Доц.

Борис Минчев
Версия: януари 2003 г.

Лекция
Характер и всекидневие
Характерът е може би най-обсъжданото психическо качество от обикновените хора. Тъкмо затова около
обяснителните схеми, позоваващи се на характер, витае многозначност, пораждаща недоразумения. Затова
известни понятийни и терминологични уточнения са наложителни.

Три определения на характера

Когато се употребява думата “характер” във всекидневен контекст се имат предвид следните значения:
 своеобразието на психиката и поведението на даден индивид;
 констелацията от особености на определен национален или етнически обусловен тип психика и
поведение – говори се за “характер на българите”, “латино-американски характер” и пр.;
 Тип психика и поведение, организиран около една изпъкваща особеност (черта) – употребяват се
изразите “силен”, “сприхав”, “труден” и пр. характер. Тук прототипичният белег е черта, която се
мисли за изпъкваща измежду другите особености в състава на характера, а понякога се мисли и като
обуславяща ги.
Може да изглежда, че първото значение, обозначаващо индивидуално своеобразие, много се различава
от другите две, но не е така. Това е също тип, но съставен от инвариантните особености на един човек:
предполага се, че въпреки разнообразието от прояви на индивида, той е тъждествен на себе си в една
констелация от качества. Тук също имаме типоотнасящо възприятие1 на хората. Всъщност и индивидът
обикновено гледа на себе си по типоотнасящ начин: “Аз имам такъв-и-такъв характер”. Можем да заключим,
че всички словоупотреби, свързани с характер, отнасят даден индивид или общност към някакъв човешки
жизнен тип.
Приписването на определен тип характер не е илюзия на здравия смисъл на всекидневието, а мощно
концептуално средство за ориентация в многообразието от особености на психиката и поведението на
участниците в социални взаимодействия. Приписването на характер създава съвкупност от подбуди (на
първо място обобщени очаквания) спрямо даден индивид и подготвя реакции на евентуални негови постъпки.
Такова “характеризиране” може не винаги да е вярно що се отнася до един или друг индивид, но по-важно е,
че то придава подреденост и рационалност на общуването и практическите действия. В първо приближение
характерът може да се определи така:
Характерът е устойчива съвкупност (констелация) от особености (черти) на психиката
и поведението, най-често между 5 и 7 на брой, които се възприемат или се мислят като
присъщи на отделен индивид или на общност (национална или етнокултурна) и организират
ефективно възприятие и междуличностно взаимодействие.
В горното определение характерът се интерпретира като реалност, възникваща чрез възприятие и
всекидневно мислене, а не толкова като стабилна структура от качества (същност), която има причинно
действие. На последното, същностно разбиране отговаря определено равнище на човешката субектност,
което основателно се има предвид в житейското разбиране за характер. Обикновените хора интуитивно
схващат, че в тях самите и в другите хора има ядро на устойчивост, стабилност, което позволява да
прогнозираме вярно поведението и преживяванията на хора с които се познаваме отдълго. Това прави
възможно характерът да се определи по един функционално-прогностичен начин:
Характерът е типично поведение и преживяване при типични обстоятелства.
Последното определение не противоречи на предишното, защото отново се имат предвид типоотнасящи
познавателни процеси. В случая обаче характерът се извежда от фактори на средата, от “обстоятелства”, от
общото устройство на човешкия живот или “съдбата”. Тук индивидуалността, разпознатата като тип, се

1 Може би първи Х. Дрейфус разглежда типоотнасящото възприятие като преобладаваща познавателна дейност на субекта
(Dreyfus, 1972). Особено продуктивно в неговия подход е, че той свързва типоотнасянето със ситуационната структура на опита,
която според него е присъща на хората, но не може да се възпроизведе от компютър.
пригажда към наблюдаеми реалности във физическия и социалния свят, които се повтарят като цялости:
определено своеобразие на видовете обстановка, принадлежността на индивида към социална класа,
пресата на социални норми и пр. Скритата референтна основа за оценяване на характера е традицията.
Последното определение е свързано с повече с второто и третото значение на думата “характер”, които
приведохме в началото на раздела.
Без да изключваме функционирането на характера по начините, описани в предходните определения, ще
приведем трето определение, което отговаря на едно психологическо разбиране на характера:
Характерът е равнище на човешката субектност, което функционира във всекидневието.
Той е организация на обобщени нагласи (черти) на индивида, които конституират
ситуационните редове (СР-е), повтарящи се най-често в живота на индивида. Чертите на
характера възникват рано в онтогенезата на основата на взаимодействието на Аза, общия
психодинамичен тип (ОПТ) и начина на живот на общността, в която индивидът се ражда и
възпитава. Веднъж възникнали, чертите се променят бавно. Те постепенно се фиксират
като обобщени навици и привички на индивида. Често индивидът става силно зависим от своя
характер. Характерът придобива инерция, която стабилизира всекидневието, но заедно с
това ограничава потенциала на индивида.
Тъкмо това е собственото проявление на характера в общата структура на психиката и поведението на
индивида. Обикновените хора започват да “знаят себе си в определени ситуации”, могат да предсказват
своите преживявания и действия в тези ситуации и започват да наричат с думата “характер” “знанието за себе
си” в най-стабилната част от своя живот. Но този вид знание е неотделим от функционирането на субектния
блок като вътрешна реалност, до която индивидът има привилегирован достъп. По аналогия със себе си
индивидът “знае” и другите хора. Затова скритото, структурно функциониране на характера, зададено в
третото определение, е предпоставка за схващането на характера в първите две значения, които
разгледахме по-горе. Прецизното психологическо обсъждане на проблематиката на характера изисква да се
посочва кое от трите значения се има предвид във всеки случай.

Възгледи за характера в психологията

Не случайно започнахме анализа на психологическото понятие “характер” с фолклорните възгледи за него.
Психологическите концепции за характера, както ще се види в следващото изложение, са продължение и
детайлизация на здравомислието на обикновените хора. Тъкмо затова не се вижда голямо разнообразие на
идеи за състава и произхода на характера.
Емпиричното изследване на характера се извършва най-често с две тестови методики: 16-факторния
въпросник на Р. Кетъл и тестът MMPI. Авторите на двата теста настояват, че те са предназначени да
изследват “личността”, но тъй като съдържанието на въпросите се отнася до всекидневието в западния свят и
в крайна сметка се изследват “черти”, ясно е, че те отъждествяват “личност” и “характер”. Двата теста се
състоят от суб-скали като всяка от тях измерва степента на проява на някаква характерова черта у
изследвания индивид.
Ще се спрем повече на въпросника на Р. Кетъл, защото в него превъзходно е изразена логиката на
класическата психометрия на характера.
Още през 30-те години на ХХ век Г. Олпорт и сътрудници извадили от англоезични речници
всички думи, използвани за описание на личността и характера. – общо 18 000 единици. Чрез
експертни оценки те намалили списъка на 4500 думи. Р. Кетъл взел като начало списъка на
Олпорт и го подложил на синонимичен анализ. Той избрал най-типичната дума от всяка
синонимична група и така били определени 171 думи, изразяващи типични черти на
личността. Чрез статистическа обработка на експертни оценки Кетъл получил 36
корелационни плеяди, съдържащи взаимно свързани характеристики на характера. Всяка
плеяда била представена от двойка антоними, например, разговорчив – мълчалив, доверчив –
подозрителен. Той допълнил двойките с още 10 от изследвания на други автори и получил 46
двойки, описващи основната структура на характера. По-нататъшните факторни
изследвания на Кетъл свели основните черти или фактори на характера до 16 и били
включени в състава на специален въпросник, който носи заглавието “16-факторен личностен
 въпросник” на Р. Кетъл2. Другият психодиагностичен инструмент - Тестът MMPI има 13
скали (10 основни и 3 оценъчни). Така в него са заложени 10 базисни черти на личността.
Недостатък на Теста MMPI е, че в названието на редица категории има известен
психиатричен уклон (ипохондрия, истерия, депресия и пр.) и е пригоден повече за изследвания
на отклонения от една всекидневна норма, а не толкова на вариации на индивидуална
характерова структура в рамките на нормата.
Технологията на съставяне на въпросници за измерване на характера не се различава принципно у
другите автори на тестове с подобна насоченост. Всички те се опират на здравия смисъл и в крайна сметка не
съставят въпросници и скали, които изумяват обикновените хора. Тестологията на личността и характера е
детайлизиран и донякъде прецизиран здрав смисъл.
Практиката на използването на двата обсъдени теста и на други от този род се свежда до следните
процедури: (1) представяне на определен въпросник на индивиди, групово и индивидуално; (2) обработка на
данните, за да се установят скални значения за всеки индивид по всяка суб-скала. Това става като се измерят
отклоненията на индивидуалните стойности от усреднените стойности на големи групи, съставляващи т. нар.
норма; и (3) построяване на индивидуален профил от измерените стойности за всеки участник в теста. Смята
се, че профилът представлява измерване на най-важните особености на характера. Такава е практиката на
психометрията на характера, която често фетишизира получените резултати и замества оценката на
уникалния индивид с цифри и графики.
Принципно всеки тест би могъл да бъде обоснован инструмент за характерова психодиагностика чак
когато бъде събран солиден масив от данни за екологическата валидност на инструмента. А това става чрез
съпоставяне на данни от естественото поведение на хората с техните резултати от тестове. Такива
валидизиращи изследвания не са много и те показват скромни корелации на тестови данни и жизнени
индикатори от порядъка на 0,3-0,5. Това е малко по-високо от стойностите на баналната взаимовръзка на
много неща в човешкия свят. От казаното може да се заключи, че психометрията на характера не е
достатъчно обоснована на съвременния етап.

Характерът в практическата психология на С. Кови

По-горе представихме един академичен подход към характера. Той се използва в психодиагностиката в
училища, болници, подбор на персонала и др. Все пак голямата му слабост е дефицитът на жизнена
валидност отвъд здравия смисъл.
Има психолози, които са изградили концепции за личността и характера на основата на личната си
практика като психотерапевти и консултанти на бизнеса. Дори по-важното е, че те са станали автори на
бестселъри по човешка психология. Понякога недобронамерено се коментира, че тези книги са
предназначени за супермаркета на душата, но те се издават в милионни тиражи и влияят върху стила на
живот и изборите на впечатляващ брой хора, които наистина желаят да се променят. При това тези книги са
написани далеч по-атрактивно, отколкото академичните книги и аргументите им са извлечени от реалния
живот. Ще разгледаме накратко такъв един възглед за характера, както е представен от Стивън Кови в
книгата му “Седемте навика на високо ефективните хора” (С., Кебеа, 1999).
Стивън Кови противопоставя “етика на характера” и “етика на личността” (с. 28 и сл.).
Той дефинира етиката на характера като съзнателно формиране и отстояване в
поведението на 11 черти: цялостност, търпение, постоянство, въздържаност, смирение,
кураж, справедливост, работливост, непринуденост, скромност, придържане към златното
правило: “Не прави на другите това, което не искаш да ти направят на теб” (с. 29). Според
автора характерът се изгражда върху основни парадигми, а парадигмите са неотделими от
характера (с. 48). Парадигмите според Кови са много силни, защото са призмата, през която
виждаме света (с. 49). А парадигмата е центрирана върху принципи. Кови си позволява да
сравнява принципите с “морски фарове” (с. 50). Авторът е убеден, че човешкото израстване
се ръководи от принципи. Той изтъква, че всеки от нас има в характера си парадигми, нагласи

2Точният превод на факторите (чертите), заложени във въпросника на Кетъл, изисква специална работа, по-долу ще ги представим
в свободен превод по Мельников и Ямпольский, 1985: афектомия-сизотимия; висок-нисък интелект; сила-слабост на Аза;
възбудимост-флегматичност; доминантност-конформност; безгрижност-загриженост; сила-слабост на свръх-Аза; смелост-плахост;
мекосърдечност-суровост; предпазлив индивидуализъм – интерес към участие в общи дела; културна зависимост – неприемане на
културата; подозрителност-доверчивост; мечтателност-практичност; проницателност-наивност; хипотимия-хипертимия;
радикализъм-консерватизъм.
 и ценности, за които следва да поемем отговорност, да ги изследваме и да ги променяме
преднамерено. Кови формулира основното си послание така: “...ако искаме да постигнем малки
промени в живота си, е достатъчно да насочим вниманието си само върху нагласите и
поведението си. Но ако искаме да осъществим значителни промени, трябва да работим върху
основните си парадигми” (с. 47). Тъй като на всекидневно равнище характерът се състои от
навици (с. 69), Стивън Кови предлага “парадигмата на седемте навика”, за да се превърне
индивидът във високо ефективен човек. Интересно е как Кови разбира “етиката на
личността”. При нея успехът се схваща като функция на публичния образ на личността, на
ученията и техниките, които създават позитивен начин на мислене и улесняват човешките
взаимоотношения. Кови смята, че личността проявява “любезна неискреност” (с. 30) и
използва умения за бързо справяне и повлияване. Така етиката на личността е сбор от
техники за себепрезентация, които не могат да са резултатни в дългосрочен план. За
трайна позитивна промяна трябва да се изхожда от “първичната доброта и величие на
характера” (с. 35) и да се работи върху основните му парадигми.
Това е накратко концепцията на Ст. Кови. В нея си струва да се отбележат няколко важни неща. Говорейки
за характер и личност, авторът набляга върху техните морални измерения. Той ги обозначава като “етика”.
Самият характер като нормативна констелация от черти се описва чрез 11 качества от нравствено и волево
естество. Забележително е, че Кови изменя смисъла на понятието “личност” – за него то се състои от умения
за създаване на благоприятно впечатление и за лесни взаимоотношения. То става равнозначно на една
желателна социална компетентност и нищо повече. Всъщност Кови реагира негативно на широко
разпространената представа за личността като приятен човек. В своето определение за характер той включва
едно фундаментално качество на индивида – способност да изменя фундаменталните си парадигми. Това
означава индивидът да може да дефинира нови стилове във всекидневието, да бъде творец на нови форми
на човешки живот, които в хуманистичната психология на Г. Олпорт, Е. Маслоу и в логотерапията на В.
Франкъл се включват в понятието личност като противопоставено на характера. Резонът на концепцията за
личността и характера на Ст. Кови се състои в желанието му да бъде разбираем от максимално голяма
аудитория и да дава препоръки, които да се възприемат практически, а не абстрактно.
Има и нещо друго – Кови представя формирането на високо ефективен човек като лична инициатива на
съответния индивид. Но той негласно предполага, че обществото стимулира личната ефективност. Това може
да е вярно за англо-американските общества, но изобщо не важи за повечето общества на ХХ век.

Всекидневие, характер и личност

По-долу ще се опитаме да отделим тези свойства от цялостната субектност, които създават перспективни
линии на развитие на индивида в зряла възраст и ще ги обозначим с термина “личност” в съответствие с
духовния смисъл на тази дума.
Преди това ще приемем в съвсем традиционния смисъл, че характерът е тази част от личността, която
обслужва всекидневието. Но тук се нуждаем от една по-фина концепция за всекидневието. Много полезна в
това отношение е една идея на Джон Морис (Morris, 1972).
Морис различава три аспекта на опита на индивида: рутина, ритуал и драма. Ритуалът е
свързан с поддържане на текущия живот. Ритуалът – с взаимодействия между индивиди, а
драмата е свързана с важни промени в живота. Морис разглежда два противоположни видове
драма: на упадъка и на развитието. Оттук възниква фундаментален проблем: “Как постигаме
лично удовлетворяваща смес на драма, ритуал и рутина? (пак там, с. 90). Морис представя
трите аспекта (по-скоро видове) на опита във вид на конус, изобразен по-долу:
 Фигура. Аспекти на опита на индивида по Morris, 1972

Концепцията на Джон Морис, която току-що изложихме, представя по-диференцирано деление на опита,
отколкото тривиалната дихотомия всекидневен – извънвсекидневен опит. Те се извеждат от три употреби на
опита: поддържане, взаимодействие и промяна. Известен коментар е нужен. Ритуалът не може да се
рутинизира напълно, защото наличието на участници със свободна воля прави действията на индивидите
трудни за предсказване и оттук те ритуалът е по-гъвкав и разнообразен. Рутината пък се състои от навици,
защото чрез тях се дефинират лични ситуации без съобразяване с други участници. Тук степента на
предсказуемост е висока и действията могат да се автоматизират. Драмата носи много несигурност относно
изхода на ситуациите, тя има сериозни последствия и дори застрашава хода на живота на индивида. Там
пренасянето на навици и умения от рутината е по-скоро неуместно и индивидът е изправен пред рисковани
избори. Но това прави живота вълнуващ, високо буден и именно с това потенциално наситен със смисъл.
Тъкмо драмата е собствения терен на личността.