Доц.

Борис Минчев
Версия: януари 2003 г.

Лекция
Универсална структура на психо-поведенческата активност у човека
Здрав смисъл и структура на човешката психика
В исторически план са предложени множество идеи за състава и структурата на психическите
явления у човека. Някои от предложените идеи са продължение и диференциация на
интуицията, вярата и мъдростта на обикновените хора, които в съвкупността си образуват т. нар.
“здрав смисъл”. Последният разглежда психиката като слоеста структура, в която са насложени
три различни по времетраене феномени (явления): свойства, състояния и процеси, протичащи
паралелно и във взаимодействие помежду си. Те се различават по продължителност.
Процесите са психични феномени, траещи не повече от 2-3 минути. Състоянията имат
времетраене от няколко минути до няколко месеца. Най-устойчиви във времето са психичните
свойства – те са активни години наред, а някои като темпераментовите свойства почти не се
променят в целия жизнен цикъл на човека. Според качеството си психичните феномени се
делят на три класа: познавателни, емоционални и волеви. В следващата таблица е представена
една съвкупност от психични феномени, без обаче да е изчерпателна:

Психични явления Процеси Състояния Свойства

емоционални емоции: гняв, радост, умора, тревога, тревожност,
уплаха и пр. съмнение, стрес и емоционална
пр. възбудимост,
подозрителност и пр.
Познавателни сетивни, любопитство, интелигентност,
перцептивни, съмнение, наблюдателност,
мисловни, паметови колебание, надеждност на
и пр. увереност и пр. паметта и пр.
волеви Прости и сложни Решителност, Смелост, сила на
волеви актове деловитост, волята, черти на
напрегнатост и пр. личността и пр.

Разбира се, има множество процеси, свойства и състояния със смесени характеристики, които
не могат да се класират като чисто волеви, познавателни или емоционални.
Така във всеки отделен психологически момент в психиката на човека са зададени
едновременно някакви процеси, едно интегрално състояние (ситуация) и се активират набор от
психични свойства. Важно е да се отбележи, че интегралното състояние е единично, а процесите
и свойствата са множествени. Състоянието задава контекста на протичане и взаимодействие на
процесите и свойствата. Също се предполага, че когато се повтарят многократно, процесите се
превръщат в състояния, които пък на свой ред се фиксират като свойства. От друга страна,
свойствата обуславят състояния и процеси с определени параметри и качества. Едно типично
психично преживяване у човека може да се опише примерно така:
В даден момент човек има телесни усещания и възприема цялостни предмети
в своето обкръжение като заедно с това мисли с думи и се опитва да си припомни
някои подробности, за да разбере нещо, което вижда в далечината.
Същевременно той се чувства уморен, но прави усилие да се съсредоточи. Заедно
с това го “гложди” любопитство, което го кара да упорства въпреки умората.
И така според традиционния възглед в даден момент психиката на човека представлява
конгломерат от едно състояние и множество процеси и свойства, които имат общ смисъл и
 2
насоченост. Така душевните феномени у човека се схващат като вътрешно множествени,
противоречиви, проявяващи някаква незавършеност и обикновено клонящи към продължение.
Това е реалистична вътрешна картина на структурата на психичния феномен у човека, която се
базира на здравия разум на обикновените хора. Затова тя рядко се проблематизира от
психолозите и явно или неявно се привнася в множество психологически анализи.
Освен това в здравия смисъл се е обособила и таксономия на общочовешките психични
способности, които в психологията е прието да се наричат “психични функции”. Те ще бъдат
разгледани по-подробно след общата блокова структура на психиката и поведението. Засега
само ще ги изброим: сензоперцептивна функция, памет, мислене и въображение, воля, емоции,
внимание.

Общата структура на психиката и поведението от феноменологично-

ситуационистка гледна точка
Без да противоречат на здравия смисъл професионалните психолози се опитват да
реконструират психическата структура теоретично като я изграждат чрез своеобразни “тухлички”,
т. нар. “единици на анализ”, за които стана дума във втора глава, посветена на
изследователските практики.
Феноменологичната психология също се опира на здравия смисъл на обикновените носители
на психика и не ги опровергава. В нея психичната реалност се схваща като множество от “чисти
преживявания” – феномени, които имат причинно действие един върху друг и върху поведението
и външния свят. Тези феномени се пораждат по свои закони и са коренно различни от външната
за субекта реалност. Всъщност човекът може да изследва тези дадени му феномени и да ги знае
с една първична достоверност, с каквато не би могъл да знае външния свят. За това е нужна
особена феноменологична нагласа на безпристрастно съзерцание на потока от преживявания,
който се представя на едно “умствено око” (трансцедентален субект). Такъв съвсем накратко е
феноменологичния подход. Последният е разработван почти столетие от такива бележите
философи и психолози като Е. Хусерл, М. Мерло-Понти, А. Гурвич, А. Джиорджи и др. Тук се
приемат като основополагащи редица техни идеи, но се приема за водеща идеята, че потокът на
преживявания се структурира във вид на ситуации (М. Мерло-Понти, Х. Дрейфус). Видимата,
телесна активност на индивида се нарича поведение. Последните съставляват повърхностната
структура на психичния живот. Върху ситуацията и поведението се съсредоточават влиянията на
още две фундаментални, в голяма степен скрити субструктури на психиката: образ на света
(ОС) и субектност (Суб). Взаимодействието на ситуация, Суб, ОС и поведение задава
универсалната структура на психическата регулация у човека. Накратко, преживяването се
разкрива и структурира като наблюдавана от едно умствено око ситуация, която се повлиява от
два организирани потока от ментални процеси – образ на света и субектност. Част от
въздействието на ОС се насочва директно върху поведението, избягвайки посредничеството на
ситуацията. От друга страна субектността конвергира изцяло върху ситуационното поле и може
да повлияе на поведението само чрез текущото преживяване. Последните две ментални
субструктури са противоположни по действието си и си взаимодействат косвено - само чрез
участието им в текущото ситуационно преживяване. Схематично взаимодействието на четирите
субструктури е представено на следната фигура:
 3

Фигура. Обща структура на психиката и поведението у човека

Образът на света (ОС) е биокомпютър, в който е вложено еволюционно и индивидуално

придобитото разбиране на субекта на неговия жизнен свят, който се обогатява и произвежда
прогнози и въздействия върху ситуацията в безсъзнателен режим, автоматично – инстинктивно
или навично. Той е активното, безсъзнателно интерпретиращо минало на субекта. Субектността
(Суб) е съвкупност от всички психични функции, които реализират авторското, свободно начало
на психична регулация. Субектността провежда въздействията си чрез непрекъсната
импровизация, с усилия и посредством повишена или понижена съзнателност – преднамерено,
рисковано, отговорно и пр. Ситуацията (Сит) е оперативното поле на психиката, където се
формира и провежда някакво проблемно или привично въздействие върху моментно обособен
фрагмент от жизнения свят на индивида. Ситуацията е в различни съотношения съзнателна и
безсъзнателна, привична и преднамерена, субективна и обективна. Тя може да има
неограничено променящо се съдържание и по същество е “рамка” или “поле” на преживяването с
ограничен информационен капацитет. Сблъсъкът на противоположни регулативни системи – ОС
и Суб в ситуационното поле поражда емерджентни (несводими до части) свойства на
преживяването, които не са проста сума от въздействия, а придобиват специфичен смисъл,
насоченост и ефективност. Ситуацията оказва мощно обратно въздействие върху С и ОС.
Ставащото в нея усилва или отслабва, обогатява и интегрира или дезинтегрира, диференцира
или окрупнява различни компоненти в двете субструктури. Всъщност компонентите на ОС и Суб
имат потенциално битие преди да се активират в текуща ситуация. Затова включването им в
тъканта на текущо преживяване (Сит) ги усилва. Компонентите на скритите субструктури на
психиката се конкурират за “крайния общ път” – Сит и поведението. и могат да придобият
подбудителна сила върху случващото се в тях. Колкото по-богата е вътрешната структура на
 4
образа на света (ОС) и субективността (Суб), толкова по-богат става ситуационният репертоар и
по-диференцирано е поведението на субекта.
Единството на преживяванията се осъществява чрез разгръщането на ситуациите в устойчива
последователност – ситуационен ред (СР). Последният се регулира от базисните субструктури,
които обсъждахме дотук – ОС и Суб. Част от ситуационния ред се проявява в наблюдаема
активност на индивида – поведение. В настоящия раздел представихме макро-единиците на
психо-поведенческата активност у човека. В следващото изложение в тази глава ще представим
всяка от четирите макро-единици.

Образ на света
Едно от най-дискусионните проблеми в психологията на познанието има ли интегративен
познавателен процес наричан “аперцепция”, “когнитивно безсъзнателно”, “общо знание за света”,
или пък активността на отделни познавателни структури и процеси създават видимост за
наличието на такава интегрална психична структура. Нашият отговор е положителен е ще
наречем тази интегрална функция “образ на света”. Ето и едно изходно определение:
Образът на света (ОС) е структура на вродено и рано придобито от
индивида знание за най-важните обекти и параметри на света, която генерира
автоматично очаквания за наличност и стабилност на най-важното в човешкия
опит. Потвърдените очаквания се преживяват като едно позитивно чувство за
реалност. Остава фундаментално неясно дали ОС е сборно понятие за
множество разделени схеми или схемните механизми се интегрират в единна
схема на света като цяло, която ги включва като свои йерархични равнища.
Образът на света (ОС) е активният фон на всички психични процеси в човешката психика.1
Отдавна е установено, че твърде много аспекти на възприятието се обуславят от миналия опит
на човека. Като че ли всеки акт на преживяване на предметната структура и на текущата
динамика на средата, заобикаляща субекта, включват едно слабо осъзнаваемо “спомняне” на
свойства и предназначения, както и почти безсъзнателни умозаключения върху тази спомняна
база данни. Трудно може да се отграничи “възпроизвеждането на смисли и интерпретации на
преживяванията “наготово” и тяхното бързо пресмятане от изходни данни, произведени от сензо-
перцептивните системи. Но в двата случая интерпретациите са бързи и често учудващо
адекватни на бързи промени в сензо-перцептивното поле на индивида. Може би първият
изследовател, дисоциирал ефектно сензо-перцептивното поле и смисловата страна на
преживяванията, е Джордж Стратън (1865-1957). В края на 19 век той провел следния
експеримент:
Той сложил очила с двойно обръщащи лещи - ляво-дясно и горе долу - така че
върху ретините му се получавал напълно обърнат образ. Отначало това
предизвикало пълен срив на зрителното възприятие и на координацията на
движенията у автора на експеримента, но след 8 дни непрекъснато носене
ориентацията и координацията на възприятието и действията му напълно се
възстановили въпреки субективно обърнатия образ като непослредствено
впечатление. Стратън разтълкувал резултатите си като проява на зрително
научаване и като потвърждение на пластичността на зрителната система. Този
експеримент показва адаптивната функция на смислообразуващи механизми,
които са независими от сензоперцептивните механизми на субекта. Те
действат на автоматичен режим и са свързани с действието на безсъзнателна
активна матрица на съвкупния индивидуален опит (Stratton, 1897).
Има още начини, по които може да се разбере действието на ОС. Единият е оценката на
субективната честота на думите. В психолингвистични експерименти се установява, че
1
Предполага се, че и животните имат активна матрица на психиката си, подобна на човешката,
но тук няма да обсъждаме това специално.
 5
изследваните лица дават достоверни оценки на честотата на употреба на думи-стимули и че тези
оценки съответстват на обективната честота на думите в текстове (Р. М. Фрумкина и др.). Много
интерпретации предизвиква фактът, че човек преживява сънища. Една от тях е, че ОС не
прекратява генерирането на прогнози и интерпретации при такава снижена будност на психиката
каквато е сънят. Това спонтанно действие учудва и озадачава, но ОС е активна интерпретираща
матрица, слабо доловима на фона на всекидневни преживявания. Някои изследователи,
например ....., са убедени, че ОС присъства във всички модуси на познавателно функциониране
на психиката: възприемане, спомняне, въобразяване, мислене. Когнитивистките експерименти в
по-голяма степен регистрират активността на ОС, отколкото на която и да е от изброените
познавателни функции. Само в редки случаи на дереализация на усещания, спомени, мисли в
патология или в променени състояния на съзнанието (транс, хипноза, медитация и пр.) може
частично да се изключи действието на ОС.
Във всекидневен план ОС непрекъснато въздейства върху сетивата на човешкия индивид
като проверява дали усещанията и възприятията съответстват на един външен свят, към който
ОС е пристрастно насочен. Когато се потвърждават очакванията му за присъствието на едни или
други предмети и свойства в перцептивната ситуация ОС се преживява в модуса на чувство за
познатост. Може да се каже, че във всеки един момент ОС проверява хипотезата, че светът, в
който живеем, си остава постоянен в свойствата, най-важни за човешкото битие. Сякаш тази
базова психична инстанция постоянно ни нашепва: “Това е моят свят, това е светът, който ми е
нужен, това е моят дом в битието!”
Не би било уместно ОС да се мисли като един малък “хомункулус” (от лат. “човече”) или
дублиращ човек зад видимия човек. Хомункулусът е субективният блок, който ще опишем по-
долу. ОС е просто един био-компютър, който обикновено работи на автоматичен режим и е
невидим доколкото добре си върши работата да произвежда познание и разбиране за света във
всякакви преживявани ситуации. Затова е особено сполучливо той да бъде уподобяван на
“активна матрица на актуалната ситуация”. ОС е подобен на невидимия екип (режисьор,
сценограф, осветители и т. н.) зад всяка превъзходна театрална постановка или филм.
Освен като активна матрица ОС може да се оприличи на една огромна “карта” на света на
субекта, но с различна диференциация на отделни региони - едни части са представени в един
много дребен мащаб, а други са в едър мащаб и с незначителни подробности. В тази “карта на
света” има обозначени и бели петна, изразяващи “знание за незнанието” на субекта. Както
картата е създадена да дава сбита картина на дадено пространство, така и ОС е предназначен
да ориентира субекта в свойства и предмети, които са актуално и потенциално важни за
оцеляването на субекта.
Всъщност автор на идеята за т. нар. “когнитивни карти” е Едуард Толмън.
Вследствие на множество експерименти с бели мишки той открил, че
пробягвайки лабиринта многократно, те си съставят нещо като карта на
лабиринта, а не просто специфични стимули. Ако някакви когнитивни процеси
пораждат вътрешен модел на техния свят у животните, толкова повече това
трябва да е валидно за човека - съществото с най-сложна нервна и когнитивна
организация.
Ориентационната ефективност на ОС нараства с количеството информация, съдържаща се в
него. Явно по-просто е субектът да се ориентира в своя ОС, отколкото в външния свят с неговата
неизчерпаема информационна наситеност.
ОС е активната матрица, преработваща съзнателна и безсъзнателна, вродена и придобита
информация. Съзнателното и безсъзнателното, вроденото и придобитото създават и поддържат
единство – сътрудничат си и конфликтират - в базата от данни на ОС. Вроденото ядро на
човешкия ОС е общ адаптационен ефект (резултат) на цялата био-социална еволюция на човека.
Ако се измерва в битове, ОС на индивид със средностатистически личен опит съдържа
милиарди битове информация, което означава нещо като “био-хардиск” с информационна
плътност, равняваща се на милиарди конвенционални компютърни дискове. Изчислено е, че по
принцип биологичните информационни системи могат да съхраняват такива колосални бази
 6
данни. Не огромният информационен обем и плътност са най-учудващите свойства на ОС. Най-
чудното му свойство е мигновеният достъп до грамадна част от съдържанията, закодирани в
него. Често достъпът се осъществява като асоцииране на всякакви съдържания. В старата
психология това свойство за неограничено участие на миналия опит в актуалните преживявания
се е наричало “аперцепция”. То се е приписвало на егото или личността на индивида, но сега
може да се разглежда като действие на ОС.
За ОС не може да се говори като за субект, защото той е необозрим за едно умствено око и не
може да стане преживявана ситуация. По определение субектът е свободен агент в света. А ОС
няма свободно действие в структурата на психиката. Свободата е присъща за други психически
инстанции (равнища) - съзнание и личност. Строго погледнато, последните оперират върху ОС,
опират се на него, но са негов коректив. Субектните инстанции “съзнание” и “личност” влияят на
ОС чрез участието си в оперативното поле на психиката – ситуацията.
Никой индивид не е в състояние да види своя ОС, последният е невидим тъкмо защото е
вездесъщ и привнася своето съдържание и ефект във всяко ситуирано преживяване. Ето защо,
всяко когнитивно изследване е преди всичко изследване на ОС.

Ефекти на ОС
Ако нямаше сериозни следствия от активността на ОС, той би бил една реалност без
значение, т. е. епифеномен. Вече бе казано, че ОС не е даден като непосредствена тъкан на
преживяването, но присъствието му е доловимо по ефектите, които той произвежда непрестанно.
На първо място ОС е генератор на очаквания какво би могло да се случи.2 Думата “очакване”
е сборно понятие на множество разнообразни модуси на обърнатост към бъдещето: страхове,
надежди, ролеви очаквания, цели, намерения прогнози и предсказания, жизнени планове,
предчувствия, обяснителни схеми, различни видове готовности за действия, атитюди и пр.
Качеството на “очакваност” е заложено в изпреварващото действие на нагласите, породени от
ОС. Те са открити за потвърждаване, но и за отхвърляне. По-често ОС “изчислява” най-вероятни
за сбъдване изходи от ситуации или типични очаквания. На това се дължи фактът, че във
всекидневни ситуации рядко се учудваме на нещо, и още по-малко случващите се събития ни
“изумяват”.
Вече споменахме, че ОС непрестанно генерира и проверява хипотезата, че светът е именно
нашия свят, който познаваме. Така ОС създава и поддържа чувството за реалност още на сензо-
перцептивно равнище във вид на една увереност в и безпроблемност на физическото битие на
света.
По-голямата част от очакванията са отнесени към ситуационната структура на опита. Те биват
очаквания за неща вътре в ситуацията (вътрешноситуационни очаквания) и очаквания за
цялостни ситуации (междуситуационни очаквания). Първата група очаквания, отнесени към една
ситуация образуват т. нар. “чувство за ситуация”. Втората група очаквания предхождат
разгръщането на всяка от тях и спояват ситуациите в предсказуема последователност -
ситуационен ред (СР).
Загадка е как се кодира информацията в ОС. Предполага се, че той има обектна и символна
организация. Очевидно е, че не се кодират спомени, а общи структури на обекти и схеми на
събития.
ОС осигурява единството на познавателните възможности на човешкия индивид. В
непрестанното функциониране на ОС се произвежда една неявна, в значителна степен
безсъзнателна картина на света. ОС е “обърнат” към света, интересува се от него безусловно и
поражда очаквания и интерпретации за евентуални промени на автоматичен режим. ОС е

2
Привържениците на теорията на установката на Д. Н. Узнадзе приемат антиципативната (предвиждаща)
функция като първична и системообразуваща по отношение на съзнателните преживявания. Недостатък
на подхода им е, че те приемат установъчното действие като безструктурно. Нашата концепция е в
съгласие с генералната идея на Д. Н. Узнадзе, но правим същественото допълнение, че антиципативните
ефекти се произвеждат от една скрита, самоорганизираща се база данни, която тук наричаме образ на
света (ОС).
 7
вродена програма за познание на света, за интеграция на познанията, добити чрез различни
сетива и познавателни функции във вътрешен модел на нашия свят. За да е ефективен и
субектът да оцелява успешно, той трябва непременно да е адекватен в достатъчна степен на
устройството на външния за индивида свят – социален и природен. Това, че ОС е принципно
“реалистичен” и адаптивен, не гарантира изпълнимост на всяко очакване и невъзможност за
систематични грешки в моделирането на света. Конкретиката на опита и множество фактори на
човешката субектност могат съществено да деформират отделни фрагменти на ОС, но поне на
равнище ориентация във физико-предметен план ОС е програмиран да действа успешно и да
гарантира оцеляването на субекта. Това е задължителна част от психичното здраве на субекта.

Субектен блок на психиката

Всъщност тук предстои да разкрием съдържанието на втория от четирите блока на общата
структура на човешката психика и поведение. Във всекидневния речник думата субективност
означава процес на пристрастно отнасяне, на незачитане на обективните дадености, на произвол
и непредсказуемост. Научното значение на тази дума е по-различно – с нея се обозначават
източниците на активност, инициативност и творчество в живота. Естествено при такъв начин на
функциониране на дадена реалност тя да придобива и значенията от речника на обикновените
хора. Тук, а и в цялата книга, ще се придържаме към научната интерпретация на субективността.
У животните също има субективност, но тя е по-малко разнообразна и се проявява в други
структури, отколкото у човешките индивиди. Човешката субективност е многослойна и е
йерархично построена в посока на нарастваща свобода на преживяването и практическото
действие. Тя може да се представи във вид на пирамида, изобразена на следната рисунка:
 8

Фигура. Структурни равнища на субектност

В началото на онтогенезата активността на субектния блок се преживява като причудлива

игра на свободна индивидуалност, която впоследствие се структурира като характер и личност, с
надстроени пластични форми на опит – социални роли и професионална компетентност.
Вродените и в голяма степен природни форми на субективност са в основата и в ниските разрези
на пирамидата. Срединните форми на субективност изразяват социална подбудителност, а
високите части на пирамидата съставляват предимно духовната мотивация на индивида. Всяко
равнище на пирамидата на субективността проявява присъща за него степен на съзнателност.
Като цяло пирамидата реализира структурата и функциите на човешкото съзнание и личност.
Именно съзнанието е същност на човека, то го прави свободно същество. Излаганият тук възглед
съвпада в принципните си положения с разбирането на съзнанието и субективността, развито от
Ж.-П. Сартр.
Най-ниското равнище на субектност у човека е общият психодинамичен тип (ОПТ).3
Последният изразява специфичния за даден индивид начин на изразходване на жизнените сили
– психични и телесни. Той е описан с известни подробности в друг раздел. Тук ще отбележим
неговите субектни функции: ОПТ реализира една цялостна психофизиологична
работоспособност и инициативност на индивида и служи за анимиран контекст на по-сложните
видове активност, представени чрез по-високите разрези на пирамидата. ОПТ изразява

3 ОПТ не съвпада напълно с това, което се нарича “темперамент”. За повече подробности вижте гл. ....
 9
природната склонност да се дефинират ситуации, темпът на тяхната смяна и пр. Така той
поражда енергетиката на ситуационния поток и определя съотношението пластичност –
ригидност на ситуационните редове (СР-е). ОПТ е определящ за субектността в началото на
онтогенезата и неговата значимост относително намалява в жизнения път на индивида. Като се
надстрояват по-високи равнища на пирамидата на субектността, индивидът се освобождава,
макар и относително, от влиянието на по-ниските равнища върху общата продуктивност и
осмисленост на живота му. Човек може да извърши значими дела въпреки недостатъците на
своя ОПТ.
Равнището на характера се надстроява над ОПТ. По определение той е “сплав” на вродено и
придобито в психиката и регулира проявленията на индивида в най-масивната и предсказуема
част от човешкия живот – всекидневието. Обичайните модуси на действие на характера са
стереотипност, типизация и привичност. Характерът в голяма степен е “потънал” в образа на
света (ОС) и черпи антиципации от обобщенията, заложени в него. Ето защо, характерът създава
илюзия за авторство във всекидневието, но съзнателните актове просто регистрират
типизиращите склонности на субекта без да могат лесно да ги променят. ОПТ и характерът
разкриват социо-природната индивидуалност на субекта (носителя на субективност). И двете
равнища имат ярка физиономичност, които са постоянни и не могат да се скрият и подменят чрез
волята на субекта. Въпреки това той може чрез усилия да променя някои особености на
характера си.
Следващото равнище интегрира социалните роли и компетентностите на индивида. Всъщност
макар и разделени на различни термини, на това равнище се разгръща социалния опит в
неговото отвъд битово проявление. Социалните роли са сценарии за поведение на индивида в
институциите на обществото и се изучават от социологията и културната антропология. Все пак
тяхното усвояване и изпълнение е свързано с антиципации, интерпретации и оценки, т. е. с
преживявания и затова те са част от субектния блок на психиката. Част от компетентността,
трудова и общосоциална, не е въплътена в социални роли, но образува социалното качество и
полезност на индивида. Има едно преливане и взаимодействие между социални роли и
компетентност, което позволява те да се разглеждат като равнище на социалния опит на
индивида.
Следващото по-високо равнище на субектността са ценностните и екзистенциалните
преживявания. Те изразяват общочовешкия смисъл и ориентация на човешките преживявания.
Екзистенциалните чувства и настроения дават качеството абсолютност и осмисленост на
всекидневните преживявания. В тях индивидът се извисява над конкретно-историческата и
културна детерминация на своите преживявания. На това равнище индивидът става
“трансцедентален субект”. На това равнище се изработва и изпълнява “проект за жизнено дело”
и индивидът се осъществява като личност.
Върхът на йерархичната структура на субектността е Азът4. В друга схема Азът би могъл да
се представи и като най-дълбокия слой, ядрото на субектната структура. Той стои извисен на
пирамидата на субектността.
Азът изглежда генетично заложен и предхождащ всеки индивидуален опит. Вродеността на
Аза е недоказана с експеримент, но логически възможна. Азът няма съдържателна, а само
функционална структура. Изглежда, че “силата” на Аза, т. е. степента на отчетливостта му в
текущи преживявания е вродена.
Азът е гарант за единството на човешките преживявания. Азът просто забранява да имаме
повече от една подбуда в даден момент. По-долу следва кратък очерк за активността на Аза в
онтогенезата.
Погледът и устремеността на движенията на човешкото бебе ни скланят да
мислим, че Азът е готов за действие още по рождение. Азът няма собствена
предметност и мисли посредством символи и идентификации. Бебето се ражда с

4
Би следвало думата “аз” да се изписва с главна буква “Аз” и в българския език, подобно на английския,
защото символизира една от свещените реалности за човека.
 10
Аз, който се изявява като “силен” или относително “слаб” още в началото на
онтогенезата. Бебето се опитва да разшири своя Аз до всичко, което то
преживява като “мое”. Едно време се е смятало, че у детето първо се събуждало
чувството за собственост, което е Аз-функция. Затова инфантилният Аз се
преживява като притежател на всички неща, които му носят удоволствие,
включително своите родители. Теоретичните последствия от този факт са
били изследвани от З. Фройд. Осъзнаваният Аз е сравнително късен
онтогенетичен феномен. В първите 2 и половина години от детския живот Азът
върши своите интегриращи действия безсъзнателно. Смята се, че Азът става
явно осъзнат феномен когато в детския речник влезе фразата “Аз сам(а)!” Щом
детето започне да изразява словесно-декларативно желанието си за
самостоятелно действие Азът е тръгнал по пътя на личностното развитие.
Азът започва да напластява структури (слоеве) около себе си и да повишава
съзнателната си активност. Смята се, че в края на третата година детето
проявява личностно активен Аз. Той се отъждествява, “сраства” със
собственото тяло на индивида и с живото присъствие и личностите на
значимите възрастни, които образуват постоянното обкръжение на детето.
Азът полу-съзнателно копира техните нагласи, оценки, маниери, жестове, навици.
Те стават въплъщения, проекции (идентификации) на детския Аз. Много от
идентификациите са резултат на подражание и се катализират от силната
емоционална привързаност към обектите на идентификация. Волевата функция
на Аза се включва пълноценно едва през средното детство (6-12 г.). През
тийнейджърството се включва рефлективната функция на Аза и това провокира
развитие на самосъзнанието. Тийнейджърският Аз вече действа не “като
възрастните”, а иска сериозна да бъде зачитан, признат за възрастен. Това
изисква волева регулация и Азът започва да упражнява сложни волеви действия. В
зряла възраст се разгръща пълната продуктивност на личността на индивида,
обуславяща се от редица слоеве на субектния блок, но зад тях се усеща един жив
и инициативен Аз, който е гарант на развитие на индивида и през неговата
зрелост.
Азът е носител на свободна активност и реализира в най-пълно авторското начало на
човешкия живот. Той изпълнява приблизително 10 застъпващи се Аз-функции5, но една от тях е
привилегирована. Това е сложното волево действие, реализиращо висшите форми на волята.
Азът е не само феноменален център на психична активност. Той е “чистата” личност, все още не
превърната в характер. Нерядко тази способност за свободно действие на Аза закърнява и
личността става тъждествена на характера на индивида. Пак ще напомним, че характерът
“обслужва” всекидневието, затова е опортюнистичен и има скъсен хоризонт на психологическо
време. На свой ред личността в чист вид (Азовостта) е проспективна, ориентирана към
бъдещето (Г. Олпорт, К. Абулханова-Славская, Л. Анциферова). Именно проспективната
ориетация прави възможно замислянето и осъществяването на дългосрочен жизнен проект –
жизнено дело.
Всички равнища на субектност са пронизани от съзнателност6, макар и с различна
интензивност и качество. Смисълът на субектността е да генерира промени, независимо дали за
добро или за зло в една матрица на типичност и стабилност, каквито са образът на света и
всекидневието.

5
Те ще бъдат обсъдени в главата за съзнателно и безсъзнателно.
6
Измеренията на качеството “съзнателност” ще бъдат представени в главата за съзнателно и
безсъзнателно.
 11

Ситуация
Ситуацията е предназначена да бъде оперативното поле на психиката. Тя е локусът на
психична промяна. Предполага се, еволюционно ситуацията е възникнала като рамка (формат)
на преживяването във възприятието на животните, а след това е останала средище на влияния
от двата блока на общата психо-поведенческа структура. В ситуацията се сблъскват или
съгласуват въздействията на безсъзнателната част на психиката (образът на света) и на
съзнателната, преднамерена част (субектността). Тези въздействия се осъществяват по логиката
на системната организация на “оперативното поле”, която ще бъде обсъдена в отделна глава.
Още тук ще определим ситуацията по следния начин:
Ситуацията е преживявано единство на предмети и събития, външни или
вътрешни по произход, които са дадени на Аза като статично обозримо поле,
организирано от негова актуална подбуда. В ситуационното поле оперират ОС,
Аза и съвкупност от психични функции на субектния блок.
Всъщност нито образът на света (ОС), нито субектността (Суб) имат самостоятелно психично
битие. Те могат да се оприличат на виртуални психични блокове от съдържания и психични
функции, детерминиращи оперативното поле. Двата виртуални блока се конкурират и
същевременно си взаимодействат в ситуацията (in situ) и само в нея могат да си обменят
съдържания. Като че ли природата е забранила извън-ситуационното им взаимодействие.
Ситуацията е предназначена в голяма степен да управлява телесната активност на субекта,
която се нарича поведение. По такъв начин ситуацията става звено в причинната верига на
всеобщата взаимовръзка на събитията в света. Организацията и действието на ситуацията
показва функционалната ефективност на преживяванията и изразява най-важното звено на
психическия детерминизъм. Всяко ситуационно преживяване е съзнателно в степента, в която то
се повлиява от едно или повече равнища на субектност. Напълно безсъзнателни ситуации у
човека няма. Ситуационното преживяване реализира някакъв тип преднамереност и насоченост
към нещо определено в жизнения свят на индивида.
Ситуацията се конституира от два психологически механизма – внимание и краткосрочна
памет. Първият маркира потенциална и реална значимост на предмети и събития и насочва
когнитивните функции към проблемните точки на ситуационното поле (обсегът на едномоментна
обозримост). Вторият – краткосрочната памет – удържа в единство от 5 до 7 компонента на
актуалното преживяване в ситуационното поле. Прототип на всяка ситуативност е възприятието.
Най-голямата маса ситуации на всекидневния опит се преживяват в перцептивен модус.
Предполага се, че ситуациите с доминиране на други психични функции – памет, въображение,
мислене - са възникнали еволюционно като модификации и усъвършенстване на възприятието.
Ситуацията като единица на преживяванията на индивида ще бъде разгледана подробно в
Глава 3 на учебника.

Поведение
Поведението е интегрираната и преднамерена активност на човешкото или животинското
тяло. Поведението е практическата връзка на живото същество с неговата среда.
Поведението е серия от поведенчески актове. Последните са мускулни
движения и пози на тялото, регулирани от обща невро-физиологична схема, в
която е програмиран определен ефект върху материалната предметна среда.
От горното определение се вижда, че поведението е нещо повече от биомеханична активност.
Общата структура на поведението може да се представи по следния начин:
 12

Фигура. Обща структура на поведението

Собствено психологическите механизми са свързани с пораждането и трансформацията на

двигателните задачи. Предполага се, че еволюционно животинската психика (включително и
човешката!) е възникнала като ориентировъчен апарат на поведението (Галперин, ….). На
кибернетичен език това значи, че психиката е биокомпютър, който проиграва поведенчески
варианти във виртуален план и подбира най-целесъобразния от тях в текущата обстановка на
регулиране на поведенчески актове. По този начин се увеличава адаптивния потенциал на
поведението.
Важността на поведението в цялостната регулация на жизнената активност се състои в
следното:
 Поведението е първично по отношение на психиката на своя носител (организма);
 То осигурява непосредствен физически контакт на субекта с неговата среда;
 Поведението винаги има практически последици; физическото обкръжение бива
променено чрез поведенческите актове;
 Поведението е относително самостоятелно по отношение на психиката и има
автономни телесни механизми за регулация;
 Актовете на поведението са обективно налични за разлика от психическите процеси;
те могат да се забележат от други участници в обкръжението и да се регистрират чрез
изследователски методики.
Всъщност изложените особености важат еднакво за животинското и за човешкото поведение.
По-долу ще представим отличителните белези на поведението у човека. Човешкото поведение е:
 повече придобито, отколкото вродено. Все пак всички видове поведения у хората
имат вродени компоненти, особено в невро-физиологичните механизми –
представителство на двигателната задача в кората на главния мозък, проводящи
пътища, няколко подлежащи равнища на регулация и пр. Но конкретното съдържание
на двигателния акт се формира и научава в резултат на упражняване;
 социо-културно обусловено. То се изменя значително по съдържание от една култура
в друга, но запазва и някои универсални черти;
 изпълнено със символи. То реагира на символи и задава символи в текущите си
актове;
 по тясно свързано е с преживяванията, отколкото поведението у животните. У хората
поведението е преадаптирано към реализация на цели и намерения. Оттук и белезите
съзнателност и волевост на много от човешките поведенчески актове;
 13
 включва масивни дози импровизация според уникалния ход на текущата ситуация.
Това е предпоставка за реализацията на творческото начало у човека.
Поведението е решаващо за реализация на социалността на човешкия живот. Социалните
взаимодействия стават публично достояние, едва когато се превърнат в поведенчески актове.
Възможността да се управлява поведението се корени в психо-физическото единство на
човека. Остава загадка как практически се реализира това единство на равнище първични
биологични кодове, но факт е че то се потвърждава непрекъснато в живота на всеки от нас.
Психо-физическото единство означава, че връзката е гъвкава, ефективна и многообразна. За
всяка човешка активност е предвидено да завърши като поведение, макар че реално част от
активността си остава затворена в чисто психически план. Има и поведения, които не обслужват
биологически потребности, а са предназначени да изразяват вътрешно психични състояния и
смисли. Такива са жестовете, мимиките и изобщо експресивното поведение, носещо символно-
знаково послание. Все пак най-явното символно поведение е речевото поведение. То включва
активност на артикулаторния апарат или мускули на китката по произвеждане на вокални или
графични знаци на езикови значения.
Споменахме, че част от регулацията на поведението се извършва от вродени програми,
вложени в невро-физиологични и телесно-органни системи, които имат безусловно-рефлекторно
и инстинктуидно действие. Други регулатори на поведението са придобити автоматизми във вид
на навици и привички. Те упражняват регулативни въздействия в безсъзнателен режим. Дори и
преднамерени поведения, каквото е говора, се управляват от артикулаторни привички, които се
адаптират в реално време към реализацията на речево намерение. Общият извод е, че вродени,
придобити автоматизми и съзнателно намерение могат да функционират съгласувано и да дадат
насоченост, гладкост и гъвкавост на сложните форми на социално и трудово поведение. Такава
координация и нарастващата й ефективност се постигат с огромно количество упражнения,
насочени към подчиняване на спонтанната активност на тялото на съзнателни подбуди.
Бебешката възраст и ранното детство са изпълнени с усилия на индивида да направи тялото си
послушно на своите желания, а по-късно и намерения. Циркови акробати, спортисти и
представители на професии, изискващи сложни двигателни умения инвестират хиляди часове за
постигане на фина регулация на поведението, която далеч надхвърля изискванията за владеене
на тялото в битовото всекидневие.
За нашето изложение е важно, че поведението завършва даден цикъл на активност на общата
структура на психиката. Поведенческите актове се регулират чрез ситуативни подбуди в
текущата ситуация и от очакванията, генерирани от образа на света (ОС). Поведението, с
вътрешно присъщите му опции и ограничения оказва обратно въздействие, предимно
безсъзнателно, върху структурата на ситуацията и върху системата за репрезентация на света
чрез действия. На първо място ситуацията е една, защото трябва да регулира единно поведение.
Ако субектът преживяваше няколко замисъла едновременно, би станало така,
че едната ръка на индивида би посягала в една посока, другата – в различна,
главата би била обърната в трета посока и т. н. За да не се получи такава
дискоординация, към поведението се отправя само един замисъл за реализация в
даден психологически момент.
Системите на репрезентиране на преживявания (образи, символи, действия) също са
преадаптирани към анатомичните характеристики на човешките крайници и специално към
възможностите на ръката. Редица сложни действия се замислят и задават вътрешно като
“стъпки”, подлежащи на реализация. Обектното кодиране в ОС също е съобразено с алгоритмите
на телесните движения. Много ментални (вътрешни) действия са проекции и трансформации на
опипването и на хващането. Ж. Пиаже извежда тази идея в основна закономерност на
развитието на детския интелект.
Поведението е открито за въздействията на трите психични блока, но все пак е по-
чувствително към влиянията, идващи от актуалната ситуация. Ще припомним, че поведението е
снабдено от биологичната еволюция със собствени регулатори, които са основание то да се
 14
разглежда като самостоятелен блок на жизнена активност, а не като сума от въздействията на
трите блока.

Взаимодействие на блоковете на универсалната психо-поведенческа

структура
В горното изложение обсъдихме отличителните черти и функциите на трите психични блока и
крайния общ път – поведението. Трите блока действуват едновременно и задължително внасят
своите ефекти в поведението. Повлияването на поведението се извършва понякога в
конкуренция, друг път - в сътрудничество. Предназначението на трите блока не е само да влияят
върху поведението, но и да проявяват неограничено своите потенции като произвеждат
удоволствие от функционирането на вътрешния живот, който наричаме психика. Често
преживяването на проблеми и полагането на усилия създават многообразни усещания и емоции,
че живеем пълно, страстно, “на върха на възможностите си”. Вътрешната динамика на
взаимодействие на психичните функции е причина сама на себе си, ако не се задейства
приоритетната потребност за оцеляване. Многообразието на възможни влияние вътре в и между
блоковете създава потенциал за адаптивност на човешкия вид в непредвидими (катастрофични)
обстоятелства. В крайна сметка спонтанната игра на функционални възможности има несъмнен
биологичен смисъл.
В методологичен план проучването на всяко взаимодействие в пространството на
универсалната структура на психиката започва винаги от психичните феномени, зададени като
преживявани ситуации. От последните се тръгва в изследването и накрая се стига пак до тях –
произвежда се знание защо ситуациите са такива каквито са, как можем да трансформираме
неудовлетворяващи ситуации в удовлетворителни, дори превъзходни преживявания.

Психични функции и блоковата структура на психиката и

поведението
Еволюцията е логика и история на развитието не само на телесно-физиологичния апарат на
живите същества, тя има проекции и в техните вътрешни светове. Предполага се, че в
геологически мащаби е протекла и психо-поведенческа еволюция като част от общобиологичната
еволюция. Законите, важащи за цялото, са по необходимост валидни и за нейната част – в
случая еволюцията на психиката. Накратко там са действали борба, адаптация и оцеляване чрез
ароморфоза (развитие на най-благоприятни структури). Психо-поведенческата еволюция не е
оставила веществени доказателства за своето разгръщане, затова реконструирането й става
въображаемо. Тук няма да разглеждаме нейните въображаеми метаморфози, а ще изтъкнем, че
в резултат на еволюционни процеси са възникнали нещо като психически “органи”, които е
прието да се наричат “психически функции”. Тук следва следното определение:
Психичната функция е група от еволюционно възникнали възможности на
индивида да използва специфичен вид репрезентация на преживявания, да
извършва ментални операции върху тях като се опира на вродени и придобити
механизми и да постига определен клас ефекти.
Психичните функции наподобяват способностите, но за разлика от последните са обща
надареност на всички хора, а не специална пригодност на малцинство индивиди. Затова можем
да кажем, че психичните функции са общочовешки способности, които всеки здрав човешки
индивид получава от природата с гарантирана пригодност в известни граници. Очевидно е, че те
изискват упражняване и претърпяват вътрешна диференциация и започват да си
взаимодействат с други психични и телесни функции на организма. У животните психичните
функции имат по-различен състав и действат донякъде изолирано една от друга, а у човека
претърпяват интеграция в цялостната психо-поведенческа и културна система на обществото в
процеса на онтогенезата.
У човека психичните функции използват механизмите и равнищата на двата блока и ефектите
на психичните функции завършват в ситуацията и поведението. Психичните функции се
 15
повлияват от безсъзнателни и от съзнателни механизми в променливи съотношения. Все пак
човешките психични функции се преживяват като удължения и усилители на преди всичко на Аза
на индивида.
Еволюцията е “снабдила” човешкия индивид със следните 6 функции, представени в
следващата Таблица:
Название Вид Ментални Типове Ефекти Еволюцио
на репрезентация операции ситуации, в нна
психичната които се връзка с
функция активира
Сензо- Зрителна, Детекция, Въздействия на Усещания, Ориентаци
перцептивна слухова, различаване, физическа образи, яи
тактилна и пр. гещалтиране, стимулация перцептивна оцеляване
перцептивен върху сетивата ситуация. в налична
анализ и пр. ситуация
Емоционалн Удоволствена, Срастване със Придружават Смисъл, Потребнос
а специфично смислова схема, фоново или ситуативен и ти, Аз,
качество на опредметяване и субективно личностен, вторични
базовите пр. изпъкват при оценки на подбуди
емоции действието на хода на
която и да е действията и
психична пр.
функция
Паметова Краткосрочна, Повторение, Придружават Чувство за Образа на
дългосрочна в асоцииране с всяка ментална познатост света
пропозиционал образ, дума, активност, но (разпознаван
ен, представен, групиране и пр. могат да се е, спомен,
действен и пр. извършва като разказ и пр.
самостоятелна
дейност.
Мисловна Мисловни Анализ, синтез, При затруднения, Чувство за Съзнателн
операции на обобщение, блокировки, разбиране, ото
анализ, синтез, инсайт, аналогия свързани с понятия, качество
обобщение, и пр. дефицит на съждения, на
сравнение и пр. разбиране и при концепции и преживява
поставяне на пр. нето
проблем
Волева Ментално и Полагане на При бариери, Постъпки, Аз и
физическо усилия, препятствия, постижения, структурат
усилие, представяне и трудности от самоуважени а на
смисли, сравняване на всякакво е, гордост, личността
мисловни подбуди, естество жизнено дело
актове целеобразуване, и пр.
планиране,
мониторинг,
самооценка и пр.
Внимание Неспецифично Следящи Потенциално Повишена Аза и
преживяване движения, опасни и нови ефективност ситуацията
на насоченост насочващи и ситуации от на
от Аза към съсредоточаващ сензомоторно процесите,
фрагмент на и волеви актове и естество, които
ситуацията пр. значими и придружава
сложни
 16
абстрактни
ситуации
Всяка от посочените функции произхожда или от определен блок на психиката, например,
паметта е резултат от диференциацията на ОС, волята е продължение на Аза,
сензоперцептивните процеси са първичната ситуационност, която след това задава рамката на
другите психични функции. Въображението не се разглежда като самостоятелна функция, а като
разновидност на мисленето. Трудно е да се предположи еволюционна структура от която да се
диференцира мисленето.
По правило психичните функции оперират заедно в ситуационното поле, но с различен
коефициент на участие. Всяка функция се опира широко на безсъзнателни механизми, но има и
контрол от субектния блок и в крайна сметка от Аза на индивида.