Грузинската литература

през V—XIII в.
Дълго след появата на писмеността в Грузия е широко
разпространено устното народно творчество — митовете,
епичните приказки, лирическите песни. С особена популярност
се ползва преданието за богобореца Амирани (двойника на
Прометей), похитителят на небесния огън, който за наказание
бил прикован на една скала в Кавказките планини. Преданието
за Амирани е изобразено на местните паметници на
материалната култура, а така също и в древногръцката
литература. Народната поезия продължава да съществува и след
появата на грузинската писменост, оказвайки й огромно
въздействие.
Наред с богатата народна поезия при грузинските племена,
очевидно, още преди нашата ера съществувала и писменост. Но
нейните паметници не са стигнали до нас: по всяка вероятност,
те са били унищожени от войнствената християнска църква в
периода на жестоката й борба с езичеството. Християнската
църква била нетърпима и безпощадна даже по отношение на
ересите, възникнали в недрата на самата християнска религия.
Така според сведенията на грузинските летописи изцяло били
унищожени „дяволските” съчинения на грузинския църковен
писател от V в. Мобидани.
Християнството става държавна религия в Грузия през
първата половина на IV в. (ок. 337 г.). От древните паметници
на грузинската писменост до нас са достигнали епиграфски
надписи от първата половина на V в. През 70-те години на
същия век се появява оригиналното литературно произведение
на Яков Цуртавели „Мъченичеството на Шушаник”, написано на
развития книжовен грузински език. Съвършенството на
книжовния език и стил на първите паметници на грузинската
църковна писменост както оригинална, така и преводна,
потвърждава с цялата си очевидност дълбоката древност на
произхода на тази писменост. Несъмнено, църковните писатели
използвали както дохристиянското грузинско писмо, така и
книжовния език.
Приемането на християнството изиграва положителна роля
в живота на грузинския народ. Грузия установява връзки с
водещите християнски държави на Изтока и Запада, което се
отразява благотворно на развитието на националната й култура.

1
 Историята на древно-грузинската литература условно може
да се раздели на три периода: от V до XI в. (периода на ранния
феодализъм), от средата на XI в. до втората четвърт на XIII в.
(периода на развития феодализъм) и XIII—XVIII в. (периода на
късния феодализъм).
Грузинската литература от началния период, от V до XI в.,
носи религиозен характер, определящ се от условията на живот
на грузинските племена. На грузинските племена, така както и
съседните арменци и албани, им се налага да отблъскват
многобройните чуждоземни поробители. За преобладаващото
влияние в Задкавказието и в частност в Грузия през IV—VII в.
си съперничат Източно-Римската (Византийската) империя и
Сасанидска Персия. През втората половина на VII в. Грузия
попада под владичеството на арабско-мюсюлманските
завоеватели. През XI в. в страната нахлуват селджуките.
Християнската църква в раздробената, разединена страна е
фактически единствената обединена и организирана за онова
време сила, значителна опора в борбата против външните
врагове. Построената на феодално-йерархически начала
грузинска християнска църква оказва решаващо влияние върху
обществения мироглед и върху развитието на цялата грузинска
култура.
Практическите искания на църквата стимулират
преводаческата дейност на грузинската християнска общност.
На грузински език се превежда Библията („Псалтир”,
Евангелията и др.). Канонически грузинската църква признава
преводите в редакция на Георги Светогорец, или Атонски (1009-
1065). Преводите се правят предимно от гръцки и сирийски
езици.
Широки литературни връзки се поддържат с християнския
свят чрез чуждестранните грузински манастири в Палестина, в
Синай, Атон, Черна гора (в Сирия, около Антиохия), в
Петрицони или Бачково, в Кипър и в други места. Книжовно-
литературната дейност се осъществява и в многобройните
манастири в самата Грузия. В някои от тях — Гелатския
манастир (Западна Грузия) и в Икалто (Източна Грузия) — са
създадени семинарии и академии. Семинария съществува и при
Петрицонския манастир (Бачковския).
Още в началния период на грузински език е преведена
почти цялата основна общохристиянска литература, по-
специално съчиненията на такива видни църковни писатели
като Василий Кесарийски (Велики) - IV в., Григорий Назианзин
(Богослов) - IV в., Ефрем Сирин (Афрем) - IV в., Григорий
Нисийски - IV в., Йоан Златоуст IV—V в., Кирил (патриарх на
2
Александрия) - V в., Максим Изповедник - VII в., Йоан Дамаскин
- VIII в., патриарх Фотий - IX в. С голяма популярност в Грузия
се ползват преводите на съчинения като „Физиолог” (превод от
арменски език), „Духовна ливада” на Йоан Мосх (превод от
арабски). Някои особено важни паметници били превеждани по
няколко пъти (например, отделните части на «Източникът на
знанието» на Йоан Дамаскин са преведени три пъти). Преводите
с изключение на книгите на Библията, се приспособявали към
местните обществено-политически и културни нужди, в тях не
рядко били внасяни съществени изменения; преводните
текстове получавали грузинска украса, били съхранявани
специални грузински редакции на известни произведения на
чуждестранни автори. На грузински език се съхранявали
немалко преводи, оригиналите на които са изгубени, и по този
начин с помощта на грузинските материали се запълват дупките
в общохристиянската, по-специално византийската литература
(например, съчиненията на Иполит Римски, „Тълкувание на
„Еклесиаст” на Митрофан Смирненски). Грузинските материали
помагат да се разбере характера на литературната дейност на
крупния византийски писател Симеон Логотет (Метафраст), а
така също на крупния византийски писател Йоан Ксифилин,
сведенията за който първо били съобщени от проф.
К. С. Кекелидзе.
Преводи се правели не само от чужди езици на грузински,
но и от грузински на чужди езици (на гръцки, арабски). Така от
грузински на гръцки е преведена известната „душеполезна”
повест „Мъдростта на Балавар” от Евтимий Светогорец (955—
1028). Гръцката версия на тази повест стои в основата на
всичките й европейски редакции, в това число и на руската
версия.
На Евтимий Светогорец се приписват и преводите от
грузински на гръцки на „Абукури” и редица други, за
съжаление, неизвестни нам литературни произведения.
Грузинският елемент, така както и славянският и
арменският, изиграва определена роля в създаването на
общохристиянска литература на гръцки език. Съгласно теорията
на Нуцубидзе — Хонигман (към тяхното мнение се
присъединяват редица грузински и чуждестранни специалисти)
автор на така наречените ареопагитски книги, изиграли
огромна роля в развитието на теологично-философската мисъл
както през Средновековието, така и през епохата на Ренесанса,
следва да смятаме Петър Ивер, т. е. Петър Грузинеца, сирийски
епископ от V в. Според гръцки източници, един от най-верните
последователи на византийския философ Йоан Итала бил
3
„някакъв абхаз”, т. е. грузинец, вероятно, както е предполагал
Н. Я. Марр, това бил грузинският философ Йоан Петрици (XI—
XII в.).
През XI—XII в. голям размах достига грузинската
философско-богословска литература, отговаряща според думите
на Н. Я. Марр, на „най-новите течения на философската мисъл”.
Първоначално Евтимий Светогорец, а след това особено
плодотворно Ефрем Младши (ум. ок. 1103) и Арсен Икалтоели
(ум. ок. 1125) превеждат и коментират разни богословско-
философски съчинения на „отците” на християнската църква.
Така Ефрем Младши превежда и коментира «Източникът на
знанието” на Дамаскин и „Ареопагитика”. По думите на
грузинския автор „тези преводи се правят, за да могат синовете
на църквата, въоръжени с богословските познания, да
противостоят на външните (т. е. светските) философи и да ги
сразят със собствената им стрела”. Йоан Петрици (ум. ок. 1125)
се обръща непосредствено към античните гръцки философи
(към Аристотел, Платон и др.) и към неоплатониците. По-
голямата част от литературното наследство на Петрици не се е
запазило. От него са се съхранили някои от неговите преводи,
като например „За природата на човека” на Немезий Емески и
„Богословските начала” на Прокъл (Прокъл Диадох), на който
Петрици съставя собствени обширни „тълкувания”,
надвишаващи по обем текста на оригинала. Там той развил свои
философско-богословски, неоплатонически възгледи. Поради
неговото религиозно свободомислие Петрици е подложен на
гонения от страна на византийската и грузинската църкви
(Петрици получава образованието си в Константинопол, и освен
това там влиза в кръга на Михаил Псел и Йоан Итала).
Различни религиозно-философски трудове на представители
на грузинската философско-богословска школа (Арсен
Икалтоели, Йоан Петрици) се превеждали на арменски език през
XII—XIII в.
В древна Грузия се увличали по-специално по преводите на
агиографска литература. Съхранени били голямо количество
синаксарни и минейни агиографски сборници1 както в прости,
така и в преработени, метафразирани (преразказани) редакции.
В Грузия най-широко разпространение имат преводите на
апокрифната (тайна от църквата, неразрешена л-ра) литература.
През X в. била въведена църковна цензура за борба против
проникването на еретическо-апокрифни книги. На грузински
1
Синаксарни означава "житиеписни", а Синаксар или Синаксарник е буквално - Житие
или Жития на светии. Минейни в този случай е жития на светии по месеци, а Минейник е
богослужебна книга с службите от месечния цикъл. От гр. ез. "минас" е месец.

4
били превеждани също така и историографски съчинения,
например хрониките на Георги Амартол (Грешник), църковно-
юридическите паметници („Великия Номоканон”2 на патриарха
Фотий) и др. (Номоканон – закон, правило).
Почти паралелно с преводите се заражда и бързо се развива
самобитна оригинална грузинска църковно-религиозна
литература, насочена към живота, идеологическите и
практически нужди на християнската общност. Това била
предимно агиографска (мартирологическа и житийна) или по-
скоро историко-биографична повествователна литература,
включваща значителни елементи от белетристиката и
историографията. Въпреки известната ограниченост на
агиографския жанр със специфичните похвати на писмото,
житийните произведения съдържат богат историко-битов
материал, в който нерядко се отразява борбата на грузинския
народ против чуждоземните завоеватели.
Най-древният грузински паметник на художествената
проза се явява агиографската повест на Яков Цуртавели
„Мъченичеството на Шушаник”, написана между 475—484 г. В
нея на отличен книжовен език се разказва за злополучната
съдба на жената на картлийския управител Варскен. Подбуден
от користни политически цели Варскен преминал на страната
на персийския шах, отричайки се от християнската религия,
приел маздеизма и решил да подтикне към родоотстъпничество
членовете на своето семейство. Шушаник рязко отхвърлила
искането на мъжа си, за което я подложили на жестоки
мъчения, от които тя умряла през 475 г.
Яков Цуртавели, който бил личният духовник на Шушаник,
рисува жив образ на решителна, силна и волева жена. Авторът
използва много описания, сравнения, съпоставки, метафори и
др. Преданата на своята вяра и народ, строга и избухлива, но
великодушна Шушаник, той противопоставя на образа на
изменника и вероотстъпника, жестокия и свиреп сподвижник
на персийския шах - Варскен. "Мъченичеството на Шушаник" е
ценно и като историографски паметник. В произведението са
отразени много страни от политическото, икономическото,
социалното и религиозно-културното състояние на Грузия в
периода на персийското владичество, в него се съдържат също
интересни битови подробности.
Към епохата на персийското владичество се отнасят също и
мартиролозите на Евстатий Мцхетели, Абибос Некресели и
Ражден Първомъченик. Последните две произведения са
2
Сборник с църковни канони и граждански закони, свързани с църквата, бита,
семейството.

5
достигнали до нас чрез преработени редакции от по-късен
период.
С тежките времена на арабско-мюсюлманското господство
са свързани мартириките на Або Тбилели (с автор Йоан
Сабанисдзе, VIII в.), на Константин-Кахи (IX в., от неизвестен
автор), Михаил Гоброн (с автор Стефан Мтбевари, X в.) и др.
Най-добрата от тях се явява «Мъченичеството на Або Тбилели».
Або Тбилели е измъчван през 786 г. Йоан Сабанисдзе, авторът
на «Мъченичеството...» — е съвременник на описаните от него
събития, трезв обществен мислител и изкусен писател. Повестта
се състои от четири глави. В първата накратко е обрисувана
картината на политическото и религиозно-моралното състояние
на Картли в периода на арабското владичество, разобличават се
коварните похвати прилагани, за да бъдат принудени
грузинците да се отрекат от религията на своите предци и да
приемат мюсюлманството. Заявявайки с гордост, че Грузия —
изконно християнска държава, не отстъпва по нищо на
Византия, Сабанисдзе с болка в сърцето отбелязва, че под
арабско-мюсюлманския гнет тя поема по опасния път на
религиозно-морален упадък, че част от нейното коренно
население, обхванато от ужас: „се колебае като тръстика от
силни ветрове”. И точно в този критичен момент се появява
човек с чужда вяра и народност, иракчанин и мюсюлманин Або,
който доброволно се присъединява към угнетените грузинци,
като показва пример за изключително мъжество и саможертва.
Във втората и третата глави се разказва за пребиваването на
Або в Грузия, как той приема християнството и за
мъченическата му смърт в Тбилиси от ръката на арабския емир.
В четвърта глава Сабанисдзе използва мъченическата смърт
на Або Тбилели, за да представи нагледен образ на политическия
живот в Грузия през VIII в. Според замисъла на Сабанисдзе
примерът на Або трябвало да пробуди в широки слоеве от
населението ненавист към поробителите. Сабанисдзе рязко
въстава против безпощадните насилници, „опиращи се на голия
меч”, т.е. на груба военна сила. Той смята, че примера за
моралната издържливост и мъченичеството на Або Тбилели
трябва да съживи и укрепи всички слаби и колебаещи се, да
пробуди духа на верността към народа, непримиримостта към
жестокия, коварен враг на християнството в Картли.
Последната глава на повестта представлява сама по себе си
тържествено-риторичен химн в чест на новия мъченик,
защитник на християнството и застъпник на грузинците.
Крупният писател и мислител Йоан Сабанисдзе разгръща
широко рамката на агиографската литература.
6
«Мъченичеството...» е написано на възвишен, отчасти украсен
литературен език.
Съдейки по достигналите до нас паметници, сравнително
по-късно се появява разновидността на агиографската
(житийната) грузинска литература, така наречените „жития и
деяния”. За най-древно от тях е смятано «Житие и деяние на св.
Нина», «просветителката на грузинците», появило се през VIII—
IX в. Известни са също и няколко негови преработени редакции
от XI—XII в. Всички те са наситени с псевдо-исторически,
приказно-легендарни и очевидно фантастични разкази за
живота и делата на някаква пленница от Кападокия,
покръстила племената в Източна Грузия. В „Житие и деяние на
св. Нина” намира отражение развиващия се през XII в. култ към
жените.
В началото на X в. Василий Зарзмели описва делата на своя
дядо Серапион Зарзмели, основателят и настоятел на Зарзмския
манастир в Самцхе (в южната провинция на Грузия). Авторът
отделя много внимание на социалните и битови страни на
живота на населението от Самцхийския край. Той отбелязва
неприятните отношения, съществуващи между църковно-
монашеската и светската общественост. Василий Зарзмели не
скрива явната враждебност на християнството към монасите,
придобиващи най-добрите участъци земя за своя манастир.
Класически образец на грузинската житийна литература е
«Житие на Григорий Хандзтели» на Георгий Мерчуле, написано
през 951 г. Авторът не се ограничава с традиционната житийна
форма на изложението на своя герой, проявявайки «широк
кръгозор и самобитен интерес с обкръжаващия свят»
(Н. Я. Марр). Това е света на Тао-Кларджети (южногрузинските
провинции) с неговия сложен социално-политически живот. Тук
в Тао-Кларджети се установяват грузинските Багратиони,
решили да изоставят Тбилиси на арабско-мюсюлманския гнет и
търсещи убежище в непристъпните райони на южното
Причерноморие. Малкият град Артануджи става столица на
държавата на Багратионите, център на национално-
обединителни сили на Грузия, културен и просветителски
център. Главният персонаж — Григорий Хандзтели (759—861) —
крупен деятел на Тао-Кларджети, църковен просветител,
строител, организатор на манастирския живот и пионер на
книжовното дело в новите условия. Описвайки подробно
биографията на Григорий и неговите ученици, авторът описва
важните събития, свързани с историята на неговата страна, и
което е забележително, характерните социално-битови страни от
живота на светското феодално общество, внася в житието
7
редица изцяло композиционно завършени, самостоятелни
новости на романтическото съдържание.
Мерчуле идеализира и пропагандира самият краен
аскетизъм, жестокото умъртвяване на плътта. Освен това той
проявява жив интерес към чисто материалната страна на
живота на обществото, и изобразява реалистично много
характерни подробности от бита и природата. Писателят
противопоставя разпуснатите нрави на своеволните,
самовластни светски феодали на суровия аскетизъм и
затворничеството на монасите, тези „доброволни мъченици на
Христа”. Отделните църковни служители и светски феодали са
обрисувани с голямо майсторство.
В „Житие на Григорий Хандзтели” е ярко изразено
религиозно-националното самосъзнание. Той първи използва
думата „Грузия” (Картли). В „Житието...” четем: „Грузия се смята
за обширна страна, в която църковната служба се извършва и
всички молитви се отправят на грузински език” (грузинският
език бил езика на църковната служба и писмеността за всички
картвелски племена). Езикът на Георгий Мерчуле е образен,
колоритен, ненадминат в грузинския църковно-литературен
език.
Съхранили са се още редица паметници на оригиналната
грузинска житийна литература, например „Житие на Евтимий
Светогорец (Атонски)” и „Житие на Георгий Светогорец
(Атонски)”. Първото е дело на самия Георгий Светогорец, а
второто на Георгий Мцире, ученик и сподвижник на последния.
Евтимий и Георгий Светогорци са известни деятели на
грузинската култура от X—XI в., живеещи в Атон (Гърция).
Евтимий е основоположник на грузинската атонска литературна
школа. Георгий е негов последовател. Те също така са и
талантливи писатели и изключително плодовити преводачи от
гръцки на грузински език на най-важните паметници на
византийската религиозна литература. Евтимий също се
занимава с преводи от грузински на гръцки език, той е автор на
оригиналното произведение със аскетично съдържание на
гръцки език („Правила за отшелника”).
Житията на Светогорците са забележителни и в
литературно, и в историографско отношение. В тях, в частност,
се разобличават замислите на византийските кръгове, упорито
домогващи се до превземането на Иверския (грузински)
манастир на Атон и към насилствено изгнание на неговите
законни собственици. (Очевидно, именно това обстоятелство е
имал предвид ктитора на Петрицонския манастир, великия
наместник на Византийската империя Григорий Бакуриани,
8
забранил да се допускат гърци в неговия манастир.) Житията са
пропити с чувство на пламенен патриотизъм. Особено вълнуващ
литературен документ представлява внесеното в житието на
Евтимий клетвеното слово на братството на Иверския манастир
в защита на „грузинското дело”, в защита на техните църковно-
религиозни и национално-културни права.
Висока степен на развитие в Грузия достига
химнографията. Обредните, литургично-богослужебни
песнопения като цяло били преводни. През VIII в. се появяват
първите оригинални грузински паметници на химнографската
литература (например, четвъртата глава на „Мъченичеството на
Або Тбилели” на Йоан Сабанисдзе).
Към X в. се отнася и забележителното химнографско
произведение на Синайския писател Йоан-Зосим „Похвала и
славословие на грузинския език”. Авторът на „Похвалата...”, е
вдъхновен от „дълбочината и изяществото”, както сам казва, на
родния език, виждайки неговото незавидно („унижено”)
положение сред господстващите тогава световни езици,
предсказвайки му бъдещо „тържество” и обновление в целия му
блясък.
Един от първите химнографи вероятно бил Григорий
Хандзтели, основоположник на книжното дело в Тао-Кладжети.
През X в. известност придобиват плеяда талантливи
химнографи, пишещи своите песнопения както в римична
проза, така и в стихове. Йоан Мтбевари, Йоан Минчхи, Микел
Модрекили и други църковни писатели съчиняват стихове в чест
на отечествените и вселенски сили, а също и на библейските,
предимно новозаветните теми. Те използват различни размери,
предимно дванайсет стъпни ямбични (двусрична стъпка,
състояща се от кратка и дълга сричка). През втората половина
на X в. Микел Модрекили съставя достигналият до нас във
фрагменти голям сборник с песнопения, снабден с нотни знаци.
Крупни химнографи били Евтимий и Георгий Светогорци.
Георгий съставя огромен сборник с песнопения („Минея”) за
цяла календарна година. През XII в. цар Давид Строител (1089—
1125) написва „Покаяно песнопение”, пропито с дълбоки
чувства на религиозно настроения човек-хуманист.
Химнографите просто изразяват своите религиозни и
понякога религиозно-патриотични чувства. Но грузинските
религиозни стихове в по-голямата си част по форма са
изкуствени и тромави. Това се обяснява с факта, че ямбичния
размер, заимстван от Византия, се съчетава зле с грузинския
език. Някои грузински химнографи успешно прилагат
размерите на родната, народна поезия. Така Йоан-Зосим
9
използва осем стъпен народен размер, разновидност на
шаирите, вид полустишие на шестнайсетстъпен стих,
увековечен в грузинската поезия от гения Руставели. Друг, също
синайски химнограф, Филип (X в.), написал в размера на шаири
така наречения висок вид (4+4+4+4) със съответната ритмика и
рими, макар и все още примитивно, песнопение в чест на
Богородица. С тази ритмовка е и песнопението на Стефан
Сананоисдзе (X в.).
Следва да споменем и агиографската поема
„Мъченичеството на Микел Савински” от неизвестен автор-
преводач от IX или X в.; тя е написана в свободен стихотворен
размер и има романтичен характер.
Използвайки за пръв път в църковната литература
народните стихотворни размери, грузинските химнографи сами
оказват по-нататъшно влияние на формирането на грузинска
светска поезия.
Проповедническите интереси на християнска Грузия
способстват за развитието на църковно-полемическата
литература, първоначално насочена срещу монофизитството,
като например католикосите Кирион (VII в.) и Арсений (IX в.).
Големият сборник на Арсений Икалтоели «Догматикон» («Код на
догматиците») съдържа много полемически статии (ок. 1050—
1125).
В древността голям успех придобива грузинската
проповедническа литература. Най-известен в тази област е Йоан
Болнели (X в.), наричан грузинския Златоуст поради своите
съдържателни нравоучителни проповеди на библейски и
житейско-битови теми.
Собствената историографска литература на Древна Грузия
е представена от редица важни паметници от XI—XII в.
(Леонтий Мровели, Джуаншер, Сумбата син Давидов, Арсений,
историците Давид Строителя и царица Тамара, имената на
които са останали неизвестни). Всички грузински летописци и
историци без изключение развиват идеята за обединение на
страната и за единовластие, осъждайки княжеското своеволие,
феодалните разпри и вътрешните раздори.
Общественият строй на Грузия през XI—XII в. приема
формата на настъпващият, развит феодализъм. Успешно
отразявайки натиска на външните врагове и достигайки
определен прогрес при сплотяването на вътрешните
центробежни сили, страната тръгнала по пътя на обединение и
пълна политическа самостоятелност. В епохата на управленията
на Давид Строителя (1089—1125), Георгий III (1156—1184) и
царица Тамара (1184— 1213) Грузия не само се освобождава от
10
чуждоземната зависимост, но като силна феодална държава,
започва да играе голяма роля в историята на народите от
Близкия изток. Едновременно били сломени сепаратистките
амбиции на местните родови феодални благородници, а
църквата бива реорганизирана и подчинена на светската
държавна власт. През 1122 г. Тбилиси отново става политически
и културен център на обединената държава. В живота на
грузинския народ това бил период на подем на неговите
материални и духовни сили. През тези години били създадени
монументални паметници на архитектурата, много
произведения на живописта, каменоделското изкуство,
художествения занаят и д.р.
В Грузия през това време се отбелязва сравнително висока
степен на науките, обществено-политическата и философско-
богословската мисъл, в значителна степен освободена от
църковната догматика и схоластика. Голямо развитие получава
книжното дело, словесното изкуство. Наред с по-нататъшното
развитие на религиозната писменост, не по-късно от началото
на XII в. се заражда и скоро процъфтява светската литература,
особено поезията.
През XII век е класическият период в историята на
грузинската средновековна култура. Светската литература от
този период, изразяваща не задгробни мистични идеали, а
земни, реални и в същото време високо нравствени, възвишени
човешки стремежи, носи изцяло самобитен характер, макар и
да се развива в условията на тясна взаимовръзка с
литературите на съседните страни, на първо място с персо-
езичната литература на мюсюлманският Изток. През XI—XII в.
на грузински език биват преведени творбите на античните
гръцки писатели и видните произведения на персийско-
таджикските и азербайджанските поети, в това число «Шах-
наме» на Фирдоуси, «Вамек и Азра» на Унсури, поемите на
Низами Ганджеви (поне, «Лейли и Меджнун», «Хосров и Ширин»,
«Искандер-наме»), «Вис и Рамин» на Гургани и др. Въздействието
на високо развитата национална грузинска култура през XII в.
намира отражение в творчеството на Низами и Хагани. От
литературното наследство на грузинската класическа епоха
много е изгубено в резултат на катастрофални събития през
следващите векове (монголските нашествия). При все това,
съдейки дори по запазилите се не много на брой паметници на
древно грузинската светска литература, можем да кажем че тя е
била разнообразна и богата.
Един от първите паметници на древно грузинската светска
литература е приказно-приключенската повест «Амиран-
11
Дареджаниани», в известна степен съответстваща на легендата
за богобореца Амирани. В нея се разказва за фантастично-
приказните приключения на пехливанина (бореца) Амирана
Дареджанисдзе, неговата дружина и други доблестни витязи
(богатири, герои). Отделните разкази са обединени чрез обща
фабулна нишка и обща сюжетна завръзка. На фона на
различните приключения ярко е обрисуван главният герой —
Амирани Дареджанисдзе, гордия и могъщ юнак, верен и предан
слуга на своя господар и покровител, борец против злите сили и
коварните хора, победител на високомерни великани и страшни
чудовища, застъпник на събратята си, покровител на слабите и
немощните, защитник на женската чест. В повестта се
идеализира физическата сила на витязите, тяхната нравствена
безупречност. Въпреки цялата фантастичност, в нея правдиво
са отразени социално-политическите и морално-етическите
проблеми на грузинското общество от това време. Повестта е
написана на обикновен, образен език, съществено отличаващ се
от езика на църковната литература. Авторството на повестта се
приписва на някой си Мосе Хонели.
В първата половина или в средата на XII в. Саргис Тмогвели
превежда от персийски известната поема на Гургани «Вис и
Рамин» (на грузински — «Висрамиани»). В своята основа
сюжетът на поемата «Вис и Рамин» има много общо със сюжета
на известният средновековен роман «Тристан и Изолда». И в
грузинската поема «Висрамиани» красиво и образно се разказва
за нежната любов.
В двора на грузинските царе през XII в. придворните
историци писали хроники и исторически съчинения, учените-
законоведи обосновавали божествения произход на царската
власт, на тържествени дворцови приеми поетите-одописци
четели високопарни, но изящни панегирически стихове.
Крупни поети-одописци през XII в. били Шавтели и
Чахрухадзе. Йоан Шавтели е автор на панегирическата поема
«Абдул-Мессия».
Продължават споровете за това, кой се крие зад името
Давид Строител или Давид Сослани (мъж на Тамара). Шавтели
фино възпява своя благодетел-патрон, и в нарочно
приповдигнат тържествен стил рисува неговия образ. Според
одописеца, предмет на неговите хвалебни стихове е
божественото провидение, застанало над главата на грузинската
държава за страх на «басурманам» и на други чуждоверци и за
радост на християнския свят. Одата на Шавтели носи силно
отпечатък на църковно-религиозната мисъл, езикът на поемата
в значителна степен е изкуствен, книжно-архаичен.
12
 Чахрухадзе съставя сборник с хвалебствени слова под
названието «Тамариани». Прославяйки царица Тамара и нейния
съпруг Давид Сослани, авторът развива идеята за
предвечността на грузинската царица и нейната свещена мисия
по спасяването на християнското човечество. В панегирическия
тон на «Тамариани» е отразена определена степен на развитие
на държавната мисъл в тогавашна Грузия. По думите на
Н. Я. Марр, «в одите на Чахрухадзе се е съхранил паметник на
огромното значение в историята на развитието на грузинската
държавна мисъл. Стихотворенията, естествено, били
съчинявани за възпяване на царицата, но личното възпяване
силно е пропито с ярки искри на тържествуващия
патриотизъм... Той неволно предава съвременното настроение
на прогресивното грузинско общество, което не е отрязана от
народните слоеве каста ».
В глава VI на «Тамариани», в своеобразна фрагментарна
медитация, се разказва за любопитна, но загадъчна история на
неизвестния поет-рицар, поет-скиталец, извършил околосветско
пътешествие. След като напуска Грузия, той започва
пътешествието с Персия, където чете стихове пред персийския
шах, пребивава в Китай, Индия, Тюркистан. По обратния път
стига Волга. Спускайки се надолу по течението й и
преодолявайки хазарските (южно руски) степи, той се отправя
по море към Византия. Обикаляйки средиземноморските
страни, Египет и Аравия, посещавайки мюсюлманските
свещени места, забогатявайки и женейки се, поетът-
пътешественик решава да се върне през Месопотамия в
родината си. Пратеници от Багдад известяват за неговото
връщане. Но, стигайки в Бард, столицата на Азербайджан,
скиталец по неизвестни причини се връща обратно и изчезва
безследно. Обхванат от дълбока скръб от вестта, авторът-
повествовател възкликва: «Когато си спомням за това
[произшествие], не знам, какво да правя, и съм готов да избягам
в пустинята». В текста на оригинала поета-скиталец се нарича
събрат на поета-повествовател. Няма никакви други сведения
за него. Тази фрагментарна размисъл в поемата на Чахрухадзе
представлява сама по себе си не разгадана, още по-интересна
история за неизвестен грузински поет-пътешественик от XII в.
Поетическият език на Чахрухадзе е величествен и виртуозен.
Широката начетеност и ерудиция на одописците Чахрухадзе и
Шавтели, нагледно илюстрира високата книжна култура на
Грузия през XII в. Одите на Чахрухадзе и Шавтели са написани
в дванайсетстъпен размер, наричан впоследствие чахрухаули;
той е с богата вътрешна и външна рима.
13
 Най-известното произведение на грузинската поезия от
класическата епоха е поемата Шота Руставели «Витязът
(богатирът) в тигрова кожа». Много малко достоверни
биографични сведения за Руставели са се съхранили. Главният
източник на историко-литературни сведения за «Витязът в
тигрова кожа» и за неговия автор има в пролога на поемата.
Шота Руставели посвещава своето произведение на царица
Тамара, възпявайки нея и мъжа й Давид Сослани във
встъпителните строфи (3—4). Това посвещение дава ключ към
датировката на поемата: тя би могла да бъде написана не по-
рано от края на 80-те години на XII в. и не по-късно от първото
десетилетие на XIII в. В пролога два пъти (строфи 7—8) се
споменава автора на поемата: Руставели (по-точно — Руствели),
което означава «собственикът на Руставските земи» (Руставския
замък) или «произхождащ от Рустав». Името на поета - Шота е
цитирано литературни документи от XIII—XVII вв.
На колоната в грузинския манастир св. Кръст в Йерусалим
и до днес се е съхранил портрет на Шота Руставели с надпис. От
този надпис на Шота се приписва честта за реставрацията и
фреските в манастира. В други документи, отнасящи се до
същия манастир, Шота Руставели е наречен държавен
ковчежник. В манастира се съхранява паметна плоча за него,
датираща от първата половина на XIII в. През 1960 г.
експедиция грузински учени открива в манастира Св.Кръст
оригинал на портрета на Руставели. Той е изобразен на портрета
като мъдър старец, в дрехи на светски велможа, както и
подобавало на държавния ковчежник на царица Тамара.
Сюжетът на поемата е необичайно динамичен, наситен с
напрежение и драматични ситуации; авторът избягва
сюжетните повторения и повторенията, характерни за епично-
повествователния жанр. Старият, именит цар Аравии Ростеван,
нямайки син-наследник качва на престола своята дъщеря,
красивата и умна Тинатин, хранеща любов към славния рицар-
пълководец и царедворец Автандил. Веднъж по време на лов
Ростеван и Автандил срещат при един ручей тайнствен,
обхванат от мъка обвит в кожи витяз (богатир). Всички техни
опити да поговорят с него пропадат, той изчезва безследно.
Огорченият цар е обхванат от униние. Тогава Тинатин заръчва
на своя възлюбен рицар, да прави да струва, но да намери
загадъчният чужденец. Автандил с охота се заема да изпълни
заръката на царицата. След дълги и тежки странствания той
намира загадъчният витяз на име Тариел. Витязът разказва на
Автандил своята печална история: той е потомък на царски род
и амирбар (военачалник и адмирал) на индийския цар
14
Парсадан, изтерзан от страстна любов към слънцеликата царица
Нестан-Дареджан. Съдбата не била благосклонна към
влюбените. Цар Парсадан решил да даде Нестан-Дареджан за
жена на хорезмийския цар и да го обяви за наследник на трона,
макар че по право наследник трябвало да бъде Тариел. Нестан-
Дареджан уговорила своя любим да убие съперника и да
превземе властта. Но царкинята е обвинена в любов към
метежник и е подложена на жестока участ: след жесток побой,
тя тайно е изведена извън Индия. Тариел тръгнал да търси
любимата, но без успех. Изгубил всяка надежда, че ще я намери,
той напуска страната, уединява се и живее в една пещера.
Автандил се побратимява с Тариел, утешава го, обнадеждава го
и се отправя в търсене на Нестан-Дареджан. Накрая открива
следите й. Нестан е заключена в непристъпната крепост
Каджети. Тариел и Автандил със съдействието на трети
побратим, Придон, превземат крепостта, освобождават Нестан
и се връщат в родния край. Тариел се жени за жени за Нестан-
Дареджан, Автандил за Тинатин. Мирно и хуманно, те
управляват своите страни, и народите им благоденстват.
Въпреки сложния сюжет, «Витязът в тигрова кожа» — е
композиционно цяло поетично произведение, в което изкусно се
съчетават два основни цикъла разкази (индийски и арабски) и
отделни епизоди (историята на цар Придон, търговската страна
Гуланшаро и др.). Руставели майсторски разкрива характерите
на своите персонажи, техния духовен свят. Дълбоката
психологическа характеристика на героите и проникновено
излагане на вътрешната същностна явлението — ярка черта на
творческото новаторство на Руставели.
В поемата е представена цяла галерия от живи,
художествено-правдиви образи — мъже и жени, самоотвержени
борци за тържествуване на справедливостта по земята.
Главната героиня на поемата, целомъдрената, добродетелна и
кротка Нестан-Дареджан е обхваната от яростта на тигрица, от
метежния дух на протеста, когато узнава че я чака брак по
принуда. По мъжки тя понася заточението си в крепостта
Каджети, която олицетворява тиранията, зверствата и земния
мрак. Титаничните усилия, непоколебимата вяра в тържеството
на справедливостта, самоотвержената борба за нея, тримата
благородни побратими успяват да постигнат пълна победа:
Каджети е разрушена, Нестан-Дареджан е измъкната от «пастта
на змията»; справедливостта тържествува:
Издига се слънце над земята, бездната на мрака
просветляла,
Злото е убито с доброта, добротата няма край.
15
 Тази оптимистична, жизнеутвърждаваща идея за победа на
справедливостта над произвола, доброто над злото стои в
основата на поемата «Витязът в тигрова кожа»: човек е длъжен
да се опитва, да придобие пълно щастие на земята.
Разгръщайки сюжета на поемата си в огромен мащаб,
правейки персонажите й представители на различни народи, в
това число и на измислени, Руставели се показва като дълбоко
самобитен, национален поет. В 9-та строфа на пролога се казва:
«Тази персийска [прозаическа] повест, преведена на грузински
език, намерих и предложих тези стихове». Всички опити да се
намерят признаци на заимстване на сюжета «Витязът в тигрова
кожа» се оказват напразни – нито в персийската нито в друга
литература има аналогичен сюжет. Вероятно Руставели
използвал широко разпространени в средновековната (а
нерядко и в по-късната) литература похвати на сюжетна
маскировка, за да скрие, очевидно съдържащите се в поемата
му явни намеци на събития от неговото време, а може би за да
избегне изрично наричане на свои обществени и философски
мисли. При все това, Руставели разкрива художествено
правдиво разнообразната и сложна действителност в Грузия
през XII в., както и своите религиозно-философски и социални
възгледи.
«Витязът в тигрова кожа» е вълнуваща поема за любовта и
преклонението пред жената. Още през 1910 г. Н. Я. Марр
отбелязва, че «култът към жената, идеализираната любов с
преклонение пред нея е дете на изисканото и образовано
грузинско общество през епохата на Тамара». В пролога на
поемата Руставели определя същността на любовта и установява
сложния й кодекс. Поетът различава три основни вида любов.
Първият — божествената любов, «отправка към високите родове
[на понятието]». Той признава, че това е най-важната, най-
ценната форма на любов, но «тази любов не може да познае
дори помъдрелият от живота». Явно отличавайки се от този вид
любов Руставели мечтае за втория вид любов, за възвишената
земна любов, казвайки че сам той е възпял само земните,
човешки (плътски) чувства. «С чисто сърце ти ще постигнеш
неземно съвършенство», — внушава поетът на читателя,
решително отхвърляйки третия вид любов — грубо чувствената
любов, неизменно наподобяваща проституцията. Възпятата от
него любов — не отвлечената, безпредметна духовна страст, а
дълбокото човешко чувство, носител на който според поета,
може да бъде само честният, доблестен, силен по дух рицар:
Трябва да е истински влюбен в прекрасните светила,
На него му подхождат мъдростта, красноречието и силата,
16
Той е богат, великодушен, той винаги е изпълнен с усърдие...
Не може да се преброи, кого природата от тези добродетели е
решила.
Теорията на любовта, преподавана в пролога, Руставели
обосновава в самата поема: именно земната, но рицарската,
възвишената и облагородяваща човека любов, която поета
изобразява.
Според «Витязът в тигрова кожа», любовта призовава към
живот всичко добро, което се крие в човешката природа,
стимулира човека към героични дела, на жертвоготовност.
Руставеловата любов и за мъжете, и за жените е тежко
изпитание, само с героичен порив и доблест мъжът може да
извоюва сърцето на избраницата, само с рицарска
самоотверженост, безкористно изпълняване на обществения
дълг, безпределната преданост към отечеството може да заслужи
доверието на възлюбената.
Важно е да отбележим, че Руставели счита любовта за
основа на семейството и брака. Поетът провъзгласява свободата
на чувствата, рязко осъжда принуждението и насилието при
избора на съпруг. Трагичната участ на Нестан-Дареджан била
свързана с това, че цар Парсадан решил да я даде за жена на
непознат чужденец. Парсадан разбира се, се досещал за
взаимното влечение на Нестан и Тариел, но предполагал, че
само бащата имал право да решава съдбата на дъщеря си,
личното щастие на която трябвало да бъде принесено в жертва
заради укрепването на неговото политическо могъщество.
Потъпкването на най-съкровените чувства предизвиква в
Нестан и Тариел страстен протест, заставяйки ги да въстанат
смело в защита на човешките права, в защита на любовта. На
тази основа се разиграват кървави събития, и Нестан става
тяхна жертва. Руставели показва, колко неразумно и
несправедливо постъпва Парсадан, който също е немалко
наказан. Негова пълна противоположност представлява самият
аравийский цар Ростеван, който узнавайки за взаимната любов
на Тинатин и Автандил, се изправя срещу тях и благославя
техния съюз. Руставели възпява именно това, защото в тази
епоха се смятало за «невероятно дело».
Руставелевското разбиране на любовта, свързано с неговата
теория на поезията, е изложено също в пролога. Считайки
поезията за «клон на мъдростта» и отдавайки дължимото на
нейния божествен характер, поетът, въпреки това, подчертава
нейното земно, светско, познавателно, даже утилитарно
назначение. «Божественото съдържание на поезията, — казва
той, — трябва да бъде разглеждано с благоговение, тъй като е
17
много поучително за слушащите. [При все това] който е достоен,
така и тук [в този живот, на тази земя] получава
удовлетворение».
В поемата на Руставели ярко е отразена идеята за
преклонение пред жената. Обществено-политическите условия
по онова време в Грузия, способствали за развитието на тази
идея. Още в «Мъченичеството на Шушаник» (V в.) и в «Житие на
Св.Нина» (VIII—IX в.) се говори за това, че мъжът и жената пред
Всевишния са еднакви и равни. Редица забележителни женски
образи създава крупния грузински писател X в. Георгий
Мерчуле. Жените често играли водеща роля в политическия и
културен живот на страната. Според националните църковни
предания, Грузия се смятала за наследство на Богородица, а
покръстването на грузинците се приписва на жена — св. Нина.
Църковният писател от XII в. и съвременник на Руставели,
Николай Гулаберисдзе съставя трактат в защита и в похвала на
женската чест и достойнство. Накрая, не бива да забравяме, че
Руставели сам е бил свидетел на разцвета на грузинската
държавност по време на управлението на царица Тамара.
Всичко това намира своето отражение в неговия възторжен
химн на женската чест, свободната женска любов, в
създаденият от него неувяхващ художествен образ на Нестан-
Дареджан (първообраз на Нестан е Тамара). В сюжета на
поемата Тинатин не играе водеща роля, но нейната чистота и
външен облик изцяло хармонира с общата представа на
Руставели за идеалната жена. Нестан-Дареджан и Тинатин не
само олицетворяват чистата женска любов, но и най-
прекрасните качества на човешката природа. Нестан, заточена
в непристъпната Каджетска крепост, не губи самообладание,
съхранява бодростта на духа и трезвостта на мисълта. И в тези
необичайно тежки условия с крехко тяло, но силна духом
девойката произнася изцяло дълбоко мъдри слова:
Кой от мъдреците ще напусне този свят от ранна смърт?
В затрудненията е нужен разум, съвет от ясен разум!
Нестан-Дареджан не се поддава на отчаянието, намирайки
се в безизходно положение, но го оценява трезво. Нестан се
вълнува преди всичко от съдбата на родната Индия и от
безутешните родители. Нейното писмо до Тариел — е най-яркия
поетичен израз на величието на женската любов, тържеството
на разума над страстите, вдъхновена изповед на човека, готов
на най-големи подвизи и жертви в името на възвишени цели, в
името на защита на родината от враговете.
Следва да отбележим, че идеята за преклонение пред
жената и възможността за възцаряване на представител от
18
женски пол се явява крайъгълен камък и за «Витязът в
тигровата кожа», и за обществения живот в Грузия XII в.
Подобно на аравийския цар Ростеван (от поемата), грузинския
цар Георгий III (1156—1184) нямал син-наследник, на тази
почва възниква династична криза. Въпреки това Георгий
намира оригинален изход: той още приживе, както и Ростеван,
поставя на престола своята дъщеря Тамара, което предизвиква
открито недоволство в част от влиятелната аристокрация,
започва междуособна династическа борба. Изключително много
се усложнява положението на младата царица след смъртта на
баща й. Острата борба около царуването на Тамара не утихва. В
своята поема Руставели решително защитава законността и
разумността на царуването на жена, т.е. на самата Тамара. В
известният афоризъм: «Малките лъвчета са еднакви, независимо
дали са мъжки или женски» (на това обръща внимание
Парсадан Горгиджанидзе, грузински писател и историк от
XVII в.) — поетът доказва правомощието на подобен акт.
Подчертавайки разумността на постъпката на цар Ростеван,
Руставели осъжда постъпката на индийския цар Парсадан,
отказващ на своята умна дъщеря правото на любов, и правото
на престол, което и обуславя трагичната съдба на главните
герои на поемата.
Някои учени смятат, че в поемата на Руставели преобладава
мотива на дружбата над този на любовта. Въпреки, че не
приемаме това мнение, не можем да не признаем че
приятелството играе важна роля в поемата. Според поета,
„който не търси приятели, е сам на себе си враг ». При Руставели
крепките връзки на приятелството свързват не двама (както е
обичайно в средновековните произведения), а три богатири
(както в грузинския фолклор). Дружбата на героите на
Руставели носи специфичната грузинска форма на
побратимяване. Тариел и Автандил се побратимяват, и се
кълнат във вечна дружба. За да окажат помощ един другиму,
оказалият се в беда, Автандил напуска родния край, разделя се
с любимата, претърпява много страдания, но изпълнява завета
на рицар-побратим. Мъжественото решение да се откаже
заради него от лично щастие, без колебание одобрява и неговата
покровителка — Тинатин. Подлагайки на опасност любимия
човек, тя самата се лишава от душевен покой, както и нейния
достоен избраник, Тинатин е готова на всякакви жертви в
името на дружбата.
Побратимяването при Руставели оттук не се противопоставя
на чувството на любовта, а напротив, побратимяването и
любовта се намират в неразривна връзка. Побратимяването на
19
тримата герои в «Витязът в тигрова кожа» символизират
дружбата на трима рицари, представляващи различни народи.
Арабинът Автандил, индиецът Тариел, и мулгазанзарецът
Придон не само стават близки приятели-побратими, но и
свързват с дружба своите народи. Героите на поемата са
въодушевени с един благороден стремеж, тях ги обединява една
воля, една цел. Именно поради това, те се сдобиват с желаната
победа над злото, несправедливостта и произвола. Връщайки се
с чест в своята страна, другарите-побратими укрепват още
повече съюза помежду си, продължават да си оказват помощ
един на друг, като по този начин осигуряват спокойствие на
своите страни и просперитет на своите народи.
Особено внимание заслужава финала на поемата, при който
героите обезвредяват външните врагове и установяват ред в
своите владения, като по този начин унищожават всяко насилие
и безправие. В техните държави се осъществява идеала за
свобода и справедливост. Поетът рисува утопичната картина на
социалната свобода и благоденствие на хората. Сходна
утопично-фантастична картина създава и Низами Ганджеви в
поемата «Искандер-наме».
Политическият идеал на Руставели бил една обединена,
силна, независима и централизирана държава начело с
мъжествен, просветен и хуманен цар. Поетът осъждал
феодалните разпри и сепаратистките стремежи на васалите на
царя, и поддържал идеята за централизиране на властта.
«Витязът в тигрова кожа» е жизнеутвърждаващо
произведение. Героите на поемата обичат живота, но тяхната
любов към живота е неразривно свързана с борбата за
справедливост. В тази борба те не се страхуват от смъртта.
Руставели заявява:
По-добре смърт, но славна смърт,
Отколкото безславни дни на позор.
Според повечето учени на Руставели е чужда всякаква
религиозност и догматизъм. Руставели показва добро познаване
на библейската литература, и съчиненията на Псевдо-Дионисий
Ареопагит, който поетът споменава в едно от своите
четиристишия.
В центъра на вниманието на Руставели стои любовта към
човека, човека с цялата му съвкупност и непосредственост на
чувствата му, преживяванията, страстите и целеустремеността.
В противовес със средновековният църковно-аскетичен морал
Руставели провъзгласява свободата на човешката личност,
свободата на мисълта и целия духовен живот. Хуманизмът на
Руставели се проявява и в проповедите на любовта, и в идеята
20
за братство между хората, както и в беззаветната му любов към
родината, в безпощадната ненавист към враговете й.
Поемата е написана в изящни, гъвкави, звучни стихове,
известни под названието «шаири». Руставели е смятан за
законодател и ненадминат майстор на размерите в грузинското
стихосложение. Шаирите представляват шестнайсетстъпни
стихове. Поетът използва два техни вида: високи (4+4+4+4) и
ниски (5+3+5+3). Високите шаири са използвани в поемата за да
засилят динамичността на развитието на разказа, ниските се
прилагат при по-спокойно развитие на темата (например, при
описания). Разнообразието на стихотворния размер дава на
Руставели възможността да избяга от присъщата на много други
произведения от Средновековието монотонност. Разновидността
на шаирите се определя от ритмическата система. Римите на
ниския шаири са тристъпни (дактилически), а на високия —
двустъпни. Строфите на шаирите са четиристишни (катрени), и
задължително се римуват по схемата «а-а-а-а». Стиховете на
поемата са музикални и напевни.
За поезията на Руставели са особено характерни
метафорите и афоризмите. Неговите стихове са наситени
сложни, с разгърнати метафори.
Руставели вплита в поезията си цялото богатство на древно-
грузинската писмена култура и едновременно, следва най-
добрите традиции на народната словесност, развива и издига на
невероятна висота грузинската поезия.

21