Българската мафия, както я видях

© Анна Заркова, автор

© Никола Кицевски, предговор
© Маргарита Дончева, художник на корицата
Издателска къща „Авлига“, 2018

https://4eti.me

ISBN 978-619-7245-16-5

2
 Съдържание
Анотация.......................................................................................................4
Заркова срещу Форсайт (Никола Кицевски)..............................................5
Глава първа. Бомбата в „Труд“.................................................................8
Глава втора. Неразкритите убийства.....................................................36
Глава трета Кратуните и главанаците...................................................49
Глава четвърта. Някои особености на криминалния бизнес..................62
Глава пета. Борческата империя..............................................................70
Глава шеста. Киселина в очите.................................................................85
Глава седма. Правосъдие ли?..................................................................109
Глава осма. Реформата и нейните герои..............................................122
Глава девета. Кръв в задкулисието........................................................169
Глава десета. Мутрите, магистратите и още нещо...........................201
Глава единадесета. Ловът на октоподите...........................................243
Глава дванайсета. Ало, контрабандата!...............................................280
Глава тринайсета. Криминалният поминък...........................................315
Глава четиринайсета. Цветни къщички за престъпността...............342
Глава петнайсета. Записки за разни патила..........................................369
Благодаря..................................................................................................392

3
 Анотация
Книгата представлява ретроспекция на случващото се в правораздавателната система
на страната през последните 30 години до наши дни. Тази ретроспекция се основава на
събирания в продължение на десетилетия материал от журналистката, на нейни
предишни книги публикации, както и на други публични източници по големите
криминални случаи в страната.
В книгата говорят прокурори, съдии, народни представители, „сиви кардинали“,
обикновени хора и... престъпници. Изводите остават за читателя, но ако трябва да се
обобщи с една дума натрупания публицистичен матирал в книгата, то тази дума би била
„безнаказаност“. Безнаказаност за извършени престъпления, независимо дали са
класически криминални престъпления, каквото е покушението и срещу самата Заркова,
или престъпления на „белите якички“, ощетили и ощетяващи милиони българи през
годините.
Съвременните българи са свидетели на описваното в „Българската мафия, каквато я
видях“. Историята обаче бързо се забравя от всички нас, новите криминални случаи се
трупат и захлупват предишните. Достойнството на тази книга е, че припомня всичко
случило се и неусетно свързва хора и събития помежду им. Спойката, която през
десетилетията, се е случила между криминалния свят и този на белите якички, Анна
Заркова нарича „мафия“. Мафията, така, както тя е видяла през погледа на журналиста .

Анна Заркова е дългогодишен разследващ

журналист, отговорен редактор и
коментатор във в. „Труд”. Избирана е за
журналист на годината на изданието за 1992,
1993 и 1997 г. Удостоена е с наградата
„Кристален орел“ на Международния съюз
на журналистите със седалище Ню Йорк
(1998), както и с приза „Първенец в
професията“ на международната асоциация
на жените журналистки със седалище
Вашингтон (1999). Тя е главен секретар и
член на Управителния съвет на Съюза на
българските журналисти (2020–2024).
Анна Заркова беше залята със сярна киселина на 11 май 1998 година на автобусна
спирка в столицата.
Автор е на трилогията „Големите убийства“ и на книгите „Изгаряне“, „От
Вапцаров до Живков и останалите“, „Българската мафия, както я видях“, „Главните
прокурори“ и „Свободни в словото“. Носителка е на „Орел“ – Голямата награда за кураж
на Международния съюз на журналистите (Вашингтон), и на „Златно перо” (СБЖ,
София).

4
Тя е майка на служебния министър на правосъдието Крум Зарков.

5
 Заркова срещу Форсайт
(Никола Кицевски)
Октомври 1996-А.
От година и нещо съм управител на Книгоиздателска къща „Труд“. В
издателския занаят най-важното е да уцелиш точното заглавие, да разбереш
какво искат читателите.
Във Франкфурт съм, на Международния панаир на книгата. Световно
стълпотворение. Няколко огромни палати, всяка на по два етажа. Гмеж.
Автори, книги, народ. Павилионите на големите световни издателства са с
размерите на тогава опразващите се столични супермаркети. Плакатите на
хитовите им заглавия са колкото улични билбордове. Един от най-големите е
за новата книга на Фредерик Форсайт (вече съм забравил коя). Още от София
съм се наточил да се върна с договор за тая книга. Ако може, и за всички
други заглавия от автора на „Денят на чакала“.
За разлика от софийските книжни панаири, където хората отиват, за да
видят всичко накуп, да разлистят любимите книги и да си купят с отстъпка,
Франкфуртският панаир не е за хората. Той е за издателите и за агентите на
авторски права. Там се затварят сделки за заглавия, за които се е преговаряло
с месеци по-рано; пие се по чаша вино за сключени много преди панаира
договори или пък се започват нови познанства и преговори... Срещите са
уговорени предварително, графиците са разписани по минути.
Нахалствам за среща с агента на Форсайт. По чудо ще ми отдели няколко
минути на следващата сутрин.
Подавам визитна картичка. Представям издателството, което не му говори
нищо. Минавам направо – искаме да закупим правата на новата книга на
Форсайт.
– Имаме представител в България, редно е да потърсите него.
– Знам.
– Форсайт има издател в България.
И това знам.
Но тази книга я искаме. И сме готови да предложим аванс от 5000 долара.
По усмивката на човека отсреща разбирам, че му губя времето.
Тогава обичайните аванси за авторски права бяха между 500 и 1000 долара.
5000 бяха огромна, непостижима сума – особено като се има предвид, че
благодарение на правителството на Жан Виденов доларът вече хвърчеше и

6
след по-малко от три месеца средната месечна заплата у нас щеше да падне
под 20 долара, пенсията – на около 5.
Вече виждах как се прибирам в София без нито един закупен бестселър. А
издателство без бестселъри е обречено.
След няма и час една новина от София ме смразява.
Разстрелян е Андрей Луканов.
Научавам подробностите една по една. Още няма WiFi интернет, но
джиесемите са се появили. Макар и не масово.
На другата сутрин вече знам. Бестселърът на „Труд“ ще се нарича
„Големите убийства – от Крушата до Луканов“. И ще го напише Ани Заркова.
Първото издание, готово след броени седмици, е тънка книжка.
Следващите набъбват. От заглавието отпада „от Крушата до Луканов“ –
навървят се нови и нови имена.
Книгите на Ани Заркова бият по тираж у нас романите на Фредерик
Форсайт.
Може би защото всичко, което разказва Фредерик Форсайт, е продукт на
авторова фантазия, изглеждащ като самата действителност. А всичко, което
описва Ани Заркова, е самата действителност, звучаща като плод на черно
писателско въображение.

Никола Кицевски

7
 В тази книга няма нищо измислено.
Това са истините, които не знам,
и тия, които имат обратна страна,
която също не е лъжа.
Прости ми, читателю, за премълчаното
и за неназованите имена!

8
 Глава първа.
Бомбата в „Труд“
Слава богу, вече се развиделява. Тази нощ сънят е бил при мен за малко, колкото да
остави една тъпа болка в главата ми. С нея ще трябва да почна деня. Навличам чифт
стари дънки, скъсани на коляното. И днес, разбира се, няма да ходя на работа. Преди два
месеца подадох оставка. Откакто се помня, съм репортерка – вестникарка, но сега си
търся нов занаят. Причината е, че от стария напоследък ме хваща срам. Мисля да отворя
малка книжарница. Имам довечера среща във връзка с това. Трудна среща. Някъде четох,
че някой бил казал, че парите са най-важното нещо в света. Не съм съгласна с него, но
признавам, че в моя случай в момента е прав.
Включвам телевизора. Още е рано и повтарят новините с вчерашна дата.
В кадър е видеозапис от циганска махала: група полицаи бягат, а след тях летят
бутилки и камъни. Отишли били там да прекратят оглушителна музика по сигнал, но
пияната тълпа им надделяла.
Друга новина: пак затворник избягал. По-рано други двама напуснаха Централния
софийски затвор през главния вход – и то така, сякаш си излизат от лоби бар. Въоръжени
бяха с пистолет и нож и заснети от камера, която показа как група надзиратели
неподвижно зяпат след тях, една чистачка ги погва с метлата, обаче не ги настига и те
изчезват в далечината... По тоя повод главният прокурор съобщава, че не трима-четирима
само, а 925 осъдени на лишаване от свобода се издирват със заповеди за арест, защото по
килиите ги няма.
Трета новина: една баба плаче – хвърлила от терасата 2500 лева на телефонен
измамник.
Водещата на предаването обобщава: вотът на недоверие за правителството заради
безредието и престъпността се провали вчера очаквано.
Вътрешният министър е поканен за коментар.
„Рейтингът на МВР – заявява той в речитатив – е по-висок сега, отколкото е бил,
когато са били на власт предишните. Мотивите за вота на недоверие са свободни
съчинения на опозицията.“ А за бегълците от правосъдието какво мисли? Тук отново е
категоричен: „Ние действаме, а не мислим. Бягствата от затворите са единични“.
Депутат от управляващата партия, смятан за водещ експерт по сигурността, също дава
интервю. Сам се пита и си отговаря: „Защо телефонните измами продължават? Защото
вървят по инерция и не може да се спрат“. Едно момиче държи микрофон пред устата му.
Не реагира на смешката, която, без да иска, е казал. Не се усмихва. Кима с разбиране. И
подава микрофона на друг депутат, който е от коалицията на преждеговорившия. Той
потвърждава, че са виновни предишните – кара го направо, без заобикалки: „Сега за
първи път в историята на България е гарантирана сто процента сигурността на
гражданите!“. Репортерката не реагира и на това. Дали го е чула? Един господ знае. Но
със сигурност е наясно, горката, че колегите ѝ с бързите реакции ги свалят незабавно от
екран.
Затварям телевизора. Докъде я докарахме!

9
 Компютърът ми е угаснал, поставен накриво на нощното шкафче. Натискам клавиш и
на светналия монитор изскача фейсбук. С него е по-весело. Гледам – не само аз, а и една
моя приятелка, Галина Накова, е чула министъра какви ги говори и е постнала въпрос:
„Как така са единични бягствата от затворите, като затворниците бягат по двойки?“.
Весело си живеем, няма спор.
Приготвям си едно кафе за закуска и сядам на дивана с компютъра.
Фейсбукът ме пита: Анна, за какво си мислите?
Няма да му кажа, но си мисля защо не седна да напиша една книга? Имам за това
около три причини. Първата е, че не знам какво да правя, освен да пиша. Втората е, че не
съм успяла да разкажа много от нещата, които като разследващ журналист съм узнала.
Третата... ще я обмисля по-нататък. Но пък вече съм съчинила заглавие: „Записки около
българската мафия“. Банално е и е откраднато от „Записките“ на Захарий Стоянов. Но
после ще го променя. Важното е да започна с писането, преди да съм се отказала.

Не помня кога за пръв чух думата „мафия“. Спомням си, че отначало не я разбрах, а
после прочетох „Кръстника“ на Марио Пузо и реших, че мафията – това е нещо
измислено, нещо толкова гадно, непредвидимо и страховито, а същевременно бляскаво,
ритуално и йерархично, че няма как да го има на живо. През 1997 година бях вече щатен
криминален репортер на „Труд“ и пишех всеки ден за кражби и грабежи, за проституция,
за строителни афери и незаконен хазарт, за рекет и корупция, за трафик на жени и
наркотици. Правех постоянно дописки за убийства, гледах трупове отблизо, интервюирах
измамени и пребити, но пак не ми се вярваше, че има мафия и в България – че и у нас
големите злодеи действат в организации, подобни на държавните: отгоре някой Главен –
капо ди тути капи, който няма равен по важност, по-надолу ресорни босове, генерали и
лейтенанти, командващи същински бандитски армии, а отделно политици, охранители,
счетоводители и адвокати с ведомости за заплати, с наказателни бригади и „чистачи“ на
хонорар.
Години трябваше да минат след това – да видя как престъпните организации стават
легални, как босовете им се настаняват в частни офиси или държавни канцеларии, как си
правят отдели за връзки с обществеността и как от там ми звънят, за да уреждат
интервюта с магистрати, министри и полицейски началници, – за да разбера, че
българската мафия е нещо реално. И ако някой на пръв поглед не я забелязва, то е,
защото организираната престъпност у нас стана част от личния живот на хората и
държавните дела, намесвайки се в тях чрез подкупи, обири на банки, изкуствени фалити,
контрабанда, разстрели, взривове, похищения на медии, терор над журналисти и други
безобразия. Нещо повече – чрез корупцията – вездесъщата корупция с българска марка! –
организирана престъпност се сля постепенно с държавата в уникална хомогенна смес,
подобна на киселинен дъжд или на вино с цианкалий.
Усетих с кожата си тази адска смес в една съботна вечер, през първите дни от 1998
година, на 17 януари. Има-няма четири месеца след това тя щеше да ме изгори така, че
животът ми да спре, преди да успее да продължи по-нататък.
– К’во правиш? Идвай в редакцията! Пращам ти кола!
Беше Ники Стефанов, заместникът на главния редактор, ресорен на криминалния
отдел, за който аз отговарях.

10
 Това „к’во правиш“ е според него израз на възпитание. А според мен е израз, който не
си струва труда. Какво може да прави човек в дванайсет часа вечерта?
Отметнах одеялото, с което дремех пред телевизора, станах и затворих вратата към
детската стая, където спяха Крум и Катето. Попитах тихо, да не ги събудя:
– Какво е станало, Ники?
– Бомба в „Труд“!
– Каква бомба? – опитах да уточня.
Знаех, че Ники обича да преувеличава и го прави с почти всяка криминална новина.
Пращаше ни да тичаме за щяло и не щяло по анонимни сигнали или щом гъкне някой по
радиостанцията, включена на полицейска честота, с която разполагахме нелегално.
Самият той работеше по двайсет часа дневно или поне изглеждаше така. Кога почиваше,
нямах представа.
– Бомба бе, Ани! Взривиха ни!... Взривиха ни бе, без майтап! Нас!
По онова време взривовете не бяха рядкост. Също както и уличните разстрели, макар
че техният пик бе предстоящ. За три години, от убийството на бореца Стефан
Мирославов – Крушата до разстрела на бившия министър-председател Андрей Луканов,
снимахме и описахме двайсетина знакови трупа – на Герман Винокуров, Деян Добрев,
доцент Цветан Цветанов, Емил Кирилов – Крокодила, Жоро Италианеца, Цветан Илиев –
Барото, Васил Илиев, Кимбата, Картофа и Богата, двама сарафи от чейнчбюро „Форес“,
трима полицаи от „Люлин“...
Ама чак пък да гръмнат „Труд“!
– Жертви има ли?
– Няма. Дежурният екип си тръгна десет минути по-рано.
Усетих, че краката ми леко се подкосяват. Нахлузих дънките и грабнах чантата, сетих
се, че касетофонът ми остана в редакцията, върнах се да взема резервния – имах два, а в
движение си сресах косата.
Мъжът ми се обади от дивана:
– Къде хукна пак? Кое време е, децата заспаха.
– Бомба в „Труд“, ще видя какво става!
– Мамка му! Да те закарам ли?
– Недей, Ники праща служебна кола.
Видях, че нисанът спира пред входа на нашия блок в квартал „Младост“, но чух и
сънения глас на Катя, която се показа на вратата по бархетна нощничка, с боси крака.
– Мамо! Мамо, защо излъга, че няма да ходиш в неделя на работа? Мен батко ми каза,
че ме лъжеш, за да заспя.
– Ще се върна скоро, миличка – направих три крачки назад и избърсах сълзичката ѝ,
преди да капне.
– Стига, Кате! Дръж се мъжки, ще те науча да стреляш с капси!
Това е баткото, сънен и по пижама. Хвана сестра си за ръка и я дръпна към спалнята, а
аз се измъкнах навън, като крадла.
Шофьорът Стойко ми отвори предната врата. С него бяхме станали близки приятели,
той ме возеше до местопрестъпленията с мерак и вместо да ме чака в колата, както
другите шофьори на редакцията правеха, слизаше и събираше с мен информация –
разпитваше гангстери, минувачи.

11
 И сега ме осведоми за ситуацията.
– Ще те върна сигурно чак утре вечерта. Палтото ти е тънко, нямаш ли шал?... Бомбата
е изровила страхотна дупка, рекламният ни офис е съсипан, ченгета са блокирали цялата
улица, на хората наблизо прозорците им са счупени, псуват ни, като ни видят...
Стигнахме от „Младост“ до „Дондуков“ 52 за двайсетина минути. По пътя научих, че
взривът е избухнал около час преди полунощ – малко след единайсет. Слава богу, беше
събота, репортерите от вестник „Нощен Труд“ почиват през уикенда, а тия от „Дневен
Труд“ се били изнесли по-рано вкупом.
Тъмно беше, но видях полицейските ленти. Събралото се множество ми пречеше да
разгледам разрушенията. В тълпата мернах Кирил Радев, шефа на Националната служба
за борба с организираната престъпност – НСБОП, както я наричахме накратко, която
беше хит тогава. Той беше още полковник, но скоро щеше да бъде повишен в генерал, а
после да бъде изгонен и да разкаже как премиерът Костов – гол и горд като римски
император, привиквал и него, и другите генерали да му докладват униформени в сауната.
Стойко ми помогна с лакти да се добера до Радев.
– Най-малко четиристотин грама тротил. Задействан по електрически способ – каза
полковникът, щом ме видя.
Беше цивилен, по сако, и то разкопчано. До него мъж в дебел балтон духаше на шепите
си пара:
– МВР да ми плати, господин Радев! В апартамента ми здраво стъкло не остана, а
вънка, както виждате, е минус пет градуса. Какво съм виновен аз или жена ми, че живеем
до редакция!
Огледах се наоколо – вярно, сринати бяха прозорците на околните сгради от първия до
петия етаж. Зад разкъсаната щора на партера на „Труд“ ясно се виждаше, че ударната
върна е съсипала всички компютри.
– Това не е обикновен криминален акт и ние сме мобилизирали цялото министерство!
Познах гласа на Бонев, министъра на вътрешните работи. По-рано беше главен
секретар и бе прочут като „най-младия генерал“ – говореше се много за тоя млад,
напорист генерал, когото Костов първо натовари със задачата да „отвоюва държавата от
мафията“, а после го смени изненадващо с един адвокат.
– Богомил Бонев беше цивилизационният първообраз на Бойко Борисов и беше
първият народен любимец – ще ми каже години по-късно доайенът на криминалните
психолози професор Бойко Ганчевски с усмивка, зад която не може да скрие
огорчението, че политиците преждевременно го пенсионират, за да отворят място за
друг.
В онази януарска вечер министър Бонев вървеше с едри крачки към разбитата от
взривното устройство будка за вестници, до която бях застанала, а репортерът на „Нощен
труд“ Димитър Статков го следваше с касетофона в ръка. И Бонев беше само по костюм –
с бяла риза и вратовръзка, както беше слязъл от служебната кола. Модата на кожените
шлифери в МВР още не беше дошла, щеше да дойде по времето, наречено царско, с
назначаването на бодигарда на Негово величество Симеон Сакскобургготски за главен
секретар.

12
 – Този взрив е знак, че за първи път криминалната държава се опитва да запуши устата
на журналистиката. Взривът е пример как криминални структури се опитват да налагат
цензура у нас – говореше Бонев на запис.
Биваше го да говори, бива го и досега (2018). По онова време – в края на ХХ век,
свободата на словото беше на почит у нас. Щеше да изтече много вода и тиня в бурната
река на българската демокрация, преди да станат актуални безсловесните журналисти и
управляващи. От годините, в които Бонев управляваше МВР, останаха крилати фрази –
за „борците, които обличат костюми“ и стават „добре облечени бизнесмени“ с връзки във
властта, за „недосегаемите бандити“ и „институциите, които не могат да контролират
себе си, а са опекуни на законността“... Според всички социолози навремето си министър
Бонев беше фаворит на общественото мнение и рекламно лице на кабинета. Жилеше
необяснимото богатство с операции под кодовото име „Комар“, забраняваше лимузините
с тъмни стъкла, отнемаше лицензите на силовите групировки, които лепяха стикери по
стъклата на колите и дюкяните, рекетираха и всяваха страх. Журналистите бяха на негова
страна в острите му спорове с главния прокурор Иван Татарчев, които пълнеха
вестникарските страници. Двамата спореха заради арестите без доказателства за вина и
криминалните авторитети, пускани под парична гаранция. Ержан Рашид – Роко и Боян
Петракиев – Барона бяха най-често спрягани, докато влизаха и излизаха от следствените
изолатори. Роко, известен още като Кърджалийския велможа, беше разследван за
производство на фалшиви долари и беше чуван да вика по време на гуляи: „В Кърджали
аз съм и кметът, и полицаят, и прокурорът, и съдията!“. Барона му съперничеше в
криминалната слава – побойник, бонвиван, забогатял за кратко от нарушения на
югоембаргото, периодично задържан и освобождаван, за да си лекува зъбите, пострадали
от юмрук на полицейски командос.
– Съжалявам за станалото – обърна се и към мен Богомил Бонев, след като Статков
изключи касетофона. Той беше на „ти“ с доста журналисти от кримиресора. Знаех, че е
вечерял наскоро с главния ми редактор Тошо Тошев.
– Припомни си, Ани, какво сте писали в последните дни – заръча ми, прескочи пъргаво
развалините и влезе в сградата при оперативно-следствената група.
– Мушкай се след него, не се мотай тук! Вътре са ченгетата, правели експертизи.
Ники Стефанов се беше появил зад гърба ми отнякъде и поемаше командването, както
си знае. Скоро щях да науча, че тази вечер той изчакал да излезе от печатницата
утрешният вестник и както обикновено, си тръгнал последен. Ако случайността го беше
задържала още пет минути в кабинета му, вдругиден щяхме да ходим на погребението
му...
Ники мина по-напред от всички зяпачи, смигна ми, хвана ме за ръка и повдигна с
показалеца си нагоре пред мен жълтата ограничителна лента. Огледах се бързо, изчаках
Кирил Радев да се обърне с гръб, наведох се и се пъхнах под нея.
– Госпожо, тук за граждани е забранено! – един цивилен полицай се приближи веднага
към мен, но аз вече чуках по рамото друг, мой познат оперативен работник от
Столичната дирекция.
– Госпожата ще бъде поемно лице – реагира той незабавно, обаче ме скастри: – Писна
ми от теб... не видя ли, тук е шефът!

13
 – Нека журналистката да наблюдава отблизо, няма да пречи, ще помага като поемно
лице!
Разпознах гласа на Кирил Радев в решителната подкрепа. И друг път ми беше правило
впечатление, че изглежда разсеян, но очите му гледат на четири. Дребен е на ръст, но
само външно – нещо, което щеше да се разбере в най-близко бъдеще, когато други
генерали дребосъци щяха да започнат да се пъчат, да доносничат на чужди служби, да
подслушват за партийни нужди, да асистират на политическата корупция и да
клюкарстват по телевизиите.

Ролята на поемно лице е досадна и отнема време, но е възможност за журналиста да

влезе зад полицейските заграждения и да разгледа местопрестъплението, изпреварвайки
конкуренцията. Разбрах го за първи път, когато убиха Андрей Луканов. Тогава един
следовател, с когото се бях сприятелила по работа, ме извади от тълпата репортери и ме
строи сред тримата свидетели, без чиито подписи е невалиден протоколът за уликите,
намерени в първоначалните следствени действия. Аз отказах да остана при тях, защото
бързах да се върна в редакцията, и още съжалявам за това. Ако бях останала, може би
щях да разбера как така пистолетът, с който беше застрелян четиресетият премиер на
България, е намерен цели три седмици след това и кой допуска водоноска на лобното му
място – водоноска, която измива кръвта, а с нея и всички следи от митичния килър
клошар.
Но в случая с бомбата в „Труд“ аз не бързах – нощно време беше и нямаше как да ме
изпреварят от другите вестници. Застанах близо до дежурния от следствието и се
заслушах в разпитите на свидетелите.
– Около единайсет часа излязох да разместя знаците на служебния паркинг – обясни
един от пазачите. – Един шофьор от нашите ме извика откъм гаража да му помогна да
отвори вратата, аз тръгнах към него и чух силен трясък. Гръмна на десетина метра зад
мен! За малко щеше да ме направи на парчета!
Следователят записа с пишеща машина думите на човека, после взе ацетонови проби
от пръстите на ръцете му, за да покажат пипал ли е взрив, или не. Търпеливо събра в
найлонови пликчета разни парцалчета, парче от пластмаса, късче от кабел, бетоново
блокче, части от батерия и малка смачкана пружинка. Попитах го:
– Бомбата била ли е с часовников механизъм?
Замълча си, но около три минути по-късно реши да ми отговори все пак:
– Устройството е трябвало да се задейства в точен час. Струва ми се, че не са били
изключени жертви по план.

В деня след атентата – 18 януари, в осем часа, куриерката Пепа изсипа на бюрото ми
куп телеграми. И тогава, както и сега сутрешният преглед на редакционната поща в
„Труд“ е задължение за завеждащ отделите – неприятно задължение, когато гониш
график и бързаш да реагираш на събитията, които текат.
Отворих с въздишка първата телеграма.
И през ум не ми минаваше тогава, че с годините редакционната поща ще почне да
оредява и през 2017-а ежедневната кореспонденция на моя вестник ще се състои от
десетината други, за които сме абонирани, и едно-две писма – за режийните ни от

14
енергото и топлофикацията, от някой затворник или от някой читател, който е болен и
проси пари за операция. Знаем си: интернет смали тиражите и оттам – влиянието на
печата, но има и друго, което е първо по значение – цензурата и автоцензурата, възприета
от издателите поради корпоративни или лични интереси, ни е лишила от читателското
доверие. Не е голямо утешение, че това се отнася за цялата българска преса, оцеляла в
немотията през последното десетилетие.
Но на онзи 18 януари пощата ни е богата. Отварям плик с послание от Стефан Цанев:
„Прави ви чест – пише по повод на атентата поетът. – Улучили сте някого в тъмното
сърце. Колкото и да е страшно, това е знак на безсилие. Когато гузните нямат други
доводи срещу истината, те започват да гърмят. Пожелавам ви храброст!“
Има телеграма и от професор Тончо Жечев:
„В България има могъщи заинтересовани сили, които искат да я превърнат от държава
в територия, където да се разпореждат бандити. Фактът, че посягат на редакция, говори
как се разширяват апетитите на тези хора, които имат интерес да ни държат в
политическо напрежение. Защо точно „Труд“? Защото вълната от престъпления намира
най-сериозния отпор в печата. За престъпниците от всякакъв род този отпор създава
проблеми, формира срещу тях обществено настроение. „Труд“ е от водещите в това
отношение.“
И художникът Светлин Русев ни пише:
„Това, че един вестник може да бъде обект на терористичен акт, означава, че някой
някъде се страхува от словото. А както е известно – страхът у нас винаги е раждал
насилие. Днес няма жертви. А утре?!“

Телефонът звънва точно когато сортирам писмата, за да предложа някои за

публикация. Вдигам – Севдалина Вълковска, кореспондентката ни в Търново,
уплашена – позвънил ѝ току-що непознат и ѝ казал:
– Взривът в София е само началото. От утре почват да гърмят канторите на „Труд“ в
страната!
Набирам служебния номер на Кирил Радев. Вдига секретарката – „Момент да видя
дали е зает“ – и пуска нежна класическа музика в слушалката. Минута-две тя стърже по
нервите ми като игла по пластмаса... Защото Тошо Тошев преди малко е надникнал през
вратата и ми е казал, че ме чака за доклад.
– Здрасти, какво има, Ани?
Слава богу, че Радев не обича да важничи. Това определено го отличава от следващите
шефове на НСБОП, които с едно-единствено изключение – генерал Румен Миланов, се
сменяха един след друг – от важен по-важен – и колкото по-малко важаха, по-важни
бяха.
– Дошла е заплаха за нови бомби пред „Труд“, господин Радев!
Той не изглежда изненадан.
– Е, да. И още маниаци ще ви се обаждат, за да прочетат за себе си във вестника след
това. Което не изключва между тях да има и истински атентатори. Не се плашете, следим
процеса, имаме данни за извършителите на престъплението.
– Ще ги хванете ли?
– Звънни ми утре сутринта.

15
 Хуквам веднага към кабинета на главния. Представям си заглавието: „Арестуват
атентаторите утре заран!“.
Ядец. Тошев има вече подобна информация. Министърът му е звънял и препоръчал да
си траем, преди арестите да станат факт.

Ето ги арестите – четири таман, – шест дни след този вторник, в който ги чакахме.
Получавам информацията първа – от Радев, но келфайда – наредили му да я даде на
всички журналисти в един часа по обед. Яд ме е – на планьорка утре пак ще отнесем
калая – и аз, и Сашо Ботев, и Цветан Гемишев, и Светла Йорданова, и Диана Петрова, и
стажантката ни даже, че сме шестима в отдел „Криминален“, а в другите вестници пише
същото като в нашия.
Четирима са изправени с лица към стената в коридора на НСБОП, на партерния първи
етаж, ръцете им са вързани с белезници отзад – трима мъже и една жена. Научаваме
имената им – Недялко Кръстев, Валентина Иванова, Йончо Янков и Даниел Котларов.
Фоторепортерът Емил Байданов се върти около тях и пита, за разлика от колегите му,
които си траят:
– Не може ли бе, господин полковник, да им снимаме и физиономиите, а? Или в
профил поне бе, мама му стара?
„Полковникът“, който е цивилен и е майор, доколкото знам, си мълчи и гледа
неодобрително камерите, но познава отдавна Байданов и му отговаря:
– Не така грубо с езика, тук има и нежно създание.
В по-късния следобед Радев щеше ми разкаже, че Валентина стискала плюшено зайче,
докато я водели под стража.
Играчката лежеше на бюрото на началника на сектор „Вътрешен тероризъм“
подполковник Борил Кацаров. Обичайно той странеше от журналистите, но беше
отзивчив към тия, които са му препоръчани от вътрешния министър. На доверено лице от
правилно пишещите, по поръка на един от следващите министри, той щеше издиктува
сензационни дописки и цели книги, посветени на полицейския героизъм. Но това след
години. А тогава, когато показва четиримата бомбаджии и на мен, и на другите
вестникари, Кацаров изглежда преуморен, но и радостен от свършената работа. Разбира
се, той няма как да знае, че след месец-два ще стане обвиняем за побой и сексуален
тормоз над арестантите.
Даже и „сексуален“!
Йончо, Даниел, Недялко и бившето му гадже Валя не изглеждат изтезавани, докато
позират с гръб към обективите, прави. Девойката изглежда като шестокласничка,
извадена от час по физкултура. Вярно, че лицето ѝ не се вижда, както и лицата на
другите, но краката им определено ги държат, а по ръцете им, вързани с белезници отзад,
синини и драскотини не се забелязват. Съобщава се, че са заловени в квартира в
софийския квартал „Стрелбище“ и са направили пълни самопризнания при десетчасови
непрекъснати разпити.
Кирил Радев разпитвал лично Недялко в кабинета си през нощта след ареста. С пълен
запис на тоя разпит се снабдих след известно време, когато Военната прокуратура,
сезирана от адвокатите на задържаните, обвини антимафиотите начело с Кацаров, че са
изтръгнали със сила показанията им.

16
 Записът е с добро качество.
Радев:
– Познаваш ме, предполагам.
Недялко:
– Да, знам ви.
– Имам към теб такава молба: да ми разкажеш всичко, което е станало. Искам ясно и
точно да говориш. Кой ти даде поръчката, защо я даде, как и защо беше приета. Твоят
разказ ще бъде оценка за твоето отношение към нещата. С това в момента си градиш и
бъдещето, което, предполагам, не ти е безразлично.
– Ясно. Само да си поема малко въздух, защото… ми е нервно.
– Спокойно, искаш ли кафе, чаша вода?
– Дай едно кафе само.
– Едно кафе, добре. Поеми си въздух, колкото е необходимо.
Следва пауза в разпита. Чуват се звуци, които подсказват, че се сервира кафе в
чинийка с порцеланова чаша.
Недялко:
– По принцип за това нещо Йончо ми каза няколко дни след Нова година.
Радев:
– За кое ти каза?
– За взрива. Той ми каза конкретно – искаш ли да изкараме хиляда долара? Викам си –
хиляда долара не са малко пари. И му викам на него: за к’ва работа става дума, за кой
човек става дума? Вика ми той: за един човек много силен, от Пловдив... А Йончо от
време на време преди това отиваше сутринта до Пловдив и вечерта се връщаше с пари,
по двеста долара носеше... Не знаех къде ходеше, но като идваше от Пловдив, винаги
имаше пари. След два дни го попитах – какво трябва да свършим за тия хиляда долара?
– И той какво ти каза?
– Вика: ша ти кажа утре сутринта за какво става дума. Сутринта замина, вечерта се
върна с хиляда долара и вика: трябва да сложим една бомба пред вестник „Труд“. Викам:
ти луд ли си, малоумен ли си?! Ако не го направим к’во ша стане? Вика: просто нема
начин. След това донесе бомбата. Отиде пак до Пловдив, от там я взе и я донесе.
– Бомбата готова ли беше, или вие я направихте?
– Готова беше. Кръгла кутия, облицована с тиксо. Отпред от едната страна имаше
парче лепенка, с дупка. Имаше черен часовник, механичен, с батерии. Като разчоплих,
видях, че едната беше девет волта и половина. Имаше два извода, които излизат от
часовника и от батериите. На тях трябваше да се върже капсул-детонаторът и да се вкара
вътре в дупката... Аз викам: някакъв срок има ли за слагането? Няма. И отлагах
максимално, от седми до десети януари. Йончо почна да се обажда от Пловдив и вика:
трябва ние двамата да свършим работата най-накрая. И вика: мен лично ме е страх. И аз
викам: и мен ме е страх, това не е играчка... Една вечер реших да го направя, просто
нервите ми вече не издържаха. Хванах трамвая, слязох долу в центъра, някъде около
десет часа. Обикалях, търсех място и мислех къде да я сложа точно. Беше ме страх да я
сложа отпред – там, където би отнесла някои хора. Реших да я сложа в двора, в задната
част на сградата. Само че имаше огради по четири метра високи и аз не можех да ги
прескоча. Минах отпред и реших да я сложа някъде зад будката за вестници – ако ще

17
отнася, да отнесе будката. Гледах ударната вълна да не удари някой от отстрещния
ресторант, вътре имаше хора. Изчаках да няма хора на улицата и завъртях часовника на
три минути. Отидох нагоре, в пресечката на паметника „Левски“. Седях там и я чаках.
Гледах дали ще мине някой, или не.
– И какво щеше да направиш, ако беше минал някой? Щеше само да видиш как
бомбата го убива.
– Не знам... Аз затова я нагласих на толкова малко време, рискувах даже да ми гръмне
в ръцете. Защото точно тогава нямаше хора.
– Ти си специалист по взривните работи, нали?
– Минно дело съм завършил. Работил съм в мини тук, в София.
– Добре, разказвай нататък.
– Горе-долу имам представа от тия работи и си викам: ако вкарам на едната страна
капсул-детонатора, ударната вълна ще бъде насочена към улицата и ще отнесе
отсрещната сграда, в която има хора. И поставих бомбата плътно до прозореца на мазето,
вкарах капсул-детонатора някъде по средата, за да разсее самия взрив и да го вкара в
мазето. Ако я бях сложил зад будката, щеше да се разсее по тротоара и да убие някой
човек. Аз само като я гледах тая бомба, разбирах, че поне един килограм взрив имаше в
нея.
– Изчака ли да гръмне?
– Изчаках, да.
– И какво направи после?
– Гръмна, изчаках три секунди, разпищяха се алармите, видях, че няма хора наоколо.
Това, което писаха вестниците, че пазачът бил на петнайсет метра разстояние и паднал,
не е вярно. Аз бях на петдесет метра и всичко видях.
– Какво направи после?
– После хванах едно такси и се прибрах у нас.
– Какво такси?
– Не си спомням точно.
– После с Йончо кога се чухте?
– Той чакаше у нас. И като влязох, първите му думи бяха: К’во стана? Викам: К’во
може да стане?... Имаше една бутилка водка, изпих я и заспах.
– Парите кога ти даде?
– Преди т’ва.
– Колко долара ти даде?
– Хиляда долара.
– Кой му е дал поръчката?
– Цар Киро.
Цар Киро?!
Поразена съм. Цар Киро? Ти да видиш! Оня ли, дето варял фалшива ракия и учел
циганите за кого да гласуват - арестуван, ама пуснат и любезен домакин, който кани
често журналисти в хубавата си къща в Катуница?
И Радев като мен не вярва на ушите си сигурно и мълчи цяла минута, преди да попита:
– Познаваш ли го ти цар Киро?
Недялко:

18
 – Вчера се запознах с него, да.
– Йончо ли ти каза, че Киро дава поръчката?
– Да.
– Цар Киро потвърди ли ти, че е дал поръчката?
– Не.
– Какво си говорихте вчера?
– Думите му бяха буквално, че демокрацията е дестабилизация на държавата. След
това Йончо го дръпна на метър и половина от мен. Чух, че му каза: имам и друга работа,
става дума за пет хиляди долара. Вика: пак като тая.
– Каза ли ви какво трябва да взривите?
– Конкретно не, но мотивите му са политически.
– Защо така мислиш?
– Потвърждение са думите му за демокрацията и за държавата.
– Разкажи целия разговор, който си водил с него?
– Той, разговорът, беше много кратък. Но по принцип вчера ни искаше да бъдеме при
него, в Катуница. Имаше мешере и го осъдиха за петдесет хиляди долара. Бяха дошли два
рода – неговият и един друг род... някаква балдъза с нейната рода от Плевенско. Той
искаше да бъдеме нещо като охрана, негова охрана.
– Йончо каза ли ти за бомбата, кой я направи?
– Не.
– Тези взривни вещества, които намерихме днес у вас, откъде са? Кой ги донесе?
– Петър. Той ми ги остави преди две години близо.
– А батериите, които намерихме, за бомби ли са?
– Не, те са за една игра на дъщеря ми, купих я преди една седмица.
– И какво, уточнихте ли горе-долу каква ще бъде следващата поръчка?
– Уточнихме, че до два-три дни ще се обади по телефона да каже за какво става дума и
ще даде парите за изпълнението.
– Имахте ли някаква уговорка с него да се чувате?
– Или Йончо ще му се обади, или той ще ми звънне на мене.
– Той у вас звънял ли е друг път?
– Ами миналата вечер звънна, в петък, в два часа вечерта. Вика: искам ви в неделя
сутринта у нас, в Катуница, трябвате ми много спешно.
– Има ли цар Киро друга група, която е възможно да действа паралелно с вашата?
– Мисля, че не. Доверени хора той няма, освен синовете си. В това се убедих вчера. От
неговата рода са все бизнесмени, но той им няма доверие. Пък синовете си той няма да
прати на такава работа.
– А с Йончо какви са му отношенията според теб?
– Доколкото разбрах, двамата се познават от няколко години. И са нещо като приятели.
Предполагам, че Йончо му е вършил и друга мръсна работа, за да му има такова доверие.
– Йончо към коя групировка е?
– Нито една. Когато се запознах с него миналата зима, работеше в един офис на СИК в
квартал „Люлин“. Само че офиса го затвориха, нещо се изпокараха, и той им изчезна.
– Добре, засега стига, пак ще говорим. Иди сега да почиваш и добре помисли как си я
карал до вчера и как ще я караш от утре, нали?

19
 Дали наистина цар Киро е поръчал бомбата за „Труд“? Или Недялко Кръстев – Деци,
наркоман, разведен, с две деца, бивш сътрудник на милицията, е наговорил пред Кирил
Радев сума лъжи? И до днес историята мълчи. Но навремето националното следствие се
зае да провери.
Кирил Георгиев Рашков е задържан под стража на 27 януари 1998 година около пет
часа призори в спалнята му в Катуница. След двудневен престой зад решетките е обвинен
за подбудителство на престъпление по член 330 от Наказателния кодекс. При обиска у
дома му е открит картечен пистолет „Скорпион“. Прибран е и деветмилиметров „Рюгер“,
изпаднал в суматохата при посещението на полицията изпод полите на жена му
Костадинка.
– Призна ли си вече цар Киро? – питам нетърпеливо и досаждам всеки ден с този
въпрос на полицейските говорители.
– И да е признал, какво? Трябват още улики, не само приказки – отпраща ме
тогавашният шеф на пресцентъра Чавдар Крумов, с когото сме близки, към онзи момент
той беше бивш журналист от вестник „Поглед“ и бъдещ редактор в „Труд“.
Самият живот на титулувания като ромски монарх Кирил Рашков е приказен.
Подвизава се в палати – и съдебни, и фамилни, нощува и на спални с балдахини, и на гол
под в килии. И му се кланят, и го връзват с белезници, веднъж е затворник, а друг път –
величество, комуто целуват ръка политиците преди избори. Така е по времето на
живковизма, на костовизма, на царизма, на тройната коалиция и на разните коалиции на
Борисов. Преживяното прави цар Киро не само величество, но и мъченик на българската
Темида. Той е осъждан ефективно и неведнъж е лежал, за разлика от много по-
величествени крадльовци, докарали до просешка тояга държавата.
„Негово величество предпочита уиски“ – така е озаглавен очерк за Киро, публикуван
на 28 януари 1998 година, три дни след като гръмна бомбата в „Труд“. Авторът е
анонимен от съображения за сигурност. Той пише:
„Провъзгласеният преди 18 години за цар на българските цигани Кирил Рашков е
родом от пловдивското село Катуница и твърди, че произхожда от монархически род,
което не е съвсем сигурно. Неговият баща Гого бил именуван цар, също като потомъка си
понастоящем. И той, както и наследникът на ромската корона, бил прекарал известно
време в комунистическите затвори. Според легендата цар Гого по едно време избрал
беленската каторга пред възможността да каже на Държавна сигурност къде е закопал
голямо имане. Но по-късно, като видял дебелия край, харизал на народната власт
половината от скритото злато и бил пуснат по живо по здраво. Около две петилетки след
като напуснал пандиза, той предал богу дух и оставил солидно богатство на опечалените
си роднини.
Киро се възцарил на трона му и по наследство, и по заслуга. А тя е, че на Христова
възраст той е вече най-прочутият от българските босове на нелегалното производство на
алкохол. Още преди да хване юздите на ракиения бизнес, бъдещият цар се конфронтира с
милицията, но след като тя се преименува на „полиция“, неприятностите му с нея
приключват.
Дворецът на Киро в Катуница, строен след победата на демокрацията, представлява
триетажна сграда с пет входа, цялата в резбовано дърво и дялан мрамор. Приземният кат

20
е увенчан с голяма тераса, годна да побере цял цигански оркестър и трийсетина гости на
маса. Трите кухни, четирите спални, гостната и механата в мазето се обитават в сговор от
царя, царицата Костадинка, сина им Ангел, снахата и потомството им в цялост. Дебели
персийски килими, френска камина и подово отопление сгряват душите и телата на техни
величества. Уют в покоите им внасят светли мебели – бутикови, тапицирани с чиста
розова коприна.“ Край на цитата.
Всичко при Киро си е така, както е описано, но не остава такова завинаги. На 24
септември 2011 година, когато управлява първото правителство на Бойко Борисов,
резиденцията в Катуница изгаря в селски бунт срещу царствената фамилия.
Размириците там почват в седем вечерта преди деня на пожара, когато бус, пълен с
мургави царедворци и прислуга, прегазва деветнайсетгодишния Ангел Петров пред очите
на баща му. Ангел е внук на бивша кметица, с която цар Киро имал ядове – заради разни
общински земи, неподлежащи на застрояване. В катастрофата момчето умира. Цяла
Катуница изтръпва от риданията на майка му, а после пламва заедно с безсилния гняв на
бащата и избухва в омраза – в една дълго таена омраза към циганските деребеи, за които
всичко забранено е разрешено, тъй като над закона стои рушветът. Следва протестен
митинг, погром и палежи във всички къщи на Рашкови, които полицията не успява да
спре. Цар, царица, принцове и принцеси се евакуират, конвоирани от барети. По-рано
Киро се репчи пред репортери:
– Който ме нападне, ще му отрежа главата! Искам да го напишете в „Труд“ и в „24
часа“! Ще се защитавам и със зъби, на всяка цена. Искам да си продължа живота
нормално. Ние сме миролюбив народ. Но ако трябва, ще строя пет хиляди човека
циганска войска да ме пази!
Войнствени цигани в безредиците не се забелязват. А след погромите във всички
медии, в кабинета на премиера, в данъчната служба, в прокуратурата и в полицията се
сещат, че Кирил Рашков е най-големият длъжник на дружеството „Водопроводи и
канализации“. И че именията му – стотина декара, застроени с палати, може и да са
нелегални, и че той от десетилетия е практически недосегаем от местните власти. Не го
закачат вероятно, защото е лидер на партия „Свободна България“, която има общински
съветници в Стара Загора и Пазарджик, а и защото е член на управляващата партия
Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ), за чиито победи мобилизира
неведнъж на място около петхилядна циганска армия.
– „Недосегаем“ в превод от староарабски означава „мафиот“ – казва ми по телефона
главният секретар на МВР Калин Георгиев, който е филолог.
Министър-председателят Борисов лично дава старт на детронирането на цар Киро от
сутрешния блок на Би Ти Ви. Стартират проверки от Агенцията по приходите и
Строителния контрол във всичките му имоти, започва разследване на онова, което е
строил наскоро. Оказва се, че за 22 години общо му е наложена една-единствена глоба.
Спрягат се имена на доста хранени от него чиновници.
По дадения от високо в държавата тон следват гръмовни журналистически разкрития.
Публикуват се документи, в които пише, че Киро е селско чедо – не е роден в
пловдивския квартал Столипиново, както твърди, а в село Миравци във Вардарска
Македония, Гевгелийско. Оказва се, че през 1984 година е бил арестуван и пратен в
Белене за незаконно притежание на злато и валута – така че е бил криминален затворник,

21
а не политически. Съобщава се, че до свалянето на Тодор Живков той има общо 7
присъди за 30 години, които трябва да излежи. Но не ги излежава. След историческия
Десети ноември 1989 година предсрочно е пуснат и отваря завод за производство на
спиртни напитки.
Тъй или инак, на 28 септември 2011 година главният секретар на МВР Калин Георгиев
обявява тържествено по телевизията, че предната вечер Кирил Рашков е арестуван.
Повдигнато му е обвинение в закана за убийство.
Три години след размириците в Катуница ромският монарх е осъден на две години
затвор и 10 хиляди лева глоба, но не за това, а за друго – за незаконно държане на живак
и монети с култултурно-историческа ценност. Впоследствие повечето му имоти са
конфискувани, продават на търг къщата, в която е живял с царицата, принцесите и
принцовете... Престоява зад решетките около 20 месеца. Като излиза, катунчани се
събират на митинг и скандират:
– Не го искаме тук!

В онази зима обаче, когато цар Киро е вкаран в следствен изолатор заради експлозията
в „Труд“, царствената му фамилия е все още на почит в Катуница. Благодарните ѝ
поданици са цитирани във вестника – в различни репортажи – как я хвалят за
благородството и щедростта. Все пак в една от публикациите се споменават и разни
други неща:
„Похвалните качества на Кирил Рашков остават неразбрани от някои магистрати с по-
нисък ранг. През 1993 година той е арестуван за производство на фалшив алкохол, а от
завода му „Цар Гого“ са иззети 126 тона спирт, 140 кашона с менте ракия, 200 000 празни
бутилки и 14 машини за бутилиране. Киро много скоро излиза от ареста, но е принуден
да плати 10 000 долара гаранция и неизвестна сума на адвокатите, които, както му е
редът, са поискали по нещо и за прокурора, и за съдията...
Отделно от това над четири години един асеновградски и един пловдивски прокурор се
напъват да приберат в затвора жената на принц Ангел – принцеса Гиргина, като я дават 6
пъти на съд за присвояване на чуждо имущество. Най-накрая принцесата е прибрана на
„топло“ място, но малко след това д-р Жельо Желев като държавен глава я помилва и ѝ
връща свободата. Арестуват за кратко на ГКПП – Кулата и Събка, царската дъщеря,
докато се връща от странство и влиза с фалшив паспорт у нас. Принц Ангел пък, за който
се говори, че щял да става ромски Кирил и Методий, е окошарен в Гърция точно преди да
състави азбука за своите събратя.“
Запитан за арестите, цар Киро казва, че си пати от завист. Той се гордее, че прави
партия, че умее да печели избори и че е от циганския етнос. „Джелем, джелем“ е
любимата му песен. Изпълнява я пред по-отбрана публика на микрофон или свири на
акордеон. Носи винаги копринени ризи, обича ястия от дивеч, харесва по-закръглени
жени, употребява домашна ракия, но предпочита 22-годишно уиски.“
Симпатичен тип, нали? Очертава се като народен любимец, изографисван е в
романтичен стил от журналистките, които се надпреварват да му гостуват...
Но образът му се допълва многозначително при втория разпит на Недялко Кръстев –
Деци, воден от директора на НСБОП Кирил Радев на четири очи и надлежно записан.

22
Този запис се пази в архивите на „Труд“ – и на касетка, и на хартия, съхранява се също
така и в магистратурата.
Кирил Радев:
– Две дъщери имаш. Сигурно ги обичаш много, нали?
Недялко:
– Страшно...
– Добре, я си представи какво може да стане, ако двете ти дъщери си ходят по улицата
и до тях гръмне нещо! Ти ми кажи, можеш ли да си представиш нещо подобно? Кажи ми
честно, защото и аз имам син. Ние имаме деца.
Следва две минути тишина.
Радев:
– Излей си душата, Недялко. Искам този човек, който те е подвел, който те е вкарал в
капан, да си получи заслуженото. В името на нашите деца.
Недялко:
– Първото, което със сигурност знам за Йончо, е, че е държал клуб за проститутки на
булевард „Стамболийски“. Заедно с едно момиче Красимира, негова съдружничка.
Въртели са около дванайсет–тринайсет момичета. Това е било през 1996 година. След
това са дошли от СИК да го притесняват, разбили са му клуба. После, доколкото знам, се
е върнал в Костенец. Има един въоръжен грабеж на бензиностанция на магистралата към
Пловдив. Знам го, защото веднъж, като се връщахме от Пловдив, той вика: ей тая
бензиностанция съм я обирал... Другото, което знам за него, е, че е залагал бомби в
Костенец. В Костенец има също и въоръжен грабеж на къща.
– Вие доста време сте живели заедно, говорили ли сте си за тези неща?
– Говорехме си главно за жени, за моите проблеми. След като ме напусна жена ми, на
мен ми стана много тежко и тогава налетях на наркотиците. Цяла пролет и цяло лято бях
само на наркотици... Една вечер, през ноември, към единайсет часа, излязох да си купя
цигари и тогава Йончо ме засече. Вика след мен: Деци! Деци! Аз се обърнах и го видях.
Поканих го у нас. Пихме, спахме и на сутринта му казах: виж, аз съм наркоман. Той ме
насърчи да се лекувам и аз постъпих в клиниката в Суходол. Прекарах две седмици там и
ми изчезна физическата болка, абстиненцията. Обаче мозъкът ми продължава да е
неадекватен в част от времето. Дори сега ми е неадекватно такова...
– Йончо какво ти каза, като ти донесе бомбата? Ти къде я скри?
– На балкона.
– Ами ако беше станала беля, да гръмне тая бомба на балкона?
– Ами какво да ти кажа? Лапешка работа... Е, не съвсем. Йончо беше махнал капсул-
детонатора.
– Разказвал ли ти е той за уменията си да прави бомби?
– Наричахме ги бебенца. Заканваше се: като му сложа бебенцето...
– Говореше ли ти той за дадени жертви при бомбите, които е взривявал?
– Не, веднъж го питах: Йончо, ти убивал ли си хора? Вика: досега не съм, но просто не
ми пука, набрал съм вече толкова злоба, че ми е безразлично всичко.
– А защо той те накара ти да сложиш бомбата пред „Труд?“
– Ами просто ми каза: похарчил си доста много пари, трябва да си ги заработиш.
– Купуваше ли ти той наркотици?

23
 – Не. Откакто излязох от Суходол, аз не съм вземал.
– И много хубаво правиш.
– Просто реших, че трябва да се взема в ръце, да си прибера жената, да си погледна
децата, да спра да се самосъжалявам. Дъщеря ми от известно време насам започна да
идва при мен и аз не искам тя да ме вижда повече в отвратително състояние. Аз искам тя
да има истински баща.
– Да уточним сега с теб как изглежда цар Киро?
– Висок, едър, с орлов нос, плешив отгоре, с шкембе, със светли очи, самонадеян,
властен, безкомпромисен. Тогава на циганския съд, на мешерето де, като дойдоха ония от
плевенския род, той седеше и ги гледаше надменно. Те го заплашват, псуват го, крещят
му на цигански, а той седи и ги гледа. И вика: ако трябва, ще ги избия всичките, но аз съм
цар, нека ми имат уважението сега. Ако не става, ще им затрием рода!
– Колко време седяхте вие в Катуница?
– В девет и двайсет сутринта бяхме там. Към десет дойде неговият род. Ние седяхме на
двора, а той – вътре. Към два часа следобед дойдоха другите, плевенчаните. Със
слизането от колите почнаха да крещят. Сочеха и нас, и викаха: тия са българи, какво
правят тук?
– Въоръжени ли бяха?
– Имаше една пушка и един автомат... Като се дигна гюрултията, Киро ни каза: влезте
в колата ми и няма да излизате, докато не ви викна аз. И ние влязохме в мерцедеса, той
има трима шофьори... За десетина минути всичко се успокои. Започна съдът. Всеки,
който искаше да говори, заставаше насред улицата, а на двата тротоара бяха насядали
двата рода. Говореха, от време на време се караха и се хващаха за пищовите. Цар Киро
повтаряше: искам всичко да стане мирно и тихо, да се разберем. Не искам народът ми да
умира.
– Спомняш ли си какви бяха неговите думи за бомбата?
– За бомбата точно той дума не е споменал. Но като ни викна към девет вечерта и ни
даде бутилката с уискито, седеше на трона и говореше властно: много ви благодаря за
това, което направихте днеска за мен. Ако не бяхте вие, нямаше да се стигне до това
споразумение.
– Какво споразумение имаше предвид?
– Той е вложил двеста хиляди долара в пирамидата на Акрам. От тия долари петдесет
хиляди са на другия род. Те искаха обезщетение от него на мешерето. Имаше един съдия,
който пристигна с „Мерцедес 600 SEL“. Разбраха се цар Киро да им плати седемнайсет
хиляди долара за година и четири месеца. Та след като ни благодари, цар Киро ни даде по
двеста и петдесет долара на човек... Неговите думи, които си спомням, са тези, че
демокрацията е дестабилизация на държавата. Той тогава малко политически се отнесе и
вика, като гледаше към Йончо: Благодарен съм за това, което направи за мене. Оттук
натам трябва да бъдем сплотени, единни и занапред има много неща, които ще свършим
заедно. Аз съм длъжен да ви поддържам, деца мои. Това, което зависи от мен, аз ще го
направя за вас. Ще бъдете осигурени изцяло, имате моята поддръжка.
– А как точно формулира новата поръчка?
– Вика: това е, което искам да ви кажа. А сега можем да си пожелаем довиждане,
отново ще се видим с вас, разчитам на вашата лоялност. Здрависа се с нас, Йончо остана

24
последен на вратата. Цар Киро му каза: изпуснах нещо. Йончо вика: да, кажи? Цар Киро
му вика: имам още една работа, за която ще вземете по пет хиляди долара, но сега не е
моментът да говорим за това, шурата ми е тук и внучето. Затова след два-три дни или ти
ми се обади, или аз ще ви намеря!
Това е краят на записа от кръстосания разпит. В допълнение от Службите съобщават,
че показанията на Недялко са потвърдени и допълнени от съучастника му Йончо Янков.
Новата поръчка от цар Киро била да се постави взрив под лимузина, паркирана на
булевард „Дондуков“, между сградите на президенството и правителството. Една
проверка на агентурен сигнал от Добрич и два телефонни разговора, прихванати със
специални разузнавателни средства, отворили очите на ченгетата и те предотвратили
този взрив...
Докато текат разкритията, разни идиоти подават лъжливи телефонни сигнали за бомби
в „Труд“. Всеки от тях ни вдига по тревога от бюрата и ни изкарва на булеварда, докато
спецове от Службата за оперативно-техническа информация проверяват има ли пак адски
машини в редакцията, или откачалките напразно ни плашат. Главният редактор Тошев
заминава за Англия. След години ще прочетем в мемоарите му, че лично министър Бонев
го посъветвал да иде някъде с пазачи, тъй като животът му не бил в безопасност. Шефът
на „Нове холдинг“ Васил Божков го подсигурил със самолет за евакуацията и с мощна
охрана.

– Ало, Ани, здравей! Познаваш ли кой се обажда?

– Не, гласът ми е познат, но... не се сещам веднага.
– Безпокои те адвокат Пеньо Грозев, нали не си ме забравила?
Познавах този адвокат от деня, в който научих, че Иво Карамански, един най-
одумваните криминални авторитети на прехода, ме е дал на съд с обвинение, че съм го
нарекла Кръстника в три публикации. В жалбата му пишеше, че наричайки го така, съм
уронила достойнството му, причинила съм морални вреди на съпругата и децата му и съм
въвела в заблуждение обществото и репортери от други медии, които също почнали да го
упоменават с измисления от мен прякор. Грозев представляваше Карамански като ищец
по образуваното дело и предяви пред ответника, тоест пред мен, претенциите на клиента
си, прибран към онзи момент в Софийския затвор за грабеж.
От килията Кръстника се беше кандидатирал за депутат в 37-о Народно събрание. И
дали пари му трябваха, или известност, искаше от мен един милион лева обезщетение.
Като излезе от затвора, той намали иска си на един лев. И се обади да ме покани на среща
с негови избиратели – да се споразумеем. Отидох. На срещата в хотел „Хранков“ той
почерпи с уиски и си поиска левчето. Аз му го дадох, и то пред свидетели, той го взе и
обяви, че предишния ден и бездруго е оттеглил от съда иска си срещу мен. Минахме на
„ти“.
– Без твоите дописки нямах шанс в предизборната кампания. Много ми е хубав даже
прякорът, който си ми избрала, харесвам си го и не си го давам. Адвокатите ми са се
престарали – смееше се Иво Карамански, а група гардове и репортери му пригласяха.
Спомних си всичко това, когато Грозев ми се обади и се усмихнах в слушалката:
– О, адвокате, да не ме съди някой пак?

25
 Харесвах Пеньо. Той е талантлив юрист, печели знакови дела и не е стиснат на
информация.
– О! Ако те съди някой, аз съм насреща, знаеш, Ани. Но сега на цар Киро съм адвокат.
– Тъй ли? – Изненадах се, но се опитах да го скрия, като отбелязах: – Тъкмо се чудех
кой ще ми каже телефона на царица Костадинка, че я търся за коментар.
– Телефона го имаш. Царицата и принцовете ви благодарят, че пишете коректно, не
обиждате фамилията. Но аз звъня и за друго. Да ти кажа, че двама от арестуваните са се
отказали от показанията срещу Киро.
– Недялко и Йончо ли? Отказали се, така ли? И какво следва сега?
– Следва, че ще подам молба до съда за промяна на мярката на Кирил Рашков – да го
пуснат под гаранция. Той има пет хронични заболявания. Петорна експертиза в МВР
болница сме направили, сега лежи там, че килията зле му се отразява на здравето.
Напиши го във вестника, ако искаш. Аз нямам нищо против да се знае, че съм си
заслужил хонорара.

Мобифонът на Костадинка дава свободно. Когато тя вдига, аз още се колебая как да я

нарека – „царице“ или „госпожо Рашкова“
– Добър ден, царице... госпожо Рашкова, казвам се Ани Заркова, журналист, говорих с
адвоката ви Пеньо Грозев и искам да ви питам дали сте се виждали с мъжа си, откакто го
арестуваха?
– О, да, питай, ще ти кажа, имам позволение от адвоката. Бях на свиждане. Киро
гладува.
– Прави гладна стачка в следствието ли?
– Да. Аз викам: Киро, разбрах, че гладуваш, че стачкуваш, и не знам какво ще стане с
теб, дали ша са видим на тоя свят, или не. Затова ми кажи на мен истината, да я знам
поне аз: ти ли поръча бомбата в „Труд“? Той вика: атентатът не е извършен от мен,
заклевам ти се в най-милото, а най-милото ми е на мен дъщеря ми и внучето Кристиян.
Искам всички да го знаете, вика, ако умра, паметта ми да е чиста… Наклеветен съм, вика,
това е манипулация на НСБОП. Не е на следствието, вика, аз на следствието вярвам, това
е нечиста работа или на НСБОП, или на враговете, дето има да ни дават пари! Ето това
ми каза мъжът ми, госпожо. И ти, и другите във вестник „Труд“ да знаете, че е невинен.
Той ми се закле в най-свидното. Ние, циганите, имаме такава традиция – и човек да си
убил, ако си под клетва, трябва да си го признаеш.
– А как е господин Рашков със здравето?
– Зле е, зле е, с високо кръвно е, сърцето му е в прединфарктно положение, а вече
няколко деня не яде и от това му става още по-зле. Протестирам, вика, затова гладувам,
не приемам обвинението, да не ми го приписват... И аз не съм добре, да ти кажа, и аз не
ям, не вземам лекарства. Защото аз загубя ли мъжа си, по-добре да загубя и мене си.
– Сега нали е в болница, не бойте се.
– Не ме пускат в болницатааа! Не дават и пижама да му пратя. А знаеш в тия болници
каква мизерия е, знаеш икономическото положение.
– Знам, знам, права си... – минавам на „ти“ и аз: – Да не забравя да те питам: дали
мъжът ти, или ти, или синовете ви сте били сърдити някога за нещо, писано в „Труд“?

26
 – Неее! Не! Да не си го помисляш! Ние най-обичаме вестник „Труд“! И пред
„Демокрация“ го предпочитаме. Лошо не сме мислили за „Труд“. Питай на мъжа ми
шофьорите, питай синовете ми. Киро щом се качи в колата сутрин, поръчва първо да му
купят „Труд“.
– Циганите били готови на бунт в негова защита, някъде го пишеше, ама дали е
истина?
– Така е, искат да излизат на поход. Да дават пресконференция. Но ние ги задържаме.
От БОП-а в Пловдив ни помолиха, направиха ни предупредителни протоколи, че сме
предупредени да спрем бунта... Ама ние най-много още два-три дни да можем да ги
задържим. После ги чакайте да почнат да се бунтуват. Щото те виждат, че мъжът ми
гладува, и ги е страх да не го загубят... Щото той им защитава правата, той се е борил за
тая демокрация.
– Благодаря ти – казвам и затварям.
Поместваме интервюто на 13-а страница под рубриката „Фатална“. След малко обаче
го съкращаваме. Трябва ни място за по-важна новина: арестували са заради бомбата в
„Труд“ бивш полицай. Името му научаваме със зор – Живко Господинов се казва.

След година и половина зад решетките Недялко Кръстев и Валентина Иванова са

пуснати под парична гаранция. На Йончо Янков му връщат свободата по-рано, той
прекарва само пет месеца в изолатора. А Даниел Котларов напуска НСБОП почти
веднага след първите разпити.
През март 2002 година съдът оневинява всички задържани по случая.
– Мотивите за решението са засекретени, тъй като в хода на делото са представени
сведения, представляващи служебна тайна на различни поделения на МВР – заявява
съдия Мирослава Тодорова.
Тя е същата Мирослава, която в идните години се прочу като лидер на бунтовния Съюз
на съдиите. Името ѝ дълго не слизаше от страниците на вестниците, след като през 2012
година вътрешният министър Цветан Цветанов я обвини по телевизията, че
покровителства мафията, а тя го даде на съд за клевета. Повод за разправията между
двамата стана едно дело за брутална разправа с циганско семейство на 31 януари 1998
година. Мирослава Тодорова провежда цели 25 заседания в съдебното разследване за
побоя над възрастните цигани и изнасилването на децата им, преди да съобрази, че сред
подсъдимите има полицай и делото следва да се прехвърли във Военна прокуратура,
където то почва от нулата. На подсъдимата скамейка са седмина, които нахлули внезапно
в дома на Анчови, пребили бащата Веско, заплашили майката Марина и се гаврили с
двете им дъщерички, които са само на 11 и на 16 години. Докато процесът се протака,
един от подсъдимите е убит, четирима потъват вдън земя и само двама влизат в затвора –
но кога? – цели две десетилетия след гадното престъпление. Ако е вярно това, че
наказанието има смисъл само ако е навременно и справедливо – а няма защо да се
съмняваме, след като го казват учени юристи, – то присъдите по случая „Анчови“ се
оказват напълно безсмислени. Безсмислен се оказва свързаният с тях скандал и съдебен
спор между влиятелния политик и съдийката.

27
 На страната на Мирослава застават десетки магистрати, като правят събрания и пишат
гневни писма. Но в крайна сметка процесът е прекратен по давност, тъй като върви на
пресекулки и се бави заради депутатския имунитет на Цветанов.

Криминалният репортер Сашo Ботев се прибира на 9 април 1998 година от Съдебната

палата към пет часа следобед чак, окъснял, малко преди края на графика.
По онова време „Труд“ стремглаво расте по тираж, за да стигне до 400 000 броя дневно
и да изпревари, и то задълго, най-тиражния дотогава ежедневник „24 часа“. Заради
високия тираж вестникът трябва да влиза по-рано в печатницата, инак не успява да се
„извърти“ и да пристигне рано сутринта с бусове до всеки град в страната. Тогава негов
собственик е немският концерн ВАЦ, чиито шефове не се интересуват от редакционната
политика и съдържанието на публикациите, а само от печалбите, за които определящи са
интересите на читателите. Ако тогава някой ми беше казал, че следващите собственици
на „Труд“ ще правят точно обратното и че всички вестници в България от 2010 година
нататък ще бъдат ползвани като бухалки от воюващи помежду си политици и олигарси,
аз щях да сметна, че е полудял.
– Вися пред вратата на главния прокурор от сутринта – оправдава се Сашо в оня
априлски ден от онова златно време за българската вестникарска книжнина. Задъхан е от
бързането, но изглежда радостен: – Всички шефове на следствието влязоха при Татарчев
да му докладват за връзката на цар Киро с взрива в редакцията. Чаках, чаках с часове
пред вратата, следователите излязоха и ме подминаха накрая, но Татарчев се показа и ми
даде коментар.
– И какво каза Татарчев? – питам нервно. – Закъсняваме!
– Каза това... – Сашо вади тефтерче от джоба си и чете: – „Обвиненията срещу
задържания като поръчител на атентата пред „Труд“ Кирил Рашков ще излязат, че са
кьорфишек.
– Кьорфишек? Така ли каза?
– Да! В началото имало основание за ареста на цар Киро, понеже задържаните
извършители на атентата го посочили като поръчител. После обаче се отрекли от
казаното. А момичето... арестуваното... как му беше името... бившото гадже на Деци, се
оплакало, че полицаите го насилвали да даде показания.
– Това Татарчев лично ли го каза?
– Ами Татарчев, имам го записан, да. Много весело го каза, радостен ми се видя, че ще
натрие носа на Бонев сигурно, затова.
„Кьорфишек“ – това беше любимата дума на Татарчев. Употребяваше я винаги когато
след шумни арести прокурорите пускаха задържаните, защото полицаите не бяха събрали
достатъчно доказателства за вината им.
„Татарчев ли, дето пие и пее с разбойниците“ – връщаха му спецченгетата, като
разправяха доверително, че засекли главния прокурор на трапеза с Роко, а после и с
Карамански, който се славеше като певец тогава – записа се в дует с известната певица
Грета Ганчева, издаде касети, организира в НДК концерт и двамата направиха истински
хит от песента „Законът е врата в полето“.
Татарчев до смъртта си отричаше, че е пял на маса с Карамански, но Карамански си
мълчеше и така и не се разбра дали е истина, или лъжа.

28
 Иван Татарчев стоя начело на държавното обвинение от 1992 до 1999 година. Беше
бивш адвокат, практикувал в Малко Търново, Разлог, Разград и София, лансиран беше от
новата власт след победата на демокрацията поради това, че е бил репресиран от старата.
Разправяше, че в режима на Тато бил уволнен по политически причини – „понеже много
приказвал“ – и работил като каменоделец, преди да му върнат юридическите права. Беше
общителен, незлоблив, с чувство за хумор и безцеремонен с журналистите, чийто труд
намираше за доста излишен. Гордееше се главно с дядо си – Михаил Татарчев, който бил
брат на Христо Татарчев, един от създателите на ВМРО, а също и с чичо си Асен
Татарчев, осъден на смърт в Скопие през 1945 година като „великобългарски шовинист“.
Повтаряше често, че е патриот и националист, а в едно интервю обяви, че като главен
обвинител има девиз: „Никому не свалям шапка и си гледам работата!“.
Дали си върши работата, или я гледа само, никой никога нямаше да узнае, ако не бяха
кавгите му с вътрешния министър, за когото обичаше да казва: „Бонев пак прави силови
импровизации в сферата на правото“.
– Атакуват ме заради приватизацията, преча им да крадат – отсичаше Татарчев след
всяка критична публикация, като тази например, в която се отбелязваше, че
„магистратите боб не ядат, а лапат рушвети“.
С какво той като главен прокурор е попречил на криминалното одържавяване, с което
се прочу правителството на адаша му Иван, не се знае. Но Никола Филчев, който смени
Иван Татарчев на главния пост в прокуратурата, заяви веднъж, и то още преди премиерът
Иван Костов, по прякор Командира, да падне от власт:
– Държавата е продала, по изчисления на икономисти, активи на стойност двайсет и
пет милиарда долара, а е получила за тях реално два милиарда.
И това, ако не е кражба! Вярно, че част от тия 25 милиарда са бастисани и при
масовата приватизация в мандата на Жан Виденов, и че с падането на стената между
Източен и Западен Берлин, се срути и целия наш пазар в СИВ – бившата икономическа
организация на социалистическите страни. Но още по-вярно е, че е срамота крадльовците
да се наричат „приватизатори“, а наказанието да е толкова далеч от тях, колкото е
младостта от сто годишна бабичка.

„Освободиха цар Киро!“ – съобщава на челно място вестник „Труд“ на 15 април 1998
година. Дописката се пренася от първа на трета страница и е гарнирана с политически
коментари. Припомня се, че монархът от Катуница за втори път се измъква сух от
обвинение в тероризъм. В късната есен на 1995 година той е подведен под отговорност за
бомба под мерцедеса на циганския барон Христо Иванов от село Йоаким Груево и за
друга – пред входа на апартамента му в столичния квартал „Люлин“. И двете експлозии
са разрушителни. Едната е помляла скъпата лимузина на Иванов, а другата е изкъртила
асансьорната шахта и е напукала стените на целия блок. Според репортери крамолите
между барона и царя били заради неизпълнена присъда на мешерето, но само Банго
Васил знае дали е така, а ако тоя митичен Банго Васил го няма, значи, никой не знае – и
на небето, и на земята. Ромските благородници, казват, били конкуренти в
производството на съмнително уиски. И циганският съд уж постановил Христо Иванов
да плати 8 килограма злато на Киро, но той забравял да се издължи и бил подсещан с
взривове...

29
 Ромският лидер Кирил Рашков е невинен за бомбения атентат на „Дондуков“ № 52 –
пише цялата преса, като цитира прокуратурата, която го е пуснала на свобода. По тогава
действащия Наказателнопроцесуален кодекс (НПК) арестантите ги пускат прокурорите, а
не съдиите, както е сега.
– Правдата възтържествува! – коментира развълнувано цар Киро, след като е изтърпял
72 дни задържане под стража.
– Обвинението срещу него за тероризъм не бе доказано и наказателното производство
бе прекратено с постановление на колега от Районната прокуратура – обяснява
софийският градски прокурор Нестор Несторов, който по-късно и сам ще изтърпи
недоказано обвинение, само че за корупция.
– Разпоредил съм да започне следствие, което да установи дали спрямо арестуваните за
атентата срещу „Труд“ е упражнено физическо насилие от полицаи – добавя шефът на
Прокуратурата на Въоръжените сили генерал Емил Карамфилов.
– Има медицински свидетелства, че арестуваните са били бити – заявява главният
прокурор Татарчев и пояснява, че „историята с цар Киро била пресилена“.
– Как да осъдим Кирил Рашков, като няма доказателства и не е виновен? – пита той. –
Все пак ние сме правова държава! Иначе дайте да въведем ЧК – Чрезвичайна комисия,
както е било след революцията в Русия. Тряяяс с пистолета и виновен–невинен, това е!
– Не бих могъл да си представя по-арогантна демонстрация на лошите черти на
съдебната система, заради които тя е с толкова нисък авторитет – отсича министър Бонев
по повод прекратяването на разследването срещу мургавия аристократ.
Засегнати на професионална чест, антимафиотите „изпускат“ от касите си убийствена
оперативна информация – показания на бившия полицай Живко Господинов за
познанството му с Кирил Рашков, Недялко Кръстев и Йончо Янков.
Същият Господинов бил заподозрян за съучастие в убийството на зърнен бос от
Добрич, задържан бил за разпит и се разприказвал, за да облекчи участта си. Вижте
неговата изповед, за която, ако ме някой ме пита, бих казала, че е „пусната в пощата на
„Труд“ – така е прието да се казва от журналистите, когато се възползват от правото да
скрият своя информационен източник.
„През 1992-ра заедно с Пламен Чубриков извършихме грабеж – разказва Живко
Господинов. – По тази причина бях осъден на лишаване от свобода за срок от 6 години.
Присъдата излежавах в затвора в Белене от юни 1994 година. През октомври 1995 година
бях пуснат в прекъсване на наказанието си за осем месеца, за да се лекувам. Върнах се
обратно в затвора, а после бях пуснат отново за лечение. През второто прекъсване реших
да не се връщам в затвора. Тогава говорих с Данчо Марков: да ми изготви фалшив
паспорт. Дадох на Данчо снимки и се договорихме, че след два дни паспортът ще бъде
готов. За услугата платих сто марки. Въпросният паспорт е на името на Георги Георгиев
Бомбов от село Чернево, Варненско. С този паспорт аз се движа от октомври 1996
година. Реших да дойда в София да се укрия, тъй като в Добрич и във Варна ме познават
много хора.
С Йончо и Деци се познавам от октомври 1997-а. С Деци ме запозна Пламен Чубриков,
а впоследствие Деци ме запозна с Йончо. След запознанството Деци влезе да се лекува с
Суходол. Ходихме му на свиждане. Деци и Йончо живееха в апартамент в квартал
„Стрелбище“. Йончо е от Костенец, Деци си е от София.

30
 Пламен Чубриков най-напред е говорил с Йончо, който му казал, че познава лично цар
Киро. След този разговор Пламен Чубриков дойде у нас и ми каза, че трябва да ходим в
Пловдив заедно с Йончо. По пътя ми каза, че отиваме при цар Киро. Аз се изненадах, но
Йончо каза, че има голям смисъл нашето пътуване. Отидохме в Катуница. Йончо влезе в
къщата на царя, а ние двамата останахме в колата. Йончо се забави половин час. Като
дойде, каза, че има хубави работи и царя дал по сто долара на човек да се почерпим. Това
пътуване беше през декември 1997 година.
На другия ден отново тримата отидохме в Пловдив. От предния ден уговорката беше
да се видим в един ресторант за бързо хранене срещу пловдивската гара. Царят дойде
според уговорката, Йончо излезе и отиде на среща с него. Аз и Пламен Чубриков
останахме в заведението. Йончо се забави около час. Като се върна, каза, че царят му е
показал някакъв джип „Чероки“, който е трябвало да бъде взривен до няколко дни. От
наша страна не последва никакъв коментар. От там се прибрах в София. Два-три дни не
бях се обаждал на Йончо, при което той дойде направо у нас. Каза ми, че ходил отново
при царя и имало поръчка за София, тъй като в Пловдив не се налагало да вършим скоро
работа. Тогава ми каза, че е дадена поръчка за взривяване на сградата на Пресгрупата, за
което царят дал хиляда долара. Аз погледнах на това с насмешка, тъй като е налудничава
идея. Той ми каза, че щом аз не искам да участвам, това ще го направи с Деци. Вероятно
са оглеждали после сградата и Йончо е ходил при царя.
Един ден аз бях в дома на Деци. Около осем часа вечерта Йончо дойде. Бил при царя.
Каза, че царят дал нова поръчка, този път за „Раковска“ 134. Аз го попитах какво има на
този адрес. Той ми отговори, че там се намира клубът на СДС. Аз споделих с тях, че това
са несериозни неща. Но тяхното мнение беше, че това може да стане. Беше краят на
декември 1997-а.
Новогодишните празници изкарах със съпругата си и децата във Варна. Върнах се в
София на 15 януари 1998 година. Докато бях във Варна, говорих с Деци и Йончо по
телефона и се разбрахме да се срещнем в Пловдив.
На 15 януари в Пловдив на гарата се срещнах с Деци и Йончо. След срещата ни Йончо
се обади на царя и се уговориха да се видят. Йончо отиде на среща с царя, а ние с Деци
влязохме в едно кафе на гарата. Йончо го нямаше около половин час. Като се върна, каза,
че царят е дал още една поръчка – за редакцията на вестник „Труд“. Аз казах, че
въпросната редакция е заедно с редакцията на „24 часа“, но Йончо ме коригира, че
„Труд“ се намира на булевард „Дондуков“.
От Пловдив дойдохме до София с влак. Два-три дни не бяхме се виждали,
кореспондирахме по телефона. Аз се обадих у Деци и те ми казаха, че отиват на
„Раковски“ 134. Това мое обаждане беше около осем и половина, мисля, че беше четири-
пет дни преди взрива в „Труд“. На другия ден им се обадих по телефона около обед.
Телефона го вдигна Станимир от Костенец. Пита ме дали съм гледал новините. Аз му
отговорих, че не съм. Тогава той ми каза да дойда при тях, като междувременно да
гледам новините и да чуя какво ще кажат за „Раковски“ 134.
Аз отидох при тях. В апартамента имаше осем човека – Деци и неговата приятелка,
приятелката на Йончо – Ева, Станимир с приятелката си, две момчета от Видин – Жоро и
Сашо. Пред всички Деци обясни как е станала цялата работа. Започна с обяснението, че
взривът е бил обявен по медиите, но като основен мотив бил посочен, че се касае за

31
конкуренция, за някакво барче. Според обяснението на Деци взривът е заложен от самия
него, Йончо и някакво друго момче – Жоро Цигането от Костенец. Последният се
уплашил и избягал. Деци ми обясни, че първо заложил взрива в мазе, но той не избухнал.
След това се върнал с Йончо в апартамента и взели ново взривно устройство. Върнали се
и го заложили на същото място. Взривът бил задействан с шнур, който бил запален от
Деци. Тръгнали и след десет метра чули гръм. Взривът бил силен. Аз не повярвах на
Деци, но той ми каза да мина и да видя, че е истина. Аз отидох на мястото. Там видях
много дребни стъкълца, разпилени по цялата ширина на улицата, на диаметър два-три
метра. Погледнах вратата, но тя беше здрава. Според Деци била изкъртена.
На другия ден отидох в апартамента на Деци. Казах му, че вратата е здрава, но има
разпилени стъкълца. Той ми отговори, че случаят сигурно е потулен, тъй като всичко в
мазето трябва да е потрошено. Йончо показа хиляда долара като доказателство, че са
изпълнили поръчката на царя. Спомням си, че банкнотите бяха с номинал по сто. Тогава
ми казаха, че до няколко дни ще изпълнят и поръчката за „Труд“. Предложиха ми да
участвам там. Аз им отказах. Ден преди взрива на вестник „Труд“ им се обадих по
телефона. Тогава Деци ми каза, че той, неговата приятелка и Йончо приготвят взривното
устройство. На другия ден се обадих по телефона около обед и разговарях със Станимир.
Той ми каза да гледам новините в дванайсет на обед, когато щели да кажат за взрива в
„Труд“. Аз направо отидох у тях, в апартамента, и заварих всички да се смеят. Попитах
ги дали за станалото пак знаят много хора, а те ми отговориха, че знаят само пет-шест
човека. Йончо ме попита дали моята кола е в движение да иде до Пловдив с нея. Аз дадох
автомобила си, с него Миро, Йончо и приятелките им отидоха до Пловдив. Знам, че царят
е платил отново хиляда долара, но този път банкнотите бяха в по-дребни купюри – по
десет, петдесет, сто долара. Уточнявам, че взривът е бил заложен от Деци и неговата
приятелка.
След като се върнаха от Пловдив, Йончо каза, че този път царят бил дал сериозна
поръчка за взривяване пред Министерския съвет или Президентството. Каза, че трябва да
се заложи много взрив, че трябва да бъде около петдесет-сто килограма и трябва да бъде
заложен в багажника на кола. За покупката на взрива и колата царят давал пари. За
въпросната поръчка Йончо се обаждал в Костенец на Жоро Цигането, тъй като там имало
мина и можело да се вземат взрив и детонатори. Устройството щяло да бъде същото като
на вестник „Труд“, с часовников механизъм.
Едновременно с тази поръчка царят беше дал и друга, според която трябваше да бъдат
убити с огнестрелно оръжие двама братя от Пловдив, собственици на чейнчбюро. Тази
поръчка беше дадена на Йончо. Той говори с мен, като първоначално искаше аз да
свърша тая работа. Аз му отказах, но му обещах евентуално да му намеря човек. Този
разговор проведохме няколко дни преди взрива на „Раковски“ 134. Поръчката трябваше
да се изпълни, като заплащането беше десет хиляди долара на убит човек. Аз говорих с
Алек по телефона и му казах за въпросната поръчка, но той ми отказа под предлог, че във
Варна се плаща по-скъпо. Мотивът за тази поръчка на мен не ми е известен.
На 16 януари Йончо ми каза, че царят го праща при някакъв мъж в София да вземе
наркотик от него. Въпросният мъж, мисля, е председател на федерация по карате или
кикбокс. Мъжът бил взел пари назаем от царя, или по-точно – взел дрога, която не е
платил. В тази връзка той също е трябвало да бъде убит. Йончо отново ми каза да намеря

32
човек, който да изпълни поръчката. Обърна се към мен, защото знае, че познавам
руснаци, чеченци. Аз му обещах да говоря с хората, но предупредих, че те ще искат да
знаят за него всичко – каква е колата му, къде живее, дали има охрана и други неща.
Въпреки обещанието, което дадох на Йончо, аз не съм говорил с никого за тази поръчка.
През ноември 1997 година царят беше дал поръчка на Йончо да бъде убит и някакъв
циганин от Петрич. За този циганин знам, ме принадлежи към клана на кардарашите и
пречел нещо на царя. Йончо говори с мен и за тая поръчка. Аз говорих с руснака, но той
ми отказа с мотива, че десет хиляди долара са малка сума.
Освен посоченото искам да допълня още някои моменти за действия, свързани с цар
Киро. Когато се отказаха да взривяват редакцията на Пресгрупата „168 часа“ поради
невъзможност да заложат взрива, Йончо беше говорил с Жоро Цигането да осигури
снаряди. Уговорката беше същите да бъдат сложени в сак или куфар на моста на
автомагистрала „Тракия“, откъдето Йончо трябваше да ги вземе.
С цар Киро съм говорил един път, когато беше мешерето в Катуница. Поводът беше да
го охраняваме, за да не стане инцидент. За тази цел Киро ни плати на мен и на Йончо по
двеста и петдесет долара.
За пистолета „люгер“, намерен у Киро, давам следното обяснение: това оръжие преди
това беше у мен. Даде ми го шоуменът Пламен Митров една седмица преди да бъде
задържан. Оръжието е като компенсация за счупената от него скоростна кутия на мой
автомобил. Освен това му бях давал пари, за да ремонтира вилата си. Та това оръжие
беше у мен около двайсет дни. Веднъж Йончо ми каза, че царят искал да си вземе хубаво
оръжие. Аз му предложих „люгер“-а. Дадох го на Йончо и му казах, че искам за него
хиляда дойче марки. Йончо го взе и отиде при царя. Беше го продал и ми донесе триста
или четиристотин марки, като се мотивира, че в момента царят нямал пари и че след
известно време ще ми се издължи. След една седмица действително ми даде останалата
сума.“
Тук протоколът от разпита свършва. Бившият полицай се е подписал за верността на
думите си – те са записани на пишеща машина от оперативен работник, който е задавал
уточняващи въпроси, но ги е спестил за краткост.
Предложих разказаното от бившия полицай за публикация, но Тошо Тошев събра
заместниците си на съвещание и се реши, че няма смисъл – Кирил Рашков е признат за
невинен от съда, ще каже сега, че Живко Господинов си измисля, и може даже да ни даде
на съд за разпространение на клевета.
След време срещнах Татарчев в коридора на Съдебната палата. Поздравих и побързах с
разминаването. Бях малко гузна, защото преди няколко дни във вестника ни беше
написано антрефиле за любовта му към котките и слабостта му към софрите. Той
направи крачка към мен обаче и ме подкачи:
– Как е свободното слово, как е, клюкарствате ли?
– А вие четохте ли разпита на Живко Господинов за цар Киро? – попитах кисело.
– Четох, четох, как да не четох, госпожо Заркова, приказки на търкалета са това –
отсече Татарчев и ме подмина като малка гара.
Знаех, че в НСБОП мислят точно обратното – че тия „приказки“ от полицейски разпит
са стабилна основа за процес срещу мафията. Но ако те след това са проверявани от
следовател по реда на НПК, то аз не съм чула и чела за резултата.

33
 – Господин Рашков, честита ви свобода! – казвам превзето, като чувам гласа му в
слушалката.
На планьорка съм получила задача да направя с цар Киро интервю и я изпълнявам.
Свързвам се с него с помощта на нашата кореспондентка в Пловдив Боряна, която
познава сина му принц Ангел и го е помолила за ходатайство.
Царят ми отговаря с готовност, миролюбиво. Той обича да говори с журналисти.
– Благодаря ви. Извинявам се... че ви отварям работа с моя случай. Не съм виновен.
Уверихте се сами, че погрешка ме арестуваха.
– Познавате ли вие тия хора – Недялко, Йончо, Живко, които казаха, че сте платили, за
да сложат бомба в „Труд“?
– Един от тях е идвал да слага антена на мерцедеса ми. Други някакви мъже дойдоха
веднъж на нашия цигански съд, аз съм им платил разноските, може някой да познавам,
но... мисля... знаеш, че заради следствието не трябва да коментирам.
– Кажете, имате ли зъб на „Труд“ за нещо писано?
– Неее! Труд ми е на мене от памтивека най-любимият вестник. Ваши журналисти са
идвали на гости при мен, снимали са моя дом... с най-добри впечатления съм. Никога в
живота си не съм помислял нещо лошо за „Труд“. Аз по природа съм благороден човек.
Народът ме е избрал за добри дела, да му помагам и аз няма да направя на никого злина.
– Как беше в следствието и в полицията? Тормозиха ли ви, притискаха ли ви? –
продължавам да питам.
Знам отговора, но интервюто трябва да напълни цяла страница, защото темата се харчи
като топъл хляб.
– Аз здравословно се почувствах зле от стоенето в ареста. Притесних се много там,
нали разбирате. Моят професор ме прегледа преди малко и ме посъветва даже да вляза за
десетина дни в болница да се възстановя.
„Моят професор“! Бре! Царска работа – това е положението.
Привършвам:
– Ще съдите ли държавата за репресията?
– Не. Нормално е в работата на държавния апарат да стане грешка. Има грешка, има
прошка. Аз нямам намерение да се конфронтирам с никого. Моят арест беше грешка, за
която прощавам на всички.
Затварям телефона и изключвам касетофона. Не мога да отрека, че потомъкът на цар
Гого има дар слово. Трябва само да сваля точно думите му от записа и – готово.
Тепърва ми предстоеше да вземам интервюта с висши ченгета и политици, чиито
изречения са оплетени като кълчища. Още не знаех, че с годините безсловесните
министри, магистрати и полицейски авторитети ще се размножават сякаш чрез делене –
ще стават все повече и все по-дребни. Не подозирах и това, че атентатите срещу
вестниците в България ще се умножат, но убийствени за свободното слово ще се окажат
не бомбите от тротил, а мръсните пари на олигарси и политици.

Способни ли са нашите спецслужби да ни опазят от атентат?

Иво, един мой приятел, който е полицейски командос, ми отговаря:
– Не питай, че ще умреш от страх, ако взема да ти обяснявам.

34
 Пием швепс и ядем топли сандвичи с кашкавал в бюфета на редакцията. Предишния
ден – последния на март 2016 година, командосът ми е изпратил снимка на дневната си
дажба в СОБТ – Специализирания отряд за борба с тероризма: един изгнил банан, един
портокал, една консерва русенско варено и комат хляб.
– Само толкова ли?
– Да.
Не мога да повярвам, че цели 18 години след атентата в „Труд“, който беше определен
в прессъобщение на правителството като „сигнален изстрел за борба с тероризма!“, най-
елитните антитерористи в държавата се оплакват от недояждане. Тежко ни и горко, ако
наистина храната прави борбата, както бил казал пред някого олимпийският шампион
Боян Радев или Дан Колов – Непобедимия, нашият цар на кеча в САЩ.
Иво унищожава за две минути два сандвича. Гледам го как дъвче лакомо и няма нужда
да го питам дали, когато са гладни, баретите тренират с ентусиазъм спасителните
операции, или се озъртат към лавката с вафлите и мятат погледи зад оградата на лагера
„Врана“, където разни мутробизнесмени им предлагат допълнителна прехрана.
– Как е доктор Зарков? – пита Иво за мъжа ми, който го е оперирал от херния
неотдавна.
Разказвам му през смях, че доктор Зарков се е оказал случайно сред ония сащисани
софиянци и туристи от Испания, които два часа киснаха арестувани под дъжда по време
на антитерористичното учение на СОБТ, проведено тия дни край НДК.
На Иво не му е смешно обаче.
– Това учение показва – вика – какъв хаос е при нас.
После обсъждаме друг показателен случай – как седемдесетгодишен душевноболен
бивш полицай подлуди над сто свои бивши колеги, когато се барикадира в дома си след
прекаран инфаркт, гърмя с пищови и сипа заплахи. Цели 22 часа бяха на нужни на СОБТ
и на две други полицейски звена, воглаве с всичките им началници, да съберат смелост,
за да го обезвредят.
– Парен каша духа, наплашихме се от Лясковец – отбелязва Иво.
Личи си, че му тежи споменът от онова предбалканско градче – Лясковец, където на 14
март 2014 година беше убит негов колега – командосът Емил Шарков. То стана в акция
за обезвреждането на друг луднал човек – бивш военен, на име Петко Петков. Петко го
осъдиха доживот, но келфайда – Емил вече го няма.
„Парен каша духа“, значи. Представям си каква каша ще духаме, ако на нашите
антитерористи им се наложи да атакуват не някакви си кьопави безумци, а терористи от
ИДИЛ.
– А какво стана след атентата на летището в Сарафово? Нали обещаха, че ще
финансират нашия отряд, ще оправят системата и вече няма да ни пращат да гърмим на
сляпо? Четири години минаха и какво се промени оттогава? – пита Иво и дава отговора
веднага: – Разделиха ГДБОП от ДАНС, после ги сляха, разкарваха колегите насам-натам
като катунари, но с какъв резултат? Главният прокурор го каза: Службите нямат нито
една разработка за корупция! Нито една! Да не мислиш, че имат разработка за
тероризъм?

35
 – Да, бе, разни големци крадат пред очите на всички, а тъй наречените антимафиоти
все едно не ги виждат, камо ли пък да провидят какво кроят джихадистите – съгласявам
се аз, докато си мисля дали ще обидя командоса, ако го почерпя с трети сандвич.
– Постави се на нашето място – продължава той. Явно не е дошъл да яде, а да си излее
душата. – Работим в мизерия, с вехти коли и технически средства, разни партийни
послушници ни командват, некомпетентни, от кол и въже събрани! Ти можеш ли да
мислиш за три неща едновременно – как да не загазиш, като си тежковъоръжен, как да си
платиш тока и парното и дали да идеш на протест? Можеш ли?!
Няма нужда да казвам „не“.

В началото на 2016 година, при прииждащия у нас мигрантски поток и при очевидната
опасност от навлизането на радикални ислямисти на наша територия полицаите,
граничарите и пожарникарите имаха да ползват общо 576 209 дни платен отпуск и
негодуваха, че не могат. Причината беше в масовите командировки на служители на реда
от вътрешността на страната на границата, в извънредния труд и недостига на хора –
4200 души бяха напуснали МВР предишната година, подплашени от орязването на
социалните им придобивки в закона, наречен „Бъчварова“ – на името на една
социоложка, назначена изненадващо във второто правителство на Борисов за министър
на вътрешните работи. МВР или трябва да им даде пари в замяна на почивните дни, или
да ги пусне в отпуск! – настояваха полицейските синдикати. Националната сигурност
така е в риск – признаваха, – но не са редовите ченгета, които са виновни за това.
Не беше на редовите ченгета вината и за гафовете в разследването на атентата в
Сарафово, при който на 18 юли 2012 година бе взривен автобус с израелски туристи и
седмина умряха. Резултатът от това разследване се сведе в съда до едно „обосновано
предположение“, както го нарече Цветан Цветанов, който в първия кабинет на Борисов
беше вътрешен министър и вицепремиер. При това политическите шефове на МВР
станаха за резил с щуротиите си в хода на следствените действия. Те позволиха
свидетели и веществени доказателства за терористичния акт да бъдат изнесени от
България. Допуснаха Израелските служби да се разпореждат у нас като у дома си, даже и
да измият от местопрестъплението кръвта. За да угодят на МОСАД, побързаха да обявят,
че кръвопролитието на българското летище е дело на „Хизбула“. И за да скалъпят
липсващите доказателства за това, накачиха по храстите край аерогарата едни лични
карти, извикаха телевизиите да ги снимат и обясниха, че терористите са ги изръсили
разсеяно, докато бягали – вай, Аллах! – да се смееш ли, или да плачеш!
– МВР трябва да е деполитизирано, а то е политизирано и зависимо от партията, която
е спечелила изборите. В коя друга държава след терористичен акт пускат полицаите да
играят в разни тъпи политически сценарии? – възмущава се Иво, моят приятел от
антитерористичния отряд във Врана.
В интервю, което ми дава, след като е изгонен от разузнаването, бившият му шеф
генерал Кирчо Киров признава:
– България се счита за страна с много мек режим на сигурност. За никого зад граница
не е тайна, че у нас е възможно по всяко време да бъде извършен терористичен акт. И
няма нужда даже той отдалече да се планира, нито да се имплантират тук спящи клетки и
прочее.

36
 С други думи – достатъчно е наличието на спящите държавни органи.
А България, без съмнение, представлява цел на „Ислямска държава“ и на други
убийствени структури с камикадзета. Като член на ЕС и НАТО, страната ни участва в
мисиите в Косово, Босна, Афганистан, Ирак. И едва ли в очите на джихадистите е нещо
различно от Англия, Франция и САЩ, които са основните им врагове държави. За
активистите на радикалния ислям и българите са „кръстоносци“ като американците,
британците и французите и това становише е независимо от големия брой на софийските
дюнерджийници, които премиерът Борисов спрягаше като застраховка на страната ни
срещу международния тероризъм.
Боже, помози!
На 24 март 2016 година се случи нещо показателно: Държавният департамент на САЩ
предупреди своите граждани да избягват градския транспорт около хотел „Плиска“ в
София, защото имало сигнал за бомба. Премиерът скастри предпазливо американците, че
предизвикват паника, и развесели стресираното гражданство, като разказа, че около
„Плиска“ нямало адска машина, а имало взрив от мъжка любов между нашенец и
палестинец – сиреч един от двамата влюбени хомосексуалисти се обадил да предупреди,
че ще гръмне автобуса, в който пътува другият, ако той рече да му изневери. Тъй или
инак, зад тая пушилка се видяха още държавни срамотии. Като тая, че нашите служби не
са наясно с действията на чуждите служби в България, в случая тия на Щатите. И че
щатските служби пет пари не дават за тях, а пък гражданите – и български, и
американски, не им се доверяват. В анкетите с въпрос „Има ли опасност от тероризъм в
България?“ над 85% отговаряха с „да“ – точно обратното на това, което казваше в същия
момент шефката на МВР Бъчварова. Даже и кметицата Фандъкова показа, че не вярва на
министърката, като публично инструктира шофьорите на софийските автобуси да
внимават нещо да не избухне край „Плиска“.
Обяснимо е, че оттогава всяка забравена раница – на пазара или в книжарницата, в
София или в друг град – предизвиква суматоха и страх, а хората в метрото се озъртат с
мрачни лица и мърморят: „Пази ни, Боже, нямаме държава“.
И Бог сигурно ни пази. Че то, ако и Бог нямаше, щеше да ни е спукана работата.

37
 Глава втора.
Неразкритите убийства
В края на 1996 година издателство „Труд“ пусна книгата „Големите убийства“. В нея
по идея на шефа на издателството Никола Кицевски събрах и обобщих дописките за
показните разстрели, които се заредиха в кървав сериал от 1993-а нататък. По ирония на
съдбата точно тогава президентът Желю Желев обяви, че преходът към демокрация е
свършил и България е вече демократична – със свобода на словото, на печата, на
сдруженията, на митингите, с многопартийни избори и парламентарна опозиция. По-
нататък се оказа, че на прехода не му се вижда краят, но в онова недалечно минало – след
падането на Тодор Живков, след мирната смяна на управляващите от кабинетите на
Димитър Попов, Филип Димитров, Ренета Инджова и Любен Беров, както и след
сформирането на правителството на Жан Виденов – словото действително се лееше
свободно и неспирно, кипеше и опияняваше като младо вино.
Като криминален репортер на „Труд“ аз отразявах, разбира се, нерадостни събития, но
и през ум не ми минаваше, че в следващите години, най-вече от 2001-ва до 2005-а, когато
главен секретар на МВР ще е моят приятел Бойко Борисов, през ден ще тичам по улиците
да снимам и да описвам именити трупове.

Три куршума покосяват от засада край Ловеч на 4 септември 1993 година бившия
европейски първенец за младежи и многократен републикански шампион по класическа
борба Стефан Мирославов – Крушата.
Тази страшна смърт идва като гръм от ясно небе. Изтръпват всички – и тия, които
знаят какво става в множащия се подземен свят на България, и другите, за които „мафия“
е само дума, преписана от романите. Почти никой в необръгналата още на престрелки
държава не предполага, че от провинциалната борческа знаменитост ще потегли кървава
диря, която ще мине и през трупа на една от най-символичните политически фигури на
следдесетоноемврийска България – бившия премиер Андрей Луканов.
След смъртоносните изстрели срещу Стефан Мирославов – Крушата се завърта
невиждана дотогава рулетка от поръчкови екзекуции, след която екзекуторите остават
скрити.
Делото № 2441/1993, образувано за умишленото убийство на Стефан Ивайлов
Мирославов, се води по член 116 от Наказателния кодекс (НК) срещу неизвестен
извършител. Така се водят и се прекратяват в нищото всички следващи дела за гибелни
саморазправи с участието на станалите легендарни „борци“. Това са бивши спортисти,
отглеждани от правителството на Живков в безплатни общежития, само и само да
тренират класическа борба, вдигане на тежести, гребане, карате и други бойни изкуства и
да печелят медали за славата на социалистическата родина. След преврата през 1989
година спортните школи и интернати затварят врати и много от тези силни мъже остават
на улицата – без порцион, без дневен режим, без треньори и без пари. Спасяват се от
мизерията поединично. Притежават мускули, умеят да вдигат тежко и да се бият.

38
Професиите, за които е нужен повече ум и други знания, са им чужди. Какво да правят,
освен да пребиват имащите, за да си вземат от тях нужното?
– Аз съм следващият! – заявява Алайдин Алиев – Алчо, дясната ръка на Крушата.
Така той става баща на легендата за черния списък.
– До МВР достигна информация за черен списък, в който са набелязани за убиване
хора от престъпните среди – заявява Любомир Начев, който е министър на вътрешните
работи само една година (1995–1996), но тя му стига да докаже, че не може да се справи
със ситуацията. Изявлението за списъка той прави в Министерския съвет на 27 април
1995-а, веднага след демонстративния разстрел на Васил Илиев, шефа на ВИС.
Какво е ВИС? Това е първата групировка от бивши спортисти, търсещи в новите
условия прехраната си и нещо повече.
Аз посещавах всяка сряда брифингите в Министерския съвет тогава и общувах там с
по-възрастни колеги, работили по Живково време в официозните вестници
„Работническо дело“ и „Отечествен фронт“. Те разказваха, че тази групировка е
създадена от бивши офицери на Държавна сигурност, като част от тяхна частна армия, с
която целят да отвоюват политическата власт – сдадена с преврат през ноември 1989
година от едни комунисти на други – и да я превърнат в икономическа, във власт на
парите.
От тази приказка произлиза още една – за ескадроните на смъртта, съставени от бивши
борци, щангисти и полицаи, които създават ред и разчистват пътя на господарите си към
властта или бизнеса, а господарите им се менят със смяната на правителствата.
За първи път за ескадроните се заговаря, когато на власт е Съюзът на демократичните
сили (СДС), премиер е Филип Димитров, а Йордан Соколов е вътрешен министър (1991–
1992).
На 29 декември 1992 година „Труд“ съобщава:
„От провинцията в София са докарани между 30 и 50 главорези, бивши служители на
МВР, които в столицата никой не познава. Те са подготвени в случай на криза да
арестуват видни политически лидери от парламента и от извънпарламентарните сили,
както и водещи бизнесмени, ръководители на средства за масово осведомяване, фигури,
от които зависи стабилността на страната.“
Източник на информацията е лидерът на Движението за права и свободи (ДПС) Ахмед
Доган. Самият той е сложен начело на един списък с нарочени за репресии влиятелни
фигури, който е дал на доверена журналистка за публикуване. В тоя списък са включени
още синдикалните шефове Кръстьо Петков и Константин Тренчев, знаковите политици
Асен Мичковски, Чавдар Кюранов, Димитър Луджев и Димитър Йончев, бизнесмените
Илия Павлов и Валентин Моллов, главните редактори на „24 часа“ и „Труд“ Петьо
Блъсков и Тошо Тошев. В публикацията, свързана с него, се уточнява, че главорезите са
трийсет и двама, сред които и жени, че ги ръководи майор Венцислав Дойчинов, който
тогава е шеф на Бюрото за оперативно издирване (БОИ), а подборът им е дело на главния
секретар на МВР генерал Богомил Бонев. От 1 септември до 11 декември 1992 година
злодеите се обучавали в специален лагер в планината. За подсилване на техния отряд от
Русия били докарани шестима „бивши афганци“.
Въпросният отряд реално не излиза никога на бял свят, но за него се припомня отново
в „Труд“ и на 23 май 1993 година под заглавие: „Правителството на Филип Димитров е

39
създало отряд за политически тероризъм“. Няма промяна в информационния източник.
Вътрешният министър Виктор Михайлов (1992–1994) също потвърждава, че
предшественикът му в МВР Соколов е създал „анормални структури, които трябва да се
разследват“.
– Имаше такова нещо, но идеята не беше за политически репресии, а за борба с
организираната престъпност, която се разрастваше и не можеше да бъде овладяна с
класически методи – щеше да ми каже години по-късно Валери, бивш служител на БОИ,
пометен в поредната политическа чистка и преквалифицирал се в таксиметров шофьор.
Качих се в таксито му случайно, познавахме се бегло от преди това, но се заговорихме
и се видяхме на следващия ден по уговорка в сладкарница „Ялта“ – приискало му се на
Валери да си излее душата, а на мен такива изповеди ми дай. Участвал в „ескадрона“,
преди да го разпуснат безславно. Било го яд, че някой самохвалко разказал за него на
интриганти, които чули-недочули, решили да си направят реклама и покрай нея
политически скандал. Заради тоя скандал разградили БОИ така, че тухла върху тухла не
останала. Новоназначеният в тайната служба момчурляк сутрин следял групировките и
пишел докладни за тях, а вечер ги пазел за тройна заплата.
– Затова и аз работя вече за пари, а не за идеи – заключи таксиджията, а аз платих
кафетата, въпреки че той ме беше поканил на тая среща.

Есента на 1993 година се случи дъждовна и докато стигна на 5 септември сутринта от

моя блок в квартал „Младост“ до автобусната спирка, станах буквално вир-вода.
Бързах към Дирекцията на полицията, която се помещаваше от сто години в стара
сграда срещу Лъвов мост. Уникална сграда – била е по-рано и Дирекция на милицията,
пазеше спомени и от легендарния Никола Гешев – ловеца на комунисти, а и от други
видни ченгета и арестанти – политически и криминални. След години по идея на някой
гений от поредното правителство на ГЕРБ, убеден, че летоброенето започва от него, тя
щеше да бъде опразнена, да запустее, да стане убежище на наркомани и клошари, да се
разруши и след това да бъде предоставена на безпаричното образователно министерство,
което няма друг избор, освен да я остави да рухне съвсем.
Но в оня есенен ден, когато влязох в нея, я заварих пълна, както винаги, с униформени
и цивилни полицейски шефове и посетители. Далече беше денят, в който нейните
обитатели щяха да бъдат преместени в покрайнините на София зад висока ограда, където
май само роднините им ги посещават, но рядко... Целта на моето сутрешно посещение
беше двояка. Надявах се, първо – някой да ми каже нещо ново около смъртта на
Крушата, за да го напиша. И второ – както всеки ден, да прочета бюлетина.
Ежедневният полицейски бюлетин се състоеше от кратки разкази за престъпленията,
регистрирани в последните 24 часа във всички градове и села на страната. Полицейските
говорителки Маруся и Люси го получаваха от дежурните офицери в оригинал, сменяха в
него имената с инициали, задраскваха нещо тук-там заради следствената тайна и в този
вид го оставяха в пресцентъра, на една заседателна маса – журналистите да го четат и да
си правят записки. Интернетът още не беше припознат като бога на журналистиката –
копипейстът не се употребяваше, за имейлите бяхме чували, но в редакциите още се
учехме да пишем на компютрите, които току-що бяха сменили пишещите машини, а пък
в поделенията на МВР бяха още по-бавно развиващи се.

40
 За Крушата в бюлетина нямаше нищо. Заех се да преписвам съобщението за един
грабеж, който ми се стори любопитен:
„Около 22,30 часа на 4 септември в Първо РПУ в София е получен сигнал, че две
маскирани лица, въоръжени с пистолети, влезли в работилница за кожени облекла в кв.
„Захарна фабрика“ и нанесли побой на пазача Г. М., 68-годишен. Извършителите вкарали
пазача в лек автомобил „Опел“ – сив металик, и потеглили в неизвестна посока, като Г.
М. бил с вързани очи. След около два часа пострадалият бил изхвърлен от автомобила на
улицата и заплашен да не пише жалба до полицията. Г. М. установил, че в негово
отсъствие фабриката е разбита, а от складовете липсват обработени кожи – телешки,
свински и лисичи, готова продукция – къси якета, дълги палта и препарирана меча глава.
Извършен е оглед от дежурната оперативно-следствена група, иззети са пръстови
отпечатъци, работата по случая продължава.“

Свършвам с преписа. С Маруся сме приятелки и тя изпълнява молбата ми да даде

точния адрес на местопрестъплението – да, не е редно, но нали трябва да изпратим там
репортери – да снимат разбитата врата, да разпитат пазача, той може нещо интересно да
каже... Маруся се мръщи малко, но нарушава реда, защото знае, че не само читателите на
вестника, но и нейните колеги – полицаите, научават от нашите репортажи любопитни
неща.
– Кого да питам за убийството на Крушата?
Тя вдига рамене. Аз ѝ казвам довиждане, а от коридора пред нейната стая звъня на
познат полицейски полковник – да се обади на постовия, за да ме пусне да се кача в
кабинета му на третия етаж. Бинго. Полковникът ми позволява да прегледам справката за
житието на бореца, който е вече мъртвец.
Стефан Мирославов е роден на 8 април 1965 година в село Кирчево, Угърчинско.
Борбата в родното му село е на почит. На събора на 2 август всяка година там се
организират турнири, в които неведнъж са вземали участие шампионите Александър
Томов и Петър Киров.
И Стефан, и брат му се записват в спортното училище в Ловеч. Още там той показва,
че е талантлив състезател, в шампионат за пионери се класира на първо място. Приет е в
интерната „Олимпийски надежди“ и продължава да печели състезания в републикански
мащаб. Дипломира се и постъпва в ЦСКА, отборът е армейски и му дават, както е прието
тогава, офицерски чин – лейтенант. Тренира усилено и става два пъти младежки
шампион на България, втори на европейското първенство в Дания и пак втори в
Колорадо Спрингс, на световното.
Сбиване с пияни връстници в хотел „Ловеч“ прекъсва спортната му кариера. През
декември 1988 година заради сбиването той е разжалван, военен съд го лишава за две
години от свобода. Осем месеца лежи в трудово-поправителното общежитие в Казичене.
На 19 януари 1990 година президентът Петър Младенов го помилва заради доброто
поведение и спортните му заслуги. Става републикански шампион за 1992 година – това
е последната му титла.
Изпратен е с внушителна процесия до гробището в родното му село. Зрелищното
погребение е първото от множеството последвали борчески манифестации с дебеловрати
мъже в черно, които носят тъмни очила и златни ланци, вдигат ковчези в бяло и златно и

41
вървят по главната улица, придружавани от ослепителни блондинки в траур и
криминални репортери, държани на почетно разстояние от частна охрана.
– Винаги когато баровците ги стягат копринените шорти, борците гърмят – казва
шампионът по класическа борба Атанас Комшев пред двама-трима журналисти, които
разпознават в него на погребението на Крушата победителя от олимпийските игри в Сеул
през 1988 година.
Не се разбира Комшев какво точно има предвид, но тъй или инак, самият той е
погребан в карнобатските гробища през ноември 1994 година. Странна катастрофа
отнема живота му по пътя от София за Варна, докато се вози в сааб, шофиран от негов
приятел. Преди Търново, при разклона за село Пушево, колата се забива в камион,
натоварен с тухли, миг преди това бял мерцедес я засича... Шушука се покрай смъртта му
за контрабандни канали и за тирове с цигари, от които три се обмитяват, два минават
гратис, а борците респектират митничарите и се отчитат на стар генерал, а генералът не
прощава грешки в сметките, пък били те и най-малки...
Чувам тия приказки от двама опечалени съученици на Комшев, докато вървя след
ковчега му заедно със спортния журналист Владо Памуков. След време посещавам в
Карнобат спортната зала с клуб по борба, която носи неговото име „Атанас Комшев –
олимпиец“.
– Крушата не беше алчен, щедър беше към приятелите си, обаче лошото пиянство му
изяде главата.
С тия думи един симпатичен старец от Кирчево опростява мафиотските версии за
кончината на видния си съселянин. Не е измил пръстта от ръцете си, забелязвам, когато
навеждам глава, за да запиша мнението му в тефтера. Той е поласкан от вниманието ми и
добавя:
– Като се напиеше Крушата, почваше да налита на бой и трошеше наред в ресторанта.
И други щуротии правеше, но като му мине махмурлукът, плащаше.
За мъртвите или добро, или нищо, но преди да падне под куршумите, Крушата е
следствен за две сбивания с телесни повреди, случили се в един ден в ловешките
заведения „Бръшляна“ и „Покрит мост“. В деня на погребението му се получава
призовка – Стефан Мирославов да се яви на разпит в следствието в Ловеч.
– Понабийваше по някого тук-там. Не е вършил други престъпления обаче, нито е
убивал, нито е крал – уверява ядно брат му Иван.
Братята въртят дребна търговия с бореца Гриша Ганчев – състудент на Иван от
Висшия институт за физкултура (ВИФ), който после ще стане един от най-богатите
бизнесмени в държавата. Присъдата на Стефан става причина Гриша да излезе от това
съдружие и да основе сам своя собствена фирма. За известно време след това Стефан си
вади хляба в един хотел с лоша слава, който се нарича „Божур“, намира се на пътя от
София до Калотина и е свърталище на рекетьори и проститутки. По-късно регистрира
заедно със снаха си Мая „Стема“ ООД, а с бореца Страхил Димчев друго дружество –
„Олимпик“. Петричкият бизнесмен Иван Кочев – Чомбе, за когото се знае, че е в
полезрението на полицията, също става по едно време негов съдружник. Двамата наемат
склад в „Илиянци“ и така до деня на смъртта си Крушата печели легално от алъш-вериш
с електроуреди, захар, алкохол и цигари. Чомбе не се появява на погребението му и

42
тръгва слух, че има пръст в гибелта му. В „Труд“ отразяваме тия приказки и набеденият
звъни, вбесен, в редакцията.
Срещаме се почти незабавно в дома му по негово настояване. Чомбе има право на
отговор, няма как да откажем. Като домакин той се показва любезен, противно на моите
очаквания. Посреща ме, като че се познаваме от деца. Черпи ме с кафе и вода в блестящи
кристални чаши. С тънка усмивка ме уверява, че неговият бизнес е чист, а не
криминален. Баба Ванга му казала да не изпраща Крушата до гроба му по никакъв начин,
за да не го последва там, а да иде на четиресетия ден да му запали свещ и да остави на
гроба бутилка бира „Астика“. По съвета на пророчицата той постъпва точно така. А по-
късно, неизвестно по чий съвет, се заселва извън България.
В онзи отминал ден, когато го посещавам, Чомбе определено изглежда доволен – горд
е с красивото си жилище, обзаведено по западна мода, хвали се, че е работодател,
разказва ми, че ще открие още работни места, и праща по мен бутилка
осемнайсетгодишно уиски на главния редактор.
През първите години след убийството на Крушата до надгробната му плоча има винаги
бутилка бира и цветя. Знам, защото три пъти съм го посещавала. Има поводи – вандали
многократно разбиват мемориала, а близките му го възстановяват. Мисля си: ако е вярно
преданието, че духът на убития не намира покой, докато не хванат убиеца, то духът на
Крушата и до днес няма мира.

Екзекуцията на Стефан Мирославов слага началото на войната между наши и руски

гангстери, подвизаващи се в родината – така пише във вестник „Дума“ Вачо Радулов,
криминален репортер и бивш офицер от милицията. „Борците светили маслото на руски
мафиот и получили бяла роза като символ на предстояща вендета – скъпо ще им струва
тази грешка, до десет глави щели да паднат за отмъщение“, пророкува неговият вестник
през 1993 година, на 9 септември.
Тази версия се опира на разстрела на латвиеца Валерий Силаруб в дискотека „Златна
ябълка“ в Слънчев бряг – ще ми обясни по-късно Ботьо Ботев, който е виден полицейски
спец по убийствата. За тоя разстрел Крушата приживе бил заподозрян с още единайсет
други, но се оказало, че има алиби.
Според друга хипотеза, която ми подсказа Ботьо, Крушата умира млад заради
междуособици в борческата бригада, която ръководи. Не всички нейни членове били
съгласни освен в контрабандата да се забъркат и в наркотрафик. От друга страна, босът
им се лакомял и за нелегалната търговия с нефтопродукти в поставената тогава под
ембарго Югославия – така че не било изключено да е предаден от свои и да е очистен от
петролната мафия.
Има и трета версия, пак недоказана – че лейтенантът от ЦСКА, разжалван заради
сбиване, е бил информатор на полицията и му видели сметката двама автокрадци, като
научили, че ги е натопил.
С интересна теория се ангажира подполковник Богдан Кръстев, бивш шеф на
Ловешката регионална дирекция на вътрешните работи.
– Крушата беше водач на „нинджите“, десетина бивши спортисти, които бяха под
наблюдението на МВР. Всяка негова крачка в региона и извън него беше под оперативен
контрол с негласни средства – заявява Кръстев, цитиран от ловешкия кореспондент на

43
„Труд“. Изводът е, че Службите вероятно са знаели за готвения атентат, но не са го
предотвратили. За да не остави съмнение в смисъла на казаното, а и защото му се ще да
се появи отново във вестника, след известно време бившият полицейски началник се
обажда по телефона и ми дава съвет:
– Зад това убийство търсете мафиотска групировка в МВР.
– Аз ли да я търся? – отвръщам. – Надценявате ме.
Доколкото ми е известно и до днес такава групировка нито е търсена от някого, нито е
намерена – нито по този, нито по какъвто и да е друг повод.
– Ке погребат Стефан и призракът му ке тръгне да отмъщава, кръв до колене ке се
гази – рекла на Чомбе баба Ванга.
И да е ставал Крушата от гроба, не го е видял никой. Кръвта обаче очевидно потича...

В годините, когато управлява второто и третото правителство на Борисов, не е

престижно вече за водещите журналисти да душат по кървави следи, както преди.
Убийствата се отразяват в триминутни репортажи по телевизиите и в кратки дописки по
вестниците – двайсет реда, максимум седемдесет, без значение дали убитият е гангстер,
данъчен, бизнесмен или кмет. Това е, от една страна, защото главните редактори и
работодателите им считат, че е признак на лош вкус да се отделя повече място и време за
криминалните новини, а друга страна – защото не искат да си развалят отношенията с
премиера и министрите му, които твърдят, че държавата изобилства откъм стабилност и
сигурност.
Все пак, като се заредят едно след друго три-четири значими криминални
кръвопролития, в печата се появяват аналитични дописки, които почти винаги носят
изтъркалото се вече заглавие: „Връщат ли се времената на големите убийства?“.
Такъв анализ и аз съм писала. И не веднъж, а най-малко три пъти. Веднъж един от
главните редактори на „Труд“ ми поръча на планьорка темата и тезата накуп: времената
на големите убийства си били отишли, понеже дошло времето на Бойко Борисов, който,
за разлика от всички други премиер-министри, знаел как се води борба с бандити. Виж
ти. Като автор и редактор съм била винаги дисциплинирана и съм следвала
редакционната политика, но в тоя случай възразих:
– Щом така си мислиш, ти си го напиши.
Вярно, че много вода изтече от десетилетието до 2006 година, когато в дългия поменик
на убитите се наредиха – между депутата Луканов и банкера Кюлев – сто и единайсет
известни мъртъвци. Оттогава насам кошмарът на икономическата криза замени ужаса от
гангстерската война. Труповете започнаха да падат по-рядко, да. Но трябва да се
отбележи, че ако си ги представим в един гроб с предишните, над него може да се
издигне общ паметник – на неизвестния извършител.
И в момента чувам как главният секретар на МВР, който и да е той, ми възразява:
разкриваемостта на убийствата в ХХІ век е скочила рязко, над 80% даже, и това е
българско постижение, което се равнява с най-високите в света. Това е спорно, но нека
приемем, че е така. Забележете нещо важно обаче: разследващите на убийствата в
България стигат донякъде и до нещо само ако то не опира до нечии „висши“ интереси.
Дори и тогава правосъдието се бави. Обаче там, където мирише на пари, на власт, на
политика, на банки – там престъпниците са недосегаеми.

44
 От всяко престъпление остават дири. Но някой трябва да ги проследи. Някой опитен
полицай, оцелял в партийните чистки, който не е втренчен в предстоящата, а си гледа
занаята. И някой умен магистрат – без задни мисли и политически амбиции, който не е
зает да се обяснява по нечия клевета или да пише донос за началника си.
Такива трудно се намират обаче. В края на 2016 година това го каза по своя начин
Валентин Попов, шефът на синдикалната полицейска федерация:
– Въпросът в МВР не е кой, въпросът е, че няма кой.
Колегите на Попов – и разследващите, както и охранителните полицаи, са
демотивирани и обидени. Те неведнъж излизат на протест срещу мизерните заплати,
политическия натиск и лошите условия на работа, но правителството им обръща
внимание колкото на жълтите павета пред Народното събрание.

Убийства по време на стабилност – така бих озаглавила към днешна дата една нова
книга за смъртоносните стрелби в България, за да мога да се надявам, че ще бъде
издадена.
България е най-бедната и най-корумпираната държава в Евросъюза, обаче е най-
стабилната – това е главният постулат в медийното отразяване на събитията у нас през
второто десетилетие на века. Не се смейте. Наистина е така.
Какво, като в началото на 2016 година примерно, на 9 януари, са убити двама видни
бизнесмени само в рамките на 24 часа? Какво, като банковите обири зачестяват? Какво,
като на 29 октомври 2015 година бандити с безпрецедентна дързост гърмят с гранатомет
по Алексей Петров – бивш член на ръководния екип на Държавната агенция по
национална сигурност (ДАНС), който една вечер заспива като приятел на премиера и
пръв борец срещу мафията, а се събужда обявен за главен мафиот в държавата?
Говорители на управляваща партия обясняват денонощно по вестниците и
телевизиите, че тяхната власт осигурява стабилност, а чувството за несигурност у
населението се насажда от безотговорната опозиция и журналистиката.
Пресцентърът на МВР си мълчи. Там работата става все по-тайна и по-тайна, до
степен, в която самите полицаи и пресаташетата им май не знаят какво правят. Бивши
ченгета и всичколози, близки до правителството, коментират, че всичките разстрели са
„битови“.
„Битово“ убийство – ще рече, че е маловажно и не заслужава внимание – това е още
един постулат – изходно положение, което трябва да се приеме от пишещите без
доказателства. Ако някой пишещ упорства, може да си пише неправилно в глобалното
пространство без заплата.
Правилното е, че по боса на бляскавата на вид фирма „Агресия“ Александър Антов е
гърмял аматьор – без значение, че аматьорите не прибират гилзите и не местят труповете.
А пък пълномощникът на ВИС Весо Стоименов – Айсберга получил седем куршума в
главата, докато отивал не някъде другаде, а при жена. Внушението е, че става дума за
любов и изневяра, тъй като в стабилната ни държава не би могло да има подземен бизнес
с трусове и гърмежи, нали така? Още повече че Антов приживе е на „ти“ и облича с
костюми на приятни цени почти всички големци, сред които са премиерът,
вицепремиерът, един американски посланик и други.

45
 – Няма политик, който не познава господин Антов – отбелязва вицепремиерът, който е
и министър на вътрешните работи.
А една обща снимка на премиера с покойника, излязла в интернет, влиза в пресата в
комплект със затрогващата му биография. Неговият бизнес бил чист и светъл, той самият
бил светец – обичал хората и давал храна на уличните псета.
Мил човек е бил изглежда, но едва ли на това се дължи фактът, че държавната фабрика
за конфекция „Осми март“ е станала негова лична. Приватизацията ѝ през 1996 година не
е грях, разбира се – приватизация, като други приватизации на задлъжнели фирми. Но не
е ли грях и то от наказуемите, че няколко месеца преди да умре, модният шеф – Бог да го
прости – е прехвърлил дружество, производно от закъсалата „Агресия груп“, и още 4
подобни дружества на един безработен, който говори с цигански акцент и управлява по
документи 23 фирми с фиктивни адреси.
Криминалният репортер Цветан Гемишев, с който седим на две съседни бюра в
редакцията, набра управителя на 23-те фирми по един телефон, който намерихме в
електронната фирмена документация. Управителят беше кратък:
– Не познавам Антов. Интервю за мили очи не давам... Нямам далавера да приказвам с
вас!
Далаверата със закъсалите фирми, които се приписват на такива като него, е позната.
Прокурорите я наричат „съставомерна и наказуема по НК“. Но в дописката за убийството
на Антов ние я наричаме „необяснима“, понеже, нали, за уважаван от властта мъртвец се
пише или хубаво, или нищо. Закъсал човекът с бизнеса, прехвърлял собственост, за да не
му я запорират – това няма връзка, разбира се, с големците, които е обличал в костюми...
Ами покойният висаджия Весо Стоименов? Чета по сайтовете, че познатите му го
наричали „ликвидатор на ВИС“. Това учудва роднините му, с които разговаря Гемишев.
Вероятно някой правилно пишещ го е нарекъл „ликвидатор“, за да ни убеди, че
групировката е ликвидирана до последната прашинка, а други го преписват, без да
мислят.
В действителност до последния си час Весо представлява всеизвестната мафиотска
структура в Несебър и Слънчев бряг. Той е един от десетината приближени на босовете
на ВИС – братята Васил и Георги Илиеви, които, след като двамата са застреляни един
след друг, управляват наследството им и воюват помежду си – делят влияние, имоти,
пари.
ВИС държавен ликвидатор си няма – проверила съм това. Има ликвидаторка –
Йорданка Димитрова, една държавна чиновничка, която по силата на служебните си
задължения на 31 август 1999 година е поканила с „Държавен вестник“ кредиторите да си
приберат вземанията от ВИС. Това е краят на империята, наречена от нейните създатели
„Вярност, инвестиции, сигурност“. Но то е краят ѝ в смисъл, че е заличена от търговските
регистри. А по същество е ново начало на войната за нейния бизнес, в която продължават
да падат убити.
Мрачна тема. Съболезнования за близките.
Но топкриминалистът Ботьо Ботев ме развесели. Освен че подкрепи с интервю по
телевизията благоприличната версия, че убийството на Антов няма нищо общо с
политическите му приятелства и с абсолютно чистия му бизнес, той предположи
хипотетично, че престъпникът го е застрелял веднага след като е застрелял висаджията

46
Весо. А защо? – за да разсее вниманието на МВР. Смешно. Ще рече човек, че убийците
по цял ден мислят за Вътрешното министерство. А в действителност те пет пари не дават
за него. Решават си споровете с куршуми, като знаят добре, че полицията по-скоро няма
да реагира и убиецът по-скоро няма да бъде заловен, а ако бъде заловен случайно, няма
да бъде закован с доказателства и ще бъде оправдан. Пък даже и да бъде хванат с
калашник в ръка, ще плати на някоя „кака“, за да отсъди тя, че автоматът е намерен в
храстите и откривателят му тъкмо се е канел да иде да го предаде на властите.
– Бъди оптимистка – съветва ме моят приятел, репортерът Гемишев.
И аз по съвета му разсъждавам логично, като наблягам на положителното.
Да, факт е, че труповете вече падат по-рядко, отколкото преди, когато главен секретар
на МВР беше Бойко Борисов. Тогава – от 2001 до 2005 година имаше 137 неразкрити
мафиотски екзекуции. Сто трийсет и седем! Взела съм тази цифра от доклад на
криминалната полиция и съм я написала в книгата „Големите убийства“. В тоя книга
Бойко е на първата след титулната страница – сниман в цял ръст, облечен в бойното
облекло на баретите, с ръце в джобовете и с погледа на Микеле Плачидо от сагата
„Октопод“. Снима го по поръчка на Тошо Тошев Васила Андреева – една талантлива
майсторка на модната фотография, която умееше да направи и от Баба Яга манекенка,
достойна за рубриката „Момиче на времето“. Шефът на издателството „Труд“ Кольо
Кицевски предложи настоятелно да сложим снимката на Бойко на видно място, защото
смяташе, че с нея „Големите убийства“ повече ще се продават. Не спорих с него, макар
да се притеснявах да не помисли някой, че се подмазвам на популярния генерал. Аз
вярвах тогава – и не само аз, – че познанията на Бойко за групировките отвътре ще се
отразят в най-скоро време в десетки обвинителни актове срещу босове, съветници,
съучастници и чистачи на мафията.

Беше време, когато чакахме с трепет всеки европейски доклад за правосъдието и

вътрешния ред в България. Но когато го чакахме през 2016 и 2017 година, мнозина се
прозяваха – и журналисти, и магистрати, и политици, а пък на хората с други професии
изобщо не им пукаше. Знаеше се вече, че в поредния годишен доклад на Еврокомисията
ще пише същото като в предишните години от 2006-а насам: България има напредък, но
не е видим, съдебната реформа трябва да продължи.
Хубаво, обаче реформата така, както върви, става само за раздумка в сутрешните
блокове на телевизиите.
Добре, променихме през 2017 година Закона за съдебната власт. За 33-ти път! Да,
точно така – за 33-ти път, откакто е обнародван през 1997 година, на 7 август. И какво от
това?
Добре, разделихме през 2016 година Висшия съдебен съвет (ВСС) на два състава –
съдийски и прокурорски. Така. Но намаляха ли ходатайствата при кадруването в
съдебната власт? Не намаляха.
Добре, сменихме целия членски състав на Съдебния съвет – и не един път, а два пъти
от две петилетки насам, и то по препоръчания от Еврокомисията „прозрачен“ начин. И
трети път ще го сменим, ако трябва. Но къде ще намерим за него 25 ангели? Политически
послушници и подлеци има и в новия съвет, и в по-новия, както и в по-стария.

47
 Ще подменим и софтуера за случайното разпределение на делата, защото го
манипулират в съдебните палати и делата се дават на купени и зависими магистрати. Ще
го подменим на всяка цена. Обаче има ли такъв софтуер, който може да превърне всички
корумпирани съдии в свестни? Няма.
Поредната правосъдна министърка измислила в чест на поредния евродоклад да
направи поредна нова администрация, наречена Постоянен съвет за съдебна реформа.
Тоя съвет ще е най-постоянният може би от всички подобни налични 78 съвети, агенции
и комисии.
Защо така мисля песимистично? Защото реформата на българското правосъдие крета
25 години и не стига доникъде, без значение, че над десетилетие се намира под
унизителния за държавата ни международен мониторинг. Изглежда, че тези, които са
овластени да я движат – премиери, министри, съдебни шефове, депутати и други, не само
не могат, но и не искат. Понеже стигне ли тя докрай, част от тях ще се озоват вероятно в
килиите.

Ще се разкрият ли някога неразкритите мафиотски убийства? Отначало

евронаблюдателите на България ги водеха на списък, за да отчитат как под мониторинга
той се скъсява. Но като видяха как работят разследващите полицаи у нас, спряха да
споменават тоя списък в докладите си. Естествено, че няма да го споменават – той ясно
показва, че от тяхното наблюдение няма файда.
А как работят разследващите полицаи у нас?
Галин Иванов, дознател в столично Районно полицейско управление (РПУ), разказва:
– В момента имам на бюрото си осемдесет и две дела на производство – за убийства,
побои, блудства, грабежи, кражби на ДДС, измами и други престъпления по седем-осем
глави от Наказателния кодекс. Приемете, че съм пенкилер и разбирам еднакво и от
разстрели, и от укриване на данъци, и от изнасилване на деца. Обаче седнете на моето
място и се опитайте да мислите едновременно за осемдесет и две неща. Не става. С
голямо напрягане можеш да водиш едновременно трийсет дела – призовеш свидетел,
седем дни чакаш и в това време захващаш друг казус… Дежурен ли си, всичко зарязваш
и ходиш по огледи на трупове в продължение на двайсет и четири часа. Срокове те гонят
и адвокати. Някой път ти изгори бушонът и пишеш щуротии в протокола, например
така – „...намери се липсваща врата с катинар“.
На работа като на работа – един не може, друг не иска или обратното.
– Аз искам, но не зная как – признава млада разследваща полицайка, затънала до гуша
в папки. Да се чуди човек защо ли се крие зад тях, красива е, прилича на Кари от „Сексът
и градът“. Но изражението ѝ е като на самоубийца в мига преди да се хвърли в реката.
– Нова съм – казва – и са ми дали двайсет и две дела. Имам двайсет и два работни дни
на месец и мога да работя един ден по едно. Но как да го свърша в двумесечен срок?
Написах осемнайсет призовки от сутринта – издирвах адреси, сега проверявам цифричка
по цифричка номерата. В бързината правя грешки, ще ме накажат. Триста тома имам
заварени от колега, получил инфаркт – описвам и подвързвам, номерирам листче по
листче, обшивам ги с конци и с игла, мама ми я даде. Това пронумероване и
прошнуроване се прави в Следствието от деловодители. Но при нас и папки няма, камо
ли друго. Кламери има, но аз купих щипки, че изпод кламерите хвърчат важни листчета.

48
И статистически карти трябва да пиша, но не знам как и няма кого да питам. Имам едно
дело за убийство на гангстер, страх ме е да не ми го върнат от съда и да кажат – куха
лейко, как не си свършила нещо елементарно!
Горката. Сълзи напират в очите ѝ, още малко и ще заплаче:
– Текучество е при нас, недостиг на кадри, неподготвеност, пренатовареност, ниски
заплати, нищета – нямаме хартия, тонери, принтери, химикалки. Като извикам в
мизерния ми кабинет баровеца на разпит, той ме гледа, сякаш съм хлебарка. Колегите
напускат, бягат. Неблагодарна, непрестижна, трудна работа. Недокомплектът в
дознателския апарат е четиресет процента за страната. Само в София свободните щатове
са рядкост. Но трима дознатели от СДВР преди няколко дни станаха прокурори. Както и
главният разследващ на Самоков. Нали знаете защо?
Да, знам. Разследващият полицай стартира с около 1000 лева месечна заплата, а
прокурорът – с около 2000. Главен дознател с 20 години служба стига тавана в кариерата
си и във възнаграждението – 2300 лева на месец. Обичайната му перспектива в МВР е
дисциплинарно уволнение. Достатъчно е да се издъни някой рушветчия от тия, дето са
му подчинени, и той изгаря. А в това време прокурорът с неговия стаж изкарва за 4
месеца годишната му заплата. На конкурс за Софийската районна прокуратура, който
като журналист наблюдавах, 460 от 560-те кандидати бяха разследващи полицаи. За най-
свестните става дума. Рушветчиите не се явяват на конкурси, на тях в МВР им е уютно.
Разследващи полицаи, или другояче казано – дознатели, обикновено стават юристи,
неуспели да си намерят друга работа, за да им тече стаж със заплата. Тъкмо се научат да
водят досъдебно производство и стават магистрати. Повечето хич не се преуморяват.
Обяснимо. Само 20 лева повече получава за месеца този, който получи отличен по
Системата за управление на целите.
– Тая система е тъпа – казва дознател, обиден от нея.
Някой приключил двайсет дела за джебчии, а той приключил две дела за убийства. И
познайте кой е получил 200 лева повече за годината? Не познахте. Получил ги е тоя с
джебчиите. И никой не ще да разследва убийства.
Блазе им на убийците.
– Имаме недокомплект на дознатели – жалва се шеф на областна дирекция на МВР. –
Но как да назнача нужните кадри, като нямам пари да им дам заплати? И така двайсет
души разследват за трийсет души по щат. Ясно как. Десет килограма може всеки да
вдигне, но никой не може да вдигне триста...
И досъдебните производства се трупат ли, трупат, а други се претупват колкото да не е
без хич. Същевременно над 500 следователи се оплакват, че едва 5% от делата се
възлагат на тях. Другите 95% – на разследващите полицаи. Окръжните прокурори
предпочитали да ги дават на тях, защото били по-неуки и податливи на заповеди.
– Дознателите имат нужда от обучение, видно е. Но защо да ги учим, като след година
най-много напускат? – коментира шефът на Националното следствие Евгени Диков.
Новопостъпилите разследващи полицаи ги хвърлят като в игра на „пинг-понг“, където
сварят. Някой с три седмици опит попада на дело за убийство, „тупкано“ с години от
началника му. Той не знае какво да прави, а и никой не му казва. И за джебчия, хванат да
бърка в чанта, пак трябва някой да го упъти отначало – кого да разпита, да прави ли
разпознаване, как... Един такъв новак питал, питал, пък тръгнал сам и – куцук-куцук на

49
сляпо – стигнал до високите етажи на властта. И какво става тогава? Самият той
картинно обяснява:
– Кошмари в кухнята – гнили ябълки, мръсотия, а шефът вика: тук ще се опарим аз и
ти, що не го духаш, стига с тия „чисти ръце“ и щуротии!
Дознателите нямат право да разследват магистрати, министри и народни
представители – пише го в НПК. А защо те по-сговорчиво от следователите козируват и
викат „тъй вярно?“ Защото са на двойно подчинение, затова. МВР им плаща,
полицейският директор ги оценява, той ги мести тук-там и следователно ги командва. От
друга страна, прокуратурата, като господар на досъдебното производство, също им дава
заповеди. Нарежданията най-често не съвпадат. В РПУ– то с тях се гони статистика за
разкриваемост, шефът им иска „картон“ – за установен извършител, обвинение и
задържане за 72 часа. А прокурорът иска „материали“ – да си напише обвинителния акт.
Дознателят изпълнява – и това, и онова. И загазва. Извади ли „картон“, остава сам –
оперативните работници, които са работили с него по случая, хукват подир друг крадец
или убиец – нов приоритет си имат и предишният престава да ги интересува. А часовете
за предварителния арест изтичат, разследващият бърза да опише наличните разпити,
обиски, експертизи, пъха ги припряно в папката, не ги прочита и там, по неговите думи,
се получава манджа от тия, дето жена му ги хвърля в боклука – отвън прилична, ама не
става за нищо. А междувременно пък всеки му звъни – направи това, не – онова, той няма
опит и обърква конците. Смачква дело за поръчково убийство например. Като се разчуе,
той е на мушката. Големците се отричат от заповедите си, те са устни. За МВР той е
„външен човек“, за прокуратурата – „чужд“.
– И на двете места се отнасят към дознателя като към чуждо магаре, пришпорваш го и
не го жалиш и храниш… – признава висш магистрат.
Ако е тарикат дознател обаче, като слуга на двама господари, той е неуловим в
безобразията. От МВР го проверяват за срокове само и активен ли е в следствените
действия, или дреме. Какви ги върши точно те не могат да го питат без прокурорско
разрешение. А прокурорът я го викне на доклад, я не. Той работи с три РПУ-та и е зает.
Ако иска да пита нещо, софийският дознател търчи като изоглавен в седем прокуратури –
на улица „Майор Викилски“, на „Развигор“, на „Раковска“, на „Черковна“, на Римската
стена, в Съдебната палата на „Витошка“…
– В общия случай нито прокурорът знае какво правя, нито аз знам какви указания би
ми дал – обяснява дознател. – Гоня го, а хвана ли го, той се запознава с делото като на
първа среща с гадже… Втори път отивам при същия прокурор – той забравил всичко,
което сме си казали. Една прокурорка четири пъти ми връща делото с указания да върна
вещите на убития на баща му, а то аз още преди първия път съм направил това. Соча ѝ
къде го пише, а тя: честно да ти кажа, вика, не съм го чела, връщам си така дела, че да си
печеля време…
Безобразия колкото щеш.
Носят на дознателя преписка „с оглед образуване на бързо производство“. Гледа той
датата на деянието – отпреди осем месеца станало, а стигнало до него чак сега. Какво
бързо производство? Кошмар.
И мафията ръкопляска.

50
 Глава трета.
Кратуните и главанаците
– Разбра ли? Убили са доцента Цветанов! Адреса го знаем – квартал „Изток“, блок 17.
Тръгвам натам.
Това е Сашо Ботев, звъни ми една сутрин в края на август 1994 година, когато жегата е
решила да покаже, че има време до есента и надвива климатика, откъдето духа хлад,
макар да няма още десет часът.
Браво на Сашо. Научил е пак преди всички важната новина. Момичетата от
пресцентъра на МВР го харесват, знам, те не на всички репортери се обаждат с
изпреварваща информация, а още по-малко им дават адреси и имена.
– Доцент Цветанов ли? Убит?! Отивай! – казвам. – След малко ще дойда и аз!
Смъртта на доцент Цветан Цветанов не е за мен поредното събитие, с което ще
напълним двамата със Сашко 13-а страница „Фатална“. Шокирана съм от него, ако не
изненадана. Усещам нещо като пърхане в стомаха, което прилича на страх. Познавам
този мъж – интересен, интелигентен, макар и скандален, учен юрист, лидер в спортните
среди и майстор по таекуондо четвърти дан. На последното интервю, което ми е дал, още
не му изсъхнало мастилото, дето се казва. Съвпадението на двете му имена с тези на
първия председател и шеф на предизборния щаб на партията ГЕРБ Цветан Цветанов не е
случайно, а повече от случайно. Ако има нещо общо между двамата, то е едно-
единствено, а именно, че гербаджията, изявил се и като вътрешен министър в кабинета
„Борисов-1“, и като депутат по времето на „Борисов-2“ и „Борисов-3“, има диплома на
учител по физкултура.
Помня как се запознахме с доцента Цветанов. В един зимен ден той отвори вратата на
стаята ми в редакцията, надникна вътре, не видя, изглежда, този, който му трябваше,
затвори, но се върна отново след малко:
– Добър ден, търся шефа на отдел „Криминален“.
– Аз съм, кажете какво има – отвърнах и го огледах.
Беше нисичък, невзрачен на вид, но костюмът му – забележителен – като изваден от
кутия. Някоя муха щеше да се пореже, ако кацнеше на ръба на панталона му, или да се
подхлъзне на лъснатите му обувки.
– Вие ли сте шефът? – дребният човек ме изгледа недоверчиво. – Казаха ми, че шефът
бил лейтенант от полицията. Обаче явно са сгрешили.
– Няма грешка – засмях се. – Всичко е вярно, но с малка поправка: бях младши
лейтенант, и то за малко, когато почнах работа като стажант редактор във вестника на
МВР „Народен страж“.
По Живково време даваха на журналистите в изданията на полицията и армията
офицерски чинове, също като на спортистите, които тренираха в клубовете, причислени
към Военното министерство и МВР. Но през 1992 година – точно когато станах офицерка
и аз, тоя обичай беше премахнат.
Цветанов се усмихна широко, засмя се и с глас.

51
 – А пък аз търсех някой мъжага. Препоръчаха ми да се свържа с вас, защото пишете за
престъпността.
– От престъпление ли сте пострадали?
– Не само аз.
Посетителят се огледа, мярна един свободен стол, вдигна го, премести го пред моето
бюро и без да пита може ли, седна, като внимателно кръстоса крака. После внезапно се
надигна към мен така, че почти опряхме чело до чело, и каза:
– Трябва да помагате, Анна. Създаваме организация за самозащита на народа от
престъпността. Ще я наречем „Защита“ – харесва ли ви така?
Поредният луд, въздъхнах си наум и станах:
– Викат ме при главния редактор обаче, елате друг път да разговаряме.
След тая фраза досадните посетители си тръгваха обичайно и така приключвахме със
запознанството. Но не и този.
– Идете, щом ви викат – каза. – Ще ви почакам, все едно колко се бавите. Имаме да
вършим важна работа. Аз съм председател на Българския спортен съюз, да знаете. Казаха
ми, че вие сте човекът, който ми трябва.

На 30 август 1994 година, около обед дипломираният учител по физкултура и доцент

по административно право Цветанов лежи сред храстите в елитния софийски квартал
„Изток“ с пет куршума в главата и тялото. Криминалисти оглеждат трупа, а трима-
четирима репортери чакат зад полицейската лента да го качат в колата гробарка, за да
снимат отблизо кръвта и лобното място.
Присъединявам се към репортерското братство и научавам това, което всички
присъстващи вече знаят от някого. Нароченият за убийство е проследен на излизане от
дома на приятелката му Неда Колева в блок 98, където сигурно е прекарал нощта. Има
очевидци, че са стреляли по него сутринта от светлосин „Фиат Уно“. Впоследствие
полицаите щяха да намерят автомобила – изоставен в градските покрайнини, два пъти
краден и пребоядисван. В оня момент, а и до края на разследването, прекратено след
половин година, няма яснота за убийците, нито пък за мотивите им.
Сигурно е само едно – в същото утро, в което основателят на станалата скандална
Асоциация за самозащита на населението от престъпността, пада облян в кръв насред
улицата, в Министерския съвет одобряват предложената от тогавашния вътрешен
министър Виктор Михайлов Национална програма за подобряване на реда и сигурността
в държавата. По-късно през деня депутатите и министрите са принудени да признаят, че
се е случило първото политическо убийство в демократичната история на България. То с
две години изпреварва разстрела на експремиера Луканов.
От следствието обявяват за отхвърлена само една от многобройните версии за това
убийство – че е свързано с войната за тотото, което тогава още е държавен монопол.
Известно е, че лидерът на новоучредената асоциация „Защита“ е замесен в полицейски
разработки за подземния свят. Една от тях е за знаковото нападение на спортния
комплекс „Дескрим“.
На 16 ноември 1993 година петдесетина бабаити от борческата групировка ВИС
нахлуват в комплекса, където малки и големи момчета тренират бойни изкуства,
пребиват когото сварят там и отвличат собственика Слави Бинев, който е съратник на

52
доцент Цветанов, активен член на „Защита“ и каратист. Заедно с него е похитен бившият
национален състезател по гребане Борислав Цветков, който е съпруг на известната
баскетболистка Ваня Войнова.
– Комплексари! Събират слава, за да плашат хората, да слагат лепенки на ВИС по
колите и лавките и да прибират от уплашените хора такси – ще ми каже Слави Бинев пет-
шест дни, след като са му върнали свободата и са отворили „Дескрим“, който е запечатан
временно от полицията.
Седим на барчето в комплекса, отсреща се вижда тепих, на който две хлапета се бият, а
един треньор ги наставлява тихо. Домакинът е поръчал сок от грейпфрут и две малки
уискита, макар че той самият обичайно не пиел. Личи си, че е обиден и уязвен. И гневен.
Каратистите, на които е лидер, също претендират за силови авторитети. Самият той е
завършил с пълно отличие Девета френска гимназия, където след години щяха да учат и
моите деца. Възпитаник е и на спортното училище към клуб „Левски Спартак“,
многократен шампион е по таекуондо за България, абсолютен шампион за Балканите
(1990), победител в десетки европейски и световни състезания, треньор на националния
отбор (1987–1994), международен инструктор и съдия, старши треньор на
единоборствата в ЦСКА.
Двамата се оглеждаме изпитателно. Аз много говоря и му вадя като с ченгел от устата
по няколко думи, а той мълчи, само от време на време избухва:
– Можех да ги пребия един по един! Но те нападат като вълци – с цяла глутница!
Още е далече денят, в който Слави не само ще свикне да общува с журналистите, но
ще се научи и да ги манипулира, даже някои ще наеме на служба, а най-послушните ще
уреди с постове в голямата политика.
– Жалки страхливци! В двубой не влизат, пристигнаха за нападението тук с дванайсет
коли – нарежда Бинев и не крие, че враждата ще продължи.
После ми показва гордо тепиха, спортната база и малчуганите с кимона, които се учат
на хватки. Говори приповдигнато, като на митинг, независимо от броя на слушателите –
по това прилича на доцента Цветанов.
– Ето го храброто бъдеще на България! То не иска бандити да владеят държавата!
В детските погледи, които го проследяват, чета възхита, даже обожание. И през ум не
ми минава, че две десетилетия по-късно Слави ще се прослави като оратор бунтар, а
същевременно ще стане един от най-богатите данъкоплатци, ще смени пресметливо
няколко партии, ще бъде евродепутат.
След публикацията на нашия разговор тръгва мълва, че е неизбежна войната в
подземния свят. Говори се, че в хотел „Орбита“ са се събрали около 500 „борци“, а в
„Дескрим“ и къпалнята „Мария Луиза“ – около 300 „каратисти“. В потвърждение на тия
приказки вътрешният министър Виктор Михайлов извежда на улиците барети с качулки
и тежко въоръжена полиция.
Следва бомбен атентат пред ресторант „Мираж“ навръх Нова година, когато вътре
празнува самият бигбос на борците Васил Илиев с дружина. Реваншът не закъснява –
след престрелка на „борци“ и „каратисти“ в кафенето „Бриз“ загиват трима, а останалите
забягват в чужбина. В крайна сметка враждуващите спортисти сключват примирие, но
чак когато доста от тях не са между живите.

53
 – Убиха брат ми за втори път! – проплаква отчаяно сестрата на доцент Цветан
Цветанов, когато мародери разкопават гроба му в Берковица, за да търсят пари и злато.
Гостувам в родния му дом в балканското градче, където и аз съм живяла. Седим с
жената в траур на маса с мушама, протъркана от много бърсане навярно. Чистотата в
скромно обзаведените стаи бие на очи и ми напомня за снежнобелите ризи на покойника,
който тук е непрежалим, за идеалните ръбове на панталоните му и за костюмите,
подбрани с вкус. На бюфета виждам брой на вестник „Ком“, отворен на страница с
портрет на убития.
„Роден в дълбоката провинция и белязан с невзрачен ръст – около 160 сантиметра,
Цветанов страстно иска да се извиси над другите, да бъде забелязан и започва
политическа деятелност“ – чета в „Ком“. Това е местен вестник, аз много го обичам,
защото написах в него първите си дописки и се учих на журналистика от едно умно и
хубаво къдрокосо момиче – Емилия. То беше, докато съпругът ми – току-що дипломирал
се в софийския медицински университет, правеше първите си операции в хирургията на
берковската болница, където беше разпределен по тогавашния ред.
„Работохолизмът му е пословичен – пишеше Емилия във вестник „Ком“. – Известна е
страстта му към хазарта, но той не се застоява в казината, а крои планове за тотото и
телевизионни бинго игри. Отличната диплома и трудолюбието му са забелязани по
Живково време от тогавашния главен прокурор Костадин Лютов, който го взема под
крилото си. Така младият юрист защитава аспирантура в Института за държавата и
правото и взема участие в екипите, които пишат Татовите „концепции за
усъвършенстване на развитото социалистическо общество“.
След 10 ноември 1989 година Цветанов измества на заден план научните си занимания
в благоевградския факултет по право и се устремява към главна роля в спорта, а чрез нея
и към сцената на властта. Той е изкусен майстор по източни бойни изкуства и става
патрон на каратистите. Като близък приятел на Димитър Луджев, който тогава е
министър на отбраната, поема шефския пост в армейския клуб ЦСКА. Така получава
картбланш за експлоатация на една от най-богатите спортни бази в България, зачислена
на военните и полицаите. Раздава от имотите им тук-там и получава обвинение, че взема
„под масата“. Смяната на Луджев с Александър Сталийски на министерския му носи
неприятности. Веднага след нея Цветанов е изхвърлен от ЦСКА с обвинение за липса на
12 милиона лева от старите пари. Злословят, че бил бивш агент на Държавна сигурност и
определен за милионер в нейното задкулисие.“
Доцентът заема отново водеща позиция през есента на 1992 година, когато е избран за
председател на новосъздадения Български спортен съюз (БСС). Новият съюз воюва със
стария Български съюз за физкултура и спорт (БСФС) и скоро става ясно, че битките са
за най-апетитните късове от разпарчетосаната общонародна спортна база. Към тях
посягат и различни фигури от подземния свят с протекцията на министри и депутати.
Сражението с министър Сталийски и приближените му мераклии за ЦСКА коства на
Цветанов един микроинфаркт. Очакваният с ужас от близките му хора втори инфаркт е
изпреварен от наемния убиец.
Изстрелите изтрещяват само четири дни след като в интервю за „Труд“ доцент
Цветанов заявява:
– Ако си отворя устата, глави ще хвърчат!

54
 Идеята му за антибандитска и антикорупционна организация „Защита“ е лансирана
най-напред в първото интервю, което той дава пред мен веднага след запознанството ни.
Тази идея добавя нови имена в списъка с враговете му, а те, както той обича да казва, „са
тъпи кратуни на власт“. Тъй или инак, неговото намерение да създаде с помощта на
граждани, честни бизнесмени и частни фирми организация, която да въведе ред в
раздираната от безредици България, се тълкува като създаване на структура, паралелна
на държавните. Реакцията на властимащите не закъснява. Още на другия ден след
интервюто през януари 1994 година шефът на Военната прокуратура Лилко Йоцов, който
е обявил по-рано, че ще участва в „Защита“, е принуден да се откаже от намерението си
публично. Отказва се и Иван Палчев, който тогава е депутат и един от горещите
съмишленици на доцент Цветанов. Заден ход дава и шефът на отдел „Следствен“ Ангел
Ганев, който е приел по-рано ръководен пост в асоциацията. Поста заема Стефан
Гайтанджиев – тогава завеждащ общосъюзните служби на Съюза на демократичните
сили, тъмносин депутат във Великото народно събрание и червен депутат в следващия
парламентарен състав.
– „Защита“ ще я има в името на беззащитния човек, който не може да плаща за частна
охрана и е обект на престъпни посегателства! – зарича се доцент Цветанов, а аз записвам
думите му на голям касетофон ветеран, който ми е дала назаем Мира Радева – една
колкото опитна, толкова и талантлива журналистка от „Труд“, която неведнъж ми е
помагала.
– Престъпните групировки и техните поддържници във властта злословят срещу
асоциацията, защото виждат опасност за себе си в създаването на здрава обществена
организация против престъпността. Някой има политически и икономически интерес
беззаконието да продължи! Някой от силните тъпи кратуни! Може би някому е нужно да
се удължи периодът на натрупването на капитала за сметка на обикновения човечец в
България... – продължава спортният и политически деятел.
– Спрягат името ви в уличните битки между борци и каратисти, поемате ли
отговорност за тях? – питам го аз.
– Отговорност за тия насилия трябва да се търси от други. Зад войната между
„борците“, „каратистите“ има икономически сценарий. Ще има още жертви в тая война –
обявява Цветанов, без да знае, че ще бъде една от тях.

Забележете думата „кратуни“. Образна и изразителна. Доцент Цветанов я употребява

като синоним на висш чиновник без морал и ум, обаче с уговорката, че е груба и може би
не е подходяща за интервю.
След години отново чух тая дума – от Бойко Борисов, който в качеството си на бивш
охранител, бъдещ политик и народен любимец я произнесе публично, без да се
притеснява, че е невежлив.
– Всичко читаво в България работи за частния сектор, в държавния са само кратуните.
В един момент те почват да пречат на нормалните хора. Затова се налага частният бизнес
да помогне.
Помните ли това изказване? Забележително. Борисов го прави през 2001 година, когато
излиза от частната си охранителна фирма и влиза в държавните структури при кратуните,
като впоследствие върви нагоре, стига до върха им и остава там за много години.

55
 – Аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме – с това заклинание той печели
„нормалните хора“ и обещава да им помогне. Каквото може, им прави. Първо, като
главен секретар на МВР (2001–2005) започва да ги спасява от разбойниците; второ, като
кмет (2005–2009) им оправя столицата; трето, като премиер три мандата (2009–2018 и
нататък) най-напред се заканва да накаже предишните им крадливи управници, после им
строи магистрали и спортни зали, а след това става лидер на Западните Балкани.
Междувременно Борисов забелязва, че независимо от това, което той прави като
управляващ, на „нормалните хора“ у нас непрекъснато им пречи някой – или предишните
управляващи, или участващите в неговото управление десни реформатори и други разни,
или лявата опозиционна партия, а също така и „главанаците“.
– Тия главанаци, които провалят туризма с милионите туристи, които съм върнал и
милиардите приходи! – ядосва се той през ранното лято на 2016 година.
За него няма съмнение, между другото, че всичко хубаво, което се случва в родината, е
негова лична заслуга. Под „главанаци“ Бойко разбира в това си конкретно изказване
самопризналия се за наркобос Митьо Очите и други някакви, „които се разхождат с
брадви и се стрелят по Слънчев бряг“.
– Митьо е отписан вече, с пет куршума е в реанимация, а на другите престрелката ще
им излезе солена, тотална репресия срещу тях! – заканва се министър-председателят.
Само че Митьо Очите навръх Видовден – на 15 юни, се съживява. Връща се от оня
свят! И главанаците, които се редят на опашка пред Кръвната банка, за да му даряват от
кръвта си, тържествуват – радват се, варят курбан за здраве. Според слуховете, уловени
от Мария Кехайова, кореспондентката на „Труд“ от Бургас, в една дискотека в Поморие
около 50 главанаци пуснали 50 пъти любимото фолкпарче на наркобоса в негова чест. И
двама-трима се просълзили, представете си.
Канех се да напиша под рубриката „Общество“ на „Труд“, че министър-председателят
не е прав да кръщава с грубо име тия нежни души, когато се сетих, че обяснението за
нежността към Митьо Очите не е задушевно, а практично. Той е работодател. И то
солиден работодател – от тия, които редовно плащат и в днешно време са рядкост в
България. Митьо наема много хора на работа – да го пазят, да строят апартхотелите му на
поморийския бряг, да му копаят лозята, да стопанисват язовирите, които държи под
аренда, да отглеждат биодомати в оранжериите му, да продават марихуана, да
произвеждат амфетамини в „Манастирски ливади“, да ги пласират, да съпровождат
нелегални бежанци, да карат летовниците по морето с таксита и да им сбъдват всички
мечти – за алкохолни турове, за наркотици, за момичета, за едно-друго...
От 2010 г. насам криминалният бизнес в нашата страна осигурява немалка част от
работните места. Много икономически наблюдатели заявяват това и никой не се опитва
даже да ги опровергава. Как да опровергае човек очевидни неща!
Търговията с наркотици. Рекетът. Незаконният внос-износ. Трафикът на хора за
сексуална и трудова експлоатазия. Имотните и телефонните измами. Кражбите на данък
добавена стойност (ДДС). С тия трудови дейности много българи си издържат
семействата.
Искате доказателства? Според доклада на Центъра за изследване на демокрацията
„Оценка на заплахите от организираната престъпност в България 2010–2011 г.“ от
дванайсетте най-значими организирани престъпни дейности се генерират близо 3,5 млрд.

56
лв. годишен оборот, което е 4,7 на сто от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната.
Само контрабандата и източването на ДДС представляват около 2–2,5% от БВП.
През 2014 г. НСИ включи в отчетите си за БВП парите от проституция, контрабанда и
дрога, които увеличиха стойността му със 192 млн. лв. От Статистиката си признаха, че
не правят никакви проучвания в тази насока, а използват само официалните доклади на
МВР.
През 2016 г. Асоциацията на дипломираните сертифицирани счетоводители (ACCA)
пресметна, че българската сива икономика се изчислява на почти 28 млрд. лв. в парично
изражение, като посочи, че основните причини за значителния ѝ дял са на първо място
„качеството на администрацията, слабият контрол над корупцията и безработицата“.
Вижте в интернет, между другото, лицата на осмина мъже, които МВР е пуснало за
издирване след едно сражение между въоръжените групировки на Божо Кравата и Митьо
Очите в дискотеката „Фор Ю“. Тези криминални лица, както полицейските говорители ги
наричат, са и лица на туристическия бизнес в Бургас, Несебър и Съни Бийч. Ако беше
жив криминологът Чезаре Ломброзо, авторът на теорията за вроденото зло, щеше да
сложи снимките им в учебник – като илюстрация, че престъпникът е човек с атавистични
черти – ниско чело, широки челюсти, сплескан нос... А това са снимки на български
хотелиери, управители на реномирани ресторанти и култови дискотеки, туроператори,
собственици на перални, превозвачи. Друг въпрос е какво превозват, освен почиващи
през лятото, какво им сервират под масите и какво перат, освен чаршафите им...Казвам
това с извинение към нормалните хора от бранша, които изглеждат нормално и вършат
нормални неща, описани в гражданските закони, а не в наказателните. За разлика от мен,
един вицепремиер – Валери Симеонов, заместникът на Борисов в третия му кабинет,
обобщава без колебание, като казва, че ВИС, Маргините, Маджо и други такива държат
плажните концесии, а пък морските заведения, в които се пласират наркотици и се върти
проституция, получават министерска подкрепа. В изказването си вицепремиерът визира
регионалния министър. А по-рано пак той сезира прокуратурата за престъпления,
извършени от министърката на туризма.
Разбира се, не е възпитано от моя страна да коментирам външния вид на хората,
каквито и да са те. Но си го позволявам, да прощавате, в някои писания, както и повечето
ми колеги в различни издания. Заразителен е примерът на Борисов – най-дълго
управлявалия премиер в условията на прехода към демокрация, – който посочваше в
първия си мандат, че има в своето правителство „министри с очилца“ – ще рече – не
всички са „кратуни“ във властта, – и масово печелеше симпатии.
Симпатичен им се видя на гражданите и един духовит съвет, който Бойко им даде,
докато беше главен секретар на МВР:
– Ако видите в ресторанта бизнесмен с двайсет-трийсет приятели, излизайте си и това
е.
То беше след едно от онези 137 неразкрити поръчкови убийства, за които му натякват
злопаметни политици от опозицията.
Двама убийци, облечени като попове, в черни раса и калимявки, нахлуха през 2004
година в столичното заведение „Арт Декор“ и откриха огън по криминалния авторитет
Митко Малкия и десетината му гардове. Случайните клиенти там по чудо оцеляха. Също

57
като във „Фор Ю“, където 12 години по-късно Митьо Очите и неговите телохранители
попаднаха под дъжд от куршуми.
Ех, тоя Митьо! Премиерите се сменят – Костов, Сакскобургготски, Станишев, Борисов,
Орешарски, Борисов, пак Борисов... а Митьо Очите е несменяем, с авторитет, независим
от СДС, НДСВ, БСП, ГЕРБ.
– България изживява юридически катарзис – заяви прокурорът Светлозар Костов в
Бургас, когато арестуваха Митьо Очите за наркотрафик.
Но арестантът си намери добър адвокат – бившия прокурор Илиян Василев, същия, за
когото Бойко Борисов разправяше виц.
– Бен Ладен поискал от президента на САЩ да се предаде, но при условие че Илиян
Василев го защитава и го съдят в България – смееше се Бойко като главен секретар, а
ехото на журналистките, които го следваха, повтаряше дълго и нежно – „ха-ха-ха“...
Засегнат, Василев му отговори така:
– Ако Бойко събира по делото доказателства, на Бен Ладен не му трябва адвокат.
И така, не друг, а адвокат Василев, вече прочут, пое защитата на Митьо Очите,
посъветва го да се признае за наркобос, той го послуша и получи най-ниската възможна
присъда – четири години и половина затвор. Наказанието си излежа не в строг тъмничен,
а край едно барбекю в общежитие за леко провинили се, а също така и по плажовете и в
дискотеките, където, пуснат в отпуск за добро поведение, закачаше сервитьорките и си
похапваше сладолед... Между другото стана ясно, че ближейки си скрежкото,
затворникът организирал строежите на хотелите си по морето, а фолкпевици му пеели до
сутринта. Как да не ѝ се прииска на младежта да постъпи на работа в мафията!
По онова време криминалните страници бяха най-четените във вестниците, които и
като цяло се радваха на голям интерес. Българите, изгладнели от постните откъм екшъни
печатни органи на БКП, гълтаха като невидели сочните разкази за престъпления.
„Попското убийство“ опразни РЕП-овете откъм ежедневни издания още в ранните
часове на 6 юли 2004 година. То беше може би най-арогантното и най-зрелищното от
всички, които ние, криминалните репортери, имахме шанса да отразяваме, преди
цензурата, изпъдена от медиите в първоначалния демократичен подем на страната, да се
върне при нас, за да ни запуши устата.
Избирам напосоки от социалната мрежа едно свободно репортерско описание на
убийството в „Арт Декор“, което ми се струва най-добро. То е от една поредица на Nbox,
наречена „Неразкритите убийства на прехода“. Авторът е Стефан Ташев, един от
уважаваните ми колеги, които знаят цената на думите и се отнасят към фактите с
уважение. Предлагам го на вашето внимание с незначителни съкращения.
„Строшени маси, кървища по стените, счупени стъкла, бутилки и чаши, разпръснати в
безпорядък мобилни телефони по масите. И пет безжизнени тела, които се търкалят по
земята в ресторанта „Арт Декор“ на булевард „Симеоновско шосе“ в столицата. Това
заварват полицаите, извикани от ужасения персонал. Денят е 5 юли 2004 година, около
обед. По-рано, към 12 часа, в ресторанта влизат петима души. Това са Димитър
Христов – Митко Малкия, хасковски кримигерой, приближен на Златко Баретата, и
неговите охранители Живко Митев, Калоян Савов, Владимир Каманов и Стефан
Железанов. Групата се качва на втория етаж, във ВИП салона. Всички мутри се
разполагат удобно и си поръчват кафе и алкохол.

58
 Точно час по-късно пред „Арт Декор“ спира вехто ауди. От него слизат двама
православни свещеници с раса. Навели смирено глави към земята, чернодрешковците
влизат в заведението и също се качват право на втория етаж. Откриват огън по
насядалите там.
От четиримата пазачи на заведението успява да реагира само един, и то колкото да
извади пищова си, преди да загине.
Поповете стрелят с пистолети „Глок“ и „Смит енд Уесън“. При огледа по-късно ще
бъдат намерени над 30 гилзи. В главата на Митко Малкия, който е основна мишена, са
попаднали четири куршума. Живко Митев е смъртоносно уцелен в главата, а Калоян
Савов – в сърцето и гърдите. Владимир Каманов и Стефан Железанов са тежко ранени и
откарани в „Пирогов“.
След разстрела мнимите свещеници изхвърчат от заведението и изчезват с мръсна газ с
аудито си по Симеоновското шосе“...
„Попското убийство“ се спряга в медиите като най-масовата екзекуция у нас, но само
25 дни. На 30 юли класацията се оглавява от едно „полицейско убийство“ – мними или
истински полицаи ликвидират боса на групировката СИК Милчо Бонев – Бай Миле и
охранителите му, като влизат в софийския ресторант „Славия“ по метода на лъжеотците.
МВР има известен шанс да разкрие разстрела в „Арт Декор“, но се проваля, както е
обичайно. Как става това? За късмет на криминалистите, гардове от охранителна фирма
засекли на кръстовището на булевард „Г. М. Димитров“ и Симеоновско шосе
автомобила, с който бягат кървавите попове. Загледали се в него, тъй като шофьорът
много нервно натискал клаксона и бързал да мине на светофара. След завой надясно,
аудито спряло и от него слязъл едър мъж с вид на гангстер. Охранителите го огледали – и
него, както и шофьора, – запомнили ги как изглеждат и ги описали пред разследващите.
Въз основа на това месец по-късно главният секретар на МВР Бойко Борисов обяви, че се
издирват 12 хървати, които са заподозрени и за попското убийство и за всички останали
поръчкови убийства у нас. Разпространени бяха фотографиите им. Висши полицаи
твърдяха, че дванайсеторката върлувала цяла година у нас и участвала в разстрелите на
Бай Миле, Евгени Стефанов – Женята, Николай Тодоров, Митко Малкия и Асен Петров –
Шаки – все герои от подземния свят.
В една от снимките на хърватските злодеи двамата охранители, които засекли
попското ауди, разпознали шофьора му – Роберт Матанич, по прякор Слобо.
Слобо обаче не е открит в България, както и останалите хървати. Той напомня за себе
си на 28 февруари 2005 година, когато световни агенции съобщават, че е задържан в
хотел „Инекс“ в сръбския град Неготин, където се бил барикадирал, въоръжен с два
пистолета, автомат М-16 и ръчна граната, заедно със сънародника си Томислав
Маринович – и той виден гангстер. По искане на нашите власти сърбите го екстрадират и
довеждат тук, но чак през април 2007 година. Прокуратурата две години по-рано го е
дала на съд с обвинителен акт за попското убийство, но така и не успява да докаже
вината му. След деветмесечен престой в български арест Слобо е пуснат да си иде по
живо, по здраво в Хърватия.
Дали е имало изобщо хърватска бригада за убийства у нас? Този въпрос и до днес
остава висящ, въпреки хвалбите на атрактивния главен секретар. Знае се само, че
въпросната бригада е осветена благодарение на един неизвестен крадец. Той влиза в

59
случайно избран софийски апартамент и отмъква от него фотоапарат, лаптоп и други
вещи. Като отваря лаптопа, изстива от страх – в него са качени снимки на мъже,
въоръжени до зъби с пищови и автомати. Като решава, че е загазил, защото е обрал
опасни хора, крадецът подхвърля цялата си плячка в коридора на Столичната полиция и
изчезва яко дим. За сметка на него се появява Борисов – на всички телевизионни екрани –
и съобщава:
– Деветдесет и девет процента е сигурна информацията, че това са хървати и са в
България, за да убиват, а не за да търгуват с наркотици, които са намерени в квартирата
им. Установено е, че от края на 2003 година те са влизали в страната няколко пъти, а
посещенията им съвпадат със знаковите убийства.
Борисов разказва още, че хърватската банда тренирала с арсенала си по нашите
планини, а бандитите позирали с пушкалата и си правили страшни снимки един на друг.
От тия цветущи разкази после произлезе международен скандал – защото се оказа, че
повечето от посочените поименно хървати изобщо не са стъпвали в България.
Министерството на вътрешните работи беше принудено да си признае грешката по
настояване на хърватски дипломати и да стесни кръга на заподозрените и обвиняемите от
дванайсет на четирима – Роберт Матанич, Иван Може, Бранко Вуянович и Красимир
Станчев – Легионера, който си е нашенец. В операция за задържането на Легионера и
Вуянович първият успява за избяга веднага, като взема за жив щит полицай и опира
пищов в главата му. А вторият – Вуянович, който е отведен в Столичната дирекция на
вътрешните работи и вързан с белезници в коридора за радиатора, успява после да
надхитри шефа на отдел „Убийства“, който го пази, да се развърже и да се измъкне през
централния вход незабелязано.
На съд е пратен само Иван Може, художник от Хърватия. Съдят го за едно-единствено
убийство – на Шаки, обаче го оправдават по липса на доказателства и го пускат на
свобода, както Наказателният кодекс повелява.

Факт е, че години след попското убийство средата за сигурност у нас се променила.

Сега, като видят да се задава някой с брониран джип и многобройна охрана, нормалните
хора не бягат. Нито пък набират телефон 112 – знаят, че помощта от него почти винаги
закъснява и понякога това се оказва фатално. Гледката на бронирани джипове и
костюмари с голяма компания у нас е станала обичайна – всеки път ли страх да ѝ берат?
Гражданите вече с всичко са наясно. Да, тоя с яките приятели може и да е гангстер, но
щом ченгетата го гледат и си траят, значи, е големец – олигарх, банкер, партиен шеф,
кандидат за депутат или министър-председател.
Кой ли не е срещал премиерския кортеж по маршрута София – Банкя, кой ли не е
слушал за зелената вълна на светофарите, която му дава предимство по улиците и
булевардите?
А пък може костюмираният тип да е силов вицепремиер под заплаха, когото пазят
гардове от Националната служба за охрана (НСО) – преторианската гвардия на властта.
Властимащите си направиха закона за НСО така, че рече ли някой да ги напсува по
телефона, примерно казано, те моментално получават мерцедеси и военна охрана от
кадрови офицери, начело с бригадни генерали, под егидата на главнокомандващия
Българската армия.

60
 Затова и полицаите, като видят някъде някой да крачи или да се вози, охраняван като
колумбийски наркобос след гуляй, козируват веднага и гледат да се отдалечат – не знаят,
горките, на кого ще попаднат.
В страната на кратуните и главанаците практически всеки авторитет – бил той
криминален или телевизионен, може да получи на разположение държавен кабинет и
бизнес за милиони. В това отношение процедурата е без грешка, само понякога стават и
инциденти, като този с оная престрелка между сайбиите на Слънчев бряг.
Инцидентът в Слънчев бряг е битов, коментира вътрешната министърка. Тя е права.
Битов е, да. Защото такъв е битът в България.

Млад мъж, на име Христо Михайлов, дойде на 3 юли 2016 година да се оплаче в
редакцията. Съсипали му колата на паркинг в Бургас – надраскали с пирон пречупен
кръст и мръсна дума с три букви, която започва с „к“. Той хукнал бърже към полицията
да подаде жалба, но полицаите го върнали от вратата. Вбесен, започнал да ругае.
– Я мирни, бе! – рекъл му униформеният на портала. – Какво искаш от нас? Ние сме
петима полицаи в цял град. И още двама, които се карат кой е по-голям началник, понеже
единият е човек на Цецо Цветанов, а другият на Бъчварова.
– А къде са останалите полицаи? – попитал Михайлов.
– Командировани са на Слънчев бряг.
Какъв извод следва от това? Че е добре паркингите по нашето Черноморие да се
избягват.
На 8 юни 2016 година се случва престрелката в заведението на Слънчев бряг, от която
бодигард на нарокобоса Митьо Очите загива, а той самият дълго бере душа. По
телевизията главният секретар на МВР Георги Костов съобщава, че тая престрелка не е за
рекет или преразпределение на наркопазара, а е заради „махленска свада“. После се
поправя – не, не е „махленска свада“, а е „спор за наркомясто“, а той „от умора объркал
нещата, та подвел и премиера да каже така“. Е, какво не разбрахте? Главният секретар
иска да каже, че Митьо Очите се появил в ресторанта „4 You“ с 30–40 главанаци в
бронежилетки, с брадви и ножове не за да събира „такса спокойствие“, а за да решава
спор за място на паркинга между дъщеря му и собственика на ресторанта, известен като
Божо Кравата.
Както и да е, в суматохата Борисов произнася оная знаменателна фраза:
– Няма да жертваме милионите туристи, които съм докарал, и милиардите, които
очакваме, заради няколко главанаци! Изпратил съм всички полицаи и данъчни и няма да
има непроверено луксозно возило там!
Резултатът е, че слагат осем бариери с КПП-та в Слънчев бряг. И в онова размирно
лято пиле не може да хвръкне през тях, без да го проверят дали е прост турист, или е
главанак.
Емил Кошлуков, политик и журналист, се оплака:
– Спират ме полицаи на кръговото в Поморие, на кръговото в Несебър, на входа на
Слънчев бряг, вътре в него и на други места. Проверките са с една повече от тези в
Кербала.

61
 После се разбра, че господин Кошлуков е имал тези неприятности най-вероятно
защото не е бил с къси гащи и с раница. Старшият комисар на Бургас Калоян Калоянов
даде отговор на неговото критично изказване:
– Смятам, че полицейското присъствие има резон. Проверяваме само хора и
автомобили с рисков профил.
А какво било „рисков профил“? За автомобил това било, „който превозва наливен
алкохол без бандерол “, а за човек – „който няма профил на турист, не носи раница и
къси панталонки и преследва друга цел“.
С тоя коментар комисар Калоянов даде отпор и на мърморенето на някои граждани, че
курортът е заприличал на военна зона – денем падат бариери, а вечер данъчни
инспектори спират курортистите на излизане от дискотеките и ги питат дали имат касова
бележка.

Между другото, терористът, който на 18 юли 2012 година взриви автобус с израелски
туристи на летище „Сарафово“, беше с бермуди и спортен сак на гърба. Но това е
подробност от пейзажа. Главното е всеки да спазва дрескода, за да няма после „това-
онова“.
То угодия за народа няма. Като липсва полицейско присъствие – защо така? Като
прати министърката Бъчварова 183 ченгета в Бургаско – защо онака? Разбира се, че би
могло да се направи нещо средно между тези две крайности, както е в други държави,
обаче обществеността не е спец по сигурността и не ѝ прилича акъл да дава. Достатъчно
е, че е дала отговор в анкетите има ли доверие на МВР – 18% има, 50% няма, 32% се
колебае.
А спецовете какво казват? Нанизала съм на един файл техни изказвания, посветени на
престрелката в Слънчев бряг.
– Липсва адекватно разпределение на силите на полицията. Има оголени райони с
ширеща се престъпност и струпване на униформени служители, където не е нужно. МВР
е в тежко състояние – недофинансиране, липса на информация за престъпния свят и
фасадно ръководство, което прави кадрова търговия с постове – казва генералът от запаса
Атанас Атанасов.
Казва го като страничен наблюдател, въпреки че по онова време е депутат от
управляващото мнозинство и шеф на Комисията по вътрешен ред в Народното събрание
в оставка. Той е бивш началник на Националната служба за сигурност (НСС) и политик
от партията Демократи за силна България (ДСБ), която по-късно ще оглави, а още по-
късно ще се слее с друга, наречена „Да, България“, и двете ще образуват „Демократична
България“ (ДБ) като нова политическа сила. Прочут е със способностите си още от края
на 1999 година, когато като шеф на тайна служба се намесва в политическия живот не
само задкулисно, но и открито, давайки на премиера Иван Костов списък с 226 имена в
доклад за корупция.
– Проблемът е, че в МВР отсъства най-важното, което е привеждането в известност на
контингента в Слънчев бряг – заявява друг спец – Цветан Цветанов, който заема
освободеното от генерал Атанасов шефско място във вътрешната комисия в парламента,
въпреки че е доста зает като партиен отговорник и близък съратник на премиера. Той
пояснява: – Във вътрешната комисия на въпрос към областния директор и зам.-директора

62
на ГДБОП дали Божо Кравата има криминални регистрации отговорът беше, че
справката не е пред тях. А аз знам, че през 2007 година Божидар Кузманов – Кравата е
задържан, защото се е занимавал с наркотици в Пазарджик.
Без съмнение, Цветанов знае много от времето, когато седеше на министерския стол,
преди на него да седне Бъчварова. Но все пак и тя знае някои неща. Във връзка с
престрелката на морето съобщава:
– Престъпните групи в България са вече четиристотин двайсет и четири.
Разбираме, че броят на тия групи бързо се увеличава, тъй като два дни преди
министърката да се изкаже, шефът на ГДБОП Ивайло Спиридонов заявява, че са 400,
тоест с 24 по-малко. За сравнение – в Колумбия престъпните групи са 5, а в Мексико
между 6 и 10. Кой беше казал, че статистиката не управлява света, но показва как се
управлява?
Тъй или инак, депутатите препоръчват на вътрешната министърка „да създаде
агентурна мрежа“.
Хубав съвет. Обаче труден за изпълнение.
По последни данни агентурният апарат – този основен инструмент на службите за
борба с престъпността по цял свят, е в плачевно състояние у нас. Статистиката сочи, че
всеки оперативен работник (ОР) има средно по 1,5 секретни сътрудници и по 1,5
оперативни дела. В ГДБОП, преди да го влеят в ДАНС, имало повече ОР-та, отколкото
информатори. А още по-лошо е, че секретните сътрудници, доколкото ги има, се
използват за всичко друго май, освен за борба с бандитизма.
Неслучайно МВР не закачаше за нищо такива именити престъпници, като Самоковеца,
Доктора и Братя Галеви, преди да се преселят в този и онзи свят.
От първите двама – лека им пръст, с които неведнъж съм разговаряла, научих
формулата на сътрудничеството между вербувания и вербовчика, по която се работи в
българските служби от началото века. Формулата е следната: „Чадър срещу хонорар“ –
ченгето пази своя агент от арести, а агентът се отплаща на ченгето в паричен размер,
зависим от височината на поста му в МВР. Кой от двамата е главанак и кой кратуна –
дявол знае.
Има един азбучен пример за тая практика – с Ицо Полицая. Като полицай Ицо вземал
700 лева заплата, не му стигали и веднъж поискал пари назаем от сътрудника си
Човката – оня му дал и оттам нататък го заставил да си отработва с грабежи дълга. През
юни 2016 година двамата заедно обраха една заложна къща в София, погнаха ги ченгета
и в гонката Ицо беше застрелян от бившите си колеги. Видях некролога му – със снимка
на хубав младеж в униформа, под която пишеше „Христо Георгиев“. Помислих си, че
може би само майка му ще го запомни в тоя му вид и под това име.

63
 Глава четвърта.
Някои особености на криминалния бизнес
Фейсбукът и тази сутрин ме пита: Анна, за какво си мислите?
Ами мисля си, докато гледам интервютата с едни и същи събеседници в сутрешните
блокове на Нова телевизия и Би Ти Ви, – трябва ли човек, който е, да речем, нищо и
никакво, работа не е свършил никога никому и от нищо особено не разбира, да е и идиот,
за да го дават непрекъснато по телевизията?
Но това между другото. Иначе си пиша книгата.

Емил Кирилов – Крокодила, босът на най-популярната от групировките, контролираща

навремето си нелегалния трафик на ембаргово гориво през западната ни граница, е
застрелян насред път в кюстендилското село Горановци.
Научих за това убийство на 1 февруари 1995 година от кореспондента на „Труд“ в
Кюстендил Кирил Фалин, който ми се обади, за да му запазя място за дописка на
определените за криминални събития страници.
– Място има, Кирчо, напиши всичко, което знаеш – казах му, без да се допитвам до
главния редактор.
Сигурна бях, че за гибелта на Крокодила си заслужава подробно да се разкаже, защото
той си бе заслужил място в мафиотската история на България. Прочул се беше като
контрабандист номер едно по международния път през граничния контролно-
пропускателен пункт (ГКПП) Олтоманци. И като автор на една крилата фраза:
– В България няма мафиоти, има бизнесмени – това е!
Вярно казано и важи досега.
Ето какво заявява Крокодила в последното си интервю, което дава на Кирчо Фалин:
– Няма мафиоти у нас, момче, има бизнесмени – това е то, от мен да го знаеш. В
България всеки бизнесмен, който се е замогнал от нещо, го обвиняват в незаконна
дейност. Аз например на никого нищо лошо не съм направил. А някои полицаи и
журналистите покрай тях направиха кариера от шума около моето житие-битие. Халал да
им е. Независимо от всичко, когато слизам на гарата, влизам в ресторанта, излизам на
площада, аз съм Кроки! Създал съм го това име по някакъв начин, а другите какво са!
Но ето че още преди да навърши 39 години, гордият Кроки е изпратен с почести до
последния му дом в кюстендилското гробище. Мафиотските погребения тогава бяха все
още нещо екзотично, необичайно и аз бях командирована в Кюстендил, за да видя и да
опиша траурната процесия – как мъже с черни очила пренасят на ръце ковчега на
контрабандния бос през целия град.
– Някой от тия, що го носят, го е убил – чух зад гърба си.
Обърнах се и видях една баба с пазарска чанта, излязла да си купи хляб, която се беше
спряла да погледа погребалното шествие и си говореше сама. Забележителното е, че на
съда му бяха нужни повече от три години, за да потвърди нейните думи.
Асен Асенов, личният телохранител на Крокодила, натиска, без да иска, спусъка и
улучва работодателя си, а впоследствие вдига на рамо ковчега с мъртвото му тяло.

64
 Асен първоначално е извън кръга на заподозрените и е търсен от полицията не за
убийството, а за грабеж, извършен в съучастие със сина на убития – Иван Емилов,
наричан още Малкия Крокодил.
Малкия продължава през 90-те години на миналия век сенчестите дела на баща си,
като оглавява канал за износ на емигранти през македонската граница.
– Дойде време за първото бойно кръщение на Крокодилчето – коментира
кюстендилски полицай през октомври 1996 година, когато арестуват двайсетгодишния
Иван за грабеж на кюрди бегълци.
Иван, Асен и един бивш затворник – Кирил Грозданов, по прякор Гръздата, връзват за
дървета в гората неколцина кюрди, незаконно пребиваващи у нас, пребиват ги жестоко и
ги ограбват. Причината е, че Малкия Крокодил ги е прекарал нелегално през границата,
но е измамен от посредника им и разбира, че няма да получи пари за тях.
По това време Големия Крокодил е вече погребан, а убиецът му се радва на топли
чувства от страна на вдовицата и сираците. Той е неразделен от Малкия Крокодил в
редица престъпни деяния, освен това кумува на сестра му.
По-късно, след като е ударен веднъж-дваж от полицията, Малкия Крокодил решава да
се кротне и отваря магазин за зеленчуци. Оттогава за него нищо лошо не съм чула.
Преди да се заеме с контрабанда, баща му също е законопослушен и работи като
тракторист. В трудовата му книжка е отбелязана само една работа и тя е държавна – в
Машинно-тракторната станция (МТС) на село Шишковци.
Трудолюбив, предприемчив и съобразителен, Крокодила се издига в МТС-то до
бригадир и неговата бригада е най-добрата, ще ми разкаже по-късно един бивш
кюстендилски полицейски началник. С него съм си уговорила чрез Кирил Фалин среща в
софийската сладкарница „Ялта“. Така научавам, че след 10 ноември 1998 година
бъдещият виден контрабандист започва частен бизнес, като регистрира фирма „Мерлин“.
Преди да умре, той стопанисва образцово седем обекта в Кюстендил – ресторант,
видеотека и пет сергии. Над 30 души получават от него заплати и го хвалят, че бил
коректен работодател.
Но тъй или инак, Крокодила най-добре печели от ембарговия трафик на бензин. За
разлика от играчите на едро, които отдалеко командват цели влакови композиции, тирове
и шлепове по Дунава, той е фактор на местно равнище. Около десет негови коли,
натоварени с гориво, прекосяват ежедневно ничията земя между нашия и сръбския
граничен пункт. По това време литър от горивото се харчи в Сърбия за две и половина
германски марки. И митничарите, естествено, си получават пая.
– Хората на Кроки крадяха от крадците и така той стана един от най-богатите хора в
България – обобщава бившият полицай.
Преди да се разделим, настоява да плати кока-колите в „Ялта“, макар че аз се чувствам
задължена за получената информация.
– Не ми дължите нищо, аз искам да се знае как кадърни хора стават мафиоти у нас –
казва новият ми познайник.
Той бил изхвърлен от системата, където е заемал отговорен пост, защото бил смятан за
близък до червената партия. А ще се върне ли в МВР, ако червените сменят отново
сините във властта?

65
 – Не! – отсича той. – Направил съм си сметката, че занапред у нас ще се добрува в
мафията и ще се мизерува в органите на реда. И Крокодила така смяташе, но много нелеп
му беше краят.

Убийството в село Горановци е подробно описано от прокуратурата в обвинителен акт.

Привечер на 31 януари 1995 година в ресторант „Кроки“ на улица „Толбухин“ № 2 се
събира шумна младежка група: дъщерята на Крокодила – Антоанета, тогава студентка по
право в Благоевградския университет, Мартин, нейният приятел, телохранителят на боса
Асен, неговото гадже Ивона и колегите му – охранителите Валери Гергинов и Драгомир
Пенков. Групата се наговаря по поръчение на Крокодила да закара в Сръбско 270 литра
бензин и да го продаде. Самоделният бензиновоз „Ауди“ е зареден.
Прокурорът в своя акт изрично отбелязва, че действието в предстоящата драма се
развива по време на ембаргото, наложено с резолюция на Съвета за сигурност на
Организацията на обединените нации (ООН) над Федеративна република Югославия. То
е заради войните, които избухват в Босна и Херцеговина, а после и в Косово при
разпадането на федерацията. Отменяно е два пъти: първоначално по силата на
Дейтънското споразумение на 21 ноември 1995 година и окончателно – след
Кумановското споразумение на 10 юни 1999-а.
Забраната за внос на гориво в западната ни съседка се счита за първоизточник на
организираната престъпност и корупцията в България, както и на огромните необясними
богатства, лъснали в новата политическа класа.
Бензиновозът „Ауди“ и джипът „Сузуки Витара“ на Крокодила пристигат на бариерата
на Олтоманци посред нощ, в последния час на януари 1995 година. Рутинната операция
по нарушаване на югоембаргото щяла да мине, както винаги, гладко, ако в близката
кръчма не били седнали да пируват други контрабандисти: собственикът на кръчмата
Александър Илиев, наричан Брадата, Любомир Илиев – Ломския и Васил Веселинов –
Хитлера.
Между двете групи, които се ревнуват за печалбите от контрабандата, избухва от
нищото яростен скандал. Той е главно заради бензиностанцията край Горановци, открита
няколко дни по-рано от Ломски в съдружие с доскоро действащ полицейски
подполковник. Крокодила бил поискал от съдружниците 5000 марки, за да заработи
обектът без неприятности. Вбесени от рекета и вече на градус, Ломски и аверите му
нападат хората на изнудвача веднага щом ги забелязват. Асен Асенов е ударен
изневиделица с тръба по врата. Драгомир и Мартин отнасят юмруци тук-там. Валери
избягва боя, като хуква към близката митница. Митничари от там викат полиция, тя
въдворява ред, но не и примирие.
Асен и Драгомир потеглят към Кюстендил, за да извикат Крокодила. Той е в леглото
си вече и спи, но се разсънва, като вижда своя бодигард, който кърви. Жена му превързва
ранения и се опитва да отпрати мъжете по домовете им. Но те потеглят гневни с
„Фолксваген Голф“ към полесражението. Часът е един през нощта. На ГКПП Олтоманци
Крокодила изслушва жалбите на битите си близки, сипе люти закани и дава команда за
временно оттегляне в града до сутринта.

66
 Автоколоната потегля, водена от неговия джип. Зад волана е самият Крокодил, на
предната седалка до него се вози Асен, а на задната – Валери. Фолксвагенът ги следва,
шофиран от Мартин, в него е Ивона, а последен с аудито е Драгомир.
Веднага след сбиването в кръчмата Ломски, Хитлера и Брадата се скриват в новата
бензиностанция. Минава време, те решават, че е опасно да нощуват там, затова потеглят
към ГКПП Олтоманци. Пътуват с жигула, шофира Брадата. И ето че случайността ги
отвежда на среща с колите на Кроки, които са стигнали в два часа след полунощ до един
завой в село Горановци. В тази среща е бедата.
Брадата присветва предизвикателно с дългите фарове, в отговор Крокодила натиска
спирачките. Следващите го коли се удрят една в друга внезапно, жигулата пресича
лентата на насрещното движение и спира косо на пътя зад аудито. Крокодила слиза бързо
от джипа, но преди това дава пистолета си на Асен. Предупреждава го да внимава. 7,65-
милиметровият „Валтер“ е зареден. Валери в това време се въоръжава сам, грабвайки
крика от колата.
Крокодила тръгва към противниците си с туристически нож в дясната ръка, като
държи калъфа му в лявата. Асен го следва по петите, приведен, прикривайки се зад
широките му плещи. Пръв стреля Хитлера с 9-милиметров автомат „Хеклер и Кох“.
Паникьосан, гръмва и Асен, но ръцете му треперят, той не вижда в тъмното мерника и
куршумът се забива в лявата ръка на шефа му. Същевременно пишман стрелецът се
изтегля назад покрай калника на джипа, от който е слязъл, стреля пак за кураж и тоя
изстрел се оказва фатален. Оловото пронизва слепоочието на Крокодила, той пада,
бодигардът му се качва на мига в колата и гръмва трети път – нахалост. В самозабрава от
страх, неволният убиец дава газ към село Драговищица. Не го е грижа за шефа му, но и
не подозира, че го е умъртвил. Като се поокопитва в самотията, той се сеща, че е зарязал
приятелката си Ивона във фолксвагена. След кратко колебание се връща назад и вижда,
че престрелката вече е спряла, а Хитлера, Ломския и Брадата ги няма.
– До фолксвагена лежи човек – обажда се Ивона от купето, като вижда през прозореца
Асен.
Минава два и половина. И двамата разпознават в полегналия човек Крокодила. Без да
знаят, че вдигат мъртвец, те започват да го тътрят към предната седалка. Трудно им е,
трупът тежи поне сто килограма. По едно време ги осветяват два фара отзад. Изплашени,
те пускат на земята неподвижното тяло, мятат се в колата и побягват. Мъртвият
Крокодил остава сам. Наблизо има къща, но е необитаема. Забелязват го от случайно
минаващ автомобил, спират, слизат и звънят в полицията от единствения уличен телефон
в село Горановци. Призори след колата със синята лампа пристига колата гробарка.
През това време Асен и Ивона спират фолксвагена, изоставят го и хукват през
овощните градини в тъмнината. Тичайки, Асен хвърля между дърветата злополучния
пищов и пълнителя.
По обвинение за убийството на 1 февруари 1995 година са задържани Ломския и
Брадата. Те отричат всичко, не се намират доказателства за вината им и ги пускат срещу
20 000 стари лева гаранция. Търсят Хитлера, който е забягнал някъде, но междувременно
след аутопсията се доказва, че Крокодила не е убит с автомат, а със своя собствен
„Валтер“. Следват разпити на очевидци и убийството се разплита, излиза и името на
убиеца.

67
 Асен Асенов е арестуван в средата на март, когато е на двайсет и две години. Изправят
го на съд, където той самият изглежда изненадан от разкритията за случилото се. Родом е
от село Дворище, Кюстендилско, по професия е готвач, по призвание – безделник, и има
стара условна присъда за кражба. За разстрела на Крокодила го пращат да лежи по-малко
от година. Състав на Окръжния съд в Кюстендил, председателстван от Красимир Бамбов,
го наказва за убийство по непредпазливост с 9 месеца лишаване от свобода. Докато е в
затвора, приятелката му Ивона носи негово дете в утробата си. Двамата сключват брак
зад решетките. Ражда им се син. Това е последната новина, която вестниците публикуват
във връзка с нелепата смърт на Крокодила.

Около десет години по-късно дните у нас се нижат, като минават сутрин и вечер през
телевизорите. Сутрин ставаме с телевизионното шоу на Борисов, депутатите и
министрите му, вечер лягаме с шоуто на Слави по Би Ти Ви, а между двете шоута тече
все по-ненормално ежедневието на нормалните граждани.
В един следобед седнах на кафе и бира с един от симпатичните шоумени в текущата
политика – Румен Петков, партиен активист и вътрешен министър (2005–2009) в
правителството на тройната коалиция. Тогава той не беше вече шеф на МВР и се беше
върнал към предишния си навик да общува и с редови репортери, а не само с главни
редактори и техни заместници. Не беше се отрекъл още от Българската социалистическа
партия( БСП), за да стане активист на отцепилата се от нея партия АБВ, която се коалира
с управляващата ГЕРБ. Беше си депутат от парламентарната група, доминирана от БСП –
„Коалиция за България“, и си носеше славата от министерстването, което беше белязано
с няколко шумни скандала. Първият от тия скандали избухна заради една странна негова
среща със сенчестите бизнесмени Братя Галеви и с Алексей Петров, чиято тайна
принадлежност към службите той издаде, докато се оправдаваше в медиите за станалото;
вторият – заради безпрецедентната полицейска охрана, която осигури на сикаджийския
бос Маджо, когато оня благоволи да се яви на разпит в Съдебната палата; и третият – за
това, че като вътрешен министър не пожела да се сработи с Бойко, от което последният
подаде оставка и се превърна след това от най-знаменития главен секретар на МВР в най-
рейтинговия политик на държавата.
Та в онзи следобед в сладкарницата на хотел „България“, където ме покани, Румен ми
носеше компромат.
Компромат – това ще рече изтекла от спецслужбите оперативна информация – вярна
или невярна, която се разнася по редакциите, за да се префасонира в анонимна
публикация за нещо, сторено от някого, или се дава на някой „разследващ“ журналист, за
да я помести като своя авторска творба.
Биваше си го компромата, който Румен ми даваше – добре написан беше, отнасяше се
за едно безобразие във властта, трябваше само да му сложа заглавие и да го подпиша
като автор. Само че аз не ги обичах тия неща. И не ги практикувах. Затова изпадах
постепенно от класацията на видните разследващи журналисти, които правеха разкритие
след разкритие – узнаваха по чудодеен начин какво си говорят на тайни сбирки
бандитите и как мърсуват скрито политиците от опозицията.
Благодарих на бившия министър за информацията, прибрах за всеки случай в чантата
си изписаните листове, той усети, че ще го разочаровам пак, но нищо не каза и

68
продължихме да си одумваме управляващите, както подобава на опозиционен лидер и
вестникарка. Разговорът определено ми беше забавен. Румен е сладкодумен и много
знае – ако направи филм за мафията, ще удари холивудските сценаристи в земята.
И както си приказвахме и си припомняхме това-онова, като например за вицепремиера
Нейчо Неев – как разправяше „Егати държавата, щом аз съм ѝ вицепремиер!“, а после
беше арестуван, че нарушил ембаргото за Югославия, – Румен се усмихна накриво и
каза:
– Едно време, като управляваше Жан Виденов, мафиотите печелеха от югоембаргото, а
сега, като управлява Борисов, взеха да печелят и от наркобабите.
Наркобабите! Запомних тая дума и я вкарах в обращение във вестника след това. Аз
по-смешна и същевременно по-тъжна дума не знам.

Сиромах човек – жив дявол. Неизвестният народен гений, сътворил във време оно тая
фраза, едва ли е могъл да си представи нейните съвременни варианти. А ето ви един от
тях – нашите наркобаби. Можете да го срещнете на живо днес в десетки, стотици села в
България.
Става дума за немалко от ония възрастни жени, които са останали да поминуват ден за
ден почти сами по затънтените кътчета на родината. Гледате ги – кретат тихичко,
забравени от света – и изведнъж в дворовете им се изсипват джипове с маскирани
полицаи. Причината – в ГДБОП е получен сигнал, че отглеждат канабис.
Публична тайна е, че старите хора край гръцката граница масово се спасяват от
мизерията, като засяват нивите с наркотични растения. За някои „производството на
херба канабис индика статива“, както го изписват в обвинителните актове, е единствен
начин за оцеляване. Защото пенсията може и да стига за бутилка олио, за сол и захар, но
не и за рецептите със скъпите лекарства.
Индийският коноп се гледа лесно – засяваш го и го оставяш на самотек. А изкупвачите
плащат на старците доста добре. Дават за няколко шепи от сухото вещество и до 2000
лева.
Две хиляди лева! Като ги взела, 72-годишната баба Илийка от Петричко едва не
паднала в несвяст – къде да види по-рано толкова пари на едно място! Говорих с нея.
Дали чувства вина? Ни най-малко.
– Знам, забранено е – вика, – но покривът ми е пробит, вали ми на главата, майсторите
нема да дойдат безплатно, а и внукът наминава, като не ми е празна масата. Цел живот
копаем, ама земята не ражда нищо друго, за което някой плаща.
Старата жена се умълча, наля ми лимонада в една издраскана пластмасова чаша,
побутна я към мен и после се засмя:
– И ей ме нà – наркоплантаторка!
Баба Илийка има вече една условна присъда от 23 месеца с 4 години изпитателен срок
за това деяние. Маскирани ченгета я посетили и открили в килера ѝ „суха растителна
маса“ – малко над килограм, за 6000 лева пазарна цена... Признала се за виновна, и то
незабавно. Служебният ѝ адвокат сключил споразумение с прокуратурата, а съдът го
одобрил и край.
Тя пази под мушамата в кухнята присъдата си и ми я дава да я прочета.

69
 „...Съдът признава за виновна подсъдимата в това, че без надлежно разрешение е
придобила и държала с цел разпространение високорисковото наркотично вещество
марихуана (индийски коноп, канабис). То е включено към член 3 от Закона за контрол
върху наркотичните вещества като растение с висока степен на риск за общественото
здраве поради вредния ефект от злоупотреба и е забранено за приложение в хуманната и
ветеринарната медицина.“
За това престъпление по член 354 а от Наказателния кодекс се полага до 3 години
лишаване от свобода и до 5000 лева глоба. Баба Илийка е предупредена, че влиза в
затвора, ако го повтори.
Взела ли си е поука?
– Само трийсет и седем стръка съм боднала тая година.
– Леле. А ако отново пристигне полицията?
– Момчетата ще ми обадят да се скрия.
„Момчетата“ от наркомафията си знаят работата. Те правят стриктен кадрови подбор
на старците, на които поверяват канабиса. Избират бедни, самотни, държеливи хора над
седемдесетте. Такива в селата покрай Благоевград, Петрич, Сандански, Шумен и другаде
колкото щеш. Чули са, че от забранената трева се печели, няма какво да губят и са смели.
Солидарни са – всички знаят къде са конопените ниви, но не ги показват на гостенки като
мен. Че кой знае – догодина те самите могат да си засадят канабис... Вече знаят, че на
съдиите им е трудно да осъдят престарял човек ефективно. Той си носи некролога в
джоба, дето се казва, даже и тъмничарите не го щат. Затова се случва по-старите набори
да поемат вината на по-младите. Член 66 алинея 1 от НК позволява наказанието за
възрастни и болни хора да се отлага. Още повече след самопризнание и разкаяние.
– Съжалявам, нямах избор, събирах пари за операция... – разридала се в съда 67-
годишната Янка.
Най-младата съдебна репортерка на „Труд“ Влади Георгиева, сега Малинова, ми
разказа, че от нейната нива ожънали рекорден тон и половина канабис.
Пенсионерките, наети в наркобизнеса, са изпълнителни като ученички. Изобретателни
са и схватливи. Някои сеят опиата сред други култури – сред царевицата например. Така
не бие на очи, а и става за оправдание, че случайно е попаднал там. Добре вирее и в
саксии – нещо, което дава шанс за изява и на градски зрели дами. Антимафиотите, които
през ден жънат конопени ниви край Петрич и Сандански, откриват все по-често
напоследък наркооранжерии в софийски, шуменски и бургаски мазета.
Има наркобаби, които изпълняват особено артистично указанията на адвокатите.
Влади е записала с касетофон показанията на 89-годишната баба Мария, ветеранка сред
подсъдимите за отглеждане на опиати:
– Засадих корените, за да ги варя и да си мажа краката... Ох! Въртят ме коленете, та
знай ли се.
В Петричко всичките баби си лекуват коленете с канабис, пише Светлана Василева,
кореспондентката на „Труд“ в Благоевград. Тя има предвид и 74-годишната попадия на
село Кладенци. Мъжът ѝ – отец Кирил Папудов, е единственият българин в трета
младост, който лежа с четиригодишна присъда за производство на марихуана. То беше,
защото осем пъти го хващаха. В полицията правел кръст – Господ да го накаже, ако
тревата не била за подутите крака на покойната му жена. Втората му съпруга от любов

70
поела вместо него вината. Сдобила се с условна присъда и тя, но попа след това пак го
сгащили в нива с канабис...
Авторът на Стратегията за национална сигурност на България генерал Румен Миланов,
с когото се засичаме в Балчик през една лятна ваканция, разсъждава дълго и тъжно по
темата на чаша сок от касис в малко „капанче“ до плажа. Той току-що се е оттеглил с
достойнство от ролята си в държавното шоу, играно все по-вяло под афиша „Борба с
корупцията и мафията“. Приключва разсъжденията си полу на шега:
– Ако усърдието на наркостарците е все така настъпателно, ще надминем опиумните
производители в Афганистан.
Не съм наясно с битието на афганистанските наркоплантаторки. Но за нашите знам, че
са за окайване. Не са за присмех, още по-малко за завист. Сигурна съм, защото видях
баба Илийка как плаче.
Наркоплантаторките като нея не казват кои са им работодателите. Заловят ли ги,
мълчат като партизани на разпит. Вероятно са наплашени. А и тяхното мълчание,
изглежда, съвпада с интересите на полицаите. Те си отчитат дейността – ожъната
конопена нива, стопанката хваната, обвинена, осъдена даже! И никой не рискува да пъха
палец в открехнатата по тоя начин врата на наркотрафика. А ако го пъхне случайно, то е
може би за да направи оня характерен жест с потъркването на палеца в показалеца... Не
съм го виждала и не знам дали е така. Но няма как, освен с продажност, да се обясни
позорният факт, че нито едно разследване, потеглило от нива с канабис, не е стигнало по-
далече от „хитрите дъртаци“.
Ето защо наркостарците в България се множат. За сметка на младите, които хващат
пътя зад граница.

71
 Глава пета.
Борческата империя
Имах близка приятелка – Мая, която живееше в квартал „Иван Вазов“, на улица
„Краище“ – една невзрачна пресечка на „Витошка“, която от там нататък става централен
софийски булевард. Запознахме се с нея в родилното отделение, където се появиха на
света една след друга, с пет часа разлика, моята и нейната дъщеря. Сближихме се, докато
лежахме заедно шест дни в една стая на Втора градска болница, и продължихме да се
виждаме семейно след това – почти всеки почивен ден и по празници, – докато техният
татко реши да си потърси късмета в Съединените щати, а те го последваха и постепенно
забравиха обратния път до България.
– По-добре ние да дойдем у вас да посрещнем Нова година – ми казва Мая по телефона
в един от последните дни на 1993-а.
Бяхме се уговорили вече да прекараме празничните 31 декември и 1 януари заедно у
тях. Защо е промяната? Тя обяснява:
– Времето ще е слънчево, снегът е чист, можем да повозим на шейна децата, но пред
нашия блок няма как. Окупиран е от мутри с ланци.
„Мутри“ е нова, модерна дума тогава – с нея се обозначават ония момчета, за които се
знае, че се препитават с помощта на бухалките – бият, рекетират, грабят... Наричат ги
още „борците“, „дебелите вратове“, „ония с анцузите“ или „тия с ланците“.
– Мутри ли? Къде? Защо? – питам и посягам към химикалката, като смигам на
колежката Диана.
В редакцията сме и двете и търсим новини, които стават за дописки от сутринта, на
обедната планьорка ще ги докладваме, а мутрите и полицаите са тъкмо по нашата
специалност.
– Пълно е с мутри в нашия блок и пред него, сериозно ти казвам! В съседния ни вход
са и наоколо, и навсякъде, превзели са и детската площадка, мъжът ми от тях не смее да
си паркира колата – отговаря Мая с равен глас, тя е инженер химик и не схваща веднага,
че съм наострила уши за новина.
– Ама защо бе, Мая, откога е така?
– Откакто оня, Васко Бореца, отвори офис във вход „А“. Всяка сутрин идва с три коли
на работа. И трите са с тъмни стъкла. Той се вози в тая по средата, а пред него върви
друга кола и отзад – още една, с мутрите, дето го пазят.
– Васко Бореца?! Кой Васко? Да не е Васил Илиев бе, Мая!
– Той бе, точно той! Да вземе да се нанесе до нас, представяш ли си! Мъжът ми вика –
давай да се изнасяме, ще вземат тия тук да се гърмят, някой куршум да ни удари!
– Да не се майтапиш, ей?
– Абе, какъв майтап бе, Анче, ела и виж, вземи и фотограф.
Аз вече се паля – какво заглавие се получава, направо сензация! – „Босът на борците с
офис, съседите се изнасят“!
– Майче, златна си, чао! – бързам да затворя и да извикам кола.

72
 Фоторепортер, разбира се, не трябва – борците не обичат фотоапарати и ги чупят като
солети – по борческите погребения съм виждала как.

Пред блока на Мая събитие няма, но се вижда веднага нещо необичайно: десетина
мъже, като от калъп извадени – яки, набити, с ниски чела и високи подстрижки, някои с
перчеми, други гологлави, със сплескани уши. Под якетата повечето са облечени с
анцузи, по вратовете им жълтеят златни ланци. Крачат напред-назад или, подпрени на
оградата на детската площадка, пият бира и пушат цигари. Борците са! Веднага се
познават. Гледат ме под вежди, като приближавам входа, в който според моята приятелка
се подвизава техният началник. Стигам и – аха да вляза – един с обичка на ухото застава
на пътя ми пред вратата – изникнал е зад гърба ми, като изпод земята.
– Къде ма? Да не живееш тука, ало?
– Ако обичате, пуснете ме да вляза.
– Аз съм охрана. Ми ти коя си?
– Ами вие кого охранявате?
– Когото охранявам, охранявам. Тук има офис на застрахователна компания.
– Ааа, точно в нея отивам и аз. Журналистка съм и имам работа.
– Журналистка ли? От коя телевизия?
– От вестник „Труд“ съм. Ама вие много разпитвате. Клиентите си ще напъдите така –
опитвам с усмивка, но чувствам, че краката ми се подкосяват, и съм готова да дам заден.
– Ооо, брат ми, чу ли, журналистка! – обажда се зад мене някой друг и двамата се
засмиват, а аз се оказвам заобиколена от трима.
– Пратена съм тук при господин Илиев – подхвърлям, но съм сигурна, че тоя път
номерът няма да мине.
Минава. Тоя с обичката не пита от кого съм пратена, а ми прави път и казва:
– Първия етаж, вдясно.
По стълбите е мръсно, а цокълът, боядисан със зелена блажна боя, е олющен и изровен
тук-там – като във всяка панелка след десетоноемврийската победа на демокрацията.
Домоуправителите в ония първи години след нея се смятаха за отживелица от времето на
Тато, а колективната дейност, каквато беше боядисването на входовете по-рано, беше
дълбоко презряна, подобно на първомайските манифестации.
Вратата на апартамента, в който смятах да позвъня, беше чисто нова обаче – метална,
от тия, зад които има втора – от мукава, с която е купено жилището по-рано.
Хубаво, обаче гледам – звънец няма. Чувам един от пазачите, който ме е последвал, да
съобщава по радиостанция:
– Журналистка една, някой я пращал.
Вратата се отваря сравнително бързо и се показва дребничко момче с голяма глава,
която ми стига малко над рамото. Измерва ме от долу до горе с остър поглед и казва:
– Здрасти. За шефа ли си? Кой те праща?
– Симо от БОП-а.
Това е нагла лъжа. Кой Симо, от кой БОП – да проверяват. С тоя блъф съм се
подвизавала на доста подобни места. Знам, че борците си дружат със спецполицаите –
разменят си услуги, информация, сигурно невинаги безплатно.
Дребосъкът влиза вътре и се връща след малко:

73
 – Шефът е зает, ти по каква работа?
– Да направя интервю с господин Илиев за застрахователната компания.
Изчаквам отново да бъде докладвано и да се получат указания. Сигурна съм, че ще ме
отпратят.
– Ела утре, в единайсет сутринта.
Тръгвам си разочарована – няма да стане. В редакцията казвам кратко:
– Партенка беше, само се разкарвахме.
Така избягвам тъпата заповед да опиша видяното и конкуренцията от „24 часа“ да иде
на следващия ден там и да ме изпревари.

Събота е, но е работен ден в редакцията. Тръгвам отново за офиса на Васко Бореца в

десет сутринта. В единайсет без двайсет съм там и се помайвам в градинката при
„анцузите“, докато дойде уреченият за срещата час. Тук вече ме познават май. Или ме
очакват. Стигам безпрепятствено до оная позната врата на първия етаж. Двоумя се дали
да почукам, но тя се отваря. Този път от висок мъж, и то не с анцуг, а с дънки и по риза с
презрамки. Влизам в коридора подир него, след като съм поканена – той е къс и тъмен,
апартаментът е малък. Мятам поглед към кухнята вдясно – вратата ѝ е махната, откачена
от рамката, виждат се вътре пет-шест момчета, стоят прави и нещо чакат или нещо пазят.
Моят водач ме пуска в другата стая, има и трета, но нея я подминаваме. Влизам и – ето
ме при него самия! – Васко, митичния бос на борците.
Седи на бюро до прозореца – голямо бюро, запазено от ерата на соца, било е шефско
явно, но от тия в по-простите канцеларии, вехтичко е и надраскано, не е като да е взето от
кабинетите на важните другари.
На бюрото няма нищо – нито лист, ни моливник, ни химикалка. И етажерката на метър
от него е празна. На отсрещната стена е залепен диванът, на който сядам – личи му и на
него, че дълги години е употребяван.
Васил Илиев е по карирана риза с къси ръкави, видът му е момчешки – дълга до
раменете чуплива коса, ушите са скрити зад нея, но изглеждат нормални, носът е
правилен, усмивка няма, но погледът му не изглежда страшен.
– Е, какво сега, Ани Заркова? Интервю ли ще правим?
Не помня да съм казвала името си на някой от неговата бригада. Осведомен човек е,
значи.
– Интервю. За вашия живот, за застрахователната компания.
– Какво за моя живот?
– Къде сте роден, кога, семейство, имате ли медали в борбата?
– Медали имам всякакви, но съм напуснал борбата. Сега със застраховане се
занимаваме. Имам брат и сестра Мариана. И дете, и жена. Записваш ли сега?
– Един момент само...
Вече сме на запис. Включила съм касетофона внимателно, но си водя за всеки случай
бележки и в тефтера с химикалката.
– Роден съм в Кресна през 1965 година, на 22 януари. Но какво значение има това?
– Има. В школата „Олимпийски надежди“ кой ви изпрати?
– Ами кой да ме прати? Треньорите обикаляха едно време училищата, събираха
момчета за футбол, за баскетбол, за борба. Аз си падах по борбата, харесаха ме и... така.

74
Бях състезател по класическа борба в ЦСКА. Имам медали. Но сега съм бизнесмен, онова
са минали работи.
– Фирмата ви се казва ВИС, какво значи?
– Вярност, инвестиции, сигурност – три думи. А от първите им букви сме извели
името, в сряда ще я регистрираме, само че като застрахователна фирма, а не като
охранителна. И други фирми имаме, за търговия.
– Трите думи вие ли ги измислихте?
– Не, но ми харесват. А на теб?
– Харесват ми лепенките на ВИС. Пишете на тях „Обектът е охраняван“, искате да
кажете на апашите: не пипайте, че ще патите...
– Хубави са и те. Сега ще правим нови, на които ще пише „Обектът е застрахован“.
– Казват, че ги лепите по магазините и по колите, без да питате кой иска и кой не иска,
сиреч застраховате и събирате такси насила.
– Глупости. Нали договори подписваме!... Тия глупости да не ги пишеш.
– Трябва на всички неудобни въпроси да отговориш – минавам и аз от „ви“ на „ти“,
зарязвам учтивата форма. – В това е смисълът на интервюто, което ми даваш, да видят
хората, че не криете нищо, да ги убедиш, че не сте страшни бандити, че не биете хората,
не крадете коли.
– Е, как ще крадем коли бе! Не ставай смешна! Ние от кражбите губим, а не печелим.
Нали, като сме вече и застрахователи, за всяка кражба ще трябва да плащаме.
Един мъж – и той дребен на ръст, но здравеняк, като изваден от реклама за турнир по
борба – е влязъл при нас и слуша внимателно разговора. После ще науча, че е бил
вероятно Митко, по прякор Малкия, дясната ръка на Васил. Взема думата, без да пита:
– Ние намираме дори някои от откраднатите коли и ги връщаме на хората или ги
даваме на полицията, имаме си наша служба за сигурност.
Васил го скастря:
– Стига, стига! – Обръща се към мен: – Ма кой ви ги е наприказвал тия, че сме
бандити! Ако не бяхме ние, тия, дето са баш бандити, всяка вечер щяха да обират касите
на магазините и нямаше да слизат от чуждите коли. Да не мислите, че ги е страх от
полицията!... Това не го пиши. Нас това сега не ни интересува. Имаме сериозен бизнес,
фирми. Оборотите ни в „Държавен вестник“ ги пише. Работодатели сме, даваме заплати,
на спорта помагаме, на сираци. Хората са благодарни.
– А защо борците пред вашия офис са строени като за война?
– С това понятие „борци“ се злоупотребява. За всички престъпления „борците“ са
виновници, защото на някой му е удобно така. Ако и ти казваш „борци“, а разбираш
ВИС-1, ще ти кажа, че аз съм единственият борец в тая компания. А, има още един, ако
не се лъжа, да... Айде стига сме приказвали. Готово ли е интервюто?
– Не е още. Имам още въпроси към вас.
– Ще го довършим друг път тогава. Стига засега.
Интервюто с бившия борец, когото по-късно ще нарекат Бащата на борческата
империя, излиза на 4 януари 1994 година. То е първото и единственото, което той дава за
пресата. Около пет години след неговото погребение друг бивш борец ще ми каже, че е
„най-лъжливото интервю“, което съм вземала. Тоя бивш борец се казва Георги Стоев.

75
 Георги Стоев, „борческият“ писател. Обажда ми се един ден по телефона и казва, че
може да ме удави в информация за подземния свят. Бил в борческите бригади. И бил
управител на офиса на ВИС известно време даже, но не по времето на моето посещение
там, ами малко след това. Той лично захранвал писателя Христо Калчев с истории за
неговите вулгарни криминални романи. Тия романи бяха нашумели тогава точно с това,
че героите им много силно наподобяваха известни действащи лица от ъндърграунда –
Васил и Георги Илиеви, Маджо, братята Маргини, Барона, Пашата, Поли Пантев и други
разни...
Питам Стоев: това, че е информатор на Христо Калчев, с когото аз много добре се
познавам, дали по някакъв начин може да го докаже?
Можел, да, щял да ми донесе доказателство.
След три дни Георги Стоев пристига в редакцията – невисок, набит, с гладко кръгло
лице – действително изглежда като борец.
Слиза от прашно черно БМВ, а до него застават двама бодигардове, високи поне по
метър и деветдесет, които иначе се возят отзад в купето.
– Добър ден, приятно ми е да се запознаем. Нося ви писмо от Христо Калчев – казва
Стоев и ми подава една ръкописна бележка, в която чета:

До г-жа Ани Заркова

Ани,
Аз, Христо Калчев, заимствах понятията „жътва“ и „откриване на ловния сезон“
от г-н Георги Серафимов Стоев против волята му.
Съжалявам за неволната заемка.
Тези понятия не са мои и няма да ги ползвам занапред. Както и други, чути от него.
Това написах доброволно.
Хр. Калчев
15.08.2001 г., София

Препрочитам два пъти бележката с голямо любопитство и докато си мисля как и кога
да сравня същинския почерк на Христо Калчев с тоя, Георги Стоев ми подава мобифона
си – да говоря със самия Христо сега.
– Ани – чувам гласа на известния писател в слушалката, – искам да знаеш, че Жоро
Стоев ми е приятел, работил е за Васко Илиев и Поли Пантев, носи един от ония
дванайсет пръстена, които Поли е дал на най-близките си приятели. Виж тоя пръстен,
нека Жоро да ти го покаже. И ще ти разкаже интересни неща, можете да ги напишете
заедно.
– Така ли? – питам. – И ти ли пишеш с него заедно? Щото в тая бележка, дето ми
пращаш, нещо ми звучиш уплашено.
– Не, не, не, грешиш, от нищо не съм уплашен. Жоро ми каза, че ти не му вярваш, че
ми дава информация за романите, и аз ти я написах бележката за доказателство.
Изслушай го, той много чете „Труд“ и много те уважава.
И ето ни след малко с Жоро и бодигардовете му в току-що откритата закусвалня
„Макдоналдс“ на булевард „Мария Луиза“, до Централните хали. Минава десет вечерта,

76
изяли сме отдавна сандвичите, втори час седим на празна маса и не можем да се
наприказваме. В това време неговите двама пазачи седят на входа и гледат страшно –
жега е, а те са с черни вълнени шапки.
Жоро разказва и иска аз да напечатам във вестника всичките му разкази – за Васко
Бореца, за Поли Пантев, за Барона, за Маджо, за Карамански, за Бойко Борисов, за
Пашата, за Женята, за генерал Гоцев и за Луканов. Говори така, сякаш тия хора отдавна и
съвсем отблизо ги познава. Спомня си във връзка с тях за страшни и смешни, и тъжни
неща. Всички те по онова време са повече или по-малко прочути, техните имена се
срещат често в печата – и в криминалните рубрики, и не само в тях.
Докато си говорехме с Жоро в „Макдоналдс“, мъртъвците сред тия хора не бяха
много – те тепърва щяха да се множат, – а за живите се знаеше, че са силни и
отмъстителни, за обиди не прощават. Разказвачът беше наясно с това, но не спестяваше
оценките си за тях.
Обясняваше, че Луканов бил на върха на криминалната борческа организация – че той
я е създал, защото искал и знаел как да преправи политическата власт в парична и
следователно независима от партиите, които след Десети ноември 1989 година започват
да се редуват във властта.
По теорията на Жоро Стоев в мафиотската йерархия втори след Луканов бил генералът
от запаса Любен Гоцев, който бил нещо като главен секретар на силоваците и те редовно
изпълнявали получени от него задачи.
– Шпионажът е първата специалност на генерала – разказваше Жоро. – Той е завършил
институт по международни отношения в Москва, кариерата му е била контролирана от
там и така е заемал високите постове по Татовото време и след това...
Нямах представа – небивалици ли бърбори тоя особняк, или си наставя в съчинение
разни неща, за които е чул или чел тук-там. Но беше факт, че не бъркаше биографиите, с
които и аз бях доста наясно. Украсяваше ги с подробности и се виждаше ясно, че му
прави удоволствие да гледа как внимателно го слушам и си правя записки.
Няма спор, че Любен Гоцев е бил заместник-началник на Първо главно управление на
Държавна сигурност, преименувано после в Национална разузнавателна служба, после
заместник-министър на Външното и на Вътрешното министерство, а по-късно
представител на България в ООН, пенсионер и неформален лидер на кръга „Монтерей“.
Какъв е тоя кръг „Монтерей“? Приятелски. Група бивши величия от апарата на БКП,
тайните служби и дипломацията се събираха всеки вторник в ресторант „Монтерей“ на
улица „Жолио Кюри“ в квартал „Изток“ и бистреха политиката, при което биваха
считани и спрягани като политическо задкулисие.
Бай Любен Гоцев, както го наричаха и криминални типове, и политици, изглежда,
нямаше нищо против да го споменават като създател на групировките.
Той се усмихваше тънко, когато на два пъти го питах дали наистина на него се дължи
появата на ВИС, СИК, ТИМ, „Аполо и Болкан“ и „Ипон“. Не си даваше труд да
опровергава плъзналите слухове, че именно на него, както и на други двама другари от
апарата на Живков – Андрей Луканов и Огнян Дойнов, – се дължи главоломният
просперитет на бизнесмените Илия Павлов и Васил Божков, на банкера Емил Кюлев и на
премиера Бойко Борисов. Отричаше, но някак с половин уста, че правителствата на

77
демократичната република България се избират, издигат и свалят в ресторанта
„Монтерей“, на неговата маса.
Към тази популярна история на конспирацията Георги Стоев добавяше, че най-близо
до Гоцев е Маджо – че бай Любен именно на Маджо дава мокри поръчки и тайнствени
заповеди, които той препредава на паравоенни звена, а и споделя първо с него пъклените
планове, по които се лее кръв и се раздават куфарчета с милиони...
Според Стоев в криминалния бизнес Поли Пантев бил най-изобретателният и някой от
завист пратил изобретателя на оня свят. Той разказваше още, че Поли Пантев дал на
Васко Бореца идеята да въведе застрахователната дейност като прикритие на чистия
рекет. И че Поли измислил и стикерите, по които крадците се ориентират къде да пипат и
къде да не пипат. И пак Поли въвлякъл висаджиите в наркобизнеса въпреки
първоначалната им съпротива.
Пашата и Бойко Борисов в разказите на Георги Стоев вървяха в пакет, винаги заедно.
И в книгите, които той по-късно написа, пак е така – там Пашата – бившият командос, е
господарят, а Бойко – бившият пожарникар, е слугата, който често се пречка на борците в
краката.
Докато аз записвах легендите на борческия разказвач с часове, Бойко беше главен
секретар на МВР. Далече беше денят, в който щеше да стане премиер, и то за повече от
един мандат, и щеше да се окаже от малцината оцелели в гангстерската война, взела най-
много жертви през петилетката (2001–2005), в която той командва борбата с
престъпността.
На Жоро Стоев всички бабаити от групировките му бяха омразни, той искаше да
свидетелства в прокуратурата срещу тях, но това не се случи и до смъртта му.
Питах го:
– Защо си търсиш белята?
Така. Имал дъщеря. Искал тя да го уважава. Решил да каже всичко, което знае за
мафията, и го казал в книгите на Христо Калчев, но Христо сложил на мафиотите
измислени имена и хората ги възприели като плод на болна фантазия. Искал пред мен да
разкаже всичко сега, аз да го проверя и да го напиша в „Труд“ след това, защото в „Труд“
се пишели верни неща и щели най-сетне да му обърнат внимание.
А сега де. Той да каже, но аз отде да знам кое е истина, кое – лъжа? В ония години не
допусках и за миг мисълта, че може в моя вестник да излязат недоказани или неверни
работи.
Разделихме се след първата ни среща с Жоро със скромно обещание от моя страна: ще
направим интервю, но в него той ще разкаже само доказуеми неща.
Тогава нямаше откъде да знам, че по-късно Георги Стоев ще се прослави повече от
всички живи писатели, ще даде стотици интервюта по телевизии, вестници и списания. И
неговите книги за ВИС и СИК, излезли под редакцията на Владо Даверов в поредица,
озаглавена „Свидетели на времето“, ще бъдат сред най-четените у нас през първото
десетилетие на двайсет и първия век. Лошото е, че авторът им щеше да сподели съдбата
на повечето герои от своя летопис, като издъхне на 7 април 2008 година под куршумите
на неизвестен убиец.
Но ето как увлекателно описваше Георги Стоев приживе служебните си дейности в
групировката на Васил Илиев:

78
 – Висяхме на повикване в дискотеката „Нерон“, в ресторант „Мираж“ или в казиното
на „Плиска“. Бяхме цивилни. Само охранителите в „Нерон“ носеха баджове, на които
пишеше „ВИС“. Ние се сливахме с посетителите – студенти, ученички, журналисти,
ченгета, войници и всякаква измет. Излизахме за малко, за да опердашим някого, и пак
сядахме да пием. Пердашехме предимно крадци на коли, но също и други, които му се
опъваха за нещо си на Васко в бизнеса. Някои ги слагахме в багажниците на старите му
коли, с които си джиткахме, качвахме ги на Витоша – горе в планината, и там ги
превъзпитавахме на някое по-скрито място. Не знаехме кой в какво е сбъркал, защото
много рядко сме били в течение на нещата, обаче възпитавахме и питахме – съгласен ли
си? – а оня, като каже не, ние пак възпитавахме, докато каже – „съгласен съм“ или
припадне... Пращаха ни да оправяме и Жоро Илиев, брат му на Васко, който се друсаше,
движеше с разни боклуци и правеше такива щуротии с курви, че сутеньорите им викаха
полиция. И разни бъзливи балъци щавехме, без да ни е поръчал някой, които, като чуеха,
че сме от ВИС, се напикаваха от страх. Като ги надушим между чейнчаджиите в кафе
„Кравай“, премятахме ги, щото са тъпаци, водехме ги и ги връзвахме в един хангар, и те
си даваха всичко след два шамара. Даже се молеха да служат при нас...
Васко знаеше това, но не правим ли големи издънки, не ни закачаше. Той все се
мереше нагоре, на голямо. Взе да се облича в бяло, като баровците по филмите за
италианската мафия, купи си и бял мерцедес, и бели чепици на цената на златото и си
пусна до раменете косата... А пък ВИС-2 като направи, съвсем се наголемя. Не ходеше с
нас и с брат си по кръчмите, седеше в новия офис, като Кръстника във филма на Копола,
гледаше го постоянно тоя филм на видеокасети и раздаваше пари на разни лигльовци от
„Олимпийски надежди“, които му целуваха ръцете: на тоя – пари за склад, на оня – за
будка, за плувен басейн, за футболен отбор, за пето, за шесто... Капиталите му възлизаха
поне на 60 милиона лева.

Босът на ВИС Васил Илиев е застрелян на 25 април 1995 година, около девет часа
вечерта в столичния квартал „Емил Марков“, докато пътува с белия си мерцедес към
щаба на висаджийските бригади в ресторант „Мираж“. Следват го двама гардове в червен
сеат. Босът им е заповядал да се разоръжат – той не иска вече неприятности с полицията,
плаща данъци, вади си на светло парите, освобождава се от нелегалния бизнес.
Убиецът се прицелва в него отблизо. Преди това лека катастрофа между две аудита с
неизвестни шофьори препречва пътя на белия мерцедес и сеата на улица „Никола
Каменов“. Катастрофата е инсценирана вероятно. Заради нея мерцедесът, взет за мишена,
е принуден да забави ход, още повече че срещу него се появява трети загадъчен
автомобил на дълги заслепяващи фарове. Килърът изплува от тъмнината, гърми по Васил
Илиев през прозореца на колата му, улучва го от три-четири метра разстояние и бързо се
отдалечава. Гардовете от сеата ще споделят после пред следователя, че можели да му
отвърнат със стрелба, но пищовите им ги нямало и те, като видели кръвта, потекла от
работодателя им, хукнали да дирят помощ в ресторант „Мираж“. Напразно.
Гръмотевичната новина за екзекуцията на Васко Бореца стресна подземния свят. Тя
разбуди даже и заспалите депутати, които седмица по-късно почнаха да пишат Наредба
за пререгистрация на застрахователните дружества и Закон за мръсните пари.

79
 – Как натрупах първия милион? Това е най-нежеланият въпрос за Васил Илиев и някои
други лица от етапа на първоначалното натрупване на капитала – заяви министърът на
правосъдието (1995–1997) Младен Червеняков. Него съм го запомнила и с това, че на
една кьорсофра с митничари, където се видяхме, предпочете да не ме познае. Като
столичен шеф на БСП и народен представил, той не повдигна повече въпроса за първия
милион в богатствата на някои изтъкнати господа и другари. Що се отнася до богатия
основател на мощната по това време ВИС, той и без туй не можеше вече нищо да каже.
Наемният убиец е пратен при него само няколко дни след като Илия Павлов, шефът на
„Мултигруп“ – най-влиятелната тогава икономическа групировка, обявява, че къса със
сенчестия бизнес. В интервю за вестник „Дума“ от 13 април 1995 година Павлов съветва
полулегалните структури, каквато е тази на Васко Илиев, „да се откажат от незаконната
част на своите деяния, да отрежат от себе си тази ненужна част от бизнеса си, както
гущерът къса опашката си, за да спаси живота си, защото е по-добре да имаш по-малко
пари и да си жив и на свобода, отколкото по-богат, но зад решетките или заровен в
земята“.
Дали тоя афоризъм на Илия Павлов за опашката на гущера, който предизвиква
сензация, е пряко свързан със смъртта на главния висаджия Васил Илиев, и до днес не е
ясно. Но тъй или инак, през 2003 година е застигнат от куршуми и неговият автор.
– Те и двамата, и Васил, и Илия, бяха сътворени от Луканов, но мисиите им бяха
различни и затова по различно време станаха излишни – казваше Георги Стоев, без да
знае, че ще бъде пратен на оня свят няколко години след тях.
Това негово схващане се споделя от доста други анализатори – икономически,
политически и криминални.
Командваната от Васил Илиев стопанска структура след погребението му изглежда
обречена на разруха. Над 40 клона от застрахователната компания преживяват
разрушителен трус, спират работа десет от фирмите му.
– Всичко, свързано с Васил Илиев, вече принадлежи на миналото – бърза да заяви
тогавашният вътрешен министър Любомир Начев.
Но не е познал.
Братът на убития – Георги Илиев, поема управлението на ВИС-2 и новорегистрирания
ВАИ Холдинг, така че легалните и нелегалните им структури продължават дълго още да
функционират.

– Събрал съм много добри специалисти и с тяхна помощ продължавам деловите

начинания на брат ми. Работя по четиринайсет часа на ден и мисля, че успявам, макар да
нямам таланта на Васил – заявява Георги Илиев през есента на 1995 година. Записвам
думите му в новооткрития му офис на булевард „Витоша“. Главният редактор Тошо
Тошев ми е уредил интервюто с него, като е взел повод от едно церемониално дарение,
което ВИС-2 прави в сирашки дом, на което вестникът е поканен. Георги знае, че брат му
е говорил с мен навремето, и ме приема с уговорката, че и той като него щял да даде
едно-единствено интервю – първо и последно.
– Бяхме борци, вече сме бизнесмени – казва, когато го питам дали ще съумее като брат
си да овладее борбената енергия на толкова много мъже, които искат бързи пари и са
готови на всичко, за да ги спечелят.

80
 А дали се бои, че ще го сполети съдбата на батко му и ще си отиде като него млад?
– То е божа работа – отговаря, – каквото ми е писано, ще стане.
Докато говори, Георги Илиев избягва да срещне очите ми. Казват, че това било
характерно за хора, които мамят или употребяват опиати – да не гледат право в
събеседника си, а над главата му. Той е хубавец, за разлика от по-големия си брат, но има
същата грозна съдба – изживява се за кратко като император и умира 34-годишен.
– Ако някой е мислел да унищожи бизнеса на Васил Илиев, като посегне на живота му,
той не е постигнал целта си – коментира Чавдар Писарски, който е председател на Съвета
на директорите на компанията ВИС-2 от основаването ѝ през август 1994 година.
Разговарях с него и три години по-късно, през февруари, когато той дойде в
редакцията, за да поиска платена реклама. Пристигна сам, колата остана да го чака навън,
без охрана. И друг път беше идвал, защото отговаряше за пиара на компанията. Някой го
беше избрал за нейно лице неслучайно – изискан мъж, висок, с прошарена коса,
безукорно облечен, привлекателен и с подчертано добро възпитание. Следователят
Богдан Карайотов ми беше казал, че е зет на Венелин Коцев – бившия секретар на
Централния комитет на комунистическата партия държава. Беше, също като тъста си,
дипломат, макар непрофесионален. Като застраховател си разбираше от занаята,
движеше белия бизнес на групировката и вероятно беше държан далече от черната ѝ
работа.
Такива хора като него – от сой и с придобит по време на социализма опит в
застраховането или в други професии – се назначаваха и в силовата групировка СИК, а
полицейските им досиета си оставаха чисти.
– Доста време мина от смъртта на Васил Илиев – ми каза Писарски в онази зима. –
Имаше някои сериозни версии и сигнали за убийството... И ние ги проверявахме, както и
полицията, но не доведоха доникъде.
– А как се развиха делата на ВИС-2 след смъртта на основателя ѝ?
– И ВИС-2, и ВАИ Холдинг се разраснаха. Броят на обектите на холдинга се увеличи и
още се увеличава, расте и оборотът на застрахователната компания.
До смъртта на Васил Илиев компанията не е от най-големите на застрахователния
пазар, чийто обем като цяло възлиза тогава на около 5 милиарда стари лева годишно. От
тях над 3 милиарда са застраховките на големи обекти – държавни предприятия, едри
частни фирми, застраховки „Живот“ и „Социално осигуряване“, където играят
компаниите „Орел“, „София Инс“, „Европа“, „България“. В застраховането на
автомобили първенци са „България“, ДЗИ, МИK. Останалата, по-скромна част от пазара,
е поделена между бившите охранителни фирми. Там е и ВИС-2, чиято дейност е не
повече от една пета спрямо големите компании.
Отначало застраховките с лепенка „ВИС-2“ – надпис плюс рисунка на лъвче до него –
са едно измислено от приближените на Васко Бореца прозрачно прикритие на добрия
стар рекет. Този рекет си продължава, само че вече под кодовото име „застраховане“,
както по-рано под името „охрана“.
Крадците на коли по онова време са единаци и са сравнително малка бройка в
сравнение с тия в разрасналата се по-нататък автомафия. По данни от полицията има-
няма хиляда занаятчии, висаджиите ги познават и ги профилактират лично, за да не
задигат застрахованите от тях коли.

81
 – Профилактиката е много жестока – разказваше ми следователят Богдан Карайотов.
Той разпитвал лично хора с горени нокти и пети, със счупени ръце, носове и крака, с
рязани уши, с обръснати до голо глави, целите в рани и синини. След тия зверски разпити
всичко тайно ставало явно, връщало се всяко возило, погрешка откраднато, малтретирани
били ченгета и митничари, които помагали в износа на краденото.
Така имуществото на хората, подписали договори с ВИС-2 в ония години, се оказва
сериозно гарантирано. Процентът на щети от кражби в борческата компания е
значително по-малък в сравнение с този в ДЗИ, МИК и „България“. И клиентите се
множат.
Постепенно служителите на Васко Бореца се специализират в легалната
застрахователна дейност. Самият той става запален идеолог на тяхната специализация в
угода на закона. Започва да ги поучава как да пазят авторитета на компанията. Разгонва
силовите играчи като Маймуняка и Поли Пантев – страшилищата на автоапашите. Поли
Пантев е дълго време негова дясна ръка, но после бива отдалечен и държан на
разстояние, а неговото място се заема от застрахователи с висше образование.
– Васил Илиев се промени и почна да отказва мръсни поръчки от политици, от
„Мултигруп“ и от разни други играчи, които на обществената сцена са целите в бяло –
разказа ми Карайотов, но то беше чак когато разследването за убийството пред „Мираж“
беше прекратено по давност.
В последните си дни босът на ВИС не само отказвал да праща килъри за някого по
нечие искане, но провождал хора в полицията да подават сигнали, че следва някой в
подземния свят да бъде ударен, и полицаите се смеели:
– Колегата лейтенант от запаса ни е пратил подарък.
Неслучайно в дните около погребението на борческия император друг бивш борец –
Младен Михалев – Маджо, един от собствениците на СИК, тази толкова сродна на ВИС
компания – излиза от мълчанието си и заявява:
– Борците бяха момчета за всичко и ги наказват, когато искат да се откажат от
мръсната работа и да развиват самостоятелен легален бизнес. Убиха Васил, носят се
слухове, че аз съм следващият. Ние се стараем да покажем порядъчност, да работим
честно. Изглежда, това не се харесва на някои икономически групировки. Може би те са
си мислели, че ние винаги ще си останем момчета, които няма да пораснат.
...Но момчетата с мускулите пораснаха – всичките, които оживяха след
продължителната гангстерска война. Дълги години след смъртта на първия борчески бос
Васил Илиев сподвижниците му печелят легално от лесен бизнес – търговия с алкохол и
с цигари без бандероли, контрабанда с бяла техника или китайско карго. Регистрите на
БУЛСТАТ го показват. Според тях повечето от дружествата, основани в златния
борчески период – от 1994 до 1996 година, функционират и след края на века. Техните
собственици създават и нови дружества – пак в благодатни законни сектори, като
туризма и хазарта. В кръга около тях редят приватизационни сделки, от които само
държавата не печели. Заради пари и влияние ВИС и СИК неведнъж влизат в престрелки.
Но друг път икономически интереси изглаждат конфликтите между тях и следва подялба
на територии и сфери на влияние. В определен период СИК завзема курортите Боровец и
Златни пясъци, в друг период – Слънчев бряг, а в следващия ВИС се настанява там. По
едно време в Съни Бийч сикаджиите притежават комплекса „Парадайс“, ресторантите

82
„Лазур“, „Сатурн“ и „Калигула“, а висаджиите – хотелите „Орел“ и „Астория“, ресторант
„Дюни“ и местния яхтклуб. В по-късните години имената на туристическите перли се
сменят и една друга трибуквена групировка – ТИМ, става номер едно по морето.
Междувременно ветерани на борческото движение си купуват, освен хотели, и
политици на едро. По-суетните се качват и сами на политическата сцена, влагат парите
си в чужди банки и въртят през офшорки спечеленото. Политическият рекет достига
висоти, от които рекетът с лепенките на ВИС и СИК изглежда дребен и незначителен.
В българската криминална практика обикновено успехът се постига отначало с
насилие, а впоследствие с предприемаческа дейност. Делови хора, предприемачи,
строители, бизнесмени – така определят себе си най-различни злодеи, разчитайки на
късата памет на свидетелите, на бездействието на прокуратурата, полицията и
следствието, както и на примирението, с което честните хора приемат, че в основите на
всяко богатство е заровено престъпление.

Без съмнение, от всяко престъпление остават следи и те може да бъдат намерени. Дори
и гениите на злото не могат да постигнат идеално изпълнение – без нито един пропуск,
по който да ги разкрият и да ги вкарат в затвора, гарантира бащата на детективския жанр
сър Артър Конан Дойл.
Така е на теория. И на практика е така, само че някой трябва да тръгне по дирите на
крадците и убийците – някой криминалист – опитен, умен, неплашлив, без нечисти
мисли, болни амбиции и паричен апетит. Такива има, но по нашите земи те са изчезващ
вид, чиято численност е намаляла до крайност поради невъзможността му да се
приспособи в окръжаващата го обществено-политическа среда.
Като криминални репортери, ние с колегите ми от отдела отразявахме всеки ден
разстрели, побои, обири, афери и неслучилите се след тях съдебни процеси. След
Крушата куршумите отнесоха не само Доцента и Крокодила, но и Герман Винокуров,
Деян Добрев, Картофа, Богата... Наблюдавайки разследванията, открихме интересна
закономерност – разследващите стигат по кървавите следи до нещо съществено само ако
не опира до „висши интереси“. Така например те откриха убиеца на Крокодила –
бодигарда му, бандит лаик, който го гръмнал, без да иска. Обаче кой е Крокодила? Със
своите десетина преправени на бензиновози автомобила, той беше нищо и никакъв в
сравнение с другите, които газеха югоембаргото с цистерни и влакови композиции.
Впрочем и след неговата екзекуция беше спазено правилото за щадящото бандита
правораздаване – пуснаха го само след има-няма девет месеца на свобода, за да върви
бандитският му трудов стаж.
По-различно се развива действието в ония случаи, които наричаме „неразкритите
големи убийства“ – като тези на Луканов, на боса на ВАИ Холдинг Георги Илиев, на
едрия контрабандист Иван Тодоров – Доктора, на банкера Емил Кюлев или на инженер
Янко Янков, кмета на Елин Пелин. Край тях мирише на международни икономически
апетити, на милиони в зелено, на петрол и барут, на власт и корупция. Тая миризма
разгонва детективите, както пешкирът разгонва мухите. Така е още от първите години на
прехода от тоталитарното устройство на държавата към това, което се получи след това.
С течение на времето престъпността у нас слага в джоба си все повече и повече
детективи, прокурори, съдии, партии и политици.

83
 – България още не е родила своя Шерлок Холмс – заключава шефът на издателство
„Труд“ Никола Кицевски, докато редактира книгата, в която съм събрала всичко известно
за неразкритите мафиотски убийства.
На първата ѝ страница той слага уговорка: „В тази книга не се дават отговори. В тази
книга се поставят въпроси. В положението, в което се намира България днес, понякога и
това е много“.

Че си нямаме наш Шерлок Холмс – нямаме си и отникъде не се появява, но пък

чуждите експерти, които идват у нас, за да ни помогнат да преборим престъпността, с
всеки изминал ден на двайсет и първия век се множат.
Докато пиша тия редове, пристигат от Брюксел специалистите, които зам.-шефът на
Еврокомисията Франс Тимерман ни праща „на терен“ по искане на премиера Борисов.
Германският министър за Европа Михаел Рот също командирова в София немски
юристи. Водят се разговори със Световната банка – и техни хора да дойдат, за да
подобрят калпавото правосъдие у нас. И британски експерти неведнъж стягат куфари за
България и носят в тях различни „инструменти“ – за префасониране на Висшия ни
съдебен съвет, за почистване на държавното ни обвинение и за хигиенизиране на
затворното дело.
– Въпреки че са с различна система, чужденците имат много добри практики в
мениджмънта на прокуратурата и съдилищата и ние ги каним да ги споделят – посочва с
упование през 2016 година правосъдната министърка Екатерина Захариева.
Това е основната мисъл, с която тя начева и не довършва своя мандат, преди да се
озове на друго, по-високо място в държавната администрация – това на първия дипломат.
Но новините за успешната акция „Външна помощ в борбата“, които тя периодично
съобщава с радост, будят по-други чувства у магистратите. От коментарите им пред
„Труд“ и в сайта „Правен свят“ бликат ирония и сарказъм.
– Горещо препоръчвам на госпожа Захариева да вземе и султана на Бруней за
консултант – казва прокурор с дълъг стаж. – Предполагам, че султанът ще създаде най-
малко проблеми в разходната част на бюджета, а ще бъде точно толкова полезен, колкото
белгийските, люксембургските, патагонските и прочее консултанти и не по-малко от
самата нея.
– Германските експерти от Кьолн ли ще бъдат? А британските дали ще са от
Родъръм? – пита в интернет форума друг магистрат. Този въпрос е язвителен, понеже се
разбра, че в тези два града имигранти се гавриха безнаказано с жени и деца.
Ето още коментари на наши юристи. Скептични. Ядни. Обидени.
– Да заповядат външните експерти във Висшия ни съдебен съвет (ВСС) и във всичките
ни съдебни палати. И в Министерския съвет да заповядат, щом ги канят, и в
президентството, и в Народното събрание. Току-виж българската част от тези
институции станала излишна след това. Чудя се що не ни пратят направо един
губернатор?
И още:
– Поканата да дойдат експерти от чужбина е все едно да викаш неволята от народната
приказка. Тя говори за пълна некомпетентност на отговорните за реформата политици.

84
Ние имаме способни практикуващи юристи. Няма да стане нищо, ако не си го свършим
сами.
И друго:
– Що милиони дадохме на чужденци през годините, за да ни учат! А нас, българските
магистрати никой не ни пита за нищо. От нас се иска само да работим за жълти стотинки
и да си мълчим, когато политиците ни слагат тям угодни и послушни ръководители.
И трето:
– Пак ще има проба – грешка! Че нали по чужд акъл направихме и ВСС, и БОРКОР, и
КПУКИ, и спецсъда, и спецпрокуратурата? И какво? Нищо и половина. В момента
евробюрократите се възбуждат от някакъв нов орган против корупцията, който си е
измислила вицепремиерката Кунева, само и само да им се отчита. И ние пак ли страстно
да въздишаме?
Неоспорим факт е, че съветите на чужденците за това как българската държава да
победи в несъстоялата се битка с мафията са доста противоречиви.
Съветват ни:
Да ликвидираме следствието по баварски модел! А после – не, да го възстановим!
Да допуснем по френски модел студенти с един изпит да стават съдии. А после – не, да
не допускаме това – моми, преди да се сгодят, да развеждат и да присъждат родителски
права или момчета с тройки по търговско право да решават спорове за милиарди!
Да има тайно гласуване във ВСС. А после – не, да бъде явно!
Имам списък с разнопосочни съвети отвън, които ние с благодарност получаваме и
следваме сляпо – недовършен е съвет № 2, но започва съвет № 3 и продължава до съвет
№ 19... Колко пари са взели даващите съветите по разни европроекти, не може да се
каже, защото е тайна, но пък са очевидни резултатите в правосъдието и вътрешните ни
работи.
Правила съм три интервюта с нашумелия по едно време немски експерт Ролф
Шлотерер, наричан в пресата Бащата на БОРКОР. А БОРКОР – това е една доста особена
институция за борба с корупцията, която се роди, много пари изяде и умря от удавяне,
като се вля в КПКОНПИ – една по-млада институция за същата борба, в която се вляха
по-стари.
– Чух шегата – заяви при първата ни среща Ролф, – че БОРКОР е кръстен на Борко,
любимото куче на премиера. Тая шега ме развеселява. Истината е, че ние най-напред с
вътрешния министър Цветан Цветанов обсъждахме идеята и аз попитах: „Как се казва на
български „борба с корупцията?“. Като чух, реагирах на момента – добре, от днес
нататък ще наричаме БОРКОР нашия проект.
– Има ли немски БОРКОР? – попитах и Ролф отговори веднага:
– Не, такова нещо в Германия няма.
– А защо да го експериментираме у нас?
– На вас ви трябва уникален модел за борба с корупцията, понеже сте уникална
държава, единствена по рода си – отвърна германецът. – Поговорката „Законът е врата в
полето“ е българска, необичайна. И в Германия има корупция, и в цял свят – тя е
стремежът на хората към лична изгода, а спирачките ѝ са законът и моралът. У вас
корупцията е друго – тя е средството, което задвижва неработещите институции.
Ако може някой, нека да възрази. Аз не можах и Ролф продължи:

85
 – Уникалният БОРКОР е продукт на кибернетиката и няма да арестува корумпирани
политици, но резултатите му ще са измерими. Шест месеца след като инсталираме с него
мерки в обществените поръчки, гражданите ще ги видят.
Добре звучи. Обаче какво се случи? След като похарчи 35 милиона лева с най-добри
намерения, разбира се, Ролф се върна в своята родина с думите:
– Главният прокурор Борис Велчев ми каза, че в България работи една-единствена
система – системата на колективната безотговорност – само тя. Аз отначало не му
повярвах, но вече знам, че е прав.
Друг виден чужд експерт – Хелмут Палдер, баварец, доктор по право, повече от
двайсет години участва в подобряването на правораздаването в България. От 2003 година
до наши дни той запълваше свободното си време с два дългосрочни проекта за
подпомагане на българската прокуратура и беше чест гост у нас. Тактиката му беше да
хвали главните прокурори за тяхната работа и да ги критикува, като им свърши мандатът.
Започна дейността си с препоръка към обвинителите да вкарат в затвора политиците,
които го заслужават, и я продължи с това, че уреди обвиняемия за злоупотреба с власт
вицепремиер Цветанов с баварски адвокат – Ханс Петер Ул, – депутат от Бундестага.
Адвокатът Ул се почувства у нас много добре, стана активист на управляващата партия
ГЕРБ и надви с лекота държавното обвинение, като извоюва четири оправдателни
присъди за своя клиент.
Имаше и един шампион на Испания по джудо – Анхел Луис Браво, началник на
Полицейската академия в Мадрид, който дойде по едно време да девоенизира нашето
МВР по испански модел.
– По испанския модел чрез точкова система всеки полицай в България ще получава
заплата според качеството на работата си – ръкомахаше Браво, рекламирайки своята
дейност.
И депутатството, като го слушаше въодушевено, реши да облече българския полицай
като карабинер.
– Нашите полицаи, за разлика от испанските – констатира любезно един народен
избраник, – приличат, меко казано, на гащници.
А на какво заприличаха след това?
Един от главните секретари на МВР – Калин Георгиев (2009–2013), го обясни по
следния начин:
– След две противоположни реформи в министерството аз вече не съм генерал, нито
съм главен секретар. Аз съм „държавен служител с висше образование категория А и
висш ръководен персонал със специфично наименование главен комисар на длъжност
генерален комисар“. Такъв е според закона моят ранг. А генерал-комисарската ми
униформа е толкова пищна и шарена, че приличам с нея едновременно на пуяк и на
конгоански маршал.
Записвайки прилежно всички изявления, аз открих постепенно, че има нещо общо
между всички външни експерти, които се изреждат върху нашата система. Всички те,
независимо от това, което казват и правят, не живеят тук. Заминават си от България. А
ние оставаме.

86
 Глава шеста.
Киселина в очите
Беше през април 1998 година. Около осем часът сутринта. Току-що съм изпратила на
училище децата и бързам за работа. Мятам поглед към разхвърляната детска стая и се
двоумя – дали за пет минути да я пооправя, или да я зарежа така. В тоя момент се звъни
на вратата – звъни се, но не просто така, а нахално – без да спре, докато си приглаждам
косата и ровя за ключовете в дамската чанта. Отварям – призовкарка. Пак ме викат на
разпит – по едното от две дела с еднакъв казус, в който съм едновременно свидетелка и
обвиняема.
Престъплението е интервю, което съм взела от Донка Митева, сестрата на покойната
Роза Георгиева – Винената царица, – първата жена летец у нас в недалечното минало, а
впоследствие „царица“ в производството на хубаво българско вино.
Интервюто е излязло в „Труд“ на 29 май 1997 година със заглавие „2000 марки за съвет
при прокурор“ и подзаглавие „50 000 долара струва един магистрат, твърди сестрата на
Винената царица“.
Донка Митева разказва, че платила 2000 германски марки, за да се срещне с прокурора
от Главна прокуратура Руско Карагогов и да му се оплаче, че приходите от търговията с
български вина текат към банковите сметки на бивш партиен секретар на „Винимпекс“, и
то по незаконосъобразен начин.
– Петдесет хиляди долара – рекъл ѝ магистратът, запитан на каква цена може да бъде
купен.
По-нататък Митева разказва как дала на Руско Карагогов рушвета, като влязла в
неговия кабинет, където имало папка със съдебни спорове за имотите на сестра ѝ. Тя
споменава и началника на Гогов – Татарчев, – говори без задръжки. Афектирана е от
лекарското предположение, че смъртта на нейната сестра не е естествена.
– Не се ли боите да правите тия публични изявления? – питам я в инкриминираното
интервю.
Митева отговаря:
– Не се боя. Какво по-скъпо мога да загубя от вярата си в правосъдието на тая
държава?
Прокуратурата реагира незабавно. И аз, както и темпераментната сестра на Винената
царица, ставам обвиняема за клевета срещу Руско Карагогов, а също и свидетел по второ
дело, образувано заради същото интервю, във връзка с което се чувстват наклеветени,
освен Карагогов, и главният прокурор Татарчев, и военният прокурор Иван Иванов.
Междувременно, в опит да опровергае твърденията на Донка Митева, прокурорът
Руско Карагогов прави коментари, които поставят под съмнение и интелекта му, и
юридическите му познания. Той заявява пред репортер на „Нощен труд“, че това къде е
„пил, ял и ебал“ никого не засягало. Малко след това е арестуван във видимо пияно
състояние, докато плаши таксиджия с пищов, вместо да му плати за превоза, както се
полага.

87
 След цяла поредица от подобни изяви Карагогов е изправен пред дисциплинарен съд,
наказан е с „мъмрене“ и „понижение в длъжност“. Това, разбира се, е неприятно, но не се
оказва пречка за кариерата му, в която той неспирно расте, правораздавайки.
Към мен съдебната власт се показва доста по-строга и по-взискателна. По обвинението
за клевета срещу Руско Карагогов ми е наложена мярка за неотклонение „парична
гаранция“. И също като героите от моите дописки цар Киро, Боян Петракиев – Барона,
Весо Петела и Иво Карамански аз плащам, за да остана на свобода и получавам
запрещение за напускане на София, което спазвам, за разлика от тях. Свободата ми е
оценена на 50 000 лева – точно колкото и тази на страховития грабител и рецидивист с
прякор Петела.
– Какво обвинение сте ми повдигнали на мен, като никъде във вестника няма мое
твърдение, че прокурорът Карагогов е рушветчия? – оправдавам се пред следователя
Иван Иванов, който води разпитите ми в Пета районна прокуратура.
По съвет на адвокатката Ина Лулчева, която ме защитава безплатно, аз подробни
обяснения не давам, а казвам две-три изречения само:
– Госпожа Донка Митева твърди, че е дала подкуп на прокурор. Като журналистка аз
цитирам добросъвестно думите ѝ. Всички вестници трябва да бъдат забранени, ако
публикуването на критични мнения за работата на държавните служители е
престъпление.
– Така е, а аз сега ще си запиша вашите думи и ще ви дам протокола да ги подпишете –
казва следователят помирително.
– Но тия мои думи ги записаха два пъти вече в прокуратурата!
Разследващият става нетърпелив.
– Вижте какво, госпожо Заркова, аз лично нямам нищо против вас. Само си върша
добросъвестно моята работа.
– Ами моята работа? Ще ме уволнят! Колко пъти вече ходя на разпити и отсъствам от
редакцията!
Ще ходя дълго още – и като обвиняема, и като подсъдима. Това първо по рода си дело
за „клевета чрез интервю“ продължава с години. През това време са образувани още
стотици подобни дела за клевета срещу журналисти.
В крайна сметка аз съм оправдана, Донка Митева – също така, след което тя успява
даже да осъди в ответен процес за клевета самия Татарчев.
Докато текат съдебните процеси, поне пет пъти получавам по телефона заплахи. Не ми
се вярва да са свързани с тях, но са неприятни. Една от тях звучи горе-долу така: „Пишеш
глупости, внимавай, имаш деца!, а друга: „Ако ми паднеш, пиленце, после няма да се
познаеш!“. И през ум не ми минава тогава, че е възможно да се сбъдне някоя от тях.

Отново са убили полицай! Чувам тази новина по радиото в събота подир обед, докато
почиваме с мъжа ми и децата във вилата самоделка, която сме струпали с помощта на
комшията Рачо в село Песочница, край една малка река.
– Сержант Васил Ценов е покосен от куршум при схватка с двама въоръжени бандити
в склад на магазин за компютри „Правец“ – съобщава репортерката от Националното
радио. – Патрул от столичното Пето РПУ отишъл по сигнал за кражба в склада, който се
намира в мазето на улица „Цар Симеон“ №78. Той пръв отворил вратата и осветил с

88
фенерче апашите. Деветмилиметров куршум от пистолет го улучил в главата. Граната
ранила други двама от групата полицаи. Дошлият по-късно отряд за борба с тероризма
обезвредил след престрелка крадците, като един от тях – рецидивистът Бойко Виденов,
бил ранен и в „Пирогов“ по-късно починал. Другият крадец – Константин Бочев, бил
задържан. Командосите едва го опазили от разгневените полицаи, които за пореден път
заради него загубили колега и приятел. „Искам да дойде прокурор!“ – крещял Бочев,
докато го извеждали от местопрестъплението. При огледа там бил намерен пистолет
„Байкал“ с лазерен прицел, 70 патрона и двайсетсантиметров заглушител.
– Край на семейния уикенд – обажда се мъжът ми саркастично.
Той знае, че в случаи като този хвърляме багажа обратно в колата, прибираме се в
София, аз слизам пред редакцията, а той продължава към дома ни с децата.
– Мамо, ти пак с твоите номера, преди два часа минахме през Петрохан, сега обратно –
нацупва се синът ни, като го забираме след малко от комшийската плевня, където играе
на карти с други тийнейджъри.
– Ще дойда с вас в София, ако ми купите домино – поставя ми условие сестра му.
Тя знае, че когато ги изоставям така, обещавам и мило, и драго.
След три-четири часа, когато вехтият ни форд спира на „Дондуков“ пред редакцията и
аз катеря стълбите до втория етаж, информацията за загиналия полицай потегля вече за
печатницата.
– Добър вечер – киселее зам. главният. – Справихме се и без теб ние с Дианка. Ама е
постничка дописката, стягай се утре за цяла страница!
Сядам на бюрото си. Навън е мръкнало, но и Диана не мисли скоро да си тръгва.
Звъним на тоя-оня, тук и там и питаме.
Няколко дни преди да станат убийци, тия крадци обрали пак същия магазин. Научавам
това от зет ми Симо – съпруга на сестра ми, който работи в служба „Издирване“, и го е
чул от колеги, които работят по случая. Симо повече не казва – или не знае, или внимава
да не им попречи на работата. Удрям го на молба и получавам със зор от него още една
сламка:
– Ще ти дам телефона на един колега, оправяй се! Ама не му лази по нервите, че
убитият Васко му е приятел и той е бесен от мъка и без това!
Сержантът, който също като убития полицай се казва Васко, ме приема към полунощ у
дома си. Шушукаме в кухнята, за да не будим жена му и бебето, приспано в единствената
друга стая в боксониерата им в „Младост“.
В полицията бил дошъл агентурен сигнал, че крадците готвят втори обир в склада.
Сложили секретен пост на ъгъла на улиците „Сердика“ и „Цар Симеон“ и от там
наблюдавали цели три денонощия района, но не забелязали хайдуците, кой знае защо и
как. А хайдуците забелязали тях. И в същата вечер, в която секретният пост бил
премахнат, те започнали да разбиват стената на склада. Видял ги случаен минувач.
Позвънил в полицията и дежурен патрул потеглил за мястото. Васко – този, когото щели
да застрелят след малко, шофирал колата със синята лампа. Бил амбициозен и смел,
изпреварил другите и пръв слязъл в мазето. Изстрелът го повалил веднага, изневиделица.
След две минути още трима униформени попаднали под обстрел, докато опитвали да го
изтеглят, тежко ранен. Те се скрили зад тухлен зид и отвърнали на огъня, обаче
боеприпасите им свършили скоро. Престрелката продължила, когато пристигнало

89
подкрепление от барети. Новодошлите хвърлили в мазето ослепяваща граната и под
прикритието на щит успели да извадят навън полумъртвия Васко.
– Умря ли полицаят?! Искам прокурор! – викнал убиецът му, който оцелял,
барикадирал се и почнал преговори с психолог.
– Нали знаеш, че на боклуците като тоя не им трябва адвокат, а прокурор! – коментира
ядно сержантът, докато ме прибира в един часа през нощта у дома с очукания си
трабант. – Прокурорите им вършат работа повече от адвокатите.
И тогава, както и сега, ченгетата постоянно ругаеха магистратите, овластени по закон
да решават дали да пуснат задържаните от тях, или да ги лишат задълго от свобода.
– Смъртта на полицая да тежи на съвестта на Татарчев! – заявява и министър Богомил
Бонев по телевизията на сутринта.
Главният прокурор не му остава длъжен и отсича надвечер по Първа програма:
– Началниците на загиналия не са си свършили грамотно работата!
Решавам да напиша коментар. Можеше ли кръвопролитието на улица „Симеон“ да се
избегне? Отговорът е „да“. Три пъти „да“! В полицията са били предупредени, че ще има
втори взлом в склада, и е следвало да го предотвратят по план за толкова време, колкото
трябва, а не с един секретен пост от три заспали ченгета, и то за три дни само. И после –
добре планирана операция за арести предполага да се възложат задачи на специалисти по
оперативното издирване и по кражбите, а не на случаен екип от охранителни полицаи. И
в нея би било недопустимо шофьорът на патрулката пръв да се изявява, като свети с
фенерче, та да помогне на разбойника да го гръмне в челото.
Докато се прибирам след работа, съжалявам, че нямаше място да напиша във вестника
и това, че колегата на убития Васко Ценов ми каза:
– Хайде на бас, че изобщо не е имало план за тоя проклет арест и че някой началник го
е съставил тази вечер със задна дата!
Как да се хвана на бас, като съм сигурна и аз, че в крайна сметка вината ще се стовари
върху загиналия смелчага. Знам, че същото става след всяка калпава операция, в която
загиват редови полицаи.
Така беше и когато на 6 декември 1993 година в софийския квартал „Надежда“
капитаните Андрей Григоров и Дафин Тодоров бяха застреляни в квартирата на
наркотрафиканти. А също и броени дни след това, на 22 януари, когато в квартал „Белите
брези“ при акция за задържането на Иво Карамански един командос от СДВР, без да
иска, уби други двама от отряда за борба с тероризма във Врана – Георги Георгиев и
Марин Чанев. И като връх на безобразието тая безумна акция беше наречена „ювелирна“
от вътрешния министър Виктор Михайлов.
С тия мисли си лягам на 10 май. Ще ми се наложи да си ги припомням в следващите
дни пред следовател.

11 май 1998 година – уж ден като всички останали. Събуждам се, закусваме с децата,
изпращам Катето до двора на училището, обещавам ѝ да я запиша в курса по спортни
танци... И тръгвам на работа, без да имам представа, че всички следващи дни за мен ще
бъдат различни от досегашните.
Вървя по обичайния си път към автобусната спирка на хидрометеорологичната служба
(ХМС) в „Младост“. До там водят три пътеки най-малко, но аз избирам винаги онази,

90
която минава край будката за вестници – преглеждам пътьом водещите им заглавия и
купувам „24 часа“ или „Стандарт“, ако видя в тях някоя новина, която в моя вестник я
няма. Изчитам я до буква още в рейса, като знам, че в редакцията ще бързаме да
наваксаме преднината на конкуренцията, ако ни е изпреварила и е отразила преди нас
знаково събитие или политически коментар. Бедна ми е фантазията, за да си представя
тогава, че иде време, когато важни новини ще се пропускат нарочно от репортерите, ако
не са в интерес на собствениците на тяхната медия.
В онази майска утрин крача към будката с опасение, че ще ми се наложи да купувам и
„Стандарт“, и „24 часа“, и „Континент“. Яд ме е – ех, дявол да ме вземе! – защо не
написах всичко, което узнах от ченгетата за убийството на полицая вчера, вместо да го
чета по чуждите вестници в рейса! И през ум не ми минава, че след минути ще пътувам в
линейка.

Усещам адската болка в мига, в който спирам за малко пред подредените за продан
вестници, на крачка от висок жив плет. Не успявам да видя нито едно от заглавията и
полицаите ще коментират ден след това, че ако секунда по-рано съм обърнала поглед
наляво и в двете ми очи щеше да влезе киселина, така че щях да бъда днес напълно
сляпа...
Болката избухна в лявото ми око и опари челото, после бузата, шията и ръката.
Хвърлих чантата и опипах лицето си – мокро. Недоумявах, но ме хвана страх, извиках
първо срамежливо – помощ! – а после писнах, изкрещях... Пропаднах в пълна тъмнина,
но пак прогледнах след миг и видях опашка от хора пред павилиона с кифли и банички.
Те ме гледаха неразбиращо – как хвърлям якето си на земята, клякам и викам:
– Изгориха ме! Моля ви! Викнете лекар!... Полиция!
Докато молех и плачех, видях как опашката се топи, а спирката обезлюдява като в
магия. Продавачките на закуски останаха сами. Една непозната жена ме въведе бързо
вътре при тях и си отиде.
– Да я заведем в аптеката! – каза несигурно едната от продавачките, нисичка, с
тъмносиня престилка.
– Бързо! – откликна другата, явно искаше по-бързо да ми види гърба.
Поведе ме навън и вдигна пътьом якето ми от земята – ръкавът му беше сгърчен и
разтопен в средата... – сетих се – това е изгаряне! – киселина! По ирония на съдбата бях
гледала наскоро филм с холивудска красавица, обезобразена така от маниак...
Разтреперих се силно – от страх.
И в аптеката на ъгъла бях нежелана. При влизането ми по-младата аптекарка остана
безучастна, а другата ме хвана за здравата ръка и ме отведе до една чешма.
– Наплискай се.
Колежката ѝ възрази обаче:
– То може би не трябва да се мие с вода. Не се знае дали е залята с основа, или с
киселина.
Подадоха ми мокра хавлиена кърпа, не помня цвета, аз я притиснах до изгореното
място, дойдох малко на себе си от студа и чух как викат „Бърза помощ“:
– Ало, ало! Елате бързо, колежке, в аптеката на спирка „Хемесе“ в „Младост“, тук има
пострадала!

91
 Грабнах телефона и аз. Звъннах в Пета градска болница:
– Доктор Зарков, много ви моля!
– Доктор Зарков е в операционната.
Щрак. Някой затвори. Започнах да звъня подред – на майка ми, на сестра ми, на
колеги... Само Ники Стефанов си вдигна телефона:
– Какво?!... Стой там, линейката ще дойде. Аз отивам право в „Пирогов“!
Постепенно излязох от шока. Замижах със здравото си око, проверих дали виждам с
болното – не, само светло и тъмно петно. Обадих се отново в Пета градска болница. Този
път мъжът ми се оказа насреща. За два мига онемя, но после изкомандва:
– Пъхай си главата под чучура и се обливай с вода! Идвам! Крумчо си е у дома, ще му
кажа да дойде при теб веднага!
Синът ми пристигна след малко – пребледнял, ни жив, ни умрял.
Притесних се. Какво да му кажа?
– Не биваше да идваш. Нищо не е станало. Много малко ме боли, много малко...
И той от своя страна почна да ме успокоява:
– Ще мине, мамо, почти нищо ти няма.
Качихме се в линейката заедно – и двамата отзад. Как изглеждах – нямах представа. Но
отказах да легна в носилката и като сядах, видях как бърза моят малък мъж да изтрие от
бузата си една едра сълза.

През следващите дни, седмици и месеци светът за мен беше болка. И една зелена
болнична стая, спринцовки, системи, неясни лица... Само който е оцелял след силно
изгаряне с киселина, знае как е. Зад подутия клепач, затворил лявото ми око, се беше
свило огнено кълбо, което ми палеше мозъка. Дяволът като че беше залепил до бузата ми
гореща ютия. Обезболяващите инжекции помагаха донякъде, но след тях подът се
доближаваше до тавана... Оттогава знам смисъла на думата „шок“, която често
употребявах по-рано в дописките, без да разбирам какво означава. Шокът е нещо, което
Бог е дал на човека, за да може в определени моменти да избяга от себе си, като се вижда
отстрани и отдалече.
Виждах се как обяснявам на някакъв непознат човек, може би следовател:
– Видях една мъжка ръка, която държеше пластмасова чаша...
– А някой да ви е заплашвал?
Да. И не е било веднъж или дваж. Спомних си онова: „Пиленце, ако ми паднеш, няма
да се познаеш!“. Беше от затворник – бивш касиер от НОИ, за когото писах по сигнал от
потърпевши пенсионери, че краде в големи размери, ревизираха го и последва
двегодишна присъда срещу него.
Разказах го на някакъв цивилен полицай и моят разказ се появи веднага във вестник
„24 часа“. Седмица по-късно затворникът, но вече бивш, помолил за среща с мен двама
мои колеги. Молил ги настойчиво и сърцераздирателно, както разбрах, и реших да го
изслушам в болничната стая. И днес го помня – как влиза плахо и застава до леглото ми с
младата си жена и две около тригодишни момченца близнаци.
– Не съм и помислил да ви посегна, кълна се в децата си! Тук са, вижте ги! Колко са
малки! Не ме намесвайте, моля ви се, в това!

92
 Едър, хубав мъж, а плаче с глас и се опитва да целуне бинтованата ми ръка. Обещавам
му всичко и се обръщам с лице към стената. Лесно спазвам после обещанието си, защото
никой никога повече не ме попита за този нещастник.
В коридора на Пета градска болница, пред стаята, където лежах, дежуреше полицай, но
посетителите ги подбираше сестра ми. Тя денонощно беше с мен, хранеше ме с лъжичка
през цепката, отворена за устните в бинтованата ми глава, а като сваляха бинтовете,
криеше от мен огледалото. Аз и без туй не го исках – оглеждах се всеки ден в очите на
майка ми, която рядко успяваше да спре да плаче. А дъщеря ми, милата, често ме питаше:
– Мамо, нали каза докторът, че ще станеш пак хубава?
Никога не съм била красавица. След пет години мъки и дванайсет тежки операции с
присаждане на кожа във Франция и в България се помирих с новото си лице и с новото си
око – мразех ги, но успях да свикна с тях. По онова време, заедно с лекарите в Очното
отделение, се борех отчаяно преди всичко срещу заплашващата ме слепота. Денонощно
се питах: Защо така?! Защо аз?! Имам ли вина?! Какво направих?! Кой ми причини това!

Дойдох на себе си в петата нощ след покушението, докато лежах вързана на системата.
Надигнах се и казах на сестра ми, която седеше полузаспала на леглото до мен.
– Леде, искам утре да ми почетеш малко вестници.
Тя избухна:
– Стига с тия вестници! Не разбра ли, че от тях си на туй дередже!
Млъкнах. Но на сутрешната визитация професорът по очни болести Цветан Марков
подкрепи неочаквано среднощното ми желание.
– Колега, моля посетителите тук да се ограничат – скастри той мъжа ми, който се беше
качил при мен за малко, преди да слезе на визитация при своите пациенти в
Хирургичното отделение, което се намираше на по-долния трети етаж. – Съпругата ви
понася по-леко болките при отвличане на вниманието, но инфекциите са опасни, тя на
лицето има отворени рани. Намерете ѝ някакви други занимания, почетете ѝ нещо от
книга някоя или от вестниците това-онова. И за нея пишат вестниците, и хубави неща...
Погледнах към сестра ми – чу ли, а? Тя се усмихна кисело. Но след малко, като си
отиде у тях – да поспи и да се пооправи, майка ми я смени като болногледачка и донесе
вестници – цял наръч, и днешни, и стари! И на другата сутрин – пак така.
Четяха ми само статии, които ме превъзнасяха: смелата журналистка, несломена от
престъпна ръка, и тъй нататък... След година щях да си прочета сама и другите
публикации – че това е лъжеатентат, че Тошо Тошев ме е ослепил, за да си вдигне
тиража, че съм любовница на тоя и оня от мафията, че кръшкам на мъжа ми, че се
преструвам, а нищо ми няма...
Но в оная сутрин – седмица след изгарянето, майка ми подлага под бинтованата ми
глава две-три възглавници, сяда до мен и започва да чете избирателно.
„Журналистите са като на фронт – пише Тошо Тошев под рубриката „Позиция“ на 13
май 1998 година. – Тези думи не са мои. Вчера една жена, посетителка в болницата,
където е нашата Ани, ги е изрекла, виждайки гвардейците на Бонев пред стаята ѝ. Ние от
„Труд“ се прекланяме пред тая жена. Прекланяме се пред стотиците познати и непознати,
които не спират да звънят с топли думи в редакцията.

93
 Знаеш ли, какво, мила Ани, те ти пращат писма, цветя, бонбони. Толкова, че не могат
да се поберат в стаята ти. Вчерашният брой на „Труд“ беше труден за нас. Репортерките
ходеха с мокри очи. Момчетата стискаха юмруци. Вчерашният, пък и днешният „Труд“
бяха правени с болка и гняв.
Като пишех тия редове, влезе колега и ми донесе лист със следната мисъл на Кенеди:
„За триумфа на злото е необходимо само добрите хора да не предприемат нищо“. Май
няма да стане!“
Майка ми чете и плаче пак. И аз се просълзявам.
Не се сещах какво например могат да предприемат добрите хора, но щях да науча
скоро какво още могат лошите.
Изгарянето с киселина излезе на мода. След моето лице в продължение на девет-десет
години бяха обезобразени, ако не с киселина, то с основа или сода каустик 25 женски
лица – на бизнесдамата Петя Стаевска, на шефката на строителния надзор Светлана
Гебрева, на рекламната мениджърка на „Мегаталант“ Мария Бонева и на други успели
българки – хубавици от модни агенции, собственички на предприятия, обикновени
студентки, детегледачки и продавачки...
Престъпленията от този вид ескалираха обяснимо и затова, защото всички те, с
изключение на три, останаха в съдебните архиви с делата срещу „неизвестен
извършител“.
Актуални станаха и телефонните заплахи с киселинни атаки, отправяни срещу
известни или неизвестни журналистки след критични публикации. Нароиха се и
измислиците за такива заплахи, с които разни дамички в занаята си правеха реклама.
Разследването за нападението срещу мен се водеше в сектора „Вътрешен
контратероризъм“ на НСБОП под ръководството на Борил Кацаров – този Кацаров, който
беше набрал популярност като герой в поредица похвални за него и за службата му
репортажи. Научавах някои неща за хода на това разследване от началника на Борил –
генерал Кирил Радев, който ме посещаваше в болничната стая. И двамата поотделно, но
съгласувано даваха сведения на криминалните репортери, които питаха за версиите и
мотивите на престъплението.
Поисках да ми донесат от къщи радио – транзистор „ВЕФ“ – и да го сложат на
нощното ми шкафче. Така можех да слушам новините поне – да ги чета ми беше
забранено.
„Първата версия за посегателството срещу Заркова – съобщаваше БНР – гласи, че е
извършено по повод на публикувани материали за престъпления, извършени от
криминално проявени лица и държавни служители. Втората – че атентатът изпреварва
водени в момента от Заркова журналистически разследвания. Според други версии
деянието е следствие на нелоялна конкуренция на медийния пазар или плод на ревност.
Или е безпричинно и е дело на психично болен извършител.“
– Помогни ми – обади се по телефона Албена Михнева, моя състудентка и приятелка,
която отговаряше в НСБОП за връзките с обществеността. – Имам задача да събера
всичките ти публикации. Как да стане, като ти всеки божи ден си писала по три-четири
информации на криминалните страници! Кажи ми кои са ти били най-важните.
– Битовата версия не е за подценяване – обясняваше ми следователят Карайотов, като
ме държеше с часове на слушалката. – От десет години съм началник на Отдела за

94
тежките престъпления и ти казвам, че често най-заплетените от тях се оказват най-
прости, извършени от завист или ревност. Недей да криеш, ако има такова нещо.
– Няма – казвах.
Но следователите проверяваха. Медицинският персонал на Пета градска, колегите ми в
редакцията и комшиите в „Младост“ бяха подложени на кръстосани разпити: Карат ли се
често Заркови? Доктор Зарков има ли връзка с някоя медицинска сестра? Ани Заркова
късно вечер кой я изпраща? Ревнив ли е докторът? Ами тя?
„Отпада хипотезата за конфликти от семеен и частен характер – съобщиха в края на
юли два вестника, цитирайки достоверни източници от следствието.
Аз още бях в болницата тогава и се опитвах да се шегувам с мъжа си:
– Ще помоля генерал Радев да ми представи списък на сестрите, с които си се закачал.
Той си мълчеше. Изгубил беше всякакво чувство за хумор. Сутрин оперираше,
следобед пазаруваше, переше и готвеше на децата, вечер се връщаше в болницата – да
поседи с мен, да ми донесе нов мехлем, да ме намаже. И некректомиите държеше лично
да ми ги прави. Некректомии – ще рече, че всеки ден режеха част от изгорялата ми кожа
със скалпел. Това са операции без упойка, анестезиолозите смятат, че припадъкът от
болка е за предпочитане пред ежедневното въздействие на опиатите. След един такъв
полуприпадък пипнах ухото си – вече го нямаше... Мразех изрода, който ми причини
това.

– Гледай довечера министър Бонев по „Панорама“!

Ники Стефанов се обажда. Разкрили били атентатора.
В кулоарите на парламента Бонев бил казал, че нападателят е някой, свързан с цар
Киро, циганския цар, във вестника това щяло да излезе на сутринта.
Цар Киро ли?
Цар Киро!
Защо? Последният ми разговор с него не беше ли нещо като приятелски? Изведнъж се
сещам: оня запис! Няма друг журналист, освен мен, който е чувал записа с признанията
на терористите, че по заповед на Киро са взривили „Труд“!
След час мъжът ми носи в болницата телевизор – малък, взел го е от детската стая у
дома. Ще го върне после, очните доктори все още не дават да гледам телевизия и да чета.
Ето, почва „Панорама“. Иван Гарелов пита нещо, Бонев казва:
– Надявам се, че ще бъде разкрит авторът на покушението срещу Анна Заркова. Може
би случаят ще се изясни тези дни по един доста неочакван начин. Надявам се още тази
нощ или утре това да стане.
Не казва нищо, за никакъв цар!
Тутакси звъня на Кирил Радев, макар да се притеснявам от късния час. Имам вече и
мобифон до възглавницата – ще векувам в тая стая... Генералът вдига веднага:
– Това, което министърът казва, е оперативна игра, не се хващай. Пуснахме циганската
версия като работна при депутатите сутринта, та да се разбъбрят циганите по
мобифоните, послушахме ги и така... Цар Киро отпадна от обсега на вниманието ни. Не е
той, продължихме да наблюдаваме други двама. Единият е прокурор, а другият е син на
полицай.
– Кои са?

95
 – Няма да ти казвам. Има и един вестникар заподозрян – един, дето тиражите на
„Труд“ го дразнят.
– Бреей, още малко ще кажеш, че аз вдигам тиража.
– Ми може и да е така. Хайде, лекувай се, да се връщаш на работа, ние си я гледаме
нашата.
Затваря.
Час по-късно пак вдигам слушалката – някой ме търси, номерът – непознат.
– Госпожо Заркова, вий ме очернихте в една ваша статия, но аз не съм злопаметен.
Съчувствам ви и искам да си поговорим, може ли да ви посетя?
И гласът е непознат. Кой е тоя, по дяволите?!
– Но аз не искам, господине... да ми съчувствате. Сега... спя.

Този път вестниците ми ги чете Крум, синът ми. От редакцията пак са ми донесли
цветя и една папка с изрезки от „Труд“ и „24 часа“ – да видя колко хубаво пишат за мен,
как ме обичат и ми стискат палци. Милите, искат да ме зарадват. От „Монитор“ в папката
няма цитати. Тошо Тошев и Петьо Блъсков като главни редактори не се понасят, воюват
и затова вестниците им също са във война... В „Монитор“ пише вероятно, че „Труд“-
оваците са гадняри и заслужават всичките да ги изгорят! Петнайсет години по-късно
Петьо Блъсков ще купи „Труд“ и ще работим много добре заедно... но дотогава ще изтече
доста вода.
През оня ден в болницата Крум ми чете една статия, озаглавена „Покушението срещу
жена е нечовешко“.
– Писал я е – казва – бодигардът на Тодор Живков. Бойко Борисов.
Бойко Борисов, да – точно той – личният телохранител на Тато, който е тогава шеф на
охранителната фирма „Ипон“, наета да пази сваления диктатор в дома му.
Борисов по онова време е вече прочут, но все още слабо – не толкова, колкото щеше се
прочуе след това – когато стане телохранител и на царя, когато царят стане премиер и го
избере за главен секретар на МВР, когато го изберат софиянци за кмет, когато старите
генерали му направят партия, наречена Граждани за европейско развитие на България
(ГЕРБ), когато ръководи няколко правителства, без да си довършва мандатите, когато
подава няколко пъти оставка и всеки път след това печели избори с машината, наречена
„Цветан Цветанов“ на името на помощника му, дясната му ръка.
Статията, която Крум ми показва, е със снимка на автора – млад, с коса, с мустаци и с
поддържана тридневна брада, погледнал накриво някого, вероятно „врага“. Под
снимката – каре с кратка автобиография: Бойко Борисов е бивш преподавател в школата
на МВР в Симеоново, каратист 5-и дан, национален треньор по карате, защитил
дисертация на тема „Психо-физическа подготовка на оперативния състав“. В карето се
казва още, че на 27 март 1997 година съпругата му Цветелина Бориславова е оживяла
след бомбен атентат – по чудо. В колата ѝ било сложено кило и половина тротил.
Ето какво гласи тази статия на Бойко Борисов – той ме уверяваше, че сам я е писал –
пазя я и днес в оная папка, която ми подариха в болницата моите колеги от „Труд“.
„Когато взривиха съпругата ми, приех това като гнусно посегателство срещу мен. И не
мога да си обясня какви са тия гнусни изверги, които посягат на жена. Нямам съмнение,
че това са слаби, страхливи хора. Точно такъв е бил и вандалът, който обезобрази

96
журналистката Анна Заркова. В момента, в който е завил зад ъгъла, плисвайки преди
това течността в лицето ѝ, той вече се е чувствал в безопасност. Хвърлил е чашата и се е
отървал. Анна е симпатична жена, известна, миловидна и красотата ѝ е оръжие номер
едно. Дори убийството не може да я нарани така, както ако бъде обезобразена.
Похитителят изверг просто е виждал как всеки ден тя ще умира пред огледалото. И
затова покушението срещу нея е нечовешко. Най-вероятно той е нает от някого, може да
е психично лабилен или наркоман. Той е можел да я убие, но обезобразяването показва
по-голяма омраза – разсъждава Бойко и продължава: – От взрива моята съпруга
Цветелина имаше над 200 порезни рани. Направиха ѝ четири операции. Дори скоро се
оплакваше, че нещо я дразни около устата и година след атентата извади изпод кожата си
стъкло. Слухът ѝ не можа да се възстанови напълно. Стресът е голям. Плаши се от
всичко.
След взривяването на жена ми по цели дни и нощи съм прехвърлял един по един
различни хора – познати или не, за да намеря причината за взрива. И сега си мисля – на
никого не съм направил зло, помагал съм на държавата, не съм злоупотребил с нищо. А
защо ми се случи това?
Анна също ще прехвърля в съзнанието си хора, които познава, ще търси взаимовръзки,
ще пресича събития и факти. Тя ще се промени – това ще промени живота ѝ – на нея и на
семейството ѝ. За тях вече съществува това, което и на мен не ми дава мира – мисълта, че
някъде има някой, който ми мисли най-лошото.
Другите хора може да се съмняват, че някой не ги обича, докато аз знам, че мен ме
дебнат. Някой ме следи, кой е той – не знам. За Анна е същото. Ако той бъде хванат и
тикнат в затвора – това е успокоение, защото все пак е възмездие. Но ако е на свобода,
както е в моя случай, това е кошмар.
Според мен покушението на Анна не е само заради някоя от нейните публикации.
Моментът е подбран – когато обществеността е настръхнала от убийството на полицая,
от това, че българи стрелят срещу българи. Ако това беше станало преди 15 дни, нямаше
да има такъв силен обществен отзвук. Ако беше посегнато върху мъж – също. На никого
не му е мъчно, като застрелят елен, но като е сърна – отношението е друго. Обществото
не може да преглътне атаката, насочена срещу жена, и то срещу една от най-миловидните
журналистки. Много е дръзко и разтърсващо.
Колегите в полицията трябва да помислят – кои слоеве на обществото са способни на
това? И защо има 20–30 свидетели, които не искат да дадат показания? Хората ги е страх.
Защо? Скептик съм, че ще хванат извършителите на нечовешкото нападение срещу Ани.
Не че не искат. Полицейският труд е занаятчийски – освен талант, трябва и опит. Има
много кадърни сред полицаите, но голямото текучество не може да подготви бързо
високи професионалисти. Няма кадрови материал, с който министърът да работи.
Престъпност винаги ще има, тя трябва да бъде в граници, в които може да се овладее. И
затова полицията трябва да се върне на старата си позиция за агентурния апарат – че от
него започва разследването на всяко престъпление. МВР трябва да приеме охранителните
фирми като първи авангард на министерството, защото ние имаме огромна мрежа от
информация и за нас престъпността е още по-голям враг. Нали ние плащаме щетите,
когато стане инцидент в някой охраняван от нас обект.“
Синът ми изчете статията на Бойко до последното изречение. Възкликна:

97
 – Колко е искрен този човек! Познаваш ли го? Или не?
– Почти не го познавам. Той е на Сашко Ботев приятел. Звъни му всеки път, когато
неговата фирма „Ипон“ спре опит за кражба, и го моли да помести информация. Ако
Сашко му каже, че няма място във вестника, той след два дни пак се обажда: „Саше, днес
е събота и няма престъпления, може ли онуй да го пуснеш да излезе в неделя?“.
Изглежда, че много иска да бъде известен. Сближил се е и с колегите в политическия
отдел, услужлив е – урежда им интервюта с Живков и преди да са ги поискали.
Пожарникар е бил, но е напуснал МВР при деполитизацията заедно с колеги от БКП. Към
всекиго е мил, любезен.
– Симпатичен ми е – заключи Крум и отвори друг вестник.
Милият ми син! Той беше ученик във Френската гимназия тогава и щеше да бъде
принуден да усвоява френския език не в клас, а в клиниката във Версай, където аз лежах
след операциите с бинтована глава и се нуждаех от преводач, който да е и болногледач.
През това време и насън не го виждах такъв, какъвто стана – възмъжал, магистър от
Сорбоната по право, френски юрист, политолог и български политик от най-голямата
лява партия. А още по-малко можех да си представя как този мил Бойко след Тато – врага
на монархията, ще пази и главата на монархията – царя, как ще бъде царски полицейски
генерал, как ще стане после кмет и премиер на държавата, как аз ще го хваля приятелски
в моите статии, как той, може би, ще се разсърди, че не го хваля достатъчно, как
помощникът му – аха да ме остави без работа, като намеква на работодателите ми, че съм
от октоподите, сиреч от мафията...

– Арестувахме го! В дванайсет ще намина в болницата, а сега недей ме пита нищо

повече.
Какво? – изтръпвам, настръхва ми кожата. Арестували го?! Този, който ми причини
толкова болки! Този, заради когото губя окото си и плаша с лицето си хората! Кой е?
Колко ли ме ненавижда? Защо?
Като пристигна в болницата – не на обяд, когато ми обеща, а следобед, генерал Кирил
Радев ме завари да спя. След инжекция с диазепам.
В ареста бил синът на майор от Районното полицейско управление в „Младост“, когото
министър Бонев уволнил дисциплинарно след критична публикация, на която аз съм
автор. Казвал се Петьо Стоянов.
Дали го познавам? Не, не съм и подозирала, че съществува даже.
Дописката, след поместването на която баща му – майор Стоян Андреев, губи работата
си в МВР, е излязла около месец преди да бъда изгорена с киселина. Заглавието ѝ:
„Полицаи арестуват деветгодишно дете“. Писана е на 28 март подир обед. Тогава мой
колега, коректор – един едър мъж от тия, които и на мравката път струват, – ми разказа
как в ранните часове на нощта бил вързан с белезници, отведен в Първо РПУ и държан
така до сутринта – прав и заключен за парното, тъй като бил хванат да се вози в кола с
подпийнал шофьор на волана. Дотук – както и да е, – да речем, че си заслужава
строгостта. Но синът му, който пътувал на задната седалка с майка си, бил арестуван и
той и стоял с часове до окования си баща в коридора на районното. Има и още:
полицаите викнали екип да покаже арестантите по телевизията. Тогава тъкмо излизаше

98
модата с „МВР пикчърс“ – да се снимат вързани хора, за да се илюстрират успехите на
полицията. В годините 2010-а и 2011-а тая мода щеше да стигне до върховете на абсурда.
Но през оня 28 март, дванайсет години по-рано, аз просто видях на живо хлапето,
прекарало нощта на гости на успешните служители на реда. То трепереше и заекваше
още от страх, макар да беше поне от три часа на свобода. И щеше да заеква още две-три
години след това. Разказа ми:
– Лельо Ани, вързаха татко, той не можеше да се отвърже от парното, защото е
желязно, и се разплака. И аз се мъчих да му махна белезниците, но не можах. И се
разплаках и аз, но само малко. Почнах да ги викам полицаите и да им се моля, но те си
бяха отишли. И после дойде телевизия да ни снима. Срам ме е да ида на училище, ще
кажат, че сме арестувани, защото сме пияници и крадци.
Майор Стоян Андреев бил в онази нощ оперативен дежурен в Първо РПУ. По-късно
министър Бонев пред журналисти ще поясни, че гаврата с детето „само преляла чашата“,
защото „поведението на Андреев плачело за уволнение отдавна“. В последвалата това
изявление на министъра публикация аз спестих на читателите слуховете за действаща в
Първо РПУ полицейска банда от рекетьори, които спирали коли, за да изнудват гузни
шофьори, и сурово ги наказвали, ако не им платят. Тия слухове така си и останаха –
недоразследвани и недоказани.
Та синът на майор Андреев решил да ми отмъсти за неприятностите на баща му – това
ми разказа генерал Кирил Радев, приседнал на второто легло в болничната ми стая,
където нощем будуваха с мен майка ми или сестра ми. Наметнат беше със зелена
стерилна престилка, дадена му от персонала. По очите му познавах, че външният ми вид
е окаян. До него седеше като препарирана Катето – дъщеря ми, тя не ходеше в тия
кошмарни дни на училище, учителката от съчувствие я беше освободила.
– Тоя Петьо искал, значи, да ми отмъсти за баща си? Това сигурно ли е? – попитах.
Самата аз не бях сигурна, че разбирам това, което ми се съобщава.
– Да – отвърна генералът.
Петьо Стоянов бил задържан по описание. Един сакат младеж, на име Емил Мариев, го
видял с очите си как хвърля срещу мен киселината, как тича до една зелена жигула, мята
се в нея и тя потегля бързо нанякъде. Отначало Емил се уплашил и си затраял, но после
се обадил в полицията, там бил разпитан и всичко разказал. Оказало се е, че е много
наблюдателен. Нарисували фоторобот по подробното описание на престъпника, което им
дал.
– Петьо Стоянов е таксиджия, има зелена жигула, а фотороботът на извършителя
прилича на него, все едно че се е снимал – продължаваше с историята генерал Радев. За
пръв път ми се случваше да научавам толкова неща от спецченге, без да питам и даже без
да искам да знам. – В разпечатката при диспечерите фигурира курс на Петьо към
„Младост“ и по часове този курс и престъплението съвпадат. Той отрича, но полиграфът
показва, че лъже като циганин. Два часа му се губят в алибито. И аз лично го разпитах.
Той е болезнено привързан към баща си, това се вижда. Целият се изчервява и настръхва,
като му чуе името.
– На детектора на лъжата се е провалил? – повтарям, защото болката в главата ме
прави несигурна.

99
 – Да. Днес получих заключението на Института по психология, там си пише: „Лицето е
евентуалният извършител на престъплението“. Той е! Аз съм убеден.
Да, в оная най-страшна пролет от моя живот генерал Кирил Радев изглеждаше напълно
убеден, че синът на уволнения полицай е способен да залее жив човек с киселина от
омраза и че не само е способен, а и действително го е направил. Неговите подчинени в
НСБОП, начело с Борил Кацаров, също изглеждаха убедени в това. Да, обаче се
разубедиха по-късно – изненадващо. Как така? И има ли връзка рязката промяна в
тяхното мнение с бащината любов на техния бивш колега Стоян Андреев? И до ден
днешен не знам. Не съм питала за това и Кирчо Радев, с когото си останахме приятели.
Както и да е, полицейският син Петьо Стоянов беше пуснат на свобода, а след време
арестуван по обвинение, че е залял и друга жена с киселина – Светлана Гебрева, – тя
изгуби битката си за живот след изгарянето. Той беше даден на съд за това, съден беше,
но накрая – оправдан и за двата атентата. Синът на Светлана остана сирак. А бащата на
Петьо прати после жалба до Страсбург за нарушените му човешки права, приложи
чистото свидетелство за съдимост към нея и спечели дело срещу България. Аз от моите
данъци съм платила известна част от обезщетението за времето, което е прекарал в
ареста.

„На 11 май празнувам годишнина от сватбата ми – посочваше Емил Мариев в

показания по случая „Заркова“, дадени пред следствието седем дни след атентата, на 18
май. – Слязох на спирката пред Хидрометеорологичната служба от автобус № 88 около
осем часа. Тръгнах да си купя кафе и закуска от павилионите, вървях по тротоара и
видях, че по него се движеше непозната за мен жена с тъмна коса, прибрана. Движеше се
сама. Вървеше съвсем нормално и се приближаваше към мен и спирката. Когато бяхме на
един-два метра един от друг, съвсем ясно видях как иззад храстите зад павилиона за
вестници се показаха една мъжка ръка и глава на мъж. Беше приклекнал леко, изнесе
напред главата и ръката си и хвърли някаква течност в лицето на младата жена. Ясно
видях, че е дясна ръка в тъмно кожено яке. Жената беше си обърнала главата към будката
за вестници и мъжът хвърли течността срещу нея странично. Видях, че държи в ръката си
стъклена чаша, нещо като бурканче за нескафе. Жената се хвана с двете ръце за лицето,
дамската ѝ чанта падна от рамото. Развика се: „Помощ, помощ, полиция, помогнете ми!“.
Беше отхвърлила якето си назад, под него беше облечена с блуза, видях, че левият ръкав
беше разяден от течността. После тя хвърли на тротоара чантата, якето, елечето си,
приклекна над разхвърляния багаж и продължи да моли за помощ. Помислих, че е
някаква шега, но после съобразих, че е станало нещо лошо. Видях как кожата ѝ посиня
между пръстите на ръцете. Поисках от работещите в павилиона две жени да отворят
вратата, за да си измие вътре лицето. Те поглеждаха от малкото прозорче отвътре, но не
отваряха... През това време аз видях да минава бързо в посока към магазин „Деница“ лек
автомобил „Жигули“, зелен на цвят, без външна антена и спойлери. Мина много бързо,
но забелязах, че вътре бяха двама човека. Не видях ясно дали мъж, или жена шофира, но
видях, че беше с дълга коса, кафеникава. Ясно разпознах на задната седалка същия
младеж, когото видях преди това да хвърля течност в лицето на жената. Представляваше
младеж на 25–30 години, с черна къса коса и мустаци. Лицето му беше овално. Очите му
бяха малки, тъмни на цвят. Беше облечен с тъмно кожено яке с ластик отдолу. Веждите

100
му бяха тънки и тъмни. Ушите – средно големи, прибрани. Възприех го най-напред,
когато го видях да се изправя от приклекналата стойка и да тича бързо към сладкарница
„Лучано“. Когато хукна да бяга, се обърна леко, сигурно да разбере дали някой го е
видял...
Около девет часа отидох да купя алкохол от павилиона на същата спирка и видях, че
там вече има служители на полицията. Аз не им се обадих веднага. Чак на другия ден
коментирахме със съпругата ми и от вестниците разбрах, че станалото е с репортерката
Анна Заркова. На 13 май разказах на служители на МВР това, което видях на спирката.
По моя разказ беше изготвен от художник фоторобот, който съвпада напълно с
възприетия от мен образ на извършителя. Ако го видя на живо, мога да го позная – по
лицето, косата, очите... “

Една сутрин, преди да ме отведат на носилка за първата дълга пластична операция, а аз

не знаех, че още девет такива ме чакат, седях в леглото и се опитвах да се помиря с едно
огледалце, което бях хвърлила с ужас на пода преди това. Телефонът звънна, вдигнах –
следователя Андрей Цветанов.
– По твоето дело мина очната ставка между свидетеля Мариев и обвиняемия Стоянов.
– И?
Знаех колко е важно това разпознаване. От четирима мъже, строени в редица,
очевидецът Мариев трябваше да посочи един, който според него е хвърлил киселината и
чието описание вече е дал на полицаите. Бях присъствала като кримирепортер на две
такива разпознавания. Представях си сакатото момче зад специалното стъкло и
четиримата бабаити оттатък, и следователите, които му обясняват, че видимостта през
стъклото е едностранна.
В слушалката се получи някаква пауза. Реших, че е прекъснала връзката ми със
следователя. Проверих:
– Ало, ало!
– Да.
– Какво е станало на очната ставка?
– Ами Мариев посочил друг, а не Стоянов. Посочил друг и след това припаднал.
Просто рухнал от страх.
Въздъхнах. Не се изненадах от новината. Помислих си: Ох, че досадно! – при решено
вече дело се отваря още работа за следователите. И през ум не ми минаваше в оня момент
какъв обрат ни чака – че ще пуснат арестувания Стоянов, ще арестуват свидетеля
Мариев, а после и него ще освободят... Тогава изобщо не можех да си представя
мистериите, които щях да забележа по-късно в това, както и в други разследвания на
подобни организирани престъпления.

Историята на свидетеля Мариев беше особена – от тия, които, веднъж научени, се

свиват на топка в гърлото и ми пречат да дишам с пълни гърди. Тя е рядка история. И
малцина щяха да я знаят, ако не беше разказана от адвокат Рени Цанова – светла ѝ памет,
в нейната автобиографична книга със заглавие „Изповед – истината за шест съдебни
дела“. Пазя тази книга в библиотеката си на първия рафт. Тя е ценна за мен – и заради
почитта, която Рени Цанова като забележителен юрист заслужава, и заради

101
посвещението, което ми е написала собственоръчно през април 2002 година на първата
страница: „На Ани Заркова – с уважение за достойнството пред страданието“.
Доста искрени и лицемерни похвали съм получавала за издръжливостта, която бях
принудена да проявя, за да оцелея тогава – доста думи на обич и на омраза, доста
усмивки – злоради или любезни, доста телеграми и поздравителни адреси. Но това
посвещение, което ми подари със своята „Изповед“ Рени, е единственото, с което се
гордея.
Приживе тя ми разреши да цитирам от край до край втората глава на нейната книга,
наречена „Случаят Ани Заркова“. Условието беше да посоча името на редакторката –
Таня Димитрова, и на издателството – ФАМА. Ще се възползвам от това нейно
разрешение сега.

Вижте историята така, както я описва адвокат Рени Цанова в нейната книга „Изповед –
истината за шест съдебни дела“.
През юли 1998 година в Софийския районен съд е внесен за разглеждане обвинителен
акт. Той гласи:
„Софийска районна прокуратура обвинява Емил Георгиев Мариев, роден на 21.01.
1975 г. в Балчик, В ТОВА, че:
На 11.05. 1998 г. около 08.00 ч. в София, жк „Младост I“, спирка на автобус № 88 на
булевард „Александър Малинов“, чрез използване на сярна киселина е причинил тежка
телесна повреда на Анна Леонидова Заркова, изразяваща се в обезобразяване на лицето ѝ
и причиняване загуба на сетивен орган – лявото ѝ око – престъпление по чл. 128, ал. 2
НК. Прокурор: (Кирилов)
Кой всъщност е обвиняемият по делото Емил Мариев?
Едно момче, израсло в домове за сираци. Завършило средно образование в Чирпан.
Веднъж през нощта, в някакво село, го срещат двама мъже – Валери Запрянов и Сергей
Иванов – тогава те работят във вестник „Стандарт“. Попитали го за адрес на тяхна
позната, но Емил не го знаел, не бил от това село.
– Къде отиваш, момче?
– Не знам. Аз съм без адрес и без път.
Това предизвикало интереса им. Разпитали го и чули разказа за един нерадостен живот
на дете без родители из различни сиропиталища. Разбрали, че той няма работа, няма
покрив, няма нищо в този свят. И решили да му помогнат. Емил тръгнал с тях за София.
Започнал да работи на пропуска на вестник „Стандарт“. Приел двамата мъже за свои
попечители, те станали най-близките му хора. Стараел се много в работата и така им
показвал своята благодарност. След година и половина споделил с тях, че познава едно
момиче, най-доброто, което е срещал в приютите за сираци. Притеснявал се, че след
прекаран детски паралич имал видим дефект в походката – трудна координация между
долните и горните крайници и тежка подвижност на дясната ръка. Новите му приятели го
окуражавали. Подкрепили го морално и материално, направили му сватба. Осигурили на
младото семейство квартира, която плащали.
На 11 май медиите тиражират злокобна новина. На спирката пред ХМС в „Младост“ е
плисната концентрирана сярна киселина върху лицето на известната журналистка от
„Труд“ Анна Заркова. Извършителят на това деяние е изчезнал. Медиите тиражират

102
настървено новината, търсят в нея най-голямата сензация. Започват от нещастния случай
и стигат до изводи за поръчка, за разчистване на сметки, може би и с политически
характер.
Как Емил Мариев се е оказал съпричастен към това? С най-добри намерения, които
обаче се обръщат против него и бележат един от най-тягостните периоди в нерадостния
му живот.
В обвинителния акт срещу него четем:
„Обвиняемият Емил Мариев е прекарал тежко детство, част от спомените му за което
са били свързани с нанасяне на побой от жени. Преживявания от такъв характер
формират у него чувства на омраза към жените. В началото на май 1998 г. обвиняемият
се чувствал напрегнат, тъй като се опасявал, че със съпругата му ще загубят работата си.
Решил да се освободи от състоянието си на нервна напрегнатост. В съзвучие с
негативната си нагласа към жените преценил, че начинът да преодолее това е, като залее
лицето на жена със сярна киселина. За тази цел на 8 май 1998 г. отлял в малка стъклена
бутилка част от намиращата се в лабораторията на ХМС концентрирана сярна киселина.
Той познавал тази станция, тъй като носел вестници на професор Шаров.
На 11 май обвиняемият и съпругата му тръгнали заедно на работа. Той взел със себе си
бутилката със сярна киселина, отварачка и широка стъклена чаша. Около осем часа
слязъл на спирката пред ХМС в жк „Младост“, а съпругата му продължила с автобуса.
Мариев отишъл зад павилиона за вестници, който бил на спирката, и с помощта на
отварачката отворил бутилката с киселина. Минал пред павилиона и като видял пред себе
си свидетелката Анна Заркова, замахнал с ръката, в която държал чашата, и плиснал в
лицето ѝ концентрираната сярна киселина. Останалата киселина излял върху тротоарните
плочки, а бутилката хвърлил встрани. Стъклената чаша изхвърлил в контейнер за смет...
“
Това – в обвинителния акт. А в действителност денят 11 май за Мариев и съпругата му
не е обикновен. Навършва се една година от сватбата им. Не могат да си позволят да
канят гости и решават Емил да почерпи колегите си. Той слиза на спирката, за да си купи
баничка, кафе и бутилка алкохол. Тогава става очевидец на фаталния инцидент. В
службата разказва на колегите си на какво е присъствал. Към 11 часа радиото съобщава
новината. Първата мисъл на Мариев е да отиде и да каже какво е видял. Не го прави по
няколко причини. От една страна, смята, че има достатъчно хора, които ще разкажат
това, което и той е видял. От друга, решава първо да го сподели със съпругата си. Тя е
категорична: „Ние сме хора, които не трябва да се бъркат в такива работи, и най-добре да
си мълчим“.
На втория ден истерията около инцидента се развихря. На обществото е необходим
автор на престъплението, защото част от писанията са: „Избиват журналистите“, „Ние
сме незащитени!“, „Полицията не си върши работата!“.
В този ден, както обикновено, Мариев отново слиза на същата спирка. Купува си кафе
и след това отива до близката будка за вестници. Там вижда един мъж, който пита
продавачката знае ли нещо за случая. Жената отговаря, че нищо не е видяла. Емил го
заговаря:
– Господине, какво ви интересува за случая?
– А ти защо питаш?

103
 – Аз знам нещо и мога да помогна.
Често сме се връщали към този случай в разговорите с Емил, разговаряли сме като
адвокат с клиент и като човек с човек.
– Не знам какво ми стана – разказваше той. – Реших, че нямам право да мълча. Аз
видях кой хвърли киселината и бях длъжен да разкажа. Когато споделих това с човека,
интересът му към мен се повиши. Отведе ме на 10–15 метра и ме покани да вляза в една
кола. Вътре имаше двама души. Той седна зад волана. Аз – зад него. Каза на двамата
мъже: „Момчето знае нещо“. Разказах всичко, което бях видял. Описах човека, какъвто
го запомних и не мога да го забравя. Тогава те ме заведоха до работата. Съобщиха, че ще
отсъствам известно време, и ме откараха в някакво полицейско управление. Отново, пред
други хора, почнах да разказвам отначало. Накараха ме да опиша подробно човека –
облеклото, височината, лицето, косата и всичко, което съм запомнил. За моя най-голяма
изненада след известно време ми показаха рисунка на лице, което наподобява човека,
който бях видял... Вечерта не казах на жена ми, не бях последвал нейния съвет да си
мълча... На четвъртия ден пак ме взеха от работата. Отведоха ме в друга полицейска
служба. Там ми обясниха, че няма никаква опасност. Ще бъда защитен. Законът уреждал
да бъда разпитан като анонимен свидетел и ще имам само номер вместо име. Това ме
успокои. Но когато си тръгнах, си спомних, че преди два дни бях видял в района около
нас полицейска кола. Явно обещанието за анонимност не се спазваше. Още повече се
притесних, когато чух по радиото на сутринта моето име, като очевидец и свидетел.
Отново ме взеха. Този път, за да разпозная сред четири лица извършителя. Веднага
познах човека от спирката, но се уплаших. Посочих другия до него.“
Така при много наши срещи Мариев ми разказваше за преживяното – той беше от
клиентите, които ми се доверяват напълно като на свой адвокат. Търсели го постоянно.
Съпругата му почнала да се съмнява, да пита: защо са тези полицаи? В крайна сметка той
ѝ признал, че е дал показания като свидетел.
Полицаите започнали да водят с него разговори на чисто житейски теми. Интересували
се какви нужди имат със съпругата му. На техните въпроси той отговорил, че им трябват
цветен телевизор и маратонки, за да участват в състезание за инвалиди. Хора от службите
го завели да си избере телевизор и да разгледа какви маратонки би си харесал. Емил
заживял с мисълта, че е потребен.
В деня, когато отишли да му купят желаните неща, един от служителите му казал, че
той единствен е в състояние да им направи огромна услуга. В какво се изразява тя? Емил
трябва да отиде вкъщи и да разкаже на жена си, че не е свидетел на покушението, а е
извършител. Това му се сторило твърде опасно. Като адвокат съм се убедила
професионално, че той е напълно нормален човек и знае какво е страх, какво е истина и
какво е лъжа. Много разтревожен, попитал: Защо трябва да давам фалшиви обяснения на
съпругата ми? Та нали аз посочих извършителя? Разказах всичко и то е записано от
следователя. Отговорили му – това е формално, но много важно в момента. Но ако стане
така, че аз да бъда съден? Няма никакъв проблем. Ти само трябва да си признаеш пред
съпругата си, а ние по-късно ще мислим по този въпрос. Такава е била уговорката. Но за
да го задържат и обвинят, на тях им е нужно някакво доказателство. И го създават.
Изпращат Емил да каже на съпругата си, че той е автор на деянието. А на 29 май 1998 г.
Софийският градски съд издава, по искане на НСБОП, разрешение за ползване на

104
специално разузнавателно средство (СРС). Инсталират в дома на Мариев
подслушвателна уредба. Колата им е била някъде около него. В протокола за
дешифриране на записания разговор върху четири аудиокасети четем:
„В 21,15 часа на 1 юни 1998 г. Емил Мариев и съпругата му влизат в апартамента и
почти веднага пускат телевизора. Гледат 26-и епизод на сериала „Срещу съдбата“. След
това се преместват в кухнята.“
При приключването на следствието имах право като адвокат и поисках да чуя записа.
Той обаче беше толкова лош, че скоро се отказах. Едва ли някой би го ползвал. Но по
време на делото събрах воля и го прослушах.
Емил:
– Следователят вика: Абе, момче, признай си. Няма нищо. Ако не си признаеш, вика,
ще те затворим. Ще седиш всеки ден в арест.
Северина:
– Така ли ти каза?
– Да. Чудех се какво да му кажа. Честно казано, вече ми писна.
– Не вярвам, че си ти. Не вярвам!
– Извинявай, мила. Просто ми писна. Да ни оставят най-сетне на мира.
– Сега ще го търсят ли тоя?
– Няма. Няма да се занимават с нас. Просто искат да си разрешат случая. Това е цялата
работа.
– Къде бяхте, в кое кафене?
– Бяхме четирима. Те тримата и аз.
– Защо не взехте и мен?
– Дай просто да напишем и да ни оставят на мира. Да си продължаваме живота, както
досега. Нито съм престъпник, нито съм убил някого. Ти си мисли, че не е вярно. Те ще
дойдат да ме вземат и ще ми купят там всичко.
– То тъй се плаща! Дрехи купили! Като ме викат да давам показания, ще кажа всичко.
– Какво ще кажеш?
– Ами ако те вкарат в затвора?
– Няма. Те ми обещаха.
– Те много работи могат да обещават.
– Не могат! Ще трябва дело да се заведе, а там всичко ще излезе наяве.
– Недей така, Емо... Един път като се забъркаме и...
– Не, няма да се забъркаме. Не ща да чуя за полиция! Не ща да чуя за нищо!
– Като те гледам, Емо, не си добре.
– Ти беше права. В такива работи не трябваше да се забърквам. Трябваше да си мълча
и толкова.
– Ама ще пише ли, че ти си го направил?
– На мен ми обещаха, че няма да пишат. В тия сводки не фигурирам. Искат ти да
напишеш това, което ще ти кажа. Да отидем и да си легнем. Да ти диктувам. Ти ще
пишеш. Малко ще пишем. Ти да не ме мислиш нещо за престъпник?...
За този разговор, който аз с правото си на адвокат прослушах, в протокола е
отбелязано: „Северина пише – Емил диктува“.

105
 Към материалите на следствието е приложено обяснението, написано от Северина. То
е толкова наивно! Когато Емил диктува, че е прибрал чашата в джоба на якето си, жена
му казва:
– Как така? Всичко щеше да иде у якето ти! Не приказвай глупости! Доколкото те
познавам, ако го беше направил, целия ден щеше да си като откачен.
Разговорът им завършва с въпрос, в който е събрано цялото им недоумение:
– За какво ти е сега тази история, Емо? Ти ме лъжеш. Не мога да повярвам, че си ти.
Прикриваш нещо.
Емил отговаря:
– Вярваш, не вярваш...
В протокола е отбелязано само: „Четат написаното“.
След като Северина записва историята, защото Емил не може да пише с болната си
ръка, с постановление от 2 юни 1998 г. на Националната следствена служба Емил е
привлечен като заподозрян и му е наложена мярка „Задържане под стража“. В
постановлението е отбелязано, че поводът са откритите явни следи от престъплението по
тялото и дрехите му. Това окончателно затвърди у мен убеждението, че целият процес е
скалъпен.
Аз се включих като адвокат в следствието на четвъртия месец. В началото по делото
беше ангажирана колежката ми – адвокат Виолета Веселинова. Тя беше категорична, че
няма данни Емил да е извършил престъплението, но той е направил признание.
За пръв път видях момчето, когато отидох в следствието в качеството си на негов
адвокат. Едно измъчено момче, прекарало няколко месеца в ареста, разкъсвано от
недоумение за това, което се е случило с него от най-добри помисли и намерения. Разказа
ми всичко.
Следователят слушаше нашия разговор. Той не беше записан, въпреки че помолих за
това.
Разглеждането на делото започна година по-късно, която Емил прекара в ареста.
Разпитваха се свидетели, вещи лица. Проведоха се три съдебни заседания – на 30 април,
17 юни и 7 юли 1999 година. Мнозина от свидетелите, колеги на Емил, доказваха, че в 9
часа на фаталния 11 май Мариев е бил на работното си място. Разказал за случилото се,
после почерпил за годишнината от сватбата си. Имаше и свидетели, чиито показания
влизаха в сериозно противоречие с обвинителния акт.
Л. Ш., завеждаща Химическата лаборатория в Института по хидрология и
метеорология каза следното: „В лабораторията работим с химикали и киселини. Сярната
киселина е концентрирана и разредена. Концентрираната съхраняваме в специален склад.
Той се намира зад две решетки. Само аз притежавам ключ за тях. Не сме давали на
външни лица никаква киселина. Възможно е някой от лабораторията да си вземе, но само
разредена. Не познавам подсъдимия. Не съм го виждала в службата. Кабинетът на
професор Шаров, където той носел вестници, е в друга сграда. В лабораторията не може
да се държи концентрат. Абсолютно не е възможно да влезе чужд човек с бурканче и да
си отлее от киселината. Чистачката няма ключ. Никой не е идвал да се интересува къде се
държат концентратите“.
Валери Иванов свидетелства: „Работя във фирма „НЕОНОР“. На въпросния ден дойде
при мен Емил и ми каза, че на спирката са плиснали нещо по някаква жена, която се

106
хванала за очите и започнала да вика. Той бил близо до нея. По-късно от радиото
разбрах, че пострадалата е журналистката Анна Заркова. Емил ми каза, че видял някакъв
човек, който бягал към високите блокове. Същата вечер обявиха телефоните, на които да
се обадят свидетели. Емил ме попита дали да позвъни. Казах му, ако е видял нещо
съществено, да се обади. В същия ден, след като са го разпитвали, той дойде при мен и
ме попита: Бате Вальо, наистина ли си бил следовател? Потвърдих. Той беше много
стреснат и уплашен. Каза ми, че предния ден е извършвал разпознаване на някакво
огледално стъкло. Имало външни хора – мъже и жени. Попита ме: редно ли е това?
Отговорих му, че това са поемни лица, които задължително присъстват при
разпознаването. Опитах се да го успокоя. Той сподели, че през огледалото видял хората и
познал лицето, което било побягнало, но посочил съседното, защото го било страх. В
седмицата, когато го арестуваха, той беше много разтревожен и притеснен. Отидохме
при Сергей Иванов и той започна да плаче. Много го било страх от този, когото
разпознал – същия, който хвърлил киселината... В четвъртък от следствието ми се
обадиха, че извършителят на деянието е Емил. Аз го познавам от 1995 г., когато бях
юрист на вестник „Стандарт“. Поддържаме служебни отношения. Много трудности е
споделял с мен. От фирмата му купихме жилище. Той искаше да си купи телевизор, и то
хубав. От мен лично нищо не е искал. В деня след задържането му при мен дойде
съпругата му. Плачеше. Пред журналистите тя каза, че оперативните и следователите са
му обещали телевизор. На 11 май не съм забелязал Емил да е притеснен. С мен беше
споделил, че при разпознаването е посочил друго лице. И на следователите това беше
известно. Виденият от него бил син на офицер от Първо РПУ с много висок коефициент
на интелигентност и в тази връзка разследването ще е трудно... Разбрах, че Емил е
подлаган на детектор на лъжата и резултатът бил отрицателен...Емил никога не ми е
казвал, че е малтретиран от жени в дома за сираци. Едната от учителките там
присъстваше на неговата сватба. Не съм чувал също Емил да е малтретирал жена си“.
Сергей Иванов, един от благодетелите на момчето, дава следните показания: „Когато
ми казаха, че извършителят е Емил, когото много добре познавам, помислих, че се
майтапят. Той никога не е споделял с мен, че познава Анна Заркова. Един ден, в
присъствието на журналиста, който води „Ние и законът“ при мен дойде съпругата на
Емил и каза: Бате Серго, Емил е трябвало да признае. Те са му обещали телевизор,
костюм, маратонки... а той е трябвало да признае, че е извършителят“.
С показанията си свидетелите Валентин Вълчев и Сергей Иванов допълват
аргументацията за несъстоятелността на обвинението. На съдебно заседание са приети
над 10 експертизи. Изследвани са яке, панталон, риза, буркан, бутилка. Резултатите са
еднакви: липсват следи от киселина.
Пред мен е протоколът на заседанието от 7 юли 1999 година. Емил продължаваше да
бъде в затвора. Като адвокат поисках от съда да му даде думата. Той разказа патилата си
от момента, в който е решил да сътрудничи на полицаите, и за злополучното
разпознаване:
– В понеделник в работата ми отново дойдоха полицаи. Казаха, че отивам на
разпознаване. Заведоха ме в Националната следствена служба. Следователят Андрей
Цветанов ме разпита. Следобед пак ме извикаха. Влязох в стая със стъкла. През тях се
виждаха четири човека. Те бяха с номера. Посочих единия, че прилича на човека от

107
спирката, но излъгах. Истинският извършител беше до него. Бях много изплашен. Исках
да хванат този човек, но мен вече ме беше много страх. Въпреки всичко, реших да дам
по-точни показания. Бяха ми оставили един мобифон, обадих се и се срещнах с господин
Борил Кацаров. Аз носех вестник „Сега“. Там беше излязло моето име, а нали това не
биваше да става! Хвърлих му вестника. Той каза, че това го е направил човек, който
нищо не знае и вече е уволнен. Споделих с него, че при разпознаването съм посочил
човек № 1, а истинският извършител е № 2. Поисках всичко да се изясни. След 16 часа ме
заведоха отстрани на Следствието. Паркираха някъде на шосето. Кацаров каза да го
изчакаме с шофьора. Той се забави час-два. Обади се на шофьора по телефона, каза му
нещо и той ме върна вкъщи. Кацаров искаше на другия ден да го чакам на същото място,
където стана инцидентът. Там дойдоха и други негови хора. Искаха да разкажа всичко
отново. В колата дадох нови показания, като обясних защо не съм посочил вярното лице.
Освободиха ме. Минаха около една-две седмици. Кацаров ми каза, ако имам нужда от
помощ, да му се обадя.
След обясненията на Мариев в съдебната зала настъпи странна тишина. Едва ли имаше
някой, който да не му е повярвал. Предявиха му протокола за претърсване, обиск и
изземване. Той заяви:
– Протоколът е изготвен в моя апартамент. Лично аз предадох описаните вещи.
Предадох дрехите, защото бях сигурен, че нямат никаква киселина. На 11 май бях
облечен с тях. Следователят обаче видя една червена риза и каза, че по нея има киселина.
Аз не бях с нея по време на инцидента, а бях със сини дрехи. Но те бяха категорични, че
аз съм бил с тая риза и че по нея има дупки от киселина...
В последното съдебно заседание беше изслушана четворна медицинска експертиза,
изготвена от доц. д-р Александър Алексиев – невролог, д-р Иван Чавдаров – директор на
Института по церебрална и детска парализа, д-р Димитър Сотиров – съдебен медик, д-р
Димитър Моцов – ортопед. Искам имената на тези хора да се знаят. Те взеха категорично
отношение при решаването на една човешка съдба. Доцент Алексиев прочете
заключението им:
„Подсъдимият няма физически възможности да извърши престъплението. Той не може
да си служи с лявата ръка. Тя е недоразвита и свита. Не може да вземе бутилка в едната
ръка и с отварачка в другата да я отвори. Не може да излее киселината от бутилката в
чаша. Не може да обхване стъклото, защото пръстите му са къси. Със здравата си ръка
може да лисне чаша в предварително зададена посока. Подчертавам, че при хора като
него е нарушено чувството за разстояние. Подсъдимият трудно би могъл да се прицели.
При него се изключва всякаква възможност за симулация. Той сам не може да си сложи
ръкавици, които предпазват ръцете. Може да си сложи ръкавица на увредената ръка, но
не на здравата. Диагнозата му е левостранна спастична атедоидна хемипареза – скъсяване
на левите крайници, липса на активна супинация, нарушена фина моторика и флексионна
контрактура на лявата ръка до 10–15 градуса, бавни червеообразни движения. Той може
да манипулира само с дясната ръка. Не може да държи чаша във вертикално положение.
Не може да си служи с отварачка. При действията, описани в обвинителния акт, биха
настъпили значителни обгаряния с киселина, предимно на лявата ръка, оставящи трайни
белези“.

108
 В обвинителната си реч прокурорът продължи да поддържа обвинението, че Емил е
извършил сложни, последователни, концентрирани и точни действия, извършвайки
престъплението. Речта му звучеше така, сякаш не съществуват събраните доказателства.
Той поиска от съда Емил да бъде признат за виновен и да бъде наказан с 5 години затвор.
Дойде ред на моята защитна пледоария.
– Уважаеми г-н председател! – започнах аз. – Господа съдебни заседатели! Подготвих
защитата на Мариев, изпълнена със сложни и противоречиви мисли, с чувства от
житейски и от професионален характер. Първите са за човешката съдба, за нейните
превратности, за това колко жестока е към едни и колко благосклонна към други.
Вторите са по казуса на настоящия процес. Преди година медиите, получили информация
от полицейските служби, засипаха обществото с новини как е разкрит авторът на
жестокото престъпление. Кой е човекът, дръзнал да обезобрази с киселина известната
българска журналистка Анна Заркова? Софийската районна прокуратура е повдигнала
обвинение, че това е подзащитният ми Емил Мариев.
Моля на основание член 302 от НПК да признаете обвиняемия за невинен и да го
оправдаете. Фактическата обстановка, описана в обвинителния акт, се опроверга изцяло
от събраните доказателства. Не може да се иска от съда да приеме за безспорно доказано,
че на 11 май 1998 г. Емил Мариев предварително се е подготвил – от лабораторията на
ХМС се е снабдил с киселина, която отлял от голяма бутилка в друга, стъклена, сложил я
в джоба си, а по-късно пресипал в чаша на спирката и хвърлил в лицето на жената.
Според обвинението това бил направил, защото бил притеснен, че със съпругата му ще
бъдат уволнени. И като израз на тляла дълги години в душата му вражда към женската
половина на обществото, защото те именно – жените, го били малтретирали.
Но!
В лабораторията не се държи концентрирана сярна киселина! До склада, където тя се
съхранява, достъпът е абсолютно невъзможен! Влизането на външно лице винаги се
забелязва! Кабинетът на професор Шаров е в друга сграда! Мариев няма причина да
мрази жените. Подобно твърдение се опровергава от съпругата му, от нейните колежки,
от директорката и възпитателките в дома за сираци. Мариев не е имал сексуални
проблеми. Възможността той да отсипе киселината от голяма в малка бутилка, а после в
чаша се опровергава от медицинската експертиза! По дрехите му липсва каквато и да е
следа от киселина!
Поднасям на вниманието ви показанията на самата пострадала Анна Заркова. При
първия разпит тя е казала, че силуетът, който е забелязала, може и да прилича на този на
Мариев. Но впоследствие, след отшумяването на шока, е категорична – не е видяла
никого! Иска ми се да вярвам, че това е причината тя да не е тук – това е
предпочитанието на честния човек.
Уважаеми съдии, обективността ме задължава да се спра и на обясненията на Мариев.
На онзи миг и онзи час, в който е направил признания. Той ги направи и тук, пред вас,
моля да дадете вяра на това, което чухте от него в залата. Чухте историята на едно
обвинение, започнало от доброволното решение на момче, водено от благородната
подбуда да окаже помощ на следствието. И оказало се в сложна ситуация – принудено да
диктува на съпругата си толкова нелепи факти за себе си, че тя се изненадала от
безумието.

109
 Те, думите, били записвани при спазване на предвидената в закона процедура. Само че
техниката и този път била лоша. Нещо е дешифрирано, но твърде малко. И все пак
напълно достатъчно, за да се разбере най-важното – манипулацията!!!
Единствената справедлива присъда за подзащитния ми Мариев е тази, която ще го
оправдае. И ще го върне при съпругата му и при хората, за да се радва на щастието, което
той определя така: „Да живея като обикновен човек“.
Край на цитата от книгата на адвокат Рени Цанова.
В същия ден, когато в съдебната зала прозвучава нейната защитна пледоария,
съдебният състав с председател Й. Стойчев и съдебни заседатели М. Виткова и С.
Червенкова оправдава подсъдимия Емил Мариев.

Два дни след произнасянето на оправдателната присъда на Емил Мариев следователят

Андрей Цветанов ми се обади и каза:
– Мила Ани, да знаеш, че колегите от НСБОП положиха изключително много труд и са
превъзходни момчета. Всички тези неща, дето се чуха в съда, че са обещали на Мариев
анцуг и телевизор, са измислени. От записания разговор с жена му личи, че става дума за
обещан телевизор от онези, които са му поръчали да те залее с киселина. Познавам добре
оперативните работници, изключено е да са направили това, което казва Мариев.
Искаше ми се да вярвам на следователя. Въпреки това, след седмица размисъл,
позвъних на адвокатката.
– Адвокат Цанова?
– Да.
– Здравейте, аз съм Ани Заркова, лично не ви познавам, но след това, което вече знам,
искам да ви се извиня.
– За какво да ми се извините, госпожо Заркова?
– За това, което си помислих за вас, като научих, че поемате защитата на Мариев.
– Представям си – отвърна адвокатката и се засмя. След секунда добави: – Не ви се
сърдя, вас полицаите са ви уверявали, че са доказали неговата вина и вие сте повярвали
не на мен, а на тях.
– Да изпием по кафе? Във Виенската сладкарница?
Утвърдителният отговор сложи началото на едно близко приятелство между нас, което
не след дълго коварната болест на Рени превърна в раздяла.
Но преди това по ирония на съдбата ние двете в „нашата сладкарница“ научихме
заедно злокобната вест, че отново една млада жена с трудна професия – този път
юристката Светлана Гебрева – е изгорена със сярна киселина. И отново в лицето.
За покушението е арестуван отново Петьо Стоянов – абсолютно същият, когото
Мариев беше видял да ме залива с изгарящата течност на спирката в „Младост“.

110
 Глава седма.
Правосъдие ли?
Виждала съм като криминален репортер десетки трупове, оцапани със собствената им
кръв, вмирисани от собствените им изпражнения и овъргаляни в прахта на мръсните
софийски улици, случвало се да е разговарям по-рано с хората, които те са били, преди да
ги убият. Затова ме е гнус от убийците. Но не по-малко ме е гнус от ония човекоподобни
влечуги, които изпълзяват от дупките си, изхвърлят отровата си в лицата на непознати
жени и бягат като подплашени гущери.
Четох за едно такова влечуго в един обвинителен акт. То изпълзява на софийския
булевард „Христо Ботев“ на 17 декември 2001 година, в десет сутринта. Точно тогава
автомобил „Рено Меган“ пристига пред Дирекцията за национален и строителен контрол
(ДНСК). Шофьорът Боян Варадинов паркира на заден ход. До него седи заместник-
директорката Светлана Гебрева – упорита, умна и делова юристка, прочула се с това, че
първа обяви война на масовото незаконно строителство.
Гебрева тръгва към входа и не забелязва фигурата, която приближава предпазливо
откъм лявата ѝ страна. На два-три метра от вратата тя усеща нечие присъствие в личното
си пространство и се обръща леко назад. Точно тогава една ръка се протяга и плисва
някаква течност в лицето ѝ. Болката я връхлита като огнено кълбо, тя изпищява –
веднъж, два пъти... Между хората наоколо настъпва смут, докато някой се сеща, че е
извършено насилие – и то насилие вече познато, – и се чува вик:
– Киселина!
Злодеят хуква, бяга, прескача ограда. Шофьорът Варадинов скача, погва го, но се спъва
и пада – така му дава преднина. Случаен минувач поема преследването по улица
„Ивайло“. На десетина крачки пред него беглецът спира такси.
– Стой! – сподиря го с викове полицай, който е на отсрещния тротоар и се включва в
гонитбата.
Престъпникът се сепва, изоставя таксито, оглежда се – наоколо е оживено – минувачи,
коли, – той се шмугва между тях и изчезва, преди униформеният му преследвач да
пресече улицата.
Гебрева е откарана в „Пирогов“. Бере душа. Час по-късно Националното радио
съобщава злокобната новина: втори знаков атентат с киселина – още една жена е
обезобразена, слава богу, че контактни лещи са опазили зрението ѝ.
Следват страшни страдания, операции, сълзи на близки и приятели – общо пет месеца
борба за живот, в която смъртта побеждава. Имунната система на Светлана е срината от
изгарянето, тя спира да се съпротивлява и злокачествен рак, възбуден в предизвиканото
от отровата шоково състояние, я отнася на оня по-добър свят. Единайсетгодишният ѝ син
остава без майка. Баща му – военният съдия Атанас Гебрев, две години търси истината за
гибелта на жена си. Напразно. Полицейският син Петьо Стоянов, който е задържан и
съден за зверското убийство, е оправдан.

111
 Два дни след атентата пред ДНСК решавам да ида в болницата, за да видя Светлана.
Искам да ѝ дам кураж. Знам, о, как добре знам, че милата тя тия дни минава през ада.
Цяла нощ съм гледала снимката ѝ под настолната лампа – една симпатична, чаровна
дама – наясно съм, че вече никога няма да бъде такава.
19 декември е. Тя лежи с бинтована глава в добре познатата ми пироговска клиника по
изгаряния, където за нея се грижи, както и за мен по-рано шефът на клиниката –
известният професор Огнян Хаджийски. Разменям с него в кабинета му около трийсет
думи:
– Светлана излиза от стреса, адекватна е, движи се, опитва се сама да се обслужва –
осведомява ме той, като същевременно повдига брадичката ми да провери как се
развиват раните от изгарянето на шията ми. Кимва с глава, промърморва „добре върви“ и
ме предупреждава: Виж я, кажи ѝ да не се бои и си отивай бързо, не я уморявай.
Болната беше вече предупредена, че ще вляза при нея в реанимацията. Аз бях вторият
външен посетител, когото лекарите допускаха там. Първият беше главният секретар на
МВР Бойко Борисов – да, той същият, когото три години по-рано, като бодигард на
Живков, написа статия, посветена на мен, на неговата приятелка и на злодеите, които
посягат на жени като нас. Беше станал главна професионална фигура на полицията в
правителството на царя, чиято особа беше пазил след тази на Тато. Трети месец вече се
изявяваше начело на борбата с бандитизма и беше добил популярност – и то
изключителна, – беше безусловен любимец на журналистите и журналистките –
включително на моя милост, личен приятел на всички главни редактори и с постоянно
присъствие в телевизиите и печата.
Точно в пет и половина следобед – в самия ден на покушението над Светлана, Бойко,
както го наричахме всички тогава, влезе в болницата, където тя се гърчеше в болки.
Четвърт час преди това лечебното заведение беше обсадено от оператори, фоторепортери
и репортери, сред които и аз. Всички бяхме поканени по телефона от помощника на
Бойко – Цветан Цветанов.
Стъписан от нашествието на тълпата с микрофони и камери, директорът на „Пирогов“
нареди да заключат вратата. Охраната пропусна само Бойко Борисов, който влезе бързо и
енергично – висок, строен, с дълго кожено палто и къса брадичка, следван от двама
телохранители и от директора на полицията генерал Васил Василев. След 15 минути
излезе – отново очарователен и величествен, спря при очакващите го журналисти, изчака
ги да нагласят обективите и даде кратко интервю:
– Разпитах Гебрева лично. Ние се познаваме отдавна с нея. Тя подозира кой е поръчал
нападението, видяла е лицето на нападателя, запомнила го е и го описа подробно пред
мен. Ще го хвана утре-вдругиден.
На другия ден на първите страници във всички вестници излезе снимката на Бойко
пред Спешното отделение, под заглавия, подобни на това, което съчиних и аз с помощта
на редколегията: „Главният секретар на МВР ще хване атентатора за часове“.
Късно вечерта след покушението Бойко беше заявил още нещо пред репортерите на
„Нощен труд“: че вече е нарисуван фоторобот на бандита по описания на очевидци. Два
дни по-късно, влизайки в „Пирогов“, аз се чудя как така бързо са успели с рисунката.
Чудя се не за друго, а защото на път към стаята на Светлана срещам двама полицаи и
дочувам случайно, че са изпратени тепърва да вземат дрехите ѝ, изгорени от киселината.

112
 – Ваши колеги ги взеха тия дрехи вчера сутринта – обяснява им сестрата.
– Какви колеги бе, сестра! Ние сме от СДВР. Следствието се води при нас! Тия дрехи
са веществено доказателство! Егати хаоса! – ругае по-младият от полицаите...

Докато влизам при Светлана Гебрева, сърцето ми бие силно. Тя е легнала по гръб,
едната ѝ ръка – зачервена и подута, е извадена над завивката. Не помръдва, но обръща
към мен очите си – само те се виждат между бинтовете. Едни измъчени очи.
– Здравейте, мила – казвам, но зарязвам веднага официалното „вие“, защото сълзите ми
рукват. – Много ли те боли?
Гласът ѝ излиза глух от подутите устни.
– Ани? Кога ще мине? – пита.
– Скоро, скоро, ето виж ме, на мен ми мина, аз оздравях, даже тръгнах вече на работа.
Очите са ти здрави, слава богу, радвай се, с другото се свиква, ще се оправиш...
Вадя кутийка с мехлем от чантата – знам, че той много помага, една жена от Петрич го
прави по рецепта от баба си – пчелен клей, вазелин и още нещо, което е тайна... Тя го
взема, благодари – да, разбира се, ще го употребява – но аз съм наясно, че на нея сега ѝ
трябват главно обезболяващи.
Оставам близо час при нея, въпреки забраната на професора. Тошо Тошев е поръчал да
направя интервю – и то непременно! „Труд“ трябвало да публикува първото интервю с
изгорената Светлана Гебрева.
В тоя миг ненавиждам професията си.
Включвам касетофона. Слава на Бога, тя в момента няма нищо против:
– Това ще отвлече вниманието ми от болките.
Сигурна съм, че после нищо от това, което е казала, няма да помни.
Но аз запомням всяка нейна дума – тя говори много тихо и от време на време касетката
спира да се върти. Всички въпроси, които ѝ задавам, ми се струват тъпи и безсмислени.
– Кой ти стори това зло, Светлана?
– Нямам представа. Работата ми е от такова естество, че може от мен да са се
почувствали засегнати много хора. Като зам.-директор на Дирекцията за строителен
контрол съм участвала в проверки на незаконни строежи, в събарянето на незаконни
къщи, хотели, ресторанти, гаражи. Винаги съм се старала събарянето да се прилага само
в краен случай... Но ако някой е натрупал злоба към мен, той е човек неинформиран. Не
знае, че моята работа не е еднолична. Тя зависи от колективни проверки, от
постановления на съда при спорове за собственост, от решения на комисии...
– Видя ли престъпника? Можеш ли да го опишеш?
– Видях го. Но не мога да го опиша. Помня само силует. И сянка от ръка. И това, че
някой хвърля нещо в лицето ми... и... болката.
Изтръпвам. Имам същия спомен – съвсем същия, едно към едно.
– Ти си метната сега на пиките на пресата. Някои те славословят, че се бориш с
незаконните строежи, а други пишат, че си вземала рушвети.
– Рушвети? Глупости. Които ме познават, знаят, че съм действала винаги по закон и
това е. Изглежда, някои точно това не могат да ми простят.
– Получавала ли си заплахи?

113
 – Да. И анонимни, и от името на някого. Пак ти казвам: знам, че доста хора трупат
злоба към мен, такава ми е работата...
– Ще се върнеш ли към нея, като оздравееш?
– Да. Живот и здраве, ще се върна. И на същата длъжност, искам да напишеш това!
Нямам намерение да сменям работата си. Ако отстъпим, ако се огънем всички, ще трябва
да си сменяме държавата.
– Дали ще хванат нападателя ти? Да си понесе наказанието.
– Да го понесе. Настоявам. Не заради себе си, заради всички. Нападението срещу мен
беше направено тъй, че да се види. Който ме е посещавал на работното ми място, знае, че
всеки ден много хора чакат на опашка, за да говорят с мен за проблемите си във връзка с
частни строежи. Аз работя до късно. Прибирам се и по малките часове. Ако някой просто
е искал да ме нарани, защото ме мрази, щеше да ме нападне по тъмно. Без никой да види.
А той ме нападна в най-оживения час, на най-шумния булевард. Явно иска всички да го
видят.
– И да се уплашат?
– Точно така. Той иска да се уплаши всеки данъчен, всеки държавен служител, който
си върши съвестно работата. Той иска всеки, който гони нарушителите на закона, да
изпитва страх. И тоя страх ще го има, Ани, ако този, който хвърли киселината по мен, и
онзи, който хвърли киселината по теб, остане ненаказан. Не е ли така?

Един и същ престъпник е хвърлил киселина в лицата на Светлана Гебрева и Ани

Заркова. Заявява го пръв Славчо Кържев, шефът на Софийска районна прокуратура, пред
журналисти на 27 февруари 2003 година – в деня, когато процесът за престъпното
посегателство срещу шефката по строителния надзор стартира в съда. По-късно същото
ще каже и наблюдаващият делото прокурор Валентин Филипов в съдебната зала. И
двамата са убедени във вината на 32-годишния таксиджия Петьо Стоянов. Той имал и
прякор – Петьо Истината, понеже обичал да си служи с лъжи, пише вестник „24 часа“,
като цитира шофьор на такси. Терористичният акт, извършен на 17 декември 2001
година, е негова работа – така поне пише в 22-страничния обвинителен акт. В него
престъплението е описано като „нанасяне на тежка телесна повреда на Гебрева при и по
повод изпълнение на службата ѝ в ДНСК“, а телесната повреда – като „нанесена по
начин, особено мъчителен за пострадалата“. Описани са и мотивите на престъплението.
Те са свързани с факта, че на 21 септември 2001 година булдозер срива доземи
незаконната база на дружеството „Пещоремонт“ в софийския квартал „Захарна фабрика“.
Акцията става с подписа на строителния контрольор Светлана Гебрева след проверка по
тъжба на граждани с реституционни претенции. Прокурорите смятат, че от тази акция са
уязвени дълбоко тъстът, тъщата и съпругата на Петьо Стоянов, които работят в това
предприятие. Нещо повече – тъстът Райко Михайлов е пещостроител с близо 40-годишен
стаж. След тежка корпоративно-съдебна битка той е заел ръководна позиция в
акционерното дружество, а изведнъж се оказва, че остава на улицата.
„Райчо Михайлов в ръководен дует с В. Краевски през пролетта на 2000 г. е бил
овладял управлението на „Пещоремонт“ АД и е бил изпълнен с амбиции за личен
просперитет и успешен бизнес – пише прокурорът Филипов. – В основата на
просперитета би следвало да бъде основната и най-важна база на предприятието в

114
квартал „Захарна фабрика“. За пещостроител като Михайлов и много други работници
тази база е дългогодишен символ и традиция на тяхното препитание. Те са били не само
финансово, но и емоционално обвързани с нея. Фактически „Пещоремонт“ АД от есента
на 2000 година се е превръщал в семейно-приятелска фирма и ликвидирането на
основната ѝ база е било голям удар за заинтересуваните. Много хора, най-вече Михайлов
и дъщеря му Албена – съпругата на Петьо Стоянов, която е била заместник главен
счетоводител на предприятието, са приели разрушаването на сградите от ДНСК като
лично посегателство, като крах на надеждите им. Всъщност това е основният мотив на
извършеното престъпление срещу Гебрева. Тъй като Гебрева е играла основна и
решаваща роля в разрушаването.“
Последвалото сатанинско отмъщение става по самоинициатива на Петьо Стоянов –
така излиза от обвинителния акт, където то е описано в детайли.
Във фаталния ден, когато Гебрева пристига със служебното рено на работното си
място, пред пътната врата я чака за уговорена среща един човек, на име Васил Цветанов.
Съдбата е отредила и на него, както и на шофьора Варадинов ролята на очевидци на
злодеянието. Според тях двамата човекът, който е хвърлил киселината върху Гебрева на
два-три метра от входа на ДНСК, е бил с черна плетена шапка, жълто-кафяво яке и тъмен
панталон. Част от тия дрехи са намерени по-късно в дома на Петьо Стоянов.
„Обвиняемият подходил към пострадалата откъм лявата ѝ страна. В този момент
свидетелят Васил Цветанов е на три-четири метра разстояние и е видял ясно нападателя,
първоначално в гръб, а после и в лице. Той го е наблюдавал и как побягва по булеварда,
гонен от свидетеля Варадинов“ – пише в обвинителния акт.
Беглецът е видян и от трети човек, който също става свидетел в процеса – това е
Ивайло Георгиев, който гледа ужасяващия екшън от място, близко до трамвайната
спирка. Той разказва пред следствието как Варадинов, като подгонва престъпника, се
спъва и пада. Онзи взема преднина, но е сподирен с викове „Стой! Стой!“ от четвърти
очевидец – полицая Емил Борисов. Има и други неволни, анонимни свидетели на гонката
за злосторника. Те всички го описват приблизително така, както изглежда Петьо
Стоянов.
А откъде се е взела киселината?
И този въпрос има своя обстоен отговор в документа, внесен в съда от държавното
обвинение:
„Административният офис на „Пещоремонт“ АД се намирал в една сграда с
„Кремиковци“ АД, където имало и механоработилница. На три-четири метра от входа на
работилницата минавал железопътен коловоз, на който докарвали и съхранявали в три
цистерни концентрирана сярна киселина за химическия цех. Източването на цистерните
ставало с помпи в отсъствието на всякаква охрана. Всеки имал достъп до тях.“
Всеки – включително и някой, който би могъл да крои човеконенавистни планове.
„Светлана Гебрева издъхва на 14 май 2002 година – припомня в своя акт прокурорът
Валентин Филипов. – Две съдебномедицински експертизи (тройна и петорна) са
установили причинно-следствена връзка между нанесената ѝ телесна повреда и смъртта
ѝ. На база на тежкото травмиране е настъпило влошаване на здравословното състояние
на Гебрева и е нарушен режимът ѝ на системно лечение по отношение на по-старо

115
туморно заболяване. Заливането с концентрирана сярна киселина е станало отключващ
фактор за бързото настъпване на смъртта.“
Престъпникът се е завръщал на местопрестъплението. Разследващите установили това
с помощта на разрешени от съда специални разузнавателни средства. Пак така са
разкрити опитите на Петьо Стоянов да си изгради фалшиво алиби. Прокуратурата
отхвърля по категоричен начин твърдението му, че в часа на злодеянието изпълнявал
таксиметрова услуга на клиент от квартал „Слатина“. Въпросният клиент Славчо
Георгиев не разпознава Стоянов – заявява, че таксиджията, който го е возил, не изглежда
така, че съвсем различни са и такситата, които двамата карат.
Пред прокуратурата не минава и скалъпеното с помощта на бившия полицай Стоян
Андреев обяснение, че синът му е бил в автосервиз малко преди да потегли за „Слатина“.
Вербуван за лъжесвидетел шофьор, на име Тони, заявява при разпит, че в деня на
престъплението не е виждал Петьо Стоянов, но затова пък се е срещал с баща му, който
го уговарял да казва пред разследващите органи обратното.
В заключение обвинителите предлагат на съдите – преди да се произнесат за вината на
Стоянов, да вземат предвид и предишните престъпления, в които е уличаван.
„На 8 септември 1992 година – пише в обвинителния акт – обвиняемият Петьо Стоянов
бил назначен за полицай в патрулно-постовата служба на Първо РПУ – София.
Предложението за назначаването му било подписано с особено мнение от началника на
„Личен състав“. На 17 февруари 1993 година към един часа през нощта Стоянов и още
двама полицаи са напуснали поста си и са „санкционирали“ противоправно в София
девет водачи на моторни превозни средства. Били с опел кадета на бащата на Стоянов и
въоръжени с автомат „Калашников“ и пистолет „Макаров“. Тримата били задържани,
докато спирали и „глобявали“ таксиметрови автомобили на булевардите „Витоша“ и
„Патриарх Евтимий“. За извършените престъпления Стоянов бил осъден условно на три
години лишаване от свобода с петгодишен изпитателен срок. На 21 декември 2000
година пак той бил разпознат от свидетел като извършител на убийство. В същата година
е извършил и друго престъпление по член 343 от Наказателния кодекс – управлявал е
МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда.
Извършената тройна съдебно-психологична експертиза установява, че обвиняемият
Петьо Стоянов е силно зависим, внушаем и склонен да се поставя в услуга на близкото си
обкръжение. Той е непостоянен, неспособен да се налага в социалната среда, но склонен
към прояви на крайна агресия и способен да действа хладно и безогледно. Злопаметен и
отмъстителен. Неискрен и склонен да си приписва високи морални добродетели и
стандарти.
Полиграфските изследвания на Петьо, на баща му Стоян и на съпругата му Албена,
извършени в Института по психология на МВР с детектор на лъжата, са показали
съпричастие към извършеното престъпление срещу Гебрева.“
Точка.
Такова е становището на обвинението. Но последната дума е на съдиите.

През юни 2003 година всички вестници поместват обширни репортажи от съдебните
заседания по делото „Гебрева“. В „Труд“ излизат кратки дописки, тъй като аз не желая да
пиша по темата, а колегите от моя отдел – Сашо, Цецо и Светла, я отразяват от немай-

116
къде, с отвращение. Причината е, че бащата на подсъдимия упорито търси контакти с
нас, опитва се да убеждава първо мен, а после тях, че синът му е жертва на набеждаване,
че е с нежна душа и че не е способен да обезобразява женски лица.
В един разговор по телефона го слушах, онемяла, почти четвърт час, преди да се
окопитя и да затворя слушалката с думите:
– Господине, моля ви повече да не ми се обаждате. Никога.
На 19 юни във вестник „24 часа“ излезе репортаж под заглавие „Часове до присъдата
за Светлана Гебрева“. С него съдебните репортери Невелин Ганчев, Стефан Ташев и
редакторът Петьо Бойчев ми помогнаха да разбера още по-добре в каква държава живея.
„Полицаи въвеждат Петьо Стоянов в киносалона на Софийския районен съд – пишат
те. – Той послушно подава ръце, за да му свалят белезниците. Китките му са поразително
тънки, като на момиче. Мушва се кротко в стола и подшушва нещо на баща си. Той е до
него, в розова риза и червен панталон, в тоналност като тогата на прокурора Валентин
Филипов.
Бащата и синът си приличат поразително. Петьо изглежда поразително спокоен,
прилича по-скоро на свидетел по делото, нежели на подсъдим. Стоян Андреев обаче
очевидно е притеснен.
Страните по делото очакват да чуят присъдата в 16 часа днес. Репортерите залагат за
решението на съда – наказание или оправдание. Веднъж вече Петьо Стоянов, без да е
съден, е оправдан – за атентата срещу журналистката Анна Заркова.
Две семейства с помощта на четирима адвокати кръстосват шпаги под строгия поглед
на председателката на съдебния състав Капка Костова. Вече втори ден текат пледоариите
на страните по делото за нападението над покойната зам.-началничка на ДНСК Светлана
Гебрева.
Нейният съпруг, съдията Атанас Гебрев, също е в залата, сериозен, в черен траурен
костюм. Опитва се да запази спокойствие, но чувайки думите на адвоката Росен
Марков – „Да, има престъпление, но дали това е извършителят?!“, – вдига рязко ръце
нагоре в смисъл – Господи, Боже мили! – и поглежда с удивление към банката на
съдиите.
Петьо Стоянов да бъде оправдан поради недоказаност на обвинението, настояват
тримата му адвокати. Един от тях е баща му, другите са Емануил Порфиров и Росен
Марков.
„По един абсурден начин сме въвлечени да се борим с една теория на вероятностите –
пледира адвокат Марков от името на защитата. – Обвинението представя система от
улики, но система от нули не правят единица. Господин Гебрев е съдия, ще бъде ли
доволен, ако в затвора влезе невинен?“
На заседанията почти постоянно присъстваше съпругата на Петьо Стоянов, която
реагира доста емоционално – с реплики, усмивки или смях на казаното в залата.
Репортерите за пръв път видяха вчера и майка му – симпатична, пълничка жена, която се
чудеше накъде да гледа. Три реда по-надолу седеше синът ѝ, охраняван от полицаи и
обвинен в чудовищно престъпление.
За 12 години затвор пледира борбеният прокурор Валентин Филипов, допреди две
години следовател в Столичната следствена служба и минаващ за много близък на
„софийския шериф“, както наричат Славчо Кържев – шефа на Софийската районна

117
прокуратура. Това е максималното наказание за причиняване на тежка телесна повреда.
Същото поиска и вдовецът Атанас Гебрев, който е частен обвинител по делото. Предявил
е граждански иск за 10 хиляди лева. Той е съдия в Софийския военен съд, бил е и
следовател. Неговата реч беше изключително издържана юридически. Готвил я е дни
наред заедно с адвокат Надежда Ковачева и експертът Георги Варамезов. За разлика от
прокурора Филипов, той използва по-малко риторика.
„Все едно чете мотиви към присъда“ – каза един от съдебните репортери. Още от
самото начало Гебрев е убеден, че таксиметровият шофьор е наранил съпругата му.
Лиричните отклонения са запазени за прокурора Филипов. Той обяви:
„Подсъдимият е най-опасният терорист единак през последните години. Изживява се
като художник, чиито жертви са творбите му. Има принос в популяризирането на
престъплението заливане с киселина в Европа, досега то беше познато само в САЩ,
Русия и Азия“.
Може би Филипов не е от блестящите юристи. Вярно е, че според някои изглежда
твърде праволинеен, но не може да се отрече, че се бе подготвил здраво за състезанието в
съда. По-рано и той неофициално е заявявал, че е твърдо убеден във вината на Стоянов. В
залата през цялото време гледаше адвокатите в лицето, усмихваше се иронично,
изглеждаше агресивен. За по-голямо внушение раздаде на съдийките и двете заседателки
снимка на обезобразената Светлана.
„Това не е холивудски филм“ – репликира язвително адвокатът Порфиров.
„Страшно е, когато прокурорът започне да се изживява като белетрист, обвинителният
акт е продукт на художествената литература“ – допълни го колегата му Марков.
Порфиров е по-буйният от двамата адвокати, използва по-разговорни думи в речите си,
жестикулира. Той не остава длъжен на прокурора по време на целия процес. Острите
реплики между двамата неведнъж предизвикват забележките на председателката на
съдебния състав.
Подсъдимият Петьо Стоянов се възползва от правото си на последна дума пред съда.
„През последните години непрекъснато обяснявах, че нямам нищо общо с тоя случай,
но никой не си направи труда да провери твърденията ми – започва той. Спокойствието
му е завидно, но си личи, че адвокатите му са обмислили предварително всяка негова
дума. – Полицията, следствието и прокуратурата не издирваха истинския извършител, а
се занимаваха с фабрикуване на доказателства срещу мен. Историята ми е достойна за
холивудски филм и ако дойде Джордж Лукас, ще направи трилър за мен и ще го нарече
„Виновен до доказване на противното“. Всичко, което наговори обвинението, са лъжи и
полуистини. С всякакви средства се опитват да ме изкарат извършител на това гнусно
деяние, докато истинският престъпник е на свобода. Колко души бяха залети с киселина,
докато бях в затвора, а? Сигурен съм, че ако бях на свобода, щях да бъда обвинен за тях
от групичката в НСБОП, която играе с моята снимка на дартс. Нека съдът прояви смелост
и ме оправдае.“
Заслужава си да дойде Джордж Лукас в България. Ако Петьо Стоянов е
основоположник на модната тенденция да се заливат жени с киселина, по това време в
България той има вече две дузини последователи.
„Петьо Стоянов – от терорист единак до невинен!“ – така е озаглавен във вестник
„Новинар“ от 21 юни 2003 година репортажът за съдебното заседание, на което Стоянов

118
получава оправдателна присъда. Авторката Сима Радкова е поставила и подзаглавие,
което гласи: „Пръстовите отпечатъци на оправдания по делото „Гебрева“ са изчезнали от
МВР“. Ето как Сима представя събитията в съдебната зала:
„Няма доказателства. Няма извършител. Няма вече виновен или невинен. Петьо
Стоянов е невинен за атентата срещу бившата зам.-шефка на ДНСК Светла Гебрева. Това
реши Софийският районен съд в състав с председател Капка Костова.
„Надявах се на справедливост и я получих“ – заяви Стоянов, след като председателката
на съдебния състав Капка Костова прочете решението на съда.
Дванайсетгодишният син и съпругът на жертвата ще търсят истината в бъдещето. Ще
обжалват. Прокурорът Валентин Филипов – също. За близките на Гебрева предстои
борба, за Стоянов – щастие, засега. Той едва ли ще забрави часа, в който влезе в съда
след продължително очакване на присъдата. Тя беше съпроводена с топовни салюти. По
друг повод. У нас е пристигнал ливанският президент. Но салютите са съдбовни за
Петков. Усмивка озарява лицето му, след като Капка Костова изчита тържествено
решението си под светлината на прожекторите и светкавиците на фоторепортерите.
В същото време ужас сковава лицето на вдовеца Атанас Гебрев. Изумление и гняв
проличава в израза на прокурора Филипов.
Адвокатите на оправдания – Росен Марков и Емануил Порфиров, тържествуват.
Часове по-рано двете страни по делото се съгласиха само за едно – за огромните болки
и страдания на Светлана.
Мъката е издълбала за година време дълбока бразда в челото на Гебрев – този висок
строен мъж се е сгънал надве, прегърбен е като старец. Тревога шари по лицето на
бившия полицай – бащата на Петьо Стоянов. Жена му Албена се смее подигравателно.
Уверена е в победата и на следващите инстанции.
Районният съд търсеше истината в продължение на 4 месеца. В залата станаха ясни
тезите на обвинението и защитата, както и още един поразителен факт: пръстовите
отпечатъци на Петьо Стоянов са били изтрити от масивите на МВР!
„Пръстовите отпечатъци липсваха, когато той беше задържан за нападението на
Гебрева през януари 2002 година – заявява прокурорът Филипов. – Някой ги е зачистил, а
те са били там, когато Стоянов е бил арестуван два пъти и преди – за атентата срещу
Анна Заркова през 1998 година и за убийството на 21-годишно момче на улица
„Коперник“ през 2000 година!“
„Петьо Стоянов лъже – единодушни са експертите от Института по психология на
МВР, цитирани във всички вестници. – Той вземаше лекарство, за да изиграе детектора.
Хванахме го“ – твърдо заявяват те.
„Разговорите между баща и син, записани със специални разузнавателни средства, са
ясни. Стоянов е виновен, баща му Стоян Андреев е стъкмил фалшиво алиби“,
категорично е държавното обвинение.
„Стоян Андреев ме помоли да кажа, че Петьо е бил при мен на 17 декември – заявява
свидетелят Антон Стоянов. – Не съм го виждал в този ден“ – допълва той пред съда.
При първите разпити очевидците на терористичния акт дават кратки описания на
нападателя. После ги допълват. Но и това се използва за аргумент от адвокат Марков,
който ги поставя под подозрение: как така след месеци се сещат за подробности, които са
им убягнали в първите дни след престъплението? Според него мотивът за

119
престъплението, представен от обвинението, е смешен: Гебрева е разпоредила да бъде
срината базата на „Пещоремонт“ АД, където участие има тъстът на Стоянов – вярно,
обаче той притежава само три акции и взема по лев на месец от тях.
„Има хора, които не са намерили истината“ – това е краткият коментар, който дава
бащата на Петьо Стоянов, обсаден от журналисти след благополучния за него край на
съдебното заседание.
„Не мога да разбера защо подсъдимият и адвокатите му запазиха такова спокойствие
по време на процеса, сякаш изобщо не ги грози затвор, а на съдия Капка Костова, докато
произнасяше присъдата, ѝ трепереха ръцете“ – заявява в заключение Атанас Гебрев.

Петьо Стоянов е оправдан на всички инстанции. През 2007-а той печели и делото,
което завежда срещу прокуратурата – да му плати обезщетение затова, че е изтърпял
година и половина незаконен арест. Четири години по-рано баща му – бившият полицай
Стоян Андреев, е осъдил и вестник „Труд“ заради моята публикация по негов адрес –
тази, след която е уволнен и след която – случайно или неслучайно, започва зловещата
серия от вендети с киселина, която бележи млади жени с ужасното клеймо на омразата.
Общото между всички тези жени е, че живеят в България – страната, в която
престъпленията се наказват само ако са малки.
Съдът решава още, че майор Стоян Андреев правомерно се е отнесъл с арестуваните в
онази майска нощ подпийнали пътници, сред които и деветгодишно дете, правомерно е
държал детето в коридора до вързания му баща и правомерно е извикал телевизията да
снима това. Според съдиите екипът на министър Бонев неправомерно го е уволнил, а
показанията на момченцето и родителите му са „твърде противоречиви“.
Казусът влиза в арсенала на тъй наречената „вестникарска война“, която се води по
онова време между главните редактори на „Труд“ и „Монитор“. В непримиримо
съперничество – лично и на медийния пазар, двамата медийни босове – Тошо Тошев и
Петьо Блъсков, си разменят остри реплики на обществени места и удари с публикации.
„Осъдиха „Труд“ за серия лъжи срещу бивш офицер!“, съобщава радостно „Монитор“
през март 2003 година. В публикацията се казва, че заради „лъжливото издание на ВАЦ“,
бившият шеф на дежурната в Първо РПУ Стоян Андреев „изпада в депресия, все по-
малко говори с хората, отслабва и диабетът му се обостря“.
„Кошмарът продължава“, пише авторката Борислава Радоева, която по-късно ще стане
пресаташе на Софийския апелативен съд. Дописката ѝ по-нататък гласи:
„Уволнението е началото на кошмара на семейството на Стоян Андреев. Няколко дни
по-късно е залята с киселина служителката на „Труд“ Анна Заркова. За което хората на
Бонев набеждават сина на Андреев – Петьо. Бил отмъщавал за баща си. Арестуват го,
после го пускат и му се извиняват. Липсват каквито и да било факти в подкрепа на
твърдението, че той е залял Заркова. Обвиняват друг, съдът оправдава и него. Сега
районният прокурор на София Славчо Кържев отново потвърди, че Петьо е залял
Заркова. Кържев не съобщава за нови факти, но не крие яда си, че синът на Андреев е
оправдан по друго дело – за заливането с киселина на покойната зам.-шефка на ДНСК
Светлана Гебрева. Дело, по което съдът не откри нито един факт в подкрепа на
обвинението срещу Петьо Стоянов, въпреки почти двегодишния му арест и безкрайните

120
хули на прокурорите и ченгетата по негов адрес. И го оправда напълно. Кържев обаче се
закани, че ще го праща на съд и за Заркова.“ Край на цитата.

Полицейският син е привлечен като заподозрян за нападението над мен по следствено

дело № 101 от 22 май 1998 г. на Националната следствена служба, а е арестуван пет дни
по-рано – на 17 май 1998 година с постановление на Софийска районна прокуратура.
Разпитан е от следовател още същата вечер, в която е задържан. В протокола е
отбелязано, че разпитът продължил от 21,10 до 22,20 часа. На този разпит Петьо Стоянов
казва:
„Аз чета вестник „Труд“ и „24 часа“ всеки ден, понеже жена ми решава
кръстословиците. Купувам двата вестника от четири-пет години, откакто започнах работа
като таксиметров шофьор. Разбира се, не чета всичко, но първата и последната
страница – задължително. Като таксиметров шофьор не съм я возил тази журналистка
Анна Заркова, макар по име да я знам много отдавна. Като физиономия я знам от
снимките във вестника. Не я познавам лично и не знам къде живее. Не съм я търсил и
няма за какво да я търся. Прочетох статията, която тя публикува срещу баща ми. Хареса
ми, беше хубава статия. Веднага позвъних на баща ми по телефона. Същата вечер отидох
в дома му. Попитах го защо така е писано, на което той ми отговори, че няма страшно,
това било в реда на нещата. Знам само, че му беше неприятно. Знам, че беше в
психиатрията на Четвърти километър, но кога е постъпил и кога е освободен, не си
спомням. Не мога да кажа с каква диагноза е бил. Аз на два пъти бях също на Четвърти
километър, но не знам с каква диагноза. Оставах там по 10–12 дни. Там имаше много
лекари и кои са ме лекували, не мога да кажа.
Аз преди пиех алкохол и като пийна, не помня нищо. Имам само една тежка
катастрофа, но през коя година, не помня ясно. Карах сам колата след употреба на
алкохол и в Тетевен се ударих в стълб. Прехапах си езика и ми беше зашит.
От 1989 година смених седем леки автомобила, като ги купувах все на старо, нова кола
не съм купувал. В момента имам лада, бяла на цвят. Ходя на работа с дънков панталон.
Имам три чифта и ги сменям. Имам черно кожено яке от изкуствена кожа. С кои точно
дрехи съм бил облечен в понеделник на 11 май 1998 година не си спомням и не мога да
кажа. За това къде съм бил тази сутрин и този ден – не мога да кажа, понеже не си
спомням. Съпругата ми беше на работа през деня и аз я закарах в седем часа. Къде съм
отишъл после, не мога да кажа, но съм работил през деня. Преди месец се подстригах във
вида, в който съм сега – косата и прическата.
В МВР работих като сержант много малко, един-два месеца, след което бях изпратен
на школа в Богров. Тя е едногодишна, в крайния етап на школата бях уволнен. Не помня
за какво бях осъден от Военния съд, но беше по много членове – нещо за напускане на
караула, за незаконно носене на оръжие... Помня, че ни обградиха много таксиметрови
шофьори на булевард „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“. Ние бяхме с още един
униформен като мене, полицай. Всъщност бяхме трима, като само един беше с автомат.
Бяхме пили по една бира, де факто бяхме пили по няколко бири и спирахме колите.
Работехме по КАТ, глобявахме водачите. За това ме осъдиха на три години лишаване от
свобода условно с петгодишен изпитателен срок. През декември 1998 година ми изтича
срокът на присъдата.“

121
 Във вестник „Монитор“ на 31 януари 2007 година излиза статия под заглавие: „След
години тормоз на таксиметровия шофьор Петър Стоянов – прокуратурата плаща!“.
Авторката е отново Борислава Радоева. Ето какво пише тя:
„15 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди ще трябва да изплати
българската прокуратура на таксиметровия шофьор Петьо Стоянов по решение на
Софийския градски съд. Причината е дългогодишният тормоз на Стоянов, довел до
съсипване на здравето му и тежка депресия. Всичко това под мъдрото ръководство на
башкирския юрист Славчо Кържев и неговата дясна ръка Валентин Филипов, който се
водеше наблюдаващ по делото.
Петьо Стоянов стана известен на широката публика преди няколко години едва ли не
като човека, който причаква кого ли не с буркан киселина в ръце, за да го залее. На
практика факти за обвинението срещу зам.-шефката на ДНСК Светлана Гебрева не бяха
намерени, но за сметка на това Кържев се прочу и с разпит, който лично направи на
Стоянов. Това се случи на 19 февруари 2002 година привечер в кабинета му и
впоследствие беше разказано от адвокатите на заподозрения.
„Кържев убеждаваше клиента ми да си признае. Беше в еуфорично настроение,
отправи към мен реплики, като: „Браво, защитавай го, утре ще плисне киселина в лицето
на жена ти!“.
През юни 2003 година съдът оправдава Петьо Стоянов и той решава да търси правата
си. За него ужасът не е първи – през 1998 г. той е арестуван за друго заливане на
киселина – на Анна Заркова, а след това освободен с извинения.
„Искам да се потърси лична отговорност от тези лица – прокурорите Кържев и
Филипов! Ние сме удовлетворени донякъде от решението на съда, но не сме съгласни да
отговаря цялата институция. В този смисъл законът трябва да се промени“, коментира
вчера Стоян Андреев, бащата на Петьо.“
Тук свършва статията на Борислава.
Бащата на Петьо Стоянов се въздържа от коментар и три месеца по-късно, на 20 март
2007 година, когато синът му отново е задържан под стража. Този път причината е, че на
този ден по обяд разтревожени граждани съобщават на патрулиращи полицаи, че такси
на фирмата „За едно евро“ се движи с криволичене около бензиностанция в „Младост“ и
е видимо, че шофьорът е неадекватен. Автопатрулът на Седмо РПУ спира колата „Фиат
Панда“ и установява, че водачът Петьо Стоянов лъха силно на алкохол. Дрегерът отчита
3,22 промила, а той твърди, че е напълно трезвен и е излязъл да работи. След 24-часов
престой под ключ, таксиджията дава две интервюта – на вестник „24 часа“ и на „Нова
телевизия“. За целта той си уговаря среща с репортерите в една бензиностанция на
булевард „Шипченски проход“, посреща ги там с халба бира в ръка и ги уверява,
цитирам:
– Каквото и да са ви казали за мен, не е вярно. Не казвам, че не съм пил, може да съм
изпил две бири, а може да са били двайсет и две. Но когато дойдоха полицаите, аз не бях
в колата, а с колегата бяхме седнали да пием в бензиностанцията. Не съм карал на зигзаг.
Досега не съм хващан да карам пил, нямам никакви нарушения като шофьор, бил съм
изряден. Не знам сега, като ми взеха за нищо книжката, кога ще се върна на работа.

122
 – А какво ще кажете за атентата срещу Гебрева? – питат го Стефан Ташев и Миролюба
Бенатова.
Отговорът е:
– Не желая да говоря, нямам нищо общо с това.

Докосвам лицето си с пръсти. Замижавам. Плъзгам палеца си по лявата буза, усещам

грапавите белези, дупките и подутините. Присадената ми кожа е бледа и тънка като
пергамент, имам чувството, че във всеки следващ миг ще се напука и ще зейнат кървави
пукнатини. Години минаха от изгарянето, а не спира да боли...
Искам да вярвам, че Петьо Стоянов е невинен, както решиха съдиите, а не е единак
терорист. Искам да вярвам, че няма да бъда в опасност, ако някой ден случайно се кача в
неговото такси. Синът на Гебрева вече порасна, а аз свикнах да крия лицето си зад
пудрата и тъмните очила. Но се взирам изтръпнала в мъжа зад волана всеки път,
включително и вчера вечерта, когато бързам и ми се наложи да спра по тъмно в София
някоя таксиметрова кола.

123
 Глава осма.
Реформата и нейните герои
Калпав ноември се случи през 2016 година. Като се смрачи и заваля – валя, валя, та
седем дни. Хвана ме хрема, вдигнах температура и си останах вкъщи седмица и кусур –
нещо, което не ми се беше случвало от години. Гълтах хапчета и гледах телевизия.
Така напълно се убедих в нещо, което бях забелязала и преди – че властите в България
не бързат да борят престъпността – даже никак. Бързат само да я преработят за
сутрешните блокове на Би Ти Ви, БНТ и Нова телевизия.
Беше време, когато разчитахме на полицаите да намерят решение на проблемите,
които престъпниците създават. Но това време, изглежда, потъва в забрава. Понастоящем
самите полицаи имат нерешени проблеми, протестират пред Народното събрание и
разчитат пак на нея – на телевизията да им обърне внимание.
Питам се: защо така се получава? Не и заради министъра на вътрешните работи. Кой е
той, вече няма значение, от него никой не очаква никакво решение по никакъв проблем.
Нарушенията на закона и наказателното им преследване се развиват от години по
схема, която едва ли някой съзнателно бе начертал. Като ресорен журналист участвах в
нея и я знаех.
В страната се извършват годишно над 130 000 престъпления – около 360 на ден. Най-
зрелищните от тях се отразяват по всички медии, но най-очебийно по телевизията, която
разполага със звук и картина. Шокиращи убийства, корупционни сделки на кметове,
депутати и министри, измами на фирми, източване на общини, укриване на данъци,
кражби на ток и портфейли, купуване на гласове, надпечатване на бюлетини, изборен
туризъм – това са само част от многобройните наказуеми деяния, разобличавани в ефир.
Репортери от Нова телевизия, Би Ти Ви, БНТ, Алфа, TB7, Канал 3 и други канали ловят и
показват виновниците за злодеянията. От върха на МВР се правят, че не ги забелязват,
докато не ги види премиерът Борисов и не им заповяда да пратят полицаи в акция, с
помощта на която се стига обикновено до оневиняването им.
В процеса участват и други компетентни органи – ДАНС, НАП, митници, следствие,
прокуратура. Също като в сатиричното предаване „Пълна лудница“! Или така, както каза
веднъж в предаването „Панорама“ докторът по психиатрия Николай Михайлов:
„Медията консумира житейските драми, а висшите служители на държавата са клакьори
в реалитито. Те нямат вкус към работата, за която им се плаща, а сприхаво желаят да се
изявят с героична роля в предаването. МВР е ехо феномен на безобразията, шумно
изнасяни в медийното пространство“.
Така си е.
Във вестника пише: „Игнатиево осъмна под полицейска блокада след разследване на
Нова телевизия“.
Някой, прочел това заглавие в „Труд“ или в „Стандарт“, или в „24 часа“, ще се запита
вероятно: Как е осъмнало това Игнатиево? Какво е станало през нощта?

124
 Нищо не е станало, освен това, че предишната сутрин са излъчили репортаж на
репортерката Вероника Димитрова за палатите на джебчиите, които се издигат там от
поне десет години.
Оператор е уловил две-три изрусени крадли, извозвани с нов модел мерцедеси до
Варна, където са работните им места – по болници, молове, гари. Те порят с бръснарски
ножчета чанти, вадят портмонета и се хвалят в репортажа, че ченгетата им слугуват за
трохички от плячката. В самозащита от апашите двама-трима граждани се обявяват за
„граждански патрули“, скачат пред микрофона на Вероника и разкриват, че покривът на
полицията е ремонтиран от Бако – тартора на местния джебчийски клан.
Силите на реда се събуждат от десетгодишен сън и реагират незабавно на
телевизионния репортаж, само и само да изпреварят репортерката Вероника, която ще ги
пита на другия ден сутринта какво правят. Арестуват 11 жени от най-ниското ниво в
криминалната йерархия, на върха на която са барони с бизнес в хидроизолациите.
Вицепремиерката Бъчварова веднага дава интервю, че полицейските шефове там са
сменени, че новите се представят добре, че е направена проверка и тя показала, че
обществената поръчка за сградата на Областната дирекция на МВР не е дадена на фирма
на „това лице“. Проверяващите са допускали преди проверката, изглежда, че „лицето“ е
кръстило фирмата си „Бако ООД“. Но то не е.
С телевизията и с Вероника начело – дотук добре. И става още по-добре по-нататък,
когато водещите на предаването „Господари на ефира“ поемат командването. Те са
известни комедийни актьори и разкриват много смешно, че похвалените от министърката
нови полицейски шефове са наказвани с порицание и уволнение, преди да бъдат завчера
повишени. В отговор министърката запазва самообладание и им дава интервю и на тях –
че „и този случай се проверява“.
Гледам село Гърмен с размириците – как гърмят и те в телевизорите.
Жители на селото се вдигат на бунт срещу циганите, че опоскали градините им и се
намножили в гетото като скакалци. Телевизионни звезди поемат към незаконните им
къщи, за да ги огреят лично. Супер, защото още на другия ден са последвани от
жандармеристи. Командващата жандармерията Бъчварова се смесва храбро с тълпата
пред камерите и заявява, че от Гърмен са подадени само четири – само 4! – жалби от
кражби. Освиркват я, но тя запазва достойнство и дава указание: да бъдат напечатани
„типови бланки“ за прости хора, които не умеят да се жалват правилно. Освен това
засенчва Шкумбата, разказвача на вицове, като казва, че циганите в Гърмен са „изрядни
платци“. Един човек се провиква, че са изрядни, защото нямат партиди – нито за ток в
ЧЕЗ, нито другаде... но карай да върви – предаването свършва тук.
Друго – дават по телевизията за изборния туризъм. Двеста хиляди души са сменили
адресите си за четири дни и се канят да гласуват. Над две хиляди регистрации преди
местния вот има само в Несебър, сто и трийсет от тях – в една гарсониера!
МВР се задейства, но чак след като сме изгледали над 50 новинарски емисии на тази
тема и повторенията им в рубриките „Още от деня“ и „Акцент“. И как се задейства?
Налага 150 глоби до 300 лева и дава пресконференция за телевизионните репортери.
Глобите не са платени.

125
 Както би казал поетът, отникъде взорът надежда не види. Освен от монитора. В
рубриката „Предизвикай Хекимян“ зрители се молят на телевизионния водещ и плачат:
ела да видиш и в наше село как грабят!
На водещия Виктор Николаев му пращат снимка – кола, до нея мутра, и му пишат
сърцераздирателно: „Намерете го тоя, блъсна ме и избяга, само във вас ми е надеждата и
в Ани“.
Ани Цолова – друга водеща, популярна и тя – търси мутрата, пита тук-там, възмущава
се в ефир, докато прекалява с усърдието и я свалят от екран, а Виктор остава да води по-
кротко, сам.
А полицията какво прави? Седи си, мързи я даже да следи разните му там
телевизионни предавания, само чака началниците да я задействат след някое от тях.
Може и да свърши работа след това, но обикновено не се случва така.
И отдел „Убийства“ се уповава на водещия Виктор и на водещата Ани, преди да я
махнат. Пращат им кадър – младеж тича в Борисовата градина – да го покажат и да питат
дали той не е убил наблизо един ученик. Водещите включват министърката, която
коментира:
– Както виждате от този запис, колегите работят усилено.
Ама, разбира се. Заместник-министърът за всеки случай уточнява казаното от шефката
си в предаването „Събота сутрин“:
– Липсата на пряк видеозапис прави разследването трудно!
Има видеозапис, значи, но няма пряка видимост и там е бедата. Господа убийци, ако
обичате, записвайте пряко на видео, като убивате, понеже държавата не е сколасала да
окачи камери на всички дървета в градинките.
Хващат в кадър минувач, който пита:
– Има ли държава?
И да няма, много важно. Телевизорите нали работят, те да са здрави!
Дават и протестиращите полицаи, разпънали пред парламента палатки. Репортерите са
там и те си споделят болката с тях. И с вътрешната министърка опитват по-рано, обаче не
става. Те ѝ обясняват защо протестират – че заплатите са им малки, че униформите са
овехтели, че не им плащат извънредния труд – а тя прави извод: „Мотивите за протеста
им са други“. На следващия ден пред водещата на токшоуто „На четири очи“ Цветанка
Ризова тая същата министърка уверява, че всичко е обяснила на полицейските синдикати.
А синдикатите от своя страна пращат човек при водещия Сашо Диков в неговото
предаване, за да каже, че тя им е обяснила, но те нищо не са разбрали.
От 2016 до 2018 година полицаите не спряха да протестират, като се събираха тук-там
на открито и се надяваха на премиера Бойко Борисов най-накрая да му дожалее за тях,
като ги види в ефира. Щастливият край настъпи за тях, когато България пое
председателството на Съвета на Европа – сиреч дойде ѝ ред да домакинства на
европейските лидери, които си провеждат изнесени заседания във всички държави от
Евросъюза. Като лидер на председателството, Борисов не позволи другите лидери да
видят по българската телевизия как служителите по сигурността протестират. Заяви, че
им дава 100 милиона лева да не ни излагат пред чужденците – и те, щом видяха и чуха
това по Нова телевизия, Би Ти Ви, БНТ и Канал 3, веднага спряха да протестират и се
прибраха по службите си да служат.

126
 Очевидно премиерът управлява България с телевизора. Натиска копчето на
дистанционното и от него като филийка от тостер излиза въпросът, който трябва да реши.
Много добре. Лошото е, че се заканва от време на време, както е спрял да чете вестници,
така да спре и сутрешните блокове да гледа.

Един управляващ патриот разправя по Би Ти Ви вдъхновено, че говоренето за

престъпността и корупцията било „лъжица катран в кацата с мед“.
„Каца с мед“ – като такова вкусно нещо си представя човекът управлението на
държавата. На лицето му е изписана радост – ами как? – нали е от мецаните? Милият!
Той, изглежда, не вижда как пчеличките умират или отлитат в други страни.
През 2018 година времето на държавните деятели с по-мъдри виждания, изглежда,
безвъзвратно е отминало. Малцина знаят днес, че формулата на прословутата „съдебна
реформа“ – тая, чийто старт е обявяван точно 15 пъти от всяко ново правителство (на
Попов, на Димитров, на Беров, на Инджова, на Виденов, на Софиянски, на Костов, на
Сакскобургготски, на Станишев, на Борисов-1, на Райков, на Орешарски, на Борисов-2,
на Герджиков и на Борисов-3), е измислена от бившия главен прокурор Никола Филчев
още преди 15 години.
На 11 декември 2001 година Филчев праща писмо до президента Георги Първанов,
председателя на Народното събрание Огнян Герджиков и министър-председателя
Симеон Сакскобургготски.
„Уважаеми... – пише той. – Позволете да ангажирам вниманието ви с проблемите на
съдебната система и наказателното правосъдие в България.
Съдебната система в България е парализирана. Тя не изпълнява своята задача да
защитава гражданите и обществото от престъпни посегателства, като наказва
престъпниците. Магистратите – следователи, прокурори и съдии, – не са мотивирани да
разследват, обвиняват и осъждат виновните лица. А законът не съдържа механизъм, чрез
който те да бъдат накарани да работят. Нещо повече, на практика не може да се търси
отговорност от магистратите за неизпълнение на техните задължения.
Дейността на магистрата е специфична и когато се изпълнява, тя му носи само
опасности и врагове в нашето несигурно общество. Обратно – ако магистратът
бездейства, това не поражда никакви отрицателни последици за него. Той е недосегаем –
независим, несменяем и с имунитет.
Както е известно, лостовете за въздействие върху човешкото поведение са два – страх
и пари. Ръководителите на съдебната система не разполагат с инструменти да мотивират
магистратите да работят, но престъпният свят притежава мощни средства, за да ги накара
да бездействат.
Корупцията е твърде разпространена сред някои съдии, прокурори и следователи. А
когато самата съдебна система е корумпирана, тя не може да се бори с корупцията сред
останалите властимащи от изпълнителната и законодателната власт.“
По-нататък в писмото Филчев предлага конкретни мерки – как да се направи така, че
опасните престъпници да бъдат залавяни и наказвани, защото чувството за безнаказаност
ги умножава, а жестокостта им не познава граници.
„Съдебната система – пояснява той – съгласно Конституцията на България се състои от
три части: съд, прокуратура и следствие. Следователят събира доказателства за

127
извършеното престъпление. Прокурорът обвинява въз основа на събраните от
следователя доказателства. А съдът решава дали обвиненото лице е виновно, или не.
Наказателният процес протича в две фази – досъдебна (която се ръководи от прокурора)
и съдебна фаза (която се ръководи от съда).“
След това пояснение, понятно и за седмокласник, а камо ли за премиер, главен
законодател и държавен глава, Филчев излага – пак на прост език– виждането си за
промените, които са нужни в следствените служби, в полицейското дознание и в
процедурата за разглеждане на делата.
Относно следствените служби:
„Следователят е инструмент на прокурора и това е така, защото той събира
доказателствата, въз основа на които прокурорът обвинява. Но от години връзката между
следователя и прокурора по законодателен път изтънява и се разкъсва. Прокурорът не
разполага със средства, с които да мотивира следователя да работи – той може да
предписва определени процесуални действия на следователя, но последният може да не
ги извърши. И от това не произтича никаква отговорност за следователя. Поради това е
необходимо да се създаде по-силна връзка и по-голяма зависимост между двамата“ –
обяснява Филчев.
Относно разследващите полицаи:
„От началото на 2000 година законът допусна разследването по 70–80% от
наказателните дела да се извършва и от полицията. Броят на полицаите, които имат право
да разследват, се определя от министъра на вътрешните работи и в момента надхвърля 11
000. Повечето от тях не притежават необходимата правна подготовка и в резултат на това
към прокуратурите тече поток от некомпетентно и некачествено свършена работа. Това
изисква неимоверни усилия от прокурорите, за да подготвят делата за съда. Често тези
дела се връщат за допълнително разследване. Необходимо е да се съкрати броят на
разследващите полицаи, като се създаде качествен дознателски апарат с нужната
юридическа квалификация“ – споделя главният прокурор с тримата най-влиятелни мъже
в държавата.
А ето и становището му относно наказателния процес:
„Преди няколко години, под предлог съобразяване на нашето законодателство с
европейските стандарти, бяха извършени промени, които парализираха правосъдието.
Практиката показа, че тези промени са крайно несполучливи. Европейските стандарти
изискват ефикасна борба с престъпността и защита на гражданите, а не прекомерна
защита на престъпника във вреда на обществото.
Правосъдието днес е бавно. А наказателният процес е сложен и тромав. Необходими са
промени – законодателни и организационни.
Първо, да се предвидят в Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) строги правила,
които задължават дознателя, следователя, прокурора и съдията да завършат делото в
срок.
Второ, да се опрости процедурата за разглеждане на наказателните дела, без да се
накърнява правото на защита на обвиняемия. Например – да се премахне разпитът, който
следователят извършва на обвиняемия в присъствието на съдия. Този разпит само
затормозва процеса и обезсмисля ролята на следователя.

128
 Трето, да се разширят законовите възможности за задържане на рецидивистите и
извършителите на тежки престъпления – незаконен трафик на наркотици, оръжия и хора,
пране на пари и други, като се предвиди последващ съдебен контрол съгласно
Европейската конвенция за правата на човека. До 2000 година, когато прокурорът
задържаше под стража обвиняемите, в 20% от случаите по-горният прокурор ги
освобождаваше. Сега, когато прокурорът може само да иска от съда задържане на
обвиняемия, 50% от тия искания се отхвърлят от съда. В резултат на това извършителите
на убийства, грабежи, изнасилвания, наркотрафик и други тежки престъпления са на
свобода.
Четвърто, да се ограничат в НПК възможностите на адвоката да манипулира
предварителното разследване и в крайна сметка да саботира целия наказателен процес.
Пето, да се ограничи възможността на съда да връща делото за допълнително
разследване, което на практика може да продължи вечно. Тази възможност позволява на
съда да не решава делото. Например прокуратурата е внесла в съда 57 обвинителни акта
за престъпления в банковата сфера. Съдът не решава тези дела, постоянно ни ги връща за
доразследване. А конституционно определеното състезателно начало в процеса го
задължава, след като изслуша страните, да се произнесе и да осъди или оправдае
обвиняемия.
Шесто, да се въведе облекчена процедура за налагане на леки дисциплинарни
наказания на съдиите, прокурорите и следователите от техните преки ръководители.
Седмо, да се създаде, със съдействието на МВР, ефикасен апарат за призоваване на
обвиняемите и свидетелите в съда, за да се избегне неоправданото отлагане на делата,
когато те не се явяват.
Осмо, да се организира бързо извършване на експертизите от органите на МВР,
медицинските, финансовите и други органи.“
В заключение Филчев изразява увереност, че Първанов, Герджиков и
Сакскобургготски ще съдействат за промени в съдебните и наказателните закони, които
да спрат постоянното отлагане и връщане на делата, защото то е фактически отказ от
правосъдие, който радва бандитите и ги поощрява. Той припомня накрая, че като главен
прокурор два пъти безуспешно се е обръщал към бившия премиер Иван Костов с подобна
молба, и заключава, че неефективната съдебна система и корупцията са спънка по пътя
на България към Евросъюза.
Дали е предполагал Филчев тогава, че неговата увереност няма да се оправдае? И че в
края на своя мандат като главен прокурор той ще изпрати отново същото това писмо –
отново на президента Първанов и отново на парламентарния шеф и премиера, които вече
са други – Пирински и Станишев. И че отново – уви! – описаната в него съдебна реформа
няма да се състои.

За пръв път бях приета в кабинета на главния прокурор Филчев на 17 октомври 2002
година. Припомням си датата, като разлиствам стари броеве на „Труд“ и виждам на
първа страница от 18 октомври една дописка под заглавие: „Филчев: Подкрепям генерал
Борисов!“.
Текстът отдолу гласи:

129
 „Аз подкрепям генерал Бойко Борисов. Смятам, че трябва да се уважава всяко усилие
на държавните органи да смачкат престъпността – това обяви главният прокурор Никола
Филчев, помолен да коментира декларацията на Върховния касационен съд (ВКС),
според която главният секретар на МВР Борисов клевети магистратите.
Филчев добави: „Генерал Бойко Борисов иска престъпниците да са в затвора. И прави
всичко възможно за това“.
Повод за публикацията е острата реакция на съдиите срещу поредица изказвания на
Борисов, най-популярното от които е: „Ние ги хващаме, а те ги пущат!“. Подтекстът е
видим: че полицаите начело с Бойко ловят бандитите, а съдиите им връщат свободата,
вместо да ги държат в килиите – и защо? – защото ги мързи или защото са рушветчии.
По онова време не само главният прокурор Филчев, но и деветдесет и девет от сто
анкетирани журналисти – и аз включително, и осемдесет от всеки сто българи подкрепят
Бойко Борисов. Той е много чевръст, изключително динамичен, репортерските екипи на
вестниците и телевизиите търчат целодневно по него до сетни сили. Сутрин го
отразяваме как гаси с пожарникарите вагон на софийската гара „Подуене“, на обед – как
оглежда труп с огнестрелна рана на плевенска улица, вечер – как гони по морския бряг
варненски наркодилър. Същевременно Бойко държи всички медии в течение на всеки
арест, като успява да си пише есемеси едновременно с десетина главни редактори и
репортери.
Забравила съм точно как се случи в оня октомврийски ден – дали Бойко беше позвънил
на мен, или на главния редактор Тошо Тошев, но помня, че хукнах по някое време към
Съдебната палата, сякаш са ми подпалили петите и бързам да ги угася в реката. Никола
Филчев пожелал да подкрепи със специално изявление Борисов! А на Борисов тая
подкрепа му била много нужна! – без нея щял да бъде „смазан от Нели Куцкова“, която е
сред лидерите на Съюза на съдиите...
Журналист да влезе в кабинета на Филчев – това не беше като например да се отбие в
кабинета на Бойко Борисов, след като Цветан Цветанов го е повикал да направи с шефа
му блицинтервю.
Този главен прокурор беше твърде саможив и спазваше стриктно хигиената на
общуването с пишещите, снимащите и държателите на микрофони от телевизиите.
Водещият на най-популярния по онова време магазинен формат „Всяка неделя“ Кеворк
Кеворкян е единственият, доколкото знам, който е канен повече от три пъти на срещи с
Главния на работното му място или в ресторант.
Полицейска будка отделяше вратата на обвинителя номер едно от останалите в
Съдебната палата.
Днес тази будка вече я няма – разрушена е демонстративно в знак за „отваряне на
институцията“ – нещо, което на практика не можа да се случи. А се случи това, че
дежурният униформен полицай седи на бюро насред един коридор в Съдебната палата и
се оплаква, че от течението постоянно хремясва, че зъзне зиме и се поти цяло лято,
защото климатиците са вътре в стаите, и че цели 12 часа, докато му свърши нарядът,
няма право и няма как да протегне изтръпналия си крак.
Докато я имаше будката през оная късна есен на 2002 година, аз я доближих, полицаят
отвори прозорчето и му казах, че главният прокурор Филчев ме чака. Той вдигна

130
телефона, поговори с някаква секретарка, помълча, направи ми знак с ръка в смисъл
„Момент, госпожо!“, а после каза:
– Вие нямате уговорка с главния прокурор, той сега има работа. Но ако имате време,
можете да го почакате, ще ви приеме, ако е важно.
Звъннах веднага на Бойко, да го питам – грешка ли е станала, но в същия момент
дежурният полицай отвори високата двойна врата и ме пусна мълчаливо в малкия
коридор с кожен диван, до който беше стаята на секретарките, а зад нея – друга, по-
голяма, в която работеше Главния. Този кожен диван беше легендарен. Респектът от
Филчев беше много голям и редови прокурори разказваха, че са седели с часове на него,
треперейки от страх, след повикване да отговарят за забатачени дела.
Бойко не ми вдигна телефона. Но има-няма пет минути след това, докато се чудех дали
да си тръгна, или да остана, секретарката на Филчев се показа и ме покани с жест да
вляза.
Главния седеше на бюрото си, но стана, посрещна ме, ръкува се с мен пред вратата и
каза с широката си усмивка, която малцина познават:
– Е, какво, госпожо Заркова, ще подкрепим ли генерал Борисов ние с вас?
– Ами ще го подкрепим – рекох. – Той заслужава. Тича денонощно насам-натам,
старае се да свърши работа. Вярно, че по нещо непремерено се случва да каже, ама то
това, че съдът пуща всички бандити, наистина е влудяващо.
Филчев си е прибрал леко усмивката, но тя още си стои на устните му, докато
отбелязва:
– Обаче нали знаете, госпожо Заркова, че на съда са нужни доказателства и ако някой е
арестуван без тях, трябва да го пуснат, няма как.
Той ме е настанил вече на коженото кресло пред ниска масичка, седнал е на другото до
мен и пита:
– Кафе? Вода?
После започва свободен разговор, може би печели време – да си обмисли
изявлението – не знам...
– А как сте вие в „Труд“? Господин Тошев добре ли е вече със здравето? Съпругът ви
как е? Децата растат ли?
Отговарям, колкото да не е без хич, и вадя касетофона от чантата – да не забравяме
защо съм тук, че времето тече, изпускам графика. В кабинета звучи тиха класическа
музика – идва от радиото – старомодно, от годините на соца, голямо, в дървен шкаф на
четири крака. След време ще забележа, че същото такова ретрорадио свири в кабинетите
на повечето висши магистрати, а един от тях ще ми каже, че свирнята е мярка срещу
подслушването на техните разговори.
Тъй или инак, класическата музика не можа да предпази Филчев от ушите на тайната
полиция. Ченгетата бяха монтирали „бръмбари“ в дома му – във ведомствения блок за
дипломати, където беше настанен в един апартамент под наем. Той самият откри тия
„бръмбари“ през лятото на 2000 година и вдигна скандал – и как не, – като разбра, че по
заповед от най-високото във властта му ровят в чаршафите – да намерят нещо и да го
изнудват с компромат, ако рече да ги обвинява в преяждане.
„Война в държавата!“ – писа „Труд“ тогава на първа страница. То беше на 28 юли
следобед – в петък, а от събота започваше годишният ми отпуск и аз трябваше да потегля

131
към морето със семейството си. Заглавието го измислих, след като получих от
прокуратурата факс – че в апартамента на Никола Филчев са открити „бръмбари“
подслушвачи. Съобщаваше се, че „бръмбари“ имало и у друг прокурор, и у депутатката
от БСП Дора Янкова, а в съседен апартамент била разкрита централа, която предавала в
сградата на МВР – пряко. Последваха арести, поради което аз се върнах още в неделя със
самолет от Бургас, където само ден преди това пристигнахме с мъжа ми и децата.
Арестувани бяха заместник-директорът на НСБОП полковник Светлозар Спасов, бивш
началник на Службата за оперативно-техническа информация (СОТИ), и полковникът от
запаса Пламен Арсов, също бивш шеф там. Разбра се, че преди да пусне петъчния факс,
Филчев провел инфарктни срещи с премиера Костов и президента Петър Стоянов.
Опитах да се свържа с него за коментар, той вдигна и замълча, и когато попитах:
„Господин Филчев?“ – получих отговор: „Тук е „Плод зеленчук“.
По делото „Бръмбаргейт“, образувано по случая след това, главен обвиняем беше
генерал Атанас Атанасов, действащ шеф на Националната служба за сигурност по време
на скандала. Той беше съден и очаквано оправдан веднага след като на Главния Филчев
му изтече мандатът.
В оня 17 октомври 2001 година, когато влязох за пръв път в кабинета на Главния, това
съдебно дело още не беше стартирало, макар подслушването да се коментираше усилено.
Попитах Филчев нещо в тоя смисъл – за подслушвачите. Беше грешка от моя страна.
Видях как лицето му помрачня, като че ли художник смени цвета му с боя. Каза хладно:
– Страх ги е. Страх ги е от мен, защото много крадат.
Това беше краят на свободния разговор. Той посочи към касетофона:
– Включете това.
Каза двете изречения, които после написах във вестника и млъкна внезапно. Аз
почаках – нищо, тишина. Попитах:
– Само това ли?
– Само това! Желая ви приятна работа.
След години, когато вече си говорим на „ти“, когато знам какъв забавен събеседник е
Кольо Филчев сред приятели, когато съм се радвала на остроумието му, опознала съм
тънкото му чувство за хумор и съм наясно какво го вбесява, ще разбера от него как са се
развили събитията покрай октомврийската ни среща и последвалата я публикация.
Бойко му се обадил по телефона и го помолил за подкрепа със същите думи, с които
потърси и „Труд“ – че докато се труди той да лови опасни бандити, ще го смаже „тая
Нели Куцкова“! Филчев бързо се съгласил да го подкрепи. Той харесва Бойко Борисов –
заявява го неведнъж, и то не само в ония години, когато Бойко е харесван от всички – и
му помага неизменно в цялата му кариера – полицейска, кметска и премиерска. Подкрепя
го винаги. И когато Борисов очевидно греши, и даже когато помощникът му Цецо
Цветанов разправя – без да има и грам доказателство, – че Филчев бил убил една
адвокатка и че участвал в групировката „Октопод“, оглавявана от Алексей Петров, който
бил обществен враг номер едно.
Та, Филчев откликва веднага на молбата на Бойко да му даде „едно рамо срещу
Куцкова“, като му казва:
– Добре. Помоли Ани Заркова, ако може, да дойде при мен, да ѝ кажа нещо в твоя
подкрепа, тя да го запише и да излезе във вестника на другия ден.

132
 Ани Заркова? Добре. Бойко, който знае, че Филчев по някаква си причина ми има
доверие, се оказва подготвен, както обикновено. И отговаря моментално:
– Ани Заркова те чака вече. На диванчето пред твоя кабинет.

През есента на 2003 година криминалните репортери на „Труд“ са се умножили –

близо десет сме вече и пак не смогваме да „покрием“ всички ресорни събития. Първо, по
няколко пъти дневно сме призовавани от Цецо – неуморния помощник на главния
секретар – да снимаме началника му на различни места – как посещава
местопрестъпления, как дава автографи, как получава генералска звезда, как си иска още
една, как и нея получава, как порицава съдията, който пуска арестант на свобода, и тъй
нататък. И второ, че през ден по трима от нас са заети да отразяват на „фолио“ от две
съседни вестникарски страници поредното показно убийство, което е станало тук или
там. Труповете падат като жито под комбайн: Пламен Иванов – Фалконети,
наркотрафикант (застрелян), Жасмин Нейчов – Джеси, търговец на метали (взривен),
Йордан Марков, търговец на зърно (взривен), Георги Георгиев – Бучинеца, шеф на
охранителна фирма „Синди“ (застрелян), Ергюн Рашид, бивш борец, охранител
(застрелян), Юлиян Витанов – Зорката, бивш шеф на ВИС-2 в Радомир (застрелян),
Васил Папазов, президент на модна агенция „Интерсаунд“ (застрелян), Петър Петров –
Патерицата, бивш борец, съдружник в „Клуб 777“ (застрелян), Александър
Александров – Томасяна, наркотърговец (застрелян), Иво Карамански, бос на
охранителна фирма „Корона Инс“ (застрелян), Кузман Гуслеков – Акулата,
наркотрафикант, похитител на магната Реемтсма (застрелян), Робърт Стефанов,
софийски криминален авторитет (застрелян), Желязко Колев – Императора, иманяр и
нумизмат (застрелян), Николай Кутрулев – Ленин, рекетьор (застрелян), Венцеслав
Славчев – Черния Венци, шеф на охранителна фирма „Секюрити Груп“ (заклан),
Кристиян Маслев, бизнесмен, президент на „Натурела груп“ (застрелян), Георги Сивков,
наркодилър (застрелян), Момчел Бенев, хазартен шеф (взривен), братята Илия и Борис
Гьошеви, брокери (застреляни), Димо Колев – Чирпана и Добрин Кафеджиев,
наркотърговци (взривени), Емил Димитров – Макарона, шеф на звукозаписна фирма
„Унисон“ (застрелян), Велизар Върбанов, наемен убиец (застрелян), Поли Пантев,
активист на СИК (застрелян), Лазар Анев, кредитен милионер (застрелян), Петър
Петров – Кюстендилеца и Христо Стефанов – Слона, наркодилъри (застреляни), Леонид
Фотев – Джуджето, наркобос (заклан заедно с приятелката си Антоанета), Тони
Желязкова, съпруга на наркобоса Митьо Очите (взривена), Димитър Димитров –
Маймуняка, автомафиот от СИК (взривен), Красимир Станков – Цирея, гард на Малкия
Маргин от ВИС (застрелян), Христомира Атанасова, аптекарка (взривена в кола), Андрей
Гордиенко – Руснака, шофьор на Маймуняка (застрелян), Валентин Подмолов, подсъдим
за гангстерска престрелка (застрелян), Димитър Стаматов – Мастара, колбасар
(застрелян), Капо Акопович, петролен бос (застрелян), Николай Колев, прокурор
(застрелян), Владимир Димов, бивш командос (застрелян), Омар Нану, сирийски
наркотърговец (застрелян), Румен Яневски – Каратиста, съден за незаконен хазарт
(застрелян), Тодор Матов, съдия по борба (застрелян), Илия Павлов, президент на
„Мултигруп“ (застрелян), Светослав Иванов – Мърлата, криминален авторитет от ВИС
(застрелян), Филип Найденов – Фатик, бизнесмен (застрелян)…

133
 Президентът Георги Първанов на 2 септември 2003 година е поканил главния
прокурор, за да си поговорят двамата на четири очи за престъпността, която става все по-
кървава и от страшна по-страшна. Никола Филчев приема поканата. Чакаме го близо час
да излезе от президентството.
– Изглеждате освежени – казва той на дочакалите го репортери.
Не за първи път използва този израз на закачлива любезност, след което ни подминава,
без да даде изявление. Като знаят това, по-опитните вестникари гасят касетофоните си,
убедени, че са си изгубили напразно времето. Но Филчев неочаквано спира при нас и
търпеливо отговаря на въпросите ни над четвърт час. Зад необичайната му
словоохотливост прозира желание да бъде прям и искрен – изглежда, че му е дошло до
гуша.
– Господин Филчев, достатъчни ли са мерките срещу престъпността, които
прокуратурата предприема? – пита някой от застаналите най-близо до него.
– Разбира се, че не са достатъчни – отвръща той. – Нито законовата основа е добра,
нито организацията на работа е добра, нито е добро взаимодействието между
правозащитните органи.
Следва порой от въпроси и отговори.
– Господин Филчев, кажете защо съдът освободи петима от задържаните за убийството
на мафиота Фатик, след като прокуратурата поиска да си останат в килиите?
– Съдът е установил, че няма доказателства за тяхното участие в убийството. МВР
иска, прокуратурата иска, но съдът дава.
– Това означава ли, че МВР не е събрало достатъчно доказателства?
– Означава, че МВР има силно желание да бъдат заловени извършителите на
убийството. Органите на МВР са тези, които първи виждат убития, ограбения,
изнасилената. Те са водени от един мотив – престъпниците да бъдат в затвора, където им
е мястото. Но цивилизацията е създала един сложен механизъм за вземане на решението
кой е виновен. Реакциите на МВР са логични, както и тези на прокуратурата. Но ако
нямаше нужда от съд, нямаше да го има. Със съдебния контрол се запазват човешките
права. Когато МВР решава вместо съда, цивилизацията е в опасност.
Обикновено Филчев не дава прашинка да падне върху репутацията на шефовете на
МВР и по-специално на най-популярния от тях. Но изглежда, че тоя път чашата на
търпимостта му е преляла.
– Господин Филчев, повторете пак това за МВР и цивилизацията!
Той укротява тона:
– Да се поставим и на мястото на задържания без доказателства. От едната страна, са
индивидуалните му права, от друга – държавният контрол. Увеличаването на държавния
контрол е винаги свързано с ограничаването на правата. Проблемът е къде да намерим
баланса между двата полюса. Трябва разум в това. Апелирам към законодателите за едно
сериозно отношение – да приемат промени в Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК), а
може би и специални закони за борба с корупцията и организираната престъпност.
Законът трябва да е като добре ушита дреха, която приляга на тялото. Законът трябва да
приляга на обществените отношения. Ако вземем предвид ръста на убийствата,
грабежите, престъпленията на белите яки, финансовите измами – тогава? – какви

134
промени трябва да се приемат в НПК според вас? Към засилването на правото на защита
на обвиняемия ли, или обратно?
– Вие сте главен прокурор, вие трябва да кажете!
– Очевидно е, че трябват промени, които да засилват контрола. Просто е. Забележете
любимите ви Съединени американски щати. След атентата в Кулите близнаци от 11
септември 2001 година там контролът неимоверно се засили. Има идея ЦРУ да създаде
картотека на всички, включително и на вас, дето сте тук. Това е една мярка срещу
евентуални терористични акции.
– Така ли трябва да направим и у нас?
– Не смятам, че това трябва да се копира. Но това е тенденцията. Европейската
конвенция за правата на човека е създадена преди повече от петдесет години да защитава
индивида от посегателствата на държавата. Днес обаче сме изправени пред други
реалности. Днес има организиран престъпен свят и той установява тотален контрол върху
човека. И тази криминална диктатура е не по-малко опасна от политическата диктатура.
Ние не можем да се оплачем от политическа диктатура сега. Има плурализъм, има
демокрация. Всеки може да говори, да си казва мнението. Но криминалната диктатура –
възможността да бъдеш ограбен, убит, изнудван, да ти бъде отнето имуществото, да
пострадат близките ти, – очевидно това са нови социални реалности.
– Хората трябва да се откажат от част от правата си, така ли смятате? – пита кльощава
репортерка, настръхнала в очакване на сензация.
– Да, за да получат повече. По-рано можехте ли да излезете и да се разхождате цяла
нощ в морската градина? Можехте. Сега можете ли да го направите? Не. По тъмно трябва
да си седите вкъщи заключени. Вашите права какви са в случая?
– Има ли натиск върху съдебната система от престъпния свят?
– Да. Който има пари, упражнява корупционния натиск навсякъде. Какво е
корупцията? Средство за диалог между престъпния свят и властимащите. Как
престъпният свят си говори с властта? С езика на парите. Който има, дава пари и
мотивира управляващите да работят за него. Корупцията е диалогът между
организираната престъпност и управляващите.
– Имате ли доказателства за корупция във високите етажи на властта?
– Имам информация. Но няма резултат от нашите действия, защото езикът на парите
продължава да говори.

Помня добре и второто си посещение в кабинета на главния прокурор Филчев. То беше

по-интересно от първото и по-значимо. Разговаряхме за новата му книга – „Теоретични
основи на наказателното законотворчество“, която щеше да излезе в идните дни. По-
точно той говореше, аз слушах. Не беше сигурен, че някой друг, освен неговите студенти
от УНСС, ще прочете тази книга. Искаше да разбере дали човек като мен, който не е
юрист, но е изкушен от темата за организираната престъпност, би се заинтересувал от
научно обяснение на нейния произход. Разказа ми какво е написал – за крадливите
политици, за мутрите, за мафията и за мръсните ѝ богатства. Говореше разпалено,
жестикулираше, мръщеше се или се усмихваше – ту весело, ту горчиво, ту саркастично,
за малко сядаше, пак ставаше и разлистваше прав до бюрото си ръкописа. Един Филчев –

135
непознат за мнозина. Слушах го близо час, без да кажа дума. Като свърши, той ме попита
пак:
– Интересно ли ще бъде това на някого, който не е доктор по право?
Кимнах. Хрумна ми да го убедя да публикуваме откъси от книгата му във вестника. Не
беше трудно. Тези откъси излязоха в „Труд“ през януари 2004 година – в три части, с три
отделни заглавия. Тезите на Филчев предизвикаха доста коментари, отделни негови
изрази станаха популярни, употребяват се и досега от политици, журналисти, магистрати
и от пишман писатели, които плагиатстват безсрамно в томове, посветени на подземния
свят.
Вижте извадки от книгата на Никола Филчев, поместени в „Труд“ на 21 януари 2014
година под заглавие „Криминалната диктатура“.
„Организираната престъпност – пише авторът – се превърна пред очите ни в един от
най-опасните фактори за българското общество. Тя нанася огромни вреди на държавата и
гражданите, започна да влияе и върху вземането на политически решения. Условно може
да се раздели на улична и икономическа – престъпност на „белите яки“. От една страна,
организираната престъпност е свързана с тежки посегателства срещу личността –
убийства, рекет, грабежи и други. От друга страна, тя се развива предимно в
икономиката, като нейните основни дейности са: контрабанда на наркотици, оръжие,
петрол и цигари, канали за минаване на хора през границата, незаконна приватизация на
държавна собственост (туристически обекти, банки, оръжейни заводи, телекомуникации
и производства на електроенергия), крупни финансови измами, проституция, хазарт,
кражби на коли, грабежи по автомагистралите, изнудване под формата на договор за
охрана или застраховка, налагане на по-ниски изкупни цени на селскостопанската
продукция, изпиране на пари.
В резултат на това възникват мощни икономически групировки, които трупат капитал
по престъпен начин, а мръсните пари влизат в оборот, корумпират държавни служители
и пораждат на свой ред нови престъпления. Тези престъпни групировки изместват
държавата от легалното производство и търговия, като създават „сива икономика“.
Възникват управляващи центрове, които регулират отношенията между групировките и
се стремят да ги изведат на международната сцена, като легализират дейността им. В
същото време между групировките се развива остра конкурентна борба за разделяне на
териториите на престъпния бизнес, съпътствана с терор, насилия и убийства.
Основната причина за бурния ръст на организираната престъпност у нас е смяната на
обществения строй, и по-точно – отслабването на социално-правния контрол през
прехода от централизирана държавна икономика и авторитарно политическо управление
към свободно пазарно стопанство, основано на частната собственост и демокрацията.
Преходът към пазарно стопанство сам по себе си не е престъпен. Напротив, той е
общественополезен и необходим. Но в България преходът беше зле подготвен и зле
извършен – без предварителна стратегия относно неговото съдържание и отрицателните
явления, които го съпътстват. Държавата рязко се отказа от управление на
производството – на промишлеността и селското стопанство, без да е създала условия за
развитие на частното предприемачество – на дребния и средния частен бизнес. Липсваше
адекватен на новите реалности контрол – производствен, финансов, пограничен, банков,
данъчен, митнически, приватизационен.

136
 В резултат на прехода безработицата се увеличи, населението обедня, а разделението
на обществото на бедни и богати се задълбочи. Правонарушенията – преди всичко
незаконната печалба – станаха масова практика.
Наказателното правосъдие е в криза. Босовете на престъпния свят остават недосегаеми
за правосъдието. Обществото е изправено пред избор: държава на мафията, където
престъпността е силна поради слабия контрол или държава на Мусолини, където
престъпността е ниска, но контролът върху живота на хората е тотален.“ Край на цитата.
Май няма какво да се добави.

Как мутрите натрупаха богатствата си – така озаглавих втория откъс от книгата на

Филчев, който публикувахме във вестника на 22 януари 2004 година. Десетина години
по-късно го видях преписан с поразително нахалство в една книга за организираната
престъпност в България. Научих случайно, че нейният автор – поет и бивш сътрудник на
милицията, заспал като комунист и се събудил като кръвен враг на комунистите,
специализирал се в гладните стачки и истеричните коментари по телевизията, бил
финансиран в качеството си на писател от чуждестранна фондация. Звъннах на Николай
Марков, мой приятел, бивш говорител на Главна прокуратура, който издаде сборник с
интервюта и статии на Никола Филчев. Разказах му за плагиатството. Беше го видял и
сам. Каза мрачно:
– Никой няма да реагира на това безобразие, Ани. И няма да го види даже. Хората у
нас не четат.
За хората не знам, но аз не прочетох следващата нашумяла книга на същия автор,
финансирана може би от същата фондация. И сменях канала на телевизията всеки път
когато той се показваше на екрана, за да я рекламира – как в нея се разказвало за
корупцията, която я имало, обаче вече я нямало никаква – изчезнала била, когато на власт
дошло сегашното правителство, което го пратило в една интересна държава като шеф на
дипломатическата мисия... Така и не разбрах този път от кого е преписвал.
Но вижте в оригинал написаното от Никола Филчев за богатствата на мутрите.
„Преходът към пазарно стопанство у нас се съпровожда с няколко вълни на
икономическа престъпност.
Чрез нарушаване на ембаргото, наложено на Югославия от ООН, и по-точно – чрез
незаконна продажба на петрол през границата, през 1993–1994 година новообразувани
престъпни групи, с помощта на служители на МВР натрупаха огромни печалби. Освен
това някои действия на държавата до 1996 година, като разрешаването да се създадат
множество нови банки, дадоха възможност на тесен кръг хора да присвоят огромни
държавни средства посредством измами и длъжностни престъпления в банковата сфера.
Това доведе до концентриране на паричната маса в ръцете на малък брой хора. Около
седем милиарда немски марки бяха присвоени от няколко десетки физически лица.
Като че всички управляващи открито се стремяха да създадат кръг от близки
новобогаташи. В резултат на източването на финансови средства от държавата се
извърши неофициална приватизация на финансовия капитал в България. Тя е
предпоставка за следващата стъпка – приватизация на материалните ценности, които
бяха държавна собственост.
Държавата даде парите на мафията.

137
 Втората вълна икономическа престъпност съпътства приватизацията на държавното
имущество, започнала през 1997 година. Прехвърлянето на публичната собственост в
частни ръце се извърши при силно занижаване стойността на държавното имущество,
подлежащо на приватизация. През периода 1997–2001 година беше приватизирано
държавно имущество за двайсет милиарда долара, а срещу него държавата реално получи
едва два милиарда долара. (!)
Държавните обекти попаднаха у новобогаташи, които не умееха да ги управляват. Така
първоначалната приватизация не доведе до желаното по-ефективно управление на
собствеността. Причината за всичко това е липсата на контрол върху приватизацията.
Нещо повече – в някои случаи правилата на приватизацията съзнателно се нарушаваха, за
да се извлече незаконна печалба.
Само през 2003 година са образувани 1577 дела за престъпления по служба, свързани с
приватизацията.
За трета вълна на икономическата престъпност сега, в началото на 2004 година, е рано
още да се говори. Но опитът на другите държави сочи за извършени тежки престъпления
при обслужването на външния дълг, който за България е около единайсет милиарда
долара, при оперирането с държавния резерв, както и при използването на консултантски
услуги от чуждестранни фирми.“
Дотук с цитатите.
В следващите години у нас ще се види, че всички властимащи следват чуждестранния
криминален опит, посочен от Филчев в неговите статии. Ще има и съществен български
принос – грандиозни кражби от еврофондовете, от строежите на магистрали и от
масовото саниране на панелни блокове с европейски и наши пари.

Поканих Филчев за интервю и през февруари 2015 година, когато пак беше влязъл
скандално в дневния ред на държавата въпросът за бягствата от правосъдието, зад които
прозират бездържавност, безнаказаност и корупция.
По това време той е вече професор по наказателно право и преподавател в
Университета за национално и световно стопанство (УНСС). Разговаряме понякога по
телефона и знам, че той следи внимателно събитията – и политическите, и съдебните,
макар да е твърде зает – чете лекции и в руски, и в немски университети. Пред мен не
крие симпатиите си към действащия главен прокурор Сотир Цацаров, който е яростно
критикуван по онова време от около две десни партии заради безнаказаната корупция,
която се вихри у нас. Даже една от тия две партии – „Да, България“, е създадена с
основната цел да се бори за прекратяване на мандата му.
Филчев намира прилика между атаките срещу Цацаров и тези, на които е бил
подложен от високопоставени обвиняеми самият той в неговия мандат на главен
прокурор. И не крие, че иска да подкрепи този свой наследник на поста с възможностите,
които има, както иска да подкрепи и премиера Борисов – заради старото им приятелство
и въпреки някои щуротии, които премиерът върши заедно с пришитите му в
политическото задкулисие некадърни министри.
Срещаме се на 25 февруари вечерта в малък ресторант срещу Съдебната палата.
Вечеряме набързо, преди да започнем официалния разговор. Филчев си поръчва пържени
яйца и минерална вода. Около четвърт час ми е нужен, за да установя, че не се е

138
променил от последния път, в който сме си приказвали – мисли самостоятелно и на
никого не цепи басма.
– Господин Филчев, каква стана тя? – питам, като включвам на запис машинката. –
Когато вие бяхте главен обвинител, Борисов като главен секретар на МВР се сърдеше на
съдиите и викаше: „Ние ги хващаме, вие ги пускате“. Обаче пък сега съдиите и да осъдят
бандитите, те бягат в чужбина.
– Ммм, да.
– Вие четохте ли предложенията на главния прокурор Цацаров за промени в НПК –
тия, които целят да спрат бягствата, като това на осъдените Братя Галеви?
– Тези предложения са много навременни. През последните десетина години доста
осъдени лица избягаха в чужбина и присъдите им не са изпълнени. Това нанася
значителни вреди на обществото. Преди всичко се нарушава справедливостта, защото
виновните избягват възмездието. Страда авторитетът на правосъдието и изобщо на
държавата. Създава се представа в обществото, че всеки престъпник може да избегне
наказанието. Предложението на главния прокурор Цацаров идва навреме, за да отговори
на острата обществена потребност от промени, които да запълнят една празнина в закона.
И затова господин Цацаров трябва да бъде поздравен.
– По ваше време не бягаха ли осъдени бандити в чужбина? Може би са бягали, но не
сме чули?
– Никой не смееше да бяга, нито да помага на осъдените да избягат, напротив, те
отиваха с песен в затвора... Това го казвам на шега, разбира се. Но все пак трябва да
признаем, че тази мода – престъпниците да бягат от България, се появи, след като
напуснах прокуратурата. По времето на Борис Велчев прокуратурата някак си омекна и
започна да прислужва на изпълнителната власт.
– Тъй или инак, в момента доверието в съдебната власт е сринато. Изборът на новия
председател на Върховния касационен съд (ВКС) осем часа беше предаван по
телевизията и въпреки това някои, дори и правосъдният министър, го нарекоха
„задкулисен и предрешен“. Вие как оценявате избора на господин Лозан Панов за
председател, доколкото познавате неговите качества?
– И двамата кандидати – господин Лозан Панов и госпожа Павлина Панова, бяха
достойни за високата длъжност. И двамата са отлични юристи, с постижения в науката.
Но Висшият съдебен съвет предпочете мъжа. Дори и опонентите му не оспориха този
избор. Господин Панов има характер и ценности, убеден съм, че ще ги отстоява като
председател на ВКС. И двамата заедно с главния прокурор ще дадат положителен импулс
на съдебната система. Безвремието в прокуратурата и съда си отиде с предишните им
ръководители Велчев и Груев.
– Доколкото разбирам, не сте много доволен от Борис Велчев като главен прокурор и
от Лазар Груев, бившия съдия номер едно?
– Моето мнение няма значение. Важното е обществото дали е доволно. Но като ме
питате, ще ви кажа. И двамата са мои студенти, преподавал съм им, изпитвал съм ги като
студенти, помагал съм на държавния изпит. След това в Катедрата по наказателно право
и Научния съвет съм поощрявал тяхното развитие, рецензирал съм техни съчинения,
издигал съм ги както в научната, така и в друга кариера. С една дума, подкрепял съм ги
още от младини, както впрочем съм подкрепял и много други. За съжаление, и двамата не

139
оправдаха доверието и вложените в тях инвестиции. Под ръководството на Велчев
прокуратурата се превърна в потвърждаващ отдел на незаконните действия на някои
полицаи. По негово време бяха монтирани наказателни процеси срещу невинни хора,
бяха скалъпени обвинения, изфабрикувани доказателства. Сега тези дела се пукат като
мръсни балони – например делото срещу министъра на отбраната Николай Цонев. Бяха
разбити десетки човешки съдби. Прояви на полицейски произвол, които са осъдени от
Европейския съд в Страсбург, у нас останаха ненаказани. Нещо повече – те бяха
извършени със съучастието на прокуратурата. Няма по-тежки престъпления от тези,
които органите на правосъдието вършат в името на правосъдието. Редица прокурори бяха
неоснователно наказани, изтормозени и изхвърлени от съдебната система. Някои
заболяха от рак и починаха.
– Имате предвид вашия бивш заместник Христо Манчев, Бог да го прости?
– И него, и други. Връх на произвола е повдигането на обвинение срещу Цеко
Йорданов, бившия завеждащ отдел във Върховната касационна прокуратура (ВКП). В
същото време, както става ясно от сайта „Уикилийкс“, Велчев донася тайно на
американския посланик, че „прокуратурата на Филчев е терористична организация“.
Очевидно той е бил сигурен, че никой няма да узнае за клеветите му. Предполагам, че
дори и неговият патрон, който гарантираше за Велчев, за да го направим главен
прокурор, е бил слисан от вероломството му. За тези свои прояви, повечето тайни и
задкулисни, Велчев трябва да даде обяснение, а не да се спотайва в Конституционния
съд, където се уреди. И щом се интересувате дали изборът на председател на ВКС е
задкулисен, то попитайте и Велчев какъв беше неговият избор за главен прокурор – дали
беше задкулисен и манипулиран. Сигурен съм, че ще ви се скрие. А може да се разкажат
и докажат прелюбопитни неща за този избор.
– Да кажем, че това е минало. А за Цеко Йорданов какво ще коментирате? Той е
подсъдим по делото за престъпната група „Октопод“. Подведен е под отговорност, че
като висш прокурор е покровителствал израелски бизнесмен, близък на „октоподите“.
– Не бих искал да коментирам несвършени дела, но по този въпрос вече пет години се
разпространяват гнусни клевети. Затова съм длъжен да посоча фактите. Преди 14 години
е повдигнато обвинение за пране на пари срещу четири лица. Единият от обвиняемите,
който е обвинен за помагачество в престъплението, обжалва и по надлежния ред жалбата
му стига до Цеко Йорданов във ВКП. Цеко Йорданов отменя постановлението за
привличането му като обвиняем, тъй като няма доказателства да е извършено
престъпление. Това на практика означава прекратяване на наказателното производство
срещу него. Останалите трима обвиняеми са предадени на съд. Съдът на няколко
инстанции приема, че такова престъпление – пране на пари, не е извършено, даже
повече – че не е извършено никакво престъпление, и оправдава всички обвиняеми.
Присъдата влиза в сила. Десет години по-късно така нареченият прокурор Светозар
Костов повдига обвинение на Цеко Йорданов за това, че е осуетил наказателно
преследване срещу въпросния обвиняем, тоест за това, че е попречил да бъде наказан
този обвиняем за помагачество в несъществуващо престъпление. Нещо повече – Светозар
Костов залепва това изфабрикувано обвинение към делото „Октопод“. И това го прави
след консултации с началника си и специалист в кавички по наказателно право Велчев.
Пита се какво наказателно преследване е осуетил Цеко Йорданов, след като няма

140
извършено престъпление, тоест липсва основанието за наказателно преследване на
всички обвиняеми, в това число и на въпросния помагач? И това е установено с влязла в
сила присъда. Съдът е приел, че няма никакво престъпление, че не е извършен никакъв
престъпен акт! А въпросният обвиняем е помагач в несъществуващо престъпление.
Излиза, че като е „прекратил делото“ срещу това лице, прокурорът Цеко Йорданов е
действал законосъобразно, а останалите трима обвиняеми са предадени неоснователно на
съд.
– Прокурорът Светлозар Костов дали знае за оправдателната присъда?
– Костов е запознат с оправдателната присъда, но е скрил това в обвинителния акт по
делото „Октопод“. Той е знаел, че Цеко Йорданов не е извършил никакво престъпление,
и въпреки това съзнателно е повдигнал обвинение срещу него. Пита се защо е повдигнато
това незаконно обвинение срещу Цеко Йорданов и дали Велчев не си отмъщава за
неправилното гласуване на Цеко Йорданов във ВСС при избора му за главен прокурор?
Пита се също дали Светлозар Костов не си отмъщава за това, че преди години Цеко
Йорданов го е отстранил от разследване на контрабанда на алкохол, защото е провалил
акцията на НСБОП? Пита се също дали Светлозар Костов е упражнил натиск върху Цеко
Йорданов, за да излъже, че друг го е накарал да прекрати делото срещу въпросния
обвиняем, като му е обещал в замяна да го „оправи“? Това дело ще остане в историята на
прокуратурата като един от най-позорните случаи на злоупотреба с власт! Свидетелство
за подлостта на неговите автори. Сигурен съм, че скоро компетентните органи ще
потърсят отговорност от виновните лица.
– Ще видим дали ще стане – казвам аз.
А ще стане това, че Цеко Йорданов ще бъде оправдан, но никой няма да потърси от
никого отговорност за това, че е влачен невинен по съдилищата.
Интервюто ми с Филчев продължава с най-актуалния за времето си въпрос:
– А как ще коментирате стратегията за съдебни реформи на министъра на
правосъдието Христо Иванов?
– Преди четиресет и две години започнах работа като съдия във Варненския районен
съд. От 1990 до 1997 година бях съдия във Върховния съд, в Първо наказателно
отделение. От тогава до сега преживях много стратегии и реформи на съдебната система.
Напоследък всяка година се приема нова стратегия. Всеки нов началник обявява, че
преди него нищо добро не е имало, и обявява гръмка реформа, нова стратегия, ново
начало. Фанфарите свирят тържествено. След време той си заминава и хората не си
спомнят дори и името му, а какво остава за стратегиите му. Тъй че не следя всички
стратегии.
– Някои смятат, че основната цел на стратегията е да се смени съставът на Висшия
съдебен съвет с послушници на новата власт. Но дали е така?
– При тази конфигурация на властта – ГЕРБ в коалиция с Реформаторския блок – аз не
виждам опозиция. Всички са във властта. Идейни различия няма. Всички дават мило и
драго да се жертват за народа… Може би БСП понякога има по-различно мнение… Но аз
не ги разбирам тия работи и нямам мнение – казва бившият главен прокурор.
И се смее.
– А мнението ви за планираните промени в съдебната система?

141
 – Повечето от тях може да се извършат само от Велико народно събрание. Признавам
се за виновен, че през 2002 година, като главен прокурор, поисках от Конституционния
съд да тълкува разпоредбата на член 158, точка 3 от Конституцията, която предвижда, че
„промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“ може да
извърши само Велико народно събрание. Конституционният съд се произнесе с решение
№ 3 от април 2003 година и възприе моето становище. Според това решение системата на
държавата, конституционният модел може да се променя само от Велино народно
събрание. Държавната система включва два елемента. Първо – определените от
Конституцията държавни органи и второ – връзките, взаимодействието между тях.
Конституцията е установила баланса между трите власти в държавата, респективно –
между съответните държавни органи. Нарушаването на този баланс означава промяна на
конституционния модел, на системата на държавата. А такава промяна, съгласно
Конституцията, може да се извърши само от Велико народно събрание. Чуват се
екзалтирани реформаторски гласове: „Ще се съберем ние, началниците, и ще променим
съдебната система както си искаме!“ – с други думи: „Ще нарушим Конституцията, за да
сложим наши хора на власт“. Това, изглежда, е реформата по европейски.
– А ще помогне ли на правосъдието според вас разделянето на Висшия съдебен съвет
на две колегии – съдийска и прокурорска?
– Конституцията гласи, че Висшият съдебен съвет (ВСС), а не част от него, назначава
и освобождава магистратите. Разделянето на ВСС и неговите функции следователно
може да се извърши само от Велико народно събрание. Не е ясно обаче каква е ползата от
това. Само ще се увеличат възможностите за влияние върху два пъти по-малкия състав на
колегиите на ВСС. Вероятно авторът на новата стратегия – господин министърът на
правосъдието, не е чел Конституцията и решението на Конституционния съд. Но на него
това му е простено. Все пак той не е юрист. Не е длъжен да познава Конституцията,
която ще реформира.
– Шегувате се... – вметвам за всеки случай, за да смекча думите му, а и според моето
разбиране, че медиите не бива да рушат авторитета на държавните институции,
достатъчно им го рушат министрите. Сменям темата: – Спомняте ли си „Бръмбаргейт“?
– Е?
– Беше преди петнайсет години. Тогава писахме: „Война в държавата! Подслушват
главния прокурор!“, тоест вас. Мина много време оттогава, но подслушването си остана
важен инструмент за злепоставяне. В разработките „Червеи“, „Гризачи“, „Хамстери“,
„Таласъми“, „Гном“, „Лиани“, „Галерия“ все някой е пускал незаконно ухо...
– Много са разработките от тоя сорт.
– Нали уж се вземат мерки, променят се закони?
– Откакто държавата съществува, управляващите използват или опитват да използват
репресивните органи (МВР, прокуратура и други) за разправа с политически и лични
врагове, с обявени за опасни хора. Нищо ново под слънцето. Най-напред при
управлението на Иван Костов, когато Атанас Атанасов беше шеф на Службата за
сигурност, подслушването доби размах. Поради това тогава се наложи прокуратурата да
извърши безпрецедентна проверка в МВР. Установи се, че само през 2000 година съдът е
издал 10 000 разрешения за подслушване. От тях само за 250 случая МВР е предоставило
обратна информация на прокуратурата. А прокуратурата е преценила, че само в 100

142
случая събраните материали могат да се използват като доказателства за престъпление, и
ги е внесла в съда. Така под формата на борба с организираната престъпност се събира
незаконно богата информация за личния живот на гражданите. Тогава предприехме
законови и организационни мерки, но те се оказаха недостатъчни. С годините се
усъвършенства правната уредба на използването на специални разузнавателни средства
(СРС). Създадено беше и Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни
средства. Случаят с разработката „Червеи“, в който имаше подозрения за незаконно
подслушване на политическите опоненти, доказа, че това бюро е необходимо и върши
добра, полезна работа. Но мисля, че следва да се възложи на прокуратурата да
контролира по-отблизо самото използване на специални разузнавателни средства, на
живо. Сега съдът разрешава за използването на СРС, но как компетентните държавни
органи – МВР, ДАНС и прокуратурата ги използват, никой не контролира. А
Националното бюро за контрол на СРС проверява само някои аспекти от дейността на
съответните органи.
Когато правим с Филчев това интервю, той няма как да знае, че в края на 2017 година
управляващата политическа класа, заедно с главния прокурор Сотир Цацаров ще линчува
в парламента шефа на Бюрото за контрол на СРС Бойко Рашков. Защо? Защото прави
това, за което получава заплата – изнася в годишния си доклад злоупотребите на
прокуратурата, МВР и ДАНС със следенето и подслушването. Злоупотреби – цял куп!
Цацаров излиза възбудено на парламентарната трибуна и с безпрецедентно висок тон
заключава, порицавайки всички изводи от отчета на Рашков:
– Подслушване на политици? Няма! Подслушване на магистрати? Няма! Подслушване
на журналисти? Нямааа!
Никой не му задава въпроса откъде знае това, след като по закон прокуратурата може
само да иска, но не и да инспектира шпионирането на гражданите.
Около три години по-рано аз питам Филчев – предшественика на Цацаров, когото в
прокуратурата и в момента наричат Главния:
– А какво ще кажете за образуването на наказателно производство срещу председателя
на Софийски градски съд Владимира Янева за това, че е разрешила по разработката
„Червеи“ да се използват цели петстотин дни специални разузнавателни средства?
Филчев с престорена неохота ми отговаря:
– По разработката „Червеи“ говориха много по-информирани и по-компетентни от мен
хора. Аз нямам какво да кажа. Що се отнася до госпожа Янева, аз не познавам нейното
развитие и не знам на какво се дължи стремителният ѝ възход до председател на
Софийския градски съд с ранг върховен съдия.
– Казват, че била семейна приятелка на господин Цецо Цветанов, който е вторият
човек в държавата, откакто партията му ГЕРБ управлява. Мъжът ѝ бил състудент от ВИФ
на господин Цветанов, а тя самата била дружка на съпругата му, госпожа Деси
Цветанова...
– Спомням си само, че преди повече от десет години при мене дойде Иван Григоров.
Както знаете, Иван Григоров е бивш адвокат, който по това време е председател на
Върховния съд, но не реши нито едно дело. И слава богу... Та той лично ми донесе
някакво листче, написано на ръка. Това беше молбата на госпожа Янева да постъпи в
съдебната система. Нейната биография силно ме смути и затова аз отказах. Григоров

143
много ме моли, дори предлагаше да ме заведе при бащата на Янева – голям уролог в
Александровската болница, за да ми прегледал простата. Но въпреки любезното му
предложение, аз отново отказах. Григоров се разсърди, спря да ми говори. А трябваше да
си говорим – най-малкото заради злополучния ремонт на Съдебната палата, който той
организира. След няколко месеца Григоров пак дойде да плаче за Янева и тогава аз
махнах с ръка и я взех в прокуратурата. По-нататък не съм следил развитието ѝ. След
време Григоров си я прибра в съда. Питам се тези, които създадоха кариерата на Янева,
сега ще се наредят ли до нея, да отговарят заедно за нейното поведение? Или вече не я
познават?
– За приятелството ѝ със съдия Иван Григоров не знаехме. Чу се само за приятелството
ѝ с министър Цветан Цветанов. Но едно са приятелствата, а друго – нейните качества
като съдия.
– Председател на Софийски градски съд – това е една много висока и отговорна
длъжност. Председатели на този съд бяха Илия Байчев, Михаил Менев, Тодор Тодоров, а
заместник-председатели – Трендафил Данаилов, Александър Манов, Никифор Василев.
Това са все достойни държавни мъже, съдии с вродено чувство за чест и законност, които
служеха на справедливостта и доброто, на хората. Те бяха независими, не се поддаваха на
натиск. Сами си отговорете дали госпожа Янева притежава всичките тези качества. И кои
от тия, които ще оглавят след нея тоя съд, ги притежават.
– Вицепремиерът Миглена Кунева каза, че трябва час по-скоро да се приеме нов
Наказателен кодекс. Вашето мнение?
– Тия въпроси ги решава госпожа Кунева. Тя е отличен специалист по опазване на
околната среда. Навремето защити в Правния институт чудесна дисертация за боклука. И
сега, като силов вицепремиер, успешно ръководи отбраната, сигурността, вътрешния ред,
борбата с тероризма, правосъдието, съдебната реформа, законодателството, европейските
пари и тъй нататък. За да се отмени даден закон и да се приеме нов, който да урежда
същите обществени отношения, трябва да има съществена промяна в правната уредба.
Законът за нормативните актове изисква промените да са „многобройни и важни“ – член
11. В конкретния случай трябва първо да се установи кое налага дадени промени, какъв е
недостатъкът на сегашните норми в действащия Наказателен кодекс, защо те не работят
и не постигат желаната цел. След това да се посочи какво и как ще се промени. За това са
нужни редица теоретични и емпирически изследвания. И едва накрая ще стане ясно
нужен ли е изцяло нов Наказателен кодекс, или може да се променят само отделни
разпоредби.
– Все пак – какво е вашето мнение?
– Моето мнение е, че сега няма обществена потребност от нов Наказателен кодекс.
Проблемите са в процедурата за разглеждане на наказателните дела, тоест в
Наказателнопроцесуалния кодекс, а не в материалното право, не в Наказателния кодекс.
Нашият Наказателен кодекс е писан под влияние на най-добрите наказателноправни
системи – германската и руската. Автори са големите български учени професор Ненов,
професор Лютов, академик Павлов и видните съдии от Върховния съд Иван Палазов,
Христо Павлов, Марин Петков и други. Зад всяко понятие в Наказателния кодекс, зад
всяка дума стои половинвековна тълкувателна дейност на Върховния съд. Самите автори
на последния проект за нов Наказателен кодекс признаха, че седемдесет процента от

144
разпоредбите са същите. Тогава? Защо трябва да се приема нов кодекс, да се правят
промени заради самите промени? За да се вдига пушилка. Или за да остане някой в
историята като съчинител на нов закон. Вижда се какво стана с новия
Наказателнопроцесуален кодекс. Той е по-лош от стария, защото авторите му са
несравнимо по-слаби юристи от предишните. Нов Наказателен кодекс не е нужен. Нещо
повече – приемането на нов Наказателен кодекс би било вредно.
– Защо?
– Защото ще отмени тълкуването на редица понятия, дадено от Върховния съд. Това
ще обърка правоприлагащите органи и ще влоши качеството на правораздаването. Ето
защо Общата част на Наказателния кодекс трябва категорично да се запази. Друг е
въпросът, че в Особената част, където са уредени отделните видове престъпления, трябва
да се внесат такива изменения, които да отговарят на новите обществени нужди. Редица
норми на Особената част на НК защитават държавната, колективната собственост и
съответно – централизираното държавно стопанство. Нужно е следователно в Особената
част на НК да се приемат нови наказателни норми, които адекватно да защитават от
посегателства частната собственост и основаното на нея пазарно стопанство. Впрочем
точно такъв е подходът в Германия, където Общата част на Наказателния кодекс е приета
преди век и половина – през 1871 година, а пък Особената част получи нова редакция
сравнително неотдавна – през 1987 година.

Февруарското интервю на бившия главен прокурор Филчев доста време беше спрягано
в някои медии като „знаково“. Всъщност то представляваше една кратка разходка в
джунглата на българското правораздаване. През 20-те години на двайсет и първия век
тази джунгла вече изглеждаше непрогледна. А словото беше изчерпало вече всичките си
ресурси, то не можеше да гърми по адрес на криминалитета, можеше само да
разпространява дискретно разни слухове за неговите авторитети.
Вестниците пишеха например, че Брендо, наричан още Кокаиновия крал, бил изчезнал
зад граница, въпреки че имаше италианска присъда за наркотрафик, беше следствен за
пране на пари у нас и би трябвало да се намира на разположение на нашите съдебни
власти. Негови познати залагаха, че никакъв го няма. А властите ни отговаряха, че не
знаят дали е вярно, защото той не им се бил обадил.
– Брендо е много интелигентен, той е разбрал, че в българското правосъдие
лишаването от свобода не се налага като принудителна мярка, която е неизбежна, а се
случва по желание на клиента – каза ми веднъж през смях бившият вътрешен министър
Виктор Михайлов, който успешно практикуваше като адвокат.
Впрочем и по-малко интелигентни подсъдими и обвиняеми знаеха вече от опит, че
могат да избегнат килиите, и то най-спокойно, понеже никой не ги гони.
Искате примери?
Те са много. Мафиотите Пламен Галев и Ангел Христов, по-известни като Братя
Галеви от Дупница; Илиян Тодоров – двойният убиец, пролял кръв пред дискотека
„Соло“; Вили Георгиев – побойникът, който прати студента Стоян Балтов в гроба;
Хуриет Сулейманов, шофьорът без книжка, който погуби трима младежи от Луковит.
А ето и цифри – само за три години (2013–2016) са заявени 11 131 присъди „лишаване
от свобода“, а са изпълнени едва 8886, тоест поне 2245 негодници са отървали затвора!

145
Те отговарят на разни инстанции по разни дела, но има нещо общо между тях – че са
някъде в странство, макар да имат „забрана за напускане на пределите на България“,
наложена им съгласно член 68 от НПК.
Законодателят е предвидил навремето тази забрана като гаранция, че уличеният в
злодеяние няма да осуети наказателния процес и да избегне наказанието, даже ако не е
задържан под стража, а е с по-лека мярка за неотклонение – „подписка“ или „домашен
арест“. По нашите земи обаче предписанията на законодателя са често само
пожелателни – „законът е врата в полето“, както пееше навремето Иво Карамански,
покойният арестант.
Като журналист съм търсила много пъти виновниците за това безобразие.
– Не сме ние – заявяваха униформените от Съдебната охрана.
Техните ангажименти започвали от момента, в който прокурорът им разпореди да
приведат окончателната присъда в изпълнение. Отивали те, както трябва, на посочения
адрес, но там невинаги намирали „човека“, който трябвало да си седи у дома под арест
или с „подписка“ като Брендо. И в двата случая той би трябвало да е поел задължение да
не променя местоживеенето си без разрешение от разследващите. Какво, като го е поел
обаче? У нас и полицаите, и магистратите не изпълняват задълженията си както трябва,
та разбойниците ли да бъдат изрядни!
И от МВР не признаваха вина. Да, те са призвани да съблюдават и изпълняват
забраните за излизане от страната. Но имат алиби, което ги оневинява, а именно:
свободното движение на хора в Европейския съюз, заради което контролът на границите
не е задължителен.
Над 98 процента от пътниците, излизащи от България към Гърция и Румъния
законосъобразно, не се проверяваха от нашите полицаи. Някой беглец можеше да бъде
засечен на някое ГКПП съвсем случайно, но случайността е от женски род и е склонна
към изневяра. Ето защо мярката за процесуална принуда по член 68 от НПК и в сегашно
историческо време – поне до 2018 година включително – беше извънредно несигурна, а в
бъдеще време, при окрупняването на безграничното Шенгенско пространство, се
очертаваше като напълно глупава и безсмислена. Светът, изглежда, щеше да отвори
широко врати пред криминалните бегълци. Тях само ги записваха в инфосистемата на
полицията и – нищо.
– Проверки се извършват по специален регламент за създаване на кодекс на
шенгенските граници, обаче лабаво – обясняваше ми един полицай.
„Лабаво“ ще рече, че преглеждали само визата, паспорта и личната карта.
Тогава?
Премиерът Бойко Борисов по едно време посочи изход:
– Щом съдията удари с чукчето, да идва съдебна полиция и да го води в килия!
Касационният съд го отряза обаче – не можело да има задължителен арест след първа
инстанция. В противен случай всеки, който впоследствие е оправдан, ще осъди
държавата в Страсбург. Не бивало също така да се задължи подсъдимият да се явява на
всички съдебни инстанции. Щяло да му се наруши правото на защита, а и какво му пречи
да „духне“ в промеждутъка на въззивната и касационната инстанция, ако иска?
Извадила съм си в един бележник откъси от интервюта по темата за бегълците, които
съм правила с трима правосъдни министри. Те и тримата казват, общо взето, така: „Няма

146
законодателно решение, което сто процента да гарантира, че някое лице с невлязла в сила
присъда няма да се отклони. Нищо не може да замести ефективния граничен контрол,
който липсва у нас!“. И в МВР мислят – ако изобщо мислят – по този начин. Те казват,
макар и не съвсем направо, че Шенгенското пространство – българската мечта! – им
пречи да си вършат работата.

Ако иска да се задържи на власт, успешният политик трябва да обещава реформи, но

да не позволява никога и на никого нищо да реформира. Ако му позволи, то да не е
писмено. Ако е писмено, да не се подписва. Ако се подпише, да не се изненадва от
белята, която е станала.
Тази фраза се приписва както на Ноам Чомски, така и на Жак Дерида. Но който и да го
е казал, той сякаш е знаел какво са се научили да правят управляващите в България.
В края на 2017 година два милиона и четиристотин хиляди българи живеят под прага
на бедността, младите масово напускат страната, защото в нея получават най-ниските в
Европа заплати, кариерното им развитие е независимо от техните старания, умения и
знания, а успехът им извън корупционните схеми е случаен и нетраен. През 2018-а още
по-лошо става. Настъпва небивала демографска криза в България. Населението пада под
7 милиона. Това става точно в 14 часа 7 минути и 3 секунди на 29 юни и е отбелязано в
брояча на населението в света от Департамента по икономически и социални въпроси
към Организацията на обединените нации (ООН).
– Това е най-тъжната новина на най-тъжния Петровден. България е в клинична
демографска смърт, тя умира!“ – коментира новината пред „Труд“ академик Петър
Иванов, шеф на Демографския институт към БАН, с когото разговаря колежката ми
Мариела Балева.
Данните се променят през целия ден, като точно в 16 часа показват, че в петъчния ден
у нас са се родили 120 бебета, а са починали 193 мъже и жени.
– Всеки ден намаляваме с 220 души, или 9 души на час, като това намаление в
действителност е минус 13 етнически българи и плюс 4 цигани (–9 = –13 + 4). Това
означава, че българите намаляват с 13 и стават малцинство, а циганите се увеличават с 4
и стават мнозинство в отечеството ни. Ние сме най-бързо намаляващата нация в света –
казва още академик Иванов.
Думите му, както и показанията на брояча на Организацията на обединените нации не
предизвикват реакция от страна на българските държавници. В тия дни правителството
отчита успехите ни в европредседателството. Вестниците отразяват с предимство
казаното от премиера Борисов:
– Завиждат ни за успешното европредседателство, в което, дето се казва, една кола не е
загаснала.
По това време даже и приказките за реформа не вървят, макар че обичайно у нас те се
харчат като топъл хляб.
Българската реформа е уникална. Тя не се вижда, но се задава, аплодират я на старта,
финишира преди края, освиркват я и тръгва отначало. Решиш ли да я наблюдаваш,
ставаш разноглед, понеже тя се явява в безброй разновидности – съдебна, икономическа,
здравна, социална, образователна, спортна и тъй нататък.

147
 Като дългогодишен отговорен редактор на отдел „Право и ред“, аз следя съдебната
реформа специално и никак, ама никак не скучая. Въпреки че е безрезултатна и в тоя
смисъл я няма никаква, тя си има своите герои и мъченици, който забавляват публиката.
Кои са героите и мъчениците? Пуснете телевизора и ще ги видите.
На първо място е Цветан Генчев Цветанов – Цецо. Пробвал се успешно и
последователно като вицепремиер, като вътрешен министър, като шеф на депутатите от
управляващата коалиция и като председател на парламентарната комисия по сигурността
и реда, той закономерно се пробва и като главен законодател – основен вносител на
законопроекти за изменение на НПК, ГПК и Закона за съдебната власт.
По специалност Цецо е учител по физическо възпитание, но е минал следдипломен
курс по право в Университета за национално и световно стопанство, така че няма
проблем с алинеите и параграфите. Дава и взема от прокуратурата права, разплита
заплетени казуси, като този с фалита на Корпоративна търговска банка (КТБ), поучава
съдии, прокурори и адвокати и най-важното – вярва в правосъдието, защото е съден по
четири дела и в крайна сметка по всичките е оправдан.
На второ място е Бойко Методиев Борисов, който иначе е първият човек в държавата и
политиката. Той самоотвержено и ежедневно пише във фейсбук – не той лично, но
служещите в пресцентъра му журналисти – че подкрепя всичко, което главният прокурор
Цацаров одобри. Звучи по ботевски – нещо като „Мила ми Венето, после отечеството
обичам теб“... Бойко после Цацаров обича реформата демек. А веднъж заяви с целия си
авторитет:
– Ще надминем румънците до четири месеца!
Това беше, когато в Румъния арестуваха за корупция един след друг 11 министри.
Четири месеца оттогава отдавна отминаха, но трябва да се види дали Бойко не е имал
предвид в обещанието си четири години. Или четиресет. Той ще се поправи, ако е
сбъркал цифрата, стига някой да го попита. На него това му е хубавото, че си поправя
почти всяка грешка, преди пак да сгреши.
На трето място след героите на реформата са правосъдните министри. Но те са много,
често се сменяват и няма да посочвам имената им, защото може да пропусна някого.
Няма как да пропусна обаче Меглена Кунева, вицепремиерката на Бойко с европейската
визия. Тя извънредно много се стараеше, особено в опитите си да направи нова служба за
борба с корупцията – „от БОРКОР – КОРБОР“, както карикатуристът Христо
Комарницки я нарисува. Личеше си, че се мъчи много, милата. Също като бившия
правосъден министър Христо Иванов от втория кабинет на Борисов, който, след като
беше принуден да си подаде оставката, се почуди какво да направи и състави партия за
борба с главния прокурор Цацаров. После се мъчиха на тоя пост и Екатерина Захариева,
и Цецка Цачева. Усилията им бяха обобщени най-картинно от професор Никола Филчев
в едно интервю под заглавие: „Черна серия от блондинки управлява правосъдието“,
публикувано в „Труд“ на 15 март 2018 година. В него той коментира искането да бъдат
разширени пределите на неизбежната отбрана в Наказателния кодекс, за да може да се
защити човек, когато в дома му влезе крадец. То е направено по време на демонстрации в
защита на пловдивския доктор рентгенолог Иван Димитров, който застреля Плъха –
известен рецидивист, влязъл в дома му посред нощ да мишкува. След като изслушвам
строго юридическия му анализ, аз питам:

148
 – Ама смятате ли, професоре, че тълкувателната дейност на Върховния съд е
достатъчна, за да почнат гражданите по-успешно да се защитават от апаши?
– Не, разбира се – отвръща той. – Необходимо е да се обучават съдиите, прокурорите,
следователите, разследващите полицаи и оперативните служители на МВР по
проблемите на неизбежната отбрана. За това министрите на правосъдието и вътрешните
работи трябва да създадат организация. Следва да се ангажира и Националният институт
по правосъдие.
– Споменавате институции – отбелязвам, – но въпросът винаги опира до способностите
на хората в тях.
– Да. Във върховните съдилища и прокуратури има отлични съдии и прокурори, които
респектират с правните си знания и човешките си качества. Но те не са в светлината на
прожекторите, не участват в суетливите наддумвания и свади по телевизиите, не викат
гръмко „ура” за управляващите, не се въртят покрай големите посолства и тъй нататък.
Те просто си вършат работата. И затова не са известни. В същото време в
Министерството на правосъдието се наблюдава една черна серия от блондинки
министри. Последните пет „министърки“ – тук включвам и Христо Иванов, който е по
Истанбулската конвенция за третия пол…
– Моля ви!
– …се сливат в един образ. Правото е за тях блед спомен от студентските години.
Изпитвал съм ги и знам, че няма какво много да си спомнят. Всичките министърки не са
влизали в съдебна зала, но претендират да управляват успешно съдебната система и
съдебната реформа. Всички те разбират от международни проекти, тоест умеят да
попълват формуляри, чрез които измъкват европейски и американски пари. Всички те не
разбират това, което управляват. Някои дори заплашват, че в свободното си време ще
напишат нов закон и дори Наказателен кодекс. Пази боже! Добре, че няма да живея по
„техния” закон.
– Много строго съдите министърките на правосъдието! Пощадете поне една.
– Вероятно те са много чаровни, но аз вече не съм толкова чувствителен към женската
хубост. Ако искате да узнаете горчивата истина, направете една анкета между
министърките – дали познават постановлението и практиката на Върховния съд относно
неизбежната отбрана. И тогава ще разберете, че моите оценки са твърде оптимистични.
Иначе много от министрите на правосъдието заслужават адмирации. Ще посоча един –
Васил Гоцев. Отличен юрист. Учен. Целият му живот е минал в съдебната зала. Той е
цивилист – доцент по гражданско право, но разбираше и наказателноправните проблеми.
Не жалеше труд и време, за да подобри организацията на работата в съдилищата. Макар
че днес е на 90 години, малцина юристи биха могли да спорят по правните въпроси с
господин Гоцев. Честен гражданин на България. Почитания – заключава професор
Филчев.
А аз си мисля, че е хубаво все пак съдебната реформа да си има герои, без значение
кой грамотен и кой неграмотен. По-хубаво е, отколкото да не се знае изобщо кой и за
какво е отговорен. Затова ги хваля тия герои във вестника или ги критикувам, обаче
беззлобно – да са живи и здрави – като си идат те, други ще дойдат.

149
 Абсолютно всеки в България може да даде идея за съдебната реформа. Необходимо е
само да не познава законите. А ако е чул нещо за тях по някакъв повод, да не му мисли
много.
Министър-председателят Бойко Борисов заби колчетата в основата на промяната, с
която правосъдният министър и депутатите пълнеха изнесените на плажа телевизионни
програми „Лято–2015“.
На заседание на Министерския съвет през август той изложи своите юридически
съображения, както обикновено – така че народът да го разбере, ако му дреме.
Ето едно от съображенията, които съм записала от телевизора за нуждите на рубриката
ни „Де юре“.
– Сега ние издирваме убиец, адвокатът му се явява да го представлява. Всеки нормален
човек би казал – добре, а защо не проследят адвоката и да го хванат къде отива да му
даде информацията? Как да обясним на хората, че по закон не може да се следи и има сто
процента независимост на адвоката? Обикновеният народ, като гледа и днес го издирват,
и утре го издирват, вика: Какво правят те, какво правят?
Това е съображение на премиера Борисов. В статията си под рубриката „Де юре“
обясних, че още като главен секретар Борисов беше казал на народа кой какво прави: „Те
ги хващат (убийците), а съдът ги пуща“. Като премиер той се развива, добива повече
информация и пояснява, че за всичко са виновни адвокатите:
– Хванат някой, той си вземе адвокат, пускат го на свобода, той ще иде да открадне
пак, за да си плати таксата към адвоката.
Факт.
Факт, от който следва една свежа идея:
– Да променим закона така, че да е 50 на 50 да ги осъдим.
Щом министър-председателят казва, така да е. Правосъдният министър – не помня кой
точно беше тогава – е окей. Но главният прокурор не е разбрал и пита нещо. Влади,
младата съдебна репортерка, носи запис на казаното от него, направен пред асансьора
във Висшия съдебен съвет:
– Разговорите между адвокат и клиент са свещени. Може ли да се въведат законови
промени, които са в нарушение на Конституцията и с които правото на хората на защита
ще бъде драстично нарушено?
Естествено, че може бе, господин Цацаров! – смеем се на обедната планьорка в
редакцията. Таман променяме Конституцията сега! Вижте в нея какво пише:
Член 4(1): Република България е правова държава. Тя се управлява според
Конституцията и законите на страната.
Член 5(3): Всеки обвиняем се смята за невинен до установяване на противното с
влязла в сила присъда. (5) Не се допускат ограничения в правата на обвиняемия,
надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието.
Член 134 (1) Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се. Тя
подпомага гражданите при защитата на техните права и законни интереси. (2)
Организацията и дейността на адвокатурата се уреждат със закон.
А ето и Закона за адвокатурата:
Член 33 (1) Адвокатските книжа, досиета, електронни документи и други носители
на информация са неприкосновени и не подлежат на преглеждане, копиране, проверка и

150
изземване. (2) Кореспонденцията между адвоката и неговия клиент не подлежи на
преглеждане, копиране и изземване и не може да бъде използвана като доказателство
по дело (3) Разговорите между адвокат и клиент не могат да се подслушват и
записват. Евентуално направените записи не могат да се използват като
доказателства и подлежат на незабавно унищожаване. (4) Адвокатът не може да бъде
разпитван в процесуално качество относно разговорите и кореспонденцията му с
клиент и фактите и обстоятелствата, които е узнал във връзка със защитата. Чл. 45
(1) Адвокатът е длъжен да пази тайната на своя клиент без ограничение във времето.
(2) Адвокатът няма право като свидетел да разкрива обстоятелства, които са му били
поверени от негов клиент...
Стоп. Отегчителни са тия алинеи и параграфи – и за рубриката „Де юре“ вече не
стават, тази рубрика е пред закриване, трийсет и пет години ѝ стигат. Оказва се, че такива
неща отегчават съвременните читатели. Те може просто да бъдат задраскани. Адвокатите
ще поскимтят, ще поскимтят за „човешките права, Страсбург и тъй нататък “, пък ще си
налегнат парцалите. И на тях не им е чиста работата. След Борисов и Цацаров го каза:
– Знаем, че недобросъвестни адвокати блокират усилията на държавната
правоохранителна система за сметка на справедливостта.
Блокират ги, да. Около 12 хиляди адвокати блокират над 57 хиляди служители на МВР,
5 хиляди – на прокуратурата и съда и десетки хиляди на ДАНС, митниците, НАП,
разузнаването, контраразузнаването, комисията по конфискацията и други, на които
плащаме с данъците си.
Шиканират ли адвокатите делата? Шиканират ги, да. Кошаревски свидетели пращат
ли? Пращат. Учат ли подзащитните си на тарикатски номера? И още как. Рушвети на
разследващите и съдиите дават ли? Дават. Тогава?
Професорът по конституционно право Георги Близнашки се изненада:
– Как така министърът на правосъдието не е предложил още тая законова промяна – да
се подслушват адвокатите?
Единственото обяснение, за което се сетихме с колегите ми в редакцията през смях, е,
че ги подслушват и без това. Те, службите на САЩ, подслушвали президентите на
Франция и Германия, та нашите ли няма, ако рекат, да си подслушват някое адвокатче!
Вярно е, че обвинението и присъдата не могат да се основават само на данни от СРС –
така пише в член 177 от НПК, – камо ли ако са нелегални, но ченгетата какво да правят?
Леко ли им е на тях?
„Тежестта да се докаже обвинението по дела от общ характер тежи върху прокурора и
разследващите органи (полицаи и следователи)“, пише в член 104 от НПК.
Между другото, подхвърлям аз, тоя член би могъл да се допише така – „...и
адвокатите“. Нали реформа правим!
Смеем се в редакцията, но не е смешно – никак даже. Смеем се и за подслушването, но
тоя смях ни е излизал през носа понякога.
Без подслушването у нас нищо не става. Нито оперативните дела, за които агентите на
службите получават държавни заплати, нито компроматите за враговете на властта, които
се правят на частно по поръчка на управляващите, нито контролирането на такива като
Филчев своенравни магистрати, на водещи журналисти и главни редактори.

151
 – Подслушването е като проституцията. И да го забраниш, ще го има – казва Симо,
мъжът на сестра ми, който е спецполицай.
По последни данни на Бюрото за контрол на специалните разузнавателни средства
българските съдилища за една година са разрешили 427 подслушвания по искания на
МВР, ДАНС и прокуратурата. Отказали са 139. Излиза, че на разследващите органи им се
прищява по два пъти на ден да душат на хората под чаршафите. Слушалките и другите
шпионски способи – наблюдение и проследяване, са прилагани законно спрямо над 4000
граждани. Това се казва официално. А в службите, както се знае, премълчаното е повече
от казаното. Бюрото съобщава за груби злоупотреби и с исканията, и с разрешенията, и с
приложението на СРС. Прокурор поискал да се оборудва с микрофони помещение, без
изобщо да е образувано дело за нещо, свързано с него. От ДАНС редовно си искали
разрешения да контролират телефони, позовавайки се на комбинация от членове 253,
255, 255a, 256, 257 на НК, и ги получавали, въпреки че по закон те се дават само за член
253 – пране на пари. Прокурори унищожавали записи, които не потвърждават
обвинителната им теза – даже и тази теза да е напълно измислена, – и така показвали
среден пръст на защитата.
Любопитен е отговорът, който шефът на Бюрото за контрол на СРС Бойко Рашков дава
и през 2016 година, и през 2017-а, и през 2018-а, когато журналистите го питат трябва ли
законопослушните граждани да се притесняват, че ги подслушват и следят. Той казва:
– Прави са да се притесняват.
И друго:
– Трудно може да се каже дали сересетата служат в наказателния процес за доказване.
А за какво служат тогава? Дявол знае. Даже и прокуратурата не разбра какви ги е
вършил един специален автомобил „Кечър“ – подслушвач, за който се оказа, че е бродил
покрай резиденциите на държавниците в Бояна, докато си е стоял по документи в гаража.
За тоя „Кечър“ съдиха тогавашния министър Цецо Цветанов, докато беше паднал за
около една година от власт, но го оправдаха, когато под неговото командване ГЕРБ
спечели изборите пак.
И още нещо казва Бойко Рашков на два пъти през 2017 година, след като ДАНС по
прокурорска инициатива отнема достъпа на заместника му Георги Гатев до
класифицирана информация и така го сваля от поста на практика.
– Има опити от страна на ДАНС и прокуратурата дейността на Бюрото за контрол на
СРС да се ограничи и безконтролното подслушване да продължи. Един от държавните
органи, които безогледно искат използване на СРС в разрез със закона, е ДАНС.
Ежегодно е имало нерегламентирано подслушване с цел натиск и сплашване на
политици, магистрати и журналисти.
След тая равносметка на „независимия“ контролен орган, призван да спре незаконното
слухтене на граждани, какво се получава? Управляващите предупреждават началника му
да си търси друга работа.
Поне десет пъти съм чела и препрочитала книгата „1984“ на Джордж Оруел с онези
кошмари: „Големият брат те наблюдава, Великата партия, новговор, двумисъл, две и две
е пет, войната е мир, невежеството е сила...“. Прилича ми на 2017 в България. Въпреки че
живеем в демокрация. Тя, демокрацията, е средство да бъдем управлявани не по-добре,

152
отколкото заслужаваме. Това Джорж Бърнард Шоу го е казал. Според мен той е напълно
прав.

Всяка страна си получава цирка, който заслужава – тая мисъл е на Ерика Джонг, една
прекрасна американска писателка. Извадих я на принтер и я забодох една вечер на
корковото табло над бюрото си в редакцията с кабърче. Цецо Гемишев, който идваше
винаги пръв на работа, тръгваше си последен и не изпускаше нищо от ставащото в
редакцията, ме погледна въпросително. Обясних му какво си мисля:
– Испания си има коридата, Италия – папската институция, Америка – Холивуд, а
България – съдебната реформа и нейното реформиране.
Беше лятото на 2016-а. Тая съдебна реформа ни се беше втръснала и на двамата.
Описвахме я във вестника от миналия век насам. Вярвахме все още, че забавлява
читателите – ако не с друго, то поне с начина, по който всички правителства обявяват
началото ѝ, превъзнасят я, фантазират си около нея това-онова, възхваляват заслугите си
за станало и нестанало.
В онзи ден например, когато препоръчвах на Цецо Гемишев да прочете нещо от Ерика
Джонг, любимата ми писателка, всички медии спрягаха като нечувана една нова идея:
как да се прекратят безобразията на тия 50 процента от магистратите, които развалят
доброто име на всички останали. Как? Като се направи така, че в прокуратурата,
следствието и съда да работят независими, честни и трудолюбиви съдии, прокурори и
следователи. Чудесна идея. Осъществена в други държави. И препоръчвана в докладите,
които Еврокомисията ни праща по Мониторинговия механизъм за външно наблюдение
на правосъдието и вътрешните ни работи. Един от евродокладите посочваше даже как
точно въпросната чудесна идея да стане реалност – с решаващото участие на
Инспектората на съдебната власт.
Инспекторите, които следят за организацията на делата и противоречивата съдебна
практика, биха могли и повече да направят: да проверяват имуществените декларации на
магистратите, защото се знае, че някои от тях приемат неследващи им се дарове; да
проверяват и почтеността им; а също така и дали не са зависими от някого, дали не
позорят професията и тъй нататък.
Речено-сторено. Промениха Конституцията така, че увеличиха правомощията на
Инспектората. На специална среща с чуждите посланици правосъдната министърка
Екатерина Захариева – да, същата, която стана външна министърка по-нататък – им
разказа това и после пусна за нас прессъобщение, че Негово превъзходителство
холандският първи дипломат Том ван Оорсхот се възхитил, като разбрал от нея какво сме
направили.
Възхитително събитие. Само че всички, които ги е грижа, научиха освен за него и за
това, че депутатите, които са гласували конституционната промяна – гордостта на
Захариева! – са си направили сметката без кръчмаря, сиреч без финансовия министър
Горанов.
След като вдигна по телевизията скандал, противейки се на задължителното по закон
актуализиране на заплатите в съдебната власт, Горанов се фиксира и в Инспектората към
Висшия съдебен съвет (ИВСС). Обяви се категорично против искането за допълнителни

153
човешки и материални ресурси, без които ИВСС не би могъл да осъществи новите си
правомощия, предизвикали възхитата на Негово превъзходителство Том ван Оорсхот!
Главният съдебен инспектор Теодора Точкова напразно обясняваше, че съгласно
Закона за изменение и допълнение на Конституцията работата на поверената ѝ
институция ще се увеличи два пъти и половина. И че изменението и допълнението ще си
остане само в брой 100 на „Държавен вестник“, където е публикувано, ако финансово и
кадрово не се обезпечи. По нейните разчети бяха необходими още 63 служители – 19 в
общата администрация и 44 експерти, а освен това подходяща сграда с кабинети за тях,
компютри и софтуер за комуникация с държавни и общински регистри, по които да се
сверява декларираното от практикуващите юристи имущество с това, което действително
имат. Накратко: за да стане пожеланието за успех на съдебните ревизори реалност, бяха
нужни 3 214 643 лева, или поне така бяха изчислили от Инспектората.
Малко повече от три милиона! Пресметнах, че тия пари са доста по-малко от
обезщетенията, които държавата плаща в левове по делата, водени срещу нея заради
лошото ѝ правосъдие в Страсбург. По-малко са, но на Горанов не му се даваха.
Независимо че съдебните инспектори най-подробно му обясняваха защо фактически не
може без тях.
Забелязала съм, че една от добрите страни на това да заемаш важен пост в България е,
че можеш най-спокойно да не позволяваш на фактите да застават на пътя, избран от теб
или от твоя партиен началник. Това се отнася и за пътя на съдебната реформа, указан от
ония хора в Брюксел, по-важните от които премиерът Борисов наричаше отначало много
плахо и поименно „началника“, а впоследствие много смело – „моя приятел“.

Едно малко кученце, а срещу него – огромен пес. Председателят на специализираната

прокуратура Светлозар Костов ги показва нарисувани на пресконференция, свикана за
първия годишен отчет на поверената му институция. Песът представляваше
организираната престъпност, а палето – спецправосъдието.
Това се случва през 2013 година. Ние имаме вече – забележете – спецправосъдие!
Специален съд и специална прокуратура! Изпълнили сме поредната препоръка, която сме
си измислили и подали на началниците в Брюксел, за да я получим после от тях в
евродоклад. Поредната, обаче специална. След изпълнението ѝ вече имаме два вида
прокурори – нормални и спец. И два вида съдии – обикновени и необикновени, сиреч
призвани да пращат мафиотите в затвора – нещо нечувано и невиждано у нас и дотогава,
и след това.
С рисунката на кутрето и песа Светлозар Костов представи пред съдебните репортери
баланса на силите, когато спецобвинението прохождаше в правния мир. По думите му то
приличало на пале, а криминални авторитети, медии и адвокати го гледали
пренебрежително и отвисоко – някои заради интересите си извън закона, а другите от
недоверие в бутафорната съдебна реформа.
Бяха минали едва дванайсет месеца, откакто първоинстанционната специална
прокуратура беше поверена на амбициозния бургаски прокурор от тогавашния
вицепремиер Цецо Цветанов – разбира се, с посредничеството на съдебните кадровици,
които той, Цецо, си беше подбрал. Светлозар Костов се беше вече прочул като работлив,
старателен и изпълнителен магистрат – изпълнителен до такава степен, че не се беше

154
поколебал да стане обвинител по най-претенциозния от политическите наказателни
процеси, инициирани от Цветанов, на който лично той (Цветанов естествено, а не
Костов) му беше измислил името – „Октопод“. Като борец с „Октопода“ и прочее
прокурорът Костов определено приличаше на човек, който наистина мисли, че след
време ситуацията в спецправосъдието ще се промени. И до голяма степен излезе прав –
не че палето, което гледаше ококорено песа, порасна, но тръгна по пътя си и се видя, че е
куцо по рождение и с двата крака. А от друга страна, самият той беше разжалван през
есента на 2016 година и уволнен по сигнал от негови колеги до съдебния състав, че
„създава в поверената му спецпрокуратура нетърпима работна среда“. Разбира се, както
става с повечето уволнени у нас, две години по-късно той се върна на работа, само че
като редови спецмагистрат.
Преди уволнението на Костов, през лятото на 2015 година, съдебната реформа пак,
като за първи път, беше стартирала и финалът ѝ отново не се виждаше. Законотворци от
партия ГЕРБ и присъдружните ѝ АБВ и РБ се надпреварваха да измислят нови органи
срещу престъпността и корупцията. При което спецправосъдието публично беше
изнесено на носилка. За него всеки политик и всичколог, който се показваше по
телевизията, казваше: куца, не оправда очакванията, не свърши нищо.
А нямаше и петилетка още, откакто правителството се сдоби със специализираната
юрисдикция и започна да я глези като домашен любимец. Настани я в модерната сграда
на ДАНС на столичната улица „Черковна“, показа се щедро в ремонта на съдебните зали
и я нарече галено „новия орган, който ще удари мафията“... Но ето че друг „нов орган“
взе да се търси с по-нова дата – ще рече човек, че по-старият „нов“ не само се е оказал
сакат, а е умрял и за него вече нищо не се харчи – нито пари, нито вяра.
Тази кончина беше оповестена в един от евродокладите, където се казваше:
„Спецпрокуратурата и спецсъдът не можаха да докажат ефективността си в значими
наказателни процеси. Те разпиляват усилията си в леки престъпления, при поръчковите
убийства и други знакови разследвания нямат напредък. С много малки изключения
спецсъдът е постановил решения само за маловажни дела, тъй като законодателството не
му позволява да дава приоритет на най-важните“.
Така си беше.
Делото, наречено „Големият Октопод“, беше в ледникова епоха по израза на самия му
създател Светлозар Костов. На бандите „Килъри-1“ „Килъри-2“, „Килъри-3“ и „Килъри-
4“, ръководени от бащата на Райко Кръвта, Йоско Костинбродския и други кримигерои,
се приписваха десетки убийства. Багери разкопаха цялата Плана планина, но изровиха
накрая само един труп – на Хайо, дребен наркобандит...
Подлежащият на спецправосъдие Златко Баретата с цялата си криминална кариера си
лежеше в кревата до жена си в двореца им. Христофор Аманатидис –Таки, за когото
разправяха, че е „най-големият бандит в държавата“, се излежаваше вероятно под
палмите на някой далечен плаж. Данъчните мегадела – гордостта на бившия вътрешен
министър Цветанов – висяха с години, без да се внасят в съда и без да се прекратяват.
Събираха прах дебели томове с експертизи, търкаляха се по медиите имена на
бизнесмени – виновни и невинни...

155
 Опитвах се неведнъж да преброя оправданите от спецсъда след масовите арести под
звучни имена „Недосегаеми“, „Алчни“, „Дедесари“ и тъй нататък, но не успявах – много
бяха. По темата Цветанов каза нещо важно:
– След арестите някой ще стане много богат.
То беше, когато апелативният спецсъд пусна задържаните в акциите, наречени „Захар“,
„Захарно петле“, „Милкигруп“, „Универсалните“... В тия акции МВР, под ръководството
на Цецо, удари синовете на обявените за олигарси Миньо Стайков и Гриша Ганчев, и на
бившия министър Георги Танев. От този факт в крайна сметка не произлезе съдебно
възмездие, а подозрение, че ГЕРБ рекетира бизнесмени. Чуха се и оправдания от страна
на представители на спецобвинението – че е „залято с мътна полицейщина“.
– Водят ни десет човека вързани с белезници и казват – ето ви престъпна група! Това
ни принуждава да започнем производство при неотложност и тепърва да събираме
доказателства за обвинение и постоянен арест – сподели пред мен мой познат
спецобвинител, но под условие да не му пиша името.
Срещнах го в една известна адвокатска кантора – беше там със свой колега. Не знам
какво правеха, освен че пиеха в приемната кафета, но ми казаха, че и самата Моника
Маковей – легендарната румънска антимафиотка, щяла да се изложи, ако действала с
техните недодялани правомощия. Безброй законопишурки се изредили от две петилетки
насам да пишат и задраскват по НК и НПК, без да се съветват с тях.
– Текстовете за организирани престъпни групи в последния проект за нов НК са
направо парадоксални! – възмущаваше се моят познат. – За участие в тях се предвижда
до три години лишаване от свобода. Това означава, че бандитът трябва да бъде освободен
от наказателна отговорност и да му се наложи административно наказание. Представи си
само! За престъпления, за които в цял свят се налагат най-тежките наказания, в България
само глобяват!
Друга смешка беше, че според тия предпоследни промени в НК престъпната група се
състоеше от двама. Може би защото третият би бил предател.
Специализираният наказателен съд обяви междувременно годишните си резултати: 91
решени дела, от тях 33 приключили с присъди и 58 със споразумения. Една трета от
присъдите бяха оправдателни. А най-често налаганото наказание – затвор до три години.
Такава присъда бяха получили 143 подсъдими, и то 108 от тях само условно.
Възмездието определено беше скромно, предвид това, че се отнасяше до килъри и крадци
на милиони?
– Работим въпреки Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК), призна шефката на
Апелативната специализирана прокуратура Даниела Попова, която прие поканата ми за
интервю.
С други думи, тя каза така: ако вършим нещо, то е напук на НПК! Никой не даде вид
да я е чул тогава. Не и някой от Народното събрание.
Спецпрокуратурата по онова време работеше по делата, които съгласно член 411
(алинеи 1–3) бяха подсъдни на Специализирания наказателен съд. И какво се
получаваше?
Охранител на застрахователно дружество счупил стъкло на кола – това се разследваше
от спецмагистратите. Един дядо на село имал две пушки и 200 патрона от Втората

156
световна война – спецмагистратите се занимаваха и с това. Но те не пипаха примерно
бившия депутат Христо Бисеров, който беше уличен уж в корупция.
Корупционните престъпления, които в началото на прехода хич ги нямаше в
Наказателния кодекс, вече се бяха появили в него и даже членовете, параграфите и
алинеите, свързани с тях, се размножаваха като зайци – само и само да се приложи някой
от тях. Умишлена безстопанственост (чл. 219, ал. 3). Неизгодна сделка (чл. 220).
Стопански подкуп (чл. 224). Пасивен подкуп в частния сектор (чл. 225). Подкуп при
дейност на юридическо лице или едноличен търговец (чл. 225, ал. 1). Активен подкуп
(чл. 225, ал.2). Посредничество към подкуп (чл. 225в, ал. 4). Престъпно прикриване на
частна стопанска дейност под формата на обществена организация (чл. 226, ал. 2).
Изпиране на пари (чл. 253–253а). Нарушаване на разпоредбите на закона за мерките
срещу идпирането на пари (чл. 253б). Престъпление по служба (чл. 282). Отказ от
издаване на специално разрешение (чл. 282а). Злоупотреба със служебно положение (чл.
283). Допустителство към престъпление по служба (чл. 285). Осуетяване на наказателно
преследване (чл. 288). Склоняване на длъжностно лице от органите на предварителното
производство да наруши задълженията си във връзка с правораздаването (чл. 289). Лично
укривателство (чл. 294). Осуетяване на изпълнението на влязла в сила присъда (чл. 295).
Престъпно освобождаване на затворник (чл. 299). Пасивен подкуп (чл. 301–303). Активен
подкуп (чл. 304). Посредничество към подкуп (чл. 305а). Провокация към подкуп (чл.
307). Лъжливо документиране от длъжностно лице (чл. 311). Лъжливо документиране от
лекар (чл. 312).
Сто на сто пропускам някой корупционен текст. Но и тия щяха да са предостатъчно,
ако имаше поне по един осъден по всеки един от тях – министър, магистрат или депутат.
Обаче няма. И понеже няма, реформата продължава.
В края на 2017 година с поправки в Наказателнопроцесуалния кодекс взеха делата за
подкуп и длъжностни престъпления срещу депутати, министри и магистрати от
Софийския градски съд и ги дадоха на специализирания. Но после пък се появиха
съмнения, че управляващите политици правят това „аd hoc“ – за специални цели, – така
че тая поправка както не е първа, така няма да е последна.
По съвпадение точно тогава председателят на Народното събрание безпрецедентно
беше отстранил лидерката на най-голямата опозиционна партия, докато чете декларация,
левите депутати с подкрепата на центристите обявиха, че напускат заради туй
парламентарните заседания, зададе се политическа криза и замириса за пореден път на
преждевременни избори... А купувачите на гласове изглеждаха непобедими.
– Нали ви е подсъдна вече политическата корупция? Пак ли сутринта ще идем да
гласуваме, а вечерта ще гледаме как се купуват и продават гласове по телевизията? –
запитах спецпрокурора, с когото си имахме приказка.
Той се засмя, отпи глътка кафе от пластмасова чашка и ми подхвърли цитат от
Алфонсо Сабела, прочутия магистрат от италианската „Антимафия“:
– Държавата може да се справи с мафията. Достатъчно е само да реши.
Но такова решение на родния хоризонт не се виждаше.

157
 Прокуратурата не може да се пребори за честни избори и няма как да прекрати
фалшифицирането им в България. Не че не подозирах това, но като го чух от устата на
говорителката на главния прокурор, направо се отчаях.
– Госпожо Арнаудова, може ли прокуратурата да ни даде гаранция днес, че
следващите избори ще бъдат честни? – попитах я преди президентския вот и
последващия парламентарен, който осигури власт на третото правителство на Борисов.
Румяна Арнаудова – една красива и умна жена, завършила право в Благоевград и
израсла в кариерата от юрисконсулт в родния си град Сандански – ми отговори подробно
и искрено, като направи всичко възможно да ме утеши.
– Прокуратурата няма как да даде такава гаранция предварително – каза тя, – но ще
изпълни задълженията си по закон, бъди сигурна. Главният прокурор одобри правила за
контрол на законосъобразността при провеждането на избори и референдуми. По тях
вече трета година създаваме специална организация на работа. Мобилизират се екипи от
прокурори и служители на ДАНС и МВР, за да противодействат на купуването и
продаването на гласове. Сформира се междуведомствено звено начело със зам. главния
прокурор Сарафов, което координира дейността на дежурните звена в прокуратурата,
МВР и ДАНС. Те действат по сигнали за нарушения и целта е да приключват проверките
до четиресет и осем часа, а при данни за изборно престъпление да се започват
производствата като бързи и незабавни, тоест да ги приключват в тридневен, най-много
седемдневен срок. Бързото произнасяне на прокурорите има за цел, ако липсват данни за
престъпление, но има нарушение, да се сигнализира незабавно Общинската или
Централната избирателна комисия (ЦИК). Благодарение на тази организация главният
прокурор миналата година поиска снемане на девет имунитета на кандидати за кметове и
общински съветници. Имаше задържани лица, изправени бързо на съд. Интересува ли те
статистика?
– Да, разбира се.
– За миналите избори са образувани триста и седемнайсет дела. Незабавните
производства са три, а триста и четиринайсет са разследвани по общия ред. Привлечени
са шейсет лица към наказателна отговорност, четири от тях са задържани от съда под
стража. Впоследствие има прекратени сто и девет дела, двайсет и три са още в съдебна
фаза, не са приключени. Десет от произнасянията на прокурорите са за освобождаване на
лицата от наказателна отговорност с налагане на административно наказание и глоба.
Този ред по член седемдесет и осем а е задължителен за прокурора, когато наказанията са
до три години лишаване от свобода. Осъдени са двайсет и четири лица. Деветнайсет от
тях са получили незабавно наказанията си по споразумения, одобрени от съда. Четири
лица са наказани с хиляда лева глоба, а двайсет лица – с лишаване от свобода: едно лице
за една година, шест лица – за единайсет месеца, едно – за десет месеца, две – за шест
месеца, едно – за пет месеца, четири – за три месеца.
– Добре. Всеки път след избори на кметове, депутати или държавен глава вие отчитате,
че сте си свършили работата и вотът не е подменен. Защо тогава хората имат усещането,
че техният глас няма значение, че резултатът е нечестно предрешен?
– Да, може би се наслагва това усещане у хората у нас, че всичко се купува и продава.
Една колежка от Районната прокуратура в Бяла Слатина ми разказа как по телефона,
обявен за сигнали за купуване на гласове, се обадил възрастен мъж и попитал: „Къде се

158
намирате точно, за да си продам гласа?“. Колежката сподели: „Не знаех как да реагирам.
Лицето съобщава за извършено от себе си престъпление…“.
– Май не е смешно това… – отбелязах. – Тъжно е.
– Това е то – усещането за търговия с гласове. А може би размерите на тази търговия
не са чак толкова големи. Аз и за корупцията съм на същото мнение. Работила съм
година и половина в спецзвеното за борба с корупцията. От четиресет и пет сигнала
срещу магистрати за това време нито един не се потвърди. Значи, хората нямат
основание да смятат, че ако не си платят, няма да спечелят делото! Невярно е и това
усещане – че вотът им е без значение. Ето, миналата година милиони хора са подали
гласа си за определен кандидат, а само двайсет и четири са признати за виновни от съда.
Техните престъпления и наказания не сочат трайни престъпни навици, а по-скоро са
инцидентни. Прокуратурата е проверила всичките четири хиляди осемдесет и четири
сигнала, подадени от граждани, и е постановила три хиляди осемстотин четиресет и
четири отказа, т.е. повечето сигнали са били за нарушения, а не за престъпления. Така че
от наша гледна точка слуховете за подмяната на вота са преувеличени.
– Но колко да са преувеличени? В Наказателния кодекс има състав за „образуване и
ръководене на група, създадена да извършва престъпления, свързани с купуване,
продаване, дописване и зачеркване на гласове“. А защо няма в затвора нито един партиен
началник, осъден за такова престъпно деяние?
– У всеки може да се породи подозрение, че някой партиен началник е организатор на
изборно престъпление. Но ние не можем да внасяме в съда предположение. Трябва да го
докажем. След като няма осъден партиен началник за търговия с гласове, значи, или няма
извършено такова престъпление, или няма достатъчно доказателства за него.
– Дълго време се твърдеше, че организаторите и поръчителите на нечестни избори
избягват меча на Темида, тъй като не е позволено доказателства срещу тях да се събират
със СРС, тоест с подслушване. Такова позволение беше дадено на МВР и прокуратурата
в началото на 2013 година. Защо оттогава не сме забелязали нещо да се промени?
– Няма как да забележите, тъй като миналата година не е било отправено нито едно
искане от прокуратурата и МВР до съответния окръжен съд за използване на специални
разузнавателни средства в предизборната кампания.
Тук вече не сдържам смеха си:
– Ами да. Като в оня виц – хайде да не се следим, че ще се хванем.
– Не е имало сигнали. Ако няма сигнал за престъпление, подаден навреме,
прокуратурата и МВР нищо не могат да направят! Нека българските граждани да подават
сигнали! Иначе няма как прокуратурата да узнае, че някъде се извършва престъпление в
предизборната кампания. Прокурорите няма как сами да се преборят за честни избори.
Трябва смели хора да дойдат при нас. Да каже някой: „Поискаха ми пари!“. Или:
„Предлагат ми пари за моя глас!“. Да даде съгласие по член сто и дванайсет от Закона за
СРС – да иде на среща с някого и да бъде подслушван, за да убедим със записа ние съда,
че това се е случило.
– Имате ли вече сигнали за задкулисието на текущата предизборна кампания?
– Не.
– Нито дума в прокуратурата, значи. А по домовете, кафенетата и офисите
непрекъснато се говори за опасността да ни „сложат“ държавен глава. Говори се за хаоса

159
в предишните избори, за сгрешените и надраскани протоколи, които видяхме по
телевизията, за блокиралите сайтове на ЦИК, за пленените в „Арена Армеец“
бюлетини… Какво ще кажете вие?
– За кое по-точно ме питаш?
– Помниш ли онзи надраскан протокол от Перник, в който кандидат на управляващата
партия фигурираше с единайсет гласа, а на сайта на ЦИК те бяха сто и дванайсет? Нова
телевизия го показа. Или другия – пак преправян, в който гласовете за кандидатка на
ГЕРБ бяха седемдесет и три, после ставаха шейсет и един, а накрая сто трийсет и четири,
колкото е сборът на двете числа?
– Да. В такива случаи прокуратурата започва разследване за документно престъпление.
Важно е да се установи кой е авторът на документа. Колегите изискаха информация от
ЦИК, за да се установи технически ли са тези грешки.
– И? Не открихте ли престъпление?
– Не знам как се е развило всяко от досъдебните производства. Но по принцип тези
изборни нарушения, които показа телевизията, са от компетентност на съда.
Административният съд има право не само да провери законността на избора като цяло,
но и да изброи бюлетините и да установи налице ли е опорочен вот, или не. Нали си
спомняте, че заради поправките по протоколите имаше много молби за касиране на
изборите.
– Но никъде не бяха касирани! Никъде не беше отменен постигнатия с фалшификации
резултат.
– Това е факт. В съдебните решения се приема, че има нарушения, но те не опорочават
вота като цяло. Мотивите са на съда. Да се съобразяваме с тях.
– По изборите имаше и други чудеса. Протоколите на две различни секции в Перник –
в квартал „Църква“ и квартал „Изток“, имаха еднакви серийни номера. Според Изборния
кодекс номерът на всеки протокол на СИК трябва да е уникален. А според прокуратурата
как е?
– Компетентният орган и тук не е прокуратурата. Този казус също е отнесен към съда,
защото това е административно нарушение.
– В края на изборния ден в „Арена Армеец“ бяха заключени хиляди хора, членове на
СИК – припадаха, викаха „Бърза помощ“… и така до сутринта, когато най-сетне
въведоха данните от техните протоколи и ги пуснаха да излязат. За това една чиновничка
беше уволнена. Вие в прокуратурата убедени ли сте, че „арестуваните“ в „Армеец“ не
бяха жертви на престъпление?
– Нямаше данни за престъпление. Очевидно се касаеше за изключително слаба
организация на изборния процес. Тази организация не е в нашата компетентност.
– Телевизиите неведнъж показаха чували с бюлетини, които се разнасят насам-натам –
я от депутати, я от изнервени хора, които се подпират на тях… Не е ли странно, че и това
се оказва извън съставите на наказателните закони у нас?
– Въпросите за транспортирането на бюлетините не са към прокуратурата. Ние не
администрираме този процес. ЦИК, ОИК, МВР – към тях се обърнете. Ние нямаме
отношение към организацията на изборния ден.

160
 – А ако в течение на тази организация чувал с автентични попълнени бюлетини се
замени с друг, натъпкан с фалшифицирани? Надпечатани бюлетини дал бог у нас, то се
видя, а те може да се попълнят в полза на някоя партия, нали така?
– Това, че има такава възможност, е така. Но прокуратурата няма как да проверява
възможности, хипотези и съмнения. За нас е важно извършено ли е такова действие.
Това, че има възможност да се подмени чувалът с бюлетини, не означава, че е подменен.
Ние нямаме данни за подменени чували.
– А това, че вие нямате данни, означава ли, че няма подменени чували? Сигурни сте, че
вотът не е опорочен тук-там с бюлетини, надпечатани в Костинброд или другаде?
– Сигурни сме дотолкова, доколкото данни не са ни били предоставени в обем, който
да ни позволи да повдигнем обвинение. В случая с надпечатаните над четиристотин
хиляди бюлетина в Костинброд прокурорите бяха убедени, че е извършено престъпление,
и поискаха осъждането на лице. Съдът оправда лицето с аргументи, които допълнително
бяха споделени и от прокурорите. Но случаят „Костинброд“ даде повод за законодателна
промяна. Вече е инкриминирано самото държане на бюлетини. И всички действия в
нарушение на правилата при печатането им. И деянията, свързани с членове на
избирателни комисии, които нарушат тайната на гласуването.
– А това, дето сайтовете на ЦИК, на Вътрешното и на Външното министерство се
сринаха в изборния ден? ДАНС и ГДБОП проверяваха версия за хакерска атака от
единайсет точки в света.
– Ние не установихме киберпрестъпление тогава. Нямаше достатъчно данни за
целенасочена човешка намеса в тези сайтове. Установи се технически проблем –
претоварване, което се случва непрекъснато и навсякъде.
– Супер. Светло бъдеще ни чака с електронното гласуване...
Румяна Арнаудова вдига рамене – и това не зависи от прокуратурата.
– Тези дни – продължавам да се тревожа аз – чухме един изборджия да казва: „Аз в
Лом държа деветстотин гласа и ще ги продам на този, който най-добре плаща“. Изборите
са престъпен бизнес – уви, избирателите са убедени в това. Как да надвием
изборджийската мафия?
– За да се надвие изборджийската мафия, трябва високо гражданско съзнание.
Гражданите трябва да гласуват по съвест и според разбирането си. Да не се продават. Да
знаят, че продаването на глас е престъпление. И че законодателят вече предвиди
гаранции за всяко лице, което продаде гласа си или получи предложение, но го съобщи
на надлежните органи – то няма да носи наказателна отговорност. Без съдействието на
хората, които отстояват гражданските си права, прокуратурата няма как да се справи с
всички изборни манипулации, независимо от инструментите, дадени ѝ от законодателя.
Чакаме сигнали. Подавайте! Има възможност за запазване на самоличността ви в тайна.
Иначе изборни престъпления ще останат ненаказани, а наказанието се налага и с цел
превенция – да въздейства възпиращо към други лица, замислили такива престъпления.
Ние няма какво да направим, ако не дойде някой да ни каже: „Нашият шеф ни предложи
по петдесет лева, за да гласуваме за тази партия.“ За Бобовдол имаше такъв тв репортаж.
Но след това при нас дойде само една журналистка и ни разказа какво е узнала от едно
лице, работещо там. Всички останали петдесет и осем отрекоха това. И ние нямаше как
да внесем обвинителен акт.

161
 В очакване сме на поредния евродоклад за правосъдието и вътрешните ни работи. Да,
пак. Седемнайсет пъти сме в такова очакване от 2007 година насам. И както всичко на
света, това очакване се променя, остарява, погрознява и сетивата му отслабват, преди да
се изгубят окончателно.
През 2015 година, когато експертите на Еврокомисията пишеха 13-ия мониторингов
доклад за правоохраната в България, тук вече никой не смяташе, че ще бъде фатален.
Отминало беше безвъзвратно възрожденското време, когато отговорните фактори в
политиката и правораздаването се вълнуваха и се снишаваха със страхопочит при
мисълта, че от Евросъюза ни наблюдават.
Някой помни ли кога дойде първият евродоклад? Беше 27 юни 2007 година. И какво ни
пишеха тогава от Еврокомисията?
...Не ровете в паметта си. Всеки, който е прочел, като мен във връзка с работата си
десетина от досегашните послания на евродокладчиците, ще ви каже, че те са почти
еднакви. Това, че българските политици ги наричат „лоши“, „добри“, „по-лоши“ или
„по-добри“, не е в зависимост от съдържанието им, а от обстоятелството дали те
самите са в опозиция, или на власт. Във всеки случай докладчиците всеки път
отбелязват, че България продължава да напредва в отстраняването на слабостите,
скастрят ни, че не сме демонстрирали убедителни резултати в ключови области като
борбата с корупцията, организираната престъпност и съдебната реформа, а накрая ни
окуражават да продължим с изпълнението на препоръките за цялостен напредък и
постигане на обществено доверие, което се губи в ключови моменти – на изплъзване на
осъдени от правосъдието, на политически назначения в съдебната система и
недостатъчен брой успешни дела срещу корупцията и мафията.
Извинете ме, ако ви отегчавам с тия цитати.
Някъде по средата на въпросния „мониторинг“ в паралелния свят на политиците се
повдигна един въпрос, който медиите коронясаха като най-важен: има ли я, или я няма в
поредния евродоклад сакралната фраза „Правителството има политическа воля за
промяна“.
Някои правителства получаваха тая фраза от писачите на доклада и реагираха на нея
като маймунките в цирка, на които се дава за поощрение захарче. Други не я получаваха
и се чудеха как да скрият, че това ги натъжава. А между едните и другите практически не
се забелязваше разлика. И при едните, и при другите поръчковите убийства си оставаха
неразкрити, а корумпираните висши политици не помирисваха килия.
Другият, очертал се като важен въпрос – дали докладът ще е лош, по-добър, по-лош
или най-лош, през годините ставаше все по-маловажен, защото всички разбраха, че той
ще бъде такъв или онакъв в зависимост от гледната точка на партиите и обслужващите ги
главни редактори. И колкото по-маловажен и по-маловажен ставаше този въпрос,
толкова по-малко и по-малко властимащите законодатели и магистрати се стараеха да
направят така, щото чуждите експерти да напишат добра дума за тях.
Все пак с ръка на сърцето трябва да кажа, че те, общо взето, доста се постараха, за да
получат „отвън“ похвала. Това е факт, макар че този факт не се отрази по никакъв начин
върху качеството на правораздаването.

162
 Така например, в чест на евродокладчиците парламентът през 2015 година прие
„Актуализирана стратегия на съдебната реформа“, или както я нарече на шега пред мен
бившият конституционен съдия Димитър Гочев „Актуализирана реформа на съдебната
реформа“. Той имаше предвид, че тази същата стратегия се пише още от 2010 година и е
дописвана 5 пъти от 5 правителства.
Както и да е, за актуализирането на стратегията бяхме похвалени. И приехме похвалата
като нещо, което ни се полага, макар че всички юристи в Народното събрание, с които
разговарях, бяха наясно, че тя е само „нещо като основа за намерение“ – както
правосъдният министър я нарече – и че в нея ключа го няма, пребоядисана е само
бараката, образно казано.
По това време в печата се появиха възпоминания за оня 27 октомври 2005 година,
когато банкерът Емил Кюлев – един от стоте най-богати хора в Европа според списание
„Впрост“, беше застрелян показно на булевард „България“, откъдето минават кортежите
на президента и министър-председателя. Всички вестници припомниха папагалски, че
изстрелите отекнаха в девет сутринта – три часа преди Еврокомисията да обяви в
мониторингов доклад, че у нас престъпността надделява над държавната власт.
Престъпността в България надделява над държавната власт! Това беше най-
еднозначната, най-острата и най-съдържателната констатация от всички останали, които
евродокладчиците бяха правили за нашата страна. Тя се припомняше с пропагандна цел –
за да се каже, че нещата са се променили оттогава.
Но какво се случи в действителност от есента на 2005 година насам? Получихме още
няколко евродоклада, в които се констатираше същото с по-обли фрази. За да отвоюваме
държавата от престъпността, изменихме 44 пъти НК и 33 пъти НПК. Но знаковите
трупове се умножиха – по сведения от пресата станаха триста, и все неразкрити.
Веднъж правосъдният министър – то беше министърка, Екатерина Захариева,
тържествено обяви:
– Край на делата с неизвестен извършител!
Краят идвал с 34-тата поправка на НПК. Екатерина Захариева три пъти го съобщи като
водеща новина. И за да не вземе някой да си помисли, че абсолютно всички бандити след
тая поправка ще бъдат заловени, осъдени и наказани, тя получи по 30 минути във всички
сутрешни блокове на телевизиите и обясни подробно каква е положителната промяна.
– Когато образува разследване, прокуратурата вече няма да посочва извършител на
престъплението. Само когато има достатъчно данни, ще привлича обвиняем.
Как да не се възхитиш от такава иновация! Вярно, че и до този момент нормативната
база не изискваше от разследващия да посочи като престъпник някого, преди да е събрал
доказателства за вината му. Дали в акта за образуване на досъдебното производство той
ще напише, че е „срещу неизвестен извършител“, или нищо няма да напише – очевидно
беше все тая. Но пък беше трогателна вярата, изразена и писмено в сайта на
Правосъдното министерство – че „с това изменение в Наказателнопроцесуалния кодекс
се изпълняват очакванията на обществото за реформа в наказателния процес – за
ускоряването му, за качествено правораздаване при корупционни престъпления по
високите етажи и за незабавно изпълнение на наказанията“.

163
 В изпълнение на обществените очаквания, и по-точно на очакванията на
евродокладчиците, се предвидиха и направиха още много такива поправки. В
правосъдието обаче не се забеляза промяна.
Някой попита Цацаров – един от тримата големи в съдебната власт – какво ще стане
след 34-тата поправка. Той отговори:
– Ще се направи трийсет и петата.
Това е. Поправки до втръсване. Без файда.
Взе да ми писва – и на мен, и на колегите ми – да отразяваме във вестника как всеки
нов обитател на министерски кабинет у нас влиза в него с мисълта, че този преди него е
объркал нещата, и ги започва отначало – кове закони, сменя кадри. И предишният това е
правил, ама карай...
В стабилните държави законът се създава с десетилетия, за да служи столетия – това е
правило и факт. В България той се правеше и още продължава да се прави само за
месеци, за да се употреби след това като доказателство за глупостта на съставителите му.
Законодателната дейност съвсем заприлича на пожарникарската – особено откакто я пое
Цецо Цветанов – помощникът на премиера, който е преди всичко друго пожарникар по
занятие и образование. Това може би щеше да е добре, ако бързината не беше за сметка
на качеството. Законопроектите се пръкваха и още се пръкват инцидентно, ако
обществото видимо възнегодува от нещо. Мотивите към тях понякога са чувствен
преразказ на желанията на законодателя, а правната материя се разминава с житейския
разум. Липсва статистика, камо ли изводи от наблюдения на въздействието на задраскани
или дописани алинеи. Терминът „нормативна инфлация“ влезе в постоянна употреба.
Стабилните закони се прилагат по-лесно, то се знае. Опитни адвокати се питат: Как беше
сега? – и залитат в извънправни аргументи, тъй като са заливани вълнообразно от нови и
нови нормативни актове.
Колко хартия изхабихме само ние, вестникарите, за да описваме всеки „нов НПК“! За
производството на тая хартия е изсечена вероятно поне една голяма и гъста гора. А във
всеки нов НПК се повтаряха недостатъците на стария – излишният формализъм при
събирането на доказателства, възможностите за тълкуването им според волята или
безволието на магистрата, преобладаващите права на обвиняемите за сметка на
пострадалите, самоцелната следствена тайна, зад която се крие я камилата, а камиларят.
Тия недостатъци си вървяха заедно с несанкционираното безделие на МВР и
прокуратурата и рамо до рамо с корупцията – и така наказателното преследване на
платежоспособните престъпници обяснимо не стигаше доникъде.
Както лошите, така и добрите закони в лошите ръце са вредни. Това го бил казал
Фридрих Велики навремето си и щеше да е много горд, ако можеше да види как буквално
се сбъдват думите му в днешна България.
Няма да забравя как в суматохата през лято 2016-о МВР по нечие устно нареждане
погази две съдебни решения, осем закона и евроконвенцията за човешките права, за да
предаде на турския президент Реджеп Ердоган един негов политически враг. Горе-долу
по същото време Еврокомисията оповести изследване с български феномен: недоверие в
съда и прокуратурата – 96 процента!
Ние, българите, обаче сме свикнали всичко да ни е феноменално. И продължихме, за
да се докараме пред евродокладчиците, да дебатираме борбено за бъдещите изменения в

164
Конституцията и Закона за съдебната власт, които пак по наша препоръка ни бяха
препоръчани от тях.
Да дебатираме борбено – това е слабо казано. В своята борбеност тия дебати на
политическия тепих заприличаха на пехливански битки. Шефът на Правосъдното
министерство, кадровиците от Висшия съдебен съвет, главният прокурор,
неправителствени организации, изявяващи се като партии, самообявили се за единствено
правилни реформатори и други уж учени правници се бутаха и се настъпваха по медиите
като пехливани.
На тоя фон парламентът гласува някакви спорни изменения в основния закон и в
другите закони, така че споровете продължиха още по-яростно – пак и само, и само да
стигнат до ушите на брюкселските началници. Е, стигнаха. И като ехо на тая врява
пристигна през ноември 2017 година 16-ият евродоклад.
Дали бяхме похвалени, или порицани в тоя евродоклад № 16 отново не се разбра. Но
по-скоро бяхме порицани, защото в него пишеше така: Постигнат е значителен
напредък по 17-те препоръки, направени от Еврокомисията през януари, остава да
бъдат постигнати и резултати. Комисията не може да каже, че някоя от
препоръките е изпълнена в задоволителна степен, но вярва, че положителната
тенденция ще се запази.
Управляващите са въодушевиха: Ура! Докладът е прекрасен, в него нито една нова
препоръка няма!
Опозицията се възмути: Че каква нова препоръка да дадат, като не сме изпълнили нито
една-едничка от старите! Тоя доклад е провал!
Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ направи май най-остроумния превод от
брюкселски на български език:
– Това е доклад на двойното положително отрицание: да, да, ама не. Или: да бе, да!
Обективен провал.
Съпругът ми, който никак не е изкушен от политиката и пет пари не дава, както всеки
средностатистически българин, за мониторинга, полюбопитства, като забеляза тая
караница:
– Абе, ти разбра ли какъв е в крайна сметка пустият му доклад?
– Това се разбира – взех да обяснявам, – като се сравнят двата евродоклада – този за
Румъния и този за България. Понеже румънците еднозначно ги хвалят – осъдили за
корупция министри, сенатори, бивш премиер, депутати. Но пък се чува, че там им
нарушавали правата...
Наш съсед, с когото сме на маса, вметва, бодвайки доматче от салатата:
– На кой му пука от всичко това? То се вижда у нас как е.

Бях дежурен редактор в една люта зима, когато румънските медии съобщиха, че
министърът на спорта Моника Ридзи ще преспи за първи път в килия. Беше осъдена на
пет години затвор за корупция и заключена в затвора „Герла“ в област Клуж. Преди да
сложа тази новина на първа страница, пресметнах, че броят на лишените от свобода
продажни управници в държавата на север от нас надмина фаталното тринайсет.
Защо не можем и ние като румънците, по дяволите! Защо, като е ясно, че
политическата корупция изяжда и последните остатъци от държавата ни? Защо

165
румънските магистрати успяват да я ударят тая пуста корупция, а нашите ѝ се заканват
само като пиян каубой на проститутка?
Опитах се да напиша статия по този въпрос, да направя някакви изводи.
Беше февруари 2015 година. Румънските прокурори и съдии бяха пратили зад
решетките цяло правителство, с дейци от всички партии и коалиции, действащи и бивши:
премиера Адриан Нъстасе, вицепремиера Джордже Копос, министрите на земеделието
Йоан Мурешан, на съобщенията Сирон Пантиш и Жолт Наги, на финансите Децебал
Ремеш, на транспорта Мирон Митреа и Ралу Фенекио, на икономиката Кодруц Шереш,
на отбраната Виктор Бабюк и Виктор Станкулеску, на правосъдието Тудор Чиуариу.
Отделно още десетина бивши шефове на министерства – Елена Удреа, Йон Аритон,
Ливиу Драгнеа, Адриан Видяну, и други, чакаха присъди за злоупотреби с обществени
поръчки, рушвети и пране на пари.
У нас беше друго – такова, каквото е и сега, през 2018-а.
Корупцията по високите етажи на държавния апарат е с главно „К“ и със статут на
Първа дама. Да бъдеш с нея, като си на власт – това не само, че не се наказва, ами те
прави по-силен, по-властен и ти дава гаранция за следващ мандат.
Въпросът е защо при нас е така, а при комшиите е онака.
Редица наши политици, командировани, за да почерпят опит в Букурещ, обясняват на
връщане къде е бедата: Комшиите си имат Национална дирекция за борба с корупцията, а
ние си нямаме. Дирекцията е, която праща там мафията в зандана, а после ѝ се
конфискуват богатствата. Ех, да имахме такава и у нас!
Ще си направим, като си нямаме, обещава главният организатор на управляващата
партия ГЕРБ Цветан Цветанов. Само че депутатите му, за които се знае, че са подбрани
лично от него и безпрекословно му се подчиняват, написаха Закон за орган срещу
корупцията, който орган нито ще разследва, нито ще арестува. Щял да бъде много
ефективен иначе, понеже щял да проверява имуществените декларации на големците и
щял да предотвратява така рушветчийството. А дирекция като румънската не ни била
нужна, защото сме си имали спецпрокуратура.
Че си имаме – имаме, това е вярно. И разполагаме освен това с още 32
антикорупционни органи – инспекторати, звена в прокуратурата, МВР и ДАНС, съвети и
комисии по общините, БОРКОР и Комисията за конфликт на интереси, която стана
забележителна с това, че бившият шеф Филип Златанов бе съден и оправдан за едно
тефтерче, в което си водеше записки за заповеди от „ББ“, „ЦЦ“ и други инициали – кой
от клиентите на комисията „да се оправи“ и кой „да се удари“.
В броя на антикорупционните органи съм сигурна. Знам го от Ролф Шлотерер,
кръстник на БОРКОР, който ги беше преброил с немска точност. Да, същият този Ролф,
който обясняваше навремето си, че прави „уникален инструмент, без аналог в света, с
който ще се изработват мерки срещу корупцията, след като се открият слабите ѝ места“.
Според критиците му тоя „инструмент“, наречен БОРКОР, беше една електронна кантора
„Рога и копита“, през която като в романа на Илф и Петров за сметка на Остап Бендер и
неговата дружина се превъртяха едни пари. Така ли е, или не е – не се наемам да твърдя,
но знам със сигурност, че чрез договор с немската фирма „Инит“, която доставя
софтуерни продукти, за въпросната информационно-аналитична система бяха похарчени

166
седем и половина милиона лева, а резултатите се чакаха в бъдеще неопределено, което
така и не дойде.
– Шестнайсетият евродоклад за България не е най-положителният, нито е най-
отрицателният. Този път той е по-оптимистичен от румънския – коментира сдържано по
националното радио Любов Панайотова, директор на фондация „Европейски институт“.
Тя имаше предвид това, че през ноември 2017 година евродокладчиците
предупреждават строго румънците – да не се връщат назад! – и ги критикуват, че
оставили неизпълнени три-четири от дванайсетте препоръки, които преди месеци са им
пратили. Към нас, българите, те не се показват толкова ангажирани – седемнайсет
препоръки са ни дали по-рано, ние не сме изпълнили нито една изцяло, нови няма да ни
дават, да продължаваме с усилията и това е.
– Пак изпреварихме румънците – откликва жизнерадостно премиерът Борисов на 15
ноември 2017 година, след като европисанието е дошло от Брюксел у нас. Седмица по-
рано той е посетил съпартиеца си от Европейската народна партия Жан Клод Юнкер,
който е шеф на Еврокомисията от 2014 година, взел е от него уверение, че българският
доклад ще е положителен, и е пуснал това уверение по фейсбук заедно с множество
снимки – как двамата с Жан Клод се прегръщат и целуват.
Снизходителната благосклонност, с която Юнкер се фотографира, нацелуван по
балкански, за политическите наблюдатели не е изненадваща. Два месеца по-рано в
годишната си реч пред Европарламента той е призовал и Румъния, и България да бъдат
приети в обетованата земя на безграничното Шенгенско пространство. Причината е, че
неговият петгодишен мандат е белязан със злополучния Brexit – излизането на
Великобритания от Европейския съюз, както и с хаоса на мигрантската криза – с
безбройните икономически мигранти и бежанци от Африка, Азия и Близкия изток, и с
умножаването на евроскептиците. Държавата на българите, най-бедната в Европа, чието
население, общо взето, желае да бъде в пакет с богатите европейски държави, определено
може да послужи на една от амбициите на Юнкер – да бъде запомнен, подобно на
славните си предшественици, като Обединител. И той предлага даже екстра за България –
да се създаде специален предприсъединителен инструмент, който да ѝ помогне да
изпълни критериите за еврозоната и бърже да влезе в нея. По това време нашата страна е
единствената в Европейския съюз, която иска, но не успява да се присъедини към
единната европейска валута. Причината е, че е първа в класациите по бедност,
смъртност, обезлюдяване и износ на джебчии, проститутки и просяци, бие собствените
си рекорди по евроизмами. На някои български мафиоти колегите им от сицилианската
Коза ностра, неаполитанската Камора, калабрийската Ндрангета и апулийската Сакра
корона унита им дишат праха. А резултатът от десетгодишното евронаблюдение над
правовия ред у нас е такъв, че евронаблюдателите изглеждат като пълни глупаци.

Виж ти! Синът ми – и той законодател. Участва и той в реформата, значи. 2017 година
е, през есента. Предават пряко от правната комисия на Народното събрание дебатите за
поредния нов орган за борба с корупцията, който образуват, като сливат пет стари –
БОРКОР, Комисията за конфликт на интереси, Комисията за конфискацията,
Аникорупционния отдел на ДАНС и един отдел от Сметната палата, който проверява
имуществените декларации на хора от властта. Крум. Иска думата. Заявява:

167
 „Колеги,
Обявената от правителството цел беше да се създаде с нов закон нов единен независим
антикорупционен специализиран орган. Аз твърдя, че този орган не е нито нов, нито
единен, нито независим, нито антикорупционен, нито специализиран. Защо мисля така?
Той не е нов, тъй като в него няма нови материално-правни разпоредби, а представлява
сливане на старите. Ако има нещо ново, то може да се нарече в най-добрия случай
„кодификация”, макар че кодификацията предполага не само събиране на норми, а
събирането им в някаква логична последователност с цел развитие на правото. Не се
прави кодификация само за да се кодифицира. Прави се, когато може да се спечели от
това събиране. Случаят не е такъв. И така, този закон не може да се нарече нов – нито
законът, нито органът.
Той не е и единен този орган. Поне по две причини. Първата е, че много ясно са
разграничени в закона за него хората и начините, по които ще работят. Неслучайно в чл.
16, ал. 2 и в Глава VI, която засяга оперативните действия на комисията, са разписани и
социалният, и професионалният статус на агентите. Те са разделени. Има огромна
разлика както в условията на труд, така и в начина, по който ще работят агентите от
ДАНС и инспекторите от комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество.
Тези хора ще вършат коренно различни неща, ще поемат съвсем различни рискове, ще
имат съвсем различно обучение и т.н. Освен това по отношение на установяването на
конфликта на интереси той се връща назад, децентрализира. Централизираното
установяване на конфликт, което имаме в момента, се ограничава и остатъкът се придава
на местните власти. Какво единство е това, като процесът е точно обратният?
Липсата на единство е ясно видима и при сравнение на различните дефиниции в
различните глави. Едно е те да „работят“ по главата за конфликт на интереси, друго е по
главата за противодействие чрез разкриване на действие. Този нов орган ние ще го
съединим горе в шапката механично, но долу дирекциите ще си останат три или повече –
различни – едната ще работи по едната глава, другата по другата, третата по третата...
Той не е и антикорупционен този орган. Той може да бъде в най-добрия случай и
антикорупционен. В списъка по чл. 108 се вижда, че той ще се занимава с най-различни
проверки, между които за установяване на имущество, придобито от престъпления като
тероризъм, убийство с користна цел, отвличане, сводничество, търговия с оръжие и какво
ли още не. Те са тежки престъпления. Но не са корупционни. Ако наречем този орган
„Антикорупция”, то не би било вярно. Той се занимава с много повече неща. И ние се
опасяваме, че занимавайки се с всичко, той няма да се занимава с нищо. И поради тази
причина органът не е и специализиран. Прекалено широк е предметният обхват на
неговата дейност. А процедурният обхват на неговата дейност е неограничен. Няма да
може един инспектор или агент, или както и да го наречем, да проверява имуществото
или да установява конфликт на интереси, да защитава собствените си твърдения в съда
по съответния процесуален кодекс – един ден по ГПК, друг ден по АПК с всичките
разлики между тях, и да води някаква оперативна дейност, разкривайки престъпления по
НПК. Очевидно работещите в отделните ще си работят по същия начин, както досега, а
шапката, под която са сложени, няма да има възможност да им повлияе. Затова този
орган не само, че няма да проработи, а ще навреди на сега действащите.“
Дали бъдещето ще потвърди думите на сина ми? Опасявам се, че отговорът е „да“.

168
 Какво мислите за съдебната реформа? Задавала съм този въпрос стотици пъти на
десетки юристи – и компетентни, и не дотам компетентни, и от тия, които не правят
разлика между право и криво. Ако имаше награди за най-точен и кратък отговор, щях да
дам първата на Димитър Гочев, един от най-уважаваните у нас, правист с 47-годишна
непрекъсната кариера – юрисконсулт в ТКЗС, арбитър в Държавния арбитраж, съдия във
Върховния съд, в Конституционния съд и в Европейския съд по правата на човека,
действащ член на Постоянния арбитражен съд в Хага. Той просто каза:
– Правосъдието ще е реформирано, когато спрат да ме питат познавам ли съдията.
Разговаряхме в първите дни на 2015 година – часове преди да се оповести поредната
оценка от мониторинга.
– Господин Гочев, вече знаем какво пише в очаквания евродоклад – започвам аз,
защото съм го прочела току-що в чернова. – Пише така: „Прогресът на България в
съдебната реформа, корупцията и борбата с организираната престъпност е бавен“.
– Не е изненадващо – отвръща спокойно бившият конституционен съдия. – Чели сме
го и в предишни доклади.
– Във фейсбук някой е написал статус по нашенски: „Керванът си върви, кучето си лае,
а правосъдие нямаме“. Какъв е смисълът от механизма за сътрудничество, ако е така?
– Нека е червена лампичка за проблемите ни – за неефективността в наказателното
правораздаване и за корупцията – за гнилите ябълки в съдебната система. Те са малко, но
я загрозяват. Обикновените хора у нас питат за същото, което констатират от Брюксел:
защо престъпниците не са в затворите? Защо не ги хващат? Нужна е промяна.
– В евродоклада ни укоряват, че приетата от парламента Актуализирана стратегия за
съдебна реформа не е конкретна, няма ясни срокове – подхвърлям аз, колкото да дам на
топмагистрата сламка за размисъл.
– Тази стратегия е плод на дългогодишни усилия на Министерството на правосъдието
при различни правителства. Съдебната реформа не е от вчера. Тя започна още през 1991
година, с приемането на Конституцията. Сега правим реформа на реформата. Това без
промени в Конституцията не може да стане. Структурата и компетентността на Висшия
съдебен съвет е посочена в Конституцията. Ако някой иска да ги промени – да раздели
ВСС на две части например, трябва да промени Конституцията. Има и друго мнение, но
не съм съгласен с него. Да, Конституцията не е свещена крава, тя е променяна и ще се
променя, може да се приеме и нова, ако се наложи. Но това трябва да се обмисли на
високо професионално ниво.
– А с какво разделянето на ВСС на две камари – съдийска и прокурорска, ще
допринесе за „прогреса“ в борбата с мафията, за това да спрат убийствата на свидетели,
които са отбелязани с черна точка в доклада? – питам аз, като знам, че това скоро ще
стане.
И стана.
– И аз се питам за това. Нямам отговор. Висшият съдебен съвет е замислен като
състоящ се от 24 опитни юристи – съдии, прокурори, адвокати и университетски
преподаватели даже, които са излезли от черупката на своята по-тясна професия и имат
общ поглед върху системата. Логиката на разполовяването на съвета на мен ми убягва.

169
 – Някои си мислят, че главната цел на съдебната реформа е всъщност да се смени
съставът на Висшия съдебен съвет. И то не за друго, а защото на новата власт са ѝ нужни
нови политически послушници – отбелязвам с въпросителната интонация, макар да съм
сигурна, че е точно така.
– Аз много се дразня от политици, които си мислят, че ако лансират един съдия във
Върховния касационен съд, това им гарантира влияние по дела.
– А не са ли тия политици „гнилите ябълки“, от които загнива и съдебната власт? Не
трябва ли чистката да започне от тях?
– Трябва да почистим гнилото навсякъде. Включително в мисленето на обществото, на
самите нас. Аз като си ида на село, в Самоковско, все някой идва да ми иска правна
помощ. И знаете ли кой е първият му въпрос: Познаваш ли съдията в Самоков? Когато
спрат да ме питат така, ще знам, че е станала промяната. Също така, когато видя, че
някой корумпиран магистрат бива изолиран и презрян от колегията дотам, че си подава
оставката. Виждал съм това в Европейския съд по правата на човека, където бях съдия
един мандат. Замириса нещо около един колега и той си отиде сам. А у нас?…
– Знаем как е. Знаят го и евродокладчиците.
– Да. Но ние, както и евродокладчиците, наблягаме на недостатъците на наказателното
правораздаване. А търговското е не по-малко важно. Неговата ефективност определя
бизнессредата, инвестиционния климат, а оттам и благосъстоянието. Бедността ражда
престъпност, нали знаете?… И това, че трудовите дела се точат с години, е бич! Добре е
да има специализирани съдилища по трудови и търговски дела, както и по
административни. Скъпо е, но мисля, че си струва.
– А какво мислите за случайното разпределение на делата? Оказва се, че в съдилищата
надхитрят компютрите и ги разпределят неслучайно – на този или онзи съдия. Сменят
софтуерите сега.
– Не мисля, че смяната на софтуера ще реши проблема. Не смятам, че човешкият
момент в разпределението на делата е някаква напаст, за каквато се представя. Когато
административните ръководители ги разпределяха, те се съобразяваха със
специализацията на колегите и с техните качества – някой разбира от брачни дела, на
него се дават. Защо съдията да е пенкилер и да разбира от всичко? Защо по презумпция
да е корумпиран, та да се мисли кой софтуер може да го надхитри!
– Европейската комисия сега наблюдава внимателно избора на председател на
Върховния касационен съд – ВКС. Той ще определи политиката на правосъдието за
седем години…
– Мислите ли?… Председателят на ВКС не решава дела, нито дава насока на
правосъдната работа. Той е административен ръководител. Един човек на тази позиция
не може да премахне недостатъците в правосъдието. Преекспонира се значението на този
избор. Има много вълнения и някои не са професионални, а политически, за съжаление.
Искам да вярвам, че не са основателни опасенията за предрешеност. Но те идват от
лошия опит. Когато въведохме системата на Висшия съдебен съвет преди двайсет и пет
години, ние се надявахме, че с нея решаваме проблема с кадруването на магистратите –
то да се прави от съдебни кадровици, а не от партийни органи и началници.

170
 – Но вижте сега какво пише в евродоклада: Висшият съдебен съвет продължава да не е
считан от всички като независим орган, способен ефективно да защитава независимостта
на магистратите от изпълнителна власт.
– Когато беше приета Конституцията с тази форма на Висшия съдебен съвет, аз бях за
един месец в САЩ. Колеги там много се учудваха, че сме я приели. При тях изборът на
съдиите е свързан и с политически, и с държавни органи, и с волята на гражданите… И
ето че сега и у нас започнахме да се съмняваме във ВСС, а иде изборът на шеф на ВКС.
– Българската съдийска асоциация призова медиите и неправителствените организации
да не оказват натиск на Висшия съдебен съвет с декларации, включително в полза на
определен кандидат за съдия № 1. Изглежда, имаше предвид Съюза на съдиите и
Българския институт за правни инициативи – отбелязвам аз в очакване на коментар.
По онова време тези две организации определено предпочитат един от двамата
кандидати в конкурса и лобират за него открито, намеквайки, че другият е обременен с
партийност и корупция. Тогава никой не подозира, че след избора мнението им за
избрания ще се обърне като палачинка.
– На мен не ми харесва тази намеса на неправителствените организации. Нека
Висшият съдебен съвет да прецени кой да бъде председател, дали да е Павлина Панова,
или да е Лозан Панов. Опасявам се, че който и да бъде избран, ще има приказки и
съмнения. Вървим по наклонена плоскост – съмняваме се във всичко в съдебната
система, критикуваме, търсим под вола теле. Не бих искал да съм на мястото нито на
тези, които ще ги избират, нито на тези, които ще избират шеф на ВКС.
– Тъжно е, че мислите така.
– Не само аз. Много качествени юристи бягат от отговорни позиции, защото знаят, че у
нас отделни журналисти и неправителствени организации свикнаха да се заяждат за
нищо и никакво, само заради собствените си интереси, политически роли и цели.
– И така, реформата продължава.
– Честно казано, аз не съм за чести законодателни промени. Попитали английския крал
Алфред, голям държавник: „Сър, вие няма ли да променяте законите?“. Той отвърнал:
„Мислил съм, но се чудя дали изменението ще се хареса от тия след мен“. Ние докога ще
се мъчим да правим реформи на реформата? Още четвърт век?

171
 Глава девета.
Кръв в задкулисието
Десети ноември е. Броят го за празник. Както брояха за празник Девети септември в
едни отминали времена, когато ни управляваше Тато.
Сега не управлява Тато, а бившият му бодигард, годината е вече 2017-а, но телевизията
пак от сутринта зове към радостно възпоминание. И от хора като мен се очаква да си
спомним с голяма радост вътрешнопартийния преврат – как изключиха Живков от
комунистическата му партия, как той гледаше като отровен партийните си другари на
събранието, от което показват кадър, и как ние няколко дни след това събрание
напълнихме площадите със знамена и с вяра – с нашата вяра, че тръгваме по отворения
път към демокрацията и ще стигнем там, където има свобода и всичко останало, което си
нямахме.
Да си го спомним, мисля си, докато превключвам на друга програма. Да си спомним –
29 години са минали оттогава. Обаче имаме проблем с радостта. Защото на свободата на
словото след Десети ноември 1989 година се порадвахме кратко, а за големия грабеж на
държавата в последвалия преход от тоталитарната система към демократична и после
към авторитарна ни беше бедна фантазията. Може да има другари и господа, които са
радостни от разбойническата приватизация, след която се оказа, че има и по-лошо от
лошото стопанисване на държавното имущество от държавата. Но моето семейство е от
голямото мнозинство, което не забогатя от раздържавяването и на което му се стъжни
след това – от разрухата в малките градове и селата, от разбитите пътища, от закриването
на предприятията, от мизерията в болниците и училищата, от все по-чувствителната
липса на правосъдие и от това, че свободното слово в корпоративните медии беше
заклано, макар да шава все още някъде по последните места в световните класации.
Не съм празнувала никога онзи Девети септември през 1944 година, когато
комунистите са взели властта, не са празнували и майка ми, и баща ми. Не празнуваме и
Десети ноември със съпруга ми и децата, затова си гледам работата.
И нали съм криминален репортер, веднага се сещам, че днес е ден, в който би било
подходящо да напишем нещо за разплатата с кукловодите на злополучния ни преход или
поне за техния доайен, който беше застрелян.

Защо беше убит четиресетия премиер на България – Андрей Луканов? Кой и защо
ликвидира червения политик, когото наричат Първия кукловод, Създателя на
политическото задкулисие, Бащата на групировките, на новите милионери и на синята
опозиция?
Този въпрос няма отговор и изглежда, че няма да има.
Петима души бяха обвинени и съдени за екзекуцията. В първоначалната фаза на
съдебното разследване те бяха признати за виновни и осъдени на доживотен затвор, но
последната инстанция ги оправда и ги пусна на свобода.
Андрей Корлович Луканов, най-известният политик от първите години след Десети
ноември, за който се говори и пише, че е архитект на прехода от един държавен строй в

172
друг и на преустройството на икономическата власт в политическа, е застрелян от засада
в гръб с четири куршума. Стрелбата е от деветмилиметров пистолет „Макаров“, почти от
упор – от метър и половина. Белокосият мъж пада по очи. Смъртоносните изстрели го
покосяват в 9 часа и 20 минути на 2 октомври 1996 година, докато излиза от
кооперацията на улица „Латинка“ № 15, където e домът му – на третия етаж. Това е
първото убийство на депутат в най-новата демократична история на България.
Разстрелът става пред един свидетел – това е шофьорът на Луканов, който вижда и
описва стрелеца. Самият Луканов е вероятно вторият човек, който го вижда как стреля и
изчезва.
Седемдесетгодишната пенсионерка Вера Йорданова също забелязва убиеца от
прозореца на първия етаж в съседния блок, където си полива цветята – забелязва го, но
само в гръб. Описва го за първи път пред репортера Сашо Ботев, който пак е изпреварил
на местопрестъплението всички, включително криминалистите, които се канят тепърва
да търсят и разпитват очевидци.
– Видях гърба на висок мъж с шапка и чанта, който се навърташе край блока на
Луканов – разказала на Сашо старата дама. – Приличаше на клошар, ровеше в чантата си,
размахваше навита на руло хартия и обикаляше наоколо без причина. Загледах се, без да
искам, в него, но после отидох до хола отзад. Като се върнах в кухнята, погледнах през
прозореца пак и видях Луканов. Паднал. Оня мъж вече го нямаше.
И други съседи си спомнят за тоя клошар. Виждали са го в квартала три или четири
дни по-рано. Накуцвал край кофите за боклук. Чистачката на улица „Латинка“ го засича
на два пъти, докато се опитва да влезе във входа на червения политик. Тя пробва да го
заговори, но той мълчи. Това дава основание на полицаите да мислят, че е чужденец и не
знае езика. Строител на къща до дома на убития дава показания през ноември и тогава
твърди, че минути след разстрела е видял клошаря да влиза в един блок на уличката
„Димчо Дебелянов“ – на 200 метра от къщата на убития. Бил висок, парцалив, мърляв и
слаб – направо жив да го оплачеш, но носел нови маратонки „Найк“ и голям пръстен на
ръката – златен. Полицейските служители го издирват по-късно по фоторобот, нарисуван
по свидетелски описания: тънки устни, остър нос, тесни очи, вирната брадичка.
Килърът е гърмял по народния представител от БСП през дрехата си, съобщиха
следователи след огледа на местопроизшествието. Гилзите били отхвръкнали в
неестествена посока. Затова експерти по балистика смятат, че той е държал тежкия
„Макаров“ с обърната ръкохватка, за да постигне по-малък откат.

Пребледнял, председателят на парламента Благовест Сендов съобщава страшната вест

в пленарната зала шест минути след десет часа – почти веднага след разстрела на
влиятелния народен представител. По-късно става ясно, че министър-председателят Жан
Виденов му се обадил лично, за да му я каже.
Смъртта на левия депутат за пръв път подпечатва един позорен за българското
Народно събрание факт – че в него се фалшифицира гласуването на депутатите.
Компютърна разпечатка от вота им на 2 октомври показва, че Андрей Луканов е гласувал
три пъти – в 8,59 часа, в 9,07 часа и в 9,08 часа – веднъж с „да“, веднъж с „не“ и веднъж
„въздържал се“. Първото гласуване е за дневния ред, с второто е отхвърлено искането да
дойде Виденов в парламента и да отговори на въпроси за политическия смисъл на

173
уличните разстрели, а третото е в първото четене на закона за малките предприятия.
Скандалната разпечатка, която по-късно изчезва, е видяна от журналистката Вяра
Смилкова в парламентарната библиотека.
На местопрестъплението на улица „Латинка“ моментално пристигат вътрешният
министър Николай Добрев, шефът на следствието Бойко Рашков, началникът на
Националната служба за охрана Димитър Владимиров и Ботьо Ботев, изтъкнат експерт
по убийствата. Щом научава новината, там отива и Александър Авдеев, тогавашният
руски посланик у нас.
Софийското летище, както и изходните пътища от София са междувременно
блокирани, но вече има излетели оттам след кръвопролитието машини.
В стълпотворението на полицаи, детективи и журналисти деветмилиметровото оръжие
със заглушител не е открито. Намерено е случайно чак на 7 ноември сутринта зад
решетките на парното във вход А на блок № 86 на улица „Димчо Дебелянов“.
Пенсионерът Цвятко Николчовски изпуска зад радиатора бележка от пощенската си
кутия, навежда се да я вземе и забелязва пакета. Той е напъхан така, че да остава в сянка
и на дневна светлина, и на лампа. По-късно се оказва, че с него е застрелян не само
Луканов, а и украинецът Сергей Владимирович Шанин, който пребивава незаконно у нас
и уж се препитава от сергия за домашни потреби, обаче едва ли.
Куршумите от убийствения и за Луканов „Макаров“ уцелват Шанин на 7 март 1996
година пред блок 229 на столичния квартал „Надежда“, където живее с жена си.
Предполага се оттогава, че препитанието му е свързано и с незаконни занимания. Но и за
неговия екзекутор нищо не се знае.
Още в деня на покушението срещу експремиера на България една жена от прочулия се
вход А на блок 86 открива на площадката след първия етаж куп вехти дрехи и полицаите
допускат, че с тях килърът се е пременил като клошар. Изтънелите дънки и избелялото
скъсано яке са с гигантски размери и водят до предположение, че под тях човекът е
носил и други дрехи. Повреденият цип и скъсаните копчета подсказват, че е бързал да се
изхлузи от тях и да избяга. Ченгетата обаче не обясняват как така, след като са били
повикани от жената и са получили от нея килърската премяна, не са открили и скрития на
две крачки от нея „Макаров“. Твърдят, че са претърсили наоколо. Тогава? Що за пропуск
е това?
Началникът им Ботьо Ботев въздъхна шумно: Аааах! – като го питах веднъж: Да не сте
спали? И кой допусна една водоноска от столичния отдел „Чистота“ да дойде само 5 часа
след убийството на Луканов и да измие не само локвата кръв пред дома му, но и всички
дребни улики в околността, останали на пръв поглед незабелязани? И защо точно в деня
на смъртта си бившият министър-председател е бил без охрана?
През февруари в годината на кончината на депутата в службите се получава сигнал, че
животът му е заплашен.
Николай Николаев, шеф на охранителната фирма „Омега БМ“, отговорник по
сигурността в „Топенерджи“ и личен телохранител на Луканов, чува лично траурния
марш на „Шопен“ в телефонната слушалка на своя клиент и приятел. След което пак той
лично праща писмо до тогавашния вътрешен министър Любомир Начев с молба да се
провери произхода на заплахите. Начев го препраща до Националната служба за охрана и
нейният шеф генерал Димитър Владимиров праща държавни гардове да придружават

174
червения депутат. Така Луканов е в безопасност до 15 април, когато някой силен на деня
му отнема тази закрила от страна на държавата. От „Омега БМ“ поемат отново
отговорността за неговата безопасност. Но кой знае защо, в последния му ден до него
няма никой, който да го прикрие от куршумите.
– Андрей Луканов си беше белязан – ще каже Николай Николаев пред вестник
„Демокрация“.
Изявлението е от дните, когато мъртвецът лежи гол, разрязан през корема и зашит с
груб конец на една маса в моргата. „Нощен Труд“ го снима така и помества посмъртната
му снимка – ужасяваща.
– Андрей многократно беше заплашван – добавя по някаква телевизия Николаев. – Той
знаеше добре откъде идват заплахите, но никога и никому не каза.

Демократ или мафиот е Андрей Луканов? Или и двете заедно?

„Защо доларът се вдига? Вдига го Луканов. Защо доларът не наваксваше инфлацията
миналата година? Защото Луканов не го пускаше. Защо закъсняхме с приватизацията?
Луканов не даваше. Защо ускорихме приватизацията? Луканов бързаше да раздаде
богатствата.“
Това е откъс от словесен портрет убития, публикуван във вестник „Дума“ на 17
октомври 1996 година. Авторът Чавдар Найденов само с няколко изречения е успял да
предаде всеобщото усещане за мощното влияние на левия депутат в страната тогава.
Вероятно ключът към загадката кой уби Луканов се крие някъде в богатата му
биография, но тя е такава, че да търсиш в нея отговор на съдбовен въпрос е по-трудно,
отколкото да намериш игла в копа сено.
Андрей е роден с едно от основните качества на политиците, от които остава
историческа следа – да си създава много врагове. Все силни и опасни. Той е застрелян
малко след като навършва 58 години и точно на 57-ия рожден ден на Лилия, съпругата
му. Четири лета и зими по-рано на въпрос от репортер на „Дума“ – кому е неудобен? –
Карлович отвръща:
– И на двете мафии съм неудобен – и на старата, и на новата.
Приживе той обича да казва, че е трето поколение комунист. Става социалист по
неволя – ще не ще, след като БКП се разцепва на две и по-голямата ѝ част се прекръства
на БСП.
– Ако мислех за личния си интерес, отдавна би трябвало да се оттегля от политиката.
Веднага след като се убедих, че имам работа с опоненти, които са нечистоплътни в
морално и политическо отношение и не се гнусят от никакви средства. Не е нужно моята
партия да ме жертва, след като аз достатъчно дълго се жертвам за нея. Това е традиция в
моето семейство – заявява Луканов през 1991 година.
Петилетка по-късно той е застигнат от съдбата на двамата си дядовци – Тодор Луканов
и Александър Атанасов.
Тодор Луканов заболява тежко и умира в СССР, но близките му са убедени, че има
някой, който му е помогнал да умре. Той е комунистически партиен вожд, далеч по-
популярен навремето си от Георги Димитров. Но се обявява против Септемврийското
въстание и затова през 1923 година е низвергнат като ренегат.

175
 Александър Атанасов – дядото на Андрей по майчина линия – е една от най-ярките
фигури на русенската червена партийна организация. Той е убит на 24 април 1925 година
от главорези на Александър Цанков, които го причакали от засада в любимия му
крайдунавски град.
Тримата Луканови – дядото Тодор, бащата Карло и внукът Андрей, са прекарали общо
58 години в българското Народно събрание. По този показател те се равняват само с
фамилията Савови – Стефанаки, Димитър и Стефан – един от лидерите на СДС, който е
съвременник на Андрей.
България загуби един голям политик – такова е общото мнение на съпартийците на
Андрей Луканов и на опонентите му, присъствали на тържественото му погребение.
Роден е на 26 септември 1938 година в Москва. Баща му Карло е по наследство и по
призвание виден деец на Българската комунистическа партия (БКП). Върнал се в
България, Карло стига до поста заместник-председател на Министерския съвет. Синът
Андрей завършва Московския институт за международни отношения и след това (1963–
1965) работи у нас в Министерството на външните работи. На двайсет и седем годишна
възраст, е назначен за началник отдел в Министерството на външната търговия, където
остава две години. След това е последователно първи секретар в Постоянното
представителство на България в ООН (1968–1972), първи заместник-министър на
външната търговия (1972–1976), заместник-председател и първи заместник-председател
на Министерския съвет (1976–1987) и министър на външноикономическите връзки
(1987–1989).
Стремително върви нагоре и партийната му кариера. Той е кандидат-член и член на
Централния комитет на неговата партия (ЦК на БПК), кандидат-член и член на
Политбюро на ЦК на БКП, депутат в Седмото, Осмото, Деветото, Великото, 36-ото, 37-
ото и 39-ото Народно събрание – общо двайсет години.
– В тоталитарната система съдбата на човека често се определяше от кадровите оценки
на хората над него. В моя случай – от тези на Тодор Живков – признава Луканов
приживе.
След една успешна изява в Евксиноград, където е извикан да разкаже на Живков
впечатленията си от САЩ, обещаващият специалист от проверено семейство е назначен
за първи заместник-министър на външната търговия. В началото е видимо под
покровителството на Тодор Живков, но през 80-те години изпада в немилост. Защо?
Изглежда, с острия си нюх Тато усеща заплаха за поста си откъм младия политик.
Обиколил доста свят, Андрей открива, че пазарната икономика няма алтернатива. И не го
крие от никого. Като министър-председател през 1990 година той разказва как веднъж
преди, представлявайки кабинета на Живков в интервю пред западен вестник, е заявил:
– Най-доброто съчетание за обществото е марксизъм плюс пазарна икономика.
Едва ли това изявление е останало незабелязано от Тато, който не е бил прост човек,
макар че изглеждаше простовато. На 10 ноември 1989 година именно Андрей Луканов,
действайки в заговор с Петър Младенов, Станко Тодоров и Добри Джуров, организира
свалянето му от власт.
През 1990 година Луканов стига до своя политически връх. През януари е начело на
делегацията на БКП на Националната кръгла маса, която договаряше рамката на
демократичните промени в страната.

176
 Гледахме го на живо по телевизията тогава като замаяни. Виждахме в него човек,
който никак не отговаряше на враждебно изострените ни по онова време представи за
правоверен комунист – невероятно ерудиран, усмихнат, отговарящ на всички въпроси –
удобни или не – еднакво добре и на български, и на английски, минаващ бързо на „ти“,
симпатичен.
На 8 февруари 1990 година Андрей Луканов е избран за министър-председател на
България. Оглавява две правителства. За кратко. Първото управлява страната до 21
септември, а второто – от 22 септември до 20 декември същата година.
Публична тайна е, че като премиер той оказва голяма помощ на новородената
опозиция – и организационна, и финансова, и политическа. Журналисти в София на два
пъти засичат и описват после срещите му с активисти от зараждащия се Съюз на
демократичните сили (СДС) в квартирата на писателя Николай Хайтов на улица
„Латинка“.
– Не разбирам защо опозицията е толкова зла и така злобно иска оставката на
Луканов – възкликва актрисата Цветана Манева по време на някаква стачка. – Той с
толкова любов я създаваше!
Един репортер на „Народен страж“ – вестника, в който работех тогава, беше записал
изявлението ѝ, но главният редактор за всеки случай не го пусна за публикация.
Факт е, макар малцината останали седесари да не обичат да си го спомнят сега, че
именно Луканов хариза на СДС емблематичната сграда на улица „Раковски“ 134, която
те обитаваха в славните си времена и шумяха в компанията на въодушевеното
гражданство, събрало се под сините им знамена. Доста партии се изредиха после като
обитатели на тази сграда, СДС вече не е сред тях.
Влизала съм в кабинета на синия лидер Иван Костов там. Главният редактор Тошев,
който другаруваше с Костов тогава, ме беше пратил веднъж при него да му разкажа
всичко, което знам за тогавашните криминални предприятия в България. И аз му
разказах, бях радостна, че мога да помогна с нещичко на неговата синя идея, която – аз
твърдо вярвах в това – е искрена, прогресивна и добротворна, за разлика от
комунистическия идеал.
Стори ми се, че Костов ме слуша внимателно. Бяхме само двамата. Шефът на СДС и
аз! Ако някой ми беше казал тогава, че и синият флаг, окачен на пилон до бюрото му, ще
послужи за параван, зад който криминалните предприятия в малка България ще се
разраснат до криминална индустрия в световен мащаб, щях със сигурност да му ударя
шамар.
Не знам дали, за разлика от мен, Луканов е предвиждал предстоящия процес на
плячкосване под сините знамена. За да устрои СДС на „Раковска“ 134“, той прогонва от
там Българския индустриално стопански съюз (БИСА), ръководен от Огнян Дойнов –
друг виден функционер на бившата БКП. Казват, че това превърнало леката антипатия
между двамата в тежка омраза, която тровила бившия премиер до смъртта му.
Има и друг факт, който доказва приноса на Луканов в изграждането на опозицията в
нова България. Чрез Робърт Максуел, който му е бизнеспартньор според мълвата, той
снабдява с хартия първите опозиционни вестници – „Свободен народ“ и „Демокрация“.
Междувременно заедно с Александър Лилов чертае план за посттоталитарните промени у

177
нас – как да се прекрои социализмът чрез преразпределение на капиталите и
материалните блага с помощта на изпълнителната власт.
– Луканов с подкрепата Москва стана премиер и лидер на имитиращата реформи
комунистическа партия, като пое изкъсо контрола върху бизнеса, определяйки кой да е
търговец и кой банкер. Той събра в БИСА на улица „Раковски“ триста души подбрани
партийни кадри и ги назначи за милионери, като им каза да отиват с куфарите в
държавните банки и да си получат милионите по списък.
Това са думи на фараона Иво Недялков, бивш офицер от Държавна сигурност и
настоящ доктор по международно право, който през 1992 година създаде „Ист-Уест
Интернешънъл“ – едно от първите акционерни дружества в демократична България.
Дружеството емитира публични акции и набра солиден капитал. И софийският стажат-
съдия, какъвто беше в този период от живота си Иво Недялков, стана през 1991–1992
година собственик на финансова къща, издателство, застрахователно дружество,
строителна фирма, кафенета, ресторанти, софтуерна компания, както и учредител на
Българска сконтова банка. Три години по-късно акциите на прочулото се дружество
„Ист-Уест“ паднаха и много дребни акционери изгубиха вложенията си. Прокуратурата
го обвини в присвояване на около 30 милиона долара и го пусна за издирване в
Интерпол. Арестуваха го в Ница и го вкараха за десет месеца в наш арест. Близо десет
години беше съден, но накрая – през 2005 година – оправдан и впоследствие спечели
делото, което заведе срещу България в Страсбург за това, че прекомерно дълго и
неправомерно е бил лишен от свобода.
В интервютата, които дава след това, Недялков твърди, че знае за куфарчетата на
Андрей Луканов, защото той самият бил получил 17 милиона така. Мнозина като него
вярват, че именно Луканов е създателят на червените богаташи, призвани да развиват
успешен бизнес и да подкрепят дискретно партията му. Друг въпрос е кой от
опаричилите се по този начин какво направи. И как например в пирамидата, която Иво
Недялков създаде като нещо банкоподобно и банкообразно, изгоряха парите на стотици
законопослушни български граждани. И как внезапно забогателите побързаха да се
разграничат от БКП и от отцепилата се от нея БСП, за да се впишат в други, нови и по-
перспективни партийни формации.
Банкерът Емил Кюлев, който, преди да бъде убит, беше чест гост на купоните на
„Труд“ – за Коледа, за годишнините на вестника и за рождените дни на главния редактор
Тошев – разказваше, че източването на държавния бюджет и на валутния резерв започва
от 1985 година с активното съучастие на Андрей Карлович Луканов и надминава
огромната сума от 10 милиарда долара. И че самият Карлович като премиер изнася от
бюджета над два милиарда – нещо, което се доказва от ревизия на Българската народна
банка.
И второто правителство на Луканов пада. Защото преходът към пазарна икономика се
протака, случва се противно на радостните народни очаквания, довежда до купонна
система, опашки, инфлация. Кризата, останала в историята като „Лукановата зима“,
избухва в протести на пернишки миньори пред мавзолея на Георги Димитров –
легендарния ръководител на комунистическата партия, героя от антикомуническия
Лайпцигски процес срещу подпалвачите на Райхстага (1933), председател на Коминтерна
(1935–1943) и премиер на България (1946–1949). Мавзолеят още не е взривен тогава –

178
това става седем години по-късно по заповед на строителния министър от правителството
на СДС. Балсамираното тяло на комунистическия вожд, което се намираше в него, е
изнесено и изгорено още преди бомбаджиите да се хванат на работа...
И така, на площада пред тази знакова сграда се събира голямо множество от недоволни
хора и Луканов подава оставка, според официалната версия – под синдикален натиск, а
според неофициалната – защото за реформите, които трябва да направи, той не получава
подкрепа нито от СДС, нито от собствената си партия. Мерките, които трябва да се
вземат за доброто на държавата, и тогава, както и по-късно, са непопулярни и може да
бъдат проведени само от много популярен премиер. А Луканов е точно такъв. В анкетите
на общественото мнение, които излизат на мода точно по негово време, той е неизменно
начело с над 70 на сто доверие. Кой от неговите наследници в Министерския съвет може
да се похвали с това? Само Бойко Борисов, и то само в началото на първия си мандат.
– Аз сериозно смятах и продължавам да смятам, че еднопартийно правителство не е
добър вариант за България. Моята програма не е програма на БСП. Тя има претенциите
на програма, която би могла да сплоти нацията. Идеите, заложени в тази програма, аз съм
имал далеч преди Десети ноември – заявява Луканов на 30 октомври 1990 година.
СДС обаче му поставя условие: да напусне БСП. Той не се съгласява.
Преглед на пресата от онова време показва, че е значителен, ако не и решаващ
неговият принос на консултациите за политическата сделка, наречена „исторически
компромис“ и последвалия избор на Желю Желев за президент. Между редовете се четат
усилията на Андрей Луканов за убеждаването на бетонните глави във Висшия съвет на
БСП. Пак с негови усилия по-късно е съставено и коалиционното правителство на
Димитър Попов.
Между другото, Андрей Карлович предлага третия си братовчед по македонска
линия – адвоката Иван Татарчев, за министър на правосъдието и вътрешните работи.
Така напълно неизвестният до този момент юрист набира популярност и с президентски
указ от 19 февруари 1992 година заема длъжността главен прокурор на България.
Но няма ненаказано добро, както казва народът. И именно по искане на Татарчев на 7
юли 1992 година 36-ото Народно събрание снема имунитета на Луканов по тъй
нареченото Дело № 2 – за помощите, раздавани по Живково време на държави от Третия
свят и „братски“ комунистически партии. Веднага след това депутатът е арестуван и
остава до 30 декември в килия.
Шестте месеца, които той прекарва зад решетките, произвеждат обаче обратен на
замисления от властимащите ефект. БСП е в опозиция тогава, разпръсната, обругавана,
разколебана. Колкото и други хора по-нататък да си приписват заслугите, че са я
извадили от нокдауна, именно арестът на Луканов въздейства като парола на неговата
партия. За пръв път, откакто СДС е на власт, парализата сред левите е видимо
преодоляна – спонтанни митинги, обагрени в червено, се надигат един подир друг по
градовете на страната. В затвора комунистът трето поколение се държи точно като такъв.
Зад бодливата тел на „Моабит“ Георги Димитров учи немски, за да се защитава сам, а на
„Развигор“ Луканов пише книга и дава знаци на съпартийците си за кураж.

Някои величаят Луканов като „архитект на мирния преход“ и „първопроходчик на

демокрацията“. Други го сатанизират като основоположник на тъмното задкулисие в

179
политиката. Лепват му презрителното Карлович, след като не става много ясно през
премиерския му мандат дали не е все още съветски гражданин. Както и прозвището
Кукловод, което после, след години забрава, ще блесне като чисто ново в лексиката на
тъй наречената „градска десница“ – също както и понятието „исторически компромис“.
Наричат Луканов и Кръстник на мафията – дълго преди Карамански да бъде удостоен с
това звание. Във вулгарните романи на Христо Калчев и Георги Стоев не някой друг, а
само и единствено Луканов е бащата на силовите групировки, които са страшното лице
на криминалната икономика.
Доказателства няма, но слуховете са безброй.
Сочат го не само като пряко отговорен за помощите, пращани от България в Третия
свят, но и за милиардния външен дълг на държавата. Той лично надзирава през 70-те
години на ХХ век секретния проект „Нева“ – за снабдяването на соцлагера с върхови
технологии в електрониката, поставени под ембарго от Запада. За този проект СССР и
някои от сателитите му тогава хвърлят милиарди, а официално той завършва с провал.
Дали и колко доларови милионери са родени от него, никой не може да каже. Но именно
във връзка с „Нева“ на Луканов се приписва и бащинството на задграничните смесени
търговски дружества, учредявани с чуждо участие по линия на Държавна сигурност (ДС),
които бяха присвоени от представляващите ги разузнавачи и техни близки след Десети
ноември 1989 година. Според печата те са над 400 и в тях са изнесени от страната ни
около 2 милиарда долара.
Като други ключови фигури в аферата със задграничните фирми на ДС се сочат
космополитният бизнесмен от еврейски произход Робърт Максуел и бившият член на
Политбюро на ЦК на БКП и заместник министър-председател Огнян Дойнов.
Когато Дойнов е принуден да се укрие в чужбина, „човекът на Максуел“ в отечеството
ни остава Луканов. По едно време Максуел обявява намерение да основе банка в
посттоталитарна България, чрез която да управлява външния ѝ дълг, а също и да купи
наши медии. Точно тогава Луканов е чест гост в апартамента му в Лондон и в имението
му в Оксфорд. Последната от станалите известни негови визити е през август 1991
година, три месеца преди Максуел да се удави в океана при неясни обстоятелства.
На 29 март 1990 година, когато Андрей Луканов е премиер, е обявен мораториумът по
външния дълг на България. Само за януари, февруари и март Българската
външнотърговска банка трябва да плати 1,640 милиарда долара, а в резерва има под един
милиард. Десет дни преди това Карлович е на посещение в Москва и иска от
правителството там заем от един милиард долара. Отказват му. В суматохата около
мораториума, която изобщо не влиза в публичния дневен ред на Министерския съвет и на
Народното събрание, нови стотици милиони в твърда валута сменят местопребиваването
си от нашите в чуждите банки. Или поне така твърдят противниците на тогавашния
министър-председател, а те са безброй – и в лявото, и в дясното политическо
пространство.
Тодор Живков, който прекарва около пет месеца в килия – от зимата до лятото на1990
година – и живее после в една вила на улица „Секвоя“, охраняван от полицията и от
фирма „Ипон“, дава интервюта след смъртта на Луканов и го обвинява за много неща – и
за нарастващия външен дълг на страната, и за далаверите с него по време на социализма
и демокрацията.

180
 – През 70-те години имахме дългове към Запада. Тогава аз оглавих комисията и
въведохме ред. Никой извън тази комисия не можеше да внася или изнася извън
страната. Но след това аз я върнах на Министерския съвет, назначиха Луканов за неин
председател и парите сега ги няма. Окрадоха ги! – категоричен е Тато, разговаряйки с
Тошо Тошев в дома си.
Според него мотивите за убийството на един от тези, които го свалиха от власт,
определено не са политически.
– Може да е лично отмъщение – допуска бившият Първи в това интервю. – Възможно
е да е разчистване на сметки. Луканов беше свързан с една част от подземния и
надземния свят. И с чужбина беше свързан по разни начини.
За коя ли „чужбина“ намеква Живков? За Русия? Или за западните държави? Такъв
въпрос не му се задава. По онова време и през ум не ни минаваше, че може да има нещо
лошо, свързано със Запада.
Покрай съветската закалка на Луканов, покрай проекта „Нева“, както и покрай
цялостната му дейност за него е прието да се говори като за „дългата ръка на Москва у
нас“. Мълвата го разнася като генерал от КГБ – съветската служба за сигурност, или
агент на ГРУ – съветското разузнаване. Извън художествените измислици и слуховете, за
това няма нищо черно на бяло. Но е факт, че когато е в немилост у нас, Андрей е приеман
в Кремъл по-радушно, в сравнение с който и да е друг българин от силните на деня.
Близък познат на Луканов ми е разказвал, че той поел пред Москва личен ангажимент:
София да не влиза скоро в НАТО – да не бързаме да се подписваме под международния
договор за военно сътрудничество в органа, основан на 4 април 1949 година със
седалище в Брюксел. Но дали е истина това, никой няма да научи със сигурност, защото
такива ангажименти не се протоколират. В дописката за убийството на улица „Латинка“
го споменавам предпазливо. Колегите в „Стандарт“ също го отбелязват иносказателно:
„Политическият интерес на САЩ от разширяващия се на изток Атлантически пакт
трябва да се разглежда и като част от борбата за суровини, в която Луканов играеше“.
Печатът най-многословно разглежда тогава обстоятелството, че Андрей Луканов е
една от най-крупните фигури в българската икономика и е член на Управителния съвет
на българо-руското газово дружество „Топенерджи“. През юли 1996 година той се
оттегля от този управителен съвет, но не и от делата му. Официално остава само като
експерт-консултант, неофициално – може би нищо не става без неговите консултации.
Именно заради дружеството „Топенерджи“ на 22 май 1995 година Луканов обявява, че
напуска политиката и се отдава на бизнеса. Коментира се, че това е един от най-силните
му политически ходове – защото онзи, който държи кранчето на газа, държи и всяко
българско правителство в ръката си. Но по-нататък се вижда, че въпреки близкото
приятелство на Карлович с двама от най-силните руски мъже – премиера Виктор
Черномирдин и шефа на „Газпром“ Рем Вяхирев, дружеството не тръгва добре. Препъва
се в кабинета на Жан Виденов, който е съставен през януари 1995-а и разпуснат през
февруари 1997 година. Жан твърди, че защитава националните интереси в енергетиката,
макар да го обвиняват, че чисто и просто, иска по-тлъста хапка за своите хора от кръга,
наречен „Орион“. Когато от Москва идват за газови преговори у нас – през февруари
1996 година, – премиерските съветници Владимир Жеглов и Красимир Николов така
объркват нещата, че Вяхирев си тръгва неочаквано, а руският посланик Александър

181
Авдеев докладва спешно на Черномирдин: става скандал! Стресиран, Жан Виденов в
прав текст се моли на руснаците да се върнат на масата на преговорите. Те склоняват, но
по-късно двете страни се скарват люто за размера на транзитните такси и собствеността
на тръбопроводите – така че отношенията влизат в задънена улица и си остават там.
През юли 1996 година изненадващо Луканов освобождава шефското място в
„Топенерджи“. Някои казват, че е изхвърлен със съгласието на Русия, други – че напуска
доброволно и завинаги. Фактът, че именно „Топенерджи“ осигурява после неговата
охрана, показва, че третото е вярно, а именно – че той остава зад кулисите. На мястото му
сяда Илия Павлов, президентът на „Мултигруп“ – най-одумваната по онова време
компания, която се намира в икономическа война с правителството на Жан. Два месеца
по-рано Павлов се разграничава и от Луканов – категорично и публично. Тогава никой не
предполага, че той ще наследи, освен поста му в енергетиката, и участта му – да умре от
куршум.
– Андрей Луканов беше свързван по един или друг начин с нас напълно безпричинно –
казва Илия Павлов през май 1997 година, когато Луканов вече не е между живите.
Спомням си, че трудно го склоних за това интервю. Той го даде неохотно, цедеше
думите си, правеше паузи между фразите, но беше категоричен:
– Самото име на Луканов трябва да се приема като една метафора за политическите
лица, свързани с „Мултигруп“. Но само метафора, нищо друго. Нито една сериозна
организация не може да бъде ръководена отвън от който и да е политик. Всички
компании, които за разлика от нашата, бяха администрирани политически и работеха по
политически директиви, завършиха и ще завършат зле.
По това време Илия Павлов е убеден, че пред него и пред бизнеса му има цяла вечност
и че само на Луканов е съдено да умре. И през ум не му минава, че не след дълго ще бъде
застрелян...
Обявяван за заговорник в икономиката, Луканов е спряган и за парламентарен
конспиратор, който винаги може да извади от ръкава си още някое правителство. Но
когато към края на 36-ото Народно събрание се говори, че чрез свои депутати бившият
премиер можел да подкрепи експертен кабинет, подобен този на професор Любен Беров
(1992–1994), Луканов се позовава на решението на своята партия и отвръща:
– Отиваме на избори.
На 30 септември 1996 година, два дни преди да бъде убит, той заявява в Плевен пред
публика:
– Вярно е, че нацията има защо да се сърди на десницата. Аз също имам основание да
не обичам този тип хора, които днес са леви, утре десни и обратното. Ясно е обаче, че
трябва да търсим диалог между левицата и десницата за решаването на тежките
проблеми на страната. Евентуалната загуба на БСП на президентските избори може да
има твърде тежки последици за цялото общество. Не трябва обаче да се смята, че
евентуалният отрицателен за БСП резултат в изборите ще означава край на света.
Същото важи и за резултата на СДС.
Като политик на прехода Андрей Луканов се придържа, общо взето, към своята
формула „2 от 3“, която е оповестил през 1990 година, а именно: 2 институции –
парламентът и Министерският съвет, – за червените и 1 институция – президентството, –
за сините.

182
 В анализа си пред пленума на БСП на 11 ноември 1996 година за загубата на
президентските избори, Жан Виденов заклеймява формулата „2 от 3“.
Без да визират публично Андрей Луканов, и Виденов, и неговите идеолози много пъти
говорят за „сбъркания модел на прехода от 1990 година“ и за „перестройчиците
десетоноемврийци, които трябва да изтекат в канализацията на историята“. По този
начин неуспялата все още да се реформира партия се обръща против един от главните ѝ
реформатори.
Луканов дълго се прави, че не го забелязва. Само в един момент си изпуска нервите – в
момента, когато групировката „Орион“, сплотила се около премиерските съветници и
бизнесмена Румен Мирчев Спасов, е в силен възход, а Виденов умилително я нарича
„приятелски кръг“.
– „Орион“ е мародерска групировка! – избухва той.
След тая реплика рязко са загърбени времената, в които Луканов и Виденов са близки
съратници.
Но когато Луканов излиза от ареста на „Развигор“ на 30 декември 1992 година, пак
започва сближаване между двамата. До юни 1994 година те вече са се сприятелили
силно. Луканов е нещо като наставник и патрон на младия соцлидер. В централата на
БСП шушукат, че това предизвиква ревност у Александър Лилов, първия учител на Жан
в политиката. Той не крие раздразнението си, когато неговият ученик обяснява по
телевизията „колко много е научил от Луканов, колко много е взел от неговите
политически и управленски познания“.
Три дни преди 41-вия конгрес на БСП Андрей Луканов заявява:
– За две години Виденов доказа, че 40-ият конгрес не е сбъркал в избора си, че той е
млад човек, способен бързо да се развива и да акумулира в себе си качествата и зрелостта
на истински партиен лидер. Има всички основания следващият конгрес да го избере за
председател на партията.
Така и става.
Изненадващо обаче веднага след това Виденов изхвърля почти всички хора на Луканов
от Висшия съвет на БСП, а после и от кандидатските листи за 37-ото Народно събрание.
Луканов великодушно подминава това предателство. И малко по-късно правителството
на Жан Виденов се прави пак с неговите добронамерени решаващи консултации.
Отношенията му с Жан започват да охладняват около така наречената Бяла книга от
1995 година, в която Андрей Луканов, наред с Филип Димитров, който е премиер от
ноември 1991 до декември 1992 година, се сочи като един от виновниците за плачевното
икономическо състояние на България. Казват, че след силен натиск от Луканов, Виденов
прави нова редакция на тази книга. Но в приятелството им зейва пукнатина, която се
запълва с взаимна омраза покрай случващото се с „Топенерджи“ от май 1995 година
нататък. Действащият премиер обвинява бившия, че играе за „Мултигруп“ и „Газпром“ в
ущърб на българските интереси.
През декември 1995 година пламва публичен задочен спор между Жан и Андрей
Карлович. Служителката на пресцентъра на Виденов Невена Гюрова заявява в интервю
пред „Свободна Европа“, че Луканов... искал да я убие!
– Луканов покровителства бухалките! Той е създателят на „Мултигруп“. Помогна им
да се закрепят, да се развият, както и на ред други групировки и съответните им опашки!

183
Жан Виденов няма личен контакт с никого, той няма личен живот дори! Но Луканов има
зъб на Виденов за много неща. Той не може да го понася, защото министър-
председателят му пречи, като иска да сложи ред в държавата. А редът в държавата е
вреден за Андрей Луканов! Той може да вирее само на тъмно. Луканов
покровителстваше създаването на кредитни милионери. Луканов иска да свали Виденов!
Измисля му прякор Лебеда (бел. авт. – заради дългата шия) и казва, че на Лебеда трябва
да му се отвърти главата! – изригва Гюрова.
Обсаден от репортери, Лебеда мълчи – нищо не потвърждава, но и не отрича.
Луканов обаче, който също има прякори – Кукловода и Бялата лисица – заради
хитростите му и заради снега в косите му, не избягва да даде коментар. В него повтаря с
допълнение едно нещо, което е казал още в началото на мандата на Жан.
– Да оставим тия хлапетии да си поиграят на управление на страната. Те сами ще се
олеят. И се оливат вече. Още тази зима ще се срутят и ще дойдат на колене при мен да им
прощавам и да ги спасявам.
Това е един от редките случаи, в които Луканов не е познал. Никой не отива при него
да го моли за прошка. Той може би започва да губи търпение и на мартенския пленум на
БСП през 1996 година заявява, че в партията и държавата се възраждат сталинистките
методи. Отговарят му с мълчание. И през юни той хвърля едно знаменито
предизвикателство – нарича „мародерски“ приятелския кръг на премиера „Орион“. В
този кръг настръхналата преса включва: Румен Мирчов Спасов, който е син на генерал
Мирчо Спасов – страшилището от концлагера „Белене“, българския Гулаг, едноличния
търговец Николайчо Кривошиев – Агнешкия крал, премиерския съветник Красимир
Райдовски, шефа на Българската телекомуникационна компания Михаил Данов,
председателя на Комитета по пощите и далекосъобщенията Любомир Коларов и други.
Ден преди да бъде убит, Луканов казва на най-близкия му социолог Андрей Райчев, че
разполага с неоспорими доказателства за корупция във върховете на изпълнителната
власт.
Куршумите изпреварват разкритията му.
Повече от шест часа продължи поклонението пред тленните останки на Луканов на 4
октомври 1996 година. Столицата не помнеше такава траурна процесия – проточила се
беше от сградата на Националната художествена галерия до зала „София“ на бившия
Партиен дом. Ние с фоторепортера Емил Байданов едва успяхме да стигнем до входа на
залата, но там в гъстата тълпа ми прилоша и с помощта на Емо излязох току преди да
припадна. Навън намокрих лицето си от бутилка минерална вода, дойдох на себе си и чух
някой да казва, че Жан Виденов е написал на надгробния венец: „Прощавай, Андрей“.

Между другото, независимо от претенциите на двама-трима мастити журналисти, не

друг, а бившият премиер Жан Виденов е авторът на знаменателното понятие „приятелски
кръг“, което се спряга под различни имена при всички различни правителства. Кабинетът
на Виденов (1995–1997) има своя кръг „Орион“, кабинетът на Костов (1997–2001) – кръга
„Олимп“, кабинетът на Симеон Сакскобургготски (2001–2005) – кръга „Юпитер“,
кабинетът на Станишев (2005–2009) – кръга „Монтерей“, кабинетът на Орешарски
(2013–2014) – кръга „Библиотекарите“, а кабинетите на Борисов (управлявали с две
кратки прекъсвания през 2009–2018) – кръга „Хелиос“ и кръга „Котараците“.

184
 Общо взето, това са корупционни кръгове около властта. Те са много пъти описвани
поединично – от отделни автори в различни издания. Когато събирах архив за тази книга,
открих, че един авторски колектив, известен под името „Кукловоди“ (kuklovodi) ги е
подредил прегледно и ги е описал, като е подбрал онези факти, свързани с тях, които не
биха могли да бъдат опровергани. Можете и сами да видите в https://kuklovodi.blog.bg/
въпросната публикация – тя отдавна води свой собствен живот в интернет
пространството и се споделя между безброй любознателни читатели. Преписах от нея
най-важното.
„Кръгът „ОРИОН“ се състои от фирми, всяка от които носи име на звезда от
едноименното съзвездие и се сдобива с държавни облаги. Негов бос е Румен Спасов,
който издъхна от рак в Кейптаун, ЮАР. Първоначално разкритията за „Орион“ са
направени от Андрей Луканов, а след неговото убийство Иван Костов подема битка със
съзвездието от приятели на Виденов.
На свой ред обаче и премиерът Костов се обзавежда със съзвездие. Кръщават го
„ОЛИМП“ на името на хитовия за времето си ресторант „Олимп“, собственост на Славчо
Христов. От обикновен ресторантьор Славчо Христов става крупен бизнесмен, започва
да получава концесии и да печели приватизационни сделки, сдобива се и с банка.
Интересна подробност е, че след приватизацията на „Нефтохим“, когато Костов се
сближава с шефа на компанията Валентин Златев, медийното обслужване на Славчо
Христов и на по-знатните лица от „Олимп“ се поема от неговата пиарка Диана Дамянова.
Така тя успява да натрупа опит и израства по-нататък като равноправен член в най-новия
приятелски кръг на премиера Бойко Борисов – „ХЕЛИОС“.
В незаслужена забрава тъне провалилият се кръг „АГНЕШКИ ГЛАВИЧКИ“ –
Красимир Каменов, Панайот Ляков, Пламен Иванов, Илиян Попов, Даниела Николова –
все хора, които малцина си спомнят. По времето на Костов те се опитват, но не успяват
да изместят кръга „Олимп“. Тяхното любимо ястие дава име на групировката им.
С хранителен привкус е и името на приятелския кръг „МОНТЕРЕЙ“, кръстен на
едноименното заведение в столицата и нашумял при управлението на Станишев. Това е
кръгът с най-силно комунистическо присъствие, в който участват най-много генерали и
висши политици: бившите външни министри Виктор Вълков и генерал Любен Гоцев,
вътрешният министър на Станишев Румен Петков, митничарката Снежана Димитрова,
генерал Георги Ламбов и други.
Характерно е за всички премиери, че техните приятелски кръгове нашумяват около
година преди те да сдадат властта. Единствено Борисов нарушава традицията, като
демонстрира своя кръг „Хелиос“ само месец след като за първи път става премиер.
„Олимп“ измества „Орион“ и е свързан най-вече с това, което главният прокурор
Никола Филчев нарече „криминална приватизация“. Чрез масовата приватизация,
стартирала по времето на Жан Виденов, и по-късно, в периода от 1995 до 1997 година,
чрез приватизацията през работническо-мениджърски дружества по времето на Иван
Костов и с главен приватизатор Александър Божков около 2050 предприятия са буквално
подарени на учредените за целта фондове и РМД-та. Сред техните създатели сериозните
предприемачи се броят на пръсти.
След време предприятията се продават и препродават. Същата схема действа и когато
се купуват имоти от общини или министерства. Приватизационните измами нямат

185
аналог – това са грабежи, които бележат завинаги с черно петно историята на България.
Много малка прослойка от хора забогатява от тях.
Всичко започва през есента на 1996 година, когато в ресторант „Олимп“ се събира за
първи път официално елитът на СДС във връзка с финансирането на президентската
кампания на Петър Стоянов. На „тайната вечеря“ с представители на едрия бизнес,
организирана от Марио Тагарински, присъстват и Красимир Стойчев, шефът на СИК
Красимир Маринов – Големия Маргин, Евгения Калканджиева. Събитието легитимира
ресторанта и неговия собственик като част от атрибутите на новата власт. През 1998
година фирмата на Славчо Христов „Балканстрой Инженеринг“ печели първите си
търгове на летище „София“. Смята се, че за нея е лобирал лично министърът на
транспорта Вилхелм Краус, тъй като по същото време служител в „Балканстрой
Инженеринг“ е неговият брат Борис Краус. Впоследствие Славчо Христов напуска
„Балканстрой Инженеринг“ и създава няколко собствени строителни фирми, в една от
които – „Софстрой комплект“, е съдружник със сина на министъра – Антон Краус.
Славчо Христов регистрира обща фирма „Бул-ойл Трейдинг“ и с Георги Христов, зетя на
Иван Костов.
Слънчевият април на 2000 година е решаващ за възхода на кръга „Олимп“. На общо
събрание на БРИБанк Славчо Христов е избран за председател на надзорния съвет.
Официално той е акционер само чрез дружеството „Медикус – КСЛ Трейдинг“, което
купи 1,5% от увеличения капитал на банката. Неофициално се знае, че офшорни
компании, свързани с него, контролират над 40% от акциите ѝ.
Първата голяма приватизационна сделка на Славчо Христов е покупката на курорта
„Златни пясъци“. Формално купувач на 63,8% от капитала на курорта е Работническо
мениджърско дружество (РМД), финансирано от банката. РМД-то се ангажира да плати
80,8 милиона долара, разсрочено за пет години.
През май 2000 година феноменалната банка на Славчо Христов финансира две РМД-
та, кандидатстващи за пет водноелектрически централи (ВЕЦ), обединени в каскадите
„Пиринска Бистрица“ и „Санданска Бистрица“. Общата сума, предложена от РМД-тата, е
65 милиона долара, но сделката пропада.
През юни 2000 година е големият удар – покупката на фалиралата Стопанска банка. По
това време шефка на „Банков надзор“ в Българската народна банка (БНБ) е Емилия
Миланова, която е кумувала на семейството на премиера Костов. Така кръгът „Олимп“
сбъдва за своите една несбъдната мечта на „Мултигруп“. Контролираната от Славчо
Христов БРИБанк се ангажира през септември да плати 80,1 милиона лева на
кредиторите на Стопанска банка и се преименува на Стопанска и инвестиционна банка
(СИБанк). Георги Прохаски, съветникът на бившия вицепремиер Александър Божков,
става изпълнителен директор на мястото на напусналия президентски съветник Красимир
Ангарски.
Империята „Олимп“ естествено слага ръка на военнопромишления комплекс в
България, тъй като Стопанска банка е сред основните кредитори на предприятията от
комплекса. А бившата БРИБанк е агент по приватизацията на „Арсенал“, „Бета“, „Пима“
и „Трема“.
Близки до СИБанк РМД-та с пари от нея купуват и най-апетитните парчета от
българските летни и зимни курорти. „Бороспорт“ – дружеството, което стопанисва

186
любимия на актива на СДС курорт „Боровец“, е приватизирано от РМД „Самоков-
Боровец – 21“ за цена от 4,9 милиона долара, платени в брой. „Турист Инвест“ – Цюрих,
купува 60% от „Пампорово“ АД срещу 11 милиона долара в брой.
Националният осигурителен институт (НСИ) решава да даде обслужването на
половината от парите за пенсиите на СИБанк, която оперира с около един милиард лева
на година. Постепенно парчетата, които Славчо Христов и други от неговия кръг
„Олимп“ усвояват, се подреждат в империя. СИБанк се превръща в държава в държавата,
близка до премиера и управляващите. Предвидимо е, че БНБ няма да смее да я пипне.
Към нея текат парите на много държавни фирми и институции, около нея се
структурират отрасли, сектори и предприятия с предсказуемо добро бъдеще.
Така с помощта на държавата една българска банка се превръща в ключов фактор за
икономиката на страната, слагайки за по-малко от три години ръка на
военнопромишления комплекс, на основни предприятия в индустрията и транспорта и
навлиза мощно в туризма. Съдебната система, БТК, НЕК, НОИ, МВР, митниците, тотото,
„Лукойл Нефтохим“ – почти целия държавен бюджет се обслужва от частната банка,
оглавявана от ресторантьора на Костов.
След години, когато това се случи и с една друга феноменална финансова
институция – Корпоративна търговска банка (КТБ), опитните финансисти възкликнаха:
дежавю! Но после крахът на КТБ показа, че има нещо ново във всяка нова ситуация,
която сме преживявали. И най-галената банка на държавата си остана една.
След като кабинетът „Костов“ пада и Симеон Сакскобургготски взема властта, Славчо
Христов предава тази най-галена банка на Цветелина Бориславова – приятелката на
Бойко Борисов, личния телохранител на царя и после царски главен секретар на МВР,
бъдещ софийски кмет и премиер. След като сдава на Цветелина шефския пост в
надзорния съвет на СИБанк, Славчо Христов остава само акционер и член на надзора на
банката. Те с Цветелина се познават отдавна. Тя е член на управителния съвет на
„Бентонит“ – Кърджали, и на Консултативния съвет на Оловно-цинковия комбинат
(ОЦК) в Кърджали, а тези предприятия са дългогодишни акционери в СИБанк. Нейният
интимен приятел Бойко Борисов и Славчо Христов се знаят още от времето, когато
работят за СИК. През 1993 година Славчо е управител на ресторант „Рич“ на булевард
„Александър Стамболийски“. Когато през ноември 1993 година в София избухва
гангстерска война, по-първите хора от СИК я прекарват като баровци именно в „Рич“. По
същото време Бойко и Цветелина са бизнеспартньори с един от босовете на СИК – Румен
Николов – Пашата. Бойко и Пашата са съдружници в „Интербулпред“, а Цветелина и
Пашата – в „Интерпрайм Тобако“. Има още една силна връзка между Славчо и Бойко. И
двамата са съдружници с Тодор Толев – бивш служител на МВР в Пловдив, натрупал
първоначалния си капитал от секстелефони. Толев и Борисов имат обща фирма „Ти Би
Ай ’97“. А общата фирма на Толев и Христов е „Норт“ – същата, която преди години
стана един от собствениците на частната цигарена фабрика в Харманли. В нея работи за
кратко време и зетят на премиера Иван Костов – Георги Христов. Кариерата му там се
проваля, когато нашумяват отношенията между Славчо и премиерското семейство
Костови. Малко преди Костов да се прости с властта, Славчо Христов напуска „Норт“, а
Георги Христов изчезва от харманлийската цигарена фабрика...“

187
 На това място хрониката на „Кукловодите“ може да се допълни с един коментар на
генерал Атанас Атанасов по Би Ти Ви от зимата на 2018 година. Той е част от негово
интервю, посветено главно на скандалната новина, че компанията ЧЕЗ, която доставя ток
на близо 3 млн. клиенти в България и обслужва площ от 44 000 квадратни километра, се
купува от... Гинка от Пазарджик. Сделката за продажбата е за над 300 милиона, а е
сключена от компания с капитал 50 000 лева! Всички питат: Коя е тая Гинка Върбакова,
кой стои зад фирмата ѝ „Инерком-България“?
Според генерал Атанасов Гинка и Славчо Върбакови са подставени лица, като
водещият е съпругът Славчо. Името му било замесено в афера за фалшиви импулси за
източване на БТК, засечена от Службите през 1999 година. В същата афера бил замесен и
Тодор Толев – Лисицата, бивш съдружник на Борисов, вече покойник. В тази сделка има
„много елементи, свързани с онзи близък кръг на министър-председателя, с който той
разпределя порциите“, твърди Атанасов.
А ето как продължава разказът на „Кукловодите“ по-нататък:
„Правителството на Национално движение „Симеон Втори“ – НДСВ, продава
Българската телекомуникационна компания (БТК) на исландския милиардер Тор
Бьорголфсон за смешна сума – седем пъти по-ниска от нейната пазарна стойност. Новият
собственик после решава да я препродаде за около два милиарда. Сделката е подписана
от тогавашния директор на Агенцията по приватизация Илиян Василев. СИБанк изкупува
35 на сто от акциите на БТК на Фондовата борса. Банката се явява само като брокер,
защото истинският купувач е Бьорголфсон.
Въртенето на парите е класическо: Симеон и правителството му пускат акциите на
БТК на борсата. СИБанк и Цветелина Бориславова ги изкупуват и ги предават на Тор
Бьорголфсон. Междувременно Цветелина става почетен посланик на Исландия в
България и координатор на сдружение „Глобална България“, което се готви да управлява
страната.
Купуването на 65% от БТК от исландския милиардер се тълкува под сурдинка в
юридическите среди като престъпление. Някогашната перла БТК е превърната в
офшорка, тъй като „Вива Венчърс“ се слива с едноименно дружество, регистрирано в
Кипър, а операцията е извършена чрез „Новатор“ на Бьорголфсон, която също е
офшорка.
В началото на декември 2007 година Цветелина Бориславова купува още 6,588% от
СИБанк на блокова сделка на борсата. Цената за акция е 10 лева, като общата сума
възлиза на 4,59 милиона лева. Продавач е един от шефовете на банката – Светослав
Божилов. Така делът на Бориславова в банката става 22,3%, а два месеца преди това
белгийската КВС купува 75% от трезора за 295 милиона евро. Тогава договорката била
Бориславова да остане шеф на Надзорния съвет. Основните акционери на СИБанк са
подписали споразумение за отстъпване на пакет от 75% от капитала на Стопанска и
инвестиционна банка. Изглежда, че СИБанк я очаква отлично бъдеще и все по-важна
роля в българския финансов сектор, който вече е част от европейския финансов
ландшафт.
В началото на февруари 2008 година фондът на банкерката Цветелина Бориславова Си
Ес Ай Еф (CSFI), основан през 2005 година, обявява, че ще вложи близо половин
милиард евро до пет години в четири основни направления – възобновяеми източници на

188
енергия, промишленост, финансови услуги и имоти. Бориславова държи 99% във фонда,
а останалите са на фондацията ѝ „Кредо Бонум“. По едно време Си ЕС Ай Еф има активи
за около 110 милиона евро. Заедно с испанската компания „Фери Груп“ фондът се кани
да инвестира в производството на биомаса. Дружеството има 30 хиляди декара земи край
Видин и Варна и планира да ги увеличи до 100 хиляди декара с насаждения, подлежащи
на обработване в пелети за биомаса. Проектът предвижда и изграждането на два завода за
преработка.
Друга инвестиция е насочена в изграждането за пет години на три вятърни парка край
Каварна с 200 мегавата мощност и инвестиция от 250 милиона евро – продължават
„Кукловодите“.
Има и проект за изграждането на банково градче покрай софийския булевард
„Цариградско шосе“ – на терен от 25 декара на мястото на някогашния „Балканпрес“.
Комплексът се състои от четири сгради, предназначени за банкови офиси с обща площ от
100 хиляди квадратни метра.
Си Ес Ай Еф официално е представен и като собственик на „Пампорово“ АД с 47 на
сто акции в дружеството. Излиза, че именно Цветелина е собственикът на „Пампорово“,
което тя не обича да афишира. Но става известно, че нейният фонд ще изгради
ваканционно селище в село Стойките край „Пампорово“ – с апартаменти на площ от 100
хиляди квадратни метра, инфраструктура и обслужващи сгради. Селището се свързва с
четириседалков лифт със зимния курорт, проектирани са две нови писти между тях. Няма
спор, че Цветелина Бориславова е наследник на Славчо Христов в курорта. Той е
неговият предишен собственик, но по своя или по чужда воля пренасочва инвестициите
си в „Златните пясъци“. Тези неща са публична тайна, но тя е удавена в еуфорията на
електората, преливащ от емоции, преди кабинетът „Борисов-1“ да поеме властта. В
предизборната кампания почти не се коментира това интересно събитие – че жената на
бъдещия премиер Борисов откупи собствеността на бившия банкер на Костов от
скандално известния му кръг „Олимп“.
Съвместното управление на ГЕРБ и Синята коалиция при правителството „Борисов-2“
не е нищо повече от завръщане във властта на приятелския кръг на Иван Костов, пишат
Кукловодите в https://kuklovodi.blog.bg/ и никой не се захваща да го опровергава.
Междувременно кръгът „Хелиос“ на Бойко Борисов се окопава видимо във властта.
След всяка вечеря с нощувка в едноименния хотел в Обзор групировката се сдобива с нов
свой човек по високите етажи на властта.
Хотел „Хелиос Бей“ е собственост на Васил Златев, бивш кмет на Правец от времената
на Тато. Знае се, че е строен с парите на сина му Валентин Златев – президент на „Лукойл
България“. В кръга „Хелиос“, освен милиардера Златев, е и дясната му ръка Диана
Дамянова. Когато медиите съобщават това, тя е бивша синдикалистка от КНСБ и
действащ президент на пиар компанията „Ди енд Ди“, която обслужва медийно
семейство Златеви и премиера. Сред известните членове на „Хелиос“ е и адвокат Тодор
Батков, чийто вестник „Стандарт“ е официоз на Бойковата власт.
Очевидци разказват, че в различен състав кръгът „Хелиос“ заседава най-често в събота
в Обзор. Известно е, че Борисов си намира различни причини да отиде там и остава да
нощува, въпреки че само на трийсетина километра се намира почивната база на
Министерския съвет, издържана с пари на данъкоплатеца именно за да приютява

189
правителствените чиновници от неговия ранг. Веднъж поводът за пътуването на Бойко
по Черноморието е откриването на някакво кръстовище на бургаския булевард
„Приморски“, друг път – кръщенето на бебето на говорителката на МВР във Варна
Калина Пенчева. Запитан от журналисти дали пристига от прословутия хотел на Златеви,
Борисов ги смъмря: „Ще престанете с тези въпроси, защото дотам ще ми бъдат
разговорите с вас!“.
Той все пак признава на една пресконференция в Министерския съвет:
„Да, спя в хотела на Златев в Обзор, но какво от това? Имам много приятели в Обзор,
затова ходя там.“
По странно стечение на обстоятелствата след всяко негово ходене „там“ следва важно
назначение на хора, предани на фамилия Златеви, бивши служители или партньори на
„Лукойл“ – такива, като самия Бойко навремето, когато е шеф на охранителна фирма
„Ипон“.“
По-нататък „Кукловодите“ изброяват в Blog.bg имена и държавни постове,
осигуряващи големи възможности и високи заплати.
Защо избирам да цитирам точно тях, след като по темата има толкова много автори?
Защото мой приятел, шеф от ДАНС, ми ги препоръча, като ми даде да разбера, че тяхната
информация съвпада с тази в оперативна разработка, посветена на приятелите и
братовчедите във властта.
Публикацията на „Кукловодите“ очевидно се нуждае от обновяване – за да бъде
добавена историята на Корпоративна търговска банка (КТБ) – най-новата банка на
властта, чийто възход започва при управлението на Сакскобургготски, продължава при
управлението на тройната коалиция и на двата кабинета на Борисов, за да стигне до
срамен фалит при управлението на Орешарски.
КТБ също като СИБанк е надарена с най-платежоспособните държавни клиенти и би
била жива и здрава още дълги години, ако собственикът ѝ Цветан Василев, намирайки се
в прегръдката на политическата корупция, беше взел пример от олимпийския банкер
Славчо Христов и не беше поискал да излезе от задкулисието, за да играе главна роля в
политиката. Като създател на партия, наречена „България без цензура“, Василев наля
милиони в три телевизии – TV7, News7 и Super7, заложи на един телевизионен водещ –
Николай Бареков, произвеждайки го с много пари в партиен лидер, и се провали дотам,
че стана беглец, изгнаник и клиент на прокуратурата.
По същото време прокуратурата, начело със Сотир Цацаров, подгони рекордно
ниските рейтинги на институциите. Мълвата ѝ приписва кукловод – Делян Пеевски,
бивш следовател, медиен магнат от наш мащаб, политик и предприемач, депутат от ДПС
в 41-вото, 42-рото, 43-тото и 44-тото Народно събрание. Пеевски дълго време, заедно с
майка си Ирена Кръстева, която е съсобственик на ИПК „Родина“ – най-голямата
печатница в България, ръководи около две телевизии, пет сайта и шест печатни издания,
които вадят 220 000 броя дневно на вестникарския пазар. През 2015 година той
официално придобива дялове от вестниците „Телеграф“, „Монитор“, „Политика“,
„Меридиан мач“ и други, а заедно с това легитимира собствеността си в тютюневия
гигант „Булгартабак“, приватизиран през недовършения мандат на първия кабинет на
Борисов.

190
 Обвиняемият Цветан Василев разказва в многобройни интервюта, че го считал за свой
син, а после плащал цената на неговото предателство. Но Пеевски не фигурира в
обвинителния акт за криминалния фалит на банката. Въпреки това или точно поради това
конкурентните на неговите издания – „Дневник“ и „Капитал“, го наричат „мафиот“ и
„олигарх“. Изборът му за шеф на ДАНС през юни 2013 година предизвиква масови
протести и е отменен от Народното събрание, но скандалът разклаща правителството на
Орешарски и не след дълго то пада. Конкурентните на Пеевските медии изпадат в транс –
също като неговите и близките до тях, които го защитават.
Кой в тия два хора пее по-вярно? Не знам. Като дългогодишен наемен работник във
фабриката за новини, коментари и пропаганда, наречена „Труд“, аз не съм виждала
Пеевски, нито съм го чувала по телефон, нито съм получавала косвено и пряко от него
съвет или заповед – а това е нещо, което не мога да кажа за други фигури с позиции във
властта. Като разследващ журналист разполагам с информации, в които той е замесен, но
те са толкова противоречиви и неподплатени с доказателства, че определено не стават за
публикация. Опазил ме бог от тоя грях, от който някои журналисти не се опазиха – да
извадя една част от тия информации някъде, а после другата, противоречащата ѝ част –
другаде, като получа за това пари и облаги първо в единия, а после в другия от
враждуващите медийно-политически лагери.
Записала съм си нещо, което съм чула от Цвятко Цветков – вече покойник –
математик, програмист в Института по кибернетика, дългогодишен висш служител на
МВР, ръководител на екипите, създали първите големи информационно-търсещи
компютърни системи за нуждите на службите за сигурност:
– Кукловодите в политиката не се виждат, докато дърпат конците на куклите. Покаже
ли се някой от тях, то е за малко и преди да го извадят от играта – като Луканов. От друга
страна, има големи кукли, които се обличат като кукловоди понякога, за да спре
публиката да пита кой прави театъра.

Кой и защо извади от играта ключовия кукловод Луканов? Отговорът на този въпрос
би бил поучителен, ако се знаеше.
Десетки са версии за изгодата от смъртта му. Най-убедително звучи една: някой е
искал друг да чуе изстрелите срещу експремиера и да се стресне от тях. Инак те нямаше
да отекнат на улица „Латинка“ посред бял ден. Пред тях е могла да бъде предпочетена
или бавнодействаща отрова, причиняваща инфаркт, или случайна катастрофа за
сплашване – подобна на тия, които се случват двайсет години по-късно на лидерката на
лявата опозиция Корнелия Нинова – да не чуе дявол...
Сините стратези смятат, че кончината на Луканов е замислена от заинтересовани, за да
реши президентските избори в полза на БСП или да ги провали. Но не става нито едното,
нито другото.
Червените активисти подхвърлят, че убийството е планирано, за да консолидира
раздираната от вътрешни противоречия БСП. Това също не се случва, както става ясно от
разпалените дебати на партийните форуми в края на 1996 година и по-нататък, та чак до
края на 2017-а.
Не се оправдава и предположението, че трупът на улица „Латинка“ пада, за да отклони
общественото внимание от мизерията и непосилната борба за оцеляване. Българинът е

191
интровертен, той вдига поглед към мъртвия депутат, но мимолетно и се вторачва пак в
празния си корем.
Близката до премиера Виденов групировка „Орион“ може да е поръчител на разстрела,
гласи друга хипотеза и тя е непотвърдена.
Според трета – Луканов е жертва на кредитни милионери, които е произвел и които го
ненавиждат като свидетел.
Руската преса напомня, че видният български политик е на къса дистанция с шефа на
„Газпром“ Рем Вяхирев, че „Газпром“ държи половината от учреденото от Луканов
смесено дружество „Топенерджи“ и че българската икономика ще се промени
непредвидимо.
Обаче практически българската икономика посреща кръвопролитието с безразличие.
Или Луканов твърде пресилено е сочен за Кукловод и Кръстник на „сивите“ стопански
интереси, или задвижените от него „сиви“ бизнесмени вече и сами се оправят твърде
добре. Елиминирането на Луканов с нищо не променя българската икономика и
финанси – хаосът и съсипията си остават същите, както и заетото от групировките
икономическо пространство. Два дни преди убийствените изстрели доларът е започнал
да поевтинява. И след като те отекват, той продължава да пада. В края на окървавената
седмица валутата се сгромолясва, в началото на следващата поема нагоре...
Правителството не може да направи нищо, освен да изпадне в паника. И да се надява, че
спасението ще дойде отгоре, от Международния валутен фонд – МВФ, който предлага
горчивата панацея – валутен борд.
След погребението на депутата на 4 октомври едрите икономически групировки нито
се разцепват, нито влизат в скандал. Поставените под надзор девет банки се контролират
все така и решението за фалита им се взема чак на 31 октомври – в навечерието на
мисията на МВФ у нас.
Общо взето, смъртта на видния политик донася на амбициозните българи само една
важна поука – че в смутните времена по нашите земи единственият траен интерес е да
останеш жив.

Седем години след кървавия 2 октомври, когато известните кукловоди на прехода са

минус един, но в задкулисието пак кипи усилен труд, съдът реши: има петима виновни за
разстрела на Луканов, които ще лежат в килии до края на дните си. Доживотните
присъди са за украинците Александър Русов и Алексей Кичатов, строителния
предприемач Ангел Василев, шофьора му Юрий Ленев и племенника му Георги
Георгиев.
Русов е признат за виновен, че лично е натиснал спусъка на 9-милиметровия
„Макаров“, който убива Луканов. Ангел Василев е осъден като поръчител на
престъплението, а Кичатов, Георгиев и Ленев – като помагачи и посредници. Решението
е взето единодушно от петчленен състав на Софийски градски съд с председател Георги
Георгиев – адаш на единия от подсъдимите. Присъдата е прочетена в съдебната зала
„Тържествена“, препълнена от зрители и репортери.
– Божееее, не е истина! – писва след произнасянето ѝ Дацка Ленева, майката на един
от осъдените – Юрий Ленев.
– Решението е абсурдно! – обажда се адвокат.

192
 – Справедливо е! – контрира гордо прокурорът Николай Кокинов, който блести тогава
в магистратската общност. Далече е още онзи априлски ден на 2013 година, в който той
ще бъде опозорен от скандален запис на разговор между него, земеделския министър
Мирослав Найденов и премиера Бойко Борисов в прочутата къща на Бойко в Банкя.
Служител на тайната служба за следене и подслушване, известна като СДОТO, а по-рано
като СОТИ, разпространява този запис с писмо, в което твърди, че тримата влиятелни
мъже са подслушвани по нареждане на вътрешния министър Цветан Цветанов. По-късно
същият този Цветанов в качеството му на бивш министър ще бъде съден и оправдан по
четири дела, едно от които се води по обвинение за масово незаконно подслушване на
граждани. А един съдия от Софийския апелативен съд ще ми каже:
– Само покрай едно от шестте дела на Цветанов, седем от колегите ми станаха
върховни съдии. Повишени бяха за заслуги – някои затуй, че го осъдиха, докато беше
паднал от власт, други – че мотаеха делата и трети – че го оправдаха, когато ГЕРБ
спечели изборите пак.
Прокуратурата прекратява разследването за подкуп, което се води срещу министъра
Мирослав Найденов, докато той участва в подслушания разговор в Банкя. Заради този
скандален разговор само топпрокурорът Кокинов ще пострада – ще бъде наказан
дисциплинарно, ще се прости с престижния пост на софийски градски прокурор, ще
напусне принудително системата на държавното обвинение и ще си вади хляба
нелегално, като неправоспособен адвокат.

Пазя записа на скандалния разговор между премиера Борисов, министъра Найденов и

Кокинов, който тогава е шеф на Софийска градска прокуратура (СГП). Той не е от най-
ценните в моя архив, тъй като често е споделян във фейсбук.

Николай Кокинов (към Мирослав Найденов – бележките с курсив са мои):

Тебе не знам кой ти вади ножа. Сигурно ти приказват, че аз ти го вадя, ама...
Мирослав Найденов: Не? Той зат’ва Шефа искаше, той зат’ва ти се обади снощи...
Кокинов: Нямам идея к’во се случва в крайна сметка. Някой нарежда отгоре. Кой ти
скача? Това ни е интересното.
Найденов: Не знам. Казах му на Шефа, той каза – Цецо. Мисля, че е Цецо
(Цветанов). За да има такава атака, и то координирана атака...
Кокинов: Значи, това го прави Главният (прокурор). Еманципира ли се вече?
Найденов: Защото той (главният прокурор) първия път като се изказа, директно
атакува и теб.
Кокинов: К’во да ти кажа...
Найденов: Цацаров казал на Шефа, че отдолу го натискат да ми повдигне
обвинения.
Кокинов: Крият от мен делото. Аз съм репресиран отвсякъде. Президентът ми скача
вече.
Найденов: А той що?
Кокинов: Ми не знам. Щот’ сме били хора на Бойко. Не мога да разбера к’во се
случва – кой от кои е?

193
Найденов: В събота и неделя бехме с Шефа и аз му викам, че ще ми пишат
постановлението за привличане. И той вика: „Глупости, как ще привличат?“. И в
понеделник получих призовка.
Кокинов: Виж сега, Началникът си избра главен прокурор.
Найденов: Знаеш ли кое е лошото? Като са го разпитвали тоя Симеонов...
Тук влиза Бойко Борисов, тъй нареченият Шеф. Забележете първата му реплика:
– Ебати ташака. Слави Бинев да има по-висок рейтинг от Костов!
Кокинов: Ха-ха-ха. А Кокинов да пише?
Найденов: И после в дисциплинарката.
Кокинов: И после да.
Борисов (към охраната): Дай една...
Найденов: Марешки си е платил и днес е на първа страница на „Труд“ и „24 часа“.
Пълнят гушите на медиите.
Борисов: Поболяхте ме.
Кокинов: А к’во да кажа аз? Защо ми скача президентът бе? Бил съм твой човек.
Борисов: Той, ако е казал, че си мой човек, то т’ва е хубаво.
Кокинов: Хубаво, ама началникът ми по друг начин го представя.
Борисов: В смисъл?
Кокинов: Ми каза, че президентът му се скарал (на Цацаров) – докога ще ги търпиш
тия... Както се казва, не са хубави тия работи. Нещо, репресират ме... Червените ме
репресират.
Борисов: Кои са червените?
Кокинов: Хи-хи-хи. По принцип. Всички ме репресират. Янето (Янев) ми скача.
Борисов: За кое?
Кокинов: За енергийните дела. Гриза дървото. Ще кандидатствам за апелативен
прокурор. Искам там вече да ходя.
Борисов: Къде е т’ва?
Кокинов: Апелативна прокуратура. Искам да ходя там вече.
Борисов: А София?
Кокинов: Не ми се седи тука повече.
Борисов: А този (прокурор) Джамбазов на кой е човек? Аз знам кой го е назначил.
Сашо Арабаджиев се е обадил на Филчев и го молят Станишев и Първанов.
Кокинов: Той ми е градски, от Ямбол е, по-малък е от мене. Малко гей си пада,
ама...
Борисов: Не малко, той си е откровен педерас.
Кокинов: Е, да де, ама иначе си е добро момче. Умно момче.
Борисов: Всички педераси са умни по принцип. И аз почвам вече да викам, че съм
пидал.
Кокинов: Хи-хи-хи.
Борисов: ...за да мислат, че съм интелигентен. Кольо Филчев ми разказа целата му
история. Нали знаеш, той е като сиди – като му щракнеш копче, и почва да разправя
с години и с дати.
Кокинов: Е, той Джамбазов, Бойко Найденов го взе. После и аз си го взех.
Борисов: Да не би и ти да обичаш така...

194
Кокинов: Ми де да знам, не съм пробвал. Ама може и да е хубаво. Знае ли човек на
тази възраст.
Борисов: Е, той не беше ли тоя, дето ходи да разпитва Овчаров (като министър на
БСП) в кабинета му?
Кокинов: Да, даже му се караха. А за Миро Найденов, мен т’ва дело ми го крият.
Борисов: Кой го крие?
Кокинов: Ръководството на прокуратурата.
Борисов: Кой?
Кокинов: Караш ме да говоря срещу началника си ли? Наблюдаващият прокурор
докладва сяка вечер на Боби Сарафов (заместника на Цацаров).
Борисов: Боби Сарафов е?
Кокинов: Ми докладва си, предполагам, че е по разпореждане на Цацаров, щото
тази дисциплинарка ми е голям чатал на врата. Всеки ме изнудва.
Борисов: А апелативен (прокурор) по-хубаво ли е от градски?
Кокинов: Ами по-високо е. Три граници са. Долу от Благоевград горе до Видин.
Обеща ми едно (Борисов му е обещал да стане главен прокурор.), а то не стана. Моят
мандат изтича след три години. Няма какво да правя тука. Освен това ще съм втора
инстанция на Софийска градска прокуратура, а и не само на нея.
Борисов: А неговото дело (на Миро) как го виждаш като прокурор?
Кокинов: Ми никак не го виждам. Неговият свидетел, как се казваше, Симеонов,
пак е бил отбой. Казаха ми, че ти дръпнал си го бил нещо. Така ми казаха от
летището. Сериозно ти говора. Без майтап.
Найденов: Те сега искат да привличат и Малена (Филипова – прокурорка,
понижена от Цацаров, за която се твърди, че като шефка на прокурорския
инспекторат е разпънала чадър над Найденов) заради мен.
Кокинов (към Борисов): Не ми се подсмихвай, ти си го избра (Сотир Цацаров).
Найденов: А по второто дело – това за моите пиарки. Там тая другата, Накова...
Кокинов: Братко, дишат ти във врата. Познай кой е от три пъти. Не съм аз. Питай
началника да каже.
Борисов: Кой?
Кокинов (към Борисов): Ти питай главния к’во му се върти във главата. На мен не
ми казва. Изненадва ме непрекъснато. Днес ме бие, утре ме гали. Ето за това искам
да стана апелативен, да отида... С „Медиапул“ тая история що мислите я почнахме?
Щото главният нареди. Тоя журналист (Борис Митов от Медиапул) го направихме
като Христос мъченик. И той е гей. И наркоман, и гей. Нали съм все главен бушон,
нещо взех да са уморявам. Сериозно ти говора. Много ми идва. Удар след удар.
Всеки ма цака. Мъка ми е...
Борисов: Роман (прокурорът Роман Василев) мое ли си го ебе Джамбазов, или не
мое?
Кокинов: Според вестниците още един от заместниците ми е гей.
Борисов: Роман си е манаф малко.
Кокинов: Е, приятелчета са си с Джамбазов.
Найденов: Е, то прихваща.
Кокинов: Не знам к’во прихваща, но нещо съм нервен напоследък.

195
 Найденов: И на мене ми е същото.
Кокинов: Не е хубаво. Твойто си е твое, мойто си е мое.
Найденов: Теб като прокурор те питам – при условие че този си е променил
показанията, те не могат ли да го прекратат?
Кокинов: Могат.
Найденов: Е, що не го прекратяват! Нали такава беше уговорката? Отиваш,
разпитват те и край.
Кокинов: Аз съм репресиран в момента. Нямам поле за изява. Аз го питам
Джамбазов, той не ми казва нищо. Лъже ме. Знам. Според мене, с ръка на сърцето,
няма да издържи делото. А за другото дело, за медийните поръчки, чух една клюка,
която ако искаш, ще ти я кажа, ако искаш, няма да ти я кажа.
Найденов: Кажи.
Кокинов: Предлагат сделка и май е приета от девойки, една от които е дамата, с
която живееш (Тук не става въпрос за съпругата на Найденов, с която той се
развежда впоследствие, а за една от пиарките му, срещу която се води
разследване.)... Да свидетелства срещу тебе, за да не ѝ повдига обвинение.
Борисов: Тоя не ти е проблем, тая ти е проблем. Още преди една година ти казах.
Кокинов: Е, значи, мисла в правилната посока.
Борисов: Проблем ти е тая, която може да те накисне по най-безобразния начин.
Така че отивай и се оправяй.
Найденов: Аз там притеснения нямам.
Борисов: Ако тая, къде живее при мене, ходи да ме топи, чия е вината? Това, което
ти го казва човекът...
Найденов: Е, то нали е клюка?
Кокинов: Клюка, ама...
Борисов: Ама има логика.
Кокинов: Отивам при началника си на репетиция. Не знам дали ще се върна.
Прокурорът Кокинов си тръгва, като преди това предава на Борисов документи с
резултати от прокурорски проверки, преди да са оповестени публично, което е
незаконно.
Найденов (към Бойко): Значи, Шефе, тя няма да ме издъни. Марга е много близка с
Калина (бившата шефка на фонд „Земеделие“, прочута с това, че си направила
фалшива диплома от чужд университет, с която заблудила и майка, и баща си –
шеф на софийската пожарна, приятел на Бойко от времето, в което са работили
заедно там). И след като я осъдиха (Калина) за дипломата, тя пак се вижда с нея.
Борисов (говори по телефона): С Бареков как беше? С тоя капут! Ще приказват
срещу себе си...

Тук свършвам с цитатите от този запис. Подробностите, свързани с него, са без

значение. Важното е, че за българския премиер той не произведе де юре и де факто
никакви последствия.

196
 Какви са доказателствата срещу подсъдимите за убийството на Луканов? Има ги в
мотивите за доживотните присъди срещу тях. Съдиите описват на 57 страници фактите
такива, каквито излизат от многобройните свидетелски показания и експертизи.
Алексей Кичатов пристига в България през юли 1993 година. Намерението му е да си
потърси работа тук. Заселва се в Елин Пелин. Там го назначават за охранител в хотел
„Гайдарец“. През 1994 година се запознава с Русов, който е известен с прякора Жостки, с
Олег Проценко и други свои сънародници от Украйна, съдени за незаконно преминаване
на границата. Всички тези хора били настанявани в „Гайдарец“ от Кичатов, преспивали
по няколко нощи и си заминавали.
През 1995 година Кичатов започва да се занимава с търговия – прави сделки за
всякакви вещи с руснаци, посещаващи елинпелинския пазар, пътува често до София,
където се среща с познати от Симферопол. Сред тях е Сергей Шанин, който след това ще
бъде убит с пистолета, погубил и Луканов. В края на януари 1996 година Кичатов и
Шанин посрещат на летището в Сарафово Юрий Кутепкин.
Кутепкин и Кичатов се познават от ученическите си години. Те наемат заедно квартира
във варненския квартал „Изгрев“ и започват работа като охранители в бар „Плейбой“. В
бара се запознават с Веселин Балев, който ще свидетелства по делото „Луканов“. Ще
разкаже, че през февруари 1996 година Алексей и Юрий го питали може ли да им
осигури пистолет със заглушител. И че с помощта на познати ги е снабдил с два
пистолета „Макаров“ и боеприпаси, а те му платили 1200 марки.
През януари 1996 година бизнесменът Ангел Василев се среща с Георги Георгиев пред
дискотека „Ялта“. Майката на Георгиев е втора братовчедка на Василев. Чичото иска
съгласието на племенника си за „съдействие за важна работа“, но не казва каква.
Уговарят се, че Василев ще сподели подробности с шофьора си Юрий Ленев, а после
Ленев ще се свърже с Георгиев, за да му обясни всичко.
От януари до април Василев провежда няколко конспиративни разговора с Ленев пред
сладкарница „Пролет“ на булевард „Цар Освободител“. Наблизо се намира офисът на
строителната му фирма „Колонел“. Ленев разбира, че трябва да участва в
„отстраняването на една личност“ – става дума, без съмнение, за физическо ликвидиране,
но Василев не уточнява кого има предвид. Ленев се среща с Георгиев пред сладкарница
„Пролет“, предава точно думите на шефа си и го пита: „В състояние ли си да отстраниш
физически едно лице?“. Георгиев бързо се съгласява да участва в убийството, без да знае
името на жертвата, но в следващ разговор с Ленев иска повече данни – кой трябва да
бъде ликвидиран, каква кола кара, по какви маршрути минава.
Ленев осведомява Василев за претенциите на племенника му и тогава научава, че
трябва да се ликвидира Луканов, за който знае, че е бивш министър-председател и
депутат.
Защо Луканов е нарочен да умре?
По онова време той провежда кампания на остра критика срещу групата фирми,
приближени до правителството на Жан Виденов – тези от приятелския кръг „Орион“.
Нещо повече: споделя със съмишленици идеята си действащото червено правителство да
бъде свалено. За целта провежда усилени политически сондажи – и в страната, и в
чужбина. В речите си на партийни събрания и в интервютата си недвусмислено атакува
властта и приближените ѝ групировки. Позовава се на компрометиращи факти. Изтъква,

197
че фирмите от „Орион“ са сред най-големите кредитоползватели на Банката за
земеделски кредит – БЗК, и дължат около десет милиона долара. Най-много има да дава
фирмата „Колонел“ на Василев – четири и половина милиона долара. В коментарите си
Луканов нарича кабинета „Виденов“ и кръга около него „мръсна мафия“ и „мародери“.
Така той видимо застрашава политическите и икономическите позиции, които са заели
приближените до властта. Сред техните лидери е Румен Мирчов Спасов. Той побеснява и
нарича Луканов „наследствен потомствен предател!“.
Ескалацията в отношенията между Луканов и икономическата групировка „Орион“,
към която принадлежи фирмата „Колонел“, мотивира собственика ѝ Ангел Василев да
организира убийството на Луканов, смятат съдиите. В мотивите те пишат дословно
следното:
Василев, като представител на „Орион“, е недоволен от Луканов. Той съзнава, че
войната, която се води в медийното пространство между него и Румен Спасов, ще засегне
и неговите собствени интереси – ще застраши финансовите му привилегии. По това
време шефът на „Колонел“ е в близки приятелски отношения с Румен Спасов, но стои
встрани от видимия обществен живот.
Юрий Ленев и Георгиев се стъписват, като научават от Василев, че не някой друг, а
одиозният Луканов трябва да бъде ликвидиран. Шофьорът се колебае, но взема решение
да участва в престъплението, притеснява се, че отказът му ще има още по-лоши
последици. И Георгиев е шокиран от високия ранг на този, който трябва да „се очисти“.
Но се блазни от възможността да спечели много пари.
Прибира се в Елин Пелин и обмисля предстоящото престъпно посегателство. Сеща се
за Кичатов, с когото се познава от местните фитнесзали. Двамата се срещат на
автогарата. Георгиев е прям: един човек трябва да бъде убит, помогни! Кичатов се
съгласява, но предупреждава, че и на него ще му трябват помощници за тази работа.
После споделя с Кутепкин за начинанието. На среща с Георгиев настоява да получи
подробности относно обекта на атентата. Научава името му и на следваща среща
уточнява разходите и хонорарите за „очистването му“ – общо 100 000 германски марки.
Георгиев уведомява незабавно Ленев, че хората, които са се заели с поръчката, са
руснаци. И че те искат 85 000 щатски долара и предплата от 2000 долара за разходи.
Впоследствие Георгиев ще признае пред разследващите, че имал намерение да остави за
себе си разликата между 100 000 марки и 85 000 долара.
Ленев предава думите му на Ангел Василев, който склонява без колебание да
финансира операцията. Съобщава и адреса на Андрей Луканов, и марката, и номера на
колата му.
След няколко дни Ленев и Георгиев отиват да разгледат къщата на Луканов. Подобен
обход ѝ правят после и Георгиев, и Кичатов.
Докато тече разузнаването, Василев предава на шофьора си 85 000 долара. На срещата
им пред сладкарница „Пролет“ Ленев получава съвет: да държи парите у дома си или в
банков сейф. И да даде на Георгиев само капаро. Останалото е речено-свършено, край.
Следвайки препоръките, Ленев наема касета № 713 в Стопанска банка. С 2000 долара
авансира Георгиев. Той пък ги дава на Кичатов, заедно със снимката на Луканов –
изрязана от вестник.

198
 В началото на юни 1996 година Кичатов заминава при Кутепкин в Бургас. Двамата
разглеждат снимката на жертвата: възрастен мъж, с бяла коса. Същата вечер пристигат в
София с влак от Бургас. Оглеждат дома на улица „Латинка“ и околностите.
Наблюденията се повтарят няколко пъти. След едно от тях Кутепкин заявява, че се
отказва от ролята на стрелец. Кичатов решава да намери друг, който да натисне спусъка.
Сеща се за Александър Русов, по прякор Саша Жостки – лежали са през 1994 година в
една килия на български затвор. Открива го в Студентския град в София. Обещава му 25
000 долара. Русов приема на мига. Отива да разгледа адреса и се произнася компетентно:
атентатът може да стане чрез бомба, но трябва взрив и 2000 долара.
Георгиев брои на Кичатов парите, но отказва да осигури адска машина. Кичатов сам се
снабдява с тротил. Купува 345 грама „Пирамекс“ и дистанционно за задействането му.
Дава го на Русов пред Института за чуждестранни студенти.
Русов докладва след няколко дни: опитите за взривяване са неуспешни. Той заровил
бомбата пред дома на Луканов, но не могъл да я активира от нужното по-голямо
разстояние.
Кичатов въоръжава Русов със своя „Макаров“ и осем патрона. Докато кроят планове,
съучастниците са осенени от идеята стрелецът да бъде облечен като скитник. Кичатов
отвежда Русов в хотел „Гайдарец“ и му дава куп вехти дрехи: износено дънково яке с
дълъг ръкав, стар кадифен панталон и торба на цветя, изпратена от майка му от Украйна.
В тая премяна и с лице, скрито под стара фуражка, Русов застава на пост пред жилището
на Луканов. Изчаква удобен момент за стрелбата.
На 2 октомври към 9 часа и 15 минути експремиерът излиза от дома си и се отправя
към своето „Пежо 306“, паркирано на около 15 метра от входа. В колата го чака
шофьорът му Костадин Симеонов. Той пали двигателя, Луканов сяда до него, но точно
тогава се сеща, че е забравил нещо. Излиза от купето, приближава се към домофона и
опитва да се свърже със съпругата си Лилия Герасимова.
В това време Русов, който дебне отсреща, решава, че е дошъл мигът за решително
действие. Приближава се бързо към застаналата с гръб към него жертва. Оставя на
пътеката торбата си, пълна с ненужни стари вестници, и стреля четири пъти – от метър и
половина разстояние. Един от куршумите пронизва дясното слепоочие на Луканов,
другите три попадат в гърба.
Раненият пада на земята, а злодеят побягва край къщата му, пресича околните
вътрешни дворове и влиза във вход А на блок 86 на улица „Димчо Дебелянов“. Там увива
оръжието си с четирите останали патрона в ръкава на анцуг и го скрива зад един
радиатор до пощенските кутии. После се качва на стълбищната площадка между първия
и втория етаж, съблича якето и панталона, захвърля ги и отпрашва накъдето му видят
очите.
В деня на убийството Георгиев и Кичатов се намират в Елин Пелин. Те чуват по
радиото за разстрела, който са организирали. Кичатов тръгва незабавно за Бургас, където
се среща с Кутепкин, който е научил от телевизията за покушението. В квартирата е и
Олег Проценко – той по-късно ще стане свидетел на обвинението.
Пред Проценко сънародниците му разговарят за убийството и за това как да приберат
възнаграждението, което им се полага.

199
 Уговарят се Кичатов да поиска остатъка от уговорената сума от Георгиев. Той го
прави, а Георгиев претендира пред Ленев за същото. Ленев от своя страна търси Василев.
Шефът на „Колонел“ обещава да се издължи до два-три дни. След неуспеха на бомбения
атентат, той е прибрал парите, дадени на Ленев, от неговия сейф.
Тридневният срок бързо изтича и Георгиев отново се среща с Ленев. Казва му:
– Повече не мога да чакам, ще хвърчат глави!
След няколко дни Василев предава на Ленев купчина стодоларови банкноти, увити в
книжен плик и сложени в найлонова торбичка. С тях Ленев отива в офиса на „Колонел“
на улица „Славянска беседа“ и кани по телефона Георгиев да си ги вземе. Повиканият
пристига, брои парите, заявява, че сумата е точна, и си тръгва с нея. В Елин Пелин дава
на Кичатов 35 000 долара. Той ги занася в Бургас и ги поделя с Кутепкин в присъствието
на Проценко. Двамата се наговарят да накажат Русов, че се е забавил с изпълнението на
мократа поръчка и да му дадат само 20 000 марки. Проценко брои платата на Русов на
специално уговорена среща в Института за чуждестранни студенти в София.
След убийството Кичатов и Кутепкин остават за известно време в България, живеят в
обща квартира в квартал „Слатина“, отскачат и до Елин Пелин при приятелката на
Кичатов. Веднъж срещат в София Русов, той недоволства, че са му платили малко, и иска
още. Те му отговарят уклончиво. През ноември 1997 година двамата заминават за
Украйна, там се разделят и се срещат през идния февруари в София. Но пътищата им са
вече в различни посоки.
През ноември 2000 година Кутепкин е намерен убит. Кичатов е арестуван. По това
време Русов вече е в килия. Отвлечен е на 29 март 2000 година от родния му украински
град Бердянск от полицейския спец по убийствата Ботьо Ботев и негови съратници, за да
бъде доведен в България и подложен на разпити. Да, отвлечен е. Защото искане за арест и
екстрадиция няма, липсват достатъчно доказателства, годни за съда.
Юрий Ленев, другият участник в кървавия заговор, дълго време е в отпуск по болест,
после се връща на работа при Ангел Василев. Отначало работодателят му го назначава за
шофьор като по-рано, а после за управител на едноличната му търговска фирма
„Адмирал“.
Самият Василев заминава първо за Аржентина, пребивава за кратко там, после
поживява в Чехия, Гърция, Македония и Сърбия, а накрая се установява в Прага. Там го
задържат на 25 май 1999 година и го докарват под конвой до България.

Осъдителната присъда за петимата, уличени в убийството на Луканов, се опира главно

на самопризнанията на трима от тях – Георгиев, Ленев и Кичатов. Тези самопризнания
съвпадат с част от свидетелските показания и се подкрепят от експертизи и веществени
доказателства – оръжието на престъплението, дрехите на убиеца, злополучната бомба.
– Показанията в този процес са изтръгнати с насилие – пледира защитата.
– По делото е безспорно установено наличието на причинени телесни повреди на
Георгиев, Кичатов и Ленев – потвърждава Георги Георгиев, председателят на съдебния
състав.
Командосите от НСБОП не са се церемонили с уличените в убийството по време на
задържането им под стража. Нито пък полицейските детективи са ги галили с перце при
разпитите.

200
 „Подобни действия на насилие, на физически и психически тормоз съдът не само не
толерира и не поощрява, но се отнася към тях с укор и възмущение – пише в мотивите на
присъдата. И още: – При наличие на достатъчно данни трябва да се търси наказателна
отговорност от виновните полицаи.“
Интересни са мотивите, заслужава си да се прочетат. Има една важна подробност,
върху която съдът обръща особено внимание: Решаващите самопризнания за убийството
са направени не пред полицаи, а пред следователи, и не са изтръгнати насила! И
адвокати, и подсъдими твърдят, че насилие е имало само в една вила на МВР в
Копривщица, наречена в печата Къщата на ужасите, където е извършена предварителната
прокурорска проверка. Кичатов, Георгиев и Ленев, които се оплакват от преживяното в
Копривщица, по-късно в продължение на месеци са разпитвани в София от следовател, а
няколко пъти и пред съдия. Тримата са направили признания при общо 24 разпита в
Националното следствие! Един от тия разпити е на Георгиев, единайсет са на Кичатов и
дванайсет са на Ленев. Последните двама потвърждават в присъствието на адвокатите си,
че са участвали в престъплението, и то – внимание! – цяла година и половина след онези
дни, които сочат като датите, на които са бити от полицаите.
Василев и Русов се възползват от правото си да запазят мълчание.
Георгиев, Кичатов и Ленев се отказват от самопризнанията си по време на съдебното
следствие, но съдът приема това за защитна стратегия.
– Смехотворно е да се толерират обясненията, с които подсъдимите отричат участието
си в убийството! – отсича председателят на съда. – Не може да се твърди, че полицията и
следствието са организирали предварителен сценарий в техен ущърб. Несериозно и
житейски нелогично е подсъдимите да оправдават своята разговорчивост в следствието с
това, че уплахата им от побоя във вилата на МВР е продължила с месеци. Липсват данни
за насилия и манипулации в следствието, разпитите там са проведени по всички правила
на Наказателнопроцесуалния кодекс. Самопризнанията са подробни, непротиворечеви и
последователни. Абсурдно е подсъдимите да описват с такива впечатляващи
подробности срещи и преживявания, които не са станали.
Фактите в самопризнанията на Георгиев, Кичатов и Ленев се потвърждават пряко и
косвено от показанията на близо двайсет свидетели. Ключов е разказът на Олег
Проценко, който в началото на разследването е сред заподозрените.
Но и Проценко се отказва в съда от това, което е разказал като свидетел пред
следствието. От подсъдимата скамейка той обявява, че иска да каже истината, а тя била,
че предишните му показания били резултат на „психологическа атака от страна на
следователя и на полковник Ботьо Ботев, бивш шеф на отдел „Убийства“ в полицията“.
Съдът определя като „басня“ новия разказ на Проценко – че разследващите му
обещали, ако излъже, да му помогнат да придобие чешко, българско и руско гражданство
и че следователят Олег Янев лично му предложил пари срещу измислици. Той не дава
вяра и на защитата, която пледира: всички са невинни и следва да бъдат обявени за
невинни!
– Това е една тържествена съдебна грешка – с тия укорни думи известният адвокат
Марин Марковски посреща доживотната присъда на клиента си Александър Русов.
Самият Русов оглежда публиката в съдебната зала с присвити очи, сякаш иска
непременно да запомни всички.

201
 И вижте каква изненада! При едни и същи гласни и негласни доказателства по делото
„Луканов“ Софийският градски съд осъжда на 28 ноември 2003 година на доживотен
затвор Василев, Русов, Георгиев, Качатов и Ленев. После – три години по-късно,
Софийският апелативен съд ги оправдава, а след още една година Върховният
касационен съд потвърждава: невинни са!
Това е навремето си прецедент в българската съдебна практика, но в идните години ще
стане ясно, че в нея нищо не е толкова невероятно, че да не може да стане.
Как е възможно това – по един и същи казус едни и същи подсъдими веднъж да бъдат
пратени в затвор до гроб, а друг път оневинени и пуснати?
Който иска да знае това, може да прочете мотивите на Апелативния съд,
председателстван от Галина Тонева, която в бъдеще щеше да стане за кратко заместник
на главния прокурор Цацаров.
Нейното становище има три опорни точки.
Първата е, че градският съд е изградил присъдата си само върху самопризнанията на
подсъдимите, направени на предварителното следствие. Те наистина изглеждат логични,
но по-късно в съдебно заседание са отречени. Плюс това в Наказателнопроцесуалния
кодекс е еднозначно отбелязано, че не може да се постановява осъдителна присъда само
върху самопризнания.
Второ: вярно е, че между кориците на делото има и веществени доказателства –
пистолета и торбата с дрехите на клошаря, – обаче те нищичко не доказват пряко. Върху
пистолета няма никакви пръстови отпечатъци! И по якето, за което се счита, че е на
убиеца, няма никакви биологични следи – нито косми, нито слюнка – нищо, което може
да бъде свързано с Русов или с някой друг.
А ето и най-важното: апелативните съдии са установили с експертизи по безспорен
начин, че тримата обвиняеми, които са проговорили, са били изтезавани! На цели четири
страници съдиите разсъждават за мъченията, на които са били подложени Ленев,
Георгиев и Кичатов.
Военният съд оправдава по-късно бившите полицейски командоси Илия Антонов,
Стефан Гъров и Илия Пенков, които са обвинени, че са нанесли побой на Ленев по време
на ареста му. Магистратите с пагони решават, че те са спазили закона и не са превишили
правата си. Тези трима полицаи обаче са различни от другите, които са разпитвали
арестантите в Къщата на ужасите. А тези „други“ поначало са оставени на мира от
прокуратурата.
– По това дело само две неща са безспорни. Че е убит Луканов и че е имало насилие
при изтръгването на показания – заявява върховният прокурор Борислав Йотов, който
представлява държавното обвинение, на 19 февруари 2007 година в последното
решаващо съдебно заседание. – Срещу подсъдимите няма нито едно пряко
доказателство – веществено, гласно или негласно. Самопризнанията на част от тях,
дадени след инквизиции, са характерни за Либия в режима на Саддам, а не за правова
държава. Това е юридическа мина, която може да избухне в Страсбург!
Така или иначе, България впоследствие е осъдена в Страсбург от всички подсъдими,
които са оправдани. Прокурорът Йотов, който е и писател – автор на множество
криминални романи и различни трудове по право, посвещава две от своите 150

202
художествени и научни книги на тях. Но независимо от всичко това, криминалистът
Ботьо Ботев не отстъпва и милиметър от убеждението си, че именно те са убийците на
40-ия български премиер. В заключително интервю пред мен той обобщава:
– Ако те не са убили Луканов, значи, съм аз.
– Ако Ботьо Ботев или някой друг, незнаен засега, е убил Луканов, винаги има шанс да
бъде хванат. Но ако именно Русов, Кичатов, Ленев и Василев са убийците, истината ще
потъне завинаги – ще ми каже следователят Богдан Карайотов само няколко дни преди да
изгуби битката с рака и да си отиде.

Докато делото „Луканов“ се гледаше на последна инстанция, а и след това, аз

посещавах сравнително често ресторант „Българи“ на столичния булевард „Дондуков“.
То беше винаги по покана на Николай Стефанов, бившия първи зам. главен редактор на
„Труд“.
Ники живееше някъде наблизо, напуснал беше неотдавна и по принуда работата си на
журналист, ресторантът беше нещо като негов клуб, имаше си постоянна маса там и
събираше на чашка близки и случайни приятели. Аз бях сред тях и защото му дължа
благодарност – той беше човекът, който ме държа за ръка, докато прохождах в
репортерския занаят. Виждах, че работата във вестника много му липсва, но имаха с
Тошо Тошев „непреодолими различия“, Ники – ще не ще – беше продал акциите си в
„Медиа Холдинг“ и разполагаше с пари – харчеше ги щедро, но личеше, че това не го
прави щастлив. Разговаряхме до късни доби за журналистиката, афектирано се питахме
дали не се превръща в слугиня, корупционни ли са връзките на главните редактори с
разни министри, как се въртят парите от платените публикации по време на избори...
Тогава все още се питахме, а след година, две или три щяхме да бъдем съвсем наясно,
уви.
По време на тия раздумки с колеги при Ники нямаше как да не забележа едно
мълчаливо, но почти постоянно присъствие на масата му – шефа на „Колонел“ Ангел
Василев. Обикновено седеше там, когато пристигах – или сам, или до Красимир
Райдовски, бившия говорител на бившия премиер Жан Виденов.
– О, Ани, добре дошла, идвай бързо, че съм самичък в кръга „Орион“ от сутринта –
смееше се Ники. – И сядай до мен, по-далече от Убиеца.
Смутих се първия път, като го чух да нарича Василев „Убиеца“, но после свикнах –
видях, че той понася тоя зловещ прякор с усмивка – малко крива, но по-скоро тъжна,
отколкото саркастична. Изглеждаше абсурдно, невъзможно дори този кротък възрастен
човек да е поръчал убийство! Седеше с часове в компанията на Ники, която в различните
часове на деня беше различна, мълчеше си, но вземеше ли думата, ставаше ясно, че е
общителен и остроумен. Споменаваше с любов сина си, дъщерите си и жена си, която бе
починала неотдавна. Очевидно беше посветил тоя период от живота си на децата,
заричаше се, че ще си изчисти името заради тях. Помня как лицето му стана мораво
веднъж, когато го попитах:
– А как така се озова сред подсъдимите за това гадно убийство?
Замълча, преди да отговори, потъмняха и устните му, а гласът му се промени, стана
злобен и писклив:

203
 – Тъпи пияни говеда съчиниха участието ми в това престъпление. Внушаваха ми, че
съм връзката между убийството на Луканов и Виденов. Питай Райдовски – той знае –
това са пълни глупости! Един щаб начело с главния секретар на МВР Божидар Попов
(вече покойник) трябваше да излезе с фанфари от това разследване. Та в парламента
Костов да се похвали: ето как хванахме убийците на Луканов... Тъпанари!
Василев беше прекарал 387 дни в ареста и смяташе, че точно затова ракът е погубил
жена му. След като окончателно го оправдаха, той осъди прокуратурата, Националната
следствена служба и Софийския градски съд да го обезщетят с 200 000 лева за това, че са
го лишили за цяла година от свобода. Чухме се по телефона тогава – беше през 2009
година, есента. Той прие да направим блицинтервю, но беше кратък:
– Не искам да си спомням оня кошмар. Плюл съм и съм отминал, животът си
продължава. Ще си гледам старините оттук нататък, децата ми се разпиляха, някои са и
извън България. Ако успеем да ги върнем – хубаво, ама не вярвам... Божидар Попов
умря. Господ бави, ама не забравя.

204
 Глава десета.
Мутрите, магистратите и още нещо
През зимата на 2009 година синът ми се завърна в България. Дойде си, завършил
международно право в Сорбоната, а след това Института по политически науки на
Франция и Академията по международно право в Холандия. Първата му дипломна
работа спечели Голямата награда на Военния научен институт в Париж и той получи
предложение да служи на френската държава, но го прие съвсем за кратко. Отсече:
– Връщам се в България.
Завръщането се оказа по-трудно от заминаването. Трите му дипломи бяха безполезни у
нас, тук конкурси по неговата специалност се обявяваха само за определени лица. От
Външно министерство му обясниха, че неговата квалификация е по-висока от нужната
им за свободните работни места. А от Софийския университет, където се опита да
прехвърли доктората си от Сорбоната, не му и отговориха даже – нито с „не“, нито с
„да“.
Аз се отчаях:
– Какъв ще бъдеш, сине, тук, в България, за тебе явно няма работа?
А той отвърна:
– Какъв ще бъда, мамо, тук, не знам. И какъв искам да бъда не знам, честно казано. Но
знам какъв не искам да бъда. И затова се връщам България. Не искам да бъда емигрант.
Веднъж разказах това на адвокат Надежда Ковачева, която ме защитаваше точно
тогава по едно дело за обида, което беше завел срещу мен балканският наркобос Будимир
Куйович. Тя пък го разказала на мъжа си – журналиста от списание „Правен свят“ Петьо
Бучков, и той, заинтригуван от темата за младите юристи, написа очерк за поколението
на Крум.
Хубав очерк се получи. Тогава „Правен свят“ беше още специализирано списание за
прависти, а не сайт, отворен като арена за битки между лобита в съдебната система,
зависими от олигарси и политици.
„Един бивш среден ученик, обезверен от прехода – написа Бучков, – днес прави
докторат по международно право в Париж, финансиран от Френската държава! Това е
чудото на Крум Зарков, чиято дипломна работа от магистратурата му в Сорбоната през
2007 година спечели голямата награда на Института по науки за отбраната на Франция. А
целта му е да се завърне и да работи за интересите на България!
Завършил е Френската гимназия точно когато хаосът в образователната ни система
беше във вихъра си.
„Нямаше нищо общо с това, което е сега. По шест-седем учители се сменяха на
предмет за година. Никой от тях не ни познаваше, бяхме анонимни нямаше никакъв
контрол – спомня си Крум. – Прекарвахме си времето в игра на футбол в двора на
Френската гимназия и в пиене на бира, докато чакахме края на деня. Завършвахме с по
100–150 неизвинени отсъствия. Но много от съучениците ми след това се развиха
страхотно.“

205
 Свързващото звено между тези младежи е било твърдото им намерение да напуснат
България. И го правят. Днес това се отчита като един от най-тежките грехове на прехода.
Но випускът на Крум Зарков се оказа уникален и тепърва ще се говори за него! Приятели
от неговия клас били приети да учат в Университета на Бургундия в Дижон, Франция.
Петима от тях записали право и днес са на мечтани от много мастити магистрати
постове: Ангел Пачев – референдер в Съда на европейските общности (СЕО) в
Люксембург, Борис Касаветов – Процесуално представителство пред СЕО към
Министерския съвет на Република България, Стефан Ангелов – докторант по философия
на правото в Париж.
„Искам да уча право по семейни причини – заявил Крум в интервюто при постъпване в
университета. – Още бях с беден френски и отговорих най-простото: по семейни
причини. Попитаха ме какво работят родителите ми. Казах, че баща ми е лекар, майка
ми – журналист. И така записах право... “ Разказва го като виц. Дядо му Леонид
Кацамунски е юрист, но никога никой не му е въздействал да се насочи към
юридическото поприще.
„Тотален срив през първата година – нищо! Не можах нито да следя лекциите, нито да
се явя на изпити, а така беше и с повечето ми съученици в университетите в Дижон и
Париж“, спомня си Крум за старта на френското приключение. Много негови приятели
не успели да издържат на културния шок, езиковата бариера, свободата на
студентстването и коренно различния начин на преподаване. „Големи отличници от
гимназията с капацитет се отказаха. Бяхме само осемнайсетгодишни! Отказалите се се
прибраха в България да учат друго.“
Сериозно препятствие за нашите младежи бил и финансовият фактор: „Всички
работехме в хотели или ресторанти“, връща времето Крум.
Нощни смени в „Макдоналдс“ и изтощителни гроздобери из Бургундия трасират
трудовия му път в продължение на четири години. И при условие че родителите му са го
подпомагали. С парите, спечелени от гроздоберите, покривал таксите за университета. А
в „Макдоналдс“ – за жизнените си нужди. Работел в петък, събота и неделя от 22,30 часа
до 6,30 сутринта. Най-тежкият период през уикендите, когато подпийналите няма къде
другаде да похапнат и да продължат фиестата си.
„В моята смяна бях с алжирец, мароканец и мавританец. И четиримата през първата
година не знаехме добре езика, но бяхме страхотен тандем“, разказва Крум. И до днес са
приятели.
„От втората година се мотивирах и започнах сериозно да се занимавам с университета.
Много ми помогнаха преподавателите. Даваха ми упражнения за по-напреднали и успях
да дръпна.“
През 2005 година, след като получил бакалавърска степен, кандидатствал и бил приет
за специализация по Международно право в Сорбоната (Париж 1).
Първата година се представил отлично и през 2006-а с конкурс го приели в елитното
звено на университета – „Международно право и право на международните
организации“, където лектори са най-добрите от цял свят. Студентите били 26, от 14
националности, а нашият Крум Зарков станал първи по успех с дипломната си работа
„Критичен анализ на Договора за неразпространение на атомни оръжия“ – трудът му
от 140 страници печели наградата за най-добра работа на Института по науки за

206
отбраната на Франция. Така след завършване на магистратура през 2007 година
ръководството на катедрата взело решение да финансира негов проект за докторска
дисертация в продължение на три години на стойност 1500 евро на месец.
Същата година записал и политология в училището „Сианс По“ – Института по
политически науки в Париж. Това е много специален институт, през който е преминала
цялата висша администрация на Петата република на Франция – от префект до
президент. Единствено Саркози не е успял да го завърши. Конкурсът е тежък, а
обучението – платено. Попадането на Крум Зарков в тази елитна среда е по препоръка на
научния му ръководител от Сорбоната за програмата „Устойчиво развитие“. Докторската
му дисертация е за правните проблеми, свързани с екологичната катастрофа на
планетата, и е на тема „Юридическите последици от концепцията за устойчивото
развитие в международното право“.
От две години Крум е ангажиран да пише във „Френския годишник по международно
право“ рецензии на публикации, издавани на френски и английски език. Поради
перфектната си квалификация е поканен да води упражнения в Сорбоната на
първокурсниците по „Международни отношения“. Но отказал галещата егото
възможност, тъй като приоритет му е завръщането в България. През два-три месеца си
идва у нас и се явява на конкурси. Още от 2001 година всяка ваканция в България той е
запълвал не с лайф, а със стажове в адвокатската кантора на Рени Цанова и в
прокуратурата.“
– Това, което написах за Крум, се отнася за цяло поколение от млади юристи, дето
търсят мястото си и невинаги го намират – ми каза Петър Бучков, когато му се обадих
колегиално и му благодарих за вниманието към моя син.
Знаех какво има предвид.

Не е за вярване. При последното класиране в Алма Матер за учебната 2016 година

минималният праг за прием в специалност „Право“ е паднал до 14 при 24 максимален. 44
зрелостници са влезли при обявени 47 свободни места. Кандидати с тройки на
конкурсните изпити по история и български език се записват в Юридическия факултет! –
и въпреки това 5 места в задочната форма на обучение остават незаети.
Кой Юридически факултет?
Този ли, който в своята 125-годишна история е бил лелеяна мечта за толкова много
амбициозни млади хора? Този ли, сред чиито възпитаници има стотици изтъкнати
български върховни съдии, прокурори, адвокати, депутати, министри? Този ли, в който
са учили и са се хабилитирали светли личности като писателя Алеко Константинов? Този
ли, в който преподават световноизвестни теоретици по право с уникален практически
опит от важни постове в съдебната, законодателната и изпълнителната власт – професор
Лазар Груев (бивш председател на Върховния касационен съд), професор Борис Велчев
(бивш главен прокурор и шеф на Конституционни съд ), професор Георги Близнашки
(бивш премиер), професор Пламен Панайотов (бивш вицепремиер), професор Даниел
Вълчев (бивш министър), професор Анелия Мингова (бивш представляващ на Висшия
съдебен съвет), професор Емил Мингов, професор Евгени Танчев, професор Тенчо
Колев, Катя Матеева?…

207
 Да, точно този факултет на Софийския университет – СУ „Климент Охридски“ – точно
той. Но не само той, а и другите осем юридически факултета в други осем университета в
България – в УНСС, ВУ, НБУ, ПУ, ВСУ, БСУ, РУ, ЮЗУ, са вече място, където
тройкаджиите преспокойно влизат да учат право и излизат пак така, но вече и
правоспособни. Отличниците знаят защо. Чуйте какво ми каза един от тях, абсолвентът
Иво Атанасов:
– Допреди десетилетие правото още минаваше за елитна специалност, а придобиването
ѝ се свързваше с високи доходи и престижна реализация. Днес, през 2016-а, то е вече
масова специалност, достъпна и за всяка миска от конкурс за красота, но за сметка на
това с трудна реализация на трудовия пазар, който е пренаситен от некачествени кадри.
Доходите, които носи тази специалност, са в момента средни по българските стандарти,
но са свързани с професия, която е повече хулена и презирана, отколкото уважавана. Ако
питате някой случаен човек какво знае за Юридическия факултет на СУ, той сигурно ще
ви каже, че не е чувал друго, освен това, че наскоро там имаше сексскандал – един от
асистентите бил гей, ходел с охрана, правил на студенти неприлични намеци, канел ги с
есемеси на срещи и карал едно момче по време на изпит да прави лицеви опори без
тениска. А ако питате младите ми колеги, те ще почнат да ви се оплакват – от скучните
лекции, от старите парцаливи или от новите тъпи учебници, от професорите, които
вземат рушвети и пет пари не дават за студента, а като хвърковата чета обикалят
градовете да изкарват хонорари от лекции. Ще ви се ожалят и от фалшивите стажове, при
които претоварените магистрати подписват книжките на стажантите само и само да им се
махнат от главата… Ще ви споделят и страха си, че юридическите дипломи, които
изкарват, са девалвирали и не осигуряват работа.
Може би абсолвентът Иво е черноглед? Да, но не открих сред колегите му някой,
който да мисли различно от него. И преподавателите рисуват положението в черни
краски. Разговарях с трима от тях под условие да скрия имената им. Забележете – те,
които възпитават бъдещите магистрати на храброст и независимост при
правораздаването, се боят да не изгубят работата си или благоволението на властта, ако
нещо в повече кажат. Ето тяхното мнение, обобщено накратко.
Таксите, които студентите плащат, са определящи за оцеляването на университетите у
нас и ръководствата им, щат не щат, приемат куцо и сакато. Затова уж на шега се появи
предложението в хорариума да се включат часове по писане и по смятане – та исковите
молби и обвинителните актове да не изглеждат като написани от изключени за слаб
успех петокласници. Във водещите световни университети има „фуния“ – под 30% стигат
до дипломиране. У нас диплома може да вземе и някой, който не може да се подпише
дори, стига да е усвоил урока на кого да плати. И това в известна степен е обяснимо.
Възнаграждението на главен асистент в СУ е между 500 и 600 лева. Професорите
получават по-малки заплати от районните прокурори, на които са преподавали.
Българчета, завършили с шестици право в чужбина, които искат да се занимават с тази
наука в родината, започват с 480 лева на месец в СУ. Но и бездруго, ако в Алма Матер се
обявяват конкурси, то е главно за да се легитимират назначения на мамини дечица, на
провалени бивши политици или любовници на партийни величия…
Отделно през годините се нароиха юридически факултети в провинцията – в лозята
край Варна, на горнобанските ливади… По едно време имаше един недодялан

208
„стопанско-правен факултет“ в Монтана и – виж ти! – точно негов възпитаник стана шеф
на правната комисия в Народното събрание. Разни други подобни хора, завършили тъй
наречената Магнаурска школа в Симеоново или пък курсове по право без откъсване от
полицейска работа, получиха като нищо статут на юристи и стигнаха върхове в кариерата
като висши обвинители, защитници, законодатели и главни уредници на съдбините на
държавата. Умното и талантливо младо поколение каква поука да си извади?
А за едно друго младо поколение – неграмотно, разказа адвокат Даниела Доковска на
един семинар. Като председател на Висшия адвокатски съвет тя получила жалба от
кандидат за вписване в колегията, който решил да оспори конкурса, на който се
провалил. Жалбата била адресирана до „ПреТЦедателя на Висшия адвокаДски съвет“.
Думата „адвокаДски“ била повторена два пъти, така че Доковска се замислила и – силно
възмутена – решила, че човекът е с фалшива диплома. Питала декана, обаче „не“ –
установило се, че документът за юридическата правоспособност на малоумника бил
автентичен!
А инак всички – и „свръхреформатори“, и „крепители на статуквото“ са единодушни:
че съдебната реформа предполага на първо място подобряване на образованието по
право. С 33 поправки в НК и 34 в НПК за 10 години беше доказано, че законите са без
значение, ако хората, които ги прилагат, са невежи и калпави. И правосъдието си остана,
с извинение… такова, каквото си го познаваме.
Маргарита Попова като правосъден министър през 2010 година представи една „Пътна
карта на реформата в юридическото образование“, но в безпътицата оттогава трима
следващи министри обещават нова такава.
Каква безпътица? Ами всякаква. За нея ми разказа дипломираната юристка Дима
Антова:
– На 27 години съм. Завърших право. Работих с ходатайство в кантора на нотариус,
докато ми дадоха да разбера, че трябва да плащам едва ли не, за да бъда при тях.
Слугувах на известни адвокати. Те не те учат на занаят. По-добре да сервирам кафета на
барчето в мола, не е ли така?… Моя колежка като мен чиракува по кантори, докато ѝ
писна и замина в Полша. Там пак не работи по специалността, но поне печели и спестява.
Друга стажува тук-там, писна ѝ, заряза си мечтите за Съдебната палата и отиде в
интернационална компания с голяма заплата. Аз лично вече окончателно разбрах, че
правото е специалност за дебели връзкари. И за разследваща полицайка не мога да се
вредя. Един син на баща си на моя възраст стана доцент и съдия в Общия съд на ЕС. А с
отличната си диплома все още ровя за конкурси в интернет. „Нямате опит, за съжаление.“
А как да имам, дявол да го вземе!… У нас, за да пробиеш в правната сфера, акъл не ти
трябва, а контакти и после готовност да си продадеш съвестта. Всеки, който е вътре, го
знае.
Някъде пишеше, че правото било изкуство на доброто и справедливото – може и да е
било, само че в една отминала епоха, когато всички закони е можело да бъдат излети
върху 12 медни плочи. А какво е то в съвременна България? – когато има милиони
учебници по конституционно, трудово, наказателно, облигационно, гражданско,
административно, банково, данъчно и застрахователно право, по защита на
конкуренцията, на потребителите, на интелектуалната собственост и тъй нататък? Какво
е то у нас, в България? Специалност за тройкаджии ли? Колко тъжно и жалко.

209
 Докато си търсеше работа и си седеше повече у дома, Крум ми направи за един рожден
ден най-хубавия подарък, който някога съм получавала – една ръчно изработена от него
книга със заглавие „Труд-ът на Ани Заркова“. В тази мила книга той беше събрал почти
всички мои коментари, публикувани на първа страница във вестник „Труд“ от 2009
година насам.
Разлиствам я от време на време, чета, правя справки, спомням си това-онова и си
мисля от каква държава бягат и в каква държава се прибират децата ни. Вярвам на автора
на тази скъпа за мен книга самоделка и не би могло да бъде другояче, защото авторът съм
аз.
От дописките ми, поместени под авторската рубрика „Позиция“, не може да се добие
пълна представа за моята работа на журналист, защото очерците, репортажите,
разследванията и анализите, които правех ежедневно заедно с колегите от моя отдел
„Право и ред“ – със Сашо, Цецо, Влади, Стоянчо, Павлинка, Доротея, Цвети, Светла,
Дианка... – си имаха постоянно място на вътрешните страници – седма, осма, девета,
тринайсета. Тези дописки са свидетелство за най-фрапантните престъпления, безобразия,
бедствия и аварии в България – така е, понеже отделът, който завеждах, отразяваше
специално закононарушенията, произшествията, изстъпленията на криминалитета,
дейността на МВР и съдебната власт. Те са и показателни за редакционната политика,
тъй като редколегията на планьорка избираше темата на „Позициите“, а авторът се
определяше в зависимост от ресора му – спортен, крими, право, икономика, култура,
външна и вътрешна политика.
Ето какво съм писала например през онази зима, когато синът ми си събираше багажа
от тясната мансарда на парижкия площад „Камброн“, която държеше под наем, за да се
върне у дома, в панелния блок на „Красна поляна“.

Един полицай на цял град

(„Труд“, 4 февруари 2009 г. )
Един-единствен полицай бди в цяла Златица. Това стана ясно, след като маскирани
грабители застреляха местен бизнесмен, едва 37-годишен.
„Бди“ казах, а не „спи“... Но тъй или инак, в полицейския участък са трима – един
седи на шефското бюро, а другият почива, докато третият дежури.
Ако България не беше държавата с най-много ченгета в Европа на глава от
населението, щеше да е разбираемо това, че над 6000 души от цял град и още две села,
ако мярнат наоколо униформен, смятат, че са видели НЛО.
Вероятно чиновничеството в МВР е изяло бройките на работещите пазители на
закона. Но има и по-лошо. Невероятното е друго: че от години кражбите от
медодобивния комбинат са поминък в този град и изглежда, че полицейското
отсъствие от него е нарочно замислено от властта.
Невероятно или факт?

А ето какво съм писала и по-нататък.

Техниката е беззащитна пред катаджиите

210
 („Труд“, 28 май 2009 г.)
Дали видеотехниката ще спаси шофьорите от корумпираните катаджии? Да? Ако
мислите така, вижте отчета на КАТ:
От началото на годината в София има заснети 52 093 нарушения на правилата на
движение. Изпратени са 10 560 призовки на водачи, за чиито безобразия са извадени
фотографии. Съставени са 5215 акта.
Нещо да не ви е ясно?
Да, и аз питам какво се случва с тия 46 878 нарушения, които остават
несанкционирани.
„Обработваме ги“, казват катаджиите.
Обработват ги – така си и мислехме. И за резултата от обработката се досещаме,
май – камерите, които уж всички виждат, замижават тук-там. Или сниманото с тях
се донаглася към познатата система, по която катаджията ви пита: „К’во прайм
сега?“.
Както знаете, за най-съвременните технологични изделия вече има изобретена
защита, наречена „Защита от глупци“. Ала защита на техниката от катаджиите у
нас няма открита. Няма и скоро няма да има.

Кървавият Спасовден
(„Труд“, 29 май 2009 г.)
Нацията пак е в траур. Уви, и вчерашният Спасовден се нареди до българските
празници, белязани с трагедии, наместо с радости.
Българската Цветница повехна в скръб за децата, тръгнали на екскурзия и загинали в
реката Лим. Коледата почерня от мъка за момчетата и момичетата, които срещнаха
смъртта си в дискотеката „Индиго“. Новата година се огласи с плач за убитите в
Кербала наши войници. И ето вчера пак – 16 мъртви, прегазени от автобус на крачки
от храма.
Защо?!
Днес Бог знае само, а ако Бог няма, значи, никой не знае.
А утре? Ще узнаем ли утре и в идните дни каква е причината, по която си отидоха
непрежалими майки, бащи и сестри? Или истината за драмата, както е обичайно, ще
се задуши в прашасалите папки на дознанието? И някой грешник ще се скрие зад
мързела на разследващите или зад още нещо.

Хероин се харчи като сол и пипер

(„Труд“, 22 юни 2009 г.)
Наркоман, полудял от глад за опиати, преби до смърт с бухалки майка си и сестра си.
Потресе ли ви тази новина? Питам, понеже комшиите на убиеца от
двайсететажния блок ми отговориха така, сякаш коментират сезона във Варна.
„Няма нищо изненадващо, кой не знае тоя наркоман?“ – каза възрастна дама. А една
по-млада отбеляза: „Всеки знай пласьорите, които го снабдяваха, те живеят на
неговия етаж. При тях хероинът се харчи като сол и пипер и сега“.

211
 Предположих: „Ама полицията не знае?“. Мустакат чичо ми се присмя: „Тъй ли? Аз
лично три пъти съм уведомявал кварталния“. Негов спътник се обади: „Продавачите
на наркотици са убийците, а ченгетата са съучастници, правят се, че не ги виждат“.
Някой нещо да добави? Ама нещо изненадващо да е, като например да каже: „На мен
не ми е известно къде в моята махала продават наркотици и зарибяват деца“. Така ако
каже, ще е новина. Другото е вече банално.

Корумпираните министри
(„Труд, 4 септември 2009 г.)
Има ли доклад на ДАНС, в който пише, че поне 10 министри от кабинета
„Станишев“ са корумпирани?
„Има“ – казва Алексей Петров, който е съветник в агенцията.
„Няма“ – дава дума бившият премиер.
Кой е лъжецът?
От една страна, бих искала да вярвам на предишния министър-председател. Но от
друга, знам, че и аз бих излъгала, ако съм на негово място.
После – знам, че в службите правят за държавниците месечни и годишни доклади.
Но знам и това, че хем им ги правят, хем пък ги е шубе да им ги дадат. Причината е, че
по българския модел „служби – власт“ антикорупционните разкрития се изразяват в
оная приказка – „волът рие, на гърба му пада“. Та ето защо корумпираните министри в
докладите хем ги няма, хем всички ги знаят.

Спомням си, че споровете за доклада на ДАНС стартираха от едно интервю, което взех
от Алексей Петров на 2 септември 2009 година, малко преди да го обявят за Главата на
българския Октопод. Интервюто излезе под заглавие „Бойко, свали лихвите!“. По-
нататък неведнъж Петров щеше да каже, че този призив към неговия стар приятел Бойко
Борисов, който е станал премиер на България, го е превърнал от негов верен съратник в
презрян арестант.
Тъй или инак, в следващите години престъпната индустрия в България цъфти, а
свободата на словото прецъфтява, за да увехне съвсем до 2015-а и след това. Но дотогава
във вестника все още са разрешени криминалните коментари, стига в тях да не се казва,
че правителството не се справя с престъпността. И аз пиша ли, пиша – за катастрофи,
кражби и измами... Независимо от смяната на главните редактори, при писането от 2009-
а насам се съблюдава гласно и негласно за спазването на някои основни правила.
Позволено е да се критикуват дребните бандити, съдиите, които ги пускат, неизвестните
виновници за нещастните случаи, измамниците, катаджиите и сгафилите редови полицаи.
Препоръчително е да се хвалят висшите прокурори и полицейските акции със звучни
имена, характерни за мандата на вътрешния министър Цветан Цветанов (2009–2013).
Дописките, в които препоръките и забраните не са спазени, биват публикувани понякога,
но почти никога на първа страница.

Вярата в измамниците
(Труд, 24 август 2010 г.)

212
 Ето ви сега и нов вид измама. В гарсониерата на баба Радка идва лично чиновник от
Пенсионното – шкембелия, със смачкана риза, дъвче думите – същински държавен
служител! Той обяснява и тя разбира: ако иска да ѝ вдигнат пенсията, да му даде 900
лева, той е услужлив, ще ѝ попълни документите и ще ѝ качи коефициента.
Така и става. Баба Радка дава. И изгаря.
И не само тя. Има доста нейни връстници, които се хващат, като им звънне
дознател и поиска пари, за да оправи сина им – че блъснал, без да иска, с колата едно
дете и избягал.
Глупаво ли е това? Наивно? Невероятно? Вие го наречете каквото си искате, но
измамените хора разсъждават логично, съгласно познатата им практика.
Чиновник така, без нищо, ще ти услужи ли? Няма.
Става ли с подкуп оневиняването след престъпление? Става.
Ами тогава?
Хората у нас ще вярват на измамниците дотогава, докато знаят добре, че
проблемите у нас се уреждат с рушвети. Това е.

213
 Да пратим катаджии във Франция
(„Труд“, 16 септември 2010 г.)
За 15 дни на пътя 39 убити. Скучна ли е тази статистика?
Да, смъртта при катастрофи у нас е така обичайна, че обръгналият читател
прескача дописките за нея с беглото „Добре, че не съм аз“. Но ето пак – дете, току-що
смазано на зебра, бере душа.
Защо?!
Питайте майка му банален ли е този въпрос.
Защо?
Дълго време отговорът беше, че си нямаме камери по пътищата.
Е, имаме вече. И не са малко камерите, да речеш. След оборудване с такава техника
жертвите на луди и пияни шофьори във Франция намаляха с 63 процента. Ала ние сме в
България. Тук, изглежда, парите за камери са похарчени напразно. Те снимат номера на
колата, а снимката не служи за глобяване. За да бъде сниманият наказан, трябва да се
яви в КАТ. Не го ли стори до година, минава давност. Затова шофьорите се изпаряват.
Или твърдят, че не са били зад волана. И в съда нищо не става.
Сега щели да умуват как да стане. Боже, опази! Най-много да измислят някоя
консултантска фирма да открадне парите! Защо не командироват просто двама
катаджии до Франция – да видят там как е и да го направят у нас? Пари за два билета
ли няма в хазната? Или няма корупционна възвръщаемост от такова мероприятие?

Нерез в полицията
(„Труд“, 27 септември 2010 г.)
Полицай качил на стоп една гражданка, като обещал да я закара на работа, а
вместо това я изнасилил в парка. Брутално. Бива ли така?!
Ами бивало е неведнъж, оказва се. На инспектор Бойчев това му било коронният
номер – спира хубави жени и пита: или книжката... или? И представете си по-нататък
шофьорката, ако е сгафила и униформеният – разгонен и така нататък... Както е да е.
На Бойчев в Пиринско му викали Нереза. Всички го знаели с тоя прякор.
Всички? Ама кои „всички“ – ако може, да питам само. И началникът на групата му в
РПУ-то ли? Да. И началникът на сектора? И той. И началникът на отдела, и на
районното управление, и на областната дирекция на МВР? Знаели били и те. Затова го
преместили от ОДП – Благоевград в РПУ – Симитли.
А защо в Симитли? Може би са решили, че в Симитли са по-грозни жените.
Позволете да направя сега едно предположение. Ако случайно осъдят Нереза за
изнасилване в условия на рецидив, каква отговорност ще носят шефовете му? Никаква?
Да, никаква отговорност няма да носят, вероятно така ще стане.
Но тогава ще попитам вътрешния министър Цветанов, който е завършил курс по
право: господин министре, в кой закон го пише това?

214
 Кой открадна златото?
(„Труд“, 11 ноември 2010 г.)
В операция под кодовото име „Комбинаторите“ полицията задържа Сашо Пандиза,
Жоро Генерала, Васко Ченето, Бонифорти и Цайса.
Има достатъчно основания да се смята, че това е групата, откраднала 340
килограма злато и платина от митнически склад, съобщи вътрешният министър
Цветанов.
Има основания, разбира се, как да няма. Разбра се, че прочутият контрабандист, с
прякор Пандиза, влизал открай време в тоя склад като у дома си, да си наглежда
конфискуваните цигари. И да е бил Пандиза само! И Ченето, и Цайса, и кой знае кой
още от криминалния бранш се е мотал при одържавените ценни метали като на
битака! Кодът на охранителната система там не бил сменян от десет години! И бас
държа, че е бил четири нули, та да го помни лесно всяка мутра.
СОТ на МВР пази този обект, обясни шефът на митниците Ваньо Танов, ще рече –
за скандалната безстопанственост в митническите складове отговаря министър
Цветанов.
А пък министър Цветанов мълчи, демек – презира Танов, двамата не се обичат и се
ковладят един друг пред премиера Бойко Борисов, знаем. И ако някой от тях тия дни,
докато се ковладят, е поправил нещо в охраната на повереното му стопанство, то ние
в „Труд“ още не сме разбрали.

Това, дето съм го написала в тази „Позиция“ за Цветанов защо е останало

незадраскано? – не си спомням, забравила съм. Вероятно защото Бойко Борисов, като
голям приятел на всички изредили се главни редактори на „Труд“, им е дал да разберат,
че няма нищо против да се критикува Цецо понякога.
Но малко след като е публикуван тоя мой намек, че вътрешният министър не е
идеален, както не е идеален и шефът на митниците, Цецо Цветанов ще каже на заместник
главния редактор Никола Кицевски:
– Ще ви дам интервю. Но не на Ани Заркова. Изпратете ми друг някой.
– Защо не Ани? – пита Кицевски.
– Защото Ани Заркова е замесена в „Октопода“, затова.
Да кажат за някого, че е замесен с „Октопода“ по онова време, беше по-осъдително,
отколкото да го спипат как крои със Салваторе Риина – Звяра плановете за убийствата на
прокурорите Джовани Фалконе и Паоло Борселино. Години щяха да минат, преди
мегапроцесът срещу мафията, наречен „Октопод“, да се раздели на няколко „Малки
октоподчета“ и те да започнат да се пукат едно след друго в съда като детски балончета.
– Грешите за Ани, господин министре – отговаря Кольо Кицевски.
Аз го чувам, защото седя на стол пред бюрото му, той наблюдава работата на нашия
отдел, редактира дописките ни, предлага заглавия и идеи.
Кицевски знае колко е абсурдно да се твърди, че съм замесена в мафията, но не спори
надълго с вътрешния министър, наясно е, че няма смисъл. И праща при него друг
журналист или журналистка, която тъй да го пита, че мир да има... да се пълни рубриката
„Интервю“. И аз нямам нищо против – карай да върви... Не се усещам как по тоя начин

215
ще стигнем дотам, докъдето стигнахме през годините 2015–2018, когато рубриките във
вестника – а и не само в нашия – са повече на брой от читателите.
Гледам – писала съм „позиции“ и за полицейския произвол през мандата на вътрешния
министър Цветанов, и за политическата корупция. За повечето си спомням – кога и защо
са публикувани. През 2011 година нови издатели поеха „Труд“ и докато решат за какво
може да им послужи, той се списваше на самотек от журналистите.

Отврат! Кои са мръсните и кой е чист?

(„Труд“, 13 януари 2011 г.)
„Отврат! Повръща ми се!“ – жалва се шефът на митниците Ваньо Танов в едни
скандални записи на разговори между него, финансовия министър Дянков и премиера
Борисов, които се отнасят за Мишо Бирата. От какво му се гади на Танов – то си е
негова си работа, но тия записи овоняха държавата. И чистоплътни граждани взеха да
питат: кой от тия събеседници смърди?
Кой от тях е мръсен? И кой – чист?
А сега де! Не е ясно. Но понеже живеем не в Дивия запад, а в правова държава, би
трябвало да се допитаме до закона за това. Затова чакаме два отговора от
прокурорите: 1) За какво тежко престъпление е подслушван Танов със специални
разузнавателни средства? 2) Ако е подслушван незаконно, кой е виновникът?
Явяват се и допълнителни въпроси.
Защо се бави прокуратурата с отговорите? Не може ли да се сравнят веднага
записите, пуснати вече в интернет, с тия от масивите на МВР? Не може ли да се види
до два-три дни има ли разследване срещу шефа на митниците? Сигурно може.
Обвинителите са можещи хора. Ако те имат вече отговорите и не ни ги дават, а
искат от нас уважение, да имат да вземат.

Сцепена глава в рамките на закона

(„Труд“, 28 април 2011 г.)
Маскирани мъже нахълтват с крясъци в стая и повалят сащисан човек на земята.
Един настъпва лявата му ръка, друг го рита по дясната, трети вади белезници. На
следващ кадър човекът е със сцепена глава. На трети – маскираните сядат на дивана,
прегръщат се, позират на снимка, хилят се: ха-ха-ха!
Това не е филм на ужасите. То е продукция на МВР пикчърс – за героизма, с който
спецполицаи от ГДБОП арестуваха миналата година финансиста Тенчо Попов, един от
обвиняемите по дело за подкуп срещу бившия военен министър Николай Цонев. А тия с
маските, които влизат с взлом при Попов, трошат и бият, не са разбойници, а
антимафиоти.
„Да се изпрати запис до главния секретар на МВР за проверка – доколко
полицейските служители са действали в рамките на закона“, нареди прокурорът
Божидар Джамбазов вчера.
Да, вчера! Защо чак вчера прокурорът вижда тия фотографии, направени лани? И
как така не знае той законна ли е употребата на сила при арест без оказана
съпротива? В Закона на МВР пише, че не е законна – незаконна е. Но може би главният
секретар на министерството, което работи по този закон, е на друго мнение?

216
Интересно. А какво ли би било по този казус мнението на европейските съдии по
правата на човека?

Още един невинен политик

(„Труд“, 10 май 2011 г.)
Знаех си, че влезе ли веднъж в съда, бившият социален министър Емилия Масларова
ще се окаже поредният доказано невинен политик.
Знаех си го, откакто ми разказаха как защитеният свидетел срещу нея ѝ носел
рушветите: пътувал, видите ли, с автобус, мъкнел кафяв хартиен плик и си мислел, че в
него има пари за Масларова, не знаел колко са, но смятал, че са петдесет пачки с
петдесетачки, а срещу него сега вървели три дела за измами и МВР-то му обещало да
ги скатае...
От днес нататък, след като свидетелят се отметна от показанията си, можем да
се обзаложим, че наказателното преследване на бившата министърка ще стигне до
тия на другите политици, които по случайно съвпадение може би са – всички до един! –
от опозицията. И всички практически се водят не по НК, а по ЕЖК (Една жена каза). А
пък съдебната тояга служи само за веществено доказателство по делата, които се
водят срещу България в Страсбург.
След 2011 година моите „Позиции“ са в категорията „допустимо критични“. През
декември 2010-а „Труд“ е продаден от немския концерн ВАЦ на „Медийна група
„България“, малко след това новите издатели Любомир Павлов и Огнян Донев свалят
Тошо Тошев от поста главен редактор, заместниците му Кольо Кицевски и Светлана
Джамджиева го сменят за кратко, но прогонват и тях и след това приключва безвъзвратно
десетгодишният период (1991–2011), в който моят вестник е пръв по тираж и по влияние
в страната.

Всички правят така

(„Труд“, 12 юни 2012 г.)
Обикновена история. Двама мъже вадят бетонни плочки от крайпътно съоръжение
и ги товарят в кола. Идва полиция, гледа ги и се чуди: нима пътни строители развалят
отводнителната канавка, построена само преди няколко дни? Не. От близкото село
били и си носели плочки в дворовете, че им трябвали. Да отговарят за кражба? Ама
как! Всички си вземали материал от това място.
Всички правят така – ето едно алиби за безобразията, които ни заобикалят. Всички,
ако могат, вземат от държавното, без да дават. Всички имат мерак за неследващи се
по служба дарове. Всички в министерствата на разните работи не знаят точно какво
правят. Всички искат реформи, обаче не в тяхната област...
И всички си живеем като в оня виц, в който един мърляв пияница блъснал една дама и
я окалял. Възмутена, тя извикала „Прасе!“, но онзи я парирал: „Аз ли съм прасе!? Я виж
се ти на какво приличаш!“.

Измамникът и Шенген
(„Труд“, 15 август 2013 г. )

217
 Един от тружениците в бизнеса с телефонни измами, който за разлика от всички
други в държавата бележи ръст и създава работни места, се сдоби с 2700 лева законен
доход. Как? Като осъди прокуратурата, че е лежал в затвора с 41 дни повече,
отколкото му се полага.
Тук изненадващото е, че е лежал. Не е за вярване, обаче факт: осъден бил за разлика
от стотиците други трудещи се по схемата „Бабо, катастрофирах, дай пари“. И то
на година и половина ефективно.
По-нататък изненади няма. Забравили да го пуснат веднага след като си излежал
наказанието, и съдът решил, че той от това е „изпитал силни душевни терзания“.
Следва, разбира се, да му се плати обезщетение за това. Не от забраванковеца – тоя,
дето е забравил да му отключи килията, когато трябва – а от честните
данъкоплатци. (Извънсъдебно се води спор откъде, аджеба, е тоя забраванковец – от
обвинението ли, от пенетенциарната система ли, или от другаде някъде.)
Междувременно измамникът, който няма и ден трудов стаж у нас, отишъл на
гурбет в Германия. Ще работи може би във филхармонията там.
А ние тук седим и се питаме защо не ни искат в Шенген, след като сме „изпълнили
всички критерии“. И се чудим как така немците примерно не са чели Алеко, а знаят, че
сме европейци, ама не съвсем.

Това за Шенген е писано по времето, в което Бойко след няколко самозапалвания на

отчаяни граждани подава оставка и сдава за малко властта, а помощникът му Цецо се
превръща от господар на държавата в обвиняем и подсъдим по четири наказателни дела.
Вижда се, че по това време – от 13 март 2013-а, когато се разпуска правителството
„Борисов-1“, до 7 ноември 2014-а, когато се съставя правителството „Борисов-2“,
дописките с критики към управляващите са зачестили очебийно, включително и моите
„Позиции“. Същото важи и за времето в промеждутъка на правителствата „Борисов-2“ и
„Борисов-3“ (14 ноември 2016 – 4 май 2017). Явно, че премиерите Марин Райков (13 март
2013 – 29 май 2013), Пламен Орешарски (29 май 2013 – 6 август 2014) и Георги
Близнашки (6 август – 7 ноември 2014), които управляваха за кратко между трите
правителства на Борисов, са изпускали поводите на журналистиката.

Операция „Дръж ми шапката“

(„Труд“ 10 юли 2014 г.)
Важна лятна новина: Полицейски лов за фалшиви шапки, тениски и слънчеви очила.
Сто униформени участвали в рейда по плажовете, при който били прибрани
фланелки, капели, хавлии, шорти и аксесоари с надписи „Dior“, „Adidas“, „Versace“,
„Chanel“, „Prada“, „Ray-Ban“. Мургави търговки се разбягали в хайката, след която
били съставени два акта по закона за авторското право. Циганче изяло два шамара,
понеже се изплезило на полицай, прибрал кашонче с бански „Nike“.
„Лесно е да се плашат продавачките, но е трудно да се спрат тировете с
контрабанда“, коментирал минувач. А друг добавил: „Ченгето разтуря сергийка край
палатките, а началникът му вдига бариерата на границата“.

218
 Такива ми ти приказки циркулирали в мащабната акция. И да си мислим, че са верни,
няма да кажем, тъй като живеем в правова държава, сиреч – ако се обиди някой, ще ни
осъди за клевета.

Тъжна комедия
(„Труд“, 20 юли 2014 г.)
Може би сте гледали по телевизиите тези дни един клип с продавачка, която
прогонва крадец от магазин.
Той крещи: „Това е обир, стрелям, дай парите!“, а тя го налага с парцал – пресяга се
с дългата дръжка към него и удря смело, независимо от пистолета, прицелен в гърдите
ѝ. Изстрел! След него, слава богу, младата жена е жива, таванът пробит, а
разбойникът бяга панически.
По-тъжна комедия не бяхме гледали. И по-жалко продължение: Генка Петрова (25-
годишна, млада майка от видинско село) е обкръжена от репортери, колежки, местни
първенци и обикновени зяпачи, отговаря на въпроси и търпи похвали. „Тя е пример за
цяла България!“, казва някой и след него всички в хор повтарят: „Пример за
подражание! Тя е нашият полицай!“.
Господи, само това оставаше. Майките с малки деца като Генка да се въоръжат по
нейния пример с метли и парцали и да влизат в бой с апаши – по домовете си и по
работните места – вместо полицаите, които никакви ги няма.
Не стига, че държавата е прехвърлила 70% от задълженията си по охраната на реда
на частните охранителни фирми, ами сега и да разчитаме за останалите 30% на
храбрите госпожици и госпожи.
От лятото на 2014 година нататък Петьо Блъсков стартира сделка за покупка на „Труд“
и става главен редактор. Кой каквото ще да казва, но е за отбелязване, че през
следващите години, в които той е мой работодател, нито едно изречение от дописките
ми, публикувани на първа страница, не е преправяно, а още по-малко задрасквано. В това
време в Министерския съвет се сменят трима премиери с четири екипа от министри.

Кретенизъм в съда
(„Труд“, 19 февруари 2015 г.)
В българския съд наистина нищо не е толкова абсурдно, че да не може да се случи.
По делото „Килърите-4“ адвокатът нарече прокурора „кретен“ и за яснота
повтори и потрети. Преди това един баща, чийто син бе отвлечен преди 11 години,
прокле въпросния защитник – дано същото го сполети! За да влезе в тона на съдебните
прения, друга адвокатка пък отбеляза, че свидетел я напсувал грубо на майка...
Някой припомни, че в развитите демокрации за неуважение към съда глобяват, гонят
от зала и отнемат права. Ала ние сме си у нас. Тук за по-демократично в храма на
Темида се сипят клетви и обиди, подсъдимите, вместо да се разкайват, гледат сеир...
А съдебната реформа си върви – някъде отвън и отстрани.

В държавата на подизпълнителите
(„Труд“, 11 април 2015 )

219
 Хотел „Вероника“ във Варна се срути, извадиха загинал изпод руините, спасители
втори ден ровят за други... И живите, и мъртвите били наети без договори от фирма с
N на брой подизпълнители. Така че отговорностите по веригата се губят, стигайки до
някакъв си мистериозен „господин Георгиев“.
Този господин може да е напълно спокоен. Доказателството е в най-близката ни
история. За 15 години под 18 рухнали сгради в България са намерили смъртта си 7 души,
а 18 са осакатени. В образуваните по тези случаи дела срещу собственици, строители и
технически ръководители деветима са оправдани, трима са осъдени условно, двама
глобени, а четирима – с висящи обвинения. Накратко: нито един от уличените в
смъртоносните безобразия не е в затвора за превенция и превъзпитание.
„Ако оправим съдебната система, тя ще оправи всичко останало“, казва Моника
Маковей, най-видният румънски съдебен реформатор. Но това е при съседите. А у нас
видните съдебни реформатори са заети – ако не да дават интервюта, то да се карат.
Пък подизпълнителите им какво правят, само дявол знае.

Що е то „Октопод“?
(„Труд“, 1 април 2015 г.)
Софийският градски съд прекрати делото „Октопод“ и го прати на
спецпрокуратурата. Така казват юристите.
За неизкушените от правото ще поясним.
В природата октоподът е безгръбначно, което живее 2–3 години и е символ на
мафията.
В българското правораздаване „Октоподът“ е нещо, на което през 2010 година му
беше счупен гръбнакът (по израза на тогавашния шеф на МВР) с операцията срещу
Алексей Петров, Марчело Джотолов, Антон Петров – Хамстера, Кирил Топалов, Янко
Попов и прокурора Цеко Йорданов. Той е и наказателен процес, който агонизира цели 5
години, нарязан на части (на три дела – „Голям октопод“, „Малък октопод“, „Нежен
октопод“) и беше сервиран над 100 пъти в съдебните зали, докато се втръсне и на
подсъдими, и на свидетели, и на магистрати.
Новината от днес: Съдията Атанасов сервира „Големия октопод“ на спецпрокурора
Костов, който навремето го сготви. (А след година сготвиха и Костов, който вече не е
прокурор.)
Правосъдие ли е това, или манджа с грозде?

Или правим избори, или ни се случват

(„Труд“, 23 април 2015 г.)
Кметове от Видинско започнаха да заличават адресните регистрации на
предизборните „сезонни работници“, залели региона. Иначе местния вот край Дунава
ще се реши от нароилите се гастрольори.
Не е новина, че масовите смени на местожителството се правят, тъй като
Изборният кодекс не позволява на особено мотивираните гласоподаватели да пуснат
„правилната“ бюлетина някъде, ако не са живели 6 месеца там. Новина е, че
прокуратурата във Видин изнамери в законите начин да разтури това безобразие.

220
 Защо я слагаме на първа страница? За да се види, че ако иска, властта може да
прати измамите с вота на народа по дяволите. А като не иска, ни убеждава, че и
предизборното преселение, и купуването на гласове, и разнасянето на чували с
бюлетини, и надпечатването им е божа работа или е предопределено от параграфите.
Какъв е изводът? Вижте общинарите, полицаите, прокурорите и други властимащи
около вас вършат ли си работата и ако не, вдигнете врява! Като си траете, изборите
ще са това, което ви се случва, докато гласувате за най-добрия кандидат.

Баткови работи
(„Труд“ 1 май 2015 г.)
Софийски градски съд реши: Батко е невинен!
В името на народа е така, ако искате, вярвайте: Бившият шеф на Пътния фонд
Веселин Георгиев не е възлагал обществени поръчки за 38 милиона на братята си, а
само ги е одобрявал. И няма връзка между братската обич и вредните ѝ последици –
ония 165 милиона евро, които Брюксел спря заради нея.
Така седемгодишният съдебен екшън „Батко и Братко“ приключи на първа
инстанция като на кино – с пълно оправдаване на подсъдимия, който възкликна
патетично: „Господ ме спаси!“.
Остава само в Стратегията за съдебна реформа да се добави, че е разрешено
внасянето на пуканки в съдебните зали. Филмът, който гледаме и в други знакови
процеси за корупция продължава.
Всички бяхме братовчеди, когато Костов беше на власт. В държавата на Бате
Бойко пък всички сме братя. Делим по братски баницата – едни преяждат, други
гладуват, а всички плащаме.

Помнете съдията Сантиров

(„Труд“, 15 февруари 2015 г.)
Арестуваха съдия.
Бивш прокурор със спорна репутация, сега адвокат, дал сигнал, че съдията Стефанов
му поискал пари, за да „оправи“ негови клиенти – трима крадци. Сумата, видиш ли,
била дадена в плик, но при обиските сякаш се „изпарила“. А арестантът отричал
всичко.
Този арест не ви ли прилича на един друг – с бившия министър Николай Цонев, със
съдията Сантиров и със сигнализиралия за тях следовател Петьо Петров, който първо
беше повишен за гражданска доблест, а после понижен за провокация към подкуп?
Че прилича, прилича. И вижте къде е приликата – в ключовите свидетели на
прокуратурата. Не е трудно да се предвиди, че обвинителните конструкции, изградени
по думите им, все някога ще се срутят като къщичка от карти. Кой съдия ще осъди
друг по разказ? Това е правно нищо – видяхме го, като оправдаха съдията Сантиров.
Пък за Стефанов – ще видим.
Ако има нещо по-лошо от това, че службите не ловят корумпирани магистрати, то
е, че ловят тоя-оня на сляпо, прескачайки закона за целта. В това време корупцията ги
подминава, хили им се и си върши работата.

221
 Кои са равни пред закона
(„Труд“, 10 февруари 2015 г.)
Разпределението на първото от делата, образувани срещу бившия вътрешен
министър Цветан Цветанов, ще бъде направено публично, за да бъде гарантирана пълна
прозрачност при определянето на съдебния състав. Това заяви новият председател на
Върховния касационен съд (ВКС) Лозан Панов пред вестник „24 часа“. Той прави за
втори път това изявление. Първият път озадачени негови колеги сметнаха, че то е
направено в отговор на подвеждащ въпрос от обсадилите го репортери. Съзнателното
му повторение ги предизвика да кажат, че то звучи твърде странно.
Публичен жребий за делото „Цветанов“? Защо така? Нали пред закона всички са
равни? Защо за делото на управителя на управляващата партия се гарантира „пълна
прозрачност“, а пък тези на всички останали граждани се джуркат по компютрите на
общо основание?
Делото е от значим обществен интерес, обяснява шефът на ВКС. Да, но общо 122
дела се спрягат като знакови в евродокладите. Ако съдиите по някое от тях са
избирани театрално – пред публика от журналисти и тъй нататък, то ние някак си не
сме го забелязали.
„Всеки има право на справедлив процес независимо дали е висш политик, или
обикновен гражданин“, казва съдията, който е пръв сред равни. Всъщност и ние
същото казваме.

Панаир в парламента
(„Труд“, 12 март 2015 г.)
„Когато си давате оставки, давайте ги накуп, защото виждате какъв панаир е
парламентът.“ Така премиерът Борисов се обърнал към министрите си след дебата,
предшествал избора на нов шеф на МВР.
Просторечието на българския министър-председател неведнъж ражда бисери. Но
сравнението на Народното събрание с панаир не му е от най-сполучливите. Това за
реформаторите и шлифера – „ще ме хванат за шлифера...“ – звучеше доста по-
правдиво.
Панаирите в цял свят са място, където се предлагат стоки, необходими за бита, те
са и средище за социални контакти, и за изява на творчески дух и фантазия.
Етническите кавги между Патриотичния фронт и ДПС със специалното участие на
„Атака“, замерянето с думи като „озверели човекоподобни, изроди, деребеи, джелати“
и други разни, заради които в добрите семейства отпращат децата в другата стая, би
трябвало да се нарекат безобразие, но и то ще е меко казано. А пък форумът на така
говорещите депутати би могъл да се сравни с бардак, в който са влезли пияни моряци.
Като каза обаче, че „тъй наречените народни представители си играят с огъня в
партийната си пропаганда, че взривените вагони с майки и пеленачета на гара Буново
не трябва да се забравят, че омразата между българи, турци и роми, християни и
мюсюлмани е опасна и че хич не са далече Крим и Косово, където се избиха“, премиерът
беше абсолютно точен. Уви.

Какво ново в къщичката на МВР

222
 („Труд“, 21 март 2015)
Пет проекта за наредби, определящи реда за поставянето на камерите на КАТ,
назначаването, уволняването, наказанията и наградите на полицаите, бяха публикувани
вчера.
В МВР подреждат къщичката си, би казал премиерът. Това е добре.
Нека министерството най-после се обзаведе с европейска система за контрол на
движението. Аман от катаджии, паркирали в тревата – напук на забраните за всички
останали граждани, забили по каубойски палци в коланите или дъвчещи баничка:
„Петре, айде да спрем това порше... Ако делим 50 на 50...“.
Нека махнат уравниловката в заплатите, при която работещите ченгета ги кастри
началството, а всички останали си гледат рахатя. И да спрат да пускат парашутисти
в йерархията. Нека.
Само че новите разпоредби не гарантират, че конкурсното начало ще има конкурсен
край например; или че по формулите за бонусите към заплатите ще се изчислява винаги
вярно и принципно; или че камерите ще изместят палката хранилка...
Не за първи път подреждат къщата на МВР, нали? Обаче все на нещо лошо
намирисва. Това е, защото не изхвърлят от системата боклуците.

Досиетата на КТБ, но всички!

(„Труд“, 13 май 2015 г.)
Движението за права и свободи предлага на депутатите съгласие: да бъдат обявени
имената на публичните личности с кредити от фалиралата Корпоративна търговска
банка (КТБ) и на всички вложители, които са имали преференциални договори и са ги
развалили, за да получат парите си от фонда за гарантиране.
Уж всички са съгласни, че истината за това, което главният прокурор Цацаров
определи като „скъпо банково украшение, поставено под стъклен похлупак от
държавата“, трябва да стане обществено достояние. Но реформаторите щели „да го
обсъдят“ все пак.
Докато те и други се чудят дали им изнася, добре е да се каже ясно: Досиетата от
съградената по престъпен модел КТБ трябва да се отворят! – и то едновременно и
безусловно – абсолютно всички, до едно!
Другото ни е познато. Държавна сигурност четвърт век вече не съществува, обаче
нейните архиви са отворени винаги и за всякакви нужди, включително като библиотека
за компромати и като родилен дом за зависими политици. В това време ние,
нормалните българи, така и не научихме кой кой е на върха на трите власти,
определящи съдбините ни – нито на законодателната, нито на съдебната, нито на
изпълнителната.
И архивите на КТБ са красноречиви. Те говорят за мъглявините в политическото
задкулисие. И решението за тях ще извади наяве сигурно една голяма коалиция – на
гузните.

Реформирайте де!
(„Труд“, 21 май 2015 г.)

223
 Шумното дело за подкуп срещу общинаря Данаил Данчев от Шумен е прекратено, и
то – забележете! – въпреки вътрешното убеждение на прокурора, че е извършено
престъпление. В съда събраните при разследването доказателства се провалили – едно,
заради калпавата работа на полицаите и друго – обърнете внимание!, защото други
двама обвиняеми се отказали категорично от първоначалните си показания.
Неизкушеният от правните науки би попитал – как е възможно това? – да се
отрекат от абсолютно всичко, което са казали, и то пред разследващ орган, а не при
кръчмаря?
Не само е възможно, а даже е обичайно участниците в наказателните процеси у нас
да говорят на различни разпити различни неща. В други държави такива свидетели
биха лежали в затвора за лъжесвидетелстване или възпрепятстване на правосъдието,
обаче ние сме си в България. Тук законът такива ги пази и им дава привилегията да
въртят на пръст следователя, прокурора и съдията.
„Когато лицето се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо
свидетелстване, до влизане на присъдата или решението в сила и преди да е възбудено
срещу него наказателно преследване за това, наказуемостта му отпада“, гласи чл. 292
ал.1 т. 2 от НК.
Е, господа реформатори на съдебната система, защо не промените това? Не ви ли се
струва, че една такава сравнително проста промяна би допринесла за справедливото
правораздаване, ако не повече, то поне толкова, колкото и сложната конституционна
реформа с разполовяването на Висшия съдебен съвет? Помислете. Другото не пречи.
Ще разделите ВСС на две, ще смените със свои хора и съдебните кадровици. Правили са
го и други властимащи преди вас, карайте да върви – нито по-лошо ще стане, нито по-
хубаво.

Случайното разпределение – вижте, та се почудете

(„Труд“, 27 май 2015 г.)
Както предвидиха опитни магистрати, безпрецедентният публичен жребий за
делото срещу Цветан Цветанов се превръща в практика, противоречаща на
максимата, че пред закона всички са равни. След него заваляха искания и по други казуси
съдиите да се избират от компютър в присъствие на журналисти. По неясни критерии
им се казваше „не“. На някои по-твърдо, на други по-меко. Но ето че вчера поканиха
медиите да видят как изскача на монитора името на съдията, който ще осъди или
оправдае кмета на Търново за присвояване.
Оттук нататък случайното разпределение на делата, именувано по-често
неслучайно, може да се нарича и фарс.
Защо фарс? Думата означава „театрален комедиен жанр, чиято цел е да забавлява
зрителите с представяне на екстравагантни ситуации с маскиране“, а в по-съвременен
мисъл – „имитация на процес пред публика“. Точно такова нещо е натискането на три-
четири клавиша пред репортери, последвано от питане: „Нали видяхте, че няма
скрито-покрито?“, и примигване на зрителите, които са съзрели стореното от
софтуера, колкото и небуларния произход на Вселената.
Какъв е изводът? Върховният касационен съд не уважава публиката, май. Не я
уважават и политическите папагали, които повтарят, че човешкото участие в

224
разпределянето на делата е нещо страшно. По-рано, когато административните
ръководители на съдилищата раздаваха на колегите си папките с делата, на съдиите,
те се съобразяваха с тяхната специализация, със способностите и заетостта им –
някой разбира от данъчни дела, друг от брачни, трети е претоварен и се справя по-
бавно. И днес юристи, неизкушени от папагалщината, питат: нима съдията е пенкилер
и разбира от всичко? И защо той по презумпция да е корумпиран, та се търси софтуер,
който да го надхитри! А шефът на Съюза на юристите Владислав Славов направо
казва: „Не трябва да има случайно разпределение на делата, трябва случайни съдии да
няма!“.

Чучела на ченгета срещу автоидиотите

(„Труд“, 19 август 2015 г.)
Чучела на ченгета да се сложат по местата на гонките, за да плашат
автоидиотите. Това го предложили едни селски кметове. Не че са полудели, ами
викнали неволята, като видели, че не иде помощ от МВР. Катаджиите в България били
дефицит – само 150 екипа по трима, а градовете и селата са пет хиляди и триста.
Не твърдя, че тая математика е лъжлива. Само питам: отде се вземат тогава
стотиците катаджии, дето за щяло, не щяло спират, питат туй-онуй шофьорите и
им търсят кусури – над 11 500 акта и фиша написали за 6 дни само по тяхната си
статистика!
В акция били, казват, та затова, иначе патрулите били голяма рядкост и не стигали
за селата. Ама каква е тая акция, питам аз, защо тъй често се повтаря, а след нея
катастрофите не намаляват?
Нека сложат полицаи плашила! Може пък те да свършат работа. Тъй и тъй живеем
в бутафорна държава.

Защо ни е кодекс, като си имаме Бойко

(„Труд“, 3 август 2015 г.)
Какво се случи, докато приключи тригодишното разследване за прочутия Кокаинов
комбайн? Един от задържаните под домашен арест потънал в земята, самият
комбайн със звучното име „Дон Роко“ ръждяса, а стойността на наркотика, изваден
от тайниците му с международна операция, се смалила от сто милиона лева на два.
Лошо. За правосъдието лошо. И за имиджа на България.
Според мен има само един начин да се оправи. Премиерът да заповяда беглецът да
бъде задържан, „Дон Роко“ да се боядиса веднага и експертизата да се преправи. Не е
лесно, но ще стане. Видяхме тия дни как по заповед на министър-председателя
автокрадецът Яро беше тикнат в зандана, макар че първо МВР се мотаеше, а съдът
шикалкавеше нещо във връзка с НК и тъй нататък.
Без Бойко да каже, у нас нищо не става – ни арест, ни закон, ни проверка на
бензиностанции, ни строеж на магистрала.
А някои щели да правят нов Наказателен кодекс сега. Че защо ни е кодекс, като си
имаме Бойко бе, господа?

Живот като на кино

225
 („Труд“, 2 септември 2015 г.)
1986 година. Лейтенант Марион Кобрети, героят на Силвестър Сталоун във филма
„Кобра“, изрича знаменитата реплика: „Питайте съдиите. Ние ги хващаме, те ги
пускат“.
2003 година. Генерал-лейтенант Бойко Борисов, главният секретар на МВР ги
повтаря в телевизионен коментар за борбата с бандитизма: „Хващаме ги, те ги
пускат“.
2015 година. Същите думи звучат като ехо откъм българската полиция: „Пускат ги,
пускат ги, пууускат ги...“. Става дума пак за бандитите. Вчера например – конкретно
за някакви си, които задигали всеки ден по дванайсет коли.
Виж ти. В суматохата на правоохраната у нас са минали 17 и после още 12 години, а
правоприлагащите не са разбрали, че „Кобра“ е филм. Просто филм – търговска
художественотворческа измислица за неща, които може и да са ставали, но
обикновено не са, и на практика не вършат работа. Живеем си като на кино и това е.

226
 Децата в Бургас – наркомани до доказване на противното
(„Труд“, 9 септември 2015 г.)
Ето още един гениален замисъл: В Бургас щели да правят внезапни наркотестове на
учениците в класните стаи.
Целта е ясна: Да се ограничи употребата на опиати от подрастващите. Но
средството за постигането ѝ е твърде странно, меко казано. И повдига въпроси, най-
малко два:
1. Защо не вземат да изловят наркодилърите покрай училищата, ами третират
децата като наркомани до доказване на противното?
2. Дали от нужните за тази акция медикаменти няма да се облажи, с извинение,
някоя фирма, близка до образователните шефове?
Само питам, не чакам да кажат. Знам, че в такива случаи компетентните органи
дават три вида отговори: с едните заблуждават обществото, с другите – шефовете
си, а с третите – самите себе си.

11 атентата на острова на спокойствието

(„Труд“, 13 септември 2015 г.)
Един шеф на специална служба каза тази седмица на международен форум, че
България е остров на спокойствието. Вярваме му – как не, у него е специалната
информация, но ни се струва по-вярно все пак, че България е страна на чудесата.
Чудни работи стават примерно в Ботевград. Там жителите вчера се събраха на
митинг в чест на единайсетия атентат срещу техен съгражданин, с прякор Петела.
Единайсети! Не първи, не втори, не пети... Ту гърмят бомби в къщите и офисите му, ту
колите му избухват в огън! Едната бе запалена за втори път не другаде, а пред
полицията, която след първия палеж я прибра на отговорно пазене като веществено
доказателство. Невероятно! Не това, че бандитите си знаят работата, а това, че
ченгетата нищо не знаят. Или поне така казват: „не знаем“. И то в малкия град,
където запалиш ли цигара на площада, в крайния квартал вече кашлят.
В голяма София поведението на властите е още по-феноменално. Те изглеждат
спокойни. И горди. И доволни. И това ако не е куриоз!

Сурвачка за лошите ченгета

(„Труд“, 3 септември 2015 г.)
Пак ли ще ни сурвакат? С тия думи един обикновен постови полицай посрещна
новината, че шефовете му свикват пресконференция, за да представят нови мерки
срещу корупцията в МВР.
Интересно сравнение.
Сурвачката е пръчка, украсена с цветни конци, пуканки, панделки и дребни парички,
която се вади всяка година и с нея хората се удрят леко по гърбовете – без да ги боли, с
много пожелания за по-добри дни. Да, наистина прилича на мерките против подкупните
полицаи – и те се вадят ежегодно, шарени са и еднообразни: камери по реверите и
колите със сините лампи, имуществени декларации, детектори на лъжата и тестове

227
за лоялност. От тях не боли, но те не сбъдват и пожеланията – лошите ченгета да се
поправят.
Къде е грешката?
Тя е може би в разбирането на вътрешните министри, че за да поведеш подчинените
ти служители, трябва да ги загърбиш – с мизерните им заплати, с извънредния труд, с
коравите кубинки и ризи, които си купуват от битака сами, с кражбите от
обществените поръчки за униформите и автомобилите им, с политическите поръчки и
чистки, с нечестните конкурси за кариерното им израстване, с непосилните
командировки в калта на границата при силовия и корупционен бежански натиск там.
Чудно ли е, че така не става?

Полицейският популизъм
(„Труд“, 1 октомври 2015)
160 мъже, жени и деца били спипани вчера при лов за нелегални чужденци, съобщи
гордо полицията. В хайка за лоши шофьори пък били хванати само за 7 дни 529 души без
книжки, 398 пияни и 4752-ма, които карали като луди, изфукаха се и катаджиите.
В гонитбата на нарушители службите се хвалят една през друга, както почерпени
авджии се наддумват за отстреляния дребен дивеч.
Какво е това? Не и услугата, наречена „Гражданска сигурност“.
Това е полицейски популизъм – стремеж към печелене на обществено доверие чрез
създаване на лъжлива представа за бързо, зрелищно и лесно решение на проблемите.
Но ето какво сочи изследването: 74% от българите се чувстват несигурни. Боят се
от крадци, от грабители, от бежанци и още – вижте! – от бездействието на
институциите.
Тази статистика показва две неща: че народът не е толкова глупав и че големците не
са толкова умни, колкото си мислят.

В държавата на Бъчварова
(„Труд“, 14 септември 2015 г.)
Който е гледал интервюто на вътрешната министърка Румяна Бъчварова по Нова
телевизия вчера, сигурно е разбрал, че тя и обществото живеят в различни държави.
Инак няма как да се обясни разминаването между нейното и общественото усещане за
престъпността.
В държавата на Бъчварова има, както каза тя, „много значим спад на грабежите“.
А в нашата – тъй като ние сме обществото, нали така – грабят масово, все по-дръзко,
мерзко и безнаказано. В криминалните рубрики всеки ден гледаме битки на разбойници с
продавачки, нападения с калашници над автомобили инкасо и баби на село, които ронят
сълзи и треперят – изнасилени или пребити за няколко лева.
В държавата на Бъчварова, по нейните думи „разкриват извършителите на тези
престъпления в кратък срок или веднага“. В нашата не е така – в нея бандитите
обикновено не ги хващат или ако ги хванат случайно, те избягват наказанието и се
връщат още по-нагли.
В държавата на Бъчварова „МВР и службите работят изключително
професионално“. В нашата обират едни хора завчера, те викат полицаи, показват им

228
хайдуците на кадри от камери и ги молят да вземат отпечатъци само, но полицаите не
щат и това е.
Според министърката „усещането за тревожност у обществото“ e това, което му
пречи да сподели нейното виждане.
А според нас това, което пречи на министърката да види това, което виждаме ние,
е най-добре описано в „Приказката за стълбата“ от Христо Смирненски.

Конграчулейшънс за конституцията
(„Труд“, 29 септември 2015 г.)
Народното събрание прие на първо четене промените в основния закон на България с
цели 184 гласа „за“. Бойко Борисов отиде на председателски съвет там, „помоли“ за
180 и получи 4 отгоре – даже и от групата на Волен Сидеров, която в странно
раздвоение натисна зеленото копче и същевременно обяви, че подкрепя негоден проект.
Конграчулейшънс! Нали за този поздрав Бойко разправяше, че му бил най-любим и
желан?
Конграчулейшънс! – ще му кажем ние. Заслужава.
Има около 7 дни до второто четене. Дано да стигнат, за да се напише в новата
реформирана конституция, че премиерът трябва и е редно да ходи чат-пат в
парламента и да напътства депутатите как да гласуват за нея. Щото в
нереформираната конституция пише нещо за разделението между властите –
съдебна, изпълнителна и законодателна...
Пък ако новата конституция я спазваме като старата – здраве!

Мълчанието на МВР за техниката на границата

(„Труд“, 19 октомври 2015 г.)
Пети ден от МВР не казват има ли проблем с интегрираната система на българо-
турската граница? И дали тая система е подала сигнал за ония „54 млади мъже в
добра спортна форма“ (по израза на главния секретар), един от които беше застрелян
от наш полицай. И как, ако е имало такъв навременен сигнал, тия мъже са навлезли пеш
през планината чак на 30 километра навътре в страната и защо с голямо закъснение за
тях са пратени само трима граничари?
Знае се, че два дни по-рано техниката е блокирала в присъствие на евронаблюдатели.
А момчета в наряд на браздата разказват, че е работила на агрегат. От
електроразпределителното дружество отричат новината, че заради неплатени
сметки за ток е временно спряна.
Остава версията, че интегрираната система на границата е бутафорна тук-там.
Тази версия – защо не я отрекат?! – подсказва грандиозна измама. Измама на всички –
европейци и нашенци, пред които МВР се хвали с видеонаблюдението на имигранти,
показвайки сенките им на екран. Тя поставя под съмнение даже и патрула, озовал се по
тъмно под моста, откъдето според овчари през ден товарят бусове с нелегални.
Страшно е. А отговори няма.

Гьолът „Белене“ ни става по-скъп

(„Труд“, 23 ноември 2015 г.)

229
 Прокуратурата прекрати делото срещу собственика на „Риск Инженеринг“ Богомил
Манчев и така отбеляза обрат в наказателното преследване на обвинените за
умишлена безстопанственост и длъжностно присвояване в особено големи размери от
АЕЦ „Белене“.
Обратът е обичайният за българското правораздаване – първо органите погват
някого (в случая Манчев, трима бивши министри и двама бивши шефове на
Националната електрическа компания), после спират наказателното преследване за
година или две, а после правят кръгом-марш и отиват да си вземат заплатите.
Междувременно Гьолът „Белене“, както премиерът кръсти в своето красноречие
този злополучен атомен проект, ни става все по-скъп и по-скъп: пари за градеж, пари
за разрушение, пари за охрана на разрушеното, за досъдебния процес, за адвокати в
Международния арбитражен съд, пред който отговаря България, за обезщетения на
оневинените по делото, което те сто на сто ще заведат в Страсбург...
Добре, че оставаме в неведение за огромните суми – откраднатите и разпилените.
Че вече немаме и нерви.

Бисеров да не яде сланина

(„Труд“, 6 декември 2015 г.)
Бившият зам.-шеф на парламента Христо Бисеров беше оправдан от Софийски
градски съд по всички обвинения.
Някои са изненадани: Как?! Нали Бисеров беше от мафията, а прокурорите Бецова и
Тарев, които го обвиняваха, не бяха от тъй наречените „гнили ябълки“?
За отбелязване е, че сред изненаданите няма хора, които разбират от право.
Напролет още, като се разбра, че в обвинителния акт на Христо Бисеров не пише за
прането на пари, в което го уличиха първоначално, а за неплатени данъци, юристите –
всички, които запитахме – предвидиха, че делото предава богу дух. Вчера съдът му каза
„амин“.
Какво пък? Не е болка за умиране. Бисеров само да не пуши, да не пие ракия, да не яде
сланина и всичко ще бъде наред, живот и здраве. Премиерът Борисов нали вчера каза, че
това важи за всички в България – ако не пушим, не пием и не пием ракия без мярка, ще
си живеем като в рая.

Кога ще свърши реформата

(„Труд“, 15 декември 2015 г.)
Бившата социална министърка Емилия Масларова е невинна по обвинението за
длъжностно присвояване в особено големи размери, реши Софийски градски съд след
петгодишен процес, който струва на държавата 25 000 лева.
След това решение ни налягат съмнения. Крадла ли е госпожа Масларова, или не?
Вярно ли е, че била направила „златен ремонт“ на социален дом и ощетила с 11 милиона
лева хазната, а строителят ѝ пращал пачки, или не е вярно? Прокурорът ли е калпав,
или съдията? Обвинителният акт ли е кух, или присъдата е пълна с пристрастия?
Както и да е, разноските по делото ние ще ги плащаме. Вие, аз и другите
данъкоплатци. Струва си, ако това ни отвори очите за крайния резултат на
безкрайната реформа в правораздаването. Тя ще е готова, когато спрем да се

230
съмняваме в актовете на магистратите, а те сами започнат да си плащат за
грешките, които правят. Другото е вятър. И по-точно – приказки на вятърничави
политици.

Какво, като Цацаров се извини?

(„Труд“, 22 декември 2015 г.)
Граждани протестираха срещу безобразната безнаказаност на шофьор с 50 акта,
който карал бясно десеттонния си хамър и всявал страх, подобно на луд с картечница,
в града. Завчера очаквано убил човек, задържан и освободен набързо. Нямало
доказателства.
Звучи познато. Такива истории има във всеки град. И ако тази стана новина за първа
страница, то беше, защото главният прокурор Цацаров се извини лично на сина на
прегазения.
Но какво, като се извини? Това не променя факта, че полицаите и подчинените му не
са обезвредили терориста с колата навреме и са опорочили после разследването, като
са позволили на някакъв негодник да разгони свидетелите. Обяснимо задържаният
повторно след намесата на Цацаров ще бъде пак след два-три дни на свобода, а след
две-три години ще бъде оправдан от съда. Тогава главният съдия Лозан Панов ли ще се
извинява?
С „пардон, прощавайте“ не става. По-добре би било например господин Цацаров да
каже кой точно от МВР и прокуратурата не си е свършил работата. И ако друго не
може да направи, да го извади от канцеларията му и да го прати да постои на пътя, по
който минава оня с хамъра.

Грижата за децата банкоматчета

(„Труд“, 3 януари 2016 г.)
Педофил влизал всяка сутрин в леглото на шестгодишно момченце. И вижте къде – в
приемното му семейство! И приемните родители не виждали нищо лошо в щенията на
перверзния тип.
Дали случаят е изолиран? Един бог знае. И институциите знаят може би, но това по
нищо не личи.
Малките банкоматчета – така наричат питомците си приемните родители в
Неговановци, Динево и други села, където няма друг поминък освен отглеждането на
изоставени деца. В Динево всяка десета ромка получавала 435 лева заплата и до 220
лева добавки за малчуган, който по евродиректива се брои за изведен от социален дом в
семейна среда.
Семейна среда, обаче каква? Чиновниците не казват. Повтарят папагалски: това е
безалтернативна грижа за децата.
Грижа ли? Тя е без алтернатива вероятно, защото излиза най-евтино на държавата.
Но дали е истинска, или е имитация – както са имитация напоследък и изборите, и
конкурсите, и обществените поръчки, и свободното слово, и демокрацията?

Нововъведение в законодателството
(„Труд“, 3 февруари 2016 г.)

231
 Нали разбрахте? Имаме нововъведение в законодателството: Досега в законите се
пишеха, между другото, глупости, а вече се пишат и чисти лъжи. Не им стига на
депутатите, министрите, съветниците и съратниците им да лъготят по телевизиите
и вестниците, ами взеха да ни ментят и писмено – в документите с параграфите и
алинеите.
Искате доказателство?
Ето го: Полицейските синдикати видяха вчера в проекта за нов Закон за МВР една
измишльотина, и то голяма: че орязването на обезщетенията при пенсиониране на
служителите – от 20 заплати на 12, било договорено с тях.
„Това е спекулация, да не кажем – лъжа“, заявиха те в декларация. Сигурно защото,
ако кажеха „лъжа“, трябваше да добавят и „опашата“. Всеки, който е виждал
протестните им митинги – не един и не два, и ги е мярвал с униформите и с плакатите
„Щом няма разбиране, има протестиране!“, е наясно с това.
Та така. Кой разправя, че реформите у нас не вървят, че няма промяна? Едно е,
пращаш законопослушния гражданин за зелен хайвер, друго е да го мамиш черно на бяло.

Най-добре пазената граница

(„Труд“, 19 януари 2016 г.)
„Отзвукът в Европа е, че тук, в България, е най-добре пазената граница. Пари си
имаме и си я пазим, каквито са ни ангажиментите, хубаво“ – това заяви премиерът
Борисов.
Той е прав, както винаги. Напразно някои клатят държавата, като го питат: „Отде
пари бе, господин Борисов?“.
Парите са от пазарната икономика, това е ясно. На нас и криминалната икономика
ни е пазарна.
Ето го и доказателството. Вчера се разбра, че наши граничари реализирали по $5000
печалба от всеки 30 пуснати мигранти в редовен нелегален трафик. Плащали им и за
хванати мигранти – вижте за кои обаче: за тия, които са платили по-рано на техни
конкуренти – трафиканти.
Да, пазарна икономика като по учебник: продавачи и купувачи на стоки и услуги
реализират приходи в условия на конкуренция. Тук намесата на МВР е рядка – обяснимо
е, защото само в презряната планова икономика се допуска вмешателство на властта.
Тъй или инак, гледайте резултата: и пари има, и Европа ни хвали.

За разликата между арестите

(„Труд“, 25 януари 2016 г.)
Както научаваме покрай сформираните у нас уникални Цивилни отряди за защита на
жените и вярата, арестите на нелегални мигранти по нашите граници биват да вида:
полицейски и граждански.
От своя страна всеки от тия два вида арести има по два подвида: законни и
криминални. Законните следват ЗМВР, НК и НПК, а криминалните вървят с бой,
ритници, връзване със свински опашки и пребъркване на джобове и чанти с цел кражба.
Извършителите на криминалните арести също се делят на две:
1) Мутри

232
 2) Служители на МВР
Приликата между тях е описана от бити и обрани бежанци в редица чужди медии.
Разликата е, че нашите власти погнаха първите от тях, а вторите – не. Има и трети
вид – почтени наивници, които бранят от немай-къде семействата си, но той като
изчезващ е с незначително обществено значение.
Една от мутрите, които извършват арести – Пешо Перата е вече зад решетките,
добре. Лошото е, че не е там нито едно от подобните му ченгета. А това, че техните
началници държат свободен коридор през браздата, за да се вихрят ловците на хора
там – то е повече от безобразие! Прилича на престъпление със стотици свидетели,
което е безнаказано.

Тъпият въпрос за мутренските времена

(„Труд“, 26 февруари 2016 г.)
Дали защото нямат време да мислят, или по друга заразителна причина, в последно
време много хора, наблюдавайки агресията в България, питат, все едно не знаят:
връщат ли се мутренските времена?
Ами не се връщат, разбира се. Те не са си отивали.
Какво е „мутра“? Това е нашенец, който си живее по свое законодателство, защото
другото не го засяга и не знае как да се сдобие с пари или с друго, освен да ги вземе от
някой, който има.
Мутрите се подвизават охолно у нас (докато са живи) още от миналия век, от 90-те
му години. Оттогава те не са се променили. Само сменят анцузите с костюми и
местопребиваването си – веднъж в мерцедес на магистрала, друг път във фирма (на
шефско място), или в държавен кабинет (полицейски или министерски даже). От
четвърт век бухалките са неизменното им оръдие на труда, но ползват и иновации –
електропалки, софтуери, сайтове...
Обаче има нещо все пак, което се връща у нас сега – това е лозунгът „Нулева
толерантност към престъпността“.
Доведе го през 1997 година вътрешният министър Богомил Бонев, като го взе от
Рудолф Джулиани – кмета, който опитоми с него бандитския Ню Йорк. Лозунгът
постоя, постоя, после изчезна някъде и ето го вчера – добре дошъл пак, – чухме го от
главния прокурор Сотир Цацаров. Той звучи по същия начин, както по-рано. Но има
практическа разлика в толерантността към бандитите в нашата страна – вместо с
нула, с напредването на годините тя се съизмерва с все по-големи и по-големи цифри.

Краят на мутрите дойде пак, май

(„Труд“, 13 март 2016 г.)
Виж ти. Десният политик Радан Кънев и лявата Татяна Дончева щели да гонят
заедно мутрите от властта. А как например? Те го обясниха: щели да „обърнат
палачинката по сценария от 1997 година“.
Отлично. По тоя сценарий народът се вдигна, измете Жан Виденов и дойде Иван
Костов – помните, нали? – освен за да приватизира, и „да отвоюва държавата от
мутрите“. После царят пристигна – „да ни оправи за 800 дни“, после Станишев –
„Мистър Клийн“, после Борисов с кожения си шлифер – „да ги хваща, защото други ги

233
пущат“, после Орешарски – „да подреди службите“, и после пак Бойко като
„обединител“.
Ако палачинката пак се обърне така, нас пак ще ни оправят. И мутрите – и те да
треперят, предупреждавам ги, – че краят им пак дойде, май. Леле-мале.
А за властта няма страшно. По сценария с палачинката Яне Янев, дето щеше да
уволнява Бойко Борисов по-рано, е при него на заплата сега, а Радан, дето със своя
Реформаторски блок назначи Бойко на практика, ще му се хване за шлифера – няма
начин. Сега Радан хем бил стъпил „здраво на десния бряг“, хем гледа с Таня наляво. Да
беше дошъл Костов вчера на събранието при тях, та да им каже кое как се прави.

Шикалкавенето по смисъла на НК
(„Труд“, 6 февруари 2017 г.)
Чия е вината, че в тунел „Ечемишка“ загина жена? Шикалкавенето на Агенция
„Пътна инфраструктура“ по този въпрос ни навежда на мисълта, че зачислените на
заплати там или не знаят какво правят, или нищо не правят, или правят безобразия.
Това в известен смисъл не е изненадващо, предвид обичайната практика на агенциите и
комисиите у нас. Но в правен смисъл безхаберието и нищоправенето на длъжностни
лица е престъпление, което нанася вреда. Вредата в случая е най-непоправимата в
света. Наказва се за убийство по смисъла на НК.

Нищо + чиновник = скандал

(„Труд“, 3 април 2017 г.)
Какво е нужно за един скандал? Нищо и жена, отговарят във вица. Нищо и чиновник,
гласи друг верен отговор в българската действителност.
И ето ви сега скандал: хиляди дипломи, издадени от Софийския университет
„Климент Охридски“ през 2009 година, били невалидни. Ама не защото не съдържали
всички реквизити съгласно действащите тогава държавни изисквания, а защото някой
чиновник от отдела по легализацията току-що решил, че ректорът професор Илчев
трябвало саморъчно, а не с щемпел да ги подпише, както правели примерно
„мързеливите“ му колеги в Япония и другаде.
Не е новина, че да легализираш дипломата си в нашето Министерство на
образованието, е по-трудно май, отколкото да я добиеш в който и да е от
реномираните университети по света. Но това с щемпела било нов скандал, казват
властимащите, за който бил виновен професор Илчев. А не било скандал, че обещаното
от тях повишение на заплатите преди изборите било всъщност повишение на цените.

Снегът като Цацаров

(„Труд“, 16 януари 2017 г.)
Като заваля сняг, та две недели! Тихо, кротко, през нощ, през ден. Вали, вали, вали,
побеля цяла България, ама нали сме опаки ние, българите – черно ни пред очите, вместо
бяло. И снегът ни не е като света. Не покрива, а разкрива разни работи. Като
например, че по новата магистрала „Тракия“ може да се пътува само през лятото,
защото няма съоръжения против навявания; че снегорините са малко – обществените

234
поръчки за тях са леле-мале; че фирмите лугавят с луга пътищата, а осребряват
фактури за химикали; че закъсаме ли в пряспа, телефон 112 не ни помага…
За капак ледът отвори кратери по току-що ремонтирани улици и площади,
асфалтът стана на юфка, а плочките се надигнаха като войнишки палатки.
Ах, тоя сняг – доносник и издайник! Нещо повече даже. Същински Цацаров. Обвинява.

235
 Търсят за МВР нечули и невидели
(„Труд“, 12 януари 2017 г.)
Шефката на МВР Бъчварова и премиерът Борисов показаха на журналистите една
нова патрулка и увериха, че до три години полицаите ще разполагат с 1000 такива.
След три години – я попът, я попадията, обаче посещението на събитието си
заслужаваше, за да се чуе нещо, което каза премиерът в оставка: „Коли има, трябва да
намерим и полицаи, защото вече не щат да стават“.
Че трябва да намерим, трябва. Ама как? С колите лесно – обществена поръчка,
комисиона и хайде. Но с полицаите? Ако случайно са изгубени в гората – да ги търсят
там. А то пет хиляди избягаха от МВР току-що и съвсем неслучайно – писна им да
вземат мизерни заплати, да ходят с вехти униформи като клошари, гражданите да
ругаят в тяхно лице калпавата държава, да работят извънредно, без да им плащат, да
нямат ни бензин, ни патрони, ни химикалки, бандитите и адвокатите да им се
подиграват, да им пускат с парашут въздухарски началници, да изпълняват щурави
заповеди, когато стачкуват, да не им обръщат внимание… Да, вярно е, че някои
ченгета хукнаха дето им видят очите да си дирят късмета и още не са го намерили, но
даже и те (пък камо ли тарикатите, постлали си пътя извън МВР) назад не
поглеждат, а за техните места по полицейските управления се намират само разни…
меко казано – нечули и невидели.
Но пак добре, че Бъчварова още десетина дни само ще е министърка и те няма да ѝ
стигнат никого да намери. Хиляда празни патрулки са това – ако ги има де – не дай
боже след време да ги срещнем пълни със серсеми.

Контрабандата – кой я хваща и кой я пуска

(„Труд“, 21 януари 2017 г.)
Финансовият министър в оставка пак се похвали, че има много повече пари в
бюджета от успешната борба с контрабандата. Браво. Супер! Само да попитаме: А
къде са контрабандистите?
„Има много осъдени“ – уверява министър Горанов.
От една страна, бихме искали да му вярваме. Но от друга, кой знае защо, не ги
виждаме контрабандистите в съдебните зали. И в затворите ги няма. От Сливенския
съобщават само, че една циганка там разправяла как с петте си чавета продавала
цигари без бандерол на Женския пазар.
„Почакайте, в бъдеще ще се види и реализация на едри риби“, обещава Горанов.
В бъдеще? Да, бе. Животът ни мина в напразно чакане да видим акули между цаците
в пандиза... И ни налягат едни мисли: защо едрите контрабандисти са невидими? Да не
би контрабандата самите правителства да си я хващат и да си я пускат?

Ушите на държавата
(„Труд“, 27 януари 2017 г.)
Не знаем как е в други държави, обаче у нас родната полиция, като ни пази, все гледа
да надникне под чаршафите ни. Ако не самата тя, то политическите ѝ началници.

236
 Тия дни въпросните началници например твърдят, че за да не станем жертви на
престъпления, непременно трябва да следят кореспонденцията ни – по телефон и
интернет. И в този дух в парламента се правят промени на Закона за електронните
съобщения.
Какво от туй, че за тези промени Конституционният съд е казал „не“? И на кого му
дреме, че съдиите в Страсбург досега са издали поне пет присъди по жалби срещу
безразборното подслушване в България? Тук отколе е доказано – и юридически, и
практически, че най-силният държавен орган са „ушите“. Ако искате да видите
доказателствата с очите си, погледнете другите органи и институции.

Какво имаме и нямаме

(„Труд“, 8 март 2017 г.)
„В България имаме свръхрегулация на бизнеса и подобряването на бизнессредата
остава само добро пожелание.“ Това твърдение на експерти от БОРКОР е
парадоксално, каквито са впрочем почти всички твърдения за живота в България,
защото или водят до противоречия, или са в явен конфликт с действителността.
Помислете си само.
Имаме регулаторни режими, а нямаме върховенство на законите над корупцията.
Имаме компютърни специалисти на международно равнище, а нямаме комуникация с
институциите.
Имаме медицинско образование със световно признание, а нямаме здравеопазване.
И съдебна система си имаме, а правосъдие си нямаме. И управляващи си имаме, а
оправия няма. Реформи имаме, а няма промяна.
Да, имаме предизборна кампания сега, а и избори ще имаме – така е. Обаче само с
избори не става. И акъл трябва.

Убийствен майтап в училищата

(„Труд“, 26 февруари 2017 г.)
Прави са тези, които казват, че живеем в смешна държава. Но само донякъде.
Защото, рано или късно, ако има достатъчно време, всяка комедия в България се
превръща в трагедия.
Искате доказателство? Ето едно от вчера.
След смъртта на единайсетгодишната Габи, която стана жертва на нарасналата
три пъти у нас ученическа агресия, се разбра, че училищната медицинска сестра не е
била в кабинета си, но и да е била, не е могла да помогне на детето. Съгласно
Наредбата за здравните кабинети в учебните заведения „медицинските лица“,
назначени там, не стига, че работят само по четири часа, но и нямат право да лекуват
децата – нито да им изписват лекарства, нито да правят манипулации, нито да
издават направления и медицински книжа.
А за какво са пратени ли? Питайте законодателя. Може да е решил да се
помайтапи…
Тоя майтап колко ли майки е разплакал?

Мрак ли пада, или гасят лампите

237
 („Труд“, 26 април 2017 г.)
Мрак ли пада? Или гасят лампите в държавата?
Днес, преди да започне дебатът за правилника на новото Народно събрание,
мнозинството в него гласува да се опразни залата от микрофоните и камерите на
националната телевизия и националното радио.
Не разбрахме – защо? – да не би повечето наши избраници да ни държат нарочно в
неведение за правилата в предстоящата си работа, за да могат по-спокойно да ги
нарушават? Или пък не им се ще да чуем кой точно народен трибун предлага да се
закрие блицконтролът на министър-председателя и вицетата му, както и да се
премести прякото предаване от парламентарната зала – от националната телевизия в
една кабеларка? И имат ли постъпките им нещо общо с факта, че България е на
незавидното 109-о място по свобода на словото в света?

Като преглеждам коментарите, които съм писала в годините назад, си припомням

доста събития, зад които наднича това, което наричаме мафия – тайна организация, която
трупа лесни пари от престъпления с помощта на свои хора в съдебната, законодателната
и изпълнителната власт. И същевременно правя едно тъжно откритие: от седем-осем
години насам съм започнала да се повтарям – да се възмущавам от едни и същи
безобразия в криминалния и правния свят, да поощрявам едни и същи политически
обещания – че те ще престанат, да препоръчвам едни и същи мерки срещу тях, да ругая
управляващите за търговията с влияние и кражбите, да описвам едни и същи стратегии и
тактики, с които новоназначени министри и висши магистрати откриват като лек срещу
корупцията топлата вода, да ги хваля за едни и същи неща или да ги ругая за едни и същи
провали...
Оказва се например, че за три години (2014–2017) три пъти в три варианта съм писала
коментар на тема: трудно ли е да се накаже и пресече преди избори купуването на
гласове. И три пъти съм защитавала тезата, че е лесно – стига само показваните по Би Ти
Ви репортажи за въпросното базисно закононарушение да се разиграят пред съда със
средствата на наказателния процес. И тринайсет пъти поне съм правила след това
интервюта с антимафиоти, магистрати и учени по право, които са потвърждавали – да,
така е, и ще стане, иде краят на това публично изнасилване на демокрацията. Едно от тия
интервюта беше с Веселин Вучков, най-популярния от заместниците на вътрешния
министър Цветанов, който после и сам щеше да стане вътрешен министър за кратко (от 7
ноември 2014 до 11 март 2015 г.) – човек, уважаван и автор на учебник за престъпленията
против избирателното право.
– Търговията с вота няма шанс – заявява убедено той, – щом всяка репортерка може да
я снима с камера. Въпрос на време е свидетелските показания да влязат в съда.
Но въпросът се оказва друг. Изтъргуваният електорат се изповядва пред телевизията,
но се дърпа от прокуратурата, а може би и тя не търси близост. И ако в обозримото време
назад поне един-единствен шеф на партия е вкаран в затвора за покупко-продажба на
изборните резултати, това е топновина, която аз съм проспала. Същевременно съм
изхабила доста вестникарска хартия с описания на мургави несретници от циганските
махали, глобени по дела и преписки, колкото да не е без хич.

238
 Във всичките ми коментари по тази тема се повтаря едно изтъркано от употреба
предложение: да се преразгледат някои дела за изборни фалшификации и преди идния
вот да се прати в съда поне един политик, който е плащал, за да бъде избран. В противен
случай човечецът от репортажа с купуването на гласове ще се чуди пак какво да прави –
да се продаде за някой лев или да иде да свидетелства, от което само ще бере ядове от
местни авторитети? И познайте той какво ще избере.
Да, познахте. И как не. Изкривяването на вота у нас от 2001 година насам се превърна
неусетно от инфекциозно заболяване с локално разпространение – в епидемия,
убийствена за политическите норми и отношения. Десетина години по-късно вече никой
не вярва, че вотът може да е честен, а не нечестен, защото той се дели на други видове –
цигански, корпоративен, мутренски, административно команден, подправен. Именно
затова професор Евгени Дайнов, един от най-тачените политолози в България, определя
два исторически периода в съвременна България – този на магистралните демократични
реформи от 1997 до 2001 година и следващия – на свличането към диктатура и
авторитарен режим.

Кандидат за кмет на община Септември през лятото на 2005 година заведе триста
пенсионери на безплатна екскурзия до Боровец в събота и неделя.
– Много хубаво беше. Комшията ми дедо Киро каза: така и така, Марин Рачев ни кани,
и всичките отидохме с желание. Много възрастни хора бяхме, с патерици, с бастуни,
качиха ни на автобуси. Закуска, обяд, вечеря, спахме в хотел, а и музика беше донесъл.
Весело. Дедо Киро вика: гласуваме за Рачев! Еми разбира се, как? Който е неблагодарен,
да си бере греха – сподели баба Радка, една от екскурзиантките. Била бивша учителка. От
26 години не била ходила на почивка.
Милата баба Радка. Ококори се, като ѝ обясних, че може да се случи заради веселия
уикенд дедо Киро да иде в затвора за петнайсет години. А и тя самата пет години да
лежи. И не само тя, а и двете комшийки, с които е спала в хотелската стая. И не само те, а
и всички останали около 296 баби и дядовци, които са яли пържолка в ресторанта. Пък
организаторът на веселбата може 20 години да гние в зандана – колкото убийците на деца
и килърите на мафията. Повече даже. На килърите им дават най-много единайсет-
дванайсет или шест-седем години по споразумение с прокуратурата.
Това шега ли е, смеят се бабите.
От една страна, не беше шега. Имаше го в поредния законопроект за изменение в
Наказателния кодекс. Той рязко завишаваше наказанията за престъпленията против
политическите права на гражданите. Максималните се увеличаваха три пъти. За преките
купувачи на гласове – от 5 на 15 години затвор, за продавачите – от 3 на 5 години, а за
организаторите – от 6 на 20.
Но какво от това? Вече знаехме как всички управляващи, като дойдат на власт, се
кълнат, че преди следващите избори ще направят промени така, щото вече нормалните, а
не продажните избиратели да определят ръководството на държавата. Три пъти от 2009
до 2015 година се надуваха санкциите за алъш-вериша с електората. Нека – да няма
милост за това престъпление срещу държавността, което в България се практикува
масово!

239
 Нека. Но от друга страна, възникваха някои въпроси, чиито отговори ме караха да
гледам на всеки законодател в Народното събрание с боязън – като на бебе с чук в ръка.
Питах уважавани магистрати: не е ли твърде ексцентрично това изравняване между
наказанието за разстрел с автомат „Калашников“ – да речем, и наказанието за почерпка с
кебапчета и петолевки в ромската махала? И не е ли наивно това очакване, посочено в
мотивите на законодателя – че за да си спестят петнайсет години затвор, дребните
купувачи на гласове ще издадат едрите и така именно ще разкрият организацията на
политическата корупция?
Чуйте какъв отговор ми даде един висш съдия, след като помоли името му публично да
не се споменава:
– Това е лудост! Как така хвърлят в НК по петнайсет, по двайсет години затвор? За
гласуване?! Къде е тук разумният баланс между тежестта на престъплението и
наказанието? Пишат, че било с цел някой да издаде поръчителите! Къде са чели, че целта
на наказанието е някой да се разприказва? Целта е да се превъзпита виновният и да
послужи за предупреждение на останалите. Крайно време е вече да се въведе процедура
за отнемане на дипломи за юридическо образование при доказано незнание на правото! В
тоя парламент юристи има ли, няма ли? При законодателна инициатива би следвало да
предвидят и последващото ѝ прилагане, нали така? Не се ли сещат за възможното
лъжесвидетелстване например, а ? Достатъчно е двама кошаревски свидетели да кажат за
някой от тях, че е поръчал да се подкупят петнайсет гласоподаватели в Шекер махала.
Тогава пръв ще опита това, което е надробил като депутат!
Написах цяла страница за това под рубриката „Фатална“. Законодателят, значи, си
фантазира, че някой циганин рецидивист от заловените с избирателни списъци в джоба
ще се уплаши от присъдата, ако е петнайсетгодишна, и ще издаде покровителя си –
ромския барон, който си пие уискито с шефа на РПУ-то. И че баронът пък ще натопи
политика, с чието знание върти милиони от проституция, а политикът след това ще
пропее за шефа на партийната централа, който е назначил прокурора и съдията. И какво
ще стане накрая? Отговора го оставих на читателя.
Но възникна и друг занимателен въпрос: колко купувачи на гласове са в затвора сега,
та е решил законодателят, че се налага по-дълго да лежат? Отговорът беше – нула. Нула!
По прокурорската статистика от предишните избори сигналите за контролиран вот
бяха 453. Прокурорите се бяха сезирали и от репортажи на телевизиите: за корпоративен
натиск на миньорите, за платен абитуриентски бал, за бирен празник, за масова
регистрация на наблюдатели, за екскурзианти от Турция, за смени на местожителство.
След проверки 385 преписки бяха приключили с отказ за образуване на дело. По
досъдебните производства бяха съставени 13 обвинителни акта. Но признатите за
виновни от съда бяха шестима само! И при това най-тежката присъда беше 7 месеца
затвор, останалите – глоби и пробация. Сред осъдените политици нямаше.
Очевидно проблемът беше там, където е и сега, през годината 2018-а: не е в размера на
наказанието, а в масовата безнаказаност на изборните манипулации.
И какво, ако допишат в НК даже и „смърт на електрически стол“, като в САЩ? Най-
много да изпържат някоя дребна риба и това е. Едрите са скрити в подмолите на властта.
Повечето юристи, практикували наказателно право, твърдят, че не е законът, който
пречи на полицая и магистрата да стигне от мърлявия купувач в Шекер махала и до

240
партийната централа, пазаруваща електорат. Ако сто процента от наказателните
производства стигат само до изпълнителите в системата за подмяна на народната воля, то
не е поради законовата недостатъчност, а поради липсата на достатъчно независими,
смели и работливи хора в МВР и прокуратурата, които да внедрят агенти, да намерят
свидетели и да спечелят доверие сред дребосъците в престъпната верига, които да
посочат големците.
Възможността „цаците“ в бизнеса с бюлетините да бъдат подслушвани беше гвоздеят
на реформата през 2013 година. Но и СРС-тата не заведоха детективите до акулите.
Обяснимо. Акулите не си говорят по телефоните за надпечатани бюлетини, за подменени
урни и пликове с пари.
Между другото, когато спечели изборите за кмет на Плевен през 1999 година, Найден
Зеленогорски – един от авторите на законопроекта, който двете с баба Радка
коментирахме, се беше снимал с цар Киро. Виждала съм тази снимка. В доста вестници е
публикувана. Но не е показвана по телевизията. А в България не покажат ли нещо по
телевизията, значи, изобщо не се е случвало.

Забавен е животът в телевизора. Колко жалко, че 99,90 на сто от населението на

България не живее в тв студиата, нито на жълтите плочки, а някъде другаде – по
мръсните софийски улици, по градчетата със затихващи функции или по селата на
Северозапада, който се слави като европейски първенец по бедност и обезлюдяване.
В телевизора е весело: вътре избират майка на нацията; психодесни и псевдолеви се
замерят с празни приказки при Хекимян; Аз-ове се борят като пехливани в предаването
на Виктор и Ани; Майк Тайсън влиза в „Биг брадър“ и тъй нататък…
А в селата е тъжно. И страшно. Не само за това, че 571 от 5000 селища са без
население или с едноцифрен брой жители, че пътищата до тях са зиме непроходими, че
плъхове се гонят вместо деца в училищата, а самотни старци си чакат края без ток, без
вода и без лекарства. А и за това, че двайсетината им колци с домати и бурканите с
компоти от джанки служат главно за редовно препитание на професионални апаши и
маргинали.
В телевизора вътрешната министърка се радва:
– Няма опасност от терористични актове у нас!
Снимат я на учение, в което командоси и доброволци обезвреждат бутафорно
атентатори на летището в Пловдив. Интервюират главния ѝ секретар, който казва, че
следи внимателно бомбардировките в Алепо и бежанската вълна. Възхитително!
Прекрасно! Терорът от гледна точка на международното положение няма почва у нас. И
да има – уверява бившият вътрешен министър Цветан Цветанов, – новият
антитерористичен закон ще го попари. Адвокатът му Ханс Петер Улф, като депутат от
Бундестага, обяснява, че тоя закон е световен пример за подражание и не е вярно, че
засяга с масово подслушване човешките права. Телевизионната водеща кима с глава: на
хер Улф, разбира се, може да му се вярва – той спечели всичките дела за злоупотреби със
СРС-та, по които беше подсъдим клиентът му Цецо Цветанов, включително това за
легендарния полицейски крайслер подслушвач. А какво ли би казал немският адвокат
депутат за терора над нашите баби? Такъв въпрос няма в сценария на предаването.
Но има събития извън телевизионните сценарии.

241
 Двама бивши затворници влизат в дома на баба Дона Чернева от Ръжево Конаре, бият
я и я душат два часа, докато тя на своите 93 години съобразява да им даде портмонето си
с 53 лева и снимка на дъщерята.
Рецидивист, съден 22 пъти за кражби, напада 64-годишната Тодорка Македонова от
Болярово в деня, в който тя получава пенсийката си от 150 лева и я скрива в раклата.
Негодникът влиза с взлом в приземната ѝ стаичка, просва я на кревата, изнасилва я и я
ограбва. В съда обяснява, че бил пиян и без пари, а бабичката била гола като пушка.
Друга жена, 87-годишна, от село Малорад, има 1000 лева спестявания и е пребита до
смърт заради тях. Инкасатор я намира полуразложена под юргана.
Какво е това? Начин на живот в селата на България? Да, точно така. И ако е вярно това,
което твърдят експерти по сигурността – че терорът е деяние, целящо да всява страх,
значи, всяка от страхотиите, които споменахме, е и терористичен акт!
Петнайсет пъти апаши трошат с тухли прозорците на Мария и Ицо в село Доганово.
Отмъкват печката им, радиото, вилиците, снимките от сватбата. Нима не е тероризъм
това? Не било тероризъм, а „конвенционални или битови кражби“. От телевизора бодро
съобщават, че МВР разкрива половината от тях.
– Лъжат! Ние вече не подаваме жалби. Аз два пъти подавах, полицаите си затраяха, а
хайдуците се заканиха да ми отрежат главата – казва баба Вела и добавя: – Не пишете
откъде съм, че ще уволнят внука ми от общината.
Откъде е тя ли? Не е от Би Ти Ви репортажите. Поминува в неизвестност някъде из
Подбалкана…
Село Буховец изтръпва след изнасилването на 66-годишната Горанка. Тя е трета
жертва на тамошен маниак. Една нощ той нарязва електрическите кабели, промъква се в
спалнята ѝ, избутва 91-годишната ѝ майка, слага на лицето ѝ възглавница и ѝ чупи в
нагона си две ребра. Една от предишните старици, с които се гаври, подава сигнал, но на
разпита заявява, че била интимна с него „по взаимно съгласие“. Той отървава затвора, а
тя се опитва да се обеси от срам.
Да, по смисъла на Наказателния кодекс и антитерористичния закон това не са атентати.
Но в медиите са под рубрика „Терор от апаши“. В тая рубрика най-често се среща думата
„безнаказаност“.
– За да се докаже престъпление, трябват и следи, и свидетели, годни за съда – казва
един от шефовете на сектор „Престъпления против личността“. Така го казва, сякаш
доказателствата са нещо по-недостижимо от светия Граал.
– Само репортерките преследват крадливите цигански кланове – въздиша бабата от
Подбалкана, която ми се радва, но умерено, защото съм вестникарка, а на нея ѝ се ще
някой с камера да снима патилата ѝ. Обяснявам, че репортерките от телевизиите нямат
време – тичат сега подир кандидат-президентите.
В село Градец българите са 150 от 5300 жители и са тероризирани от клана на
Борковите. Майка, баща и дванайсетте им деца влизат дето щат, млатят когото сварят и
крадат. Големият син нахлува с цепеница у възрастни инвалиди, рита, псува, взема
единствените им осем лева и си излиза. Брат му бие минувач 20 минути за две цигари. Но
и това според разследващите не е терористичен акт. Щетите са с малка стойност и не си
струвало даже да арестуват злодеите само за да ги пуснат пак.
– Цигански терор! – въздишат дълбоко препатили и не смеят да си кажат имената.

242
 – То е, защото седемдесет процента от битовите кражби са дело на безработни, а в
ромския етнос безработицата е седемдесет и пет процента – пояснява шефът на
Института по криминология професор Костадин Бобев. – За циганите на социални
помощи дребната престъпност е рутинен източник на доходи. Получат ги, похарчат ги за
десет дни, а до края на месеца шетат – по дворове, тавани, мазета, градини. Прибират
всичко – реколта, тръби, жици за скрап, дърва за огрев, дограма… Това е тяхно обичайно
право.
– Това е мафия! – възразява колежка от вестник „Новинар“.
Професорът си премълчава. Теоретически не било така, а само на практика.
– Не крадем, берем си – казва циганка, заварена в царевична нива с мъжа си и осемте
им деца.
Андон Митев от ромската махала в Дълго поле също е многодетен и има деветгодишна
присъда за обир с убийство. Пускат го предсрочно за примерно поведение и той
незабавно насича с нож пенсионерка, за да ѝ вземе козата. Жена му вика в съда:
– Ми к’во да прави, като са гладни децата!
Вътрешната министърка е в телевизора пак. Изглежда добре и заявява:
– Не може във всяко село да има полицай. Няма човешки ресурс и финансов.
Че няма, няма.
От 47 000 служители на МВР полицаите на терен са едва 14 000, като 20 процента от
тях са пратени на границата, а 20 процента от щатовете са празни. В ефира може да е
всякак, но на живо има един полицай за седем-осем села, и то пеши, без кола. За една
работна седмица няма как да обиколи всичките къщи, които пази, пък ако ще да си
залепи за петите крила.
И старците са насаме с терора там. А той не е само апашки.
В село Тракиец се оплакват на Румен Петков, бившия депутат:
– Влизат в къщите ни униформени полицаи и питат за кого ще гласуваме. Притесняват
ни директно да изберем една кандидатка.
А терорът на гадините? Едри мравки тероризират село Ивански.
– Пълзят по улиците, в кухнята, под завивките. Падат от тавана в чиниите, не спя,
обливам ги с маркуча! – трепери Стефка Георгиева, която е на 72 години.
Ами телефонните терористи? Звънят:
– Дайте пари, че имате колет, внукът ви е катастрофирал, дайте за лек!
Ентусиасти поддържат сайт със съвети за безопасност на дядовците и бабите: сключете
договор със СОТ, осветете целия си имот, купете си блиндирани врати, хранете едро куче
пазач, дръжте джиесем и газов пистолет подръка!
Баба Вела се смее.
– Ама че съвети! 160 лева пенсия за кое по-напред? – И решава бързо: – Ще си купя
ковчег!
Новина от БНТ: „МВР има план за превенция на престъпността със 110 мерки.
Основните мерки ще ги вземе Социалното министерство. Битовите престъпления ще
намалеят посредством образование и трудова заетост на ромското население“.
Баба Вела я е чула и клати глава:
– Ще има да чааакаме... и да се мъчим кой знай докога.
После, като редовна зрителка на БНТ, информирано добавя:

243
 – Добре, че българите сме с най-малка продължителност на живот в ЕС. Така по-скоро
ще се отървем.

Към сборника с моите дописки, който Крум ми подари, съм пришила с телбод едно
интервю – наглед обикновено, интервю от хилядите, които съм правила. Но то е особено,
защото бележи съдбоносен обрат в живота на един магистрат – мой приятел, който
вярваше, че правото го прави по-силен от мафията. Той още вярва в това, макар и по-
малко, защото, след като колегите му десет години го влачиха по подсъдимите скамейки
у нас, той все пак получи справедливост – от съдиите в Страсбург.
Интервюто с бившия софийски районен прокурор Славчо Кържев, когото наричаха и
Софийския шериф заради соловите му акции в защита на пострадали от имотни
измамници, е публикувано на 12 октомври 2006 година. Заглавието гласи: „Срам!
Прокурорът Рушветчийски мен да ревизира!“.
Проблемът е, че двама колеги на Кържев се разпознаха в прякора Рушветчийски и
заведоха срещу него дела за обида.
Разговаряхме с Кържев на 11 октомври в клиниката на сърдечния хирург професор
Чирков, където той беше приет по спешност два дни по-рано. Научих от негов колега, че
сърцето му не е издържало на една лоша новина, която се отнася за самия него и е
широко разпространена от инспекторите на държавното обвинение.
Отидох да го видя в следобедния час на свиждане. Бяхме се сприятелили, докато
правех разследване за жилищната мафия, и двамата водехме поотделно и заедно разни
неравни битки с мошеници и нотариуси. Уж свиждането беше лично, но след като
побъбрихме, не се стърпях да извадя касетофона и да го попитам на запис:
– Господин Кържев, срещу вас започва разследване за престъпление срещу
правосъдието, за което се полага до пет години затвор. Новината съобщи току-що
инспекторатът на Върховна касационна прокуратура. Тя е доста изненадваща, като се
има предвид, че вие над десет години олицетворявате надзора за законност в София.
Преди да отговори, Софийския шериф намества дълго възглавницата зад гърба си. Не е
свикнал да лежи, но не му дават да става, преди десетина дни изглеждаше с десет години
по-млад. Забранено му е и интервюта да дава. Но двамата сме се разбрали да се крием от
доктор Чирков, докато нарушаваме тая забрана. След малко Кържев бавно проговаря:
– „Доста изненадваща“ ли казахте? Аз съм втрещен. От медиите научих, че срещу мен
има образувано досъдебно производство. Елементарната етика, мисля, изискваше
бившите ми колеги да ме уведомят, че година и половина след като напуснах Софийска
районна прокуратура – СРП, в нея се прави проверка за времето, когато съм я ръководил.
Можеха да ме попитат за някои неща, преди да направят констатациите си. Аз, разбира
се, се надявам, че до разследване срещу мен няма да се стигне. Защото знам, че никога в
живота си не съм извършвал престъпление. Цял живот съм се борил с престъпността.
Нещо повече – опитах се да разбия мафията в прокуратурата. Признавам, че не успях. И
сега търпя последствията от това. В комисията, която е правила проверката на СРП,
влизат точно тези прокурори – Борко Кокакчийски, Галентин Охтакчиев и Гошо
Чорински, които въстанаха навремето срещу въведената от мен организация на работа.
Целта на тази организация беше да се пресекат условията за корупционни сделки при

244
работата по делата. Това на тези прокурори и на още един – небезизвестния прокурор
Кестор Кесторов, не им изнасяше.
– Много силни думи използвате, господин Кържев, предупреждавам ви – казвам аз,
като надушвам неприятности.
Но моят събеседник има право на отговор, когато с анонимно съобщение от
институция изненадващо го винят. Той продължава:
– Казвам неща, от които моите колеги няма да се изненадат. Публична тайна е, че един
от прокурорите, които споменах, е известен сред адвокатите и клиентите на
прокуратурата не толкова със своето име, колкото с едно друго.
– Не ви разбирам.
– Наричат го „прокурора Рушветчийски“. Нима не знаете това и вие?
– По-интересно е дали го знае главният прокурор Борис Велчев.
– Ако не знае, нека ме попита мен. Поназнайвам доста за корупционните схеми. И
понеже уважавам усилията на Велчев да ги разбие, ще му дам един съвет: нека провери
имотите на проверяващите, които ме обвиняват, че съм извършил престъпление с моята
работа. Аз лично за себе си мога да кажа, че след двайсет и четири години стаж в
прокуратурата имам един ипотекиран апартамент в София и половин апартамент в
Смолян. Кола нямам. Имах преди години, но тя изгоря. Някой я запали, пресата писа за
това... Да, бил съм ухажван от групировки. Но никога не съм се поддал. Никога! Сега
разни мутри, като чуват по телевизията, че Кържев бил престъпник, се смеят ехидно: хак
му е – викат, – сочеше ни закона и се надуваше...
– Престъплението, в което ви обвиняват, е това, че сте разпореждали на подчинените
ви прокурори как да решават дела. И те го били правили против вътрешното си
убеждение, от страх за кариерата си.
– Аз знам какво съм вършил десет години в районната прокуратура. Няма нито едно
действие, от което да се притеснявам или срамувам. Ако някой прокурор твърди, че
някога съм разпоредил да върши нещо против волята си или пък в противоречие със
закона, нека дойде да ми го каже в очите. Аз твърдя, че няма такъв случай. Пълна глупост
е твърдението, че съм притискал някой си прокурор, а той се плашел, че ще попреча на
служебното му израстване. Докато бях шеф на Софийска районна прокуратура – СРП, аз
по закон нямах правомощията да предлагам колеги нито за повишение, нито за
понижение. И да исках, не можех да предложа на Висшия съдебен съвет дори кой да бъде
заместникът ми.
– В доклада на прокурорския инспекторат се казва, че имало прокурори, които под
ваше давление са прекратявали досъдебни производства – и то въпреки че е имало
достатъчно доказателства за извършени престъпления.
– Всеки прокурор си носи отговорност за постановените от него актове. Аз не мога на
никого да хвана ръката и да му напиша мотивите за решението, което той взема.
– Ще ви цитирам още от доклада на инспектората: в ръководената от вас Софийска
районна прокуратура е имало „лош психологически климат“.
– Проверяващите може и да са прави, ако под „лош психологически климат“ разбират
създадената от мен нетърпимост към тия прокурори, които изпълняваха немарливо
служебните си задължения или ходеха на срещи с адвокати на бандити, за да решават
делата съвместно с тях. Имаше в СРП едни такива прокурори. Те станаха организирана

245
престъпна група, когато пристигна да работи при нас прокурорът Кестор Кесторов. Той
дойде от градската в районната прокуратура, както знаете, защото беше уличен в
поддържане на нерегламентирани контакти. Понижен беше и трябваше да изтърпява
наложеното му наказание. Моята вражда с Кесторов и обкръжението му от най-
нездравите елементи в прокуратурата е известна. Както са известни от пресата палатите
му, фирмите на съпругата му в съдружие с криминално проявени, връзките му с двама
подсъдими братя и тъй нататък. По ирония на съдбата именно прокурорите, които в
Софийска районна прокуратура наричахме „гвардейците на Кесторов“, са групата на
проверяващите, които се произнасят за моята работа. Мен да ме проверява прокурорът
Рушветчийски! Срам!... А дали са проверявани преписките на проверяващите? На
Кокакчийски, Охтакчиев и Чорински?
– Това не знам – признавам си. Наясно съм, че моят приятел Кържев го е загазил, става
ми жал, но бързам да го скастря, понеже съм от тия, които вярваха фанатично тогава, че
журналистът трябва да е безпристрастен на всяка цена и не бива да се поддава нито за
миг на личните си симпатии. Скастрям го: – Като чета доклада на инспектората
разбирам, че той не одобрява създадената от вас в Софийската районна прокуратура
организация. Веднага след като зае вашето място там, прокурорът Вичо Вичев направи
съвършено друго разпределение на секторите и прокурорите!
Кържев отговаря търпеливо, острият ми тон не го обижда. Вади бавно изпод
възглавницата си листче, изписано със ситни цифри.
– Вместо да коментирам дали създадената от мен организация на работа е била
ефективна, ще ви посоча една проста статистика. Аз поех ръководството на Софийска
районна прокуратура през 1996 година. В предишната година прокурорите в нея бяха
написали 782 обвинителни акта. 39 процента бяха върнатите от съда дела. 12 процента
бяха оправданите. С други думи, 51 процента брак. Осъдени бяха 768 души.
Обърнете сега внимание на статистиката за 2004 година, след като беше влязла в сила
моята организация на работа в прокуратурата. Написаните обвинителни актове са 4164.
Делата, върнати от съда – само 8 процента. Оправдателните присъди – 6 процента.
Осъдените – 3594. Не съм самодоволен от тоя очевиден подем. Напротив – аз смятах
тогава, че още можем. А инспекторатът на Правосъдното министерство направи в СРП и
даде на организацията на работа отлична оценка. Нещо повече – препоръчано беше тя да
се въведе на всички нива, включително и в Градската, и в Главната прокуратура.
Принципът на тази организация не беше сложен. Бяха създадени такива отдели, които да
отговарят на структурата на софийските полицейски управления. Примерно, Първи
сектор работи с Първо РПУ и подразделенията в него отговарят на полицейските. Целта
беше полицаят и прокурорът да работят рамо до рамо точно така, както европейските
експерти препоръчват сега. И корупционните сделки на четири очи да са по-малко
възможни!... Но стига. Повече не ми се говори. Огорчението ми е огромно. Вие сама
разбирате защо.
Кържев вече дишаше тежко, уморил се беше може би или се беше развълнувал, стана
ми съвестно, че преча на доктор Чирков, който го лекува. Побързах да приключа
интервюто:
– Аз не съм прокурор, а репортер. Не мога да оценя организационните тънкости на
обвинението. Чудя се защо не споделите мислите си с главния прокурор Велчев?

246
 – Не зная ще има ли смисъл такава среща. Това, което изглежда, че Борис Велчев
прави във Върховна касационна прокуратура сега, аз навремето исках да го направя в
Софийска районна прокуратура – да си почистя къщичката от боклуци. Донякъде успях,
но в крайна сметка доста боклуци изплуваха нагоре. Те ме мачкат и сега. Такава е участта
ми. Аз искрено се надявам същата участ да не постигне и господин Велчев някога.
Участта на прокурора Кържев беше да стане подсъдим по цяла серия дела и да посвети
най-силните си професионални години не на наказателното преследване на бандити, а на
своята собствена адвокатска защита. Колегата му Кокакчийски, който видя себе си в
прозвището Рушветчийски, спечели делото за обида, което заведе, подавайки иск за
обезщетение. Кържев го загуби и плати на ищеца, който доказа на съдиите, че душата му
е ранима. По други изфабрикувани дела за престъпления срещу правосъдието съдът
много пъти каза, че Славчо Кържев е невинен, но това не беше новина за самия него и
той нито веднъж не се почувства щастлив да я чуе.
Участта на юриста Велчев е друга.
А боклуците в съдебната ни система си плуват и днес в собствени води.

А ето и нещо оптимистично в потока от новини. Гребвам го от фейсбука. Един съдебен

репортер го е взел назаем от блога на адвокатката Светла Маргаритова и го е озаглавил:
„Бившият прокурор Славчо Кържев осъди държавата в Страсбург“. Има и подзаглавие:
„Според Европейския съд границите на приемливите критики по отношение на
прокурорите трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните лица“.
Датата: 10 септември 2017 година.
Преди да прочета дописката докрай, ставам от бюрото и отивам при кафеварката.
Обичам да си пийвам по глътка „Лаваца“ със захар, докато чета нещо приятно.
Защо усещам радост и нещо като вяра в бъдещето, научавайки, че България пак губи
дело в Евросъда? Защо се радвам, вместо да ме е яд, че пак ще плащаме заради разни
калпави, мързеливи и корумпирани магистрати?
Може би защото тече трети месец, откакто съм напуснала „Труд“, и се опитвам да си
сменя професията с каквато и да е друга. Регистрирала съм се на 2 юли 2017 година в
Бюрото по труда и свиквам със статута си на организирана безработна № 10054088 с
мярка „подписка“ по описа на Агенцията по заетостта.
– Тая регистрация е рядък шанс, огромни пари стоят, стотици милиони, за безработни
и да не се сърди, който не ги използва!
Чула съм министър-председателя Бойко Борисов да казва това и се чудя да се смея ли,
или да плача. Той заявява също така:
– Все за безработица се приказва, а се търсят много овчари.
Но журналисти не се търсят – лично съм се убедила в това. Търсят се служители в
медиите на факторите. Който не ще да служи или не харесва фактора – да грабва гегата и
да става овчар – това към свободата на словото не се отнася. Бойко има приказка и за тая
свобода:
– При нас е най-голямата демокрация и кой каквото се сети във фейсбука си драска.
Е, вярно, че за драскане във фейсбука не дават заплата, но нали пък „стоят стотици
милиони за безработни“...

247
 В Бюрото по труда една мила жена с тъжни очи, която била богослов по професия,
между другото, прегледа длъжностите в трудовата ми книжка – от коректор в БТА до
отговорен редактор в „Труд“, и ме попита:
– Е, как е журналистиката?
– Ами... как... като читател вие ще кажете – викам.
А тя:
– Аз от шест години вестник не чета, а откакто дъщеря ми се пресели в Германия, по
телевизията гледам филми само.
– Защо така?
– Разбрах, че в новините има само убийства, наводнения и пожари, а другото са празни
приказки само, боядисване на черното в бяло и поцелуване на големци с посрани гащи.
Замълчах. Репортерската професия ме е отучила да се изчервявам от срам, но този път
по бузите ми избиха петна...
По цели нощи се питах: как стигнахме дотам – ние сами или Бог ни наказа? И се мъчех
да си спомня като журналист имам ли някой ужасен грях. За доста грехове се сещах –
да – и сред тях беше интервюто за Рушветчийски, което взех от прокурора Кържев,
докато той едва дишаше в кардиологичната клиника, за да го направя, без да искам,
подсъдим...
Та ето защо се зарадвах така, като прочетох решението на Европейския съд по правата
на човека (ЕСПЧ) по делото „Кържев срещу България“. То е постановено на 7 септември
2007 година. В него евросъдиите припомнят фактите по случая.
„В периода 2005–2006 година Славчо Кържев е ръководител на Софийската районна
прокуратура. По това време той влиза в конфликт с някои от прокурорите там, между
които са Борко Кокакчийски, Гошо Чорински и Галентин Охтакчиев. Жалбоподателят
напуска по собствено желание прокуратурата през 2006 година. Скоро след това е
назначена проверка на неговата дейност като административен ръководител. В
определената за това комисия са включени и Кокакчийски, Охтакчиев и Чорински.
На 12 октомври 2006 година националният ежедневник „Труд“ публикува интервю с
Кържев, в което той декларира, че цял живот се е борил с престъпността, опитал се е да
победи мафията в прокуратурата и се е провалил, поради което и понася последиците –
да бъде проверяван точно от прокурорите, противопоставили се на неговите методи на
работа. Целта на тези методи е била да се премахнат всички основания за корупционни
договорености, свързани с делата. Но това не се е харесало на тези прокурори. Един от
проверяващите го – заявява Кържев – е известен сред адвокатите и техните клиенти като
„прокурор Рушветчийски“. Той пояснява пред журналистката, че ако главният прокурор
не е информиран какво се случва в прокуратурата, той би му дал информация, защото е
запознат с корупционните модели и уважава усилията му да ги премахне. Затова би му
дал съвет да провери каква собственост притежават хората, които сега го проверяват.
По повод упреците, че е създал лош психологически климат в прокуратурата, Кържев
уточнява, че ако под този израз се разбира неговата нетолерантност към тези прокурори,
които изпълняват задълженията си по небрежен начин или присъстват на срещи с
адвокати на престъпниците, то такива прокурори има в Софийската районна прокуратура
и те са станали цяла група, откакто там е отишъл на работа прокурорът Кестор Кесторов,

248
за когото от медиите е известно, че притежава много имоти, а фирмите на съпругата му
са във връзка с престъпниците.
В отговор на въпрос на журналистката защо той не е обсъдил проблема с главния
прокурор, Кържев посочва, че това, което в момента прави главният прокурор, е същото,
което той се е опитал да направи – „да изхвърли всички боклуци от къщата“.
През 2007 година в България е образувано по тъжба на Борко Кокакчийски и Гошо
Чорински частно наказателно производство срещу Кържев по член 148, алинея 1 от
Наказателния кодекс – за „обида, нанесена публично чрез печатно произведение на
длъжностно лице при изпълнение на службата му“. Районният съд го оправдава, но
окръжният съд намира, че той е извършил инкриминираното деяние. Глобен е с 1000 лева
и е осъден да плати по 5000 лева обезщетение за неимуществени вреди на всеки от
тъжителите. През 2008 година Кържев заплаща общо 14 826 лева, включващи и лихвите
от датата на предявяване на исковите претенции.
Каква е преценката на Евросъда?
В решението си евросъдиите отбелязват, че централният въпрос в случая е да се
установи дали намесата в свободата на изразяване е необходима в едно демократично
общество – дали тя е съответствала на належаща обществена нужда, дали е
пропорционална на преследваната легитимна цел – борбата с корупцията. Те са
категорични, че границите на приемливата критика са по-широки по отношение на
държавните служители, отколкото на частните лица. Разбира се, че един държавен
служител има право на защита на репутацията си, но изискванията на тази защита трябва
да бъдат противопоставени на интересите от един открит дебат по социални и
политически проблеми, част от които е корупцията в съдебната система.
Европейският съд констатира, че Кържев е наказан заради няколко фрази, изречени от
него в интервюто му, които фигурират в тъжбата на Кокакчийски и Чорински: „Опитвах
се да победя мафията в прокуратурата“; „Най-нездравите елементи в прокуратурата“;
„Много парчета боклук излязоха на повърхността… сега ме смазаха“, „прокурор
Рушветчийски“. Според Пловдивския окръжен съд тези изрази са навредили на честта и
достойнството на Кокакчийски и Чорински и са провокирали в тях „чувство на
унижение“.
Европейският съд обаче отбелязва, че окръжният съд, съсредоточен върху спорните
изрази, е изгубил поглед върху общото съдържание на интервюто. Критичните реплики
са били изречени, докато интервюираният е обсъждал предполагаемата корупция в
прокуратурата и усилията от негова страна да се бори с нея. Той обсъжда и работата на
прокуратурата, която е ръководил, и методите, които е въвел, и увеличената ефективност
на службата, и проблемите, с които се е сблъскал, и ревизията на работата му, извършена
от комисия, включваща прокурори, с които е бил в конфликт.
Евросъдиите отбелязват, че действително Кържев е използвал твърде „агресивни“
думи и езикът е бил „неприятен“, както и че е назовал и критикувал някои от опонентите
си. Независимо от това, те считат, че като цяло интервюто е част от дебат по въпроси от
значителен обществен интерес и то не е представлявало, както твърди в защитата си
българското правителство „безсмислена обида срещу частните тъжители“. Затова
изявленията на Кържев изискват висока степен на защитеност, съгласно Конвенцията за
правата на човека.

249
 Съдът по правата на човека отбелязва още, че вестникът е предоставил право на
отговор на засегнатите лица на цели две страници и че въпреки това Кържев е бил осъден
да им плати една немалка сума като обезщетение за неимуществени вреди. Макар той да
не е посочил как това се е отразило на финансовото му състояние, според евросъдиите
тази непропорционална на провинението му санкция е била наложена без обосновка и
анализ на различните интереси, за които става въпрос.
Евросъдът заключава, че намесата в правото на Кържев да се изразява свободно не е
била „необходима в едно демократично общество“. И му присъжда обезщетение за
имуществени вреди в размера, в който той е бил осъден да плати на разпозналите се в
прякора Рушветчийски.

250
 Глава единадесета.
Ловът на октоподите
Нима политиката не е нищо друго, освен изкуството на умишлената лъжа? Този въпрос
не е от вчера. Задал го e френският философ Франсоа-Мари Волтер още през 1717
година, в епохата на Просвещението. Три века са минали в суматохата от тогава, а
отговорът още не е ясен, що се отнася до Франция. Относно България обаче отговорът е
„да“ – или поне на мен ми се струва така, а ако искате доказателство – ще ви посоча това,
което се случи у нас през годините 2010–2013.
През тези три години по телевизиите у нас всеки ден се показваха арести на хора,
обвинени, че са погазили грубо закона. Изглеждаше, че това се прави в изпълнение на
предизборното обещание, че дойде ли Бойко Борисов на власт, ще бъде въздадена
справедливост за всички, които крадат от държавното. Нещо такова обещаваше, преди да
стане премиер, и царят, но първото правителство на бодигарда му надмина неговото в
показните имитации на обещаната победа над мафията.
Водеща фигура в сурогатната антимафия беше блесналият на политическата сцена
помощник на Бойко – Цецо Цветанов, който беше назначен за вътрешен министър и
вицепремиер. Следвайки примера на своя бос и стараейки се да го засенчи, ако му се
удаде, той търчеше неуморно под светлината на прожекторите, режисираше и
същевременно играеше в представления, в които бяха привлечени хиляди статисти от
МВР.
Преди всичко Цецо кръщаваше полицейските операции, при всяка от които се
извършваха арести, а след това ги разиграваше сценично и ги снимаше на филми под
съответните заглавия: „Дедесарите“, „Дупетата“, „Килърите“, „Каналджиите“
„Октоподите“, „Недосегаемите“ и тъй нататък.
Повечето от тия масови арести излизаха ялови. Съдът пускаше на 72-рия час, ако не
всички, то почти всички, на които е отнета свободата. Защо? Защото бяха празни папките
с доказателства за вината им. В ответ злополучните арестанти завеждаха дела срещу
България в Страсбург, печелеха ги и държавата плащаше. Но преди да се стигне дотам,
през ден в телевизионните екрани гърмяха екшъни с мъже, изкарани от домовете им по
бели гащи, и сияеха белезници, заснети от полицейските камери.
Акция „Дедесарите“: трима души, хвърлени в килии за точене на данък „Добавена
стойност“ с фалшиви фактури.
„Дупетата“: шумни проверки в месарски цехове по сигнал, че се произвеждат продукти
от суровини, предназначени за унищожаване;
„Килърите“: неколцина, начело с Петър Стоянов – Сумиста, са прибрани под стража и
обвинени за убийствата на шуменския бизнесмен Румен Рачев, шефа на футболния клуб
„Рилски спортист“ Юрий Галев и сикаджийския бос Бай Миле;
„Каналджиите“: тикнати са зад решетките петима, уличени в търговия с крадени
автомобили;
„Измамниците“: трима са прибрани „на топло“, а у тях са намерени мобилни телефони
и СИМ карти, с помощта на които обрали две бабички и дядовците им;

251
 „Касоразбивачите“: полицейски шеф е заключен в клетка с рецивисти по подозрение,
че е помагал в разбиването на сейфове;
„Отрепките“: ударена е банда за обири и грабежи с насилия, начело на която е Митьо
Кифлата;
„Шейховете“: десет души, сред които четирима полицаи, са заставени да гледат небето
на квадратчета след източване на бензинопровод на „Лукойл“;
„Амфетамините“: окаушени са двама стари познайници на полицията за
разпространение на синтетични наркотици;
„Леярите“: засечена е нелегална търговия с платина и злато, в град Раковски е разкрита
нелегална леярна и един беглец е заловен на границата с 369 кг ценен метал;
„Оръжейниците“: спипани са трима нелегални майстори на пушки, мини, пищови,
гранати;
„Трафикантите“: обявени са за „приключени“ девет наркотърговци с връзки в
чужбина;
„Пеперудите“: изловени са 27 проститутки;
„Всичко коз“: неуспяла атака срещу извършители на данъчни измами в няколко големи
града;
„Сводниците“: хванати са единайсет негодници, осигурявали момичета за сексуални
услуги на туристи по Южното черноморие;
„Граница“: двама гранични полицаи и една митничарка от пунктовете Капитан
Андреево и Лесово са откарани под конвой по сигнал, че вземат рушвети от шофьори;
„Лихварите“: седем души нощуват в клетки, защото се разчуло, че давали пари назаем
с висока лихва и тормозели после длъжниците;
„Болничните“: по телевизията се разказва за схема с източване на средства от
Националния осигурителен институт;
„Некадърните“: купувачи с фалшиви кредитни карти са извадени показно от
хипермаркет „Кауфланд“;
„Крадците“: демонстративен петорен арест заради плячкосани материали от
Козлодуйската атомна централа;
„Октопод“: бившият съветник в ДАНС Алексей Петров е тръшнат на пода в дома му и
обявен от министър Цветанов за бос на мафията в България;
„Медузите“: удар срещу „червената контрабанда“, при която червеният шеф на
общинския съвет във Варна Борислав Гуцанов, спряганият като контрабандист Дидо
Дънката и директорът на градския транспорт Пенчо Пенчев са лишени от свобода,
съдени и оправдани.
Списъкът на тия акции с кодови имена би могъл да бъде продължен, но и без това е
ясно, че с тях се удряше по различни криминални практики в страната – действителни и
въображаеми. Това беше добре, но лошото е, че след тях тия практики не намаляваха, а
даже се множаха. Защо? Защото блясъкът на белезниците е мимолетен и бутафорията
поражда у престъпниците чувство за безнаказаност. Те за пореден път се убеждават, че
никой не може или не иска да ги накаже. И филмите на МВР за тях скоро стават прицел
на весели шеги и подигравки.

252
 Връзването на хора с белезници, когато се предава пряко по телевизията, неизбежно
предизвиква низки страсти у зрителите.
При вида на арестите първо избухва едно мръсничко злорадо любопитство – „я го виж
тоя, довчера беше министър и беше чест да се ръкуваш с него, а сега са го съборили на
колене, един маскиран го натиска по голото теме... “, или пък – „леле оня, милионера,
чисто гол и бос го извели, шкембето му шава като желе“...
След любопитството иде страхът – „олеле мале, нарочи ли те властта, праща ти
качулати, вади те от кревата и те хвърля в зандана, па иди след туй да се оправяш...“.
А подир страха вървят презрението и омразата – и към силните на деня, и към слабите.
За превъзпитание и въздействие върху интелекта на гражданите с цел да не вършат
престъпления и дума не може да става.
Някои от груповите арести по модела „Цветанов“ се сдобиваха с имена не само в
неговия министерски кабинет и не само в канцелариите на спецченгетата, а и в кръчмите,
където ги одумваха в трезво и в пияно състояние, и в редакциите, които се надпреварваха
да ги отразяват. Така например акцията по задържането на бившия военен министър
Цонев, съдията Петър Сантиров и финансиста Попов, която стартира в сутрешния блок
на Би Ти Ви безименно, но със звук и картина, до вечерта се беше сдобила от народното
творчество с пародийното наименование „Абсолютен престъпник!“ – това беше
ругателен израз, който се чу от полицейския видеозапис на грозната гавра, която си
позволи един прокурор с ексминистъра, докато маскираните барети го арестуваха.
Има ли нещо общо между тази филмирана акция и десетките други, кръстени и после
снимани? Да. То е в резултатите от тях – осъдителни присъди за България и обезщетения
за нарушени човешки права, изплащани с пари на българските данъкоплатци.
Ако има изключения от правилото, че наказателните процеси, потеглящи гръмко, се
препъват и падат с ропот в съда, те са толкова малко, че не си струва да се мъча да си ги
спомня, за да ги спомена. Общо взето, обвиненията, повдигнати на старта им, остават до
финала недоказани, а обвиняемите и подсъдимите се възползват от правото си да
завеждат дела. Те, от една страна, съдят собствената си страна в Страсбург, а от друга –
съдят прокуратурата по родните си места съгласно закона за отговорността на държавата.
Така Цонев и Сантиров осъдиха държавното обвинение да им плати съответно
обезщетения от 70 000 хиляди и 300 000 лева, а Тенчо Попов спечели дело срещу
България за 14 000 евро. Това се случи скоро след като Върховният касационен съд
(ВКС) прие, че и тримата са невинни по делото за корупция, с което ни проглушиха
ушите. Парадоксалното е, че тия грешни пари се извадиха от джобовете на гражданите,
които хабер си нямат от олелията, а не от сметките на обвинителите, които са я свършили
като кучето на нивата.
На финала на гълчавата с именитите арести България е осъдена не един път, а седем
или осем пъти в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) заради деятелността на
бившия силов вицепремиер Цветанов, а срещу нея по тоя казус се водят и в този момент
още дела.
Едно от поредицата осъдителни решения е произнесено през юни 2016 година – то е по
жалбата на Тенчо Попов от неговия арест, сниман и разпространен в полицейски кадри
по интернет.

253
 „При този арест българската държава е нарушила пет текста от Европейската
конвенция за човешките права и свободи, забраняваща унизително третиране и
гарантиращи презумпцията за невиновност, неприкосновеността на дома, личния живот и
ефективните правни средства за защита“, констатира EСПЧ.
Финансистът Попов беше задържан зрелищно на 1 април 2010 година, както и Цонев, и
Сантиров. Полицейският „подвиг“ беше предизвестен от бившия втори софийски градски
прокурор Роман Василев, който в същия ден заяви пред журналисти:
– Днес ще разпнем трима – един съдия от Софийски градски съд, един бивш министър
и един бивш главен секретар на Министерството на финансите при предишното
правителство.
В потвърждение на тия горди слова МВР пусна по всички телевизии филмчета от
„разпятието“.
Николай Цонев е показан в коридорите на военна болница, където е отишъл на
преглед – как маскирани командоси го нападат от засада с пистолети и камери, залавят го
и го заставят да коленичи под дулата. Освен него в кадър с качулатите е и прокурорът
Роман Василев, който го осъжда публично:
– Господин Цонев, вие ще бъдете арестуван и обвинен в престъпление корупционно.
Изглежда, знанието, че играе роля в екшън, събужда артиста у представителя на
държавното обвинение, той се обръща към пленения от командосите човек и
импровизира вдъхновено:
– Тъй като си абсолютен престъпник!... Колеги, както за всеки един престъпник – долу
на земята, на колене!
Тенчо Попов пък е задържан в нотариалната кантора на жена си – именно там, според
твърдението на разследващите, той е трябвало да даде подкуп на следователя Петьо
Петров. Два клипа от това позорящо го събитие са пуснати в глобалната мрежа – единият
е от охранителните камери в кантората, а другият е от пресцентъра на МВР. На тях се
вижда как една жена – деловодителка вероятно – отваря вратата, съглежда мъжете с
черните маски, които звънят, стряска се и се опитва да затвори, но те нахлуват в
помещението веднага. Попов тръгва към тях, но преди да отрони дума, един от
маскираните командоси го хваща за врата, удря главата му в стената и го събаря на
земята. Следва култова сцена – двама с покрити глави и надписи „ГДБОП“ на гърба сядат
на дивана на метър от падналия, гушват се и позират със сардоничен кикот пред
оператора.
В обвинението ще бъде казано после, че финансистът Попов и съдията Сантиров са
посредничили на ексминистъра Цонев да даде подкуп на следователя Петьо Петров,
който в това време разследвал обществена поръчка за системата за армейски свръзки
„Странджа-2“.
Следователят с многозначителния прякор Петьо Еврото е основен свидетел на
обвинението. Той е записал срещите си с двамата посредници и видеозаписът –
забележимо манипулиран и несръчно снаждан – се прожектира по-късно в съда. В крайна
сметка в мотивите към оправдателните присъди, издадени през 2015 година от
Върховния касационен съд, се сочи, че „поведението на прокурорския свидетел Петьо
Петров е класически пример за провокация към подкуп“.

254
 Не по-малко конфузно е това, което се сочи в жалбата на Тенчо Попов. На онзи 11
април около обед в кантората на съпругата му Антония Попова се намират самият той и
две деловодителки. Към 11 часа се чува писък: „Викайте полиция, обират ниии!“. Мъже с
маски и качулки нахлуват в коридора. Попов се втурва нататък, но след миг главата му е
разбита в касата на вратата и той загубва съзнание. Антимафиотите се снимат гордо до
припадналия. Идвайки на себе си, той чува прокурора Василев да му казва: „Ти мен ме
познаваш май, а?“. И вижда как операторът наглася обектива да снима раненото му лице.
Финансистът обръща глава, но кинаджията от МВР му удря шамар и го наглася така, че
да се види във филма в едър план – повален, безпомощен, жалък.
Както в повечето акции, извършени в прослава на първото правителство на Борисов и
борбата му с престъпността, полицаите не носят опознавателни знаци – те са със скрити
лица, не се легитимират по никакъв начин и нямат съдебно разрешение за обиски и
арести. Как така?! Ами така – защото всички съдии били предатели и предстоящите
нападения по домовете на заподозрените трябвало да се пазят в тайна от тях. Или поне
така се разбира от интервютата на Цветанов, замислени като финал – апотеоз на
полицейската слава. В тях презумпцията за невинност, която е основополагаща в
правовата държава, се гази така, както стадо бикове газят трева.
По делото „Тенчо Попов срещу България“ евросъдиите установяват това,
разглеждайки едно изявление на действащия тогава шеф на МВР пред агенция „Фокус“.
То звучи така:
– Парите, които е носил в себе си Тенчо Попов, е трябвало да стигнат до съдията, за да
бъде решено делото на бившия министър Николай Цонев по удобен за него начин.
Бреей! На боб ли е гледал Цецо, за да го знае?
Нарушенията в технологията на масовите арести, както и в интервютата на силовия
вицепремиер, заради които търпим присъдите на съда в Страсбург, са от един същ вид
във всички дела, заведени заради именитите акции. Едно от тях е по жалба от
задържаните „медузи“ – Борислав Гуцанов и Данаил Славов.

Последствията от полицейския щурм в спалнята на варненския общинар Гуцанов са

показателни за това как пълненето на следствените изолатори и телевизионните
програми с недоказано виновни хора опразва хазната.
На 31 март в шест сутринта антимафиоти от НСБОП атакуват с „чорапи“ на главите, с
автомати и с крясъци къщата на Гуцанов. Охранител им отключва пътната врата, те
разбиват входната и нахлуват в стаите, където още спят Борислав и Моника Гуцанови с
дъщеричките си – петгодишната Сирма и седемгодишната Бояна. В доклад на
правозащитниците от Българския хелзинкски комитет за станалото по-нататък се
разказва:
„На призива на Моника въоръжените маскирани мъже да излязат от спалнята, за да не
плашат децата, тя получава отговор – „Завийте ги презглава!“. Четиресет и пет минути
по-късно ченгетата със скритите лица си тръгват, но пристига цял отряд от други
униформени и цивилни. Когато в един часа следобед Гуцанов е изведен от дома си с
белезници и под полицейска охрана, журналисти от всевъзможни печатни и електронни
медии са събрани пред входа му, за да го снимат. През следващите няколко дни висши
прокурори, полицаи и вътрешният министър Цветанов се надпреварват да правят

255
изказвания, че той безспорно е извършил престъплението, в което го обвиняват, преди да
са събрали доказателства.“
– Прокуратурата следва да се самосезира и да издири виновния за скандалната
полицейска операция срещу Гуцанови, за да бъде привлечен към наказателна
отговорност за злоупотреба с власт – заявява адвокат Михаил Екимджиев, който
представлява пострадалото семейство по делото, заведено в Страсбург.
Записвам неговите думи, преди да дойде новината, че и то е приключило със
съкрушителна загуба за държавата.
В коментар за „Правен свят“ след това Екимджиев предупреждава:
„Решението на ЕСПЧ по делото „Гуцанови“ е знаково, защото с него започва началото
на края на тъй наречените знакови дела, върху които през 2009–2010 година се градеше
политическата и пиар стратегия на ГЕРБ. Неслучайно съдът в Страсбург отбелязва, че
това е само първото от редица принципно сходни дела, свързани с употреба на свръхсила
от страна на полицията срещу политическите опоненти на управляващата тогава партия и
представители на бизнеса. В този контекст в съдебното решение са изброени различни
дела, водени в България, между които и това срещу бившата социална министърка на
БСП Емилия Масларова. Общото между него и казуса „Гуцанов“ са непремерените
изказвания на високопоставени представители на изпълнителната и съдебната власт,
които не поставят под съмнение виновността на обвиняемата и по този начин нарушават
презумпцията за невиновност спрямо нея. Посочени са още и делата срещу бившия
министър на отбраната Николай Цонев, Тенчо Попов и Петър Сантиров, делото срещу
Алексей Петров и братя Стоянови, наричани от министър Цветанов „Дамбовците“, и
други. Всички тези изброени лица са подали жалби пред съда в Страсбург за нарушени
права във връзка с делата, наречени „знакови“. Поради фактологичното и правното
сходство с казуса „Гуцанови“ очакванията са и спрямо тях съдът в Страсбург да приложи
аналогични или идентични правни стандарти – респективно държавата да бъде осъдена
за същите нарушения. Затова аз казвам, че делото „Гуцанови“ е само първото от една
очертаваща се поредица осъдителни решения срещу България, провокирани от
недалновидна и сбъркана политика на управлението на ГЕРБ, която разчиташе с
полицейски средства да разчиства политически сметки.“
Предупреждението на адвоката не след дълго става реалност.

Операция „Октопод“. Екшънът се снима в ход. Тринайсет мъже са задържани от тежко

въоръжена полиция, която нахлува в къщите им, преди да съмне, на 10 февруари 2010
година. Привечер всички телевизии показват на видео бившия полицейски командос и
съветник в ДАНС Алексей Петров вързан и проснат на пода по очи, а след това – няколко
снимки на полуголи продажни жени, за да добие зрелището още по-екзотичен вид.
Вътрешният министър Цветанов триумфално обявява, че това зрелище „дава начало на
борбата срещу корупцията и срастването на организираната престъпност с държавния
апарат“.
Премиерът Борисов тържествено заявява:
– Война е.
Изглежда по-величествен от Наполеон при Аустерлиц, преди сблъсъка с императора на
Австрия.

256
 Антония Иванова, съпругата на Йордан Стоянов – един от арестуваните братя
Дамбовци – разказва:
– Към шест без петнайсет се събудих от силен шум – пред къщата се чуваха викове на
много мъже. Веднага събудих Йордан, за да провери какво се случва. Той стана, погледна
през прозореца и тръгна бързо да слиза по стълбите, без да ми каже нищо. Тъй като бях
много изплашена и мислех, че идват да ни оберат или отвлекат, се обадих на Пламен,
брат му на Йордан. Докато говорехме по телефона с него, чух викове: „Отвори, ще
разбием вратата!“. Пламен ме попита какво става и дали това е полиция, но аз отговорих,
че не знам. Изведнъж някой започна да вика: „Полиция!“, аз затворих телефона и чух, че
се отваря вратата. След това чух, че се крещи от много хора. Следващото нещо, което
чух, беше как се изкачват по стълбите към втория етаж, където беше синът на Йордан –
Веселин. Чух Веселин да вика: „Не! Не!“, а някой да крещи силно: „Лягай, лягай долу на
земята!“. След това двама маскирани мъже с автомати нахълтаха на третия етаж, където
бяхме аз и децата. Единият от тях ми викна: „Полиция бе, споко!“. Казаха ми да отворя
вратата към банята и да дръпна пердетата. През това време децата се събудиха от шума и
заплакаха. Прегърнах ги и седнахме на дивана. При нас остана един въоръжен и
маскиран полицай, който да ни пази. Децата бяха изключително стресирани и аз се
опитах да ги успокоя, като им повтарях, че това са добри хора. Не се успокояваха. Като
попитах полицаите защо така брутално нахлуват, отговорите бяха: „Недей да знаеш
много! Сега ще видиш к’во ще става!“. Може ли да повикаме адвокат? – попитах аз. „Не,
това е специализирана акция!“
Пламен Стоянов е проснат по корем пред къщата по гащи. Ръцете му са вързани отзад.
Едва успява да седне в този жалък вид, като забелязва, че оператор и фотограф на МВР
го снимат. От сайта на министерството после разпространяват кадри от това
представление. То струва на държавата 109 703 евро. Толкова трябва да се плати от
хазната за силовите арести, за коментарите на вътрешния министър Цветан Цветанов, че
арестантите са обществени врагове, и за кинопродукцията на МВР. Цената следва от
няколко отделни решения на Европейския съд за правата на човека, че са погазени
човешките права на обявения за бос на „Октопода“ Алексей Петров, на Антон Петров –
Хамстера, на Пламен и Йордан Стоянови – Дамбовците и на техните семейства. С нея
сметката за екранизираните действия на МВР надхвърля 200 000 евро. Компенсациите,
присъдени на бившия шеф на варненските общинари Борислав Гуцанов, на местния
бизнесмен Даниел Славов – Дънката и на близките им за операция „Медузите“ са по 40
000 евро. Общо 5100 евро за обезщетение и разноски получава и шефът на полицията в
Бяла Слатина Тони Костадинов, задържан неоснователно в операция „Касоразбивачите“,
за който Цветан Цветанов обявява на пресконференция, че помагал на престъпна група
да разбива сейфове срещу процент.
Унизително отношение, нарушаване на презумпцията за невиновност и на правото на
личен и семеен живот – това са само част от нарушенията на Европейската конвенция за
правата на човека, които съдът в Страсбург установява, разглеждайки демонстративното
наказателно преследване жалбоподателите от България.
Адвокат Екимджиев пак има повод за коментар:
– Не е лошо – отсича той – да се припомня на публиката, че всички ние плащаме вече
стотици хиляди евро заради политиката на ранния ГЕРБ на показни акции, при които без

257
доказателства бяха арестувани и медийно демонизирани десетки бизнесмени и
политически опоненти. А полицията и прокуратурата се използваха като бухалка за
помпане на рейтинга на Цветанов. Не е лошо бившият министър да помисли дали не би
било справедливо и дали не би бил красив политически жест да дари на хазната поне
стотина хиляди евро, като компенсация за загубите, които ние търпим заради
злоупотребата с власт при тези негови акции с нелепи имена. А защо и финансовият
министър Владислав Горанов да не обмисли един регресен иск срещу Цветанов?
Почти всички медии публикуват и това изявление на адвоката. И то без цензура,
понеже то е от времето, когато след окървавени от полицията протести ГЕРБ е паднала за
кратко от власт.
В деня на арестите по „Октопод“ Цветанов известява населението:
– Това е йерархично изградена организирана престъпна група, занимаваща се повече
от десет години с изнудване, силово събиране на рекет, предлагане на платени сексуални
услуги, незаконно придобиване на финансови средства от „Кремиковци“ АД, източване
на дедесе, търговия с влияние, пране на пари и други престъпни дейности.
Разследващите органи тръгват по така заявените посоки и се стига дотам, че от делото
„Октопод“ се раждат едно по едно няколко делца „Октоподчета“. Те са хилави обаче и
издъхват в съдилищата, някои едва докуцукват дотам с помощта на подсъдимите, които
подават молби след изтичане на двегодишния срок на разследване да бъдат прекратени
или придвижени. Така се случва с „Октоподчетата“, които третират прането на пари,
източването на някогашния металургичен гигант „Кремиковци“ и сводничеството.
Шест години след като Пламен Дамбовеца е сниман по бельо, а брат му Йордан е
държан един час гол и окован с белезници пред блока, в съда остава само един-единствен
процес с името „Октопод“, по който подсъдими са Алексей Петров, Антон Петров –
Хамстера, Янко Попов, Кирил Топалов и Марчело Джотолов. Той се влачи пет години
първоначално, след което потегля от нулата пред спецмагистратите, защото
председателката на състава в Софийски градски съд Румяна Ченалова, която го гледа по-
рано, е уволнена за участие в политически скандал с подслушване, наречен „Двете каки“.
Междувременно по три решения на Евросъда братята Пламен и Йордан Стоянови заедно
с жените и челядта си получават 80 000 евро за претърпяното с мъка и страх, а Алексей
Петров и бременната му приятелка – 15 000 евро като компенсация. И в трите решения се
казва, че „Цветанов е минал границата на обичайната комуникация чрез медиите,
давайки информация за текущо разследване“. Евросъдът цитира емблематични негови
телевизионни коментари:
„Мога да кажа, че сред всички арестувани днес има хора, които са най-високи нива на
тази йерархична престъпна организация. Тази сутрин са арестувани братята Дамбовци,
които са били на входа и в края на „Кремиковци“ през последните години… Всичко това
са лица, които упражняват необходимото влияние, за да не пречи никой на тази
престъпна организация през последните десет години.“
И още:
„В две операции, „Наглите“ и „Октопод“, ние откриваме едни и същи хора. Типичен
пример е Хамстера. Всеки знае кой е човекът, който контролира повечето от хората в
застрахователните среди и кражби на коли.“
И друго:

258
 „Алексей Петров е човек на мафията, внедрен в държавата, и той играе ключова роля
във всички дейности на престъпната група.“
Съдът в Страсбург обръща специално внимание на медийната политика на МВР в
началото на мандата на Цецо Цветанов. В мотивите за решението му се отбелязва:
„Заснемането на ареста на Алексей Петров и разпространяването на записа от
пресцентъра на министерството са повод съдът да установи, че е погазено правото му на
личен и семеен живот. Тази намеса в правата на Петров не отговаря на никакви законови
критерии, а произтича от желанието да бъдат заснети полицейски операции, които
привличат голям обществен и медиен интерес“, обясняват евросъдиите, като му
присъждат обезщетение.

Кой е Алексей Петров? Роден е на 23 април 1962 година в Тетевен. Едва

четиринайсетгодишен е пратен от родителите си да се обучи за милиционер в
пазарджишкото средно специално училище, което носи името на основателя на
болшевишките тайни служби Феликс Дзерджински. Оттогава живее в общежитие.
Започва работа през 1981 година в моторизирано отделение на милицията, на което скоро
става командир. Кариерата му в МВР по-нататък минава през Шесто управление на
Държавна сигурност, където е помощник-инструктор по антитероризъм, а после и през
Батальона на баретите, преименуван след Десети ноември в Специализиран отряд за
борба с тероризма – СОБТ. При баретите Алексей израства до командир на отряд за
специални операции. Докато напусне органите през 1991 година, той учи задочно и се
дипломира като икономист със специалност „Управление на търговията“ във ВИИ „Карл
Маркс“. Икономическата наука явно му приляга, защото през 2010 години той е вече
доцент и преподавател по икономика в Пловдивския университет „Паисий
Хилендарски“. Четири години преди това той е на друго поприще – горд собственик на
фирма „Будоинвест“, в която е съдружник с бъдещия премиер, и е основател на
застрахователната компания „Аполо Болкан“, в която участват бивши барети с особена
слава, като Златомир Иванов – Баретата и Румен Николов – Пашата. В кръга на
някогашните командоси, подвизаващи се в офисите на строителната фирма „Аякс“, а
после и на басейна „Спартак“, Петров е неформален лидер и върху него пада товарът на
общите успехи и провали. Когато в пакет със силовите застрахователи от ВИС и СИК,
„Аполо Болкан“ е лишен от лиценз, Алексей се дистанцира от бившите си колеги,
привлича еврейски капитали и прави нова компания „Левски Спартак“, преименувана в
„Лев Инс“ по-нататък. Пак в солова акция, докато Костов е на власт, Алексей е вербуван
за сътрудник на контраразузнаването по идея на шефа му генерал Атанас Атанасов – така
става офицер на оперативно внедряване в подземния свят. Според бившата червена
депутатка Татяна Дончева идеята е била да се използва неговата близост с главния
прокурор Филчев, който изглежда неподкупен и неуправляем в организираната от самия
него хайка за криминални приватизатори във властта. В идните времена Филчев си
остава такъв, какъвто е, но съседът му от улица „Арарат“ Алексей се сдобива с още пари
и врагове. Двойната му самоличност е осветена нарочно или непредпазливо от
вътрешния министър в кабинета „Станишев“ Румен Петков. Разигралата се по тоя сюжет
медийна драма завършва с хепиенд за Алексей Петров – той е изваден от подмолите на
службите на светло и назначен за съветник на Петко Сертов – председателя на

259
новородената претенциозна Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). Следва
арестът му в показната операция „Октопод“.
Във връзка с ареста на Алексей Петров се спряга бъбриво – надълго и нашироко –
неговата близост с министър-председателя Борисов. Коментира се, че тя е от мутренската
им младост, прекипяла като евтино шампанско в съмнителната компания на Златко
Баретата – същия, който беше осъден за наркотрафик, на Кимбата, който падна убит в
гангстерската война, и на Големия Маргин, боса на СИК, който някъде изчезна, защото
след редица арести и репресии се поболя доста тежко.
Твърди се, че като млад, Бойко в сравнение с Алексей е момче от втора ръка, той и в
бойните изкуства е по-слаб. В двубои на тепиха Алексей го побеждава без напрежение,
защото е сериозен състезател и треньор на националния отбор по карате.
В зрялата им възраст ролите се сменят – Бойко играе главната, а Алексей –
второстепенна. Бойко триумфира като политик, партията ГЕРБ, която води еднолично,
„бие“, както обича да казва самият той, всички други партии на няколко парламентарни и
местни избори. За разлика от него, Алексей търпи фиаско през 2011 година в ролята си на
кандидат-президент и слиза унизен от политическата сцена. После му се налага да прави
специални усилия, като бивш командос и таен агент, за да не мине в масовката. И едва
успява да се държи на висотата на положението си като учен и успешен бизнесмен.
Шушукат, че го прави с помощта на Борисов, пред когото се е преклонил. Както и че
само така изглежда. Не е ясно дали го е пречупил, или не двугодишният му престой в
изолаторите на следствието.
През 2016 година Алексей е едновременно подсъдим, доктор на науките, доцент, член
на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт (НОИ), преподавател по
фирмена сигурност в Пловдивския университет, изпълнителен директор на Съюза за
стопанска инициатива и президент на Националната федерация по карате.
Три пъти стрелят по него, като на два пъти след това е на косъм разстояние от смъртта.
Първия път това се случва през 1999 година в Замъка „Хранков“, когато след спречкване
с Киро Японеца, цигански криминален авторитет, един куршум одрасква стъпалото му.
Вторият път е през август 2002 година, когато на излизане от неговия клуб-ресторант
„Дева“ в комплекса „Спартак“ стрелци го причакват в засада и го раняват тежко в
краката. Парче олово улучва под коляното и Ива, майката на дъщеря му. Следва арест на
бивш командос, по прякор Бай Добри. Двамата с Алексей имат разправии за дружествени
дялове и се смята, че стрелбата е целяла моменталното им прекратяване. Но версията, че
Бай Добри ръководи „Фабрика за убийства“ и трябва да бъде до живот изолиран, остава
недоказана, оказва се, че е подхвърлена на прокуратурата от психичноболен командос, и
обвиненията срещу всички, подведени под отговорност по нея, падат в съда.
Трети път се прицелват в Алексей с гранатомет от кола, която на 29 октомври 2015
година го причаква в засада на една пресечка от семейния му мезонет в квартал
„Кръстова вада“. Снарядът се забива във вратата на бронирания му автомобил. Не се
взривява. Оцелял по Божи промисъл, Петров тръгва да души по следите на атентаторите,
стига до „мозъка“ им и по всичко личи, че сам го спипва и предава на властите. Оказва се
украинец, на име Роман Логвиненко – става ясно, че той има съучастници, Интерпол ги
издирва, а нароченият за глава на Октопода обявява 100 хиляди долара награда за
залавянето им. Наградата още никому не е дадена.

260
 Делото „Октопод“. То стартира при огромен интерес от страна на медиите, но така и не
успя да набере скорост, а след като от него се нароиха някакви по-мънички делца, загуби
публиката си и стана досадно – и на съдебните репортери, и на ангажираните в него
магистрати и адвокати.
Главният прокурор Филчев, вече бивш, го описа картинно:
– Делото „Октопод“ е един балон, надут от прокурора Светлозар Костов, и ще
завърши, както всеки балон. Как? Първоначално надуваш балона, радост, оживление,
големи очаквания. След това пускаш балона да лети във въздуха, наоколо ръкопляскания,
аплодисменти, на върха си. И идва момент, в който балонът, както всеки балон, се спуква
и никога не можеш да го надуеш пак.
Записала съм тая интересна аналогия с балона в късния следобед на 23 септември 2015
година. По-рано в същия ден Светлозар Костов, авторът на обвинителния акт срещу
„октоподите“, се оттегли изненадващо от процеса, заявявайки пред спецсъда:
– Направен е опит да се въздейства върху свидетел и да бъда дискредитиран аз. Това,
че колега прокурор се е опитал да го направи и слава богу, не е успял, трудно може да ме
остави безпристрастен. Плашеща е дори възможността този опит да беше успял и тогава
аз щях да съм обвинен в престъпление против правосъдието. Срещу мен вече има четири
дисциплинарни дела. Свързвам тези събития с делото „Октопод“. Не искам да се считам
притиснат било от хора, било от институции. Искам спокойно да работя. В интерес на
всички страни е един прокурор, който не се чувства безпристрастен, да се отведе.
– Не приемам опита на Костов да се изкара жертва на подсъдимите и защитата! Рано
или късно, ще се разбере дали някой е пострадал от „Октопода“ и кой е той! – контрира
твърдо Васил Василев, адвокатът на подсъдимия Алексей Петров.
Поканен от съда, се изказа и самият Петров:
– С делото „Октопод“ прокурорът Костов изпълняваше политическа поръчка, дадена
му от Цветан Цветанов. Това, че се отведе от него, е бягане пред вятъра. Аз бих искал той
да остане, защото би могъл да бъде интересен обект на изследване, за да знаят студентите
по право как не трябва да се правят абсурди.
Съдия Виктор Чаушев уважи искането на обвинителя да се оттегли от процеса.
– Колегата има право, чувството на независимост е субективно изживяване – отбеляза
той.
Репортерите още не бяха осмислили тая фраза, когато прокурорът Костов побърза да
каже:
– Пожелавам ви приятна работа.
И напусна с едри крачки залата.
Що за магистрат беше той? Що за борец против мафията?
По поръчка от редколегията се заех да му правя словесен портрет. Докато събирах
информация с тази цел, напразно търсих в юридическата гилдия някой, който да каже
добри думи за него. Поне петима негови колеги от спецпрокуратурата, на която той три
години беше началник, отклониха поканата ми за коментар. За малко да ударя на камък и
в горестоящата апелативна спецпрокуратура, но там все пак една прокурорка – Емилия
Станинска, даде изявление, като склони да я цитирам:

261
 – Прекалената ангажираност на Костов с личната му значимост попречи да покаже
професионалните си качества като прокурор и административен ръководител, за които
претендира.
Никой не съжали Костов – Прокурора на октопода, че е бил принуден да се оттегли от
делото на живота си. Никой не прояви съчувствие към него за това, че Висшият съдебен
съвет го понижи преди това и образува срещу него няколко дисциплинарни дела – за
нарушения на Етичния кодекс на магистрата и на случайното разпределение на делата,
както и за уронване на престижа на съдебната власт.
„Очакван обрат в стремителната му кариера“ – така звучеше, общо взето,
коравосърдечният коментар на повечето му колеги. Някои от тях му завиждаха,
изглежда, че той, за разлика от тях, се радваше години наред на популярност и умееше да
представя картинно резултатите от своята работа. Дълго беше спрягана неговата
рисунка – на малкото кученце, застанало срещу огромен пес, – която показа на
репортерите по време на първия си отчет като ръководител на спецобвинението.
Мнозина упражниха остроумието си върху нейното предназначение: да покаже неравната
борба между Мъничето – специалното правосъдие, и Звяра – кръстоска между мафията и
медиите.
Делото срещу Димитър Желязков – Митьо Очите се считаше за първия триумф на
Костов. И след него той прикова вниманието на журналистите с рисунка – скица на
наркогрупировката в бургаските морски курорти: ето боса, лейтенантите, пласьорите.
Десет месеца по-късно Костов сключи споразумение с въпросния наркобос, който си
призна, че е мафиот, и отиде за четири години в затвора.
Получавайки за това от тогавашния вътрешен министър Румен Петков пистолет
„Аркус“ за „заслуги и доблест“, Светльо Костов се изсили:
– Нито Бургас, нито Митьо Очите ще са същите след четири години!
Тук не позна. Димитър Желязков излежа наказанието си, редувайки нощувките в
затворническото общежитие с пощипвания на сервитьорките по морските барове и
разходки по плажа с лична охрана. После си получи свободата обратно и гордо се върна
на мястото си в престъпната йерархия. А главният прокурор Цацаров беше принуден
публично да се унижи, като поиска, но не получи от Върховния касационен съд, отмяна
на опозорилото се споразумение с Митьо Очите. Като чу Цацаров да заявява, че
наказанието, получено след това споразумение, не било справедливо и не превъзпитало
наркобандита, адвокатът на Митьо – Илиян Василев, не пропусна да го уязви:
– При споразумението с Димитър Желязков прокурорът Костов идваше да му се моли
да го подпише, понеже кариерата му била на карта. Надявам се българската прокуратура
да се очисти от хора, които така стръвно са заръфали авторитета на институцията... и
които под маската на борци срещу мафията преследват свои цели, предимно
кариеристични.
Независимо от всичко, по онова време прокурорът Костов продължи да се издига в
очите на публиката. Като наблюдаващ процеса за една смъртоносна катастрофа,
причинена от шампиона по фигурно пързаляне Максим Стависки, той извика репортерка
на „Труд“, за да го снима с кънки в ръце. Подтекстът беше: „Вързахме кънките на
Стависки“ – предвид това, че на първа инстанция прочутият спортист беше пратен за две
години и половина в килия. Тоя подтекст възхити сеирджиите, но предизвика

262
възмущение в юридическите среди. Шефката на специализирания правен отдел на
„Труд“ Лилия Христовска, юристка по образование, която водеше класацията на
уважаваните автори в тематиката си, написа анализ, в който няколко пъти се повтаряше
думата „срам“.
Тогава Светльо Костов ми позвъни с молба да го подкрепя. Звучеше уплашено. И то си
е страшно, когато пресата те разпъне на кръст и анонимната тълпа – четяща и нечетяща,
разбрала, недоразбрала, започва да те замеря с мръсни думи като с гнили домати.
Направих всичко по силите си да го защитя. Спорих с Лили на планьорка, скарахме се
в коридора, убеждавах главния редактор, че един усърден прокурор не заслужава линч,
макар да се е престарал. Тошо Тошев реши този спор по обичайния за него начин – даде
място във вестника и на колежката ми, и на мен – всяка да защити с аргументи своята
теза.
Сръднята ми с Лили продължи доста дълго преди да разбера, че тя е права за
прокурора Костов, а аз греша. Той определено успя през това време да докаже с
постъпките си нейната теза. Бързо възвърна своята самоувереност и след всеки гаф, в
който беше уличаван, се смееше:
– Бъркам в кошера с пчели, често ме жилят, но и вадя мед.
И наистина му вървеше по мед и масло, докато му сервираха прословутия „Октопод“.
Костов е кореняк бургазлия, зодия Риби, роден през март 1964 година, завършил
средно образование в английска гимназия, а висше – в школата на МВР в Симеоново,
където в миналото се придобиваше и полицейска квалификация, и гражданска
специалност „Право“. Кариерата му тръгва от 1990 година, върви плавно през
следствието в Бургас и прокуратурата в Айтос и прави рязък скок нагоре през 2010
година, когато е командирован от Бургаската окръжна в Софийската градска
прокуратура. Това става на 24 февруари – две седмици след зрелищните арести на
бившия съветник в ДАНС Алексей Петров, на Дамбовците, Хамстера, Николай Велков и
Марчело Джотолов. Потеглилото след безпрецедентна реклама разследване, за чийто
кръстник се счита тогавашният шеф на МВР, е дадено на Костов на 12 март по специален
ред – със заповед на софийския градски прокурор Николай Кокинов, независимо от
текущото случайно разпределение на делата. Оттогава други дела не са му възлагани,
включително и в спецпрокуратурата, която оглавява от 1 януари 2012 година като
единствен кандидат.
– От 1998 година насам няма оправдателна присъда по внесен от мен обвинителен акт!
Не са много прокурорите с такова качество на работата си – казва Костов без излишна
скромност.
Факта, че губи надпреварата с Даниела Попова за шеф на спецапелативната
прокуратура, обяснява с политическата конюнктура и превъзходството си над нейната
кандидатура, което предизвиквало завист и мобилизация на лобитата във Висшия
съдебен съвет.
Фатално за кариерата му се оказва не това, че неговият екип има годишно най-много
обвинителни актове, върнати от съда за поправка. И не жалбата на подчинените му, че
създал „отровен климат“ в колектива и издал заповед на прокурорките да идват на работа
с тъмен лак за нокти и тъмно червило. Фатално се оказва обстоятелството, че отлага
изпълнението на петгодишната присъда на прочутия наркобандит Росен Животното. Бил

263
проявил, видите ли, несвойствено за образа си на борец срещу мафията съчувствие и
подписал молбата му да се лекува от „проблем с менискуса“... Фатално обстоятелство,
да, обаче не дотам, че да не бъде върнат на редова работа в спецпрокуратурата по
решение на съда.
Но каквото и да бъде и да е било, ако Светлозар Костов остане в аналите на
българското правосъдие, то ще е като Прокурора на Октопода. В неговите ръце
едноименното досъдебно производство се размножава чрез делене – от най-големия
Октопод (дело за икономически престъпления) се пръква по-малък Октопод (за рекет),
после нежен Октопод (за проституция) и секси Октопод (за други проститутки)... Най-
големият Октопод умира пръв, след като не е внесен обвинителен акт в определения от
НПК над двегодишен срок. На по-малкия, който после се именува като голям, Костов
посвети 227 страници, които някои определят като „криминален роман със сюжети от
научната фантастика“, но други – като „интригуващо четиво, писано с воля да се пребори
мафията“. Тъй или инак, те се премятат четири години по съдебните зали, а след
отстраняването на съдия Румяна Ченалова са върнати на първа инстанция с нов съдия.
Точно тогава Костов си измива ръцете от тях. Едва след неговото оттегляне секси
Октоподът изпълзява от прокуратурата към съда, а нежният никъде не се забелязва...
Прокурорът Костов неведнъж заявява, че е пострадал от цялата тази морска храна.
Впрочем не само той преяжда от нея. Тя прекалено дълго се сервира ежедневно, а после
ежеседмично къде ли не – по телевизори, по вестници, по евродоклади. А винаги след
преяждане се явява нещо, което понамирисва – човещина.
Между другото, с благодарност за усилията ми да потуша скандала около нелепата му
снимка с кънките, Костов изтъкна името ми в първия вариант на обвинителния акт за
„Октоподите“. Изписа го по азбучен ред начело на списък с журналисти, които са
разговаряли с Алексей Петров. А да се разговаря с Петров за каквото и да било – това
деяние в онзи исторически период 2010–2013, се окачествяваше, ни повече, ни по-малко,
като активно участие в мафията. Такова деяние беше простено само на един-единствен
човек в България. Не на мен, разбира се, а на министър-председателя, на когото впрочем
всичко се прощаваше в първия от трите му мандата. За мен и за колегите ми прошка
нямаше. Не се броеше за смекчаващо вината обстоятелство, че от нашите разговори с
обвиняемия Петров са произлизали интервюта, а не поръчкови убийства и че
интервюираният е бил не някой килър или наркодилър, а офицер от службите за
сигурност, бивш полицейски командос и действащ отговорен служител на ДАНС. По
преценка на Бойковия Цецо познанството с Петров се считаше за тежко престъпление до
доказване на противното. И именно на този постулат се позова Цецо, когато в качеството
си на вътрешен министър посъветва моя зам. главен редактор Кольо Кицевски да има
предвид връзките ми с Октопода и да ограничи професионалните ми изяви до възможния
минимум.
Едва ли Кольо Кицевски или главният редактор Тошо Тошев, или някой от следващите
главни редактори е взел на сериозно намеците на Цветанов, че работя под прикритие в
мафията. Но някои от тях определено се смущаваха от рекламата, която Алексей Петров,
без да ще, правеше на вестника, заявявайки неведнъж публично:
– Арестуваха ме, след като дадох пред „Труд“ интервю, в което казах, че ще бъда
опонент на премиера, и го предупредих: „Бойко, свали лихвите!“.

264
 Прочулото се интервю с Алексей Петров под заглавие „Бойко, свали лихвите!“ излезе
през есента на 2009 година, има-няма два месеца след като Бойко спечели изборите с
обещание, че ще тури крадливите големци в зандана. Идеята за интервюто не беше на
Петров, въпреки че от някои негови изявления с по-късна дата излезе, че той е имал
непреодолимо желание да каже нещо на премиера и го е направил най-съзнателно чрез
най-влиятелния ежедневник. Ако наистина е било така, значи, много добре се е
преструвал пред мен. Защото аз си спомням, че доста трудно го склоних да даде
въпросното интервю и да каже защо напуска ДАНС с екипа на Петко Сертов – нежелания
от премиера председател на агенцията – и ще напусне ли системата за сигурност, или не.
Въпросът беше важен, понеже се смяташе, че Петров е неформалният шеф на ДАНС,
макар да беше формално само съветник на председателя. Водещите журналисти, полицаи
и прокурори знаеха добре защо е така. Всичко значително, което се случваше на улица
„Черковна“ № 90 – където след поредната реформа в МВР бяха събрани заедно елитните
антимафиоти, контраразузнавачи и агенти на икономическото разузнаване, – ставаше ако
не по проект на Петров, то с негово решаващо участие. Очевидно беше, че харесва
важната си роля и иска да покаже какво може. Не беше трудно да се отгатне, че не му е
приятна принудителната раздяла с отговорната работа в агенцията по сигурността. А
принудата идваше от Бойко – стария му приятел, който беше застанал току-що начело на
държавата.
Петров нямаше как да не е наясно с това. Но не му се вярваше май, че бившият
пожарникар, когото е държал под крилото си в бизнеса и спорта, се е издигнал толкова
високо, че може да сваля авторитети като него от постовете им. Прочетох това по лицето
му и го чух между думите му, когато прие поканата ми за среща, но без да поема
ангажимент за публикация във вестника. Прие ме в неговия частен клуб „Дева“. Беше
мрачен, не ми предложи кафе, личеше, че бърза да ме отпрати, обаче аз се заседях и на
празната маса, като извадих всичкото си красноречие да го убедя, че дължи информация
на драгите читатели. Съгласи се след близо час преговори, като видя, че трудно ще се
отърве от мен. Преместихме се в малка зала, някъде по етажите на комплекса „Спартак“
и седнахме един до друг на дълга заседателна маса. Включих касетофона, след като
дадох обещание, че ще му пратя интервюто в чернова и той ще задраска част от думите
си, ако пожелае.
Започнах с първия въпрос. Зададох го надълго и нашироко, за да не дам възможност на
отговарящия да го отметне с едно „не“ или „да“.
– Господин Петров, вие напуснахте ДАНС и обявихте „край на мълчаливото си
несъгласие с основни тези на премиера и неговия кабинет“. Експерти по сигурността се
обадиха веднага, че ако се разприказвате за задкулисието на властта, ще стане страшно.
Кажете нещо, та да видим кой ще се уплаши?
– Хората в България имат достатъчно страхове в момента – отвърна бившият
командос, – боят се заради кризата, за пенсиите, за заплатите... Каквото и да кажа, едва
ли повече ще ги уплаши. А и нямам за цел да плаша някого. Но аз май че съм от първите,
по азбучен ред може би, който се опитва да каже на Бойко, че нещо бърка. Знам, че като
правя този опит, притеснявам доста хора.

265
 – Пред „Труд“ вие споделихте, че ситуацията, в която Борисов е ваш работодател, ви
пречи да му кажете някои неща в очите, приятелски. Какво например бихте му казали?
– Аз така ли се изразих, че бих искал да направя някои приятелски забележки на
Борисов?
– Стори ми се, че употребихте думата „приятелски“. Тя никого не изненадва, не е
тайна, че сте стари приятели с Бойко Борисов, още от тепиха на бойните изкуства.
– По-скоро ви се е сторило, че съм употребил думата „приятелски“. Аз смятам да бъда
опонент на Борисов. Ние с него сме били неведнъж опоненти – в спорта например.
Неведнъж в трудни моменти сме си помагали – аз на него повече, той на мен по-малко...
Сега той е премиер, но и аз съм минал през житейска и професионална школа, която ми
позволява да му опонирам на ниво.
– Да се опитам ли да позная какво ще кажете на премиера най-напред? Че кръгът
„Драшков“ е по-лош от кръга „Сертов“ и е погрешно той да бъде начело на ДАНС...
– Не познахте. Ето какво бих му казал: „Бойко, ако аз съм на твое място, най-напред
бих свалил до европейските нива лихвите по кредитите. Не може в България да има
10,5% лихва по кредитите, при условие че нормата на печалбата е седем-осем на сто. В
момента, в който свалиш лихвите, икономиката на България ще се раздвижи. Това е
първото, което трябва да направиш за доброто на страната ни. Другото е после. Има
време да се правиш на полицай, да хващаш крадците от старата власт...
– Направо ме шашнахте! От вас се очаква да говорите не за икономика, а за мафията и
ДАНС.
– Защо така? Освен че съм бивш командос, аз съм доктор по икономика все пак.
– Аз не разбирам от икономика, но доколкото знам, лихвите се определят от банкерите,
не от премиера.
– Когато централната банка сваля лихвите, не може търговските банки да ги вдигат над
десет процента. Във властта на премиера е да вземе мерки за сваляне на лихвите по
кредитите и за финансиране на стопанската дейност на фирмите у нас. Тези мерки
минават, естествено, през сваляне на лихвата на депозитите. Няма как почтеният човек у
нас да прояви стопанска инициатива, за да постигне седем-осем процента доходност, при
условие че има девет процента лихва по депозит. Ако Бойко не свали лихвите, той
рискува държавата да влезе във фалит.
– Добре – отбелязах. – Разбирам ви, господин Петров, обаче не ми се вярва при
разговор с премиера да подминете темата за кръговете в ДАНС.
Това за лихвите ми беше скучно, признавам. Хабер си нямах от предстоящия разгром
на Корпоративна търговска банка. Затова обърнах разговора в посока на текущите
скандали около смяната на шефовете в ДАНС, при която Сертов и Петров отстъпиха по
волята на Борисов ръководните места на Цветлин Йовчев и Иван Драшков – двама
опитни разузнавачи от кариерата, първият – бъдещ министър на вътрешните работи, а
вторият – бивш шеф на контраразузнаването с легендарно задкулисно влияние.
– За ДАНС ще му кажа, че той греши, като подменя модерния модел на работа, който
се налагаше в агенцията, с друг – стар, от Студената война. Екипът на Сертов залагаше
на защитата на икономиката като приоритет в националната сигурност. У нас чужди
фирми печелят конкурсите, нашите са само подизпълнители. Излиза, че нашите не са
конкурентоспособни. Ако те се подпомагат, ние ще имаме по-висок стандарт. А

266
икономическият стандарт е номер едно в сигурността, не е ли така? Екипът на Драшков,
който Борисов избра, залага на така нареченото линейно контраразузнаване, на
пролиферацията (против оръжията за масово поразяване – бел. авт.) и тъй нататък.
Този вид шпионаж беше актуален навремето, когато имаше противопоставяне между
Изтока и Запада, Варшавския договор и НАТО. Никой не отрича линиите, но те трябва да
бъдат подчинени на икономическата сигурност. Днес икономическите субeкти са важни,
от тях зависят пенсии, заплати.
– Сигурно и премиерът Борисов разбира това...
– Сигурно, но той не харесва досегашната ДАНС. Може би защото смята, че тя е
продукт на премиера Станишев. Не знае, че ДАНС е проект от времето на царския
кабинет. Той си има автори – екип от експерти, в това число трима професори от три
университета. Няма да припомням имената им, не знам доволни ли ще са, ако го направя.
Тяхната идея е да се създаде инструмент за координация на институциите и
информацията, която получава за нуждите на управлението министър-председателят.
Станишев одобрява тази идея, която получава в наследство. Сега се говори, че той е
създал ДАНС като алтернатива на ръководеното от Румен Петков МВР. Може и така да
е. В научния проект за ДАНС има и такъв аргумент: премиерът да не е в плен на
огромната информация, с която разполага министърът на МВР.
– Днешният премиер дали е прочел документите, в които се съдържа този аргумент?
Петров се одързостява:
– Аз мисля, че Бойко не е прочел нито един документ от тия, които показват, че ДАНС
е важен инструмент на министър-председателя.
Питам:
– Дали ще оцелее старото ви приятелство с Борисов, ако му кажете тези неща?
Раздразнението на Петров пак проличава:
– Приятелството в случая не върши работа. Бойко е сръдлив и мнителен. Ние сме
спорили неведнъж и в миналото, което може би ни е помогнало да се развием. В спора за
ДАНС аз съм непреклонен: за година и половина от създаването си тази агенция се
развиваше добре, по европейски. Боя се че ще направи завой назад под ръководството на
Драшков.
– Стига с този Драшков! – преструвам се на изнервена аз. – ДАНС си има началник и
той се казва Цветлин Йовчев сега! Драшков е заместник-председател само.
– Добре де, не ми се карайте. Искам да кажа, че ако премиерът иска ДАНС да е
спокойно работеща агенция, трябва да я дистанцира от Драшков и неговия кръг.
– За какво намеквате? Да не би за това, което заяви бившият шеф на
контраразузнаването господин Зайков – че в новото ръководство на ДАНС има хора,
зависими от чужди служби и икономически групировки.
– Зайков е честен професионалист, има рядкото качество, наречено „патриотизъм“, и
аз не подлагам на съмнение думите му. Нататък нека да се изкаже прокуратурата.
Усещам, че е време да сменя сговорчивия тон с по-критичен. Поемам риск Петров да
се разсърди и да замълчи.
– Във всеки случай – отбелязвам – под ръководството на екипа „Сертов“ ДАНС
произвеждаше повече скандали, отколкото разкрития за корупция във властта.
Вместо да охладнее, събеседникът ми се разгорещява:

267
 – Това ваше твърдение може да послужи като доказателство, че две години след
създаването на ДАНС обществото почти нищо не знае за работата ѝ! Очевидно
конспиративният принцип, който Бойко смята тепърва да въведе, и досега е спазван
безпогрешно. Всъщност вие сте забелязали само трите акции на звеното за задържане в
центъра на София – арестите на спортния шеф Леков, на зам.-областния управител
Марио Цаков и на бизнесмена Росен Маринов.
– И трите се оказаха ялови. Магистрати и маскирани ченгета прескачат огради, а
репортери ги снимат за сеира на гражданството...
– Но тези акции са с постановление на прокуратурата. За ДАНС във връзка с тях може
да се каже само, че ѝ е оказано доверие, от което може би са били лишени полицейските
органи за задържане. Трите акции бяха силно оповестени по нечии не много ясни за мен
съображения, което във вашите очи принизи ролята на ДАНС до един спектакъл с
белезници и маски. Вие така и не узнахте например, че ДАНС, съвместно с Финансовия
надзор, разработваше мерки против износа на пари от български банки към майките им в
чужбина.
– Добре, а защо беше нужно в разработка, на име „Галерия“ да се подслушват
журналисти?
– Сигурно ще ви разочаровам и ще разваля любопитния си медиен образ, като ви кажа,
че аз нито съм следил, нито съм подслушвал журналисти. И не се е налагало да се
запознавам с това оперативно дело даже. Чух Драшков, като каза в медиите, че Петко
Сертов е подписал за „Галерия“, а говорителката Зоя Димитрова отрече.
– Кой лъже от двамата?
– Зоя не лъже.
– Тя каза, че това дело е създадено, за да изясни как така тече информация към
медиите от ДАНС. Аз не знам дали делото е изпълнило предназначението си. Хубаво е то
да се разсекрети изцяло, но това не може да стане, защото в него се съдържат лични
данни. А ако се разсекретят само части, то ще си е жива манипулация.
– Ами политическото инженерство? Ще отречете ли, че силните антикорупционни
разкрития, с които Яне Янев блесна в предизборната борба, бяха извадени от папките на
ДАНС?
– Доколкото съм чел папки на ДАНС, аз знам, че там ги няма написани нещата, които
Яне Янев съобщаваше. Като казвам това, аз ни най-малко не подценявам енергията, която
Янев влага, когато оповестява видими от много хора корупционни практики.
– Общественото мнение ви счита отговорен за станалото в ДАНС. Вие ли дърпахте
конците на Сертов, или това е легенда?
– Не е легенда, глупост е.
– Истина ли е, че атаката срещу шефката на Агенцията по приходите Мария Мургина и
данъчните не е била антикорупционна, а е била женска саморазправа от страна на
Димитрина Захаринова, която е бивша колежка на Мургина, а после член на кабинета на
Сертов?
– Не е вярно. Димитрина е експерт от високо ниво. Въпросът ви вулгарно принизява
нейната работа в ДАНС.

268
 – В доклада на „Българска антимафия“ четем за корупцията в митниците: че старите
играчи Златко Баретата и Маргините са изтласкани от каналите и ДАНС във ваше лице е
установила контрол над тях?
– Какво лошо виждате в това държавна институция да установи контрол над тия
канали, особено ако ги пресуши?
– С кого, с вас лично ли пиха кафе Маргините и Златко Баретата неотдавна, когато
бяха поканени в ДАНС?
– Тия хора ги познавам лично. Може и кафе да сме пили.
– Казват, че вие имате най-голяма заслуга за ареста на Братята Галеви и за това, че се
разби редът в частния им град Дупница. Така ли е?
– Зад всеки резултат в ДАНС стои екип, не личност.
– Вие сте бивши колеги с Галевите от силовите служби. И жълтата преса писа, че те
искат сега да ви убият.
– Това са несериозни приказки. Бяхме колеги с Пламен Галев и Ангел Христов при
баретите. Говорили сме неведнъж с тях, че никой не е безгрешен и всеки си плаща за
грешките. И аз включително. Те знаят какво е да представляваш институция. Нищо
лично.
– Вашият престой в ДАНС ориентира ли ви за това кои са корумпираните на върха на
властта?
– Да. Новият премиер е ориентиран не по-зле от мен, защото му е предоставен
докладът на ДАНС. Аз съм доволен да чуя, че части от тоя доклад се оповестяват от
неговите министри по телевизията. Само не ме питайте за броя на корумпираните, че ако
ви кажа – има десет бивши министри в доклада! – може да се уплашите. Всеки, сдобил се
с власт в последните двайсет години, се е корумпирал.
– Ами защо не ги арестувахте всичките?! – този път се изнервям наистина.
Струва ми се, че разговорът олеква с тия приказки и цифри на едро. Като излезе
интервюто, ще забележа с почуда, че тази част от него предизвиква най-голям интерес. И
става ясно, че гузните министри са повече от десет...
Знаейки това, Петров спокойно, самодоволно даже, отпраща занапред въпроса ми за
арестите.
– Относно корумпираните министри ДАНС си е свършила работата дотук. Процесите в
правоохранителната система се движат. Чадър над никого не е имало. Нека Бойко да
продължи.
Сменям темата:
– Простихте ли на Румен Петков, че ви освети като агент на прикритие?
– На Румен това е най-малкото, което трябва да му се прощава. Истината е, че след
като каза за мен, той ми предложи висок пост в МВР. Но аз избрах ДАНС, понеже беше
нов проект. В ДАНС пък ми предложиха да избера: екипа „Сертов“ или кръга „Драшков“.
Избрах по-непознатия за мен Сертов, защото при Драшков опитаха да ме вербуват за
неясни цели. А аз работя за държавата.
Приключвам интервюто.
– А сега накъде? Напред в науката или назад в службите?
По това време Алексей Петров е вече доктор по икономика. Готов е с този
заключителен отговор:

269
 – Напред в науката, разбира се. Не е нужно да заемаш висок пост, за да играеш важна
роля.
Около три месеца по-късно играта на Алексей е преместена в единична килия без
прозорци в следствения изолатор на булевард „Г. М. Димитров“. Килията е на последния
етаж, един покрив го дели от свободата – покривът е кърпен с ламарина и има свойството
през зимата да превръща душегубката под него в хладилник, а през лятото – във фурна.
Научавам това от един бивш шеф на полицейска служба, с когото сме избягали от
юлските жеги в едно кафене с климатик. В кафенето има телевизор с изключен звук,
премиерът е пак на екрана и мърда с устни. Знам какво казва – той е Бойко Отмъстителя
в първия си мандат и се заканва на царя – своя бивш работодател, че държавата ще си
вземе обратно дворците, които му хариза неотдавна... Полицейският шеф споменава оная
класическа фраза – че има вечни интереси, а няма вечни приятели, и аз се сещам за едно
друго приятелство на министър-председателя.
– Какво ли прави Алексей Петров сега?
Забелязала съм по различни поводи, че моят събеседник знае много. Наясно е и по тоя
въпрос.
– Октопода ли? Пържи се в собствен сос.
– Добро сравнение – отбелязвам.
– Разбирай пърженето в собствен сос буквално. В килията на оня последен етаж
температурата е сега над четиресет градуса.
Два дни след като пускат Петров в домашен арест – да си направи някаква операция, –
решавам да го посетя, макар да сме публикували вече репортаж от пресконференцията,
която е дал на репортерите, причакали го пред входната му врата.
Слизам от служебната кола на улица „Арарат“. Полицаи дежурят в патрулка,
паркирана пред дома му и записват името ми в списък, за който основателно
предвиждам, че ще бъде разпространен като дискредитиращ.
Намирам в доста добро здраве домакина и разбирам, че само малкият пръст на ръката
му – изкривен и подут, се нуждаел от хирург. Правим, разбира се, интервю. Но
ръководството на „Труд“ решава да не бъде публикувано. Допустимо е за журналистите
да дават думата на всякакви хора – и от мафията, разбира се. Но що за мафия е тая,
обявена за враг номер едно от властимащите? От такава мафия журналистиката се
дистанцира по здравословни причини, освен ако не бъде установена близост с някой
мафиот по пазарния механизъм.

За какво съдят Петров? С нетърпение очаквах да прочета стотици пъти

предизвестявания обвинителен акт срещу неговия „Октопод“. Политическата реклама
гласеше, че между кориците му е затворена цялата българска мафия от годините на
прехода. Вярвах искрено, че неслучайно наказателният процес се води под кодовото име
на мекотелото с три сърца. Предполагах, че в хода му ще се повдигнат обвинения срещу
трите основни части, от които се състои всяка мафиотска организация – корумпирани
политици, продажни магистрати и кръвожадни гангстери.
Какво беше моето разочарование, когато разбрах, че нищо подобно няма в нито една
от всичките двеста папки с материали по делото „Октопод“, внесени в съда! В папките
нямаше политици – нито действащи, нито бивши, нямаше и убийци, а мафиотите в

270
магистратурата бяха представени от Цеко Йорданов – един пенсиониран прокурор, тежко
болен – с ампутирана ръка, гръдна жаба и хипертония, който търсеше пари назаем, за да
се оперира в чужбина.
За капак цялата конструкция на обвинението беше построена върху речено-казано. Тоя
се оплакал от това, оня – от онова, а обвиняемите не признават никаква вина. Няма
трупове, няма държавни милиони откраднати, няма криминална приватизация, няма
купени партии, няма трафик на оръжия и наркотрафик, няма пушки, патрони и косми за
веществени доказателства, няма разкаяли се босове, наркодилъри и килъри, които
разказват... – нищо от това! Абсолютно нищо общо нямаше тоя Октопод от обвинителния
акт с Октопода от италианската телевизионна сага, където инспектор Корадо Катани
разкрива мръсни сделки във властта, масонски връзки във фалирали банки, разстрели,
отвличания... А не че такива неща не се случват и в България, както в Сицилия.
От прессъобщение на прокуратурата се разбра, че по време на досъдебното
производство са разпитани 237 свидетели и 180 от тях ще дадат показания и в съдебната
зала. Петнайсет души били пострадали от бандата на Петров. Сред тях са бившият му
съдружник Валентин Шотев, банкерът Георги Цветанов, осъденият за измами бивш
полицай от Плевен Николай Динков и Свилен Николаев. Оплакванията им били
различни – от удари с лопата по главата до закани за убийство с продажба на вътрешни
органи. На всеки един от тях била направена съдебнопсихиатрична експертиза, която да
установи, че са получили травми в психиката си от досега си с Октопода.
Основен свидетел срещу Алексей Петров беше Георги Цветанов, бивш банкер. Само
неговите показания оцеляха като съществени в хода на процеса и станаха основа на
единствената част от него, оцеляла по-дълго време. Чух ги и на живо, след като ги
прочетох. Беше на едно заседание през зимата на 2012 година. Съдебната зала беше
пълна със зрители, спектакълът „Октопод“ все още не беше им станал отегчителен. Близо
два часа Георги Цветанов, който не бил роднина на тогавашния вицепремиер Цветанов,
въпреки че фамилиите им са еднакви, си спомняше за премеждията в съдружието си с
бившия командос и съветник в ДАНС.
В началото на запознанството си с Петров през 1996 година Георги Цветанов го бил
възприел като Робин Худ, само че накрая бил принуден от познайника си да прехвърли
дяловете си от общото им търговско дружество на израелска фирма. Как бил принуден?
Със заплахи и насилие. Трактора, както наричали Алексей, преди вицепремиерът
Цветанов да му лепне Октопода за прякор, веднъж му откраднал един автомобил
„Мерцедес“, друг път два дни го държал заключен в един от офисите на
застрахователното дружество „Лев Инс“, опрял в челото му пушка, бил го с лопата...
Всичко станало десетилетие преди да стартира съдебният процес. Георги Цветанов бил
шеф на плевенския клон на Първа частна банка и бил разследван за фалита ѝ. След него
почнал бизнес със захар, една от фирмите му продала на друга около пет хиляди тона, но
не си получила парите – близо два и половина милиона долара. Оплакал се той на един
свой познат от некоректните партньори, а оня го посъветвал да се обърне към Алексей
Петров.
– Алексей беше влиятелен човек. При него идваха депутати, мъже от високите етажи
на властта... Знаех за неговите възможности – изповядваше се свидетелят Цветанов.

271
 Бившият командос се съгласил да му помогне, понеже, докато бил банкер, той
спонсорирал плевенския клуб по карате. Но поставил условие – молителят да подпише,
че има парични задължения към него, за да не каже някой – „Петров се занимава с рекет“.
Цветанов се съгласил, тъй като „все още вярвал в благородството на този човек“...
Пари от сделката със захар така и не получил. Но пък две години по-късно Алексей му
предложил общ застрахователен бизнес. Откликвайки, Цветанов се включил като
акционер в застрахователната компания „Спартак“ с апортни вноски на хубави имоти –
къща в Банкя, вила в Рибарица и обработваема земя край морето в Синеморец. Част от
имотите не били на негово име, а на „подставени лица“.
– Това с подставените лица беше практика през 90-те години, за да се избегне
плащането на данъци – поясни свидетелят в отговор на уточняващ въпрос на съда.
Практикувайки така, той вложил в ЗК „Спартак“ капиталите си, ценни картини и
африкански пластики, а допълнително взел от треньорката по художествена гимнастика
Нешка Робева сто хиляди долара заем.
– Парите Нешка ми ги отпусна срещу лихва от два процента. За мен беше изгодно,
защото по онова време лихвите бяха петнайсет процента, но като за свои хора тя ми
направи такава отстъпка. Не знаех дали това са пари на спортния клуб „Левски“, или
лични... Застрахователното дружество „Спартак“ след това увеличи капитала си и стана
„Левски Спартак“, която после стана известна като „Лев Инс“. Това са едни и същи
хора – поясни Цветанов.
По думите му в началото срещу всичко, което вложил, той взел 51% от акциите. Но
после Алексей решил да му открадне бизнеса. Той се оплакал на Нешка, но тя му рекла:
– Ти си измамник, ти си лъжец. Аз му имам вяра на Алексей. Да прави каквото иска с
теб!
През април 1998 година един от съдружниците в ЗК „Спартак“ – Свилен Николаев,
съобщил на Георги Цветанов, че капиталът на дружеството е вдигнат. Ядосан, бившият
банкер отишъл на басейна „Спартак“, където бил офисът на Алексей, и му поискал
обяснение.
И Алексей обяснил – понеже се налагало да се прелицензира застрахователното
дружество, та затова старите акционери трябвало да излязат, а на тяхно място да бъдат
поставени нови.
– Това щяха да са пак подставени лица – обясни свидетелят – но този път израелци. Аз
не ги познавах и им нямах доверие. Казах на Алексей, че нямам нищо против, стига да се
направят документи, които да уреждат моето участие. Той се ядоса, заплаши ме – вика,
„ще те уредя, ама с арестантска килия“, „няма да те намерят“, „кучетата ще те ядат по
баирите“.
След това Алексей настоял банкерът Цветанов да му прехвърли цялото си имущество,
като се развикал, че той е „грабител на народа“, защото източил Първа частна банка.
– Извика ме в кабинета си и застана прав до бюрото, на което имаше пистолет „Глог“ –
спомни си свидетелят. – Видях един голям ловен нож и една сгъваема лопата. На бюрото
стоеше и книга, на която прочетох „Мосад“. Той ми каза: „Ти си болен и аз ще те
излекувам. Избери си лекарство“. Удари ме с каратистки удар в гърдите. После взе
лопатата и я размаха пред лицето ми... Аз тая лопата я бях виждал и друг път. Тя си
стоеше в офиса. Бях чувал, че са пребили едно момче с нея.

272
 В крайна сметка Георги Цветанов прехвърлил всичко, което има – къщи, вили,
автомобили и акции, на Алексей Петров. Само и само да запази живота си.
– Лош сценарист, монтажист и още по-лошо изпълнение! – избухна Алексей Петров,
когато разпитът свърши и го нападнаха репортери с въпроса как ще коментира казаното
от главния свидетел на обвинението. Докато слушаше показанията на Цветанов, той
даваше вид, че се забавлява, слагаше ръка на устата си и надуваше бузи, уж за да не се
разсмее на глас. Но после леко се изнерви и преди да подмине микрофоните, добави
ядно: – Това е един експерт по източването на Първа частна банка.
Впрочем източването на Първа частна банка минава толкова безнаказано, колкото и
това на всички останали при масовия фалит на банките в хиперинфлацията през 1996 и
1997 година. Според доклад на покойния вътрешен министър Николай Добрев, за който
разбрах от говорителя на кабинета „Виденов“ Красимир Райдовски, около 350 милиарда
лева изфирясват от сметките на държавата, за да превърнат неколцина приближени до
властта в олигарси. С тоя доклад се дават наготово на следствието доказани факти,
придружени с анализ на генезиса на новите частни търговски банки, на алъш-вериша им
с държавните финансови институции и с назначените от Андрей Луканов милионери, от
който се замогват фирми на роднини или такива, създадени по линия на Държавна
сигурност. В доклада се казва, че лошите кредити – необезпечени и необслужвани – през
1995 година възлизат на 342,7 милиарда лева. По същото време през митницата на
софийското летище са изнесени от банките 2800 ценни пратки на килограм с милиони
долари в тях. За този грандиозен грабеж осъдени няма.

Кинаджийският процес с Октопода все пак не е най-голямото фиаско на правосъдието

у нас. То се състоя десет години след позорния повсеместен провал на делата за
банкрутите на банки. Справедливостта фалира през 2006 година, когато тичахме да
отразяваме оправдателните присъди по тези дела на последна инстанция, а крадливите
банкери даваха интервюта, че отиват в Страсбург да съдят България.
В следствието бяха документирани два и половина милиарда лева кредити – невърнати
и следователно откраднати, които с лихвите стават десет милиарда. Но в съда не се
намери нито един виновен за тази кражба. Десет години след масирания банков крах
прокуратурата капитулира в битката за възмездие над онези, които са раздавали лошите
кредити, а те впоследствие осъдиха държавата за вредите, нанесени им с наказателното
преследване. Върховният касационен съд оправда бившите директори на държавните
Минералбанк, Стопанска банка, Балканбанк, Биохим и други финансови институции с
едни и същи мотиви. А именно: „Банкерите са преследвани по член 282 от Наказателния
кодекс за престъпление по служба, където се предвиждат наказания за длъжностно лице,
което наруши или не изпълни служебните си задължения, или превиши правата си с цел
да набави за себе си или за другиго облага. Подсъдимите обаче не са длъжностни лица –
не са били на държавна или публична служба, а са управлявали акционерни дружества“.
Този прочит на закона е, меко казано, спорен, защото има и член 93 от същия кодекс,
който разширява понятието „длъжностно лице“ до „участник в обществени отношения“ и
по смисъла на който банкерите биха могли да носят наказателна отговорност. Само че
изведнъж се оказа – какво? – че има съдебна практика в обратния смисъл, която прави
криминално забогателите хора щастливи. Тази практика послужи за отправна точка, от

273
която тръгнаха оправдателна присъда след оправдателна присъда и така до изчерпване на
банковите мегадела. Вместо да поиска от Общото събрание на Върховния касационен съд
тълкуване на понятието „длъжностно лице“, прокуратурата вдигна бяло знаме. Те и без
това адвокатите правеха обвиненията ѝ на пух и прах, защото трудно се доказва в
банкерските работи „умисъл“ и „набавяне на облага“, а плюс това изтича абсолютната
давност на престъпленията „неизгодна сделка“ и „безстопанственост“, за които поначало
се предвиждат ниски наказания.
Та така.
Какво, като покрай банките изгоряха множество нормални хора и фирми?
Какво, като е факт, че са давани милиони долари кредити при неясни гаранции на
дружества, които са очевидно несъстоятелни, или са свързани с банкерите по партийному
и по роднински?
Какво, като рухнаха финансови пирамиди и разбиха човешки съдби?
Какво, като се хвалеше прокуратурата, че е внесла в съда 56 дела срещу банкови
крадци?
И какво, като през 1998 година тогавашният премиер Иван Костов през ден отправяше
от парламентарната трибуна емоционални призиви към съдебната власт – „Искаме си
парите!“, „Банкери в затвора!“ и „Обществото чака!“?
Какво, като главният прокурор Никола Филчев взе на специален отчет забатачените
банкерски дела?
Какво, като бяха създадени съвместни групи от МВР, следствието и прокуратурата,
които трябваше по-бързо да придвижат тия дела към съдебната зала?
Какво, като Върховната касационна прокуратура написа доклад, че разни магистрати
съзнателно бавят процеси срещу банкери, кредитни милионери и синдици на банки?
Нищо.
И източването на банките стана традиция.

Мегаделото за банкрута на КТБ – четвъртата по големина българска банка – бе внесено

в съда през юли 2017 година. Подсъдими бяха мажоритарният собственик на тази банка
Цветан Василев и още 17 души. Обвинителният акт във всичките му копия наброяваше
рекордните 210 000 страници. В него нямаше нито едно име на политик.
– Вие ли го писахте? – питам Иван Гешев, който е шеф на специализираната
прокуратура и движи делото „КТБ“ лично; после ще бъде повишен до зам. главен
прокурор за тази заслуга.
Гешев изглежда нормален, общителен, просторечив човек, завършил право в института
на МВР и набрал достатъчно опит в следствието. Отбелязвам го, защото да се повери на
нормален човек такова дело, в което политическият подтекст е повече от текста, си е
истинско събитие в българската съдебна система.
– Работихме в екип – отговаря Гешев, – петима прокурори и трима следователи.
Повдигнахме обвинения за длъжностни присвоявания за над 2,559 милиарда лева.
Обвинени са Цветан Василев, бившият ръководител на управление „Кредитиране“ в КТБ
Георги Зяпков, бившите изпълнителни директори на КТБ Александър Панталеев, Георги
Христов и Илиан Зафиров, външните одитори от „KPMG България“ Маргарита Голева и
Красимир Хаджидинев, шефката на специализираната служба за вътрешен одит на КТБ

274
Снежанка Велева-Стефанова, главният експерт в Дирекция „Анализ и обработка на
кредитни сделки“ Елка Стойкова, както и служителите в банката Елена Инджева,
Светлана Георгиева и Рангел Стойчев.
Отделни обвинения имаме и за изнесени от главната каса на КТБ близо 206 милиона
лева. За тях ще отговарят отново Цветан Василев, главният касиер Маргарита Петрова,
бившата главна счетоводителка на банката Мария Димова и заместничката ѝ Борислава
Тренева-Кючукова.
Ограничихме делото до тези престъпления, за да приключи в разумен срок. Огромен е
обемът от доказателства! Над 1360 тома са това! Над 400 свидетели, над 90 експертизи,
27 вещи лица...
– Делото три години се бави, преди да влезе в съда – отбелязвам.
Гешев решително възразява:
– Мит е, че делото се е забавило! Да твърдиш подобно нещо, е все едно да си шофьор,
учител или художник, да наблюдаваш сложна сърдечносъдова операция отдалече и да
кажеш на хирурга, че много бавно реже. Това е уникално дело. За уникално
престъпление. Да, то би приключило по-бързо, ако не беше толкова формалистичен
процесът. С нашия Наказателнопроцесуален кодекс, метафорично казано, ние сякаш
пътуваме с дизелов двигател до Луната. Кацнахме, пък ще видим какво ще стане...
– Би трябвало да видим банкера Цветан Василев в съда. Обаче Сърбия не ни го дава. И
той няма вид на човек, притеснен от наказателно преследване. Дава интервюта в добро
настроение.
– Аз бих сравнил делото срещу Цветан Василев с това срещу Бърни Мадоф, който е
обвинен, че е нанесъл щети на САЩ за шейсет и три милиарда долара с една от най-
големите финансови измами в света. В момента, в който синовете на Мадоф отиват във
ФБР и казват, че баща им управлява пирамида, той признава всичко. Защото като
американски гражданин не може да си представи, че няма да бъде осъден за това. А
Василев е в добро настроение, защото като български гражданин не може да си
представи, че ще бъде осъден. Разбирате ли разликата? Ние ще се опитаме да покажем, че
Василев не е прав да мисли така – нито той, нито който и да е български гражданин,
нарушил закона.
– А защо сърбите не ни го дават?
– Причината не е в това, че прокуратурата не си е свършила работата по
екстрадицията, както някои твърдят. Тя е единствено в сръбските власти. Аз мога да кажа
само, че ако господин Василев се притесняваше само от българското правосъдие, щеше
да се скрие в страна от Евросъюза. Но той е в Сърбия, там се чувства сигурен, което
показва, че го притеснява не българското, а европейското правосъдие.
– Хората питат – къде са милионите, откраднати от КТБ? Не им се вярва, че само
Цветан Василев се е облажил от активите ѝ. В интервюта той спряга Борисов, Цветанов,
Пеевски, Прокопиев... Категоричен е, че КТБ е разграбена не преди, а след 20 юни 2014
г., и то от тези, които го обвиниха, и с помощта на синдиците.
– Не влизам в спорове с обвиняеми, те имат защитна версия, това е тяхно право.
Твърдя обаче, че КТБ не е банка. Тя е нещо друго, все едно как се нарича – рисков
инвестиционен фонд, неустойчив бизнесмодел, финансова къща или пирамида. Ако
прокуратурата не беше влязла в нея през 2014 година, тя щеше да рухне по естествен

275
начин две-три години по-късно, като всяка пирамида. И последствията за държавата и за
банковата система в такъв случай щяха да бъдат непредвидими. Начинът, по който е
функционирала тая тъй наречена Корпоративна търговска банка – КТБ, е престъпление.
Над 70% от парите на това нещо са отпуснати като необезпечени кредити на кухи
дружества и са несъбираеми, защото няма обезпечения за тях. Такъв стопроцентов риск
нормалните банки поемат само към държави или познати клиенти с международен
авторитет. Малко били събрали синдиците! Ами те нямат контрол над активите. Едни
пари са минали през кухи дружества и са попаднали на различни места – раздадени са в
пликове, торби и чувалчета на политици, актьори, спортисти и т.н., вложени са в
бизнеспроекти – губещи или не… впрочем някои от тях и господин Василев от съседна
Сърбия би могъл да управлява. Те са несъбираеми. Представете си топла баница изкарана
на полето – този минал и си взел, онзи минал и си взел, минала мишка, гризнала и тя от
нея. А Цветан Василев казва: не съм виновен аз, а тези, които са си взели, без значение,
че хапва от най-голямото парче. Това е защитната му версия и той използва лостовете си
на влияние, за да формира с нея общественото мнение. Не следя творчеството му
отблизо, но според мен фактически така стоят нещата.
– Не следите творчеството му? Да, бе – тук заподозрях Гешев в опашата лъжа.
– Отначало го следях, но ми се приискваше да кажа – това е лъжа, онова и то… а
нямам право да коментирам по същество, за да не преча на разследването и да не дам
основание на адвокатите му да ми поискат отвод по делото.
– Имената, които Цветан Василев подхвърля, ги няма в обвинителния акт! –
констатирам с подчертано разочарование.
Гешев подминава тази моя реплика.
– Прокуратурата разследва абсолютно всичко, по няколко направления. Първо
дейността на Българската народна банка (БНБ) – с банковия надзор, заради който са
обвиняеми двама бивши подуправители и един служител, също високопоставен; второ –
престъпната група, ръководена от Василев; трето – едни липсващи 206 милиона лева от
главната каса на КТБ, раздадени в пликове, торбички и чувалчета за няколко години;
четвърто – около два милиарда лева, източени от КТБ. Други около един и половина
милиарда лева, пак източени от КТБ, са отделени в друго досъдебно производство. Тоест
ние разследваме първичната кражба, а тя е причина за вторичната кражба на активи,
която от своя страна е предмет на други 24 досъдебни производства.
– От делото майка за КТБ са се родили 24 дела, така ли? – уточнявам.
– Да, може и така да се каже. Водят се 24 отделни разследвания и проверки за различни
престъпления. Основните от тях са за пране на пари от длъжностните присвоявания.
Около милиард и петстотин милиона лева са били присвоени и инвестирани в различни
бизнесначинания на Цветан Василев.
– По тия дела разследват ли се политиците, които сочи Василев? Управляващите го
награждаваха като Банкер на годината, това привлече вложители!
– А той защо не каза тези имена преди три години?
– Цветан Василев призова президента Радев да разсекрети стенограмите от заседанията
при президента Плевнелиев за КТБ, да се види кой какви позиции е заемал. Вие четохте
ли ги?

276
 – Не. Аз работя с банкови документи. Политическите мнения не ми вършат работа.
Призивът на Василев целеше някакъв политически ефект. Разбира се, че изпълнението му
не можа да разкрие истината за КТБ. Към момента на тия заседания може би не са я
знаели и в БНБ. Ако е имало решение да не се спасява КТБ, то е логично – това не е
банка, а пирамида. Какъв е смисълът да се налива в каца без дъно? Все едно
американската държава да спасява пирамидата на Мадоф!

„За мен няма съмнение, а че от 2009 година насам имаме мафиотски режим на
управление на държавата, практически без прекъсване. Четири години от единия клан,
една година от втория клан, а в последните две години – съвместно управление.“
Това заявява банкерът в изгнание Цветан Василев през ноември 2016 година в
специално интервю на три части, дадено на вироглавия телевизионен водещ Сашо Диков,
когото често свалят от екран, защото има навика да критикува еднозначно и да дава
думата на разни врагове на властта. По това време той води закритото по-късно
предаване „Просто Диков“ по Би Ай Ти.
Интервюто с Василев може да се види в точен преразказ и на живо в сайта на
телевизията.
В началото популярният водещ уточнява, че от страна на Василев не са му поставяни
никакви условия и ограничения за въпроси и теми. Единственото, на което Василев е
държал, е интервюто да бъде взето и излъчено след втория тур на президентските избори,
за да няма спекулации, че е повлиял по някакъв начин на техния резултат.
В коментар за изхода от изборите Василев цитира думи на Ейбрахам Линкълн, че „не
можеш да лъжеш винаги всички“. Оказа се, че лемата „аз съм прост и вие сте прости“,
която бе наложена в обществото, не важи във втората си част, добавя той.
Според Василев най-големият цинизъм на управлението на кабинета „Борисов-2“ е, че
то на практика е управление на Борисов и Пеевски.
Колко доказателства трябва да се приведат, пита той реторично, като посочва, че само
за година управление на „Борисов-2“ фирмите, свързани с бизнесмена и депутат от ДПС
Делян Пеевски, са взели обществени поръчки за милиард и половина, докато уж
съпартийците му са в опозиция.
От всяка обществена поръчка следват комисиони, потвърждава Василев, запитан верни
ли са твърденията на Игнат Раденков – известен строител, бивш Герой на
социалистическия труд – че минимум 50% от всяка обществена поръчка се крадат.
Василев е категоричен, че прокуратурата е сложила „под похлупак“ действията на
Пеевски.
Може да се види какви поръчки е изпълнявал „Водсрой 98“, колко от тях са изпълнени
некачествено, колко подизпълнители са били завлечени, дава пример той. Според него
фирмата на загуба е била купена в кавички от варненската „Хидрострой“, за да се
„покрие“ Пеевски.
Цветан Василев нарича „митологеми“ твърденията на Борисов, че оставя държавата в
идеално състояние.
По отношение на фискалния резерв, банковата система и брутния вътрешен продукт
(БВП), тъй наречената от управляващите „стабилност“ е формална стабилност на дъното,
убеден е банкерът, според когото с 1–1,5% ръст „можем да гоним Михаля още 1000

277
години“. Специално за 2015 година ръстът на БВП е индуциран на 90% от еврофондове и
европрограми и само 10% е реална индукция от увеличен износ спрямо предходния
период, дава пример той.
Знае се как са минати стрестестовете на банките, знае се каква е ролята на „Делойт“ в
цялата тази история, намеква той по отношение на състоянието на финансовите
институции у нас.
„Имам достатъчно информация, която показва, че въобще не е толкова розово
положението, че почти няма банка, която да е минала реално стрестестовете. Но не това е
най-големият проблем, а това, че регулационната среда в България е неадекватна на това,
което се случва в Европа и в света. Имаме излишно завишени изисквания към банките по
отношение на капиталовата адекватност, което във всички случаи води до отклонения
при степента на провизиране на кредитните експозиции“, казва банкерът.
Голяма част от интервюто е посветена на ролята на бизнесмена Александър
Сталийски, за когото Василев говори като за „човека на Борисов за всичко“ и „събирач на
пари“ поне по време на първото му управление. Банкерът уверява, че има достатъчно
останали у него писмени доказателства за това, като по-късно показа и конкретни
документи в студиото.
„Имам доказателства, че хора, свързани със Сталийски, който ми беше лично посочен
от Борисов като човек за връзка, са били собственици на някои от заводите, които бяха
финансирани и придобити чрез фирми под контрола на КТБ“, заяви Василев. Той уточни,
че това „посочване“ е станало, когато Борисов е дошъл за първи път на власт.
По думите му дори камерите у тях помнят, че Сталийски го е посещавал поне два пъти
месечно, тръгвайки си с информации, с отчети за фирмите, в които той чрез подставени
лица е участвал, и тъй нататък.
От 2010 до 2013 година хора, свързани със Сталийски, са били собственици и на
заводите „Авионамс“, и на „Дунарит“, твърди още Василев, потвърждавайки, че докато е
бил банкер, директно е бил рекетиран да им дава дялови участия. „Срещу нищо“,
категоричен е той.
Василев разказва и предистория, според която през 2010 година е бил подаден
анонимен сигнал в Брюксел за неоторизирана държавна помощ на КТБ, след който са
започнали непрекъснати атаки срещу банката чрез публикации в „една медийна група“.
Именно тогава, по обясненията му, срещу обещания за закрила и помощ за КТБ, по време
на разговори със Сталийски и Борисов банкерът е бил подканен да се „лиши от нещо“ –
тоест от въпросните фирми.
Цветан Василев показва и документи, според които 43 милиона лева са получени по
сметки на две компании в КТБ, после преведени в ПИБ, след което „следите им се
губят“. 12 милиона дивиденти пък били разпределени от „Дунарит“, половината от които
отишли към същите компании.
Според него става дума за около 49 милиона лева, отишли по сметки на въпросните
фирми, свързани с Борисов и Сталийски. В тая връзка Василев заявява, че е готов да
предостави на прокуратурата много допълнителни доказателства. „Авионамс“ не е
национализиран, както заяви премиерът Борисов, защото не е платена цената за него,
категоричен е Цветан Василев. По думите му Борисов е разбрал интереса от

278
национализиране на завода след спечелен от него стратегически търг на НАТО за ремонт
на хеликоптери на стойност, значително превишаваща цената на компанията.
„Знам и името на посредника, който шеташе по Москва да осигури доставка на частите
и да поставят една фирма между новия държавен собственик, така че да източат тия 30
милиона долара печалба от ремонта на хеликоптерите. Борисов се уплаши, че може да се
провали търгът на НАТО заради удара по банката.“
Самият Сталийски, който почти никога не прави изявления пред журналисти,
коментира скандалните твърдения на Цветан Василев в интервю, цитирано от много
медии. В него отрича обвиненията, изразява огорчението си, че приятелят му Василев го
предава за втори път по политически причини, и на свой ред го обвинява, че е развалил
отношенията му с Бойко Борисов. Що се отнася до цитираните от Василев сделки, те
били направени по времето на правителството на Орешарски, а не на Борисов, твърди
Сталийски.
Големите сделки обаче имат дълъг живот и обикновено минават през различни етапи
и... правителства.
Във втората част на интервюто Цветан Василев коментира „далаверите“ около
цигарената фабрика „Булгартабак“, телекомуникационната компания „Виваком“ и
строежа на атомната централа „Белене“.
Не е тайна, че основният пазар на „Булгартабак“ бе турският, и се оказва, че на него не
е влизала редовно нито една цигара, твърди той по повод проблемите на компанията и
конкретно на Делян Пеевски с турската държава.
Не мога да си представя, че цигари на „Булгартабак“ може да бъдат открити в складове
на терористите на територията на „Ислямска държава“, без това да е станало със
съдействието на самата „Ислямска държава“, добавя още той.
Василев отбелязва, че рано или късно, истината ще излезе, тъй като, „докато
българската прокуратура въобще не се интересува от това кой всъщност е собственик на
„Булгартабак“, има други външни прокуратури, които вече са заинтересовани много от
четириъгълника София–Дубай–Виена–Вадуц“.
„Кражбата на века, заради която вероятно си отиде КТБ“ – така Цветан Василев
определя сделката за „Виваком“. По думите му телекомуникационната компания (с
повече от 4 милиона активни потребители и над 230 търговски обекта, разположени из
цялата страна) е продадена – или открадната на цена над 70% по-ниска от пазарната ѝ
стойност.
„Не мога да си представя, че някой би предоставил на Спас Русев, мажоритарния ѝ
собственик, 46% от компания, при положение че той нито е дал пари, нито има
възможност да обезпечи руската банка ВТБ да влезе в сделката, нито да реши
проблемите на територията на страната“, заявява банкерът. Според него Русев е поел
ангажимент, който очевидно надхвърля възможностите му, и той нямал никакво
съмнение, че зад българските лица в цялата стратегия стоят Пеевски и Борисов. Няма
одобрение в Комисията за защита на конкуренцията, без нейния председател Петко
Николов да се обади и на двамата, категоричен е Василев, като се позовава на свои лични
наблюдения. Според него в случая с „Виваком“, която е търговска марка на Българската
телекомуникационна компания, държавата се е отказала от минимум 150 милиона в евро.

279
 „Държавата, в лицето на Комисията за защита на конкуренцията, се е съгласила на
цена под 115 милиона евро, а реалната цена при нормални условия е над 1 милиард и 200
хиляди“, посочва той. И добавя, че КТБ пък е финансирала „Виваком“ със 160 милиона
евро.
Василев потвърждава, че Пеевски му е поискал 10% от „Виваком“. По думите му
Борисов също е имал амбиции за проценти от компанията, защото „му били помагали в
сделката“.
Ако се случи препродажба на „Виваком“, аз съм силно заинтересуван къде ще отидат
парите, които ще постъпят по сметката на офшорката на Пеевски в Люксембург, казва
той.
Досега от „Виваком“ са източени 10 милиона лева към Футболен клуб „Левски“,
твърди още Цветан Василев.
„Истината за „Левски“ е, че беше овладян от Пеевски и Сталийски, разбирай Борисов.
До ден днешен никой не е върнал на КТБ 1 милион лева, платени директно от фирма от
съзвездието на банката по сметката на този клуб с посредничеството на фирма на
вездесъщия адвокат на Пеевски – Александър Ангелов“, казва той.
По думите му на база на тези пари, Пеевски е заложил 39 на сто от акциите, а след това
те са му били прехвърлени. Даването на клуба на Спас Русев банкерът нарече
„допълнителен ангажимент във връзка с новата му роля на номинален мажоритарен
собственик на „Виваком“, който със сигурност ще трябва да преразпределя“.
Поканен да коментира факта, че бившият енергиен министър на ГЕРБ Делян Добрев
вече е обвиняем по делото за злоупотреби с изграждането на площадката на ядрената
централа „Белене“, Василев го определи като „поредния популистки ход на Бойко
Борисов“.
Според прокуратурата Добрев е извършил умишлена безстопанственост през 2012
година, от което Националната електрическа компания (НЕК) е била ощетена с четири и
половина милиона евро. Направил го, като допуснал изплащането на тази сума на
консултантската фирма „Парсънс“ – и то кога? – след като Министерският съвет и
парламентът приемат през 2012 година решение за прекратяване на строежа на „Белене“.
„Не знам детайли, но не мога да си представя, че Добрев е взел решение да плаща, при
положение че проектът за строежа на атомната електроцентрала „Белене“ бе замразен с
решение на парламента. Нямам никакво съмнение, че той е получил устно разпореждане
от своя началник. Собственикът на „Риск Инженеринг“ Богомил Манчев е споделял пред
мен, че половината от плащанията към „Парсънс“, респективно към „Риск Инженеринг“
или която и да е компания по веригата, е трябвало да бъдат отчитани чрез единия от
„котараците“ на Бояна“, заявява той.
В третата част на интервюто Василев споделя, че хиляди пъти е имал възможност да
спре Делян Пеевски, вместо да чисти „всички негови авгиеви обори“, и може би тогава
никой е нямало да го познава.
„Всичко беше покрито за моя сметка, само и само да няма скандали. Това са моите
грешки и аз си ги признавам“, заявява банкерът изгнаник. Той добавя, че Пеевски е бил
финансиран с много повече от 250 милиона, като той не знае как и на кого ги е давал по
веригата, но ангажиментът му винаги е бил да възстанови парите.

280
 „Очевидно на един етап това не му е харесало и той е подготвил по-лесното решение –
дайте да ударим банката, да влезем ние вътре и да вземем парите, вместо да си платим
задълженията“, обобщава Василев. Той бил сигурен, че документите и информацията, с
които разполага – за корупция в огромни размери, са достатъчни за едно много сериозно
и задълбочено разследване. Обаче се притеснявал, че „при този похлупак над Борисов и
Пеевски, вместо да им извадят очи, ще им изпишат вежди“.
„Ако хората знаеха колко ми е било трудно да балансирам между единия и другия
клан, за да спася банката, биха ме разбрали малко повече“ – заявява той. И за пореден път
развива тезата, че КТБ е била в добро състояние към момента на прокурорската атака
срещу нея. Като признава, че е „имало специфичен подход към КТБ“ от страна на
властта, банкерът подчертава, че подходът „не е бил в противоречие със законите и е бил
съобразен с реалните пазарни условия“. Той поддържа твърдението си, че през фирмите,
които прокуратурата нарича „кухи“, са били финансирани реални активи, които наистина
са били достатъчни да покрият пасива.
В коментар на думите на финансовия министър Владислав Горанов, че не очаква да се
върнат повече от 10% от активите на КТБ, Василев заяви: „Това според мен е
максимумът, ако продължават моите наместници в банката да обслужват интересите на
Пеевски, Сталийски и Борисов“.
„Ясно е къде отидоха активите. Мога да изброя почти всеки актив къде е отишъл“,
казва още Цветан Василев. Той прави това в следващи интервюта. След всяко от тях аз
питам в пресцентъра на Върховна касационна прокуратура – вярно ли е казаното, или не
е вярно? Отговорът, който получавам, е винаги един и същ: „Не коментираме защитните
тези на обвиняемите лица“.

Веднъж – не помня точно кога беше – полицията съобщи, че охранител на Алексей

Петров е прострелял на софийския булевард „Черни връх“ двама бабаити с криминални
досиета. Потърсен за коментар от стажант-репортерката Диди, която беше натоварена да
отрази събитието, Петров вдигна телефона и заяви:
– Аз нямам нито охрана, нито служители.
Още в същия ден до вечерта стана ясно, че самият стрелец уведомил ченгетата кого
пази, че фирмата му е с първа регистрация на басейна „Спартак“ и че през 2012 година,
когато давал показания по делото „Октопод“, той официално заявил пред съда
местоработата си: в охраната на Алексей Петров.
Случката с въпроса на Диди е незначителна, но представя нагледно една особеност от
характера на Алексей Петров, която притежават и други хора, пребивавали дълги години
в спецслужбите – все едно дали в Държавна сигурност, в НСС, в СДОТО (службата за
следене и подслушване, наричана тогава Специализирана дирекция за оперативно-
техническа информация), в ДАНС или в други. Тези хора – обучени или самоуки – са
свикнали да не казват истината, като наричат това не „лъжа“, а „оперативна
комбинация“. Те не губят уменията и навиците си и когато са извън системата – тогава ги
прилагат в личен интерес и прибират ползите под формата на влияние, долари, левове
или евра. При това изпреварват поне с една-две обиколки конкурентите си в която и да е
област. Познавам доста бизнесмени с такива биографии и умения. Алексей е типичен
техен представител. И аз, като журналист, съм уверена – и съм придобила от опит тази

281
увереност, – че той, както и другите като него, не са източници на информация, която
може да се счита за достоверна.
Разговаряла съм поне пет пъти надълго с Алексей Петров, слушала съм го внимателно,
но съм сигурна, че и сто и пет пъти да разговарям, пак няма да разбера кое защо и как е
правил. Как така напуска СОБТ (Специализиран отряд за борба с тероризма), за да
ръководи фирми на бивши барети, но остава сътрудник на МВР? Какви задачи е
изпълнявал като таен агент, защо е осветен и името му обраства с толкова много
легенди? Когато става обвиняем по делото „Октопод“, след него тичат адвокатки,
бизнесдами и журналистки, готови да се оскубят в ефир, за да докажат коя от коя му е
по-близка. За него са написани доста книги – май повече, отколкото за всеки друг от тъй
наречените герои на прехода. Знам за четири биографично-похвални – а сред тях има и
трилогии, ако не греша – и за една, която представлява преразказ на прокурорските тези,
фалирали после в съдебния процес „Октопод“. Най-тиражен е един роман – и аз съм го
чела, – в който главният герой, на име Алексей, от барета става мутра, после съветник на
премиера и накрая кандидат за президент. Отделно в пресата се списва многократно
житието му с възторзите и паденията: Как през 1985 година с голи ръце залавя терорист
от групировката „Баадер Майнхоф“ на Централна гара в София; Как, за да не стане шеф
на ГДБОП, е гърмян през 2002 година от труженик във Фабриката за убийства; Как
урежда среща на скандалните Братя Галеви с вътрешния министър Румен Петков; Как
през 2008 година бива осветен като таен агент; Как става съветник на шефа на ДАНС
Петко Сертов; Как оплита политици и журналисти в разработка „Галерия“; как през 2010
година е арестуван и държан в единична килия; Как съдии го пускат под домашен арест и
на гости му отива политикът Яне Янев; Как този Яне е негово политическо протеже; Как
ден след първия тур на местните избори по бронирания му мерцедес стрелят с два
гранатомета...
И все пак, независимо от големия брой репортери, летописци и камери, част
биографията на Петров остава в сянка. Не е известно например дали той наистина през
80-те години на миналия век е участвал в някои особено жестоки наказателни акции на
баретите срещу български турци, отказали да сменят имената си във „Възродителния
процес“. Няма обяснение защо бизнесът му се разраства точно при правителството на
Иван Костов и защо впоследствие Костов се нарежда сред първите, които подкрепиха с
апломб операцията „Октопод“. Не се знае какво, джанъм, е правил Петров в ДАНС и
действително ли е „златен“ неговият пръст в създаването на политически
генномодифицирани организми, подобни на партията на Яне. Не се знае също така дали е
измишльотина това, че интервюто с обръщение „Бойко, свали лихвите!“, което прилича
на предупреждение за фалита на КТБ, е отворило вратата към бедите, които го сполетяха
откъм прокуратурата и правителството.
– Ако не бях възразил за начина, по който се водят от правителството политиките в
икономиката и националната сигурност, нямаше да ми се случи каквото се случи. Но аз
не спрях до интервюто и написах официално писмо до вицепремиера Симеон Дянков, в
което посочих конкретен модел за сваляне на лихвите на банките. С това писмо засегнах
сериозни интереси в банковата система. И вместо отговор получих арест. Премиерът
беше подведен – каза пред мен Алексей в онова непубликувано интервю, което ми даде в
домашния си арест.

282
 Но искрен ли беше?
Той каза друго в телевизионния си разговор със Сашо Диков след известно време:
– Огромен финансов ресурс, както и целият ресурс на държавата, бе отделен за
сглобката, в която от известен банкер бяха платени триста хиляди евро за ареста ми и в
която са замесени бизнесмен, прокурор и бивш следовател на високо ниво. Определени
кръгове, начело с Цветан Цветанов, си поставиха за цел да ме извадят от всички онези
позиции, които съм имал цял живот преди това – и в спорта, и при баретите, в ДАНС и
другаде. Неприятно стърчах над определена група хора, като най-неприятно за тях бе,
когато бях в ДАНС. Тогава благодарение на тогавашния главен прокурор Борис Велчев
се създаде модел, непозволяващ да се злоупотребява с властта, особено в специалните
служби. Нямаше как тогава да се слага чадър над когото и да било. Това наложи, от една
страна, дискредитирането ми като лош човек и целта беше постигната в известна степен
за пред обществото. Трябваше да бъда изваден и от активностите, които предприемах
през 2010 година основно по линия на Съюза за стопанска инициатива, когато пращах
предложения до Симеон Дянков – министър, когото ценя, тъй като изпъкваше с интелект
на фона на онова управление. Цветанов е човекът, който е добре мотивиран да се занимае
с мен, включително и по личен мотив... Когато бях в ДАНС, имах информация, че се
практикува модел, за който се опитах да подскажа в парламента. Ставаше дума за реални
хора, действия и плащания. Такъв е случаят с Николай Велков – същия, който беше сочен
като „мозъка на Октопода“. По този случай получих лично обаждане на тогавашния
омбудсман Гиньо Ганев, който ми каза, че става дума за злоупотреба и поръчкова
подготовка на арест. В този модел участваха бизнесмен, прокурор и следовател на високо
ниво. Това беше предотвратено. Предупредих и в прокуратурата, че имаме такава
оперативна информация. Ресурсът, заделен тогава, идваше точно от КТБ – триста хиляди
евро, неплатени на някой от участниците, благодарение на което той проговори и ДАНС
получи тази информация. Да, Николай Велков е измислил схемата, по която да бъде
приватизирана КТБ, още навремето в надзорния ѝ съвет. Били са партньори с Цветан
Василев и очевидно по български е станал неудобен. Василев го изгонва и му подготвят
арест малко по-късно... И с покушението с гранатомета някой иска трайно да ме
отстрани. В организацията и поръчката на това покушение не участва само един човек.
Аз знам кой, но много ще се размирише, ако кажа, особено сега, в текущата предизборна
кампания...
Този разказ на Алексей, излъчен по телевизията нееднократно, е накъсан и несвързан
на места – издава забързана импровизация под пороя от въпросите на Сашо, а какво се
крие зад нея, бог знае. Във всеки случай казаното от Петров с абсолютно нищо не
повлиява текущата тогава предизборна кампания – 2017. Бойко печели извънредните
парламентарни избори пак, малко след като е претърпял тежка загуба на изборите за
държавен глава и е подал обидено оставка. А Алексей след това става негов служител,
макар и негласно – това е ясно и за мен, и за всички внимателни наблюдатели, които не
са малко.

Завръщането на Октопода – вече сготвен, както се казва – на държавната трапеза е

отбелязано документално в едно интервю, което направих с Алексей Петров на 15
февруари 2016 година. Направих го по предложение на главния редактор Петьо Блъсков

283
веднага след като Мирослав Найденов – верен приятел на премиера Борисов и
земеделски министър в едно от правителствата му, беше избран за председател на
доминирания от Алексей Съюз за стопанска инициатива на гражданите (ССИ).
Разговаряме този път с Алексей в един ресторант, който се намира в парк – бивша база
на баретите, недалече от дома, в който живее с приятелката си и с дъщеря си. Интервюто,
за разлика от друг път, е уговорено без усилия от моя страна. Той приема веднага
поканата за него и праща поздрави на главния редактор, като припомня, че Блъсков е
сред основателите на подновената с нов председател работодателска организация.
Гостоприемен е, поръчваме си лека вечеря. Не сме се виждали години наред. Започвам
предпазливо:
– Господин Петров, прегледах току-що предишното ви интервю пред „Труд“. Било е
преди шест години. Разговаряли сме с вас в деня, когато подадохте оставка от поста си в
ДАНС, в първия кабинет на Борисов. Помните ли заглавието? „Бойко, свали лихвите!“
КТБ беше във възход тогава, между другото. Малко по-късно ви арестуваха.
Отговорът е още по-предпазлив:
– Помня това интервю и въпросите в общи линии. Отговорът беше метафоричен...
Лихвите отдавна паднаха с падането на КТБ. Сега проблемът е в каква степен ще успеем
да минимизираме щетите, които най-вероятно могат да стигнат десет милиарда лева.
Ще „минимизираме щетите“ значи „(ние) ще минимизираме“ – забелязвам това първо
лице множествено число, но не питам направо „кои сте вие“, а се връщам отново към
миналото – досещам се, че Алексей го разглежда от нова позиция.
– Много хора смятаха, че има връзка между това, което казахте навремето за лихвите в
банките, и вашия арест?
Отговорът не ме изненадва, макар да е неочакван.
– Колкото до ареста, аз отдавна съм го приел като форма на терапия.
– Терапия ли? Лечение? От какво обаче?
– Е, това са лични данни.
Ясно. Простил е на Бойко за ареста. Минавам към темата на деня.
– Днес вие сте изпълнителен директор на Съюза за стопанска инициатива (ССИ). Тези
дни си избрахте нов председател – бившия земеделски министър Найденов.
– Точно така – Мирослав Найденов.
– Първите думи на новия ви председател бяха, че национално представените
работодателски организации са доста „мили“ към управляващите.
– „Мили“ е меко казано. Работодателските организации имат за цел да защитават
интересите на техните компании членки в преговорите им с правителството и
синдикатите. Не може една казионна работодателска организация да поема инициативи,
да служи на членовете си и същевременно да обслужва като слуга силните на деня. Като
организация ССИ е показала, че е различна, тя защитава достойно интересите на своите
членове над двайсет години.
– Да разбираме ли, че вие, в Съюза за стопанска инициатива, няма да бъдете мили към
управляващите, а ще браните безмилостно интересите на малкия и средния бизнес?
– Да, ще се постараем да бъдем дори по-ефективни от министри, депутати и други
чиновници, които лобират за едрия капитал. Надявам се господин Найденов да бъде
наистина омбудсман на малкия и средния бизнес, както сам обяви. Той ще има за това

284
подкрепата на ССИ и фирмите членки. Неговата номинация за председател дойде от
основните браншове в съюза с мотив, че като експерт той без съмнение ще има сериозен
принос за развитието на селското стопанство и туризма в България. Нашето разбиране е,
че в тези области можем да бъдем конкурентни не само в рамките на Евросъюза, но и
извън тях. Намеренията и амбициите на господин Найденов в това отношение ме карат да
вярвам, че би се утвърдил като лидер на съюза.
– Лидери са нужни в битки.
– Битката за малкия и средния бизнес е битка за хляба на хората. Защото в него са
заети над деветдесет процента от работещите. Това трябва да се знае от всеки държавен
чиновник.
– Кое най-много пречи на малкия и средния бизнес у нас?
– Административните пречки. В тях е проблемът. И чиновникът, и министърът трябва
да знаят, че са слуги на работниците, а не обратно. Ако искаме да развиваме действаща
пазарна икономика, трябва да има простор за предприемачеството. Малкият и средният
бизнес трябва да успяват от конкуренция помежду си, а не да зависят от милостта на
чиновника. Държавата трябва само да създава правила и условия. В това е бъдещето.
Нямаме бъдеще, докато просим милостта на министъра и чиновника.
– Нямаше да има нови данъци уж. Но данък „уикенд“ изненада бизнеса. Има ли смисъл
от този налог, ще докара ли приходи в хазната?
– Този данък по особен начин засяга именно малките и средните фирми, засяга
бизнесмена, който с една кола кара детето на детска градина, ходи си в неделя на село, а
в понеделник си зарежда магазина. Данъкът не засяга големия бизнес, който си има
своите представители във властта. При големите фирми той по много начини може да
бъде заобикалян. Няма как от него да има съществени приходи за хазната.
– Здравният министър пък подготвя данък „вредни храни“ – своеобразен акциз върху
сладките и солените лакомства. Ще ни направи ли той по-здрави?
– Абсурд. Няма как, ако плащаме за нещо вредно, което консумираме, да станем по-
здрави. Идеята нещо да се подобрява със санкция ни връща към едно минало, и то към
неговите недостатъци.
– Първите седем години на България в Евросъюза приключиха, но парите по
различните програми успяха ли да стигнат до малките и средните фирми?
– В ССИ смятаме, че европейското финансиране е като една фуния, образно казано –
на входа влиза много, а на изхода – малко или хич. Чиновниците запушват фунията. Не
на тях, а на работодателските организации трябва да се даде роля по разпределянето на
европарите. Еврофинансирането е важно, то цели изравняване на стандартите в богатите
и бедните държави. То подпомага икономиката, обаче то не може да бъде нейното
съдържание. В България има разбиране, че ако си финансиран от Европа, значи си
бизнесмен. Фирмите, които биват уреждани с европейски пари, полягат на подарените им
обороти и печалби и губят предприемаческия си дух, а той е българското богатство.
Разговорът върви безметежно, не съм сигурна, че ще заинтригува читателя, и питам,
дето се казва, ни в клин, ни в ръкав:
– Между другото, какви са сега отношенията ви с министър-председателя на България?
Мълчание. Петров забива поглед в чашата си с бяло вино, сякаш току-що е видял в нея
муха. Аз упорствам:

285
 – Не е тайна, че с господин Борисов сте стари приятели, още от тепиха на бойните
изкуства, нали така? Но Борисов стана премиер-министър, а вие бяхте обявен за
обществен враг номер едно от вицето му. Ако не беше съдебната комедия „Октопод“,
която пет години гледаме, щяхме да ви смятаме за такъв и до днес.
Събеседникът ми повтаря въпроса като ученик, който печели време на устен изпит, и
отговаря:
– Как определям отношенията си с Бойко Борисов сега? Той е министър-председател, а
аз съм български гражданин. Що се отнася до фигурата на премиера, там народът се е
произнесъл. Когато суверенът говори, трябва да слушаме. Борисов е избран два пъти за
министър-председател в най-новата ни история. Като негов опонент знам, че не ми отива
да му адвокатствам, но ще кажа, това е факт, с който трябва да се съобразяваме. Мисля
си, че може да му се случи и трети път да бъде избран, като вземам предвид някои
странни елементи в спектъра на държавното управление.
„Мисля си, че може да му случи и трети път да бъде избран... предвид... странни
елементи в управлението“ – интересно. Дали под „странен елемент“ Алексей не разбира
своя политически продукт Яне Янев, който неочаквано стана съветник на Бойко, след
като обещаваше в безброй билбордове, че ще го уволнява. Не питам – знам, че няма да
ми каже.
– А за делото „Октопод“ какво ще кажете? Разделиха го на отделни дела – „Малък
октопод“, „Нежен“, „По-малък“. Папките се премятаха петилетка из съдебните зали, а
след това процесът почна отначало. Отегчихме се да питаме кой виновен, кой невинен,
честно казано.
– Не ми се връща назад... да коментирам нечии лични и кариерни амбиции. Всъщност
делото „Октопод“ не съществува със съдебен акт отпреди повече от две години.
Процесът, който тече сега, е за събития от 1997 година и засяга мои тогавашни
бизнесотношения. Всички доказателства по делата досега сочат – и то без да оставят
съмнения, че никога не съм злоупотребил със служебно положение, нито съм ощетил
държавата дори с един лев.
И на мен не ми се връща назад. И без това провалът на наказателното преследване
срещу Петров не се нуждае от коментар. Комисията „Кушлев“ е наложила запор на
негови имущества в размер на 41 милиона лева, но от тях държавата не е прибрала нито
лев, защото губи делата, както и тия, заведени в Страсбург. Съдийката, на която се падна
делото – Румяна Ченалова, беше наречена „гнила ябълка“ и беше изхвърлена от
системата така скандално, както и прокурорът Светлозар Костов, който го наблюдава.
Основният свидетел на обвинението – бившият банкер Георги Цветанов, загина при
катастрофа, а друг основен свидетел срещу Петров – Пламен Устинов, известен на
съдебната публика с чепатия си нрав, беше ударен с брадва при съседски скандал.
Питам Алексей:
– А кой стреля толкова несръчно по колата ви с гранатомет?
– Несръчно ли? Грешите много. Стрелбата беше доста сръчна, дело на
професионалисти. Да, има пропуск в целта – и то съществен, защото съм жив. Това се
дължи на реакцията на човека, който управляваше автомобила, в който пътувах, а и на
техническите характеристики на самия автомобил. Разбира се, отдавам на късмета
големия дял от случилото се.

286
 – Зам. главният прокурор Сарафов каза, че през целия си двайсетгодишен стаж не бил
виждал по-перфектно организиран атентат. Перфектно убийство, а жертвата – жива?
– Имаше гласове в началото, че аз съм си организирал атентата. После други – с
присмех към прокуратурата. И такива – с цел да отклонят посоката на разследването.
Очаквам тези хора да намерят подходящ начин да се извинят – на разследващите, не на
мен. Това тежко престъпление е значимо не защото е срещу мен, не защото аз съм целта,
а защото е безпрецедентно брутално и с изключителна обществена опасност. Колкото до
полицията и прокуратурата, те показаха с разкритието си, че имат професионален
капацитет и воля да се справят и с най-сложни случаи.
Леле боже! Доживях да чуя как Алексей Петров хвали прокуратурата, която по-рано
клеймеше като поръчкова и неадекватна. Да не би да греша? Или важният Алексей се
подмазва на Цацаров?
– Имаше арест – на един украинец. Съобщено беше, че той е подбудителят на атентата
срещу вас, съобщени бяха и имена на извършители на атентата, но те още се издирват.
– Досега не е правено такова сериозно разкритие. Такива резултати могат да създадат
доверие на хората в правоохранителната система.
Оле! Алексей, който твърдеше, че е жертва на политическа поръчка, оплела системата,
е обзет от желание да я дарява с доверие. Интересно.
– Свързахте стрелбата срещу вас с изчезването на бившия председател на ДАНС Петко
Сертов. Ще хвърлите ли малко светлина на тази версия?
– Ще си позволя да кажа нещо за първи път. Срещу господин Сертов бяха упражнени
насилствени действия, които го принудиха да напусне страната. Опитвахме се да изясним
на какво се дължи насилието срещу него, обсъждахме после и атентата срещу мен. Няма
съмнение, че преди влизането на България в ЕС, ние с работата си в ДАНС сме засегнали
много интереси. Грубо престъпни интереси. В този период, изцяло посветени на целта да
бъдем приети в Европейския съюз, ние в ДАНС бяхме изцяло мобилизирани, но и
имахме вътрешни конфликти. Връщайки се назад, си спомням за много изтичане на
информация.
– Говореше се, че господин Сертов избягал от жена си или че не издържал на
напрежението и поел нанякъде в несвяст, а после дошъл на себе си и се върнал сам?
– Нищо вярно няма в това. Господин Сертов имаше редица премеждия, преди да му се
случи най-грубото посегателство. Беше физически нападнат. Негово решение е дали ще
го сподели.
– Избяга ли, или беше отвлечен в чужбина?
– Приемете, че е решил да излезе извън държавата, за да осмисли случващото се и да
вземе решение. Откакто се върна, той живее с надеждата, че тези, които му посегнаха, са
постигнали целта си.
– Като съветник в ДАНС имахте големи планове. Равносметката ви сега?
– Част от големите планове на ДАНС са изпълнени. Ще установите това, ако си
припомните оценките за ДАНС в тогавашните евродоклади. Те са еднозначни – работили
сме много добре. При големия ентусиазъм за приемането ни в ЕС имахме и несвойствени
задачи. Например прословутата среща на Румен Петков с Братя Галеви.
– Вие сте бивши колеги с Галевите от спецслужбите, знаем. Но в крайна сметка тях
съдът ги прати в затвора, а те избягаха. Срам.

287
 – Хиляди са като Братя Галеви, които не си изтърпяват наказанията. Има официална
статистика за това. Но то е друга тема. Колкото до срещата с тогавашния вътрешен
министър Румен Петков, аз и сега, от дистанцията на времето, я броя за успех. Тя се
отнасяше до информация за един от заместниците на министъра и това наложи да бъде
проведена от него лично.
Ново двайсет. Непотвърдените версии за тая странна среща на министър с труженици
на криминалната индустрия са вече повече от звездите. Не питам за подробности, понеже
ми е писнало.
– А прословутите кафета в ДАНС с хора като Маргините и Златко Баретата? И тях ли
броите за професионален успех?
– Сутрешното кафе в ДАНС беше метафора. Който е посетил ДАНС на прословутото
кафе, е минал през белезниците. Без изключение.
Е, това вече е вярно. След тия кафета животът на двамата братя Маргини и Златомир
доста много се вгорчи. Единият стана изгнаник, на другия му взеха здравето по арестите,
а третият осакатя, улучен от снайперист на входа на Съдебната палата.
– Какво ли би било, ако назначението на бившия следовател, депутат и медиен магнат
Делян Пеевски за шеф на ДАНС не беше приключило само за два дни с протести и
оставка? Представете си, че беше и до днес начело на контраразузнаването?
– Аз винаги съм гледал на ръководителя в системата за сигурност в България като на
представляващ нейната организация, а не като на владетел и самодържец на дейността ѝ.
Ако институцията ДАНС следва големи държавни цели, и то независимо и системно, не
би следвало председателят да има голямо значение.
Гася касетофона. Отпивам глътка вино и чак след това отбелязвам:
– Аз пък мисля, Алексей, че в България институциите добиват образа на шефовете си.
Така например Министерският съвет по подобие на Бойко сега изглежда много добре.
Както и Октоподът по подобие на теб.
Алексей Петров се смее от сърце.

288
 Глава дванайсета.
Ало, контрабандата!
Утрото беше мрачно и облачно, дъждът току-що се беше обърнал на ситен сняг, а
студеният вятър го правеше на иглички, хвърляше го върху хремавия ми нос и мокреше
тефтера, върху който нещо си записвах. Правех репортаж от полицейска проверка на
тържището в Илиянци. В най-гадното възможно време за работа на открито.
Обаче работех не само аз. Нямаше още десет часът, а между залепените една до друга
сергии, павилиони и самоделни магазинчета от всякакъв вид гъмжеше от разноезични
мъже и жени. Дребни момченца с дръпнати очи бутаха огромни колички навън и навътре
в полутъмните складове, камиони и пикапи пълзяха на заден ход към отворените
портали, фигурките вадеха кашони и ги трупаха под козирките, а после те изчезваха
магически или навътре някъде, или в багажниците на леки коли...
Двайсетина минути по-късно картината се промени. Бараките край изхода на базара
почти опустяха, на вратите им се появиха катинари, прозорците ослепяха зад груби щори,
а шофьорите, несварили да минат бариерата за излизане, изветряха нанякъде яко дим.
Ченгетата и „ценовиците“ бяха дошли.
Позивната за неканените гости за части от минутата обиколи най-голямата търговска
база в България и тя стана направо неузнаваема. Продавачите, които не се скриха,
застанаха неподвижно, по милионите дънки, панталони, полички, блузки, гащи, сутиени
и сувенири се появиха по-други цени. Само при тази съвместна инспекция на ченгета,
общинари, данъчни и служители на Националната комисия по цените бяха съставени
стотици актове и констативни протоколи за упражняване на търговска дейност без
лиценз, за продажба на стоки без документи или с фактури менте.
Попитах, но никой не можа да ми отговори какъв оборот се върти и какво се печели в
тоя бастион на контрабандата и икономиката в сянка. Споменаха някакви милиони в
марки, но като гледах купищата дрехи, стековете с цигари, пакетите с кафе, касите с
алкохол и си представях как ги купуват на едро, не се наемах да си представя пачките с
валута и левове. Тук никой не обявяваше цените на доставките, нито издаваше фактури
на купувачите, а сделките се сключваха с едно „ало, мой човек“ според кесията на
клиента. В складовете през тоя ден проверяващите откриха хиляди всевъзможни стоки
без книжа или доставени от фирми фантоми. Една такава фирма беше посочила като
адрес... Историческия музей.
Лошо. Трудно ми беше да си представя, че може и по-лошо да стане.
Но вече си го представям. Най-малкото защото с течение на времето и на прехода към
демокрация внезапните проверки в Илиянци, на Зеленчуковата борса в Слатина и на
други подобни места престанаха да бъдат изненадващи и практиката да канят
журналисти на тях замря, докато се прекрати окончателно.
В онзи декемврийски ден, за който си спомням сега, имах някакво предчувствие за
промяна. Току-що си беше отишла от тоя свят една легенда на контрабандата – застрелян
беше Косьо Самоковеца – и полицейските шефове уверяваха, че от това тя,
контрабандата, трайно ще пострада. Обаче аз, кой знае защо, не им хващах вяра. Повече

289
се доверявах на експертизата на бившия митнически шеф Емил Димитров – този, който
Шоуто на Слави дари с прякора РевиЗоро.
Емил не беше още политик и депутат от управляваща коалиция начело с Борисов,
какъвто е сега, докато пиша, но беше вече доста прочут – хореограф, финансист, храбър
автор на ревизионен акт за Зърнената криза на Виденов и бивш шеф на митниците (13
август 2001 – 20 февруари 2002 г.), който беше описал митническите афери в книга.
„Косьо умря, но Косьовците са живи!“ Така озаглавих едно интересно блицинтервю,
което направих с него в последните дни на 2003 година.
А кой е тоя Косьо? Това е Константин Димитров, един млад човек от Самоков, който
твърдеше, че гледа картофи, когато го питаха вярно ли е, че контролира със санкция на
синята партия 70 процента от незаконния внос на стоки у нас. Казвам „млад“, понеже
Косьо Самоковеца не остаря. Не можа да остарее. Експерти твърдяха, че по
контрабандните канали у нас тече над един милиард в европейска валута годишно, и
изглежда, че сумата от 700 милиона евро под негов контрол се яви като достатъчно
основание за убийството му.
Позвъних на РевиЗоро на 8 декември, навръх Студентския празник – два дни след като
дойде от Холандия новината, че Косьо Самоковеца е убит в Амстердам. Помолих го за
коментар. Той веднага се запали:
– Не е Косьо, който нарамваше една раница и почваше да носи нещо през границата! В
контрабандата има посредници – политици, полицаи, митничари, магистрати – много
хора по веригата. Тия хора няма да легнат с Косьо в гроба, те си остават, заедно с
мераците си за пари. А най-лесното е да се намери човек, който да каже: Аз съм новият
Косьо!
Беше прав. Косьовци имаше бол в България. И не е да речеш, че бяха нелегални.
Преди да падне под куршумите, Косьо Самоковеца си другаруваше с Доктора, негов
съсед по вила в курорта „Боровец“ и колега от неговия ранг в контрабандния бранш.
Знам това, защото и с двамата съм разговаряла нееднократно и съм ги цитирала във
вестника, преди да умрат. После и Иван Тодоров – Доктора, също като Косьо, беше
пратен с изстрели на оня свят. Двамата имаха един занаят, но не водеха конкурентна
борба за пазари. Косьо си седеше под чадъра на синята партия и държеше китайското
карго, а Доктора си имаше чадър от кабинета на царя и контролираше тировете с цигари.
Или поне те така разправяха. Пари си имаха достатъчно и предостатъчно, но бяха суетни,
не им стигаше славата, търсеха връзки с журналисти и приказваха ли, приказваха... Така
научих от първа ръка, че другото име на контрабандата е „парично-стокова връзка с
властта“.

Със Самоковеца се запознах, когато и двамата прохождахме в професиите си – аз като

криминален репортер, а той като криминален авторитет. Беше завършил спортното
училище в Самоков и тренирал борба и лека атлетика, но само до навършване на
пълнолетие.
Още докато учи, Косьо работи – като портиер в бар „Роса“. Никой не подозира тогава,
че невзрачният средношколец, който умее не само да носи куфари, но и да се кланя, е
бъдещият контрабанден бос, първопроходчик в коридора, свързващ подземния свят с
високите етажи на властта.

290
 За пръв път влиза в преписките на полицията заради едно въоръжено нападение на
частна кланица в село Драгушиново на 30 януари 1995 година, след което е обявен за
издирване. После го търсят и заради стрелба в дневен бар в Бели Искър на 11 юни същата
година, при която са ранени офицер от МВР, сервитьорка и клиент.
Като кримирепортер аз прилежно посещавам и двете местопрестъпления, разговарям с
потърпевши и свидетели, правя дълги дописки със снимки за екшъните. Така, изглежда,
влизам в полезрението му и той звъни на редакционния ми телефон, написан във
вестника.
– Анна Заркова?
– Да?
– Вие ли сте? А аз съм издирваният за разправиите в Бели Искър и Драгушиново.
– Ааа! – млъквам за малко.
Сещам се за ранената при стрелбата в бара сервитьорка – как плаче, тъй като е в
инвалидна количка и ще остане саката, улучена е от куршумите на тоя изрод в двата
крака... Затварям ядно слушалката.
След пет минути телефонът звъни пак. Вдигам бързо, съжалила съм вече, че съм
прекъснала разговора и съм пропуснала да науча някоя новина.
– Госпожо Заркова, Косьо Димитров съм. Нещо ви прекъсна телефона.
– Кажете?
– Два пъти пишете, че ме търси полицията.
– Да. Има официални съобщения за това – че ви издирват с две заповеди още от март, а
сега е вече лято.
– Може да има съобщения, но не е вярно.
– Открили са ви, значи... И кога?
– Няма как да ме открият, понеже аз не съм се крил от март и досега. Или вкъщи си
седя, или на публични места. Чакам ги, ама не идват да ме хванат.
– Тъй ли? А защо на мен ми се обаждате? Обадете се на тях.
– Не. Моля ви се вие да им се обадите, да им кажете къде съм и да дойдете да снимате
ареста.
– Защо?
– Не искам после да пишете във вестника по техните разкази, че съм бягал, че са ме
гонили, че са ме хванали, че ме арестуват задълго и тъй нататък.
– Ще ви арестуват и без това.
– Но за малко. Аз искам да им дам показания къде съм бил по време на стрелбите в
Драгушиново и Бели Искър. Не съм бил там.
– А къде сте сега?
– В дискотеката „Нерон“, в НДК. Звъннете на полицията, за да ѝ кажете къде съм, и
елате.
– Ще видя... – промърморвам и затварям пак.
Само пет-шест минути се колебая. Пропуска ли се такава сензация? Косьо вече е
обявен от Министерството на вътрешните работи за важен фактор в подземния свят.
Прославил се е като командир на въоръжена бригада на ВИС, която иска да вземе страха
на подвизаващите се в Софийско други силоваци.

291
 Съобщавам в пресцентъра на МВР за офертата на Косьо Самоковеца и тичам с
фотограф да изпреваря ченгетата в дискотека „Нерон“.
Знам, че тая дискотека е нашумяла като най-модерното сборище на борците от ВИС и
че „Джъмбо“ и „Ялта“, където мутрите и мутресите се събираха по-рано, вече не са
толкова актуални. Девет часът вечерта е и пред „Нерон“ се е събрала тълпа от ефектни
момичета и момчета, които влизат, излизат или чакат някого. Охранители с баджове, на
които пише „ВИС“ пазят вратата. Не пускат всякого, но аз минавам, без да привлека
особено внимание, а с мен влиза и фоторепортерът Емил Байданов, като скрива под
сакото си фотоапарата. Вътре се оглеждаме в разлюляната от цветомузиката тъмнина –
претъпкано е, няма свободни маси. И докато се чудим какво да правим, нещо разцепва
множеството пред нас и от него изниква младеж – чернокос, по-скоро дребен, който за
разлика от всички пиещи и танцуващи, носи строг черен костюм, бяла риза и бели
обувки. Има трима интересни придружители – двама бабаити и едно много красиво
кестеняво момиче.
– Госпожице Заркова?
– Госпожа съм. Вие ли сте Косьо?
– Аз съм.
За миг, докато се ръкуваме за запознанството, до нас магически се освобождава една от
заетите по-ниски маси. Сядаме на меките кресла, бабаитите остават прави зад нас, Косьо
кимва на момичето и то изчезва някъде.
– Да поговорим, докато дойде полицията? – предлагам.
Полицията никаква я няма, после щеше да се окаже, че го е прибрала чак на другия ден
към обед. А аз, преди да си тръгна след близо два часа, в които я чакам, научавам
интересни неща и получавам подарък – сувенири с марката на „МобилТел“ – червен
чадър, химикалка и ключодържател. Байданов получава същия комплект и разрешение да
снима, но след като дойде полиция, иначе не. Освен сувенирите, Косьо ми носи един
доклад на МВР – секретен, в който се казва, че той е основна фигура в контрабандата и
поддържа връзки с магистрати. Знае, че за мен е любопитен този доклад, и ме дарява с
него, като казва, че може и в бъдеще да ме снабдява с полицейска информация – само да
имам предвид, че написаното за него не е вярно. Той имал легален бизнес и опит на
застраховател, консултирал бил срещу високо заплащане първо ВИС, а после
„МобилТел“ във връзка с отварянето на офисите им в страната.
След време ще ми даде интервю с още едно обяснение за луксозния си начин на
живот – че се занимавал с производство на картофи и пшеница в Самоковско. А като
види, че започвам да се смея, ще каже:
– Да произвеждаш картофи, не е смешно. То си е бизнес. Аз съм търговец. Допреди
три години внасях обувки и кинкалерия. Но земеделието ми харесва повече и е доходно.
Веселим се дълго после с колегите по тоя повод, като се съветваме един друг:
– Ако искаш да забогатееш, сади картофи.
Не знам защо не ни е чак толкова весело след десет години, когато получаваме същия
тоя съвет – за картофите – от премиера Борисов. В интервю пред Би Ти Ви на 19 март
2011 година журналистката Диана Найденова го пита:
– Знаете ли колко струва хлябът?

292
 – Знам – отговаря министър-председателят – между деветдесет стотинки и лев за
седемстотин-седемстотин и петдесет грама.
– И? Продължавате да призовавате българите да стискат зъби, след като картофите са
поскъпнали с двеста процента, а токът скача с...
– Да.
– Разбирате ли, че дори според Световната банка петдесет и пет процента от българите,
които са останали тук, мизерстват?
– Хайде да се спрете, за да мога да отговоря.
– Да, отговаряйте сега.
– Да не говорим за магистрали искате, така ли? Искате да си карате по селските
пътища?
– Не, не.
– Добре, карайте си – казва Борисов, изглежда сърдит.
– Искам, докато строим магистралите, да мислим за онези бедни хора… – упорита е
Диана.
Нейният остър тон в интервютата с управляващите я прави любимка на зрителите
тогава, преди да изчезне безследно от всички екрани.
Премиерът с видимо раздразнение я прекъсва и отговаря:
– Значи, толкова години си карате и ще си карате. И понеже ме питате за картофите,
ще ви отговоря… Питате ме за хляб, питате ме за картофи. Моето семейство, откакто аз
се помня – от дете до ден днешен, картофи не е купувало. Винаги сме си ги садили,
копали, гледали и не сме ходили в плод и зеленчук, за да си купим – нито майка ми, нито
баща ми, нито баба ми, нито аз! И мога да ви кажа как се садят, ако не знаете.
– Не, не, чакайте…
– Трябва да се сложат на тъмно, за да покълнат, след това малко с мотиката се копаят,
слагат се. И толкова пустеещи земи, всеки може да си насади.
– Не е сериозно министър-председателят да се обръща към сънародниците си с идеята,
че… да копаят, за да ядат. Иначе за това, че са обезлюдени селата, сте прав, за това, че
текезесетата са били разбити, сте прав.
– Майка ми беше учителка, но също копаеше, когато имаше нужда да си подпомогне
бюджета – продължава мисълта си министър-председателят.
– Господин премиер, хайде да не говорим в личното ви качество и да не се връщаме
назад…
– Да, в личното ми качество, защото вие 200 процента… То и 2000 процента да
порасне цената на картофите, мен специално, моето семейство и стотици, хиляди
семейства това не ги касае.
– Не, касае ги. Хлябът също ги касае, повече от магистралите.
– Така ли?
– Да, убедена съм. Сега, да.
– Магистралите довеждат хляб, след това.
Колко хляб произведоха след това магистралите – това е тема за друг разговор.
Важното е, че и аз, като много други българи, исках да вярвам на премиера Борисов
тогава. Докато на Самоковеца не му давах вяра. Въпреки че беше проверяван десетки

293
пъти от всички държавни служби във връзка с контрабандата и беше чист – след всяка
проверка се съобщаваше, че с контрабандна стока не е хванат.

– В митницата няма данни за нарушения на Самоковеца и негови фирми – обяви Асен

Асенов, шефът на митничарите, пет месеца преди да разстрелят Косьо в Амстердам.
– Самоковеца назначаваше и повишаваше митничари – сподели след смъртта му
бившият правителствен говорител Красимир Райдовски, а той, както много пъти съм се
убеждавала, празни приказки не приказва.
Косьо споделял с него – цитирам – „че е работил най-спокойно при правителството на
Костов“. Казал му:
– Добре, че съм човек коректен и лоялен, защото, ако си отворя устата, СДС много ще
пати...

302 066 лева е чистата печалба, декларирана от Константин Димитров за 2001 година,
по средата на която правителството на Костов се сменя от правителството на Симеон
Втори и бодигардът на Негово величество застава начело на борбата с крадците,
убийците и контрабандистите.
През януари 2002 година фирмата ЕТ „Косьо 99 – Константин Димитров“ внася в
териториалната данъчна дирекция в Самоков 113 151 лева и 88 стотинки и получава 5
процента отстъпка от дължимото.
Знам тия цифри, понеже Косьо Самоковеца дойде в редакцията лично, за да покаже
документа, в който ги пишеше, а плюс това се съобщаваше, че той, като търговец на
картофи, пшеница и бизнесконсултант, получава 25 000 лева месечна заплата.
Главният редактор Тошо Тошев го прие в кабинета си – така уважи ходатайството на
манекенката Цеци Красимирова – една от хубавиците, които се снимаха за
предпоследната страница на „Труд“ в различни тоалети – зимни, пролетни, летни и
есенни – в зависимост от публикуваната там прогноза за времето. Сприятелявахме се с
някои от тия „момичетата на времето“, които красяха всеки ден вестника и се състезаваха
по красота всяка година в организиран от зам. главния редактор Георги Трайков конкурс.
Харесвахме Цеци – тя беше сърдечна, общителна и умна, за разлика от някои нейни
колежки, които си носеха дългите крака по коридорите, но си бяха оставили някъде
другаде мозъка. Отначало не знаехме това, което после научи цяла България – че е
любимата жена на Косьо и двамата се канят да сключат брак.
Та Цеци уреди на своя любим среща с Тошо – най-влиятелния медиен бос тогава, за да
съдейства на легитимирането му извън подземния свят. Поканиха и мен на срещата, за да
чуя, че Косьо има законен бизнес с дялове в седем фирми плюс тази, която е кръстена на
негово име. До смъртта му са действащи три от тях – „Борогруп Травел Лондон“ ЕООД,
„Перун“ ООД и „Данс-2“ ООД. В кабинета на Тошо той подчертава, че три пъти е
проверяван по Закона за собствеността на гражданите и три пъти е получавал от
проверяващите удостоверения, че е чист като жива вода.
Аз прибрах копията от тия книжа, които Косьо показа, Тошо извика фотограф, той
направи две общи снимки – на главния редактор със забавните му гости, а после и на тях
тримата с мен и със зам. главната редакторка Светлана Джамджиева. Тия снимки бяха
изнесени злонамерено после от редакционния електронен архив и публикувани като

294
компромат срещу Тошо Тошев от конкуренти в медийния бизнес. Това стана още докато
Картофения бос беше жив. Обаче такава дописка, каквато на него му се щеше да види –
че е нормален бизнесмен и не е срамно с него да се дружи, аз не написах никога. И
никога нищо подобно не беше написано в „Труд“.

– В три и половина следобед паркирах таксито си на стоянката на площад „Дам“, точно

пред бижутерията „Амстердам Даймънд Сентър“. След няколко минути до колата
приближиха мъж и жена. Направи ми впечатление, че са много добре облечени. Тя беше
хубава. Наведе се до предната дясна врата и ме попита на английски мога ли да ги
закарам на „Лайдсе Плейн“ – това е най-скъпият район на Амстердам. Кимнах. Жената
заобиколи автомобила, за да се качи от задната лява врата, точно зад мен, а мъжът тръгна
да влиза от дясната. Но не успя дори да я отвори. Тъкмо си сложи ръката на дръжката и в
този момент... чух изстрел. Жената изписка. Обърнах се. Беше окървавена около лявото
око. Веднага скочих да ѝ помогна. Мъжът беше мъртъв. Не видях как е паднал. Всичко
стана за броени секунди.
Този разказ е на таксиджията Ахмед – основният свидетел на разстрела на българина
Константин Димитров в Холандия. Сдобих се с него официално от холандските власти
след края на разследването за убийството на Косьо там. Отнася се за 6 декември 2003
година, когато Самоковеца е на 33 години, притежава завидно богатство и се намира на
входа на най-големия в света магазин за диаманти, с една от най-красивите жени в
България. Не успява да напазарува. Спират го с един куршум.
Парчето олово пронизва тила му и засяда в главата на любимата му Цеци
Красимирова.
Минути по-рано двамата излизат усмихнати от входа на суперлуксозния грандхотел
„Краснополски“. Делят ги няколко крачки от знаменития Кралски дворец. Наемат
таксито без суетене и не забелязват доближилия се с бързи крачки наемен убиец. Той
вади пистолет, опира го почти в тила на Константин и стреля от упор. Само веднъж.
– Неведнъж се случват убийства в Амстердам, даже и посред бял ден. Но в събота, и то
в центъра на столицата, никога не е било нещо подобно.
С тия думи започва централната новинарска емисия в най-гледаната холандска
телевизия в първия ден на уикенда.
Трупът на Кoсьо, завит с одеяло... Линейка, която откарва Цеци в реанимация. Това са
кадрите, които приковават погледите към екраните. И понеже действието не се развива в
България, убиецът е заловен само час след злодеянието. Той побягва от
местопрестъплението, но е догонен от колоездач, който се оказва цивилен полицай под
прикритие. По време на преследването успява да хвърли пистолета в шахта на градската
канализация. След задържането му оръжието е извадено от водолази.
Задържаният е холандец, на име Ервин Врекер, 37-годишен, треньор по фитнес и
охранител на дискотеки. Осъден е на 15 години затвор. Присъдата му е произнесена в
триминутно съдебно заседание на 9 юни 2004 година в Амстердам. Срещу него
свидетелства и офицерът под прикритие, който го е подгонил и заловил. Той бил от
холандските служби за борба с наркотрафика, изпълнявал задача да следи Самоковеца и
хванал убиеца му по стечение на обстоятелствата.

295
 Врекер отрича всичко, но е разобличен от очевидци и е „закован“ в папките на
следователите с косъм от Самоковеца, открит върху пистолета, който е забелязан да
хвърля във водоема. В съдебното разследване той е железен. Мълчанието му осигурява
вечна безнаказаност за поръчителя на разстрела.
– Трудно е да се стигне до човека, който е издал смъртна присъда на Косьо, защото той
имаше всестранни интереси – ще каже по-късно Димитър Вучев – Демби, негов съратник
в криминалитета.
Двамата са били заедно в Амстердам няколко дни преди единият да умре.
– Знаете ли каква беше целта на пътуването ни до Холандия?... – пита Демби почти
разплакан, когато идва в редакцията с молба да даде интервю за умрелия – все едно
безплатно или платено.
Пари не му вземаме. По онова време платените интервюта в медиите още не бяха
правило, а рядко изключение.
– Целта на пътуването ни беше да купим холандски лалета – разказва Демби
умилено. – Косьо искаше да започне бизнес с цветя. Бог да го прости, не доживя.

Твърди се, че смъртта е заварила Самоковеца с налични близо 130 милиона долара в
авоарите му. Те са вложени в сметки по няколко банки в Солун, Амстердам, Лондон и
Уда, Източна Германия.
Неговият проблем е там, където е проблемът на всички крупни контрабандисти в
света – в узаконяването на печалбите. По какъв начин е изпрал парите за луксозния хотел
„Константин палас“ в „Боровец“ само той си знае – той и тия, на които е платил да си
затворят очите за това. С чисти пари е купил и апартаментите си в България и Англия.
Комшия в София му е наркотрафикантът Поли Пантев, а в Лондон и „Боровец“ –
прочутият като него контрабандист Иван Тодоров – Доктора. Съпругата му Ангелинка е
легален собственик на два лондонски бутика и голяма фирма за внос на алуминиева
дограма от Турция.
Доста хора работеха за Косьо под политическото покровителство, с което разполагаше
той. Знам това от самия него и от РевиЗоро. Един от активните му съратници беше Ники
Пилето, който отговаряше за вноса на пилешки бутчета и китайски стоки през Ново село
и Кулата. Посредници към истинските вносители бяха Тони Виетнамеца и Косьо
Македонеца. По китайския алъш-вериш имаше и други активисти – Ники Китаеца и
Ирина Дебелата. За нелегалния внос на свинско и говеждо през Кулата и Калотина
отговаряше люлинският апаш Стефо Кирта. Нерегламентираният внос на гориво през
Кулата обезпечаваше Цецо Василев – Хафти. Контрабандата на цигари през
пристанищата Варна и Бургас беше поверена на Дидо Алтавия. За координацията на
бизнеса и събирането на комисионите отговорност носеше Пешо Кучето. Тартор на
ударната бригада, която усмирява непокорните търговци с пердах – пернишкият
автокрадец Рашо.
Самоковеца лично контролира канала за произведената в България синтетична дрога
оттук до Ориента и канала за хероин от Афганистан за Западна Европа през Варна. А
„лейтенантите“ му Антон Милтенов – Клюна и Демби въртят местния бизнес. Имената
на тия грешници не са тайна, има ги навсякъде, освен в папките с малобройните съдебни
дела, приключили с ефективни присъди за обитателите на ъндърграунда. Някои от тях са

296
пратени на оня свят, други нощуват понякога в арестите, но красивият живот на
останалите потвърждава максимата, че Бог не наказва, когото мрази.
– Косьо създаде най-добрата организация за стокова и акцизна контрабанда в
България.
Тази оценка за него ми даде бившият шеф на антимафиотите генерал Кирил Радев. По
думите на Радев през 1998 година, когато той ръководи НСБОП, Константин Димитров е
обект на седем разработки, едната от които специална – за неговите връзки с полицаи,
митничари и магистрати.
Нямам причина да не вярвам на Радев. Но когато Комисията за установяване на
имуществото, придобито с престъпна дейност (КУИППД), запорира богатството на
Самоковеца в България и прати искане до Англия да сложи ръка и на имотите му там,
английският съд каза: Не.
– Защо така? – попитах професор Стоян Кушлев, първият председател на комисията
(2005–2011).
Професорът замълча, а след малко отрони въздишка и каза:
– Не пиши това във вестника, че е голям срам. Срам! Нито едно листче от разработка
за Самоковеца не намерихме в касите на НСБОП и няма с какво да докажем на
англичаните, че е бил мафиот.
Малко преди да го ликвидират, Косьо на два пъти помирисва решетките. Но само ги
помирисва. И то отдалече.
– Готвехме му арест по обвинение за митническо нарушение заради недекларирани на
границата сто петдесет и три хиляди евро – отчете се след погребението му зам. главният
прокурор Христо Манчев.
Преди да го отнесе неизлечима болест, Манчев беше двигател на най-силните удари
върху мафията, които нанасяше държавното обвинение. Някои от тях се връщаха върху
него като рикошет.
– Разбрахме, че Самоковеца е изнесъл тия пари нелегално през летище София и ги е
обявил в Германия, за да си купи кола – разказваше Манчев. – Създадохме организация,
щом кацне в България, да го хванем. Но изтече информацията във вестник „24 часа“ и
той не се прибра. Видяхме после какво стана – умря. Аз питам: кой го предупреди този
Самоковец във вестника, че тук го очакват проблеми? Кой?!
Който и да е, той подава новината на един репортер и тя излиза на първа страница с
най-едрите букви: „Чакат Самоковеца да го арестуват!“.
Два месеца по-рано Косьо е прибран за няколко часа на разпит в Столичната дирекция
на вътрешните работи (СДВР). Разпитват го за скандал в култовата дискотека „Ескейп“,
където са се сбили две групи гардове – тези на висаджиите Самоковеца и Клюна с
други – на сикаджиите Големия Маргин и Димата Руснака. Боят е за престиж. В деня
след него е взривена близката до Маргина модна агенция „Визаж“. Самоковеца и Клюна
са под подозрение за бомбения атентат. Те обаче отговарят подигравателно – нещо в
смисъл „не чух, не видях“.
Някои криминалисти още смятат, че куршумът, настигнал Косьо в Холандия, може да
е от следваща серия на екшъна в „Ескейп“.
Друга версия го свързва с волята на заловения у нас сръбски бандитски главатар
Сретен Йосич – същия, когото наричат Йоца Амстердама в Сърбия и Йотша в Холандия,

297
когото пратиха на съд за убийството на друг балкански криминален авторитет – Горан
Марянович, и който от подсъдимата скамейка публично заяви, че е бил покровителстван
от българските служби за сигурност и лично от Бойко Борисов, а в ответ се чу, че БСП му
платила, за да убие Борисов и да го дискредитира. Версията „Йотша“ в разследването за
убийството на Самоковеца се обляга на приказките, че убитият приживе бил съдействал
за ареста на сърбина в България, последван от екстрадиция и отвеждане под стража в
затвора в град Вюхт, от който в Страната на лалетата няма по-строго охраняван.
Случайно или не, през май 2003 година, когато Сретен за пръв път е изправен пред съда
там, гръмва бомба до кавалкадата от коли на Самоковеца по редовния му маршрут за
„Боровец“.
Независимо от всичко, съпругата на Самоковеца Ангелинка наследява материалните
му активи. Тя е бременна от него в деня на смъртта му и не след дълго ражда син.
Малкият носи името на баща си. Казват, че приличал поразително на него, само че
получава перфектно европейско образование.
През пролетта на 2015 година от Страсбург дойде новината, че Ангелина Димитрова и
Константин Димитров-младши са спечелили дело срещу България за нарушено право на
собственост. И че евросъдът им е присъдил 30 000 евро обезщетение, като е дал срок на
българското правителство да се споразумее с тях за още пари.
Вдовицата на Самоковеца поиска държавата да ѝ плати равностойността на отнети ѝ
имоти. Става дума за апартамент във Варна, оценен на 71 800 лева, апартаменти в София
за 601 400 лева, както и платена от Димитрова на държавата сума от 178 815 лева. Общо
претенциите ѝ са за над 852 000 лева. Тя подаде жалба, след като бе осъдена за незаконни
и нетрудови доходи по отменения вече Закон за собствеността на гражданите. По искане
на прокуратурата бяха изследвани всички доходи на семейството ѝ – нейни и на
покойния ѝ съпруг от 1990 до 2001 година. В процеса овдовялата жена твърдеше, че
голяма част от сумите са от производство на картофи, а също и че двамата с Косьо са
получили 50 000 германски марки подарък за сватбата от кума им. Българският съд не
прие нейните доводи. Той постанови конфискация на наследените от нея и сина ѝ
няколко жилища в София и Варна, офис, гараж, част от парцел в столицата, а освен това
я задължи да върне парите от продажбата на вилата в „Боровец“ и една кола.
Европейските съдии обаче счетоха, че тя е права, разкритикуваха правилата за отнемане
на имуществото у нас и напомниха, че те трябва да са точни и предвидими, че законът
трябва да дава защита срещу произвол, а прокуратурата не бива да го прилага с двоен
аршин – така за Ангелина, а другояче за други.
Междувременно любимата на Косьо – Цеци Красимирова, заживя с куршум в главата.
Германски лекари се опитаха да го извадят от черепа ѝ с две сложни операции, но не
успяха. Веднъж я срещнах на летището – все така ослепителна, – пристигаше от
Барселона в София за светско събитие, след два-три дни се връщаше обратно при дъщеря
си Джудит, останала сама в каталунската столица, където се бяха установили. Попитах я
как е със здравето, а тя ми каза:
– Като заседна куршумът за Косьо в главата ми, сякаш мозъкът ми се просветли.
Разбрах, че човек не бива да бърза, като живее. А също и като прави пари.

298
 – Какво ли не съм преживял! Експлозия в колата ми, от която едва оживях, след нея
три оставки заради мен – на министър, на генерал и на полицай, дела, арести, скандали...
Кошмар!
Записала съм тия думи на Иван Тодоров – Доктора, който наследи от Косьо
Самоковеца славата на контрабандист номер едно. Съдбите на двамата си приличат и то
не е само защото са приятели и комшии. А и защото са свързани с властимащи от
кабинетите на Костов (1997–2001) и на Негово величество (2001–2005) – също както
човечетата в кукления театър са свързани с актьорите зад кулисите, които зрителите не
виждат.
Разговарях с Доктора през 2003 година в болницата и после в дома му на улица „Кораб
планина“ № 36, докато се лекуваше, след като беше взривен в мерцедеса си и оцеля с
рани от изгаряне. За интервюто с него ме покани един адвокат, от което аз заключих
веднага, че едва ли го сърби езикът, а по-скоро някой му заповядва да се разприказва.
Отделен асансьор – брониран, както после разбрах, водеше до апартамента му в новата
жилищна кооперация. Беше обзаведен с вкус, целият в бяло, подът беше на две нива, по
стените – картини, цветя, уникална мека мебел, масички от венецианско стъкло и две
искрящи кристални чаши с малко вино в едната – красиво като на снимка, извадена от
списание. Красива беше и жена му – Вилиана, която присъства на нашия разговор, но
освен „Добър ден“ и „Довиждане“ нищо друго не каза.
В отговор на въпросите ми за атентата и за снимките, намерени в колата му, Доктора
защити министрите, с които беше фотографиран на една яхта, намекна за вземане-даване
с един полицейски шеф, нарочен вече за уволняване, и обяви, че не се занимава с
контрабанда. Казаното от него беше любопитно може би за читателите, но за посветените
не беше изненадващо.
И убийството му три години след това почти никого не изненада.
Двама килъри откриват огън с автомати по джипа му в столичния квартал „Лозенец“
през 2006 година, на 22 февруари. Този път Бог не е наблизо да го опази. Ранен е тежко и
шофьорът му Васил Стоянов. Кървавата екзекуция е извършена посред бял ден, съвсем
близо до завардения от полиция булевард „Черни връх“, по който само десет минути по-
късно минава кортежът с лимузините на гостуващия у нас турски президент Ахмед
Сезер. Вестта за нея проваля пресконференция на НСБОП, чиято сграда се намира на
около километър от местопрестъплението. Журналистите, между които и аз, зарязват
новината за разкритата печатница за фалшиви пари, която току-що са ни сервирали в
спецслужбата, и тръгват към лобното място на „добре облечения бизнесмен“, както беше
модно тогава да се наричат свободните лидери на престъпния бизнес.
Преди да умре, Доктора пътува до шофьора си в „Порше Кайен“, което се спуска бавно
по стръмната еднопосочна улица „Червена стена“, за да излезе на булевард „Черни връх“
след малко. На ъгъла, където наклонът е най-голям, стоят прави двама мъже. Поршето
почти се изравнява с тях, когато проехтяват изстрелите. Поне десет парчета олово
влетяват през предното панорамно стъкло, още толкова натрошават на сол страничното,
откъм седалката на контрабандиста. Килърите се качват като на забавен каданс в
чакащото ги на два-три метра бяло ауди и отпрашват нанякъде. Очевидци ги описват
така: единият – висок около метър и осемдесет, около 35-годишен, с черна, права, дълга
до рамене коса и черни мустаци, които сигурно са изкуствени, а другият – с лице, скрито

299
под ниско нахлупена бейзболна шапка, облечен в черно яке като другаря си, само че по-
нисък и по-млад. Които и да са, те потъват в земята, както и всички близо двеста убийци,
наети от мафията, които са се изявили от 2000 година насам.
– Този тъй наречен Доктор отдавна трябваше да е в ареста, а не да се разхожда по
улиците, защото е обвинен в пране на пари в особено големи количества. Имаме и
документи, и свидетелски показания, които го свързват с контрабанда на цигари,
ощетяваща европейския бюджет, като става дума за милиарди! – заявява софийският
градски прокурор Бойко Найденов.
Питам го:
– А разбрахте ли кой се опита да го убие с бомбата в мерцедеса му по-рано?
Не били разбрали. Но щели да разберат. Трай, коньо, за зелена трева.
Името на младия Иван Тодоров Тодоров с ЕГН 641227хххх, син на дърводелец и
магазинерка от Димитровград, учил-недоучил медицина и избрал после попрището на
частния бизнес, е известно само на малцина до 18 април 2003 година. На тази дата някой
го прави прочут – като взривява мерцедеса му на Цариградско шосе с намерение да го
прати в небитието. Това намерение не подлежи на съмнение, предвид това, че в
бронирания автомобил е заложен цял-целеничък килограм тротил.
– Знаеш ли защо Доктора е отървал тогава смъртта? – изясни ми д-р Христо Христов,
шеф на софийската морга и доайен в съдебната медицина, който три години по-късно го
аутопсира. – Защото експлозията е по същество бързо горене, за което е нужен кислород.
И понеже скъпата кола на Доктора е била херметично затворена, кислородът се е оказал
недостатъчен, за да си развие тротилът докрай мощността.
По онова време трийсет и девет годишният мъж изглежда роден под щастлива звезда.
Във фаталния ден той по изключение сам кара колата си, а личният му шофьор Йордан
Спасков го придружава. Взривът, заложен в кухината под таблото, убива Йордан, защото
е насочен към мястото, където обичайно седи работодателят му. Доктора оцелява,
понеже идващата отдясно ударна вълна е поета от барчето между двете седалки.
– Господ ме е погалил – въздиша той, когато приемам поканата да го посетя и го
заварвам още оглушал от взрива, насинен и одраскан. – Нямаше да съм жив, ако в
последния миг не бях решил аз да карам и да си сменим с шофьора местата.
Какво ли щеше да стане, ако не беше пропаднал убийственият замисъл на
покушението и Доктора беше завинаги онемял? Дали щяха да се намерят скандалните
снимки, които бяха извадени при полицейския оглед от багажника на взривената му
кола?
Скандални снимки ли? Това е меко казано. На тях се видя как на една яхта в Монако
играят карти действащият тогава финансов министър Милен Велчев, депутатът от
управляващата царска партия Мирослав Севлиевски и един неизвестен дотогава
съдружник на Доктора, обвиняем за пране на пари и шеф на фирма, наречена „Амигос-
3“. А близо до тях седят един до друг на столове самият Доктор и транспортният
министър Пламен Петров.
По времето, когато тая интересна компания е хваната в няколко кадъра, Доктора още
не е обявен официално за контрабандист номер едно на държавата. Това става по-късно –
около два часа след като е излязъл от изгорелия мерцедес. За връзките си с политиците

300
той отначало мълчи, а после разказва пред мен, избирайки „Труд“ за това доверително
интервю:
– Един от двама мои приятели, братята Ченгиз, които живееха като мен в Монако, ми
се обади и ме помоли да ангажирам десет места на яхта за негова сметка преди идното
състезание „Формула-1“. После се оказа, че поръчителят на този мой приятел е Спас
Русев, доверен човек на Симеон Сакскобургготски. Той искал да окаже гостоприемство
на хора от България. В този момент аз не знаех за кого става въпрос. Чак по-късно моят
приятел ме запозна със Спас, който пък ме покани на яхтата за по кафе. И ние отидохме с
Петър Петров. Запознахме се с Велчев, Севлиевски и Пламен Петров. Нищо особено не
си говорихме. Петър по едно време седна да играе с тях карти. Но то си беше като с
непознати. Знаете как е. Питат те просто – играеш ли карти... После някой е употребил
тая ситуация. Направени са снимки. Един комплект е даден на Петър. Снимките, които
съм виждал у него, са идентични с тия, които извадиха от багажника ми полицаите от
НСБОП. Аз в мерцедеса не съм ги слагал.
А кой ги е сложил тия снимки в колата, кой е планирал тя да гръмне и да привлече
внимание? Кой е искал да избухне така нареченият „яхтен скандал“? Двама министри и
депутат на яхта с най-големия майстор на контрабандата! Не сме виждали такава ярка
илюстрация на мафията нито по-рано, нито след това!
Скандалът, както и много други скандали в България от началото на века, тръгва от
изказване на Бойко Борисов, който по онова време е главен секретар на МВР, назначен от
царя.
Един ден Бойко доверява на най-тиражните вестници, че в оглавените от него служби
се готви доклад за мафията, в който ще има – представете си! – снимки на престъпници с
политици. След това се появяват някак си самите снимки. Следва бурна реакция от
страна на фотографираните министри – фотографирани в скъпия курорт Монако(!) на
яхта(!) с току-що прочулия се важен контрабандист(!). След тая реакция Борисов хвърля
оставка. В бъдеще той няколко пъти ще прави тоя жест пак, ще хвърля оставки от МВР и
от Министерския съвет, ще се връща на мястото, което е оставил, ще продължава
напред... Но първият път си е пръв и тогава оставката на Бойко произвежда голямо
обществено вълнение. Сакскобургготски не я приема. Велчев също подава оставка,
засегнат, но се среща с Борисов, помиряват се и той я оттегля. В тая врява – вдигната
няколко години преди да узнаем, че „оставка“ на българския политически език означава
„оставам“ – с поста си се разделя един-единствен държавен служител – зам.-началникът
на НСБОП Венелин Великов. Той подава заявление за напускане веднага след като
Борисов е чут да казва на една-две репортерки:
– Доктора проби при Венци.
Причината е, че Венци Великов е сложил подписа си под официално уверение, на
което пише следното: „В НСБОП няма събрани достатъчно доказателства за извършена
от Иван Тодоров контрабандна дейност“.
Този документ му е поискан от адвокатите на Доктора по Закона за достъп до
обществена информация. Как да не го подпише, по дяволите, като написаното на него е
факт?
Доктора брани бъбриво и решително замесените с името му политици. Той отрича да е
имал от тях облага, още по-малко за сметка на държавата.

301
 – Че каква облага имам аз от Велчев и Петров? – контрира ме с въпрос, когато
допускам, че връзката им е комерсиална. И си отговаря сам: – В моя бизнес няма нито
един документ с техен подпис. То е факт, проверявай го, ако решиш. Ами Севлиевски?
От него пък какво мога да искам аз? Някакъв си депутат!
За Венци Великов нищо не казва. Не се сеща за него даже. За мен това е ясен знак, че
уволненият висш полицай е вън от интересите му и от антуража му.
– Но какъв е тоя ваш толкова печеливш бизнес, господин Тодоров? – питам го на
запис, макар да знам, че ще запиша нещо като „ала-бала“.
– Бизнесът ми е абсолютно законен. Цигарен и на стоки, които преминават за Албания,
Македония и Косово.
Толкова.
– Срещу Иван Тодоров няма абсолютно никакво дело за контрабанда – заявява в края
на 2003 година прокурорът Иван Петров.
Той нарича „приказки за пресата“ твърдението, че Доктора бил контрабандист номер
едно.
Чак година след експлозията в мерцедеса му и последвалите я правителствени
вълнения той е обвинен в пране на 98 милиона лева, спечелени от контрабанда на цигари.
Според обвинителния акт през България под негово ръководство пътуват огромни пратки
с папироси. Пристигат с камиони и кораби на пристанища в Бургас и Варна, минават през
ГКПП-тата в Турция и ако не се пласират тук, се изкарват в Македония. Продават ги на
черно. Парите се получават кеш – по 900 хиляди или по един милион във валута, – в
чанти. Пренасят ги куриери през македонско-българската граница. Някои се декларират –
тоест минават и без чадър на митничари – и през финансово-брокерската къща „Амигос“
се изпращат в различни банки. Това става с фалшиви договори с фирми, регистрирани на
името на несъществуващи хора. После сумите се вкарват в оборот – за купуване на нови
цигари и за заплати и отчисления по етажите на властта.
– Доктора е прал чанти с милиони – настоява софийският градски прокурор Бойко
Найденов.
Има ли достатъчно доказателства?
– Няма никакви доказателства – констатира адвокатът на Доктора Виктор Михайлов,
бившият министър на вътрешните работи.
Междувпрочем почти всички бивши вътрешни министри и топпрокурори в България
се препитават извън държавната власт като адвокати. Може би и затова от четвърт век
насам не се е случило нито едно успешно съдебно преследване на крупен контрабандист
у нас. А ако случайно се е случило някое, аз съм била в отпуск тогава и не съм писала за
него нито информация, нито коментар.
Докато пиша тая книга, чета в интернет, че турската служба за борба с организираната
престъпност и контрабандата (KOM) е пратила на Интерпол разработка за „продуктите,
идващи от българската компания „Булгартабак“ и превърнали се в източник на
контрабанда“. Медиите, тиражирали тази новина, се позовават на годишния доклад на
KOM, публикуван през ноември 2017 година. В него властите в южната ни съседка
съобщават – и то не за пръв път, – че българските цигари съставляват основна част от
турския нелегален пазар, което ощетява бюджета с 400 милиона турски лири, сиреч със
172 милиона лева годишно. Спомням си едно подобно съобщение от същия източник

302
отпреди шест или седем години, но с по-малки цифри, което подсказва, че делà на
нашите контрабандисти в международен план пак го е имало, но е бил по-малко
значителен.
Според КОМ цигарите тръгват от свободната зона в Дубай Jebel Ali и от там стигат до
Турция по контрабандни канали през Иран, Сирия и Ирак. Турската служба няма как да
не знае, че през пролетта на 2017 година вторият по големина производител на цигари в
света – British American Tobacco (BAT), купи всички марки на „Булгартабак Холдинг“ за
България и Адриатика, логистичния му бизнес и веригата Lafka в Босна. Но по-късно,
през лятото, когато българските власти заловиха голямо количество цигари без бандерол
от марката на „Булгартабак“ ММ, влизащи от Турция, журналистите от така наречения
кръг „Капитал“ на Иво Прокопиев написаха в техните медии, че депутатът Делян
Пеевски е запазил правото за тези марки на пазарите от Арабския свят.
Пак Пеевски, значи. Пеевски тук, Пеевски там... Чудя се, ако не беше това име, с какво
щяха да се обясняват всички шумни и тихи изяви на мафията в България от десетина
години насам. Кой дирижира политическата корупция у нас? Пеевски. Кой продава
цигари на терористите в Ирак? Пеевски. Кой държи оръжейни канали до „Ислямска
държава“? Пеевски. Кой разби Корпоративна търговска банка? Пеевски с помощта на
Цветан Василев. Кой открадна остатъка от активите ѝ? Пеевски, а не Василев. Кой
избира некадърните министри? Пеевски, а не Борисов. Кой е виновен за щуротиите и
лъжите в продажните медии? Пеевски, а не журналистите. Кой прати по дяволите
свободата на словото, на която се радвахме десет-петнайсет години след падането на
Живков? Пеевски, кой друг.
Колкото повече се спряга в комплект с люти клетви това име на тоя човек, колкото
повече карикатури с неговия образ се публикуват по вестниците и се вдигат по
протестите на плакати, толкова повече избягвам да си обяснявам с него политическата
корупция като цяло и прилежащите ѝ престъпления, съставляващи жизнената ни среда.
Волтер ни учи: за да разбереш кой властва над теб, просто разбери кого не ти е
позволено да критикуваш. Ако Франсоа Волтер, най-блестящият философски ум от
епохата на Просвещението, е прав поне в известна степен, то е очевидно, че не е Пеевски
проклетият властелин, който кара деветдесет процента от българите да плащат всичко,
което е по силите им и което не е, в полза на един процент.
Така си мисля аз относно Пеевски. И относно Борисов ще си помисля така, ако тази
книга, която четете сега, успее да стигне по нормален път до книжарниците, докато той
управлява държавата.

Доктора умря, да живее контрабандата!

Под това заглавие излиза поредното ми интервю с Емил Димитров – РевиЗоро, бившия
шеф на митниците, който мрачно се шегува:
– Търсиш ме да чета заупокойна молитва за всеки застрелян контрабандист.
Отдавна сме на „ти“. Емил е компетентен, приказлив и отзивчив към журналистите, а
дал господ и доста събития, които го каним да коментира. Пропускам зад ушите си
закачката му – нямам време да си упражнявам черния хумор и аз, – денят преваля и
бързаме да пратим вестника за печат.

303
 – Кажи сега, Емиле, ако приемем, че Доктора е бил контрабандист номер едно, както
твърдеше полицията, то значи ли, че с неговото убийство контрабандният внос-износ ще
намалее силно?
– О, не. Първо Доктора от три години най-малко не е контрабандист номер едно.
Второ, той може да е бил един от първите трийсет контрабандисти в Европа, ама ние с
теб сме в България. Неговите интереси не бяха у нас. Още при смяната на правителството
на Костов с това на Сакскобургготски той се изнесе в чужбина и си устройваше живота
там. Това, че минаваха чести транзити през България с негови цигари, няма кой знае
какво отношение към нашата държава. Бизнесът на Доктора беше на европейско ниво.
– Но едва ли куршумите за него са европейски?
– Такъв край на този човек беше естествен. Той беше твърде влиятелен и имаше твърде
много врагове. Около него – яхти, куфари с пари, снимки, депутати, министри... Известни
политици и висши полицаи в негово присъствие се чувстваха гузни. И като не можа той
да избие противниците си, някой от тях го изпревари.
– Дали някой българин ще наследи бизнеса му с цигарите?
– О, неговите наследници действат вече от три години, докато той ви дава интервюта.
Място като неговото не стои свободно. С неговата смърт контрабандата няма да спре.
Както не спря и със смъртта на Косьо Самоковеца, който беше нещо като доайен. Всичко
ще си продължи постарому и без тях. Този, който има връзки на границите, подход към
длъжностни лица по-горе и там, той владее каналите. Дали ще е българин, или чужденец
на мястото на Доктора, няма значение. Но аз залагам на българин, защото обикновено в
страните като България, през които пратките минават, се ползват местни – и за охрана по
пътя например от барети, и за съдействие пред длъжностните лица, на които се дават
рушвети.
– Вдигнаха акцизите. От това ще се облажи ли контрабандата на цигари?
– Да, разбира се. Също както повишението на цените и акцизите на горивата доведе до
увеличаване на ръста на контрабандния внос у нас. Това и от „Нефтохим“ го признаха.
„Нефтохим“ ли? „Лукойл – Нефтохим“? Тук слагам край на интервюто. Едно, защото
знам от автобиографичната книга на РевиЗоро, че е верен приятел на премиера Борисов,
който пък е приятел на Валентин Златев – шефа на „Лукойл – България“ и друго – че
няма място във вестника за толкова обширно интервю, каквото може да се направи по
темата за контрабандата и най-голямата рафинерия на Югоизточна Европа, която се
намира у нас.
Като напиша в Гугъл „Нефтохим и контрабанда“ за 0,19 секунди излизат 17 000
резултата. Десетки сюжети са предмет на публикации, като най-показателният е във
връзка с отнемането на лиценза на най-голямото промишлено предприятие у нас. През
май 2010 година Борисов заявява:
– Няма връщане назад в борбата срещу контрабандата. Тя ще се води по всички
фронтове – горива, захар, зеленчуци.
Заявява го на 20 май 2015 година, докато реже лентата на нов завод в рафинерията
„Лукойл – Нефтохим“ – Бургас. Преди да подаде оставка и да разтури първия си кабинет,
Борисов най-обича да реже ленти на новопостроени обекти – големи и малки, държавни и
частни – и се ласкае открито, като го наричат Бойко Строителя.
– Прерязал съм 2000 ленти – казва, – режа всеки ден по две.

304
 Не е лъжа – реже ленти и хвърчи от град на град с правителствения авиоотряд.
Парламентарно разследване за полетите му, направено в промеждутъка на падането на
първия и съставянето на втория му кабинет, показва, че в периода 2009–2012 година е
летял 442 пъти със самолетите на властта, прекарвайки във въздуха година и половина –
или сам с пилотите, или с компания.
Да долети в Бургас за новия завод за преработка на хидрокрекинг, определено си
заслужава – това е най-мащабната чуждестранна инвестиция в България. Лентата я реже
заедно с президента на „Лукойл“ Вагит Алекперов, в церемонията участва и приятелят
му Валентин Златев. В тази компания думите му, че обявява война на контрабандата с
горива, прозвучават – как да го кажа? – ...занимателно.
Но ето че в разгара на юли 2011 година, ден след един успешно преодолян вот на
недоверие за правителството, гръмва вестта, че митниците са отнели лиценза на „Лукойл
Нефтохим Бургас“ АД! По решение на митническия директор Ваньо Танов от 26 юли
единствената петролна рафинерия у нас вече няма право да преработва и продава горива.
Причината е, че не е спазила сроковете за монтиране на измервателни уреди, чрез които
митничарите могат да следят количествата на произведените горива. Прекратени са и
разрешителните за управление на данъчните складове „Нефтохим Бургас“ и „Нефтен
терминал „Росенец“. След като компанията е подканена няколко пъти да си монтира
уредите за контрол и не го прави, държавата показва, че компромиси няма да прави, без
значение какъв е мащабът на бизнеса и какви са приятелските чувства на премиера
Борисов.
Имиджовият ефект от това беше повече от положителен. Спирането на предприятието
даваше възможност на експерти да извършат на място проверки и да докажат или да
отхвърлят подозрението за контрабандно производство на горива. Но – с
въодушевлението дотук: нито едното, нито другото стана. Само пет месеца след като
беше отнет, лицензът беше върнат с едно-единствено обяснение: петролната компания е
изпълнила изискванията за монтиране на уреди, които следят влагания суров петрол и
произвежданите горива, следователно тя вече отговаря на изискванията, посочени в член
103а от Закона за акцизите и данъчните складове. За проверки и дума не се обели. А и
рафинерията не беше спряла нито за момент, понеже заведе дело, обжалвайки
отнемането на разрешенията, а законът повелява до произнасянето на съдиите по казуса
отнемането да спре.
По същия начин през есента на 2010 година една голяма пивоварна, на име
„Леденика“, беше възобновила лиценза си, който по-рано ѝ беше отнет. И тази компания,
както и „Лукойл“, обжалва заповедта на Ваньо Танов и докато траеше обжалването,
изпълни изискванията на наредбата за измервателните уреди. Преди да ги изпълни,
въпросната бирена фабрика функционираше, също както и нефтеното предприятие. И
нейният шеф Михаил Михайлов, също както и Валентин Златев, беше известен като
приятел на министър-председателя. Само че, за разлика от Златев, Михайлов стана
прекалено известен с това. Прочу се много заедно с един впечатляващ запис на няколко
разговора, наречен от пресата „Ало, Ваньо“. Славата му блесна като светкавица и угасна
скоро със смъртта, която го сполетя.

305
 Много неща знам, но не всичко мога да кажа веднага. Това заяви главният прокурор
Борис Велчев през януари 2011 година, когато се разгаряше скандалът със записаните
телефонни разговори на митническия шеф Ваньо Танов с финансовия министър Симеон
Дянков и министър-председателя Бойко Борисов.
В крайна сметка Велчев никога нищо особено не каза. Той напусна прокуратурата
половин година преди да му свърши мандатът, стана конституционен съдия – и то пръв
сред равните в съда, който тълкува основния закон на България – и потъна в достолепно
мълчание. Но и бездруго от записите на въпросните разговори се разбра как се спира у
нас митническа проверка в частна фирма, близка до властта, как се връща на работа
митничар, уволнен за корупция, понеже рита с премиера футбол, как се предрешават от
вътрешния министър резултатите от проверките за лицензи, данъци и акцизи, как се
подслушват висши държавни чиновници от други държавни чиновници по лични
причини.
Скандалните записи „Ало, Ваньо“ периодично се коментират, политическото
напрежение около тях ту кипва, ту затихва, но с времето, разбира се, излиза от
обращение като стар виц. Още повече че двама от героите на тия записи са вече
покойници, Бог да ги прости. Единият – собственикът на пивоварната „Леденика“
Михаил Михайлов, известен още като Мишо Бирата, умира внезапно на 30 март 2011
година в стая на хотел „Правец Ризорт“. По случайно съвпадение на обстоятелствата
собственик на хотела е Васил Златев, бащата на генералния директор на „Лукойл –
България“ Валентин Златев. Според Софийската градска прокуратура причината за
смъртта на четиресет и седем годишния мъж, който не е боледувал дотогава, е „остра
коронарна недостатъчност“. Само година по-късно – през май 2012 година, издъхва и
съпругата му Ева – и тя от сърдечно заболяване.
В последното си интервю пред сайта „Лентата“ Ева заявява:
– Още ми е рано да говоря за случилото се с Мишо и за всичко, което знам и пазя в
себе си. Рано ми е, но един ден ще разкажа любопитни неща.
Този ден тя не го доживя. Но не само тя, а и генерал Ваньо Танов, чийто глас се чува в
записаните разговори, отнасящи се – за кой мислите? – тъкмо за Мишо Бирата.
Танов издъхва като действащ директор на Агенция „Митници“, какъвто е от 6 август
2009 година до деня на смъртта си, с едногодишно прекъсване през 2013-а, когато
Борисов е сменен на премиерския пост от Орешарски. Преди да навърши петдесет и
седем години, на 29 февруари 2016 година Танов е отнесен от сърдечен удар.
Неочаквано. Възрастта и доброто здравословно състояние, с което близките му го
познават, предизвикват съмнения и около неговия инфаркт, които никой не проверява.
Разговорите на Танов с най-силните на деня, които му носят приживе ядове, са
разпространени от журналиста Явор Дачков, който е тогава зам. главен редактор на
вестник „Галерия“ и разказва, че са му дадени на флашка от човек, дошъл до редакцията.
В политическата крамола, последвала обнародването на флашката, опозицията напада
премиера и ГЕРБ, които отвръщат, че флашката е пусната от Октопода Алексей Петров –
за отмъщение, че е арестуван.
Репресираният съветник на ДАНС в ролята на Граф Монте Кристо, който отмъщава –
този сюжет е като смазка за развинтените фантазии. Явор Дачков нито отрича, нито
потвърждава, но по други поводи признава, че Алексей Петров е един от информаторите

306
на изданието, което неведнъж получава флашки от службите и публикува тяхното
съдържание.
В сензационните аудиозаписи, качени на поредната от тия флашки, премиерът
настоява пред шефа на митниците да спре акцията на подчинените си митничари във
фабриката „Леденика“ в Мездра. Тези записи са правени със специални разузнавателни
средства през март 2010 година, когато лицензът на предприятието е отнет заради
акцизни и данъчни нарушения. Борисов отначало твърди, че са правени незаконно и са
манипулирани. Прокуратурата потвърждава това, после го отрича и после пак го
потвърждава май, позовавайки се на различни експертизи. Става ясно във всеки случай,
че Ваньо Танов е бил в МВР обект на разрешено от съда подслушване, а незаконно е
само изнасянето на чутото. Износителят така и не е открит, но който и да е той, трябва да
му се признае заслугата, че хвърля светлина в килера на властта.
Вижте какво се прави и се говори там.

Борисов звъни на Танов: Ало, здрасти. Абе, тоя Мишо Бирата ми се обади сега пак.
Танов: Да?
Борисов: В неговата фабрика влезнали митничари ли са, полицаи ли са, събират
телефони, правят там некаква акция.
Танов: Значи, когато беше разговорът при вас и нали вие казахте да се срещна с
него и да се разбера. Аз го извиках при мене и почнахме да разговаряме. Обади се
господин Дянков и каза: „Аз карам влака, да дойде при мене“.
Борисов: Да.
Танов: И аз го изпратих и повече... Сега в момента ми се обадиха, че някакъв
гражданин звъни, че туй работи, Бирената. И има и дежурен телефон, че са
изпратили мобилната група да види какво правят през нощта вътре в завода. В
смисъл, казва, че работи заводът при отнет лиценз. Аз му звъннах по мобила и му
казах: „Тази бира, която е налична, бутилирай я, докато оправим нещата“. ... го
извика и аз не знам те какво са се разбирали.
Борисов: Аз го видях Дянков и го пратих при него да се разберат.
Танов: Аз звънях на министъра и му казвам: „Господин министър, имахме уговорка
с премиера по този въпрос. Вие го извикахте, кажете ми какво сте се разбрали
последно. Той ми вика: „Нищо не съм се разбирал с него. Казах му да си извади тази
бира, която е останала там, и това е“. И аз сега не знам какво да им кажа. По
принцип звъннах и няма да... щото аз заминавам утре за Македония, тъй като има
три дена среща на Световната. И им казах: „Хората са писали, няма да го завеждат и
искам да ми го докладват на мене“. За да мога да разговарям с вас и да видим какво
да...
Борисов: Хайде, прибирай ги от там, нали поехме ангажимент да не...
Танов: Да де, обаче работим в различни посоки. Аз правя едно, а министърът...
Борисов: Не, бе. Аз го виках и му казах и точно това съм му казал. Затова, кой е
пратил групата там?
Танов: Ами то е станало по обаждане...
Борисов: Добре, обади се. Обади се, извади ги от там и като се видиме, ще го
говориме...

307
 Танов (плахо): ...защото, ако ги изведа, той няма лиценз...
Борисов (твърдо): Да. И това да се направи в момента.
Танов: Аз това казах. Материалите да бъдат на моето бюро и няма да се прави
нищо, докато не се върна да взема решение по въпроса.
Борисов: Добре. Ако трябва, обади му се ей сега (на Мишо Бирата – б. а.) и му
кажи какво сме се разбрали, защото там поех ангажимент и аз не съм Първанов.
Като съм му обещал, че няма да го закачам, няма да го закачам.
Танов: Разбрано. Сега ще звънна на министъра и ще му кажа...
Записан е и разговор между Ваньо Танов и бившия му заместник в митниците
Антони Странджев.
Танов: Тони, звъня ми премиерът. Тоз’ Мишо звъннал.
Странджев: Така.
Танов: И каза ми: „Аз какво ти казах на теб?! Аз не съм Първанов. Аз като съм поел
ангажимент към един човек… Тъй, изтегли хората“. Викам: „Аз…“. „Извикай Мишо
утре и се разбирайте“. Викам: „Какво да се разбираме? Той се е разбирал с
министъра (Дянков – б. а.). Аз заминавам, викам, утре за Македония. Всичко
каквото са правили като протоколи, вика, докато се върнеш, няма да се завежда
нищо и тогава ще разговаряме. Звънни и се обади на министъра, кат’ съм казал тъй“.
Викам, аз ще му звънна, ама ако не ми вдигне.
Странджев: ... (Не се чува.)
Танов: Аз му нямам телефона на тоз’ Мишо.
Странджев: Аз също му нямам телефона. Ама според мене какъв е този нещастник,
та ще му звъниме сега по телефона? Той…
Танов: Аз и това искам да му кажа. При условие че са му дали картбланш до
вторник и се отнасяме… а, с него, сега какво прави в нощите в завода?
Странджев: Ами добре. Аз ще намеря телефон. Добре.
Танов: То той ми каза да му звънна. Ама аз как да му кажа, че нямам телефон и не
съм имал никога.
Странджев: Ъхъ. Добре. Аз ще видя дали Володя му има някакъв телефон.
Борисов отново звъни на Танов: К’во става?
Танов (мрънка): Ами с Дянков не съм се свързал. Обаче с нашите хора се свързах…
Борисов (нетърпеливо): Да.
Танов: …и се разбрах.
Борисов: Добре.

Четвърти разговор – между Танов и финансовия министър Симеон Дянков, който е

вицепремиер, ресорен за митниците.

Дянков: Ваньо, здравей.

Танов: Здравей. Извинявай, че пак ви притеснявам по туй… Сега, обадиха ми се
моите хора, че са влезли отново в… и те работят на намалено сцепление, работят
вътре. Сега, аз не знам какво сте се разбрали последно. Уговорката беше това, което
имат като наличност, да го бутилират и да го изведат. Обаче те в момента

308
 произвеждат. И в дневника са намерили, че им пише при намалено сцепление, за да
не бъдат хванати, че работят.
Дянков (спокойно): Ами спираш ги. Нищо не сме се разбрали. Аз нищо не съм им
обещавал.
Танов: Въпросът е, не знам, премиерът е обещал и да не каже, че аз съм пратил
нарочно да ги проверяват, та да нямат изход от положението.
Дянков: Не, не, не. Премиерът ми го даде на мен и каза: „Ти се оправяй“. Аз се
срещнах два пъти с него, но извън това, нали, да се бутилира това, което е
произведено, нищо друго не сме се разбирали. Така че, ако има нещо, ги затваряй.
Танов: Аз исках да знам. Да не би да му е казано: „Абе, ти си работи, докато минеш
през съда“. Той сигурно е казал: „Аз в съда ще си платя и ще се оправя“. Това исках
да знам, защото сега като напишем акта и той посмъртно никога няма да си върне
лиценза.
Дянков: Не, не, нямаме никакво разбирателство. Така че си действай спокойно.
Танов (разтревожено): Мм… Ще подскочи страшно много. Ще каже, че е нарочно.
А аз съм им възложил задачи и не мога да им кажа сега не си изпълнявайте…
Дянков: Добре. Бойко да подскочи. Той беше казал аз да се оправям. Така че ще се
оправям.
Танов: Тук има свръхконтрол и той не е само на едно място, а навсякъде, за всички.
И тука веднага го узурпират. И сега аз трябва да им кажа: „Недейте пишете. Недейте
вършете работата“.
Дянков: Да, де, да. Не, не, не. Действайте си, действайте, аз ще го поема.
Танов: Добре.
Дянков: Ще поема. Хайде, чао.
Танов (успокоено): Чао.

Дали по волята на премиера акцията в бирената фабрика е спряна? За отговора не е

необходима богата фантазия.

А вижте сега какво пише РевиЗоро в един от трите тома на своите „Митнически
дневници“:
„Като дойдох за началник в митниците, всяка една групировка си имаше свой
представител в централното управление: на едните е главният секретар, на другите
заместник-директорът, на третите районният директор, а началникът се прави на ни чул,
ни видял. В митниците не можеш да работиш само с една групировка, а с останалите да
се правиш на честен – да кажеш на едната: вие държите това и това ГКПП, тази и тази
вътрешна митница, правите пари, на мен всеки месец по толкова, иначе сменям хората.
Ако можеше, в митницата преди мен само една групировка щеше да работи, а не три.
На границата всичките, независимо под чие покровителство се намират, декларират
„някакви“ или „разни“ стоки и стойности и посочват вътрешните митници, където ще
бъдат обмитени. Не ме учудва и мизерният приход на митническите бюра около
големите битаци. Въпреки че те обработват огромен трафик. Практиката е отработена.
Чорбаджията посреща камионите, взема им декларациите и пломбите и отива да се
разплати в митницата, а през това време стоката пътува към пазара. Цените са различни:

309
от 5 до 50 стотинки за чифт дънки. Блузките са още по-евтини. Максимумът за цял
камион събрани мита е 1500 лева. А реалното мито е около 12 000. Всеки си оценява,
както намери за добре. Няма списък в митниците и всичко е на самооценка. Разликата
между истинското мито от 12 000 и събраното 1500 е показателна чий интерес са
защитили при оценката митничарите.
Само един поглед през прозореца през магистралата в рисковите дни ти показва какво
става на границата. Видиш ли по кръстовищата покрай Хасково, Пловдив, Харманли и
Стара Загора да паркират леки коли, до които спират за претоварване камиончета, значи,
границата е отворена. Няма нужда да слизаш долу.
Същото е с рейсовете. Видиш ли, че транзитните рейсове изведнъж започнат да носят
текстил в големи количества уж за Румъния или други близки и далечни страни, значи,
потокът се е пренасочил и стоката ще се разтовари на пътен паркинг или платен гараж по
пътя. Няма катаджия, който да не знае стоянките в неговия район.
Знае се и магистралата на контрабандата Раднево – Свиленград. За пет години нито
една проверка, нито един катаджия там не спря камион. И никой не ги прати да
проверяват този път. Видиш ли камион от там да тръгва за Бургас или северната граница,
в 90 процента от случаите става дума за контрабанда.“
Разбрахте ли как е? Не? Опитайте пак.
Като митничар номер едно Емил Димитров – РевиЗоро закри сметките на митниците в
банка „Олимп“ и допусна 3–4 банки чрез конкурс да кандидатстват за обслужването им.
И разказа за последствията в една от книгите си.
„Телефонът ми пламна от обаждания, закани и ходатайства – пише той. – Пред
митницата се напълни с „олимпийци“. И царедворци се заеха да уреждат въпроса. Аз пък
подготвих обява за конкурса за банковото обслужване и дадох интервю. В неделя беше
интервюто, последва три дни медийна война и в четвъртък „Олимп“ пое нов курс.
Подмяна на имена, на управители, на акционери, на визия, на имидж, сиреч – тия хора
нямат нищо общо с предишните. В четвъртък бившият личен готвач на Командира,
бившият работодател на премиерския зет и таен главен трежърър на партията официално
си подаде оставката и като банкер. Не му е трябваше повече да работи през живота си.
Дали не беше някаква нова политика? Командира, финансовият му министър и по-
изявените личности да минат назад, а техните протежета да влязат в светлината на
прожекторите. Ще рече – всичко свърши, хората се оттеглиха, нещата са различни.
Някак си хич без бой да се дадат, не ми се вярваше. Дали това не бе удобен начин да
прикрият следите и парите си?
„Браво, ти ги пребори. Голяма работа си“ – започнаха подмятанията и шегите към мен.
„Кадровик на банкерите стана.“
Това не беше моя победа.
Спомних си едно събитие. Точно преди изборите, които спечели, завърналият се цар се
беше настанил в един дворец в гората. Оттам му дойде прякорът Горския цар. Още не
бяхме чули от него как за 800 дни осезаемо ще се оправим. Там, в гората, царят правеше
срещите си за половин час. Вестниците отразяваха всяка среща, но тази с шефа на банка
„Олимп“ беше най-коментираната. Горския цар прие шефа на Олимп. Командира е
основен противник на царя за изборите, банката му е трезор, а царят ги посреща да си
говори с тях! Става нещо, някаква сделка.

310
 Според вестниците от днес (18 ноември 2001 година) новият управител на банката ще
бъде приятелката на личния бодигард на царя. Бодигардът е съсед по къща със
собственика на Олимп. Очевидно, освен за готварски рецепти, са си говорили и за
бъдещето, щом готвачът на Командира, станал банкер, точно в приятелката му вижда
своя заместник. Бодигардът пък е уредил срещата – нали това му е работата.
Какво нещо е животът! Същият този бодигард, в момента главен секретар на МВР, ми
уреди поста и среща при царя за целта, уредил е и на банкера, и на Командира. Аз пък,
отстранявайки банкера, уреждам за управител на банката приятелката му – значи, без да
искам, съм върнал жеста. Да почерпят.“
По-нататък в автобиографичната си книга РевиЗоро описва и други класически случаи
на политическа корупция. Рисува като очевидец контрабандата, която цъфти и
процъфтява с помощта на хора във властта. Отбелязва и убийствата на Косьо Самоковеца
и Доктора, които нарича Компира и Лекаря, като подчертава, че кръвта в мафиотските и
гангстерските битки в България се лее като вода. По съвет на адвокатите от кантората
„Вандова, Доковска, Лулчева и съдружници“ РевиЗоро си служи с псевдоними, вместо с
истински имена, но за всеки четящ, който живее в България, е ясно, че в неговите
„свидетелства на времето“ се говори за Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Славчо
Христов, Бойко Борисов, Цветелина Бориславова, Константин Димитров, Иван Тодоров.
Във връзка със зачестилите до крайност улични кръвопролития бившият митнически
шеф допуска, че българските власти прилагат една стратегия, наречена Чикагска.
„През двайсетте години на миналия век и властта в Америка нямала сили да се справи
с организираната престъпност и корупцията. Хванат някого, прокурорът го пусне,
задържат другиго, съдията го оправдае. Накрая измислили стратегията. Вкарват
подставени лица в бандите или обещават протекция, успяват да създадат скандали в
групировките и те започват война помежду си. Полицията има задача единствено да
охранява престрелките и да влезе първа после да доубие останалите живи. Обществото е
доволно – мафията се избива помежду си“, пише РевиЗоро.
Но това е само предположение. Не по-достоверно от това, че в групировката СИК се
избиват помежду си, защото неин бивш член е начело на МВР и нарочно прави
убийствени интриги.
Далеч по-любопитни в трите тома „Митнически дневници“ на РевиЗоро са истинските
случки, в които той е действащо лице.
„Показателен е – пише той – случаят с цигарите от Ново село, заловени в Хасково. Три
камиона минаха, началникът на митничарите чест им отдаде, режимният офицер лично с
колата си ги провождаше до Хасково. Нито катаджии, нито други посмяха да ги спрат.
На митничарите на листче им подадоха данните – да ги нанесат на другия ден в
масивите. Разбра се, че тази стройна схема действа от години. РДВР, НСС, НСБОП, КАТ,
Гранична полиция, Митница – всички бяха в схемата.
От София по едно време проводиха хора. Да ги снимат и заловят.
Собственикът на канала избяга навреме в Гърция и след месец се завърна спокоен.
Арестуваха трима спедитори и двама митничари, после и тях пуснаха. Затиснаха
преписката с една тежка пачка пари и оттогава никой не намира сили да я отвори.

311
 Същото беше и с камионите с цигари, минали през Малко Търново и заловени на
паркинга в Бургас. Има още десетина по-големи и по-малки такива случая. За милиони. А
не за фактури по сто долара, каквито ни показва тоя-оня.
И за ония 40 камиона с кафе, които телевизията показа, няма да има виновни. Кафе,
алкохол, пилешки бутчета, китайско карго, наркотици, строителни материали – фаянс и
теракота, газови уредби, крадени автомобили в контейнери, алуминиеви профили,
цитруси. Цялата държава закриля контрабандата. Открадната държава!“.
„Открадната държава“ ли?! Леле-мале! Какво е това? Метафора? Художествена проза?
Научна фантастика? Не, това е документален разказ на човек, който до неотдавна е бил
начело на държавната институция, контролираща вноса, износа и транзита на стоки на
българска територия и призвана да внася в държавния бюджет дължимите митни
сборове.
Хайде, познайте сега дали се случва нещо в правния мир – в Евросъюза или у нас –
след като излизат на бял свят стряскащите откровения на РевиЗоро за българската
мафия? Не? Да?
Как познахте?

Митничар се прибира от работа, ухилен до ушите:

– Уволниха ме!
– И какво си се нахилил тогава?
– Останалите ги арестуваха.
Това е най-новият виц в раздел „Митничарски“ за 2017 година.
Но мой познат от агенция „Митници“ твърди, че не е виц, ами е жива истина. Колегите
му и граничните полицаи тръгвали на смяна с „бойна готовност“ – торбичка с топъл
пуловер, три хапчета за кръвно налягане и други вещи от първа необходимост при арест.
Три хапчета им били предостатъчно, понеже си знаели, че арестуват ли ги, ще ги държат
в килията най-много седемдесет и два часа.
Знаят си, разбира се, ами как. Не са един и два масовите арести на ГКПП Дунав мост,
ГКПП Лесово, ГКПП Капитан Андреево и другаде от 2010-а насам.
Двайсет и пет митничари от пристанище „Варна-запад“ бяха задържани през януари
2017 година с акция на ГДБОП там. Двайсет и пет! С белезници! Беше време, когато
такава новина пререждаше всички останали, поместваше се на първите страници и се
излъчваше в праймтайма. Но сега преди нея се съобщава за конфликта между
коалиционните партньори Валери Симеонов и Краси Каракачанов, за новия хит на
футболиста Валери Божинов, който пропя, за студа, за колебанията на синоптиците, за
нещото, което според зодията ще ни направи щастливи. Причината съм я научила
наизуст. И аз, както и всички митничари, журналисти и други.
Предугадихме, преди го да чуем от МВР и прокуратурата, че двайсет от двайсет и
петимата арестувани веднага са пуснати. Само петима или шестима са обвинени за
участие в организирана престъпна група с цел вземане на рушвети и предстои промяна на
мерките им за неотклонение в по-леки. Оттук нататък ще тече поне петгодишно
разследване и накрая подсъдимите ще бъдат оправдани.
Над десет пъти сме гледали филм по този сценарий. Два пъти в средата на 2010 година,
веднъж през януари 2011-а, през май 2012-а, през ноември 2014-а, през март, май и

312
декември 2015-а, през септември и ноември 2016-а и нататък са ни занимавали със
зрелищни удари срещу корупцията по границите, при които са отвеждали под стража
поне петнайсет митничари, или двайсет, или трийсет, и повече даже.
Между тия удари има много общи неща, а различните са толкова малко, че само
потвърждават правилото.
По правило акциите, „насочени към пресичане на порочни практики за изнудване на
пътникопотока, преминаващ през граничния пункт“ (по израза на техния
първопроходчик Цветан Цветанов), са дело на ГДБОП, ДАНС и отдел „Вътрешна
сигурност“ в МВР и се извършват под наблюдението на държавното обвинение. Те са
винаги гръмливи, демонстративни. Препоръчват ги като „реализации в резултат на дълга
оперативна работа, продължила месеци с употреба специални разузнавателни средства“.
Понякога са с кодово име: „Далаверджии“, „Митница“, „Граница“. В тях обикновено
участват над сто спецагенти и полицаи, над десет прокурори и следователи. Атаките
продължават над двайсет часа, при което граничният пункт се затваря и от двете му
страни се образуват километрични опашки. В присъствието на подбрани репортери с
камери първоначално всичко живо на ГКПП-то се затваря в една стая, ако много знае, се
просва по очи на земята, а после репресиите се ограничават до служителите на смяна.
Незабавно се разпространява информация за обиски и претърсвания на над осемдесет
адреси и автомобили и за намерени стотици хиляди в левове и валута. Подробности не се
спестяват: началник на смяна предал на началник на пункт плик с 10 хиляди лева, в дома
на друг под дюшемето са открити 82 хиляди, трети криел 60 хиляди в кабинета си или
бил затиснал под клавиатурата на компютъра сто евро, някой хвърлил през прозореца
взетото, а един инспектор се скрил в клозета... На брифинг се оповестяват престъпните
схеми. В една от тях спедиторите дават от 1500 до 3500 лева на контейнер, за да
извършат митничарите правилната проверка. В друга шофьори плащат такса
„Спокойствие“ в размер от 50 до 500 евро. Бакшишите за китайско, турско и дубайско
карго, за акцизни стоки и гориво са различни. Те се дават на началника на смяната, който
ги съхранява и разпределя по вертикала. Имената на арестуваните излизат по медиите
изцяло, за разлика от тия на мургавите джебчии, които се крият дискретно зад инициали.
Репортажи от откритите съдебни заседания, след които повечето биват пуснати на
свобода, показват лицата им – на всички – и на тези, за чиято вина няма доказателства.
Обвиненията срещу останалите, които се прибират с мярка „подписка“ или „парична
гаранция“, са по член 301 и 282 от Наказателния кодекс, свързани с изнудване на наши и
чужди граждани. Те обичайно не издържат в съда, защото се крепят на показанията на
Анонимен свидетел 001 или Агент под прикритие, който е рушветодател и сам е правил
филмиране и подслушване, за да докаже собствените си показания. Законът на омертата
надделява над кодексите в съдебната зала. Подсъдимите мълчат. Както и свидетелите от
бранша – поради интереси или страх. Очевидци на вземането на подкупите няма, има
белязани пари понякога, но правосъдието се възпрепятства от мълчанието за свързаните с
тях обстоятелства. Престъпната група остава в обвинителния акт като правен термин без
съдържание – тя лидер няма, всички в нея се оказват невинни, солидарни и
равнопоставени.
Накратко казано – в затвора у нас няма осъден задълго корумпиран митничар.
Оправданите печелят дела срещу прокуратурата и срещу държавата в Страсбург и ние

313
плащаме за вредите, нанесени на достойнството и честта им. Отстранените по Закона за
държавния служител се връщат на работните си места и още докато тече делото срещу
тях, събират парсата по-усърдно от всякога и се отчитат където трябва. Тези с
прякорите – Сопола, Марадоната, Кратунката, Дебелия, Цайса, Шперплата, стават
легендарни, тяхната недосегаемост и стандартът на живота им ги произвеждат в пример
за подражание.
– Двайсет и петимата задържани във „Варна-запад“ демонстрират усещане за
безнаказаност – отбелязва млад прокурор.
Нормално. Това усещане е адекватно на действителността. Ако демонстрираха
усещане, че ще бъдат наказани, адвокатите им щяха да имат основание да пледират
„невменяемост“ – което е една допълнителна причина да бъдат оправдани.
– Контрабанда има и винаги е имало – признаваше си неведнъж бившият шеф на
митниците Ваньо Танов.
Той по заповед на премиера Борисов не закачаше Мишо Бирата, но беше честен,
когато можеше да си го позволи. Така и не разбрахме дали нарочно, или без да иска,
беше звънял веднъж на ЕГН-то, демек на единния граждански номер вместо на
телефонния номер, на един футболист от съотборниците на премиера Борисов в
„Бистришките тигри“, на когото му беше възложено да услужи. Всеки, който е минавал
през софийския Женски пазар, знае, че за контрабандата Танов е казвал истината – има,
разбира се. Щом стъпи на пазара, всеки минувач се оказва заобиколен от толкова мургави
продавачи на цигари, колкото са песъчинките под краката му.
Защо корупцията на границата остава безнаказана, а масовите арести стават за смях?
Чуйте отговорите на Костадин Няголов, на Георги Шишков, на Гого Зеленото и други
знайни и незнайни бивши митничари.
– Обществена тайна е – казва един от тях, – че се вземат рушвети на границата. Мине
някой с цигари, за да заобиколи закона, предлага евра – вземаш ги и той си минава. Всяка
смяна си има бригадир, той събира парите, част от тях раздава на митничарите по
заслуги, а другите отчита. Това е митничарската такса „Спокойствие“. Докато не стигне
горе до нейния събирач, ГДБОП нищо не прави.
– Арестите на митничари не са успех, а провал – смята друг. – Събират пари на
границата, делят ги помежду си, а някои стигат до горе. Разследването обаче спира на
първото стъпало. Тодор Караиванов – Тошко Пая, шефът на митницата в Свиленград,
арестуван, след като е награден от Ваньо Танов, е хванат с 12 хиляди лева на работното
място и 6 хиляди лева в дома му. Логично е да е обратното – да си носи вкъщи
изкараното. Вижда се, че той събира пари и чака повечето да бъдат транспортирани. Не
трябва ли ДАНС и прокуратурата да проследят потока на парите?
Трябва, да. Но аз се питам и друго: не могат ли, или не искат?
Ето отговор от бивш митничар с 23-годишен стаж:
– В митниците има златни момчета със златни кюлчета, а ключетата на устата им –
каквото и да се случи да не говорят, ги държи някой. Златните момчета са доверени лица,
минали са всички тестове, правят се конкурси за тях, работят на ръководни постове,
каквото и да стане с тях по арестите, те не казват за кого са предназначени парите, с
които те са хванати.
Чак пък „никога!“

314
 – Има по върховете в съдебната и изпълнителната власт хора, които слагат чадър на
корупцията в митниците. Тя в голямата си част е политическа. Има съвестни служители,
които са принуждавани да участват в определена схема. Ако откаже да е в схемата, няма
да е на смяна.
Хубава работа!
РевиЗоро признава:
– Вика ме министърът, като бях шеф на митниците, и ми казва: тази фирма ми е
близка, пусни ТИР-а без проблем. А аз казвам – като ти е близка, пусни си ти ТИР-а.
Друго е казал Ваньо Танов, лека му пръст, в прословутия запис за Мишо Бирата...
Кой каквото ще да казва, но светът не е безграничен, има граници и митници, за
митаря и за фарисея и в Библията пише. Професията на митничаря е трудна, място се
печели с конкурс, за едно се борят трийсет-четиресет души, 99 процента от тях са
висшисти. Явяват се на тест за честност и интегритет, боравят със 105 нормативни
документа, осигуряват на държавата приходи, разкриват стокова, парична и акцизна
контрабанда, пресичат канали за мигранти и наркотрафик. Зиме зъзнат на открито при
минус двайсет градуса, лете жега ги души и асфалтът им пари краката. Ако внасят пари в
политически и мафиотски каси, то не е само тяхна вината. Край тях минават разни хора, с
разни идеали, но повечето състоятелни, както Алеко Константинов е казал – да доиш и да
остане... Ако вземат такса „Спокойствие“, то е и защото те самите я плащат. А кое по-
напред да плати човек с 600 лева заплата? Нека този, който взема толкова за честния си
труд и само с тях оцелява, и успява да си изучи децата, пръв да хвърли камък върху тях.

Калабрийската ндрангета инвестира милиони в България, уведомява ни италианският

прокурор Никола Гратери, когато идва за малко на гости у нас. Той е водещ прокурор на
Италия, прочул се заради борбата си с мафията в Калабрия – една от най-богатите и
мощни мафии в света. Пристигна в София, за да представи книгата си „Бялото злато“ –
най-новото разследване за пътя на кокаина от Колумбия, Перу и Боливия през
Аржентина, Венецуела, Бразилия, САЩ, Австралия, Германия, Италия, Англия,
Ирландия и България. Негов съавтор е професор Антонио Никасо – учен от световна
величина, експерт в областта на организираната престъпност.
Мои приятели от издателската къща „Авлига“ склониха прокурор Гратери да ми даде
интервю. Разговаряхме в лоби бара на един нов хотел срещу Националния дворец на
културата. Той слезе от стаята си на горния етаж в мига, в който удари часа на нашето
свиждане – в единайсет, нула минути и нула секунди. Малко след него дойде и професор
Никасо.
– Кажете, господин Гратери – попитах аз, – кое може да накара влиятелен прокурор
като вас да напусне кабинета си с меките мебели и заедно с един университетски
професор да обиколи света, за да опише маршрутите на кокаиновите бандити?
Италианецът е приветлив, скромен, невисок господин, обръснат гладко и облечен в
сако на пепит и разкопчана бяла риза, видът му няма нищо общо с оня мачо в черен
кожен шлифер и двудневна брада, на който се стремят да наподобяват у нас
претендиращите за борци с престъпността. Усмихва се:
– Аз следя кокаиновата мафия от трийсет години насам и искам да дам всичко от себе
си, за да я покажа и да ѝ навредя. За да върша добре тази работа, трябва да се срещам с

315
магистрати, с полицейски служители и разследващи журналисти от цялото земно кълбо,
защото пазарите на наркотика са навсякъде по света. Важно е и личното познанство с
колегите, човешкия контакт. По телефона не се обменя информация, не и такава, каквато
ми трябва. Освен това е важно да се обясни на повече хора колко значимо е всяко от
разследванията за кокаина, защото той размеква мозъка на младите хора, унищожава
усмивките на хората, съсипва икономиката и целия ни живот. С парите от кокаина не се
купуват само хотели, ресторанти и пицарии, с тях се купуват и телевизии, вестници,
влияе се върху общественото мнение така, че то да възприема като нормални
мафиотските интереси. Ние с професор Никасо, който е съавтор на книгата „Бялото
злато“, сме заедно от деца. Живеехме в две близки градчета в Италия, запознахме се едно
лято, а след това като момчета играхме заедно още много лета. Пораснахме и открихме,
че имаме общи разбирания, едно общо желание за справедливост и една обща
нетърпимост към несправедливостите, възпитано у нас от нашите родители.
Произхождаме и двамата от семейства, в които моралът и етиката са важни.
Реализирахме се в различни професии, всеки научи по своя начин много за мафията и за
моторите ѝ във властта. Решихме, че е важно да напишем в книги това, което знаем, за
убийственото ѝ задкулисие, за да намерим повече съмишленици, готови да съдействат за
разкриването му.
– Трудно ми е да повярвам, че сте действащ прокурор, и то на висок пост. У нас едва
ли би напреднал в кариерата магистрат, който пътешества с месеци и пише книги, за да
обяснява, че моторът на мафията е в държавната власт.
– Аз в моя живот се ползвам от една голяма привилегия – да не се продавам никога, на
никаква цена. От същата привилегия се ползва и професор Никасо. Ние с него сме
свободни хора, въпреки че на него му се наложи заради своята сигурност да напусне
Италия и да живее в Канада. И въпреки че аз живея под полицейска защита вече трийсет
години и дори за да отида до тоалетната, понякога трябва да говоря с охраната – къде и
как. Свободата е в главата на човека. Аз съм свободен, защото никога не съм приел
подаръци или постове от политиците. Свободен съм, защото никога не съм поискал нищо
за себе си, моите искания са само за други хора. Иначе щях да бъда зависим. И нямаше да
мога да напиша с професор Никасо единайсет честни книги. Има колеги, които
проповядват, че мълчанието е част от професията. Те не искат информация, не дават и се
пазят от журналисти. Това означава, че от нещо се страхуват. Аз от нищо не се
страхувам. Няма какво да крия.
– Знаех си, че част от колегите ви не гледат с добро око на пътешествията ви и на
писателската ви дейност.
– Има завист, да. Но аз се справям.
– Как ?
– Усмихвам се и това е.
– В книгата си показвате стъпка по стъпка как наркобизнесът обогатява трафикантите,
убива зависимите, заразява банковата система и корумпира хората с власт. В кои
държави той се наказва най-строго и в кои остава безнаказан?
– Първо трябва да се знае, че наркотрафикът и корупцията са едно и също лице на
медала.
Професор Никасо, който седи мълчалив до тоя момент, се обажда:

316
 – Невъзможно е да се мисли за трафик на дрога, без да се мисли и за корупцията във
властта. От корупцията идва тази безнаказаност, за която питате. Колкото по-силна е тя,
толкова е по-слаб натискът на медиите в защита на обществения интерес. От нея идва
недоверието в институциите – това, което наблюдаваме тук, в България. У вас липсва
доверие в действията на прокуратурата. Оттам липсва смелост у полицията да се бори с
трафика на наркотици и у хората да ѝ помагат в тази борба. Това обяснява защо
Ндрангетата се е обърнала именно към България като страна, в която да инвестира своите
капитали.
– Калабрийската ндрангета инвестира в България? – уточнявам за всеки случай аз,
поглеждайки към магистрата.
– Да – потвърждава най-спокойно Гратери, – това става ясно от разговори, записани
със специални разузнавателни средства по време на разследвания за наркотрафик. В един
такъв разговор, записан тази година, се казва, че едно мафиотско семейство иска да
построи един огромен хотел именно на вашето Черноморие, като инвестира сто и шейсет
милиона евро.
– Две са причините България да е привлекателна за Ндрангетата – добавя професор
Никасо, като усеща напрегнатия ми интерес. – Първо, у вас данъците са от най-ниските в
Европа – като открие тук фирма, мафиотското семейство ще плаща само десет процента
данъци. Второ – защото вашата страна е идеална за трафика на кокаин, благодарение на
варненското пристанище, и за трафика на хероин, благодарение на близостта ви до
Афганистан. В момента консумацията на тези наркотици у вас е по-скоро слаба, вие
имате около двайсет и пет хиляди консуматори. Но нивото на българските престъпни
групи расте благодарение на новите технологии, които използват. В момента поне шест
мафиотски семейства имат отношения с български организирани престъпни групи,
свързани с наркотици и пране на пари.
– Така ли е, прокурор Гратели? Шест калабрийски мафиотски семейства развиват
дейност у нас?
– Да. От 2005 година насам много от разследванията в Италия изкараха наяве тези
отношенията между Ндрангетата и България. Нейните интереси се простират и в Полша,
Хърватия, Украйна, Русия. Организациите, които контактуват с нея, се възползват от
либерализирането на визовия режим и Шенген. За да изнесат дрогата, местните
криминални групи се възползват от екипажи на кораби.
– Преди време един наш кораб, „Свети Николай“, бе заловен с три тона кокаин на
борда – спомням си аз. – Екипажът бил нает уж да вози захар от Латинска Америка за
Испания. Там бяха арестувани над двайсет наши моряци.
– По тази схема получаването на наркотика става в пристанищата, макар че
традиционното е прехвърлянето на наркотика между плавателни съдове в открито море.
– Чували ли сте за нашия Брендо, Кокаиновия крал?
– Да, българинът Евелин Банев – Брендо беше включен в операцията „Маня Карта“.
Той получи двайсетгодишна присъда от Италианския апелативен съд, но Върховният съд
в Рим върна делото за ново разглеждане.
И професор Никасо е чувал за нашия Кокаинов крал.
– Брендо е един интересен персонаж – отбелязва той. – Има странни връзки с
наркотрафиканти, осъдени след две операции, в които са хванати шест тона кокаин.

317
Свързан е с едно мафиотско семейство, Делоко от Розано, близо до Торино... Но тъй като
ние се храним от културата на правото, а не от съмненията, не можем да кажем много за
него. След като неговата присъда беше анулирана, той вече за италианското правосъдие
не е криминален контингент. Знам, че и в България е бил оправдан по друго дело – за
пране на пари от наркотрафик. Когато беше в Италия, по време на процеса той получи
твърде ясен знак за мълчание – отвлякоха дъщеря му. Вероятно ще има нов процес срещу
него в Италия.
– Съдията Клаудио Диза, който върна делото в частта му за Брендо, пише, че
обвинението срещу него се базира на подслушани разговори, но в тях се говори не за
него, а за дядото – показвам осведоменост и аз.
– Е, разбира се – отвръща Гратери. – Но какъв интерес имат трафикантите да говорят
за дядото на Брендо? Когато ги подслушват, те не казват „Донеси ми трийсет килограма
кокаин“, те казват: „Донеси ми трийсет пижами“.
– В българското правосъдие на подслушването не му се дава много вяра. Само по себе
си то не се приема от съда като доказателство – споделям аз.
В италианското правосъдие не било така.
– За италианското правосъдие записите са изключително важни – обяснява
прокурорът. – За нас казаното от човека, когото сме записали, е по-важно дори от думите
на някой, когото в момента съдейства на правосъдието и разказва за мафията с едно
наум, че колкото е по-услужлив, толкова повече ще облекчи собствената си наказателна
отговорност. Случаят с Брендо е по-особен. Той самият не е записан. Говорят за него, но
неговия глас го няма на запис. Това е доказателство от типа „чух да казват“, затова
съдията не му дава вяра. Един добър магистрат, когато чуе да се говори за Брендо, ще се
постарае да запише и него, преди да внесе обвинението.
– В България неведнъж се появяват скандални записи със задкулисни договорки на
магистрати и политици – вметвам аз, пък ако ще да стана за резил. – Главни герои в тия
записи са премиерът, шефът на митниците, прокурори, министри, съдийки. Това, което се
чува, е възмутително, но не стига по-далеч от клюката. Казва се „записът е
манипулиран“ – и край! Не се търси отговорност от записаните за търговия с влияние и
корупция.
– Това е грешка. Какво значение има, че някой казва „записът е манипулиран“?
Записите в днешно време се правят с компютър, а не както едно време върху лента, така
че те много трудно може да бъдат манипулирани, без от това да останат следи. Аз от този
компютър, който виждате пред мен, мога да запиша и да проследя около шестстотин
души. Каквото и да монтирам след това върху техните гласове, аз ще оставя следа. Ако
прехвърля сега един запис върху флашка, която да ви дам да я разпространите като
журналист, някой специалист след това ще засече и секундата, в която съм го направил.
От намесата в записите със СРС винаги остава следа – нещо като личен отпечатък. Така
че някаква възможна намеса не може да се използва като извинение и да се елиминира
записът като доказателство.
Интервюто вече е станало по-дълго, отколкото може да събере една вестникарска
страница, но на мен ми се ще да науча още за италианската мафия. Питам Гратери:
– Кои са най-новите успехи в борбата с мафията в Италия?
Той изглежда доволен да отговори на тоя въпрос:

318
 – Преди два дни беше осъден на трийсет години затвор Панунци Роберто, най-
големият брокер на Ндрангетата. Той неведнъж е задържан под стража. Първия път
съумява да си издейства домашен арест заради проблеми със здравето, оперира се даже в
една клиника и от там успява да избяга. Един път го арестуват преди пет години в
Испания заедно със сина му и зет му, отново избяга. Но преди година и половина го
арестувахме на границата между Венецуела и Колумбия. Направихме разследване с
финансова полиция, както и с експерти по наркотиците, докарахме го в Италия. Преди да
кацнем в Рим, поискахме да бъде изолиран в затвора.
– Заради него ли сте под полицейска защита?
– Аз съм отдавна под защита. Преди 30 години започнах да разследвам Ндрангетата.
Арестувах част от общински съветници и тогава стреляха по къщата на моята годеница.
След което ѝ се обадиха и ѝ казаха да не се омъжва за мен, защото е щяла да си вземе
мъртъв мъж. Нарастваха все повече и повече заплахите, по време на разследване се
разбра, че подготвят атентат с експлозиви срещу мен. До момента обаче съм жив. Гледам
да внимавам как се движа, не ходя на кино от 30 години. А в Калабрия дори не влизам в
ресторант. Животът ми е доста ограничен, за да не давам възможност на мафията да ме
елиминира.
– Не се ли опитаха да ви купят?
– Не се продавам. Нямам цена.
– Как в Италия се справяте с корупцията във властта?
– Ние казваме, че Италия е страна на мафията и на корумпираните, защото има
истинска прокуратура и полиция, която успява да изкара навън тези неща така, че те да
се видят. Докато в други държави няма разследвания върху отношенията между
политиците и мафията и заради това хората вярват, че там няма такава обвързаност.
Президентът Джулио Андреоти, който около седем пъти е министър-председател, е
обвинен във връзки с мафията, но делото е прекратено по давност. Но така или иначе, в
решението на съда се потвърждава, че преди 1998 година той е имал много контакти с
мафиоти. Голямата разлика между сицилианската мафия и всички останали е, че тя е
съставена от висшестоящата класа. Така че има силна връзка между нея и властта.
Докато другите мафиотски групи първо са се самородили и после са се обвързали с по-
силните фигури във властта. Няма как да се мисли за мафията без политическите сили.
Марчело де Лутри, дясната ръка на Берлускони и един от основателите на неговата
партия „Форца Италия“ е с присъда за мафията.
– Да, да – потвърждава професор Никасо. – Магистратите в Италия са силни и
независими, те са здраво тяло, много малко от тях си позволяват неприлична близост с
политическата класа. Общо взето, тя не може да ги контролира. Има доста областни
управители, сенатори, депутати, съдии, полицаи и адвокати, които са отишли в затвора.
Трябва да ви кажа, че и елитът на италианската полиция е един от най-добрите в света.
Аз, за съжаление, няма с какво да се похваля. Питам като ученичка:
– България е под наблюдение на еврокомисията, сигурно знаете това. И нас ни
критикуват, че нямаме в затвора босове на контрабандата и корумпирани от властта.
Какъв съвет бихте дали на българските си колеги?
Гратери се замисля малко.

319
 – За да успееш, трябва да промениш правилата на играта. Това може да направи само
политическата класа. На българските си колеги казвам – да имат кураж. Да са по-смели,
да се заобиколят от честни хора. Дори в офиса, дори чиновникът, който им прави
фотокопията, трябва да е честен човек. За да не излизат новини от прокуратурата.
– Това ли е всичко?
– Че какво повече от това? Трябват ви честни хора в политиката, прокуратурата и съда.
Ако нечестните преобладават, променете това.

Да го променим ли? Лесно е да се каже.

Един проект за нов закон за горивата предизвиква шумно негодувание сред

собствениците на малки бензиностанции през юни 2018 година. След като е приет на
първо четене в Народното събрание, малките в бранша насрочват протестен митинг в
София – за 26 юни. Те твърдят, че промените в регулирането на дейностите с нефтени
продукти ще убият конкуренцията и ще вдигнат цените за крайния потребител. Техен
вносител е Емил Димитров – РевиЗоро, бившият шеф на митниците, който е станал
депутат от „Обединените патриоти“, управляващи заедно с партията на Борисов. Той,
както винаги, приема поканата ми за интервю. Убеден е, че опонентите на неговия закон
са застъпници на корупцията. Аз го питам:
– Нали знаете, господин Димитров, че в София пристигат стотици цистерни, камиони и
коли? Ще протестират с плакати „Долу монопола на търговията с горива!“
– А защо ще го направят! – нервира се моят приятел. – Какво им пречи законът за
горивата? Той засилва контрола върху пазара. Лошо ли е според вас да се затегнат
правилата за търговия с петролни продукти, като се въведе регистрационен режим за
фирмите с изисквания за банкови гаранции и солиден капитал?
Говорим си на „ви“, защото сме на запис.
– Това, което казвате, звучи добре – отбелязвам. – Но малките търговци твърдят, че от
това ще си изпатят над четиристотин фирми, ще има фалити и скъпотия. В Пиринско и
без туй завчера протестираха срещу цените на бензина.
– Завчера ли? Аз от години обяснявам, че има много бензиностанции, които не са
регистрирани никъде и са нелегални, някои са в камиони и фургони даже.
Собствениците, които се крият зад гърба на земеделците и горските работници, твърдяха,
че няма нерегистрирани сред тях и аз говоря неверни неща. Сега пък твърдят, че новият
закон ги ограничава. Защо? Ако са легални, те и по сегашните закони би трябвало да са
регистрирани, да се знае колко резервоара имат, да са с нивомерни системи и да не
манипулират данните към НАП. Целта на новия закон е да се регистрират всички
бензиностанции, за да бъдат проверявани. Той дава право на всички, които сега търгуват
с горива, да продължават да търгуват, стига да се регистрират. Имат шест месеца да го
направят. Това е. Не слушайте глупостите, които разправят!
– Какви са условията за регистрация?
– 20 000 лева уставен капитал. Добро образование. Три години стаж. И обезпечение –
20 000 лева на обект.
– Това е за дребните търговци, нали така? За едрите се иска три милиона лева капитал,
пет години стаж и половин милион банкова гаранция.

320
 – Изискванията за стаж и банкови гаранции целят да не се прехвърля бизнесът на
малограмотни и малоимотни граждани, които не могат и да бъдат глобени след това. Що
се отнася до регистрацията, тя ще струва два-три лева на нерегистрираните, колкото да
си ламинират удостоверението от министерството и да си го закачат в обекта. Какъв
проблем е за човек, който има бензиностанция за два милиона, да докаже, че има 20 000
лева собственост от нея? Проблем било, непреодолимо препятствие. Дават интервюта
пред бензиностанции, в които има по пет-шест колонки с по пет-шест пистолета за
различни горива. Една колонка струва 60 000 лв. Доказваш, че една трета от нея ти е
собственост и си редовен. Да, но на тия и за 200 лева да им поставиш условие, пак не щат
да се регистрират. Защото не искат да бъдат контролирани! Предпочитат да работят
безконтролно, както са го правили двайсет години.
– Веднъж казахте, че у нас има 2800 регистрирани и 7000 нерегистрирани
бензиностанции. Седем хиляди! Откъде знаете, че са толкова, като ги няма в регистрите?
– Аз и 4000 да кажа, че са нерегистрирани, пак ще отричат. Но ето, само в последните
три седмици се явиха три нови сдружения, които се наричат национални, и твърдят, че в
тях членуват хиляди дребни и средни собственици. Питайте ги точно колко са. Аз
повтарям думите на главния прокурор: има хиляди обекти, които не са регистрирани или
имат регистриран по един резервоар, а притежават и втори, и трети, на байпас,
манипулират данъчните уреди и са залавяни. Значи, и от регистрираните има такива,
който работят незаконно. Ние искаме всички да се регистрират. А те не искат и си търсят
причини.
– Още като внесохте проектозакона, ви обвиниха, че лобирате за големите търговци на
горива като Валентин Златев, за да може малките да изчезнат от пазара.
– Как измислиха това? В закона никъде не пише – стоте бензиностанции на еди-кой си
да работят примерно, а десетте на другия да се закрият. Той не въвежда ограничения в
бизнеса – количествени или географски. Всеки, който продава гориво и зарежда коли и
камиони, е търговец на дребно. Никой на никого не диктува дали да има една колонка,
или десет, или двайсет, дали да отвори две, десет или сто бензиностанции. Никой никому
не казва: продавайте толкова тона на ден. Законът не дели фирмите в бранша на големи и
малки. Другото е лъжа. Тя се тиражира, за да могат депутати, лидери на партии и
представители на най-високото ниво в изпълнителната власт, да кажат: ние закона не сме
го чели, ама тук едни хора са притеснени, хайде да си търгуват безпроблемно… Ами
нали тия хора, които не искат да се регистрират, до вчера твърдяха, че не съществуват?
Нашата борба е за един милиард. Да влезе в хазната.
– Какъв е този милиард?
– Толкова губи годишно държавата от незаконен внос на горива. Виновните за това се
крият, а като наближи Нова година, почват да си късат ризите: дайте за децата, за
социално слабите! Пак питам: какво ще им стане, като се впишат в регистър и станат
легални? Нищо, освен че ще ги контролират. Това следва от закона, нищо друго. Но те
ще продължат с лъжите. Този законопроект е на седем министерства и четиринайсет
институции, а не е петролната и газова асоциация на Златев, както се твърди. Но не смее
никой да го внесе шест години!
– Че какво страшно има?

321
 – Това е най-антикорупционният закон от последните две десетилетия. И най-
антиконтрабандисткият. Сама си направете извод кой и защо не го иска. Имаме закон за
фармацевтите – на какви условия да отговарят. Имаме закон за алкохола. Имаме за
цигарите. И закон за розите ще правят. Защо да няма закон за горивата с оборот за
милиарди? Трябва да има ред на пазара. Този закон го въвежда и пречи на контрабандата
и корупцията, които вървят ръка за ръка.
– Че нали уж борбата с корупцията върви с пълна пара? – питам с явна ирония в гласа.
Емил остава сериозен. Той сега е един от управляващите. Обяснява:
– Аз казах на премиера: „Успех е, че само трима министри от кабинета ви са против
закона за горивата. От предишните кабинети само трима бяха „за“. Навързани са нещата.
Изведнъж някой казва: „Ама те, собствениците на бензиностанции, са ни избиратели, ама
помогнаха ни на кампанията, ама защо сега да ги притесняваме, не може ли по-нататък?
Министри от няколко правителства са правили всичко възможно законът да не влезе в
Народното събрание, да не стане. Аз призовах: да не се делим на леви, десни, предишни
и по-предишни, господа! Крайно време е такъв закон да има в България. Но всички
партийни формирования се разцепиха на две – едните са против, но другите са „за“
държавата да губи по един милиард.
– Сигурен ли сте, че губи цял милиард?
– Една трета от горивата са контрабандни. С новите правила ще се намали сивият
сектор, който заема 30% от този пазар.
– Как ще забележим, че е станало това? Сивата икономика не се вижда, нали затова я
наричат така?
РевиЗоро, както винаги, е прям:
– Тя не се вижда, но колите се виждат! И зареждането им. Имаше един анализ на
Министерството на финансите за 2015-а и назад. Но го скриха, защото не визираше
бивша политическа сила, а проблема със сенчестата икономика, който не се е променил.
Сега само двама-трима от 240 души в парламента се натискат да събират пари за
държавата.
– Двама-трима?
– Ами толкова. Другите подписват проектозакона, ама се ослушват за причина да се
гласува „против“.
– И защо така правят? – питам като петгодишна.
Предполагам, че оттук нататък управляващият депутат ще си затвори устата, но не съм
познала – това е РевиЗоро – такъв, какъвто си беше по-рано. Пали се:
– Схемите за контрабандата са ясни. Като я борехме преди двайсет години, имаше
разни Самоковци, Пилета, Бутчета… които я вършеха, познаваха ги министрите, но се
правеха на нечули. В 90-те години имаше хора, овладели границата, и тя работеше под
строй – за контрабандистите, уви. Но то е минало-заминало. В момента нямаме
контрабандисти – Самоковци, Пилета, Бутчета… Имаме министри.
– Моля? Правилно ли чух?
– Да! Имаме стройна структура, която се толерира директно от най-висшия етаж на
изпълнителната власт. България е парцелирана на Северна и Южна според това кой се
занимава с контрабандата и внася. Уточнени са камионите, влаковете. Това се случва, но
всички се правят, че не го виждат. При горивата имаше по-голям ред навремето. Но

322
тогава имаше мафиоти, а сега министри. И хората в легалния бизнес питат: ние защо
плащаме данъци, след като вие толерирате тая вакханалия? Седят някакви министри и си
измислят доводи, за да не се приема законът за горивата. Това е проблемът. Не е мой
обаче.
– Чий е тогава?
– На среща с премиера, той каза: тези пари от горивата генерират престъпност, работят
срещу всички и трябва да влязат в бюджета. Но много близки до премиера правят всичко
възможно да съборят закона, писан за това. Премиерът има възможност да ги махне, аз
нямам. Ако той няма сили и смелост да се пребори с тях, не може да се пребори и с
контрабандата. Като партиен лидер, той пред мен и колеги заяви: „Този закон от нашата
партия ще го подкрепят всички“. Попитах го кои „всички“? Аз виждам четирима, всичко
друго се ослушва или гласува „против.“ Да, те ще гласуват това, което той поиска. Но
очевидно почва разнобой. Бивши министри от негови кабинети, шефове на
парламентарни комисии почват да работят срещу него.
– Леле – подсказвам на Емил да не прекалява.
Не искам с това интервю да му направя беля.
Но той почнал ли е, спиране няма.
– Това, което аз чух с ушите си от премиера – и не само аз, а още двайсет съветници и
експерти, е: „Законът да стане!“. А това, което виждам с очите си, е нещо, заради което се
питам: дали премиерът е изпуснал властта? Защо говори едно, а неговите в парламента
правят друго? Дали той нарочно казва пред нас, че подкрепя закона, а на тях им дава
сигнали да го съборят? Или се опитва да угоди на всички? Или хората, които работят
срещу него и в собствения му кабинет, са толкова силни, че не смее да им посегне? Това
са версии. Премиерът каза, че е „за“ този закон, и не вярвам да се отметне, не виждам
какви аргументи ще му намерят. И не мога да си представя, че той и в третия си мандат
няма да успее да прокара такъв елементарен закон против контрабандата. Ако каже, че в
четвъртия мандат ще успее, кой ще му повярва? Аз не, въпреки че назначението ми за
шеф на митниците се дължи на него. И аз му дължа услуга. А единственото, за което ме е
помолил, е за този закон. Аз не мога да му откажа и го внасям. Нормално е, че търпя
негативи. Но нормално ли е, че негови бивши министри, председатели на комисии го
саботират? Не може аз да съм единственият, който ще пази искането на премиера от
собствените му депутати! Нещо не е както трябва. Предполагам, че като мине
европредседателството и му свършат международните ангажименти, Борисов ще седне и
ще въздаде справедливост.
– Справедливост? В смисъл? – уточнявам.
– Всички, работили срещу него, трябва да бъдат пратени на заслужен отдих. Инак ще
се окаже, че той е изгубил цялата си власт.
– Тежки думи са това.
– Аз съм директен.
– Да се върнем към контрабандата. Премиерът казва, че е смазана.
РевиЗоро потвърждава:
– Имаме успех с цигарите. А през януари по нова схема за десет дни вдигнахме с
дванайсет процента приходите по горивата.
– Браво.

323
 – И премиерът каза: браво! Но на петия ден ни пробиха от четири места – започнаха да
внасят горива откъдето внасяха. В огромни количества. С протекцията на държавните
институции.
– На отделни чиновници? – задавам този въпрос, за да чуя някое име.
– Отделни чиновници няма тук! Има висши държавни служители, на които се казва: не
ти е тема това. И човекът почва да гледа на другата страна, че иначе ще го уволнят. И се
кръсти да не го осъдят някога. Тежко е положението. Затова чакам развръзка след края на
европредседателството: ще намери ли сили премиерът да се пребори с близкото си
обкръжение, или ще се предаде. Ако не даде ясен знак и не обезсили тия хора, ще има
проблем с инвестициите. И той няма да е единствен. Тия хора ще го махнат, ще си
работят зад гърба му. Ще го изолират, както и сега са го изолирали за част от случващото
се. Знам, че му е трудно.
Все пак законът минава на второ четене през лятото на 2018 година.

324
 Глава тринайсета.
Криминалният поминък
Нова година дойде. 2017-ата. Пристигна навреме, което значи, че не е пътувала с кола
по магистрала „Тракия“. А ние с мъжа ми и със сестра ми мръзнем в нейното
тринайсетгодишно фиатче, закъсали в задръстване на 1 януари – на връщане от Несебър,
където изпратихме старата 2016-а. Потегляме сравнително бързо – след половин час. На
отиване – навръх новогодишния празник бедствахме с часове, блокирани заедно с около
500 други коли от снегонавявания по аутобана и обходните шосета към Бургас. Сърдим
се на себе си – къде сме тръгнали, като си знаем какво се случва по разбитите пътища на
България всякога щом падне сняг и духне севернякът.
– По разбитите пътища, както и да е! – негодува сестра ми. – Обаче по чисто новата
магистрала!
Чисто нова, но в бедствие. Истинско бедствие! И това – както чуваме по радиото – при
седемсантиметрова снежна покривка и вятър с пориви от 14 до 24 метра в секунда на
места. Представете си какво ни чака, ако натрупа метър-два? Да хвръкнем – нямаме
крила, да се провалим вдън земя – дъно няма, да бягаме – къде обаче? – докъдето поглед
стига, все е нашенско… Да не дава господ да стане.
В преспите радиопрограмата „Хоризонт“ – слава богу – се улавя и чуваме премиера в
оставка да казва:
– Повече от това не може да се направи.
Той има предвид вероятно „това“, което се направи, след като сума народ престоя
близо 20 часа под мразовитото небе между Айтос, Ветрен и Карнобат – ни напред, ни
назад... Ние тръгнахме по-късно и се отървахме с по-малък престой – около четири часа,
и то в сравнително нова кола с парно. Въпреки това измръзнахме и се разболяхме. А кой
знае щяха ли да оцелеят всичките жени, деца и едно шестмесечно бебенце там, ако
телевизията не ги беше показала и Бойко лично не беше долетял до тях… После вече им
занесоха и храна, и вода, и по литър гориво им дадоха, и снегорини, и пожарни, и цял
танк даже им закараха.
Докато слушаме „Хоризонт“ и чакаме да се отпуши „тапата“ в едното платно, което са
разчистили преди малко, аз се чудя да се смея или да ридая. Управляващите са в оставка,
но се готвят пак да управляват и затова предлагат законови реформи в екстремната
ситуация. Като чува за реформи, мъжът ми изключва радиото веднага – от приказки за
реформи го заболявала вече главата. Но аз го включвам пак.
– Слушай – викам, – че тия точно реформи, ако станат случайно, и ти, и всеки шофьор
може да се окаже засегнат от тях.
Те предвиждат утежнени наказания за всички шофьори, които карат „несъобразено със
зимните условия“. За всички. Не само за оня „дебил“ с ТИР-а, за когото премиерът току-
що разказа, че предизвикал задръстването по магистралата, и не само за другите
тираджии, от които той се оплака, че „продължават да нахалстват“. Нахалстват, разбира
се, как да не нахалстват, като се движат зиме по лятната магистрала!

325
 Защо да е „лятна“? Бургазлии я наричат така. Те знаят от опит, че тя само в летните
месеци става за каране. Знаели са го и повечето от попадналите в снежния капан. И са
нарушили умишлено правилата, предписани от МВР преди и след това: да не пътуват в
зимния сезон, ако не е наложително, да си купят зимни гуми, макар по закон да не е
задължително, да пристигат винаги по светло, да не тръгват в приповдигнато настроение,
в задръстване да не проявяват нервност и тъй нататък.
Та, пълзим и чуваме по радиото, че „сега е на дневен ред законодателна инициатива да
се наказват по-сурово тия нарушители“.
– Може и с доживотен затвор – добавям иронично. И във вестника по-късно ще го
напиша. Съчинявам го наум: „Доживотен затвор за „дебилите“, които се нервят в колите
и пътуват в зимния сезон, без да е наложително! Доживотен! Направо! На депутатите им
е писнало всяка година по два пъти да вдигат глобите за сгафили „водачи“ и срока за
лишаване от свобода. И на гражданите им омръзна от това. Пък и за тия българи, които
биха се озовали в килия до края на дните си, това може да не е най-лошата участ. В
страна като нашата човек не в зандана, ами в асансьор да влезе, ще вземе да пропадне,
във влак да се качи – вагонът ще пламне, по улицата да тръгне – ще го ограбят, докато
спи до жена си, ще го оберат… И доживотните присъди – незабавно! Тия закъсалите на
„Тракия“ няма какво да ги бавят, за да се разкарват тук-там и да се жалят: цяла нощ
мръзнали, помощ не дошла, звънели на 112 напразно, информация нямали, до сутринта
не видели ни полицай, ни дявол от институциите, на които плащат, бурята сварила
държавата по бели гащи… Тия жалби разколебават вярата на населението в стабилността
на държавата. С едно дело по бързата процедура ще се прекратят. Признаят ли се за
виновни някои, процесът приключва без разпит на свидетели и вещи лица.“
Това – за вестника. Саркастично. И наистина го написах. Излезе на първа страница под
заглавие „Зимно приключение на лятната магистрала“ в първите дни на януари. По това
време никой, включително и аз, не реагира на думата „дебил“, употребена от Бойко
Борисов по адрес на един тираджия. Вестниците развеселено я тиражират – и в
множествено число, и в единствено. Тя звучи естествено в устата на Борисов и никого не
обижда. Но осем месеца по-късно, когато един професор по приложна социология – Иво
Христов, който е и депутат от опозицията, употребява тая дума с обобщението „80
процента от българите са дебилни“, избухва обществен скандал: иска се оставката на
учения, цяла парламентарна група отказва да влиза в парламента, докато той е там,
политици, публицисти, поети, писатели и махленски клюкари вземат отношение по
темата – защо ни обижда тоя човек, ние дебили ли сме, или не?! В същото време БДЖ
спира няколко влака – за Карлово, Пещера, Банкя и други, понеже не ги чакат хора по
спирките – обаче от това май никой не даде вид да се вълнува. Общественото мнение
прие без вълнение и съобщението на известния факт, че България се обезлюдява, стопява
се всяка година с един град – повече от 50 хиляди души годишно умират, а малко се
раждат – пък отделно 130 000 българи отиват да си търсят късмета в странство.
Докато висим с мъжа ми и сестра ми в новогодишното задръстване на магистрала
„Тракия“, разговаряме с тоя-оня и така аз индиректно научавам част от причините за
масовата емиграция.
– Тук всяка зима става така – разправя един строителен инженер, който кара пикап и е
закъсал като нас. – Както си караш, излиза мъгла, губиш видимост, потъваш в сняг и като

326
нищо удряш предната кола. Това е от снегонавяванията тук-там, а те са от нарушените
изисквания за строеж на магистрали. То не е само да полееш пътека с асфалт. Всеки
проектант ще ви каже, че трябват лесозащитни пояси и други прегради, иначе вятърът
докарва от полето сняг. Вижте нивите до мястото, където колите затънаха в преспи – то е
безснежно. Наоколо няма дървета, нито огради като край аутобаните в други държави.
Заграждения тук-там висят като скъсана марля, строени са от евтин материал, поддръжка
няма… ТИР-овете вървели нахално. Как да спрат? Няма паркинги.
– Трима братя сме и се събираме ежегодно в Несебър при мама. С моя близнак идем от
София, а батко – от Австрия – заговаря ни друг пътник, докато тъпчем нервно край
колите, духаме си в шепите и бъбрим, за да убием време. – Прав е премиерът, дето каза:
падне ли сняг, „Тракия“ трябва да се затваря! Докато построят прегради за
снегонавявания. Батко цяла нощ и сутринта прекара в ада между Айтос и Карнобат,
децата му са с ангина сега. Смя се, като чу да се казва, че така ставало и в САЩ, и
навсякъде по света. Той живее в Алпите, там снегът е по-висок от него, а шосетата са
черни, като че са с подово отопление… Аз тръгнах от София в десет, понеже излъгаха, че
отварят „Тракия“ в два часа следобед. Двама посинели от студ полицаи ни отклониха по
обходен маршрут през Ямбол, но и него затвориха след това – ТИР-ове закъсали и там.
Питам единия полицай: Що така? А той: Ами аз що съм тук от вчера сутринта?
Потеглихме през Петолъчката и там… над три часа чакане. Брат ми вика: Това е
България.
– За ЧНГ ние сме най-нещастни – казва полицаят, който отклонява с колегите си
движението по обходен път и отнася всички ругатни и жалби. – На мен отдавна ми
свърши смяната, спи ми се, огладнях, но мръзна тук, началството вика: стой, хора няма.
Не е природно бедствие това. Просто Пътната агенция не си върши работата. Три дена
синоптиците предупреждават: жълт код, вятър със сняг. Всеки знае къде го навява. Но аз
тук, преди да стане белята, снегорин не видях. За нула време стана мазало – колите
затънаха в преспи на магистралата, понеже в нея се събира като в корито снегът… и
после какво? Спасители трябват. А няма. Гражданска защита я туриха в пожарната и
повече не я видяхме. Пратиха пожарникари, но и те малко, щурат се насам-натам: тук
верижна катастрофа, там ТИР, едно оправят, друго стане. За всичко жива сила трябва. Не
става с един танк. Пет хиляди души напуснаха МВР от две години насам и всички
мислеха, че е майтап, а вижте сега какво става.
В блокадата навръх 31 декември стигаме до Петолъчката. Чакаме. Минават час-два,
гледаме отсреща бензиностанция – да пием по чай. Вътре пълно със закъсали като нас.
Чай и кафе не дават обаче. Защо? Инвентаризация правели, дванайсетчасова – точно
когато куп хора бедстват там. Някой вика:
– Премиерът минава, гледайте там... с джипа и кортежа, вижте и танка, значи, пътят се
отваря!
Една от продавачките мърмори:
– Да се беше отбил и тук Бойко, и нас да оправи, че заради тая тъпа ревизия умряхме
от срам!
Един мъж и една жена се скарват за последното шише вода на рафта:
– Мое е!
– Вие сте нагъл!

327
 – Ти си нагла ма, що не се засрамиш!
Другите мълчат. Не се вълнуват. В България наглостта не е събитие.

Операция „Наглите“. Атака на 15 адреса. Ранена барета. Открити три къщи на ужасите,
в които пленени хора са виждали как изглежда смъртта отблизо. 25 задържани под
стража. Изравят с багери от Плана планина трупове на убитите от бандата.
Годината е 2010-а. Близо пет години след това отвличанията на богати хора за откуп са
рядкост. Това е сериозен резултат, като се има предвид, че две-три години по-рано
България гони Колумбия, която е световен шампион в този престъпен бизнес.
Какво се случва с „Наглите“? От двайсет и петимата задържани обвинения получават
едва единайсет, а само четирима от тях получават ефективни присъди за престъпленията,
които се отличават с изключителна наглост. Съдът приема, че е доказано участието им в
отвличанията на Илиян Цанев, Мехмед Чакър, Михаил Краус, Джорджо Марков,
Венислав Величков, Ангел Бончев и съпругата му Камелия, Георги Георгиев – Пурата,
Васил Маникатов, Киро Киров и Борислав Атанасов. Общото между жертвите е, че са
богати. Като признати за виновни Ивайло Евтимов – Йожи, Прокопи Прокопиев –
Културиста и Даниел Димитров – Релето са пратени за 18 години зад решетките, а
Любомир Димитров – Гребеца – за десет. Само три години след произнасянето на
присъдите гръмва новината, че Гребеца и Йожи излизат предсрочно на свобода –
управата на затвора го предложила, защото смятала, че имат добро поведение и са
превъзпитани...
Чуйте какво научих за Наглите от Боян Павлов – собственик на автокъща в Горубляне,
с когото се сприятелих в Париж, в клиниката на професор Дарина Кръстинова. Тя беше
възстановила лицето му с пластична операция, след друга една тежка операция, която
беше преживял – от рак на челюстта – при която му изрязали брадичката и устните, чак
до носа.
– Особени хора са тия от бандата, която е отвличала – разказваше ми Боян, докато си
правехме компания в една умирисана на дезинфектанти обща стая с телевизор, три малки
масички и три дивана. С часове си бъбрехме там, с бинтовани глави и двамата, като
гледахме да убием времето и да надвием болките, пък и бяхме единствените българи сред
многобройните пациенти във френската болница.
– Наглите са апаши по занаят – обясняваше моят приятел. – Но си държат на честта по
техен си начин. Сближих се с един от тях. Крадец на коли. Бачкатор. Той отива да краде
така, както ти отиваш на работа. Джиесемът му звъни на будилник. Спи му се, обаче
става – има отговорност към семейството си, трябва да му осигури прехраната. От това,
което изкарва, трябва да даде на кварталния полицай. И някой лев да спастря, че може да
му потрябва за адвокати. Единайсет пъти е задържан. Има една условна присъда. Виждал
съм разпечатката с криминалните му регистрации. Като я разгъне, стига от кухнята до
стаята на тъща му в гарсониерата им в „Младост“. Тъща му не го харесва, кара му се. Той
от нея се плаши, не от полицаите. Доказва ѝ се. Че е свестен. Че носи пари. Какво работи,
всички знаят – и жената, и тъщата, и комшиите на етажа, и домоуправителят. Не го съдят,
казват: той е добро момче, крадец е, обаче всички крадат – един от съседния вход е богат,
сто на сто е по-голям апаш... Веднъж забравих една пачка с петолевки на масата, където
пихме с моя човек до сутринта. На другия ден ми счупи телефона от сутринта: „Ела бе,

328
напихме се и си забрави едни неща... “. Питах го друг път дали би участвал в отвличания.
Отговори ми: „Да, ама не бих убивал. Не съм от тия, дето правят всичко за пари“.
Нещо подобно заявява и един друг от бандата на Наглите – Данчо Гробаря.
– Не съм убивал, само закопах двама.
Докато говори, той заеква и мига нервно – нещо, заради което има и втори прякор –
Данчо Релето.
– Пред теб разстрелват най-добрия ти приятел. После те карат да го закопаеш. Какъв
човек трябва да си, за да го понесеш? – питал го следователят, с когото после разговарях.
Следователят не наричаше Данчо „Гробаря“ или „Релето“, а „Даниел Димитров“ и това
изглеждаше странно, предвид външния вид и биографията на наглеца:
– Когато Даниел Димитров ни каза: „ще ви покажа два гроба“, ние с колегите, дето му
водехме разпита, си помислихме, че ни будалка. Оказа се истина.
Вадят Данчо от килията. Надяват му маска с прорези за очите. Качват го окован с
белезници в арестантски микробус. След него се движат със светещи сини лампи две
полицейски коли. Конвоят минава през селата Бистрица и Железница и влиза в отбивката
на село Плана. Спира на завой с долчинка. Дончо Гробаря слиза и със закопчаните си
ръце сочи самотен шипков храст.
– Копайте на пет-шест крачки надолу от шипката, там е.
Викат багера.
– За пръв път се пропукаха организираните престъпни групи и пропяха в арестите!
Сега разкриваме поръчкови убийства! Колегата Цветанов ходи с багер и копае трупове! –
съобщава радостно премиерът Бойко Борисов, докато изнася лекция на тема „Свобода и
демокрация. Българският европейски път“ в централата на фондация „Конрад Аденауер“.
На видео се вижда и чува оживлението на немските му слушатели след тия негови думи
за труповете и багера. На последвал въпрос „Колко от 150-те поръчкови убийства в
България са разкрити?“, премиерът отговаря:
– Няма убийство, по което ние да не сме задържали някого. Законът обаче изисква
някой друг да влезе и да каже: ей тоя беше. Хората се плашат, защото не са убедени, че
ще има осъдителни присъди за тези. Като ги е страх хората, и съдиите не могат да
издадат осъдителни присъди.
Два трупа са изкопани от Плана планина. В първия гроб, не по-дълбок от метър, е
намерен трупът на Юлиян Лефтеров, наричан в бандата Кунгфуто. Мъртвецът е положен
на сух терен и е почти запазен, въпреки че е престоял цяла година в земята, разказа ми
следователят. И снимки видях – имаше татуировка „плетеница“ на лявата му ръка и една
друга, започната, но недовършена рисунка на дясната. На устата му още стоеше
лепенката от тиксо, с която са му попречили да крещи и да моли за милост. Бил е
застрелян с два куршума в главата. С десантен автомат „Калашников“.
Юлиян бил отвлечен от Наглите на 8 януари 2009 година. Те били с маски, обаче той
ги разпознал – все негови авери от златните години на автомафията – Йожи, Сапата,
Данчо Релето и Любо Гребеца.
– Всички те от 1991 година нататък, като квартални гамени, се учат да отварят и
подкарват коли от всякакви марки – установява следователят. – Правят сума ти кражби,
като отчисляват десет-петнайсет процента за борците от ВИС. От 2001 година сами си
правят мрежа за връщане на крадени коли срещу откуп. Но полека-лека бизнесът им

329
запада. Към края на 2006-а Йожи и Сапата решават, че могат да вършат с хора същото,
което са вършили с колите – отвличали са колите, крили са ги в гаражи, изнудвали са
собствениците им и са прибирали пари. Докато те прохождат в отвличането на хора с
възможности, Юлиян, който има чичо в Канада, започва с неговата валута да върти у нас
търговия с къщи и земи. Отнякъде Йожи и Сапата научават, че е направил сделка в
квартал „Бояна“ за 800 хиляди евро, и решават да изкарат нещо от него. Той обаче се
дърпа и те го убиват още същата вечер. След смъртта му продължават да преговарят с
роднините му. Искат за живота му един милион евро, после свалят до четиресет и шест
хиляди. Парите са взети. А заложникът остава да лежи под шипковия храст.
– Сапата го уби! – казва един от „пропелите“ бандити.
Трима твърдят, че Иван Пайнавелов – Сапата бил „мозъкът“ на отвличанията – той
измислял схемите, той посочвал жертвите, той прибирал откупите и голяма част от тях
задържал за себе си. Лесно е да се каже, понеже Сапата няма да се обади да го
опровергае. Той лежи във втория гроб на Плана планина – насред картофена нива, на три
километра от храста, където е заровен Кунгфуто. Два багера и една фадрома прекопават
цял декар, преди да го намерят – закопан е дълбоко, кофата на багера загребва на два
метра от земята черепа му. Вадят от него куршум от пистолет „Макаров“,
деветмилиметров.
– Ако Сапата беше чак такъв бос, какъвто го описват, нямаше да го намерят в нивата –
умуваше моят приятел, търговецът на коли, докато седяхме на един отровнозелен диван в
клиниката на доктор на Кръстинова.
Като се прибрахме в София и аз тръгнах на работа, той ме свърза с негов познат,
автокрадец – Жоро Тралалата, за да ми даде информация.
– Страшен техничар беше Данчо Релето. Нямаше ключалка, която да му се опре –
спомни си Жоро, след ми заяви великодушно, че ще говори безплатно. – И Релето, и
Сапата ги е учил Митко Турчина на занаят. Релето работеше в комбина със Светльо
Лъвицата, с Хастара и с кого ли не, но със Сапата най-вече, бяха неразделни. Заедно ги
хващаха полицаите, заедно ги пущаха. Те бягаха от групировките, не от ченгетата.
Изчезне ли в София колата на някой големец, мутрите тръгват и почват – бой наред! Бият
Сапата, Релето, Лъвицата, докато тия почнат да плюят кръв и си спомнят къде е
автомобилът. Ама бизнесът си е бизнес. Като излязоха в колите по-сложни бордови
компютри, Данчо Релето пръв ги проби. Правеше ключове, заглушаваше джипиеси. Но
беше и голям комплексар заради тиковете и заекването. Докъм 2008 година само
бачкаше, не излизаше от къщи вечер. Караше таралясник, а крадеше джипове за петдесет
хиляди евро. После стана друг човек, тръгна с гаджета по кръчми, купи си скъп мерцедес.
Вече е ясно – Данчо е харчил парите от предприятието на Наглите. Заради тях е предал
и Сапата, най-добрия си приятел. Два дни след като посочва двата гроба и става
анонимен свидетел номер едно, той е пуснат под домашен арест от прокурорите. Но не
успява и душ да си вземе, казва адвокатът му, когато агентите на ГДБОП му идват на
гости. Адвокатът се възмущава, че клиентът му бил бит от антимафиотите, плашен бил и
бил насилван да свидетелства и по делото „Октопод“ и да заяви, че Алексей Петров е
поръчвал убийствата и заравянето на трупове. Гробаря викал:
– Не познавам човек с това име!

330
 От ГДБОП всичко отричат. Но последвалите събития показват, че Данчо Релето е в
немилост пред властите, въпреки заслугите му за наказателния процес срещу Наглите.
Той е пратен заедно с другите похитители в килия за 18 години. Забравени са дадените
му обещания да отърве килията. Болят го зъбите – 12 кътника има, които трябва да се
оперират. Обаче не – и в болница не е пуснат. Разследващите, на които е сътрудничил,
отсичат:
– В затвора да се лекува!

Има два вида престъпни организации – мафиотски и мрежови – обясняваше ми Богдан

Карайотов, а той беше от този изчезващ вид следователи, които, без съмнение, си
разбират от работата.
– Мафиотските организации представляват пирамидални структури, които действат с
години конспиративно и е много трудно да се разтурят, даже и когато се разкрият. Други
са мрежовите организации, като тази на Наглите. В тях се събират специалисти, за да
вършат известно време определен вид престъпление. Могат примерно да се сдушат със
студенти – компютърни гении, за да източват банкомати. Или, както е при Наглите –
спецове по кражби на коли се събират, защото са решили да захванат по-доходен
бизнес – отвличания. Те по-лесно се залавят, въпреки че живеят с две лица. С едното
вършат криминалните си дела. С другото може да са образцови съпрузи, любовници,
предани бащи и прочее.
Пример за това е Прокопи Касапина. Той е най-наглият от Наглите, който реже пръсти
и уши и всява страх, ако се вярва на казаното в пресконференциите на полицаите. А ето
какво казва за него съпругата му Габриела:
– Прокопи е прекрасен човек. Той се грижеше много добре за мен и детето. Такова
мило отношение е имал към мен, че всяка жена може да мечтае за него. Влиза в банята и
казва: „Свършва ти се шампоанът, ще ида да ти купя, кажи каква марка“. Като писано
яйце ме е гледал Прокопи. Не вярвам, че е вършил такива отвратителни неща.
Викат му и Поли Културиста. Макар да не е тренирал нещо повече от модерния сред
мутрите фитнес, той по всеобщо мнение е мъж, който камък да стисне, вода пуска.
„Човекът с ножицата“ – така фигурира Поли в показанията на отвлечените. Питал ги:
– Какво да ти отрежа, пръст или ухо? – въпрос, след който някой пленник с високо
кръвно налягане като нищо може да умре от инфаркт.
– Обвиняват го в страшни неща – плаче жена му. – Аз не знам как се прави едно
отвличане, но то изисква време и планиране. Ако Прокопи е направил дванайсет
отвличания, поне дванайсет дни щеше да не се прибира навреме, нали? Всеки божи ден
той ходеше на работа – правеше външни стени с изолации. Най-редовно се прибираше
уморен, лягаше си вечер с мен и заспиваше за двайсет секунди. Аз му се смеех: Човече,
ти за нищо ли не мислиш, нямаш ли грижи, как така моментално заспиваш?
Габриела и Прокопи са младоженци. Те сключват брак в ареста на Националното
следствие. От тригодишната си любовна връзка преди това имат двегодишен син – Лука.
– Той е много нежен баща – казва майката.
– Нежност ли? Шменти-капели! – възкликва криминалният психолог Бойко
Ганчевски. – Това е похитител с двойствен характер и желязна психика.

331
 Един от отвлечените твърди, че докато заплашвал с рязане на пръсти и уши, Касапина
си тананикал „зайченцето бяло“ – представяте ли си? С тая песен може би е приспивал
вечер малкия си син.
След пленничеството при него остават завинаги осакатени Ангел Бончев и Михаил
Краус. Краус остава без един пръст, Ангел – без два. Интересен факт е, че преди да
отреже пръста на някого, Прокопи му предлагал обезболяващо.
– Ще ти режа пръста, ето ти аналгин – казвал му...
Отпечатъци от пръстите на Касапина са открити в една от Къщите на ужасите край
Вакарел. В облицованата с шумоизолираща вата стая там са държани под ключ бившият
митничар Георги Георгиев – Пурата, бизнесмена Киро Киров и студента Румен
Гунински.
– Години минаха, а посред нощ се събуждам, отварям очи и се обливам в пот, докато
разбера в оная стая ли съм, или в спалнята си – споделя Киро Киров с въздишка.
Синът му Иван лично преговаря чрез есемеси с „Наглите“, събра за 15 дни 517 000
евро – почти колкото исканите от тях, предаде им ги и успешно освободи баща си.
Иван Киров е умен млад човек, амбициозен, решителен и добър предприемач, но след
отвратителното приключение с откупа за баща му решава да изнесе бизнеса си от
България. Затворническият престой на четирима от Наглите не го убеждава, че животът
на успелия българин в собствената му страна е в безопасност. Съмненията му се усилват
от обстоятелството, че по груби сметки похитителите са спечелили близо три милиона
евро, а разследващите не намериха и един цент от тях.
– Половин милион платихме само ние – коментира той по телевизия BIT осем години
след отвличането. – Питам държавата и органите ѝ къде са ни парите? В крайна сметка
сме ги прежалили, ама защо ги няма? Защо никой не говори за тях? Защо не ги търси по
никакъв начин? Част от престъпниците са в затвора сега, но имат тези пари. Те са богати
и се опитват да си откупят свободата, сигурен съм в това.
За богатството на Наглите става дума в един разпит на Любо Гребеца, запис от който
беше пуснат в съдебната зала.
– Взех едни пари, общо 220 000 евро. Като прибирахме откупите, се събирахме да
делим поравно – свидетелства Гребеца.
– Е, какво ги правеше тия пари? – пита един от разследващите.
– Е, как к’во? В различни чейнджове ги обменях по десет-двайсет евро. После ги крих.
Знам как се крият пари, все пак съм се занимавал с дрога. Ама те бързо свършваха.
Дрехи, заведения... знаеш как е.
Парите са скрити? Къде? Как? Кога? Водещите разпита или не се интересуват от това,
или се интересуват приоритетно от други неща. Беседите им с арестанта се провеждат в
ГДБОП на 21 декември 2009-а и на 12 януари 2010-а. Около две години след това те
огласят залата на Софийски градски съд по искане на съдийката Виолета Магдалинчева и
предизвикват, меко казано, смущение сред публиката. Над четири часа прокурори,
адвокати, подсъдими и журналисти слушат как шефът на НСБОП Станимир Флоров,
началникът на сектор „Контратероризъм“ Валентин Цоновски, зам. главният прокурор
Бойко Найденов и прокурорът Бисер Кирилов се пазарят с Гребеца, за да даде той
нужните им показания. Чуват се около две ключови реплики на Гребеца – едната е за

332
скритото имане, а другата – за бигбоса на бандата. И двете минават и заминават. Вместо
да задълбаят в тях, разследващите ги прескачат.
– Има сериозен човек, който е замесен. Не е бандит – шапката на цялото нещо. Става
въпрос за много сериозен човек. Той е шапката. Баровец – подхвърля им Гребеца.
Я! Баровец? Човек в сянка? С безупречна репутация? Кой е той? Политик? Висш
прокурор? Висш полицай? Олигарх?!
От аудиозаписа не личи антимафиотите да проявяват усърдие да научат това.
За „баровеца“ става дума чак на втория разпит на Гребеца и то, когато той самият го
споменава, без да го питат – проявява словоохотливост, защото му обещават, че няма да
лежи, ако уличи другите подсъдими. Кандърдисват го на три пъти:
– Ще се грижим за теб, ще те пазим. Ние нямаме ли достойнство бе, човек?!
– Нали се разбрахме?
– Обещали сме ти!
Пламенните обещания дават резултат, вдигат градуса на показанията и така се стига до
приказката за „баровеца“. Но веднага след нея, поради непохватност може би или по
друга някоя причина, Флоров и Цоновски охлаждат рязко мерака на Гребеца да приказва
и темата се прекратява.
– Ако ти си убиецът, това, което сме се разбрали, веднага отпада, няма как да стане –
отбелязва Флоров.
А Цоновски мрачно добавя:
– Искаме да изчистим някои разминавания.
Спецченгетата имат предвид, че Гребеца е посочен от двама други Нагли за пряк
изпълнител на екзекуциите на Сапата и Кунгфуто – нещо, което той категорично отрича.
След като Флоров сменя внезапно благия си тон и го уведомява за това, Гребеца се
дръпва като полят със студена вода. Заявява, че иска адвокат и среща с „някой от
прокуратурата“, на когото да каже кой е „шапката на цялото това нещо“. В отговор
шефът на ГДБОП продължава да го охлажда:
– Като те сочат за извършител на две убийства, как да те пуснем под домашен арест бе,
човек!
– Ако разкрия евентуалния поръчител и мотивите, каква ще ми е ползата? – сваля
картите Гребеца.
Следва пауза в записа. Става ясно след малко, че Флоров е звъннал в кабинета на зам.
главния прокурор Бойко Найденов. Гласът на Найденов е пуснат отначало през
високоговорителя на телефона и се чува как Флоров го свързва с Гребеца, за да
разговарят двамата. После високоговорителят е изключен, изглежда, и се чуват само
думите на Гребеца:
– Начело е много сериозен човек! Какви са ми вариантите за мене, ако го кажа това
нещо?
И след малко:
– Аз ще си свидетелствам и всичко!
Изглежда, че Бойко Найденов отказва да преговаря за това смекчаващо вината
обстоятелство, защото разговорът бързо се прекратява.
На лицата на повечето слушатели в съдебната зала се изписва недоумение от това, че
във въпросите си при разпита по-нататък Флоров и Цоновски – бъдещият лауреат на

333
държавна награда за разкриването на Наглите – минават транзитно през темата за
„сериозния човек“, който е „шапка на цялото нещо“. Те се спират на нея мимолетно –
само за да попитат дали човекът не е Алексей Петров – и като получават отговор „не“, я
подминават като бърз влак дърво. Питанията им ту се разхождат спокойно около някоя
подробност, ту добиват нервен тон:
– Те казват, че ти си ги убил! Ти кажи, че не си!
Или:
– Кажи бе, каква е твоята съпричастност! Виж колко можеш да ни помогнеш! Има ли
оръжие, къде е то?
И още:
– Дай, дай ги тези хора да ги смачкаме! – което се отнася за другите арестувани Нагли.
И друго:
– Мило и драго даваме, само и само да стигнем до този човек!
Тук не става ясно кой от споменатите по-рано им е толкова ценен. А споменатите са
Вальо Бореца, Антон Петров – Хамстера и Алексей Петров.
И накрая:
– Ти си избираш бе, човек! Ти си решаваш съдбата!
Оредялата публика в съдебната зала посреща с облекчение края на записа. Доста преди
последните реплики става ясно, че разпитът е ялов. Оживление в залата предизвиква
Гребеца, когато заявява за сведение на съда:
– Този разпит беше подготовка. Полицаите ми помагаха, за да знам какво да кажа, като
дойде разпитът ми със съдия.
Ако наистина е така, излиза, че Гребеца е подготвен да не казва за „шапката“ на
Наглите, освен ако реши да кръсти тая шапка „Алексей Петров“. Не се учудвам, че след
тая подготовка той се отрича пред съда от всичко, което е казал по-рано.
– Дадох показанията под натиск – отсича и край.
Преди да влезе в бандата, нисичкият здравеняк, който е тренирал гребане в младостта
си, работи в автосервиз в краен софийски квартал. Мръсна работа е монтьорската.
Всичките му пуловери са с мазни петна от горивото, чернилката под ноктите му не се
измива, бачка до тъмно, а надницата му не стига даже да заведе гаджето си на свестен
ресторант.
Приема без замисляне офертата на Прасето – приятел, с когото се знаят от Ловешкия
затвор, където са лежали за автокражби.
– Гребец, дай да гепим едно богаташко синче – вика Прасето. – Добри кинти ще
вземем. Ще си оправим живота и после ще си юркаме заедно мерцедесите.
Защо пък не. Бившият гребец се побира едва-едва в тясната си шкода „Фабия“, с нея е
кръгла нула в очите на мадамите.
Той има небезинтересен съсед – Юлиан Цанов, двайсетгодишен, студент, с богат баща.
Влиза в дирите му с помощта на Прасето и Църо – друг приятел от славните години на
автомафията. В продължение на седмици вървят след студента и изучават навиците му.
На 9 март 2007 година го нападат, преди да влезе в дома си на тихата уличка „Силиврия“.
Натикват го в един фолксваген, паркиран наблизо, и изчезват яко дим. Следва кошмар за
младежа и за родителите му. Искат им три милиона, но те ги нямат и след 47 дни в ужас
носят по-малко.

334
 – Аз Цанов го уредих, а не взех и стотинка – жалва се Гребеца на разследващите.
Аверите му го излъгали, че таткото не е платил. Следват отвличанията на Краус, на
Киров...
И Йожи отвлича за пари. Той е „моторът“ на Наглите, доколкото по-мощен „мотор“
няма или има, ама е потънал в земята.
– Йожи ли? Йошката? Ако имахме държава като държавите, той щеше да е изгнил по
затворите, преди да се сети да отвлича – въздиша стар приятел на баща му от село Долни
Лозен. – Той още като ученик се поведе с бандити от „Дружба“. Чувах, че крадат коли.
Личеше си, че му харесва да е мутра. Сто на сто е отвличал и е убивал. В пияно
състояние се е хвалил, че е закопал пари от тая работа в гората.
Йожи е, който събирал откупите от близките на отвлечените, или поне така твърдят
други от бандата. За себе си оставял лъвския пай. Заделял за общи разходи – наеми,
бензин, ток, ремонти на коли. Остатъка давал на Поли Културиста, който вземал за себе
си и раздавал на другите. Те твърдят, че лично той е прибрал поне два милиона от мъката
на хората. Ходел контешки облечен, карал лъскав джип и харчел като луд по казината,
като разправял на село, че живее с богата търговка на дрехи.
– Купуваме в Италия и Испания парцалки за по две евро на парче и тук ги продаваме
по петдесет-сто лева – смеел се.
Арестували го в три часа призори на 7 декември. Три часа преди баретите да нахлуят в
дома му, се прибрал от Италия. Какво е правил там – дали е пилял валута по игралните
зали, дали е купувал имоти, или е внасял пачки в трезори – в обвинителния акт липсва
отговор. Той нито отрича, нито потвърждава мълвата, че е заровил съкровище в
планинско място.
– Ако трябва, ще копаем! – заканваше се главният следовател Бойко Найденов.
Но в действителност, доколкото знам, само разни луди иманяри налазиха Лозенската
планина, за да дирят заровеното богатство на Наглите.
Всички наглеци са осъдени да платят на жертвите си обезщетения, но не личи да имат
подобни намерения. И наглият опит за предсрочно освобождаване на Йожи и Гребеца
щеше да бъде успешен, ако не беше изтекла информация за него в пресата. Очаквано
нямаше наказания за виновните, а само обещания за промени в законите. Трябвало да се
прегледат критериите за предсрочно освобождаване. А не трябва ли да се прегледат
малко и хората, дето ги прилагат?
– Пожелавам това, което се случи на мен, да се случи на съдии и директори на
затвори! – избухна Красимир Цанев, бащата на отвлечения Илиян.
Вбесен е човекът – той дал за сина си 100 хиляди евро, след което похитителят му
Любо Гребеца бил осъден на 50 000 лева обезщетение, но от тях платил 20 лева.
– Тези отрепки ще излязат от затвора по-страшни, комуникирали са със затворници и
са се научили на още неща! Едва ги хванаха. Сега знаят как да се пазят, могат да
продължат да отвличат и ще бъдат по-добри. Те трябва да останат по килиите завинаги.
Има начин, но няма воля да бъде постигнато! – кипна и Иван Киров.
В шумотевицата второинстанционният съд остави зад решетките Гребеца. Но Йожи си
запази шанса да излезе в скоро време. Така, както винаги след показните полицейски
операции, всички бандити – за кой ли път! – отново се убедиха, че могат да правят

335
каквото си искат. И че колкото и да са нагли, по-скоро няма да бъдат хванати, а ако бъдат
хванати, по-скоро няма да бъдат наказани.
Ето защо във времето по-нататък негласният мораториум над отвличанията за откуп
падна. Някакви нови „Нагли“ или пък старите „Нагли“ отвлякоха Лора Банева, дъщерята
на Евелин Банев – Брендо, Кокаиновия крал. И Адриан Златков, сина на собственика на
автокъща „Софавто“ Антон Златков. И други, чиито имена не знаем – или защото не са
поискали помощ от полицейските власти, или защото пресцентърът на МВР от 2011
година насам онемя. Лора се върна при майка си по някакъв чудодеен начин. След
единайсет дни в плен се прибра и Адриан – татко му плати половин милион за това и
благодари на властите, че не са му попречили да го направи.
Тъжно и страшно.
По данни на NYA International, които си записах, отвличанията за откуп са феномен в
земи, в които организираната престъпност е силна, а държавата слаба. Ако това е така,
можем с голяма степен на сигурност да кажем, че Наглите не са минало свършено у нас,
както някои политически особи твърдят.
– Тия Нагли крият тайни и това ги прави силни – разсъждава криминалният психолог
професор Бойко Ганчевски, докато обсъждаме поредното отвличане. – Йожи не е
отронил дума, каквото и да са го питали. Седи в килията и мълчи.
За какво ли си мисли? За онова имане в Плана планина? За ново отвличане?

Три доживотни присъди за поръчкови убийци. Звучи строго и справедливо. Дали?

Седем години след акцията, наречена „Килърите“, трима мъже са пратени да лежат в
единични килии, докато дишат. Това са Петър Стоянов – Сумиста, Георги Вълев и Васил
Костов – Кеца. Има още един осъден от бандата за мокри поръчки – Янко Попов – Туцо,
който ще трябва да изтърпи 10 години под ключ.
В деня на арестите им, след подсказване от добре осведомените източници написахме
в „Труд“ – и всички вестници така написаха, – че е прибрана най-накрая бандата килъри,
които са извършили ако не всичките, то почти всичките неразкрити 150 мафиотски
убийства. Но от развилите се по-нататък събития стана ясно, че в случая с тия килъри
полицейските фантазии и криминалната реалност са в съотношение – 150:2. Сто и
петдесет към две!
Защо „към две“? Защото Сумиста е признат за виновен в организирането не на 150 или
на 100, или на 50, а на 2 (две) убийства – на търновския адвокат Петър Лупов и
шуменския бизнесмен Румен Рачев. Васил Костов и Георги Вълев са признати за виновни
за подбудителство и помагачество в извършването на тия две убийства. А самото
извършване на двете убийства е дело на двама мъртъвци. Или поне така е по теорията на
обвинението, която гласи, че труповете на извършителите на екзекуциите на Лупов и
Рачев са открити две години след старта на разследването за „Килърите“ в столичния
квартал „Железница“.
Обвинителната теза беше изложена пред Върховния касационен съд (ВКС) от
заместничката на главния прокурор Ася Петрова, която, като по-нисшестояща, по-рано
наблюдаваше делото в досъдебната му фаза. Това дело направи Ася прочута и я изстреля
на най-високите стъпала в йерархията на обвинението по време на първото правителство
на ГЕРБ. След като беше избран през 2012 година за шеф на държавното обвинение,

336
Сотир Цацаров я направи свой заместник – и то незабавно, и въпреки риска да засили
съмненията, че е зависим в кариерата си от силовия вицепремиер, с когото миловидната
прокурорка беше в много приятелски отношения.
Ловът на убийци, с Ася начело, блокира няколко града призори на 23 август 2010
година. Около двайсет души бяха изловени по бели гащи и пижами в звънко
оповестената операция. Новината, че сред арестуваните е шефът на федерацията по сумо
Петър Стоянов, гръмна оглушително, още повече че той беше сътрудник на спортната
парламентарна комисия. Удар срещу мафията, както и да го мислиш. Стоянов беше
много популярен в спортните и в политическите среди. На трийсет и пет години той беше
най-титулуваният български сумист сред аматьорите в този японски спорт. Състезаваше
се в тежка категория над 115 килограма. Славата му се опираше на 12 европейски титли и
3 сребърни медала от световни първенства. Номер едно на планетата не беше ставал, но
16 пъти беше слушал химна като шампион на България. Носител беше на
Интерконтинентална купа, на Купата на титаните и на безброй други отличия в световни
турнири. Дълги години е капитан на националния отбор. Наричат го Сумиста. Или
Вожда. По думите на депутати е извънредно полезен в спортното законодателство на
Народното събрание, където работи усърдно, без да взема заплата.
Преди ареста името му се появява в кримихрониките два пъти – веднъж във връзка с
искане на откуп за крадена кола на треньорка по спортна стрелба и втори път – заради
незаконен пистолет в колата му. Но двете дела срещу него са прекратени, преди да влязат
в съда.
Първите съобщения след хайката за Сумиста и останалите двайсетина души гласяха, че
те са отговорни за разстрела на Юри Галев – президент на футболен клуб „Рилски
спортист“ и авторитет от ъндърграунда.
– Има доказателства за съпричастие на задържаните към различни убийства. За пръв
път се залавят всички елементи на организирана престъпна група – поръчители,
посредници, изпълнители – обявява вътрешният министър Цветанов.
Той добавя, че част от арестуваните ще станат свидетели и ще бъдат освободени
веднага. Тази част се оказва твърде голяма.
Под сурдинка говорителите на МВР свързаха „Килърите“ с неразкритите убийства на
скандалния радиоводещ Боби Цанков, на шефа на „Софийска баница“ Александър Занев,
на борческия летописец Георги Стоев, на бизнесмена Манол Велев – съпруг на бившата
министърка на спорта Весела Лечева, на боса на ВИС Георги Илиев и на доста други – не
помня кои, но добре си спомням, че между тях не бяха тия, за които впоследствие беше
обвинена задържаната група. Друг въпрос е, че когато беше обвинена, тя се беше вече
стопила от двайсет души на четирима – Сумиста, Кеца, Вълев и Туцо.
Ето как е разказана историята на Килърите в обвинителния акт, подписан от Ася
Петрова.
Обвиняемият Петър Стоянов живеел в София, където е роден. Участвал в спортната
дисциплина сумо като състезател, треньор и мениджър. Но имал многобройни контакти с
лица от престъпни групировки, сред които Милчо Бонев – Бай Миле и Сретен Йосич.
Познавал се и с Янко Попов – Туцо.

337
 От 2000 до 2004 година Петър Стоянов и Янко Попов били приближени на Бай Миле,
един от основателите на групировката СИК. По същото време Васил Костов бил
охранител на Бай Миле.
Две години след убийството на Бай Миле, в началото на 2006 година, Петър Стоянов,
Янко Попов и Васил Костов решили да реализират схема за „мокри поръчки“ – убийства,
палежи, взривове и побои с користна цел. Инициатор бил Петър Стоянов. Той
организирал среща с Попов и Костов, на която им предложил, те приели и решили да
привлекат в групата и други хора, които да изпълняват мокрите поръчки пряко.
Организираната престъпна група функционирала в София, Търново, Пловдив, Шумен,
Самоков, Луковит и Боровец. В нея имало ясно и точно разпределение на ролите.
Организатор и ръководител бил Петър Стоянов, който определял отговорностите на
другите, контролирал изпълнението на задачите, получавал платените за тях пари и ги
разпределял между членовете на престъпното сдружение.
Янко Попов отговарял за осигуряването на групата с оръжия, боеприпаси, фалшиви
документи за самоличност и временни квартири. Васил Костов се занимавал с
непосредствена организация на платените убийства. Той решавал на кого да възложи
физическото ликвидиране на жертвите, в зависимост от техния характер, социален статут
и охрана. Решенията съгласувал с Петър Стоянов. Понякога лично участвал в
проследяването на жертвите, в проучването на навиците и маршрутите им. Освен това
избирал сам подходящо място за нападението. Във всички случаи придружавал
изпълнителите на поръчката в решителния момент, следял какво правят и участвал в
изтеглянето им от местопрестъплението.
Приетите от Петър Стоянов поръчки за палежи, взривове и телесни увреждания се
възлагали лично от него на двама души – Драгомир Генов и Георги Недев. Стоянов им
посочвал адреса на нарочения за убиване, автомобила му или търговския обект, който
трябва да бъде опожарен. При поръчка за побой давал на изпълнителите и снимка на
човека, който трябвало да бъде пребит. След това плащал за свършеното – от 500 до 1000
лева.
В повечето случаи побойниците и подпалвачите се придвижвали с „Опел Астра“ СА
68-28 АМ на фирмата ИПС-Търговия и дистрибуция“, която била на съпругата на Петър
Стоянов – Емилия.
Убийствата, извършени от Килърите, са свързани с парите на Тракия Банк. Свидетелят
Георги Стойчев бил един от учредителите, акционерите и председател на Надзорния
съвет на банката, която била със седалище в Пловдив и с 23 клона из цялата страна.
Други основни акционери и членове на съвета били Георги Трифонов от Пловдив и
Таньо Вълев от Чирпан. Таньо Вълев бил брат на обвиняемия Георги Вълев.
Капиталът на банката бил 50 милиона стари лева. Акциите били разпределени между
130 физически лица. Впоследствие капиталът бил на два пъти увеличен чрез издаване на
нова емисия акции – до 1 милиард и 200 милиона лева, а после до 2 милиарда и 200
милиона и бил разпределен на обикновени поименни акции с право на глас. В края на
1997 година бизнесменът Емил Кюлев поканил на среща основните акционери Георги
Стойчев и Георги Трифонов и изявил желание да купи банката. Предложението му било
прието от Надзорния съвет. На Общо събрание на банката било взето конкретно решение
тя да бъде продадена на група фирми, свързани с Емил Кюлев – „Контракт Холдинг

338
Къмпани“, кооперация „Хотово“, „Евро Кеа Консулт“, фондация „Български спорт“,
„Амазония“ и „А.И.Г.“ В периода между двете решения на общото събрание за
увеличение на капитала на банката започнали преговори между част от акционерите –
Георги Стойчев, съпругата му Мария Стойчева, Аделина Трифонова и Тодор Йоцев и
шестима представители на фирмите на Кюлев.
На 6 януари 1998 година бил сключен договор. С него хората на Кюлев се задължили
да продадат недвижимите имоти на банката на трети лица, а парите от продажбата – 200
милиона лева да дадат на акционерите. Договорът предвиждал и цесия на вземането на
Тракия Банк в размер на един милион лева. В него имало изрична клауза, че той е
неразделна част от договорите за покупка на акциите на банката и влиза в сила след
извършване на джирото, с което купувачите придобиват 50 процента от акциите.
На 7 януари 1998 година бил сключен договор за продажба на акции между Мария
Стойчева и „Евро Кеа Консулт“ за над 145 милиона лева с предмет 202 763 поименни
акции с право на глас. Съгласно договореното Стойчева джиросала акциите в полза на
дружеството купувач. Само че за извършеното прехвърляне на собствеността върху
акциите не било дадено разрешение от Българската народна банка – БНБ. Подобен
договор бил сключен между Георги Стойчев и кооперация „Хотово“, както и между
Аделина Трифонова и „Български спорт“.
В крайна сметка БНБ не разрешила на Тракия Банк капиталът ѝ да бъде увеличен чрез
апортни вноски така, както решили акционерите на 17 декември 1996 година. Това дало
основание на фирмите купувачи да се възползват от сключения анекс с продавачите,
съгласно който, в случай че няма разрешение от БНБ за увеличение на капитала, те
трябва да си получат обратно парите, които са пратили за новоиздадените акции. По
разпореждане на Кюлев парите, получени по сметките на Мария Стойчева били
изтеглени. Същевременно „Хотово“, „Български спорт“ и „Евро Кеа Консулт“ станали
собственици на всички прехвърлени им акции, тъй като сделките били анулирани. Мария
Стойчева сезирала Пловдивската окръжна прокуратура, че Кюлев неправомерно е теглил
от сметката ѝ, но преписката приключила с отказ да се образува дело.
Така свързаните с Емил Кюлев фирми – купувачи на Тракия Банк, не изпълнили
изцяло договорните си задължения към продавачите по трите сделки. Но седалището на
банката се преместило от Пловдив в София, а Тракия Банк била преименувана на
Россексимбанк, а по-късно и на ДЗИ Банк. На 27 октомври 2005 година Емил Кюлев –
най-богатият български банкер е застрелян посред бял ден на столичния булевард
„България“.
Година след убийството му бившите акционери на Тракия Банк – Таньо Вълев, Георги
Вълев, Георги Стойчев и Георги Трифонов решили да реализират по съдебен път правата
си, произлизащи от участието им банката, преименувана на ДЗИ Банк. Георги Вълев поел
инициативата за това. Той поискал от Георги Стойчев да бъде упълномощен от над 50%
от акционерите да води преговори с вдовицата на Кюлев – Весела. Тя притежавала след
смъртта на мъжа си основния дял от капитала на ДЗИ.
Георги Вълев настоявал да се бърза, тъй като предстояла продажба на акциите на ДЗИ
Банк на гръцката Юробанк. При упълномощаването му присъствали наетите от него
адвокати – Петър Лупов от Търново и Пламен Луков от Варна. Те решили да поискат от
съда да признае, че представляваните от Георги Вълев акционери все още са собственици

339
на 54% от капитала на банката, тъй като сделките ѝ са нищожни. В отговор на тяхната
молба Районният съд в Горна Оряховица допуснал обезпечение на бъдещи искове за 27
милиона лева. От ДЗИ Банк обжалвали. Адвокатите Лупов и Луков депозирали втора
молба – да се обезпечи бъдещ иск за 57 милиона лева чрез запор на всички банкови
сметки с титуляри ДЗИ Банк, „Ривиера“ АД, „Българска фондова борса“ и други фирми
на убития Кюлев. После завели общо 14 дела за обезпечение на бъдещи искове в цялата
страна.
Освен по съдебен ред, Георги Вълев решил да постигне целта и чрез преговори с
Весела Кюлева. За целта се свързал с бизнесмена Румен Рачев, за когото чул, че има
контакти с вдовицата и с различни властимащи. Рачев поел ангажимент да преговаря с
Кюлева срещу престация от 70% от бъдещите вземания. Георги Вълев го запознал с
адвокат Лупов и тримата обсъждали неведнъж вдовицата и намеренията ѝ. Другите
акционери били в неведение за това.
По едно време Георги Стойчев се притеснил за изхода на заведените от Георги Вълев
многобройни дела, защото по-горните инстанции започнали да отменят допуснатите от
районните съдилища обезщетения. Помолил го да ги прекрати и да опита да се договори
с Весела Кюлева. По същото време адвокат Лупов усетил, че губи контрол над съдебния
спор, и решил да се оттегли. Освен всичко друго, той се усъмнил, че Георги Вълев ще му
плати за положения труд. Споделил със съпругата си, че от него „се искат безумия“ и че
„става въпрос за милиони“.
Георги Стойчев и Георги Трифонов също решили да се дистанцират от Георги Вълев и
сами да търсят „по-разумен подход“ към желаните вземания. Адвокат Лупов им
предложил да работи за тях. Те го наели. Така акционерите на Тракия Банк се обособили
в два лагера, представлявани от двама адвокати – Луков и Лупов. Тези лагери се
конфронтирали все повече и повече помежду си.
В средата на май 2007 година Георги Стойчев и Георги Трифонов със съдействието на
адвокат Лупов стартирали преговори с „Контракт Холдинг Къмпани“, представлявано от
Кюлева. Поканени били да присъстват и братята Вълеви. От страна на вдовицата
преговарял Иво Прокопиев (който още не е медиен бос – бел. авт.). Той предложил на
двете групи акционери да плати общо 3 милиона и 600 хиляди евро. Георги Вълев
изразил категорично несъгласие. Тогава Георги Трифонов и Георги Стойчев оттеглили
дадените му по-рано пълномощия. Те продължили преговорите без него и в крайна
сметка сключили с вдовицата споразумение да им бъдат заплатени 1 милион и 800
хиляди лева.
Така Весела Кюлева решила частично проблема с Тракия Банк и започнала да търси
начини да се споразумее и с другата група акционери, представлявани от Георги Вълев.
От нейното дружество обещали да платят 385 хиляди евро на Румен Рачев, ако им
помогне да се споразумеят.
Лишен от пълномощия да продължи титаничните съдебни битки, Георги Вълев приел
предложения му от Румен Рачев вариант. Така се стигнало до подписването на 10 и на 11
юли 2007 година на договори между братята Вълеви и „Контракт Холдинг Къмпани“.
Вълеви заявили писмено отказ от права пред който и да е съд в страната и чужбина. В
замяна били изплатени на представляваните от тях акционери 1 милион и 400 хиляди
евро. 70% от тях Георги Вълев дължал на Румен Рачев.

340
 Този финал бил възприет от Георги Вълев като огромна загуба. Той смятал, че основна
вина за нея има адвокат Лупов. Защото именно Лупов станал инициатор на преговорите
между „Контракт Холдинг Къмпани“ и акционерите, приближени до Георги Стойчев, и
така лишил другите от възможността да претендират за 54% от капитала на Тракия Банк.
Георги Вълев се чувствал излъган и от Румен Рачев, който не оправдал очакванията му
да извоюва десетки милиони чрез пазарлък с вдовицата. Решавайки да отмъсти на Рачев,
Лупов, Стойчев и Трифонов, той подал поредица сигнали в прокуратурата, че те са
извършили измама. Но преписките приключили със заключение, че няма престъпление.
На всичкото отгоре Рачев настойчиво си искал 70-те процента.
Търсейки отмъщение, през лятото на 2008 година Георги Вълев решил да ликвидира
Лупов и Рачев. Той познавал Сумиста и знаел, че той ръководи група за платени
екзекуции и побои. Поискал среща с него и му поставил задача: да се убие Луков, но
преди това да бъде пребит и да му се запали колата, за да преживее последните дни от
живота си в страх.
Сумиста приел поръчката и поръчал на двама биячи – Драгомир Генов и Георги Недев,
да идат в Търново и да пребият един адвокат, за да изкарат по 1000 лева хонорар.
Обяснил им, че в Търново ще ги посрещне мъж, на име Радослав Димитров. Този
Димитров е служител на Вълев и ще стане по-късно свидетел по делото „Килърите“.
Биячите се отправили към старата столица, придружавани от Боян Джамалов – човека,
който пръв проговаря за бандата. Тримата се срещнали с Радослав Димитров в комплекс
„Извора“ на Арбанаси. Той ги завел до кантората на адвоката и им показал неговата
тойота, паркирана там. По-късно разгледали и жилището му на улица „България“. Имало
и втори разузнавателен обход в Търново с участието на Петър Атмаджов, приближен на
Георги Вълев. Няколко дни следили Лупов – установили, че работният му ден започва в
седем и половина сутринта, че пристига сам на работното си място и че до осем и
половина е сам. Причакали го на 18 юли 2008 година, като пристигнали с кола и я
паркирали в съседна уличка. В осем часа и двайсет минути един от побойниците – Генов,
слязъл от колата, въоръжен с метален лост, увит във вестник и черно тиксо. Звъннал на
вратата на кантората. Адвокатът отворил. Генов го набутал навътре и му нанесъл серия
удари с лоста по главата, при което той паднал на земята. Генов продължил да го удря –
по главата, ръцете и тялото. Бранейки се, Лупов успял да излезе на стълбищната
площадка и да избие лоста от ръцете на нападателя. Обезоръжен, Генов бързо избягал.
Пребитият бил приет в неврохирургия за спешна операция – имал тежка контузия на
главата, сътресения на мозъка и разкъсан палец. Но имало още да пати. През 2008 година
Петър Стоянов извикал Боян Джамалов и му възложил да му запали или взриви колата.
Извършено било и това злодеяние. Но не от Джамалов, който заявил, че има лошо
предчувствие, и бил изваден от играта, а от друг неизвестен на разследващите подпалвач.
На 18 август в осем часа неизвестният счупил стъклото на тойотата, паркирана зад блока
на Лупов, залял купето му с бензин, хвърлил вътре празното пластмасово шише и
побягнал. Свидетелят Иван Димов, който случайно минавал оттам, го забелязал, като
същевременно чул силен гръм и видял автомобила да избухва в пламъци.
Изплашен, адвокатът Лупов депозирал в прокуратурата молба за защита. По това
време Георги Вълев вече подготвял смъртта му, както и тази на Румен Рачев.
Упълномощил Сумиста с уговорката, че адвокатът трябва да умре през 2009 година, а

341
бизнесменът – известно време след това, за да не се сетят полицаите, че поръчките идват
от едно място. Договорили се за заплащане на три транша. Сумиста възложил на Васил
Костов – Кеца да организира лично екзекуциите. Кеца от своя страна натоварил с
поръчката за Лупов Владимир Филев. След разузнаване било установено, че всеки ден
адвокатът напуска дома си в седем и половина заедно със съпругата си, след което
двамата неизменно се отправят към гаража, където нощувал техният опел вектра.
Единствено в сутрините след нощната смяна на жена му Лупов излизал сам. Причакали
го именно тогава. Костов останал в колата, с която пристигнали. Филев излязъл,
въоръжен с пистолет „Макаров“, 9-милиметров, със заглушител и осем патрона в него. В
7 часа и 35 минути Лупов се показал и поел по обичайния си маршрут към гаража.
Отключил, влязъл, отворил колата и седнал на предната седалка. Промъкналият се зад
него Филев стрелял седем пъти в главата му. Разплатата за кръвопролитието била
предадена в плик с 60 000 лева, връчен на Сумиста във фоайето на хотел „Марица“.
Лобното място на Румен Рачев било в Шумен по план. Решено било бизнесменът да
бъде причакан пред болницата, където ходел на контролни прегледи след операция от
тумор в червата. Физическите убийци – Владимир Филев и Георги Георгиев, били
настанени в рилската хижа „Вада“, за да се подготвят психически за акцията. Хижарят
Райчо Стойнев дал своя принос в престъплението, като им купил на черно два автомата и
един пистолет с удължена цев. На 2 юли 2009 година Сумиста получил информация, че
на следващата сутрин нароченият за убиване Рачев ще посети лекар. В уречения ден го
прихванали от дома му. Видели как излиза с жена си, как двамата се качват на джип
„Инфинити“ и дават газ. Последвали ги с „Фиат Браво“ и останали да го чакат пред
болницата, където Рачев влязъл. В 12,30 часа той се показал на пътната врата,
придружаван от жена си Вирджиния и леля си Стоянка. Застанал в готовност, Филев
веднага се озовал на две крачки от гърба му и стрелял 4 пъти, като изръмжал:
– Мамка ти!
В опит да спаси племенника си, лелята хванала злодея за блузата и с всички сили го
задърпала назад. Той хукнал да бяга. В ръцете на жената останало парченце плат...
След убийството Филев и Георгиев отишли в хижа „Вада“ да си починат. Оттогава
никой не ги е виждал живи...

– Подсъдимите да останат в залата с белезници!

Това решение на Димчо Луков, председателя на съдебния състав по делото
„Килърите“, предизвиква остър дебат между магистратите и защитата на 28 юни 2011
година.
– От времето на процеса срещу Левски няма друг, в който обвиняемите да са държани
оковани – обявява адвокатът Илиян Василев.
Прокурорката Ася Петрова определя това изявление като „процесуален рекет“ и
„извиване на ръцете на съда“.
– Цирк! Цирк! – провиква се Сумиста и се сгърчва в хипертонична криза. Васко Кеца
говори нещо за връзките между бившия му работодател Бай Миле с правителството, без
някой да му дава думата.
И Борисов е бил мишена на „Килърите“ – това става ясно от протокол за разпит на
свидетеля Калоян Йорданов, прочетен пред съда. Сретен Йосич и Туцо се наговаряли в

342
Белград за убийството на Борисов, посочва Йорданов. Уточнява, че това е станало в дома
на Йосич в негово присъствие и в присъствието на двама от гардовете на сръбския
мафиот с прякори Новац и Струя. Близостта на Туцо и Йосич се доказвала от една
снимка на двамата – прегърнати сърдечно, която българинът държал като тапет на
джиесема си.
Прокурорката Ася Петрова е миличка на вид, но безпощадна. Тя иска доживотни
присъди. И ги получава.
Това се счита за епохална победа над мафията в България. Победа! Епохална!
Подчертавам го, понеже ми се струва, че мафията не го знае.

– Коя мафия ударихте? Телефонната? Имотната? Или наркомафията? – питам

говорителките на МВР, когато се обаждат да ме поканят на пресконференция за някой
антимафиотски успех.
Питам не защото на теория има различни видове мафия. А защото на практика
мафията у нас създава работни места в различни престъпни отрасли.
Един такъв отрасъл – на телефонните измами – бележи в България ръст, на който би
завидяла всяка просперираща световна компания от областта на комуналните услуги,
технологиите и комуникациите. Всеки ден работещите в него звънят на десетки и
стотици неволни клиенти, съобщават им за свързани с тях важни събития, предлагат им
уникален набор от услуги и при това получават достъп до значителни по обем парични и
други ресурси.
Синът на клиента е предизвикал катастрофа, убил е човек и е задържан в ареста,
предлага се услуга – освобождаване. Дъщерята е закарана в болница с диагноза свински
грип – предлага се услуга – доставка на ваксина. Племенникът е пострадал от гръмнал
бойлер или в пожар, или от взривена някъде бомба – предлага се услуга – извозване до
лечебно заведение с хеликоптер. Внукът паднал от ескалатора в мола, строшил си крака
на няколко места, лежи на хирургичната маса – предлага се услуга – златни пирони за
операцията. Социални грижи отпускат допълнителни суми към пенсията – предлага се
услуга – вписване в графата „Крайно нуждаещ се“.
Какво е общото между различните услуги, които се предлагат? Че не са безплатни, да.
И още нещо, което ги оскъпява – те предполагат действие „по втория начин“ – с рушвет
за чиновника, доктора, полицая, без който рушвет, то се знае, нищо не става. Клиентите
обикновено не се пазарят. Те повечето са в напреднала възраст и опитът ги е научил, че
всеки притежател на недвижим имот, личен багаж, пенсия, портмоне или плик със
спестени пари под възглавницата плаща данък на паралелната държава на корупцията и
престъпността – това в България е неизбежно като смъртта. Така че плащат – кеш,
коректно и незабавно – така, както по телефона им е указано – пращат пари по куриера,
който им е пратен, или ги хвърлят от терасата на някой, който долу ги чака... Доверяват
се, вярват, че сделката е добра, и чакат, докато дочакат някое безспорно доказателство, че
са претърпели пълна загуба. Като например да дойде синът или дъщерята с колата в
отлично здраве. Или да се обади племенникът по телефона и да се окаже, че е виждал тия
дни взрив, но не наяве, а във филма „Умирай трудно“.
Забелязала съм един парадокс – обърнете му и вие внимание – повечето българи не
вярват на МВР, но му се доверяват веднага, когато разговарят с лъжеполицаи. Всеки 9 от

343
10 анкетирани в Плевенско отговарят, че оберат ли ги, изобщо не подават жалби –
убедени са, че полицията няма да хване апашите, няма да посети местопрестъплението в
дома им, а посети ли го случайно, ще вземе пръстови отпечатъци и ще оцапа за тоя, дето
духа, белите им стени с черен прах. Но! Тия същите неверници мислят съвсем другояче,
като им звънне някой негодник и каже: „Аз съм инспектор Петров, провеждаме операция
срещу телефонни измамници, те идват сега да ограбят и вас, дайте парите, налични у вас,
ще ги бележим, ще ги хванем с тях и ще лежат“. За да окаже съдействие на мнимите
полицаи, една баба – плевенчанка, на 90 години и нещо, хвърлила от балкона 2500 лева,
които спестявала за погребение. Друга баба се простила с 1300 лева така, а трета – с 3100
лева, дадени ѝ на отговорно пазене от снахата. И това за два дни само! Само в един град!
В полза на един лъжец, гастролиращ в Плевен и околността. Питам криминалния
психолог професор Бойко Ганчевски – какво кара три пенсионерки, две от които с висше
образование, да му уйдисат на ума? Професорът ми обяснява:
– Толкова им се иска на тия жени престъпниците да бъдат хванати и пратени където им
е мястото, че се хващат на всяко такова обещание като удавници за сламка.
Не разбирате защо е така? Значи, не е идвала полиция след обир у вас. Ако беше
идвала, щяхте да знаете, че истинският полицай никога нищо не обещава. Точно
обратното! Докато прави оглед, той непременно ще каже:
– Крадците няма да ги хванем, госпожа! А и да ги хванем, съдът ще ги оправдае.
Питате защо така приказва? Защо не каже, че апашите непременно ще бъдат наказани с
лишаване от свобода? Защо? Наистина ли не знаете? Защото не е измамник, а полицай.
Знаменито е ноу-хауто на телефонните измамници в България.
Тяхната производителност е голяма.
– Не минава и ден, без да регистрираме сигнал – казва Ивайло Величков от Столичната
дирекция на вътрешните работи.
За последните 5 години те са събрали над 18 милиона лева, съобщава Малена
Филипова от Върховна касационна прокуратура.
Официалните данни, както винаги, се разминават с реалността в полза на престъпния
бизнес. От двете страни на Стара планина той намира отлична бизнессреда. Глупостта е
основната ѝ съставка. Тук няма Бюро за борба с глупостта, каквото създаде
правителството в Латвия, защото заработи ли такова бюро у нас, ще блокира
законодателния процес и магистралното мислене на властта.
От полицията съветват: когато възрастните хора разберат, че се опитват да ги измамят,
да прекъснат разговора, да потърсят по най-бързия начин близките си, да проверят
твърденията на мошениците, да се обадят на органите на реда. Съветват, обаче какво от
това? Дай на българина – стар и млад, правила, за да има какво да нарушава. Освен туй
според статистиката само 30% от нашенци вярват на Министерството на вътрешните
работи – логично е останалите 70% да правят обратното на това, което им препоръчват от
там. От прокуратурата и съда препоръки не дават – и без това доверието към тях е още
по-ниско – средно 10%. Щеше да е по-голямо, ако десетките заловени измамници гледаха
слънцето на квадратчета, а не получаваха условни присъди, пробация и по изключение
една, най-много три години лишаване от свобода... За доверието към медиите пък дума
да не става. Ако се съберат всички вестникарски публикации с напразни предупреждения
към бабите и дядовците, че на слушалката ги дебнат измамници, ще се окаже, че за

344
целулоза са отсечени нахалост дърветата на резерват, по-голям от „Сребърна“ и
„Централен Балкан“, взети заедно.
Споменах вече, че има нещо положително в масовото производство на измами у нас.
То създава работни места. Чуйте един „работник“ от тоя отрасъл, с когото се запознах
случайно в кантората на адвокатката Надежда Ковачева:
– Послушах майка ми, завърших единайсети клас, но що ми трябваше. Закриха наш’то
село Мързян, тръгнахме да се местим от град на град, никъде не си намерих работа. Тук-
там имало фабрики, закрили ги и тъй нататък, работни места – само в кафенето и в
общината, но те заети от връзкари. Намерих си приятелка, тя забременя – и си рекох:
баща ще ставам, тъй не може да продължава. Един ми беше предложил да ме наеме да
пренасям документи и комисиони за купуване на земеделски земи. В село Гецово
трябвало да ида да взема от един адрес 2000 лева. Разбрах, че участвам в телефонна
измама, но взех парите, заделих си 200 лева за мен, а другите оставих до една табела в
началото на селото, както ми беше наредено. После ме пратиха във Велики Преслав да
взема 320 лв. от една баба, за 100 лева да купя ваучери за телефон, а останалите – за мой
хонорар. Отидох, после при друга баба ме пратиха и така нататък. Видях се в пари.
Ожених се, роди ми се дъщеря, от нищо не я лишавам. Не ме е срам. Какво, като съм
измамник? Най-големият измамник е държавата. Само веднъж съжалих, като видях как
една бабичка, която „врътнахме“, плаче... По едно време ме хванаха – година лежах в
Белене, но имах телефон и три СИМ карти и си работех от там. Един колега, и той
доволен от занаята, вика: Не ща да съм негър в Алабама, искам да съм телефонен
измамник. С божия помощ, не можем да се оплачем.
И аз разбрах какво мисли Бог за измамниците, като видях палатите на босовете им във
Ветово, Левски, Горна Оряховица. Макар да са добре познати на правосъдието, те винаги
успяват да се измъкнат „сухи“. Как? Поговорете с някой от тях – например с Митко
Серафимов – Келеша от Левски, както аз направих, или с комшиите му, и ще разберете
това-онова.
Келеша е симпатяга. Някои хора погрешно смятат, че измамниците по природа са
нагли. Но тези, които са запознати с теорията за диференциалната асоциация – една от
най-влиятелните сред криминолозите, знаят, че не е така. Съгласно с тая теория
престъпното поведение не е вродено, а придобито от социалния опит, който сочи, че
ползите, които човек би получил от спазването на закона, е по-малък от ползите, които
би получил от нарушаването му. Такъв опит у нас – бол. Тук отдавна не важи
поговорката „който не работи, не яде“. Може да работиш и пак да гладуваш, и обратното.
В резултат се получава каквото се получава, включително разцвет на телефонните
измами.
Като главен секретар на МВР и любимец на народа Бойко Борисов заявяваше:
– Искам да стане това, което е казал Инже войвода – да пуснеш една мома с пендарите
да мине през планината и никой да не я пипа.
Десет години по-късно, хората искат нещо по-малко. Научавам го от моята приятелка
Кева от село Песочница, която мечтае:
– Една баба като се заключи в къщата си на село и си легне в кревата, да не я ограбят,
да не я изнасилят и да не ѝ се обадят телефонни измамници.

345
 Ами имотната мафия? За нея определението „нагла“ е недостатъчно. Тя е арогантна,
безочлива, нахална, жестока, безсрамна, дръзка, цинична – и колкото и такива
прилагателни да добавя, все ще са малко.
Тая мафия има десетилетна история и се променя в условията на прехода – също като
целокупната държава. Само че, за разлика от нея, напредва, а не прави една крачка
напред, две назад. Напоследък толкова се усъвършенства, че стана така – всеки неин
член, който пожелае чуждо недвижимо имущество – къща примерно или земя, може да
стане негов собственик, без да плаща. И легитимно при това, спазвайки нормативните
актове. Разбира се, това става с участието на компетентните държавни органи, които
винаги са готови да се явят в услуга на хора, знаещи как правилно да се гази законът. И
бизнесменът Петър Филипов знае как. Той е един от хилядите българи, пострадали от
професионални измамници с помощници в нотариата.
Записала съм неговия разказ:
– С брат ми сме наследници на парцел в квартал „Симеоново“, който е бил на баба ми,
а после на майка ми още от 1957 година. Притежаваме всички оригинални документи за
него. Оградили сме го, мислехме да го застроим, най-редовно му плащаме данъците в
район „Витоша“. Неочаквано научихме от наш съсед, че някакъв човек го обикалял и
твърдял, че е негов. Помислих първо, че е някой ненормален, но отидох в общината и
изпаднах в прединфарктно състояние, когато ми казаха там, че ние с брат ми не
притежаваме нищо на Симеоновско шосе № 113. Трудно ми е да опиша перипетиите,
през които минах след това, за да разбера кой и как ни е измамил!
Посетих Агенцията по геодезия, картография и кадастър и там ми съобщиха, че като
собственик на нашия имот се води някой си Нажа Муса Гази. По-късно разбрах, че бил
директор на ливанското училище. Той, разбира се, твърди, че е добросъвестен купувач –
срещнал се случайно с продавача, не подозирал нищо криминално.
След редица справки в Агенцията по вписванията установихме с брат ми, че на 1
септември 2015 година някакъв си Боян Боянов – напълно непознат за нас, продал
парцела ни на някаква Йовка Новачева, която също не познаваме. Представил нотариален
акт № 184, том 11, дело 3309/1968 г. Той е фалшив! Опитахме да се снабдим с препис от
него и се оказа, че под такъв том и номер дело не съществува. Използвали са го още през
2009 година, за да декларират имота ми под друга партида. По него после тъй нареченият
„продавач“ е установил правото си на собственост, вече с нотариален акт № 195, том 7 от
1964 година, който обаче – забележете това! – се отнася за имот, различен от нашия.
Само няколко дни по-късно, на 17 септември 2015 година, споменатата Йовка
Господинова е препродала имота на Нажа Гази. И двете сделки са изповядани от един и
същ нотариус – Александър Чакъров. Чували сте за него. Той е прочут. Ако не сте го
гледали в разследване на Нова телевизия за хора, останали заради него на улицата,
напишете името му в интернет и ще видите доста публикации за неговото участие в
афери – с коли и със софийски имоти.
Отидохме в Агенцията по кадастъра с молба за скица на имота ни, продаден два пъти с
неговия подпис. Извадиха ни. На скицата естествено беше вписан като собственик Нажа
Гази.
Последва дълга и изтощителна кореспонденция, както и срещи със служители на
регионалното министерство, при което научих нещо възмутително: между агенциите по

346
вписванията и по кадастъра няма информационна връзка и всеки, който занесе
нотариален акт за някакъв имот, се вписва за собственик, без този акт да се провери!
Преувеличава ли гражданинът Петър Филипов? И аз си помислих така, но той извади
доказателство – становище на Агенцията по вписванията, официално. То гласеше:
„Вписването е едностранно охранително производство, чиято цел е оповестяване на
актове, с които се извършват сделки с недвижими имоти и др. В рамките на това
производство е недопустимо да се проверяват материалноправните предпоставки за акта,
чието вписване се иска, а още по-малко да се разрешават правни спорове. Съдията по
вписванията може да откаже вписване само ако не е съставен съгласно изискванията за
форма и няма необходимото съдържание. Агенцията не осъществява контрол над
верността и приемствеността на вписваните актове, това е грижа на друго длъжностно
лице – нотариуса“.
Показа ми и отговор на жалбата си до Агенцията по кадастъра – тя нищо не можела да
направи срещу измамниците:
„Съгласно действащото законодателство агенцията и териториалните ѝ служби имат
задължение да регистрират данни за собственика на акта, от който собственикът черпи
правото си в съответствие с предоставените им документи (нотариален акт и други), но
не разполагат с правомощие да извършват проверка относно правилността и истинността
на тези документи, които са издадени от друг орган и са вписани в Службата по
вписванията по местонахождение на имота.“
Така ли било? Като е така, братята Филипови представили своя нотариален акт и били
вписани като съсобственици на наследството си заедно с господин Гази.
– И ето, има в Данъчната служба на район „Витоша“ един и същ имот на един и същ
адрес, записан на различни партиди, за който плащаме данъци и ние, и тъй наречените
продавачи! Това се случва във всички общини – възмущава се Филипов.
Той писал до столичната кметица Йорданка Фандъкова, за да я предупреди. Отговорът
на нейните чиновници бил, че съжаляват за това, което му се е случило, но то не било от
компетенцията на дирекция „Общински приходи“.
Престъпната схема е обидно обикновена: фалшив нотариален акт, фалшива скица и
данъчна оценка, продавач, купувач и нотариус, който узаконява продажбата.
Петър Филипов разпратил сигнали до ГДБОП, ДАНС, прокуратурата, нотариата,
омбудсмана, двете министерства – правосъдното и регионалното. С какъв резултат? Едно
висящо гражданско дело и досъдебно производство, на което не му се вижда краят.
А дали нотариусът си е изпатил? Ни най-малко. Ето взетото по въпросния случай
решение № 15 на Нотариалната камара:
„Съветът на нотариусите счита, че не са налице основания за образуване на
дисциплинарно производство и ангажиране на дисциплинарна отговорност на нотариус
Александър Чакъров. В случая е налице спор за материално право, а съгласно устава на
камарата тези спорове не са предмет на дисциплинарно производство.“
Проверка на Министерство на правосъдието хвърля светлина върху алибито на
нотариуса и също така го приема за оневиняващо. Получих заключението ѝ по пощата,
след като написах във вестника за безобразието, извършено с помощта на нотариус:
„По нотариално дело № 240/2015 нотариусът Александър Чакъров прегледал
представените от Боян Боянов документи, с които той се легитимирал като собственик на

347
имота – обект на покупко-продажбата. Нотариалният акт е представен със заверка
„Вярно с оригинала“ с дата 13 юни 1997 г. При нашата проверка той заяви, че тъй като
нотариалният акт е от 1968 г., приел това за нормално... Ноторно известно е, че сделките
от 1968 г. не са въведени в имотния регистър. Дори нотариус Чакъров да е извършил
проверка, практически е невъзможно да се установи дали Боянов е собственик на имота,
който продава.
По нотариално дело № 261/2015 обект на сделката е един и същ имот, като продавачът
Йовка Господинова се е легитимирала като собственик на имота с нотариален акт №
41/2015, изготвен от нотариус Александър Чакъров. Той е вписан в Имотния регистър на
агенцията по вписванията и в този смисъл не са били налице пречки... Чакъров е
пропуснал и по двете сделки само да изиска справка за запори в регистъра, за което му е
направена бележка, и той уверил, че за в бъдеще е възложил на своя помощничка да
прави такива.“
Показах писмото от министерството на Петър Филипов. Той съвсем се отчая:
– С фалшиви документи в рамките на петнайсет дни е продаден и препродаден
собственият ми имот, един нотариус, уличаван вече в безобразия, е спомогнал за това и
се твърди от компетентните инстанции, че това било спор за вещно право. Какъв ти спор
за вещно право?! Това е измама!
След три дни ми позвъни пак – щял да се бори, не се предавал:
– Надявам се на омбудсмана – на Мая Манолова, тя е сърцата. Говорих със
заместничката ѝ – Диана Ковачева. Тя намери сигнала ми за пропуски в закона за
основателен. И обеща да направи консултация с експерти, след което да се изгради
единна система между двете агенции – по кадастъра и по вписванията, а също така и
изискване на единна партида за всеки имот. Би трябвало да се промени методиката за
механично вписване на сделките без проверки! Така няма да може всеки мошеник, който
се полакоми за някой имот, да се сдобие със скица и данъчна оценка, без да има истински
документи за него!
Докато затварям телефона, си мисля, че е хубаво човек да има надежда – все някога
имотните измамници и ятаците им във властта трябва да се видят натясно. Лошото е, че
„надежда“ означава да вярваш в нещо, за което се знае, че по-скоро няма да стане.

„Щом народът пак е недоволен, обещай му нов закон.“

Звучи като реплика от ония записи в Банкя, където отбрани гости на премиера решават
дискретно разни държавни дела. Но не е. Казано е още през ХVІ век от Сюлейман
Великолепни Законодателя, най-дълго управлявалия султан. По негово време (1520–
1566) законите се множат, пише Педро Загребелни, един от неговите изследователи.
Същевременно той разбира, че хората трябва да бъдат успокоявани не толкова със
справедливи закони, колкото с обещания за тях, защото обещанието е винаги по-
привлекателно от действителността. Султанът не отменя предишните закони, но
неуморно измисля нови, утвърждавайки истината, че когато в обществото цари
невежество, в умовете безпорядък, а във властта продажност, тогава законите се множат
с такава сила, че е невъзможно не само да се изпълняват, но и да се прочитат.
Така било в Османската империя преди шест века. А не е ли така и в България днес?

348
 И политиците, и обикновените хора обвиняват за всичко лошо, което се случва у нас,
закона. Властимащите задават този тон. Те знаят, че правилата важат за простолюдието и
средната класа. Големците в бизнеса и в управлението на държавата се ръководят от
облагите си.
Общоприето е – и не отсега, законът да се счита за камъчето пред колата на
правосъдието и вътрешните ни работи. След всяка злополука на улицата, на
магистралата, в институциите или в съдебна зала именно той е главният обвиняем. И се
осъжда на промяна.
По телевизията гърми поредната идея за поправка в Закона за движение по пътищата,
който, между другото, 39 пъти е пренаписван, откакто го има. Тя гласи: Осем месеца без
книжка и глоба 3000 лева, вместо 150 лева, за този, който шофира в насрещното платно!
Какви ли не такива идеи са заливали драгия зрител през годините назад – глоби за
дамите с високи токчета, които натискат газта, конфискация на колите, които
катастрофират, затвор за спътниците на пияните и други, и други. Резултатът е, че
настъпва пълно объркване – кое е прието, кое отпада, само КАТ ли има право да
проверява... – в крайна сметка шофьорът тегли една майна и кара както си знае, докато го
хванат и след това.
Забележете в най-новото умотворение на властта за кого се предлага санкция,
умножена по двайсет: за онзи, който кара в лентата срещу всички останали, в обратна
посока. Законодателят, предвиждайки наказания за най-различни нарушения по-рано, не
се е сетил, че може да има и такъв идиот. Но явно има. И не един. Показаха двама по
телевизията – водач на автобус, потеглил наопаки на Руски паметник в София, и друг – с
кола, подкарал със 120 км/ч по „Тракия“ право срещу активен участник в рубриката
„Моята новина“.
Ако имаше конкурс за лозунг на българското законодателство, някой щеше
основателно да предложи: Нов закон за всеки идиот!
Процедурата е отработена: репортерско разследване или репортаж, импровизиран
митинг на развълнувани граждани, кръгла маса в Народното събрание и хоп, веднага –
проект за промяна на Наказателния кодекс – НК, НПК и всички останали.
Давам пример: Да отпадне от НПК съкратеното съдебно следствие за убийство,
предлагат депутати. Мотивът им: с действащия кодекс се дава възможност на
подсъдимите да признаят вината си и събраните доказателства и да получат с една трета
по-ниски присъди от полагаемите. Те гледали по Би Ти Ви, че един изверг ударил една
студентка, на име Вероника, петнайсет пъти с брадва, за да я обере и после поискал
кратък процес. Видяното ги възмутило и колко му е да изригнат в идея: да се задраска
този текст!!!
Докато споделят възмущението на своите избиратели, народните представители,
изглежда, са забравили как неотдавна пак така разпалено гласуваха „за“ въпросния
процесуален режим. Тогава пледираха как той гарантира наказателно производство в
разумен срок и спестява пари. Възмутени бяха от друг репортаж: за брадясалите съдебни
дела, порицани от Евросъда.
Мога да дам още примери за законотворчество съгласно злобата на деня.
Да се криминализира записването на мъртви души в училищата, настоя в първия ден
на учебната година министърът на образованието, колкото нещо да каже. Според него

349
десетките членове, алинеи и параграфи – за изготвянето на фалшиви документи, за
престъпления по служба и за измами, не са достатъчни. Не и за неговата лична изява.
И синдикатите не остават назад: Да се криминализира и неплащането на заплати от
работодатели! В Конституцията даже! Синдикалистите са с опит в словесните битки за
криминализация на квадрат – тия, които се водят (често и без противници) за да бъде
записано, че е престъпление нещо, което и бездруго противоречи на действащите
нормативи. Това се случи с неплащането на осигурителни вноски преди половин година.
Но потърпевши от него твърдят, че резултатът е нула.
Парламентът наскоро прие и изменение в НК, с което се инкриминира насилието над
медици.
– Замислете се защо за бой на гръбначно животно се налага глоба пет хиляди лева и
лишаване от свобода, а за бой на доктор – двеста лева за хулиганство – обърна се към
колегите си в парламента доктор Ваньо Шарков.
Така да е, но депутатите би следвало да се замислят и за друго: когато лекарите ги
бият, тях повече ли ги боли от битите учители, продавачки, данъчни, лесничеи, полицаи?
И защо, след като кодексът вече третира нанасянето на телесна повреда на полицаи
(както и на магистрати, и на митничари) като по-тежко престъпление, отколкото на
редови граждани, посегателствата срещу тях не намаляват? Защо, както клипове от
камери показват, униформени и граждани се бият като пехливани?
Отговорът е лесен и важен. У нас законите не вършат работа, защото никой не ги
спазва – нито призваните да ги правят, нито призваните да ги изпълняват.
Защо българинът да плаща глоби на КАТ, като може да си купи катаджия с тях? Защо
да внася данъци, когато управляващите ги злоупотребяват? Защо да не краде и мами,
след като успелите – богатите и властимащите го правят?
По тази логика не помага и връщането на смъртното наказание, за което майки на
убити деца настояват.
– На електрическия стол най-често пращат бедни, които не могат да си позволят
адвокат. За справедливост и дума не става – казва Ейбрахам Боновиц, виден борец срещу
екзекуциите, които към днешна дата са премахнати в две трети от всички държави.
Не знам дали има в света идеален закон, от който общественият ред и справедливите
присъди да изскачат като от тостер, автоматично. Но ми се струва, че доброто
правоприлагане се прави от добри хора – професионалисти и граждани. Същото важи за
политиката, политиците и избирателите. Лошото е, че у нас някак си не се получава. И
криминалният поминък се налага като нещо съвсем в реда на нещата.

Може би е късмет, че реформите в съдебната система у нас напредват бавно. Защото,

като хвърля поглед към годините назад, установявам, че около половината от тях вървят
бодро в незнайна посока, а останалите пъплят рачешката.
Седя си на бюрото в редакцията един ден, преглеждам сайта на Министерството на
правосъдието, което редовно правя, и гледам: министерството планира да закрие
Агенцията по вписванията и Централния регистър за особени залози, като ги слее и
превърне във ведомствени дирекции. Замисълът става ясен от документ, изготвен от
екипа на министъра Христо Иванов и озаглавен „Програма за структурни и
функционални реформи в сектор „Правосъдие“.

350
 Реорганизация. Дали е за добро?
Звъня на професора по търговско право Огнян Герджиков и питам. Той дипломатично
казва:
– Не знам, нямам представа защо се прави такава промяна.
Не е само той. Препитвам познати бизнесмени и адвокати, които работят ежедневно с
Агенцията по вписванията. Всички са изненадани. Песимистите казват: Господи, те не
знаят какво правят! Ще спрат гражданския оборот! А оптимистите: Всяка реорганизация
може да се реорганизира пак. С хаоса се свиква, както и с реда.
В идните дни на 2015 година поредната волунтаристична идея е на път да стане
реалност – без обществено обсъждане, без предварително уведомяване на съдебната
власт, на Нотариалната камара, на работодателските и браншовите организации. Нагло.
Мотивът за готвената промяна е „намаляване на администрацията“. Този мотив ми е
познат. С него от двайсетина години насам чиновниците се увеличават все повече. Името
им е легион.
Планира се намаляване на регионалните дирекции на Агенцията по вписванията от 12
на 6. Но кои точно ще бъдат закрити? Не се казва. И защо наличието на шест дирекции е
по-добро от наличието на дванайсет? Не се обяснява. Както много пъти, така и сега
властта лансира собствен, невиждан и непредвидим модел на утвърдени работещи
институции – също като в една реклама на търговски сайт, с която ни облъчват по всички
телевизии тогава и в която една хубавица вика на друга: „Запомни едно – баазарът ми е
много по-добър от баазара ти!“.
– Агенцията по вписванията е създадена, за да се обединят всички регистри в
България: имотен, търговски, регистър на въздухоплавателните, водоплавателните и
моторните превозни средства, на дружествата и участието в тях – припомня ми бившият
министър на правосъдието Антон Станков. – Проектът беше реализиран със
съдействието на норвежкото правителство. Вярно, у нас системата още не функционира
като в Норвегия, в нея има проблеми, но ще бъдат ли решени, като бъде разрушена?
Повечето юристи и представители на бизнеса са на мнение, че такова решение е по-лошо
от самия проблем.
В момента, в който разговарям с бившия министър, ако някой иска да сключи с някого
сделка, може лесно да провери кой е той. Вписва името му, натиска клавиша на
компютъра и в регистрите излиза какви движими и недвижими имоти притежава
въпросният човек, в какви дружества участва и даже дали е женен, или не.
Граждани и собственици на фирми получават известие с есемес за промени в
партидите на имотите и дружествата им. При това услугата е безплатна.
Представляващият търговеца, вписан в Търговския регистър, и собственикът на имота не
плащат нищо за известяване с кратко съобщение. От Агенцията по вписванията
информират, че само от началото на януари до края на февруари 2015 година търговците,
заявили желание да получават есемеси при промени в партидата им, са се увеличили от
4000 на 8000 души. Броят на абонатите на Имотния регистър вече е 7000, а беше 3500
година по-рано.
За да бъдат фирмите и гражданите по-добре обслужвани, Агенцията по вписванията
съвсем неотдавна е направила подобрения в информационната система на Търговския
регистър. Проектът за надграждането ѝ беше финансиран от Оперативна програма

351
„Административен капацитет“ – спомням си това, защото беше представен на
пресконференция. Писах след нея, че той цели „намаляване на документооборота на
хартия, произвеждан от взаимодействието между бизнеса и държавната администрация,
както и обезсилване на имотната мафия“. Преглеждам тази публикация – идеята е
звучала така: „Чрез електронизирането на услугите, предоставяни на бизнеса, ще се спрат
злоупотребите с тях, ще се премахне корупцията и ще се стимулират икономическият
растеж и заетостта“.
Намирам в още публикации още обещания: „Достъпът до Търговския регистър ще
поевтинее 300 пъти! Пълната информация за всички вписвания, заличавания, залози,
промени в капитала, смени в бордове, сливания и тъй нататък ще бъде достъпна само
срещу 100 лева годишна такса. Кражбите на фирмите ще спрат!“.
Помни ли ги някой? И аз ги бях забравила. Даваше ги Христо Иванов. Да, точно той,
когато беше министър на правосъдието в служебното правителство на Близнашки. Но
като министър във второто правителство на Борисов, изглежда, обещава друго. Да няма
лесни справки по компютъра! Информацията да е зад вратите на министерството, тоест
нуждаещият се от нея да е зависим от бюрократите в кабинетите! Това мирише, с
извинение, на нечисти интереси – да се контролират от властта търговските субекти.
Мирише на мафия. Или поне намирисва на социализъм. Но не на този, за който
романтични пенсионери тъгуват. А на този, от който на всички им беше дошло до гуша.

352
 Глава четиринайсета.
Цветни къщички за престъпността
– Исках да го убия тоя човек, дето отне живота на Вероника, дъщеря ми! А сега ще
трябва да го храня!
Тоя вопъл е на Трайчо Трайков, бащата на една двайсет и три годишна студентка,
насечена с брадва от крадец, който я срещнал случайно и решил да ѝ вземе чантата.
Кореспондентката на „Труд“ Веселина Ангелова го е отразила в репортаж от Търновския
съд, който е осъдил злодея на 30 години лишаване от свобода. Добре, че го виждам на
хартия, а не го чувам наживо, защото ми иде да се разридая – да заплача от безсилие
заедно със съсипания баща. С огромната човешка мъка не се свиква – дори когато
работата ти изисква ежедневно да я забелязваш и описваш.
Що за човек е, който може да удари 15 пъти с брадва едно красиво непознато момиче,
като го спре насред път, за да му вземе парите? Що за тип е тоя, че да хвърли нежното
окървавено тяло в река Янтра – там, където тя тече посред старопрестолния град, да се
качи после на влак, да слезе на гарата в Горна Оряховица и да се опита да тегли пари от
открадната дебитна карта?
Изглежда, че тоя уродлив касапин се е пръкнал от племе на човекоядци. Но не е.
Родината на Илиян Здравков, четиресетгодишен, рецидивист, беглец от правосъдието, е
България. Имал шест влезли в сила присъди, лежал в затвора 23 години и бил издирван,
за да изтърпи ново наказание.
Психолозите го определят като аутсайдер, ще рече според тълковния речник някой,
който има твърде малки изгледи за успех, няма качества на професионалист и никой не
се интересува от него – нито в държавата, нито в мафията, където иначе би могъл да
намери работодатели.
Виждали ли сте такъв човек? Да, разбира се. Къде? Стотици са. Във вашия квартал.
Във вашия вход. На вашия етаж. В огледалото.
Гладът възбужда грабителите. А някои грабители убиват. За самозадоволяване в
кризата.
Българската криза – нравствена, демографска и икономическа. Тя настъпва в
последната година на кабинета „Станишев“ (2009) и превзема живота на обикновените
хора от електората по-нататък, докато управлява Борисов.
Не е българско откритие, че безработицата, беднотията и обезлюдените по липса на
поминък градове и села бълват на талази онази престъпност, която криминалистите
наричат „битова“ или „конвенционална“. С прости думи казано – много крадци и много
крадат. Защото нямат, а не могат или не искат по друг начин да придобият разни неща. И
не само крадат – от къщи, плевни, молове, офиси и коли, но и грабят, бият и убиват за
пари.
Тук може да се отбележи българският принос – едно цяло поколение, израсло
предимно в ромските махали, ходило на училище две-три години или хич, вдъхновявано
от фалшивата водка, стафа, чалгата и задника на Азис, за което да си сит и да живееш

353
добре означава да си вземеш от имащите хора онова, което ти трябва. Техен проблем е,
че не го дават.
В Провадия двама изнасилили и претрепали с цепеница 77-годишна жена, която ги
наела да ѝ пренесат дървата за огрев от улицата у дома. Предположили, че има пари под
възглавницата, та затова. В село Бръшляница удушили с възглавница 93-годишна баба, за
да вземат осем лева и два буркана с кисели краставици. Кои са тия изверги? Те са деца –
на тринайсет, четиринайсет, седемнайсет.

Докато следим напрегнато пред телевизорите какво се случва в къщата на реалити

формата „ВИП брадър“, откъдето фолкпевицата Луна предложи на премиера Бойко
Борисов брак, един не толкова забавен факт остава на заден план в обсега на вниманието
ни. Той е, че циганският бандитизъм става все по-нагъл и по-нагъл, а арестите след
неговите изстъпления оредяват.
Употребявам понятието „цигански бандитизъм“ не като етническо, а като
статистическо. При последното преброяване на населението в България 4,9% души се
определят като роми, а по данни на МВР 35% от всички извършени престъпления в
страната са тяхно дело.
Според Центъра за изследване на демокрацията средногодишно на наша територия се
извършват около 550 000 конвенционални злодейства, а МВР отчита около 130 000 – но
това не е важно, тъй като на статистиката вече никой не вярва. По-важно е друго – че за
някои от стотиците хиляди не са подадени жалби, а за други са подадени, но не са
образувани дела „поради маловажност“.
– Това са престъпления с нисък финансов еквивалент – обобщава Цветан Цветанов,
който фактически около десет години е силов вицепремиер, независимо дали заема тази
длъжност, или дърпа конците на силовите ведомства от върха на партията ГЕРБ.
„Еквивалент“ ли каза Цецо? Интересна дума, да. А по същество за тоя „еквивалент“ би
могъл да ни каже или бащата на ударената 15 пъти с брадва Вероника, или майката на
оня неин връстник от Гложене, когото друг касапин разфасова за девет пити кашкавал.
– До голяма степен в последните години беше ограничена тежката организирана
престъпност, разкрити бяха знакови престъпления, отвличания и тъй нататък –
продължава Цветанов. – Битовата престъпност, както виждате, е друго нещо, тя е
социален проблем, свързана е с безработицата, липсата на образование сред
подрастващите и всичко това, което имаме като даденост.
Чест му прави на силовия вицепремиер, че си признава някои от „даденостите“, макар
да не уточнява кой, кога, кому и какво е дал. Бих поспорила обаче относно неговото
схващане, че организираната престъпност е едно нещо, а битовата – „друго“.
Да видим какво „друго“ освен престъпността се случва напоследък у нас? Все идат
избори. Избор след избор – парламентарни, местни, частични местни, пак
парламентарни... – мандатите се съкращават с оставки или с корупционни скандали и
следват нови избори – местни, частични местни, президентски и парламентарни пак...
И да помислим сега: дали пък няма връзка между възбудата на криминалитета в гетата
и текущото купуване на гласове от там?
Спомнете си масираната апашка атака в един супермаркет край казанлъшката ромска
махала – беше 2015 година, през есента. Един очевидец разказа тогава:

354
 – Наближаваше седем вечерта. Пазарувах в магазина, когато вътре нахлу тълпа.
Сигурно сто души бяха – мъже, жени, деца. Един ги водеше, подвикна нещо като в Дивия
запад и всички започнаха да грабят от рафтовете – пълнеха колички, тъпчеха джобовете
на якетата си, прегръщаха бутилки, шоколади и кутии с вафли. Пазачите се стреснаха.
По-младият разпери ръце пред вратата, другият викна: Ей, какво правите? И се скри
някъде. Преди да дойде патрулката по сигнал, в гетото потънаха камари консерви,
бонбони, салами!
– Циганските кражби са системни тук. Но не е било такова чудо! Тц, тц, тц... – цъка с
език един охранител. И анализира: – Научиха се циганите, че не ги закачат преди избори.
Ще видите, че няма никого да арестуват.
Оказа се прозорлив. От МВР след два дни излязоха със съобщение: в магазина имало
разпродажба и „многобройни клиенти“, така че ревизия щяла да установи какво е
изнесено, но иначе изнасянето било „предотвратено“.
Браво на полицията, пламенен привет! Предлага друга версия за станалото. Само дето
като новинар от опит знам, че при две версии за едно безобразие по-безобразната винаги
се оказва вярната.
Забележете обяснението на човека от охраната. Според него в предизборната кампания
ромският електорат е имунизиран срещу наказателна отговорност за престъпни деяния.
Публична тайна е, че той е особено ценен за партиите. Защото вотът му най-лесно се
купува – евтин е, единодушен е и може да обърне изборните резултати, тъй като се
държи от местни тартори със здрава ръка.
Та питам силовия вицепремиер: не вижда ли връзката между двата вида престъпност –
организирана и конвенционална? Не забелязва ли връзката между високите етажи на
мафията и волните цигански изстъпления по места? А връзката между тарторите на
ромските махали и партийните лидери?
Тарторите в махалите или ромските барони, както ги наричаме още, са явление,
достойно за научни трудове на социолози, политолози, криминолози и психолози.
Палатите им се виждат отдалече, извисяващи се над бордеите, а бизнесът им е познат
от репортерски разследвания за джебчийската мафия, за трафика на имигранти,
проститутки и просяци, за контрабандата на дрога и цигари, за телефонните измами и за
покупката на избиратели. До палатите в стил мутробарок полицаи и данъчни не
припарват, освен ако не са дошли приятелски да си събират парсата. А от визитите на
медиите няма последствия, ако не броим репортажите еднодневки и отнесените от
техните автори псувни, ритници и страхове.
Изопачавам ли фактите? Ето ви още тогава.
Четиринайсет ромски барони от Игнатиево бяха проверени от НАП след репортаж на
Миролюба Бенатова за крадлите, които те командироват из цяла Европа, за мръсните им
пари и за рушветите, които дават на ченгета и прокурори. Агенцията съобщи в края на
2015-а, че са „предприети допълнителни вземания от тях за 1,5 милиона лева“. Две
години по-късно още не е съобщено тия вземания взети ли са, или не.
Залагам на отговора „не“. Бароните имат по-други плащания. Те другаруват с
партийните шефове по места и правят мост между тях и избирателите. Мостът е от
стотачки.

355
 По данни от асоциация „Прозрачност без граници“ един глас струва 50 лева за
големите и 30 лева за малките населени места. 58% от анкетираните български граждани,
включително тези от ромски произход признават, че се продават, защото са бедни и са
длъжници на тарторите, които им „помагат“. Знае се как. Те са лихвари и работодатели
на телефонните измамници, на наркотърговците, на продавачите на безакцизни цигари,
на сутеньорите и робините им, на каналджиите в бежанската криза, на дилърите в
изборната търговия.
Впрочем в търговията за предпоследния вот се появи интересна тенденция – модна,
достойна за учебниците по криминология. Осъзнали силата си в демократичните
процеси, криминалните авторитети не се задоволяват вече само със свои хора във
властта. Полицейските чадъри, които получават от тях, не са им достатъчни. Те искат да
излязат на светло от ъндърграунда и лично да управляват – града, общината, държавата.
Нашето законодателство не е пречка за това. Изборният кодекс допуска кандидати за
кметове, общински съветници и депутати с неограничен брой присъди и висящи дела,
стига да не са в затвора през предизборната кампания.
Ето го Пиже – седем пъти осъждан и разследван за побой над полицай, но втори в
листа за общинари след прочутия му събрат – народния представител Бат’ Сали. Ако не
беше посегнал по едно време на телевизионна звезда, дошла да го снима преди местните
избори, Пиже като нищо щеше да управлява Самоков барем четири години и да си краде
същевременно ток, защото това е поминъкът му извън политиката. Е, можеше и да се
превъзпита, както допусна аверът му Бат’ Сали – да се превърне примерно от апаш в
балетмайстор.
И Юсни Ибрям – в момента трети мандат общински съветник в Стара Загора, може да
се е поправил – нищо че има присъда като купувач на гласове по-рано. И разните му
други партийни кандидати, обвиняеми в хулиганство и лъжесвидетелство, току-виж са се
преродили в местните парламенти от тарикати в обществени благодетели.
– Хората избират тези, които искат да ги представляват – каза някакъв депутат,
запитан за номинациите на разбойници в гетата. – Това е то представителната
демокрация!
В тая демокрация обаче непочтените политици се явяват като кръстници на
бандитизма. Подобно на Кръстника на Марио Пузо, те правят услуги на криминалния
елит, обличат го в костюми, даряват го с имунитети и го внедряват в институциите, а той
им се отблагодарява на изборите. А в промеждутъците между тях му е позволено да си
безчинства.
Доказателства ли искате? Незабавно? Напишете в търсачката Гугъл „Роми обраха
магазин“ и ще получите за 0,25 секунди 27 700 резултата. Потърсете „Роми ограбиха
старица“ и ще видите 122 000 дописки за около 100 000 случая. „Роми мамят по
телефона“ – 95 000. Десетки хиляди от тези публикации са от началото на текущите една
след друга предизборни кампании. Заглавията са разнообразни: „30 цигани бият трима
фермери за реколтата“, „Убиват пенсионерка за 20 лева“, „Бият учителка пред децата“,
„Опустошават завод в Перник“, „Разкостват село Мечка“, „Продават гласове срещу
храни, изкупуване на дългове, помощи за зимата“...

356
 Престъпността се формира от 87 фактора, първите два от които са безработицата и
бедността, категорични са учените. Те едва ли ще сгрешат, ако сложат купените избори
на трето място.
– Такива избори няма да съществуват, ако няма политически субекти потребители –
мъдрува главният прокурор Цацаров.
Социаложката Бъчварова – шефката на кабинета на министър-председателя, докато
беше и силова вицепремиерка, поясняваше:
– Схемите за купуване на гласове са различни, но купувачите – едни и същи от години.
МВР ги знае кои са.
МВР ги знаело кои са?
Като ги знае, защо не ги арестува?

Туристите по Черноморието се оплакват от пълчищата джебчии по плажовете.

– Не смеем да се изкъпем в морето – казват младоженците Киро и Яна от Велинград. –
Не остане ли някой от компанията под чадъра да пази багажа, той изчезва моментално. И
да дремнеш под сянката не можеш, ако си сам. Озъртаме се като в кримисериал...
Мила родна картинка! Всеки я е виждал на живо. Не само по крайбрежието, а и по
хотелите в курортните комплекси, по хипермаркетите, спирките, гарите и паркингите в
големите градове. И не само в България. И в Англия. И в Испания. И в Чехия. И в
Италия. И в Холандия. И в Германия. И във Франция. И на олимпиадата в Рио даже има
командировани наши апаши, конкуренцията с местните тях не ги плаши.
Бях по работа в Брюксел с колеги журналисти от различни държави. Туй било, онуй
било, по едно време се ръкувам с французойката от „Льо Монд“ и се представям:
– Вестник „Труд“, България.
Тя се усмихва и казва:
– Vous venez de la partie dez apaches – в превод на български: „Вие сте от родината на
джебчиите“!
Леле! Срам. Но как да ѝ шибна на тая нафукана парижанка един шамар, за да се отучи
да обижда така, след като съм ходила в Париж и знам на какъв език говорят в парка до
„Нотр Дам“ мърлявите майки с малки деца, от които екскурзиантите по инструкция си
пазят саковете. Говорят на шопски и на кардарашки.
Международна тайна е, че джебчийството, проституцията и просията представляват
приблизително две трети от брутния вътрешен продукт на България. Тия професии се
упражняват от наши ромски кланове по цял свят.
– Семеен бизнес – казва с фалшива скромност дебел къдрокос кардараш.
За него криза няма. От 1000 до 3000 паунда на ден докарвала фамилията му – жена му,
двете дъщери и трите внучета – от кражби на портфейли, бижута и телефони в
Лондонското метро и в два мола. Докато си говорим с моя познайник, гледаме клипа,
който се върти на една от метростанциите и поучително показва как една румънска
колежка на жена му обира разсеяна англичанка.
Крадлите работят целогодишно в Лондон, Париж, Барселона и София, а сезонно във
Варна, Бургас, „Златни пясъци“, „Слънчев бряг“, „Боровец“ и други наши зимни и летни
курорти. В българската полиция за приходите им няма статистика, нито пък за броя на

357
кражбите, освен за разкритите, които са пренебрежимо малко. Цифри няма смисъл да
споменавам.
Мерим с една моя приятелка рокли в един магазин за конфекция в центъра на Варна.
Продавачката надниква зад завесата и прошепва:
– Пазете си чантите.
Дошли са две крадли. Тя ги познава. Като си излизат, обяснява:
– Две циганки са, от Горна Оряховица. Дебнат до витрината. Като дойдат клиентки,
намърдват се след тях. Един циганин ги навестява – дойде веднъж при мен и ми каза,
издам ли ги, да се смятам умряла.
– Оплакахте ли се в полицията? – питам аз.
Оплакала се.
И какво се е случило? Нищо.
В полицията са наясно със ситуацията и без тая наплашена продавачка да им се
обяснява. Чуйте какво ми разказа един действащ шеф на сектор „Престъпления срещу
личността“:
– Лицата, които извършват джебчийски кражби, са повечето от ромски произход,
безработни и без образование, ако не броим курсовете по джебчийство, което е
единственото им препитание. Има домашни школи, има и общи – в гетата. Там се учат от
малки как да подбират жертвите си, как да ги обират с бързина. Чупят пръстите им по
особен начин, за да влизат по-лесно в джобовете – хоп и хайде! Децата и жените в цели
семейства крадат, а старейшината пласира краденото и поддържа връзки с адвокати, ако
евентуално някой загази. Милиони се изкарват от това. Минимум вложения, максимум
печалба. Действат по групи от три лица: по-млада жена, по-възрастна и бебе или
малчуган. В София пристигат рано сутрин с автобуси от Радомир, Перник, Костинброд,
Петърч, Левски и другаде, където някои от тях живеят в палати. Потеглят в различни
посоки: към Централна гара и булевард „Мария Луиза“, площад „Света Неделя“,
„Илиянци“, Женския пазар. Обектите им са предимно от женски пол – бързащи
софиянки, заплеснати и по-засукани, или провинциалистки, дошли да пазаруват с големи
суми... Групичката прави калабалък покрай потърпевшата, едната циганка бърка в
чантата ѝ, подава портмонето на другата и тя се отдалечава... По 100–200 лева вадят така
надница, минимално, без да броим удари като тоя от един щур германец, който носел в
задния си джоб цяла пачка – 1000 евро... Удрят, значи, и в пет следобед се прибират у
дома си като чиновници от банка.
Така правят джебчиите.
А служителите на МВР какво правят?
Основно две неща. Съветват гражданите да бъдат бдителни и да се пазят. Обясняват
защо не могат да хванат апашите. Ако нещо трето правят – да се опитват да си свършат
работата, то не заслужава внимание, понеже е почти безрезултатно – 6% разкриваемост,
и то с традиционното преувеличение в числата. Пък четвъртото, с което се занимават, за
да си докарат по някой неследващ се дар над заплатите – то не е за приказване. Говорила
съм с двама старейшини на джебчийски кланове. И двамата се похвалиха, че освен с
адвокати, разполагат с ченгета в районен, регионален и национален мащаб.
Много пъти съм питала ченгетата защо апашката мафия е вездесъща според тях. Те
сочат около три-четири причини за това.

358
 Първо, защото апашите са гастрольори от различни места.
Второ, защото са непълнолетни и малолетни – тийнейджъри и деца. Майката реже
презрамки или дъна на чанти на Женския пазар, но сополивото чаве е на преден план. То
е обучено да каже на полицая: „Аз бех бе, бате“. И да ревне с пълен глас. Така се
използва вратичката в законодателството: извършители до 14 години не носят
наказателна отговорност, а възрастта от 14 до 16 години върви с комплект от смекчаващи
вината обстоятелства. Отделно малките апашчета са обучени да си служат с много имена.
– Асан се казвам и съм на пет години, от Видин – вика и те лъже в очите. По-добре да
го пусна, отколкото да му установявам самоличността, сто други задачи ме чакат –
обяснява ми Ванката Динов, който минава за „печен“ полицейски кадър. Той сочи и
трето, и четвърто обстоятелство, което прави джебчиите неуловими: – Действат във
верига. Набелязват обекта на спирка – затлъстяла госпожа. При качването ѝ в трамвая
първата крадла я спъва, втората отваря ципа на чантата ѝ, вади портмонето и го предава
назад. Ако госпожата се усети и викне: „Обраха ме!“, трамваят вече е тръгнал, а плячката
е навън. Веригата има разни разновидности, но правилото е, че у джебчийката, която се
намира най-близо до жертвата, никога не откриваме нищо откраднато. Плюс това законът
ни пречи. Основният състав на кражбата е посочен в член 194, алинея 1 от НК – „Който
отнеме чужда недвижима вещ и я присвои от владението на другиго с намерение да я
присвои, се наказва с лишаване от свобода до 8 години“. В маловажни случаи
наказанието е затвор до една година, глоба или пробация – малка почивка за крадеца,
преди да се върне на работа... Кражбата на плажа е леко наказуемо деяние – на вещ без
постоянен надзор по член 195 от НК... Освен това, за да бъде предмет на кражба, вещта
трябва да има минимална стойност от 150 лева поне. В противен случай е налице само
административно нарушение съгласно член 218б. Повечето случаи са такива – не си
заслужава полицията да се занимава с тях.
Съчувствам му на Ванката – няма права, обаче си мисля, че е прав оня, който е казал,
че когато някой не иска да свърши работа, намира причина, а когато иска – намира
начин.
Аз лично се сещам за три начина да се пипнат джебчиите, за които се сеща всеки
човек, без да е учил криминалистика.
Първо, да посетят дворците на джебчийските босове в Костинброд, Петърч, Левски и
другаде, както правят репортерите от вестниците и телевизиите. Да се сложи секретен
полицейски пост пред вратите им. Тръгне ли полицай по маршрутите на ромските барони
и свитата им, няма как да не стигне до прокуратурата, освен ако не се подхлъзне по някоя
изпусната жълтица.
Второ, да се иде на автогара Връбница в София рано сутринта, както неведнъж
разследващи журналисти го правят. Да се посрещнат автобусите от околните села, да се
проследят слизащите от тях мургави жени с големи чанти – някои с лъскави закопчалки,
други пазарски. Да поработи някой оперативен работник с някои тях в мола или по
пазара – ако не всичките, то поне една група ще хване на местопрестъплението за деня. А
на следващия ден другите може да си помислят дали са избрали най-лесния занаят.
Трето, да се прочете по-внимателно НК. Вярно е, че в упоменатите там маловажни
случаи наказанието за кражба е пренебрежимо малко. Но има и квалифицирани състави,
описани в член 195 и член 196 от НК. Те са осем, не един и два. „Ако кражбата е

359
извършена от две и повече лица, сговорили се предварително... ако е извършена
повторно... при опасен рецидив“ и прочее. Стига само да не го мързи полицая – да събира
доказателства.
Проблемът е, че тия три неща може да се вършат, а може и да не се вършат, без едното
или другото да се отрази на полицейската заплата. Камо ли пък на кариерата на поредния
министър на вътрешните работи.

Мразя да гледам новинарските емисии по телевизиите в празничните дни, когато

вестниците не излизат и обществено-политическият живот замира. За тия дни дежурните
редакционни екипи се зареждат предварително с една-две стари положителни новини и
ги повтарят, докато на хората им заглъхнат ушите. По тоя механизъм в първите часове на
новата 2016 година Би Ти Ви и Нова телевизия бравурно съобщиха десетина пъти
новината, че над 3300 непълнолетни майки получават коледни надбавки. И че ще им се
дават помощи само в натура, за да не могат пълнолетните бащи да им вземат парите и да
ги изядат и изпият. Не казаха, че това е част от законодателните поправки, които в
депутатските среди наричат „циганските“.
Но нали чудесно звучи? Говорителката седи зад коледен венец със звездички и се
усмихва:
– Непълнолетните лица, родили момченца и момиченца, трябва само да попълнят
заявление по образец, ако знаят да пишат, ако не – да помолят някой да им го напише и
няма проблеми.
Супер!
А дали например някой от успалите се посрещачи на новата година, които чуха
чудесната новина, се замисли – какви са тези тъй облагодетелствани от почитаемата
власт „непълнолетни лица“?
Това са децата, които раждат деца.
Вижте две снимки в глобалната мрежа.
Десет дни след като е станала майка, четиринайсетгодишната Гюлфен прегръща
плюшено мече, подарък от социалните лелки, които са прибрали бебето ѝ.
Деси бие нейния рекорд – тя на единайсет години е добила първата си рожба, гушка я,
а рожбата е клюмнала в ръцете ѝ като парцалена кукла.
Историите на тия две майчици са еднакви: родили се нежелани от майка и баща без
брак, единият родител е гастарбайтер, а другия пък никакъв го няма, отгледани са от
бабите си между другото, посещавали са само от време на време училище, попаднали на
улицата и изнасилени.
Те имат хиляди посестрими по съдба – на 12, на 13, на 15 години. Чиновниците от
Агенцията за закрила на детето ги делят на три рискови групи.
В първата група, най-многобройната, са тези от ромската общност, където ранното
майчинство е фамилен модел. Става дума за девойчета от циганските махали, чиято рода
едва дочаква първата им менструация, за да ги продаде на женихи, въпреки че те се
противят.
Във втората група са тия с неясен произход – етнически и родови, израсли без семейни
грижи, нагладували се по приюти, които си търсят каквото и да е препитание,
включително на секспазара, където контрацепцията е излишен харч.

360
 А в третата са жертвите на трафик и експлоатация – отвлечените от престъпни групи в
чужбина, които са принудени да проституират, а после са връщани в напреднала
бременност, като негодни за употреба.
Какво е общото между всички тия невръстни родилки? Те прекъсват образованието си,
ако не са го прекъснали и по-рано, изоставят децата си или ги гледат в крайна нищета, с
болна психика са, здравето им е разбито, нямат пари за лекарства – изобщо животът им е
низ от нещастия. При тях за хепиенд се счита да станат булки вместо ученички – без
значение, че това е доживотно социално изключване – или пък бебенцата им да бъдат
настанени в Дом за социални грижи, а те самите – в друг дом или при приемни родители.
Между другото стана известно, че в едно приемно семейство педофил си лягал всяка
вечер с шестгодишно момченце, но кой ти гледа...
Да видим статистиката. Само за година и само в ромското гето в Сливен 145
незавършили пети клас са познали преждевременното майчинство. Най-младата е на
дванайсет. Хасково се гордее с три многодетни, нестигнали пълнолетие. В столичния
Майчин дом средно 7 пъти седмично приемат „пубертетки“ в родилното отделение и се
раждат все нови и нови несретници.
Причините бодат очите: Нарастваща бедност. Престъпност. Невежество. Едва кретаща
социална, здравна, образователна и правоохранителна система.
Какво прави държавата при това положение? Тупа се в гърдите.
Управници се самооблажават в телевизорите:
– По Закона за закрила на детето дадохме възможност да се изгради стройна система с
държавна агенция и областни отдели, в които хората все повече сигнализират за насилия
над невинни дечица – радва се един министър.
През 2001 година сигналите били 71, а тази година – над 3000! По 10 ден! Колко
хубаво, видите ли!
И друго:
– Около 300 души годишно получават присъди за съжителство с непълнолетни или
малолетни. Тази година осъдените са 277, а миналата бяха 262-ма, само двама са
оправдани. Законът повелява до 2,5 години лишаване от свобода, но съдебните дела
приключват с пробация, за да могат татковците да са полезни на децата, родени от деца.
Не е ли трогателно?
И още:
– Депутатите се заеха с четири проекта на закона за семейните помощи. „Атака“
предлага да не се дават помощи на малолетни и непълнолетни майки, за да спре
плоденето на маргинали, които точат касите за социално подпомагане. Приет е обаче
проектът на правителството за помощи с памперси.
Малко, но от сърце. Пари няма, нали знаете? Викайте „мерси“ и трайте.
Казват, че тийнейджърската бременност не била типично български феномен.
Акселерация. Децата получавали вторични полови белези вече на 9–10 години вместо на
13–14 както по-рано, а психически и умствено узрявали по-късно поради глобализацията.
Отрицателните последици за благополучието на децата поставяли пред еднакви
проблеми и България, и Англия, и Франция, и САЩ. Разликата била в подхода на
политиците и обществото към тях.

361
 Признаването на проблема е половината от решението, гласи общото правило. Обаче в
България политиците не обичат да си признават, а обществото обича да ги слави за
подаянията, които получава от тях. Смята се, че така е по-весело. Като на потъващия
„Титаник“, когато свири оркестърът.

– Не всеки българин е ганьовец и не всеки циганин е мангасар – въздиша артистично

Цветелин Кънчев, лидерът „Евророма“, докато седим на дългата заседателна маса в
офиса на партията му и пием кафе, поднесено от мургава секретарка, която в сравнение с
последната Мис България изглежда като Пепеляшка в сравнение с мащехата си.
Цецо е приел с радост поканата ми за интервю по въпроса за ромския бандитизъм. С
него сме стари приятели, неведнъж съм описвала патилата му, както и аферите в
Медодобивния комбинат на Златица, родния му град. Той е икономист по образование,
етнически българин е, израснал в ромски квартал, макар понякога да разправя разни
други неща. Знам добре как създаде през 1998 година „Евророма“, която оттогава
оглавява. Беше народен представител в 38-ото Народно събрание, но през 1999 година
беше арестуван и стана първият осъден депутат. Той твърди, че присъдата му била
издадена, защото се намесил в изборите и подкрепил президентската двойка на левицата,
въпреки че бил предупреждаван да не се меси и да си мълчи. Кълне се, че видял как
съдията по делото му издал оправдателна присъда, но само за една вечер тя била
пренаписана и го пратили в затвора по политическа причина. Описаният в обвинителния
акт грабеж на ловно куче гонче на стойност 22 лева бил само формалният повод да го
изолират от партийните борби. Тъй или инак, той беше помилван от президента
Първанов и лежа малко повече от пет, вместо цели шест години.
Включвам касетофона и започвам да питам на „ви“, както правя винаги с близки
познати, за да сменя тона от приятелски на официален.
– Чухте ли, господин Кънчев – питам, – за Динко, първото бебе на 2017-а, от
сливенската ромска махала? Майка му е на тринайсет години, не знае да чете и пише,
татко му е в пети клас, в семейството работи само дядото...
– Чух, да. Дядото със заплатата си от „Чистотата“ щял да храни жена си и всичките тия
деца.
– Трагедия или традиция е това?
– Трагична традиция. За щастие, тя вече важи само в някои цигански общности в
Сливен. Семейството на Динко е от сливенската Долна махала. В Горната махала, трудно
ще намерите момче или момиче, създало семейство, преди да навърши осемнайсет
години. Там има сред младите доста висшисти, студенти и хора без средно образование
рядко се срещат. Става дума за две затворени ромски общности с различен манталитет –
едните бъркат любовта със сърбежа, другите са значително по-интелигентни. Ако тези
общности са отворени и обединени с други, няма да е така – това е то интеграцията. Тъй
или инак, повечето възрастни роми са против това – деца да раждат деца. И останалите
ще се променят, ако видят как законът се стоварва с цялата си строгост върху родителите
на тези деца.
– Прокуратурата се самосезира за бебето Динко. По закон баща му носи наказателна
отговорност за „съвкупление с лице под четиринайсет години“. Той самият е
непълнолетен обаче и ще му се размине.

362
 – Арест на дядото е нужен. Показен – така, че като го видят с белезници, в неговата
общност да си извадят поука. Ние от „Евророма“ предлагаме законодателна промяна –
наказателната отговорност да се носи от родителите на децата – и на момичетата, и на
момчетата, които създават деца. Народното събрание по-задълбочено трябва да се
занимае с това.
– Споменахте за арест. Но има ромски махали, в които полицаите не смеят да влязат. И
престъпленията там са начин на живот – наркотици, кражби...
– Не съм съгласен. Направете сравнително проучване и ще видите, че най-малко
наркотици се разпространяват в ромските махали. Колкото до полицаите – те не само, че
влизат в тях, но и пълнят затворите от там – с крадци на кокошки, на гълъби, на килограм
желязо, на парче салам. А крадците на стотици милиони са недосегаеми. В техните къщи
и офиси полицаите не смеят да влязат. Те у нас са уважавани и почитани, а
кокошкарите – презирани. Аз ви уверявам, че броят на кокошкарите ще се смали, ако се
вкарат в затвора поне двама-трима големи крадци.
– Да се върнем към малкия Динко. Ако расте неук като родителите си и гладен, един
ден очаквано ще открадне салам. Или ще напусне България, ще иде при джебчиите пред
Триумфалната арка...
– А, не. Румънските джебчии са превзели района край Триумфалната арка. Бях веднъж
в Париж на политическо събитие, разхождахме се с колеги там и румънски цигани се
опитаха да ни оберат. Трябваше да проговорим на цигански, за да ни оставят на мира. Те
там „работят“, други не допускат. Преди години обраха най-голямата българска
джебчийка, за да я изгонят от Париж.
– И какво остава за Динко от гетото в Сливен?
– Труден въпрос. Той трябва да учи. Да не остане неграмотен като родителите си.
Лошото е, че има сегрегация в българските училища. Идете в 75-о училище във квартал
„Факултета“ и се опитайте да намерите едно българче там. Няма. Паралелките в първи
клас навсякъде във всички градове са два вида – български и цигански. Това не е законно,
но никой не търси от директорите и учителите отговорност. Докато е така, Динко ще
остане в своята затворена общност. Ще стане баща и той на петнайсет години, преди да
се е научил да пише.
– „Гетата в България раждат чудовища“, писа немската преса, след като варненски ром
бутна момиче в берлинското метро.
– Видяхме клипа. Да се разберем за едно. Това момче от „Максуда“, което блъсна
момиче в берлинското метро, се самоопределя като турчин, не като ром. Човек е такъв, за
какъвто се определя сам. И ние в ромската общност не щем да ни го пришиват на нас.
Това, от една страна, но от друга – по какво се различава той от чистокръвния българин
емигрант, който нокаутира в една дискотека испанец и го прати в кома да бере душа?
Отделен въпрос е, че както разбрах, момичето от берлинското метро и момчето, което я
блъска, са имали връзка, скарали се, тя тръгнала рязко в друга посока, той се ядосал... Не
казвам, че има право да се отнася с нея по тоя груб начин. Обяснявам само, че това с
чудовищата не е еднозначно.
– Нима не е чудовище тоя апаш, който изнасилва баба и я бие до смърт за двайсет лева
под възглавницата?

363
 – Чудовище е – съгласява се Цецо. – Но чухте ли главния секретар на МВР? Той каза,
че ромите не са по-големият процент от нападателите на възрастни хора с цел грабеж.
Предимно българи грабят с насилие, и то неоправдано. Местните си хора си ги познават,
проблемът е, че ги няма между кориците на делата.
– Как ще ги има, когато един полицай отговаря за седем-осем села?... – паля се, обаче
знам, че тая тема е друга, и се връщам на нашата. – Но ние сега разговаряме за ромските
гета.
Цецо ми отвръща с въпрос, на който има собствен отговор.
– Тези българи, които източват кредитни карти в цял свят, в гета ли са родени? Не са.
Престъпникът има ли род, народ и етнос? Има, да, но той не ги представлява, а е
изключение от тях – тъжно и срамно.
Уточнявам:
– Значи, няма ромска престъпност според вас?
– Няма. Ромската престъпност е измислица на псевдонационалисти и патриотари, тя
им служи да печелят гласове на избори, като сеят омраза. Призовавам истинските
българи, наследници на Ботев, Вазов и Левски, да не се вслушват в апелите им.
Контрирам го:
– Телефонните измами не са ли циганска работа?
– Те са работа на бургуджиите, които са цифром и словом около хиляда души.
Телефонните измами са техен специалитет, призовавам МВР да ги спре. Не е трудно да
ги намери – имат големи къщи във Ветово, Дългопол, Две могили, Левски. Обират
левчетата на пенсионери, заделяни цял живот с големи лишения. Не ги е срам!
– Те са цигани, цигански клан.
– Аз ги наричам мангасари. Както наричам някои българи ганьовци. Не всеки българин
е ганьовец обаче. И не всеки циганин е манго – разберете това! Добре е да се прави
разлика. Има много роми, които са лекари, полицаи, съдии и се справят отлично, друг
въпрос е, че повечето крият произхода си. Медиите трябва да показват и добрите
примери. Иначе се налива масло в огъня на ракиено-салатените патриоти и
националисти. А в тоя огън можем всички да изгорим.
– Етническата толерантност все повече изглежда като гола фраза – и по света, и у нас.
Дали конфликтите между българи и роми като тези в селата Катуница и Гърмен ще се
множат?
– Не вярвам. Видяхте ли в Харманли как българи и цигани заедно скочиха срещу
бежанците? Ние сме един народ. Всички сме българи. Това много ясно личи в
обкръжение от чужденци.
– Ние, българите, презираме бежанците, като че ли... Под „българи“ аз разбирам и
цигани.
– По-добре да избягваме обобщенията. Някои от нас презират бежанците, други не. И
самите бежанци са различни. Аз познавам много сирийци. Бил съм в Сирия, когато тя
беше една красива, уникална светска държава. Някой разбута света и сега Сирия е в
руини. Прекрасният град Палмира е сринат със земята от псевдомюсюлмани. Истинските
мюсюлмани скочиха срещу отрепките. Имам приятели сред тях, те казват: никъде в
Корана не се проповядва насилие – никъде! Ние, българите, сме един от най-старите

364
европейски народи и трябва да отстояваме европейските ценности, включително
народното единство.
– А какво се случи с ромското включване? По едно време с него ни проглушиха ушите.
– Освен че откраднаха парите? Нищо. Помниш ли, че аз го предрекох още през 2005
година, когато поисках да ти дам интервю? 2015 година мина и замина, със стари
циганки не стана нов катун. В продължение на десет години се събираха едни циганета в
евтини костюми, говорещи на уличен английски, хапваха, пийваха и отчитаха колко
добре върви ромското включване. Помниш ли ги? И нищо не се промени, освен че те се
преоблякоха в скъпи костюми. Аз на предишния главен прокурор му дадох данни за
двайсет и седем фондации, които откраднаха много пари. Те са част от голяма
организирана престъпна мрежа от фондации на територията на целия Европейски съюз.
Никой не отчете колко пари бяха дадени и колко потънаха някъде. Напразно ние от
„Евророма“ предлагахме да се създаде държавна агенция на равните възможности, която
да контролира изразходването на тези средства и да отговаря за него. Националният
съвет по етнически и демографски въпроси като консултативен орган към Министерския
съвет ги разпределяше, без да носи никаква отговорност. Удобно, нали? – по тоя въпрос
Цецо се горещи и зарязва официалното „ви“.
– Сега се говори за едни двайсет и шест милиарда евро, които Евросъюзът подготвя за
интеграция на ромската общност.
– От тях в България ще се получат три милиарда евро до 2020 година. Ние от
„Евророма“ казваме: дайте тия пари на всички български граждани, които живеят под
социалния минимум, не само на циганите. Да, казват бедните българи, благодарим, ще ги
вземам, но децата ни ще бъдат в отделни паралелки.
– Много тъжно е това.
Събеседникът ми пали цигари и заключава:
– Ежедневно ни залива омраза.
Струва ми се, че е прав.

Поканена съм на рожден ден и търся подарък, но предишния ден сме пуснали във
вестника челно заглавие: „Внимание! Мамят ни с етикети „Произведено в България“.
Налепили тия етикети ударно, преди големия коледен пазар – на джиесеми от Китай,
на дрехи втора употреба от Италия, на турски храни и вина, внесени нелегално.
Ами сега? Недоумявам: Кое е наше производство, кое – контрабанда?
Мотая се в един магазин за подаръци, свалям от рафтовете това-онова, слагам го в
кошницата, но го връщам после обратно. Усещам, че продавачката ме гледа с омраза.
В едно съм сигурна: има едно производство, което процъфтява в родината и носи
българския вкус. Не е на вино, не. И не е на карловска луканка. У нас в индустриални
количества се произвежда омраза.
„Омраза мейд ин България.“ В оригинал.
Какво е омразата? Тя е отрицателна емоция, несъвместима с обичта – чувство на
антипатия, отвращение и враждебност към някого, на когото се желае зло. Тя е желание
да се репресира, ограничи и унищожи намразеният. Психолозите твърдят, че хората в цял
свят мразят онези човеци, организации или явления, които застрашават тяхното здраве и
благосъстояние. Определението е вярно, но би могло да се допълни относно нас, които,

365
волю или неволю, живеем в България. Ние обичаме да мразим. Омразата за нас е нещо
като положителна емоция и затова мразим наред – и това, което уврежда интересите ни, и
всичко друго, което другите не харесват.
Произвеждаме си неприязън навсякъде – у дома, на улицата, в офиса, в кафенето, в
институциите. И я консумираме с наслада. Мразим държавата си. Правителството.
Опозицията. Депутатите – зависими и независими. Демократите. Комунистите. Партиите.
Безпартийните. Протестиращите срещу властта и подмазвачите. Руснаците.
Американците. Президента – бившия, бъдещия и настоящия. Изборите – мажоритарните
и пропорционалните. Данъците. Фондациите. НПО-тата. Реформите. Нереформираните.
Референдумите и липсата им. Конституцията. Цацаров и прокуратурата. Лозан Панов и
съдиите. Подсъдимите. Осъдените. Оправданите. Бившата Държавна сигурност.
Днешните тайни служби. И бюджета дори.
При това взаимно се ненавиждаме – поединично и по групи. Родителите ненавиждат
учителите. Пациентите – лекарите. Пешеходците – шофьорите на коли. Драгите читатели
и зрители – журналистите от вестниците и телевизиите. Полицаите – гражданите и
обратното. Работодателите – работниците и те тях. Даже Динко и Перата – ловците на
хора, които първо се обикнаха, като се видяха в телевизорите, а после се смразиха, след
като премиерът уважи с телефонно обаждане само единия.
По принцип у нас препоръката на поета революционер Христо Ботев се спазва – силно
се люби и мрази. Любовта и омразата си разменят местата светкавично. Днес народът
обожава Бойко и Слави, утре пише плакати: Тоя е мутра, оня е чалгаджия – марш оттук!
Ненавистта като продукт на обществените отношения се пласира на едро – в
традиционните медии и в интернет. Свободата на словото се излива в ругатни, закани и
обиди. Глобалната мрежа улеснява пласмента. Седиш си с лаптопа в кревата и продаваш
на хиляди хора вражда. Пари не даваш, а можеш да вземеш за това. Инвестираш агресия.
Не може никой да те спре – би било цензура.
Ето два цитата от сайтове и фейсбук.
За политиците: „Тия са с ментални увреждания, за лудница, да ги вържем в
усмирителни ризи. Тъпаци! Крадци!“.
За бежанците: „Те са животни, серат на пода, заразни са, кръвосмешават се. Химическа
кастрация за тях, а не лагери“.
Смята се, че тия пасквили се пишат от скинари, аутсайдери, неонацисти. Но
проучвания в САЩ показват, че техните автори са предимно млади хора, които иначе
спазват закона, учат или работят. Те са и извършители на описаните в член 162 от нашия
Наказателен кодекс „престъпления от омраза“ – побои, убийства и други, квалифицирани
по признаци: раса, народност, етническа принадлежност, религия, политически
убеждения. В мотивите им често са скрити комплекси. Най-злостните хомофоби са
хомосексуални. Най-яростните антикомунисти са деца на активни борци против
капитализма, бивши комунистически деятели, секретари на БКП и галеници на Тато.
Най-върлите критици на Държавна сигурност са били нейни доносници и сега пак
доносничат – на големци и чужди служби.
Ожесточението на такива типове стига до абсурди – както наложената по едно време
забрана на комунистическите символи. Те ще обругаят и звездите по небосклона, ако
някоя прилича на петолъчката, която свалиха от партийния дом. Ще свалят и червената

366
звезда от елхата – от злоба или за да не ги глобят. Ще охулят звездния американски флаг.
И най-лошото: ще заразят младите с омраза.
У нас има само един политик, обвинен за престъпление от омраза – бившия кандидат-
президент Бисер Миланов – Петното, който на митинг против бежанците подбуждал към
насилие, крещейки:
– Врееееме е да се разправим с черните!
А в политическата класа има и други лекета. Агресивното им и ксенофобско поведение
е с дълга история, но в нея няма нито един съдебен акт. По закон това – да наречеш
премиера „Бай Хуй“, след като с него си управлявал, както Радан Кънев направи, не било
престъпление от омраза.
„Мили Дядо Коледа – пише във фейсбук. – Тъй като съм слушкал цяла година, моля да
ми подариш катастрофа, в която да загинат едновременно Путин, Ердоган, Бойко
Борисов, Цветан Цветанов, Корнелия Нинова, Цацаров, Пеевски, Доган и Местан.“
Кой го пише това? Някой напушен, от метадоновата програма? Не. Един млад юрист,
току-що взел отлична диплома по право.
Как можахме да допуснем това? Да се давим в омраза, да оцеляваме и със сетни сили
да я произвеждаме пак?

Отвратителна новина: някой опожарил гроба на убитата от оскотял грабител Вероника,

поддържан толкова грижливо от баща ѝ.
Кой? Защо!
Не се разбра.
– Поругаха и последния дом на детето ми, не научихме кой го е направил – казва месец
по-късно бащата. Интервюират го за предаването „Здравей, България“. – Когато видях
поругания гроб, място не можах да си намеря – нетърпима гледка! И още има. Завчера
установих, че са откраднати соларните лампи, които сме сложили да светят на Вероника,
да не е в мрак. Няма ѝ и мартеничките, с които я закичихме за Баба Марта. Полицията
нищо няма да направи. Просто тичам и оправям нещата веднага. До една година от
убийството успях да задържа жива паметта ѝ. Обаждаха ни се много нейни приятели.
Сега лека-полека всички я забравят. Само ние ще си я носим жива в сърцата.
– Поне в следващите трийсет години няма да чувате за убиеца Илиян Здравков, защото
той ще е в затвора – подхвърля репортерката, колкото да подаде някаква реплика.
Аз ѝ съчувствам в този момент. Какво да попиташ един ни жив, ни умрял в мъката си
човек?
– Не искам изобщо това лице да съществува! – пламва бащата на Вероника. – Тоя
негодник над двайсет години от четиресетгодишния си живот е прекарал в затвора! И те
не са му стигнали да се поправи. И какво оттук нататък? Ще се роди нов цар, нова
партия, нова идея, ще променят закона и хоп – амнистия. Ще вземат да го пуснат. От това
най-много ме е страх. Убеден съм, че от там, от където се намира, убиецът на детето ми
трябва да излезе мъртъв! Не жив!
Изтръпвам, като го чувам. Излъгала съм, значи, като съм написала във вестника
завчера коментар, че близките на Вероника нямат нужда от екзекуция, за да излекуват
раните си. Господи. Как можах да напиша такава глупост! И изобщо аз какво право имам

367
да се изказвам от името на хора, които съм виждала само по телевизията! Как можах да
заприличам на идиотите, които непрекъснато плещят от името на народа!
Злополучният ми коментар беше по повод разпространената информация, че търновци
събират подписка за референдум – да се проведе допитване веднага и народът да каже
дали в България отново да се въведе смъртното наказание. Цитиран беше организаторът:
„Доживотен затвор за тоя изверг е малко! Искам да бъде застрелян и да покажат това по
телевизиите за назидание!“.
С това кръвожадно желание нямаше как да се съглася. Убедена бях, че забраната на
смъртните присъди е важна част от защитата на човешките права. Най-големите
политици и магистрати на нашето време смятат, че тези присъди са нечовешки, че те не
водят до предотвратяване на злодействата, а ако произтичат от съдебна грешка, сами по
себе си са престъпление.
Сякаш подслушала мислите ми, репортерката на Нова телевизия пита почернения
баща:
– Вие вероятно сте за връщане на смъртното наказание?
Той отговаря:
– Смъртното наказание няма да ми върне детето. Не ме е грижа за него. Ако щат, да го
въведат. По-важното е да се погрижат за другите деца, които са живи, обаче са в риск.
Защото или ги убиват, или сами стават убийци.
Слава богу. Изглежда все пак, че не съм сгрешила, като че ли. Отгатнала съм горе-долу
тоя добър човек какво си мисли.

Малко преди осем часът е. Надула съм, както винаги, звука на телевизора, за да чувам
какво говорят в сутрешните блокове на Нова телевизия и Би Ти Ви, докато се обличам за
излизане. Хвърлям поглед на някакъв прочут всезнайко, който дудне нещо щураво....
Директорът на БДЖ не бил виновен, че железниците били под запор и влаковете щели да
спрат. Той много хубаво си управлявал фирмата майка, но естествено, не му влизало в
работата, че дъщерните фирми я крадат. И искал 100 милиона от бюджета, сиреч от
нашите данъци, за да оправи цялата работа. И всезнайкото вика: трябва да ги получи
веднага! Мисля си: донякъде е прав – по-добре крадльовците да приберат още малко
милиони от „майка“ си, отколкото да ни затворят жп гарите.
Нетърпеливо чакам новините в осем – да ги чуя, преди да хукна по моите си задачи.
Новините са скучни. Тъкмо да ги загася и чувам – съобщават на последно място в
емисията, че шестокласник е пребит жестоко от бащата на негов съученик.
– Причака го пред училището и го заудря с юмруци, повали го на земята, продължи с
ритници. Крещеше: Хубаво ли е?! – разказа очевидец.
А бойният татко обясни: синът му – „добро момче, диабетик, е многократно
малтретиран от тоя малък бабаит“, когото той пребил на улицата.
Самозащита? По закона на джунглата?
В тропическите гори няма да видите хищник да се бие с малките от своя вид. Друго е
обаче в дебрите на „Люлин“. Преди няколко дни там малчуган с маркови маратонки
тичал към класната стая – разказа ми голямата му сестра, – когато го спрял „оня от Б
клас“, набил го, събул го и го оставил в коридора да плаче. Докато я слушах, представях
си братчето ѝ – босо и ошамарено, как трие сълзи и се заканва:

368
 – Ти ще видиш, като кажа на татко!
А казал ли е на учителката? И на нея казал, но какво от туй? Тя е безсилна.
По най-новия закон за българското училищно образование ученик до пети клас не
може да се санкционира без съгласието на родителите. И вместо „оня от Б клас“, който
бие наред другите ученици, чупи вещите им и ги взема, да бъде преместен или изключен,
потърпевшите от него деца напускат или бащите им си мерят с него силите.
Новината за пребития от чужд татко „малък бабаит“ минава и заминава за три минути.
Общественото мнение е заето да влиза в положението на своите избраници, които
обясняват как няма начин да изпълнят предизборните си обещания. То няма време да се
ангажира с детската агресия, която се вихри.
Веднъж отвеждат в „Пирогов“ петокласник, ударен в главата от някакъв батко. Друг
път единайсетгодишно момиче загива, ритнато в корема от връстник. Първолаче не смее
да влезе в школския двор, за да не срещне „ония“ – двама братя, отпаднали от училище.
„Отпаднали“ – така наричат хилядите българчета от списъците с подлежащи на
обучение, които не учат – кой изчезнал в чужбина, кой затънал в гетото, а там уроците са
други...
Образователното министерство отчита, че всяко пето дете у нас проявява агресия, като
„училищната“ е регистрирана с 4000 случая, тройно повече от предишната година. И без
се броят „латентните“, тоест невидимите за чиновниците вербални и физически насилия,
се стига до извода, че те са вече обичаен начин на общуване между съученици.
Според кримистатистиката 14% от всичките около 130 хиляди престъпления
средногодишно са дело на малолетни – до 14 години – и непълнолетни – до 18 –
извършители. Сред детските грехове най-много са кражбите, после блудствата,
изнасилванията, смъртоносните побои и убийствата. Има растеж на грабежите, при които
баби са млатени до кръв от чужди внуци за десет-двайсет лева. Пък ръстът на
джебчийството бележи устойчивост благодарение на ромски кланове, които произвеждат
планово „пъргави пръстчета“ и ги пращат зад граница.
Хлапетата „пипат“ чуждото главно от липса на препитание. Не го казвам аз, а шефът
на Комисията за борба срещу противообществените прояви на децата Константин
Томанов, с когото неведнъж съм разговаряла. Според него безработицата, нарастващата
неграмотност и бедността са в основата на домашното възпитание на малките побойници
и апаши, които са бъдещата работна ръка на мафията. Бащите и майките, които
мизеруват и са негодни за трудовия пазар, пъдят рожбите си на улицата и те оцеляват
като малки зверчета – бият се и си вземат каквото им трябва, все едно откъде.
А и любящите родители, потънали в грижи за прехраната или за придобитото по разни
начини богатство, не общуват достатъчно със синовете и дъщерите си. Те растат с
компютъра и айфона, не говорят, пускат емотикони: вместо „обичам те“ – сърчице,
вместо „мразя те“ – бомба. Състезават се на монитора, не в спортните зали или на
игрището. Във виртуалния свят побеждават, като убиват, стават супермени, без да
тренират, удрят, стрелят и показват мускули. Екшънфилмите допълват образованието им
вместо книгите – в тях бандата на Оушън е симпатична, банковите обирджии притежават
силата на парите, а с измами в казиното се печелят момичета...
Ами къде са институциите? Те са публика. Чат-пат излъчват някой чиновник да
заработи заплатата си по телевизията – да коментира инцидент или да даде някакво

369
обяснение, че „има система за превенция на детското асоциално поведение“. Да, има. Тя
е уредена със специален Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и
непълнолетни (ЗБППМН), който регламентира стотици едноименни комисии, детски
педагогически стаи, интернати и домове за „лоши“ дечица.
Впрочем няма лоши деца – има деца, които растат при лоши условия. Знам това и от
снаха ми Ирина, която е детски психолог.
И какво?
Правителството взема мерки – „мерки за подобряване на положението в съответствие с
Конвенцията на ООН за правата на детето“. И прави промени. В национален мащаб.
Какви промени?
Промени в законодателството, разбира се. Лесна работа. Защото другата е трудна –
борбата с бедността, с невежеството и тъй нататък.
Написали са проектозакон за налагане на възпитателни мерки на непълнолетни лица.
Според него на мястото на някогашните трудововъзпитателни училища – ТВУ-тата,
наричани още и интернати, щели да направят центрове за превъзпитание, в които щяло
да има по 10 деца с 6 квадратни метра за всяко. До този момент в България има 6
интерната, в които съдът е настанил общо 205 малчугани. Настанил ги е, след като върху
тях са приложени безрезултатно всички законови мерки, при които да не се отделят от
семействата си. И плюс това – след като са събрани доказателства, че родителите им ги
пращат да просят и крадат, защото считат това за занаят. Според Конвенцията за правата
на детето „в най-добрия негов интерес е да се изведе от семейството“, което го подтиква
към престъпление. Друг въпрос е за „интереса“ да извадят хлапето от родния коптор, за
да го затворят пак при лоши битови условия.
Уж интернатите не са затвори, а общежития с режим за ставане, лягане, учене и
излизане, но избяга ли някой, обявяват го за издирване и го връщат обратно под стража.
Това си е лишаване от свобода, макар да се нарича възпитателна, а не наказателна мярка.
Възпитание в мизерия – сгради, неремонтирани от десетилетия, железни кревати, като
след Втората световна война, оскъдна блудкава храна. Правозащитниците видяха във
всичко това поле за изява, уредиха си телевизионни участия и обявиха, че търсят 255
катинара за тематична инсталация. Показаха и репортаж за детенце, затворено в интернат
само заради кражба на сладолед. После от съда разказаха, че сладоледът бил последна
капка в цял варел с кражби, извършени от него – но кой ти слуша съда!
Вижте сега колко чудесна била идеята да се построят нови къщички за лошите деца.
Имало такива в Англия – кухня, хол, две малки спални, децата спят самостоятелно, учат
ги да готвят, да си планират бюджета, да учат, намират им работа, след като си вземат
дипломите... Още през 1996 година, разказва Томанов, комисията, която той ръководи,
изготвила концепция за такива заведения у нас. Но вместо да я реализира, държавата
оттогава бави с месеци издръжката на интернатите, директорите им звънят от врата на
врата да просят боб, ориз, домати. Питомците им спят в продънени легла с мръсни
чаршафи, над сто девойчета се къпят в една баня, стаите им са мухлясали, а ако някоя
майка изпрати колет с храна, тя изчезва на мига – гладуват, крадат!
Идеята за къщичките е прекрасна, но тя е изпробвана със спорен резултат, когато
закриха у нас общежитията за сираци. Настаниха ги по десет в такива къщички – ярко
боядисани. И какво се промени? Децата и в тях пак са изолирани, пак са лишени от

370
майчина грижа, отглеждат ги съмнителни „специалисти“. По едно време тринки избягаха
от новия си приют, едното беше изнасилено. Някой бяга ли от хубаво?
Тъй или инак, интернатите ги закриват, разпръсват се малцината психолози, педагози,
възпитатели, оцелели там с по 400 лева заплата. И гледайте сега: същата тази безпарична
държава, която държи тийнейджърите в общежитията мръсни и гладни, а като ги пусне
не ѝ пука за тях и не им намира работа, въпреки че законът я задължава – същата тя ще
раздипли пачки да строи тепърва нови изолатори – по-маломерни, но по-многобройни от
старите. Ще ги боядиса ярко – те и златни може да станат, ако се калкулират кражбите на
строителни материали... Но невръстните им обитатели, ако няма професионална грижа за
тях, ще си останат все така „отпаднали“ отвсякъде – бъдещи клошари, наркомани,
злосторници единаци или прислужници на мафията.
Като е за разтуряне, още нещо трябва да се добави. След анализ, който сочи, че
системата на детското ни правосъдие е овехтяла, щели да задраскат действащия от 1952
година Закон за борба с противообществените прояви, за да го заменят с нов – нищо, че и
старият е по международни стандарти. Проектът вече бил готов и бил направен по
примера на законодателите в Грузия, Черна гора и Южна Африка. Защо точно от там сме
взели пример, не се обяснява, но се добавя, че са ни дали акъл и от Германия – danke
schön, немска работа щом е, как да каже някой, че нещо го съмнява...
Та германците и африканците не предприемали нито наказателни, нито възпитателни
мерки към ненавършилите 14 години лица. Не закачали и по-големите, които не
извършват престъпления, но не ходят на училище, пият, просят и скитат. Обратното било
нарушаване на правата им, понеже например бягството от дома и употребата на алкохол
на публични места при възрастните не се наказват.
Томанов, който над трийсет години вече работи с ненавършили пълнолетие, се ядосва
от душа и сърце:
– В Пекинските правила на ООН за правораздаване при непълнолетните пише, че „те
се прилагат не само към непълнолетни, извършили престъпление, но и към
непълнолетни, извършили други деяния, които не биха били наказуеми, ако са
извършени от възрастен“. Това са основополагащи правила. Но кой ти чете! Не разбират
ли правозащитниците, че ако скитащите деца, които се напиват като казаци, останат без
образование съгласно това тяхно криворазбрано „право на избор“, те ще пораснат
неграмотни, негодни за трудовия пазар и за да се хранят, ще крадат. И що за логика! – до
четиринайсет годишни да си крадат безпрепятствено, да бият, да убиват даже, а ние да
чакаме да станат на петнайсет, за да работим с тях!
Логика ли? Каква ти логика, след като има правозащитници, които биха ритнали
двумесечно бебе, само и само да прокарат някой платен европейски проект за правата на
детето!
Аз не споря с тия, които твърдят, че без разтурянето на това и онова възходът в
детското правосъдие няма да се случи. Само питам: защо възходът, както ни го описват,
толкова прилича на разруха?

В Борисовата градина имало 31 камери, но нямало нито една на мястото, където беше
убит шестнайсетгодишният Георги Игнатов. Не било оживено място, та затова.

371
 – Видеоустройствата ги слагаме по главните алеи, където се движат много хора по
всяко време – обяснява шефът по сигурността на Столичната община.
Чувам гласа му по високоговорителя на телефона, докато Сашо Ботев го интервюира и
прави запис на отсрещното бюро.
Не се сдържам да му подскажа:
– Питай го не трябва ли да е обратното! Бандитите причакват жертвите си не пред
хората, а в усамотените места!
Сашо пита, а чиновникът му отговаря нещо, което доказва, че ако администрацията
почне да плаща данък за глупостта си, ще се напълни и препълни държавната хазна.
В крайна сметка се оказва, че прословутите камери, за които някой от полицейските
шефове разправяше, че „ще ни наглеждат като баща и майка“, не вършат почти никаква
работа, що се отнася до безопасността на гражданите. И в този смисъл може да се каже,
че данъкоплатците напразно трошат парите си за тях.
На планьорка предлагам да напишем по тази тема редакционната позиция. Но за
повечето ми колеги тя е неприемлива.
– Ама моля ти се, Ани, как може да се отрича ползата от камерите по улиците и
магазините? Не виждаш ли как всеки ден в интернета излизат клипове с крадци или
откачалки с коли? – възразява Поли от отдел „Политика“.
Излизат, как да не излизат. Именно. Апашите си шетат насам-натам, а лудите шофьори
си лудуват. Изобщо не им пука, че ги снимат. Опитът ги научил, че от това най-много да
се прочуят. Нищо лошо няма да им се случи.
Като излезе видео с грабител, който удря продавачка в минимаркет и обира касата, или
пък удря минувачка и ѝ взема чантата, какво следва от това? Най-напред полицията
обяснява, че записът не е достатъчно ясен, поради което не се знае кой е тоя безобразник.
Ако случайно не стане така и отведат крадеца в съда, то съдиите не приемат филма за
доказателство. Първо, защото в закона не пише, че трябва. Или пък записът не е иззет по
процесуалния ред и на подсъдимия са му нарушени правата. Или е направен без
разрешение за употреба на СРС. Или пък няма експертиза да покаже, че не е рязан и не е
преправян. Или има експертиза, но я оспорват адвокатите и трябва да се направи още
една... Дори да се приеме като утежняващо вината обстоятелство, видеоматериалът е
безполезен за правосъдието, ако не е придружен от самопризнания и свидетелски
показания за кражбите. А това съчетание в съдебните зали се среща по-рядко от опашата
звезда в небесата.
Ами снимащите радари? Всевиждащите! Тези, на които толкова много разчитаме!
Колкото повече, толкова повече! – това е девизът на КАТ и присъдружните му
снабдителски фирми.
– Радарите фотографи са най-силното оръжие във войната по пътищата – пригласят им
водещи журналисти, понякога и екзалтирано.
„Силно оръжие във войната по пътищата“! – мале мила – като чуя това клише, ми иде
да се самоубия.
– Техниката плаши пияните и безумците и снижава катаджийската корупция – убедено
твърди майка в траур, водачка на сдружение от почернени майки.
Милите. Щях да се съглася с тях, ако бяха прави.

372
 Факт е обаче, че електрониката по пътищата непрекъснато се увеличава, обществените
поръчки на „наши“ фирми за нея постоянно се умножават, а катастрофите не намаляват,
нито загиналите и ранените в тях.
За това, разбира се, не са виновни фотороботите. Те си работят, но дотолкова,
доколкото не им пречат хората.
Само в София по охраната на обществения ред действат повече от 300 камери – това са
официални данни. Над 150 от тях са на автомобилните трасета, другите – по парковете и
площадите. Те произвеждат около 155 000 клипа годишно. В КАТ не успяват да
обработят всички, защото на места или служители не достигат, или е свършила хартията
за принтерите... С предимство се разглеждат тия клипове, за които има височайша
препоръка – това да се види, а онова да остане невидимо...
Тъй или инак, превишилите скоростта или минали на червен светофар пред „очите“ на
камерите би трябвало да получат електронен фиш с обратна разписка, в който са
отбелязани мястото и датата на нарушението, номерът на колата, името на собственика и
глобата. И какво би трябвало да стане след това? Платят ли до 14 дни паричната санкция,
размерът ѝ да бъде с 30% по-малък.
Обаче какво се случва на практика?
Катаджиите пишат призовки. Можете ли да си представите колко? Над 70 хиляди за
година само за София! Но колко от призованите отиват в КАТ, как мислите? Около 9
хиляди. Само те си получават наказателното постановление и биват санкционирани. Ако
до една година КАТ не намери останалите 61 000, давностният срок ще мине. А който не
търси, не намира. И търсеният обяснимо не се крие.
Катаджийските призовки са обикновени покани по смисъла на закона. Казваш: „Не съм
я получил в пощата си, която е строшена“ или „На работа съм, няма как да ида в КАТ“,
и – край. Не сме във Франция или Германия, където не платиш ли глобата до седем дни,
за всеки следващ се начисляват лихви, а давност даже и не се предвижда. В България сме.
Тук видеонаблюдението очевидно не дисциплинира водачите на МПС и не плаши
разбойниците. Над 3200 нарушения бяха заснети само за четири дни от едни 1480 нови
мобилни радари веднага след поставянето им, въпреки че то беше предизвестено от
около сто рекламни репортажа. Причината е и в корупцията – заради нея хората си
мислят главно: „Няма страшно, и да ни щракнат на портрет, ще се оправим“.
Слагат камери и в гърменската ромска махала – след размириците там Министерският
съвет щял да намери финанси. Да ги слагат, защо не. Само че какво ще „видят“ те? Ще
видят ли, че растящата малограмотност, безработицата и мизерията раждат престъпен
поминък, а той – социално, етническо напрежение и несигурност? То и без тях е
очевидно. И в Гърмен, както и навсякъде, камерите служат главно за алиби на
бездействащата власт. Не е виновна тя за нищо, взела е мерки – ей вижте! – купила е
техника, намерила париии!
Звучи добре, но няма смисъл. Ние вече сме свикнали, че с алиби или без алиби,
правителството не решава проблемите ни, то само ги финансира.

Веднъж запитах една майка, чийто син бе убит в надпревара с мотори на софийския
булевард „Никола Вапцаров“:

373
 – Вярвате ли, че държавата ще се погрижи незаконните гонки да спрат, а виновните да
бъдат справедливо наказани?
Жената отрони:
– Не мога да кажа.
– Защо, кажете – настоях.
Отговорът би трябвало да удари всички държавни служители през лицата:
– Не мога да произнеса една до друга двете думи – „справедливост“ и „държава“.
Наблизо имаше квартален полицай и общинарка. Не ги видях да се изчервяват.
Доста време мина оттогава. Пиленето с гуми или „дрифтовете“, както ги наричат
някои, не само не намаляха, но станаха обичайно явление в градове и села. Смъртоносни
са – всички го знаят, но плачът на някоя майка не е достатъчен да събуди някакво
обществено чувство на нетърпимост към тях. Трябва две или три майки едновременно да
завият от болка над ковчезите на децата си и телевизиите да идат при тях, за да бъдат
запитани отговорните институции: докога?
Очаквано след една двойна смърт – на двама тийнейджъри, които пилили гуми в
Лесидрен, ръководството на КАТ даде пресконференция. И очаквано се държа като
хлапето, което е счупило вазата, обаче казва: „Не съм аз, счупиха я момчетата на
чистачката“.
Пътната полиция изобщо нямала вина за епидемията от автоидиотизъм в страната.
Виновни били законите и гражданите.
В законите думата „гонка“ я нямало, а гражданите не пращали в МВР сигнали и не
свидетелствали за безобразията по модела на филма „Бързи и яростни“.
Туй то. Алинеите и параграфите нямат езици, за да се оправдаят. А хората избират да
си траят.
Какво, като има най-малко четири нормативни и поднормативни акта, по които
нелегалните състезатели може да бъдат наказани – Указа за дребното хулиганство,
Правилника за движение, Общинската наредба за шума и Наказателният кодекс (НК)?
Нали някой трябва да хване лудите зад воланите – че рушат обществения ред, не
уважават обществото, превишават скоростта, тероризират населението с оглушително
ръмжене и разиграват забранени залози от 10 до 1000 лева?
„Да ги хване“ ли казах? Но кой да ги хване, като се оказва, че в цяла България
трафикът на колите се контролира само от 150 екипа по двама пътни полицаи?
Останалите около 47 000 работещи в МВР били заети с други задачи.
Даже и да хванат някого от автохулиганите, оказва се, че законът не му е по мярка.
Ако законът се окаже по мярка, свидетели няма. И да има свидетели, идват адвокатите.
Ако адвокатите са калпави, прокурорът се разболява. Ако не, корумпира се съдията.
Също като в оная приказка за българския ад, в която ако има казан, няма катран, ако има
и катран, огън няма, а ако има и огън, дяволите са на заседание.
Щеше да е смешно, ако не бяха черните забрадки.
Какво да се прави?
Гонките да бъдат криминализирани, повтаряха по едно време служещите в
компетентните органи като навити будилници, а некомпетентното гражданство слушаше
и се надяваше – за добро ще е, щом всички министерства така смятат – и на вътрешните

374
работи, и на транспорта, и на регионалното развитие, и тъй нататък. И работна група си
създали за целта. Всички в нея знаели как да стане работата, само не тяхната и не сега.
Добре, повикаха неволята и дойде криминализацията. Тя винаги се явява като последен
изход в безизходни ситуации – като например неплащането на осигуровки и данъци.
Колко му е? Вземат Наказателния кодекс, пишат в него, че и гонката е престъпление –
и ето, туй е тя – криминализацията. Какво значение има едно престъпление повече или
по-малко? И спецзакон за гонките ще напишат, ако трябва. И спецпрокуратурата ще ги
подхване. И ще ги пращат в спецсъда. Там пратиха и корупцията – целокупната мафия,
барабар с продажните министри, кметове и депутати. Но какво, като я пратиха? Тя добре
си поминува и там. И в затвора добре си прекарва даже.

Бизнесът от килиите. Върви ли, върви... От полицията съобщават, че хванали един

затворник, който изнудвал заможна търговка, докато лежал за грабеж, и тя му изпращала
пощенски записи с хиляди левове. Нямал грешка. Имал три специалности – апаш,
изнудвач и телефонен измамник. Практикувал ги с едно-единствено оръдие на труда –
джиесем с две СИМ карти, които криел в гащите си.
Обяснима е гордостта, с която органите съобщиха за залавянето му. Бизнесмените,
чиито офиси в размер от 3 до 6 квадратни метра се намират в заведенията за лишаване от
свобода, много рядко попадат в полезрението на властта. Колкото по-печеливши са
нелегалните им занятия, толкова по-незабележими остават – това е факт. Наркобосове,
перачи на пари, сутеньори, дедесари се трудят неуморно зад бодливата тел, потвърждават
надзирателите. Те често правят протести и не крият завистта си – трудът на питомците
им е по-високо платен от техния. А се извършва в същите лоши битови условия и на
същото място – зад решетките.
– Ако надзирателите завиждат на „бизнесмените“ в килиите, защо не се погрижат да
им вземат джиесемите, да прекъснат връзките им по сателита? – попита ме веднъж моят
племенник.
Седмокласник е и по детски наивен, иначе би си отговорил сам: едно са чувствата, а
друго – препитанието.
Нека този от пазачите в тъмниците, който всеки ден отказва, без да се замисли,
допълнителната надница за разни услуги на осъдени и подсъдими, пръв да хвърли камък
върху своите колеги, които рядко казват „Не“.
– Затворът е лошо място за лоши хора – обичаше да казва шефът на местата за
лишаване от свобода генерал Петър Василев.
Но с уговорката, че така е у нас. В държавите за пример хората в затворите са лоши, но
условията на живот са добри. Там е бракувана остарялата философия на пенетенциарното
дело – че лошият спомен от пребиваването в затвора трябва да предотврати
повторяемостта на престъплението. И рецидивите се предотвратяват, като се изграждат в
добра обстановка навици за законосъобразен живот. И у затворниците, и у пазачите им.
А с джиесемите например какво се прави? Заглушава се сигналът и така се обезсмисля
незаконното им внасяне в килиите.
И тук естествено възниква логичният въпрос: защо не заглушат, по дяволите, сигнала в
Централния софийски затвор?

375
 По едно време го заглушиха – преди около 10 години за около 10 дни, но населението
в квартала се разбунтува. Не само то, и институциите. Причината беше, че и тяхната
телефонна връзка се наруши. Тогава се разбра, че пандизчиите в „ония“ държави не
живеят в центъра на града, в съседство с почтените дами и господа.

Има остра нужда от нови затвори в България.

– Една турска делегация посети Софийския затвор и аз я придружавах – разказваше ми
генерал Петър Василев, светла му памет, докато ръководеше Дирекцията за изтърпяване
на наказанията. – Като вървяхме между килиите, се чуваше само „Вай, Аллах!“. Турците
смятаха, че никъде в света не са останали такива тъмници, каквито бяха техните преди
петдесет години. У нас в един коридор се събират сто и осемдесет затворници! Някои се
облекчават в кофи. Тръгнат ли да правят зло, няма как да бъдат спрени!... Това, че крият
в гащите си джиесеми, не е най-големият проблем.
По едно време – ако не се лъжа през 2010 година, беше съобщено официално, че се
дава старт на строеж на нов затвор у нас. Показаха проект – четири модерни корпуса,
строго охранявани, с видеонаблюдение, скенери и трибуферна ограда, вместо
средновековен каменен зид. Защо не стана?
Имало оферти за строеж от три английски фирми. От банка „Париба“ ни била дадена
кредитна линия, но тогавашният зам.-шеф на правосъдието – не му помня името, казал на
чужденците:
– Ако сте дошли да строите без пари, добре дошли.
На много българи такъв харчлък им се зловиди. Защо да се бърка данъкоплатецът,
казват, за да живеят по-добре злосторници, заслужили наказание? И без туй
пенсионерите – и не само те! – у нас са по-зле от тях, по-студено им е и по-гладно...
Показаха по телевизията таблица с последни данни:

Издръжка (2018 г.)

Пенсионер 155 лв.
Куче 300 лв.
Бежанец 385 лв.
Затворник 1300 лв.

Зловидя ни се. Не сме твърде толерантна нация, честно казано. Пък и всеки политик си
дава сметка, че от строежа на затвор не се печелят дивиденти.
Има и друго. По официални данни днес у нас работят само около 10% от лишените от
свобода.
– До 1991 година във всеки затвор имаше производствени цехове и работещите в тях
получаваха прилични заплати – спомня си Методи, стар надзирател. – Закриха ги и
оставиха само един мебелен цех в Софийския затвор, а в Сливенския – един шивашки.
Щат не щат, повечето пандизчии се излежават. И правят оргии като тая, дето я снима
Янко Лудия – с педерастки перверзии, с изнасилвания, с наркотици, с пушене на трева...
По-добре е бизнес да въртят! Какво, като е криминален? То има ли честен печеливш
бизнес в държавата?
И таз добра.

376
 Кабинетът „Орешарски“ започна диалог с партньори от „Джи Форес“, които имат опит
от строителство на затвори в цял свят. Но това правителство падна – и край!
По груби разчети един нов затвор струва от 80 до 120 милиона евро. Държавата ще ги
изплаща около 30 години. През това време ще си спести милионите, които плаща по
стотиците присъди в Страсбург за унизителното и нечовешко изтърпяване на наказанията
в България, но кой ти гледа това? А още по-малко на някой му дреме за бизнеса зад
решетките. Тя цялата държава се управлява по джиесема, та камо ли по-дребните
далавери!

България е в траур. Пак. Тече 48-ият час след апокалипсиса в Хитрино, а в редакцията
още не се знае за седем мъртви ли ще плачем, или ще има още майки в траур.
Известно е, че товарен влак с цистерни, пълни с пропан-бутан и пропилен, е
катастрофирал на 10 декември 2016 година рано сутринта, дванайсет вагона са
дерайлирали, една цистерна е избухнала и е сринала гарата и къщите в част от селото.
Близо 40 души са тежко ранени, някои не са могли да оживеят.
Още има теч от цистерните, селото се обгазява, населението е евакуирано, но в
полицейската блокада на мястото на взрива огнеборци рискуват живота си в спасителна
операция – това беше ясно в 48-ия час. Линейки с доктори и доброволци от Червения
кръст са наблизо в тревожно очакване.
– Ако Господ е с нас, всичко ще е наред – заяви премиерът Борисов, обкръжен от
телевизионни репортери.
Имаше предвид вероятно, че ще е наред всичко с рейтинга му и с бившите му колеги –
пожарникарите, които с контролиран факел преточваха цистерните, за да ги качат после с
кранове върху релсите.
– Боже, нека мъжът ми се върне пак! – молеше се една съпруга на пожарникар, който
второ денонощие се трудеше там – сред руините на улицата на смъртта.
Разговарях с нея на живо. Тя знаеше какво е да чакаш бащата на детето ти да си дойде
от смяна. И беше свикнала да разчита на Господ, а не на държавата.
В България комай всички сме свикнали на това. Допуснахме, че Господ е българин, за
първи път в едни отминали времена, когато нашите футболисти надвиха тия на Франция.
И оттогава все се надяваме да е до нас, за да ни пази – и от престъпници, и от мигранти, и
от болести, и от безхаберни политици, и от бедствия като това в Хитрино. И Той сигурно
е българин, щом още ни има на картата на света, въпреки някои действия на властите –
щом въпреки системата на образованието, все още има образовани хора сред нас, щом
въпреки реформите в здравеопазването, има живи и здрави.
Но Господ определено не е пожарникар и не е бил никога, за разлика за Бойко Борисов.
Ако беше пожарникар, Той в Светата Му троица щеше ли да остави колегите си в това
окаяно състояние, в което ги „хванаха“ в Хитрино камерите – с различни униформи
сбироток, като клошари – нищо общо с вида на колегите им от сериала „Пожарникарите
в Чикаго“! И щеше ли да допуска така често животът им да е в опасност? И нямаше ли да
попречи на един нещастен човечец, загубил в трагедията жена си, да излеее целия си гняв
върху тях?
Човекът за себе си е прав. Къщата му изгоряла. Без сълзи плаче:

377
 – Жена ми си взе найлоновата торбичка, отиде във фурната на нощна смяна и
телефонът ѝ спря да отговаря. Отвели я с 90 процента изгаряния. Кой да ми каже, да си
речем с нея поне по една блага дума накрай... Гледам – навсякъде гори! Звъним на сто и
дванайсет, викат – екипът идва. Ама го няма. Няма го! Ако бяха дошли навреме от двете
страни на селото, нямаше да стане поразия! После викам на пожарникаря – там обливай,
а той – „Не ми давай акъл, да ти еба майката!“. Половината пожарникари бяха пияни!
Не са били пияни. Луди са. Сами си го казват:
– Луди сме, защото работим това в тая държава – с морално остаряла техника, с
гасителни вещества с изтекъл срок на годност, без лични предпазни средства. Рискуваме
живота си не за мизерните заплати, а за да спасяваме хора, на които им се свиди едно
„благодаря“. Виждат държавата в наше лице и затова ни псуват и мразят. Първият ни
екип дошъл след 17 минути. А за колко да дойде от 25 километра? За две? И какъв е
екипът? Един шофьор и двама бойци – тоя норматив не ние сме го измислили! След един
час сме дошли всичките! А след колко да дойдат 22 пожарни от няколко града! Тая
реформа, с която ликвидираха професията спасител и намалиха групите за аварийно-
спасителна дейност от трийсет и една на осем, ние ли я направихме! Всеки път викат, че
ходим на пожар без вода. Колите ни събират три тона, те се изразходват за две минути с
водното оръдие – лафетния струйник, или за девет минути през белите маркучи. След
това трябва пак да водоснабдяваме от хидрантите. А върху тях са паркирани коли или ги
няма – някой баровец ги е заградил в двора си и нямаме достъп до тях! Изкараха ни и
алкохолици. С какво да се напием? С тонизиращите напитки, дето ни раздават с два
месеца закъснение?! – пита Еньо Енев.
И хората от Хитрино изглеждаха след експлозиите като пияни. От мъка. От отчаяние.
И – да, ругаеха пожарникарите.
– Майната им! Целият съм в кал! Лично извадих трима умрели от пепелта!
– Виках „Помощ, помощ“, никой няма, по дяволите! Няма пукнат пожарникар! Нищо
няма!
Нищо няма за тях. Светът им се е срутил за един миг, а „Бърза помощ“, пожарната,
екипите на Червения кръст и планинските спасители са дошли след това.
Психолози обясняват, че скръбта минава през два етапа. Първият е отрицанието – не
може да се е случило с нас! Вторият е гневът. И търсенето на виновник. Кой е той?! Да,
тоя, който е до нас – докторът от „Бърза помощ“, пожарникарят! Да го накажем!
И бият лекари, нападат линейки при закъснения и бъркотии в системата на спешния
телефон 112, за които хората с бели престилки нямат вина. Недай боже да почнат да бият
и пожарникарите! Засега само ги ругаят. Не им стига да попържат бившия пожарникар,
който десет години управлява държавата. Впрочем той отдавна вече не е от
пожарникарите, по-скоро е от Бистришките тигри или от Котараците, или от
международните деятели.
Но да се върнем към действащите пожарникари. На свършване са – от 8 хиляди
станаха 5 хиляди и още ги съкращават. Работят с чужди дрехи, каски и ботуши – втора
употреба, дарени от Канада и други държави. На гърбовете им пише на чужд език
„TORONTO“ или „SECOND HAND“. Облеклото, бракувано в други страни, се
приветства тук – като че ли от изгарянето в България не боли. Дарението от канадски
униформи беше посрещнато една есен с тържествена церемония. Премиерът ведро

378
благодари на дарителите, а пловдивският митрополит отслужи водосвет и даде на
огнеборците благословията си. Да, те имат нужда от Божията милост. Три хиляди
огнеборци не са получавали нови дрехи от години. Гасят с каски от 1970-а. Дори
защитният чорап под униформите си купуват сами. Министерството с бюджет от един
милиард лева не може да им го осигури.
– Като влизаме да спасим човек, температурата пречи. Мислите ли, че сме от желязо?
А и от желязо да сме, след такъв взрив като в Хитрино, можем ли мъртвите да ги
възкресим? – пита един.
Тава е генералният въпрос: защо се стигна до бедствието в Хитрино? Беше ли
предвидимо? Разбира се. Непредвидимо е, когато гръм удари при буря. Не и когато
железопътният транспорт се срива пред очите ни, а влакове редовно дерайлират. Едното
е Божа работа, а другото човешка – натрупване на критична маса от грешки. За тях са
отговорни държавни чиновници и частни превозвачи. Първите отговарят за релсите,
които масово се крадат, за разписанието, което не се спазва, за организацията на
движението, която е в хаос, за сигнализацията, която е от миналия век. А вторите
отговарят за вагоните, внесени на старо, които се трошат от умора на материала, за
ремонтите, чийто регистър е подправен с цел кражби, за консултантите по сигурността,
които са формални. Бог знае дали взривилият се влак не е потеглил с неизправна
спирачка, дали е имало нелегален вагон в състава му, дали цистерната е била претоварена
с 22 тона, да кажем, а релсата издържа на 20. След като сме наблюдавали всички тия
безобразия, знаем, че нищо не е толкова невероятно, че да не може да е станало.
Говореше се, че вместо с позволените четиресет километра в час, влакът е влязъл с над
седемдесет километра в час в прелеза. Грешка ли е това, ако е вярно? Ако е грешка, чия
е? На машиниста ли само? Били са двама. Да не е самоубиец някой от тях, че да постъпи
така? Дали не е получил указания от превозвача, който – знаем, гони срокове и печалби.
– Ще осъдят машиниста! – обзаложих се с колежката ми Владимира: – На бас, че ще
осъдят само него, както осъдиха само шафнера от онзи горящ влак, че не спасявал хората
както трябва!
Сигурна бях в това. Образуваното дело беше за „престъпление по непредпазливост“ –
да, нали думата „безхаберие“ я няма в НК. Пък и шефът на БДЖ е невинен. Сто пъти са
го казвали по телевизията...
Облогът с Влади беше сключен на 15 декември 2016 година. Спечелих го 11 месеца
след това. Прокуратурата даде на съд само двамата машинисти от катастрофиралия влак.
Разследването установило, че освен високата скорост, с която композицията се е
движила – 78 километра в час, няма никаква друга причина за апокалипсиса. И че
Димитър Михнев и Радослав Петков „самоволно са управлявали машината“ и затова
трябва те – и само те! – да отговарят за смъртта на седем души и за страданията на
оживелите. Басът беше за десет лева. Нито аз се сетих да си ги поискам, нито Влади се
сети да ми ги даде.

379
 Глава петнайсета.
Записки за разни патила
Ако можеха да говорят, двете бюра в маломерната стаичка на полицейския инспектор
в един софийски квартал сигурно щяха да се оплачат: „Ох, вижте ни, моля ви се, какви
сме жалки, подпрени сме със стари вестници, за да не се клатим, едва се побираме в
теснотията, на тоя скапан балатум!“.
Но и така паянтовите мебели, заврени в нещо като трафопост, предизвикват
съчувствие: грохнали са от старост, веднага се вижда, че са пропуснали да се
пенсионират след дълга служба в милицията…
Интериорът в базата на пазителите на реда се допълва от два вехти компютъра.
Единият инспектор, Христо Христов, сам си го е купил. Както и телефона, и течащия
хладилник „Мраз“, и закачалката. Взел ги на старо, казва, с пари от заплатата...
Като чувам това, понечвам да си тръгна веднага – отде ми хрумна да правя репортаж
от приемната на кварталния, като съм правила седем такива репортажа от 2006 година
насам и всичките са еднакви! Десет години по-късно тук, в тая мизерна приемна в
Банишора, се е сменил само инспекторът, но като го слушам, подозирам, че си е същият,
само че малко подмладен. И той като по-стария си колега хем мрънка, хем гледа умерено
да се оплаква – обичал си „кабинета“, макар да бил като хладилник зиме и като сауна
лете, а като приемал граждани, гледал да им привлича вниманието, така че мизерията да
не се забелязва.
Каквото и да прави, малцина от многоетажните блокове го разпознават. Знам това,
защото живея в един от тях. Имаше заповед на вътрешния министър от служебния
кабинет на Близнашки – по входовете да се разлепят бележки с координатите на
кварталните, което било „инициатива за възстановяване на връзката с обществеността“.
Но и тая инициатива трая трийсет дни, колкото всички инициативи на бързо сменящите
се министри. Инспектор Христов не смее да каже, че е излишна, отбелязва само, че след
нея не бил забелязал повече да му звънят – много хора и по-рано имали номера му и се
обаждали по всяко време на деня и нощта. Доволен бил обаче, че неговата длъжност се
обявява отново за номер едно. И харесвал тоя почин, който чиновниците от ЕС наричат
„Полицията близо до обществото“. Смятал, че това е „цивилизованият подход“, за
разлика от онзи, при който маскирани от НСБОП се показват по телевизията като
екшънгерои и тръшкат по земята разни вързани хора.
Една жена от блока отсреща се върнала наскоро от Америка и му разказала една такава
история: Върви си там по улицата униформен и една бабичка го вика от двора –
„Господин полицай, свалете ми котката от дървото, настинала е, а не ще да дойде на
топло!“. Полицаят веднага се отбива от пътя си, качва се до върха на една топола и сваля
долу животното – „Готово, госпожо!“.
– Как ли ще постъпи в такъв случай нашият блюстител на закона? – питам превзето с
лека ирония. – Ще тръгне ли да се катери за една хремава котка по клоните?
Христов остава напълно сериозен:

380
 – Мен за такава услуга никой няма да ме помоли. Ти знаеш ли девиза на полицията в
САЩ? „Да служи и да помага“! Аз мога да правя всичко, което правят пешите патрули в
Щатите, но от мен това тук не се очаква.
Да, за българите не е обичайно да се обръщат за услуги към полицая. Те го викат в
краен случай, когато са бити, обрани или измамени. Очакването от него е да репресира –
да слага белезници, да гони самонастанили се в чужда квартира, да плаши пияния съпруг,
който обича да бие. Така е у нас още от времето на милицията. И никакви заимствани от
чужбина девизи не са го променили.
Христов е трийсетгодишен, не е работил в милицията, но като разговаря с възрастни
хора от своя район, забелязва у тях известна носталгия – умиление от реда, който
кварталният милиционер въдворявал.
– В соцвремената – разправя той каквото е чул от стари софиянци – не сме и сънували
толкова кражби, обири, наркомани, опасни луди, проститутки, клошари… Така
разправят, ама тогава в моя участък са работили седмина – един офицер и шестима
сержанти. Сега сме двама – аз и младшият районен инспектор, който работи и като
бояджия, че има да изплаща гарсониера и телевизор.
Кварталният трябва да познава всеки човек на територията, за която отговаря – казват
началниците му. Лесно е да се каже. Христов е ориентиран в поверените му улици и
булеварди. Но за да познава всеки, трябва да е внук на баба Ванга.
– На моята територия има пазар, гара, мол, две предприятия, над сто фирми,
общежитие за бежанци, телевизия, спортна зала, кино, три посолства, а апартаментите в
панелните блокове са безброй. Водят ми се регистрирани 15 000 души, от тях 2000
чужденци. Сума народ се извървява денонощно през хотелите, хостелите, автобусните
спирки, метрото...
Как се следи такова множество? Как е възможно един полицейски инспектор да
реагира в него на всяко престъпление, да предвиди престъпните намерения, да помогне
навреме на потърпевшите? Възможно ли е изобщо? Знам, че отговорът е „не“, но не
искам да го чуя, затова стандартно отмествам темата:
– Кажи ми, Христо, как протича един твой работен ден?
– Ставам в шест. Водя на детска градина детето и отивам на оперативка в районното
управление. Питам дежурния: има ли в моя район през нощта произшествия или арести?
Няма? Добре. Шефовете на криминалната и охранителната служба ми връчват една
купчина преписки: подадена е жалба за нарушаване на нощната тишина, друга – за
съседски скандал, трета – за домашно насилие, четвърта – за строшена с камък витрина,
пета – за надраскан с пирон автомобил. Моята задача е да разпитам жалбоподатели,
заподозрени, ответници и да докладвам писмено на държавното обвинение. Отделно
трябва да направя предупреждения на лицата, уличени в постоянна противоправна
дейност – тия, които пиянстват, крадат, продават наркотици и проститутки. Трябва да
съдействам на колегите, които по прокурорско разпореждане изземат вещи, а също и да
придружа съдия-изпълнителите до длъжници на „мои“ адреси. Освен това разнасям
призовки. Следя за чужденци от рискови държави. Проверявам за оръжия с изтекли
разрешителни. И правя ежедневната си обиколка на района, която е задължителна. Имам
утвърден от шефовете маршрут. Минавам го пеш – вървя, като спирам често, над пет
километра... По пътя ми са уязвимите места с криминалния контингент – градинката,

381
където наркоманите се друсат, спирките, от които се качват в рейсовете джебчии,
входовете, в които нощуват скитници или се правят сексуални услуги... Като видят
униформата, някои бягат, ама други ме подкачат, подиграват ми се...
– Подиграват ти се? Как си позволяват!
– Ами от опит знаят, че не мога нищо да им направя, освен да им кажа: „Хайде,
изнасяйте се и недейте така“. Така че аз се правя, че не чувам подигравките, и минавам
нататък. За мен са от оперативен интерес базарите, посолствата, училищата... Наминавам
при децата през междучасията. Говоря с охранители, учителки, продавачки – така
добивам информация и после я докладвам. Отнасям по някой ритник или шамар, когато
някои се бият, а аз ги разтървавам... Преписките отработвам едновременно с всичко това.
Снема ли от някого обяснение – тичам до кабинета, включвам компютъра, пращам
докладната в прокуратурата, пак излизам… Обходът ми свършва в четири следобед и
почва приемното ми време за граждани. В пет и половина свършвам, ама си тръгвам по-
късно. Имам писмена работа за довършване. Таман заключвам, примерно, влиза жена и
плаче: „Съвет поне ми дай. Мъжът ми всяка вечер се прибира пиян, синът ми се кани да
му счупи главата“… И ето ме семеен консултант.
Христов се смее, но само с уста. И едва ли му е до смях. Изтърпява всякакви
оплаквания, включително маниакални. Психичноболни го разкарват насам-натам: ела да
видиш, пускат ми газ, ядат ми нощем от хладилника, облъчват ме с радиоактивни
камери… На всичкото отгоре изпълнява тъпи заповеди. След трагедията в Лясковец,
където агресивен маниак уби полицейски командос, му заповядали да състави списък с
всички психари и да следи да си вземат лекарствата. Отде да знае кой е луд, кой
нормален? И как да бута на откачалките хапчетата в устата!
Задълженията на кварталния може още дълго да се изброяват. Той ми подава
инструкцията, по която работи, и виждам, че там те са упоменати в 35 члена, над 200
точки и подточки към тях: участие в специални операции; охрана на масови
мероприятия – митинги и мачове; изготвяне на предложения за безопасност на
движението; разкриване на криминални и икономически престъпления; издирване на
лица; съставяне на актове; задържане под стража; принудително отвеждане на разпити;
проверки на охранителни фирми и лични карти… Ако шесторъкият Шива беше
квартален в „Люлин“ например, където живеят 350 хиляди души и ги пазят около 95
полицаи, вместо 200 по щат, той навярно щеше да каже, че му трябват още сто ръце и сто
очи, за да се справи.
С прекалената си заетост полицейският инспектор често изпада в положението на оня
чиновник от романа на Илф и Петров, дето го търсят навсякъде, но него го няма никъде,
защото е зает с нещо друго.
Христов пак се смее. Тоя път се смеят и очите му.
– Така си е, какво да отричам? Обаче имай предвид, че няма как да мързелувам. Да бях
разследващ полицай, щях да си дремна от време на време и после да кажа, че прокурорът
бави указанията, а свидетелите не се явяват на разпит… Но на мен началството от РПУ-
то ми звъни постоянно: в еди-кой си час те искам там и там! Прокурорът напира: готова
ли е проверката? А пък гражданинът жалбоподател държи неговият проблем пръв да
бъде решен, ако не – пише оплаквания или се обажда на „Господарите на ефира“ да
дойдат да ме снимат каква съм гадина.

382
 Това е положението. Гражданинът има права, а полицейският инспектор – задължения.
– Ако знаеш колко подметки съм изтъркал по инстанциите да давам обяснения!
Оправдавам се за независещи от мен неща. И за тъпите ми началници се оправдавам.
Извинявам се и на бабичките, дето се провикват към мен от терасите: „Аман бе, тия
кучета тук ще изядат децата!“ или „Тия дупки там строшиха на сина ми колата!“.
Извинявам се, като че не съм полицай, ами съм кучелов или кмет на София.
Горкият Христо! Съдействие няма от никого. Само съпротива. Очевидци на
престъпление в неговия район да дадат показания? Да, бе, да не са луди да се разкарват.
На бандита да направят описание? Не, защото ги е страх… И с бездомниците си хваща
белята. Води ги по болници, но там не ги щат – били смрадливи и въшлясали. През
зимата прибрал един у дома си. Бил строителен предприемач, задлъжнял, пропил се,
изгонила го жената, хванал диабет, отрязали му крака… Той преспал в кухнята три нощи,
задигнал ножовете и едно палто и избягал.
А дали му се случва на кварталния да чуе от някой „благодаря“? Христо изтърпява и
тоя клиширан въпрос, като го обръща на майтап:
– За мерси не работим.
А за какво? Понеже е натрупал стаж, той получава 800 лева брутно, или 666 лева чиста
заплата. А 200 лева месечно му струва парното. Ами за ток? За наем? За храна? За
тетрадки на децата?
Поне 7–8 пъти повече получават пешите патрули в другата Европа: в Германия – 2300
евро, в Испания – 2100, и тъй нататък, а отделно са обществените им облаги – не плащат
данъци, пазаруват с намаление, почиват евтино.
Инспектор Христов не им гледа заплатите, знае, че ченгетата не са богати никъде по
света. Но им завижда за удобните униформи, компютрите, колите, радиостанциите.
Завижда им, как да е иначе. При него винаги все нещо не стига – патроните, бензинът,
хартията, химикалките, мастилото на принтера… Кубинките си ги купува сам, куртката
му е избеляла, от три години нова не му дават. Благодарен е все пак, че не обслужва като
някои от колегите му девет села. Съчувства им.
– Районните инспектори в провинцията – вика – търчат от село на село като
изоглавени. Коли нямат, гонят автобусите, а те по разписание са два пъти в деня. Ако в
едното село заколят човек, а инспекторът е в другото, той няма как да иде на
местопрестъплението, ако ще телефонът му да загрее и да го псуват на майка от сутрин
до вечер. Да не говорим за жена му. Тя, като моята, е свикнала да чака – сама е и на
Коледа, и на годишнината от сватбата... Оправия няма.
– Ами това „Във всяко село полицай“, дето министърката го обеща за идния мандат,
след като премиерът подаде оставка? – питам.
То така си беше, не се майтапя.
– Това е като в приказката „ако имаше хлеб, хубава вода за попара, ама нема сирене“.
Най-голямото немане е на кадри. Работата на кварталния изисква физически, психически
качества и квалификации – боравене с оръжие, справяне с кризи, познаване на сто и
петдесет норматива, храброст. И за какво е всичко? За едно мерси, дето не се получава…
Ако съм на мястото на Христо, ще си сменя занаята. Казвам му го направо.
Неслучайно над 5000 души напуснаха само от 2015 до средата на следващата година. А
по-нататък? По-нататък от МВР сведения не дават.

383
 – И аз съм се замислял, като ме стегне шапката – признава моят квартален. – Ако
напусна МВР, навън ще печеля по-добре. Имам приятел – шеф на охранителна фирма,
идва да ме кани при него по два пъти в годината.
Обаче си харесвал професията – това за мен е необяснимо.
– Защо например?
Полицаят се замисля:
– Ами например... защото знам, че синът ми се гордее, като го питат какво работи баща
му.

Търсят се полицаи. Обявени са конкурси за над 1000 вакантни места.

– Назначават куцо и сакато, но пак има празни щатове, няма кой да ме смени по
график – казва Илийката, полицейски инспектор от Ямбол, който е женен за моя
приятелка. За неговата категория „Г“ изискванията са минимални: – Професионална
подготовка не ти трябва, вземат те, стига да си под четиресет години, със средно
образование и физически издръжлив – да правиш лицеви опори, да бягаш и да покажеш
при събеседването, че не си малоумен.
Лесно ли ви се вижда? Грешите. Кандидатите масово се провалят на теста за
интелигентност и психодиагностичното интервю.
– Името на главния секретар на МВР е ъъъ… не знам, по-рано беше Бойко – казва
интервюираният.
– А името на вътрешния министър?
– Не съм сигурен…
– А какво означава абревиатурата РУП? – пита психологът.
– РУП? РПУ да не е?… Ми районното бе! – гласи щастливо намереният отговор.
– А ОДМВР?
– МВР си е МВР… „Д“ – значи държавно. „О“-то само не го знам!
Откъде е този диалог? От предаването „Комиците“? Не. От изпитите за прием на кадри
в органите за сигурност. Записала съм тия трагикомични цитати по време на
конфиденциално посещение в кабинета на един експерт от Института по психология на
МВР.
Ето неговото мнение:
– Основна характеристика на желаещите да служат в МВР са ниският интелект и
пропуските в образованието. Повечето са двайсет-двайсет и три годишни, повлияни от
кризата в българското училище, от слабата грамотност в семейната среда, от уличния
жаргон и от престъпността. Те са с ограничен светоглед, речникът им е беден, има-няма
триста думи в него, а мотивацията им се свежда до това, че държавната работа осигурява
редовна заплата. Има и бабаити с нулеви знания, ръководени от примитивната представа,
че униформата им дава власт над другите, както и възможност за изява на мускулна сила.
Да не би експертът да е черноглед?
Ако така ви се струва, вгледайте се в младежите от вашето обкръжение. Като видите
някой добре образован, умен и амбициозен млад човек, запитайте се по каква причина,
примерно казано, той би пожелал да служи на държавата като пазител на реда.
Заради добрата заплата? Едва ли. Вярно, че средното месечно възнаграждение в МВР
надвишава това за страната, което е 936 лева (2017). Има полицаи, които получават около

384
1100 лева, но това е рядкост, зависима от стажа и длъжността. Ако са служили 30 години,
полицаите вземат 660 лева основна заплата, 260 лева за прослужено време, към 100 лева
за храна, още толкова за извънреден труд и около 50 лева други добавки.
Новопостъпилият обаче започва с 250 лева за длъжност, които с парите за порцион и
категория стават 800 лева, не повече. Ако някой смята, че от тия 800 лева младият човек
ще си плати наема, тока и парното, да има предвид, че след това, ако иска да заведе
момиче на ресторант, той изобщо не бива да яде и да пие минерална вода.
А може би полицейската служба в България е желана заради високия си престиж? Или
заради униформата, която прави мъжа по-красив? Ами!
Вижте тази изповед, публикувана в сайта на полицейската синдикална федерация:
„Мачкат ме, тъпчат ме, гаврят се и ми се подиграват. Системата с нейното безумие
ежедневно е срещу мен и срещу хората, за които трябва да работя. Некадърността има
имена, които нямам право да назова, защото ще ме уволнят. Подигравката се изразява в
членове и алинеи, в заповеди, в отношение и в качеството на униформата, която току-що
получих със закъснение от 3 години. Изглеждам с нея не като полицай, а като мелничар
пред фалит. И ме е срам, и ме е гнус, и съм без надежда, и без изход.“
Някой ще каже: все пак най-големият държавен работодател у нас е предпочитан, ако
не за друго, то заради чувството на сигурност, което дава на професионалистите. И ще
сгреши. Каква ти сигурност! По данни от синдикалната федерация половината от всички
служители, които са напуснали МВР, сочат „несигурността в системата“ като основна
причина. За 6 месеца през 2016 година са си отишли 714 души, само 70 от тях – поради
пенсиониране. Местата им стоят „оголени“, оплакват се останалите на служба. Затова
един полицай обслужва по осем-девет села, а екипи от двама пожарникари борят стихии,
които и двайсет трудно биха надвили.
– Служителите на МВР са демотивирани. Всеки си прави сметка какво може да
направи, ако остане, и какво, ако напусне. Законовите промени от години насам водят
само до понижаване на социалния ни статус. Реформите се изчерпват с икономии за наша
сметка – по-малко отпуски, обезщетения, повече извънреден труд и униформи по-
калпави от предишните – заявява синдикалният лидер Борис Перешелков на празника на
МВР.
А огнеборци протестират и носят плакати: „Не съм сам в пожара, водя два празни
щата“. На кой да му се прииска да им стане колега? А? И кому ще се прище да се пробва
с някоя онези 2900 бронежилетки, които плачат за бракуване според признанието на
шефката на МВР? Той трябва да е глух и сляп, ако е интелигентен.
Полицаите, които не стигат в страната, са над 3–4 хиляди, признава Румяна Бъчварова.
От всички изредили се министри на МВР тя е най-невъзмутима.
– Имаме – казва – вариант за намаляване на престъпността: общинска полиция по
малките населени места.
Звучи величествено, както онова „като няма хляб, яжте пасти“.
„Народът е освирепял спрямо нас, иска да набие държавата в лицето на полицията“,
отбелязва патрулиращ полицай в анкета на фондация „Общество и сигурност“ за
самочувствието на правоохранителите. Той дали би посъветвал сина си да се облече в
униформа и да тръгне по неговия път?

385
 „Пътят е за никъде – посочва друг анкетиран. – В районното сега е ужас. Нищо не се
върши, всички въртят телефони след оперативка и докладват на някой навън какви са
задачите. Няма колегиалност. Има интриги, предателства, саботажи. Формират екипи не
според това кой с кого работи, а кой кого шпионира и докладва. Този, който е принципен
и безкомпромисен, бива наказван, а който действа избирателно според силните на деня,
израства в йерархията.“
За да тръгне по този маршрут в кариерата си, младият българин трябва да не е чел тази
анкета. Или изобщо да не може да чете. Инак би се отчаял и от статистиката. През 2009
година МВР има 68 000 служители, в началото на 2015 година те са 49 000, в края – 47
000, а през 2016 година – 43 000. От тях само 14 000 са местата за полицаи, които
патрулират и реагират на сигнали, а 20% от тях са празни.
С кадровия дефицит е обяснимо, че до 2009 година в МВР приемали хора с
коефициент на интелигентност (IQ) над 90, после – с IQ над 75, а напоследък – само с
резолюция „данните са относително благоприятни“, и то при показания, които по-рано се
отбелязвали като „непреодолима пречка за реализация в службата“.
Искате примери? Веднага се сещам за два: за един катаджия, който написа фиш на
улица „Ранбо Силек“ (вместо „Ран Босилек“), и за колегата му, който прати акт на улица
„Ханку брат“ (вместо на „Хан Кубрат“).
Ами началниците им? Мислите ли, че са образец за младите? И баба знае, че за шефове
на служби и министри по стара българска традиция се назначават не изявените в
професията, а партийни послушници. Послушанието, а не талантът и смелостта се
възнаграждават с постове, автомобили и секретарки. Фрапантната некомпетентност в
МВР съжителства удобно с корупцията – това се видя например, когато трафикант на
бежанци спечели обществена поръчка за превоза им в Гранична полиция. Кадърните и
честните отказват шефски позиции в МВР. Те знаят, че при смяна на правителствения
кабинет ги чака в най-добрия случай преждевременна пенсия. И безскрупулните
кариеристи не виждат перспектива във ведомството, затова се възползват от
повишенията, за да продават информация, осигурявайки бъдещето си извън него.
Ако твърдя всичко това с такава увереност, то е не защото съм хроничен песимист, а
защото познавам лично твърде много полицаи – и висши, и редови.
Петдесет и двама полковници и генерали минаха през 2001 година на детектор на
лъжата. Провалиха се 43% от тях. Оттогава висше ченге не е качвано на полиграф. У нас.
А иначе тестът с полиграф е задължителен на входа на силовите структури в
напредналите европейски държави и в САЩ. Ежегодно агенти на ФБР проверяват за
лоялност агентите на ЦРУ – и обратното. Обаче ние си живеем в България. Тук
конкурсите се провеждат в продължение на около две години, и то така, че да ги печелят
„наши момчета“, а „чуждите“ да са за пълнеж. И не е чудно, че намалява броят на
кандидат-полицаите, които имат качества и мотивация за почтена и продължителна
работа.
– Кандидатите за служители на МВР биват два вида. Първите са малоумни, те не си
дават сметка, че като полицаи ще вършат престъпления – ще виждат продавачи на
наркотици, но ще ги подминават, ще знаят за корумпирани политици, но ще ги пазят.
Вторите са негодници, които съзнателно стават част от корумпираната система, за да
ползват благата ѝ.

386
 На какво ви прилича това? На спам във фейсбук? Но то е заключение на професор,
доктор на юридическите науки от Института по криминалистика.
– Ако не е безработицата, никой няма да остане в МВР, полицаите сме на свършване –
заключава Рангел, мой познат охранителен полицай. – Молете се на Господ да пази
гражданите.
Ще се молим. Но ми се струва, че тая молба не е лесна за изпълнение. Дори и от Бога.
Защото има неща, които много зависят от хората.

Чудна работа. Какво се случи с реформата на Румяна Бъчварова? До вторник я имаше,

от сряда вече я няма.
На „обществено обсъждане“, свикано през септември 2016 година от генералния
секретар на нейната партия Цветан Цветанов – в обществото на самия господин Цветанов
и на полицейските синдикати, вътрешната министърка се отрече от всичко, което
съставляваше по-рано нейната „визия“ за промяна в органите на реда. Тя обяви, че
полицаите ще получават при пенсиониране пак 20, а не 12 заплати, че отпуските им няма
да се намаляват, че няма да се прави агенция от пожарната и че дирекция „Управление на
собствеността и социалните дейности“ няма да се дели на две – една за въпросното
управление, а друга – за въпросните дейности.
Накратко казано – всичко ще бъде както си беше, а не както предвиждаше 34-тият за
десетилетието проектозакон за изменение на Закона за МВР. Трийсет и четвъртият
проектозакон! – обявен за единствено правилен, написан веднъж завинаги, за каквито
впрочем бяха обявени и предишните трийсет и три.
Да, живеем в страната на чудесата. И това, че реформата на Бъчварова за един ден
промени агрегатното си състояние от гола вòда във въздух под налягане, както казваше
един мой познат, никого не учуди и не изненада. Идат избори, а полицаите са електорат.
По-добре да гласуват правилно, отколкото да протестират, както се заканиха.
Благодарни ли бяха те, че господин Цветанов като с вълшебна пръчица изпълни
желанието им и превърна в пушек реформата на колежката си Бъчварова? По-скоро ми
изглеждаха неблагодарни.
– Като си пуснем с колегите бюлетините и като се направим, че не виждаме шашмите с
чувалите и с десетниците при гласуването, пак ще почнат да ни реформират – отбелязва
Игнат, един симпатичен пожарникар.
Гостувам му в дежурната, където е на смяна. Там е и друг униформен мъж, който ни
слуша. Споделя мнението на Игнат и вметва саркастично:
– След изборите нова реформа ще си измислят – вместо двайсет заплати да вземаме
три, а в пожарите да влизаме по един, за да ги гасим икономично.
Казвал се Иван, имал 22-годишен стаж в пожарната. Той също смятал, че реформа
трябва. Не бил съвсем доволен от своята работа. Искал да я върши по-добре, но нямало
как поради липсата на кадри, техника и организация. Като гражданин не се чувствал в
безопасност – нито у дома си, нито на публични места. И не се сърдел на хората, които
казват: ченгетата само искат, нищо не дават.
Ами, да, казват така, как да не казват? Крадци налитат като скакалци на къщи, офиси,
коли, магазини и складове. Управници безочливо ограбват държавата. Кръв се лее по
магистралите… а полицаите си вземат малките заплати и малките рушвети плюс тях и си

387
траят. Не само катаджиите, ами и пожарникарите, и разследващите полицаи, или поне
част от тях, вземат по някой лев за някои работи тайно – всеки според занятието си. Пък
после – защо разправял тоя или оня, че мафията си има държава. Ей затова.
Промяна трябва. Но въпросът е каква. И докога ще продължава.
Цветанов, като беше вътрешен министър, каза, че реформата в МВР е завършена
окончателно, а след него всеки от следващите министри я започваше пак – Йовчев,
Вучков, Бъчварова… На реформата, която носи името на Бъчварова, авторът ѝ не се
знаеше. И синдикатите питаха за него, и депутатите, обаче не се разбра. Дори Факира
Мити разказа как вади зайчета от ръкава си, но министърката, като промоутърка на 34-
тата промяна на Закона за МВР, която е 7-а от 2014 година насам, не разкри нейната
тайна. Не стана ясно кой законотворец например изчисли, че като орежат социалните
придобивки на служителите и намалят отпуските им с 5 дни, ще спестят 64 милиона
лева – не 65 милиона примерно или 67, за нови кадри и техника? Грешна сметка. Хиляди
полицаи напуснаха заради нея и ведомството им дължи обезщетения. Някои си ги взеха и
се върнаха в МВР пак, пенсионираха се и останаха на работа, защото няма годни
кандидати за отговорните им места. Така не се спестява, а се харчи.
Добре, че Цветанов навреме уреди да се задраскат тия безумия. Но и това, което остана
написано, не изглежда много умно. Да направят държавно предприятие за услуги – да е
по Търговския закон, да е в МВР и да може да приема дарения. Такова чудо няма в ЕС,
едва ли има и в Америка! Щели да го подпомагат от бюджета, а после да го пуснат на
самотек. А ако закъса, както закъса прословутото полицейско строително предприятие
„Проинвекс“?
Вместо да работят, в МВР мислят какво ще ги сполети и се спасяват поединично. И
тия, които хвърлят оставки, са предимно началници. За пръв път от три десетилетия
насам в годините 2016–2018 в органите има глад и за ръководни кадри, освен за постови
и за патрулни полицаи.
Лесно им е на тия, дето са набедени за реформатори на звената за сигурност. Седят си
в офисите в София и чертаят нови структури: част от служителите ще са в МВР, друга – в
държавно предприятие за услуги. Фантастично! Но в районно управление с 50 души на
щат как ще се получи? Там има една деловодителка и една паспортистка, тя като е в
отпуск, замества я другата… След като първата иде в МВР, а другата – в предприятието,
паспорти ли няма да дават, или няма да прошнуроват дознанията? И това
преструктуриране какво ще промени? Ще повиши ли разкриваемостта на
престъпленията, която беше белязана примерно с великанското 49 грама кокаин, хванати
за една цяла година? Ще подпомогне ли борбата с битовата престъпност, с мафията и
корупцията? Ще намали ли рисковете от миграционната криза и тероризма? Ще
мотивира ли разследващите, въпреки несгодите, да не зарязват професията и да разкриват
неразкритите убийства?
Ама имали сме най-много ченгета на глава от населението в Евросъюза. Може би.
Около 47 000 души са на щат в МВР и разполагат с 1,1 милиард лева бюджет. Но селата
са превзети от разбойници, баби държат брадви зад портите си и денонощно молят Бог да
мярнат някой униформен. По тъмно не са желателни разходките по градските квартали,
там колата със синя лампа е много по-рядко явление от момичетата със синя коса. 90% от
бюджетния милиард отиват за заплати на личния състав. За какво плащаме с данъците

388
си? За седене по бюрата? При масовото командироване по границата се видя, че
областните дирекции останаха с по двама-трима души, действащи по сигнали на
гражданството. Значи, преобладава администрацията. Всеки нов министър от 30 години
насам заявява, че ще я съкращава. Но от неговата партия издават заповед да не пипа
„наши“, а да назначава. Така администраторите се множат и се възпроизвеждат – най-
вече тия в централата на МВР, от които се очаква сами себе си да орежат. Как да стане?
… Въпросът уж се счита за приоритетен, но се сваля от дневния ред. Предизборно време
било, а то си е такова обикновено – откакто се помня като репортер, не съм чула за
„непредизборно време“. А преди избори, както е известно, има точка първа в графика:
обещания и комплименти.

Ново двайсет. Един конкурс в Столичната дирекция на вътрешните работи показва, че

София остава без полицаи. Докарахме я дотам, че в двумилионната столица на България
не могат да намерят дори 35 свестни мъже за катаджии. Научавам това от Галентин
Грозев, лидер на Синдикалния алианс „Сигурност“.
Не е за вярване – и софиянци ще се оглеждат напразно за униформен пазител на реда –
също като бабите в дълбоката провинция, превзета от апаши, където един полицай
отговаря за осем села.
Но Галентин ми показва документи за доказателство. Злополучният конкурс е обявен с
министерска заповед № 8121К-3410 от 31 август 2016 година за попълване на щата на
СДВР със 119 полицаи, 28 водачи на патрулни автомобили, 2-ма водачи на служебни
кучета и 35 младши автоконтрольори. Той е наложителен поради липсата на служители
за патрулно-постова дейност и охрана на арести, тоест на тези, които хората виждат по
улиците – да обикалят пеш или с патрулки, да охраняват мачове, протести и митинги, да
посещават адреси по сигнали за инциденти и престъпления, да задържат престъпници и
да ги съпровождат до арестите, да реагират при транспортни произшествия.
Какво се случва след провеждането му?
Конкурсът е издържан от 88 кандидати за полицаи, при което – забележете – остават
свободни 26% от обявените места; издържан е от 18 кандидати за шофьори на коли със
сини лампи, при което остават свободни 29% от местата за тях; и от 10 кандидати за
КАТ, при което само 29% от местата са заети, а свободни остават цели 71 процента.
Другояче казано, след края на конкурсната процедура за обявените общо 184 свободни
щатни бройки за редови пазители на реда остават непопълнени 68 от тях. За отбелязване
е, че съществена част от преминалите конкурса кандидати са от „резерва“, тоест те са
кандидати от предишен конкурс и са класирани по своите постигнати по-рано
резултати – нещо, което им се разрешава по Наредбата за назначаване в МВР. При
следващ конкурс няма да има нито един такъв кандидат. Това е така, защото от всеки
конкурс досега се е формирал резерв от 80–100 души (които са издържали конкурса, но
са останали под чертата след изчерпване на местата), а от този конкурс резерв няма,
съобщават от Алианса по сигурността.
Ето изводите, които те правят:
„Резултатите от конкурса в СДВР са по същество безпристрастната оценка на пазара на
труда за привлекателността и перспективността на службата в МВР. Очевидно е, че в
най-голямата областна дирекция на МВР, в най-големия град с най-многобройно

389
младежко население у нас могат да се намерят само 10 служители на КАТ, само 18
шофьори на полицейски коли и само 88 патрулни полицаи. А то е крайно недостатъчно
за обезпечаване на реда и сигурността в столицата на България. Заслужават внимание и
резултатите на успелите кандидати. Първият има 74,75 точки (при 75 максимални), а
последният – 29,25. Разликата между първия и последния в класацията е над 200
процента! Това показва главно, че полицейската професия у нас се превърна в една от
най-нежеланите и няма изгледи за скорошна промяна на нагласите. При това положение
скоро ще можем да отбележим успешното закриване на полицията поради липса на
служители в нея.“
Не е ли прекалено това опасение?
– Не е – убеден е Галентин Грозев, който е по професия разследващ полицай. –
Резултатите от този конкурс са симптом, че нашата професия е паднала до най-ниските
стъпала в стълбицата с престижните специалности. В двумилионен град не се намериха
трийсет и пет катаджии, как ви се струва това!
Невероятно ми се струва, но е факт. Въпросът е – защо е така?
– А защо човек да пожелае да работи в КАТ? – пита Грозев, като дава отговора
веднага: – Професията на катаджията в последно време стана особено непрестижна и
неприятна. След всички мерки против корупцията катаджията трябва да е робот – без
елементарни човешки нужди, мисли и чувства. В автомобила му са монтирани камери и
от „Вътрешна сигурност“ го следят. Той не може да се почеше, да си свали шапката или
да седне в колата, когато тя не е в движение, а е капнал от умора, понеже в системата не
стигат хора и работи извънредно. Наказват го за всяко дребно нарушение, като видят, че
не взема рушвети. Микрофонът се счупил примерно по вина на фирмата, ама нищо, дай
него да го порицаем, пък после ще видим! Колеги имат по седем такива порицания и
напуснаха. Търпят обиди. Рушветчии били! Да, някои от тях сигурно вземат, но защото
им дават, те никого не са ограбили насила! Не че оправдавам рушветчите. Обаче тия,
които не могат или не искат да вземат? Те пак търпят обиди – незаслужено. Всеки
шофьор върху тях си излива гнева от държавата – от лошия път, от това, че го
уволнили… Вицовете за катаджии не ги разсмиват. Работата им е тежка – вадят трупове
от коли, ходят по съдилища като свидетели с години, разбира се, по време на почивка…
Това за катаджиите. А за другите?
Грозев не се притеснява да обобщи:
– Лошите условия на работа в МВР са обществено достояние. Те обяснимо не
привличат здрави и интелигентни хора до 40 години. За да се стигне до конкурс в МВР,
има предварителни изисквания, каквито няма накуп никъде другаде: кандидатът да има
чисто съдебно минало, да няма фирма, да има средно образование минимум, да е здрав
физически и психически, да е интелигентен и мотивиран за службата. Следва изпит. С
медицински тест се установява годността за работа, а с физически тест се покриват
нормативи – 55 лицеви опори или 55 коремни преси за жените, бягане 800 метра за 3
минути и 10 секунди. Следват тестове за интелигентност – там отпадат най-много от
мераклиите, както и два психологически – с интервюта се проверява за страхове, паранои
и други такива, които пречат на службата. На заключително интервю комисията отчита
мотивацията и визията, следва назначението. Няма нищо непостижимо. Но като си
избират професия, хората калкулират несгодите в системата – текучество, политически

390
чистки, недофинансиране, липса на униформи, претовареност, стрес, нараснали
опасности, свързани с бежанската вълна и с онагляването на престъпниците поради
масовата безнаказаност. Стартовата заплата е 600 лева. МВР за 10 години намаля с една
трета, 90% от съкратените са полицаи, пожарникари и граничари, а само 10% –
администратори. Униформените стават все по-малко, но не и работата, а извънредният
труд не се заплаща. Смятате ли, че всичко това за младите хора е привлекателно?
Едва ли.

Как се чувства и как мисли българският полицай? Не че нямам представа, но като

виждам мислите и чувствата му „черно на бяло“ в една анкета, направена от
полицейските синдикати, направо ми се доплаква.
Стресиран, неуверен, без самочувствие и без авторитет – такъв е българският полицай
според тая анкета.
– Съжалявам, че съм полицай. Поради недоверието в държавата, която никаква я няма,
хората възприемат полицейската институция като отговорна за всичко лошо, което ги
сполетява. Народът освирепява към мен и колегите ми, той иска да набие държавата в
наше лице. Все по-често ни псуват, обиждат, удрят с юмруци – казва служител на реда.
Негови колеги, независимо един от друг, добавят:
– Авторитетът на полицията е сринат. У всеки униформен хората виждат корумпиран
катаджия. МВР е министерство на всичките работи. Полицаят се използва за всичко.
Например, за да покажат управниците, че се грижат за бабите по махалите, задължават
мен и другите районните инспектори да ги обикаляме и инструктираме как да си палят
печките, все едно не го правят и без нас всекидневно. Безсмислена заповед, за която ме
подиграват. Същевременно аз, който отговарям за осем села, съм пратен за петнайсет дни
на границата, колегата освен неговите седем села поема и моите, а апашите това и чакат –
насаме с бабите да ги бият и грабят. И пак мен ругаят за това.
– Винаги съм виновен до доказване на противното. Инспекторатът е мракобесна
служба, която се занимава с разчистване на сметки. Аз всеки ден в тежки ситуации
вземам трудни решения с нагласата, че каквото и да предприема, ще бъда виновен. Не е
вдъхновяващо.
– В МВР стресът не е от професията. Обижда ни лошото отношение. И взаимно не си
вярваме, и гражданите не ни вярват.
– Виждам графика и тръгвам на работа с болки в стомаха. Работим нощни смени и
извънредно, натрупва се умора, грешим и валят наказания. Никой не пита защо така е
станало, за да не стане пак.
– Викат ме като началник-сектор и ми се карат, че мой служител сбъркал това-онова.
От мен се очаква да напусна за наказание. Отгоре искали оставки, не питат имам ли вина.
– Случва се да спирам нарушител и докато му пишем акт в патрулката, получавам
обаждане да го пусна. Той следващия път се държи с мен арогантно. Има чадъри. Респект
към униформата няма.
Българският полицай е силно политически зависим – това в анкетата е очевидно.
– МВР трябва да е деполитизирано, а то е прекалено много политизирано и зависимо
от партиите. Всеки път когато се смени властта, търсят пробойни, за да компрометират и
сменят началници. В центъра на престрелката са редовите служители – казва един от тях.

391
 И други смятат така:
– Ние сме полицаи на всички, не на една партия, която е спечелила избори. Но кой ни
пита?
– Честите политически чистки и преструктурирания създават напрежение, несигурност
и съмнения, че някой цели да отслаби държавата и МВР. Всеки следващ министър прави
реформи на парче, често наопаки на предшественика си.
– МВР се проваля в превенцията на престъпността. То е силова институция с
репресивни функции. На политиците така им изнася. Аз не ща да съм юмрук, но пита ли
ме някой!
Полицаят е и нестабилен професионално, и неудовлетворен от работата си – в анкетата
и това се вижда пределно ясно.
– Постоянно променят нормативната база. Идва нова наредба, а старата не е отменена.
Махат някой образец и печатат друг с шестнайсет приложения. А няма бланки за
гражданите – оплаква се пазител на реда.
И не само той, и не само за това:
– МВР е най-нереформираното министерство, а най-много променяно. От 2007 година
върви механично префасониране, вкарване и изкарване на служби – НСС, ДАНС, ДАТО,
ГДБОП, Гражданска отбрана. Таман заработи някоя служба и я разтурят. Чудя се
нарочно ли го правят, или без да искат.
– Нямаме подкрепа от началството, то заповядва, не разговаря. Бои се да докладва
нагоре за липсата на техника и кадри. Оставя те да се оправяш сам. Ако не – гърмиш! Аз
като разследващ полицай завися и от прокурорите, и от началниците. Но за гафовете
отговарям сам. И сам се пазя, като работя по-малко.
Бедният български полицай! Безправен е и социално слаб. Лесна плячка за мафията.
– Бронежилетките и униформите са неудобни, белезници си осигуряваме сами.
Обличат ни с евтини боклуци на високи цени и изглеждаме като мухльовци – гневи се
командос.
Цивилните споделят яда му:
– Климатиците се разпадат, в кабинетите ни лете става 50 градуса, завиждаме на тия,
дето пращаме в затвора на хлад.
– Не стига ниските заплати, а и ръководството не спазва закона и не ни плаща
адекватно. Лишават ни от социални придобивки и окото им не мига. Вдигнаха годините
за прослужено време преди пенсия. Канят се да махнат двайсетте заплати, които
получаваме по договор в края на службата. Назначават ни при условия, които после
стават невалидни.
– Като постъпвах в МВР, ми казаха, че имам право на подкрепа – психологическа,
правна и здравна. Вятър. Психолог при нас не се вясва, освен ако не се гръмне някой. Ако
сгафиш или те наклеветят, сам си търсиш адвокат. Превантивни прегледи – бошлаф.
Мерят кръвното и айде чао!
– Намаляват кандидатите за полицейска работа. Тя беше престижна, сега е обратното.
Расте делът на неграмотните кандидати и на тия с лоши биографии. Но конкурсите са за
„свои“, независимо от качествата им.
– Растеж в йерархията ли? Само ако се натягаш на началниците, та да те броят в
тяхната партия.

392
 – Кариерното развитие в полицията? Ако си почнал на аналгин, приключваш на
инсулин.
– Мен слушайте, имам дванайсет години стаж. Ако не е безработицата, никой няма да
остане в системата, защото простотията е ужасна. Бас държа!

Каква полиция ни пази?

Имам два чувала с разпечатки от записи на разговори с редови служители на реда. Ако
е истина и половината от това, което те казват, спукана ни е работата.
– За да кандидатстваш за полицай – посочва новоназначеният постови Иван Стоянов, –
трябва първо да отпуснат място. Научаваш и отиваш там. Най-добре е някой да те прати.
В сайта на МВР пише къде има места, но хубавите са запазени. Шефските са за
завършилите висше в Симеоново и за връзкари. Ако не те е страх от черна работа, можеш
да идеш при кадровика сам. Подаваш документи – лична карта, свидетелство за съдимост
и други по образци. Чакаш да те проучат. Един приятел чака три месеца, писна му и
замина за чужбина. На мен ми се обадиха и ме пратиха на конкурс. Хич не е труден.
Физкултура: лицеви опори, скок, коремни преси, лост, бягане на шейсет метра, лесно.
Психопреглед: попълваш тест с въпроси за олигофрени и разговаряш с психолог. Един
въпрос ми го зададе девет пъти и ми идеше да го тресна в главата, ама не, сетих се, че ми
изпитва нервите... След туй пак чакаш резултат – колко? – дявол знае. Ако те викнат,
назначават те и отиваш за шест месеца на курс в Пазарджик, Карлово или Варна. Аз
изкарах пазарджишкия. Всички изкарват. И най-големите тъпаци. Почнах работа и хич не
се изненадах – в РПУ-то тъпак до тъпак. Да се сбият с някой по тъмно – друго не знаят. А
по светло да се влачат и да си бъркат в носа.
Чухте ли това? Всички изкарват. Сигурно някои нещо научават. Но други просто
„изкарват“ и прилагат после закона за силата, понеже не са усвоили останалите.
Иван Михайлов, пожарникар от Хасково:
– Пожарните при нас са за музея. Новите седемдесет и три, дето ги показаха по
телевизията, до нас така и не стигнаха. Колегите в София ги пращат по един да гасят
пожари. Той докато тича с маркуча, циганите му разкостват колата!
Рангел Милев, граничар от Свиленград:
– Изнемогваме на границите с Турция. Зъзнем под заслони, мокри като кучета. Децата
ни растат без бащи. Като идваше втори път на власт, ГЕРБ обеща да ни изтегли от там,
ама обещанията са, за да не се изпълняват. Пълнят с командировките каца без дъно.
Разноските за тях са равни на заплатите на 1300 полицаи, ако ги бяха назначили там.
Говорят нещо за 200 конкурса, но на тия конкурси краят им не се вижда. И 200 души за
къде по-напред? Бегълците прииждат. За две минути да застана с гръб към границата,
десет нелегални я прескачат!
Иван Киров, оперативен работник:
– От служебния си телефон не мога да избирам мобилен номер. Използвам моя
джиесем и си плащам от джоба. Така се разкривам пред криминалния контингент. И аз, а
и всичките ми колеги. Сами си купуваме хартия за служебните принтери, компютрите ни
са от миналия век. На година дават по една нова гума за четири коли, те са раздрънкани,
с лимит, смеят ни се бандитите!
Румен Василев, надзирател:

393
 – Четиристотин петдесет и шест щата в затворите съкращават. Един служител пази от
осемдесет до двеста престъпници. Как?! Не четат ли препоръките на Еврокомисията – да
подобрят местата за лишаване от свобода и да увеличат персонала? Докога България ще
плаща присъди от Страсбург?
Станимир Петков, съдебна охрана:
– Зареди се цяла серия бягства от затворите тази година (2018). То се знаеше, че така
ще стане, но нищо не се направи. Сега е свършен факт и пак не се прави. Вътрешният
министър вика: „Ами то бягства още от времето на граф Монте Кристо“. Да, ама граф
Монте Кристо е видял зор, преди да се измъкне от замъка Иф, а в Софийския затвор и
особено в общежитията от открит тип като това в Кремиковци седят само тия
затворници, на които не им се излиза!
Георги Георгиев, полицейски синдикалист:
– Държавата да спре да се подиграва със служителите на полицията! Те са сключили
договор с нея да работят двайсет години, а тя безцеремонно им увеличи възрастта за
пенсиониране веднъж на двайсет и пет години, втори път на двайсет и седем, а сега на
трийсет и пет! Може ли 54-годишен пожарникар с болки в ставите да изнесе човек от
горяща сграда? А полицаят с високо кръвно налягане как ще пребори двайсетгодишен
гангстер?

Полицаите протестират.
– Какво искат пак? – пита ядовито съседът ми Божидар.
Къщата му на село за шести път е обрана. Той чул, че в бюджета за 2017 година парите
за сигурност се увеличават, а се е убедил, че сигурност няма, и го е яд да плаща за тоя,
дето духа, от своите данъци. Не разбрал обаче, че въпросното увеличение е измама – и на
ченгетата, и на данъкоплатците. Преди да излезе в оставка, финансовият министър
Горанов дава на МВР около сто милиона лева повече, но вдига с 20% осигурителната
вноска. Така милионите отиват право в Националния осигурителен институт – НОИ, за
осигуровки, а не в полицията за униформи, за иновации, за бензин, за коли, за техника и
за растеж на заплатите.
Прецакали полицаите и те протестират, така ли? На Божидар, като на редови
гражданин, не му пука за това. Забравил е как, когато той самият протестираше заедно с
други, прецакани от властта, полицаите свалиха щитовете си пред тях и дни наред ги
пазиха – в извънработното си време даже, доказвайки по този начин, че и те са хора като
всички в България, които споделят една и съща съдба. Ако не беше забравил това,
гражданинът навярно щеше да се ядоса на шашмата, с която Горанов имитира
законодателство в полза на сигурността – също както други министри имитират
управление на вътрешните и външните работи, на армията и на образованието, депутати
имитират народно представителство, а хаосът имитира демокрацията.
Полицаите обаче се научиха да разпознават имитациите. Научи ги неволята. Тя е с тях
всеки месец, когато получат 900 лева заплата и се опитат с тях да покрият наема, тока и
парното, да се нахранят, да се облекат и да купят подарък на детето и жената, които по
празници седят сами и ги чакат да се приберат от наряд. Неволята е с тях и всеки ден,
когато си обличат униформата, получена със закъснение, в която зъзнат зиме и се потят
лете. И всеки път когато си купуват кубинки на пазара, понеже от служебните краката им

394
кървят. А също и когато по двама гасят огромни пожари. Или когато отиват с рейса
сутрин в някое от осемте села, за които отговарят, и се връщат с него чак вечерта, а от
друго село ги викат: крадци тази нощ изнасилили баба, къде сте, мамка ви, как нямате
кола?!
Така, с неволята до тях, работят 13 хиляди български полицаи – патрулират и реагират
на сигнали. Не са сами – всеки един полицай води няколко празни щата и влачи 30-
хилядна полуработеща администрация, ръководен поне от петима началници – от
груповия до главния секретар. Началниците му, разбира се, не са от добрите
професионалисти, а от послушните, които умеят да съчетават отлично липсата на
компетентност с корупционните сделки. Полицаят трябва да мижи и да си трае, тъй като
послушанието се възнаграждава, а усърдието се наказва, опре ли работата до престъпник
от „нашите“, еле пък ако е важна особа от мафията... И полицаят мижи, мижи, обаче
вижда например как МВР купува на едро горива за 2,80 лева, а Марешки на дребно ги
продава по 1,70. Как гумата за полицейска „Лада Нива“ струва 200 лева, а за толкова от
магазина ще вземеш две. Как най-много от бюджета се харчи за перо „Персонал“, а
заплатите не са мръднали от петилетка насам, стартовата е 610 лева – колкото на
чистачката, и на мястото на напусналите 5000 души не се назначава никой – нямало
пари! Това освен с кражби отвисоко, как да се обясни?
Къде са милиардите от победите над контрабандата и наркотрафика, с които
правителството се хвали? Защо не дадат на МВР 20% от тях, нали то ги е докарало в
хазната? Не са ли заслужили разследващите, катаджиите, оперативните работници и
пожарникарите тия скромни 7% над мизерните си заплати, за които синдикалната им
федерация настоява? Защо поне не върнат ония 170 000 лева удържани погрешка от
надниците на граничари, които спят в съдрани палатки и удържат мигрантския натиск? И
да им купят дърва – иде сняг!
Но не. Реформират ги само. Безкрай. С реформата на техен гръб икономисват – режат
щатове и социални придобивки, променят наредби, за да не плащат за извънредния им
труд! За техническо обновление и поетапно увеличение на възнагражденията и дума не
става. Сит на гладен не вярва. Бившият им колега Борисов, съсредоточен в магистралите
и външната политика, се пошегува свойски с тях, между другото, като им назначи
социоложка за министър. Тая шега не ги развесели обаче, дори когато социоложката
госпожа Бъчварова почна смешно да важничи за прикритие на собствената си уплаха.
Страшно нещо е незнанието. Как да потуши бунта на полицаите? Как да разпредели
бюджета на МВР, който никак не е малък – над един милиард? Как да раздели пазителите
на реда от администраторите, като не знае кой какво прави? Как да ги накара да работят,
като те и да искат, не могат – нямат гориво, нямат компетентни ръководители, ако
действат самостоятелно, настъпват мотиката… Тя опита да разговаря с тях. В резултат те
построиха пред парламента палатки с плакати: „Като няма разбиране, има протестиране!“
и „Бойко, вземи си министърката!“. Седяха цяло едно лято там, но ефектът беше много
по-малък от този в по-предишни времена, когато протестираха по час-два, пушейки
демонстративно цигари. Ефектът беше нулев, накратко казано. По едно време премиерът
подаде оставка, взе си министърката Бъчварова, както и целия персонал и си тръгна, за да
го върнат след известно време избирателите пак. Но полицаите останаха по местата си. И
продължиха да се борят за права.

395
 Като стана главен секретар на МВР, Борисов обеща:
– Влезем ли в НАТО, ще качим заплатите на полицаите!
Минаха 15 години оттогава. Влязохме в НАТО, Бойко се качи на върха на държавата.
„Нашият Бойко!“ – зарадваха се полицаите, които по-рано не само пускаха бюлетини за
него, ами водеха и комшията, и комшийката, и тъщата – да пуснат и те. Но и това мина,
Бойко три пъти премиерства, два пъти подава оставка и два пъти се връща на власт, а
полицейските заплати не се отлепяха от дъното и това е. А системата за сигурност
обезлюдя.
В началото на 2018-а, когато България пое на свой ред европредседателството,
министър-председателят кандиса да даде 100 милиона на МВР, за да си правят с тях
каквото щат. Направи го напреки на министрите си – на вътрешния и на финансовия,
които се клеха преди това, че хазната е празна. Причината беше, че полицейските
синдикати заплашиха да посрещнат евроделегатите с протест и окачиха за сведение на
канцлерката Меркел и другите високи гости огромен билборд в центъра на София с
английски текст: „Служителите на МВР са най-ниско платени от колегите им в ЕС.
Основното им възнаграждение е едва 340 евро!“. Приети от Бойко в неговия кабинет,
водачите на непокорните ченгета склониха да ги приберат от улицата в замяна на
дадената им сума. Празникът на МВР на 5 юли те посрещнаха послушни, каквито не ги
бяхме виждали от години. Щях да се зарадвам и да реша, че при тях най-накрая са се
наредили нещата, ако не бях получила от моя приятел Галентин Грозев съобщение: „И аз
като други напускам системата“. Не повярвах на очите си, като го прочетох. Написах му
въпрос: „Какво ще правиш?“. Той отвърна: „Ще се вписвам като адвокат“. Написах: „На
кого оставяш синдиката“. И получих следния отговор: „Предпочитам отвън да се опитам
нещо да направя за МВР, на което му трябва съвсем нова визия и промяна. Убедих се, че
отвътре нищо не може да се направи, защото егоизмът и личният интерес надделяват над
разума и общото благо. Синдикатите са овладени по този начин, включително и нашият.
Напускам, за да не участвам в тия схеми и аз“.

МВР работи изключително добре. Няма какво повече да се желае.

Кой твърди това?
Всички вътрешни министри го твърдят, но най-вече милата министър Бъчварова.
– И ГДБОП работи изключително добре – казваше неведнъж тя.
И полицията. Не просто добре работят – нали разбирате? – а „изключително“, сиреч да
не бяха ченгета, а ученици, трябваше да им се пише повече от шестица.
Почти съм сигурна, че министърката си вярваше, като говореше така. В смисъл, че
вярваше на някой, който ѝ беше казал това. И пази боже, да я опровергавам. Още повече
че наследникът ѝ на поста – бившият военен Валентин Радев, продължи нейната
стратегия под кодово име „Хвалба“ с периодичните си изявления, че на МВР все по-
нагоре и по-нагоре, и по-нагоре му се вдига рейтингът. Как да кажа при това положение,
че полицията работи зле, а не „изключително добре“? Няма как. Но мога да добавя, че
полицията работи „изключително добре“ и в наркобизнеса. Тъй като това е очевидно.
Всички редовни посетители на дискотеки виждат това, което разказа диджей Дамян,
когато ченгетата арестуваха, а после пуснаха незабавно седем-осем души в дискотеката
„Плаза“:

396
 – Във всяко преуспяващо заведение у нас има клиенти, които се забавляват и с опиати.
Ако не ги консумират в специален будоар, като в „Плаза“, то при поискване им ги
доставят веднага на масата или на дансинга.
Но какви ти будоари! Ако имате време, идете следобед в квартал „Люлин“ или в
„Младост“, обиколете там детските площадки, дворовете на училищата, паркингите и
кварталните кафенета и ако не намерите откъде да си купите дрога, обадете ми се – аз
веднага ще ви взема от градинката близо до моя блок една-две дози хероин или
амфетамини, ако щете, или пико. Но няма да се наложи да ме молите. В почти всички
столични квартали, на известни места, пристигат всеки ден пласьори по залез и си
тръгват към десет вечерта. Някои идват пеш, други с автомобили, паркират, слизат,
разхождат се показно, говорят нещо с някого по телефона, постоят под някой вход, нещо
шушукат... Всички ги виждат – майки, баби, ученички. Всички, с изключение на
полицията. По някаква причина маршрутите на наркопласьорите и патрулите почти
никога не се засичат.
Като главен секретар Бойко Борисов влезе в аналите на МВР, освен с всичко друго, и с
някои фрази. Едната гласеше: „Във всяка банда има полицай“.
Около десет години са минали оттогава, но не са се променили нещата.
От мой познат служител на ГДБОП научих, че разпределението на наркопазара
съвпада с границите на районните полицейски управления. Защо ли? За улеснение на
двете страни. Наркопласьори плащат на полицаи в съответното РПУ, които да се правят,
че не ги виждат, или да им дават информация за акция на ченгета от други структури.
Знам го, защото неведнъж съм правила интервюта с труженици на наркомафията, които
искат да станат прочути.
Наркодилърите – а те са началници на пласьорите и са подчинени на босовете –
разказват, че всеки от тях отчислява за своя човек в районното управление около 20–30
лева седмично – това е неговата такса, без нея ще загуби работата си. Отделно неговият
бос в квартала си плаща на тримесечие на началниците – обаче по 2000, а не по 20. Ако
не с пари, с вечери в ресторанти, с коли назаем или с момичета, безплатни. Такава е
играта. Наркотърговията не може без полицията – открай време е така. А напоследък и
полицията не може без наркотърговията май – свикнаха полицаите с наркодобавките към
заплатите си. А някои започват работа в МВР само заради тях.
Много хора бяха шокирани, когато МВР съобщи, че полицаят Божидар Милев, който
беше арестуван за търговия с амфетамини, постъпил на работа в министерството не за
друго, а за да се занимава с наркобизнес. Той самият го разказва – то се чу на запис със
СРС в съда – на друго продажно ченге, след като двамата са принудили студент
наркоман да продава за тях дрога пред Народния театър.
Една мила телевизионна водеща не искаше да повярва – как е възможно това? – да
стане някой полицай, след като състави план как да преследва престъпниците, за да им
краде занаята!
Ами възможно е, да. Бившият главен секретар на МВР професор Николай Радулов
съобщи даже, че мафиоти пращат синовете си да учат в полицейската академия в
Симеоново – не за друго, а за да заемат после високи постове в службите и да допринасят
от там за семейния бизнес. Това от една страна, а от друга – има свободни щатове във
всички РПУ-та, но кандидатите са малко и почват, щат не щат, да назначават и хора

397
всякакви... И все повече стават в Академията на МВР курсантите като един Петко, който
прати с комоцио в болница петдесетгодишен човек – че го бил засякъл с мерцедеса.
– Призовавам гражданите да кажат къде се продава дрога! – заяви пред камерите
Младен Маринов, поредният главен секретар на МВР.
Той призова за същото и собствениците на дискотеките. Странно – защо не попита
подчинените си? Те знаят това много добре.
Има едно-единствено място, където наркотърговията става и без знанието на
полицията. То е навътре в ромските гета, където рядко стъпва полицейски крак.
Обяснимо наркоченгетата съобщават, че над 80% от хероина се продава там. В
циганските махали къщите са строени как да е – една в друга, с комшулуци, по тесни
улички, в лабиринт. Там униформен може да попадне само случайно, и то ако има по-
малко от година стаж. По-опитните му колеги не припарват по тия места, защото знаят,
че излизане няма – ще нарежат на парчета някой там, ако решат, ще го закопаят и
археолози след сто години ще му намерят останките. Ако преследват някого, заподозрян
за наркотрафик, полицаите стигат до първите къщи в квартала и се връщат назад. Друго
е, разбира се, когато правят официално посещение в палатите на наркобароните по тяхна
покана, за да си получат заслужените подаръци.
Ако не всяка седмица, то всеки месец по веднъж полицията съобщава за заловени
наркопласьори. И някой би попитал: абе, тия отровители на децата свършване нямат ли?
Нямат. Първо, защото наркопазарът не търпи празно място. И второ, защото арестите
са ала-бала.
Съседи и близки на наркомани непрекъснато подават сигнали в полицията: кой кога им
продава, къде и как ги обикалят дилърите. Майки редовно намират спринцовки до детски
пързалки, прибират ги и ги носят като улики при кварталния.
От време на време, като от немай-къде, полицейски части пристигат на някой адрес по
сигнал, преджобват десетина тийнейджъри и тръшват някой пласьор на земята. Той се
оказва обикновено един от тъй наречените шанаджии – извънсистемни играчи, на които
системните им режат ушите... А ако хванат в суматохата двама-трима от познатите на
РПУ-то дилъри, акцията обичайно спира дотук. Бихме могли да допуснем, че участвайки
неведнъж в подобен лов на цаци, някой разследващ е доплувал случайно до някоя акула,
сиреч до бос на наркомафията. Аз лично го допускам, но нищо такова не съм чула, което
ми подсказва, че разследващият или е изяден, или онемял от страх.

Зачестяват посегателствата срещу полицаи, разпорежданията им не се изпълняват и им

се нанасят телесни повреди, докато изпълняват задълженията си – алармират от
синдикалната федерация на МВР.
Е, няма нужда от аларма. Всички виждаме и без това – бият полицаи често и
навсякъде.
В софийския квартал „Орландовци“ двама инспектори, пратени да връчат копие от
жалба по съдебно дело срещу някой си там, бяха тръшнати на земята от тумба роми,
удряни и ритани, докато ги отведат в „Пирогов“.
Фенове на „Локо Пловдив“ окупираха монтанското РПУ и взеха да хвърлят бутилки и
камъни по дежурните, за да пуснат техен авер, прибран по-рано от стадиона за това, че
разкървавил носа на униформен.

398
 И в Перник две ченгета плюха кръв, когато се озоваха между пияни по сигнал за
семеен скандал.
Примерите има още, но и без тях се разбира – млатят правоохранителите на поразия.
Колко от тях ближат рани годишно, не се съобщава. Но от състава на Трето столично
РПУ уверяват, че ежедневно отнасят псувни, обиди и шамари. Един патрулиращ бил
ухапан от жител на квартал „Факултето“ така, че докторка от „Спешна помощ“
припаднала, докато увивала в марля мръвката, откъсната от крака му.
Защо така се получава? Защо бият българските полицаи толкова безцеремонно и
безстрашно? Предлагам ви три-четири възможни обяснения за това.
Бият ги, защото могат да си го позволят.
Бият ги, защото не ги уважават.
Бият ги, защото и те бият гражданите.
Бият ги, защото у нас се счита за престижно някой да бие някого, включително и на
избори.
Да видим сега кои от обясненията са верни и кои не.
Наистина ли всеки негодник, ако му се прище, може да набие някое ченге? Определено
да. Най-малкото защото, ако някой за такова нещо е вкаран в затвора, то е останало
неизвестно за обществото.
Наистина ли българският народ не уважава полицията си? И защо да я уважава
например?
Тя успява ли да излови крадците? Не, те си задигат по 12 коли на ден, както сочи
статистиката, нападат като хуни бостаните и зеленчуковите градини, прескачат оградите
по селата и душат бабичките, за да им вземат пенсиите под възглавниците.
Полицията смее ли да пипне мафията с нейните продажни чиновници и държавници?
Друг път.
Разкрива ли поръчковите убийства? Абсурд!
Удря ли по наркотрафика, контрабандата, търговията с бели робини? Ами. Дружи си с
наркодилърите край училищата, прави се, че не вижда цигарите без бандерол и
продавачките им, шушука си със сутеньорите и си взема даже без пари от платената
любов.
Ами катастрофите предотвратява ли? Или само пита шофьорите „к’во прайм сега?“
А спира ли нелегалните мигранти на границата? Вятър. Добре, че бедността отблъсква
бежанския поток от страната ни.
Въпреки всичко служителите на МВР щяха сигурно да са по-уважавани, ако не бяха
унижавани от политиците във властта. Последните обаче ги ползват и за мръсни
поръчки – например за незаконно подслушване – и ги зачитат само когато им трябват, за
да ги защитят от протестиращи. Тогава ги организират, оборудват, въоръжават и ги
поставят като щит пред телесата си. В останалото време им дреме за тяхното оборудване
и организация. Колко им дреме – то се видя през онова лято, когато в продължение на 44
дни министри и депутати минаваха през полицейския бунтовен лагер пред Народното
събрание като през рояк мухи винарки.
А дали е прекалено да се каже, че и полицаите бият гражданите? Да?

399
 И аз мислех, че е прекалено, докато видях един скандален клип, пуснат от
„Господарите на ефира“, в който четирима униформени налагат едно момиче и се чува:
„Пръдла! Фак ю, ще те наритам!“.
Разбира се, много работи може да бъдат казани в полза на нашата полиция и за
похвала, но тя от другите си пати.
Има три-четири неща, изпробвани в цивилизования свят, които може да се направят от
законодателната, изпълнителната власт и гражданите, за да се спрат погазването на
правовия ред и издевателствата над неговите представители. Първото се прави на избори.
За съжаление, в България какво точно се прави на избори не е ясно, а пък на избраните
не им пука за всичко останало.

И аз отидох на протест. На 11 октомври 2017 година. Отидох да протестирам в защита

на журналистиката.
Не си носех стол, както трябваше да направя по замисъла на организаторите. Идеята
беше всеки журналист да сложи своя стол пред Министерския съвет, за да се образува
редица в знак, че сме много и не ни е страх, ако за критика срещу властта ни уволнят и
столовете ни останат празни. И че политиците трябва да се страхуват от нас.
Красива е тая идея. И за снимка става, но какво от това? Аз протестирах не защото
очаквах от министрите внимание. Хиляди полицаи протестираха, а правителството две
години и кусур се правеше, че ги забелязва точно толкова, колкото две капки дъжд на
паважа. Та защо да забележи нас? За опразнените столове в полицията няма кандидати, а
в журналистиката за всеки празен стол се намира нов задник. А това, че към задника
няма глава, въобще не плаши управляващите, ами ги и радва даже. Те не искат
журналисти, които ползват главите си и за мислене, освен за показване по телевизиите. И
ги отстраняват. Така се озовахме на 111-о място по свобода на словото след Кения,
Бутан, Габон и Уганда. Сто и единайсето място! Коментирайки този факт, един депутат
от управляващото мнозинство – Тома Биков, бивш съветник на вътрешната министърка
Румяна Бъчварова – от парламентарната трибуна каза, че статистиката лъже нагло. И че
ние в действителност сме първенци по медийна волност в света. И че има едно желязно
доказателство за това – че България, за разлика от други държави, убит разследващ
журналист си няма.
Като го чух, се съгласих веднага: доказателството е наистина желязно. Да убият
автентичен български разследващ журналист? Напоследък в България? Това просто няма
как да стане. То е все едно да убият занзибарски леопард или пиренейски козирог, или
някой от другите видове, за които се знае, че са изчезнали от състава на фауната.
Шегата настрана. Това не беше само срамно, то беше и опасно за държавата. Аз отидох
на протеста на журналистите, за да го кажа – точно това: че България е в опасност, когато
средствата за масова информация славословят с парадоксално усърдие властта – дори
когато с нашите 5,1 промила смъртност повеждаме световната класация – и бълват
мръсни думи по адрес на бунтарите и опозицията, вместо да информират със здрав разум
и на приличен език.
Протестът свърши. Беше малоброен, вял и тих. Бях поканена да го коментирам в
единайсет часа в една телевизия. Вървях нататък и си мислех: какво се случи? Какво,
освен че се видя колко малко са осмелилите се да протестират? Слава богу, че не се

400
случи това, което стана предишния ден с протестиращите от оръжейния бизнес, а
именно – премиерът да покани някои от нас, да побъбри с тях, да им обещае всичко на
света, те предоволни да излязат и да накарат останалите да играят хоро и да пеят под
прозорците му от радост. По-голямо унижение от това не мога да си представя, макар че
унижението в нашата професия става ежедневие в десетилетието от 2010-а насам.
Като журналист – за 25 години, при всички власти, които са се сменили – аз три пъти
съм заплашвана с уволнение за това, което пиша: веднъж в кабинета на един министър,
втори път – в кръчмата от един главен редактор, подпийнал, и трети път – в коридора от
един от предпоследните издатели на „Труд“. Но през всичкото време не съм и сънувала,
че е възможно да съществува това, което видях на 5 октомври 2017 година по Нова
телевизия: двама видни управляващи – вицепремиер и депутат – общо три пъти в едно
предаване да плашат водещия, че ще му изстине мястото. И да му натякват, докато той ги
интервюира, че столът на колежката му е празен, понеже и тя много питала.
Отидох на протеста и за още нещо, което не се случи. Не се погледнахме с колегите в
очите, не си повярвахме и не си признахме вината. А трябваше, преди да протестираме
пред някого, величаейки го като по-високостоящ, да си признаем, че ние самите
позволихме това – всякакви типове, насадени в министерски кресла, да ни третират като
слугинаж. Почти всеки от нас има вина – един, че е премълчал, друг – че е изпълнил
мръсна поръчка на политик, ченге или олигарх, трети – че обича да е слуга,
душеприказчик, гадже... вместо да е коректив на управляващите по смисъла на занаята.
Вярно, че технологичната революция, интернет и лошата организация на
разпространението смазаха вестниците още в началото на 20-те години на века, те спряха
да печелят и така от самостоятелни икономически субекти, които се издържаха от цената
си, от тиражите и от рекламата, станаха храненици – на тоя, на оня и на държавата. А
безплатен обяд, както е известно, няма. В корпоративните медии – все едно на кого са и в
кой град, свободата на словото е само донякъде. Още по-зле е в мафиотска държава,
подобна на нашата, където всеки бизнес е зависим от корупционната любов на
собственика към някой държавен управител.
Но и ние, журналистите, сами сме си виновни за това, че свободната преса живя твърде
кратко от Десети ноември насам – или поне аз си мисля така. Виновни сме, защото,
когато ни мачкат, лежим по гръб и пъшкаме – едни от мъка, други в оргазъм, – и само
веднъж за цяло десетилетие споменахме, че ни липсва свободното слово, с което в
първите години на прехода поживяхме. Споменахме го на протеста, на който бях, но под
сурдинка сякаш – шепа хора, събрани под прозорците на властта. И не ни достигна
доблест да си кажем, че свободата е в самите нас – и заедно с нас се купува или продава.
Повечето колеги, за разлика от мен, не признават вина. Лияна Панделиева ми каза:
– Отказвам да съм виновна за това, че докато си изхранвам детето, някой ми е
нареждал какво да пиша, как и кои думи да махна. Това се нарича „да си вадиш хляба“.
Лияна хем е права, хем не е права. Да, никой не е по-голям от хляба. Но човек избира
сам как да се прехранва.

„Тя е млада, лъчезарна и щастлива, защото се занимава с това, което иска. Избрала е
най-прекрасната по нейните думи професия – учителската. Тя е госпожа Катерина
Заркова – преподавател по френски език във Френската езикова гимназия „Алфонс дьо

401
Ламартин“ и класен ръководител на 11 „Г“ клас, за който тя казва – „това са
интелигентни и будни млади хора, от които и аз постоянно уча“.
„Обичам ги“ – допълва Катерина и споделя личния си опит – днес учителят е изправен
пред предизвикателството да се бори за вниманието на едни деца, които разполагат с
огромна информация само на един клик разстояние.
Тя е родена през 1989 година в София. Възпитана е от родителите си да следва онова,
което желае най-силно, защото само така човек може да бъде добър в своята област.
Преди да се дипломира като преводач и редактор в Софийския университет и да
специализира във Франция, Катерина през 2008 година завършва същата гимназия, в
която днес преподава – Френската. Днес нейните учители са нейни колеги, а тя води
своите часове в същата класна стая, в която някога е учила.“
Край на цитата.
Той е от очерк, публикуван в сайта OFFNEWS и озаглавен „От любов към
професията“. Автор е Диана Маркова. Отнася се за дъщеря ми.
Младите хора с добро образование в България са толкова оредели, че всеки от тях
става за герой на малък разказ. Знам това и то ме натъжава, но на очерка за Катето се
радвам. И то се радвам възторжено. Майките знаят защо.
На 24 май – нова радост. Минавам случайно покрай Френската гимназия и гледам – на
стената една детска ръка е написала със спрей: „Катерина Заркова – президент!“.
Една вечер Катя се прибира вкъщи обляна в сълзи. Плаче неутешимо. Хванали
любимата ѝ ученичка да си купува от дилър на „Попа“ пакетче хероин.
Боже, господи! На „Попа“! На площада „Патриарх Евтимий“, да. Най-прочутото
тържище за наркотици в България се намира там, на крачки от елитната езикова
гимназия, където учат толкова умни деца! Така е и всички отдавна знаят това. Всички!
Всички наркомани от София и страната. Всички софиянци – и магистратите, и
депутатите, чиито работни места в парламента и в Съдебната палата са на четвърт час
път пеш от тая криминална язва в центъра на столичния град. И всички полицаи знаят
наркосборището на „Попа“ – цивилните и униформените полицаи, които всеки ден го
подминават или наминават да си съберат от дилърите парсата!
Това е позорно! То е повече от скандал! Трябва да се пише за него! Да се говори! Да се
снима! Да се показва! Да се натрие за тоя маскарлък мутрата на властта!
Включих компютъра. Клавиатурата беше хванала прах. Напоследък пишех рядко.
Нали бях решила да си сменя професията с друга някоя! Решила бях, защото я обичах, а
тя в последно време беше погрозняла, зад изпаренията на цензурата все по-трудно я
разпознавах. Упорствах половин година в решението си – до края на 2017-а, като пробвах
различни занятия. Бях безработна с мярка „подписка“ в Бюрото по труда, напъвах се да
бъда книжарка, продуцентка, рекламно лице на НПO, пиарка... Така разбрах, че от
журналистка служителка много трудно се става. Не можах. Провалих се. Но опитът си
заслужаваше. В суматохата си преброих приятелите и видях, че никак не са малко и
следователно съм доста богата. И очаквано, през новата 2018-а се върнах в моя вестник –
у дома.
– Вестниците днес не са същите, каквито доскоро бяха, крадливите политици не се
стряскат вече от тях – отбеляза по повод завръщането ми в занаята бившият прокурор

402
Славчо Кържев, който вече е адвокат, но пак създава ядове на имотната мафия, като
брани жертвите ѝ в съда.
Да, вестниците не са същите. И България не е същата, каквато си я представяхме,
когато се прегръщахме по площадите и приветствахме демокрацията. Но щом ние сме
същите, няма страшно.

София
1 юли 2018 година
КРАЙ

403
 Благодаря
Благодаря на всички, които четат тази книга, и на всички, без които
нямаше да я има. Всичко в нея е преживяно, чуто, видяно на живо или по
документи, записано е на диктофон, в бележник, тиражирано е в пресата и
електронните медии.
Благодаря на моите колеги от вестник „Труд“ – Цветан Гемишев,
Александър Ботев, Владимира Георгиева-Малинова, Павлина Желева, Стоян
Нешев, Цветелина Янкова, Диана Петрова, Светлана Йорданова и другите, с
които тичахме подир събитията. Благодаря на Никола Кицевски и Николай
Стефанов, които редактираха това, което задъхано пишехме. Благодаря на
Тошо Тошев и на Петьо Блъсков, които подреждаха по важност дописките
ни и ги публикуваха, поемайки риск.
Благодаря на Мартин Радославов за идеята да събера написаното и
ненаписаното от мен в продължение на 20 години.
Благодаря на Валентин Траянов, че издаде ръкописа, независимо от всичко.
Благодаря на съпруга ми Костадин, на сина ми Крум, на дъщеря ми
Катерина, на сестра ми Леонида и на другите ми близки, без които за мен
всичко останало би загубило смисъл.

404
 Анна Заркова
Българската мафия,
както я видях
Редактор Екатерина Виткова
Художник на корицата Маргарита Дончева
Коректор Соня Илиева
Предпечат Валентин Траянов

Българска, първо издание

Формат 60×84/16
Печатни коли 39

https://4eti.me

Издателска къща „Авлига“

avliga@avliga.bg
www.avliga.bg

ПЕЧАТНИЦА „БУЛВЕСТ ПРИНТ“

София, 2018

405