СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ

„ СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“

ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

КУРСОВА РАБОТА

на тема:
Развитието на българската историопис от началото на езическия
период до началото на християнския период
по дисциплината:
Българска историография

Студент: Александра Сашкова Димитрова Преподавател :

д-р. Радослав Илиев
ф. № 2IS0100010

София
2023г.
Предмет на настоящата курсова работа е да разгледа две летописни сведения от
периода на Първото българско царство и да отговори на въпросите дали има
библейски модел в съдържанието на двата текста; какви са приликите и
разликите в двата текста и каква е тяхната основна цел.
За да дадем отговор на тези въпроси ще подложим на подробен анализ два
исторически извора от периода на езическа и на християнска България. Двата
извора, който избрах за това изследване са „Именник на българските ханове“ и
„Историкий“ от епископ Константин Преславски. Те са избрани поради две
причини. Едната причина е че двата извора поставят началото на различни
периоди от развитието на българската летописна традиция. „Именника на
българските ханове“ е смятана за първата българска летописна творба, а
„Историкий“ от Константин Преславски е първата историко-летописна творба с
християнски образец. Съдържанието и структурата на двата текста е втората
причина, поради която избрах да разгледам тях в рамките на това изследване.
Предмета на изследването беше избран, поради личния ми интерес към двата
източника и желанието ми да ги разгледам по-подробно. Този интерес е
вдъхновен от общата структура на двата текста, сходното им съдържание, но
различния им модел на написване.
Целта на тази курсова работа е да отговори на въпроса как се е променила
българската историопис от периода на езичеството до първата творба по
християнски модел.
За целта първо ще разгледаме подробно съдържанието на „Именника“ и след
това ще обърнем внимание на „Историкий“.
Според редица видни български изследователи „Именника на българските
ханове“ е началото на българската средновековна историопис. Текста е открит
за първи път през 1866г. от руският славист А. Н. Попов. Съществуват три
преписа на текста – „Уваров препис“ от края на XV век, който се съхранява в
Държавния исторически музей в Москва; вторият известен ни препис е
„Московският препис“ от началото на XVI век, който също се съхранява в
архивите на Московският музей; третият „Погодинов препис“ от XVI век се
намира в Публичната библиотека в Ленинград (дн. Санкт-Петербург)1. Т. нар.
„Именник“ е част от сборника „Елинский и римский летописец“. По жанрово
отношение е класифициран като хроника. Обект на интерес е от много
български изследователи,с цел проучвания в различни проблематики.
Основните теми на проучванията на хрониката са летоброенето на българите и
техният произход, разглеждането на текста като епиграфски паметник и опит за
точното му датиране и определянето на хрониката като първата историко-
летописна творба на Ранно- средновековна България.
Според М. Каймакамова целта на хрониката е да се проследи генеалогията на
създадената на юг от р. Дунав българска полическа формация. Тя смята че
историята на българската държавност е предадена чрез нейните владетели,
освен това в нейното изследване е изразена тезата, че митологичните елементи
изразени чрез годините на управления на някой от вледетелите не успорват
достоверността на текста. Използвана е българската система за летоброене; в
своето изследване Каймакамова я сравнява с византийските извори от епохата и
обобщава историческата точност на информацията предадена в „Именника“.
„Един съществен въпрос, който изисква да бъде поставен във връзка с
разглеждането на съдържанието на „Именник на българските ханове“, е този за
неговите първоизточници и за влиянията, които той е могъл да претърпи при
своето съставяне. Този въпрос отдавна привлича вниманието на специалистите.
Според Н. Мавродиев, ако трябва да се търси чуждо влияние, то то е дошло от
Китай. В. Бешевлиев е на мнение, че този първи летописен паметник на
България е съставен под прякото влияние на Библията и на византийските
хронологически таблици. Ив. Дуйчев смята, че „Именникът“ по своето
съдържание е на напълно самобитен паметник. Според него, ако трябва да се
говори за библейско или византийско влияние, то по скоро се отнася до формата
на творбата, която е една аналогия на паметници от този род.“2

1 Данните са използвани от изследването на М. Москов, посочено в библиография; с цел точно предаване на

неговото мнение в изложението на тази курсова работа, географските понятия са предадени в оригинал.
Обяснения и интерпретации на изследванията му ще бъдат включени в бележка под линия.
2Каймакамова М. Българска средновековна историопис. Софиа 1990г. Стр. 61
Този цитат е подран за анализ в рамките на това изследване, защото влиянието
за написването на „Именника“ е важна част за определянето на точната му цел и
мястото му в историографията.
В изследването на М. Москов е отделено внимание на контекста, в който е
открита хрониката. Според М. Тихомиров, тя е смятана от руските
изследователи като част от „Четвъртата книга на царете“. Този контекст, в който
е намерен текста, както и митологичните препрадки в съдържанието дават
повод за библейските мотиви, открити от някой изследователи в рамките на
текста. Каймаканова изразява тезата си, че влиянието под което е написана
хрониката е на съседните тюркско-номадски народи.
Според М. Москов текста е съставен по времето на разцвета на
старобългарската книжнина от времето на Симеон (IX-Xв.) и по-късно е
добавен към „Четвъртата книга на царете“. Той смята че оригинала на текста е
на гръцки език, а по-късно е преведен на старобългарски и прибавен към
гореспоменатата книга. Мнението му споделя и Каймакамова.
„Старобългарският текст на Именника (в руска редакция) може да бъде
поставен като факсимилета на трите преписа. Всеки от тях е вмъкнат в общия
текст на сборната книга „Елински и римски летописец“ (в съответните
сборници), без да бъде отделен от първата част (Четвърта книга на царете) и от
третата част (Хрониката на Георги Амартол) не само чрез нова страница, но
дори и чрез нов абзац. Краят на първата съставна част и началото на Именника
са на един и същи ред; краят на Именника и третата съставна част са също на
един ред. Все пак той е бил осъзнаван като самостойно произведение от
преписвачите.“3
Въпросът с различните разновидности на преписите са обект на интерес при
разглеждането на словореда, буквите и падежите в старобългарският език, които
несъмнено са важни, но не са обект на интерес, спрямо целта на настоящото
изложение.

3Москов М. Именник на българските ханове. София 1988г. Стр. 19

Обемът на Именника е около две страници, в зависимост от различните
преписи, чрез които е достигнал до нас. В изследването на Каймакамова
откриваме тезата, че независимо от обема си, текста е жанрово определен като
хроника, тъй като дава точни данни и конкретна хронологическа рамка на
разглеждания период. Според нея целта на текста е да се утвърди българската
държава в рамките на византийското културно влияние и да се акцентира върху
нейната древност. Служел е като идеологическо средство за утвърждаването и
популяризирането на българският владетел, в борбата му с византийското
влияние.
„Анализът върху дейната и практическа насоченост на „Именника“ показва, че
в жанрово отношение той е представлявал кратка ханска хроника със строго
официален характер.“4
Тезата на Каймакамова е, че отсъствието на всякакъв вид религиозни препрадки
в рамките на „Именника“ е с цел засилването на ролята на българският
владетел. „Тези забележителни елементи от характеристиката на „Именника“
показват, че българското летописание се заражда успоредно с образуването на
държавата.“5
Библейският модел на влияние изразен като теза от някой видни изследователи
може да бъде опроверган чрез разглеждането на „Евангелието на Матей“6,
смятано за най-историчното евангелие. В него се разглежда родословието на
Иисус Христос като е започнато от началото на рода. В разгледаният модел би
могло да има допирни точки, но според мен не са достатъчна аргументация за
наличието на библейски модел в „Именника на българските ханове“. Контекта,
в който е намерена творбата не е достатъчен, за да бъде направена връзка със
„Старият завет“, тъй като М. Москов ясно обяснява причината за това в своето
изследване.
Следващият извор, на който ще се спрем в изложението на тази курсова работа
е „Историкий“ на епископ Константин Преславски, предствител на

4Каймакамова М. Българска средновековна историопис. Софиа 1990г. Стр. 65

5Каймакамова М. Българска средновековна историопис. Софиа 1990г. Стр. 65
6 Библията Новия завед
Преславската книжовна школа. Съчинението е създадено през 894г. Достигнало
е до нас чрез руски препис от XIIв., който се съхранява в Държавният
исторически музей в Москва. Най-известният му превод на български език е
дело на Иван Дуйчев. Пълното заглавие на съчинението е „Историкии за бога,
съдържащи на кратко годините от Адам до пришествието Христово и пак от
Христос до сегашния 12 индикт“. За написването му епископ Константин
Преславски е изплозвал две произведения на патриар Никифор – „Пасхална
хроника“ и „Кратка хроника“. Това произведение е първото в рамките на
българската историопис от периода IX-Xв. , показващо интерес към световната
история, и добавящо българите в контекста на историческата действителност от
епохата по християнски образец, характерен за Средновековието.
Въпреки че за създаването на съчинението са използвани византийски хроники,
то само по себе си е оригинално, а В. Златарски смята че за написването му
Константин Преславски е използвал недостигнали до нас домашни извори.
„В качеството на историк той се стремял да запознае своя читател по най-
прекия и достъпен начин със събития от световната история. За целта под знака
на божествения дух той излага историята на земните царства чрез управлението
на техните владетели и патриоти. Съпоставянето на съдържанието на това
старобългарско съчинение с неговите византийски източници показва, че в по-
голямата част от текста авторът е следвал неотменно свойте образци.“7
В съчинението са ясно изразени два исторически периода – от Авраам до
Христа и от Христа до написването на творбата през 894г. Същината на текста
предствалява изброяване на световните владетели и техният период на
управление, като има вмъкнати пояснителни изречения за периода на
определени владетели. Според Каймакамова, за да периодизира събитията
автора е използвал събития от библейски сюжети или важни държавни
личности, което доказва църковноисторическите му възгледи. Примери за този
модел са обвързването на Възкресение Христово с управлението на Октавиан

7Каймакамова М. Българска средновековна историопис. Софиа 1990г. Стр. 66

Август, както и методиката за изчисляването на еврейският празник Пасха,
различен от византийският образец.
„При посочването на оригиналните елементи в съдържанието на „Историкий“
важно място заема сведението за смъртта на византийският император Никифор
I Геник в българските земи.“8 Видни български изследователи определят това
като опит на българите да се включат в пространството на световната история.
В. Златарски обръща внимание на българското летеброене, използвано за
написването на творбата, което се за различава от византийското по
коефициента на приравняване на годините. Това доказва тезата на
изследователите, че съчинението не е обикновен препис на византийските
извори, а има добавени елементи от своя автор.
Според М. Каймакамова историческите събития са представени в хронологична
последователност, чрез християнския образец, което не поставя под съмнение
историчността на творбата. В епохата, в която е написана творбата
християнският модел на представяне на историята е бил характерен. Заложени
са принципите на схоластичната философия.
„Причините за съставянето на „Историкий“ трябва да търсим в обществения
културен напредък на тогавашното старобългарско общество, в самата
обществена среда, в която писмеността намира все по-широко разпространение
и създаваната книжнина има за задача да задоволява потребностите на сферата
на църковно-религиозните нужди.“9
В своето изследване „Първобългарски надписи“ В. Бешевлиев отделя внимание
на словореда, падежите, глаголите и други особеностни на първите български
надписи. В словореда на по-голямата част от надписите се наблюдава словоред
подобен на старогръцкият език. За настоящото изследване ще се спрем на
словореда, в който са написани текстовете на „Именник на българските ханове“
и „Историкий“. В преводите на двата текста първо е записан съответния

8 Каймакамова М. Българска средновековна историопис. Софиа 1990г. Стр. 67

9Каймакамова М. Българска средновековна историопис. Софиа 1990г. Стр. 69
владетел и след това периода на неговото управление в хронологическа
последователност.10
Според литературата, която прочетох за съответните текстове можем да стигнем
до заключението, че двата текста могат да бъдат начало на различни периоди от
българската историопис. „Именника на българските ханове“ бележи началото
на българската историографска летопис, а „Историкий“ от епископ Константин
Преславски е първата исторична творба, написана по християнски образец.
Съдържанието на двата текста е насочено към хронологично представяне на
факти тип владетел–години на управление. Разликата се открива в добавените
пояснителни изречения от Константин Преславски в неговата творба. В
„Именника“ има митологични препрадки, изразени чрез годините на
управление на владетелите, както и липсата на някои от тях. В „Историкий“
няма допуснати грешки в годините на управлението на владетелите, за които
той ни дава информация. Може би това се дължи на използваните от него
византийски източници.
Двата текста имат обща цел. В „Именника“ произхода на българите се извежда
от хунският племеннен съюз, с вожд Атила, както и от Стара Велика България.
Целта на това е да се утвърди международният престиж на българският
владетел в рамките на византийското влияние.
В „Историкий“ са споменати събитията от 811г., тоест битката при Върбишкият
проход и обезглавяванего на византийският император Никифор I Геник. Това е
дело на българският хан Крум. За да разберем значимостта на делото му трябва
да обърнем внимание на историческата действителност в епохата. До този
момент единственият римски император, който е загинал в битка е
Валент(загинал в битката си с готите през 378г.). Това събитие е предизвикало
сериозна реакция в тогавашното християнско общество. То се е случило в
пероида, в който Българската държава все още е била езическа, но е отбелязано
в първата исторична творба с християнски мотиви. Според мен целта е да се

10 За тази характеристика са използвани преводите на Уваровият препис и превода на Иван Дуйчев.

утвърди престижа на българският владетел и да се затвърди значението му в
европейското християнско семейство.
С оглед на гореспоменатите аргументи можем да стигнем до извода, че целта на
хрониките е една и съща.
В средата на изложението на този текст изразих мнението си за библейските
мотиви изполвани в „Именника“. Макар че структурата на „Историкий“ е
подобна на тази на „Именника“ в моделите, приложени за написването им има
разлика. В „Историкий“ библейският модел е ясно представен чрез
перодизирането на събитията спрямо Възкресение Христово. В него се
съдържат обяснителни изречения, а в средата му има поучителна част, която
обяснява определянето на еврейският празник Пасха.
И в двата текста можем да видим употребата на българското летоброене,
забелязано по различни начини.
В заключение можем да кажем че двете творби от епохата на Българското
Средновековие имат една и съща цел. Структурата на творбите е идентична, с
минимални разлики. Разликите в двете произведения са резултат от епохата, в
която са писани, тъй като „Именника на българските ханове“ е от периода на
езическа България, а „Историкий“ е от началото на Християнския период в
българската история. От тук идва въпроса променила ли се е българската
летописна традиция от началото на единия период до началото на другия?
Според мен отговорът е да, тъй като ясно можем да забележим отпадането на
митологичните елементи от текста на християнската творба и добавените
поучителни изречения към съдържанието. Като характерен за християнския
модел е представена историята в контекста на християнството.
Въпросът поставен в началото на курсовата работа, а именно как се е
променила българската историопис в рамките на двата периода не е изчерпан в
рамките на тази курсова работа. За по-подробен отговор на този въпрос е
необходимо да разгледаме още източници от епохата за бъдем максимално
обективни в отговора си.
 Библиография
Бешевлиев. Първобългарски надписи. София 1979

Бешевлиев В. Първобългарски надписи. София 1979г.

Божилов И., Гюзелев В. История на Средновековна България VII-XIVвек.
София 1999г.
Гюзелев В., Петров П. ХИБ. София 1978г.
Каймакамова М. Българска средновековна историопис. Софиа 1990г.
Москов М. Именник на българските ханове. София 1988г.
Павлов П.,Вачкова В, Атанасов Г. Българска национална история т.3.
Велико Търново 2015г.