КОМПОЗИЦИОНИТЕ ФЕНОМЕНИ

КАТО ИНСТРУМЕНТИ НА
ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС

ДОЦЕНТ МИХАИЛ ЧОМАКОВ

Лекции за курс КОМПОЗИЦИЯ ВЪВ ВИЗУАЛНИТЕ

ИЗКУСТВА-2 ЧАСТ

СЪДЪРЖАНИЕ

1.Варианти на творческия процес

А – Сътворяване
Б – Откривателство
В – Съпричастност

2.Анализ на АБСОЛЮТНАТА същност на композицията – АБСОЛЮТ

А – Намерение

3.Инструменти на творческия процес

А – Мисъл
Б – Слово
В – Действие
Г – Качество

4.Етапи на творческия процес

А – Желание – мотивация
Б – Сътворяване на желанието
В – Изживяване – Цел на творчеството

5.Симетрия и съвършенство в устройството на света

6.Проникване навътре – разнообразие на връзките на основните елементи –

Феноменът – СЕБЕПОЗНАВАНЕ
7. Сътворяване на изживяното

Понятията – ПРАВИЛНО и ПОГРЕШНО

8. Трикомпонентност в творческия процес

А – Тяло, разум, дух

Б – Съзнание, подсъзнание, свръхсъзнание
В – Енергия, материя, антиматерия

9. Разширение на творческото мислене

10. Себесътворяване

11. Времето на творческия процес

А – Нещото между волята и осъществяването

Б – Вземане на решение
В – Последователност и целенасоченост
Г – Феноменът като философско понятие

12. Сътворяване на действителността

Минало и бъдеще – определяне като мисловни понятия

А – Реалност – настоящия миг

Б – Времето – настояще сега
В – Време – континиум

13. Механизъм на изграждане на бъдещето

А – Мисъл – енергия
Б – Чувства – механизъм
В – Постоянство – рамка

14. Истинско творчество – себесътворяване

А – Раждане на илюзиите
Б – Изграждане на правилните илюзии

Морални аспекти на творческия процес

А – Изборът който правиш

Б – Чувството – отговорност
В – Чувството – страст

15. Заключение
 ВАРИАНТИ НА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС

В дълбочинната си същност творческият процес е еднакъв във всичките

му възможни проявления, но в зависимост от обстоятелствата на неговото
пораждане той може да бъде класифициран в няколко направления :
При необходимост от изграждане на нов материален или духовен обект,
свързан с подобряване на материалната или духовната сфера, в която
пребивава творецът, процесът се нарича СЪТВОРЯВАНЕ.
Когато творчеството е в сферата на търсене на нови форми и зони на
развитие, се нарича ОТКРИВАТЕЛСТВО. А когато чрез творчеството си,
индивидът допринесе за изграждането на колективен продукт, процесът е
познат като – СЪПРИЧАСТНОСТ.
Преди да разгледаме тези три варианта на творчество, ще трябва
отново, с помощта на фантазнияния реализъм, да изградим една виртуална
картина на относително изначалните събития, образували света, в който
съществуваме.
Немислимо е амбицията ми да бъде толкова голяма, че да иска да
обрисува самото начало на АБСОЛЮТА, но бих могъл да изградя относително
вярна картина на началото на поредния цикъл, в който да речем съществуваме
ние.
Вече достигнахме до извода, че абсолютната правилност е основното
качество на понятието БОГ и АБСОЛЮТЪТ е неговата същност.

АБСОЛЮТ. Какво знаем всъщност за него? В “Увод в Индийската

философия” на Чатерджи и Датта (библиография №10) в раздела, изучаващ
системата Самкхя на мъдреца Капила, се говори за състояния на света сходни с
нашата представа за него. Тя признава две независими една от друга реалности:
ПУРУША и ПРАКРТИ. Пуруша е някакво разумно начало със съзнателна
същност, което намирайки се извън света на обектите, е вечното съзнание,
свидетелят на извършващите се в света промени и действия, защото той не
действа и не се изменя. А Пракрти е първопричината на света. Тя е вечното
несъзнателно начало. Състои се от три съставни части, които се намират в
състояние на покой или равновесие. Те не са нито качества, нито атрибути в
какъвто и да е смисъл. Те са по-скоро три нишки, взети заедно, като усукано
въже (цитирам). В реалния свят те се проявяват като чувствата удоволствие,
страдание и безразличие.Не ви ли напомня това триединство на нашите
светлинни лъчи, обединени в правилна линеарна композиция?
Мъдрецът Капила ни уверява, че еволюцията на света започва със
съединението на ПУРУША с ПРАКРТИ, което нарушава първоначалното
равновесие на последната и я подбужда към действие. Спираме до тук...
Нека сега да отидем при “Системата Йога”, чийто основател е мъдрецът
Патанджали. Философията на Йога приема бога като висш обект на размисъл за
съсредоточаване и самореализация. Бог е съвършено същество, вечно,
всепроникващо, всезнаещо и напълно свободно от всякакви недостатъци. Йога
привежда следните аргументации в полза на битието на бога: всичко, което има
степени, трябва да има и някакъв максимум. След като съществуват различни
степени на познанието, следва да има и съвършено знание, всезнание. Този,
който притежава всезнанието е бог. Съединението на ПУРША с ПРАКРТИ полага
основата на по-нататъшната еволюция на света, а прекратяването на това
съединение води до неговото разпадане.

И така връщаме се на нашето понятие ПРАВИЛНОСТ и неговите

производни - ПО–ПРАВИЛНО, НАЙ–ПРАВИЛНО и АБСОЛЮТНО ПРАВИЛНО.
Ако направим анализ на последното понятие, ще видим сходството му с
определенията на мъдреците от преди шест хиляди години. Абсолютните
стойности не са атрибут на нашия материален свят. Те са атрибут на онова
съвършено състояние, което тези мъдреци наричат БОГ. За Упанишадите,
както и за Буда, “ вселената е живо цяло, което, ако това не се прави на сила и
не е следствие от частична смърт, отказва да се дели на ясно определени
предмети и да се самодиференцира”. Тя е неделимо движение. Те изключват
идеята за абсолютното изменение, като обръщат внимание на
обстоятелството, че съществува нещо постоянно, което представлява скритата
причина за потока на измененията.
 Стъпвайки на този стабилен фундамент по-късно Аристотел
(библиография №12) стига до извода, че за всяко изменение е необходимо
тъждество. Всяка промяна изисква наличието на изменящо се постоянно нещо.
НЕ МОЖЕ ДА СЕ МИСЛИ ЗА ПРОМЯНА БЕЗ ПОСТОЯНСТВО.

Още по-късно във “Втората антология на опита” (библиография №13)

Кант казва – “Без постоянното са невъзможни каквито и да било отношения във
времето...Трябва да съществува нещо, което не се променя в
последователността, а е постоянно, траещо във всеки изчезващ момент от
последователността и добавящо се към следващия...Възможността за
относителното постоянство на всичко предполага съществуването на
абсолютно постоянство”.

Логиката на нашето изследване ни води до възможността да

конструираме модел на този абсолютен постоянен свят, като продължим досега
спазваните принципи. А те ни казват, че един конструиран свят от абсолютни
композиции е непроменящ се . Абсолютната композиция е неразрушима, защото
не съществува по-съвършен от нея инструмент. Тези абсолютни композиции
изграждат една абсолютна хармония, която предполага липсата на различия. Но
и еднаквостта не може да съществува по нашата логика самостоятелно. Това
значи, че в хармонията на абсолюта, тези две противоположности са се слели. А

това значи, че основната същност на абсолюта е породената еднаквост

от съществуващи в цялостта си различия.

Ето нашата виртуална представа за този свят. (илюстрация)

Понеже АБСОЛЮТЪТ не може да има граници, ние ще запълним цялото
пространство на екрана със структурата, която по чист графичен начин се
опитваме да доближим до нашите представи за нея. Това трябва да са
същностите със своите индивидуалности, преплели се така, че са станали
еднородна маса. Тази маса не може да се третира като материя, в каквато и да е
разновидност, защото АБСОЛЮТЪТ в абсолютното си разлагане абсолютно не
съществува. Според нас той дори не е мисъл, защото мисълта е движение. За
нас той е само НАМЕРЕНИЕ. В това намерение се съдържа мотива за промяна.
А самата същност на АБСОЛЮТА е непроменяемостта му.
Квантовият физик Дейвид Бом (библиография №14) в своята идея за
неявния ред, или по-дълбокото и нелокално равнище на съществуване, от което
възниква цялата наша вселена използва това наше новооткрито понятие
НАМЕРЕНИЕ, така: “Всяко действие започва от едно намерение в неявния ред.
Въобразяването е вече създаването на формата; то вече има намерението и
зародишите на всички движения, които е необходимо да бъдат извършени.”
От това, което сме намерили като информация разбрахме, че никой от
изследователите на ИЗНАЧАЛИЕТО не се е осмелявал да търси мотивите за
промяната на статуса на това съвършенство. Няма да се осмелим и ние. Ще
започнем от регистрирането на желание за такава.
При наличие за промяна и невъзможността за такава изниква парадокс,
който смятаме, че е основата на нашето динамично съществуване. Този
парадокс предизвиква създаването на движението без движение, тоест
илюзорното такова.

В Упанишадите се говори за сътворяването на много неща от бога, а във

Ведите творението се приравнява към илюзията, вълшебството. За бога се
говори като за илюзионист, сътворил света чрез магическа сила, наричана МАЯ.
(библиография №15) Затова един от авторите на коментари на БРАХМА –
СУТРА Шанкара смята, че като признаваме съществуването само на една
реалност, ние трябва да обясним света не като реално творение, а като
видимост, която бог предизвиква в нашето въображение чрез необяснимата сила
на МАЯ.
Според моите представи за абсолюта, а те се градят на колективните
такива, струпани в онази обща банка за съхранение на човешките ценности,
той е една безкрайна величина от правилни композиции на същностните
елементи на нашия персонален отрязък от света. Тези същностни елементи
някога в безкрая на времето са достигнали съвършенството на правилността и
са определили абсолютните и вече непроменими качества на този наш свят.
Достигайки съвършенството си, тези елементи стават достойни за
съществуване в средата на реалния “абсолют”. Разпръсквайки се в него новите
елементи влизат в хармонични връзки с елементите на останалия свят, като го
обогатяват с новите си уникални качества. Естествено, абсолютът, от своя
страна допринася за увеличаването на възможностите за развитие на нашите
персонални елементи, като ги повдига на по–високо ниво.
Абсолютната хармония, постигната в тази слятост, не предполага
обезличаване, а обездвижване. Не може да има движение в свят изграден от
абсолютно хармонични връзки. Трудно е за нас живеещите в подвижния, вечно
променлив хаос, да си представим съществуването на живот в тази тъй
наречена – космическа нирвана. Но явно, че там животът тече на друго ниво,
под друга форма. През тази хармонична структура, в това абсолютно
безвремие, протича безкрайно количество информация. Според мен това не е
стандартната форма на информация, изграждаща нашия реален свят, а
информация на друго ниво, чрез която се създават нови форми на
съществуване.
В определен момент, в безвремието на този акт количеството на тази
нова информация започва да променя структурата на основните композиции на
нашите персонални елементи. Характерни за света на “абсолюта”, тези
информационни сили откриват нови възможности за разширяване при
нестандартните за този свят хармонии на тези елементи. Новопридобитите по
този начин качества на елементите на нашия свят стават дразнител в
хармоничната структура на “абсолюта”, като разрушават състоянието на
“нирвана.” Последвалият хаос предизвиква свиване на разпръснатите в цялото
пространство елементи на нашия свят към досега несъществуващия му
център.

С нашите човешки представи, изградени от опитността, придобита само

от тримерното пространство, което обитаваме, не можем да си представим свят
без граници. Нашето съзнание търси винаги логиката на началото и края и една
вселена съществуваща на абсурден за такова съзнание принцип, на някаква
ЗАПЪЛНЕНА С ПРАВИЛНОСТ ПРАЗНОТА е немислим. Но доколкото можем
да се откъснем от човешката логика, сме принудени да се съгласим, че въпреки
непригодността ни да я възприемем, тя реално съществува. И в тази нелогично
съществуваща вселена са валидни закони, които за нас все пак звучат логично.
Един от тези закони доказва, че вселената е изградена от правилни
хармонично разположени структури и при концентрирано струпване на част от
тях около един център, се образува реципрочна празнота в непосредствена
близост до този център. По този начин се образуват ВСЕЛЕНА И
АНТИВСЕЛЕНА. Към този общ център на част от “абсолюта” и реципрочната му
празнота започват да се струпват частиците абсолют, станали дразнител за
съседните. Останалият свят отблъсква нежеланите елементи, като силата на
това отблъскване предизвиква огромна концентрация в центъра. Образувалата
се антивселена, по същия начин нагнетява към своя център, дразнещите
антиелементи, предизвиквайки концентрация със същата сила. При определена
концентрация, по законите на непонятната ни вселена, става реакция между
нашия реален свят и неговия антипод. Този феномен учените наричат
“големият взрив” и определят като НАЧАЛОТО НА СВЕТА. (илюстрация №?-
големия взрив)
Според моята логика това наистина е начало, но на един нов цикъл,
който периодично се повтаря от различните части на “абсолюта”, в различни
отрязъци от време. Затова, разглеждайки един такъв цикличен период,
фактически разглеждаме историята развила се през относителното време на
нашия свят. И ако приемем началото на света за начало само на НАШИЯ свят,
можем да се облегнем на хипотезите на съвременните учени, които напълно
прилягат на тезите изградени с помощта на нашата логика.
По логиката на учените, нагнетените до точката на критичност частици на
двете противоположни същности на нашия отрязък от “абсолюта” влизат във
взаимодействие, при което взаимодействащите си частици анихилирайки се
отделят енергия. Тази енергия е плод на преструктурираните им композиции.
( илюстрация - продължение на взрива)
До тук ние установихме, че в пределите на непознатата ни “абсолютна
вселена”, съществува феноменално убразувание от енергии, което в своето
природно битие извършва дейности, които може да бъдат окачествени, като
мисловни. Този мисловен феномен в естествените си реакции спрямо
природните дадености изгражда защитна бариера към непрекъснато
отхвърлящия го “абсолют” във вид на материална субстанция с качества, които
отстраняват прекия дразнител. На базата на тази логика, моята представа за
света, в който живеем е едно безкрайно голямо кълбо от специфична енергия,
защитено в периферията си с материална субстанция с качества, предпазващи
я от дразнителите на “абсолютния свят”. Именно, това е материалния свят,
който ние хората, обитаваме в този момент. Нашата планета, нашата слънчева
система, нашето звездно струпване са част от тази гигантска бариера.
След като очертахме рамките на нашия реален свят би трябвало да
намерим и приблизителното място, където се намираме ние спрямо него. Ако
сме част от материалната му същност то ние обитаваме периферните му
пространства, където модулът на структурната мрежа свързваща основните
елементи на същностната енергия е по голям от централния. Този разширен
модул предопределя и специфичната форма на времето, в което живеем и
творим, но с този феноменще се занимаваме по-нататък.
Чисто природните реакции на това енергийно струпване предизвикват
процеса на творчество, изграждайки защитната си бариера ( според нашите
представи) от нищото. Феноменалният процес на мислене натрупва количество
преработена енергия с променени качества, благодарение на които се
изграждат относително стабилни композиции. Изградената материя,
моделирана от рефлекторните реакции на тази мислеща енергия, започва
своето самостоятелно развитие, като се съобразява единствено с природните
закони. Този процес, аз наричам “несъзнателно или рефлекторно творчество”.
Благодарение на това творчество се изграждат безбройно количество
вариантности, които биват селектирани от чувството за правилност, което явно
е един от атрибутите на “абсолюта”. Благодарение на него оцеляват
образуванията, които изграждат в момента нашия реален свят.
Когато от случайността се ражда първото творящо същество, то започва
да пресътворява своя мисловен апарат по начина за който вече ви говорих в
една от предишните лекции. Правилността на този акт дава възможност на този
творящ индивид да оцелее. А този акт е правилен, когато се оказва безкрайно
полезен.

СЪТВОРЯВАНЕ

Моментът, в който мислещото същество пожелае да промени

съществуващата действителност започва процесът на сътворяване. Съвсем
съзнателно не употребяваме думата творчество за този процес, а сътворяване,
защото това мислещо същество не започва да твори от изначални основи, а
използва вече сътворени от някой друг елементи, за да изгради своята идея.
Обикновено творецът, изградил първичните компоненти за творчеството е
онази първична енергия, която досега наричахме – абсолют. В
трансценденталната реалност, в езотеричните науки или в религиозните догми
понятието – абсолют се превежда с различни символни понятия, които могат
да бъдат събрани в обединяващото понятие – БОГ.
Продължавайки тази посока на логиката ни, можем смело да приемем, че
изначалният творец на нашия свят е БОГ. А всеки акт на една творческа
личност с цел промяна на съществуващата действителност е акт на
съавторство с изначалния творец. От тук следва, че всяко творчество е
свързано с развитие на изначалната идея на бога и връзката с него, в този
случай е безсъмнена. И крайната констатация, че творчеството на всеки
индивид е продължение на промисъла на изначалния творец е закономерна.

ОТКРИВАТЕЛСТВО

Откривателството е вторичен момент на сътворяването. Докато

сътворяването е природен, рефлекторен феномен на мислещите същества, то
откривателството е характерно за индивидите, които са прескочили бариерата
на животинския вид и са навлезли в зоната на творчеството с поета
отговорност. Това е, тъй нареченото ОСМИСЛЕНО ТВОРЧЕСТВО, при което
индивидът, поемайки отговорност за действията си, съвсем съзнателно
променя заобикалящата го действителност с цел еволюиране. При тези случаи
творчеството приема съвсем нови форми и води до непредсказуеми резултати.
Това НЕСТАНДАРТНО ТВОРЧЕСТВО е един по–висок етап от развитието на
твореца и явно достатъчно желано от абсолютното изначалие, за да бъде
толерирано от него.

СЪПРИЧАСТНОСТ
 Рефлекторната дейност може да продължи дори и в процеса на
откривателство, когато мотивите, породили този акт са безапелационни. С
други думи, когато причините за творчеството на индивида са възникнали по
принуда, той реагира рефлекторно, въпреки по–висшето ниво на смислено
творчество. Но когато творецът узрее за съвсем съзнателна интервенция към
съществуващото статукво, без принудата на външни фактори, а с мотива за
бързо еволюиране, то това е формата на СЪПРИЧАСТНО ТВОРЧЕСТВО. Това
е момента на достатъчно извисяване на творческата личност, при което
връзката с божествения първоизточник предизвиква сливане с него.
Абсолютната увереност в правилността на творческия път в такова сливане е
една от наградите на успелия творец.

ИНСТРУМЕНТИ – МИСЪЛ, СЛОВО, ДЕЙСТВИЕ

Връщаме мисълта си отново към нашата самоограничила се изначална

енергия, която започвам за по кратко да наричам с популярното и име – БОГ.
Мотивиран от дразнителите, породени от различието си с околния “абсолют”,
Богът реагира рефлекторно, като задвижва механизъм, чрез който изгражда
защитна система. Тази реакция предизвиква феномена – МИСЪЛ
В предишна глава на изследването, когато се гмурнахме в микросвета на
елементарната частица, достигнахме до логичната мисъл за необходимото
различие за изграждане на правилна композиция. Това различие е всъщност
понятието КАЧЕСТВО. Без този феномен нашият разнообразен свят нямаше да
съществува под тази форма. Качеството или сбора от различия поражда
възможност за натрупване на информация. Това натрупване е известно с
наименованието СЛОВО.

СЛОВОТО – КОМПОЗИЦИЯ ОТ БЕЗМЪЛВИЕ

Творците на изкуства знаят от опит или интуиция, че една творба, художествена

или не, е изградена с натрупването на елементи в определена
последователност, които предизвикват относително стабилна композиция.
Такава композиция в рамката на нашата творческа терминологична нисша,
наричаме ПРАВИЛНА.

Правилността на една такава композиция се обуславя от специфичните

връзки на елементите й породени от, също така специфичните им качества.
Когато тези връзки просъществуват във времето достатъчно, за да станат
елемент от взаимозаменяема верига и изпълнят предназначението си,
композицията е ПРАВИЛНА.

Елементите, които използваме в ежедневните си творчески актове също

са обособени единици от по-малки и по-малки композиции. Ако продължим
дълбочинния анализ на понятието, ще стигнем до първичната композиция, която
по твърденията на квантовите физици е изградена най-малко от три енергийни
натрупвания, които те наричат със своя термин – кварк.
Според тяхната логика кварка е образуван от три или повече светлини
образувания наречени – спинове, които съдържат в себе си различията на
минимум три вида светлина. Тази светлина се образува от непрекъснатите
ядрени избухвания в този микрокосмос, на който правим това дълбочинно
проучване.

Пак според тяхната логика, светлинните лъчи породени от тези

избухвания, би трябвало да бъдат с еднакви качества, което води до извода, че
не могат да изградят една относително стабилна композиция.

И изниква въпросът – КАКВО ПОРАЖДА РАЗЛИЧИЕТО В СВЕТЛИННИТЕ

ЛЪЧИ?

Съвременните учени смятат, че тези различия се проектират върху

наблюдавания експеримент от самият наблюдател. Теолозите ни вменяват
ролята на божествения творец. А според моите представи и двете групи
изследователи са прави.
Логиката обаче ми подсказва, че преди да се появят наблюдателите на
експеримента, вече е имало ИЗНАЧАЛЕН творец, който е създал първите
различия, благодарение на което сега имаме възможността да анализираме този
процес. Но този спор не е нашият.

Темата на изследването ни кара да търсим онова нещо, което прави

различието. По-точно, ние сега търсим инструмента, чрез който творецът
(изначален или съвременен) го постига. Затова отново ще се върнем в дебрите
на квантовата физика, но този път с помощта на логиката ще прескочим
трансценденталната бариера, която разделя ортодоксалните учени от свободно
сърфиращите изследователи.Това прескачане ни дава възможност да навлезем
в един свят, който е по-близо до изкуството защото изглежда приказен. А е
приказен, защото още не е изследван от учените. Но това не му пречи да е
реален. Поне така ни говори логиката. И така...

Квантовите физици ни уверяват, че за да се получи един такъв първичен

или микро взрив, е необходимо да се противопоставят две абсолютно
противоположни същности, които те наричат материя и антиматерия. Но нашата
логика ни подсеща, че ние в това изследване търсим първопричината на
създаването на материалната композиция, което значи, че в този аспект тя не
съществува. А не може да противопоставим нещо, което не съществува -
материята на нейната обратна същност – антиматерията. Но май, че можем...

Някои наричат света зад трансценденталната бариера – АБСОЛЮТНА

СЪЩНОСТ НА НЕЩАТА. Същите тези смятат, че това е свят не на материята, не
на енергията или антиенергията, а света на НАМЕРЕНИЯТА. Според тях, в
намерението се съдържат всички необходими компоненти за създаването на
материалния свят. А самото намерение е БЕЗМЪЛВНО. Мълчаливо то съдържа
в себе си и желанието за творчество. Когато това желание стане достатъчно
голямо, то създава мотивация за нарушаването на тази абсолютна същност.
Тогава мълчанието се превръща в ЗВУК. И вътре в звукът се съдържат
възможностите за различие. Ако същността на света е АБСОЛЮТА то
породеният звук е една малка ТОЧКА в неговата безкрайност. А в нея се
съдържа целия измислен от твореца свят. Според изследователите на
АБСОЛЮТА, той не съдържа пространство. То се крие в точката – звук.
Разширявайки се тя – точката създава пространството.
 Кое предизвиква разширяването на точката?

Кандински, един от малкото осмелили се да боравят със словото

художници, стига до извода, че:

Точката в геометрията е невидима същност. Следователно тя трябва да

се определи като нематериална същност. Мислена материално, точката прилича
на нула. Но в тази нула се таят различни “човешки” свойства. В нашите
представи тази нула – геометрическата точка – е свързана с пределна краткост,
т.е. с най-голяма сдържаност, която обаче нещо говори.

Така в нашите представи геометричната точка е най-висшият и уникален

съюз между мълчанието и говора.

Кандински интуитивно е усетил съпричастността на точката с

нематериалния свят, в съществуването на който той е уверен. Затова смята, че
тя съдържа в себе си всичкия говор на този свят, затворен в нейното мълчание.

Какво всъщност представлява звукът в средата на едно подредено до

хармоничност безмълвие? Моята логика ми отговаря, че това е акт на
разрушаване на тази хармония, а това е разрушаване на статуквото на самия
абсолютен свят. И понеже няма инструмент по-силен от абсолюта, то това
разрушаване се локализира в рамката на тази звукова точка. Геометрично тя
придобива формата на окръжност. Вътре в рамките на тази окръжност се
образуват процеси, които предизвикват разделяне на основните същности на
затворените там различия. При определени условия тези различия стават
достатъчно крайни за да се анихилират.

Анихилацията им предизвиква следващия феномен в света на нищото –

СВЕТЛИНА.
Светлината се разпространява в света на нищото в права посока към една
условна безкрайност, във вид на лъчи. И понеже те тръгват от един център във
всички посоки се образува ПРОСТРАНСТВО наситено с тяхната светлина, във
формата на кълбо.
 И така, желанието на абсолютното същество да твори го мотивира да
ограничи хармоничната си същност, като създава абсолютната точка съдържаща
в себе си цялото му намерение. След анихилирането на различията, паралелно
с пространството, се ражда и ВРЕМЕТО. Процесът на осъществяване на
намерението се извършва в това време. То е отрязък от безкрайността. А
творческият процес на абсолютния творец е процесът на самоограничаване.

Но да се върнем към нашата тема.

Светлинните лъчи произлезли от този първичен взрив, развивайки се в
пространството, рано или късно ще потънат в обкръжаващото ги безмълвие без
да остане някаква следа. За да може намерението на твореца да се осъществи е
необходимо да се предизвика появяването на още един важен феномен –
ПРАВИЛНАТА КОМПОЗИЦИЯ. Тя има свойството да използва различията на
нещата, за да ги събере в една относително стабилна композиция. Но за това са
нужни най-малко три елемента с различни качества. А светлинните лъчи, с които
за сега разполага твореца са с еднакви качества. Всеки квантов физик ще ни
обясни, че светлинният лъч представлява набор от фотони, които вибрират с
определена честота. А когато тези лъчи са продукт на един взрив и идват от
един център те априорно трябва да са еднакви. Тази еднаквост не позволява
изграждането на каквато и да е стабилна композиция.
Но в действителност фотонните вибрации не са еднакви. Лъчите притежават
различни качества, породени от различните честотни вибрации на фотоните им.
Тези вибрации пораждат в реалния свят цветовите различия.
И така, три или повече различни по цвят лъчи съумяват да изкривят
праволинейното си движение в някаква траектория и образуват малки
самостоятелни енергийни образувания наречени от учените – спинове. И така
нататък...
Нека да оставим квантовите физици да спорят по подробностите на тези
процеси. Нас ни интересува в това изследване акта на създаването на
различията. Затова ще се върнем за пореден път към изначалния взрив.

Намерението или по-точно локалното намерение на Твореца е затворено в

една точка с относителни размери. Силата на желанието за реализиране на това
намерение се бори с невероятното съпротивление на статуквото на
хармоничната същност на същия този творец. И понеже и желанието е с
абсолютна величина, то контролът на процеса е възможен. Какво представлява
всъщност този процес?
Всяка една творческа личност от опита си знае, че преди да започне акта
на творчеството на каквото и да било, се натрупват необходимите подходящи
елементи. И изначалният творец е направил същото, като е събрал
необходимите различия от цялата си многопластова същност и ги е
компресирал до необходимата величина, за да създаде условията за
анихилация. По време на анихилацията тези различия се разбъркват в един
предопределен хаос и се проявяват като звукови намерения със собствени
качества. Когато се отправят на дългия си път под формата на фотони, те
вибрират с една и съща вибрация, а тя се образува от ритмичното им избутване
от новосъздадените след тях. Ето как вижда този процес художника Кандински в
анализа си за точката и линията:

Липсата у точката на стремеж към движение по и от повърхността

намалява до минимум времето за възприемането й и елементът време е
почти напълно изключен при точката, което я прави неизбежна в определени
композиционни ситуации. ..
ТОЧКАТА Е НАЙ-КРАТКАТА ПО ВРЕМЕ ФОРМА.

И в нашите представи след близо стотина години и десетки нови квантови

теории, точката е частицата намерение на твореца, която съдържа вътре в себе
си цялото намерение. Но тя все още е от света на безмълвието. Точката е
тишина и статичност. За да прояви намерението скрито в нея, тя трябва да
излезе от това си състояние. Кандински пак ни изпреварва в своите размили:

Геометричната линия е невидимо същество. Тя е следата от

движещата се точка и следователно е неин продукт. Тя е възникнала от
движението – и то чрез унищожаване на висшия, затворен в себе си покой на
точката. Извършва се скок от статичното в динамичното...

... линия се получава, когато една идваща от вън сила движи точката в
някаква посока, като поетата посока остава непроменена, а линията
проявява склонност по този прав път да продължава до безкрайност.
Това е правата, която в своето напрежение е най-концентрираната форма на
възможността за безкрайно движение.

Като точката на Кандински и нашата точка от света на намеренията, когато

придобива праволинейното си ускорение от избутващите я нови такива създава
поредния феномен в девствения свят – светлинния лъч. Движението на това
безмълвно парченце абсолют създава вече реален звук. В същото време това
движение създава и реално пространство и заработва и феноменът – време.
Вече имаме предпоставки да градим реални различия. А инструментите ни са
само два – звук и тишина. Според теорията за трикомпонентността на
относително стабилната композиция ни трябва поне още един инструмент. И той
се появява. Това е различието във звука. То е заложено още в намерението на
точката, а сега е управлявано целенасочено от творецът, който и да е той.

За да може да се осъществи едно намерение трябва да се пренесе

информацията, която съдържа, в точката на проектирането му. Това значи, че
тази информация, изградена от символния език на абсолютния творец, трябва
да бъде пренесена отвъд трансценденталната бариера и вкарана в света на
материалната проекция. Тази информация, чрез нейните различия изгражда
първите стабилни композиции и натрупва една правилна конструкция
възпроизвеждаща намерението като материален факт.
И тази материална проекция на намерението е изградена от елементи,
конструирани от частици безмълвие. И понеже нейната същност е проектирана
информация, то тя се нарича СЛОВО.
А нашата логика ни доведе до констатацията, че СЛОВОТО Е ИЗГРАДЕНО
ОТ ЧАСТИЦИ БЕЗМЪЛВИЕ.

Има един автор, който успя да ме впечатли още през осемдесетте години
на миналия век и за това искам да го цитирам по отношение на въпроса за
КАЧЕСТВОТО. Казва се Робърт Пърсиг (библиография №16) и в книгата си “Зен
и изкуството да се поддържа мотоциклет” казва: “Качеството не е предмет. То е
събитие. То е събитието, при което субектът осъзнава обекта. И понеже без
обекти не може да съществуват субекти – понеже обектите създават
възприятието на субекта за тях, - качеството е събитието, при което
възприемането и на субекта, и на обекта става възможно. Това означава, че
качеството не е просто резултат от сблъскването между субект и обект. Самото
съществуване на субекта и обекта е дедуцирано от събитието качество.”
Пърсиг казва: “Слънцето на качеството не се върти около субектите,
обектите или нашето битие. То не ги осветява просто пасивно. Не им е
подвластно в никакво отношение. То ги е създало. Те са му подвластни.”
Той не спира до тук. Прави дълбочинен анализ и достига до : “Миналото
съществува само в спомените ни, бъдещето – само в нашите планове.
Настоящето е единствената ни действителност. Който и да било възприет от
разума предмет се намира винаги в миналото и за това е нереален. Реален е
винаги моментът на съзирането, преди да е настъпило осъзнаването. Друга
реалност не съществува.” Тази ПРЕДМИСЛОВНА РЕАЛНОСТ той определя като
КАЧЕСТВО. И стига до извода : “След като всички реално определими неща
трябва да произтичат от тази предрационална реалност, качеството е родителят,
източникът на всички субекти и обекти.”
Нима това не е нашата теза? Пърсиг ни я доказва, като използва своя
инструмент – реториката, а ние чрез нашата логика на правилността можем да
продължим.
Едно от поразителните открития на съвременните квантови физици е, че
разбивайки материята до максималната възможност на технологията ни, ще
стигнем в края до елементите – електрони, протони и т. н., които не притежават
отличителни черти на обекти. Те не притежават измерение. А друго
съществено откритие е, че електронът може да се проявява или като частица,
или като вълна. Вълновата форма на електрона се проявява като мъгляв облак
енергия, разпространяващ се в пространството. Когато вълноподобни
електрони се сблъскат, те създават интерферентни картини. Електронът
непрекъснато си мени формата. Появява се като частица или като вълна. Тази
способност е характерна за всички елементарни частици. Явлението
предизвиква регистрирането на нова категория неща, които са двусъщтностни.
Те са наречени КВАНТИ, а физиците смятат, че те са основния материал, от
който е направена вселената.
Най-странното нещо при квантите са наличните неопровержими
доказателства, че те съществуват само, ако ги наблюдаваме. Когато един
електрон не е наблюдаван , той е във формата на вълна. Според нас, това е
мигът, в който към тази безкрайна величина – вълна, се добавя една имагинерна
същност или илюзия. По този начин се ражда качеството, което поражда
различие. Така може да се изгради вече правилна композиция.
Тук трябва да гадаем кой е автора на тези различия. Може би в един
случай, АБСОЛЮТЪТ се явява като творец, в друг – нашия творчески акт, а
защо не едновременно и двата варианта?

И така АБСОЛЮТА в неговата същност – НАМЕРЕНИЕ, конструира

илюзорно различие в недрата на своята НЕСЪЩЕСТВЕННОСТ, като изгражда
крайни противоположности от своите ЕДНАКВОСТИ. Въпреки своята илюзорност
тези противоположности стават веществени благодарение на абсолютната воля
на създаващата същност. Този процес, произлизащ от непроменящият се свят е
безкраен.
Конструирайки различия НАМЕРЕНИЕТО нарушава абсолютната
хармония, но не на действителната, а на илюзорната и предизвиква движение.
Движението нарушава абсолютното познание в тази илюзорна среда и поражда
незнание. В средата на незнание задействат естествените природни закони. Те
вече предопределят логиката на хаоса. В тази среда контакта на двете
противоположни сили предизвиква анихилационен процес, при който се отделя
енергия във вид на светлина. Светлината създадена от един и същ източник или
процес по презумпция е еднородна.
Ето че нашата медитативна форма на мислене ни доведе до момента на
раждането на светлинната енергия. Но тя е все още с еднородни качества. А при
ЕДНАКВОСТИТЕ качествата са непознаваеми. За да продължим линията на
съзиданието са ни необходими РАЗЛИЧИЯ, които да предизвикат КАЧЕСТВА.
Как стават тези РАЗЛИЧИЯ?
Преди малко говорехме за трите светлинни лъча, които благодарение на
различните си качества се преобразуват от линеарни в кълбовидни. Приехме, че
това е най-нематериалната градивна единица, изграждаща всички останали
структури по стълбицата на материализирането, а също така и приехме хипотеза
за създаването на светлинните лъчи. И тези лъчи приехме, че са еднакви. За да
създадат кълбовидната структура на първичната материя им е необходимо
проявено качество. Единственият източник на креативност в този момент е
същия, който създава илюзорното различие на първичните енергии. А
механизмът би могъл да бъде такъв: Със силата на безкрайната си воля
АБСОЛЮТЪТ би могъл да предизвика насочен контакт на създадените от него
противоположни енергийни сили. При контакта, според нашата логика, би могло
да се променя интензивността на процеса. Така може да се получи различието
на качествата на образуваните енергийни лъчи. Този процес дава възможност на
контролиращия го да изгражда системи от различия, при натрупването на които
да се образува конкретна материя с определени качества

Лао дзъ, Пърсиг и Словото като правилна композиция

“Ако някой може да разкъса Вселената на малки частици, мислите ли, че

късчетата ще бъдат много?” ни пита Лао Дзъ в книгата си Хуа Ху Дзин и сам ни
отговаря: “Те ще бъдат твърде много, но само ако те съществуват индивидуално.
За Абсолютния Аз, отделните частици няма да са отделни малки частици. Те
просто са наречени така.”…”Когато малките частици се обединят, съществува
светът. Когато светът се разпръсне, се получават малки частици.”…”Всяко
просто събитие е цялост от много различни елементи.В действителност, всяка
цялост не е изолирано просто събитие, въпреки че е наречено така. Очевидно
простото събитие е вариация и сегмент на Великото цяло. Голямото цяло е
съчетание от всички прости събития.”…”Човешкото същество е несъмнено
обединяване на малки частици. Когато човек е жив, съществува жизненост.
Когато човек умре, жизнеността се разпръсква, но не и фината енергия.”
Не е ли видно, че Лао Дзъ говори за композицията и нейните проявления в
изначалната същност на нещата?

Кой е Лао Дзъ (Боян, Лао Дзюн или Лао Дан)? Повечето изследователи го считат
за основоположник на даосизма в Китай. Смята се, че е живял през VІ в. пр. Хр.
Някъде през 604 г.
Според Съма Циен, бащата на китайската история, Лао Дзъ е роден в княжество
Чу. Фамилията му е Ли, името Ър, Казвал се Бо Ян, посмъртно – Лао Дан. Той е
заемал длъжността на пазач на архивите на Джоуския царски двор в Лоян.
Лао Дзъ и Конфуций са били съвременници и много изследователи считат, че
Конфуций и Буда са били негови ученици.
По сведения на Съма Циен, Лао Дзъ е проповядвал ДАО И ДЪ – учение за
Абсолютния път на вселената, добродетели и качества на човека и нещата.
Считал, че човек трябва да живее уединено и да избягва славата.
Преди да напусне столицата Джоу и да се отправи на Запад само за няколко дни
написал на бамбукови дъсчици с туш книгата “ДАО ДЪ ДЗИН” (Книга за Пътя и
добродетелите). В нея се разкрива същността на Дао и Дъ.
След напускането на Китай, Лао Дзъ написва още няколко трудове, сред които е
и трактатът “ХУА ХУ ДЗИН”, една компилация на по-късните му учения,
благодарение на който сега правим този сравнителен анализ.

Нашите съждения ни доведоха до извода, че правилна композиция е

композицията, която има относително стабилно съществуване. Колкото по–
дълготрайно е това съществуване, толкова по–правилна е енергийната връзка
между изграждащите я елементи. Нашата логика ни води към мисълта, че
абсолютната композиция е безкрайна.

В предишни космогонни визии доказахме, че пространството,

ограничаващо нашия реален свят е изградено от една плавно променяща се
мрежа от изначална енергия, която съдържа в себе си всички качества на двата
полюса на първичната енергия (БОГА). Този наш, персонален за изследването
ни БОГ, чрез инструмента мисъл, започва да променя периферната си същност,
като видоизменя качествата на изначалната енергия, от която до този момент е
била изградена тя.
Мотивът породен от дразнителя предизвиква мисъл, която според мен
предизвиква генерални промени в същността на бога. Тези промени създават
нов феномен – инструмента СЛОВО. Словото или думата е понятие, в което са
скрити серия от различни енергии предизвикващи контролирани вибрации във
взаимоотношенията помежду си. Силата на желанието за промяна на бога
насочва СЛОВОТО към зоната на действие. Самото СЛОВО е носител на
информация, кодирана чрез качествената промяна и изразяваща се в
различната амплитудност на вибрациите му. Тази информация чрез вибрациите
си се намесва в досегашния хармоничен ред, разрушава го и изгражда нов с
качества подходящи за целта на промяната. Поетично погледнато, серия от
СЛОВА се натрупват във вид на гроздове и при определено количество се
образува нашата реална МАТЕРИЯ.
СЛОВАТА в действие изграждат материята, а ДЕЙСТВИЕТО се поражда
от волята на първичната енергия. След като една енергия притежава ВОЛЯ,
чрез която изгражда мисловен процес и тази енергия е част от АБСОЛЮТА и
притежава всички атрибути характерни за него, то тази енергия за нас е БОГ.

СИМВОЛЪТ - ЧРЕЗ ТЕРМИНА КЪМ ЗНАКА

Преди всичко искам да оправдая използването на понятието термин в

заглавието на тази част на изследването. За целта трябва да поясня нейното
значение в общоприетия и смисъл и в контекста на моето съждение. Затова ще
цитирам речника на чуждите думи в българския език, издание на БАН от 1982
година:
Термин – лат. Terminus – предел, граница. 1. Дума или словосъчетание,
употребявани в някои области на науката, техниката и изкуството като
наименование на предмет, явление, свойство, процес или отношение. 2. В
логиката – название употребявано за означаване на съставните елементи на
съждението: субекта и предиката. 3. Мит. – Бог на междите, почитан най-често
във формата на синорен камък в древния Рим.

Ако поразсъждаваме върху тези обяснения ще стигнем до извода, че

това са думи необходими да очертават границите на дадена наука,
философско течение или изкуство. Спецификата на техните термини очертават
ясно различията им. Те са нещо като запазен знак в определената област.
Необходимостта от такава диференциация е породила усилено творчество в
тази област, което е предизвикало и езотеризмът им. Сега, за да общуват
помежду си е необходим превод.

Очертавайки границите на тези области в науките и изкуствата, чрез

словото, термините или по-точно използваната терминология изгражда
литературния й облик. Този облик търпи непрекъснато развитие, не само като
функционална необходимост, но и като лингвистична мода. Тенденциите на
тези промени предизвикват и необходимост за цялостна визуална промяна.
Терминът изгражда цялостния интелектуален облик на дадена област в науката
и изкуството. Това интелектуално съревнование предизвиква непрекъснато
покачване нивото на диференциране на отделните играчи до такава степен, че
то се откъсва от разбираемостта на традиционния език. Цялата тази
сепаратистка тенденция повлича със себе си и другите атрибути на словото.
Един от тях е ЗНАКЪТ.

Какво роля изпълнява знака в една толкова затворена система,

изградена само за посветени в областта?

За целта трябва да проследим логиката на необходимостта за

вербализиране на идеята, породила тази необходимост.
Всеки търсещ изследовател, в която и да е област на науката или изкуствата
съзнава съзнателно или подсъзнателно, че идеите се раждат, за да може едно
външно намерение да стане факт. И понеже същите тези изследователи знаят,
че намерението винаги е продукт на някаква мислеща структура, трябва да я
уточним. В различните културни пластове, в различните философски течения и
научни търсения, създаващият намерения се нарича по различен начин. Това е
точно в стила на оня сепаратизъм за който споменах преди малко. Това
различие е породено от необходимостта да се афишира оригиналността и
правото на авторство на заградената и наситена с собствена терминология
област.
 Един известен изследовател на символиката от гледна точка на
психологията – Густав Юнг,достига в съжденията си до понетието – колективно
несъзнавано, но ще го интерпретираме за случая като – колективно съзнание.
И така, колективната необходимост от развитие в определена област на
живота поражда намерение, което трябва да бъде осъществено. То, преди
всичко трябва да достигне до съзнанието на търсещия изследовател.
Единственият разбираем език на това колективно съзнание е езикът на
символите. Чрез тяхната универсалност посланията му достигат до всички
търсещи изследователи. А универсалността им се гради на възможността да се
възприемат от търсещите чрез интуиция или логични познания. Търсещият в
съответната област, подготвен от обучението си и подпомаган от вродената си
логика възприема идеята и я превежда чрез знаци на езика, възприет от
общността.
Това е моята логика на търсещ практик. Аз търся нещата в областта на
приложните изкуства и по-специално в визуалните изкуства.

Творецът, който използва визуални инструменти за своята работа трябва

да бъде майстор в този превод. Той трябва добре да познава символите на
своето време.

Какво е това понятие?

Психологът Карл Густав Юнг ни обяснява:

• Онова, което наричаме символ, е термин, наименование или дори картина,

които, макар и познати във всекидневния живот, освен своето
конвенционално и явно значение имат и специфични съдържания. Те
намекват за нещо неясно, непознато или скрито от нас.
• Една дума или един образ са символни, когато съдържат нещо повече от
своето явно и непосредствено значение. Те имат по-широк несъзнаван
аспект, който никога не е точно дефиниран или напълно обяснен. Нито пък
можем да се надяваме, че ще го дефинираме или обясним. Когато умът
изследва символа, той стига до идеи, които са извън обсега на разума.
Колелото може да насочи нашите мисли към схващането за божествено
слънце, но тогава разумът трябва да признае своята некомпетентност –
човек не може да определи едно божествено съществувание. Когато с всички
наши интелектуални ограничения наричаме нещо божествено, ние само му
даваме име, което може да се основава на вяра, но никога на очевидни
факти.
Понеже има безброй неща отвъд границата на човешкото разбиране, ние
постоянно използваме символни термини, за да представяме идеи, които не
можем да дефинираме или разберем напълно. Това е една от причините,
поради която всички религии използват символен език или образи

Явно символите са универсални понятия, които се възприемат по различен

начин в различните времеви отрязъци. Те са обобщени за всички нас само в
менталните ни контакти с колективното съзнание.
Всеки интелектуален творец трябва да може да обхване в съзнанието си
различните нива на информация, да ги постави в координатната си система
и чрез сравнителен анализ да намери сходствата с други такива. Тогава
вече може да намери адекватни символи, които да са универсални като
употреба.

Пак цитирам Юнг:

• Това, което казах за несъзнаваното, е само една обща скица на природата

и функционирането на тази сложна част от човешката психика. Но то
трябва да е посочило вида подпрагов материал, от който спонтанно се
произвеждат символите на нашите сънища. Този подпрагов материал може
да се състои от всички нагони, импулси и намерения; всички възприятия и
интуиции; всички рационални и ирационални мисли, заключения, индукции,
дедукции и предпоставки; всички видове чувства. Всяко едно от тях може да
бъде частично, временно или трайно несъзнавано.
• Факт е обаче, че към спомените от едно отдавнашно съзнавано минало,
съвсем нови мисли и творчески идеи също могат да бъдат представени от
несъзнаваното – мисли и идеи, които никога не са били съзнавани преди. Те
израстват от тъмните дълбини на духа като лотос и формират най-
важната част на подпраговата психика.
Ние откриваме това във всекидневния живот, където дилемите понякога се
решават от най-изненадващи и нови предложения. Много художници,
философи и дори учени дължат някои от най-добрите си идеи на
вдъхновения, които идват внезапно от несъзнаваното. Способността да
стигнеш до богата жила на такъв материал и да го пренесеш ефективно
във философията, литературата, музиката или някое научно откритие е
един от основните белези на това, което се нарича гениалност.

Необходимостта да се работи с инструментите на колективното несъзнавано

предизвикват това изискване. Да намериш най-точните символи, да ги сравниш
със символите на подобни тези заложени в това несъзнавано през вековете и
да ги материализираш във вид на визуален продукт, може да стане само с
помощта на ИНТУИЦИЯТА.

А интуицията е инструмент само на пораснали творци. А тях ги наричат

ГЕНИАЛНИ.

Символът вкаран в композицията на една знакова интерпретация я прави

достъпна за всички четци на текста. Символът притежава магията на
колективното познание.
И отново Юнг:
• Знакът винаги е нещо по-малко от понятието, което представлява,
докато символът винаги съдържа нещо повече от неговото очевидно и
непосредствено значение. Символите са естествени и спонтанни продукти.
Не някакъв гений някога е седнал с перо или четка и е казал: “Сега ще
измисля един символ.” Никой не може да вземе една повече или по-малко
рационална мисъл, достигната като логично заключение или като нарочно
намерение, и да й придаде символна форма. Независимо от фантастичните
украшения, които може да се поставят на представа от този вид, тя
винаги остава знак, свързан със съзнаваната мисъл зад него, а не символ,
който намеква за нещо, още неизвестно. В сънищата символите се
появяват спонтанно, защото сънищата се случват, а не се измислят;
следователно те са основният източник на цялото ни познание за
символиката.
• Но трябва да отбележа, че символите не се появяват само в сънищата, а
във всички психични явления. Има символни мисли и чувства, символни
действия и ситуации. Често изглежда, че дори неодушевените обекти
съдействат на несъзнаваното в подредбата на символните модели.
• Има много символи обаче (сред тях са и най-важните), които не са
индивидуални, а колективни по произход и природа... Но всъщност това са
колективни представи, излъчени от праисторически сънища и творчески
фантазии. Като такива тези образи са неволни и спонтанни прояви и в
никакъв случай не са нарочно измислени.

И така психологът Юнг сравнява понятието знак с понятието символ и по този

начин ни обръща внимание за тяхното сходство и различие. Затова нека да си
спомним цитирания в началото на лекцията речник на чуждите думи, където ни
обясняват, че Термитът е синурен знак за притежание. Юнг ни казва , че знакът
е по-малката част на понятието, а символът носи в себе си голямото послание
на колективната банка информация. Но всичките тези понятия са инструменти
за изграждане на едно художествено произведение. То илюстрира
намерението на колективната необходимост. Вграждайки ги вътре в неговата
същност, творецът я превръща в ТЕРМИН.

Илюстрацията във всичките и нейни форми може да се приеме като

специфичен термин в специфичен текст, но същевременно да е и мост между
две специфики. Тя, според мен, е мост за преминаване на информацията и в
дълбочината на колективното съзнание.

ЕТАПИ НА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС

 От досегашното ни изследване стана ясно, че творческият процес не е
случаен, взривоподобен феномен, а един необходим, пораждащ се от
желанието на индивида и мотивиран от необходимостта процес. Той се
изгражда при наличието на компоненти характерни за него и индивидуално
времетраене съобразно качествата на твореца.

ЖЕЛАНИЕ - МОТИВАЦИЯ

СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТЪ ИОАНА (библиография №17)

В начало бе Словото; и Словото беше у Бога;

И Словото бе Богъ. 2 То в началото беше у Бога.
3 Всичко чрез него стана; и без него не е станало
нищо от това, което е станало. 4 Въ него бе животът
и животът бе светлината на човеците. 5 И светлината
свети въ тъмнината; а тъмнината не я схвана.

Според логиката на това наше изследване преди да се породи

СЛОВОТО в началото на създаването на света стои ЖЕЛАНИЕТО на твореца,
породено от някакъв все още неразбираем от нас МОТИВ произлизащ от
средата, в която съществува този АБСОЛЮТЕН ТВОРЕЦ. Въпреки
ограничените възможности на материалния ни апарат за мислене, вътре в нас
е заложено непреодолимо желание да разгадаем това ИЗНАЧАЛИЕ. Според
мен, тази езотерична информация е важен компонент в изграждането на
координатна система за намиране на мястото ни в пределите на големия свят.
Тази ЕЗОТЕРИЧНОСТ може да бъде преодоляна от търсещия индивид само
след придобиване на подходящите качества в начина на мислене. Това
мислене ще доведе до качествени изменения и в материалния апарат, като
създаде нови рецептори за възприятия. Новото мислене се придобива чрез
творчество.
 От тук следва, че процесът на творчество е мотивиран от желанието за
промяна, която аз наричам СЕБЕРЕАЛИЗАЦИЯ.

СЪТВОРЯВАНЕ НА ЖЕЛАНИЕТО

Желанието, което предизвиква творческият процес в повечето случаи е

природен феномен, породен от случайни събития. Това случайно желание
поражда и неконтролируемо творчество, като реакция на необходимостта,
която го е породила. Но творец, достигнал до определено съвършенство, може
да контролира този процес, като поражда съответното желание по избор. Това
умение аз наричам СЪТВОРЯВАНЕ НА ЖЕЛАНИЕТО.
Творецът, който има претенцията да контролира сътворяването на
мотивацията, като изгражда насочено в определена посока желание, трябва да
познава този процес в цялата му същност. Контролът на желанията не само на
личните, но и на други индивиди е отговорен процес, който изисква и силно
развити морални предпоставки, още повече, ако творецът с неговото
творчество въздейства на голяма група хора, като променя съществено
утвърдени норми на техния живот.
Такива творци, притежаващи качества за ТОТАЛНО ТВОРЧЕСТВО, вече
са се сблъсквали с природния закон за противодействието. Статуквото на мига
рефлектира мигновено след намесата на твореца и последствията от тази
реакция се поемат от него. Затова целенасоченото изграждане на желание в
определена посока на промяна от своя страна трябва да бъде много добре
мотивирано, за да бъде доброволно прието последствието от акта на
творчество. Такава мотивация може да бъде напълно осъзнатото желание за
развитие в посока на СЕБЕПОЗНАВАНЕ, СЕБЕИЗЖИВЯВАНЕ, ВЕЧНО
ПРОДЪЛЖАВАЩО ТВОРЧЕСТВО или ПЪЛНО ПОЗНАНИЕ.
Най-неосъзнато, но най-първично от желанията, изграждащи
мотивацията на един творец е СЕБЕПОЗНАВАНЕТО. Първичната сила на
сътворението, за да опознае себе си е изградила целият свят, като се е
разделила на части. Те от своя страна са се индивидуализирали и тяхното вече
персонално желание за себепознание е предизвикало деление и от тяхна
стана. И така до момента на нашето появяване като индивидуалности. Сега
нашия най-голям мотив, който предизвиква процесът на творчество е
желанието да се себеопознаем.
Самото творчество предизвиква нови необходимостти, които довеждат
до промени в качествената система на твореца. Тези промени изискват пълно
познание на досегашните дадености, за да може сътворяващият се да
контролира процеса. Задълбочавайки се в изследването на своите качества
индивидът навлиза в изначалните предпоставки за неговото изграждане и се
докосва до познания, които го повдигат до по-високо ниво на комуникации. Тези
по-високи нива му дават възможност да прозре директната си връзка със
създателя си и да намери своето място в голямата световна система.
Себепознаването предизвиква промяна в начина на мислене, а от там и
промяна на самото творчество. Битовият характер на продукта на творчество
се променя в интелектуален, а по-нататък е възможно и в духовен. Духовният
аспект на творческия продукт предизвиква лавина от промени. Всички те водят
до покачване на статуса на живот и битие.
В процеса на себепознаване, индивидът се сблъсква с истини, които
чрез поколения възпитателни норми са запечатани в неговата психика като
забранителни. Изследвайки ги той открива нелогичността им по отношение на
времето и мястото на действие. Разрушаването на “табутата” води до нови
простори на творчество. Самият човек започва да съзнава себе си като сбор от
дадености, които могат да бъдат проучени и променени с цел еволюиране.
Така отделните същности на индивида биват приучени към
самостоятелност.Тази самостоятелност дава възможност да се твори на
различни нива, съобразно мястото на вече разпознаваемата същност. Така
многопластовият човек става многопластов творец. Многопластовото
творение създава многопластова хармония, която вече въздейства на всички
нива на тези пластове. Това разширява границите на съществуване на човека,
придобил вече тези необходими качества. А при едно достатъчно голямо
разширение човекът би могъл да достигне и света на своя създател.

В един определен момент от вече духовното развитие на индивида, той

бива мотивиран да навлезе в полето на тъй нареченото СЕБЕИЗЖИВЯВАНЕ.
 В досегашното ни сърфиране в трансценденталните полета на
изначалието се докоснахме до една от възможните истини за сътворяването на
нашия регионален свят. Връщам се към това сътворяване, за да мога да го
сравня с тезата си за нашето лично себе изживяване. Без да се занимавам с
изначалната мотивация, проследявам процеса на самоограничение на частта
от АБСОЛЮТА, която в последствие се явява като нашия познаваем свят. Вече
разгледахме в предишните лекции евентуалните части и техните качества,
които го изграждат. Говорехме и за тъй наречения “изначален взрив” и
остатъчните енергии, които служат като инструмент за творческия процес,
породил се като природен феномен. За сравнителния анализ, който искам да
направя ще се спра по-подробно на мига на осъзнаване на процеса от този
изначален феномен, който се съгласихме,че е наричан от цялото човечество
БОГ. Вече се съгласихме, че началните форми на реакция на този наш бог са
рефлекторни до мига, в който ние, неговите производни, започнахме да
изграждаме творчески продукти, излъчващи интелектуална енергия. В
съжденията си стигнахме до мисълта, че тази енергия изгражда
интелектуалния облик на бога. И така, нашият бог вече има усещането за
самостоятелна идентичност. Но това е само усещане, което поражда желание
за СЕБЕПОЗНАНИЕ. За да го осъществи тази единствена по рода си вече
мислеща същност търси да направи сравнителен анализ с нещо друго. Но в
света на АБСОЛЮТА единственото нещо, което е различно от него е нашият
бог. След като не може да се познае чрез сравняване с обект от вън, то
първичната логика го води до мисълта за вътрешно изследване. Естествения
път на тази логика го отвежда до необходимостта да раздели същността си на
части. Когато богът успял да се раздели на две вътре в своята рамка, той е
изградил първата правилна композиция. Процесът на себепознаване
продължил с разделянето на тези две части, които вече носели самостоятелни
същности, на още по две. Всички нови елементи придобивали собствена
самостоятелна същност, но не загубвали връзката си с първоизточника.Всяка
от тях имала собствена цел за развитие, породена от подадена от върховното
ОБЩО мотивация. Така се е изградила природната космическа йерархия.
Така тя съществува и до днес и ние живеем по нейните принципи. Един от
крайните продукти на това деление сме и ние – хората. Нашата визия за света
който обитаваме се наслагва към визиите на всички мислещи и анализиращи
същества, обитаващи божествената същност, като създават представа за
цялостта на този затворен в себе си свят.
Така желанието за себепознаване е причината за това гигантско
разделяне на цялото на милиарди части. Всяка една от тези части е
мотивирана да твори и енергията породена от това творчество подържа
равновесието на света.
Всяка една самостоятелна мислеща частица в света носи в себе си
цялата ненакърнена същност на АБСОЛЮТА. Информацията на нашия
персонален бог е информация споделена със света на АБСОЛЮТА до момента
на себеограничаването му. За да развие тази информация и да я направи
опитност, богът има нужда да я изживее. Изживявайки я той я превръща в
МЪДРОСТ. Всяка една частица от бога участва в това изживяване, като
допринася за придобиването на божествената мъдрост.
Най-малката творяща единица - човекът е мотивиран в най- дълбоките
пластове на “колективното несъзнавано”, да търси най- адекватни форми на
себеизживяване, за да трансформира заложените в него познания в мъдрост.
При достатъчно количество МЪДРОСТ, творящият индивид достига до
убеждението, че когато творческият процес носи ПОСТОЯННА РАДОСТ, е
правилен. Това убеждение подсилва мотива за творчество и този процес става
постоянен. Творчеството на достигналия зрелост индивид навлиза в
непрекъснато разширяване и развитие. Такъв творец изпитва непрекъснато
удовлетворение и изживява пълноценно мига наречен СЕГА.

ИЗЖИВЯВАНЕ – ЦЕЛ НА ТВОРЧЕСТВОТО

До тук говорехме предимно за себеизживяването като инструмент за

личностното си опознаване. Паралелно с него протича и процес на цялостно
ИЗЖИВЯВАНЕ, което обхваща не само докосващия се до личността живот, а и
този който преминава в общия бе граунд на света.
 В големия космос непрекъснато се случват събития, които предизвикват
промени от невероятен мащаб. Естествено е да приемем, че тези събития
стават без наше участие и тяхната необятност е недосегаема от интервенцията
ни. По логиката на досегашното повествование тези явления са предизвикани
от творческият процес на цялото мислещо ВОЙНСТВО. Творците от целия свят
съвместно изграждат предпоставките за това глобално изживяване. Индивида
има право на избор за участие в тази съвместна авантюра, или да бъде
пасивен наблюдател. Естествено преките участници в събитието получават
заслужено МЪДРОСТТА, като си плащат с не до там желаната БОЛКА.
Наблюдателите успяват да регистрират събитията като ПОЗНАНИЕ, но преди
да го изживеят те няма да станат МЪДРЕЦИ.
Мъдростта е необходимата форма на ЕВОЛЮЦИЯТА. Неминуемо тя е
съпроводена от изживявания, носещи дискомфорт и болка. Изниква въпросът –
Дали бихме могли да придобием необходимата ни мъдрост без изживяването
на тези негативи?
Според мен, това е един от мотивите за желанието ни за непрекъснато
оптимизиране на творческия процес. При търсене на безболезни алтернативи
стигаме естествено до необходимостта от промяна на нашето личностно
възприемане. Когато анализираме това чувство и проследим механизма на
възприятие, откриваме възможност да превърнем дразнителя от болезнен в
необходимо приятен. Намесвайки се в собствената си психика творецът
взема в ръцете си най важните юзди, с които до сега природните феномени са
го контролирали. Достигането до психическа свобода според мен е индикация
за преминаване в по-горна степен на творческа възможност. Творецът
достигнал това ниво вече знае, че нищо не е болезнено само по себе си.
Болката е резултат от невярна преценка. Тя е ГРЕШКА. Преценката е
резултат от предишен опит. Този опит се основава на още по-стара опитност, а
тя на още по-стара и така нататък, докато се върнем до така наречената
ИЗНАЧАЛНА МИСЪЛ. Ако тази първична мисъл е била погрешна, то
натрупването на грешката е процес, който непрекъснато носи негатива на
болката. От тук следва, че негативните чувства имат пряка защитна функция
при търсене на правилността в един творчески процес. Болката е коректорът,
който ни сигнализира за грешка. При отстраняване на грешката и болката
изчезва.
 При един продължителен процес на натрупване на грешки върху грешки
се натрупват и големи количества негативни чувства, които водят до усещането
за неудоволетвореност. Това чувство е противоположно на чувството на
радост, което събира в себе си всички индикации за ПРАВИЛНОСТ. При
правилно разчитане на тези индикации творческата личност, особено ако е
осъзнала важността на негативността и умее да контролира процесите,
изгражда продукт в лоното на ПРАВИЛНОСТТА.
Изграждането на правилният продукт е една от целите на творческия
процес, но смисълът му е творецът да открие себе си, да сътвори себе си
такъв какъвто иска да бъде, да направи ПРАВИЛНИЯ ИЗБОР.

СИМЕТРИЯ И СЪВЪРШЕНСТВО В УСТРОЙСТВОТО НА СВЕТА

Когато живееш във света на АБСОЛЮТА и си част от него, не може да не

се съобразяваш с неговите закони. Това неминуемо те прави зависим от чужди
обстоятелства, въпреки че част от тези закони са твое творчество. Вписването
в едно безкрайно разнообразно общество от мислещи единици, събрали се с
общата цел да абсолютизират взаимовръзките си, предизвиква ограничаване в
някаква степен на идентичността им. Неудовлетвореността от него е основният
мотив за излизане от това общество. Излизайки като самостоятелна
идентичност, тази същност е принудена да се самоограничи от останалото
пространство. Това е един от големите природни парадокси – ограничаване в
името на пълната свобода. Но тази нова самостоятелна единица не може да
организира същността си без предварително натрупан опит. Затова на помощ
ни идват безапелационните природни закони, които като начало изграждат
структурната симетрия на новото пространство.
Съвсем рефлекторно, тази все още неосъзната, мислеща енергия,
започва изграждането си като ползва един вече утвърден природен стандарт. В
основата на този стандарт стои принципа на СИМЕТРИЯТА. Това е първичната
форма на правилна композиция, от което следва,че е и първична хармония.
Това значи, че чисто природните форми на правилни композиции, изграждащи
хармонични образувания, са СИМЕТРИЧНИТЕ КОМПОЗИЦИИ. Използвайки
този закон, първичните енергии изграждат основата на тяхната конкретност.

ПРОНИКВАНЕ НАВЪТРЕ

При един следващ етап на развитие, когато първичността отстъпи

приоритетите си на началните форми на разум, започва творчески процес, при
който се натрупват разнообразия в моделите на връзки от основни елементи.
Тези РАЗНООБРАЗИЯ предизвикват усложняването на композициите и водят
до многообразие на хармоничната среда. Възможността за усложняване на
първичните връзки води до естественото решение на новия разум чрез тях да
изгражда реалности, конструирани от мотивиращите сили в него.
Възможностите за разнообразни модели води до усложняване на мисловния
процес и последващата го персонификация. Новообразувалият се мислещ
феномен придобива идентичност на природно ниво. За да достигне ниво на
пълна персонификация е необходим процес на СЕБЕПОЗНАВАНЕ.

СЪТВОРЯВАНЕ НА ИЗЖИВЯНОТО

За себепознаването се изисква процес на ИЗЖИВЯВАНЕ, който води

след себе си необходимостти, пораждащи лавина от други такива. Усложнените
необходимостти пораждат усложнен творчески процес, чрез който да се
изградят условията, заложени в процеса ИЗЖИВЯВАНЕ.
Като начало този процес изисква персонификация на отделни части на
изначалието, които да бъдат поставени в различни по качество среди. Тези
АЛТЕРНАТИВИ, носещи идентичността на изначалната мислеща същност,
реагират на околната среда, в която са поставени. МЪДРОСТТА, породена от
този процес изгражда облика на мислещия индивид.
Ако приемем, че ние сме тези алтернативи, то естествено се стига до
извода, че ИЗНАЧАЛИЕТО продължава още този процес на себе познание и за
нашите времеви норми той е безкраен. Качествата, които придобиваме по
време на това изживяване ние споделяме по някакъв начин с него. Ако
приемаме,че това става естествено след акта на смъртта, то по времето на
персоналният ни живот, сме относително самостоятелни. Качествата, които сме
наследили от общата ни същност в този момент са само наши. А според
логиката на търсенето, тези качества са уникални за всеки един от нас.
В отрязъка от време, в което ние сме свободни единици, изживявайки
ситуациите, в които попадаме превръщаме нашите придобити познания в
мъдрост. През времето на този процес реагираме до определен момент
рефлекторно на дразнителите, но постепенно започваме да променяме
заложените качества на околната среда, чрез процеса на творчество. Чрез този
процес ние променяме и предварително заложените качества в нас, като по
този начин променяме и качествата на изначалната същност. От тук следва, че
процесът на творчество е всеобхватен и тезата за моделиране на същността на
боговете от създадените от тях хора не е абсурдна.
В процеса на изживяване, индивидът се сблъсква със ситуации, които
изграждат ценностна система валидна само в рамките на конкретната му
действителност.

ПОНЯТИЯТА – ПРАВИЛНО И ПОГРЕШНО

Основните понятия в ценностната система на индивида са тези, които

определят мотивационните инструменти за неговата дейност. Действията му,
пораждащи в него чувства на наслада са правилни, а тези на болка и
дискомфорт - погрешни. Нюансите на тези чувства са породени от естеството
на действието, нивото на възприятие на индивида и рамката, която образува
времепространствения континиум.
Тези понятия не са атрибути на “първоизточника”. Те са плод на
личностната ценностна система на индивида, на обществото, с което той живее
и естествено на обединяващия ги духовен център. Натрупвайки се през дългия
период на изграждане на облика на цялото мислещо общество, те са станали
конкретни до нивото на аксиоми. Новоизградената идентичност е длъжна да се
съобразява с тези аксиоми, ако иска да е адекватна на ситуацията, в която се
намира. Безспорно желанието те да бъдат променени е един от основните
мотиви за творчество.
ТРИКОМПОНЕНТНОСТТА В ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС

Изначалните актове на първичната енергия, които в своята същност са

рефлекторни, биват обосновани от чисто природните закони, за които
отговорност може да търсим в други сфери на съществуването. Тези закони
съществуват, според нашите измерения вечно. В рамката им ние сме
създавали, в момента създаваме и в бъдеще ще създаваме творчески
продукти, необходими и адекватни на времето и мястото, в което извършваме
този акт. Тези закони не могат да бъдат пренебрегвани. Ако ги нарушим,
процесът на творчество просто не се осъществява. Един от тези ненарушими
закони е ЗАКОНЪТ ЗА ТРИКОМПОНЕНТНОСТТА.

ТЯЛО, РАЗУМ, ДУХ

Когато обсъждахме понятието КОМПОЗИЦИЯ стигнахме до извода, че

правилна композиция може да се образува от три или повече елемента. С два
или един елемента композицията не може да съществува, защото тя просто се
разпада. От тук следва, че първичните структури изградили нашия свят,
спазвайки чисто рефлекторно един от основните закони на природата са се
обединили в троични композиции и постигнали относителна стабилност. Тази
относителна стабилност дава възможност за изграждане на детайлите на
света. При нарастване на композиционните струпвания, все още рефлекторно
започват да се изграждат композиции от композиции, като се спазва закона на
троичността. Когато вече изградилата се енергия придобила феномена мисъл,
процесът започнал да бъде контролиран, но пак в рамките на този закон.
В процеса на творчество мислещата енергия е сътворила и нас хората.
При сътворяването ни тя е използвала същата схема – трикомпонентността.
Милионите елементарни композиции са изградили сложни образувания, които
от своя страна са се композирали в три отделни части. Тези части са коренно
различни в аспектите си. На чисто материален план от най-грубите елементи е
изградено физическото ни тяло. На втори план по отношение на качества е
изграден разумът, а като най-висок – духът. В езотеричната литература, тези
три части на тялото се наричат – материално, нематериално и метафизично. В
християнските религиозни книги този феномен е описан като – Света Троица и
с много други имена.

Теолозите описват първичната енергия като божествена същност,

събрала в себе си три елемента в едно – Отец, Син и Свети Дух.

СЪЗНАНИЕ, ПОДСЪЗНАНИЕ И СВРЪХСЪЗНАНИЕ

Философите разделят нашата същност на три части: мисловна –

съзнание, на рефлекторна – подсъзнание и духовна – свръх съзнание.
Мисловната дейност се извършва с помощта на мозъчния апарат и всички
телесни рецептори, които улавят сигналите, излъчени от околното
пространство и му ги препредават. От своя страна той превръща тези сигнали
в достъпни за индивида символи. Друга негова дейност е свързването на
символите в познати композиции и сравнителния анализ, който се прави между
тях и натрупаната предишна информация.

Натрупаната предишна информация е инструмент на подсъзнанието. То

комуникира с мозъчния апарат посредством рефлекторни реакции, които са
изградени от поредица поколения, превърнали информацията си в мъдрост и
съхранили я в “колективното несъзнавано”. Тази информационна банка е
достъпна за всички творчески личности, благодарение на тези подсъзнателни
рефлекси.

След сравнителния анализ на новополучената информация с

информацията от натрупания опит, се стига до етапа на взимане на решение.
Тази дейност се извършва от свръхсъзнателната част на нашата същност. Тази
свръхсъзнателност е рамката на нашата същност, която обединява в едно цяло
и останалите компоненти. Ако третираме тази композиция като повторение на
изначалната, то нейните две части – съзнание и подсъзнание, чрез
взаимодействието помежду си, изграждат тази обединяваща рамка –
свръхсъзнание, като предоставят своите същности на нея. От тук следва, че
свръх съзнанието е нашата буквалност, и ако повярваме на психолозите
,че нашата същност се състои от То, Его и Свръх его, то мястото на
нашето свръхего, би трябвало да е там.

ЕНЕРГИЯ, МАТЕРИЯ И АНТИМАТЕРИЯ

В контекста на изначалието компонентите, изградили нашия свят са ,

като начало – първична енергия, която се е нагнетила до предели на
материалност и по този начин създала антиматерията.
В изначалното си хармонично съществуване в света на АБСОЛЮТА,
нашият свят е бил разположен в правилна структурна мрежа, която определяла
мястото на всичките му елементи. При самоограничаването си единствения път
за отстраняване от цялото е бил пътят навътре към центъра. Концентрирайки
се в центъра се образува празно пространство, което по законите на логиката
ни би трябвало да се запълни с елементи от външния свят. Но абсолютната
хармония на структурата на този външен свят предизвиква абсолютно
обездвижване и статуквото на този феномен не позволява усвояването на
новото пространство. Този неусвоен от Абсолюта вакуум повтаря в негативна
форма същността на образуващата се материя.

В книгата си “Стивън Хокинг – живот в науката”, Майкъл Уайт и Джон

Грибин цитират негови мисли за изначалието на света. (библиография №19) -
“Така че в най-ранната Вселена, когато е експлоадирал първичният атом, не е
съществувало “външно”пространство, в което да се разлетят отломките.
Пространството е било свито в самото себе си, така че космическото яйце е
представлявало самозараждаща се топка материя, енергия, пространство и
време. Всъщност космическото яйце е бил свръх плътна черна дупка...”
Един от ненарушимите природни закони е,че пълните
противоположности при контакт помежду си се самоунищожават. Нашата
материя и нейната противоположност, затворени в рамката на АБСОЛЮТА,
взаимодействат помежду си и унищожавайки се създават енергия, която
обединява техните противоположности.
И така материята и антиматерията са обгърнати от създадената от тях
енергия, която обединява качествата им в едно общо. Това общо качество е
различно от хармонията на Абсолюта и обуславя относителната
самостоятелност на новия свят.
Рамката, която се образува от противопоставянето на различията на
двата вида светове, позволява да изникне понятието – пространство. И то както
всичко съществено в този свят, подчинено на природните закони ,се дели на
три части – ТУК , ТАМ и МЯСТОТО ПО СРЕДАТА.
Понятието – място по средата, е трудно за обяснение, защото то е
продукт на затвореното пространство, но не е празнота. Това е енергията,
изграждаща връзката между противоположностите. В триумвирата получен от
тяхната композиция той е невидим за нашите рецептори, но е по-значим от
другите два видими елемента. Значимостта му се определя от факта, че той
съдържа същностите на участващите в композицията елементи.
Рамката, която създава пространството, предизвиква и появата на друг
характерен за затвореността феномен – ВГЕМЕТО. То се дели на компонентите
си – МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ и БЪДЕЩЕ. Миналото и бъдещето във
взаимодействието си създават – настоящето. И това е най–важният
елемент във времевата композиция, която определя мигът на нашето
изживяване. Качеството на този миг е сбора от качествата на миналото и
евентуалното бъдеще.
Поетите употребяват понятия, като Разум, Сърце, Душа. Ако
еквилибрираме с тези понятия, ще изградим сходни композиции с
трикомпонентно съдържание.
Търсещите, събрани под общия интерес на движението New Age,
приемат понятията – тяло, съзнание и душа. Това културно движение,
покриващо широк диапазон от вярвания, за което е характерно отхвърлянето
на стойностите на Западното общество и подкрепата на по-цялостен подход
към религията, медицината, философията, екологията и околната среда, е
също така един трети компонент в композицията от противоположни идеи и
вярвания.
У нас хората, тези три аспекта, всъщност са три енергии. Могат да се
нарекат МИСЪЛ, ДУМА и ДЕЙСТВИЕ. Резултатът от тяхното взаимодействие
предизвиква ЧУВСТВА , а сборът от тях изгражда естеството на
ИЗЖИВЯВАНЕТО.
Подсъзнанието или душата на индивида се изгражда от всички чувства,
които някога е имал. В тях влизат и чувствата наследени от рода му чрез ДНК
клетките и интуицията изградена от банката с колективните познания на
човечеството. Сумата от всички сътворени чувства на твореца изграждат
душата му.
Процесът на сътворяване започва с МИСЪЛ – ИДЕЯ, КОНЦЕПЦИЯ,
ПРЕДСТАВА. Мисълта е първият инструмент на сътворяването. След това
идва – ДУМАТА. Тя е изразена мисъл. Тя предизвиква вибрации в околната
среда, които се пренасят и в големия космос. По този начин се изпраща
творческа енергия във вселената. Думите са второто ниво на сътворяване.

След тях идва ДЕЙСТВИЕТО. То е реакцията, породена от мисълта.

Творческият процес е трикомпонентен по своята същност. Той повтаря
логиката на изначалната композиция. За да го разберем по-добре ще
проследим отново сътворяващите го пластове отзад напред.
ДЕИСТВИЯТА са ДУМИ в движение. ДУМИТЕ са носителите на информация
за естеството на МИСЪЛТА. МИСЛИТЕ са композиция от ИДЕИ. ИДЕИТЕ са
съчетание от ЕНЕРГИИ. ЕНЕРГИИТЕ са освободени СИЛИ. Те са породени от
смесването на двете същности на ПЪРВИЧНАТА ЕНЕРГИЯ. Самата тя е част
от АБСОЛЮТА. От тук следва, че творческият процес е породен от
самоограничаването на част от света на АБСОЛЮТА с цел САМОПОЗНАНИЕ и
ЕВОЛЮЦИЯ.

Той може да се осъществява само в пространство ограничено от

рамка.
 РАЗШИРЕНИЕ НА ТВОРЧЕСКАТА МИСЪЛ

При несъзнателната форма на творчество, която е чист рефлекторен акт,

индивидът се бори предимно за собственото си оцеляване. Целият творчески
процес е подчинен на изграждане на продукти, необходими за това оцеляване.
Процесът на самоизграждане се ръководи от мотиви, продиктувани от
необходимостта индивидът да изгради в себе си качества, с които да
противостои на враждебната към него действителност.
Изживявайки тази действителност той натрупва опитност, която започва
при определени количества да променя неговия мироглед. Оцеляването става
рефлекторен процес и приоритет на неговото подсъзнание. Освободената
времева нисша се запълва с мотивирани желания за РАЗШИРЯВАНЕ НА
ПРОСТРАНСТВОТО ЗА ТВОРЧЕСТВО, в посока на СВРЪХСЪЗНАНИЕТО. При
натрупване на достатъчно количество желание творческият акт бива
прехвърлен на това ниво и времевата нисша на индивида остава свободна
само за процеса ИЗЖИВЯВАНЕ.
При разширеното творческо съзнание целите на твореца са от по-друго
естество. Осъзнавайки механизмите на еволюцията, откривайки схемите на
изграждането и изграждайки си координатна ситемна, творецът намира мястото
си в нея и анализира желанието си за посоката на промяната, като ползва вече
изградената си ценностна система. Това е процесът на СЕБЕОСЪЗНАВАНЕ.
Това е постоянен акт на ВЪРХОВНО ОСЪЗНАВАНЕ. Това е нивото на
СЪЗНАТЕЛНО ТВОРЕНЕ. Това значи използване инструментите за творчество
с определена и конкретна ЦЕЛ.
СЕБЕСЪТВОРЯВАНЕ

В освободената времева нисша, изживявайки реалната действителност,

индивидът като се съобразява с избрания от него сценарий, придобива
опитност, която предизвиква разрив с досегашните норми на ценостната му
система. Разширената логика, която той вече ползва, е неадекватна на
изискванията на живеещото в същата реалност общество. Така например
досегашния живот е изисквал от него постоянна грижа за екзистенца на бита на
неговото семейство, при което всички членове на това семейство са станали
зависими от дейността му. Разширените представи за правилност на творецът
с разширено съзнание са за премахване на тази неправилна зависимост и
придобиване на самостоятелност на всеки един член на това семейство. При
неправилно разбиране на този акт от страна на семейството творецът изживява
негативността на тяхната реакция, определяйки я като необходимо зло.
Неговата нова ценностна система определя този акт като положителен, а това
е силен мотив, за да може да се преодолее страха от негативните последствия.
Познанието за важността от искрени взаимоотношения с всички
участници в изживяването на действителността, прави твореца
ПРАВИЛЕН.

ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА КАТО ИНСТРУМЕНТ НА СЕБЕСЪТВОРЯВАНЕТО

Основен инструмент в процеса на самоизграждане са

взаимоотношенията на твореца с останалите участници в него. Те са
непрекъснато предизвикателство, създаващо особено силен мотив за промяна.
Само чрез взаимоотношенията си с други хора, места и събития, творецът
може да съществува като самостоятелна единица.
В сравнителния анализ между него и другите личности може да се
определят реалните му качества. При отсъствието на всички други елементи,
които изграждат реалността, творецът не може да съществува под формата, в
която се познава. В света на относителното индивидът е това, което е във
съотношението с нещо друго, което не е същото. Само в света на АБСОЛЮТА
нещо може да съществува самостоятелно, без да е необходимо неговото
противоположно. Но това не е нашия свят.
Разбирайки това извисеният творец използва всяка възможност за
контакт и преживяване чрез взаимоотношенията си с другите индивиди,
участващи в процеса на съществуване, защото те могат да бъдат използвани
за изграждане на собствената му представа за това КОЙ Е ТОЙ.
Изграждането на собствената същност може да бъде случаен акт, или
съзнателно моделиран процес. По–висшата форма на творчество е разбира се
съзнателното моделиране на собствената си същност.
Една от най-важните и може би най-драматичните форми на човешки
взаимоотношения са изграждащите чувството ЛЮБОВ.

Абсолютната любов спрямо съвременните човешки норми е най-

желаната форма на взаимоотношение между два индивида. Но определението
– абсолютна, ни подсказва за принадлежността й, към света, на който
принадлежи. Реалните форми на това чувство, които са достъпни за
изживяване от индивидите, са изградени в диапазона между абсолютната
форма на любовта и абсолютния страх. Защото, и тук както навсякъде е
валиден закона за трикомпонентността. Различните форми на композиция
между участващите чувства в този акт определят диапазона на изживяването.
Всяка част от този диапазон е адекватен на придобитите качества на
изживяващия.
При взаимоотношения в диапазона на любовта, участващите първо
научават да различават правилния и неправилния модел на този акт. При
правилно композиране на качествата на двамата участници, се изгражда обща
енергийна зона, която от своя страна може да бъде правилна или не по
отношение на избрания модел на взаимоотношения. Този модел стои някъде в
скалата на изживяването и предопределя естеството му.
При влизане в модел без предварителен анализ причината може да бъде
грешно преценена и взаимоотношенията да бъдат изградени чрез бързо
рушащи се връзки. Този модел е обречен на провал, което не значи че е
безполезен. Неудачните варианти допринасят за натрупване на опитност, която
изгражда рефлекторна защита от тях. Опитният творец при влизането в контакт
с партньорите си, разчита на така придобитата интуиция и обикновено не
греши. В такива случаи, взаимоотношенията са дълготрайни и функционални
до момента на промяна на качествата на един от партньорите. Ако промяната
на качествата е синхронен процес и при двамата, правилността на акта е
запазена.
В преобладаващите случаи на погрешни любовни контакти участващите
чисто егоистично търсят личните облаги. За тях любовта трябва да носи само
наслада от контакта, на каквото и да е ниво, да създава комфортност в чисто
битов план и задължително отдаване на нагона за възпроизводство. Увлечени
по този начин от амбицията да получат всичко възможно от тези
взаимоотношения, те забравят или по точно не знаят, че е необходимо и да
дават същото количество ползи на своя партньор. При такова неразбиране на
процеса, той е обречен на разрушаване.
Такъв процес, при който участниците получават и отдават необходимото
равнопоставено е в средата на скалата на взаимоотношенията. Това място е
правилно за индивиди, достигнали средата на своето развитие. Тук е мястото
за вземанена решение за посоката, по която ще тръгне по-нататъшното
развитие на участващите.
Съществуват две алтернативи – едната е да търсят ползи от контакта, а
другата – желанието да се допринесе още нещо към него. Това място на
скалата на любовта поставя въпроса пред участниците – дали искат да решат
коя част от своята същност да изявят и развият или коя част от партньора искат
да притежават и задържат? При отговора на този въпрос, развиващият се
индивид вече може да определи КОЙ Е ТОЙ в действителност.
Когато връзката се базира на взаимоотношения, предизвикващи
зависимост на партньора рано или късно тя се проваля. Изкривените представи
за правилност на партньорите води до деформации, които рефлектират в
социалния живот на цялото общество. Заради такива грешни представи,
вменени в психиката на обществото от различните институции, като морални и
етични норми на поведение, голяма част от него чисто рефлекторно влизат в
стандартите, без да преценят отношението си спрямо тях. Шансът им да
излезнат някога от омагьосания кръг на грешното е натрупването на негативи
от липсата на тази необходима правилност.
Излезнал най-после от този омагьосан кръг вече порасналия творец
избира да създаде нова форма на взаимоотношения, при която той да дава
само това от което се нуждае партньора му, без претенции за придобиване на
ответни вземания.

Да даваш обич, без да търсиш задължителната обратна връзка е по-

висшата форма на взаимоотношения в скалата на обичта. Тази посока води
логично до момента на развитие, когато творецът изгради взаимоотношения с
всички участници в процеса, без да ги отделя чрез личностните им
характеристики. Отдаването на любов на всички по равно е приоритет на
личности, извисили се в развитието си до нивото на светци. Тези творчески
личности градят взаимоотношенията си в много близка до АБСОЛЮТА точка на
скалата на любовта.

ВРЕМЕТО НА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС

В чисто материален план творческият процес се ражда с първите

усещания за дискомфорт от ембрионалната форма на индивида и свършва в
мига на неговата смърт. Но, за да видим в цялост този процес, трябва да
прескочим ТРАНСЦЕНДЕНТАЛНАТА бариера, която все още ограничава
полето ни на реалност и да потърсим самият мотив за нашето материално
съществуване.
Разширявайки полето на изследване в тази нова посока, навлизаме в
един неизследван от ортодоксалните учени свят, което значи че ще трябва да
разчитаме само на вече проверената си логика и вярата в правилността на
резултатите получени чрез нея. И така яхвайки я стигаме до въпроса за
смисъла на самото ни раждане в материалното пространство.
Ако съществуват причини за този акт, то те са плод на някакви по-висши
интереси, които може би са извън нас или са в нас но на по- висша форма. В
случай на правилност на единия или другия аргумент, си доказваме че
съществува по–висша форма на живот, която има претенции към начина на
развитието ни.
Ако приемем ,че съществуват и двете форми, то причината да се родим
в този момент и на това място е плод на тези претенции. Логиката ни води към
мисълта, че някакви мотиви са плод на тези претенции, а след като
съществуват на това ниво, то и творческия процес е съществен. Значи, че акта
на творчество не е приоритет на нашата познаваема реалност. Той започва на
друго ниво и това ниво не е единствено. Ако продължим дълбочинния анализ
ще стигнем до пределите на изначалието, а може би и на АБСОЛЮТА.

И така мотивът за творчество на един родил се в нашата

действителност човек е плод на сбора от мотиви на различните по ниво
йерархии на неговата същност. И този мотив е стремежът към себе-
познаване на самото изначалие.

Ние няма да се занимаваме с дълбочинните мотивации, ще проследим

механизма на творчество в рамките на нашето време и пространство, но ще се
съобразяваме в това изследване и за съществуването на другите пластове.

“НЕЩОТО” МЕЖДУ ВОЛЯТА И ОСЪЩЕТВЯВАНЕТО

При определено ниво на ембрионално развитие мотивът за промяна

може да бъде само на рефлекторна основа. Породен от родителя или от
появилите се дразнители, пораждащи дискомфорт, мотивът за промяна
предизвиква желание. Независимо от естеството му то е инструмент на
първичната форма на творчеството – волята. Количеството натрупано желание
поражда промени в качеството на волевия импулс, като го засилва до нивото на
действие, което може да противостои на изграденото статукво.
И така волята възбужда процес, при който желанието на
новообразувания творец е промяна на околната среда. За да достигне до
това решение, той трябва да направи сравнителен анализ между тази нова за
него среда и някоя друга с по-различни качества. При липса на такава
възможност процесът на промяна би трябвало да спре, но в повечето случаи
той продължава, като сравнителния анализ е извършен с помощта на
подадена, от някъде другаде, информация.
Място от където може да идва тази информация е ДНК клетката
наследена от родителите, но съвсем логично е да е получена и чрез връзката
на индивида с трансценденталния свят. Моделите, които могат да бъдат
получени от там са натрупаната опитност на поколения мислещи същества, или
лична опитност на самия индивид. При приемане на втория вариант за реален,
приемаме и възможността на индивидът да съществува и под друга форма и в
друго време.
Независимо от къде идва придобитата информация предлага
алтернативни модели на околна среда, чрез които младият творчески индивид
прави своя сравнителен анализ и взима решение.

ВЗИМАНЕ НА РЕШЕНИЕ (библиография №20)

Всяка мислеща енергия при наложителна реакция взима инстинктивно

решение за външна промяна, за да противостои на дразнителя. Съвсем
логично тя, като първа реакция се стреми да интервенира средата около себе
си, като използва възможно най-малкото количество съпротивление спрямо
нея. При недостатъчност на вложеното усилие от нейна страна резултатът от
интервенцията е недостатъчен и естественото решение е то да се увеличи. За
това е нужно да се засили и волевият импулс. При няколко поредни опита с
недостатъчност в резултата се стига и до предел на този импулс. Тогава
творецът трябва да вземе решение за промяна на посоката на интервенция –
навътре към своята същност.
Първата вътрешна промяна е насочена към обема на волевия импулс. За
да се увеличи неговата енергия трябва да се преразпредели целия енергиен
баланс на индивида, като енергията, необходима за нова волева реакция да
бъде за сметка на някоя друга компонента.
При изчерпване на всички възможни форми на интервенция към
външната среда творческата личност взема решение за промяна на
собствената си същност, което е компромис с болезнени последици. Болката,
породена от това решение ражда в неговата нова ценностна система понятието
ОТГОВОРНОСТ.

ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ И ЦЕЛЕНАСОЧЕНОСТ

В лоното на голямата наука достойно място заема и науката за чистите

феномени ФЕНОМЕНОЛОГИЯ. (библиография №21) Неин явен представител
е Едмунд Хусерл, който подчертава значението на “ необходимата корелация
между обект, истина и съзнание”. Той разглежда всеки един обект без да го
извежда от контекста на средата, в която се намира и специфичните качества,
образувани от сбора на качествата на обекта и средата. Условията затворени в
рамката на действието изграждат система от истини, валидни само за него.
Изживяване на ситуациите, породени от реалиите на средата възбуждат
познавателни процеси, въз основа на които обектът получава познание за
собствената си същност. Това познание води до феномена наречен
МЪДРОСТ. Мъдростта комуникира с индивида посредством ИНТУИЦИЯТА. В
различни ситуации обектът комуникира със специфични форми на интуиция.
Интуицията на фантазията носи вътре в себе си “обектни феномени”, които
явно нямат характеристиката на реалности. При повдигане нивото на
възприемане, теоретичното познание започва с обекти, които са интуитивно
възприемани. Те са плод на предишни изживявания, като могат да бъдат и
чужди. Природните обекти, които участват в изживяването биват познавани
след сравнителен анализ с интуитивната информация. Опитното преживяване
е съзнание, което възприема интуитивно нещата и ги оценява като
действителни. От тук следва, че обектите не биха били познаваеми за
творческия индивид, ако не ги възприемаше като ФЕНОМЕНИ. Следователно,
феномен означава определено съдържание, което вътрешно населява
интуитивното съзнание и което е инструмент за оценяване на
действителността.
 Интуитивното познание за обекта, идващи от различни гледни точки,
образува ЕДИНСТВОТО НА ДАДЕНО ТРАЙНО СЪЗНАНИЕ ЗА ЕДИН И СЪЩИ
ОБЕКТ.
При една по-висша форма на съзнание, понятието феномен се отнася и
до променящите се форми на осъзнаване на нещата. По този начин
абстрактните форми придобиват определена конкретика в съзнанието на
твореца.
Сборът от всички нива на възприемане на информацията и вземане
на решение благодарение на сравнителния анализ е феноменът
МИСЛЕНЕ. Благодарение на волята на индивида, последователно,
информация след информация се изгражда сложната картина на
действителността, намира се мястото на самия индивид по отношение на
изживявания проблем и се взема решение за промяна. Това решение
поставя началото на творчески процес, който целенасочено изпълнява
повелята на индивида.

СЪТВОРЯВАНЕ НА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА

СЪТВОРЯВАНЕ ИЛИ ОТКРИВАНЕ

Сътворяването е интуитивна, рефлекторна дейност на всички

съществуващи индивидуалности. То се извършва във всяка минута от
пребиваването на твореца в съответната реалност. Мисля, че в досегашните
лекции успях да подчертая основната цел на живота на човека в материалния
свят, но ще го повторя отново.
“Човек живее не за да придобива познания, не за да открие какво
съдържа света около него, а за да го сътвори. Той сътворява
действителността си във всяко негово проявление.”
 Творчеството може да бъде съзнателно или несъзнателно, но то е плод
на необходимостта от самоусъвършенстване и това е така, защото:
1. Цялата материална същност на света, в това число и ние, сме създадени
от мотивирана за това сила, която е плод на реакция породена от различията
на два или повече енергийни източника. Тази реакция поражда феномена
мисъл, а той от своя страна задвижва процес на натрупване на правилни
композиции до нивото на материя. Този процес аз наричам ТВОРЧЕСКИ.
2. В досегашните лекции разгледахме тази първична енергия с различни
имена взети от различни по същността си материали, но най-популярното от
векове е БОГ. Всички религиозни доктрини говорят за божественото начало на
света, но го описват по различен начин .Изследователите – философи третират
проблема като използват тези доктрини и вкарват в тезите си новите
възприятия на техния времеви отрязък. Съвременните психолози на базата на
новите научни открития се доближават, според моите представи, най–близо до
правилността на това изначалие и парадоксът е в идентичността му с тезите
съдържащи се в най-старите документи открити до сега. Всички тези търсения
изграждат една обща представа за началото на нашия цикъл на съществуване
и загатват за онова по-голямо НЕЩО , от което сме се разграничили.
3. Би трябвало от досегашните ми лекции да сте се убедили в
ТРИКОМПОНЕНТНОСТТА НА ВСИЧКИ ОСНОВНИ ЕДИНИЦИ В РЕАЛНИЯ
СВЯТ. Ще се въздържа да говоря за трикомпонентност в света, от който сме се
ограничили, защото според моите представи той е поне за сега непознаваем,
но логиката на досегашните търсения ми подсказва за възможност, близка до
съждението “каквото горе, това е и долу”. Затова моята дефиниция е
лаконична “АБСОЛЮТЪТ вероятно е изграден от три основни елемента
във форма, необходима на неговата същност.”
Ако отново проследим по-нататъшната съдба на ,вече самоограничилия
се свят, не може да не забележим непрекъснатото преобразуване на
съществуващите в рамката на ограничението елементи в три основни групи. Да
си припомним: Нагнетяващата се към центъра енергия предизвиква вакуумно
пространство, което при определени условия се превръща в анти енергия.
Взаимоотношението между двете образува трета енергия, която от своя страна
обединява създаващите я. И така в затвореното пространство на новия свят
вече съществуват три основни градивни елемента. В световната литература
тези елементи се наричат с различни имена, но същността им е една. Най–
популярните понятия, използвани в повечето религии са – “Отец, Син и Свети
дух”. За елементите, изграждащи самите хора религията използва понятията –
съзнание, тяло и дух. Някои учени – психолози говорят за – свръхсъзнание,
съзнание и подсъзнание.
4. Чисто рефлекторно, подчинявайки се на природните закони,
самоограничилият се свят се е сътворил, започвайки от тези три части на
съществото си. То е изградило себе си на три различни нива, които във
взаимодействието помежду си използват инструментите – мисъл, слово и
действие.
5. Творческият процес започва с мотивация. Логично е да се предположи, че
различията , породени от разрушаване на хармонията, предизвикват
дразнител, който е отличен мотив за реакция. Тази реакция е зараждането на
мисълта. Мисълта има нужда от носител на нейния продукт – информацията.
За тази цел се изгражда феноменът – различие. С негова помощ се образува
словото. Словото е носителят на информация, а тя е основния градивен
материал, чрез който е възможен феноменът – действие. Действието,
направлявано от мисълта, изгражда различни по качества композиции,
адекватни на замисъла.
6. Слизайки надолу по творческата стълбица, можем да проследим
досега наблюдавания механизъм във всички форми на изграждане на
необходимостти, породени от изначалния мотив. В това проследяване се
разграничават съвсем видимо нивата на творене Когато се поражда мисъл,
мотивирана от някаква необходимост, но не бива изричана, това е творене на
едно ниво.
Когато изричаш мисълта, творчеството е на друго – по-високо ниво.
Но онова, което мисълта желае, разумът изрича и действието създава е
творческият процес.
7. Целият този процес е невъзможен, ако не вярваш истински в него, което
значи че процесът на сътворяване включва в себе си пълната увереност за
познанието. Това значи абсолютна вяра. След като е абсолютна, то тя е плод
на познанията, запазени от времето на съвместния ни живот със света на
АБСОЛЮТА. Следователно увереността в правилността на творението е част
от процеса.
 8. Състоянието, в което творецът има пълна увереност в правилността се
съпътства от силното чувство на признателност. Признателност е най-точната
дума, определяща състоянието на съпричастност към един съвместен процес
на творчество, в което нашето незначително участие, на фона на АБСОЛЮТА,
прераства в авторство. Постепенно, признателността прераства в чувството на
ПРЕДВАРИТЕЛНА БЛАГОДАРНОСТ, тоест творецът е абсолютно уверен в
правилността на творчеството си преди процесът да е започнал. Това чувство
е сигурният знак за МАЙСТОРСТВО. Майсторите знаят, че мотивът е
задоволен преди още процесът да е започнал да се развива.
9. Насладата от личното творчество, понеже е задължителен процес, се
изгражда с доста усилие и опитност. В момента на създаване творецът би
трябвало да изпитва наслада от вече свършения акт, защото, ако е вече
майстор, той знае правилността на крайния резултат. Един такъв истински
майстор не би могъл да се съмнява и осъжда произведението си, защото то по
презумпция е съвършено, още преди да е създадено.
10. Това не значи, че всичко, което се твори е правилно и носи наслада. Ако
творецът влезе в разрив с първоначалната идея, не трябва да я отхвърля като
грешна, а просто да я променя до момента на резултат, носещ първичната
наслада. По този начин творецът променя статуса си на съавтор. Той вече е
АВТОР. Авторството е едно по-висше ниво в йерархията на творците.

МИНАЛО И БЪДЕЩЕ

ОПРЕДЕЛЯНЕ КАТО МИСЛОВНИ ПОНЯТИЯ

Чисто рефлекторно понятието ВРЕМЕ се възприема като движение на

нещо по хоризонтала, от ляво на дясно. Това НЕЩО може да бъде, така
наречената “линия на времето на живота”, или периода от раждането на
индивида до неговата смърт. Също така може да бъде мерна единица на една
крайна точка до друга крайна точка по отношение на вселената. Но и в двата
случая представите са изградени на базата на сравнителен анализ на неща от
материалния свят, който може да бъде правилен само в рамката му.
Погледнат в по–широк план ВРЕМЕТО е континиум. То е понятие на
относителността, което съществува вертикално, а не хоризонтално.
Времето на едно събитие измерено по хоризонтала го категоризира само
за рамката на материалната действителност. Когато това събитие излезе от
нея, то продължава в друга реалност, докато я изпълни и премине в трета,
четвърта и т. н.
Всички тези реалности се натрупват по вертикала и образуват истинския
феномен ВРЕМЕ. Вертикалната му същност предизвиква сложност във
възприемането му, защото всички участващи в събитието пластове
съществуват едновременно и вместо да разширят понятието с количествено
натрупване, го свеждат до МИГНОВЕНОСТ. Тази мигновеност обаче
съществува ВЕЧНО.

Затова нашата логика ни води до заключението, че съществува само ЕДИН

МОМЕНТ и той е ВЕЧНИЯТ СЕГАШЕН МОМЕНТ. В него обаче се съдържат
всички познати ни компоненти на времето, а те са:
1. Начало. Какво е това? Кое е нещото, което първо е предизвикало
процеса на движение и дали този процес е началото на събитието или
съществуват и други предварителни предпоставки, предизвикващи го.
2. Пред начален процес. Мотивацията за пораждането на процеса е
феноменът, който ни вкарва още по-назад от реалното начало. За да
има мотивация, нашата логика ни уверява в необходимостта от
РАЗЛИЧИЕ, което да я поражда. Едно различие предполага изначална
промяна на ЕДНАКВОСТИТЕ от които тя се поражда.
3. Пред предначален процес. За да започне промяна на еднаквите
елементи, които както вече знаем изграждат пространството на света,
трябва да има причина. Коя е тя? Какво може да мотивира изначалния
творец да създаде различие в един свят, изграден от еднакви елементи
и с какъв инструмент той ще го осъществи.
4. Време на действие. Връщаме се в реалния аспект на действието и
регистрираме на три негови форми – МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ и БЪДЕЩЕ.
 В аспекта на миналите събития може да вкараме и понятията “начален”,
“пред начален” и “пред предначален” период. Настоящата форма на
събитието е мигът, в който наблюдаваме, а бъдещето определяме
посредством координатна система и сравнителен анализ на натрупана
опитност.
5. Край на събитието. Той настъпва след изконсумирването на
алтернативите, породени от бъдещата форма на действието. Тези
алтернативи ни дават възможност за избор на реалния финал. При
правилен избор, той се осъществява, но само в реален аспект.
6. Постфинал на събитието. Крайният резултат на целият процес не може
да бъде определен, без да проследим последствията от него. При един
добър анализ достигаме до извода, че събитието продължава до
свързването му с изначалната мотивация. Крайният продукт на
действието поражда собственото му изначалие.
7. Кръговрат на събитието. Крайният продукт на събитието, което според
нашите представи е творчески процес, поражда необходимостта от
промяна на еднаквостта в света на АБСОЛЮТА, като натрупва нови
качества в мястото на събитието и причинява РАЗЛИЧИЕ. Това различие
е мотивацията за самия процес.

РЕАЛНОСТ – НАСТОЯЩИЯ МИГ

Нашия основен инструмент логиката ни кара да си зададем въпроса за

мястото на настоящия реален миг, във вече доказаната от самите нас
компактност на седемте аспекта на времето. Факта, че вертикалната
натрупаност на отделните му елементи, изграждат в голямото пространство
точка, обхващаща началния и крайния момент на събитието, не ни дава
правото да я разглеждаме само като такава. Разтеглена в аспекта на
кръговрата на събитието тази точка придобива формата на затворена крива с
тенденция към абсолютния кръг. Но ако прибавим към него и хоризонталното
разширение на действащото събитие, което от своя страна също започва от
точка и завършва в абсолютен кръг, то графиката на събитието придобива
формата на охльовидна спирала, непрекъснато уголемяваща се и поглъщаща
себе си. Тази сложност на събитието обаче се загубва при периферно,
тримерно наблюдение. Визуалната форма на събитието е едно непрекъснато
разширяващо се кълбо. Това кълбо е реалния настоящ миг. Този миг съдържа
по презумпция всички описани досега аспекти на времето.

ВРЕМЕТО – НАСТОЯЩЕ СЕГА

Трябва да направим разлика между понятията МИГ и СЕГА. Мигът, който

описах по-горе е конкретен аспект на времето ( доколкото може да се говори за
конкретност при един абстрактен феномен ), докато понятието “сега”, е
психичното му отражение в наблюдателя на събитието. Съзнанието на
наблюдателя, който обикновено е и участник в събитието, избирателно
определя момента на изживяване, като при този акт се извършва
трансформация на познанието в мъдрост. Тази трансформация е основната
причина за участие в събитието, което значи че феноменът “настояще сега” е
особено важен за развитие на твореца. Това е времевата точка, която се
отразява в психиката на творческата личност и той чрез ценностната си
система я оценява.

ВРЕМЕ - КОНТИНИУМ

Конкретиката на събитието предопределя и конкретното място на

неговото действие. Илюзията на материята дава възможност за адекватна
реакция на нуждата от подходящ за събитието реквизит. Творческият индивид
използвайки принципа на “правилната композиция” изгражда материална среда
с необходимите качества, която може непрекъснато да се променя в
различните етапи на събитието. Тази рамка, в която се извършва действието и
самото действие, наричаме – ВРЕМЕ – КОНТИНИУМ. Това е мястото и времето
на събитието. Това е рамката на творческия процес, чрез който превръщаме
познанията в мъдрост. А необходимостта от МЪДРОСТ мотивира целия този
сложен процес.
МЕХАНИЗЪМ НА ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪДЕЩЕТО

Трябва да призная, че цялата първа част на този курс имаше за цел,

бавно и последователно да ви подготви за достигане, чрез вече изработена
ваша лична логика, до желанието да изградите собственото си бъдеще. След
като, надявам се, сте достигнали тази висота на съзнание, аз вече съм длъжен
да ви запозная и с механизма на този творчески акт. В процесът на този
завършващ урок, ще разберете, че повечето инструменти, с които се изгражда
механизма, вече са ви познати. Но сега ще ги разгледаме вече от ъгъла на
тяхната точна употреба.

МИСЪЛ – ЕНЕРГИЯ

В макро космическото изследване, което направихме през този

семестър, ви стана ясно, надявам се, че не съществува ИЗНАЧАЛИЕ, в
смисъла, който ние влагаме на чисто земен план. Сливането на двете основни
понятия – “време” и “пространство” във феномена “изживяване”, ни отнемат
възможността да се опрем на най-стабилната ни точка за изграждане на
координатна система, а именно “началото”.
Затова, без да търсим началния миг на творческия процес, чисто
рефлекторно, приемаме зараждането на мисълта като такъв.
В предишните лекции разгледахме изцяло кръговрата на феномена
“творчество” и би трябвало вече да знаете, че за да се роди мисълта е
необходима мотивация, която да породи чисто рефлекторно желание за нея.
Но нищо такова не може да се случи, ако не съществуваха вече енергиите,
необходими за този акт. За тези изначални енергии сме говорили вече в
предишните лекции и, ако решим да се върнем още назад по веригата на
събитията, ще трябва да извъртим целият кръг на събитията, докато стигнем
пак до нашето условно изначалие. Затова приемайки феномена “мисъл” за
начало, ще продължим напред според досегашната си логика.
 И така, мисълта се ражда от взаимодействието на две различни по
същността си и вече мотивирани за това енергии. Тази мисъл, в рефлекторната
си дейност изгражда материална среда, мотивирана от причина.
Каква е тази причина?

ЧУВСТВА - МЕХАНИЗЪМ

Мотивът, който е причина за раждането на мисълта е различието,

пораждащо дразнител. Различието на част от света на АБСОЛЮТА и самият
абсолют поражда феномена – “чувства”. Тези чувства предизвикват изграждане
на ценностна система, в която линеарно, вече породеният субект, подрежда
понятия, известни на нас с думите – “добро” и “лошо”. ЧУВСТВАТА са
механизма на творческата дейност. Те пораждат реакция, която предизвиква
феномена “мисловен процес”. В периода на рефлекторна дейност , творческият
процес се гради на случайни композиционни връзки, селектиращи се от чисто
природния закон за ПРАВИЛНОСТ.
Натрупаната опитност изгражда ПРАВИЛНИЯ МЕХАНИЗЪМ за
творческата дейност на мисловния феномен и в определен момент на това
натрупване, се превръща в ИНДИВИД.
Творческия индивид използва механизма на чувствата за изграждане на
координата на желанията си, а с нея да направи сравнителен анализ с
реалната действителност на околната среда. По този начин, творецът определя
целта на изграждащия си акт.

ПОСТОЯНСТВО - РАМКА

За да направи сравнителен анализ чрез околната среда, творческият

индивид трябва да я познава детайлно, като изгражда РАМКА НА
СЪБИТИЕТО. В тази рамка съществуват закони, породени от
взаимодействието на качествата на елементите, затворени в нея. Творецът
трябва да се съобрази с тези закони или да ги промени, като поеме
отговорността за това. За да промени даденостите на едно пространство е
необходимо, както вече ви убедих в предишна лекция, творецът трябва да е
абсолютно уверен в желанието си и мотивът за тази промяна трябва да е по-
силен от негативните чувства, които я съпътстват. Добрият творец за да
преодолее всички негативи на промяната изгражда в своята същност
качеството ПОСТОЯНСТВО. Чрез него творческият индивид има шанса да
открие ПРАВИЛНИЯ ПЪТ на творчество, което да изгради продукт с постоянна
величина в рамката на събитието. Ако качествата на този продукт са изградили
много правилна композиция, то той ще може да излезе и от ограниченията на
рамката на събитието и да просъществува и в друга времева такава.

ИСТИНСКОТО ТВОРЧЕСТВО – СЕБЕСЪТВОРЯВАНЕ

Истинското творчество е ПРАВИЛНОТО. А правилно е това

творчество, което изгражда продукт, успяващ да просъществува
максимално дълъг период от време в сравнение с някой друг.
Самоограничавайки се от АБСОЛЮТА нашия свят се е самоизградил
или себесътворил във форма, която успява да е стабилна в рамката на това
грандиозно събитие. Всяка творческа единица, изграждаща тази форма, се
подчинява на правилността на същия процес. Всички творчески личности във
всеки един акт на промяна, адресиран към околната среда променят и
собствената си същност. Този акт е рефлекторен до момента на осъзнаване на
процеса от самия творец. След това акта става контролируем от него.
Контролът на творческия процес от страна на индивида му дава възможност да
изгражда себе си и околната среда според представите му за правилност.
Натрупаната опитност на твореца, му дава възможност да променя
пространството и в различно време. Най–естествен е процесът на творчество в
бъдеще измерение, защото е необходимо технологично време за
осъществяване на акта. Творчеството мотивирано от необходимост за промяна
на настоящия момент изисква много повече умения и познания на твореца, за
да осъществи моментални промени. Но творец, който има амбицията да
промени минали събития, трябва да разполага със специални умения, които го
поставят в друга категория. Такъв един творец вече се е доближил до
абсолютните възможности за творчество и се е изравнил с ИЗНАЧАЛНИЯ
ТВОРЕЦ. А това, според мен е естествения завършек на самореализирането на
индивида.

РАЖДАНЕ НА ИЛЮЗИИТЕ

В рамките на ежедневното творчество индивидът прави непрекъснат

сравнителен анализ на средата на творческия акт, защото тя е интервенирана
от атаката на всички участници в събитието, като търпи непрекъснати промени.
Погледнато в по-широк план тези промени не са от съществено значение,
защото са изградени по не до там правилен начин. Всеки участник съзнателно
или несъзнателно творейки трупа серия от илюзии върху илюзиите на
предишни продукти. При слаби и неправилни композиции тези продукти бързо
се разпадат и не допринасят с нищо за промяна на ситуацията. При добра
композиция би трябвало интервенцията да има смисъл, но при условие, че е
изградена на ИСТИНСКА ОСНОВА. Когато се градят илюзии, независимо дали
са стабилни или не върху други илюзии, те се разрушават, защото не могат да
направят трайни промени.
Трайна промяна може да се осъществи само когато новия продукт или
илюзия се изгради върху чиста правилна база. За тази цел творецът трябва да
умее да разгражда илюзиите на околната среда, до намиране на първичната
правилност. След това да изгради новите форми, да ги синхронизира с базата и
да ги облече отново в необходимите илюзии, които са адекватни на времето и
мястото на събитието.

ИЗГРАЖДАНЕ НА ПРАВИЛНИТЕ ИЛЮЗИИ

Основната цел на вече самоизградилия се творец е да произвежда

илюзии, които да могат със своите качества да въздействат адекватно на
конкретиката на мига и пространството на действие, като променят трайно
ситуацията в рамката му. За да има такива амбиции творецът преди всичко
трябва да е абсолютно убеден в необходимостта от този акт, което значи да
поеме пълната отговорност от последствията му.
Отговорността на твореца се изгражда постепенно с натрупване на морални
и етични норми, водещи го до ПРАВИЛНИТЕ РЕШЕНИЯ.

МОРАЛНИ АСПЕКТИ НА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС

ИЗБОРЪТ, КОИТО ПРАВИШ

Преминавайки през предишните четиринадесет теми смятам, че сте

усвоили достатъчно количество познание, което да успее с натрупаната си
мощ да промени някои основни качества, необходими за правилното
възприемане на обкръжаващата реалност. Намирането на точното място на
твореца в тази реалност е необходимо условие за изграждане на собствената
му координатна система и избора на алтернатива при реализирането на
желана промяна в нея.
Преди всичко творецът трябва да е мотивиран от достатъчно количество
дискомфорт, за да пожелае промяна на конкретната действителност.
Изработената за случая координатна система, визуализира възможните
алтернативи, пораждащи се от евентуалната промяна на статуквото. Всички
тези алтернативи водят по различни пътища до желания резултат, но цената за
реализирането им е различна. Изследвайки тези цени и налагайки ги върху
вече изградената му ценностна система творецът прави своя избор.
В рамката на едно обособено от определени условия общество,
съществуват закони, които могат да бъдат чисто битови – необходими за
оцеляването му и морално етични – свързани с духовното ниво на членовете
му. Живеейки в едно такова общество творческата личност е длъжна да се
съобразява със съществуващите закони, докато мотивацията за неговото
творчество не стане по-силна от нежеланието му за промяна. Евентуалната
промяна неминуемо ще конфронтира твореца с останалите членове на
общността. Необходимо е да се направи избор между удобната зависимост на
съпричастността и желанието за промяна. Различните алтернативи му дават
възможност да изследва последствията, които биха могли да се получат заради
промяната направена от творческия акт. Моралните принципи заложени в него
досега са били сходни с тези на общността, но творческият процес, който вече
е изградил ментална концепция в неговото съзнание, е променила понятието
му за правилност. Чрез изследване на алтернативите, използвайки вече
разширеното си познание за правилност, той взема решение, което понякога е
неблагоприятно за обществото. Неминуемата конфронтация поражда сложни
форми на взаимоотношения, които създават нестандартни изживявания за
всички участващи.
Логиката на това изследване ни води до извода, че всички тези
изживявания са необходими и в различните нива на развитието на индивидите,
са ПРАВИЛНИ. Моралът на твореца, приравнен с нивото на морала на
обществото, става пречка за развитието на прогреса. Компромисът в ущърб на
творбата може само да доведе до по-продължително запазване на статуквото,
но не и до прогрес. Затова неговият морал трябва да придобие пластичност,
която да му даде възможност да осъществява проекта си, въпреки
съпротивата, но при условие, че е абсолютно уверен в правилността му.

ЧУВСТВОТО ЗА ОТГОВОРНОСТ

Една от най-важните съставки на притежавания от творецът феномен

МОРАЛ е чувството за отговорност. Съзнавайки последствията от творческия
си акт той трябва да вземе решение за осъществяването му, като поеме върху
себе си всички негативи, породени от него.
Несъзнателната форма на творчество обикновено се извършва от
индивиди, които не са достигнали в развитието си ниво на познание,
достатъчно високо, за да бъде контролирано от тях . Обикновено, тяхната
форма на морал се ограничава до нивото на спазване на конкретните закони на
общността, към която принадлежат. Тяхното несъзнателно творчество е чисто
рефлекторен акт, който в повечето случаи е правилен в ограничения периметър
на въздействието му. Тази правилност е гарантирана от натрупаната
колективна опитност, като контролът върху евентуалните грешки се поема от
също тъй несъзнателни реакции на съответното общество.
Когато индивидът осъзнае своята потенция и започне съзнателно да
експериментира с изграждане на осъзнати творчески продукти, той се откъсва
от зависимостта си към общността, но все още не съзнава отговорността, която
поема. Това му незнание го довежда до конфронтиране с нея . Конфронтацията
поражда дискомфорт, който е необходим компонент за изграждане на мотив за
промяна. Последствията от тази конфронтация е ползата от негативните
изживявания, които натрупват банка от опитност. Тази опитност изгражда
ценностната система, необходима за сравнителния анализ, без който
осъзнатият творчески процес е немислим. След цялостното осъзнаване на
творческия акт индивидът поема изцяло отговорността от породените от него
последствия. В този момент той заема полагаемото му място в обществената
иерархия и става част от нейния регулативен орган. По този начин поема и част
от колективната отговорност.

ЧУВСТВОТО СТРАСТ

След като е заел полагаемото му място в общността творческият

индивид не спира развитието си. В този миг и на това място той е в абсолютна
хармония и ползата от него е несъмнена. Но увеличеното количество
отговорност естествено създава чувството на дискомфорт, който се увеличава
право пропорционално. Мястото на ВОДЕЩ в общността му дава възможност
да разшири гледната си точка, да разшири кръгозора на своята опитност и вече
да изживява не само своите, но и на цялата общност проблеми. Влезнал по
този начин в потока на хармоничната енергия на общността творецът изгражда
вече новия си продукт с основната цел да я подържа и, ако може да я увеличи.
 Непрекъснатото пребиваване и непрекъснатото боравене с
хармоничните енергии предизвикват зависимост от нея. Тази зависимост аз
наричам СТРАСТ.
Страстта е форма на мотивация, която има ново качество –
ПОСТОЯНСТВО. Чрез тази непрекъсната мотивация творческият процес става
една постоянна величина. Самият творец, придобил тази страст, става
постоянен фактор в общото изграждане на реалния свят, в който пребивава той
и неговата общност.
При една по-продължителна форма на тази творческа страст творецът
прескача границите на своята общност и навлиза в сфери на по–високи
познания. Тези познания му дават възможност да твори продукти, които
предопределят и качествата на един бъдещ свят. Проектирайки ги в сегашната
си реалност той ги предоставя на обществото, което постепенно свиква с
тяхната революционност и несъзнателно се подготвя за това бъдеще.

И така, според логиката на нашето изследване, най- правилното

творчество е СТРАСТНОТО ТВОРЧЕСТВО, а най- добрият творец е
СТРАСТНИЯ.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Четейки този труд, заинтересованият от проблематиката му, не може да

не забележи сравнително малкото ползване на библиографията като метод на
доказване на спорни тези. Авторът, уверявам ви, съвсем съзнателно се е
ограничил в търсенето на авторитети в тази доста специализирана
проблематика, защото идеята на това изследване – експеримент е да се
проследи логическия процес при търсене на отговорите на необходимите
въпроси. А и авторът на този труд, проучвайки зоната на изследването, не успя
да открие достатъчно авторитетни изследователи в нея, които да бъдат
цитирани. В този случай, търсещият отговорите не е обременен от
теоретичните познания, характерни за стандартния изследовател. Той разчита
само на един основен инструмент – логиката.
И така с помоща на тази логика стартирахме търсенето си в дебрите на
композиционите феномени. Преди всичко трябваше да дефинираме понятията,
с които ще боравим. После чрез обратен анализ достигнахме до изначалните
им понятия и стъпвайки стабилно на вече проучения фундамент, можехме да
градим хипотезите си.
Бавно, пласт по пласт, натрупвахме достаъчно доводи, за да успеем да
се покатерим до следващато , по-високо логично построение и да започнем
отначало.

В абсолютното начало на проекта си поставихме задачата да

дефинираме понятията, с които ще боравим по време на процеса. Тези понятия
са характерни за работещите в областта на творческия процес и по-конкретно в
областта на изобразителните изкуства, като ХАРМОНИЯ И ХАРМОНИЧНА
ЕНЕРГИЯ; ИНТЕЛЕКТУАЛНОСТ И ИНТЕЛЕКТУАЛЕН ПРОДУКТ; КАЧЕСТВО И
ПРАВИЛНОСТ НА КОМПОЗИЦИЯТА. И като стигнахме до понятието
КОМПОЗИЦИЯ , което е основно в този труд, направихме негов дълбочинен
анализ чрез космогония на понятието, която се състои от макро и микро
композиране.
Доказването и дефинирането на тези понятия ни доведоха до феноменът
ХАРМОНИЯ, който доказахме, че е плод наПРАВИЛНОСТТА НА
КОМПОЗИЦИЯТА и вече беше необходимо да анализираме до дъно това
понятие. Направихме анализ на понятието хармония и нейните видове, за
да стигнем до ИНСТРУМЕНТИТЕ НА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС – МОТИВАЦИЯ;
ЖЕЛАНИЕ ЗА ПРОМЯНА И ВОЛЕВИ ИМПУЛС.
Всичко това затворихме в РАМКА НА ТВОРЧЕСТВОТО с компонентите й
СЪВМЕСТНО ТВОРЧЕСТВО; ИНДИВИДУАЛНО ТВОРЧЕСТВО И
ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ ПРОЦЕСА.
А вариантите на този процес – сътворяване; откривателство и
съпричастност ни дадоха възможност да направим анализ на абсолютната
същност на композицията – АБСОЛЮТ, с нейните атрибути – намерение;
сътворяване; откривателство и съпричастност. А самите инструменти на
тази абсолютна същност – мисъл; слово; действие и качество ни очертаха
етапите на процеса – желание-мотивация; сътворяване на желанието и
изживяването като цел на творчеството.
От досегашното изследване придобихме увереност в уменията си да
сътворяваме собствената си действителност и да откриваме вече
сътворена такава и откриваме чрез тези нови умения, че миналото и
бъдещето можем да определим като мисловни понятия: реалност –
настоящия миг; времето – настояще сега и понятието време-континиум.
С помощта на тези нови познания се захващаме с проучване на
механизма на изграждане на бъдещето с инструментите мисъл-енергия;
чувства и постоянство-рамка.
Всичко това ни води до извода, че истинското творчество е –
себесътворяването, а този процес неминуемо ражда ИЛЮЗИИТЕ и ние сме
принудени да създадем механизъм за изграждане на правилните илюзии.
Докосвайки се до този важен механизъм неминуемо се сблъскваме с
един от основните аспекти на творческия процес – МОРАЛНИЯ, който се състои
от изборът, който правиш; чувството за отговорност и чувството – страст.
Като усвоим моралните устои на процеса, откриваме симетрия и
съвършенство в устройството на света и когато проникнем навътрев този
процес откриваме огромното разнообразие на връзките на основните елементи,
които усложняват композициите и по този начин усложняват и хармоничната
среда, в която стана ясно от това изследване е жизнено важна за човека и
водят до резултатът – СЕБЕПОЗНАВАНЕ.
И така себепознали се, вече можем да сътворим собственото си
ИЗЖИВЯВАНЕ, което води до анализ на понятията правилно и погрешно.
Сега вече идва време да усетим правилността на собствената си логика,
която ни води до извода за ТРИКОМПОНЕНТНОСТТА НА ТВОРЧЕСКИЯ
ПОЦЕС – тяло, разум, дух; съзнание, подсъзнание, свръхсъзнание;
енергия,материя,антиматерия.
И ако вече творческата ни мисъл е усвоила процеса на разширение,
стигаме до понятието СЕБЕСЪТВОРЯВАНЕ И ВРЕМЕТО НА ТВОРЧЕСКИЯ
ПРОЦЕС, което е новото за нашето изследване понятие „нещото” между
волята и осъществяването.
И като финал на целия този труд, стигаме до дълбините на творческия
процес и откриваме основните инструменти – вземане на решение и
последователност и целеустременост по време на процеса.

А главният извод на тази теза е, че ако качеството определящо

различията на обектите е философско понятеи, то композицията и
нейните феномени са атрибут или продължение на неината функция като
основен инструмент за изграждане на материален продукт.

Феноменът ПРАВИЛНА КОМПОЗИЦИЯ има претенции за

философско понятие.

КРАЙ