Annotation

Невъзможната история на една жена!

Маги е жена, която бяга от всички възможни рискове. Консервативната й майка й е втълпила, че трябва да се
пази от авантюристи и луди глави. Следвайки този съвет, Маги се разделя с първата си ученическа любов заради
увлеченията му по екстремни спортове. Избира да се омъжи за предсказуем мъж, собственик на счетоводна къща,
който й осигурява стабилност и спокоен дом. Ражда им се син. Живеят скромен, подреден живот. Маги остава
вдовица. За да се измъкне от депресията, тя решава да се изправи срещу страховете си и тръгва сама на обиколка из
Европа. Там съдбата я среща отново с онзи неустоим търсач на силни усещания, когото тя е пренебрегнала някога.
Маги се бори с чувствата си, защото вижда, че страстта на Пол към риска не е угаснала. Накрая съдбата й поднася
най-прекрасната изненада и й помага да прекоси тънката нишка между опасността и куража, между разума и
любовта.

Даниел Стийл — Девет живота

1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
Информация за текста
Даниел Стийл — Девет живота
1
Мери Маргарет Кели, или Маги, както всички я наричаха, бе живяла в четири военни бази до осмата си година.
Познаваше и харесваше единствено този начин на живот. Баща й, Кевин, беше военен пилот-изпитател, награждаван
за мисиите си във Виетнам, а дядо й по бащина линия — пилот във флота по време на Втората световна война.
Маги боготвореше баща си — красив, снажен, пленителен. Тя обичаше да наблюдава полетите му, макар да
знаеше колко се страхуваше майка й. Дръзкият й баща обаче не се плашеше от нищо. Често повтаряше на Маги, че
трябва да бъде смело момиче, и тя много се стараеше. Брат й Томи също се проявяваше като смелчага. Казваше, че
някой ден ще стане пилот като баща им. Маги беше с пет години по-голяма от брат си и помагаше на майка си в
грижите по него, когато се налагаше. По професия Ема беше медицинска сестра, но си бе останала вкъщи заради
децата и честото им местене от една военна база в друга, а тежката и неблагодарна домакинска работа нямаше край.
Военните им осигуряваха добър живот. Баща й беше командир на ескадрила и ръководеше тренировъчни летателни
мисии. Когато Маги навърши девет, семейството се премести за пореден път в друга база в Невада. Веднъж дочу
разговора на родителите си и разбра, че майка й не харесва новото място. Повечето време ги тормозеха силни жеги,
само нощем получаваха малко облекчение. Научиха и че мисиите на баща им вече щели да бъдат по-опасни, неясно
защо. Но баща им обичаше работата си. Очите и лицето му грейваха, щом заговореше за летене.
Бяха изминали едва три месеца от преместването им, когато бащата на Маги отиде на рутинна тренировъчна
мисия. Целуна Маги, сгушена под завивките, рано сутринта преди тръгване. А после и малкия Томи, който спеше
непробудно. Ема остана на прозореца, докато колата му потегли. Когато по-късно децата седнаха да закусват, двама
мъже в униформи почукаха на вратата. Влязоха и седнаха в хола с майка им. Ема не пророни нито дума. Просто
седеше там, хлипаше тихо, за да не я чуят децата. Не след дълго мъжете си тръгнаха.
После тя съобщи на Маги и Томи, че баща им е загинал. Самолетът му се повредил и не можел да бъде овладян.
Офицерите бяха казали на Ема, че щом Кевин Кели не е могъл да се справи, никой друг не би успял.
След три дни отидоха на погребението на баща си. Години по-късно Маги все още помнеше колко ужасно се бе
чувствала тогава. Не можеше да повярва, че баща й никога повече няма да прекрачи прага на дома им. Мъжете от
неговата ескадрила бяха сгънали националния флаг, с който бе покрит ковчега му, и го бяха предали на майка им. Тя
го притисна до гърдите си със затворени очи. Маги си помисли, че ще припадне, но се овладя. Повтаряше си, че
трябва да бъде храбра, както я бе съветвал баща й. И успя. Беше много по-храбра, отколкото си бе представяла, че е
възможно. Наложи й се да поеме грижите за Томи, когато майка й не можеше да се вдигне от леглото и да спре да
плаче. Когато се прибраха вкъщи, Маги приготви вечеря за всички.
Заминаха за известно време при родителите на Ема в Оклахома, а след това напуснаха авиобазата и се заселиха
в Лае Вегас. За пръв път Маги живееше сред обикновени хора, а не военни, и посещаваше местното училище. Ема
започна работа като касиерка в казино. Останаха там шест месеца, като се издържаха с нейната заплата и пенсията
на Кевин. Местиха се още три пъти в различни щати, докато накрая се озоваха в Маями, където Ема си намери по-
добре платена работа като маникюристка в спацентър в хотел в курортен комплекс. Тя живееше затворен живот, не
излизаше с други мъже, докато не се появи Хари Шърман.
Пет години след смъртта на Кевин, когато Маги бе на четиринайсет, Ема срещна Хари в Маями, където и
двамата работеха. Той беше мениджър на кетъринга, не беше красив, не беше забавен, нито пък герой. И не
пилотираше самолети. Майка й й обясни, че това е най-важно. Нуждаеха се от мъж, който няма да рискува живота
си при всяко отиване на работа. Допълни, че ако баща й не бил толкова влюбен в пилотирането на самолети, щял
още да бъде жив. Можел да бъде какво ли не — дърводелец, водопроводчик, учител, строител, но той предпочитал
опасните предизвикателства. Всеки път, когато Томи заявяваше, че и той иска да стане пилот, когато порасне, Ема го
скастряше и казваше, че е по-добре да си избере друга професия, ако не иска да загине без време. Така се научиха да
не споменават баща си и летенето.
Хари беше почтен човек. Кротък, сериозен, рядко се смееше, не разказваше забавни истории като баща им и не
разговаряше много нито е Маги, нито с Томи. Но майка им все изтъкваше това, че има добра работа. Заживяха
заедно в един апартамент година след запознанството им. Ема им каза, че двамата с Хари са сгодени, и месец по-
късно се ожениха.
Сватбата им се състоя в местното кметство, а след церемонията четиримата отбелязаха събитието със скромен
обяд в непретенциозен ресторант. Вечерта Хари отиде на работа, както обичайно. Държеше се мило с всички тях,
затова и Маги го приемаше. Той нямаше свои деца и се стараеше да им бъде като баща. Работеше до късно вечер, тъй
като осигуряваше кетъринга за всички мероприятия в хотела. Ема изглеждаше щастлива с него, но в очите й никога
не се появи онзи блясък както някога, когато чуваше колата на Кевин да спира пред къщата или когато той се
появеше на вратата. Животът й с Хари беше различен. И двамата работеха усилено и често се налагаше Маги и Томи
да остават сами вкъщи, докато Ема се прибере, а Маги да приготви вечеря. Вече не бяха семейството от времето,
когато баща им беше жив. Не се забавляваха заедно, просто живееха под един покрив, но знаеха, че Хари ще се
прибере от работа всяка вечер. Той не участваше в опасни занимания и постепенно страхът в погледа на майка им
изчезна.
След работа Хари обикновено сядаше пред телевизора и изпиваше няколко бири. Стоеше до късно, а на
сутринта, когато децата тръгваха на училище, той още спеше. Не разговаряше с тях, не ги разпитваше. Обясняваше на
Ема, че няма навика да общува с деца. Веднъж седмично даваше една двайсетачка на Маги, за да отиде на кино с
приятелки или да си купи нещо. Подари футболна топка на Томи, но все не намираше време да поиграе с него.
Редовната двайсетачка беше единственият повод за контакт между Маги и него. Майка им се превърна в съвсем
различен човек след загубата на баща им.
Година след женитбата на Ема и Хари, когато Маги бе на шестнайсет, а Томи на единайсет, Хари бе прехвърлен
в по-голям хотел от същата верига в Чикаго. Новата позиция изглеждаше по-добра, с повече пари и с повече
отговорности. Но Ема никак не беше доволна. Смяташе, че изобщо няма да могат да го виждат и постоянно ще е
зает с работа. Все пак се преместиха и си намериха по-хубав апартамент от предишния в Маями. Маги страдаше за
Флорида и приятелите си, макар че новото училище беше много по-голямо и се запозна с нови хора. Томи пък
посещаваше друго училище в същия район, от което никак не беше доволен.
Ема предпочиташе да живеят в по-крайните квартали, но за Хари беше важно да е близо до работата си. Беше
успял да уреди Ема като продавачка в магазина за сувенири в хотела и понякога тя успяваше да се измъкне за
няколко минути и да го посети в кухнята. Вече две години живееха заедно, но за Маги отношенията им бяха като
между непознати. Няколко пъти се опита да поговори за това с майка си, но Ема категорично заявяваше, че харесва
живота им точно такъв, защото им дава сигурност. Твърдеше, че засега това й е достатъчно. Беше прибрала всички
снимки на Кевин. Маги имаше две в чекмеджето на бюрото си и понякога ги вадеше да ги погледа. Даде една и на
Томи, на която баща им беше в пилотската си униформа.
В сравнение с високия им строен баща, с вечната усмивка, Хари изглеждаше дребен, дебел чичко. Ема бе
останала вдовица на трийсет и две, на трийсет и седем срещна Хари, а на трийсет и девет приличаше на старица.
Маги познаваше майките на съученичките си, които дори и по-възрастни все още младееха и изглеждаха изпълнени
с енергия. Хари, който наскоро бе навършил петдесет, правеше впечатление на още по-стар. Маги често мислеше за
изключителния си баща, който озаряваше живота им и караше майка им да сияе. Но това вече беше минало.
Изглежда на Ема й беше все едно как изглежда, на Хари също. Важното за нея бе, че той е предан съпруг, отговорен
човек и я приемаше такава, каквато е.
Маги мечтаеше да се върне във Флорида някой ден, след като завърши гимназията. Липсваха й топлият климат
и приятелите. Преместването в друг град сега вече не беше като смяната на военните бази в армията. Военните
винаги те приемаха особено сърдечно и те караха да се чувстваш у дома си. В цивилния живот никой нищо не ти
спестяваше. Справяш се сам и ако можеш, свикваш с новото училище и създаваш нови приятелства, ако ли не —
имаш проблем.
Маги навърши седемнайсет след преместването им в Чикаго и до започването на последната си година в
гимназията се хранеше винаги сама в училище. Не успя да стане част от групата на харесваните момичета, нито пък
го искаше. Никой от момчетата не я забелязваше. И тя не се интересуваше от тях. Имаше добри оценки, но не
понасяше училището си. Дори не помнеше имената на учителите. Те също не й обръщаха особено внимание. Майка
й успя да я уреди като сервитьорка в хотела за лятото, макар че Маги мразеше работата, но нямаше представа какво
друго би могла да прави през ваканцията. Дори не беше сигурна дали иска да учи в колеж, макар майка й да
настояваше, че баща й би го очаквал от нея. Беше ясно, че няма избор.
Един ден, на излизане от училище, някой префуча пред нея. В първия момент Маги се стресна, но не разбра
какво се случва. На косъм се размина да не я повали на земята. Обърна се и видя момче на скейтборд, което летеше
бясно. Не носеше нито каска, нито протектори, но се обърна в движение и й помаха. Ослепителната му усмивка
накара сърцето й да трепне. Напомни й за баща й. Дори бе висок колкото него, с пясъчноруса коса и съвсем същите
сини очи. На главата си бе нахлупил плетена шапка, която го пазеше от острия есенен вятър. Маги дори не успя да
отвори уста, за да протестира, когато прелетя край нея, но успя да я уплаши. Той още се усмихваше, когато зави зад
ъгъла и изчезна от погледа й. После тя отиде да посрещне Томи на автобусната спирка, за да се приберат, и напълно
забрави за момчето със скейтборда. Забеляза го няколко дни по-късно на път за училище. Той слезе от дъската,
грабна я в ръце и настигна Маги.
— Не е разрешено да караш по тротоара — смъмри го тя.
— Не го и правя. Просто исках да те поздравя — отвърна той, а усмивката му грейна насреща й и озари цялото
му лице. Имаше ясни сини очи, в които се четеше момчешка невинност.
— За малко да ме събориш — смръщи вежди тя. Не знаеше какво друго да му каже. Никога не беше излизала с
момче. Не беше от най-харесваните момичета и до седемнайсетата си година се бе целувала само веднъж. Случи се
на една училищна забава, момчето беше подпийнало и тя побърза да избяга, защото я бе уплашил с настойчивостта
си.
— Нямаше да те съборя — отчетливо отвърна той, — не бих го допуснал. Наблюдавам те. Нова ли си в
училище? — Той проявяваше нескрито любопитство и изглеждаше доста уверен. Дланите й се изпотиха и тя положи
усилия да се овладее.
— Бях, миналата година. Преместихме се тук през април. От Маями.
— Еха! — подсвирна той. — Голяма промяна. Времето поне, ако не друго.
— И мястото — призна тя. Той бе забелязал, че страни от другите момичета. Училището беше голямо и не беше
лесно да създадеш приятелства.
— Защо Чикаго? — попита я той.
— Пастрокът ми започна работа тук и трябваше да се преместим.
— И моите родители са разведени — каза той. — Понякога е кофти работа.
— Баща ми умря преди няколко години. Мама Се омъжи повторно, когато бях на петнайсет — едва-едва додаде
тя.
— Съжалявам. Това е тежко. Рак ли? — предпазливо попита той.
— Беше летец-изпитател във военновъздушните сили — с нескрита гордост отвърна тя. — И пилот на боен
самолет във Виетнам. Самолетът му се повреди и се разби. Беше забавно у нас, докато той беше жив. Често се
местехме заради работата му. Но животът извън военните бази е различен, не много приятен. — Тя го погледна в
очите, докато той й задържа вратата отворена и двамата влязоха заедно в училище. Беше й казал, че също е последна
година. Училището беше голямо, което още повече затрудняваше контактите, а и тя беше стеснително момиче. Беше
сменила много училища преди Маями, но все още й беше трудно да се адаптира. „Никога не е лесно да си новата.“
Децата в обикновените училища бяха по-недружелюбни, особено момичетата, докато в другите военният чин на
бащата до голяма степен определяше и мястото на детето сред съучениците. Йерархичният модел се прехвърляше и
в клас. А тук натежаваха други условия: в коя част на града живееш, от какво семейство произхождаш, каква кола
кара баща ти, какво работят родителите ти. И тъй като Маги не можеше да се похвали с кой знае какво, беше наясно,
че не би могла да впечатли никого, затова не се и опитваше.
— Баща ти изглежда е бил голяма работа. Аз пък искам да опитам делтапланеризъм, когато завърша училище —
съучастнически се усмихна той.
— Искаш да станеш пилот? — попита го тя със светнали очи. Това беше позната територия. Най-после.
— Искам да бъда много неща, едно от които е да се състезавам с мотоциклет. Имам приятел, който ми дава да
покарам неговия през уикендите.
— Опасно е — каза тя.
— Като всичко, което си струва да опиташ. Искам да скачам и с парашут, за да почувствам тръпката — ухили й
се той, после погледът му помръкна. — След пет минути трябва да влизам в час. Икономика. Мразя я.
— И аз — усмихна му се тя. — Харесвам история и испански.
— Мразя училището — заключи той и Маги се замисли дали пък и при нея не беше така. Училището й в Маями
беше по-малко и по-лесно се оправяше там, а и беше научила малко испански от съученичките си. Тук никой не
говореше испански. — Ами, до скоро — каза той и се спря пред гардеробчето си, за да прибере скейтборда, а тя
продължи към нейното в дъното на коридора. Беше й приятно, че си поговориха.
В следващите няколко дни не се видяха, но в петък той я догони на тръгване от училище. Маги бързаше, за да не
закъснее за срещата с Томи на автобусната спирка.
— Искаш ли да ме видиш как се състезавам този уикенд? — попита я той. — Моят приятел ще ми услужи с
мотора си. Наскоро навърших осемнайсет и вече имам книжка. — Тя се замисли и реши, че ще е любопитно да го
види как лети по пистата. Звучеше вълнуващо. Не знаеше какво би казала майка й. Вероятно нямаше да одобри, но
Маги не смяташе и да я пита. Не беше нужно да знае всичко. Но трябваше да намери кой да наглежда Томи. Всяка
събота Маги се грижеше за него, докато майка й работеше в магазина за сувенири на хотела. Вече я бяха повишили
до управител.
— Трябва да гледам брат си. Но ако успея да намеря някой да остане при него, ще дойда. Къде е мястото? —
Той й обясни, че ще е на една далечна стара писта, до която се стигаше с автобус. Това момче вече предизвикваше
особен интерес у нея и разстоянието не би я отказало. Чак тогава се сети, че не знае името му.
— Вземи и брат си. На колко е?
— На дванайсет. Сигурно ще ме издаде на майка ми, но не се съмнявам, че ще му хареса.
— Ами тогава го доведи.
— Ти имаш ли братя или сестри?
— Не — поклати глава той. — Родителите ми се развели, когато съм бил на две. Видят ли се, започват
скандалите. Живея с мама. Баща ми работи по корабите и много пътува. Не го виждам често.
Маги кимна с разбиране. Всеки със своята драма. — Как се казваш? — попита я той.
 — Маги Кели.
— Пол Гилмор — представи се той и двамата се усмихнаха един на друг.
— Ще гледам да дойда на състезанието ти — обеща тя, без да е сигурна как ще стане, и после хукна да
посрещне брат си.
Късметът й се усмихна. Още като се видяха с Томи на спирката, той й се похвали, че на следващия ден е
поканен в дома на приятел да поиграят, да остане на семейното барбекю и да пренощува у тях. Той умееше да се
сприятелява, за разлика от нея. Но за момче на дванайсет положението не беше толкова сложно, кол кого при
момичетата на нейната възраст. Повечето от съученичките й си имаха гаджета и се движеха на групи. Маги не си
падаше по компаниите, не обичаше да се перчи и не знаеше как да играе игрички, за да привлече момче. Пол обаче
харесваше тъкмо това у нея. Стори му се приятна, с нея разговорът вървеше лесно. Очароваха го черната й лъскава
коса, зелевите й очи и естествената й красота без грим. Беше висока, слаба, с хубаво тяло, макар самата тя да не
осъзнаваше колко е красива.
На следващия ден след като заведе Томи у приятеля му, Маги се качи на автобуса до мотопистата. Времето беше
мразовито и докато измина пеша няколко пресечки след последната спирка, лицето и ръцете й премръзнаха. Там
завари малка група, предимно от мъже, седнали на откритите трибуни, вперили погледи в пистата. Тя пристигна
тъкмо навреме за старта на Пол. Той се класира трети от дванайсет състезатели, всичките по-големи от него.
Повечето караха стари мотори. При прекосяването на финиша неговата машина поднесе, но се отърва само с
неприятна рана на едната ръка и охлузване на лицето. Тя отиде да го поздрави и му помогна с промиването й. Той
сякаш не забелязваше нараняванията си. Сияеше от вълнение за третото си място. Всички го поздравяваха за успеха,
някой му подаде бира. Пол предложи на Маги да я закара с мотора до неговия дом, който не беше далеч.
Когато пристигнаха, поостана поразена от запуснатия вид на квартала, в който той живееше. Отбиха се в
разнебитена къща с гараж, за да върнат мотора на приятеля му. Оттам отидоха пеша у тях. В малката, скромна,
подобна на барака постройка ги блъсна миризма на блудкава варена гозба. Вътре всичко изглеждаше мрачно и
овехтяло. Той я наблюдаваше притеснено, но на Маги й беше все едно къде е. Интересуваше я повече той, а не
мястото, където живее. Тя бе единственото момиче, което бе водил у дома си.
— Как е лицето ти? — попита го тя.
— Супер! — бодро отвърна той, въпреки — че изглеждаше катастрофално — целият покрит с кал, а отпраният
му ръкав тъжно се поклащаше. — Никога не съм се чувствал по-добре.
— Ама ти сериозно ли мислиш да станеш мотоциклетист, когато завършиш училище? — Пол закима
ентусиазирано и блесналият му поглед й напомни за баща й, той изглеждаше по същия начин, когато разказваше за
самолетите.
— Напълно сериозно. Искам да стана най-добрият в онова, с което ще се заема. Обичам надпреварата. Обичам
моторите. — И си личеше. Сипа й сода, която извади от полупразния хладилник, и се настаниха на една кушетка с
изтърбушен матрак. Поговориха си, но беше време да си тръгва. Чакаше я дълъг път до дома, а искаше майка й да я
завари вкъщи, когато се прибере от работа, за да не й обяснява къде е била.
— Какво ще кажеш утре да отидем на кино? — попита той, а тя кимна и му се усмихна свенливо.
— Да. Бих искала.
Той я изпрати до автобусната спирка, но остана в мислите й през целия й път обратно и през цялата вечер.
Нищо не сподели с майка си. Срещна се с отново с Пол на следващия ден пред киносалона. Остана изненадана, като
го видя да идва яхнал мотора. След филма се качи зад него и прие да я закара почти до дома й. Майка й щеше да я
убие, ако знаеше. Мотори и всичко, представляващо голям риск, й беше абсолютно забранено. Ема се страхуваше, че
децата й ще тръгнат по стъпките на баща им. Дори не разрешаваше на Томи да спортува, а той мечтаеше да играе
футбол, когато отиде в гимназията след две години. Имаше физиката на спортист, а беше наследил и енергията и
ловкостта на баща си.
На Маги много й хареса да се вози на мотора на Пол. Усети тръпката. И призна, че майка й би припаднала, ако
я види.
— За нея най-важното е да сме в безопасност, да не се докосваме до нищо опасно. Откакто татко загина, е
болна на тази тема.
— Е, тогава няма шанс да ме хареса.
— Просто не идвай с мотора, ако решиш някога да ме посетиш.
Маги се престраши да подхвърли вкъщи нещо за Пол чак след коледните празници. Спомена го ей така, между
другото, като приятел от училище. Покани го на вечеря и той пристигна, облечен с джинси, старо кожено яке и
кецове. Беше хубавец — рус, синеок и много възпитан, но Ема го наблюдаваше подозрително от самото начало.
Долови у него дързост, която й беше твърде позната, и която не би искала да вижда, особено около децата си.
Държеше се като голям, зрял човек, което я плашеше. Явно самоувереността му се дължеше на трудния му живот.
Апартаментът, където живееше Маги, му направи впечатление. Беше много по-хубав от мизерното бунгало на
неговото семейство, с прозорци, които не се затваряха добре и вятърът свистеше през пролуките.
— Някой ден ще имам много пари — сподели той с Маги веднъж, докато се разхождаха край езерото.
— Откъде? — усмихна се тя. — Банка ли ще ограбиш?
— Не знам. Но съм сигурен, че ще имам. И ще купя на мама хубава къща — отвърна той със замечтан поглед и
думите му докоснаха сърцето й.
— Аз не знам какво искам да правя, когато порасна — каза тя. — Мама все разправя, че най-важно било да
имаш стабилен живот и да се чувстваш в безопасност. — Личеше, че на Маги й беше омръзнало да чува това.
— Мен пък това не ме интересува — призна Пол. — Искам да правя нещо вълнуващо. Да катеря планини, да се
състезавам с мотор, да скачам с парашут — обясняваше той с блеснал поглед.
— Такива екстремни преживявания ме плашат. По-скоро бих умряла, отколкото да скоча с парашут или да се
кача на делтапланер — каза Маги и направи ужасена физиономия.
— Аз пък бих дал всичко за това — отвърна той.
Романсът им продължи до пролетта. Пол беше първата сериозна връзка на Маги, докато майка й не тропна с
крак. Веднъж, когато им беше на гости, той спомена за намеренията си да стане състезател по мотоциклетизъм,
когато завърши. Това накара Ема вечерта да влезе в стаята на дъщеря си с изражение сякаш е настъпил краят на
света.
— Играеш си с огъня — каза тя с леден блясък в погледа. — Нямаш представа какви ги вършиш. Това момче
обича опасностите, Маги. Има необуздан нрав, по всичко личи. И това ще разбие сърцето ти някой ден. Рано или
късно такива хора умират, ще останеш вдовица. Искам да спреш да се срещаш с него. — Това й прозвуча като
смъртна присъда. Та той бе единственият й приятел.
— Не съм тръгнала да се омъжвам за него, мамо. Още сме деца.
— Той не е дете. Той е млад мъж, при това опасен. Може да загинеш заедно с него, ако си достатъчно глупава да
се метнеш на мотора му. Няма да мина отново през това. Загубихме баща ти, но няма да позволя да загубя теб и
Томи. Пол е самоубийство, което само чака подходящ момент. Очите му светват, заговори ли за състезание.
— Той е просто момче. Ще го надживее. — Маги се бореше за правото си да го вижда. Не можеше да си
представи, че ще се откаже от него.
— Такива като него си остават момчета завинаги. Никога не порастват. Мислят повече как да рискуват живота
си, отколкото за теб. Последния път като беше тук, каза, че някой ден иска да изкачи Еверест. Маги, стой далеч от
него — отсече Ема със сълзи в очите. Томи ги чу да говорят от другата стая и после дойде при сестра си.
— Ще скъсаш ли с него?
— Не е твоя работа — сопна му се тя и оттогава спря да споменава името на Пол. Срещаха се тайно. Няколко
пъти за малко да стигнат до крайност в интимностите, но тя много се страхуваше да не забременее и не се
чувстваше готова. Той се опитваше да я убеди, че няма опасност, но тя успя да опази девствеността си до
дипломирането. Имаше да мисли за много неща. Приеха я във всички колежи, в които кандидатства, и реши да
замине за щата Охайо. Пол бе решил да прекъсне обучението си, за да се състезава в Южна Калифорния и за да се
види с баща си, ако корабът му се върне, докато той беше там. Но най-важната му цел бяха състезанията.
Заминаваше две седмици след завършването си, а Маги оставаше да работи през лятото в хотела, до заминаването си
за Охайо през август.
Пол щеше да прекъсне за един семестър преди да взема решение за колежа, а щом пристигна в Калифорния,
реши да остане там. Щеше да посещава Сити Колидж, където живееше. Неизбежно двамата щяха да поемат по
различни пътища. Знаеха, че така ще стане. Маги беше влюбена в него, но по-важното бе, че той бе станал най-
добрият й приятел. Можеше да му каже всичко. Той знаеше всичко за нея, за надеждите и страховете й, за това колко
много й липсваше баща й. Непреодолимо чувство, което понякога я връхлиташе като приливна вълна. Тя не можеше
да разбере как майка й можеше да обича Хари след мъж като баща й. Но Ема вече беше много променена, различна,
ужасяваше се от всичко. Вечер Хари се прибираше изтощен от работа, но и без това на нея не й се ходеше никъде.
Трудно беше да се повярва, че е едва на четиресет години. Маги имаше чувството, че майка й е на осемдесет.
Двамата с Хари си бяха лика-прилика. Главното им занимание заедно бе да гледат телевизия и да пият бира вечер.
Не се увличаха по алкохола, но тя осъзнаваше, че майка й е депресирана, при това от години. Маги дори не беше
сигурна дали майка й обича Хари, за нея той беше най-скучният човек, който се бе раждал на тази земя. Но й
даваше сигурност, а това беше единственото, което тя искаше.
— Кога ще те видя отново? — Маги попита Пол. Дните се нижеха, неговото заминаване наближаваше. Не
съжаляваше, че не спа с него. Вече ясно осъзнаваше, че той не можеше да бъде обуздан. Майка й изглежда щеше да
се окаже права.
— Не знам, Маг — тъжно отвърна той. — Ще ми липсваш. — Вярваше му, но явно нямаше да му липсва
достатъчно, че да остане при нея. Жаждата да опознае света с всичките му рискове и чудеса, които щеше да открие,
беше по-силна от всичко.
 Нищо от това не се харесваше на Маги. Не споделяше неговата готовност да поема рискове.
— Пази се — посъветва го тя и за малко да се остави да я уговори да правят секс същата вечер, но устоя. Не й се
искаше да загуби девствеността си с момче, което можеше никога повече да не види.
Последната им вечер заедно беше изпълнена със силни чувства — и нежни, и тъжни. Бе казала на майка си, че
ще остане да спи у приятелка, но си наеха мотел, за който си поделиха разходите. Когато слънцето се показа, Пол
замина с мотора, който бе наел. В движение се обърна и й се усмихна, слънцето хвърляше златисти отблясъци в
русата му коса, после той й помаха и изчезна зад ъгъла. Тя се прибра у дома с натежало от мъка сърце. Чудеше се
какво ли го очакваше, какви ли предизвикателства щеше да поеме, какви върхове да превземе.
Същия ден Пол си купи собствен мотор с парите, които бе спестил, и пое към Калифорния. Обади й се ден
преди тръгване, но не отиде да я види отново. И двамата знаеха, че пътищата им се разделят и едва ли някога отново
щяха да се пресекат. Тя пък знаеше, че никога няма да го забрави. Той щеше да си остане завинаги нейната първа
любов.
2
Охайо се оказа подходящо място за Маги. Времето, прекарано с Пол, в последната година на гимназията, й бе
дало самоувереност и самочувствие. Той все я уверяваше колко е умна и различна от всички други момичета, караше
я да се чувства специална. В колежа на Охайо Маги избра да специализира история на изкуствата и се записа за
часове по изкуство и дизайн. Реши да взима и класове по бизнес администрация. Можеше да й бъде от полза някой
ден. Тя беше красиво, тъмнокосо момиче със стройна фигура. Беше добра в атлетиката и обичаше да ходи на
футболни мачове с момчетата, с които излизаше. Едно от тях, с което се срещаше през втората година в колежа,
искаше да служи във военноморския флот и да стане част от екипа на тюлените. Майка й скочи като ужилена, когато
Маги сподели това с нея. Уверяваше я, че това ще е поредният пристрастен към риска мъж, който ще разбие сърцето
й, но въпреки всичко Маги избра той да е първият, на когото да се отдаде. Не след дълго двамата загубиха интерес
един към друг. Беше изминала цяла година без никакви новини от Пол. Отначало й бе изпратил няколко картички,
разказваше й, че е спечелил поредица от състезания в Южна Калифорния, а оттам се бе отправил към Мексико. По-
късно й писа, че обмисля да постъпи в Сити Колидж в Сан Диего, макар още да не беше сигурен. Страстта му по
разни спортове и екстремни занимания беше много по-силна от желанието да учи. След време й писа, че катери в
Аржентина, а после получи картичка от Непал. Намираше си работа за кратко, каквато му попаднеше, за да изкара
някакви пари, и когато събереше достатъчно средства, за да финансира следващото си пътешествие, потегляше
отново по пътищата. Очевидно Сан Диего оставаше на заден план. Маги се чудеше дали някога изобщо би се
укротил. Не й се струваше вероятно това да се случи. Светът беше толкова голям и пълен с вълнуващи за него
възможности. Той имаше неутолима страст за приключения, за разлика от нея. Не че я спираше страх, какъвто
владееше майка й, просто не изпитваше желание да обикаля света, за да търси планини, които да катери, и
предизвикателства, които да преодолява.
След като се дипломира, Маги се върна в Чикаго. Томи вече беше последна година в гимназията и след
навършване на осемнайсет обяви, че постъпва във военноморския флот, което направо разби сърцето на майка й.
Той знаеше, че там ще получи добро обучение, искаше да стане инженер-аеронавт и военноморски пилот. Премина
курс на военна подготовка след дипломирането си и вече дължеше три до пет години служба на военноморския флот
след колежа. Обучението му беше специално, включваше пилотиране на бойни самолети, и всеки път, когато се
виждаха с Маги, той й разказваше колко е щастлив. Приличаше много на баща им — и по това как изглеждаше, и по
страстта си към летенето. Планираше да работи за някоя голяма компания, като „Боинг“, с такова образование
можеше да си намери престижна работа. Пред него се отваряха чудесни перспективи.
По това време Маги също вече си беше намерила добра работа във финансовия отдел на телевизионна
компания. Заплатата й позволяваше да си наеме малък апартамент в Чикаго. Майка й и Хари най-после се бяха
преместили в предградията. Хари беше вече на шейсет и една и планираше да се пенсионира след четири години, да
играе голф, да гледа телевизия и да си пие бирата, което устройваше и двама им.
Маги с времето бе открила, че има интерес към финансите, затова реши да остави мечтата си за изкуство и
дизайн на втори план. Искаше стабилна работа, на която можеше да разчита, вместо да поема риск с опити да
развива таланта си, което можеше и никога да не се получи. От майка си бе разбрала колко важно нещо е
сигурността и това да изградиш стабилен живот. Тя вдигна летвата по-високо от майка си, но от нея бе научила най-
ценните съвети.
Когато Томи навърши двайсет и три, го изпратиха на мисия в Ирак, което хвърли майка им в състояние на
постоянен стрес. Напусна работата си в хотела и стоеше като закована пред телевизора, слушаше новините по Си Ен
Ен, ужасена дали няма да научи потресаваща новина. Бяха изминали четири месеца от заминаването му, когато най-
лошият й кошмар се сбъдна. Самолетът му беше уцелен от ракета и експлодирал, докато бомбардирал конвой. Не
изпратиха тялото вкъщи, а Ема изглеждаше като призрак. Никога не се съвзе от този пореден удар на съдбата.
Вкопчи се в Хари като удавник. Той и Маги почти я влачеха по пътеката между пейките до празния ковчег, покрит с
националния флаг. Почти всичко беше същото, като на погребението на Кевин преди години.
Маги беше толкова притеснена за майка си, че напусна работа и прекара следващите три месеца неотлъчно до
нея. Но Ема не беше вече същият човек. Изглеждаше замаяна, отнесена и се плашеше от всичко. Плачеше, когато
Хари тръгваше на работа, а самата тя почти не излизаше от къщата. Получи силен тремор на ръцете и шест месеца
по-късно й поставиха диагноза „Паркинсон“ и деменция, но Маги знаеше, че майка й си отива от разбито сърце.
Загубата на сина й я уби. Загуби двамата най-важни мъже в живота си заради страстта им по пилотирането и дълга
им към родината. А Маги загуби баща и брат. Когато Томи загина, тя беше на двайсет и осем и това остави дълбок
белег върху нея. Сега вече добре разбираше какво майка й се бе опитала да я научи, какво означаваше стабилен,
сигурен живот. Не си представяше, че отново би могла да премине през всичко това. Всяка нощ сънуваше кошмари
— или баща си, или брат си да се разбиват със самолетите си.
 След време, когато Хари нае жена да се грижи за Ема, Маги се зае отново да си търси работа. Мислеше за място
в музей или художествена галерия, но вместо това се озова като рецепционистка в счетоводна фирма. Не беше най-
вълнуващата работа, но се оказа най-доброто предложение за момента. Заплащането беше прилично, а й даваха и
някои малки счетоводни задачи. Успокояваше се, че ще си намери по-добра работа след време. Не възнамеряваше да
остане там завинаги, само за кратко, колкото да се съвземе след удара. Хората, които проведоха интервюто, й
допаднаха. Всички изглеждаха приятелски настроени и отдадени на работата си. Собственикът на фирмата беше
възрастен мъж, а трийсет и три годишният му син, Брад Макензи, който също работеше там, някой ден щеше да
наследи бизнеса. Държаха се с нея внимателно и мило. Знаеха, че бе загубила брат си и се грижи за майка си, и
проявяваха състрадание.
Два месеца след като започна работа, Брад покани Маги на среща. Това я притесни и тя се колебаеше какво да
му отговори. Не смяташе, че е добра идея да излиза със сина на шефа. Ако не се получеше между тях, можеха да я
уволнят или да се наложи да напусне. Рискът беше голям, но той се държеше толкова добре с нея и прояви такава
настоятелност, че накрая тя се съгласи и започнаха да излизат. Майка й, от своя безкрайно ограничен свят, определи
Брад като съвършен. Семейство Макензи се ползваше с безукорна репутация, а той беше единственият им син. Беше
завършил колежа „Нортуестърн“, беше играл футбол, после магистратура в Станфордската бизнес школа. След
солидното образование беше се завърнал вкъщи, за да поеме с радост семейния бизнес. Разбираше се добре с баща
си и често подчертаваше колко много е научил от него.
Година след първата им среща, той й предложи брак и двамата се сгодиха. Маги не се сещаше за нито една
причина това да не се случи. Той беше от онези мъже, които всеки родител би пожелал за дъщеря си. Не особено
атрактивен, но изглеждаше човек, на когото можеше да се разчита. И веднага личеше, че обича Маги по своя тих,
нежен начин. Това не беше бурна, страстна любов, но на нея й харесваше възможността да остарее с него. Животът
им не беше вълнуващ, но предсказуем и стабилен, и след като бе загубила баща и брат, с майка, която бавно гаснеше,
той застана до нея като скала. Тя нямаше друго семейство.
Ожениха са, когато Маги беше на двайсет и девет. Купиха си къща в Лейк Форест и тя забременя почти веднага.
Синът им, Ейдън, се роди, когато тя беше на трийсет, а Брад на трийсет и пет, и тримата изглеждаха съвършеното
американско семейство от предградията, като реклама на щастливия живот. Майка й почина скоро след раждането
на Ейдън. И макар кончината й да бе неочаквана, в известен смисъл изглеждаше като избавление от мъката, която я
притискаше години наред. Маги се радваше, че тя поне бе успяла да види бебето й, въпреки че замъгленото й
съзнание го взе за Томи. Нищо не бе останало от жената, която Маги помнеше от детството си, отпреди гибелта на
Кевин. Тежките съдбовни удари, загубата на любимите хора я бяха съсипали.
Маги престана да работи след раждането на бебето. Едва когато Ейдън навърши две години и тръгна на детска
градина, тя започна да помага в офиса по два дни седмично. Съпругът й вече бе наследил бизнеса, който вървеше
по-добре от всякога, и той беше много горд с постиженията си.
Двамата с Маги бяха щастливи, много по-щастливи, отколкото някога бе очаквала. Винаги си бе представяла, че
ще се обвърже с някой като баща й — красив, обаятелен, дързък, смел. Брад беше привлекателен мъж, но нямаше
нищо от дивата импулсивност на баща й и брат й. Той беше това, което бе търсила — мъж, който нямаше да й
поднася изненади, нямаше да я плаши с авантюри и да подлага живота им на изпитания. Не й трябваше това. Беше
доволна и спокойна, че животът им щеше да продължава по утъпкана пътека. И толкоз. За нея Брад и Ейдън бяха
всичко.
Единствената й тревога бе, че във вените на Ейдън течеше кръвта на семейство Кели. Колкото и да му
повтаряше, подобно на майка си, че най-важното в живота е стабилността, сигурността, тя не забравяше, че
авантюристичният дух е заложен в гените му. На пет години синът й се покатери високо на едно дърво и се наложи
да повикат пожарната, за да го свалят. В училище пък падна от спортните уреди и си счупи ръката. На тринайсет
вече участваше в ски-състезания, а на петнайсет получи мозъчно сътресение след падане от кон. Това обаче не го
уплаши и поиска веднага да се качи и да продължи. Маги постоянно се опитваше да го укротява, а той се хвърляше
да опитва всички опасни спортове, които му бяха известни. Обичаше да грабне скейтборда си и да отиде в парка,
където пробваше ужасяващите трикове, които правеха професионалистите. Много трудно бе да го овладее. В
гимназията за кратко се захвана с лакрос — един брутален спорт, после бързо се прехвърли на хокей — не по-малко
агресивен. Беше добър атлет, спортът му се отдаваше някак естествено. Маги правеше всичко възможно да го
обезкуражава, но Брад не се тревожеше чак толкова и все казваше, че е „просто момче“. Тя обаче добре знаеше какво
би могло да се случи и здраво държеше юздите. Искаше да го предпази доколкото беше възможно.
Още в първата си година в гимназията Ейдън се записа в хокейния отбор и бързо се превърна в най-добрия
играч. В последната година кандидатства за спортна стипендия в колежа, което ограничи избора му.
— Не може ли да се захване с нещо простичко, като тенис например? — Маги отчаяна питаше Брад. Видеше ли
го да прави разни трикове на скейтборда си, неизбежно го сравняваше с Пол Гилмор от гимназията. Не беше
получавала новини от него цели трийсет години. Последно бе чула, че е станал легенда във Формула 1, което не я
изненада. Беше благодарна, че на Ейдън поне не му бе дошла идея да става автомобилен състезател или да пилотира
самолет.
Две седмици преди Ейдън да изпрати документите си за колежа през коледната ваканция Брад изненада Маги е
предложение за кратко пътуване до Ню Йорк. Налагаше му се да замине там за три дни на конференция по
счетоводство и я покани да го придружи. Колкото и да не обичаше да пътува, често му се налагаше да присъства на
служебни събития някъде из страната. Трудно се устояваше на идеята за малък коледен пазар в Ню Йорк, а пък и
Маги обичаше да придружава съпруга си. Не го правеше често, защото не искаше да оставя Ейдън сам. Този път се
обади на една позната майка на момче от хокейния отбор и жената на драго сърце прие той да остане у тях. Ейдън
беше добро дете, но когато си на седемнайсет години и родителите ти са извън града, изкушението да лудуваш с
приятели е голямо.
В деня преди заминаването им Маги увери Брад, че всичко е уредено, и двамата с нетърпение очакваха часа на
отпътуването си. Животът им се въртеше около сина им и счетоводната фирма и рядко им се удаваше възможност да
се откъснат от задълженията си. Бяха си обещали романтична ваканция наесен след заминаването на Ейдън в
колежа. Може би в Хавай. Животът им бе поел точно в посоката, в която Маги бе искала. Загубата на брат й бе
оставила дълбок белег у нея и тя никога повече не можеше да бъде сигурна, че са защитени от дългата ръка на
съдбата. Самата тя обичаше да залага на сигурно, особено когато ставаше въпрос за сина им. Маги добре помнеше
какво бе причинила на майка й смъртта на Томи. Ударът бе несравнимо по-тежък от гибелта на съпруга й. Хари,
вече осемдесетгодишен, се бе оженил повторно за приятна жена, с която работеха заедно. От време на време
посещаваше Маги, но след пенсионирането си се бе преместил във Флорида и бе забавил темпото. Рядко идваше в
Чикаго, а пък и двамата с Маги никога не успяха да се сближат дотолкова, че да си липсват. Бракът му с Ема се бе
оказал тъжен период от живота му и очевидно не искаше срещите с Маги да го връщат към тези дни.
На път към летището Брад и Маги имаха чувството, че тръгват на меден месец. Приятелите взеха Ейдън с кола
още рано сутринта и двамата вече планираха какво ще правят в Ню Йорк. Вече бяха резервирали любимия си хотел,
а Брад беше разбрал за нов ресторант, който искаше да посетят. В началото на брака си бяха мислили за второ дете,
но после решиха, че едно им е достатъчно. Ейдън беше съвършен, а Маги се притесняваше, че с второто нещо може
да се обърка. Брад искаше да осигури добро образование и солиден старт в живота на сина им. Не живееха
разточително, но си бяха създали комфортни условия. Маги беше съвестна и умерена във всичко и тъй като самата
тя не носеше приходи в семейството, много внимаваше с разходите. Имаха всичко, което им беше нужно. Можеха да
си позволят и по-голяма къща, но се чувстваха добре и в малкия си, семпъл дом. Бяха доволни от живота си и не
ламтяха за повече в нито едно отношение. Брад бе консервативен мъж и финансово отговорен, което даваше
сигурност на цялото семейство.
На летище „О’Хеър“ бяха обявили малко закъснение. По време на полета преминаха през зона е по-силна
турбуленция от обичайната и половин час преди кацането в Ню Йорк започна силен снеговалеж. Брад погледна през
илюминатора и се зачуди дали няма да имат проблем с кацането. Надяваше се да не ги пренасочат към друго летище.
В мига, в който си го помисли, капитанът обяви, че се налага да кръжат известно време над летище „Па Гуардия“.
Двайсет минути по-късно им съобщиха, че ще кацнат в Нюарк. В последния половин час бурята се бе развилняла
още повече и след времето за изчакване се насочиха към Ню Джърси, където навлязоха в зона с още по-силна
турбуленция. Пътниците усетиха, че самолетът се снишава и скоростта намалява. В този момент полетяха рязко
надолу и Маги и Брад си стиснаха здраво ръцете. Вече виждаха, че летят над река Хъдсън между небостъргачите на
Ню Йорк, от едната страна, и на Ню Джърси — от другата, и в този момент носът на самолета рязко заби надолу.
Маги виждаше как светкавично приближават водата. Стюардът помоли всички да заемат поза за аварийно кацане и
им обясни какво точно да правят. Снегът вилнееше отвън, самолетът летеше надолу, а пътниците изпаднаха в
неистова паника.
— Брад… — ужасено каза Маги, но в последния миг се отказа да изрече страшните си мисли.
— Всичко ще е наред… просто снежна буря. — Той стисна ръката й и й се усмихна. Маги дочу като в мъгла
писъците на хората и преди да успее да отговори на Брад, самолетът се удари във водната повърхност и наоколо се
вдигна мощна вълна. Стюардите закрещяха всички да се ориентират към аварийните изходи по светлинните на пода.
Брад надяна спасителна жилетка през главата на Маги и я повлече след себе си. Дори не й остана време да изпадне
в паника, когато видя как пасажерите се пускат по надутите пързалки с викове и писъци. Хората изскачаха от
самолета, плъзгаха се надолу и се хващаха за надувните платформи, заливани от ледените вълни. Някои падаха във
водата и се блъскаха в други платформи, които се носеха свободно по водата. Самолетът все повече потъваше, лодки
летяха към подскачащите по вълните салове. Маги видя как една жена се прекатури през борда на едната платформа
и потъна под вълните, дърпана надолу от натежалите си, прогизнали дрехи. Маги усети, че вече не държи ръката на
Брад. Обърна се, но не го видя до себе си. Беше във водата, отчаяно вкопчен в хлъзгавия борд на платформата.
Протегна се към него, но той не успя да хване ръката й и с обезумяло изражение потъна под вълните, а платформата
се отдалечи. Течението го повлече и Маги запищя неистово, сочейки към него, с надеждата, че друга платформа ще
го достигне, но само го виждаше как се носи по водата, докато напълно го изгуби от поглед.
Вече всички пасажери бяха напуснали самолета. Някои още се крепяха във водата. Двама от екипажа бяха
скочили направо сред вълните преди самолетът да потъне и лодки се опитваха да ги достигнат. Маги видя жена в
униформа да потъва със самолета, а до нея стоеше мъж. Това беше капитанът, който бе останал до края, за да се
увери, че всички са го напуснали. Повече не видя никого от екипажа, докато огромното туловище потъваше към
речното дъно, загинаха като герои. Хеликоптерите кръжаха и хвърляха спасителни пояси и въжета, крещяха на
борещите се за живот да ги хванат. Мощни прожектори осветяваха района, докато спасителната операция
продължаваше. Маги не виждаше Брад и цялата започна да се тресе, всичко пред очите й се размаза.
Усети как изведнъж мощни ръце я повдигнаха и я сложиха на седалка. Внезапно полетя над реката, а после я
издърпаха в хеликоптера е прогизналите от ледената вода дрехи. От спасителния екип веднага я увиха в термоодеяло
и тя успя задавено да произнесем
— Моят съпруг… той е още там долу… трябва да го намерите… — опита се да се освободи от тях, за да им
посочи къде последно го бе видяла. Във водата се виждаше гъмжило от лодки и платформи. Бреговата охрана също
беше там с водолази.
Маги лежеше на пода на хеликоптера, а от спасителния екип се суетяха около нея и другите пострадали
пасажери, докато ги откарваха към болница в Ню Джърси. Единият от пътниците, по-възрастен мъж, почина преди
да кацнат, а секунди по-късно Маги загуби съзнание.
Изминаха много часове преди спасителната операция да бъде прекратена. Седемдесет и двама души бяха
спасени и оцеляха, четиресет и девет не успяха, сред тях капитанът и двама души от екипажа, загинали в
изпълнение на служебния си дълг.
Ейдън гледаше случващото се по телевизора в дома на приятеля си, където трябваше да прекара няколко дни.
Нямаше представа дали родителите му бяха живи и през цялото време хлипаше ужасен, докато наблюдаваше кадри
от спасителната акция в снежната буря. Бяха хвърлени много усилия, за да извадят максимален брой хора. За
съжаление няколко бяха повлечени от теченията към дъното в ледените води.
Три часа по-късно, когато дойде на себе си, Маги се обади на Ейдън и му съобщи ужасната новина, че баща му е
загинал. Бяха открили тялото му твърде късно. Самата тя беше получила тежка хипотермия, но бяха успели да я
затоплят и да я спасят. Ейдън не спираше да плаче, не можеше да произнесе и дума и се тресеше неистово. Маги
искаше да бъде вкъщи с него, но се налагаше да я задържат в болницата. След три дни щяха да я откарат с
въздушната линейка, като преди това трябваше да премине още един преглед в болница в Чикаго. Ейдън настояваше
да я посрещне там, но Маги знаеше, че щеше да е травмиращо за него, затова го убеди да я изчака в дома на приятеля
си.
Когато дойде да го вземе, Маги приличаше на призрак. Случилото се я върна към най-ужасните й спомени от
детството, когато бе загубила баща си, а по-късно и брат си в Ирак. Но ето че ударите не приключваха с това. Едно
обикновено пътуване до Ню Йорк се бе превърнало в истински кошмар. Двамата с Ейдън се прибраха в тънещия в
тишина дом. Бяха купили коледна елха още преди заминаването, но си остана вързана в гаража. Не включиха и
празничните светлинки. Навръх Коледа Маги занесе дървото на боклука.
Погребаха Брад в семейната гробница седмица преди Коледа. Майката на Маги почиваше в същото гробище, но
на друго място, и сега семейството им се състоеше само от двама души — Маги и Ейдън. Синът й беше неутешим.
Съседи, приятели ги подкрепяха и им предлагаха помощ. Ейдън и Маги напълно забравиха за Коледа, останаха
сами, потънали в скръб по Брад. Така й се искаше майка й да беше жива, да й помогне със съвет как да устои на
мъката, да запази разума си и да се държи достойно. Не знаеше как да продължи нататък. Чувстваше се смазана от
мъка и вина, че тя беше оцеляла, а Брад не успя. Въпросите постоянно я връхлитаха и не й даваха мира. Как беше
паднал зад борда? Защо тя бе оцеляла, а той не? Нямаше с кого да сподели. С часове лежеше будна нощем, после
ставаше и обикаляше из къщата. Стотици пъти се връщаше към случилото се — дори не беше усетила, че Брад й
пуска ръката, а после изведнъж го бе видяла във водата. Не можеше да си представи как тя и Ейдън щяха да живеят
без него. До скоро животът им бе изглеждал съвършен, а сега всичко бе станало на пух и прах. От авиокомпанията й
бяха предложили психологическа помощ, но тя още не беше готова за това.
Въпреки всичко, което преживяваше, Маги успя да помогне на Ейдън да подготви документите си за
кандидатстване в колежа през Коледната ваканция. Правеха дълги разходки, а няколко от приятелите му постоянно
го посещаваха. Първоначално стояха в стаята му и през повечето време мълчаха, но накрая той се съгласи да излезе с
тях на вечеря. Маги остана сама в къщата, отвори гардероба и се вторачи в дрехите на Брад. Имаше чувството, че той
скоро ще се прибере и ще й каже, че е станала някаква грешка, че е бил откаран в друга болница. Не можеше да
повярва, че съпругът й е изчезнал от живота й завинаги, както баща й и брат й. Бяха живели толкова разумно, не
бяха поемали никакви рискове, не бяха предприемали нищо опасно. Тя го бе обичала през всичките им деветнайсет
години заедно, а сега него го нямаше.
Когато Ейдън тръгна отново на училище, къщата й се струваше като гробница. Главният мениджър в
компанията на Брад искаше да говори с Маги, но тя отклоняваше срещата. Нямаше думи за когото и да било. Хората
все още оставяха кошници с храна пред вратата им, но не смееха да им звънят. Тя почти не се хранеше. Не можеше да
си представи, че някога можеха отново да заживеят нормално.
Ейдън някак си бе успял да подаде навреме документите си за колежа, макар постоянно да твърдеше, че това
вече не го интересува. Тя бе загубила баща си на девет години, а Ейдън своя на седемнайсет, но виждаше, че в много
отношения той още си беше малко момче. Как ли щеше да се справи с ролята и на баща, и на майка?
Маги седеше по нощница в хола и гледаше втренчено пред себе си, когато получи съобщение от една от
майките на дете от хокейния отбор на Ейдън, че ще се отбие да я види, и в същия миг звънецът бодро звънна. Маги
не се помръдна, но след още няколко позвънявания все пак отвори и застана на прага, вторачена в жената. Не
искаше да говори е нито един човек на света. Не беше близка с Хелън Уотсън, но винаги я беше харесвала.
Двете се гледаха безмълвно няколко секунди, после Хелън кротко заговори:
— С какво бих могла да ти помогна?
— С нищо — вяло отвърна Маги и в този момент ясно проумя как се е чувствала майка й години наред след
смъртта на баща й. — Никой нищо не може вече да направи.
— Мога да оправя леглата. Да измия чиниите. Да приготвя вечеря — занарежда тя и Маги е посърнало
изражение отстъпи назад и я покани да влезе. Не й се искаше да го прави, но си помисли, че може да изглежда
груба, а Хелън беше приятна жена.
— Къщата е в ужасен вид… Не съм прала, нито съм оправяла легла откакто… това се случи. — Още не можеше
да произнесе думата.
— Докато учех в колежа, работех като камериерка в „Четири сезона“ — каза Хелън с усмивка. — Дори няма да
ти искам бакшиш. — Маги се засмя за пръв път от седмици и звукът й се стори странен. Почувства се като изгубена
в непознат свят, като Алиса в Страната на чудесата и падането й в заешката дупка. Изведнъж изпита облекчение, че
до нея имаше човек. Маги вървеше, сякаш не знаеше къде се намира. Хелън й направи чаша чай, изплакна чиниите
от закуската на Ейдън и ги сложи в съдомиялната машина, после разтреби кухнята, а Маги само я следеше с поглед.
Жената отвори хладилника, пълен с недокосната храна и мухлясали плодове. Изхвърли повечето неща, после изпече
канелени филийки и се качи на горния етаж да оправи леглата, а Маги продължи да я следва притеснена.
— Съжалявам, всичко е пълна какофония… особено аз…
— Щеше да е странно, ако не беше така — мило отвърна Хелън. — Моята сестра близнак почина от менингит,
когато следвахме в колежа. Бях съсипана месеци наред. Ще го преодолееш, Маги, повярвай ми. Просто трябва да
караш ден за ден, това е. Наистина съжалявам. — Маги кимна и очите й се наляха със сълзи.
— Не мога да спра да мисля. Защо аз оцелях, а той не? Беше по-едър и по-силен от мен и толкова добър човек.
— Мистериите на живота — промълви Хелън. — Защо сестра ми се разболя от менингит, а аз не? Няма
отговор. И Ейдън ще се оправи, щом сте заедно. — Маги кимна и така й се искаше да й повярва.
— Баща ми загина, когато бях деветгодишна, и майка ми никога не успя да се съвземе. А после, деветнайсет
години по-късно, брат ми също загина. И това я довърши.
След като оправи леглата, Хелън грабна кърпите и мръсното бельо и тръгна надолу по стълбите, а Маги я
последва. Къщата отново бе станала чиста и приветлива.
— Защо не се облечеш и да излезем на разходка надолу по улицата, а после ще купя това-онова. Не може да я
карате само на пуешко от преди седмица и на спаружени лимони — усмихна се Хелън и провокира поредната
усмивка на Маги.
— Мисля, че Ейдън оцелява на корнфлейкс и замразена пица. Не съм готвила нищо напоследък — каза Маги и
се качи горе, за да се облече. След десетина минути се появи с джинси и пуловер и сресана коса за пръв път от
погребението. Изведнъж осъзна как е изглеждала в очите на Ейдън и се почувства виновна. Не искаше да се
превръща в собствената си майка — разбита завинаги, премазана от събитията в живота й. Трябваше да застане до
сина си като опора и да му покаже, че могат да оцелеят и без баща му.
Излязоха за кратка разходка, както предложи Хелън, а след това се качиха на колата и отидоха на пазар. Маги не
искаше да вижда никого, но още по-малко искаше да остави сина си да гладува. Тя също почти не се хранеше и
чувствително бе отслабнала. Напълниха кошницата с лесни за приготвяне храни и се прибраха.
— Благодаря ти, Хелън. Без теб нямаше да събера сили за това.
— Знам. Затова и дойдох — отвърна Хелън. Тя беше красива, русокоса блондинка. Имаше трима синове — най-
големият играеше в отбора на Ейдън, а най-малкият бе само на шест. Съпругът й беше управител на рекламна
агенция в Чикаго. Присъстваха на всички хокейни мачове на сина им, точно както преди Маги и Брад. — Искаш ли
да позвъня тук-там от твое име? — предложи й тя, но Маги поклати глава.
— Не съм си проверявала електронната поща за съобщения от седмици. С никого не искам и да разговарям.
— Няма да е зле да я провериш все пак — мило я подкани тя.
Маги погледна в телефона си, имаше трийсет и девет съобщения. Самата мисъл да ги прегледа й се струваше
непосилна.
— Ще се заема по-късно — обеща тя.
Хелън си тръгна няколко минути след това и Маги се настани на кухненската маса, за да прочете съобщенията.
Имаше девет от мениджъра на Брад, Фил Ейбрамс, поне дузина от родители на приятелите на Ейдън, четири от
застрахователната компания и шест от авиокомпанията. Другите бяха от приятели на Брад и разни хора, които тя
дори не помнеше, нито искаше да разговаря с тях. Никой не я интересуваше, но събра сили и първо звънна на
мениджъра на Брад, като се извини, че не се е обадила по-рано. Фил работеше за фирмата от двайсет години и тя
знаеше Брад колко го уважаваше.
— Мога ли да мина да те видя, Маги?
— Не се виждам с никого засега — едва-чуто произнесе тя и той долови в притихналия й глас колко е
съкрушена.
— Не искам да те притеснявам, но става дума за бизнеса. — Маги знаеше, че трябва да се срещне с Фил,
независимо колко тежко се чувстваше. Не можеше да се остави и да се погребе жива, както бе постъпила майка й. А
дори и тя излизаше, за да ходи на работа. Не беше се крила у дома, защото трябваше да се грижи за децата си. Маги
беше длъжна да се погрижи за Ейдън и за бизнеса на Брад. Прие да се срещне с Фил на следващия ден. Обеща му да
отиде до офиса. После го помоли да звънне на застрахователната компания от нейно име.
— Не искат да разговарят с мен, ти трябва да се обадиш. Звъняха поне петнайсет пъти. Непременно трябва да се
свържат с теб. — Тя въздъхна и обеща да се заеме. — Обаждаха се и от авиокомпанията. Мисля, че се налага да
разговаряш и с тях, Маги. Независимо колко болезнено ще е за теб.
— Явно ще се наложи — отвърна тя, смазана от самата мисъл. Бе успяла да накара Ейдън да се върне на
училище, но сега тя трябваше да направи същото усилие и да се заеме с отговорностите си. — Какво искат?
— Не ми казаха. Юристите им настояват да говорят с теб. Много хора загинаха в катастрофата и ще има вълна
от съдебни дела. Ти ще ги съдиш ли, Маги? Може би това искат да знаят.
— Защо да го правя? Това не би върнало Брад — тъжно отвърна тя.
— Обади им се и виж какво имат да кажат — настоя той. Маги обеща, че ще отиде до офиса следващата сутрин.
Ужасяваше я мисълта, че ще влезе там и няма да завари Брад. Това щеше да я хвърли към реалността отново. Но се
налагаше да се справи.
Вечерта, когато Ейдън се върна от училище, тя вече бе сложила яденето във фурната, и то не готова храна или
замразена пица, а любимото му руло от кайма с гарнитура от картофено пюре и зелен боб.
— Ти ли си сготвила? — изненадан попита той.
— Днес дойде майката на Джими Уотсън и ме вдигна на крака. — Той се усмихна и я прегърна, после й каза
онова, което и тя искаше да му каже.
— Ще се справим, мамо. Татко ужасно ще ни липсва… — Очите му се наляха със сълзи. — Но той би искал да
сме добре. Трябва да го направим заради него.
— Знам, че ще успеем — тя го притисна в обятията си и няколко минути по-късно двамата седнаха да вечерят.
Маги бе подредила масата с красиви подложки, чинии и прибори. Всичко щеше да бъде различно от този момент
нататък и двамата добре го осъзнаваха. Тя трябваше да се погрижи за Ейдън, момчето се нуждаеше от нея. Брад го
нямаше вече. Беше я оставил вдовица на четиресет и седем години. Тя нямаше представа как щяха да преживеят
това, но беше твърдо решена да успеят. Хелън Уотсън й бе помогнала да се съвземе и да продължи напред. Маги
никога нямаше да забрави подкрепата й. Щеше да й бъде вечно благодарна.
След рулото хапнаха сладолед с шоколадови парченца — любимия десерт на Ейдън. На Брад също, но тя си
забрани да мисли за това. Неин дълг бе да подкрепи сина си, момчето трябваше да завърши последната година от
гимназията и да отиде в колеж. Трябваше да се погрижи и за бизнеса. Налагаше се да се справи и със
застрахователите и авиокомпанията. Останалото можеше да почака.
3
На сутринта след посещението на Хелън Уотсън Маги стана още преди Ейдън да се събуди. Отиде при него и
той отвори едното си око изненадан.
— Какво става? — сънен попита той. Седмици наред след смъртта на Брад тя бродеше из къщата като призрак
по цели нощи и заспиваше сутрин, точно преди Ейдън да стане. Той сам си приготвяше закуска и излизаше тихо.
Майките на приятелите му го откарваха до училище, тъй като учениците нямаха право да шофират и да оставят
колите си в двора.
— Време е да поема дежурството. — Откакто се помнеше, майка му неизменно бе приготвяла закуската.
Предстоеше му тежък ден с много часове, а после тренировка по хокей. Той беше високо, едро момче като Брад и се
нуждаеше от добра храна. Усмихна й се, измъкна се от леглото и се отправи към душа, а тя слезе долу по стълбите,
за да му приготви любимата закуска от бекон с яйца и прясно изцеден портокалов сок. Знаеше, че щеше да изгълта
всичко преди да изхвърчи през вратата. Той слезе след двайсет минути с още влажна коса и лицето му светна от
щастие, когато я погледна. Видя му се изморена, сякаш току-що се бе завърнала на земята след почти
четириседмично лутане из небитието след шокиращата смърт на баща му.
Ейдън й се стори изведнъж пораснал. Пораснал по един много труден начин. Бък Уилямс, треньорът му по
хокей, беше много загрижен за момчето и го бе взел под крилото си. Бе научил от Ейдън, че майка му е зле след
катастрофата, което не беше изненада. Бък искаше да помогне на Ейдън да се съвземе, затова настояваше да идва на
тренировки и да се фокусира върху училището, колкото бе възможно, въпреки тежките промени в живота му. Не му
беше удобно да пита, но се чудеше дали щеше да се наложи да продадат къщата и да се преместят другаде сега, след
като бяха останали без подкрепата на баща му. Брад беше този, който издържаше семейството, и не се знаеше как
щяха да се справят сами, което можеше да доведе до нови сътресения за Ейдън. Бък се надяваше, че момчето ще
получи пълна стипендия и ще успее да продължи образованието си в колеж. Реши да изпрати писма до всички
директори по спортната дейност на училищата, в които Ейдън бе подал документи, с молба да обърнат внимание на
кандидатурата му и да бъдат по-благосклонни, което му се струваше напълно заслужено. Ейдън беше изключителен
спортист и ако продължаваше така, може би щеше да се изстреля директно в Националната хокейна лига след
завършване на колежа. Не за това бяха мечтали родителите му, но сега всичко щеше да се промени. Въпреки
плановете на Брад за сина му, Бък знаеше, че последното нещо, което Ейдън би искал, е да стане счетоводител.
Момчето би предпочело да бъде морски биолог или риболовец в Аляска, или летец-изпитател като дядо си. Със
сигурност би избрал някоя вълнуваща дейност сред природата. Дори му беше минавало през ума да стане планински
водач или ски-инструктор — все занимания, които не биха се харесали на родителите му. Те бяха предначертали
бъдещето му още от деня на раждането му — да работи с баща си като счетоводител в семейния бизнес, основан от
дядо му по бащина линия преди четиресет години. Брад се бе постарал да го продължи и развие и фирмата
процъфтяваше. Семейството не беше богато, но имаха сигурност и живееха добре, и всичко, което притежаваха,
трябваше да подпомогне бъдещето на Ейдън във фирмата — нещо, което му тежеше и не очакваше с радост.
След като Ейдън тръгна към училището, Маги облече черен костюм с панталон и се приготви да излезе. Вече бе
видяла завещанието на Брад и знаеше, че той е оставил семейния бизнес в нейни ръце. Тя нямаше представа какво
да прави с него, нито как да го управлява. Беше й харесвало да работи два пъти седмично във фирмата, да помогне с
това-онова, да сложи ред в документацията, но добре осъзнаваше, че нямаше знанията, за да управлява бизнеса.
Искаше й се да задържи фирмата докато Ейдън порасне и може да поеме работата след завършване на колежа, но му
предстояха години преди да успее да замести баща си. Тя разчиташе на помощта на Фил Ейбрамс, докато синът й
станеше готов. Може би след бизнес училището. Надяваше се момчето да продължи образованието си в Станфорд,
също като баща си, или в Харвард, но Ейдън не беше много добър в училище, както някога Брад. Неговата страст
беше спортът.
Офисът на Брад се намираше наблизо и слава богу, защото Маги имаше чувството, че се движи на автопилот.
През цялото време си напомняше, че Брад няма да е там и не трябва да го приема като шок, но когато влезе през
вратата, бледа като платно и напрегната, с опъната на тила коса, очакваше да го види. Не беше слагала грим от
месец. Повтаряше си, че трябва да се овладее, но накрая се предаде и емоциите надделяха. Душата й плачеше,
сълзите напираха в очите й, макар че успяваше да ги преглътне. Фил я посрещна и след кратко колебание я отведе
до кабинета на Брад. Вратата беше затворена, откакто бе тръгнал за Ню Йорк.
Фил беше по-възрастен от Брад, работеше във фирмата от години, още по времето на баща му — всъщност от
момента на дипломирането си като главен счетоводител. Беше прехвърлил петдесетте и с кариерата си там бе успял
да изучи четирите си деца. Най-големият му син бе лекар, двете му дъщери — адвокати, а по-малкият му син бе
тръгнал по неговия път и работеше като счетоводител. Брад бе приемал Фил като по-голям брат и често искаше
съвети от него по служебни въпроси. Тъкмо Фил бе поел бизнеса след като бащата на Брад се бе споминал. Дълго
време бяха следвали стария модел на управление, после заедно модернизираха компанията и успяха да запазят
репутацията си на надеждна фирма. Някога Фил бе имал намерение да развие свой бизнес, но след като създаде
семейство, прецени, че се нуждае от стабилността, която „Макензи и Син“ му предлагаше.
— Да ти предложа чаша кафе? — каза Фил, след като Маги седна.
— Не. Добре съм — отвърна тя, макар да не изглеждаше така. Той забеляза, че ръцете й трепереха и току
поглеждаше към затворената врата на кабинета на Брад, сякаш очакваше да се отвори и там да се появи едрата му,
мечешка фигура. Същото чувство бе изпитвал и Фил първоначално. Самият той беше по-дребен, с прошарена коса и
изглеждаше състарен за годините си. Страдаше за загубата на Брад като за брат. Още не можеше да се отърси от
шока, но също знаеше, че се налага да вземат някои важни решения.
— Как я караш, Маги? — загрижено попита той. Не беше я виждал от погребението. Представяше си колко
тежко преживяваше загубата на Брад и собственото си оцеляване от катастрофата. Маги само кимна. Не
възнамеряваше да му разказва за главоболието си, за кошмарите нощем и дългите безсънни часове. Лекарят й бе дал
хапчета за сън, но те я караха да се чувства замаяна и дори още по-депресирана на следващия ден, затова не искаше
да ги взима.
— Добре съм — кротко отвърна тя.
— Дълго мислих. Може би е твърде скоро за теб да говорим, но рано или късно трябва да решим какво да
правим с бизнеса. Сега нещата вървят добре и може да се задържи така за известно време, но сигурно ще минат
години преди Ейдън да е готов да поеме, а и Брад не беше сигурен дали той изобщо би искал. Млад е и още не знае
накъде ще тръгне. Спомням си, че на неговата възраст Брад искаше да става бейзболист. — Маги знаеше, че счупен
лакът бе променил пътя му и едва тогава се бе примирил да остане в бизнеса на баща си. — Каквото и да реши
Ейдън, няма да е готов да поеме фирмата поне още десет-дванайсет години. Това е дълго време, а и част от магията
тук се дължеше на личното присъствие на Брад. Клиентите обичат да виждат насреща си човек, на когото могат да
разчитат, а аз винаги съм бил в сянка.
— Какво искаш да кажеш, Фил? — Маги го погледна притеснена, помисли си, че може би той се гласеше да
напуска. Тя не би могла да продължи сама без него, не беше икономист и нямаше нужното образование.
— Мислех много за това и не знам как ще погледнеш на идеята, но бих искал да купя бизнеса или поне да ти
стана съдружник. Синът ми, Бил, вече е квалифициран счетоводител и иска да работи с мен. Вече го бях обсъждал с
Брад и предложението му допадна. Трябва ни свежа кръв тук, докато Ейдън бъде готов. Клиентите също обичат да
виждат развитие. Но сега Брад го няма да дърпа бизнеса напред и цялата тежест ще падне на мен. Нямам против. Но
искам да изградя нещо и за собственото си семейство, да им оставя нещо, на което ще могат да разчитат, когато
някой ден си отида. Ако решиш, че това те интересува, бих искал да направим оценка на бизнеса, да стигнем до
справедлива цена и да започна да ти плащам. Бих предпочел да го купя изцяло, ако мога да си го позволя. Готов съм
да продам къщата си, за да ти платя. За мен ще си струва да направя тази стъпка, Маги. И, разбира се, ще запазя
името на фирмата. Може да го разширим на „Макензи, Ейбрамс и Син“. Мисля, че ще имам достатъчно да ти платя
прилична цена, ако имаш търпение да ме изчакаш да се издължа на вноски за година-две. — Маги го гледаше
смаяна. Не беше сигурна как Брад би приел идеята за продажба на бизнеса, което би лишило и Ейдън от
възможността да направи кариера в бъдеще. От друга страна, не знаеше дали Ейдън изобщо би искал да работи там.
Фил имаше право — Ейдън се нуждаеше от доста години, за да поеме работата на баща си, ако изобщо се стигнеше
дотам. Това беше дълъг период да крепиш нечий бизнес, а Фил дотогава щеше да се пенсионира и нямаше да може
да му помага. Фил беше честен човек, обичаше Брад и милееше за фирмата, тя го знаеше.
— Не знам — отвърна Маги объркана. — Никога не съм мислила за това. Как реагира Брад, когато му каза за
идеята си? — Брад никога не й беше споменавал това, а така й се искаше да знае мнението му.
— Предложих да му стана съдружник и той не отхвърли идеята, както вече казах. Но всичко си вървеше
нормално и не се налагаше да бързаме. Никога не съм обмислял да откупя от него целия бизнес, но случилото се
промени всичко. Трябва да помислим за бъдещето. — Прииска й се да го попита „Кое бъдеще?“, но се въздържа. За
нея нямаше бъдеще без съпруга й, а може би и за бизнеса им. Това не й бе минавало през ума досега. Нямаше ясна
представа за финансовото им състояние и още не се чувстваше готова да се заеме с проверки. Фил се бе опитал да
отвори дума за това след погребението, но тогава не бе имала сили да мисли за каквото и да било. Тя знаеше, че
Фил е предприел оценяване на инвестициите на Брад. Съпругът й беше консервативен и влагаше всичко спечелено
обратно в бизнеса, но самият Фил инвестираше в акции на борсата.
— Не знам, Фил. Трябва да помисля. — Маги имаше чувството, че ще предаде Брад, ако реши да продава, при
това толкова скоро след смъртта му. Той беше добър бизнесмен и тя се зачуди какво ли би я посъветвал при тези
обстоятелства.
— Фирмата ще си е напълно жизнеспособна още дълго време, но в задържането на нещата може да няма голям
смисъл, ако Ейдън не пожелае да се заеме в бъдеще — продължи Фил. Тя нямаше как да не се съгласи с него, но как
можеше да иска от сина си да вземе решение на седемнайсет години? Нямаше да е честно спрямо него да го
притиска сега за толкова важно нещо, което щеше да повлияе на живота и на бъдещето им.
— Мислиш ли, че се нуждая от тези пари? — попита го тя, а той поклати глава и се усмихна.
— Брад не беше богат човек по днешните стандарти, но се справяше много добре и умно управляваше
инвестициите си. Почти приключих с оценката на състоянието му. Така или иначе трябваше да я направим. Засега
мога да кажа, че авоарите възлизат на почти милион долара, включително спестяванията му. — Маги остана
поразена. Не беше очаквала да чуе такава сума. Никой от тях не залиташе по екстравагантен живот, а и той никога
не говореше с нея за пари. Просто се грижеше за всичко и я успокояваше да не се тревожи за нищо. Беше си
представяла, че той винаги ще се занимава с финансите им.
— Един милион? — смаяно попита тя.
— Почти.
— Мислех, че става дума за няколкостотин хиляди. — А и къщата им струваше пари, въпреки че беше малка. Не
беше и в най-престижните квартали, но те си я харесваха. — Колко мислиш, че би струвал бизнесът? — Сега без
Брад вероятно цената щеше да е по-ниска, Фил го знаеше, но също знаеше, че може да надгради, ако поеме всичко в
свои ръце.
— Не съм сигурен. Може би малко повече от това. Брад си бе подбрал някои много големи клиенти и
продължаваше да развива бизнеса. Откровено казано, за мен ще е голям залък. Но вече говорих с банката и бих
могъл да взема заем. И ако продам къщата, ще мога да ти се издължа. Джули иска да се преместим в апартамент.
Децата се отделиха и не ни е нужна толкова голяма площ. И двамата сме готови да направим тази жертва, а и къщата
погълна повече средства, отколкото бяхме очаквали. — Те живееха в по-хубава къща от тяхната с Брад и Фил беше
направил много подобрения през годините. Бяха си направили и басейн, когато децата им бяха малки. — Мисля, че
ще се справя, Маги. Но решението ще е твое. Ако не искаш да ми я продадеш, ще те разбера. Брад имаше застраховка
„Живот“ и застрахователите настояват да говорят с теб. — На Маги изведнъж й прималя. Не искаше да забогатява от
смъртта на съпруга си. Беше им оставил почти милион в инвестиции. Тя трябваше да плати такси върху сумата, но
имаше данъчно облекчение, както й бе обяснил Фил. Част от парите бе оставил на Ейдън, в тръст, който бе основал
за бъдещето му. Но тя имаше покрив над главата си, а сега Фил й предлагаше много пари за бизнеса. Обезщетението
от застраховката също щеше да е огромна помощ и всичко това я караше да се чувства объркана. Би се отказала от
абсолютно всичко, за да си върне Брад, но не беше възможно. Не й трябваха парите, искаше него. Единствената
утеха бе, че с тези средства щеше да плати колежа на Ейдън дори да не получеше стипендия. А това беше най-
важното.
— Не се налага да бързаш — напомни й Фил. — Просто исках да ти го кажа, в случай че решиш да продаваш
бизнеса сега или по-късно. Синът ми, Бил, също ще бъде много щастлив от такава перспектива. — Тя кимна все още
замаяна. Ако му продадеше фирмата, щеше да разполага с почти два милиона долара. Какво би правила с толкова
пари? Не можеше да си представи.
На тръгване, Фил й напомни да се обади в застрахователната компания и тя потегли към дома си зашеметена от
случващото се, вървеше, сякаш отделена от тялото си. Би трябвало да изпитва облекчение, че ще получи толкова
пари, но не беше. Разговорът с Фил само засили вината, която я гризеше.
Маги се почувства още по-зле, когато се обади на застрахователната компания. Беше си представяла, че Брад е
направил обикновена полица — нещо като петдесет или сто хиляди долара, които би могла да добави за
образованието на Ейдън. Колежът беше скъпо нещо и двамата е Брад често го бяха обсъждали. Но съпругът й беше
почтен, отговорен мъж. Години наред бе плащал вноски за застраховка „Живот“ на стойност три милиона долара, за
да е сигурен, че ако нещо се случи с него, семейството му ще е обезпечено.
— Три милиона? — извиси глас тя, когато агентът й съобщи сумата като нещо обичайно, което той
предполагаше, че е известно на Маги. — Мили боже! — Положението ставаше още по-сложно. Не само че щеше да
получи пари от смъртта на съпруга си, но и щеше да забогатее. За един ден откри, че притежава четири милиона
долара. А ако продадеше бизнеса на Фил, щеше да ги докара до пет милиона. Тя затвори телефона уплашена и
объркана, а половин час по-късно получи пристъп на мигрена и си легна. Взе болкоуспокояващо и потъна в дълбок
сън. Събуди се, когато след училище Ейдън се прибра и седна на леглото й.
— Лош ден ли, мамо? — мило попита той. Състоянието й подсказваше, че е бил повече от лош. Но от известно
време всички дни бяха такива. Маги усещаше, че вече съвсем е заприличала на майка си, и се мразеше за това.
— Да… не… не знам. Нещо такова. — Всъщност какво му беше лошото на ден, в който научаваш, че получаваш
четири милиона. Брад можеше да ги остави разорени, както бе направил баща й. От него им остана само военната
пенсия, но това не беше в стила на съпруга й. Начинът, по който получаваше парите, беше смазващ за нея. Тя стана и
слезе долу за вечеря. Когато седнаха на масата, разказа на Ейдън какво се бе случило през деня. Попита го какви
планове има за в бъдеще и веднага се почувства глупаво. Той си беше все същото седемнайсетгодишно момче
отпреди месец, когато баща му беше жив. Нищо не се бе променило, макар да й изглеждаше пораснал. Но бъдещето
му си оставаше като празен бял лист пред него, особено сега, когато Брад не можеше да го напътства.
 — Виждаш ли се да поемеш работата на баща си във фирмата някой ден, когато натрупаш опит?
— Никога — без никакво колебание отвърна той. Винаги бе много по-открит в разговорите си с нея, отколкото
с баща си, защото не искаше да наранява чувствата му. Ейдън добре разбираше колко труд е хвърлил баща му, за да
изгради нещо за тяхното бъдеще. — Направо бих умрял, ако трябва да стана счетоводител като татко. Не разбирам
как издържаше. Толкова е отегчително, а пък и мен хич ме няма с цифрите. — Маги знаеше, че това е вярно, но
нещата можеха да се променят, ако започнеше да изучава бизнес. Знаеше също, че на Брад работата му харесваше. —
Искам да се захвана с нещо по-интересно. Имам желание да взимам уроци по летене — каза той и стомахът на
Маги се сви на топка.
— Дали не можем да направим взаимен компромис? Като например работа, с която не трябва да рискуваш
живата си всеки ден? Баща ми, брат ми и баща ти загинаха при инциденти, свързани с летене. Защо не избереш нещо
по-безопасно? — тя се опита да го вразуми.
— По-скоро бих станал водопроводчик или каналджия, отколкото счетоводител. — Ейдън изрече тези думи
така разпалено, че сърцето я заболя само като си представи колко разочарован би останал Брад, макар и не
изненадан. Отдавна бе усещал, че синът им най-вероятно няма да поеме семейния бизнес, въпреки че се бе надявал
някой ден да се промени. — Защо?
И тогава тя реши да му каже за предложението на Фил, но не и за застраховката. Нещо й подсказваше да не го
прави. Не беше нужно да знае с какви пари разполагат, не и преди да порасне още малко. Тя нямаше намерение да
променят нищо в начина си на живот. Винаги бяха живели скромно и й се искаше така да продължат.
— Днес отидох в офиса на баща ти, за да се срещна с Фил. Иска да купи бизнеса и да го управляват със сина му.
Според него ще мине много време преди ти да си готов да започнеш работа там и смята, че е по-разумно, ако му го
продадем сега.
— Аз никога, никога няма да работя там — заяви Ейдън. — Казах на татко, когато го обсъждахме преди време.
Мисля, че не ми повярва, но аз съм сигурен. Може би трябва да го продадеш, мамо. — Тя кимна, макар че още се
колебаеше какво да прави. Идеята беше нова за нея и се нуждаеше от време да я обмисли. — Татко оставил ли ти е
достатъчно средства, за да живеем? Налага ли се да продадеш къщата? — Тази мисъл го тревожеше след смъртта на
баща му, но не искаше да я притеснява с въпроси. Не знаеше какво ще се случи с колежа, ако не получеше пълна
стипендия.
— Оставил ни е достатъчно — кротко отвърна тя. — Добре сме. Не се налага да продаваме къщата, нито
бизнеса, ако не искаме. Няма да предприемам нещо, което баща ти не би одобрил, или нещо, което би разбило
сърцето му. Той обичаше бизнеса и беше респектиран от факта, че дядо ти го е основал. Да го поддържа и развива
беше нещо като свещена мисия за него.
— Но той беше и много практичен човек, мамо. Ако ти не можеш да го управляваш, а аз не искам, няма голям
смисъл да го задържим. Може би трябва да го продадеш и да инвестираш парите. Вероятно точно това би направил
татко — разумно заяви той. Това беше най-зрелият разговор, който бяха водили досега.
— Ще помисля — лаконично отвърна тя.
Черешката на тортата дойде два дни по-късно, когато Маги най-сетне събра сили да позвъни на
авиокомпанията. Свързаха я с правния отдел и екипа, отговорен за уреждане на обезщетенията. Поискаха среща,
която тя веднага отказа, но й обясниха, че се нуждаят от информацията й, за по-точна оценка на случилото се.
Почувства се длъжна да се срещне с тях седмица след посещението си в офиса на Брад.
Посрещна ги една сутрин в десет часа у дома си. Бяха четирима — трима мъже и една жена, всичките адвокати.
Казаха й откровено, че вече имат по-ясна картина на обстоятелствата около катастрофата. Предложиха й да доведе
свой адвокат, но тя нямаше намерение да съди авиокомпанията. Каквото и да предприемеха, нищо нямаше да върне
Брад, затова Маги реши да ги изслуша, но да не завежда иск срещу тях. Точно за тази информация бяха дошли при
нея.
Обясниха й, че излитането на самолета в нощта на катастрофата е било спорен въпрос поради тежките
климатични условия в Ню Йорк. Можело е бурята да стихне и всичко да се размине или пък да се влоши, както е и
станало. Малко преди часа на излитане е имало силни притеснения, че „Ла Гуардия“ ще затвори всеки момент,
затова от авиокомпанията предпочели да поемат известен риск. Предполагали, че самолетът ще стигне до Ню Йорк
навреме и ще бъде последният кацнал самолет. Пилотът вярвал, че ще успее да го приземи безопасно. Явно това
било грешно решение. Трябвало е да отменят полета, за да са напълно сигурни. Но пилотът бил опитен и настоявал,
че ще се справи, и всички се доверили на преценката му. Бурята се развилняла след излитането и скоро разбрали, че
всичко се е объркало. Навсякъде в медиите се пишело за това и те били убедени, че не издават никаква тайна пред
Маги. Очаквали многобройни граждански дела да бъдат заведени срещу тях, с обвинения, че са взимали
безотговорни решения, и били готови да изтърпят последствията.
Брад бе загинал на петдесет и две години — в разцвета на силите си. Маги тежко понасяше физическите и
психическите травми, които може би щяха да я съпътстват години наред или завинаги. Изписаха я от болницата с
диагноза посттравматичен стрес. Другите пътници имаха подобни страдания, а някои въобще не бяха успели да се
съвземат. Случилото се слагаше голямо петно върху името на авиокомпанията, затова бяха готови да поемат пълна
отговорност. Те осъзнаваха, че не биха могли да компенсират загубата й, нито тази на сина й, но можеха да им
предложат споразумение за десет милиона долара, ако тя подпише, че няма да има повече претенции. Отправяха
подобни предложения и на другите пасажери в зависимост от степента на щетите, които бяха понесли. Една жена
бе останала без крака, без дете и съпруг, за което й предлагаха сто милиона, но спестиха тази информация на Маги.
Жената още не беше приела и адвокатът й бе обяснил, че все още е твърде травмирана, за да обсъжда финансови
въпроси.
Предложението беше поредният шок за Маги. Оставиха й документи с условията на споразумението и отказ от
други претенции, и я посъветваха да се консултира с адвокат. Адвокатите на авиокомпанията се държаха мило и
състрадателно. Напълно объркана, Маги позвъни на Фил веднага след като си тръгнаха. Той й каза, че никак не е
изненадан и според него това било най-малкото, което биха могли да направят, ако причината за катастрофата е
лоша преценка от страна на ръководството, което те признаваха.
— Вероятно можеш да получиш два пъти повече, щом започват от тази сума — подхвърли Фил.
— Аз не искам два пъти повече! — ужасена заяви Маги. — Не искам дори тези десет милиона. Не искам да
забогатявам от смъртта на съпруга си, Фил. Ти вече ми каза, че имаме повече от достатъчно от застраховка и
спестяванията на Брад.
— Имаш право на тези пари, Маги. Преживя страшна загуба, премина през ужасна травма. Трябва да ги вземеш.
Това може да преобърне живота на Ейдън някой ден. Мисля, че Брад би искал да ги имаш. — Маги не можеше да
осмисли всичко, което й се случваше. Струваше й се неморално, но мисълта, че Ейдън би се възползвал някой ден,
не й позволяваше да се откаже с лека ръка. — Дори можеш да изкопчиш още по-голяма сума, ако ги осъдиш, и те са
наясно с това — добави той, което я накара да изстене страдалчески.
— Трябва ли всичко да се свежда до пари? Загубих съпруга си, когото обичах. Ейдън остана без баща. Никакви
пари не могат да компенсират това.
— Ейдън може да има още седемдесет години пред себе си, а ти петдесет. Той е още момче, а ти млада жена.
Не отказвай предложението.
— Не го правя. Просто не искам кървави пари. Достатъчно мъчително е, че аз оцелях, а Брад не успя.
— И слава богу, че поне ти оцеля — увери я той. — Заради Ейдън. Представи си, ако и двамата бяхте загинали.
Какво щеше да се случи с него тогава? — Те нямаха други роднини и Ейдън щеше да остане кръгъл сирак на
седемнайсет, сам-самичък. Това я накара да осъзнае още по-ясно колко е важно да взима правилни решения заради
сина си. След разговора с Фил тя позвъни на адвоката на Брад и му изпрати документите, които от авиокомпанията
й бяха оставили. Разказа му за предложението на Фил да откупи бизнеса им, което според адвоката беше отлична
идея, особено след като ще го продаде на човек, когото познава добре, който бе работил двайсет години във фирмата
и който винаги е бил лоялен — като служител и като приятел.
Маги трябваше да помисли за много важни неща.
Адвокатът й предложи да отхвърли предложението на авиокомпанията и да ги съди за двойно по-голяма сума.
Според него можеше да получи около петнайсет милиона, което смяташе за напълно справедливо. Посъветва я също
да продаде бизнеса на Фил и мислеше, че Брад би одобрил такава идея.
В крайна сметка Маги прие десетте милиона, което за нея беше повече от достатъчно. По-голяма сума й
изглеждаше неприлично като цена за живота на съпруга й. Съобщи на Фил, че ще му продаде бизнеса. Договориха
се за два милиона, които той щеше да й изплаща в продължение на две години.
Когато приключиха всички формалности, тя имаше четиринайсет милиона долара, плюс още един, който щеше
да получи след време от Фил.
Чекът от авиокомпанията пристигна три дни след като тя подписа отказа от претенции и те й благодариха, че е
проявила благоразумие. Адвокатът й поиска клауза за конфиденциалност, според която не трябваше да разкриват
сумата по споразумението им, и която гарантираше на Маги и Ейдън, че няма да станат мишена за хора с
комерсиални или криминални намерения — нещо, което изобщо не беше й минавало през ума.
Чекът от застрахователната компания пристигна по-късно. Фил направи първата си вноска навреме, както и тя
беше очаквала. Независимо как приемаше случващото се или колко й бяха противни причините, за един много
кратък период от време тя се оказа богата жена. Не знаеше какво да прави с парите, затова нае същия
инвестиционен консултант, чиито услуги Брад бе ползвал. Съпругът й бе завещал стабилност и солидна основа,
върху която можеше да надгражда, но тя нямаше идея какво да прави с парите, нито коя беше без Брад. Той бе
нейната сродна душа в продължение на деветнайсет години, без него се чувстваше невидима и изгубена.
Маги не каза нищо на Ейдън, макар че го бе направила единствено заради него. Знаеше че ако успее да съхрани
парите, както би направил Брад, и ги инвестира разумно, Ейдън щеше да бъде богат човек някой ден. Но все още
нямаше намерение да казва нито на него, нито на когото и да било. За една нощ тя бе станала богата вдовица, а това
бе последното, което би си пожелала. Искаше само да бъде съпруга на Брад и добра майка. Вместо това сега имаше
много пари и трябваше да прекара живота си без него. Поне можеха да бъдат спокойни, че са осигурени. Това бе
последният му подарък. Никога нямаше да й се наложи да се тревожи за пари.
Лека-полека кошмарите започнаха да намаляват, главоболието й вече не беше толкова свирепо и все по-често
спеше нощем. Не можеше да не признае, че независимо колко самотна и тъжна се чувстваше без Брад, сигурността
беше хубаво нещо. Никога нямаше да рискува с парите му или да ги харчи разточително. Щеше да спести всичко или
поне повечето за Ейдън. Така се чувстваше спокойна, че бъдещето на сина им е подсигурено. Това бе единственото й
извинение да приеме толкова много пари от смъртта на Брад.
4
В края на март Ейдън получи съобщение, че е приет в Дартмут и Бостънския университет с пълна стипендия,
заради успехите му като спортист. Препоръките на Бък бяха помогнали, но главната заслуга си беше на Ейдън. Маги
се притесни още повече, че синът й ще продължи с хокея, този агресивен спорт, но все пак имаше опит от
гимназията, а и това бе единственото, което му харесваше. Страховете й се засилиха, когато само два дни след като
започна обучението си в Бостънския университет, той бе въвлечен в масов бой на леда. Получи аркада на веждата,
която трябваше да бъде зашита, и изместена челюст, след като голмайсторът на отбора го удари. Докато го
прибираше с колата от спешното отделение, Маги му дръпна една напоителна лекция. В боя беше участвал
половината отбор и Ейдън не криеше колко е горд, че са се намесили. Всички момчета бяха глобени и наказани да
пропуснат следващия мач. Маги все още беше ядосана, когато на следващия ден Бък се отби да провери как е синът
й. Той беше висок, едър мъж, бе играл в професионалната лига два сезона, но се наложило да се откаже, след като
си счупил глезена по време на мач.
— Това е част от играта — Бък се опита да успокои Маги. — И професионалистите го правят.
— Тъкмо това не ми харесва. Може да получи някое тежко нараняване — обясняваше тя, докато отиваха към
кухнята. Първо се беше отбил в стаята на Ейдън, който лежеше на леглото и гледаше телевизия. Не искаше да
признае пред майка си, че всъщност много се бе забавлявал по време на битката на терена, защото смяташе, че така
се доближават до стила на Националната лига. Момчето възмъжаваше и Бък разбираше това и го подкрепяше, за
разлика от майка му. Той разбираше, че Маги се поболява от тревога за сина си. Имаше и още нещо. Тя беше
привлекателна жена и Бък много я харесваше. Таеше надежда, че при тези обстоятелства един ден може да има
шанс.
— Ейдън е невероятен хокеист, Маги. Има специален усет. Някой ден може да стане голяма работа. — Но Маги
възлагаше по-други надежди за неговото бъдеше и не й се искаше синът й да се занимава със силови спортове. Брад
винаги бе поддържал същото мнение. — Ще ми липсва, когато замине за Бостън. Той е звездата на отбора ми —
призна Бък. Но майка му се вълнуваше повече от образованието, отколкото от успехите му в хокейната лига.
— И на мен ще ми липсва — натъжена призна тя. Бък всеотдайно подкрепяше сина й през трите месеца след
смъртта на Брад. Беше го напътствал още в гимназията, но след трагичното събитие бе поел ролята на наставник и
проявяваше бащинска грижа. Често се отбиваше у тях да го види как е, което Маги намираше за много мило, защото
сега в живота на Ейдън нямаше друг възрастен мъж. — Къщата ще заприлича на гробница без него — изстена тя.
— Какво смяташ да правиш? — попита я той.
— Не знам. Не съм мислила. Ще се наслаждавам на следващите ни пет месеца заедно до заминаването му и
после ще трябва да си намеря занимание.
Не мога просто така да си стоя вкъщи по цял ден. — Мислеше за това, но не й идваха никакви идеи. Дори вече
ги нямаше и онези два дни, когато ходеше да помага в офиса на Брад. Нямаше намерение да се натрапва на Фил, тъй
като той едва ли имаше нужда от нея.
Поговори още известно време, а после с известно неудобство Бък каза:
— Бих искал да те поканя на вечеря някой ден. Ти си невероятна жена. — Самият той беше разведен от години,
децата му бяха пораснали и целият му живот минаваше в училище и на ледената пързалка. Изглеждаше някак
недодялан, грубоват и макар да имаше прекрасен подход с децата, не я привличаше. Не можеше да си представи да
бъде с гимназиалния треньор по хокей и двамата да ходят по мачове всеки уикенд. Беше готова да приключи с този
етап от живота си. Двамата с Брад мечтаеха да пътуват, да ходят на театър и балет. Той бе почитател на изкуството и
често посещаваха постановки в Чикаго. Тя се зачуди дали всъщност трябваше да се примири с това, което й се
предлагаше — треньор по хокей. Перспективата не я привличаше. Отказа му по възможно най-деликатния начин, но
не успя да му спести разочарованието. Каза му, че не излиза с мъже и още дълго време нямаше да е готова.
Същото опита и адвокатът на Брад, когато Маги се срещна с него по семейните дела. Той беше се развеждал два
пъти и беше известен ценител на женската красота, или поне си въобразяваше, че е такъв. Маги остана потресена,
когато шейсетгодишният мъж я покани на вечеря с явно неискрен, репетиран тон и влажен поглед, от който я побиха
тръпки. Дотогава бе печелил симпатиите й, но сега моментално реши, че трябва да го смени. Хелън й предложи
своя приятелка от позната кантора. След като се срещнаха, Маги я хареса и веднага я нае. Маги не проявяваше
никакъв интерес към срещи с мъже и не би се хванала като удавник за сламка за първия, за някой хлъзгав използвач
или самотник.
Маги покани Хелън на обяд, за да й благодари за помощта. Двете се бяха сближили след смъртта на Брад. Синът
й бе приет в „Йейл“ и също щеше да играе в отбора по хокей, но не успя да получи стипендия. Ейдън не се и
нуждаеше от стипендия, макар че още не го знаеше. Фил Ейбрамс и адвокатът й бяха единствените хора, с които
сподели тази информация, и възнамеряваше така да си остане. Не обичаше да бъде център на внимание и да
парадира с благосъстояние. Тъкмо обратното — държеше на дискретността. Стипендията на Ейдън се дължеше на
отличните му качества на спортист и колежите, в които бе кандидатствал, му предлагаха най-благоприятни условия,
за да го привлекат да учи при тях и да играе в отборите им. Това нямаше нищо общо с финансовите възможности на
родителите му, защото тогава щеше да се чувства морално задължена да я откаже и да обясни на сина си. Радваше се,
че не се стигна дотам.
— Чакай само да видиш как ще те накацат женените мъже — закачливо подхвърли Хелън и Маги изстена.
— Това ли остава за жени като нас? Женените и смахнатите? — попита тя с посърнал поглед. — Не искам да
излизам с никого, и сигурно никога няма да променя мнението си. Дори и да го променя, изборът е оскъден. Кой би
поискал да се среща с жени на нашата възраст?
— Стари приятели, бивши съученици, някогашни колеги. Наскоро разведени или пък някои по-млади. Макар че
те се срещат във виртуалното пространство, но това ме плаши — разсъждаваше Хелън.
— Винаги ме е било страх да не попадна на някой убиец или току-що излязъл от затвора — мрачно каза Маги.
— Или просто извратеняк или женен измамник, и това стига. Знам, че се случва на много хора. Но има такива,
които попадат на приятни мъже в интернет. Само дето не бих имала смелостта да пробвам — каза Хелън. Изпита
облекчение, че е омъжена, макар бракът й да не беше съвършен.
— Аз също — съгласи се Маги. Това й се струваше далечна перспектива. Тя продължаваше да сънува Брад.
Всяка нощ той се появяваше пред нея съвсем жив и двамата отново бяха заедно. А когато се събудеше, продължаваше
да се чувства като омъжена жена. Сигурно винаги щеше да е така. Не можеше да си представи пак да се влюби или
да дели леглото е друг мъж.
— Мислила ли си за някаква работа? — попита я Хелън.
— Не съм работила на пълен работен ден от осемнайсет години. Дори не знам какво мога да правя. А и не
искам да се захващам с нищо до заминаването на Ейдън в университета.
— Тогава защо не заминеш занякъде? — Предложи й Хелън и веднага се почувства неудобно. — Ако можеш да
си го позволиш, разбира се. — Допускаше, че вероятно Брад е имал застраховка, той беше отговорен човек, но също
така знаеше, че Маги продаваше бизнеса му и предположи, че е заради парите.
— Мога да си позволя пътуване — отвърна Маги, — но да тръгна сама, не ми звучи особено забавно. А и къде
да ходя?
— Защо не направиш списък с всички места, на които някога си искала да отидеш, и после си избери? Това
непременно ще те разведри. После, като се върнеш, ще започнеш да си търсиш работа.
— Може би — колебливо каза Маги. Обичаше да пътува, но с Брад, не сама.
Веднага забрави за предложението. Три дни по-късно й се наложи да мисли за по-съществени неща. За първи
път в живота си Ейдън се забърка в сериозни неприятности. Заедно с петима приятели бяха се напили, проникнали
с взлом в скейтборд парк и започнали да карат и да правят заучените си номера. Синът й беше се отървал само с
лошо изкълчен глезен на крака. Едно от момчетата беше със счупен крак. От скейтборд парка се съгласили да не им
търсят наказателна отговорност, тъй като нямали други прояви, а и имат добри семейства, но получиха строго
предупреждение в полицията. Маги трябваше да прибере Ейдън от стаята за малолетни, а оттам отидоха в спешното
отделение. Когато се прибраха вкъщи, не можа да сдържи гнева си.
— Какво става с теб? Докато беше жив баща ти, не си се държал така. Да не възнамеряваш да станеш малолетен
престъпник? Или искаш да те изхвърлят от училище или от хокейния отбор?
— Съжалявам, мамо! — Той изглеждаше тъжен и притеснен. Ефектът на бирата вече бе отшумял. Бяха пийнали
и решили да се позабавляват, но малко бяха прекалили с веселбата. — Няма да повярваш какво удоволствие ми носят
тези скокове — заяви той, доволен от себе си. — Иска ми се някой ден пак да се върна там със скейтборда.
— За да си счупиш ръка или крак ли? Имам намерение да те опазя жив и цял. Сега само ти ми остана —
сериозно каза тя. За миг Ейдън й напомни за брат й на същата възраст, и още за Пол Гилмор с неговия скейтборд
преди да се увлече по мотоциклетите. Не искаше това за сина си. Но от време на време долавяше знаци, че страстта
към опасните авантюри бе в кръвта му. Същото бе наблюдавала с баща си и брат си, а Брад никога не беше си падал
по такива занимания и това й бе дало необходимата сигурност.
— Какво ли ще става, когато отидеш в Бостън и останеш без контрол? Дали съвсем ще пощурееш или ще се
държиш прилично? Не искам да лягам всяка вечер със свито от ужас сърце и да очаквам телефонно позвъняване, че
си в беда или че си пострадал.
— Няма да е така, обещавам. — Но не беше сигурна, че ще му повярва. — Може да стана автомобилен
състезател някой ден — заяви той със замечтано изражение, за ужас на майка си.
— Не ми даваш голямо спокойствие, Ейдън. Може би наистина трябва да избереш професията на баща си.
Майка ми беше права. Търсачите на силни усещания, лудите глави винаги си навличат неприятности. Или се
погубват, или разбиват сърцата на близките си, или и двете. Баща ми беше такъв, брат ми също, макар че той загина
във война, но винаги го бяха привличали скоростта и опасността, и въобще всичко с голям риск. А пък аз имах и
такъв приятел в гимназията. Първата ми любов. После тръгна да се състезава с мотоциклети и да прави
всевъзможни дивотии след като завърши училище. Сигурно вече не е между живите. Не искам такава съдба за теб.
Как би се почувствал ти, ако аз стана цирков акробат или делтапланерист, или нещо, което би могло да ме убие? —
Ейдън се разсмя, като си представи майка си на акробатическия трапец.
— Бих помислил, че е много готино.
— Лягай си преди да съм те заключила в стаята ти и да хвърля ключа — каза тя полу на шега, полу на истина.
Понякога синът й я ужасяваше. Особено напоследък, без влиянието и контрола на Брад. Добре осъзнаваше, че ако
Ейдън сега проявяваше такава страст към рискови приключения и опасности, с възрастта щеше да се увлича все
повече и повече. Надяваше се престоят му в Бостън да бъде безопасен и да не стига до положение да полудее от
тревога по него.
След този случай Ейдън се държеше добре. Разминаха се само с обичайните щуротии преди и след
дипломирането. Бягаха от часове, тайно носеха бири. По време на ваканцията направи кратки пътешествия с кола с
приятели. В последния месец преди заминаването си за Бостън преживя страстна връзка с красиво момиче.
Прекарваше повечето вечери е нея и Маги усети как изведнъж синът й порасна. Възмъжаваше пред очите й. Лятната
му любов замина за Калифорнийския университет — Санта Круз, седмица преди той да отпътува за Бостън.
Трябваше да се погрижи за толкова много неща, че набързо забрави за романтичното си увлечение, което и без друго
никой от двамата не приемаше особено сериозно.
Маги придружи Ейдън до Бостън. За първи път от осем месеца след катастрофата тя се качваше на самолет и
преживяването се оказа много тежко за нея. Тогава я бяха върнали в Чикаго със самолет-въздушна линейка, но под
упойка, на носилка и нямаше никакъв спомен. Но да лети като обикновен пасажер с Ейдън се оказа много по-
трудно, отколкото си бе представяла. По време на полета беше пребледняла, напрегната и дума не отрони. Опитите
на Ейдън да я разсее се оказаха безрезултатни. На летището в Бостън слезе бяла като платно и синът й изпита
искрено съжаление към нея. Чудеше се дали изобщо ще може да пътува в бъдеще. Радваше се, че бе успяла да
направи това усилие заради него и да му помогне с настаняването.
Носеха куфар и две чанти само за спортния му екип. Няколко дни след пристигането си започваше тренировки
в младежкия отбор. В университетския отбор щеше да играе чак след първата година. Но за да се случи това,
трябваше да запази успеха си висок, да се доказва и да заслужи мястото си. Вече бе получил няколко имейла от
треньора, който по всичко личеше, че е много взискателен. Бък бе поканил Ейдън на вечеря преди заминаването му
и го бе помолил да не го забравя, когато стане голяма звезда в Националната хокейна лига. Ейдън не беше сигурен
дали би искал да играе професионален хокей, но е нетърпение очакваше да стане част от отбора на колежа и да се
захване с новата си програма. Животът постилаше червения килим пред краката му.
За един ден успяха да подготвят стаята в общежитието. Инсталираха цялото компютърно оборудване, дори
успяха да осигурят и малък хладилник. Купиха колело, за да се придвижва по-лесно из кампуса. Ейдън бе успял
скришом да пъхне скейтборда си в една от спортните чанти и Маги никак не остана доволна, когато го намери.
Позволи му да го задържи, ако обещае, че няма да кара по улиците, и той се съгласи. Понякога й се искаше да има
дъщеря вместо син. Тогава нямаше да живее във вечен страх заради опасните занимания, които привличаха мъжете в
семейството й. Не че момичетата не създаваха проблеми, но от друг характер. Маги обичаше Ейдън е цялото си
сърце. Когато настъпи моментът на раздяла, имаше чувството, че ще й прилошее. Не можа да спре да плаче след
като си тръгна и постоянно си напомняше, че синът й ще е добре и ще се справи. Беше сигурна, че Брад би й казал
същото. Въпреки това й беше тежко да се справя сама. А полетът на обратно се оказа последната капка в това
мъчително пътуване. Всичко мина гладко и без проблеми, останалото беше само паника.
Пристигна в Чикаго смазана от умора и изтерзана от емоции. Същата нощ й се присъни най-ужасният кошмар
— че Ейдън се е удавил заедно с Брад. Видя как двамата се изплъзват от ръцете й и потъват във водата, а тя не може
нищо да направи. Събуди се хлипаща и остана будна пред телевизора, но така и не можа да се отърси от зловещия
сън.
На сутринта позвъни на Ейдън, точно когато той отиваше към книжарницата да купува някакви учебници.
Звучеше щастлив и задъхан. Придружаваха го съквартирантите му и той побърза да приключи разговора. Маги седна
в кухнята и въздъхна. Къщата й изглеждаше безнадеждно пуста, тишината тегнеше наоколо и тя не знаеше как ще
продължава да живее така. Трябваше спешно да се захване с нещо. Хелън звънна тъкмо когато се приготви пак да си
легне, макар да осъзнаваше колко лоша идея е това. Не можеше да се овладее, след заминаването на Ейдън имаше
чувството, че е загубила всичко.
— Е, направи ли списъка? — попита Хелън.
— Какъв списък? — недоумяваше Маги.
— С всички места, които си имала желание да посетиш, но не си го направила досега. Това ти беше за
домашно. Помниш ли?
— Ами явно съм забравила — извинително се усмихна Маги. Така или иначе нямаше никакво желание да
пътува, при това сама.
— Маги, не си инвалид на легло, а млада жена и майка на колежанин. Това означава, че имаш свобода. Какво
ще кажеш да я отпразнуваме? — Не виждаше какво има да се празнува и тази идея събуди още по-силна тъга по
Брад. Заминаването на Ейдън за колежа разпали болката от загубата й. — Идвам — заяви Хелън и двайсет минути
по-късно се появи на прага й, както правеше редовно през последните осем месеца.
Хелън се оказа истинска приятелка, за разлика от други, които започнаха да странят от нея сякаш загубата на
съпруг е нещо заразно, или пък се опасяваха, че тя може да хвърли око на техните съпрузи, или просто че тъгата и
загубата й биха им развалили щастливото съществуване. От всичките й приятелки Хелън бе най-често до нея и
искрено я подкрепяше. Всеки път, когато Маги тръгваше да потъва, Хелън я издърпваше на повърхността и я
насочваше в правилната посока. Само тази глупава идея за самотното пътешествие не допадаше на Маги. Хелън я
подтикваше да търси забавления. Смяташе, че ако толкова не й харесва, би могла да прекрати пътуването си и да се
завърне. Не отиваше на луната. Все пак си струваше да опита да погледне с любопитни очи света наоколо и да
промени нещо в ежедневието си.
— Аз направих точно това след смъртта на сестра ми и ми помогна — увери я тя.
— Как ли се справят другите? — мрачно попита Маги, докато седяха в кухнята пред екрана на лаптопа й.
— Пробват запознанства по интернет, ако са на тази вълна. Сменят работата, къщата, пътуват, отиват на круизи,
правят си пластични операции, ако могат да си ги позволят. На теб не ти е нужно. Прекрасна си и човек не може да
ти даде годините. Отказваш да се срещаш с други мъже, не смяташ да продаваш къщата, така че поне би могла да
пътуваш. Включвай компютъра! — изкомандва я Хелън и Маги се разсмя. Сложи лист хартия и химикалка пред
нея. — Хайде сега, кажи къде не си била, а си имала желание да отидеш? — Хелън нямаше да се предаде лесно.
— Китай — импулсивно отвърна Маги.
— Наистина ли? — ахна впечатлена Хелън. — Искаш ли да отидеш там?
— Не, но ми харесва да чета за тази страна. И за Япония също.
— А там искаш ли да отидеш? Токио, Киото, храмовете?
— Не, прекалено далеч е. Мисля, че това ме плаши. Сан Франциско — разумно подхвърли тя и Хелън го записа.
— Идеално. Получаваш две точки за това. Ами Лос Анджелис?
Маги поклати глава.
— Не, водили сме Ейдън в Дисниленд. Ще ми бъде много тъжно без Брад и Ейдън, а пък и Ел Ей не ми е на
сърцето. Но пък винаги съм искала да видя Биг Сър, Напа Вали и „Голдън Гейт“. Те са все наблизо до Сан
Франциско.
— Някое друго място в Америка?
— Не. Били сме в много градове заради конференциите на Брад. Мисля, че сме посетили най-интересните.
— А Европа? — попита Хелън, която искрено се забавляваше. Маги също започваше да се увлича, въпреки
първоначалното си упорство. Можеше и да не замине никъде, но тази игра я развесели.
— Никога не съм била там — призна й Маги и Хелън я погледна смаяно.
— Никога?
— Никога. Брад не беше много по пътешествията, освен ако не му се налагаше по работа.
— Ето ти възможност. Какво ще кажеш за Лондон?
— Може би. Изглежда приятно място, а и няма да имам проблеми с езика — съгласи се Маги. Хелън го добави
след Сан Франциско.
— Париж! Не може да отидеш в Европа и да не посетиш Париж. Фантастично е. — Хелън го записа преди Маги
да успее да кимне. — Рим. О, боже! Храната е невероятна, а страната толкова красива. Флоренция също, но може би
няма да ти е толкова забавно, ако си сама. А пък Венеция е най-романтичният град на света, но засега е по-добре да
изчакаш с него. — Прииска й се да добави „за следващия меден месец“, но се въздържа. — Ето на. Това са четири от
най-фантастичните градове на света. Може да ги обиколиш за три-четири седмици и това пътуване да промени
целия ти живот, вместо да седиш тук пред телевизора, да се отегчаваш и самосъжаляваш. Каза, че можеш да си
позволиш да пътуваш. Обади се веднага на туристическата агенция.
— И да тръгна сама? — тъжно попита Маги. Знаеше, че това щеше да я накара да се почувства още по-самотна.
— Бих дошла с теб, но Джеф се побърква, ако го оставя с децата дори за два дни, когато отивам до майка ми в
Детройт. А четири седмици направо ще го убият.
— Мен също — разсмя се Маги.
— Винаги имаш вариант да се върнеш вкъщи — напомни й Хелън. — Това пътешествие ще остане незабравим
спомен за теб, Маги. И без това няма какво друго да правиш.
— Трябва да отида на родителски уикенд в Бостънския университет след няколко седмици… — Маги се вкопчи
в това неубедително извинение.
— А след това Ейдън няма да си дойде до Деня на благодарността. Дори няма да се сети за теб през следващия
месец. Разполагаш с толкова много свободно време. Възползвай се. Маги, заклевам се, няма да съжаляваш. — Хелън
искрено се надяваше да се окаже права.
Тази идея не излезе от главата на Маги цялата нощ и с чувството, че е напълно полудяла, на следващата сутрин
тя се обади на агенцията, за да провери цената. Излизаше скъпо, но тя можеше да си го позволи. И в един
импулсивен момент го реши. Сан Франциско, оттам директно до Рим, Париж, Лондон и после обратно у дома.
Четири града, четири седмици, полет в бизнес класа и резервации в най-престижните хотели, където би се
чувствала в безопасност. Никога през целия си живот не бе правила нещо подобно, но може би Хелън щеше да се
окаже права. Тази авантюра й беше толкова чужда, все пак реши, че вместо да стои вкъщи и да оплаква Брад, да
страда за Ейдън и постоянно да му звъни, щеше да е по-добре да си даде глътка въздух. Поръча на агенцията да й
направят резервации. Планира да замине три дни след уикенда в университета. Щеше да пропусне Хелоуин, но
какво от това, когато нямаше с кого да го сподели. От агенцията й казаха, че септември и октомври са най-
подходящите месеци за пътуване в Европа. Не беше толкова натоварено с туристи, а и времето все още беше
приятно. Предложиха й уикенд в Южна Франция между престоя й в Париж и Лондон, но Маги реши, че би могла да
го вмъкне в програмата на място. Цената на цялото пътуване стана доста солена, но пък щеше да пътува при най-
добрите възможни условия, да отсяда в най-известните хотели, за които бе чувала и никога не беше си представяла,
че ще й се отдаде възможност да посети. Никога не бе отишла до Европа с Брад. Тази дестинация просто не беше
неговата, а и той нямаше приключенски дух и влечение към природата. За него най-голямата екзотика бяха два
почивни дни в Ню Йорк. Бяха й нужни десет години, за да го накара да стигнат до Маями, да му покаже къде бе
живяла като тийнейджърка. Беше приел само защото трябваше да присъства на конференция там.
Щом приключи разговора с туроператора, Маги се обади на Хелън.
— Е, направих го. Заминавам на петнайсети септември до Сан Франциско. Ще наема кола и ще отида до Биг
Сър и до Напа Вали. Ще отседна във „Феърмонт“ на Ноб Хил и след пет дни оттам летя до Рим, където ще бъда в
„Хаслер“ над Испанските стъпала. Една седмица там, после до Париж, в „Риц“, и „Кларидж“ в Лондон, и обратно у
дома.
— Гордея се с теб — възкликна Хелън. — Аз не можех да си позволя такова нещо, когато Джена умря, но си
взех карта „Юрейл“ и кръстосвах с влак из Европа цяло лято. Това ме накара да се почувствам отново жива, да се
върна на училище и да завърша, а после срещнах Джеф на първата си работа. Едва ли щях да съм същият човек, ако
не бях предприела това пътуване. След нейната смърт мислех, че не ми се полага да живея. А после осъзнах, че тя
би искала от мен точно това. Не би понесла да скърбя по нея цял живот. Тя също би го направила, ако с мен се бе
случила тази трагедия.
— Брад никога не би тръгнал на такова пътуване, ако аз бях загинала — каза Маги. — Това щеше да е против
него.
— Може би щеше да отиде до Хавай или Уайоминг, или Монтана, или Мексико за кратка ваканция.
— Възможно е — съгласи се Маги.
— Трябва да си позволиш да продължиш да живееш. И това е страхотен начин да го направиш. А може би ще
срещнеш мъжа на мечтите си — пошегува се Хелън.
— Брад беше мъжът на мечтите ми — тъжно каза тя.
— Знам — отвърна Хелън, — но не трябва да се погребваш с него. Не е добре нито за теб, нито за Ейдън. С това
пътуване ще го освободиш той също да се забавлява.
— Мисля, че Ейдън Макензи няма нужда от моето разрешение да се забавлява — подхвърли Маги и двете се
разсмяха.
През следващите три седмици Маги събра информация за градовете, които щеше да посети, и още не й се
вярваше, че ще го направи. Съобщи новината на Ейдън, който бе много изненадан, но я поздрави за решението.
— Фантастично, мамо. И аз бих искал да отида с теб в Европа някой ден. Приятелите ми обсъждат тази идея за
следващото лято. Иска ми се да тръгна с тях. Може да се срещнем там. — Изведнъж Маги се превърна в
пътешественик, а Ейдън дори вече плануваше да споделя пътешествията й. Може би следващото лято щеше да
посети Венеция и Испания или Скандинавия. Изведнъж светът сякаш се промени и тя започна да го възприема като
сигурно и напълно безопасно място. Брад й подаряваше тази възможност, благодарение на средствата, които й бе
осигурил. Не й беше приятно да мисли за парите от обезщетението и причината, поради която стигнаха до нея. Най-
важното беше, че щеше да ги остави на Ейдън някой ден. Самата тя нямаше да се възползва. Имаше повече от
достатъчно от семейните спестявания, застраховките и вноските от Фил Ейбрамс.
Маги приготви багажи си за пътуването до Европа още преди да тръгне за родителската среща в Бостън.
Полетът мина по-леко този път — добро упражнение преди презокеанските й полети, които я притесняваха.
Прекара чудесно време с Ейдън и новите му приятели, поканиха няколко от тях на вечеря. После тя отлетя обратно
до дома си в Лейк Форест и след две нощи замина за Сан Франциско. Беше си купила няколко нови тоалета за
пътуването. Нищо особено, само някои удобни спортни дрехи за път, няколко елегантни пуловера и нови джинси.
Всичко беше готово, резервациите й потвърдени.
На полета до Сан Франциско си позволи няколко чаши шампанско, за да успокои нервите си. Предишната вечер
бе позвънила на Хелън и й бе обещала да й пише през цялото пътуване, и й благодари за куража, който й вдъхна.
Това беше най-добрият подарък след смъртта на Брад.
Беше прекрасен септемврийски ден, когато самолетът кацна в Сан Франциско и Маги слезе усмихната, с новата
си червена чанта, и пое към първата спирка на голямото си приключение. Докато пътуваше към града с наетата
кола, почувства, че предстои промяна в живота й. Този път към по-добро. Беше готова за това и вярваше, че Брад би
се гордял с нея, имаше усещането, че той й изпраща своята благословия и разрешение да го направи. Хелън се оказа
права.
5
Маги следваше указанията на джипиеса в наетата кола по пътя от летището до града. Половин час по-късно се
озова пред елегантния „Феърмонт“ на върха на Ноб Хил. Огромният хотел разполагаше с няколко ресторанта,
множество магазини, гигантски полилеи украсяваха величествено лоби и препращаха към друга ера. Атмосферата
веднага грабна Маги. На отсрещната страна на улицата се намираше клуб „Пасифик-Юнион“, известен като една от
най-великолепните стари семейни сгради в Сан Франциско. Отвъд Хънтингтън парк се извисяваше пищната
катедрала „Грейс“, а зад нея се простираше заливът Сан Франциско, чиито сини води бях осеяни с бели лодки.
Маги си бе резервирала малък суит с мека мебел, от чиито прозорци се откриваше приказна гледка към моста
„Голдън Гейт“ и новия „Бей Бридж“, а между тях сгърчеше „Алкатраз“. Още с влизането, след като пиколото внесе
куфарите й, тя се залепи до прозореца и не можеше да откъсне поглед. Остана в стаята само колкото да се преоблече
в джинси и спортни обувки, да се освежи с чаша чай и пое пеша из града. До този момент мястото отговаряше на
очакванията й — наоколо беше живописно, с красива архитектура, малък за мащабите на Америка, но очарователен
град.
Тя тръгна надолу по Ноб Хил към Китайския квартал, мина покрай всички пъстри магазини и оттам пое на юг
към Юнион Скуеър, където се намираха големите скъпи магазини. После, просто за забавление, се качи на лифта,
който я откара нагоре по хълма до хотела й. Докато бавно се движеха, тя се обади на Хелън.
— Пристигнах — каза тя и Хелън чу подрънкваното на звънеца и шума от трафика наоколо. — Ето че го правя
— съобщи Маги с нескрито удоволствие, отърсила се от притеснението, че е сама.
— Гордея се с теб — каза й Хелън преди да затвори. След това Маги се качи на колата си и тръгна да обикаля
из града: до кулата „Койт“ на върха на Рашън Хил, Норт Бийч, стария Италиански квартал, площад „Жирардели“ и
Фишърманс Уорф, където се намираха всички сувенирни магазини. После се отправи към „Пасифик Хайтс“, за да
се наслади на красивите къщи в най-скъпата част на града, в отсечката Ъпър Бродуей, наречена „Голд Коуст“.
Паркира колата на пристанището и отиде пеша до моста „Голдън Гейт“, който изглеждаше величествен, облян от
златистите лъчи на залязващото слънце. Денят обещаваше да е топъл и красив, затова тя се върна за колата си и
премина през моста, изкачи се на Марин Хедландс, откъдето се откриваше зашеметяваща гледка към града. Изпрати
снимки на Хелън, а после се насочи към плажа, за който толкова се пишеше — с шест километра бял пясък и сега
почти пуст, само няколко човека с кучета се разхождаха. Маги седна на пясъка, за да се наслади на гледката. Събра
шепа миди и ги пъхна в чантата си. Мислите й я върнаха отново към Брад. Дали би му харесало това място.
Чувстваше се добре и за пръв път от смъртта на съпруга си не изпитваше вина, а само благодарност, че има
свободата да се почувства жива отново. В същия момент игриво я приближи дружелюбен шоколадовокафяв
лабрадор. Седна до нея, сякаш решен да й прави компания, после пак хукна.
Маги остана на плажа почти до залез, след това пое обратно по серпентините на пътя. Пристигна в хотела
около седем часа. Имаше намерение да излезе на вечеря, но денят й се стори толкова дълъг и изпълнен с нови
впечатления, че тя реши да си поръча нещо в стаята. Започна да се преоблича и откри, че в спортните си обувки е
донесла шепа пясък, което предизвика усмивката й. Грижливо прибра мидите в куфара — първите й сувенири от
пътешествието.
След един хамбургер и любим филм по телевизията, Маги заспа рано. На следващия ден потегли към Напа
Вали. Обширните лозя с дългите, прави редове, с кокетните изби и красивите къщи във викториански стил във всяко
стопанство изглеждаха живописни, като на картичките от Франция и Италия, които бе виждала. Наоколо нямаше
много хора, тъй като не беше туристическият сезон, а местните жители се движеха с колелета. Слънцето грееше и
времето беше по-горещо отколкото в града. Всичко изглеждаше точно толкова прелестно, колкото си го бе
представяла. Вечерта, когато се върна в града, се отби в японски ресторант за суши. Маги искаше да посети колкото
се може повече забележителности в Сан Франциско и да го сподели с Ейдън. Обади му се в училище и му разказа с
най-малките подробности за тази част от пътешествието си.
— Звучиш страхотно, мамо — каза синът й. Така и се чувстваше — съживена. — А сега накъде?
— Утре потеглям към Кармел и Биг Сър. — Искаше й се да види морските лъвове, известния аквариум в
Монтерей и скалистия бряг на Биг Сър. Планираше да пренощува в „Поуст Ранч“, а после да се върне в Сан
Франциско, за да продължи да разглежда забележителностите.
Ейдън вече беше зает с тренировките с новия си отбор и я увери, че много му харесва. Двамата звучаха
щастливи и се наслаждаваха на новите приключения в живота си.
След като приключи разговора, Маги забеляза, че една двойка на съседната маса й се усмихваха.
— Син-първокурсник, а? — жената подхвана разговор и Маги учтиво й кимна. — Едва не се споминах, когато
нашият син замина. Сега свикнахме — и вече доста пътуваме. И това ни харесва. — Разказаха й, че са от Далас,
поговориха за още куп неща. После Маги плати сметката си и се сбогува с тях. Прибра се в хотела с усещането, че
вече не е толкова самотна.
До края на седмицата видя всичко, което бе искала. Беше се запознала и разговаряла с хора от най-различни
места от цяла Америка. Още след първата си спирка се почувства смела и независима. Програмата й беше точно
преценена, така че на шестия ден се качи на полета за Рим и продължи към следващото приключение.
В самолета седна до италиански професор, който й разказа любопитни истории за града, който й предстоеше
да открие. Това отвлече вниманието й от страховете й от полета. Господинът, който изглеждаше прехвърлил
седемдесетте, беше обаятелен събеседник. Каза й, че има дъщеря на нейната възраст, което изглежда не му пречеше
да флиртува с нея, и това й се стори толкова ласкателно, забавно и италианско.
Маги проспа половината полет след вкусния обяд в бизнес класа и кацна в Рим напълно свежа. Професорът й
пожела приятно прекарване в древния град. Него щеше да го посрещне съпругата му, за която бе пропуснал да й
спомене.
От хотела изпратиха да я вземе кола с шофьор, който през целия път из града беше като гид и й разказваше за
историческите забележителности. Тя вече нямаше търпение да тръгне на обиколка. В Лейк Форест беше четири
сутринта, иначе веднага би позвънила на Хелън да й разкаже. Вместо това й изпрати съобщение със снимка на
Колизеума и входа на хотела с пикола в ливреи. Един от мениджърите от рецепцията я придружи до малката й,
елегантна стая с балкон и омагьосваща гледка към града. След като остана сама, си даде време да се наслади на
живописния изглед и се почувства прекрасно. Това бе един от най-вълнуващите моменти в живота й. Историята на
древния град и съвременният му живот се преплитаха в красиво, хармонично цяло. От прозореца си виждаше
катедралата „Св. Петър“ и Ватикана в далечината, стъпалата на площад „Испания“, младежите, насядали около
фонтана, влюбените двойки. Намисли си да хвърли монета във фонтана за късмет. Казаха й, че според поверието,
трябва да го направи, за да е сигурна, че отново ще се върне в Рим.
Шофьорът я очакваше, когато тя се появи час по-късно, облечена в черна памучна дълга пола със сандали и
пусната до раменете дълга тъмна коса.
— Приличате на италианка — усмихна й се той.
— Ирландка — поправи го тя. Качи се в мерцедеса, предоставен от хотела, и шофьорът я откара да разгледа
няколко известни църкви, за които беше чела, както и други малки параклиси, сгушени в тайнствени улички. Спряха
да си купи от прочутия джелато. Искаше й се да попие всичко от Рим, да почувства магичната атмосфера. Щеше да е
още по-хубаво, ако имаше с кого да сподели това преживяване, но не се чувстваше самотна и засега размяната на
съобщения с Хелън й стигаше. Където и да отидеше, хората изглеждаха приятелски настроени, заговаряха я или
просто я поздравяваха. Размени няколко думи с канадска двойка, с жизнерадостна възрастна шведка и с
привлекателен италианец, който се опита да я покани на кафе. Маги не му даде надежди, но й стана приятно да
знае, че би могла да се възползва. Мъжете в Рим я заглеждаха така, както никой друг мъж не бе го правил от години.
Това я накара отново да се почувства млада и красива и походката й стана някак по-енергична.
Всеки ден Маги се разхождаше с часове, понякога обикаляше и е колата. Шофьорът я откарваше до малки
бирарии, наричани тратории, и ресторанти с маси отвън, където опитваше вкусни местни ястия и приказваше с хора
от съседните маси. Имаше толкова много да се гледа и прави, и тя изобщо не се чувстваше самотна. През нощта,
когато в Чикаго беше следобед, тя позвъни на Хелън и й разказа за всичко.
— Мисля, че Рим е най-любимият ми град на света — въодушевено сподели Маги. — Ако бях по-млада, бих се
преместила да живея тук. — Но вече беше твърде късно. Тя си имаше своя живот и син, само дето предишният й
живот се промени завинаги преди девет месеца, а синът й щеше да живее в Бостън през следващите четири години.
Въпреки това не можеше да си представи, че просто ей така ще се премести в Европа. Но това място надмина
всичките й очаквания.
— А още не си видяла Париж. Там ще усетиш какво е флирт, макар че италианските мъже са много по-
дръзки. — Маги не можеше да си представи, че би харесала друг град повече от Рим. Музиката, животът по улиците,
храната, хората, дори туристите, които срещаше, бяха интересни и забавни. Градът предлагаше точната доза
очарователен хаос. Дори когато се изгубваше по време на разходките си, винаги успяваше да намери вярната посока
към площад „Испания“ и хотела над него. Чувстваше се като у дома си, напълно уверена в чуждия град — нещо,
което никога не би повярвала, че ще се случи. Какъв невероятен стимул на самоувереност. Знаеше, че не би могла да
се почувства така, ако Брад бе с нея. Пътуването сама я подтикваше да се престраши и да се докосне до света
наоколо и до хората, които срещаше, и това я караше да цъфти.
— Защо ли не съм идвала тук по-рано? — каза тя на Хелън една вечер от балкона си, загледана в нощното небе
над Рим. Светът изглеждаше толкова по-голям оттам в сравнение с живота, който десетилетия бе живяла с Брад в
Лейк Форест.
— Защото съпругът ти беше американец и не обичаше да пътува освен на конференции по счетоводство. Може
би следващия път ще си намериш европеец — закачливо подхвърли Хелън. Винаги бе намирала Брад за ужасно
скучен човек, но не можеше да го каже на Маги.
 — Няма да има следващ път — категорично отсече Маги. — В живота ми имаше място само за Брад. Не бих
могла да си представя да бъда с друг. Но трябва да призная, че не бих имала нищо против да прекарвам тук по
няколко месеца в годината. — След загубата на Брад, Маги не бе променила нищо в начина си на живот. Изпитваше
огромна вина за всяка похарчена стотинка от парите, които получи покрай злощастните събития, но за първи път
осъзна, че й се предлагаха възможности, каквито никога преди не бе имала, и това бе една от тях. Привличаше я
идеята да пътува.
— Можеш ли да си го позволиш, трябва да го направиш — окуражи я Хелън. — Ако нещо се случи с Джеф,
когато децата ни пораснат, аз бих си избрала да живея една година в Париж. Това е моят любим град. — Маги обаче
не си представяше, че на земята може да има по-прекрасно място от Рим. Съжаляваше, че двамата с Брад никога
преди не бяха го посещавали. Според нея това беше най-романтичният град, но нямаше нищо против да му се
наслаждава и сама.
Искрено се натъжи на следващия ден, когато трябваше да отлети за Париж. Шофьорът й, Луиджи, я целуна по
бузата и й поръча да се върне отново. Беше се погрижил да я откара до Фонтан ди Треви и да я окуражи да хвърли
монета.
Полетът до Париж продължи по-малко от два часа. На летището всичко ставаше по-трескаво в сравнение с
лежерното обслужване в Рим, въпреки натоварения трафик. Тук движението на пътници изглеждаше по-добре
организирано и по-малко гостоприемно.
От хотела я очакваше кола с шофьор, казваше се Флоран, който я откара до центъра по магистрала почти като
американските и Маги не почувства особена разлика докато не стигнаха града. Още първият поглед я остави без
дъх. Широкият булевард „Шанзелизе“, ограден от двете страни с редици дървета е огромни корони, отвеждащ до
внушителната Триумфална арка с разветия национален флаг на Франция, великолепието на Плас де ла Конкорд е
неговите фонтани и скулптури. Беше ги виждала в много филми, но да минава покрай тях беше несравнимо.
Забеляза и красивите мостове, гробницата на Наполеон в Дома на инвалидите е неговия златист купол. Навлязоха в
площад „Вандом“ с паметника на Наполеон в центъра, е елегантните бижутерийни магазини наоколо и
величествения хотел „Риц“, с армията пикола и широкия червен килим, отвеждащ нагоре по стъпалата, сякаш
постлан специално за нейното пристигане. Беше избрала възможно най-удобния начин да разгледа града и да го
опознае. Париж наистина оставяше напълно различен привкус от древния Рим, с красивите си старини и младите
хора, които изглеждаха щастливи и разкрепостени. Във въздуха витаеше романтика, която действаше заразно. Париж
беше красив и ослепителен. Накъдето и да обърнеше поглед, Маги зърваше красота. За нея това беше съвсем ново
изживяване и сега разбираше защо Хелън толкова обичаше този град. Кой не би го обикнал?
Стаята й в „Риц“ беше по-голяма, декорирана със синя коприна и някак по-модерна от предишната в „Хаслер“,
защото парижкият хотел бе наскоро реновиран. Култовата сграда бе пълна с антики и красиви картини. Осъзна, че
след докосването до толкова изискан и стилен свят щеше да й е трудно да се върне и да продължи да живее
обикновения си, нормален живот в малката къща в предградията на Чикаго. Красота и история я заобикаляха в
европейските градове.
Следобед посети Лувъра, разходи се из градините на двореца Тюйлери. Шофьорът й показа всички известни
магазини на „Фабур Сент Оноре“, която й напомняше за атмосферата на Виа Кондоти в Рим. До този момент не
беше купила почти нищо. Не искаше, нито й трябваше каквото и да е. Просто се наслаждаваше на пребиваването си
там и на елегантната, бохемска атмосфера, емблематична за града.
Харесваше й да се разхожда по Сена. Понякога се спираше на някой от мостовете, за да погледа водата,
мислеше си за Брад и за майка си, за трудния живот, който тя е имала след загубата на баща й. Не е могла да
предприеме луксозно пътешествие до Европа, което да й помогне да се възстанови. Вместо това е трябвало да се
мести от град на град и да сменя работа след работа, за да издържа семейството си. Борила се е сама цели пет
години, докато срещнала Хари, който й бе дал известна сигурност, но не можа да компенсира дългогодишните й
битки за оцеляване. Майка й знаеше, че не е редно да товари Хари с отглеждането на чужди деца, затова полагаше
усилия да издържа Маги и Томи сама. Било й е много трудно, съзнаваше това. Баща й ги бе оставил неподготвени да
оцеляват без него.
Брад беше постъпил тъкмо обратно и се бе погрижил да обезпечи Маги и Ейдън, ако нещо се случи с него.
Застрахователната полица му бе коствала цяло състояние и понякога вероятно е надхвърляла възможностите му,
осъзна Маги. Но сега й осигуряваше живот, за какъвто не би могла и да мечтае, и това пътешествие бе първият й
подарък. Брад беше помислил за всичко. Синът им щеше да получи стабилна финансова подкрепа и най-доброто
образование, без да похарчат дори стотинка от обезщетението на авиокомпанията. Техните пари идваха като
невероятен бонус — все едно бяха спечелили от лотарията, — и Маги искаше Ейдън да се възползва от тях някой
ден. Полагаха му се заради това, че бе останал без баща толкова млад.
С чувство на дълбока благодарност Маги обикаляше и се наслаждаваше на забележителностите по левия и
десния бряг, на културните паметници, на статуите в малки, кокетни паркове, влюби се в музея на Роден. Отиде за
чаша чай на „Плаза Атене“ и „Ладюре“, обядва в „Кафе дьо Флор“, порови се в антикварните магазини и остана
запленена от пищните аранжировки на цветя в лобито на хотел „Джордж V“. Купи си цветя от уличен търговец и
помоли камериерката в „Риц“ да ги сложи във ваза. Не можеше да не признае изключителното очарование на града
и отново съжали, че не бяха го посетили заедно с Брад. Но това беше минало и сега трябваше да се примири с
обстоятелствата, да преглътне онова, което съдбата й бе отредила, и да се приспособи към самотния си живот.
Обиколките из града я срещаха с много хора в музеите, кафенетата и тя често се осмеляваше да се впуска в
разговори с непознати от различни краища на света. Всеки ден й предоставяше ново приключение и нови
интересни срещи.
Сега вече разбираше защо Хелън искаше да живее една цяла година там. Човек не можеше да остане самотен на
такова място. Дълбокото й усещане бе за удовлетворение и спокойствие, и изобилие от красота, накъдето и да
обърнеше поглед. Събуди се рано сутринта и надзърна към площада. Меко сребристосиво сияние обливаше
покривите, а след няколко минути първите слънчеви лъчи пронизаха облаците и ярката слънчева светлина превзе
проясненото синьо небе и огря целия град. Неслучайно наричаха Париж Градът на светлината. Дните вече ставаха
все по-дълги, стъмваше се чак към десет вечерта, а нощем светлините по улиците и около забележителностите
създаваха онази така известна романтична атмосфера.
Една сутрин вниманието й бе привлечено от брошура с красива снимка на хотел в Монако. Тогава си спомни за
предложението на туроператора да намери време да посети Южна Франция. Монако беше малко княжество,
сгушено на френското крайбрежие. Тъкмо там Грейс Кели се бе омъжила през петдесетте години на миналия век за
прословутия принц и бе станала принцеса Грейс от Монако. Маги разгледа брошурата и реши да попита на
рецепцията как се пътува до княжеството.
— Трудно ли е да се добере човек дотам? — плахо попита тя, защото нямаше никаква представа къде се
намира.
— О, не, мадам. Само на час полет. Съвсем наблизо. Директно на юг, на Ривиерата. — Мъжът спомена и Сен
Тропе, известен морски град, и Монте Карло, малък град с пристанище, пълно с яхти и много туристи, изискани
ресторанти и скъпо казино, където хората отиват да си пробват късмета на блекджек и рулетка. Това описание
прозвуча забавно на Маги, макар и леко старомодно. Планът й предвиждаше да замине за Лондон, но
администраторът я увери, че може да го направи от Ница. Времето на юг било отлично по това време на годината,
все още много топло. Можела да се възползва от басейна в хотела след обиколка из града. Това й се стори приятна
междинна спирка. Нямаше бърза работа да се връща в Щатите. Постепенно свикваше с по-бавното темпо в Европа,
където умееха да ценят качеството на живот. Натъжаваше я мисълта, че трябва да си тръгне от Париж, но Монако
беше примамлива дестинация. Може би пак щеше да успее да дойде в Града на светлините, а и в някои други
популярни европейски дестинации като Венеция и Барселона. Дотук пътешествието й бе съвършено, но имаше още
толкова много интересни неща за разглеждане. Приключенският дух вече я бе завладял. Беше се запознала и с други
жени, изгубили съпрузите си, и усети, че помежду им имаше някакво неизказано разбирателство, нещо като таен
клуб на скърбящите души.
Спонтанно взе решение и помоли да й резервират стая в „Ермитаж“ в Монте Карло за уикенда. Можеше в
понеделник да тръгне за Лондон, където планираше да остане една седмица преди да се прибере у дома.
Няколко минути по-късно от рецепцията й позвъниха в стаята, за да потвърди резервацията. В десет на
следващата сутрин летеше за Ница и на обяд щеше да е в хотел „Ермитаж“. Имаше на разположение един цял ден за
обиколки, разходки и дори почивка край басейна, а защо не и посещение на казиното вечерта. Дори да не залагаше,
това беше атракция, която не трябваше да пропуска, защото там пристигаха опитни играчи от цял свят.
Приготви си багажа и по тъмно излезе за последна обиколка наоколо, а на следващата сутрин напусна хотела в
осем сутринта.
Този път на летището в Ница я посрещна бял ролс-ройс, което я накара да се почувства неловко, но това си
беше част от забавлението. От стаята й в хотела се откриваше приказна гледка към проблясващите изумрудени води
на Средиземно море. Пристанището беше пълно с красиви яхти, някои с внушителни размери, и тя реши по-късно
да се разходи натам, за да ги разгледа отблизо.
Обядва край басейна, после се поразходи из улиците на Монте Карло, по които се нижеха магазини на всички
луксозни световни марки. Оттам се спусна към пристанището и не можа да откъсне поглед от многобройните бели
яхти. На някои от големите екипажи с униформи чистеха и лъскаха, на други весели компании обядваха на
палубите. На една от тях, която се отличаваше с особена елегантност, направена от италиански корабостроител, се
вееше флаг, който Маги не разпозна. Носеше името „Лейди Лък“, което предизвика усмивката й, докато минаваше
край нея. Екипажът старателно почистваше всеки сантиметър от корпуса, а собственик не се виждаше наоколо.
Помисли си, че трябва да е страхотно да живее на такава яхта.
Оттам пое обратно към хотела по стръмен хълм, което й осигури здравословно раздвижване.
В късния следобед реши да поплува, а след това си приготви по-елегантна рокля, с която да отиде в казиното.
Бяха й казали, че става по-оживено чак след полунощ. Вечеря в хотела и към дванайсет и половина измина краткото
разстояние. Много хора във вечерни облекла слизаха от лъскави коли с шофьори, чуваха се разни езици — руски,
арабски, китайски, английски и френски, тук-там немски и понякога италиански. Приличаше на малък град на
богаташи и тъй като тук не се плащаха данъци, мястото привличаше като магнит хора е много пари. Докато се
качваше по стъпалата, отпред спряха няколко ферарита, от които слязоха изискано облечени жени. Когато влезе,
Маги видя, че повечето маси са пълни, и тогава се сети, че е събота вечер и хората излизаха да се забавляват.
Поспря край масата с рулетката. Там явно имаше тръпка, но нея я привличаха повече картите — блекджек и
покер. Покрай работата на Брад бяха посещавали Лае Вегас. Никой от двамата не беше по хазарта, но им беше
забавно да опитат късмета си на ротативките и да наблюдават случващото се на масите за блекджек.
Монте Карло се отличаваше с много по-голяма изисканост и блясък — лъскавите коли и тоалети, обноските и
това разнообразие от националности. Маги се почувства прекалено семпло облечена в малката си черна рокля и
небрежно спусната коса. Не носеше бижута освен брачната си халка и малкия златен часовник, подарък от Брад.
Всички жени в казиното бяха отрупани с накити, сякаш се надпреварваха да демонстрират благосъстояние.
Повечето стояха до мъжете, е които бяха дошли, малко от дамите залагаха. Маги се почувства като страничен
наблюдател, невидима за околните, затова с изненада забеляза, че няколко мъже я проследиха с поглед. Самата тя не
осъзнаваше колко е красива, а и това не я интересуваше. Красавец с подчертан испански акцент й предложи питие,
но тя учтиво му отказа. Беше дошла да задоволи любопитството си, а не да се занимава с непознати мъже. Поканата
на испанеца я смути и обърка.
На една от масите Маги забеляза група сериозни на вид мъже. Големи купчини чипове подсказваха, че залозите
са високи. Тя не можеше да прецени колко, но предполагаше, че става дума за няколкостотин хиляди евро. Никой от
присъстващите не продумваше, във въздуха тегнеше силно напрежение и няколко минути след нейното
приближаване сравнително млад мъж, със сребриста коса и ослепителна усмивка, спечели залога. Крупието избута
внушителното количество чипове пред него, той ги подреди педантично и продължи със залозите под завистливите
погледи на съперниците си. Мъжът имаше младежко излъчване въпреки прошарената си коса, може би беше на
годините на Маги. Стори й се познат отнякъде. Акцентът му беше определено американски. Спечели и следващото
залагане, но третия път късметът му изневери. Това сякаш ни най-малко не го притесни. Той остана в добро
настроение и заложи поредната купчина чипове. После вдигна поглед към Маги и й се усмихна. Подвикна през
масата, изненадан:
— Маги Кели? Ти ли си? — Тя се стресна като чу моминското си име и колебливо кимна. Мъжът се разсмя и
тогава Маги го позна и облещи невярващо очи. Насреща й седеше Пол Гилмор, някогашната й ученическа любов,
момчето, което замина, за да се състезава с мотори и коли. Не беше го виждала от трийсет години, защото той
потъна в мъглявината на друг, чужд за нея живот. Споменът за страховете на майка й и мрачните й предсказания за
съдбата му я накара да се усмихне. Ето го сега пред нея — печелеше и губеше цяло състояние на масата за високи
залози в Монте Карло. Знаеше колко беден беше някога в училище, в каква мизерна къща живееха с майка му, но
очевидно момчето се беше справило добре. Сети се как някога той се заричаше, че ще стане богат, и го беше
постигнал. Беше дочула по някое време, че е станал състезател във Формула 1, но тогава тя беше щастливо омъжена
за Брад и Пол Гилмор беше само спомен. Но ето го сега насреща й с ослепителната си усмивка и сякаш никога не
бяха се разделяли.
Имаше излъчване на богат мъж, но бе запазил усмивката на онова седемнайсетгодишно момче, което някога
прелетя край нея със скейтборда си. Той вдигна ръка и махна. Маги се приближи и застана безмълвна зад гърба му.
След малко столът до него се освободи и той шепнешком я покани да седне за късмет. В погледа му се четеше
някогашната дяволитост, все същата, въпреки посивялата му коса.
— Справяш се добре и без мен — прошепна му тя. Пол загуби отново, но и този път никак не се притесни.
Натъпка чиповете в джобовете си и стана, за да ги осребри.
— Bonsoir, мосю Гилмор — пожела му крупието. Пол напусна игралната маса, придружен от Маги. След
няколко крачки се обърна и сърдечно я прегърна. Спонтанната му реакция я накара да си припомни колко близки
бяха някога и колко го бе обичала.
— Какво правиш тук? — попита я той.
— На ваканция съм — отвърна тя леко смутена. Имаше много за обясняване, но се опасяваше да не прозвучи
патетично.
— Сама ли си?
Тя кимна и изведнъж се почувства отново на седемнайсет. Сети се, че Пол беше една година по-голям от нея —
тя беше на четиресет и осем, значи сега той би трябвало да е на четиресет и девет. Бе запазил момчешкото си
излъчване, а посивялата коса му придаваше специален чар, но Пол си беше все същият откакто животът ги бе
разделил след плахото начало на отношенията им. Смелото сърдечно момче се бе превърнало в състоятелен мъж,
привикнал към живот на високи скорости.
 — Ела да пийнем по нещо — покани я той, щастлив от срещата им. Осребри чиповете, пъхна парите в джоба си
и я поведе към бара. Не можеше да откъсне поглед от нея.
— Не си мръднала — грейна той насреща й и успя да я разсмее.
— Сигурно имаш проблем със зрението. Де да беше вярно…
— Колко време мина?
— Трийсет години.
— Имаме много да наваксваме. — Той поръча шампанско и за двамата. — Какво правиш тук сама? Да не
живееш в Европа? — попита той. Тя се разсмя и внезапно това й се стори привлекателна идея. Пол се държеше така
свободно в този свят на лукс и богатство, като в свои води, че тя се почувства като момиче от дълбоката провинция.
— Не. Живея в Лейк Форест, Илинойс. Тук съм на кратка ваканция. — Постара се да прозвучи като нещо
естествено за нея, макар че семплата й рокля подсказваше съвсем друго, особено на фона на скъпо облечените жени
в казиното. Когато се сприятелиха в училище, той живееше в онази ужасна схлупена къща, тънеща в мръсотия, и се
интересуваше само от състезания с мотори, докато Маги имаше приличен дом и закрилата на майка си и Хари. Пол
изглежда се справяше добре е живота. В казиното всички го познаваха и му се усмихваха, щом го зърнеха.
— Но защо сама? Не си ли омъжена? — полюбопитства той. Не знаеше нищо за живота й след раздялата им.
Беше идвал в града само за погребението на майка си, което бе наскоро след първата му голяма победа. След това бе
прекъснал всички връзки с предишния си живот.
Когато я попита дали е омъжена, тя само поклати глава с мрачно изражение и лаконично отговори:
— Не.
— А какво? Разведена? Лош късмет? Още помня колко ме мразеше майка ти.
Маги се усмихна при този спомен.
— Намираше те за много див и опасен. Беше сигурна, че ще разбиеш сърцето ми. — Но не се получи така. Бяха
се разделили като приятели и той бе напуснал града веднага след дипломирането им. Тя бе заминала за колежа, а
той за Мексико, където щеше да се състезава. — Не, не съм разведена, а той беше страхотен човек. Обичахме се.
Имаме син. Миналия декември двамата преживяхме самолетна катастрофа и съпругът ми загина.
— О, боже. Съжалявам, Маги. Той ли пилотираше самолета? Аз също пилотирам моя. — Тя се усмихна на
въпроса. Явно неговият живот беше доста по-динамичен и различен.
— Не. Беше обикновен пътнически полет от Чикаго до Ню Йорк. Самолетът се приземи в река Хъдзън в Ню
Йорк заради снежна буря. Четиресет и девет души загинаха, той беше един от тях.
— Какъв лош късмет.
Тя само кимна. Нямаше какво повече да разказва, освен че самата тя едва не умря заради трагедията в живота
си, и че това бе първото й пътуване сама — нещо, което предпочиташе да не споделя.
— Ами ти? Женен ли си? Имаш ли деца? — попита тя.
— Два пъти женен и нито едно дете — ухили се той. — И два пъти разведен. Бившите ми съпруги се оплакваха,
че начинът ми на живот е несъвместим с брака. Състезания във Формула 1, изкачване на Еверест преди десет
години, ски спускане от хеликоптер. Все още си падам по лудите занимания. Явно не ставам за типичния съпруг.
Затова и не смятах, че е подходящо да имам деца при този живот, който водя. Нямаше да е честно спрямо тях.
— Значи не си се променил — усмихна му се тя. Още се увличаше по големите рискове и опасните спортове.
Така че майка й се бе оказала права. Но успя да я впечатли с отговорната си позиция да не създава деца. Съпругите
му не бяха успели да го укротят. — Къде живееш?
— Навсякъде. В Лондон имам апартамент, а в Париж съм наел един дългосрочно в „Риц“. Тук също имам
жилище — обясни той.
— Аз току-що се настаних в „Риц“ — каза Маги.
— Част от времето прекарвам и в Швейцария. Понякога отскачам до Ню Йорк. Мога да работя отвсякъде, така
че живея свободно. — Той се чувстваше свободно и комфортно в собствената си кожа. Не криеше радостта си от
срещата с Маги. — На колко години е синът ти? — продължаваше да пита той, искаше да знае всичко за живота й.
— През септември постъпи в колеж в Бостънския университет. — Пол си помисли, че Маги вероятно се опитва
да намери своята посока, за да заглуши самотата си. Съпругът й беше загинал, синът й се отделил от семейството —
явно за нея моментът беше тежък. Сърцето му се сви като си представи трудностите, през които преминава, но в
погледа й забеляза някогашната смелост и откритост. — Това е първото ми пътуване съвсем сама и първото в
Европа — призна тя.
— С какво се занимаваше съпругът ти? — с нескрито любопитство попита той.
— Притежаваше семейна счетоводна къща.
— И ти работеше там? — Той ясно си представяше техния подреден, стабилен, целомъдрен живот в
покрайнините на града, който внезапно се срива.
— Работех за Брад преди да се оженим, а после само по няколко часа, откакто се роди синът ни. Опитвам се да
стъпя отново на краката си и да измисля какво да правя нататък. — Не му се видя да е депресирана от ситуацията,
дори изглеждаше смела и решителна, а трогателната й обърканост го развълнува. Маги беше толкова чиста душа,
толкова различна от жените, които той познаваше и с които бе свикнал да общува. Възхищаваше се на куража й да
тръгне на пътешествие из Европа сама, защото си представяше колко се е страхувала да направи тази стъпка. Не
изглеждаше да е тръгнала да си търси съпруг със строгата си, семпла черна рокля, която всъщност подчертаваше
естествената й красота. Нищо не отклоняваше вниманието от съвършената й фигура и безупречните черти на лицето
й. Мина му през ума, че тя е стотици пъти по-поразяваща от всички изписани красавици наоколо, някои от които
бяха скъпи проститутки. Маги вероятно не го подозираше, но той добре знаеше за какво става дума. Веднага ги
разпознаваше.
— Имам яхта тук. Искаш ли утре да дойдеш с мен да се разходим? — предложи той и Маги прие.
— С удоволствие. — Радваше се, че срещна някогашната си ученическа любов. — Дочух, че си станал известен
пилот, но така и не разбрах какво е станало нататък. Живеех си спокойния семеен живот в Лейк Форст и тези
новини ми се струваха нещо много далечно. — Сега, когато го виждаше в тази обстановка и как хората го познаваха
и поздравяваха, нещата изглеждаха по-ясни. Явно беше важна личност. — Още ли се състезаваш?
— Да. Но не много често. Участвам в големи състезания заради спонсорите си. И в случай, че се чудиш дали
съм търговец на оръжия или наркотици — не съм. Справих се добре като пилот на Формула 1 и с някои други
опасни спортове и направих изгодни инвестиции. Колкото по-рисков е спортът, толкова по-високо е заплащането.
Сега се справям доста добре. Съгласно моя договор мога да се състезавам, когато поискам. Сам си избирам
състезанията по света. Вече нямам постоянен дом и семейство, но пък и няма кой да ми държи сметка за рисковете,
които поемам. Така че имаме сделка. Свободата е пристрастяваща, също както и опасностите. Имам нужда от
високи дози адреналин — каза той с онова дяволито пламъче в погледа, което тя помнеше отпреди трийсет години.
— Винаги е било така — напомни му тя. — Ето срещу това протестираше майка ми, защото баща ми беше луд
по летенето и това го погуби.
— Какво става с брат ти? — попита я той. — Беше сладко дете. И често трън в петата.
— Така беше. Загина в Ирак, на двайсет и три. Беше пилот във флота. Това погуби майка ми, така и не успя да
се съвземе. Аз се омъжих за Брад скоро след трагедията. Знам, че брак със счетоводител не звучи като блестяща
партия, но той беше толкова добър човек, а аз исках сигурност. И я получих с него. Бяхме щастливи. И по ирония на
съдбата, той никога не поемаше рискове. Тръгнахме към Ню Йорк за два дни, на конференция по счетоводство и
финанси, и самолетът ни се разби. Никога не знаеш какво ще се случи, дори да си с най-предпазливия човек на
планетата. — А някои мъже, като Пол, се хвърляха във всевъзможни рискове.
— Това е то скапан късмет. — Той остана изненадан от стоицизма й, след като бе загубила баща, брат и съпруг,
но Маги си беше такава открай време. Храбра и решителна. Знаеше, че ще се справи и този път, но сигурно бе
преминала през жестоки страдания.
Изпрати я до хотела й и й каза, че ще мине да я вземе в десет на следващата сутрин. Тя му се усмихна и му
благодари. Спомни си за осемнайсетгодишния Пол, за сладкото момче, което поиска да се сприятели с нея, когато
никой друг не й обръщаше внимание.
— Сигурна съм, че ще е много забавно.
— И без страшни преживявания, обещавам. Просто едно приятно, спокойно плаване. — Никога не се беше
опитвал да я плаши. Всички рискове оставяше само за себе си.
— Нямам търпение. — Тя се прибра в стаята си и не можа да откъсне мислите си от него. Не изглеждаше много
променен, въпреки лъскавия си, изискан вид. Беше си останал все така привлекателен и изключително грижовен и
мил, но все пак майка й се бе оказала права. Големите рискове бяха в кръвта му. Заради тях бе пожертвал два брака.
Напомни си, че трябва да стои далеч от него. Но тя, така или иначе, нямаше намерение да се впуска в нови
отношения, а пък и той едва ли би искал подобно нещо. Двамата бяха просто стари приятели. Случайната им среща
не криеше никаква опасност.
6
Пол я взе на следващата сутрин с бледосиньото си ретро „Ламборгини“, което изглеждаше като произведение
на изкуството. Потеглиха по пристанището с пълна газ, бъбреха си и скоро спряха до огромна яхта. Маги веднага
разпозна, че това е същата, на която се бе възхитила предишния ден. „Лейди Лък“ беше лодката на Пол.
— Вчера видях тази яхта — изненада се Маги и се усмихна. — Много е красива.
— Обичам я — призна той. — Имам няколко яхти, но обичам само тази. Единствената, която е построена в
Италия. Държа я тук. Регистрирана е на Каймановите острови по данъчни причини, затова е най-добре да я оставям
тук. Прекарвам на нея всяка свободна минута. В известен смисъл тя е моят дом. — Пол имаше апартаменти къде ли
не, но тази яхта най-добре отговаряше на разбирането му за дом. Нямаше съмнение, че бе израснал като волна
птица, широка душа, живееше по свои правила. И това му отиваше. Не личеше да страда по разбитите си бракове.
Чудеше се какви ли жени са били бившите му съпруги. Вероятно забележителни. Двамата с Пол бяха пораснали и за
трийсет години бяха вървели по съвършено различни пътища. Изглежда той бе избрал правилната посока за себе си.
Тя също, поне доскоро. Сега отново започваше да се справя. Бавно се вдигаше на краката си и се опитваше да свикне
да живее сама.
Прекараха един съвършен ден на „Лейди Лък“. Потеглиха с включени двигатели, а когато се отдалечиха от
пристанището, екипажът ги изключи, вдигна платната и внушителната яхта се понесе грациозно по водната
повърхност. Пол беше опитен мореплавател и за кратко застана на руля, макар че имаше екипаж от осемнайсет
човека. Навлязоха в открити води, а после акостираха близо до Сен-Жан-Кап-Фера, за да обядват. Докато седяха на
маса на открито, обслужвани от две стюардеси, и опитваха вкусната храна, приготвена от изключителния готвач,
той започна да й разказва за годините, в които се бе състезавал по цял свят, за Еверест, за страстта си към
предизвикателствата, както и за неуспешните си бракове. Нейният живот, за разлика от неговия, беше преминал
спокойно и безоблачно, макар и не така вълнуващо. Маги откри, че в много отношения той изобщо не беше се
променил от времето, което бяха прекарали заедно като тийнейджъри, независимо от лукса, в който живееше. Беше
по-зрял, притежаваше всевъзможни скъпи глезотии, но живецът в него си бе все същият, и както изглеждаше, щеше
да е така завинаги. Беше си останал толкова мил и грижовен, колкото беше като момче. Маги се запита дали и баща
й някога е бил такъв — мил, неустоим търсач на силни усещания. Самата тя не би могла да оцени това едва
деветгодишна. В нейните очи баща й си оставаше герой, но сигурно е бил пристрастен към рисковете не по-малко от
Пол. Беше благодарна, че бе проявила достатъчно разум, като се бе омъжила за Брад и водила спокоен живот почти
двайсет години. Неукротимата страст на Пол към опасностите би я ужасявала. И все пак Пол беше добре. Съдбата си
имаше свои правила. А още по-странното бе, че и привличането й към Пол бе същото, както на седемнайсет.
Чувстваше, че и при него е така, но това не водеше наникъде. След няколко дни всеки щеше да поеме по своя път и
животът щеше отново да ги запрати на километри далеч един от друг. Нямаше никакво съмнение, че той харесваше
своя такъв, какъвто е. Не изпитваше капка съжаление за разводите си.
През целия ден ги отрупваха с внимание. Екипажът беше дискретен, а храната и напитките се появяваха
мигновено, при най-малкия знак от тяхна страна. След обяда скачаха във водата от палубата, плуваха и се заливаха
от смях както някога, като деца. Маги си спомни изключителното му чувство за хумор и неговия лек характер. Беше
го забравила. Той беше в състояние да направи всичко да изглежда специално, дори когато и двамата бяха бедни и
толкова млади.
— Винаги съм бил впечатлен от твоето постоянство да отказваш да спиш с мен — каза той, докато се
препичаха на слънце в шезлонгите на палубата.
— Знаех, че ще заминеш, и се страхувах, че ако забременея, няма да те видя повече.
— Умно. Още тогава си беше жена с принципи.
— Просто предпазлива и благоразумна, за разлика от теб. — Тя се разсмя и го накара да се усмихне. Когато
чувствата и температурата се повишиха, те се хвърлиха отново във водата, плуваха, пръскаха се, смяха се както
някога. На залез най-после потеглиха обратно към Монако. Той я погледна сериозно и попита:
— Какво ще правиш сега? Наистина ли си търсиш работа?
— Нямам абсолютно никаква идея — каза тя. — Чудя се за какво ли ще съм притрябвала някому да ме наема.
Ставам за шофьор, правя хубави палачинки и прилично печено. Освен да работя в някоя закусвалня или като шофьор
в „Юбер“, не се сещам за друго. Предпочитам да мисля, че бях добра съпруга, но кой знае. — Брад беше човек, на
когото лесно се угаждаше, но Маги все се питаше дали е била достатъчно грижовна през годините. Може би
трябваше да се старае повече.
— Остави ли ти достатъчно пари? — внимателно попита Пол, притеснен за нея, и тя кимна. — Искаш ли да си
намериш работа?
— Не мога просто да си седя вкъщи до края на живата си и да се отдавам на размишления. Това ще ме подлуди.
Мислех си, че бих могла да работя в някоя художествена галерия или нещо такова. — Тя бе запазила увлечението си
по изкуството във всичките му форми, за разлика от Брад, който се интересуваше предимно от цифри.
— Защо не дойдеш с мен на ски през зимата? — ненадейно предложи Пол.
— Не съм карала ски от години. В колежа се научих, но Брад не обичаше този спорт. Предпочиташе да играе
голф. Бил е и бейзболист в училище.
— Ходя на ски спускане от хеликоптер в Канада всяка година. Защо да не отскочим до Куршевел? Там е по-
приятно и за теб ще е забавно. Ти ще се пускаш по учебните писти, а пък аз ще тръгна по трите долини, което си е
голямо предизвикателство. Няма с кого да отида. В момента съм без партньорка — призна й той е момчешкия си
дяволит поглед.
— Не знам това комплимент ли е или обида — разсмя се тя, — да бъда поканена да запълвам дупки. —
Двамата се чувстваха комфортно заедно, може би защото бяха много близки от деца и помежду им още се долавяше
някогашната им младежка закачка. Винаги бе чувствала свободата да бъде искрена с него. Близостта помежду им си
беше все същата, сякаш не бяха изминали трийсет години. В известен смисъл никой от двамата не се беше
променил. Просто бяха станали по-възрастни и по-богати. Животът му беше минал впечатляващо, притежаваше
внушителна яхта, но той си беше все същият Пол, въпреки лукса около него. Не го демонстрираше по неприятен
начин. Просто си живееше добре. Повече от добре.
— Можем да заминем на ски след Коледа — не се отказваше той. — Предполагам, че ще бъдеш със сина си по
празниците.
— Да, така е. — Беше готова да се откаже от всичко. Ейдън беше центърът на живота й, единственият важен
човек и не би допуснала на нищо и никого да застане помежду им.
— Защо не доведеш и него?
Тя му се усмихна.
— Ще трябва да се връща в колежа. — После се замисли. Може би щеше да му е забавно да отидат заедно на
ски с Пол, той беше просто неин стар приятел. Рано или късно някоя жена щеше да се завърти около него и тогава
нямаше да има този шанс. Примамваше я и идеята отново да се върне в Европа. Знаеше, че ще й е забавно в
компанията на Пол.
— Аз ще прекарам празниците на яхта в Карибите. Винаги я откарвам там да зимува. Приятно е. А пък имам и
приятели, които се отбиват. Искаш ли да се видим в Куршевел след празниците, Маги? — попита я той с изражение
на кокер шпаньол, просещ лакомство, и това я разсмя.
— Може би. Но междувременно може да срещнеш любовта на живота си. Да знаеш, че няма да се обидя, ако се
откажеш от поканата. — Тя нямаше очаквания, което правеше всичко много по-лесно между тях.
— Няма да се откажа. Аз срещнах любовта на живота си преди трийсет години — заяви той сериозно. —
Просто тогава не го знаех. Бях прекалено млад, за да я разпозная. Сетих се след време, след като вече беше далеч от
мен… А и нямах идея как да те намеря.
— Какво искаш да кажеш? — стреснато попита тя.
— Само защото не сме се виждали, не означава, че съм спрял да мисля за теб и да те обичам. Винаги съм те
обичал. Такива чувства не излитат през комина просто ей така.
— Щял си да ме намериш, ако толкова си го искал. Не съм била много далеч — отвърна тя. Не можеше да си
представи, че я е обичал през всичките тези трийсет години.
— А ти щеше ли да се омъжиш за мен, ако те бях намерил? — попита я той с копнеж в гласа. Тя го погледна в
очите и призна:
— Не. Ти беше всичко, от което съм се страхувала, а и майка ми все ме предупреждаваше. Беше права. Хора
като теб, които с лека ръка рискуват живота си, пристрастени към екстремните преживявания, са опасни за онези,
които обичат. Не искам да попадам в ситуацията на майка ми, която умря млада с деменция, защото не можа да
преодолее тежките загуби.
— Ти си много по-силна — отсече той.
— Надявам се. Въпреки това не бих поела никакъв риск. Прекалено опасно е. Брад никога не ме е карал да се
страхувам, не е разбивал сърцето ми. Вярно, отиде си без време, но не беше подлагал съзнателно на риск нито себе
си, нито мен. Ти си опасен човек, Пол. Винаги си бил, а сега имаш всички средства и знания да го правиш още по-
успешно. Продължаваш да се състезаваш с коли, спускаш се от хеликоптер със ски, катериш високи върхове и ще
правиш всички онези лудории, както винаги. Тогава не можеше да си ги позволиш, но сега нищо не те спира. Не
мога да причиня това нито на себе си, нито на сина си. Той се нуждае от стабилност в живота, сега повече от
всякога. — Тя също. Нямаше намерение да се отказва.
— Затова има теб — замислено отвърна Пол.
— Да, така е. И не съм сигурна, че ти ще му повлияеш добре. Долавям у него онази тръпка към риска, която
притежаваше баща ми, ти също. Опитвам се да го държа под контрол, но знам, че това стои стаено в него и само
чака момент да се отприщи — призна тя със загрижен вид. Тревожеше се за Ейдън, не можеше да не забележи
гените на баща си у него.
— Започва да ми харесва — пошегува се Пол.
— Ако се осмелиш да го поканиш на някое от твоите опасни забавления, ще те убия. — Маги се хвърли като
лъвица да брани малкото си. Пол прочете в погледа й твърда решимост, с която трябваше да се съобразява.
— Ако обаче момчето си го носи в кръвта, няма да успееш да го спреш — мъдро каза той. И тя знаеше, че с
прав.
— Знам това. Просто се надявам малко да го забавя. Сега е хокеист в отбора на колежа.
— Такива като нас имат по девет живота — добави Пол. — Погледни ме. Още съм тук. — А предпазливият
Брад го нямаше. Но не го изрече на глас. Не се налагаше.
— Някой ден и това ще свърши. И тогава не ми се иска да съм наблизо — сериозно заяви тя.
— Добре. Ако обещая, че няма да скачам от планината, нито да се самоунищожавам по време на нашата ски
ваканция, ще дойдеш ли с мен? — Беше решен да я убеди, но тя го погледна и поклати глава.
Пътищата им се бяха разминали преди трийсет години. Едва се бяха срещнали отново и вече я канеше на ски.
Стори й се прибързано да подхващат от там, откъдето бяха спрели като осемнайсетгодишни.
— Може да дойда на ски с теб някой ден, но ако не се държиш прилично, ще си тръгна на мига.
— Да се държа прилично в какъв смисъл? — отново се пошегува той. — По отношение на рисковете или…
Вече си голямо момиче, Маги Кели.
— Изпуснал си влака — мило му отвърна тя. — Все още се чувствам омъжена за съпруга си. — Той кимна.
Виждаше го. Брачната халка още беше на пръста й, ясно послание. Знаеше, че трябва да се съобразява с това. И
макар да бе отраснал в бедност, имаше дух на джентълмен.
— Отделни стаи — обеща й той и тя му повярва. Пол винаги проявяваше галантност, още в училище. Никога не
бе настоявал, нито се бе опитвал да я притиска за нещо, което тя не иска. — Какво ще правиш утре вечер? — смени
темата той.
— Утре летя за Лондон, за последната седмица от моята обиколка — тя му се усмихна и той й отвърна.
Разбираха се без много думи. За нея той бе много близък приятел, не просто някогашна романтична тръпка.
— И аз трябва да летя до Лондон утре. Бях решил да отложа ангажимента си заради теб. Искаш ли да пътуваме
заедно? — попита я той и тя му се усмихна хитро.
— Разбира се. Ти ли ще пилотираш самолета?
— Не. Имам пилот. Всъщност двама. Ще си в сигурни ръце. Ще вечеряш ли е мен в Лондон утре? — Тя се
поколеба за миг, после кимна. Някогашното привличане помежду им още съществуваше. Но сега Маги имаше и опит
зад гърба си. Нямаше да го остави да й влезе под кожата, независимо колко мило се държеше с нея, нито колко
забавен беше.
Все още си беше същият Пол. Може би дори малко по-лош вариант, тъй като сега разполагаше с възможности да
си угажда по всякакъв начин, което го правеше още по-опасен.
Влязоха в пристанището към осем вечерта, след като бяха прекарали един вълшебен ден на яхтата. Пол
несъмнено водеше много приятен начин на живот. Преди да слязат той я покани да вечерят на палубата с лека паста
с песто и пресни домати, салата и лимоново сорбе за десерт, приготвени от отличния му готвач.
— Какво ще правиш в Лондон? — попита я той.
— Обичайните неща за един турист — отвърна тя. Планираше да разгледа всички забележителности, както бе
направила в Рим и в Париж. — Искам да видя музея „Виктория и Албърт“, изложбената зала „Тейт“, Лондонската
кула, кралската съкровищница, Уестминстърското абатство, смяната на караула пред Бъкингам. Дори някои глупави
атракции, като музея на Мадам Тюсо.
— Бих те придружил, но ще имам делови срещи през целия ден. Къде ще отседнеш?
— В „Кларидж“. Пътуването ми се получи добре. Разгледах голяма част от Рим и Париж. Една приятелка ми
препоръча Венеция, но ще я оставя за следващия път.
— Надявам се да е скоро.
— Някога връщаш ли се в Щатите? — попита го тя.
— Не често. Само по работа — отвърна той. — Ти би ли дошла да ме гледаш, когато се състезавам в Щатите? —
попита я той и тя поклати глава.
— Не искам да съм свидетел на това как се пребиваш.
— Няма да се случи. Девет живота, нали помниш? — отговори й като човек на хазарта. Винаги вярват, че ще
спечелят.
— Ако това беше така, сега баща ми и брат ми щяха да са живи — мрачно каза тя. — Иска ми се Брад да имаше
поне два живота.
— Съдба — отвърна той. — Добър пилот съм. Няма да загина.
 — Надявам се.
— Дори и да се случи, няма кой да страда за мен. Спечелих си свободата да правя каквото си искам.
— Аз ще страдам за теб. Тъкмо се намерихме отново. Оставаш си мой близък приятел, не искам да те загубя.
— Няма — увери я той.
Поговориха още час, после той я откара до хотела й. Когато подминаваха казиното, Пол я попита дали иска да
влезе. Тя го погледна стреснато.
— В този вид? — беше в бели джинси, бял пуловер и спортни обувки. — Дали ще ни пуснат?
— Мен ще ме пуснат дори гол, захапал роза. Тук прекарвам много време и оставям доста пари. Обичаше да
играе блекджек и ту губеше, ту печелеше големи суми.
Тя го последва в казиното и за нейно учудване никой не им направи забележка, въпреки строгия дрескод. Той се
настани на масата за блекджек и й посочи мястото до себе си. Пол се чувстваше в свои води, това беше неговият
начин да се разтоварва. Купи си купчина скъпи чипове. Загуби ги почти веднага, но след това бързо направи голям
удар. Заложи всичко, удвои залога и после загуби всичко. Стана усмихнат и погледна Маги:
— Масата изстина. Време е да си вървим.
Маги остана с впечатление, че бе загубил и спечелил и пак загубил хиляди долари.
Изпрати я до вратата на хотела.
— Прекарах невероятен ден — каза той.
— Аз също — усмихна се тя.
— Ще те взема утре сутринта в осем.
— Благодаря ти, че ме покани — каза накрая тя. Толкова й беше хубаво да е с него и също толкова странно.
Сякаш се върнаха назад във времето, но вече с мъдростта и опита на годините. Не беше сигурна колко точно бе
научил Пол. Оставаше си щура глава и в забавленията, и изобщо в живота. Тя така и не можа да приеме всичко това.
Думите на майка й се бяха запечатали в съзнанието й. Но щеше да е хубаво да го види в Лондон. Вече имаше
приятел, с когото да сподели някоя и друга вечеря.
Маги се качи в стаята и приготви багажа си за пътуването. После се отпусна на леглото и потъна в мисли за
деня, прекаран с Пол. Неописуемо преживяване… Прииска й се да позвъни на Хелън, но се притесняваше да й
обяснява за своята стара история. Може би щеше да си извади погрешни изводи. Докато сънят я превземаше, си
напомни, че такива мъже са опасна тайна. Опасни дори като приятели. Тя обаче добре се познаваше и знаеше, че
няма да допусне да се влюби в него отново. Пол беше луда глава, точно както майка й някога го бе определила. Но
нямаше причина да не запазят приятелството си. А и вече никой не можеше да ги спре. Бяха пораснали. Поне Маги.
С Пол това явно нямаше никога да се случи, но я караше отново да се чувства дете. Срещата им беше като пътуване
назад във времето към едно много мило на сърцето място, което почти беше забравила, но сега споменът за него я
обгърна като топъл летен бриз.
7
Пол пристигна точно в уговорения час на следващата сутрин. Маги беше освободила стаята и го очакваше в
лобито.
— Притеснявах се дали няма да имаш много багаж — хитро й се усмихна той. Багажникът на неговото
„Ламборгини“ беше малък, точно колкото за нейния куфар.
— Пътувам с малко неща този път. Не очаквах, че ще имам специални преживявания. — Тогава й хрумна да си
купи рокля за вечерята им в Лондон. Вече я беше видял с единствената елегантна рокля, която носеше. Останалите
дрехи бяха джинси и памучни панталони, пуловери и късо палто, в случай, че захладнее. Не беше мислила за нещо
по-специално.
След като бе видяла „Лейди Лък“, Маги не се изненада от самолета му — елегантен джет G5, чийто луксозен
интериор в бежов кашмир и кожа предлагаше пълен комфорт. Не беше очаквала да пътува по този приятен начин.
— Много ме глезиш — призна тя, когато веднага след излитането стюардесата им сервира закуска.
— Данъчните убежища ми позволяват да водя хубав живот. Изградил съм сложни корпоративни схеми. Всичко е
законно, просто си спестявам главоболия с данъчните. Много отдавна открих, че ми допада да живея нашироко. Не
нося отговорност за никого, така че мога да си харча парите, както ми се иска.
Първото, което направих, след първия си голям удар в търговията, бе да купя прилична къща на майка ми, за да
я измъкна от онази скапана барака, в която живя толкова години. Не бе видяла нито стотинка от баща ми. Тя си
помисли, че е умряла и се е възнесла в рая. Почина година след това, но поне за кратко поживя в хубава къща. Това
бе най-малкото, което можех да направя за нея. — Пол имаше голямо сърце и беше щедър още когато беше беден
като църковна мишка. Маги бе забравила този факт, но сега си го припомни. Разказът за майка му я разчувства и я
убеди, че не се е лъгала в човещината му.
По време на полета разговаряха за какво ли не. Личеше си, че е интелигентен, добре информиран и приятна
компания. Още с кацането, той се впусна в телефонни разговори и на път към града не можаха да си кажат нищо
повече. Остави я в хотела и само й махна през прозореца. Тя се настани в уютната стая с дамаска на цветя и
старинна тоалетка с огледало. Вече нямаше търпение да се обади на Ейдън, не бе го чувала от няколко дни. Той
също не беше я търсил, Маги си представяше колко е зает.
Побърза да се заеме с покупките, които беше планирала. Отиде до „Хародс“ и си хареса елегантна черна рокля
и обувки на висок ток. После избра подарък за Ейдън — морскосин кашмирен пуловер и топъл черен шал. За Хелън
взе червен вълнен шал. В Лейк Форест скоро щяха да настъпят мразовити дни.
След „Хародс“ се запъти към „Тейт Британ“, където прекара няколко часа. Помоли шофьора да минат покрай
двореца Бъкингам и истински се развълнува, като видя разветия флаг — знак, че кралицата е вътре.
Отиде и до Тауър, за да разгледа изключителната колекция от бижута на кралицата, а оттам
— в Уестминстър. Остави за следващия ден музея „Виктория и Албърт“. Когато се прибра в хотела, се наслади
на истински английски чай. Позвъни на Ейдън. Хвана го точно след часовете. Успя да поговори и с Хелън, докато
отиваше да прибере най-малкия си син от училище.
Ейдън й разказа за тренировките по хокей, а тя го разпита главно за случващото се в колежа. Харесваха му
професорите, харесваше му и Бостън. Наоколо имаше много университети и градът гъмжеше от млади хора. Дори
вече бе завързал приятелства със студенти от други колежи. Не говориха дълго, но Маги остана доволна от начина,
по който звучеше. Винаги усещаше, ако има някакъв проблем, но този път всичко изглеждаше наред. Хелън я затрупа
с въпроси за Париж и Моите Карло. Искаше да знае и най-малките подробности. И Маги й разказа почти всичко,
освен за Пол Гилмор. Беше си обещала да го запази в тайна.
— А защо Моите Карло? — изненада се Хелън. Никога не беше го включвала в своите пътешествия.
— Попадна ми брошура, когато бях отседнала в „Риц“, и ми се видя привлекателно място. И се оказа точно
така. Ходих в казиното, играх на ротативки цели десет минути и спечелих сто евро.
— Ходила си в казино сама? — смая се Хелън и Маги реши да не я лъже. Нямаше за какво да се чувства
виновна, но все пак не можеше да се отърве от конфузното усещане.
— Всъщност случайно срещнах някого от гимназията. Не бяхме се виждали, откакто сме завършили.
— Колко забавно. Приятелки ли бяхте?
— Не е тя, а той. Просто стар приятел, беше приятно да го видя. — Маги се опита да прозвучи небрежно.
— Бинго! — възторжено извика Хелън. — Ето така стават работите. Повечето хора на нашата възраст се женят
повторно, защото се натъкват на някой стар приятел от колежа или на старата студентска любов и щрак. Обикновено
става онлайн или във фейсбук. Супер!
— Аз не си търся съпруг, нито искам да се женя повторно — напомни й Маги.
— С какво се занимава?
 — Пилот на състезателни автомобили.
— Това звучи невероятно.
— Докато не се погуби — мрачно допълни Маги. — Състезаваше се с мотори още докато учехме. Майка ми
тогава ме предупреждаваше да стоя далеч от него и изглежда е била права.
— Готин тип ли е?
— Много, но какво от това.
— Необвързан?
— Да. — Точно заради това Маги не искаше да й разказва. Знаеше, че Хелън щеше да направи от мухата слон и
да се впусне в разсъждения за късмета, за намесата на съдбата и кой знае още какво. Срещата им в Монако беше
чиста случайност и тя не спираше да си го повтаря. Едва ли щеше да го види и чуе отново. Дори си мислеше, че
предложението му за ски ваканция е несериозно. Оставаха още три месеца дотогава и все нещо щеше да се случи и
да промени намеренията си. Друго момиче или бизнес ангажимент, или състезания, или някаква жизненоважна
пречка.
— Защо не искаш да излезеш с него? — озадачи се Хелън.
— Защото майка ми беше права. Мъжете, които се увличат по опасни занимания и се хвърлят в рискове, са
разбивани на сърца.
— Може пък да се откаже заради теб. Не може вечно да кара състезателни коли.
— Мъже като него все си намират начини да се самоубият. Повярвай ми, познавам тази порода. — Но все пак
си беше купила нова рокля за вечерята с него, и то много сексапилна, и сякаш сама не си вярваше. На мъже като Пол
трудно се устояваше, те привличаха жените като магнит.
Хелън призна, че няма търпение Маги да се прибере и да разказва за пътуването си.
— И аз нямам търпение да те видя. Остава ми още една седмица. Всъщност той ме докара дотук.
— Докара те с кола? — смая се Хелън.
— Не, със собствения си самолет.
— Той има самолет? — Хелън вече беше в пълен шок.
— И не само. В миналото беше много беден, но добре се е справил през изминалите години.
— Така изглежда. Струва ми се, че трябва да преосмислиш решението си.
— Не. Няма. Не търся мъж заради парите. — Нямаше нужда от тях. Имаше достатъчно, но не можеше да каже
на Хелън. Още изпитваше неудобство от този факт. — Ако изобщо търсех мъж, щях да се оглеждам за някой
скромен, нормален като Брад. Но това не е на дневен ред. Сигурно няма да го видя следващите трийсет години.
— Ще го видиш, ако поискаш. Звучи интригуващо.
— Защо? Защото има самолет ли? — подразни се Маги. Прозвуча й като проява на алчност, а тя мразеше жени,
които се целеха в богати мъже, за да отмъкнат, каквото могат. Сега самата тя беше в подобна ситуация на
потенциална мишена. Поне никой не знаеше за парите, бяха го опазили в тайна тъкмо по тази причина.
— Интересен е, защото очевидно е постигнал голям успех, а това винаги е привлекателно — обясни Хелън. —
Несъмнено е умно момче.
— Държи се както някога, когато бяхме деца. Познаваме се толкова добре, че не е нужно да се впечатляваме
един друг.
— Беше ли влюбена в него преди?
— Тогава да. — Надяваше се така да си остане. Много години и много километри ги деляха от младежката им
любов. Беше я забравила. За Маги нямаше съмнение, а ски ваканцията, за която той толкова настояваше, най-
вероятно нямаше да се състои. Не искаше да се обвързва с него по никакъв начин. Не искаше друг мъж в живота си.
Нямаше никакви колебания по този въпрос.
— Е, дръж ме в течение. Пътешествието се превърна във вълнуващо преживяване.
— Сега разбирам защо обичаш Европа и искаш да прекараш една година тук — замечтано каза Маги.
— Джеф никога не би го направил. Той обича да си стои в Щатите, постоянно да си прави едно и също.
Загубила съм надежда, че някога мога да го измъкна оттук. Може би двете с теб трябва да организираме едно
пътуване — предложи Хелън и тази идея допадна на Маги.
— С удоволствие, ако успееш да се измъкнеш. — Което щеше да е проблем. От опит знаеше, че това не се
случва със семейните й приятелки. Тя обаче се чувстваше щастлива, че преодоля страховете си, че предприе тази
авантюра и дори се наслаждаваше. Вече планираше следващото пътуване за новата година. Искаше й се да го
направи със сина си, ако той приемеше предложението й.
Като приключи с разговорите, Маги си взе душ, облече новата си рокля и остана доволна от онова, което видя в
огледалото. С малката чантичка, купена за случая, и обувките на висок ток от „Хародс“ беше напълно готова, когато
Пол й звънна от фоайето. Заведе я в „Харис бар“ — клуб, в който членуваше, известен с хубавата си италианска
кухня. Маги много се впечатли от храната и изисканата атмосфера. Всички мъже бяха елегантно облечени, в скъпи
костюми, а жените — с дизайнерски вечерни рокли, отрупани с лъскави бижута. Маги тайно се надяваше тоалетът
й да е подходящ за мястото и когато свали палтото си, забеляза, че Пол се усмихна.
— Изключителна е! — побърза да й направи комплимент той. — Сега ли я купи?
— Днес. Заради теб — кимна тя и веднага съжали за думите си. Не искаше да го кара да си мисли, че се опитва
да го привлече или очаква някакво развитие. Но той изглеждаше толкова красив, а обстановката — толкова
романтична, че тя усети как неволно флиртува с него, което му допадаше.
След вечерята той я заведе в „Анабелас“ на танци и до края на вечерта и двамата имаха усещането, че са на
романтична среща. Маги изпита известно облекчение, когато й каза, че на следващата вечер има важен ангажимент,
от който не може да се освободи, но искаше да я види след това. Тя си помисли, че имат нужда да охладят страстите,
но два дни по-късно още като я видя, Пол й призна, че му е липсвала, сякаш не се бяха виждали от години. Покани я
в апартамента си за едно питие преди вечеря. Жилището му представляваше приказен пентхаус в Найтсбридж —
истинска ергенска квартира с всички глезотии за комфорт, мощна музикална уредба и много произведения на
изкуството. Колекционираше старите майстори. Маги каза, че никога не е виждала толкова красиво място, и беше
напълно искрена.
— Не прекарвам много време тук — призна й той. — Но ми е приятно да отсядам.
Апартаментът разполагаше с три спални, красиво обзаведени с помощта на професионален декоратор, както й
обясни. Имаше още библиотека с дървена ламперия, огромна дневна, домашен офис, кухня — истинско бижу,
столова и малък, перфектен киносалон. Маги се влюби в това жилище. Всичко тук се отличаваше с елегантност,
класа, изтънчен вкус и висока цена. За миг в съзнанието й изплува порутената барака, в която някога той живееше с
майка си. Беше изминал много, много дълъг път дотук, но бе успял да съхрани своята непосредственост, за което му
се възхищаваше.
— Какво се случи със сладкото момче със скейтборда?
— Купи си моторен скейт, който се движи с петдесет и шест километра в час — простичко отвърна той.
— Чакай да позная… — продължи тя — и сигурно не носиш каска.
— Откъде знаеш? — гузно се разсмя той.
— Познавам те. Мислиш си, че каската ще унищожи цялото удоволствие. — Изведнъж й се прииска той да не е
толкова луд и да не се излага на такива опасности. Това го правеше неподходящ за каквато и да е житейска роля,
дори на приятел. Не й трябваха още тежки загуби. Някой ден Пол щеше да премине мярката и нещо ужасно щеше да
го сполети. Неизбежно беше и това я натъжи.
Вечерта я изпрати до хотела и я покани на обяд на следващия ден, но тя беше планирала посещение на музей,
затова се наложи Пол да промени програмата си за вечерта. Маги нямаше никаква представа какво щяха да правят.
Оставаха й още три дни в Лондон, а в неделя летеше обратно към Чикаго.
На следващата вечер реши да му каже за притесненията си.
— Не мисля, че е много разумно да се виждаме всеки ден.
Пол я погледна разочарован.
— Отегчавам ли те? — попита той и това я разсмя.
— Не. Обичам да те виждам. Но после какво? Ние двамата нямаме бъдеще — нямахме преди, нямаме и сега.
Всяка частица от теб си е останала все така вълнуваща и забавна, както някога, но самият ти каза, че рискът те
прави неподходящ за сериозни отношения. Не искам отново сърцето ми да бъде разбито, ако нещо се случи с теб, а
това ще стане рано или късно. Така че какво правим? Дърпаме дявола за опашката.
— Може би този път ще бъде различно.
— Омъжих се за счетоводител, за да не се занимавам с хора като теб. Но така и не можах да те забравя —
призна му тя. — Вече не сме деца. Знаем как приключва такава история, а аз не искам да стана като майка ми. Ти си
типичният модел за всичко, което се опитвах да избегна, докато бях омъжена за Брад.
— Няма да преживееш съдбата на майка си. Не би могла. Хайде просто да забавим темпото, да си поемем
въздух. Утре се налага да замина за Швейцария. Да вечеряме заедно, когато се върна, преди твоето отпътуване. Не
искам да те загубя отново, Маги.
— Още съм в траур заради Брад. Не е минала и година. Не искам да започвам нова връзка. Не мога да си
позволя още един любител на силни усещания в живота си. — Повтаряше му това вече цяла седмица, но той сякаш
не искаше да я чуе, и Маги изпитваше облекчение, че се прибира у дома. Съгласи се да се видят в събота —
последната вечер преди отпътуването й, заради старите времена, но си обеща, че няма да хлътва отново. С него
чувстваше сигурност, колкото е буре динамит под стола си. Вероятно щяха да литнат във въздуха, ако тя му
позволеше.
Маги прекара спокойно петъчния ден сама. Далеч от Пол успя да събере мислите си и чувстваше, че владее
положението, когато той дойде да я вземе в събота вечерта със сребристото си ферари. Заведе я в изискан ресторант,
където всички го познаваха.
 — Как беше в Швейцария? — попита тя с блеснал поглед и леко сърце. Тази вечер й се видя особено красив.
Маги нямаше намерение да го подвежда. Колкото и да го бе обичала на седемнайсет, не искаше да се влюбва отново
на четиресет и осем. Беше отминало времето, когато можеше да бъде заслепена от мъж, при това неподходящ за нея.
Яхтата, самолетът и изисканият му пентхаус не променяха нищо. Най-много й харесваше, че беше си останал
същият, въпреки изкушенията.
Обясни й, че му предстои пътуване до Люксембург на следващия ден, защото го очакваше делова работа там.
— Да не си наркопласьор? — пошегува се тя. — Наистина много пътуваш.
— Имам няколко корпорации. Всичко е законно, но се изисква постоянно прегрупиране, за да се избегнат
големи загуби от данъци. — Тя се зачуди дали и в тази сфера поема големи рискове, но беше сигурна, че си е
подсигурил добри адвокати по данъчни въпроси, които да го съветват. — Заминавам за Хонконг след две седмици. А
после ми предстои рали в Барселона. — Маги почувства, че тръпки преминават по гърба й. Неприятно предчувствие
се загнезди в съзнанието й. Тъкмо по тази причина не бе искала отново да се увлича по него.
Не можеше да се отърве от усещането, че той изникна пак на пътя й, за да й напомни за неща, които би искала
да забрави, като предизвикателство към силата да му устоява. Когато приключиха с вечерята, Пол изглеждаше
омърлушен. Харесваше й да го наблюдава, харесваше чертите на лицето му. Сега беше още по-опасен за нея и още
по-привлекателен. Пол си ставаше непокорното, буйно момче, което обичаше да опъва тетивата до скъсване, да
проверява докъде би могъл да стигне.
Откара я обратно до „Кларидж“ и я погледна с тъжни очи, когато тя се приготви да слезе от колата.
— Беше много хубаво, че се видяхме — мило му каза тя. — Пази се. Не върши щуротии.
— Няма — обеща той, но тя знаеше, че пак щеше да направи нещо глупаво, докато някой ден късметът му
изневери. Но желанието му да вярва в невъзможното беше част от неговата харизма. Той внимателно се приближи
към нея и я целуна. Връхлетя я мощна вълна от спомени, сякаш предишните им страсти са били вчера. Сетивата й се
пробудиха и го разпознаха, като позабравен парфюм. Изведнъж си спомни вкуса му, целувките му и едва сдържаната
си страст към него, но все пак успя да му устои. Не й се искаше тази целувка да има край. Устните им се отделиха
чак когато не им достигаше въздух.
— Съжалявам — мило каза той. — Стана неволно.
— Хайде де. — Тя му се усмихна, все още задъхана. — Никога преди не си ме лъгал.
— Е, добре де. Нарочно го направих. Цяла седмица очаквах този момент.
— Аз също — призна му тя. — Но не бива. Няма смисъл. Твоят живот е тук, в Европа и Азия, а моят е в Лейк
Форест, на хиляди километри от живота, който ти водиш.
— Нищо не те задържа вече там — каза той в последен опит да промени решението й.
— Ейдън ще се прибере за празниците — не отстъпваше тя.
— Няколко години ще е така, докато си намери работа и създаде семейство. Върни се, Маги. Нуждая се от теб.
Още се обичаме. — Онова, което ги свързваше, беше непреодолимото привличане, но тя не беше убедена, че е
любов.
— В живота ти няма място за човек като мен — каза тя, — и ти го знаеш. Искаш да ми дадеш стабилност, за да
преобърнеш живота ми наопаки. Не е честно. — Той нищо не отговори, само мълчаливо се приближи към нея и
отново я целуна. Маги усети как цялата й съпротива се изпари. Знаеше, че ако не слезе веднага от колата, ще се
озове в леглото му и на сутринта щеше да съжалява. Целуна го за последен път и после без дума да каже отвори
вратата и излезе. Пол не я спря. В Монте Карло и в Лондон сякаш бяха спрели времето, но сега настъпи моментът да
се върнат към реалния живот, всеки по своя път. Тя му махна и изчезна навътре в хотела без да се обръща. Искаше му
се да се втурне след нея, но не го направи. Осъзнаваше, че ако наистина я обича, трябваше да я пусне да си върви.
Потегли с премрежени от сълзи очи. Това беше най-трудното решение, което беше взимал някога. Знаеше със
сигурност, че няма да срещне друга жена като нея.
8
През целия полет от Лондон до Чикаго Маги не можа да мигне. Обядва, гледа филм, притвори очи, но не
можеше да спре да мисли за Пол, колкото и да се опитваше. Образът му изникваше в съзнанието й като натрапчива
мелодия. Припомни си всяка тяхна среща в Монте Карло, деня, прекаран на яхтата му, и времето им в Лондон.
Ваканцията й в Сан Франциско, Рим и Париж беше преминала спокойно и бе изпълнила целта си. Маги бе открила
за себе си градове, които винаги бе искала да види. Благодарение на пътешествието бе открила свободата, беше се
почувствала силна и независима, беше хванала отново живота си в ръце. Това бе първото нещо, което правеше без
Брад за последните двайсет години, и доказа на себе си, че може да се справя. И то много добре и дори й харесваше.
Това прочисти главата й и повдигна духа й.
Но в Лондон и Монте Карло беше различно, защото срещна Пол. Отначало изглеждаше забавно и приятно, че го
вижда след толкова години, съживи спомени от миналото. Сякаш машината на времето я бе върнала в младостта й и
вече не можеше да е сигурна дали онова, което изпитваше към него, бе спомен за някогашната им любов или съвсем
нова тръпка. Трудно разграничаваше минало от настояще. Всеки път, когато го погледнеше, виждаше момчето, което
бе обичала на осемнайсет. Той си бе все същият, новото бяха екстравагантните закачки, които го заобикаляха и
които нищо не означаваха за нея. Интересуваше я само Пол — някогашното момче и сегашният мъж.
Никога повече нямаше да има Брад. Продължаваше да го обича безрезервно, сърцето я болеше за него, но никога
повече нямаше да може да го докосне. Да бъде с Пол беше примамлива възможност, избор, който би могла да
направи, ако искаше да поеме по този път, осеян с опасности. Споменът за последните дни от пътуването й, когато
бяха заедно, мисълта за него я пронизваха като кинжал пак и пак по време на полета.
Маги беше отсъствала цели четири седмици. Оставаха още три до Деня на благодарността. Нямаше търпение
Ейдън да се върне у дома. Имаше нужда да го види. Той беше настоящето и бъдещето, с всичките й отговорности, и
най-силната й връзка с Брад. Стараеше се да се държи за настоящето и за всичко реално в живота, а миналото да
остави зад гърба си. Докато беше в Лондон, кошмарите й нощем се завърнаха, макар да беше се освободила от тях в
началото на пътуването. Терзаеше я чувство за вина, този път заради увлечението й към друг мъж. Въпреки
смесените си чувства. Не искаше да има друг до себе си след Брад, от лоялност към паметта му. Но дори да
променеше мнението си, още беше много рано. Първата годишнина от смъртта му предстоеше след шест седмици,
което засилваше тежките мисли.
За Пол беше решила преди трийсет години и знаеше, че това е правилното решение. С изборите, които той бе
правил през живота си, сам й доказваше това. Единствената промяна бе, че е станал още по-пристрастен към риска.
Беше благодарна, че Пол не я бе търсил, нито се бе опитвал да се свърже с нея по някакъв друг начин след
последната им целувка. Бе останала изненадана от себе си, че така лесно се разтопи в обятията му и й се искаше да
е там. Трябваше да събере цялата си решимост, за да се удържи да не му изпрати съобщение преди заминаването си.
Той също не я потърси. Мислеше си, че е готова да го остави в миналото, но при всеки опит да го направи, той
изскачаше в съзнанието й като пружинено човече от кутия, която не позволяваше да я затвори. Той отказваше да
изчезне от мислите й. Още усещаше устните му върху своите.
На летището в Чикаго Маги слезе изтощена от емоции. Взе си багажа, мина през митницата и нае кола до дома
си. Студът неприятно я изненада. Зимата беше вече на прага, което подхождаше напълно на настроението й, докато
шофираше към пустеещата къща. Но тук беше в свои води, не в света на Пол. Беше му дала адреса си и всички
контакти още докато бяха в Монако, но сега се надяваше той да не ги използва. Надяваше се също самотата и
скръбта й, подсилвани от наближаващата годишнина, да не съкрушат решимостта й.
Къщата изглеждаше празна и мрачна. Жената, която идваше два пъти седмично да почиства, беше оставила
всичко подредено, беше заредила и храна в хладилника, но въпреки това усещаше пустота. Спортният екип на Ейдън
не се въргаляше на пода в коридора, нямаше разхвърляни дрехи. Пощата й стоеше натрупана на камара на масата.
Реалността я връхлетя — Брад си беше отишъл завинаги, Ейдън вече не живееше там. Дори Пол й се струваше
мъгляв спомен.
Замъкна куфара си в спалнята на втория етаж и обиколи къщата със свито сърце. Изпрати съобщение на Ейдън,
че се е прибрала, но не се обади на никого. Не бързаше да се вижда с Хелън. Тя щеше да иска да научи всичко за
Пол, а Маги не желаеше да говори за него и да разпалва тлеещата жарава, трябваше да я остави да угасне завинаги.
Остана изненадана колко лесно се разбушува някогашният огън. Спомените й са били много по-живи, отколкото си
бе представяла.
Нямаше желание да вечеря и веднага си легна, но прекара една дълга безсънна нощ. Успокояваше се, че е от
часовата разлика, но вътрешно знаеше, че има и друго. Пол. Чувството й за вина към Брад се бе надигнало още с
прекрачването на прага. Сякаш той я очакваше, за да я укорява. Маги още го обичаше и щеше да е така завинаги, но
за няколко дни в Лондон тъкмо Пол бе завладял мислите й и обсебил времето й, а не образът на съпруга й. Слънцето
се издигаше на хоризонта, когато най-после заспа. След като стана, Хелън й звъня три пъти. На четвъртото
позвъняване Маги реши да вдигне. Нямаше как да я отбягва повече. Все нещо трябваше да й каже.
— Добре ли си? Цял ден ти звъня.
— Добре съм — отвърна тя, но не звучеше така. — Заради часовата разлика не можах да спя.
— Какво е чувството да си у дома? — попита Хелън, щастлива, че я чува. Маги беше й липсвала.
— Странно. Тежко. Къщата е толкова пуста без Ейдън. — До този момент не й беше останало време да
почувства тази промяна. Беше тръгнала много скоро след неговото заминаване за Бостън. Чак сега реалността се
стовари върху й с пълна сила.
— Опасявах се, че този момент ще дойде с прибирането ти в празната къща. Макар че и това си има своите
положителни страни. Изпусна Хелоуин. Тук беше пълна лудница. Деца тичаха навън-навътре дни наред, Джоуи
участва в два парада и искаше различни костюми. — Маги помръкна. Така й липсваха тези, завинаги отминали дни
и донякъде беше доволна, че по това време бе в Лондон. — Е, как е старата любов? Очакваш ли да ти се обади? —
попита Хелън с нескрито любопитство, което ядоса Маги.
— Надявам се не. Понякога е по-добре миналото да си остане в миналото. Ето един типичен случай. Имаме
съвършено различен начин на живот. А причините за раздялата ни от преди трийсет години още си съществуват. Не
искам да овдовявам два пъти. Веднъж ми е достатъчно. Автомобилен пилот не е за мен. Хич не ме интересува колко
е успял и известен.
— Съумял е да се опази толкова време. Може пък да се оттегли невредим — разочаровано добави Хелън.
— След което ще си намери нещо друго, все така опасно. Самият той не може да си помогне. Тази страст е по-
силна от него. Винаги е била. Парашутизъм, ски скокове от хеликоптер, алпинизъм, възможностите са безкрайни и
всички са му по сърце. Сега е още по-зле от преди, защото чувства, че трябва да доказва нещо. Трябва да защитава
репутацията си. А пък и вече има по-големи възможности, за да си осигурява тези забавления.
— Толкова жалко. Звучи като съвършения мъж — замечтано каза Хелън.
— Не и за мен. Очевидно не и за бившите му съпруги. И двете са го напуснали. Едната след по-малко от
година. — Пол й беше разказал за провалите в личния си живот. Втората му съпруга била модел, осемнайсет години
по-млада от него. Самият той твърдеше, че това му е за урок да стои далеч от толкова млади жени, но Маги не
вярваше много. Той беше звезда, където и да се появеше. Не можеше обаче да не признае, че докато бяха заедно, не
бе го забеляза да поглежда други жени. Още от детството им знаеше, че не е измамник в любовта. Изглежда
успехите му не бяха променили и това. Но кариерата и страстта му към опасностите тежаха достатъчно на грешната
страна на везните.
— Съжалявам, Маги — искрено каза Хелън.
— Аз не. Просто този път предотвратих поредната трагедия.
— Как се разделихте? — продължаваше да любопитства Хелън. Такъв мъж й се струваше изключително
вълнуваща партия, която можеше да запълни празнотата в живота на Маги. Предстояха й още много изпитания.
Колкото и предана да си оставаше тя към Брад, той нямаше да се върне.
— Последната вечер решихме, че слагаме точката. — Тя не уточни „след като се нацелувахме половин час“.
Нямаше нужда да информира Хелън за всичко. Маги търсеше начин да го забрави и да продължи спокойно
напред. — Мисля, че това го натъжи. Но ще ме забрави — каза Маги, макар че в гласа й се долови горчива нотка. —
Сигурна съм, че жените му се лепят като мухи на мед. Хората го разпознават навсякъде. В очите на мъжете е герой.
А на жените — изключително привлекателен. Все още е голям красавец.
— Проверих го в интернет. Наистина е страхотен! Голям хубавец, и още е в силата си. — На четиресет и девет
беше по-млад от Брад и по-привлекателен, макар това да не беше от значение за Маги, нито онова, с което
разполагаше. — За съжаление с него се разминаваме. — Собственият й съпруг също беше хубав мъж — висок,
атлетичен, със стройна фигура. Поддържаше форма, ставаше всяка сутрин в четири, за да спортува преди работа.
Хелън малко се притесняваше от жените в работата му, които бяха по-млади с двайсетина години от нея. Самата тя
бе две години по-млада от Маги, а стажантките, които взимаха в агенцията, идваха направо от колежа. За щастие,
повечето от тях лазеха по нервите на Джеф. Казваше, че му е омръзнало да обучава тийнейджъри. Преди известно
време в агенцията организираха стая с игри и сладкарска витрина за почивките през работния ден. Повечето
рекламни агенции и стартъпи ги имаха. Момчетата на Хелън обичаха да посещават офиса на баща си, за да поиграят
в залата. — Мислила ли си с какво ще се занимаваш сега? — смени темата Хелън, но Маги все още нямаше
представа. Трябваше й време. Беше обмисляла разни възможности — от доброволческа работа до връщане в
университета за магистратура, но нищо не можеше да я грабне.
— Мислех си да започна като доброволка в някой възстановителен център за болни хора наблизо, но ми се
стори депресиращо да разговарям само със стари хора с деменция. Това ми напомня за последните дни на майка ми.
Сигурно ще се намери нещо по-приятно, с което да се захвана. Може би работа в Музея за съвременно изкуство. Или
с преподаване. В Париж останах очарована от толкова много страхотни малки галерии. Замислих се да си отворя и
аз една тук. Но едва ли хората в Лейк Форест ще купуват много произведения на изкуството. Обикновено ги търсят в
центъра на града. Сигурно им се струва по-престижно. — Хелън споделяше това мнение.
— Ами старата фирма на Брад? — Хелън знаеше, че Маги я продаде, но това си оставаше добра възможност.
— Нямат нужда от мен. А и там всичко ми напомня за Брад. Всеки път, когато отида, очаквам да отвори вратата
на кабинета си и да ми каже, че е било просто някаква шега, че е искал да ме стресне и се е крил една година.
— Мога да си представя. Изпитвах същото за сестра си. Когато се връщах у дома, очаквах да я заваря там.
Години наред.
— Бях си дала срок до януари да измисля с какво да се захвана. Януари е съвсем скоро, а още съм напълно
объркана. Не е лесно просто ей така да започнеш да правиш кариера от нищото. Преди да се омъжа за Брад не бях
работила почти нищо.
— Омъжила си се за сина на шефа! Свекърва ми обичаше да казва, че това е най-добрата работа, ако успееш да
се добереш до нея. — Двете се разсмяха и продължиха разговора в този шеговит тон, после Хелън хукна да занесе в
училище забравената кутия с обяд на едно от момчетата. Най-големият й си син вече следваше в „Йейл“, но грижите
за другите две по-малки момчета отвличаха вниманието й и тя се справяше с липсата му. Маги нямаше тази
възможност. Последното дете на Хелън беше още малко и с това щеше да си спести поне още дванайсет години от
изпитанията на „синдрома на празното гнездо“. Маги благородно й завиждаше за това. Разбраха се да обядват
заедно на следващия ден. Разговорът я ободри и успокои, че нямала й се налага утре да обяснява надълго и нашироко
за срещата си с Пол.
Още същия следобед обаче твърдите намерения на Маги бяха сериозно разклатени, когато от местния цветарски
магазин й донесоха три дузини червени рози. В картичката пишеше: „Благодаря. Съжалявам. С обич, Пол“.
Красивите рози и сантименталният жест удължаваха агонията й. Изпрати му съобщение, за да му благодари, и
изпита известно облекчение, когато той не й отговори.
След почти две седмици тя постепенно и мъчително започна да се освобождава от постоянните мисли за Пол.
Преминаваше през нещо като емоционална абстиненция. Първите дни беше най-трудно. Подготовката за
предстоящия Ден на благодарността и завръщането на Ейдън обсебиха голяма част от вниманието й. За пръв път
щяха да прекарат празника без Брад. Реши да украси къщата и да създаде уютна атмосфера. Знаеше, че Ейдън иска
да се види с всичките си приятели, докато е у дома. Къщата щеше да гъмжи от деца — влизащи и излизащи по всяко
време, щяха да поръчват пици, да гледат футболни мачове през уикенда. Коледа беше току зад ъгъла, годишнината на
Брад също — тъжната първа година от катастрофата. Надяваше се медиите да я забравят, да не коментират отново
трагичната история. Наскоро беше прочела, че някои от семействата не бяха подписали споразумение с
авиокомпанията и бяха завели дела.
Когато Ейдън се прибра, Маги вече се чувстваше по-добре. Не я спохождаха кошмари, мъчеше я само
главоболие. Лекарите й бяха обяснили, че посттравматичният синдром щеше да се проявява от време на време,
особено в напрегнати за нея моменти, после ще затихва отново. Бяха я предупредили, че кошмарните сънища, които
я връщаха към трагичното събитие, щяха да продължат няколко години. Но дори след първата година се усещаше
известно облекчение и тя прекрати посещенията при психиатър. Нищо повече не можеше да направи.
С пристигането на Ейдън, къщата се оживи. Приятелите му почти веднага започнаха да прииждат. Младите
момчета пренаселиха кухнята, откъдето се носеше весела глъч на възмъжали гласове, смях, звънецът постоянно
звънеше, чуваше се тупурдия из цялата къща. Маги беше доволна, наслаждаваше се на това оживление.
Чувстваше се толкова щастлива да види сина си и да усеща присъствието му в къщата.
Жизнерадостната суматоха се уталожи за кратко в Деня на благодарността, когато всичките му приятели
трябваше да останат със семействата си, но в късните часове на деня отново пристигнаха. Веселите им закачки
караха Маги да се усмихва. Момчетата изглеждаха толкова пораснали за последните три месеца след завършване на
училище.
През целия следващ ден Ейдън беше навън с приятели. Срещаха се с момичета, ходеха си на гости, обикаляха из
града. Животът се завъртя с динамиката на младостта. Сърцето на Маги пееше. Беше щастлива дори да се заеме с
планината дрехи за пране, които Ейдън бе донесъл. Това я караше да се чувства полезна.
В петък вечерта група приятели на Ейдън се събраха в бърлогата в мазето им да гледат някакъв филм. Докато
бяха още там, Маги си легна и се наслаждаваше на смеха и шумните разговори, които долитаха от долния етаж.
Толкова се радваше, че Ейдън събира приятели, че вижда отново познатите лица на съучениците му.
Остана изненадана, когато видя повечето от тях в събота сутринта, когато излезе от пералното помещение с
камарата чисто пране, което Ейдън щеше да вземе за Бостън. Забеляза, че гледаха автомобилно рали. Коментаторът
разпалено обясняваше нещо необичайно, което ставаше на пистата. Говореше на испански и неволно Маги се спря
да погледне. В същия миг пред очите й две коли се сблъскаха и пометоха трета. След секунди двете коли се
възпламениха. Хората наоколо се разпищяха и разбягаха, а Ейдън и приятелите му викаха и сочеха към екрана.
Пожарникарите веднага се появиха на мястото на инцидента и започнаха да гасят пламъците. Измъкнаха двамата
пилоти, единият от които изглеждаше безжизнен. Гасенето продължаваше, тълпата крещеше панически. Маги
стоеше шокирана и не можеше да откъсне поглед от екрана. Коментаторът съобщи, че пилотът Гарсия-Маркес
изглежда мъртъв, другият бе отнесен от парамедиците, а третият е успял да изскочи навреме от колата с подпалени
дрехи, но пожарникарите са потушили пламъците. Гледката беше страшна. Маги стоеше вцепенена със замряло
сърце, докато момчетата коментираха трескаво случилото се.
— Къде е това? — попита тя и остави прането.
— В Испания — отговори едно от момчетата без да откъсва поглед от телевизора, и тогава тя чу коментаторът
да обяснява, че леко отървалият се състезател е легендарният пилот от Формула 1 Пол Гилмор. Сърцето й се
преобърна, очите й зашариха по екрана да зърнат познатото лице. Пол беше изведен от пистата, куцаше и от него
още се носеше дим. Беше свалил шлема и се виждаше почернялото му от сажди лице. Маги знаеше, че костюмите
им са пожароустойчиви, но ръцете му бяха обгорели, а дрехите изглеждаха овъглени. Докато момчетата
продължаваха разпалено да коментират продължаващия хаос на пистата, тя се стовари в един стол. Сърцето й щеше
да изскочи от гърдите й.
— Гилмор е невероятен — каза Ейдън на един от приятелите си. — Най-добрият пилот, който съм виждал, и
кълна се, успява да се измъкне и от най-тежките инциденти на пистата. — Маги нямаше представа, че Ейдън
толкова се интересува от автомобилни състезания. Знаеше, че гледа хокей, футбол и бейзбол. Но той обичаше спорта
изобщо. Маги стресна момчетата като каза:
— Учила съм в едно училище с него. Той е от този край. Наскоро го срещнах в Европа. Не бяхме се виждали от
трийсет години. — Ейдън я погледна смаян и силно впечатлен от това признание.
— Ти го познаваш? Никога не си ми казвала.
— Не бях го виждала след гимназията. Тогава бях на твоите години. — Не му каза, че това е първата й любов.
Такива неща не се споделят със синовете, може би само с дъщерите.
— Къде в Европа го срещна?
— В Монте Карло, после пак се видяхме в Лондон. Тогава спомена нещо за рали в Барселона.
— Ами точно това е — възкликна Ейдън с блеснал от вълнение поглед. Беше искрено впечатлен, че майка му не
само го познава, а дори го е срещала наскоро. — Толкова бих искал да се запозная с него. Готин тип ли е?
Тя се усмихна.
— По твоите стандарти, да. Луда глава.
— Той е най-добрият пилот за всички времена. Печели почти всички ралита. Виждал съм го да финишира с
горяща кола. Нищо не може да го спре.
— Да, чувала съм — каза тя и стана да отнесе прането. Достатъчно видя. Пол се бе измъкнал на косъм от
смъртта за пореден път. Този път дори бе станала свидетел на инцидента и се молеше той да е добре. Качи се на
горния етаж, остави камарата с дрехи на леглото на Ейдън и се върна в кухнята за чаша кафе. Забеляза, че ръцете й
треперят. Стана й тъжно за Пол. Нямаше си никого — нито жена, нито семейство. Кой ли би се погрижил за него,
ако пострада? Сигурно след като адреналинът намалее, щеше да дойде болката от травмите. Коментаторът бе
съобщил, че е откаран за преглед в близката болница и се с отървал по чудо. Маги се зачуди кой ли по ред живот
живее този път.
След още час тя погледна британския номер на мобилния му телефон, който й беше дал. Беше й казал, че него
използва най-често. Тя имаше и адреса на електронната му поща и швейцарския му номер. Позвъни на мобилния.
Не очакваше да го чуе, но поне щеше да му остави съобщение, да му каже, че е видяла инцидента по телевизията и
че се надява той да е добре. Беше се зарекла да не му се обажда, но сега ситуацията беше различна и трябваше да му
каже нещо мило.
На второто позвъняване, тъкмо когато тя очакваше да се включи гласовата му поща, той вдигна и поздрави на
испански. Владееше отлично този език от времето когато беше състезател е мотори в Мексико.
— Маги? — изненадано се обади той.
— Да. Добре ли си? Гледахме ралито по телевизията. Заедно със сина ми и приятелите му. Видяхме всичко.
Тежки ли са изгарянията ти?
— Ръцете ми са като извадени от тостер. Останалото от мен е добре. А, да, имам и шест счупени ребра.
Рисковете на професията. — Маги нямаше никакво съмнение, че не му е за пръв път. — Ще имам няколко месеца
почивка, така че ще заздравеят преди следващото рали. — Той не звучеше никак притеснен, но затруднения му говор
издаваше, че изпитва болка. — Предполагам, че това не работи в моя полза по нашия случай — мрачно каза той.
— Този път съм пас — мило каза тя. Дожаля й за болките, които той сигурно изпитваше, за самотата му, за
това, че нямаше близък човек, който да се погрижи за него. Нямаше смисъл сега да обсъждат наболели въпроси. И
двамата добре осъзнаваха опасностите на заниманията му, какво означава да рискува живота си с всяко следващо
участие. — Ще се справиш ли сам? Ще те държат ли още в болницата?
— Така искат, но аз ще летя за Лондон след няколко часа. Ще се справя. Няколко дни ще го давам по-кротко.
 — И после какво? — загрижено попита тя. Сега той беше съвсем истински за нея, а не просто спомен или глас
от миналото.
— Изпращам „Лейди Лък“ към Антигуа. Вече е на път. И аз се отправям натам и ще прекарам известно време
на нея. Там ще се погрижат за мен. Не мога много да се движа с тези счупени ребра. — Задъхано каза той, очевидно
имаше проблеми с дишането.
— Толкова съжалявам — съчувствено каза тя, но се радваше, че има кой да се погрижи за него.
— Много мило, че се обади. Мислех, че никога повече няма да те чуя — тъжно призна той.
— Нямаше да го направя — каза тя, — но имам слабост към момчета със счупени ребра и овъглени дрехи.
Той се разсмя и в следващия миг изстена от болка.
— Не ме разсмивай. — Но Маги ни най-малко не се забавляваше от случилото се. Да наблюдава инцидента
беше ужасяващо преживяване за нея. Ейдън и приятелите му бяха свикнали да виждат подобни събития на ралита,
но не и тя. Приемаше го твърде лично, защото пострадалият бе Пол, и едва не колабира, когато видя какво се случи.
— Грижи се за себе си, Пол — поръча му тя.
— Ще го направя. Ти също. — Не беше забравил, че за Маги и сина й предстоеше тъжна годишнина.
— Синът ми е силно впечатлен, че те познавам, между другото. Разказах му, че сме се срещнали в Моите Карло
и в Лондон.
— А каза ли му, че съм най-страхотният мъж, който някога си познавала, след баща му, разбира се, и че съм
влюбен в теб от трийсет години?
— Всъщност, спестих тази част. Няма нужда да знае такива подробности.
— Ако някога поискаш да го заведеш на рали, дай ми знак. Ще ти кажа кога ще карам в Щатите и ще се
уговорим.
— Не ми допада идеята да го водя да гледа как умират хора. — Точно това се беше случило на пистата същия
ден пред очите на много фенове. И този път късметът беше на страната на Пол. Другите двама пилоти нямаха този
шанс.
— Това наистина си беше лош късмет. Лесно се измъкнах в сравнение с другите.
— Жив си. Преживя поредното рали и слава богу. Ще ти спестя лекцията. Знаеш какво мисля по въпроса.
— Какво друго би ми предложила да правя, за да се издържам? Да рисувам акварели?
— Защо не, ако ти дадат няколко години повече живот. Според мен си заслужава.
— Предпочитам да горя като факла, отколкото да дремя в някой стол и да умра от скука.
— Радвам се, че желанието ти не се сбъдна днес.
— Единственото ми желание е да те видя отново, Маги, и да бъда с теб. Искаш ли да дойдеш на яхтата? Ако
решиш, доведи и сина си.
— Ще прекараме празниците у дома. — Това щеше да е втората им Коледа без Брад и знаеха, че няма да е
лесно. Ейдън беше обещал да й помогне с външната украса, както някога бе правил Брад, и да украсят заедно елхата.
— Обади се, ако промениш плановете си.
— Непременно. Благодаря — отвърна учтиво тя, но знаеше, че няма да се случи. Сега традициите бяха много
по-важни за тях от всичко останало. Пол не ги спазваше, защото нямаше семейство, и не я разбираше.
— Мога ли да ти звънна някога? — колебливо попита той.
— Не се притеснявай — това беше нейният учтив начин да каже не. — Аз ще ти звънна да проверя как си.
— Когато поискаш. Няма да те притеснявам. Поздрави сина си от мен, ако решиш да му кажеш за разговора ни.
И ти благодаря, че се обади, Маги. Това означава много за мен. — Тя знаеше, че е искрен, той нямаше други близки
хора.
След минута затвориха. През целия ден Маги не можа да спре да мисли за него и катастрофата, на която
неволно беше станала свидетел. Беше сигурна, че трябва да има поне петдесет, а защо не и сто, живота. Девет й се
струваше прекалено малка бройка за начина, по който живееше. Нуждаеше се от хиляда.
9
Ейдън още не беше се прибрал от Бостън за първата годишнина от смъртта на баща му. Тежките чувства от
преживяното и загубата налегнаха Маги от рано сутринта. Почти не беше мигнала през нощта. Затвореше ли очи, в
съзнанието й изскачаха сцени от катастрофата. В ушите й още кънтяха думите на Брад преди самолетът да падне във
водата, виждаше лицето му, когато се изплъзна и се отдалечаваше във водата, когато вече никой не можеше да му
помогне, когато течението го понесе надалеч от спасителната платформа. Още не можеше да си обясни как беше
паднал от нея, но това вече нямаше значение. Беше се случило и нищо не можеше да се промени.
Тя разговаря два пъти с Ейдън този ден и той я увери, че е добре. В тази дата имаше някаква специална сила,
сякаш загубата им беше по-тежка, отколкото в другите дни. Съживяваха се ужасяващите спомени и тя отново
преминаваше през ада.
Фил Ейбрамс й изпрати съболезнователна картичка, приятели се отбиха да оставят малки букети с цветя. Пол й
изпрати съобщение, в което й казваше, че мисли за нея, но не й се обади. Трудно беше да се каже кое е правилно при
тези обстоятелства, без да нахлуеш в толкова лично преживяване. Отново я обзеха притеснения, че необмислено бе
открехнала вратата за Пол след инцидента с него. Реши да не се престарава с вниманието си, а и той изглежда
искаше да поддържа дистанция.
Няколко дни по-късно Ейдън се върна за празниците. Щеше да остане за Коледа и веднага след това
заминаваше с приятели във Върмонт. Семейството на негов съученик имаше вила там и го бяха поканили да кара ски
с тях. Ейдън нямаше търпение да замине. Маги бе дала съгласието си, защото не очакваше момчето да стои до нея
през цялата ваканция и да се отегчава.
Първото, е което се заеха в деня на завръщането, му, бе да сложат външните празнични лампички, както Брад
правеше толкова сръчно. Маги извади стари снимки, за да е сигурна кое къде стои, и се справиха добре. Тя се качи
на стълбата, за да подава кабелите на Ейдън, а той се опита да стигне покрива, който се оказа заледен, но все пак
успяха. Дори сложиха светещия снежен човек пред къщата и Дядо Коледа. Фигурите изглеждаха смехотворно, но
Маги, Ейдън и съседските деца ги харесваха и бяха неизменна част от традицията. На следващия ден купиха
коледната елха, вкараха я в хола и я украсиха с любимите си играчки. След мрачната Коледа, която бяха преживели
предишната година, тази обещаваше да е по-ведра. Маги беше купила на Ейдън пълна ски екипировка, каквато беше
харесал, и каска, която той категорично отказа да слага.
— Хубаво. Тогава може да забравиш за пътуването до Върмонт — отсече тя и го прониза с метален поглед. —
Няма да има компромиси в това отношение. Знам как караш ски. Няма да допусна да получиш травма на главата от
суета. В много от ски-курортите в Европа това е задължително, доколкото знам. Хора умират, защото не са си я
сложили.
— Те могат да умрат и като се подхлъзнат в банята — ядосан отвърна той. — Да не би да ми забраниш и да се
къпя? И татко не слагаше каска, когато сме карали заедно.
— Не, но той не караше ски като теб. Беше много предпазлив, а и рядко ходеше да кара, освен заради теб. Не
пощуряваше, когато застане отгоре на пистата, както правиш ти. — Ейдън бе участвал в спускане за младежи в
продължение на няколко години и беше отличен скиор. Обичаше високите скорости. — Ти избираш — заинати се
тя. — Няма ли каска, няма Върмонт. И не се опитвай да ме лъжеш, че ще я сложиш, а после да правиш, каквото
решиш. Трябва да ти вярвам, иначе няма да има пътуване.
Накрая, вечерта преди определената за отпътуване дата, той отстъпи. Бяха прекарали хубави празници, с
изключение на този спор. Брад им липсваше, но Коледата им бе топла и уютна. Ейдън отиде да кара зимни кънки с
приятели на близкото езеро, където се събираха всяка година, когато водата замръзваше. Посети и предишния си
треньор, Бък, и му разказа надълго и нашироко за хокейния отбор в Бостънския университет. Два пъти излезе на
среща с момиче, което познаваше от гимназията и което също учеше в Бостън. Бяха излизали няколко пъти и преди.
Наслаждаваше се на престоя си у дома, в своята стая, в позната обстановка с любимите си вещи. Маги пък се
погрижи за любимите му храни. Прекараха почти съвършена коледна ваканция. Сутринта преди полета до Бостън
той силно прегърна майка си. На следващия ден щеше да пътува с кола с приятели до Върмонт. Благодари й за
пореден път и й помаха за довиждане през прозореца на колата, с която бащата на негов съученик щеше да ги откара
до летището на Чикаго. Пътищата бяха заледени и Маги не искаше да рискува да шофира при тези условия, затова
уговориха Ейдън да пътува с тях. Остана на прага на къщата, докато колата се скри от погледа й, после се прибра
благодарна за хубавия празник и натъжена от заминаването му. Момчето й нямаше да се прибере вкъщи до
пролетната ваканция през март.
Маги получи съобщение от Пол за Коледа, с което й честитеше празника и й съобщаваше, че е на яхтата си в
Антигуа и се наслаждава на комфорта на „Лейди Лък“. Пишеше още, че се чувства много по-добре след инцидента
отпреди месец й ребрата вече почти не го болели.
 Същата вечер, докато подреждаше стаята на Ейдън, Пол й позвъня. Искаше да провери как е тя, защото знаеше,
че синът й е заминал на ски. Разбираше колко много означава момчето за нея и колко й е трудно след неговото
заминаване.
Стана й приятно да чуе гласа му. Бяха разменили няколко съобщения след катастрофата и по Коледа, но не беше
го чувала, откакто му се обади в Барселона.
— Какво планираш за Нова година? — попита я той с престорено небрежен тон и успя да я разсмее.
— Да си легна рано с хубава книга. С Брад никога не сме излизали някъде за Нова година. Малко плашещо е да
си по пътищата в празничната нощ. Още ли имаш намерения да ходиш на ски в Куршевел?
— Не и с шест счупени ребра — разсмя се той. — Сега съм по-добре, но не съм се възстановил напълно. Не
мисля, че ще мога да карам ски още месец-два. Ще си стоя на яхтата и ще си почивам, нямам нищо планирано. — И
тогава дойде неговият момент да си изпробва късмета. Маги звучеше ведро след хубавите празници със сина й и Пол
се надяваше този път да е различно. Реши да опита, макар да знаеше, че тя умее да се инати. Веднъж запъне ли се за
нещо, нямаше мърдане.
— Какво ще кажеш да дойдеш на яхтата за няколко дни, или за седмица, или за две, или за колкото дълго
поискаш. Само за почивка, ще плаваме из района и ще се поглезим? — Той се постара да прозвучи възможно най-
примамливо и безопасно. — С отделни каюти, разбира се. Просто като стари приятели, които се радват на
компанията си. Освен това, не представлявам никаква опасност. Целият съм бинтован и все още трудно мърдам.
Можеш да ме бутнеш през борда, ако сгафя нещо.
— Вярвам ти — каза тя. Никога преди не беше си позволявал да прекрачва границата. Само че сега сама на себе
си не си вярваше. Хубавото бе, че се познаваха и разбираха без много думи. Не искаше да подхваща никакви
отношения с него, но бяха прекарали добре, а и двамата бяха свободни хора. Тя си даваше сметка, че щеше да
изпадне в депресиращ период след заминаването на Ейдън. Беше планирала да се запише в някакъв курс по история
на изкуствата в Музея за съвременно изкуство, но така и не го бе направила досега. Да бъде с Пол на яхтата му й
звучеше привлекателно, беше на крачка да приеме.
— Бих те поканил с Ейдън, но ти каза, че е на ски.
— Да. Днес замина. Ще бъде във Върмонт до началото на учебния семестър. Макар че ако знаеше, че ме каниш,
щеше да зареже всичко и да долети. Изгаря от желание да се запознае с теб.
— И аз бих искал да се запозная, с него — каза Пол. — Е, какво мислиш за предложението?
— Мога ли да помисля до утре? — Ней се искаше да предприеме нещо импулсивно, за което после да съжалява,
и той уважаваше границите, които Маги поставяше. Тя прецени, че ще може да му се довери на яхтата. Това бе много
по-приятен начин да прекара Нова година, отколкото сама в Лейк Форест, да почиства снега от алеята пред къщата,
за да може да отиде до магазина.
Цяла нощ мисли за предложението на Пол, което изглеждаше толкова примамливо, че трудно можеше да му се
устои. Може би наистина щяха да успеят да останат просто приятели. Не искаше отново да загубят връзка само
защото тя имаше предразсъдъци да излиза с него на срещи. Той обаче изглеждаше готов да се съобразява с нейните
правила. На сутринта му се обади да му каже, че приема, и Пол не се сдържа да покаже радостта си.
— Кога пристигаш? — нетърпеливо като малко момче попита той. — Мога да пратя самолета да те вземе още
тази вечер, ако ти е удобно.
— Може би утре? Имам да довърша това-онова тук.
— Страхотно! Ще успееш ли да стигнеш до „О’Хеър“ в десет? Мога да ти изпратя и кола — побърза да
предложи той и тя неволно се усмихна.
— Ще се оправя сама, но ти благодаря. Ако се навъртам често около теб, ще се превърна в изключително
разглезена жена.
— Не мисля, че има такъв риск — разсмя се той. — Не би допуснала това да се случи.
— Ще се постарая. — Не искаше да зависи от никого. Достатъчно трудно й беше да свикне, че Брад го няма.
Беше обещала на себе си, че няма да се остави да е зависима от когото и да било. И Пол уважаваше това нейно
желание. Малкото инатливо момиче се бе превърнало в упорита, смела жена. Беше го доказала през последната
съдбовна година.
Следващата нощ Маги продължи да мисли за поканата и да се чуди дали бе постъпила правилно, но въпреки
всичко му имаше доверие и знаеше, че двамата можеха да говорят за много неща. Ако пък беше сгрешила, веднага
щеше да се прибере. А и Пол сега й се струваше безобиден с шестте си счупени ребра. Изпрати съобщения на Хелън
и Ейдън, че ще отсъства за няколко дни и могат да я намерят на мобилния й телефон. Нямаше нужда да им обяснява
къде заминава и с кого.
Самолетът я очакваше на летище „О’Хеър“ в десет на следващата сутрин, както се бяха договорили. Вече беше
пътувала с него от Ница до Лондон и беше благодарна за комфорта и целия лукс, затова този път не изпитваше
притеснение. Капитанът я приветства любезно на борда.
 Самолетът имаше специални характеристики, защото беше правен по поръчка, и отлетяха директно до Антигуа.
Икономът на „Лейди Лък“ я очакваше на летището е микробус. Набързо я прекараха през митницата и съвсем скоро
тя се озова на борда на яхтата, щастлива и бодра, в джинси и кецове. С всеки изминал час се потвърждаваше
усещането й, че идеята е страхотна, и се радваше, че прие. Пол грейна, когато я видя, забърза и я прегърна. От
екипажа взеха чантите й и ги занесоха в просторната каюта, която Пол бе избрал за нея. Искаше му се да й
предостави съвършеното пътешествие и по всичко личеше, че щеше да успее. Нямаха специални планове. Смяташе
просто да плават между островите, да слизат на брега, когато пожелаят, да се наслаждават на компанията си и
природата. Маги се беше запасила с една камара книги за всеки случай, тъй като още не беше решила колко ще
остане. Нямаше належаща причина да се връща, освен заради курса в музея, но пътешествието с яхтата беше къде-
къде по-привлекателно преживяване от сухите лекции.
Готвачът бе приготвил специално за нея плато с леки сандвичи към студения чай, за да се подкрепи след
пристигането си. Самото й присъствие на лодката, толкова луксозна и комфортна, беше изключителен жест от
страна на Пол, който не криеше удоволствието си, че ще споделят празника. Това беше единственото, което можеше
да направи за нея в този тежък момент.
Останаха да бъбрят до вечеря, а после се прибраха, за да си сложат по-топли дрехи, защото нощите в открити
води ставаха хладни. Тъй като бяха само двамата, можеха да се чувстват свободно и да се обличат удобно.
Формалности се спазваха само когато очакваха специални гости на борда. Двамата бяха достатъчно близки, за да се
отпуснат и да забравят за всички задължения.
За вечеря им сервираха изкусно приготвена риба и местни морски дарове. Яхтата беше на котва далеч от брега
на Антигуа, далеч от шумотевицата на пристанището, от любопитните погледи на минувачи и обитатели на съседни
лодки, обгръщаха ги тишина и спокойствие. След вечеря продължиха да бъбрят на палубата, поиграха на „Заровете
на лъжеца“ около половин час и после се прибраха да спят, всеки в своята каюта. Пол не направи и опит да я
съблазнява. Просто изглеждаше щастлив, че са заедно, и не искаше да разваля магията помежду им. А Маги още
щом отпусна глава на възглавницата потъна в дълбок сън и се събуди чак в десет на следващата сутрин.
На палубата завари Пол да чете вестници под ярките слънчеви лъчи и нежния бриз, който правеше напиращата
жега поносима.
— Мили боже, това е раят! — възкликна тя усмихната. — Не знам с какво съм заслужила това щастие, но ти
благодаря, че ме покани.
Той виждаше искрената й благодарност и полагаше усилия да не се впусне да я ухажва. Не искаше да я
подплаши. Беше твърдо решен да спазва правилата й.
Малко след това вдигнаха платна и цял ден обикаляха района преди да пуснат котва в късния следобед в
близост до група малки островчета. Поплуваха в прохладната вода, после човек от екипажа ги откара с малка лодка
до най-близкия плаж, който изглеждаше напълно пуст, с бял и фин като брашно пясък. След като се прибраха на
яхтата, Пол отиде да изпрати няколко съобщения, а Маги се сгуши с роман в каютата си.
Всеки изминал ден им носеше релаксиращо спокойствие. Плаваха около островите, рядко хвърляха котва в
някое пристанище, обикновено за да се заредят с продоволствия. После отново поемаха надалеч. Голямата яхта се
носеше грациозно по морската шир и понякога, когато Пол заставаше на руля, Маги си позволяваше да седне до
него.
Готвачът им приготвяше вкусни и красиво аранжирани ястия. Екипажът беше добре обучен и дискретен, а Пол
— невероятна компания. Въпреки счупените си ребра, често успяваше да я разсмее със забавните си истории. Той
бе съвършеният приятел и тя се опита да забрави, че някога е била влюбена в него и се бяха целували в Лондон.
Привличаше я все така силно, както някога, но нямаше да си позволи да се впусне в нещо повече. Държеше да
запази отношенията им такива, каквито са. Не й допадаше ролята на приятелката на автомобилния пилот. Не искаше
вечно да трепери преди и по време на ралита, да изпада в паника, когато претърпи инцидент. Като приятели можеха
да поддържат безопасна дистанция, самозалъгваше се тя, но някак незабелязано, ден след ден, двамата се
сближаваха и се чувстваха все по-комфортно един с друг. Някога, като деца, бяха влюбени, а сега, като възрастни, се
наслаждаваха на компанията си.
Когато Маги изпрати съобщение на Хелън, че заминава на кратка ваканция след Коледа, приятелката й веднага
заподозря, че Пол има пръст в това решение, но се отказа да пита, за да не разваля магията на момента. Щеше да
изчака Маги сама да й разкаже. А Ейдън се беше отдал на забавления с приятели и никак не се притесняваше за
плановете на майка си. Знаеше как да се свърже с нея, ако поиска да я чуе. Предположи, че е заминала на спакурорт
или отново е рошила да опознава мечтани дестинации, или просто, че е отскочила до Ню Йорк.
Един ден преди Нова година достигнаха пристанището на Сейнт Бартс и пуснаха котва далеч от брега. Наоколо
се виждаха големи и луксозни яхти, повечето притежание на руснаци. Дори „Лейди Лък“ изглеждаше скромна в
сравнение с техните, макар че минаваше за една от най-скъпите и големи.
— Оттук ще виждаме добре фойерверките — каза й Пол.
 Маги беше избрала да облече бяла трикотажна рокля и сребристи сандали, а той носеше бели джинси и
тъмносин блейзер. Харесваше й, че можеха да се отпуснат на яхтата, да се наслаждават на плаването и компанията
си, без формалности и други хора. Двамата се чувстваха напълно свободни и спокойни един с друг. Понякога седяха
и държаха ръцете си, загледани в залеза, и това им беше достатъчно. Той вече беше наясно какво очаква тя от него и
какво бе готова да сподели. Искрена, дълбока обич, дългата история на приятелството им, но нищо повече. Това
беше единственият начин Маги да се помири с опасните му занимания. Знаеше, че ако спи с него, или стане негова
съпруга, би изпадала в панически кризи при всяко рали, би живяла в постоянен ужас, че той може да загине. А така
всичко си оставаше лично решение на Пол. Тя неизбежно щеше да се тревожи, но нямаше да има претенции към
него, нито пък той към нея. Според Маги само този вариант бе възможен за тях.
След края на ваканцията им тя щеше да се прибере у дома и да продължи с живота си, както го разбира. Не
искаше да го загуби и като приятел, но осъзнаваше, че не би могла да го укроти. Пол избираше да живее потрошен, е
обгаряния или тежки травми, само и само да прави каквото му харесва, и тя го оставяше да продължи така, защото
се чувстваше безсилна да го отклони от пътя. Оставаше й само да се надява на най-доброто за него. Но нямаше да
обвързва живота си с неговия, нито дори да разчита на щастливата случайност да остане жив.
Още преживяваше шока от видяното на ралито в Барселона, когато колата му се подпали, а той излезе като
горяща факла. Не беше споменавала случая пред него, но знаеше, че болките от травмите продължават да го мъчат,
макар че стискаше зъби и никога не се оплакваше. Приемаше ги като част от работата си, както хората приемаха
нощния труд или тежките професионални условия. Той искаше да бъде нараняван и да се излага на рискове. Сякаш
му харесваше. Приемаше това като знак за храброст, който носеше с гордост. Когато го видя бинтован от раменете
до хълбоците, сърцето й се сви, защото си представи какви болки търпи. А едната му обгоряла ръка все още беше
розова като сурово месо.
Въпреки всичко той се надяваше да отиде на ски в Куршевел следващия месец и още настояваше тя да го
придружи. Маги разполагаше с два месеца преди Ейдън да се прибере за пролетната ваканция през март. Синът й
ужасно й липсваше, но пък разполагаше с неограничена свобода. Щеше да е различно, ако Брад беше жив. Щяха да
са заедно, домът й нямаше да е пустиня. Но сто че Пол й помагаше да прекарва дните си по възможно най-приятния
и луксозен начин, какъвто никога не беше си представяла. Двамата запълваха празнотата в живота си, утоляваха
нуждата си от близък човек без да променят драстично начина си на живот. Това привидно изглеждаше идеалният
вариант.
Навръх Нова година се почерпиха с шампанско и хайвер, омари и печена „Аляска“ за десерт.
Когато се наслаждаваха на вкусната торта, Пол й се усмихна и доля шампанско в чашата й.
— Знаеш ли, щастлив съм със сегашния си живот, но никога не забравям колко беден бях някога. Това ме държи
смирен. Ако се случи да загубя всичко, пак ще си го изградя.
— Като рискуваш живота си, както си го правил през всичките изминали години? — тя му хвърли сериозен
поглед. — Твърде висока цена си готов да плащаш. Спечелил си този начин на живот с кървави пари. Със
собствената си кръв. Като в Барселона. Не бих понесла да стана свидетел на още един такъв инцидент. — Но добре
знаеше, че не би могла да го спре, затова не се и опитваше. Опасните му занимания бяха част от него. Колкото и мил
и кротък да изглеждаше, душата му си оставаше дива и необуздана.
Настаниха се на шезлонгите на палубата и той я загърна с одеяло, за да наблюдават фойерверките. Погледна
часовника си точно преди полунощ.
— Почти е тук — усмихна се той, — новата година. Надявам се да бъде хубава за теб, Маги. Да ти донесе
всичко, което искаш. Заслужаваш го.
— Ти също — тя му се усмихна и си пожела той да бъде жив и здрав още дълго време, но не го изрече.
Две минути по-късно, когато стрелките отмериха дванайсетия час и нощното небе се озари от искрящи кълба
светлинки, бляскащи като диаманти, той я целуна както в Лондон и тя не го спря. Не знаеше кос точно бе
различното, може би този път не беше толкова уплашена, нито изпитваше смазващо чувство за вина заради Брад. Тя
беше там, точно в този момент, с Поп и това изглеждаше най-естественото нещо на света, независимо колко дълго
щеше да продължи. И двамата не очакваха нищо един от друг, освен да споделят времето си заедно. Не нараняваха
никого. Ако рисковете, които той поемаше, й идваха в повече, знаеше, че може да го напусне. Той също нямаше
съмнение, че така ще стане. Това беше тяхното негласно споразумение.
Тя отвърна на целувката му и останаха дълго сгушени един до друг под одеялото. Фойерверките спряха, но
целувките им продължиха.
— Честита Нова година, Маги — прошепна той. — Обичам те.
— И аз те обичам. Моля те, обещай ми да останеш жив тази година заради мен. Това е единственото, което
искам от теб — прошепна тя. После безмълвно го последва в каютата му, където отпразнуваха настъпването на
новата година и новата глава в живота им заедно.
10
В първия ден на новата година отплаваха от Сейнт Бартс към околните острови. Тя се настани по-близо до него
на удобното канапе, а той я притисна до себе си. Двамата знаеха какво се бе случило между тях и какво означаваше
изминалата нощ, можеха да оценят съкровените моменти.
— Кога ще ме запознаеш с Ейдън? — попита той. — Защо двамата не дойдете на яхтата това лято?
— Той планира да обикаля Европа е приятели през юни.
— Тогава елате през юли. — Идеята й допадна. Знаеше, че Ейдън ще се развълнува от срещата с Пол Гилмор, но
не знаеше как би приел новината, че майка му е в интимни отношения с него. Дали нямаше да го приеме като
предателство към баща му. Трябваше да му каже. — Ами ти? — попита я Пол. — Докога можеш да останеш сега?
— Още не съм си намерила работа, така че съм свободна до прибирането на Ейдън през март за пролетната
ваканция. Ами ти? Имаш ли планове за този период?
— На теория още се възстановявам — разсмя се той. — Лекарите в Испания ме посъветваха да го давам по-
кротко четири месеца. Но едва ли. Имам срещи в Лондон и Цюрих в края на месеца и рали през февруари. Дотогава
трябва да съм във форма. Ще започна тренировки след няколко седмици — отвърна той спокойно. — Защо не
останеш до края на месеца, ако искаш, а после да дойдеш с мен в Лондон? Остани колкото искаш.
— Кога ще е ралито? — попита тя, искаше да си тръгне преди това. Нямаше да го гледа. Той беше наясно и
нямаше да настоява за присъствието й. Знаеше как тя се чувства.
— В края на февруари. В Англия. Предстои ми едно рали и в Китай следващата година и едно в Австралия.
— Мисля да ги пропусна — усмихна му се тя. Може би ако не го гледа как рискува живота си, щяха да се
справят. До някой фатален ден. Все още не беше сигурна дали ще го понесе. Но засега щеше да остане до него, без
дългосрочно обвързване. Той приемаше условията й с разбиране.
— Значи ще дойдеш в Лондон с мен? — Тя кимна. Засега всичко се нареждаше. А пролетната ваканция на
Ейдън напълно устройваше Пол. В този период беше планирал няколко бизнес пътувания. Беше се отказал да наема
хижа в Куршевел, още не му беше времето.
Имаха достатъчно планове. Маги не беше си взела достатъчно дрехи, подходящи за Лондон в края на януари, и
пак щеше да й се наложи да пазарува.
През следващите три седмици на яхтата двамата живееха като на меден месец и никак не им се искаше да си
тръгват оттам. Заминаха за Лондон със самолета му от Антигуа и Пол часове наред трябваше да провежда
конферентни разговори и срещи с фирми по целия свят, в които бе инвестирал.
Маги си купи достатъчно дрехи, за да изглежда добре, когато излизаха. Голяма част от времето прекарваха
вкъщи, докато Пол работеше по сделки в различни часови зони. Ден и нощ се сляха в едно.
Отседнаха в „Баур О Лак“ в Цюрих, когато му се наложи да отиде там. Маги направи дълга разходка около
езерото и размишляваше за големите промени, настъпили в живота й през последния месец и изминалата година от
загубата на Брад.
Когато се завърнаха в Лондон, тя позвъни на Хелън, която беше силно притеснена за приятелката си. Редовно й
беше изпращала съобщения, но повечето от тях звучаха някак закодирани.
— Маги, къде си?
— В Лондон. След Коледа бях на яхтата на Пол.
— Еха! И как върви там?
— Добре засега. Живеем ден за ден. Само по този начин мога да се справя. Трябва да пробвам какво е да се
живее с мъж, който си изкарва хляба, като рискува живота си. Това няма да може да продължи вечно, но на този
етап става.
Хелън й се възхищаваше на куража и желанието да опита отново, предвид всичко, през което бе преминала.
Нямаше съмнение обаче, че Маги обичаше Пол.
— Кога се прибираш у дома?
— След няколко седмици. Предстои му рали през февруари. Искам да си тръгна преди това. А пък и Ейдън има
пролетна ваканция през март, така че ще си остана вкъщи за известно време. Може би ще бъда с Пол отново през
април. После Ейдън завършва училище в края на май, след което ще остане вкъщи до заминаването си за Европа с
приятели през юни.
— Сложна работа. Звучи ми като балансиране между Пол и Ейдън.
— Така се получава. Чудя се как ли Ейдън ще възприеме Пол. Може да го изтълкува като предателство заради
баща си. — Маги беше подготвена за такъв вариант и щеше да го приеме, ако се наложи. Поговориха още малко и
затвориха. Маги обеща да й се обади отново. Липсваше й, но Хелън се радваше за нея. Личеше колко е щастлива с
Пол.
 С времето Маги осъзна, че Пол няма много приятели. Може би няколко души в Лондон и то всичките свързани
с бизнеса му. В началото на февруари неговите разговори със съветниците му преминаха в твърде динамична, почти
истерична фаза. Маги не искаше да разпитва, да се бърка в неговите дела, но забеляза, че той често изглеждаше
стресиран и неспокоен след тези обаждания. У него постоянно тлееше някакво напрежение, за което той не
обичаше да говори. Не искаше да я занимава със сложните си бизнес схеми и все казваше кратко, че всичко е наред.
Ралито в северната част на Англия беше планирано за дванайсети февруари и Маги реши да си тръгне два дни
по-рано, но предишната вечер Пол я помоли да отиде с него на ралито.
— Знаеш, че не искам да го правя — смръщи вежди тя. Той прекрачваше границата.
— Знам. Само този път. Ще ми донесеш късмет. Не трябва да го правиш отново, ако ти е неприятно. — Нея
притискаше, но тя забеляза колко много означава това за него, и реши да отложи полета си с три дни.
Потеглиха на север с кола два дни преди ралито. Щом пристигнаха тя остана на заден план. Пол бе изцяло
погълнат да преглежда колата. Очевидно той подхождаше към участието си в ралито като към бизнес делата си по
целия свят, вършеше всичко със страст.
В деня на ралито Маги се събуди, скована от ужас. Мразеше, че се налага да е там, и се ядосваше на себе си, че
се бе оставила да я придума.
Преди старта застана навъсена, цялото й тяло се напрегна, мускулите я заболяха. По време на състезанието Пол
на няколко пъти се размина на косъм, леко се удари в стената, отпра част от бронята си, на два пъти за малко се
отърва от катастрофа. И спечели. Но на каква цена? Маги цялата бе плувнала в пот и трепереше, когато той сияеш я
откри. За него всяка секунда си заслужаваше. Ето за това живееше той.
— Не беше ли страхотно? — широко й се усмихна той и я целуна, но тя не отвърна веднага.
— За теб страхотно, за мен агония. Вече ще трябва да си без мен на тези ралита — категорично каза Маги и той
не посмя да оспорва. Нямаше да нарушава деликатния баланс, който бяха постигнали през последните два месеца и
който засега работеше.
— Разбирам — мило отвърна той. Потеглиха към Лондон с колата му, а състезателният автомобил качиха на
камион, за да бъде прегледан основно в склада му в предградията, където държеше всичките си състезателни коли.
Прекараха спокойна вечер само двамата, като избягваха темата за ралито. През нощта се любиха и тя отчаяно се
вкопчи в него, а кошмарните сънища, които я мъчиха до сутринта, го накараха да се чувства виновен, защото знаеше,
че се дължат на силната й тревога за него. На следващия ден Маги щеше да лети за Чикаго. Време беше да се върне
към своя живот, да провери какво се случва с нейните инвестиции и да се подготви за прибирането на Ейдън след
три седмици. Имаше нужда да е на собствена територия, да спи в своето легло и да се отдели от Пол за известно
време. С него всичко вървеше екстремно. Целуна го на сбогуване и тръгна към дома си щастлива, че се връща към
обикновения живот в Лейк Форест, където можеше да остане сама и да събере мислите си.
Вече нямаше търпение да види Ейдън. Завръщането му й носеше усещането за Коледа по никое време. Още от
първия ден приятелите му започнаха да прииждат често и той излизаше, но винаги отделяше достатъчно време и за
майка си.
На една от спокойните им вечери заедно Маги се престраши да му разкаже за Пол. Дълго беше обмисляла как
точно да го направи и се подготви за всякаква реакция от негова страна.
— Пол Гилмор? Автомобилният пилот? Ама ти сериозно ли? Това с откачено, мамо! — тя възприе думите му
буквално и пребледня, но след миг разбра, че „откачено“ е новият жаргон за „върховна“. За кратко бе успял да я
хвърли в паника. — Влюбена ли си в него? — попита той и тя не беше сигурна какво да му отговори.
— Някога, в гимназията, когато бях седемнайсетгодишна, бях много влюбена в него. Обичах го по детински. Но
сега го обичам по различен начин. Харесва ми да бъда с него, добре се разбираме и познаваме, въпреки трийсетте
години, през които не се бяхме виждали, до миналия септември в Монте Карло. Обичах живота, който имахме с
баща ти. Винаги съм бягала от връзка е мъж, който се излага на рискове, за да се чувства жив и да доказва
съществуването си, и който намира това за голямо забавление.
— Така се издържа, мамо. Той е легенда. Един от най-известните пилоти, живели някога. Счупил е почти
всички рекорди. — Личеше, че Ейдън е изключително впечатлен от него, може би защото се нуждаеше от герой в
живота си, което още повече безпокоеше Маги.
— Това е много тежко за хората, които го обичат. Тъкмо затова не е семеен и няма деца. Ралитата са най-важни
за него. Аз не бих искала постоянно да живея така, макар че засега е поносимо. Той е много мил, грижовен човек и
мисля, че ще го харесаш. Аз също го харесвам. Дори го обичам, но по различен начин от баща ти. Брад ми даваше
сигурност и спокойствие, което беше изключително важно за мен. А сега докъде ще стигнем? Още не знам. Може би
доникъде. — Тя се опита да бъде искрена с него, но мислеше, че Ейдън е прекалено млад, за да я разбере.
— Забавляваш ли се е него?
— Да — отвърна тя и се усмихна.
— Тогава просто се отдай на преживяването и ще видиш накъде ще тръгнат отношенията ви. Защо момичетата
винаги гледате така сериозно на всяка връзка? — Маги се разсмя. Синът й прозвуча типично по мъжки.
— От личен опит ли го знаеш? — Тя беше любопитна да разбере повече за живота му сега. Не й казваше много,
а и беше далеч от нея.
— Не знам. Виждам се с едно момиче, което все иска да знае накъде вървим. Не знам накъде. Не искам да
мисля сега и за това. Просто очаквам да прекарваме приятно време заедно. Държи се сякаш се кани да се омъжва.
Още съм много млад за семейство.
— Да, така е. Аз също не се интересувам от брак. Само исках да знаеш, че Пол ми е повече от приятел.
— Мога ли да го кажа на приятелите си? — попита той широко ухилен и това опроверга страховете на Маги.
— Да, можеш. Не е тайна.
— Чакай само да кажа на момчетата, че се срещаш с Пол Гилмор — и двамата се разсмяха. Пол беше звезда в
света на Ейдън.
— Покани и двама ни на яхтата си в Южна Франция през юли. Има страхотна яхта с платна.
— Там съм! — светкавично отвърна Ейдън, и това я зарадва. Беше се наслушала на всевъзможни страховити
истории за деца на неговата възраст, че и по-големи, които яростно се противяха на личния живот на майките си, но
Ейдън нямаше проблем с това. Дори напротив — изглеждаше възхитен, че приятелят й е легендарен автомобилен
пилот. Искрите в очите на сина й я зарадваха, но и уплашиха донякъде. Изведнъж си помисли какво ли би се
случило, ако Ейдън поеме по неговите стъпки някой ден. Вече бе казвала на Пол много пъти, че не иска да бъде
героят в очите на сина й, нито да го подстрекава към опасни занимания. Глождеше я усещането, че Ейдън щеше да
намери своя път към опасните занимания рано или късно. Носеше го в кръвта си. Все пак изпита огромно
облекчение от начина, по който реагира. Синът й не изглеждаше ни най-малко изненадан, че майка му излиза с друг
мъж.
Късно вечерта, когато Ейдън още не беше се върнал, тя се обади на Пол и му разказа всичко. В Лондон вече
беше късно сутринта.
— Мислех си, че ще го приеме нормално, или поне така се надявах. Но с децата никога не може да си сигурен
— съгласи се той.
— Личи си, че много му липсва мъжкото присъствие. Откакто баща му ни напусна преди петнайсет месеца,
забелязвам как се върти около бащите на приятелите си, много е близък и с треньора си от гимназията.
— Бих искал да прекарвам повече време с него, докато съм там — увери я Пол. — А през юли ще се
забавляваме на яхтата. Маги долови умора в гласа на Пол и това не беше чудно след големия стрес напоследък. Той
никога не обсъждаше деловите си проблеми с нея. Тя знаеше, че той има корпоративни интереси в няколко страни,
вероятно с големи проекти. Управлението на нейните финанси беше далеч по-просто. Инвестициите й вървяха
добре през последната година. Беше усетила, че Пол обича големите залози и във финансовите си дела, също като в
хазарта. Неговото разбиране беше, че големи пари се правят с големи рискове, но пък те често водеха и до големи
загуби. Неговата философия противоречеше на нейния начин на инвестиране. Тя предпочиташе да спестява и да
увеличава парите, ако е възможно, за да ги даде по-късно на Ейдън. Пол обичаше да се движи по острието на
бръснача и с парите си, и с живота си, и с кариерата си. Опасността беше движещата сила във всичко и Маги не
искаше той да споделя този опит със сина й. Знаеше докъде водеше.
След пролетната ваканция Ейдън се завърна в Бостън. Вкъщи щеше да е отново през лятото за два месеца.
Първата му година като студент бе завършила успешно, с добри, макар и не отлични оценки, но за него беше голям
успех след тежките промени в личния живот. С голямо желание се бе подготвял да се присъедини към хокейния
отбор и с нетърпение очакваше обиколката на Европа, която щяха да предприемат с приятели през юни. А после,
след пътешествията с влакове и раница на гърба из Испания, Франция, Италия и Англия, щеше да прекара няколко
дни на луксозната яхта на Пол в Корсика и Сардиния. Маги искаше да сподели с Ейдън толкова много
преживявания. Измина почти година, откакто излетя от гнездото, и тя копнееше да прекарва с него всеки възможен
миг преди да се откъсне завинаги и да поеме по своя път. Знаеше, че този момент наближава, и се подготвяше за
него.
Самата тя още не беше готова да разпери крила и да полети, да потърси ново поприще. Обмисляше
възможностите, но разделяше времето си между Пол и нейния си свят, не се задържеше дълго у дома, за да се
захване с някаква работа. Страхуваше се да започне свой бизнес, а като прекарваше толкова време в Европа с Пол,
едва ли щеше да има работодател, който да приеме това. Все пак за нея по-важно бе да бъде с Пол. Привличаше я
идеята да си отвори своя художествена галерия, но за това се искаше време и много внимание, а тя имаше да
наваксва други неща в живота си.
Сподели плановете си с Хелън, която й предложи да започне да продава произведения на изкуството по
интернет, и Маги хареса идеята. Нуждаеше се от още време, може би през лятото, за да обмисли детайлите. Онлайн
галерия можеше да се окаже съвършеният вариант за нея. Нямаше намерение да бъде сянка в живота на Пол и да
безделничи. Беше твърдо решена да отстоява позицията си на самостоятелна личност със собствени интереси и
цели.
След заминаването на Ейдън в университета тя се опита да обсъди плановете си с Пол, но той й се стори някак
разсеян и нетърпелив докато разговаряха. Помисли си, че има поредните делови проблеми. Напоследък когато и да
му се обадеше той все имаше среща в конферентната зала или й казваше, че ще й се обади по-късно, което се
случваше след няколко часа, а понякога изобщо забравяше. Доскоро бе проявявал много по-голямо внимание към
нея. Маги си науми да го посети в Лондон през април преди лятната ваканция на Ейдън. Искаше й се да избере
подходящия момент и за двамата и му предложи няколко дати. Не бяха разговаряли от два дни, което беше
необичайно. Започна да се чуди дали Пол не обикаля разни градове по бизнес дела.
Вече се чувстваше доста изнервена от неговото мълчание, когато Хелън й звънна и със странна нотка в гласа я
попита:
— Отваряла ли си „Ню Йорк Таймс“ днес?
— Не. Защо? Обикновено го чета в неделя. През останалото време само хвърлям поглед на това-онова.
— На първа страница има нещо. За Пол — сериозно каза тя. — Известният пилот на Формула 1, големият
инвеститор и бонвиван Пол Гилмор, е разследван за данъчни измами, спекулативни дейности и укриване на данъци
в офшорни фирми. Обвиняват го за милиони долари. Пише още, че апартаментът му в Лондон е конфискуван от
британските данъчни власти, които го разследват, а сметките му в двете страни са замразени. Собствеността на
яхтата и корпоративният му джет е под въпрос. Възможно е и тях да му отнемат — продължаваше шокирана Хелън.
— О, мили боже. — Маги затвори набързо, трябваше да прочете статията в онлайн изданието. Нямаше никаква
представа, че всичко това се случва. Той нищо не бе споделил с нея. Щом приключи с четенето, му позвъни, но
отново й отговори гласовата поща. Тогава се сети, че не може да е в лондонския апартамент, щом са му го
конфискували. Въпросът беше къде е сега и какво прави и дали тя изобщо го познава що за човек е. Сърцето й биеше
лудешки, когато му звънна за втори път и отново чу гласовата поща. Три часа по-късно, след като го търси на всички
известни й места, още нямаше никакви новини от него. Пол сякаш беше изчезнал.
11
Двайсет и четири часа след разговора с Хелън, Маги все още не беше се свързала с Пол, нито беше получила
някакъв знак от него. Ставаха вече три дни, откакто се чуха за последно. Ейдън също бе видял статията и побърза да
се обади на майка си.
— Какво става, мамо? Вярно ли е всичко, което се пише? Мислиш ли, че ще влезе в затвора? — Ейдън още не
беше се запознал с Пол, но отхвърляше мисълта, че може да се окаже измамник. На Маги също й минаваха подобни
мисли през главата.
— Не знам — призна тя. — Знам само това, което четеш и ти. Не ми се е обаждал и не мога да се свържа с него.
Мисля, че е почтен човек, но хората невинаги са такива, каквито ни изглеждат. — Това звучеше много плашещо и ако
обвиненията бяха верни, той беше здравата загазил. — Ще ти кажа веднага щом науча нещо. Все някакво обяснение
трябва да има. — Но вече не знаеше какво да си мисли, съмнения и страхове я тормозеха.
— Много се надявам, мамо — каза Ейдън, притеснен и за нея. Страхуваше се и тя да не бъде замесена заради
близките си отношения с него. Маги също беше мислила за това и вече не знаеше какво да предприеме.
Късно вечерта най-после се свърза с Пол. Звучеше уморен, но спокоен. Нямаше паника в гласа му и постоянно
се извиняваше за четиридневното си мълчание.
— Трябваше да съм в постоянна връзка с адвокатите си в четири страни, с данъчните власти във
Великобритания и в Щатите. Въпросът е, че те не харесват моята корпоративна схема, макар че аз винаги съм
внимавал да не прекрачвам някои граници. Действията ми не са незаконни, но няма спор, че държах парите си
далеч от ръцете на данъчните и в двете страни. Знаехме, че може да се стигне до такъв момент някой ден, но си
струваше. Усещах, че ми се готви нещо през последните три-четири седмици, но не исках да те притеснявам.
Винаги съм бил изобретателен, но не и непочтен. Данъчните закони постоянно се менят, така че не е трудно да се
озовеш от грешната страна на линията, колкото и да внимаваш. Адаптираме се към всяка промяна в законите.
Понякога е въпрос на интерпретация, защото не всичко е съвсем ясно. Имам бизнес в Хонконг, Люксембург,
Бахамите, Кайманите, Япония, Великобритания и Щатите. Знаехме, че ще имаме проблеми в Люксембург, защото
никак не им хареса проекта с Каймановите острови, но в Щатите платих солени данъци. В крайна сметка, малко ще
ме притиснат и после ще ми предложат споразумение да им платя нещо. Но обичат първо да вдигнат много шум. Ще
загубя известна сума, но затова пък по този начин съм спестил доста повече. Знам, че звучи зле, но не съм
притеснен. Поел съм риска, че това ще се обърне срещу мен някой ден, макар че сметката ми излиза точно.
Вероятно ще се наложи да върна сериозна сума обратно в Щатите, което ме вбесява, но какво толкова. Повечето от
инвестициите ми си остават на сигурно място в офшорни компании, собственост на защитени корпорации, които не
могат да пипнат. Отдавна съм си оплел кошницата и те го знаят. И много ме мразят заради това. Имам пари и в
Малта, които британците и американците не могат да пипат.
— Май много неща трябва да се слагат в ред — съчувствено каза Маги. Не й допадаха всички тези схеми на
ръба на закона.
— Така е, но си струва. Имах голям късмет. Направих големи пари и ги инвестирах добре. Няма да се откажа с
лека ръка, освен ако не ме принудят. Всичко, което съм правил, е законно, просто по-сложно и съм посветил много
време и пари на това. Имам и ирландски паспорт, който ми вършеше работа до един момент, но вече не толкова,
защото промениха закона.
Пол звучеше удивително спокоен, докато й разказваше за неприятностите си. Типично в негов стил бе да поема
огромни рискове, независимо от последствията. Хвърляше се да спасява положението, щом се наложеше, също
както с пламналия си пилотски костюм в катастрофата. Тогава бе успял да угаси пламъците и беше готов да
пожертва колата си, за да спечели ралито. Но кой печелеше този път? Данъчните власти или Пол? Трудно бе да се
каже.
— Има ли вероятност да те пратят зад решетките за това? — попита го тя.
— Възможно е, но малко вероятно. Досега съм имал изключителен късмет с инвестициите си зад граница.
Умножих ги многократно и ако трябва да отида в затвора за година, за да спася милионите, заслужава си. Но мога да
ти обещая, че няма да се стигне до това. Всичко е въпрос на договорки и ако имам право на избор да отида в затвора
вместо да им плащам, те губят. Няма да позволят това да се случи, нито пък аз. Вече приключих в Люксембург и
постигнах споразумение, и вероятно ще трябва да затворим и на някои други места. Наел съм опитни адвокати и
повечето от финансите ми са добре защитени и на практика легални. Не умирам от желание да попадам в затвора,
така че бъди сигурна, не сме толкова глупави. Напротив, постъпили сме много находчиво. — Може би прекалено
находчиво, помисли си Маги, иначе данъчните нямаше да го хванат за гушата.
— А какво става с апартамента в Лондон? В статията пишеше, че е конфискуван.
— Вярно е. Запечатаха го преди два дни, е всичко, което беше вътре. Сигурно ще се наложи да се откажа от
него. Това е просто за приспиване на вниманието и предпочитам да им дам апартамента, отколкото нещо по-
сериозно. Винаги мога да си купя нови дрехи. Не могат да пипнат „Лейди Лък“ и самолета, защото са регистрирани
в офшорни компании и са напълно защитени. Ако се наложи, ще живея на яхтата. Сега не мога да се върна в Щатите,
поне докато не се решат тези проблеми. Трябва да съм в държави, които няма да ме екстрадират. Франция,
Швейцария и някои други. Италианците вероятно ще си затворят очите. Скоро ще се справя и в Лондон. Няма да
мога да ти дойда на гости в Щатите засега — докато не постигна споразумение е данъчните власти. — За него
всичко това беше просто бизнес, а за Маги звучеше ужасяващо. Той обаче настояваше, че всичко е наред. Ставаше
дума за внушителна сума пари, каквато Маги дори не можеше да си представи. Парите, които тя бе успяла да задели
в инвестиционни фондове за бъдещето на Ейдън, изглеждаха като трохи в сравнение със сумите, които Пол
превърташе ежедневно. Маги осъзнаваше, че за да спечели такова богатство от успешната си дейност и да го запази
със законни механизми, за да избегне данъци, се искаше огромен риск, който Пол поемаше с готовност. Движеше се
винаги по ръба на пропастта във всички сфери в живота си, безстрашно и дори глуповато игнорирайки бездната
пред краката си. В очите на Маги това беше ужасяваш начин на живот, но за Пол беше игра, от която добре
печелеше.
Стана й тъжно, като се сети за красивия пентхаус в Лондон, който току-що бе загубил. А на него изглежда му
беше все едно. Той виждаше голямата картина, която беше много по-важна от едно хубаво жилище.
— „Лейди Лък“ е спряна в Монако за проверка на регистрацията, докато разберат как могат да ми я отнемат.
Но, както вече знаем, това е невъзможно. Тя дори не е на мое име. До няколко седмици ще я освободят. Самолета
също. Сега стои на „Гетуик“. Данъчните искат да ме глобят за начина, по който съм ги регистрирал, но и това няма
да успеят. Напълно сигурен бях какво да правя от самото начало. Накрая всичко ще се уреди, Маги, уверявам те.
Имам страхотни адвокати. Вече преговаряме с данъчните. Като на партия шах. — Това й напомни за огромните
залози, които бе правил в казиното. Изглежда нищо не можеше да уплаши Пол. Това му даваше стръв да продължава.
— Изобщо не се безпокой — допълни той.
— Могат ли британците да те арестуват и екстрадират? — попита тя.
— Биха могли. Отивам в Париж за няколко дни или на ски в Швейцария, докато се уредят нещата. Оттам няма
да ме екстрадират. А и никоя от европейските държави не праща в затвора за неплатени данъци, или поне малко от
тях и то в редки случаи. В Америка го правят, за назидание. — Всъщност е въпрос на договорка на какви отстъпки
имам право и кое подлежи на облагане с данъци в Америка. Имаме разминаване по тези въпроси. Накрая ще
постигнем споразумение. Ще ми струва пари, но не колкото те си представят. Трябва да умееш да се измъкваш на
данъчната система, Маги — посъветва я той, което й прозвуча твърде хазартно и дори безразсъдно.
— Колко време ще отнеме според теб да се уредят тези проблеми? — попита го тя. За нея това беше съвсем
нова територия.
— Няколко месеца — отвърна той. — Може би година. Не се притеснявам за това. Един приятел ще ми
предостави вилата си в Гщаад, ако поискам. Ще отсядам и в апартамента, който съм наел в „Риц“, а през лятото
повечето време ще съм на яхтата. Единствената причина да пътувам до Щатите сега си ти. Но ако ти искаш, ще съм
щастлив да се виждаме тук, в Европа.
Тя се поколеба за момент, чудеше се дали няма да си навлече проблеми.
— Не е заразно, повярвай — разсмя се той, сякаш долови мислите й. — Хайде, ела при мен в Париж. Всичко ще
е наред, обещавам. — Маги не можеше да му повярва напълно. За нея всичко това беше толкова непознато, толкова
зашеметяващо.
— Къде си отседнал сега? — попита го тя.
— В моя клуб в Лондон. Бяха толкова учтиви да ме довлекат тук с белезници на ръцете, макар да нямат
основание. Утре или вдругиден тръгвам за Париж, преди да са станали още по-нагли. Британците намират за
вулгарно това, което съм направил — да не позволя на данъчната система да ми одере кожата. Американците го
очакват, но се чувстват длъжни да допускат хора като мен да надхитрят данъчната система. Просто бизнес, Маги, и
всяка кокошка за свой крак. Обещавам ти, че всичко ще е добре. Не искам да се тревожиш за това. Остави го на мен
и на адвокатите ми.
— Ами ако те пратят зад решетките? — тя потръпваше само от мисълта за такава възможност.
— Няма. От години плащам огромни суми за данъци. Аз не съм някаква отрепка, дето не с внасял стотинка на
държавата. Просто ги е яд, че съм се справил толкова добре, за да си защитя интересите, и искат част от онова,
което съм успял да спестя. Бяхме много агресивни, вярно, и сега си плащам за това. Искат част от моята печалба,
така да се каже. Не е честно от тяхна страна, но такива са правилата на играта. Те са в ролята на онези с голямата
бухалка, които те настигат в парка и се опитва да ти отмъкнат онова, което си спечелил почтено в казиното. Затова
ще им дам нещо, за да са щастливи, а после бизнесът си продължава както обикновено. Ще видиш. Накрая всичко
ще заглъхне. — Така й се искаше да му повярва, но чувстваше, че не е по силите й да проумее случващото се. Това си
беше неговата игра. Забавляваше се, че надхитря данъчните власти. Той беше умен мъж и умееше да се свързва с
точните хора, които да му помагат. Ясно бе, че никак не съжаляваше за проблемите, които си беше навлякъл. В
неговото съзнание той печелеше поредното рали, макар с известни загуби. За него отнетият апартамент беше
просто един детайл в сравнение с всичко останало. Нещо като повреда в автомобила, с който се състезаваше. Нещо
предвидимо.
— Няма да допусна да ти се случи нищо лошо, Маги, обещавам. Ако имах и най-малко съмнение, че те грози
опасност, не бих те канил да идваш тук, самият аз бих стоял далеч от теб, докато опасността не отмине. Това са
просто бизнес отношения между мен и данъчната служба, умеят да вдигат много шум, като това в пресата. Може би
по-късно ще публикуват опровержения, ако не внимават, но така или иначе всичко ще отшуми от само себе си. Ще
се стигне почти до ръкопашен бой между техните експерти и моите. Аз имам добър екип. И нямам намерение да
загубя. — Той беше толкова сериозен опонент, колкото и легендарен автомобилен състезател — безстрашен и
брилянтен във всичко, с което се захванеше. Хазартните личности обираха големите награди накрая или умираха.
Маги знаеше това. Да бъде част от екипа му беше голямо предизвикателство, а тя не беше сигурна дали е готова за
това и дали искаше да живее в стреса, който това щеше да й донесе. Не беше предвидила и подобни игри на живот и
смърт с данъчните власти. Тревожеше се за какво ли не, но той се държеше така мило, че тя вече се бе предала пред
обичта си и беше сигурна, че и той я обича.
— Ще дойдеш ли в Париж? — попита я той с най-нежния си тон.
— Дай ми малко време да помисля — тя не можа да овладее колебанието си.
— Всичко ще бъде кротко и спокойно. Можем да заминем до Гщаад, ако искаш да се измъкнем. Няма да можем
да ползваме „Лейди Лък“ още няколко седмици, но всичко ще приключи бързо и ще си дойде на място.
— Ти си сила, с която трябва да се съобразяват, Пол Гилмор — въздъхна тя. — Какво ли се случи с момчето със
скейтборда, което се състезаваше с мотори? — Още тогава я плашеше, но като голям човек умееше да предизвиква
стрес в огромни порции — нещо като Еверест на мъжете.
— Порасна, поумня, спечели много пари и се научи да се грижи за себе си.
— И да рискува на всяка крачка.
— Е, с данъчните власти не рискувам живота си. Просто се караме за пари, като деца, които играят на топчета
в задния двор. — Маги не знаеш точно за какви пари ставаше дума, но със сигурност бяха повече от топчетата.
Победата беше най-важната цел за Пол, независимо какво и колко му костваше. Ако сбъркаше и отидеше в затвора,
тя щеше да бъде пометена.
Маги искаше отново да обмисли с какво се захваща и да се посъветва с адвоката си. Беше длъжна да помисли за
бъдещето на Ейдън и не можеше да поема безумни рискове.
— Помисли си — спокойно я посъветва Пол. — Ще те очаквам в Париж, когато решиш. Обичам те, Маги.
Съжалявам, ако съм те изплашил с всички тези глупости. Прекалено много шум се вдигна. — Той звучеше толкова
убедително, а на нея така й се искаше да му повярва, но не успяваше да овладее притесненията си. Беше толкова
различно от живота й с Брад. — Обади се, когато решиш, сега вече лесно ще се свържеш с мен.
Тя затвори и потъна в мисли за него. Не можеше да анализира цялата информация веднага. Искаше й се да му
вярва, но не беше сигурна, че трябва. Изпи чаша кафе и се обади на адвокатката си. Тя имаше среща и й върна
обаждането след час. Маги й разказа цялата история, доколкото й беше известна. Съществуваше възможност Пол да
не й казва цялата истина или да я лъже. Всичко беше възможно.
Адвокатката й я изслуша внимателно без да я прекъсва и после й обясни, че не знае достатъчно за данъчните
закони, затова я насочи към експерт в тази сфера. Една консултация с него щеше да е много скъпа, но Маги реши, че
си струва, за да прецени доколко сериозни са проблемите на Пол. Обади се и си насрочи среща същия следобед.
И Маги започна да разказва с всички подробности, а Карсън Макгрегър внимателно я слушаше. Накрая й каза,
че не може да даде точно мнение за положението на Пол без да разполага с документи, но „грубо казано“ от личен
опит знаел, че такива като Пол, които се целели високо, често надскачали възможностите си — съзнателно или не.
Не пресмятали правилно рисковете за себе си, за офшорните си корпорации, имущество и инвестиции, и рано
или късно данъчните ги застигали и изсипвали върху им всичко, което законът им позволявал. Обясни й също, че
данъчните закони постоянно се променяли, като целта била да спипат хора като него. Вярно било обаче, че хора
като Пол и адвокатите му винаги се стараели да бъдат крачка напред.
— Вероятно си е наел много опитни адвокати, които му осигуряват правилна защита. Изглежда става дума за
много пари и в такива случаи данъчните не се отказват току-така. Увлича ли се по хазарта? — попита той от чисто
любопитство.
— О, да.
— Не съм изненадан. И вероятно очаква да спечели. Нищо чудно да успее. Всичко е игра. Данъчните вероятно
се канят да отхапят голяма хапка от парите му при първа възможност. Но в крайна сметка сигурно ще се договорят.
За това е прав. Почти винаги се стига до преговори, а адвокатите му вероятно си ги бива.
— Може ли да попадне в затвора заради това? — попита тя притеснена. Колкото и да го обичаше, щеше да се
дистанцира, ако се окажеше, че той е изпечен престъпник, а не находчивият мъж, който умее да се изплъзва на
американската данъчна система на ръба на закона. Този път очевидно бе престъпил границата, все едно нарочно
или неволно.
— Технически погледнато, би могъл да попадне в затвора, но се съмнявам да му го причинят. По-скоро ще
преговарят с него да върне укритото в офшорния данъчен рай, което той вероятно няма да направи, ако го тикнат в
затвора. А пък той може да остане в страни, които няма да го екстрадират. Има много такива. Данъчните вероятно
ще предпочетат да влязат в договорки с него, той също, дори да загуби някакви пари. Напълно е прав, че това е игра.
Но трябва да си много умен и да имаш здрави нерви.
— Той дори не звучи притеснен.
— В тази игра залозите са високи. Хора като него обичат да поемат рискове. Аз бих си загубил съня, ако знам,
че данъчните ми дишат във врата. Изглежда той отдавна е пресметнал рисковете и е готов да опъва тетивата до
скъсване. А за вас няма никаква опасност, госпожо Макензи, ако това ви притеснява. Случващото се касае само
него. Сигурен съм, че вашето данъчно досие е напълно чисто.
— Ослепително чисто — с известно облекчение заяви тя.
— Тогава няма за какво да се тревожите — увери я той. Това беше добрата новина, но притесненията й за Пол
си оставаха.
Вечерта Маги се обади на Ейдън и му предаде цялата събрана информация от разговорите си с Пол, нейния
адвокат и данъчния експерт. Всички я бяха уверили, че за нея няма никакъв риск. Битката си оставаше между Пол и
данъчните. Нещо, което той отдавна е знаел и очаквал да се случи.
— Явно е голяма работа — с нескрито възхищение каза Ейдън, което не зарадва особено Маги. Още не го
познаваше лично, а вече беше готов да му прости всички нарушения, да му вярва и дори да го защитава.
— За мен това звучи като истински кошмар. Британските власти са запорирали апартамента му и сигурно ще го
загуби.
— А яхтата? — Ейдън прозвуча разочарован.
— Сигурно не. Пол твърди, че не могат да я пипнат. Все пак колкото и пари да е спестил от данъци, не мисля,
че това е начинът. Защо ли трябва да се стига до такива крайности. — Това обаче беше неговият начин. Той беше
вълнуващата личност, безстрашният човек, опасен дори за себе си.
— Радвам се, че ще се оправи. Статията в „Таймс“ звучеше доста страшно — каза Ейдън с облекчение.
— Той така или иначе не се тревожи много. Само исках да ти кажа как стоят нещата.
— Кога ще го видиш отново? — попита той.
— Не знам. Може би скоро. В Париж. Още се чудя, обмислям дали да тръгна. — Не каза, че Пол заминава за
Париж, за да не го депортират в Щатите и да го тикнат в затвора. Тя не познаваше хора, които да са били в затвора по
каквато и да било причина. Знаеше, че като счетоводител и човек със силно консервативни възгледи Брад щеше да е
ужасен от начина, по който Пол правеше бизнес. Но Брад принадлежеше на друг свят. Пол живееше на върха на
Еверест и играеше живота по собствени правила. Не беше криминален престъпник, но обичаше
предизвикателствата. Всичко у Пол беше ново за Маги. Той вече нямаше нищо общо със седемнайсетгодишното
момче, което някога бе познавала. И макар съмненията й да се бяха разсеяли, тя не знаеше дали би могла да живее
така.
Маги отлетя за Париж два дни след разговора си с Ейдън. Пол й липсваше. Случващото се в живота му я
травмираше и знаеше, че въпреки смелостта и спокойствието му, той преминаваше през сериозно изпитание. Още
щом го зърна след пристигането си, забеляза колко е уморен и благодарен, че е дошла. Както винаги я отрупа със
съвършени грижи и внимание. Прекарваше с нея всяка свободна минута между сериозните делови разговори и
всевъзможни удари, които трябваше да отбива. Двамата излизаха на дълги разходки. Вечер я водеше на романтични
ресторанти, носеше й цветя, правеше й любовни признания и я разсмиваше. Често се държеше като някогашното
момче и беше трудно да си представиш, че този мъж управлява огромни суми пари по света, че има завиден успех и
световноизвестна кариера. През май му предстоеше поредното рали във Франция, което тя очакваше с нескрит
ужас. Към това се добавяха тежките му проблеми и заплашителният далечен тътен на връхлитащите данъчни власти,
но въпреки всичко успяваха да запазят нормалния си начин на живот. Тя вече се чудеше кой от двамата е по-луд —
Пол или тя, защото успешно оставяха проблемите зад гърба си и се наслаждаваха на времето си заедно като най-
обикновени хора.
Пол купи два велосипеда и през уикендите обикаляха Булонския лес, правеха си пикници сред природата, а
вечер се прибираха в скъпия си апартамент в „Риц“. Нощите им бяха истинско блаженство. Пол бе нежен и страстен
мъж, както когато беше на осемнайсет. А сега бяха свързани много по-силно от всичко хубаво и лошо, което се
случваше в живота им и което бяха готови да посрещнат заедно.
Маги остана с него в Париж през целия април и планираше да си тръгне няколко дни преди ралито през май, за
да си е у дома в Лейк Форест и да посрещне Ейдън, когато се върне за лятната ваканция. През юни синът й щеше да
тръгне към Европа с приятелите си. Тогава, след шест седмици, Маги планираше да замине отново в Европа. Както
бе предвидил, „Лейди Лък“ беше освободена, въпреки всички усилия на данъчните власти да я конфискуват. Пол си
възвърна контрола и я държеше на котва в Монако, а Маги вече уреждаше да се срещнат там през юни за лятото,
както бяха обсъждали. Независимо от всичко, животът им вървеше гладко и отношенията им набираха скорост.
Ейдън също нямаше търпение да прекара юли на яхтата заедно с тях.
На моменти Маги не можеше да осмисли какво точно се случва с нея. Животът, който споделяше с Пол, беше
изпълнен с противоречия. Върховни мигове и ужасяващи катаклизми, блажени нощи и страх, че всичко може да се
обърка и данъчните да го пратят зад решетките въпреки уверенията, че това няма да се случи. Вътрешното чувство й
подсказваше, че Пол щеше винаги да я обича, че беше напълно искрен в обещанията, които й даваше, но това щастие
можеше да изчезне за секунди, ако колата му избухне в пламъци на пистата. Той беше нейното слънце в мрака, но
никой не можеше да предвиди какво би се случило нататък, или какви страховити предизвикателства той щеше да
поеме. Връзката й с него беше главозамайваща и плашеща, но на моменти признаваше пред себе си, че никога преди
не е била толкова щастлива. С него всичко беше като във влакче на ужасите от сутрин до вечер, но не какво и да е
влакче, а най-уникалното.
12
Пол й липсваше много, но Маги беше щастлива да прекара следващите шест седмици у дома, сама, в
собственото си легло. Ейдън се прибра и тя потъна в обичайните си задължения — пазаруване, готвене, чистене.
Задължения, които обикновено изглеждаха отегчителни, сега внасяха успокояващ баланс на живота й след „Риц“ в
Париж и екстремните емоции с Пол. При него нямаше ново развитие и точно както беше предвидил се стигна до
преговори за милиони долари. В това, както и в луксозния им живот в „Риц“ имаше нещо сюрреалистично.
Маги работеше за онлайн бизнеса, който искаше да започне, и вече се бе свързала с няколко художници, които
отговориха, че са съгласни да ги представлява. Повечето бяха млади, обещаващи творци, чиито картини тя бе
виждала на изложения и в галерии в Чикаго. Двама бяха от Лондон, един от Париж. Те харесаха концепцията й и
възможността, която тя им предлагаше. Имаше намерение да продава на умерени цени, което щеше да е по-добре от
онова, което бяха получавали от галериите. Маги още не беше готова да започне, обмисляше всички детайли. Все
още вниманието й беше прекалено ангажирано с работите на Пол.
Той й подсказа да организира транспортирането на творбите до клиентите срещу съответната авансова сума.
Идеята й допадна, но шестте седмици, които прекара с Пол в Париж и после още шест у дома с Ейдън, не й
оставиха възможност да продължи с проекта.
След завръщането си отново го обсъди и с Хелън.
— Не виждам как би могла едновременно да се фокусираш върху започването на бизнес, да тичаш по света, за
да си е Пол между неговите ралита и разправиите му с данъчните, да се прибираш, за да бъдеш образцова майка от
предградията. Не съм сигурна как ще се справиш с всичко това. Само като те слушам, свят ми се завива. Наистина
ли мислиш, че тази каша около Пол ще приключи добре? — попита Хелън. Двамата с Джеф бяха обсъждали темата,
защото се тревожеха за Маги, и стигнаха до заключение, че това си е финансово манипулиране на най-високо ниво.
— Всичко изглежда под контрол. Повече ме тревожат ралитата. — Последното му участие във Франция бе
минало добре. Спечели трето място, което никак не му харесваше, но поне беше завършил без инциденти. —
Чувствам се като любимата на тореадора — призна Маги. — Всеки път умирам от страх да не му се случи най-
лошото. Много по-лесно беше да съм жена на счетоводител. Майка ми сякаш беше права — интересните мъже те
убиват. Особено Пол. Ами то да бяха само ралитата. С каквото се захване, все е опасно. Или ще се бори с данъчните,
или ще скача с парашут с приятели, или ще катери някой връх за разтоварване! Предупредих го, че ще го убия, ако
предложи нещо толкова рисково на Ейдън. Искаше да купува специална лодка, за да го води на парапланеризъм зад
„Лейди Лък“. Категорично му забраних. Вместо това купи високоскоростен воден джет. Ейдън сигурно ще бъде
възхитен. Забавно е, но понякога повече, отколкото е здравословно. — Заради него Маги се впускаше в едно или
друго екстремно преживяване, но имаха и спокойни моменти, като последния им идиличен уикенд в Швейцария.
— Да си го кажем направо. Ако успееш да издържиш на темпото, това ще е далеч по-забавно от споделените
пътувания в Лейк Форест — напомни й Хелън.
— Не съм сигурна — усмихна се Маги, но с нетърпение очакваше да отидат на яхтата и да запознае Ейдън с
Пол.
— Ние пък ще водим момчетата за кратка ваканция в едно ранчо в Уайоминг — каза Хелън.
— Звучи страхотно! — С Хелън успяваха да поддържат контакт и да се срещат въпреки честото пътуване на
Маги и лъскавия живот, който водеше с Пол. Свързваше ги силно приятелство. Маги никога нямаше да забрави какво
бе направила за нея Хелън, как решително се бе намесила да я измъкне от блатото, да я върне към живот след
смъртта на Брад. Благодарение на настояването й да тръгне на пътешествие в Европа, животът й се преобърна,
когато откри Пол в Монте Карло. Не беше за вярване, че оттогава бяха изминали едва девет месеца.
Когато през юни Ейдън замина към Европа е приятели, Пол вече се беше установил на яхтата си и тя се
превърна в негов основен дом и офис. Маги отлетя до Ница и се присъедини към него на „Лейди Лък“ в Монако.
Вдигнаха платна още в нощта на пристигането й и поеха към Портофино. Застанала на палубата с развети от бриза
коси, Маги се почувства като възродена. Пол стоеше до нея, обгърнал кръста й. Двамата се носеха на крилете на
щастието и всичко останало сякаш не съществуваше.
— Липсваше ми, Маги. Твърде дълго те нямаше до мен — прошепна той, изгарящ от страст, и я притисна към
себе си.
— Само шест седмици. — Тя се взря в сините му очи, в прошарената му коса и изпита странното чувство, че
винаги са били предопределени един за друг. Двамата бяха душа в душата.
— Мразя да заминаваш — промълви той.
— Когато приключиш с данъчните, може да идваш при мен. — Въпреки че беше трудно да си го представи в
скромната й къща в предградията на Лейк Форест. Може би в Чикаго или в Ню Йорк. Неговият живот бе започнал
много скромно, далеч по-трудно от нейния, но беше стигнал далеч. Когато пристигнаха късно през нощта в
Портофино, хвърлиха котва и направиха нощно къпане на лунна светлина. На близкото възвишение проблясваха
светлините на стар замък и на древен манастир и отдалеч пристанището приличаше на пощенска картичка.
Екипажът бе пуснал запалени чаени свещи във водата, за да създадат още по-приказна атмосфера и да се
наслаждават на преживяването. Още щом скочиха във водата, двамата смъкнаха банските си и ги закачиха на
мостика към първата палуба. Пол имаше способността да прави всичко по най-съвършения начин. Обичаше да я
изненадва с вълшебни моменти.
Плуваха, целуваха се, гмуркаха се, от лунната светлина телата ми проблясваха под водната повърхност.
— Откъде извадих такъв късмет да те срещна отново? — каза той, като я наблюдаваше с удивление, а тя го
прегърна през врата и телата им се сляха.
— Ако не бях дошла в Европа, никога нямаше да те намеря.
— И щеше тихо и кротко да си живееш в Лейк Форест без мен — продължи той и я целуна по врата.
— И да умра от отегчение — призна му тя. За пръв път признаваше това дори пред себе си. Животът й без него
щеше да е фатално скучен. Вярно, че е него емоциите понякога й идваха повече, но вече нямаше съмнение, че иска
да останат заедно. Изминалите шест месеца бяха едни от най-щастливите в живота й. Обичаше да се връща при
него. Поплуваха още малко и се качиха в просторната, комфортна и красиво декорирана каюта. Преди това се
опитаха да си облекат мокрите бански, което се оказа голямо предизвикателство, превърна се в комична битка,
която здравата ги разсмя. Накрая се отказаха и просто се увиха в хавлиените кърпи, оставени от персонала, и
кикотейки се като палави деца се втурнаха към каютата му. Двамата отпразнуваха завръщането й у дома при Пол, а
после щастливо уморени потънаха в сън в обятията си, приспивно поклащани от водата.
На следващата сутрин се качиха на лодката, за да ги откара до пристанището. Пиха кафе в Портофино и
обиколиха магазините. Пол купи два огромни водни пистолета и още цял арсенал подобни играчки, а Маги си
намери нови бикини и чифт сандали.
— За какво са ти? — попита го тя, когато видя торбите, пълни е водни пистолети.
— За Ейдън и мен — гордо отвърна той. Беше добавил и пиратски флаг, което я накара да прихне.
— Със сигурност ще те хареса. Аз няма да участвам в тези дивотии. — Но имаше още една изненада. Водните
балони напълно я смаяха. — На колко години каза, че си? На дванайсет?
Пол беше купил и нови въдици и се канеше да заведе Ейдън на подводно гмуркане. Маги даде съгласие, защото
синът й беше изкарал курс и имаше сертификат за подготовката си. Това я накара да си помисли колко добър баща
би бил Пол. Трябвало е да има свои деца. Може би ако имаше по-млада жена от нея, все още не беше късно. Пол
беше навършил петдесет, а тя четиресет и девет. На нея вече й беше минало времето. Имаше си Ейдън и това й
стигаше. Не би искала да прави героически усилия за друго дете. Чувстваше се достатъчно щастлива само с Пол, с
живота и свободата, които имаха. А и Пол не страдаше, че няма деца.
През следващата седмица обикаляха по италианското крайбрежие, а оттам се отправиха обратно към Франция.
Заведе я в Сен Тропе. Сезонът беше едва започнал, но градът вече гъмжеше от туристи. Магазините и ресторантите
бяха приятна атракция, но още по-приятно им беше вечер да скочат в лодката и да се усамотят на яхтата. „Лейди
Лък“ беше твърде голяма за местното пристанище, а и обичаха да са по-далеч от шумотевицата. Накрая папараците
го забелязаха и веднага се залепиха да ги следват, дори с моторна лодка до яхтата. Когато се прибраха, Пол нареди на
екипажа да дръпнат завесите около зоната за хранене, за да си осигурят спокойствие. Маги още не беше свикнала на
такова внимание и нахалството на фотографите я свари неподготвена. Те дори си позволяваха да подвикват към Пол
от моторната лодка, която нагло кръжеше наоколо, дебнеха го да се покаже отнякъде.
— Толкова е странно това нахлуване в личното пространство — каза Маги.
— Свиква се след време — усмихна й се той. — И за мен си остава странно все пак. Ако се приближат, ще
извадя водните пистолети и тежко им — пошегува се той и успя да разсее напрежението, след което продължиха
обяда си и запазиха доброто си настроение.
Една вечер, след като Маги подхвърли, че би се радвала да потанцува, внезапно решиха да отидат на дискотека.
Пол се маскира с клоунски нос и мустаци преди да слязат на брега, „за да не го познаят“, и това разсмя Маги до
сълзи. След няколко танца папараците го разпознаха, затова се наложи бързо да се измъкнат и да си вземат такси до
пристанището, където лодката ги очакваше с двама души от екипажа. Скочиха вътре и набързо отплаваха и за късмет
този път папараците не намериха с какво да ги последват. Няколко минути по-късно вече бяха на сигурно място на
„Лейди Лък“ и Маги, развеселена, си сложи клоунския нос. Пол я снима и тя изпрати снимката на Ейдън, който
веднага й върна съобщение: „Какво е станало с носа ти, мамо? Да нямаш хрема?“
В следващите няколко седмици продължиха да плават по крайбрежието, хвърляха котва тук-там, забавляваха се
и очакваха деня, в който щяха да вземат Ейдън от Монако. Той беше прекарал три седмици с приятелите си и
планираше да се присъедини към тях през август, а не след дълго трябваше да се връща в колежа.
Битката на Пол с данъчните власти продължаваше вече четвърти месец и още не й се виждаше краят.
Британските данъчни изглежда се бяха задоволили с конфискуването на пентхауса и приключиха случая. С
американските данъчни обаче разследването беше в разгара си, но Пол проявяваше необичайно спокойствие и освен
няколкото телефонни разговора нищо не подсказваше, че има напрежение.
Ейдън пристигна в Ница с полет от Единбург и двама души от екипажа на Пол отидоха да го вземат. Маги също
беше с тях в лодката, нямаше търпение да го прегърне и да го заведе на яхтата. Вече имаше силен слънчев загар,
изглеждаше отпочинала и в отлична форма. И това не беше чудно след щастливите дни, които прекарваше с Пол.
Влязоха в пристанището на Монако откъм Сен Тропе предишната вечер. Пол беше определил голяма каюта за
Ейдън, а Маги планираше вечерята с готвача с любимите ястия на Ейдън. Пол искаше да отидат на казино след това
или може би в „Джимиз“ на танци, ако идеята допаднеше на момчето. Маги се беше погрижила да му вземе по-
елегантни дрехи в своя багаж, тъй като той пътуваше с малка раница.
Още щом го зърна, лицето й грейна и тя тръгна към него с широка усмивка. С прокъсаните си джинси,
изцапани кецове, пробити на места, и тениска с рекламен надпис на бар в Шотландия, Ейдън й заприлича на хлапе,
което се връща от лагер. Косата му изглежда не беше виждала гребен, откакто бе заминал, а раницата му имаше вид
на прегазена от камион.
— Какво ти е толкова смешно, мамо?
— Приличаш на десетгодишно момченце и съм толкова щастлива да те видя. Скоро щеше да навърши
деветнайсет, но за нея още си беше малко момче. Той сложи ръка през раменете й и двамата излязоха от летището
прегърнати. Маги го представи на младежите от екипажа, които бяха приблизително на неговата възраст. Единият бе
шотландец и по пътя към Монако Ейдън му разказа кои места е посетил в Единбург.
— Може ли да се отбием да купим храна преди да се качим на яхтата? — попита той майка си. — Умирам от
глад. Не съм обядвал.
— На яхтата ще се намери нещо да хапнеш — обеща му тя. Ейдън беше виждал снимка на „Лейди Лък“ в
интернет, но там беше просто голяма яхта с огромни платна, и нямаше никаква представа за комфорта й, за
екипажа, за безупречното обслужване и лукса. Когато стигнаха на кея, той изглеждаше като ударен от гръм, когато
съзря елегантния силует и размера на яхтата. Дължината й надхвърляше шейсет метра и цялата представляваше
внушителна гледка.
— Леле, мамо — прошепна той, — не съм си представял, че е толкова голяма. — Пол бе строил екипажа да го
приветства — бяха в искрящобелите си униформи с тъмносини якички с избродирана емблема на яхтата — изящно
двойно „L“, и златни сполети, изработени от известен италиански дизайнер. Целият екипаж се състоеше от двайсет
и четирима души — внушителна група, която поздрави Ейдън, когато премина по мостика и стъпи на палубата. Пол
стоеше пред тях усмихнат. Ейдън изглеждаше поразен, очарован и респектирай, когато си стиснаха ръцете.
Поговориха няколко минути, после Пол се извини, че трябва да проведе телефонен разговор, и ги остави насаме.
Ейдън не спираше да се оглежда, смаян от лукса и от работата на екипажа. Маги го заведе да се настанят около
масата за хранене и да изчакат Пол да се върне.
— Невероятно. Ама той наистина е много готин тип. Знаех си. — Тъкмо казваше това на майка си, когато нещо
изсвистя над главата му и Ейдън инстинктивно се наведе. Един воден балон експлодира и разплиска вода по мачтата
на два-три метра от тях. Ейдън вдигна поглед стреснат и видя Пол ухилен да се подава от мостика. Спонтанно
избухна в смях, изправи се и му помаха.
— По-късно и аз ще се включа — изкрещя Ейдън, докато още един балон мина на косъм от него, и той се
втурна по стълбите, където стоеше Пол. Той посочи на младежа цял басейн, пълен с балони, и двамата се заловиха
да ги мятат по хората от екипажа, които се разбягаха. Няколко балона се разбиха на кея и за малко да уцелят
пътниците от моторната яхта, акостирала до тях. Тогава двамата клекнаха под руля, за да се скрият, превивайки се от
смях.
— Взел съм и страхотни водни пистолети — каза Пол и двамата слязоха по стълбите при Маги. Плато със
сандвичи, голяма кана с лимонада и купа с домашни бисквити, ухаещи примамливо, очакваха Ейдън на масата. —
По-късно ще излезем и може да пробваме водните пистолети — каза му Пол, а Ейдън не можеше да сдържи
усмивката си. Тъкмо се канеше да отхапе от сандвича си и забеляза пиратския флаг да се вее на мачтата. По всичко
личеше, че им предстоеше голямо забавление.
Една от стюардесите заведе Ейдън до каютата му, поредната приятна изненада. След половин час включиха
мотора и напуснаха пристанището в посока Сен-Жан-Кап-Фера. Пол извади чувала с водни пистолети, заедно с
екипажа се разделиха на два отбора и си организираха страхотна битка преди да се върнат обратно към
пристанището. Маги предпочете да не участва, защото не искаше да се измокри. Решиха да вечерят на яхтата преди
да слязат на кея в Монте Карло. Следващото забавление щеше да е посещение в казиното по-късно вечерта. Всяка
минута, която прекарваха на яхтата, беше прекрасна, екипажът се грижеше за комфорта им, глезеше ги с вкусна
храна. Маги живееше като в приказка и страховете й останаха на заден план.
Докато дойде време за вечеря Ейдън и Пол вече бяха истински приятели, сякаш се познаваха от години.
Водните битки, които Пол бе организирал, отмиха всички притеснения и стопиха дистанцията помежду им. Ейдън
бе поговорил и с няколко души от екипажа, повечето млади и много приятни хора, които си разбираха от работата и
стриктно изпълняваха задълженията си. Пол го разпиташе за пътуването и учението в колежа, а Ейдън се престраши
да любопитства за състезателната му дейност и очевидно беше добре подготвен по темата.
— Разбрах, че играеш хокей — Пол подхвана темата, докато опитваха вкусните пържоли, които Маги им бе
поръчала. Беше предвидила големи порции, защото знаеше, че Ейдън добре похапва, макар високата му стройна
фигура да не създаваше такова впечатление.
— О, да. Много ми харесва — отвърна Ейдън, — но няма да играя в професионалната лига след като се
дипломирам. Искам да правя нещо друго. Още не съм решил точно какво. Може би спортен мениджмънт или
спортна журналистика. — Маги прие с огромно облекчение новината, че няма да се насочи към нещо опасно. —
Искам обаче да изкарам курс по пилотиране — добави той и сърцето й подскочи.
— Мисля, че е много умно решение да не влизаш в националната хокейна лига — каза Пол. — Освен ако не
искаш да останеш без зъби и с потрошени колене до двайсет и петата си година. — Ейдън се разсмя, но знаеше, че
точно така стоят нещата.
— А ти как така стана автомобилен пилот? — попита той Пол.
— Първо се състезавах с мотори, по времето, когато бяхме с майка ти в гимназията. Карах в Мексико няколко
години след това, после се наложи да прекъсна по стечение на обстоятелствата и преминах към колите. Случи се
просто ей така. Извадих късмет и си намерих веднага спонсор, с когото работим и до ден-днешен. Състезателната
ми кариера тръгна добре. Но трябва да те предупредя — майка ти ще ме убие, ако се захванеш с това — заяви той
полусериозно и Ейдън отново избухна в смях.
— Знам. Тя не си пада много и по самолетите. Иска ми се да пробвам делтапланеризъм. Имам приятели, които
го практикуват във Върмонт. Изглежда страхотно.
— И опасно — каза Пол. Ейдън кимна в съгласие, но не изглеждаше, че ще промени мнението си.
— Мога ли да се кача на мачтата утре? — попита го Ейдън. — Човек от екипажа ми каза, че имаш специална
седалка, която се издига до върха.
— Може, ако майка ти разреши. — Той погледна Маги. — Безопасно е. Правя го постоянно. Не може да
падне. — Тя се поколеба, но после безмълвно кимна в съгласие.
След вечеря включиха двигателите и акостираха до пристанището. След чаша шампанско се отправиха към
казиното. Ейдън очакваше това преживяване с огромен интерес.
Пол седна на масата за блекджек, а Ейдън и Маги застанаха зад него и с интерес наблюдаваха случващото се.
Пол спечели десет хиляди за няколко минути, после удвои залога, но след това стана, за да не се увлича и играта да
не загрубее. Не искаше Маги да си помисли, че се опитва да поквари сина й. Пол виждаше, че Ейдън е добро момче,
умно, изпълнено с енергия, жадно да опознае света. Не забеляза нищо от дивия и безстрашен младеж, който Маги
му описваше, но личеше, че не беше и кротко агънце. Изглеждаше разумен и Пол си помисли, че би искал да има
точно такъв син. Момчето имаше лоялността и ценностната система на майка си. Споменаваше баща си с огромно
уважение и показваше, че се радва на компанията на Пол.
След казиното отидоха на дискотека, но не останаха дълго. Пол веднага забеляза няколко самотни млади жени
на бара, които хвърлиха око на Ейдън, и Пол реши да не оставя нещата на естествения им ход, затова побързаха да си
тръгнат, макар че дискотеките оставаха пълни до сутринта.
На следващата сутрин Ейдън и Пол станаха рано и точно, когато Маги се настани на масата за закуска, забеляза,
че екипажът плавно издигна сина й на седалка до върха на мачтата. Момчето остана зашеметено от вълнение от
красивата гледка на безбрежната морска шир. После отплаваха, за да си намерят подходящо място за плуване, а Пол
и Ейдън изпробваха новия джет и следобед хвърлиха въдици.
Ейдън остана на яхтата почти три седмици и не скри, че това е най-невероятното преживяване, което е имал
досега. Не му се тръгваше и би останал, ако не се опасяваше, че ще обиди приятелите си, които го бяха поканили на
пътуване за риболов.
В последния ден на Ейдън Пол обяви водна война. Извади чувала с водни пистолети и всички на борда, заедно
с целия екипаж, и дори капитанът, първият офицер и Маги се включиха. Разделиха се на отбори, прогизнаха до
кости, но накрая се съгласиха на равенство.
Ейдън изглеждаше искрено натъжен на тръгване и двамата с Пол се прегърнаха на сбогуване.
— Върни се скоро — поръча му Пол. — Ще бъде голяма скука тук без теб. А и да се грижиш за майка си, когато
мен ме няма. През септември ми предстои състезание и тя изпада в дива паника, когато ме сбутат оттук-оттам. Ще е
хубаво да дойдеш да погледаш някое от ралитата, ако тя ти позволи. — Но той се съмняваше, че това ще се случи.
— Бих искал — призна Ейдън и се просълзи. До този момент Маги не беше си давала сметка колко много му
липсва мъжко присъствие, а Пол би бил мечтаният баща за всекиго. Перфектният герой. Дни наред заедно се
забавляваха на яхтата, гледаха филми вечер, плуваха, плаваха с лодката, ходеха на риболов. Ейдън бе опитал да лети
с парашут, теглен от лодката, заедно с Пол. Няколко пъти бяха говорили за бъдещето на Ейдън и за живота на Пол.
Той бе признал на момчето, че изпитва известни угризения, че още не се е установил никъде за постоянно, но това
не било в характера му. Сподели също колко е щастлив, че е Маги отново са заедно. По-спокоен живот не би бил
лоша идея, ако откриеш правилната жена. Доскоро такъв шанс не го спохождал, но вече се наслаждавал на
случващото се в настоящето и мислел да отиде докрай.
— Пази се — предупреди го Ейдън и двамата се прегърнаха за последен път преди момчето да слезе от яхтата и
да помаха от кея. Маги отиде до летището да го изпрати и се върна натъжена.
— Той те обикна — каза тя на Пол. — Имам предвид, че наистина те заобича. Благодаря ти, че беше толкова
мил с него.
— И аз го обикнах. Страхотно момче. Вижда се, че много обича и баща си. Никога не бих могъл да заема
мястото му. Двамата сте отгледали изключителен син и сте го научили на правилните неща. За мен ще е чест да му
бъда приятел.
— В неговите очи ти си най-великият човек, който някога се е раждал — усмихна му се тя. — И бих казала, че
съм съгласна с него — каза тя, наведе се и го целуна. Той я дръпна на коленете си, прегърна я и двамата останаха
загледани в залеза над Монако. Същата нощ вдигнаха платна към Корсика. Пол обичаше да плава нощем и Маги
също се пристрасти към тези романтични бягства. Част от пътуването щяха да направят с включени двигатели без
платна, защото обикновено водите около Корсика на път към Сардиния бяха бурни.
— Ти си невероятна жена, Маги — прошепна й той и я целуна. — Сега по-добре разбирам защо не обичаш
големите рискове. Ейдън се нуждае от теб. Аз също.
— Аз съм тази, която се нуждае от теб… гледай да го запомниш — каза тя със сериозен глас и той кимна. Но не
й обеща нищо. Никога не го правеше. Знаеше, че силите, които го владееха, бяха по-силни от самия него, може би
дори по-силни и от любовта му към нея.
13
В средата на август Маги се раздели с Пол в Монако, за да отлети обратно в Щатите и да е вкъщи, когато Ейдън
се прибере. Щеше да остане две седмици преди да замине за Бостън за началото на учебната година. Често говореше
за Пол. Пътуването му е приятелите се бе оказало известно разочарование след невероятната ваканция на яхтата.
Нищо не можеше да се сравнява с нея, но повече от яхтата, го бе впечатлил Пол. В негово лице Ейдън виждаше
храбър воин, герой, който бе последвал онова, в което е вярвал, останал е верен на себе си през целия си живот.
Маги не можеше да отрече, че е така, но тя виждаше какво му костваше това. Живееш в самота, макар и заобиколен
от хора. Тя оставаше неговият единствен близък човек. Талантът му на добър пилот беше неоспорим. Специалистите
твърдяха, че има най-добрия усет и най-верните рефлекси в състезанията, и стоманени нерви.
През септември Пол взе участие в поредната автомобилна надпревара, имаше добър шанс и спечели първото
място без никакви инциденти. Всеки път, когато финишираше жив, Маги имаше чувството, че той се връща от оня
свят. Постоянно се молеше за него да оцелее от безумните си занимания.
Тя прекара една седмица в Чикаго и една в Ню Йорк, посещаваше интересни прояви, попиваше идеи за
галерията, която така й се искаше да отвори. Вече разполагаше със списък на художници, които би искала да
представлява, и малко по малко напредваше. Отиде на родителски уикенд в Бостънския университет отново, а оттам
отлетя за Париж при Пол. Разправиите му с данъчните продължаваха, но беше на път да се споразумее с тях. Щяха
да отхапят голямо парче от финансите му, но в рамките на очакваното, а и той беше готов да ги даде, за да се отърве.
През октомври се споразумяха за цифрата, която удовлетворяваше и двете страни. Приключиха случая с взаимно
уважение. Вече можеше да пътува до Щатите без да се опасява, че има издадена заповед за арест за нарушаване на
данъчните закони, и Маги го покани в Лейк Форест за Деня на благодарността. Той прие поканата и двамата с
Ейдън нямаха търпение да се срещнат отново. Маги бе щастлива, че най-после се престраши да ги запознае и те се
харесаха. Пол не беше виждал дома им, а Маги много искаше да му го покаже, макар че със скромните си размери
не можеше да се мери с неговите големи, луксозни имоти. Искаше й се също да го запознае с Хелън и Джеф, които
умираха от любопитство да го видят. Маги поддържаше връзка с него вече повече от година.
Преди да заминат заедно за Щатите след подписването на споразумението с данъчните власти, те отлетяха към
Лондон. Пол купи още един апартамент там. Не беше главозамайващ като пентхауса, който му отнеха, но имаше
приятна атмосфера, с красиви детайли, и Маги много го хареса. Той го купуваше за нея, не само за себе си.
Жилището разполагаше и с малко студио, специално за Ейдън. Така щеше да се чувства удобно и да ги посещава по-
често.
След празниците Маги смяташе да се заеме с обзавеждането. Пол искаше да купи и нещо малко в Ню Йорк
заради бизнеса си там. Маги обмисляше да базира онлайн галерията си в Ню Йорк и в Лондон, с представителство
във всеки град, за да може да реагира бързо на интереса на клиентите и да им показва творбите. Трябваше да се
погрижи за още много детайли, но очакваше да е готова и да отвори в началото на новата година. На този етап бе
избрала да излага творби на млади автори, а цените щяха да се движат към по-ниските граници. Намерението й
беше да даде възможност на ценители с по-скромни възможности да купуват от младите творци. Не беше сигурна
дали ще направи пари от това, но й харесваше идеята да събира неизвестни таланти с млади колекционери.
Предстоеше времето да покаже каква роля щеше да има географията във всичко това. Пол я поощряваше и много се
гордееше с решимостта й да започне свой бизнес с оригинална концепция. Одобряваше творбите, които бе избрала,
дори вече бе видял снимка на една картина, която възнамеряваше да купи. Хелън пък изрази готовност да й помага
за клиенти в Чикаго. Маги вече се бе регистрирала с името М. М. Макензи за новия си бизнес.
След като купи апартамента в Лондон, Пол реши да остане там една седмица, а Маги щеше да отлети за Лейк
Форест, за да подготви къщата за неговото пристигане и това на Ейдън. Струваше й се странно да споделя една
спалня с Пол в нейния дом. Но от смъртта на Брад бяха изминали две години и тя се чувстваше готова за промяната.
Вечерта преди нейното заминаване Пол й напомни, че след Деня на благодарността отива на ски в Канада.
Беше й го споменал и преди, някак между другото, и тя не беше обърнала особено внимание. Той предприемаше
това пътуване всяка година с едни и същи четирима приятели и планински водач. Този път Маги добре го чу и
смръщи вежди, защото идеята никак не я зарадва. Той планираше да тръгне в деня след празника за около седмица.
— Защо точно тогава? — попита тя разочарована, че няма да остане за целия уикенд.
— Тогава успяхме да се съберем всички, водачът ни също е свободен.
— Къде точно в Канада? — Той не й предложи да го придружи, под претекст, че пътуването е по мъжки и
всички били опитни скиори. Предприемали това екстремно пътуване всяка година и го очаквали с нетърпение.
Двама от групата покорили Еверест заедно с него и така станали приятели.
— Британска Колумбия. Ревълсток. Ще пътуваме със самолет до Келоуна, близо до Ванкувър, а оттам с
хеликоптер до склоновете, по които ще се спускаме, на планинската верига Селкърк и планината Монаши. —
Единственият начин да се достигне тези места беше чрез хеликоптер. — Хижата е в подножието на планината. Ще
ползваме хеликоптер всеки ден, за да караме. Теренът е екстремен и фантастичен за спускане. Уникален. — Тя
замълча за момент и замислено го погледна.
— И най-опасният, доколкото си спомням.
— Не е задължително. Всички сме добри скиори. Водачът ни е член на Международната федерация на
планински водачи. Ще имаме и куче. Носим радиопредаватели и лавинна екипировка. Всеки от нас има детектор,
лопата и сонда, всичко, което ни е нужно. Водачът ни познава района, а пилотът прави това от години. Караме там
вече десета година. — Искаше й се да го помоли да не го прави, но не виждаше как ще го откаже. Не можеше да го
подтиква да променя всичко, което обича в живота си, затова замълча. Той долови страха в очите й. Прегърна я за
момент и тя притихна в обятията му. — Всичко ще е наред, Маги. Обещавам.
— Ужасяват ме решенията ти — прошепна тя. — Защо всичко, което харесваш, трябва да е опасно? — Просто
това беше той и тя го бе разбрала още осемнайсетгодишна, макар това да не й помагаше особено. Колкото повече го
обичаше, толкова по-трудно ставаше. Хора загиваха при нелепи инциденти, на маркираните ски-писти или извън
пистите, в самолетни катастрофи, като Брад, или от инфаркт, докато тичат за здраве — все неща, които трудно
можеха да се предвидят, но Пол рискуваше при всяка възможност, независимо дали ставаше дума за забавления или
за състезания. Всеки път трябваше да измъква живота си от ангела на смъртта. Ами ако загубеше? Този въпрос не й
даваше спокойствие от самото начало.
Не говориха повече за това нито вечерта, нито на следващата сутрин, когато тя хвана самолета от Лондон до
Чикаго. Нямаше смисъл да подхваща тази тема. Явно трябваше да се научи да живее по този начин, като в рисковано
състезание, като в руска рулетка. Последната му победа го бе направила още по-самоуверен. Маги не искаше да се
превръща в досадна, мърмореща жена. Досега беше оцелявал девет пъти, надяваше се, че и сега всичко ще мине
нормално. Тя се успокояваше с мисълта, че така правят момчетата като Пол.
Още с прекрачването на прага на дома си в Лейк Форест я връхлетяха ангажименти. Напоследък при всяко
нейно завръщане къщата й изглеждаше пуста и тъжна. През последната година отсядаше в луксозни места като
„Лейди Лък“ с невероятния екипаж, който се грижеше денонощно за нея, изискания апартамент на Пол в хотел
„Риц“ в Париж, пентхауса, преди да му го отнемат, най-новия, който купи наскоро в един от най-престижните
квартали. Завръщането й в Лейк Форест и скромния й дом я връщаше към реалността и към годините, прекарани с
Брад. Бяха си създали комфортен дом, който тя обичаше, а сега осъзнаваше, че се с оставила да бъде разглезена.
Втурна се да подрежда и чисти, изхвърли старите декоративни възглавници на канапето, купи нови растения.
Опита се да вдъхне нов живот на интериора, премести вещи и мебели в спалнята, но каквото и да правеше, къщата й
изглеждаше овехтяла. Сега животът й е Пол беше на друго място и тя се запита дали Ейдън не намира къщата им за
твърде скромна, когато се прибира, въпреки милите спомени.
Маги хвърли много труд, направи големи усилия да създаде приятна атмосфера и Ейдън изглеждаше щастлив,
когато се прибра. Дори не забеляза малките подобрения. Той обичаше родния си дом такъв, какъвто беше, и никога
не беше и помислял да го променя.
Когато Пол пристигна, единственото, което виждаше, беше Маги, застанала на прага да го посрещне. За двамата
това беше важна стъпка в отношенията им.
Ейдън веднага се втурна да се грижи за Пол. Показа му всичките си любими места: езерото, на което се беше
научил да кара кънки, двете му предишни училища, главната улица на града с магазините, местния магазин, където
с приятелите му бяха уговаряли този-онзи да им купи бира, преди да навършат шестнайсет. Това бяха важни за него
места и Пол остана трогнат от това споделяне. Детството на Ейдън му изглеждаше по-добра версия на неговото,
защото не бе имал стабилно семейство. За миг благородно завидя на момчето за начина, по който бе пораснал, с
любящи майка и баща, в семейство с прекрасни отношения, в сигурен дом, посещавал е нормално училище, където
децата израстват в приятна среда и отиват колеж, после се женят и създават свои деца. Пол не беше имал нищо от
това. Животът му бе отредил да се грижи сам за себе си, да няма подкрепата на баща си. Беше заминал сам за
Мексико да си търси късмета и да гради живота си. Всичко се бе получило добре, дори по-добре от очакваното,
само че никога нямаше да има онези щастливи спомени. Ейдън беше имал всичко, за което Пол бе мечтал и от което
бе лишен. Вместо това животът му бе преминал в търсене на нещо, което не бе намерил досега, нещо, което се оказа
точно тук, при Маги и Ейдън. Изведнъж му се прииска да остане на това място завинаги с тях, да се опита да върне
часовника и да започне отначало. Обиколката с Ейдън бръкна дълбоко в душата му и той насълзен го сподели с
Маги.
— Ейдън не знае колко е щастлив — мило каза той. Маги добре помнеше бунгалото, в което бе отраснал Пол, с
майка, която едва смогваше да го изхранва, и баща, който ги бе изоставил и никога не се бе интересувал от сина си.
Пол се беше справил отлично, но така и не бе успял да се отърве от демоните си, от битките със себе си, и това се бе
трансформирало в постоянно търсене на предизвикателства, като превземане на планински върхове, ралита и
всевъзможни екстремни занимания. Тя го прегърна, а той отпусна глава на рамото й и се потопи в топлината на
любовта и сигурността, които му даваше и които не бе познавал преди. За миг дори беше готов да отмени ски
ваканцията с приятелите си, но сигурно щяха да го помислят за пълен идиот. А той искаше единствено да остане тук
с нея. Нищо не каза, но Маги усети силната връзка помежду им, нямаше нужда от думи.
Пол беше пристигнал два дни преди Деня на благодарността и тя им приготви руло от кайма, което му се стори
изключително вкусно. На следващата вечер отидоха в „Уотсънс“, за да се запознае с Хелън и Джеф. Джеф веднага го
окупира, но Хелън забеляза колко любвеобилен беше Пол към Маги. С радост наблюдаваше как отрупва приятелката
й с внимание и как влюбено я гледа в очите. Хелън си помисли, че Маги е щастлива жена. В един живот бе имала
двама мъже, които я обичаха искрено. Някои жени не успяваха да срещнат нито един. Тя и Джеф бяха имали своите
върхове и кризи, и накрая бяха се примирили, че никога няма да става така, както иска единият, но им беше добре
заедно. При Пол и Маги беше съвсем различно. Те бяха сродни души, намерили се отново след дълга раздяла. Хелън
дори винаги бе смятала Брад за неподходящ мъж за Маги, но никога не би й го казала от уважение към паметта му.
Пол беше мечтата на всяка жена, но малко имаха шанса да са с такъв мъж. Маги беше щастливка.
— Ако ти не се омъжиш за него, аз ще го направя — прошепна й Хелън и Маги се разсмя.
— Не ми е предложил — напомни й тя. Всъщност никога не бяха стигали до такъв разговор и Маги не смяташе
за необходимо. Чувстваше се добре, както си беше. Имаха всичко, което искаха и което им трябваше, а и тя не беше
сигурна дали бракът беше нещо толкова необходимо. Ако се омъжеше за него, можеше отново да се окаже вдовица.
Макар че, ако нещо лошо се случеше с Пол, омъжена или не, щеше да бъде съсипана. — Мисля да го оставя първо да
се укроти, после и до този въпрос може би ще стигнем. Някъде към осемдесетата или деветдесетата му година. Не
мисля, че ще се справя с него преди това. Още много енергия има да изразходва. След Деня на благодарността отива
на хели-ски. Напълно луд си е. — Джеф дочу разговора им и взе да разпитва Пол за предстоящото пътуване.
— Аз съм старшият на групата вече, но все още ме канят. Мисля да спирам от догодина. Тъкмо навърших
петдесет и съм решил това да е за последно.
— Винаги съм искал да пробвам, но Хелън не ще и да чуе. — Това изказване я накара да завърти очи.
— Няма проблем. Прехвърли ми цялата сума за колежа на момчетата и ходи, където искаш — сопна му се
Хелън. — Иначе няма да ти дам шанс да се измъкнеш. — Всички се разсмяха, но Хелън изглеждаше напълно
сериозна. С три деца имаха достатъчно финансово напрежение, въпреки добре платената работа на Джеф. Тя беше
напуснала работата си като журналист в рекламна агенция, за да гледа децата, и определено им беше трудно само с
една заплата.
Ейдън, Маги и Пол излязоха да хапнат навън следващата вечер, а после момчето замина да се весели с
приятели. На другия ден имаха онова, което Пол нарече Ден на благодарността като от картичка на великия
американски илюстратор Норман Рокуел.
— Виждал съм как хората празнуват този ден само на снимки в списанията. Никога не съм имал такъв празник,
пито съм присъствал някъде — призна той.
Пуйката имаше златиста хрупкава коричка, зеленчуците изглеждаха ярки, свежи и вкусни. Маги подреди масата
с най-красивата дантелена покривка на майка си. Сложи сервиза от родителите на Брад и кристалните чаши, които
бяха добавили към него. Храната изглеждаше и ухаеше великолепно. Ейдън разряза пуйката, както бе наблюдавал да
го прави баща му години наред, а Пол отвори бутилка вино, която двамата бяха купили заедно. Маги беше надминала
себе си с десертите. Вечерята приключи с ябълков пай и сладкиш с пекан, покрит отгоре с разбити белтъци и
ванилов сладолед. Това си беше истинско пиршество. Тримата не спряха да бъбрят оживено и да се наслаждават на
компанията си. Ейдън пусна музика, накрая станаха да потанцуват. Засвири Позната романтична песен от
четирийсетте, любима на майка й, и Маги я запя.
— Сега вече мога да умра спокойно като един щастлив мъж — прошепна й Пол и Маги му отвърна с усмивка.
— И аз съм много щастлива. Толкова ми е хубаво, че си тук. Притеснявах се, че къщата няма да ти хареса.
Свикнал си с толкова луксозни, изискани места.
— Не забравяй къде съм отраснал — напомни й той. — Винаги съм мечтал да имам такъв дом. Това, което
притежавам сега, е като печеливш лотариен билет и съм съвсем наясно. Това е, което винаги съм искал и никога не
съм имал. Това е моята мечта. Обичам тази къща, защото ти живееш тук, и Ейдън. Обичам всички места, които ми
показа. — Тъкмо заради този живот Маги се бе омъжила за Брад. Сега вече Пол разбираше и знаеше, че е постъпила
правилно. Не им беше трябвало нищо повече. Това правеше хората силни и спокойни, а не търсенето на път под
дъгата. Този дом беше тяхната дъга и делвата със злато под нея. Точно към това се стремяха повечето хора, но никога
не го откриваха. Поне той не бе успял. Беше спечелил огромно богатство от славата си, от инвестициите и от
рисковете, които поемаше, но никога не бе постигал такава стабилност, защото това бе невъзможно без Маги. Тя
беше наясно с това. Знаеше, че е в центъра на това спокойствие. Без нея нямаше блаженство. И тя се надяваше, че
някой ден заради голямата любов, той щеше да загуби интерес да преследва светкавиците и да се хвърля в рискове.
Нямаше да му е нужно да изкачва върхове. Единственото, което щеше да иска, е да прекрачи прага на дома си. И тя
се молеше това да се случи.
 Останаха за малко пред камината, после се качиха в спалнята и се любиха. Вече не усещаше духа на Брад
наоколо. Най-после беше намерил покой.
Пол вече беше приготвил багажа си за заминаването си и това притесняваше Маги. Когато той заспа, тя го
държа в обятията си и милваше косата му като на малко момче. Така заспаха и двамата.
Пол отпътува в четири сутринта с наетата кола и хвана самолет от Чикаго, за да се присъедини към приятелите
си. Щеше да спре на две места, а оттам поемаха на север към голямото си приключение. Този път тръгна с
нежелание. Искаше му се да остане с Маги, в нейното уютно, топло легло, и му струваше голямо усилие да стане и
да я целуне за сбогом.
Тя го изпрати по нощница. Даде му термос с топло кафе и двамата се целунаха за сбогом на вратата. Навън
нощта беше мразовита и по земята проблясваше тънка ледена корица.
— Прибирай се, че ще настинеш — прошепна й той. Не поиска да събужда Ейдън. След около месец щеше да се
върне, за да прекарат заедно Коледа.
Маги планираше да остане в Лейк Форест през декември. Скоро предстоеше втората годишнина от смъртта на
Брад и й се искаше да бъде сама на този ден. Коледната ваканция на Ейдън започваше точно тогава и щеше да се
прибере, за да са заедно.
Маги целуна Пол за последен път и му маха, докато той се отдалечаваше, после се прибра зъзнеща от студ.
Чувстваше се щастлива и благодарна, че бяха споделили празника, той вече беше част от семейството и беше
сигурна, че и Пол се чувстваше по същия начин.
14
След заминаването на Пол Маги не можа да мигне, притесняваше се за него. Опита се да се успокои с мисълта,
че Пол все пак е най-възрастният и най-опитният в групата. Всички тренираха от няколко месеца и бяха в отлична
форма. Бяха наели най-добрия планински водач, добър пилот и разполагаха с пълна лавинна екипировка. Освен това
познаваха района, защото не отиваха там за пръв път, а и заради снежната покривка и климатичните условия
сменяха мястото. Пол се грижеше за здравето и издръжливостта си. Фактът, че на трийсет и четири беше изкачил
Еверест, говореше много за силата на тялото и волята му.
Той беше оставил на Маги телефонния номер на хеликоптерната диспечерска служба, на който щяха да я
информират за движението на групата. Всеки един от тях носеше радиопредавател и така поддържаха постоянна
връзка. Имаха и лавинни датчици, за да открият бързо местонахождението им, в случай на инцидент. Ски
оборудването им беше последен писък на модата, а екипите им осигуряваха топлина и в най-екстремните условия.
Пол обичаше да тества издръжливостта си всяка година. След всяко такова преживяване той се прибираше
удовлетворен, че е успял да издържи и да вдигне летвата на предела си още по-високо. Месеци наред след това се
чувстваше зареден с енергия. Преживяваше нещо като прераждане, като тест за мъжественост, което Маги трудно
можеше да разбере и приемаше като ненужно излагане на опасност. Явно имаше нужда постоянно да проверява, че
още е жив и във форма. Донякъде тя си обясняваше на какво се дължи това, но вярваше, че има други по-безопасни
начини да се доказва. Така и не можеше да проумее някои типично мъжки ритуали, като тичането е бикове в
Памплона, където мъже и млади момчета рискуваха да бъдат прободени от рогата на биковете по улиците на
Испания. Там човек трябваше да е достатъчно бърз и ловък, за да скочи на оградата навреме. Пол също трябваше да
използва най-добрите си ски умения и да скача от хеликоптер по точния начин в точното време, да преценява бързо
променящите се климатичните условия, да търпи мразовития студ и да прави безпогрешна преценка на релефа, по
който се спускаше. Една-единствена грешка или небрежност можеше да му коства живота, както и да повлече след
себе си приятелите си. Това си беше чист хазарт и точно по вкуса на Пол. Постоянно имаше нужда да опъва тетивата
до краен предел и да се наслаждава на победите си.
Първите няколко дни след заминаването му Маги имаше доста работа и постоянно бе заета. Ейдън тръгна към
Бостън в неделя. Дотогава нямаше никакви новини от Пол, а и не очакваше толкова скоро. Можеше да се обади на
диспечера, но реши, че няма да досажда. Отказа се от първоначалното си намерение да позвъни в понеделник и се
зае с онлайн галерията, за да отвлича вниманието си. Чакаше я още много работа преди да отвори.
Във вторник сутринта включи телевизора в кухнята, докато правеше кафе, и дочу познати гласове. Не обърна
внимание кого интервюират, чак после забеляза банера е последните горещи новини да върви през екрана, затова
превключи на новинарския канал. Съобщаваха, че предишния ден е паднала лавина в Западна Канада, в Британска
Колумбия — една от най-големите в историята. Две групи опитни скиори, спуснали се от хеликоптери, са изчезнали
и вече двайсет и четири часа няма следа от тях. Маги почувства, че гърлото й се стегна и едва си поемаше въздух.
С треперещи пръсти зарови в чантата си, за да намери телефонния номер, който Пол й беше дал. Диспечерът
потвърди, че групата на Пол е една от изчезналите. Те имали спасителни лавинни трансмитери, но бурята била
толкова тежка, че спасителните хеликоптери не могли да приближат района. Изчаквали по-добри условия. Маги
едва изричаше въпросите си. Искаше да знае колко дълго биха могли да издържат при тези мразовити условия, но не
й стигна смелост да попита. Ден? Два? Четири? Пет? Десет? Николко? И още: кога ще могат хеликоптерите да
излетят?
Обясниха й, че се надяват през следващите няколко часа да успеят, но можело да се наложи да изчакат още
двайсет и четири часа. Надигала се втора буря в района. Говореха й директно, без извинения и без колебание.
Знаеха, че всеки, който тръгва на подобно спускане, напълно осъзнава рисковете. Пол също ги знаеше. И точно в
това беше тръпката.
— Времето се влоши необичайно бързо — обясняваше диспечерът. — Може да са добре, но сме прекалено
далеч, за да уловим сигналите на трансмитерите им. Те са опитни, а пък и са с най-добрия водач в Западна
Канада. — Но и Маги, и диспечерът добре знаеха, че понякога и най-добрите също загиваха. Предложи й да позвъни
пак вечерта, както и направи, но още нямаше никакви новини. И втората буря беше ударила, както предвиждаха,
затова хеликоптерите бяха останали на земята. Спасителните патрули бяха вдигнати под тревога, но нищо не можеха
да направят. — Тук времето е господар — каза той, Маги му благодари и затвори.
Хелън беше дошла да постои с нея за кураж и двете седнаха в кухнята, след като Маги, изпаднала в паника, й се
обади, за да сподели. Не можеше да понесе случващото се. Колкото и да не й се искаше, реши да звънне на Ейдън.
Нямаше да е добре да научи от друго място. Момчето избухна в сълзи и пометено от тревога целия ден си остана в
стаята, за да следи новините по Си Ен Ен.
— Само да се върне, ще го убия, задето причинява това на детето ми — каза Маги през зъби на Хелън.
 — Остави Ейдън — каза Хелън, — причинява това преди всичко на теб. Ето защо не пускам Джеф на подобни
мъжки забавления. Мисли се за голяма работа в ските, но дори не е виждал Еверест отблизо, като Пол.
— Това е било преди петнайсет години. Той е вече на петдесет. Старичък е за такива авантюри и го знае.
Казваше, че това му е за последен път.
Хелън отказа да остави Маги сама през нощта и остана с нея. Джеф беше потресен от новината и с готовност
прие да се погрижи за децата. По-късно вечерта Маги позвъни на Ейдън, но и той не знаеше нищо ново. На
следваща сутрин, в сряда, новините бяха още по-отчайващи. Диспечерът й съобщи, че имат потвърдена информация
за втора лавина, паднала на същото място през нощта. Поне небето било вече достатъчно ясно и хеликоптерът
можел да излети и да кръжи наоколо, за да търси сигнали.
Маги и Хелън прекараха още един ден в кухнята, приковали погледи в новините, в очакване да чуят нещо,
звъняха и на диспечера. Маги настоя Ейдън да се върне в клас, не искаше да стои сам и да чака в агония. Обеща да
му се обади незабавно, щом научи нещо ново. Групата на Пол оставаше в неизвестност вече четиресет и осем часа,
но на нея й се стори цяла година. Помнеше историите му за Еверест и се чудеше дали и този път ще преживее нещо
подобно.
Прекараха втора безкрайно дълга нощ в очакване и Хелън отиде да се погрижи за децата си. Пристигна на
другата сутрин в осем, веднага щом изпрати момчетата на училище. В четвъртък по обяд другата група беше
открита. И четиримата бяха мъртви, двама от задушаване от лавината, другите двама от счупени гръбначни
прешлени, след като бяха откарани с хеликоптер в болница в критично състояние. От групата на Пол все още
нямаше никаква следа. Спасителният патрул облиташе района, когато позволяваха условията, но не бяха доловили
сигнали от трансмитерите. Никаква следа. Патрулът имаше съмнение, че може да са се движили по-бързо от
предвиденото, затова напуснаха района и започнаха да оглеждат в по-широк радиус, но отново без успех. Това беше
като да търсиш игла в купа сено.
Третата поредна нощ беше още по-тежка за Маги. Остана сама и я връхлетяха ужасните спомени от гибелта на
Брад. Старите признаци на посттравматичен синдром се върнаха, макар че тя се опитваше да не им обръща
внимание. Случилото се беше толкова нелепо, безсмислено, че не можеше да намери оправдание за риска, който
Пол беше поел. Не беше загинал в служба към родината си като брат й в Ирак, макар че и това й изглеждаше толкова
безумно. Не беше си отишъл в изпълнение на служебните задължения като баща й. Беше го направил ей така, за
спорта, за да докаже нещо, от което никой не се интересуваше, да демонстрира колко специален човек е. А сега
лежеше затрупан някъде под тонове сняг и най-вероятно се беше задушил или бе си счупил врата. И за какво?
Издирването продължи и в петък сутринта, и диспечерът й каза, че са „умерени оптимисти“, което никак не й
прозвуча окуражително. Хелън подозираше, че Пол вече е мъртъв, но не искаше да го изрече на глас пред Маги.
Двамата с Джеф отчаяно й съчувстваха.
По обяд патрулите бяха доловили единичен сигнал и то много по-далеч от предположенията на спасителния
екип. Вероятно бяха се опитвали да избегнат приближаващата буря. Групата на Пол липсваше вече четвърти ден и
Маги се молеше сигналът да е от Пол. Бяха се намерили след трийсет години. Така ли трябваше да приключи всичко
— с неговата гибел под лавина на някакво глупаво мъжкарско забавление. По-късно следобед спасителите бяха
доловили и други сигнали, на различни места из района. Не можеха да се приближат заради силните пориви на
вятъра, но за късмет, скоро времето бе утихнало и бяха успели да се спуснат.
Бяха ги открили точно преди смрачаване. Маги вече едва се движеше, беше като в мъгла. Трима от мъжете бяха
мъртви, включително кучето. Други двама бяха в критично състояние. Планинският водач беше в кома заради
счупен гръбнак. След около час тя научи, че Пол е единият от мъжете в критично състояние. Откарваха ги с
хеликоптера в травматологията в главната болница на Ванкувър, но преди да пристигнат водачът беше умрял —
трийсет и шест годишен баща на четири деца.
Маги седеше в кухнята вцепенена. Не знаеше какво да направи — да се втурне към болницата, за да е с него,
или да чака допълнителна информация. Пол можеше да е мъртъв вече. Обади се на Ейдън и му съобщи, че Пол е
жив, но в критично състояние.
Само това знаеше. Нямаше повече подробности за травмите или за шансовете му да оцелее.
— Той е жилав човек, мамо. Ще се справи — увери я Ейдън и много му се искаше да вярва в това. След като
затвори, Маги вече знаеше, че трябва да види Пол преди да си отиде, да се сбогува с него, да му каже колко го обича.
Не беше успяла да се сбогува с Брад. Може би този път поне за това съдбата щеше да се смили.
Втурна се нагоре по стълбите, нахвърля малко багаж в една чанта, четка за зъби, паста, бельо, пуловери и
джинси. Обади се на авиокомпанията, а после на Хелън, че заминава. Затвори къщата и с колата стигна до летището
навреме за палета до Ванкувър. Изпрати съобщение на сина си, че е на път към болницата и ще му се обади по-
късно. Беше преживяла една от най-кошмарните седмици в живота си. Надяваше се Пол да се справи, дни наред се
ужасяваше от мисълта, че вече е мъртъв, че няма да открият замръзналото му тяло до пролетта.
По време на четиричасовия полет стоеше като парализирана, събираше сили за предстоящата среща с него.
Нямаше представа в какво състояние ще го завари.
Когато се приземиха, тя взе такси до болницата, където й съобщиха, че Пол е в реанимацията на
травматологията. Без дори да се замисля тя каза, че е съпругата му, и сестрата я отведе да го види. Ако не бяха й
казали, че това е Пол, не би го познала. Кожата му беше сива, с червени, като прегорени петна, устните прозрачни и
сякаш се беше състарил с двайсет години.
Опитваха се да възстановят нормалната температура на тялото му. Ръцете и краката му бяха премръзнали и
лекарите го наблюдаваха внимателно за признаци на гангрена. Предупредиха я още в коридора, че той може да
загуби ръцете и краката си. Горещо се молеше това да не се случва, защото щеше да го убие. Макар да беше сигурна,
че дори и в такова състояние, едва ли щеше да се откаже от опасните си увлечения.
За миг той отвори очи и сякаш я позна. Премигна, но не можеше дума да отрони. Нямаше сили да помръдне и
след като я зърна, въздъхна и затвори отново очи. Седна до него и го гледа как спи, изпращаше му позитивната си
енергия. Два дни по-късно той отвори очи и едва-чуто изхриптя:
— Обичам те… — и отново потъна в сън. Сълзи се стичаха по лицето на Маги. Пол продължаваше да бъде в
критично състояние и единствено й оставаше да се моли, че деветият му живот не е приключил. Стоеше до него
денонощно, спеше на походно легло до неговото. На следващия ден той отново й прошепна:
— Последен път.
— Ще те убия, ако има следваш път — прошепна му тя и забеляза лека усмивка на силно напуканите му
устни. — Мисля, че това беше деветият ти живот. — Той кимна и когато можеше да говори по-отчетливо, й призна,
че не е спирал да мисли за нея и че това го е държало жив през четирите дни. Знаеше, че това беше последният път
за него. Тя беше променила всичко. Обичаше я и повече не можеше да й причиня такива тревоги. Преди си бе
мислил, че след като няма деца, може да прави, каквото си поиска. Но вече Маги беше до него и щом зърна лицето
й, разбра, че няма да има следващ път. Тя, най-любимият му човек, изглеждаше смазана.
— Последен път — повтори той.
Маги побърза да се обади на Ейдън и му каза какво се случва с Пол. След една седмица го изключиха от
списъка на критичните случаи и като по чудо ръцете и краката му възстановиха кръвообращението си. Нямаше да ги
загуби, ако не настъпеха допълнителни усложнения.
Пол й разказа, че половината от групата му успели да се спасят благодарение на лавинната си екипировка.
Останалите вече били мъртви. Оцелелите се отдалечили колкото било възможно, сгушили се на едно място, но било
абсурдно да издържат дълго. Трябвало да стане чудо, за да оцелеят след четири дни.
Изписаха го от болницата след втората седмица. Бяха й позволили да го раздвижва бавно по коридорите с
помощта на бастуни, за да се засили кръвообращението. Тялото му бе претърпяло тежки травми, но беше на път да
се възстанови. Казаха, че е невероятен късмет, че изобщо е оцелял.
„Лейди Лък“ пътуваше към тях от Карибите, когато Пол беше готов да напусне болницата. Маги не го попита
какво иска и той не й противоречи.
— Ще те заведа в Лейк Форест — заяви тя и той й се усмихна.
— Това ми звучи като перфектното решение.
— И ще те вържа за леглото, за да не ти мине през ум да хукнеш нанякъде — предупреди го тя. Ейдън също се
прибираше и щеше да й помага в грижите за Пол и раздвижването. Все още трудно ходеше, но възстановяването му
бързо напредваше. Чувстваше краката си като дървени и лекарите му обясниха, че ще мине време преди да
възстанови нормалните си движения.
След като го изписаха, той организира да отлетят с неговия самолет до Чикаго, а кола с шофьор ги закара от
летището до Лейк Форест. Шофьорът помогна на Маги да го настанят вътре и после да го качат по стъпалата до
входната врата. Когато влезе в къщата, Пол се почувства като в рая. Спря се и се обърна към Маги:
— Постоянно мислех за теб и твоя дом. Не вярвах, че пак ще те видя, нито тази къща, нито Ейдън.
— Аз също не мислех, че ще се видим отново — призна му тя. Не беше посмяла да се надява на такова чудо
след две лавини и четири дни в неизвестност.
Пол бавно се изкачи до спалнята с помощта на шофьора. Маги му благодари и след като мъжът си тръгна, тя
помогна на Пол да си легне. Той се отпусна на възглавниците и изпита истинска благодарност, че е жив. Огледа се
наоколо. Маги изведнъж осъзна, че втората годишнина на Брад бе отминала, докато тя бдеше до болничното легло
на Пол. Беше сигурна, че той не би я укорил. Винаги бе искал Маги да е щастлива и тя винаги щеше да го обича за
това, но знаеше също, че сега беше нужна на друг. По някаква причина Пол се бе върнал в живота й и сега бе оцелял
по чудодеен начин. Мястото й беше до него. Знаеха го и двамата.
— Опитай се да поспиш — мило му каза тя.
— Седни до мен. — Той все още изглеждаше състарен, по лицето му се виждаха яркочервени следи от
прогарянето на кожата му, но все повече заприличваше на себе си.
Тя остана до него, докато заспа, после тихо излезе на пръсти и отиде да сложи ред в къщата. Беше оставила
истински хаос преди да замине по спешност при Пол. Застана до прозореца и се усмихна. Мъжът с деветте живота
се бе завърнал при нея. Щяха да имат хубава Коледа все пак. Само те тримата.
15
Първите няколко дни Маги сама се грижеше за Пол. Влизаше под душа заедно с него, за да е сигурна, че няма да
се строполи, и нежно миеше прегорената кожа и раните му. Масажираше ръцете и краката му както медицинската
сестра й бе показала и много скоро той започна да се движи свободно без нейна помощ.
Джеф и Хелън дойдоха да го посетят и го поздравиха като герой. А когато Ейдън се върна, двамата се
прегърнаха и плакаха неудържимо. Ейдън помагаше на Пол да се изкъпе и да слиза по стълбите, караше го до града,
а Пол му разказваше какво е да си погребан под тонове сняг. Признаваше, че идеята е била много глупава, че е
можел да плати с живота си за безразсъдството си и че го е крепяла мисълта за тях.
Една вечер след като Пол заспа, Ейдън и Маги се захванаха да украсят къщата с малки цветни лампички,
каквато традиция имаха. На сутринта, когато ги видя през прозореца, Пол не сдържа сълзите си. На следващия ден,
докато ги наблюдаваше как украсяват елхата, той се почувства като сираче в приемно семейство и не можеше да
повярва какъв късмет е извадил, че е оцелял и ще празнува светлите празници с най-близките си хора в уютния им
дом.
Маги подготви традиционната трапеза за Коледа, а до края на седмицата Пол и Ейдън прекараха много часове
заедно, гледаха спортни предавания по телевизията, забавляваха се. Маги им свиреше коледни песни и се грижеше
за ведрото им настроение. Пол нямаше търпение да излезе навън, но улиците бяха заледени и Маги се притесняваше
да не падне. Той се остави в ръцете й и се наслаждаваше на вниманието й.
Сутринта преди настъпването на Нова година Ейдън замина на ски с приятели във Върмонт, както предишния
декември, и къщата внезапно опустя без неговото енергично, ведро присъствие. Пол все повече приличаше на себе
си. Беше изминал месец от случилото се и вече се чувстваше готов да се върне в собствения си свят. Да разпери
крила и да полети.
— Какво ще кажеш да се махнем оттук за няколко седмици и да прекараме известно време на „Лейди
Лък“ — предложи Пол. — Държа я на котва в Антигуа и екипажът бездейства. Да се възползваме от хубавото
време. — Плуването щеше да се отрази добре на здравето му. Краката му почти напълно се бяха възстановили, макар
чувствителността им да не беше както преди. Много искаше и щеше да се бори да си върне добрата физическа
форма.
— Мислиш ли, че си готов да пътуваш? — попита го тя и той се разсмя.
— Може да изглеждам стогодишен, но не се чувствам така. — Той позвъни на капитана и пилота и се уговориха
да ги вземат на следващия ден. Трябваше само да вдигне телефона и да предизвика магията да се случи. Беше
безпомощен през последния месец, но беше време това да остане в миналото. Лъвът в него се пробуждаше.
— Не е за вярване колко добре се грижиш за мен, Маги — призна й той и я целуна, когато си легнаха същата
вечер. И наистина, тя беше му върнала силите. Нямаше нищо против да посрещнат новата година на борда на яхтата.
Екипажът щеше да им помага, а и Пол вече го сърбяха ръцете да се залови с бизнес делата си. Целият му живот бе
замрял за месец и тогава той беше само неин. Колкото и да й харесваше тази част от изпитанието, това не можеше
да продължи завинаги. Рано или късно той щеше да се върне към своя свят.
— Честита Нова година, Маги — поздрави я той, докато я притискаше в обятията си.
— Честита Нова година. Пол. И добре дошъл — усмихна му се тя.
На следващата сутрин пристигна кола, която ги откара на летището. Маги бе събрала набързо малко багаж, а
Пол почти нямаше какво да вземе.
Беше си купил джинси и пуловери от магазините в Лейк Форест, но реши да ги остави в къщата, защото на
яхтата не му трябваха зимни дрехи.
— Вземи си нещо за Ню Йорк — напомни й той. — Ще се наложи да отскоча до там за няколко дни. А после
трябва да отида и до Лондон, имам няколко уговорени срещи, а ти имаш да декорираш апартамент. — Сега всичко
това й се виждаше толкова далечно и дори вече съжаляваше, че трябва да напусне скромния си живот в малката си
уютна къща. Но се налагаше, защото той имаше неща за вършене, светове за покоряване и сделки за сключване. А
Маги беше свободна отново до завръщането на Ейдън през март, когато момчето щеше да се присъедини към тях в
Европа през пролетната си ваканция. Животът й вече не беше в предишния й дом. Там се връщаше по специални
поводи, като Деня на благодарността или Коледа. От сега нататък щеше да следва Пол.
Чудеше се кога ли той отново щеше да се върне към старите си занимания, след като се бе измъкнал на косъм
от смъртта. В болницата й беше казал, че „за последен път“ е рискувал живота си. Онези четири дни, докато е чакал
да умре в ледената прегръдка на лавината, бяха го променили. Промяната беше очевидна. Той сякаш се
наслаждаваше на всеки миг от живота, като на безценен дар.
Беше изпратил щедри дарения на семейството на планинския водач, оставил четири сирачета. Написа писмо на
вдовицата му и тя му отговори, благодарна за щедрия жест.
 Маги се чудеше кога ли щяха да се върнат пак в Лейк Форест. Не изглеждаше да стане скоро. Обади се на Хелън
да си вземат довиждане и тя долетя за минути, за да се прегърнат на сбогуване и да пожелае късмет на Пол. Трогнат
от вниманието й, той също я прегърна. Харесваше и нея, и Джеф, и знаеше колко важен човек е тя в живота на
Маги, как бе спасила живота й след смъртта на Брад. Когато се качиха в самолета Пол въздъхна с облекчение,
щастлив, че отново е в свои води и всичко е под контрол. Сам изкачи стълбите и измина пътеката между седалките с
лекота.
— Как се чувстваш? — попита го Маги по време на полета.
— Страхотно — отвърна той и изрева като лъв, което я разсмя.
— Мисля, че дните, когато се остави изцяло на моите грижи, отминаха — каза тя с известна носталгия.
— Натъжена звучиш — забеляза той.
— Може би. По-лесно ми е да те контролирам, когато си полузамразен и не можеш да ходиш.
— Ще го имам предвид — усмихна й се той. И когато се качиха на борда на яхтата в Антигуа, целият екипаж ги
посрещна строен в безупречните си униформи и бодро ги поздрави, а някои не сдържаха сълзите си. Не можеха да
повярват, че е оцелял.
— Не прилича на деветия, а на деветдесет и деветия ви живот — каза капитанът, когато се разприказваха. Пол
поръча на стюардите да поднесат по чаша шампанско на всички.
— На теб ти трябва повече внимание, отколкото на мен — каза Пол на Маги. Искаше му се да направи пешо
приятно за нея, да й се отблагодари за всичко, което бе направила за него. Дори не бе успял да й купи приличен
коледен подарък, защото тогава още едва ходеше. Но щеше да й се реваншира щом стигнеха до Ню Йорк. Беше си
наумил нещо специално.
На яхтата плуваха сутрин и следобед, правеха масаж на краката и ръцете му и скоро се върнаха към нормалния
живот. Две седмици след пристигането им, Пол вече се чувстваше в предишната си форма. Белезите по кожата му
бързо избледняваха. Маги все още изглеждаше уморена, мъчеше я главоболие, но не му казваше. Знаеше на какво се
дължи. От преживения ужас около изчезването му посттравматичният синдром яростно се бе завърнал. Пътуването
по вода се отразяваше добре и на двамата.
Планираха да останат на яхтата през по-голямата част от месеца. Пол правеше всичко възможно да си възвърне
предишната форма и тя забеляза новия приток на сила у него. Той тренираше във фитнеса всеки ден. Никой не би
повярвал, че бе преминал през такъв инцидент. Като го наблюдаваше как прекосява палубата или се гмурка във
водата, всичко лошо оставаше зад гърба й като отминал кошмар, а Пол си беше някогашното момче. Изглеждаше
млад и енергичен, и никой не би му дал петдесет години. Маги го наблюдаваше внимателно за признаци на някакви
проблеми, но нищо не забелязваше. И този път съдбата го бе пощадила. Надяваше се да запомни добре този урок и
да изпълни обещанието, което й даде.
След новогодишната ваканция на яхтата останаха два дни в Ню Йорк, защото Пол имаше срещи с юристи по
данъчни въпроси и искаше да е сигурен, че промените, които бе направил, съответстват на законодателството.
Оттам трябваше да тръгнат към Лондон и Цюрих.
— Трябва да работя през целия февруари, Маги. Имам много за наваксване. Чувствам се като Рип Ван Уинкъл
след двайсетгодишен сън. А в края на месеца ми предстои рали — подхвърли той между другото и Маги зяпна
насреща му онемяла.
— Какво ти предстои? — тя помисли, че нещо не е разбрала.
— В Испания, в края на февруари. А после още едно в Италия през март.
— Ти сериозно ли говориш? Само преди шест седмици за малко не загина.
— Имам договор, Маги. Остават ми две ралита преди да предоговорим условията. Ще ме съдят до дупка, ако се
откажа.
— Значи това, че едва оживя, не е достатъчно сериозна причина да те освободят?
— Заложени са милиони долари. Знаеш това. И нямам извинение. Случилото се беше инцидент. Имал съм и по-
тежки на пистата. Но сега съм напълно добре. Не мога да пропусна участие. Спонсорите ще ме убият.
— Мислех, че се разбрахме нещо по въпроса за деветия живот.
— Може би. Но имам договорни задължения. Имах предвид, че това ми беше последното ски спускане от
хеликоптер. С това приключих. Но още не мога да изляза в пенсия. — А изглежда и не му се искаше. Това си беше
неговият живот, но вече и неин.
— А ралитата?
— Това ми е работата — кротко отвърна той.
— Това ти е зависимостта. Да рискуваш живота си, да предизвикваш съдбата, да си играеш със смъртта. Докога
така ще я караш?
— Не знам — отвърна той с известно неудобство. — Само знам, че сега имам договор за две ралита. За щастие,
лавината ме връхлетя, когато нямах рали по програма — каза той с ирония, но не успя да я разсмее. Пол си оставаше
Пол.
Отказа се да спори с него. Знаеше, че няма смисъл. Сега вече всичко й се изясни. Винаги щеше да има още едно
рали, още едно ски спускане, още едно приключение, още едно катерене, още едно смъртно опасно преживяване. И
така докато късметът му работи. Но все някой ден щеше да му изневери. И тя не искаше да е до него и да вижда
това. Майка й беше права. Брад бе нейният сигурен пристан цели двайсет години. Пол никога нямаше да й даде
това. Просто не познаваше тази страна на живота. Рисковете бяха за него като въздуха за другите хора.
Той отиде да проведе конферентен разговор, а тя се прибра в каютата и се погледна в огледалото. Даде си
сметка, че ако остане с него, щеше да завърши като майка си — разбита, тъжна, депресирана и почти луда, докато не
изпадне в деменция, когато няма да може да се справя с реалността.
Отиде да плува. Скочи от лодката и загреба кристалночистата вода. Пол беше късметлия, но дори не го
осъзнаваше. Не ценеше онова, което имаше: красотата около себе си, хората, които го обичаха. Единственото, което
виждаше, бяха рисковете, хвърлянето на заровете. Хазарта беше в кръвта му. Откакто бяха заедно той преживя
катастрофа в автомобилно състезание, проблеми с данъчните и опасност да се озове зад решетките и едва не загина
от лавина в Канада. Достатъчно.
Не знаеше как точно ще го обясни на Ейдън, — но все щеше да намери начин. Вече беше погребала един мъж,
когото обичаше. Нямаше да го допусне втори път. Помисли си, че това ще се случи след Канада, но съдбата го
пощади. А сега отново се хвърляше с главата напред. Това не беше заради договора му, беше сигурна. Беше само
заради него и дявола в него, който го подтикваше към поредния танц със смъртта.
16
През следващите две седмици на лодката Маги остана необичайно притихнала. Почиваше си, плуваше,
работеше по проекта с галерията, който бе отлагала твърде дълго, за да вложи цялата си енергия за Пол и да следва
неговия график.
Повече никой от двамата не отвори дума за състезанието. Беше й съобщил. Това изглеждаше достатъчно за него.
Не й трябваше да знае повече, да ходи където и да е, нито да спори с него или да се опитва да го вразумява. Просто
се затвори и накрая Пол забеляза промяната у нея.
— Добре ли си? — притеснен попита той. Стори му се някак уморена и бледа. Дори му се струваше, че
изглежда по-зле от него след инцидента. Двата месеца почивка му се отразяваха все по-добре, и той се чувстваше в
безупречна форма. Тренираше с часове във фитнеса, подготвяше се за ралито, а и ръцете и краката му вече бяха
напълно добре. Кръвообращението му беше напълно възстановено. Треньорът му казваше, че е истинско чудо, и той
го знаеше. Маги беше част от това чудо. Беше го върнала от отвъдното и Пол й беше безкрайно благодарен.
— Добре съм — кротко отвърна тя. Изглеждаше странно дистанцирана и той се запита дали не трябва да отиде
на лекар в Лондон или в Ню Йорк. Знаеше, че случилото се с него е било много травмиращо за нея. Дните в Лейк
Форест бяха едни от изпълнените е най-много нежност в живота му, което се дължеше на всеотдайната грижа на
Маги. Никоя друга жена от онези, които познаваше, не би направила това за него. Но той вече се бе върнал към
нормалния живот. Предстоеше му върхове да изкачва и битки да води. Беше мислил и за оттегляне, докато лежеше в
болницата, но знаеше, че още не беше дошло това време. Ако беше загубил ръцете и краката си, щеше да бъде
принуден. Но му се отваряха още възможности и той знаеше, че не е готов да приключи. Скоро щеше да остарее и
без друго да му се наложи да излезе от играта. Но още не. Беше готов да изцеди и последната капка от вкусния плод.
Беше се притеснявал за реакцията на Маги, но тя понесе новината добре. Не го умоляваше, нито спори с него, пито
го заплаши, че ще го напусне. Маги беше благородна жена и го обичаше. Той също я обичаше. А останалото беше
работа. Тя не можеше да се надява, че той ще се оттегли на петдесет години, при положение, че беше в силата си да
печели.
Последните им дни на яхтата бяха спокойни. Неговите телефонни срещи продължаваха все по-дълго, а сделките
му ставаха все по-големи. Беше поел голям риск на стоковия пазар отново, и бе спечелил. Беше направил голям удар,
докато си седеше в шезлонга на яхтата. Как да не му харесва това.
Маги плуваше, работеше на компютъра, установяваше контакти с творци, които искаше да представлява. Вече
имаше дванайсет и казваше, че първоначално ще се придържа към малка бройка, ще пробва как действа моделът и
няма да бърза да се разраства. Искаше нещо бутиково. Той би заложил на нещо по-голямо и по-дръзко, но я остави да
следва своя усет.
Последната вечер на яхтата си направиха романтична вечеря. Тя изглеждаше особено красива в бяла рокля,
купена от „Хермес“ в Сент Бартс, където спряха за кратко. Подчертаваше тена й и й придаваше особена елегантност
и изящество. Пол забеляза, че погледът й е тъжен, но седеше на стола изправена и го гледаше право в очите.
Държаха се за ръце, после се любиха. Стори му се, че очите й се навлажниха. Не му се искаше да я пита пак дали е
добре. Може би Ейдън й липсваше, или нещо й напомняше за Брад. Не се сещаше за друга причина.
На следващия ден отлетяха за Ню Йорк. Настаниха се в „Четири сезона“ в един от големите апартаменти, на
петнайсетия етаж, които му харесваха заради внушителната гледка. Още с пристигането си, той отиде на среща с
адвокати в кантората им. На следващия ден заминаха за Лондон, защото времето го притискаше. Там адвокатите му
го поздравиха с невероятното оцеляване и възстановяване и той ги прие радушно.
— Девет живота — напомни им той. — Може и десет. Следващия месец имам рали. — Никой не коментира.
Познаваха го, познаваха и начина му на живот. Винаги по ръба на острието. Този човек беше истински феномен в
техните очи.
Когато се върна в хотела, с Маги излязоха на вечеря в „Ла Гренуй“ — любимия му ресторант в Ню Йорк, а сега
вече любим и на нея. Маги изглеждаше много шик в елегантната си черна рокля, а сапфирените й очи не се отделяха
от него.
— Добре ли мина денят ти? — попита я той в колата на път към ресторанта. Той беше облякъл тъмен костюм и
изглеждаше безупречно, изключително красив с дълбокия си загар и ниско подстриганата си сребриста коса.
— Да — лаконично отвърна тя и извърна поглед към прозореца.
— Какво прави?
— Срещнах се с няколко художници в центъра. — Тя му се усмихна някак отнесено, което му се стори странно,
сякаш не беше там. Виждаше я, но не можеше да я достигне. Изглеждаше призрачна и невероятно красива. Всички
обръщаха глави след нея, когато прекосяваха ресторанта, и веднага разпознаха Пол. Той беше легенда, където и да се
появеше, но Маги вече бе свикнала с това.
 Вечерята беше изискана, вкусна, но Пол забеляза, че Маги почти не докосна храната.
— Добре ли си? — отново попита той. През последните две седмици му се стори отслабнала. Изглеждаше
изключително, но той се притесняваше да няма здравословен проблем.
— Просто съм уморена — каза тя. Прибраха се в хотела, но не се любиха тази нощ. С влизането го потърсиха от
Токио и тя заспа преди разговорът му да приключи. На следващия ден им предстоеше дълъг полет до Лондон и той
реши да не я притеснява. Изключи осветлението и не забеляза навлажнената й възглавница, а после потъна в дълбок
сън. За него денят бе преминал чудесно, вечерта спокойно. Обаждането от Токио му донесе добри новини.
Очакваше с нетърпение срещите си в Лондон и състезанието в края на месеца. В Испания винаги бе звездата и
печелеше внушителни победи всяка година. Вярваше, че и тази ще се случи същото. Спонсорите му знаеха, че той ще
направи всичко възможно, за да спечели.
Маги стана първа и когато Пол се събуди, багажът й вече беше готов. Поръча му закуска, докато той взимаше
душ и се обличаше.
— Нищо не ядеш? — изненадано я погледна той.
— Ще ям в самолета — тихо отвърна тя и отиде да закопчае чантата си.
Тя беше готова точно когато и той стана готов. Какъв съвършен синхрон. Никога не го караше да чака. Той
повика пиколото да вземе чантите им и след пет минути бяха във фоайето.
Тръгнаха заедно по тротоара и тя каза нещо на пиколото, което Пол не успя да чуе. Не обърна внимание, когато
момчето остави куфара й настрани, но когато Маги пристъпи напред и махна на едно такси, Пол се стресна.
Погледна я изненадан.
— Къде отиваш? Колата ще ни откара до летището. — Сложиха куфара му в багажника на лимузината, но
нейният не беше там.
— Аз няма да дойда — тихо каза тя и го погледна в очите. — На това място напускам цирка. Прибирам се у
дома. Няма да гледам как се стараеш да се погубиш отново, Пол. Канада ми беше достатъчна. Мислех, че и за теб е
така, но съм грешала. Нищо не може да те спре. Никога няма да ти бъде достатъчно. Винаги ще има още едно рали,
още една смъртоносна авантюра, от която се надяваш да се измъкнеш жив. Някой ден ще загубиш, следващото
състезание, следващия път, някой ден, и не искам да съм там да го видя. Не мога. — Изражението й му подсказа, че
е категорична. Не плачеше, но мъката в погледа й го прободе повече от сълзи. Изведнъж разбра защо не беше
спорила с него на яхтата за ралито. Явно тогава бе взела решението и го беше премълчала. Познаваше я добре, но
беше пропуснал знаците.
— Маги, моля те… — започна той. — Позволи ми само да приключа с този договор. И без това остарявам. Ще
поговорим за това в Испания — продължаваше да я умолява той, но тя не помръдна.
— Не. Няма да говорим. Няма за какво. Знаеш какво искаш, аз също. Никога няма да си достатъчно стар, за да
спреш да рискуваш живота си. — Тя му се усмихна тъжно. — Но аз съм. Не искам да ставам свидетел на деня, в
който ще загубиш облога.
— Това няма да се случи — заяви той със самоувереността на опитен картоиграч.
— Все някой ден ще се случи. Не мога да причиня това на Ейдън. Той те обича. Аз също. Синът ми не
заслужава да загуби още един важен човек в живота си без време. Аз също.
Очите й се наляха със сълзи, когато отвори вратата на таксито и се качи. Пиколото постави куфара й в
багажника под невярващия поглед на Пол.
— Напускаш ли ме?
Тя го погледна през отворения прозорец на таксито и кимна.
— Обади ми се, когато остарееш достатъчно и спреш да се състезаваш. Но тогава може би вече ще съм
умряла. — Тя каза на шофьора да я закара на „Ла Гуардия“ и потеглиха, а Пол остана на тротоара да гледа смаян
след тях. После едва се качи в лимузината. Изглеждаше не на себе си.
Час по-късно той беше на летище „Титърбъро“ в Ню Джърси и се качи на самолета си. Едва поздрави
стюардесата и се стовари на мястото си. По лицето му се стичаха сълзи, когато излетяха за Лондон. Маги тъкмо се
бе качила на самолета за Чикаго. Получи съобщение от Пол, но не го прочете. Вече нямаше значение какво й казва.
Тя беше приключила. Колкото и да го обичаше, не можеше да му позволи да разбие живота й, което неизбежно щеше
да направи. Изтри съобщението без да го прочете и изключи телефона си. Затвори очи и се остави на болката.
Каквото и да й струваше, тя беше дотук. Пол трябваше сам да танцува танца със смъртта. Тя нямаше сили да го
гледа, нито да живее с него.
На летището в Чикаго изчака куфара си и спря такси на улицата. Когато се прибра вкъщи, включи телефона си.
Имаше още четири съобщения от Пол. Изтри ги всичките без да ги чете. Вече знаеше всичко, което имаше да й каже.
17
Маги се прибра с усещането за огромна празнота. Не искаше да вижда и да чува никого. Не се обади и на
Хелън, че се е върнала. Трябваше й време болката да заглъхне и да се върне към реалността. Този път се налагаше да
го направи съвсем сама, без помощ. Никой не можеше да й помогне. Трябваше да зарови някъде дълбоко чувствата
си, веднага. За нея той вече беше мъртъв, както преди трийсет години.
Изпрати съобщение на Ейдън, за да знае къде е, но не искаше да му обяснява какво е станало. Знаеше, че синът
й ще бъде съкрушен от решението й, но го правеше, за да спаси собствения си живот и дори този на Ейдън. Да
обичаш Пол Гилмор се оказваше смъртоносна опасност. Разбивач на сърца от най-лошия вид. Тя не можеше да си го
позволи.
През първата седмица излизаше на дълги разходки. Съобщенията валяха, тя продължаваше да ги изтрива и след
седем дни престанаха да идват. Явно беше разбрал, че тя няма да се върне. Знаеше, че не заслужава такава
забележителна жена. Разбра го за пореден път. Щом тя искаше свободата си, беше длъжен да й я даде, да я остави на
мира. Поне това. Тя беше го върнала от оня свят, а за отплата той разби сърцето й. Знаеше какво й беше нужно, какво
жадуваше, но не можеше да й го даде. Още по-лошото бе, че не искаше да го направи. Нуждаеше се от тръпката на
състезанията повече от нея и тя беше наясно с този тъжен факт. Пол се мразеше заради това, но не можеше да се
откаже. Ралитата бяха въздухът, който дишаше. Даваха му самочувствие на победител, увереността на безсмъртен,
безстрашен човек. Смъртта не означаваше нищо за него. Той беше най-храбрият и най-жилавият, и най-силният, и
най-дръзкият мъж, живял някога. Като малко момче беше толкова уплашен, когато баща му ги изостави без пукната
пара, а после и когато майка му умря. Оттогава се научи да се бори със страховете си и всеки път печелеше, или
беше близко до победата.
Но в крайна сметка Маги се оказа по-силната от него.
Една седмица след като се прибра, Маги се съсредоточи върху работата. Организира си срещи с художниците,
които беше харесала, направи си сайт и добави нови имена към списъка си. След няколко дни започна оживена
кореспонденция. Получаваше запитвания, отговаряше им и спечели четирима клиенти, готови да купят някои от
представените в сайта й картини. Първата си продажба осъществи две седмици след отварянето. Вече се чувстваше
по-добре. Беше разговаряла с Ейдън и му бе обяснила, че се е разделила с Пол. Това неизбежно го натъжи, но я
увери, че я разбира, и се надяваше някой ден пак да види Пол.
— Ако оцелее — уточни тя с горчивина. Беше повече тъжна и разочарована, отколкото ядосана. Пол я беше
излъгал, когато беше в лапите на смъртта. Веднага щом се съвзе обаче, се върна в играта.
Ейдън щеше да се прибере за пролетната ваканция през март, планираното им пътуване до Лондон отпадаше.
Маги нямаше причина да се връща в Европа. Колкото и да не й се искаше да признае, прекрасните дни на яхтата й
липсваха. На кого ли не биха липсвали? Щастливото време с Пол беше като рая на земята. Обичаше го, но знаеше, че
един ден това чувство щеше да заглъхне. Беше успяла преди, щеше да успее и сега.
След третата седмица у дома, Маги звънна на Хелън, за да й каже, че се е прибрала, и някак между другото
спомена, че се е разделила с Пол.
— Има ли смисъл да питам какво се случи?
— Няма значение. Изобщо нищо не трябваше да се случва. Просто неизживяна младост.
— Съжалявам, Маги.
— Аз също. — После разказа на Хелън за онлайн галерията си. Най-после я беше отворила и се чувстваше
горда.
Търсеше опорна точка в обикновените неща, които й бяха доставяли удоволствие преди. Беше спряла да живее
след смъртта на Брад, но след като срещна Пол в Европа, той стана център на вселената й. Сега трябваше да намери
сили в себе си и да реши къде би искала да живее. В Чикаго или в Лейк Форест, или може би в Ню Йорк. Чувстваше
се освободена да прави, каквото си иска. Колкото беше плашещо, толкова и вълнуващо. Липсата на Пол й
причиняваше тъпа болка, като от ампутиран крайник, но щеше да й се наложи да свиква с нея. Този път бяха
останали заедно година и половина, но вече всичко приключи. Беше решена да оцелее, независимо на каква цена.
В събота, седмица по-късно, Маги разглеждаше слайдове на нова творба, която предлагаше в галерията си,
когато Ейдън й звънна. Тя бе щастлива, че го чува, но той трескаво каза:
— Включи си телевизора, мамо. — Гласът му прозвуча необичайно остро. — Сега!
— Защо?
— Просто го включи. На спортния или новинарския канал. Сигурно го излъчват навсякъде.
— Мъртъв ли е? Не искам да гледам — тя внезапно осъзна за какво й се обажда.
— Просто го включи — настоя той. И тя го направи с нежелание.
На екрана на заден план се виждаше автомобилна писта и се чуваха пасове на испански и американски
коментатор, сякаш нещо ужасно се беше случило. Единият от тях беше известен пилот от миналото, а другият водещ
на спортно предаване, който често коментираше спортни събития.
— Не искам да гледам това, Ейдън — твърдо заяви тя.
— Само чуй какво казват, мамо.
Тя посегна да изключи телевизора и на екрана за кратко се появи снимка на Пол. Сигурно е загинал, помисли
си тя. Но коментаторът продължаваше да говори оживено, а тълпата скандираше името на Пол. Не се виждаха
линейки. Може би е само ранен. Тя продължи да гледа с любопитство случващото се на екрана. Двамата
коментатори изглеждаха развълнувани и водещият съобщи задъхан:
— За онези от вас, които се включват сега, тук ставаме свидетели на историческо събитие в автомобилния
спорт. Никой от нас не е виждал подобно нещо досега. Нали, Пит? — обърна се той към бившия пилот, който
потвърди думите му. Тълпата сякаш закрещя още по-силно. Маги се чудеше дали няма жертви на пистата. — Току-
що видяхме един от най-известните състезатели в историята на Формула 1 да се оттегля от надпреварата минути
преди старта „по лични причини“. Само преди три месеца той оцеля след като беше затрупан от лавина в Канада.
Интересно дали това не е причината. Това щеше да е първото му рали след инцидента. Час преди надпреварата той
подготвяше колата си и единственото, което знаем, приятели, е, че той излезе и обяви, че се отказва от надпреварата,
и дори го потвърди писмено.
— Ще бъде глобен за отказване в последната минута, което със сигурност му е известно. За трийсетте години,
през които се състезаваше, той бе известен с мотото: „Рискувай докрай, предизвиквам те, победителят получава
всичко“. Но случилото се днес надминава най-смелите ни представи. Спонсорите му ще прекратят договорите си с
него. Пол Гилмор, къде си? Феновете полудяха тук. Чуваш ги зад нас. Искат да знаят какви са тези „лични
причини“. До този момент е неоткриваем. Говори се, че си е тръгнал преди няколко минути. За онези, които гледат
от домовете си, това е разтърсваща новина за легенда като Пол Гилмор. Всички сме го гледали и знаем как се
състезава, правил го е и със счупени кости. — Коментаторите продължаваха да говорят и тогава Ейдън каза:
— Мамо, мисля, че се отказва заради теб. Яка глоба ще му ударят заради това.
— Той може да си го позволи — студено отвърна тя. — Може да е болен. Прави, каквото си иска. Може кракът
му отново да е загубил чувствителност и да не може да шофира.
— Не мисля. Трябва да е нещо наистина страшно, за да го накара да се откаже. Никога преди не се е случвало.
Прекалено голям състезател е, за да го допусне. — На това нямаше какво да каже, но не искаше да си губи времето в
догадки. Коментаторите се надпреварваха да съобщават версии. Според едната, може би беше получил психически
срив. Тогава тя изключи телевизора.
Загриза я любопитство, но нямаше да му изпраща съобщения и да го пита. Отказваше да отваря кутията на
Пандора отново. Явно имаше сериозна причина за оттеглянето му. Наближаваше обяд и тя продължи с програмата
си за деня. Захвана се да пише имейли на творците, които представяше.
После отиде на пазар, а към осем вечерта тъкмо си правеше бъркани яйца, когато чу, че получава съобщение.
Първо реши да го игнорира, после си помисли, че може да е от Ейдън с още новини за Пол. Беше от самия Пол.
Любопитството й надделя и тя се въздържа да не го изтрие. Отвори го и прочете:
„Току-що пристигнах тук от Мадрид. В Чикаго съм. Днес се пенсионирах“.
„Защо?“ — написа тя в отговор.
„Реших, че може би съм достигнал деветия си живот в Канада и предпочетох да се спра, докато още имам шанс.
И дойдох в Чикаго, защото ти живееш тук, а аз те обичам. Направих го заради теб, Маги, ако още те интересува.“
Тя не знаеше какво да отговори. Сълзи се застинаха по лицето й. Не искаше, но не можеше да промени
чувствата си. Не му вярваше. Сигурно щеше да намери друг начин да подлага живота си на риск, ако не се състезава.
Парашути. Алпинизъм. Все нещо щеше да бъде. Нямаше да може да се въздържи.
Пол бе мислил много за нея през последните четири седмици и се опитваше да реши какво да направи. И
когато стигна до пистата тази сутрин, решението дойде от само себе си. Беше толкова просто. Само трябваше да го
изрече. Стана много по-лесно, отколкото някога си бе представял.
„Сигурно не ми вярваш“ — той продължаваше да пише, защото тя не отговаряше. „На твое място и аз не бих
повярвал. Можех да спечеля това рали. Ти означаваш повече за мен. Спонсорите ми сигурно ще ме съдят. Не ми
пука. Долетях, за да те видя. Мога ли да се прибера вкъщи?“
Маги гледаше вцепенена екрана на телефона си. Не искаше да минава през всичко това отново. Канада почти го
уби. Ами ако отново й го причини?
„Тук съм“, само написа тя и четиресет минути по-късно на вратата й се позвъни. Отвори и го видя насреща си,
все още в състезателния екип, дори не беше се преоблякъл в самолета.
Изглеждаше сериозен, тя също. Стояха и се гледаха.
— Днес се записа в историята — каза му тя, все така несигурна какво точно става. Все пак го видя по
телевизора.
 — Знам — отвърна той и нежно я привлече в обятията си. — Направих го заради теб — пак повтори той.
— Вече го каза. — Преди месец го беше зарязала на тротоара пред хотел „Четири сезона“ с твърдото убеждение,
че постъпва правилно. Но не можеше да пренебрегне онова, което бе направил в Испания, независимо дали бе
заради нея или не. За него това беше огромна стъпка и изискваше изумителен кураж. Беше пилотирал автомобили
от дете и беше един от най-известните пилоти в света. — Благодаря — промълви тя с умиление. Той я целуна, а тя
го гледаше и не вярваше на очите си. Мъжът с деветте живота се прибра у дома. — Защо го направи? — попита го
тя, — когато накрая той спря да я целува.
— Вече имам какво да губя. Теб и Ейдън. Не искам да те загубя, Маги. — Тя също никога не би искала. Веднъж
се бяха загубили в младите си години и никой от двамата не искаше това да се повтори.
Нещо ги беше събрало първия път, същото нещо им помогна да се намерят отново. Маги не знаеше дали се
наричаше късмет или съдба, или щастлива случайност, но беше по-силно от тях. Знаеше колко голяма е страстта му
към опасните предизвикателства. Но беше взел съдбовното решение да се оттегли заради нея. Щом можеше да го
направи, дали пък не трябваше да му даде шанс. Погледна го и на мига разбра, че този път тя беше готова да се
хвърли в големия риск. Беше достатъчно смела да опита.
Той я последва в хола и седнаха на канапето в малката, семпла къща. Докато го гледаше, а съзнанието й изплува
образът на осемнайсетгодишното момче, което си бе тръгнало от нея, яхнало колелото си, и усмихнало й помаха
през рамо. Протегна ръце и го прегърна, притисна го към сърцето си.
— Добре дошъл у дома — нежно прошепна тя. Пол я целуна отново. И тогава Маги си помисли, че майка й бе
грешала. Понякога си струва, да чакаш лудите глави, защото накрая точно те най-добре умеят да съберат парчетата
на разбитото ти сърце.
Информация за текста
Издание:

Danielle Steel
Nine Lives, 2021

Даниел Стийл
Девет живота
Преводач Анета Макариева-Лесева
Бард, 2021
ISBN 978-619-030-101-1

П.С.