МИХАИЛ ЧОМАКОВ

ПРАВИЛНО

ЧАСТ ПЪРВА

ПРИДОБИВАНЕТО

ГЛАВА- 1

Аз съм Михаил. Архангел Михаил. За вас това понятие е доста

абстрактно, затова ще направя сравнение с ваши познати символи.
Архангелската титла е нещо като доцентската в земните университети.
Аз съм архангел Михаил и доцент Михаил .Доцентът е моя еманация на
Земята и има нужда от две или повече имена, за да определи и
генетичното си прилежание към някой родов поток. А аз имам нужда
само от титла и име, защото съм единствен за вас. Още повече, аз съм
вас. Всички вие произхождате от моята същност и всички вие ме
изграждате. Сигурно няма лесно да разберете това, но се надявам чрез
тази книга да хвърля малко светлина в мрака на вашето незнание.
Всеки един от вас е частица от мен, но дълго време сте се
развивали, летящи в потока на съдбата. А тя , съдбата, е чист природен
закон ,който ние Михаиловците използваме, за да се самоизградим. Да,
казах “ние Михаиловците”, защото сме стотици хиляди. И всички ние
изграждаме същността на големия свят. Там при вас някои го наричат
“син божи”. И така може! Просто ние сме една голяма космическа
общност. Моето архангелство се състои в това, че съм успял да
натрупам достатъчно качества, които ми дават право да създам
собствена вселена. По точно аз вече съм вселена.
Изграждах се по матрицата на всички други Михаиловци,
отдавайки се на потока от инерции до момента, в който космосът
регистрира различие в новоизградената ми същност. Изпълних се с ония
емоции, които вие наричате радост. Различието в космоса е желано.
Всички Михаиловци придобиха интерес към моята същност
Отговорността ми порасна неимоверно. Там някъде в недрата ми в
материалната ми същност се беше появил свят, различен от
стандартите. Той беше десетичен.
Отношението ми към този свят стана различно. Аз самия станах
различен. Животът ми се промени. Сега вече трябваше да завоювам
цялата си същност. Всички Михаиловци от моето близко обкръжение
бяхме постигнали шесто посвещение на себепознаването. Сега вече се
налагаше аз сам да се впусна в една от най – опасните ми авантюри за
постигане на седмата – последна степен.
Вие всички знаете тази моя победа. Аз бях този ,който дойте като
човешко дете и изживя един тридесет и три годишен бурен живот. Успях
да се пропия от различието. Успях да го разбера. Вече можех да го
контролирам. Създадох нова, подходяща за близкото бъдеще доктрина и
си отидох.
Сега съм различието в големия космос. Имам своята
пълноценост . Имам и своята отговорност. Развивам различието.
Както вече ви казах, всички сте моята същност, но между вас има
еманации, които директно съм създал с определена цел. Те носят мои
важни качества, с които творят неща важни за мен и не всякога разбрани
от вас. Едните от тези еманации се наричат в земния си живот
Михаиловци. Някои от тях са доценти. Един от тях сега седи пред
компютъра си и пише тези слова.Той се занимава с изследване на
правилността на композицията. Иначе е художник. Историята на живота
му ще е добра илюстрация за разбирането на моята същност. А това е
целта ми. И така, пиши, доценте !

Свободно падане ! Това е усещането. Падане от някъде, към

нещо, от голямо към малко. Сега сме много. Преди бяхме едно. Това
едно беше ,или по-точно, е архангелът. Архангелът – Михаил.
Трудно е на доцента пред компютъра да намери точните изрази , с
които да опише всичко това. Трудно е да се обрисува с думи един
архангел, но това му е работата. Напъни се доценте!

Илюстрация – клипа на голямия космос и блъскащите се камъни

И така, свободно падане. Бавно започвам да се чувствам

свободен от необходимостта да мисля за всичко. То това си е една
абстиненция, но примесена с огромна доза удоволствие. Знам, че скоро

1
ще остане само удоволствието и чакам. То и нищо друго не ми остава.
Просто трябва да свикна да не съм голямото. Вече не съм!
Около мен просветват и другите от отбора. Щом просветват, значи
мислят. Сигурно и те изживяват тази абстиненция. Е при мен тя е нещо
познато, защото съм го правил хиляди пъти, но има и нови в отбора.
Горките! Първият път е доста страшно. Ох, започнах да усещам
емоциите им. Защо ли ми трябваше да мисля за тях. Облива ме облак от
негодувание. И новите и старите еманации ме бомбардират с упрек.
Трябва да съм съпричастен с притеснението на новите. Добре де! Но и
те знаят, че съм се заредил с егоизъм за новата си роля. Точно него ще
трябва да преодолявам ,там долу . Долу ли? Дали е долу там където
отиваме? Не знам, не ми се мисли сега. Нещо съм замаян. Май че
наближаваме границата.Мисълта ми забавя темповете си. Загубвам
досегашната си същност. Аз вече съм го изживявал това. За сега чао.

Май са минали еони време. Имам нова същност. Не е кой знае

колко по-различна от предишната. Още ми е трудно да мисля, а камо ли
да се идентифицирам. Но аз съм аз. Вече съм го изживявал това чувство
и за това не съм толкова еуфоризиран. Но долавям силни емоционални
вълни от другите. Чудесно е след дълъг период на обща идентичност да
усетиш себе си като единица. Имаш граница, имаш рамка. Можеш да я
обхванеш цялата, да я анализираш и най-вече да я моделираш. Да...
това е новото усещане – индивидуалното творчество. (доцента вече се
намесва в моите мисли с неговите лични интереси. – Почакай малко!!!)
Не мога още да опиша моята същност. Пишещият не знае
подходящи символи, за да я преведе на вашия език. Но аз съм различен
от предишния начин на съществуване. Не бихте могли сега в този
момент дори повърхностно да усетите същностите , които съм бил и ще
съм. Но се надявам в края на книгата, някои от вас да си поразшири
съзнанието, да излезе за малко от сладкия комфорт на незнанието и да
усети онова нещо, което доцентът е кръстил – правилност. Заради това
понятие, идвам на земята.
Все още знам кой съм, или по-точно какво съм. Помня , че идвам
от голямото, което вие наричате вселена или бог, или несъзнавано.
Това ,последното май е най – подходящо. В момента съзнавам, че съм
част от това голямо нещо, но като структура вече се различавам от него.
По плътен съм ако може да се говори за някаква плътност. Но вече имам
индивидуалност. Всички от групата са на моя хал. На някои обаче им е
за първи път и се прехласват. Екзалтацията им ми досажда, но не мога
да се скрия от нея. Все още сме едно цяло. Все още сме само мисъл.
Необходимите различия тепърва ще се трупат. Анализирам се.
Прекрасен съм (поне за сега). Хармонията на тази относителна
самостоятелност ражда нови възприятия. Тя вече не е задължителен
компонент, тя е нещо ,което търся. Ако не го намеря, страдам. Това
беше май абстиненция? Не това е екстаза на непредсказуемостта. Това
е творчество.
В тази зона, доколкото си спомням, се индивидуализираме.
Мелето от съзнания започват да се обособяват и всеки започва да
съзнава собствената си цел. Вече предусещам следващата зона. Но ще

2
минат още еони време. Не съм много търпелив. Това е един от кусурите
ми. Ще изскочат и още. Чака ни дълъг път.
Скоро ще усетим силно привличане към някъде. Ще ни се замъгли
съзнанието и ще влезем в прехода. Той идва . До скоро.

Вече не съм мисъл. Вече произвеждам мисли. Сигурно не

разбирате какво ви казвам. Живея в свят, където вече имам достатъчно
вещественност, за да боравя с нея. Вече възпроизвеждам модела на
голямото. Представлявам енергия. Два вида. Противоположни. Когато ги
накарам да се докоснат, те се взривяват. Така предизвиквам светлина.
Мога да я правя различна. Различието идва от мисленето ми. Аз
композирам мисли. Аз мисля те, другите, също мислят. Това е свят от
мисли. Мислейки ние си творим идентичност. Повечето от нас вече са
забравили кои са всъщност. Аз все още не съм. Прекалено съм стар.
Всички творим. Творим бъдещето си. Мислите ни се сблъскват,
преплитат се. Понякога се разрушават в тази битка, но повечето
оцеляват. Оцелелите са правилните. Така изграждаме концепцията на
голямата игра. Все още мога да контролирам сценария. Все още помня
началото. Но вече не знам края. Нямам и връзка с моето бъдеще, което
пишеше нещо за вас. Но това не е болест. Това е правилното. Аз вече
съм!

Градим план. Нещо голямо, глобално. Всеки има своя роля или
всеки си я измисля. Не знам. Понякога ми се струва, че отдавна всичко е
измислено, но после се потапям във вариантите, които летят в
пространството между нас, харесвам ги и ги защитавам или ги
отхвърлям и се боря с другите заради това. Сценарият бавно се напасва
към всички нужди на участващите. Не трябва никой да бъде ощетен.
Това е много важно за нас, защото всички се обичаме. Ние сме екип, но
и сме едно цяло. Пространството се напълва със състрадание. Всеки от
нас ще изживее своята доза болка. Страдаме заради болката на другия,
но съзнаваме нейната полезност и изобщо не си и мислим да им я
спестим. Младите, които нямат опит, в началото се натовариха с нея за
сметка на нас – старите, подведени от инстинкта за жертвоготовност но
получиха първия си урок.

Така ние изградихме малката си съдба. Готови сме да осъществим

тази мисловна конструкция и тази ни готовност породи гравитацията.
Вече мога да определя накъде е долу. Хайде надолу!

Тук – долу, е прекрасно. Знам, че целта на тази книга не е

описанието на света на още неродените, но не мога да се въздържа.
Всеки път се изумявам на формите, които сме изградили в мисловното
си състояние. Всеки път този свят е различен, защото и целта на
слизането е различна. Но няма да се спирам на подробностите.
Вече имаме конкретни образи. Те са като малки мехури, плуващи
(поне така ни се струваше) свободно в този шарен свят. Да, всичко
преливаше в цветове. Ние самите бяхме цветове. Това беше светът на

3
различията. И тези различия се определяха като нюанси на цветовете.
Емоциите, които изпитвахме, блестяха около нас и ние разговаряхме
чрез тях. Това беше период на детството ни. Вече никой, дори и аз не си
спомняхме началото. Живеехме в блаженство.

Пак изминаха еони години. Променихме се. Всеки прие своята

индивидуалност. Вече не бяхме деца. Вече с пълно съзнание творяхме
предстоящия ни живот. Ние се самоизграждахме. Започнахме да
чувстваме силно привличане към Земята. Тя беше крайната ни цел. Но
преди това ни оставаше още един преход. Бяхме готови. И сънят дойде.

Съзнанието ми се възвърна в междината зона. За нея вече бях

подготвен. Но не бях готов за раздялата. Тук не бяхме всички от
предишните животи. Някои бяха заминали преди това, но в голямото
общо болката не беше така силна. Сега бях почти сам. Беше дошло
моето време. Няма да описвам технологията на подготовката, която
трябваше да издържа. Тя беше очаквана и достатъчно рутинна, за да
прилича и на другите, които съм изтрайвал. И нетърпението беше
същото. Но свърши. Влизам в тъмния тунел. Последни обливания с
любов и състрадание. Мрак.

Мрак, влага, слуз и топлина. Очарован съм. Не от влагата и

слузта. Материята! При всяко мое слизане се опивах от усещането за
допир към нещо веществено. Пипах пространството около мен и получих
една силна доза любов. Беше безкрайно позната. Трябва да е някой от
нашата група. Това беше майка ми. Не си спомням точно коя е от тях, но
доколкото си спомням, така трябва. Започвам да забравям всичко , което
знам. Минаха девет еона време и трябва да излизам. Здравей болка.

1949 година, София, България.

– Здравей доценте !!!

ГЛАВА -2

Доцентът, облян в пот, пиеше бира под чадърите на новото

заведение, което се беше разположило в двора на университета. Срещу
него седеше “вещицата” и си похапваше пържени картофки. Горещина.
Имаха среща със Стефан – математика. Бяха му възбудили
любопитството преди два дена в коридора на университета, когато той
минавайки покрай тях, ги беше чул да говорят за неща, които му станаха

4
интересни. Стефан преподаваше математика на студентите от
департамента на Дико – “Компютърни системи и технологии”. Преди да
се премести в “Графичен дизайн”, доцентът също преподаваше там и
със Стефан умуваха по разни шантави теми. Тогава той за първи път чу
за тази теорема и искаше сега Стефан да я разработи пред децата.
“Децата” са двете вещици, или както те казваха – “вещицата и
магьосничката”. Те са дипломантки, а доцентът им е научен ръководител
по темите. И двете знаят много. Понякога му се струваше, че не той, а те
го изпитват.
Здравка (така се казва вещицата) отпи от бирата си и се приготви
да слуша. Ема – магьосничката още не слизаше от лабораторията и
имаха време за този разговор. Някак, от само себе си задачите им се
разделиха така: Доцентът пише книга, в която описвайки важни събития
от живота си се стреми да развие в популярен стил темата на неговото
изследване; Магьосничката – Ема (истинското и име е Емануела, но тя
не го обича, защо ли?) обработва “идеята” от гледна точка на
постулатите на химията и биологията (поне за сега); Вещицата –
Здравка, пък се труди над намирането на доказателства с чисто
езотеричен привкус и цялата се беше заровила в “сравнителната
религия”.
Когато имаха време, както сега, си споделяха постиженията. Сега
Доцентът разказваше на Здравка края на епизода в казармата:
- И когато излиза от себе си, той се вижда да лежи долу на пейката и
разбира, че е друга същност. После поглежда към счупения прозорец
и решава да излети за винаги от това гадно място. Това тяло не го
привличаше с нищо. Започва бавно да се разширява...
- Стоп каза Здравка, не бързай.

Доцентът я погледна ядосано. Намесата и прекъсна магията на

словото му. Но пред него не стоеше Здравка. Вещицата беше впила
студен поглед в неговия и той изтръпна. Къде беше виждал този
поглед? Защо предизвиква такъв респект в него? Тя продължи:
- Не му разрешавай да се разшири! – Това беше заповед. Очите и се
забиваха в мозъка му. Той още не е готов и ще стане гаф. Ако не се
върне, какво ще стане с теб? Къде отива Доцентът?

Погледът и отново стана нормален и тя бавно схруска едно картофче.

Доцентът стоеше облещен срещу нея. “Мамка му! Коя си ти?...Ма си
права, мамка му!”- блъскаха се мръсни думички в главата му.
- Права си, Здравче. Май че започна да става автобиография. На
читателят ще му писне, докато дойде до същественото. Скачам
веднага в сегашно време.
Емата пристигна с гръм и трясък. По точно, когато тя пристигна се
чу гръм и трясък от третия етаж на сградата и всички разбраха,че
“лудата кинаджийка” пак се е сбила с Ели – секретарката на
департамента. Имаме си такава и тя не ми е литературен герой. Но тя
създава настроение. Университетът става по-шантав с такива
персонажи ( не че му е необходимо още). Но това събитие прекъсна
странния им разговор и доцентът вече не беше сигурен в реалността му.
Стефан също пристигна. Седна на масата и се започна:

5
- Стефо, тържествено поде доцентът, това са моите вещици.
- Аз съм магьосница. – отряза го Емата – А тази е (показва Здравка),
вещицата.

Стефан се шашна. После се усмихна и замря. Доцентът продължи:

- Помниш ли преди време, че моята шефка ме накара да замествам
един колега, който преподаваше “Теория на творческия процес”?
Стефо кимна формално. Нямаше как да помни. От две години се
разминаваха учтиво по коридорите, откакто доцентът беше станал
“десидентът” на техния департамент.
- От начало не знаех какво да им говоря. Абсурдно беше за нула време
да изуча онтопсихологията и всички науки, занимаващи се с
креативността, но после реших да проверя аз каква представа имах за
творчеството. Знаеш, че ме бива в живописта, бива ме и в дизайна,
разбирам нещо и от композиция. Започнах да изследвам този феномен
– композицията. Зарових се в комбинаториката. Веднага усетих, че това
са производни нейни случаи, но не я обясняват като феномен. Какво ли
не четох за хармонията, за естетиката, но нищо. Винаги се започваше с
пълната увереност, че композицията е нещо толкова ясно,че няма
нужда от обяснение. Тя просто е композиция, която може да бъде
правилна или не правилна. А хармонията може да се изгради от
правилни, не правилни или и от двата вида композиции. А какво е
правилна композиция? Явно, че е обратното на не правилна, но я ми
обясни неправилността, без да познаваш правилността.
- Стефан се беше замислил. Беше забравил за вещиците. Сега беше
истинския – математика. Силно концентриран, се стремеше да не
изпусне нито една дума. Това пък респектира доцента и той спря да
оригиналничи и заразправя нещата точно както си бяха:
- Общо взето, започнах да анализирам всички композиции, които аз
смятах за правилни или които бяха известни като такива. Започнах да ги
разлагам на елементи и отново нагазих в комбинаториката. А тя
комбинаториката си е чиста психология. Бях чел малко Юнг, но знаех, че
не е по моите сили да обясня защо симетрията на огледалния образ е
форма на правилност в моето съзнание. Но търсейки поредното
доказателство, четях “Автобиография” – последната негова книга и там
открих разковничето. Трябваше да открия изначалието на композицията.
Започнах да си изграждам архитипови (каква думичка) пътеки към този
корен. Още повече, Юнг ( явно вече ми е кумир) смята, че когато една
наука няма подходящи инструменти за доказване на научна теза, тя се
превръща в изкуство. А аз идвам от изкуството. Инструментите ще ги
търсят децата. Аз ще правя изкуство.
Дойде красивата келнерка и раздаде бирите. Малка почивка, за
да си събере мислите. Страхуваше се Стефан да не се отегчи.
Вещиците леко скучаеха. Това го бяха чували десетки пъти. Сега бяха
дошли да пият.
- Разлагайки познатите ми композиции и преработвайки ги в нови –
правилни и неправилни стигнах до логичния извод, че са необходими
най-малко три елемента с различни качества, за да се изгради една
елементарна композиция. - Започна отново разказа си, след солидна
доза бира. - Когато работех в двуизмерното пространство на листа

6
хартия, установих че правилна композиция може да се получи и от два
обекта, но интуицията ми подсказваше, че нещо не е наред. Нещо
голямо и важно дълго ми убягваше, докато един ден, когато наредих на
масата три предмета, за да изградя поредната композиция на
студентите си, разбрах. Съвсем интуитивно, винаги слагах най-малко
три предмета в свободното пространство на масата. Защо? Защото там
нямах рамка. Когато работех на лист хартия, вече имах рамка. Самият
лист с краищата си я очертаваше. Тази рамка играеше ролята на трети
предмет и взаимодействайки си с него, другите два създаваха
правилната композиция. От това съждение следваше логичният извод,
че в едно свободно пространство, където няма рамка са необходими
наистина най-малко три елемента с различни качества, за да изградят
някаква композиция.
Доцентът с театрален жест подреди на масата пред него солницата,
халбата си и чашата с кола на Емата.

Стефан, който до този момент слушаше съсредоточено се размърда

и каза:
- Добре, но до тук аз виждам само геометрия, дескрептива и
перспектива. А аз за какво съм ти?
- Потрай малко! – прекъсна го доцентът. Сега идва най-важното. Когато
разкрих магията на трите предмета, започнах да си изграждам в моето
съзнание модел на среда в която няма нищо. Тази моя представа беше
много близо до представата ми за големия космос. Там не трябва да
има нищо. Само тъмнина. Напоследък е много модно да се говори за
тъмната част на вселената. Точно тя ми трябва. Та в тази тъмна
празнота поставям един предмет, който по презумпция си носи всички
свои качества. Наблюдавам го. Какво виждам? Виждам – червен, топъл
овален метален...Стоп! Всичко това го виждам, но не бих могъл да го
позная, докато не направя сравнителен анализ с нещо друго. А, къде се
намира този предмет? Някъде в космоса. Свободно падане. Не мога да
му намеря координатите, защото той е в безкрая. Няма я рамката.
Накрая стигам до извода, че с един предмет е невъзможно да се
направи каквато и да е композиция. Ами с два? Да пробвам! – доцентът
поставя до солницата, халбата си с недопитата бира. – Поставям друго
тяло с различни качества до първото. Изведнъж всички качества и на
двата предмета, стават познаваеми. Правя сравнителен анализ. Едното
е топло другото студено. Леко и тежко. Кръгло и квадратно. Голямо и
малко. Сега да им намерим мястото в тази вселена. Няма такова! Двете
тела могат да бъдат допрени едно до друго, или раздалечени по една
векторна права. Ако едното е по-тежко от другото, може да го привлече
към себе си. Ако са с еднакво тегло, ще си стоят на едно място. Но ако
имат предварително ускорение ще се завъртят помежду си,
уравновесявайки силите си. Значи може да се направи някаква
композиция от две тела. Но от къде идва това предварително
движение? То е невъзможно, ако трето тяло не го предизвика. Значи
имам нужда от трето тяло. Създавам го. Правя го с качества, които
предизвикват отблъскване. Вече на моя небосклон се въртят три
различни тела. Последното има свойството да отблъсква второто, а то с
тази придобита насоченост се опитва безуспешно да подмине първото,

7
 което пък има свойството да привлича. Така трите тела заиграват своя
танц и този танц аз наричам “правилна композиция”.
Доцентът в захлас въртеше солницата, халбата и чашата с кола.
Ема полузаспала, чакаше удобен момент, за да си спаси колата, а
Здравка с любопитство наблюдаваше как точно зад гърба на Стефан,
охраната на университета замъкваше пощръклялата “луда кинаджийка”
към линейката.
Самият Стефан се беше вторачил в импровизирания модел на
доцента и си личеше ясно, как вече конструира виртуален модел в
компютъра си. Извади една химикалка и започна да драска формули по
салфетката.
Докато Стефан твореше върху салфетката, Ема – магьосницата
успя да се докопа до чашата си с кола и я изпи на един дъх. После пое
инициативата:
- Когато този модел е готов, върху него ще наложим и модел на някоя
молекула, на атом, на биологична клетка. А защо не и на човешки
геном? – всичко това тя го изстреля, като не откъсваше очи от
формулите, сякаш ги разбираше.
- Става – каза Стефан, като излизаше от виртуалното си поле – ще
трябва само да определим параметрите им. А всеки един елемент от
тази ваша композиция, доколкото схващам, също е композиция от други
елементи, независимо дали са правилни или не.
- Точно така, - промълви Здравка и доцентът помисли, че чува и ехо –
ако разложим атома на по-малки елементи и го докараме до най-
малката елементарна частица, ще стигнем до необходимостта да
прескочим “трансцеденталната бариера”. Дали ще ни разрешат....?
(доцентът продължаваше да чува ехото от думите й).
- Да си видяла някъде забранителна табелка? – подскочи той, защото и
за него това беше непроверен въпрос.

Здравка се изключи от разговора и ехото изчезна.Доцентът се

вторачи в нея. Така застинала тя му напомняше на Банша. Не че някога
беше виждал такова митично същество, но ако баншата имаше форма,
то тя приличаше на здравкината. А и тази млада вещица май има
същата функция, като една банша – връзва го с “другото”.
- Ако продължим логиката си, - заразказва отново той – зад тази
бариера имаме енергии във вид на светлина. Ако тези енергии правят
по някакъв начин композиция, то тя би трябвало и тук да се образува от
минимум три светлини лъча с различни качества. От взаимодействието
им една с друга този сноп лъчи променя праволинейността си, като
образува вихър. Един такъв вихър май се нарича спинарно движение, а
група от тях правят “кварк”. Тези кварки имат различни качества, но за
това ще говорим друг път, защото в момента това не е важно за тезата
ми. Важното е да се знае, че три или повече такива кварки, според мен,
създават здрава правилна композиция, която аз смятам, че е основната
материална единица. Това е най-малката материална частица –
завърши с апломб доцентът.
Стефан го гледаше с нарастващ интерес. В мозъка му
прехвърчаха математически конструкции. Те се натрупваха в схеми и
тези схеми изровиха от съзнанието му “теоремата”. Извади отново

8
 химикалката и на същото парче от салфетката започна да е извежда.
Вещиците го гледаха хипнотизирани, а доцентът, изпаднал в поетично
настроение след лекцията, която беше дръпнал, регистрира покачване
на хармоничната енергия около главата на математика. Стефан
драскайки, заобяснява:
- В реалния свят съществуват едни числа наречени безкрайни, защото
са просто безкрайни величини. Едно такова число е пи. Има и
имагинерни числа. Тези числа не съществуват. Те са илюзия. Тази
формула е изградена от две безкрайни и едно имагинерно число.
Докато математика изписваше формулите на салфетката, доцентът
усети, че наближава “онова”. “Онова” е състояние, при което той
разбираше, че всичко, което става в този миг е правилно. Облакът от
хармонична енергия се беше разширил неимоверно.Те бяха потопени в
центъра му и мозъците им работеха в пълен синхрон. Това което
разказваше Стефан, другите го чувстваха като свое откритие. Тази
формула беше тяхна. Тяхната теза беше тезата на математика.
Хармония.
От разказа на Стефан доцентът схвана основното – две безкраини
числа в реалното пространство, обработени по някакъв начин с едно
имагинерно число, успяват да прескочат трансцеденталната бариера и
да изградят от другата й страна, една отрицателна единица. “Ако
разбирам правилно, то това е потвърждение на моята теза.- Ако на едни
еднакви , праволинейни и безкрайни величини като светлинните лъчи се
прибави една илюзия, то тази илюзия създава феномена – различие. С
различните си качества тези светлинни лъчи вече могат да направят
онази правилна композиция, която да предизвика трансформацията им
към вещественост. Тази формула доказва създаването на качествата. Тя
доказва необходимостта им за получаване на различията, които пък
обуславят изграждането на правилната композиция. Амин”.

Когато се прибра в дома си, той беше толкова впечатлен от срещата

с математика, че остави жена си сама да гледа вечерния филм по БТВ и
се просна пред компютъра. Докато го чакаше да се включи, усети най-
после, че е прекалил с бирите. Стомахът му се беше издул и затова той
се изпъна за малко на леглото, за да си почине. В главата му се въртяха
формулите на Стефо и сякаш точно се напасваха на теорията му. – “Ако
тези реални числа, по този начин изграждат едно друго, което е реално в
друго измерение, то и неговите “квантови” светлинки, съществуващи зад
бариерата на материалността, биха могли да изградят, тук в реалния
свят, едно “реално” веществено тяло. Компютърът тихо бръмчеше,
бирените пари омайваха приятно съзнанието му и той, повлечен от
трансцеденталните си мисли, заспа.

По–точно излетя.

ГЛАВА -3

9
 Михал - доцентът излетя в съня си на толкова високо, че се
сблъска с писателя. По-точно се сля с него. Съзнанието му автоматично
порасна. Усети цялостта си и се уплаши.-“Боже, каква отговорност!”
Вътре в него бяха всички персонажи, които познаваше от реалния живот.
Усети дори и присъствието на родителите си, които се готвеха в този
момент да се раждат на Земята и някак си му стана гузно, че заради него
ще трябва да изживеят един труден живот. Но беше най-странно, че
едновременно с това усещаше и баща си, който се беше върнал вече от
Земята. Тук беше и синът на жена му, дори бившият й мъж. Усети още
хиляди анонимни персонажи, които по някакъв таен начин бяха
свързани с него.
Докато се възхищаваше на новите (стари) усещания, той премина
през няколко времеви зони и започна да се спуска надолу. Не разбра,
обаче, че с него се спусна и един нов персонаж, който се моделира от
анонимността и взе ролята на Киро.
Отново усети алкохолните пари, излизащи от стомаха му и гадната
миризма на повръщано. Напъна се и изхвърли още една част от бирата.
Тя се плисна долу в сухото корито на реката.Съзнанието му се възвърна
дотолкова, че да регистрира присъствието на неговото тяло, на един
извит мост. Стоеше вкопчен в перилата и крещеше, когато не
повръщаше. Псуваше:
- Мамка им....,мадами!!! Вашта.....,мадами....Що ми трябваше
лъскава...нейната...ма..ма...стара!
- Седи мирен, че ше те арестуват бе! – успокояваше го Киро, като
същевременно го крепеше да не се изсули от парапета. – Стига си вил,
че събуди всички.
- Мамка им... на всички...Мръсни ченгета – усети се и се огледа
уплашено, но освен крепящият го спасител друг надали беше разбрал
какво изтърси и продължи да повръща спокойно. – Абе, къде сме... –
сети се да попита, но новият му приятел, погнусен беше изчезнал.
Съзнанието му започна да се прояснява и Михал се видя кацнал
върху легендарния мост “Първата пушка”. Сети се че е на студентска
бригада в Копривщица и за пореден път беше изоставен от също така
поредната красавица. След три дена разпивки в кръчмата, парите му
бяха свършили и заедно с тях и илюзията, че е гадже на Нели. Тази
вечер тя съвсем естествено пристана на един лъскав Божо и Михал се
напи. Сега висеше на моста и виеше срещу изцъклената луна. “Тук май
имаше още някой, ма къде ли изчезна...?” – чудеше се и пресмяташе
вредите от евентуалното издънване. – “Кви ги плямпах за ченгета пък и
аз...Мамка му!
Заклати се към квартирата и после заспа. На сутринта всичко беше
черно – бяло. Отново му беше празно (не само в стомаха). Чувстваше се
така винаги, когато се започваше отначало. Сега беше начало.

От казармата Михал излезе с чувството, че е оцелял по чудо. Реши,

че въпреки всичко е късметлия и започна да експлоатира този късмет.
Започна да ходи отново на уроци по рисуване, защото беше забравил

10
всичко. После изкара изпитите и за късмет го приеха в профил дизайн.
Сега беше дизайнер. Беше на бригада и нямаше гадже. Панорамата
беше унила. Есен. Картофи. И Жени Фичева.

Илюстрация – картина с червенокоса гола жена

Тя влезе в обсега на полезрението му същия ден привечер, когато

всички отново си изсулиха в скъпата кръчма на “Балкан турист”, а той
остана в станцията, където бяха настанени на квартира. Бръкнал
дълбоко в празния си джоб, се чудеше какво да прави, когато я видя.
Седеше умърлушена, като че ли и нея вчера бяха изоставили.
Приближи се и ахна! Не беше виждал такава хармония до сега. – Очите
и бяха пъстри и кривогледи. Косата и беше тъмно червена, гъста и
влажна. Носеше я провинциално прибрана. Беше дребна, невзрачна, но
закръглена и привлекателна (поне за него в този миг). Беше внучка на
Майстор Кольо Фичето и идваше от Трявна. Ухаеше на нещо диво и
дивно. Михал й каза всичко това, а тя просто взе едно родопско одеало
от стаята си и двамата тръгнаха да се разхождат по тъмните сокаци,
сгушили се в него. Разходката свърши в местното гробище, някъде
много близо до гроба на Дебелянов в една коприва. Там той разбра, че
Жени не беше наскоро изоставена. Тя беше току що намерена. Разбра
също, че е вещица.
След като се сдоби с гадже, което надали някой ще иска да му
отнеме, Михал се успокои. Намери си и добър приятел, който като че ли
беше другата негова половинка. Беше оня Киро, дето го спасяваше през
злополучната пиянска нощ. Започна да следва на сериозно. Лекции,
практика,...о, боже – математика, технология на машиностроенето,
съпромат, история на БКП, история на КПСС (мамка му), рисуване.
През деня учеше с Киро, който също беше дизайнер, а нощите
прекарваше при Жени – вещицата. Беше веща. Много. Учеше текстил и
тъчеше килими. При нея беше уютно. Обичаше я.

Втората година от следването го посрещна с нова провокация.

Обявиха конкурс за продължаване на образованието в Полша. За Михал
това беше добра възможност да изчезне. По това време с Киро
обсъждаха съвсем искрено, начини за бягство в Южна Родезия. Но
понеже и двамата знаеха какво ще се случи на родителите им, ако
случайно планът им успееше, не го осъществяваха. А сега това беше
съвсем легален вариант. Киро, още от самото начало се отказа, защото
беше здраво стъпил на земята, но на Михал му предстоеше да си изпие
чашата до край.
За конкурса трябваше да се извадят някакви характеристики от
Райсъвета. Доста дълго се забавиха и той отиде да ги търси.
Понеже ,вече се беше научил как стават нещата у нас, потърси един
приятел на майка му, който още работеше в отдел “Просвета”.
След като се порови из канцелариите, този приятел придърпа Михал
в двора на съвета и му занарежда:
- Виж какво Милчо (така го наричаха познатите на родителите му), ти
трябва да се благодариш, че сме те пуснали да следваш и в тази
академия. С това досие, което имат родителите ти, не си въобразявай,

11
 че ще излезеш вън от Калотино. Сега си трай и гледай да се
дипломираш.
Михал усети как се удря в тавана на възможностите си и с тази
болка се зарови в таванската си стаичка, потопен в мирова депресия. От
нея го извади вещицата Жени. Въпреки тъмното му минало, тя още го
харесваше. А и трябваше и софийско жителство. Приласка го и го омая.
Тя беше тази, която му вмени мисълта, че лошо досие се компенсира с
гениалност. Михал реши да стане гениален.
Тогава откри света на композицията. Неговият професор
Серафимов (тогава още беше доцент) им преподаваше една странна
цветова комбинаторика, която го обсеби изцяло. Професорът забеляза
това и започна да го наблюдава по-внимателно от другите. Възлагаше
му цветови задачи и адмирираше артистичните му отклонения. Михал се
къпеше в цветове. Усети хармонията им и стана зависим от нея. Забрави
за Полша и досието си. Беше щастлив.
След това започна да разбира перспективата на Чуховски по-добре
и накрая се зарови в сложната структурна комбинаторика на Райчев и
изплува от този въртоп, придобил ново качество – перспективно
мислене. С това мислене много лесно стана добър дизайнер. Само дето
му стана скучен дизайна. Мераците му за театър още живееха в него и
когато професорът, забелязал вече творческата му криза, предложи да
се захване с проектиране на кукли, той се роди отново. Стана добър
куклар. И това не го задоволяваше, но още не беше дошло времето за
живопис.Сега Михал правеше трактори.
Киро, неговият приятел, пък се развиваше като един от най-
перспективните дизайнери. И той си имаше красиво досие. Навремето
баща му, като заможно дете успял да замине за Германия и там взел, че
завършил три висши образования. Не само това, но той ги завършил с
отличия и бил обявен за най добрия студент на випуска. През тази
година на власт в Германия, бил вече Хитлер и съвсем естествено той
отишъл да поздрави “най – добрия”. Срещата била запечатана на
снимка и тази снимка станала централната атракция в семейния албум
на кировото семейство. И после, централно променила съдбата им,
когато дошли новите. Три години Белене за баща му и вечно черно
петно за биографията на Киро. Та и той, горкият трябваше да бъде
гениален. И беше.
Жени Фичева беше истинска вещица. Дори си имаше и съответните
атрибути. Очите и бяха неуловимо пъстри и излъчваха някаква нега и
покорство. Бяха криви и сякаш тя виждаше света под друг ъгъл.
Наистина го виждаше така. Михал си увери в това, когато един ден,
правеха любов и той се усети че е в облаците. И друг път му се е
случвало, но предишните девойки или не забелязваха, или приемаха
унеса му за тяхно постижение. Сега обаче там сред облаците не беше
сам. Жени му се хилеше, а червените й коси се движеха около главата
и със съвсем самостоятелни движения.
“Ма ти си като Горгона бе Жени! – си помисли той, а тя взе че му
отвърна:
- А що не погледнеш себе си, сатире мой? – захилено се завъртя
около него.

12
 Огледа се. Беше възрунтав. – “А нима това са моите крака? Мамка
му, копита, май че сънувам. Остава да имам и рогца.”
- Имаш – отвърна му с думи вещицата – и очите са ти червени и
изобщо си много сладък и най-вече си мой. – После се гмурна и
изчезна.
Михал се огледа и видя да приближават една тумба красавици.
Всички бяха различни и прекрасни. Една от тях приближи и той чу
думите и :
- Не й вярвай на тази много. Още днес като се върнеш ще се
разделите. Чакат те още много вещици.
- А ти, коя си? – попита той.
- Казвам се Донна и за тебе съм “Истинската вещица” – каза тя и се
захили.
- Аиде стига бе, да не ме сваляш? – захили се Михал – Ти ли си
следващата ми любов?
- Много бързаш. Още си малък за мен. Сега се учи от другите и като
пораснеш... – стопи се в облаците и остави Михал в дълбок
размисъл.
Стопиха се и другите и той не можа да ги разгледа. “Жалко” –
помисли си – “на кой му дават да си види гаджетата на куп?”. Усети , че
се гмурва и заби глава в чаршафите на Жени.
Когато спря да диша тежко, той я видя седнала по турски пред него в
цялата си гола прелест. Гледаше го внимателно и сякаш изчакваше
нещо. “Нещото” дойде и тя заговори:
- Слушай Мишо... – започна тя и той изтръпна.
Никога и никой не го е наричал Мишо. Явно нещо ще става. “Мамка
му! Само не и това за което си мисля”. Това беше!
- Не е ли време да заживеем заедно?... – космите по голите й бедра
бяха настръхнали. Явно беше събрала цялата си смелост, за да играе
“ва банк”.
На Михал му призля. Явно идваше краят на едно уютно
пребиваване. Беше започнал да става зависим от тази връзка, но не
мислеше, че толкова скоро ще трябва да взема решение. Е, трябваше.
- Виж Жени...
Не беше виждал такава ярост. Още не беше виждал нищо.

На доцентът му стана мъчно за Михал. После се сети ,че по-точно

трябва да жали себе си, защото той беше този хлапак. А, пък знаеше и
какво го очаква и за напред. “Така му се пада” – помисли си той и
изключи компютъра.

Г Л А ВА - 4

“Така ми се пада!”... – помисли доцентът и включи компютъра.

13
 Сега от дистанцията на времето виждаше каква огромна услуга
му беше направила Партията със забраната й той да следва в чужбина.
Благодарение на тази забрана Михал беше насъбрал огромен хъс да
доказва правото си на другост. Този хъс и Жени – вещицата му
помогнаха да преодолее съвсем естествената депресия, в която беше
изпаднал. Само дето Жени беше избързала с чисто женската си хватка с
брака и отново беше останал сам. Тази самота беше полезна - успя да
навлезе дълбоко в проблемите на композицията. Изпробва новите си
познания и направи най- добрите си курсови задачи. Придоби
самочувствие. И то му изяде главата. Защото тогава срещна Мира и тя
му стана първата жена.
Не че се беше влюбил. Беше решил, че това е шансът му да се
изравни с другите. А Мира можеше да му осигури този шанс. Тогава тя
работеше нещо в съобщенията и използваше немския си език за това.
Езикът беше научила в немската гимназия, а там я бяха приели, защото
татко й беше голяма клечка в Партията. Самата Мира имаше нужда от
този наивен студент, защото участваше в състезание със сестра си за
новия апартамент на фамилията. Условието да го придобие беше,
омъжването й преди другата. Е, придоби го.
Бракът изтрая почти два месеца. В този период, Михал разбра, че
не става за нормален човек. Беше друг. Разведоха се като добри
приятели, вдигнаха огромен прощален купон и партийната му кариера
приключи. Михал се освободи и от илюзиите на доброто бъдеще. Дори
вече не се напъваше да става гений. Стана обикновен пройдоха.
Купонясваше. Минаха две години.
Тогава я откри на един от поредните купони. По–точно, тя го откри.
Беше много висока, пищна и руса. Извисяваше се с една глава над
него ,а той никога не би си и помислил, че може да стане обект на
внимание за такава хетера. Но явно беше такъв обект. След първия им
любовен акт той вече беше зависим. Когато тя реши да се оженят, той
нямаше нищо против. Беше добър брак. Тук нямаше партийни
пристрастия. Бяха от една боя. Тя беше добра художничка – сценограф.
Работеше в киното, а Михал в един център по дизайн. Беше
отвратителен център. Скука. Но животът му в брака беше прекрасен. Тя
беше любовен феномен. Научи го да обича по всякакъв начин. Научи го
да обича повече от един партньор. Михал откри хармонията в
отношенията с другите. Беше щастлив. Беше се слял с живота си.
Доцентът спря да пише и се върна в реалното време. Сега,
сърфирайки през спомените си, започваше да подрежда пъзела на, как
беше, “личната си легенда”(Паулу Коелю). Сега от разстоянието на
времето той разбра значението на странната тревога, която изпитваше
всеки път, когато живота му беше пълноценен. Това не беше страх, че
ще загуби статуквото. Това беше нетърпение да започне новото.
Неговата лична легенда изискваше промяна, винаги когато всичко беше
наред. Защо, мамка му!
И тогава, когато живота му беше като изваден от порно филм,
започна да чувства онази странна тревога. Михал вече беше
предупреден. Той очакваше с любопитство края. Винаги до сега се
изненадваше на невероятните ситуации и смяташе, че този който ги

14
измисля е “голяма работа”. Но сега му се искаше да извие врата на този
шибан сценарист.
И краят дойде. Той се прокрадна бавно и някак – естествено.
Започнаха да пристигат писма от Италия. Михал аристократично не се
интересуваше от тях, но вече предугаждаше сценария. Дори се подготви
да влезе в ролята на благородния любовник. И на третото писмо дойде
развръзката. Той го намери в пощенската кутия и с преднамерено
безразличие го занесе на жена си.
- Няма ли най-после да ме попиташ от кого са тези писма – повдигна
към него очи Дора (така се казваше тя)?
- Що? Важно ли е?
- Ами те са от Италия – усмихна се закачливо – и са от мъж.
- Много ми дреме мила, Италия е далече, а аз съм до теб.
Тогава тя му разказа за мъжа преди него. Дошъл с една италианска
кинопродукция и Дора била назначена за художник по костюмите в нея.
Веднага се харесали. Михал поразително приличал на него. И в леглото
(е...няма що!!!). Но него го привикали в техните казарми и той след месец
любов, изчезнал. Дора тъгувала докато не открила на онзи купон един,
поразително приличащ на любимия и мъж. Това бил Михал.
Животът си продължил по старо му. От време на време му
прочитали някое ново писмо, което било пълно с желание и любов, а
Михал все повече се чувствал ката назначен по “член –64...”
Докато им дошла идеята да заминат на екскурзия в Париж. По това
време, съюзът на художниците, в който Дора била член, организирал
такива екскурзии. Михал не членувал там, защото нямал никакви връзки
в ръководството, а и досието му го следвало навсякъде. Но като мъж на
Дора имал шанс да види Париж. Записали се за тази екскурзия,
извадили нужните документи и зачакали. Дочакала само Дора. Него не
го пуснали. Михал решил, че сигурно е много опасен за тази власт. Дора
солидарно се отказала от Париж и той се влюбил истински в нея.
И тогава любовта му изиграла номер. Не било точно номер, а
просветление. Тази истинска любов го карала да мисли по нов начин.
- Обичам те и заради това ще се разведа с теб – и казал, като съвсем
реално чувствал ореола, блеснал на главата му.
- Ти си пълен кретен – стреснато го погледнала тя – нима ревнуваш от
едно безвъзвратно минало?
- Не те ревнувам мила, но смятам че нямам право да преча на твоя
шанс да оцелееш. Та аз съм само един аутсайдер, а там те чака човек,
който ще ти даде възможност да твориш истински.
- Мислиш ли, че ме интересува творчеството, когато ще загубя това, за
което винаги съм мечтала – тихо говорела Дора, като бавно събличала
блузата си – аморе мио...
- Хайде море – реагирал на шаблона Михал и част от ореола се стопил.
После правили любов и пак говорили. И накрая той я убедил, че
изкуството и е по-важно от неговото присъствие в леглото. Не че е бил
много убедителен, но явно и тя искала да бъде убеждавана в това.
И така Михал си извоювал ореола на жертвоготовността. Напуснал
апартамента на Дора и тихо си изживял абстиненцията. Разбрал ужаса
да си зависим от нечие тяло. А, ако си и истински влюбен, за да
оцелееш трябва просто да повярваш в мита за жертвата. Той повярвал.

15
 Но Дора, не.

Доцентът бавно изплува от миналото. Стоеше пред бръмчащия

компютър. Чувстваше се уморен. Гърбът го болеше и той се опъна на
леглото, за да си почине. Беше рано сутринта. Лятото беше в разгара си.
Той имаше навика да работи сутрин някъде от шест часа и спираше към
осем. Сега беше осем.
Слезе да направи кафето. Дона щеше да излезе от стаята си, всеки
момент. Дона е жена му. Последната.
Запали газта, постави кафеварката и се отпусна на канапето в
трапезарията. Това беше мига за летене. Започна да се разширява.
Обхвана цялата къща. Усети енергията, която идваше от боровете.
Усети и събуждането на жена си. Ароматите около него се засилиха.
Това беше букет от аромати – борове, жасмин, рози, окосена трева и
най-вече слънце. Порасна още и прибра в себе си града. Погали с
мисъл университета и го поля с доброжелателност. После се разшири
толкова, че забрави за земята. Беше в неговия свят.
- Здрасти доценте – го поздрави писателят, - ухаеш на жасмин.
- Здравей писателю – отговори доцентът – за днес какво си ми
приготвил?
- Аз??? – захили се писателят – пак ме обвиняваш в манипулация.
- Стига! А, този мой живот кой го е измислил?
- Колко пъти ти обяснявам, че аз само го конструирах, а ти го измисляш.
Аз създадох само жалоните, а всички алтернативи ги създаваш ти.
- Значи сме съавтори, а? – Доцентът се огледа – не те виждам никога,
защо?
- Защото няма да разбереш какво виждаш. Защото аз съм стотици
персонажи, които участват в твоята игра. Кой от образите да избера?
- Значи ти си и жена ми? И бившите? И шефовете ми? – захили се – А
“алтернативките”?
- Е, не всички. Има и участници от други отбори, но техните участия ги
синхронизираме с другите писатели.
- О...има и други?
- Стотици. И всички правим живота на Земята. А други стотици, правят
живота на други планети и нива.
- И ти мислиш да напиша всичко това в книгата? Не се занасяй, ще
решат, че съм от “Канал 2001”.
- Няма, защото ти правиш чисто научно изследване. Правилността е
нещо много сложно за разбиране и те уверявам, че не можеш да го
обясниш без прескачане на трансценденталната бариера. Но не се
притеснявай, университетът ти е измислен да бъде широко обхватен,
така, че да можете там да правите чудеса.
- Добре, но ще ми кажеш ли дали ще се хареса тази измислица?
- Не знам бе човек, това е в твоя периметър на действие. Това е твое
творчество. И разбери най-после, че точно това е целта на играта. Аз
съм по-любопитен и от теб за изхода на тази авантюра, защото не знам
края. Аз определям само зоните на твоята правилност, а те нямат нищо
общо с твоя личен избор. А...замириса на кафе.
Доцентът се втурна към кафеварката. Тя, както всеки ден, изкипя.
Докато забърсваше пораженията, жена му слезе при него. Седнаха пред

16
 телевизора, запалиха по цигара и се гмурнаха в горещата политика,
която им се предлагаше от синия екран.
Денят беше горещ и скучен. Нямаше да ходи в университета. Дона
се готвеше да излиза и пред него се очертаваше възможността да
поработи върху книгата. Обикновено не пишеше през деня, но днес
просто нямаше какво да прави. Сипа си чаша бяло вино и напълни със
соленки една чиния. Седна пред мърморещия компютър и отново се
пренесе в миналото.
Първият брак на Михал издържа само два месеца, този продължи
цели две години. Сега бяха в процес на развод. Но продължиха да се
виждат и да правят любов, когато им се отдадеше възможност. Тази
поствръзка удължаваше неговата зависимост и Михал се замисли за
алтернативка. И тя дойде на един от купоните, които спретваше с
приятеля си Киро.
Дона беше нещо различно в неговия живот. Преди всичко беше
доста по-голяма от него. Беше актриса. Работеше в телевизията като
режисьор и беше невероятно красива. Михал се залепи за нея. И Дора
побесня. Започнаха военни действия. И разводът стана истински. После
всичко отшумя. Дора замина за Италия, а Михал се пренесе при Дона.
Дона беше известен персонаж в софийските интелектуални среди.
Беше известна като “Хубавата Дона” и като режисьор, който дава работа.
Актьорите я ухажваха. Беше известна и като “жената на Роко”. Роко –
железния, е бившият й мъж. Той беше един от водещите оператори в
киното, а славата му на пияница и кавгаджия бяха направили опасен
ореол около него.
Когато я сваляше Михал не подозираше, че тя носи всичката тази
слава. После, когато разбра, се комплексира. После се уплаши, когато се
изправи пред самия Роко да дава обяснения за намеренията си. А Роко
искаше обяснения, защото беше баща на сина и. Дона имаше син на пет
години. Казваше се Симеон. Беше сладур. После Михал стана приятел с
Роко. Отгледаха заедно Симеон.
И така, Михал нагази в дълбоките артистични води на София.
Донна го комплексира, но и предизвика. Той реши да и докаже, че е
заложила на правилната карта. Амбицията му порасна толкова, че той
стана почти гениален. Дона се оказа неговата муза.
Покрай нея заработи в телевизията като сценограф. После се
захвана с куклен театър. Накрая прописа и сценарии. Дона му беше
режисьор. Докараха го до награди на фестивали. Но нещо все му
липсваше.Докато един ден се захванаха да правят ремонт на малкия
апартамент на Дона. Той беше малък, но уютен. Засега им вършеше
работа, защото детето беше още малко, а те двамата се събираха
удобно в голямата стая. Михал имаше студио в старата къща на
родителите си и там си правеше проектите. Апартаментът на Дона беше
само за любов. Тя го беше обзавела с антикварни мебели. Той
излъчваше топлина и комфорт.След ремонта, стана още по-приветлив.
И тогава Дона влезе в ролята си на муза.
- Не ти ли липсва нещо тук – попита тя една сутрин, когато си пиеха
кафето?
- Не и когато ти си тук – опита се да бъде галантен той.
- Ох, да ти имам галантността.

17
- Аз пък иронията ти – опита се да бъде на ниво Михал.
- Не, не се заяждай – спря двубоя тя. – Нима не живея в този момент с
един художник.
- Да, доколкото знам.
- Тогава защо нямаме твои картини по стената?
Това беше мигът на просветлението. Михал занемя. Ето какво му
липсваше. Живопис. Винаги е смятал, че истинския художник е
живописецът. До сега не се беше осмелявал да се мисли за такъв. Той
беше дизайнер. А, защо да не бъде истински художник? Задачата бе
поставена. Скоро ще празнуват една година съвместен живот. Вече
знаеше какъв подарък ще направи на Дона.
До празника им ателието на Михал се превърна в лаборатория. Той
изпробва всички възможни техники на живописване, но нищо не го
задоволяваше. Боите бяха много скъпи и Михал започна да
експериментира с минерали и умазнители. Повечето проби се
разпадаха. Откри и восъка като свръзка. Работеше върху дърво.
Измисляше нови грундове. След това се върна към маслото, но откри
“сухата четка”. И нарисува картина “Дона и маймуната”. И след това се
започна.
Михал рисуваше и трупаше. Събра около петнадесет картини и се
замисли за изложба. Не стана. В съюза на художниците, където по това
време се определяха изложбите, не бяха и чували за него. Затова той
реше да се пробва на общи тематични изложби. И там не стана. Добре,
че имаше вече опит с други неуспехи и не се комплексира. Вече знаеше
и как стават нещата тук. Потърси връзки.
Връзките го заведоха до ВТО “Хемус”. По това време, това беше
единственото външно търговско дружество за износ на картини в
чужбина и там хората бяха търговци. А в търговията няма политика.
Пробваха го на един пазар във Франция и кариерата му тръгна, след
като французите изкупиха всичките картини. Така Михал разбра, че
може да бъде художник. Него го харесваха навън. Тук обаче не го
искаха.
В центъра по дизайн, където работеше, изкарваше стандартна
заплата и с допълнителните приходи от картините живееха сносно.
Животът им беше подреден. Това плашеше Михал. Вече знаеше, че
това са само кратки почивки преди да дойдат следващите провокации. И
те не закъсняха.
Дона се разболя. Михал не разбираше нищо от нейната болест.
Беше нещо на костите, но и нещо друго. Някаква форма на артрит.
Влезе в болница. Сега започна да усеща какво ги е сполетяло.
Докторите го гледаха със съчувствие. Тази болест май е неизличима.
Човек в крайна фаза се парализира, но не умира.Мамка му!!!
Сутрините станаха самотни. Дори не пиеше кафе. Мислеше.Седеше
в кухнята и в главата му се блъскаше едно и също изречение - “Що ни се
случи точно на нас, мамка му!?”.
След време свикна със самотните утринни самосъжаления. Беше си
намерил удобно място на диванчето в кухнята, кръстосал крака по
турски, питаше. Кой??? Защо??? Мамка ви!!! И тогава стана нещото.
Излетя, както в пиянството си, както в любенето с Жени – вещицата.
Последва поредното “защо” и попадна при отговора.

18
- Здрасти доценте, май си на зор? – достигна до него гласът на
писателя.
- Още не съм станал доцент – кисело отговори Михал, когато излезе от
шока на прехода. – Защо ни набутваш такива проблеми? Кво ще я правя
сега Дона?
- Ама няма ли най-после да разбереш, че всичко което ти спретна е
правилно, бе човек! – писателят почти се материализира от
огорчението. – Тази болест се наложи да я измисля, за да ви вкарам в
съвсем законно измисления от нас всички сценарий. Иначе ще си
живуркате във вашето скромно и уютно битие на късния социализъм.
Звездното небе беше придобило формата на библейски старец и
Михал помисли, че и мълнии могат да го споходят.
- Не се сърди де, нали за това си създаден...Сега кажи какво да правим.
- Първо на първо, ти днес успя да направиш съвсем самостоятелен
преход. – Небето започна да възвръща старата си форма. – Вече ще
можеш да медитираш и да получаваш послания по-лесно, но първо
трябва да те мотивираме с малко религия.
- Какво? Религия? Да не ме пратиш сега и на църква? – Михал беше
истински ужасен.
- Не се плаши – захили се писателят – просто ще направите малък
преговор на религиозните ви изживявания от предишни мисии. Твоята
Дона не случайно се съгласи да изживее отново тази болест.
- Отново!? – Михал беше потресен. – Нима и друг път е била болна
така?
- Да и има кармични натрупвания, та хем ще ги приключи, хем ще бъде
мотива ви да влезете в лоното на църквата. Трябва само да запомниш
сега, че голямата вяра в нещо лекува.
- Ами аз си го знам. За какво ми е мотивация?
- Абе Михале, нали сега като слезеш долу, няма да помниш нищо. Като
излезеш от медитация, просто ще знаеш, че вярата лекува. И чакай
знак. Хайде изчезвай!
- Добре, само че все искам да те попитам защо като се върна долу не
знам това, което знам тук?
- Ами още не си узрял за екстрасенс. И как ще се справиш с
проблемите ако знаеш бъдещето си? Нали за да вървиш в правилната
посока използвам различни мотивации и ти съвсем доброволно се
подлагаш на тях. И знаеш ли колко пъти си ме питал това? Чао.
Михал отвори очи, прозя се и усети едно безкрайно спокойствие.
Стресът си биеше отишъл. За първи път, от както Дона беше в
болницата си направи кафе, изпи го с една цигара и тръгна да я види.
Чакаше чудо. И то дойде.

Болницата беше ужасно подтискаща, като всяка друга от времето на

“соца”. Михал вървеше по очукания коридор към стаята, в която беше
настанена Дона, като се опитваше чрез мисловна еквилибристика да
превърне мизерния му вид в някаква полезна необходимост. От унеса
му го извади един силует, който се оказа на аптекарката на болницата.
- Здравейте, аз съм Рачето. – заговори го тя. - Вие сте на Дона мъжът?
- Ъхъ – изсумтя Михал и понечи да я подмине, но аптекарката нямаше
никакво намерение да го остави.

19
- Вижте, знам, че жена ви е много болна и искам да ви помогна –
вторачи се в него – Знам че докторите са ви уплашили, но аз мога да ви
помогна. Има начин да се излекува.
На Михал му прилоша. Само това оставаше – да ги нападнат разни
шарлатани. А, не! Без него.
- Извинете, но не вярвам на алтернативни медицини – опита се да се
измъкне приплъзвайки се покрай нея.
- За каква медицина ми говорите – възропта Рачето – предлагам ви
истинска вяра.
Тогава тези думи отпушиха нещо в съзнанието на Михал. –
Медитацията, нещо за вярата. Къде беше чувал за този феномен –
вярата може да лекува? В съзнанието му изплува и друга сентенция,
онази за удавника и сламката и пъзелът се подреди. – Вярата в някаква
религия може да помогне на Дона да оздравее.
- Права си Раче, от това имаме нужда – прошепна в ухото и Михал, като
я хвана под ръка и я въведе при Дона.
Така започна евангелската им авантюра. Познаха силата на
молитвата, изчетоха цялата библия, пяха с песнопойки в ръка и като че
ли започнаха да левитират. Е, не го докараха до говорене на библейски
езици, но Дона просто оздравя. Чудо. Лекарите смятаха, че са сбъркали
нещо в диагнозата. Евангелската църква ликуваше. Дона стана
атракция. После им писна. Избягаха. Бяха преследвани, после
забравени. Остана им само опитността.
Доцентът изключи компютъра и се приготви да излиза. Имаше изпити
в университета.

ГЛАВА -5

Един от приятните моменти в живота му беше пътуването към

университета. Караше колата си по околовръстното шосе и
продължаваше да медитира. Но това не беше онзи контакт с Писателя, а
някаква по-изострена форма на предвиждане на това, което го очакваше
в близките часове. Сега например предвкусваше приятното усещане от
контакта с младите кандидати за магистри. Виждаше как мозъците им
работят на пълни обороти, желанието им да се харесат на комисията и
разбира се голямата уплаха. Те бяха млади, свежи, красиви и не знаеха
какво притежават. Доцентът се гмурваше в тази тяхна енергия и всички
болки по позастарялото му тяло изчезваха. Беше станал зависим от това
изживяване. Мамка му! Добре, че има и неприятности за баланс.

20
 Като си помисли за неприятностите съзнанието му мигновено се
разшири до толкова, че изживя пак неприятния оняденшен момент,
когато Мария го направи “за пет пари”. Мария е всъщност професор и
нещо като негова шефка. Беше допуснал някаква техническа грешка в
едни докладни, която предизвика това смарцафуцване. Не се чувстваше
виновен, но професорката можеше да си помисли какво ли не. Още
повече той си я обичаше по някакъв начин. Обичаше всички, които са
били добри с него и държеше да ги обича винаги. Затова се престраши и
я покани на обяд. Тя пък взе, че прие и днес доцентът ще обядва с
Мария.
Отново го обзе топлото и приятно чувство на удовлетвореност.
Конфликтът беше вече изгладен и днес щяха да обсъждат едно ново
начинание. Тази идея му бе хрумнала преди месец и не го оставаше на
мира. Искаше му се да изгради към университета един център за
визуализация и в него да впрегне новите си открития – децата чудо.
Усещаше, че му е дошло времето. Тази работа беше точно за него.
Умееше да я прави, харесваше му. Днес щеше да я обсъди с Мария.
Зави към паркинга и спря. Не бързаше да слезе от колата. През
предния прозорец виждаше, кажи–речи, целия университет.
Концентрира се и го поля с енергия. Нажежи го. Изгори всички тъмнотии.
Сега можеше да слезе.
Към един часа изпита свърши и доцентът зареден с младежка
енергия седеше на една двуместна маса в университетския клуб, който
студентите наричаха “Стъкленото”. Докато чакаше професорката да
дойде, флиртуваше с Любчето – хубавата келнерка. Любчето изпитваше
някаква симпатия към него, защото той и беше казал, че тя му е герой в
книгата. Дори един ден и даде да прочете откъса с нейното присъствие.
Сега му сервираха с предимство.

- Пак сваляш нещо – веднага го захапа още с пристигането си Мария.

- Не бе Мария, тя ми е персонаж от романа.
- Ама ти пишеш роман...- изхили се тя. Мария беше симеотичка и
разбираше от тези неща. Нямаше начин да не бъде скептична – Защо
не ми дадеш да видя какво правиш?
- Като стане готов насила ще те накарам да го прочетеш. Между
другото и за това ми се иска да поговорим днес – влезе той в деловия
тон. Донесоха храната и разговорът временно затихна.
Мария беше шеф на център по семиотика и беше забелязала
доцента преди няколко години, когато той още не беше доцент.
Предложи му сътрудничество по един проект за програма и той прие.
После стана доцент и сега се занимава с любимата си “правилност”.
Имаше защо да я обича. Вярваше и на нейната “правилност”. Сега се
надяваше да я заинтригува с тезата си. Дано да го изтърпи! Отпиха от
чашите с вино и се започна.
- Миналия семестър участвах в един семинар на психолозите като
лектор. Темата ми беше доста шантава и възбуди някакъв интерес, но
по-интересно им беше, че аз – лаика, художника, артиста съм се
захванал с нещо, което общо взето е в областта на психологията и по-
специално в онтопсихологията. Затова преди да се явя на този семинар
се подготвях кажи-речи три месеца. Материята е много сложна, а езикът

21
ми е смесица от речника на психолозите и изкуствоведите. Затова ми
трябваше добър илюстративен материал. Трябваше да доказвам
непопулярни тези, които от време на време ставаха езотерични.
Доцентът загреба от салатата си, като внимателно изучаваше израза
на Мария. Страхуваше се да не й е скучно, но тя слушаше внимателно.
- Защо не си ме поканил? Щеше да ми е много интересно – запълни
паузата тя.
- Мислиш ли – захили се доцентът. – Заради езотериката не посмях.
- Стига бе, точно това щеше да ми е любопитно. Давай нататък!
- След като написах текста, цял месец с две мои деца от първи курс,
които се оказаха компютърни виртуози, направихме тази визуализация.
Стана много атрактивна. И като че ли тя ми спаси тезата.
- Добре де, опиши ми я на бързо – прекъсна го Мария.
- Имаме ли достатъчно време? Доста има да ти дудна –предупреди я
той.
- Цялата съм твоя. Давай!
- Заглавието на лекцията ми беше “Правилността като феномен на
творческия процес” – започна доцентът, като отпи от виното за кураж.
Чувстваше се като на изпит. И за да не обидя професионалността на
аудиторията, самият аз се обявих за феномен. Феноменалното беше, че
аз художника практик съм достигнал до такива умозаключения
благодарение на некомпетентността си. Самото понятие “правилност”
веднага им се стори съмнително. Започнаха да търсят синоними като
например “стабилност” или “симетричност” и разни други. Доказах им, че
те са само производни и елементи на правилността, но докато не
навлязох навътре в материята не ме оставиха намира.
- Чакай малко, според мен това понятие може да съществува само в
определени параметри – спря го Мария. – То е вид форма вирееща в
затворена среда.
- Ха!? Ти си първата, която веднага схвана проблема. Не случайно ми
се искаше с теб да си споделя рожбата - подскочи доцентът. – Точно
това е разковничето на моята претенция. Аз го наричам “рамкиране на
ситуация”. Всяка ситуация носи като намерение различни по стойност
правилности, но се проявява само тази, която е с показатели най-близки
за възприемане от субекта, обитаващ рамката. Погледна към Мария и
помисли,че е прекалил. Тя се беше замислила толкова дълбоко, че
ръката с която държеше чашата беше замръзнала някъде по средата на
пътя към устата й. – Аз май си увлякох, извинявай. Понеже това го
предъвквам вече хиляди пъти и забравям, колко бавно всъщност дойде
при мен.
- Ама ти май все забравяш, че съм симеотичка. Чела съм доста неща.
Това което ми казваш е нещо, което съм го мислила някога, но съм
смятала, че е ясно и няма нужда от доказателства. Но сега го виждам в
друга светлина. Мога да ти призная, че ме заинтригува.
- Нали това е целта на разговора ни. Търся си рецензент на учебника –
захили се хитро той.
- Давай нататък, че сега Краси ще ми звънне – Чашата с вино вече
беше до устата й. Отпи и отряза - после ще говорим за рецензии.
Доцентът се концентрира, за да намери най-подходящата форма за
това, което трябваше да и излага. Знаеше, че говори с много по-умен

22
човек от него и чувството, че е на изпит, което изпитваше в началото се
завърна изострено.
- Представи си един пъзел от “правилности”. Всяко едно късче е със
собствена форма и носи свои лични качества. Във всяко късче обитават
хора. Всеки един от тях има собствена гледна точка за правилните неща
в неговия живот. Но събрано в едно, тези правилности изграждат
общото понятие за правилият начин за съществуването на индивидите в
тази рамка. Тази “правилност” съдържа варианти от “правилно”, “по-
правилно” и “най-правилно”. Това са възможностите за избор на
обитателите на този къс. Те са във фазите на “на”, “по” и “най”,
съобразно техните възприятия на обективната действителност в тази
рамка. Средното количество от общия им брой предизвиква легалната
правилност на пътя за развитие в този момент.
- За какво развитие говориш? Само за този регион би трябвало да е
валиден избраният път на развитие, а останалите парчета от пъзела?
- Точно това е номерът. Всички късчета, със собствената си
“правилност”, изграждат по-голямата. И погледнато от горе
наблюдателят вижда общата правилност и различията на късчетата.
Посоката на развитие на някои се слива с общата правилна посока, на
други е близо а на някои е коренно различна...
Доцентът направи театрална пауза и се приготви за финалната
права. Струваше му се, че разговорът натежава.
- Този, който може да наблюдава това развитие от високо, ще може да
има ясна представа за общата “правилност” и нивата на късчетата от
индивидуалности.
- И какво ще направи с тази информация – го провокира Мария.
- Ако иска да поеме отговорност, може да коригира пътя на развитие на
някоя от малките региони. Трябва да се пребори със статуквото и да
мотивира индивидите за промяна.
- Ами, ако има още по-висока гледна точка, където пък посоката е
такава, че не трябва корекция на ниското ниво?
- Тогава ще има санкции. Затова говоря за отговорност. Това е и
основната тема на курса ми по творческите процеси. Искам да науча
децата да виждат нещата в перспектива, да си правят координатни
системи и да намират мястото си в нея. Иначе няма да има бъдеще,
както сме я подкарали.
- Добре, но как стигна до това понятие “правилност”?
- Като започнах да изследвам композициите в живописта.
Изкуствоведите имат такова понятие “правилна композиция”, но никъде
не намерих дефиниция за него.
- Това наистина ме заинтригува като симеотичка. Ще помисля. Ще ми
дадеш ли лекциите си?
- Нали такава беше и целта на разговора днес – ухили се доволно той.
- А помислил ли си за следващата количествена стойност на
“правилността”? След “по” и “най” идва понятието “абсолютно”.
- Ти ми скри топката – доцентът наистина беше изумен. – С теб
наистина събеседването е лукс. Точно “абсолютът” ме вкара в
езотериката. Явно, че няма да имаме време сега да я отпочваме, но
това е темата на следващия семинар. Сега го подготвям и съм му

23
измислил много помпозно заглавие “Трансцендентални предположения
за продължаващата правилност на нещата”. Нали ще дойдеш?
- Ако ме поканиш.

После се разделиха. Доцентът се качи в автомобила си и пое по

обратния път към дома. Нямаше търпение да разкаже всичко на Дона,
която беше доста скептично настроена към новата му страст. Паркира и
отвори вратата на къщата.

- Здрасти, мила!

ГЛАВА -6

- Здрасти мила – провикна се Михал, като влезе в малкия апартамент

на Дона. Връщаше се от ателието, където с голяма скорост завършваше
последните картини за Франция. Скоро щяха да го изгонят от там,
защото УБО-то взимаше къщата на фамилията му. Щяха да строят два
небостъргача за трети ешелон на ЦК на любимата партия.
Обезщетяваха родата му, но за него не се полагаше нищо. Беше вече
женен за жена с комунална квартира. “Така е то...!”- изплува в
съзнанието му израза на Вонегът, който четеше тия дни.
- Здрасти – отвърна Дона от кухнята, където приготвяше нещо вкусно.-
Ела да ми помогнеш, че ще имаме гости.
Михал умираше за гости. Само тогава жена му показваше чудеса в
кухнята. После цяла седмица имаше вкусотии в хладилника.
- Кой ще идва – попита като преглъщаше ?
- Емер.
Емер беше нова звезда в тяхната плеяда от приятели. Беше
режисьор в документалното студио и решително ги надминаваше по
интелигентност. Михал много и се радваше. Обичаше да мъдрее пред
нея, защото тя бе изтъкана от снизходителност.С нея се чувстваше
уютно.
- Чудесно – възкликна той и се захвана да помага.
Емер дойде и както винаги се настани на диванчето в кухнята.

След като натрупа всичко на масата, Дона седна при тях и се потопиха в
сладката омая на свободното слово. Дисиденстваха. Но не много.
Повече говореха за неща, с които Емер се беше сблъсквала при
правенето на филмите си. После обсъждаха някои от сюжетите на
михаловите картини. Емер много харесваше работите му.
Дона беше подтисната от новината за скорошното събаряне на
ателието на Михал. В малкото апартаментче нямаше да могат да

24
стъкмят място за неговата работа, а и детето вече порастваше. Сподели
болката си с нея, докато Михал беше до магазина за бира.
- Обикаляме по разни съборетени, които ни предлагат от обявите, но
няма нищо нормално. Михал взе да се отчайва. А и тази моя болест го
травмира достатъчно. Добре е, че започна да разчита на вярата.
След чудото с оздравяването на Дона при евангелистите, интересът
им към религиите порасна дотолкова, че бяха изчели купища теософски
и теоложки книги. С тях сякаш ставаше и друго чудо, защото книгите,
които им бяха нужни сами ги намираха. Напоследък се занимаваха с
езотерика и съвсем естествено разговорът се насочи в тази посока,
когато той се върна с бирите, а понеже се беше пристрастил съм
езотеризма се чувстваше в свои води и компенсираше комплекса си за
малоценност пред Емер, като и проповядваше наученото от последната
книга. А тя слушаше с искрен интерес. Сигурно беше професионално
деформирана.
- Та “Зоизмът” ти дава възможност да овладееш дишането си и да го
превърнеш в инструмент за медитация – дуднеше той, а в това време
кухничката се изпълваше с ранния мрак на софийската вечер.
- Дона, донеси ми нещо за писане – помоли тя и прекъсна напъните на
Михал. Той не се обиди. Знаеше, че нещо странно ще се случи.
Атмосферата беше наситена с енергия. Беше време за чудеса.
Дона донесе една тетрадка на Симеон и запали свещта на масата.
Атмосферата стана окултна. Емер се усмихна и започна да пише. Михал
я наблюдаваше с нескрито любопитство, защото тя се променяше пред
очите им. Не че стана вещица. Просто около нея стана по-светло.
Русата и коса стана златна. Дона надничаше зад нея и се опитваше да
прочете написаното. Мракът сякаш се сгъстяваше. Тишина?
Относително – чуваше се плъзгането на химикалката по хартията,
лаенето на съседското куче Лора, пуснатите телевизори от отсрещния
блок и скандала, който си спретваше комшийката от долния етаж. Но
всичко това беше като желаният фон на момента. А моментът беше
омагьосан.
Моментът продължи повече от час. Михал започна да се отегчава.
После започна да се съмнява. Емер никога не беше показвала някакви
екстрасенски качества. Сега да не им играеше някакъв етюд? Бяха и
надули главата с езотерични постулати и сега, като нищо можеше да ги
поднася. Размърда се неспокойно. Дона беше затихнала и вече дори не
възкликваше, като в началото на сеанса. Стоеше притихнала зад нея,
почти не се виждаше в сянката и. Свещта догаряше.
И тогава Емер излезе от транса си. Свещта потрепна и загасна.
Мракът стана истински. Вече си беше нощ. В тъмнината все още се
носеха причудливите форми на михаловите фантазии, но бързо се
разпиляваха и действителността си завземаше терена. Дона запали
лампата.
- Какво стана – попита Емер?
- Ти ще кажеш – наострен от скепсиса си реагира Михал.
- Не знам бе, за първи път правя такова нещо – смутено отговори тя.
- Дай да четем – обади се практичността на Дона. – Аз не можах да
разбера всичко.
Михал отвори нова бира, наля в чашите и се започна.

25
 Започна се нова ера в живота им. Започна практическият
езотеризъм. Започна да навлиза вярата. Сега Михал разбра, че е
вярвал заради Дона. По точно се е правил на вярващ, но скепсисът в
него е бил още жив. Сега повярва. И повярва защото му се искаше да е
вярно това, което беше написала Емер. А дали тя го беше написала?

Не ми се иска да преразказвам всичко от този сеанс. Но там имаше

нещо, което ги накара да живеят. Този сеанс ги зареди с търпение. Емер
направи нещо, което те още не са и върнали. А сигурно има нужда. Дори
да е ангел.
Листовете на тетрадката бяха изпълнени с разкривените редове на
тези, които са писали. Точно така, защото ясно си личеше, че е писано с
различни почерци. Между тях се вписваха въпросите, които Емер им
беше задавала и те бяха с нейния си почерк. Другите редове се кривеха,
разширяваха, уголемяваха, намаляваха, дори ставаха съвсем
миниатюрни. Това Емер не можеше да напише, а кой? Тя не знаеше. Не
знаеше защо го направи. Нещо я накарало. Какво? Ами изразите? От
пълна архаика до блестящо съвременно слово. Но най-важното е, че от
текста лъхаше доверие.
Много неща бяха написани, които не разбираха. Чак след време,
когато събитието ги догонваше, се сещаха за тетрадката и намираха
абзаца. Но сред всичко това се мъдреше послание, което беше съвсем
ясно разбираемо. То говореше за близкото бъдеще, когато Дона и
Михал ще намерят къщата с трите бора и езерото. Обещаваше
чудодейно излекуване на Дона и щуро развитие на Михал.
Трите бора и езерото. Това остана от тази паметна нощ. И това
стана конкретната им мечта. Само дето не знаеха как да я реализират.
След около два месеца, когато вече бяха уредили документите на
апартаментчето и то вече беше тяхно, телефонът позвъня и Дона чу
гласа на съдбата. Обаждаше се баба Лили – така се представи – за
обявата за замяна на жилище.
Последната обява я бяха пуснали във вестника преди два месеца,
подтикнати от пророчеството на Емер. Тази баба Лили я беше намерила
случайно, когато роднините и най-после дошли да я видят и донесли
храна, увита във вестника. Като си отишли, тя от скука го прочела и
така...
Михал и Дона откриха трите бора и къщата. Езеро обаче нямаше,
но къщата си я биваше. Дизайнерът в Михал се обади и той я видя вече
преработена от него. Това беше тяхната къща. Най-интересното обаче
беше, че и къщата ги хареса. След като бяха обиколили десетки други
преди това, вече си бяха изградили нюх за това. Къщата ги искаше.
След известно време стана тяхна. Животът им се промени. Но къде
беше езерото? Откриха го под пода. Целият терен беше просмукан от
подпочвени води. Те идваха от Витоша, преминаваха под тях, пълнеха
мазето им и продължаваха надолу към големия град. Надали до сега
някой се е радвал на вода в мазето. Те се радваха. То не им трябваше.
Не, трябваше им точно с тази вода.
Дона наистина окончателно оздравя. Михал с помощта на приятеля
си Киро пренесоха ателието в новия двор и го построиха за втори път.

26
Бяха щастливи. На хлапето Симеон му беше тъжно известно време за
приятелчетата от старата махала, но скоро намери нови.
Когато подредиха къщата със старите си мебели, Михал си намери
и “силното място”. Така го нарече, защото в този момент четеше
Кастанеда. То беше в кухнята, до прозореца, точно под единия бор.Там
медитираше.
Сядаше кръстосал крака по турски, отпускаше се и отлиташе.

ГЛАВА- 7

Тази сутрин доцентът беше сам. Дона от рано беше хукнала по

своите женски работи. Кафето беше още топло в кафеварката. Не му се
случваше често да бъде сам, затова с наслада се приготви за сеанса.
Подреди на масата пред себе си чашата с кафе, пепелника и трите
цигари. Това бяха единствените цигари за деня и той ги пушеше с
профилактична цел – бързо го изпращаха в тоалетната.
Медитацията започваше още докато пушеше. Не се изискваше
особено внимание, а и навикът натрупан от години беше породил
моторни рефлекси. Затова той можеше да мисли. Мислеше за всичко,
което беше на дневен ред. Постепенно отхвърляше по-маловажните
неща и се концентрираше към най-актуалните. Със свършването на
кафето реалният свят постепенно започваше да размива очертанията
си. Тогава той кръстосваше краката си по турски, облягаше се удобно и
подпираше главата си на облегалката така, че да стои леко повдигната.
И само с леко усилие на волята се устремяваше към срещата.
Днес енергията на бора го грабна със сила, която до сега не беше
усещал. Изхвърли го някъде много далеч. Земята и дори слънцето се
сливаха с милионите звезди около него. Е, все пак това беше неговата
галактика? Ама от къде ли да знае?
- Нашата е – чу глас!
Огледа се. Пак нищо съществено не видя.
- Ти ли си писателю – с надежда попита?
- Този път не – каза гласът – Сега сме сбор от писатели.
- Така ли – започна да се окопитва доцентът – от наученото от писателя
знам, че той е ангел, а сбор от ангели трябва да прави архангел?
- Точно така, аз съм архангел.
- И сега трябва ли да се поклоня – с едвам скрита ирония попита –
трудно ми е като не те виждам.
- Леле,...този комунизъм ви е деформирал толкова много, че май ще
трябва да ви изтрия целите мозъци – изхили се архангелът – ти и без
това се кланяш на кой ли не, а сега се правиш на велик.

27
 Прилоша му. Гаф ли направи. Пуста гордост, та това е архангел.
- Не бе човек, не си направил гаф – благо заговори гласът- аз те
приемам такъв, какъвто си. Та ти си мое създание. Мога ли да се сърдя
на себе си? Но нямаме много време за празни приказки. Трябва да
говорим по същество.
- Нямаме време ли? Та нали тук то не съществува – беше се успокоил и
приел нещата такива, каквито са?
- Говоря за твоето технологично време. До сега можеше да издържиш
на сеанс до половин час. Днес ще те пробваме с четиридесет и пет
минути. Затова си при мен.
- А ти кой си – с искрено любопитство попита той.
- Архангел Михаил.
- А... Ти си оня който...- доцентът спря. Поля го оня респект, който си
трябваше.
- Да! АЗ СЪМ ТОЗИ, КОЙТО СЪМ. – гласът беше прогърмял в цялата
галактика.
- Мили Боже!!!
- Не ме четкай бе човек, нямаме време. Трябва да те инструктирам.
- Добре Господи, слушам те – представяше се на колене.
- Не се занасяй повече така, защото като опишеш в книгата си този
разговор и ще заприличаш на оня Уоуш с разговорите му с бога.
- А не трябва ли?
- Не, разбира се. Неговата задача беше една, а твоята е съвсем друга.
- И каква е точно – представи си, че седи мирно, впил поглед в
началството?
- Не се занасяй де! Ти попадна на един феномен и ми се иска да го
разработиш.
- За “правилността” ли говориш? - с надежда попита той, като спря да
се прави на интересен.
- Да, но не само това. Твоето изследване на композицията те доведе по
един много чист и бърз начин до изводи, които се стремим да ви ги
вменим още от преди шест хиляди години. И вмъкването на всичко това
в анализа ти на творческия процес е добро. Затова искам да го
продължиш.
- Добре, но защо точно аз? Знаеш ли колко е трудно да убедиш учените
в някаква нова и при това доста езотерична теза, когато си някакъв
художник – практик?
- Ама вие вечно се повтаряте. И Мозес се дърпаше в началото, да не
продължавам.
- Кой е Мозес?
- Оф, Мойсей бе доценте, той се оправдаваше, че заеква.
- И как го убеди?
- Ама не си ли чел библията? Брат му Арон направих говорител на
правителството.
- А аз няма ли да имам помощник – доцентът се глезеше? Сега му беше
паднало.
- Помощник ти е ангелът, който ти наричаш “писател”.
- Добре, че заговорихме за това, та се подсетих да те питам. Имаме ли
още време?
- Да. Питай.

28
- Какво точно е “писателят”, какво точно си ти и разбира се какво съм аз
и защо съм?
- Е, умееш да задаваш въпроси. Но нямаме толкова време за дълги
отговори. Няма да ти издържи сърцето, този инфаркт...Но сега трябва
да разбереш, че всички изброени от теб сме едно цяло. Аз като
архангел съдържам в себе си седемдесет хиляди еманации, които вие
наричате ангели. Всеки един ангел може да изгради по седем хиляди
еманации, които да разположи между него и земята. А на земята сте вие
– различни отбори на различни ангели.
- А кой определя ангелите на кой отбор са?
- Няма време. Твоят писател ще ти обясни всичко. Аз те съветвам да
намериш притчата за Яков, който се е борил с ангела. Там е твоята
работа с тази книга. И покани Емер под бора. А сега изчезвай.
Доцентът полетя обратно по тунела енергия и се видя отново на
дивана в кухнята. Сърцето му биеше учестено. Взе апарата за кръвното
налягане и го измери. Беше го вдигнал до сто и седемдесет. Мамка му!
Нагълта се с хапчета. Денят започваше.

Днес нямаше лекции. Нямаше и административни задължения. Денят

беше негов. Компютърът го чакаше. Качи се в кабинета си, седна пред
нето и се опита да събере спомена от сутрешния сеанс. Нещо не
вървеше. Непрекъснато изплуваше на преден план онази последна
реплика на архангела за притчата за Яков. Какво точно беше? Беше син
на Исаак, оня дето го излъгаха за първородството и затова даде
благословията на тоя, на който не трябваше. И Яков май беше шмекера.
Не я помнеше добре.
Доцентът се зарови в библиотеката и откри голямата библия.
Отвори я на слука, но се стараеше да е поне в раздела “битие”. Попадна
точно на глава –27. Зачете се.
Исаак е патриарх на племето. Носи божията благословия. Той е
наследил родовата памет на поколенията. Носи силата. Когато остарява
и идва време да си отива от този свят, трябва да предаде божествената
сила на първородния наследник. Но бива изигран. Вече почти не
виждал. И това дало повод да се роди измамата. В племето имало два
клана с различни интереси. Първия клан е предвождан от
правоимащият първороден син, който обаче не блестял с особени
качества на лидер, а и бил силно окосмен. Доцентът предположи, че
това е литературен похват, с който авторът е убеждавал читателите си
за непригодността на този законен водач. Значи авторът е предобеден,
реши той. А другият син, който бил и незаконен е обрисуван, като
красавец и сравнително интелигентен. Казвал се Яков. По време на
ритуала по предаване на благословията, благодарение на слепотата на
патриарха, станала възможна подмяната. Незаконният Яков станал
новият водач на племето.
До тук, нищо ново. Цялата човешка история е изпълнена с такива
подмени. Кое е важното на тази притча, че архангелът да му я вменява
толкова упорито? Там, някъде към края й, съвсем бегло се споменава за
една случка.
По пътя към стария си дом Яков се връщал забогатял през
годините, подпомаган от откраднатата благословия и очаквал със свито

29
сърце срещата с измамения брат. Тогава през нощта се явил ангел и те
се борили до сутринта. Яков победил ангела, но бил поразен в крака и
от тогава куцал. В тази битка, разбра доцентът, лъжливият водач
получил правата на истински, но платил с лишаване от цялост.
Какво искаше да му каже архангелът.? Спомена нещо за инфаркта
му. Да не би да си е платил някаква победа? Нима се е борил и той?
Кога?

Компютърът очаквателно бръмчеше. На екрана се мъдреше иконка

с надпис “трансценд...” Кликна върху нея и забрави за Яков. Поне за
сега.
На екрана се изписа помпозното заглавие на лекцията, която
подготвяше за предстоящия семинар “Трансцендентални
предположения за продължаващата правилност на нещата”. Прехвърли
набързо началото, което вече беше обработил и стигна до още
неоформения текст, с който се опитваше да дефинира понятието
“правилност”.
Имаше идея да използва картина на неговия приятел Мичи, защото
не виждаше по-подходяща илюстрация за правилно композирано
произведение. Нещо повече, всеобщото мнение на специалистите е, че
Мичи, или Димитър Буюклийски е ненадминат специалист в
композирането на детайлите на картините си. В тях всичко си беше на
мястото. Картините му са еталон за чиста естетика, каквото и да
означава това. Затова доцентът натовари двамата си сътрудника, да му
визуализират лекцията с една от неговите картини. И те направиха
чудеса. Сега той трябваше да подготви текста. Започна:

“Нашият екип подготви една виртуална игра с тази перфектна от

композиционна построеност картина. Задачата им е да променят
мястото на основните елементи и да проследим ефекта от това.”

Децата бяха раздвижили всички елементи на картината и те

плуваха пред очите на евентуалните зрители, като правеха нови,
причудливи струпвания. Когато се получеше някоя абсурдна връзка,
играта спираше, за да се онагледи понятието “неправилна композиция”.
Същото ставаше и с “правилните”. Децата бяха първокурсниците Ники и
Рената. Те си се бяха родили гении. Доцентът ги откри на кандидат
студентския изпит и ги осинови. Особено Рената. Но за това, после!
Продължи да пише:

Илюстрация – клипа с картината на Мичи

“Безспорно, някои от новите композиции не действат така

убедително в правилността си, някои са явно неправилни, а други (прости
ми Мичи) са още по-убедителни от оригинала. Тази игра доказва по
осезателен начин присъствието на тази хармонична енергия, която в
много случаи е отхвърляна като вещественост.
Но логичният резултат, който е по-важен за нас е, че тази хармония
се образува от правилността на композицията. И нашето изследване се
насочи към понятието “правилност”.”

30
 Отдавна беше преровил всичко, което можеше да носи информация
за това понятие. Изкуствоведите го използваха, но формално, без да го
анализират. То за тях беше нещо, което е естествено разбираемо и как
няма да е така, когато и те и лаиците го възприемат еднакво – или го има
или не. И за това на никой не му е хрумвало да го дефинира. До сега! Но,
за да докаже тезата си, му трябваше дефиниция. Затова участваше в този
семинар.
Написа:

“Най-естествения начин да изследваш една композиция е, да я

разложиш на отделни елементи. Това и правим в момента на екрана. Като
начало се лишаваме от излишните елементи на картината. После се
лишаваме и от цветността. Накрая и от обема. Сега пред нас имаме една
графична форма на произведението. Въпреки това забелязваме, че
правилността на композицията си остава, а се променя само
интензивността на хармоничната енергия. И това е естествено след като
сме отнели обема и цветността, които биха изградили собствени
количества хармонии.”

Тук беше доказателството за еретичното му твърдение, че

хармонията е вид енергия. От екрана съвсем осезателно ги поливаше
енергия, когато детайлите на картината се подреждаха в поредната
хармонична композиция и се чувстваше липсата й, когато изграждаха
неправилна композиция. “По-добро доказателство – здраве му кажи!” –
потриваше доволно ръце. Продължи нататък:

“И така в рамката на картината имаме няколко елемента с различни

форми визуализирани само с контур, които имат потенцията да изградят
правилна композиция. И тук идва логичният въпрос за минималния брой
елементи, необходим за изграждането й. Затова отстраняваме детайл
след детайл, докато в рамката останат само два. С тези два детайла все
още е възможно да се изгради правилна композиция, но отстранявайки
следващия, тази възможност изчезва. Изводът е: за изграждане на
правилна композиция в двумерно пространство са необходими
рамка и два детайла.”

Беше доволен. Отново достигна до “трите елемента”. Това води до

неговата правилност, но трябва да го докаже с по-нагледен пример. Ще
помисли.
Сети се за разговора със Стефан и вещиците в двора на
университета. Там беше разиграл етюда с халбите и солниците. Но тук му
трябваше нещо голямо, истинско и най-вече атрактивно. Ако ще прави
шоу на семинара, да е шоу! Сценографът в него заговори.
“Кое е най-доброто място за изследване на три тела, върху които не
трябва да има каквато и да е интервенция? Къде е мястото, където няма
рамка? Къде е безкрайността?“
Спомни си един филм на BBC, който гледа скоро по телевизията. Там
кралят на съвременната астрофизика Мартин Риис го уверяваше, че на
десет милиона светлинни години от нас е краят на вселената. Той май го

31
нарече “мрака на ранната вселена” Това му трябваше. Потърси телефона.
Обади се на Рената.
- Здрасти бе дете, - това беше възприетото му обръщение към нея -
трябваш ми много.
- Здрасти “тате” – това пък беше ироничният и отговор. Понеже още
нямаше двадесет години, приемаше болезнено всеки намек за нейната
малолетност. Толкова искаше да порасне бързо, че се беше сподобила и
с гадже на около петдесет. Затова разговаряше с него подчертано, като
равна. А той и се радваше.
- Слушай, бръкни в интернет и ми изтегли филми на BBC за космоса.
- Слушам “тате”, за чий... са ти.
- Ще монтираме един космос като фон на моите три тела. Мислиш ли, че
ще стане?
- Ами май на “премиера” ще трябва да ги монтираме и после на...
- Добре де – прекъсна я той – значи може. Идвам.
- Ама сега ли – стресна се Рената. – Ами Ники? Без него нищо няма да
направя.
- Викай и него. Идвам след час.

Вечерта се прибра уморен и щастлив. Целуна Дона и си легна.

Главата му беше пълна с космоси. Като заспиваше около него летяха
космически тела и той се чувстваше като едно от тях. Силната гравитация
на едно близко минаващо го засмука и той потъна в дълбок сън. Миг
преди това си помисли: “Защо Яков?”

ГЛАВА-8

Събуди се. Слънцето се прокрадваше покрай клоните на бора и

лъчите му го караха да се чувства толкова добре, че нещо трепна и се сви
в него. Рано сутрин и толкова щастие не е на хубаво. Какво ли го
очакваше?.
Напоследък в работата му вървеше. След като го уволняваха от
всички държавни служби, на които той се опитваше да работи, се захвана
само с рисуване на картини и проектиране на интериори. В интериорите
имаше голяма печалба и той си докарваше месечен доход, който не беше
и сънувал. От картините беше натрупал малка сметка във валута от
продажбите на онова търговско дружество “Хемус”. Сигурно бяха ченгета
и бяха прочели досието му, но им носеше добра печалба, щом го траеха.
Дона работеше в телевизията. Правеше предимно дублажи и покрай тях
имаха много приятели артисти. Къщата беше привлекателна, но и Дона я
беше аранжирала така, че на Михал не му се излизаше от нея. Работеше
в ателието и едвам се сдържаше да не каже фаталния израз “О миг
поспри”

32
 Но май, че беше го казал. Нещо витаеше във въздуха. Нещо ще се
случи. Беше началото на 1989 година.
Перестройката върлуваше по соц. света. Някакъв Горби се напъваше
да обещава нов ред. Никой не му вярваше. Особено тези дето са сърбали
попарата на ДС. Михал не вярваше на разведряването. Бай Тошо, за да
бъде в крак с новото, обеща да даде едногодишни паспорти за туризъм в
света зад оградата. На Михал не му се вярваше. Но ако стане? Имаха
малко долари, но имаха и приятели. Марчело – италианец, оперен певец
и техен приятел ги канеше отдавна в Рим и все не разбираше защо не
отиват. Мечтата на Дона е да пътува, а Михал искаше да се пробва сам на
външния пазар. Ех, ако стане!
Изпи си кафето, оставено от Дона да се подгрява на печката. Тя днес
от рано имаше работа в НРТЦ-то. После седна на диванчето в кухнята и
се опита да медитира. Не ставаше. Беше много напрегнат. Помижа
известно време и се отказа Мамка му! Каква ли изненада го очаква днес?
Пусна телевизора и тя дойде. Течеше сутрешен блок на първа
програма. Там бай Тошо говореше с апломб за новото време, което идва.
Нов Априлски повей и какви ли не глупости. Михал понечи да го изключи,
но тогава чу, че ще раздават паспорти. Съвсем му се сви сърцето. Ами,
ако е истина? Ако това е техният шанс? Ако от нерешителност го
изтърват? Мамка му!!!
Симеон се размърда в стаята си, слезе да закусва и го свари
ошашавен.
- Кво става бе, Михале – той така го наричаше, защото Михал държеше
да не е родител, а приятел – Да не става война?
- Не бе Симо, тоя тука ни дава свобода.
- Не думай? И какво ще правим с нея? – Бяха го възпитали скептик.
- Не знам, но ние с майка ти май че ще изчезнем.
- Ами аз? – Симеон още не мислеше сериозно. Всичко за него беше като
игра.
- После ще те вземем. Първо трябва да пробия там.
- Къде е това “там”? – Попита Симеон, усетил най-после, че е сериозен.
- Ами май, че при Марчело.
- Уха...Италия!!! Чудесно!!! И аз идвам. – Симеон се врътна и излезе.
Михал започна да се плаши. Статуквото започваше да се руши. Този
привиден уют, който бяха си вменили, че е идеалния, се разпадаше.
Мамка ти и Гоби. Ами сега?

Седна на диванчето, кръстоса крака и се потопи в енергията на бора.

Излетя. Погледна надолу, ако изобщо имаше такова понятие и видя града.
Той бързо се отдалечаваше. Видя Дунава. След това планетата и се
гмурна в слънцето.
- Днес си до тук – чу гласа на писателя.
- А вчера до къде бях – по инерция от странния ден отговори със скепсис
Михал?
- Леле, колко сме шашнати. Я се стегни малко – писателят бе видимо
ядосан.
- Добре де, извинявай, но май ми кроиш нещо голямо?
- Да, дойде времето ти.
- Само моето?

33
- Не само. И Дона я очакват изпитания, а за Симеон да не говорим.
- Защо? Какво ще става с него?
- Не трябва да знаеш – гласът на писателят прогърмя!
- А трябва ли, изобщо да знам нещо – обидено реагира.
- Не, но ти трябват инструкции.
- А ще ги помня ли после, като си ида долу?
- Не буквално, но ще знаеш, какви решения да взимаш.
- Е...това, ако не е чиста манипулация.
- Не се пъни. Решението отдавна е измислено от теб. Аз съм само
изпълнител.
- Съвсем ме шашна - объркано продума Михал.
- Не се бой! Решението го взе по-късно от сега.
- О, Боже, ще ми кажеш ли какво да правя?
- Да. Изчезвай!

Михал отвори очи. Всичко си беше, както преди. Симеон беше

изчезнал. Пекинезът Фуци го гледаше с любопитство и нетърпение. Не
беше го нахранил. Даде му кренвирш, а той се нацупи. Майна та ти. Срита
го. И той беше проблем. Ако хукнеха на запад, кой ще го гледа?
Родителите му не обичаха животни. Симеон идваше с тях. Проблеми.
Затова се събуди със свито сърце. Но след медитацията беше някак
уверен, че ще тръгне. Какво ли ще каже Дона? Предстоеше им сериозен
разговор. Предстоеше им избор.
Не беше лесно да вземат решение, но и двамата чувстваха, че нещо
ги кара да загърбят всички съмнения. Тук в България ставаше все по-
трудно да се живее, а и Михал беше придобил самочувствие от
продажбите в чужбина и смяташе, че ще успее. Симеон беше вече голям
мъж, а и баща му щеше да се грижи за него.
Обадиха се на Марчело и Алба. Те бяха техни приятели, с които бяха
изживели куп приключения тук в България. Сега те ги канеха да им
гостуват в Рим. Извадиха си паспорти. Боже!!! Дадоха им. Михал изпрати
десетина картини по един приятел, който имаше бизнес с фирма за дрехи
в Милано и стегна трабанта. Бяха готови.

Дона беше излизала от тази граница преди много време, когато беше
студентка във ВИТИЗ с “Театър на сенките”, но на Михал му беше за
първи път. Е, бяха обикаляли по “соца”, но това е друга работа. Сега
светът им предстоеше. Минаха Калотино и пришпориха трабанта към
Белград. Там ги чакаше Йован.
Йован беше фотограф и то голям. Работеше за едно авторитетно
списание за графичен дизайн в западна Германия. Беше се запознал с
Михал, докато изпълняваше поръчка на ДСО “Младост” в София. Михал
по това време работеше там като дизайнер. Бяха се надушили, че са от
една порода. Йован беше луд по картините му. Михал му подари няколко.
Между тях беше и първата му живопис – “Дона и маймуната”. Дона също
го харесваше.
Посрещна ги по балкански пищно. Горана – жена му, беше се скъсала
от готвене. На стената в студиото на Йован висяха картините на Михал.
Чувстваше се уютно. Наслаждаваше се на тези последни мигове от

34
познатия живот. Йован му даваше съвети, като опитен гид. Познаваше
запада. Беше му сърбал попарата.
На сутринта, преди да тръгнат го дръпна на страна и попита:
- Михале, с колко пари си тръгнал?
- Ами около хиляда долара – отговори, като се чудеше на въпроса. –
Защо няма ли да ми стигнат?
- Ами зависи от това, което си намислил. Ако отиваш за винаги, няма да
ти стигнат за нищо, но ако си само турист.
Михал се замисли. До сега упорито криеха вътре в себе си мисълта за
истинско емигрантство. Просто отиваха да покорят запада. Михал да
покаже картините си. Мислеха за бъдещето до първата изложба. А за
после?
Докато той ровеше в душата си, Йован беше хлътнал в студиото. След
малко излезе с плик в ръка и му го подаде.
- Дръж! Това е за всеки случай.
- А, не! – бързо реагира Михал. - Ами ако никога не мога да ти ги върна?
- Не се коси – захили се Йован – тези картини тука струват повече от
плика. А и сигурен съм, че ще имаш нужда от тях.

Трабантът се тресеше по едно безкрайно шосе, което ги отвеждаше,

ако се вярва на картата, към Сараево. Бяха смешна гледка. На багажника
на покрива бяха натрупали последните нарисувани картини, а те като че
ли бяха по-големи от самата кола. Изпреварващите ги коли им
подсвиркваха, а хората вътре се обръщаха да ги гледат. Но трабантът си
вървеше. Стъмваше се. Заваля дъжд. Влезнаха в Сараево. Търсеха пътя
за Дубровник. Там след два часа тръгваше фериботът за който имаха
билети. Спряха на светофар.
Тогава кола връхлетя от страничната улица, завъртя се на мокрото и
се удари в колата до тях. Тя пък удари трабанта. Мамка му! Край на
ферибота. Дойде полиция, писаха актове, разправяха се. И накрая се
оказа, че Махал е виновен.

След два дена рано сутринта, пътуваха по шосето, което свързваше

Бриндизи с Рим. Италианците ги гледаха с любопитство, но поне не им
подсвиркваха. Предната част на трабанта я нямаше. Само части от
картоненото купе, покриваха двигателя и весело се развяваха на вятъра.
Михал беше подтиснат. Новият им живот започнал с инцидент в Сараево,
как ли щеше да свърши? Но черните му мисли се разсеяха с
настъпването на деня. Усетиха истинското италианско слънце. Нямаха
климатик.

Рим ги посрещна стресиращо. Дона беше понаучила малко езика, но

Михал не знаеше и една дума. Затова влезе в първата отбивка и като
видя едно барче, паркира. Там ги намери Марчело и италианската им
сага започна.

След задължителният туристически период, наложен им от

домакините, отидоха до Милано и си събраха картините, които бяха
пратили с един ТИР до фирмата на техния приятел. Заедно с тези, които
донесоха с трабанта се събраха около петнадесетина. Марчело проучи

35
галериите, които евентуално биха се заинтересували от картините и
тръгнаха. Беше много смешно. Картините увиха в българските вестници,
които си носеха за из път. Заради това галеристите първоначално ги
мислеха за руснаци и ги приемаха с недоверие. После Михал махаше
вестника и те се ококорваха. Не очакваха такова ниво. Беше се напънал
да им се докаже. Веднага ставаха любезни докато разберат, че е от
България. Понеже са си любезни по рождение, му обясняваха за
невъзможността да изложат картини на автор от страната на атентатора
на папата.
След третия такъв разговор решиха, че са сбъркали с избора на
страната за новия им живот. Мамка му!
Някъде на двадесетия ден от гостуването, Марчело директно ги
попита за плановете им. Гостуването натежа, а и туристическите им визи
изтичаха. Май ще се прибират.
И тогава взе, че падна Берлинската стена. Медиите гърмяха. Май, че и
Тодор Живков падна по това време. България стана популярна. Получиха
предложения от няколко галерии, които преди това ги бяха отхвърлили.
Избраха “Sterling Europea”. Беше, според Марчело най-престижната.
Договориха се за датата на изложбата и Михал започна да се готви.
Продължиха си визите. Намериха си квартира и понеже парите вече
свършваха, Михал започна сутрин да работи в една фабрика. След обед
рисуваше. Рисуваше добри картини. Харесваше си ги. Щеше да ги
разбие.
Изложбата беше в една зала в ЕУР – престижен квартал на Рим.
Поканиха хора от посолството. Дойде културното аташе с жена си.
Гледаше тъпо. Явно още не бяха излезли от шока на промяната.
Галеристите си знаеха добре работата. Дойдоха доста богати хора.
Изкупиха всички картини. Михал живееше като на сън.Не искаше да се
събуди.

Събуди се в една вила край морето, близо до Рим, където фондацията

ги настани. Щяха да сключат договор, но имало технологично време, а
той да рисувал до тогава. Рисуваше. Дона обикаляше улиците на Великия
град.

Сбъдната мечта. И двамата сънуваха.

ГЛАВА - 9

Доцентът сънуваше, че лети. Издигаше се плавно към тъмното над

него, а под краката му се оформяха едни, незнайно защо, познати
композиции от звезди и планети. От този ъгъл не беше виждал до сега

36
родната си слънчева система. Беше красива. “Разбира се, защото е
правилна” помисли си той и полетя по-бързо.
Под него остана галактиката. От този ъгъл тя се виждаше като плосък
диск. Изглеждаше незначителна на фона на големия космос.
Звездите оредяха и настъпи пълен мрак. Беше познат мрак, топъл,
уютен. “Да, така се чувствах в утробата на майка си”, спомни си с
умиление. Но това чувство го накара да си спомни и друго, много по-
архаично. Спомни си времето преди да тръгне надолу.
Сега се намираше в тази първична утроба. Той беше творец, каквото и
да означаваше това. Започна да си спомня. Беше Архангел. А това беше
неговия свят. Празен!!!
Бяха изминали седемстотин хиляди години от мига, когато потегли с
големия взрив. Спомни си голямата жега в началото. Температурата
беше толкова висока, че елементите, които той наследи от “предишния
свят”, не можеха да се свържат. Беше мигът на хаоса.

Илюстрация – клипа с началния взрив

Секунда по-късно, вселената се охлади достатъчно и частиците на

първичния бульон започнаха да се търсят. След четиринадесет секунди,
те вече изграждаха първичните композиции , които формираха първите
ядра на материята. По-късно хората ги нарекоха – деутериеви. За жалост
те се оказаха доста неустойчиви и се разпадаха.
Творецът чакаше търпеливо. Той още беше само намерение. Знаеше,
че времето и охлаждането ще си изиграят ролята, защото всичко беше
вече правено милиарди пъти. Това си беше технологично време за
узряване на света.
След три минути и две секунди, първичните ядра вече можеха да се
свържат по двойки и да създадат първите различия. Хората ги кръстиха –
Хелиеви ядра.
И така след по-малко от четири минути от началото, светът се раздели
на две части. Едната беше по-голяма и после я нарекоха – Водородна и
по-малката – Хелиева. Но това не беше достатъчно. Температурата беше
още много висока и тези различия не можеха да се сливат.
Творецът чакал още седемстотин хиляди години, за да дойдат
правилните условия. Това било времето на неговото блаженство. Той
все още бил само намерение. И това намерение е проектирало света.
След това той е започнал да реализира намерението. При вече
спадналите температури, елементите на космическия бульон вече могли
да се комбинират според желанието му.
И в началото той изградил словото. Създал различията и правилата
за използването им. Словото създало вселената такава, каквато
доцентът я знаеше.
Сега той се беше слял с началото. Беше Творецът. Но беше и
доцента. А доцентът иска да разбере правилността на композицията.
Протегна ръка и посочи част от вселената.

Илюстрация – клипа с първото тяло

37
 На това място се появи нещо. Невидимите космически частици се
групираха в своите си първични композиции и станаха видими. ”Защо?”-
запита се доцентът, но Творецът в него знаеше – космическите лъчи не
можеха да преминават безпрепятствено през новото образование.
Нещото отразяваше лъчите и демонстрираше всичките си налични
качества. “Какво е това тяло?” – сега Творецът питаше, а доцентът
знаеше. Знаеше, защото вече беше изживял всичко до този миг, знаеше и
защо Творецът не знае. Просто нямаше с какво да го сравни. Само
първичното му съзнание можеше да регистрира различието на тялото от
останалия космос.
Но и двете същности на доцента не можеха да определят мястото му
в големия космос, защото там няма начало и край, няма рамка.

Илюстрация – клипа с двете тела

Протегна отново ръка и в друга част от вселената се появи второ тяло.

То се отличаваше от първото. Пространството се напълни със семиотика.
Творецът твореше имена на различията, породени от сравнителния
анализ, който правеше, като ги наблюдаваше. Раждаха се понятия като
квадратно, обло, остро, топло, студено, тежко и леко. Светът оживяваше.
Доцентът – творец вече можеше да регистрира мястото на тези тела
едно спрямо друго. Те бавно се привличаха и скоро щяха да се докоснат.
Разбра, че между тях съществува една неминуема права линия, която
скоро щеше да се превърне в точка при допирането им, или ако се
отдалечаваха, тази линия щеше да стане безкрайна. ”От две тела в
свободното пространство стабилна композиция не става” – си каза и
направи трето.

Илюстрация – клира с трите тела

Третото тяло имаше качества, които отблъскваха второто. То ускори

приближаването си до първото, но скоростта на движението му беше
пораснала толкова, че го подмина и се отдалечи. ”Ха, и така май няма да
стане” – възкликна доцентът, но Творецът го спря – “Това вече съм го
виждал, чакай малко.”
След известно време, през което второто тяло се отдалечаваше, то
забави скоростта си на движение и започна да изкривява линията на
движение. Явно силите на привличане на първото тяло започваха да
побеждават. Второто тяло достигна максималното си отдалечаване и
започна да се връща по една идеална елипсовидна линия. Доцентът
реши, че те отново ще се сблъскат, но траекторията му на падане отново
се пресече с тази на третото тяло, а както знаем, то отблъсква. С
новопридобитата си инерция, това тяло отново пое вече познатия път.
“Е, открих го.” – зарадва се доцентът.
“Нима не го помниш? Та нали така създадохме цялата вселена?”- му
се изхили Творецът.
“А ти май забрави, че проектът изисква аз да не помня нищо от това? -
доцентът беше леко обиден. “А сега защо трябва да се тормозя даже и на
сън. И то пък е един проект. На никой не му се иска да ме слуша. Вече
дори ми викат “правилния”.

38
 “Ами че той си е твой този проект! Ти тук, преди петнадесетина
милиона години си го измисли, докато чакаше да изстине света.”
“И това значи ли, че аз съм бил Ти?...” – не искаше да се предаде.
“И да, и не. Преди и сега сме едно, но ти в този момент си друго.”-
Творецът вече говореше сериозно. Сега ти си по-близо до оня ангел,
който наричаш “писателя”. По лесно е да се идентифицираш с него,
защото той съдържа в себе си около седем хиляди персонажа като теб. А
между него и нас има стотици хиляди други.” – гласът Му бавно се стопи в
небитието.

Михал – доцентът полетя със скоростта на собственото си съзнание и

скоро се намери в друг сън. Беше при “писателя”.

- Разбра ли сега какво трябва да направиш за твоите лекции – прокънтя

познатия му глас?
- А ти не беше ли с мен, бе писателю?
- Не и този път. Това си беше твоя лична командировка.Така сте вие
“личните еманации” – заяде го той.
- Защо ”лична” – искрено се учуди доцентът - и това привилегия ли е?
- Ами ти си Михал, а ТОИ е Михаил. По точно не мога да ти отговоря. И
изобщо не е привилегия. Това е отговорност. Вече трябва да слизаш.
- Поне ми кажи къде ще се събудя, а ?
- В Рим на морето.
Доцентът се замисли. Знаеше какво го очаква в тази реалност. Не му
харесваше особено.
- Слушай, писателю, а какво ще стане ако променим съвсем мъничко
сценария? Защо да не му просветне на Михал и да разбере къде се е
набутал? Ами така няма ли да спасим Симеон?
- Говориш ми за друга алтернатива. А не помниш ли, че вече си ме
молил за промени?
- Не. Кога – беше искрено учуден?
- Ами в другата алтернатива. Ти вече я изживя. Сега поправяш гафовете
си. Трябва да тръгваш. Днес е важен ден. Ще подписваш договор.

Г Л А В А - 10

Михал отвори очи. Римското слънце вече напичаше така, както то си

знаеше. Беше плувнал в пот. Във вилата, където ги бяха настанили
нямаше климатик. Нямаше нищо. Е, в далечината се виждаше морето и
това за сега беше достатъчно.
Вече трети месец се бореше с неудобствата на тази разнебитена вила
и се чудеше на бавните действия на фондацията. Собственичката на тази
къща работеше нещо в канцеларията на тази фондация и напоследък

39
започна много внимателно да го наблюдава. Непрекъснато го подпитваше
за парите, с които разполага и Михал съвсем искрено и се оплакваше. А
те наистина свършваха. Освен с безплатната квартира, фондацията още с
нищо не се беше ангажирала. Михал си плащаше за тока, газта и
консумативите за картините си. Парите, които спечели от изложбата не
бяха малко и ако с тях живееха в България, щяха да му стигнат за няколко
години. Поне така си мислеше тогава. Но в този друг свят с тях едвам
изкараха зимата. Кога ли ще стане този договор?

Е, стана! Бяха го изчакали да остане без пари. Стратегия. Михал беше

съгласен на всичко. Подписа договор за една година и заминаха за новия
си дом.

Това беше една приказка. На другия край на Италия, близо до

Адриатика, до старинния град Мачерата има едно малко селище, което е
изградено само от естетика. Казваше се Поленца. Стандартните туристи
не достигаха до него. Но въпреки това то си имаше музей. В този музей ги
настаниха.
Вила Лаури се наричаше този музей и представляваше помпозна
къща от седемнадесети век. Беше на няколко километра по пътя за
Мачерата, обградена с няколко хектара гора. Към парка се влизаше през
каменна арка и чакълеста алея, водеща право в малкия замък. Част от
вилата се използваше за художествени експозиции, а другата се
обитаваше от поредния гост на фондацията. Мебелировката беше
оскъдна, но автентична. Имаше си всичко – рицарски доспехи, тежки
рисувани врати, дървени пейки до стените, които бяха изрисувани със
стенописи от неизвестен автор. В спалните големи балдахинови легла се
отразяваха в изписани с рисунки огледала, а гардеробите сякаш бяха
врати към един измислен свят.
Михал и Дона трябваше да живеят тук. Трябваше да си лягат вечер в
тези легла, да си прибират дрехите в тези гардероби, и слава богу, да се
хранят в една съвсем съвременна кухня. Банята също беше наред. И най-
важното беше, че са сами. Само през деня идваше Федерико – пазачът,
който почистваше помещенията и басейна в парка.
Договорът, който подписа не беше особено изгоден за него, но тогава
нямаше никаква друга алтернатива. Успокояваше се, че е само за една
година. Според условията той се задължаваше да рисува по двадесет
картини на месец. Беше непосилен труд. Но много полезен. Михал стана
виртуоз.
Още докато бяха в Рим Симеон – синът на Дона, пристигна от София
и започна работа при един бижутер. Симеон беше добър бижутер. Сега
той още работеше в Рим и от време на време се обаждаше по телефона.
Дона тъгуваше за Рим. Тя беше социален тип и отшелничеството на
Михал не й понасяше. А Михал сякаш беше намерил мястото си.
Картините му ставаха все по-странни. Мислите му също. Дона често
заминаваше за София, защото още работеше в телевизията и той се
отдаваше на безкрайни съзерцания. Рисуваше като в транс. Сякаш
влизаше в рамката на картината и разместваше детайлите й като ги
буташе и придърпваше, с чисто физическа сила. И когато напаснеше
правилността им, го поливаше блаженство. ”Каква е тази енергия на

40
блаженството?” – се чудеше. - ”Как се образува тази хармония?” –
Недоумяваше. – “Няма ли да се разпадне, ако преместя този детайл?” –
Плашеше се. Месеци наред експериментира и накрая вече знаеше как да
се осланя на интуицията си. Картините му станаха стабилни. Ръката му
сама намираше мястото на детайла. Четката сама избираше цветовете, а
на него му остана задачата да мисли. И той измисляше сюжети, които май
не бяха негови. Картините му станаха по-ренесансови от тези на
италианските художници. И тогава откри Конта.

Илюстрация – картини от замъка

Една сутрин след като поплува в басейна, Федерико – пазачът го

закара с автомобила си до крайпътното барче и двамата си направиха
едно леко състезание по национални възможности в областта на
алкохолното възприемане. След няколко “Гранта” Михал се предаде и
Федерико го върна в студиото му. Беше сам. Дона беше в София. Главата
му се мотаеше. Трябваше да рисува. Наближаваше края на месеца и
шефа му Ди Бартоломео щеше да идва за последните платна. Гласеше
изложба в Палермо. Седна на масата, наведе се над платното и сякаш
задряма.
Стресна го присъствието на някой в ъгъла на стаята. Фокусира
погледа си и го видя. Италианците са си ексцентричен народ. И този
сигурно е поредния идиот, който се е облякъл за карнавала във Венеция.
Не си спомняше скоро да има карнавал, но знае ли човек?
Във вилата често имаше посетители, които шумно пристигаха с
луксозните си коли и трополяха по пода на изложбеното крило, но сега не
беше чул пристигането им. А и тук при него влизаха само гости на шефа с
изричната му покана. Кой беше този?
Странникът се изправи и приближи до една от фреските на стената.
На нея беше нарисувана самата вила и ландшафта, който я е обгръщал
преди три века. Протегна ръка и посочи герба на вилата. Той, като всички
гербове представляваше една смесица от кичозни щикове и мечове и
надпис КОНТЕ ЛАУРИ.
Михал изтръпна. Беше чувал легендата за този конт. Бил бохем и
умрял от насилствена смърт. Но бил и готин тип. Жените го обичали. Долу
в барчето разправят, че духът му обитавал още вилата. ”Мамка му! Май
съм много пиян.” – помисли си той и се опита да се събуди, но добре, че
не успя.
Контът Лаури седна в ъгъла на стола, зае поза и замря. Това беше
покана, която Михал побърза да изпълни. Започна бързо да нанася
щрихите на портрета. Появиха се някакви странни птици, покрай тях
притича хрътка, отвориха се в стената отсреща страни стълби, които
отиваха на някъде. Михал рисуваше.

Илюстрация – празните летящи доспехи

Събуди се седнал пред масата с готова картина. Беше още мокра.

Конта беше нарисуван, качващ се по една стълба, сподирен от хрътка и
гълъби. Нямаше само лице.Така започна неговото приятелство с духа на
вилата.

41
 Но имаше един проблем. Контът не говореше с него. “Може би не
говори на този италиански, който аз все още сричам.” Успокояваше се
Михал и опитваше да нагоди възприятията си към странната символика
на неговата пантомима.
Ранните утрини на вила “Лаури” бяха най подходящи за такива
мистични срещи. Старата къща беше построена на върха на хълм, който
бе обрасъл с вековна гора. Тази гора създаваше впечатлението за
безкрайност на ландшафта ширнал се пред погледа на Михал, който както
всяка сутрин се настани на покривната тераса на една намерена в килера
отоманка. Някъде в далечината в жълтеникава мараня се мержелееха
контурите на близкия град “Мачерата”. Точно тези контури създаваха
илюзията за извънвремие. Ранното слънце едвам се прокрадваше зад
тях, като обещаваше типичния за сезона горещ ден. Но сега на хълма
цареше хладна тишина. Освен птичият фон не се чуваше друг звук, който
да демонстрира характера на отиващия си двадесети век. Поне още час
безвремието щеше да съществува.
Той притвори очи и само през процепа на миглите остави да
преминават светлините на утринта. Те затрептяха в танц породен от
туптенето на капилярите му. Ритъмът им беше равен на сърдечния.
Забави скоростта на дишането си и го направи по-дълбоко. Това накара
сърцето да бие по-бавно и светлинките в очите му да придобият
конкретни форми. Рефлексите му сами заизграждаха композиции, а онова
вътрешно нещо, което той още не можеше да назове с думи ги
определяше като правилни или неправилни. След минута-две съзнанието
надделя над рефлексите и пое контрола над композирането на тези
светлинни картини. То започна целенасочено да изгражда само
композиции, които излъчваха правилност. Елементите им се прегрупираха
по начин, който изгради една цялостна правилна композиция. Тя обхвана
целия хоризонт на съзнанието му и бавно застина заедно със сърдечния
ритъм. Всичко спря. Михал спря и да диша. Спря да е жив в този свят и в
това време. За минута и половина...
Пое дълбоко въздух и светлинните петна от композицията му
побесняха. В хаоса на техния танц се породи свят изпълнен със сенки.
Сенките бяха продължение на конкретни предмети. А предметите бяха
познати на съзнанието му. Това бяха мебелите на вила “Лаури”, но някак
си по-нови. И някъде там между тях се движеше сянка без продължение.
Беше новият му приятел – Конт Лаури.
Като концентрира съзнанието си в тази сянка тя се преобрази почти в
тримерен образ. Този път беше облечен с лъскава ризница, която много
приличаше на тази от доспехите стоящи до входа на къщата. “Сигурно и
аз си правя мисловни композиции. Този конт никога не се е обличал така.
До колкото съм чувал за него той никога не е воювал.” – Помисли си
Михал, а конта кимна за потвърждение.
“Така ли искаш да те рисувам?” – попита мислейки, а той кимна
утвърдително. Михал се вгледа в него с професионален поглед.
Трябваше да запомни всички подробности на костюма и лицето му.
Костюмът беше ясен. Елементи на рицарски доспехи и смешните
средновековни гащи с дантели и панделки бяха лесни за рисуване.
Можеше да ги намери във всеки каталог на епохата. Но лицето беше
нещо друго. Общо взето беше красив мъж, ако едно женствено лице за

42
мъж е красиво нещо. Дълги къдрави кестеняви коси типични за епохата
опасваха това бледо женствено лице. Като общо образът му излъчваше
перверзна интелигентност. “Сигурно се е спукал да сваля мадами” –си
помисли и конта с усмивка му се поклони. После тръгна по коридора, като
с жест направи покана да го последва. Михал тръгна след него.
В дъното на коридора се намираше стълбището и те заслизаха по
него. Преди да стигнат долния етаж контът спря и се обърна към него.
Михал сякаш очаквайки това вече беше спрял и настроил всичките си
сензори за възприемане и запаметяване. Контът с жест му каза да спре и
продължи да слиза. Тръгна по коридора, който беше полу тъмен и Михал
изведнъж забеляза, че долната му част не се вижда. Тя се преливаше в
пространството и контът сякаш летеше. Тогава на мястото, където
трябваше да са краката, въздухът затрептя и се появи нещо като
момченце с крила. Стори му се доста познато и изведнъж се сети, че го е
виждал на една картина. Беше го запомнил, защото харесваше този автор
– Антоан Менгс, който за него беше един от ярките представители на
немския класицизъм. Дори помнеше името на картината с това ангелче –
“Персей и Андромеда”.
“Но той е представител на изкуството на осемнадесети век. Контът от
къде ще го познава, като е живял в седемнадесетия?” – Помисли си той и
контът го погледна отново със загадъчната си усмивка.
“Да де, що пък не! Тук времето си има собствени закони”. – Заключи
Михал и мислено се обърна с въпрос към него. – “Искаш да те нарисувам
с ангелчето на Менгс ли? Но така нещо ще ми липсва. Не виждам
провокацията, няма сюжет и не става добра композиция.”
Тогава летящата група спря в средата на коридора, а в ръцете на
ангелчето се появи червена топка. Този червен пункт изведнъж събра
композицията в средата на въображаемата рамка, но му се струваше, че
още нещо липсва. “В долния ляв ъгъл ми трябва още една” – помисли и тя
като по чудо се появи. “Още нещо липсва” – си каза и новата топка
започна да увеличава размерите си. “Стоп” – сякаш изкрещя Михал и
всичко пред него застина. Композицията беше станала перфектна. От нея
се разливаше приятна хармонична вълна. Това беше...
“Това е то съвместно творчество” – прозвуча в главата му, докато
образите бавно се стопяваха.
“Нима това беше конта?” – Помисли Михал и отвори очи. Картината
все още стоеше пред него. Зад нея слънцето започваше да издевателства
над равнината. Стана и измъкна едно платно. Не спа три нощи и я
нарисува. После игра сам “Танца на радостта”.

Останал без енергия се хвърли в леглото и заспа. Тъкмо се беше

унесъл и чу един приглушен глас:
- Време е да ти покажа нещо ново.
Михал скочи от леглото и се огледа. До вратата на стаята стоеше
контът облечен със стандартните дрехи на епохата му. Този път вместо
ризница беше навлякъл кадифена дреха, от която изскачаха дантелени
жабо и маншети.
- Ама ти вече ми говориш, и то на моя език?

43
- Налага се, като не си в състояние да научиш моя... – Контът се
врътна и излезе. Михал побърза да го последва, очаквайки с наслада
поредната авантюра.
Този път тръгнаха по един страничен коридор, който не се използваше
много от посетителите на музея. Затова беше доста занемарен и
стъклата на прозорците едва процеждаха вяла светлина. Стените на
коридора бяха разделени на гипсови модули, които изграждаха рамки, в
които се мъдреха непретенциозни орнаменти от не дотам изследван
исторически период. Контът спря пред един от тези модули и натисна
някакъв таен механизъм. Панелът се завъртя и откри занемарено
стълбище, което водеше на някъде. Мракът в него беше още по гъст.
Контът пое по прашното стълбище, а все още несвикналото на чудеса
съзнание на Михал регистрира, че той не оставя следи от стъпки.
- Това е тайният път към моя бодуар – ухили се той и продължи – и
сега ще видиш една от моите дами.

Илюстрация – стълбите с голата жена

Контът продължи да се качва по стълбите и изчезна в тъмнината. На

негово място подпряна на парапета, гола и прекрасна се появи в
призрачни цветове самата дама. Тя сякаш стоеше и чакаше той да се
нагледа. Михал се почувства като воаьор. Стана му неловко и създаде
бързо едно червено платно, с което закри голотата й. Тогава от нищото
се появи (о...Боже...) пак ангелче, но този път от картина на Берентц
(също немски автор, но от по ранен век) и приседна в краката й, като
смъкна платното и го надипли под себе си. Голотата и в съчетанието с
ангелчето отново го смути и той изгради в ръцете му същата червена
топка от предишната картина. “Това май ще стане задължителен атрибут
към този ми период” – помисли си с усмивка и продължи да съзерцава
новата композиция. А тя се развиваше по собствените си правила. Върху
принадената и топка кацна бухал дошъл от незнам си къде и червеният
шнур завързан около врата му се промуши в дланта на маниерно
протегнатата ръка на красавицата, като с този акт я направи
интелигентна.
“Май че картината е готова” – си помисли, но усети, че нещо не
достига. В средата на платното се натрупваха детайли от голите крака на
жената и ангела и създаваха един ненужен хаос. “Ще трябва пак да
използвам някакъв атрибут, за да скрия това чудо” – помисли Михал и
сътвори този път жълта топка. “Защо ли само топки правя?” – се запита,
въпреки че вече знаеше отговора. – “Естетиката повелява...”
Дамата, сякаш разбрала, че сеансът е свършил се размърда и
заизкачва стълбата. След нея ангелчето затътри двете топки, като го
поглеждаше сякаш ядосано. Последен бухалът изпляска с крила и отлетя
в друга посока, съзнавайки добре, че след малко на дамата няма да и е
необходима интелигентността...
Михал се събуди рано сутринта и пропускайки медитацията си легна
върху платното. След една седмица, в която той не присъстваше,
картината беше готова. А шефовете му го гледаха със суеверен ужас...

44
 След като нарисува картината си даде малка почивка. Чувстваше се
напрегнат и изтощен. Затова се опъна на шезлонга до басейна и остави
пазачът Федерико да каканиже някакви истории за някакви си италиански
политици. А вечерта, когато той си отиде и Михал остана сам се сети за
тайната стълба. В еуфорията на изминалата седмица не се беше сетил
за нея. Сега любопитството го накара да тръгне по оня тъмен коридор.
Мръсните прозорци този път процеждаха само мрак и той пипнешком
затърси ключа за осветлението. Намери го. Светлината идваше от две
останали като по чудо крушки в двата края на коридора и мракът се
превърна само в сумрак. Причудливите орнаменти на стената създаваха
лабиринт от тъмни и светли петна и правеха анонимни всички отделни
панели. Затова той се ориентира като използва интуицията си. Тя го
заведе до един от панелите и той прокара ръка по корниза му по подобие
на конта. Дланта му усети лостчето и той го издърпа. Панелът скърцайки
се отвори. От отвора на талази се изляха мрак и мухлясъл въздух.
Светлинките от коридора не достигаха до тук и някакъв атавистичен
страх го накара да отстъпи назад. Продължи да отстъпва и ужасът го
завладя. Панически хукна към светлината. Спря се чак в неговата стая.
Сърцето му блъскаше в гърдите. Не се беше плашил така от детските си
години. По инерция пусна телевизора и седна пред него. Някакво ток шоу
се въртеше по “канале чинкуе” и познатите звуци на цивилизацията го
успокоиха. Паниката постепенно изчезна и любопитството отново го
обхвана. Много искаше да знае дали зад тази врата започват онези
стълби от картината му. Потърси фенерчето си, но не го откри. Сети се за
една изоставена газова лампа в килера и се зарови в него. Намери я и
когато видя, че е пълна с газ разбра, че новата авантюра вече е
започнала.
След като премина първоначалният ужас, Михал започна да се чуди
на тези атавистични страхове, които го обхванаха. “Ако този коридор води
до стълбите от неговия сън, то най-много да срещне там самия конт. А в
конта нямаше нищо страшно. Страшен е само фактът на контакт с
нереално същество. Страшен е само в реално време. А защо трябва да е
страшен, когато в съня му не е?” – Така се успокояваше той докато
приближаваше към тъмния отвор със запаления фенер в ръка.
Бавно промуши фенера в отвора и трепкащата му светлина очерта
контурите на познатото му вече стълбище. “Значи е вярно всичко което
сънувам” – си помисли той и усети пробождане в стомаха си. Все пак това
си беше чудо.
Стълбите водеха нагоре е правеха лек наклон, заради който не се
виждаше краят им. Докато събираше смелост, за да тръгне по тях се чу
шум, който едва не му докара инфаркт (а може и да го е докарал).
Парализиран от страх все пак успя да забележи приближаващия се конт,
който този път се състоеше само от железни доспехи и лице. Цялата тази
конструкция се крепеше на дървено скеле, което потропваше като
патерица по стълбите, а металните части на бронята дрънчаха като от
евтин филм за духове.И това сравнение свърши работа – Михал се
захили и спря да се парализира от страх. Дали на живо или на сън, това
си беше неговият нов приятел, който до сега не беше излъчвал никаква
заплаха.
- Здрасти конте, - весело го поздрави.

45
- Ха, нима ме виждаш? – наистина изумено го погледна той.
- А не трябва ли?
- Знам ли? Аз съм само една метафора в твоята история. Ония по-
големите ще ти обяснят.
Докато разговаряха и той слизаше потропвайки, след него се появи и
вече познатата на Михал дама. Този път беше полу облечена с пола,
която приличаше на картонена фуния с любимия червен цвят на Михал,
странна шапка и обувки в тон с нея.
- Този път е облечена – захили се Михал.
- На това “облечено” ли му викаш – подръннаха броните докато конта се
извръщаше към дамата – просто се прибира в къщи.
В “краката” на конта се появи едно голо момченце, което Михал
помисли за предишното ангелче, но то нямаше крила. Пред него се
търкаляше една от червените топки. “Е, не може без тези топки. Нали
това е моят стил?” – тъжно се усмихна.
Голото хлапе прегърна дървената конструкция на доспехите, изправи
се, ритна топката и отнесе конта на някъде. Полу голата дама премина
покрай него като гнусливо внимаваше да не го докосне. Коридора опустя.
Чуваше се само музикалният рефрен на ток шоуто. Михал отвори очи и
се вторачи в екрана на телевизора. От там със същото презрение една
красавица обявяваше края му. Протегна се и с чувството, че е нарисувал
вече новата си картина се запъти към грамадната си балдахинова
спалня.
Така започна периода му на съавторство с конта Лаури.
Илюстрация – картини от този период

А критиците нарекоха този му период “Мистичен реализъм”. Шефът

му Ди Бартоломео беше във възторг. Обаче не му вдигна заплатата.

Дона се прибра от София и донесе куп новини. Животът в страната се

беше променил. Всичко кипяло. Митинг след митинг, правителство след
правителство. Напуснала телевизията и е готова за новия живот. С нея в
замъка дойде да живее и Симеон. С него дойдоха и подозренията, че
нещо не е на ред. Май че пиеше прекалено много. А може би и нещо
повече. Мамка му!
Михал започна да усеща, че нещо го работят с парите от фондацията.
Шефът му, с голяма виртуозност обясняваше, как неговите картините не
се търсят и седят в мазетата на галериите, но не пропускаше да взима по
двадесет на месец. Вече не го викаха на откриването на изложбите,
защото били все по чужбина. После разбра. Нарочно са го крили от
артистичните среди, за да не го открадне някоя друга галерия. Почти
всеки месец са му правили самостоятелни изложби и са продавали всичко
на баснословни цени. А той не знаеше нищо. Не знаеше колко струва.
И когато един друг шмекер от бранша му предложи да избяга, той се
замисли. Новата оферта беше по-приемлива в сравнение с досегашната.
Но вече не вярваше на италианците – тези чаровни мошеници.

Когато решиха да приемат новото предложение, духът на вилата го

наказа. Беше сам и скришом събираше багажа си. Старият шеф още не
беше уведомен. Усети силна тъга по това място. Беше получил от него

46
само радост и красота. Беше се пропил от хармонията му. Представи си
живота без него и му се зави свят. ”Мамка му! Какво ми става? Нима съм
станал толкова зависим от тази къща? Та това е само една къща, като
всички други, малко по-хубава, по-правилна. Боже, Конте, виждам те
отново”. Световъртежа не преставаше. Михал започна да се плаши. Легна
на канапето в студиото. Светът около него си се въртеше. “Ще се мре ли?”
Дона се върна и го свари проснат на пода в локва повръщано. А той не
преставаше. Вече нямаше какво да изхвърля, но се напъваше. Дона
повика шефа Ди Бартоломео по телефона. Паникьоса се.
Шефът дойде с лекар. Биха му инжекции, даваха му хапчета, мереха
му кръвното. Било прединфарктно състояние. Лекарят си отиде. Михал
нямаше застраховка. Не можеше официално да бъде лекуван.Шефът му
го гледаше със странен поглед. Преди да се унесе от опиатите, го чу да
мърмори:
- Така е като се вреш в работите на оня свят. Контът те е наказал. Дано
да ти се размине, че лошо ни се пише при едно следствие.
Размина му се. Но не и на шефовете му. Избяга от тях веднага щом
спря да му се върти главата. Новият му шеф Ломбарди, го настани в нает
от него апартамент в близкия град Мачерата. После се сбиха заради него.
Подпалиха си къщите. Полицията ги прибра.
Михал оцеля в тази война. Дори имаше полза от нея. Местните медии
отразиха събитието, като го кръстиха “Войната за десиденто - Булгаро”.
Стана известен. Започна да продава сам картините си. Намери си нови
приятели. Това бяха местните художници. Започна да прави съвместни
изложби с тях. Харесваха го.
Преместиха се да живеят и в едно близко градче Сан Джинезио,
защото наемът за жилището беше малък. Рисуваше и трупаше.
Сан Джинезио беше приказно място. Построен на висок хълм, като
крепост, той събираше в себе си всичката прелест на ренесансовата
хармония, а от градската стена се ширваше панорама, която сякаш беше
измислена от Леонардо. Тук на живо Михал разбра какво значи
“сфумато”. В този период нарисува най-светлите си и топли картини.
Позамогнаха се.
Но докато преживяваше този възход в изкуството, около тях започнаха
да се трупат тъмни облаци. Симеон започна да ги тревожи. Все по-често
го виждаха пиян. После нещо сбърка с някаква любов и трябваше да
изчезва от Италия. Прибра се в София.
А от София идваха лоши вести. Баща му беше лошо болен. После
умря. Майка му трябваше да се справя сама. Симеон май се друсаше.
Трябваше да се връщат.
Направи последна изложба, изтегли парите си от банката и стегнаха
колата. Разделиха се, надявайки се за кратко, с приятелите си и
потеглиха с ферибота към Патра.
Близо до Солун ги обраха, като последни глупаци. Е, останаха им
малко пари. И бандитите не бяха особено интелигентни. Поеха към
Кулата с почти толкова с колкото бяха излезли преди пет години от
Калотино.

“Добре дошли в България!”

47
 Г Л А В А - 11

“ДОБРЕ ДОШЛИ В БЪЛГАРИЯ” се полюшваше изписано на

транспарант пред премрежения поглед на доцента Михал. Беше опънат
пред входа на галерията “Земята и хората”. Точно срещу него, той
седеше на една плетена масичка в малка сладкарница и чакаше Зори. Тя
днес имаше рожден ден и по традиция се виждаха в нейната обедна
почивка. Още я нямаше и Михал притворил очи се пренесе в оня миг,
когато същият този плакат го посрещна на границата при завръщането им
от гурбета в Италия.

Сякаш ги засмука водовъртеж.

Намериха къщата полу разрушена. Симеон се беше потрудил
здравата. Били са безкрайни купони. С остатъка от парите я постегнаха и
заживяха. Михал се потопи в политическия хаос. Тръгна по митинги.
Навакса пропуснатите емоции. После разбра, че не му е там мястото.
Намери си работа, после втора. Направи изложба и не продаде нищо.
Само медиите го търсеха, за да им разказва за дивия запад и да го питат
за стотен път за причините на завръщането му.Той отговаряше.
Докато го намери един стар познат и му предложи работа като
преподавател по рисуване в техническия университет. Хареса му.
Един ден му гръмна сърцето и придоби статуса на инфарктно болните.
Вече не можеше много да се напъва. А трябваше. Симеон имаше големи
проблеми. Друсаше се. Михал го спасяваше. Спасяваше и
алкохолизирания му баща. Спасяваше Дона от полудяване и майка си от
самота. Беше се превърнал в спасител. Сърцето му биеше на
пресекулки. Майната му!
И един ден Дона замина за Италия да продължи документите им,
които още бяха валидни. Не се знаеше няма ли да потрябват. И Михал си
намери момиче. Имаше нужда от почивка.
По това време вече работеше в един от престижните университети и
кариерата му вървеше добре. Още не беше станал доцент, но беше вече
щатен преподавател. Вече имаше и бивши студенти. Зорница беше една
от тях. Още докато му беше студентка, той си я харесваше, защото тя си
беше за харесване. Не беше стандартна красавица, но излъчваше
някаква топлина и уютност. Умееше да изслушва дълги тиради и веднага
откликваше на поискани услуги. Но тогава си имаше хубаво гадже и
изглеждаше щастлива. А Михал си имаше работа – спасяваше.
Като спретна първия купон след заминаването на Дона, тя цъфна като
по чудо. Вече била сама. Гаджето заминало в родния си град и край. На
Михал му станало топло и той разбрал, че нещо много съществено му
липсвало до сега. Купонът си течел и оформял различни връзки, а Михал
бил като залепнал до горкото момиче. После се разпаднал и в къщата
останали само той , Зорница и едно ненаситно за удоволствия момиче.

48
Михал се приютил в обятията на своята избраница, а после се
присламчила и “ненаситната”. В следващите дни живели щастливо.
Михал преоткрил любовта, а Зори открила би сексуалността.

Илюстрация – картина от нежни докосвания

По това време лекарите му гледали с тревога на неговите спасителни

мисии и го съветвали да се дистанцира по възможност от проблемите, но
Михал не знаел как. Вече в главата му назрявали планове за промяна.
Логиката му говорила така. Дона ще се грижи за Симеон до края на
живота си. Симеон вече беше нещо друго, непознато. Баща му наследи
много имоти и прехвърли и на него няколко. Дона можеше да се грижи за
него в новия му апартамент, а Михал да си заживее своя изпуснат живот
с Зори. Предложи и. Тя прие.
Дона се върна от Италия и го насмете. Пощуря. Само дето не го наби.
Изгони го. Той отиде при Зорница. Тогава тя живееше при брат си в една
стаичка. Освен любов там друго не се правеше. Михал се опита да
направи дете.
И тогава Симеон си отиде. Лекарите казват, че сърцето му не
издържало на абстиненцията. Дона след шока се обади и Михал се
прибра, за да и помогне. Нямаше какво да помогне. Всичко беше
свършило. Проблемът си беше отишъл. Михал вече можеше да не е
спасител.
Зорница се срещна с тях и ги изненада отново:
- Нали проблемът на Михал до сега беше невъзможността да се грижи за
Симеон? Гледаше ги в упор – сега този проблем не съществува, а вие си
се обичате. Поне Михал знам, че е луд по теб бе, Дона. Защо ще трябва
да се разделяте?
- Ами бебето? - изправи се Дона. Ако се роди, не искам да му отнемам
бащата.
- Глупости – рипна и Михал! – Ще го отгледаме заедно.
Беше дълъг разговор. Решиха да чакат. А бебето не дойде.
- Слава богу – му каза Зорница! – На мен още ми се живее.
- Добре, но аз си те обичам. Не искам да те загубя. Хубаво ми е и с Дона.
Чувствам се много странно да ви обичам и двете. Мамка му! - Михал не
знаеше какво да прави.
- Не, виж. Аз винаги ще те обичам. Сега ще се наживея, но надали ще
направя семейство. Някой ден може пак да опитаме да направим бебе.
Но сега ме вълнува едно ново приключение. Имам си приятелка.
Михал тъжно въздъхна. Беше разбрал, че се е разминал с една
алтернатива.
Заживяха отново с Дона. Издържа конкурса за доцент и сега
преподава една измислена от него теория на творческия процес.
Изминаха пет или шест години. Сега стои тук в тази сладкарница и
чака Зори. Това беше добре. Значи всичко е наред при него и при нея.
Статуквото е запазено. Обичта му към двете жени на живота му остана
постоянна. Тя е космическа.
Зори се зададе от ъгъла. Михал се събуди от спомените си и стана да
я посрещне.
- Здравей мило момиче – целуна я той – както знаеш няма цветя.

49
 - Здравей уплашено момче – влезе в тона му тя – от теб никога не съм
очаквала цветя.
Седнаха и той се потопи в странно сините и очи. Подозираше се, че се
вижда с нея само заради това изживяване, което му носеше това
потапяне. По точно това беше гмуркане в един безкраен тъмен свят. Това
беше една черна дупка. Това беше неговата черна дупка.
- Не се гмуркай, ами ми разкажи какво те е разтревожило.
- Падна ми бора бе, Зори – изплака той.
Преди време Емер, тяхната приятелка, в един сеанс им беше описала
бъдещата им къща с трите бора. Когато я откриха, те нарочиха тези
борове на тях самите – големия на Дона, крайния на Михал, а средния на
Симеон. Няколко месеца преди Симеон да си отиде, падна неговия бор,
бутнат от една буря. Решиха, че е случайност, но нещичко страхливо
остана дълбоко в сърцата им. Шегуваха се с този страх, но тайно
наблюдаваха, дали боровете са наред. Сега преди няколко дена, докато
Михал беше в университета, се извила буря и изтръгнала бора му. И
двамата изтръпнали от ужас. Е, продължили да се шегуват, но нещо се
счупило.
- Стига бе, вие сте доста знаещи хора, за да ви успокоявам аз. Ти самият
си ме учил за причинно следствените връзки. Сам знаеш, че можеш да
си внушиш каквото си искаш. Сега остава да се гътнеш от тази ваша
измислица.
Зорница дълго изваждаше доводи, с които искаше да го успокои, но
той не чу нищо ново. Това тя го знаеше от него. Въпреки това се успокои.
- Ще сменим къщата, – започна той – ще избягаме от внушението. Нещо
се счупи. А имам чувството, че къщата ми даде всичко, което можеше.
Сега е ред на друг. Аз получих “правилността”.
- Аз съм ЗА – изправи се Зори – трябва да тръгвам.
Изчезна зад ъгъла и Михал се прибра при Дона. Разказа и къде е бил.
Не й хареса.

Г Л А В А - 12

Не му хареса това което виждаше. Беше сива панорама.Там някъде в

далечината нещо се движеше. То се превърна в златиста топка, която с
приближаването си бързо порастваше. Започна да се оформя в златна
талига, теглена от два също тъй златни коня. “Леле какъв кич” – помисли
си доцентът и разбра, че сънува.

Илюстрация – картини жени и златни топки

50
 Талигата бе направлявана от нещо като жена. По всичко личеше, че
е вещица. “Ново двайсет” – се опита да промълви, но на сън се говори
трудно. Само успя да измучи.
- Я виж, намерихме си вол – захили се вещицата и заприлича на Дона.
- Защо си в съня ми ма, Доно – свърза някак си изречението доцентът –
нали ми се разсърди преди малко?
- Не съм Дона, а Донна – захили се тя и се раздвои. В талигата вече
седеше и Зорница.
Михал се ококори. Сега го втаса! Тези двете не се събират току така.
- Вие да не сте решили да ми спретнете някое процесче?
- Процес ли, защо? – Жената беше станала пак една. Но сега не
приличаше на нито една негова позната. – Да не се чувстваш виновен?
Гласът и звучеше като хор. Там имаше много гласове. Струваше му
се, че разпознава някои от тях. Ликът й непрекъснато се сменяше, но
толкова бързо, че той виждаше само един образ. И той му харесваше.
Не. По-точно го привличаше. Привличаше го вече неудържимо.
- Мамка му! Коя си ти?- Михал едва се удържаше.
- Ами, Михале, аз съм архангел Гавраил – каза жената и стана сериозна.
- Аз съм любимата на МИХАИЛ.
- И Донна и Зорница са...- Не довърши, защото вече знаеше.
- Да! Те са мои еманации. Те се съгласиха да участват в този сценарий.
- Защо?
- А ти защо си на Земята?
- Знам ли? Сигурно заради тази проклета правилност.
- Да. И те са за това. И за нещо друго, но това не те засяга.
- И какво да правя по- нататък?
- Правилното!
- И кое е то?
- Ха!!! Аз ли да ти го покажа? То си е твой проблем. Само мога да те
уверя, че ще бъдем с теб до дупка.
- До коя? До черната? – Михал се захили.
- Не съзнаваш колко си прав. Хайде чао – и изчезна.
Сивото стана черно. Звукът от талигата се превърна в тънко жужене.
Михал размаха ръце и размаза първия за тази пролет комар.
Отвори очи и видя утринните очертания на последния оцелял бор.
“Дали ще имам време да допиша книгата?” – помисли той лениво. А мога
да напиша и серия от книги. Сигурно ще го държат на земята докато е
полезен. Май че ще пише. Живее му се още.

Стана и включи компютъра.

ЧАСТ ВТОРА

51
 ТВОРЧЕСТВО

ГЛАВА-1

Написа “глава 1” и пред очите му изплува оня въпрос, който си

задаваше от известно време – “Защо Яков?”
Вече знаеше наизуст тази притча. Беше приел неговия образ като
сбор от добрите качества, необходими за този момент в тази
пространствена рамка. Беше инструментът на съдбата, с която тя
моделираше тази история. Според Михал той беше жертва. Същата тази
съдба го беше дарила с физическа красота и интелигентност, а му беше
отказала първородството. А на първородният син на баща му са отнети
всички привлекателности. Необходимостта създава от Яков
противопоставящия се на статуквото интелигент. Тази интелигентност го
кара да използва нестандартни (нечестни) средства, за да спечели и
отказаното му първородство. Това първородство ще го дари с енергията
на благодатта, а тя е нужна не на него, а на племето.
Логиката на притчата ни води към мисълта, че в тази ситуация той
ще бъде правилния ход на съдбата и племето ще има по-големи ползи,
отколкото запазването на статуквото. Оправдава се една измама, с която
обществото печели премиер с по-добри качества.
И тук идва личната драма. Не може един толкова положителен
герой да не се терзае от нечестния характер на необходимото действие.
Трябва да се вземе решение, а правилността противоречи на
вкоренения му морал. Взетото решение е плод на тази разбирана от
Яков правилност в ущърб на цялата му досегашна ценностна система. А
това вече е драма. И той поема отговорността на своето решение.
Михал спря да пише и се загледа в последния останал около
къщата бор. Клоните му се допираха до стъклото на прозореца и от тях,
той беше уверен, течеха потоци от добра за него енергия. И съзнанието
му постепенно прозря, че в този момент на взетото решение, Яков е
станал творец. Интелектуалецът Яков е прескочил една невидима
бариера и неговият интелект се е превърнал в мъдрост. А
преждевременната мъдрост се заплаща. Той е заплатил с част от своята
цялост. Нарушил е полагащата му се по рождение привлекателност, за

52
да придобие това необходимо, ново за него качество. И това е станало
по време на борбата му с ангела.
От тази борба Яков излиза победител, но хром. Ангелът го е
наранил, като му е отнел едно от предишните му качества. За сметка на
това тази небесна сила става подчинена на неговите решения.
Отговорността на новият творец става неимоверна.
Михал въздъхна. Това е то! Отново нагази в творческия процес.
Сети се и за други притчи от фолклора, в които се отдават части от
тялото за сметка на новопридобити качества. Имаше един герой, който
за да отиде от долната на горната земя е трябвало да храни орела със
собственото си тяло.
Този акт май се казваше жертва. И ако един творец е готов за нея
той е истински.
ОСНОВНО КАЧЕСТВО НА ТВОРЕЦА Е ЖЕРТВОГОТОВНОСТТА
написа той с главни букви и щастливо се ухили.

Михал доволен изключи компютъра и тръгна към университета. За

днес имаше нова лекция. Децата сигурно щяха да я харесат. А после
имаше семинар и Живка беше лектор. Сигурно щеше да е интересно.
Като заключваше гаража забеляза изтритата табелка с фамилията
си и се зарече да я поправи. Продължи да мисли за нея, докато колата
фучеше по околовръстното. Както всичко друго и фамилията му беше
шантава. Михал е вече ясно, идва от Архангел Михаил, но фамилията.
Ами да! Ако бръкнеше в дълбините на семиотичния фолклор щеше да
открие някакъв смисъл в нея. Доколкото знаеше така са наричали хората
с недъг в краката. Точно така! Това е вид турцизъм.
И нещо му прищрака - Ми разбира се. Някой негов пряк пра
родител е бил хром. Вече е платил данъка на Яков. Михал го носеше в
кръвта си. В ДНК –то си. И цялото му име е нещо като бар-код на
неговата съдба. Не, че е предопределена. Просто той имаше
възможност да бъде добър творец, но всичко зависеше от него и волята
му. А беше ли добър? Или вече е надскочил възможностите си. Иначе
какво плаща с този инфаркт? Мамка му!
Докато паркираше колата, мислите му хаотично се блъскаха около
новата му находка с фамилното име.

От известно време, доцентът качваше поредната си лекция в

сайта на университета, за да могат студентите предварително да се
подготвят. Така часовете му се превърнаха в семинари, а това
харесваше на хлапетата. Днешната тема беше “Инструменти на
творческия процес”. Разбира се, че не става дума за мотики. С какво ли
ще го сюрпризират? Взе ключа за залата от красивата ключарка Доти,
целуна я по бузата и я остави зачервена от смущение. Днес се
чувстваше добре.
Пред залата го чакаха група студенти и Рената. Рената му беше
нещо като асистентка. Тя се занимаваше с компютъра и другата техника,
но отношенията им бяха много по-сложни. Тя беше дъщеря на негови
добри приятели, а сега вече и негова. Тя за сега запълваше празнотата
от липсата на Симеон.

53
 - Здрасти “тате” – така се шегуваше с него и объркваше представите на
студентите му. – Май пак си целунал ключарката.
- Здрасти дете – Така и отговаряше той и всички студенти вече бяха
уверени, че са любовници. – От къде разбра?
- Ха! Личи ти от пет километра. Ама аз ще и счупя главичката.
- Стига си шашвала колегите си и влизайте, че няма време.
Настаниха се. Рената приготви проектора. Замряха. Доцентът се
изправи пред тях и усети реалното присъствие на тяхното колективно
съзнание. Това беше мигът, когато най малко му се искаше да мисли за
Гьоте. Страх го беше да не си пожелае спирането на това време. Имаше
нужда от още малко. Освободи съзнанието си и то се напълни с
младост.
- Мотивацията като инструмент – започна той – е началото...
Слушаха го внимателно. Той бързо изгради рамката на проблема и в
нея бързо се очерта истинската рамка на творческия процес. Дефинира
го – рамката е продукт на компромиса между естеството на
желанието и реалните възможности за постигането му. Студентите
гледаха разбиращо. Продължи да изгражда дефиниция и на понятието
творческа личност. Тук студентите се размърдаха. Взе да става по-
трудно да проследяват логиката му. И тогава му хрумна да им разкаже
притчата за Яков. Разбраха я. Накрая дефинира и понятието творчески
продукт.

Продуктът, който има потенцията да взриви досегашната рамка

на статуквото и да изгради нова по-голяма, е творчески.

Когато започна да говори за понятието съвместно творчество,

Рената включи диска с илюстрациите и атмосферата олекна. На екрана,
доста атрактивно прахората градяха света си и обединяваха
индивидуалните си енергии в една обща. Тези общи енергии
придобиваха конкретни форми, променяха се спрямо епохите и се
сливаха в една обща аура на цялото човечество. На финала доцентът
продължи на звуковия фон на изстиващия проектор:
- В близкото минало, в колективното съзнание на излезлите от
народностната рамка творци, се оформя и идеята за едно глобално
общество, амбицията на което трябва да бъде разчупването на всички
видове рамки и обединяването на аурите на народите в една обща
духовна зона. Основното качество на тази зона визира безкрайността.
Някой изръкопляска. Другите се разсмяха. Беше Рената, разбира се.
“Другия път ще им говоря за “абсолюта” като понятие” – си помисли
доцентът като заключваше залата.
- Отивам да върна ключа, Ренатче – подхилна се той.
- Не си го и помисляй – озъби се тя – идвам с теб.

Трябваше да чакат до шест часа, когато започваше семинара на

който Михал искаше да присъства, а Рената имаше някакви лекции.
Влезнаха в “Стъкленото”. По това време нямаше много хора. Буба –
хубавата сервитьорка им се ухили и дофтаса веднага. След толкова
приказки Михал имаше нужда от една бира, а Рента, както винаги от
панирани крилца. И двамата примижаваха от удоволствие. Клубът беше

54
измислен с любов от проектанта и сега можеше да послужи като
илюстрация на неговите лекции по хармония. Отпуснаха се.
- От къде ти хрумна тази притча? – предъвквайки крилцата го попита
Рената – Не беше в плана ти.
- Тази сутрин ми хрумна. Не ти ли харесва?
- А, защо? Добра беше, но ме предупреждавай за тези изненади.
Помислих, че съм забравила нещо.
- Добре де няма вече.
Разделиха се и той тръгна към семинарната зала. Там вече се беше
събрал научният елит на университета. Михал се смеси с тях.

На преподавателската маса вече се беше разположил техническият

асистент на Живка и човъркаше нещо в компютъра. Живка в
действителност е доцент Винарова и оглавява департамент, ако не се
лъжеше, по биология. По специално се занимаваше с изследване на
компютърните възможности в областта на медицината. С Михал бяха
добри приятели още от създаването на департамента. Сега тя
използваше поканата да бъде лектор на днешния семинар, за да
демонстрира работата си върху новия учебник. Очертаваше се
интересна вечер.
Проекторът монотонно бръмчеше. На екрана се появяваха схеми
след схеми. Живка уверено плуваше в своите води и ги караше да се
задъхват. Но нещо смущаваше Михал. Той очакваше тя да изскочи поне
за малко от рамката на научната си област. Имаше мигове когато беше
уверен, че ще го направи. А тя можеше. Бяха водили толкова много
разговори, спорили са за неща, които се смятаха за ерес от
ортодоксалистите и тя се съгласяваше на резултата получен от тяхната
логика. Беше съгласна с него, че науката продължава и извън канона. Но
сега стигаше до границата, умело се преплъзваше по нейната форма и
отново се връщаше към строго научната парадигма. А щеше да бъде
интересно. Михал беше уверен, че аудиторията на семинара е
авангардна.
Когато започна дискусията и водещият и зададе серия от въпроси,
Михал разбра, че е прав. Професорът е насочваше точно към
нестандартните изводи на един трансцендентален поглед на нейната
материя. Живка знаеше отговорите, но бягаше от тях с виртуозност.
Михал почувства неговото разочарование. За кой ли път? Прииска му се
да стане и да се включи в играта и да зададе въпроса, който го
интересуваше – “Дали пък болестта не е нещо полезно?” Но не го
направи. Сред тези колоси на науката той се чувстваше като гостенин. А
и в техните очи той си оставаше художник.
На фона на този научен шум Михал се сети за сутрешните си
разсъждения за имената на хората и потъна там. Ами разбира се, не
може да се иска от човек с нейното име свободно да прескача бариерите
на реалността. Живка носи името на човек, който има приоритети в
света на живота. Тя трябва да се занимава с живите хора, да подържа
живота им. Ами фамилията и – Винарова ? Виното е кръвта на бога. Би
трябвало да носи послания, като Христос. Тя е лечител. Тя е човек на
живота, на материята.

55
 Връщайки се от университета колата му фучеше по околовръстния
път, а той продължаваше да е под впечатленията на семинара. Беше
доволен от хрумката с имената. Така можеше лесно да открива
възможностите на познатите си хора и по-лесно да приема различията
им. Беше доволен от анализа на фамилията на Живка. Кой друг имаше
подобна фамилия?
После забрави за това.

ГЛАВА-2

Събуди се с мисълта, че му предстои важна задача. Навън се

развиделяваше. През прозореца се виждаха части от последния останал
бор и това го подсети за все още не взетото решение за промяна. За
сега само смътно витаеха идеи, но нищо конкретно.
Докато правеше кафето се замисли за новата тема, която
трябваше да визуализира с Ренатка и Ники. Не беше лесна тема. През
изминалите години на преподаване се беше уверил, че точно тук децата
спираха да го разбират. Трябваше им много ясен пример и то филмиран,
за да го преглътнат. Ами че то темата за “абсолюта” не се преглъщаше
лесно не само от тях, но и от доста пораснали специалисти. Затова
Михал се беше заровил в учебниците на Чатеджи и Дата – “Увод в
Индийската философия” и разнищваше техните обяснения за
изначалието, които те описват като две същности – “Пуруша” и
“Пракрти”. Пуруша е някакво разумно начало със съзнателна същност,
което намирайки се извън света на обектите, е вечно съзнание,
свидетелят на извършващите се в света промени и действия, защото той
не действа и не се изменя.
“Е ако това не е абсолют, друго по-добро обяснение надали ще
намеря.” – помисли си Михал и чу:
- Като че ли не сме го обсъждали сто пъти.
- Ама аз не медитирам в момента. Защо си в главата ми? – стресна се
той.
- Не съм в твоята глава, а ти си в моята. – отговори Писателят, защото
беше той. – Прекалено си се задълбочил в размишленията си и си
излетял без да се усетиш.
- Е това ако не е шизофрения, па здраве му кажи. – озъби се Михал.
- Не се зъби, ами се радвай, защото това е нова придобивка. Вече
можеш да се свързваш с мен по всяко време.
- Да директно от психиатрията.
- Не се глези, ами продължавай да мислиш по темата, че сега ще изкипи
кафето ти.
То изкипя.

56
 Михал се втурна да го спасява и първият несъзнателен контакт с
Писателя бе прекъснат.
- Мамка му!!!
Дона още не слизаше и Михал си сипа кафето и запали
сутрешната цигара. Седна по турски на канапето до прозореца от който
се виждаше бора и продължи прекъснатите размишления.
Пракрти е описана в тази книга като първопричината на света. Тя
е вечното несъзнателно начало. Състои се от три части, които се
намират в покой или равновесие. “Пак три елемента” – помисли си
Михал и инстинктивно започна да чака отговор от Писателя, но когато
той не се обади продължи мисълта си. – Те не са нито качества, нито
атрибути в какъвто и да е смисъл. Те са по-скоро три нишки, взети
заедно, като усукано въже. Индийските философи ги определят като
чувствата удоволствие, страдание и безразличие. А това взе да напомня
на Михал за идеята му за триединството на светлинните лъчи,
обединени в правилна линеарна композиция.
Отпи от кафето и се загледа в случайните форми, които се
образуваха на повърхността му. В кръглата рамка на отвора на чашата
се появяваха различни образувания, които бяха ту правилни, ту
неправилни, според неговите представи за кръгова композиция. Когато
движението на кафето се успокои, то замря в една причудлива форма,
която в кръговата си същност създаваше едно удовлетворително
чувство за хармония. За него това беше една относително правилна
композиция, образувала се в рамката на чашата му. Но можеше да бъде
и по-правилна. Бръкна с лъжичката и леко размести течността.
Почувства прилив на по-силна хармонична енергия. “Това е по-правилна
композиция, от предишната.” – помисли си той и продължи – “Мога да
създам в рамката на тази чаша и най-правилната композиция, но тя ще
бъде валидна само за нея. А следващата градация е абсолютната.Но
нея мога да е създам извън тази рамка...Не, мога да е създам извън
всички рамки.”
Чу Дона да трополи в спалнята и започна да мисли на бързи
обороти. “Ако направи анализ на последното понятие – абсолют, се
забелязваше сходството му с определенията на мъдреците от преди
шест хиляди години. Абсолютните стойности не са атрибут на нашия
материален свят. Те са атрибут на онова съвършено състояние, което
тези мъдреци наричат БОГ.
Жена му слизаше по стълбите и хлътна в банята. Оставаше му
още малко време за размисъл. Забърза. “За Упанишадите, както и за
Буда, вселената е живо цяло, което, ако това не се прави на сила и не е
следствие от частична смърт, отказва да се дели на ясни и определени
предмети и да се самодиференцира.” За старите мъдреци, Михал
знаеше, че това е неделимо движение. Те изключват идеята за
абсолютно изменение, като обръщат внимание на обстоятелството, че
съществува нещо постоянно, което представлява скритата причина за
потока на изменение.
Дона влезе, сипа си кафе и денят започна.
- Днес каква е темата на твоето вглъбяване? – иронията течеше от
устата и като от ведро.

57
 - Абсолюта, мила ме измъчва. Можеш ли да ме светнеш в тази област,
като по-голяма и респективно по-умна от мен? – не и остана длъжен.
- Мога да ти дам пример за абсолютен мъж.
- Стига бе! И кой е той?
- Ами това си ти и още нещо – Дона се заля от смях.
Михал се изуми от това нейно чувство за хумор. Не беше го
проявявала от “оная случка”. “Я, нещо се променя.” – с надежда помисли
и реши да продължи провокацията, но тя го изпревари.
- Вчера се рових в твоите бумаги и прочетох нещо от Аристотел и
реших, че ще ти влезе в работа. Той стига до извода, че за всяко
изменение е необходимо тъждество. Всяка промяна изисква наличието
на изменящо се постоянно нещо. Ето виж какво е написал.
Дона измъкна лист от шкафа с макиажите и зачете - “НЕ МОЖЕ
ДА СЕ МИСЛИ ЗА ПРОМЯНА БЕЗ ПОСТОЯНСТВО”. Като гледаше
слисаната му физиономия не можеше да не се пръсне от гордост, затова
Михал се стегна и в речитатив изрецитира – “Втора антология на Кант –
Без постоянното са невъзможни каквито и да било отношения във
времето. Трябва да съществува нещо, което не се променя в
последователността, а е постоянно, траещо във всеки изчезващ момент
от последователността и добавящо се към следващия.” - Пое си дъх,
изпи последната глътка кафе и триумфално продължи – “Възможността
за относителното постоянство на всичко предполага съществуването на
абсолютно постоянство”.
- И твоите хлапета разбират ли го това? – прекъсна го тя - защото аз не.
Не можеш ли по-простичко да им го обясниш?
- Миличка, да обясниш абсолютната същност на нещата по-простичко и
Юлиян Вучков не може. Не ме ядосвай а ми помогни.
- Ох боже, Михале, ако знаеш как си ми писнал с тази твоя правилност.
Що не си хванеш някое друго канарче?
Дона тръшна вратата и се качи в спалнята. Михал останал с зяпнала
уста се опита да завърши тезата си, като говореше на виртуален
събеседник. – “Досегашната логика ни води до мисълта, че един
конструиран свят от абсолютни композиции е непроменящ се.
Абсолютната композиция е неразрушима, защото не съществува по-
съвършен от нея инструмент. Тези абсолютни композиции изграждат
една абсолютна хармония, която предполага липсата на различия. Но и
еднаквостта не може да съществува по нашата логика самостоятелно.
Това значи, че в хармонията на абсолюта, тези две противоположности
са се слели. А това значи, че основната същност на абсолюта е
породената еднаквост от съществуващи в цялостта си различия.

Михал чу ръкопляскания и стреснато се заоглежда. Нямаше

никой...
- Не се върти! Аз съм – Писателят.
- Ама ти присъства ли на целия диалог? – попита засрамен той.
- Много естествено. Винаги съм с теб, когато твориш.
- Е, браво! А правото ми на лична свобода?
- Не се занасяй, ами отивай да напишеш всичко това, защото скоро ще
го забравиш.

58
 Михал усети тишината в главата си и разбра, че е останал сам. На
стълбите се сблъска с чистещата с прахосмукачката Дона и
разминавайки се с нея чу:
- Да беше помислил и за абсолютната хигиена! Кабинетът ти е като
кочина.
- Да не си стъпила вътре, че те утрепвам!!!
Михал тръшна вратата и се опита да заглуши шума на
прахосмукачката, с шума на принтера. Двата звука се сблъскаха и
унищожиха. Настъпи тишина. Михал се гмурна в нея и осъзна, че тя
продължава да носи всички нюанси на шума, но само като намерение.
Те не бяха проявени ”Мамка му! Ами това е и същността на този пуст
абсолют.” – помисли той и бързо затрака по клавиатурата на компютъра.
Михал пишеше и летеше. Съзнанието му се разширяваше с
невероятна скорост. Вече беше обхванал цялата галактика и
продължаваше да расте. “Какво е “абсолюта” в представите ми?” –
пишеше той. – “Мъдреците и класиците ни подсказват неговата същност
с различни думи, кръщават го с различни имена, но той е едно и също
нещо. Техните представи се припокриват в няколко качества, ако изобщо
може да се говори за качество на нещо което общо взето не съществува.
Но едно от тези качества е безграничността му.”
Спря да пише и се вглъби в панорамата, която му предоставяше
неговото съзнание. Галактиките се очертаваха като сребърни охлюви,
които танцуваха един много бавен и кръгов танц. Те бяха в центъра на
нещо, което сякаш няма граници, но все пак имаше край.
- Това е нашата вселена – се чу познат глас.
- Аз май съм при теб, Михаиле? Нещо важно ли ще се случи?
- Нали искаш да опишеш “абсолюта”? Ще трябва да ти го покажа.

- Ама това значи ли, че ще надскоча и вселените? – изуми се Михал.

- Не, разбира се. Нямаш толкова енергия, а и нищо няма да видиш с

твоето възпитание. Просто ще визуализирам в съзнанието ти модел на
“нещото”.
- Така ли го наричаш...? Харесва ми.
- Ти си му викай абсолют. Това е точното наименование за вашата
логика. А сега внимавай!!!

Илюстрация – клипа с абсолюта

Вселената пред Михал започна да се разтапя. По точно придоби

форма

напомняща му на резен от диня. Около нея се появиха и други

такива резени. Те образуваха нещо като топка...
- Това е нашия свят – се чу гласът на архангела. – Но има още
милиарди такива.
Около първата топка се появиха и други. Те запълниха хоризонта
пред Михал и той реши, че му приличат на един огромен грозд.

59
 - Това ли е абсолютния свят? – попита той.- И какво има вътре в
топките?
- Не. Това е само първата представа, която ще те подготви за
истинската. Забелязваш ли между топките как се образуват празнини?
Какво мислиш, че е това?
- Ами ако топките са вид материя, то празнините трябва да са вакуум.
- Добре, но материята, както вече знаеш е изградена от движение и
илюзия, а в същностния абсолют материя не може да има.
- Тогава остава само илюзията – Михал се чувстваше като на изпит.
- Точно така. Топките са само илюзия, а техните граници са плод на
различията помежду им.
- Не разбирам... – запъна се Михал – Различието не значи ли материя?
- Различието може да бъде и само намерение. Това е един свят
изграден изцяло от намерения.
- Ами парчетата вакуум между топките? – сети се Михал.
- Това е друга история. Приготви се за нова визия.
Светът около Михал се разпъна и на него му се завъртя главата.
Топките сякаш се разширяваха и се притискаха една в друга. Загубиха
правилната си форма, а вакуумните парчета сякаш се изливаха в тях.
Постепенно те придобиваха формата на куб и прилягаха един към друг,
като перфектна зидария.
- Ето това е най-близката представа до действителната същност на
абсолютната вселена. – прокънтя гласът на архангела.
- Това значи ли, че тези кубове съдържат само вакуум и намерение за
различие?
- Да. Те вътре в своята същност са разделени на милиарди кубове с
намерения за различие и дозата вакуум, необходима за проявление.
- Мисля, че разбрах. Преди няколко дни ми попадна една интересна
мисъл на квантовия физик Дейвид Бом, който говореше за неявния ред.
Той използва понятието “намерение”, така: “Всяко действие започва от
едно намерение в неявния ред. Въобразяването е вече създаването на
формата; то вече има намерението и зародишите на всички движения,
които е необходимо да бъдат извършени”.
- Да така е, но какво искаш да ме попиташ всъщност? – в гласът на
архангела се усещаше ирония.
- И него ли сте водили тук?
- А ти да не мислиш, че си уникален, бе? Изчезвай да си пишеш
книгата!!!
Михал се изстреля през пространството и се вторачи в празния
екран на компютъра. “Мамка му! Какво пътуване му ударих. Ще взема да
се гътна някой път.” – си мислеше, като си мереше кръвното. Беше доста
високо.

ГЛАВА-3

60
 Михал и Дона бавно остаряваха. Това те го разбраха когато взеха
окончателното решение да съборят изящната си къща и да строят на
нейно място блок. От тогава ги беше обхванала една мързелив инерция,
която ги караше да не усещат дори красотата на това лято. А то беше
красиво. В двора на къщата, която скоро щяха да загубят, сякаш се бяха
събрали произведенията на няколко майстори на феншуи. Преливаше от
хармония, а те не я усещаха. Бяха станали резистентни. Бяха вече
умрели. Само заради някакъв начален псориазис на Михал джипито им
беше предписало морски бани и те с огромни усилия се готвеха за това
изпитание. Преди да заминат Михал се напъна и позвъни на любимата
Зори:
- Здрасти, мила – започна лениво – още съм жив.
- Не ти личи много – както винаги го парира тя.
- Май ще ходим на море с Дона.
- Казваш го като че ли те пращат в Белене – продължи да го яде.
- Ами, че то си е каторга на нашите години. А с Дона е все едно да си
стоим в къщи – заоплаква се той. Виж с някое ново маце...
- Хи-хи и какво ще го правиш това маце?
- Ох, и за теб ли съм вече дядо Михал?
- А за кой друг си? Май че и чувството ти за хумор е умряло.
Михал усетил, че и досадил с мърморенето си и преминал на друга
вълна:
- Остави ни нас старците, ами кажи ти какво ще правиш през това лято.
- С Георг ще скитаме из България.
- Тоя пък кой е? – Михал усетил леко бодване в слънчевия сплит.
- Не съм ли ти разказвала?
Зори продължила половин час да разказва за новата си любов, а
Михал да се прави, че е доволен. После, след като тя затворила
телефона, той се отдал на размисъл.
“Каква е всъщност тази тяхна връзка, която продължава за ужас на
Дона вече шест години? В никакъв случай не може да се каже, че му е
любовница, защото вече отдавна не са правили секс, но това не значи,
че не му се иска. Тогава каква му е тя?”
След смъртта на Симеон, Зорница продължи да се вижда с двамата
и правеше всичко възможно да бъде полезна. Когато разбраха, че и
бебе няма да има, явно тя остана единственият реален дразнител за
Дона, която беше влезнала в тежка депресия. Колкото и да беше
благородна, Зори постепенно се отдръпна от растящата неприязън на
Дона и пое собствения си път. А Михал знаеше, че губи нещо голямо.
Затова в един прощален разговор, двамата решиха, че е глупаво да се
съобразяват с емоциите на Дона, но понеже си я обичат не трябва да я
дразнят. Решиха да се виждат извън къщи. Така се роди традицията да
се чуват по телефона почти всеки ден и да обядват понякога заедно.
Според Михал това не беше изневяра. Още повече, той не криеше от
жена си за техните отношения, които бяха преминали в чисто
приятелство. Само дето не и казваше винаги за срещите. А самият

61
 Михал постепенно започна да я обича като собствено дете. Той
живееше с нейните проблеми, преценяваше нейните връзки и даваше
мъдри съвети. Превръщаше се постепенно в татко.
Сега Зорка се беше залюбила с един австриец – Георг и споделяше
неговия възторг от неразораната целина на ромския живот в България,
който беше обект на неговото изследване. Освен бълхите, които и носил
в леглото, е заразил с ценностната система на баш европейците и тя
била щастлива от неговата харизма. Сега споделяше с Михал всичко
това и искаше и той да поеме част от нея. Но не. На него не му се
искаше. Някак си усещаше, че тази връзка няма да е бъде. Нещо му
подсказваше, че Зорница отново ще изпита разочарование. Знаеше за
нейното неистово бързане да направи семейство и деца и да зарадва
родителите си, като влезе най-после в рамките на тяхната представа за
правилно битие. Нещо му подсказваше, че това не е момента, но не
можеше да я омъчни с притесненията си. В края на краищата, защо пък
да не си изживее сладостните мигове? Кой ти ги дава..?
След това мъдро заключение Михал остави на мира духа на
Зорница и се пренесе в неговия свят на “ТВОРЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ”.
Сега във втория семестър с децата бяха достигнали до една
твърде съществена част на курса му. Сътворяваха действителността.
Беше ги провокирал с едно негово твърдение – “човек живее не за да
придобива познания, не за да открие какво съдържа света около него, а
за да го сътвори. Той сътворява действителността си във всяко негово
проявление”.
Афектирани от последвалото обширно обяснение, те решиха да
му отговорят със серия есета, с които явно искаха да го впечатлят. И
успяха. Сега Михал ги четеше и чувстваше как една много странна на
вкус буца, разположила се в слънчевия сплит му създава чувството на
блажена гордост.
Беше есето на Павлина. Беше я забелязал още в първите дни на
курса. Тя беше странно тиха и съсредоточена. Михал харесваше жени с
нейната външност. Те излъчваха не натрапчива интелигентност. След
като прочете първото и есе започна да и обръща по специално
внимание. По време на лекция той имаше навика да си избира някой
студент и сякаш говореше само на него. Горкият студент! През цялото
време трябваше да се прави, че му е интересно. Сега беше си избрал
Павлина. А тя не манкираше. Дори му се струваше, че не му обръща
внимание. Просто си запиваше всичко което и правеше впечатление.
Чрез нея Михал започна да усеща силните моменти в лекциите си. С
това последно есе Павлина направо го съкруши. Започваше да се
чувства като класик. Самото заглавие на есето беше цитат от неговия
учебник, а започваше с друг негов цитат, който той спретна по време на
лекцията си.
“9. Насладата от личното творчество, понеже е задължителен
процес, се изгражда с доста усилие и опитност. В момента на
създаване, творецът би трябвало да изпитва наслада от вече
свършения акт, защото ако е вече майстор, той знае правилността
на крайния резултат. Един такъв истински майстор не би могъл да
се съмнява и осъжда произведението си, защото то по презумпция
е съвършено, още преди да е създадено.”

62
 Човек живее не за да придобива познания,
не за да открие какво съдържа света около него,
а за да го сътвори.

Това дете беше прозряло същността на неговата теза. Не само

това, но и беше я доразвило. Това момиче твореше и мисълта, че той е
мотиватора за това творчество предизвикваше топката възторг в
слънчевия му сплит. Тя си беше създала герой, който олицетворяваше
нейните представи за универсален творец. “Дали аз съм виновен за
раждането на този персонаж?” – с надежда си помисли Михал и
продължи да чете:

“Интервю с доктор Джон Фриман, професор по психология в

университета на Чикаго, пианист и изобретател.(героят е
измислен)”

“Разбира се, направила го е трикомпонентен. Това го има от мен.

Психолог – защото ги мотивирах да четат Юнг; Пианист – защото при
музиката най-добре се разбира принципа на хармонията и изобретател –
защото напоследък прекалено много им говори за Леонардо.”—
Продължи да чете:

“Как се чувствате когато творите нещо ново?

Когато творя, аз съм тотално погълнат от това което правя.
Пред мен винаги стои въпросът дали то ще ми хареса. Искам да се
чувствам доволен и горд от това, което създавам. Често правя
грешки, но винаги започвам с нагласата, че ще направя най-доброто,
на което съм способен. Това ме изпълва с наслада.

Каква е връзката между творчеството и насладата?

Много хора, особено в изкуството и литературата, се опитват

да създадат свят, в който се чувстват удобно, място, което е
изпълнено с повече хармония, което е по-подредено и по-приятно за
живеене от реалния свят. Когато са потопени в своя собствен свят,
те усещат наслада. Тя представлява успокоението на творческия ум
в резултат на съответствие с неговите желания и изисквания.”

“Мамка му!!! Та това дете го е написала по-добре от мен. И е само

на двайсет. И аз съм причината да мисли така. Нима това не е най-
голямото творчество, което може да направи един НЕБОГ? Ако Павлина
го е разбрала, защо и другите да не го разберат? Защо Дона не го
разбира? Защо реагира вечно със скепсиса си? – Знаеше разбира се.
Просто си задаваше реторични въпроси. Ако Дона беше като Павлина,
надали сега щеше да седи пред компютъра и да се прави на писател.
Дона си вършеше работата на мотиватор. А Михал и се връзваше и й се
доказваше. Зачете понататък:

“До колко е важно поемането на риск в творческия процес?

Готовността да приемеш неуспеха?

63
 Неуспехът и отношението на твореца към него са важна част
от творчеството. Според мен неуспехът е отложен във времето
успех. Той е неразделна част от процеса на учене. Но не всички
мислят така. Ако човек се страхува от провал, той не може да бъде
творец. Творецът вижда разочарованието като част от вътрешния
процес на достигане до там, където трябва да стигне. Когато
твориш, не трябва да мислиш за провал, за критика или за награди, а
само за целта, която искаш да достигнеш. Трябва да имаш
увереността, че можеш да направиш нещата сам.”

“Това добре, но защо сам трябва да достигаш до финала? Май че

не са ме разбрали правилно”- Михал беше леко разочарован. Беше
приел вече тази студентка за непогрешима. Продължи да чете:

“Вие сте автор на джаз музика и изобретател освен, че сте

психолог. Как бихте описали създаването на една творба?

Важно е да се отбележи, че популярният образ на

електрическата крушка, която светва над главата на човек, е само
част от поредица действия, които съставят творческия процес. Ако
разгледаме творчеството като придвижване от съществуващото
към желаното, необходимо е много подготовка преди да светне
крушката и много работа след това. Освен това не е задължително
крушката да светне над главата само на един човек, творчеството
се появява в пространството между хората, също и в организациите,
и в обществото като цяло.Можем да говорим за велики творчески
личности, но когато създаваш технологии например, това
непременно трябва да е колективен процес, защото съвременните
технологии са толкова сложни, че непременно трябва да има връзка
между различни сфери на науката. Колективният процес дава ново
измерение на творчеството.”

“Да, това е друго нещо! – Разочарованието му беше изчезнало. –

Детето е използвало литературен похват, за да бъде по- убедително.
Дори нещо повече, тя интуитивно е усетила потенциала на колективното
съзнание. Докоснала се е до ПИСАТЕЛЯ. – Зачете с нов интерес:

“Смятате ли, че собственото его е важна движеща сила за

твореца?

Мисля, че е важно да различим творческото его от

обикновеното его. Самата творческа дейност – писането,
рисуването или създаването на музика стават дотолкова част от
теб, че трябва непременно да ги направиш успешни и чрез тях
самият ти да успееш. Дотолкова се идентифицираш с това, което
правиш, че не можеш да го оставиш да се провали, защото това ще се
отрази върху самият теб. Тъй като неуспехът неизменно виси над
всеки творчески проект, една част от теб не иска да се впуска в него.
Това, което те кара да превъзмогнеш нежеланието си, е егото което

64
казва “Да, но ако се окаже, че това е най-доброто нещо, което някога
съм правил?”.

Ако никой не оценява създаденото от твореца, ще бъде ли

насладата му същата?

Има различни гледни точки за това. За някои истинската

наслада в създаването на музика, книга или технология е
въздействието, което те имат върху хората. Да видиш как книгата
променя идеите на хората или технологията променя живота им
носи дълбоко удовлетворение. От друга страна творецът получава
мнението на много хора, но трябва да прави това, от което самият
той се чувства добре.”

Като прочете есето, Михал остана притихнал пред клавиатурата ,

за да разровичка дълбоко вътре в него скритото парливо удоволствие от
удовлетворението за което пишеше момичето в последния абзац. Той
беше сътворил това момиче. Той и беше изградил трамплин, от който тя
щеше да отскочи далеч пред него. Грабна листовете и изтича при Дона.
- Виж, миличка, аз вече съм жив класик. Вече ме цитират хората.
В преливащата му радост имаше, поне според него, умерена доза
самоирония, но Дона сякаш не я разбра. Тя го погледна втренчено и той
усети, че искрено е отвратена от неговата хвалба.
- Не виждаш ли, че правя обяда? – Обърна му гръб и го забрави.
Михал почувства пламването на бузата си от виртуалната плесница
на Дона и леко се измъкна. В студиото му компютърът тихичко си
бръмчеше и той приседна до него. Не можеше да разбере поведението
на жена си. Смяташе, че тя го познава по-добре и от него самия и една
такава хвалба ще е възприеме точно като него. Той смяташе , че да
споделя възторзите си с нея е все едно да ги споделя със самия себе си.
Нима не е хубаво да подскачаш от радост, когато нарисуваш хубава
картина? Нима преди не е споделял такава радост с нея?
- И тя е споделяше с теб, нали?
- Ти ли си Писателю – сепна се Михал?- Кога успях да дойда при теб?
- Вечните ти глупави въпроси! Този път аз съм при теб.
- Абе какво става днес? И ти като Дона се държиш като ощипана
хубавица. Да не би да съм прескочил някаква голяма забрана, мамка
му? – Насъбралото се огорчение бликаше на талази от него.
- Хайде излей го цялото и ще поговорим.
- Какво да излея, Бе!
- Огорчението от неразбирането на Дона. Тя просто преля чашата на
твоето его. А преди малко в есето на твоето ново откритие се пролича,
как си им вменил ценностната система на анонимните. Нима не си я
възприел и ти?
- Но аз при Дона не съм анонимен. Тя е сякаш част от мен. Дразня се
когато моята същност не ме разбира. Някак си усещам, че ако тя не
може, то какво остава за другите.
- А защо не си помислиш, че тя нарочно е сменила ролята си. Може да
е станала олицетворение на другите.
- Защо?

65
 - Защото така ще ти бъде по-полезна.
Михал се замисли дълбоко. Започна да осъзнава какво му говори
Писателя и болката от обидата започна да се разсейва. Сигурно
така трябва. Това его нали беше изчезнало? Явно трябва по-силен
контрол.

Компютърът тихо бръмчеше и Михал заспа.

ГЛАВА - 4

Сънуваше, че гледа заедно с Дона телевизия в ранните часове на

нощта. На екрана някакви позастарели балетисти се опитват да
възстановят много важна за тях постановка. Не му беше интересно.
Използва рекламата и се измъкна към стаята си. Съблече се и легна в
леглото.
“Сега трябва да сънувам следващата глава от книгата и да се
постарая да я запомня” – каза си той и заспа.
Сънуваше – безкрайно, топло, странно светло и уютно пространство.
Чувстваше се като у дома си. Покрай него профучаваха чувства и той ги
изживяваше. Те му говореха добри неща. Чувстваше се спокоен. Това
беше неговото място.
- Доволен ли си сега – подредиха се мисли в главата му.
- Да, Писателю, къде съм – попита, като се оглеждаше с надежда да
зърне нещо съществено?
- Само че не съм Писателя – каза нещото, което му говореше.
- Да не си Архангелът ?
- Нещо по-малко съм от него, но и нещо по-голямо от Писателя.
- Направо ме побърквате с тази йерархия. Защо съм тук? И защо се
чувствам толкова добре?
- Ами слушай тогава, Доценте. Стотици писатели като твоя ме
изграждат като една обединяваща мисловна единица, но аз или по-
точно всички ние все още не сме АРХАНГЕЛА. Стотици хиляди такива
единици изграждаме нашия МИХАИЛ, но аз като самостоятелна
същност не мога да знам неговите мисли. Аз само помагам те да се
раждат. Ако искам да го позная и разбера трябва да порасна до
неговото ниво. И това е моята амбиция. Аз съществувам заради това.
Не да стана като него, а да разбирам като него.
- А разбираш ли твоите стотици писатели?
- Да до колкото ти разбираш твоя организъм. Нима не си изграден от
милиони клетки? Тези клетки не изграждат ли частите на твоето тяло?
Ти говориш ли си с черния си дроб?
- Не, но ми се иска – Михал се закиска.

66
- Някой ден ще можеш. Сега ти си контактуваш с него, но на
подсъзнателно ниво. Кой мислиш, че контролира функциите му? Но това
е чисто емоционален контакт. За да стане интелектуален е необходимо
самият черен дроб като самостоятелна функционална единица да
пожелае да влезе в контакт с теб.
- И за тази цел трябва да се научи да мисли?
- Точно така. Това правим всички ние, които сме осъзнали сложността
на космическата йерархия.
- Значи с моя Писател не си приказвате, както сега с мен?
- Напротив. С моите писатели аз съм в постоянна връзка, защото те са
на друго, по-висше ниво от вас хората. Вие сте клетките на техния
организъм и тепърва ще разбирате тези връзки. Тогава няма да бъркате
правилностите на отделните нива. Приоритетната правилност ще бъде
за вас логична. Животът ви ще стане по-лесен.
- Сега започвам да разбирам защо съм тук. Поредния урок по
правилност. Но все още не разбирам как разговаряш с мен, когато съм
само една клетка от Писателя.
- Дори и с твоите клетки разговарям в този момент. Твоите клетки имат
всички права на информация, които имаш и ти. Те имат потенцията да
станат самостоятелни организми стига да ги мотивираш за това. Те
могат да бъдат самостоятелни вселени или ако искаш – богове. Ти
можеш също да бъдеш. Трябва само да поискаш. И затова си тук. Или
по-точно за твоята гледна точка аз съм при теб, в твоя сън. А днес той е
по-особен, защото сънуваш, че сънуваш.
- Какво значи това?
- Това значи, че си на второ ниво на сън. Само така аз мога да
контактувам с теб, защото ти си единица на Писателя. Сега той спи на
първо ниво и сънува теб.
- Добре де, чакай че започнах да зациклям. Обясни ми с по-материални
примери какво си ти.
- Не знам дали и така ще ме разбереш. Аз съм констелация.
- А...?
- Добре. Аз съм звезда. Или по-точно, в този момент съм Слънцето.
Вашето слънце и планетите около него. В момента се грижа за вас. А ти
си в мен.
- Аз съм вътре в Слънцето? – Михал се изпоти. – И защо трябва да съм
тук? – Огледа се със засилено любопитство и отново усети сладостта на
познатото му родно място. – Защо ми е така познато, мамка му?
- Защото тук си бил много пъти. Това е класната ви стая, в която се
готвехте за последния скок. Тук се разделихте с отбора, за да се
срещнете на Земята и да изпълните функциите си.
И тогава Михал си спомни всичко.
Спомни си безкрайното падане. Началото. Архангела. После
дойде индивидуалността, след нея – самотата. Накрая – прехода.
Раждането.
- Защо съм тук – отново попита той?
- За да разбереш смисъла на живота си. Да разбереш, че си необходим
на всички нас, че разчитаме на теб.
- Защо точно на мен? Нима съм по-различен от другите?
- Не. Просто твоята мисия е по различна.

67
 - С какво?
- Още от самото начало ти беше създаден като творчески елемент. Не
че другите хора не са творци. Ти просто бе подложен заедно с другите
от отбора на по-специален режим. Защото имате конкретна задача.
- Каква?
- Трябва да имате готовност да създадете нова алтернатива.
- Не разбирам – Михал наистина беше объркан.
- Всеки миг в това твое време се раждат нови вселени, а стари –
умират. Кой мислиш, че се грижи за тях? Кой умира заедно с тях?
- Това нали е риторичен въпрос?
- Да. Такива екипи работят постоянно. И те не са нещо изключително.
Просто са създадени с тази цел. И обучението им е малко по- различно
от стандартното.
- С какво е по-различно?
- Преди малко нали си спомни твоето изначалие. Колко пъти си
изминал този път?
- Много.
- Точно така. Просто ви подложихме на по специфични условия.
Трябваше да придобиете по-различни качества, с които имате шанс за
успех при мисията ви.
- Ами ако не успеем?
- Ще бъдете едни от неуспелите. Някой друг екип след вас ще успее.
Вие сте безброй.
- Много ме успокои!
- Ама ти да не се мислиш за уникален. Аз самият също не съм. Винаги
мога да бъда заменен с друг отбор.
- Вече съвсем ме успокои. И как ще правим новия свят?
- Този път няма да ти показвам нищо. Трябва да се връщаш на земята.
Кръвното ти е вече до сто и седемдесет.
- Мамка му!
- Там долу обсъдете с твоите студенти понятията за минало, настояще
и бъдеще време. Това ще ти помогне да разбереш логиката на
следващото ти идване тук. А сега се събуждай.
Събуди го ужасния звук на мобилният му телефон.
- Здрасти, бе тате – беше Рената еуфоризирана, както винаги.
- Какво става, бе миличка – едвам излизайки от съня проточи Михал.
- Пак ли си спал по никое време?
- Абе не се занасяй, ами кажи какво има.
- Ама нали ти искаше да ти се обадя – обидено проточи тя – нали за
утре трябва да подготвя нещо за лекцията ти.
- О, вярно бе! – Вече окончателно се събуди. – Порови в компютъра си
за някакви символи на Времето. Ще говорим утре за миналото и
бъдещето.
- Май че пак си сънувал нещо – чуваше се къдравия и смях?
- Действай, миличка и ако нещо не разбираш ми звънни. Чао за сега.
Смехът на Рената заглъхна и остана да мърмори само компютърът.
Влезе в хола и завари жена си пред телевизора. Даваха някакъв филм
за едни позастарели балетисти, които се опитваха да възстановят
някаква важна за тях постановка. Нещо му беше познато. Сигурно го е

68
гледал някога. Доскуча му и се измъкна по време на рекламата. Легна си
и този път заспа без да сънува.

ГЛАВА-5

Този ден започваше с мързеливо излежаване. Беше поредния

национален празник. “Напоследък прекалено много такива се бяха
навъдили. Явно няма какво да се прави в тази държава.” – Лениво
задвижваше мисълта си Михал.
След ритуалното кафе и сутрешните блокове на телевизията,
влезе в студиото и измъкна записките си от предишните лекции. Беше
натрупал нещо, като учебник по който се подготвяха студентите му. Но
той винаги правеше нещо ново по тях и по този начин ги превръщаше в
семинари. Намери лекцията “Минало и бъдеще” и прокара бърз поглед
по редовете й. Оня странен сън, който го споходи вчера по никое време,
го мотивира да разработи тази тема отново. Искаше му се да излезе от
шаблонното понятие за време и да открие собствената си представа за
него. Очите му сами спряха на абзаца, който търсеше.
“Времето на едно събитие измерено по хоризонтала го
категоризира само за рамката на материалната действителност, в която
то се извършва. Когато това събитие излезе от нея, то продължава в
друга реалност, докато я изпълни и премине в трета, четвърта и т. н.
Всички тези реалности се натрупват по вертикалата и образуват
истинския феномен ВРЕМЕ. Вертикалната му същност предизвиква
сложност във възприемането му, защото всички участващи в събитието
пластове съществуват едновременно и вместо да разширят понятието с
количествено натрупване, го свеждат до МИГНОВЕНОСТ. Тази
мигновеност обаче съществува ВЕЧНО. Затова нашата логика ни води
до заключението, че съществува само ЕДИН МОМЕНТ и той е ВЕЧНИЯТ
СЕГАШЕН МОМЕНТ и в него се съдържат всички познати ни компоненти
на времето.”
Точно това му трябваше. Преди време, когато беше писал тази
лекция стигна до този извод заради съвсем друга теза, но сега тя
покриваше изцяло неговата идея за ИЗКУСТВОТО НА МИГА.
От известно време тази идея започваше да го завладява и да
диктува цялата му политика в университета. Вече не му се рисуваше
живописно. Искаше му се нещо по-силно. Още не беше си го изяснил, но
усещаше, че то идва.
Точно тогава Дона влезе да го предупреди, че ще имат гости -
Емер. Михал отдавна имаше нужда от нея. Тя му беше нещо като
коректив. Виждаше нещата сякаш от по-високо и всичките и съвети си
пасваха прекрасно на времето и мястото на събитието (нали мислеше за
това Време). А и Писателят преди време му каза да я покани под бора. И
ето - идва.
Когато пристигна тя се настани, разбира се, под бора и на Михал
му се стори, че се намира в оня безкраен миг, когато твори някое от

69
произведенията си. Реши, че днес ще изтворят някаква нова измислица.
И не се излъга, защото тя го захапа веднага.
- Отиде ли да видиш онази изложба за която ти говорих?
- Не, но гледах едно предаване по телевизията за нея и реших, че не се
заслужава – малко гузно отговори Михал.
- Искаше ми се да я видиш, защото мисля, че имаш нужда от нов стил.
- Не бе, мила, имам нужда от ново изкуство. Не ми се рисува вече тази
статична живопис. Писнаха ми символите на Леонардо и мистичните
недомлъвки. Трябва ми нещо ново, иска ми се да използвам текст, ама
истински, разбираем. Да има вербална нота преплетена с някакви
видове изображения и то да става в момента, да си свърши работата и
да изчезне. Иска ми се изкуство на мига.
- Момента ли? – Емер се замисли за миг и продължи. – Ти пазиш ли
още оня “Факел”? Ако ти е под ръка, дай ми го.
Михал отиде до библиотеката и го донесе. Беше го купил заради
статиите за Леонардо но не го прочете до края. Тя се зарови в него и
когато откри това което търсеше му го подаде.
- Ето чети на глас да слуша и Дона. Това все едно е писано за теб.
Взе “Факела” и видя, че е отгърнат на една статия от Анди Уорхол,
която не знам защо не беше прочел. Зачете наглас:
“Празното пространство никога не е похабено.
Похабено е всяко пространство, което съдържа изкуство.”
Започна да се хили. Усещаше какво е написано по нататък. Двете го
гледаха и също се хилеха. Продължи да чете:
“Когато погледна дадена вещ, винаги виждам пространството, което
тя заема. Все ми се иска това пространство да се появи отново, да си
възвърне отнетите права, защото пространството е изгубено, когато е
заето от нещо. Ако видя стол, поставен в някакво красиво пространство,
колкото и прекрасен да е самият стол, той никога не може да се мери по
красота с обикновеното, голо пространство.
Любимата ми скулптура представлява солидна стена с дупка в нея,
която да очертава пространството от другата страна.”
Двете жени пред него го гледаха с любопитство. И двете леко се
подхилваха. Михал заливайки се от смях едвам изрече:
- То на човек да не му хрумне нещо. Веднага го изкарват плагиат.
- Не бе, миличък – поде Емер – това нещо допълва твоята идея, която
струва ми се още не е узряла съвсем.
- Като всичките му идеи – прибави Дона.
- И ти си съвсем предсказуема с тази си реплика, – изръмжа и той – но
нали си имаш задача, изпълнявай я.
Сякаш не беше чула дърлянето им, Емер продължи вече със сериозен
тон.
- Ти търсиш мига. Искаш да го запълниш със изкуство и то не какво да
е, а нещо което да му отговаря. Искаш да спреш този миг, за да му се
насладиш, да го обогатиш с прибавянето на нова илюзия и да го
запечаташ.
- Не, не, много от нещата, които изреди са верни, но точно спирането на
мига не искам. Не искам и да го удължа. Може би ми се ще да го
направя вечен, но не чрез спиране, а чрез извисяването му до
абсолютните стойности. И мисля, че това извисяване може да стане

70
само с помощта на една сложна композиция от изкуства, които
изграждат абсолютна хармония.
- Ами според предишните ти представи за абсолюта, тази висша
хармония ще обездвижи цялото мигновение.
- Да ще обездвижи и фиксира само мига на постигането й, но ако имаме
натрупване по вертикалата на времето на такива мигове?
- Ще се получи стълб от застинало изкуство.
- И то в реално време – тържествено завърши Михал.
- Аз пък нищо не разбрах – каза Дона и влезе в кухнята.

“Стълб от фиксирана хармония. Добре звучи.” Михал премлясна от

удоволствие. Вътре в него започваха процеси, които той отдавна беше
определил с понятието “творчество”. А Емер сякаш знаеше какво става в
главата му и стоеше безмълвна. Разбрала, че си е свършила успешно
работата с него, тя след малко си тръгна. Михал остана със мислите си
под бора и на фона на потропването на чиниите от кухнята се опита да
ги подреди.

Доста отдавна започна да усеща назряващите проблеми на книгата.

Повече от пет години преподаваше в университета дизайн и илюстрация
на книга. Съвсем ясно виждаше нежеланието на студентите му да четат
каквото и да било. Те обичаха да гледат и слушат. Михал се
успокояваше с мисълта, че текста ще премине в кино форма и пак ще
бъде достъпен за тях, но напоследък те не се интересуваха и от киното.
Искаха, обаче да им разказва. И странното е, че го слушаха с интерес.
Не, че беше сладкодумец, просто го слушаха и после помнеха.
Забеляза, че го цитират и то доста правилно. Един път, като се опита да
анализира този феномен пред тях, те се скараха за полезността от
цитирането на книга или на човек. И за пълно учудване на Михал спорът
спечели тезата за полезност на цитатите от жив човек. Явно назряваха
нови времена, или се връщаха старите – тези на бардовете. Опита се да
си представи един такъв разказвач на приказки вписан в сегашното
време и успя. Барда или трубадура, или племенния разказвач на
приказки си пасваха удобно в един съвременен пърформънс. Спомни си
преди двадесет години с какво удоволствие гледаше заснетите
представления на Лори Андерсън и слушаше до забрава Питър
Гейбриел. Това за него бяха първите трубадури на новото време. Те
първи вкараха кино визията в спектаклите си и после сякаш се скриха в
комерсиалния поток от видео клипове на поп бизнеса.

Сега, чувстваше Михал, е дошло време за истинско трубадурство.

Разказвачът трябва да излезе на улицата със своя свирещ инструмент.
Музиката безспорно му е необходима, но повторението на класическия
вариант някак си не пасва в това време. Нещо липсва.

И изведнъж се сети - изображението. Това можеше да е танц на

партньор или кукла, или рисунка. Да, рисуване и то в същия момент.
Климент Денчев на времето правеше подобни неща, но то си беше за
онова време. Сега не трябваше да се илюстрира разказа, а да се
показва алтернатива. Два или три вида изкуство събрани в една обща

71
композиция и показващи разказа по различен начин. И всички варианти
завършват различно, но по едно и също време. И накрая всичко се
замита и изчезва. Повторение не може да има. Нещо като словесен
джем сешън.

Михал излезе от унеса си. Май че е това? Добре звучи – Словесен

джем сешън. Вече имаше нов смисъл да продължи да живее. Сега
можеше да напише финалът на книгата. Нямаше да умре. Въздъхна
облекчено и влезе при Дона да и разкаже. Тя го очакваше със широка
иронична усмивка.
- Няма да събаряме къщата – отговори на усмивката и Михал – имам
нова концепция.

Дона само въздъхна

ДЕМИУРГ

ГЛАВА-1

Михал се събуди много рано тази сутрин с твърдото решение да

напише финала на книгата си. Решението му беше твърдо, но работата
никак не изглеждаше лесна. Просто не знаеше какво да пише. Размърда
се под завивките и усети, че всичко около него беше мокро от пот. Явно
нощта не е била лека. Не помнеше нищо, а трябваше. И взе решение.

Навън се развиделяваше. Последният оцелял бор се поклащаше от

слабия, топъл вятър и леко потропваше по стъклото на прозореца.
Славеите къдреха някакви доста съвременни трели в битката за
привличане на партньорка. Времето беше точно за медитация. Дона още
спеше в стаята си и той тихо слезе по стълбата. Хлътна в кухнята и по
инерция започна да приготвя кафето. Слънцето започна да се подава
между клоните на бора. Към хора на славеите се присъединиха и
месните кучета, които винаги се разлайваха по едно и също време. Този
звуков фон си беше чиста хармония и Михал се потопи с удоволствие в
нея. Тогава се сети за кафеварката, която държеше в ръцете си и я
постави обратно на мястото й. Седна на дивана под прозореца, кръстоса
крака и се вторачи в танцуващите слънчеви петна на стената пред него.
Този път, съвсем съзнателно потърси контакт с писателя. Имаше нужда
от помощта му. Нямаше понятие, как да завърши книгата. Слънчевите
петна пред него, сякаш заиграха с някакъв ритъм. Сливаха се в

72
причудливи форми и той си помисли, че това сигурно са носещи
информация символи. Но за съжаление не ги разбираше. Затова му
трябваше писателя.
И излетя.
По точно се разшири. Този път всичко ставаше сякаш по-бавно и по-
отчетливо. Не, беше по-контрастно. Беше реално. Погълна в
разширената си същност къщата, двора и квартала. Помисли си за
университета и вече целия град беше в него. После планетата започна
да се смалява и той достигна луната. “Май че пристигнах.”- Помисли си и
усети силен тласък, който го изстреля още по-нагоре. И се гмурна в
слънцето. Вече беше идвал тук.
Отново се потопи в усещането за уютната майчина утроба.
Чувстваше се у дома си. Златистата топла светлина го обливаше и
сякаш измиваше умората и старческите болки. Тялото му вече не
тежеше. “Ама то значи е тежало?” – Учуди се и по инерция потърси с
поглед нещо съществено. И веднага в далечината забеляза нещо да се
движи. Нещото приближаваше и се оформяше. “Не може да бъде!” –
Михал се захили радостно. Нещото се превръщаше пред очите му на
оная кичозна златна колесница с двата златни коня, направлявана от
същата многолика жена.
- М, м, м... майко мила! – както при първата им среща измуча той.
- О, това е нашият вол! – радостно закънтя общият глас на многоликата
жена и лицата и започнаха бързо да се редуват. Появи се Донна, после
Зорница. Тя му се изплези и беше заменена от Дора, а тя пък от Мира
и...После ги обърка и най-накрая дойде Жени.
Михал се чувстваше като при среща с много обичан приятел. Тази
жена беше събрала в себе си персонажите на всичките му искрени
любови. Наистина ги беше обичал. И сега усещаше, че все така ги
обича.
- Така ли трябва да завърша книгата си, Дами? – Попита ги той, като се
поливаше със силната доза доброжелателност, излъчваща се от тях.
- Както винаги бързаш, момче – лицето на многоликата придоби чертите
на Донна – тук май си, за да научиш нещо много по-голямо. Ние сме
само делегацията по посрещането.
- Ако имаш нужда и ще ти помогнем да се адаптираш, – лицето беше
вече на Зорница – да те поизтупаме от праха на живота и да те
налюбим, ако трябва.
- Да бе, както винаги поетична и практична – захили й се Михал, но тя
вече бе заменена от Дора, която явно се бореше за превес с Мира,
защото чертите на двете непрекъснато се объркваха.
- Е, аморе мио, щеш не щеш участваме в общ проект и трябва да
играеш и с нас. – Докато говореше се превърна в Жени, първата му
сериозна любов и всичко сякаш стана сериозно.
- Боже, от кога не съм се сещал за теб! – театрално възклика той – нима
си фактор в живота ми?
- Абе, идиото, нали преди няколко месеца ме възроди в книгата си. Аз
добре си живурках в анонимността на битието си и ти изведнъж ме
направи фактор. И най-страшното е, че ме направи и вещица – тя се
задавяше от ярост.

73
 Михал я гледаше с любопитство и не и вярваше, защото усещаше
подтискания кикот в нея.
- Какъв ще бъде този експеримент бе, Дами? Щом всички сме тук
сигурно ще е сексуален?
- Този още не е пораснал, – мерна се лицето на Донна – а ще ми става
Творец.
- Не ти ли омръзна този конвенционален секс, – беше Зори – не те ли
научих на по-интересни неща?
- Май, че ще ти хареса груповия сеанс, - обади се Дора и се преля в
Мира – научи ли се да го правиш както трябва?
- Хей, Дами, това да не е мокър сън. Аз там долу скоро ще имам нужда
от памперси, а вие се будалкате с дядо си.
- Здрасти, доценте – прокънтя познат глас и девойките се стопиха.
- Писателю?
- Да, аз съм, но и нещо още. Ти вече си говорил с мен. Аз съм многото
писатели.
- Да спомням си. Скоро бях тук.
- Беше по друг повод, сега дойде по собствена воля, защото имаш
нужда от правилен финал.
Михал отново си спомни защо започна тази силова медитация.
Имаше нужда от помощ за финала на книгата си. Според него, вече
беше прокарал доста добре линията на логиката на правилността през
целия сюжет. Темите на учебника му бяха преплетени със сюжета по
доста илюстративен начин и бяха относително понятни. Сега трябваше
завършек, който да хармонизира цялата композиция. Дълго време не
можеше да го роди. Трябваше да го изживее. Сега го изживяваше.
- Точно така, сега ще го изживееш – каза сборът от писатели.
- И ще го помня ли като се върна?
- Не знам, това си е твой проблем.
- Мамка му!
Огледа се и смътно забеляза да се проектират на фона на златистия
бе граунд фигури, които започнаха да се конкретизират. Някои от тях му
бяха познати. Това бяха фигури на негови приятели – Киро, Косьо,
Краси, Емер. После добрите му шефове се появиха с кресчендов звук.
“Като на елементарен клип” – си помисли и те се разпаднаха.
На тяхно място започнаха да се появяват не съвсем приятните му
познати. Някои потъмняваха достатъчно, за да ги припознае като
врагове. Някои го мразеха. “Не може да бъде! Аз никого не мразя.” –
Притеснено се заоглежда.
- Нужни са ти и мразещи, – каза суперписателят – нужни са ти различия.
- За какво?
- За това!
Пространството започна да се изкривява. Златистият му цвят
потъмня. Отново се появи кичозната колесница с многолицевата жена.
Тя препускаше по хоризонта и бавно се уголемяваше. Когато се
приближи достатъчно, започна да се изкривява във спирална форма и
заприлича на торнадо. Всички образи на приятели и неприятели,
засмукани от него се отправиха към центъра му.
- Какво става? – Попита Михал.
- Това е началото.

74
- На какво?
- Слушай и гледай, доценте! – Гласът беше станал сух от сериозност. –
Всички тези образи, които познаваш са персонажите на твоя писател.
Всички които не познаваш са персонажи на други писатели. Всички вие
създавате моята същност. Сега ти си аз. Сега ти си всички.
- Аз? Защо аз?.
- Не се мисли за уникален. Всеки може да е на твое място. Просто това
е визия, в която ти си аз. Твоята същност е обединила общата мисъл.
Това не е феномен. Това е вечност. Опитвам се да ти покажа една от
алтернативните възможности. Опитай се да я изживееш, както трябва.

Михал се вторачи в странната визия пред него. Торнадото беше

пораснало толкова, че поглъщаше вече и самото слънце.
Пространството се нагъваше пред очите му и се стопяваше в центъра на
тъмнината. Почувства се привлечен към този център и без съпротива се
отдаде. Полетя. Гмурна се в мрака и спря да съществува.

Страните процеси в него го накараха да се осъзнае. Помнеше

всичко. Беше в центъра на абсолютен мрак. Усещането за център
идваше от ограниченото пространство на мрака. То имаше граници.
Беше вътре в едно свито слънце. Мерните единици на миналото още
бяха валидни за него. Евентуалният диаметър на това пространство
трябваше да е само няколко километра. Съзнанието му пазеше
информация за естеството на черните дупки. Неговото родно слънце се
бе превърнало в такава. Той беше вътре в тази дупка.
Но какво беше? Чувстваше се като Михал – доцента, но
същевременно беше и всички други. Страните процеси, които се
зараждаха в него бяха плод на едно движение. Нещо се делеше. Нещо
се обособяваше. Едни срещу други. Мразещи и обичащи. Но къде бяха
неговите момичета? Чакаше отговора на писателя, но той не дойде.
Беше оставен сам на себе си. Ще трябва да го намери сам. Намери го.
Момичетата се бяха превърнали в тази нова вселена. Те бяха
Утробата. А той и всички други бяха Творецът. Той беше вътре в тази
утроба и трябваше да твори. Вътре в него процесите продължаваха.
Започна да усеща нарастването на напрежението. Неговите същности се
групираха на крайни противоположности. Изостряха се отношенията
между тях. Наближаваше взривоопасният момент. Дойде.

Илюстрация – клипа на изначалния взрив, светлинните линии и

спиновете

Двете вече пречистени до абсолютност крайности се сблъскаха и

анихилираха.

Взрив. Светлина.

Пространството се изпълни с нея. Милиарди светлинни линийки се

отправиха на безкраен път от центъра на взрива към всички точки на
новата вселена.

75
 Новият Михаил се огледа и усети безкрайността на този затворен
свят. Изпита върховна емоция от предстоящото творчество. Чисто
рефлекторно от него се изтръгна израза:

“Мамка му!”
“Не, е,е,е”, Хи, хи, хи” - разкрещяха се същностите му – “Какво
направи бе, идиот!”

Първите срички на словото – “мам”, “ка” и “му”- полетяха в

пространството и се сляха с най близките светлинни лъча. Те
просветнаха с новите си качества и се оцветиха. Цветовете натежаха в
правилостта на тяхната траектория и тя се изкриви. Завъртяха се в
прекрасен спинарен танц и създадоха първата стабилна композиция.

Новият свят беше роден.

Творецът Михаил, след първоначалния стрес от гафа, започна да се

смее. Не се смееше на себе си, а на бъдещите търсачи на правилността.
Представяше си, как плеада учени ще си блъскат главите в усилието да
открият смисъла на посланието на първото слово.
“Така им се пада” – помисли си той и отвори очи.

ГЛАВА -2

Доцентът отвори очи и се огледа. Шокът от прехода беше голям.

Трябваше му малко време да осъзнае къде се намира. Стоеше с
кръстосани крака на дивана в кухнята, а борът над него тихо
поскърцваше. Жена му, явно току що станала от сън, потропваше на
горния етаж. Надигна се бавно на отеклите му от идиотската поза крака
и закуцука към бокса. Трябваше да направи кафето.
- Сега доволен ли си? – Гласът на писателя, прокънтял в главата му го
стресна.
- Айде стига, сега по всяко време ли ще си приказваме? – Михал беше
наистина раздразнен.
- Това е специален случай. Не се ядосвай. Нямаме време, жена ти идва.
Трябва само да ти кажа нещо важно.
- Добре, но утре ако съм в Карлуково няма да съм ви полезен.
- Ти днес придоби нещо много голямо. Заслужи го. Издържа изпита.
- Ама това изпит ли беше?
- Да, и придоби като награда последната буква, която ти липсваше.
- Коя? – Михал беше озадачен.
- “И”. Тя ти липсваше, за да си истински творец. От днес вече не си
Михал, а Михаил. Честито.

76
 Гласът на писателя изчезна с влизането на жена му. Пиха кафе.
Гледаха Коритаров. После тръгна за университета.
Когато паркира на паркинга, той го поля с енергия и изчисти всички
лошотии. После хлътна във входа, където го посрещна хубавата
ключарка. Тя го целуна по бузата.

Михаил се изчерви.

КРАЙ

77