Паисиевата „История Славянобългарская“

Най-значимите постъпки в историята често водят началото си от една малка, но

изпълнена със страст идея. От един човек, прозрял отчаянието на народа си, отворил
очите си за слепотата на братята си. Пламък в тъмните времена. Буден поглед над
света, любов, хъс и нужда могат да повлияят на ежедневния ни бит завинаги. Именно
една от тези малки, но велики идеи променя курса на българската история завинаги –
един човек, една книга, един пламък, слова изваяни от любов – към земята, към
народа, към родината - а именно първият ни народен будител -Паисий Хилендарски и
неговата “История Славянобългарская”.
Паисий Хилендарски е буден и ученолюбив млад човек, чиято жажда за знания
вероятно е била причината да се замонаши и да замине за Хилендарския манастир.
Именно неговият плам и страст към учението, както и готовността му да работи в полза
на манастира му осигурили трудната задача на таксидот (манастирски пратеник). И така
били започнати странстванията на монаха из пределите на Балканите и събирането на
данни за родната история. Паисий видял своите отчаяни поробени събратя, познал
тъгата им под турското иго и решен да докаже, че българите не винаги са били род с
наведена глава, измъчени и изнурени, той започнал да събира истории и сведения за
славното ни минало и силните ни непоклатими корен, „щото българите да узнаят, че не
са народ без история”. Така се зародило се великото дело.
В продължение на години светият човек обикалял балканските манастири, четял книги,
събирал сведения и въоръжен с огромно търпение, тръгва да дири парченца от
историята ни из манастирски преписки, писма, разкази на монаси, летописци,
документи за дарения и много още. В сблъсъка си с грубото и надменно държание на
гръцките монаси в Атон, които считали българите за народ „прост, недодялан и от по-
ниско качество”, българският монах намерил още повече смисъл в делото си.
През 1761 г. се завръща в Хилендарския манастир и започва усилена, почти денонощна
работа по „История Славяноболгарская”, но по-късно се мести в Зографския манастир,
където през 1762 г. завършва труда на своя живот.
„История Славянобългарска” неоспоримо поставя началото на новобългарската
книжнина и новата епоха в народната история, а именно – българското Възраждане.
Нейният така голям успех сред народа се дължи не само на силните слова, вдъхващи
гордост и надежда на „любомъдрите читатели“, но и на простият разговорен език, на
който е написана творбата. Паисий не е „учил никак нито граматика, нито светски
науки…“, но е посветил своята „историйца“ на „простите българи“. Тя е написана за
обикновения човек – за орачите, шивачите, занаятчиите и търговците. За учени и неуки,
за богати и бедни – за всеки изнурен българин, желаещ да разбере, че „не са народ без
история” и че „От целия славянски род най-славни са били българите,…“ .
„История Славянобългарская” поставя началото на новобългарската книжнина и
символично бележи преминаването на българите от Средновековието към новото
време. В тази така малка, но пламенна творба монахът поставя най-важната задача на
народа досега – националното пробуждане и обединение, припомнянето на славната
история и нейното почитане. Той обикалял страната надълго и нашироко, четейки
историята на млади и стари, бедни и богати, деца и науки, за да узнаят поробените
души, че и те „Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани...” и никога
не бива да се „срамуват да се нарекат българи.“ Привличаща вниманието на все повече
хора по земите ни, „историйцата“ започва да се преписва и от други монаси и да се
разпространява все по-успешно. И до днес са запазени десетки копия на делото на
будния българин.
В своята творба Паисий за първи път очертава българската етническа територия –
Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Чрез обединяването на народа на една
земя и събирането му чрез общ бит, език, култура и история, монахът събужда така
важното чувство за принадлежност към една общност със своя богат исторически
принос и със свое заслужено място сред народите на света. Тук могат да се разгледат и
прокрадващите се идеи за освобождение от жестокия поробител. Макар и в самата
творбата да не се подстрекава към въстание срещу османците, Паисий посочва, че
„Историята дава разум не само на всеки човек, за да управлява себе си или своя дом,
но и на… бунтовниците, как да се опълчват против външните врагове във войните, как
да ги победят и сключат мир.“ .
„История Славянобългарская“ не е голяма по обем, но определено е най-значителната
творба в българската ни история и родното самосъзнание. Тя превъплъщава в себе си
великото ни минало и ни обединява под обща самоидентичност като велик български
народ, с всеобхватна древна и богата история и светло бъдеще. Напомня за красотата
на езика ни, силата на духа ни, величествеността на земята ни и непоклатимия боен дух
на синовете ни, който може да преодолее всяка трудност. Малката книга води до
новата епоха на Възраждането в съвременната ни история и е началото на идеите за
освобождение от османския поробител.
Няма друга книга, която да е оказала толкова голямо значение за запазване на
националната ни история и памет!

Карина Стефанова НЕГ „Гьоте“ Хв клас