Образът на родното в "Железният светилник", "Бай

Ганьо журналист" и "Балкански синдром"

Димитър Талев, Алеко Константинов и Станислав Стратиев са автори, пишещи в

различни епохи, жанрове и стилове, но отразяващи едно и също нещо-българското
мислене и манталитет. Алеко Константинов пише след Освобождението, като негова
главна цел е изобличаването на следосвобожденското общество и неговите недъзи чрез
средствата на хумора и сатирата. Димитър Талев и Станислав Стратиев пишат в
епохата след Втората световна война. Характерно за Талев е отразяването на
сплотеността и силата на единството на един народ, а за Станислав Стратиев
загубените човешки ценности и изобличаването на държавното управление. Общото
между тримата автори е отразяването на темата за родното и чуждото.
Образът на родното може да бъде представен по различни начините в трите
произведения. В „Железният светилник“ родното е представено чрез семейството, рода
и родовите ценности, националното обединение и народа. „Бай Ганьо журналист“ и
„Балкански синдром“ представят родното чрез недъзи, настанили се в обществото в
съответната епоха на писане. Според Алеко Константинов представянето на чуждото
не е толкова лошо и нежелано. Напротив, има редица предимства пред родното и
трябва да стане част от българския свят. Станиславстратиевската комедия представя
родното през призмата на тогавашния тоталитарен комунистически режим. Тогава за
свое са се възприемали политически правилните възгледи наложени от Съветския съюз.
Железният светилник“ е роман със сюжет, отразяващ църковната борба на
българите. Ролята на народните водачи в романа е да подтикнат народа и да му покажат
правилния път. Народните водачи дават на народа хъса и надеждата да се борят за
родното и българското, без да изчезнат като националност от картата на Европа.
Използват различни методи, за да подбудят народа. Рилският монах чрез неговите
истории, знания и книги вдъхновяват малкия Лазар да се бори за родината и родните
ценности. Калугерът вярва „че семето ще падне на добра почва“. Отключва се
желанието на Лазар да се бори срещу фанариотите и да защитава, и води българите.
Метафорично се показва, че духовната промяна на Лазар започва. Според монаха
Освобождението идва от нас самите. Ако се обединим като народ с общи сили ще сме
по-силни и ще се справим срещу враговете, мислещи ни лошото „Имаме свой дом и
своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички
заедно“. Климент Бенков силно се противопоставя фанариотите. Не им отстъпва и се
грижи българите да не вкусят от гръцката отрова. Явява се като духовен баща на Лазар
и предотвратява досега му с гръцката отрова „Моят Андрея и вашият Лазар ще
отидат да се учат в Охрид…Даскалите се наши люде“.
За Султана родът се явява част родното което тя възприема. Пази здраво
патриархалното си семейство, като не допуска лесно чужди хора от външния свят да
развалят мира и хармонията, настанили се в нейния дом. Свързва доброто със своето, а
причина за злото е всичко чуждо. Всичко, което е в разрез с установения ред може да
навреди на семейството ѝ. Тя вижда за заплаха всеки, който дръзне да престъпи прага
на дома ѝ. Пример е дърворезбарят Рафе Клинче “ Не ми харесва мене тоя човек, Лазе.
Защо го доведе у нас?“, който се влюбва в Катерина-дъщерята на Султана и я
забременява-голям грях в патриархалния свят . Султана която строго пази фамилното
име и родовата чест ,знаейки риска на билките убива дъщеря си “ Ето, господи, съди и
пресъди…съди ме, господи…Срамът ще падне върху цялата ми челяд…Не можех да
приема и аз съм, която посегнах, накажи мене, господи, ако съм сгрешила, за да спася
детето си…“. Това показва колко е крайна всъщност и че е готова на всичко, за да
запази доброто име на патриархалното семейство. Тя би се борила за него със зъби и
нокти само то да остане неопетнено. Султана е скептична и към рилския монах, защото
се притеснява да не развали установения ред. Допуска хора избрани само от нея.
Бай Ганьо журналист отразява тенденцията в следосвобожденското общество на
загуба на всякакви човешки ценности, общоприети морални норми и липсата на
всякаква гражданска отговорност. Обществото се е изгубило между прехода на
робството и свободата. Бай Ганьо и неговите приятели оприличават точно тези
настанили се недъзи у хората в тях. Ганьо е герой, наслоен с много епитети, свързани
все с негативното. Той е пълен материалист „Трябва и ние да клъвнем по нещо… откъде
може да се удари най-добър келепир?“, притежаващ прагматизъм, алчен с неутолимо
желание на псевдопатриота , да получи изгода със своите приятели. Няма ясно изявена
позиция по политическите казуси и е готов да следва тези, които предоставят по-голям
кяр „най-добре с правителството… Па сетне, като подушим, че им се разклатят краката,
да им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а?“.
Бай Ганьо не разбира важността и сериозността на вестника. За него това е
занаят, който може да бъде практикуван от всекиго “Че голям мурафет ли е?“. Трябва
да имаш речник пълен с цинизми “ па псувай наляво и надясно“ и да си туриш едно
„перде на очите“ и нещата ще се получат. Докато Ганьо е много ентусиазиран за
публикуването на вестника, Гочоолу и Дочоолу са несъгласни с идеята, защото дори за
тях тя е абсурдна. Знаят, че в миналото журналистиката е била движеща сила и е давала
надежди на българите да се борят. Благодарение на нея хората не са изгубили вярата в
националното освобождение и обединение. Сега публицистиката е деморализирана,
корумпирана и повлияна от „грубият всепоглъщающ материализъм“. Всичкото това
принижава вестникарството до най-ниската си точка. Отразяващите се събития са или
неверни, или подкупни в полза на нечий чужд интерес.
Името на вестника-„Народно величие“ е само привидно народно. Зад името стои
нагаждачеството, хамелионщината и материализма. Чрез вестника Ганьо иска да
спечели вярата на обществото, без да трябва много да се труди. Така той чувства за
свое всичко това което му носи изгода, а за чуждо всичко което пречи за получаване на
изгода.
„Балкански синдром“ е комедия на абсурдите. В нея комунизма се счита за
основа върху която се пораждат и развиват всички проблеми, съпътстващи обществото.
Проблемите са представени от хората като свои, отразяващи важни теми за
тогавашното общество. Някой от тях са липсата на всякаква промяна и модернизация,
загубената връзка между това което се говори и прави, лишението от гласност. Това са
все теми считани за табу от управляващите.
С влизането си сватбарите показват тяхното неуважение към културните
институции. Техният народен водач бай Цончо се контрастира с народните водачи от
Вазово време или от тези в „Железният светилник“. В „Железният светилник“ водачът
е идеализиран. Той има готовността да се жертва в името на народа си, като винаги
оставя сънародниците си на преден план. Народният водач в „Балкански синдром“ е
иронизиран. Надменен като се подиграва на хората от същия му вид „Абе какво да ги
правиш – народ.“. Бие се за короната като бутафорно усеща сила ѝ „Накрая, за да има
мир, я взех аз.“. Избран е за „народен човек“ подари причината, че се познава с голяма
част от масата в обществото.
В произведението извънземното придава абсурда на комедията. То представлява
нормалното „чуждо“ което изобличава ненормалното „родно“ през призмата на някаква
нормална логика. Разобличава недъзите настанили се политическия и обществения
живот в страната, като не намира смисъл в тях. Абсурдното е как толкова развито
същество като него не разбира простото държавно устройство на България „Проучвал
съм четири галактики и няколко мъглявини. Но за първи път нищо не мога да разбера.
Това е свръх моите възможности“. Извънземното и пришълците от космоса са
единствените, които могат да накарат подчинилите се на ситуацията хора да се вгледат
в себе си и да видят абсурда на родния свят. Цонка, Печо, Йовчо и кума си дават
обещанията, че няма да следват абсурдната логика, а мечтите си . Така другоземците
показват на героите как не трябва да следват родния абсурд и да се замислят над него.
Образът на родното се мени според текстовете. В „Железният светилник“
родното е нужното добро чрез което хората са получавали надежди и са имали стимул
да се борят. В другите две произведения е представено в отрицателната си светлина.
Както е написал Алеко Константинов „Европейци сме ний, ама все недотам“ и казал
Станислав Стратиев „Българската мечта е да не сме българи“ ,ние не можем да
избягаме от родното, но можем да се стараем да се променим в една по-добра насока.