Блянът и споменът в Дебеляновите елегии

Димчо Дебелянов твори през 20 те години на миналия век. Представител на направлението в

което твори е символизма. Ключови теми за неговата лирика са отчуждението от родното,
любовта и скръбта и смъртта. Основен проблем който интерпретира в произведенията си е
противоречието между бляна и действителността. Други проблеми които засяга са неизживения
живот заедно с невъзможното щастие и любов.

Теза: В Дебеляновите елегии са общи мотивите за бляна и спомена. Те биват представени обаче
през различни аспекти. В „Да се завърнеш в бащината къща“ споменът и блянът помагат на
лирическия говорител да се върне в безгрижното си минало лишено от всякакви проблеми за
разлика от настоящето. „Аз искам да те помня все така“ интерпретира мотивите като закрилници
на любовта. Те я запазват жива, но за жалост само в мислите.

Елегиите на Дебелянов имат общи мотиви но темите чрез които са интерпретирани са

различни. „Да се завърнеш в бащината къща“ представя темата за носталгията по родния дом и
темата за отчуждеността и самотата на човека далеч от родното. „Аз искам да те помня все така“
отразява темата за любовта заедно с темата за страданието, живота и смъртта.

В „Да се завърнеш в бащината къща“ още от заглавието се откроява мотива за връщането

и пътуването породени от липсата към родното. Метонимията „бащината къща“ е израз на
патриархалното родно пространство с всички негови ценности: подкрепа, разбиране и уважение.
Времето и пространството в „Да се завърнеш в бащината къща“ имат ключова роля за творбата. От
текста разбираме че действието се развива през нощта. Метафората „вечерта смирено гасне“
заедно с представянето на нощта „тихи пазви тиха нощ“ изобразяват притихналия, спокоен, желан
и примирен свят на родното с майката, свят, който се противопоставя на настоящето на
лирическия Аз. Според лирическия говорител градът е покварен и е виновен за настъпилите у него
чувства-тъга, скръб и неразбиране. Но в край на сметка настъпва и едно очаквано завръщане
представено с инверсията „радост плаха“ едно изпълнение на бляна когато скъпия син ще се
завърне отново в бащиния дом. Завърнал се Аза вижда „старата на прага“, а именно майката която
е част от патриархалния свят застанала на прага-границата между родното и чуждото, миналото и
настоящето, свещеното и греховното. Майката е сложила „безсилно рамо“ и „усмивка блага“,
признаци за майчината нежност и опрощение, липсващи на говорителя. Повторенията „мамо,
мамо“ олицетворяват насъбралата се мъка, разкаяние и молба за прошка от страна на лирическия
Аз, но съща така представят и така желаното от него душевно спокойствие. Родното получава
възвишен свещен образ благодарение на „старата икона“, намираща се в „стаята позната“.
Последните два стиха на произведението имат роля на поанта. Тя представя невъзможността на
бляна за завръщането у дома и илюзията настанила се у Аза. Той осъзнава края и
нереалистичността на желанията си и стига до извода че миналото е един блян скрит в спомена, а
настоящето предоставя само и единствено страдания „О, скрити вопли на печален
странник,напразно спомнил майка и родина!“

Глаголната форма в първо лице единствено число „Аз искам да те помня“ представят
съкровеното желание на Аза да запази опреден образ, като заедно с това се откроява и мотива за
спомена.Чрез наречието „все така“ лирическия говорител иска да запомни точен лик на любимата,
а именно като „бездомна, безнадеждна и унила“. Епитети, използвани, защото любимата е
отворила душата си пред лирическия Аз. Именно затова той иска да запечата точно този най-
истински лик на любимата. Извисяването на чувствата между двамата влюбени се получават и от
пространството в елегията. Влюбените се намират горе, на високото – на хълма, а не долу където
се намира града-олицетворение на мрака и покварата според Дебелянов

„Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата“

Вътрешната поанта слага ореол на любовта между двамата. Лщбовта пред часа на раздяла
става висша ценност но е неизбежна, защото не може да се избяга от раздялата. За
необходимостта и неизбежността от раздялата става ясно и от употребения глагол „трябва“

„и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

Смъртта е именно тази неизбежна и необходима раздяла. Нейното началото започва „в

зори“, а именно и последният час на среща между двамата. Смъртта се изписва с главно буква и
чрез местоимението „Тя“, за да се представи нейното единственост. „Тя“ е неизбежна и
победителка, пълновластен господар над съдбите на любимата и лирическия говорител, защото те
не могат да и е противопоставят. Лирическия Аз не се чувстват сигурен че любовта ще победи и ще
остане вечна. Започва да губи личната вяра за нея и малкото което му остава е надеждата , че
любовта ще възтържествува над раздялата „а в своята вяра сам не вярвам аз“. Глаголите
„отпущаш, тръгваш, впила, изгубила“ изобразяват настъпилия час на раздяла когато любимата се
отдалечава от Аза. Последният стих предсатвя реалността и спомена. Реалността е безсилието на
страдащия да промени хода на времето и неговата съдба, а спомена е единственото място в което
може да запази любовта „Аз искам да те помня все така“

Мотивите за бляна и спомена присъстват и в двете прозиведения на Димчо Дебелянов. Те

са ключови са неговите творби. Но темите които биват интерпретирани са различни. В „Да се
завърнеш в бащината къща“ водеща тема е страданието по родното докато в „Аз искам да те
помня все така“ ключова тема е любовта. ОБщото между двете творби е че именно чрез спомена
лирическия говорител може да запази така желания от него блян.