничение как да се извършват паричните вноски,
Съдружниците ги извършват според собствената си воля. При капиталовите дружества обаче има
специални правила за извършване на паричните вноски. Те са уредени в материята на
акционерното дружество, но се прилагат съответно за командитното дружество с акции и по
142
аналогия спрямо дружеството с ограничена отговорност. Законът предвижда, че паричните вноски
се правят по набирателна банкова сметка, открита от управителния орган на името на
дружеството в процес на учредяване с посочване на вносителя. Разпореждане с тези средства,
които са внесени, е възможно, но само с единодушно решение на управителния орган. Ако в 3 –
месечен срок управителният орган не удостовери в банката, че дружеството е заявено за
вписване, вносителите могат да изтеглят обратно направените вноски. Членовете на
управителните органи отговарят солидарно за изплащане на вноските. След учредяване на
дружеството тази набирателна сметка се закрива, а парите се превеждат по сметка на
дружеството.

Непарични вноски

При непаричните вноски нещата са доста по – специфични, което се обуславя от факта, че

самите непарични вноски могат да бъдат най – различни. Чл. 72 и чл. 73 ТЗ съдържат специални
правила по отношение на тях. Те уреждат режима на извършване на непарични вноски.

Най – напред, по отношение на това какво може да бъде предмет на непарична вноска, то
всякакво прехвърлимо имуществено право или такова имуществено право, което може да се
учреди чрез някаква правна сделка, може да бъде предмет на непарична вноска. Ако правото е
непрехвърлимо, тогава непаричната вноска не може да породи правно действие, защото е налице
невъзможна вноска. Извън това, няма някакви ограничения, предвидени в закона относно
имуществените права, които могат да бъдат предмет на непарична вноска. Те могат да бъдат
вещни права (право на собственост и ограничени вещни права), вземания (включително вземания
срещу самото дружество), членствени правоотношения в друго дружество, имуществени права
върху нематериални блага (патенти, полезни модели, регистрирани марки и т.н.). Също така
правата могат да бъдат бъдещи, условни, срочни, погасени по давност, чужди права (но в тези
хипотези вноската няма да породи правно действие). Могат да се внасят идеални части от
неделими права. Могат да се внасят и съвкупности. Съвкупността е сбор от елементи, които имат
трайно общо правно или извънправно (например икономическо) предназначение. Тя е отделен
предмет на право и за нея могат да се сключват сделки. Обаче за да се уреди съвкупността като
предмет на право, е необходимо специално легално правило, т.е. по начало страните не могат да
създават съвкупност. Ако те създадат по своя воля съвкупности, това ще има действие само за тях,
но не и по отношение на третите лица. Законът не съдържа общ режим на съвкупностите.
Прехвърлими съвкупности като търговско предприятие, наследство и т.н. могат да бъдат предмет
на непарична вноска. В чл. 72, ал. 5 ТЗ изрично забранява обаче непарична вноска да се състои в
бъдещ труд или услуги. Причините за въвеждане на тази забрана са различни, но най – вече тя е
предвидена, защото съществува несигурност дали съдружника или акционера ще престира този
бъдещ труд или ще укаже тази бъдеща услуга. Освен това този бъдещ труд или бъдеща услуга не
винаги могат да се оценят към момента на учредяване на дружеството, а дори и да могат да се
оценят, оценката ще бъде условна. Освен това при персоналните дружества, а дори и при ООД,
съдружниците имат отделно задължение за съдействие по отношение дейността на дружеството,

143
което е различно от задължението за вноска. Т.е. това са две отделни задължения. Обаче тази
забрана не важи за минал труд и минали услуги. Те могат да бъдат предмет на непарична вноска.

В литературата непаричната вноска се означава още с термина „апорт“.

При внасянето на непарична вноска трябва да се извършват няколко действия:

(i) Най – напред, в дружествения договор или устава трябва да се включи уговорка за
непаричната вноска. Това е необходими, за да могат всички съдружници или
акционери да дадат съгласие за извършването на тази непарична вноска. Законът
изисква в дружествения договор или устава да се посочват изрично
задължителните елементи на тази уговорка. Тези елементи са, както следва: (i)
името на носителя (т.е. трябва да се индивидуализира самият носител, независимо
дали е физическо или юридическо лице); (ii) пълно описание на непаричната
вноска; (iii) видът и индивидуализиращи белези на вноската (например ако е
недвижим имот, то следва да се посочи площ, местонахождение, граници и т.н.).
Т.е. тук донякъде положението е като при продажбата, но при непаричната вноска
не може предметът да бъде определяем, трябва да бъде точно определен;

(ii) Следващият елемент е паричната оценка. Паричната оценка определя стойността

на вноската. Стойността на вноската от своя страна е предпоставка за определяне
на членствените правоотношения;

(iii) Последният задължителен елемент, който следва да съдържа дружественият

договор или уставът, е основанието на правата на вносителя, т.е. трябва да се
посочи юридическият факт, от който произтичат правата на вносителя. Това
изискване е въведено, за да се ограничи внасянето в дружеството на права, които
не принадлежат на вносителя.

Тези изисквания важат по отношение на всички видове търговски дружества, независимо

дали са капиталови или персонални. Обаче липсата на някой от тези елементи по начало не води
до недействителност на дружеството, освен ако не липсва стойността на вноската, тъй като
последното изрично е предвидено като основание за недействителност в чл. 70, ал. 1, т. 5 ТЗ.

При персоналните дружества самото дружество оценява непаричната вноска. Това изцяло
е предоставено на волята им. Идеята на това разрешение е, че тук, от една страна, ако някой от
съдружниците иска вноската на друг да бъде надценена, това си е негова работа, а от друга страна
подобно надценяване не накърнява интересът на кредиторите. Последното е така, защото при
персоналните дружества не разчитат на вноската, за да се удовлетворят, а разчитат на
солидарната отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството към тях.

Поради това специален ред на оценяване на непаричната вноска е въведен само при
капиталовите дружества, където кредиторите разчитат изцяло на имуществото на дружеството,
което пък от своя страна се формира от вноските. Целта на предвидения специален режим е
144
именно да защити кредиторите, които са обезпечени от активите, които дружеството към всеки
един момент притежава, за да бъде покрит капитала на дружеството. Т.е. когато вноските са
непарични, кредиторите трябва да бъдат гарантирани, че имуществото, което е внесено, не е
надценено.

Оценка на непарична вноска при капиталови дружества се прави от три вещи лица,
посочени от длъжностното лице по регистрацията към Агенция по вписванията. Тези вещи лица
трябва да са независими по силата на правилото на чл. 196, ал. 1 ГПК. Самото заключение на
вещите лица трябва да има минимално съдържание, което е уредено в чл. 72, ал. 2 ТЗ, а именно:

(i) Най – напред, заключението трябва да съдържа пълно описание на непаричната

вноска, т.е. правата, които се внасят, трябва да бъдат индивидуализирани;

(ii) На второ място, следва да се посочи метода на оценка. Методите, по които се

извършва оценка, са основно три групи. Първата група методи се основават на
очаквани бъдещи приходи от дадено имущество. Вторият метод представлява
оценка на активи посредством сравнение с анализи на сходни активи. Третата
група се извършва на базата на балансова стойност;

(iii) На трето място, заключението трябва да съдържа като реквизит и самата оценка,
която следва да бъде в български лева, тъй като капиталът се изразява в лева и
счетоводството се води в лева.

(iv) На последно място, заключението на вещите лица трябва да включва и

съотношението на направената непарична вноска към размера на дела от капитала
или на броя, номиналната и емисионната стойност на акциите, записани от
вносителя. Т.е. вещите лица трябва да посочат срещу това внесено имущество
колко акции или дялове следва да получи вносителят.

Наличие на порок в заключението, липсата на някои от гореизброените елементи в

заключението не може да доведе до недействителност на дружеството.

По отношение на вземанията няма специални правила, но вноската на вземания също

представлява непарична вноска. Следователно вноската на вземания се извършва по общия ред и
следва да бъде оценена.

В закона не се посочва кой трябва да поиска извършването на тази оценка. По начало се

приема, че това се прави от самото дружество в процес на учредяване, но няма проблем това да
се поиска и от самия вносител.

С цел да се осигури публичност на оценката е предвидено изискването заключението на

вещите лица да се предостави в търговския регистър заедно със заявлението за вписване на
самото дружество.

145
 Съгласно правилото на чл. 72, ал. 3 ТЗ, което има императивен характер, в дружествения
договор или устава не може да се посочва оценка, която е по – висока от тази, която е определена
от вещите лица. Т.е. съдружниците или акционерите могат да включат оценка, която е равна или
която е по – ниска от дадената от вещите лица, но не и по – висока.

Ако вносителят не е съгласен с оценката и смята, че тя следва да е по – висока, той може

или да оттегли непаричната вноска и да извърши парична вноска, или да се откаже от участие в
дружеството.

Самата оценка не е елемент от фактическия състав на учредяване на дружеството. Липсата

на оценка не опорочава учредяването на дружеството. Също така, ако оценка от вещи лица не е
извършена, но в дружествения договор или устава е записана някаква оценка, това също не
опорочава дружеството. От една страна, ако оценката, дадена в дружествения договор или устава,
е по – ниска от тази, която биха дали вещите лица (например записана е оценка на внесените
активи 100 лв., а тяхната реална стойност е 1 000 000 лв.), то тогава интересът на кредиторите не е
застрашен, защото всъщност има повече имущество, от което те да се удовлетворят. От друга
страна, ако дадената в дружествения договор или устава оценка е по – висока от тази, която биха
дали вещите лица, дружеството също не следва да е недействително. Това е така, защото за
кредитори е по – добре да има някакъв действителен апорт, макар и на по – ниска от посочената
стойност, т.е. да е внесено някакво имущество, отколкото апортът да бъде обявен за
недействителен, защото в такъв случай той не би породил действие.

По начало извършването на някакви други действия от страна на вносителя не е

необходимо, ако формата на дружествения договор или устава съответства на формата на
сделката, която е необходима за прехвърляне или учредяване на съответното право, или пък
законъ приравнява формата на дружествения договор или устава на форматана
прехвърлителната, съответно учредителната сделка. Когато обаче формата за прехвърлитената,
съответно учредителната сделка за съответния вид право е по – тежка или е различна от тази на
дружествения договор или устава, или пък за да бъде завършена тя е необходимо извършването
на някакви допълнителни действия, то тогава дружественият договор или уставът няма да бъде
достатъчен за извършването на апорта.

В закона е уредено едно правило, изразено чрез разпоредбата на чл. 73, ал. 1, изр. 2 ТЗ,
съгласно което при акционерните дружества непаричната вноска, която има за предмет вещни
права върху недвижими имоти, освен че трябва да се опише в устава, тъй като уставът се съставя в
проста писмена форма, а формата за прехвърляне или учредяване на вещно право върху
недвижим имот е нотариална, затова към това вносителят трябва да издаде писмено съгласие,
съдържащо описание на вноската, с нотариална заверка на подписа си. Според проф. Калайджиев
такова съгласие с нотариална заверка на подписа би следвало да се дава и при дружеството с
ограничена отговорност, тъй като и при дружеството с ограничена отговорност дружественият
договор е в проста писмена форма, в каквато проста писмена форма е и уставът при акционерното
дружество. Понастоящем разпоредбата на чл. 73, ал. 1 ТЗ гласи именно това, тъй като беше

146
изменена през февруари 2013г. Сегашният текст гласи: „Вноската на право за учредяването
или за прехвърлянето на която се изисква нотариална форма, се извършва с дружествения
договор или устава. При вноската в капиталово дружество към дружествения договор или
устава се прилага писмено съгласие на вносителя с описание на вноската и нотариална
заверка на подписа му. При удостоверяване на подписа нотариусът проверява правата на
вносителя.“ (бел. моя - И.П). При събирателното и командтното дружество дружественият
договор е в квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на подписите. Актове в такава
форма могат да се вписват в книгите по вписванията, но прости писмени актове по начало не
подлежат на вписване.

Възможно е обаче в някои случаи формата, която се изисква за прехвърляне или

учредяване на съответно право, да е различна от тази на дружествения договор или устава. Тогава
трябва да се спази тази форма. Например различните видове ценни книги се прехвърлят по начин,
който е специфиче за всеки отделен вид ценни книги. Книгите на преносител се прехвърлят с
просто предаване. Заповедните ценни книги се прехвърлят с джиро. При прехвърляне на
безналична ценна книга трябва да се извърши вписване в съответния регистър (към Централния
депозитар или към БНБ, as the case may be). В случай на апорт на такива книги следва да се спази
съответната форма.

Допълнителни изисквания са налице например и при прехвърлянето на дял в дружество с

ограничена отговорност. Тъй като е възможно дял в едно ООД да се апортира в друго дружество, с
което последното ще стане съдружник в ООД, чийто дял се апортира, то в такъв случай следва да
се спази процедурата за приемане на нов съдружник и да се впише новия съдружник в търговския
регистър по партида на съответното ООД. Последното е необходимо, тъй като по силата на чл.
129, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 140, ал. 3 ТЗ вписването в търговския регистър има конститутивно
действие.

Непарична вноска може да се извърши и след учредяване на дружеството. Тъй като при
капиталовите дружества непаричната вноска изисква увеличаване на капитала, е необходимо това
увеличаване на капитала да се впише в търговския регистър, като вписването има конститутивно
действие.

В някои случаи трябва да бъдат извършени още допълнителни действия. Например в

случай че се апортира вземане, трябва да се уведоми длъжникът, тъй като това следва от общите
правила на цесията. Такова уведомяване е необходимо, за да породи прехвърлянето действие
спрямо трето лице – длъжник. Уведомяване обаче не е необходимо, когато длъжник по
прехвърляното вземане е самото дружество.

Когато вноската е вещно право върху недвижим имот, управителният орган на

дружеството трябва да представи за вписване в съответната служба по вписванията нотариално
заверено извлечение от дружествения договор или устава, заедно с нотариално завереното
съгласие на вносителя при капиталовите дружества. Това вписване в книгите по вписванията не е

147
елемент от фактическия състав на извършването на вноската. То се извършва, за да породи
апортът действие спрямо третите лица. Същото важи и при апортирането на вземания.
Уведомяването на длъжника не е необходимо, за да породи действие сделката между самото
лице, което внася вземането, и самото дружество, а е необходимо, за да породи тази сделка
действие по отношение на третите лице.

Правна същност на апорта

Някои автори смятат, че апортът представлява договор в полза на трето лице. Това обаче
не представлява никакъв договор в полза на трето лице според проф. Калайджиев, защото според
него изобщо в тази ситуация не е налице договор. Всъщност волеизявленията, включително тези
за извършване на апорт, се инкорпорират в самия дружествен договор или устав, т.е. в
многостранна сделка или в сделка – решение. Апортът всъщност е част от самата сделка по
учредяване на самото дружество. Освен това тук трето лице изобщо няма. Апортът се извършва
между вносителя и дружеството.

Съществуват и други виждания относно същността на апорта. Някои автори смятат, че това
представлява обещание за учредяване или прехвърляне на права, други го приемат за
предварителен договор и т.н. Проф. Калайджиев не е съгласен с тези възгледи. Според него
апортът е нещо самостоятелно и особено. Той може и да наподобява други сделки, но не
представлява по същността си някоя от тези договори, с които го идентифицират някои автори.
Според проф. Калайджиев апортът следва по – скоро да се разглежда като много странна сделка
от една страна, защото се инкорпорира в дружествения договор, а от друга – защото при апорта
трябва всички да дадат съгласието си, което обаче не е насрещно. А пък при акционерното
дружество апортът е по – скоро някаква сделка – решение, защото се инкорпорира в устава.

При учредяване на дружествата, а при капиталовите дружества и при увеличаване на

капитала апортът поражда действие след вписване в търговския регистър на самото дружестов
или на увеличението на капитала. Според проф. Калайджиев обаче това вписване не е елемент от
фактическия състав на апорта. Това вписване по – скоро представлява conditio iuris (условие на
правото), защото това вписване се извършва въз основа на административен акт на длъжностното
лице по регистрацията. Тези действия предпоставят действието на апорта, но не определят
неговото съдържание.

Апортът, разглеждан като сделка, е неоттегляем. Според проф. Калайджиев той има
възмезден характе, защото срещу апортираното имущество вносителят придобива някакво
членствено правоотношение, т.е. той придобива някакви права и задължения (право на дивидент,
право на глас, право на ликвидационен дял и т.н.). Апортът е акт, който има прехвърлително
действие, защото с него или се прехвърлят, или се прехвърлят права от лицето, което е титуляр на
тези права, върху дружеството.

Поставя се въпросът дали е възможно апортът да бъде частичен, т.е. може ли учредителят
или сърдужникът или акционерът да се задължи да внесе някакво имущество, но да внесе само
148
част от него и да остане длъжен да внесе останалата част. При паричните вноски това е възможно.
При непарични вноски обаче това не е възможно. Такава възможност не е уредена в закона по
отношение на непаричните вноски. И ако учредител или съдружник или акционер поеме
задължение да внесе определено имущество, но внесе по – малко, то тогава той ще придобие
такива права, които съответстват само на това имущество, което реално е внесъл. Частичен апорт
по нашето право нее допустим, като вероятно идеята, която стои в основата на това положение е
да не се получи декапитализирано дружество.

22. Неизпълнение на задължението за вноска. Забрана за опрощаване и прихващане.

Скрита непарична вноска. Плащания на съдруниците / акционерите при залог или запор

Неизпълнението на задължение за вноска влче след себе си различни неблагоприятни

последици. Ако например в дружествения договор или устава е уговорена неустойка, то, разбира
се, съдружника или акционера е длъжен да я плати.

Моментът, в който настъпва забавата на това задължение, се уговаря в дружествения

договор или устава. Ако липсва подобна уговорка, би следвало падежът за внасяне на вноската да
настъпва в момента, в който дружеството започва да извършва някаква дейност. Когато вноската е
непарична, тя по правило трябва да бъде извършена към момента на учредяване на дружеството,
тъй като не може да бъде частична.

При забава на задължение за парични вноски, разбира се, се дължи законна лихва за
забава, като заедно с това винаги могат да се търсят и вредите, надхвърлящи размера на
неустойката или на законната лихва.

Дружеството разполага и с иска за реално изпълнение на задължението за вноска.

При всички търговски дружества, независимо дали са персонални или капиталови, при
неизпълнение на задължението за вноска възниква неблагоприятна за съответния съдружник или
акционер възможност той да бъде изключен. Като в някои случаи изключенията съдружник,
съответно акционер не може да търси обратно вече внесено от него имущество.

В чл. 73а ТЗ, който бе въведен през 2000г., се въведе обща забрана за опрощаване и
прихващане на задължение за вноска, която има сила при всички капиталови дружества. Това
правило е израз на принципа за реално внасяне на капитала, който е установен в чл. 12 на Втората
директива на дружественото право (Директива 77/91/ЕИО на Съвета). В самата разпоредба е
записано, че тази забрана важи по отношение на ООД и АД, но несъмнено тя намира приложение
и по отношение на КДА. Идеята на тази забрана е, че посредством вноските се осигурява както
капитала, така и имуществото на дружеството, от което са заинтересовани както самото
друцество, така и третите лица – кредитори. По начало вноската не може да бъде извършена със
средства на дружеството или с предоставен от него заем. Тази забрана обаче се отнася само до
вноските, от които се формира капитала. При ООД например има и други вноски – т.нар.
149
„допълнителни вноски“ (уредени в чл. 134 ТЗ). Тези вноски могат да се опрощават и да се
прихващат, освен ако в дружествения договор не е предвидено друго. Това е така, защото тези
вноски по съществото си представляват заем, който съдружниците отпускат на дружеството.

Що се отнася до опрощаването, законът все пак допуска опрощаване на задължение за

вноска при намаляване на капитала. Изрично правило за това има само в материята на ООД, но
това положение би следвало да важи и при останалите капиталови дружества.

Що се отнася пък до забраната за прихващане, тя се отнася не само към съдружника или

акционера, но и към самото дружество. Т.е. нито съдружниците и акционерите могат да
извършват прихващане със задължението си за вноска, нито дружеството може да извършва
прихващане с тези задължения.

Скрита непарична вноска

През 2000г. Бе въведено още едно правило – това на чл. 73б ТЗ, което урежда т.нар.
„скрита непарична вноска“. Въвеждането на това правило цели възможността на учредителите,
които често имат контрол над управителните органи на дружеството, да прехвърлят на
дружеството активи по висока цена, което не е в интерес на дружеството, нито пък на останалите
акционери.

Прилагането на правилата на чл. 73б ТЗ изисква кумулативното наличие на няколко

предпоставки. Ограничителният характер на тези разпоредби изключва тяхното разширително
тълкуване и прилагането им по аналогия. Ограничението на чл. 73б ТЗ важи само по отношение на
акционерното дружество, което има най – силно изразен капиталов харакер и при което
възможностите за защита на акционерите се по – ограничени от тези при персоналните дружества
и дружествата с ограничена отговорност. Все пак правилата могат да намерят приложение и
спрямо командитните дружества с акции. Ограниченията важат само за сделки със страни
акционерното дружество и негов учредител. Сделката трябва да има придобивен характер за
акционерното дружество. То е страната, в полза на която се прехвърлят или се учредяват права.
Сделката трябва да е възмездна. Предмет на сделката са имуществени права, т.е. права, които
имат парична оценка. При това правата трябва да са на стойност, която е по – голяма от 10 на 100
от капитала на дружеството. Тъй като това представлява ограничение, то не следва да се прилага
неограничено. Поради това законът е предвидил, че сделката трябва да е сключена в 2 – годишен
срок след учредяването на дружеството, т.е. след вписването в търговския регистър. Тук идеята е,
от една страна, да не може всяка сделка да се атакува по този ред, а от друга страна се
предполага, че с течение на времето влиянието на учредителите в дружеството може да намалява
или може да намалее.

В закона са предвидени изключения, спрямо които не се прилагат тези ограничения. Най –

напред, тези ограничения не се прилагат по отношение на права, които са придобити по повод
обичайната дейност на дружеството. Правилата на чл. 73б ТЗ не се прилагат ако е налице

150
достатъчен външен контрол върху сделката, поради което изключение от правилата на чл. 73б ТЗ
са сделки, които са сключени на борсата или под надзор на административен или съдебен орган.

Извън тези изключения, ако е налице такава сделка, при която акционерното дружество
придобива имуществени права на стойност повече от 10 на 100 от капитала си в 2 – годишен срок
от учредител, то тогава сделката трябва да бъде одобрена от общото събрание на акционерите.
Идеята е, че по този начин се извършва една скрита непарична вноска, т.е. учредителят, който
прехвърля някакво имуществено право по този начин цели да внесе някакво имущество не в
интерес на самото дружество. Поради това законът изисква сделката да бъде одобрена от общото
събрание на акционерите, но не са предвидени специални изисквания относно минимален
кворум и мнозинство при приемане на решението, поради което ако изрично не е предвидено
друго, би следвало да е достатъчно обикновено мнозинство от представените на събранието
акции при приемане на решението. За да не се допусне надценяване на предмета на тази сделка,
законът предвижда, че предметът на сделката трябва да бъде оценен от три вещи лица, които
трябва да предоставят заключение по чл. 72, ал. 2 ТЗ, т.е. по същия ред, по който се оценяват
непаричните вноски. Заключението трябва да се представи преди заседанието на общото
събрание, на което ще се приеме решението за одобряване на сделката, за да могат акционерите
да приемат информирано решение.

Стремежът на законодателя да защити интереса на акционерите и третите лица го е

мотивирало да въведе и правилото, че сделката трябва да се впише в търговския регистър, както и
правилото, че тя влиза в сила от момента на вписването, т.е. вписването има конститутивен
характер. Т.е. освен решение на общото събрание, необходими са още заключение на три вещи
лица и вписване в търговския регистър.

Одобрението посредством решение на общото събрание и вписването в търговския

регистър не са елементи на самата сделка, а представляват допълнителни юридически факти,
които обуславят сделката, но не определят нейното съдържание. Те представляват condition iuris.
Липса на решение на общото събрание или на вписване в търговския регистър е пречка за
настъпване на придобивния ефект на сделката и тя ще бъде във висящо състояние.

Друго правило, което е прието през 2003г. във връзка с хармонизацията на нашето
законодателство с правилата и изискванията на Втора директива (Директива 77/91/ЕИО на
Съвета), касае плащания на съдружници и акционери, които произтичат от дялове и акции, които
са заложени или запорирани. Всъщност правилото на чл. 73в ТЗ гласи „плащания на съдружници и
акционери, произтичащи от дялове или акции в търговско дружество, които са заложени или
запорирани, се извършват, ако кредиторът със залог или запор не се противопостави в
едномесечен срок след писмено уведомление“. Т.е. такива плащания могат да бъдат извършени
само със съгласието на кредитора по залог или запор. Това правило е израз на общия принцип, че
интересът на кредиторите трябва да бъде предпочетен пред този на съдружниците и
акционерите. Тъй като това правило е създадено в интерес на кредиторите, то не може да се

151
отмени с противна уговорка в дружествения договор или устава. Доколкото обаче това е правило,
което ползва кредиторите, тези последните могат да се откажат от тази своя привилегия.

Правилото на чл. 73в ТЗ е общо и се прилага по отношение на всички търговски дружества,

независимо оттехния вид. Защитени кредитори са не всички кредитори, а само тези, в чиято полза
е учреден залог или е наложен запор върху дяловете или акциите, тъй като само те са положили
грижа да обезпечат правата си.

Чл. 73в ТЗ има действие спрямо всякакви плащания, които произтичат от дялове или акции
в плза на съдружниците или акционерите, независимо от вида на вземането. Обикновено това са
дивиденти, но могат да бъдат и ликвидационни дялове, а при акционерното дружество може да
се уговори и лиххва върху вноската и т.н.

Изключение от това правило е уредено относно допълнителните парични вноски на

съдружник във ООД (чл. 134, ал. 3 ТЗ), но по своята същност допълнителните парични вноски
представляват заем от съдружника, а не са вноски, които се правят във връзка с капитала. Именно
поради това съдружникът, който прави допълнителни парични вноски, всъщност е кредитор на
дружеството и той не би следвало да се третира по – неблагоприятно от останалите кредитори на
дружеството.

При падежа дружеството трябва да уведоми кредитора по залог или запор. Това не би
следвало да представлява проблем. Това е така защото при залог на дял договорът се вписва в
търговския регистър по партида на дружеството по ред на Закона за особените залози. Дялове в
търговско дружество могат да се залагат само по реда на ЗОЗ. Т.е. лесно може да се установи кой
е заложният кредитор. Ако се касае за залог на поименни акции, то залогът на поименни акции се
вписва в книгата на акционерите. Залогът на безналични акции пък се вписва в Централен
депозитар. Проблем има при установяване на залог на акции на приносител, тъй като в тези
случаи е по – трудно да се определи кой е заложният кредитор. Що се отнася до запора пък, то
също не представлява проблем да се установи кой е кредитор по наложен запор, защото на
дружеството се изпраща запорно съобщение или уведомление, в което се посочва кой е поискал
налагането на запора.

Преди да се извърши плащането дружеството трябва да уведоми кредитора.

Уведомлението трябва да бъде писмено. Уведомлението се изпраща от лицето, което
представлява дружеството. Съдържанието на уведомлението не е нормативно фиксирано, а то
просто трябва да бъде такова, че да информира кредитора за предстоящите плащания, за да има
той възможност да се противопостави на плащането.

Кредиторът разполага с едномесечен срок от получаване на уведомлението, в който може

да се противопостави на плащането. Самото волеизявление за противопоставяне е неформално.
Достатъчно е то да бъде адресирано до лицата или лицето, които представляват дружеството.

152
 Ако кредиторът не възрази в едномесечния срок, включително и ако мълчи, бездейства,
дружеството може да започн да изплаща, тъй като изтичането на този едномесечен срок погасява
правото на кредитора.

Вземането на съдружника или акционера, което произтича от дялове или акции, не е

изискуемо до изтичането на едномесечния срок след уведомяването.

Ако кредиторът се противопостави на плащането, дружеството трябва да внесе сумата в

банка като обезпечение на кредитора.

23. Защита срещу решения на дружеството. Основания за отмяна. Нищожност. Защита на

членството

От една страна, съществуват правила за, условно наречен, вътрешен контрол. Този
вътрешен контрол се изразява в това, че съдружниците и акционерите могат да искат от органа, в
който те участват (при АД това е общо събрание на акционерите; при ООД – общо събрание на
съдружниците; при персоналните дружества – общността на съдружниците), да отмени или да
измени свое решение. Дали съответният орган ще отмени или измени решението е въпрос на
негова собствена преценка.

Съдружниците и акционерите обаче не разполагат с право да искат от общото събрание да

отменя решения или действия на други органи на дружеството. Такова положение в
дружественото право не съществува.

Съществува и втори вид контрол, който условно се нарича външен. Този външен контрол
се изразява в исковете, които законът урежда в защита на съдружниците и акционерите. Два от
тези искове са уредени съответно в чл. 74 ТЗ и чл. 71 ТЗ. Освен това съдружниците разполагат и с
установителни искове по чл. 124, ал. 1 и ал. 4 ГПК, касаещи установяване на нищожност на актове
на органи на дружеството. ОСвен това имат и иск по чл. 29 ЗТР за оспорване на вписвания в
търговския регистър. Исковете по чл. 29 ЗТР по същината си представляват отрицателни
установителни искове за установяване на нищожност или недопустимост на вписване.

Правна същност на решенията на общото събрание

Искът по чл. 74 ТЗ касае възможност на съдружниците и акционерите да атакуват решения

на общото събрание. Поради това на първо място следва да се изясни какво представляват
решенията на общото събрание на дружеството.

При капиталовите дружества общото събрание е орган, в който по правило участват всички
съружници и акционери и той решава най – важните за дружеството въпроси. При персоналните
дружества (събирателното и командтитното дружество) няма уредено общо събрание като орган.
При тях решенията, които при капиталовите дружества се приемат от съответното общо събрание,

153
се приемат от общността на съдружниците. Според проф. Калайджиев и според част от съдебната
практика доколкото между решенията на общото събрание при капиталовите дружества и
решенията на общността на съдружниците при персоналните дружества е налице подобие, би
могло по аналогия да се прилагат по отношение решенията на съдружниците при персоналните
дружества правилата за недействителност на решенията на общото събрание при капиталовите
дружества.

Самите решения представляват осбен вид сделки, които по същността си се отличават от

уредените в ЗЗД договори и многостранни сделки, тъй като при решенията волеизявленията се
правят от лицата, включени в състава на орган на юридическо лице. Тези волеизявления не са
насрещни, а са насочени към формиране на една обща воля на този орган, което доближава
решенията до едностранните сделки. Решението е акт на орган, а не акт на отделните членове.
Понеже то е акт на орган на юридическо лице, то всъщност е акт на самото юридечско лице,
защото отганът не е правосубектен.

Една характерна особеност на решенията е, че те пораждат действие за самото

юридическо лице. Обаче от гледна точка на членствените правоотношения, решенията стават
задължителни и за членовете на дружеството при корпоративните юридически лице. Те стават
задължителни за всички членове на съответното юридическо лице, включително тези, които не са
участвали във вземането на дадено решение, както и тези, които са гласували против приемането
на решение, стига, разбира се, да се спазени съответните изисквания за кворум и мнозинство.

Решенията приличат на многостранните сделки, тъй като и при двете волеизявленията не

са насрещни, а са успоредни и насочени към една обща цел. Те обаче се отличават, защото
решенията са волеизявление на орган на юридическо лице, докато при многостранните сделки
има множество изявления на множество субекти. Освен това по правило (има и изключения)
многостранните сделки се приемат с единодушие, освен ако друго не е предвидено при
приемането на самата сделка.

По начало решенията са вътрешнокорпоративни правни сделки и те по правило имат само

организационен характер, но нямат транслативно действие. Това не винаги е точно така. Те могат
да бъдат елемент от някакъв сложен юридически факт, който има транслативен характер, но
самите те никога не водят до прехвърляне на права. При многостранните сделки не е така.
Възможно е те да имат транслативно действие.

Този особен характер на решенията като сделки предопределя и особените правила по

отношение на тяхната недействителност. Общите правила за недействителността по ЗЗД не
намират приложение при решенията.

Решенията по принцип могат да бъдат нищожни при някои обстоятелства, но в ограничен

брой случаи. Общите правила за нищожност, уредени в чл. 26 ЗЗД не важат. Общо – взето
решенията могат да бъдат нищжни в следните хипотези:

154
 (i) Ако такава нищожност е изрично уредена от закона. Такава нищожност например е
уредена в чл. 75, ал. 2 ТЗ;

(ii) Нищожно е и липсващо или невзето решение, което обаче е отразено като
съществуващо в протокола на общото събрание, а в следствие на това то може и да
бъде вписано в търговския регистър. Нищожно ще бъде и решението, което е
прието от лица, които не са членове на общото събрание, тъй като това се явява
частен случай на описаната в предходното изречение хипотеза;

(iii) Нищожно е решение, което излиза извън компетентността на общото събрание,

както е определена от закона или от дружествения договор или устава. Общото
събрание не е компетентно да се произнася по всички въпроси, които касаят
дружеството;

(iv) Нищожно следва да бъде и решение, което страда от много тежък порок.
Например такова би било решение, което противоречи на основите на правния
ред, на правните принципи и т.н.

Когато едно решение е нищожно, спрямо него се пораждат последиците, които са

характерни за всяка една нищожна сделка – решението не поражда правно действие,
нищожността е изначална и има действие erga omnes.

Този списък на хипотези не е изчерпателен, макар че обхваща основните случаи на

нищожност. Извън тези хипотези обаче, ако едно решение противоречи на закона, то не е
нищожно. Ако едно решение противоречи на императивна норма на закона, в противоречие с чл.
26, ал. 1 ЗЗД, то поражда действие, но може да бъде отменено по исков ред. Решенията могат да
се атакуват само относно тяхната незаконосъобразност. Те не могат да бъдат оспорвани въз
основа въпроси, свързани с тяхната нецелесъобразност. Поради това например съдът не може да
отменя решение реализиране на печалба, решение, с което се отказва разпределение на
дивиденти и т.н. Това е така защото въпросите относно целесъобразността на решенията са
изцяло воля на дружеството и са предоставени на неговата преценка.

Не може да се оспорва и отказът да се приеме решение поради същата причина, т.е.

защото целесъобразността е в полето на автономията на волята. Самото дружество е компетентно
да реши дали да приеме решение или не.

Извън хипотезите, в които могат да се отменят решения, които противоречат на

императивни законови норми, могат да се отменят и решения, които противоречат на
дружествения договор или устава. Това изрично е предвидено в чл. 74, ал. 1 ТЗ. Това правило е
въведено не защото уговорките на дружествения договор или устава имат императивен характер,
а защото те са задължителни за дружеството, доколкото са приети с акт на негов компетентен
орган. Разбира се, подлежат на отмяна само такива решения, които противоречат на правило,
уредено в дружествения договор или устава, но само при положение, че не е допустимо

155
отклонение от това правило, тъй като е възможно в самия дружествен договор или устав да е
въведено определено правило, но или в закона, или в самия дружествен договор или устав да е
предвидена възможност общото събрание да се отклонява от това правило. В последния случай,
когато решение е взето при тези условия, то не може да бъде отменяно. Не подлежат на отмяна
по този ред и решенията, с които, при спазване на съответния ред за кворум и мнозинство,
предвидени в дружествения договор, устава или закона, дружественият договор или уставът се
изменя.

Самите нарушения на императивните правила на закона и на правила на дружествения

договор или устава биват две групи:

(i) Първата група се отнася до правилата за свикване и провеждане на общо

събрание. Такива нарушения например са налице, когато даден съдружник не е
бил поканен, не е бил посочен дневният ред за съответното заседание и т.н.
Органите на търговското дружество могат да отменят или изменят решенията си за
свикване на общо събрание, като отмяната е допустима, ако не е започнало
изпълнение на предходното решение за свикване на общо събрание. Самото
свикване на общо събрание няма да бъде опорочено поради това, че се приема
решение за отмяна. Т.е. ако например е прието едно решение, което има порок, и
след това е взето решение, с което първоначалното решение се изменя или
отменя, вече не може да се иска отмяна на първоначалното решение, защото то е
било отменено или изменено. Самите решения за отмяна или изменение могат на
свой ред бъдат атакувани от гледна точка на тяхната собствена законосъобразност.

(ii) Втората група основания за отмяна на решенията касае тези, при които самото
съдържание на решението е в нарушение на императивна норма на закона или на
правила от дружествения договор или устава. Така например приемането на
решение за извършване на допълнителни парични вноски е възможно само при
наличието на определени предпоставки. Ако те не са били налице, решението за
тяхното извършване би било недействително. Решението за изключване на
съдружник също е възможно само при наличието на определени предпоставки
(той да е нарушил свои задължения и т.н.). Ако съдружник е изключен без да са
налице тези предпоставки, решението за изключване ще бъде в противоречие със
закона.

Възможно е самото решение да засяга членствени права на съдружник или акционер. Ако
това е така, тогава пак редът за защита на членствените права е чрез атакуване на решението на
общото събрание. Това трябва да се отбележи, защото има и два други иска, процесуални
способа, с които да се защитават членствените права на съдружниците и акционерите. В единия
случай се атакува решението на общото събрание, когато членствените права са нарушени от
решение на общото събрание. Във втория случай другият иск се предявява, когато членствените
права са нарушени от действия и актове на други органи на дружеството.

156
 От гледна точка на недействителността на решенията поради противоречие с императивни
правила на закона или правила на дружествения договор или устава, тази недействителност на
решенията наподобява нищожност по смисъла на ЗЗД. С оглед кръга на легитимираните лица,
който е ограничен – съдружниците и акционерите, както и реда за обявяването на
недействителност чрез преобразуващо право, което се упражнява по съдебен ред, тази
недействителност е по – близка до унищожаемостта. По действието си, което е за в бъдеще, тя
прилича на недействителността на самото дружество по чл. 70 ТЗ.

Противоречащите на закона или дружествения договор или устава решения не могат да

бъдат санирани. Подобна последица няма и вписването на такова порочно решение в търговския
регистър.

Законът не познава други видове недействителност на решенията, освен в горепосочените

групи хипотези и тази незаконосъобразност, която се обявява по съдебен ред чрез конститутивен
иск. Други форми на недействителност законът не познава по отношение на решенията на общото
събрание, т.е. те не могат да бъдат унищожаеми, относително недействителни и т.н.

Що се касае пък до волеизявленията на отделните съдружници, тяхната недействителност,

тяхната нищожност или унищожаемост е ирелевантна, освен ако тя не е довела до нищожност на
самото решение или до нарушаване на императивните правила на закона или на дружествения
договор или устава, в които случай ще се касае до отменяемост по реда на чл. 74 ТЗ. Т.е. ако някой
от съдружниците или акционерите е бил в грешка, измама и т.н., това негово волеизявление,
макар да е унищожаемо, не засяга действителността на решението, освен ако това не е довело
например до нарушаване на правилата за кворум, за мнозинство и т.н.

Тези два вида пороци, от които могат да страдат решенията, се атакуват с различни искове.

Когато решението на общото събрание е нищожно, тогава то може да се атакува с

отрицателен установителен иск, както всяка нищожна сделка, който иск не е ограничен със срок.
Ако решението не подлежи на вписване в търговския регистър, касае се за един обикновен
установителен иск по чл. 124, ал. 1 или ал. 4 ГПК. Ако решението подлежи на вписване в
търговския регистър, тогава, за да бъде заличено то, трябва искът по чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде
съединен с иска по чл. 29, ал. 1 ЗТР.

Ако дадено решение не е породило действието си поради незавършеност на фактическия

състав, тогава тази незавършеност на фактическия състав също може да се атакува с отрицателен
установителен иск.

Нищожността може да бъде релевирана и в друго производство, по което страна е

дружеството, посредством насрещен установителен иск, но тя не може да се установява чрез
възражение, за разлика от общите правила на нищожните сделки. Това е така, защото една част от
решенията подлежат на вписване в търговския регистър. За да може едно нищожно решение да
бъде заличено (т.е. обстоятелството, което е вписано въз основа на нищожното решение) от

157
търговския регистър, законът изисква да има влязло в сила съдебно решение, т.е. да има
осъдителен диспозитив. Следователно, това вписване не може да бъде заличено поради
възражението, защото в такава хипотеза не би се формирал осъдителен диспозитив. Тъй като това
е така по отношение на решенията, които подлежат на вписване, същото следва да бъде
положението и по отношение на решенията, които не подлежат на вписване, защото иначе би се
създал двойнствен режим и опасност за оборота.

Активно легитимирани да искат нищожност на решение са лица с правен интерес, които

могат да бъдат както членове на дружеството, така и трети лица. Ответник по такъв иск е
дружеството. Искът е родово подсъден на окръжен съд. Делото се гледа по реда на
производството по търговски спорове.

Искът за установяване на нищожност на решение на общото събрание може да бъде

обективно съединяван с иск по чл. 74 ТЗ. При такова съединяване главен е искът за нищожност, а
искът по чл. 74 ТЗ е евентуален иск.

Отмяната на незаконосъобразни или противоречащи на дружествения договор или устава

решения на общото събрание може да се иска със специален иск, който е уреден в чл. 74 ТЗ. Всяко
решение на общо събрание може да бъде атакувано по тези ред, независимо дали става въпрос
за редовно или за извънредно общо събрание. Няма значение и това дали решението подлежи на
вписване в търговския регистър. По начало и да подлежи на вписване и да не подлежи на
вписване, всяко решение може да се атакува по реда на чл. 74 ТЗ, има обаче някои изключения в
материята на преобразуването.

Искът по чл. 74 ТЗ може да бъде предявен като насрещен, но правото да се иска отмяна на
решението на общото събрание не може да се упражнява чрез възражение. Това е така, защото
ако съответното решение подлежи на вписване, то трябва да бъде заличено, а това не може да
стане чрез възражение, тъй като при възражение съдебното решение не съдържа осъдителен
диспозитив.

Този иск е неприложим при едноличните дружества, тъй като при тях няма общо
събрание, а освен това липсва и правен интерес, защото лицето, което взима решението, е
едноличният собственик на капитала и той може по всяко време да измени или да отмени това
решение.

Фактическият състав на учредяването на акционерно дружество включва провеждането на

учредително събрание. Решенията на учредителното събрание не могат да се оспорват с иска по
чл. 74 ТЗ. Т.е. ако са допуснати нарушения при провеждането на учредително събрание и при
учредяването на едно акционерно дружество, включително нарушения, касаещи решенията на
това учредително събрание, те могат да бъдат отстранени или при упражняването на контрол за
законосъобразност, който се осъществява от длъжностното лице по регистрацията, когато то
извършва процедурата по вписване, съответно отказ, или посредством иска по чл. 70 ТЗ.

158
 При акционерните дружества могат да се издават облигации. Облигационерите формират
общо събрание. Относно провеждането на общо събрание на акционерите законът препраща към
правилата за провеждане на общо събрание на акционерите. Затова може да се приеме, че
решенията на общото събрание на облигационерите могат да се оспорват посредством иск по чл.
74 ТЗ от облигационерите. Т.е. правилата на чл. 74 ТЗ се прилагат съответно и по отношение на
общото събрание на облигационерите. Това разбиране е безспорно прието в съдебната практика.
Обаче облгационерите са кредитори на акционерното дружество, те не са акционери, поради
което те и техните представители не са легитимирани да предявяват иск по чл. 74 ТЗ срещу
решения на общото събрание на акционерите.

Търговският закон не предвижда възможност за атакуване на актовете на останалите

органи на съответните дружества с иск по чл. 74 ТЗ.

Искът по чл. 74 ТЗ е конститутивен. С него се цели промяна на съдържанието на

правоотношението в дружеството. Предмет на иска е преобразуващо право на съдружника или
акционера, което се упражнява по съдебен ред. Уважаването на иска води до промяна на
породеното по сила на приетото от общото събрание решение. Решението на съда има действие
по отношение на дружеството и на неговите съдружници или акционери.

Самото търговско дружество няма правен интерес да атакува собствените си решения с

иск по чл. 74 ТЗ.

Всяко нарушение е отделно основание за иск. Т.е. колкото нарушения са налице, толкова
толкова отделни искове има. Всички обстоятелства, въз основа на които се иска отмяна, трябва да
бъдат изрично посочени в исковата молба. Меродавни са фактите, които са се проявили към
датата на вземането на решението, а не факти, които са настъпили след това.

Необходимостта да се стабилизира решението е мотивирала законодателя да обуслови

предявяването на иска от кратки срокове. Искът трябва да се предяви в 14 – дневен срок от деня
на събранието, когато ищецът е присъствал или е бил редовно поканен. Това важи дори и да е
напуснал събранието преди да се вземе решението. Във всички останали случаи, ако например
съответния съдружник или акционер не е бил поканен, 14 – дневния срок започва да тече от деня
на уведомяването. Независимо от това кога съдружникът или акционерът е бил уведомен,
предвиден е и краен срок за предявяване на иска, който е 3 месеца от датата, на която е било
проведено общото събрание. Сроковете по чл. 74, ал. 2 ТЗ са преклузивни. Пропускането им
прекратява преобразуващото право на съответния съдружник или акционер да атакува решението
и прави иска недопустим.

Изтичането на сроковете по чл. 74, ал. 2 ТЗ не дава възможност за предявяване на иск за

обявяване на решението за нищожно на някое от основанията по чл. 26 ЗЗД.

Легитимирано да предявява иск по чл. 74 ТЗ по начало е лицето, което е било съдружник

или акционер към момента на приемане на решението на общото събрание, включително и лице,

159
което е било изключено на съответното общо събрание. Ако обаче членствените правоотношения
са били прехвърлени между деня на приемане на решението и деня на предявяването на иска,
легитимиран следва да е новият съдружник или акционер. Без значение е размерът и броят на
дяловете или акциите, притежавани от съдружника или акционера, нито е необходимо
съдружникът или акционерът да е изпълнил задълженията си към дружеството, за да може да
води такъв иск. Отсъстващ съдружник или акционер е легитимиран да води този иск, независимо
от причината за отсъствието (например липсата на интерес от дейността на събранието). Също
така, теоретически легитимирани да предявяват този иска са и съдружници или акционери, които
са гласували „за“ решението, т.е. не е необходимо те да са гласували против решението, за да
могат да водят иск по чл. 74 ТЗ. Други лица, освен съдружници и акционери, не могат да водят
иска по чл. 74 ТЗ. Ако съдружник или акционер е бил обявен в несъстоятелност, легитимиран да
води иска по чл. 74 ТЗ от негово име е синдикът.

Когато искът по чл. 74 ТЗ е предявен от един съдружник или акционер, законът дава
възможност на всеки съдружник или акционер да встъпи в делото, независимо че той не е ищец
(чл. 74, ал. 3 ТЗ). Встъпилият е главна страна, съищец и необходим другар. Той е главна страна и
съищец, защото решението го обвързва, то има действие за него и той има интерес да разполага с
всички права на главните страни. Като отклонение от общите правила на ГПК, встъпилият може да
продължи производството дори при оттегляне на или отказ от иска от страна на първоначалния
ищец. Встъпването на съдружник или акционер не е допустимо след оттеглянето или отказа на
първоначалния ищец. Не е допустимо встъпването на съдружник или акционер като помагач на
страна. Има трайна съдебна практика в тази насока.

Възможно е обаче съдружник или акционер да смята, че не е налице такова нарушение на

закона или на правило на дружествения договор или устава. Поради това може да желае да
встъпи от страна на дружеството, а не на съдружника или акционера – ищец. Тази хипотеза не е
уредена от закона. Според проф. Калайджиев би следвало да се приеме, че той може да встъпи
като главна страна, но на страната на дружеството. Като тук би следвало да важи същото относно
встъпването като помагач на дружеството както при встъпването като помагач на ищеца, т.е. да не
е допустимо, доколкото решението има обвързващ ефект спрямо встъпващия и той по – скоро
има интерес да встъпи като главна страна. Встъпването е допустимо до приключване на устните
състезания пред първа инстанция.

Доколкото встъпилите са необходими другари, ако един обжалва само, всички останали
също се конституират като страни във второинстанционното производство, независимо че те
лично не са обжалвали решението. Това е така, защото решението не може да бъде различно по
отношение на отделните необходими другари, то трябва да бъде едно и също, защото спорното
право произтича от един и същи юридически факт.

По силата на правилото на чл. 74, ал. 4 ТЗ искът по чл. 74 ТЗ се гледа по реда на

производството по колективни искове, уредено в ГПК, в случаите когато се оспорва решение на
общото събрание на акционерно дружество с акции на приносител или на инвестиционно

160
дружество от отворен тип. В този случай по реда на колективните искове не се допуска
изключване от участие. По начало има различни видове колективни искове. При някои от тях е
възможно да не се конституират всички засегнати лица, а те да заявят, че ще се защитават
отделно, извън колективния иск. Тази възможност обаче при решенията на общото събрание на
акционерно дружество с акции на приносител (понеже там може да не се знае кой точно е
акционер) или на инвестиционно дружество от отворен тип (понеже тук също може да не се знае
кой е участник) не се допуска, т.е. те всички имат право да участват и не могат да бъдат изключени
от участие.

Ответник по този иск е само дружеството. Дружеството се представлява от органа, който

има представителни права, или от специално упълномощено лице. Възможно е обаче да има
съвпадение между ищеца и представителния орган на дружеството. В такъв случай на
дружеството трябва да се назначи особен представител по реда на чл. 29, ал. 4 ГПК.

Искът е подсъден на окръжния съд по седалище на дружеството, като делото се гледа по

реда на производството по търговски спорове, освен в хипотезата на чл. 74, ал. 4 ТЗ, когато се
гледа по реда на производството по колективни искове. Друг ред за разглеждането на тези искове
не е допустим. Следователно не могат да се решават спорове при предявен иск на основание чл.
74 ТЗ от арбитраж, дори и при наличието на валидно арбитражно споразумение, тъй като спорът
има особен предмет.

Ако искът бъде отхвърлен с влязло в сила решение, исканата от ищеца правна промяна не
настъпва. Съдът обаче може и да уважи иска. Съдът може да уважи иска изцяло или отчасти.
Отмяната от съда обаче няма обратно действие, т.е. всички действия извършени от вписването на
решението на общото събрание в търговския регистър до влизането в сила на съдебното решение
за отмяна се запазват. По същия начин са уредени последиците от иска по чл. 70, ал. 3 ТЗ.

Самите последици от отменителното съдебно решение са различни в зависимост от

допуснатото нарушение. Ако самото решение на общото събрание е отменено поради нарушение
на реда за свикването и провеждането на общото събрание, общото събрание може да приеме
ново решение като спази съответните процедурни правила. Т.е. в тези хипотези общото събрание
може да приеме ново решение, което по съдържание да е идентично с отмененото, но при
спазване на процедурните правила. Ако обаче самото съдържание на оспорваното решение е
порочно и противоречи на императивни законови норми или на правила на дружествения
договор или устава, то в такъв случай указанията на съда, които са дадени по тълкуване на
законите или на правилата на дружествения договор или устава, са задължителни за общото
събрание по отношение на конкретното съдържание и конкретния въпрос. Общото събрание
може да се отклони от предписанията на съда само в случай че има нововъзникнали
обстоятелства или ако решението не касае различен въпрос. Ако повторното решение на
дружеството е в противоречие с указанията на съда, които се съдържат в отменителното решение,
то тогава второто решение на общото събрание е нищожно. Това изрично е записано в чл. 75, ал.

161
2 ТЗ. Това е хипотеза на нищожност, която спада към групата, които са изрично обявени от закона
за случаи на нищожност.

Във всички случаи при отмяна на решението на общото събрание с влязло в сила съдебно
решение, когато има обстоятелства, които са вписани в търговския регистър въз основа на
отмененото решение на общото събрание, съответното вписване трябва да бъде заличено.
Заличаването се извършва по реда на чл. 30, ал. 1 ЗТР.

Нищожното решение по чл. 75, ал. 2 ТЗ, т.е. повторното решение не може да се атакува по
реда на чл. 74 ТЗ. Това е така, защото искът по чл. 74 ТЗ се предявява за оспорване само на такива
решения, които са действителни. В тази хипотеза трябва да се води отрицателен установителен
иск за установяване на нищожност на решението. Няма проблем този установителен иск да бъде
обективно съединен при условията на евентуалност с иск по чл. 74 ТЗ. Т.е. може да се твърди, че
повторното решение е нищожно, защото противоречи на дадените от съда указания по
отношение на отмененото решение, но ако съдът приеме, че то не е нищожно, то тогава да се иска
неговата отмяна по реда на чл. 74 ТЗ. Конститутивният иск по чл. 74 ТЗ в случая е евентуален иск.

Искът по чл. 74 ТЗ може да бъде обективно съединяван с иск по чл. 29 ЗТР, когато някакво
обстоятелство е било вписано въз основа на атакуваното решение или самото решение е било
обявено в търговския регитър.

Искът по чл. 74 ТЗ може да бъде обезпечаван само с някои, подходящи обезпечителни

мерки. В съдебната практика някои обезпечителни мерки са отречени като неподходящи, защото
значително надхвърлят обезпечителната нужда на ищеца – например не е допустимо да се
постановява забрана за свикване на общо събрание, защото по този начин се парализира
дейността на цялото дружество; също така се смята, че е недопустима обезпечителна мярка
спиране на вписването. В последния случаи вписването може да бъде спряно, но не като
обезпечителна мярка на иска по чл. 74 ТЗ, а по реда на едно специално охранително
производство, уредено в чл. 19, ал. 5 ЗТР, което бе описано, когато бяха разгледани вписванията.

24. Събирателно дружество – обща характеристика. Учредяване. Отговорност на

съдружниците.

25. Права и задължения на съдружниците в събирателно дружество. Управление на

събирателно дружество

Управление на събирателно дружество

162
 Принципът е, че всеки един от съдржниците има право да управлява дружеството (чл. 84,
ал. 1 ТЗ). От този принцип обаче в дружествения договор могат да бъдат уговорени отклонения.
Дружеството може да избере модел на управление, който да се различава от този на
представляване. Управлението може да бъде възложено за определено или за неопределено
време на едно или повече лица трети лица. Т.е. управлението може да бъде възложено и на трето
лица, а не само на лице, което е съдружник. Изисква се лицето да е дееспособно. Доколкото няма
ограничения в закона, то може да бъде както физическо, така и юридическо лице. Това лице
обаче не е прокурист. Управителните права на прокуриста са ограничени. Те са по – тесни от тези
на управителя на събирателно дружество (т.е. на съдружник, който има право да управлява
дружеството). Освен това ако това трето лице би било прокурист, то не би имало смисъл от
специалната норма на чл. 84, ал. 2 ТЗ. Т.е. тук става въпрос за възлагане на трето лице на същия
обем управителни (а не представителни) права както на съдружник. Това трето лице може да
управлява дружествто съвместно с някой от съдружниците, заедно с друго трето лице или
самостоятелно.

Когато управлението е възложено на един или няколко от съдружниците или на трето

лице, възможно е това възлагане да бъде оттеглено. Ако няма специално назначено лице, което
да управлява обаче, когато всеки от съдружниците има право да управлява, тези управителни
права не могат да бъдат оттегляни, защото те произтичат от самото членствено правоотношение.
Най – напред, възлагането на управлението на един или на няколко от съдружниците може да
бъде оттеглено. По начало, ако има съгласие за това, това оттегляне на управлението може да
стане по съгласие на съдружниците. Тъй като се променя дружественият договор, би следвало
това решение да се приеме с единодушие, но е възможно да бъде решено и друго. В случай на
несъгласие на съдружника, на който е възложено управлението, възлагането може да се оттегли
само по исков път, като за тази цел е уреден един особен иск в чл. 85 ТЗ. Предмет на този иск е
преобразуващото право на оттегляне на възлагането на управление. Искът е конститутивен, като
основанието на този иск е нарушение на задължение на управителя или на управителите. Макар
това да не е изрично посочено в закона, това нарушение трябва да бъде виновно. Възможно е в
самия дружествен договор да бъдат описани и други основания за оттегляне на възлагането на
управлението. Ищец по този иск е един или няколко от съдружниците, които са различни от
съдружника, за когото се иска оттегляне на възлагането на управление. Ищец може да бъде и
съдружник, който няма право да управлява дружеството. Ответници са съдружникът, на който е
възложено управлението, и дружеството. Искът е подсъден на окръжен съд по седалището на
дружеството. Влязло в сила съдебно решение се изпраща служебно за вписване в търговския
регистър. Вписването няма конститутивно действие, а има само оповестително действие и
действие на обществено доверие.

При промяна на модела на управление тази промяна трябва да се извършва по същия ред
както този за оттеглянето на възлагането на управление на един или на няколко съдружници.

Когато управлението е възложено на трето лице, възлагането може да бъде оттеглено по

единодушно решение на съдружниците, освен ако в дружествения договор не е предвидено
163
друго мнозинство. В този случай правилото на чл. 85 ТЗ не се прилага. Приложението на чл. 85 ТЗ
не е и нужно, тъй като той се прилага при други обстоятелства. Той е необходим в случаи, в които
управлението е възложено на съдружник, защото касае управителната власт на съдружник, а в
случая се касае за трето лице и ако между съдружниците има съгласие, няма никаква пречка да
оттеглят управлението. Макар това да не е предвидено изрично, управителят, който не е
съдружник, би следвало да може с едностранно изрично изявление да прекрати своето право на
управление, т.е. да се откаже от управление.

Друго неимуществено право, което съдружниците имат, е правото на глас. То е уредено в

чл. 87 ТЗ. Предвидено е, че всеки съдружник има право на един глас, независимо от стойността на
вноската му. Тази норма е императивна. Това е единствената императивна норма, която касае
членствените правоотношения. Правото на глас не зависи от това дали управлението е възложено
на съответен съдружник или не. Т.е. и да му е възложено, и да не му е възложено, той си има
право на глас, тъй като правото на глас е иманентна част от членственото правоотношение. Това
право възниква при възникването на членственото правоотношение и съществува до
прекратяването на членственото правоотношение. Възникването и упражняването му не е
функция от изпълнението на задължението за вноска. Правото на глас се упражнява при приемане
на решения от съдружниците с мнозинство, като е без значение с какво мнозинство се приемат
тези решения (т.е. независимо дали е обикновено мнозинство, квалифицирано мнозинство,
единодушие и т.н.). Съдружниците приемат решения по въпроси, които излизат извън границите
на обикновеното управление, т.е. правото на глас по начало се упражнява в тези хипотези (т.е. за
случаите, посочени в чл. 84, ал. 2 ТЗ). Тъй като правилото на чл. 84, ал. 2 ТЗ има рестриктивен
характер, съдружниците могат да разширят или да стеснят кръга на сделките и действията, за
извършване на които е необходимо съгласие на съдружниците. Има решения, които са предмет
на дружествения договор и те задължително се нуждаят от решение на съдружниците. Такива
например са решенията касаещи индивидуализиращите дружеството белези, членския състав,
модела на представляване, модела на управление и т.н. Строго личният характер на членственото
правоотношение в персоналните дружества налага извода, че правото на глас следва да се
упражнява само лично.

Друго неимуществено право, което съдружниците имат, е правото на вето. То не е изрично

уредено в ТЗ, но може да бъде изведено от разпоредбатана чл. 105, изр. 2 ТЗ, която урежда
подобно право при командитното дружество. Възникването на това право може да бъде
обосновано и с близостта между събирателното дружество и гражданското дружество, по
отношение на което в ЗЗД има изрично уредено право на вето. Според проф. Калайджиев, макар
това да не е изрично предвидено в закона, от чл. 105, изр. 2 ТЗ би следвало да се приеме, че право
на вето имат само съдружниците, които имат право да управляват дружеството. Правото на вето
има значение в случаите, при които има повече от един управляващ съдружник (т.е. ако всеки
един има право да управлява или ако няколко могат да управляват поотделно). Правото на вето
може да се упражнява само преди извършването на съответното правно действие. Освен това
правото на вето има значение само за членствените правоотношения. Упражняването му и

164
последващо несъобразяване с това право може да доведе до отговорност на съдружника,
касаещо неговото членствено правоотношение. Правото на вето няма значение за третите лица.

Съдружниците имат и други права. Тези права условно се наричат контролни.

Първото такова контролно право е правото на информация. Съдружник, който не участва

пряко в управлението, има право да се усведомява лично за работата на дружеството, съгласно
чл. 86 ТЗ. Той има право да получава всякаква информация относно състоянието на дружеството и
сключените от него сделки. Това право е лично и непрехвърлимо, не може да се упражнява чрез
пълномощник.

Друго контролно право на съдружник, който не участва пряко в управлението, а в случай

че има повече от един управители, такова право имат и отделните съдружници, които участват
заедно в управлението, е правото на достъп до дружествените книжа. Всеки съдружник, който не
участва в управлението, както и всеки съдружник, който участва в управлението при наличието на
повече от един управител, които действат самостоятелно, имат право да преглеждат търговските
книги, дружествени книги и всички други книжа. При упражняването на това право съдружникът
може да използва експерти. Това право също е лично, непрехвърлимо и не може да се упражнява
чрез пълномощник.

Друго контролно право на съдружник, който не участва пряко в управлението, е правото

да се иска обяснение от управителя, като ако управителите са повече от един, всеки един от
управителите е задължена страна по това задължение. Съдружниците имат право да искат
обяснения и от трети лица, които са назначени като управители. Законосателят не е ограничил
това право, от което следва, че съдружниците могат да искат всякакви обяснения относно
извършените от управителите действия и сделки, свързани с управлението на дружеството. Няма
предпсан механизъм, по който това право трябва да се упражнява. То може да се упражнява
устно, писмено и т.н. Това право също е лично и не може да се упражнява чрез пълномощник.

Отказ да се дадат обяснения, както и отказ да се изпълнят задължения, кореспондиращи

на останалите контролни права, представлява основание да се води иск по чл. 71 ТЗ за защита на
членствените права на съдружника и да се иска оттегляне на възлагането на управлението по чл.
84 ТЗ.

Съдружниците имат и едно друго колективно право. В случай на ликводация

съдружниците имат право да искат от съда по седалището на дружеството назначаване или
освобождаване от длъжност на ликвидатор при наличието на важни причини – чл. 266, ал. 4 ТЗ.
Проблемът е, че съгласно правилото на чл. 266, ал. 4 ТЗ това колективно право принадлежи на
1/20 от капитала, а събирателното дужество няма капитал. Поради това може би следва да се
приеме, че при събирателното дружество тази 1/20 се преценява съобразно стойността на
вноските. Самото производство, по което се назначава ликвидатор от съда е охранително. Законът
не казва какви са важните причини, поради които може да се иска назначаването на друг
ликвидатор, поради което това остава фактически въпрос. По принцип обаче идеята е, че този
165
ликвидатор, чиято смяна се иска, или действа против интересите на дружеството, или действа
против интересите на някои от съдружниците.

Задължения на съдружниците

Освен права съдружниците имат и задължения. Единственото имуществено задължение

на съдружниците, което Търговският закон урежда, е задължението за вноска, но тя може да бъде
както парична, така и непарична, тъй като няма предвидени ограничения относно вида на
вноските. Ако вноската е непарична, тя не се оценява от три вещи лица, както е при капиталовите
дружества, а се оценява от самите съдружници и се описва в дружествения договор. Тъй като в
закона няма ограничения, задължението за вноска може да се опрощава и да се прихваща с
насрещни задължения на дружеството. Задължението за вноска обаче се описва в дружествения
договор и то не може да се променя, освен чрез промяна на дружествения договор, т.е. нито
съдружникът може едностранно да увеличи или намали размера и стойността на вноската си,
нито пък останалите съдружници могат без негово съгласие да изменят така описаната вноска.
Това е така, защото по начало промяната на задължението за вноска пряко касае членственото
правоотношение на съдружника, например прявото му на дивиден, правото му на ликвидационен
дял и т.н.

Последиците от неизпълнение на задължението за вноска са различни. Те не са специално

уредени при събирателното дружество. Общо – взето са следните: иск за реално изпълнение,
обезщетение за вреди, неустойка, изключване на съдружника и т.н.

Съдружниците имат и неимуществени задължения. Най – общо може да се каже, че

съдружниците имат общо задължение за лоялност, което се изразява в коректно и добросъвестно
поведение към дружеството. В съдържанието на това общо задължение се включват няколко
конкретни задължения, от които едно е изрично уредено. Това изрично уредено задължение е
задължението на съдружника да се въздържа от извършване на конкурентна дейност. Това
задължение е уредено с правила, подобни на тези за прокуриста и търговския пълномощник.
Съгласно чл. 83, ал. 1 ТЗ, съдружник не може без съгласието на останалите съдружници да участва
в други дружества или да сключва сделки, които се отнасят до предмета на дейност на
събирателното дружество, за своя или за чужда сметка. Това задължение произтича от
персоналния характер на дружеството. То се отнася до всеки съдружник, независимо дали му е
възложено управлението или не. Това задължение обвързва съдружника докато членственото
правоотношение не е прекратено. В дружествения договор може да се уговори това задължение
за бездействие да тежи върху съдружниците и след прекратяване на членственото им
правоотношение. Това задължение би следвало да ангажира съдружника и в случай на
ликвидация, предвид възможността дружеството да бъде продължено. Това ограничение би
следвало да обхваща не само търговските дружества, но и другите дружествени форми, например
гражданско дружество, дружество със съучастие и т.н. Забраната се отнася до всички сделки,
които съдружникът сключва, независимо дали те имат търговски характер. Обаче това
ограничение обхваща такива сделки, които са конкурентни на тези на събирателното дружество.

166
Не е необходимо да има пълна тъждественост между предмета на дейност на другото дружество
или на извършваните сделки с предмета на дейност на събирателното дружество. Достатъчно е да
има сходство или частично покритие в предмета, като това виждане е подкрепено и от съдебна
практика. Критерият за наличието на конкурентен характер е фактически, а не формален. Т.е. не е
определящо какво е вписано като предмет на дейност в дружествения договор и търговския
регистър, а е от значение какво в действителност, фактически се извършва. Съдружникът не може
да сключва такива сделки нито за своя сметка, нито да действа като пряк или косвен представител
на трето лице, което извършва дейност, която се явява конкурентна на тази, която се извършва от
събирателното дружество.

Съдружник може да извършва конкурентна дейност със съгласието на останалите

съдружници, като по начало съгласие би следвало да означава единодушие, с изключение на
конкретния съдружник. Тази норма обаче е диспозитивнаи в дружествения договор може да бъде
уговорено и друго мнозинство. Тъй като няма конкретни изисквания в закона, това съгласие може
да се дава изрично или не, устно, писмено или с конклудентни действия и т.н. Съгласието може да
бъде дадено по всяко време – преди, по време или след извършване на сделката или действието.

В случай че липсва съгласие, а съдружникът все пак извършва конкурентна дейност било
лично и за своя сметка, в чужд интерес или чрез участие в някакво дружество, в полза на
дружеството възникват две алтернативни права, които са подобни на тези при прокурата и
търговското пълномощие. Те са следните:

(i) На първо място, дружеството има право да търси обезщчетение за претърпените

вреди от съдружника, като се обезщетяват всички преки вреди, включително и
неимуществените вреди. Ищец по този иск за обезщетение е самото дружество,
тъй като то е титуляр на материалното право на обезщетение. Това вземане се
погасява с давност, която е по – кратка от общата давност – 3 месеца от деня на
узнаването, съответно 3 години от извършването, когато дружеството не знае за
нарушението. 3 – месечният срок започва да тече от момента, в който лице или
лица, които имат активна представителна власт са узнали за нарушението.

(ii) В полза на дружеството възниква и втора алтернативна възможност – то може да

заяви, че встъпва в правата и задълженията по сключените сделки. Дружеството
има преобразуващо право, като изявлението трябва да бъде в писмена форма и
трябва да се адресира до съдружника и до третите лица (както трети лица, които са
страни по сделката, така и други трети лица, за чиято сметка е действал
съдружникът, ако има такива). В закона е уреден кратък срок за упражняване на
това право – 1 месец след узнаването на сделката, но не повече от 1 година след
извършването й. Кратката продължителност на тези срокове е основание да се
приеме, че те са по – скоро преклузивни. Ако се управжни това право,
положението е идентично като при прокурата и търговското пълномощие.
Дружеството не придобива преки права спрямо третите лица по сделката, с които

167
 съдружника я е извършил, а само спрямо съдружника, който е извършил
съответното действие. Дружеството ще придобие права и задължения спрямо
третите лица, ако съдружникът, който ги е придобил, ги прехрърли на дружеството,
т.е. тази фигура наподобява косвеното представителство. Като след упражняването
на това преобразуващо право сделката се смята сключена за сметка на
дружеството.

При нарушаване на тази забрана за извършване на конкурентна дейност съдружникът

може да бъде изключен по реда на чл. 95 ТЗ.

В съдържанивто на това общо задължение за лоялност има и други задължения, които не

са изрично уредени – задължение да не се действа против интересите на дружеството;
задължение за пазене на тайните на дружеството; задължение за въздържане от накърняване на
доброто име на дружеството и търговския му престиж и т.н.

Освен това, извън задължението за лоялност, съдружниците имат и още едно

неимуществено задължение, а именно задължението за лично участие в работите на
дружеството, което произтича от персоналния характер на дружеството. Това е задължение за
лично участие в управлението и представляването на дружеството, т.е. всеки съдружник следва с
личните си действия да участва в дейността на дружеството. Това задължение важи не само по
отношение на съдружниците, на които е възложено управлението, но и спрямо всички останали
съдружници, като, разбира се, за тези, които нямат право да управляват или да представляват
дружеството, задължението е в по – ограничен обем. Задължението обхваща участието на
съдружниците при приемането на решения на общността на съдружниците, както и участието им
при извършване на фактически действия.

При неизпълнение на това задължение съдружниците отговарят за вреди. Те следва да

полагат грижата на добрия търговец. Макар това да не е изрично предвидено, ако някои от
съдружниците са причинили вреди общо, те отговарят солидарно.

Друго задължение, което имат съдружниците и което има по – скоро имуществен

характер, е задължението да участват в загубите. Печалбите и загубите се разпределят между
съдружниците съобразно уговорката в дружествения договор. ТЗ изрично предвижда, че
дружественият договор трябва да съдържа такава уговорка. Ако все пак в дружествения договор
не е предвиден размерът на това участие в загубите, по начало се приема, че участието в загубите
е пропорционално на размера на вноската, т.е. то е функция от съотношението между вноските
към момента на тяхното извършване. Съдружниците могат да предвидят в дружествения договор
каквото пожелаят. Не могат да предвидят обаче, че някой съдружник ще участва само в
печалбите, но не и в загубите, защото това би представлявало societas leonina, което е забранено
от императивната норма на чл. 361, ал. 2 ЗЗД.

26. Представителство на събирателно дружество. Съдружникът като трето лице.

Прекратяване на членството и на дружеството. Погасителна давност
168
 Членственото правоотношение може да бъде прекратявано. Законът не съдържа
изчрпателен списък на основанията за прекратяване. Чисто теоритически основанията за
прекратяване могат да бъдат групирани в различни групи. Когато прекратяването настъпва като
последица от юридически факт без да е налице волеизявление на някое лице, се казва, че е
налице прекратяване по право. Всъщност изразът „по право“ не е съвсем точен, защото
прекратяването настъпва от юридически факт, но просто не е налице волеизявление. Друга група
основания за прекратяване на членственото правоотношение са такива, които следват от
волеизявление на съдружник, кредитор и т.н.

Тъй като членственото правоотношение и самото дружество имат строго личен характер,
принципът, който е установен в закона, е, че прекратяването на членственото правоотношение
води до прекратяване на дружеството. Този принцип е установен в няколко различни правила, но
тези правила са диспозитивни и съдружниците могат да предвидят в дружествения договор, че
прекратяването на членственото правоотношение на съдружник не води до прекратяване на
дружеството. В някои случаи възможността за продължаване е предвидена в закона и не е
необходимо да се уговаря. Така е например при изключване на съдружник, при прекратяване на
правоотношението от кредитор на съдружник и т.н. Освен това възможността за продължаване на
дружеството може да бъде уговорена и след настъпване на съответното основание. Във всички
случаи обаче, за да може дружеството да бъде запазено, след прекратяване на членственото
правоотношение трябва да останат поне двама съдружници, защото събирателното дружество не
може да съществува като еднолично дружество.

Самото прекратяване на членственото правоотношение се вписва в търговския регистър.

Това вписване няма конститутивно действие, а има само оповестително действие.

Основания за прекратяване на членственото правоотношение

Най – напред, строго личният характер на членственото правоотношение е основание

смъртта или поставянето под пълно запрещение на физическо лице – съдружник да води до
прекратяване на неговото членствено правоотношение. Тези две хипотези са изрично предвидени
в закона. Не е изрично предвидено, че поставянето под ограничено запрещение води до
прекратяване на членственото правоотношение. Доколкото обаче всеки съдружник по закон има
право да управлява и да представлява дружеството, би следвало да се приеме, че поставянето
под ограничено запрещение също е основание за прекратяване на членственото правоотношение.
Членственото правоотношение на съдружник – юридическо лице би се прекратило от момента, в
който то бъде заличено от търговския регистър. Това е така, защото например при прекратяване с
ликвидация само прекратяването не би следвало да води до прекратяване на членственото му
правоотношение, тъй като неговата правоспособност е само ограничена. Ако се касае за
преобразуване на търговското дружество, имащо за последица прекратяване на личността на
съдружник – търговско дружество, то тогава прекратяването на членственото правоотношение
настъпва в момента, в който преобразуването поражда действие, т.е. от вписването му в
търговския регистър.

169
 Членственото правоотношение се прекратява и с едностранно изявление на съдружника.
Тази възможност е израз на принципа за автономия на волята, който стои в основата на
дружественото право. Всеки съдружник, независимо дали представлява или управлява
дружеството или не, може да прекрати членственото си правоотношение с едностранно
изявление, което е адресирано до дружеството. Такова право не възниква, когато са само двама
съдружници, защото тогава трябва да се прекрати самото дружество. Членственото
правоотношение може да бъде прекратено чрез едностранно изявление дори когато дружеството
е учредено със срок. Това право на съдружника да прекрати членственото си правоотношение
чрез едностранно волеизявление е едно преобразуващо право. Упражняването на това
преобразуващо право е предпоставено от изтичането на срок, който е най – малко 6 месеца. Този
6 – месечен срок е въведен в интерес на дружеството и на останалите съдружници. Правилото
относно продължителността на срока е диспозитивно, поради което съдружниците могат да
уговорят и друг срок – както по – дълъг, така и по – къс, но при всички случай той би следвало да
бъде достатъчен и разумен, за да не се засегнат интересите нито на съдружника, нито на
дружеството и на останалите съдружници. Членственото правоотношение се прекратява в
момента на изтичане на този срок. В тези хипотези, както при всички останали случаи на
прекратяване на членственото правоотношение, прекратяването се вписва в търговския регистър
и прекратяването не поражда действие от вписването в търговския регистър, а от изтичането на
срока на предизвестието, т.е. вписването и в тези хипотези има само оповестително действие.
Самото изявление трябва да бъде направено в писмена форма, като няма някакви правила
относно съдържанието му. В самия дружествен договор обаче могат да бъдат предвидени
някакви специални изисквания за реда на упражняване на това право. Разбира се, за да започне
да тече срокът на предизвестието, трябва предизвестието да бъде получено от лице, което има
пасивна представителна власт по отношение на дружеството.

Друго основание за прекратяванена членственото правоотношение е изключването на

съдружник. Основанията за изключване са неизчерпателно изброени в чл. 95, ал. 1 ТЗ:

(i) Първо такова основание е неизпълнение на задължение по дружествения договор.

Тъй като не са въведени ограничения, би следвало да се приеме, че
неизпълнението на всякакви задължения по дружествения договр е основание за
изключване. Макар това да не е изрично предвидено, доколкото обаче
прекратяването на членственото правоотношение е сериозна последица, самото
нарушение би следвало да е сериозно, съществено. Кога това е така е фактически
въпрос. Няма изискване обаче неизпълнението да бъде системно или трайно.
Съдружникът трябва да бъде виновен, като в закона е предвидено, че са
релевантни умисълът и грубата небрежност. Понеже по отношение на умисъла и
грубата небрежност не важи презумпцията за вина, уредена в чл. 45, ал. 2 ЗЗД,
която важи само по отношение на обикновената небрежност, то те подлежат на
доказване. Съдружник не може да бъде изключен, когато изпълнението на

170
 задължението стане невъзможно поради обективна причина. Съгласно чл. 95, ал. 2
ТЗ се изключва само виновният съдружник.

(ii) На второ място, основание за изключванена съдружник е действие на съдружник,

което е против интересите на дружеството, като тук вече е меродавна всяка форма
на вина. Според проф. Калайджиев е налице смесване между това основание и
предходното, защото неизпълнението на задължение по съществото си
представлява действие против интересите на дружеството, както и действието
против интересите на дружеството представлява неизпълнение на задължението
за лоялност.

В самия дружествен договор могат да бъдат предвидени и други основания за

прекратяване на членственото правоотношение. Ако съдружниците са само двама, изклчването на
единия от тях е неприложимо.

Много важна особеност при събирателното и при командитното дружество, за разлика от

капиталовите дружества, е, че изключването на съдружник става само по съдебен ред чрез
конститутивен иск. Т.е. извършването на волеизявление или приемането на решение само от
страна на останалите съдружници не е достатъчно, за да бъде изключен съдружник. Поради това
не е необходимо приемането на решение от страна на съдружниците, отправянето на
предупреждение, даване на срок за отстраняване на нарушението и т.н. Правилото на чл. 95 ТЗ е
императивно и не може да се отменя чрез уговорка в дружествения договор. Компетентен е
окръжен съд по седалището на дружеството. Спорът е търговски. Ищец е всяко лице, което е
съдружник към момента на предявяването на иска за изключване. Ответник е изключваният
съдружник. За да бъде обвързано обаче дружеството от силата на пресъдено нещо, т.е. за да има
сила изключването по отношение на дружеството, то също трябва да бъде конституирано, при
това кат ответник. Ищецът може да поиска изключването на съдружник още с предявяването на
исковата молба, т.е. искът да бъде предявен така първоначално. Възможно е обаче, тъй като това
е предвидено в чл. 95, ал. 2 ТЗ, на същите основания съдружникът да е поискал прекратяване на
дружеството, а след това той да измени своя иск и вместо да иска прекратяване на дружеството,
да иска само изключване на съдружника, който не изпълнява своите задължения към
дружеството. Според проф. Калайджиев подобно изменение на иска е допустимо, съобразно
общите правила на гражданския процес, до първото заседание по делото (чл. 214, ал. 1 ГПК).

Друго основание, което е специфично за събирателното дружество, е прекратяването на

членственото правоотношение с иск на кредитор на съдружник. Тук проблемът е, че има
дублираща се правна уредба на това основание за прекратяване на членственото
правоотношение, т.е. правилата, които уреждат този ред за прекратяване, са включени в чл. 96,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Същевременно новият ГПК също въведе правила, които се включени в чл. 517, ал. 2
и ал. 4 ГПК. И понеже ГПК е специален закон и е по – нов закон, когато е налице противоречие
между правилата на ГПК и тези на ТЗ, прилагат се правилата на ГПК. Идеята за прекратяване на
членственото правоотношение на това основание е следната: кредиторът има право да се

171
удовлетвори от стойността на членственото правоотношение на съдружника в дружеството. За да
може обаче кредиторът да се удовлетвори, трябва членственото правоотношение на съдружника
да бъде прекратено, защото докато не бъде прекратено членственото правоотношение
съдружникът няма такова парично вземане. Всъщност чл. 96, ал. 1 ТЗ говори за ликвидационен
дял, но кредиторът може да се удовлетвори от ликвидационния дял само в случай че дружеството
бъде прекратено, а в тази хипотеза дружеството може да бъде прекратено, но може и да не бъде.
Има изискване кредиторът най – напред да опита да се удовлетвори от останалото движимо
лично имущество на съдружника и само ако опитът му е бил неуспешен в продължение на 6
месеца, тогава може да се удовлетвори от дела на съдружника, т.е. от неговото парично вземане,
което представлява стойността на неговото членствено правоотношение. Не е докрай изяснено
какво означава кредиторът да не може да се удовлетвори. Би следвало да се приеме, че е
достатъчно да са изтекли 6 месеца след образуването на производство по индивидуално
принудително изпълнение срещу съдружника и кредиторът не е успял да се удовлетвори. Не е
ясно и защо принудителното изпълнение следва да бъде само по отношение на движимите вещи,
но така е предвидено в закона. Съгласно чл. 96, ал. 1 ТЗ, кредиторът може да наложи запор върху
ликвидационния дял след изтичането на този 6 – месечен срок. Доколкото обаче чл. 517 ГПК,
който е по – нов и се явява специален, не предвижда изтичането на такъв 6 – месечен срок за
налагането на запор, следва да се приеме, че запор може да се наложи и преди изтичането на 6 –
месечния срок. Самият запор се налага чрез изпращането на запорно съобщение до Агенция по
вписванията и той се вписва по реда на вписване на залог върху дял от търговско предприятие.
Запорът има действие от деня на вписването му в търговския регистър. От момента на налагането
на запора паричното вземане на съдружника – длъжник на кредитора, било то произтичащо от
неговия дял в случай че се прекратява само членственото му правоотношение, било то
произтичащо от ликвидационния му дял в случай че се прекратява и дружеството, не е
възникнало все още. В хипотезата на прекратяване само на членственото правоотношение това
вземане възниква едва след прекратяването на членственото правоотношение. Налагането на
запор прави разпореждането с членствени права, отнасящи се до запорирания дял, относително
недействително спрямо кредитора, който е наложил запора и присъединилите се кредитори
съгласно чл. 452, ал. 1 ГПК.

По отношение провеждането на принудително изпълнение върху дял няма уреден режим.

В литературата се застъпват различни становища по този въпрос.

Възможно е самият съдружник или някой от останалите съдружници да обезцени дела. Те

могат да го обезценят например като обезценят самото имущество на дружеството. Т.е. самото
дружество може да започне да се разпорежда със своите активи в полза на разни трети лица и
когато настъпи моментът за удовлетворяване на кредитора, в патримониума на дружеството да
няма нищо, а паричното вземане на съдружника, от което следва да се удовлетвори кредиторът, е
функция на самото имущество на дружество. Ако дружеството няма имущество, няма да има и
парично вземане.

172
 Стойността на дела може да бъде накърнена и чрез симулативни сделки. В тези хипотези
няма пречка симулацията да бъде разкриване.

С оглед на тези възможности за намаляване на стойността на имуществото на дружеството

и съответно на дела, би следвало, макар понастоящем да няма такова правило в закона, по
аналогия да се прилага чл. 135 ЗЗД. Тук обаче има една особеност, която произтича от това, че не
длъжникът извършва увреждащите разпоредителни действия, а дружеството. Към настоящия
момент няма уреден такъв иск, но би следвало по аналогия да се прилага правилото на чл. 135
ЗЗД. Няма и практика по този въпрос.

Налагането на запора не означава, че веднага ще се пристъпи към принудително

изпълнение. Най – напред трябва да минат 6 месеца, в които кредиторът да не е успял да се
удовлетвори от движимото имущество на длъжника – съдружник. Ако са изтекли тези 6 месеца,
тогава съдебният изпълнител връчва на дружеството изявление на взискателя за прекратяване на
дружеството. В чл. 96 ТЗ е предвидено, че кредиторът може да иска прекратяване, т.е. че той
изпраща изявление за прекратяване на дружеството, но доколкото ГПК е по – нов и специален
закон, изявлението се прави не от самия взискател, а от съдебния изпълнител.

Връчването на изявлението за прекратяване не прекратява дружеството. Необходимо е да

изтече още един 6 – месечен срок след получаване на изявлението. Изтичането на този втори 6 –
месечен срок е необходимо, от една страна, за да може самото дружество да събере пари и да
изпълни задъжението на съдружника си, защото тогава дружеството не би се прекратило, а от
друга страна този 6 – месечен срок е необходим, за да може самото дружество да довърши
работите, които е започнало.

След изтичането на този втори 6 – месечен срок от получаването на изявлението за

прекратяване, дружеството отново не се прекратява. Съдебният изпълнител издава
постановление, с което овластява взискателя да предяви иск пред окръжния съд по седалището
на дружеството за неговото прекратяване. Т.е. прекратяването на дружеството в тези хипотези
става по исков ред, а не с едностранно изявление на кредитора, както е записано в ТЗ. Всъщност
тук се касае за конститутивен иск, но искът е косвен, т.е. наподобява иска по чл. 134 ЗЗД. Това е
така, защото идеята на законодателя по отношение на това овластяване на кредитора да предяви
такъв иск е, че всъщност кредиторът упражнява материалното право на съдружника – негов
длъжник да прекрати дружеството с едностранно изявеление. Затова самият кредитор е
процесуален субституент, в каквото положение е и кредиторът по чл. 134 ЗЗД, и като съищец се
привлича съдружника – негов длъжник. Ответници по този иск са дружеството и останалите
съдружници.

Дружеството и останалите съдружници, както и трето лице по тяхно нареждане могат да

изпълнят задължението на съдружника. Ако вземането на кредитора бъде погасено, искът се
отхвърля. В този случай членственото правоотношение по правило се прекратява от момента на
изпълнението, от момента на удовлетворяването на кредитора, но тъй като това правило е

173
диспозитивно, съдружниците могат да решат друго. Т.е. съдружниците могат да решат да запазят
членственото правоотношение на съдружника – длъжник. При вземането на решение дали да се
прекрати членственото правоотношение или не съдружникът – длъжник не участва при
гласуването. В този случай дружеството не може да прави възражения, които касаят основанието
и размера на вземането на кредитора, тъй като дружеството е трето лице за тези
правоотношения.

Тук обаче е налице един проблем. Всъщност идеята на закона е, че би трябвало

теоритически дружеството да не погаси дълга към кредитора, а да изплати само дела на
съдружника. Правилото обаче е, че то трябва да погаси целия дълг към кредитора, този дълг може
да бъде по – малък, но може да бъде и по – голям от паричното вземане, което има съответния
съдружник при прекратяване на членственото му правоотношение. Всъщност проблемът е, че в
основата на правилото, че дружеството трябва да изплати дълга, а не да изплати дела стоят две
разбирания, т.е. по две причини е въведено това правило. (i) Първата причина е, че законодателят
смята, че понеже съдружникът при събирателното дружество отговаря неограничено и солидарно
за задълженията на дружеството, то би следвало и дружеството да изпълнява целия дълг, за да не
бъде прекратено, т.е. цели се въвеждането на някаква реципрочност. (ii) Втората причина да се
въведе това изискване е, че до момента на плащането не се знае какъв ще бъде делът на
съдружника, защото този дял би се установил едва при прекратяването на дружеството. Ако обаче
съдът установи, че вземането на взискателя не е удовлетворено, съдът прекратява дружеството.
Това е едно обикновено триинстанционно съдебно производство по конститутивен иск и
прекратяването на дружеството настъпва от момента на влизане на съдебното решение в сила,
като това решение се изпраща служебно за вписване в търговския регистър, след което се
извършва ликвидация.

В ГПК се съдържат особени правила, когато изпълнението е насочено срещу всички дялове
на всички съдружници в дружеството, т.е. когато всички съдружници са длъжници. В такъв случай
не е нобходимо кредиторът да е направил опит да се удовлетвори от движимото имущество на
съдружниците. Не е необходимо и да се връчва изявление за прекратяване на дружеството.
Взискателят само трябва с постановление да бъде овластен да предяви иск за прекратяване на
дружеството. Освен това, в тези хипотези съдът отхвърля иска, само ако установи, че вземането на
взискателя е удовлетворено най –късно до приключването на първото заседание по делото,
докато такова изискване няма по отношение на предходната хипотеза. В този случай членственото
правоотношение на съдружниците – длъжници не се прекратява, а може да се прекрати само
дружеството, в случай че не се погасят задълженията на съдружниците. Ако се допусне обратното,
при положение, че всички съдружници са длъжници, то дружеството би останало без
съдружници.

В чл. 93, т. 5 ТЗ е предвидено, че събирателното дружество се прекратява по искане на

синдик при несъстоятелност на съдружник. Идеята е, че съдружник, който е несъстоятелен, не
може да участва в дружеството, тъй като той не може да управлява и да представлява
дружеството. Макар това изрично да не е предвидено, според проф. Калайджиев и в тази
174
хипотеза прекратяването се извършва по исков път чрез конститутивен иск. Доколкото
съдружникът, спрямо който има открито производство по несъстоятелност, може в последствие
да бъде оздравен, членственото правоотношение може да бъде прекратено само когато
съдружникът е вече обявен в несъстоятелност, т.е. когато е сигурно, че няма да има оздравяване.
В този случай легитимиран да води иска е синдикът на съдружника, а ответници са дружеството и
съдружникът. Делото е подсъдно на окръжен съд по седалището на дружеството.

Възможно е членственото правоотношение да се прекрати и на други основания, които

могат да бъдат предвидени в дружествения договор. Те могат да бъдат най – различни – краен
срок, прекратително условие, загуба на определени качества от съдружника. Разбира се,
членственото правоотношение се прекратява винаги, когато се прекрати самото дружество, но
това става едва от момента на вписването в търговския регистър.

Последици от прекратяване на членственото правоотношение

След прекратяване на членственото правоотношение на съдружник в събирателно

дружество настъпват различни последици. От една страна, настъпват неимуществени последици,
които са свързани най – вече с търговската фирма. Ако името или фирмата на прекратилия
членството си съдружник е било/била включена във фирмата на дружеството, последната следва
да бъде променена, така че то да се изключи от съдържанието на фирмата. Старото съдържание
на фирмата може да бъде запазено само със съгласието на прекратилия членството си съдружник,
което следва да бъде изрично. Ако съдружник – физическо лице е починал, тогава съгласието
трябва да бъде дадено от неговите наследници. Ако това не бъде направено, прекратилият
членството си съдружник, както и неговите наследници или правоприемници могат да водят иск
по чл. 11, ал. 2 ТЗ за преустановяване на използването на фирмата.

Освен това, прекратилият членството си съдружник има право да получи стойността на

своя дял, т.е. стойността на членственото си правоотношение, която стойност по начало е функция
от стойността на вноските, но съдружниците могат да решат и друго, т.е. съдружниците могат да
определят механизма, по който да се определя стойността на дела. Вземането на съдружника е
парично. Съдружникът може да получи нещо друго, но това означава той да сключи с
дружеството договор за даване вместо изпълнение. За това си вземане съдружникът е един
необезпечен хирографарен кредитор. Това право възниква от момента на прекратяване на
членственото му правоотношение. Паричното вземане става изискуемо съгласно общите правила
и се погасява с общата 5 – годишна давност.

Съдружникът, който е прекратил членственото си правоотношение, може да има и други

права. Например ако той е предоставил на дружеството някакви вещи за ползване, той може да си
ги вземе обратно, ако това предоставяне е свързано с неговото членствено правоотношение.

Законът не съдържа изрични правила за определяне на стойността на дела, на паричното

вземане. Според проф. Калайджиев би следвало меродавна да е пазарната стойност на дела, т.е.
това означава да се оцени цялото имущество на дружеството, след което се определя стойността
175
на дела на базата на идеалната част от него или съобразно размера на вноските или какъвто друг
критерий за разпределение са избрали съдружниците. Т.е. не следва това определяне да става
само на базата на балансовата стойност. Такова правило има само при ООД, съгласно което
стойността на дела се определя съобразно балансовата стойност на имуществото към края на
месеца, в който е прекратено членственото правоотношение. По начало обаче балансовата
стойност е съвършено различна от пазарната стойност. Това е така, защото например съгласно
счетоводните правила недвижимите имоти се амортизират за определен период от време. Т.е.
след изтичане на определен брой години балансовата стойност на този недвижим имот ще бъде
0. Съответно при това положение би се получило така, че съдружникът не може да получи нищо
от този имот. В същото време пазарната стойност на имота може да бъде висока. Същото е
положението и с движимите вещи (например автомобили) – те по начало се обезценяват, но след
определен период от време балансовата им стойност също може да е 0, а пък да имат някаква
пазарна стойност.

Това право на получаване на стойността на дела е близко по същността си до правото на

ликвидационен дял, но се различава от него по юридическия факт, който го поражда. Правото на
получаване на стойността на дела се осъществява без извършване на ликвидация, докато при
правото на ликвидационен дял, който също представлява едно парично вземане за стойността на
членственото правоотношение, се прекратява дружеството и се извършва ликвидация, т.е.
удовлетворяват се всички кредитори, осребрява се цялото имущество и каквото остане се
разпределя.

При прекратяване на членственото правоотношение, освен правото да получи стойността

на своя дял, съдружникът може да има и други имуществени права. Ако е предоставил вещи за
ползване, може да си ги вземе. Ако има неполучени дивиденти, той има право да си получи тези
дивиденти.

Отношения между дружеството и третите лица

В хода на осъществяване на дейността на дружеството между него и третите лица

възникват редица правоотношения. Тези отношения се наричат „външни”. Тези външни
отношения при събирателното дружество традиционно се разглеждат в две насоки – (i) от една
страна представляването на дружеството пред третите лица и (ii) от друга страна солидарната
отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството.

Представителство на събирателно дружество

Установеният в закона принцип е, че всеки съдружник има право да представлява

дружеството и когато съдружник извършва някакво действие или сделка, той действа от името на
дружеството и страна по сделката става самото дружество. Представителната власт на съдружника
произтича от качеството съдружник, т.е. тя не е функция от някаква упълномощителна сделка.
Представителната власт на съдружника е иманентен елемент от членственото правоотношение на
съдружника, защото събирателното дружество няма органи, които да го представляват.
176
Събирателното дружество не може по друг начин да влиза в правоотношения, освен чрез
съдружниците си, които го представляват. Поради тази причина съдружникът разполага с
представителна власт от възникването на членственото му правоотношение до неговото
прекратяване или до прекратяване на дружеството.

Възможно е в дружествния договор да се предвиди, че дружеството ще се представлява от

един или от няколко от съдружниците. Възможна е и уговорка, че представителството ще бъде
колективно, т.е. че всички съдружници заедно ще представляват дружеството, като колективното
представителство може да бъде както активно, така и пасивно. Ограничения на представителната
власт на някой от съдружниците може да бъде предвидено както към момента на учредяване на
дружеството, така и по – късно.

Съдружник, който не може да представлява дружеството, не губи правото си да

представлява дружеството като елемент на членственото си правоотношение, но той не може да
упражнява това свое право докато е в сила ограничението. Ограничаването на представителната
власт на съдружник няма действие спрямо трети добросъвестни лица, ако не е вписано в
търговския регистър.

Не е допустимо в дружествения договор да се уговори, че нито един от съдружниците

няма да представлява дружеството, защото в такъв случай дружеството няма да има
представители, тъй като то няма и органи, които да го представляват.

Трето лице не може да представлява дружеството в качеството му на негов орган. Такава

възможност не е предвидена в закона. Чл. 84, ал. 2 ТЗ допуска възлагане на управлението, но не и
на представителството на лице, което не е съдружник. Т.е. външно лице може да представлява
дружеството само като прокурист или като търговски пълномощник.

Представителната власт на съдружника е неограничена по предмет и обем и обхваща

цялата дейност на дружеството. Тя е по – широка по обем от тази на прокуриста. Ограничаването
на представителната власт на съдружник е недопустимо. Ако такива ограничения са предвидени,
дори и да са включени в дружествения договор и да са вписани в търговския регистър, те няма да
имат действие за третите лица. Те могат да имат значение само за вътрешните отношения и
евентуално да доведат до някаква отговорност на съдружника, който наруши това ограничение.

Представителната власт на съдружника се отнася както за извършването на

материалноправни действия, така и на процесуланоправни действия. Съдружник, в качеството си
на представител, може да извършва и действия извън ограниченията по чл. 84, ал. 2 ТЗ, тъй като в
чл. 84, ал. 2 ТЗ е предвидено, че определени действия изискват решение на съдружниците, но
това не касае третите лица. Според проф. Калайджиев такива представителни действия ще
ангажират дружеството, дори да са извършени в нарушение на правилото на чл. 84, ал. 2 ТЗ,
защото представителната власт на съдружника е неограничена по обем.

Прекратяване на представителната власт

177
 По начало представителната власт е елемент от членственото правоотношение и
съответно когато се прекрати членственото правоотношение, прекратява се и тя.

Освен това, макар представителната власт на съдружниците да е неограничена, възможно

е в дружествения договор да се предвиди, че дружеството ще се представлява от един съдружник,
а не от всички. В такъв случай представителната власт на такъв съдружник може да бъде отнета
при условията и по реда на чл. 85 ТЗ, т.е. по исков ред. Това изрично е предвидено в чл. 90 ТЗ.

Друг въпрос, който се поставя във връзка с представителната власт, е свързан с

договарянето сам със себе си. В закона няма предвидени специални правила за договарянето сам
със себе си при събирателното дружество. Би следвало обаче да се приеме, че такова би могло да
се извършва, ако всички съдружници са взели положително решение, т.е. са дали съгласие.

Отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството

На второ място, т.нар. „външни отношения” са свързани с отговорността на съдружниците

за задълженията на дружеството. Тази отговорност безспорно има обезпечителен характер. Т.е. тя
представлява своеобразно обезпечение, което е уредено в полза на кредиторите. Традиционно се
застъпва мнението, че правилата, които уреждат тази отговорност, са императивни. Всъщност те
не са императивни. Те са уредени в интерес на кредиторите. Дори и в дружествения договор да се
предвидят някакви ограничения на отговорността на съдружниците, понеже кредиторите са трети
лица, тези ограничения ще имат сила само във вътрешните отношения на дружеството, но няма да
имат значение за третите лица. Обаче всеки кредитор може да се съгласи по отношение на
неговото вземане тази солидарна отговорност да отпадне или да бъде ограничена. Няма никаква
пречка за това. Т.е. правилата, касаещи солидарната отговорност, не са императивни, както те не
са императивни и по ЗЗД.

Тази отговорност е едно от най – важните изражения на персоналния характер на

дружеството и се характеризира с известни особености.

Най – напред, тази отговорност е неограничена. Това означава, че съдружникът отговаря с

цялото си секвестируемо имущество за задълженията на дружеството, включително и с ½ от
вещите и вещните права, които са съпружеска имуществена общност.

Отговорността има обратно действие. Това означава, че съдружникът носи солидарна

отговорност от момента на възникване на съответното задължение, а не от момента, в който той е
придобил качеството съдружник. Т.е. дори едно лице да е станало съдружник по – късно, то
отговаря солидарно и неограничено и за старите дългове. Принципът е, че отговорността е ex tunc.
Има обаче едно единствено правило, което урежда солидарна отговорност ex nunc. То пак е
диспозитивно. Това изключение се отнася за хипотезата на пробразуване. В случай на
преобразуване, по силата на изричното правило на чл. 263м, ал. 2 ТЗ, солидарната отговорност е
от момента на придобиването на качеството съдружник. В тази хипотеза се има предвид следната
ситуация. Едно лице е било ограничено отговорен съдружник в дружество. Това дружество обаче

178
се преобразува чрез сливане например. Ако приемащото дружество е събирателно, то
съдружниците от преобразуващото се дружество стават съдружници в него. В този случай
отговорността на тези съдружници е ex nunc.

Тази отговорност е солидарна. По начало солидарността се урежда от общите правила на

солидарността, доколкото няма предвидени специални правила. Макар че отговорността е
солидарна, съдружникът има право да противопоставя на кредитора и собствените си
възражения (if any). Например ако съдружникът има насрещно вземане срещу кредитора, той
може да направи възражение за прихващане.

Има още едно правило, касаещо тази лична, неограничена, солидарна отговорност.
Отговорността на съдружниците е субсидиарна. Това означава, че, съгласно чл. 88 ТЗ, кредиторът
трябва да направи опит да се удовлетвори от дружеството и само ако този опит е неуспешен,
тогава той може да ангажира отговорността на съдружниците. Не е изяснено обаче какво точно
означава това. Би следвало кредиторът да се снабдил с изпълнителен лист срещу дружеството и
да е образувал изпълнително дело. Ако, евентуално, в патримониума на дружеството има
секвестируемо имущество, това би следвало да е пречка за ангажиране на субсидиарната
отговорност на съдружниците. Доколкото обаче съдружниците черпят права от наличието на
секвестируемо имущество, в тяхна тежест е да докажат, че има такова имущество, от което
кредиторът може да се удовлетвори, така че те да не отговарят за задълженията на дружеството.
Този субсидиарен характер касае задълженията на дружеството към кредиторите на дружеството.
Във вътрешните отношения между съдружниците солидарност няма и помежду си те отговарят
всеки за своя дял, който се определя или съобразно някакви вътрешни уговорки, или, ако липсват
вътрешни уговорки, всеки отговаря за равна част. Обаче ако един съдружник е изпълнил целия
дълг, той има регресно вземане срещу дружеството в пълен размер, като би следвало съответно
той да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор. Въпросът, който обаче се поставя, е
какво е регресното вземане на изпълнилия съдружник по отношение на останалите съдружници,
защото те, също като него, са солидарни длъжници, т.е. касае се за дълг на дружеството, а не за
дълг на солидарните съдружници. Този въпрос не е уреден в закона, но се смята, че ако не е
предвидено друго, би следвало да важи правилото, което е уредено в общите правила на
солидарността, а именно, че би следвало съдружниците да отговарят, но като се намали дела на
изпълнилия съдружник. [В 13.12.12/00:23:50 казва, че е допуснал грешка и съдружникът по –
скоро не би следвало да има право на регресен иск срещу дружеството, а обратно е възможно]

Има специални правила относно солидарната отговорност във връзка с несъстоятелността.

Съгласно чл. 610 ТЗ, едновременно с откриването на производство по несъстоятелност по
отношение на дружеството се смята за открито и производство по несъстоятелност по отношение
на съдружниците, тъй като те отговарят солидарно за задълженията на дружеството. Доколкото
това правило е уредено в интерес на кредиторите, то е императивно. Производство по
несъстоятелност обаче не се открива по право, а е необходимо да има съдебен акт. Това
безспорно важи по отношение на самото дружество, но би следвало да важи и по отношение на
съдружниците. Това е така, защото не може производство по несъстоятелност да се открие без
179
съдебен акт. По отношение на всеки съдружник се открива самостоятелно и отделно
производство по несъстоятелност, това не е единно производство по несъстоятелност. В този
случай съдружниците могат и да не са търговци. По принцип производство по несъстоятелност се
открива само по отношение на търговци, но има изключения от този принцип, като това е едно от
тях. Няма значение дали съответен съдружник е неплатежоспособен или свръхзадължен, а само
поради причината, че той е солидарен длъжник и солидарен гарант, по отношение на него се
образува отделно производство по несъстоятелност. Доколкото отговорността на съдружниците е
субсидиарна (чл. 88 ТЗ), т.е. съдружниците отговарят, но само ако кредиторите не могат да се
удовлетворят от имуществото на дружеството, би следвало аналогично да е положението и при
производството по несъстоятелност. Т.е. кредиторите могат да участват в разпределението на
имуществото на съдружник, само ако техните вземания към дружеството не са били
удовлетворени в хода на производството по несъстоятелност, открито срещу дружеството.

Прекратяване на дружеството

Когато се говори за прекратяване на дружеството, традиционно се разглеждат три групи

хипотези:

(i) В единия случай дружеството се прекратява в резултат на несъстоятелност;

(ii) Дружеството, на второ място, винаги се прекратява в случай на преобразуване;

(iii) Прекратяване на дружеството, след което се извършва ликвидация.

Основанията за прекратяване на дружеството са неизчерпателно изброени в ТЗ. В тези

случаи просто се говори за прекратяване на дейността, след което се вписва ликвидатор и
производство по ликвидация, трябва да минат 6 месеца, да се удовлетворят кредиторите, да се
осребри имуществото, то да се разпредели между съдружниците, след което дружеството се
заличава. Т.е. в хипотезите, в които се извършва ликвидация, самото прекратяване не води до
прекратяване на дружеството като правен субект, то се престава да съществува едва след
приключване на производството по ликвидация и от момента на заличаването му в търговския
регистър.

В търговския регистър не се вписва самото прекратяване, а се вписва ликвидаторът и

срокът за ликвидация. Вписването има оповестително действие, а не конститутивно действие.

Има различни хипотези на прекратяване, като списъкът, уреден в ТЗ е неизчерпателен.

Най – напред, дружеството може да се прекрати по право (т.е. без да се изявява воля за
прекратяване), като юридическите факти, които водят до прекратяване, могат да бъдат най –
различни – прекратително условие, срок, постигане на цел, намаляване на съдружниците под
минималния брой от 2 лица, изгубване на определние качества от мнозинството съдружници и
т.н. По правило тези основания се посочват в дружествения договор, но могат да бъдат и легално
уредени, например в чл. 93, т. 4 ТЗ се предвижда, че смърт или поставяне под пълно запрещение
180
на съдружник – физическо лице или прекратяване на юридическо лице – съдружник води до
прекратяване на самото дружество.

Освен това, съгласно чл. 93, т. 2 ТЗ, дружеството във всички случаи може да се прекрати по
съгласие на съдружниците. По начало това решение за прекратяване се приема с единодушие, но
в дружествения договор може да бъде предвидено друго мнозинство.

Дружеството може да се прекрати и с едностранно изявление на който и да е съдружник

при напускане на дружеството. Т.е. съгласно чл. 94 ТЗ, принципът, който е уреден в закона е, че
напускането на съдружник води до прекратяване на дружеството, защото то има персонален
характер. Това е принципът, уреден в закона, но съдружниците могат да решат друго.

Дружеството по правило се прекратява и при изключване на съдружник съгласно чл. 95 ТЗ.

Това отново е принцип, като тук основанията са същите, но има и едно допълнително основание –
обективна невъзможност за изпълнение на задълженията на съдружник.

Освен това, дружеството се прекратява и в случаите, когато кредитор на съдружник води

иск за прекратяване на дружеството, ако на този кредитор не бъде заплатена стойността на
неговото вземане.

В закона са предвидени специални правила относно давността на вземанията за

задължения на дружеството, т.е. за тази солидарна отговорност – чл. 98 ТЗ. Съгласно тази
разпоредба, за тях важи общата 5 – годишна давност, освен ако давността на главното
задължение (т.е. на самото дружество) не е по – кратка. Т.е. ако задължението на дружеството се
погасява с по – кратка давност, то и солидарното задължение на съдружниците се погасява с по –
кратка давност.

Второ специално правило по отношение на давността е уредено в чл. 98, ал. 2 ТЗ. Съгласно
него започва да тече от деня, в който прекратяването на дружеството, неговото преобразуване
или напускането на съдружника е вписано в търговския регистър. Тук има различни хипотези.
Проблем в случай на прекратяване на дружеството е, че самото прекратяване не се вписва в
търговския регистър, а се вписват ликвидаторите и срокът на ликвидацията. Следователно,
давността следва да започне да тече от вписването на тези обстоятелства, а не на самото
прекратяване, тъй като то самото не се вписва. Що се отнася до пробразуването, то се вписва и
давността започва да тече от момента на неговот вписване. Правилото по отношение на
напускането пък следва да се тълкува по – разширително, така че да касае вписването на
прекратяване на членственото правоотношение не само поради напускане. От всичко това следва,
че солидарното задължение на съдружниците се погасява с давността, с която се погасява и
главното задължение на дружеството (общата 5 – годишна или съответна по – кратка давност), но
началният момент, от който започва да тече давността по отношение на солидарното задължение
на съдружниците, не е началният момент на давността по отношение на главното задължение, а е
или вписването на обстоятелствата, свързани с прекратяването (ликвидатор и срок за
ликвидацията), или вписването на преобразуване или прекратяване на членствено
181
правоотношение. Това означава, че е възможно давността по отношение на самото дружество да
бъде изтекла, но да не е изтекла по отношение на съдружника и той да отговаря.

Съществува обаче друг проблем в това отношение и той е, че тези правила касаят
задължения, които не са изискуеми към момента на прекратяване на дружеството,
преобразуването или към момента на прекратяване на членственото правоотношение. Проблемът
е, че ако задължението не е изискуемо, от кой момент следва да започне да тече давността по
отношение на съдружника – от момента на настъпване на изискуемостта на главното задължение
или от момента, който е посочен в ТЗ. Според проф. Калайджиев по – скоро трябва да се приеме,
че е вторият момент, т.е. този, който е посочен в ТЗ. Давността би следвало да започне да тече и
без да е настъпила изискемостта. Това е така, тъй като все пак тази солидарна отговорност има
гаранционен характер, а в противен случай положението на съдружниците би се влошило твърде
много. Тъй като няма изрично правило обаче, съществуват и други виждания. Според тях, ако
главното задължение не е изискуемо и ако изискуемостта настъпва след моментите, посочени в
чл. 98, ал. 2 ТЗ, то тогава давността започва да тече и по отношение на съдружниците от момента,
в който настъпва изискуемостта на главното задължение.

Уредено е и още едно правило, според което прекъсването на давността по отношение на

прекратеното дружеството има действие и по отношение на съдружниците, които са били в
дружеството към момента на прекратяването – чл. 98, ал. 3 ТЗ. Това правило е отклонение от
правилата за солидарността. По начало при солидарността прекъсването на давността има
относително действие, т.е. давността по отношение на всеки един от солидарните длъжници
трябва да бъде прекъсната поотделно, т.е. прекъсването на давността по отношение на един не
важи по отношение на друг. Аналогично е положението и при давността по отношение на
поръчителя, защото отговорността на съдружниците в събирателното дружество наподобява
гаранционната отговорност на поръчителя, макар в някой случаи да е по – лека от тази на
поръчителите. Всъщност обаче тук нещата са по – тежки за съдружниците, защото прекъсването
на давността по отношение на дружеството прекъсва давността и по отношение на съдружниците,
които са били съдружници към момента на прекратяване на дружеството, а не към момента на
прекъсване на давността. Прекъсването на давността по отношение на един от съдружниците
обаче няма действие спрямо останалите, нито пък има действие спрямо дружеството.

27. Командитно дружество

Командитното дружество е уредено в чл. чл. 99 – 112 ТЗ. Чл. 99, ал. 1 ТЗ съдържа легално
определение, съгласно което командитното дружество се образува с договор между две или
повече лица за извършване търговска дейност под обща фирма, като един или повече от
съдружниците са солидарно и неограничено отговорни за задълженията на дружеството, а
останалите са отговорни до размера на уговорената вноска. Съгласно чл. 64, ал. 3, командитното
дружество е персонално дружество. По начало правната уредба на командитното дружество е

182
много лаконична. За неуредените въпроси се прилага субсидиарно режимът на събирателното
дружество.

Командитното дружество е търговско дружество, т.е. корпоративно юридическо лице,

което е търговец по правноорганизационната си форма. Персоналният характер на командитното
дружество се подчинява на правила, които са по – различни от тези при събирателното дружество.
Основната разлика в този различен режим е, че при командитното дружество са налице две
категории съдружници – (i) неограничено отговорни съдружнници, неричани в литературата
„комплементари“, като този термин не е легален и (ii) ограничено отговорни съдружници,
наричани „командитисти“. Положението на комплементарите е почти идентично на това на
съдружниците в събирателното дружество, докато съгласно чл. 99, ал. 1 ТЗ командитистите
отговарят ограничено до размера на уговорената вноска. Командитното дружество, както и
събирателното дружество, не може да се учреди като еднолично дружество. То трябва във всеки
един момент да има поне двама съдружници, като един от тях да отговаря неограничено, а
другият да отговаря ограничено.

Както при събирателното дружество, тъй като командитното дружество е търговец по

правноорганизационната си форма, не е необходимо командитното дружество да извършва
търговска дейност по занятие. То притежава търговско качество по правноорганизационната си
форма, независимо дали сключва или не сключва търговски сделки.

На базата на тези особености на командитното дружество може да се изведе следното

условно определение: командитното дружество е персонално търговско дружество, което има
най – малко един съдружник, който отговаря солидарно и неограничено, и един съдружник, който
отговаря ограничено за задълженията на дружеството.

ТЗ съдържа правила относно търговската фирма на командитното дружество, които са

допълнителни към общите правила относно търговската фирма, съдържащи се в чл. чл. 7 – 11 ТЗ.

Първото допълнително правило по отношение на търговската фирма на командитното

дружество е, че фирмата трябва да включва името на поне един от неограничено отговорните
съдружници, като това изискване е въведено в интерес на кредиторите, които трябва да знаят
личността на поне един от съдружниците, които отговарят неограничено. Когато става дума за
име, то при физическите лица се има предвид фамилното име, а за юридическите лица означава
фирмата или наименованието. Имената на ограничено отговорните съдружници не се включват в
търговската фирма. Обаче, съгласно правилото на чл. 101, ал. 2 ТЗ, ако име на ограничено
отговорен съдружник се впише във фирмата, този ограничено отговорен съдружник отговаря
неограничено към кредиторите на дружеството, т.е. той отговаря като комплементар. Тази
солидарна отговорност за такъв ограничено отговорен съдружник възниква от момента на
включване на името му в търговската фирма на командитното дружество, т.е. от вписването й в
търговския регистър. Но това, че командитист, чието име е вписано във фирмата, отговаря
неограничено към кредиторите не означава, че неговото положение във вътрешните отношения

183
се променя. Напротив, във вътрешните отношения той си остава командитист, но отговаря
неограничено като комплементар.

Второто допълнително изискване спрямо търговската дирма на командитно дружество е,

че търговската фирма трябва да съдържа означение за вида на дружеството – „командитно
дружество“ или „КД“.

Учредяване на командитно дружество

Командитното дружество се учредява по същия начин, както и събирателното дружество.

Т.е. учредяването представлява смесен фактически състав с елементи, идентични на тези при
събирателното дружество.

Най – напред трябва да се сключи учредителен договор или дружествен договор. Няма
ограничение относно личността на съдружниците. Както всяко лице може да бъде съдружник в
събирателно дружество, така и всяко лице може да бъде съдружник в командитно дружество.
Понеже са учредители обаче, тези лица трябва да бъдат дееспособни. Дружественият договор е
формален. Необходима е квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на подписите
на учредителите, която форма е за действителност и е същата като при събирателното дружество.
Според проф. Калайджиев дружественият договор може да се подпише и от пълномощник, който
има пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя.

Законът урежда съдържанието на дружествения договор в чл. 102 ТЗ, като елементите на
дружествения договор до голяма степен съвпадат с тези на дружествения договор при
събирателното дружество. Има няколко отклонения, като едно от тях е съществено и се дължи на
особеността на самото дружество, а има и други разлики, които са по – скоро редакционни.
Всъщност единственият съществен елемент от съдържанието на договора, който е различен от
тези при събирателното дружество, е, че в дружествения договор трябва да бъде описан размерът
на отговорността на командитистите (чл. 102, т. 4 ТЗ). Описва се отговорността на командитистите,
защото отговорността на комплементарите е като на съдружниците в събирателно дружество – те
отговарят солидарно, неограничено, с обратно действие, субсидиарно и т.н. за задълженията на
дружеството. Командитистите обаче отговарят ограничено, поради което в дружествения договор
следва да бъде описан размерът на тяхната отговорност. По начало, в закона е казано, че
командитистите отговарят до размера на уговорената вноска, т.е. отговорността е функция от
вноската, следователно в дружествения договор трябва да се посочи видът и размерът на
вноската на команситистите. Размерът на отговорността обаче може да бъде уговорен и по друг
начин. Т.е. размерът на отговорността може да бъде както по – голям, така и по – малък от
стойността на вноската. Този елемент на дружествения договор е задължителен, защото той касае
кредиторите.

Освен тези задължителни елементи, в дружествения договор могат да бъдат включвани и

всякакви други уговорки.

184
 Уредбата на съдържанието на дружествения договор при командитно дружество има и
някои други различия в сравнение с предвиденото съдържание на дружествения договор при
събирателно дружество, но те са по – скоро редакционни. Например в правилата, които уреждат
действието на дружествения договор при командитното дружество, не е предвидено изрично да
се описва оценката на непарична вноска, но това следва от общото правило на чл. 72, ал. 1 ТЗ, така
че е несъмнено, че трябва да бъде описана.

Втори елемент от фактическия състав на учредяването е вписването в търговския регистър.

Подлежащите на вписване обстоятелства при командитното дружество не са описани в закона, а
се извежда от аналогичното правило при събирателното дружество. Съгласно чл. 103 ТЗ,
вписването се извършва въз основа на заявление, като заявители са неограничено отговорните
съдружници. Правилото обаче, както при събирателното дружество, следва да се тълкува
корективно и легитимиран да иска вписване следва да е съдружникът или съдружниците, които
могат да представляват дружеството. Към заявлението се прилага екземпляр от дружествения
договор и образци от подписите на лицата, които представляват дружеството, като образците от
подписите трябва да бъдат нотариално заверени.

Членствени правоотношения

Правната уредба на членствените правоотношения по начало е диспозитивна. Такава е и

уредбата на членствените правоотношения при събирателно дружество, с изключение на
правилото на чл. 87 ТЗ, която уредба се прилага субсидиарно и по отношение на командитното
дружество. Изключение от диспозитивния характер на тези правила и тук е свързано с това, че
всеки съдружник има право на един глас. Последното е с императивен характер.

Членствените правоотношения се придобиват на същите основания както тези при

събирателното дружество, без значение дали става дума за неограничено отговорни съдружници
или за ограничено отговорни съдружници.

По съдържание членственото правоотношение на комплементарите е същото както

членственото правоотношение на съдружниците в събирателното дружество.

Различно е положението на командитистите, поради което следва да се обърне внимание

на техните права и задължения.

Командитистите имат право на дивидент. По начало начинът, по който се разпределя този

дивидент, се уговаря в дружествения договор. Ако нищо не е уговорено, дивидентът се определя
на основата на стойността на вноската, която всички командитисти правят. В чл. 109, ал. 1 ТЗ обаче
е предвидено едно особено правило, съгласно което ако командитист не е внесъл изцяло
предвидената вноска, тогава дружеството прихваща полагащата му се част от печалбата до
размера на невнесената част. Тук идеята е, че понеже командитистите нямат задължение да
участват лично в дейността на дружеството и отговарят към кредиторите в ограничен обем,
всъщност единственото задължение, което се очаква от тях е да си изпълнят задължението за

185
вноска. Затова ако те не са изпълнили изцяло това свое задължение, дружеството може да
прихваща дивидентите до размера на невнесената част от вноската. Това правило е диспозитивно.

Командитистите имат право и на ликвидационен дял, който също е функция от размера на

вноската, освен ако в дружествения договор не е предвидено друг начин за определяне на
неговия размер.

Командитистите не разполагат с имуществените права по чл. 81 ТЗ, с които

комплементарите разполагат, тъй като те не участват в качеството си на съдружници в
управлението и представляването на дружеството. Подобни права обаче могат да бъдат
уговорени в дружествения договор.

Командитистите не са титуляри и на управителни права. Това изрично е уредено в чл. 105

ТЗ, съгласно който управлението и представителството се извършват от неограничено отговорните
съдружници. Ограничено отговорните съдружници нямат право на управление и не могат да
спират решенията на неограничено отговорните съдружници. Т.е. командитистите нямат право на
вето. Правилото, че командитистите нямат право на вето е диспозитивно и в дружествения
договор може да се уговори друго.

Обаче командитистите нямат право в това си качество (т.е. в качеството си на съдружник)

да представляват дружеството. Това правило е императивно, защото касае външните отношения.
Те могат да представляват дружеството в качеството на прокуристи или на търговски
пълномощници, но не и в качеството си на съдружници.

Това обаче не означава, че във всички случаи командитистите са лишени от право да

извършват управление. Те могат да участват в управлението, доколкото е необходимо да се
приеме решение на съдружниците, с което се изменя или се прекратява дружественият договор,
тъй като те са страна по този дружествен договор. Следователно, те следва да могат да правят
волеизявления в тези хипотези, когато се засяга дружественият договор. Освен това, макар да не е
изрично предвидено, би следвало съгласие на командитистите да е необходимо и в други случаи,
в които съществено се засяга дейността на дружеството, например прехвърляне на предприятие. В
тези случаи, когато командитистите по изключение имат право да участват в управлението, всеки
от тях има право на един глас, което право не може да му бъде отнето.

Командитистите имат и контролни права. Те имат право да преглеждат търговските книги

на дружеството и да искат препис от годишния финансов отчет. Това тяхно право е изрично
предвидено в чл. 108, изр. 1 ТЗ. Това право е лично и непрехвърлимо, като не може да се
упражнява чрез пълномощник. Отказ да бъде предоставено извлечение от търговските книги или
годишният финансов отчет може да се оспорва по реда на чл. 71 ТЗ. Контролните права на
командитиста обаче са по – ограничени по обем и по вид от тези на съдружник в събирателно
дружество, който не участва пряко в управлението. Такъв съдружник в събирателно дружество,
който не участва пряко в управлението, има право да иска обяснение от управителите, да иска
информация, да осъществява достъп до всички дружествени книжа. Тези права по закон на
186
командитиста са по – ограничени и се отнасят до правото да се иска достъп до счетоводната
документация и годишния финансов отчет на дружеството. Няма проблем обаче кръгът на тези
контролни права на командитистите да бъде разширен с дружествения договор.

Командитистите разполагат и с други контролни права, които принадлежат на всички

съдружници в събирателно дружество. Такова например е правото да се иска изключване на
съдружник, както и да се иска прекратяване на дружеството. Това са процесуални права. Освен
това вноската на командитистите има значение при упражняването на колективното право да се
иска смяна на ликвидатор.

Единственото задължение на командитистите, което законът урежда, е задължението за

вноска. Няма никакви правила относно тези вноски, техния размер, вид или ред за извършване. Те
могат да бъдат както парични, така и непарични. Неизпълнението на това задължение поражда
отговорно на командитистите. Те могат да бъдат изключени, от тях може да се търси обезщетение
за вреди, да се иска реално изпълнение и т.н. Има обаче една особеност, която е от съществено
значение, а именно, че неизпълнението на задължението за вноска поражда пряка отговорност
на съдружниците и към кредиторите на дружеството.

По начало участието на командитистите в дружеството е само капиталово и за тях няма

задължение да се въздържат от конкурентна дейност, каквото задължение има за
комплементарите. Такова задължение обаче може да бъде уговорено.

Друг проблем, който касае вътрешните отношения, е този, който се касае до

разпределението на печалбите и загубите в командитното дружество. В закона липсват правила в
това отношение. По начало това се урежда в дружествения договор. Има някои правила обаче,
които касаят участието на командитиста в печалбите и загубите. Първото от тях е това, че
дружеството има право да прихване дивидента до размера на невнесената част от вноската – чл.
109, ал. 1 ТЗ. Второто правило, което касае участието в печалбите и загубите, е уредено в чл. 109,
ал. 2 ТЗ. Съгласно тази разпоредба командитистът участва в загубите до размера на уговорената
вноска, без да е длъжен да възстанови получените печалби при последвали загуби. Т.е. понеже
участието на командитиста е чисто капиталово, ако той е извършил вноската си, той има право на
базата на тази вноска да получава дивиденти. Ако впоследствие дружеството понесе загуби,
командитистът не е длъжен да връща дивидентите, които е получил по времето, когато
дружеството е реализирало печалби. Чл. 110 ТЗ обаче съдържа специално правило, съгласно
което ако дружеството има загуби, които се отразяват на направените вноски, до възстановяване
на уговорения размер на вноските дружеството не разпределя печалби. Тази норма е
императивна и не може в дружествения договор да се предвиди отклонение от нея. Дори и да
има такава уговорка, тя няма да има действие по отношение на кредиторите.

Прекратяване на членственото правоотношение

По отношение на прекратяването на членствените правоотношения на комплементарите

основанията са същите като тези при съдружниците в събирателното дружество.
187
 По отношение на командитистите обаче нещата стоят по по – различен начин. Тук
основанията могат да бъдат различни.

Смърт или поставяне под запрещение на физическо лице – командитист, както и

прекратяването на юридическо лице – командитист би следвало да водят до прекратяване на
членственото правоотношение.

Аналогична последица би следвало да има и напускането на дружеството от страна на

командитиста, за което би следвало да се прилага съответно чл. 94 ТЗ.

Т.е. по отношение на горепосочените основания режимът и последиците би следвало да

са същите като при събирателното дружество.

По реда на чл. 95 ТЗ командитистите могат да бъдат изключвани само при неизпълнение

на задължението си за вноска.

Членственото правоотношение на командитист може да бъде прекратено и от негов

кредитор. Тук обаче режимът на прекратяване на членственото правоотношение е различен от
този при съдружниците в събирателно дружество и при комплементарите. ТЗ не съдържа правила
в тази връзка, но в чл. 517, ал. 3 ГПК има такива правила. В този случай взискателят (т.е.
кредиторът на командитиста) трябва да извърши няколко действия, за да прекрати членственото
правоотношение. Най – напред, съдебният изпълнител връчва на дружеството изявление на
взискателя за прекратяване на дружеството. Тук обаче, за разлика от хипотезата на прекратяване
на членственото правоотношение в събирателно дружество от кредитор на съдружник, няма
изискване да е изтекъл някакъв срок, в който кредиторът да не е могъл да се удовлетвори от
движимото имущество. Щом има дълг на командитист към негов кредитор, кредиторът може да
започне процедура по удовлетворяването си от дела на ограничено отговорния съдружник. След
връчването на това изявление от съдебния изпълнител на дружеството обаче трябва да изтекат 3
месеца. Това е предвидено в чл. 517, ал. 3 ГПК. Съображенията за изтичане на този 3 – месечен
срок са същите, каквито са съображенията за изтичане на втория 6 – месечен срок при
събирателното дружество, т.е. от една страна, дружеството да може да довърши започнатите
работи, а от друга – да може да събере пари да удовлетвори кредитора.

Има обаче една друга разлика, която е уредена в този случай. При събирателното
дружество за да може дружеството да осуети прекратяването си, то трябва да изплати на
кредитора на негов съдружник пълния размер на задължението на този съдружник. При
ограничено отговорните съдружници в командитното дружество осуетяването на прекратяването
на дружеството може да се извърши или ако дружеството изплати дълга на съдружника, или ако
погаси дълга към кредитора. Т.е. тук е достатъчно дружеството да погаси това от тези две
задължения, което има по – малък размер. Идеята за въвеждането на тази разлика вероятно е, че
при събирателното дружество съдружниците отговарят солидарно и неограничено, поради което
следва да има някаква реципрочност и дружеството също да отговаря неиграничено. При
командитистите обаче, понеже отговарят ограничено, дружеството трябва да изплати техния дял
188
само или, в случай че вземането на кредитора е по – малко по размер, задължението към
взискателя.

Ако дългът към кредитора не е погасен чрез една от тези две алтернативни възможности,
след изтичането на този 3 – месечен срок съдебният изпълнител овластява кредитора на
командитиста да предяви иск за прекратяване на дружеството, също както при събирателното
дружество. Тук обаче има една основан разлика, която според проф. Калайджиев произтича от и
се дължи на неразбиране от страна на законодателя на същността на отношенията. При това
овластяване законодателят отново приема, че се касае за косвен иск, т.е. че взискателят всъщност
предявява право на неговия длъжник – командитист да прекрати с едностранно изявление
дружеството. Целият този режим е заимстван от косвения иск по чл. 134 ЗЗД, но този косвен иск,
който се упражнява в хода на изпълнителното производство. В тези хипотези съдебният
изпълнител овластява взискателя да предяви иск за събиране на вземането. В случая на
командитистите обаче те нямат право с едностранно изявление да искат прекратяване на
дружеството, както съдружниците в събирателното дружество и комплементарите в
командитното дружество. Поради това всъщност тук не се касае до процесуална субституция. Т.е.
според уредбата на чл. 517, ал. 3 ГПК кредиторът има самостоятелно преобразуващо право да
иска прекратяване на дружеството, а не упражнява чуждо материално право.

Особените правила на ГПК, които касаят изпълнение по отношение на всички дялове, са

идентични при комплементарите и командитистите.

Обявяването на командитист в несъстоятелност прекратява членственото му

правоотношение при същите условия и ред, както тези при комплементарите (съответно при
съдружниците в събирателно дружество).

Прекратяването на членственото правоотношение на комплементар поражда същите

последици, както тези при прекратяване на членственото правоотношение на съдружник в
събирателно дружество.

Прекратяването на членственото правоотношение на командитист поражда за него право

да получи стойността на неговия дял, което право е идентично по своята същност на правото на
комплементаря.

Също така, командитистът, както и комплементарят, има право при прекратяване на

членственото правоотношение да получи обратно вещите, които е предоставил за ползване; да
получи заемите, ако е давал такива на дружеството и т.н.

Прекратяването на членственото правоотношение както на комплементар, така и на

командитист се вписва в търговския регистър. Вписването няма конститутивно действие.

Външни отношения. Представителство на дружеството. Отговорност на съдружниците

189
 Командитното дружество се представлява от неограничено отговорните съдружници, като
правилата за събирателното дружество се прилагат съответно. Ако дружеството има само един
комплементар, дружеството се представлява от него и представителната му власт не може да
бъде ограничавана или отнемана. Ако комплементарите са повече от един, по начало всеки един
от тях има право да представлява дружеството, но това може да се ограничи, т.е. може само един
или няколко, а ако се предвиди, че няколко от комплементарите ще представляват дружеството,
може да се уговори както, че те ще представляват поотделно, така и че ще представляват само
заедно. Представляващите дружеството се вписват в регистъра и представят образи от подписите
си.

Ограничаването на представителната власт на съдружника – комплементар няма действие

за третите добросъвестни лица, ако не е вписано в търговксия регистър.

Командитистите могат да представляват дружеството само в качеството на прокуристи или

на търговски пълномощници.

Що се отнася до отговорността, комплементарите отговарят солидарно за задълженията

на дружеството, като тяхната отговорност е идентична по естество, съдържание и обем с тази на
съдружниците в събирателното дружество.

Чл. 99, ал. 1 ТЗ предвижда, че командитистът отговаря за задълженията на дружеството до

размера на уговорената вноска. Понеже става дума за „уговорена вноска”, от граматическото
тълкуване на този текст излиза, че командитистът отговаря пряко към кредиторите на
дружеството до размера на това, за което се е задължил, когато все още не е изпълнил това
задължение. Ако обаче той е изпълнил задължението си за вноска или дружеството по някакъв
начин се е облагодетелствало от тази вноска (например командитистът не е платил вноската, но
той с нея ефективно е изпълнил дълг на дружеството), той не отговаря пряко. Ако пък е изпълнил
само част от задължението си за вноска, командитистът отговаря пряко към кредиторите само до
размера на невнесената част от вноската си. Текстът на разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ТЗ по начало
не е ясен. Поради това подобно тълкуване на разпоредбата и извеждането на тази характерна
особеност на отговорността може да бъде подкрепено и историческо тълкуване, тъй като старият
текст на чл. 140, ал. 1 ТЗ (отм.), който урежда идентична по съдържание и същност на
командитистите, гласи „ограничено отговорният член е отговорен за дружествените задължения
само до размера на своя внос или, ако не го е заплатил, само до условната сума”. Това правило по
отменения ТЗ и тогава се е тълкувало в гореизложения смисъл. Така че командитистът отговаря
пряко към кредиторите за задълженията на дружеството, но само до размера на невнесената част
от вноската си. Неговата отговорност е солидарна и субсидиарна. Тя обхваща и миналите
задължения на дружеството по същия начин както е при комплементарите (съответно при
съдружниците в събирателно дружесто). Отговорността на командитистите обаче е ограничена по
обем – простира се само до размера на неизвършената вноска. Би следвало командитистът да
отговаря пряко към кредиторите за задълженията на дружеството и в случай че задължението му
за вноска е опростено. Това задължение може да бъде опростено по начало. В случай на

190
опрощаване командитистът би следвало да отговаря пряко към кредиторите до размера на
опростената част. Във връзка с правилото на чл. 109, ал. 2 ТЗ, съгласно което командитистът не е
длъжен да връща вече разпределени печалби, и това на чл. 110 ТЗ, съгласно което когато се
установи, че дружеството има загуби, които се отразяват на направените вноски, не се разпределя
печалба докато не бъде възстановен размерът на вноската, се поставя въпросът дали ако
командитистът е получил такива дивиденти, които се отразяват на вноската му, отговаря ли пряко
към кредиторите за разликата до уговорения размер на тази вноска. Доколкото няма предивдени
специални правила, които да предвиждат подобно неща, но пък е изрично предвидено, че
командитистът не е длъжен да връща вече получени дивиденти на дружеството, то не би
следвало той да отговаря и към кредиторите. С оглед на това отговорът на този въпрос е по –
скоро отрицателен.

По начало командитистът отговаря ограничено. В закона обаче са уредени 3 хипотези, в

които това не е така, т.е. в които отговорността се урежда по друг начин. Тези хипотези са
следните:

(i) Първото от тези изключения касае хипотезата, в която името, търговската фирма
или наименованието (as the case may be) на командитиста е включено в
търговската фирма на командитното дружество. В такъв случай командитистът, по
силата на правилото на чл. 101, ал. 2 ТЗ, по отношение на кредиторите отговаря
като комплементар, т.е. той отговаря неограничено. По отношение на членствените
си правоотношения обаче той си остава командитист и не придобива нито
качеството, нито правата и задълженията на комплементар.

Другите две хипотези, които уреждат изключение от ограничената отговорност на

командитиста, се съдържат в чл. 106 ТЗ и чл. 112 ТЗ. Тези разпоредби обаче не са синхронизирани,
поради което тълкуването им би следвало да е корективно.

(ii) Вторият случай, в който командитистът не отговаря ограничено е уреден в чл. 106
ТЗ. Съгласно чл. 106 ТЗ, ако командитистът извършва сделки от името и за сметка
на дружеството, без да е упълномощен, той отговаря лично освен ако дружеството
потвърди сделката. Очевидно в тази хипотеза командитистът действа като мним
представител. Ако се прилагат общите правила за мнимото представляване, които
се съдържат в чл. 42, ал. 1 ЗЗД, тогава би следвало да се приеме, че командитистът
не става страна по правоотношението, а, разбира се, и дружеството не става страна
по правоотношението. В такъв случай отговорността, която е предвидена в това
правило („отговаря лично”), би следвало да означава, че той отговаря за вреди към
третото лице. В същия текст е предвидено, че дружеството може да потвърди
сделката. Самото потвърждаване би следвало да се урежда съгласно чл. 301 ТЗ.
Т.е. достатъчно е дружеството да не се противопостави на действията след
узнаването. Според проф. Калайджиев това е смисълът на чл. 106 ТЗ, т.е.
командитистът не става страна, но ако дружеството потвърди, самото то става

191
 страна, като това потвърждаване може да се извърши и при условията на чл. 301
ТЗ.

В литературата се застъпва и друго тълкуване, съгласно което се твърди, че

дружеството не става страна, но командитистът става страна по правоотношението
и той отговаря като страна. Т.е. приема се, че тук е налице изключение от принципа
при мнимиото представителство. Принципът е именно, че мнимият представител
не става странан по правоотношението, като има едно изключение от този
принцип в менителничното право, където изрично е предвидно, че представител
без представителна власт става страна по менителничното правоотношение.

(iii) Третата група хипотези, в които командитистът отговаря неограничено, е уредена в

чл. 112 ТЗ. Този текст също е доста неясен и объркан. Тази разпоредба същи има
идентичен текст в стария ТЗ. От една страна, сегашното заглавие на разпоредбата е
„отговорност преди регистрирането“, а от друга – в самия текст на чл. 112 се
говори за отговорност както преди възникването на дружеството, така и след това.
Правилото на стария ТЗ е предвиждало отговорност само преди вписването.
Сегащното наименование е заимствано от там, но незнайно защо съставителите на
ТЗ от 1991г. са решили да разширят приложното поле на това правило. Правилото
на чл. 112 ТЗ гласи следното: „Ограничено отговорният съдружник отговаря
неограничено за сделки, извършени от него от името на дружеството преди
възникването му или след това, ако кредиторът не е знаел, че договаря с
ограничено отговорен съдружник”. От разпоредбата става ясно, че кредиторът
трябва да е добросъвестен.

Що се отнася до хипотеза преди учредяването, тя следва да се сравни с хипотезата

на чл. 69 ТЗ, която урежда общото правило. Съгласно чл. 69 ТЗ, когато преди
учредяването лицата, които са учредители или лица, действащи от тяхно име,
извършват правни действия за дружеството в процес на учредяване, то тези лица
стават страни по правоотношението. Ако лицата са повече от едно, те отговарят
солидарно. След учредяване на дружеството обаче по право задълженията, които
те са поели, преминават към дружеството, а учредителите се освобождават от
отговорност. Когато се тълкува правилото на чл. 112 ТЗ, то донякъде съвпада с
правилото на чл. 69 ТЗ, когато става въпрос за хипотезата преди учредяването.
Правилото на чл. 112 ТЗ обаче се отклонява от общото в един аспект, а именно, че
ако командитистът извършва сделки от името на дружеството в процес на
учредяване, след учредяването на дружеството командитистът продължава да
отговаря за тези сделки неограничено, независимо, че задълженията преминават
по право върху дружеството. Т.е. тук след учредяване на дружеството
командитистът не се освобождава от задълженията, които е поел, а продължава да
отговаря неограничено и солидарно за тях. В разпоредбата е казано „ако
кредиторът не е знаел, че договаря с ограничено отговорен съдружник”, т.е.
192
 кредиторът е бил добросъвестен. По отношение на хипотезата преди
учредяването, насрещната страна може да бъде добросъвестна, защото
дружеството не е вписано, т.е. в тази хипотеза кредиторът по начало винаги ще
бъде добросъвестен, освен ако по изключение той не е узнал по някакъв начин.
Ако кредиторът е знаел, че договаря с командитист, задължение за командитиста
не възниква. В такъв случай нито командитистът става страна, нито дружеството
става страна.

Втората хипотеза, която е уредена в чл. 112 ТЗ, визира вече учредено дружество,
като съгласно тази разпоредба, ако командитистът се е представил за
комплементар, той отговаря неограничено, в случай че кредиторът е бил
добросъвестен. В този случай командитистът безспорно действа като мним
представител, но твърди, че е комплементар. В този случай се поставя въпросът
какво е съотношението между правилото на чл. 112 ТЗ и на това на чл. 106 ТЗ,
защото и в двата текста се урежда една и съща хипотеза, а се предвиждат различни
разрешения. Най – напред, съгласно правилото на чл. 112 ТЗ добросъвестността на
кредитора има значение. По принцип кредиторът/насрещната страна след
учредяване на дружеството не може да бъде добросъвестен, защото дружеството
е вписано в търговския регистър и съответно намира приложение презумпцията за
знание на вписаните обстоятелства. Т.е. в търговския регистър ще бъде вписано
кой е комплементае, кой е командитист и т.н. и кредиторът не може да бъде
добросъвестен, освен в предвиденото изключение от презумпцията за знание,
когато не е имал достъп до интернет и подобни (това обаче на практика е почти
изключено). Поради гореизложеното според проф. Калайджиев правилото на чл.
112 ТЗ трябва да се тълкува корективно и в хипотезата след учредяването на
дружеството да се прилага чл. 106 ТЗ.

Правилата на чл. 101, ал. 2 ТЗ, чл. 106 ТЗ и чл. 112 ТЗ са установени в интерес на кредитора,
поради което изключването им с дружествения договор или по решение на съдружниците няма
действие по отношение на третите лица. Всеки един кредитор поотделно и във всеки отделен
случай обаче може да се съгласи тези установени в негова полза правила да бъдат отменени.

Правилото на чл. 610 ТЗ, съгласно което при откриване на производство по

несъстоятелност по отношение на дружеството се открива и паралелно производство по
несъстоятелност по отношение на всеки съдружник, което правило бе изяснено при
събирателното дружество, не се прилага спрямо командитистите в командитно дружество, а само
спрямо комплементарите.

Прекратяване на командитно дружество

Правилата за прекратяване на събирателно дружество се прилагат съответно и за

прекратяването на командитно дружество. Тук единствено се поставят допълнителни въпроси,

193
свързани с това дали прекратяване на членственото правоотношение на командитиста води до
прекратяване на дружеството. По начало отговорът следва да е отрицателен, освен ако в тази
хипотеза, която бе описана по – горе, командитистът има задължение към личен кредитор и този
личен кредитор насочи изпълнение към неговия дял и дружеството не изпълни задължението,
тогава то ще бъде прекратено по исков ред.

Аналогична е хипотезата, когато дружеството се прекратява по искане на синдик при

несъстоятелност на съдружник.

Командитното дружество се прекратява винаги, когато не се е запазило членственото

правоотношение на поне един командитист заедно с поне един комплементар, т.е. ако броят на
съответните съдружници падне под законоустановения минимум.

28. Дружество с ограничена отговорност – обща характеристика и видове. Учредяване

Дружеството с ограничена отговорност намира много по – голямо практическо

приложение отколкото събирателното и командитното дружество. Въпреки това има една
конструкция, при командитното дружество, разработена в Германия. Тази конструкция
представлява командитно дружество, при което неограничено отговорният съдружник е
дружество с ограничена отговорност, а пък ограничено отговорният съдружник е едно физическо
или юридическо лице, което е едноличен собственик на капитала на това дружество с ограничена
отговорност, което е комплементар.

Правната уредба на дружеството с ограничена отговорност се намира в чл. чл. 113 – 157
ТЗ. Идеята на това дружество е да се създаде някаква дружествена форма, която да бъде
приложима за средния бизнес, но при нея съдружниците да не отговарят неограничено.

Чл. 113 ТЗ съдържа легално определение на ООД, като разпоредбата гласи „Дружество с
ограничена отговорност може да се образува от едно или повече лица, които отговарят за
задълженията на дружеството с дяловата си вноска в капитала на дружеството“. Това определени
съдържа няколко верни неща. Едното е, че ООД може да има един съдружник, т.е. че може да
бъде учредено като еднолично дружество. Също така е вярно това, че съдружниците отговарят
ограничено. Какво всъщност обаче означава тази ограничена отговорност? В разпоредбата на чл.
113 ТЗ е казано „които отговарят за задълженията на дружеството с дяловата си вноска в капитала
на дружеството“. Тази втора част на изречението ако бъде четена буквално, е невярна. На първо
място, съдружниците изобщо не отговарят към кредиторите нито ограничено, нито неограничено,
самите съдружници не отговарят към кредиторите пряко. Изразът, който гласи, че те отговарят
неограничено, означава, че те в случай на несъстоятелност биха загубили своя т.нар. „дял“, т.е.
членственото си правоотношение, паричното вземане, което биха могли да получат в резултат на
членственото си правоотношение или на прекратяване на дружеството. Това означава, че те
отговарят ограничено, иначе пряко към кредиторите не отговарят. Освен това, невярно е, че

194
съдружниците отговарят с дяловата си вноска в капитала на дружеството. От една страна,
съдружниците не губят дяловата си вноска, вноската, която правят при учредяване на
дружеството, а губят дружествения си дял, т.е. те губят стойността на тяхното членствено
правоотношение, а то по стойност съвпада с дяловата вноска само към момента на учредяването
на дружеството. След това обаче стойността на членственото правоотношение се изменя.
Например с увеличаване на имуществото на дружеството се увеличава и стойността на
членственото правоотношение и т.н. Освен това капиталът е само едно число. Той представлява
сумата от дяловите вноски, но не от самите дялови вноски, а от тяхната стойност, тъй като и
самият капитал е едно число, една стойност. Поради това този израз е неверен.

Ако може да се изведе някакво теоритично определение на дружеството с ограничена

отговорност, макар то също да е условно, би било, че дружеството с ограничена отговорност е
търговско дружество, т.е. то е търговец – юридическо лице, при това корпоративно юридическо
лице. Освен това то е вид капиталово дружество, което изрично е предвидено в чл. 64, ал. 3 ТЗ.
Особеното при ООД е, че капиталът е разделен на дялове.

Както при всяко търговско дружество, така и при материята относно ООД ТЗ съдържа
специални правила, касаещи фирмата. На първо място, има допълнителни изисквания за
съдържанието на търговската фирма на ООД. В закона по отношение на допълнителните
елементи е предвидено, че в самото словесно обозначение, което представлява фирмата, трябва
да бъде включен или изразът „дружество с ограничена отговорност“ или съкращението „ООД“.
Ако дружеството е еднолично, тогава фирмата трябва да съдържа означението „еднолично
дружество с ограничена отговорност“ или съкращението „ЕООД“.

По отношение на учредяването на дружеството, понеже то е капиталово, освен двата

елемента, които са задължителни и при персоналните дружества, а именно сключването на
дружествен договор или учредителен договор и вписване в търговския регистър, тук има
допълнителни елементи, които произтичат от капиталовия характер на дружеството.

Дружественият договор на ООД се подписва от учредителите, като е възможно обаче да

има и само един учредител, в който случай актът не се нарича „дружествен договор“, а
„учредителен акт“. Изискванията по отношение на учредителите са същите като при всяко друго
търговско дружество, трябва да бъдат дееспособни лица. Самият дружествен договор е
формален. За разлика от персоналните дружества, тук е достатъчна проста писмена форма. При
ООД обаче е възможно учредителят да бъде представляван при подписването на дружествения
договор. Законът урежда квалифицирана форма за упълномощителната сделка, а именно
писмена форма с нотариално заверен подпис на упълномощителя. Това разрешение е
исторически обусловено от факта, че при съставяне на ТЗ законодателят се е колебаел дали да не
предвиди квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на подписите по отношение на
дружествения договор, но след като е приел, че проста писмена форма е достатъчна, все пак
квалифицираната форма е останала по отношение на упълномощителната сделка, което правило

195
е в отклонение от общия принцип, уреден в чл. 37 ЗЗД, съгласно който формата на пълномощното
би следвало да е във формата, която се изисква за сделката.

Самият дружествен договор, също както дружественият договор при събирателно и

командитното дружество, има съществени елементи, несъществени елементи и естествени
елементи. Съдържанието на дружествения договор е описано в чл. 115 ТЗ.

По начало към съществените елементи спадат признаците, които индивидуализират

правни субект (фирма, седалище, адрес на управление, предмет на дейност и т.н.). Тъй като по
същината си ООД е междинна форма между чисто капиталовите и персоналните дружества, макар
да е определено от закона като капиталово, то в дружествения договор, също както при
персоналните дружества трябва да се съдържа индивидуализация и на съдружниците. Трябва да
бъдат определени и най – важните елементи от членственото правоотношение, правата и
задълженията на съдружниците, като най – важното нещо, което следва да бъде уточнено е
вноската – размер, срок, начин на извършване и т.н. Когато вноските не са внесени изцяло, в
дружествения договор може да се определи срок за това, който обаче не може да бъде по – дълъг
от 2 години (чл. 115, т. 4 ТЗ). Друго нещо, което е определено като съществен елемент от
дружествения договор, е капиталът. Т.е. дружеството е капиталово. Капиталът е равен на вноските
на съдружниците, но не на сумата от реално внесените вноски, а на сумата от задълженията за
вноски. Освен това задължително трябва да се избере управителн на дружеството. При ООД, за
разлика от персоналните дружества, има обособен орган, който е едноличе – управител. Той
управлява и представлява дружеството пред трети лица.

Несъществените елементи могатда бъдат различни. На първо място, в дружествения

договор може да се предвиди начин на представляване на дружеството. В закона е казано, че в
дружествения договор задължително трябва да бъде предвиден начин на представляване, но
всъщност самият закон съдържа диспозитивни правила, които уреждат начина на представляване.
По начало дружеството се представлява от управителя. Дори и дружественият договор да не казва
изрично, че то се представлява от управителя, то това е така по силата на самия закон. Ако има
повече от един управител, има различни възможности за представляване, но дори при повече от
един управител да не е предвидено в дружествения договор как ще бъде представлявано
дружеството, за тези хипотези отново има диспозитивни правила в ТЗ. Поради всичко това следва
да се приеме, че всъщност самият начин на представляване е по – скоро несъществен елемент.
Освен това като несъществено съдържание на дружествения договор могат да се включат някакви
привилегии на съдружниците; допълнителни права, които са различни от предвидените в закона и
т.н.

Що се отнася до естественото съдържание, то всички права и задължения на

съдружниците, които са уредени в закона, дори да не бъдат изрично предвидени в дружествения
договор, възникват по отношение на съдружниците (например право на ликвидационен дял,
право на глас и т.н.).

196
 Тъй като дружеството е капиталово, следващият задължителен елемент от учредяването е
извършването на вноските. Такъв елемент няма при персоналните дружества. Тук има особености,
които създават някои отклонения в режима на ООД от правилата при чисто капиталовите
дружества. Понастоящем минималният капитал на ООД е 2 лв. (€ 1). Ако за дадено ООД е
предвиден минималният капитал, той трябва да бъде внесен изцяло. Ако обаче капиталът е по –
голям от 2 лв., законът изисква да бъдат внесени поне 70 %. По начало няма специални правила за
извършването на внасянето на капитала. По начало обаче, понеже дружеството е капиталово, се
приема, че по отношение на паричните вноски се прилагат онези правила, които се прилагат за
акционерното дружество. Ако вноските са непарични, те се извършват по общия ред на чл. 72 ТЗ и
чл. 73 ТЗ. С оглед гореизложеното може да се каже, че вторият задължителен елемент от
учредяването на ООД, който липсва при персоналните дружества, е извършването на вноски, като
при това тези вноски трябва да са имуществени, които могат да бъдат парични и непарични. За
разлика от това, при персоналните дружества няма императивно изискване, което да налага
вноските да бъдат извършени към момента на учредяването.

На следващо място, като елемент от фактическия състав на учредяването на ООД, трябва

да се избере управител на дружеството. Този управител може да бъде посочен в самия
дружествен договор. В този случай няма отделен юридически факт, който да е отделен от самия
договор. Подобно разрешение обаче създава практически трудности, защото при евентуална
последваща смяна на управителя ще трябва да се променя и дружествения договор. По – лесно и
удобно е с отделно решение учредителите да изберат управител.

Последният елемент от учредяването на ООД е вписването в търговския регистър.

Заявлението за вписване се подава от лицето, което е избрано за управител. Към заявлението се
прилага екземпляр от дружествения договор, нотариално заверен образец от подписа на
управителя, доказателство за внасянето на капитала, декларации и т.н.

В практиката при учредяване на ООД обикновено се провежда учредително събрание,

макар законът да не налага подобно изискване, каквото има при персоналните дружества. На това
учредително събрание се подписва дружествения договор и се избира се управител. Това се е
наложило в практиката, защото алтернативният начин е съдружниците да само да подпишат
дружествения договор, а в самия него да е посочен управител, но това е по – неудобен вариант,
както бе изяснено по – горе.

Подлежащите на вписване в търговския регистър обстоятелства са обстоятелствата,

посочени в чл. 115, т. 1 – 4 и т. 6 ТЗ.

Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 ТЗ учредителите отговарят солидарно пред

дружеството за вредите, които са причинили при създаването му, ако не са положили грижата на
добър търговец. По силата на правилото на чл. 69 ТЗ учредителите отговарят солидарно за поетите
задължения или за причинените вреди на трети лица. Но тази отговорност е спрямо трети лица.
Тук обаче е уредено специално правило при ООД, според което отговорността на учредителите не

197
е пред третите лица, а е спрямо самото дружество. Освен това има още едно специално правило,
което касае отговорността на учредителите. Съгласно него учредителите нямат право на
възнаграждение за вноските, които са направили, т.е. нямат право на лихви. Това се различава от
уредбата при акционерните дружества, при които можеда се уговори учредителите да имат право
на възнаградителна лихва върху вноската си. Това правило при акционерното дружество е
исторически обусловено, тъй като акциоонерните дружества исторически са се появили с цел да
се набира голям капитал и идеята на пообно разрешение е, че в такива случаи се изисква дълга и
сериозна по обем подготовка, организация и т.н., поради което е минавало много време докато
учредителите могат да получат дивиденти. При ООд обаче не е така. Това е едно затворено
дружество, за което се приема, че започва извършване на дейност веднага, а и може да се учреди
с капитал само 2 лв., поради които причини подобно право на възнаградителна лихва върху
вноската там е неприложимо.

29. Капитал и имущество на ООД. Основен и дружествен дял

Капиталът е една стойност, която по начало е равна на сбора от стойностите на вноските на

съдружниците към момента на учредяването. Възможно е това число да бъде увеличавано или
намалявано по специален ред. Идеята обаче е, че по начало когато се увеличава капиталът, това
трябва да става за сметка на някакво имущество, а когато се намалява, трябва да се изравняват
активите с пасивите. Капиталът от счетводна гледна точка се разглежда като пасив. В баланса се
отчита като пасив. Това разбиране е исторически обусловено от факта, че при възникването на
капитала той се е разглеждал като задължение на дружеството да върне направените вноски.
Капиталът има различни функции. Съгласно едната функция, която следва да изпълнява капитала,
в всеки един момент дружеството трябва да има активи на стойност, която да покрива стойността
на капитала, защото в баланса на дружеството активите и пасивите винаги са равни, не следва
активите да са повече от пасивите или обратното. Всъщност това е възможно, но в такъв случай се
извършват други счетоводни операции. Т.е. в това се изразява едната функция на капитала –
винаги да има налице някакви активи за организация на дейността. Другата функция е капиталът
да служи като гаранция за кредиторите, т.е. да е налице някакво имущество, от което кредиторите
да могат да се удовлетворяват. Ако обаче капиталът се формира чрез извършване на парични
вноски, това не означава, че тези пари трябва да съществуват по всяко време в някаква банкова
сметка. С тях могат да се извършват различни счетоводни операции. От значение е просто да има
актив, но тези пари могат да се използват, стига в баланса да се осчетоводяват каквито и да било
активи. Същото важи и по отношение на непаричните вноски. Ако е извършена непарична вноска,
това не означава, че тя следва да се пази и че не може например да се продаде. Няма пречка за
това.

Въпреки гореизложеното, у нас капиталът няма това значение, което евентуално би

следвало да има съгласно континенталната концепция за капитала.

198
 Към настоящия момент минималният необходим капитал за ООД е 2 лв. Този малък
размер допълнително ограничава значението на капитала у нас. Когато за дадено дружество е
определен минималният капитал от 2 лв., той трябва да бъде внесен изцяло при учредяването.
Ако е предвиден по – голям капитал, от него трябва да бъдат внесени поне 70 % при
учредяването. Неизпълнението на задължение за вноска е основание за изключване на
съдружник, но кредиторите нямат средство, с което да принудят дружеството да изисква от
съдружниците да си платят вноските.

Освен капитала, при ООД съществува и едно друго основно понятие, а именно „дял“. По
принцип ТЗ не е особено последователен в използваната терминология. В него се среща както
понятието „дял“, така и „дружествен дял“. Делът, също както капиталът, е някакво число,
стойност. Тази стойност теоритически съответства на стойността на вноската на съдружник към
момента на учредяване на дружеството. Сумата от дялове гормира капитала. Т.е. капиталът е
равен на сумата от дяловете. Капиталът е разделен на дялове. При едноличните ООД капиталът
може да се състои от един дял, а може и в този случай да бъде разделен на дялове. Тъй като
сумата от дяловете формира капитала, то не може сумата от дяловете да е различна от стойността
на капитала. Дяловете могат да бъдат равни, а могат да бъдат и неравни, няма ограничение. Един
съдружник може да има повече от един дял, това се решава по волята на съдружниците.
Възможно е например капиталът да е разделен на 10 равни дяла и един съдружник да запише 3
дяла, друг съдружник да запише 1 дял и т.н. Т.е. съдружниците могат да имат равен или неравен
брой дялове. Това зависи от самите тях. Възможно е обаче и самите дялове да бъдат неравни и
всеки от съдружниците да има един дял, който обаче да е наразлична стойност. Най – често
срещана в практиката хипотеза обаче е тази, при кояо капиталът е разделен на определен брой
равни дялове и съответните съдружници записват някакъв брой от равни по стойност дялове, като
съотношението се определя според стойността на вноските им. Тези дялове и съотношението
между тях са важни, защото членствените права и задължения на съдружниците са функция от
дяловете, т.е. от вноските, тъй като, както бе посочено по – горе, теоритически дяловете
съответстват на стойността на вноските. По начало стойността на вноската може да е по – висока
от дела, но обратното не е възможно, т.е. не може да е по – ниска. Също така е възможно
паричните вноски да не се извършват изцяло, т.е. да бъдат частични. Непаричните вноски не могат
да бъдат частични, защото законът не го позволява, а не защото на практика е невъзможно.

Минималният размер на един дял, който се нарича още „основен дял“, е 1 лв. Стойността
на дяловете трябва да бъде кратна на 1 лв. (напр. не може да бъде 1,20 лв.). Както е възможно
едно лице да запише повече от един дял, така е възможно и повече от едно лица да запишат само
един дял, т.е. те могат да направят съвместна, обща вноска.

Самите дялове се вписват в т.нар. „книга за дяловете“. Тази книга се води от управителя на
дружеството. Вписването в тази книга има само доказателствено значение. Тази книга за дялове
всъщност представлява частен удостоверителен документ, поради което тя няма материална
доказателствена сила, т.е. значението й в случай на спор се преценява от съда, а не го обвързва.

199
 Този дял или основне дял има значение, защото по начало дружественият дял, който
термин означава самото членствено правоотношение, се формира на основата на тези
дялове/основни дялове. Това е така защото има една особеност при ООД, а именно, че по начало
членствените права и задължения са групирани около всеки дял. Т.е. ако едно лице има пет дяла,
то ще има и пет различни членствени правоотношения, които по начало включват едни и същи
права и задължения, но могат и да включват различни права и задължения. Дружественият дял
(т.е. членствното правоотношение) е функция от дела/дружествения дял. Съдружниците обаче са
компетентни да определят дружествени дялове, които да се отклоняват от дяловете, например
може да се предвидят повече членствени права за някои от съдружниците, независимо че
дяловете са равни.

Имуществото при ООД не се характеризира с никакви особености. Т.е. имуществото е

съвкупността от правата и задълженията. ООД, бидейки юридическо лице, има имущество, което
е отделно от това на съдружниците. Това имущество се формира от вноските, направени при
учредяването на дружеството, последващи вноски, заеми и т.н.

30. Увеличаване на капитала на ООД

Капиталът е съществен елемент от дружествения договор и размерът му подлежи на

вписване в търговския регистър. Идеята на вписването е, че когато едно лице иска да влезе в
някакви взаимоотношения с дадено ООД, то може да направи проверка в търговския регистър и
да види капитала на това ООД, като това има значение, защото се предполага, че по – голям
капитал означава и наличието на повече имущество, съответстващо в баланса на пасива, който
представлява капиталът, от което имущество кредиторът евентуално може да се удовлетвори.
Поради това законът съдържа специални правила за увеличаване и намаляване на капитала,
чиято идея е когато се увеличава капиталът, това да става за сметка на някакво имущество – било
то нововнесено, било то вече натрупано в дружеството, а когато се намалява капиталът, това да се
извършва защото дружеството няма достатъчно активи, които да покрият този пасив (капитала),
или пък защото от дружеството трябва да бъдат извадени някакви активи, така че да има
съответствие между активите и пасивите. Разбира се, намаляване на капитала под
законоустановения минимум не е допустимо.

От гледна точка на гореизложеното, за увеличаването на капитала на ООД има два

способа – (i) ефективно и (ii) номинално увеличаване на капитала. При ефективното увеличаване в
дружеството се внася ново имущество. При номиналното увеличаване на капитала в дружееството
е натрупано някакво имущество, което обаче започва счетоводно да се отнася като капитал.

Законът не съдържа специални правила за номиналното увеличаване на капитала на ООД.

Според проф. Калайджиев обаче няма проблем капиталът на ООД да се увеличава номинално по
същия начин, по който се увеличава номинално капиталът при акционерното дружество. По
начаоло съгласно нашето законодателство номинално увеличаване на капитала е допустимо само
200
въз основа на пари, които са се натрупали в дружеството след плащането на данъците, т.е. чисти
пари, коитосе водят счетоводно и вместо да се разпределят като дивиденти или за някаква друга
цел, се използват за увеличаване на капитала. При акционерното дружество номинално
увеличаване на капитала е възможно когато има неразпределена печалба било за текущата
година, било от минали години. Възможно е и номинално увеличаване на капитала за сметка на
фонд „Резервен“, който също представлява пари, които след плащането на данъци и
разпределението на дивиденти остават в дружеството и счетоводно се пазят във фонд „Резервен“,
който се ползва за покриване на загуби например. Би следвало по същия начин да се извършва и
номиналното увеличаване на капитала при ООД, макар да няма никакви правила за това. Освен
това в практиката това се прави и не е имало проблем. Като, понеже липсват правила, би следвало
да се спазва фактическият състав, който по принцип е предвиден за увеличаване на капитала при
дружество с ограничена отговорност, но вместо да се внася ново имущество, се взема решение
част от печалбата да се използва за увеличаване на капитала.

По отношение на ефективното увеличаване на капитала, то се извършва за сметка на ново

имущество, т.е. правят се нови вноски от страна на съдружниците, които могат да бъдат както
парични, така и непарични.

Увеличаването на капитала е свързано със счетоводните записвания, свързано е със самия

капитал и с дяловете. Когато капиталът се увеличава, от чисто математическа гледна точка има два
възможни начина, по които това да стане, тъй като капиталът по начало е число, което е равно на
сумата от дяловете (т.е. от стойностите на вноските). Първата възможност е чрез увеличаване
стойността на дяловете. Например капиталът е разделен на 10 дяла по 10 лв., но след
увеличаването всеки от тези дялове става по 20 лв. Другият възможен начин за увеличаване е чрез
записване на нови дялове. Например ако капиталът е разделен на 10 дяла по 5 лв., но се запишат
още 10 дяла по 5 лв., то тогава капиталът от 50 лв. става 100 лв.

На базата на тези два математически способа в закона са уредени три технически начина,
по които може да се извърши самото увеличаване на капитала. Единият от тези начини съвпада с
единият математически способ, а именно увеличаване на стойността на вече съществуващи
дялове. Вторият начин е да се запишат нови дялове от самите съдружници. Третият начин, който е
описан в закона, е чрез приемане на нови съдружници, които записват нови дялове.

Фактически състав на увеличаването на капитала

На първо място, за увеличаване на капитала на ООД трябва да се приеме решение на

общото събрание на съдружниците. Това решение трябва да се приеме с единодушие. Това е
единствената хипотеза, в която ТЗ предвижда, че решението трябва да се взее с единодушие с
императивна норма. Т.е. решението за увеличаване на капитала не може да се приема с по –
ниско мнозинство.

На следващо място, трябва да се извършат вноските, ако капиталът ще се формира на

базата на нововнесено имущество. Ако вноските са непарични, те се извършват по реда за
201
извършване на непарични вноски, а ако са парични вноски, те се извършват по реда за
извършване на парични вноски по същия начин както при учредяването на дружеството. Тук обаче
има един въпрос, който не е уреден. В закона е казано, че при учредяването, ако вноските са
парични, трябва да бъде внесено най – малко 70 на 100 от тях, когато дружеството се учредява с
капитал повече от 2 лв. При ООД обаче не е казано каква част от паричните вноски трябва да се
извърши задължително при увеличаване на капитала. Вероятно би следвало да се приложи
същото правило по аналогия и положението да е същото, т.е. да се изискват поне 70 %. При
акционерното дружество е предвидено, че трябва да бъдат внесени по не 25 % при учредяването,
но има и изрично правило, уреждащо хипотезите на увеличаване на капитала, съгласно което и
при увеличаване се изискват поне 25 %. Освен гореизложеното по отношение на новите вноски,
досегашният капитал (т.е. такъв какъвто е преди увеличението) трябва да бъде внесен изцяло.
Това правило също не е изрично уредено в материата на ООД, но при акционерното дружество
има такова правило и то би следвало да намери приложение и по отношение на ООД. В противен
случай би се получило декапитализирано дружество.

Накрая трябва да се извърши вписване в търговския регистър. На вписване подлежи само

новата стойност на капитала, т.е. размерът на капитала след увеличението. Вписването има
конститутивно действие. То е елемент от фактическия състав. Това изрично е предвидено в чл.
140, ал. 4 ТЗ.

Когато капиталът се увеличава чрез приемане на нов съдружник, би следвало да се

осъществят и фактите, които трябва да се обективират, за да възникне членственото
правоотношение на новия съдружник. Това е така, защото няма как да се увеличи капиталът, ако
няма лице, на което да съответстват записаните нови дялове. По начоло това са две различни
вписвания и различни юридически факти (за възникване на членственото правоотношение, от
една страна, и за увеличението на капитала, от друга), но ако се следва логиката на капиталовия
характер на дружеството, то не би могло да има дялове без да има съдружник. Поради това, при
увеличаване на капитала чрез записване на дялове от нов съдружник би следвало освен
гореизброените три юридически факта, а именно вземане на решение, извършване на вноски и
вписване в търговския регистър, да се обективират и необходимите юридически факти за
възникване на членственото правоотношение на новия съдружник.

Последиците от увеличаването на капитала могат да бъдат различни. На първо място, ако

вноската е парична и не е внесена изцяло, възниква задължение за довнасяне на невнесената част
от вноската. Неизпълнението на това задължение е основание за изключване на съдружника.

Има и един друг проблем, който не е уреден от закона. При акционерното дружество е
казано, че акционерите трябва да внесат най – малко 25 на 100 от вноската си, но и общата сума,
спборът трябва да е най – малко 25 на 100 от капитала. При ООД е казано само, че трябва да се
внесе най – малко 70 на 100 от капитала. Т.е. излиза, че може един съдружник да внесе по –
малко, а друг повече.

202
 31. Намаляване на капитала на ООД. Защита на кредиторите

Причините за намаляване на капитала са главно две. Първата причина са загуби. Имат се

предвид загуби, които се отразяват на активите. И понеже капиталът е пасив, а по баланс активите
и пасивите трябва да бъдат равни, се налага намаляване на капитала. Ако в резултат на загуба са
намалели активите, то тогава трябва да се намали и капитала, но не може да се слиза под
законоустановения минимум от 2 лв. Друга причина, поради която се намалява капитала, е за да
се разпредели някакво имущество между съдружниците.

Самото намаляване на капитала, както и увеличаването, може да бъде ефективно и

номинално. Ако намаляването е една чисто счетоводна операция, при която само трябва да се
намалят пасивите, така че да съответстват на наличните активи, то тогава намаляването на
капитала е номинално. В тези хипотези не се вади имущество от дружеството, а само се
извършват определени счетоводни операции. Намаляването може да бъде ефективно, ако в
резултат на това намаляване на пасивите от дружеството се вади някакво имущество и се
разпределя между съдружниците.

От гледна точка на техническите способи за намаляване на капитала, те по начало са

обратни на тези за увеличаване на капитала.

Т.е. първият технически способ за намаляване на капитала е като се намали стойността на

дяловете, сумата от които образува капитала. Например ако дружеството има 10 дяла по 10 лв. и
капиталът е 100 лв. и ако се намали стойността на всеки дял от 10 на 5 лв., то и капиталът ще се
намали на 50 лв.

Друг начин, който е уреден в закона за намаляване на капитала, е чрез изваждане на

имущество от дружеството при прекратяване на членство. Например ако се прекрати
членственото правоотношение на един съдружник, то за него възниква право да получи
паричната стойност на членственото си правоотношение, т.е. той има парично вземане за
стойността на неговия дружествен дял, който пък дружествен дял по начало е функция от
основния дял. Когато съдружникът напусне дружеството и си вземе парите, съответно остават
някакви дялове, на които не съответства съдружник, а от счетоводна гледна точка не може да има
дялове (от които се състои капиталът), срещу които да не стои съдружник. В тези хипотези е
възможно тези ялове да се поемат от друг съдружник, той да внесе тяхната стойност. Ако обаче
това не стане, капиталът трябва да се намали.

Трети начин за намаляване е чрез освобождаване от задължение за неизпълнена част от

вноската, т.е. опрощаване на невнесената част от задължението за вноска. По начало при
капиталовите дружества, включително и при ООД, задължението за вноска не може да бъде
опростено. Това правило изрично е предвидено в чл. 73а ТЗ. Идеята на тази забрана е да се
предотврати ситуация, при която е определен даден размер на капитала, а пък няма вноска, чрез

203
която да се достигне този размер. Това правило обаче познава изключение, което е именно при
хипотезата на намаляването на капитала.

Фактически състав на намаляването на капитала

Фактическият състав на намаляване на капитала е уреден в чл. чл. 150 – 153 ТЗ. Особеното
е, че тези правила, уредени от ТЗ в материята на ООД, се прилагат съответно и по отношение на
акционерните дружества. Има някои отклонения, но като цяло юридическите факти са същите.

На първо място, трябва да се приеме единодушно решение на съдружниците на

дружеството. Понеже обаче намаляването на капитала теоритически означава, че дружеството ще
има по – малко активи, които съответстват на капитала, тъй като този пасив (капиталът) вече ще
бъде по – малък, вече и активите ще бъдат по – малки, то това накърнява интереса на
кредиторите. Поради тази причина решението за намаляване на капитала се обявява в търговския
регистър. Целта на това обявяване е да бъдат информирани кредиторите. Съгласно чл. 150, ал. 1,
изр. 2 ТЗ, с това обявяване на решението в търговския регистър се презюмира, че дружеството е
заявило, че е готово да даде обезпечение на вземанията или да изпълни задълженията към
кредиторите, които не са съгласни с намаляването. Т.е. кредиторите имат право да възразят срещу
намаляването на капитала, защото това касае тяхната възможност за обезпечаване и
удовлетворяване. Чл. 150, ал. 2 ТЗ предвижда 3 – месечен срок, в който кредиторите могат да
възразят срещу намаляването на капитала. Този срок започва да тече от вписването в търговския
регистър на решението за намаляване на капитала. Ако кредиторите не възразят в този 3 –
месечен срок, смята се, че те са се съгласили. Последно представлява необорима презумпция.
Ако обаче те възразят в този 3 – месечен срок, дружеството трябва да извърши едно от
предвидените две алтернативни действия. Първата възможност е да изпълни задълженията към
тези кредитори. По начало, макар да няма изрично правило в закона, се смята, че дружеството
трябва да изпълни задълженията, ако те са изискуеми. Втората алтернатива е дружеството да
предостави на несъгласните кредитори обезпечение, което да е достатъчно за покриване на
задълженията към съответния кредитор. Кое обезпечение е достатъчно законът не казва, така че
това е фактически въпрос. Ако кредиторът не е получил обезпечение или не е получил плащане, в
такъв случай законът предвижда, че той може да иска надлежно обезпечаване на вземането си
чрез запор или възбрана. Т.е. кредиторите или трябва да предявят иск за обезпечаване на иск по
реда за обезпечаване на искове, или пък могат да искат обезпечаване на бъдещия си иск по
предвидения в ГПК ред. В закона е казано, че обезпечението се отменя, ако бъде отказано
вписване на намаляването на капитала или пък ако кредиторът получи удовлетворение.

След като се извършват всички гореизложени неща и изтече 3 – месечният срок, трябва да
се извърши вписване на намаляването на капитала в търговския регистър. Вписването се допуска,
ако към заявлението се представят доказателства, че са спазени тези изисквания, т.е. ако има
възразили кредитори, то те или са били удовлетворени, или вземането им е било обезпечено.
Освен това управителят декларира писмено (като носи и наказателна отговорност за
декларирането на неверни обстоятелства), че на кредиторите, които не са съгласни с

204
намаляването, са дадени обезпечения или е изплатен дългът. Управителят не носи само
наказателна отговорност за декларирането на неверни обстоятелства. Освен това управителят (а в
случай че управителите са повече от един, всички те) носи солидарна отговорност за причинените
на кредиторите вреди, но не за всички вреди, а само до размера, за който те не са могли да се
удовлетворят от дружеството.

Съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ имуществените последици при прекратяване на участие в

дружеството се уреждат въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е
настъпило прекратяването. По начало е спорно дали следва да бъде така, но такова правило
предвижда закона. Но това е така не само ако е прекратено членството на даден съдружник, но е
възможно по аналогичен ред да се постъпи и ако се вади някакво имущество, като то също трябва
да бъде оценено според баланса към края на месеца, през който е било извършено намаляването
на капитала. Ако е прекратено цялото членствено правоотношение, прилага се чл. 125, ал. 3 ТЗ.
Плащанията, които произтичат от намаляването, могат да бъдат извършени само след вписване на
намаляването в търговския регистър и само след като кредиторите, които са изразили несъгласие
с намаляването, са получили обезпечение на вземанията си или удовлетворение на дълговете.
Макар да не е изрично предвидено в закона, възможно е едновременно да се извърши
намаляване и увеличаване на капитала, както това се извършва при акционерните дружества по
реда на чл. 203 ТЗ.

32. Членство в ООД. Придобиване, прехвърляне и прекратяване на членство. Наследяване

на дружествен дял

Терминът „членство“ може да носи различно значение и да се разбира по различни

начини – (i) като юридически факт, който поражда членствено правоотношение, или (ii) като
самото членствено правоотношение. По начало второто значение се използва по – често. Като
синоним на термина „членствено правоотношение“ се използва терминът „дружествен дял“.

Членственото правоотношение може да бъде удостоверено от документ, наречен

„удостоверение за участие“, но този документ има само доказателствено значение. Той няма
никакво значение за възникването на правата и задълженията, които са елемент на членственото
правоотношение.

Членственото правоотношение се характеризира с някои особености.

Една от тези особености бе описана по – горе при разграничението между основен дял и
дружествен дял. Тя се състои в това, че е възможно членствените правоотношения да бъдат
групирани в зависимост от дяловете, които формират капитала. Т.е. възможно е един съдружник
да има повече от едно членствено правоотношение, т.е. да има повече от един дружествен дял,
ако така са решили съдружниците. Възможно е обаче всички права и задължения на съдружник
да бъдат елемент само на едно членствено правоотношение, т.е. само на един дружествен дял.

205
Това е предоставено на волята на съдружниците. Чисто практически няма особено значение кои
вариант ще се избере. Обаче ако членствените правоотношения са групирани в повече от една
съвкупности, съдружникът е по – гъвкав, има по – широка свобода, защото може да прехвърля
един дружествен дял и да си запази друг. Обратното, ако всички права и задължения са елемент
от едно членствено правоотношение, промяната изисква промяна на дружествения договор.

Членствените права и задължения, които формират членственото правоотношение, по

начало са неделими. Такова е положението при всички търговски дружества. Не може едно
членствено право да се притежава от един съдружник, а друго членствено право, което е елемент
на същото членствено правоотношение, да се притежава от друг съдружник. Т.е. този, който има
право на дивидент от съответния дружествен дял, той има и право на управление, право на
ликвидационен дял и т.н.

Възможно е повече от едно лица да са съпритежатели на един дружествен дял, т.е. да са,
условно казано, „съчленове“ по едно членствено правоотношение, което по начало е неделимо. В
такъв случай членствените права се упражняват съвместно и съпритежателите могат или заедно
да упражняват правата и задълженията, или трябва да определят лице, което да ги представлява
пред дружеството. Отговорността за задълженията по този съпритежаван дружествен дял е
солидарна. Например ако има неизпълнено задължение за вноска по такъв дял, които се
притежава от повече от едно лица, то всички съпритежатели отговарят за него солидарно.

В хипотезите на съпритежание на един дружествен дял от повече от едно лица по начало

възникват известни проблеми, които не са уредени, а съществуват и при акционерното дружество.
На първо място, възможно е тези лица – съпритежатели да притежават неравни идеални части от
даденото членствено правоотношение. Няма правила, по който да се урежда упражняването на
тези права при липса на съгласие на съдружниците, които са съпритежатели на съответния
дружествен дял. Когато те са постигнали съгласие, няма проблем – те могат или сами заедно или
чрез упълномощено лице да упражняват правата по членственото правоотношение съгласно
общата си воля. Обаче ако липсва съгласие и е налице неравенство между притежаваните от тях
идеални части от членственото правоотношение, възниква проблем защото липсва уредба.
Например възможно е един да притежава 9/10 от членственото правоотношение, а друг само 1/10
и този с 1/10 да не е съгласен с този, които притежава по – големяма идеална част. Практиката
приема, че е необходимо единодушно решение. Практиката обаче не приема възможността да се
прилагат правилата относно управлението на съсобствена вещ, което според проф. Калайджиев
не е правилно, защото така се допуска възможност миноритарен съдружник да блокира
вземането на решения.

На следващо място, законът изрично предвижда, че дружественият дял може да се дели,

т.е. допустима е делба на дружествен дял. Би следвало да се приеме, че е възможна както
доброволна, така и съдебна делба. При акцинерното дружество няма изрично правило, както при
ООД, което да казва, че акциите могат да се делят, въпреки че положението е същото и би
следвало да може. Такава делба е допустима при съгласие на съдружниците, ако не е уговорено

206
друго. Т.е. ако нищо не е уговорено, всички съдружници трябва да дадат съгласието си. Това е
така, защо по принцип ООД е едно затворено дружество, макар да е капиталово. Поради това
когато се приема нов член, трябва всички стари членове да дадат съгласието си за това. Същото се
прилага и при делбата, тъй като при нея от съпритежатели на един дял се обособяват отделни
притежатели на отделни дялове. Изискването за съгласие на останалите съдружници обаче е
диспозитивно и в дружествения договор може да се предвиди друго.

Възникване на членствено правоотношение

По начало членственото правоотношение възниква по почти еднакъв начин при всички

видове дружества. Има два основни способа, два основни юридически факта, въз основа на които
възниква членствено правоотношение. Тези два способа условно се наричат (i) „оригинерно“ и (ii)
„деривативно” придобиване на членствено правоотношение.

Оригинерно придобиване означава, че съдружникът не придобива членствените си права

от друг съдружник. Това става при учредяване на дружеството, както и при приемане на нов
съдружник, чиито дялове обаче са функция от увеличаване на капитала, т.е. приема се нов
съдружник, ведно с увеличаване на капитала, а не се придобиват дяловете на друг съдружник.
Положението при учредяване на дружеството бе изяснено по – горе. При приемане на нов
съдружник обаче трябва да се осъществи следният фактически състав:

(i) На първо място, бъдещият съдружник трябва да подаде писмена молба, с която да
заяви, че приема условията на дружествения договор;

(ii) След това трябва да се приеме решение на общото събрание на съдружниците за

приемане на новия съдружник, като това решение трябва да се приеме с
квалифицирано мнозинство ¾ от всички дялове, от целия капитал. Тази норма
императивна. В дружествения договор може да се предвиди по – високо
мнозинство, но не може да се предвиди по – ниско;

(iii) Освен гореизложеното, самото членствено правоотношение възниква с вписването

в търговския регистър, като вписването има конститутивно действие;

(iv) Заедно с това, понеже се приема нов съдружник, трябва да се спазят и

изискванията за увеличаване на капитала, т.е. понеже приемането на нов
съдружник става за сметка на увеличаване на капитала, при това оригинерно
възникване на членствено правоотношение трябва заедно с юридическите факти,
изброени в т. (i) – (iii), да се обективират и юридическите факти, въз основа на
които се увеличава капиталът. Едновременно трябва да се впише и увеличаване на
капитала, защото не може да има приет съдружник, а той да не е записал дял, да
няма дял от капитала.

Членствено правоотношение може да се придобие и чрез т.нар. „деривативен“ способ, т.е.

това става при условията на правопримство. В тези хипотези членствено правоотношение се
207
придобива като се придобиват членствените права и задължения на друг съдружник. Това може
да стане в общи линии по два начина:

(i) Единият възможен начин това да стане е чрез прехвърляне на дружествен дял, т.е.
чрез прехвърляне на членствено правоотношение. Самото прехвърляне изисква
сключването на писмен договор с нотариална заверка на подписите. Този договор
може да бъде както възмезден, така и безвъзмезден. В зависимост от своя вид
този договор наподобява традиционните транслативни договори – продажба,
замяна, дарение, апорт и т.н. Обаче в този случай има особеност, а именно, че
предмет на договора не е вещ, а са членствени правоотношения. Поради това,
макар такъв договор да се нарича например покупко – продажба на дружествен
дял, той не е точно продажба, защоо не се прилагат всички правила на договора за
продажба. Това е особен договор, спрямо които се прилагат само някои от
правилата относно договора за продажба, някои от правилата на цесията и т.н. В
този случай, ако има неизпълнено задължение за вноска, правоприемникът
отговаря солидарно с прехвърлителя за дължимите към момента вноски срещу
дела от капитала. Освен това обаче, тъй като се касае за придобиване на
членствено правоотношение, трябва да се приеме и решение на общото събрание
за приемане на новия съдружник, т.е. освен че новият съдружник трябва да сключи
такъв транслативен договор, трябва да се спази и редът за приемане на нов
съдружник (да подаде писмена молба, с която заявява, че приема условията на
дружествения договор; да се приеме решение на общото събрание за приемане на
новия съдружник, като при приемането на това решение трябва да гласува старият
съдружник – прехвърлител, тъй като приемането на нов съдружник поражда
действие от вписването в търговския регистър). Поредността на осъщстяване на
тези елементи не е от значение, т.е. няма значение дали ще се сключи първо
договорът, или ще се вземе решение от общото събрание. Обикновено в
практиката първо се приема решение, а после се сключва договор, но не би
следвало да има пречка да бъде обратното. При всички случай членственото
правоотношение възниква от вписването в търговския регистър. Вписването на
този нов факт (новия съдружник) има конститутивно действие.

Прехвърлянето на дял се вписва в книгата за дяловете, която се води от управителя

на дружеството. Това вписване има само доказателствено значение, а не е елемент
от фактическия състав.

(ii) Членствено правоотношение може да се придобие и чрез наследяване, като не са

предвидени ограничения от глдна точка на това дали наследяването е по закон
или по завещание. Законът не съдържа правила относно това. Единствено в чл.
129, ал. 1 ТЗ е казано, че дружественият дял може да се прехвърля и наследява.
Обаче е безспорно, че наследникът трябва да е приел наследството. Освен това
новият член трябва да бъде поне ограничено, ако не напълно, дееспособен,
208
 защото малолетен или поставен под пълно запрещение не може да придобие
членствено правоотношение, дори чрез наследяване.

Основният проблем в тази хипотеза обаче се състои в това, че ООД по принцип е

затворено дружество и възникването на членствено правоотношение при
прехвърляне на дял при всички случаи изисква приемане на решение на всички
съдружници, като правилото е императивно и това трябва да стане с мнозинство
поне ¾ от всички дялове в капитала. Не може да бъде различно положението при
наследяване. Следователно, макар това да не е предвидено изрично, би следвало
наследяването на дялове да се извършва по реда за приемане на нов съдружник.
Т.е. ако нищо не е предвидено в дружествения договор, наследникът или
наследниците би следвало да подадат съответната молба, с която да заявят, че
приемат условията на дружествения договор, и останалите съдружници да
приемат решение с мнозинство по ¾ от целия капитал. Обаче, понеже се касае за
наследяване, според проф. Калайджиев би следвало съдружниците да могат да
решат и друго, т.е. да могат да предвидят в дружествения договор например, че
наследяването се извършва свободно без да бъдат приемани по общия ред.

В случай че наследниците не желаят да станат съдружници или пък останалите

съдружници откажат да ги приемат като съдружници, то тогава членствено
правоотношение за наследниците не възниква. Обаче те имат право да получат
стойността на дружествения дял на техния наследодател, защото членственото
правоотношение на техния наследодател се е прекратило с неговата смърт.
Поради това те, в качеството си на наследници и съобразно техните наследствени
дялове, имат право да получат стойността на този дружествен дял. Това би
следвало да стане по същия начин, както е предвидено в материята относно
изключване на съдружник, а именно тази стойност да се определи въз основа на
баланса към края на месеца, през който е прекратено членственото
правоотношение (чл. 125, ал. 3 ТЗ).

Прекратяване на членственото правоотношение

Пркратяването на членственото правоотношение може да настъпи в резултат на различни

юридически факти, като в закона няма изчрепателен списък.

Най – напред, има една група хипотези на прекратяване, при които не се изявява воля на
съдружник, т.е. прекратяването настъпва в резултат на настъпването на някакви юридически
факти и с настъпването на съответния юридически факт членственото правоотношение се
прекратява. Такъв юридически факт например е смъртта или поставянето под пълно запрещение
на съдружник – физическо лице. По отношение на юридическите лица в закона е казано „при
прекратяване с ликвидация – при юридическите лица“ (чл. 125, ал. 1, т. 3 ТЗ). Не е ясно обаче в кой
момент се прекратява членственото правоотношение, защото при прекратяването с ликвидация

209
има няколко момента. По начало юридическото лице се прекратява, след което се извършва
ликвидация, а накрая то се заличава от търговския регистър. Т.е. има момент, в който дружеството
е прекратено, но продължава да съществува като юридическо лице, защото то престава да
съществува като юридическо лице едва от момента на заличаването си в регистъра. Обаче при
ликвидацията съдружниците, съответно акционерите имат право да получат стойността на техните
дялов/акции. За да получат те стойността на своя дял, трябва преди това дружеството да е
получило дела. Поради това според проф. Калайджиев следва да се приеме, че прекратяването на
членственото правоотношение настъпва със самото прекратяване на дружеството, а не в момента
на заличаването мъ в регистъра. Прекратяване на членственото правоотношение настъпва и при
преобразуване на дружеството. Освен това членственото правоотношение се прекратява и при
обявяване на съдружник в несъстоятелност. Възможни са и множество други хипотези – например
да е уговорено срочно членство; може членственото правоотношение да се уговори в зависимост
от други юридически факти, например да се предвиди, че съдружникът трябва да отговаря на
някакви изисквания и ако тези качества, които отговарят на тези изисквания, отпаднат, да се
прекрати и членственото му правоотношение и т.н.

На следващо място, възможно е членственото правоотношение да се прекрати въз основа

на волята на самия съдружник. Участието на съдружник в дружество е функция от неговата воля.
Поради това съдружникът може във всеки един момент с едностранно изявление да прекрати
своето членствено правоотношение. Съгласно чл. 125, ал. 2 ТЗ това изявление следва да се изяви с
писмено предизвестие, направено най – рано 3 месеца преди датата на прекратяването. В този
случай решение на общото събрание не се изисква. Възниква въпросът дали е възможно този срок
да бъде уговарян с по – голяма или с по – малка продължителност. Според проф. Калайджиев
няма проблем съдружниците да уговорят друго по взаимно съгласие. Този срок в закона е уреден
с оглед да може дружеството да организира работите си (да събере пари, за да изплати
стойността на членственото правоотношение на съдружника; да намери заместник, а ко е
необходимо и т.н.), т.е. той е в интерес на дружеството ина останалите съдружници. Ако обаче
съдружниците решат, че този срок е прекалено дълъг, не би следвало да има проблем да го
съкратят. С по силно основание следва да е възможно и да го удължат.

Поставя се и въпрос дали е възможно изцяло да се забрани, да се отнеме правото на

съдружник да прекрати членственото си правоотношение с едностранно изявление. Според проф.
Калайджиев такава уговорка ще бъде нищожна.

Членственото правоотношение може да бъде прекратено и в случай на изключване на

съдружник (чл. 126 ТЗ). Изключването се прилага, когато е налице изпълнение на някакви
задължения. Всъщност има 3 групи основания за прекратяване на членственото правоотношение
на съдружник, които се различават по елементите на фактическия си състав. Във всички случаи
обаче, независимо за какво основание става дума, общото събрание трябва да приеме решение с
квалифицирано мнозинство повече от ¾ от целия капитал. Обаче, понеже се изключва съдружник,
съдружникът, който се изключва, не гласува и неговият дял се приспада от размера на капитала
при изчисляването на мнозинството. Това правило не е формулирано коректно, защото така
210
теоритически може да се получи ситуация, в която съдружник, притежаващ 1 %, да изключи друг
съдружник, притежаващ 99 %, поради простата причина, че тези 99 % няма да се броят. Според
проф. Калайджиев положението би следвало да е както е уредено в това правило, но при
положение, че изключваният съдружник няма мнозинство, а пък ако 2 съдружници имат равни
дялове или миноритарен съдружник иска да изключи мажоритарен, то би следвало просто самото
дружество да се прекрати. Основанията за изключване са следните:

(i) Първото основание за изключване на съдружник е налице в хипотезите, когато

съдружникът не е изпълнил задължението си за вноска (чл. 126, ал. 1 ТЗ). По
начало неизпълнението на това задължение следва да е виновно, но законът не
поставя такова изискване. Освен това тук е достатъчно да се касае за частично
неизпълнение. Т.е. съдружник може да бъде изключен, защото не е изпълнил само
част от задължението си за вноска. В тези хипотези процедурата е малко
комплицирана. Необходимо е да се вземат две решения на общото събрание. От
една страна, най – напред общото събрание трябва да се свика редовно и да
определи срок за изпълнение на това задължение, който срок не може да бъде по
– кратък от 1 месец. Срокът се определя с мнозинство повече от половината от
капитала. Естествено, този, който не е изпълнил задължението си и ще бъде
изключван не би следвало да гласува, макар това да не е уредено изрично. След
това управителят писмено уведомява съдружника за допълнителния срок и го
предупреждава за изключването. Ако съдружникът не изпълни това свое
задължение, се приема второ решение, за което вече се изисква мнозинство ¾ от
целия капитал и с което той вече се изключва.

(ii) Има и втора група основания (чл. 126, ал. 3, т. 1 - 3 ТЗ), които са следните: (i)
съдружник не изпълнява задълженията си за оказване на съдействие при
осъществяване на дейността на дружеството; (ii) съдружник не изпълнява решение
на общото събрани; или (iii) съдружник действа против интересите на дружеството.
Би следвало в тези хипотези да се изисква виновно поведение, но законът не
поставя изрично подобно изискване. Също така, макар това да не е предвидено
изрично, би следвало да се касае за сериозни нарушения. В тези случаи
съдружникът трябва да бъде предупреден в писмена форма. Не е указано изрично
кой го предупреждава, но би следвало и в тази хипотеза това да се извършва от
управителя. След това се провежда общо събрание, на което може да се вземе
решение за изключване. Тук е достатъчно провеждането на едно общо събрание, а
не са необходими две, както е при изключване поради неизпълнение на
задължението за вноска.

(iii) Трета хипотеза, при която може да бъде изключен съдружник, е при неизпълнение
на задължението за извършване на допълнителна вноска (чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ).
При ООД съдружниците могат да вземат решение всеки един от тях да извърши
някаква допълнителна вноска. Тази допълнителна вноска по своето естество
211
 представлява заем, който съдружникът дава на дружеството. По начало
мажоритарен съдружник има интерес да дава такъв заем. Обаче миноритарен
съдружник с много малък дял може и да не е особено заинтересован да дава такъв
заем, имайки предвид, че получава много малко от това дружество. Поради това
някой от съдружниците може да не е съгласен с извършването на такива
допълнителни вноски. Тази допълнителна вноска може да бъде само парична. Ако
съдружникът не е гласувал „за“ извършване на такава допълнителна вноска, той
има право да прекрати участието си в дружеството посредством писмено
предизвестие, което се извършва по същия ред, както при напускане на
дружеството, т.е. най – малко 3 месеца преди датата на прекратяването. Съгласно
чл. 134, ал. 2, изр. 2 ТЗ обаче това право за прекратяване на членственото
правоотношение от страна на несъгласния съдружник трябва да бъде упражнено в
срок от 1 месец, като срокът е преклузивен. Ако съдружникът е присъствал на
заседанието или е бил редовно поканен, срокът започва да тече от датата на
провеждане на събранието, а ако не е присъствал – от уведомяването. Ако
съдружникът отправи такова предизвести е 1 – месечния срок, членственото
правоотношение се прекратява и той има право да получи стойността на своя
дружествен дял. Тази стойност се определя по същия начин, както се определя
стойността на дела, т.е. въз основа на счетоводния баланс към края на месеца,
през който е прекратено членственото правоотношение. Обаче ако съдружникът
не е упражнил правото си на напускане в срок, както и ако е гласувал „за“
извършването на допълнителни вноски, но не ги е внесъл, той може да бъде
изключен с мнозинство ¾ от целия капитал след писмено предупреждение.

Във всички случаи прекратяването на членственото правоотношение поражда действие от

момента на вписването му в търговския регистър, което има конститутивно действие.

Последици от прекратяването на членственото правоотношение

Когато се касае за изключване поради неизпълнение на задължението за вноска,

съдружникът не получава нищо, т.е. той не получава стойността на неговия дружествен дял.
Именно поради това редът за изключване в тези хипотези е по – комплициран.

В останалите случаи когато се изключва съдружник се подхожда по един общ начин. Той
има право да получи стойността на неговия дружествен дял, като стойността на този дружествен
дял се определя въз основа на счетоводния баланс към края на месеца, през който е прекратено
членственото правоотношение. Тук обаче възниква един много сериозен проблем, който не е
уреден от законодателя и при който съдебната практика сляпо и съвсем формално прилага
закона. В закона е казано „въз основа на счетоводния баланс към края на месеца“. Обаче
счетоводният баланс не означава нищо. Това е така, защото едно дружество може да има
например 50 имота, като всеки от тях има пазарна стойност 100 000 лв. Тези имоти обаче може да
са амортизирани счетоводно и да имат балансова стойност 0 лв. Поради това според проф.

212
Калайджиев би следвало стойността да не се определя въз основа на баланса, а би трябвало да се
извършва оценка, а баланса да служи само като ориентир. Балансът не отразява действителната
стойност на дадени активи, а е израз на някаква счетоводна политика за оценяване на тези активи,
която самото дружество е приело. Всъщност е възможна и обратната хипотеза, при която
балансовата стойност е изключително висока, а пазарната стойност е нищожна. По начало
вземането на съдружника е парично, но по съгласие той може да получи и някакви вещи.

Ако съдружникът е предоставил на дружеството някакви вещи за ползване, при

прекратяване на членственото правоотношение той има право да си ги вземе, ако, разбира се,
именно членственото правоотношение е било основанието за предоставянето на тези вещи.

Освен това съдружникът има право да получи неизплатените му дивиденти.

Също така, при прекратяване на членствено правоотношение на съдружник трябва да се

намали капиталът на дружеството, доколкото този съдружник е бил записал някакви дялове и
след прекратяването на членственото правоотношение срещу тези дялове не стои съдружник.
Капиталът може да не се намали, ако нещо стане с тези дялове. Останалите съдружници могат да
вземат решение да си разпределят дяловете на прекратилия членственото си правоотношение
съдружник помежду си, при което следва да се измени и дружествения договор. Може всички
овакантени дялове да се поемат само от един съдружник или само от няколко от съдружниците.
Не на последно място, възможно е да се приеме нов съдружник и тези дялове да се поемат от
него и т.н.

33. Права и задължения на съдружниците в ООД. Последици от неизпълнение на

задълженията

Както бе споменато по – горе, а също така както и при акционерните дружества,

членствените правоотношения при ООД са групирани в съответствие с т.нар. „дял“, чиято стойност
се формира въз основа или еравна на стойността на вноската, която съдружникът прави км
момента на учредяване на дружеството. Всеки съдружник може да има само по един дял или да
има повече от един дял, дяловете може да не са равни и т.н. По начало членствените права и
задължения са едни и същи съответно на дела. Например ако един съдружник има 10 дяла от
капитала, то той има 10 групи членствени правоотношения, яието съдържание следва да бъде
еднакво (т.е. еднакво право на дивиденти, еднакво право на ликвидационна квота, еднакво право
на глас и т.н.). Възможно е да има няколко неравни дяла. В такъв случай членствените права и
задължения ще се различават в количествено отношение, защото ще зависят от съотношението
между дяловете, но по начало пак трябва да са едни и същи по вид. Възможно е обаче по
отношение на някой съдружник да се уговорят членствени права, които друг съдружник да няма,
извън тези, които са иманентно присъщи за всеки съдружник, т.е. може да се предвидят някакви
привилегии в полза на някой съдружник, може да се уговори правата и задълженията в
количествено отношение да не съответстват на съотношението между дяловете и т.н. Не може
213
обаче да се предвижда, че един съдружник ще участва само в печалбите, а друг – само в загубите
(societas leoninа). По начало тези основни права и задължения, които съдружниците имат, не
могат да бъдат изключвани a priori, т.е. меже отнапред да се отмени изцяло правото на дивидент
или на ликвидационна квота например. В някои случаи обаче тези права могат да се ограничават.
По отношение на правото на глас няма уредба в материята на ООД. При АД е изрично
предвидено, че правото на глас може да бъде ограничено, но не може да бъде отменен о изцяло.
Поради капиталовият характер на ООД вероятно би следвало по подобен начин да се решат
нещата. Правата и задълженията могат да се упражняват и изпълняват лично или чрез
пълномощник, който е упълномощен с изрично писмено пълномощно.

Права на съдружниците

Правата на съдружниците се делят на имуществени и неимуществени. Освен това

съществува и деление, според което правата биват индивидуални и колективни. Индивидуалните
права са права, които севключват в съдържанието на всяко едно членствено правоотношение.
Колективните права са такива, които принадлежат на някакъв минимален размер, минимална
стойност членствени права, според това как са уредени в закона. По начало колективните права се
уреждат изрично в закона.

Първото индивидуално имуществено право, което съществува при всички търговски

дружества, е правото на дивидент. Това представлява право на участие в чистата печалба след
приспадане на данъците. За да възникне това право, трябва да се осъществи един сложен
юридически факт, който съдържа следните елементи: (i) трябва да изтече съответната финансова
година, която съвпада с календарната година; (ii) трябва да е реализиран положителен финансов
резултат; (iii) трябва да се приеме решение на общото събрание на съдружниците за приемане на
годишния финансов отчет и съответно за разпределение на печалба. Това право по ествеството си
е едно парично вземане. Поради това ако са налице тези юридически факт и то възникне, то може
да се цедира. Иначе правото на дивидент преди да се осъществят тези юридически факти
представлява едно правно очакване, бидейки елемент от членственото правоотношение. То все
пак се ползва с известна защита, например ако се вземе решение даден съдружник да бъде
лишен от право на дивидент, това решение би следвало да бъде нищожно и съответният
съдружник ще може да се защитава по исков ред. Както бе споменато обаче , веднъж възникнало,
правото на дивидент представлява едно парично вземане, което, както всяко друго парично
вземане, може да се цедира. По отношение на изискуемостта няма някакви специални правила,
поради което се прилагат общите правила за изискуемост на паричните вземания. Погасява се с
общата 5 – годишна давност.

Друго имуществено право, което също принадлжеи на съдружниците и акционерите във

всички търговски дружества, е правото на ликвидационен дял/ликвидационн квота. За да
възникне това право, също трябва да се осъществи еди нсложен юридически факт, който включва
няколко елемента, коит оса следните: (i) най – напред трябва дружеството да е прекратено по
някаква причина (било по решение на общото събрание, било по исков ред, било по право); ( ii) а

214
второ място, трябва да изтекат 6 месеца от прекратяването; (iii) трябва да бъдат погасени
задълженията на дружеството към кредиторите; (iv) имуществото на дружеството трябва да бъде
осребрено; и (v) да се приеме решение за разпределяне на остатъка между съдружниците. Това
право също по своето естество представлява парично вземане. Тук обаче е възможно да се
уговори съдружник да получи нещо друго вместо пари. Това право също се погасява с общата 5 –
годишна давност и става изискуемо съобразно общите правила.

По начало правото на дивидент и правото на ликвидационен дял са съответни на

дяловете, които от своя страна, бидейки число, стойност, се определят като съотношение от
стойността на вноските при учредяване на дружеството. Следователно и правото на дивидент и
правото на ликвидационен дял по размер се определят от това съотношение, което съществува
между дяловете. Макар да няма изрична уредба обаче, приема се, че може да бъде уговорено
друго, т.е. че може да се уговори тези права да не съответстват на дяловете, а да бъдат по –
големи или по – малки по размер, може да се предвиди допълнителен дивиден, гарантиран
дивидент, допълнителен ликвидационен дял, гарантиран ликвидационен дял и т.н.

Ткова право да получи стойността на своя дружествен дял съдружникът има и при
прекратяване на членственото му правоотношение без дружеството да е прекратено. Това право е
аналогично на правото на ликвидационен дял, но в тази хипотеза не е необходимо да се
осребрява имуществото и да се удовлетворяват кредиторите на дружеството.

Съдружниците в ООД нямат право на лихва върху вноските, въз основа на които се
формира капитала. При АД такова право може да бъде уговаряно. Съдружниците в ООД нямат
такова право, защото се презюмира, че ООД се използа като форма за извършване на малък и
среден бизнес и печалбите могат да се реализират в сравнително кратки срокове. Освен това ООД
се води като капиталово, но има и персонални елементи и не е чисто капиталове, за разлика от
АД. Поради това законът изрично забранява при ООД да се уговаря такова право на лихва.

Съдружниците в ООД имат и неимуществени права. Основното такова право е правото на

участие в управлението. В литературата се срещат различни мнения дали това право представлява
едно единствено право, няколко отделни права, едно право, включващо отделни правомощия и
т.н. Това по начало няма особено практическо значение. Предвид капиталовя характер на
дружеството, участието на съдружниците в това им качество в управлението се ограничава до
участие в работата на общото събрание. Те имат задължение да съдействат за осъществяване на
дейността, но нямат такова право и тяхното участие в управелнието не може да се осъществява по
друг начин, освен чрез участието в работата на общото събрание. Всеки съдружник има право да
присъства на събранието, да изказва мнение, да прави бележки, заключения, да задава въпроси,
като, разбира се, най – важното управително право/правомощие е правото на глас на съдружника.
По начало правот на глас се формира на основата на дела на съдружника в капитала, т.е. то по
правило е функция от стойността на вноската. Може обаче да бъде уговорено и по различен
начин. Например може един съдружник да има 10 дяла, като всеки от тях има право на 1 глас, но е
възможно и да се уговори всеки дял да има 5 гласа или пък да се предвиди, че определени дялове

215
ще имат по 1 глас, а други по 5 гласа и т.н. Упражняването на правото на глас не е поставено в
зависимост от това дали съответният съдружник е изплатил вноската си в капитала, т.е. законът не
поставя изискване да я е изплатил, за да може да упражнява правото си на глас. При
акционерното дружество има диспозитивно правило, съгласно което ако не е уговорено друго,
акционерът не може да упражнява правото си на глас преди, в случай че не е изпълнил
задължението си за вноска. Обаче такова ограничени може да се уговори и при ООД. Физическите
лица могат да упражняват правата си и в частност правото на глас лично, а юридическите лица ги
упражняват по начало чрез своите органни представители, а и физическите и юридическите лица
може да упражняват правата си чрез пълномощник, който трябва да бъде упълномощен с изрично
писмено пълномощно. Няма ограничения относно това колко съдружници най – много може да
бъдат представлявани от един пълномощник. Това не е и необходимо поради затворения
характер на ООД, тъй като по начало тези дружества имат малък брой съдружници. При АД има
такива ограничения, тъй като там броят на акционерите може да бъде много голям.

Всеки от съдружниците има право да избира (активно избирателно право) и да бъде

избиран (пасивно избирателно право) за управител. Специално по отношение на пасивното
избирателно право то всъщност не предсталява особено право, тъй като няма изисквания
управителят на ООД да бъде съдружник в дружеството.

Съдружниците имат и контролни права. Всъщност те имат едно контролно

право/правомощие, което се състои в правото на съдружниците да се усведомяват за
дружествените дела като преглеждат книжата на дружеството, баланса, годишния финансов отчет
и т.н.

В закона са уредени и колективни права на съдружниците. Тези права имат особен смисъл
и предназначение. Той по начало се състои в това, че по начало това са права на малцинството.
Идеята е, че когато капиталовото участие е неравно, т.е. някой притежава повече дружествени
дялове от друг и съответно повече права на глас, на дивидент и т.н., то по правило мажоритарният
съдружник контролира дружеството (възможни са изключения, но това е принципът). Например
управителят на дружеството по начало се избира с обикновено мнозинство и ако един съдружник
контролира 50 % + 1 от гласовете (в дружествения договор може да се предвиди и друго), той
може да избира сам управител и на практика изцяло да решава управлението на дружеството.
Именно поради това, с оглед до някаква степен да се гарантира интересът на малцинството, в
закона са уредени тези колектвни права. Тези колективни права на съдружниците в ООД са 3, а
именно:

(i) Най – напред, съдружниците, които притежават повече от 1/10 от капитала (т.е.
които притежават дружествени дялове, които съответстват на повече от 1/10 от
капитала/т.е. на повече от 10 % от дяловете), имат право да искат свикване на
общо събрание. Те трябва да упражнят това свое право като отправят изявление,
искане в писмена форма, като тази форма е за действителност, към управителя.
Ако управителят не свика общо събрание в 2 – седмичен срок, съдружникът или

216
 съдружниците, които притежават повече от 1/10 от капитала, могат да го свика
сами. Това е важно, защото по начало този, който свиква общото събрание, той
определя и дневния ред. При АД е предвидена възможност в определени случай
лица, които не са свикали общото събрание, да вкарват точки в дневния ред на
общото събрание, но при ООД такава възможност не е уредена от закона. Такава
обаче може да бъде уговорена от съдружниците, но на практика, тъй като не е
предвидено в закона, никой не го прави.

(ii) На второ място, съдружници, които притежават най – малко 1/10 от капитала, имат
право да искат от съда назначаване на ликвидатори в хода на ликвидацията, които
са различни от управителя или от лицето, което е избрано от общото събрание на
съдружниците. В тези случаи съдът назначава друг ликвидатор.

(iii) На следващо място, съдружниците, които притежават повече от 1/5 (20 на 100) от
капитала, могат да водят иск за прекратяване на дружеството. Това е
конститутивен иск. Следователно това мацинствено право по естеството си е
преобразуващо право.

Задължения на съдружниците

Освен права, съдружниците имат и задължения. Задъкженията също биват имуществени и

неимуществени.

Основното задъложение на всеки съдружник е задължението за вноска, като под

задължение за вноска се разбира такова задължение, такаква вноска, въз основа на която се
формира капиталът. Такава вноска може да се прави както при учредяването на дружеството, така
и при увеличаване на капитала. По начало в материята на ООД няма специални правила как се
извършва вноската и би следвало по аналогия да се прилагат правилата относно АД. Ако вноската
е парична, тя трябва да се извършва по набирателна сметка. Плащането не се извършва на каса.
Ако вноската е непарична, тя се извършва по реда на чл. 72 и чл. 73 ТЗ. Обаче формата на
дружествения договор е проста писмена.Тя се изисква както когато става въпрос за учредяване на
дружество, така и в хипотезите на увеличаване на капитала. Поради това според проф.
Калайджиев в случай че непаричната вноска касае вещно право върху недвижим имот, би
следвало вносителят да дава нотариално заверено съгласие за извършването на непаричната
вноска. Такова правило обаче е предвидено само при АД. В материята на ООД не е предвидено
подобно правило. Според проф. Калайджиев би следвало то да важи и тук. С изключение на това
не са предвидени някакви специални правила по отношение реда и начина на извършване на
вноската.

Както бе споменато по – горе, непаричната вноска не може да бъде частична, тя винаги се

извършва в пълен размер. Паричните вноски могат да бъдат частични. Ако капиталът на съответно
ООД е опрделене над законоустановеният минимум от 2 лв., то при учредяване на дружеството
трябва да се внесат най – малко 70 % от вноските, от които се формира капиталът. Проблемът е, че
217
е казано само, че трябва да се внесат 70 % от капитала. Обаче внесените вноски могат да не бъдат
в еднакво съотношение от странан на различните съдружници, т.е. един може да внесе 60 % от
вноската си, а друг – 80 %. Според проф. Калайджиев обаче би следвало съдружниците да се
третират равно и това изискване за 70 % да важи за всеки отделен съдружник, а не само за общата
сума от вноските. Правило, което урежда именно последното, е предвидено по отношение на АД.
Няма причина то да не се прилага и тук. Освен това, ако паричните вноски са частични, в
дружествения договор трябва да се предвиди срок за изпълнение на задължението, т.е. за
довнасяне на невнесената част, като този срок не може да бъде по – дълъг от 2 години.

Неизпълнението на задължението за вноска е основание за изключване на съдружника.

Освен това той губи вече извършената вноска, т.е. той няма право да получи стойността на
дружествения си дял. В останалите случаи на изключване изключеният съдружник има такова
право, но само в случай на изключване поради неизпълнение на задължението за вноска
съдружникът няма такова право. От неизпълнението на задължението за вноска могат да настъпят
и други последици. Например ако вноската е парична, може да се натрупва законна лихва за
забава; ако има уговорена неустойка, дължи се неустойката; ако има вреди, надвишаващи
размера на неустойката, се дължи разликата и т.н.

Друго имуществено задължение, което имат съдружниците в ООД, е задължението за т.нар.

„допълнителна вноска“. Допълнителните вноски по своето ествество представляват заем, който
съдружниците дават на дружеството. Т.е. въз основа на тези вноски не се формира капитала, а те са заеми.
Особеното при тези заеми е, че за да възникне такова правоотношение, трябва да се вземе решение от
общото събрание на съдружниците. Това решение се приема с мнозинство поне ¾ от целия капитал. Иначе
по начало, макар това да не е предвидено в закона, се смята, че те винаги са парични. Също така по правило
техният размер е пропорционален на дяловете на съдружниците, освен ако не е уговорено друго. Т.е. ако
друго не е уговорено, би следвало стойността на тези допълнителни парични вноски да е пропорционална
на съотношението на дяловете. Освен това, макар да не е изрично предвидено, тъй като тези вноски по
естеството си са заем, се смята, че такива вноски не би следвало да се правят преди съдружниците да са
изпълнили задължението си за вноска, въз основа на която се формира капитала. Това е така, защото идеята
е, че по отношение на допълнителните вноски съдружникът също е един хирографарен кредитор на
дружеството, като при това са и съдружници. Бидейки кредитори, макар и хирографарни, те ще се
конкурират с останалите кредитори на дружеството. Те обаче освен това са и съдружници. В дружественото
право съществува принцип, че кредиторите по правило се предпочитат пред съдружниците. Именно поради
това се смята, че докато не се изпълни задължението за вноски, от които се формира капитала, не би
следвало да се поемат задължения за допълнителни вноски. Върху тези допълнителни парични вноски,
доколкото става въпрос за заем, могат да се уговарят лихви(Ако и самият съдружник е търговец, лихвата
дължи ли се по право по силата на чл. 294, ал. 1 ТЗ или и в този случай следва да се уговори изрично?

). По отношение на тези парични вноски, тъй като те не са част от капитала, не важат изобщо
правилата, които важат за запазване на капитала. Например по отношение на вноските, от които
се формира капиталът, има забрана за прихващане и опрощаване, уредена в чл. 74а ТЗ, която
обаче не важи за допълнителните парични вноски. Освен това има и чл. 73в ТЗ, който е израз на
принципа, че кредиторите се предпочитат пред съдружниците, съгласно което плащания на
съдружници, произтичащи от дялове, които са заложени или запорирани, се извършват, само ако
218
кредиторът със залог или запор не се противопостави в едномесечен срок след писмено
уведомление, съответно ако се противопоставят в срок, то след като им се предостави
обезпечение или изпълнение. Това обаче не важи по отношение на допълнителните парични
вноски.

Правилата, при които се урежда неизпълнението на задължение за допълнителна парична

вноска са аналогични на тези, съгласно които се урежда неипълнение на вноска, въз основа на
която се формира капитала – лихва за забава; неустойка, ако е уговорена; обезщетение за вреди
над размера на неустойката. Освен всички тези последци, при неизпълнение на задължението за
непарична вноска съдружникът може също така да бъде изключен. Както бе описано по – горе, в
тези хипотези редът за изключване се различава от този при неизпълнение на задължение за
вноска. Ако съдружникът гласува „против“ при вземане на решението за извършване на
допълнителни парични вноски, може да напусне дружеството и да получи стойноста на своя дял.
Дори и да не напусне сам, а да бъде изключен, той пак има право да получи стойността на своето
членствено правоотношение.

В дружествения договор могат да се уговорят и други задължения, които могат да бъдат от

най – различно естество.

Съдружниците имат и редица неимуществени задължения, които са израз на не чисто

капиталовия характер на дружеството. Съдружниците са длъжни да изпълняват решенията на
общото събрание, да оказват съдействие при изпълнение на дейността на дружеството, както и да
оказват съдействие при прекратяване дейността на дружеството. Те също така имат задължение
за лоялност. Съгласно това задължение те следва да имат едно добросъвестно поведение към
дружеството, да не извършват конкурентна дейност. При неизпълнение на тези задължения
съдружникът може да бъде изключен – именно тези хипотези са уредени в чл. 126, ал. 3, т. 1 – 3 ТЗ
като основания за изключване. Това подчертава наличието и на неимуществени задължения на
съдружниците, които те следва да изпълняват чрез свои лични действия или бездействия.
Задължението за съдействие при осъществяване на дейността на дружеството е ограничено, тъй
като в ООД съдружниците не управляват дружеството в качеството си на съдружници и това им
участие се свежда до участие в работата на общото събрание. От своя страна пък задължението за
неизвършване на действия против интересите на дружеството могат да имат множество
проявления, тъй като тези увреждащи действия могат да бъдат от най – различно естество –
извършване на конкурентна дейност; извършване на действия, които накърняватрепутацията на
дружеството и т.н.

Що се отнася до последиците от неипълнението на неимуществените задължения, някои

от тях могат да са същите като при неипълнението на имуществени задължения, но някои се
различават. На първо място, тъй като задълженията са непарични, върху тях не може да се
начислява законна лихва за забава. Могат обаче да бъдат уговаряни неустойки, може да се търси
обезщетение за вреди. Съдружници могат и да бъдат изключени заради неизпълнението на някое
от тези задължения. В случай че съдружник бъде изключен поради неипълнение на някое от

219
неимуществените си задължения, той има право да получи стойността на дружествения си дял,
тъй както, както бе споменато по – горе, такова право не възниква в полза на изключения
съдружник само в случай на изключване поради неизпълнение на задължението за вноска, от
която се формира капитала (при учредяване на дружеството или при увеличаване на капитала).
Това е така поради капиталовия характер на дружеството, членственото праоотношение на
съдружниците е съответно на т.нар. „дял“ от капитала. Ето защо не може да има членствено
правоотношение без дял от капитала. Когато се прекрати членственото правоотношение на даден
съдружник, нещо трябва да стане с този дял от капитала. Възможностите са няколко. Възможно е
този дял да бъде прехвърлен на трето лице, може той да бъде поет от всички съдружници или
само от някои от съдружниците. При всички тези случаи обаче този, които поема дела, трябва да
направи съответната вноска, за да има имущество (активи), което да съответства на този дял от
капитала (който от счетоводна гледна точка представлява пасив). Всъщност възможностите когато
се прекратява членственото правоотношение на съдружник поради неизълннение на задължение
са 3 и те изрично са уредени в чл. 121, ал. 2 ТЗ: (i) делът да бъде поет от трето лице, което срещу
него трябва да направи вноска; (ii) делът да се разпредели в някакво отношение между
съдружниците или да се поеме само от един от тях, като отново срещу него следва да бъде
внесено имущество; или (iii) ако нито едно от предходните не се е случило, трябва да се намали
капитала, като при това не може да се падне по законоустановения минимум. Правилата на чл.
121, ал. 2 ТЗ по начало се отнасят за хипотезите, в които не е изпълнено задължениео за вноска,
но би следвало по аналогичен начин да се уреждат отношенията във всеки друг случай, когато се
прекратява членствено правоотношение.

Самата стойност на дружествения дял (т.е. на членственото правоотношение) при

изключване се определя въз основа на баланса към края на месеца, през който е настъпило
прекратяването на членственото правоотношение.

34. Управление на ООД. Органи и компетентност. Основания за прекратяване на ООД

Управление на ООД

При персоналните дружества няма обособени органи и съответно при тях когато става
дума за управление, се има предвид това, което могат да изивършват самите съдружници. При
капиталовите дружества обаче има обособени органи на дружеството, които извършват дейността
по управлението. Всъщност управлението е разпределено между различни органи. При ООД има
три органа, два от които са задължителни и един е факултативен. Задължителните органи са (i)
общото събрание на съдружниците и (ii) управител/управители. Факултативният орган е
контрольор/контрольор. Няма проблем по волята на съдружниците да се създават и други органи,
но те биха имали само спомагателни функции. По начало се приема, че правилата, уредени в
закона по отношение на органите на дружеството, са императивни. Императивният характер се
отнася най – вече до общата рамка, т.е. в някакви определени граници може да се прави избор, да

220
се разпределят функции между различните органи и т.н., но като цяло рамката е императивно
установена. Поради това не могат да се създават други органи, на които да се прехвърлят правата
на законоустановените органи.

При ООД, предвид смесения характер на дружеството, се приема, че общото събрание е

върховен орган. То е компетентно да приема решение по нак – важните въпроси, които засягат
съществуването и дейността на дружеството. Тази компетентност може да бъде разширявана, но
не и да бъде стеснявана по отношение на тези правомощия, които са уредени от закона. По
начало при ООД законът не допуска възможност общото събрание да делегира своите
правомощия на друг орган. Освен това, доколкото се приема, че общото събрание е върхвен
орган, то ако някакво правомощие или въпрос по закон или по дружествен договор не е
предоставено в компетентността на някой друг орган на дружеството, се смята, че то принадлежи
на общото събрание.

Общо събрание на съдружниците

По начало се говори за общо събрание на съдружниците, но тъй като законът предвижда

възможност съдружниците да взимат решения неприсъствено, може да се говори и за общност на
съдружниците.

Актовете, които приема общото събрание/общността на съдружниците, представляват

сделки от вида на решенията. По начало общото събрание формира волята на дружеството, но то
не може да представлява дружеството пред трети лица. Решенията на общото събрание са
вътрешнокорпоративни актове. Те нямат пряко действие по отношение на третите лица.

Компетенциите на общото събрание по начало са предвидени в закона, като те са уредени

в чл. 137, ал. 1 ТЗ. Макар нищо да не е казано изрично, би могло да се смята, че тези правомощия,
които са уредени в чл. 137, ал. 1, т. 1 – 9 ТЗ, са от изключителната компетентност на общото
събрание и не могат да се делегират на друг орган.

Общото събрание приема решения от най – голямо значение за дружеството, които касаят
най – вече неговото съществуване и дейност. Общото събрание: (i) изменя и допълва
дружествения договор; (ii) приема и изключва съдружници, дава съгласие за прехвърляне на
дружествен дял на нов член; (iii) приема годишния отчет и баланса, разпределя печалбата и взема
решение за нейното изплащане; (iv) взема решения за намаляване и увеличаване на капитала; (v)
избира управителя, определя възнаграждението му и го освобождава от отговорност; (vi) взема
решения за откриване и закриване на клонове и участие в други дружества; (vii) взема решения за
придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях; (viii) взема решения за
предявяване искове на дружеството срещу управителя или контрольора и назначава представител
за водене на процеси срещу тях; (ix) взема решение за допълнителни парични вноски.

Всъщност от гореизложените въпроси с най – голямо значение са решенията свързани с

изменение и допълнение на дружеествения договор, решенията за увеличаване и намаляване на

221
капитала и решенията за прекратяване и преобразуване на дружеството. Всъщност последните не
са предвидени в разпоредбата на чл. 137 ТЗ, но законът съдържа и други текстове, от коиот се
извеждат правомощия и компетенции на общото събрание. По начало в чл. 137, ал. 1 ТЗ са
изброени изключителните компетенции на общото събрание, но е възможно да има и други. В
дружествения договор може да се предвиди, че общото събрание ще взима решение за
назначаването на прокурист, за сключването на определени сделки, за разпореждане с движими
вещи над определена стойност и т.н.

Общото събрание се формира като в него по право в него участват всички съдружници.
Правото да участва в общото събрание е иманентно право на всеки съдружник и той не може да
бъде лишен от него. Ако управителят не е съдружник, той може да участва в общото събране със
съвещателен глас. Последното означава, че той може да задава въпроси, да участва и т.н., но не
може да гласува при вземането на решения. Ако в дружеството има повече от 50 наети лица (не е
много ясно какво означава „наети лица“, но се предполага, че това са лица, които работят на тудов
договор), техен представител също има право да участва в общото събрание, но отново само с
право на съвещателен глас, т.е. и той не участва в гласуването при взимането на решения.

Общото събрание е колегиален орган. То по начало може да работи само на заседания, но

по отношение на ООД законът предвижда възможност да се приемат неприсъствени решения. По
начало управителят е длъжен да свиква общо събрание най – малко веднъж годишно за приемане
на годишния финансов отчет. По начало законът не свърза неизпълнението на това задължение с
някаква пряка санкция. Единствената неблагоприятна последица може да произтече косвено във
връзка с годишния финансов отчет. Това е така, защото годишният финансов отчет трябва да се
обяви в търговския регистър, като съгласно ЗСчет. крайният срок за това по отношение на ООД е
31 юни на годината, следваща тази, за която е съставен отчетът. Ако отчетът не се обяви, за това е
предвидена санкция. По начало за това събрание, което трябва да се свиква веднъж годишно за
приемане на годишния финансов отчет, се казва, че то е „редовно“.

Извън това редовно годишно общо събрание, останалите общи събрания, които се свикват
и провеждат, са извънредни общи събрания. По начало управителят може да свиква общо
сърание по всяко време и по всякакви въпроси, които влизат в компетентността на общото
събрание. Той е длъжен да свика общо събрание в случаи, които са предвидени в закона, а
именно: (i) ако загубите надхвърлят ¼ от капитала или (ii) ако чистата стойност на имуществото,
която се определя от съотношението между активите и пасивите минус капитала, фонд
„Резервен“, печалбата, която подлежи на разпределение, падне под размера на вписания
капитал, т.е. ако се окаже, че срещу капитала като пасив няма активи. Освен това управителят е
длъжен да свика извънредно общо събрание и при писмено искане на съдружници, притежаващи
повече от 1/10 от капитала. Ако при такова искане управителят не свика общо събрание в 2 –
седмичен срок, съдружникът или съдружниците, които са поискали свикване, могат сами да
свикат общото събрание.

222
 Свикването на общото събрание се извършва чрез покана, която трябва да бъде писмена.
Законът предвижда, че тази покана трябва да бъде получена от съдружниците поне 7 дни преди
датата, на която е насрочено заседанието. Правилото е диспозитивно и съдружниците могат да
уговорят и друг срок, който, тъй като няма изрична уредба в закона, може да бъде както по –
дълъг, така и по – къс. Но при всички случаи следва да се предвиди някакъв срок, за да могат
съдружниците да се подготвят за заседанието. В поканата трябва задължително да се посочи
дневният ред, датата и мястото на провеждане на общото събрание.

В материята на ООД няма правило, което да урежда въпроса дали е възможно

съдружниците на общото събрание да приемат решения по въпроси, които не са включени в
поканата. Такова правило обаче има при акционерното дружество и би следвало то да се прилага
по аналогия и тук. Съгласно това правило, ако би следвало да се приеме, че ако всички
съдружници присъстват и не възразят, би следвало да може да се обсъждат и други въпроси,
които не са включени в дневния ред в поканата.

Както бе споменато по – горе, възможно е съдружниците да приемат и неприсъствени (in

absention) решения. Тази възможност е уредна в чл. 139, ал. 2 ТЗ, като разпоредбата гласи, че
всички съдружници трябва да се съгласят с неприсъственото решение в писмена форма. Не е
много ясно обаче какво означава тази формулировка, т.е. дали всички съдружници трябва да се
съгласят с неприсъственото вземане на решения или те трябва да се съгласят със самото решение,
т.е. да трябва решението да се приеме единодушно. Според проф. Калайджиев второто тълкуване
би следвало да е по – правилно.

Понеже общото събрание е колегиален орган, при взимането на решения трябва да има
съответен кворум и съответно мнозинство. В закона няма уреден кворум. Това е така, защото
решенията се приемат с мнозинство от целия капитал. Така всъщност кворум се явява
мнозинство, което е необходимо за приемане на съответното решение.

Правилата по отношение на мнозинствата, които са уредени от закона, са императивни,

като този императивен характер се отнася до предвидения минимум, т.е. може да се уговарят по –
високи от предвидените мнозинства, но не и по – ниски. Има два вида решения, за които е
предвидено, че се взимат с единодушие – съответно за увеличаване и за намаляване на капитала.
Има и решения, които се взимат с квалифицирано мнозинство ¾ от целия капитал – решения за
изменение и допълване на дружествения договор, решения за изключване на съдружник,
съгласие за прехвърляне на дружествен дял на нов член, решения за извършване на
дипълнителна парична вноска, прекратяване и преобразуване на дружеството. Останалите
решения се приемат с обикновено мнозинство (наричано още „абсолютно мнозинство“), което
представлява 50 % от капитала плюс един глас. Когато решението се отнася до трудови или
социални въпроси, общото събрание взима решение след изслушване на становището на
представителя на персонала, което всъщност е израз на съвещателния глас, който е предоставен
на този представител.

223
 Съдружниците могат да участват в заседанията както лично, така и чрез представител.
Всъщност физическите лица могат да участват лично, а юридическите – чрез законния си
представител, а пък и двата вида могат да участват и чрез пълномощник, който трябва да бъде
упълномощен с изрично писмено пълномощно. Относно формата и съдържанието на
пълномощното няма никакви други изисквания в закона.

Когато се приема решение за изключване на съдружник, изключваният съдружник не

гласува. Мнозинството се формира като се приспаднат неговите гласове.

За решенията се водят протоколи, а от съставените протоколи се формира протоколна

книга, която се води от управителя на дружеството.

По начало решенията са сделки и те пораждат действие от момента на приемането им,

освен ако в самото решение не е предвиден някакъв срок, условие или друг юридически факт, в
зависимост от който да е посатавено действието на решението. Освен това решенията по правило
са вътрешнокорпоративни актове/сделки и те касаят преди всичко вътрешните отношения на
дружеството и нямат действие за третите лица. Но ако не е предвидено друго, решенията
пораждат действие от момента на приемането им. По отношение на някои решения обаче законът
предвижда, че те трябва се вписват в търговския регистър, като вписването има конститутивно
действие, т.е. ако не се извърши вписване, решението не поражда действие (чл. 140 ТЗ).
Разпоредбата на закона е малко неясна. Текстът на чл. 140, ал. 2 ТЗ гласи „решенията относно
изменение и допълнение на дружествения договор, и прекратяване на дружеството, влизат в сила
след вписването им в търговския регистър“. Самото решение може да се обявява, защото съгласно
ЗТР се вписват факти, а се обявяват актове, а решението е акт. Т.е. решенията би следвало да се
обявява. Но всъщност на вписване подлежат обстоятелства, които се пораждат от решенията, а не
самите решения. Например такова е положението при изменение и допълнение на дружествения
договор. Самият дружествен договор не се вписва, той се обявява, а на вписване подлежат само
някои обстоятелства, които се съдържат в него (фирма, седалище и адрес на управление, капитал
и т.н.). Ето защо при взимане на решение за изменение и допълнение на дружествения договор
на вписване подлежат обстоятелствата, които са изменени и по отношение на които законът
предвижда, че се вписват в регистъра. Чл. 140, ал. 4 ТЗ гласи „увеличаване и намаляване на
капитала, приемане и изключване на съдружник, преобразуване на дружеството, избор и
освобождаване на управител, както и назначаване на ликвидатор имат действие от вписването им
в търговския регистър“. Тук се говори за вписване на обстоятелства, факти, докато в чл. 140, ал. 1 и
ал. 3 ТЗ се говори за вписване на решения. Различието в използваната терминология е резултат от
лоша законодателна техника. Освен това в ал. 3 се използва „влизат в сила“, а в ал. 4 – „имат
действие“. Това разминаване също е следствие от лошата законодателна техника, но всъщност се
има предвид едно и също. И в двата случая вписването има конститутивно действие, и в двата
случая се вписват обстоятелства. Поради тези разминавания се е появила, макар и малка, съдебна
практика, според която вписването по ал. 4 няма конститутивно действие, но това не е така.

Управител

224
 Другият задължителен орган на ООД е управителят. Законът не съдържа изрично правило,
че управителят трябва да е само физическо лице, но подобно заключение се извежда по
тълкувателен път от различни текстове. Поради това към настоящия момент е безспорно, че
управител на ООД може да бъде само физическо лице. Такъв извод може да се направи
например от граматическото и логическо тълкуване на разпоредбата на чл. 141, ал. 3 ТЗ, съгласно
която на вписване в търговския регистър подлежи името на управителя. Име имат физческите
лица, докато юридическите лица имат фирма и наименование. Освен това същата разпоредба
предвижда, че управителят трябва да даде писмено нотариално заверено съгласие с образец от
подписа си, а юридическите лица нямат подпис.

Управителят трябва да бъде дееспособно физическо лице, но няма изискване да бъде

съдружник. Това е така, защото ООД има капиталов характер, а идеята на капиталовите дружества
е именно управлението да се поверява на специалисти. Тъй като обаче по принцип ООД е форма,
която се използва за малък и среден бизнес, доста често управител е някой от съдружниците или
пък всички съдружници са управители.

Законът урежда обаче определени други изисквания по отношение на управителите, а

именно:

(i) Първото такова изискване е уредено в чл. 141, ал. 8 ТЗ, съгласно който не може да
бъде управител лице, което е обявено в несъстоятелност (т.е. то трябва да бъде
едноличен търговец, за да бъде обявено в несъстоятелност) , и лице, което е било
управител или член на управителен или контролен орган на дружество, прекратено
поради несъстоятелност през последните 2 години, предхождащи датата на
решението за обявяване на несъстоятелността, ако са останали неудовлетворени
кредитори. Тази забрана е абсолютна. Тя не може да бъде преодоляна със
съгласието на общото събрание на съдружниците. Това ограничение може да
отпадне, само ако съответният член на управителен орган е бил реабилитиран
(възстановени в правата си). Реабилитирани лица могат да бъдат управители на
ООД.

(ii) Друго ограничение по отношение на управителя се състои в това, че той не може

да извършва конкурентна дейност. Различни проявления на това ограничения са
установени в чл. 142, ал. 1, т. 1 – 3 ТЗ. Съгласно тях управителят не може от свое
или от чуждо име да извършва търговски сделки, да участва в събирателни и
кондитни дружества, както и дружества с ограничена отговорност, да заема
длъжност в ръководни органи на други дружества, които извършват конкурентна
дейност. Това ограничение обаче може да бъде преодоляно със съгласие на
дружеството. Редът, по който следва да се даде това съгласие не е изрично уреден,
но по начало би следвало общото събрание да приеме решение, с което да изрази
съгласие с тази конкурентна дейност. Ако управителят наруши това свое
задължение за неизвършване на конкурентна дейност, той отговаря за вредите,

225
 които са причинени на дружеството. Ако управителят е и съдружник, той може и да
бъде изключен заради това, че извършва конкурентна дейност.

Това изброяване на ограничения не е изчерпателно. Такива могат да се предвидят и в

други нормативни актове.

Управителят се избира от общото събрание. Първият управител на дружеството се избира

от учредителите. Последното решение може да бъде обективирано както в отделен акт, така и да
бъде инкорпорирано в самия дружествен договор. Втория вариант на практика поражда големи
трудности, защото ако управителят е определен в самия дружествен договор, това означава, че
при всяка промяна на управителя трябвада се изменя и дружествения договор. Първият управител
трябва да се избере с единодушие. По отношение на следващите управители законът не
предвижда никакво квалифицирано мнозинство, следователно управителят се избира с
обикновено мнозинство. В самия дружествен договор може да се предвиди някакво
квалифицирано мнозинство. Управителят също трябва да направи волеизявление, той трябва да
се съгласи. Поради това законът предвижда, че той трябва да предостави нотариално заверено
съгласие с образец от подписа. Нотариалната заверка на съгласието се изисква с оглед
гарантиране на сигурността, т.е. че няма да бъде подменена волята на управителя.

Името на управителя се вписва в търговския регистър. По силата на правилото на чл. 140,

ал. 4 ТЗ, което бе споменато по – горе, лицето, избрано за управител, става управител от момента
на вписването му в търговския регистър. Пак по силата на същото правило неговите правомощия
се прекратяват от момента на заличаването му в търговския регистър. Т.е. както вписването, така и
заличаването иамт конститутивно действие. Това правило обаче е в противоречие с правилото на
чл. 141, ал. 6 ТЗ. По начало вписването на управителя в търговския регистър има значение за
действителността на неговите действия за третите лица. Всъщност затова се вписва управителят –
за да знаят третите лица кой представлява дружеството. Това всъщност означава, че по отношение
на самото овластяване или прекратяване тези вписвания нямат конститутивно действие, защото е
казано, че от този момент „имат действие по отношение на трети добросъветни лица“. Когато се
използва този израз, то винаги се има предвид оповестително действие на вписването, тъй като
при конститутивното действие добросъвестността не е от значение. Т.е. от говреизложеното
излиза, че вписването на личността на управителя има конститутивно действие, а вписването на
представителната му власт има оповестително действие. По начало в практиката тези два момента
съвпадат, но може да има едно отклонение, което се свързва с единственото възможно
ограничение на представителната власт, а именно възможно е да има повече от един управители,
които да действат заедно. На практика разграничаването на вписването на личността на
управителя и съответно на неговата представителна власт има значение само в последната
хипотеза, защото в останали те случаи няма разлика – този, който е управител, той и представлява
дружеството. Всъщност тези разминавания, както бе посочено по – горе, са следствие от
неразбиране и използване на лоша законодателна техника от страна на законодателя.
Разпоредбата на чл. 141, ал. 6 ТЗ е заимствана и е функция от Първа директива на дружественото

226
право (Директива 68/151/ЕИО), докато изискването на чл. 140, ал. 4 ТЗ е обусловена от
вътрешното разбиране на законодателя, че вписването трябва да има конститутивно действие.

Законът не предвижда никакви специални изисквания и основания за прекратяване на

правомощията на управителя. Управителят се освобождава по начинът, по който се избира.
Общото събрание приема решение, като по правило това става с обикновено мнозинство, освен
ако в дружествения договор не е предвидено по – високо мнозинство. Докато не бъде заличен
управителят от регистъра, той продължава да бъде управител. При вписването на смяната на
управителя дружеството се представлява от лицето, което е избрано за нов управител.
Заявлението за вписване на новия, съответно за заличаване на стария управител се подава от
новия управител. Общото събрание може да сменя управителя по всчко време, без да има
каквито и да било специални изисквания, както и без да се изисква това да става на някакви
специални основания. Изисква обаче някакво мотивирано решение на общото събрание.
Съдружниците, разбира се, могат да предвидят в дружествения договор някакви основания.

В случай че управителят вече не желае вече да бъде управител, законът предвижда

възможност той сам да инициира процедура по освобождаването си и заличаването си в
регистъра. По – рано такава възможност не е била предвидена. Съгласно разпоредбата на чл. 141,
ал. 5 ТЗ, управителят може сам да поиска да бъде заличен като управител като изпрати писмено
уведомление до дружеството. В срок до 1 месец след получаване на уведомлението дружеството
трябва да впише в търговския регистър освобождаването му, т.е. общото събрание трябва да
приеме решение за освобождаването на управителя и да го заяви за вписване. Ако това не бъде
направено в предвидения срок, управителят може сам да заяви за вписване това обстоятелство,
независимо дали на негово място е избрано друго лице. Тази разпоредба обаче дава възможност
да се използва превратно. Тя на практика създава възможност дружеството да остане без
управител за известен период от време. Това понякога се използва умишлено, за да се затруднят
кредиторите на дружеството. В тази ситуация няма кой да представлява дружеството. Като няма
кой да го представлява, дружеството не може да участва в процес. В ГПК е предвиден ред, по
който може да бъде назначен особен представител, но все пак по този начин могат да бъдат
създадени доста трудности.

Компетенциите на управителя условно се делят в две насоки – (i) от една страна, във
вътрешните отношения, а от друга – (ii) във външните отношения. Това деление е много условно.
Управителят действа като орган на дружеството. Между него в качеството му на орган и общото
събрание няма правоотношение, защото те сами по себе си не са правни субекти.
Правоотношения могат да възникнат, единствено ако управителят участва в тях в качеството си на
физическо лице, но това се отнася само до неговия договор, който сключва (мениджърски
договор/договор за възлагане на управление). Поради тези причини терминът „вътрешни
отношения“ се използва много условно, защото на практика такива почти няма.

На практика обаче управителят извършва цялата текуща дейност на дружеството, или поне
я организира. Той назначава и уволнява работниците и служителите, ръководи ги; ръководи

227
счетоводството, назначава счетоводител или сключва договор с външни счетоводители; води
протоколната книга за решенията на общото събрание; води дяловата книга, в която се описват
дяловете на съдружниците.

Освен гореизложеното управителят представлява дружеството пред третите лица.

Специално при управителя на ООД е малко трудно да се разграничи управлението от
представителството. Това е така защото когато той сключва или прекратява трудови договори
например, той всъщност действа като представител на дружеството. При сключването на договор
с външни счетоводители, които да водятсчетоводството, положението е идентично, той отново
всъщност действа като представител на дружеството. Товадопълнително показва, че терминът
„вътрешни отношения“ се използва доста условно. Така или иначе, управителят е единственият
органен представител на дружеството. Неговата представителна власт е неограничена по обем и
по вид. Той може да прави всичко, което дружеството прави. Никакви ограничения, независимо
дали са предвидени в дружествения договор или дори дали са вписани в регистъра, нямат
значение за третите лица. Т.е. ако са предвидени такива ограничения (напр. че управителят не
може да сключва сделки над определен а стойност), но той ги наруши, това може да доведе до
възникване и ангажиране на неговата отговорност към самото дружество, но не опорочава
сключената сделка. Единственото ограничение, което е предвидено в закона, е възможността да
бъдат избрани повече от един управители. По начало, когато са избрани повече от един
управители, всеки оттях може сам да представлява дружеството неограничено. Възможно е обаче
да се предвиди, че управителите ще действат само заедно или пък че действията се извършват
заедно от двама от всички (когато са повече от двама). Това е единственото ограничение, което
законът допуска по отношение на представителната власт на управителя. То е заимствано от
Първа директива на дружественото право (Директива 68/151/ЕИО). Поради тези причини според
проф. Калайджиев управителят е единствено компетентен да упълномощава прокурист и не е
нужно да се приема решение от общото събрание.

Има обаче един проблем, който не е решен от законодателя. По отношение на някои

сделки законът поставя изискване за приемане на решение от общото събрание. Например в чл.
137, ал. 1, т. 7 ТЗ е казано, че общото събрание взема решения за придобиване и отчуждаване на
недвижими имоти и вещни права върху тях. Това на практика означава, че първо общото събрание
трябва да приеме решение, а след това самият нотариален акт се извършва от управителя. Т.е.
изискват се два юридически факта. Подобно е положението при откриване или закриване на клон,
както и при участие в други дружества. Проблемът, по който законът не е уредил нищо, е какво ще
стане, ако общото събрание не е приело решение. Например дружеството купува недвижим имот
чрез управителя, но няма решение на общото събрание за това. Това по – скоро не следва да
опорочава сделката. Това следва от правилото на чл. 141, ал. 2 ТЗ, което казва, че други
ограничения по отношение на представителната власт на управителя нямат действие спрямо
трети лица. По този въпрос има статия на проф. Герджиков . Това виждане се споделя и от по –
новата съдебна практика. В обратния смисъл съществува по – стара практика, но по начало
разбирането, застъпено в нея вече не се споделя.

228
 Между управителят като физическо лице и дружеството възникват правоотношения, които
могат да се породят от 2 юридически факта – (i) единият юридически факт е решението на общото
събрание за избор на управител и (ii) съгласието на управителя, което трябва да бъде дадено в
писмена форма с нотариална заверка на подписа. При наличието на тези 2 юридически факта за
управителя от една страна се пораждат права да управлява и да представлява дружеството, а от
друга страна за него възникват редица задължения (напр. да извършва управлението с грижата на
добрия търговец и т.н). Управителят отговаря за вреди към дружеството, в случай на
неизпълнение на някое такова задължение, което възниква за него. Когато има повече от един
управители, те отговарят солидарно.

Възможно е обаче между управителя и дружеството да се сключи и договор. Това не е

задължително. В него се конкретизират правата и задълженията на управителя По своята същност
този договор представлява смесен договор между договор за поръчка и договор за изработка,
защото управителят извършва както правни, така и материални действия от името на
дружеството. Тези договори се наричат „договори за управление“ или „мениджърски договори“.
ТЗ предвижда проста писмена форма като форма за действителност на договора. Когато се
сключва този договор между управителя и дружеството, за да не го сключва управителят сам със
себе си, в ТЗ се предвижда, че общото събрание избира лице – представител на дружеството,
което да подпише договора на управителя. Наличието на този договор не е задължително и той не
се представя в търговския регистър когато управителят е избран за такъв. Всъщност значението на
мениджърския договор се проявява по отношение на това, че в него се определя
възнаграждението на управителя. Когато липсва такъв договор, а са налице само другите два
юридически факта – решение на общото събрание и съгласие на управителя, последният няма
право на възнаграждение, защото то трябва да се уговори.

Контрольор

В материята на ТЗ, уреждаща ООД, е предвиден един факултативен орган – т.нар.

„контрольор“. За да има едно ООД контрольор, това трябва да бъде предвидено изрично в
дружествения договор. Контрольорът, както и управителят, трябва да бъде дееспособно
физическо лице, което може и да не е съдружник. Чл. 144, ал. 2 ТЗ урежда отрицателните
предпоставки по отношение на контрольора, т.е. там е казано кои лица не могат да бъдат
контрольори. Като цяло идеята е тази позиция да не се заема от лица, при които има конфликт на
интереси между качеството контрольор и други функции или отношения. Съгласно тази
разпоредба контрольор не могат да бъдат управителите, техните заместници и наетите лица в
дружеството; съпрузите, роднини по права линия и по съребрена линия до трета степен на лицата
по предходната точка; лишените с присъда от правото да заемат материалноотчетническа
длъжност. Като цяло идеята е контрольорът да е независимо лице, тъй като той контролира
управителя. Това изброяване на ограничения не е изчерпателно. Такива могат да се предвидят и в
други нормативни актове. Обаче тези ограничения всъщност не са пречка едно лице да бъде
управител или контрольор, а по – скоро ако тези забрани бъдат нарушени, това е основание за
настъпване на неблагоприятни последици за това лице с оглед други правоотношения. Например
229
забранено е на управителите и на контрольорите да бъдат съдии, адвокати, прокурори, членове
на Конституционния съд и т.н. Обаче ако такова лице стане управител на ООД, това няма да
опорочи качеството му на управител, но може да бъде лишено от адвокатски права, да понесе
някаква дисциплинарна отговорност като съдия и т.н. Аналогично е положението и при
контрольорите.

Контрольорът санкционира спазването на дружествения договор, като обект на контрол е

управителя и персонала. Той следи за запазването на имуществото. Контрольорът може да
извършва всякакви проверки, включително счетоводни проверки. Може да проверява цялата
дейност на дружеството.

Контрольорите се избират и се освобождават от общото събрание на съдружниците. Не са

необходими някакви специални основания за назначаването, съответно освобождаването на
контрольора, това е предоставено изцяло на преценката на съдружниците. Между контрольорът и
дружеството може, но не е задължително да се сключи договор за контрол, който допълнително и
в детайли да урежда правата и задълженията на контрольора. Както при управителя, така и тук
значението на договора се изразява в това, че чрез него се уговаря възнаграждението на
контрольора.

Контрольорът, разбира се, има и редица задължения. Той би следвало да полага грижата
на добрия търговец, да бъде лоялен, да пази тайните на дружеството. Освен това контрольорът
отговаря за вреди, а в случай че за контрольори са избрани повече от едно лица, те отговарят
солидарно.

Важно е да се отбележи, че както управителят, така и контрольорът са еднолични органи,

те не формират колегия. Може да има повече от един управител или повече от един контрольор,
но те действат като еднолични органи – не приемат решения, не провеждат заседания и т.н.

Регистрирани одитори

В чл. 146 ТЗ е предвидено, че годишният финансов отчет на дружеството се проверява от

регистрирани одитори. Според проф. Калайджиев това правило по начало е напълно излишно. То
е въведено с приемането на ТЗ, когато още не е имало нормативна уредба на регистрираните
одитори (тогава дипломирани експерт счетоводители). Понастоящем обаче такава уредба вече
съществува (Закон за счетоводството, Закон за независимия финансов одит и т.н.).

По начало годишният финансов отчет на ООД се проверява и заверява от регистрирани

одитори само в случаите, които са предвидени в ЗСчет. Всъщност за да подлежи годишният
финансов отчет на такава проверка и заверка, трябва да са налице 2 от следните 3 предпоставки:

(i) балансовата стойност на активите да е над 1 млн. лв. за съответната година;

(ii) нетните приходи от печалбите да са над 2,5 млн. лв.;

230
 (iii) средната численост на персонала за годината да не надвишава 50 лица.

Ако тези изисквания са налице, тогава годишният финансов отчет на ООД трябва да се
проверява от регистриран одитор.

Регистрираните одитори са външни за одитираното дружество било физически, било

юридически лица. Те работят на базата на договор, сключен с дружеството.

В случаите когато е предвидено, че годишният финансов отчет на дадено дружество

подлежи на проверка и заверка от регистриран одитор, тогава тази проверка и заверка е
предпоставка да бъде приет годишният финансов отчет. Т.е. той не може да бъде валидно приет
без тази проверка и заверка.

По начало одиторите се избират от общото събрание преди изтичане на съответната

календарна година. Обаче дори и да не бъдат избрани до края на съответната година, а бъдат
избрани в началото на следващата например, няма предвидени санкции. При акционерните
дружества има правило, което е подобно на това, но в него се казва, че ако дружеството не избере
одитор до края на съответната година, съдът може да назначи такъв.

Одиторите имат задължение за извършване на безпристрастна и компетентна проверка на

годишния финансов отчет, като проверяват и цялата счетоводна документация на дружеството. Те
имат задължение да пазят търговската тайна на дружеството. При неизпълнение на тези свои
задължения одиторите отговарят за вреди.

Срещу тези задължения одиторите имат право на възнаграждение.

Приетият годишен финансов отчет се обявява в търговския регистър, като за различните

видове търговци е предвиден различен срок (чл. 40, ал. 1 ЗСчет). По отношение на ООД този срок
за предоставяне на годишния финансов отчет за обявяване в търговския регистър е 30 юни на
годината, която следва годината, за която е бил съставен съответният финансов отчет.

Прекратяване на ООД

Прекратяване на дружеството има в 3 групи случаи. При първата група хипотези е налице
прекратяване, при което се извършва ликвидация, като дружеството продулжава да съществува
като юридическо лице до заличаването му от регистъра. В търговския регистър се вписват
ликвидаторите и срокът за ликвидацията. След това се извършват всички действия по
ликвидацията. Осребрява се имуществото, удовлетворяват се кредиторите, ако има останало
имущество, то се разпределя между съдружниците. Накрая дружеството се заличава от
търговския регистър. В чл. 154 ТЗ неизчерпателно са посочени основанията, при които се
прекратява дружеството, а именно:

1. с изтичане на срока, определен в дружествения договор;

2. по решение на съдружниците, взето с мнозинство 3/4 от капитала, ако в
дружествения договор не е предвидено по-голямо мнозинство –
231
 дружеството е функция от волята на съдружниците. Поради това те могат
да го прекратяр по всяко време. Те могат да го прекратят дори когато е
предивден срок, но той все още не е настъпил;
3. чрез сливане и вливане в акционерно или друго дружество с ограничена
отговорност;
4. при обявяване в несъстоятелност;
5. по решение на окръжния съд в предвидени от този закон случаи.

Тъй като изброяването е неизчерпателно, в дружествения договор могат да се редвидят и

всякакви други условия и основания за прекратяване на дружеството.

Освен тези основания за прекратяване, ТЗ по отношение на ООД предвижда 3 хипотези,

при които дружеството се прекратява по исков път, т.е. чрез конститутивен иск, които са уредени в
чл. 155 ТЗ както следва:

(i) В първата хипотеза мнозинството, което притежава повече от 1/5 от капитала има
преобразуващо право да иска прекратяване на дружеството. В тези случаи ищец са
съдружниците, които притежават повече от 1/5 от капитала. Ответник е
дружеството. Компетентен да разглежда спора е окръжния съд по седалището на
дружеството. По отношение на основанието за упражняване на това
преобразуващо право и съответно за уважаване на конститутивния иск законът
казва „важни причини“. Кои причини са важни се преценява конкретно от съда. Те
могат да бъдат най – различни. Обикновено на практика се касае за хипотези, в
които се накърняват интересите на малцинството чрез поведението на
мнозинството, но могат да бъдат и много други причини.

(ii) В две групи хипотези легитимиран да води конститутивен иск за прекратяване на

дружеството е прокурор. Първата хипотеза е, когато дейността на дружеството
противоречи на закона. Не е необходимо предметът на дейност, който е вписан в
дружествения договор, да противоречи на закона. Обикновено се касае до
ситуация, в която самата дейност, която дружеството с ограничена отговорност
извършва в действителност, противоречи на закона.

(iii) Втората хипотеза, в която легитимиран да води конститутивния иск за

прекратяване отново е прокурор. Такова право възниква за прокурора, когато в
продължение на 3 месеца дружеството няма вписан в търговския регистър
управител. До такава хипотеза може да се стигне когато управителят сам иска да
бъде освободен от длъжност, но дружеството не го освобождава, при което той
сам се иска заличаването си от регистъра. В този случай прокурорът не действа
като самостоятелна страна в процеса. Страна в процеса по – скоро е държавата.

Във всички гореизброени случай на прекратяване на дружеството след прекратяването се

извършва ликвидация по общия ред. Има обаче 2 особени правила при ликвидацията на ООД,
232
които се отличават от общия ред на ликвидацията. Съгласно първото такова правило, ликвидатор
е управителят на дружеството, освен ако в дружествения договор или по решение на общото
събрание не е решено друго (чл. 156, ал. 2 ТЗ). По начало по общите правила ликвидаторът се
избира или от общото събрание или съответния компетентен орган на дружеството (as the case
may be), или, в зависимост от това кой е инициирал започването на ликвидацията, ако е
необходимо решение на съда, то тогава съдът назначава ликвидатора. По начало обаче в тези
случаи по общия ред за ликвидатор не се назначава управител или друг управителен орган. При
ООД обаче има диспозитивно правило, според което по правило ликвидатор е управителят, освен
ако съдружниците не решат друго. Освен това съдът може да назначи други ликвидатори при
упражняване на малцинственото право на съдружниците, които притежават 1/10 от капитала,
както и по искане на контрольора съдът може да назначи други ликвидатори (чл. 156, ал. 3 ТЗ).
Всъщност малцинственото право по предходното изречение съществува и в общите правила за
ликвидацията, но там мнозинството е различно от това при ООД.

35. Акционерно дружество – понятие, възникване и обща характеристика. Разграничение

между АД и ООД

Правната уредба на акционерното дружество се съдържа в чл. чл. 158 -252 ТЗ. Чл. 158, ал.
1 ТЗ дава легално определение на акционерното дружество, съгласно което акционерно е
търговско дружество, чийто капитал е разделен на акции. АД е търговско дружество, т.е. то е
търговец по правноорганизационната си форма. Следователно то е и юридическо лице, при това
корапоративно такова. Видовата му особеност е, че то е капиталово търговско дружество. Това
изрично е записано в чл. 63 ТЗ. Особеното е, че капиталът се формира като сума от акции, а не от
дялове, както е при ООД.

АД е капиталово дружество във възможно най – чист смисъл на това понятие.

Капиталовото дружество е акционерното дружество. То се различава от ООД, което по принцип
също се причислява към капиталовите търговски дружества, в редица насоки. Най – напред, по
отношение на капитала, понятието „капитал“ при АД носи същия смисъл, както и при ООД. При АД
обаче законоустановеният минимален размер на капитала е 50 хил. лв. По начало идеята е, че
тази дружествена форма е присъща за по – едрия бизнес. Освен това капиталът се разделя на
акции. Акциите обаче имат една и съща номинална стойност, т.е. стойностите на акциите са едни
и същи. Не може да има акции с различни стойности, както е при дяловете.

Освен като отделни стойности, от които се формира сумата на капитала, акциите имат и
редица други значения. Една от съществените разлики с ООД например се откроява във връзка с
членствените правоотношения. В ООД членственото правоотношение се изразява с т.нар.
„дружествен дял“. При АД членственото правоотношение се изразява със самата акция. ООД
обаче по правило е затворено дружество. Членствените правоотношения в ООД не могат да се
прехвърлят свободно, а е необходимо съгласие на останалите съдружници. Освен това, като

233
съдържание на членствените правоотношения при ООД има неимуществени задължения
(например да оказват съдействие за дейностите на дружеството, да изпълняват решенията на
общото събрание, да не действат против интересите на дружеството и т.н.), каквито при АД няма
легално уредени. Това е така, защото се смята, че участието в акционерното дружество е една
обикновена инвестиция. По начало основното и общо – взето единствено задължение при АД е
задължението за вноска, срещу което задължение лицето има право да придобие акции. С това
неговите задължения се изчерпват. Поради това пък капиталовото участие в АД е свободно
прехвърляемо. Членствените правоотношения в АД са свободно прехвърляеми и даже в закона
има предвидени техники, механизъм за прехвърляне, които са инкорпорирани в самото понятие
за акция, защото акцията е уредена като ценна книга. Всъщност „акция“ е понятие с няколко
значения, но едно от тези значения е ценна книга. Тази ценна книга инкорпорира всички
членствени права. Тя може да се прехвърля.

Освен това именно този инвестиционен характер на АД е основание акционерите да се

вписват в нарочна книга, която самото дружество води. Не всички видове акции подлежат на
вписване в тази книга. Книгата се нарича „книга на акционерите“. Тя се води от самото дружество
и не е свободно достъпна. По начало третите лица не знаят кои са акционерите, тъй като това е
една инвестиция. Както третите лица не знаят в коя банка дадено лице си влага парите, така няма
причина и да знаят в кое дружество е акционер. При ООД не е така. Там съдружниците се вписват
в дружествения договор, вписват се и в търговския регистър. Всяко лице може да разбере кои са
съдружници в ООД.

Този капиталов характер на АД намира израз и в една усложнена система от органи. По

начало участието на акционерите се изразява само в участие на общото събрание на акционерите.
Дори и контролните права на акционерите в АД са по – ограничени от контролните права на
съдружниците в ООД. Поради това органната структура на АД е по – сложна. Там управлението се
поверява на колегиални органи. Законът предвижда две възможни системи за управление на АД –
(i) едностепенна и (ii) двустепенна. При едностепенната система има колегиален орган, наречен
„съвет на директорите“, а при двустепенната – управителен съвет и надзорен съвет, които също са
колегиални органи. Предполага се, че в тези органи участват професионалисти. Т.е. по начало има
разделеиние между членствените права и управлнието, акционерите по начало не управляват. Те
просто правят инвестиция и получават дивиденти. При ООД не е точно така и инвестиционният
характер на участието не е така лично изразен.

Учредяване на АД

АД се учредява като всички търговски дружества. Това става по т.нар. „нормативна“ или
„нормативно – контролна система“. При него обаче фактическият състав включва повече
елементи, които са определени от закона.

На първо място, има две системи за учредяване на АД, които се срещат само при
акционерното дружество, но не и при другите, а именно (i) сукцесивна и (ii) симултанна.

234
Наличието на тези две системи и като цяло усложненият фактически състав е последица от
обстоятелството, че акционерното дружество, разбирано като едно голямо предприятие, трябва
да се учреди, само ако се съберат пари. Т.е. тези две системи за учредяване всъщност са свързани
с механизма за извършване на вноските. При симултанната система задълженията за вноски се
поемат на учредително събрание. Само тази система е уредена от действащото право. По принцип
съществува и друга система, която се нарича „сукцесивна“, но у нас няма нормативен акт, който да
я урежда. При сукцесивната система има последователност. При нея задълженията за вноски не се
поемат на самото учредително събрание. Най – напред се прави т.нар. „подписка“, при която се
поемат тези задължения за записване на акции и извършване на вноски. Иведнъж като стане ясно
кои искат да участват и да запишат акции, чак тогава се провежда учредително събрание с тях. От
гледна точка на действащото законодателство обаче никъде не е уредена тази сукцесиван
система. Законът казва, че може да я има, но никъде няма предвидени правила относно нея. Има
един – единствен закон, който предвижда акционерни дружества, които се създават по
сукцесивната система. Той не е отменен, но не действа. Това са т.нар. „приватизационни
фондове“, които се създаваха по Закона за приватизационните фондове. При тях бе предвидено,
че се извършва подписка, след което се провежда учредително събрание. Този закон обаче не
действа, защото масовата приватизация приключи отдавна, а тези фондове са изчезнали. При
създаването на Закона за дружествата със специална инвестиционна цел един от законопроектите
е предвиждал тези акционерни дружества да се учредяват по сукцесивната система, но в
последствие е била възприета другата система. С оглед всичко гореизложено може да се каже, че
у нас няма уредба на сукцесивната система и акционерните дружества понастоящем се учредяват
само по симултанната система.

Разбира се, учредяването на АД изисква участието на учредители. Тук, освен общото

изискване, което важи по отношение на всички търговски дружества, учредителите да са
дееспособни лица, е предвидено още едно изискване, което е уредено в чл. 160, ал. 2 ТЗ, съгласно
който не могат да бъдат учредители лица, които са обявени в несъстоятелност. Освен това има
още една особеност по отношение понятието „учредител“ при АД. Учредителите са лицата, които
участват на учредителното събрание и които записват акции на учредителното събрание, т.е. те
поемат задължение да извършат вноски, срещу което получават правото да придобият определен
брой акции. Това са учредителите.

Възможно е едно лице да запише акции за дружеството в процес на учредяване. Всъщност

дружество все още няма, поради което е възможно такива акции да запише друго лице, с което
има някаква уговорка и което след учредяването ги прехвърля на дружеството. Т.е. при АД е
възможно самото дружество да стане акционер на себе си – чл. 161, ал. 4 ТЗ. Законът обаче се
опитвада предотврати тази възможност. Ако обаче при учредяването едно лице запише акции от
свое име и за сметка на дружеството, те се смятат за придобити единствено за сметка на това
лице. Т.е. задължението за вноска тежи върху това лице. Това е така, защото ако самото
дружество стане акционер във себе си, то трябва да направи вноска. Тази вноска от своя страна
няма как да бъде друго освен имущество, което дружеството има. Обаче това би противоречало

235
на идеята на учредяването, при което се цели именно да се внесе имущество от други лица, за да
се формира имуществото на дружеството. Поради това е предвидено това правило, че едно лице
запише акции от свое име и за сметка на дружеството, те се смятат за придобити единствено за
сметка на това лице, т.е. за това лице не възниква вземане срещу дружеството за стойността на
вноската, която трябва да се направи. Освен това самият закон забранява дружеството да записва
собствени акции при учредяването си. Наличието на тази забрана не означава, че дружеството
изобщо не може да записва собствени акции. То може, но настъпват различни последици.

По начало при АД трябва да има най – малко двама учредители, но то може да бъде и
еднолично.

Чл. 165, т. 6 ТЗ изрично предвижда, че учредителите могат да запазят някакви привилегии

за себе си. Те могат да бъдат от най – различно естество. Освен това на основание чл. 69 ТЗ,
учредителите отговарят спрямо третите лица, както всички учредители на всички търговски
дружества. Законът обаче предвижда, че ако самото дружество при учредяването си запише
акции в себе си, то тогава учредители отговарят солидарно за вноските (чл. 161, ал. 4 ТЗ). Т.е.
последицата е възникване на тази отговорност, но самите акции няма да бъдат нищожни.

36. Учредяване на АД. Устав

Както бе посочено по – горе, акционерните дружества се учредяват по симултанната

система, като за възникването на дружеството е необходимо да е налице един смесен фактически
състав, който включва 3 групи елементи, а именно:

(i) Първата група обхваща фактите, които се проявяват при провеждането на учредителното
събрание. Провеждането на учредително събрание е елемент от фактическия състав.
Учредителното събрание не е общо събрание на акционерите. В закона е предвидено, че по
отношение на учредителното събрание се прилагат съответно правилата за общото събрание, но
не всички. Например решенията на учредителното събрание не могат да се атакуват с иск по чл. 74
ТЗ. Ако има порок при провеждането на учредителното събрание, т.е. ако има нарушение, това е
основание за недействителност на самото дружество. Поради това е възможен искът по чл. 70 ТЗ,
но не и този по чл. 74 ТЗ. На учредителното събрание трябва да присъстват всички лица, които
записват акции, тъй като всъщност самите акции се записват именно на учредителното събрание,
т.е. получава се правото да се придобият акции и се поема задължение да се извършат вноските,
които съответстват на т.нар. „емисионна стойност” на акциите. На учредителното събрание трябва
да се запишат всички акции, т.е. по начало дружеството се учредява с толкова акции, колкото са
записани на учредителното събрание. Това количество акции трябва да съответства и на
посоченото в устава. Не може да има незаписани акции от капитала. Капиталът винаги е сума от
стойността на записаните акции и то тези акции, които са записани на учредителното събрание.
Учредителите могат да бъдат представлявани от пълномощници, които имат изрично писмено
пълномощно с нотариална заверка на подписите.
236
 Самото учредително събрание задължително приема 4 решения. Могат да се приемат и
други решения, но задължително уредените по закон са 4. Най – напред, трябва да се приеме
решение за учредяване на дружеството. Това решение трябва да се приеме единодушно. На
следващо място, трябва да се приеме решение за приемане на устава. Това решение също се
приема с единодушие. С третото решение се определя размера на разноските за учредяването.
Тъй като при учредяването е възможно да бъдат понесени някакви разходи, възможно е на
самото учредително събрание да се приеме решение относно тези разноски дали те ще бъдат
понесени за сметка на самото дружество. Всъщност тук се касае за хипотези по смисъла на чл. 69
ТЗ, тъй като преди учредяването учредителите могат да поемат задължения от името на
дружеството в процес на учредяване. Те не само могат да поемат задължения, но могат и да
изпълняват тези задължения. С това трето решение обаче дружеството може да реши, че дадени
разноски не са направени в полза на дружеството и съответно няма да бъдат за негова сметка. На
последно място, на учредителното събрание трябва да се приеме решение за избиране на
постоянно действащ орган на дружеството. Тъй като има едностепенна и двустепенна система на
управление, има разлики според избраната система. При едностепенната система се избира съвет
на директорите, като това е единственият постояннодействащ орган. При двустепенната система
се избира надзорен съвет. Когато се избере такъв надзорен съвет, той пък трябва да приеме
решение за избор на управителен съвет, като това също е елемент от фактическия състав.
Членовете на управителния съвет не се избират от учредителното събрание, а се избират от
надзорния съвет. Това са четирите решения, които трябва да се приемат на учредителното
събрание. Първите две от тях (за учредяване на дружеството и за приемане на устава) се приемат
с единодушие, доколкото те касаят самото възникване на дружеството като правен субект, а
дружеството е функция от волята на учредителите. Относно решенията за определяне на
разноските по учредяване и за избор на постояннодействащ орган в закона няма изискване за
приемането им с единодушие, така че те по начало следва да се приемат с обикновено
мнозинство от присъстващите на учредителното събрание, т.е. тези, които записват акциите.
Според проф. Калайджиев, тъй като учредителното събрание към този момент е орган на
неправосубектната общност на учредителите, тези решения, които се приемат, не са
многостранни сделки, а са сделки – решения.

Учредителното събрание приема устав на дружеството. Наименованието „устав” е чисто

терминологична особеност. По начало уставът не се различава нито по своята същност, нито по
своето съдържание от учредителните и дружествените договори на останалите видове търговски
дружества. При това, както при останалите видове търговски дружества, уставът на АД също се
приема с единодушие на учредителите. Съдържанието на устава има някои елементи, които се
отличават от елементите на дружествения договор при останалите търговски дружества, които са
обусловени от спецификите на самото акционерно дружество като капиталово дружество от чист
вид. Това, че уставът се приема на учредителното събрание и то чрез решение не променя
неговата същност, тъй като разграничението между многостранна сделка и сделка – решение в
конкретния случай е по – скоро теоретично и не поражда някакви различия.

237
 Уставът, както и дружественият договор, има съществени елементи от съдържанието, т.е.
такива, без които не може. Тези елементи всъщност характеризират новоучреденото дружество
именно като акционерно дружество. И тук следва задължително да се посочат
правноиндивидуализиращите белези, касаещи дружеството – фирма, седалище и адрес на
управление, предмет на дейност и т.н. Тъй като АД е капиталово дружество, както при ООД, в
уставът трябва да се посочи и размерът на капитала. Особеното при АД е, че капиталът се разделя
на акции, а не на дялове. Акциите имат една и съща номинална стойност. По същество обаче няма
разлика между капитала на АД и капитала на ООД. Терминът „акции” има различни значения.
Съгласно едно от тези значения акциите са числа, чиято сума формира капитала, също както
дяловете/основните дялове в ООД представляват числа, които по начало съответстват на вноските
и от които се формира капитала. В устава трябва да се посочи размерът на капитала и
номиналната стойност на акциите, както и техният брой. Всъщност номиналната стойност на
акциите представлява израз на числата, които формират капитала. В устава следва да се
предвидят и членствените права и задължения на акционерите. Задължително трябва да се
опишат и конкретизират и непаричните вноски (If any). Трябва да се конкретизират и органната
структура на дружеството. Това са съществените елементи от съдържанието на устава.

Освен съществените елементи, уставът съдържа и несъществени елементи, които са

факултативни или такива, които, ако не бъдат приети, се прилагат диспозитивните правила на
закона. Като цяло несъществените елементи биват два вида. Едни от тях касаят диспозитивни
правила на закона, т.е. някакви отклонения от предвиденото в закона. Втората група
несъществени елементи засягат такива уговорки, които изобщо не са предвидени от закона и
които могат да бъдат предвидени по волята на страните, но могат и да не бъдат предвидени
въобще. Такива например са различни видове права или задължения по отношение на
акционерите, които не са предвидени в закона, или пък някакви допълнителни основания за
изключване, или пък специфични мнозинства за приемане на определени решения от съответните
органи и т.н.

Уставът може да има и естествени елементи от своето съдържание. Това са елементите от

съдържанието, които се определят от закона. Някои от нормите, които определят част от тези
елементи на устава, са императивни. По отношение на друга част от естествените елементи пък са
предвидени диспозитивни норми. Например нормите, които казват какви органи има
дружеството са императивни, учредителите не могат да решат например, че вместо съвет на
директорите, които е определен от закона като колегиален орган, ще има само един директор,
който да е едноличен орган. Освен това законът предвижда и правила относно мнозинствата за
приемане на определени решения. По принцип се приема, че императивният характер на тези
норми се отнася до минималната долна граница за тези мнозинства, които са необходими за
съответното решение. Обаче учредителите могат да решат, че дадени решения ще се приемат с по
– високо мнозинство от предвиденото в закона. Ако обаче те решат, че дадено решение ще се
приема с по – ниско мнозинство от императивно предвиденото в закона, подобна уговорка би
била нищожна и няма да породи правно действие.

238
(ii) Втората група юридически факти обхваща действията по извършване на вноските. Чрез
записването на акции учредителите всъщност поемат задължение да придобият съответен брой
акции и да извършват вноска. Извършването на тези вноски, както и обективирането на
останалите юридически факти от тази втора група, свързани с извършването на вноските, са
необходим и задължителен елемент от фактическия състав на учредяването на дружеството. Това
се обуславя от чисто капиталовия характер на дружеството. При персоналните дружества вноските
могат да се извършват и след учредяване на дружеството, освен ако не са непарични. Тук обаче
извършването на вноските е задължителен елемент с оглед учредяването на дружеството.

Предвидени са някои специални правила по отношение на извършването на вноските.

Тези правила се прилагат по аналогия и спрямо ООД, за което няма изрично предвидени правила.
При АД паричните вноски се извършват само по банкова сметка. Те не могат да се внасят в касата
на дружеството. Тази банкова сметка се открива от постоянно действащия орган на дружеството
(управителен съвет или съвет на директорите). Нарича се „набирателна сметка”. Това
наименование не се използва от ТЗ, но съществува Наредба № 3 на БНБ за условията и реда за
изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, която урежда
видовете банкови сметки. По тази банкова сметка се извършват вноските. Тази банкова сметка
обаче има фиктивен титуляр, тъй като титуляр е дружеството в процес на учредяване, което все
още не е възникнало като правен субект. Всички парични вноски се правят на името на
дружеството, като се посочва вносителя или по – точно за кого се прави вноската. По начало няма
пречка един учредител да направи вноските за няколко или за всички учредители, при което той
ще има вземания срещу тях. Разпореждането с внесените по тази сметка суми става по
единодушно решение на съответния орган на дружеството в процес на учредяване (управителен
съвет или съвет на директорите). Предвидено е единодушие, тъй като по начало идеята е тези
пари да не се харчат преди учредяването на дружеството. Възможно е да възникнат
административни разходи по учредяването на дружеството. Освен това е възможно и направена
вноска да е в по – голям размер от номиналната стойност на акциите, които записва съответния
учредител, като надвнесената сума е предвидена точно за покриване на такива административни
разходи. Поради тези причини е предвидена възможност да се използват и харчат парите в тази
сметка, но това става само с единодушно решение на съответния орган на дружеството. След
учредяване на дружеството набирателната сметка се закрива, а парите се прехвърлят по сметка на
дружеството.

За да се гарантират учредителите, че парите, които са внесли, няма да стоя неограничено

дълго време по тази набирателна сметка, в закона е предвидено правило, съгласно което ако в 3 –
месечен срок управителният съвет или съветът на директорите (as the case may be) не удостовери
пред банката, че дружеството е заявено за вписване, записаните акции (т.е. учредителите) могат
да изтеглят обратно направените вноски в пълен размер. Членовете на съответния управителен
орган отговарят солидарно за изплащането на вноските.

239
 При учредяване на АД могат да се правят и непарични вноски. Тук се прилагат общите
правила на чл. 72 и чл. 73 ТЗ. Непаричните вноски могат да се извършват само в пълен размер, но
не и частично.

По отношение на АД е предвидено изискване към момента на учредяването да са внесени

поне 25 % от записания капитал. Т.е. към момента на вписване на дружеството в търговския
регистър трябва да са направени вноски, които да покриват 25 на 100 от капитала на дружеството.
Освен това всеки един от учредителите трябва да е внесъл поне 25 на 100 от своята вноска. По
отношение на учредителите тези 25 % се определят не на основата на капитала, а въз основа на
задълженията, които съответния учредител е поел за вноски, защото тези задължения са най –
малко равни на капитала, но могат да бъдат и по - големи. Това е така, защото акциите имат
номинална стойност, но имат и т.нар. „емисионна стойност”. По начало акциите се придобиват по
емисионната им стойност. Емисионната стойност е най – малко равна на номиналната стойност,
но може да бъде и по – голяма. И всъщност законът изисква учредителят (акционерът) да внесе
най – малко 25 % от емисионната стойност на акциите, а не от номиналната, освен ако
емисионната стойност не е равна на номиналната.

В устава трябва да бъде предвиден срок, в който да се изпълни задължението за вноска,

като този срок не може да бъде по – дълъг от 2 години. Ако обаче даден учредител не изпълни
задължението си за вноска в този срок, това не означава, че самото дружество е опорочено. Не
може да се иска обявяване на недействителност на самото дружество поради неизпълнението на
задължението за вноска. Неизпълнението на задължението за вноска има други последици. Те са
свързани с възможността акционерът да бъде изключен

(iii) След като всички останали необходими юридически факти са налице, трябва да се
извърши вписване на дружеството в търговския регистър. Това е последният елемент от
фактическия състав по учредяването на АД. Вписването има конститутивно значение.

Фактическият състав по учредяване на АД съдържа повече елементи от тези по учредяване

на останалите видове дружества. Това е така, защото при АД задължително трябва да се проведе
учредително събрание. При останалите дружества провеждането на учредително събрание не е
предвидено като задължителен елемент. Такова може да се проведе, но може и да не се. Освен
това АД има по – сложна система от органи. В случай че е избрана двустепенна система на
управление, то тогава е необходимо наличието на още един допълнителен елемент от
фактическия състав, а именно надзорният съвет, веднъж избран от учредителното събрание, да
избере управителния съвет на дружеството. Освен това допълнително усложнение на фактическия
състав по учредяване на АД се внася от задължителните правила за условията и реда на внасяне
на паричните вноски.

В закона е предвидена възможност, освен обективирането на гореизброените юридически

факти, да се изисква и издаването на някакъв административен акт. Това е възможно и
необходимо, само когато е изрично предвидено в специален нормативен акт. Такава възможност

240
е допусната както по отношение на АД, така и спрямо ООД. По отношение на АД подобно нещо е
предвидено в чл. 174, ал. 3 ТЗ, съгласно която разпоредба „за вписване в търговския регистър
извършването на банкова и застрахователна дейност, дейност на фондова борса, инвестиционен
посредник, инвестиционно дружество, управляващо дружество и други дейности, за които
отделен закон предвижда извършването им с разрешение на държавен орган, е необходимо да
бъде представен съответния лиценз или разрешение”. Това по начало обаче са специални
изисквания, свързани със специални закони и специални дейности, които не се отнасят пряко до
общия режим за учредяване на АД.

37. Капитал и имущество на АД. Набиране и запазване на капитала

Капиталът е число, също както и при ООД. Няма разлика между капитала при АД и този
при ООД. Понятието е едно и също. Капиталът е стойност, която е сума от стойността на вноските
на учредителите към момента на учредяването. Тази стойност най – малко е равна на сбора от
тези вноски, но по стойност вноските могат да бъдат и по – големи от капитала. Капиталът, както и
при всяко друго капиталово дружество, има тези функции, че от една страна служи като
измерител на имуществото, което е внесено при учредяването на дружеството или въз основа на
което дружеството ще извършва някаква дейност, а от друга страна капиталът служи като
гаранция за кредиторите, че към момента на учредяването си дружеството има имущество, което
е поне равно по стойност на капитала. Специфика по отношение на капитала на АД е това, че
изискванията спрямо капитала са по – високи отколкото при ООД. Минималният размер на
капитала е 50 хил. лв. Това правило е императивно. То произтича от разбирането, че по принцип
АД е форма, която се използва от по – едрия бизнес и за осъществяване на по – мащабни проекти,
и съответно трябва да има по – голям ресурс при учредяване на дружеството. Горна граница за
размера на капитала няма. Друго изискване по отношение на капитала, което бе споменат по –
горе, е това, че задължително трябва да бъдат внесени 25% от размера на капитала към момента
на учредяването.

Именно с оглед последното се разграничават две понятия – (i) записан капитал и (ii) внесен
капитал. Когато се говори за записан капитал, се има предвид акции на каква номинална стойност
са записани. Говори се и за внесен капитал. Всъщност обаче самият капитал не може да се внася –
той е една стойност, едно число, която измерва стойността на вноските. Внасят се вноските. Но на
практика, а и в закона се говори за внесен капитал. По д внесен капитал се разбира каква част от
вноските са внесени.

Що се отнася до имуществото на АД, то не се отличава от имуществото при останалите

търговски дружества, та дори и с имуществото на останалите правни субекти въобще. Понятието
„имущество” има само едно, общо значение. Имуществото представлява съвкупността от правата
и задълженията на даден правен субект. Не всички права и задължения обаче се причисляват към
имуществото, а само онези, които имат стойност, които са измерими в пари. Неимуществените

241
права и задължения не се включват в имуществото. В имуществото се включват и фактическите
отношения, които имат парично изражение.

Всъщност разликата между капитал и имущество се състои в това, че капиталът е число, а

имуществото е съвкупност от права и задължения. Имуществото е динамична величина, тъй като
то се променя във всеки един момент – поемат се нови задължения, погасяват се права,
изпълняват се задължения и т.н. Капиталът по начало е постоянно число, вписва с е в устава и в
търговския регистър. Той може да се променя, но тази промяна се извършва по специален ред и
чрез прилагане на специални правила.

По начало идеята при АД, тъй като то е капиталово дружество, е когато то се учредява, а и
когато се увеличава капитала, да бъдат извършени вноските, въз основа на които се записва
съответният капитал. Това важи както при учредяването на дружеството, така и при увеличаването
на капитала. И в двете хипотези важи изискването да бъдат внесени 25 % от капитала.

Гаранции по отношение на това общо изискване дружеството да се учреди при набран

капитал, т.е. при извършени вноски са правилата относно извършването на вноските – правилата
за непаричните вноски по чл. 73 и чл. 73 ТЗ и правилата за извършване на парични вноски,
съгласно които при АД паричните вноски задължително се извършват по банкова сметка.
Всъщност изискването за внасяне на паричните вноски по банкова сметка гарантира, че парите са
реално внесени, а не са внесени в касата на дружеството само фиктивно.

Що се отнася до запазването на капитала, идеята е във всеки един момент акционерното

дружество да разполага с такива активи, с такива права, които по стойност да бъдат равни на
капитала. В тази връзка законът предвижда редица правила, които гарантират, че дружеството
няма да се декапитализира още при самото си учредяване.

Една група правила, които касаят този принцип за запазване на капитала, са правилата за
разпределение на дивиденти и за изплащане на лихви, които се изплащат при спазване на същия
режим, както дивидентите. Тези правила са уредени в чл. 247а ТЗ. По начало правилото е, че
дивиденти не могат да се изплащат, ако се накърнява капитала. Освен това дивиденти се
изплащат, само ако има свободни пари в дружеството след плащането на данъци.

Други правила, които са израз на този принцип за запазване на капитала, има и във връзка
със записване на собствени акции. Както говорихме по – горе, забранено е записването на
собствени акции при учредяването на дружеството. Ако някой при учредяването запише акции за
сметка на дружеството, той има задължение да извърши съответната вноска. От друга страна, ако
дружеството запише собствени акции към момента на учредяването си, в такъв случай за
задълженията за вноска отговарят солидарно учредителите. Причина да се въведат тези правила
е, че ако дружеството само се задължава за вноска, то всъщност няма кой да внесе това
имущество.

242
 Друга група правила, които засягат този принцип за запазване на капитала, са правилата,
уредени във връзка с т.нар. „придобиване на собствени акции”. В предвидените в закона случаи
дружеството може да придобива собствени акции. Отново обаче има предвидени правила, които
гарантират, че по този начин дружеството няма да се декапитализира.

Правила, гарантиращи запазването на капитала, са предвидени и във връзка с

прекратяването на дружеството. В закона изрично е предвидено, че ако чистата стойност на
имуществото падне под размера на вписания капитал, т.е. ако капитала като пасив няма
съответстващи активи за определен период от време, това представлява основание за
прекратяване на дружеството по иск на прокурор. Чистата стойност на имуществото представлява
разликата между активите и пасивите.

38. Временно удостоверение. Акции – понятие, видове и класове. Стойности на акцията

Терминът „акция“ има 3 значения:

(i) От една страна, акцията може да бъде разглеждана като, условно казано, част от
капитала, т.е. като някакво число и сумата на всички акции е равна на самися
капитал, формира самата тойност на капитала. В този смисъл терминъ „акция“,
разглеждан в това му значение, носи същия смисъл като термините „дял“ и
„основен дял“ при ООД. Законът изисква по отношение на акциите те да имат една
и съща стойност. Когато акцията се разглежда като част от капитала, законът говори
за номинална стойност на акцията. Сумата от номиналните стойности на всички
акции е равна на стойността на капитала. Докато при ООД дяловете могат да бъдат
неравни, при АД номиналната стойност на всички акции трябва да бъде една и
съща. По принцип това изискване не е иманентно присъщо и не произтича от
някакви характерни особености на АД. В други правни системи е допустимо
акциите да са с различна номинална стойност. Нашият законодател обаче е
предвидил това изискване за практическо улеснение. Най – вече това улеснение се
проявява при гласуването. Много по – лесно е да се определят правата,
прилежащи към съответните акции, когато последните са с еднаква номинална
стойност. Например много по – лесно се определят гласовете и гласуванията,
когато всяка акция има право на 1 глас; по – лесно се определят полагащите се
дивиденти, когато всяка акция има по едно, равно право на дивидент и т.н. По
други правни системи, в които терминът „капитал“ се разбира по начин, различен
от начина, по който се разбира у нас, е възможно да има акции без номинална
стойност. Такива акции се наричат „квотни акции“. В тези хипотези акциите се
разглеждат единствено и само като членствено правоотношение, а не като
стойности, формиращи сумата на капитала, защото в тези системи самото понятие
„капитал“ има съвсем различно значение. По нашето право не може да има квотни

243
 акции (т.е. акции без номинална стойност), тъй като за да е възможно това, трябва
да се промени самото понятие за капитал, което е установено. С оглед
гореизложеното, съгласно първото значение на термина „акция“, акцията е част от
капитала. Когато се говори за акции в този смисъл, се има предвид номиналната
стойност на акциите. Наименованието „номинална стойност“ е исторически
обослувено и е архаизъм.

(ii) Второто значение на термина „акция“ е ценна книга. Това значение се е наложило
при историческото формиране на режима на акционерното дружество като
капиталово дружество от най – чист вид. Бидейки такова, акциите се разглеждат
просто като инвестиция. Идеята е на тази инвестиция е да предостави възможност
на лицата да могат лесно да излязат от нея или пък други лесно да влязат. Поради
тези причини исторически акцията е била уредена като ценна книга. Тя е уредена
като ценна книга, защото ценните книги се прехвърлят по – лесно. Ценните книги и
тяхната уредба пък от своя страна исторически са възникнали от менителницата и
правилата, които я уреждат. Поради това до голяма степен правилата за акциите са
подобни на тези относно менителницата. Двете обаче нямат нищо общо като
права, които материализират. Именно затова обаче се говори за номинална
стойност на акциите. „Номинална“ означава това, което е записано върху самата
акция. Това е последица от този исторически произход на акцията като ценна
книга, описан по – горе, за да може да бъде прехвърляна по – лесно. Ценната
книга, в класически смисъл на думата, е документ. Документът представлява
писмено изявление, обективирано върху материален носител. От гледна точка на
ЗЕДЕП електронната форма е приравнена на писмената форма. Документите биват
2 основни вида. Първият вид са удостоверителни документи. Удостоверителните
документи са писмени изявления, обективира върху съответен носител, които
установяват факт, който се е осъществил извън самия документ, извън самото
изявление (например констативен нотариален акт). Втората група документи са
т.нар. „диспозитивни документи“. Диспозитивните документи са сделки по начало.
При тях не се установява факт, който се е осъществил извън самия документ, а те
представляват някаква сделка. По начало всички договор, когато са в писмена
форма и са материализирани на съответен носител, са диспозитивни документи.
Нотариалните актове за прехвърляне и учредяване на вещни права върху
недвижим имот са комбинация от диспозитивен и удостоверителен документ.
Ценните книги по същество са диспозитивни документи. Те материализират
волеизявление, за разлика от останалите диспозитивни документи обаче при тях
има тази допълнителна особеност, че без установяване на фактическа власт върху
документа не могат да се упражняват правата, които този документ
материализира. Т.е. без предаването на фактическата власт на самия документ, на
хартиения носител, не може да се прехвърлят правата, които материализира
съответният документ. Такава е зависимостта при ценните книги. Акциите са ценни

244
 книги в класическия смисъл на думата. Те са диспозитивни документи, които
материализират права. Тези права, които акциите материализират, са
членствените права. Ценните книги обаче могат да бъдат различни видове от
гледна точка на зависимостта между правата, които се материализират, и
материалния носител. На пъро място от тази гледна точка, има конститутивни
ценни книги. При тях ако не бъде издадена ценната книга, няма права (така е
например при менителницата и записа на заповед). Има и втора група ценни
книги, които се наричат „легитимационно – разпоредителни ценни книги“. При
тази втора група ценни книги права и задължения има и преди да се издаде
ценната книга. Обаче веднъж издадена ценната книга, тези права и задължения не
могат да се упражняват и да се прехвърлят без да се държи ценната книга. Акциите
и облигациите са легитимационно – разпоредителни ценни книги. При
акционерното дружество акционерът придобива членствени права от момента на
учредяване на самото дружество, от момента на вписването му в търговския
регистър. Обаче когато акциите бъдат веднъж издадени, той не може да
упражнява членствените права, ако не упражнява фактическа власт върху ценната
книга. Ако последната бъде унищожена, по начало следва да се издаде нова, за да
може съответният акционер да упражнява правата си. За някои ценни книги при
унищожаването им се изисква специален ред за издаването на нови, който е
предвиден в ГПК (например ако бъде унищожен запис на заповед, кредиторът не
може да упражнява правата си, а трябва да се поиска от съда да издаде решение,
че такъв запис на заповед е съществувал; актът на съда е охранителен). При
акциите не е така. Самото дружество по начало може да издаде нови акции. От
тази гледна точка акцията е легитимационно – разпоредителна ценна книга,
защото правата възникват преди се издаде ценната книга, но веднъж издадена,
трябва да се упражнява фактическа власт върху нея, за да се упражняват тези
права. Акцията има и доказателствена сила. Тя е частен документ. Частните
диспозитивни документи (каквито са ценните книги) имат само формална
доказателствена сила, т.е. че са издадени от съответното лице, което е посочено
като автор.

Акциите трябва да съдържат всички елементи, посочени в чл. 183 ТЗ. По начало
документите трябва да бъдат подписани. При менителницата например няма ли подпис, изобщо
няма валидна ценна книга. Преди време и при акциите е било така. Сега обаче не е, защото едно
дружество може да издава хиляди акции. Именно поради тази причина, за улеснение на
управителните органи на дружеството, ч. 183, ал. 2 ТЗ предвижда, че за валиден подпис се смята и
отпечатаният подпис, т.е. може да се направият печати с подписите на лицата, които могат да
представляват дружеството и така да се подпечатват акциите.

Разглеждани като ценни книги, акциите могат да бъдат различни видове. Друго деление
на ценните книги е на налични и безналични. Гореизложените характеристики се отнасят до

245
наличните ценни книги, т.е. акциите като документи. Това е класическото понятие за ценна книга.
От своя страна наличните акции също биват два вида според начина, по който се прехвърлят – (i)
поименни акции и (ii) акции на приносител. От външна страна разликата между тези два вида
налични акции е, че при поименните акции върху самата лицева страна на акцията е записано
името на първия акционер, докато при акциите на приносител не пише кой е първият акционер.
Иначе разликата между поименните акции и акциите на приносител са по – скоро от гледна точка
на начина на тяхното прехвърляне.

Поименните акции се прехвърлят чрез джиро. Традиционно се приема, че джирото е

едностранна, формална сделка, възникнала във връзка с менителницата. Тя се полага на гърба, на
обратната страна на менителницата, поради което се нарича още „индосамент“. С тази сделка се
изразява, че се прехвърля самата ценна книга и съответно правата по нея. При поименната акция
първият джирант трябва да бъде лицето, чието име е посочено на лицевата страна на акцията.
При джирото задължително трябва да има подпис на джиранта. При пълно джиро освен подпис
на джиранта е необходимо да се посочи и името на диратаря. Това са изискванията. Няма
определена формулировка на текста. С оглед на това, при прехвърляне на поименна акция на
гърба може да се напише например „Прехвърлям всички права по тази акция на лицето Х“ и да се
положи подпис. Това е достатъчно за да е налице пълно джиро. Джирата могат да бъдат и
бланкови. При бланковото име не е посочено името на джиратаря. ТЗ не казва нищо по
отношение на това дали могат поименните акции да бъдат прехвърляни чрез бланково джиро.
Според проф. Калайджиев няма никакъв проблем.

Джирото по начало има 3 вида действие, 3 групи правни последици, разглеждано кат
едностранна формална сделка.

На първо място, джирото има т.нар. „транспортно действие“. Транспортното действие на

джирото означава, че се прехвърлят всички права върху акцията. При менителницата има
правило, което казва, че не могат да се прехвърлят само части от правата по ценните книги. Това
ограничение важи и при акциите. Т.е. джирото не може да бъде частично и винаги трябва да бъде
за всички права. Джирото на поименни акции също има транспортно действие.

При менителниците, от където всъщност произлиза джирото, има още една група правни
последици, която я няма при акциите, а именно т.нар. „гаранционно действие“. Гаранционното
действие при запис на заповед например се изразява в това, че всеки, който е подписал запис на
заповед, а дриранта я е подписал, е солидарен длъжник по задължението, което се
материализира от съответната ценна книга. Т.е. един запис на заповед се подписва най – напред
от издателя; след това се джиросва и всеки един джирант, който прехвърля правата по – нататък,
става солидарен длъжник за задължението по записа на заповед. Има обаче особени правила за
тази солидарност. При акциите такова гаранционно действие няма.

Трета група правни последици на джирото, които ги има и при акциите, е т.нар.
„легитимационно действие“. Такова действие отново е характерно за записа на заповед. При

246
записа на заповед легитимационното действие се изразява в следното: този, който от външна
страна в съответствие със записванията, които са направени върху записа на заповед, излгежда да
е кредитор, той е кредитор. Т.е. ако длъжникът по записа на заповед плати на лице, което от
външна страна изглежда легитимирано да получи сумата (т.е. да е кредитор), длъжникът плаща
валидно. При записа на заповед може да има верига от джиранти. Първият джирант е т.нар.
„поемател“. Той е първият кредитор. След това трябва да има непрекъсната верига на джирата,
което означава, че подписа на всеки джирант трябва да съответства на името на джиратаря по
предходното джиро. Теоретично е възможно някой от тези подписи да е подправен. Ако обаче от
външна страна нещата изглеждат редовни, длъжникът, който плаща на последния легитимиран по
веригата на джирата джиратар, плаща валидно, защото джирото има такова легитимационно
действие. Същото важи и по отношение на прехвърлянето на акции. Т.е. ако едно лице придобие
правата по запис на заповед чрез джиро, но този всъщност правата на този джирант са опорочени,
ако джиратарят не знае за този порок, той придобива правата по записа на заповед.
Следователно, джирото е оригинерно придобивно основание. Това оригинерно действие обаче се
проявява в такава хипотеза, когато правата на джиранта са опорочени, но джиратарят е
добросъвестен. Разбира се, необходимо е и установяване на фактическа власт върху ценната
книга. По начало при акциите положението е същото. Т.е. джирото на акции би следвало да има
същото легитимационно действие, но в тези хипотези има известни различия. Това е така поради
наличието на особена книга – книгата на акционерите, в която се извършва вписване на джирото.

При джирата има една друга особеност. Джирото е една едностранна формална сделка,
при която не се дават подробности, казва се само „X прехвърля акцията на Y” например. По начало
се смята, че джирото е абстрактна сделка и основанието е без значение. Обаче при джирото
винаги има някаква каузална сделка, която се сключва паралелно с джирото. Например може да
се извърши покупко – продажба на акцията. По начало каузалната сделка може да е неформална,
т.е. достатъчно е купувачът на акцията да даде парите на продавача. Ако обаче джирото се
извърши без някаква каузална сделка, такова джиро по начало може да бъде оспорено. То само
по себе си не може да съществува без каузална сделка. От външна страна то може да съществува,
при което последващи джиратари ще придобият съответната ценна книга на оригинерно правно
основание. По начало обаче винаги трябва да има каузална сделка. Следователно, при джирото
на акции обикновено винаги има някакъв друг договор. Този друг договор може да бъде най –
различен – продажба, дарение, замяна и т.н. Ако няма друг договор, джирото е безпричинно (така
се е наричало в старата литература). Безпричинното джиро на практика няма прехвърлителен
ефект.

Джирото не е единственият способ за прехвърляне на правата върху поименни акции. Те

могат да бъдат прехвърляни и без джиро. Това е така и при менителницата. По начало джирото е
очакваният начин, но е възможно например акцията да се прехвърли с прост договор, без да се
направи джиро. Това няма да бъде проблем. Разликата и значението на джирото обаче е, че
джирото е оригинерен способ. Т.е. ако има порок в правата на джиранта, но джиратаря е
добросъвестен и от непрекъснатата верига на джирата от външна страна изглежда, че всичко е

247
наред, джиратарят ще придобие правата по силата на оригинерния способ. Този ефект обаче не
настъпва при прехвърлянето с прост договор. Т.е. тогава приобретателят на ценната книга
придобива правата по нея такива, каквито ги има неговият праводател. Същото би следвало да
важи при акциите. Но, с оглед гореизложеното, може да се каже, че поименните акции по
принцип могат да се прехвърлят и без джиро, само с прост договор.

В самия устав на дружеството могат да се предвидят и някакви допълнителни условия за

прехвърляне на акциите. В тези хипотези акциите се наричат винкулирани. Дружествените дялове
в ООД са винаги винкулирани, защото прехвърлянето на членствени права в ООД на трето лица
винаги изисква решение на общото събрание за приемане на новия съдружник. При акциите по
начало прехвърлянето е свободно, поради чисто капиталовия и инвестиционен характер на АД.
Възможно е обаче и по отношение на акциите да се предвидят други условия за прехвърлянето
им. Тогава се наричат винкулирани. В практиката най – често се предвижда, че ако някой
акционер иска да си джироса акцията на друго лице, тогава той трябва най – напред да направи
предложение на останалите акционери те да изкупят неговите акции по същата цена, по която би
ги изкупило третото лице, и само ако те не изкупят акциите от него при тези условия, то тогава да
може да ги прехвърли на трето лице. Също така може да се предвиди направо, че за
прехвърлянето на акции на трето лице ще е необходимо съгласие на съвета на директорите.

В този смисъл е чл. 189, ал. 2, изр. 2 ТЗ. Този текст сам по себе си е безсмислен, но
съгласно него „предупреждението трябва да бъде обявено в търговския регистър освен ако за
прехвърлянето на акциите се изисква съгласие на дружеството. Т.е. от тази разпоредба се извлича
възможността поименните акции да бъдат винкулирани („за прехвърлянето на акциите се изисква
съгласие на дружеството”). За да може да породи действие за дружеството прехвърлянето на
една поименна акция, трябва това прехвърляне да бъде вписано в книгата на акционерите.
Самата книга на акционерите също е един частен документ. Съдържанието на този частен
документ е описано в чл. 179, ал. 1 ТЗ. Чл. 179, ал. 2 ТЗ казва, че лицето или лицата,
представляващи дружеството, са длъжни да осигурят вписването в книгата за акционерите на
обстоятелствата по ал. 1 и на настъпилите в тях промени не по-късно от 7 дни от представяне на
документите съобразно изискванията на закона и устава. Това вписване в книгата на акционерите
е необходимо не само за да породи джирото действие за дружеството, а то е необходимо за да
породи действие джирото и по отношение на всички останали трети лица. Т.е. преди вписване в
книгата на акционерите джирото поражда действие само между страните – джиранта и
джиратаря, а за дружеството джиратаря се смята за акционер от момента на вписването на
джирото в книгата на акционерите, като това важи и по отношение на третите лица. Това вписване
не е елемент от фактическия състав, който поражда прехвърлянето на правата между страните, но
е необходимо за да породи действие джирото за третите лица.

Акциите могат и да се залагат. По отношение на поименните акции е предвидено, че те се

залагат с т.нар. „заложно джиро”. Обаче по същия начин, както могат поименните акции да се
прехвърлят с обикновени транслативни договори, така те могат и да се залагат с прост договор за
залог. С оглед обаче на оригинерното действие за придобиване на заложно право, законът
248
предвижда заложно джиро. От външна страна заложното джиро също е формална сделка, както и
джирото. Особеното при формата на джирото е, че то трябва да бъде записано на самата ценна
книга, на гърба, а не на отделен лист. Има изключение от това изискване при менителниците, при
които е допустимо записване или върху самата ценна книга, или върху прикрепен към нея лист,
наречен „алонж“. Алонжът трябва да бъде прикрепен трайно и става част от тази ценна книга.
Същото изключение би следвало да важи и при акцията. Само че при акцията това има по – малко
значение, защото идеята при менителницата е, че тя може да се прехвърля многократно,
кредиторите може да се сменят многократно. При акцията обаче, по отношение на която се
прилага режимът на ценните книги на заповед (на менителницата), няма проблем да се прави
алонж при джирата, но това няма чак такова практическо приложение, защото акциите не се
прехвърлят така бързо толкова много пъти, както менителницата. По начало идеята им не е
такава. Както бе казано по – горе, акциите могат да се залагат чрез заложно джиро. За да е налице
такова джиро, трябва да се поставят думите „за залог“, „за гаранция“ или друг равнозначен израз,
който означава обезпечение. Такова заложно джиро превръща джиратаря не в акционер, а в
заложен кредитор. Това означава, че върху правата по акцията е учреден залог в полза на
заложния кредитор. Заложният кредитор може да упражни този залог по 2 начина – ( i) или по
реда на ЗОЗ, или (ii) чрез принудително изпълнение, няма проблем да си извади изпълнителен
лист и да продаде акцията по реда, предвиден в ГПК за продажба на акции. Залогът има значение
по отношение на третите лица, защото той може да има поредност, т.е. има значение кога е
вписан залогът в книгата на акционерите, защото моментът на вписването определя поредността
на възникването на заложното право и съответно на удовлетворяването на съответния заложен
кредитор в случай на разпределение. Именно поради това и понеже акцията е поименна, за да
има действие залогът за дружеството и за трети лица, той трябва да се впише в книгата на
акционерите.

При залога обаче възниква друг проблем и той е свързан с това кой упражнява правата и
то най - вече правото на глас по заложената акция. Съгласно уреденото в закона правило, правото
на глас се упражнява от акционера, но в договора за залог може да бъде предвидено друго. Ако е
предвидено друго, заложният кредитор може да упражнява правото на глас, като при това той го
упражнява от свое име, не като пълномощник на акционера.

При поименните акции, тъй като името на акционера е записано на лицевата страна на
акцията, винаги се знае кой е акционер при джиросването. Поради това законът допуска, че
поименните акции могат да се предават на акционерите и преди да е изплатена тяхната
номинална или емисионна стойност, т.е. преди да е изпълнено задължението за вноска. Това е
така, защото при такова прехвърляне на акции задължението за вноска тежи и върху последващия
акционер, а той е известен, знае се кой е. Именно поради това се допуска от закона поименните
акции да се предават на акционера и преди да е изпълнил задължението за вноска. Освен това
при тях има още едно правило, което гарантира, че акционерното дружество ще може да си
събере вноските. Съгласно това правило, ако акциите се предават преди да е изплатена пълната
им стойност, размерът на частичната вноска се отбелязва върху самата акция. Така

249
приобретателят, който придобива акцията преди да е изплатена напълно вноската, знае каква част
е изплатена. Той не може да бъде добросъвестен. Ergo не може да се позовава на оригинерното
основание на джирото, твърдейки, че не дължи вноската. Освен това в закона е уредена
солидарна отговорност по отношение на това прехвърляне на акция преди да е изпълнено
задължението за вноска. Законът казва, че прехвърлителят и приобретателят отговарят солидарно
за задължението за вноска, т.е. за частта от вноската, която не е изпълнена. По начало отговаря
приобретателя, защото той придобива цялото членствено правоотношение и той е акционер, но
прехвърлителят отговаря солидарно заедно с приобретателя в 2 – годишен давностен срок от
вписването на прехвърлянето в книгата на акционерите.

В обобщение, поименните акции са акции, върху които името на първия акционер е

записано върху лицевата страна на самата акция. Те са акции, които се прехвърлят с джиро, което
няма гаранционно действие. За да породи действие това джиро спрямо дружеството, трябва да се
извърши вписване в книгата на поименните акционери. Освен това само поименните акции могат
да бъдат винкулирани.

Самите ценни книги могат да бъдат различни видове. Основното деление на ценните
книги е на 3 вида, в зависимост от начина на прехвърляне. Съгласно този критерий те биват: ( i)
ценни книги на заповед, които се прехвърлят с джиро; (ii) ценни книги на приносител, които се
прехвърлят с просто предаване; и (iii) поименни ценни книги, които се прехвърлят с цесия. При
поименните ценни книги също се знае кой е титуляр на правата, но те не се прехвърлят с джиро, а
с цесия. При тях няма оригинерено придобиване на права. Всъщност при тях може и да е налице
същинска цесия, но може и да не бъде. Това е така, защото зависи какви права материализира
ценната книга. Ще е налице цесия, ако се прехвърлят вземания. Поименните акции, макар че се
наричат „поименни“, са ценни книги на заповед, а не са поименни ценни книги. Те по правило
се прехвърлят с джиро.

Вторият вид налични ценни книги са т.нар. „акции на приносител“. При акциите на
приносител основна характеристика е това, че при тях не пише кой е акционер и няма книга на
акционерите. При акциите на приносител за акционер се смята този, който упражнява фактическа
власт върху ценната книга, т.е. този, който я държи. Традиционно се приема, че ценните книги на
приносител, включително акциите на приносител, се прехвърлят с просто предаване. Предаването
само по себе си е едно фактическо действие. От външна страна то е достатъчно. Обаче
предаването при тези книги на приносител, за да породи действие, трябва да бъде съчетано с
някаква друга сделка. Законът не поставя изискване за форма за действителност по отношение на
тази друга сделка, т.е. тя може да бъде неформална. Т.е. при акциите на приносител това
традиционно твърдение, че те се прехвърлят с просто предаване е вярно, доколкото трябва да
има предаване, т.е. фактическо действие, но то винаги е елемент от някакъв неформален
договор, който може да бъде различен – продажба, замяна, дарение, апорт и т.н. Ако няма такъв
договор, то и самото прехвърляне на акцията няма да породи правно действие.

250
 При акциите на приносител не се знае кой е акционер. Там акционер е този, който държи
акцията. Затова законът казва, че тези акции на приносител не могат да се предават на
акционерите преди да е изплатена тяхната емисионна стойност (независимо дали е равна на или
по – висока от номиналната).

Акциите на приносител и поименните акции могат да се заменят, като в самия устав обаче
трябва да бъдат предвидени условията и редът за тази замяна. Замяна обаче е допустима само
след пълно изплащане на задълженията за вноска.

Всъщност това представлява основното деление на акциите, разглеждани като ценни

книги, а именно на акции на приносител и на поименни акции.

Освен това акциите могат да бъдат и безналични. Това изрично е предвидено в ТЗ.
Предвидено е обаче, че издаването и разпореждането с безналични акции се извършват по ред,
установен със закон (чл. 178, ал. 2 ТЗ). Т.е. правилата, които уреждат безналичните акции не са
уредени в ТЗ. Основният закон, който урежда безналични акции, е Закона за публично предлагане
на ценни книжа. В него се съдържа и дефиниция на термина „безналична акция“. Всъщност
безналичната акция, разглеждана като безналична ценна книга, е едно вътрешнопротиворечиво
понятие. Безналични ценни книги не може да има, защото това означава, че това би било ценна
книга при която няма документ. Обаче самата ценна книга е вид документ, който материализира
права и то по такъв начин, че тези права не могат да бъдат упражнявани без да се установи
фактическа власт върху самата ценна книга. При безналичните ценни книги (доколкото може да се
говори за такива) може да има някакви документи, но те са само доказателствени документи, те
само доказват права.

Уредбата на безналичните ценни книги (включително на безналичните акции) в ЗППЦК е

доста оскъдна. Съгласно тази уредба безналичните акции са права, но за възникването им и за
разпореждането с тях трябва да се извърши вписване в Централен депозитар. Всъщност
Централен допозитар води книгите на акционерите и извършва вписване на разпоредителните
сделки с тези безналични акции.

С изменение на ЗППЦК от края на 2012г. бе въведена нова дефиниция на понятието

„безналична ценна книга“. След промяната вписването вече няма конститутивно действие по
отношение на прехвърлянето, разпореждането с безналични акции.(противоречие със следващия
параграф)

Безналичните акции, макар да се наричат ценни книги, всъщност не са никакви ценни

книги, защото при тях няма диспозитивен документ, който да материализира правата така, че
упражняването на и разпореждането с такива права да е невъзможно без установяването на
фактическа власт върху този документ. Безналичните акции са само права, само членствени права.
Особеното обаче е, че възникването на тези членствени права и разпореждането с тях поражда
действие след вписване в Централен депозитар. Тези вписвания в Централен депозитар имат
конститутивно действие, те са елементи от фактическия състав на възникването на правата и на
251
тяхното прехвърляне. При наличните акции вписването в книгата на акционерите има действие не
между страните, а по отношение на дружеството и на третите лица. При безналичните акции
обаче не е така. При тях вписването е елемент на фактическия състав и на възникването на тези
права, и на разпореждането с тях. Това е така, защото при безналичните акции няма материален
обект, те са едни права и поради това е предвидено, че вписването има конститутивно действие.
По начало това, че вписването има конститутивно действие може и да не важи с пълна сила по
отношение на възникването на членствените права, защото ако се учреди едно АД и то издава
безналични акции (по начало публичните дружества издават безналични акции, но няма проблем
и АД, което не е публични, да издаде безналични акции), според проф. Калайджиев дори и да
няма вписване в съответния регистър към Централния депозитар, това не означава, че дадено
лице няма да има членствени права, но такъв е текстът на закона.

(iii) Третото значение на термина „акция“ е значението на членствено

правоотношение. Т.е. това значение е подобно като при ООД. Обаче при ООД има
два различни термина. Там се говори за дял/основен дял, което означава дела
като част от капитала, като стойност от една страна. От друга страна се говори за
дружествен дял, когато се има предвид членствено правоотношение. При АД
терминът е един и същи – „акция“. При ООД е възможно както дяловете, така и
дружествените дялове да са неравни. При АД акциите винаги имат една и съща
номинална стойност. Макар обаче да имат една и съща номинална стойност,
членствените правоотношения, които те материализират могат да бъдат различни,
т.е. не е задължително да бъдат еднакви. По начало, съгласно чл. 177 ТЗ, акцията е
неделима. Същото важи и при дяловете. Всъщност това означава, че едно и също
лице е титуляр на всички права, които съответната акция материализира, т.е. не
може едно лице да получава дивидент, а друго лице да гласува например. Ако
повече от едно лица притежават една акция, тогава те трябва заедно да
упражняват правата по акцията или евентуално заедно да упълномощят
представител, който да упражнява тези права. Особеното тук обаче е, че всъщност
има толкова членствени правоотношения даден акционер, колкото акции
притежава. Т.е. няма едно общо членствено правоотношение, а членствените
права и задължения са групирани около всяка отделна акция.

Законът предвижда, че всяка една акция материализира основно 3 права. Може да има и
други, но по начало основните са 3, а именно: (i) право на един глас в общото събрание на
акционерите, (ii) право на дивидент и (iii) право на ликвидационен дял, които са съответни на
номиналната стойност на акцията към целия капитал. Минималната номинална стойност на една
акция е 1 лев. Номиналната стойност винаги трябва да бъде в цели левове. Ако например едно
лице запише 5 000 акции, то има 5 000 отделни членствени правоотношения, респективно 5 000
права на глас, 5 000 права на дивидент, 5 000 права на ликвидационен дял. Възможно е обаче
това съотношение между номиналната стойност на акциите и правата, която тя материализира, да
бъде нарушено. В тези хипотези се говори за различни класове акции. Едно дружество може да

252
издаде няколко класа акции, като всеки клас материализира едни и същи права във всички акции
от съответен клас, но те са различни от правата, които материализира другия клас. Например едно
дружество с капитал 50 000 лв. може да издаде три класа акции – Клас A, Клас B и Клас C. Клас А са
обикновените акции, които материализират по едно право на глас в общото събрание, както и
право на дивидент и право на ликвидационен дял, които съответстват на номиналната стойност на
акцията. Клас B например може да материализира някакви привилегии. Клас C от своя страна
може да материализира други привилегии. От вида права, които акциите материализира, те биват
разграничавани на (i) обикновени и (ii) привилигировани акции. Това е от гледна точка на
членствените правоотношения, които съответната акция материализира. Обикновената акция
дава право на един глас в общото събрание на акционерите, право на ликвидационен дял и право
на дивидент, които са съответни на номиналната стойност на акцията. Възможно е обаче да има и
привилигировани акции. За да се издават такива привилигировани акции, те трябва да бъдат
уредени в устава на дружеството. Може да има различни видове привилегии. Самият закон
предвижда няколко вида привилегии.

Най – напред, ТЗ говори за право на гарантиран дивидент. Това право означава, че

независимо дали има или няма печалба, акционерът с право на гарантиран дивидент има право
да получи някаква сума. Този дивидент може да бъде определен в абсолютна стойност, може да
бъде описан като съотношение, процент от номиналната стойност на акцията или пък по друг
начин. По начало дивиден се разпределя, когато има печалба. Няма ли печалба, няма и дивидент.
При правото на гарантиран дивидент обаче е без значение дали дружеството е реализирало
печалба или не.

Друга привилегия, която една акция може да материализира, е т.нар. „право на

допълнителен дивидент“. При допълнителния дивидент има тази особеност, че това е дивидент,
който се изплаща отгоре, свръх дивидента, който се изплаща на останалите акционери, но ако
има дивидент, ако има печалба. Т.е разликата между гарантирания и допълнителния дивидент е,
че при гарантирания дивидент е без значение дали има или няма печалба, докато при
допълнителния дивидент се получава основният дивидент плюс нещо допълнително, когато има
реализирани печалби за разпределяне. По начало при разпределението първо се изплаща
допълнителния дивидент на акционера с такава привилегия, а чак след това каквото остане се
разпределя като дивидент между всички акционери.

По същия начин акциите може да материализират допълнителни привилегии, които се

изразяват в правото на гарантиран ликвидационен дял и допълнителен ликвидационен дял. При
тях нещата стоят по същия начин като при правото на дивидент, но те се реализират при
ликвидация.

Друго право, което е предвидено в закона е правото на обратно изкупуване по чл. 187б ТЗ.
Това също е привилегия.

253
 Друга възможна привилегия е акциите да имат право на повече от един глас. В тази връзка
обаче възникват известни проблеми. Колко например може да са тези гласове? Възможно ли е
една акция да има повече от половината гласове в общото събрание? Тези въпроси не са уредени
от закона, но се приема, че все пак съотношението на тези гласове не би следвало да бъде такова,
че да обезсмисля провеждането на общо събрание. На теория се говори за т.нар. „златна акция“,
макар на практика да няма примери. Възможно е такава акция, ако не друго, да дава блокираща
квота например.

Възможно е да се предвидят и други привилегии, но те трябва да бъдат изрично уредени в

устава.

Привилигированите акции могат да бъдат без право на глас. На практика например често
се среща привилигировани акции с право на гарантиран дивидент, но без право на глас. В тези
хипотези номиналната стойност на тези акции не се взема предвид при определяне на правилата
за кворум и мнозинство. За да не се злоупотребява обаче с тези акции без право на глас, законът
предвижда известни правила в защита на тези акционери без право на глас.

Най – напред, законът предвижда, че не е допустимо повече от ½ от акциите да са без

право на глас. Това е така, защото в противен случай може да се стигне до неприемливи ситуации,
например акционер, притежаващ 10 % от акциите, понеже останалите са без право на глас,
всъщност сам да взима решенията и да ръководи дейността на дружеството. Освен това правило,
има още две, които в някаква степен защитават акционерите без право на глас.

Първото правило, съгласно чл. 182, ал. 4 ТЗ, е, че ако 2 поредни години не бъде изплатен
дивидента на привилигировани акции без право на глас, тогава привилигированата акция
придобива право на глас до изплащане на забавените дивиденти, като вече тя се взима предвид
при определяне на кворум и на мнозинство.

Освен това има едно второ правилно, съгласно което за вземане на решения, с които се
ограничават привилегиите без право на глас, е необходимо съгласието на привилигированите
акционери. В този случай те се свикват на отделно събрание. Това събрание е редовно,
действително, ако на него присъстват поне 50 на 100 от привилигированите акции. Решението за
отпадане на привилегиите на тези привилигировани акции трябва да се приеме с квалифицирано
мнозинство от ¾ от представените на събранието акции, т.е. за съответното решение трябва да са
гласували 3/8 от всички привилигировани акции. В тези хипотези, ако отпаднат привилегиите,
акциите придобиват право на глас. Законът не казва дали е така ако не отпаднат всички, а само
някои от привилегиите по привилигированите акции, но би следвало и в тези случаи да
придобиват право на глас.

Стойности на акцията

254
 Говори се, че при акцията има номинална стойност. Това е стойността, която е записана на
лицевата страна на акцията. Безналичните акции също имат номинална стойност. Тя се вписва в
устава. Сумата от номиналните стойности на всички акции е равна на капитала.

Освен номинална, акцията има и емисионна стойност. Емисионната стойност изразява

задължението за вноска. Тя може да бъде по – голяма или равна на номиналната стойност, но не
може да бъде по – малка.

Разликата между номиналната и емисионната стойност се нарича „ажио“. Тази сума, която
се образува от тази разлика, отива във фонд „Резервен“ за покриване на евентуални загуби на
дружеството.

Освен това се говори, че акцията може да има и пазарна стойност. Това е когато има
някакъв пазар на тези акции и всъщност пазарната стойност се изразява в цената, която се дава на
съответния пазар. Това винаги са някакви регулирани пазари, като по начало става на борсата,
защото в България друг такъв пазар няма. Това е т.нар. „вторичен пазар“, защото първичният
пазар е когато се издава акцията и той касае емисионната стойност.

Временни удостоверения

Акциите трябва да се различават от временните удостоверения, които се издават на

акционерите срещу направените от тях вноски. Временните удостоверения са ценни книги, които
заместват акциите до тяхното издаване. Временни удостоверения се издават само при наличните
акции, т.е. само при акциите на приносител и при поименните акции. Те материализират всички
права, които акциите материализират, заедно с едно допълнително право, а именно да се получи
съответния брой акции срещу съответното временно удостоверение.

Съществува едно правило, което според проф. Калайджиев е безсмислено, но все пак го
има и съгласно него временните удостоверения не могат да се прехвърлят преди възникването на
самото дружество (чл. 187, ал. 1 ТЗ). Идеята на правилото вероятно е, че тъй като още няма
дружество, то няма и членствени права, които да се прехвърлят, те още не са възникнали. Обаче
по принцип няма проблем да се прехвърлят бъдещи права. Бъдещи права могат да се прехвърлят
и поради това такова ограничение е безсмислено според проф. Калайджиев. То вероятно е
въведено, за да се улесни установяването на това кой е учредител и кой има право да получи
акции срещу съответните временни удостоверения.

Самият закон урежда временните удостоверения като ценни книги на заповед. Уредено е,
че те се прехвърлят като поименните акции, т.е. чрез джиро. При това положение възниква
въпросът може ли да се издават временни удостоверения за акции на приносител. В закона няма
ограничения и не би следвало да има пречка за това. Обаче трябва да се има предвид, че в такъв
случай временните удостоверения, дори когато се издават за акции на приносител, пак си остават
ценни книги на заповед и по отношение на тях пак следва да се прилага режимът на поименните
акции.

255
 Относно съдържанието на временните удостоверения, те трябва да имат същото
съдържание, което имат и акциите, тъй като самият закон не съдържа правило относно
съдържанието им.

Временните удостоверения могат да се издават винаги, когато се издават акции. Тяхното

издаване обаче не е задължително, а е възможност. На практика в България почти винаги се
издават само временни удостоверения, а не се издават акции, понеже режимът за издаване на
акции е твърде усложнен. Акциите се издават по реда на една много стара наредба на
министерство на финансите от 1994г. (Наредба за условията и реда за отпечатване и контрол
върху ценните книжа). Тя предвижда един много особен режим, който изисква да има одобрение
на проект за тези акции от Министерство на финансите, самото издаване се одобрява от
Министерство на финансите, акциите се издават на специална хартия, съответно има
допълнителни разходи и т.н. Като цяло всичко това е отживелица и е напълно ненужно. Според
проф. Калайджиев изобщо уреждането на акциите като ценни книги е една отживелица. В
повечето държави, следващи разбиранията на немския правен кръг, всички акции по закон са
безналични. В държавите от американския правен кръг пък акцията не се разглежда изобщо като
ценна книга, там се издават удостоверения, които имат доказателствено значение, а не са ценни
книги.

На следващо място, трябва да се прави разграничение между купюра и акция. Това е още
едно следствие от това, че акцията е уредена като ценна книга. Купюрите всъщност са материални
носители, по отношение на които в закона е казано, че те трябва да за 1, 5, 10 и кратни на 10 акции
(чл. 175, ал. 3 ТЗ). Т.е. когато купюрата е за 1 акция, под нея се разбира самият материален
носител, самата акция като ценна книга. Когато обаче купюрата се издава за 5, 10 и кратни на 10
акции, в такъв случай ценната книга всъщност трябва да бъде купюрата (както при банкнотите).

При временните удостоверения няма ограничения за колко акции могат да се издават.

Може да се издаде само едно временно удостоверение за всички акции, които има право да
получи даден акционер. Няма изискване да бъдат някакъв брой, който е кратен на определено
число.

Освен това, отново като резултат от това, че акцията е уредена като ценна книга и има
материален носител, при акциите има и т.нар. „купони“. Купоните са или някакви допълнителни
означения, допълнителни материални носители, които се прикрепват към акцията, или някакво
означение върху самата акция, което материализира правото на дивидент или по – скоро
удостоверява правото на дивидент. В закона е казано, че ако не е предвидено друго, купони се
издават за 20 години (чл. 184, ал. 1 ТЗ). Обикновено на гърба на акцията се слагат квадратчета за
съответните години и когато в съответното квадратче се сложи печат или някакво означение, по
този начин се установява, че дивидентът е получен. В уставът трябва да се предвиди за какъв срок
се издава купонът.

256
 39. Сделки с акции – поемане на емисия, продажба, апорт, заем. Придобиване на собствени
акции

По начало законът не предвижда специални ограничения по отношение на сделките с

акции, т.е. по принцип акциите могат да бъдат предмет на всякакви транслативни сделки.
Особеното обаче е, че предметът на тези транслативни сделки не е вещи, а членствени права,
което пък означава, че тези транслативни сделки имат смесен характер и включват в
съдържанието си както правилата за съответния вид договор, така и правилата за цесия (тъй като
става дума за права). Когато става въпрос за безналични акции, там няма никакво ограничение, а
просто се сключва съответен договор, който само трябва да бъде вписан в Централния депозитар.
Когато обаче става дума за наличните акции, особеното е, че с оглед да се гарантира
приобретателя с оригинерен придобивен способ, би следвало да се спази съответният ред, които
е предвиден за прехвърляне на акции. При поименните ценни книги например прехвърлянето
става чрез джиро, но то трябва да е придружено от друга сделка (продажба, замяна, дарение и
т.н.), която може и да е неформална. При ценните книги на приносител също има придружаваща
сделка, като в тези хипотези тя е реална, т.е. трябва да се предаде и ценната книга.

Акциите могат да бъдат предмет и на едностранни сделки, например завещание. Няма

пречка да се завещават акции, като в тези хипотези трябва да се спази и формата на съответния
вид завещание.

Акциите могат да се прехвърлят и когато се прехвърля цяла съвкупност, например при

продажба на наследство, продажба на търговско предприятие.

По нашето право не е предвидена възможност върху акциите да се учредяват някакви

други права, извън прехвърлянето им (транслативни сделки) и залог, както и евентуално в
случаите, предвидени от закон, особен залог по реда на ЗОЗ върху съвкупности. По ЗОЗ има
сделка, която има за предмет съвкупност от ценни книжа. В други правни системи се допускат и
други права, например право на ползване върху акции. По нашето право такива сделки не са
уредени.

Извън класическите сделки, има и някои специфични сделки с предмет акции. По – горе бе
споменато записването на акция. ЗППЦК съдържа определение на термина „записване на акция“.
От него може да се направи извод, че записването е двустранна сделка, с която лицето, което
записва акцията, се задължава да придобие акцията и да плати емисионната й стойност.
Записването по същество пак представлява транслативна сделка. Особеното обаче е, че тук
акцията не е принадлежала преди това на друго лице, т.е. лицето, което записва акцията, е
първият акционер.

Друга специфична сделка, която има за предмет акции, е т.нар. „поемане на акции“.
Особеното при поемането на акции е, че по правило при него не се поема отделна акция, а се
поема цяла емисия акции. Това е договор между инвестиционен посредник и акционерното
дружество – емитент, т.е дружеството, което издава акциите. Инвестиционният посредник е
257
търговец, за който има специални изисквания за капитала и правноорганизационната му форма,
той се лицензира от Комисията за финансов надзор, има за предмет на дейност включително
поемане на емисии, както и извършване на сделки с ценни книжа. Инвестиционен посредник
може да бъде само АД или ООД. Съгласно договорът между емитента и инвестиционния
посредник, инвестиционният посредник записва или се задължава да запише за своя сметка част
или цялата емисия от ценни книжа и да я предложи за първоначална публична продажба.
Понятието „публична продажба“ също е дефинирано в ЗППЦК. Гореизложеното представлява
дефиницията за поемане в ЗППЦК. Обаче продажбата може както да бъде публична, така може и
да не бъде публична.

В България най – често инвестиционните посредници са банки. Те извършват и такава

дейност, но за това се нуждаят от отделен лиценз.

Придобиване на собствени акции

При ООД няма уредена възможност дружеството да придобива собствени дялове.

Теоретически няма пречка това да бъде така, но няма правна уредба. При АД такава възможност е
изрично предвидена от закона. В основата на това разрешение стоят различни причини. Една от
тези идеи е когато се издава някаква емисия и част от нея не може да бъде записана, последната
се придобива от самото дружество, след което акциите могат да бъдат продавани, когато се
намери кандидат, който иска да ги купи. Друга причина за придобиване на собствени акции може
да има например в случаи, когато акционер е длъжник на дружеството и няма други активи.
Когато пък акционер трябва да бъде изключен от дружеството, едната възможност е неговите
акции да бъдат обезсилени, след което дружеството да трябва да издава нови, а другата, по
проста възможност, е дружеството да ги придобие и след това да ги прехвърли на лице, което
иска да ги закупи.

Всъщност при придобиването на собствени акции има две възможности – (i) акционерното
дружество да придобие собствените си акции при тяхното издаване, т.е. то да ги запише и (ii)

В хипотезите на първата възможност, т.е. когато дружеството придобива собствени акции

при самото им издаване, на дружеството по начало е забранено да записва собствени акции,
защото няма кой да плати емисионната стойност на акциите. Заради това, ако дружеството
запише собствени акции, при учредяване учредителите или съответно при увеличаване на
капитала – членовете на управителния орган отговарят за заплащането на емисионната стойност.
Има и други причини, поради които записването на собствени акции е забранено. По този начин
например се увреждат и кредиторите. Освен това се деформира съотношението между
акционерите. Това е така, защото по принцип собствените акции на дружеството се контролират
от този акционер или тези акционери, които имат мнозинство (т.нар. „мажоритарни акционери“).
Така на практика те упражняват правата върху тези собствени акции, като по този начин се
деформира съотношението между членствените права на отделните акционери. Вън от това
записването на собствени акции има още един проблем. Той се състои в това, че тези акции са

258
някакъв актив и те би следвало да се осчетоводят като актив. Това от своя страна създава невярна
представя, защото този актив е „кух“, защото срещу него не стои нищо. Именно поради тези
причини законът забранява записването на собствени акции.

Ако все пак тази забрана се наруши, тези акции не са недействителни, те сами по себе си
съществуват, независимо, че са записани от самото дружество. С това се свързват различни
последици. От една страна, дружеството не може да упражнява правата по тези акции, защото
упражнявайки правата по тези акции, съотношението между съответните групи акционери би се
изкривило. Освен това в годишния финансов отчет трябва да се разкрие информацията, че
всъщност този актив, който дружеството е придобило, представлява собствени акции, т.е. те
следва да не се водят като актив или поне да бъдат означени ясно като такива. Освен това законът
предвижда изискване собствените акции да бъдат прехвърлени. Законът не казва в какъв срок
трябва да бъдат прехвърлени и това не е ясно. Най – вероятно би следвало да се приеме, че
прехвърлянето трябва да стане незабавно или в противен случай да бъдат обезсилени.
Обезсилването не става автоматично, а отново следва да се извършва с решение. Проблемът
обаче е, че законът не предвижда кой трябва да приеме такова решение, кой може да обезсили
акциите. Това може да се предвиди в устава. На практика обикновено управителният орган
обезсилва акциите. От разпоредбата на чл. 252, ал. 1, т. 5 ТЗ може да се извлече още една
последица от придобиването на собствени акции. Собствените акции не се смятат като актив и не
се вземат предвид при изчисляването на чистата стойност на активите (което се разбира като
съотношението между правата и задълженията на дружеството). В посочената разпоредба е
предвидено, че ако чистата стойност на активите падне под капитала и в продължение на 1 година
общото събрание не вземе решение за решаването на този проблем, дружеството може да се
прекрати по иска на прокурор.

Макар да съществува забрана за записване на собствени акции, законът допуска

възможност дружеството да придобива собствени акции, т.е. акции, които са записани от друго
лице. Особеното е, че режимът за придобиване на собствени акции е ограничителен. Т.е.
придобиването на собствени акции е допустимо само в определените от закона случаи и при
спазване на предвидените в закона правила. Идеята е, че придобиването на собствени акции не
може да се извършва свободно и неограничено. Поради това уредените в закона правила не
могат да се тълкуват разширително или да се прилагат по аналогия. Причините за това
ограничение на тълкуването са същите, както при записването на собствени акции, но тук има още
един проблем. Той се състои в това, че при придобиване на собствени акции от дружеството
излизат средства, които отиват в полза на акционери, като по този начин се нарушава принципът,
че кредиторите трябва да се удовлетворяват преди акционерите.

Правилата за придобиване на собствени акции са уредени във Втора директива на

дружественото право (Директива 77/91/ЕИО на Съвета) и са реципирани у нас. Законът позволява
придобиване на собствени акции в 8 хипотези, които са изрично изброени в чл. 187а, ал. 1 ТЗ. Те
са следните:

259
(i) При намаляване на капитала – при намаляване на капитала не се създава проблем,
защото когато се изкупят собствените акции, тези акции се обезсилват и капиталът
се намалява. По този начин отпадат проблемите, които бяха описани по – горе.
Освен това по отношение на АД важат същите правила за намаляване на капитала,
както и при ООД, което дава гаранции за кредиторите. Последните могат да
възразят, да получат изпълнение или обезпечение на техните вземания и т.н.

(ii) При универсално правоприемство – това може да стане при наследяване. Обаче
наследяването може да е само по завещание и то когато се завещава цялото
имущество на завещателя, а не при завет. Това е така, защото иначе не би било
налице универсално, частно правоприемство. Освен това може да е само
наследяване по завещание, защото търговските дружества не са наследници по
закон. Приема се, че друга хипотеза на универсално правоприемство може да
възникне при прехвърляне на търговско предприятие или при продажба на
наследство. Според проф. Калайджиев не е съвсем така, защото при
прехвърлянето на търговско предприятие не е налице универсално
правоприемство. Възможно е обаче законът да визира и тази хипотеза. По принцип
универсално правоприемство има при преобразуване на търговското дружество,
обаче по начало придобиването на собствени акции при преобразуване е
забранено. Последното изрично е записано в чл. 187а, ал. 1, т. 2 ТЗ. Идеята на тази
забрана е, че ако се придобият собствени акции при преобразуване, пак се
получава изкривяване на съотношението и декапитализиране.

(iii) На следващо място, дружеството може да придобива собствени акции, когато това
става безвъзмездно (например при дарение). Това е така, защото в тези хипотези
не излиза имущество от дружеството и то не се декапитализира.

(iv) Придобиване на собствени акции е възможно и ако се касае за лице, което

извършва по занятие сделки с ценни книжа и придобива акциите в изпълнение на
поръчка на трето лице. Тук се визират инвестиционните посредници, защото те са
търговците, които по занятие извършват сделки с ценни книжа. Във въпросните
хипотези тези инвестиционни посредници придобиват акции от свое име, но за
сметка на техен клиент. Те действат като косвени представители, това става сметка
на техните клиенти, а не за собствена сметка. По начало от гледна точка на
вътрешните им отношения тези акции се смятат за акции на клиента, т.е. на
доверителя, а не на инвестиционния посредник.

(v) Друга възможност за придобиване на собствени акции е налице в хипотезите на

изключване на акционер. Това е така, защото при тази ситуация изключеният
акционер губи направената вноска. При изключване на акционер могат да бъдат
налице няколко възможности. Едната от тях е да се обезсилят и след това да се
издават нови или да се намали капитала, защото не може да има незаписани

260
 акции. Другата практически по – удобна възможност е самото дружество да
придобие тези акции и в последствие да ги прехвърли на някого.

(vi) Придобиването на собствени акции е допустимо при принудително изпълнение на

задължения на акционер към дружеството. Такава хипотеза може да е налице
например, ако някой акционер е длъжник на дружеството и няма друго имущество
или пък съдебният изпълнител по искане на взискателя е насочил изпълнението
точно към този актив на съответния акционер. Законодателят в този случай
приема, че доколкото това придобиване на собствени акции е извършено с
участието на съдебен изпълнител, това представлява някаква гаранция, че няма да
се засегнат нечии права. Освен това, по – добре е дружеството да придобие тези
акции и да се удовлетвори от този актив, макар да представлява собствени акции,
отколкото да няма актив, от който да се осигури изпълнението.

(vii) На следващо място, предвидена е възможност за придобиване на собствени акции

в случай че е издадена емисия привилигировани акции с право на обратно
изкупуване.

(viii) Последната хипотеза, в която е допустимо придобиването на собствени акции, е

при обратното изкупуване на акции.

По начало придобиването на собствени акции трябва да бъде съчетано със спазването на

определени изисквания, които могат да бъдат обособени по следния начин:

По начало номиналната стойност на придобитите собствени акции не може да бъде

повече 10 % от капитала. Например ако капиталът на дружеството е 50 хил. лв., максималната
стойност на акциите, които самото дружество може да придобие, е 5 хил. лв. Това ограничение не
важи в случай на намаляване на капитала, тъй като тогава веднага собствените акции се
обезсилват и дружеството престава да бъде акционер на самото себе си.

Освен това, придобиване на собствени акции се допуска тогава, когато емисионна

стойност на акциите е изцяло изплатена, защото в противен случай би се създала опасност от
декапитализиране. Това ограничение обаче не важи в някои случаи. То не важи например в
случаите на чл. 187а, ал. 1, т. 1 ТЗ, защото в тези хипотези капиталът се намалява и тогава няма
значение дали емисионната стойност е била изплатена изцяло или не. Ограничението не важи и в
случаите на чл. 187а, ал. 1, т. 2 ТЗ, тъй като в този случай става дума за универсално
правоприемство. Също така това ограничение не намира приложение и в хипотезите на чл. 187а,
ал. 1, т. 5 ТЗ, когато се изключва акционер, тъй като в този случай акционерът губи извършената
вноска. Т.е. дори последният да не е изплатил цялата емисионна стойност на акциите, той не
получава нищо в случай на изключване.

Друга особеност е, че ако акциите, които се придобиват се заплащат, това е допустимо за

сметка на неразпределена печалба. Това означава, че по начало в случай че дружеството трябва

261
да доплаща за тези акции, това става при условията на чл. 247а, ал. 1 – 3 ТЗ, т.е. с печалбата за
съответната година трябва всички фондове да са покрити, загубите да са покрити, да са платени
данъците и да е останала неразпределена печалба, която трябва да се разпредели като дивидент
между акционерите. Само за сметка на тези пари, които могат да се разпределят като дивиденти,
могат да се доплаща за придобиването на собствени акции, защото очевидно само така не се
засягат интересите на кредиторите.

Обратно изкупуване на акции

При обратното изкупуване става въпрос за хипотеза, при която акциите се изкупуват
обратно без да се намалява капиталът. Това е необходимо да се отбележи, защото една от
хипотезите, когато се намалява капитала на АД е такава, при която се изкупуват обратно акции на
дружеството. В този случай обаче се има предвид хипотеза, при която не се намалява капитала.

За да се изкупят обратно акции, трябва да се приеме решение на общото събрание на

акционерите, което трябва да има минималното съдържание, определено в чл. 187б, ал. 1 ТЗ, а
именно: (i) максималния брой акции, подлежащи на обратно изкупуване; (ii) условията и реда,
при които съветът на директорите или управителният съвет извършват изкупуването в определен
срок не по-дълъг от пет години; и (iii) минималния и максималния размер на цената на обратно
изкупуване. Решението на общото събрание се приеме с обикновено мнозинство от представения
на събранието капитал, в случай че тази възможност е изрично предвидена в устава на
дружеството. Ако обратното изкупуване не е изрично предвидено в устава, тогава решението
трябва да се приеме с квалифицирано мнозинство от 2/3 от представените на събранието акции.
Решението подлежи на вписване в търговския регистър. Целта на това вписване е да се създаде
публичност на решението. То по начало би следвало да се обявява, а не да се вписва, но такава е
формулировката, използвана от законодателя.

Тук важат общите ограничения, които бяха описани по – горе. Най – напред, обратното
изкупуване не може да надхвърля 10 на 100 от капитала. Също така, ако е необходимо доплащане
за съответните акции, то може да се извърши само за сметка на средства, които надхвърлят
стойността на капитала, на фондовете и данъците, т.е. когато има парични средства, които
подлежат на разпределение като дивидент. Чл. 187б, ал. 3 ТЗ препраща към правилата на чл.
247а, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, но според проф. Калайджиев неоснователно е изключено приложението и на
чл. 247а, ал. 3 ТЗ в тези хипотези. Това се дължи на факта, че тази уредба е реципирана от Втората
директива (Директива 77/91/ЕИО на Съвета) и законодателят просто я е преписал дословно.

Самото обратно изкупуване се извършва от постоянно действащия управителен орган

(съвет на директорите или управителен съвет, as the case may be) при спазване на изискванията,
които са предвидени в решението на общото събрание и на изискванията, които законът въвежда.

Акции с привилегия за обратно изкупуване

262
 Друга хипотеза на придобиване на собствени акции е, когато са издадени акции с
привилегия за обратно изкупуване. За да може да се приложи този ред за придобиване на
собствени акции, най – напред самият устав трябва да съдържа правила относно издаването на
такива акции, както и относно условията и реда за извършване на обратното изкупуване.
Всъщност, макар това да не е казано изрично, трябва да е издадена емисия акции, които
съдържат такава възможност за обратно изкупуване. Особеното обаче е, че предложението за
придобиване на собствени акции се прави не от акционера (понеже това е право на акционера,
който е придобил такива акции), а законът предвижда, че то се прави от самото дружество, като
то се обявява в търговския регистър. Освен това, придобиването на собствени акции в тази
хипотеза, т.е. чрез обратно изкупуване, може да бъде извършено само със свободни парични
средства, които остават след като е покрит капиталът, всички фондове и са платени всички
данъци. Тук обаче има още едно изискване, за разлика от обратното изкупуване по чл. 187б ТЗ. То
произтича от факта, че в тази хипотеза се прилагат правилата на чл. 247а, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ТЗ,
докато по реда на чл. 187б ТЗ приложение на намират само разпоредбите на чл. 247а, ал. 1 и в ТЗ.
Това допълнително изискване се състои в това, че тук е предвидено, най – общо казано, че трябва
да се покрият и загубите от предходните години.

По начало тези свободни парични средства са предназначени за дивиденти и лихви. Това

важи както при първата хипотеза (по чл. 187б ТЗ), така и при втората хипотеза (чл. 187в ТЗ).

Освен това в тази ситуация съответното дружество е длъжно да образува паричен фонд,
т.е. трябва да има свободни парични средства, които да бъдат заделени и да са в размер,
съответстващ на номиналната стойност на всички изкупени акции. Това също представлява
някаква гаранция, че срещу тези акции има някакво имущество. Този резерв, този паричен фонд,
който дружеството е длъжно да формира, може да бъде разпределен между акционерите само в
случай на намаляване на капитала с изкупените акции. Освен това този фонд може да се използва
при увеличаване на капитала. Това не е изрично записано, но ако се увеличи капитала, тези акции
трябва вече да не бъдат притежание на дружеството, т.е. средствата в този фонд трябва да бъдат
свободни и да се използват за увеличаване на капитала. Обаче докато дружеството притежава
тези акции, този фонд не може да се използва за увеличаване на капитала.

В закона са уредени някои хипотези, които са приравнени на придобиване на собствени

акции, т.е. има хипотези, изрично предвидени в закона, които се уреждат както придобиването на
собствени акции. Те са уредени в чл. 187е ТЗ. Тези хипотези са, както следва:

(i) Когато акциите се придобиват от трето лице, но за сметка на дружеството. Т.е. това
трето лице действа като косвен представител на дружеството – то придобива
акциите от свое име, но за сметка на дружеството. В този случай, понеже става за
сметка на дружеството, от гледна точка на вътрешните отношения между косвения
представител и дружеството това са акции на дружеството. Поради тази причина
законът въвежда същите ограничения, както при придобиването на собствени
акции.

263
 (ii) На второ място, този ограничителен режим се прилага и в случаите на
придобиване на акции от дъщерно дружество, т.е. дружество, което самото
акционерно дружество контролира.

(iii) Освен това, ограниченията намитат приложение и в случаите, когато дружеството

приема собствени акции или акции на дружеството, което то контролира
(дъщерното дружество по предходната точка), в залог като обезпечение. Това е
така, защото в тези хипотези, ако акционерното дружество упражни заложното
право, то ще придобие собствените акции или акциите на дружеството, което
контролира.

В чл. 187е, ал. 3 ТЗ е установено още едно ограничение. То се състои в това, че

дружеството не може да предоставя заем или да обезпечава заеми за придобиването на негови
акции от трето лице. Това е уредено така, защото в тези хипотези макар акциите да се придобиват
от трето лице, това става със средства и за сметка на самото дружество. Това ограничение не се
прилага само за сделки, които са сключени от банки или финансови институции при обичайната
им дейност, ако в резултат от тях чистата стойност на имуществото на тези банки или финансови
институции отговаря на изискванията на чл. 247а, ал. 1 и 2 ТЗ, т.е. ако това придобиване става за
сметка на свободни парични средства извън целия капитал, фонд „Резервен“ и всички останали
фондове, които трябва да бъдат покрити с активи на дружеството. В последния случай обаче
възниква един проблем, който е свързан с това, че не е изяснено за какви точно акции става дума.
Т.е. дали става дума за (i) акции на самата банка или финансова институция или става дума за (ii)
акции на друго дружество, а заемът се предоставя от банка или финансова институция. Според
проф. Калайджиев по – скоро се касае за първата хипотеза, защото ако би било за втората
хипотеза, то цялото това ограничение се обезсмисля. Втора директива (Директива 77/91/ЕИО на
Съвета) в това отношение понастоящем е много по – либерализирана от нашия Търговски закон.
Във Втора директива (Директива 77/91/ЕИО на Съвета) цялото това ограничение на чл. 187е, ал. 3
ТЗ е въведено като опция, т.е. не е задължително изискване по отношение на законодателствата
на държавите – членки. Според проф. Калайджиев обаче това е ненужно ограничение.

Когато се придобият собствени акции, понеже се създават всички тези проблеми и

усложнения, които бяха описани по – горе, законът въвежда определени правила и ограничения
за притежаването на собствени акции.

На първо място, когато дружество е придобило собствени акции, то не може да

упражнява правата по тях. То не може да получава право на дивидент, не може да гласува със
собствените си акции и т.н. От това положение обаче има едно изключение – когато се увеличава
капиталът за сметка на неразпределена печалба, т.е. когато се капитализират дивиденти, в този
случай и дружеството придобива собствени акции вместо дивидент, т.е. и самото дружество има
такова право, каквото има всеки акционер.

264
 Освен това, собствените акции не се вземат под внимание при определяне на чистата
стойност на активите, т.е. те, дори и счетоводно да се описват като актив, не се вземат предвид.

На трето място, законът предвижда, че ако дружеството е придобило повече от 10% от

акциите в капитала, то има задължение да ги прехвърли в 3 – годишен срок от придобиването, тъй
като дружеството може да придобие и държи неограничено във времето само до 10% от акциите
в капитала.

В допълнение, дружеството е длъжно в годишния си финансов отчет да разкрива

информация, че част от неговите активи представляват собствени акции.

В случай че дружеството наруши тези изисквания за придобиване на собствени акции, т.е.

ако например то придобие собствени акции в хипотеза, която не е уредена в закона или пък не
прехвърли в 3 – годишен срок акциите, надхвърлящи 10% от капитала, или е придобило собствени
акции със средства, които са различни от паричните средства, които са предназначени за
разпределяне на дивиденти и лихви, то тогава тези акции не се обезсилват, тяхното придобиване
не е нищожно. Последицата в такива хипотези е, че те трябва да бъдат прехвърлени в 1 – годишен
срок от придобиването им или в противен случай те се обезсилват по реда на чл. 200, т. 2 ТЗ, т.е.
чрез намаляванена капитала. Това обезсилване обаче също трябва да се направи от самото
дружество. Ако то не го направи, това може да послужи като основание за завеждане на иск от
страна на прокурор за прекратяване на дружеството.

40. Увеличаване на капитала на АД – понятие, предпоставки, видове. Процедура. Защита на

акционерите при увеличаване на капитала

41. Способи за увеличаване на капитала на АД. Увеличаване на капитала по решение на

управителния орган, с непарична вноска и със средства на дружеството

Както и при ООД, увеличаването на капитала на АД може да се извършва по 2 начина, в

зависимост от това дали увеличаването на капитала става за сметка на ново имущество, т.е. на
нови вноски, които се правят, или когато то става за сметка на имущество, което дружеството вече
е придобило, т.е. което вече притежава. Когато увеличаването на капитала става за сметка на
парични средства, с които дружеството вече разполага, се говори за „номинално увеличаване на
капитала“. Макар това да не е изрично предвидено в закона, във всички случаи на увеличаване на
капитала би трябвало ако има невнесена част от емисионната стойност, тя да бъде внесена и чак
след това да се увеличава капитала. Такова правило има в една от хипотезите на увеличаване на
капитала, но според проф. Калайджиев то следва да се прилага във всички случаи, включително и
когато капиталът се увеличава номинално, т.е. за сметка на свободни парични средства, които
вече са натрупани в дружеството.

В закона има уредени 2 хипотези на увеличаване на капитала за сметка на парични

средства, които се намират в дружеството и те са, както следва:
265
(i) На първо място, възможно е капиталът да се увеличава за сметка на част от
печалбата, т.е. за сметка на тези парични средства, които са предназначени за
разпределяне на дивиденти. Това означава във всички случаи да има достатъчно
средства за покриване на капитала, на всички фондове (включително фонд
„Резервен“), също така трябва да са покрити загубите от минали години и едва
тогава останалите парични средства могат да се разпределят като дивидент,
респективно да се използват за увеличаване на капитала. В тези случаи тези
останали свободни парични средства, вместо да се разпределят между
акционерите като пари, остават в дружеството, а акционерите получават акции
вместо дивиденти. В тези случаи се говори за „капитализиране на дивиденти“. За
да може да се извърши такова номинално увеличаване на капитала, законът казва,
че то трябва да се извърши в срок до 3 месеца от момента на приемане на
годишния финансов отчет. Според проф. Калайджиев не е много ясно защо трябва
да е точно в срок до 3 месеца, но идеята е, че акционерите трябва сравнително
бързо да решат какво да правят с паричните средства. Според проф. Калайджиев
този срок по – скоро би следвало да се разглежда като инструктивен. По начало
увеличаването на капитала изисква решение на общото събрание, с изключение на
една хипотеза. В тази хипотеза, когато капиталът се увеличава за сметка на
неразпределени дивиденти, е предвидено квалифицирано мнозинство.
Увеличаването на капитала винаги става с квалифицирано мнозинство, като
нормите, които ги уреждат, са императивни по отношение на предвидения
минимум, а в устава може да се предвиждат и по – високи. Обаче в останалите
хипотези на увеличаване на капитала минималното предвидено мнозинство е 2/3
от представените на събранието акции, а когато става дума за увеличаване на
капитала за сметка на неразпределени печалби, квалифицираното мнозинство е по
– високо, а именно ¾ от представените на събранието акции. Това по – високо
квалифицирано мнозинство е въведено, защото по начало акционерите искат да
получат пари, а не акции и поради това мнозинството е по – високо. Идеята на
закона е, че в тези хипотези на увеличаване на капитала чрез капитализиран
дивидент това може да стане само чрез издаване на нови акции. Това, което е
особено и което е уредено с правило, което според проф. Калайджиев е
императивно, е, че акционерите имат право да придобият съответна част от новите
акции пропорционално на тяхното участие в капитала (pro rata) до момента на
неговото увеличаване. Т.е. всеки акционер има право да придобие толкова нови
акции, каквото е неговото процентно съотношение спрямо капитала към момента
на неговото увеличаване. Акционер не може да бъде лишен от това свое право с
решение на общото събрание. В останалите случай на увеличаване на капитала,
когато са налице определени обстоятелства, някои акционери могат да бъдат
лишени от възможността да участват в увеличаването на капитала. Тук обаче,
понеже увеличаването на капитала става за сметка на дивиденти, на пари, които
акционерът има право да получи, а последният не може да бъде лишен от правото
266
 си на дивидент, то затова новите акции винаги се разпределят съразмерно с
участието на акционерите в капитала до увеличаването. Според проф.
Калайджиев решение на общото събрание, което противоречи на този принцип не
само е недействително и атакуемо по реда на чл. 74 ТЗ, а то направо е нищожно,
защото общото събрание не е компетентно да приема такова решение, т.е. такова
решение е извън рамките на компетентността на общото събрание на
акционерите. В тази хипотеза, ако дружеството притежава собствени акции, то
също получава част от новите акции, която е пропорционална на участието в
капитала до неговото увеличаване. Когато се извършва вписване на новия
капитал, т.е. на увеличението на капитала в търговския регистър, законът
предвижда, че в регистъра се представя годишния финансов отчет и се посочва, че
увеличението е за сметка на някаква печалба. По отношение на 3 – месечни срок,
както бе споменато по – горе, проф. Калайджиев смята, че е инструктивен. Това е
така, защото по принцип няма пречка дружеството да увеличава капитала с
неразпределена печалба от предишни години.

Вън от това, изрично е предвидено в закона, че капиталът може да се увеличава

номинално по същия като предходния ред и за сметка на фонд „Резервен“. Това
обаче е възможно, ако средствата от фонда надхвърлят 1/10 от капитала, а ако в
устава е предвиден по – голям размер на този фонд „Резервен“ – ако средствата
надхвърлят този размер. Фонд „Резервен“ се състои от пари, които са останали
след плащането на данъците и които са получени от печалби. Тези пари не се
разпределят като дивиденти, а остават в дружеството и се осчетоводяват като фонд
„Резервен“. Предназначението на този фонд е тези прави да се използват за
покриване на загуби. Минималният размер на фонд „Резервен“, който е
предвиден в закона, е 1/10 от капитала. В устава на дружеството може да бъде
предвиден и по – висок размер на този фонд. Тези средства, които са над
максимума, предвиден в закона или устава, тъй като също се касае за свободни
парични средства, могат да се използват за увеличаване на капитала.

(ii) Освен гореизложеното, има още един механизъм за номинално увеличаване на

капитала. Това увеличаване на капитала става за сметка на преоценка на активите.
В тези хипотези всъщност става дума за следното: когато има висока инфлация,
парите се обезценяват и активите, въз основа на които е формирано дружеството,
повишават стойността си. Това увеличение е номинално, функция от инфлация, а
не от друго. В този случай старият Закон за счетоводството допускаше възможност,
ако например е направена някаква непарична вноска, стойността на това
имущество да нарасне номинално, понеже парите се обезценяват, а в следствие на
това може да се увеличи капиталът за сметка на тази преоценка. Действащият
понастоящем Закон за счетоводството не допуска такова номинално увеличаване
на капитала и то не може да бъде извършено.

267
 Освен номиналното увеличаване на капитала, способите за което бяха описани по – горе, е
възможно и ефективно увеличаване на капитала. При ефективното увеличаване на капитала се
извършват нови вноски, т.е. дружеството придобива ново имущество. В този случай законът
урежда няколко възможности за увеличаване на капитала, които по – скоро имат технически
характер, а именно:

(i) Първата възможност за ефективно увеличаване на капитала е когато се увеличава

номиналната стойност на издадените акции. Например дружеството има 50 акции
с номинална стойност 1 000 лв., общо капитал 50 000 лв. Номиналната стойност на
всяка акция се увеличава на 2 000 лв., като съответно капиталът става 100 000 лв. За
да стане това увеличаване на капитала е необходимо да се реализира
предвиденият фактически състав. На първо място от този фактически състав трябва
да се приеме решение на общото събрание. В този случай, съгласно закона, това
решение се приема с квалифицирано мнозинство 2/3 от представените на
събранието акции, но в устава може да се предвиди и по – високо мнозинство,
както и други условия. Ако са издадени различни класове акции (например има
обикновени и привилигировани акции), тогава, в зависимост от това какъв е видът
на новите акции, които се издават, всеки отделен клас акции приема отделно
решение със съответното квалифицирано мнозинство. Това е така, защото
увеличаването на капитала може да доведе до засягане на правата на
привилигированите акционери. Например едно дружество е издало 2 класа акции
– обикновени акции и привилигировани акции, които например уреждат
привилегия на акционерите за допълнителен дивидент. Ако се приеме решение за
увеличаване на капитала с трети клас акции, който материализира друго право –
например право на гарантиран дивидент. По правило акционерите с право на
гарантиран дивидент имат привилегия по отношение на акционерите с право на
допълнителен дивидент, т.е. те по начало ще получат плащане преди акционерите
с право на допълнителен дивидент. В този случай от формална гледна точка
правата на акционерите от втория клас, които имат право на допълнителен
дивидент, запазват тези свои права, т.е. техните права не се засягат чисто
формално. На практика обаче ще има други привилигировани акционери, които ще
имат по – големи привилегии от тях. Именно поради тази причина всеки клас
акции взема отделно решение със съответното квалифицирано мнозинство. Освен
това, макар това да не е предвидено изрично от закона при тази хипотеза, когато
се увеличава капиталът с увеличаване на номиналната стойност на акциите, би
следвало отново да бъде внесена част, която представлява най – малко 25 на 100
от целия капитал, и съответно всеки акционер да внесе най – малко 25 на 100 от
емисионната стойност на новите акции. По начало няма изрични правила в тази
насока, но би следвало те да се прилагат по аналогия, за да не се декапитализира
дружеството. Решението на общото събрание се представя в търговския регистър.
Обаче на вписване подлежи увеличаването на капитала. Вписването има

268
 конститутивно действие, което означава, че капиталът се смята увеличен от
момента, когато се извърши вписване на новия капитал в търговския регистър. В
заключение, при тези хипотези фактическият състав включва: (i) решение на
общото събрание, (ii) извършването на съответните вноски и (iii) вписване в
търговския регистър.

(ii) На следващо място, най – често срещаният способ за увеличаване на капитала е

чрез издаването на нови акции. Например ако дружеството има 50 акции с
номинална стойност 1 000 лв., то издава още 50 акции с номинална стойност 1 000
лв. и така капиталът от 50 000 лв. става 100 000 лв. В закона има предвидени
няколко способа за увеличаване на капитала чрез записване на нови акции.

Първият такъв способ е, когато всички нови акции се запишат на общото събрание на
акционерите. В този случай трябва да се приеме решение на общото събрание на акционерите с
квалифицирано мнозинство 2/3 от представените на събранието акции, но в устава и в тези
хипотези може да се предвиди по – високо мнозинство и други условия. Тук също важи
правилото, описано по – горе, че ако има издадени акции от различни класове, тогава всеки клас
акции трябва да вземе отделно решение със съответното квалифицирано мнозинство. Ако някой
от класовете акции не вземе такова решение, капиталът няма да се увеличи. Освен това,
капиталът може да бъде увеличен само със записаните нови акции,тъй като на самото общо
събрание се записват акции. Т.е. капиталът не може да бъде увеличен с по – висока стойност от
тази на сумата от номиналната стойност на акциите, които са записани на самото общо събрание.
Обикновено първо се записват акциите, а после се увеличава капиталът. Може да стане и
обратното, тъй като законът допуска първо да се вземе решението за увеличаване на капитала и
след това да се запишат акциите. В последния случай обаче, за да не се осуети увеличаването на
капитала, в решението трябва изрично да се запише, че капиталът ще се увеличи със стойността
на записаните акции, дори ако те са по – малко от акциите, посочени в решението за увеличаване
на капитала. Ако самото дружество запише акции в нарушение на забраната на чл. 161, ал. 4 ТЗ,
тогава членовете на постоянно действащите управителни органи (управителен съвет или съвет на
директорите, as the case may be) са задължени солидарно за заплащане на емисионната стойност
на записаните от дружеството акции. Ако едно лице запише акции от свое име, но за сметка на
дружеството, тогава те се смятат придобити единствено за негова сметка.

В самото решение се извършва разпределение на новите акции. Определя се например,

че акционерите имат право да запишат част от новите акции, която е пропорционална на
притежаваната от тях част от капитала преди увеличението (pro rata).

Ако има издадени различни класове акции, тогава правото да се придобие

пропорционална част от новите акции важи за акционерите от съответния клас. Т.е. всеки
акционер има право да запише такава част от новите акции, каквато съответства на неговия
процент от съответния клас акции до увеличаването на капитала, като става дума за същия клас
акции. Останалите акционери упражняват своето право да придобият пропорционална част от

269
новите акции след като акционерите от съответния клас упражнят своето право и са останали
незаписани акции. Например дружеството има два класа акции – обикновени и
привилигировани, като всеки един от тях има по 50 акции. Капиталът на това дружество се
увеличава с нови привилигировани акции, които са същите като съответния клас, който вече е бил
издаден. В такъв случай най – напред акционерите от съответния привилигирован клас акции
имат право да запишат пропорционална част от новите акции, а само ако при тези условия останат
незаписани акции от новите привилигировани акции, чак тогава акционерите от другия клас
(обикновени акции) имат право да запишат пропорционална част от тези останали нови акции.

С оглед на гореизложеното, може да се каже, че акционерите имат право да запишат

пропорционална част от новите акции при увеличаване на капитала. Това право обаче може да
отпадне по решение на общото събрание.Това решение се приема с квалифицирано мнозинство
2/3 от представените на събранието акции и от съответните класове (if any). Преди да се приеме
решението за отпадане на правото на някои от акционерите да запишат част от новите акции
управителният съвет или съветът на директорите трябва да представи доклад относно причините
за отмяната или ограничението на това право, както и да обоснове емисионната стойност на
новите акции. Обосновава се емисионната стойност, защото в едно АД всички акции трябва да
бъдат с една и съща номинална стойност, но емисионната стойност може да е различна. Това
решение на общото събрание подлежи на обявяване в търговския регистър.

Всъщност приемането на решение на общото събрание за увеличаване на капитала е

първият елемент от фактическия състав на увеличаването в тази хипотеза. Ако се ограничава или
отпада правото на някои акционери да запишат пропорционална част от новите акции, то тогава
трябва да се приемат две решения.

На второ място, вторият елемент от фактическия състав на увеличаването е извършването

на съответните вноски. Т.е. за да се увеличи капиталът, трябва да се внесе 25 на 100 от целия
капитал, както и 25 на 100 от емисионната стойност на всяка акция.

Накрая, като последен елемент от този фактически състав се извършва вписване в

търговския регистър. Вписването има конститутивно действие. Т.е. увеличаването на капитала
поражда действие от момента на вписването му в регистъра. Задължително при вписването
трябва да се представят доказателства за извършването на вноските. Представя се също така
самото решение на общото събрание, списък на лицата, които са записали нови акции, който
списък е заверен от управителния орган на дружеството.

Гореописаното представлява първият способ за увеличаване на капитала на АД чрез

издаване на нови акции, т.е. чрез записване на всички нови акции още на самото общо събрание.
Съществува обаче и други способи, чрез които е възможно да се увеличи капиталът чрез издаване
на нови акции.

(a) Първият такъв способ е чрез подписка. В тези хипотези се взема решение за
увеличаване на капитала, което също се приема с квалифицирано мнозинство 2/3 от
270
представеното на събранието акции. По начало всеки акционер има право да запише част от
новите акции. Дали ще запише или не е въпрос на негов избор, но има такова право. Това право
може да отпадне по решение на общото събрание, както бе описано по – горе в предходната
хипотеза, тук нещата са същите. В тези случаи обаче акциите не се записват на самото общо
събрание, а се записват след провеждането на общото събрание, т.е. след приемането на
решение на общото събрание за увеличаване на капитала. В това решение на общото събрание за
увеличаване на капитала се определя срок за записване на новите акции, който трябва да е не по
– малък от 1 месец след обявяване в търговския регистър на покана за записване на акциите. В
тази хипотеза се казва, че увеличаването на капитала се извършва чрез подписка, защото всеки
акционер прави отделно волеизявление за записване на новите акции, като самият закон не
предвижда специален ред, по който да се извършва тази подписка. Може да не се запишат всички
акции, т.е. може акции да не запишат всички акционери, като в такъв случай в решението на
общото събрание трябва да се предвиди, че ще се увеличи капитала със записаните акции, дори
да са на по – ниска стойност от предвиденото, за да не се възпрепятства увеличаването на
капитала (както бе посочено и в предходната хипотеза).

Фактическият състав на увеличаването на капитала посредством издаването на нови акции

чрез подписка е следният: (i) приема се решение на общото събрание за увеличаване на капитала;
(ii) в търговския регистър се обявява покана до акционерите да запишат пропорционална част от
новите акции; (iii) трябва да изтече предвиденият в решението срок за записване на новите акции,
като в този срок трябва да бъдат записани акции от акционерите; (iv) на следващо място
акционерите трябва да извършат съответните си вноски; и (v) трябва да се извърши вписване на
увеличението в търговския регистър. Всъщност редът, фактическият състав за увеличаване на
капитала чрез подписка е същият като при увеличаването чрез записване на новите акции на
самото общо събрание, но с тази разлика, че тук акциите не се записват на общото събрание.

Съществува възможност обаче да се извърши публично предлагане на новите акции. За да

се извърши публично предлагане трябва да се спази определен ред. Трябва да се състави
проспект, той да се одобри от Комисията за финансов надзор, след което отново се прави
подписка, съчетана с публично предлагане, т.е. тази подписка по начало е насочена, адресирана
не само съм акционерите, но и към външни лица.

(b) Освен гореизложения способ, в чл. 195 ТЗ са уредени 2 други възможности за

увеличаване на капитала чрез записване на нови акции.

Първата такава възможност се свързва със случаи, при които с говори за увеличаване на
капитала под условие. Първата такава хипотеза е при условие, че акциите ще се закупят от
определени лица на определена цена. Когато се увеличава капиталът в тази хипотеза, това може
да стане или чрез записване на акциите на самото общо събрание, или чрез подписка. Обаче в
този случай задължително трябва да се приеме решение за отпадане на правото на някои или на
всички акционери за придобиване на пропорционална част от новите акции, защото в този случай
дружеството решава, че акциите ще се закупят от точно определени лица. Според проф.

271
Калайджиев тези лица могат да не бъдат конкретно определени, а да бъдат определяеми.
Разбира се, ако тези лица всъщност са само някои от акционерите, записването на новите акции
може да стане или на самото общо събрание, или чрез подписка. Ако обаче определените лица са
външни за дружеството, т.е. не са акционери, записването на новите акции може да стане само
чрез подписка, но не и на самото общо събрание. Обикновено този ред на увеличаване на
капитала се използва за привличане на външен инвеститор.

Втората хипотеза, в която капиталът се увеличава под условие, е когато акциите ще се

закупят срещу облигации на дружеството. В случая се касае за придобиване на акции срещу
непарична вноска. Освен това, според проф. Калайджиев в този случай се касае за облигации,
които не са конвертируеми. Това е така, защото облигациите могат да бъдат конвертируеми, т.е.
срещу такива облигации може да се получават акции, при което се увеличава капиталът на
дружеството. Обаче предвидените в чл. 195 ТЗ хипотези са отделни и се извършват по друг ред.
Затова в тези хипотези увеличаването на капитала става по реда за увеличаване на капитала чрез
непарична вноска. Необходимото за вземане на решение на общото събрание мнозинство в този
случай е същото, като тук, когато се извършва непарична вноска, също трябва да отпадне правото
на всички акционери да запишат пропорционална част от новите акции.

(c) Друг възможен ред за увеличаване на капитала чрез издаване на нови акции е
когато се извършва непарична вноска. Тази възможност е уредена изрично в чл. 193 ТЗ. В тези
хипотези отново трябва да се приеме решение на общото събрание с квалифицирано мнозинство
2/3 от представените на събранието акции. Особеност тук е, че в самото решение трябва да се
посочи размерът на вноската; лицето, което я прави; и номиналната стойност на акциите, които се
придобиват срещу тази вноска. Освен това трябва да бъде спазен редът за извършване на
непарична вноска, уреден в чл. 72 и чл. 73 ТЗ. Заключението на вещите лица за оценяване на
непаричната вноска представлява част от материалите, които се представят на акционерите преди
провеждане на общото събрание. При увеличаване на капитала с непарична вноска самото
увеличение може да е равно на или по – малко от стойността на непаричната вноска, но не и по –
голямо. На практика обикновено увеличението е по – малко, защото е много трудно да се направи
увеличение, което да е изцяло равно на оценката на вноската, тъй като оценката обикновено е
точна до левове и стотинки, а пък номиналната стойност на отделните акции може да бъде 100
лв., 1 000 лв. и т.н. Заключението на вещите лица за оценка на непаричната вноска се представя
заедно с решението на общото събрание за увеличаване на капитала за обявяване в търговския
регистър.

До този момент всички описани по – горе хипотези на увеличаване на капитала се

извършват по решение на общото събрание. По начало това е принципното положение –
капиталът се увеличава по решение на общото събрание.

Възможно е обаче капиталът да бъде увеличен не от общото събрание, а от постоянно

действащия орган на дружеството (управителен съвет или съвет на директорите, as the case may
be). За да може да се извърши такова увеличаване на капитала, трябва да е предвидена уговорка в

272
устава, която да оправомощава съответния управителен орган да увеличава капитала до
определен размер чрез издаването на нови акции. По начало за предоставянето на това
правомощие би следвало да бъде определен и някакъв срок, защото по естеството си това
представлява, условно казано, прехвърляне на правомощията на общото събрание на
управителния орган. Поради това самият устав следва да предвижда максималния размер, до
който управителният орган може да увеличава капитала, както и срока, в който управителният
орган ще има правомощието да увеличава капитала.

Разпоредбите на закона, свързани с тези хипотези, често се тълкуват неправилно. Част от

съдебната практика приема, че такова правомощие може да бъде предоставяно на управителния
орган само веднъж. Но всъщност смисълът е, че уставът може да бъде изначално приет с тези
уговорки включени в него, но може и в последствие да бъде изменен от общото събрание. Обаче
според проф. Калайджиев няма пречка след изтичането на определения срок да се приеме ново
решение на общото събрание, с което да се измени устава и да се предостави такова правомощие
на управителния орган за следващ срок.

По начало увеличаването на капитала от управителния съвет или от съвета на директорите

изисква спазване на изискването за предоставяне на възможност на акционерите да запишат
пропорционална част от новите акции по същия начин, както това става при увеличаване на
капитала по решение на общото събрание. Обаче това право на акционерите да запишат
пропорционална част от новите акции може да бъде ограничено или изключено, ако съответният
съвет е овластен за това с решение на общото събрание. Това решение на общото събрание
трябва да бъде прието с квалифицирано мнозинство 2/3 от представените на събранието акции.
Т.е. за да има съответният управителен орган право да ограничи или изключи това право на
акционерите, той трябва да бъде овластен за това с отделно решение на общото събрание на
акционерите. Това овластяване да ограничава или изключва правото на акционерите да запишат
пропорционална част от новите акции не може да бъде дадено за срок, който е по – дълъг от
срока, за който управителният орган е овластен да увеличава капитала. В такъв случай, когато
управителният орган е овластен да увеличава капитала като ограничи или изключи правото на
акционерите да запишат пропорционална част от новите акции, той също така може да увелича
капитала и с непарична вноска. Управителният орган може да бъде овластен и за това да увеличи
капитала под условие, т.е. само ако определени лица запишат новите акции срещу определена
цена.

(d) Последният уреден способ за увеличаване на капитала чрез издаване на нови

акции е чрез превръщане на облигациите в акции. В тези хипотези става въпрос за издаден
специален клас облигации, които осигуряват преобразуващо право, което се упражнява по
определен ред, предвиден от самото дружеството, да се превърнат облигациите в акции. В тези
случай капиталът се увеличава, но не е необходимо да се приема ново решение за увеличаване на
капитала.

273
 В чл. 198 ТЗ е предвидено едно право, че след вписване на увеличаването на капитала в
търговския регистър управителният орган трябва да покани незабавно акционерите да получат
акциите си. Това, разбира се, става, ако са издадени акциите, а ако не са – издават се временни
удостоверения. Чл. 198, ал. 2 ТЗ урежда едно друго правило, което според проф. Калайджиев не
се прилага на практика или ако се прилага, то е много рядко. Съгласно това правило, ако са
издадени акции на приносител и акционерите не са си ги получили в продължение на 1 година от
момента на вписването на увеличаването на капитала в търговския регистър, тогава тези акции,
които не са получени от акционерите, понеже са на приносител, могат да бъдат продадени на
борсата. В такъв случай членствените права на тези акционери се погасяват, а вноските, които са
направили, отиват във фонд „Резервен“.

42. Намаляване на капитала на АД – предпоставки, видове, способи, процедура

43. Защита на кредиторите при намаляване на капитала. Едновременно намаляване и

увеличаване на капитала

Капиталът на Ад, освен че може да бъде увеличаван, може да бъде и намаляван. По

начало намаляването на капитал, също както и увеличаването, може да бъде (i) ефективно и (ii)
номинални. Намаляването ще бъде номинално, когато от дружеството не излиза имущество,
което да се разпределя между акционерите. Такъв например може да бъде случаят, когато
дружеството има загуби и то такива, че стойността на активите е недостатъчна да покрие
стойността на капитала. В такъв случай капиталът трябва да се намали, за да се изравни
съотношението на активите и пасивите по баланса, тъй като капиталът се осчетоводява като пасив.
Ефективно намаляване е налице, когато от дружеството се изважда имущество, което след това се
разделя между акционерите.

По начало намаляването на капитала може да се извърши чрез 2 технически способа. (i)

Единият от тях е чрез намаляване на номиналната стойност на акциите. Както капиталът може да
бъде увеличаван чрез увеличаване на номиналната стойност на акциите, така той може да бъде
намаляван чрез намаляване на номиналната стойност на акциите. Ако например дружеството има
капитал 100 000 лв., който се състои от 1 000 акции с номинална стойност 100 лв., в случай че
номиналната стойност на акциите се намали на 50 лв., то тогава и капиталът на дружеството ще се
намали до 50 000 лв. (ii) Вторият начин е чрез обезсилване на акции. Обезсилването на акции в
литературата се нарича още „кадуциране“.

По принцип кадуцирането/обезсилването на акции може да стане по 2 начина. Единият от

начините се състои в принудителното обезсилване на акции. Принудителното обезсилване на
акции означава без съгласие на съответния акционер. За да може обаче акции да бъдат
обезсилени принудително, тази възможност трябва да бъде предвидена в устава на дружеството
и акциите трябва да са записани при това условие. В самият устав трябва да бъдат предвидени и
предпоставките и начинът за принудително обезсилване на акции. Освен това, макар нашият
274
закон да не е съвсем пълен в тази насока, по начало обезсилването без съгласие на акционера
следва да се извършва пропорционално на притежаваните от акционерите акции към момента на
намаляване на капитала. Т.е. не би следвало да е възможно общото събрание да реши например
да обезсили акциите само на един акционер, когато липсва негово съгласие за това. Втората
възможност за обезсилване на акции е след придобиването им от дружеството. Това придобиване
може да стане по всякакъв начин, дори и безвъзмездно (например в случай че акционерът дари
акциите си). Обаче, както бе описано по – горе, има специален режим по отношение на
придобиването на собствени акции, които обаче се прилага когато не се намалява капитала. Това
е предвидено от правилото на чл. 187б ТЗ, но то се отнася до друга хипотеза. В конкретния случай
няма предвидени специални правила. Винаги, когато дружеството придобие акции, то може да
намали капитала и няма ограничение относно в какви хипотези е допустимо, с какви средства и
т.н., защо дружеството намалява капитала с тези акции и няма опасност от декапитализиране.

Фактическият състав на намаляването на капитала на АД е общи линии е подобен на този

на намаляването на капитала при ООД. Има известни отлики.

Най – напред, трябва да се приеме решение на общото събрание на акционерите, което

решение трябва да бъде прието с квалифицирано мнозинство 2/3 от представените на събранието
акции. Ако има издадени повече от един клас акции, всеки отделен клас акции трябва да приеме
решение за намаляване на капитала със същото квалифицирано мнозинство. В самото решение се
посочва целта на намаляването и начинът, по който намаляването ще се извърши. Решението се
обявява в търговския регистър. Обявяването в търговския регистър на решението за намаляване
на капитала не означава, че капиталът е намален. Тук се прилагат правилата за защита на
кредиторите, които се прилагат и при ООД. Т.е. всички правила, който са предвидени в чл. 152 ТЗ,
се прилагат и при АД, тъй като режимът при АД препраща към правилата за защита на
кредиторите при ООД, които са уредени в чл. 152 ТЗ. От това следва, че всеки кредитор има право
да поиска изпълнение или обезпечение на вземането си в 3 – месечен срок от обявяване на
решението за намаляване на капитала. С обявяването на самото решение се смята, че
дружеството е заявило, че е готово да даде обезпечение или да изпълни задължението към този
кредитор, който не е съгласен с намаляването на капитала. Ако този 3 – месечен срок бъде
пропуснат от кредиторите, т.е. те не възразят и не поискат обезпечение или изпълнение, се смята,
че кредиторите са се съгласили с намаляването на капитала. Следователно, този срок е
преклузивен. В случай че някой от кредиторите е изразил несъгласие с намаляването на капитала,
но все пак не е получил удовлетворение или обезпечение, което да е достатъчно, той може да
поиска от съда по реда на обезпечаването на искове да допусне надлежно обезпечение чрез
запор или възбрана. Това гласи правилото на чл. 152, ал. 2 ТЗ. Такова обезпечение се отменя, в
случай че бъде отказано вписване на намаляването на капитала или ако вземането на кредитора
бъде удовлетворено. Освен това, членовете на управителните органи на дружеството отговарят за
вредите, които са причинени на кредиторите, до размера, до който те не могат да се удовлетворят
от дружеството, ако са представени неверни данни за вписване в регистъра. Отговорността на
членовете на управителните органи на дружеството за тези вреди е солидарна.

275
 Следователно, за да се намали капиталът на АД, трябва да са налице елементите от
фактическия състав, които са следните: (i) приемане на решение на общото събрание за
намаляване на капитала; (ii) обявяване на това решение в търговския регистър; (iii) изтичане на
този 3 – месечен срок; и (iv) само при положение че са представени доказателства, че са спазени
изискванията на закона, се вписва намаляването на капитала в търговския регистър. Последното
вписване има конститутивно действие.

Тези правила за защита на кредиторите не се прилагат в 2 хипотези, които са предвидени в

закона.

Първата такава хипотеза е, ако намаляването на капитала се извършва с цел покриване на

загуби. Т.е. ако дружеството е декапитализирано, при което то няма активи, които да покриват
капитала, тогава кредиторите не се нуждаят от тази закрила, която урежда законът в останалите
хипотези, тъй като така или иначе дружеството е декапитализирано и тяхното положение няма да
се влоши от намаляването на капитала. В тези хипотези обаче, с оглед да се намали
декапитализацията на дружеството, законът предвижда, че преди да се намали капиталът, ако
акционерите са извършили частични вноски, т.е. не са изпълнили задълженията си за вноски, те
не се освобождават от задълженията си за вноска, независимо че акциите им ще бъдат
обезсилени например.

Освен това, правилата за защита на кредиторите не намират приложение и в хипотези,

когато намаляването на капитала се извършва за сметка на собствени акции на дружеството,
които са напълно изплатени и са придобити или безвъзмездно, или са придобити за сметка на
свободни парични средства, които са били предназначени за разпределение като дивиденти. Това
намаляване се извършва само за сметка на средствата, които са били предназначение за
разпределяне като дивиденти. Това е така, защото в тези хипотези така или иначе емисионните
стойност на тези акции, които дружеството е придобило, е изцяло внесена, а това, на което
кредиторите разчитат като гаранция, е капиталът на дружеството, а не цялото имущество (ако
започне принудително изпълнение и цялото имущество, но в този случай няма принудително
изпълнение все още).

В допълнение към гореизложеното, законът предвижда възможност да се извърши

едновременно намаляване и увеличаване на капитала (чл. 203 ТЗ). Тук се касае за хипотеза, при
която намаляването на капитала има действие, само ако породи действие увеличаването на
капитала. На практика намаляването няма самостоятелно действие, защото е съчетано с и
обусловено от увеличаването на капитала. В този случай законът допуска, че капиталът може да
бъде намален и под минимума от 50 000 лв., при положение че след увеличението той достигне
минимума от 50 000 лв. Разбира се, увеличаването може да бъде по – малко от намаляването, т.е.
не е необходимо те да бъдат равни по стойност. При едновременно намаляване и увеличаване на
капитала кредиторите не се ползват от защита, ако след увеличаването бъде достигнат или
надвишен размерът на капитала преди намаляването (чл. 203, ал. 3 ТЗ).

276
 Кога се извършва едновременно намаляване и увеличаване на капитала? Хипотезата на
едновременно намаляване и увеличаване на капитала може да намери приложение в различни
случаи. Например възможно е да се приеме такова решение, когато преди това капиталът на
дружеството е бил увеличен за сметка на някакви „кухи“ активи (например несъществуващи
вземания). В такъв случай акционерите могат да вземат решение да намалят капитала за сметка
на тези „кухи“ непарични вноски (несъществуващи вземания), след което го увеличават чрез
извършване на нови вноски. Важно е да се отбележи, че предвиденият в чл. 203 ТЗ режим се
отнася за случаи, в които намаляването и увеличаването пораждат действие едновременно. Но
иначе, извън предвиденото от чл. 203 ТЗ, са възможни хипотези, в които се намалява капитала,
след което се увеличава, като с това се преследва някаква неправомерна или заблуждаваща цел.
Например е възможно дружеството да иска да създаде впечатление, че е в добро имуществено
състояние и че осъществява успешна дейност, с оглед да привлече инвеститори, акционери.
Поради тази причина може да се вземе решение да се намали капитала, за да може да се извади
някакво имущество от дружеството, което да се разпредели между акционерите като дивидент,
макар в действителност то да не е дивидент. Така у третите лица може да се създаде убеждение,
че това дружество е успешно и реализира добри финансови резултати, в следствие на което тези
трети лица да решат да инвестират в това дружество. След като те инвестират, капиталът се
увеличава. Подобни хипотези обаче са различни от тези по чл. 203 ТЗ, тъй като при тях
намаляването и увеличаването не са едновременни и не са обусловени едно от друго, а и най –
често се цели именно създаването на някакво подвеждащо впечатление у трети лица. При чл. 203
ТЗ не е така, тук идеята е по – скоро друга, а именно да се предостави възможност капиталът да
падне под законоустановения минимум и да се ограничат възможностите за защита на
кредиторите тогава, когато всъщност увеличаването компенсира намаляването.

44. Права и задължения на акционера. Принцип на равното третиране. Кадуциране на

акции

По начало членствените права и задължения са установени по един и същи начин за

всички акционери, тъй като по принцип акциите имат една и съща номинална стойност. В закона е
казано, че всяка акция материализира едно право на глас, едно право на дивидент и едно право
на ликвидационен дял, като последните две са функция от съотношението на номиналната
стойност на акцията към капитала. Могат обаче да бъдат издавани различни класове акции с
различни права. В тези случаи правата на всички акционери от един клас акции са едни и същи. По
начало акцията е неделима. Т.е. отделни права по една и съща акция не могат да принадлежат на
различни лица. Последното обаче не е абсолютно. Най – напред, правото на глас може да бъде
упражнявано от свое име от лице, което е различно от акционера. Тази възможност е изрично
уредена в ЗППЦК, но това важи и при АД, като в самия ТЗ има правило, което потвърждава тази
възможност. В ЗППЦК е предвидено, че правото на глас в публичните дружества може да бъде
прехвърляно отделно от акцията, като това обаче трябва да стане с конкретна сделка и може да
бъде само временно. Освен това, правото на глас може да бъде упражнявано от заложен
277
кредитор, когато акцията е заложена. Това е предвидено изрично и в ТЗ в разпоредбата на чл.
185, ал. 3, изр. 3 ТЗ. Заложният кредитор упражнява правото на глас от свое име, а не като
пълномощник. С оглед това може да се каже, че правата по начало са неделими, но в някои
аспекти се наблюдават изключения. Освен това, имуществените права на дивидент и на
ликвидационен дял са неделими, доколкото те не са възникнали като вземания, т.е. докато те
съществуват само като правни очаквания, които са елемент от членственото правоотношение.
Веднъж възникнали като вземания, бидейки по естеството си парични вземания, те могат да се
цедират на общо основание. И от тази гледна точка тази неделимост е условна.

Правата и задълженията по акциите биват от една страна имуществени и неимуществени.

Също така правата, освен индивидуални, могат да бъдат и колективни.

Права на акционерите

I. Имуществени права на акционерите

1. На първо място, индивидуално право на акционерите е правото на дивидент. По начало по

отношение на правото на дивидент важи казаното по отношение на правото на дивидент при
ООД. Няма съществени различия като правно очакване, като вземане, като юридически факт,
от който възниква това право. Има обаче допълнителни изисквания за разпределянето на
правото на дивидент, които са предвидени в чл. 247а ТЗ. Т.е. освен това, че трябва да е
изтекла финансовата година, да има положителен финансов резултат, да е приет годишния
финансов отчет и да има решение за разпределение на дивиденти, трябва да са налице и
предпоставките на чл. 247а ТЗ. Всъщност идеята на чл. 247а ТЗ е като дивидент да се
разпределя само парични средства, които са налице в дружеството и които са в повече от
останалите активи, които са необходими за покриване на капитала и всички фондове, като
освен това, съгласно чл. 247а, ал. 3 ТЗ, трябва да се покрият и загубите от минали години.
Освен това, в чл. 247а ТЗ е предвидено едно правило, съгласно което дивидентът трябва да се
изплати в срок от 3 месеца от провеждането на събранието, освен ако в устава е предвиден по
– дълъг срок. Това правило е диспозитивно и е установено в интерес на акционерите. Т.е.
срокът може да бъде както по – дълъг, така и по – кратък. Чл. 247а, ал. 4 ТЗ предвижда също
така, че ако не са налице предпоставките по чл. 247а ТЗ и въпреки това дивиденти са били
изплатени, акционерите не са длъжни да върнат получените суми, освен ако дружеството
докаже, че те са знаели или са могли да знаят, т.е. ако са действали умишлено или при
небрежност за причиняване липсата на тези предпоставки.

2. Следващо индивидуално имуществено право на акционерите е правото на ликвидационен

дял. По отношение на него няма никакви различия с аналогичното право при ООД. То е
уредено по един и същи начин при всички търговски дружества.

3. Друго имуществено право, което е характерно за АД, макар да е малко архаично, е

правото на лихва. Схващането за правото на лихва е исторически обусловено от факта, че
исторически АД се е учредявало за събирането на средства, необходими за големи по обем
278
начинания, поради което е минавал значителен период от време между учредяването на
дружеството и момента, в който дружеството започва да реализира печалби, от които
акционерите да се облагодетелстват. Поради тази причина, за да се привлекат акционерите да
участват в тази инвестиция, е било въведено правото на лихва. Т.е. те имат право на лихва
върху вноската си. По принцип акционерите имат право на лихва до момента, в който
започнат да получават дивиденти. Такава е била идеята при зараждането на АД като
дружествена форма. Понастоящем идеята на АД не е точно такава. Сега акционерите биха
имали право на лихва върху вноските си, ако това е уговорено в устава и размерът на тази
лихва също е уговорен в устава. Т.е. по същността си правото на лихва е някаква привилегия,
някакво допълнително право. Лихвите се изплащат преди дивидентите, защото те не са
функция от печалбата, от дохода на дружеството, а са лихва. Но тъй като все пак това е право
на акционерите, предвидено е, че лихвите също се изплащат от печалбата, но преди
дивидентите и при условията на чл. 247а ТЗ. Т.е. за да се изплащат лихви, трябва да бъдат
налице същите условия – да има натрупани свободни парични средства, да са покрити
капиталът и фондовете, както и да са покрити загубите от предходни години. Такова право на
лихва върху вноските съдружниците при ООД нямат, както изрично е предвидено в чл. 118, ал.
2 ТЗ. Всъщност точно това е значението на чл. 118, ал. 2 ТЗ. Понеже това правило на чл. 118, ал.
2 ТЗ е формулирано много широко („учредителите нямат право на възнаграждение от
капитала за образуването на дружеството“), при него най – вероятно се имат предвид както
лихвите, така и други възнаграждения.

4. Последното имуществено право, което принадлежи по принцип към всяка акция, е

правото да се запише пропорционална част от новоиздадените акции при увеличаване на
капитала. Това право при публичните дружества може да се прехвърля свободно
самостоятелно, то има цена. На английски това право се нарича preemption right. В ТЗ по
отношение на търговските дружества не е предвидено изрично дали това право може да се
прехвърля, както е при публичните дружества. Според проф. Калайджиев няма проблем да
може, но няма изрична уредба.

По начало това са имуществените права, които принадлежат към всяка акции. Може разбира
се да се предвидят и допълнителни права, привилегии (право на гарантиран дивидент, право
на допълнителен дивидент, право на допълнителен ликвидационен дял, право на гарантиран
ликвидационен дял, право на обратно изкупуване и т.н.).

II. Неимуществени права на акционерите

1. До известна степен е спорно дали става въпрос за права или по – скоро за правомощия.
Това няма особено практическо значение. Всъщност акционерите имат по – скоро едно право
на управление, което е ограничено до участието им в общото събрание на акционерите. Това
право е ограничено също както и при ООД, тъй като подобно положение е характерно за
капиталовите дружества. При капиталовите дружества по начало съдружниците/акционерите
не участват пряко в управлението, а го предоставят на професионалист. Съгласно с това право

279
акционерите могат да присъстват на общото събрание, ако желаят, могат да се изказват, да
правят предложения, да задават въпроси, могат да правят предложения за допълване на
дневния ред като индивидуални акционери. Всъщност най – важното право или правомощие,
което също е свързано с общото събрание, е правото на глас. Уреденият принцип е, че всяка
акция има едно право на глас. Това правило обаче е диспозитивно. Дружеството може да
издава клас привилигировани акции, които да имат повече от едно право на глас. Освен това,
възможно е привилигировани акции да бъдат лишени временно от право на глас. В закона е
предвидено, че правото на глас възниква с изплащането на вноската. Това правило обаче е
диспозитивно, защото законът казва, че това е така, ако друго не е предвидено в устава. На
практика обикновено в устава се предвижда друго, а именно, че правото на глас възниква от
момента на възникване на дружеството, а не от момента на изплащане на вноската. В правото
на глас се включва и правото да се избират органи. Според някои автори в правото на глас се
включва и пасивно избирателно право, т.е. правото на акционерите да бъдат избирани като
членове на органите. Това обаче не е специфично право, характерно само за акционерите, тъй
като законът не предвижда изискване, че членовете на управителните органи трябва да бъдат
акционери. Такова изискване при АД, за разлика от кооперацията, няма.

Правото на глас може да се упражнява лично – ако е физическо лице, от самото него, а ако е
юридическо лице, от неговия органен/законен представител. То може да се упражнява и чрез
пълномощник. Представителите трябва да бъдат упълномощени с изрично писмено
пълномощно.

Изрично предвидено в закона е, че правото на глас не може да се упражнява, когато се взема

решение за предявяване на иск срещу акционера и се предприемат действия за ангажиране
на отговорността на акционера към дружеството.

2. Освен гореизложеното, акционерите имат и контролни права. Техните контролни права са

много ограничени. Тези права също се свеждат до и се свързват с общото събрание. Всъщност
тези контролни права на акционерите представляват по съществото си информационни права,
като те се разглеждат в два аспекта. Най – напред, акционерите имат право безплатно да
получат писмените материали, които са свързани с дневния ред на предстоящото общо
събрание. Те имат право да получат тези материали най – късно до датата на обявяване на
поканата за свикване на общото събрание в търговския регистър или до изпращането на тази
покана до акционерите. Освен това, когато дневният ред съдържа избор на членове на
съответен съвет, материалите трябва да съдържат данни за имената, постоянния адрес и
професионалната квалификация на лицата, предложени за членове. Също така акционерите
имат още едно информационно (контролно право), а именно правото при поискване да
получават протоколите от минали общи събрания и приложенията към тях.

Като цяло това са контролните права на акционерите. Те по начало нямат право да проверяват
другите книжа на дружеството (счетоводна документация, протоколи от заседания на
постоянно действащи управителни органи, договори, които дружеството сключва и т.н.).

280
Разбира се, такова право на акционерите може да бъде уговорено в устава, но то не им
принадлежи по закон.

Акционерите имат и правата по чл. 71 и чл. 74 ТЗ.

III. Колективни права на акционерите

Извън гореизброените индивидуални права, акционерите имат и колективни права. За такива

колективни права стана дума и при ООД. Те принадлежат не на отделна акция, а на някакъв
минимален брой акции, който е определен от закона. По същество това са права на
малцинството. Както са уредени от ТЗ, тези права са 4, както следва:

1. Най – напред, акционерите, които притежават поне 5 на 100 от капитала, имат право да
искат свикване на общото събрание на акционерите. Те отправят това искане до управителния
орган на дружеството. Ако това искане не бъде удовлетворено в едномесечен срок от откакто
е направено или общото събрание не бъде проведено в 3 – месечен срок от заявяване на
искането, окръжният съд свиква общо събрание или овластява акционерите, поискали
свикването, или техен представител да свика събранието (чл. 223, ал. 2 ТЗ).

2. Друго малцинствено право, което отново принадлежи на акционери, притежаващи

минимум 5 на 100 от капитала, е правото за включване на въпроси в дневния ред, т.е.
акционери, които притежават поне 5 на 100 от капитала, могат да искат да се включат въпроси
в дневния ред на вече свикано общо събрание. Дневният ред е от голямо значение, тъй като
общото събрание разглежда само въпроси, които са включени в дневния ред. То по принцип
не може да се произнася по други въпроси, освен ако присъстват всички акционери и никой не
възрази срещу включването на допълнителни въпроси в дневния ред.

3. На следващо място, акционерите, които притежават поне 10 на 100 от капитала, могат да

искат от общото събрание назначаване на контрольор. По отношение на качествата на
контрольора няма предвидени особени качества. Той може да бъде дипломиран експерт –
счетоводител, може да не бъде. Задачата на този контрольор е да провери годишния
финансов отчет и да изготви доклад за констатациите си. Ако общото събрание не вземе
решение за назначаването на контрольор, акционерите, които притежават над 10 на 100 могат
да искат назначаването му от окръжния съд. Разноските за тази проверка са за сметка на
дружеството. Това малцинствено право е уредено, защото по начало годишният финансов
отчет се проверява от регистриран одитор. Договорът с този регистриран одитор обаче се
сключва от управителния орган на дружеството, който по начало се контролира от
мнозинството. Поради това е възможно да има изкривяване.

4. На последно място, четвъртото малцинствено право, което е уредено, е правото на

акционерите, които притежават поне 10 на 100 от капитала, е т.нар. „actio pro socio”. Това е
право на иск, като предмет на иска е обезщетение за вреди, причинени на дружеството от
членовете на управителните органи. Т.е. става въпрос не за вреди, които самото малцинство е

281
 претърпяло, а за вреди, които е претърпяло дружеството. В случая се предявява иск за чуждо
право. Тези акционери могат да водят, разбира се, и иск от свое име за вредите, причинени на
тях самите. В последния случай обаче те трябва да докажат 2 причинни връзки – (i) че
действията на постоянно действащите органи са причинили вреди на дружеството и (ii) че
вследствие на тези вреди на дружеството те самите са претърпели вреди. Доказването на тези
2 причинни връзки е по – сложно. В случая на actio pro socio малцинството действа като
процесуален субституент на дружеството и защитава чуждо материално право, а не собствено
такова. Положението е идентично като това при косвения иск по чл. 134 ЗЗД. В този случай
малцинството е ищец. Ответници са членовете на управителните органи, които отговарят за
вреди. Като съищец се конституира и самото дружество, защото осъждането трябва да бъде в
полза на дружеството.

Задължения на акционерите

Всъщност в закона е уредено едно единствено задължение на акционерите – това е

задължението за вноска, което съответства на и произтича от идеята за капиталовия характер на
АД. По отношение на вноските няма уредени някакви особености. Те могат да бъдат както
парични, така и непарични. Редът и условията за извършване на паричните вноски бе описан по –
горе, а също така бе описан редът за извършване на непаричните вноски при учредяване на
дружеството. Вноската не може да се прави с пари на самото дружество или с пари, които са взети
на заем от него. Задълженията за вноска не могат да се прихващат и не могат да се опрощават.
Това е предвидено в общото правило на чл. 73а ТЗ.

При АД непаричните вноски могат да бъдат уговаряни сам изцяло. Т.е. непаричната вноска
не може да бъде уговаряна като частична. Тя може да бъде внесена на части, но не може да бъде
уговаряна така. Паричните вноски могат да се уговарят като частични. Законът предвижда, че ако
последното е така, то тогава трябва да се извършват най – малко 20 на 100 от емисионната
стойност на всяка акция, съответно 25 на 100 от целия капитал. Предвидено в закона е, че ако
вноските се извършват частично, трябва да бъде предвиден краен срок за извършване на
вноските, който не може да бъде по – дълъг от 2 години от момента на учредяване на
дружеството.

Вноски се правят и при увеличаването на капитала. В тези хипотези важат същите правила,
каквито се прилагат и за вноските при самото учредяване на дружеството.

Последици от неизпълнение на задължението за вноска

На първо място, ако вноската е парична, при ненавременно изпълнение на задължението

възниква задължение за законна лихва за забава. Ако пък вноската е непарична и има уговорена
неустойка, дължи се неустойката. Ако няма уговорена неустойка, винаги може да се търси
обезщетение за вреди от страна на дружеството. Такова обезщетение може на общо основание да
се търси от дружеството и когато има уговорена неустойка за вредите, надхвърлящи нейния
размер.
282
 Вън от това, законът предвижда още една последица от неизпълнението на задължението
на вноска, а именно, че акционерът, който е в забава, ако не изпълни задължението си за вноска
след едномесечно писмено предупреждение, се смята за изключен. Предупреждението за
изключване подлежи на вписване в търговския регистър. Законът казва, че това е така, освен ако
за прехвърляне на акциите не се изисква съгласие на дружеството, т.е. освен ако акциите са
винкулирани. Проф. Калайджиев смята, че не е много ясно каква е причината за винкулираните
акции да не се отправя такова предупреждение, но такъв е текстът на закона. В този случай
акционерът губи членствените си права, като заедно с това губи и всякакви права върху вече
направени вноски. Т.е. той губи направените вноски, ако е направил такива.

В закона е предвидено, че акциите на изключения акционер се обезсилват и унищожават,

а на тяхно място акционерното дружество предлага нови акции. Възможно е, вместо да предложи
нови акции, просто да намали капитала с акциите на изключения акционер. Ако дружеството не
намали капитала, то трябва да издаде нови акции. Тези акции трябва да бъдат записано от някого.
Законът не казва кой трябва да ги запише – дали акционерите, дали пропорционално и т.н.
Поради това самото дружество следва да реши кой и как ще ги запише. Може да ги запишат
всички акционери или само някои от акционерите и т.н.

В случай на изключен акционер направените от него вноски остават в полза на

дружеството и се отнасят към фонд „Резервен“.

Последиците от забава на вноската са уредени в чл. 189 ТЗ. Използваната от законодателя

формулировка обаче не е много коректна. В смисъл, че не е задължително, не е единствената
възможност при изключване на акционер неговите акции да се обезсилят и да се издадат нови на
тяхно място, макар само това да е предвидено в закона. Например в чл. 187а ТЗ изрично е
предвидено, че дружеството може да придобива собствени акции при изключване на акционер
при условията на чл. 189, ал. 2 и ал. 3 ТЗ. Т.е. в тези хипотези е възможно вместо да се обезсилят
акциите на изключения акционер, дружеството да ги придобие. За осъществяване на тази
възможност не е необходимо вноските да бъдат направени. В този случай обаче важат общите
ограничения, че тези собствени акции не могат да бъдат над 10% от капитала. Или по – точно те
могат да бъдат над 10% от капитала, но разликата над 10 на 100 трябва да бъде прехвърлена в 3 –
годишен срок от придобиването. Така че на практика дружеството има три възможности когато
изключи акционер – (i) да обезсили акциите и на тяхно място да издаде нови, (ii) да обезсили
акциите и да намали с тях капитала и (iii) да придобие тези акции съгласно правилата, предвидени
в закона по отношение на придобиването на собствени акции.

В чл. 191 ТЗ е предвидено едно друго задължение, което може да бъде уговорено, но не е
само по себе си иманентно присъщо на всяка акция, каквото е задължението за вноска.
Капиталовият характер на дружеството изключва възможността акционер да няма задължение за
вноска. След като е забранено такова задължение да бъде опростено, то по аргумент от по –
силното основание е невъзможно то да бъде изначално изключено. Но по отношение на това

283
опционално задължение в чл. 191 ТЗ е предвидено, че в устава може да се определи за
невнесената част от вноската си акционеите да предоставят обезпечение.

По начало няма пречка да се уговарят и други задължения за акционерите. Например при

затворените дружества няма пречка да се определи някакво задължение за акционерите да
кредитират дружеството.

В литературата се приема, че акционерите имат и задължение за лоялност, т.е. за

добросъвестно упражняване на техните права. Според проф. Калайджиев това задължение за
лоялност има по – скоро нравствен характер. То не е изрично уредено в закона, поради което по
начало няма и уредени някакви последици. По принцип това задължение би следвало да се
изразява в забрана акционерът да действа срещу интересите на дружеството, забрана да
злоупотребява с името на дружеството, изискване да пази търговските му тайни и т.н. Като
последица от неизпълнение на тези задължения и изисквания вероятно акционерът би следвало
да отговаря за причинени на дружеството вреди. Ако това е уговорено изрично в устава, акционер
може и да бъде изключен при неизпълнение на задължението за лоялност.

Принцип за равно третиране

Принципът за равно третиране се изразява в това, че акционерите имат равно право да

записват нови акции при увеличаване на капитала. Освен това при намаляване на капитала, освен
ако не е предвидено изрично обратното, този принцип също намира приложение, т.е. по начало
не може да се намалява капитала като се обезсилват акции само на един или няколко акционера.
Принципът има значение и при третирането на всички акционери еднакво при нарушаване на
определени задължения.

45. Управление на АД. Системи на управление – органи и компетентност

Нашето право е възприело немската структура на управление на АД, т.е. предвидени са

две алтернативни системи на управление. Всяко АД може да избира между тях свободно и може
да ги сменя по всяко време по свое желание. Тези две системи на управление са (i) едностепенна
система на управление и (ii) двустепенна система на управление. При едностепенната система
има един постоянно действащ орган – съветът на директорите, а при двустепенната система има
два постоянно действащи органа – надзорен съвет и управителен съвет. В всички случай всяко АД
има и общо събрание на акционерите. Капиталовият характер на дружеството по начало означава,
че общото събрание на акционерите е компетентно да взима решения по въпроси, които са
изрично предвидени в закона и такива, които са предвидени в устава, но иначе общото събрание
на акционерите не е върховен орган, тъй като то не може да взима решения, различни от
предвидените. Текущото управление е предоставено на постоянно действащите органи. Всичко,

284
което не е предоставено изрично на друг орган, попада в компетенциите на постоянно
действащия управителен орган (съвет на директорите или управителен съвет, as the case may be).

Общо събрание на акционерите

Общото събрание на акционерите е орган, в който участват всички акционери с право на

глас. Членовете на съветите нямат право на глас в общото събрание. Те могат да участват, но
нямат право на глас в това си качество, но ако са също така и акционери, имат право на глас в
качеството си на такива.

Законът предвижда, че ако в дружеството има наети лица, чийто брой надхвърля 50, те се
представляват в общото събрание от особен представител с право на съвещателен глас. Правото
на съвещателен глас означава, че лицето може да присъства на заседанията на общото събрание,
да прави изказвания, да задава въпроси, да прави предложения, но не може да гласува. Такива
лица имат и право на достъп до документите за общото събрание, които са свързани с дневния
ред.

Акционерите могат да бъдат представлявани на общото събрание от пълномощници,

които трябва да бъдат упълномощени с писмено пълномощно (чл. 226 ТЗ). Всъщност
пълномощното би следвало да бъде изрично, макар това да не е казано в закона. Какво обаче
означава пълномощното да е изрично? По – скоро може би следвало да означава, че за всяко
отделно събрание трябва да има отделно пълномощно. Вероятно това е идеята, тъй като такова е
положението при публичните дружества, уредени в ЗППЦК.

За да се ограничи възможността членовете на управителните органи да отменят волята на

акционерите, законът забранява член на съвет да представлява акционер. Т.е. избраните членове
на управителните органи не могат да бъдат пълномощници на други акционери. Това е така,
защото от гледна точка на репрезентационната теория, която е уредена в нашето право,
меродавна е изразената от представителя воля и се цели да не бъде подменена волята на
акционерите по този начин.

Компетентността на общото събрание на АД е уредена в чл. 221 ТЗ. В устава могат да бъдат
предвидени и други въпроси, които да попадат в компетентността на общото събрание, като тази
възможност е предвидена изрично в чл. 221, т. 11 ТЗ. По начало правилото на чл. 221 ТЗ е
императивно в смисъл такъв, че уредените в чл. 221 ТЗ компетенции не могат да се предоставят
на други органи. По начало въпросите, които са предоставени в компетентност на общото
събрание касаят самото съществуване на дружеството и неговото функциониране (например
изменение на устава, увеличаване и намаляване на капитала, прекратяване и т.н.). Някои от тях се
отнасят до избирането на постоянно действащите органи на дружеството, определянето на
тяхното възнаграждение и т.н.

Общото събрание е колегиален орган, което може да осъществява работата си само на

заседания, които трябва да бъдат свиквани. В закона е предвидено, че заседанията трябва да се

285
провеждат в седалището на дружеството, освен ако в устава е предвидено друго място на
територията на Република България (чл. 222, ал. 1 ТЗ), но те не могат да се провеждат на
територията на друга държава. Това ограничение е въведено за да се предотврати злоупотреба
чрез свикване на заседания на общо събрание на АД в други държави, като по този начин се
ограничава възможността за участие на малцинствените акционери.

По начало в закона са уредени 2 вида общо събрание – (i) редовно общо събрание и (ii)
извънредно общо събрание.

Редовно общо събрание се свиква всяка година за приемане на годишния финансов отчет.
По правило то трябва да се проведе до 6 месеца от края на отчетната година. В същия срок трябва
да се предостави и приетият годишен финансов отчет на дружеството за обявяване в търговския
регистър. Има изключение само по отношение на първото общо събрание, като то може да се
проведе по всяко време в първите 18 месеца след учредяване на дружеството (чл. 222, ал. 2 ТЗ).

Вън от това, може да се провеждат извънредни общи събрания по всяко време и по

всякакви въпроси, които са от компетентността на общото събрание.

Също така е предвидено, че ако загубите надхвърлят ½ от капитала, задължително се

провежда общо събрание не по – късно от 3 месеца от момента на установяване на загубите (чл.
222, ал. 3 ТЗ).

Общото събрание може да се свиква от всички постоянно действащи органи на

дружеството – съвета на директорите при едностепенна система, съответно управителния съвет и
надзорния съвет. По начало общото събрание се свиква от постоянно действащия управителен
орган, т.е. при двустепенна система на управление по правило се свиква от управителния съвет.
Надзорният съвет обаче също може да свика общо събрание по своя преценка. Освен това, както
бе описано при правата на акционерите, уредено е едно малцинствено право на акционерите,
които притежават поне 5 на 100 от капитала повече от 3 месеца, по силата на което те също могат
да свикват общо събрание. Обстоятелството, че тези акционери притежават акциите по вече от 3
месеца се удостоверява пред търговския регистър чрез нотариално заверена декларация, като
при деклариране на неверни обстоятелства се носи наказателна отговорност. Ако в едномесечен
срок от искането на акционерите, притежаващи поне 5 на сто от капитала, то не бъде
удовлетворено или ако общото събрание не бъде проведено в 3-месечен срок от заявяване на
искането, окръжният съд свиква общо събрание или овластява акционерите, поискали свикването,
или техен представител да свика събранието.

Общото събрание се свиква чрез покана, която се обявява в търговския регистър. Ако няма
издадени акции на приносител, т.е. ако акциите са поименни, уставът може да предвиди
свикването да става само чрез писмена покана, която се изпраща до всеки отделен акционер.
Всяка покана трябва да съдържа данните, посочени в чл. 223, ал. 4 ТЗ – място, дата и час на
събранието; дневния ред, както и конкретни предложения за решение. По начало предвидените в
чл. 223, ал. 4 ТЗ елементи са реквизити на поканата и обуславят нейната валидност. Ако липсва
286
някой от тези реквизити, това опорочава свикването на общото събрание и това само по себе си
представлява основание да се атакува решението на общото събрание с иск по чл. 74 ТЗ. В
поканата могат да се посочват и допълнителни данни, но посочените в чл. 223, ал. 4 ТЗ са
задължителни.

Поканата, когато се обявява в търговския регистър, трябва да бъде обявена не по – малко

от 30 дни преди деня на събранието. Има трайна практика на ВКС, според която неспазването на
този срок за обявяване на поканата в търговския регистър е основание за анулиране на поканата и
на общото събрание, респективно за искане отмяна на решението на общото събрание. Според
проф. Калайджиев това не следва да се абсолютизира и по – скоро трябва да се анализират
конкретните обстоятелства.

Не е предвиден срок между деня на получаване на поканата и провеждането на общото

събрание, когато в устава е предвидено, че поканите се изпращат лично до акционерите.
Последното не е възможно, когато са издадени акции на приносител, защото в този случай не се
знае кой е акционер.

Изисква се в същия срок преди обявяване на поканите в търговския регистър, съответно

изпращането им до акционерите да бъде предоставена възможност на акционерите при
поискване безплатно да получат материалите за предстоящото общо събрание. Акционерите
могат да искат тези материали от управителния орган. Ако акционерите поискат тези материали,
но не им бъдат предоставени, това също е основание да се иска отмяна на решението на общото
събрание. Според проф. Калайджиев в някои хипотези не би следвало това само по себе си да
служи като основание за отмяна. Ако например материалите са предоставени 29 дни по – рано, а
не 30 и въпреки това акционерите са имали време и възможност да се запознаят с тях, би било
неоправдано само на това основание да се отмени решението на общото събрание. Все пак има
съдебна практика и в обратния смисъл.

Акционери, притежаващи повече от 3 месеца акции, които представляват поне 5 на 100 от

капитала, могат след изпращането или обявяването в търговския регистър на поканата за свикване
на общо събрание, да включват други въпроси в дневния ред на общото събрание. В закона е
уреден краен срок за това, който е 15 дни преди датата на общото събрание. Към въпросите за
включване в дневния ред се предоставят, както при първоначалното съставяне на дневен ред,
предложения за решения по тях и материалите, които са свързани с тях. С обявяването на тези
въпроси те се смятат включени в дневния ред. Най – късно на следващия работен ден след
обявяването в търговския регистър на тези допълнителни въпроси в дневния ред акционерите
предоставят списък на въпросите, предложенията за решение и писмените материали по
седалището и адреса на управление на дружеството. В тази връзка законът не предвижда правила
относно хипотезата, при която е определено, че покани не се обявяват в търговския регистър, а се
изпращат до всеки акционер. Ако се прилагат по аналогия правилата, би следвало новите въпроси
от дневния ред, заедно с материали и предложения за решения да бъдат предоставени по

287
седалището на дружеството и акционерите да бъдат уведомени не по – късно от 15 дни преди
датата на общото събрание.

Тъй като общото събрание е колегиален орган, то взема своите решения на заседания.
Капиталовият характер на дружеството не изисква участието на акционерите на общото събрание.
Поради това по отношение на решенията на общото събрание не се изисква някаква специална
форма. По начало решенията се взимат с мнозинство от представените на заседанието на общото
събрание акции. При ООД е различно, тъй като там мнозинствата се определят спрямо целия
капитал. И при АД има изключение от принципа, че решенията се приемат с мнозинство от
представените на общото събрание акции, а не от всички. Такива са например решенията по чл.
221, т. 1 – т. 3 ТЗ (т.е. решенията за изменение и допълнение на устава, за увеличаване или
намаляване на капитала и за преобразуване или прекратяване на дружеството), за които е
необходим кворум, който е половината от капитала (чл. 227, ал. 2 ТЗ). В тези случай обаче
кворумът е уреден на базата на принципа за спадащия кворум. Обаче в устава може да се
предвиди по – висок кворум, както и да се предвидят други хипотези и решения, за които да е
необходим минимален кворум. Ако по отношение на даден вид решения е предвиден кворум и
той липсва, тогава може да се насрочи ново заседание не по – рано от 14 дни след провеждане на
несъстоялото се поради липса на кворум заседание и то е законно, независимо от това каква част
от акциите са присъствали (чл. 227, ал. 3 ТЗ).

При АД законът не предвижда възможност взимане на неприсъствени решения (in

absentia) от общото събрание, каквато възможност се допуска при ООД.

Самото провеждане на общото събрание изисква избирането на председател, секретар и

преброители на гласовете за всяко отделно заседание. В устава може да се предвиди и друго, т.е.
може да се предвиди постоянно действащ председател например. По начало обаче
диспозитивното правило е, че за всяко заседание се избира нов председател и нов секретар.

Заседанието се ръководи от председателя. Дневният ред на заседанието се определя от

поканата за свикване плюс евентуални допълнителни въпроси, които са включени по
предвидения в закона ред при упражняване на малцинственото право (if any). Общото събрание
може да приема решения и по въпроси, които не са били включени в дневния ред, но само ако
всички акционери са присъствали или са били представени и никой не е възразил срещу
включването ан тези въпроси в дневния ред.

Протоколът от заседанието на общото събрание задължително се подписва от

председателя, секретаря и преброителите. По закон трябва да се води книга за тези протоколи от
проведените заседания на общото събрание, но на практика обаче книга не се води. Обикновено
протоколите се събират в папки. Към протокола се прилага списък на акционерите, които са
присъствали на заседанието, както и документите, свързани със свикването на общото събрание.

В литературата и практиката се поставя въпросът дали решенията на общото събрание на

АД са формални сделки или протоколът има само доказателствено значение. Това не е уредено в
288
закона и следователно категоричен еднозначен отговор не може да се даде. Проф. Калайджиев
по – скоро смята, че решенията са формални сделки и съставянето на протокола и надлежното му
подписване представлява форма за действителност.

По искане на член на съвет или на акционер на заседанието може да присъства нотариус,

който да състави констативен протокол по чл. 593 ГПК (чл. 232, ал. 4 ТЗ). Препис от този протокол
се прилага към протокола от общото събрание. Всъщност констативният протокол гласи, че на
конкретната дата, в конкретния час, на конкретното място се е провело заседание на общото
събрание. Това е един официален удостоверителен документ, който доказва провеждането на
общото събрание с решенията, които са били взети на него.

Протоколите от заседанията на общото събрание и приложенията към тях се пазят най –

малко 5 години (чл. 232, ал. 5 ТЗ). Те се предоставят безплатно на всеки акционер при поискване.

Самите решения при провеждането на заседание на общото събрание на АД се вземат

чрез гласуване. Тук важат правилата, съответно казаното относно правото на глас. Диспозитивното
правило е, че правото на глас за всяка акция възниква с изплащане на вноската, но може да се
предвиди и друго. Възможно е да има издадени акции без право на глас, или пък такива с повече
от един глас и т.н. По начало гласуването при общото събрание на акционерите е явно. Това е
така, защото обикновено акционерите имат различен брой акции. Ограничения обаче няма, така
че може да бъде и тайно. Съгласно чл. 229 ТЗ, правото на глас на съответен акционер не може да
се упражнява, когато се взима решение за неговото изключване или за ангажиране на неговата
отговорност. Когато се засягат правата на акционерите от различни класове, гласуването се
извършва по класове. Пример за такива решения са тези за увеличаване или намаляване на
капитала. В тези случаи изискванията за кворум и мнозинство важат и се спазват за всеки клас
поотделно.

Решенията се приемат с мнозинство. Правилата относно мнозинството на общото

събрание на АД са уредени в чл. 230 ТЗ. Мнозинството се формира на базата на представените на
събранието акции. Последното правило обаче е диспозитивно и в устава може да се предвиди
друго. По правило решенията се приемат с обикновено мнозинство от представените на
събранието акции, което означава 50% + 1 от гласовете. Има предвидени императивни
минимални мнозинства за приемането на най – важните решения. По начало това квалифицирано
мнозинство е 2/3 от представените на събранието акции. С такова мнозинство се приемат
решенията за увеличаване и намаляване на капитала, за изменение и допълнение на устава, за
прекратяване на дружеството. Има обаче случаи, при които мнозинството е ¾ от представените на
събранието акции, които обаче не са посочени в чл. 230 ТЗ. Например когато става дума за
капитализиране на дивиденти, т.е. за увеличаване на капитала за сметка на неразпределена
печалба, тогава минималното мнозинство за приемане на такова решение е ¾ от представените
на събранието акции. Мнозинството, необходимо за вземане на решение за преобразуване на
дружеството, също е ¾. Има и други случаи, за които се предвижда такова по – високо
квалифицирано мнозинство. Когато законът поставя изискване за квалифицирано мнозинство по

289
отношение на дадени решения, нормата има императивен характер по отношение на минимума,
т.е. в устава на дружеството може да се предвидят по – високи от посочените в закона мнозинства,
но не и по – ниски.

Решенията са сделки. Те влизат в сила незабавно, освен ако действието не е отложено със
самото решение или ако няма някакво специално правило, което да го отлага. Това обаче не важи
по отношение на решенията, които подлежат на вписване в търговския регистър. При тези
решения обикновено вписването има конститутивно действие, т.е. решението поражда действие
от момента на вписване в регистъра, а не от момента на приемане на решението. Чл. 231, ал. 3 и
ал. 4 ТЗ уреждат такива хипотези. Съгласно ал. 3, решенията относно изменение и допълнение на
устава и прекратяване на дружеството, влизат в сила след вписването им в търговския регистър.
Тук се вписват самите решения (т.е. обявяват се самите актове). Съгласно ал. 4, увеличаване и
намаляване на капитала, преобразуване на дружеството, избор и освобождаване на членове на
съветите, както и назначаване на ликвидатори имат действие от вписването им в търговския
регистър. В хипотезата на ал. 4 не се вписват (обявяват) самите решения, а се вписват
обстоятелства, за които са приети решенията. Това разграничение обаче няма практическо
значение (distinction without a difference), защото и в двата случая става въпрос за конститутивно
действие и решенията не влизат в сила преди вписването, независимо дали на вписване подлежи
самото решение, или обстоятелство от решението. Друг пример за конститутивно действие на
вписването е хипотезата на вземане на решение за скрита непарична вноска при условията на чл.
73б ТЗ. В чл. 73б, ал. 2 ТЗ изрично е предвидено, че действието на решението се поражда от
момента на вписването му в търговския регистър. Не винаги обаче вписването в търговския
регистър има конститутивно действие. Например, съгласно чл. 187б, ал. 2, изр. 2 ТЗ, отнасящ се до
обратното изкупуване на акции, решението подлежи на вписване в търговския регистър. Това
вписване няма конститутивно действие, а има само оповестително действие. Тези решения имат
значение за самите акционери, а не за третите лица, поради което пораждат действие от момента
на приемането им.

Постоянно действащи органи на АД

Както бе посочено по – горе, има две системи на управление на АД по нашето право – ( i)

едностепенна и (ii) двустепенна. Всяко АД може свободно да избира коя система да приложи и
свободно може да преминава от едната към другата. По начало идеята при двустепенната система
е, че при нея би следвало да се упражнява по – сериозен контрол върху постоянно действащия
управителен орган. Това е така, защото надзорният съвет може по всяко време да сменя
членовете на управителния съвет, като не е необходимо да се свиква общо събрание на
акционерите за това. Обаче поддържането на двустепенна система на управление е по – скъпо по
начало за дружеството.

I. Общи правила за двете системи на управление

290
 Най – напред, законът предвижда, че членовете на съветите се избират за срок, който е
определен в устава, но който не може да бъде по – дълъг от 5 години (чл. 233 ТЗ). Мандатът на
първия съвет на директорите, респективно на първия надзорен съвет не може да бъде по – дълъг
от 3 години. Тези правила относно тези срокове обаче по начало са инструктивни. Дори и да се
наруши това правило, нищо не следва. Освен това членовете на съветите могат да бъдат
преизбирани без ограничения. Могат също така по всяко време да бъдат освобождавани преди
изтичането на определения мандат, без за това да са необходими някакви специални основания.

Постоянно действащите органи, също както и общото събрание на акционерите, са

колегиални. Те действат на заседания. Приемат решения. Предвиден е минимален кворум, като
това правило би следвало да е императивно, защото в противен случай колегиалният орган на
практика ще се превърне в едноличен. Съгласно разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ТЗ, необходимият
кворум, за да бъдат валидни проведените заседания на съответния съвет, е ½ от членовете на
съвета. Всеки член на съвет може да бъде представляван, но само от друг член на съвета. Всеки
такъв представител може да представлява най – много един отсъстващ член на съвет. При общото
събрание на акционерите няма такова ограничение по отношение на това един пълномощник
колко акционери може да представлява. Такива ограничения могат да бъдат предвидени в устава,
но в закона няма. При постоянно действащите органи обаче законът предвижда такова
ограничение.

По начало решенията на съветите се вземат с обикновено мнозинство от представените на

заседанието членове на съвета, но в устава може да бъде предвидено и по – високо мнозинство.

Макар да е предвидено, че постоянно действащите органи действат на заседания, според

проф. Калайджиев няма пречка да, а и в практиката много често се предвижда (особено когато
някои от членовете са чуждестранни лица), че заседанията могат да се провеждат и по телефона,
акто в такъв случай това би следвало да се приема като присъствено вземане на решения. Те
обаче могат да приемат решения и неприсъствено (in absentia), ако всички са изразили писмено
съгласието си за приемане на съответното решение (чл. 238, ал. 3 ТЗ).

За всяко заседание се води протокол, който се подписва от всички присъстващи, като се

отбелязва и как са гласували съответните членове на съвета по отделните въпроси от дневния ред.

Членовете на съветите трябва да бъдат дееспособни физически лица. Ако обаче такава
възможност е предвидена в устава, член на съветите може да бъде и юридическо лице. В
последния случай юридическото лице определя представител, което да изпълнява задълженията
му в съвета. От практическа гледна точка е доста по – удобно, ако е юридическо лице. Смисълът
да се избере юридическо лице като член на съвета е, че по този начин може по всяко време да се
сменя лицето, което го представлява (т.е. което участва в дейността на съвета) без да се свиква
общо събрание. Няма изискване членовете на съветите да бъдат акционери.

В чл. 234, ал. 2 ТЗ са уредени отрицателните предпоставки по отношение на членовете на

постоянно действащите органи, като общо – взето ограничението, предвидено в закона, е едно, а
291
именно, че не може да бъде член на съвет лице, което е било член на управителен или контролен
орган на дружество, прекратено поради несъстоятелност през последните 2 години, предхождащи
датата на решението за обявяване на несъстоятелността, когато са останали неудовлетворени
кредитори. Това ограничение не важи, ако лицето е било реабилитирано при условията на чл. 747,
ал. 2 ТЗ. След изменение на търговския закон от началото на 2013г. се въведе още едно
ограничение в чл. 234, ал. 2 ТЗ, съгласно което не може да бъде член на съвет лице, което е
било управител, член на управителен или контролен орган на дружество, за което е било
установено с влязло в сила наказателно постановление неизпълнение на задължения по
създаване и съхраняване на определените му нива от запаси по Закона за запасите от нефт и
нефтопродукти (бел. моя – И.П.). Други ограничения могат да се въвеждат с устава на самото
дружество.

Избирането на едно лице като член на постоянно действащ орган изисква не само
решение на органа, който избира членовете на съответния съвет (при едно степенна система
членовете на съвета на директорите се избират по решение на общото събрание, при
двустепенната система членовете на управителния съвет се избират от надзорния съвет). Освен
това решение, законът изрично изисква членовете на съветите да представят нотариално
заверено съгласие да станат членове на съответните органи. Вписването в търговския регистър на
съответното лице като член на съвет има конститутивно действие. Това важи както при
първоначалните вписвания, така и при вторичните. Т.е. докато не бъде заличено едно лице от
търговския регистър като член на съответния съвет, то продължава да бъде член на този съвет,
защото вторичното вписване (заличаването) също има конститутивно действие. Всъщност и това
също обуславя инструктивния характер на сроковете за продължителност на мандатите на
членовете на съветите, защото ако дружеството не извърши вписване в търговския регистър след
изтичането на този срок, съответното лице продължава да си бъде член на съвета, запазва това си
качество, независмо, че срокът е изтекъл.

По начало органът, който избира членовете на съответния съвет, също така ги

освобождава. За това не е необходимо да има определена причина или основание. Този орган
може да сменя член на съответния съвет, който назначава, във всеки един момент и по своя
собствена преценка.

Както органът, който назначава членовете на съответния съвет, може да ги освобождава

по всяко време, така и самите членове могат да поискат да бъдат заличени от търговския регистър
(чл. 233, ал. 5 ТЗ). За тази цел съответният член трябва да направи писмено заявление до
дружеството. Ако в срок от 6 месеца от получаване на заявлението дружеството не го заличи като
член на съответния съвет в търговския регистър, заинтересованият член на съвета може сам да
заяви за вписване това обстоятелство, което се вписва, независимо дали на негово място е
избрано друго лице. Съгласно чл. 252, ал. 1, т. 6 ТЗ, ако в продължение на 6 месеца броят на
членовете на съвет на дружеството е по – малък от предвидения в закона минимум, това е
основание за прекратяване на дружеството по иска на прокурора.

292
 Между отделните членове на съветите и дружеството като юридическо лице съществуват
правоотношения. Юридическият факт, който поражда тези правоотношения, е фактът на избора
на лицето за член за член на съответния орган, респективно неговото съгласие за това.
Съдържанието на това правоотношение по начало се урежда от тези два юридически факта.
Възможно е също така между член на съвета и дружеството да се сключи и договор, с който да се
уредят и допълнителни права и задължения на страните, различни от предвидените в закона.
Обикновено с такива договори се определя право на възнаграждение на членовете на съветите. В
закона такова право на възнаграждение не е уредено, поради което за възникването му е
необходимо сключването на договор. Този договор се нарича „мениджърски договор“ или
„договор за управление“. По естеството си този договор е от смесен характер, тъй като поне по
отношение на съвета на директорите и на управителния съвет той включва в съдържанието си
елементи както на договор за поръчка, така и елементи на договор за изработка. Що се отнася до
надзорния съвет, доколкото членовете му също така могат да приемат определени видове
решения и доколкото тези решения са видове сделки (т.е. правни действия), също може да се
каже, че имат такъв смесен характер.

Постоянно действащите органи управляват дружеството. Постоянно действащите

управителни органи при едностепенната система е съветът на директорите, а при двустепенната –
управителният съвет. Управлението по начало обхваща всички въпроси от дейността на
дружеството, който не са запазени за други органи. Но в общи линии цялата текуща оперативна
дейност е предоставена на тези постоянно действащи управителни органи (съвет на директорите
и управителен съвет). Управлението обхваща различни видове дейности, които не могат да бъдат
описани изчерпателно. То обхваща организационните въпроси, тъй като тези постоянно
действащи органи подготвят въпросите, които са от компетентността на общото събрание и
изпълняват решенията на общото събрание. Освен това, отново от гледна точка на организацията,
постоянно действащите органи са тези, които изграждат вътрешното устройство на дружеството,
определят цялостната структура на различни звена и т.н., определят реда за назначаване и
освобождаване на персонала, определят размера на трудовите възнаграждения, сключват
трудовите договори, водят счетоводната отчетност и т.н. Вън от това, управлението, което е
предоставено на тези постоянно действащи органи, включва и планиране и координация на
цялостната дейност на дружеството. Заедно с това, управлението включва и определени
контролни функции, тъй като тези органи могат да изградят система за вътрешен контрол,
посредством която да следят дейността на всички служители и на дружеството въобще.
Управителните органи приемат и решенията за сключване на всички сделки, които касаят третите
лица, или поне могат да приемат такива решения, защото в някои случаи това може да бъде
предоставено на т.нар. „изпълнителен член“.

Предвидени са обаче известни ограничения на това управление. В закона е предвидено,

че определени сделки могат да бъдат сключени само при положение, че общото събрание приеме
решение за това. Това са сделките, които се отнасят до прехвърляне и предоставяне на
ползването на цялото търговско предприятие; разпореждането с активи, чиято обща стойност за

293
текущата година надхвърля половината от сумата на активите съгласно последния заверен
годишен финансов отчет; и поемането на задължения или предоставяне на обезпечения към едно
лице или към свързани лица, чийто размер през текущата година надхвърля половината от
стойността на активите на дружеството съгласно последния заверен годишен финансов отчет (чл.
236, ал. 2 ТЗ). В устава обаче може да бъде предвидено, че постоянно действащите органи могат
да приемат решения по тези въпроси, без да е необходимо решение на общото събрание. В този
случай обаче съветът на директорите трябва да приеме единодушно решение, а управителният
съвет може да приеме такова решение само при предварително разрешение от надзорния съвет.
Уставът може да предвиди и други сделки, които да могат да се сключват само с предварително
разрешение на надзорния съвет или пък само с единодушно решение на съвета на директорите.

Обаче за да се гарантира интересът на третите лица, в чл. 236, ал. 4 ТЗ е предвидено, че

дори и да няма решение на общото събрание или пък да не са спазени тези изисквания за
единодушно решение на съвета на директорите, респективно за предварително разрешение на
надзорния съвет, сделки са действителни. Съответно лицата – членове на съответния колегиален
орган, които са сключили тези сделки без да са спазени гореизложените изисквания, отговарят
към дружеството за вреди.

Членовете на постоянно действащите органи имат и определени задължения, установени

от закона. Освен това, основните, а дори и единствените, права на тези членове, уредени от
закона, са правото на управление и на представителство.

Най – напред, чл. 237 ТЗ урежда основните положения по отношение на правата и

задълженията на членовете на постоянно действащите управителни органи.

На първо място, съгласно чл. 237, ал. 1 ТЗ, членовете на съветите имат еднакви права и
задължения, независимо от вътрешното разпределение на функциите между тях и независимо от
това, че е възможно управлението да се предостави на един от членовете на управителния съвет
или на съвета на директорите, както и независимо от това, че и представителството може да се
предостави на един или повече, а не всички членове на съответния съвет. Последица от това
правило е това, че членовете на съответния съвет носят солидарна отговорност за вредите,
причинени на дружеството.

На следващо място, съгласно чл. 237, ал. 2 ТЗ, членовете на съветите са длъжни да
изпълняват задълженията си с грижа на добрия търговец. Грижата на добрия търговец, както и
грижата на добрия стопанин, е една абстрактна мярка, но грижата на добрия търговец изисква по
– високо ниво на грижа, грижата на професионалист. По начало критериите спрямо грижата на
добрия търговец са по – високи от тези спрямо грижата на добрия стопанин. Като в тази
разпоредба е казано още, че членовете на постоянно действащите управителни органи трябва да
изпълняват функциите си в интерес на дружеството и на всички акционери, т.е. това би следвало
да означава както в интерес на мнозинството, така и в интерес на малцинството, макар нашето
право да е в известна степен несъвършено в тази насока. По американското право например е

294
изрично предвидено, че членовете на управителните органи имат задължение да изпълняват
функциите си както в интерес на мнозинството, така и в интерес на малцинството. В случай че
нарушат това свое задължени, те носят отговорност за това. По нашия закон толкова
детайлизирани и изрични правила обаче няма.

Вън от това, членовете на съветите са длъжни да информират дружеството и по –

специално общото събрание на акционерите за своето участие в други търговски дружества като
неограничено отговорни съдружници или като лица, които притежават повече от 25% от капитала
на капиталово дружество, както и за свое участие в управлението на дружеството като член на
орган или като прокурист. Т.е. това е едно задължение на членовете на съветите за разкриване на
информация. То е предвидено, защото участието в други дружества може да доведе
противоречие между интересите на съответния член и дружеството.

Освен гореизложеното, членовете на съветите нямат право да извършват дейност, която е

конкурентна на дейността на дружеството. Те нямат право от свое име или от чуждо име да
извършват търговски сделки, които са конкурентни на тези на дружеството. Вън от това, те не
могат да участват и в други търговски дружества като неограничено отговорни съдружници, както
и да бъдат прокуристи, управители или членове на съвети на други дружества или кооперации,
извършващи дейност, която е конкурентна на тази, която извършва дружеството. Това
ограничение отпада, ако общото събрание на акционерното дружество е дало съгласие за това.

Членовете на съветите имат и задължение за пазене на тайните на дружеството. Те не

могат да разгласяват информация, която им е станала известна в това им качество, ако такова
разгласяване може да повлияе върху дейността и развитието на дружеството. Законът предвижда,
че тези лица имат такова задължение за пазене на тайните на дружеството и след като престанат
да бъдат членове на съответния съвет. В закона не е предвиден срок, в който тази забрана да
важи след момента, в който лицето престава да бъде член на съответния съвет. Не е възможно тя
да поражда действие неограничено във времето. Поради това, предвиденото в чл. 237, ал. 5 ТЗ
ограничение в хипотезите, отнасящи се до пазенето на тази информация след загубване на
качеството на член на съответния съвет на дружеството, е предоставено като възможност за
дружеството да определи в какъв срок ще има сила то. Това ограничение обаче не се отнася до
информация, която по силата на закона е достъпна на трети лица или вече е била разгласена от
дружеството.

Извън гореизложеното, членовете на съветите са длъжни да разкриват информация когато

е налице или е възможно да възникне конфликт на интереси. Ако даден член на съвет е лично
заинтересован от въпрос, който се разглежда от съответния съвет, то в такъв случай този член е
длъжен да информира писмено председателя на съвета преди да се вземе решение и той няма
право да участва при приемането на решението. Освен това членовете на съветите са длъжни да
информират писмено съответните съвети, в които участват, когато те или свързани с тях лица
сключват договори с дружеството, които излизат извън обичайната дейност на дружеството или
съществено се отклоняват от пазарните условия. В тези случай такъв договор може да се сключи,

295
но въз основа на решение на съответния съвет. Независимо от това, дори да е допуснато
нарушение на това изискване, т.е. дори да няма решение на съвета, сделката е действителна, а
лицето, което е извършило съответните действия (т.е. съответния член), отговаря към дружеството
за причинените вреди. Тези изисквания по начало важат и в случаите, когато член на съвета е
юридическо лице.

Както бе споменато и по – горе, членовете на съветите отговарят солидарно за вреди,

които са причинени на дружеството от изпълнението на тяхната функция. Това е така дори в
случаите, когато съответен член е юридическо лице. В последния случай всъщност юридическото
лице, което е член на съвета, отговаря за вредите, които са причинени от физическото лице, което
действа като негов представител. Проблемът тук обаче е, че липсват правила, които да
разграничават небрежността от поемането на риск, т.е. кога членовете на съвета действат при
определена форма на вина и в резултат увреждат дружеството и кога те вземат решения и
извършват действия при поемане на риск. По начало в оборота колкото по – високо рискова е
дадена сделка, толкова по – големи са печалбите от нея. Поради това понякога границата между
оправдания риск при приемането на бизнес решение и небрежността може да бъде много тънка.
Като обезпечение на това задължение за отговорност за вреди членовете на съветите са длъжни
да дадат гаранция, която трябва да бъде в размер, не по – малък от 3 – месечното трудово
възнаграждение на съответния член на съвет. Тази гаранция може да се даде в пари или под
формата на ценни книги. Законът обаче не предвижда никакви последици и санкции за
неизпълнение на това изискване за предоставяне на гаранция.

Всеки член на орган на дружеството може да бъде освободен от отговорност, като по

начало общото събрание на акционерите е компетентно да освобождава от отговорност (чл. 221,
т. 10 ТЗ). Не винаги обаче самото освобождаване от отговорност има такъв ефект.

Акционерното дружество се представлява от постоянно действащите управителни органи.

По начало, ако в устава на дружеството не е предвидено друго, членовете на съвета на
директорите, съответно управителния съвет (в зависимост от системата на управление)
представляват дружеството колективно, т.е. трябва заедно да извършват всички действия и
сделки. Това обаче не е удобно от практическа гледна точка. Поради това в закона е предвидено,
че съветът на директорите, съответно управителният съвет може да овласти едно или няколко
лица от членовете си да представляват дружеството. Това овластяване може да бъде оттеглено по
всяко време. Когато се определят такива лица сред членовете на съответния съвет, техните имена
се вписват в търговския регистър и те предоставят образци от подписите си. Ако дружеството се
представлява от целия съвет, т.е. от всички членове колективно, тогава всички те предоставят
образци от подписите си. Във всички случаи образците от подписите трябва да бъдат нотариално
заверени. Когато дружеството е с двустепенна система на управление, решението на
управителния съвет за избор на един или няколко от членовете му за представители се одобрява
от надзорния съвет. С цел да се гарантират интересите на третите лица и в съответствие с
правилата на Първа директива на дружественото право (Директива 77/91/ЕИО на Съвета),
ограничаването на представителната власт на членовете на съветите няма действие за третите
296
лица. Т.е. независимо дали в устава е предвидено някакво ограничение на представителната
власт, независимо дали това ограничение е вписано в търговския регистър, то не поражда
действие. Единственото допустимо ограничение е това за съвместно представляване от няколко
лица (напр. двама изпълнителни директори само заедно). Никакви други ограничения обаче
нямат действие спрямо третите лица. В устава на дружеството може да се предвиждат такива
ограничения. Например може да се предвиди, че сделки на стойност на 100 000 лв. ще изискват
решение на съответния съвет или пък на общото събрание. Такива ограничения обаче нямат
действие за третите лица.

II. Двустепенна система на управление на АД

1. Управителен съвет

За двустепенната система на управление на АД е характерно наличието на два органа – ( i)

един управителен орган – управителен съвет и (ii) един контролен орган – надзорен съвет.
Членовете на управителния съвет се избират от надзорния съвет, който също така определя и
тяхното възнаграждение. Надзорният съвет може също така да освобождава тези членове по
всяко време и да ги заменя.

Член на управителния съвет не може да бъде едновременно и член на надзорния съвет.

Освен тази забрана важат и общите ограничения по чл. 234, ал. 2 ТЗ, които бяха описани по – горе.
В самия устав на дружеството могат да се предвидят и други ограничения по отношение на
членовете на управителния съвет. Извън тези общи ограничения, допълнително ограничение по
отношение на членовете на управителния съвет е именно това, че не може едно лице да бъде
едновременно член както на управителния, така и на надзорния съвет по нашето вътрешно право.
Това не е така например при европейското дружество, което по съществото си също е вид
акционерно дружество. При последното е допустимо когато член на управителния съвет бъде
освободен от длъжност, функциите му временно да се изпълняват от член на надзорния съвет.

Управителният съвет може да се състои от 3 до 9 лица. Броят на членовете се определя в

устава. Управителният съвет приема правилник за работата си, който трябва да бъде одобрен от
надзорния съвет.

По начало управителният съвет управлява и представлява дружеството. Т.е. управителният

съвет е постоянно действащ както управителен, така и представителен орган на акционерното
дружество. Сключването на някои видове сделки обаче изисква предварително решение или
одобрение от страна на общото събрание на акционерите или на надзорния съвет. Това са
сделките по чл. 236 ТЗ, ал. 2 ТЗ.

Управителният съвет изготвя и годишния финансов отчет и доклада за дейност на

акционерното дружество. Управителният съвет предоставя съставения годишен финансов отчет на
регистрирани одитори за проверка и заверка.

297
 Между дружеството и членовете на управителния съвет може да се сключи договор за
управление (мениджърски договор). Това не е задължително, а е опция. По отношение на тези
договори се изисква писмена форма за действителност. Тези договори от името на дружеството се
сключват от председателя на надзорния съвет или от упълномощен от него член на надзорния
съвет.

2. Надзорен съвет

Членовете на надзорния съвет се избират от общото събрание на акционерите. Общото

събрание на акционерите може също така да освобождава членовете на надзорния съвет по всяко
време. Общото събрание на акционерите определя и тяхното възнаграждения.

Надзорният съвет може да се състои от 3 до 7 лица. Конкретният брой на членовете на

надзорния съвет се определя в устава на дружеството. Надзорният съвет приема правилник за
своята дейност, но това правило, също както при управителния съвет, е диспозитивно, т.е.
надзорният съвет може и да не приема такъв правилник.

Надзорният съвет избира измежду членовете си председател и заместник – председател.

Председателят, а в негово отсъствие заместник – председателят, ръководи дейността на
надзорния съвет. Председателят свиква заседанията на надзорния съвет по свой почин или по
искане на членовете на надзорния съвет. Той може да свика заседание на надзорния съвет и по
искане на управителния съвет. Законът предвижда, че надзорният съвет трябва да провежда
редовни заседания най – малко веднъж на 3 месеца, като обаче това правило е диспозитивно.

По начало функциите на надзорния съвет биват управителни и контролни. Управителните

права на надзорния съвет обаче са много ограничени. Те се определят от това, че надзорния съвет
назначава, освобождава от длъжност и определя възнаграждението на членовете на
управителния съвет. Всъщност управителните права на надзорния съвет се изразяват най – вече
именно в това. Освен това надзорният съвет одобрява правилника за дейността на управителния
съвет, ако такъв е приет. Също така надзорният съвет може по всяко време да свиква общо
събрание на акционерите. В допълнение към гореизложеното, надзорният съвет има още едно
управително право, което е свързано с годишния финансов отчет, а именно че той обсъжда
годишния финансов отчет и доклада за дейността, които се съставят от управителния съвет.
Трябва да се отбележи, че надзорния съвет само ги обсъжда, а не ги одобрява.

Надзорният съвет има и контролни функции, като те се изразяват в няколко вида контрол:

1. На първо място, надзорният съвет упражнява предварителен контрол. Това се отнася до

сделките и решенията по чл. 236, ал. 2 ТЗ, които изискват предварително разрешение на
надзорния съвет. Кръгът на тези сделки може да бъде разширен.

2. Освен това, надзорният съвет упражнява и последващ контрол. На всеки 3 месеца

управителният съвет е длъжен да дава периодични доклади за дейността си пред надзорния
съвет, като тези доклади трябва да включват данните по чл. 247, ал. 2 и ал. 3 ТЗ.
298
3. Надзорният съвет може също така да упражнява инцидентен и съпътстващ контрол. Това
се изразява във възможността на надзорния съвет по всяко време да иска от управителния съвет
да представи сведения или доклад по всякакви въпроси.,

4. Четвъртата форма на контрол, упражняван от надзорния съвет, се изразява в това, че

надзорния съвет може да упражнява контрол и по искане на управителния съвет. Съгласно чл.
243, ал. 2 ТЗ, управителният съвет уведомява незабавно председателя на надзорния съвет за
всички настъпили обстоятелства, които са от съществено значение за дружеството.

Заедно с тези форми на контрол надзорният съвет може да прави и всякакви други
проучвания. Членовете на надзорния съвет имат достъп до цялата информация и до всички
документи на дружеството. Надзорният съвет може също така да ползва и външни експерти.

Надзорният съвет не участва в управлението на дружеството. Той може да иска

информация, може да откаже, да възрази дадена сделка по чл. 236 ТЗ да бъде сключена, но в
случай че липсва предварително решение на надзорния съвет, това не прави сделката
недействителна. Надзорния съвет може по всяко време да сменя членовете на управителния
съвет или, ако не е доволен от действията на управителния съвет, може да свика общото събрание
на акционерите, но надзорният съвет не може да отменя решенията на управителния съвет.

Отношенията между акционерното дружество и членовете на надзорния съвет се

определят с писмен договор. Това, както при управителния съвет, е само опция, а не е
задължение. Този договор се подписва от името на дружеството от лице, което е упълномощено
от общото събрание на акционерите.

III. Едностепенна система на управление на АД

При едностепенната система на управление на АД има само един постоянно действащ

орган, който се нарича „съвет на директорите“. Той има състав от 3 до 9 лица. Членовете на съвета
на директорите се избират от общото събрание на акционерите, като последно може и да ги
освобождава от длъжност по всяко време. Законът казва, че съветът на директорите приема
правилник за дейността си, но това правило, също както при управителния и надзорния съвет при
двустепенната система, е диспозитивно. Съгласно чл. 244, ал. 2 ТЗ, съветът на директорите избира
и председател и заместник – председател.

Предвидено е също така, че съветът на директорите провежда редовни заседания най –

малко веднъв на всеки 3 месеца. Това правило също е диспозитивно. Всеки член на съвета може
да иска свикването на извънредно събрание от председателя.

В закона е предвидено, че управлението на дружеството може да се предостави, да се

възложи на един или няколко от членовете на съвета на директорите, които се наричат
„изпълнителни членове“. Т.е. по решение на самият съвет на директорите управлението може да
бъде възложено на определени членове на съвета на директорите. Изискването на закона е
изпълнителните членове да бъдат по – малко на брой от останалите членове на съвета на
299
директорите, за да не се подменя волята на съвета на директорите. Тези изпълнителни членове
могат да бъдат сменяни по всяко време. Веднъж избрани, тези изпълнителни членове се вписват в
търговския регистър. Съгласно изискването на закона, те трябва да докладват най – малко веднъж
на 3 месеца за своята дейност. Те трябва да докладват незабавно на председателя на съвета на
директорите и за всяко обстоятелство, което е от съществено значение за дружеството. Тези
изпълнителни членове не са самостоятелен орган, органът си е самият съвет на директорите, но
те са лица, на които е делегирано управлението на дружеството.

Макар това да не е предвидено в закона, то безспорно се приема, че изпълнителни

членове може да има и при двустепенна система на управление. Законът говори за тази
възможност само при съвета на директорите (т.е. при едностепенна система на управление), но
няма пречка, няма забрана и практиката е единодушна, че изпълнителни членове може да има
управителният съвет (т.е. при двустепенна система на управление).

По начало изпълнителните членове също така представляват дружеството пред трети

лица. Поради това те предоставят в търговския регистър нотариално заверени образци от
подписите си. Принципът е, че изпълнителните членове, освен че управляват, те и представляват
дружеството. Това обаче не е задължително да бъде така.

Отношенията между дружеството и членовете на съвета на директорите могат да се

уреждат с договор. По отношение на договора има изискване за писмена форма за
действителност. От името на дружеството този договор се подписва от лице, което е
упълномощено от общото събрание на акционерите. Договорите с изпълнителните членове пък се
подписват от председателя на съвета на директорите.

Възнаграждението на членовете на съвета на директорите се определя от общото

събрание на акционерите, а възнаграждението на изпълнителните членове се определя от съвета
на директорите.

46. Облигации – понятие. Условия за емитиране. Видове и класове. Ипотечни облигации.

Стойности на облигацията

Акционерното дружество е единственото дружество по нашето право, което може да

издава облигации. Терминът „облигация“ има няколко различни значения.

На първо място, облигацията представлява ценна книга, издадена от акционерно

дружество, с която акционерното дружество се задължава в определен срок да заплати
номиналната стойност на облигацията, като може да поеме и допълнителни задължения. Т.е.
облигацията е ценна книга, която материализира право на вземане и евентуално други права.

На второ място, облигацията може да се разглежда като договор за заем. Особеното на

облигацията, разглеждана като договор за заем, е, че става въпрос за много на брой договори за
300
заем, които се сключват при условия, които осигуряват едни и същи права на заемодателите.
Освен индивидуални права на заемодателите (т.е. на облигационерите), облигациите
материализират и колективни права. Облигационерите не са акционери, не са членове на
дружеството. Те се кредитори. Акционерното дружество не е единственият правен субект, който
може да издава облигации, но то е единственият частноправен субект, който може да издава
облигации. Иначе държавата и общините също могат да издават облигации, но те правят това при
условията на специален режим, който е уреден за тях.

Особеност, която характеризира облигациите, е, че те се издават на емисии. Всеки път,

когато дружеството реши да вземе облигационен заем, издават се определен брой облигации,
като особеното е, че облигациите от една емисия, при една и съща номинална стойност
осигуряват еднакво право на вземане.

Облигациите могат да бъдат различни видове и да се разграничават с оглед на различни

критерии.

От една страна, облигациите, също както и акциите, могат да бъдат (i) налични и (ii)
безналични. Наличните, отново както акциите, могат да бъдат поименни налични облигации и
налични облигации на приносител. Безналичните облигации не са уредени от ТЗ. Последният
съдържа само правило, съгласно което безналичните облигации се уреждат по правилата за
безналичните акции (чл. 204, ал. 5 ТЗ). Има обаче две изключения от последното правило.
Първото е, че за безналичните облигации не се прилага правилото на чл. 176, ал. ТЗ, а именно, че
емисионната стойност не може да бъде по – малка от номиналната. При облигациите, особено ако
те не са лихвоносни, е нормално емисионната стойност да бъде по – ниска от номиналната. Това е
така, защото всъщност доходът на облигационера се състои в разликата между емисионната и
номиналната стойност на облигациите. На второ място, по отношение на безналичните облигации
не се прилага и правилото на чл. 184, ал. 2 ТЗ, съгласно което купоните не могат да се прехвърлят
отделно от акциите. По начало при облигациите изобщо няма купони, доколкото купоните се
свързват с получаването на дивидент. Дори и да има купони при облигациите, те касаят плащания
на лихви на определени падежи. Вземанията за лихвите обаче могат да се прехвърлят. Именно
това е смисъла на правилото на чл. 204, ал. 5 ТЗ във връзка с чл. 184, ал. 2 ТЗ – че вземанията за
лихви по облигациите могат да се прехвърлят отделно.

Облигациите могат да бъдат обособени и с оглед срока на вземането за номиналната им

стойност. Това деление не е легално, но съгласно него те могат да бъдат: (i) дългосрочни, (ii)
средносрочни, (iii) краткосрочни и т.н. По начало няма някаква разлика в правната уредба на
различните видове облигации, обособени съобразно този критерии, с изключение може би на
това, че при краткосрочните е възможно те да не са лихвоносни.

С оглед правата, които облигациите материализират, те биват: (i) лихвоносни олигации; (ii)
облигации, материализиращи друг доход, различен от лихва, няма никакви ограничения в тази
насока; (iii) облигации, материализиращи други права – например привилегии (съществуват

301
например т.нар. „конвертируеми облигации“, които позволяват на облигационера при
определени условия с едностранно изявление да превърне облигацията си в акция); (iv)
обезпечени облигации, които представляват облигации, при които вземането за номиналната
стойност е обезпечено.

Няма общ режим по отношение на обезпечените облигации, но има специални правила

спрямо тях в два случая. Първата хипотеза е при извършване на публично предлагане, т.е. когато
облигациите се предлагат при условията на публично предлагане. В ЗППЦК има правила спрямо
обезпечените облигации при първично публично предлагане. Там е предвидено, че облигациите
могат да се обезпечават, когато се издават при условията на първично публично предлагане, със
залог, ипотека или по друг начин, като изрично е предвидено, че търговско предприятие не може
да се използва като залог за обезпечаване на вземането на облигационерите.

Освен това, основният проблем при обезпечените облигации е в чия полза се учредява
обезпечението. Това е така, защото, когато става дума за някакво реално обезпечение (залог,
ипотека и т.н.), не е практически възможно да се учредява ипотека за всяка отделна облигация.
Ако се спазва режимът на ЗЗД, трябва за всяка отделна облигация да се учредява отделна ипотека
и да се вписва в книгите за вписванията, а това практически е невъзможно. Затова всъщност
проблемът се състои в това как да се учредяват тези обезпечени облигации. В ЗППЦК е установено
правило, което задължително важи по отношение на обезпечените облигации, които се издават
при условията на първично публично предлагане, съгласно което обезпечен кредитор не са
отделните облигационери, а обезпечен кредитор е т.нар. „довереник на облигационерите“ (чл.
100а ЗППЦК). Така всички обезпечения се учредяват в полза на едно лице, което действа от свое
име, но в интерес на облигационерите. По този начин, в случай на неизпълнение на задълженията
по облигациите, този довереник може да реализира обезпечението, след което да разпредели
получените суми между облигационерите.

Има още едно правило, уредно в материята на първичното публично предлагане на

облигации, съгласно което по начало самото първично публично предлагане се допуска след
учредяване на обезпечението, освен ако самото обезпечение представлява имущество, което се
придобива със средства, набрани от облигационния заем.

Няма никаква пречка тези правила, които са уредени при първичното публично
предлагане на облигациите, да се прилагат и когато облигациите се издават извън хипотезата на
първично публично предлагане, т.е. при частно предлагане.

Втората правна уредба, която съществува за обезпечени облигации, се намира в Закона за

ипотечните облигации. Този режим е специален. Ипотечните облигации са ценни книги, които се
издават от банките въз основа на кредити, които са обезпечени с една или повече първи по ред
ипотеки върху недвижими имоти в полза на банките. Т.е. това са облигации, които се издават от
банка въз основа на ипотечните кредити, отпуснати от тази банка. Вземанията на
облигационерите от всяка емисия се обезпечават с първи по ред залог върху активите на банката,

302
включени в покритието по тази емисия. Всъщност обезпечението за облигационерите е залог
върху вземането на банката, което е обезпечено с ипотека. Ипотечни облигации по реда на Закона
за ипотечни облигации могат да се издават както при условията на първично публично
предлагане, така и не при първично публично предлагане.

Всъщност като обезпечения, върху които се учредява залог, могат да се използват два вида
права. От една страна, това са ипотечни кредити на банката – издател на ипотечните облигации,
като те формират т.нар. „основно покритие“ (чл. 5 ЗИО). В ЗИО е описано ипотеки върху какви
недвижими имоти могат да служат като такова основно покритие. По начало това не може да
бъде земя, независимо дали става дума за урегулирани поземлени имоти или имоти извън
регулация. По правило като основно обезпечение по смисъла на ЗИО могат да служат ипотеки
върху сгради, обекти от сгради, като те могат да бъдат жилища, вили, търговски и
административни помещения, ресторанти и т.н.

Ипотечните облигации могат да се издават и по отношение на други видове вземания,

върху които също се учредява залог (чл. 5, ал. 2 ЗИО). Такива например могат да бъдат пари в брой
или по сметки, които се намират в БНБ или други банки. Това са пари в брой на банката – издател
на облигациите или пари по сметка на банката издател, която сметка е открита в БНБ или друга
банка. Всъщност разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗИО, която изброява възможните видове заместващо
покритие, гласи следното:

(2) За заместване на напълно или частично изплатени кредити от основното покритие

банката-издател може да включи в покритието на ипотечните облигации следните свои активи
(заместващо покритие):

1. парични суми в брой или по сметки в Българската народна банка и/или търговски банки;
2. вземания срещу правителството на Република България или Българската народна банка, както и
вземания, изцяло гарантирани от тях;
3. вземания срещу правителства или централни банки на държави, определени от Българската
народна банка;
4. вземания срещу международни институции, определени от Българската народна банка;
5. вземания, изцяло обезпечени с ценни книжа на правителството на Република България, на
Българската народна банка, на правителства, централни банки или международни институции,
посочени в т. 3 и 4;
6. вземания, обезпечени със злато;
7. вземания, обезпечени изцяло с депозити при банката в левове или в чуждестранна валута, за
която Българската народна банка обявява всеки работен ден централен курс.

Всички тези активи, върху които се учредява залог, се вписват в специален публичен
регистър, който се води от самата банка – издател на облигациите. Те могат да се използват за
обезпечаване единствено на задълженията на банката – издател по тази емисия, т.е. банката не
може да използва тези активи, независимо дали са вземания, обезпечени с ипотеки, или други
вземания, за обезпечаване на други свои задължения. Покритието по ипотечните облигации от
303
дадена емисия, т.е. сумата от основното и заместващото покритие, не може да бъде по – малко от
общата стойност на задълженията по главниците на намиращите се в обръщение извън банката –
издател ипотечни облигации от дадена емисия. Т.е. вземанията, служещи като обезпечение,
задължително трябва да бъдат най – малко равни по стойност на главниците по емисията. По
начало ипотечните кредити влизат в покритието в зависимост от вида на имотите, които служат
като обезпечение, като те трябва да формират между 60% и 80% от покритието. Заместващото
покритие пък, както е описано в чл. 5, ал. 2 ЗИО и по – горе в настоящото изложение, трябва да не
надвишава 30% от общия размер на задълженията на банката – издател по съответната емисия
(чл. 6 ЗИО).

Всъщност в тези случаи обезпечението се учредява по един особен начин. Върху всички
тези вземания, било то по ипотечни кредити, било то други вземания, се учредява особен залог,
който се вписва в Централен регистър на особените залози. Особеното обаче е, че заложен
кредитор в този случай се фингира, т.е. за заложен кредитор се смята самата емисия ипотечни
облигации. Заложен длъжник е банката – издател. Този залог запазва действието си до пълното
погасяване на задълженията на банката – издател на съответната емисия, без да е необходимо
подновяване. Заличаването на залога става след пълно погасяване на задълженията на банката –
издател по съответната емисия ипотечни облигации.

Как се упражняват правата по ипотечните облигации? Как се удовлетворява кредиторът,

когато са издадени такива облигации?

В Закона за ипотечните облигации е предвидено, че облигационерите могат да се

удовлетворяват само с обявяване на банката в несъстоятелност. Т.е. ако банката не погасява
своите задължения по ипотечните облигации, това представлява основание банката да бъде
обявена в несъстоятелност. Особеното обаче е, че активите, които са вписани във водения от нея
регистър на покритията по ипотечните облигации към датата на обявяване на банката в
несъстоятелност, не влизат в масата на несъстоятелността. Това означава, че тези активи се
използват за удовлетворяване само на облигационерите по ипотечните облигации. Те могат да
се използват за удовлетворяване на други кредитори само ако и когато всички облигационери са
удовлетворени и някакви от тези активи са останали.

Самата съвкупност от тези активи се управлява от довереника на облигационерите, който

се назначава от съда по несъстоятелността. За довереника на облигационерите, освен общите
изисквания, установени в ЗППЦК, има едно допълнително изискване, въведено в ЗИО, съгласно
което този довереник не трябва да се намира с някой от облигационерите в отношения, които
пораждат основателни съмнения относно неговата безпристрастност. Този довереник има
правомощията на синдик по отношение на активите и на непогасените задължения на банката –
издател по ипотечните облигации. Той управлява активите по отделни емисии. Например ако има
издадени повече от една емисия ипотечни облигации, активите, които са използвани за
обезпечаване на всяка отделна емисия по начало служат за удовлетворяване на облигационерите
от съответната емисия. Удовлетворяването на облигационерите се постига чрез извършването на

304
няколко стъпки. Довереникът продава тези активи по реда на чл. чл. 486 – 501 ГПК (чрез публична
продан), понеже по начало това са недвижими имоти. След това довереникът внася получените
суми относно всяка отделна емисия в особена сметка в банка, която е определена от БНБ. Понеже
довереникът на облигационерите, макар да продава имотите чрез публична продан по реда на
ГПК, не е съдебен изпълнител, обявленията за мястото и времето на търга се обнародва в
Държавен вестник, а не по реда на ГПК, който е различен (чл. 22, ал. 3 ЗИО).

Облигационерите от дадена емисия имат право по решение на общото събрание да

задължат довереника да продаде кредити, които са включени в покритието на емисията, на
посочен от тях купувач.

Средствата, получени от осребряването на активите, които са вписани в регистъра, се

разпределят между облигационерите съобразно правата по притежаваните от тях облигации. Ако
след това разпределение останат средства, тогава те се включват в масата на несъстоятелността.

Задълженията на банката – издател по емисия ипотечни облигации се считат за погасени,

когато сумата на непогасените главници на продадените кредити се изравни с общата стойност на
главниците и лихвите по облигациите към момента преди започването на продажбите (чл. 24
ЗИО).

Сключване на облигационния заем – общи правила

По начало общите правила, общият ред за издаване на облигации е установен в

Търговския закон. В закона е предвидено, че когато облигациите се издават при условията на
публично предлагане, акционерните дружества могат да издават облигации само ако са изтекли 2
години от неговото учредяване и са приети 2 годишни финансови отчета (чл. 204, ал. 1 ТЗ). Тези
две изисквания обаче не се отнасят за облигации, които са гарантирани от държавата или от
банки.

Издаването на облигации изисква приемането на решение от общото събрание на

акционерите. Общото събрание на акционерите може по реда на чл. 196 ТЗ да овласти съвета на
директорите или управителния съвет да приеме решение за издаване на облигации. В този случай
обаче това овластяване е за определен срок, който не може са бъде по – дълъг от 5 години. Освен
това в самото решение на общото събрание трябва да бъде посочена горната граница на
стойността на облигациите, които могат да се издават. Всъщност при това овластяване се прилагат
същите ред и условия както при овластяването на съвета на директорите или на управителния
съвет да увеличи капитала.

След приемането на решение за издаване на облигациите трябва облигациите да се

запишат, т.е. трябва облигационерите да поемат задължение, че те ще купят облигации. Това
става чрез подписка. Предложението за подписка се прави от самото дружество. По съществото
си предложението за подписка е предложение за сключване на облигационния заем. Самата
подписка може да бъде закрита, т.е. тя може да бъде само за акционери, а може да бъде и

305
открита, в който случай предложението за записване на облигации се отправя до всички, а не
само до акционерите.

Съдържанието на предложението за непублична подписка, което е наречено от ТЗ

„предложение за записване на облигации“, е уредено в чл. 205, ал. 2 ТЗ.

Когато се извършва публично предлагане, то се извършва по реда на ЗППЦК. В тези

хипотези се издава проспект, който, освен че представлява предложение за подписка, има и други
функции. Една от тези други функции е да се разкрие информация за дружеството. Редът и
условията за записване на облигациите и сключване на заема се определя с решение на
компетентния орган и се конкретизират с предложението за подписка. Т.е. условията за
извършване на подписката се определят или с решение на общото събрание, или ако общото
събрание е овластило съвета на директорите или управителния съвет, по решение на този орган.

Задължително условие за сключване на облигационния заем е емисионната стойност на

всички записани облигации да е изцяло изплатена. Това е императивно правило, уредено в чл.
206, ал. 3 ТЗ. При акциите, когато се увеличава капиталът, е възможно да бъде изпълнена само
част от задълженията за вноска, но при облигациите това не е възможно.

Набирането на сумите и предаването на облигациите се извършва чрез банка или

инвестиционен посредник. Лицата, записали облигации, внасят сумите по набирателна сметка,
която е открита на името на дружеството в банка. Тези суми (т.е. заемът, който се предоставя) не
могат да се използват от дружеството преди да се обяви съобщение за сключения заем в
търговския регистър.

Елемент от фактическия състав на сключването на облигационния заем е обявяването в

търговския регистър на обявление за сключения облигационен заем, чието съдържание е описано
в чл. 206, ал. 6 ТЗ. Това се извършва в едномесечен срок след крайната дата за записване на
облигациите от управителния орган на дружеството.

В обобщение, сложният юридически факт на издаването на една емисия облигации

включва: (i) решение на съответен компетентен орган на дружеството (общо събрание на
акционерите или съвет на директорите/управителен съвет); (ii) извършване на подписка, т.е.
записват се облигации от съответните лица; (iii) записалите облигации лица трябва да заплатят
цялата емисионна стойност; (iv) обявяване на съобщение в търговския регистър за сключване на
облигационния заем.

В 14-дневен срок от приключване на подписката дружеството сключва договор с банка,

уреждащ реда и начина за обслужване на плащанията по облигационния заем.

Ако срокът за записване на облигациите изтече без да се изпълнят предвидените за

сключването на заема условия, набраните суми се връщат на лицата, записали облигации, заедно
с начислената лихва от банката, в която са внесени.

306
 47. Права на облигационерите. Превръщане на облигации в акции

Облигационерите са кредитори на акционерното дружество. Те не са членове. От тази

гледна точка те се третират като такива и следва да се удовлетворяват преди акционерите.
Облигационерите имат две групи права – (i) индивидуални права и (ii) колективни права.

Индивидуалните права на облигационерите са правата, които всяка една облигация

материализира. По начало винаги всеки облигационер има право на вземане за главницата, т.е. за
номиналната стойност на облигацията. Ако облигацията е лихвоносна, облигационерът съответно
има и вземане за лихва. Ако облигацията материализира някакви други права, привилегии и т.н.,
облигационерът притежава и тези права.

Облигационерите обаче имат и колективни права, които се изразяват в правото им на,

условно казано, участие в управлението на акционерното дружество чрез т.нар. „общо събрание
на облигационерите“.

Облигационерите от всяка отделна емисия представляват една неправосубектна общност.

Макар да са неправосубектна общност обаче, те формират орган, а именно отделно общо
събрание. По отношение на това общо събрание се прилагат съответно правилата относно общото
събрание на акционерите. Има някои специални правила, уредени в закона по отношение на
общото събрание на облигационерите, но за неуредените въпроси се прилагат съответно
правилата за общото събрание на акционерите.

Всъщност законодателят различава два вида общо събрание. От една страна, това е
първото общо събрание, което има определени функции, а от друга страна, всички следващи
общи събрания.

Предвидени са особени правила, които касаят свикването на първото общо събрание.

Особеното е, че то се свиква от органите на акционерното дружество. Това е така, защото в такива
случаи тази неправосубектна общност все още не е формирала своя орган. Свикването става чрез
покана, която се обявява и обнародва в Държавен вестник не по – малко от 30 дни преди
провеждането на общото събрание. Особеното е, че по отношение на първото общо събрание е
предвиден кворум, който е ½ от записания заем (чл. 208 ТЗ). По отношение на последващите общи
събрания не е предвиден такъв кворум.

Що се отнася до останалите общи събрания, те могат да се свикват от т.нар.

„представители на облигационерите“ (чл. 214, ал. 1 ТЗ). Освен това самите , които представляват
най – малко 1/10 от съответната емисия облигации, могат да искат от представителите да свикат
общото събрание на облигационерите (чл. 214, ал. 2 ТЗ). Свикване на общото събрание могат да
искат и ликвидаторите на дружеството, в случай че е открита процедура по ликвидация (чл. 214,
ал. 2 ТЗ).

307
 По начало общото събрание се свиква от представителите на облигационерите.
Последните са длъжни да свикат общото събрание, когато органите на дружеството ги уведоми за
определени обстоятелства, които в някаква степен могат да засегнат правата на облигационерите.
Тези обстоятелства са записани в закона, а именно в чл. 214, ал. 3 ТЗ и са следните: (i)
предложение за изменение на предмета на дейност, вида (от публично в непублично или
обратно) или преобразуване на дружеството; (ii) предложение за издаване на нова емисия
привилегировани облигации.

Поканата за последващите общи събрания, различни от първото, се обявява в търговския

регистър най – малко 30 дни преди деня на събранието.

Права на общото събрание на облигационерите

Общото събрание на облигационерите има ограничени права.

На първо място, то избира и освобождава представителите.

Освен това, когато има емисия облигации, задълженията по която не са погасени, всяка
емисия дава съгласие за издаването на нова емисия привилигировани облигации. Това е така,
защото издаването на нова емисия привилигировани облигации може да засегне правата на вече
издадена емисия облигации.

Също така, ако има издадена емисия конвертируеми облигации, тогава общото събрание
на облигационерите с конвертируеми облигации дава съгласие за издаването на нова емисия
конвертируеми облигации.

Представител на облигационерите

Всяка група облигационери, т.е. всяка емисия облигации се представлява от т.нар.

„представители на облигационерите“, които не могат да бъдат повече от трима. В чл. 210 ТЗ са
посочени отрицателните предпоставки по отношение на тези представители на облигационерите.
С изключение на тези отрицателни предпоставки, чиято основна цел е да се предотврати
конфликт на интереси, няма някакви други специални ограничения относно това кой може да
бъде такъв представител. Това могат да бъдат както физически, така и юридически лица. При
всички случаи, разбира се, важи общото изискване, че лицето трябва да е дееспособно.

Представителите на облигационерите не са представители (нито преки, нито косвени) в

гражданскоправния смисъл на тази дума. По същество те са орагни на неправосубектната общност
на облигационерите. Тази неправосубектна общност има 2 органа – (i) общото събрание на
облигационерите и (ii) представителите на облигационерите.

Общото събрание на облигационерите избира и освобождава от задълженията им

представителите. Представителите на облигационерите имат следните права:

308
1. По начало представителите на облигационерите имат право да извършват всякакви
действия за защита на интересите на облигационерите, съобразно решенията на общото събрание
на облигационерите. Това е една доста обща функция. Тя най – често се изразява в
осъществяването на някакви проверки и контрол по решение на общото събрание. Тъй като обаче,
както бе казано по – горе, представителите на облигационерите не са представители в
гражданскоправния смисъл на думата, в случай че те трябва да извършват някакви правни
действия от името на облигационерите, те трябва да бъдат упълномощени по общия ред.

Представителите на облигационерите имат и други права, които по – скоро касаят

акционерното дружество. Всъщност именно във връзка с тях се открива смисъла от наличието на
представители на облигационерите. Такива права са:

2. Представителите на облигационерите имат право да участват в общото събрание на

акционерите. Те, разбира се, участват без право на глас, тъй като облигационерите са кредитори, а
не участници в дружеството, не са акционери.

3. Представителите обаче имат право на информация, също както и акционерите. Т.е. те

могат в същите срокове, както и акционерите, да получават документите за предстоящото общо
събрание. Когато общото събрание на акционерите взема решения, които касаят изпълнението на
задълженията по облигационния заем, общото събрание на акционерите е длъжно да изслуша
представителите на облигационерите.

4. На следващо място, представителите на облигационерите имат право на възнаграждение,

което се определя от дружеството и е за сметка на дружеството, а не на облигационерите. Ако
акционерното дружество не определи възнаграждение, тогава то се определя от общото
събрание на облигационерите (чл. 213, ал. 1 ТЗ). В случай на спор между дружеството и общото
събрание на облигационерите, възнаграждението се определя от окръжния съд по искане на
самите представители.

Довереник на облигационерите

Извън гореизложеното, в ЗППЦК бе уредена фигурата на т.нар. „довереник на

облигационерите“. Довереникът на облигационерите е задължителна фигура при публично
предлагане на обезпечени облигации, което се извършва при условията на ЗППЦК. Когато се
избере довереник на облигационерите не се избира представител на облигационерите. Всъщност
причината за въвеждането на този довереник преди всичко е необходимостта от упражняване на
правата по обезпечените облигации. Довереникът на облигационерите изпълнява по – широк кръг
функции от представителя на облигационерите, но функциите на последния се включват във
функциите на довереник и именно поради това не е възможно да съществуват двете фигури
едновременно.

Довереник на облигационерите задължително се избира в случаите, когато се извършва

публично предлагане на обезпечени облигации. В тези хипотези не може да има представител на

309
облигационерите. Извън тези случаи обаче, довереник може да се определи и в други хипотези,
например когато се извършва публично предлагане на необезпечени облигации. Довереник може
да се определи и в случай на издаване на частни емисии, няма пречка за това.

Все пак обаче трябва да се има предвид, че в закона не е ясно разграничена и дефинирана
конкуренцията на правата на довереника и на представителя на облигационерите. Има една
основна разлика, която е свързана най – вече с начина на конституиране на този довереник. Тя се
състои в това, че довереникът не се избира от общото събрание на облигационерите, а той
действа въз основа на договор, който се сключва с емитента на облигациите.

В ЗППЦК подробно са описани изискванията към довереника на облигационерите. Само

банка може да бъде довереник на облигационерите (чл. 100г ЗППЦК). Не може да бъде обаче
довереник на облигационерите банка, при която е налице конфликт на интереси. В закона е
казано, че не може да бъде довереник банка, която (i) е поемател на емисията облигации или
довереник по облигации от друг клас, издадени от същия емитент; (ii) която контролира пряко или
непряко емитента или е контролирана пряко или непряко от емитента на облигациите; (iii) към
която емитентът или икономически свързано с него лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от
допълнителните разпоредби на Закона за кредитните институции има условно или безусловно
задължение по договор за кредит или по издадена от банката гаранция; (iv) в други случаи, в
които е налице или може да възникне значителен конфликт между интереса на банката или на
лице, което я контролира, и интереса на облигационерите.

Довереникът на облигационерите има особено правно положение, тъй като той се

конституира въз основа на договор, който сключва с емитента. Този договор определя правата и
задълженията на довереника. Последният има както права, така и задължения спрямо емитента и
има само задължения по отношение на облигационерите. Всъщност този договор по някои свои
характеристики наподобява договор в полза на трето лице, макара все пак да не е точно договор
вв полза на трето лице. Страни по договора са емитентът и довереникът, а довереникът има
задължения както към емитента, така и към облигационерите, а емитентът от своя страна също
има задължения към довереника. Облигационерите обаче нямат никакви задължения към
довереника, те имат само права.

Фигурата на довереника всъщност бе уредена поради необходимостта от учредяване на

обезпечение в негова полза, т.е. да се учреди обезпечение по отношение на един субект, а не на
няколко (всеки облигационер поотделно). Именно поради това довереникът действа от свое име,
но за сметка на емитента. Възнаграждението на довереника също е за сметка на емитента.
Довереникът обаче трябва да действа в интерес на облигационерите. Съгласно чл. 100в ЗППЦК,
довереникът е длъжен да действа само в интерес на облигационерите и уговорките, които го
освобождават от небрежна форма на вина са нищожни (чл. 100в, ал. 2 ЗППЦК). Съгласно общите
правила на ЗЗД отговорността на длъжника не може да бъде изключена в случай на умисъл, но
може да бъде ограничена или изключена в случай на небрежност (чл. 94 ЗЗД). При задълженията

310
на довереника към облигационерите обаче отговорността не може да бъде ограничена или
изключена и в случай на небрежност.

Основните задължения на довереника са към облигационерите. Те се изразяват в

следното:

(i) На първо място, когато облигациите са обезпечени, довереникът е длъжен да

следи за надлежното учредяване на обезпечението. Довереникът също така има
задължение да възложи извършването на оценка на имуществото, което се дава
като обезпечение.

Освен това довереникът има задължения, които възникват в негова тежест преди
неизпълнението на задълженията на емитента по емисията. Те са следните:

(ii) Довереникът е длъжен редовно да анализира финансовото състояние на емитента

с оглед способността на емитента да изпълнява задълженията си по облигациите.
Когато се касае за облигации, които са издадени при условията на публично
предлагане, тогава след всяко 6 – месечие довереникът е длъжен да публикува в
бюлетина на регулирания пазар, където се търгуват облигациите, и да представя на
Комисията за финансов надзор доклад, който трябва да съдържа информация
относно състоянието на обезпеченията, финансовото състояние на емитента,
извършените от него действия във връзка с изпълнението на задълженията му и
т.н.

(iii) Освен това, довереникът е длъжен редовно, най – малко веднъж годишно или по –
често, когато това е необходимо, да извършва оценка на обезпеченията.

В случай на неизпълнение на задълженията по облигационния заем, довереникът има

следните задължения:

(iv) На първо място, ако облигациите се търгуват на регулиран пазар, довереникът е

длъжен да публикува в бюлетина на регулирания пазар и да уведоми Комисията за
финансов надзор за неизпълнението на задълженията на емитента.

(v) Довереникът е длъжен също така да предприема действия за защита правата и

интересите на облигационерите, като той може включително, но не само да:

- изисква от емитента да предостави допълнително обезпечение;

- уведоми емитента за размера на облигационния заем, който става

изискуем в случай на просрочено плащане на парични задължения към
облигационерите;

- пристъпи към извънсъдебно изпълнение по реда на ЗОЗ, ако такъв залог е

учреден;
311
 - предявява искове срещу емитента;

- предявява молба за откриване на производство по несъстоятелност по

отношение на емитента.

Както е видно от гореизложеното, правата на довереника на облигационерите са доста по

– широки от тези на представителите на облигационерите.

Освен тези задължения, довереникът има и известни права по отношение на емитента, а

именно (чл. 100е ЗППЦК):

(i) Довереникът има право на достъп до книгата на облигационерите, която се води от

дружеството (разбира се, когато са издадени поименни облигации);

(ii) На следващо място, довереникът има право на информация, т.е. емитентът е

длъжен да му предоставя информация, като това включва и представянето на 3 –
месечни отчети. Също така, в случай на настъпване на определени събития
емитентът трябва да уведомява довереника за всички настъпили промени в
учреденото обезпечение, както и за нарушения на задълженията (ако има такива)
за спазване на определените в договора финансови показатели. Обикновено в
практиката със сключването на договора между емитента и довереника, емитентът
поема задължение за спазване на определени финансови показатели. Ако тези
предвидени съотношения се нарушат, емитентът е длъжен да уведомява
довереника;

(iii) Емитентът е длъжен да заплаща възнаграждение на довереника.

Законът е уредил няколко общи правила, които да гарантират и защитават интересите на

облигационерите. Тези общи правила са установени в Търговския закон. Те са следните:

1. На първо място, всяко решение на орган на дружеството, с което се променят условията,

при които са записани облигациите, е нищожно. Например издадени са облигации с определени
падежи, с определени лихви и т.н., а общото събрание приема решение, с което отсрочва
задълженията или намалява лихвите и т.н.Такова решение би било нищожно. Тази последица
следва от самите принципи на договорното право, макар тези отношения в голяма степен да се
регулират по – скоро от търговското и дружественото право, а не толкова от облигационното
право.

2. Освен това, всяко решение на орган на дружеството, което е насочено към издаване на
нови облигации с привилигирован режим на изплащане, без да е налице съгласие на общото
събрание на предходни емисии облигации, е нищожно. Това е така, защото всяко такова решение
за издаване на нови привилигировани акции несъмнено би засегнало правата на
облигационерите по вече издадените облигации, задълженията по които са непогасени.

312
3. На следващо място, уредено е и едно общо правило, което гарантира в някаква степен
интересите на облигационерите, съгласно което дружеството е длъжно да уведомява незабавно
представителите на облигационерите и банката, която обслужва плащанията, за всички
изменения в своята дейност, които имат отношение спрямо задълженията на дружеството по
издадените облигации.

Превръщане на облигациите в акции (конвертируеми облигации)

Възможно е акционерното дружество да издава облигации, които осигуряват право на

облигационерите да превърнат своите облигации в акции. Такива облигации се издават от общото
събрание на акционерите на дружеството съобразно общия режим, т.е. общото събрание трябва
да вземе решение, като няма пречка да овласти съответния управителен орган на дружеството да
издава такива облигации. Но, за да могат да бъдат издавани такива облигации, освен решение на
съответния компетентен орган на дружеството за издаване на такива облигации, ако вече има
издадена емисия конвертируеми облигации, да има решение на общото събрание на
облигационерите на тази емисия, което да изразява съгласие за издаване на нова емисия
конвертируеми облигации.

Освен това, доколкото издаването на конвертируеми облигации може да промени

съотношението на акционерите, защото облигационерите стават акционери, капиталът се
увеличава и съотношението се променя, законът предвижда забрана за издаването на
конвертируеми облигации от акционерни дружества, в които държавното участие е над 50%.

В закона са уредени няколко особени изисквания, свързани с издаването на

конвертируеми облигации, а именно:

(i) Първото такова изискване се състои в това, че емисионната стойност на

конвертируемите облигации не може да бъде по - ниска от номиналната стойност
на акциите, които облигационерите биха придобили срещу тях. Тази забрана е
въведена, защото ако се допусне обратното, това създава опасност дружеството да
се декапитализира, защото в такъв случай облигационерите биха платили по –
малко, срещу което биха получили акции с по – висока номинална стойност.

(ii) Тъй като упражняването на правото на конвертиране на облигациите в акции води

до увеличаване на капитала, акционерите могат да записват такива конвертируеми
облигации с предимство и при условията, при които могат да записват акции от
нови емисии. Т.е. акционерите по начало имат същото право да записват такива
облигации, както и да записват акции от нови емисии.

(iii) Във връзка с това право на акционерите да записват пропорционална част от тези
конвертируеми облигации е уредено още едно правило, което предвижда, че при
намаляване на капитала на дружеството правата на облигационерите за
превръщане на облигациите им в акции се намаляват съответно.

313
 В закона не са уредени специални правила относно начина, по който се упражнява това
право на превръщане на облигациите в акции. То безспорно е преобразуващо право. Обаче редът
и условията за упражняването му се определят от самото дружество с решението на съответния
орган, който приема решението за издаване на емисията конвертируеми облигации. Обикновено
се предвижда срок за упражняване на правото. Също така се определя съотношение срещу
определен брой облигации колко акции се придобиват и т.н.

В закона има само едно ограничение, което е въведено преди всичко с оглед
необходимостта от стабилност на самото дружество. Това ограничение гласи, че срокът, в който се
упражнява това право, не може да бъде по – дълъг от 3 месеца (чл. 217 ТЗ).

Макар това да не е изрично уредено от закона, увеличаването на капитала в случай на

превръщане на облигации в акции не изисква приемането на решение на общото събрание на
дружеството или пък приемането на решение на друг орган. Т.е. издадени са конвертируеми
облигации и капиталът трябва да се увеличи с толкова, с колкото са упражнените права. В закона е
предвидено само, че управителните органи заявяват за вписване увеличаването на капитала в
резултат на упражняването на правата. И тук вписването в търговския регистър има конститутивно
действие, както при всяко друго увеличаване на капитала.

48. Годишно приключване и разпределение на печалбата. Годишен счетоводен отчет –

съставяне, проверка и приемане. Основания за прекратяване на АД

Както всяко търговско дружество, акционерното дружество е длъжно да съставя годишен

финансов отчет. Годишният финансов отчет на АД се съставя до 31 март на годината, която следва
годината, за която е изготвен съответният отчет. Самият годишен финансов отчет обхваща период
до 31 декември, т.е. от 1 януари до 31 декември на предходната година. Съдържанието на
годишния финансов отчет е определено в чл. 40 ЗСчет.

Самият годишен финансов отчет се състои от няколко документа – (i) баланс, (ii) отчет за
приходите и разходите, (iii) отчет за паричните потоци, (iv) отчет за собствения капитал и (v)
приложения.

Заедно с годишния финансов отчет управителният орган на дружеството (съвет на

директорите или управителен съвет) съставя и доклад за дейността. В този доклад се описва
състоянието на дружеството, разяснява се годишният финансов отчет и т.н. В този доклад за
дейността има задължителни реквизити, които са описани в чл. 247, ал. 2 ТЗ.

Характерно за годишния финансов отчет е, че той задължително трябва да се провери от

регистрирани одитори. Акционерното дружество е единственото дружество, чийто годишен
финансов отчет подлежи на задължителна проверка от регистриран одитор. За останалите
търговски дружества проверката на годишния финансов отчет от регистриран одитор е

314
задължителна само при наличието на определени предпоставки (минимална стойност на активите
по баланса, нетен размер на приходите от дейността, средна численост на персонала и т.н.).

Регистриран одитор трябва да се избере до приключване на календарната година за

самата календарна година, т.е. за да провери отчета за същата тази година. Легитимирано да
избере регистрирания одитор е общото събрание на акционерите. Ако общото събрание не
избере регистриран одитор до края на съответната календарна година, такъв може да бъде
назначен от длъжностното лице по регистрацията към Агенция по вписванията по искане на
постоянно действащите органи. Според проф. Калайджиев обаче това правило не е императивно
и няма пречка одитор да се избере и по – късно.

Регистрираните одитори не са органи на дружеството. Те са професионалисти, които

извършват проверка за законосъобразност на счетоводните записвания и на годишния финансов
отчет. Те имат задължение да извършват проверката добросъвестно и безпристрастно, полагайки
дължимата грижа. При неизпълнение на тези задължения те отговарят за вреди. Одиторите също
така са длъжни да пазят тайните на дружеството.

Проверката, която се извършва от регистрирания одитор, завършва с изготвяне на доклад

и със заверка на годишния финансов отчет.

Годишният финансов отчет трябва да бъде одобрен от общото събрание на акционерите.

Общото събрание на акционерите е единственият компетентен орган, който може да одобри
годишния финансов отчет.

Годишният финансов отчет, заедно с доклада за дейността, който се изготвя от

управителния орган, и доклада на регистрирания одитор се представя на редовното годишно
общо събрание. Само редовното годишно общо събрание на акционерите одобрява годишния
финансов отчет. При АД с едностепенна система годишният финансов отчет, докладът за
дейността и докладът на одиторите се представя директно на редовното годишно общо събрание.
Когато съответно АД има двустепенна система на управление, управителният съвет представя тези
документи на надзорния съвет, който може да върне за преработка някой от тези документи.

Годишният финансов отчет, който е одобрен от общото събрание на акционерите, се

обявява в търговския регистър.

В закона е предвидена и една особена възможност, едно особено колективно право на

акционерите, които притежават поне 10 на 100 от капитала да извършват проверка на годишния
финансов отчет. Това е малцинствено право. Идеята на това право е, че тъй като регистрираните
одитори се избират от общото събрание, те по правило всъщност се избират от мажоритарните
акционери, а и одиторите сключват договор с дружеството, който се подписва от управителния
орган на дружеството, който по правило също се контролира от мажоритарните акционери.
Поради тази причина на акционерите, които са малцинство, е признато това малцинствено право.
Всъщност то се изразява в това, че те могат да поискат от общото събрание на акционерите да

315
назначи контрольор, който да провери годишния финансов отчет. По принцип няма предвидени
специални изисквания спрямо квалификацията на този контрольор. Той може и да не бъде
регистриран одитор. Ако общото събрание не вземе решение за назначаване на контрольор при
такова поискване, акционерите могат да поискат назначаването му от длъжностното лице по
регистрацията. Контрольорът съставя доклад за своите констатации, който се представя на общото
събрание. Разноските за контрольора са за сметка на дружеството.

Разпределение на печалбата

Разпределението на печалбата изисква приемането на годишния финансов отчет, тъй като

разпределянето се предпоставя от наличието на печалба, а такова наличие може да бъде
установено само с годишния финансов отчет. В закона са уредени специални правила, чието
предназначение е да не се допусне накърняване на активите на дружеството, въз основа на които
се формира капиталът и други задължителни фондове. Тези правила са уредени в чл. 247а ТЗ, като
те имат еднаква сила както по отношение на разпределянето на дивиденти, така и за
разпределянето на лихви за съответната година.

Дивиденти и лихви за съответната година могат да се разпределят, само ако съгласно

годишния финансов отчет чистата стойност на имуществото, намалена с дивидентите и лихвите,
които подлежат на изплащане, е не по – малка от сумата на капитала, фонд „Резервен“ и другите
фондове, които дружеството по силата на закона или на устава е длъжно да образува. Изброените
представляват все пасиви и трябва да има активи, които да са достатъчни за покриването на тези
пасиви. Самото понятие „чиста стойност на активите“ се определя като разликата между
стойността на правата и тази на задълженията съгласно баланса. Все пак обаче има и едно
допълнително изискване, общо изискване, а именно, че само ако са налице активи, при това не
какви да е, а пари, защото дивидентите и лихвите могат да бъдат само пари, които след като
бъдат изплатени, на дружеството остава достатъчно имущество, достатъчно активи, които да
покриват капитала, фонд „Резервен“ и другите предвидени фондове.

Възможно е дружеството да има неразпределени печалби от минали години. Те също

могат да се разпределят.

Също така е възможно да се извършват плащания, ако се намали фонд „Резервен“ и

другите фондове, когато те надхвърлят минимума, определен в закона или предвиден от устава
на дружеството.

В обобщение на гореизложеното може да се каже, че дивиденти могат да се изплащат от

неразпределени печалби от съответната година, от минали години или от фондове, когато има
парични средства, които надхвърлят определения от закона или устава минимум за съответния
фонд.

Вън от горното обаче, възможно е дружеството да има непокрити загуби от предходни

години , а освен това може да има и някакви отчисления, които дружеството трябва да направи

316
през съответната година за формиране на съответните фондове. В такива случай горепосочените
суми не могат да се използват за изплащане на дивиденти, а трябва да се използват за покриване
на загубите или за покриване на съответните фондове.

Ако тези изисквания се нарушат, акционерите не са длъжни да връщат получените суми,

освен ако акционерното дружество докаже, че те са знаели или са могли да узнаят за липсата на
предпоставките.

В закона също така е предвидено едно правило, съгласно което дружеството е длъжно да
изплаща гласувания дивидент в срок от 3 месеца след провеждането на общото събрание. В
устава може да бъде предвиден и по – дълъг срок.

В допълнение, всяко акционерно дружество трябва да формира фонд „Резервен“, като той
се образува за сметка на печалбата, т.е. за сметка на положителния финансов резултат след
плащането на данъците. В закона е предвидено, че най – малко 1/10 от годишната печалба се
отделя докато средствата във фонд „Резервен“ достигнат поне 1/10 или по – голяма част от
капитала, който е определен в устава. Т.е., като се има предвид законоустановеният минимум по
отношение на капитала (50 000 лв.), фонд „Резервен“ трябва да бъде най – малко 5 000 лв. Фонд
„Резервен“ може също така да се формира и от разликата между номиналната и емисионната
стойност на акциите и на облигациите, ако има такава. Може също така да се използват суми,
получени при плащания срещу някакви допълнителни права, които получават акционерите, както
и други източници, които са предвидени в устава. Освен предвидените в устава източници,
общото събрание на акционерите може да вземе решение за формиране на фонд „Резервен“ на
базата на други източници.

Фонд „Резервен“ представлява пари, които трябва да са налични в дружеството. Те могат

да се използват само за покриване на годишна загуба и за покриване загуби на дружеството от
предходни години.

Ако в този фонд се натрупат повече средства, отколкото е предвидено като минимум в
закона или в устава, в такъв случай дружеството може да намали фонд „Резервен“ и да използва
тези средства за разпределение на дивиденти. Тези средства могат също така да се използват и за
увеличаване на капитала по същия начин, както се увеличава капиталът за сметка на
неразпределена печалба.

Прекратяване на акционерно дружество

Търговският закон съдържа неизчерпателен списък с основания за прекратяване на

акционерното дружество. Тези основания са изброени в чл. 252 ТЗ. В тези случай става въпрос за
хипотезите, в които дружеството се прекратява, след което се извършва ликвидация. Търговските
дружества могат да се прекратяват, след което се извършва ликвидация, но има и други хипотези,
например при преобразуване, в които дружеството се прекратява без ликвидация. В устава на

317
дружеството, понеже списъкът, посочен в чл. 252 ТЗ е неизчерпателен, могат да се предвидят и
други основания за прекратяване.

На първо място, общото събрание на акционерите по всяко време може да приеме

решение за прекратяване на дружеството. Това решение трябва да се приеме с квалифицирано
мнозинство, което е 2/3 от представените на събранието акции.

Ако дружеството е учредено като срочно, то се прекратява с изтичането на срока. Преди

изтичането на предвидения срок дружеството може да вземе решение за удължаване на срока.
Също така може да се приеме решение за превръщане на дружеството от срочно в безсрочно.
Дружеството може да бъде продължено и след изтичане на срока, но в тези случай
продължаването става в съответствие със специални правила, които са предвидени в хипотезата
на ликвидация.

На следващо място, съдът може да прекрати дружеството по иск на прокурор, ако

дружеството преследва забранени от закона цели.

Има и още две хипотези, в които съдът може да прекрати дружеството по иска на
прокурора. Това са конститутивни искове, които се уреждат по общите правила.

(i) Първата от тях е, ако чистата стойност на имуществото спадне под размера на
капитала, т.е. ако в дружеството няма активи, които да са достатъчни за покриване
на капитала, заедно с всички други пасиви. Ако общото събрание в едногодишен
срок не вземе решение за намаляване на капитала или за преобразуване, или за
прекратяване, то тогава прокурор може да предяви иск за прекратяване.

(ii) Друго основание за прекратяване на дружеството по исков ред, при което отново
прокурор е легитимиран да предяви иск, е в случай че в продължение на 6 месеца
броят на членовете на съвет на дружеството е по – малък от предвидения в закона
минимум. До такова положение може да се стигне при смърт на член – физическо
лице, както и в случай че член поиска заличаването си като такъв от търговския
регистър, когато са налице условията, които бяха описани по – горе. В последния
случай, ако дружеството не освободи съответния член, който желае това,
последният може да предяви иск пред съда, за да го освободи. Производството е
охранително. Съдът се произнася и освобождава съответното лице от позицията му
на член на съответния съвет. В този случай лицето се заличава от търговския
регистър. В тези случаи е възможно броят на членовете на съответния съвет да
падне под установения в закона минимум.

Предвидени са и специални основания за прекратяване на еднолично акционерно

дружество, но на тях ще бъде обърнато внимание по – долу в настоящото изложение.

318
 49. Публично дружество – понятие. Капитал и акции. Увеличаване и намаляване на
капитала.

Публичното дружество е уредено в Закона за публичното предлагане на ценни книжа.

Правният му режим е включен в чл. чл. 110 – 126а ЗППЦК. Има и други правила, които са
относими. Правилата на Търговския закон по отношение на акционерното дружество намират
субсидиарно приложение спрямо публичното дружество.

Публичното дружество е акционерно дружество, чиито акции са предложени публично

или ще бъдат търгувани на регулиран пазар на ценни книжа. То се характеризира с няколко
особености. На първо място, публичното дружество може да бъде само акционерно дружество.
Особеното при него е, че акциите се предлагат публично.

Терминът „публично предлагане“ има легална дефиниция в чл. 4, ал. 1 ЗППЦК, съгласно
която „Публично предлагане на ценни книжа е предоставянето на информация за предлагане на
ценни книжа, адресирана до 100 и повече лица или до неопределен кръг лица в каквато и да е
форма и чрез каквито и да е средства, съдържаща достатъчно данни за условията на предлагането
и предлаганите ценни книжа, така че да могат инвеститорите да вземат решение за записване или
закупуване на тези ценни книжа. Предлагането на ценни книжа чрез инвестиционен посредник
също се смята за публично предлагане, ако отговаря на условията по изречение първо“. Във
връзка с това определение се поставя въпросът дали това по същността си представлява оферта,
публично предложение по смисъла на ТЗ или това е само покана за водене на преговори. Това не
става ясно от самия текст на закона. По стари редакции на разпоредбата изрично са уреждали
задължително публичното предлагане като отправяне на предложение/оферта. Вероятно такъв е
смисълът и понастоящем. Особеното обаче е, че тези предложения са отправени (i) или до поне
100 определени лица, (ii) или до неопределен кръг от лица, като освен това се касае за ценни
книжа.

Друга особеност на публичното дружество е, че акциите му (i) или са предложени

публично, т.е. те се записват при условията на първично публично предлагане, (ii) или се също
така се придобиват при условията на първично публично предлагане, но когато се търгуват на
регулирани пазари (т.е. на Фондовата борса, тъй като други пазари в България няма).

Публичното дружество има и други особености.

На първо място, публичното дружество трябва да има значителен брой акционери. Има
две правила, които са в тази насока. Първото е, че ако броят на акционерите на едно акционерно
дружество надхвърли 10 000, то става публично при определени условия. Второто правило, от
което също може да се направи извод, че публичното дружество трябва да има значителен брой
акционери, е, че ако броят на акционерите в публичното дружество спадне под 300 лица, то
тогава дружеството може да изгуби публичния си характер.

319
 Освен това, друга особеност при публичното дружество е, че то трябва да притежава
значително по стойност имущество. Това изискване може да се изведе от едно правило, съгласно
което ако при определени условия стойността на активите на публично дружество падне под 500
000 лв. съгласно последния месечен счетоводен баланс, дружеството може да изгуби публичния
си характер.

Публичното дружество трябва да се отличава от т.нар. „емитент на ценни книжа“.

Терминът „емитент“ е дефиниран в § 1, т. 9 от ДР на ЗППЦК. По начало емитентът е лице, което е
задължено по ценните книжа, които издава или е издало чрез първично публично предлагане,
или е задължено по ценни книжа, които се търгуват на регулирания пазар. Всъщност емитент е
този, който издава съответните ценни книжа. Има разлика обаче между публично дружество и
емитент. Емитентът може да издава както акции и облигации, така и други ценни книжа.
Публичното дружество обаче издава само акции. Освен това емитентът може да не е акционерно
дружество, например държавата и общините също могат да издават облигации и в този смисъл са
емитенти, но не са акционерни дружества.

На следващо място, публичното дружество трябва да се различава и от т.нар. „търговец –

публично предприятие“ по смисъла на чл. 61 ТЗ. Търговците – публични предприятия са или
еднолични капиталови търговски дружества с едноличен собственик на капитала държавата или
община, или други търговци, които не са корпоративни юридически лица и са учредени със
специални закони. Последните са юридически лица от типа на учрежденията. Такъв търговец –
публично предприятие например е „Ръководство въздушно движение“, което е създадено с Закон
за гражданското въздухоплаване и не е търговско дружество, но е търговец. За разлика от това,
акционерното дружество винаги си е акционерно дружество, т.е. търговско дружество.

Възникване на публично качество на дружество

Има няколко хипотези, в които едно дружество става публично дружество, т.е. придобива
публичен характер.

(i) Първата от тях е хипотезата, в която се извършва първично публично предлагане, т.е.
дружество, което е издало акции при условията на първично публично предлагане, е публично
дружество (чл. 110, ал. 1, т. 1 ЗППЦК).

Първично публично предлагане е налице, когато ценните книжа се предлагат за записване

или от емитента, или от упълномощен от него инвестиционен посредник, който действа от името
на емитента, или от инвестиционен посредник, който действа от свое име, въз основа на сключен
с емитента договор за поемане. Всъщност в тези случай разграничението на хипотезите е
следното: (i) първата хипотеза е когато емитентът сам предлага за записване ценните книжа на
поне 100 определени лица или на неопределен кръг лица или когато инвестиционен посредник
предлага ценните книжа, но от името на емитента; (ii) втората хипотеза е когато инвестиционен
посредник ги предлага от свое име, т.е. той вече ги е записал, и се задължава към емитента по

320
силата на договора за поемане да ги предложи на неограничен кръг лица или на повече от 100
лица. Това са хипотезите на първично публично предлагане.

Първично публично предлагане се допуска, само ако емитентът или инвестиционният

посредник (когато той действа от свое име) публикува т.нар. „проспект“ и съобщение по реда и
при условията, уредени в ЗППЦК. За да се публикува този проспект е необходимо одобрението,
т.е. издаването на един разрешителен административен акт, на Комисията за финансов надзор.
Този акт се нарича „потвърждаване“. По начало Комисията за финансов надзор може да извършва
и контрол за целесъобразност при издаването на такъв проспект. В този случай публичният
характер на дружеството се придобива от момента на вписването в търговския регистър (i) или на
самото дружество, ако то се учредява при условията на първично публично предлагане, (ii) или на
увеличаването на капитала. Особеното на това предлагане е, че то трябва да се извърши спрямо
поне 100 лица или спрямо неограничен кръг лица и задължително трябва да се издаде проспект,
който се потвърждава чрез разрешителен административен акт на Комисията за финансов надзор.

(ii) Втора хипотеза, при която се придобива публичен характер е когато дружеството има
вписана в нарочен регистър, който се води от Комисията за финансов надзор, емисия от акции с
цел търговия на регулираните пазари на ценни книжа (чл. 110, ал. 1, т. 2 ЗППЦК). Всъщност идеята
в тази хипотеза е, че тук също се извършва публично предлагане на акции, обаче те се търгуват на
регулиран пазар (т.е. на Фондовата борса). Това също изисква приемането на проспект. В тази
хипотеза дружеството става публично, само ако емисията акции не е била вече предмет на
публично предлагане. В тази хипотеза дружеството става публично от момента на влизане в сила
на решението на Комисията за финансов надзор за вписване на емисията в нарочен регистър за
търговия на такива акции и ценни книжа, който се води от самата комисия. Т.е. публичното
качество се придобива от този момент, а не от моментът, в който започва търговията.

(iii) Третата хипотеза, в която се придобива качество на публично дружество, е когато

дружеството има повече от 10 000 акционери. Всъщност правилото гласи, че дружеството трябва
да има повече от 10 000 акционери към датата на последния ден на две последователни
календарни години (чл. 110, ал. 1, т. 3 ЗППЦК). В тази хипотеза публичният характер се придобива
по силата на самия закон, т.е. със самото настъпване на този юридически факт, който е предвиден
в закона, т.е. факта на наличието на повече от 10 000 акционери към последния ден на две
последователни години.

(iv) Следваща хипотеза, в която едно дружество може да стане публично, е при
преобразуване. Публични са всички новоучредени и приемащи дружества в случай на
преобразуване, в които е участвало поне едно публично дружество. Това основание за
придобиване на публичен характер важи в случаите на вливане, сливане, разделяне и отделяне.
Например при вливане едно публично дружество се влива в друго непублично дружество, като в
този случай приемащото дружество става публично. При сливане на едно публично дружество и
на едно непублично дружество новоучреденото дружество става публично, защото едното от
дружествата е било публично. В случай че едно публично дружество се разделя на две други

321
дружества, то тогава и двете дружества също стават публични и т.н. Идеята на това правило е да
не се допусне чрез механизма на преобразуване да се затварят дружества, т.е. да им се отнеме
публичния характер. Това е така, защото законодателят е уредил доста подробен режим по
отношение на публичните дружества, чието основно предназначение е да осигури засилена
защита на правата на акционерите и то най – вече на малцинствените акционери. При това
основание публичният характер се придобива от момента на вписване на преобразуването в
търговския регистър.

Публичният характер е обстоятелство, което подлежи на вписване в търговския регистър.

Освен това, тъй като публичното дружество е акционерно дружество, спрямо него важат
общите задължения за акционерните дружества, но има и някои специфични.

На първо място, такова специфично задължение е, че всяка следваща емисия, издадена

след придобиването на публичен характер, трябва да бъде вписана в нарочен регистър, воден от
Комисията за финансов надзор. Също така за всяка такава последваща емисия акции трябва да се
направи искане за приемането й за търговия на регулиран пазар.

Изгубване на публичния характер

Има няколко хипотези на изгубване на публичното качество на едно дружество, които

законът урежда. Те са следните:

(i) Най – напред, възможно е общото събрание на акционерите да вземе решение за

прекратяване на публичното качество. Такова решение може да приеме всяко общо събрание –
както редовно, така и извънредно. Решението за изгубване на публичния характер се приема с
квалифицирано мнозинство 2/3 от представените на събранието акции. Освен това, за да може да
се приеме такова решение, трябва да са налице няколко предпоставки, а именно:

(a) Най – малко 14 дни преди деня на провеждане на общото събрание, както и в
последния ден на предходните 2 календарни години броят на акционерите трябва да е спаднал
под 300 лица. Т.е. броят на акционерите трябва да е под 300 към всеки един от тези 3 момента.

(b) Предвидено е и още едно кумулативно изискване, което се състои в това, че

стойността на активите по счетоводния баланс трябва да е под 500 000 лв., съгласно последния
месечен счетоводен баланс и съгласно последните два заверени годишни финансови отчета.

При наличието на тези кумулативни предпоставки общото събрание може да приеме

решение дружеството да изгуби публичния си характер.

(ii) Има още един случай, в който общото събрание може да приеме решение за изгубване на
публичното качество на дружеството и той е в случай че на общото събрание са присъствали
всички акционери и са приели единодушно решение дружеството да изгуби публичния си
характер. В тази хипотеза обаче публичният характер на дружеството не се изгубва в момента на

322
приемане на решението на общото събрание. Дружеството се отписва от регистъра на публичните
дружества към Комисията за финансов надзор и всъщност публичният характер на дружеството се
изгубва от влизане в сила на решението за отписване от регистъра на заместник – председателя на
Комисията за финансов надзор, който ръководи управление „Надзор на инвестиционната
дейност“.

(iii) На следващо място, възможно е публичният характер на дружеството да се изгуби при

т.нар. „търгово предлагане“. По принцип търговото предлагане представлява механизъм за
завладяване на дружеството. То по съществото си е начин, по който едно лице може да придобие
всички или мнозинство от акциите в дадено акционерно дружество. Т.е. това е ред, по който едно
лице отправя предложение до всички останали акционери да придобие техните акции при
определени условия. В закона са уредени различни хипотези на търгово предложение и на
търгово предлагане. Те са уредени въз основа на директива, приета от Европейската комисия.
Лицето, което отправя предложението, може да бъде както лице – акционер в дружеството, така и
трето лице. В тези случаи има обаче една особеност, а именно, че винаги когато се извършва
търгово предложение трябва Комисията за финансов надзор да издаде разрешителен
административен акт, без който не могат да се изкупят акциите.

Когато се извърши търгово предлагане, всъщност броят на акционерите намалява. Поради

тази причина това е уредено като хипотеза, при която е възможно дружеството да се затвори и да
загуби публичния си характер. Всъщност има няколко хипотези, при които е възможно чрез
търгово предлагане дружеството да стане непублично. Те са следните:

(а) Първата хипотеза е ако е било извършено търгово предложение и поне половината
от акционерите, до които е било отправено предложението, са приели условията на
предложението.

(b) Съществува и една втора хипотеза, при която отново при условията на търгово
предлагане дружеството може да бъде затворено. Тя се изразява в това да се приеме решение от
общото събрание на акционерите, което се приема с обикновено мнозинство от представените на
събранието акции, обаче това общо събрание се формира от акционерите, които не са приели
търговото предложение, и акциите на търговия предложител, които той е придобил при търговото
предложение. Т.е. на това общо събрание не участват, не гласуват акциите, които търговият
предложител е имал преди отправянето на търговото предложение.

(c) При последната такава хипотеза е възможно едно лице или свързани лица да
придобият повече от 90 на 100 от акциите. Т.е. ако едно лице или няколко свързани лица изкупят
акциите с право на глас, то тогава дружеството се затваря.

Законът урежда няколко последици от изгубването на публичния характер на дружеството.

Основната последица е тази, че по отношение на въпросното дружество вече не се прилага
режимът на ЗППЦК, асе прилага общите правила на ТЗ за акционерното дружество.

323
 Извън това, има и няколко особени последици, които са уредени от закона и се свързват с
изгубването на публичния характер.

На първо място, дружеството трябва да заяви промяната за вписване в търговския

регистър, т.е. то не може повече да се идентифицира като публично в търговския регистър.

Освен това, от момента на изгубване на публичния характер на дружеството акциите му не

могат да бъдат търгувани на регулираните пазари на ценни книжа.

На трето място, след изгубване на публичното качество отпадат и ограниченията за

преобразуване чрез промяна на правната форма. Докато едно дружество е публично, то не може
да се преобразува в друг вид търговско дружество. Такава забрана е предвидена, защото
публичните дружества са уредени само като акционерни дружества, друго търговско дружество
не може да бъде публично дружество. Ако дружеството се затвори обаче, т.е. изгуби публичния си
характер, то вече няма пречка да се преобразува във всякакъв друг вид търговско дружество.

Капитал на публичното дружество

По начало няма някакви специфични изисквания по отношение на самия капитал, но има

особени изисквания спрямо увеличаването на капитала.

Най – напред, капиталът може да се увеличава чрез издаване на нови акции или чрез
превръщане на облигации в акции, обаче капиталът не може да се увеличава чрез увеличаване на
номиналната стойност на вече издадените акции. Освен това, що се касае до увеличение чрез
превръщане на облигации в акции, при публичните дружества това е допустимо само чрез
превръщане на конвертируеми облигации в акции. Последното трябва да се има предвид,
защото ТЗ допуска капиталът да бъде увеличаван и за сметка на обикновени облигации по реда
на увеличаване на капитала чрез непарична вноска. Освен гореизложеното, капиталът на
публичното дружество може да бъде увеличаван и за сметка на неразпределена печалба.

Освен това, капиталът на публичните дружества не може да бъде увеличаван с непарична

вноска и не може да бъде увеличаван под условие, че акциите бъдат закупени от определени
лица на определена цена. По принцип акционерите във всяко акционерно дружество имат право
да запишат пропорционална част от новите акции при увеличаване на капитала. Обаче по общите
правила на ТЗ това тяхно право може да бъде ограничено или да отпадне при увеличаване на
капитала в определени случаи. Акционерите не могат да бъдат лишени изобщо и по принцип от
това свое право. Но в конкретен случай, по отношение на конкретно увеличение на капитала, ако
общото събрание приеме решение с квалифицирано мнозинство 2/3 от представените на
събранието акции и бъде съставен специален доклад от управителния орган на дружеството,
тогава това право за записване на пропорционална част от новите акции може да отпадне за
конкретното увеличаване на капитала. Това право винаги отпада или се ограничава, когато
капиталът се увеличава с непарична вноска. Това е така защото в тези случаи по начало капиталът
се увеличава само с непаричната вноска и останалите акционери не получават акции, а акции

324
получава само направилият непаричната вноска. Разбира се, може и да не е така, но обикновено
при увеличаване с непарична вноска положението е такова. При публичните дружества обаче това
право на акционерите да придобиват пропорционална част от новите акции не може да бъде
ограничавано. Именно поради това капиталът на публично дружество не може да бъде
увеличаван с непарична вноска, нито пък може да бъде увеличаван под условие, че акциите ще
бъдат записани от определени лица на определена цена.

Това правило е императивно. То е установено в интерес на малцинствените акционери.

Все пак обаче има хипотези, при които това ограничение може да отпадне (чл. 113, ал. 2 ЗППЦК).
Законът предвижда два такива случая:

(i) Първият от тях касае само банки, инвестиционни посредници и застрахователни

или други дружества, когато увеличаването на капитала е необходимо за
изпълнение на оздравителна програма за привеждане на капиталовата им
адекватност в съответствие с изискванията на закона или им е приложена
принудителна административна мярка, изискваща увеличаване на техния капитал
по реда на чл. 195 от Търговския закон. Например по отношение на една банка е
необходимо тя да има капитал минимум 10 000 000 лв., като заедно с това има и
специални изисквания по отношение на състава на активите й. И ако
съотношението между активите и пасивите или между различните видове активи е
различно от това, което е установено в закона, тогава е възможно принудително да
се наложи някаква надзорна мярка, съгласно която въпросната банка да си
увеличи капитала, за да бъде оздравена. В такъв случай ограничението, че правата
на акционерите да записват пропорционална част от новите акции не могат да
отпаднат не поражда действие, не се прилага, т.е. в такива случаи може да отпадне
това право.

(ii) Второто изключение от забраната за увеличаване на капитала на публично

дружество по реда на чл. 195 и чл. 196 ТЗ са случаите, при които увеличаването на
капитала е необходимо за осъществяването на вливане, търгово предлагане за
замяна на акции или за осигуряване на правата на притежателите на варанти или
конвертируеми облигации. В тези случаи ограничението отпада, защото е
практически невъзможно да се осъществи право на акционерите да запишат
пропорционална част от новите акции. Например при увеличаване на капитала за
сметка на конвертируеми облигации само облигационерите с конвертируеми
облигации увеличават капитала, т.е. увеличаването на капитала се извършва само
за сметка на правата за превръщане в акции по тези конвертируеми облигации,
поради което е невъзможно всички акционери, които не са облигационери с
конвертируеми облигации, да участват в увеличаването на капитала. Подобно е
положението и при варантите. Варантите са подобни ценни книжа, но те не са
облигации.

325
 Предвидени са и други правила по отношение на капитала на публичното дружество,
които се отклоняват от общите правила за акционерните дружества.

Най – напред, капиталът на публично дружество се увеличава само чрез подписка.

Освен това, при увеличаването на капитала на публично дружество задължително се

издават ценни книжа, наречени „права“. Тези ценни книжа, наречени „права“, са уредени
единствено в ЗППЦК. Всъщност това право е възможност да се запишат определен брой акции на
публичното дружество във връзка с конкретно решение за увеличаване на капитала. Ако се
разглежда тази ценна книга като право, то по съществото си представлява вземане, тъй като
изисква насрещно поведение от страна на дружеството. Всеки акционер придобива толкова и
такива права, които са съответни на притежаваните от него акции преди увеличаването. Срещу
всяка съществуваща акция се издава едно право, а колко акции могат да се запишат срещу това
право зависи от това с колко се увеличава капиталът. Това е нормалният и задължителен способ
за увеличаване на капитала на публичните дружества. Тук идеята е тези т.нар. „права“ да могат да
се прехвърлят от този акционер, които не иска да записва акции. По този начин, от една страна,
акционерите не са лишени от възможността, стига да желаят, да запишат нови акции, а от друга
страна, ако не желаят да ги записват, те ги прехвърлят възмездно.

Има едно изключение, при което капиталът може да се увеличава без да се издават права.
То е в случаите когато в увеличаването вземат участие единствено членове на управителния и на
надзорния орган и/или работници или служители на дружеството. В тези случаи се прилага
общият режим на Търговския закон за увеличаване на капитала, без да се издават права. Тази
възможност е ограничена, като капиталът не може да бъде увеличаван по този ред с повече от 1
на 100 в рамките на една година.

Предвидено е и още едно ограничение, съгласно което не може да се извършват

последователни увеличения на капитала по гореописания ред, които надвишават 3 на 100 от
капитала, независимо от периода, който е изминал между тях, ако междувременно капиталът не е
бил увеличен чрез издаване на права с най – малко 10 на 100. Освен това, в нито един момент
увеличаването на капитала по този ред не могат да надвишават 5 на 100 от капитала на
публичното дружество.

Правото е безналична ценна книга. Всички разпоредителни сделки с права се вписват в

Централния депозитар. Регулираният пазар, на който са приети за търговия акциите на
публичното дружество, е длъжен да приеме за търговия издадените от дружеството права.

Друго специално правило за увеличаване на капитала на публично дружество чрез

издаване на нови акции е, че правото на акционер да запише част от новите акции,
пропорционална на участието му в капитала, не може да отпадне по решение на общото
събрание. Тази забрана е императивна. Решение на общото събрание, което противоречи на тази
забрана е нищожно.

326
 В закона също така са уредени специални правила относно това как се определят
акционерите, които имат право да запишат нови акции, тъй като акциите на публичното
дружество се търгуват на регулиран пазар, което означава, че във всеки един момент акционерите
могат да се сменят. От това възниква въпросите кой всъщност има право да запише новите акции
и как ще се установи това.

В закона е въведено едно специално правило именно по отношение на установяването на

акционерите, които имат право да запишат нови акции. Това са акционерите, които са купили
акции най – късно 14 календарни дни след датата на общото събрание за увеличаване на
капитала. Тъй като при условията, предвидени в чл. 196 ТЗ, решението за увеличаване на капитала
може да се приеме от управителния орган на дружеството (съвет на директорите или управителен
съвет), когато той е надлежно овластен за това, то в такъв случай в търговския регистър се обявява
съобщение и акционерите, които могат да запишат нови акции са тези, които са придобили
акциите си не по – късно от 7 дни след обявяване на това съобщение в търговския регистър. За
това съобщение или за самото общо събрание се уведомява регулираният пазар, на който се
търгуват акциите на публичното дружество, и той незабавно оповестява последна дата за
сключване на сделки с акции на публичното дружество. Идеята е за известен период от време или
да се спре търговията, или да се прилагат определени ценови ограничения за акциите.
Последното е така, защото е възможно цените на акциите да се колебаят в зависимост от това
дали има или няма дивидент и какъв е този дивидент. По начало ако има дивидент, цените на
акциите се вдигат и може да се спекулира с това. Именно с оглед да се избегне това законът е
предвидил тези правила за определяне на акционерите, които имат право да записват нови
акции.

Самите права да се записват нови акции могат да се прехвърлят в срок, който не може да
бъде по – кратък от 14 дни и не може да бъде по – дълъг от 30 дни (чл. 112б ЗППЦК). Въвеждането
на този срок е необходимо, от една страна, за да могат акционерите да имат достатъчно време да
преценят дали ще записват акциите или ще ги прехвърлят, като при това трябва да имат време и
да ги прехвърлят на някого, а от друга страна, трябва все пак да има някакъв краен срок, след
изтичането на който да се установи колко от тези права ще бъдат упражнени. Началният и
крайният момент на срока за прехвърляне на правата се определя в съобщението за свикване на
общото събрание.

Срокът за записване на новите акции е най – малко 30 календарни дни. Те винаги се

записват винаги чрез подписка. Освен това този срок трябва да изтича най – малко 15 работни дни
след изтичането на срока за прехвърляне на правата. Първоначалният и крайният момент на този
срок също се определят в съобщението за свикване на общото събрание. Началото на срока за
записване на акции съвпада с началото на срока за прехвърляне на правата.

Прехвърлянето на правата се извършва на регулирания пазар, на който се търгуват акциите

на публичното дружество. Ако останат неупражнени права за записването на акции след
изтичането на срока за записване на акциите, публичното дружество е длъжно да ги предложи за

327
продажба на самия регулиран пазар при условията на явен аукцион на петия работен ден след
изтичане на срока за прехвърляне на правата. Сумите, получени от продажба на права,
независимо дали е бил организиран аукцион или не, постъпват по специална сметка, открита от
Централния депозитар (защото той книгата на акционерите на публичното дружество се води от
Централния депозитар), и не могат да се ползват до вписването на увеличаването на капитала в
търговския регистър. Смисълът на това ограничение е да се защити интересът на купувачите на
права, тъй като е възможно увеличаването на капитала да бъде атакувано и отменено по съдебен
ред.

В изменение на ЗППЦК от края на 2012г. се въведе още една възможност за издаване на

права от страна на публичното дружество в периода от приключването на подписката до
издаването на новите акции (чл. 112б, ал. 13 ЗППЦК).

За да се предотврати опасността от декапитализиране на публичното дружество, е

въведено още едно императивно правило, с което е въведено изискване за пълно изплащане на
емисионната стойност на новите акции преди увеличаването на капитала. По ТЗ при увеличаване
на капитала на акционерно дружество е достатъчно всеки акционер да внесе 25 на 100 от своите
акции. При публичното дружество обаче трябва да се внесе цялата емисионна стойност. Това,
разбира се, не се отнася за хипотезите, при които капиталът се увеличава за сметка на
неразпределена печалба.

Има едно специално правило, касаещо намаляването на капитала. То е, че капиталът не

може да бъде намаляван чрез принудително обезсилване на акции. По общия ред на ТЗ е
възможно капиталът на акционерно дружество да бъде намаляван и чрез обратно изкупуване на
акции, и чрез принудително изкупуване на акции. Когато капиталът се намалява чрез
принудително изкупуване на акции, те трябва да са записани при тази възможност, съответно тя
да е предвидена в устава и по принцип трябва да се спазва принципът за равно третиране на
акционерите, т.е. акции да се обезсилват пропорционално. При публичното дружество тази
възможност за намаляване е изключена, за да се предотврати засягане на интересите на
малцинството.

ЗППЦК урежда и някои специални правила, касаещи придобиването на собствени акции от

страна на публично дружество. По принцип придобиването на собствени акции се извършва по
общия ред на чл. 187а и следващи ТЗ, но има и специални правила. Тези специални правила
касаят два от възможните способи – (i) намаляване на капитала и (ii) обратно изкупуване.
Въведени са ограничения в тези две хипотези (намаляване на капитала и обратно изкупуване).
Общият размер на обратно изкупените акции по този ред не може да надвишава 3% в рамките на
една календарна година. Т.е. свободно могат да се придобиват собствени акции от дружеството
до 3%, когато се намалява капиталът или когато те се изкупуват обратно. В случаите когато се
надвишават(под или над?) тези 3% се прилагат специалните правила за търгово предлагане, обаче
особеното е, че търгов предложител е самото дружество. Т.е. дружеството спазва специални
правила за търгово предлагане, като то отправя търгово предложение до всички акционери, за да

328
се даде възможност на всички акционери, ако желаят, да прехвърлят правата си на самото
дружество. Режимът за търгово предлагане осигурява по – големи гаранции за правата на
миноритарните акционери, отколкото общите правила за обратно изкупуване и за намаляване на
капитала. Ако броят на депозираните акции от акционерите, които са приели предложението,
превишава количеството акции в търговото предложение, тогава дружеството е длъжно да изкупи
акциите съразмерно от приелите предложението акционери.

Акции на публичното дружество

Както бе посочено при акциите на акционерното дружество, терминът „акция“ има

няколко значение – (i) част от капитала, (ii) ценна книга, (iii) членствено правоотношение и т.н. Има
уредени някои особени правила по отношение на акциите като членствени права в публичното
дружество.

Най – напред, такива особени права са въведени по отношение на правото на дивидент.

Тук основният проблем отново е този, че при публичното дружество акциите се търгуват
постоянно на регулиран пазар. Поради това може да възникне спор кой точно има право на
дивидент (т.е. кой акционер – притежател на определена акция, която е прехвърляна към
определени моменти). Всъщност специалното правило, уредено в тази връзка, е подобно на
правилото, за което стана дума по – горе при увеличаването на капитала на публично дружество,
т.е. право на дивидент имат лицата, които са акционери преди изтичането на четиринадесетия
ден след деня на провеждане на общото събрание, на което е приет годишният финансов отчет и
е прието решение за разпределение на печалбата. Акционерите с право на дивидент се
установяват със списък от Централния депозитар, който има задължение да го изпрати на
дружеството. След приемането на решение за одобрение на годишния финансов отчет и за
разпределение на дивиденти, дружеството уведомява Комисията за финансов надзор, но също
така е длъжно да уведоми и регулирания пазар. В тези случаи регулираният пазар отново
оповестява последна дата за сключване на сделки с акциите или може да приеме особени цени по
отношение на акциите, които се прилагат до определената последна дата. Правото на дивидент
като вземане може да се отдели от акцията и това може да стане, ако акцията се прехвърли след
изтичането на 14 – дневния срок след общото събрание, защото акцията може да се прехвърли
както с дивидента, така и без дивидента.

Втората група особени правила касаят изплащането на дивидента. Дружеството е длъжно

да осигури плащането на дивидента в 3 – месечен срок от провеждането на събранието.
Разходите по изплащането са за сметка на дружеството. Самото изплащане се извършва със
съдействието на Централния депозитар, който води книгата на акционерите. Централният
депозитар изчислява размера на дължимия дивидент след изплащане на данъците. Дружеството
превежда общата сума за дивидента на всички акционери на Централния депозитар по негова
сметка. Централният депозитар като правна форма е организиран като акционерно дружество, но
има особена структура. Той има акционери, но освен това има и членове. Особеното на тези
членове е, че те водят особени сметки, които не са банкови сметки, а са сметки за ценни книжа.

329
Тези членове са инвестиционни посредници. Всъщност по принцип те са банки, които имат право
да извършват сделки с ценни книжа, но могат да бъдат и други инвестиционни посредници. Тези
членове – инвестиционни посредници водят сметки, като заедно с това водят и подсметки. Всички
акционери в публични дружества, както и въобще всички лица, които да придобили някакви
ценни книжа, които се търгуват на регулиран базар, имат собствени подсметки. Те обаче нямат
сметки директно в Централния депозитар. Всъщност Централният депозитар има сметки на своите
членове, които са инвестиционни посредници, а те от своя страна имат подсметки на съответните
акционери на публичното дружество. И всъщност механизмът на преводите е следния:
дружеството превежда сумата по сметка на Централния депозитар; Централният депозитар
превежда тази сума по банкова сметка на съответните членове – инвестиционни посредници;
членовете – инвестиционни посредници на свой ред превеждат парите по банковите сметки на
акционерите.

Законът съдържа особени правила и по отношение правото на ликвидационен дял на

акционерите в публично дружество. Уредено е особено правило, съгласно което в публичните
дружества не може да се уговаря допълнителен ликвидационен дял.

Специални правила са уредени и във връзка с правото на глас на акционерите.

Най – напред, правото на глас в общото събрание на акционерите възниква с изплащането

на емисионната стойност на акцията. Това правило е императивно, за разлика от режима по ТЗ,
където е предвидено, че това право възниква с изплащане на емисионната стойност, освен ако в
устава е предвидено друго, а обикновено на практика се предвижда друго, т.е. правилото по ТЗ е
диспозитивно и допуска отклонения. При публичното дружество, с цел да се ограничи
възможността за декапитализиране, това правило е уредено като императивно. Тук отново се
появява проблемът, описан по – горе, относно установяването на акционерите, които имат право
да участват в общото събрание. По начало това би трябвало да са онези лица, които са акционери
към датата на провеждане на общото събрание, но акции могат да се прехвърлят на регулирания
пазар дори и в деня на общото събрание. Именно поради това в закона е предвидено правилото,
че в общото събрание имат право да участват тези лица, които са придобили акции най – късно 14
календарни дни преди деня на общото събрание. Това също се установява със списък,
предоставен от Централния депозитар. Тук отново са предвидени правила, съгласно които щом се
съобщи провеждането на бъдещо общо събрание, регулираният пазар трябва да оповести
последна дата за сключване на сделки с акции, като тази дата не може да бъде по – късно от 14
дни преди деня на общото събрание, т.е. 14 дни преди деня на общото събрание се спира
търговията с акции на публичното дружество.

Публичното дружество не може да издава акции с повече от един глас.

ЗППЦК урежда специални правила, предвиждащи възможността за прехвърляне на

правото на глас отделно от акцията. В Търговския закон има само едно подобно правило, което се
отнася до хипотезите на залагане на акции, като е казано, че в договора за залог може да се

330
уговори, че правото на глас ще се упражнява от заложния кредитор. В ЗППЦК се предвиждат 4
такива хипотези на прехвърляне на право на глас отделно от самата акция, а именно:

(i) Най – напред, уредена е възможност правото на глас да се прехвърля въз основа
на писмено споразумение, с което правото на глас се прехвърля временно. Това е
общо правило и дава възможност правото на глас да се прехвърля временно на
трето лице, което не е акционер с писмено споразумение.

(ii) Заложен кредитор също може да упражнява правото на глас от свое име, ако това
е уговорено в договора за залог на акции, както е и по ТЗ.

(iii) Освен това, правото на глас може да бъде прехвърляно и на лице, при което е
депозирана акцията, т.е. ако тя е оставена за пазене някъде. Това обаче е много
малко вероятно да се получи на практика, тъй като акциите на публичните
дружества са безналични и няма как да бъдат депозирани.

(iv) На четвърто място, има още едно правило, съгласно което правото на глас може да
бъде прехвърляно на лице, на което акцията е предоставена за ползване. Т.е.
излиза, че по нашето право е допустимо да се учредява право на ползване върху
акцията. Това обаче по нашето законодателство не е уредено и според проф.
Калайджиев такова право на ползване по нашето право не може да има. Вероятно
това правило, както и при по – горните случаи на депозиране, може да намери
приложение при някакви хипотези, при които се прилага чуждо право. Защото
например е възможно да има номинален акционер, който от свое име да бъде
акционер в публично дружество, но на базата на някакъв договор той всъщност да
действа като нещо като довереник на други лица, които са инвестирали.

Както става видно от всички тези правила, по реда на ЗППЦК правото на глас може да бъде
прехвърляно отделно от акцията в писмено споразумение свободно. Това прехвърляне обаче
може да бъде само временно, а не постоянно, защото противното би представлявало откъсване
на правото на глас от членственото правоотношение.

На следващо място, уредени са специални правила, които предоставят възможност, стига

това да е предвидено в устава на дружеството, правото на глас да се упражнява преди датата на
общото събрание чрез кореспонденция. Подобна възможност в режима на ТЗ не е предвидена.
Това правило всъщност е възприето от Директива 2007/36/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 11 юли 2007г. относно упражняването на някои права на акционерите на дружества,
допуснати до регулиран пазар (Shareholder Rights Directive). Гласуването чрез кореспонденция е
валидно, ако изявлението на акционера е получено от дружеството не по – късно от деня,
предхождащ датата на общото събрание. В такъв случай акциите на лицата, които са гласували
чрез кореспонденция, се вземат предвид при определяне на кворума и гласуването им се
отбелязва в протокола на общото събрание. Към протокола на общото събрание се прилага и
списък на лицата, които са упражнили правото си на глас чрез кореспонденция. В случай че
331
акционерът присъства на общото събрание лично, независимо че е упражнил правото си на глас
чрез кореспонденция, той може да гласува по начин, различен от изразения в кореспонденцията.
Публичното дружество може да предвиди изисквания за установяването на качеството на
акционер при гласуването чрез кореспонденция, които да осигуряват идентификацията на
акционерите.

Специални правила, целящи да се гарантират правата на малцинството, са установени във

връзка с правото на информация на акционерите.

Най – напред, има изискване публичното дружество задължително да има интернет

страница, на която да се правят обявления.

Освен това, при публичните дружества акционерите имат права на информация, които са
по – широки от предвидените в общия режим на ТЗ. На първо място, всеки акционер има право на
достъп до книгата на акционерите за информация относно притежаваните от съответния акционер
акции и за сделките с акции, по които акционерът е страна. Освен това, членовете на
управителните органи, на контролните органи и прокуристът са длъжни при провеждане на
общото събрание да отговарят на определени въпроси на акционерите за икономическото и
финансовото състояние на дружеството, стига обаче да не се касае за вътрешна информация,
чието разкриване би довело до промяна в цената на акциите. Това е така, дори тези въпроси да
не са свързани с дневния ред.

Публичното дружество може да използва електронни средства за предоставяне на

информация на акционерите.

Вън от това, акционерите в публично дружество имат и права на информация, които имат
публичноправен характер, т.е. те не са насочени към дружеството. Например всеки акционер
може да иска от Комисията за финансов надзор протокол от заседание на общото събрание и
може да получи копие от този протокол.

Освен това, самото публично дружество, бидейки публично, има задължения за

регистриране на определена информация. То трябва да представя 3 – месечни, 6 – месечни и
годишни отчети, извън годишните финансови отчети. Освен това, дружеството трябва да подава
информация на Комисията за финансов надзор относно различни обстоятелства, включително за
текущи обстоятелства, които са определени в ЗППЦК, в определени срокове. Акционерите имат
право на достъп до цялата тази информация.

В ЗППЦК има уредени и специални правила, отнасящи се до правата на малцинството.

Малцинството от акционерите разполага с косвени искове. В чл. 118, ал. 1 и в чл. 118, ал. 2, т. 1
ЗППЦК са уредени два косвени иска. Те са известни в литературата като actio pro socio. В тези
хипотези малцинството предявява права на дружеството (не собствени права) срещу трети лица.
Тези права могат да се упражняват само в исковия процес. Малцинството има самостоятелно
право на иск. То е процесуален субституент и заедно с него като съищец се конституира самото

332
дружество. Малцинството има само самостоятелно право на иск, то няма материални права.
Материалните права, които са предмет на този иск, принадлежат на дружеството. Чрез исковете
се иска осъждане в полза на дружеството.

Първият иск е подобен на косвения иск по чл. 134 ЗЗД. Акционерите могат да водят искове
срещу длъжници на дружеството. Т.е. те могат да упражняват действителни права, които са
имуществени и материални. Тези права по начало са вземания, но могат да бъдат и други права –
могат да се водят ревандикационни и негаторни искове, могат да се упражняват преобразуващи
права и т.н. Не могат обаче да се упражняват по този ред неимуществени права или имуществени
права, които имат строго личен характер. Освен това, тук не би следвало да важат ограниченията,
че тези права могат да се упражняват само с огледа запазване на наличното имущество на
дружеството, а не и с оглед на увеличаването на това имущество. Легитимирани ищци са
акционери, които заедно или поотделно притежават 5 на 100 или повече от капитала на
публичното дружество. Няма значение кога са възникнали правата на акционерите, няма
значение дали те са изпълнили задължението си за вноска и дали акциите са с право на глас.
Освен това, също както по чл. 134 ЗЗД, този иск е допустим, когато малцинството има интерес. За
да има малцинството интерес, трябва дружеството да бездейства и това негово бездействие да
застрашава интересите на самото дружество. Обаче по принцип има съдебна практика, която е по
чл. 134 ЗЗД, но се отнася и до този иск и проф. Калайджиев я подкрепя, съгласно която не ищецът
трябва да доказва наличието на интерес от страна на дружеството, а ответникът трябва да
доказва липсата на такъв интерес. Това е така, защото, както и по чл. 134 ЗЗД, кредиторът
упражнява правата на длъжника, а длъжникът винаги има интерес да си упражнява правата.
Малцинството трябва да докаже единствено, че е малцинство, че има притежава поне 5 на 100 от
акциите, т.е. легитимацията си.

В чл. 118, ал. 2, т. 1 ЗППЦК е уреден втори иск. Този иск е за обезщетение за вреди, които
са причинени на дружеството от членовете на управителните или контролните органи на
дружеството. По начало, както и по ТЗ, членовете на управителните и контролните органи
отговарят солидарно за вредите, които са причинили на дружеството. Отговорността е за всякакви
вреди, макара според трайната практика на ВКС юридически лица да не могат да претърпяват
неимуществени вреди. Тези вреди могат да се изразяват както в претърпени загуби (damnum
emergens), така и пропуснати ползи (lucrum cessans). Вредите трябва да са причинени от
поведението (действие или бездействие) на членовете на управителните или контролните органи
на дружеството, като това поведение трябва да бъде виновно. Небрежната форма на вината се
предполага. Тези членове отговарят за грижата на добрия търговец, която изисква по – висока
степен на грижа.

Ответници по тези искове са или длъжниците на дружеството, или лицата, по отношение

на които се упражняват тези права (защото е възможно те да не са длъжници per se), или
членовете на съответните органи на дружеството. Подсъдността се определя по общите правила.
Прилагат се общите правила за исковия процес, няма уредени специални правила. Решението на
съда има сила на пресъдено нещо по отношение на страните по делото – включително както по
333
отношение на дружеството, така и по отношение на съответните ответници. Малцинството също е
страна, но то материални права не придобива, тъй като искът се води за упражняване на
материални права на дружеството.

Малцинството има и други права, уредени от закона. Те също принадлежат на акционери,

които заедно или поотделно притежават най – малко 5 на 100 от капитала на публичното
дружество.

Най – напред, малцинството може да иска от общото събрание или от окръжния съд да
назначи контрольори, които да проверят цялата счетоводна документация на дружеството и да
изготвят доклад за констатациите си. Това представлява контролно право, като упражняването му
не зависи от правото на глас. Адресатът на това право е алтернативен – или дружеството чрез
общото събрание, или окръжния съд. Това правило е създадено въз основа на общото правило на
чл. 251а, ал. 1 ТЗ, но в тази хипотеза възможностите на акционерите са по – широки. По ТЗ това
право принадлежи на акционери, които притежават поне 10 на 100 от капитала, а по при
публичното дружество прагът е по – нисък – 5 на 100 от капитала. Освен това малцинството при
публичното дружество има право на иск за назначаване на повече от един контрольори, докато по
ТЗ може да се иска назначаването само на един. В допълнение към това, по ЗППЦК контрольорите
могат да проверяват цялата счетоводна документация на дружеството, докато по ТЗ контрольорът
има право да проверява само годишния финансов отчет. По ЗППЦК също така малцинството може
да се обърне директно към съда, а не е длъжно да иска назначаването на контрольор първо от
общото събрание на дружеството, т.е. може да бъде прескочено дружеството, което така или
иначе по принцип се контролира от мнозинството.

Друго право, което ЗППЦК урежда в полза на малцинството, е правото да иска от окръжния
съд по седалището на дружеството да свика общо събрание или да овласти представител на
малцинството да свика общо събрание при определен от малцинството дневен ред. Това право
също спада към управителните права на акционерите, като то е подобно на общото право, което е
уредено в чл. 223, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, но тук има засилена защита на правата на малцинството. Тук
малцинството може да иска свикване направо от съда, без да е необходимо да се обръща най –
напред към съвета на директорите или към управителния съвет на дружеството и без да е
обвързано от някакви срокове, каквито са предвидени по ТЗ. Освен това, по ЗППЦК малцинството
от акционери може да иска както свикване на общото събрание, така и овластяване на
представител на малцинството да свика общо събрание.

Тези права на малцинството са от публичен ред и не могат да бъдат ограничавани с

разпоредби на устава на дружеството.

Акциите на публичните дружества, разглеждани като ценни книги, също разкриват

определени особености.

Първата такава особеност е, че акциите на публичните дружества са безналични по закон.

Публично дружество не може да издава налични акции.
334
 Освен това, предвидени са ограничения по отношение на привилигированите акции.
Публичните дружества могат да издават привилигировани акции, но са предвидени ограничения.
Публичните дружества не могат да издават привилигировани акции с повече от едно право на глас
и не могат да издават привилигировани акции с право на допълнителен ликвидационен дял.

Има още едно специално правило, касаещо акциите, съгласно което те не могат да бъдат
винкулирани. Това е така, защото винкулираността на акциите на практика води до затваряне на
дружеството.

Законодателят е уредил и специални правила, които въвеждат ограничения относно

сделките на публичното дружество (чл. 114 ЗППЦК) . Подобни правила са непознати на общия
режим на акционерните дружества по ТЗ. Идеята на тези правила е да не се накърнява
имуществото на публичното дружество. Според проф. Калайджиев обаче тези правила са твърде
подробни и сложни.

По начало ограниченията се разделят на две групи. Те са следните:

(i) Първата група ограничения се отнасят до това, че определени сделки не могат да се

сключват без да се приеме решение на общото събрание на акционерите. Подобни ограничения
има и в ТЗ, уредени са в чл. 236 ТЗ. Особеното обаче при режима на ТЗ е, че дори да не е прието
съответното решение на общото събрание на акционерите или да е прието, но то да е било
порочно и т.н., сделката е действителна. По ЗППЦК обаче не е така - сделките сключени в
нарушение на това ограничение са нищожни. Има изрично правило в този смисъл (чл. 114, ал. 11
ЗППЦК), което обявява за нищожни сделките, при които са накърнени предвидените от закона
ограничения за извършването им. Сделките, по отношение на които намира приложение това
ограничение, са много.

На първо място, такива са сделките, с които дружеството придобива, прехвърля, получава

или предоставя за ползване, или получава или предоставя като обезпечение активи. Предвидени
са два прага. Съгласно единият, общ праг, решение на общото събрание винаги е задължително,
когато стойността на тези активи е повече от 1/3 от по – ниската обща стойност на активите
съгласно последния одитиран счетоводен баланс или съгласно последния изготвен счетоводен
баланс. Когато дружеството сключва такава сделка, било прехвърлителна, било за получаване на
нещо, с т.нар. „заинтересовани лица“, тогава стойността е 2 на 100 от по – ниската обща стойност
на активите съгласно последния одитиран счетоводен баланс или съгласно последния изготвен
счетоводен баланс. Терминът „заинтересовани лица“ е дефиниран в закона. Заинтересованите
лица биват 3 групи. Във всички случаи те касаят лица, които са членове на управителни или на
контролни органи на дружеството; прокуристи; представители на юридическо лице, което е член
на управителен или контролен орган; лица, които пряко или непряко контролират или притежават
най – малко 25 на 100 от гласовете в общото събрание; както и лицата, които са свързани с всички
тях, когато (i) или тези лица са насрещна страна по сделката, (ii) или ако те участват в управлението
на дружество, което е насрещна страна по сделката (т.е. те едновременно участват и от двете

335
страни под някаква форма), или (iii) когато те от една страна управляват или контролират
публичното дружество, а от друга страна притежават 25 на 100 от гласовете или управляват и
контролират дружеството, което е насрещна страна по сделката. Заинтересованите лица са
описани подробно в чл. 114, ал. 6 - 8 ЗППЦК.

(ii) Втора група сделки, за които също е необходимо решение на общото събрание на
акционерите, включва сделки, които пораждат задължения за дружеството към едно или повече
свързани лица. Тук праговете са същите, както по предходната точка – (i) 1/3 от по – ниската обща
стойност на активите съгласно последния одитиран счетоводен баланс или съгласно последния
изготвен счетоводен баланс (ii) или, в случай че са заинтересовани лица, 2 на 100 от по – ниската
обща стойност на активите съгласно последния одитиран счетоводен баланс или съгласно
последния изготвен счетоводен баланс.

(iii) Трета група сделки, по отношение на които се прилагат тези ограничения, са тези, които
пораждат вземания за дружеството към някакво лице. При тях също е предвиден праг от 1/3 от по
– ниската обща стойност на активите съгласно последния одитиран счетоводен баланс или
съгласно последния изготвен счетоводен баланс, а когато участва заинтересовано лице, тогава
прагът е 1% от по – ниската обща стойност на активите съгласно последния одитиран счетоводен
баланс или съгласно последния изготвен счетоводен баланс.

(iv) Съществува и четвърта група такива сделки, която включва тези сделки, в които
дружеството участва или като учредител на друго дружество, или участва в увеличаването на
капитала, или извършва допълнителни парични вноски в друго дружество, когато това участие е с
активи на обща стойност над 10 на 100 от стойността на неговите собствени активи. Ограничение
се предвижда и когато в рамките на една календарна година дружеството участва в повече от
една от предходните сделки, които общо надхвърлят този 10% праг.

(v) Освен това винаги, когато се прехвърля търговско предприятие или част от търговско
предприятие, пак е необходимо такова решение на общото събрание. В тези случаи решение се
изисква и по общия режим на ТЗ.

(vi) Последното ограничение, което е въведено, е, че в случаите, в които публичното

дружество прехвърля, предоставя за ползване или като обезпечение на дъщерно дружество
активи на обща стойност над 10 на 100 от стойността на неговите активи (на публичното
дружество). Въведен е и още един праг, съгласно който тези ограничения важат и за случаите,
когато се сключат повече от една сделки, които общо надхвърлят тези прагове, в рамките на 3
календарни години и насрещната страна по тях е една и съща или са свързани лица.

Тези ограничения не се прилагат в 3 категории случаи (чл. 114, ал. 9 ЗППЦК):

(i) Най – напред, те не се прилагат, ако сделката е извършена при осъществяване на

обичайната търговска дейност на дружеството, включително и при сключване на договори за
банкови кредити и предоставяне на обезпечения, освен ако в тях участват заинтересовани лица.

336
Терминът „обичайна дейност“ е дефиниран. Обичайната дейност е съвкупността от действия и
сделки, извършвани от дружеството в рамките на предмета му на дейност и съобразно
обичайната търговска практика, без сделките и действията, които произтичат от извънредни
обстоятелства.

(ii) На второ място, в някои случаи от обхвата на ограничението се изключват сделки, при
които (a) дружеството участва в учредяването или в увеличаването на капитала на дружество или
извършва допълнителни парични вноски в дружество с активи на обща стойност над десет на сто
от по-ниската стойност на активите съгласно последния одитиран или последния изготвен
счетоводен баланс на публичното дружество; и (b) дружеството участва в учредяването или в
увеличаването на капитала на други дружества или извършва допълнителни парични вноски в
дружества с активи на обща стойност под прага от 10 на 100, и които са извършени при
осъществяване на обичайната търговска дейност на дружеството, когато сделката се извършва в
полза на дъщерно дружество и не се надвишава прагът от 1/3 от по – ниската обща стойност на
активите съгласно последния одитиран счетоводен баланс или съгласно последния изготвен
счетоводен баланс (чл. 114, ал. 9, т. 2 ЗППЦК).

(iii) Третата група сделки, спрямо които ограничението не намира приложение, са случаите на
кредитиране от холдингово дружество и предоставяне на депозити от дъщерно дружество при
условия не по-неблагоприятни от пазарните за страната. За холдинговите дружества е обичайно
да кредитират дъщерните си дружества и именно поради тази причина подобни сделки се
изключват от ограничението.

(iv) Последното изключение от ограничението, предвидено в чл. 114, ал. 9, т. 4 ЗППЦК, се

отнася до случаите, когато е налице договор за съвместно предприятие по смисъла на Раздел III,
Глава Осма на ЗППЦК.

Процедура / ред / фактически състав на сключването на сделка, по отношение на която се

прилагат описаните по – горе ограничения – чл. 114а ЗППЦК

Най – напред, управителният орган на публичното дружество трябва да изготви мотивиран

доклад за целесъобразността на тази сделка. В този доклад трябва да се разкрие определена
информация, като минималното съдържание на тази информация се определя в подзаконов
нормативен акт. Тази информация трябва да бъде разкрита на общото събрание.

Самото общо събрание трябва да приеме решение с мнозинство ¾ от представения на

събранието капитал, когато решението касае придобиване или разпореждане с дълготрайни
активи. В останалите случаи решението се приема с обикновено мнозинство от представения на
събранието капитал. В случай че сделката касае заинтересовани лица - акционери, последните не
гласуват в общото събрание.

След като това е извършено, се сключва съответният договор.

337
 Освен гореизложените групи сделки, за които е необходимо решение на общото събрание
на акционерите, законът урежда още едно общо ограничение. За всички останали сделки, по
които насрещна страна е свързано лице на дружеството, за които не е необходимо решение на
общото събрание (т.е. те са под необходимите прагове, предвидени в закона за сделките, за които
се изисква решение на общото събрание), задължително трябва да се вземе предварително
одобрение от управителния орган на дружеството (съвет на директорите или управителен съвет).

Има и още една група ограничения, които бяха въведени с последните изменения на
ЗППЦК от 2012г (чл. 114а, ал. 3 ЗППЦК). Те касаят дъщерните дружества на публичните дружества.
Тези ограничения са въведени по отношение на самото дъщерно дружество, тъй като е имало
практика сделки да се извършват чрез дъщерното дружество, за да се заобиколят ограничения,
предвидени в закона. Поради това понастоящем законът предвижда, че определени сделки,
извършени от дъщерното дружество, за да бъдат те действителни, трябва да бъдат одобрени от
управителния орган на публичното дружество – майка. Тук отново се предвиждат прагове за
съответните сделки – 1/3 или 2 на 100, обаче от стойността на активите на дъщерното дружество.
В тези случаи управителният орган на дъщерното дружество предоставя на управителния орган на
публичното дружество – майка искане за одобрение.

Има и една четвърта група сделки, спрямо които са въведени ограничения. Това са сделки
с предмет получаване или предоставяне за ползване на дълготрайни активи, по които страна е
публичното дружество. Такива сделки задължително трябва да бъдат сключени по реда на
съвместно предприятие. Те са посочени в чл. 114, ал. 7 ЗППЦК.

Съвместно предприятие

Съвместното предприятие е форма на сдружаване, която е уредена в чл. 126б – чл. 126з
ЗППЦК. Идеята на съвместното предприятие е чрез неговия механизъм да се избегнат
ограниченията за извършване на сделки, уредени от закона. Освен това със уредбата на
съвместното предприятие се цели да се създаде възможност за преструктуриране и
реорганизиране на дейността на публичното дружество, без да се засяга интересът на
акционерите. Това е така, защото по начало публичното дружество е подложено на много строг
административноправен режим. Законът урежда няколко гаранции за инвеститорите при
сключването на договор за съвместно предприятие.

На първо място, икономическата характеристика на този договор и справедливата цена на

акциите на публичното дружество се определят от независим експерт.

Освен това, акционер в публичното дружество, който не е съгласен със сключването на

такъв договор за съвместно предприятие, може да иска от дружеството да му изкупи акциите, т.е.
той има право на изкупуване. Такъв акционер може да излезе от инвестицията, като цената се
определя от независими експерти по специален ред.

338
 В допълнение, както договорът, така и други документи, свързани със съвместното
предприятие, подлежат на одобрение от заместник – председателя на Комисията за финансов
надзор, ръководещ управление „Надзор на инвестиционната дейност“. Това е допълнителна
гаранция, че се упражнява контрол върху този договор.

Съгласно чл. 126б, ал. 1 ЗППЦК, съвместното предприятие е договор, с който публичното
дружество се задължава да да осъществява основната си дейност или част от нея в общ интерес с
друго дружество, което притежава пряко или непряко най-малко 25 на сто от гласовете в общото
събрание на публичното дружество, което контролира публичното дружество или е свързано с
него. Всъщност основната характеристика на този т.нар. „договор за съвместно предприятие“ е
неговият предмет. Предмет на съвместното предприятие е основната дейност на публичното
дружество или част от нея. Терминът „основна дейност“ е определен в чл. 126б, ал. 2 ЗППЦК. Този
термин има количествено значение, а не функционално. Основната дейност е съвкупността от
правни и фактически действия и сделки на дружеството, от които се формират не по-малко от 25
на сто от неговите приходи от продажба на стоки и извършване на услуги съобразно последния
одитиран годишен финансов отчет. Т.е. съвместно предприятие е сделка, въз основа на която тази
дейност, от която се получават най – малко 25 на 100 от приходите, се извършва по реда на
сключения договор.

Насрещна страна по тази сделка (съвместното предприятие) е друго дружество, което по

същество контролира публичното дружество. Това друго дружество може както да бъде публично,
така и да не бъде публично. При извършването на съвместното предприятие, извън публичното
дружество, което се задължава за извършване на основната си дейност, може да има повече от
едно други дружества.

Законът предвижда, че дейността, която се извършва от съвместното предприятие, трябва

да бъде извършвана в общ интерес, което по същество означава, че тя трябва да се извършва с
обща цел.

По своето естество договорът за съвместно предприятие е разновидност на договора за

дружество. Доколкото няма специални правила, които да уреждат съвместното предприятие,
субсидиарно се прилагат правилата за гражданското дружество. Все пак има и някои специални
правила в ЗППЦК. Те са следните:

Управлението на съвместното предприятие се урежда по начин, който е различен от този

при гражданското дружество. При гражданското дружество, както и при събирателното
дружество, всеки от съдружниците може да управлява сам дейността. Съвместното предприятие
също не е юридическо лице. При него са уредени 3 възможни способа за управление на дейността
му:

(i) Първият такъв способ е управлението да се извършва съвместно от управителните

органи на дружествата, които участват в съвместното предприятие;

339
 (ii) Втората възможна система е тази, при която управлението е поверено на
управителния орган на едно от дружествата;

(iii) На трето място, възможно управлението да бъде възложено на определени от

управителните органи лица.

Извън тези особености, съвместното предприятие до голяма степен наподобява

гражданското дружество. Печалбите и загубите при съвместното предприятие се разпределят
съобразно с участието, с вноските. Участието, както и при гражданското дружество, има строго
личен характер. Особеностите, които са в отклонение от общия гражданскоправен режим на
гражданското дружество, са тези, които бяха изложени по – горе – по отношение различния
режим на управление.

Освен това, макар да не е изрично уредено, за да се запази интереса на публичното

дружество и неговите акционери, вероятно би следвало да се приеме, че не може да се уговаря
участие в печалбите и загубите, което е различно от уреденото в чл. 126б, ал. 5 ЗППЦК, т.е. че
участието в печалбите и загубите е съответно на участието в дружеството. За разлика от това, при
гражданското дружество може свободно да се определя участието в печалбите и загубите, като
единствено ограничение е забраната за създаване на лъвско дружество (societas leonina).

Също така има едно специално правило, установено в чл. 126д, ал. 5 ЗППЦК, което казва,
че договорът за съвместно предприятие може да бъде развалян. Това не е разваляне per se,
защото това не е двустранна сделка, но съгласно чл. 363, б. д) ЗЗД прекратяването на гражданско
дружество може да се извършва само по съдебен ред, като това правило е диспозитивно. Има
богата съдебна практика, според която гражданското дружество не може да бъде разваляно, като
това разбиране е безспорно и в литературата.

Фактически състав на сключването на договор за съвместно предприятие

Управителният орган на всяко публично дружество, което ще участва в съвместното

предприятие е длъжен да изготви писмен доклад с определени параметри, описани в чл. 126в, ал.
1 ЗППЦК.

Гаранция за обективността на този доклад е това, че той подлежи на задължителна

проверка от независими експерти, притежаващи необходимата квалификация и опит, които
трябва да бъдат одобрени от заместник – председателя на Комисията за финансов надзор,
ръководещ управление „Надзор на инвестиционната дейност“, по предложение на бъдещите
участници в това съвместно предприятие. Експертите, които ще извършват проверката на доклада,
могат да бъдат до трима на брой. Резултатите от тази проверка се обективират в писмен доклад.
Т.е. освен докладът на управителния орган на публичното дружество, се съставя и доклад на
независимите експерти.

На следващо място, заместник - председателят на Комисията за финансов надзор,

ръководещ управление „Надзор на инвестиционната дейност“ издава разрешителен
340
административен акт, с който одобрява проекта за договора за съвместно предприятие, доклада
на управителния орган на публичното дружество и доклада на независимите експерти. Особеното
на административния акт, с който се дава одобрението на заместник – председателя на Комисията
за финансов надзор, е, че последният в този случай действа при условията на обвързана
компетентност, т.е. извършва само проверка за законосъобразност. Той не може да откаже
одобряването на тези документи по причина на целесъобразност.

След извършването на гореописаните действия самият договор за съвместно предприятие

трябва да бъде одобрен от общото събрание на всяко едно от дружествата, които ще участват в
съвместното предприятие. Те трябва да вземат информирано решение, поради което акционерите
трябва да бъдат запознати с договора, доклада на управителния орган и доклада на експертите,
като последните трябва да бъдат приложени към документите за свикване на общото събрание.
Решението на общото събрание на всяко отделно дружество трябва да се приеме с
квалифицирано мнозинство 3/4 от представения на заседанието капитала.

Накрая, съответният договор за съвместно предприятие трябва да бъде подписан от

управителните органи на дружествата. Тази сделка се прилага и по фирмените дела на
дружествата в търговския регистър, но това не е елемент от фактическия състав по сключването
на тази сделка.

Акционерите на публичното дружество може да не са съгласни с встъпването в

съвместното предприятие, защото чрез него над 25 на 100 от основната дейност на дружеството
излиза от него, тя вече не се контролира от публичното дружество, а се контролира от други лица.
Поради това акционерите на публичното дружество, по – конкретно малцинството от
акционерите, може да няма интерес от съвместното предприятие. Поради тази причина всеки
акционер в публично дружество, което участва в съвместно предприятие, има право да иска от
дружеството да изкупи всички или част от притежаваните от него акции. Това право на изкупуване
представлява вземане, защото изисква съдействието на публичното дружество. Това право е
установено с императивна норма и то не може да бъде отменено дори само за конкретен случай
от страна на публичното дружество. Противна уговорка, независимо дали е предвидена в устава
на публичното дружество или с решение на общото събрание на акционерите, би била нищожна.
За да възникне това право на изкупуване, е необходимо да се сключи договор за съвместно
предприятие и е необходимо също така акционерът да гласува „против“ на общото събрание за
одобрение на съвместното предприятие. Акционерът упражнява правото си на изкупуване като
внася в публичното дружество писмено искане, в което конкретизира броя акции и цената, на
която желае да бъдат изкупени те. Цената, на която се изкупуват акциите, трябва да бъде
справедлива цена. Минималната цена се определя от тези експерти, които изготвят доклад за
сключването на сделката за съвместно предприятие. Тази справедлива цена се определя съгласно
правилата на специалната Наредба № 41 на КФН от 11.06.2008 г. за изискванията към
съдържанието на обосновката на цената на акциите на публично дружество, включително към
прилагането на оценъчни методи, в случаите на преобразуване, договор за съвместно
предприятие и търгово предлагане. Тази цена по същество се контролира и одобрява от
341
Комисията за финансов надзор, тъй като докладите, проектът за договор за съвместно
предприятие и самият доклад на експертите се проверяват от Комисията за финансов надзор. Т.е.
минималната цена, на която акционерът може да иска изкупуване на свои акции, е посочената в
одобрения от заместник – председателя на Комисията за финансов надзор доклад. Това право
трябва да се упражни в 30 – дневен срок след деня на общото събрание за одобряване на
съвместното предприятие. Дружеството е длъжно да плати цената в нов 30 – дневен срок от
получаването на писменото искане на акционера, но не и преди влизане в сила на договора за
съвместно предприятие. След това вече самите акции се прехвърлят по общия ред.
Прехвърлянето на акциите следва по време плащането на цената.

За възникването на това право няма значение дали има промяна в правното положение на
акционера или не, не е необходимо то да бъде влошено. Щом акционерът не желае и е гласувал
„против“, това е достатъчно той да иска изкупуване на своите акции.

В полза на акционерите на публичното дружество е уредено още едно право, което е

алтернативно на правото на изкупуване. Тази възможност се изразява в правото акционер да иска
всички или част от притежаваните от него акции да бъдат заменени с акции в другото дружество
или в другите дружества, които са участници в съвместното предприятие. По начало другите
дружества в съвместното предприятие трябва да бъдат капиталови. Това не е казано изрично в
закона, но такъв извод може да се направи от цялостния режим на съвместното предприятие. Ако
другото дружество в съвместното предприятие е дружество с ограничена отговорност, акционер в
публичното дружество може да иска замяна на неговите акции в публичното дружество с дялове в
това ООД. За да се упражни обаче това право на замяна, то трябва да е предвидено в договора за
съвместно предприятие. Ако не е предвидено в договора, такова право не възниква, за разлика от
правото да се иска изкупуване на акциите, което възниква във всички случаи.

Правото на замяна е подобно на правото на изкупуване, но ответна страна по него не е

публичното дружество, а е контролиращото дружество или дружеството – свързано лице.
Акционерите в публичното дружество трябва да внесат искане за замяна в публичното дружество
в 30 – дневен срок от датата на общото събрание. След което отново в 30 – дневен срок другото
дружество, което участва в съвместното предприятие, трябва да осигури замяната на акциите на
публичното дружество срещу негови собствени акции или дялове.

В закона се предвидени някои специални правила, уреждащи грижата и отговорност на

лицата, които управляват съвместното предприятие.

Лицата, които управляват съвместното предприятие, са длъжни да действат в интерес на

страните по договора и на техните акционери (чл. 126ж, ал. 1 ЗППЦК). Те трябва да полагат грижа,
която е завишена спрямо грижата на добрия търговец, като тази грижа е определена чрез
съответно прилагане на чл. 116б ЗППЦК. Лицата отговарят солидарно за вредите, които са
причинени от неизпълнение на задължението за управление на съвместното предприятие.
Отговорността на тези лица е спрямо дружеството (чл. 126ж, ал. 2 ЗППЦК).

342
 Освен това, такава солидарна отговорност към дружеството носят не само лицата, които
непосредствено управляват съвместното предприятие, но и лицата, които посредством своето
влияние върху лицата, които управляват съвместното предприятие, са склонили последните да
действат или да се въздържат от действие не в интерес на страните по договора (чл. 126ж, ал. 3
ЗППЦК). Акционерите на публичното дружество, които притежават най - малко 5 на 100 от
капитала, могат да водят иск за вредите, причинени на дружеството. Т.е. в тази хипотеза и
акционерите имат косвен иск.

50. Публично дружество – управление

I. Общо събрание на акционерите

Уредени са специални правила, които касаят свикването и провеждането на общото

събрание на акционерите на публичното дружество.

Най – напред, с цел да се осуети провеждането на общото събрание в населено място,

което е прекалено отдалечено и труднодостъпно за някои от акционерите, законът урежда с
императивно правило, че общото събрание се провежда само по седалището на публичното
дружество.

Има специални допълнителни реквизити, уредени от закона по отношение на поканата за

свикване на общото събрание. Освен общите изисквания, предвидени в ТЗ (дата, място, дневен
ред и продължения за решения), тук има и допълнителни данни, за които акционерите трябва да
бъдат информирани чрез поканата за свикване на общото събрание. Освен това поканата за
свикване на общото събрание задължително се обявява в търговския регистър. В устава на
дружеството може да се предвиди, че на акционерите се изпращат писмени покани, но това не
отменя изискването, че поканата задължително трябва да бъде обявена в търговския регистър. По
общия режим на ТЗ двете възможности са алтернативни, когато са издадени поименни акции, тъй
като тогава ТЗ позволява поканата да не се обявява в търговския регистър, а да се изпрати лично
до всеки акционер. Поканата също така се изпраща на Комисията за финансов надзор и се
публикува на интернет страницата на дружество, заедно с материалите за общото събрание, в
сроковете, предвидени за обявяване на поканата в търговския регистър, т.е. най – малко 30 дни
преди датата на общото събрание.

Освен това публичното дружество е длъжно по същия ред да публикува образците за

гласуване чрез пълномощник или чрез кореспонденция, ако такива правила са предвидени.

Друго правило, което касае свикването и провеждането на общото събрание, е, че

членовете на управителните и контролните органи, както и прокуристът са длъжни на общото
събрание да отговарят вярно, изчерпателно и по същество на въпроси на акционерите, зададени
на общото събрание и отнасящи се до икономическото и финансовото състояние, както и до

343
търговската дейност на дружеството, без значение дали подобни въпроси са включени в дневния
ред или не.

Законът предвижда допълнителни изисквания и за съдържанието на протокола от общото

събрание.

Протоколът от общото събрание се изпраща и на Комисията за финансов надзор. Ако

взетите на общото събрание решения касаят обстоятелства, които подлежат на вписване,
протоколът на общо основание се изпраща и в търговския регистър за вписване на тези
обстоятелства. Освен това протоколът се публикува и в интернет страницата на дружеството.

Друго правило, касаещо провеждането на общото събрание, което по начало е много

нетипично, е, че Комисията за финансов надзор е активно легитимирана да води иск за отмяна на
решенията на общото събрание на публичното дружество, които противоречат на императивните
правила на ЗППЦК или на устава, т.е. тя е легитимирана да води иск по чл. 74 ТЗ.

Уредени са и някои правила за електронно провеждане на общото събрание, които са

реципирани от Директива 2007/36/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007г.
относно упражняването на някои права на акционерите на дружества, допуснати до регулиран
пазар. В устава може да се предвиди възможност общото събрание да се провежда чрез
използване на електронни средства, като всъщност са уредени 3 възможности. Едната възможност
е по електронен път да се осигури предаване в реално време на самото общо събрание. Втората
възможност е да се осигури чрез електронни средства двупосочни съобщения в реално време,
позволяващи на акционерите да участват в обсъждането и вземането на решения на общото
събрание от разстояние. Третата алтернативна възможност е да се уреди механизъм за гласуване
преди или по време на общото събрание, без да е необходимо лично участие на акционерите.

Законът съдържа специални правила относно общото събрание на публично дружество,

касаещи представляването на акционерите на това общо събрание. По ТЗ е предвидено, че
акционерите могат да бъдат представлявани с изрично писмено пълномощно, като е забранено
членове на управителните и контролните органи на акционерното дружество да бъдат
представители на акционери.

Едно от тези правила предвижда, че един пълномощник може да бъде упълномощен от

различни акционери и тогава той има право да гласува по различен начин в съответствие с всяко
упълномощаване. Пълномощното трябва да е в писмена форма и да е изрично, като изрично
означава за конкретното общо събрание. Формулировката :изрично писмено пълномощно“ в ТЗ е
неясна, в смисъл, че не е ясно какво ще рече „изрично“ – дали трябва да е за всяко отделно общо
събрание, или пък означава, че трябва да е само за представляване на общо събрание, а не и за
други действия. В ЗППЦК обаче изрично е казано, че за всяко общо събрание е необходимо
отделно писмено пълномощно.

344
 Вън от това, самото пълномощно трябва да има реквизити, които са описани в нарочна
наредба, издадена въз основа на ЗППЦК. Заедно с това, в пълномощното трябва да е посочено
как да се гласува по всеки отделен въпрос от дневния ред или, в случай че начинът на гласуване
по отделните точки не е посочен, в пълномощното трябва да бъде казано изрично, че
пълномощникът има право да прецени дали и как да гласува. Упълномощаването може да се
извърши и чрез използване на електронни средства. Освен това, публичното дружество е длъжно
да представи образец на писменото пълномощно на хартиен носител, а ако е предвидено, че
може да се гласува чрез електронни средства – в електронна форма, заедно с материалите за
общото събрание. Личността на пълномощника е съществен елемент от съдържанието на
сделката и преупълномощаването е нищожно. Изрично е посочено в чл. 116, ал. 4 ЗППЦК, че
пълномощно, което не е изрично или писмено, или не съдържа необходимите реквизити, е
нищожно.

Освен това, ЗППЦК съдържа и специални правила, които касаят предложения за

упълномощаване. Тук трябва да се има предвид, че упълномощаването на практика е един от
възможните способи за завладяване на дружеството. Всъщност дружеството може да се завладее
по два начина. Единият начин е чрез пълномощник. Макар упълномощаването да е само за общо
събрание, това е достатъчно. Например ако на това общо събрание се избира управителен орган,
гласуването по определен начин от страна на пълномощника за избирането на управителния
орган може да е достатъчно за завладяване на дружеството. Вторият начин за завладяване на
дружеството е чрез търгово предлагане. В тези хипотези едно лице може да се представи за
пълномощник, т.е. да събира пълномощни. Това може да се извършва и възмездно, няма пречка.
Именно поради тази причина в ЗППЦК и в наредбата са предвидени специални правила. Съгласно
тях, ако се прави предложение за представляване на акционери с повече от 5 на 100 от гласовете,
тогава то трябва да бъде публикувано в централен ежедневник и да бъде изпратено на всеки
акционер, за когото се отнася, като заедно с това трябва да съдържа и предвидените реквизити.

Понякога обаче завладяването на дружеството може да не е негативно действие, зависи

как се управлява то. Ако дружеството се управлява зле, при завладяването това може да се
поправи. Именно поради това законът предвижда, че не може неоснователно да се ограничава
отправянето на такива предложения за упълномощаване. И затова законът казва, че дружеството
не може да изисква да му бъдат представени пълномощните по – рано от 2 работни дни преди
деня на общото събрание, защото по този начин може да се осуети или ограничи събирането на
пълномощни.

Пак във връзка с упълномощаването съществуват и правила, които уреждат конкуренцията

между различни пълномощници на един и същи упълномощител. По принцип по – късно
издаденото пълномощно отменя по – рано издаденото пълномощно. Освен това, ако дружеството
не бъде уведомено писмено до започване на общото събрание, че пълномощното е оттеглено, то
тогава пълномощното е действително. Обаче ако акционерът лично присъства на общото
събрание, той може лично да заяви, че пълномощното е оттеглено и тогава то се смята за

345
оттеглено. Ако акционерът гласува лично, представителната власт на упълномощеното лице
отпада.

II. Постоянно действащи управителни органи на публичното дружество

На първо място, членове на управителните и на контролните органи не могат да бъдат лица, които
към момента на избора са осъдени с влязла в сила присъда за престъпления против
собствеността, стопанството или финансовата, данъчната и осигурителната система, извършени в
Република България или в чужбина, освен ако не са реабилитирани. Липсата на тази пречка се
доказва със свидетелство за съдимост.

Освен това, предвидено е изискване в състава на органите да бъдат включени лица, които
са независими от мажоритарните акционери и от лицата, които контролират дружеството. Това е
така, защото законодателят предполага, че от една страна, ако има такива независими членове, те
ще се стремят да управляват дружеството в интерес на всички акционери, а не само в интерес на
мажоритарните, като заедно с това от друга страна те ще доведат и до усъвършенстване на
управлението и контрола именно поради това, че са независими. В закона е предвидено, че най –
малко 1/3 от членовете на съвета на директорите при едностепенна система или на надзорния
съвет при двустепенна система трябва да бъдат независими лица. Самият термин „независими
лица“ не е определен, но чл. 116а, ал. 2 ЗППЦК определя зависимите лица, като от тях per
argumentum a contrario може да се установи кои са независими лица. Зависими са 5 категории
лица:

(a) Първата категория зависими лица са служителите на дружеството. „Служители“ също

не е определен термин и не е изяснено какво означава, но според проф. Калайджиев
се имат предвид лица, които са в трудовоправни отношения с дружеството.

(b) На второ място, зависими лица са и акционери, които притежава пряко или чрез
свързани лица най-малко 25 на 100 от гласовете в общото събрание или са свързани с
дружеството лице. Свързаните лица са дефинирани в Допълнителните разпоредби на
ЗППЦК.

(c) На трето място, зависими лица са и лицата, които са в трайни търговски отношения с
публичното дружество.

(d) На следващо място, зависими лица са членовете на управителните, контролните

органи, прокуристите и служителите на юридическите лица, които са акционери с най
– малко 25 на 100 от гласовете в общото събрание, свързани са с публичното
дружество лица или са лица, които са в трайни търговски отношения с публичното
дружество.

(e) Последно, зависими са и лицата, които са свързани с друг член на управителен или
контролен орган на публичното дружество.

346
 ЗППЦК урежда и някои особени правила, касаещи правата, задълженията и отговорността
на членовете на постоянно действащите управителни органи.

На първо място, съществува едно специално правило относно възнагражденията, което

гласи, че всички възнаграждения на членовете на всички органи се определят от общото събрание
(за разлика от ТЗ, където някои възнаграждения не се определят от общото събрание).

Членовете на постоянно действащите органи имат задължение да управляват, каквото

съществува и по общия режим, т.е. в това отношение няма отклонение от общите правила.

Членовете на постоянно действащите органи имат и едно общо задължение за лоялност, в

чието съдържание се включват няколко конкретни задължения, по отношение на които са
предвидени специални правила, отличаващи се от тези по ТЗ. Те са следните:

(i) Най – напред, има изрично правило, че членовете на управителните и на контролните

органи трябва да действат само в интерес на дружеството и не могат да действат в свой личен
интерес. По ТЗ има подобно правило.

(ii) На второ място, членовете имат право за опазване на тайните на дружеството, като то е
конкретизирано в закона и е казано, че те са длъжни да не разпространяват непублична
информация както докато заемат съответната длъжност, така и след това до публичното
оповестяване на съответните обстоятелства. Терминът „публична информация“, за разлика от
термина „вътрешна информация“, не е дефиниран. Вътрешната информация по начало е такава
информация, която има значение за цената на акциите. „Публична информация“ и „непублична
информация“ са понятия с по – широко значение и представлява информация, която има някакво
значение за публичното дружество като цяло и издадените от него ценни книжа.

(iii) Членовете на постоянно действащите управителни органи имат и задължение за

разкриване на информация, което е по – широко от това при затворените дружества, уредени по
ТЗ. Те са длъжни да разкриват наличието на конфликт на интереси пред съответния орган; имат
задължение да разкриват информация на самото общо събрание, както бе описано по – горе и т.н.

Освен това, с измененията от края на 2012г. се въведоха и специални задължения за

членовете на постоянно действащите управителни органи, които са свързани със сделките, по
отношение на които са предвидени ограничения по чл. 114 и следващи ЗППЦК. По естеството си
това са задължения за контрол. Членовете трябва да упражняват контрол за спазване на тези
ограничения.

Членовете на постоянно действащите управителни органи носят отговорност за

неизпълнение на задълженията си, като особеното тук е, че в ч. 116б, ал. 1, т. 1 ЗППЦК е описано
съдържанието на дължимата грижа при небрежна форма на вина. За умисъл тези лица отговарят
по общите правила. Но по отношение на небрежната форма на вината е казано, че членовете на
управителните и на контролните органи на дружеството трябва да изпълняват задълженията си по
начин, който обосновано считат че е в интерес на всички акционери и като ползват само
347
информация, за която обосновано считат, че е достоверна и пълна. Това е грижата, която трябва
да се полага. Правилото според проф. Калайджиев е уредено несполучливо, тъй като то смесва
дължимата грижа със задължението за лоялност, понеже въпросът за интереса, с оглед на който
трябва да действат членовете на органите, е свързан със задължението за лоялност. Освен това
тази дефиниция не е изчерпателна. Несъмнено е, че независимата преценка на членовете трябва
да се основава на достоверна и пълна информация, обаче при преценяването на съдържанието на
информацията по правилата на гражданското право меродавно е не субективното отношение на
съответното лице, а грижата на добрия мениджър – една абстрактна мярка. Ето защо всъщност
поведението на лицето трябва да се сравнява с тази абстрактна мярка. Поради това всъщност
няма разлика в изискването за дължима грижа, макар да има специално правило.

Членовете на управителните и контролните органи могат да бъдат освободени от

отговорност по решение на общото събрание на акционерите, като обаче отново има няколко
правила, които са засилени в сравнение с общия режим по ТЗ.

На първо място, предвидено е, че само редовно годишно общо събрание може да вземе
решение за освобождаване от отговорност, защото само редовното годишно общо събрание
приема годишните финансови отчети, а преди това не може да се освободи от отговорност
съответният член, защото преди приемането на годишния финансов отчет акционерите няма как
да знаят какво е състоянието на дружеството и какво е извършено от съответните членове на
управителните органи през предходната година. Всякакво предварително освобождаване от
отговорност е нищожно.

На второ място, в ЗППЦК са предвидени и специални правила, касаещи гаранцията за

отговорността. По ТЗ има общо правило, съгласно което всеки член на управителен или контролен
орган дава гаранция, която е в рамките на три брутни месечни възнаграждения, като те могат да
се дават включително и в ценни книжа, издадени от самото дружество. Гаранцията, предвидена в
ЗППЦК, също е в размер на тримесечното брутно възнаграждение, но тя може да бъде само
парична. Освен това тя трябва да бъде внесена по сметка на дружеството и ако общото събрание
констатира, че са причинени вреди на дружеството, тази гаранция се изтегля за обезщетяване на
тези вреди.

III. Директор за връзки с инвеститорите

При публичното дружество ЗППЦК урежда една особена фигура, наречена „директор за
връзки с инвеститорите”. Тази фигура съответства на т.нар. „секретар”, който съществува по
американското право или поне идеята е да прилича на тази фигура, макар да има известни
отлики.

Директорът за връзки с инвеститорите е сравнително независим от управителните органи.

Терминът „директор” е условен, защото лицето, което заема тази длъжност, не може да бъде
член на управителен или контролен орган на публичното дружество. Той се назначава от
управителния орган на публичното дружество. Последното според проф. Калайджиев е
348
недостатък на уредбата и по – скоро би трябвало директорът за връзки с инвеститорите да се
избира от общото събрание. Директорът за връзки с инвеститорите обаче се отчита не пред
управителния орган, който го назначава, а се отчита пред редовното годишно общо събрание. Той
трябва да притежава подходяща квалификация и опит, което е фактически въпрос и се преценява
конкретно.

Функциите на директора за връзки с инвеститорите са описани в чл. 116г ЗППЦК. Всъщност

той осъществява връзка между управителния орган на дружеството и неговите акционери, както и
между дружеството и лица, които желаят да придобият ценни книжа, издавани от дружеството,
като им предоставя информация за текущото финансово и икономическо състояние на
дружеството.

Освен това, на второ място, директорът за връзки с инвеститорите е длъжен да изпраща в

законоустановения срок материалите за предстоящо общо събрание на всички акционери, които
са поискали да се запознаят с тях. По принцип по ТЗ акционерите могат да получат материалите за
предстоящо общо събрание на адреса на управление на акционерното дружество.

На трето място, този директор за връзки с инвеститорите води протоколите от заседанията

на управителните и контролните органи на дружеството.

Директорът за връзки с инвеститорите осъществява и комуникацията с Комисията за

финансов надзор. Той изпраща всички отчети и други данни и информация, които трябва да бъдат
предоставяни на Комисията за финансов надзор.

Директорът за връзки с инвеститорите води регистър за цялата тази кореспонденция,

която поддържа с акционерите, с Комисията за финансов надзор, с регулирания пазар и с
Централния депозитар.

В закона изрично е предвидено, че, макар директорът за връзки с инвеститорите да не е

член на постоянно действащите управителни органи на публичното дружество, спрямо него важат
и се прилагат същите задължения за лоялност и за дължима грижа, каквито се изискват за
членовете на постоянно действащите органи.

Всички лица, които управляват дружеството, както и всички останали членове на

управителни и контролни органи са длъжни да оказват съдействие на директора за връзки с
инвеститорите при осъществяване на неговата дейност.

51. Инвестиционни дружества – понятие и видове. Управляващо дружество. Дружество със

специална инвестиционна цел

52. Командитно дружество с акции

349
 Командитното дружество с акции (КДА) е уредено в чл. чл. 253 – 260 ТЗ. По естеството си
то представлява капиталово търговско дружество с две категории съдружници – (i) ограничено
отговорни съдружници, които се наричат „акционери“, тъй като те са титуляри на права по акции,
т.е. членствените им права са материализирани в акции, и (ii) неограничено отговорни
съдружници, наречени „комплементари“. Законът поставя изискване за минимален брой на
ограничено отговорните съдружници (акционерите) – те трябва да бъдат най – малко трима. По
отношение на неограничено отговорните съдружници няма предвиден минимален брой.
Максимален брой няма по отношение на нито една от двете групи съдружници.

Правният режим на командитното дружество с акции е много лаконичен. Поради това за

неуредените въпроси се прилагат субсидиарно правилата за акционерното дружество с
едностепенна система на управление.

Има предвидени изисквания по отношение на търговската фирма на КДА, като освен

общите изисквания на чл. 7 ТЗ, трябва също така да бъде спазено и специалното правило,
съгласно което в търговската фирма трябва да се включва или изразът „командитно дружество с
акции“, или съкращението „КДА“.

Тази дружествена форма на практика намира много малко приложение. Тя представлява

комбинация между капиталово и персонално дружество. Като правна форма то се е зародило
преди дружеството с ограничена отговорност. Идеята при възникването му е била да се създаде
междинна форма между капиталовите и персоналните дружества, но след създаването на
дружеството с ограничена отговорност КДА е изместено и намира малко практическо
приложение.

КДА по начало се учредява от неограничено отговорните съдружници (комплементарите).

Те изготвят устава. Самото учредяване се извършва по симултанната система (бидейки
единствената допустима у нас). Акциите се записват на учредително събрание, като
комплементарите избират акционерите, които записват акциите на учредителното събрание.
Освен че уставът се приема на учредителното събрание, също така се изисква и съгласие на
комплементарите за неговото приемане. Няма пречка и самите комплементари да участват на
учредителното събрание и да запишат и акции.

По отношение на капитала и вноските при КДА се прилагат правилата за акционерното

дружество. Минималният размер на капитала е също както при акционерното дружество – 50 000
лв.

КДА се характеризира с известни особености по отношение на органите. Те са следните:

Общото събрание на акционерите се състои от всички акционери. Както бе споменато по –

горе, неограничено отговорните съдружници могат да бъдат също така и акционери, но право на
глас в общото събрание имат само акционерите, които не са комплементари. Т.е. ако някой
неограничено отговорен съдружник запише акции, той ще бъде и акционер, но няма да може да

350
участва в гласуването на общото събрание. Те участват в заседанията на общото събрание само
със съвещателен глас. Иначе той има останалите членствени права на акционерите – право на
дивидент, право на ликвидационен дял и т.н. Компетентността на общото събрание се определя в
устава и по принцип наподобява на тази на общото събрание в акционерно дружество.

Изменение на устава на дружеството изисква, освен решение на общото събрание, също и

съгласие на комплементарите. Освен това по отношение на общото събрание на КДА има една
особеност, която произтича от особената структура на дружеството, която се състои в това, че то
може да приема решения по искания на акционерите за извършване на проверка на дейността на
дружеството (чл. 257, ал. 1 ТЗ). Законът не урежда нищо повече в тази насока, не предвижда
ограничения или изисквания по отношение на лицата, които могат да извършват такава проверка
и т.н. Освен това няма изисквания по отношение на методите, чрез които ще се извършва
проверката, нито пък дали ще обхваща цялата или само част от дейността.

Тъй като субсидиарно се прилагат правилата относно едностепенната система на

управление при АД, втори орган на КДА е съвет на директорите. Особеното тук е, че съветът на
директорите на КДА се състои само от комплементарите, т.е. те по право са членове на съвета на
директорите. Понеже няма никакви ограничения по отношение на броя на комплементарите –
нито минимален, нито максимален, на практика, макар това да не е уредено изрично, съветът на
директорите на КДА се състои от толкова комплементари, колкото има в дружеството. Т.е. не би
следвало да важат ограниченията по отношение на минималния (трима) и максималния (девет)
брой на членовете на съвета на директорите при АД. И всъщност комплементар в дружеството е
само едно лице, то тогава органът би следвало да бъде едноличен, макар това да не е
предвидено изрично.

Цялото управление и представляване на дружеството се осъществява от съвета на

директорите. Когато членовете на съвета са няколко, те могат да изберат изпълнителен директор
измежду тях. Акционерите, които не са комплементари, не участват в текущото управление и
представляването на дружеството. Общото събрание на акционерите не може да отнеме правото
на комплементарите да бъдат членове на съвета на директорите и да управляват и представляват
дружеството.

Уредени са и някои специални правила, касаещи преобразуването и прекратяването на

КДА.

При преобразуване, тъй като има две категории съдружници, по всички важни въпроси,
свързани с преобразуването, трябва да бъде взето решение и от двете категории съдружници.
Преобразуването се извършва по единодушно решение на комплементарите, което трябва да
бъде в писмена форма с нотариална заверка на подписите, като заедно с това трябва да бъде
прието и решение на общото събрание на акционерите с мнозинство ¾ от акциите с право на глас,
представени на общото събрание.

351
 Що се отнася до прекратяването на КДА, в закона няма предвидени специални правила,
касаещи мнозинствата в тези случаи. Несъмнено е, че при прекратяването също се изисква
съгласие на комплементарите, т.е. те и в тези случаи трябва да приемат решение. Ако се приложи
режимът на преобразуването, доколкото и при преобразуването дружеството се прекратява, само
че без ликвидация, то би следвало и в хипотезите на прекратяване на дружеството решението на
комплементарите да бъде единодушно и в писмена форма с нотариална заверка на подписите. По
отношение на решението на общото събрание на акционерите за прекратяване на КДА би
следвало да се прилага субсидирано режима, отнасящ се до прекратяване на АД.

Смъртта или обявяването в несъстоятелност на акционер не води до прекратяване на

дружеството, тъй като личността на акционерите (т.е. на ограничено отговорните съдружници) не
е съществен елемент от самото дружество. В устава може да бъде предвидено и друго.

Обаче смърт или поставяне под запрещение на комплементар – физическо лице, или пък
прекратяване на комплементар – юридическо лице по начало води до прекратяване на
дружеството, тъй като дружеството е учредено с оглед личността на неограничено отговорните
съдружници. Размерът на ликвидационния дял се определя по общите правила.

53. Еднолични търговски дружества – понятие и видове. Учредяване и управление на ЕТД.

Прекратяване

I. Общи положения

Едноличните търговски дружества са дружество с ограничена отговорност или акционерно

дружество, всички дялове или акции от които принадлежат на едно лице. Другите видове
търговски дружества не могат да бъдат еднолични. Особеното е, че едноличните дружества не са
отделна или самостоятелна дружествена форма, а са или ООД, или АД, но имат само по един
съдружник или акционер, който се нарича „едноличен собственик на капитала“. В този смисъл,
ако в едно ООД например всички дялове се придобият от едно лице и дружеството стане
еднолично, това не води до преобразуване, не представлява промяна на правната форма.
Доколкото няма специални правила, предвидени по отношение на едноличните търговски
дружества, субсидиарно се прилагат общите правила за ООД и АД.

Могат да се правят различни класификации на едноличните търговски дружества,

съобразно разнообразни критерии. От гледна точка на организационната форма има 2 вида ЕТД –
(i) еднолично дружество с ограничена отговорност (ЕООД) и (ii) еднолично акционерно дружество
(ЕАД).

Има и особености, произтичащи от това кой е едноличен собственик на капитала. Когато

едноличен собственик е лице, различно от държавата или община, тогава се прилага общият
режим на ТЗ. Възможно е обаче едноличен собственик на капитала да е държавата или община. В

352
такъв случай става дума за търговци – публични предприятия, за които са уредени специални
правила и са подложени на специален режим.

Законът съдържа някои общи правила относно едноличните търговски дружества. Те са

сравнително малко и не са много систематизирани.

На първо място, ЕООД или ЕАД може да се учреди по 2 начина. ЕТД може да възникне като
еднолично още от самото си учредяване. В тези случай едно лице, независимо дали физическо
или юридическо, учредява дружество. Това от своя страна също може да стане по различни
начини – чрез първоначално учредяване, но и чрез преобразуване например (чрез отделяне на
ЕТД). Другият начин за възникване на ЕТД е когато в едно обикновено АД или ООД всички акции
или дялове по някакъв способ, какъвто и да било той, бъдат придобити от едно лице. Между
едноличния собственик на капитала и едноличното дружество възникват членствени
правоотношения. Няма ограничения относно това колко еднолични дружества може да
притежава едно лице.

Има специални правила, които касаят преобразуването на ЕТД, но те ще бъдат разгледани

по – долу при материята на преобразуването.

Законът съдържа и някои особени правила, отнасящи се до всеки един от двата вида
еднолични търговски дружества. Тук се има предвид режимът по ТЗ на частните ЕТД, а търговците
– публични предприятия ще бъдат разгледани по – долу.

II. Еднолично дружество с ограничена отговорност

При учредяването на ЕООД, когато то изначално се учредява като еднолично дружество, се

съставя учредителен акт, а не дружествен договор, тъй като има само един съдружник.
Учредителният акт има характера на едностранна сделка, макар тя сама по себе си не е
достатъчна за възникването на дружеството. Иначе се прилагат общите правила за учредяване на
ООД – трябва да се подпише учредителният акт, да се избере управител (било в самия
учредителен акт, било с отделен акт), вноските да съответстват на предвидения в закона минимум
и да се извърши вписване в търговския регистър.

По отношение на търговската фирма на ЕООД, освен общите изисквания на чл. 7 ТЗ, е

предвидено, че трябва да се включи изразът „еднолично ООД“ или съкращението „ЕООД“. Това са
задължителни елементи на търговската фирма.

По отношение на капитала особеното е, че капиталът може да не е разделен на дялове,

т.е. може да има само един дял. Може обаче и да бъде разделен на дялове. Относно размера на
капитала се прилагат общите правила.

Що се отнася до органите на ЕООД, няма общо събрание на съдружниците, а има само

един съдружник – едноличен собственик на капитала. Следователно не могат да намерят
приложение и правилата за свикване на общо събрание, за кворум и мнозинство и т.н.
353
Едноличният собственик на капитала приема само решенията, които в ООД приема общото
събрание, т.е. той има компетентността на общото събрание на съдружниците. За решенията на
еднолични собственик се съставя протокол в съответната предвидена за общото събрание форма
(писмена).

ЕООД, както всяко друго ООД, трябва да има управител. Ако едноличният собственик на
капитала е физическо лице, може управител да бъде самият той. В такъв случай обаче, в
съответствие с Дванадесета директива на дружественото право (всъщност Дванадесета
директива на дружественото право (Директива 89/667/ЕИО) е отменена от и понастоящем
действа Директива 2009/102/ЕО – бел. И.П), договорите, които едноличният собственик на
капитала, бидейки и управител, сключва със себе си в качеството си на физическо лице, трябва да
бъдат в писмена форма. Това изискване е въведено с оглед създаване на сигурност в оборота. В
случай че едноличният собственик на капитала е юридическо лице, тогава неговият ръководен
или представителен орган, или определено от него лице може да бъде назначено за управител.
Управител може да бъде и всяко друго лице, на което едноличният собственик на капитала е
възложил да бъде управител.

Между управителя и дружеството се сключва писмен договор за управление, както е и при

останалите дружества. Такъв договор обаче може и да не бъде сключен, това не е някаква пречка.
Но ако има, той трябва да бъде в писмена форма за действителност.

ЕООД може да има контрольор, а може и да няма, както е по общите правила за ООД, тъй
като е факултативен орган.

Има специални правила касаещи прекратяването на ЕООД. На първо място, ако едноличен
собственик на капитала е физическо лице, тогава по начало смъртта на физическото лице
прекратява и дружеството, след което следва да се извърши ликвидация. В учредителния акт
може да бъде предвидено и друго. А също така и наследниците на физическото лице могат да
решат да продължат дейността. Ако едноличен собственик на капитала е юридическо лице,
прекратяването на юридическото лице – едноличен собственик води до прекратяване и на
едноличното дружество с ограничена отговорност.

III. Еднолично акционерно дружество

Едноличното акционерно дружество, както всяко акционерно дружество, се учредява по

симултанната система. Съставя се учредителен акт, който трябва да бъде в писмена форма и с
който се утвърждава устава и се назначава първият надзорен съвет или съвет на директорите.
Този учредителен акт замества учредителното събрание, тъй като има само един акционер. Извън
това, учредяването се извършва по общия ред – трябва да се извършат съответните вноски; ако
дружеството е с двустепенна система на управление, трябва да се избере надзорен съвет, който
пък да избере управителен съвет; могат да бъдат избрани и изпълнителни членове; трябва да се
извърши и вписване в търговския регистър.

354
 Има една особеност, която се изразява в това, че и едноличният собственик на капитала се
вписва в търговския регистър. Това се отличава от режима на акционерните дружества, при които
акционерите не се вписват в търговския регистър. Това изискване е предвидено с оглед да се
гарантира правната сигурност. То важи не само в случаите, в които дружеството изначално се
учредява като еднолично, но и когато стане еднолично в последствие (т.е. когато всички акции се
придобият от едно лице към даден момент).

Фирмата на ЕАД трябва да отговаря на общите изисквания на чл. 7 ТЗ, като заедно с това
трябва да включва или израза „еднолично акционерно дружество“ или съкращението „ЕАД“.

По отношение на капитала няма никакви особености. Разделя се на акции и се прилагат

общите правила, уредени в материята на акционерното дружество.

Що се отнася до органите, и тук, както и при ЕООД, няма общо събрание, а въпросите,
които при АД попадат в компетентността на общото събрание на акционерите, в ЕАД се решават
от едноличния собственик на капитала. Решенията на едноличния собственик на капитала се
отразяват в писмен протокол.

Управителните органи на ЕАД са същите, каквито са и при всяко акционерно дружество. И

тук може да има както едностепенна, така и двустепенна система на управление. И тук е
предвидено изискване, че договорите между едноличния собственик на капитала и дружеството,
когато то се представлява от него (например може едноличният собственик на капитала да бъде
и изпълнителен директор), трябва да бъдат сключвани в писмена форма.

Писмени договори се сключват и с членовете на съветите, също както и при акционерните

дружества. Според проф. Калайджиев обаче тук сключването на такива договори не е
задължително. Договорите с членовете на надзорния съвет и съвета на директорите се подписват
от едноличния собственик на капитала, но може да се сключат и от упълномощено от него лице.
При двустепенна система на управление договорите с членовете на управителния съвет се
сключват от председателя на надзорния съвет.

Предвидено е едно специално правило, касаещо прекратяването на дружеството.

Съгласно него смъртта на едноличния собственик на капитала – физическо лице или
прекратяването на едноличния собственик на капитала – юридическо лице не прекратява
дружеството.

54. Търговец – публично предприятие. Учредяване на търговски дружества – публични

предприятия. Публични предприятие, създадени със закон.

Търговците – публични предприятия са уредени в Дял Втори на Част Втора на ТЗ, която е
озаглавена „Държавни и общински предприятия“. И други нормативни актове съдържат правна
уредба на тези търговци. По смисъла на чл. 61 ТЗ и чл. 62, ал. 2 ТЗ търговец – публично
355
предприятие може да бъде или еднолично търговско дружество с едноличен собственик на
капитала държавата или община, или държавно предприятие, което не е търговско дружество и е
уредно със специален закон. Освен това в Закон за общинската собственост са уредени едни
особени образувания, наречени „общински предприятия“, които ще бъдат разгледани по –долу,
макар да е спорно дали те са юридически лица.

Във всички случаи търговците – публични предприятия по смисъла на ТЗ са юридически

лица и са търговци.

Освен това, особеното е, че те се учредяват от държавата или община въз основа на

държавно или общинско имущество. Друг въпрос е дали това имущество продължава да бъде
държавно, съответно общинско и след учредяването.

Доколкото може да се провежда някакво разграничение, търговците – публични

предприятия могат да се обособят в два вида - от една страна, (i) това са еднолични търговски
дружества (ЕООД или ЕАД), които се учредяват от държавата или община, а от друга страна, (ii)
това са некорпоративни юридически лица от типа на учрежденията, които се учредяват от
държавата или община. Ето защо не са търговци – публични предприятия по смисъла на ТЗ
търговски дружества, в които държавата или община е титуляр на част от, но не на всички акции.
Дори държавата или община да е мажоритарен акционер, дружеството не е търговец – публично
предприятие, а е обикновено акционерно дружество или дружество с ограничена отговорност.
Също така не са търговци – публични предприятия дружествата, в които участват търговци –
публични предприятия. В този смисъл, ако търговец – публично предприятие учреди еднолично
ООД или АД, последното не е търговец – публично предприятие, защото едноличен собственик на
капитала е юридическо лице – търговец, а не държавата или общината.

Търговците – публични предприятия трябва да се различават от публичните дружества,

които бяха описани по – горе в настоящото изложение. Между тях няма нищо общо.

Търговците – публични предприятия исторически водят своето начало от това, че преди

1989г. цялата стопанска дейност на държавата се е осъществявала от юридически лица от типа на
учрежденията, а не от корпоративни юридически лица. Понеже са били юридически лица от типа
на учрежденията, те не са имали право на собственост върху имуществото, с което са развивали
дейност. Те са имали особено право, което съществува и понастоящем по отношение на
некорпоративните държавни юридически лица, като често е наричано с различни наименования –
„право на управление“, „право на стопанисване“, „право на стопанисване и управление“ и т.н.
Съществува спор какъв вид е това право – вещно или не. Според проф. Калайджиев е по – скоро
вещно право. Особеното е, че тези юридически лица не са собственици на имуществото, но
упражняват всички други права и правомощия – владеят вещите, използват ги, разпореждат се с
тях и т.н. След 1989г. е издаден Указ № 56 за стопанската дейност. С него се създават и първите
корпоративни юридически лица, в които е възможно държавата или община да бъде акционер
или съдружник. Това са били т.нар. „акционерни фирми“, „фирми с ограничена отговорност“ и

356
„фирми с неограничена отговорност“. След влизането в сила на Търговския закон пред 1991г.
учредените държавни и общински фирми продължиха да съществуват по режима на Указ № 56 за
стопанската дейност, макар че той в голяма част беше отменен с влизането в сила на ТЗ. Това
беше така до преобразуването им в търговски дружества. Проблемът обаче е, че ТЗ не урежда
механизъм за трансформирането на тези държавни и общински фирми, които са юридически лица
от типа на учрежденията, в търговски дружества, които са корпоративни юридически лица. Тази
трансформация от начало беше уредена от специален закон, наречен „Закон за образуване на
еднолични търговски дружества с държавно имущество“, който влезе в сила на 1 юли 1991г. Този
закон обаче също не съдържаше правила, а само предвиждаше, че държавните фирми се
преобразуват. Конкретните правила за трансформацията на тези държавни фирми в търговски
дружества обаче все още се съдържаха в Указ № 56 и Правилника за прилагането му. В
последствие по – конкретни правила относно тези въпроси се въведоха със Закона за
преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, който беше приет през
1991г., след което е отменен със Закона за приватизация и следприватизационен контрол от
2002г., който съдържа общите правила за това преобразуване. Обаче режимът както в стария
закон, така и в сега действащия ЗПСПК е много общ и не урежда всички способи за създаване на
еднолични търговски дружества с държавно и общинско участие. Особени правила относно
едноличните търговски дружества с държавно участие от начало бяха въведени с един правилник
на МС от 1992г., който към момента е отменен. С приемането на ЗПСПК се прие друг правилник,
наречен „Правилник за реда за упражняване на правата на държавата в търговските дружества с
държавно участие в капитала“ (ПРУПДТДДУК). Последният действа и в момента и всъщност
подробният режим за учредяване на еднолични държавни ООД или АД, както и за тяхното
устройство и сделките, които могат да сключват, въобще целият специален правен режим, се
съдържа в този Правилник.

По отношение на търговските дружества с общинско участие, т.е. едноличните търговски

дружества, които се учредяват от общини, има малко общи правила – чл. 61 и чл. 62 ТЗ, ЗМСМА,
ЗПСПК и ЗОбС. Тези общи правила обаче са разпръснати и лаконични. Подробен режим за тези
еднолични дружества с общинско участие се съдържа в наредба, която всяка община приема.
Всяка община има право сама да урежда режима на тези еднолични дружества.

Що се касае до държавните предприятия, които не са търговски дружества, т.е.

юридически лице, които нямат корпоративен характер, те се създават със специален закон. За тях
няма общи правила.

Т.нар. „общински предприятия“ са уредени в Закон за общинската собственост.

Съществува спор относно това дали тези образувания за юридически лица или не. Според проф.
Калайджиев може би по – скоро не са.

Както всички търговски дружества, едноличното търговско дружество с държавно участие

възниква по т.нар. „нормативна система“/“нормативно – контролна система“. Фактическият състав
на учредяването на такова дружество е смесен и включва няколко елемента.

357
 Най – напред, трябва да се издадат актове за учредяване на търговското дружество и за
конституиране на неговите органи. Съгласно чл. 3, ал. 1 ПРУПДТДДУК, еднолични търговски
дружества с ограничена отговорност и еднолични акционерни дружества се образуват от
Министерски съвет. Тази възможност е израз на правомощието на Министерски съвет, уредено в
чл. 106 КРБ, да организира стопанисването на държавното имущество. Макар да не е казано
изрично в ПРУПДТДДУК и в ЗПСПК, Министерски съвет може да възложи образуването на
еднолично дружество на съответния отраслов министър. Поставя се въпросът дали актовете за
учредяване на търговско дружество с държавно участие на Министерски съвет или на съответния
отраслов министър представляват по естеството си административни актове или са особени
актове с гражданскоправно действие. Съдебната практика не е единодушна, но в някои решения
се приема, че това по – скоро са администрративни актове. Всъщност този спор има практическо
значение с оглед на това дали издадената от съответния министър заповед може да се обжалва
по административен ред. Според проф. Калайджиев това не са административни актове, а са
гражданскоправни актове, едностранни сделки. Особеността обаче се състои в това кой приема
тези сделки. Всъщност те се приемат не от административен орган, а от държавата, при това в
качеството й на гражданскоправен субект. В този случай държавата се представлява по силата на
нормативните актове или по силата на административен акт или от Министерски съвет, или от
съответния министър. Характерна особеност обаче е, че, понеже става дума за гражданскоправни
отношения, а не за административноправни отношения, Министерски съвет, който по принцип е
административен орган, разглеждан като колегиален орган, не е представител на държавата в
гражданскоправните отношения. Министърът, разглеждан като министър, също не представлява
държавата в гражданскоправни отношения, а е административноправен орган. Именно поради
тези причини според проф. Калайджиев, имайки предвид, че търговските дружества не се
учредяват от Министерски съвет или от министър, а от държавата, последната се представлява
или от членовете на Министерски съвет, или от съответния министър, но в качеството им на
физически лица, а не в качеството им на държавен орган.

Втори способ за възникване на еднолично търговско дружество е т.нар. „преобразуване“.

Трябва да се има предвид обаче, че терминът „преобразуване“, когато се отнася до държавните и
общинските еднолични дружества, има смисъл, различен от този на преобразуването при
търговските дружества. Двете правни явления са подобни, но не са идентични по своето значение
и по своите последици. По смисъла на ЗПСПК и ПРУПДТДДУК преобразуването е смесен
фактически състав, при който юридическо лице от типа на учрежденията се прекратява без
ликвидация, а на негово място възниква еднолично търговско дружество с едноличен собственик
на капитала държавата. Това еднолично търговско дружество, било то ЕАД или ЕООД, е общ
(универсален) правоприемник на прекратеното юридическо лице от типа на учрежденията, т.е.
всички права и задължения на това прекратено юридическо лице от типа на учрежденията
преминават по силата на този смесен фактически състав върху новоучреденото еднолично
търговско дружество.

358
 Преобразуването е смесен фактически състав, защото от една страна то също включва
някакъв акт или на Министерски съвет, или на министър, който обаче според проф. Калайджиев
има гражданскоправно действие (макар да се нарича „заповед“, или „разпореждане“, или
„решение“), а освен това трябва да се извърши и вписване в търговския регистър. Като последица
от преобразуването, т.е. от този фактически състав най – напред се прекратява юридическото лице
от типа на учрежденията и на негово място възниква еднолично търговско дружество. На второ
място, едноличното търговско дружество по начало става универсален правоприемник на правата
и задълженията, като обаче в самия акт за преобразуване е възможно да бъде предвидено
определени активи или пасиви да не преминат.

Има обаче една особеност при тези еднолични търговски дружества, изразяваща се в това,
че обикновено това държавно юридическо лице от типа на учрежденията, което съществува
първоначално, не е имало право на собственост, а само право на управления и стопанисване,
докато държавата остава титуляр, макар и номинален, на правото на собственост върху активите
на това юридическо лице. Когато обаче се извърши това преобразуване, новоучреденото
корпоративно юридическо лице придобива право на собственост върху активите, които то е
получило по реда на общото правоприемство, т.е. то придобива вещни права. Правото на
собственост на държавата се прекратява, а на негово място право на собственост върху активите
придобива едноличното търговско дружество. Това обаче не винаги е така. Възможно е
държавата да преобразува юридическото лице от типа на учрежденията в еднолично търговско
дружество, като си запази правото на собственост върху част или всички активи, а в полза на
търговското дружество да учреди само право на ползване и други вещни права върху
имуществото. За да се случи това обаче, то трябва да бъде изрично предвидено. Гореописаната
последица е уредена изрично в § 10, ал. 3 от ПЗР на ЗПСПК и чл. 5, ал. 2 ПРУПДТДДУК. В замяна на
правото си на собственост, което е имала, държавата придобива членствени права, т.е. става
едноличен собственик на капитала на едноличното търговско дружество.

В тези еднолични търговски дружества се водят различни регистри. Например уреден е

един регистър, който се води към Националния статистически институт и е неразделна част от
БУЛСТАТ. Освен това към министерства, съобразно отрасловата компетентност на съответния
министър, също се водят регистри на търговските дружества с държавно участие. Вписването в
тези регистри обаче има само доказателствено и информационно значение, а иначе едноличните
търговски дружества с държавно участие се вписват в търговския регистър, както всички останали
търговски дружества, заедно с всички последици, произтичащи от и свързани с това вписване.

Всъщност едноличните търговски дружества с държавно участие се образуват по един от

двата способа, описани по – горе. Фактическият състав на тези два способа обаче по същество е
един и същ, а именно: (i) трябва да има акт на Министерски съвет или на съответен министър и (ii)
вписване в търговския регистър. Разликата е, че когато става въпрос за първоначално учредяване,
трябва да се внесе и някакво имущество и да се изберат органи, а когато се касае до
преобразуване, имущество не се внася, защото то преминава по реда на общото правоприемство.

359
 Предвидени са и специални правила, които уреждат непаричните вноски в такива
еднолични търговски дружества. Непарични вноски се извършват, само ако се касае за образуване
(т.е. първоначално учредяване) на еднолично търговско дружество. Всъщност трябва да се има
предвид, че такива еднолични дружества с държавно участие по принцип се образуват въз основа
на непарична вноска, т.е. някакво имущество. Особеното тук обаче е, че тази парична вноска не се
оценява по реда на чл. 72 ТЗ и чл. 73 ТЗ. Има специални правила, съгласно които оценката се
извършва в съответствие с разпоредбите на Закон за държавната собственост.

Освен това има и специални правила относно увеличаването и намаляването на капитала,

както и за приемане на съдружници. Тук се имат предвид хипотези, в които се касае за
увеличаване на капитала чрез записване на нови акции/придобиване на нови дялове от лица,
различни от държавата. Всъщност този съдружник или акционер, който ще се включи в това до
този момент еднолично дружество, по правило се избира посредством конкурс. Началната цена
на новите дялове или акции се определя от лицензиран оценител, като лицето, което ще бъде
прието като съдружник/акционер, трябва да плати цената на тези нови дялове или акции.

Органи на едноличните дружества с държавно участие

Едноличните дружества с държавно участие имат същите органи, както и останалите

еднолични търговски дружества, а именно: едноличен собственик на капитала и управителни
органи. При ЕООД органите са едноличният собственик на капитала и управителят, като може да
има и контрольори, които са факултативни органи. При ЕАД органите са едноличният собственик
на капитала и съвет на директорите при едностепенна система на управление или управителен
съвет и надзорен съвет при двустепенна система на управление.

I. Едноличен собственик на капитала

Едноличният собственик на капитала и на двата вида еднолични търговски дружества

(ЕООД и ЕАД) е държавата. Нейните права на едноличен собственик на капитала се упражняват от
Министерски съвет или от съответен ресорен министър, те са представители на държавата.
Особеното тук е, че това представителство по начало произтича от нормативен акт. Те
представляват държавата в качеството си на физически лица, както беше посочено по – горе. Тези
представители могат да упълномощят и други лице, които да осъществяват тези функции.

В ЕООД с държавно участие едноличният собственик на капитала има правата на общото

събрание на съдружниците по чл. 137, ал. 1 ТЗ. С оглед обаче да гарантира в по – голяма степен
интереса на държавата, ПРУПДТДДУК стеснява правата на управителя и разширява правомощията
на едноличния собственик на капитала (чл. 11 ПРУПДТДДУК). Например на държавата е
предоставена компетентността да взема решения по отношение на различни видове сделки,
например:

(i) държавата взема решение за разпореждане с дълготрайни финансови активи на

дружеството – отчуждител;

360
 (ii) дава разрешение за даване на обезпечение в полза на трети лица;

(iii) дава разрешение за разпоредителни сделки с дълготрайни активи, за наем на

недвижими имоти с балансова стойност, която надхвърля 5 на сто от общата
балансова стойност на дълготрайните активи към 31 декември на предходната
година; за сключване на договори за кредит, за съвместна дейност, за поемане на
менителнични задължения, за учредяване на залог, ипотека и т.н.

Изброяването в чл. 11 ПРУПДТДДУК на всички тези сделки, за които трябва да се вземе

решение на едноличния собственик на капитала, не е изчерпателно. Последният може да взема
решения и по други въпроси, които са предоставени в негова компетентност от закона или от
учредителния акт.

Аналогично е положението на едноличния собственик на капитала на ЕАД с държавно

участие. Той притежава правата на общото събрание на акционерите по чл. 221 ТЗ, като заедно с
това е овластен и с допълнителни права, които са подобни на тези при ЕООД с държавно участие,
както бяха изброени по – горе (чл. 12 ПРУПДТДДУК). Изброяването в чл. 12 ПРУПДТДДУК също не
е изчерпателно. Посочените в тази разпоредба правомощия са подобни на тези по чл. 11 при
ЕООД, обаче тук са предоставени правомощия, които касаят не само извършване на определени
сделки, но и такива, отнасящи се до конституирането на различните органи на дружеството.
Например едноличният собственик на капитала в ЕАД определя възнаграждението на всички
членове на съвета на директорите, а не само на онези, на които няма да бъде възложено
управлението, както е по общия режим на чл. 221, т. 5 ТЗ. Едноличният собственик на капитала
(държавата) също така приема решения за откриване и закриване на клонове. Държавата взема и
решенията за прехвърляне на значителни части от предприятието. Освен това дава и разрешение
за различни видове сделки, които са подобни на тези, уредени при ЕООД. В определени случаи,
когато Министерски съвет упражнява правата на едноличния собственик на капитала, е
предвидена възможност съответен отраслов министър, съобразно своята компетентност да дава
разрешение за някои от тези сделки, като идеята е да не се занимава Министерски съвет, когато
става дума за сделки с по – малко значение (например сключване на договор за наем). Освен
това, в чл. 12, т. 13 ПРУПДТДДУК е уредено диспозитивно правило, тъй като по отношение на
решенията, които са описани в тази точка, в устава може да се предвиди, че те няма да са в
компетентността на едноличния собственик на капитала, а например в компетентността на
постоянно действащ управителен орган. Ако обаче в устава нищо не е предвидено, тогава тези
решение също се вземат от едноличния собственик на капитала.

Във всички тези случаи, когато се приемат актове на едноличния собственик на капитала,
те имат характера на гражданскоправни сделки. Това положение е безспорно не само в
литературата, но и трайната практика на ВАС приема, че това не са административни актове и не
подлежат на обжалване по административен ред.

361
 II. Постоянно действащи органи на едноличните търговски дружества с държавно
участие

Постоянно действащите органи са различни при едноличните дружества с ограничена

отговорност и при едноличните акционерни дружества.

II.1 Постоянно действащи органи на ЕООД

При ЕООД постоянно действащите органи са управител и контрольор. Управител или

контрольор на ЕООД може да бъде само физическо лице. Освен това в ПРУПДТДДУК е
предвидено, че едно и също лице не може да участва в повече от един орган за управление или
контрол на такова дружество.

Уредени са специални ограничения по отношение на управителите, чието предназначение

е да се осигури независимост и добросъвестност. Общото правило на чл. 142 ТЗ, което въвежда
изискванията спрямо управителите на ООД, се прилага само субсидиарно. Предвидените
изисквания по естеството си представляват отрицателни предпоставки.

На първо място, не могат да бъдат управители лица, които по някакъв начин извършват
конкурентна дейност. Това са физически лица, които от свое или от чуждо име извършват
търговски сделки, съдружници са в събирателно дружество, командитно дружество или ООД, или
заемат длъжност в ръководни органи на други дружества, когато се извършва дейност, подобна
на тази на едноличното дружество с държавно участие.

На второ място, с оглед гарантиране на почтеност, е предвидено, че не могат да бъдат

управители лица, които са лишени с влязла в сила и присъда или с административно наказание от
правото да заемат материално - отчетническа длъжност.

Има и трета група ограничения, което по – скоро касае наличието на конфликт на

интереси. Те се изразяват в това, че различни лица, изпълняващи публични функции, заемащи
длъжности в държавни органи, членове на държавни органи и т.н. не могат да бъдат управители в
ЕООД с държавно участие. Например такива са народни представители, министри, заместник –
министри, областни управители, кметове и т.н.

Подобни ограничения са предвидени и по отношение на контрольорите в тези еднолични

търговски дружества с ограничена отговорност.

Не могат да бъдат контрольори лица, лишени с влязла в сила присъда или с

административно наказание от правото да заемат материално – отчетническа длъжност, а заедно
с това и народни представители, министри, заместник – министри, областни управители, кметове
и т.н.

По отношение на управителите и контрольорите са уредени специални правила, касаещи

сключването и прекратяването на договорите за управление и контрол, както и за тяхното

362
съдържание. Договорите за управление имат смесен характер, тъй като включват в съдържанието
си уговорки както от договор за поръчка, така и от договор за изработка. Договорите за контрол
пък по естеството си представляват договори за изработка, защото те се сключват за
извършването само на материални действия. Тези договори са двустранни, възмездни, винаги
срочни, като е предвиден максимален 3 – годишен срок. Последното осигурява възможност на
едноличния собственик на капитала да променя управителите и контрольорите.

Договорите могат да бъдат сключвани след провеждане на конкурс при условия и ред,
определени от органа, който упражнява правата на едноличния собственик на капитала. Това
обаче не е задължително. Тези договори не се вписват в търговския регистър. Те пораждат
задължения и за двете страни. Задълженията на управителя са същите, каквито има управителят
във всяко ООД – има задължение да управлява дружеството и да го представлява пред третите
лице. Особеното тук обаче, което е допълнително към тези задължения, е, че тези лица в
договора трябва да поемат задължение на свой риск да постигнат определен финансов резултат.
Контрольорът пък се задължава контрол върху дейността на дружеството, включително върху
управителя и персонала.

Особено задължение, предвидено от ПРУПДТДДУК в тежест на управителите и

контрольорите, е, че те трябва периодично да се отчитат пред едноличния собственик на
капитала, който по този начин контролира тяхната дейност. Те са длъжни в 15 – дневен срок след
изтичане на всяко тримесечие и след приключване на финансовата година представят на органа,
упражняващ правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала,
писмен отчет за работата си - за резултатите от изпълнението на бизнес програмата на
дружеството, за финансовото и икономическото състояние на дружеството, за съществуващите
проблеми и мерки за тяхното решаване (чл. 23 ПРУПДТДДУК).

Освен това има и специални правила, касаещи възнаграждението на тези управители и

контрольори. Особеното е, че възнаграждението се определя в зависимост от стойността на
дълготрайните материални активи, числеността на персонала, рентабилността, финансовия
резултат и т.н. Самото определяне на възнаграждението се извършва въз основа на бална оценка
по нормативноустановени показатели и критерии. Управителите на едноличните търговски
дружества с ограничена отговорност получават възнаграждение при стойност на една бална
оценка, която е равна на минималната работна заплата, установена за страната за съответния
месец, а контрольорите – при стойност на една бална оценка в размер на 40 на 100 от
минималната работна заплата, установена за страната за съответния месец. Тъй като обаче тези
лица се отчитат на 3 месеца, от това произтича една особеност, която се изразява в това, че през
първия и втория месец на тримесечието възнаграждението се определя на базата на
икономическото състояние на дружеството, а възнаграждението за третия месец вече се определя
на базата на реалния резултат, който е постигнат през цялото тримесечие. Управителите и
контрольорите освен това могат да получават и част от печалбата, като тези възнаграждения се
наричат „антиеми“. За тези възнаграждения обаче е предвиден максимален размер. Общият
размер на възнагражденията на управителите не може да надвишава седемкратния размер на
363
минималната работна заплата, установена за страната за съответния месец. Възнаграждението на
контрольорите пък не може да надхвърля четирикратния размер на минималната работна
заплата, установена за страната за съответния месец.

В ПРУПДТДДУК са предвидени и специални правила по отношение прекратяването на тези

договори, уредени в чл. 29 ПРУПДТДДУК.

Те могат да се прекратяват едностранно с предизвестие, като предвиденият срок на

предизвестието е различен по отношение на двете страни – за управителя или контрольора е 3
месеца, а относно държавата е 1 месец.

Вън от това, те могат да бъдат прекратени по всяко време (всъщност се касае за особена
форма на разваляне) без предизвестие (i) при неизпълнение на икономическите показатели,
които са определени в бизнес програмата, която е част от договора; (ii) при нарушение на закона и
на ПРУПДТДДУК, свързано със задълженията на договора; и (iii) при поведение, което влошава
финансовия резултат на дружеството. Изброяването на основанията в чл. 29 ПРУПДТДДУК не е
изчерпателно.

Има уредени и правила, касаещи ликвидаторите, като ограниченията, предвидени спрямо

тях, са аналогични на тези, които са установени по отношение на управителите, тъй като по
същество ликвидаторите изпълняват функциите по управление и представителство на
дружеството по време на ликвидацията.

II.2 Постоянно действащи органи на ЕАД

Както бе споменато и по – горе, ЕАД с държавно участие може да бъде както с

едностепенна система на управление, така и с двустепенна система на управление. Членове на
съветите могат да бъдат както физически, така и юридически лица, както е и по общия режим на
ТЗ. Всъщност на практика тези съвети се използват за получаване на допълнителни
възнаграждения от определени държавни служители. С цел обаче да се ограничи тази вредоносна
практика и да се оптимизира управлението, в ПРУПДТДДУК е предвидено, че броят на членовете
на съвета на директорите или на надзорния съвет на съответно дружество по начало не може да
бъде повече от 5 лица. Броят може да бъде и по – голям от 5 лица, но тогава за това е необходимо
съгласие на Министерски съвет. Тук, както и при ЕООД по – горе, също има ограничение, съгласно
което едно и също лице не може да бъде член на повече от един орган за управление или контрол
на такова дружество.

По отношение на самите членове на постоянно действащи органи на ЕАД с държавно

участие са въведени ограничения, които наподобяват тези при ЕООД по – горе. Общото правило
на чл. 234, ал. 2 ТЗ се прилага субсидиарно. Тук също има ограничения, касаещи извършването на
конкурентна дейност, т.е. членовете на съветите не могат да бъдат лица, които от свое или от
чуждо име извършват търговски сделки, съдружници са в събирателно дружество, командитно
дружество или ООД, или заемат длъжност в ръководни органи на други дружества, когато се

364
извършва дейност, подобна на тази на едноличното дружество с държавно участие. Също има
ограничение, че членове на съветите не могат да бъдат лица, които с влязла в сила присъда или
наложено административно наказание са лишени от право да заемат материално – отчетническа
длъжност. Има и ограничение, което е аналогично на това по ТЗ, касаещо несъстоятелност, т.е. ако
лицата са били членове на орган на дружество, което е обявено в несъстоятелност. Освен това са
предвидени и група ограничения, отнасящи се до наличието на конфликт на интереси – не могат
да бъдат членове на органи лица, които са свързани помежду си. Също така има и ограничение,
подобно на това при ЕООД по – горе, съгласно което не могат да бъдат членове на съвети на
такива еднолични дружества лица, които заемат някаква държавна длъжност, публична функция и
т.н.

С тези членове на съвети също се сключват договори за управление. Има известни

особености, касаещи тези договори.

На първо място, задължителен елемент от договора за управление е определянето на

бизнес програма на дружеството, която се определя за целия срок на договора за управление и
поотделно за всяка година в съответствие със стратегията за развитие на дружеството (чл. 28, ал. 1
ПРУПДТДДУК). Тази бизнес програма се изготвя след сключване на договора от съответните
органи за управление и се одобрява от едноличния собственик на капитала.

Освен това, друго изискване, предвидено в ПРУПДТДДУК, е, че в договора за управление

трябва да се посочи размерът на гаранцията, която членовете на съветите дават за своето
управление, докато по ТЗ е предвидено, че се дава такава гаранция, но не е предвидено тя да
бъде описвана в договора за управление.

Що се отнася до възнаграждението на членовете на съветите, предвидени са правила,

подобни на тези при ЕООД. Възнаграждението и тук се определя по бални оценки. По отношение
на членовете на съветите по начало възнаграждението се формира въз основа на бална оценка,
която е равна на 50 на 100 от минималната работна заплата, определена за страната за съответния
месец. Изпълнителните членове (тези, на които е възложено управлението и представителството)
получават, освен възнаграждението по предходното изречение, и възнаграждение, определено
въз основа на бална единица, която е равна на минималната работна заплата. Общия размер на
възнаграждението на членовете на съветите, заедно с антиемите (частта от печалбата, които те
получават, не може да надхвърля петкратния размер на минималната месечна работна заплата,
установена за страната за съответния месец. А общия размер на възнагражденията на
изпълнителните членове не може да надхвърля дванадесетoкратния размер на минималната
месечна работна заплата, установена за страната за съответния месец.

Тези договори могат да бъдат прекратявани, като основанията са изброени в чл. 29

ПРУПДТДДУК. Особеното е, че те също така могат да бъдат прекратявани без предизвестие при
неизпълнение на икономическите показатели, които са определени съгласно уговорената бизнес
програма.

365
 По начало всички членове на съветите, както и управителите и контрольорите не се водят
като работници или служители на дружеството. Правила в този смисъл се съдържат и в Кодекса на
труда. Те не се ползват със закрилата, уредена в КТ по отношение на прекратяването на трудовите
договори.

ПРУПДТДДУК урежда и специални правила по отношение на сключването на определени

видове сделки. Вън от общите правила, съгласно които определени сделки се извършват само с
решение на едноличния собственик на капитала (държавата), има и допълнителни ограничения
(чл. 12 ПРУПДТДДУК).

Първото ограничение се състои в това, че разпоредителни сделки с дълготрайни активи;

наем на недвижими имоти с балансова стойност, която надхвърля 5 на сто от общата балансова
стойност на дълготрайните активи към 31 декември на предходната година; придобиване или
разпореждане с дялове или акции - собственост на дружеството в други дружества; сключване на
договори за кредит; за съвместна дейност; поемане на менителнични задължения трябва да се
извършват с разрешение на Агенцията за приватизация (чл. 28, ал. 1 ЗПСПК).

Освен това има дружества, които се включват в нарочен списък по чл. 3 ЗПСПК. За
разпореждане с недвижими имоти, включени в дружествата от този списък, се изисква
разрешение на Министерски съвет или на Агенция за приватизация.

Има и друго ограничение, което е уредено в ПРУПДТДДУК и съгласно което по начало

сключването на договори за продажба, замяна и наем на дълготрайни активи, за задължително
застраховане на имуществото на еднолични търговски дружества с държавно участие в капитала,
задължително се извършва след провеждане на търг или на конкурс по реда на ПРУПДТДДУК.

Приватизация е прехвърляне чрез продажба на български физически или юридически

лица с под 50 на сто държавно и/или общинско участие в капитала или на чуждестранни лица на
дялове и акции на еднолични търговски дружества с държавно участие (чл. 1, ал. 2 ЗПСПК).
Поради тази причина това прехвърляне се извършва по специален ред.

Еднолични общински дружества

Еднолични общински дружества също са ЕООД или ЕАД. Те се учредяват по същите два
способа, както и държавните – (i) първоначално образуване и (ii) преобразуване. И в двете
хипотези обаче трябва да се приеме решение на общинския съвет. Кметът на общината не е
компетентен да образува и да преобразува общински дружества, като има и решение на
Върховния съд в тази насока.

Подробни правила, регулиращи образуването и преобразуването на еднолични търговски

дружества се включват в приета от всеки съответен общински съвет наредба, съгласно чл. 51, ал. 5
ЗОбС (Разпоредбата на чл. 51, ал. 5 ЗОбС е отменена със Закон за публично – частното
партньорство, обнародван в Държавен вестник бр. 45 от 2012г., в сила от 1 януари 2013г.,

366
като понастоящем наредбата се издава възоснова на новосъздадения чл.51а ЗОбС – бел. И.П).
Правилата на Търговския закон се прилагат субсидиарно.

Прекратяването и преобразуването на такова еднолично общинско дружество също се

извършва с решение на общинския съвет. Според проф. Калайджиев всички тези решения на
общинските съвети също са актове с гражданскоправен характер.

Всяка община поддържа регистри на търговските дружества с общинско участие, като

образците на регистрите, редът за воденето и съхраняването им се определят с наредба на
министъра на регионалното развитие и министъра на правосъдието. Вписването на едноличните
търговски дружества с общинско участие в тези регистри, които се водят към всяка община, не
замества вписването в търговския регистър. Тези дружества се вписват в търговския регистър, а
вписването в регистрите към общината има само доказателствено и информационно значение.

Предвидени са специални правила, регулиращи извършването на непарична вноска в

капитала на еднолични търговски дружества с общинско участие. Такива непарични вноски не се
оценяват по общия ред на ТЗ, а се оценяват по особен ред, предвиден в съответната наредба,
приета от общинския съвет въз основа на чл. 51, ал. 5 ЗОбС (Разпоредбата на чл. 51, ал. 5 ЗОбС е
отменена със Закон за публично – частното партньорство, обнародван в Държавен вестник
бр. 45 от 2012г., в сила от 1 януари 2013г., като понастоящем наредбата се издава възоснова
на новосъздадения чл.51а ЗОбС – бел. И.П).

Има едно особено правило, отнасящо се до намаляването на капитала на такива

дружества, което е уникално. Според проф. Калйджиев въвеждането на това правило е плод на
неразбирането на същността на капитала и естеството на неговото нямаляване и увеличаване.
Капиталът не е имущество, не са активи, а само едно число, сума, която съществува по баланса на
дружеството. Тази сума е пасив и срещу нея в баланса на дружеството трябва да има активи на
същата стойност. Това представлява капиталът. Смисълът на капитала е, че като има имущество,
което да съответства на това число, теоритически кредиторите могат да се удовлетворят от това
имущество. Дали те реално ще могат да се удовлетворят е фактически въпрос, защото зависи по
какъв начин са оценявани въпросните активи. Когато се извършва непарична вноска и капиталът
се формира въз основа на непарична вноска, при тази непарична вноска в дружеството се внася
някакво имущество, различно от пари, т.е. последното става някакъв актив, оприходява се като
актив. Същевременно в пасивната страна на баланса има капитал, който е пасив на същата
стойност. Когато се намалява капиталът, се намалява това число, но това не означава, че
задължително трябва да се вади някакво имущество – може да се вади, може и да не се вади.
Освен това, правилата за намаляване на капитала по ТЗ са едни и същи както по отношение на
паричните вноски, така и на непаричните вноски. По начало дори и да се намалява капитала за
сметка на непарична вноска, акционерите и съдружниците по принцип могат да получат пари, а не
друго (възможно е по изключение да получат и друго, но принципът е такъв). Но поради някаква
причина в държавната и общинска практика се е установило неправилното разбиране, че ако е
била направена непарична вноска, като се намали капитала, това имущество трябва

367
задължително да се извади. И в резултат на това по отношение на едноличните общински
дружества е уредено точно такова правило в чл. 51, ал. 8 ЗОбС, в което е предвидено, че когато
капиталът на еднолично общинско дружество се намалява за сметка на вещни права, които са
внесени като непарична вноска, самите вещи трябва да се извадят от дружеството и стават частна
общинска собственост (Разпоредбата на чл. 51, ал. 8 ЗОбС е отменена със Закон за публично –
частното партньорство, обнародван в Държавен вестник бр. 45 от 2012г., в сила от 1 януари
2013г. – бел. И.П).

По начало, по отношение на органите на едноличните общински дружества няма никакви

особености. Едноличен собственик на капитала е общината, тя е принципал. Правата на общината
се упражняват от членовете на общинския съвет, които действат в гражданскоправно качество.

Общинският съвет определя състава на постоянно действащите органи на едноличните

общински дружества, били те ЕООД или ЕАД. В наредбата, издавана от общинските съвети, се
определят реда и начина за възлагане на управлението и контрола, съдържанието на договорите,
предоставянето на компетенции на органите за управление и контрол, реда за определяне на
възнаграждения и т.н.

Предвидени са и тук някои ограничения, касаещи сключването на някои сделки.

Едноличните търговски дружества с общинско участие, както и тези с държавно, не могат да
сключват разпоредителни сделки с дълготрайни активи, договори за придобиване на дялово
участие, наеми, съвместна дейност, договори за кредит, обезпечаване на задължения и поемане
на менителнични задължения, освен с разрешение на общинския съвет.

Тук също е предвидено правило, съгласно което едноличните общински дружества могат
да отдават под наем имоти или части от тях, или пък да учредяват ограничени вещни права върху
имоти, които са собственост на тези еднолични дружества чрез търг или конкурс, редът за който
се определя в наредбата на общинския съвет.

Търговци – публични предприятия, които са юридически лица от типа на учрежденията

Освен търговците – публични предприятия, които са търговски дружества (ЕООД и ЕАД),

има и втора категория търговци – публични предприятия, които не са търговски дружества. Те са
юридически лица, които имат некорпоративен характер, т.е. те са юридически лица от типа на
учрежденията.

Чл. 62, ал. 3 ТЗ допуска със закон да бъдат създавани такива държавни предприятия, които
не са търговски дружества. Те са търговци и са юридически лица. За тях обаче няма общ режим.
Предметът им на дейност, имуществото, структурата, управлението и т.н. се уреждат със
специални нормативни актове с ранга на закон. Някои от тези предприятия имат право на
собственост върху предоставените им активи, а други нямат.

Такива държавни предприятия – търговци, които не са търговски дружества, са например

„Национална компания железопътна инфраструктура“ (чл. 3 Закон за железопътния транспорт),
368
Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“ (чл. 53 и сл. Закон за
гражданското въздухоплаване) и т.н.

Общински предприятия

Т.нар. „общински предприятия“ са уредени в Закона за общинската собственост. Те не са

обявени от закона за юридически лице. Съществува спор дали те притежават качеството
юридическо лице или не, но според проф. Калайджиев по – скоро не са юридически лица.

Правната уредба на общинските предприятия се съдържа в чл. чл. 52 – 55 ЗОбС. Те се

финансират от общината и са второстепенен разпоредител с бюджетни кредити. Общинското
предприятие по начало извършва действия и сделки, необходими за задоволяване на стопански
нужди на общината. Сделките и дейностите, които общинското предприятие извършва, са 2 групи:

(i) от една страна, има действия и сделки, които общинското предприятие може да
извършва свободно. Това са сделки и дейности по управление, изграждане, поддържане, ремонт
и реконструкция на обекти, мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и други имоти -
общинска собственост, както и предоставяне на свързаните с тях услуги за населението (чл. 53, т. 1
ЗОбС);

(ii) освен това, общинските предприятия могат да извършват и други сделки и

дейности, свързани с предоставяне на други услуги или осъществяване на други местни дейности,
необходими за задоволяване на потребностите на общината или на нейното население, които се
финансират от бюджета на общината, определени от общинския съвет (чл. 53, т. 2 ЗОбС). Тази
втора група дейности и сделки общинските предприятия могат да извършват само по решение на
общинския съвет. Извън това изброяване, те могат да извършват и други видове сделки, но отново
само по решение на общинския съвет.

Самото общинско предприятие се учредява, преобразува и прекратява по решение на

общинския съвет. То се вписва в публичните регистри, които се водят към общината. Дейността си
осъществява въз основа на правилник, който се приема от общинския съвет. Единственият орган в
тези общински предприятия е т.нар. „директор“. Ако се приеме, че общинското предприятие е
правосубектно, то тогава директорът представлява самото предприятие, а ако се приеме, че
общинското предприятие не е правосубектно, то тогава директорът представлява общината.
Последният се назначава от кмета на общината по ред, определен от общинския съвет.

55. Преобразуване на търговски дружества. Форми на преобразуване. Съотношение на

замяна

ТЗ съдържа подробна уредба на преобразуването, която е обособена в Глава XVI. Тези

правила са въведени с измененията в ТЗ от 2003г., като влязоха в сила от 2004г. В тази Глава XVI до

369
голяма степен са реципирани и доразвити правиалта на Трета директива на дружественото право
(Директива 78/855/ЕИО) и Шеста директива на дружественото право (Директива 82/891/ЕИО).

Режимът на ТЗ по начало урежда преобразуването само на търговски дружества. Има

някои правила, които в известна степен се отклоняват от това положение, но това е принципът.
Ако търговското дружество е изгубило търговското си качество, то не може да се преобразува.
Има едно изключение, специално правило, което касае търговско дружество в процес на
ликвидация. По начало е спорно дали дружество в процес на ликвидация е търговец или не. По –
скоро следва да се приеме, че със самото прекратяване на дружеството, последното не изгубва
търговското си качество, защото и тогава има някаква, макар и ограничена, търговска
правоспособност. В ТЗ е предвидено, че дружество в процес на ликвидация може да бъде
преобразувано, но в случай че бъде продължено и възстанови дейността си, т.е. бъде изведено от
това състояние на ограниченост и възстанови пълната си правоспособност, като за това трябва да
са налице условията на чл. 274, ал. 1 ТЗ. Най – важното от тези условия е все още да не е
започнало разпределението на имуществото.

Дружество в открито производство по несъстоятелност по правило също не може да бъде

преобразувано, защото то или е с ограничена правоспособност, или изцяло е загубило
търговското си качество. И тук обаче има изключение, когато в оздравителния план се предвижда
възможност за продължаване на търговската дейност. Но и в последния случай преобразуване
може да се извърши само след прекратяване на производството по несъстоятелност. Т.е. докато
дружеството е в производство по несъстоятелност, преобразуване е невъзможно. Трябва да се
изготви оздравителен план, да се приеме оздравителният план, да влезе в сила решението за
одобряване на оздравителния план, с което се прекратява производството по несъстоятелност, и
едва тогава вече може да се извърши преобразуване.

Както бе посочено и по – горе, правилата за преобразуване по ТЗ се отнасят само за

търговски дружества и не засягат други видове юридически лица. Това включва и кооперациите,
макар те също да са търговци. За тях има уреден специален режим на преобразуване.

Когато става дума за преобразуване, трябва да се има предвид, че преобразуването на

държавни и общински предприятия в еднолични държавни или общински търговски дружества е
правно явление, което прилича на преобразуването по Глава XVI, но не е същото. Както бе
описано по – горе, при преобразуването на държавни и общински фирми в еднолични търговски
дружества едно юридическо лице от типа на учрежденията, което няма членове, се прекратява, а
на негово място възниква еднолично търговско дружество с едноличен собственик на капитала
държавата или община. При преобразуването по Глава XVI от ТЗ обаче се отнася до търговски
дружества.

Ефектът на преобразуването по начало може да се постигне и по други начини. Правният

режим на преобразуването у нас е прекалено усложнен. В други правни системи той се избягва и
са възприети други способи за постигане на същия ефект. Например друг такъв способ, чрез който

370
може да се постигне ефектът на преобразуването, е прехврърлянето на търговско предприятие
или на част от него. Също така той може да се постигне и чрез прехвърляне на отделни активи,
например при учредяване на дъщерно дружество. Смисълът на преобразуването е да се
прехвърли действащо търговско предприятие, като се избегне ликвидация.

Законът не съдържа дефиниция на преобразуването. От правилата, уреждащи материята

на преобразуването обаче може да се изведе дефиниция, която има насочващ характер, но без да
претендира за изчерпателност. Преобразуването е смесен фактически състав, при който
имущество или търговското предприятие на едно или повече търговски дружества, които по право
се прекратяват без ликвидация, преминава върху едно или повече приемащи или новоучредени
търговски дружества, а съдружниците или акционерите на прекратените дружества придобиват
дялове или акции в приемащите или новоучредените дружества. Т.е. преобразуването е един
смесен фактически състав (винаги е смесен, защото винаги се изисква извършването на вписване в
търговския регистър), а именно:

(i) Първата група правни последици касае правосубектността. Едно или повече
търговски дружества се прекратяват и обикновено, но с някои изключения,
възникват едно или повече търговски дружества. Последното обаче не винаги е
така. Така е при сливането например, при което две или повече сливащи се
дружества се прекратяват, а на тяхно място възниква едно ново. При вливането
обаче вливащото се дружество се прекратява, но ново дружество не възниква. При
разделянето едно дружество се прекратява, а на негово място възникват няколко
нови. При отделянето възниква едно ново, но старото не се прекратява. При
сегашния режим на отделянето и разделянето е възможно правоприемниците да
бъдат съществуващи дружества, а не новоучредени.

(ii) Втората група последици касае правоприемството. При преобразуването винаги

настъпва правоприемство, като то може да бъде както универсално, така и частно.
При вливане и сливане правоприемството винаги е универсално (общо), т.е.
приемащото дружество при вливане и новоучреденото дружество при сливане
винаги е универсален правоприемник на всички права и задължения на
преобразуващите се дружества, които се прекратяват. При разделянето и
отделянето, макар това да не е предвиден изрично, правоприемството обикновено
е частно. При разделянето и отделянето теоретически също може да има
универсално правоприемство. Например при разделянето едно дружество се
разделя на две други дружества и всяко едно от тях получава по ½ идеална част от
всяко имущество, което е неделимо, а делимите се разделят съответно. Това обаче
на практика не се прави. Обикновено при разделянето и отделянето определени,
отделни имущества преминават върху едното дружество – правоприемник, а друго
отделно имущество преминава върху другото дружество – правоприемник. Поради
това при разделянето и отделянето обикновено правоприемството е частно, а при
сливането и вливането по начало е универсално (общо).
371
 (iii) Третата група правни последици се отнася до членствените права. При
преобразуване членствените права в преобразуващото се дружество претърпяват
промени. Обикновено членствените права на съдружниците или акционерите в
преобразуващото се дружество се прекратяват и тези съдружници или акционери
придобиват членствени права от други дружества. Например когато две дружества
се сливат в едно трето, членствените права на съдружниците или акционерите в
тези две дружества се прекратяват, но те придобиват членствени права в
новоучреденото дружество, което е правоприемник на преобразуващите се
дружества. Това обаче не винаги е така. Има една форма на преобразуване, която
не се включва в общото понятие за преобразуване, при която членствените права
не се променят. Става дума за преобразуване, при което от едно дружество - майка
се отделя еднолично търговско дружество и едноличен собственик на капитала на
това еднолично дружество не са съдружниците или акционерите на дружеството –
майка, а е самото дружество – майка. В тези хипотези не настъпва промяна в
членствените права. Освен това има още една особена форма на преобразуване,
уредена в ТЗ, която също не представлява преобразуване per se от гледна точка на
тези три групи правни последици, които настъпват при преобразуване. Става
въпрос за хипотези, в които едно еднолично търговско дружество (ЕООД или ЕАД),
чийто собственик на капитала е едноличен търговец, се прекратява и цялото му
имущество преминава върху едноличния търговец – едноличен собственик на
капитала.

Форми на преобразуване

Най – напред, ТЗ урежда 4 класически форми на преобразуване, а именно – (i) вливане, (ii)
сливане, (iii) разделяне и (iv) отделяне.

При вливането цялото имущество на едно или повече търговски дружества преминава към
друго съществуващо дружество, което става общ правоприемник, преобразуващите се дружества
се прекратяват без ликвидация, а техните съдружници или акционери придобиват членствени
права в правоприемника. При вливането има уредено едно ограничение, съгласно което
едновременно с вливането не може да се променя правната форма на приемащото дружество.

При сливането цялото имущество на две или повече търговски дружества преминава към
едно новоучредено дружество, което става техен общ правоприемник, а съдружниците или
акционерите на тези сливащи се дружества придобиват членствени права в приемащото
дружество.

Следващата форма на преобразуване е разделянето, при което едно дружество се

прекратява, цялото му имущество преминава (обикновено при условията на частно
правоприемство) към едно или повече новоучредени или приемащи дружества, а членствените
права на съдружниците или акционерите в разделящото се дружество се погасяват и те

372
придобиват членствени права в някое от дружествата – правоприемници. Не е задължително
съдружниците или акционерите да придобият членствени права във всички дружества –
правоприемници, а едни може да придобият членствени права в едно дружество, други – в друго.
Последното обаче може да създаде опасност от накърняване на интересите на някои от
съдржниците или акционерите. И тук също е забранено едновременно с разделянето да се
извършва промяна на правната форма на приемащите дружества.

Последната форма на преобразуване е отделянето. При отделянето част от имуществото

на едно търговско дружество преминава към едно или няколко дружества, които могат да бъдат
както новоучредени, така и приемащи, а преобразуващото се дружество не се прекратява, като
част от членствените права на съдружниците или акционерите преминават към дружеството –
правоприемник, но не на всички. Правната форма на приемащото дружество не може да се
променя едновременно с отделянето.

При всички случаи, когато в следствие на преобразуването настъпва прекратяване на

дадено дружество, то се извършва без ликвидация.

Към тези 4 форми има и още една форма на преобразуване, която е особена, а именно –
отделяне от едно търговско дружество на едно или повече еднолични търговски дружества, на
които обаче едноличен собственик на капитала става преобразуващото се дружество. В този
случай настъпват всички правни последици, характерни за преобразуването, както бяха описани в
първите две групи по – горе, но не е налице промяна в членствените права на съдружниците или
акционерите в преобразуващото се дружество. Все пак тяхните членствени права като стойност
може и да се променят, но като вид – не.

Освен тази група форми на преобразуване, има и една друга основна форма на
преобразуване – т.нар. „преобразуване чрез промяна на правната форма“. При тази форма на
преобразуване едно търговско дружество от някакъв вид се прекратява, на негово място се
учредява ново дружество, като последното е универсален правоприемник на преобразуващото се
дружество и съдружниците или акционерите от прекратяващото се дружество губят членствените
си права в прекратеното дружество и придобиват членствени права в новоучреденото дружество.
В нашия закон не са предвидени ограничения по отношение на вида на дружествата, които се
преобразуват чрез която и да е от възможните форми за преобразуване, включително чрез
промяна на правната форма.

Последната форма на преобразуване се състои в прехвърляне на цялото имущество на

еднолично търговско дружество на едноличния собственик на капитала, който трябва да бъде
едноличен търговец.

Уредени са няколко основни принципни положения, въз основа на които е изграден

целият режим на преобразуването.

373
 Първият принцип е, че при всички форми на преобразуване преобразуващите се,
приемащите и новоучредените дружества могат да бъдат от различен вид (капиталово в
персонално, персонално в капиталово, две капиталови в едно капиталово и т.н.). Това обаче е общ
принцип и при някои видове търговски дружества има ограничения, които са изключение от него.
Например при публичните дружества ако в преобразуването участва едно публично дружество,
всички правоприемници стават публични дружества, независимо дали до този момента са били
публични – например ако едно публично дружество се раздели на две, и двете ще бъдат
публични; ако едно публично дружество се влее в едно непублично дружество, правоприемникът
става публично дружество по силата на самото преобразуване. Идеята на това изключение по
отношение на публичните дружества е да се защитят правата на акционерите в публичното
дружество.

Има и един особен вид дружества, наречени „инвестиционни дружества“, които са

уредени в специален закон. Характерна особеност при тях е, че те не могат да се преобразуват в
други видове дружества, освен в инвестиционни дружества, т.е. инвестиционно дружество може
да се преобразува единствено в инвестиционно дружество. Инвестиционните дружества биват (i)
инвестиционни дружества от отворен тип и (ii) инвестиционни дружества от затворен тип. Това е
така, защото по отношение на тези дружества законът предвижда особена структура на тяхното
имущество, особени права на техните акционери и т.н.

Вторият основен принцип, уреден по отношение на преобразуването и който намира израз

в различни конкретни правила, е, че преобразуването не трябва да засяга интереса на третите
лица и най – вече не трябва да засяга интереса на кредиторите. С оглед да се избегне това,
законът урежда редица правила, които следва да предоставят гаранция, че това няма да се случи.
По нашето право обаче кредиторите не могат да спрат преобразуването, дори и да не са съгласни
с него. Защитата, която кредиторите получават в тези хипотези, е последваща. Защитните
средства, които се предоставят на кредиторите след извършване на преобразуването, за да се
гарантират техните права, са преимуществено искове, но те имат и други възможности. Има и
някои общи правила, касаещи кредиторите, като те се отнасят най – вече до обезпечените
кредитори. По начало, в случай че са учредени вещни (реални) обезпечения върху имущество, те
не се засягат от преобразуването и продължават да съществуват. Възможно е обаче
обезпечението да е залог върху дял или върху акция, или пък да е наложен запор върху дял или
акция. В тези случаи в закона е предвидено, че залозите и запорите преминават по право върху
дяловете и акциите, които съответният съдружник или акционер получава след преобразуването.
Предоставената на кредиторите защита обаче не е съвършена.

Уредено е едно правило, което е по – скоро в защита на съдружниците и акционерите и

съгласно което съдружниците и акционерите при преобразуването трябва да получат такива права
в дружеството – правоприемник, които по стойност да са равни на правата, които те са имали
преди преобразуването (в закона за говори за „справедлива цена“), т.е. след преобразуването
тези съдружници или акционери в преобразуващото се дружество трябва да придобият
членствени права в дружеството – правоприемник, които по стойност са равни на справедливата
374
цена на членствените им правоотношения в преобразуващото се дружество. При това положение,
ако върху дяловете или акциите на съответен съдружник или акционер в преобразуващото се
дружество е бил учреден залог или е бил наложен запор, той преминава върху придобитите от
този съдружник или акционер дялове или акции в дружеството – правоприемник, които по силата
на това правило би следвало да отговарят на справедливата цена на старите дялове или акции, и
теоретически интересите на кредиторите не би следвало да се засягат.

В някои хипотези обаче съдружниците или акционерите може да получават уравнение в

пари, защото не винаги е възможно да се получат членствени права в дружеството –
правоприемник, които да са на същата стойност. В този случай върху тези пари не може да се
учреди по право залог или да се наложи запор, поради което може да се стигне до увреждане на
интереса на кредиторите.

Има едно друго общо правило, което гарантира кредиторите и е уредено в Закона за
особените залози. То касае хипотезата на учредяване на залог върху търговско предприятие (чл.
21 ЗОЗ). Съгласно това правило при онези форми на преобразуване, при които предприятието на
преобразуващото се дружество преминава върху едно или повече новоучредени дружества,
залогът на предприятието следва предприятията на всички новоучредени дружества (например
при разделяне чрез учредяване, отделяне чрез учредяване, промяна на правната форма). Ако
обаче при преобразуването заложеното предприятие или част от него преминава върху лице,
което има друго предприятие преди преобразуването, то в такъв случай залогът се запазва само
върху съвкупността, която е принадлежала на праводателя. Това следва от абсолютния характер
на залога и противопоставимостта му на всеки следващ приобретател на заложеното имущество.
Тъй като обаче в последния случай се формират два имуществени комплекса, приобретателят (т.е.
новоучреденото или приемащо дружество) е длъжно да управлява отделно заложеното от
незаложеното имущество в 6 – месечен срок. В този 6 – месечен срок заложният кредитор може
да иска изпълнение или допълнително обезпечение. След изтичането на този срок залогът се
погасява. В случай на изричен отказ или мълчание в продължение на 1 месец от получаване на
искането за изпълнение или обезпечение кредиторът може да продаде съвкупността на
заложеното търговско предприятие по реда на Закона за особените залози.

Третият основен принцип при преобразуването е, че преобразуването не трябва да засяга

интереса на съдружниците или акционерите на участващите в преобразуването дружества. Има
редица конкретни правни норми, които са израз на този принцип. Основното такова правило,
което защитава правата на съдружниците и акционерите, е, че съдружниците или акционерите на
преобразуващи се дружества придобиват дялове или акции в новоучредените или приемащите
дружества, като придобитите след пробразуването дялове или акции трябва да са на стойност,
равна на справедливата цена на притежаваните от тях преди преобразуването дялове или акции.
Този принцип е установен в чл. 261б, ал. 1 ТЗ (Съотношение на замяна).

Цената на акциите или дяловете, както преди преобразуването, така и след него, се
определя като цената на имуществото в търговското предприятие на съответното дружество се

375
разделя на броя дялове или акции. Акциите винаги са с равна стойност, дяловете обаче може да
са неравни. Когато дяловете са неравни, тогава цената на всеки дял се установява в зависимост от
това на каква част от имуществото съответства този дял. В такива хипотези обаче проблемът,
който възниква, е как се оценява самото предприятие, т.е. самото дружество, защото от
стойността на дружеството като цяло може да се определи и една акция, съответно дял на каква
част от тази стойност съответства. Когато става дума за публични акционерни дружества (само
публични акционерни дружества), чиито акции се търгуват на регулирани капиталови пазари (у
нас такъв е само Българска фондова борса), то в такъв случай справедливата цена на дружеството
и неговите акции се оформя на базата на пазарната цена на акциите. По – трудно обаче се
определя справедливата цена на дружествата, чиито акции или дялове не се търгуват на
капиталовия пазар. В такъв случай се използват различни методи, като обикновено се прилагат по
няколко заедно. Най – широко разпространените групи методи са три, а именно:

(i) Първата група методи се състои в извършването на оценка на база капитализация

на очакваните приходи. В тези случаи се прави прогноза на това какви приходи се
очаква да придобие предприятието за определен период от време.

(ii) Втората група се състои от методи за оценка на базата на нетна стойност на

активите. Нетната стойност на активите се определя по различен начин, защото
може да има нетна стойност на активите по балансова стойност, може да има
нетна стойност на активите по ликвидационна стойност и т.н. При определяне на
стойността на активите по ликвидационна стойност предприятието се разглежда не
като действащ бизнес, а само като „мъртви активи“.

(iii) Третата група най – широко използвани методи е извършването на оценка на

базата на дружества – аналози. Т.е. взема се дружество, което е подобно на
въпросното дружество (например със сходен предмет на дейност, сходен обем на
дейност и други подобни параметри) и по този начин се определя справедливата
цена на предприятието, а оттам и на един дял или една акция от него.

При определянето на справедливата цена в тези случаи трябва да се направи преценка

кой е най – подходящият метод или комбинация от методи, като се вземе под внимание и
възможното увеличение или намаление на цената на акциите в следствие на преобразуването.
Справедливата цена би следвало да се определя към един и същи момент за всички участващи в
преобразуването дружества. Когато ценните книжа на дружествата не се търгуват на капиталовите
пазари, определянето на справедливата цена по начало е много спекулативно, защото зависи от
това как се извършва оценката, кой я извършва и т.н.

Въз основа на справедливата цена на дяловете или акциите се определя съотношението

на замяна. Всеки съдружник или акционер от преобразуващите се дружества трябва да получи
акции или дялове в новоучредените или приемащите дружества на стойност – еквивалентна на
справедливата цена на акциите или дяловете му преди преобразуването.

376
 Последното обаче не винаги е възможно поради практически причини. Например даден
акционер или съдружник в преобразуващо се дружество има акции или дялове на стойност 550
лв., но в новоучреденото или приемащото дружество получава акции или дялове на стойност 500
лв., тъй като такова е разпределението на номиналните стойности на акциите или на стойностите
на дяловете в приемащото дружество. В такива случай такъв акционер или съдружник трябва да
получи уравнение в пари. Но чл. 261б, ал. 2 ТЗ предвижда, че за постигане на еквивалентно
съотношение на замяна могат да бъдат направени парични плащания на съдружниците или
акционерите в размер не повече от 10 на сто от съвкупната номинална стойност на придобитите в
резултат на преобразуването дялове или акции. Този 10 – процентов праг се отнася до общата
сума на всички плащания, които се извършват по отношение на всички съдружници или
акционери. Иначе плащането на отделен акционер или съдружник може да надхвърля 10 на сто
от придобитите от него дялове или акции. Идеята на това правило е да защити кредиторите на
преобразуващите се дружества, т.е. да се ограничи опасността от намаляване на патримониума на
новоучредените или приемащите дружества чрез извършване на парични плащания. Това по
начало е общо правило, което се прилага по отношение на всички форми на преобразуване.

Има и други общи правила, които касаят всички форми на преобразуване, предназначени
да осигурят защита на съдружниците и акционерите. Такова правило е уредено в чл. 261в ТЗ.
Съгласно него членовете на управителните органи на преобразуващите се и приемащите
дружества отговарят пред съдружниците и акционерите в дружеството за вреди от неизпълнение
на задълженията им при подготовката и провеждането на преобразуването. Когато се отнася за
дружеството, с което тези членове са в правоотношение (т.е. тяхното собствено дружество), би
следвало тази отговорност към съдружниците или акционерите на същото дружество да е
договорна, а по отношение на съдружниците или акционерите на другите дружества, участващи в
преобразуването – деликтна. Тази отговорност е пряка и солидарна, заимствана е от чл. 21 на
Трета директива на дружественото право (Директива 78/855/ЕИО).

Съдружниците и акционерите разполагат и с редица други средства, които са различни

при различните форми на преобразуване. Те например имат искова защита, която ще бъде
разгледана по – подробно по – долу.

56. Фактически състав на преобразуването на търговски дружества

Тук ще бъде разгледан фактическият състав на преобразуване чрез вливане, сливане,

разделяне, отделяне и отделяне на еднолично дружество. По начало фактическият състав за всяка
от тези форми е уреден в закона, но като цяло е идентичен за всички тях.

На първо място, фактическият състав при тези форми на преобразуване има като първи
елемент сключването на договор за преобразуване между преобразуващите се и приемащите
(ако има такива) дружества. Този договор по начало се сключва преди вземането на решение за
преобразуване от съответните дружества. Всяко от преобразуващите се или приемащите (ако има
377
такива) дружества, освен договор, трябва да приеме и решение на компетентния си орган за
преобразуване. По правило обаче договорът за преобразуване се сключва преди вземането на
такова решение. Той се сключва от управителните органи на дружествата. Все пак е възможно
обаче такъв договор да се сключи и след приемането на съответните решения за преобразуване. В
последната хипотеза преди приемането на решение се подготвя проект за договор, спрямо който
се прилагат всички правила относно самия договор за преобразуване. За дата на договора се счита
датата на проекта за договор. Т.е. ако договорът се сключва след решението, всъщност той има
обратно действие, тъй като за негова дата на сключване се счита датата на проекта. Договорът,
както бе споменато, се подписва от лицата, които представляват дружеството, като е предвидена
форма за действителност, а именно квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на
подписите. Тази квалифицирана форма важи и за проекта за договор.

В някой случаи, когато преобразуващото се дружество е само едно (например при

разделяне чрез учредяване, отделяне чрез учредяване и отделяне на еднолично дружество),
договор няма как да се сключи, а вместо това се изготвя план за преобразуване, който е
едностранен акт. Този план също се съставя в квалифицирана писмена форма с нотариална
заверка на подписите на съответните членове на управителния орган или на съдружниците с
право на управление.

В хипотезите, в които едновременно е налице както учредяване на ново дружество, така и

придобиване от страна на вече съществуващо дружество, също се съставя договор. Такава
хипотеза може да е налице например при разделяне на едно търговско дружество, в резултат на
което разделяне се учредява едно ново дружество с част от имуществото, а другата част от
имуществото преминава върху приемащо дружество.

Чл. 262ж ТЗ определя необходимото съдържание на договора, съответно плана за

преобразуване. По начало най – важно измежду тези елементи е да се индивидуализират
участващите в преобразуването дружества; да се опише съотношението на замяна; ако има
парични плащания, да се опишат тези парични плащания; да се опишат членствените права, които
възникват в резултат на преобразуването и т.н. Когато обаче е налице хипотеза на разделяне или
отделяне, както и въобще когато става дума за случаи на частно правоприемство, там трябва да се
опише кои права и кои задължения към кое дружество преминават и съответното разпределение
на дяловете и акциите в дружествата правоприемници.

Договорът има действие от момента на приемането му, но самият договор за

преобразуване не може да породи ефекта на преобразуването, той е само един от елементите на
смесения фактически състав, който поражда правните последици н преобразуването. Той се
сключва от управителните органи и може да не бъде одобрен от съдружниците или акционерите.
Ако той не бъде одобрен при провеждането на общо събрание за приемане на решение за
преобразуване, тогава този договор се прекратява и не се носи отговорност за вреди.

378
 Освен това, преди приемането на решение от общото събрание, договорът може да се
прекрати от управителния орган на дружеството. След приемането на такова решение пък
договорът може да се прекрати по решение на съдружниците или акционерите, взето със
съответното мнозинство. Всичко това обаче е възможно преди да се завърши фактическият състав
на преобразуването, т.е. преди да се извърши вписване на преобразуването в търговския
регистър. След вписването по начало съдружниците и акционерите не могат да оспорят
преобразуването, освен по исков ред. Когато управителният орган вземе решение за
прекратяване на договора преди да се прието решение от съдружниците или акционерите,
вероятно би следвало да се носи отговорност за вреди. Такава отговорност за вреди би следвало
да бъде по чл. 12 ЗЗД.

Договорът е първият елемент от фактическия състав на преобразуването. Той е и

елементът с най – голямо значение, тъй като в него се определят основните параметри на самото
преобразуване. Проблемът е, че не е предвидена възможност съдружниците или акционерите да
изменят този договор с решението, което приемат. Т.е. те могат или да го одобрят такъв, какъвто
е, или да го отхвърлят. Това е така, защото в преобразуването по правило участват повече от едно
дружества и няма как всеки да внася изменения. Именно поради последното законът не допуска
при тези форми на преобразуване да се изменя договорът за преобразуване. Според проф.
Калайджиев не би следвало да има пречка да се измени планът в случаи, в които се касае до
разделяне или отделяне, когато правоприемниците са само новоучредени дружества, макар това
да не е предвидено изрично. При договорът за преобразуване обаче това категорично е
недопустимо.

Вторият елемент от фактическия състав на преобразуването е съставянето на доклад на

управителния орган на дружеството или на съдружниците с право на управление в персоналните
дружества. Управителният орган, съответно съдружниците с право на управление (as the case may
be) на всяко дружество съставят писмен доклад за преобразуване. Този доклад съдържа
подробна правна и икономическа обосновка на договора или плана за преобразуване и най –
вече на съотношението на замяна. При разделяне и отделяне в този доклад се обяснява и
критерия за разпределяне на дяловете или акциите. В него се съдържат още и данни относно
проверител, депозитар, използвани методи при извършването на оценката и т.н. Когато
новоучредното дружество е капиталово или при разпределение на активите се извършва
увеличение на капитала на приемащото дружество, тогава този доклад съдържа и данни за
чистата стойност на активите, т.е. за имуществото, което преминава към новоучреденото,
респективно приемащото капиталово дружество. Това е така, защото е възможно в такива
хипотези да се увеличи капитала (но това не е задължително) и съответно капиталът на
новоучреденото дружество или увеличението на капитала на приемащото дружество не може да
бъде на по – висока стойност от чистата стойност на имуществото, което преминава в резултат на
преобразуването, защото в противен случай би се получило декапитализиране на съответното
дружество. И поради това, когато е налице такава хипотеза, в доклада трябва да се опише какво е
имуществото, което преминава в резултат на преобразуването, за да може да се установи дали

379
наистина капиталът на новоучреденото дружество или увеличението на капитала на приемащото
дружество съответства на действителната стойност на преминаващото имущество.

Доклад не се съставя, в случай че всички съдружници или акционери в преобразуващите

се и приемащите дружества са изразили писмено съгласие за това. В този случай, в търговския
регистър вместо доклад се представя съгласието на съдружниците или акционерите за
преобразуването.

Третият елемент на фактическият състав на преобразуването е извършването на проверка

от проверител. Проверителят трябва да бъде регистриран одитор. За да няма конфликт на
интереси, в закона е предвидено, че проверителят не може да бъде лице, което през последните
2 години е било одитор на дружеството, което го назначава или за което изготвя оценка за
непарична вноска. Освен това одитор, който извършва проверката, не може да бъде регистриран
одитор на някое от участващите в преобразуването дружества 2 години след дата на
преобразуването. Това правило е заимствано по начало от Трета и Шеста директива на
дружественото право. Но по нашето право има един проблем, който се състои в това, че у нас
одиторите по начало не извършват оценки. Оценките по нашето право се извършват по правило
от оценители, които са лицензирани. Т.е. тези лица трябва да имат и такава правоспособност.
Това не представлява сериозен практически проблем, тъй като регистриран одитор може да бъде
и дружество, което може да си има лицензиран оценител или пък ако няма, да наеме такъв, който
да извърши оценката.

По начало този одитор, който извършва проверката на договора или плана за

преобразуване, е различен за всяко дружество. Той се назначава от управителния орган или
съдружниците с право на управление на съответното дружество. По общо искане на
управителните органи на участващите в преобразуването дружества длъжностно лице по
регистрацията към Агенция по вписванията може да назначи общ проверител. Този проверител
съставя доклад или за съответното дружество, или за всички дружества, когато е определен общ
проверител за всички. Минималното необходимо съдържание на този доклад е описано в чл.
262м ТЗ. Всъщност основното, което трябва да съдържа този доклад, са въпросите касаещи
справедливата цена, т.е. по какви методи е било извършено оценяването на дружеството и
определянето на справедливата цена.

Проверителите отговарят за вреди пред всички дружества. Освен това те отговарят за

вреди и пред съдружниците и акционерите на всички дружества. Отговорността е на договорно
основание по отношение на едни, а по отношение на други – на деликтно основание, в
зависимост от това с кое дружество проверителят има договор и с кое няма.

Проверка може да не се извършва и да не се съставя доклад на проверителя, ако всички

съдружници и акционери във всички дружества изразят писмено съгласие за това.

Има някои форми на преобразуване, при които съставянето на такива доклади не е

необходимо, защото няма опасност от накърняване на правата на съдружниците и акционерите.
380
 На следващо място, трябва да се вземе решение за преобразуване от съдружниците и
акционерите на всички участващи в преобразуването дружества. Изисква се те да вземат
информирано решение. Поради това законът предвижда правила, които да гарантират
разкриване на информация относно преобразуването.

Най – напред, договорът или планът за преобразуване и докладът на управителния орган

се обявяват в търговския регистър по партидите на всяко участващо в преобразуването дружество
не по – малко от 30 календарни дни преди датата на общото събрание за вземане на решение за
преобразуване. Това е първото правило, което гарантира разкриване на информация.

Освен това, съдружниците и акционерите във всяко от преобразуващите се дружества

имат право да получат определени документи, от които да се сдобият с информация за
преобразуването. Те има право да получат договора или плана за преобразуване, доклада на
управителния орган (като те по начало могат да си изтеглят тези документи и от
търговския регистър, но тъй като достъпът до обявените по партидите на търговските
дружества актове е регистриран от началото на 2013г., те могат да ги изискват и на
хартиен носител от самите дружества – бел. И.П) и доклада на проверителя. Освен това те
имат право на достъп до годишните финансови отчети и докладите за дейността на всички
участващи в преобразуването дружества за последните 3 финансови години, стига те да са
съществували през последните 3 финансови години. Заедно с това съдружниците и акционерите
имат право да получат и счетоводен баланс към последното число на месеца преди датата на
договора или плана за преобразуване. Това положение обаче има изключение. Не е необходимо
да се съставя актуален счетоводен баланс в случаи, когато предходната финансова година е била
приключена по – малко от 6 месеца преди датата на договора или плана (в тези случаи тази
информация се получава от годишния финансов отчет). Има и някои други хипотези, например
при публичните дружества, които предоставят 3 – месечни и 6 – месечни финансови отчети на
Комисията за финансов надзор, поради което не се съставя счетоводен баланс към края на месеца
преди датата на договора или плана за преобразуване. Освен това такъв баланс не се съставя и
ако всички съдружници или акционери на всички участващи в преобразуването дружества са
изразили писмено съгласие за това.

Освен това съдружниците и акционерите в участващите в преобразуването дружества

имат право на достъп и до проектите за дружествен договор или устав на новоучредените
дружества, както и до проектите за изменение и допълнение на дружествените договори или
уставите на приемащите дружества.

Тези материали се предоставят по седалището и адреса на управление на капиталовите

търговски дружества в срок не по – късно от 30 календарни дни преди датата на общото
събрание. При поискване всеки съдружник или акционер има право да получи копие от
материалите или извлечение от тях безплатно. Този срок и ред обаче е уреден само по отношение
на капиталовите търговски дружества. По отношение на персоналните търговски дружества
законодателят е преценил, че не е необходимо да се предоставя такава информация, тъй като при

381
тях решенията за преобразуване се приемат с единодушие. В този смисъл, ако дори един
съдружник сметне, че не е получил достатъчна информация, той може да гласува „против“ и по
този начин да осуети приемането на решение за преобразуване. Този 30 – дневен срок при
капиталовите дружества може да не бъде спазен, ако всички съдружници или акционери са
гласували за това.

Ако дружеството има интернет страница и тези материали са публикувани на интернет

страницата, като всеки от съдружниците или акционерите има достъп, то тогава те не се
предоставят. Освен това, тези материали могат да се предоставят и чрез електронна поща, когато
съответният съдружник или акционер е дал съгласие кореспонденцията между него и
дружеството да се осъществява по електронен път.

Следващият елемент от фактическия състав на преобразуването е приемането на решение

от всяко участващо в преобразуването дружество. Всяко дружество трябва да приеме решение, с
което да одобри договора или плана за преобразуване. Ако договор все още не е сключен и на
одобрение се подлага проект за договор, то тогава управителният орган е длъжен след това да
сключи договора, само ако това изрично е предвидено в решението, т.е. достатъчно е
одобряването на проекта и не е задължително последващо сключване на договора.

С това решение следва да бъдат приети и всички промени, свързани с дружеството,

например ако се учредява ново дружество, трябва да се приемат учредителен акт, съответно
учредителен договор за това дружество, да се изберат постоянно действащите му органи и т.н.

Освен това, с оглед да може да се приеме информирано решение, на самото общо

събрание всеки управителен орган на всяко дружество е длъжен да информира общото събрание
за всяка промяна в имуществените права и задължения, която е настъпила между изготвянето на
договора или плана за преобразуване и деня на общото събрание. Освен това, управителният
орган на всяко едно дружество е длъжен да информира управителните органи на останалите
дружества, а те пък на свой ред да информират своите съдружници или акционери за такива
промени.

Решенията се приемат с квалифицирано мнозинство. При събирателното и командитното

дружество трябва да се приеме единодушно решение в писмена форма с нотариална заверка на
подписите. Това е така, защото преобразуването на практика най – често води до прекратяване на
някое от участващите дружества, а и винаги води до засягане на членствените права по някакъв
начин. При дружество с ограничена отговорност трябва да се приеме решение с квалифицирано
мнозинство ¾ от целия капитал. При акционерно дружество трябва да се приеме решение с
квалифицирано мнозинство ¾ от акциите с право на глас, които са присъствали на общото
събрание. Ако съответно акционерно дружество има издадени различни класове акции, всеки
клас приема решение с такова квалифицирано мнозинство от ¾. При командитното дружество с
акции, понеже има две категории съдружници, се приема както единодушно решение на
комплементарите в писмена форма с нотариална заверка на подписите, така и решение на

382
акционерите с квалифицирано мнозинство ¾ от представените на събранието акции с право на
глас.

Възможно е ограничено отговорен съдружник в резултат на преобразуването да стане

неограничено отговорен съдружник. Това по съществото си е съществена промяна в положението
на такъв съдружник, поради което е предвидено, че той трябва да даде изрично съгласие за
такава промяна. Законът съдържа необорима презумпция, съгласно която такова съгласие се
смята за дадено, ако съответният съдружник е гласувал за преобразуването. В този случай на
общото събрание присъства нотариус, който съставя констативен протокол за това как са
гласували ограничено отговорните съдружници, които стават неограничено отговорни
съдружници. Ако съдружникът не е присъствал лично на общото събрание и не участвал лично в
приемането на решението, това съгласие може да бъде дадено в писмена форма с нотариална
заверка на подписа.

Когато се учредява ново дружество, с решението за преобразуване се приема и

дружественият договор или уставът на всяко от новоучредените дружества и се избират постоянно
действащите му органи. Не се провежда учредително събрание на новото дружество. Извън това,
новоучредените дружества се уреждат по общите правила. Ако се изменя дружествения договор
или устава на приемащо дружество, всяко от участващите в преобразуването дружества трябва да
приеме решение за изменението този дружествен договор или устав, а не само самото приемащо
дружество.

С оглед на гореизложеното е видно, че всъщност на тези общи събрания се приемат

няколко решения, макар законът да казва, че става с едно решение. Това всъщност е технически
въпрос, като няколко отделни по съществото си решения се инкорпорират в един акт на едно и
също събрание.

Когато се учредява ново капиталово дружество или се увеличава капиталът на приемащо

капиталово дружество, не се правят вноски, защото имуществото, въз основа на което се формира
капитала на новоучреденото капиталово дружество или съответно увеличението на капитала на
приемащото капиталово дружество, се придобива от този правоприемник в резултат на самото
преобразуване. Т.е. не се спазва редът за извършване на непарична вноска, а по силата на
смесения фактически състав на преобразуването имуществото преминава към съответния
правоприемник.

Последният елемент от фактическия състав на преобразуването е вписването в търговския

регистър. Вписване трябва да се извърши по партидите на всички дружества, които участват в
преобразуването – новоучредените дружества се вписват; където има промени, подлежащи на
вписване, се вписват; когато дадено дружество се прекратява в резултат на преобразуването, то се
заличава и т.н. С цел да се унифицира процедурата и да не възникне разлика при извършването на
всички тези вписвания, в закона е предвидено, че при сливане и вливане се прави едно общо
заявление за вписване по партидите на всички дружества от управителния орган на приемащото

383
или новоучреденото дружество (чл. 263 ТЗ). При разделяне и отделяне се подава едно общо
заявление за вписване от управителния орган на преобразуващото се дружество (чл. 263а ТЗ).
Това е така, защото при сливане и вливане приемащото или новоучреденото дружество е само
едно и съответно има само един управителен орган, а обратно – при разделяне и отделяне
преобразуващото се дружество е само едно. Идеята е да се избегне подаване на няколко
различни заявления от няколко различни органи, тъй като по този начин може да се допусне
някакво разминаване или грешка.

При персоналните дружества в случаи на сливане и вливане всеки съдружник с право на

управление може да подаде заявление за вписване. Това е така и в случаите на разделяне и
отделяне, защото в закона е предвидено, че може всеки отделен, но може и всички заедно да
подаде заявление.

Законът предвижда срок за извършване на това вписване. Той е не повече от 8 месеца

след датата, на която е определено съотношението на замяна в договора или плана за
преобразуване (чл. 263б ТЗ). Идеята е вписването да не се извърши след изтичането на прекалено
дълъг срок, в следствие на което определеното съотношение на замяна съществено да се
промени. Този 8 – месечен срок е преклузивен. Той не може да бъде продължаван или
възобновяван.

Ако законът изисква предварително разрешение на държавен орган за извършване на

преобразуването, то в такъв случай заявлението се подава в 8 – месечен срок от датата, на която е
определено съотношението на замяна в договора или плана за преобразуване, а съответното
разрешение се предоставя в търговския регистър след издаването му.

В защита на съдружниците и акционерите законът урежда няколко иска за оспорване на

преобразуването, поради което длъжностното лице по регистрацията към Агенция по вписванията
при тези форми на преобразуване извършва вписване не по рано от 14 календарни дни след
заявяването. Това е така, защото в рамките на тези 14 календарни дни преобразуването може да
бъде оспорено по исков път, в който случай вписването се спира. Вписването се извършва
едновременно по партидите на всички дружества, които участват в преобразуването, а също така
и по партидите на новоучредените дружества (if any).

Когато се изменят или по друг начин засягат обстоятелства или актове, подлежащи на
вписване, съответно на обявяване, едновременно с вписването на преобразуването се вписват и
всички такива нови и изменени обстоятелства.

Преобразуването има действие от деня на вписването в търговския регистър, което се

извършва едновременно по партидите на всички участващи в него дружества. Това е моментът, от
който настъпват правните последици на вписването. В договора, съответно плана за
преобразуване обаче може да бъде предвидена по – ранна дата, от която последиците на
преобразуването настъпват, смятат се за извършени за целите на счетоводството. По принцип за
всяко дружество, което в резултат на преобразуването се прекратява, трябва да се състави
384
заключителен баланс, а за всяко новоучредено дружество се съставя встъпителен баланс. Именно
с оглед тези нужди на счетоводството в договора или плана за преобразуване може да бъде
предвидена по – ранна дата. Това обаче има значение само за счетоводни нужди. Правните
последици настъпват от деня на вписването в търговския регистър. Тази по – ранна дата не може
да предхожда с повече от 6 месеца датата на договора или плана за преобразуване. Ако такава
дата не е посочена в договора или плана за преобразуване, то тогава тези счетоводни баланси се
съставят към датата на преобразуването (т.е. на вписването в търговския регистър).

57. Действие на преобразуването. Формиране и изменение на капитала при преобразуване

Във връзка с преобразуването настъпват определени последици по отношение на

капитала на дружествата, които са уредени изрично от закона.

Преди да се приемат промените в ТЗ, които уреждат тези въпроси, практиката беше
различна относно това какъв ще бъде капиталът на дружеството – правоприемник, било
новоучредено, било приемащо дружество. Например при сливане и вливане се приемаше, че
капиталът на новоучреденото дружество е сумата от капитала на участващите в сливането или
вливането дружества. Това обаче не следва да е така. Понастоящем изрично е предвидено, че
капиталът като размер не може да е по – голям от чистата стойност на имуществото, което
преминава към приемащото дружество в резултат на преобразуването. Може да бъде по – малък,
но не може да бъде по – голям. Размерът на капитала на участващите в преобразуването
дружества по начало е ирелевантен, от значение е чистата стойност на имуществото. В тези случай
при определянето на капитала не се прилагат правилата за оценка на непарична вноска. Когато се
увеличава капиталът на приемащо дружество, в допълнение към горното това дружество също
трябва да приеме и решение за увеличаване на капитала.

По начало, когато се учредява ново дружество няма някакви практически затруднения

относно формирането на капитала. Последният се определя съобразно чистата стойност на
преминаващото съобразно договора или плана за преобразуване имущество, като той може да
бъде по – малък от тази стойност, но не може да бъде по – голям. По – усложнено обаче е
положението при увеличаването на капитала на приемащо дружество. По принцип когато
приемащото дружество е капиталово, капиталът се увеличава, макар това да не е задължително,
с оглед на това да могат съдружниците или акционерите, да придобият членствени права в това
дружество, тъй като последните са неизменно свързани с капитала. Тези лица не могат да станат
акционери в АД, ако не придобият акции, нито пък могат да станат съдружници в ООД, ако не
притежават съответен дял от капитала.

Приемащото дружество не е задължено да увеличава капитала. Самият закон в чл. 262у,

ал. 2 ТЗ урежда две хипотези, при които приемащото дружество не е длъжно да увеличава
капитала, а именно:

385
 (i) На първо място, увеличаване на капитала на приемащото дружество може да не се
извършва, когато това приемащо дружество притежава собствени акции. Когато е
налице тази хипотеза и приемащото дружество притежава собствени акции, тези
собствени акции се прехвърлят на съдружниците или акционерите, които
придобиват членствени права в това дружество, поради което няма нужда да се
увеличава капиталът. Тези собствени акции трябва да бъдат достатъчно, с оглед на
това тези съдружници или акционери да придобият толкова акции, колкото е
определено със съотношението за замяна.

(ii) На второ място, капиталът на приемащото дружество може да не се увеличава, ако

преобразуващото се дружество притежава акции в приемащото дружество и те са
изплатени изцяло (т.е. вноските са изплатени напълно). В такъв случай ако самото
преобразуващо се дружество е акционер в приемащото дружество, тогава няма
пречка тези негови акции да се прехвърлят на съдружниците или акционерите в
преобразуващото се дружество, стига те да са достатъчно при спазването на
съотношението на замяна.

Макар в тези хипотези, уредени в чл. 262у, ал. 2 ТЗ, да е възможно да не се увеличава
капитала на приемащото дружество, въпреки това увеличаване може да бъде извършено, ако
чистата стойност на имуществото е достатъчна или пък ако тези съществуващи свободни акции не
са достатъчни, за да могат съдружниците или акционерите да придобият членствени права, които
да съответстват на определеното съотношение на замяна.

Освен това, списъкът на хипотези, в които може да не се увеличава капиталът на

приемащото дружество, уреден в чл. 262у, ал. 2 ТЗ не е изчерпателен. Има и други хипотези, в
които е възможно да не се извършва увеличаване на капитала. Например може да не се извършва
увеличаване на капитала, ако съдружниците или акционерите имат равно дялово участие, равно
съотношение на дяловото участие и в двете участващи в преобразуването дружества. Например
при вливане на едно ООД с двама съдружници, които имат по 50 %, в едно АД с двама акционери,
които имат по 50 % от акциите. В този случай няма нужда да се увеличава капитала на
приемащото дружество, тъй като съотношението не се променя. Такова увеличаване може да не
се извършва и в случаи, когато съдружниците или акционерите получават парично плащане
вместо дялове или акции.

Законът урежда и случаи, в които увеличаване на капитала на приемащото дружество е

забранено (чл. 262у, ал. 3 ТЗ). Основната причина за такава забрана в определени хипотези е, че
при тях към приемащото дружество не преминава имущество, което да съответства на такова
увеличение на капитала, ако би се допуснало то, като по този начин приемащото дружество би се
декапитализирало. Чл. 262у, ал. 3 ТЗ описва 3 такива случаи, но този списък също не е
изчерпателен. Случаите са следните:

386
 (i) Най – напред, не може да се извършва увеличаване на капитала на приемащото
дружество, когато приемащото дружество притежава акции в преобразуващото се
дружество. В тези случаи приемащото дружество е акционер в преобразуващото се
дружество. Тази забрана е логична и лесно обяснима. Приемащото дружество не е
правоприемник на преобразуващото се дружество по отношение на тези акции.
Тези акции не са част от имуществото на дружеството, което се преобразува и
неговият патримониум няма да се намали, ако приемащото дружество не
придобие собствени акции. От друга страна, приемащото дружество така или
иначе е акционер в преобразуващото се дружество. При преобразуването
(например в случай на вливане) срещу тези акции стои някакво имущество в
самото преобразуващо се дружество и то преминава върху приемащото
дружество. По този начин приемащото дружество може да получи повече акции
отколкото преминават, защото не ясно това съотношение. (какво означава това?)

(ii) Друга хипотеза, при която е забранено увеличаване на капитала, обхваща случаите,
когато самото преобразуващо се дружество притежава собствени акции. Всъщност
срещу тези собствени акции няма имущество, защото дружеството на практика е
акционер на самото себе си. При това положение ако се допусне приемащото
дружество да придобие акции за сметка на тези собствени на преобразуващото се
дружество акции, то всъщност няма да има имущество, което да премине към
приемащото дружество и ще се получи декапитализиране на приемащото
дружество.

(iii) Последната хипотеза, в която е забранено увеличаването на капитала на

приемащото дружество, е, когато преобразуващото се дружество притежава акции
в приемащото дружество и те не са изплатени изцяло (т.е. срещу тях не са
направени вноските). В случай че се допусне увеличение на капитала когато
вноските не са направени, това би довело до декапитализиране на дружеството.

Всъщност тази забрана е уредена в едно по – общо правило в ТЗ, а именно чл. 261б, ал. 3
ТЗ, съгласно което „не могат да се придобиват акции или дялове в приемащо или новообразувано
дружество срещу акции или дялове в преобразуващото се дружество, притежавани от
приемащото дружество, както и срещу собствени акции на преобразуващото се дружество. Тази
забрана се отнася и за лице, което действа от свое име, но за сметка на дружеството“.

При отделяне (а и в някои други случаи), когато към приемащото дружество преминават
повече пасиви отколкото активи, капиталът на приемащото дружество може да се намали. Както и
при увеличаването на капитала, тук не се приемат отделни решения за намаляване на капитала, а
то става едновременно с и в резултат на преобразуването. При такова намаляване на капитала не
могат да се извършват плащания в полза на съдружниците или акционерите, за разлика от
общите правила за намаляване на капитала, съгласно които това е възможно. И тъй като в този

387
случай имущество не излиза от приемащото дружество, правилата за защита на кредиторите не
се прилагат.

Правни последици на преобразуването

Последиците, които възникват, са различни при различните форми на преобразуване.

При сливане с вписването на преобразуването преобразуващите дружества при всички

случаи се прекратяват, като това става без ликвидация. Те се заличават от регистъра. При вливане
вливащото се дружество се прекратява без ликвидация и се заличава от търговския регистър. При
сливането също така се учредява и ново дружество. Освен това, при сливане и вливане цялото
имущество на дружествата, които участват в преобразуването и се прекратяват, преминава при
условията на универсално правоприемство върху правоприемника, който е само един.
Съдружниците или акционерите в дружествата, които се прекратяват, придобиват членствени
права в приемащото дружество съобразно съотношението на замяна.

При разделянето дружеството, което се разделя, се прекратява без ликвидация и се

заличава от търговския регистър. Ако има новоучредени дружества, те се учредяват от момента на
вписването в търговския регистър на самото преобразуване. Имуществото на разделящото се
дружество по начало преминава при условията на частно правоприемство върху
правоприемниците. Това правоприемство трябва да бъде уредно и описано в договора или плана
за преобразуване – там се определя кое имущество, кое право, кое задължение и т.н. към кое
дружество – правоприемник преминава. В случай че дадено право не е разпределено (т.е. не е
определено към кое дружество – правоприемник преминава), то тогава законът предвижда
диспозитивно правило, съобразно което въпросното право преминава върху всички
правоприемници пропорционално на припадащата им се част от чистата стойност на
имуществото, което преминава към тях в резултат на и съобразно с договора или плана за
преобразуване. Например ако има две дружества – правоприемници и всяко от тях получава по
една половина от имуществото на разделящото се дружество, в случай че дадено право не е
разпределено, ако то е делимо, се разделя по равно между двете дружества, а ако е неделимо –
придобиват се идеални части от него. Членствените права се придобиват съобразно с
предвиденото в договора или плана за преобразуване.

При отделянето преобразуващото се дружество се запазва, то не се прекратява. Обаче по

начало при условията на частно правоприемство (но може да бъде и при условията на
универсално в някои редки хипотези) определена част от неговото имущество преминава върху
новоучредено или приемащо дружество съобразно с разпределението, което е предвидено в
договора или плана за преобразуване. Възможно е обаче дадено право да не е разпределено. В
закона липсва правило как се разпределя това право в случаите на отделяне. Макар да не е
изрично уредено, идеята на закона в този случай е, че това право остава в преобразуващото се
дружество. Членствените права се разпределят съобразно предвиденото в договора или плана за
преобразуване.

388
 Ако има вещни права върху недвижим имот, в такъв случай трябва да се извърши
вписване на преобразуването в книгите за вписванията (имотния регистър) по партидите на всяко
едно от съответните дружества. Всъщност когато става дума за общо правоприемство, това не е
необходимо. Смисълът на вписването в книгите за вписванията относно недвижимите имоти е в
случаите на частно правоприемство да се създаде предимство на един способ за частно
правоприемство пред друг такъв способ (например ако един недвижим имот е продаден два
пъти, купувачът по тази продажба, която е вписана по – напред, има по – силни права пред
останалите трети лица). При универсално правоприемство няма конкуренция на права. При него
всички права и задължения преминават върху един правен субект. Не е възможно да има повече
от едно универсални правоприемства, които да се конкурират помежду си. Поради това не е
необходимо в такива хипотези да се извършва вписване в книгите за вписвания (например при
наследяване на недвижими имоти също не се извършва такова вписване). Въпреки това законът
все пак е предвидил да се извършва такова вписване.

Има и правила, отнасящи се до правоприемство в процеса. Ако има висящи дела, в случаи
на разделяне и отделяне делото продължава в лицето на правоприемника на съответната страна
според това, което е предвидено в договора или плана за преобразуване. Това обаче е
материалното правило, докато в процеса има друго правило, което разглежда прехвърлянето на
права при условията на частно правоприемство при наличието на висящо дело. Последното от
гледна точка на процеса по принцип е възможно само в хода на първоинстанционното
производство. Материалните права се прехвърлят и за това няма пречка, въпросът обаче е кой ще
бъде страна в процеса в случай на разпореждане с вещ, която е предмет на висящо производство.
Принцип в процеса е, че за да се конституира купувач като ищец или ответник ( as the case may be)
трябва да има съгласие на другата страна и съгласие на купувача, т.е. всички страни трябва да се
съгласят. Ако няма такова съгласие, делото продължава между първоначалните страни, а пък
материалноправният правоприемник се смята обвързан от решението. По начало той може да се
конституира и да участва в делото, но това може да стане само на първата инстанция. На
последващи инстанции той не може да встъпва и делото си продължава между първоначалните
страни, а правоприемникът се смята обвързан от решението. Смисълът на това правило е да се
предотврати шиканиране на процеса чрез безкрайно много прехвърляния на спорното право в
хода на делото.

Това процесуално правило, установено в ГПК, трябва да се тълкува в съответствие и във

връзка с материалното правило, предвидено в ТЗ, съгласно което при частно правоприемство
делото преминава към правоприемника. Да, но именно понеже това е частно правоприемство, би
следвало да се спазват правилата на ГПК относно частно правоприемство на спорно право в хода
на висящ процес, макар това да не е предвидено изрично. При универсално правоприемство не
възникват проблеми, там просто се конституира съответната страна.

Има и още едно правило, съгласно което при преобразуването е възможно по отношение
на дадено задължение да възникне солидарна отговорност. Например едно преобразуващо се
дружество е длъжник и се раздели на две други дружества, като въпросното задължение
389
преминава към едно от тези дружества. Но е възможно това дружество, което става длъжник да
няма никакви или недостатъчни активи. С оглед да се предотврати такава опасност за кредитора, в
закона е предвидено, че възниква солидарна отговорност между правоприемниците при
разделяне и отделяне.

Законът урежда и още едно правило, което е общо и което се прилага, само когато няма
специални правила. Съгласно това правило различни публичноправни права и гражданскоправни
права, които са възникнали в резултат на някакви смесени фактически състави (например
разрешения, лицензии, концесии и т.н.), при прекратяване на преобразуващото се дружество те
преминават върху приемащото или новоучреденото дружество при сливане и вливане, а при
разделяне и отделяне съобразно с договора или плана за преобразуване, но само доколкото
закон или самият акт за предоставяне на съответното право не предвижда друго.

В резултат на преобразуването настъпват и други последици.

Най – напред, предвидена е една възможност, която по нашето право се отнася само до
акционерните дружества. Възможно е акционерно дружество да е учредило в полза на различни
лица ценни книжа, различни от акции. Най – често на практика това са привилигировани
облигации или подобни ценни книги. Законът предвижда, че по отношение на такива ценни
книжа (особени права, които не са акции) при преобразуване трябва в замяна на тези права да
бъдат предоставени равностойни права в приемащото или новоучреденото дружество (чл. 262ц
ТЗ). „Равностойни“ означава да имат същата стойност, но може и да не са едни и същи по вид. Ако
тези права са материализирани в налични ценни книги, за тях важат правилата за предаване на
налични ценни книги, които ще бъдат разгледани по – долу. Изискването за предоставяне на
такива равностойни права не се прилага, ако събранието на притежателите на такива ценни книжа
(в случай че законът предвижда такова)(например събрание на облигационерите) се е съгласило с
промяната на правата по тях като е приело решение със съответното мнозинство. Втора хипотеза
на изключение, при което не е необходимо да се спазва това изискване, се отнася до случаи, в
които всеки притежател поотделно е дал съгласие за промяната в неговото право или пък има
право да предяви притежаваните от него ценни книги за обратно изкупуване. По начало титуляри
на такива особени права са някакви кредитори и идеята на тези правила е да гарантира, че
тяхното положение няма да бъде влошено в следствие на преобразуването.

Във връзка с преобразуването са уредени и специални правила, отнасящи се до

предаването на акциите. Тези правила касаят наличните акции, съответно временните
удостоверения. В такива случаи се конституира т.нар. „депозитар“. Депозитар може да бъде както
физическо, така и юридическо лице, което сключва договор със всяко едно от дружествата, които
се преобразуват (независимо дали последните се прекратяват в резултат на преобразуването или
не). Всяко новоучредено или приемащо дружество издава съответния брой акции или временни
удостоверения съобразно договора или плана за преобразуване и съобразно съотношението на
замяна, които трябва да бъдат получени от лицата, които ще придобият членствени права в
новоучреденото или приемащото дружество в резултат на преобразуването. Депозитарят е

390
длъжен след вписване на преобразуването (т.е. след завършване на фактическия състав на
преобразуването) в 2 – месечен срок да предаде на акционерите временните удостоверения или
акциите. Неполучените временни удостоверения или акции се връщат на управителния орган на
приемащото или новоучреденото дружество. Ако са издадени акции на приносител и никой не си
ги е потърсил в едногодишен срок, тези непотърсени акции на приносител се продават от
управителния орган, като правата на досегашните акционери се погасяват, а получените суми се
отнасят във фонд "Резервен". Възможно е акциите да са безналични и съответно няма нужда, а и
възможност за предаване. В последния случай управителният орган на дружеството –
правоприемник заявява пред Централен депозитар регистрацията на емисията акции, както и
откриването на сметки, по които следва да се прехвърлят съответните акции, и след вписването на
преобразуването в търговския регистър Централният депозитар регистрира емисията и
разпределя акциите по тези сметки съобразно със съотношението на замяна, което е предвидено
в договора или плана за преобразуване.

Чл. 262ш ТЗ урежда специални правила, касаещи замяната на издадени акции на

приносител. Проблемът при акциите на приносител е, че при тях не се знае кой е акционер и
съответно не се знае в случай на преобразуване кой трябва да придобие дялове или акции от
приемащото или новоучреденото дружество. Поради това е предвидено, че от една страна се
съставя списък, съдържащ обозначение на класа и номерата на акциите на приносител, а освен
това лицата, които са акционери с акции на приносител в дружество, което е праводател,
съответно по същия начин с посочване на класа и номерата на акциите се обозначават в книгата
на акционерите на приемащото или новоучреденото дружество, когато се касае за налични акции,
или респективно в книгата на акционерите, която се води в Централен депозитар или в търговския
регистър, когато става дума за безналични акции. След датата на преобразуването всяко от тези
лица може да поиска да бъде посочено поименно в книгата на акционерите или в търговския
регистър, като депозира притежаваните от него акции на приносител. Преди този момента на
депозиране лицата с акции на приносител са индивидуализирани единствено с класа и номерата
на акциите.

58. Защита на кредиторите, акционерите и съдружниците при преобразуване на търговски

дружества

Законът предвижда различни форми на защита на кредиторите при четирите форми на

преобразуване – сливане, вливане, разделяне и отделяне. По – горе в настоящото изложение бе
споменато, че когато има наложени запори или учредени залози върху дялове или акции, те по
право преминават върху преобразуващите се дружества.

При сливане и вливане има специални правила, които касаят защитата на кредиторите.
Тази защита е последваща. Всъщност най – важното защитно правило, отнасящо се до
кредиторите при сливане и вливане, е уредено по отношение на членовете на управителния орган

391
на приемащото или новоучреденото дружество, спрямо които е предвидено задължение да
управляват отделно преминалото към дружеството – правоприемник имущество на всяко от
преобразуващите се дружества в определен от закона срок. Например в хипотеза на вливане на
едно дружество в друго се получават два имуществени комплекса, чиито титуляр е един субект,
едно дружество. Законът предвижда, че имуществото, което това дружество е имало преди
вливането и имуществото, което преминава към приемащото дружество след преобразуването
трябва да се управлява отделно в срок от 6 месеца след вписването на преобразуването.
Членовете на управителния орган на приемащото или новоучреденото дружество отговарят
солидарно за вреди към кредиторите за неизпълнение на това задължение за отделно
управление. Тази отговорност е деликтна, тъй като те нямат договорни отношения с кредиторите.

Законът не дава определение на това какво означава „отделно управление“. По начало

това не означава, че има две имущества. Имуществото е само едно. Отделното управление по
начало се изразява в отделното счетоводно обособяване. Т.е. в продължение на 6 месеца след
вписване на преобразуването в търговския регистър двата имуществени комплекса счетоводно се
водят отделно. Това не е пречка дружеството да извършва обичайната си дейност и да извършва
сделки с имуществото от тези различни имуществени комплекса. Макар това да не е предвидено
изрично, би следвало да се приеме, че това обособяване на тези два комплекса, било то и само
счетоводно, в този период от време е пречка за сливането на насрещните задължения и права.
Например ако правоприемникът е бил кредитор на вливащото се дружество, не може да настъпи
сливане на качествата и тези права и задължения да се погасят, тъй като това може да засегне
правата на кредиторите.

Отделното управление по начало ползва кредиторите с парични вземания, тъй като

интересът на кредиторите с непарични вземания по начало не се засяга от преобразуването.
Единствено трябва да се има предвид във връзка с последното, че при неизпълнение на
непарично задължение за кредиторът може да възникне правото да иска неговата парична
равностойност, при което задължението от непарично се превръща в парично и се прилагат
правилата за паричните вземания. Така че би следвало да се приеме, че по начало това отделно
управление ползва само кредиторите с парично вземане.

Освен това, от тази защита се ползват само старите кредитори, т.е. лицата, които са били
кредитори преди вписването на преобразуването в търговския регистър. Това е така, защото след
вписването на преобразуването в търговския регистър лицата, които стават кредитори на
новоучреденото или приемащото дружество трябва да са наясно или поне имат възможност да
разберат какво е имущественото състояние на дружеството след преобразуването.

Нещо повече, тази защита ползва само старите необезпечени кредитори, тъй като по
начало преобразуването не засяга обезпеченията на обезпечените кредитори, освен ако тези
обезпечения не са дялове или акции, но в последния случай запорите пак остават. Вън от това,
преобразуването по никакъв начин не засяга учредени залози или ипотеки.

392
 Старите необезпечени кредитори имат 2 възможности, а именно: (i) те могат да искат да
получат изпълнение или (ii) да им бъде предоставено обезпечение за техните задължения. По
начало изпълнение искат кредиторите с изискуемо вземане, а обезпечение – тези с неизискуемо
вземане. Разбира се, и кредитор с изискуемо вземане може да иска обезпечение, а не
изпълнение. Самото преобразуване не прави вземанията на кредиторите изискуеми, нито пък
засяга тяхната давност. Искането на кредитора трябва да се отправи до правоприемника, като то е
неформално. Това искане трябва да се отправи в 6 – месечен срок от вписването на
преобразуването в търговския регистър, който е преклузивен и след неговото изтичане
кредиторът няма право на защита. Ако искането бъде направено в този 6 – месечен срок и то бъде
удовлетворено, вземането на кредитора се погасява при изпълнение, съответно се гарантира при
предоставяне на обезпечение. Ако обаче кредиторът не бъде удовлетворен, законът предвижда,
че той има право на предпочтително удовлетворение от правата, които да принадлежали на
неговия длъжник. Това означава следното: (i) най – напред, ако неговото вземане не е било
изискуемо, то става изискуемо; (ii) освен това, той получава обща привилегия спрямо кредиторите
на другите дружества, участвали в преобразуването, но нямат привилегия спрямо новите
кредитори. Тази привилегия има ред след общите привилегии по чл. 136 ЗЗД, в съответствие с
правилото на чл. 137, ал. 1 ЗЗД. Според проф. Калайджиев ако е направено такова искане, общата
привилегия е в сила и след изтичането на 6 – месечния срок за отделно управление. Тази обща
привилегия може да се реализира само в изпълнителния процес, т.е. чрез принудително
изпълнение. В тези случаи вземането става изискуемо и се вади изпълнителен лист по
предвидения в закона ред.

Отделното управление не е пречка за откриване на производство по несъстоятелност на

дружеството – правоприемник. Ако се открие производство по несъстоятелност обаче,
кредиторите нямат такава обща привилегия, тъй като тя не е уредена в чл. 722 ТЗ. Обща
привилегия имат само в случай на индивидуално принудително изпълнение.

Всъщност гореизложеното, заедно със солидарната отговорност на членовете на

управителния орган на дружеството – правоприемник, представлява уредената специална защита
в случаите на сливане и вливане.

При разделяне и отделяне кредиторите имат друг вид защита. За задълженията, които са
възникнали до датата на преобразуването отговарят солидарно всички участващи в
преобразуването дружества, освен вече прекратените. Тази отговорност обаче не е в неограничен
размер за всички правоприемници. Тя е в пълен размер, неограничена за онова дружество –
правоприемник, на което е разпределено задължението съобразно договора или плана за
преобразуване. Другото дружество (например при разделяне) отговаря само до размера на
получените права, т.е. само до размера на онова имущество, което е преминало към него в
резултат на преобразуването.

Ако при разделяне дадено задължение не е разпределено, тогава за него отговарят

солидарно всички правоприемници, било новоучредени, било приемащи дружества. Как се

393
разпределя изпълнението между самите солидарни длъжници се определя в съответствие с
чистата стойност на имуществото, което преминава към всеки от тях в резултат на
преобразуването. Т.е. всяко от дружествата – правоприемници отговаря за такава част от
задължението, която отговаря на чистата стойност на имуществото, което то е получило според
договора или плана за преобразуване.

Ако пък дадено задължение е разпределено в договора или плана за преобразуване,

последиците са същите, както при разделянето, т.е. това дружество, което съобразно договора
или плана за преобразуване поема задължението отговаря неограничено, в пълен размер, а
останалите отговарят солидарно до размера на чистата стойност на получените в резултат на
преобразуването активи. В случай обаче че при отделяне в договора или плана за преобразуване
не е посочено дадено задължение към кое дружество преминава, то тогава това задължение не
преминава, а остава в преобразуващото се дружество, което не се прекратява (това, от което се
отделя).

При разделяне и отделяне е възможно правоприемникът или правоприемниците да са

съществуващи дружества, а не новоучредени дружества. В такъв случай, понеже се получават
повече от един имуществени комплекса, приложение намират правилата за отделно управление,
както при сливане и вливане.

При разделяне и отделяне има и още едно защитно правило, уредено в чл. 263л, ал. 4 ТЗ.
Например при разделяне едно дружество се прекратява и се разделя на две капиталови
дружества. Сумата на капитала на тези две дружества обаче е по – малка от сумата на капитала на
преобразуващото се дружество. Такава хипотеза може да възникне например, в случай че са
направени парични плащания за уравнение в полза на съдружници или акционери от
преобразуващото се дружество.В такъв случай старите кредитори могат да искат обезпечение до
разликата от капитала. Това е така, защото теоретически се смята, че капиталът е някаква гаранция
за кредиторите и тъй като в гореописаните случаи капиталът става по – малък по размер, то и
самата гаранция чисто теоретично намалява. Чл. 263л, ал. 4, изр. 2 ТЗ казва, че това важи и когато
някое или всички новоучредени дружества са персонални, т.е. че кредиторите могат да получат
обезпечение. Не е много ясно обаче какво означава това. Ако например едно ООД с 10 000 лв.
капитал се раздели на две персонални дружества. Персоналните дружества нямат капитал, а в тях
има неограничено отговорни съдружници. Именно поради това не е много ясно какво точно
означава правилото на чл. 263л, ал. 4, изр. 2 ТЗ и как точно би следвало да се реализира правото
на кредиторите да получат обезпечение. Според проф. Калайджиев това най – вероятно би
следвало да означава, че те могат да искат обезпечение до размера на целия капитал, който е
имало преобразуващото се дружество. Има и други виждания, според които кредиторите могат да
искат обезпечение само за разликата с чистата стойност на имуществото, което преминава към
съответните правоприемници, което обаче може да се случи, само ако някакво имущество излезе
при преобразуването (например ако има парични плащания).

394
 Законът урежда още 2 правила, които са общи за всички форми на преобразуване
(вливане, сливане, разделяне и отделяне).

Най – напред, едната гаранция касае това какво става с отговорността на неограничено
отговорните съдружници в преобразуващото се дружество в резултат на преобразуването (чл.
263м ТЗ). Ако даден съдружник преди преобразуването е бил неограничено отговорен, а след
преобразуването стане ограничено отговорен, тогава той продължава да отговаря неограничено
за старите задължения към кредиторите, към които е отговарял и преди преобразуването. Такива
съдружници към новите кредитори не отговарят неограничено.

Също така е възможна и обратната хипотеза. Едно лице, което е било ограничено
отговорен съдружник преди преобразуването, след преобразуването да стане неограничено
отговорен съдружник. При събирателните дружества и командитните дружества, ако едно лице
стане съдружник в събирателно дружество или съответно комплементар в командитно дружество,
то отговаря солидарно и неограничено за старите дългове. При тези дружества това е принципът,
съгласно който отговорността е обратна. При преобразуването обаче това не е така. Тук е
обратното. Според проф. Калайджиев няма обяснение защо при преобразуването е възприето
различно положение, тъй като би следвало да се прилага един общ принцип спрямо сходни
хипотези. Ако едно лице, което е било ограничено отговорен съдружник в преобразуващото се
дружество, стане неограничено отговорен съдружник в дружеството – правоприемник в следствие
на преобразуването, то не отговаря за старите дългове.

Друго общо правило, което защитава всички кредитори, е, че ако има задължения за
вноска, които не са изплатени изцяло от съдружници или акционери в някое от участващите в
преобразуването дружества, те не се освобождават от тези задължения за вноски и те са длъжни
да ги изпълнят към онова дружество, в което те придобиват членствени права след
преобразуването (чл. 263н ТЗ).

Защита на съдружниците и акционерите

Освен правила, гарантиращи защита на кредиторите при преобразуване, законът урежда и

някои правила в защита на съдружниците и акционерите. Тези правила намират приложение и са
еднакви спрямо четирите форми на преобразуване – вливане, сливане, разделяне и отделяне.

Най – напред, уреден е иск в полза на съдружниците и акционерите за оспорване на

самото преобразуване, т.е. за установяване на недействителност на преобразуването. Особеното
е, че този иск може да се води докато фактическият състав на преобразуването не е завършен, т.е.
докато не е вписано преобразуването. Тъй като преобразуването все още не е породило действие,
искът е установителен. Когато се подаде заявление за вписване на преобразуването в търговския
регистър, длъжностното лице по регистрацията към Агенция по вписванията не извършва
вписването най – малко 14 календарни дни от датата на подаване на заявлението. Смисълът да се
предвидят тези 14 календарни дни е именно да се предостави възможност за предявяването на
този иск за оспорване на преобразуването. В закона няма установен начален момент за
395
предявяване на този иск. Той може да бъде предявен и преди да се подадат документите за
заявяване на вписването на преобразуването в търговския регистър.

Ищец по този иск може да бъде всеки съдружник или акционер на участващо в
преобразуването дружество, а също така и всяко участващо в преобразуването дружество.
Ответници са всички участващи в преобразуването дружества, освен новоучредените и, разбира
се, това, което е ищец. Новоучредените няма как да бъдат ответници, тъй като фактическият
състав на преобразуването не е завършен, то не е породило действие и съответно те не са
възникнали.

Освен това всеки съдружник или акционер може да встъпи в това производство като
главна страна и да поддържа иска, дори и първоначалният ищец да се е отказал от иска или да го
е оттеглил.

Компетентен да гледа спора при сливане и вливане е съдът по седалището на приемащото

или новоучреденото дружество, а при разделяне и отделяне – съдът по седалището на
преобразуващото се дружество.

Както бе споменато и по – горе, исковете са установителни и основанията са изрично

посочени в закона. Тези основания са 3 групи (чл. 263о, ал. 1 ТЗ), а именно:

(i) На първо място, това са случаи, в които липсва договор, проект за договор, план за
преобразуване или те са недействителни. Доколкото става въпрос за договор и
план, няма предвидени някакви специални основания за недействителност, тъй
като това все пак са сделки, било двустранни, било едностранни и се прилагат
общите правила за недействителност на сделките.

(ii) Има и втора група основания, при които става въпрос за нарушение на
процедурата, т.е. на фактическия закон. Чл.263о, ал. 1, т. 2 ТЗ изрично посочва
текстовете, чието нарушаване представлява такова основание. Всички посочени
разпоредби инкорпорират императивни правила, касаещи процедурата.

(iii) На последно място, основание за такъв иск може да бъде случай, в който
решението за преобразуване противоречи на императивна разпоредба на закона
или на учредителния договор или устава на дружеството (например ако решението
за преобразуване е прието с мнозинство, което е различно от предвиденото в
закона като минимално задължително).

Нееквивалентното съотношение на замяна не е основание за оспорване на

преобразуването по този ред на чл. 263о ТЗ. Съдружниците и акционерите имат друг способ за
защита в случаи, в които съотношението на замяна е нееквивалентно.

Предявяването на иска спира вписването. Това е едно обикновено триинстанционно

производство. Ако с влязло в сила решение се установи, че искът е неоснователен,
396
преобразуването се вписва в търговския регистър по партидите на дружествата. Ако пък искът
бъде уважен с влязло в сила решение, тогава съдът отказва вписване на преобразуването.

Искът се гледа по реда за решаване на търговски спорове по ГПК. В този случай не може
да се водят искове по чл. 74 ТЗ, те са забранени. Всъщност основанията за водене на иск по чл. 74
ТЗ са инкорпорирани в основанията, предвидени в чл. 263о, ал. 1, т.2 и т. 3 ТЗ. Поради това иск по
чл. 74 ТЗ е недопустим. В допълнение към това, искът по чл. 74 ТЗ има конститутивно действие, с
него се иска отмяна на решението, докато искът по чл. 263о ТЗ е установителен и с него се иска
установяване на недействителност на самото преобразуване.

Вторият способ за защита на съдружниците или акционерите, който е уреден е последващ.

Става дума за иск, който осигурява защита след преобразуването, след вписване на
преобразуването в търговския регистър. Този иск е за обявяване на недействителност на
новоучредено дружество (чл. 263п ТЗ). Само новоучредено дружество може да бъде обявено за
недействително. Ако става въпрос за някакви нарушения на процедурата, касаещи съществуващи
приемащи дружества, в случай че не е предявен описаният по – горе иск по чл. 263о ТЗ преди
вписване на преобразуването, то след вписването в търговския регистър преобразуването вече не
може да се атакува. С иск по чл. 263п ТЗ могат да се атакуват само новоучредени дружества.

Искът по чл. 263п ТЗ е конститутивен. Ищец може да бъде всеки съдружник или акционер
в новоучреденото дружество. Ответник е новоучреденото дружество. Компетентен да гледа спора
е съдът по седалището на новоучреденото дружество. Основанията за недействителност на
новоучреденото дружество, които служат и като основания за предявяване на този иск, не са
посочени в закона, а се прилагат съответно правилата на чл. 70 ТЗ, който урежда правила за
недействителност на новоучредено търговско дружество. Там са предвидени 6 основания за
недействителност и те се прилагат съответно в хипотезата на преобразуване, защото ситуацията е
идентична, тъй като чл. 70 ТЗ визира изначално учредяване на търговско дружество, а чл. 263п ТЗ
се отнася до учредяване на ново дружество чрез преобразуване. Ето защо по начало целият
режим на чл. 70 ТЗ се прилага съответно.

Този иск за обявяване на новоучредено дружество за недействително може да бъде

предявен и когато общото събрание, на което е взето решението за преобразуване, не е свикано
по установения в закона или предвидения в дружествения договор или устава ред и съответният
съдружник или акционер не е присъствал. Т.е. извън уредените основания по чл. 70 ТЗ е уредено и
едно допълнително основание, на което може да се води иск по чл. 263п ТЗ. С оглед да не се
шиканира с процесуалните права, искът по чл. 263п ТЗ за обявяване на новоучредено дружество
не може да се води, т.е. е недопустим, ако акционер или съдружник е участвал в производство по
иск за оспорване на преобразуване (по чл. 263о ТЗ) и този иск е бил отхвърлен.

Трета възможност за защита на съдружниците или акционерите се изразява в т.нар. „иск

за парично уравнение“ (чл. 263р ТЗ). Тук става дума за хипотеза, при която приетото в договора
или плана за преобразуване съотношение на замяна не е еквивалентно, т.е. когато съотношението

397
на замяна не отговаря на справедливата цена на акциите или дяловете, притежавани от съответен
акционер или съдружник преди преобразуването. В такъв случай такъв съдружник или акционер
има право на иск за разликата между стойностите на справедливата цена на дяловете или
акциите, притежавани от него преди преобразуването, и тези, които е получил след
преобразуването. Разбира се, такъв съдружник или акционер в хода на процеса трябва да докаже,
че съотношението на замяна не е било правилно определено.

Ищец по този иск може да бъде всеки съдружник или акционер. Ответник е дружеството, в
което той придобива членствени права след преобразуването (приемащо или новоучредено).
Компетентен да разглежда иска е окръжният съд по седалището на това дружество.

Законът предвижда преклузивен срок за предявяването на този иск, защото идеята на

законодателя е да се ограничи възможността до безкрай да се проточват такива имуществени
отношения. Този срок е 3 – месечен, като започва да тече от датата на преобразуването.

Когато се води такъв иск, ограничението по чл. 261б, ал. 2 ТЗ („За постигане на
еквивалентно съотношение на замяна могат да бъдат направени парични плащания на
съдружниците или акционерите в размер не повече от 10 на сто от съвкупната номинална
стойност на придобитите дялове или акции“) не се прилага. По начало парични плащания в полза
на акционери и съдружници не могат да се правят за по – висока стойност от 10 на 100 от общата
номинална стойност на дяловете или акциите, които получават в резултат на преобразуването.
Това обаче важи в случаите, когато се получават пари по силата на самия договор или план за
преобразуване. Когато обаче има нарушение на съотношението на замяна и то бъде установено в
хода на процеса, такива ограничения няма.

Последното защитно средство на съдружниците и акционерите при преобразуване,

уредено от закона, е т.нар. „право на напускане“ (чл. 263с ТЗ). Всъщност чл. 263с ТЗ урежда две
права. При ООД и при АД решението за преобразуване не се приемат с единодушие, а се приемат
с квалифицирано мнозинство. Това означава, че даден съдружник или акционер може да не е
съгласен с преобразуването, да гласува „против“ и въпреки това то да настъпи. Законът
предвижда това правило по отношение на ООД и АД, но би следвало да се прилага съответно и
спрямо КДА, но законът не предвижда това изрично.

За да може да се упражни това право на напускане, трябва да са налице 2 предпоставки -

(i) съответният съдружник или акционер да е гласувал против преобразуването и (ii) правното му
положение да се променя след преобразуването. По начало втората предпоставка повдига
известни проблеми, тъй като не е изяснено какво точно означава да се промени правното му
положение. Според проф. Калайджиев тази втора предпоставка би трябвало да отпадне. На
практика това право на напускане е право, уредено в интерес на малцинството.

По начало при преобразуването правното положение на съдружниците и акционерите

винаги се променя по един или друг начин. Например ако едно лице от съдружник в ООД в
резултат на преобразуването стане акционер в АД, чисто теоретично неговото положение се
398
променя, защото ООД е затворено дружество и там лицето има по – голяма защита с оглед на това
да попречи на останалите съдружници да прехвърлят свободно дяловете си, а и също така това
самото лице не може да прехвърля свободно дяловете си.

При наличието на тези две предпоставки всеки съдружник или акционер може да напусне
дружеството, в което е получил дялове или акции. Това право се упражнява чрез уведомление с
нотариална заверка на подписа, което трябва да бъде отправено в срок от 3 – месеца от датата на
преобразуването. Срокът е преклузивен. Това право е преобразуващо и се упражнява с
едностранно волеизявление. В такъв случай съответният съдружник или акционер има право да
получи в пари равностойността (т.е. справедливата цена) на акциите или дяловете, които е
притежавал преди преобразуването. В случай че дружеството не му изплати тази парична
претенция доброволно, съответният съдружник или акционер трябва да предяви иск в 3 –
месечен срок от получаването на уведомлението за напускане, като този срок също е
преклузивен.

В тези случаи, ако става дума за съдружник в ООД, щом той напусне, упражни това свое
право, неговите дялове се поемат от останалите съдружници, предлагат се на трето лице или с тях
се намалява капиталът. Акциите на напусналия акционер се поемат от дружеството и за тях се
прилагат правилата за придобиване на собствени акции.

Особени правила

Законът урежда и някои особени правила, касаещи четирите форми на преобразуване, а

именно вливане, сливане, разделяне и отделяне (чл. 263т ТЗ).

Най – напред, особени правила са уредени по отношение на хипотезата, в която всички

участващи в преобразуването дружества са персонални. В такъв случай законът урежда облекчени
изисквания, тъй като съдружниците в персоналните дружества трябва да приемат единодушно
решение, за да може да бъде осъществено преобразуването. Това означава, че дори и един
съдружник да не е съгласен с преобразуването, може да възпрепятства преобразуването. Такъв
съдружник може да иска всякакви документи, всякаква информация, да поставя условия и т.н.
Именно поради това в случаите, в които в преобразуването участват само персонални дружества,
не се съставя доклад за преобразуването и не се извършва проверка от нарочен проверител. Все
пак законът допуска възможност за извършване на такава проверка, като по искане на съдружник
с право на управление в едно от участващите дружества длъжностното лице по регистрацията към
Агенция по вписвания назначава проверител, който да извърши проверка. Тази възможност е
допусната, защото все пак съответният съдружник може да няма необходимите познания и
компетентност. При назначаването на такъв проверител съответно се прилагат правилата за
извършване на проверка от проверители, уредени в чл. 262л и следващи ТЗ. Именно поради
характера на персоналното дружество и необходимостта от единодушие при вземането на
решение за преобразуване, съответно възможността да се изисква информация, документи, да се
поставят условия и т.н. е предвидено, че в тези хипотези, когато в преобразуването участват само

399
персонални дружества, не се прилагат правилата на чл. 262к ТЗ и чл. 262н ТЗ за предоставяне на
информация (тъй като не е необходимо).

Друга хипотеза на облекчени изисквания при преобразуване е налице, когато всички

участващи дружества са еднолични и едноличният собственик на капитала е едно и също лице. В
тези случаи е достатъчно решение на този едноличен собственик. Решението на едноличния
собственик на капитала има значението на договор или план за преобразуване, защото той само
определя параметрите и условията на преобразуването. Поради това не се съставя доклад на
управителния орган, не се извършва проверка на преобразуването, не се представят документи и
информация, съответно едноличният собственик не може да атакува преобразуването с исковете,
уредени в полза на съдружниците или ацкионерите.

Всички тези изключения от общите правила са уредени и са заимствани от на Трета

директива на дружественото право (Директива 78/855/ЕИО) и Шеста директива на дружественото
право (Директива 82/891/ЕИО).

Има и една друга хипотеза, която касае вертикално вливане, при което дъщерно
дружество се влива в майка, която притежава повече от 90 на 100 от дяловете или акциите с право
на глас в капитала на вливащото се дружество. В този случай не се съставя доклад и не се
извършва проверка на преобразуването. Освен това, понеже така или иначе приемащото
дружество притежава повече от 90 на 100 от акциите или дяловете на вливащото се дружество, не
е необходимо и решение за вливане на приемащото дружество. Все пак в закона е предвидено, че
в 30 – дневния срок преди деня на общото събрание за приемане на решение, ако не по-късно от
5 дни преди датата на общото събрание, акционери, притежаващи поне 5 на сто от капитала,
могат да поискат провеждане на такова събрание.

Има и специални правила, касаещи хипотеза на разделяне с придобиване, при което

капиталът на разделящото се дружество се притежава само от приемащото дружество. В такъв
случай не е необходимо да се взема решение от общото събрание на преобразуващото се
(разделящото се) дружество.

Законът урежда и особено правило, касаещо разделяне чрез учредяване. Съгласно него в
такъв случай ако акциите или дяловете в новоучредените дружества се разпределят между
съдружниците или акционерите пропорционално на правата им в преобразуващото се дружество,
то в такъв случай не се изготвя доклад на управителния орган, не се извършва проверка и
правилата за разкриване на информация са облекчени.

Накрая, има и особено правило, което се отнася до петата форма на преобразуване, която
се отнася към основните 4, а именно преобразуване чрез отделяне на еднолично търговско
дружество. Това всъщност не е точно преобразуване по смисъла на ТЗ, тъй като, както бе
споменато по – горе, преобразуването е смесен фактически състав, от който настъпват 3 групи
последици – (i) едната касае правосубектността; (ii) втората група се отнася до имуществото или
предприятието; и (iii) третата група последици касае членствените правоотношения. При тази
400
особена пета форма на преобразуване промяна на членствените правоотношения не настъпва.
При това отделяне на еднолично дружество всички дялове или акции на това еднолично
дружество принадлежат на преобразуващото се дружество (това, от което се отделя едноличното
дружество). Поради това в тези случаи не се проверява съотношението на замяна, защото няма
промяна в членствените правоотношения. Съдружниците или акционерите в преобразуващото се
дружество не придобиват дялове или акции в новоучреденото еднолично дружество. Това е
причината да не се изготвя и доклад на проверител, т.е. не се извършва проверка на
преобразуването, тъй като при другите форми на преобразуване основната цел на тази проверка е
да се провери съотношението на замяна и доколко то е справедливо определено.

При тази форма на преобразуване се учредява ново дружество, старото (преобразуващото

се) се запазва, някакво имущество преминава от преобразуващото се към новоучреденото
еднолично дружество по начало при условията на частно правоприемство и промяна в
членствените правоотношения на съдружниците и акционерите в преобразуващото се
дружество не настъпва.

59. Преобразуване чрез промяна на вида на дружеството (правната форма) и чрез

прехвърляне върху едноличния собственик. Преобразуване с международен елемент

Преобразуването чрез промяна правната форма е един смесен фактически състав, при
който едно търговско дружество се прекратява и на негово място възниква търговско дружество
от друг вид при условията на универсално правоприемство, членствените права на съдружниците
или акционерите в прекратеното (преобразуващото се) дружество се прекратяват,а на тяхно място
възникват членствени права на съдружниците или акционерите в новоучреденото дружество.
Неговата правна уредба се съдържа в чл. 264 – чл. 264н ТЗ.

Чисто понятийно, не във всички правни системи това се разглежда като форма на
преобразуване. По – скоро не във всички правни системи се възприема концепцията, че се
погасява старото дружество и на негово място възниква ново, т.е. не се смята, че има промяна в
субекта. Поради това по някои правни системи в такива хипотези няма прекратяване, няма
промяна на субекта, няма правоприемство. По нашето право обаче не е така, тъй като в закона
изрично е записано, че преобразуващото се дружество се прекратява и на негово място възниква
друго дружество. Всъщност това концептуално различие има значение и не е само с теоретическа
стойност. Например при правоотношения, които са intuit personaе, прекратяването на правния
субект може да доведе до прекратяване и на самото правоотношение.

С оглед да не се усложнява фактическият състав, в закона е предвидено, че едновременно

с промяната на правната форма не могат да се приемат нови съдружници или акционери.
Всъщност едновременно с промяната на правната форма не може да се извършва нищо друго. Не
може например да се увеличава капиталът. Вън от това, като цяло фактическият състав при тази

401
форма на преобразуване е по – опростен в сравнение с другите форми на преобразуване, тъй като
участва едно единствено дружество.

На първо място се съставя план за преобразуване, който трябва да бъде в писмена форма
с нотариална заверка на подписите. Минималното съдържание на този план е уреден в чл. 264а,
ал. 2 ТЗ. Към плана се прилага и проект за нов дружествен договор или устав на новоучреденото
дружество. Така съставеният план се предоставя в търговския регистър за обявяване. Ако
преобразуващото се дружество е капиталово, планът трябва да се обяви в срок не по – късно от 30
дни преди датата на провеждане на общо събрание за вземане на решение за преобразуване.

Когато новоучреденото дружество е капиталово, планът за преобразуване се проверява от

нарочен проверител, назначен от управителния орган при капиталовите дружества или от
съдружниците с право на управление при персоналните дружества. Този проверител съставя
доклад, който съдържа оценка дали предвиденото в плана съотношение на замяна е адекватно и
разумно. Докладът трябва да съдържа и данните, които трябва да съдържа и докладът на
проверителя при другите 4 форми на преобразуване. Проверителят също трябва да отговаря на
същите изисквания, каквито са предвидени по отношение на проверителите при другите 4 форми
на преобразуване.

Такава проверка може да се извърши и по искане на съдружник или акционер, или по

решение на управителен или контролен орган на дружеството, като в този случай проверителят се
назначава от длъжностно лице по регистрацията към Агенция по вписванията.

Съдружниците или акционерите трябва да вземат информирано решение. Поради това на

тях трябва да бъде предоставен плана за преобразуване, заедно с проекта за дружествен договор
или устав на новоучреденото дружество, счетоводния баланс към последното число на месеца,
предхождащ датата на плана за преобразуване, освен ако последният годишен финансов отчет се
отнася за финансова година, приключила по-малко от 6 месеца преди тази дата. Тези материали
се предоставят на седалището и адреса на управление на капиталовите търговски дружества в
срок от 30 дни преди датата на общото събрание. Ако дружеството е персонално, всеки
съдружник може да изисква такава информация във връзка с необходимостта от единодушие при
приемането на решение за преобразуване при тези дружества. В тези случаи съдружниците или
акционерите имат право да изискват безплатни копия от материалите или извлечения от тях.

Този 30 – дневен срок може да не бъде спазен, ако всички съдружници или акционери са
гласували за преобразуването.

Следващият елемент от фактическия състав на преобразуването чрез промяна на правната

форма е вземането на решение за преобразуване, което по същество трябва да бъде прието със
същото мнозинство, с което се приемат решенията за преобразуване в случаите на вливане,
сливане, разделяне и отделяне.

402
 Ако съдружник или акционер става неограничено отговорен съдружник в резултат на
преобразуването, то в такъв случай той трябва да даде изрично съгласие, като приложение
намира чл. 262р ТЗ, което се отнася за хипотезите на вливане, сливане, разделяне и отделяне.

Заедно с решението за преобразуване се приемат и още няколко решения. Всъщност най –

важното решение, което трябва да вземат съдружниците и акционерите, е за приемане на плана
за преобразуване, тъй като в него се определят последиците на преобразуването. Понеже обаче в
тази хипотеза на преобразуване се касае само до едно дружество, съдружниците или акционерите
могат да изменят плана, което при другите 4 основни форми на преобразуване по начало е
недопустимо. При преобразуването чрез промяна на правната форма тази възможност изрично е
предвидена в закона.

С решението за преобразуване се приема и дружественият договор или уставът на

новоучреденото дружество и се избират неговите органи.

И тук важи общото изискване, което се прилага и при четирите други форми на
преобразуване и съгласно което размерът на капитала на новоучреденото дружество не може да
бъде по – голям от чистата стойност на имуществото на преобразуващото се дружество. Това
обстоятелство се проверява от проверител и съответно се прилагат правилата на чл. 262ф, ал. 2 и
ал. 3 ТЗ.

Последният елемент от фактическия състав на преобразуването чрез промяна на правната

форма е вписването в търговския регистър. Заявлението се подава от управителния орган или от
съдружник с право на управление на новоучреденото дружество. Тъй като и в тази хипотеза има
уреден иск за оспорване на преобразуването, вписването не може да се извършва по – малко от
14 календарни дни след заявяването за вписване.

Последиците на вписването по начало са същите като при другите форми на

преобразуване, и въобще общите последици на вписването. Настъпват трите групи правни
последици, които са характерни за всяка форма на преобразуване. Тези последици са следните: (i)
преобразуващото се дружество се прекратява без ликвидация; (ii) на мястото на прекратеното
дружество възниква новоучредено дружество; (iii) цялото имущество преминава върху
новоучреденото дружество при условията на общо правоприемство; (iv) съдружниците и
акционерите в преобразуващото се дружество придобиват членствени права в дружеството –
правоприемник.

Предвидено е едно общо правило, което чрез препращане урежда последиците и

положението на акционерите, притежаващи акции на приносите, както и титулярите на особени
права, които не са акции, като съответно се прилагат правилата за първите четири форми на
преобразуване.

Ако преобразуващото се дружество притежава вещни права върху недвижими имоти,

трябва да се извърши вписване на преобразуването в книгите за вписванията (по – късно в

403
кадастър, имотен регистър). Освен това се извършва и пререгистрация към съответната
община за местните данъци за съответния имот. Според проф. Калайджиев, както бе описано
и по – горе, такова вписване не би следвало да се изисква, тъй като става дума за универсално
правоприемство.

Предвидени са и правила, аналогични на тези при другите форми на преобразуване, по

отношение на разрешения, лицензии и концесии. Последните преминават върху новоучреденото
дружество, доколкото специален закон не предвижда друго.

При тази форма на преобразуване също се съставят заключителен, съответно встъпителен

баланс. В тях може да се предвиди дата на преобразуването, която е различна от действителната
дата на преобразуването, т.е. на вписването на преобразуването в търговския регистър.
Допустимо е да се предвиди такава по – ранна дата за целите на счетоводството.

Има уредени и правила в защита на кредиторите при преобразуване чрез промяна на

правната форма. В общи линии защитните средства на кредиторите са същите като при първите
четири форми на преобразуване, но са в известна степен по – ограничени, тъй като тази форма на
преобразуване по начало не засяга интересите на кредиторите. Последното е така, защото цялото
имущество на преобразуващото се дружество – длъжник преминава към новоучреденото
дружество при условията на универсално правоприемство, т.е. кредиторите след преобразуването
пак разчитат на същото имущество, каквото е било и преди преобразуването.

И тук, както и при останалите форми на преобразуване, средствата за защита, с които

разполагат кредиторите, са последващи. Т.е. кредиторите не могат да блокират и да предотвратят
преобразуването.

Най – напред, има последици, касаещи отговорността на съдружниците, които изпълняват

ролята на гаранции за кредиторите. Неограничено отговорни съдружници в преобразуващото се
дружество продължават да отговарят неограничено за старите дългове, дори и след
преобразуването да са станали ограничено отговорни съдружници. От друга страна, ако е имало
ограничено отговорни съдружници преди преобразуването, които след преобразуването са
станали неограничено отговорни съдружници, те отговарят неограничено само за новите дългове.

Второ защитно средство е, че ако има неизпълнено задължение за вноски по отношение

на преобразуващото се дружество, то се запазва.

Освен това, има и още едно правило, което съществува и при сливането и вливането.
Съгласно него, ако преобразуващото се дружество е капиталово, а новоучреденото дружество е
персонално или е капиталово дружество с по – малък размер на капитала, то тогава поради
гаранционната функция на капитала е предвидено, че старите необезпечени кредитори могат да
искат обезпечение до размера на разликата в капитала.

404
 Законът урежда защитни средства и в полза на съдружниците и акционерите, които са
идентични на тези при вливане, сливане, разделяне и отделяне, с някои малки специфики и
отклонения.

Най – напред, преди да се извърши вписване на преобразуването в търговския регистър

всеки съдружник или акционер на преобразуващото се дружество може да предяви иск за
недействителност на преобразуването. Ищец може да бъде всеки съдружник или акционер.
Ответник е преобразуващото се дружество. Компетентен да гледа спора е окръжният съд по
седалището на това дружество. Искът е установителен. С него се иска установяване на
недействителност на преобразуването. Основанията за предявяването му са подобни на тези при
вливане, сливане, разделяне и отделяне, а именно:

(i) На първо място, такъв иск би бил основателен, ако липсва план за преобразуване
или той е недействителен.

(ii) Обявяване на недействителност на преобразуването може да се иска и в случай че

са извършени нарушения на реда за преобразуване, които са изброени в чл. 264к,
ал. 1, т. 2 ТЗ.

(iii) На трето място, обявяване на недействителност може да се иска, ако решението за

преобразуване противоречи на императивни правила на закона или на
дружествения договор, съответно устава.

И тук, както и при другите форми на преобразуване, нееквивалентното съотношение на

замяна не е основание за водене на такъв иск.

Предявяването на иска спира вписването. Това е един обикновен триинстанционен процес

по установителен иск. Ако искът бъде отхвърлен, производството по вписването се възобновява и
преобразуването се вписва. Ако искът бъде уважен с влязло в сила съдебно решение,
длъжностното лице по регистрацията отказва вписване на преобразуването. Искът се гледа по
реда на производството по търговски спорове по ГПК.

В тези хипотези е недопустим иск за отмяна на решенията на общото събрание или на

съдружниците по чл. 74 ТЗ. Тук искът е установителен и затова конститутивният иск по чл. 74 ТЗ е
недопустим.

Второто защитно средство на съдружниците и акционерите е конститутивен иск за

недействителност на новоучреденото дружество. Тук законът е лаконичен и няма разписани
подробни правила по отношение на този иск, а се препраща към правилата за недействителност
на новоучредено дружество при другите 4 форми на преобразуване. По начало този иск е уреден
въз основа на иска по чл. 70 ТЗ. Независимо от последното, искът по чл. 264л ТЗ е специален,
самостоятелен иск, като само е от вида на иска по чл. 70 ТЗ.

405
 Следващото защитно средство на съдружниците или акционерите се изразява в това, че
всеки съдружник или акционер има вземане за парично уравняване, когато приетото в плана за
преобразуване съотношение на замяна не е еквивалентно. В последния случай такъв съдружник
или акционер може да иска доплащане в пари. Ищец по тази претенция може да бъде всеки
съдружник или акционер. Ответник е новоучреденото дружество. Компетентен да гледа спора е
окръжният съд по седалището на новоучреденото дружество. Предявяването на този иск се
предпоставя от изтичането на преклузивен 3 – месечен срок от датата на преобразуването.

Последното защитно средство, което също е аналогично на предвиденото при вливане,

сливане, разделяне и отделяне, е правото на напускане. При ООД или АД, което се преобразува,
съдружник или акционер, който е гласувал „против“ решението за преобразуване може да
напусне дружеството, в случай че правното му положение се променя в следствие на
преобразуването. Обикновено това правно положение винаги се променя по един или друг начин,
както бе обяснено при описанието на аналогичното право при вливане, сливане, разделяне и
отделяне по – горе. Нещо повече, според проф. Калайджиев при тази форма на преобразуване
няма как да не се променя правното положение на съдружниците или акционерите. Например
ако едно АД се преобразува в ООД, дори и да се запази съответното съотношение на участието в
капитала, правното положение на акционера, който след преобразуването става съдружник, се
променя, тъй като правата и задълженията на акционер в АД и тези на съдружник в ООД са
различни. Правото на напускане (т.е. правото да прекрати членственото си правоотношение) в
тези хипотези може да се упражни в 3 - месечен срок от преобразуването. След това в нов,
отделен 3 – месечен срок може да иска заплащане на справедливата цена на акциите или
дяловете, които той е придобил в новоучреденото имущество съобразно с плана за
преобразуване.

При тази форма на преобразуване е възможно еднолично дружество с ограничена

отговорност да се преобразува в еднолично акционерно дружество или обратно. В този случай не
се съставя план за преобразуване, тъй като има само едно лице, което е едноличен собственик на
капитала и той приема решение за преобразуването. Проверява се единствено капитала от
нарочен проверител. Това е предвидено с оглед да се гарантират правата на кредиторите.
Правилото е, че капиталът на новоучреденото дружество не може да бъде по – голям от чистата
стойност на имуществото, което преминава към това дружество в следствие на преобразуването.
Вън от това, едноличният собственик на капитала не разполага с гореописаните защитни средства
– нито може да оспорва преобразуването, нито да иска недействителност на новоучреденото
дружество, нито да напуска и т.н.

Преобразуване чрез прехвърляне върху едноличния собственик

Друга форма на преобразуване, уредена от закона е т.нар. „преобразуване чрез

прехвърляне на еднолично търговско дружество (ЕООД или ЕАД) върху еднолични собственик
на капитала, който е едноличен търговец". Това не е преобразуване per se по смисъла на закона,
макар да се нарича така, защото не настъпват трите групи правни последици, характерни за

406
преобразуването. Независимо от това обаче законодателят е уредил този фактически състав и
неговите последици в материята на преобразуването. Изискването еднолични собственик на
капитала да е едноличен търговец е въведено от една страна с оглед да се запази търговското
предприятие и най – вече касае вписването на преобразуването, тъй като ако физическото лице не
е едноличен търговец, няма как да се впише преобразуването, защото то няма партида в
търговския регистър. В последния случай, ако би се допуснало физическото лице да не е
едноличен търговец, то тогава може да се впише само прекратяването на преобразуващото се
еднолично дружество.

Законът въвежда едно ограничение по отношение на тази форма на преобразуване,

съобразно което тя не може да бъде извършена, ако има заложени или запорирани дялове или
акции. Това е така, защото ако има такива заложени или запорирани дялове или акции, тези
обезпечения ще се погасят в резултат на тази форма на преобразуване, тъй като самият едноличен
търговец няма дялове или акции, той е физическо лице.

Фактическият състав на тази форма на преобразуване е много опростен и се състои от

следните елементи:

(i) На първо място, трябва да се приеме решение на едноличния собственик на

капитала в квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на подписа; и

(ii) След това трябва да се извърши вписване на преобразуването в търговския

регистър по партидите на едноличното дружество и на едноличния търговец –
едноличен собственик на капитала.

Тази форма на преобразуване до известна степен наподобява вливането, тъй като

едноличния търговец е правоприемник на преобразуващото се еднолично дружество. Това обаче
не е вливане, тъй като едноличният търговец – едноличен собственик на капитала не е търговско
дружество.

Последиците от такова преобразуване чрез прехвърляне на еднолично търговско

дружество върху еднолични собственик на капитала, който е едноличен търговец са следните:

(i) Преобразуващото се дружество се прекратява без ликвидация;

(ii) Цялото имущество на едноличното дружество преминава при условията на общо

правоприемство върху едноличния собственик на капитала, който е едноличен
търговец.

Законът предвижда и правила, касаещи недвижимите имоти, които са аналогични на тези,

предвидени при останалите форми на преобразуване. Съгласно тях трябва да се извърши
вписване на преобразуването в книгите за вписванията (по – късно кадастър, имотен регистър и
т.н.).

407
 Предвидено е и правило, регулиращо разрешения, лицензии и концесии, предоставени на
едноличното дружество преди преобразуването. Те преминават върху едноличния търговец,
доколкото закон или актът за предоставяне не предвиждат друго.

Уредени са 2 защитни средства в полза на кредиторите.

На първо място, едноличният търговец е длъжен да управлява имуществото на

едноличното дружество отделно в срок от 6 месеца след датата на преобразуването. В този случай
всеки стар необезпечен кредитор в този срок може да иска да получи обезпечение или
изпълнение. Ако това искане не бъде удовлетворено, съответният кредитор има обща привилегия
за удовлетворение от онзи имуществен комплекс, който преди преобразуването е принадлежал
на неговия длъжник – било то едноличното дружество, било едноличния търговец. В последния
случай неговото вземане става изискуемо и той може да започне принудително изпълнение. Това
правило е идентично с тези при сливане и вливане.

На второ място, има и още едно защитно правило, съгласно което до изтичането на този 6
– месечен срок едноличният търговец не може да иска заличаването си от търговския регистър.
Това е така, защото в случай че той се заличи, той вече не би имал задължение да води
счетоводство, а в следствие на това няма да може да се установи и това кое имущество на кого е
принадлежало, т.е. няма да може да се осъществи изискването за отделно управление.

Преобразуване при публични акционерни дружества

Законът урежда известни специални правила по отношение на преобразуването на

публични акционерни дружества. Всъщност спецификите и отклоненията не са много. В тези
хипотези също се съставя договор или план за преобразуване. Особеното тук е, че съществува
специален подзаконов нормативен акт - НАРЕДБА № 41 на Комисията за финансов надзор от
11.06.2008 г. за изискванията към съдържанието на обосновката на цената на акциите на публично
дружество, включително към прилагането на оценъчни методи, в случаите на преобразуване,
договор за съвместно предприятие и търгово предлагане. Тази наредба по императивен начин
определя методите за оценяване на публичните дружества.
Освен това, друга особеност при преобразуване на публични дружества е, че договорът
или плана за преобразуване, както и докладите на управителните органи на всяко участващо
дружество и докладите на проверителите подлежат на одобрение от заместник – председателя на
Комисията за финансов надзор, ръководещ управление „Надзор на инвестиционната дейност“
преди да се приеме решение за преобразуване.

Уредено е едно административно производство, което трябва да завърши с издаването на

такъв разрешителен административен акт за одобряване на посочените актове (договорът или
плана за преобразуване, както и докладите на управителните органи на всяко участващо
дружество и докладите на проверителите). Законът предвижда, че заместник – председателят на
Комисията за финансов надзор трябва да се произнесе в срок от 20 дни от получаването на
документите. Ако той е поискал допълнителни сведения, тече нов 20 – дневен срок. Законът
408
посочва и основанията, въз основа на които заместник – председателя може да откаже да даде
такова одобрение – (i) когато гореизброените актове не отговарят на изискванията на закона; (ii)
ако съдържащата се в тях информация не е предоставена по достъпен за акционерите начин; ( iii) в
случай че не разкрива вярно и пълно съществените обстоятелства от значение за приемане на
обосновано решение по предложението за преобразуване; (iv) ако по друг начин интересът на
акционерите е накърнен. По отношение на основанията, описани в т. (i) – (iii) по предходното
изречение, заместник – председателят действа като орган при обвързана компетентност и
преценява единствено законосъобразност в съответствие с тези критерии, но не и
целесъобразността на въпросните актове. При основанието в т. (iv) обаче заместник –
председателят може да откаже да даде одобрение и по съображения за целесъобразност.

След вписването на преобразуването в търговския регистър се предвижда и вписване в

нарочен регистър, който се води към Комисията за финансов надзор, но това последващо
вписване има само информативно значение.

Освен това трябва съответните емисии акции и разпределението им по сметки на

акционерите след преобразуването също следва да се впише.

Този режим се прилага винаги, когато в преобразуването участва поне едно публично
дружество. В тези случаи всички негови правоприемници също стават публични дружества в
резултат на преобразуването. Последното е предвидено с оглед да се гарантира, че няма да бъдат
накърнени интересите на акционерите.

Съществува и едно специално правило, касаещо правото на напускане. Всъщност

специалното правило предвижда 30 – дневен срок от датата на упражняване на това право, т.е. от
датата на получаване на уведомлението за напускане, в който новоучреденото или приемащото
дружество е длъжно да изкупи акциите на акционерите, които упражняват правото си на
напускане. По режима на ТЗ такъв 30 – дневен срок няма. Текстът на чл. 126, ал. 1 ЗППЦК гласи
следното: „Всеки акционер, напуснал дружеството по реда на чл. 263с от Търговския закон, има
право да получи равностойността на притежаваните от него акции преди преобразуването на
цената, посочена в плана или в договора за преобразуване“. Тази разпоредба препраща към
общите правила на преобразуването и съответно на правото на напускане, съгласно които се
изисква като предпоставка за упражняването на това право да е налице промяна в правното
положение на съответния съдружник или акционер. Според проф. Калайджиев обаче тук при
публичните дружества няма нужда да има промяна в правното положение, защото например не
се изисква наличието на промяна в правното положение, за да може да се излезе от т.нар.
„съвместно предприятие“. При последното също е уредено такова преобразуващо право на
напускане, съчетано с правото на акционерите, в случай че упражнят правото си на напускане, да
получат паричната равностойност на своите акции.

Преобразуване с международен елемент

409
 В материята на преобразуването на търговски дружества Търговският закон предвижда и
специални правила, отнасящи се до преобразуване на дружества от държави – членки на
Европейския съюз, или от друга държава – страна по споразумението за Европейско
икономическо пространство. Правилата за това преобразуване са уредени в чл. 265г – чл. 265с ТЗ.
С тях се въвеждат правилата на Директива 2005/96/ЕО (т.нар. „Десета директива на
дружественото право“). Като цяло режимът е много близък до този, уреждащ преобразуването по
вътрешното право, но има някои особености.

Най – напред, трансгранично преобразуване се допуска от европейския и съответно от

нашия законодател само по отношение на две от формите на преобразуване – сливане и
вливане. Разделяне и отделяне с трансграничен характер не са възможни. Това е така, защото
Шеста директива, която касае разделянето и отделянето, не е задължителна за държавите –
членки. Освен това е необходимо поне едно от участващите в преобразуването дружества да е със
седалище в друга държава – членка на ЕС или в държава – страна по споразумението за ЕИП. В
допълнение към това, в тези форми на трансгранично преобразуване могат да участват само
дружества, за които се прилага Първа директива на дружественото право, а по нашето право
такива дружества са капиталовите дружества. Т.е. по нашето право в такива форми на
преобразуване с трансграничен характер могат да участват само АД, ООД и КДА. Инвестиционни
дружества от инвестиционен тип, които по естеството си също са акционерни дружества, не могат
да участват, тъй като те се регулират със специални правила.

Такова преобразуване не е допустимо, ако някои от участващите дружества са със

седалище извън ЕС или ЕИП. Преобразуването не може да се извърши, ако правото на съответна
държава – членка не допуска такова преобразуване.

Нашият законодател е въвел едно специфично ограничение, което от 1 януари 2014г. ще

отпадне. То е свързано с ограничения от Договора за присъединяване на Република България и
Румъния и касае вещни права върху земя (не недвижими имоти, а земя). Ако българското
преобразуващо се дружество притежава земя в Република България, а новоучреденото или
приемащото дружество е със седалище извън територията на Република България,
преобразуването не може да бъде извършено, забранено е. Правилото е императивно, но както
бе споменато по – горе ограничението, което то въвежда, ще отпадне от 1 януари 2014г.

Правилата на нашия ТЗ се прилагат, когато в такова трансгранично преобразуване участва

дружество, което има седалище в България, и когато участва приемащо или новоучредено
дружество със седалище извън нашата страна.

Фактическият състав, които е уреден по отношение на трансграничните преобразувания, е

подобен на фактическите състави на вливането и сливането по вътрешното ни право.

На първо място се съставя план за преобразуване. Тук винаги се съставя план, докато по
вътрешно право, касаещо вътрешни преобразувания в зависимост от случая се съставя или
договор, или план. Този общ план за преобразуване трябва да бъде в проста писмена форма – чл.
410
265д, ал. 2 ТЗ. Реквизитите, които трябва да съдържа този план са уредени в чл. 265д, ал. 3 ТЗ.
Неразделна част от плана за преобразуване е проектът за дружествен договор или устав на
новоучреденото дружество (при сливане), съответно проектът за изменение и допълнение на
дружествения договор или устава на приемащото дружество (при вливане), както и годишните
финансови отчети, доклади за дейността и счетоводен баланс на всички дружества, по отношение
на които е съставен планът за преобразуване.

На второ място, освен общ план за преобразуване, трябва да се състави и доклад на

управителния орган на всяко от участващите в преобразуването дружества. Най – важният
елемент от този доклад е наличието на правна и икономическа обосновка на общия план за
преобразуване, като акцентът е върху съотношението на замяна, каквото е положението и по
вътрешното ни право. Тук обаче има и един особен допълнителен акцент, който по вътрешното ни
право липсва, който се състои в това, че трябва да се описва влиянието на преобразуването върху
положението на съдружниците, акционерите, кредиторите, работниците и служителите.

Когато става дума за преобразуващи се дружества със седалище на територията на

Република България, този общ план и докладът за преобразуване трябва да се предоставят за
обявяване в търговския регистър едновременно по делата на всички преобразуващи се
дружества, като това трябва да стане не по – късно от 1 месец преди датата на общото събрание за
приемане на съответните решения.

Тук има и един характерен, допълнителен момент, който го няма по нашето право, че
заедно с тези актове (плана и доклада за преобразуване) в търговския регистър също така се
обявява и списък, който съдържа фирмата, седалището, адреса на управление и регистъра, в
който е вписано всяко преобразуващо се или приемащо дружество. Освен това, този списък
трябва да съдържа информация за всяко дружество относно правилата за защита на неговите
кредитори и малцинствени акционери, както и място, на което може да се получи допълнителна
информация по този въпрос.

Има и още едно изискване, което по нашето вътрешно правно не е предвидено, а именно
изискването във същия този 1 – месечен срок докладът на управителния орган да се предостави
на представители на работниците и служителите по чл. 7а от Кодекса на труда. На тези
представители трябва да се предостави информация относно преобразуването, а в случай че няма
избрани такива представители, тази информация следва да се предостави на самите работници и
служители. След като това изискване е спазено, представителите на работниците и служителите
могат да дадат становище, което се прилага към доклада за преобразуване.

В допълнение, всяко дружество, което участва в преобразуването може чрез управителния

си орган да назначи проверител, който да провери плана за преобразуване. По общо искане на
всички дружества длъжностното лице по регистрацията към Агенция по вписванията може да
назначи общ проверител за всички участващи в преобразуването дружества, включително тези със
седалище извън територията на Република България. По отношение на този проверител важат

411
изискванията на вътрешното ни право относно проверители при вътрешно преобразуване –
изисквания за съставяне на доклад от този проверител; изисквания и ограничения по отношение
на това кой може да бъде проверител; съдържание на доклада; отговорност и т.н.

В случай обаче че е назначен проверител по ред, предвиден от правото на друга държава

– членка на ЕС или държава – страна по споразумението за ЕИП, то тогава този проверител носи
отговорност и има правата на проверител по вътрешното право. Т.е. съдружници и акционери в
преобразуващите се дружества могат да ангажират отговорност на проверителя, независимо от
това, че той е назначен съобразно правото на друга държава.

Проверителите съставят отделни доклади за всички дружества или един общ доклад за
всички дружества, когато е назначен един общ проверител. По начало този доклад трябва да
отговаря на изискванията по вътрешното ни право. Ако новоучреденото дружество при сливане
или приемащото дружество при вливане е капиталово, трябва да се изготви доклад относно
проверката на капитала, свързана с изискването размерът на капитала да не надвишава чистата
стойност на имуществото, което преминава в резултат на преобразуването.

Докладът на проверителя и докладът на управителния орган се предоставят по

седалището и адреса на българското дружество, независимо дали то е преобразуващо се или
приемащо, в срок най – малко 1 месец преди датата на общото събрание и всеки съдружник или
акционер има право да получи безплатно тези материали или извлечение от тях.

На следващо място, необходимо е да се приеме решение за преобразуване от всяко

дружество, като изискванията за мнозинствата са същите, каквито са по отношение на вливане,
сливане, разделяне и отделяне на български дружества.

Ако ограничено отговорен съдружник на дружеството става неограничено отговорен,

съответно приложение намират правилата, които предвиждат, че той трябва да даде изрично
съгласие в писмена форма с нотариална заверка на подписа или в присъствието на нотариус при
съставяне на протокола.

Има и едно особено правило в случаите на преобразуване, засягащо дружества от

различни държави. В Десета директива на дружественото право е предвидено, съответно нашият
Търговски закон е възприел изискването, че всеки регистър и всяко лице, което води регистър (у
нас Агенция по вписванията) трябва да издаде удостоверени за законосъобразност на
преобразуването. Това удостоверение се представя пред съответния друг регистър, в който се
извършва вписване. Съгласно нашата уредба, такова удостоверение се издава в случай че
праоприемникът е със седалище в друга държава. Ако новоучреденото дружество при сливане
или приемащото дружество при вливане е със седалище на територията на Република България,
тогава на длъжностното лице по регистрацията към Агенция по вписванията трябва да се
представят такива удостоверения за законосъобразност от съответните регистри на дружествата в
другите държави – членки. Ако новоучреденото дружество при сливане или приемащото
дружество при вливане е със седалище в друга държава, тогава нашият търговски регистър издава
412
такова удостоверение за законосъобразност и то се представя пред съответния чуждестранен
регистър.

Накрая се извършва вписване. У нас, в случай че приемащото или новоучреденото

дружество е със седалище в нашата страна, последното се вписва в търговския регистър, като се
прилагат гореописаните удостоверения за законосъобразност, издадени от съответните
чуждестранни регистри. Едновременно с това вписване ако е сливане, се вписват и
обстоятелствата, касаещи новоучреденото дружество – например управителни органи и т.н., а ако
се отнася до хипотеза на вливане, се вписват и измененията и допълненията в дружествения
договор или устава на приемащото дружество.

В случай че правоприемникът е със седалище в друга държава, то тогава българските

дружества, които се сливат или вливат трябва да бъдат заличени. Понеже обаче става дума за
вписвания, които се извършват в различни регистри, е възприет принципът, че фактическият
състав се смята за завършен в момента, в който се впише преобразуването по партидата на
новоучреденото или на приемащото дружество. Заличаването на слелите се или влелите се
дружества се извършва по – късно въз основа на уведомление от регистъра, на държавата –
членка, в който е вписано новоучреденото или приемащото дружество.

По отношение на последиците на сливането и вливането с трансграничен характер няма

никакви особености, те са същите като при сливането и вливането, в които участват български
търговски дружества. Ако приемащото или новоучреденото дружество е със седалище у нас,
тогава преобразуването поражда действие от момента на вписването в търговския регистър към
Агенция по вписванията. Ако приемащото или новоучреденото дружество е със седалище в друга
държава, тогава преобразуването поражда действие от момента на вписването на сливането или
вливането по партидата на това дружество в съответния чуждестранен регистър.

Законът урежда и някои правила, отнасящи се до недвижимите имоти. Предвидено е, че

ако има някакво вещно право върху недвижим имот, движима вещ или друго право, сделките, с
които подлежат на вписване в специален регистър, то тогава въз основа на вписването на
преобразуването трябва да се извърши и вписване в съответния регистър. Тук трябва да се има
предвид, че описаната по – горе забрана се отнася само до земя, но е възможно да се придобиват
вещни права върху друг тип недвижими имоти.

Накрая, уредено е и правило, което е аналогично на предвиденото при формите на

преобразуване, когато участват само български търговски дружества, отнасящо се до
предоставени на преобразуващото се дружество разрешения, лицензии и концесии. Съгласно
това правило всички такива разрешения, лицензии или концесии, притежавани от
преобразуващото се дружество, преминават върху приемащото или новоучреденото дружество,
доколкото закон или актът за предоставяне не предвижда друго.

Уреден е и режим за оспорване на преобразуването, но възможностите, които той

предоставя, са доста ограничени в сравнение с тези по вътрешното право.
413
 На първо място, иск по чл. 74 ТЗ е недопустим, както е и по вътрешното право при
обикновено преобразуване. Освен това, не може да се иска обявяване на новоучреденото в
резултат на сливане дружество със седалище в България, за разлика от преобразуването на
български търговски дружества, по отношение на които чл. 263п ТЗ предоставя конститутивен иск
за обявяване на новоучреденото дружество за недействително. При трансграничните
преобразувания такъв иск е недопустим.

Уреден е един - единствен иск, който е иск за оспорване на преобразуването тогава, когато
не са спазени изискванията на закона за извършването му. Тук , както и при всички други форми и
видове преобразуване, нееквивалентност на съотношението на замяна не е основание за водене
на такъв иск. Този иск е установителен. По нашето вътрешно право той може да се води само до
изтичането на 14 календарни дни от датата на заявяването за вписване, тъй като самото вписване
не се извършва за този период. При трансграничните преобразувания (вливания и сливания) ако
новоучреденото или приемащото дружество са със седалище в друга държава, този иск може да
се предяви най – късно до издаването на описаното по – горе удостоверение за
законосъобразност от страна на търговски регистър. Предявяването на иска спира издаването на
удостоверението и съответно спира цялата процедура по извършване на преобразуването. Ако
новоучреденото или приемащото дружество е със седалище в нашата страна, то тогава искът се
предявява най – късно до вписването (а не 14 дни след подаване на заявлението за вписване) на
преобразуването в търговския регистър. Предявяването на иска спира преобразуването.

Законът урежда и някои особени правила по отношение на хипотезата, в която

приемащото дружество е едноличен собственик на капитала на всички преобразуващи се
дружества. В тези случаи преобразуването се извършва единствено въз основа на решение на
едноличния собственик на капитала, като не се извършва проверка на доклада за
преобразуването; не настъпват и последиците, отнасящи се до промяната в членствените
правоотношения, тъй като има едноличен собственик на капитала и т.н.

Накрая, уредбата на трансграничните преобразувания включва и специални правила,

които гарантират участието на работниците и служителите. Работниците и служителите трябва да
бъдат информирани за преобразуването. Те имат право да водят преговори, правят предложения
за защита на техните права и т.н. Съществува специална директива, която урежда правата на
работниците и служителите в случай на преобразуване. Въз основа на тази директива у нас е
приет и специален закон, наречен „Закон за информиране и консултиране с работниците и
служителите в многонационални предприятия, групи предприятия и европейски дружества“. Той
предвижда защитни средства и права за работниците и служителите при трансгранични
преобразувания.

60. Прекратяване и ликвидация на търговските дружества

414
 Правната уредба на ликвидацията се съдържа в чл. 266 – чл. 274 ТЗ. Режимът, който
уреждат тези разпоредби, е представен доста лаконично.

Когато се разглежда ликвидацията, на първо място се поставя въпросът дали

ликвидацията по естеството си представлява производство. По начало отговорът на този въпрос
зависи от това какво се разбира под „производство“. Ако понятието „производство“ се разглежда
в процесуалноправен смисъл (т.е. по смисъл, който му се придава в гражданския процес), то
тогава ликвидацията не е производство. В производството, разглеждано през призмата на
гражданското процесуално право, винаги участва някакъв държавен орган (административен
орган или съд). То е динамичен фактически състав, което означава, че извършването на някакво
правно действие води до някакви правни последици, както и при всеки друг юридически факт или
фактически състав, обаче тези правни последици, които настъпват на свой ред представляват
последващ юридически факт, който поражда нови правни последици. При динамичните
фактически състави има определена поредност на реализация на отделните юридически състави
и последващият юридически факт не може да породи действие или да се осъществи, ако не се е
осъществил предходният. Ликвидацията също представлява поредица от юридически факти, т.е.
сложен фактически състав и от тази гледна точка може в известен смисъл да се разглежда като
производство от гражданскопроцесуална гледна точка, но основната разлика от производството
per se е това, че при ликвидацията не участва държавен орган (административен орган или съд).
При ликвидацията участва длъжностно лице по регистрацията към Агенция по вписванията, но
всъщност то осъществява само контрол за законосъобразност. Съд също може да има известна
роля, но тя е много ограничена и се осъществява само във връзка с поставяне на началото на
процедурата по извършване на въпросната редица правни действия.

В известна степен ликвидацията прилича на несъстоятелността. Все пак обаче между двете
има много съществени различия, най – вече защото по нашето право несъстоятелността е
уредена като съдебно производство, което във всички свои фази се развива под надзора на съда,
докато при ликвидацията не е така. Но има известни прилики между ликвидацията и
несъстоятелността, защото в хода и на двете производства (условно казано, ако приемем, че
ликвидацията може да се разглежда като производство) се събират вземанията, осребряват се
активите, удовлетворяват се кредиторите и ако остане нещо, то се разпределя между
съдружниците или акционерите. Насочеността на тези правни действия обаче при двете
производства е различна, т.е. в чий интерес се развиват те. При несъстоятелността, която е едно
хетерогенно, сложно производство, целта на тези правни действия и производства е да бъдат
удовлетворени кредиторите и при нея задължително търговското дружество е или
неплатежоспособно, или свръхзадължено. При ликвидацията от друга страна тези действия,
самата ликвидация не се извършва в интерес на кредиторите, а по – скоро се приема, че се
извършва в интерес на самите съдружници или акционери. Това е така, защото при ликвидацията
дружеството не е неплатежоспособно или свръхзадължено.

Друг общ въпрос, който се поставя, е доколко търговското дружество губи търговското си
качество в хода на ликвидацията. В закона не е предвидена такава последица, т.е. не може да се
415
каже еднозначно и категорично, че търговското дружество престава да бъде търговец със
започването на ликвидация. Все пак неговата правоспособност, поне чисто теоретически, е
ограничена, защото всички сделки и действия, които се извършват в хода на ликвидацията, трябва
да бъдат подчинени на и насочени към целите на ликвидацията. Целите на ликвидацията от своя
страна са: (i) изпълнение на задълженията; (ii) събиране на вземанията; (iii) осребряване на
имуществото; (iv) разпределяне на остатъка между съдружниците и акционерите. Т.е. като цяло в
процеса на ликвидация не се осъществява активна и пълноценна търговска дейност. Въпреки това,
според проф. Калайджиев дори и такова дружество да извършва някакви търговски сделки в хода
на ликвидацията, които се отклоняват от преследването само и единствено на посочените по –
горе цели на ликвидацията, те не би следвало да бъдат нищожни. Няма законово правило, което
да предвижда такава нищожност.

При ликвидацията търговските дружества се управляват и представляват от т.нар.

„ликвидатори“. Ликвидаторите могат да бъдат един или повече. По начало те трябва да отговарят
на изискванията на управителните органи на съответния вид дружество. Ето защо се приема, че
ликвидатор може да бъде и юридическо лице, когато това е допустимо за управителния орган или
член на управителния орган на съответния вид дружество. С назначаването на ликвидатор
правомощията на постоянно действащите органи на дружеството се прекратяват. В случай че
бъдат назначение повече от един ликвидатори, то тогава активното представителство е
съвместно, а пасивната представителна власт е разделна (чл. 269, ал. 2 ТЗ).

Съществуват няколко различни възможности за назначаване на ликвидатори, които са в

зависимост от това какво е основанието за прекратяване на дружеството. По начало във всички
случаи е възможно съдружниците или съответно общото събрание на съдружниците да приемат
решение за избор на ликвидатор. Освен това, когато съдът прекратява дружеството по исков
(процес, който се води по конститутивен иск), ликвидатори се назначават от длъжностно лице по
регистрацията към Агенция по вписванията. Например когато се води иск по чл. 70 ТЗ за
недействителност на новоучредено дружество, в случай че искът бъде уважен, съдът постановява
прекратяване на дружеството. След прекратяването се назначава ликвидатор, но той не се
назначава от съда, а се назначава от длъжностното лице по регистрацията. В някои хипотези съдът
също може да назначава ликвидатори, съгласно правилото на чл. 266, ал. 4 ТЗ, където се
предвижда, че съдът по седалището може по важни причини да назначи или освободи
ликвидатори по искане на съдружниците, съответно акционерите, които имат 1/20 част от
капитала. Това правило се прилага само при АД и КДА, защото при ООД има специално правило,
уредено в чл. 156 ТЗ. При ООД по принцип ликвидатор на дружеството е неговият управител. Това
правило обаче е диспозитивно и съдружниците могат да решат друго със свое решение или пък в
самия дружествен договор. Но освен това, дори и управителят да е ликвидатор или да е бил
определен друг ликвидатор, по искане на съдружниците, които имат поне 1/10 от капитала , или
на контрольор съдът може да назначи други ликвидатори.

По начало редът за назначаване на ликвидатори се следва и при тяхното освобождаване

от длъжност, макар все пак да има известни различия. Ликвидаторът винаги може да бъде сменен
416
по решение на съдружниците или на общото събрание, прието със съответното мнозинство. Освен
това, в случай че ликвидаторът е назначен от съда по искане на съдружници, притежаващи 1/20
част от капитала при АД и КДА или 1/10 от капитала при ООД, той може по същия начин да бъде
сменен. Все пак обаче не е предвидена възможност за смяна на ликвидатора от страна на
длъжностното лице по регистрацията.

Ликвидаторите имат правата и задълженията и носят отговорността на членове на

управителните органи на съответния вид дружество. Те имат право на възнаграждение, което при
капиталовите дружества се определя от общото събрание, а при персоналните дружества се
определя с единодушие на съдружниците, ако пък ликвидаторът се назначава от съда или от
длъжностното лиже по регистрацията, то тогава неговото възнаграждение се определя съответно
от съда или от длъжностното лице по регистрацията. Самите ликвидатори (техните
индивидуализиращи данни) се вписват в търговския регистър, като те също така трябва да
предоставят и образци от подписите си, тъй като представляват търговското дружество.

Започване на ликвидацията

При капиталовите търговски дружества (ООД, АД и КДА) ликвидацията започва с вписване

на прекратяване на дружеството в търговския регистър. Под „прекратяване“ се има предвид
прекратяване на дейността, на търговската дейност, но това не води до прекратяване на самото
юридическо лице. При ООД и АД има специални правила, съгласно които решението за
прекратяване поражда действие от момента на вписването му в търговския регистър, като това
правило би следвало да се прилага и по отношение на КДА.

При персоналните дружества обаче няма такова правило, поради което при тях вписването
няма конститутивно действие. При тях също се вписва прекратяването, но това вписване няма
конститутивно действие, а има оповестително действие. Поради това по отношение на самите
съдружници в персонално търговско дружество прекратяването поражда действие и настъпват
неговите правни последици от момента на обективиране на самия юридически факт, който води
до прекратяване на дружеството, а не от вписването му в търговския регистър.

При прекратяването на дейността трябва да се определи и срок за ликвидацията. Този

срок се определя от този, който се произнася за прекратяването и ликвидацията. Ако
прекратяването на дейността става по решение на общото събрание, то срокът за ликвидация
също се определя от общото събрание със съответното мнозинство. При персоналните дружества
срокът се определя по единодушно решение на неограничено отговорните съдружници. Когато
прекратяването е извършено по съдебен ред и ликвидатор(и) се определят от длъжностното лице
по регистрацията, тогава това длъжностно лице по регистрацията определя и срока на
ликвидацията.

Прекратяването на дейността води до редица последици, засягащи различни аспекти на

търговското дружество, а именно:

417
 (i) На първо място, ликвидацията поражда определени последици, касаещи
търговската фирма на търговските дружества. Като задължителен елемент от
търговската фирма като словесно обозначение трябва да присъства индикация, че
дружеството е в ликвидация. Т.е. към търговската фирма се добавят думите „в
ликвидация“.

(ii) Освен това, прекратяването на дейността на дружеството и преминаването в

състояние на ликвидация води до такава последица, че управителните органи на
дружеството и техните правомощия се погасяват, като престават да бъдат органи
на дружеството, а на тяхно място дружеството се управлява и представлява от
ликвидаторите.

(iii) На трето място, настъпват и последици, свързани с това, че търговското качество и

правоспособността на търговското дружество се ограничава, защото извършването
на сделки и правни действия се ограничава до такива за целите на ликвидацията.

С вписването на прекратяването в търговския регистър трябва да бъде обявена и покана

до кредиторите да предявят вземанията си, с до известните кредитори се изпраща писмена
покана. Освен това ТЗ предвижда, че органите на НАП също трябва да бъдат уведомени за
ликвидацията (Кодекса на социалното осигуряване също предвижда задължение за уведомяване
на НОИ – бел. И.П.).

Действията, които формират ликвидацията като динамичен фактически състав, започват с

установяване на имуществото на дружеството към момента на прекратяване на дейността.
Съставя се начален баланс. Ликвидаторите изготвят доклад, в който обясняват този баланс и
имущественото състояние на дружеството като цяло. След това ликвидаторът(-ите) представя този
начален баланс и доклада на ръководния орган на дружеството. Законът не казва изрично кой е
ръководният орган, но безспорно се приема, че става дума за общото събрание на съдружниците
при капиталовите дружества, съответно за самите съдружници при персоналните дружества.

Докато трае ликвидацията всяка година се извършва годишно приключване, изготвя се

годишен финансов отчет, ликвидаторите изготвят доклад за дейността, след което годишният
финансов отчет и докладът за дейността се приемат от ръководния орган на дружеството след
изтичането на съответната финансова година.

Всъщност действията, които се извършват по самата ликвидация, са следните:

(i) да се погасят задълженията на дружеството;

(ii) да се съберат вземанията;

(iii) да се осребрят всички активи, като в закона не се поставят ограничения относно

способите за осребряване.

418
 Преди да се направи разпределение на имуществото между съдружниците или
акционерите трябва да се удовлетворят кредиторите. За да се удовлетворят кредиторите, на
първо място едновременно с вписването на прекратяването на дейността на дружеството в
търговския регистър трябва да се обяви покана до кредиторите да предявят своите вземания, а до
известните кредитори се изпраща и писмена покана. По начало в закона с императивно правило е
установен минимален срок от 6 месеца след обявяването на поканата в търговския регистър,
преди изтичането на който не може да се извършва разпределение на имуществото между
съдружниците и акционерите.

Ако даден кредитор не предяви вземането, но в дружеството има данни за

съществуването и размера на това задължение, законът предвижда, че трябва да се вложат пари в
банка за евентуално удовлетворяване на такъв кредитор. Това удовлетворяване обаче може да
стане само докато не приключи ликвидацията и не бъде заличено дружеството от търговския
регистър. Заличи ли се дружеството, вече няма правен субект и вземанията на кредиторите се
погасяват, макар това да не е предвидено изрично в закона.

Възможно е да има и спорни задължения. Например даден кредитор може да предяви

свое вземане, а дружеството да смята, че това вземане е в друг размер, или че е погасено, или да
го оспорва по друг начин. В такъв случай на такъв кредитор с оспорено вземане се предоставя
обезпечение и едва след това може да се пристъпи към разпределяне на имуществото между
съдружниците или акционерите.

Паралелно с удовлетворяването на кредиторите тече и процеса на събиране на

вземанията и на осребряване на имуществото. Законът предвижда, че след удовлетворяването на
кредиторите дружеството може да отпише несъбираемите вземания. Отписването по естеството
си е счетоводно действие и не е опрощаване, но след заличаване на дружеството от търговския
регистър вземането на практика също ще се погаси. Съгласно законовото правило, това решение
за отписване се приема с обикновено мнозинство.

Отделни имуществени права могат да се прехвърлят на кредитори вместо изпълнение на

задължение към тях. По същината си това е даване вместо изпълнение. Текстът на тази
разпоредба обаче е доста неясен, тъй като гласи, че това може да стане със съгласие на
кредиторите и съдружниците или акционерите. Според проф. Калайджиев съгласие на
съдружниците или акционерите не би следвало да е необходимо, когато става дума за
удовелтворяване на кредитор. От правилото обаче не става ясно дали трябва да има съгласие и от
страна на останлите кредитори. Според проф. Калайджиев такова съгласие от практическа гледна
точка е невъзможно да бъде дадено от всички останали кредитори, но според него те по – скоро
би следвало да имат възможност да оспорват такива сделки с павлови искове.

След удовлетворяване на всички кредитори останалото имущество се разпределя между

съдружниците или акционерите в съответствие с техния ликвидационен дял. По начало
ликвидационният дял е едно парично вземане, като по правило това парично вземане е

419
пропорционално на стойността на членственото правоотношение на съдружниците или
акционерите. Освен това, и тук, както при кредиторите, е предвидена възможност съдружниците
вместо пари да получат имущество, като в закона е предвидено, че трябва да има съгласие на
останалите съдружници или акционери. Последното също не е много ясно какво точно означава.
Вероятно би следвало да се приеме, че ако подобен механизъм за предоставяне на имущество
вместо пари не е уреден в самия дружествен договор или устав на дружеството, то тогава това би
следвало да означава, че е необходимо съгласие на всички съдружници, т.е. че трябва да се
приеме решение за това.

След изплащането на всички задължения и разпределението на останалото имущество се

провежда заседание, на което се приема заключителен баланс и се взема решение за заличаване
на дружеството. Ликвидаторите, след приемането на такова решение, заявяват заличаването на
дружеството в търговския регистър.

Както бе споменато и по – горе, уредбата на ликвидацията в Търговския закон е доста

лаконична и несъвършена.

На практика е възможно ликвидацията да се извърши и без да се удовлетворят

кредиторите. Нещо повече, възможно е да се извърши ликвидация дори при положение, че има
висящ процес. Би трябвало да съществуват изрични правила, които да забраняват заличаване на
дружеството при наличието на висящ процес. Ако даден кредитор или друго лице е предявило
свои права срещу дружеството по съдебен ред, то не би трябвало да се допуска заличаване на
това дружество докато има такъв процес, защото при условие че дружеството се заличи, то няма
правоприемник и това означава, че спорните права, които са предмет на висящи дела срещу това
дружество, се погасяват в следствие на заличаването. Съответно при липсата на такова
ограничение понякога в практиката недобросъвестни съдружници или акционери пристъпват към
този ред, с цел да увредят своите кредитори.

Законът съдържа едно подобно правило, което обаче е доста несъвършено. Става дума за
правилото на чл. 273, ал. 2 ТЗ, съгласно което ако по-късно (т.е. след заличаването) се установи, че
са необходими по-нататъшни действия за ликвидацията, длъжностното лице по регистрацията
към Агенцията по вписванията назначава по молба на заинтересувания досегашните или други
ликвидатори. Всъщност това правило означава, че ако например се открие имущество или ако има
евентуално висящи дела, би трябвало дружеството условно казано да „възкръсне“ и по молба на
кредитор, съдружник, акционер или друго заинтересовано лице да бъде назначен ликвидатор, а
съответно дружеството да продължи да съществува.

Има също така уредени специални правила, които предвиждат възможност за

продължаване на прекратени дружества. Тези възможности обаче са доста ограничени. Чл. 274,
ал. 1 ТЗ урежда 4 хипотези, в които преди приключване на ликвидацията е възможно дейността на
дружеството да бъде продължена. Тези случаи са следните:

420
 (i) Ако дружеството е било прекратено по решение на общото събрание на
съдружниците, съответно на съдружниците (при персонални дружества).

(ii) Ако дружеството е било срочно и е било прекратено поради изтичане на срока.

(iii) Хипотезите на чл. 155, т. 3 ТЗ и (iv) хипотезите на чл. 252, ал. 1, т. 6 ТЗ, като това са
случаите, в които ООД, в което повече от 3 месеца не е имало вписан управител,
или АД, което повече от 6 месеца има управителен орган с по – малко членове от
минимално установения за това брой (в общия случай 3 лица).

Последните две хипотези възникват на практика най – често в резултат на правото на

управителите на ООД, съответно членовете на съветите на АД сами да поискат да бъдат заличени
от търговския регистър в това си качество. Ако тези лица отправят искане за заличаването им до
съответния орган, а той не вземе такова решение и не удовлетвори това искане, те са
легитимирани сами да искат заличаването си в търговския регистър. Всъщност точно тези хипотези
визират случаите по т. (iii) и т. (iv) по – горе и те са най – често срещани на практика.

В тези 4 хипотези, на тези 4 основания, когато едно дружество е прекратено, то може да

бъде продължено, но само при положение, че не е започнало разпределение на имуществото.
Започне ли разпределение на имуществото между съдружниците или акционерите, дружеството
вече не може да бъде продължено, тъй като няма как с пълна сигурност да се определи кой какво
е получил, какво е върнал и т.н.

За продължаването на дейността на прекратеното дружество е необходимо да се приеме

нарочно решение. При АД общото събрание на акционерите трябва да приеме това решение с
квалифицирано мнозинство ¾ от представените на събранието акции. При останалите видове
дружества се изисква приемане на такова решение за продължаване на дейността с единодушие.
След като бъде прието такова решение за продължаване, ликвидаторите го предоставят за
вписване в търговския регистър. В случай че дружеството е капиталово, то тогава трябва да се
изберат и постоянно действащите му органи, като особеното тук е, че не новоизбраните органи
заявяват вписването на продължаването (какъвто по начало е общият принцип при заявяването на
обстоятелства и актове за вписване и обявяване), а ликвидаторът.

Накрая, във връзка с ликвидацията има въведени някои особени правила за

разграничението между ликвидацията и несъстоятелността. По принцип ликвидация се провежда,
когато дружеството е платежоспособно и не е свръхзадължено. Ако то е неплатежоспособно или е
свръхзадължено, не може да се провежда ликвидация.

Ликвидаторите имат задължение, за неизпълнението на което те носят наказателна

отговорност, в 30 – дневен срок от установяване на свръхзадълженост или неплатежоспособност
да поиска откриване на производство по несъстоятелност. Разбира се, откриването на
производство по несъстоятелност може да бъде поискано и от кредитор на дружеството. От
момента на постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност

421
ликвидацията се спира. От момента на влизане в сила на решението за откриване на
производство по несъстоятелност по чл. 630 ТЗ ликвидацията се прекратява.

Предвидено е и едно правило в чл. 272а, ал. 2 ТЗ, което има за цел да осигури по – бързо
преминаване от ликвидация към несъстоятелност, въвежда един инструктивен срок за съда по
несъстоятелността да изпрати проект от решението за откриване на производство по
несъстоятелност за вписване в търговския регистър в същия ден.

Трябва да се има предвид, че всички срокове по отношение на съда, независимо от това в

кой нормативен акт са уредени, когато се отнасят до гражданския процес, по начало са
инструктивни.

Законът урежда и задължения на ликвидаторите за съставяне на отчет и баланс при

прекратяване на дейността. Това е така, защото по начало такива задължения има самият
длъжник, но тъй като при ликвидацията дружеството се управлява и представлява от ликвидатор,
разпоредбата на чл. 272б ТЗ възлага тези задължения на ликвидатора.

61. Обединения на търговци – понятие и видове. Консорциум. Холдинг

Търговският закон съдържа цяла Глава Осемнадесета, която е наречена „Обединения“, но

всъщност тя е доста лаконична и съдържа само няколко разпоредби, събрани в чл. 275 – чл. 280б
ТЗ. По начало, когато се говори за обединения на търговци, обикновено се имат предвид т.нар.
„икономически групировки“, но последните у нас не са уредени отделно и изрично. Става дума за
обединения на търговци, при които отделните търговци запазват своята правна самостоятелност.
Те продължават да съществуват като самостоятелни правни субекти, но извършват своята дейност
при наличието на общо икономическо, правно и т.н. ръководство. По – скоро от икономическа
гледна точка (а не от правна, тъй като у нас правна уредба липсва) се обособяват различни видове
обединения или икономически групировки, като те се разграничават в зависимост от различни
критерии, например въз основа на това дали самите обединения са персонифицирани или не;
дали в дадено обединение участват публичноправни субекти или не; освен това се въвежда и
разграничение между хоризонтални и вертикални обединения, които касаят по – скоро характера
на дейността, която извършват обединенията като цяло и техните членове в частност.

В антимонополното законодателство е въведено понятието „картел“. Образуването на

картели е забранено. Картелите също могат да бъдат хоризонтални и вертикални.

Нашето търговско право урежда 2 вида обединения на търговци – (i) консорциум и (ii)
холдинг.

Консорциум

422
 Първото уредено от ТЗ обединение е т.нар. „консорциум“. Консорциумът е уреден в два
текста. Чл. 275 ТЗ казва, че консорциумът е договорно обединение на търговци за осъществяване
на определена дейност. Консорциумът е неправосубектно обединение, като по естеството си
всъщност представлява гражданско дружество. Тъй като липсва специална уредба, приложение
намират правилата за т.нар. „договор за дружество“ (който всъщност изобщо не е договор, а
мностранна сделка) по ЗЗД. ЗЗД предвижда, че дружеството трябва да извършва стопанска
дейност, съответно и тук при консорциумите е така, макар да не е изрично предвидено.
Особеност на консорциума обаче, за разлика от гражданското дружество, е, че макар той да е
гражданско дружество, съдружниците в него трябва да бъдат търговци. Няма ограничения обаче
относно това какви видове търговци могат да бъдат съдружници, поне що се отнася до общия
режим, уреден от чл. 275 ТЗ и чл. 276 ТЗ.

На практика най – често консорциуми се създават във връзка с участие в обществени

поръчки.

Холдинг

Вторият вид обединения на търговци, който е уреден в ТЗ, е холдингът. Правната му

уредба се съдържа в чл. 277 – чл. 280 ТЗ. Законът дава дефиниция на холдинг, включена в чл. 277,
ал. 1 и отчасти ал. 2 ТЗ. Холдинг може да бъде само капиталово дружество. Особеното за
холдинга е предмета на неговата дейност. Холдингът се създава, за да участва в други дружества
или да участва в управлението на други дружества. В единия случай холдингът само придобива
някакво участие, а в другия случай той придобива такова участие, което да му позволи да
управлява тези дружества. Законът предвижда, че самият холдинг може както да извършва, така и
да не извършва търговска дейност. Всъщност именно от тази гледна точка могат да се направят 2
разграничения на холдинговите дружества. От една страна, има холдингови дружества, които
само участват в други дружества, т.е. тяхната цел е инвестиционна, т.е. участие в други дружества
с цел доход/печалба. От друга страна стои другият вид холдинг, който е и най – често срещаният
на практика, а именно холдинг с цел участие в управлението на други дружества. Съответно,
съобразно другия критерий, описан по – горе, има и още едно разграничение на холдинговите
дружества на (i) такива, които извършват търговска дейност, и (ii) такива, които не извършват
търговска дейност. В повечето случаи на практика те не извършват търговска дейност.

Чл. 277, ал. 2 ТЗ е много лаконична и неточна разпоредба, която гласи следното: „най-
малко 25 на сто от капитала на холдинговото дружество трябва да бъде внесен пряко в дъщерни
дружества“. Във връзка с това възниква проблем, защото, както бе изяснено по – горе в
настоящото изложение, капиталът е едно число и бидейки просто число, той не може да се внася.
Във връзка с това правилото на чл. 277, ал. 2 ТЗ може да се тълкува по различен начин. Едно от
възможните тълкувания е, че холдинговото дружество трябва да участва в дъщерните дружества
по такъв начин, че неговото участие в капитала на тези дъщерни дружества трябва да е цифрова
величина, която съответства на ¼ от капитала.

423
 Холдинговото дружество е неразривно свързано с дъщерните дружества. Не може да има
холдинг, ако няма дъщерни дружества. Съгласно дефиницията, която се съдържа в чл. 277, ал. 3
ТЗ, дъщерните дружества са тези, в които холдинговото дружество притежава или контролира
пряко или непряко най – малко 25 на 100 от акциите или дяловете или може да определя пряко
или непряко повече от половината от членовете на управителния орган.

Всъщност както холдинговите дружества, така и дъщерните дружества могат да бъдат само
капиталови търговски дружества, като този извод следва от целия режим.

Има известни ограничения относно предмета на дейност, които са уредени в чл. 278 ТЗ, но
тези правила са доста лаконични и неточни. Например т. 3 казва, че дейността на холдинговото
дружество може да бъде свързана с „придобиване, оценка и продажба на патенти, отстъпване на
лицензии за използване на патенти на дружества, в които холдинговото дружество участва“.
Последното обаче е изразено неясно и неточно. Всъщност идеята е, че холдинговото дружество
контролира определени други дружества и то може да придобива права на индустриална
собственост, като след това може да предоставя лицензии върху тези права на дъщерните си
дружества. Тези права може да не са само патенти, както е предвидено в закона, а могат да бъдат
също така и права върху търговски марки и т.н. Освен това, чл. 278, ал. 1, т. 4 казва, че
холдинговото дружество може да „финансиране на дружества, в които холдинговото дружество
участва“. Тази т. 4 се свързва с чл. 280 ТЗ. Т.е. холдинговото дружество може да прави още 2 неща,
като всъщност именно в това се изразява неговият смисъл. Създава се една обща икономическа
структура, в която холдинговото дружество контролира и управлява паричните потоци на
дъщерните дружества. От една страна то може да ги кредитира, а от друга страна то може да
приема на влог техни средства, като последното по съществото си означава дъщерните дружества
да кредитират него. В тази връзка са въведени и някои ограничения. Предвидено е, че
холдинговото дружество може да предоставя заеми, но размерът на тези заеми не може да
надхвърля 10 пъти размера на капитала на холдинговото дружество, а размерът на депозитите от
дъщерните дружества и предприятия в холдинговото дружество не може да е 3 пъти по-голям от
размера на капитала.

Забранено е холдингово дружество да участва в дружества, които не са юридически лица.

Според проф. Калайджиев холдинговото дружество не може да участва не само в дружества,
които не са юридически лица, но то не може да участва също така и в персонални търговски
дружества, тъй като това следва от цялостния режим. Също така е забранено холдинговото
дружество да придобива лицензии, които не са предназначени за използване в контролираните
от него дружества. Идеята на това правило е да се попречи на придобиване на такива права от
страна на холдинговото дружество, без да ги упражнява за постигане на своите цели и дейност, а
само с цел да се навреди на негови конкуренти. Има и още една забрана, касаеща невъзможност
да се придобиват недвижими имоти от холдинговото дружество, които не са необходими за
неговото обслужване. Според проф. Калайджиев тези ограничения са спорни и тяхната
необходимост и точност не са категорични.

424
 Има 2 начина за учредяване на холдинг – (i) от горе надолу или (ii) от долу нагоре.

При учредяване на холдинг от горе надолу се учредява холдинговото дружество, което

след това на свой ред учредява или участва в учредяването на дъщерните дружества, като трябва
да бъдат спазени изискванията на чл. 277, ал. 2 ТЗ за това участие в капитала. Това е практически
по – лесният начин за учредяване на холдинг.

Другият начин за учредяване на холдинг е от долу нагоре. При него отделни търговски,
които съществуват самостоятелно, решават да бъде учреден холдинг. Особеното обаче е, че
самите дружества не учредяват холдинговото дружество, а то се учредява от техните акционери
или съдружници като апортират в холдинговото дружество акции или дялове, които притежават
от дъщерното дружество. По този начин холдинговото дружество още от момента на своето
учредяване притежава съответните дялове или акции, съобразно предвиденото в чл. 277, ал. 2 и
ал. 3 ТЗ.

Макар да не е изрично предвидено, възможно е холдинг да се учреди и само от

съществуващи дружества, без да се учредява ново холдингово дружество. В тази хипотеза едно
съществуващо дружество става холдингово дружество като придобива съответните акции или
дялове от другите участващи дружества.

До 09.05.13

62. Европейско дружествено право – понятие. Източници. Хармонизация на българското

дружествено право. Европейско обединение по икономически интереси

63. Европейско дружество

64. Кооперация – понятие, произход, видове. Учредяване. Европейско кооперативно

дружество

65. Имущество на кооперацията – вноски. Членство – възникване и прекратяване. Права и

задължения на член – кооператорите

66. Управление на кооперацията. Органи на управление – състав, свикване, правомощия.

Преустройство на кооперациите

67. Кооперативно и междукооперативно предприятие. Кооперативни съюзи. Прекратяване

и ликвидация на кооперацията.

+ 16.05.13 – първите няколко минути

68. Търговска неплатежоспособност и несъстоятелност – понятие и същност

Правният режим на производството по несъстоятелност се съдържа в Търговския закон и

по специално в текстовете на чл. 607 – 760 ТЗ. Има и други правила, които имат отношение към

425
несъстоятелността и които са поместени в други нормативни актове, но по начало те касаят
отделни аспекти и въпроси на несъстоятелността. По начало обаче нейната обща и основна
уредба се съдържа в ТЗ, като все пак съществува изричното правило на чл. 621 ТЗ, което
предвижда субсидиарно прилагане на правилата на Гражданския процесуален кодекс към правни
режим на несъстоятелността, доколкото липсват изрични правила. Според проф. Калайджиев
обаче това субсидиарно прилагане не е достатъчно и следва да се създаде по – подробен режим,
защото има много голямо разнообразие в съдебната практика най – вече по отношение на
първата фаза на производството (т.е. при откриването на производството по несъстоятелност).

Несъстоятелността като понятие може да се разглежда в няколко аспекта.

На първо място, несъстоятелността може да се разглежда като правен институт, т.е. като
съвкупност от правни норми, които уреждат дадена група правни отношения, възникващи в
случаите когато търговец изпада в обективна невъзможност да изплаща своите парични
задължения. Характерна особеност на този институт е това, че той е институт на процесуалното
право, макар да общата му уредба да съдържа и редица материалноправни норми.

На второ място, освен като правен институт, несъстоятелността се разглежда и като

производство. „Производство“ по начало е чисто процесуалноправно понятие. Производството е
динамичен фактически състав, при който един юридически факт поражда дадени правни
последици, които от своя страна служат като предпоставка за и представляват последващ
юридически факт. Освен това, съществена характеристика на производството като понятие на
процесуалното право е, че при него отношенията са с публичноправен характер, а не с
частноправен. Участниците в производството вливат в правоотношения с органа, който ръководи
това производство, а не помежду си. Тези отношения са вертикални, а не по хоризонтала.

Трябва да се има предвид, че несъстоятелността е хетерогенно производство, т.е. тя е

едно сложно производство, което включва в състава си няколко отделни производства. От тази
гледна точка, дори и да се изведе някаква обща дефиниция за несъстоятелността, тя не може да
обхване и обясни напълно всички характеристики и детайли на това производство, тъй като в него
се включват редица други производства – искови производства, обезпечителни производства,
охранителни производства, квазиискови производства, други особени производства и т.н.
Производството по несъстоятелност като цяло, бидейки сбор от всички тези производства, се
разглежда като изпълнително производство, тъй като по естеството си то представлява
универсално принудително изпълнение. Идеята на това принудително изпълнение е да участват
всички кредитори (именно заради това се нарича универсално) и те всички да се удовлетворят в
хода на това производство от имуществото на длъжника.

С оглед на гореизложеното, ако може да се изведе най – обща дефиниция на

несъстоятелността, то тя би била следната: несъстоятелността е едно съдебно производство на
универсално принудително изпълнение, като длъжник по изпълнението е търговец. Характерна
особеност на това производство е, че то е съдебно, тъй като се развива под надзора на съда.

426
Освен това, то е производство по универсално принудително изпълнение, тъй като в него би
следвало да участват всички кредитори, като идеята е и те да се удовлетворяват в хода на това
производство. Друга особеност, която характеризира това несъстоятелността като производство,
се състои в това, че по начало персоналното действие касае търговците. Това не винаги е така,
тъй като има и други лица, други правни субекти, които могат да бъдат адресати на това
производство (например юридически лица с нестопанска цел и т.н.). Принципът обаче е този, че
то се отнася до търговци, а физически лица например по правило не могат да бъдат адресати на
производство по несъстоятелност.

На следващо място, твърди се, но проф. Калайджиев смята, че това не е безспорно, че

несъстоятелността може да се разглежда като особено правно състояние на търговеца, при което
търговецът вече е загубил търговското си качество, дейността му е прекратена и не може да
управлява и да се разпорежда с имуществото си.

Съпоставка между индивидуално принудително изпълнение и несъстоятелността

Основната разлика между несъстоятелността и индивидуалното принудително

изпълнение по ГПК е, че производството по индивидуално принудително изпълнение по ГПК е
предназначено да удовлетвори отделен кредитор. Трябва да се има предвид обаче и това, че
всеки друг кредитор може да се присъедини към индивидуалното принудително производство по
ГПК, макар и да е открито по инициатива на друг кредитор, а освен това законът урежда и т.нар.
„присъединени по право взискатели“, които трябва да се вземат предвид от съдебния изпълнител
и той трябва да задели имущество за тяхното удовлетворяване (такива например са
публичноправни кредитори, ипотекарни кредитори, заложни кредитори и т.н.). Ако в
производството по ГПК участват повече от един кредитор и ако имуществото не е достатъчно да
удовлетвори всички, се извършва разпределение съобразно притежаваните от отделните
кредитори привилегии. Разпределени има и в производството по несъстоятелност, но разликата е,
че в производството по индивидуално изпълнение по ГПК, ако привлечени кредитори невземат
участие, те губят своята привилегия (поне така се случва на практика). Всеки кредитор може да
образува отделно производство по индивидуално принудително изпълнение по ГПК, докато при
несъстоятелността, в случай че даден кредитор не е участвал или пък е участвал, но не е бил
удовлетворен, неговото вземане се погасява. При индивидуалното изпълнение трябва да се
извади изпълнителен лист, въз основа на който се започва принудителното изпълнение. В
производството по несъстоятелност участват всички кредитори. То може да започне както по
искане на кредитор, така и по инициатива на самия длъжник. Несъстоятелността е производство
за удовлетворяване само на парични вземания, докато при индивидуалното принудително
изпълнение по ГПК могат да се удовлетворяват и непарични вземания (например за предаване на
вещ). В случай че при откриване на производство по несъстоятелност вземанията на дадени
кредитори са непарични, те също се трансформират в парични. Друга разлика между двете
производства е, че това по несъстоятелност е хетерогенно производство и е в значителна степен
по – сложно от производството по индивидуално принудително изпълнение по ГПК. Освен това,
при производството по несъстоятелност е предвидена възможност за оздравяване на длъжника.
427
 Съпоставка между несъстоятелност и ликвидация

Ликвидацията и несъстоятелността имат някои общи белези. Такъв общ е белег е това, че и
при двете се извършва осребряване на имуществото и се удовлетворяват кредиторите.

Ликвидацията обаче не е производство per se в процесуалноправния смисъл на думата,

тъй като при нея не участва административен или съдебен орган и съответно правоотношенията
на се вертикални. Осребряването при ликвидацията се извършва от ликвидатор.

……

69. Откриване на производство по несъстоятелност – предпоставки. Действие на съдебните

решения

……

Безспорно се приема, че има една първа фаза, която представлява едно отделно,
самостоятелно производство, а именно производството по откриване на производство по
несъстоятелност. Това производство завършва с решение за откриване на производство по
несъстоятелност. В теорията и практиката безспорно се приема, че това е отделно, самостоятелно
производство, което е включено в хетерогенното производство по несъстоятелност.

Вън от това, се обособява и една втора фаза, за която се приема, че включва всички
останали действия по несъстоятелността, като всъщност тази втора фаза се състои в т.нар.
„производство по осребряване“. Възприето е тази втора фаза да се нарича „същинско
производство по несъстоятелност“. Именно това производство, тази втора фаза обуславя
качеството на производството по несъстоятелност като универсално принудително изпълнение,
тъй като то включва множество производства, свързани с осребряването на имуществото. Не
всички тези производства, които се включват в тази фаза, са изпълнителни производства.

Като отделна фаза на производството по несъстоятелност би могло да се обособи т.нар.

„оздравяване“. Това представлява едно отделно производство, което завършва с т.нар.
„оздравителен план“, при който производството по несъстоятелност се прекратява и длъжникът
продължава дейността си. Идеята на оздравителното производство и на съставянето на
оздравителен план е кредиторите да се удовлетворят без да се осребрява имуществото на
длъжника, а да получат удовлетворение в следствие на продължаващата търговска дейност на
длъжника. Има виждания, че това производство следва да се разглежда като отделно и
обособено от производството по несъстоятелност, но проф. Калайджиев по – скоро смята, че то е
част от същинското производство по несъстоятелност, то е уредено като част от това хетерогенно
производство. Възможности за осъществяване на производство по оздравяване извън
производството по несъстоятелност може да бъде допуснато по изключение, когато това се
предвижда със специален закон по отношение на определени категории субекти (например
банки, застрахователи и т.н.).

428
 По – горе бяха описани основанията за откриване на производство по несъстоятелност по
отношение на търговец, а именно неплатежоспособност или свърхзадълженост. Самото
производство обаче се открива със съдебно решение. Всъщност първата фаза, т.е. производството
за откриване на производство по несъстоятелност завършва с това съдебно решение. Това първо
производство по своето естество по – скоро би следвало да се разглежда като исково, макар че в
действителност всъщност е квазиисково производство, т.е. има особен характер и е подчинено на
особен режим, но по отношение на някои последици на решението (res judicata) спрямо
определени факти съдебната практика го разглежда като исково производство.

Трябва да бъде разгледан и въпросът как се открива това производство. Всеки търговец
със изискуемо парично вземане, което е свързано с някаква търговска сделка, може да образува
такова производство. Освен това, Националната агенция за приходите също е оправомощена да
образува такова производство във връзка с публичноправни държавни и общински вземания,
свързани с търговската дейност на длъжника, както и по отношение на изискуемите частни
държавни вземания. В тази хипотеза НАП не е кредитор, а упражнява чужди права (на държавата
или община). Вън от това, самият длъжник може да иска откриване на производство по
несъстоятелност, като той не само може, но е и длъжен в 30 – дневен срок от възникването на
неплатежоспособност или свръхзадълженост да поиска откриване на производство по
несъстоятелност. Това задължение тежи и върху ликвидаторите на съответните търговски
дружества, тежи също така върху наследник, управителен орган, неограничено отговорен
съдружник. Освен това прокурист трябва в 7 – дневен срок от установяването на състоянието на
неплатежоспособност или свръхзадълженост да уведоми търговеца, т.е. неговите управителни
органи за наличието на тези обстоятелства. Съдът не може служебно да открива производство по
несъстоятелност.

Самото производство се образува по един и същи начин, независимо от това по чия

инициатива става това, т.е. кой е молителят. Това става с писмена молба, в която се излагат
основанията и към която се прилагат писмени доказателства, като в нея се правят и съответни
доказателствени искания. По начало винаги се иска, а дори и да не се поиска, съдът е длъжен да
назначи съдебно – счетоводна (икономическа) експертиза, която да установи икономическите
показатели касаещи неплатежоспособност, свръхзадлъжнялост, ликвидност, като въз основа на
тях се преценява дали е налице такова обективно състояние, в което не могат да се изпълняват
задълженията. Когато молбата се подава от кредитор, към нея се прилагат доказателства и се
правят доказателствени искания. Когато самият търговец – длъжник подава молбата за откриване
на производство по несъстоятелност, към нея трябва да се приложат и други, допълнителни
документи. Това е така, защото съответният търговец притежава най – пълна и подробна
информация за своето икономическо състояние. Ето защо законът го задължава към писмената
молба да приложи и копие от последния си заверен годишен финансов отчет, когато законът му
налага задължение да съставя и приема такъв заверен отчет. Освен това, той трябва да представи
също опис и оценка на активите и пасивите към датата на молбата;, списък на кредиторите,
посочващ техните адреси, размера на вземанията им и съответно предоставените им обезпечения

429
(if any). В случай че търговецът е едноличен търговец, той трябва да приложи и опис на личното си
имущество и имуществото - семейна имуществена общност, от които кредиторите могат да се
удовлетворяват. В допълнение, към тази молба може да се приложи и оздравителен план, както и
да се предложи временен синдик.

Има една особеност по отношение на производството за откриване на производство по

несъстоятелност, което по начало съдът разглежда като исково производство, и тя се изразява в
това, че когато молбата се подава от длъжника или от неговия ликвидатор, то тогава
производството се разглежда като охранително производство, т.е. като безспорно производство.
Охранителното производство е безспорно производство, при него няма правен спор. В тази
хипотеза обаче производството не е точно охранително, защото дори и когато длъжникът сам
иска откриване на производство по несъстоятелност спрямо себе си, е възможно към това
производство да се присъединят кредитори, а и освен това съдът не е обвързан от молбата. Съдът
може и е длъжен сам да установи дали е налице такова обективно състояние на невъзможност да
се плащат задълженията. Освен това, при охранителните производства в случай че молбата се
уважи, това решение не може да се обжалва от никого, защото за молителя то е
благоприятстващо и няма правен интерес да го обжалва, а пък принципът при охранителните
производства е, че трети лица не участват, т.е. те също не са легитимирани да обжалват такъв акт,
уважаващ съответната молба. Такъв акт може да се атакува само чрез установителен иск, т.е. по
исков път извън охранителното производство. Тук обаче (при молбата за откриване на
производство по несъстоятелност) не е така, защото от една страна към това производство могат
да се присъединяват кредитори до приключване на първото заседание, а и освен това самото
решение за откриване на производството по несъстоятелност може да се обжалва от някои
кредитори (НАП, ипотекарни кредитори, заложни кредитори и т.н.), които не са участвали в
производството. Поради тези причини според проф. Калайджиев това производство категорично
не е охранително.

Що се касае до хипотезата, в която производството се открива по молба на кредитор, то е

едно спорно производство и съдебната практика е възприела то да се третира като исково
производство. Това има връзка с казаното по – горе относно необходимостта от по – подробна
уредба и правилото на чл. 621 ТЗ за субсидиарно прилагане на правилата на ГПК, тъй като
различните съдилища тълкуват тази разпоредба различно и има противоречие кои точно правила
намират субсидиарно приложение.

Производството по откриване на производство по несъстоятелност завършва със съдебно

решение, което има сила на пресъдено нещо по отношение на 2 факта, а именно: (i) че длъжникът
е неплатежоспособен и/или свръхзадължен и (ii) също така се определя т.нар. „дата на
неплатежоспособността или на свръхзадължеността“. Датата на неплатежоспособността или
свръхзадължеността е от съществено значение, защото междинният период между нея и датата
на решението за откриване на производството по несъстоятелност в литературата се нарича
„подозрителен период“. Всъщност когато длъжникът извършва определени сделки и действия в
този подозрителен период, те могат да бъдат атакувани от синдика с отменителни искове (които
430
по естеството си представляват специални павлови искове). Тази неопределеност може да засегне
правата на определени кредитори, защото колкото по – назад във времето е тази датата на
неплатежоспособност, толкова по – дълъг е подозрителният период, а колкото по – дълъг е
подозрителният период, толкова повече правни действия и сделки е извършвал длъжникът в
него. Съответно така могат да бъдат отменени много извършени от длъжника сделки и да бъдат
увредени интересите на многото кредитори по тях. Именно по тази причина законодателят
предвиди, че в случаите когато длъжникът сам подава молба за откриване на производство по
несъстоятелност, тази молба се обявява в търговския регистър, така че всички кредитори да бъдат
информирани за нея и съответно да поискат да участват в производството. Това правило се
предвиди, защото съществуваше практика да се подава молба за откриване на производство по
несъстоятелност от самия длъжник с цел да се увредят кредиторите. При липсата на горното
правило това не е трудно осъществимо, тъй като в тези хипотези производството започва само по
инициатива на длъжника и той посочва своите кредитори. Но много често в практиката са се
посочвали фиктивни, несъществуващи кредитори (които са подставени лица на самия длъжник),
които обикновено са хирографарни, а пък действителните кредитори (обикновено банки) на този
длъжник, които обикновено имат някакви обезпечения, изобщо не разбират за и не участват в
производството по несъстоятелност, в резултат на което техните обезпечения се погасяват и те
участват в разпределението наравно с фиктивните кредитори. Именно с цел да се ограничи тази
порочна практика се въведе правилото, че молбата на длъжника се обявява в търговския
регистър.

Освен това, възможно е в случаите, в които има подадена молба от длъжника, някой
кредитор също да подаде молба. В такъв случай производството, което е образувано по молба на
длъжника, се спира и продължава само производството, започнало по молба на кредитора. Макар
да не е изрично предвидено в закона, в зависимост от това какво се случи с производството по
молба на кредитора се решава съдбата на производството, образувано по молба на длъжника.
Например ако производството по молба на кредитора завърши с решение за откриване на
производство по несъстоятелност, то в такъв случай производството по молба на длъжника трябва
да се прекрати. Ако обаче молбата на кредитора бъде отхвърлена, тогава производството, което е
инициирано по молба на самия длъжник, може да продължи.

Съществува един проблем както при производство по молба на длъжника, така и при
производство по молба на кредитор и той се състои в това, че до първото съдебно заседание
могат да се присъединяват и други кредитори, но след това не могат. Това нарочно е уредено
така, като идеята е да не участват прекалено много кредитори в тази начална фаза. Последното би
затруднило и забавило производството, защото всички кредитори, които участват, ще трябва да
получават и всички книжа по делото и т.н.

Когато производството се образува по молба на кредитор, за разлика от молбата на самия

длъжник, тази молба не се обявява в търговския регистър. Ето защо по начало е възможно да се
образуват няколко паралелни производства по несъстоятелност от различни кредитори и
българският законодател не е предвидил никакви правила в тази насока. В следствие на това на
431
практика ограничението, че кредитори могат да се присъединяват само до първото съдебно
заседание се заобикаля от възможността всеки кредитор да образува отделно производство.
Например ако един кредитор пропусне да се присъедини към започнато по инициатива на друг
кредитор производство до първото съдебно заседание, той може да образува отделно
производство, което след това се обединява с другото, в следствие на което този кредитор пак
може да изисква всички материали по делото, може да обжалва решението и т.н.

Законът предвижда, че когато производството е образувано по молба на самия длъжник,

съдът е длъжен да разгледа молбата незабавно. По начало обаче всички срокове в гражданския
процес, които се отнасят до съда, са инструктивни и неспазването им не влече някакви последици
по отношение на делото. То може евентуално да доведе до дисциплинарно наказание за съдия и
т.н., но по съществото и хода на делото не оказва никакъв ефект.

Когато молбата е подадена от кредитор, законът предвижда, че тя трябва да бъде

разгледана от съда в открито заседание при закрити врата, т.е. заседанията не са публични, като
се призовават длъжникът и молителят. И тук е предвиден 14 – дневен срок от подаване на
молбата, но този срок също е инструктивен.

Законът предвижда и срок, в който съдът трябва да се произнесе по молбата. Този срок е 3
– месечен от датата на образуване на делото, когато става дума за молба подадена от кредитор.
Този срок също има инструктивен характер.

Съдът има няколко възможности по отношение на молбата за откриване на производство

по несъстоятелност.

На първо място, съдът може да постанови решение за откриване на производство по

несъстоятелност. Ако съдът, въз основа на доказателствата, които са събрани по делото, установи,
че е налице обективно и трайно състояние на невъзможност да се плащат задълженията, той е
длъжен да открие производство по несъстоятелност. Това става с решение. Законът определя
реквизитите и съдържанието на това решение. В това решение за откриване на производство по
несъстоятелност съдът се произнася по няколко въпроса.

Най – напред, съдът обявява неплатежоспособността и/или свръхзадължеността и

определя началната им дата. По отношение на това произнасяне, в тази си част решението има
сила на пресъдено нещо. То подлежи на обжалване в триинстанционен процес, но веднъж
влязлов в сила, решението по тези въпроси не може да бъде преразглеждано.

Със същото решение съдът също така открива производството по несъстоятелност. Това
произнасяне също има сила на пресъдено нещо.

В решението за откриване на производство по несъстоятелност съдът се произнася и по

няколко други въпроса. Най – напред, той назначава временен синдик. Също така допуска
обезпечения чрез налагане на запор, възбрана и други обезпечителни мерки. Обикновено се иска
налагането на такива обезпечителни мерки, като те имат за цел запазване на имуществото. Тук
432
тези обезпечителни мерки се налагат върху отделни активи. Това трябва да се отличава от общата
забрана и запор, които се налагат върху цялото имущество по силата на последващото решение за
обявяване в несъстоятелност. По – напред във времето, когато е установено, че няма да има
оздравяване и ще се пристъпи към осребряване на имуществото, съдът постановява друго
решение, различно от това за откриване на производството по несъстоятелност, което е за
обявяване на длъжника в несъстоятелност. С решението за откриване на производство по
несъстоятелност съдът може да допусне налагане на обезпечения върху отделни обекти
(недвижими имоти, леки автомобили и т.н.). С решението за обявяване на търговеца в
несъстоятелност се налага обща възбрана и запор върху цялото имущество на длъжника.
Действието на тези общи запор и възбрана се изразява в това, че ако се извърши разпореждане с
някакво имущество, върху което е наложен запор или възбрана, това разпореждане е
непротивопоставимо на кредиторите, в полза на които е наложен запорът или възбраната.
Последното означава, че сделката е действителна, но съответните кредитори въпреки това могат
да се удовлетворят от това имущество. В конкретния случай, когато се открива производството по
несъстоятелност, не се налагат общ запор и възбрана, а се налагат само запор или възбрана върху
отделни активи, когато това е поискано. Със същото това решение съдът определя и датата на
първото събрание на кредиторите, която трябва да бъде не по – късно от 1 месец от
постановяване на решението.

Законът предвижда, че решението за откриване на производство по несъстоятелност

подлежи на вписване в търговския регистър. Всъщност то не се вписва, а се обявява. То има
действие erga omnes, т.е. то има действие не само по отношение на кредитора, който е молител, а
има действие спрямо всички кредитори, правоприемници и други трети лица. Освен това,
решението подлежи на незабавно изпълнение, което означава, че щом се постанови решението и
се обяви в търговския регистър, то поставя началото на последващите процесуални действия,
които трябва да се извършват, независимо дали то се обжалва или не. Обжалването не спира
изпълнението.

Това решение за откриване на производство по несъстоятелност по естеството си е

особено, защото, както бе посочено по – горе, то инкорпорира в себе си няколко акта. По
отношение на частта, с която се обявява неплатежоспособността и/или свръхзадължеността и се
определя тяхната дата, то има сила на пресъдено нещо, макар това да не е изрично предвидено в
закона. Съществуват и виждания, според които това решение няма сила на пресъдено нещо, но
това не е така. То има сила на пресъдено нещо, защото когато съдът веднъж се произнесе по
спора, той вече не подлежи на пререшаване. Друг въпрос е, че дори и да се отхвърли молбата,
това не представлява пречка да се открие производство по несъстоятелност, но всъщност в такъв
случай най – вероятно ще става дума за други факти.

Освен това, решението за откриване на производство по несъстоятелност има и характера

на акт, с който се налагат обезпечителни мерки.

433
 На следващо място, това решение в известен смисъл то представлява и предпоставка за
извършване на последващите процесуални действия по самото производство, тъй като именно то
поставя началото на същинското производство по несъстоятелност.

В частта на решението, с която се назначава синдик, то по – скоро има значението на

охранителен акт, тъй като в това отношение съдът извършва действия по безспорна съдебна
администрация.

Постановяването на решение за откриване на производство по несъстоятелност е първата

възможност, която има съдът във връзка с подадена молба за откриване на производство по
несъстоятелност. Има обаче и други възможности, с които може да завърши тази първа фаза.

Една от тези други възможности е предвидена в чл. 630, ал. 2 ТЗ, който гласи, че когато е
очевидно, че продължаването на дейността би увредило масата на несъстоятелността, съдът по
искане на длъжника, съответно на ликвидатора, синдика, Националната агенция за приходите или
кредитор, може да обяви длъжника в несъстоятелност и да прекрати дейността му едновременно
с решението за откриване на производството по несъстоятелност или по-късно, но преди да е
изтекъл срокът за предлагане на план по чл. 696. Т.е. съдът може с едно и също решение не само
да открие производство по несъстоятелност, но и едновременно с това да обяви длъжника в
несъстоятелност. Последното означава, че в тези случаи оздравяване не може да се провежда.
Обявяването на длъжника в несъстоятелност означава, че директно се преминава към
осребряване. В този случай съдът със същото това решение прекратява търговската дейност на
длъжника. Искане за постановяване на такова решение могат да правят всички лица, които са
легитимирани да искат откриване на производство по несъстоятелност. Освен това, такова
решение за обявяване на длъжника в несъстоятелност може да се постанови на това основание,
т.е. ако е очевидно, че продължаването на дейността би увредило масата на несъстоятелността.
Това е предвидено, защото се цели да се осигури по – бързото протичане на тези производства,
защото колкото повече време минава, обикновено състоянието на длъжника се влошава.

Такова искане за обявяване на длъжника в несъстоятелност може да се направи и след

постановяване на решението за откриване на производството по несъстоятелност, ако пак са
налице данни, че продължаването на дейността би увредило масата на несъстоятелността.
Законът обаче предвижда, че това е възможно само преди изтичане на срока за представяне на
оздравителен план, тъй като след изтичането на този срок или ще се премине към оздравяване,
ако е представен оздравителен план, или така или иначе ще се пристъпи към осребряване.

Съществува и друга възможност. Възможно е длъжникът да няма никакво имущество или

поне то да е толкова малко, че да е недостатъчно за покриване дори на първоначалните разноски
(за назначаване на синдик, за възнаграждението на синдик и т.н.). При това положение съдът с
решението си не само открива производство по несъстоятелност, обявява
неплатежоспособността, определя началната й дата, като заедно с това обявява длъжника в
несъстоятелност и спира производството. Решението на съда се обявява в търговския регистър.

434
Съдът спира производството за срок от 1 година. През тази една година може или да се открие
някакво имущество, което да бъде достатъчно за покриване на тези първоначални разноски, или
пък някои кредитор може да внесе тези първоначални разноски. В някои хипотези за кредиторите
е важно производството да не се прекратява, а да се продължи, защото прекрати ли се
производството, погасяват се и техните вземания. Обаче даден кредитор може да има интерес
задълженията да не се погасят, защото той може да има обезпечения, които са дадени от трети
лица, които ще се погасят, в случай че се погаси главното задължение. Този проблем също не е
уреден добре от нашето законодателство. В този случай спряното производство в рамките на една
година може да бъде възобновено. Възобновяване се допуска по молба на самия длъжник или на
кредитор, ако молителят удостовери, че е налице достатъчно имущество или ако депозира
необходимата сума за плащане на първоначалните разноски. В случай че производството се
възобнови, тогава вече започват да текат и сроковете за предявяване на вземания, които ще бъдат
описани по – долу в настоящото изложение. Ако обаче производството не бъде възобновено в
рамките на тази 1 година, съдът го прекратява и заличава търговеца от търговския регистър. Тези
правила се прилагат и в случай че в хода на открито производство по несъстоятелност се установи,
че длъжникът няма достатъчно имущество.

На следващо място, съдът може да отхвърли молбата в 2 хипотези, а именно:

(i) ако установи, че затрудненията на длъжника са временни. За да се открие

производство по несъстоятелност, се изисква както неплатежоспособността, така и
свръхзадължеността да бъдат трайни състояния;

(ii) ако съдът установи, че длъжникът разполага с достатъчно имущество (т.е. активи),
които покриват задълженията му без опасност за интересите на кредиторите. Не е
казано изрично какво означава „без опасност за интересите на кредиторите“, но се
приема, че това означава, че длъжникът не е свръхзадължен, макар че е
неплатежоспособен. Законът предвижда, че когато съдът установи, че няма
опасност за интересите на кредиторите, т.е. че длъжникът е неплатежоспособен,
но не е свръхзадължен, съдът е длъжен да отхвърли молбата за откриване на
производство по несъстоятелност. Това обаче не е правилно и не трябва да е така,
тъй като основното и най - важно основание за откриване на производство по
несъстоятелност е неплатежоспособността. Според проф. Калайджиев в тези
хипотези това установено налично имущество не би следвало да има някакво
значение, защото на практика в повечето случай то не е ликвидно. По този въпрос
има богата съдебна практика. Дори се смята, че по начало когато се касае за
дълготрайни активи (например недвижими имоти, машини и т.н.), тези активи не
трябва да се смятат при определяне на състоянието на свръхзадълженост, т.е. на
съотношението между активи и пасиви. Това е така, защото подобни активи са
неликвидни.

435
 Всички тези решения, описани по – горе, подлежат на обжалване. Решенията за откриване
на производство по несъстоятелност, с които се уважава молбата, подлежат на обжалване в 7 –
дневен срок от обявяването им в търговския регистър. Решението за отхвърляне на молбата също
подлежи на обжалване, но в 7 – дневен срок от датата на съобщаването му по реда ГПК.

Освен това, решенията могат да се обжалват от трети лица, които не са участвали в

производството, но имат вземане, произтичащо от влязло в сила съдебно решение, влязъл в сила
акт, установяващ публичноправно задължение, както и от обезпечени кредитори със залози,
ипотеки, вписани в публичен регистър преди датата на подаване на молба за откриване на
производство по несъстоятелност. Тези три категории кредитори могат да обжалват решението,
макар да не са участвали в производството (чл. 613а, ал. 2 ТЗ). С тези правила се търси баланс
между това от една страна да не участват прекалено много кредитори в тази първа фаза на
производството по несъстоятелност и от друга страна тези кредитори, за които законодателят е
преценил, че имат достоен за защита интерес, да могат да се включат и да обжалват.

Действие на решението за откриване на производство по несъстоятелност

Решението за откриване на производство по несъстоятелност има както (i)

материалноправни последици, така и (ii) процесуалноправни последици. Също така се провежда
разграничение на (i) последици, касаещи самия длъжник, и (ii) такива, засягащи третите лица.

На първо място, правна последица на решението за откриване на производство по

несъстоятелност е т.нар. „десезиране“. Тази последица се причислява към тези, засягащи
длъжника. Десезирането означава лишаване на длъжника от право да управлява и да се
разпорежда с имуществото си. По начало решението за откриване на производство по
несъстоятелност води до частично десезиране, т.е. длъжникът продължава своята търговска
дейност, но под надзора на синдика. Това означава, че длъжникът може да сключва сделки само
след предварителното съгласие на синдика и в съответствие с мерките, които са постановени в
решението за откриване на производство по несъстоятелност. Също така, вземанията, които
длъжникът има, след откриване на производството по несъстоятелност трябва да се изпълняват на
синдика, а не на самия длъжник. Вън от това обаче, длъжникът продължава търговската си
дейност и по начало може да извършва всички действия, които не са изрично предоставени на
синдика, и поради това десезирането е частично. По начало откриването на производство по
несъстоятелност в този случай само по себе си не води до пълно прекратяване на търговската
дейност.

Възможно е обаче съдът да постанови пълно десезиране на длъжника. Т.е. той може да го
лиши от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото си напълно и да предостави това
право на синдика. Това е възможно в случаите, в които съдът констатира, че с действията си
длъжникът застрашава интересите на кредиторите.

436
 Началният момент на десезирането е датата на съдебното решение. Десизирането
обхваща цялото имущество на длъжника – както имуществото, което той е имал към датата на
решението, така и бъдещото му имущество.

По начало търговската дейност на длъжника не се прекратява с решението за откриване на

производство по несъстоятелност. Тя се прекратява, само ако длъжникът бъде обявен в
несъстоятелност едновременно с откриването на производството по несъстоятелност (като тази
възможност бе описана по – горе).

Освен гореописаните последици, по отношение на длъжника законът урежда и

определени публичноправни последици (чл. 640 ТЗ). Той е длъжен да предостави на съда и на
синдика информация относно предприятието и имуществото си; списък на плащанията си през
последните 6 месеца; списък на извършените плащания 1 година преди началната дата. Освен
изброените в предходното изречение данни, длъжникът трябва да представи и нотариално
заверена декларация, в която трябва да посочи вещите си, имуществените си права, вземанията
си, както и имената и адресите на длъжниците си. Също така, в 7 – дневен срок от отправяне на
искане от страна на съда или синдика длъжникът е длъжен да предостави всякакви документи и
информация за състоянието на имуществото си и търговската си дейност. Неизпълнението на тези
публичноправни задължения е основание длъжникът да бъде санкциониран с глоби.

Както бе посочено по – горе, решението за откриване на производство по несъстоятелност

поражда правни последици както по отношение на длъжника, така и спрямо третите лица.

На първо място, решението за откриване на производство по несъстоятелност има тази

последица, че непаричните задължения на длъжника се преобразуват в парични по пазарната им
стойност към датата на решението за откриване на производството. Например ако срещу
длъжникът има вземане за предаване на определена вещ, това вземане се трансформира в
задължение за плащане на парична стойност. Това е така, защото изпълнителните способи, който
основно се прилагат в производството по несъстоятелност, са публичната продан и
осребряването. Има и други способи, които се използват, но те се прилагат само по отношение на
парични вземания, а спрямо непаричните се прилагат само тези изпълнителни способи.

Има и още една последица, касаеща вземанията, която се изразява в това, че вземанията в
чужда валута се превръщат в български левове по курса на БНБ към датата на решението за
откриване на производството по несъстоятелност.

Друга последица е, че, както бе споменато по – горе, вземанията на длъжника трябва да се

изпълняват на синдика. Т.е. след откриването на производството по несъстоятелност длъжниците
на длъжника трябва да изпълняват на синдика. Това задължение обаче възниква за тях не от
датата на постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност, а от
деня на обявяването му в търговския регистър. В случай че в периода между постановяване на
решението и обявяването му в търговския регистър (по правило той е много кратък, но все пак
може да има известно отстояние във времето) длъжник на длъжника е изпълнил на самия него, а
437
не на синдика, неговото изпълнение е действително, ако той не е знаел (т.е. бил е добросъвестен)
или макар да е знаел, това, което е платил на длъжника, е влязло в масата на несъстоятелността.
Ако обаче длъжникът е бил недобросъвестен, това означава, че той плаща лошо и ще трябва да
изпълни отново (който плаща лошо, плаща два пъти).

Решението за откриване на производство по несъстоятелност има и определени

материалноправин последици, касаещи давността. Подаването на молба за откриване на
производство по несъстоятелност прекъсва давността относно вземането, на което съответният
кредитор основава молбата си. Давността спира да тече докато трае производството по
несъстоятелност. Това правило относно давността също така важи и спрямо вземанията на
присъединените кредитори от момента на подаване на молба за присъединяване. Би следвало да
важи и за тези, които обжалват, от момента на подаване на жалбата, макар това да не е
предвидено изрично. Обаче в случай че молбата за откриване на производство по
несъстоятелност бъде отхвърлена с влязло в сила решение, давността не се смята за прекъсната.
Това правило е от особено голямо значение, тъй като ЗЗД, който урежда правилата за давността,
не визира молбата за откриване на производство по несъстоятелност като основание за
прекъсване на давността, понеже не е имало несъстоятелност когато е съставян. Съгласно чл. 116
ЗЗД предявяването на иск, възражение или искане за започване на помирително производство,
признаване, както и предприемането на действия по принудително изпълнение прекъсват
давността. Обаче подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност не попада
в нито една от тези категории – нито е иск, нито е молба по отношение извършване на някакво
действие по принудително изпълнение, защото принудителното изпълнение в производството по
несъстоятелност започва едва след решението за обявяване на длъжника в несъстоятелност.

Друга последица на решението за откриване на производство по несъстоятелност, която

има процесуалноправен характер, е това, че с откриването на производството по несъстоятелност
всички съдебни и арбитражни производства по имуществени граждански и търговски дела срещу
длъжника се спират (чл. 637, ал. 1 ТЗ). Идеята е, че несъстоятелността е производство, в което
участват всички кредитори. Затова в т.нар. „същинско производство“ има едно особено
производство, наречено „производство по предявяване на вземания“. В него всички кредитори
предявяват вземанията си. Тези вземания се разглеждат от синдика, след това от съда и в случай
че някое не бъде прието, съответния кредитор по исков ред може да установи това свое вземане.
Т.е. в самото производство по несъстоятелност се водят отделни производства. Поради това
всички други искови производства, независимо дали съдебни или арбитражни, които са били вече
образувани преди производството по несъстоятелност, се спират. Това е така, защото кредиторите
ще предявят вземанията си в производството по несъстоятелност, като дори и съдът да не приеме
съответно вземане, кредиторите могат да предявят установителни искове за него в рамките на
самото производство по несъстоятелност. В тази връзка обаче възниква един проблем. В
производството по несъстоятелност се предявяват само вземания. Поради това се е наложило
тълкуване на това правило, че само искови производства, които касаят вземания, се спират. В
закона изрично е предвидено, че производства с предмет трудови правоотношения не се спират,

438
те си продължават. Също така е изрично предвидено, че спорове, касаещи вещни искове, също не
се спират. Всъщност последното не е формулирано точно така в закона, но този извод следва от
правилото на чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ. По същата тази причина, макар да не е предвидено изрично в
закона, би следвало да се приеме, че искове, които имат предмет преобразуващи права, също
не следва да се спират, защото те не са вземания (например в случай на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за
обявяване на предварителен договор за окончателен). В тези случай обаче по отношение на
конкуренцията на права от значение е моментът на вписването. Ето защо, в случай че ищец по
такъв иск е вписал исковата си молба в книгите за вписванията, той би следвало да има
предимство пред останалите кредитори, по отношение на които например има вписана възбрана
върху същия имот, който е предмет на предварителния договор. Т.е. конкуренцията на правата
следва да се разреши в зависимост от това кой е вписал по – рано своето основание. Освен това,
не се спират и искови производства, ако към датата на откриване на производството по
несъстоятелност съдът е приел за съвместно разглеждане в същото производство, по което
длъжникът е ответник, предявен от него (длъжника) насрещен иск или възражение за прихващана
(т.е. длъжникът е предявил някакви насрещни права). В този случай исковете, които самият
длъжник е предявил, не се спират.

Производствата се спират, защото кредиторите, които имат вземания, ги предявяват в

производството по несъстоятелност. Ако вземането на даден кредитор, което е било предмет на
съответен иск, е прието в производството по несъстоятелност, то ще бъде удовлетворено в хода
на производството по несъстоятелност и исковото производство по него, което е спряно се
прекратява.

Производството обаче може да бъде възобновено в 2 хипотези. От една страна, ако

вземането на съответния кредитор не е включено в одобрения от съда списъка на приетите
вземания, т.е. ако той няма да участва в производството по несъстоятелност, то тогава спряното
производство се възобновява с участието на синдика и на съответния кредитор, който твърди, че
има такова вземане. Това е така, защото и в самото производство по несъстоятелност е
предвидено, че могат да се водят установителни искове, в случай че е налице спор за дадено
вземане. Тук обаче производството се възобновява, тъй като е безсмислено да се предявяват и
водят нови искове в рамките на производството по несъстоятелност, когато вече има предявен иск
извън него с предмет същото това вземане. В това възобновено производство обаче
задължително участва и синдика, за да има решението по този иск сила на пресъдено нещо не
само по отношение на длъжника и на кредитора, но и по отношение на всички останали
кредитори (именно това осигурява участието на синдика). От друга страна, възможно е вземането,
по отношение на което има висящ процес, да бъде включено в одобрения от съда списък на
приетите вземания, обаче друг кредитор или самият длъжник да е възразил срещу него. В такъв
случай спряното производство продължава с участието на кредитора, който е бил ищец, синдика и
лицето, което е подало възражение (това може да бъде длъжника, а може да бъде и друг
кредитор). Тези решения имат сила на пресъдено нещо по отношение на длъжника, синдика и
всички кредитори.

439
 След откриване на производството по несъстоятелност е недопустимо да се откриват нови
искови производства за вземания срещу длъжника, освен искове за защита на правата на трети
лица, които са собственици на вещи, намиращи се в масата на несъстоятелността (чл. 637, ал. 6, т.
1 ТЗ). Тук очевидно става въпрос за вещните искове (ревандикационен и т.н.). На второ място,
могат да се водят и трудовоправни спорове (чл. 637, ал. 6, т. 2 ТЗ). Освен това, допустимо е да се
предявяват нови искове след откриването на производството по несъстоятелност, касаещи
парични вземания, обезпечени с имуществото на трети лица (чл. 637, ал. 6, т. 3 ТЗ). В последния
случай основният проблем е, че кредиторът би се удовлетворил от имуществото на трето лице,
което не е включено в масата, т.е. което е чуждо за производството по несъстоятелност.

Подобни последици настъпват и по отношение на изпълнителните производства. Всички

производства по индивидуално принудително изпълнение се спират от датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност. Това е логично, тъй като производството по
несъстоятелност е производство по универсално принудително изпълнение, в което ще се
удовлетворят всички кредитори. След датата на съдебното решение за откриване на производство
по несъстоятелност не могат да се образуват нови производства по индивидуално принудително
изпълнение. Такива производства са недопустими, освен срещу имущество по чл. 193 ДОПК (чл.
638 ТЗ).

Как става това спиране? По начало теоретически би следвало спирането да настъпва по

силата на закона. На практика обаче не е така. Спирането както на исковите производства, както и
на производствата по индивидуално принудително изпълнение трябва да стане със съдебен акт.
Спирането се постановява от същия съд, който е постановил съответния акт, въз основа на който е
образувано това производство. Поради това в закона е предвидено по отношение на
изпълнителните производства, че ако от датата на спирането до датата на вписване на решението
за откриване на производството по несъстоятелност (тъй като става дума за различни съдилища и
различни решения) се извърши плащане на взискателя, платеното се връща в масата на
несъстоятелността.

Има обаче изключения от това положение, че всички изпълнения трябва да са в рамките

на общото производство по несъстоятелност. Например ако даден обезпечен кредитор е
образувал изпълнително производство за удовлетворяване на вземането си, по отношение на
което той има привилегия, защото има обезпечение. Да приемем например, че става дума за
ипотекарен кредитор. Този ипотекарен кредитор е започнал изпълнение спрямо недвижимия
имот преди откриването на производството по несъстоятелност. В такъв случай съдът може да
разреши това производство да продължи извън несъстоятелността при съществуваща опасност от
увреждане на интересите на въпросния кредитор (чл. 638, ал. 3 ТЗ). Ако при това изпълнение се
получи сума, която превишава вземането на кредитора, разликата се внася в масата на
несъстоятелността. Идеята на това правило е, че когато е налице обезпечени кредитор, например
такъв с ипотека или залог, неговата ипотека или залог се запазват и в производството по
несъстоятелност. Т.е. няма значение дали ще е в общото производство по несъстоятелност или
отделно, той винаги има особена привилегия. Именно поради последното се приема, че е по –
440
удобно и по – бързо този кредитор да се удовлетвори извън несъстоятелността, тъй като при
несъстоятелността процедурата е много по – сложна, включва много повече действия и отнема
много повече време, през което време имотът (или друго обезпечение) може да се обезцени.

Освен това, изрично е предвидено, че извън несъстоятелността могат да се

удовлетворяват и кредитори с особени залози. Съгласно Закона за особените залози такива
кредитори с особени залози се удовлетворяват само извън несъстоятелността (чл. 43 ЗОЗ).

Когато вземането на кредитор е предявено и бъде прието, спряно изпълнително

производство се прекратява. Всъщност то не се прекратява, а си остава спряно докато трае
производството по несъстоятелност. Когато се прекрати производството по несъстоятелност,
длъжникът, ако е търговско дружество, се заличава, а ако е едноличен търговец, той няма как да
се прекрати, физическото лице остава, но губи търговското си качество. В хипотезата на едноличен
търговец това спряно изпълнително производство чисто теоретично може да се продължи, за
разлика от търговските дружества, където правният субект се прекратява. На практика обаче и по
отношение на едноличния търговец не може да бъде продължено такова спряно изпълнително
производство, а ще трябва да бъде прекратено. Това е така, защото ако дадено вземане не бъде
предявено в производството по несъстоятелност и/или кредиторът не се удовлетвори в това
производство по несъстоятелност, неговото вземане се погасява и следователно се прекратява и
изпълнителното производство, чийто предмет е било погасеното вземане. Законът казва, че
такова спряно производство се прекратява, само ако вземането бъде прието в производството по
несъстоятелност, но дори и то да не бъде прието това вземане, спряното производство по
индивидуално принудително изпълнение ще продължи да бъде спряно докато трае
производството по несъстоятелност, а след това също ще се прекрати.

Всички наложени обезпечителни мерки в хода на производството по индивидуално

принудително изпълнение се прекратяват и не се допуска налагане на нови обезпечителни мерки.

Обезпеченията (залози, ипотеки, лични обезпечения, право на задържане и т.н.) обаче се

запазват и в производството по несъстоятелност.

Чл. 631а ТЗ урежда още една последица на съдебното решение, с което се отхвърля молба
на кредитор за откриване на производство по несъстоятелност. Правилото е израз на общия
принцип, установен в чл. 57 КРБ за забрана за злоупотреба с право. Съгласно разпоредбата на чл.
631а, ал. 1 ТЗ когато с влязло в сила решение молбата на кредитор за откриване на производство
по несъстоятелност бъде отхвърлена, длъжникът-физическо или юридическо лице, има право на
обезщетение, ако кредиторът е действал умишлено или с груба небрежност. Фактическият състав,
които поражда задължението за обезщетение по чл. 631а ТЗ, е следният:

(i) На първо място, необходимо е искането за откриване на производство по

несъстоятелност да е било отхвърлено с влязло в сила съдебно решение по
същество. Мотивите на съда могат да бъдат различни, законът не поставя
ограничения в тази насока. Необходимо е обаче да има влязло в сила съдебно
441
 решение по същество. Ако производството е прекратено, при което съдът не се
произнесъл по същество, то в такъв случай отговорността на кредитора не се
ангажира.

(ii) На второ място, необходимо е кредиторът да е злоупотребил с правото си на иск.

Разпоредбата на чл. 631а, ал. 1 ТЗ неправилно казва, че кредиторът трябва да е
действал умишлено или при груба небрежност. Умисълът и грубата небрежност са
форми на вина. Вината по принцип предпоставя наличие на противоправност. Във
визираната хипотеза обаче няма противоправност, защото всеки кредитор може да
иска откриване на производство по несъстоятелност. Нещо повече, допустимостта
на правото на иск се предпоставя само от твърдение, че съответното лице е
кредитор и че е налице неплатежоспособност или свръхзадълженост, а не се
обуславя от достоверността на тези твърдения. В този смисъл упражняването на
правото на иск въобще и искането на откриване на производство по
несъстоятелност в частност не може да бъде умишлено или упражнено при груба
небрежност. Тук под „умишлено“ може да се разбира съзнателно, т.е. кредиторът
би следвало да осъзнава или да знае, че не е налице свръхзадълженост или
неплатежоспособност, или пък ако би могъл да узнае като положи някакви
обикновени усилия. Не може обаче да става дума за умисъл или груба небрежност
като форми на вината, тъй като в случая не е налице противоправност.
Упражняването на право на иск и подаването на искане за откриване на
производство по несъстоятелност не може да бъде противоправно, защото
упражняването на такова право е допустимо, основавайки се само на твърдения.

(iii) На следващо място, изисква се длъжникът да е претърпял вреди. Тези вреди могат
да бъдат , както имуществени, така и неимуществени. Правилото на чл. 631а, ал. 2
ТЗ допуска възможността юридически лица да търсят обезщетение за
неимуществени вреди. Това е отклонение от възприетото от константната съдебна
практика разбиране, съгласно което, доколкото неимуществените вреди
представляват психически и емоционални болки и страдания, юридическите лица
не могат да понасят такива вреди.

(iv) Също така, за да бъде обезщетен длъжникът за такива вреди, е необходимо между
искането за откриване на производство по несъстоятелност и настъпилите вреди
да има причинна връзка (каузалитет), като вредите трябва да бъдат пряка и
непосредствена последица от увреждането. Тук, както и по смисъла на чл. 82 ЗЗД,
понятията „пряка“ и „непосредствена“ имат едно и също значение, т.е. не са
отделни, самостоятелни белези.

Обезщетението може да бъде изплащано както еднократно, така и периодично. Ако

длъжникът е съпричинил вредите, т.е. той е допринесъл за настъпването на вредите, съгласно
текста на закона обезщетението може да се намали, но не може да се кредиторът изцяло да се

442
освободи от отговорност. Съпричиняването е сложен юридически факт, който включва следните
елементи:

(i) Най – напред, между вредите и поведението на самия длъжник трябва да има
пряка причинна връзка.

(ii) На второ място, вредите, които са причинени и от кредитора и от длъжника трябва

да са неделими. Т.е. изисква се вредоносният резултат да не може да се раздели,
защото в противен случай едни вреди ще бъдат причинени само от кредитора, а
други – само от длъжника.

(iii) Освен това, за да е релевантно, увреждането би следвало да е в противоречие с

изискването за дължимата грижа.

Когато откриването на производство по несъстоятелност е поискано от няколко кредитори,

в такъв случай всички тези кредитори, които са упражнили правото си на иск, отговарят
солидарно. Макар да не е изрично предвидено в закона, доколкото е възможно кредитори да се
присъединяват до първото съдебно заседание, би следвало и тези кредитори да носят
отговорност за злоупотребата с правото си на иск. Освен това, кредиторите, които обжалват
решението, макар да не са участвали в първата фаза, те също отговарят за причинените вреди.

70. Маса на несъстоятелността – понятие и обхват. Запазване и попълване на масата –

събиране на невнесен капитал, обезпечителни мерки, прекратяване на договори,
забрана за прихващане.

По начало всички имуществени права на длъжника, както настоящи, така и бъдещи се

включват в така наречената „маса на несъстоятелността“ (чл. 614 ТЗ). Разбира се, в масата на
несъстоятелността се включват само секвестируемите права. Т.е. масата на несъстоятелността е
част от имуществото на длъжника, която включва неговите секвестируеми права – както онези,
които са били налице към момента на откриване на производство по несъстоятелност, така и
онези, които впоследствие са възникнали.

По отношение на имуществото на длъжник – едноличен търговец има специални правила,

които предвиждат, че към масата на несъстоятелността се включват и: цялото негово
предприятие; ½ от вещите, правата върху вещи и паричните влогове - съпружеска имуществена
общност (това правило причислява и влоговете, но режимът на Семейния кодекс е различен).

Аналогично е положението и по отношение на неограничено отговорен съдружник.

Неограничено отговорният съдружник отговаря с цялото си лично имущество и ½ от вещите и
правата върху вещи - съпружеска имуществена общност.

443
 Когато се разглежда масата на несъстоятелността, трябва да се обърне внимание и на
кредиторите на несъстоятелността, тъй като масата на несъстоятелността служи именно за
удовлетворяване на всички кредитори на длъжника (чл. 616 ТЗ). Това, което е особено и
характерно, е, че само кредитори по търговски сделки и съответно НАП по отношение на публични
задължения на длъжника, свързани с търговската му дейност могат да искат откриване на
производство по несъстоятелност. Кредиторите по нетърговски сделки не могат да искат
откриване на производство по несъстоятелност. Последните обаче участват в производството по
несъстоятелност и се удовлетворяват в хода на производството.

Чл. 616, ал. 2 ТЗ урежда няколко категории кредитори, за които законодателят е приел, че
трябва да се удовлетворяват най – накрая, като това е намерило израз и в чл. 722 ТЗ, където е
уреден редът на привилегиите в производството по несъстоятелност, като ги поставя накрая. Тези
кредитори имат и по – ограничени права в редица други отношения.

На първо място, такава категория са кредиторите с вземане за законна или договорна

лихва върху необезпечено вземане, дължима след датата на решението за откриване на
производството по несъстоятелност. В този случай се визира задължение за законна или
договорна лихва, което става изискуемо след датата на решението за откриване на производство
по несъстоятелност. Условно казано, това представлява ново задължение. Всъщност кредиторите,
чиито вземания са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по
несъстоятелност, са стари кредитори. Кредитори, чиито вземания са възникнали след датата на
решението за откриване на производство по несъстоятелност, са нови кредитори. Във въпросната
хипотеза обаче става въпрос за вземания, които са станали изискуеми след датата на решението
за откриване на производство по несъстоятелност, като освен това те са само вземания за лихви.
Проблемът по отношение на лихвите се състои в това, че така или иначе длъжникът е
неплатежоспособен и очевидно не може да си погасява задълженията. При положение, че не
може да погасява главните си задължения, се поставя въпросът има ли смисъл изобщо да се
натрупват лихви върху тези главници. В различните законодателства този въпрос намира различно
разрешение. По някои законодателства лихви изобщо не се начисляват след откриване на
производство по несъстоятелност. По нашето законодателство обаче подходът не е такъв и лихви
продължават да се начисляват до приключване на производството по несъстоятелност. Обаче
новите лихви, т.е. тези лихви върху задължения, които стават изискуеми след датата на решението
за откриване на производство по несъстоятелност (без значение дали законни или договорни), се
удовлетворяват накрая, след всички останали вземания. Те се третират като обикновени
необезпечени вземания и са осми по ред, съгласно предвиденото в чл. 722 ТЗ.

На второ място, друга категория кредитори, които са още по – назад са кредиторите по

отпуснат на длъжника кредит от съдружник или акционер. Т.е. става дума за лице, което е дало
заем на длъжника, бидейки съдружник или акционер. Притежавайки качеството съдружник или
акционер, се предполага, че това лице притежава вътрешна информация относно дейността и
състоянието на дружеството, но въпреки това е рискувал. Освен това, той, бидейки съдружник или
акционер, носи риск за дейността на дружеството, в което той участва. Поради тези две причини е
444
възприето разбирането, че такъв съдружник или акционер трябва да се удовлетворява след
останалите кредитори.

Още по – назад в реда за удовлетворяване стоят кредиторите по безвъзмездни сделки.

Това е така, защото тези кредитори не дават нищо.

Накрая са поставени вземанията за разноски на кредиторите във връзка с тяхното участие

в производството по несъстоятелност (адвокатско възнаграждение, държавни такси,
възнаграждение на вещи лица и т.н.). От това има едно изключение, което се отнася до разноски,
които се заплащат, за да бъде започнато производството по несъстоятелност по чл. 629б ТЗ.

Законът предвижда, че местните и чуждестранните кредитори по начало се

удовлетворяват по един и същи начин. Законодателят не ги третира по различен начин.

Що се отнася обаче до разграничението между стари и нови кредитори, подходът на

законодателя е различен по отношение на различните групи. Проблемът, който възниква в тази
връзка, се състои в това как следва да се удовлетворяват новите кредитори. Новите кредитори са
тези кредитори, чиито вземания за възникнали след датата на решението за откриване на
производство по несъстоятелност. С оглед на последното е ясно, че тези кредитори знаят, че
длъжникът е неплатежоспособен и/или свръхзадължен. Въпросът, който се поставя, е дали те
трябва да бъдат третирани по – благоприятно задето подпомагат дейността на длъжника, условно
казано му „подават ръка“ и поемат риск. Законодателят обаче не им предоставя някаква особена
привилегия, като техните вземания са седми по ред (чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ). Тяхното място в реда на
привилегиите се намира единствено преди останалите хирографарни кредитори, т.е. старите
хирографарни кредитори се удовлетворяват след новите кредитори. Първоначалната идея на
законовата разпоредба, уреждаща положението на новите кредитори, беше, че вземанията на
тези кредитори трябва да са свързани с търговската дейност на длъжника. Това изискване
вземанията да бъдат свързани с търговската дейност беше премахнато преди време по фискални
съображения. Тези фискални съображения се изразяват в това, че в случай на прекратяване и
ликвидация на предприятие се начислява ДДС, а за всяко такова вземане за ДДС държавата се
явява като нов кредитор. Именно заради това е премахнато това изискване и е предвидено такива
нови кредитори да бъдат седми по ред при удовлетворяване.

71. Запазване и попълване на масата на несъстоятелността – нищожни действия и сделки.

Отменителни искове

Съществуват редица способи, отнасящи се до запазването и попълването на масата на

несъстоятелността. От една страна, в производството по несъстоятелност са уредени различни
обезпечителни мерки, които могат да се налагат. Такива мерки могат да се налагат още преди
откриването на производството по несъстоятелност. Съгласно чл. 629а ТЗ, съдът по
несъстоятелността, т.е. този съд, който гледа молбата за откриване на производство по

445
несъстоятелност, може да наложи такива обезпечителни мерки преди откриване на
производството по несъстоятелност. Освен това, съдът може да наложи обезпечителни мерки и с
решението за откриване на производството по несъстоятелност. В допълнение, законът урежда и
други обезпечителни мерки, например: запечатване със съдействие на съдебен изпълнител; опис
и т.н. Тези допълнителни обезпечителни мерки са уредени в чл. 650 – чл. 654 ТЗ. Всички тези
обезпечителни мерки обаче имат по – скоро процесуалноправен характер.

От по – съществено значение за тази материя, съответно по – голям интерес представляват

редица искове, които целят обявяване на недействителност на определени действия и сделки, в
резултат на което имущество, което е напуснало масата на несъстоятелността, се връща в нея и
служи за удовлетворяване на кредиторите.

Има три групи такива искове, които са уредени в чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ. Идеята, която стои
в основата на тази уредба, е тези искове да бъдат разграничени по време. Първата група искове се
отнася до действия и сделки, които са извършени от длъжника след датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност и водят до намаляване на неговото имущество.
Втората група искове би следвало да бъде тази, която се отнася до т.нар. „подозрителен период“.
Подозрителният период е периодът между датата на неплатежоспособността и/или
свръхзадължеността, която се установява с решението за откриване на производството по
несъстоятелност, и датата на самото решение за откриване на производството по несъстоятелност.
Третият период, по отношение на който евентуално би могло да се водят искове, обхваща
действия и сделки, които са извършени преди датата на неплатежоспособността, т.е. преди
подозрителния период, още по – назад във времето. Нашият законодател обаче не е разграничил
по особено ясен начин всички тези действия и сделки, като дори в някои случаи има
припокриване. Все пак обаче в началото на 2013г. бяха въведени радикални промени в материята
на тези искове, които бяха обнародвани в Държавен вестник бр. 20.

Първата група искове обхваща искове, с които се иска установяване на нищожност на

определени действия и сделки, които са извършени след датата на решението за откриване на
производството по несъстоятелност. Особеното обаче е, че тази нищожност не е нищожността по
ЗЗД, защото тя няма общо действие. По начало нищожността по общия режим на ЗЗД важи за
всички правни субекти, докато в случаи те на тези искове става дума за особен вид относителна
нищожност, защото тези действия и сделки се обявяват за нищожни само по отношение на
кредиторите на несъстоятелността. Исковете са установителни и тази нищожност настъпва по
право, т.е. това не са конститутивни искове. Законът казва, че тези действия и сделки са нищожни,
ако са извършени не по установения в производството ред. По начало въпросният ред
предполага, че с постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност
настъпва частично десезиране, т.е. разпоредителни действия от страна на длъжника във всички
случаи следва да се извършват със съгласие на синдика. В определени случаи, по преценка на
съда, длъжникът може да бъде десезиран напълно, като в тези хипотези такива разпоредителни
действия и сделки могат да се извършват само от синдика. С оглед на това, всякакви действия и
сделки, които са извършени само от длъжника и без съгласието на синдика, са оспорими. В тези
446
случаи обаче се има предвид само тези действия и сделки, описани в чл. 646, ал. 1 ТЗ. Те са 3
групи, а именно:

(i) Изпълнение на задължение, възникнало преди датата на решението за откриване

на производство по несъстоятелност, т.е. изпълнение на стар дълг, като това
изпълнение на стар дълг е извършено не по установения в производството ред. От
една страна, това може да стане само със съгласие на синдика, а и освен това
длъжникът не може да изпълнява старите си дългове, кредиторът по начало се
удовлетворява в производството по несъстоятелност.

(ii) Учредяване на залог или ипотека върху право или вещ от масата на
несъстоятелността. Тук се има предвид учредяване на залог или ипотека след
датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност. След
датата на това решение не може да се учредяват нови обезпечения, защото по този
начин би се предоставила възможност на такива заложни или ипотекарни
кредитори да минат пред останалите кредитори в реда за удовлетворяване на
вземанията.

(iii) Сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността. Всякакви сделки (като се
има предвид разпоредителни сделки, макар това да не е казано изрично) с вещно
право трябва да се извършва поне със съгласието на синдика, иначе в противен
случай биха били нищожни.

Втората група искове не са установителни, а са конститутивни (това е една от

промените, която беше въведена с изменението на Търговския закон от началото на 2013г.).
По естеството си тези искове представляват разновидности на Павловия иск по чл. 135 ЗЗД, но те
са специални павлови искове, тъй като предпоставките, юридическите факти за възникване на
преобразуващото право, което се упражнява с тези искове, са различни от общите елементи на
юридическия факт на Павловия иск по чл. 135 ЗЗД. Особеното е, че в тези случай става дума за
действия и сделки, извършени след датата на неплатежоспособността и/или
свръхзадължеността, но в определен срок преди подаването на молбата за откриване на
производството по несъстоятелност. Т.е. има два момента във времето – (i) тези действия и
сделки трябва винаги да бъдат извършени след датата на неплатежоспособността, а вторият
момент е (ii) определен момент назад във времето от подаването на молбата за откриване на
производство по несъстоятелност. До промяната от началото на 2013г. това второ ограничение във
времето не съществуваше, т.е. беше само след датата на неплатежоспособността. Този втори
момент обаче се въведе с огледа да се гарантира правната сигурност, тъй като датата на
неплатежоспособността може да се определи неограничено време назад (например 5, 6, 10
години и т.н.). С въвеждането на този втори момент обаче се въвежда ограничение, че всички тези
искове не могат да засягат действия и сделки, извършени неограничено време назад.

Действията, които могат да се оспорят по този начин са 3 вида (чл. 646, ал. 2 ТЗ), а именно:

447
 (i) изпълнение на неизискуемо парично задължение, независимо от начина на
изпълнението (т.е. това включва и datio in solutum), извършено в едногодишен срок
преди датата на подаване на молбата за откриване на производство по
несъстоятелност (чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ).

(ii) погасяване на изискуемо парично задължение на длъжника, независимо от начина

на изпълнението (т.е. това включва и datio in solutum), извършено в 6-месечен срок
преди датата на подаване на молбата за откриване на производство по
несъстоятелност. Разликата между основанията по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ и това тук,
уредено в чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ, се състои в това, че по т. 1 става дума за
неизискуемо парично задължени, а тук за изискуемо парично задължение, иначе
останалите характеристика са идентични.

(iii) учредяване на ипотека или залог за обезпечаване на необезпечено от длъжника

дотогава вземане срещу него, извършено в едногодишен срок преди датата на
подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност (чл. 646,
ал. 2, т. 2 ТЗ). При Павловия иск по чл. 135 ЗЗД се смята, че ако се учредява залог
или ипотека като обезпечение за съществуващо задължение, това не представлява
увреждане. Тук обаче идеята е друга, а именно, че всъщност съответният кредитор,
когато е станал кредитор не се е погрижил да се обезпечи, т.е. не е положил
дължимите усилия и грижа.

Освен това, уредено е едно правило, съгласно което ако кредиторът е знаел, че длъжникът
е неплатежоспособен и/или свръхзадължен, тогава срокът по чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 2 ТЗ е 2 години,
а по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ е 1 година, т.е. на практика предвиденият в съответната точка срок се
удвоява (чл. 646, ал. 3 ТЗ). По начало знанието не се предполага, но в чл. 646, ал. 4 ТЗ е
предвидено, че знанието се предполага в 2 хипотези:

(i) Първата хипотеза обхваща случаи, в които длъжник и кредитор са свързани лица.
Кои са свързани лица е описано в Допълнителните разпоредби на Търговския
закон. Списъкът на тези свързани лица в Допълнителните разпоредби обаче е
доста широко формулиран и според проф. Калайджиев може би тази презумпция
за знание не следва да се прилага за всички изброени там лица. Тази презумпция е
подобна на презумпцията за кредиторите по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.

(ii) Освен това, втората хипотеза, при която знанието се предполага, обхваща
случаите, в които кредиторът е знаел или е бил в състояние да узнае обстоятелства,
въз основа на които може да се направи обосновано предположение за наличието
на неплатежоспособност или свръхзадълженост.Според проф. Калайджиев първата
част от правилото („знаел“) е nonsense, но пък следващата част от правилото е
важна, като тя гласи, че той „е бил в състояние да узнае…“.

448
 На следващо място, съществува едно правило, уредено в чл. 646, ал. 5 ТЗ, което касае
изпълнение на изискуемо или неизискуемо задължение, независимо от начина на изпълнение
(т.е. касае се до хипотезите на чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ). Чл. 646, ал. 5 ТЗ урежда изключение от
тези правила, като съгласно тази разпоредба чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ не се прилагат, ако
изпълнението е в кръга на обичайната дейност на длъжника. Терминът „обичайна дейност“ не е
дефиниран, но по начало се има предвид онази дейност, която той нормално извършва, като тя
дори може да не се покрива с посочения му предмет на дейност. Изискването съответното
изпълнение да попада в кръга на обичайната дейност на длъжника важи винаги, но заедно с него
кумулативно се предвиждат още предпоставки. Като общата идея на правилата на чл. 646, ал. 5 ТЗ
във връзка с чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ е, че не следва да се атакуват изпълнения, при които има
едновременност на престациите или при които длъжникът изпълнява и след това и кредиторът
изпълнява. Т.е. по начало идеята е кредиторът да се е погрижил за правата си навреме и
изпълнението на длъжника става или едновременно с неговото или преди това. Ако обаче
кредиторът е изпълнил, а неговото вземане възниква по – късно, т.е. ако има дистанция във
времето между изпълнението, което кредиторът прави, и изпълнението на неговото насрещно
вземане, то в такъв случай се приема, че такъв кредитор не заслужава закрила, защото той не се е
погрижил достатъчно. Т.е., в обобщение, идеята, която лежи в основата на всички тези правила, е,
че трябва да има едновременност или почти едновременност на изпълнението. С оглед на това,
чл. 646, ал. 5, т. 1 ТЗ гласи, че ако изпълнението на длъжника е извършено съобразно уговореното
между страните едновременно с предоставянето на равностойна стока или услуга в полза на
длъжника или до 30 дни след падежа на паричното задължение, то тогава такива сделки и
действия не подлежат на оспорване, дори и да са извършени в сроковете по чл. 646, ал. 2, т. 1 и т.
3 ТЗ. Освен това, чл. 646, ал. 5, т. 2 ТЗ пък визира хипотеза, в която първо изпълнява длъжникът, а
след това кредиторът („след извършване на плащането кредиторът реално е предоставил на
длъжника равностойна стока или услуга“).

Освен това, законът урежда още едно специално правило, което се отнася до залозите и
ипотеките, които са уредени в чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ (а именно относно учредяване на ипотека или
залог за обезпечаване на необезпечено от длъжника дотогава вземане срещу него, извършено в
едногодишен срок) – чл. 646, ал. 6 ТЗ. Съгласно това правило, чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ не се прилага,
когато залогът или ипотеката са учредени преди или едновременно с предоставянето на кредит
на длъжника. Тук обаче формулировката на разпоредбата е в известна степен неточна или по –
скоро ненужна, защото ал. 2, т. 2 се отнася за учредяване на ипотека или залог за обезпечаване на
необезпечено от длъжника дотогава вземане срещу него, а с оглед разпоредбата на ал. 6
вземането няма как да е необезпечено дотогава, в случай че залогът или ипотеката се учредява
едновременно с предоставянето на кредит. В ал. 2, т. 2 се визира старо необезпечено вземане,
което става обезпечено от един момент нататък, докато в ал. 6 става дума за ново вземане. И
всъщност тази хипотеза на ал. 6 е практически и теоретически осъществима, само ако се извърши
новация. В допълнение, ал. 6 предвижда също така, че чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ не се прилага, когато
залогът или ипотеката са учредени, за да заместват друго вещно обезпечение, което не може да
бъде обявено за недействително според правилата на този раздел. Тук залогът или ипотеката

449
замества друго обезпечение и следователно е очевидно, че съответното вземане е било
обезпечено и няма да попадне в хипотезата на чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ, тъй като тя се отнася до
необезпечени вземания. На следващо място, ал. 6 предвижда също така, че чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ
не се прилага, когато залогът или ипотеката са учредени за обезпечаване на кредит, предоставен
за придобиване на предмета на залога или ипотеката. В този последен случай вече е възможно да
има покриване между условията и хипотези на разпоредбите на ал. 2, т. 2 и на ал. 6.

По отношение на тези искове бе въведено и още едно правило, което е аналогично на

правило, което съществува при павловите искове и касае трети добросъвестни лица, които са
придобили възмездно права преди вписване на исковата молба (чл. 646, ал. 7 ТЗ). Всъщност в
случая става дума за оригинерно придобиване на права. По начало такова правило има значение,
когато се оспорват сделки с предмет недвижими имоти. Съгласно същото това правило,
недобросъвестността се предполага до доказване на противното, ако третото лице е свързано
лице с длъжника или с лицето, с което длъжникът е договарял.

И накрая, чл. 646, ал. 8 ТЗ съдържа правило, съгласно което всички тези искове не се
прилагат спрямо изпълнение от длъжника на публични вземания или на частни държавни
вземания, чието принудително събиране се извършва по реда на публичните. Тук, разбира се, се
има предвид не принудително изпълнение, а доброволно изпълнени, плащане.

Законът урежда и една трета категория отменителни искове, уредени в чл. 647 ТЗ, като
идеята на тези искове основно е да предостави възможност да се атакуват действия и сделки,
които са още по – назад във времето. Чрез тях могат да се атакуват следните действия и сделки:

(i) Най – напред, могат да се атакуват безвъзмездни действия и сделки, с изключение

на обичайните дарения, по които страна е свързано с длъжника лице, извършена в
тригодишен срок преди датата на подаване на молба за откриване на
производство по несъстоятелност.

(ii) На следващо място, на оспорване по този ред подлежи всяка безвъзмездна сделка,
извършена в двугодишен срок преди датата на подаване на молба за откриване на
производство по несъстоятелност. По начало безвъзмездните сделки винаги са
атакуеми, защото по тях кредиторът получава нещо, без да дава нещо в замяна.

(iii) На трето място, може да бъде оспорена възмездна сделка, при която даденото
значително надхвърля по стойност полученото, извършена в двугодишен срок, но
не по-рано от датата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността.
Всъщност в тези хипотези става дума за комбинация от възмездна и безвъзмездна
сделка. В тези случаи обаче има голяма доза спекулативност, защото стойностите
между страните по принцип се определят към момента на престацията, а при
атакуване на такива сделки оценката на стойността обикновено се извършва от
експерти, като именно последното внася спекулативен елемент. Нещо повече,
стойността на престациите, макар като понятие да има обективен характер, при
450
 сделките всъщност се определя по субективна преценка на страните, т.е.
наличието или липсата на еквивалентност на стойностите на насрещните
престации е в зависимост от преценката на страните. Ето защо по начало идеята на
това правило е ясна и логична, но чисто практически е трудно осъществима и
приложима именно поради необходимостта от извършване на такава оценка.

(iv) С тези конститутивни искове може да бъде атакувано също така учредяването на
залози, ипотеки или лични обезпечения, но когато са дадени за чужди
задължения. В първата хипотеза по чл. 647, ал. 1, т. 4 ТЗ става дума за учредяване
на залог, ипотека или лично обезпечение за чужд дълг в едногодишен срок преди
датата на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност,
но не по-рано от датата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността.
Втората хипотеза по чл. 647, ал. 1, т. 5 ТЗ се отнася до учредяване на залог, ипотека
или лично обезпечение за чужд дълг в полза на кредитор, който е свързано лице,
извършено в двугодишен срок преди датата на молбата за откриване на
производство по несъстоятелност.

(v) Накрая, чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ предвижда възможност да се атакува сделка, която
уврежда кредиторите, по която страна е свързано лице с длъжника, извършена в
двугодишен срок преди датата на молбата за откриване на производство по
несъстоятелност. По естеството си това е специална хипотеза на Павловия иск.

Всички тези искове се прилагат и по отношение на всички сделки, които са извършени в

периода между подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност и датата
на решението за откриване на производство по несъстоятелност. Това на практика означава, че те
могат да се покрит във времето и по предмет с исковете по чл. 646, ал. 2 ТЗ. Освен това, при тези
искове също е предвидено правило, че недействителността не засяга правата, които трети
добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписването на исковата молба. Тук обаче не
е въведена такава оборима презумпция за недобросъвестност по отношение на свързани лица с
длъжника или с контрахента на длъжника, каквато съществува при исковете по чл. 646 ТЗ. В тези
случаи съответно се прилага правилото на чл. 646, ал. 8 ТЗ, което касае публичните задължения.

Във всички тези случаи, когато се отмени дадена сделка или действие, или пък ако се
установи недействителност при условията на чл. 646 ТЗ, насрещната страна по сделката връща
полученото от длъжника обратно в масата на несъстоятелността, а за своето насрещно вземане тя
се конституира като кредитор в производството по несъстоятелност.

С измененията на закона от началото на 2013г. бяха въведени специални правила за

предявяването на тези искове, тъй като до момента нещата не бяха много ясно.

На първо място, в закона е уреден преклузивен срок за предявяване на всички тези

искове, който е 1 година от откриване на производството по несъстоятелност или в случаите по чл.
632, ал. 2 ТЗ – 1 година от обявяването на решението (това е хипотезата, при която производството
451
по несъстоятелност е възобновено, след като е било спряно поради липса на достатъчно
имущество за покриване на разноските).

По начало тези искове се водят от синдика. Възприето е те да се водят от синдика, защото

всъщност той се явява особен процесуален субституент на кредиторите (*процесуален субституент
е лице, което притежава право на иск като главна страна в процеса за упражняване на чужди
материални права). Синдикът предявява чуждо материално право. Всички тези искове, с които се
атакуват действия и сделки на длъжника, теоретически би следвало да принадлежат на
кредиторите, защото кредиторите са тези, които имат интерес да атакуват такива разпоредителни
сделки на длъжника. Длъжникът, както и при Павловия иск, се конституира като ответник.
Кредиторите обаче не се конституират като съищци.

Освен това е възможно синдикът да бездейства. Той може да бездейства по редица

различни причини – например ако е свързан с някой от кредиторите или пък с длъжника. Поради
това в закона е предвидено, че ако синдикът бездейства, то тогава и всеки кредитор по
несъстоятелността може да предявява иск. Законът не предвижда минимален срок, през който
трябва да продължи това бездействие на синдика, но на практика се приема, че докато синдикът
не е предявил такъв иск, всеки кредитор на несъстоятелността може да предявява такъв иск.
Особеното обаче е, че дори когато един кредитор предявява такива искове, той не ги предявява
само в защита на собствените си права, а ги предявява в защита на всички кредитори. Поради това
в закона е предвидено, че в такива случай съдът задължително конституира служебно като страна
и синдика. Това е така, защото участието на синдика всъщност води до разпростирането на силата
на пресъдено нещо на решението върху всички останали кредитори. Ако иск е предявен от
кредитор, друг кредитор няма право да предявява същия иск. Последният обаче може да встъпи
като съищец не по – късно от първото заседание по делото.

С тези искове могат обективно да се съединяват и искове за връщане на даденото. Това е

така, защото обявяването на недействителността на съответна сделка не означава само по себе си,
че третото лице – контрахент на длъжника по въпросната сделка ще бъде осъдено да върне
даденото. Това, разбира се, важи за случаите, когато се атакуват плащания или някакви
предавания. Когато се атакува учредяване на обезпечения например (залози, ипотеки и т.н.), няма
какво да се връща, съответно такъв иск за връщане на даденото не е необходим.

Заедно с гореизложеното, във всички тези случаи е възможно също така да се води и иск
по чл. 135 ЗЗД. Това е така, защото Павловият иск е най – общият отменителен иск. В този случай в
чл. 649, ал. 4 ТЗ е казано, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от Закона за задълженията и
договорите се прилага за всички свързани лица по смисъла на Търговския закон в производството
по обявяване на недействителност на сделка или действие. Дори и без това правило съдилищата в
своята практика са възприели в случаите, когато страни по Павлов иск са юридически лица, да
тълкуват разширително тази разпоредба.

Всички тези искове се водят пред съда по несъстоятелността.

452
 Има и други средства и способи за запазване и попълване на масата на несъстоятелността.
Те са следните:

Най – напред, съгласно чл. 643 ТЗ всякаква вноска, която не е била извършена от
съдружник с ограничена отговорност, се събира от синдика за попълване на масата на
несъстоятелността. Така формулираният текст се нужда от тълкуване и разяснение. Всъщност
правилото се отнася не само за вноска на съдружник (по начало в капиталови дружества, но може
и за персонални, доколкото става дума за съдружник с ограничена отговорност), но е безспорно,
че то се отнася и до акционери (също бидейки съдружници с ограничена отговорност). Освен това,
става дума за вноска, от която се формира капитала.

Друг способ за попълване на масата, който е уреден в чл. 644 ТЗ и се отнася до възможност
за прекратяване на договор. Тук става дума за договори с продължително изпълнение, договори,
които все още не са изпълнени и които все още са действащи след откриване на производството
по несъстоятелност. Тези договори могат да бъдат от различен вид. Най – често на практика става
дума за договори за наем, договори за лизинг, договори за периодични доставки и т.н. Синдикът
може да прекрати такъв договор с действие ex nunc. В такъв случай насрещната страна по
съответния договор има право на обезщетение за вреди. Тази възможност за прекратяване на
такъв договор е предвидена, защото запазването и изпълнението на последния след откриването
на производство по несъстоятелност би означавало да се намалява масата на несъстоятелността.
По искане на отсрещната страна по такъв договор синдикът в 15 дневен срок трябва да отговори
дали запазва съответния договор. Т.е. насрещната страна, с оглед да бъде сигурна дали договорът
се запазва, може да отправи питане до синдика. Ако в този 15 дневен срок няма отговор от страна
на синдика, се смята, че договорът е прекратен. Тази възможност за прекратяване на такъв
договор е предвидена, защото запазването и изпълнението на последния след откриването на
производство по несъстоятелност би означавало да се намалява масата на несъстоятелността.
Това е така, защото всъщност след датата на решението за откриване на производство по
несъстоятелност вземанията на кредитора по този договор вече са нови вземания и по начало те
могат да бъдат изпълнявани. Новите изпълнения по принцип могат да бъдат изпълнявани след
датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, само по отношение на
старите задължения има ограничения, че трябва да се изпълняват само по предвидения в
производството ред (а именно с одобрение на синдика и по начало само в процедурата по
принудително изпълнение). Това е причината да се предвиди възможност такъв договор да бъде
прекратен. Освен това, ако има стари задължения, които са станали изискуеми преди датата на
решението за откриване на производство по несъстоятелност, синдикът не е длъжен да ги
изпълнява (чл. 644, ал. 5 ТЗ).

Законът предвижда и специални правила, свързани с прихващането, които също целят

запазване на масата на несъстоятелността. Прихващането в производството по несъстоятелност е
въпрос, който се разрешава по различен начин в различните законодателства. Прихващането
създава привилегия на този кредитор, който може да извърши прихващане, тъй като възможност
за извършване на прихващане на практика означава, че съответният кредитор ще се удовлетвори
453
извън несъстоятелността, т.е. няма да участва в разпределението. Поради тази причина в някои
правни системи прихващането в производство по несъстоятелност е забранено. У нас
прихващането е допустимо при определени условия.

За да може да се извърши прихващане, трябва двете насрещни вземания (задължения) да

са стари, т.е. да са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по
несъстоятелност. Ако двете насрещни вземания са стари, прихващане може да се извърши по
общия ред, т.е. когато са налице предпоставките на чл. 103 ЗЗД – насрещност, еднородност,
заместимост, ликвидност и изискуемост на активното вземане. Когато са налице всички тези
предпоставки, кредиторът може да извърши прихващане. Трябва също така да се има предвид, че
когато задълженията са стари, кредиторът може да извърши прихващане, дори и в случаи когато
еднородността, изискуемостта и ликвидността настъпват след датата на решението. В последния
случай прихващането има обратно действие. В този смисъл е и правилото на чл. 645, ал. 1 ТЗ.

В закона обаче е уредено едно правило, съгласно което макар задълженията да са стари,
ако кредиторът е придобил вземането и задължението си към длъжника преди датата на
решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиване на
вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност, съответно
свръхзадълженост или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност (чл. 645, ал. 3
ТЗ), то в такъв случай прихващането може да бъде обявено за недействително. Това обявяване на
недействителност се извършва по реда на чл. 649 ТЗ, т.е. синдикът или кредитор трябва в
едногодишен срок от датата на решението да предяви конститутивен иск за отмяна на това
прихващане. В последния случай вземането и задължението на кредитора по прихващането ще се
възстановят. Възстановеното му задължение ще бъде събирано от синдика, а пък за вземането си
ще се конституира като кредитор и ще се удовлетворява по общия ред на несъстоятелността.

Длъжникът обаче не може да прави прихващане. Само кредиторът може да прави

прихващане и то само при положение, че задълженията са стари и че кредиторът е бил
добросъвестен, т.е. че към момента на възникване на неговото задължение или вземане той не е
знаел, че е налице неплатежоспособност и/или свръхзадълженост, или че е поискано откриване
на производство по несъстоятелност. В случай че длъжникът извърши прихващане, неговото
прихващане е недействително, освен за частта, която кредиторът би получил при
разпределението на осребреното имущество. В последната хипотеза обаче става дума за всяко
прихващане, извършено от длъжника след началната датата на неплатежоспособността или
свръхзадължеността, но не по – рано от 1 година преди подаване на молбата за откриване на
производство по несъстоятелност.

Накрая, в чл. 615 ТЗ е уредена още една хипотеза на относителна недействителност.

Съгласно тази разпоредба всяко прекратяване или делба на съпружеска имуществена общност,
както и определянето на по – голям дял е недействително по отношение на масата на
несъстоятелността (такава е формулировката на разпоредбата, но всъщност е по отношение на
кредиторите), ако е станало в срок 6 месеца преди началната дата на неплатежоспособността. Т.е.

454
всяко прекратяване на, делба на или определяне на по голям дял от съпружеска имуществена
общност, което е станало в периода от 6 месеца преди началната дата на неплатежоспособността
до приключването на производството по несъстоятелност, са недействителни. Тези действия са
нищожни по право и искът, с който се установява това е установителен, а не конститутивен.

72. Органи на несъстоятелността

Както бе споменато по – горе, производството по несъстоятелност е производство с

хетерогенен характер. То представлява едно общо производство, в което се включват различни
производства, които имат различен характер (искови, обезпечителни, охранителни, квазиискови,
други особени производства и т.н.). В това общо производство участват определени лица и
органи, наречени „органи по несъстоятелността“.

На първо място, по нашето право несъстоятелността е уредена като съдебно производство.

Винаги в това производство участва съд, като обаче той изпълнява различни функции в него. От
една страна, съдът може да бъде съдебна инстанция по решаване на спорове по същество (т.е. на
искове). Съдът участва като такъв правораздавателен орган в първата фаза на производството по
несъстоятелност. Също така участва като правораздавателен орган по исковете по чл. 646 ТЗ и чл.
647 ТЗ, както и по чл. 645 ТЗ относно прихващането. Той участва като правораздавателен орган и
при установителни искове, с които се установява съществуването или несъществуването на
вземане. От друга страна обаче, съдът участва и като орган, който налага обезпечителни мерки,
тъй като съдът може да налага обезпечителни мерки преди постановяване на решението за
откриване на производство по несъстоятелност, с решението за откриване на производство по
несъстоятелност, с решението за обявяване в несъстоятелност, в хода на самото производство и
т.н. Вън от това, съдът участва и като охранителен орган, т.е. като орган, който осъществява
безспорна съдебна администрация. Последното е така, защото хетерогенното производство по
несъстоятелност включва в себе си и охранителни производства, например приемането на
оздравителен план и т.н. Особеното обаче е, че в хода на осребряването, т.е. в хода на самото
принудително изпълнение, което по естеството си представлява сърцевината на производството
по несъстоятелност, органът, който осъществява самото осребряване е синдикът, но той винаги
действа под надзора на съда. По начало всяко действие на синдика се одобрява или разрешава
от съда.

Чл. 613а, ал. 1 ТЗ посочва кои решения на съда подлежат на обжалване по общия ред (т.е.
триинстанционно производство), като всички останали решения, за които не е предвидено
триинстанционно производство, се обжалват при двуинстанционно производство. Освен това, в
някои случаи решенията по чл. 630 ТЗ и чл. 632 ТЗ за откриване на производството по
несъстоятелност могат да се обжалват и от лица, които не са участвали в производството преди
обжалването. Те могат да се обжалват от лица, притежаващи вземания, които са установени с
влязло в сила съдебно решение или акт, установяващ публични вземания, както и от кредитори с

455
вписани в публичен регистър залози и ипотеки. По отношение на най – важните и ключови
решения на съда законът предвижда, че подлежат на вписване в търговския регистър. В това
отношение терминологията на ТЗ е неточна, тъй като такива решения би трябвало да се обявяват,
а не да се вписват. Тези решения, които подлежат на обявяване в търговския регистър, са
изброени в чл. 622 ТЗ.

На следващо място, друг орган на производството по несъстоятелност е синдикът. По

начало синдикът се определя като орган чисто условно. По начало тази терминология, говореща
за „органи“, е условна.

Синдикът заема много особено положение. Той не е държавен орган, а според проф.
Калайджиев е лице, което упражнява публична функция (подобно на нотариусите или частните
съдебни изпълнителни). По нашето право синдик може да бъде само физическо лице. Възможно
да бъдат назначени повече от един синдици, като в последния случай решенията се приемат
единодушно от всички синдици, действията се извършват съвместно (заедно), освен ако
събранието на кредиторите или съдът не реши друго. По начало синдикът трябва да бъде
дееспособно физическо лице. Той трябва да има подходяща квалификация, като в някои случаи
законът дори изисква той да е издържал успешно изпит за придобиване на квалификация по ред и
условия, определени в наредба на министъра на правосъдието, министъра на икономиката и
енергетиката и министъра на финансите. Такова лице трябва не само да е издържало такъв изпит,
но и да е включен в списъка на лицата, които могат да бъдат назначавани за синдици, воден от
министъра на правосъдието.

Самите изисквания по отношение на синдиците са уредени в чл. 655, ал. 2 ТЗ. Общо –
взето, освен изискването за професионална квалификация, синдиците трябва да не са свързани с
длъжника лица, да не са негови кредитори, както и да не се намират в някаква друга връзка с
длъжника или с кредитор, която да поражда съмнения за тяхната безпристрастност. Изисква се
също така синдиците да имат завършено икономическо или юридическо образование и не по –
малко от 3 години стаж по специалността.

Във всички случаи синдикът или синдиците се назначават от съда по несъстоятелността.

Първоначално синдикът се назначава от съда по предложение на първото събрание на
кредиторите. Освен това,синдикът трябва да предостави писмено съгласие с нотариална заверка
на подписа. Името и адреса на синдика се вписват в търговския регистър.

Синдикът може да бъде освободен от длъжност, като основанията за това са посочени в

чл. 657 ТЗ, като те са следните:

(i) негово писмено искане, отправено до съда;

(ii) поставяне под запрещение;
(iii) ако назначеният синдик престане да отговаря на изискванията по чл. 655, ал. 2;
(iv) искане на кредиторите, които притежават повече от половината от размера на
вземанията;

456
 (v) решение на събранието на кредиторите;
(vi) фактическа невъзможност да осъществява правомощията си;
(vii) смърт

Синдикът може да бъде освободен по искане на кредиторите, които притежават повече от

половината от размера на вземанията (т. iv) или по решение на събранието на кредиторите (т. v).
Това обаче са различни основания. В единия случай кредиторите, които притежават повече от
половината от размера на вземанията, отправят искане и съдът трябва да освободи синдика от
длъжност, а в другия случай събранието на кредиторите също може да отправя искане за
освобождаване на синдика от длъжност.

Освен това, има и едно общо правило, което казва, че съдът винаги може служебно или по
предложение на длъжника, комитета на кредиторите или кредитор, да освободи синдика, ако той
не изпълнява задълженията си или с действията си застрашава интересите на кредитора или
длъжника.

На последно място, синдикът се освобождава от длъжност и в случай че бъде заличен от

списъка, който се поддържа към министъра на правосъдието.

Правомощия на синдика

Както бе споменато по – горе, синдикът заема много особено положение. От една страна,
неговата основна роля е, условно казано, да защитава интересите на кредиторите. Всъщност
неговите основни функции са свързани именно с това – той събира вземанията на длъжника,
осребрява имуществото, води всички искове за попълване и запазване на масата на
несъстоятелността и т.н.

От друга страна обаче, ако длъжникът е обявен в несъстоятелност и той е юридическо

лице, неговите органи се лишават от право да представляват длъжника. В този смисъл синдикът
замества и органите на длъжника – юридическо лице. Той и представлява длъжника. Това обаче
не е основното му предназначение, а той по необходимост е един процесуален субституент, който
упражнява правата на кредиторите. Законът казва, че синдикът упражнява правата на масата, но
масата на несъстоятелността не е правен субект, поради което когато в закона се употребява това
словосъчетание, всъщност означава правата на кредиторите.

В тази връзка синдикът има редица задължения. Някои от тях са чисто технически –
например той е длъжен да води дневник; в него да вписва всяко свое действие, ежемесечно да
предоставя на съда отчети за своята дейност (чл. 659 ТЗ); при прекратяване на дейността си
представя окончателен отчет; трябва също така да се застрахова, защото носи отговорност и т.н.
Освен това, въведени са и някои ограничения по отношение на извършваните от синдика
действия. Най – напред, той не може да договаря сам със себе си, не може да придобива вещни
права от масата на несъстоятелността. По начало се изисква синдикът да полага грижата на
добрия търговец.

457
 Трябва да се има предвид обаче, че синдикът не представлява длъжника във всички
случаи. Например по принцип с откриването на производство по несъстоятелност длъжникът се
десезира само частично. В тези случаи от синдика се изисква само съгласие или одобрение на
съответни действия и сделки. Освен това, правилото на чл. 635, ал. 3 ТЗ предвижда някои
хипотези, в които длъжникът, съответно неговите органи, когато той е юридическо лице, могат да
извършват лично или чрез упълномощено от тях лице всички процесуални действия, които не са
изрично предоставени на синдика. Това е така, защото по начало в исковите производства, които
са част от производството по несъстоятелност, може да има (поне на теория) конфликт на
интереси между длъжника и синдика. Поради това длъжникът също участва в тези производства.
Той участва, дори и да е десезиран. Например при иск по чл. 646 ТЗ длъжникът е страна по сделка,
която се атакува от синдика и няма как синдикът да бъде едновременно и ищец, и ответник. При
исковете по чл. 694 ТЗ също може да им такъв конфликт на интереси.

Освен задължения, синдикът има и право на възнаграждение. Всъщност именно това

възнаграждение представлява известен проблем, защото длъжникът в открито производство по
несъстоятелност очевидно няма имущество. Заедно с това синдикът има интерес да заема колкото
се може по – дълго време тази позиция и да удължава процесите, за да получава възнаграждение
по – дълго време. В тази връзка възниква и друг проблем, свързан с това, че има производства по
несъстоятелност, в които никой не желае да става синдик, тъй като длъжникът е в изключително
влошено икономическо състояние, в следствие на което такива производства няма как да се
движат. В теорията и практиката се обсъждат и предлагат различни решения на тези проблеми.

На следващо място, синдикът носи отговорност за вредите, които е причинил. Той е

длъжен да полага грижата на добрия търговец и съответно, в случай че е причинил вреди, той
дължи обезщетение на длъжника, на кредиторите и т.н. Ако синдиците са повече от един, те
отговарят солидарно. Съществува и едно специално правило, съгласно което ако синдикът е
забавил внасянето на получена сума в банка по нарочната сметка на синдика, тогава той дължи
обезщетени в размер на законната лихва за времето, през което е забавил внасянето на паричната
сума.

В производството по несъстоятелност е уреден и т.нар. „временен синдик“. Временният

синдик е лицето, което е синдик от датата на решението за откриване на производството по
несъстоятелност до избирането на постоянен синдик. Постоянният синдик се избира на първото
събрание на кредиторите. Временният синдик се назначава от съда и трябва да даде съгласие. По
начало временният синдик има същите функции и правомощия, каквито притежава и постоянният
синдик, обаче той има и някои допълнителни функции (чл. 668 ТЗ), а именно:

(i) в 14 – дневен срок от датата на решението за откриване на производство по

несъстоятелност той трябва да изготви списък на кредиторите по данни от
търговските книги на длъжника, като посочи техните вземания. Всъщност този
списък на кредиторите по данни от търговските книги е необходим, защото на
първото събрание на кредиторите участват онези кредитори, които посочи

458
 временният синдик въз основа на книгите на дружеството. По начало това създава
предпоставки за спекулативни практики;

(ii) да изготви и завери извлечение от търговските книги;

(iii) да изготви писмен доклад за причините за неплатежоспособността, състоянието на

имуществото и взетите мерки за неговото запазване и за възможностите за
оздравяване на предприятието.

Освен временния синдик, в производството по несъстоятелност съществува и фигурата на

т.нар. „служебен синдик“. Всъщност служебен синдик има тогава, когато постоянният синдик по
някаква причина бъде освободен от длъжност или по някаква причина престане да упражнява
правомощията си (напр. поради смърт или ако бъде заличен от списъка към министъра на
правосъдието и т.н.). За времето от момента на освобождаване от длъжност на постоянния синдик
от страна на съда до избора на нов постоянен синдик от събранието на кредиторите съдът
назначава синдик. Такъв синдик в теорията и практиката се нарича „служебен синдик“, макар
подобен термин да не фигурира в законодателството.

На следващо място, сред т.нар. условно „органи по несъстоятелността“ се включва и т.нар.

„събрание на кредиторите“. Събранието на кредиторите по същество представлява орган на
неправосубектната общност на кредиторите.

Има 2 вида събрания на кредиторите – (i) първото събрание на кредиторите и (ii)

последващите събрания на кредиторите.

Датата за първото събрание на кредиторите се посочва в решението за откриване на

производството по несъстоятелност и тя не може да бъде по – късно от 1 месец от датата на това
решение. На това първо събрание на кредиторите участват онези кредитори, които са включени в
списъка, изготвен от временния синдик, който се основава на вписванията в търговските книги на
длъжника. Изготвянето на този списък може да бъде много спекулативно, поради което имаше
идея това първо събрание на кредиторите въобще да отпадне, тъй като на него се избира
постоянен синдик. Кредиторите – юридически лица на това събрание се представляват от своите
законни представители или от лице с изрично писмено пълномощно, а кредиторите – физически
лица могат да участват лично или чрез пълномощник с писмено пълномощно с нотариална
заверка на подписа. Освен това в първото събрание участва и временният синдик. Участието на
длъжника на първото събрание не е задължително.

Правомощията на първото събрание на кредиторите са следните:

(i) изслушва доклада на временния синдик;

(ii) избира постоянен синдик и го предлага на съда за назначаване. Това правомощие

има решаващо значение;

459
 (iii) избира комитет на кредиторите, ако изобщо е предвидено да се избира такъв, тъй
като той е факултативен орган.

Първото събрание на синдиците може да класира няколко предложения за синдици, с

идеята да се избере следващия в списъка, в случай че съдът не одобри предхождащия го.

Решенията на събранието се приемат с обикновено мнозинство от размера на вземанията,

съобразно със списъка, изготвен от временния синдик.

Извън това първо събрание на кредиторите остават всички останали, последващи

събрания на кредиторите. По начало последващото събрание на кредиторите се свиква служебно
от съда незабавно след одобряване на списъка на приетите вземания за определяне на реда и
начина за осребряване на имуществото, методите и условията за оценка на имуществото, както и
размера на възнагражденията на оценителите. Всъщност на това второ събрание (т.е. това след
първото събрание на кредиторите) участват кредиторите с приети вземания.

В събранията на кредиторите е възможно да участват с право на глас още няколко

категории кредитори, които са приравнени на кредиторите с приети вземания. Става дума за
кредитори, които са с неприети вземания, но които са предявили иск за вземанията си преди
откриване на производството по несъстоятелност, след което неговото вземане не е било прието в
производството по несъстоятелност и поради това исковото производство е било възобновено. В
такъв случай съдът по несъстоятелността може да включи и такива кредитори в събранието на
кредиторите. Освен това, съдът може да включи като приравнени кредитори такива кредитори,
чието вземане не е прието, но които са предявили установителен иск по чл. 694 ТЗ за установяване
на вземането си. В допълнение, в събранието може да бъде включен и кредитор с прието
вземане, срещу когото се води отрицателен установителен иск (т.е. че няма вземане) по чл. 694
ТЗ. Всички тези категории кредитори са приравнени на кредиторите с приети вземания и съдът по
несъстоятелността преценява дали те да бъдат включени в събранието на кредиторите с право на
глас. Съдът обаче не може да даде право на глас в събранието на кредиторите на кредитори по
чл. 616, ал. 2 ТЗ (т.е. онези 4 категории кредитори, които се удовлетворяват най – накрая). Т.е. ако
вземанията на такива кредитори не са приети или са оспорени, съдът не може въпреки това да им
даде право на глас в събранието на кредиторите.

Вън от това, събранието на кредиторите се свиква от съда по искане на длъжника,

синдика, комитета на кредиторите или кредиторите, които притежават най – малко 1/5 от размера
на приетите вземания. Съдът може да свиква такова събрание и служебно, като той задължително
свиква събрание на кредиторите служебно след одобрението на списъка на приетите вземания,
както бе описано по – горе. Той може служебно да свиква събрание на кредиторите и в други
хипотези, извън тази по предходното изречение.

Самото свикване става с покана, която трябва да съдържа дневен ред, ден и час на
събранието, както и мястото, където то ще се проведе. Тази покана се обявява в търговския
регистър. Законът не предвижда минимален срок, който трябва да изтече между деня на
460
обявяване на поканата в търговския регистър и деня на провеждане на събранието, поради което
на практика е възможно тази покана да се обяви в деня преди събранието.

Право на глас на събранието на кредиторите имат кредиторите с приети вземания и

приравнените кредитори, които съдът е включил в събранието. Събранието на кредиторите няма
кворум и се провежда независимо от броя на присъстващите кредитори. По принцип то се
ръководи от съда по несъстоятелността, като по начало става дума за същия съдия, който е
постановил решението за откриване на производство по несъстоятелност. Решенията се приемат с
обикновено мнозинство от гласовете на присъстващите кредитори, които притежават приети и
приравнени на тях вземания. Броят на гласовете е в зависимост от съотношението на частта на
вземането на всеки съответен кредитор към размера на приетите вземания. Т.е. не се гласува по
брой лица, а по вземания. Колкото по – голямо е вземането на даден кредитор, толкова повече
гласа в събранието има той.

Събранието на кредиторите има няколко групи правомощия. Те са следните:

(i) Най – напред, събранието на кредиторите има правомощия, свързани със синдика.
Събранието: изслушва доклада на синдика; избира синдик и предлага на съда
назначаването му; освобождава синдика; определя размера на текущото
възнаграждение на синдика, както и размера на окончателното му
възнаграждение.

(ii) На второ място, събранието на кредиторите има правомощия, свързани с комитета

на кредиторите. Събранието: изслушва доклад на комитета на кредиторите; избира
комитет на кредиторите; освобождава членове на комитета на кредиторите и т.н.

(iii) Събранието на кредиторите има и трета група правомощия, свързани с

осребряването. Събранието на кредиторите определя реда и начина за
осребряване на имуществото. Последното може да става по различни начини – да
се продава en bloc, на обособени части, на отделни имоти и т.н. Освен това
събранието на кредиторите избира и метода за оценка на имуществото на
длъжника. На следващо място, също така избира оценители и определя размера
на възнагражденията на оценителите.

Законът предвижда 2 хипотези, в които събранието на кредиторите не може да приеме

решение. Това са изключения. На първо място, ако събранието на кредиторите не може да избере
синдик, тогава той се назначава от съда. Освен това, ако събранието на кредиторите не може да
определи реда и начина за осребряване на имуществото, метода и условията за оценяване на
имуществото или оценители, всички тези въпроси се решават от синдика.

По начало според проф. Калайджиев няма особено значение как ще се оцени

имуществото, а е важно дали и как ще се продаде.

461
 Както бе посочено по – горе, събранието на кредиторите е орган на неправосубектната
общност на кредиторите, поради което неговите решения имат действие по отношение на и
обвързват всички кредитори, независимо дали са присъствали на събранието или не. Ето защо
решенията на събранието на кредиторите имат значението на сделки – решения. Сделката –
решение по начало представлява акт на орган на дружество или на неправосубектна общност,
която обикновено не е необходимо да се приема с единодушие, а с някакво мнозинство, но
въпреки това поражда действие за всички членове на съответната общност.

Решенията на събранието на кредиторите могат да бъдат отменяни от съда, когато са

незаконосъобразни и когато причиняват съществено ощетяване на част от кредиторите по искане
на длъжника или на кредитор (чл. 679, ал. 1 ТЗ). Тъй като решенията на събранието на
кредиторите са сделки – решения, то тяхната отмяна би следвало да става по исков ред.

Друг орган, който участва в производството по несъстоятелност, е т.нар. „комитет на

кредиторите“. Комитетът на кредиторите е факултативен орган. Броят на членовете му е от 3 до 9.
В състава на този комитет на кредиторите могат участват представители както на обезпечени, така
и на необезпечени кредитори, но не могат да участват кредитори по чл. 616, ал. 2 ТЗ или техни
представители. Този орган по начало има спомагателни функции.

Най – напред, той може по своя инициатива или по искане на съда да дава становища.
Тези становища могат да се отнасят например до продължаване на дейността на предприятието,
възнаграждението на синдика, отговорността на синдика, действията по осребряването и т.н.

Освен това, комитетът на кредиторите има и контролни функции, които се изразяват в

това, че той има право да проверява търговските книги, да уведомява съда за резултатите от тези
проверки, да проверява касата най – малко веднъж месечно, а също така и да уведомява съда за
нарушения, които са основание за освобождаване на синдика.

Членовете на комитета на кредиторите имат право на възнаграждение за сметка на

кредиторите. По отношение на членовете на комитета на кредиторите е уредена забрана да
придобиват имущество от масата на несъстоятелността (чл. 683 ТЗ).

В обобщение, органите, които участват в самото производство по несъстоятелност (т.нар.

„органи по несъстоятелността“) са съд, синдик, събрание на кредиторите и комитет на
кредиторите.

След приключване на производството по несъстоятелност може да бъде конституиран

един особен орган, наречен „надзорен орган“. Този надзорен орган или се предвижда в
оздравителния план, или може да бъде назначен по решение на събранието на кредиторите, дори
когато това не е предвидено в оздравителния план. Той може да бъде както едноличен, така и
колективен. Ако е предвидено да бъде колективен, той се състои от 3 до 7 лица. Членовете на този
орган се обявяват в търговския регистър. Промени в състава на надзорния орган могат да бъдат
извършвани от съда по искане на кредитор, на длъжника или на самия надзорен орган.

462
 Надзорният орган съществува и упражнява функции извън несъстоятелността, след
приключването на производството по несъстоятелност. Имат се предвид хипотези, в които е
съставен оздравителен план, длъжникът е бил оздравен и производството по несъстоятелност е
било прекратено. В тези случаи може да се предвиди такъв надзорен орган за определен период.

Надзорният орган упражнява текущ контрол върху дейността на длъжника. Длъжникът

предоставя доклад за дейността си и за предприетите в изпълнение на оздравителния план
действия най – малко веднъж на 3 месеца. Освен това, длъжникът е длъжен да уведомява
надзорния орган незабавно за всички обстоятелства, които са от съществено значение за
изпълнение на оздравителния план. Надзорният орган има право по всяко време да поиска от
длъжника да представи сведения или доклад относно всеки въпрос, който засяга дейността на
длъжника или изпълнението на оздравителния план. В допълнение, надзорният орган има право
да упражнява и предварителен контрол, като органите на длъжника могат да приемат определени
решения само след получаване на предварително съгласие от надзорния орган. Такива са
например решенията за преобразуване, за закриване или прехвърляне на предприятието, за
сделки извън обичайните действия и сделки, за съществена промяна на дейността и т.н. Всички
тези решения, по отношение на които се изисква предварително одобрение на надзорния орган,
са описани в чл. 700а, ал. 8 ТЗ. Липсата на съгласие на надзорния орган обаче не може да се
противопоставя на трети лица. Освен това обаче в оздравителния план или по решение на съда
може да се определи имущество, с което длъжникът да може да се разпорежда само с
предварително разрешение на надзорния орган.

Надзорният орган може да иска възобновяване на производството по несъстоятелност, в

случай че оздравителният план не се изпълнява.

По начало законът дава пълна свобода за начина на функциониране на този надзорен

орган. Казано е, че редът за свикване на колективния надзорен орган, кворумът и начинът за
приемане на решения се уреждат в плана за оздравяване.

73. Оздравяване на предприятието – производство. Оздравителен план – съдържание,

действие и изпълнение

В закона е уредено едно съставно производство, което е елемент на хетерогенното

производство по несъстоятелност – производството по оздравяване. Производството по
оздравяване е част от производството по несъстоятелност. В някои правни системи, например
Германия, Англия и т.н., има производства, идентични с производството по оздравяване, които се
развиват преди, извън производството по несъстоятелност. Преди 1951г. в България също е имало
такова производство, което се е наричало „предпазен конкордат“. Конкордатът обаче се
различава от, т.е. има известни специфики в сравнение с производството по
оздравяване.Производството по оздравяване не е конкордат, най – малкото защото то е част от
производството по несъстоятелност, а не се развива преди него. Освен това, при производството
463
по оздравяване се изготвя оздравителен план, докато при производството по предпазен
конкордат не е имало подобен институт.

Целта на производството по оздравяване е кредиторите да се удовлетворят не чрез

осребряване на активите, а да се удовлетворят от продължаването на дейността на длъжника.
Това продължаване на дейността се осъществява въз основа на т.нар. „оздравителен план“ или
„план за оздравяване“. Този план за оздравяване, който по същество представлява една, условно
казано, сделка на неправосубектната общност на кредиторите. Последното е мнение на проф.
Калайджиев, но съществуват различни виждания относно същността на оздравителния план. При
всички положения оздравителният план се приема от събранието на кредиторите, а не от
длъжника, т.е. оздравителният план е волеизявление на кредиторите. В допълнение, след като
бъде приет от събранието на кредиторите, оздравителният план се одобрява от съда. Това
производство пред съд завършва с решение, което инкорпорира в себе си два акта. Основният се
нарива „решение“, но това наименование е чисто номинално, тъй като в тези хипотези няма
правен спор, който да се решава, а става дума за проверка за законосъобразност, която се
извършва от съда. В случай че този оздравителен план съответства на условията на закона, съдът
го одобрява.

Оздравителното производство започва по инициатива на определени в закона

легитимирани лица, които предлагат оздравителен план (чл. 697, ал. 1 ТЗ). Легитимирани да
предлагат оздравителен план са: длъжникът; синдикът; кредитори, които притежават най – малко
1/3 от обезпечениете вземания; кредитори, които притежават най – малко 1/3 от необезпечените
вземания; съдружници или акционери, които притежават най – малко 1/3 от капитала на
длъжника; неограничено отговорен съдружник; двадесет на сто от общия брой на работниците и
служителите на длъжника. Кредиторите по чл. 616 ТЗ (четирите категории, които се
удовлетворяват най – накрая) не са легитимирани да предлагат оздравителен план.

Самото производство започва с молба, към която се прилага проект за оздравителен план.
Производството може да бъде инициирано и да се предложат повече от един оздравителни
планове. Т.е. различните легитимирани лица могат да предоставят отделни оздравителни
планове. В закона е уреден преклузивен срок за предлагане на оздравителен план. Той е най –
късно 1 месец след момента на обявяването в търговския регистър на определението на съда за
одобряване на списъка на приетите вземания по чл. 692 ТЗ.

Няма начален момент, от който да може да се предлага оздравителен план. Следователно

оздравителен план по принцип може да се предложи още заедно с молбата за откриване на
производство по несъстоятелност. На практика обаче това е възможно само по отношение на
длъжника, защото към този момент само той от легитимираните да предложат оздравителен план
лица е запознат със финансовото и икономическо състояние на предприятието. Кредиторите,
които искат откриване на производство по несъстоятелност, по начало не са и няма как да бъдат
запознати напълно с финансовото и икономическо състояние на длъжника, поради което и не
могат да предложат оздравителен план към този ранен момент, едновременно с молбата за

464
откриване на производство по несъстоятелност. Както беше споменато обаче, законът не
предвижда начален момент, така че оздравителен план може да бъде предлаган по всяко време
след откриването на производството по несъстоятелност. Крайният срок, както също бе посочено
по – горе, е един месец след обявяването в търговския регистър на определението за одобряване
на списъка на приетите вземания.

Чл. 700, ал. 1 ТЗ урежда минимално необходимото съдържание на оздравителния план.

Всъщност решението, което се приема от събранието на кредиторите, трябва да адресира тези
параметри и отношения, предвидени в тази разпоредба. Те са следните:

(i) Най – напред, задължителен реквизит на оздравителния план е степента на

удовлетворяване на вземанията включени в одобрените от съда списъци към
момента на внасяне на плана, начина и времето за плащане на кредиторите от
всеки клас, както и гаранции за изпълнение на оспорените неприети вземания -
предмет на висящи съдебни производства към датата на предлагането на плана.
Всъщност оздравителният план се приема след одобряване от съда на списъка на
приетите вземания, защото преди това не се знае кои са кредиторите и няма как да
се изготви оздравителен план. Следва да се има предвид, че оздравителният план
касае само старите кредитори, т.е. само тези кредитори, чиито вземания са
възникнали преди датата на решението за откриване на производство по
несъстоятелност. Новите кредитори не се засягат от плана, както техните вземания
също не се засягат и си остават такива, каквито са. Последните могат да се
упражняват техните титуляри – нови кредитори след приключване на
производството по несъстоятелност. Освен това, разпоредбата предвижда, че
оздравителният план трябва да съдържа ”и гаранции за изпълнение на оспорените
неприети вземания - предмет на висящи съдебни производства към датата на
предлагането на плана“. Това е предвидено, защото е възможно да има кредитори
с неприети вземания, които обаче могат да оспорват това като предявяват
установителени искове по чл. 694 ТЗ. Докато трае триинстанционното
производство по такъв иск обаче има опасност производството по несъстоятелност
да приключи. Ето защо законът казва, че в оздравителния план задължително
трябва да бъдат предвидени „гаранции за изпълнение на оспорените неприети
вземания - предмет на висящи съдебни производства към датата на предлагането
на плана“. Трябва да се има предвид, че в случая „гаранции“ не означава
материалноправни гаранции в смисъл на обезпечения, банкови гаранции,
поръчителства или друго подобно, а тук терминът „гаранции“ означава всякакви
правни средства (преди всичко пари) за удовлетворяване на тези кредитори. Т.е.
трябва да има заделени пари, да се пазят някакви средства и да е уреден редът и
условията, при които те ще бъдат разпределени и съответните кредитори ще се
удовлетворят.

465
 (ii) Друг много важен елемент от оздравителния план е степента на удовлетворяване,
което получава всеки клас кредитори в сравнение с това, което би получил при
разпределение на имуществото при осребряване, т.е. при продажба. По принцип
оздравителният план не би следвало да поставя кредиторите в по –
неблагоприятно положение от онова, в което те биха били при осребряването. В
противен случай подобен оздравителен план би ползвал само длъжника, но не и
кредиторите.

(iii) Само по отношение на персоналните дружества, които имат неограничено

отговорни съдружници законът предвижда, че оздравителният план трябва да
съдържа и условията, при които съдружниците в събирателно или командитно
дружество се освобождават напълно или частично от поетите задължения, тъй като
такива съдружници носят солидарна отговорност.

(iv) Освен това в оздравителния план трябва да се предвидят и опишат всички

гаранции, които се дават на всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на
плана. Тук отново се има предвид не реални и лични обезпечения, банкови
гаранции и т.н., а се има предвид да се опише какви действия и мерки ще се
предприемат за изпълнението на плана. Всъщност тук терминът „гаранция“ може
да включва и предоставянето на някакви обезпечения, но като цяло е по – широк
от това.

(v) На следващо място, оздравителния план трябва да посочва управленските,

организационните, правните, финансовите, техническите и другите действия за
осъществяването на плана. Обикновено оздравяването е свързано със
съкращаване, намаляване на дейността. Това от своя страна често налага
преструктуриране на предприятието и други мерки, изразяващи се в намаляване
на персонала, закриване на губещи производства, взимане на заеми и т.н.

(vi) Накрая, оздравителният план задължително трябва да дава описание на своето

влияние върху заетостта на работниците и служителите на длъжника. По правило
оздравителният план винаги води до съкращаване на персонала и уволнения.

Изброените по – горе елементи са задължителни за съдържанието на оздравителния план.

Последният обаче може да съдържа и най – различни факултативни елементи, като някои от тях са
посочени в закона.

Възможно е например да бъде предвидена продажба на цялото предприятие или на

обособена част от него. В този случай оздравяването се нарича „оздравяване по име“, но по
съществото си това е осребряване, тъй като и при осребряването може да се продава
предприятието или обособена част от него. Смисълът на тази конструкция се състои в това, че
лицето, което купува предприятието или обособената част от него, го купува без задълженията. По
начало е възможно оздравителният план да предвижда отпадане на някои задължения, но все
466
пак други, по – голямата част се запазват. В хипотезата на такова оздравяване по име обаче , в
случай че става въпрос за продажба на цялото предприятие, се погасяват всички задължения. Като
се плати цената за предприятието, кредиторите на длъжника се удовлетворяват от нея.

Оздравителният план следва да съдържа и редът и условията за извършване на такава

продажба. А също така, когато такава е предвидена, в оздравителния план трябва да бъде
посочен и купувачът. В случаите на такава продажба задължително трябва да има пазарна оценка
на имуществото – предмет на сделката, която оценка се приема едновременно с приемането на
оздравителния план от кредиторите. Освен това, задължително се прилага и проект за договор за
продажба, който е подписан от купувача.

Друг факултативен елемент на оздравителния план е превръщане на вземане в дялове от

капитала. Това по съществото си представлява извършване на непарична вноска – увеличаване на
капитала на капиталови търговски дружества за сметка на вземания на кредиторите. По този
начин задълженията се намаляват, а кредиторите стават съдружници или акционери. Това,
разбира се, е възможно само при капиталовите дружества. На практика обаче този способ се
прилага трудно. В такъв случай, когато оздравителният план предвижда превръщане на
вземанията в част от капитала, към оздравителния план трябва да се прибави списък с имената на
кредиторите, които са изявили желание да запишат дялове или акции; пълно описание на
непаричната вноска (т.е. на вземанията) на всеки един кредитор; оценка на тези вземания,
изготвена от вещи лица, съгласно чл. 72 ТЗ; основанията на правата на вносителя; както и броят,
вида и номиналната стойност на акциите или дяловете, които ще придобият. Въпросът с
оценяване на вземането е малко особен, защото реално, като се има предвид, че длъжникът е
неплатежоспособен, вероятно стойността на това вземане е 0. Евентуално то би могло да има
някаква стойност в зависимост от кой ред е съответният кредитор, с каква привилегия се ползва
вземането и какъв процент от него би могъл да се получи при осребряването. Всичко това обаче е
доста спекулативно. Като цяло обаче определянето на цена на вземането не представлява
фактическа сложност. Проблемът е как да се определи колко дялове или акции ще получи
съответният кредитор. В закона са предвидени 2 правила в тази насока:

(i) ако дружеството е свръхзадължено (в закона е казано „ако имуществото не е

достатъчно, за да покрие паричните му задължения…“), то тогава превръщането на
вземането в част от капитала се извършва по номиналната стойност на дяловете
или акциите.

(ii) ако пък дружеството не е свръхзадължено („ако имуществото на дружеството е

достатъчно, за да покрие паричните му задължения…“), то тогава превръщането на
вземането в част от капитала става по балансовата стойност на дяловете или
акциите, като идеята очевидно е, че балансовата стойност е по – висока от
номиналната.

467
 В този случай решението за приемане на оздравителен план има значението на решение
за увеличаване на капитала, т.е. не се приема специално решение за увеличаване на капитала.

В оздравителния план могат да се предвиждат и други факултативни елементи, като най –

често в практиката такива се включват. Възможно е например да се предвиди новация по
отношение на определени задължения.

Оздравителният план, както е предложен, се проверява от съда в закрито заседание от

гледна точка на неговата законосъобразност, но не и целесъобразност. Ако планът е
законосъобразен, съдът го допуска за разглеждане на събранието на кредиторите. Съдът
определя дата за провеждане на това събрание не по – късно от 45 дни от датата на
определението, с което допуска плана за разглеждане от събранието на кредиторите. В случай че
планът не отговаря на изискванията на закона, съдът изпраща съобщение до предложителя за
отстраняване на нередовностите в 7 – дневен срок. Ако последните не бъдат отстранени в този
срок, съдът с определение отказва да допусне оздравителния план до разглеждано от събранието
на кредиторите. Определението, с което се отказва да бъде допуснат плана, подлежи на
обжалване в 7 – дневен срок.

В случай че допусне оздравителния план за разглеждане от събранието на кредиторите,

съдът изпраща за обявяване в търговския регистър съобщение с датата за провеждане на
събранието на кредиторите за приемане на плана.

Всъщност оздравителният план се приема от събранието на кредиторите. Гласуват само

кредиторите с приети вземания и приравнените на тях кредитори. Гласуването се извършва по
класове, но общо – взето това гласуване по класове на практика има малко значение. Всеки клас
кредитори гласува отделно, като в закона са уредени 5 класа кредитори (чл. 703, ал. 2 ТЗ). Тези
класове се различават от реда на привилегиите на вземанията при осребряването. Те са следните:

(i) Първата категория кредитори са обезпечените кредитори, които имат залози,

ипотеки и право на задържане;

(ii) Вторият клас кредитори се състои от работници и служители със стари вземания,
т.е. това са вземания, които са възникнали преди датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност;

(iii) Третият клас кредитори са стари публичноправни вземания (по начало включва
всякакви вземания на държавата и общините);

(iv) Четвърти клас са всички необезпечени кредитори, като следва да се има предвид,
че участват само старите кредитори. Новите кредитори не участват на това
събрание и не могат да гласуват по приемането на оздравителен план, тъй като те
не се засягат от последния;

468
 (v) Накрая, пети клас са кредиторите по чл. 616, ал. 2 ТЗ (четирите категории
кредитори, които се удовлетворяват най – накрая).

По принцип може да се гласува и неприсъствено посредством писмено изявление с

нотариална заверка на подписа. Всеки клас приема оздравителния план с обикновено
мнозинство от размера на вземанията на съответния клас. Освен това, когато в оздравителния
план е предвидена продажба на предприятието или на обособена част от него (а в определени
случаи и по отношение на други факултативни елементи), се приема и оценка на имуществото.
Ако тази оценка не бъде приета, планът за оздравяване не се разглежда.

За да се приеме плана за оздравяване и за да бъде законосъобразно решението на

събранието на кредиторите за приемането му, от една страна, оздравителният план трябва да
отговаря на описаните по – горе изисквания на чл. 700 ТЗ, но от друга страна, също така трябва да
са налице и следните предпоставки (чл. 705 ТЗ):

(i) Всички кредитори да са гласували съобразно изискванията на закона. Те могат и да

не гласуват, но тук се има предвид, че когато гласуват, това трябва да стане при
спазване на изискванията – да гласува в съответния си клас; ако е чрез
представител, той да е надлежно упълномощен и т.н.;

(ii) Освен това, планът се приема с мнозинство на кредиторите с повече от половината

приети вземания, включени в одобрените от съда списъци. Няма значение обаче
от кой клас са кредиторите. Именно поради това гласуването по класове има малко
значение, тъй като макар кредиторите да гласуват по класове, накрая се прави
сумарна, обща преценка, за да се приеме един оздравителен план;

(iii) Ако оздравителният план предвижда непълно плащане по отношение на

определени кредитори (а на практика обикновено нещо такова се предвижда), то в
такъв случай поне един клас от кредиторите, които са приели този план, трябва да
получава непълно плащане. Тук гласуването по класове има значение. Идеята е да
не се допусне възможност определени категории кредитори, които имат
мнозинство от вземанията, да приемат план, който е изгоден за тях, а пък е в
ущърб на друг клас кредитори;

(iv) Също така задължително изискване за валидността на приемането на плана е

всички кредитори да са поставени при равни условия, освен ако ощетените
кредитори дадат писмено съгласие. Това изискване за равни условия най – вече
означава, че всички кредитори от един и същи клас ще получат един и същи
процент от своите вземания. „Едни и същи“ условия обаче не се отнася само до
размера на изпълнението, но и до времето за изпълнение, други условия, свързани
с изпълнението и т.н. Всичко това се преценява конкретно. Разбира се, ако даден
кредитор даде съгласие да бъде ощетен (законът допуска такава възможност), то
тогава няма пречка;
469
 (v) Друго условие е на несъгласен кредитор и несъгласен длъжник планът да
осигурява получаване на плащане, каквото би получил при разпределение на
имуществото при осребряване. Т.е. ако даден кредитор (почти невъзможно е на
практика да се осъществи хипотеза, в която длъжникът може да не е съгласен) не е
съгласен, той трябва според оздравителния план да получава не по – малко от
това, което би получил при осребряване. Ако е съгласен, може да получи по –
малко, но в противен случай не може. Това правило важи и в обратната насока, т.е.
друг кредитор не следва да получава повече, отколкото би получил при
осребряване, защото в такъв случай би се обогатил неоснователно.

Има и няколко правила, които касаят съдружници и акционери, т.е. длъжника:

(vi) Най – напред, оздравителният план не може да предвижда получаване на доход от

страна на съдружниците или акционерите до окончателното изплащане на
задълженията към класа кредитори, чиито интереси са засегнати от оздравителния
план. Т.е. старите кредитори трябва да се удовлетворят и едва след това
съдружниците или акционерите могат да започнат да получават доход. При
приемането на оздравителен план производството по несъстоятелност се
прекратява и дейността на длъжника продължава. В хода на тази дейност може да
се реализира печалба и по общия режим в такъв случай може да се получават
дивиденти. Но идеята на това специално ограничение е съдружниците и
акционерите да не получават дивиденти докато не бъдат удовлетворени
кредиторите. Принципно положение е, че кредиторите се ползват с предимство
пред съдружници и акционери, а и още повече, че съдружниците и акционерите
носят риска.

(vii) Последното изискване предвижда, че оздравителният план не може да предвижда

издръжка на едноличен търговец, неограничено отговорен съдружник и на
семействата им, по-голяма от определената от съда до окончателното изпълнение
на задълженията към класа кредитори, чиито интереси са засегнати от плана.

Съдът утвърждава оздравителния план с решение, когато са спазени изискванията на

закона. Т.е. най – напред кредиторите приемат оздравителния план, след което съдът извършва
контрол за законосъобразност и утвърждава плана с решение. Има различни становища по
отношение естеството на това съдебно решение. Според проф. Калайджиев по същината си то е
особен охранителен акт, тъй като съдът не се произнася по правен спор, а просто извършва
контрол за законосъобразност и оказва съдействие на кредиторите, които приемат това решение.
Освен това, тук става дума за решение на неперсонифицираната общност на кредиторите, която
действа чрез свой орган – събранието на кредиторите, като съдът оказва съдействие. Тази
хипотеза според проф. Калайджиев много наподобява и дори е идентична с института на
съдебната спогодба в гражданския процес. Съдебната спогодба е един смесен фактически състав,
който включва един гражданскоправен акт (договор), който след това се утвърждава от съда.

470
Актът на съда, с който се утвърждава съдебната спогодба, безспорно е охранителен акт. Именно
това е аргумент в полза на твърдението, че и при утвърждаването на оздравителния план
решението на съда по естеството си представлява охранителен акт.

Възможно е да бъдат предложени няколко отделни оздравителни плана. Правилата,

уреждащи тази възможност, обаче са неясни и се нуждаят от тълкуване. На първо място, разбира
се, в случай че има повече от един оздравителни планове, за приет се смята онзи, за който са
гласували кредиторите с повече от половината вземания. Това е безспорно. Законът обаче казва
„ако той не може да бъде утвърден…“. Тук вероятно като причина да не може да бъде утвърден се
има предвид, че планът не отговаря на изискванията на закона (като съдържание или като ред за
приемане). Трябва да се има предвид, че се визира хипотеза, в която планът не може да бъде
утвърден, въпреки че е приет от кредиторите с повече от половината от общия размер на
приетите вземания. В такъв случай се утвърждава планът, приет от класовете кредитори, чиито
интереси са увредени в най-голяма степен. Т.е. тук се предвижда изключени и планът може да
бъде приет не с мнозинство от общия размер на приетите вземания.

Поставя се обаче друг въпрос. В случай че са предложени повече от един оздравителни

планове, но за нито един от тях не гласуват кредитори с мнозинство повече от половината от
общия размер на приетите вземания, то намира ли приложение предходното правило и как да се
определи интересите на кои кредитори са увредени в най – голяма степен и в съответствие с кой
от всички предложени планове? Отговор на този въпрос законът не дава. Дори и в тази хипотеза
обаче не може да се приеме план, срещу който са гласували кредиторите с мнозинство повече от
половината от общия размер на приетите вземания.

Именно във връзка с последното, трябва да се има предвид, че тук има и отрицателна
предпоставка – трябва срещу съответния план да не са гласували кредитори с повече от
половината от приетите вземания.

Оздравителният план се приема от събранието на кредиторите. След това, след като съдът
извърши проверка за законосъобразността на плана, постановява 2 акта, които се инкорпорират в
един и същи документ, наречен „решение“, но по съществото си са отделни. На първо място,
съдът постановява (i) акт, наречен „решение за утвърждаване на плана“. В случай че има такова
решение за утвърждаване на плана, тогава се постановява и втория акт, инкорпориран в същия
документ, който е (ii) акт за прекратяване на производството по несъстоятелност. Това е така,
защото с утвърждаване на оздравителния план производството по несъстоятелност се
прекратява, а длъжникът продължава своята търговска дейност.

Съдебното решение се обявява в търговския регистър.

Освен че се прекратява производството по несъстоятелност, утвърденият оздравителен

план има и други правни последици. Те са уредени в чл. 706 ТЗ.

471
 На първо място, една група материалноправни последици се изразяват в това, че
длъжникът вече не е в производство по несъстоятелност, продължава своята търговска дейност и
т.н.

Освен това, оздравителният план е задължителен за длъжника и старите кредитори,

което означава, че вземанията на старите кредитори стават такива, каквито са описани в плана. В
някои случаи се предвижда, че те се намаляват по размер, но това което на практика винаги се
предвижда, е, че те се отсрочват и разсрочват. Също така може да се предвижда отпадане на
определени лихви и други подобни. Каквито и да са предвидените последици, те обикновено са
неблагоприятни за вземането. Това е така, защото на практика, чисто житейски, е невъзможно
един длъжник в тежко състояние да бъде оздравен, ако той не бъде облекчен по отношение на
част от своите задължения.

Оздравителният план обаче има действие само по отношение на старите кредитори.

Новите кредитори, т.е. тези кредитори, чиито вземания са възникнали след датата на решението
за откриване на производство по несъстоятелност, не се засягат на плана, нито участват в
неговото гласуване. Техните вземания си остават такива, каквито са и те могат да търсят
изпълнени по общия ред – да вадят изпълнителни листове и т.н., а освен това, понеже не се
засягат, могат и да искат откриване на ново производство по несъстоятелност.

Законът също така предвижда, че оздравителният план не засяга третите лица, които са
дали обезпечения за задълженията по плана. Т.е. тези обезпечения остават, макар това да не е
много точно. Това е така, но например ако едно трето лице е дало ипотека за обезпечаване на
едно задължение и това задължение се намали по размер в резултат на оздравителния план,
ипотеката ще си остане, обаче вече ще обезпечава задължение, което няма да бъде за същия
размер, чиято изискуемост няма да бъде същата, разноските и лихвите по което също могат да
бъдат други и т.н. Вън от това, ако дадено задължение се погаси, разбира се, обезпеченията също
ще се погасят. Т.е. правилото тук е, че обезпеченията не се погасяват сами по себе си в резултат на
оздравителния план, но ако се погаси главното задължение, бидейки акцесорни права, те следват
съдбата му и също се погасяват.

Оздравителният план може да и обикновено има преобразуващо действие. То се изразява

именно в гореописаното намаляване, отсрочване и разсрочване на вземания, новация и т.н. Въз
основа на това, което е предвидено в оздравителния план, кредиторите могат да се снабдяват с
изпълнителен лист за своите преобразувани вземания, но до преобразувания размер, т.е. до
размера, определен със оздравителния план.

На следващо място, оздравителният план има значение и по отношение на давността (чл.

707б ТЗ). Започва да тече нова давност от деня на влизане в сила на решението за утвърждаване
на оздравителния план, ако вземанията подлежат на незабавно удовлетворяване. Ако в
оздравителния план дадено задължение е отсрочено или разсрочено, то тогава давността започва
да тече от момента на настъпване на изискуемостта. В случай че оздравителният план не бъде

472
изпълнен, производството по несъстоятелност може да бъде възобновено. То може да бъде
възобновено и в други хипотези. В тези случаи давност не тече по отношение на приетите
вземания докато трае производството по възобновяване.

Основната характеристика на действието на оздравителния план е, че производството по

несъстоятелност се прекратява и всички последици на откриването на производството по
несъстоятелност отпадат – отпада десезирането на длъжника; управителните му органи се
възстановяват; освобождава се синдика и т.н. Възможно е обаче по искане на кредитор, на
надзорния орган или на длъжника съдът в решението за утвърждаване на оздравителния план
или по – късно може да определи имущество, с което длъжникът да се разпорежда само след
предварително разрешение от надзорния орган, а ако такъв не е конституиран – от съда. Освен
това, съставянето на надзорен орган обикновено се предвижда в оздравителния план, но може да
се предвиди и по – късно. Съдът може да заменя един или повече от членовете на надзорния
орган, отново с цел запазване имуществото на длъжника и по искане на кредитор, на надзорния
орган или на длъжника.

Неизпълнение на оздравителния план може да доведе до възобновяване на

производството по несъстоятелност. Производството по несъстоятелност се възобновява не само в
случай на неизпълнение на плана, а то се възобновява и ако има назначен надзорен орган и
длъжникът нарушава задълженията си по отношение на този надзорен орган, уредени в чл. 700а,
ал. 5 – ал. 8 ТЗ. Във всички тези хипотези може да се иска възобновяване на производството по
несъстоятелност.

Възобновяването не става по право по молба на легитимирани лица. Легитимирани да

подават молба за възобновяване на производство по несъстоятелност са:

(i) Кредиторите, които притежават не по – малко от 15 на 100 от общия размер на

вземанията. Трябва да се има предвид обаче, че тук се има предвид
преобразуваният съгласно оздравителния план размер на вземанията, а не
първоначалният размер.

(ii) Надзорния орган, когато длъжникът нарушава задълженията си, свързани с

контрола, който надзорния орган упражнява и описани в чл. 700а, ал. 5 – ал. 8 ТЗ.

Възобновяването на производството по несъстоятелност има действие за в бъдеще по

отношение на материалноправните последици от плана. Т.е. преобразуваните вземания не се
възстановяват в първоначалния им размер, а остават такива, каквито са определени от плана.
Освен това, във възобновеното производство по несъстоятелност второ оздравително
производство не може да се провежда. Принцип в производството по несъстоятелност е, че
оздравяване може да се провежда само веднъж.

473
 При възобновяване на производството не е необходимо повторно да се доказва
наличието на неплатежоспособност и/или свръхзадълженост, а производството пристъпва
направо към осребряване.

Както бе споменато и по – горе, в оздравителния план задължително трябва да се заделят

средства з удовлетворяване на неприети вземания, за които има предявени установителни искове
по чл. 694 ТЗ.

74. Предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност. Извънсъдебно

споразумение – сключване, действие

В производството по несъстоятелност се удовлетворяват кредитори с парични вземания,

като непаричните вземания се трансформират в парични. По начало обаче се удовлетворяват само
онези кредитори, които са предяви вземанията си. Ето защо законът предвижда, че кредиторите
трябва да инициират и да поискат да бъдат удовлетворени в хода на производството по
несъстоятелност. Има и правила, предвиждащи служебно съставяне на списък за определени
кредитори, но това е изключение, а принципът е, че кредиторите трябва да предявят вземанията
си, за да бъдат удовлетворени.

Самото предявяване на вземанията се извършва с писмена молба, в която се посочват

основанието и размерът на вземанията, както и обезпеченията и привилегиите. Към молбата се
прилагат и писмени доказателства.

Предявяването на вземанията трябва да се извърши в едномесечен срок от обявяването в

търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност. Този срок е
преклузивен. Ако кредитор предяви свое вземане след изтичането на този срок, той няма право
да оспорва вече приети вземания или извършено разпределение. Ако вече е извършено
разпределение, такъв кредитор се удовлетворява от остатъка. Ако бъдат извършени някакви
допълнителни разноски във връзка с приемането на вземането, те са за сметка на този кредитор.

Трябва да се има предвид обаче, че дори това допълнително предявяване на вземанията

след изтичане на 1 – месечния срок по чл. 685, ал. 1 ТЗ може да бъде направено най – късно в 2 –
месечен срок от изтичането на срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ (чл. 688, ал. 1 ТЗ). След изтичането на този
допълнителен 2 – месечен срок старо вземане (възникнало преди датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност) не може да се предявява. Тъй като такова
вземане не може да се предявява, то няма да се удовлетвори и съответно след приключване на
производството ще се погаси.

По отношение на новите кредитори, т.е. кредитори, чиито вземания са възникнали след

датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност и не са изпълнени на
падежа (тъй като новите кредитори могат да получават изпълнение след откриване на
производство по несъстоятелност, за тях няма ограничение, както е при старите), те могат да
предявяват вземанията си по общия ред и за тях синдикът съставя допълнителен списък (чл. 688,

474
ал. 3 ТЗ). Това правило обаче касае само онези нови кредитори, чиито вземания са възникнали до
датата на утвърждаване на оздравителен план, тъй като след утвърждаване на оздравителен план
производството по несъстоятелност се прекратява, а в оздравителния план участват само старите
кредитори, новите кредитори не се засягат от оздравителния план. Вземанията на новите
кредитори обаче не се засягат, въпреки прекратяването на производството по несъстоятелност в
резултат на утвърждаване на оздравителния план. Те се изпълняват по общия ред.

С предявяване на вземането се прекъсва давността. Чл. 685а ТЗ урежда специални правила

в тази насока. Т.е., както бе описано по – горе, давността веднъж се прекъсва с подаване на молба
за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на кредитора, които е предявил
молбата, както и по отношение на всички, които са се присъединили, а от своя страна
предявяването на вземането отново прекъсва давността. В случай че даден кредитор предяви
свое вземане и то не бъде прието, той трябва да предяви установителен иск, като в този случай
давността отново се прекъсва. Последното е предвидено, защото ако вземането не бъде прието,
действието на прекъсването на давността поради предявяването на вземането отпада. Ако
установителният иск не бъде уважен, давността не се смята за прекъсната. Тя не се смята за
прекъсната и в случай че установителен иск изобщо не бъде предявен.

След като се предявят вземанията в рамките на трите месеца, описани по – горе (1 -

месечен срок + допълнителен 2 – месечен срок), синдикът съставя списъци. Той може да състави
няколко списъка – един първоначален, допълнителни списъци за нови вземания и т.н. Синдикът
по начало съставя 3 списъка, а именно:

(i) Списък на приетите вземания. Вземанията се посочват в този списък по реда на

постъпването им, с отбелязване на кредитора, размера и основанието на
вземането, привилегиите и обезпеченията, датата на предявяването.

(ii) За вземания на работници и служители, произтичащи от трудови правоотношения

и за публични вземания, които са установени с влязъл в сила акт, списъци се
съставят служебно. Тези вземания могат да бъдат предявени, но дори и да не
бъдат, синдикът служебно съставя списъци за тях. Ако обаче те не бъдат
предявени, а също и синдикът не състави списък, те би следвало да се погасяват.

(iii) На трето място, синдикът съставя и списък на неприетите вземания. В този списък
се включват предявени вземания, за които синдикът счита, че няма достатъчно
доказателства, които да ги установяват.

Законът не предвижда краен срок за изготвянето на тези списъци. В практиката синдикът

обикновено дори не изчаква да изтекат трите месеца (1 -месечен срок + допълнителен 2 –
месечен срок), за да състави тези списъци, а ги съставя, след което ги допълва. След изготвяне на
всички тези списъци синдикът е длъжен незабавно да ги предостави на разположение на
длъжника и на всички кредитори, като заедно с това трябва да ги предостави за обявяване в
търговския регистър. Всички тези списъци подлежат на обвяване в търговския регистър.
475
 В 7 – дневен срок, който е преклузивен, от датата на обявяването на тези списъци в
търговския регистър всеки един от тях може да бъде оспорен пред съда от всеки кредитор или от
длъжника. Възражение по списъка се подава с копие до синдика. Синдикът е длъжен да
представи становище по възражението пред съда в 3 – дневен срок от получаване на това
възражение, но не по късно от датата за провеждане на съдебното заседание за разглеждане на
възражението.

Законът урежда и някои неоспорими вземания, т.е. такива, които не могат да бъдат
оспорвани. Това са вземания, които са установени с влязло в сила съдебно решение, постановено
след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, по което е взел
участие синдикът. Това всъщност са решения или по искове по чл. 694 ТЗ, или по искове по чл. 637
ТЗ, при които един кредитор е водил иск срещу длъжника, производството е било спряно, след
това вземането не е било прието, поради това пък производството е било възобновено и
вземането е било установено с влязла в сила решение.

Списъкът на приетите вземания, изготвен от синдика, подлежи на одобрение от съда. Ако

срещу списъка няма възражения, съдът го одобрява в закрито заседание незабавно след изтичане
на срока за подаване на възражения. Съдът се произнася с определение. В случай че има
възражения, тогава съдът разглежда възраженията в открито заседание, като участие взимат
длъжникът, синдикът, кредиторът, включването или невключването на чието вземане се оспорва,
както и направилият възражението кредитор. По начало всички възражения се гледат в едно
заседание. В случай че съдът намери предявените възражения за основателни, той одобрява
списъка, като нанася съответната корекция (може да го допълни, да изключи вземане, да
промени вземане и т.н.). И в двата случа съдът се произнася с определение в 14 – дневен срок
след датата на заседанието, като обаче този срок е инструктивен.

Определението за одобряване на списъка на приетите вземания се обявява в търговския

регистър и то не подлежи на обжалване.

Всички вземания, които са включени в одобрения от съда списък на приетите вземания,

представляват приетите вземания. Кредиторите с вземания, които са включени в този одобрен от
съда списък на приетите вземания, по начало имат право на глас в събранието на кредиторите. Те
могат да гласуват оздравителен план, участват в разпределението и т.н.

Списъкът на приетите вземания може да бъде променян и допълван, в зависимост от това

дали се предявяват нови вземания на кредитори или пък в зависимост от изхода на производства
по искове, които се водят по отношение на оспорване на включването или невключването на
дадени вземания в този списък.

Кредитор или длъжник, който е направил възражение срещу списъка в 7 – дневния срок
след обявяването на списъка в търговския регистър, в случай че възражението не бъде уважено,
може да води иск за установяването на съществуването или несъществуването на вземане. Този
иск трябва да се предяви в преклузивен 7 - дневен срок от момента на обявяване в търговския
476
регистър на определението на съда за одобряване на списъка на приетите вземания. Искът се
предявява пред съда по несъстоятелността, като се разглежда от друг състав (т.е. от друг съдия),
различен от този, постановил определението за одобрение на списъка.

Такъв иск може да се предявява както от кредитор, чието вземане е изключено от списъка
на приетите вземания, така и от кредитор и длъжника за вземане, което е включено в списъка на
приетите вземания.

Решението по иска има сила на пресъдено нещо по отношение на всички кредитори, на

синдика и на длъжника.

Исковете по чл. 694 ТЗ са установителни искове и се гледат в рамките на обикновено

триинстанционно производство. То може да продължи години. Поради това, в случай че има
оздравителен план, който е утвърден от съда, в оздравителния план задължително се заделят
средства за удовлетворяване на вземания, които са предмет на такива искове.

Понастоящем се установява нова съдебна практика по чл. 694 ТЗ, която според проф.
Калайджиев не е коректна. Според тази практика по установителните искове по чл. 694 ТЗ участва
само длъжникът,а синдикът не участва като страна. Тази практика се основава на това, че в закона
не е предвидено изрично, че синдикът трябва да участва. Проблемът обаче е свързан с това, че
идеята синдикът да участва във всички тези производства е, че неговото участие (поради
разбирането, че той представлява и защитава интересите на всички кредитори) осигурява
разпростиране на силата на пресъдено нещо на решението по такъв иск по отношение на всички
кредитори. Според проф. Калайджиев би следвало в хода на това производство да участват всички
лица, които са оспорили списъците, които са направили възражение преди това, и те да се
конституират като страни. Това би следвало да е така, защото е възможно например даден
кредитор да възрази срещу вземане, което е включено в списъка на приетите вземания, в
следствие на което съдът изключва това вземане. Кредиторът, чието вземане е изключено обаче
предявява установителен иск за установяване на съществуването на това вземане. Този
установителен иск обаче се предявява срещу длъжника, а кредиторът, направил възражението
срещу въпросното вземане, вече не участва в това производство. Именно това допуска
възможност да се води симулативен процес.

Извънсъдебно споразумение на кредиторите

Всъщност има 3 основни начина за приключване на производството по несъстоятелност, а

именно:

(i) Чрез провеждане на осребряване. Като трябва да се има предвид и хипотезата,

когато няма достатъчно средства за провеждане на производството по
несъстоятелност, длъжникът направо се обявява в несъстоятелност без да се
извършва осребряване, като производството се спира за 1 година;

(ii) Чрез съставяне на оздравителен план и провеждане на оздравяване;

477
 (iii) Чрез извънсъдебно споразумение на кредиторите.

В последния случа (извънсъдебно споразумение) всички кредитори трябва да сключат

споразумението за прекратяване на производството. За да се случи това, трябва да се постигне
съгласие относно това какво ще получи всеки отделен кредитор. С оглед на последно, такова
споразумение трябва да обхване всички вземания на всички кредитори (включително кое ще се
погаси, кое няма да се погаси, кое ще се разсрочи, кое ще се отсрочи и т.н.). Сключване на такова
споразумение на практика е възможно в случаите, в които длъжникът има сравнително ограничен
брой кредитори. Когато кредиторите са много на брой, сключването на такова споразумение е
много трудно, а дори и невъзможно.

Споразумението е нищожно, ако в него не е участвал някой от кредиторите с приети

вземания.

Споразумението по естеството си представлява многостранна сделка. Страни по нея са

кредиторите с приети вземания и длъжника. То може да бъде сключено във всяко положение на
производството по несъстоятелност, т.е. няма значение в коя фаза се сключва. Единственото
изискване е споразумението да се сключи в писмена форма за действителност и в него да
участват всички кредитори с приети вземания.

Сключването на такова споразумение води до прекратяване на производството по

несъстоятелност, макар самото споразумение да не прекратява производството, тъй като е
необходимо съдът да го прекрати с решение. Съдът в тези случаи прекратява производството,
само ако няма предявени положителни или отрицателни установителни искове по чл. 694 ТЗ,
свързани с предявените вземания. Решението на съда се обявява в търговския регистър и
подлежи на обжалване. Т.е., освен изискването за писмена форма и за участие на всички
кредитори с приети вземания и на длъжника, се предвижда и една отрицателна предпоставка –
да няма предявени искове по чл. 694 ТЗ.

В случай че длъжникът не изпълнява задълженията си по това споразумение, тогава

кредиторите, които имат вземания с не по – малко от 15 на 100 от общия размер на вземанията,
но съобразно споразумението, а не съобразно размера на вземанията преди това, могат да
поискат възобновяване на производството по несъстоятелност. В случай че това стане,
оздравяване не може да се провежда. Последното е така, защото споразумението между
кредиторите в известен смисъл изпълнява именно ролята на оздравяване.

75. Обявяване в несъстоятелност – предпоставки, действие. Осребряване на масата на

несъстоятелността

Обявяването в несъстоятелност също става със съдебно решение. В закона са посочени

хипотезите, в които се постановява такова решение.

478
 Най – напред, решение за обявяване в несъстоятелност може да се постанови от съда
едновременно с решението за откриване в производство по несъстоятелност, ако е очевидно, че
продължаването на дейността би увредило масата на несъстоятелността, съответно интересите на
кредиторите.

Освен това, обявяване в несъстоятелност заедно с решението за откриване на

производството по несъстоятелност се постановява и в случаите, когато имуществото на длъжника
не е достатъчно за покриване на разноските по производството по несъстоятелност. В този случай,
както бе описано по – горе, производството се спира веднага след постановяване на решението за
срок от 1 година докато се наберат средства за покриване на разноските. Ако се намерят средства
или пък някой кредитор внесе необходимата сума за разноските, тогава производството
продължава. Ако обаче след изтичане на този 1 – годишен срок не се открият средства, тогава
производството директно се прекратява.

Длъжникът се обявява в несъстоятелност и се пристъпва към осребряване и в случаите, в

които не е бил предложен оздравителен план или пък е бил предложен оздравителен план, но
той не е бил приет от събранието на кредиторите или не е бил утвърден от съда.

На следващо място, длъжникът се обявява в несъстоятелност и когато има неизпълнение

на оздравителния план, поради което се възобновява производството по несъстоятелност. Т.е. при
възобновяване на производството по несъстоятелност след като е бил приет оздравителен план
при всички случай длъжникът се обявява в несъстоятелност.

Има и други случаи, в които длъжникът се обявява в несъстоятелност. Съществува една

особена хипотеза, в която може да се приеме споразумение между всички кредитори, с което да
прекратят производството по несъстоятелност. Трябва всички кредитори да дадат съгласие за
това. В тази хипотеза ако споразумението не бъде изпълнено, производството по несъстоятелност
може да бъде възобновено. Бъде ли производството възобновено, длъжникът директно се
обявява в несъстоятелност, като оздравяване не може да се провежда.

Решението за обявяване на длъжника в несъстоятелност има определено в закона

минимално съдържание (чл. 711 ТЗ):

(i) Длъжникът се обявява в несъстоятелност и се постановява прекратяване на

дейността на предприятието. Откриването на производство по несъстоятелност не
води само по себе си до прекратяване на дейността. По принцип длъжникът
продължава дейността си под надзора на синдика. Обявяването в несъстоятелност
обаче води до прекратяване на дейността на длъжника. След обявяването в
несъстоятелност търговска дейност повече не се извършва, цялото имущество се
осребрява, извършва се разпределение на кредиторите и всичко приключва;

(ii) С решението също така се постановява обща възбрана и запор върху цялото
имущество на длъжника. Това е особено обезпечение, което е характерно само за

479
 производството по несъстоятелност. Запор и възбрана могат да се налагат и в
исковия процес, и в обезпечителния процес, и като предварителна обезпечителна
мярка, и с решението за откриване на производство по несъстоятелност и т.н., но
във всички тези случаи запорът и забраната имат за предмет отделни,
определени, конкретни движими вещи и недвижими имоти. В тази хипотеза
обаче с решението за обявяване в несъстоятелност съдът налага обща възбрана и
запор. Те обхващат всички движими вещи, недвижими имоти и вземания, въобще
цялото имущество на длъжника;

(iii) На следващо място, с решението за обявяване в несъстоятелност се прекратяват

правомощията на органите на длъжник, когато последният е юридическо лице.
Единствен орган остава синдикът;

(iv) Длъжникът също така се лишава от право да управлява и да се разпорежда с

имуществото, включено в масата на несъстоятелността, т.е. той се десезира. Тук
вече във всички случаи става дума за пълно десезиране.

(v) Накрая, с решението за обявяване в несъстоятелност се постановява започване на

осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, и
разпределение на осребреното имущество.

Последиците на това съдебно решение от процесуалноправна гледна точка са, че започва

осребряване на имуществото в масата на несъстоятелността. Последиците от материалнопрана
гледна точка пък се изразяват в това, че: (i) длъжникът престава да бъде търговец, не може
повече да извършва търговска дейност; (ii) той се десезира напълно, т.е. вече не може да
извършва каквито и да било управителни или разпоредителни действия с имуществото, което е
включено в масата на несъстоятелността; и (iii) правомощията на длъжника – юридическо лице се
прекратяват. Последното (относно прекратяването на правомощията на органите на длъжника –
юридическо лице) е така от материалноправна гледана точка, но в процесите, които се развиват
(например по чл. 694 ТЗ, павловите искове, искове за недействителност по чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ и
т.н.), органите на длъжника продължават да го представляват.

По силата на наложената обща забрана и запор всякакви разпореждания от страна на

длъжника с имуществото в масата на несъстоятелността са относително недействителни по
отношение на кредиторите.

Съдебното решение има действие erga omnes и подлежи на незабавно изпълнение (както
и решението за откриване на производство по несъстоятелност). Решението може да се обжалва,
но обжалването не спира изпълнението. Освен това, решението за обявяване в несъстоятелност се
обявява в търговския регистър.

Има и една особена материалноправна последица, която настъпва по право със самото
постановяване на решението, като тя се състои в това, че от датата на решението за обявяване на

480
длъжника в несъстоятелност всички парични и непарични задължения стават изискуеми.
Поначало старите непарични задължения се трансформират в парични още с датата на откриване
на производството по несъстоятелност. Независимо обаче дали стари или нови, всички
задължения стават изискуеми от датата на решението за обявяване на длъжника в
несъстоятелност. Това е така, защото в противен случай те няма да могат да се удовлетворят в
производството по несъстоятелност при осребряването.

Осребряване

Характерна особеност на осребряването по българското законодателство е, че Търговският

закон съдържа самостоятелен режим, регулиращ осребряването, а то не се извършва чрез
субсидиарно прилагане на правилата на Гражданския процесуален кодекс.

Основният изпълнителен способ, предвиден в производството е по несъстоятелност, е

продажба (наричана още „продан“). Има обаче и редица други способи, като някои от тях са
много специфични и не са познати на изпълнителния граждански процес.

Осребряването се извършва въз основата на определени основни принципи и положения,

които са следните:

На първо място, осребряването се осъществява изцяло от синдика. Всички продажби и

други изпълнителни способи се извършват от синдика. Има обаче една особеност. Тъй като
несъстоятелността е съдебно производство, синдикът действа под надзора на съда по
несъстоятелността. Ето защо всяко изпълнително действие може да се извърши само с изричното
разрешение на съда, дадено по повод конкретно предложение на синдика. Законът дори
предвижда срокове, в които съдът трябва да се произнесе по дадено предложение. Тези срокове
обаче, както всички срокове, адресирани до съда в гражданския процес, са инструктивни. Трябва
да се има предвид и нещо друго. Синдикът извършва продажбата, а съдът дава разрешение.
Обаче вещноправното действие на продажбата настъпва с издаването на постановление за
възлагане от съда. Т.е. съдът не само дава разрешение, но също така издава постановление за
възлагане. Тук има отклонение от възприетото в общото изпълнително производство в
граждански процес. В последния всички продажби се извършват от съдебен изпълнител, няма
друг орган, няма друг орган, който да извършва изпълнителните действия, като също така не се
осъществява и надзор от съда. В изпълнителното производство недвижимите имоти също се
прехвърлят с постановление за възлагане, но там това постановление се издава от съдебния
изпълнител и то е съдебен акт, който има материалноправни последици, защото то прехвърля
собствеността. Т.е. има принципни различия между изпълнителното производство в общия
граждански процес и производството по осребряване в несъстоятелността, като те са най – вече с
оглед участието на съда

Кредиторите имат право да определят реда и начина, по който да се извърши продажбата.

Това е така, защото има редица различни възможни способи за продажба (имуществото да се
продаде en bloc, да се продаде обособена част от него, да се продават активите поотделно и т.н.) и
481
се счита, че тъй като това се извършва в интерес на кредиторите, те самите най – добре могат да
преценят кой начин е най – подходящ. Ако събранието на кредиторите не може да приеме
решение по какъв точно начин да се извърши продажбата, тогава решението се приема от
синдика.

Освен това, осребряването не се провежда самоцелно, а се провежда дотолкова,

доколкото обслужва и отговаря на целта на производството по несъстоятелност, а именно
продават се онези активи, които са необходими за набиране на средства за покриване на
задълженията на длъжника. Т.е. осребряването трябва да бъде подчинено на и да се извършва с
тази цел. С оглед на това, че е възможно да се извърши продажба на цялото имущество като
съвкупност или на обособени негови части, е предвиден принцип, съгласно който при такава
продажба на цялото имущество или на обособена част от него кредиторите не може да се
поставят в по – неблагоприятно положение от това, в което биха се намирали, ако активите се
продават поотделно и самостоятелно.

Както бе споменато по – горе, основният изпълнителен способ, който се прилага в

производството по осребряване, е продажбата чрез тайно наддаване. Тази продажба най –
напред трябва да бъде разгласена, като не е от значение какво се продава – движими вещи,
недвижими имоти, вземания и т.н. Чл. 717а, ал. 1 ТЗ посочва съдържанието на обявлението за
продажба. Това обявление трябва да се постави на видно място в сградата на общината по
седалището на длъжника и в сградата по адреса на управление на длъжника в срок не по – кратък
от 14 дни преди посоченият в обявлението ден. Също така това обявление се публикува и в
нарочен бюлетин на Министерство на икономиката и енергетиката в срок не по – кратък от 14 дни
преди посоченият в обявлението ден за продажбата. Обявлението за публична продан в общото
изпълнително производство се поставя в районния съд.

Самата продажба се провежда в канцеларията на синдика или на адреса на управление на

длъжника в деня, който е посочен в обявлението. Тя може да бъде извършена само в деня,
посочен в обявлението.

Има определени лица, които нямат право да участват в публичната продан. Те са

аналогични на лицата, които не могат участват в проданта по ГПК. На първо място, това са
всякакви лица, които са заинтересовани – длъжника, негов представител, синдика, както и лицата,
посочени в чл. 185 ЗЗД. В случай че имуществото е купено от лице, което няма право да наддава,
продажбата е недействителна. Ако такъв купувач е внесъл някаква сума във връзка с такава
продажба, тя не подлежи на връщане, а остава в масата на несъстоятелността.

По начало, както и по ГПК, е предвидено, че се внася задатък в размер на 10 % от всеки от

наддавачите. Всеки наддавач прави наддавателно предложение, което е писмено и се представя
в затворен плик. Тези наддавателни предложения се регистрират от синдика във входящ регистър,
който се води във връзка със съответната продажба, по реда на постъпването им. Резултатите от
наддаването се обявяват от синдика веднага след изтичане на посочения в обявлението краен

482
срок за приемане на предложения. Синдикът обявява предложенията в присъствието на явилите
се наддавачи и ги отбелязва в протокол по реда на отваряне на пликовете. Този протокол се
подписва от синдика и явилите се наддавачи. За купувач се обявява наддавачът, който е
предложил най – висока цена. В случай че има повече от един наддавачи, които са предложили
една и съща цена, тогава незабавно се провежда явен търг. Ако не са се явили наддавачи, не са
направили валидни наддавателни предложения или не са внесли цената, се провежда втора
продажба, като началната цена в този случай е 80% от началната оценка. Иначе тази втора
продажба се провежда по същия ред като първоначалната продажба. Тук възниква един чисто
практически проблем, свързан с това, че законът единствено предвижда, че се провежда втора
продажба при начална цена 80% от началната оценка, в случай че първата продажба е неуспешна.
Няма правила обаче, които да предвиждат, че ако втората също бъде неуспешна, ще се провежда
трета, четвърта и т.н. продажба.

Участникът, който е спечелил наддаването, трябва да внесе цената в 5 – дневен срок от

приключване на продажбата (чл. 717д ТЗ). В случай че той не внесе цената в този срок,
предоставеният от него задатък се задържа и остава в масата на несъстоятелността, а
имущественото право се предлага последователно на следващите по ред наддавачи, дали
следващите по размер предложения, но само ако не са оттеглили своите задатъци.

При приключила продажба, след внасянето на цената, съдът по несъстоятелността издава

постановление за възлагане на съответното право. Постановлението се издава в деня, следващ
деня на плащането. Самото постановление има прехвърлително действие, т.е. имуществото
право – предмет на тази публична продан, извършена по този ред, се придобива от купувача не от
момента на продажбата, а с постановлението за възлагане. То е юридическият факт, който има
прехвърлително действие.

Постановлението за възлагане има различно действие в зависимост от това дали става

дума за движими вещи или за недвижими имоти. По отношение на движимите вещи
постановлението за възлагане представлява оригинерен придобивен способ (така е и по ГПК). По
отношение на недвижимите имоти обаче постановлението за възлагане е деривативен способ.
Ето защо ако даден недвижим имот не е принадлежал на длъжника, купувачът по правило няма
да стане собственик или поне не на това основание.

Постановлението за възлагане може да се обжалва пред апелативния съд от участващите в

наддването и от длъжника. В случай че постановлението не бъде обжалвано, действителността на
продажбата може се оспори по исков път, ако в нея е участвало лице, което няма право да участва
(длъжника, синдика или свързани лица), или ако не е платена цената. В последния случай обаче
купувачът може да внесе цената и да отклони уважаването на иска за недействителност на
продажбата. Ако постановлението за възлагане бъде отменено, се извършва нова продажба.

Купувачът се въвежда във владение от синдика въз основа на влязло в сила постановление
за възлагане. Въвода във владение се отнася до недвижими имоти и се извършва срещу всяко

483
лице, което се намира във владение. Обаче лицето, срещу което се извършва въвода, може да
оспорва по исков път (отрицателен или положителен установителен иск) правата на купувача (ако
например длъжника не е бил собственик на недвижимия имот).

Публичната продан погасява всички ипотеки.

В случай на съсобственост предмет на продажба е само идеалната част на длъжника.

Имотът или вещта може да бъде продаден и изцяло, ако всички съсобственици дадат писмено
съгласие.

Освен това, при продажба на ипотекиран имот синдикът изпраща съобщение за

насрочването на продажбата до съответния ипотекарен кредитор. Тук става дума за една особена
хипотеза, при която от длъжника се продава ипотекиран имот, който е даден като обезпечение на
задължение на друго лице, т.е. длъжникът е ипотекирал свой имот за обезпечаване на чужд дълг.
Тогава този кредитор не участва в производството по несъстоятелност, защото имотът е даден за
обезпечение на чужд дълг, т.е. той не е кредитор на длъжника по несъстоятелността. Поради това
е предвидено, че такъв ипотекарен кредитор трябва да бъде уведомен за продажбата.

Законът урежда и някои особени случаи на продажба.

По предложение на синдика съдът може да разреши, в случай че публичната продан не се

е осъществила поради неявяване на купувача или пък поради това, че купувачът се е отказал,
проданта да се извърши чрез пряко договаряне или чрез посредник. Предпоставка за
извършването на продан по този ред обаче е първо да е била организирана публична продан и тя
да е била безуспешна.

Чл. 718а ТЗ урежда и специално правило по отношение продажба на жилища с наематели

работници и служители, но то не е толкова съществено.

Също така е предвидено специално правило, регулиращо продажба на дялове в други

дружества, които са собственост на длъжника. Т.е. имат се предвид хипотези, в които длъжникът е
съдружник в друго дружество. Членствените права на длъжника в други дружества също
представляват активи и се включват в масата на несъстоятелността. В закона е предвиден, че
такива дялове се продават, само след като бъдат предложени за изкупуване на останалите
съдружници и в случай че това предложение не бъде прието в срок от 1 месец. Това правило
обаче, което е предвидено в производството по несъстоятелност, не е съобразено с режима на
принудително изпълнение върху дялове, който е уреден в ГПК. Там е уреден специален режим в
тази насока. ГПК е по – нов закон и по начало режимът по ТЗ би следвало да се синхронизира с
този по ГПК.

По начало, за да може купувачът на каквито и да било активи, които е придобил чрез

публична продан или чрез друг способ, да се разпорежда с тези активи, трябва да е платил цената.
Ако такъв купувач се разпореди с придобитите активи без да е платил цялата или част от цената,
такива разпоредителни действия са недействителни по отношение на кредиторите.
484
 Законът урежда особени правила по отношение на вещи и изобщо имущества, спрямо
които е учреден особен залог. По начало заложните кредитори с особен залог се удовлетворяват
извън несъстоятелността, т.е. те предявяват вземанията си, но самото удовлетворяване става
извън несъстоятелността. Такива кредитори имат право сами да продадат заложеното имущество.

76. Разпределение на осребреното имущество. Приключване и възобновяване на

производството по несъстоятелност. Възстановяване правата на длъжника

След като имуществото бъде осребрено, се извършва разпределение. Разпределение се

прави само тогава, когато няма достатъчно имущество за удовлетворяване на всички кредитори.
Законът казва, че разпределение се извършва тогава, когато се съберат достатъчно парични
средства. Последното е фактическа преценка. Няма пречка да се извършват няколко
разпределяния, т.е. в даден момент, когато са събрани някакви средства, те да се разпределят,
след което след време, когато отново се съберат средства, да се извърши ново разпределение и
т.н.

Самото разпределени се извършва въз основа на сметка, която синдикът прави. Тази
сметка винаги е частична докато не бъдат изплатени изцяло задълженията или пък не бъде
осребрена цялата маса на несъстоятелността.

При разпределението вземанията се удовлетворяват по ред. Този ред е различен от реда,

уреден в чл. 136 ЗЗД, който се прилага при индивидуалното принудително изпълнение. Този ред е
следния (чл. 722 ТЗ):

(i) Привилигировани кредитори от първи ред са тези със залог или ипотека. Те имат
особена привилегия;

(ii) Втори ред са кредиторите с право на задържане, като те също имат особена
привилегия;

След това вече следват кредиторите с общи привилегии:

(iii) На трето място стоят вземанията за разноски по несъстоятелността. Чл. 723 ТЗ

подробно описва какво представлява разноски по несъстоятелността. Следва да се
има предвид, че заплатите на работниците и служителите, които им се дължат след
откриване на производството по несъстоятелност, също представляват разноски по
несъстоятелността. Това е възприето с идеята те да се удовлетворят по рано, с
оглед да се гарантира справедливостта;

(iv) На четвърто място са поставени старите вземания по трудови правоотношения, т.е.

такива, които са възникнали преди датата на решението за откриване на
производството по несъстоятелност;

485
 (v) Следващи по ред са вземанията на трети лица за издръжка;

(vi) На шесто място са публичноправните задължения на държавата и общините,

възникнали до датата на решението за откриване на производството по
несъстоятелност, т.е. старите публичноправни задължнения;

(vii) Седми по ред са новите кредитори за своите вземания, възникнали след датата на
решението за откриване на производство по несъстоятелност и неплатени на
падежа, като тук обаче се включва и държавата за новите си публичноправни
вземания, включително и за ДДС, който се начислява в хода на производството по
несъстоятелност;

(viii) На осмо място са всички хирографарни кредитори;

(ix) Има 4 категории кредитори, които се удовлетворяват най – накрая, като те

всъщност са кредиторите по чл. 616, ал. 2 ТЗ. Те се удовлетворяват в същия ред,
както са описани в чл. 616, ал. 2 ТЗ.

По начало привилигированите кредитори с особена привилегия се удовлетворяват по

реда на учредяване на тяхното вземане, докато останалите се удовлетворяват съразмерно.

Има особени правила по отношение на обезпечените кредитори и кредиторите с право на

задържане. По правило те се удовлетворяват в съответствие с реда на своето вземане, но ако
остане нещо над размера на тяхното вземане, то се включва в масата на несъстоятелността. Ако
обаче след продажбата на съответната вещ или имот, служеща като обезпечение, те не могат да
се удовлетворят изцяло, за остатъка те се включват като хирографарни кредитори.

Освен това са уредени и специални правила по отношение на кредитори с вземания под

отлагателно и прекратително условие. Тези с вземане под отлагателно условие се удовлетворяват
като кредитор с оспорени вземания. За кредиторите с оспорени вземания задължително се
отделят пари за тяхното удовлетворение. Ако е оспорено само обезпечение на даден кредитор,
първоначално такъв кредитор се удовлетворява като необезпечен кредитор, а се заделят суми,
съответни на обезпеченията, чиято съдба зависи от изхода на производството по оспорване.
Кредиторите с вземания, които са под прекратително условие, се включват в разпределението
като кредитори с безусловни вземания докато не настъпи условието. Ако условието настъпи,
такива кредитори няма да получат нищо, но ако не настъпи, те се удовлетворяват.

Сметката за разпределение, изготвена от синдика, стои не по – малко от 14 дни в съда на

разпложение на кредиторите и длъжника (чл. 727 ТЗ). Възражения срещу нея могат да правят:
длъжникът, комитетът на кредиторите, всеки кредитор. Такива възражения могат да се правят в
този 14 – дневен срок, след което сметката се одобрява от съда, а в последствие се обявява в
търговския регистър от синдика. В тази сметка допълнително може да се включват кредитори и
суми.

486
 След извършване на разпределението, както бе споменато и по – горе, синдикът трябва да
дава отчет за своята дейност на съда по несъстоятелността. Обаче след като осребри цялата маса
на несъстоятелността, синдикът трябва да изготви окончателен отчет. Освен това, той изготвя
доклад за извършените разпределения на сумите, които са събрани от осребряването и за
останалите неплатени вземания. Такъв отчет и доклад синдикът трябва да изготви не по – късно от
1 месец след изчерпване на масата на несъстоятелността, с изключение на непродаваемите вещи.
В 14 – дневен срок от получаване на окончателния отчет съдът е длъжен да свика задължително
събрание на кредиторите. Това събрание на кредиторите има 2 задачи: (i) то трябва да приеме
решение за приемане на доклада и (ii) да вземе решение за непродаваемите вещи. По отношение
на непродаваемите вещи събранието на кредиторите може да вземе решение да бъдат
предоставени на длъжника, но може да реши и с тях да се направи нещо друго.

След провеждането на това заключително събрание на кредиторите и приемането на

решение за одобряване на отчета и за непродаваемите вещи, съдът трябва да вземе решение за
приключване на производството по несъстоятелност. Производството по несъстоятелност е
производство, което започва по молба на легитимирано лице и завършва с акт на съда. То не
може да завърши без акт на съда, т.е. във всички случаи трябва да има решение на съда. За да
може съдът да вземе решение за приключване на производството по несъстоятелност, трябва или
да са изплатени всички задължения, или масата на несъстоятелността да е изчерпана.

Приетото от съда решение за приключване на производството по несъстоятелност

подлежи на обжалване в 7 – дневен срок от вписването му в тъговския регистър. Процесът е
триинстанционен.

След приемането на такова решение, съдът постановява заличаване на търговеца –

длъжник от търговския регистър. Решението подлежи на обявяване в търговския регистър.

Последиците от това решение за приключване на производството са следните:

(i) Прекратява се производството по несъстоятелност;

(ii) Прекратяват се правомощията на синдика;

(iii) Прекратяват се всички други правни последици от производството по

несъстоятелност – възбрани, запори и т.н.;

(iv) Освен това, от материалноправна гледна точка, всички непредявени в

производството вземания и всички неупражнени права (т.е. неудовлетворени
права) се погасяват.

Всъщност има 3 основни начина за приключване на производството по несъстоятелност, а

именно:

487
 (iv) Чрез провеждане на осребряване. Като трябва да се има предвид и хипотезата,
когато няма достатъчно средства за провеждане на производството по
несъстоятелност, длъжникът направо се обявява в несъстоятелност без да се
извършва осребряване, като производството се спира за 1 година;

(v) Чрез съставяне на оздравителен план и провеждане на оздравяване;

(vi) Чрез извънсъдебно споразумение на кредиторите.

Възобновяване на производството по несъстоятелност

Едно приключило по силата на влязло в сила съдебно решение производство по

несъстоятелност може да бъде възобновено. Възобновяването също става по решение на съда,
като за тази възможност в закона е установен 1 – годишен преклузивен срок от влизане в сила на
решението за прекратяване на производството. Приключилото производство всъщност може да
бъде възобновено на 2 основания:

(i) На първо място, в случай че се освободят суми, заделени за оспорени вземания.

Т.е. имало е заделени суми за удовлетворяване на оспорени вземания, но
съответно вземане е било отхвърлено с влязло в сила решение; или

(ii) На второ място, ако се открие имущество, което не е било известно при
прекратяването на производството.

Трябва да се има предвид обаче, че е необходимо тези суми или имущества, които се
освободят, съответно открият трябва да бъдат достатъчни за покриване на разноските, за да може
да бъде възобновено производството.

Възобновяването не става служебно от съда, а става по писмена молба на длъжника или

на кредитор с прието или установено по съдебен ред вземане. В случай че молбата бъде уважена
и производството бъде възобновено, то продължава като последната съставена сметка за
разпределение се смята за частична сметка и съответно трябва да се извърши още едно
разпределение (най – малко), за да се разпределят освободените суми или сумите получени от
продажбата на новооткритото имущество.

С възстановяването на производството се възстановяват и правата на синдика и на

комитета на кредиторите.

Възстановяване на правата на длъжника (Реабилитация)

Това е едно особено производство, което, в случай че приключи успешно за длъжника,

има последица това, че се отменят за в бъдеще последиците, които законът свързва с
обявяването на длъжника в несъстоятелност. Тези последици се изразяват най – вече в
предвидени от закона ограничения, свързани основно със заемането на определени позиции или
осъществяването на определени дейности - лице – обявено в несъстоятелност не може да бъде
488
член на управителни и контролни органи на търговски дружества, не може да се регистрира
отново като едноличен търговец и т.н. По силата на реабилитацията всички тези последици
отпадат за в бъдеще.

Персоналното действие на това производство обхваща само физически лица. Това е така,
защото когато юридическо лице е обявено в несъстоятелност, то се заличава от търговския
регистър и престава да съществува като правен субект. Т.е. това производство е приложимо по
отношение на длъжник – едноличен търговец, на неограничено отговорен съдружник, както и на
физически лица, които са участвали в управлението на обявени в несъстоятелност дружества.

Има 2 предпоставки, за да може да бъде реабилитирано едно физическо лице, а именно:

(i) на първо място, трябва или да бъдат изплатени напълно всички приети в
производството по несъстоятелност вземания, заедно с лихвите и разноските, или

(ii) втората възможност за възстановяване на правата на длъжника е в случай че

несъстоятелността се дължи на неблагоприятно изменилите се стопански условия,
дори и да не са изплатени напълно всички задължения. Това е въпрос на
фактическа преценка. Общо – взето това правило означава, че несъстоятелността
не трябва да се дължи на поведението на длъжника, а се дължи на причини, които
са извън неговия контрол.

Законът забранява обаче да се реабилитира длъжник, който е бил осъден с влязла в сила
присъда за престъпленията банкрут по НК.

Производството по реабилитация започва по молба на заинтересован лице, като също така

е възможно да бъде започнато и по молба на наследниците на такова лице. Молбата се обявява в
търговския регистър по делото на обявения в несъстоятелност търговец.

Това производство е спорно и молбата се гледа в открито заседание. Кредиторите имат

право да възразяват срещу тази молба след обявяването й в търговския регистър, като законът не
предвижда срок, в който може да се извършва това. В случай че някой кредитор възрази, той
трябва да бъде призован от съда. Съдът се произнася с решение. В случай че той уважи молбата,
тогава решението не подлежи на обжалване. Ако обаче молбата бъде отхвърлена, решението на
съда, с което тя е отхвърлена, подлежи на обжалване от съответното заинтересовано лице в 7 –
дневен срок. Влязлото в сила решение подлежи на обявяване в търговския регистър по делото на
обявения в несъстоятелност търговец. Ако молбата не бъде уважена, 1 година след влизането в
сила на решението, с което тя е отхвърлена, съответните легитимирани лица могат да подадат
нова молба за възстановяване на правата.

489
490