ХОЛИ БЛЕК

Превод
БОРЯНА ДАРАКЧИЕВА

Издателство ИБИС София

На Лий Бардуго, която никога не позволява да ми се размине.
 КНИГА ПЪРВА

И елфският крал закле се да вземе

щерката земна, а чедото тяхно от
кръста и огън ще е осветено.
Не ще бъде то под властта на магия!
Кога ли ще дойде съдбовният ден!
Така е далече! Така е далече от мен!

ЕДМЪНД КЛАРЪНС СТЕДМАН

„Елфическа песен"
 ПРОЛОГ
Кралският астролог Бафен се взираше в звездната карта и се опита да не потрепва, защото изглеждаше сигурно,
че най-младият принц на Елфхейм ще бъде изпуснат на кралската си глава.
Седмица след раждането на принц Кардан той най-сетне бе представен на върховния крал. Предишните петима
наследници бяха показани веднага, все още ревящи новородени, но лейди Аша бе забранила на върховния крал да я
посещава, преди да се е възстановила от раждането.
Бебето беше слабичко, сбръчкано и тихо, взираше се в Ел-дред с черни очи. Размаха малката си, подобна на
камшик опашка с такава сила, че щеше да разтвори пелените. Лейди Аша като че ли не знаеше как точно да го
държи. Всъщност тя го държеше така, сякаш се надяваше някой скоро да го вземе от ръцете й.
- Кажи ни бъдещето му - настоя върховният крал.
Само неколцина се бяха събрали да видят представянето на новия принц - смъртният Вал Морен, който беше
дворцов поет и сенешал, и двама членове на Живия съвет: Рандалин, министърът на ключовете, и Бафен. В празната
зала думите на краля отекнаха.
Бафен се поколеба, но не можеше да не отговори. Елдред бе благословен с пет деца преди принц Кардан,
смайваща плодовитост за вълшебния народ, с тяхната рядка кръв и малко раждания. Звездите бяха проговорили за
всеки от малките принцове и принцеси, предричаха успехи в поезията и песните, в политиката, в добродетелта и
дори в пороците. Но този път той видя нещо съвсем различно.
- Принц Кардан ще бъде последното ви дете - каза кралският астролог. - Той ще бъде разрушението на короната
и разрухата на трона.
Лейди Аша си пое рязко дъх. За първи път притисна детето към себе си. То се разшава в ръцете й.
- Питам се кой ли ти е повлиял при разчитането на знаците. Вероятно принцеса Елоуин има пръст в това. Или
принц Дейн.
Може би ще е по-добре да го изпусне на земята - помисли си жестоко Бафен.
Върховният крал Елдред прокара ръка по брадичката си.
- Не може ли това някак да се предотврати?
Не беше точно благословия, че звездите даваха на Бафен толкова много загадки и толкова малко отговори.
Често му се искаше да вижда по-ясно, но не и този път. Той сведе глава в поклон, за да не среща очите на върховния
крал.
- Само от пролятата му кръв може да се издигне велик владетел, но не и преди да се случи онова, което
предрекох.
Елдред се обърна към лейди Аша и детето й - носителя на лош късмет. Бебето беше съвсем тихо, не плачеше, не
гукаше, опашката още се мяташе.
- Отведи момчето - каза върховният крал. - Отгледай го както решиш.
Лейди Аша дори не потрепна.
- Ще го отгледам както подобава на сана му. Той все пак е принц и твой син.
В тона й имаше горчивина и Бафен смутено си спомни, че някои пророчества се изпълняват именно чрез
действията за предотвратяването им.
За миг всички се смълчаха. Тогава Елдред кимна на Вал Морен, който слезе от подиума и след малко се върна с
тънка дървена кутия с мотив от дървесни корени по капака.
- Дар - каза върховният крал, - признание за твоя принос към рода Грийнбрайър.
Вал Морен отвори кутията и разкри изящна огърлица от тежки смарагди. Елдред я взе и я сложи на шията на
лейди Аша. После докосна бузата й с опакото на ръката си.
- Щедростта ви е огромна, господарю - каза тя, малко успокоена.
Бебето стисна един камък в юмручето си, вгледано в баща си с бездънните си очи.
- Сега върви да си почиваш - каза по-тихо Елдред и този път тя се подчини.
Лейди Аша излезе с високо вдигната глава, стиснала здраво детето си. Бафен усети тръпка на някакво
предчувствие, което нямаше нищо общо със звездите.
Върховният крал Елдред не посети отново лейди Аша, нито я извика при себе си. Вероятно трябваше да
преодолее недоволството си и да възпитава сина си. Но когато погледнеше принц Кардан, сякаш се взираше в
несигурно бъдеще, и затова го избягваше.
Лейди Аша, като майка на принц, беше много търсена в двора, макар и не от върховния крал. Тя се отдаде на
капризите и фриволността и реши да се завърне към веселия живот на придворна. Не можеше да ходи на балове с
дете по петите, затова намери котка с мъртвородени котенца, за да бъде негова дойка.
Това продължи, докато принц Кардан не започна да пълзи. Тогава котката беше бременна отново и той започна
да я дърпа за опашката. Котката избяга в конюшните, изоставяйки го и тя.
И така, той израсна в двореца без обич и грижи. Кой би посмял да попречи на един принц да краде храна от
огромните маси и да я яде под тях, да поглъща откраднатото на огромни хапки? Сестрите и братята му единствено
се смееха, играеха си с него като с малко кученце.
Той само понякога обличаше дрехи, вместо това се окичваше с гирлянди цветя и хвърляше камъни по стражата,
ако се опитваха да припарят до него. Единствено майка му имаше някакво влияние над него, но тя рядко се
опитваше да го обуздае. Дори напротив.
- Ти си принц - заявяваше му категорично, когато той не влизаше в конфликт или не успяваше да си поиска
нещо. -Всичко е твое. Трябва само да си го вземеш.
А понякога казваше:
- Аз искам това. Донеси ми го.
Казано е, че вълшебните деца не са като децата на смъртните. Те нямат нужда от толкова любов. Нямат нужда
да бъдат завивани нощем и могат да заспят доволни в някой студен ъгъл на бална зала, завити с покривка за маса.
Нямат нужда да бъдат хранени; те просто пият роса и отмъкват хляб и сметана от кухнята. Нямат нужда да бъдат
утешавани, защото рядко плачат.
Но ако вълшебните деца се нуждаят от малко любов, то вълшебните принцове се нуждаят от някакво
възпитание.
Затова, когато най-големият брат на Кардан го накара да стреля по орех върху главата на смъртен, Кардан не бе
имал мъдростта да се възпротиви. Действията му бяха импулсивни, а маниерите - властни.
- Точната стрелба толкова впечатлява баща ни - каза принц Дейн с лека, закачлива усмивка. - Но вероятно е
твърде трудно. Най-добре изобщо не се опитвай, ще се провалиш.
За Кардан, който не можеше да привлече вниманието на баща си и отчаяно го искаше, това бе изкусително. Той
не се запита кой е смъртният или как се е озовал в двора. Така и не разбра, че този мъж е бил любим на Вал Морен
и че сене-шалът ще полудее от мъка, ако той умре.
А тогава Дейн щеше да може да заеме по-висшето положение от дясната страна на върховния крал.
- Твърде трудно ли? По-добре да не опитвам? Това са думи на страхливец - каза Кардан, изпълнен с детинско
перчене.
Всъщност брат му се опитваше да го сплаши, но това го направи още по-надменен.
Принц Дейн се усмихна.
- Нека поне си разменим стрелите. Така, ако пропуснеш, можеш да кажеш, че моята стрела не е уцелила.
Принц Кардан трябваше да се усъмни при тази проява на загриженост, но той не бе научен да различава
истината от лъжата.
Затова взе стрелата на Дейн, опъна тетивата и се прицели в ореха. Внезапно му прималя. Можеше да не уцели
ореха. Можеше да нарани човека. Но веднага след това дойде гневното ликуване при мисълта да стори нещо толкова
ужасяващо, че баща му да не може вече да го пренебрегва. Щом не можеше да получи вниманието на върховния крал
заради нещо добро, тогава вероятно щеше да го получи заради нещо много, много лошо.
Ръката му потрепери.
Влажните очи на смъртния се взираха в него с ужас. Беше омагьосан, разбира се. Никой не би могъл да стои
така безропотно. И точно това го накара да реши.
Кардан се засмя насилено, когато отпусна тетивата и остави стрелата да падне от улея.
- Не мога да стрелям при тези условия - каза той, защото се чувстваше глупаво, че се отказва. - Вятърът идва от
север и ми роши косата. Влиза ми в очите.
Но принц Дейн вдигна лъка и пусна стрелата, която бе взел от Кардан. Тя прониза гърлото на смъртния и той
падна почти беззвучно, с отворени, втренчени в нищото очи.
Случи се така бързо, че Кардан дори не извика, не реагира. Само се взираше в брат си, докато бавно и с ужас
осъзнаваше станалото.
- О - каза принц Дейн с доволна усмивка. - Колко жалко. Като че ли твоята стрела не уцели ореха. Сигурно
можеш да се оплачеш на баща ни, че косата ти е влизала в очите.
А после, макар че протестираше, никой не искаше да чуе принц Кардан. Дейн се погрижи за това. Той
разказваше на всички за безразсъдството на младия принц, за арогантността му, за стрелата му. Върховният крал
дори не благоволи да изслуша Кардан.
Въпреки молбите на Вал Морен за екзекуция, Кардан беше наказан заради смъртта на човека така, както
наказват принцовете. Върховният крал нареди да затворят лейди Аша вместо него в Кулата на забравата - за Елдред
бе облекчение, че има повод да го направи, защото тя беше вече досадна и създаваше неприятности. Принц Кардан
бе поверен на грижите на Бейлкин, най-големия от наследниците, най- жестокия и единствения, който бе готов да
го вземе.
 Ето така бе изградена репутацията на принц Кардан. И той нямаше какво друго да стори, освен да й остане
верен.
 1
Аз, Джуд Дуарте, върховна кралица на Елфхейм в изгнание, прекарвам повечето си сутрини дремеща пред
телевизора, гледам кулинарни състезания и анимационни филми, повторения на разни предавания, в които хората
провеждат турнири, като пробождат кашони и бутилки или режат риба. Следобед тренирам брат си Оук, ако ми
позволи. Нощем върша разни неща за местните феи.
Снишавам се, както може би трябваше да сторя от самото начало. И ако проклинам Кардан, то трябва да
проклинам и себе си, задето бях такава глупачка да вляза право в капана му.
Когато бях дете, си въобразявах как се връщам в света на смъртните. С Тарин и Виви си представяхме какво би
било, спомняхме си ароматите на окосена трева и бензин, как играехме на криеница из задните дворове и скачахме
в хлорираните летни басейни. Мечтаех за разтворим чай с лед и ледени близалки от портокалов сок. Копнеех за
най-обикновени неща: за миризмата на горещ асфалт, за провисналите между стълбовете жици, за песничките в
рекламите.
Сега, когато съм захвърлена тук завинаги, ужасно много ми липсва Царството на феите. Копнея за магията,
може би дори ми липсва страхът. Имам чувството, че по цял ден сънувам неспокойно, неспособна да се събудя
напълно.
Потропвам с пръсти по боядисаната дървена маса за пикник. Ранна есен е, вече е хладно в Мейн. Слънцето в
късния следобед осейва тревата пред жилищния комплекс, докато гледам как Оук играе с децата в горичката, която
ни дели от магистралата. Децата са от жилищната сграда; някои по-малки,
други по-големи от него. Той е на осем. Всички слязоха от жълтия училищен автобус. Забавляват се с някаква
напълно хаотична игра на война и се гонят с пръчки. Удрят съвсем като деца, целят се в оръжието, а не в
противника и пищят от смях, когато някоя пръчка се счупи. Не мога да не забележа, че научават възможно най-
неправилните уроци относно боя с меч.
Все пак наблюдавам. Забелязвам кога Оук използва магия.
Според мен го прави несъзнателно. Промъква се към децата, но няма никакво прикритие. Все пак продължава
да върви към тях и въпреки че е пред очите им, те като че ли не го забелязват.
Приближава се още и още, а децата пак не поглеждат към него. И когато скача към тях, размахал пръчката си, те
пищят от съвсем искрена изненада.
Беше невидим. Използваше магия. Дори аз, въпреки че не може да бъда заблудена от нея, забелязвам доста
късно. Другите деца просто си мислят, че той е хитър или късметлия. Само аз знам колко безразсъдно е това.
Изчаквам децата да си тръгнат. Те се изнизват едно по едно, докато остава само брат ми. Нямам нужда от
магия, за да се приближа до него, защото по земята са нападали листа и стъпките ми са тихи. С едно бързо
движение увивам ръка на врата му и я притискам силно към гърлото му, за да го изплаша хубаво. Той отстъпва назад
и почти ме удря в брадичката с рогата си. Не е зле. Опитва се да се освободи, но доста вяло. Знае, че съм аз, не съм
го изплашила.
Аз стягам хватката. Ако продължа да го стискам така за врата, ще припадне.
Той се опитва да заговори и тогава осъзнава, че не може да си поеме достатъчно въздух. Забравя за цялото си
обучение и подивява, мята се, драска ръцете ми и ме рита по краката. Кара ме да се чувствам ужасно. Искам да е
малко изплашен, само колкото да ми отвърне, а не да е ужасен.
Пускам го и той залита настрани задъхан, с насълзени очи.
- Защо го направи? - пита и ме гледа обвинително.
- За да ти напомня, че боят не е игра - казвам аз, имам чувството, че говоря с гласа на Мадок.
Не искам Оук да израсне като мен, гневен и изплашен. Но искам да оцелее, а Мадок ме научи да оцелявам.
Откъде бих могла да знам как да го обучавам правилно, когато аз самата познавам само своето объркано
детство? Може би ценя от него именно неправилните части.
- Какво ще правиш срещу противник, който наистина иска да те нарани?
- Не ми пука - казва Оук. - Не ми пука за това. Не искам да ставам крал. Не искам никога да бъда крал.
За миг се взирам в него. Искам да повярвам, че лъже, но естествено, той не може да лъже.
- Невинаги можем да избираме съдбата си - казвам.
- Ти управлявай, щом толкова искаш! - казва той. - Аз няма да го правя. Никога.
Стискам зъби, за да не изкрещя.
- Аз не мога, както знаеш, защото съм в изгнание - напомням му.
Той тропа с копитото си.
- Аз също! Аз съм в човешкия свят само защото татко иска тъпата корона. И ти я искаш, всички я искат. Е, аз не
я искам. Тя е прокълната.
 - Всяка власт е прокълната - казвам. - Най-лошите сред нас са готови на всичко за власт, а онези, които са най-
достойни за нея, не я искат. Но това не означава, че могат вечно да бягат от отговорностите си.
- Не можеш да ме направиш върховен крал - казва той, обръща се и хуква към жилищната сграда.
Сядам на студената земя. Знам, че напълно прецаках този разговор. Знам, че Мадок обучаваше мен и Тарин по-
добре, отколкото аз обучавам Оук. Знам, че бях арогантна и глупава да си мисля, че бих могла да контролирам
Кардан.
Знам, че в голямата игра на принцове и кралици аз просто бях пометена от дъската.
В апартамента Оук затваря вратата под носа ми. Вивиен, моята вълшебна сестра, стои до кухненския плот и се
хили на телефона си.
Когато ме забелязва, ме хваща за ръцете и започва да се върти с мен, докато не ми се завива свят.
- Хедър пак ме обича - казва тя през смях.
Хедър е човешката приятелка на Виви. Тя се примири с премълчаното от Виви за миналото й. Дори се примири
с това, че Оук дойде да живее с тях в този апартамент. Но когато разбра, че Виви не е човек и че е използвала магия
върху нея, тя я заряза и се изнесе. Не ми е приятно да го кажа, защото искам сестра ми да е щастлива - и Хедър
наистина я прави щастлива, - но Виви определено си заслужи да бъде зарязана.
Отдръпвам се и мигам объркано насреща й.
- Какво?
Виви размахва телефона към мен.
- Писа ми. Иска да се върне. Всичко ще си е като преди.
Листата не се прибират обратно в лозата, счупените орехи не се връщат пак в черупката си и приятелките,
които са били омагьосани, не се събуждат някой ден и не решават да се върнат при ужасните си бивши.
- Дай да видя - казвам и посягам към телефона на Виви.
Тя ми позволява да го взема.
Преглеждам съобщенията, повечето са от Виви и са пълни с извинения, необмислени обещания и все по-
отчаяни молби. От страна на Хедър има много мълчание и няколко съобщения в смисъл: „Трябва ми още време да
помисля".
Накрая това:
Искам да забравя за Царството на феите. Искам да забравя, че ти и Оук не сте човеци. Не искам повече да се
чувствам така. Ако те помоля да ме накараш да забравя, би ли го сторила?
Взирам се дълго в думите и си поемам дъх.
Разбирам защо Виви е прочела съобщението както й харесва, но мисля, че бърка. Ако аз бях написала това,
последното, което бих искала, е Виви да се съгласи. Щях да искам да ми помогне да разбера, че макар с Оук да не са
човеци, все пак ме обичат. Бих искала Виви да настоява, че няма смисъл да се преструвам, че Царството на феите не
съществува. Бих искала тя да ми каже, че е сбъркала и никога вече няма да прави тази грешка, за нищо на света.
Ако аз бях изпратила това съобщение, щях да го направя, за да я изпитам.
Връщам телефона на Виви.
- Какво ще й кажеш?
- Ще направя всичко, което иска - отговаря сестра ми.
Доста екстравагантно твърдение за смъртен и определено ужасно за някой, който би бил длъжен да го изпълни.
- Може би тя не знае какво иска - казвам.
Каквото и да правя, все съм нелоялна. Виви ми е сестра, но Хедър е човек. Дължа нещо и на двете.
А сега Виви не иска да предполага нищо, освен че всичко ще бъде наред. Усмихва ми се с облекчение, взема
ябълка от купата с плодове и я хвърля във въздуха.
- Какво става с Оук? Връхлетя тук и затръшна вратата. Така драматичен ли ще бъде и като тийнейджър?
- Не иска да става върховен крал - казвам й.
- О, това ли? - Тя поглежда към стаята му. - Помислих си, че е нещо важно.
 2
Тази нощ е облекчение да тръгна за работа.
Вълшебните създания в света на смъртните имат различни нужди от тези в Елфхейм. Самотните феи,
оцеляващи в покрайнините на царството, не се занимават с пирове и дворцови интриги.
И се оказва, че имат доста работа за такава като мен, смъртна, която ги познава добре и не се притеснява от
някоя и друга схватка. Срещнах Брайърн седмица след като напуснах Елфхейм. Той се появи пред сградата ни - с
черна козина, козя глава, кози копита и цилиндър в ръка - и каза, че е стар приятел на Хлебарката.
- Разбрах, че си в уникално положение - каза той, като ме гледаше със странните си златни кози очи. Черните
им зеници представляваха хоризонтални правоъгълници. - Тук те смятат за мъртва, нали? Нямаш социална
осигуровка. Нямаш образование на смъртна.
- И си търся работа - казах му, защото се досетих накъде бие. - Неофициално.
- Няма как да си по-далече от официалното при мен - увери ме той, като сложи ноктестата си ръка върху
сърцето. - Позволи ми да се представя. Брайърн. Пука*, ако вече не си се досетила.
Той не поиска клетви за вярност или някакви обещания. Можех да работя колкото поискам и заплащането щеше
да съответства на свършеното.
Тази нощ се срещаме до водата. Аз пристигам с колелото
Създание, което се среща в келтския фолклор. - Б. пр.
си втора употреба. Задната гума се спихва бързо, но го взех евтино. Върши ми добра работа. Брайърн е облечен
натруфено, както винаги: на шапката му има лента с няколко ярко оцветени пачи пера и я е комбинирал със сако от
туид. Когато се приближавам, той вади часовник от джоба си и го гледа с преувеличено смръщване.
- О, закъснях ли? - питам. - Съжалявам. Свикнала съм да определям часа по наклона на лунните лъчи.
Той ме поглежда подразнено.
- Няма нужда да се надуваш само защото си живяла във Върховния двор. Вече не си специална.
Аз съм върховната кралица на Елфхейм. Тази мисъл идва неканена и аз прехапвам вътрешността на бузата си,
за да не изрека нелепите думи. Той е прав: вече не съм специална.
- Каква е задачата? - питам възможно най-безцеремонно.
- Една от нашите в старото пристанище яде местни. Търся някой, който може да я накара да обещае, че ще спре.
Трудно ми е да повярвам, че му пука какво става с хората -или поне му пука достатъчно, за да ми плати да сторя
нещо по въпроса.
- Местни смъртни?
Той клати глава.
- Не, не, от нашите.
Тогава явно си спомня с кого говори и леко се изчервява. Опитвам се да не приемам думите му като
комплимент.
Убива и яде вълшебни създания? Явно няма да е лесна работа.
- Кой те нае?
Той се смее нервно.
- Някой, който не иска името му да се свързва с това. Но е готов да те възнагради, ако свършиш работата.
Една от причините Брайърн да ме наеме е, че мога да се приближавам до вълшебните създания. Те не очакват
една смъртна да ги преджобва или да забива ножа си в тях. Не очакват една смъртна да не се поддава на магията, да
знае обичаите им или да разбира ужасните им сделки.
Другата причина е, че толкова много ми трябват пари, че съм готова да върша такива неща - неща, за които от
самото начало знам, че ще са гадни.
- Адрес? - питам и той ми подава сгънат лист.
Отварям го и го поглеждам.
- Дано да плащат добре.
- Петстотин американски долара - казва той, сякаш това е някаква колосална сума.
Наемът ни е хиляда и двеста на месец, да не говорим за продуктите и сметките. След като Хедър си отиде,
моята половина от разходите е осемстотин долара. Освен това искам да си сменя задната гума на колелото.
Петстотин съвсем не са достатъчни, не и за такава задача.
- Хиляда и петстотин - контрирам и извивам вежди. - В брой, проверими с желязо. Половината сега и ако не се
върна, ще дадеш на Вивиен другата половина като дар за опечаленото ми семейство.
Брайърн стиска устни, но знам, че има парите. Просто не иска да ми плаща толкова, че да стана придирчива
към задачите.
 - Хиляда - пазари се той и посяга към вътрешен джоб на сакото от туид, откъдето вади пачка банкноти със
сребърна щипка. - Ето, нося половината. Можеш да ги вземеш.
- Добре - съгласявам се. Не е лошо заплащане за нещо, което може да се свърши за една нощ, ако имам късмет.
Той ми подава парите със сумтене.
- Уведоми ме, когато изпълниш задачата.
На ключовете ми има желязна верижка. Прокарвам я старателно по ръбовете на парите, за да се уверя, че са
истински. Не вреди да напомня на Брайърн, че съм внимателна.
- Плюс петдесет долара за разходи - казвам импулсивно.
Той се мръщи. След миг посяга в друга част на сакото си и ми дава още пари.
- Просто свърши работата - казва.
Не е добър знак, че не се пазари. Може би трябваше да го поразпитам още, преди да се съглася. Определено
трябваше да се пазаря повечко.
Но вече е късно.
Качвам се на колелото, махам на Брайърн и поемам към центъра на града. Едно време си се представях като
рицар, яздещ жребец, прославящ се в турнири с уменията и честта си. Жалко, но се оказа, че дарбите ми са в съвсем
друга насока.
Предполагам, че имам уменията да убивам вълшебни създания, но най ме бива да ги вбесявам. Да се надяваме,
че ще ми послужат в убеждаването на една канибалка да направи каквото искам.
Преди да се изправя пред нея, решавам да поразпитам.
Първо се виждам с таласъм, на име Магпай, който живее в дърво в Дийринг Оукс Парк. Той чул, че тя е
червено-шапковец, което не е голяма новина, но поне съм израснала с такъв и съм наясно с природата им.
Червеношапковците жадуват за насилие, кръв и убийства - всъщност стават малко нервни, когато са лишени от тях
задълго. И ако са тради-ционалисти, потапят шапката си в кръвта на враговете си, вероятно за да се сдобият с
жизнената им сила.
Питам за името й, но Магпай не го знае. Изпраща ме при Ладхар, клурикон1, който се спотайва зад баровете,
смуче пяната от халбите, когато никой не гледа, и мами смъртните в хазартни игри.
- Ама не знаеш ли? - пита Ладхар, като снижава глас. -Грима Мог.
Едва не го обвинявам в лъжа, макар да знам, че е невъзможно. После си представям - много живо - как намирам
Брайърн и тъпча в гърлото му всички долари, които ми даде.
- Тя какво прави тук, по дяволите?
Грима Мог е страховитият генерал на Двора на зъбите от Севера. Същият двор, от който са избягали Хлебарката
и Бомбата. Когато бях малка, Мадок ми четеше за лека нощ бойни стратегии от мемоарите й. Само при мисълта, че
ще се изправя пред нея, ме облива студена пот.
Не мога да се бия с нея. И не мисля, че имам някакъв шанс да я измамя.
- Разбрах, че са я разжалвали - казва Ладхар. - Може би е изяла някого, когото лейди Нор е харесвала.
Напомням си, че не съм длъжна да изпълня тази задача.
Вече не съм част от Двора на сенките на Дейн. Вече не се опитвам да управлявам зад трона на върховния крал
Кардан. Няма нужда да поемам голям риск.
Но съм любопитна.
А като добавите към това голямо количество наранена гордост, ще се озовете право пред стъпалата на склада на
Грима Мог на зазоряване. Естествено, не съм с празни ръце. Взех сурово месо от една месарница, което се охлажда
в стиропорна кутия, няколко криво-ляво направени сандвича с мед, опаковани във фолио, и бутилка доста горчива
бира.
Влизам и вървя по коридор, докато не стигам до врата към нещо като апартамент. Чукам три пъти и се надявам,
ако не друго, ароматът на храната да прикрие миризмата на страха ми.
Вратата се отваря и една жена с пеньоар наднича навън. Прегърбена е и се обляга на лъскав бастун от черно
дърво.
- Какво искаш, скъпа?
Мога да видя под магията и забелязвам зеления оттенък на кожата й и твърде големите зъби. Също като на
втория ми баща: Мадок. Онзи, който уби родителите ми. Онзи, който ми четеше нейните бойни стратегии. Мадок,
някогашен велик генерал на Върховния двор. Сега враг на трона и не особено доволен от мен.
Да се надяваме, че той и върховният крал ще си съсипят взаимно животите.
- Нося ти подаръци - казвам, като вдигам кутията с месото. -Може ли да вляза? Искам да сключим сделка.
Тя се смръщва леко.
- Не можеш да продължаваш да ядеш вълшебни създания, без някой да се опита да те спре - казвам аз.
- Вероятно ще изям и теб, красиво дете - казва тя ус-михната.
 Но отстъпва назад, за да ме пусне в леговището си. Предполагам, че не може да ме превърне в хубаво ястие в
коридора.
Апартаментът е с високи тавани и тухлени стени. Хубав. Подът е полиран и сияе. Големите прозорци пропускат
светлина и осигуряват прилична гледка към града. Обзаведен е със стари мебели. Тапицерията на някои е прокъсана
и има следи, които може да са оставени само от нож.
Целият апартамент мирише на кръв. Медна, метална миризма, с леко сладникава нотка. Оставям подаръците си
на солидна дървена маса.
- За теб са - казвам. - С надеждата да пренебрегнеш факта, че идвам неканена.
Тя помирисва месото, взема един сандвич с мед и избива капачката на бирата с юмрук. Отпива дълго, като ме
гледа.
- Някой те е научил на обноски. Чудя се защо са си направили труда, козленце. Ти явно си жертвоприношение,
изпратено с надеждата да задоволят апетита ми със смъртна плът.
Усмихва се и показва зъбите си. Може би сваля магията за миг, но тъй като и без това виждах през нея, не мога
да кажа със сигурност.
Примигвам насреща й. Тя също примигва, сигурно чака реакция.
Явно се дразни, че не хуквам с писъци към вратата. Да, виждам го. Мисля, че няма търпение да ме подгони.
- Ти си Грима Мог - казвам. - Водач на армии. Унищожи-телка на враговете си. Наистина ли искаш да прекараш
така оттеглянето си?
- Оттегляне? - повтаря тя, сякаш съм й нанесла смъртна обида. - Макар че бях прокудена, ще намеря друга
армия, която да водя. По-голяма от първата.
Понякога и аз си казвам нещо подобно. Но като го чувам произнесено от чужда уста, е доста дразнещо. Все пак
ми дава една идея.
- Е, местните феи биха предпочели да спреш да ги ядеш, докато планираш следващия си ход. Очевидно, тъй
като съм човек, предпочитам да не ядеш и смъртни. И без това се съмнявам, че те биха те заситили.
Тя ме чака да продължа.
- Предизвикателство - казвам, като си мисля какво зная за червеношапковците. - За това си гладна, нали? Една
хубава битка. Обзалагам се, че създанията, които си убила, не са толкова специални. Хабиш си таланта.
- Кой те изпраща? - пита тя накрая.
Опитва се да ме прецени.
- Какво си сторила, за да я вбесиш? - питам аз. - Твоята кралица? Сигурно е нещо голямо, щом те е изритала от
Двора на зъбите.
- Кой те изпраща? - реве тя.
Май докоснах болно място. Най-доброто ми умение.
Опитвам се да не се усмихна, но ми липсваше приливът на мощ, който идва в игри като тези, на стратегия и
коварство. Не ми се ще да го призная, но ми липсваше рискът. Няма място за съжаления, когато си зает с опити да
победиш. Или поне да не умреш.
- Казах ти. Местните вълшебни създания, които не искат да бъдат изядени.
- Защо ти? - пита тя. - Защо ще изпращат някакво момиченце да ме убеждава в каквото и да било?
Оглеждам стаята, забелязвам една кръгла кутия над хладилника. Старомодна кутия за шапки. Погледът ми
спира на нея.
- Може би защото няма да е загуба за тях, ако не успея.
Грима Мог се смее, отпива отново от горчивата бира.
- Фаталистка. Е, как ще ме убедиш?
Отивам до масата и вземам храната, търся повод да се приближа до кутията за шапки.
- Първо ще прибера храната.
Грима Мог изглежда развеселена.
- Сигурно една старица като мен има нужда от младо момиче, което да шета из къщата. Но внимавай. Да не
откриеш нещо, за което не си се пазарила, в долапа ми, козленце.
Отварям вратата на хладилника. И ме посрещат останки от създания, които е убила. Събрала е ръце и глави,
печени или сварени, прибрани така, както се прави с остатъци от голяма празнична вечеря. Стомахът ми се
преобръща.
Гадна усмивка пълзи по лицето й.
- Сигурно се надяваше да ме предизвикаш на дуел? За да се хвалиш как добре си се била? Сега виждаш какво
означава да изгубиш от Грима Мог.
Поемам дълбоко дъх. После скачам. Събарям кутията за шапки от хладилника и я хващам.
-Не я докосвай! - вика тя и се хвърля напред, когато свалям капака.
 И тя е вътре: шапката. Пропита със засъхнала кръв, с много слоеве кръв.
Грима Мог вече е на средата на стаята, оголила зъби. Аз вадя запалка от джоба си, щраквам я с палец и се
появява пламъче. Тя спира внезапно, щом вижда огъня.
- Знам, че много, много дълги години си създавала па-тината по тази шапка - казвам аз, като се моля ръката ми
да не потрепери и пламъкът да не изгасне. - Вероятно по нея има кръв от първото ти убийство и от последното. Без
нея няма да има какво да ти напомня за миналите победи, няма да имаш трофеи, няма да имаш нищо. Така че ще
трябва да сключиш сделка с мен. Закълни се, че няма да убиваш повече. Нито феи, нито човеци, докато си в света на
смъртните.
- И ако не го направя, ти ще изгориш моето съкровище? -Грима Мог се приближава. - Това е безчестно.
- Ами сигурно бих могла да ти предложа да се бием - казвам. - Но вероятно ще изгубя. А така ще победя.
Грима Мог ме сочи с черния си бастун.
- Ти си човешкото дете на Мадок, нали? И сенешал на нашия нов върховен крал, в изгнание. Захвърлена като
мен.
Кимам, смутена съм, че ме е разпознала.
- А ти какво направи? - пита ме, на лицето й се появява доволна усмивка. - Трябва да е било нещо голямо.
- Бях глупачка - казвам, защото съм готова да си го призная. - Отказах се от птичката в ръката заради птичките
по дърветата.
Тя се смее гръмогласно.
- Е, ама не сме ли си лика-прилика, дъще на червено-шапковец? Но убийството е в костите и в кръвта ми. Не
смятам да се отказвам от убиването. След като съм завряна в света на смъртните, възнамерявам поне да се
забавлявам.
Приближавам пламъка до шапката. Дъното й започва да почернява, разнася се ужасна воня.
- Спри! - вика тя и ме поглежда с огромна омраза. - Достатъчно. Нека аз ти предложа нещо, козленце. Ще се
бием. Ако изгубиш, аз си връщам шапката невредима. Продължавам да ловувам както досега. А ти ще ми дадеш
едното си кутре.
- За да го изядеш? - питам и отдръпвам пламъка от шапката.
- Ако искам - отвръща тя. - Или ще го нося като брошка. Какво те интересува какво ще правя с него? Важното е,
че ще бъде мое.
- И защо да се съгласявам на това?
- Защото, ако победиш, ще получиш обещанието, което искаш. И ще ти кажа нещо изключително важно за твоя
върховен крал.
- Не искам да знам нищо за него - сопвам се, твърде бързо и твърде гневно.
Не съм очаквала да намеси Кардан.
Този път тя се смее тихо и тътнещо.
- Малка лъжкиня.
Взираме се една в друга много дълго. Погледът на Грима Мог е някак дружески. Знае, че ме е хванала. Ще се
съглася на условията й. Аз също го знам, макар че е нелепо. Тя е легенда. Не виждам как ще победя.
Но името на Кардан гърми в ушите ми.
Дали има нов сенешал? Дали има нова любовница? Дали ходи лично на срещите на Съвета? Дали говори за
мен? Дали с Лок ми се подиграват? А дали Тарин се смее?
- Ще се бием до първа капка кръв - казвам, като прогонвам всичко друго от ума си. Приятно е да има към кого
да насоча гнева си. - И няма да ти дам пръста си. Ако победиш, си получаваш шапката и толкова. И аз си тръгвам от
тук. Правя отстъпка, като изобщо се съгласявам да се бия с теб.
- Скучно е до първа капка кръв. - Грима Мог се навежда напред, нащрек е. - Нека се бием, докато една от нас
извика. Нека да спрем някъде след кръвопролитието и преди да изпълзим някъде, за да умрем. - Въздъхва, сякаш си
мисли за нещо прекрасно. - Дай ми шанс да прекърша всяка кост в кльощавото ти тяло.
- Значи, разчиташ на гордостта ми.
Пъхам шапката й в джоба си и запалката в другия.
Тя не отрича това.
- И права ли съм?
До първа капка кръв наистина е скучно. Само ще танцуваме една около друга и ще търсим пробив. Не е
истинска битка. И тогава отговорът сам излиза от мен.
-Да.
- Добре. - Тя вдига върха на бастуна към тавана. - Да идем на покрива.
- О, колко цивилизовано - казвам аз.
- Дано си носиш оръжие, защото няма да ти заема мое.
 Тя тръгва към вратата с тежка въздишка, сякаш наистина е старица, за каквато се представя.
Следвам я навън, по сумрачния коридор, към още по-тъмно стълбище, нервите ми са изопнати. Надявам се, че
знам какво върша. Тя взема стъпалата по две, нетърпелива е, блъска металната врата на върха. Чувам тракане на
стомана, когато вади тънка сабя от бастуна си. Жадна усмивка разтегля широко устните й и разкрива острите й зъби.
Вадя дългия нож, който съм скрила в ботуша си. Няма много голям обхват, но аз не мога да омагьосвам неща и
не мога да карам колелото със Здрач на гърба.
И все пак сега ми се иска да бях измислила начин да го взема.
Стъпвам на асфалтовия покрив на сградата. Слънцето изгрява, озарява небето в розово и златно. Вдига се
студен вятър, който носи миризма на бетон и боклуци, заедно с аромата на златник от близкия парк.
Сърцето ми ускорява ритъма си в смесица от страх и нетърпение. Когато Грима Мог напада, аз съм готова.
Парирам и отскачам назад. Правя го отново и отново и тя се дразни.
- Обеща ми лакомство - ръмжи, но поне вече знам как се движи.
Знам, че е жадна за кръв, жадна за насилие. Знам, че е свикнала да преследва жертвата си. Надявам се да е
твърде самоуверена. Вероятно ще направи грешки, ако е изправена пред някой, който може да й отвърне.
Малко вероятно, но възможно.
Когато тя налита отново, аз се завъртам и я изритвам зад коляното така силно, че я повалям на земята. Тя
ръмжи, надига се и хуква към мен с пълна скорост. За миг яростното й лице и страховитите зъби изпращат
ужасяваща, парализираща тръпка през мен.
Чудовище? - крещи умът ми.
Стискам зъби срещу порива да се скрия. Оръжията ни проблясват ярко в светлината на новия ден. Металът се
удря в метал, звънти като камбана. Сражаваме се по покрива, краката ми чевръсто отскачат напред-назад. Пот
избива по челото ми и под мишниците. Дъхът ми е горещ, излиза на бял облак в студения въздух.
Хубаво е да се сражавам с някой друг, а не със себе си.
Грима Мог присвива очи, наблюдава ме, търси слабо място. Аз мисля за всяка поправка, която е правил Мадок,
за всеки лош навик, от който Призрака се опитваше да ме отучи. Тя започва серия брутални удари, стреми се да ме
избута до ръба на сградата. Аз отстъпвам, защитавам се срещу яростта, срещу по-дългия обхват на сабята й. Досега
се е сдържала, но вече няма да го прави.
Отново и отново ме изтласква към ръба на сградата, към падането. Аз се бия с мрачна решителност. Кожата ми
става хлъзгава от пот, капчици избиват между лопатките на гърба ми.
И тогава кракът ми се удря в метална тръба, която стърчи от асфалта. Препъвам се и Грима Мог замахва. Мога
единствено да избегна пронизването и това ми струва ножа, който полита от покрива. Чувам как пада на улицата с
глух тътен.
Изобщо не трябваше да поемам тази поръчка. Не биваше да се съгласявам да се бием. Не биваше да приемам
предложението за брак на Кардан и не биваше да бъда прогонвана в света на смъртните.
Гневът ми дава прилив на сила и аз я използвам, за да се отдръпна от пътя на Грима Мог, като оставям
инерцията на удара да понесе острието й покрай мен. После забивам силно лакът в ръката й и стискам дръжката на
сабята.
Не е особено честен ход, но от доста време не държа на тези неща. Грима Мог е много силна, но е и
изненадана. За миг се колебае, после забива чело в моето. Аз се олюлявам, но почти съм докопала оръжието.
Почти.
Главата ми кънти и съм леко замаяна.
- Това е измама, момиче - казва ми тя.
И двете дишаме тежко. Имам чувството, че дробовете ми са от олово.
- Аз не съм рицар.
И сякаш за да подчертая това, грабвам единственото оръжие пред погледа си: метална тръба. Тежка е и не е
острие, но това е положението. Поне е по-дълга от ножа.
Тя се смее.
- Трябваше да се откажеш, но ми е приятно, че не го направи.
- Аз съм оптимист - отвръщам.
Сега, когато хуква към мен, тя е по-бърза, но аз имам по-голям обхват. Въртим се една около друга, тя замахва, а
аз парирам като с бейзболна бухалка. Много неща ми се искат, но най-вече да се разкарам от този покрив.
Силите започват да ме напускат. Не съм свикнала с тежестта на тръбата и трудно маневрирам.
Откажи се - предлага замаяният ми мозък. - Извикай, докато си още на крака. Дай й шапката, забрави за
парите и се прибирай. Виви може да омагьоса листа, с които да плащате. Само този път, няма да е кой знае
какво. Не се биеш за кралство. А и вече загуби.
Грима Мог налита, сякаш надушва отчаянието ми. Притиска ме, аз съм тромава с тръбата. Ударите й са
агресивни, надява се да пробие защитата ми.
Пот тече от челото ми и пари в очите ми.
Мадок описваше схватките като много неща, като игра на стратегия, която се играе на висока скорост, като
танц, но точно сега ми се струва като спор. Като спор, в който тя ме принуждава да се защитавам твърде усилено, за
да получа някоя точка.
Въпреки напрежението в мускулите си хващам тръбата само с една ръка и вадя шапката й от джоба си с другата.
- Какво правиш? Ти обеща... - започва тя. Хвърлям шапката в лицето й. Тя я сграбчва, разсеяна. В този момент аз
замахвам с тръбата с всички сили.
Удрям я в рамото и тя пада с вой от болка. Удрям отново, металната тръба се спуска в арка към протегнатата й
ръка и запраща меча да се търкаля по покрива.
Вдигам тръбата, за да ударя отново.
- Стига. - Грима Мог ме гледа от асфалта, по заострените й зъби има кръв, а на лицето й е изписано удивление.
- Предавам се.
- Така ли?
Тръбата тежи в ръката ми.
- Да, малка измамнице - просъсква тя през зъби и се надига до седнало положение. - Ти ме надви. Сега ми
помогни.
Пускам тръбата и се приближавам, почти очаквам да извади нож и да го забие в тялото ми. Но тя само вдигна
ръка и ми позволява да я издърпам на крака. Слага шапката на главата си и притиска наранената си ръка.
- Дворът на зъбите се съюзи със стария велик генерал, баща ти, и още цяла шайка предатели. Разбрах от
сигурен източник, че твоят върховен крал ще бъде детрониран преди следващото пълнолуние. Какво ще кажеш, а?
- Затова ли си тръгна? - питам я. - Защото не си предател?
- Тръгнах си заради друго малко козле. Сега се разкарай. Беше по-забавно, отколкото очаквах, но мисля, че
играта ни приключи.
Думите й кънтят в ушите ми. Твоят върховен крал. Детрониран.
- Все още ми дължиш едно обещание - казвам, гласът ми излиза като грак.
За моя изненада, Грима Мог ми го дава. Заклева ми се да не ловува повече в земите на смъртните.
- Ела да се бием пак - вика след мен, когато тръгвам към стълбите. - Имам много тайни. Толкова много неща не
знаеш, дъще на Мадок. А ми се струва, че и ти си жадна за насилие.
 3
Мускулите ми се сковават почти веднага и мисълта да карам колело до вкъщи ме изморява толкова, че едва не
лягам на тротоара, затова се качвам на автобуса. Получавам доста гадни погледи от нетърпеливи пътници, докато
закачвам колелото си на рамката отпред, но когато хората виждат, че кървя, решават да не ми обръщат внимание.
Усещането ми за време не се вписва особено в човешкия свят. В Царството на феите да се прибереш у дома
призори е равносилно на това да се прибереш у дома в полунощ за смъртните. Но в човешкия свят ярката светлина
на утрото би трябвало да прогонва сенките. Това е добродетелно време - за ранобудници, не за неудачници. Една
възрастна жена с крещяща розова шапка ми подава няколко салфетки без коментар, за което съм й благодарна.
Използвам ги да се почистя колкото мога. През остатъка от пътуването гледам през прозореца към синьото небе,
боли ме и се самосъжаля-вам. Ровя из джобовете си и намирам четири аспирина. Поглъщам ги на една горчива
глътка.
Твоят върховен крал ще бъде детрониран преди следващото пълнолуние. Какво ще кажеш за това, а?
Опитвам се да си казвам, че не ми пука, че трябва да съм доволна, ако Елфхейм бъде завладян. Кардан си има
кой да го предупреждава. Има си Двор на сенките и половината от армията. Владетелите на нисшите дворове са му
се заклели във вярност. Целият Жив съвет. Дори новият сенешал, ако си е направил труда да назначи такъв.
Не искам да мисля, че някой друг стои до Кардан на моето място, но умът ми се насочва вяло към най-лошите
възможни
варианти. Не може да е избрал Никасия, защото тя вече е посланик на Морските дълбини. Не може да е избрал
Лок, защото той вече е повелител на пиршествата и защото е непоносим. Не може да е и лейди Аша, защото...
защото тя е ужасна. Би сметнала тази длъжност за отегчителна и ще търгува с влияние, както й изнася. Той със
сигурност е наясно, че не бива да я избира. Но може и да не е. Кардан може да е безразсъден. Вероятно той и
порочната му безразсъдна майка ще направят за смях рода Грийнбрайър и кръвната корона. Е, надявам се. Надявам
се всички да съжаляват, най- вече той, най-вече той.
И тогава Мадок ще нахлуе и ще ги превземе.
Притискам чело към хладното стъкло и си напомням, че това вече не е мой проблем. Вместо да се опитвам - и
да не успявам -да не мисля за Кардан, се мъча да не мисля за нищо.
Събуждам се, когато някой разтърсва рамото ми.
- Хей, хлапе - казва автобусният шофьор, изглежда много разтревожен. - Хлапе?
Едно време ножът щеше вече да се е озовал в ръката ми и да се притиска към гърлото му. Замаяно осъзнавам, че
дори нямам нож. Забравих да го потърся пред сградата на Грима Мог.
- Будна съм - казвам неубедително, като търкам лицето си с ръка.
- Ами за малко ми се стори, че ще ритнеш камбаната. - Той се мръщи. - Това е много кръв. Искаш ли да се обадя
на някого.
- Добре съм - казвам. Осъзнавам, че автобусът е почти празен. - Да не си пропуснах спирката?
- Не, на нея сме. - Той изглежда така, сякаш мисли да ми предложи помощ, после само клати глава с въздишка. -
Да не си забравиш колелото.
И преди бях скована, но сега е страшно. Вървя по пътеката като някаква дървесна жена, която издърпва
корените си от земята за първи път. Пръстите ми треперят, докато свалям колелото от рамката, и забелязвам
ръждиви петна по тях. Питам се дали току-що не съм избърсала кръвта от лицето си пред автобусния шофьор.
Докосвам смутено бузата си. Нямам представа.
Но когато свалям колелото, успявам да го подкарам по тревата към жилищната сграда. Ще го пусна в храстите и
ще се надявам да не го откраднат. Подобни размисли ме занимават почти по целия път към дома, когато забелязвам,
че някой седи на входа. Розова коса сияе на слънцето. Тя вдига картонена чашка с кафе в поздрав.
- Хедър? - питам, но отдалече.
Като знам как ме гледаше автобусният шофьор, не ми се струва добра идея да й показвам раните и синините си.
- Ами опитвам се да събера кураж да почукам.
- О... - казвам и оставям колелото на тревата. Храстите са твърде далече. - Е, можеш просто да влезеш с мен и...
- Не! - казва тя, но усеща колко високо го е изрекла и снижава глас: - Не знам дали ще влизам днес.
Пак я поглеждам и осъзнавам колко изморен вид има, колко избеляла е розовата й коса, сякаш не си е правила
труда да я боядисва отново.
- Откога си тук?
-Ами отскоро. - Тя извръща поглед и свива рамене. - Понякога идвам. Да видя как ще се чувствам.
Въздишам и се отказвам от намерението да крия раните си. Тръгвам към стълбите и се тръшвам на тях, твърде
изморена съм да стоя права.
 Хедър става.
- Джуд? О, не, о, боже! Ама какво... какво ти се е случило?-пита тя.
Аз се смръщвам. Гласът й е твърде силен.
- Тихо! Нали не искаше Виви да разбира, че си тук - напомням й. - А и не е толкова лошо, колкото изглежда.
Просто ми трябва един душ и малко превръзки. И да се наспя хубаво.
- Добре - казва тя с тон, който ме кара да мисля, че не ми вярва. - Нека ти помогна да влезеш. Моля те, не се
притеснявай, че ще се натъкна на сестра ти и тям подобни. Ти наистина си зле. Не бива да стоиш тук и да говориш с
мен!
Клатя глава и вдигам ръка, за да отхвърля предложението й.
- Ще се оправя. Само ме остави да поседя малко тук.
Тя се взира в мен, тревогата се бори с желанието й да отложи неизбежната конфронтация с Виви още малко.
- Мислех си, че още си на онова място. Там ли те нараниха?
- Царството на феите ли? - Харесвам Хедър, но няма да се преструвам, че светът, в който съм израснала, не
съществува, защото на нея това не й допада. - Не. Случи се тук. Аз сега съм при Виви. Опитвам се да обмисля някои
неща. Но ако ти се върнеш, ще се изнеса.
Тя поглежда към коленете си. Гризе крайчето на един нокът. Клати глава.
- Любовта е глупаво нещо. Само си разбиваме сърцата, нищо повече.
- Да - казвам. Пак мисля за Кардан и как паднах право в капана му, сякаш съм някаква глупачка, която не е
чувала и една балада в живота си. Макар че много искам Виви да бъде щастлива, не ми се ще Хедър да бъде същата
глупачка като мен. - Да, не. Любовта може да е глупава, но ти не си. Знам за съобщението, което изпрати на Виви.
Не можеш да го преодолееш.
Хедър отпива от кафето си.
- Имам кошмари. За онова място. Царството на феите. Не мога да спя. Гледам хората на улицата и се чудя дали
не са омагьосани. Този свят си има достатъчно чудовища, достатъчно хора, които искат да се възползват от мен, да
ме наранят или да отнемат правата ми. Не ми трябва да знам, че съществува още един свят, пълен с чудовища.
- А не е ли по-добре да знаеш? - питам.
Тя се мръщи и мълчи. После, когато заговаря отново, гледа покрай мен, сякаш се взира в паркинга.
- Дори не мога да обясня на родителите си защо се караме с Виви. Те постоянно ме питат дали ми е изневерила
и дали не ми е дошло в повече присъствието на Оук, сякаш не мога да се справя с това, че е дете, вместо онова,
което е в действителност.
- Той си е дете - казвам аз.
- Не искам да ме е страх от Оук - казва тя. - Знам, че това го обижда. Но и мразя мисълта, че той и Ви владеят
магия, магия,
която тя може да използва, за да спечели всеки спор, който някога ще водим. Магия, за да ме накара да съм
обсебена от нея. Или да ме превърне в патица. А да не говорим дори защо изобщо съм била привлечена от нея.
Смръщвам се.
- Какво? Чакай малко.
Хедър се обръща към мен.
- Знаеш ли какво кара хората да се влюбват? Е, никой не знае. Но учените правят изследвания и има всякакви
странни хипотези - за феромони, лицева симетрия и обстоятелствата при първата среща. Хората са странни. Телата
ни са странни. Може би аз няма как да не съм привлечена от нея, така както мухите няма как да не са привлечени от
месоядните растения.
Изсумтявам изумена, но чувам отново думите на Бейлкин в ушите си. Чувал съм, че за смъртните влюбването
много прилича на страха. Може би е по-прав, отколкото ми се искаше да повярвам.
Особено когато мисля за чувствата си към Кардан, тъй като няма основателна причина изобщо да имам някакви
чувства към него.
- Добре - казва Хедър. - Знам, че звуча нелепо. Аз така се и чувствам. Но освен това се страхувам. И още мисля,
че трябва да влезем вътре и да те превържем.
- Накарай Виви да обещае, че няма да използва магия върху теб - казвам. - Мога да ти помогна да кажеш
точните думи, с които да я обвържеш, и тогава...
Замълчавам, защото виждам, че Хедър ме гледа тъжно. Вероятно защото й се струва детинско да вярва на
обещания. Или може би защото мисълта да обвърже Виви с обещание й се струва достатъчно магична, за да я плаши
още повече.
Тя си поема дълбоко дъх.
- Ви ми каза, че е израснала тук, преди родителите ви да бъдат убити. Съжалявам, че го споменавам, но знам, че
това й се е отразило. Естествено. Би се отразило на всеки.
 Тя си поема дъх. Чака да види как ще реагирам.
Мисля за думите й, докато седя на стълбите. До раните, от които още се процежда кръв, избиват синини. Би се
отразило на всеки. Не, не и на мен, изобщо не ми се е отразило.
Помня една много по-млада Виви, която беше постоянно гневна, която пищеше и чупеше каквото й попадне.
Удряше ме всеки път, когато позволявах на Мадок да ме вземе на ръце. Сякаш щеше да разруши цялата къща в гнева
си. Но това беше много отдавна. Всички се предадохме на новия си живот; беше само въпрос на време.
Но не казвам това. Хедър си поема треперливо дъх.
- Всъщност се чудя дали тя, нали се сещаш, не си играе на кукли с мен. Преструва се, че животът й е такъв,
какъвто го е искала. Преструва се, че никога не е разбирала каква е и откъде идва.
Хващам ръката на Хедър.
- Виви остана толкова дълго в Царството на феите заради мен и Тарин. Тя не искаше да бъде там. И причината
накрая да напусне беше ти. Защото те обичаше. Така че, да, Виви избра лесния начин, като не ти обясни нещата.
Определено трябваше да ти каже истината. И не биваше да използва магия върху теб, дори и да го направи от
паника. Но сега ти вече знаеш. И предполагам, че трябва да решиш дали можеш да й простиш.
Тя понечва да каже нещо, но спира.
- А ти би ли? - пита накрая.
- Не знам - казвам, като гледам коленете си. - Не съм особено прощаваща напоследък.
Тя се изправя.
- Добре. Почина си. Сега ставай. Трябва да влезеш вътре и да се изкъпеш в неоспорин2. Вероятно трябва и да
отидеш на лекар, но знам какво ще кажеш за това.
- Права си. Права си за всичко. Никакъв лекар. - Търкулвам се настрани, за да се опитам да се изправя, и когато
Хедър идва да ми помогне, й позволявам. Дори се облягам на нея, докато куцукаме заедно към вратата. Отказала
съм се от гордостта. Както Брайърн ми напомни, аз не съм нищо специално.
С Хедър минаваме заедно през кухнята, покрай масата, на която стои купата със зърнена закуска на Оук, все
още наполовина пълна с розово мляко. Две празни чаши от кафе са оставени до кутия от „Фрут Лупс". Отбелязвам
броя на чашите, преди мозъкът ми да придаде значение на тази подробност. Докато Хедър ме води в дневната,
осъзнавам, че сигурно имаме гост.
Виви седи на дивана. Лицето й светва, когато вижда Хедър. Гледа я като човек, който току-що е откраднал
огромна великолепна говореща арфа и знае какви последствия ще има това, но не може да се накара да му пука. Аз
поглеждам към човека до нея, седящ примерно с красива дворцова рокля от Елфхейм от паяжини и стъклена нишка.
Моята близначка Тарин.
 4
Адреналин нахлува в тялото ми въпреки сковаността, болките и синините. Искам да хвана Тарин за врата и да
стискам, докато главата й изскочи.
Виви става - може би заради убийствения ми поглед, но вероятно защото Хедър е точно до мен.
- Ти - казвам на близначката си. - Махай се.
- Чакай - проговаря Тарин и също става. - Моля те.
Вече всички сме прави и се гледаме през малката дневна, сякаш ще започваме скандал.
- Не искам да чувам нищо, излязло от лъжливата ти уста. -Радвам се, че имам мишена, върху която да излея
всички чувства, събудени от Грима Мог и Хедър. И мишената си го заслужава. - Махай се или аз ще те изхвърля.
- Това е апартаментът на Виви - контрира Тарин.
- Това е моят апартамент - напомня ни Хедър. - А ти си ранена, Джуд.
- Не ми пука! И ако вие искате тя да остане, тогава аз си тръгвам!
Обръщам се и се насилвам да тръгна към вратата, после по стълбите.
Мрежестата врата изтраква. Тарин изтичва пред мен, роклята й се развява на утринния бриз. Ако не знаех как
изглежда една истинска принцеса от Царството на феите, щях да си помисля, че тя прилича на такава. За миг ми се
струва невъзможно да сме роднини, камо ли близначки.
- Какво ти се е случило? - пита тя. - Изглеждаш, сякаш си се била.
Мълча. И продължавам да вървя. Дори не знам къде отивам,
толкова съм бавна, скована и измъчвана от болка. Може би при Брайърн. Той ще ми намери място, където да се
срутя, дори цената по-късно да не ми хареса. Предпочитам дори да се нанеса при Грима Мог, отколкото това.
- Трябва ми помощта ти - казва Тарин.
- Не - отвръщам. - Абсолютно не. Никога. Ако си дошла за това, вече получи отговор и можеш да се махаш.
- Джуд, само ме изслушай.
Тя върви пред мен и ме принуждава да я погледна. Аз я поглеждам и понечвам да заобиколя издутите й поли.
- Пак, не - казвам. - Не, няма да ти помогна. Не, няма да слушам обяснението ти защо трябва да ти помогна.
Това наистина е вълшебна думичка: не. Говори каквото си искаш, аз просто казвам не.
- Лок е мъртъв - избълва тя.
Завъртам се. Над нас небето е ярко, синьо и ясно. Птички пеят в близките дървета. В далечината се чува шум от
строеж и движението по шосето. В този момент комбинацията между света на смъртните и съобщението за смъртта
на едно безсмъртно създание - което познавам, което някога съм целувала - е особено нереална.
- Мъртъв? - Изглежда невероятно, дори след всичко, което съм видяла. - Сигурна ли си?
В нощта преди сватбата им Лок и приятелите му се опитаха да ме нападнат като глутница кучета, преследващи
лисица. Обещах му да си плати за това. А ако е мъртъв, няма да мога да си изпълня обещанието.
Както той никога вече няма да организира пиршество с цел да унижи Кардан. Няма да се смее с Никасия, нито
да настройва мен и Тарин една срещу друга. Може би трябва да съм облекчена заради всичко, което е сторил. Но
изненадващо изпитвам мъка.
Тарин си поема дъх, сякаш да се овладее.
- Мъртъв е, защото аз го убих.
Тръсвам глава, сякаш това ще ми помогне да разбера какво ми казва.
- Какво?
Тя изглежда по-смутена от всякога, сякаш ми признава някакъв глупав инцидент, а не че е убила съпруга си.
Това неприятно ми напомня за Мадок, който стои над три пищящи деца миг след като е посякъл родителите им и
изглежда изненадан. Сякаш не е възнамерявал да стигне толкова далеч. Питам се дали така се чувства и Тарин.
Знаех, че ще заприличам на Мадок повече, отколкото ми харесва, но не съм си представяла, че и тя ще го
наподобява с нещо.
- И трябва да се престориш за мен - довършва тя, явно без да се притеснява, че е проява на лош вкус да предлага
същия номер, който позволи на Мадок да замине с половината армия на Кардан, същия номер, който ме обрече да се
съглася на плана, довел до изгнанието ми. - Само за няколко часа.
- Защо? - започвам, после осъзнавам, че не съм достатъчно ясна. - Не за преструването. А защо си го убила?
Тя си поема дъх, после поглежда към апартамента.
- Влез вътре и ще ти кажа. Ще ти кажа всичко. Моля те, Джуд.
Поглеждам към апартамента и неохотно признавам пред себе си, че няма къде другаде да ида. Не искам да ходя
при Брайърн. Искам да вляза вътре и да си почина на собственото си легло. И въпреки че съм изтощена, не мога да
отрека, че мисълта да се промъкна в Елфхейм като Тарин притежава притеснително очарование. Самата мисъл да
бъда отново там, да видя Кардан, кара сърцето ми да се разбърза.
Поне никой не може да чуе мислите ми. Колкото и да са глупави, те са си само мои.
Вътре Хедър и Виви стоят в ъгъла на кухнята близо до кафеварката и разговарят разпалено, не искам да ги
притеснявам. Поне най-после разговарят. Това е хубаво. Влизам в стаята на Оук, където малкото дрехи, които имам,
са набутани в долното чекмедже на скрина му. Тарин ме следва смръщена.
- Ще се изкъпя - казвам й. - И ще се намажа с малко мехлем. А ти ще ми направиш вълшебен лечебен чай от бял
равнец в кухнята. После ще съм готова да изслушам изповедта ти.
- Нека ти помогна - казва тя с преувеличено клатене на глава, когато понечвам да възразя. - Ти нямаш
прислужница.
- Нито броня, която да лъска - казвам, но не се противя, когато тя вдига ризата ми, за да я съблече.
Вкоравена е от кръв и аз се мръщя, докато я издърпва. За първи път оглеждам раните си - възпалени, зачервени
и подути. Явно Грима Мог не е поддържала ножа си в изрядна чистота.
Тарин пуска душа, наглася топлината на водата и ми помага да прекрача ръба на ваната, за да застана под
сгряващата струя. Тъй като сме сестри, тя ме е виждала гола безброй пъти през годините, но когато погледът й се
спуска към гадния белег на крака ми, си спомням, че него не е виждала.
- Виви ми каза нещо - започва тя бавно. - За нощта преди сватбата ми. Ти закъсня и когато дойде, беше много
тиха и бледа. Болна. Притесних се, че е, защото още го обичаш, но Виви каза, че не е така. Каза, че си ранена.
Кимам.
- Да, помня тази нощ.
- Лок... ли ти направи нещо?
Тя не ме поглежда. Взира се в плочките, после в картината в рамка, портрет на Хедър, нарисуван от Оук - кафяв
молив за кожата й, който се смесва с розовото на косата й.
Грабвам гела за тяло, който Виви купува от органичния магазин и който би трябвало да е естествено
антибактериален, и го размазвам обилно върху засъхналата кръв. Мирише на белина и ужасно щипе.
- Питаш дали се е опитал да ме убие?
Тя кима. Улавям погледа й. Вече знае отговора.
- Защо не каза нещо? Защо ме остави да се омъжа за него? -пита ме.
- Не знаех - признавам. - Не знаех, че Лок е предвождал онази хайка, докато не видях, че ти носиш обиците,
които изгубих онази нощ. А после ме отвлякоха в Морските дълбини. И скоро след като се върнах, ти ме предаде,
затова реших, че няма значение.
Тарин се мръщи, явно разкъсвана от порива да спори и от усилието да замълчи, за да ме спечели на своя страна.
След миг спорът побеждава. Ние сме близначки все пак.
- Просто направих каквото ми каза татко! Не мислех, че е важно. Ти имаше цялата власт, а не искаше да я
използваш. Но никога не съм искала да те нараня.
- Мисля, че предпочитам Лок и приятелите му да ме преследват из гората, отколкото ти да ми забиеш нож в
гърба. Отново.
Виждам как тя се сдържа да не каже нещо повече, поема си дъх, прехапва език.
- Съжалявам - казва и излиза от банята, за да ме остави да се изкъпя.
Засилвам топлата вода и не излизам дълго време.

***

Когато излизам от банята, Хедър си е тръгнала, а Тарин е преровила хладилника и е измайсторила някакво
нервозно чаено парти от остатъците. Голяма кана с чай стои в центъра на масата, заедно с по-малка каничка с чай
от бял равнец. Извадила е последните ни джинджифилови бисквитки и ги е наредила в поднос. Хлябът ни се е
превърнал в два вида сандвичи: с шунка и целина и с фъстъчено масло и зърнена закуска.
Виви вари кафе и гледа Тарин с притеснение. Аз си наливам чаша лечебен чай и я изпивам, после си наливам
още една. Чиста, превързана и преоблечена, се чувствам малко по-добре и готова да се справя с новината, че Лок е
мъртъв и че сестра ми го е убила.
Вземам сандвич с шунка и отхапвам. Целината е хрупкава и малко странна, но не е зле. Внезапно осъзнавам
колко съм гладна. Натъпквам остатъка от сандвича в устата си и натрупвам още два в чинията си.
Тарин кърши ръце, притиска ги една в друга, после в роклята си.
- Аз откачих - казва тя.
И двете с Виви мълчим. Опитвам се да хрупам целината по-тихо.
- Той обеща, че ще ме обича до смъртта си, но любовта му не ме защити от жестокостта му. Предупреди ме, че
феите не обичат като нас. Аз не разбирах това, докато не започна да ме оставя сама в голямата си ужасна къща със
седмици. Отглеждах
 хибридни рози в градината и поръчвах нови завеси, давах продължаващи с месеци пиршества за приятелите му.
Това нямаше значение. Понякога бях развратна, друг път целомъдрена. Дадох му всичко. Но той каза, че у мен вече
не е останала никаква приказка.
Извивам вежди. Това е било много грубо от негова страна, но не точно такива очаквах да бъдат последните му
думи.
- Предполагам, че си му дала да разбере.
Виви внезапно се разсмива и ме гледа лошо за това, че съм я накарала да се смее.
По миглите на Тарин блестят непролети сълзи.
- Предполагам - казва тя равно, с унил глас, който ми е трудно да изтълкувам. - Опитах се да обясня, че нещата
трябва да се променят, че се налага, но той се държеше така, все едно аз се държах нелепо. Не спираше да говори,
сякаш можеше да ме разубеди в собствените ми чувства. На писалището имаше един нож за писма със скъпоценни
камъни и... нали знаете на какво ни учеше Мадок? Следващото, което си спомням, е, че върхът на ножа бе забит в
гърлото на Лок. И тогава той най-сетне млъкна. Но когато извадих ножа, имаше ужасно много кръв.
- Значи, не си искала да го убиеш? - пита Виви.
Тарин не отговаря.
Знам какво е да потискаш чувствата си толкова дълго, че накрая да избухнат. Знам и какво е да забиеш нож в
някого.
- Всичко е наред - казвам аз, но не съм сигурна в това.
Тя се обръща към мен.
- Мислех, че с теб не си приличаме изобщо. Но се оказва, че сме еднакви.
Май не смята това за нещо хубаво.
- Къде е тялото сега? - питам, в опит да се концентрирам върху практичното. - Трябва да се отървем от него и...
Тарин клати глава.
- Тялото му вече беше открито.
- Как? Какво си направила?
Преди малко бях ядосана, че е дошла да ме моли за помощ, а сега се дразня, че не е дошла по-рано, когато щях
да мога да се погрижа за това.
- Ами извлякох тялото му до вълните. Мислех си, че приливът ще го отнесе, но той бе изхвърлен на друг плаж.
Поне... ами част от него беше изядена. По-трудно го разпознаха. - Тя ме поглежда безпомощно, сякаш все още не
може да схване как може да й се случи такова нещо. - Аз не съм лош човек.
Отпивам от чая от бял равнец.
- Не съм казала, че си.
- Ще има разследване - казва Тарин. - Те ще ме омагьосат и ще задават въпроси. Аз няма да мога да излъжа. Но
ако ти отговаряш вместо мен, ще можеш да кажеш честно, че не си го убила.
- Джуд е прокудена - казва Виви. - Прокудена е, докато не получи опрощение от короната или някаква друга
подобна глупост. Ако я хванат, ще я убият.
- Само за няколко часа - казва Тарин, като гледа ту мен, ту нея. - И никой няма да разбере. Моля те.
Виви стене.
- Твърде опасно е.
Аз мълча, което явно й подсказва, че обмислям въпроса.
- Ти искаш да отидеш, нали? - пита Виви, като ме гледа проницателно. - Трябва ти повод да се върнеш там. Но
когато те омагьосат, ще те попитат за името ти. Или за нещо друго, което ще те издаде, когато не отговориш, както
би отговорила Тарин. И тогава ще се прецакаш.
Клатя глава.
- Не, аз имам забрани. Те ме предпазват от магията.
Ужасно е колко много ме въодушевява мисълта да се върна в Елфхейм, колко много ми се ще да отхапя от
вечнобълка, да имам още един шанс за власт, още един шанс за него. Може би ще успея да заобиколя и изгнанието,
само да намеря начин.
Тарин се мръщи.
- Забрани? Защо?
Виви ме гледа напрегнато.
- Кажи й. Кажи й какво всъщност направи. Кажи й каква си и защо не можеш да се върнеш там.
На лицето на Тарин се появява нещо, което малко прилича на страх. Мадок сигурно й е обяснил, че аз съм
принудила Кардан да ми се подчинява - иначе как ще знае, че може да му нареди да освободи от клетвата
половината си армия? Откакто се върнах в света на смъртните, имах много време да премислям случилото се между
нас. Сигурна съм, че Тарин ми е била ядосана, задето не й казах, че имам власт над Кардан. Сигурна съм, че ми е
била още по-ядосана, задето се престорих, че не мога да принудя Кардан да отнеме на Лок титлата като повелител
на пиршествата. Но тя е имала и много други причини да помогне на Мадок. Все пак той беше наш баща. Може би е
искала да участва в голямата игра. Може би си е мислила за всичко, което той може да направи за нея, ако седне на
трона.
- Трябваше да ти кажа всичко, за Дейн и за Двора на сенките, но... - започнах, но Виви ме прекъсва.
- Пропусни тази част - казва тя. - Мини към главното. Кажи й каква си.
- Чувала съм за Двора на сенките - бързо се включва Тарин.
- Те са шпиони. Да не би да казваш, че и ти си шпионин?
Клатя глава, защото най-сетне разбирам какво иска Виви да й обясня. Тя иска да й кажа, че Кардан се ожени за
мен и ме направи върховна кралица на Елфхейм. Но не мога. Всеки път когато си помисля за това, усещам прилив
на срам, задето му повярвах, че няма да ме изиграе. Не мисля, че бих могла да обясня дори част от това, без да
изглеждам като глупачка, и не съм готова да бъда толкова уязвима пред Тарин.
Трябва да прекратя този разговор, затова казвам единственото, за което съм сигурна, че ще разсее и двете, по
различни причини.
- Реших да отида и да се представя за Тарин при разпита. Ще се върна след ден-два и тогава ще й обясня всичко.
Обещавам.
- Не може ли и двете просто да останете в света на смъртните? - пита Виви. - Майната му на Царството на
феите. Да върви по дяволите всичко това. Ще си вземем по-голям апартамент.
- Дори Тарин да остане с нас, ще е по-добре да се яви на разпита пред върховния крал - казвам. - А и аз мога да
донеса разни неща, които да продадем. Трябва да плащаме за този по-голям апартамент все пак.
Виви ме поглежда подразнена.
- Винаги можем да спрем да живеем в апартаменти и да престанем да се правим на смъртни. Аз го правех
заради Хедър. Ако сме си само ние, можем да се нанесем в някой изоставен склад до брега и да го омагьосаме така,
че никой никога да не влезе в него. Можем да откраднем колкото си щем пари и да купуваме всичко. Просто кажи,
че искаш, Джуд.
Вадя от якето си петстотинте долара, за които се бих, и ги слагам на масата.
- Брайърн ще донесе другата половина по-късно днес. Тъй като все още се правим на смъртни. И тъй като
Хедър явно все още е наоколо. Сега отивам да поспя. Когато стана, отивам в Царството на феите.
Тарин гледа объркана парите на масата.
- Ако са ви трябвали...
- Ако те хванат, ще те екзекутират, Джуд - напомня ми Виви, като прекъсва Тарин.
Доволна съм. Може и да съм готова да направя това, но то определено не означава, че й прощавам. Или че
отново сме близки. Не искам да се държи, все едно сме.
- Тогава ще гледам да не ме хванат - казвам и на двете.
 5
Тъй като Оук е на училище, аз се свивам в леглото му. Толкова съм смазана, че бързо заспивам и потъвам в
мрака.
И сънувам.
На урок съм в дворцовата гора, седя в дългите сенки на късния следобед. Луната вече е изгряла, ярък полумесец
в безоблачното синьо небе. Чертая по памет звездна карта, мастилото ми е тъмночервено, съсирва се по хартията.
Това е кръв. Топя перото си в мастилница, пълна с кръв.
В другия край на гората виждам принц Кардан, седи с обичайните си приятели. Валериан и Лок изглеждат
странно: дрехите им са проядени от молци, кожата им е бледа, а на мястото на очите имат тъмни петна. Никасия
като че не забелязва това. Косата с цвят на море се спуска по гърба й на тежки спирали; устните й са изкривени в
подигравателна усмивка, сякаш всичко на света е наред. Кардан е с окървавена корона, килната настрани, острите
му черти са омагьосващо красиви, както винаги.
- Помниш ли какво ти казах, преди да умра? - вика ми подигравателно Валериан: - Проклинам те. Трижди те
проклинам. Както уби мен, нека ръцете ти винаги да са изцапани с кръв. Нека смъртта е единственият ти
спътник Нека... И тогава умрях и не можах да ти кажа останалото. Искаш ли да го чуеш сега? Нека животът ти
бъде кратък и потънал в мъка, а когато умреш, да си отидеш неоплакана.
Потрепервам.
- Да, тази последна част е най-интересна.
Кардан се приближава, стъпва върху звездната ми карта,
рита мастилницата със сребърния нос на ботуша си, кръвта се плисва по хартията и размазва картата ми.
- Ела с мен - казва той властно.
- Знаех си, че я харесваш - казва Лок. - Точно затова исках да я имам. Помниш ли онова пиршество в моя
лабиринт? Как я целувах, а ти гледаше?
- Помня, че тя беше в твоите ръце, но гледаше мен - отвръща Кардан.
- Не е вярно! - настоявам аз, но помня Кардан на одеялото с онова момиче с коса като нарцис.
Тя притиска устни към ботуша му, а друга го целува по шията. Погледът му е извърнат към мен, когато една от
тях го целува по устата. Очите му са ярки като въглени, влажни като катран.
Помня и как Лок плъзга ръка по гърба ми, бузите ми пламтят, усещам кожата си твърде тясна, някак всичко ми
идва в повече.
- Ела с мен - казва пак Кардан, дърпа ме от покритата с кръв звездна карта и другите ученици. - Аз съм принц
на Царството на феите. Правя каквото поискам.
Води ме към шарената сянка под един дъб, после ме вдига и ме слага на един нисък клон. Държи ме за кръста и
се приближава така, че застава между бедрата ми.
- Така не е ли по-добре? - пита, като ме гледа.
Не знам какво има предвид, но кимам.
- Толкова си красива. - Започва да гали ръцете ми, после ги плъзва по тялото ми. - Толкова красива.
Гласът му е тих и аз правя грешката да погледна в черните му очи, към коварната, извита уста.
- Но твоята красота ще повехне - продължава той все така тихо, говори като любовник. Ръцете му спират и
стомахът ми се свива, усещам топлина в корема си. - Тази гладка кожа ще се сбръчка и ще се покрие с петна. Ще
стане тънка като паяжина. Гърдите ти ще увиснат. Косата ти ще изгуби блясъка си и ще оредее. Зъбите ти ще
пожълтеят. И всичко, което имаш, всичко, което си, ще изгние и ще изчезне. Ти ще бъдеш нищо. Ти си нищо.
- Аз съм нищо - повтарям, безпомощна пред тези думи.
- Ти идваш от нищото и в нищото ще се върнеш - шепне той до шията ми.
Обзема ме внезапна паника. Трябва да се махна от него. Избутвам се от клона, но не падам на земята. Просто
падам, падам, падам във въздуха, като Алиса в заешката дупка.
Тогава сънят се променя. Аз съм на каменна плоча, увита с плат. Опитвам се да стана, но не мога да помръдна.
Сякаш съм кукла, изваяна от дърво. Очите ми са отворени, но не мога да помръдна глава, не мога да мигна, не мога
да направя нищо. Мога само да се взирам в същото онова безоблачно небе, в същия сърп на луната.
Мадок се появява над мен, гледа ме с котешките си очи.
- Жалко - казва той, сякаш не мога да го чуя. - Само ако беше спряла да се бори с мен, щях да й дам всичко,
което някога е искала.
- Тя никога не е била послушно момиче - казва Ориана до него. - Не е като сестра си.
Тарин също е тук, една сълза се стича по бузата й.
- Те щяха да оставят само една от нас да оцелее. И винаги е било ясно, че това ще съм аз. Ти си сестрата, която
бълва змии и гущери. Аз съм сестрата, от чиято уста излизат рубини и диаманти.
Тримата си тръгват. До мен застава Виви, притиска дългите си пръсти към рамото ми.
- Трябваше да те спася - казва тя. - Беше мое задължение да те спася.
- Моето погребение е следващото - шепне Оук след миг.
Гласът на Никасия долита, сякаш говори някъде в далечината.
- Казват, че феите плачат на сватби и се смеят на погребения, но според мен сватбата ти и погребението ти са
еднакво смешни.
Тогава се появява Кардан, с нежна усмивка. Заговаря с тих, заговорнически шепот:
- Когато бях дете, играехме на погребения, като малки пиески. Смъртните бяха мъртвите, естествено, или поне
така се получаваше накрая.
И тогава най-после проговарям:
- Лъжеш.
- Разбира се, че лъжа - отвръща той. - Това е твоят сън. Нека ти покажа. - Той притиска топлата си длан към
бузата ми. - Обичам те, Джуд. От много време те обичам. Никога няма да спра да те обичам.
- Престани!
Тогава над мен застава Лок, от устата му шурти вода.
- Нека се уверя, че наистина е мъртва.
И след миг забива ножа си в гърдите ми. Прави го отново, отново и отново.
И тогава се събуждам, лицето ми е мокро от сълзи, в гърлото ми е застинал писък.
Изритвам завивките. Навън е тъмно. Явно съм проспала целия ден. Включвам осветлението и си поемам
дълбоко дъх. Пипам челото си, за да проверя дали имам температура. Чакам разстроените ми нерви да се успокоят.
Колкото повече мисля за съня, толкова повече се тревожа.
Отивам в дневната, където намирам отворена кутия от пица на масичката за кафе. Някой е сложил главички на
глухарчета до салама върху няколко резенчета пица. Оук се опитва да обясни електронна игра на Тарин.
И двамата ме поглеждат притеснено.
- Здрасти - казвам на близначката си. - Може ли да поговоря с теб?
- Разбира се - отвръща тя и става от дивана.
Аз се връщам в стаята на Оук и сядам на ръба на леглото му.
- Трябва да знам дали дойде тук, защото така са ти наредили - казвам аз. - Трябва да знам дали това не е
някакъв капан, заложен от върховния крал, за да ме подмами да наруша условията на изгнанието си.
Тарин изглежда изненадана, но трябва да й се признае, че не ме пита как може да си помисля подобно нещо.
Едната й ръка се спуска към корема, пръстите се разтварят.
- Не - отвръща тя. - Но не ти казах всичко.
Чакам, не знам за какво говори.
- Мислех си за мама - казва накрая. - Винаги съм смятала, че си е тръгнала от Елфхейм, защото се е влюбила в
смъртния ни баща, но вече не съм толкова сигурна.
- Не те разбирам.
- Бременна съм - казва тя, прошепва го.
От векове смъртните са ценени заради способността им да зачеват вълшебни деца. Нашата кръв не е така
ленива като тази на вълшебния народ. Техните жени се смятат за късметлийки, ако успеят да родят дори едно дете
през целия си дълъг живот. Ловенето не успяват. Но смъртната жена е друго нещо. Знаех всичко това и все пак
никога не ми хрумна, че Тарин може да зачене от Лок.
- Леле - казвам и поглеждам разперената на корема и ръка.
- О...
- Никой не бива да има детството, което имахме ние - казва тя.
Нима си е въобразявала, че ще отгледа дете в онази къща, с
Лок, който да им мъти главите? Или просто си е представяла, че ако си тръгне, той ще я открие така, както
Мадок откри нашата майка? Не знам. А и не съм сигурна дали трябва да я питам. Сега, след като съм отпочинала,
мога да видя следите от изтощение, които не забелязах преди. Зачервените очи. Чертите й са някак изострени,
сякаш забравя да се храни.
Осъзнавам, че е дошла при нас, защото е нямала къде другаде да иде - и сигурно си е давала сметка, че може да
не се съглася да й помогна.
- А той знаеше ли? - попитах накрая.
- Да - отвръща и спира, сякаш си припомня разговора. И вероятно убийството. - Но още не съм казала на никой
друг. Само на теб. И когато казах на Лок... ами вече знаеш какво стана.
Не знам как да отговоря на това, но когато тя прави безпомощен жест към мен, аз пристъпвам в прегръдките й
и свеждам глава на рамото й. Знам, че трябва да й кажа много неща и тя на мен също. Знам, че постъпвахме зле.
Знам, че тя ме нарани повече, отколкото може да предположи. Но въпреки всичко тя още ми е сестра. Моята
овдовяла сестра убийца, която чака бебе.
След час съм си събрала нещата и съм готова да тръгвам. Тарин ме осведомява за подробности от ежедневието
си, с кого разговаря редовно, как управлява имението на Лок. Дава ми и ръкавици, за да скрия липсващото си кутре.
Преоблякла се е, вече не е с елегантната рокля от паяжина и стъклена нишка. Сега аз съм с нея и косата ми е
сплетена в грубо подобие на нейната, а тя е с моя черен клин и пуловер.
- Благодаря ти - казва ми; нещо, което вълшебните създания никога не правят. Благодарностите се смятат за
лошо възпитание, за омаловажаване на сложния танц от дългове и отплати. Но смъртните нямат това предвид,
когато благодарят на някого. Изобщо нямат това предвид.
Все пак свивам рамене.
- Няма защо.
Оук идва да го взема, макар че е вече на осем и е високо момченце.
- Силна прегръдка - казва ми, което означава, че скача и ме хваща за врата, почти ме задушава.
Аз изтърпявам това и го прегръщам силно, останала без дъх.
Пускам го и свалям рубинения си пръстен - онзи, който Кардан открадна и ми го върна, когато разменяхме
брачните си клетви. Онзи, който определено не трябва да нося, докато се представям за Тарин.
- Ще ми го пазиш ли? Само докато се върна.
- Да - казва тържествено Оук. - Върни се скоро. Ще ми липсваш.
Изненадана съм колко е мил, особено след последния ни сблъсък.
- Възможно най-скоро - обещавам и го целувам по челото.
После отивам в кухнята. Виви ме чака. Заедно излизаме на тревата, където тя отглежда малка леха с якобея.
Тарин се влачи след нас, подръпва ръкава на пуловера си.
- Сигурна ли си? - пита ме Виви, като къса едно растение в корена. Поглеждам я, потънала е в сенките, косата й
е озарена от уличната лампа. Обикновено изглежда кестенява като моята, но на правилната светлина личат златните
нишки, които са почти зелени.
Виви никога не е копнеела за Царството на феите като мен. Как би могла, когато го носи в себе си навсякъде?
- Знаеш, че съм сигурна - казвам. - Сега ти ще ми кажеш ли какво стана с Хедър?
Тя клати глава.
- Ами ако искаш да разбереш, остани жива. - После духва върху якобеята. - Конче, полети и отнеси сестра ми,
където ти заповяда.
Когато цъфналото стъбло пада на земята, вече се е променило в кльощаво жълто пони със смарагдови очи и
зелена грива.
Сумти и удря земята с копита, нетърпеливо да полети почти колкото мен.

***

Имението на Лок е каквото го помня - високи кули и покрит с мъх покрив, обвито от гъста завеса от орлови
нокти и бръшлян. Лабиринт от храсти прекосява градините в замайваща плетеница. Цялото място изглежда като
излязло от вълшебна приказка, в която любовта е нещо просто и никога не причинява болка.
Нощем човешкият свят изглежда така, сякаш е изпълнен с паднали звезди. Думите идват внезапно. Лок ги
изрече, когато стояхме заедно на върха на най-високата му кула.
Карам кончето от якобея да кацне и слизам от гърба му, оставям го да рие с крака земята, а аз тръгвам към
величествените порти. Те се отварят леко при приближаването ми. Двама слуги стоят зад тях, гъбестата им кожа е
така бледа, че вените им личат, приличат на две стари мраморни статуи. Малки тънки крилца висят от раменете им.
Те ме гледат със студени тъмни очи и внезапно ми припомнят колко нечовешки са вълшебните създания.
Поемам си дълбоко дъх и се изпъвам. После влизам вътре.
- Добре дошла, милейди - казва женското създание.
Те са брат и сестра, Тарин ме информира. Нера и Неве. Дългът им е към бащата на Лок, но са останали, когато
той е заминал, за да доизплатят дълга си, като се грижат за сина му.
Преди са се спотайвали, но Тарин им забранила да го правят, когато дошла да живее тук.
В смъртния свят бях започнала да свиквам да благодаря на хората за това-онова и сега прехапвам езика си, за да
спра думите.
- Хубаво е да се върнеш у дома - казвам и влизам покрай тях в преддверието.
Променило се е. Преди стаите бяха предимно празни, малкото мебели бяха стари и тежки, с вкоравена от
годините тапицерия. Дългата маса за хранене беше гола, както и подът навсякъде. Вече не е така.
Възглавници и килими, бокали, подноси и полупълни гарафи покриват всяка повърхност - във всевъзможни
цветове: алено и кафяво, тъмносиньо и зелено, златно и синьо- лилаво. Покривката на канапето е изцапана със
златен прах, вероятно от скорошни гости. Смръщвам се твърде дълго, виждам отражението си в една излъскана
сребърна ваза.
Слугите ме наблюдават, а аз нямам причина да оглеждам стаите, с които би трябвало да съм добре запозната.
Затова се опитвам да променя изражението си. Да скрия, че съм объркана от частиците от живота на Тарин, за
които тя не ми е разказала.
Сигурна съм, че тя е обзавела тези стаи. Леглото й в крепостта на Мадок винаги бе отрупано с ярки
възглавници. Тя обича красивите неща. И все пак не мога да не забележа, че това място е създадено за вакханалия,
за упадък. Тя каза, че е била домакиня на дълги цял месец пиршества, но едва сега си я представям излегната на
възглавниците, пияна, смееща се, вероятно се целува с някого. Или дори нещо повече.
Сестра ми, моята близначка, винаги е била по-скоро чучулига, отколкото гарга, по-скоро свенлива, отколкото
чувствена. Или поне така си мислех аз. Докато аз вървях по пътя на кинжали и отрови, тя е вървяла по не по-малко
опасния път на желанието.
Обръщам се към стълбите, вече не съм толкова сигурна, че ще се справя. Премислям отново всичко, което знам,
и обяснението, което с Тарин измислихме за последната нощ, в която съм видяла Лок. Той е смятал да се срещне със
селки, така ще кажа, с което е имал връзка. Звучеше убедително. А и Морските дълбини наскоро бяха във вражда със
сушата, затова се надявам, че тук още са настроени срещу тях.
- Ще вечеряте ли в голямата зала? - пита ме Неве, която се влачи след мен.
- Предпочитам поднос в стаята си - отвръщам, не искам да ям сама на онази дълга маса и да ме обслужват в
тишина.
Качвам се горе, относително добре си спомням пътя. Отварям вратата с трепет. За миг си мисля, че съм
сбъркала стаята, но само защото стаята на Лок също е променена. Леглото е с бродиран балдахин - лисици, дебнещи
сред високи дървета. Пред него има ниска кушетка, на която са сложени няколко рокли, има и малко писалище,
покрито с хартии и писалки.
Влизам в будоара на Тарин и разглеждам роклите й - те не са чак толкова пъстри като мебелите, но са също
толкова красиви. Избирам една риза и тежък сатенен халат, после събличам роклята от паяжина и стъкло.
Платът потрепва по кожата ми. Стоя пред огледалото в спалнята й и си реша косата. Взирам се в себе си,
опитвам се да разбера какво може да ме издаде. Аз съм по-мускулеста, но дрехите ще скрият това. Косата ми е по-
къса, но не много. И разбира се, характерът ми.
- Приветствам ви, Ваше величество - казвам, като си представям, че отново съм във Върховния двор. Какво би
направила Тарин? Ще направи нисък реверанс. - Отдавна не съм имала честта.
Е, Тарин, вероятно го вижда доста често. Паника бумти в гърдите ми. Ще трябва да направя нещо повече от
това да отговарям на въпросите. Ще трябва да се преструвам, че съм добра позната на върховния крал Кардан, пред
него.
Взирам се в огледалото, опитвам се да призова правилното почтително изражение, да не се мръщя.
- Поднасям ви почитанията си, Ваше величество, преда-телска жаба такава.
Не, така няма да стане, колкото и да ми се иска.
- Моите почитания, Ваше величество - опитвам отново. -Не съм убила съпруга си, макар че той напълно си го
заслужаваше.
На вратата се чука и аз се сепвам.
Нера внася голям дървен поднос, слага го на леглото и се оттегля с поклон, излиза почти безшумно. На подноса
има препечена филийка и мармалад със странен аромат, от който устата ми се пълни със слюнка. Отнема ми повече
време, отколкото би трябвало, да осъзная, че това е вълшебен плод. И те го донесоха, сякаш е нещо съвсем обичайно
за Тарин, сякаш тя го яде редовно. Нима Лок й го е давал, без тя да знае? Или го е вземала нарочно, като средство за
увеселително притъпяване на сетивата? Отново съм объркана.
Поне има и чай от коприва, меко сирене и три твърдо сварени пачи яйца. Проста вечеря, като се изключи
присъствието на вълшебния плод.
Пия чая и ям яйцата и препечената филийка. Мармалада скривам в салфетка, която завирам в дъното на
гардероба. Ако Тарин я открие плесенясала след няколко седмици - ами добре, това е малка цена за услугата, която
поиска от мен.
Отново оглеждам роклите, опитвам се да избера една за предстоящия ден. Нищо твърде крещящо. За нещастие,
макар че Тарин поръча за мен предимно черни дрехи, в нейния гардероб този цвят липсва. Прехвърлям коприна и
сатен, брокат с горски мотиви и надничащи иззад листата животни, бродирано кадифе в зелено и небесносиньо.
Накрая се спирам на тъмнобронзова рокля и я вадя на кушетката заедно с чифт среднощно сини ръкавици. Ровя из
кутията й с бижута и избирам обиците, който й подарих. Едната луна, а другата звезда, създадени от майстора ковач
Гримсен и омагьосани така, че онази, която ги носи, да стане по-красива.
 Изгарям от желание да се измъкна от имението на Лок и да се върна в Двора на сенките. Повече от всичко
искам да посетя Хлебарката и Бомбата, да чуя клюките от двора, да съм в познатите подземни стаи. Но тези стаи
вече ги няма -унищожени от Призрака, който ни предаде на Морските дълбини. Не знам къде се събира сега Дворът
на сенките.
И не мога да рискувам така.
Отварям прозореца, сядам до писалището на Тарин и отпивам чая от коприва, отпивам и от острия солен дъх
на морето, от аромата на орловите нокти и от далечния вятър в елшите. Поемам си дълбоко дъх, у дома съм, а
едновременно с това съм обзета от носталгия по дома.
 6
Разпитът ще се състои, когато първите звезди изгреят на небето. Пристигам във Върховния двор с бронзовата
рокля на Тарин и шал на раменете, ръкавици на ръцете и прибрана в хлабав кок коса. Сърцето ми препуска и се
надявам, че никой не усеща как под мишниците ми избива пот от нерви.
Като сенешал на върховния крал ми се полагаше известно уважение. Макар че бях живяла осем години в
Елфхейм и без него, свикнах доста бързо.
Сега, като Тарин, ме гледат с подозрение, когато минавам през тълпата, която вече не се отваря автоматично
пред мен. Тя е дъщерята на предател, сестрата на изгнаница и е заподозряна в убийството на съпруга си. Погледите
им са жадни, сякаш се надяват на зрелище - да бъде обявена за виновна и наказана. Но все пак не се страхуват от нея.
Въпреки престъплението, в което е обвинена, те я виждат само като смъртна и слаба.
Е, това сигурно е добре. Колкото по-слаба изглежда, толкова по-вероятно е да повярват в невинността й.
Извръщам очи от подиума, докато вървя към него. Присъствието на върховния крал Кардан като че ли заразява
самия въздух, който дишам. За един безумен миг си мисля да се обърна и да изляза, преди да ме е забелязал.
Не знам дали мога да направя това.
Замаяна съм.
Не знам дали мога да го погледна и лицето ми да не издаде какво чувствам.
Поемам си дълбоко дъх и го изпускам отново, напомням си, че той не знае, че аз стоя пред него. Не е познал
Тарин,
когато е била облечена с моите дрехи, и няма да разпознае и мен сега.
Освен това - казвам си, - ако не успееш, и двете с Тарин много ще загазите.
Внезапно си спомням всички аргументи на Виви, че това е лоша идея. Тя е права. Това е нелепо. Аз съм
изгнаница, докато не бъда помилвана от короната, и ме грози смъртно наказание.
Хрумва ми, че може би той направи грешка с тази фраза. Може би аз мога да се опростя сама. Но си спомням
как настоях, че съм кралица на Царството на феите, и стражите се разсмяха. Нямаше нужда Кардан да се отрича от
мен. Беше достатъчно да не казва нищо. И ако аз сама се опростя, той просто отново няма да каже нищо.
Не, ако ме познае, ще трябва да бягам и да се крия, с надеждата, че обучението ми в Двора на сенките е по-
добро от това на стражата. Но пък дворът ще разбере, че Тарин е виновна - иначе защо ще изпраща мен тук? А ако не
успея да избягам...
Чудя се каква екзекуция може да заповяда Кардан. Вероятно ще ме вържат за скали и ще оставят на морето да
свърши работата. На Никасия ще й хареса. Ако той не е в настроение обаче, може да ме обезглавят, обесят,
обезкървят, разкъсат с коне, може да ме дадат на някоя огромна жаба...
- Тарин Дуарте - казва един рицар и прекъсва злокобни-те ми мисли. Гласът му е студен, сребърната му броня
показва, че е от личната стража на Кардан. - Съпруга на Лок. Трябва да застанеш на мястото на молителите.
Тръгвам натам, дезориентирана от мисълта, че стоя на мястото, където съм била толкова много пъти в ролята
си на сенешал. После се опомням и правя дълбок реверанс като човек, който е свикнал да се подчинява на волята на
върховния крал. Тъй като не мога да го направя, докато гледам лицето му, забивам поглед в земята.
- Тарин? - пита Кардан и звукът на гласа му, познатия му глас, ме шокира.
Нямам повече извинения да избягвам погледа му и вдигам очи.
Той е дори още по-ужасяващо красив, отколкото си го спомнях. Те всички са красиви, но и ужасни. Това е в
природата им. Нашите съзнания на смъртни не могат да ги възприемат съвсем; паметта ни смекчава силата им.
На всеки пръст има пръстен. От раменете му виси инкрустиран с диаманти нагръдник от полирано злато, който
покрива диплите на бяла риза. Ботушите са с извити носове и стигат чак до коленете. Опашката му се вижда, свита
до крака му. Явно е решил, че вече няма нужда да я крие. А на главата му, разбира се, е кръвната корона.
Той ме гледа с обрамчените си в златно черни очи и устните му са извити в лека усмивка. Черната коса се
спуска на вълни около лицето му, леко рошава, сякаш тъкмо е станал от леглото.
Не мога да повярвам, че някога съм имала власт над него, над върховния края на Царството на феите . Не мога
да повярвам, че някога съм била толкова арогантна да мисля, че мога да я задържа.
Помня как тази уста се плъзгаше по моята. Помня как ме изигра.
- Ваше величество - казвам, защото трябва да кажа нещо и защото всичко, което съм репетирала, започва с тези
думи.
- Съчувстваме на мъката ти - казва той дразнещо царствено. - Не бихме те безпокоили по време на траура, ако
нямахме въпроси относно причините за смъртта на съпруга ти.
- Ти наистина ли вярваш, че е опечалена? - пита Никасия.
Стои до една жена, която не разпознавам веднага: майката на Кардан, лейди Аша, облечена със сребриста
рокля, а на връхчетата на рогата й има диамантени капачета. Лицето й също е подчертано със сребристо - по
скулите и по устните. Никасия е в цветовете на морето. Роклята й е зелена като келпи, наситено, дълбоко зелено.
Синята й коса е сплетена и украсена с корона от рибешки кости и челюсти.
Поне и двете не са на подиума до върховния крал. Позицията на сенешал като че ли е останала незаета.
Искам да отвърна на Никасия, но Тарин не би го направила, затова и аз не го правя. Мълча и се проклинам, че
знам какво не би направила Тарин, но не и какво би направила.
Никасия се приближава и аз съм изненадана да видя мъка на лицето й. Лок някога й беше приятел и любовник.
Не мисля, че е бил особено добър и в двете, но предполагам, че не е искала смъртта му.
- Ти ли уби Лок? - пита тя. - Или накара сестра си да го направи?
- Джуд е в изгнание - казвам, думите ми излизат опасно тихи, вместо обикновено тихи, каквито трябва да бъдат.
- И аз никога не съм наранявала Лок.
- Така ли? - пита Кардан и се навежда напред на трона си.
Зад него потрепват лози. Опашката му също потрепва.
- Аз го об... - не мога да се накарам да изрека думите, но те чакат. Принуждавам ги да излязат и да изхлипам
заедно с тях. - Аз го обичах.
- Понякога ми се струваше, че е така, да - казва разсеяно Кардан. - Но може и да лъжеш. Ще те омагьосам. Това
ще те принуди да ни кажеш истината.
Той свива ръка и магията потрепва във въздуха.
Нищо не усещам. Забраните на Дейн са много силни. Дори магията на върховния крал не може да ми
въздейства.
- Е - казва Кардан. - Сега ми кажи само истината. Как се казваш?
- Тарин Дуарте - казвам с реверанс, благодарна колко лесно излезе лъжата. - Дъщеря на Мадок, съпруга на Лок,
поданица на върховния крал на Елфхейм.
Устата му се извива.
- Какви прекрасни дворцови маниери.
- Бях добре обучена.
И сам го знае. Заедно ни обучаваха.
- Ти ли уби Лок? - пита ме той.
Около мен тълпата затихва. Вече няма песни, тихи смехове, дрънкане на чаши. Всички чакат напрегнато, чудят
се дали ще си призная.
- Не - казвам и поглеждам нарочно към Никасия. - Нито съм организирала смъртта му. Вероятно трябва да
потърсим истината в морето, където беше открит.
Никасия се обръща към Кардан.
- Знаем, че онази Джуд уби Бейлкин. Тя си го призна. И аз отдавна я подозирам в убийството на Валериан. Ако
Тарин не е извършителката, значи, трябва да е Джуд. Майка ми, кралица Орлаг, ти се закле в примирие. Каква полза
би имала да убива твоя повелител на пиршествата? Тя знае, че ти беше приятел. Мой също.
Гласът й прекъсва накрая, макар че се опита да го скрие. Мъката й очевидно е истинска.
Опитвам се да призова някакви сълзи. Ще е полезно да се разплача сега, но докато стоя пред Кардан, не мога да
плача.
Той се взира в мен, свил черните си вежди.
- Е, какво мислиш? Сестра ти ли го е направила? И не ми казвай това, което вече знам. Да, изпратих Джуд в
изгнание. Това обаче може да не й е попречило.
Ще ми се да забия юмрук в самодоволната му физиономия и да му покажа колко не ми пречи, че съм в
изгнание.
- Тя няма причина да мрази Лок - лъжа аз. - Не мисля, че му е желала злото.
- Така ли? - пита Кардан.
- Може да е само дворцова клюка, но се говори за теб, сестра ти и Лок - намесва се лейди Аша. - Тя го е
обичала, но той избрал теб. Някои сестри не могат да понесат щастието на другата.
Кардан поглежда към майка си. Питам се какво я е прив-лякло към Никасия, освен че и двете са отвратителни.
Питам се и какво намира Никасия в нея. Орлаг може и да е яростна и ужасяваща кралица на Морските дълбини и не
искам да прекарам и секунда повече в нейно присъствие, но съм сигурна, че обича Никасия. Никасия със сигурност
би очаквала майката на Кардан да е показвала повече чувства към него.
- Джуд никога не е обичала Лок. - Лицето ми пламти, но срамът е чудесно прикритие. - Тя обичаше друг.
Неговата смърт би искала.
Доволна съм, когато Кардан потрепва.
- Достатъчно - казва той, преди да продължа. - Чух как-вото е нужно по този въпрос...
 - Не! - прекъсва го Никасия и всички под хълма са смутени. Огромна дързост е да прекъснеш върховния крал.
Дори от страна на една принцеса. Особено ако е чужд посланик. След миг тя като че осъзнава това, но все пак
продължава: -Тарин може да има талисман, нещо, което я защитава от магията.
Кардан поглежда изпепеляващо Никасия. Не му харесва да подронва авторитета му. И все пак след миг гневът
отстъпва пред нещо друго. Той ме дарява с една от най-ужасните си усмивки.
- Тогава вероятно трябва да бъде претърсена.
Устните на Никасия също се извиват. Все едно съм се върнала в уроците в двореца, когато децата на
благородниците заговорничеха срещу мен.
Спомням си последното унижение, когато ме коронясаха като Кралица на веселието и ме съблякоха пред
всички на пиршеството. Ако сега ми свалят роклята, ще видят превръзките по ръцете ми, пресните драскотини по
кожата ми, които няма да мога да обясня. Ще се досетят, че не съм Тарин.
Не мога да позволя това да се случи. Събирам цялото достойнство, на което съм способна, в опит да имитирам
властния маниер на втората си майка, Ориана.
- Съпругът ми беше убит - казвам аз. - И без значение дали ми вярвате, или не, аз скърбя за него. Няма да
позволя да бъда унижавана за развлечение на двора, докато тялото му още изстива.
За нещастие, усмивката на върховния крал само става по-широка.
- Както желаеш. В такъв случай ще трябва да те претърся насаме в покоите си.
 7
Изгарям от ярост, докато вървя по коридорите на двореца след Кардан, следвана от страж, който не би ми
позволил да се измъкна.
Шансовете ми не са добри.
Той ще ме отведе в огромните си покои и после какво? Ще принуди стража да ме хване и да свали всичко, което
може да ме защитава от магията - бижута, дрехи, - докато не остана съвсем гола? В такъв случай ще забележи
белезите, белези, които е виждал и преди. А ако ми свали ръкавиците, няма да остане никакво съмнение.
Липсващата половина от кутрето ми ще ме издаде.
Ако ме съблече, ще разбере, че съм аз.
Ще трябва някак да се измъкна от това. В покоите му има таен проход. Оттам мога да изляза през кристалните
прозорци.
Поглеждам към стражите. Ако той ги освободи, ще мога да се оправя с него, да мина през тайния проход и да
избягам. Но как да се отърва от тях?
Мисля за усмивката му на подиума, когато каза какво ще направи с мен. Може би той иска да види Тарин гола.
Все пак желаеше мен, а ние с Тарин сме еднакви. Вероятно ако се съглася да се съблека, той ще отпрати стражите.
Нали каза, че ще ме претърси лично.
Което ме навежда на още по-дръзка мисъл. Може би ще успея да го разсея достатъчно, за да не разбере коя съм.
Вероятно мога да духна свещите и да се съблека в полумрак...
Тези мисли ме поглъщат напълно и почти не забелязвам една закачулена слугиня, която носи поднос с гарафа
бледозелено
като целина вино и чаши от духано стъкло. Тя идва срещу нас и когато ни подминава, подносът се забива в
тялото ми. Тя надава вик, аз усещам тласък и двете падаме на пода сред парчета счупено стъкло.
Стражите спират. Кардан се обръща. Поглеждам объркана и изненадана към момичето. Роклята ми е пропита с
вино. Вълшебните създания не са непохватни и това не ми прилича на инцидент. Тогава пръстите на момичето
докосват ръката ми. Усещам натиск през кожената ръкавица и стомана от вътрешната страна на китката си. Тя пъха
нож с кания нагоре в ръкава ми, докато събира парчетата от чашите. Свежда глава към мен, за да махне стъкълцата
от косата ми.
- Баща ти идва за теб - шепне ми. - Чакай знак. Тогава наръгай най-близкия до вратата страж и бягай.
- Какъв сигнал? - шепна, докато се преструвам, че й помагам.
- О, не, милейди, извинете - казва тя с нормален глас и свежда глава. - Не бива да се унижавате така.
Един от личната стража на върховния крал ме хваща за ръката.
- Идвай - казва той и ме изправя.
Притискам ръце към сърцето си, за да не падне ножът от ръкава ми.
Продължавам към покоите на Кардан, сега съм още пообъркана.
Мадок идва да спаси Тарин. Това е напомняне, че макар аз вече да не се ползвам с благоволението му, тя му
помогна да се освободи от клетвата си пред върховния крал. Тя му даде половин армия. Питам се какво ли планира
за нея, каква награда й е обещал. Сигурно е доволен, че тя вече не е с Лок.
Но когато Мадок дойде, после какво? С кого очаква да се бие? И какво ще направи, когато дойде за нея, а завари
мен?
Двама слуги отварят тежките врати на покоите на върховния крал, той влиза и се хвърля на един нисък диван.
Аз го следвам и заставам смутена в средата на килима. Засега никой от стражите не влиза в покоите му. Още щом
престъп-вам прага, вратите се затварят след мен, този път с мрачна окончателност. Явно няма защо да се
притеснявам как ще накарам Кардан да освободи стражите. Сами сме.
Е, поне имам нож.
Салонът е какъвто го помня от срещите на Съвета. Мирише на дим, върбинка и детелина. Кардан се изтяга на
дивана, опрял ботушите си на каменна масичка, изваяна във формата на грифон с вдигнати за нападение ноктести
лапи. Усмихва ми се някак заговорнически, което ми се струва в пълно несъответствие с думите му от трона.
- Е - казва и потупва дивана до себе си. - Не получи ли писмата ми?
- Какво?
Толкова съм объркана, че думата излиза като грак.
- Така и не ми отговори - продължава той. - Започнах да се чудя дали не си прехвърлила амбицията си към света
на смъртните.
Това сигурно е тест. Сигурно е капан.
- Ваше величество - казвам сковано, - мислех си, че ме доведохте тук, за да се уверите, че нямам амулет или
талисман.
Той извива вежда и усмивката му се разширява.
- Е, ще го направя, ако искаш. Да заповядам ли да се съблечеш? Нямам нищо против.
- Какво правите? - питам отчаяно. - На какво си играете?
Той ме поглежда, сякаш аз съм тази, която се държи странно.
- Джуд, наистина ли си помисли, че няма да те позная. Познах те от мига, в който влезе в залата.
Клатя глава, стъписана.
- Това не е възможно.
Ако е знаел, че съм аз, тогава нямаше да съм тук. Щях да съм в Кулата на забравата. Където да чакам
екзекуцията си.
Но може би той е доволен, че наруших условията на изгнанието си. Може би се радва, че съм му паднала в
ръцете. Може би това е играта му.
Той става от дивана, гледа ме напрегнато.
- Ела насам.
Аз отстъпвам крачка назад.
Той се мръщи.
- Съветниците ми казаха, че си се срещнала с посланик от Двора на зъбите и сега сигурно работиш с Мадок. Аз
не исках да повярвам, но като виждам как ме гледаш, сигурно трябва. Кажи ми, че не е вярно.
В първия миг не разбирам, после ми светва. Грима Мог.
- Не аз съм предателят тук - казвам, но внезапно осъзнавам присъствието на ножа в ръкава си.
- Да не ми се сърдиш, че... - Той замълчава и се взира по-внимателно в лицето ми. - Не, ти се страхуваш. Но
защо би се страхувала от мен?
Треперя от чувство, което не мога да осъзная.
- Не се страхувам - лъжа. - Мразя те. Ти ме изпрати в изгнание. Всичко, което ми каза, всичко, което ми обеща,
беше номер. И аз бях достатъчно глупава да ти повярвам.
Ножът се плъзга лесно в дланта ми.
- Разбира се, че беше номер... - започва той, после вижда оръжието и замлъква.
Всичко се разтърсва. Експлозия, някъде наблизо и толкова силна, че и двамата залитаме. Падаме на пода.
Кристални кълба се срутват от поставките си на плочите. С Кардан се поглеждаме изненадани. После той присвива
обвинително очи.
Сега е моментът, в който трябва да го пронижа и да бягам.
След миг се чува звън на метал, не мога да го сбъркам. Някъде наблизо.
- Стой тук - казвам, вадя ножа и хвърлям канията на пода.
- Джуд, недей... - вика той след мен, когато излизам в коридора.
Един от стражите е мъртъв, дръжка на секира стърчи от гърдите му. Другите се бият с войниците на Мадок,
опитни и много смъртоносни войници. Познавам ги, знам, че ще се сражават без милост, без жал, и щом са се
добрали така близо до върховния крал, значи, Кардан е в огромна опасност.
Отново мисля за прохода, през който смятах да избягам. Мога да го изведа оттам - в замяна на амнистията ми.
Кардан може да прекрати изгнанието ми и да живее или да се надява, че стражите му ще победят войниците на
Мадок.
Тъкмо да се обърна, за да отида при него, когато един от войниците с шлемове ме хваща за ръката.
- Хванах Тарин - вика тя дрезгаво.
Познавам я, това е Силджа. Отчасти хулдра* и напълно ужасяваща. Виждала съм я да изкормва яребица по
начин, който ясно показва колко се наслаждава на касапницата.
Замахвам с ножа към ръката й, но дебелата кожа на ръкавицата изкривява острието. Покрита със стомана ръка
се увива около кръста ми.
- Дъще - казва Мадок с мрачния си глас. - Дъще, не се страхувай...
Ръката му вдига парцал, който мирише на нещо сладникаво. Той го притиска към носа и устата ми. Чувствам
как крайниците ми се отпускат и след миг вече не усещам нищо.
*Съблазнително горско създание от скандинавския фолклор. - Б. пр.
 8
Събуждам се в гора, която не разпознавам. Не усещам вечния солен дъх на морето и не чувам прибоя. Всичко е
в папрати, гниещи сухи листа, чувам пукането на огън и жуженето на далечни гласове. Сядам. Лежа на дебели
одеяла, завита съм с такива - груби одеяла, но все пак елегантни. Виждам солидна карета наблизо, вратата е
отворена.
Още съм с роклята на Тарин, още нося ръкавиците й.
- Не се притеснявай, че си замаяна - казва един мил глас. Ориана. Седи наблизо, облечена е с рокля, която
прилича на плъстена вълна върху няколко ката фусти. Косата й е прибрана назад под зелена шапка. Изобщо не
прилича на прозир-ната придворна, която беше преди. - Ще отмине.
Прокарвам ръка по косата си, която се е разпуснала, но фибите са още в нея.
- Къде сме? Какво се случи?
- Баща ти от самото начало не искаше да оставаш на островите, а сега, без защитата на Лок, беше само въпрос
на време върховният крал да си измисли повод да те вземе като заложница.
Прокарвам ръка по лицето си. До огъня тънко, подобно на насекомо същество разбърква огромно гърне.
- Искаш ли супа, смъртна?
Клатя глава.
- А искаш ли да станеш на супа? - пита то с надежда.
Ориана го отпраща с ръка и взема едно котле от земята до огъня. Разбърква го с дървена лъжица. Течността ухае
на дървесна кора и гъби.
Опитвам и внезапно вече не съм така замаяна.
- Върховният крал пленен ли е? - питам, като си припомням как бях отведена. - Жив ли е?
- Мадок не успя да се добере до него - казва тя, сякаш е разочарована, че Кардан е жив.
Мразя облекчението, което изпитвам.
- Но... - започвам, искам да питам как е приключила битката.
Опомням се навреме обаче и прехапвам език. През годините с Тарин понякога се преструвахме една на друга у
дома. И през повечето време ни се разминаваше, стига да не продължи твърде дълго или да не стане твърде
очевидно. Ако не направя някоя глупост, бих могла да ги заблудя, докато успея да избягам.
А после какво?
Кардан беше така обезоръжаващо небрежен, сякаш осъждането ми на смърт е било някаква наша обща шега. И
каза нещо за писма - писма, които не съм получила. Какво ли е писал в тях? Дали е възнамерявал да ме помилва?
Може ли да ми е предлагал някаква сделка?
Не мога да си представя писмо от Кардан. Дали ще е кратко и официално? Пълно с клюки? Покапано с вино?
Поредният номер?
Разбира се, че беше номер.
Каквото и да е възнамерявал, сега сигурно вярва, че работя с Мадок. И макар че това не би трябвало да ме
притеснява - все пак ме безпокои.
- За баща ти беше най-важно да измъкне теб - напомня ми Ориана.
- Но не само това, нали? Не може да е нападнал двореца на Елфхейм само заради мен.
Мислите ми се преследват лудо. Вече не съм сигурна в нищо.
- Не разпитвам Мадок за плановете му - казва тя неутрално. - И ти не бива да го правиш.
Забравила съм какво е да ме командва Ориана, винаги да се държи така, сякаш любопитството ми веднага може
да създаде някакъв скандал около семейството ни. Особено дразнещо е да се държи така сега, когато съпругът й е
откраднал половин ар -мия от върховния крал и възнамерява да извърши преврат срещу него.
Думите на Грима Мог отекват в съзнанието ми:
Дворът на зъбите се съюзи със стария велик генерал, баща ти, и още цяла шайка предатели. Разбрах от
сигурен източник, че твоят върховен крал ще бъде детрониран преди следващото пълнолуние.
Явно ще се случи скоро.
Но тъй като ме мислят за Тарин, не отговарям. След миг тя изглежда разкаяна.
- Важното сега е да си почиваш. Сигурна съм, че случилото се ти е дошло в повече след загубата на Лок.
- Да, така е. Наистина ще си почина малко, ако няма проблем.
Тя посяга и приглажда косата ми назад, жест на обич, който съм сигурна, че нямаше да направи, ако знаеше, че
докосва мен, Джуд. Тарин обожава Ориана и те са близки така, както ние никога не сме били - по много причини,
като не най-маловажната от тях е, че аз помогнах да скрием Оук в света на смъртните, далече от короната. Оттогава
Ориана е едновременно благодарна и изпълнена с негодувание. Но вероятно в лицето на Тарин вижда някой, който я
разбира. И може би Тарин наистина е като Ориана, макар че убийството на Лок поставя под въпрос това и всичко,
което съм си мислила, че знам за сестра ми.
Затварям очи. Смятам да измисля как да се измъкна оттук, но заспивам.
Когато се събуждам, вече съм в карета и се движим. Ма-док и Ориана седят на пейката срещу мен. Завесите са
спуснати, но чувам звуците от пътуващия лагер, конете и войниците. Чувам как гоблини си ръмжат един на друг.
Поглеждам към червеношапковеца, който ме отгледа, мой баща и убиец на баща ми. Гледам наболите му
мустаци, не се е бръснал от няколко дни. Познатото нечовешко лице. Изглежда изтощен.
- Най-сетне се събуди? - казва той и усмивката му разкрива твърде много зъби.
Неприятно ми напомня за Грима Мог.
Опитвам се да се усмихна, докато се надигам. Не знам дали нещо в супата ме е приспало, или смъртосладът,
който Мадок ме накара да вдишам, още не е излязъл от организма ми, но не помня как са ме качили в каретата.
- Колко дълго съм спала?
Той махва с ръка.
- Разпитът при върховния крал беше преди три дни.
Усещам се замаяна, страх ме е, че ще кажа нещо неуместно и ще се разкрия. Поне лесното ми изпадане в
безсъзнание ме е накарало да приличам повече на сестра си. Преди да стана пленница на Морските дълбини, бях
привикнала тялото си към отровите, за да има имунитет. Но сега съм уязвима колкото Тарин.
Ако внимавам достатъчно, ще се измъкна, без те да разберат, че не съм Тарин. Мисля си върху коя част от
разговора с Мадок би се концентрирала Тарин. Вероятно нещо, свързано с Лок. Поемам дълбоко дъх.
- Казах им, че не съм го направила. Дори когато ме омагьосаха.
Мадок не изглежда, сякаш е разбрал коя съм, но все пак изглежда така, сякаш ме мисли за идиотка.
- Съмнявам се, че онзи келеш, кралят, някога е възнамерявал да те пусне жива от двореца на Елфхейм. Бих се
усилено, за да те задържа.
- Кардан?
Това ми се струва възможно.
- Половината ми рицари не успяха - информира ме той мрачно. - Влязохме лесно, но самият хълм се затвори
около нас. Вратите се свиха и затвориха. Лози, корени и листа препречваха пътя ни, усукваха се като примки на
шиите ни, задушаваха ни и ни смазваха.
Взирам се дълго в него.
- И върховният крал е сторил това?
Не мога да повярвам това за Кардан, когото оставих в покоите му - мислех си, че той има нужда от защита.
- Пазачите не бяха зле обучени или зле подбрани и той знае каква власт притежава. Радвам се, че разбрах силата
му, преди да тръгна наистина срещу него.
- И още мислиш, че е мъдро да тръгваш срещу него? - питам внимателно.
Вероятно Тарин не би казала точно това, но не е и нещо, което аз бих казала.
- Мъдростта е за слабите - отвръща той. - И рядко им е от полза, както се надяват. Все пак ти, с цялата си
мъдрост, се омъжи за Лок. Разбира се, вероятно наистина се оказа по-мъдра. Вероятно наистина си мъдра, щом се
направи вдовица.
Ориана слага ръка на коляното му в предупредителен жест. Той се смее силно.
- Какво? Никога не съм крил, че не харесвам онова момче. Не можеш да очакваш да скърбя за него.
Питам се дали щеше да се смее така, ако знаеше, че Тарин наистина го е сторила. Кого заблуждавам? Сигурно
щеше да се смее още по-силно. Вероятно щеше да му прималее от смях.
Накрая каретата спира и Мадок скача от нея. Вика на войниците си. Аз излизам и се оглеждам, първо не мога
да се ориентирам на непознатото място, после виждам армията.
Земята е покрита със сняг, осейват го огромни клади и лабиринт от палатки. Някои са направени от
животински кожи. Други са от боядисани платнища, от вълна и коприна. Но най-изумителното е колко голям е
лагерът, пълен с въоръжени войници, готови да тръгнат срещу върховния крал. Зад лагера, малко по на запад, се
издига планина, опасана с гъст зелен пояс от ели. А до нея има малък аванпост - една палатка с неколцина
войници.
Чувствам се много далече от света на смъртните.
- Къде сме? - питам Ориана, която слиза от каретата зад мен и ме завива с наметало.
- Близо до Двора на зъбите - казва тя. - Толкова далече на север има предимно тролове и хулдри.
Дворът на зъбите е Тъмен двор, където Хлебарката и Бомбата са били затворници и откъдето бе прокудена
Грима
Мог. Абсолютно последното място, на което искам да бъда - и без никакъв ясен път за бягство.
- Хайде - каза Ориана. - Нека те настаним.
 Тя ме води през лагера, покрай група тролове, които дерат лос, покрай елфи и гоблини, които пеят бойни
песни, покрай шивач, който кърпи кожени брони пред огън. В далечината чувам дрънчене на стомана, гласове и
звуци от животни. Въздухът е изпълнен с дим и земята е разкаляна от ботуши и топящ се сняг. Дезориентирана съм,
затова се опитвам да не изгубя Ориана сред тълпата. Накрая стигаме до голяма, но практична на вид палатка с два
стабилни дървени стола отпред, покрити с овчи кожи.
Погледът ми е привлечен от красив павилион наблизо. Той стои на златни животински лапи и изглежда готов
всеки миг да препусне нанякъде по заповед на собственика си. В това време от него излиза Гримсен. Гримсен
Ковача, който е създал кръвната корона и още много реликви на Царството на феите и който жадува за още и още
слава. Облечен е така разкошно, че прилича на принц. Поглежда ме лукаво и аз извръщам очи.
Отвътре палатката на Мадок и Ориана ми напомня смущаващо за дома. В ъгъла има импровизирана кухня,
където сушени билки висят на гирлянди до сушени наденици, масло и сирене.
- Можеш да се изкъпеш - казва Ориана, като посочва към медна вана в друг ъгъл, полупълна е със сняг. -
Слагаме един метален прът в огъня, после го хвърляме в стопения сняг и водата се загрява доста бързо.
Клатя глава, мисля си, че трябва да продължа да крия ръцете си. Поне в този студ няма да изглежда странно, че
съм с ръкавици.
- Искам само да си измия лицето. И може би да облека по-дебели дрехи?
- Разбира се - казва тя и бързо тръгва из палатката.
Взема една дебела синя рокля, някакви чорапи и ботуши. Излиза и пак се връща. След няколко минути един
слуга пристига с купа вода, от която се вдига пара, и я слага на масата заедно с кърпа. Водата ухае на хвойна.
- Ще те оставя да се освежиш - казва Ориана и си слага наметалото. - Тази нощ ще вечеряме с Двора на зъбите.
- Не искам да ви създавам неудобства - казвам, смутена от любезността й, защото знам, че не е предназначена
за мен.
Тя се усмихва и докосва бузата ми.
- Ти си добро момиче - казва ми и аз се изчервявам от смущение.
Никога не съм такава.
Все пак съм доволна, когато ме оставя сама. Оглеждам палатката, но не откривам карти или бойни планове.
Хапвам малко сирене. Мия си лицето, подмишниците и докъдето мога да стигна, после си изплаквам устата с малко
ментово олио и си почиствам езика.
Накрая обличам новите по-дебели и по-топли дрехи и сплитам отново косата си - на две стегнати плитки.
Сменям кадифените ръкавици с вълнени - като се уверявам, че пълнежът на кутрето изглежда убедително.
Когато съм готова, Ориана се връща. С нея влизат няколко войници, които носят дюшек от кожи и одеяла. Тя ги
кара да ми направят легло, покрито с балдахин.
- Мисля, че засега това ще свърши работа - казва, като ме поглежда за потвърждение.
Преглъщам порива да й благодаря.
- Повече е, отколкото бих могла да искам.
Войниците излизат и аз ги следвам навън. Там се ориентирам по слънцето, което вече клони към залез, и
поглеждам отново към морето от палатки. Успявам да различа фракциите. Над хората на Мадок се развява неговото
знаме - полумесец, обърнат като купа. На палатките от Двора на зъбите има знак, който явно трябва да прилича на
страховит планински зъбер. Има и две-три палатки от други дворове, които или са по-незначителни, или са
изпратили по-малко войници .И още много други предатели, бе казала Грима Мог.
Не мога да не мисля като шпионин, не мога да не видя, че съм в идеалната позиция да разкрия плана на Мадок.
Аз съм в неговия лагер, в самата му палатка. Бих могла да разкрия всичко.
Но това е абсолютна лудост. Колко време ще измине, преди Ориана или Мадок да осъзнаят, че съм Джуд, а не
Тарин? Помня клетвата, която ми даде Мадок: И когато те победя, ще се погрижа да го направя толкова добре,
както бих го сторил с всеки противник, доказал, че ми е равен. Това бе вид комплимент, но и откровена заплаха.
Много добре знам какво прави Мадок с враговете си - убива ги и после потапя шапката си в кръвта им.
А и има ли смисъл? Аз съм изгнаница, прокудена.
Но ако науча плановете на Мадок, ще мога да ги изтър-гувам срещу помилване. Сигурно Кардан ще се съгласи
на това, ако му осигуря начин да спаси Елфхейм. Освен ако, разбира се, не реши, че лъжа.
Виви би казала, че трябва да спра да се тревожа за крале и войни и да се опитам да си намеря дом. След
битката ми с Грима Мог бих могла да искам по-доходни поръчки от Бра-йърн. Виви е права, че ако спрем да се
опитваме да живеем като смъртни, бихме могли да имаме много по-голямо жилище. И като се имат предвид
резултатите от разпита, Тарин вероятно няма да може да се върне в Царството на феите.
Освен ако Мадок не го завладее.
Може би трябва да го оставя да го направи.
Но това ме води до нещо, което не мога да пренебрегна. Макар че е нелепо, не успявам да спра гнева, който се
надига в мен и изгаря като огън сърцето ми.
Аз съм кралицата на Елфхейм.
И дори да съм кралица в изгнание, все пак съм кралица.
И това означава, че Мадок не се опитва да свали само Кардан от трона. Той се опитва да детронира и мен.
 9
Вечеряме в палатката на Двора на зъбите, която е поне три пъти по-голяма от палатката на Мадок и е разкошна
като истински дворец. Подът е покрит с кожи и килими. Фенери висят от тавана, дебели свещи горят по масите до
гарафи с някаква светла течност и купи с покрити със скреж бели плодове, каквито никога не съм виждала.
Арфистка свири в ъгъла, музиката се носи сред жуженето на разговора.
В центъра на палатката има три трона - два големи и един малък. Изглеждат като изваяни от лед, със
замръзнали в тях цветя и листа. Големите тронове са празни, но едно синьокожо момиче седи на малкия. На главата
й има корона от ледени висулки, а на устата и шията й - златен оглавник. Изглежда с година-две по-голяма от Оук и
е облечена в сива коприна. Взира се в пръстите си, които шават неспокойно. Ноктите й са дълбоко изгризани и
покрити с тънко ръбче от кръв.
Ако тя е принцесата, то не е трудно да разпознаеш краля и кралицата. Те имат същите сложни корони от
висулки. Кожата им е сива, с цвят на камък или на труп. Очите им са ярки, чисто жълти, като вино. Дрехите им са
сини като кожата на момичето. Определено си подхождат.
- Това са лейди Нор, лорд Джарел и тяхната дъщеря, кралица Сурен - казва ми тихо Ориана.
Значи, малкото момиче е владетелят?
За нещастие, лейди Нор забелязва погледа ми.
- Смъртна - казва ми тя с познатото отвращение. - Какво иска?
Мадок поглежда извинително към мен.
- Позволете да ви представя моята доведена дъщеря Та-рин. Сигурен съм, че съм ви споменавал за нея.
- Вероятно - казва лорд Джарел.
Гледа ме напрегнато, като сова, която наблюдава заблудена мишка, пълзяща право към гнездото й.
Аз правя изящен реверанс.
- Радвам се, че имам място до огнището ви тази нощ.
Той обръща студения си поглед към Мадок.
- Забавно. Говори, сякаш се мисли за една от нас.
Забравила съм как се чувствах през всички онези години -безкрайно безпомощна. Защитена единствено от
Мадок. А сега тази защита зависи от това дали ще се досети коя от дъщерите му стои до него. Поглеждам към лорд
Джарел със страх в очите, дори не е нужно да се преструвам. И това явно му доставя удоволствие.
Мисля си какво ми каза Бомбата за онова, което са им сторили в Двора на зъбите: Хванаха ни и ни обсипаха с
проклятия и забрани. Промениха ни. Накараха ни да им служим.
Напомням си, че вече не съм момичето, което бях. Може и да съм в плен, но това не означава, че съм
безпомощна. Заклевам се, че някой ден лорд Джарел ще е този, който се страхува.
Засега обаче отивам в един ъгъл, сядам на покрита с кожа табуретка и оглеждам палатката. Спомням си
предупреждението на Живия съвет, че дворовете избягват клетвата за вярност, като крият децата си в света на
хората, а после ги издигат като владетели. Питам се дали това се е случило и тук. Ако е така, сигурно лорд Джарел и
лейди Нор с крайно неудоволствие са се отказали от титлите. И това ги е изнервило толкова, че чак са й сложили
юзда.
Интересно е да се наблюдава тази показност - короните и троновете, луксозната палатка, - докато подкрепят
намерението на Мадок да стане върховен крал, което би го поставило далеч над тях. Не ми се вярва. Те може и да го
поддържат сега, но се обзалагам, че се надяват да го елиминират по-късно.
В този миг влиза Гримсен, с алено наметало и огромна брошка във формата на сърце от метал и стъкло, което
сякаш бие. Лейди Нор и лорд Джарел насочват вниманието си към него, скованите им лица изобразяват студени
усмивки.
Поглеждам Мадок. Той не изглежда толкова доволен от появата на ковача.
След размяната на любезности лейди Нор и лорд Джарел ни повеждат към масата. Лейди Нор води за юздата
кралица Сурен. В това време забелязвам, че ремъците стоят някак странно върху кожата й, сякаш са потънали в нея.
Нещо в блясъка им ме кара да мисля за магия.
Питам се дали това ужасно нещо е творение на Гримсен.
Като я гледам така, неволно си мисля за Оук. Поглеждам към Ориана, питам се дали и тя мисли за него, но
изражението й е спокойно и дистанцирано, като повърхност на замръзнало езеро.
Отиваме до масата. Аз съм настанена до Ориана, срещу Гримсен. Той забелязва обиците, луната и звездата,
които още нося, и посочва към тях.
- Не бях сигурен, че сестра ти ще ти ги даде - казва ми.
Навеждам се напред и докосвам ушите си.
 - Майсторството ви е голямо - казвам му, защото знам колко обича ласкателствата.
Той ме поглежда с възхищение, което вероятно е насочено по-скоро към творбата му. Ако ме намира за красива,
това е комплимент за уменията му.
Но за мен ще е от полза да продължа този разговор. Като че ли никой друг тук не иска да ми обърне внимание.
Опитвам се да си представя какво би казала Тарин, но накрая казвам отново нещо, което според мен Гримсен би
искал да чуе. Снижавам глас до шепот:
- Не мога да се накарам да ги сваля, дори нощем.
Той се пъчи.
- Просто дрънкулки.
- Сигурно ме мислите за много глупава - казвам. - Знам, че сте създавали къде-къде по-велики неща, но тези
обици ме направиха много щастлива.
Ориана ме поглежда странно. Да не сбърках някъде? Дали ме подозира? Сърцето ми се разбумтява.
- Трябва да посетите ковачницата ми - казва Гримсен. - Да ви покажа как изглежда истинската магия.
- Много бих искала - отвръщам, но съм разсеяна от тревогата, че ще ме хванат, и съм ядосана от поканата на
ковача.
Защо не иска да се похвали тук, тази вечер, вместо да ми урежда среща! Не искам да ходя в ковачницата му.
Искам да се махна от този лагер. Само въпрос на време е да ме разкрият. Ако искам да науча нещо, трябва да го
сторя бързо.
Раздразнението ми нараства, когато разговорът е прекъснат от появата на слугите с вечерята. Тя се оказва огром
но парче печено мечо месо, сервирано с диви къпини. Един от войниците въвлича Гримсен в разговор за брошката
му. Ориана говори за неизвестна ми поема с някаква придворна от Двора на зъбите. Никой не ми обръща внимание
и аз се концентрирам върху усилието да доловя гласовете на Мадок и лейди Нор. Те обсъждат кои дворове може да
бъдат привлечени на тяхна страна.
- Говорихте ли с Двора на термитите?
Мадок кима.
- Лорд Ройбен е разгневен на Морските дълбини и не му хареса, че върховният крал му забрани да си отмъсти.
Пръстите ми стискат ножа. Аз сключих сделка с Ройбен. Убих Бейлкин заради нея. Това бе извинението на
Кардан да ме заточи. Малко е неприятно да осъзная, че след всичко това лорд Ройбен би предпочел да се
присъедини към Мадок.
Но каквото и да иска лорд Ройбен, той се е заклел във вярност пред кръвната корона. И докато някои дворове -
като например Двора на зъбите - са успели да се измъкнат от обещанията на предците си, повечето още са
обвързани от тях. Включително Ройбен. Така че как Мадок би могъл да разкъса тези клетви? Без да стори това, няма
значение какво искат нисшите дворове. Те са длъжни да последват владетеля, който носи кръвната корона:
върховния крал Кардан.
Тарин обаче не би казала нищо такова, затова прехапвам език, докато разговорът се носи около мен. По-късно, в
палатката ни, аз нося кани с медовина и пълня чашите на генералите на Мадок. Не съм нищо забележително -
просто човешката дъщеря на Мадок, която повечето от тях са виждали и за която няма нужда да мислят. Ориана вече
не ме поглежда странно. Ако си мисли, че съм се държала необичайно с Гримсен, то едва ли съм й дала още поводи
да се усъмни в мен.
Усещам гравитационното привличане на старата ми роля, лекотата й, готова е да ме обгърне като плътно
одеяло.
Тази нощ ми се струва невъзможно, че някога съм била друга, освен това послушно дете.
Когато си лягам, усещам горчивина в гърлото, каквато не съм усещала от доста време, горчивина, която идва от
невъзможността да повлияя на събитията, макар че се случват пред очите ми.
Събуждам се отрупана с одеяла и кожи. Пия силен чай до огнището, обикалям из палатката, за да се раздвижа.
За мое облекчение, Мадок вече е излязъл.
Днес - казвам си, - днес трябва да намеря начин да се измъкна от тук.
Забелязах коне, когато минавахме през лагера. Сигурно бих могла да открадна един. Но не съм голяма ездачка и
без карта бързо ще се загубя. Вероятно пазят картите в палатката на щаба. Може би ще измисля причина да посетя
баща си там.
- Дали Мадок би искал малко чай? - питам с надежда Ориана.
- Ако иска, може да поръча на някой слуга да му направи - казва ми тя любезно. - Но има полезни задачи, с
които да запълваш времето си. Ние, придворните дами, се събираме, за да шием знамена. Ако желаеш, можеш да се
присъединиш.
Нищо не би издало по-бързо самоличността ми от уменията ми на шивачка. Ще е недостатъчно да ги нарека
просто слаби.
 - Не мисля, че съм готова да отговарям на въпроси за Лок -предупреждавам я.
Тя кима съчувствено. На такива събирания постоянно се клюкарства и аз основателно предполагам, че един
мъртъв съпруг би бил обект на приказки.
- Може да вземеш една кошничка и да идеш в гората да набереш билки и гъби - предлага тя. - Но внимавай да не
се отдалечаваш от лагера. Ако видиш стражи, покажи им знака на Мадок.
Опитвам се да скрия нетърпението си.
- Това мога да направя.
Когато си слагам наметалото, тя ме хваща за ръката.
- Чух разговора ти с Гримсен снощи - казва Ориана. -Трябва да внимаваш с него.
Спомням си безбройните й предупреждения на пиршествата през годините. Тя ни караше да обещаем, че няма
да танцуваме и няма да ядем нищо, няма да правим нищо, което би могло да изложи Мадок. Не че не е имала
основания. Преди да стане жена на Мадок, е била любовница на върховния крал Елдред и е видяла как друга негова
любовница - и скъпа нейна приятелка -е била отровена. Но все пак е дразнещо.
- Ще внимавам - казвам.
Ориана ме поглежда в очите.
- Гримсен иска много неща. Ако си твърде мила с него, може да реши, че иска и теб. Той може да те пожелае
заради хубостта ти, както би копнял за рядко бижу. Или да те пожелае само за да види дали Мадок ще те отстъпи.
- Разбирам - казвам, опитвам се да приличам на човек, за когото не е нужно да се тревожи.
Тя ме пуска с вяла усмивка, май повярва, че сме се разбрали.
Тръгвам към гората с малката си кошничка. Когато стигам до дърветата, спирам, завладяна от облекчението, че
вече не е нужно да играя ролята си. За миг тук мога да се отпусна. Поемам си няколко пъти дълбоко дъх и обмислям
вариантите си. Отново и отново се връщам към Гримсен. Въпреки предупрежденията на Ориана той е най-добрият
ми шанс да се измъкна от тук. При толкова вълшебни дрънкулки, може да ми направи две метални крила, които да
ме отнесат у дома, или пък вълшебна шейна, която да бъде теглена от обсидианови лъвове. Поне той не познава
достатъчно Тарин, че да се усъмни.
И ако иска нещо, което не мога да му дам, е, той има лошия навик да оставя ножове навсякъде.
Вървя през гората към хълм. От там мога да видя лагера и павилионите му. Забелязвам импровизираната
ковачница, отделена от всички. Голям облак дим се издига от трите й комина. Забелязвам едно място в лагера,
където има голяма кръгла палатка, около която кипи оживление. Може би Ма-док е там, както и картите.
Забелязвам и нещо друго. Когато огледах за първи път лагера, видях малка палатка в подножието на планината,
далече от останалите. От тук виждам, че там има и пещера. Двама пазачи стоят на входа й.
Странно. Изглежда неудобно отдалечена от всичко останало. Но може би това е смисълът - зависи какво има
вътре. Достатъчно далече е, за да не се чуят и най-силните викове.
Потрепервам и тръгвам към ковачницата.
Гоблини, григове и острозъби създания с тънки крилца почти не ме поглеждат, докато минавам по края на
лагера. Чувам някакво съскане и един от огрите облизва устни по не особено приветствен начин. Но не ме спира.
Ковачницата е отворена и аз виждам вътре Гримсен. Без риза, тънкото му космато тяло е наведено над
острието, което кове. В ковачницата е ужасно горещо, въздухът е нажежен и мирише на креозот. Около Гримсен има
всякакви оръжия и джунджурии, които не са просто джунджурии, разбира се: малки метални лодки, брошки,
сребърни токове за ботуши, ключ, който прилича на изваян от кристал.
Мисля си за предложението, което Гримсен искаше да предам на Кардан, преди да реши, че в предателството се
крие по-голяма слава: Ще му направя броня от лед, която ще разбива всяко острие и ще вледени сърцето му така,
че да не чувства жалост. Кажи му, че ще му направя три меча, които, ако се използват в една и съща битка, ще
се бият с мощта на трийсет войници.
Мисълта, че всичко това е в ръцете на Мадок, е ужасна.
Стягам се и чукам по рамката на вратата.
Гримсен ме забелязва и оставя чука.
- Момичето с обиците - казва той.
- Покани ме да дойда - напомням му. - Надявам се, че не е твърде скоро, но бях много любопитна. Може ли да
попитам какво правиш, или е тайна?
Това явно му харесва. Той ми сочи с усмивка към огромна т а метална пръчка, по която работи.
- Изковавам меч, който може да разпука земната твърд на островите. Какво ще кажеш за това, смъртно момиче?
От една страна, Гримсен е изковал едни от най-великите оръжия, създавани някога. Но възможно ли е планът
на Мадок да е буквално да разцепи армиите на Елфхейм? Мисля за Кардан, който накара морето да кипне, да се
извият бури и дърветата да изсъхнат. Кардан, който получи клетвите на десетки владетели на по-нисшите дворове и
е начело на техните армии. Може ли един меч да е толкова велик, че да устои на това, дори да е най-великото
острие, изковавано някога от Гримсен?
- Мадок сигурно е благодарен, че си на негова страна -казвам неутрално. - И че ще получи такова оръжие.
- Хм - казва ми той и се втренчва в мен. - Би трябвало, нали? Можеш да го попиташ и сама, тъй като досега не е
споменавал за благодарност. И ако случайно сътворят песни за мен, дали ще пожелае да ги чуе? Не. Няма време той
за песни. Чудно, дали щеше да мисли така, ако песните бяха за него.
Явно ще го накарам да говори не като окуражавам самох-валството му, а като подклаждам негодуванието му.
- Ако той стане следващият върховен крал, за него ще се пеят песни.
Лицето на Гримсен помръква, устата му се изкривява леко в отвращение.
- Но ти, който си бил майстор ковач още по времето на Маб и при всички след нея, твоята история сигурно е
по-интересна от неговата, по-подходяща за балади.
Страхувам се да не съм прекалила, но той засиява.
- О, Маб - казва, припомняйки си. - Когато дойде при мен да й изкова кръвната корона, тя ме удостои с огромна
чест. И аз омагьосах короната, за да я защитя завинаги.
Усмихвам се окуражително. Знам това.
- Убийството на онзи, който я носи, причинява смъртта на виновника.
Той сумти.
- Искам моето творение да е дълговечно, точно както кралица Маб искаше нейният род да пребъде. Но аз ценя
дори най-дребните си творения.
Той посяга да докосне обиците ми с почернелите си пръсти. Докосва и ухото ми, кожата му е топла и груба.
Отдръпвам се със смях, надявам се да звучи като смях от скромност, а не като ръмжене.
- Тези например - казва той. - Махни скъпоценните камъни и красотата ти ще помръкне. Не само
допълнителният блясък, който те дават, но и цялата ти красота, докато не погрознееш така, че дори вълшебните
създания да изпищят от ужас, когато те погледнат.
Опитвам се да овладея порива да махна обиците от ушите си.
- И тях ли си проклел?
Той се усмихва лукаво.
- Не всички се отнасят към един майстор с такова уважение като теб, Тарин, дъще на Мадок. Не всеки
заслужава даровете ми.
Обмислям това за миг, чудя се колко ли творения са излезли от ковачницата му. Колко ли от тях са прокълнати.
- Затова ли са те прокудили? - питам.
- Върховната кралица не хареса тази моя артистична свобода, затова вече не се ползвах с благоволението й,
когато последвах Алдъркинг в изгнание - каза той и аз реших, че това вероятно означава „да". - Тя искаше да е най-
хитрата.
Кимам, сякаш в тази история няма нищо притеснително. Умът ми препуска, опитвам се да си спомня всичко,
което е създал.
- Не подари ли ти на Кардан една обица, когато дойде в Елфхейм?
- Имаш добра памет - казва. Надявам се, че моята е по-добра от неговата, защото Тарин не присъства на
пиршеството по Пълнолунието. - Тя му позволява да чува думите и на онези, които говорят далече от него. Много е
полезна за подслушване.
Аз чакам с нетърпение.
Той се смее.
-Но ти не искаш да знаеш това, нали? Да, прокълната е. Само с една дума мога да я превърна в рубинен паяк,
който ще го ухапе до смърт.
- А използва ли я? - попитах, като си спомних глобуса в кабинета на Кардан, в който един блестящ червен паяк
пълзеше в паника по стъклото.
Изпълва ме ужас от предотвратената трагедия - и после огромен гняв.
Гримсен свива рамене.
- Е, още е жив, нали?
Типичен отговор за вълшебно създание. Звучи като „не", но всъщност ковачът е опитал и не е успял.
Трябва да го притисна за още информация, да го попитам как да избягам от лагера, но не мога, не съм
състояние да говоря още с него, без да го пронижа с някое от собствените му оръжия.
-Може ли да дойда пак? - казвам през зъби, усещам фалшивата си усмивка повече като гримаса.
Не ми харесва как ме поглежда, сякаш съм скъпоценен камък, който иска да инкрустира в метал.
- Бих се радвал - казва ми и посочва с ръка ковачницата и всички предмети в нея. - Както виждаш, харесвам
красивите неща.
 10
След посещението при Гримсен аз се връщам пак в гората, за да събера с приятна агресивност плодове от
калина, киселец, коприва и малко смъртослад, както и огромно количество гъби. Ритам един камък и той се
търкаля дълбоко в гората. После ритам още един. Трябват ми доста камъни, докато се успокоя.
Още не съм напреднала в опита си да се измъкна от тук и нямам представа какви са плановете на баща ми.
Единственото, към което се приближавам, е опасността да ме хванат.
С тази мрачна мисъл в главата откривам Мадок да седи пред палатката, чисти и остри няколко кинжала, които
винаги носи със себе си. Навикът ме подтиква да му помогна и аз си напомням, че Тарин не би го направила.
- Ела да седнеш - казва ми той и потупва дънера, на който се е настанил. - Не си свикнала с военни кампании, а
сега се оказа насред разгара на такава.
Дали ме подозира? Сядам, като слагам препълнената кошница до огъня и си казвам, че не би ми говорил така
приятелски, ако си мислеше, че съм Джуд. Знам обаче, че нямам много време, затова рискувам и го питам:
- Наистина ли мислиш, че можеш да го победиш?
Той се смее, сякаш това е въпрос на малко дете. Ако успееш да протегнеш достатъчно далече ръката си,
можеш ли да свалиш луната от небето?
- Не бих започнал игра, която не мога да спечеля.
Чувствам се странно окуражена след смеха му. Той наистина вярва, че съм Тарин и не разбирам нищо от война.
- Но как?
- Ще ти спестя цялата стратегия - казва ми. - Но ще го предизвикам на дуел и след като победя, ще му разцепя
главата.
- Дуел ли? - питам, озадачена. - Защо би искал да се бие с теб?
Кардан е върховният крал. Има армия, която да го защитава.
Мадок се хили.
- Заради обич - казва той. - И от дълг.
- Чия обич?
Не мога да повярвам, че Тарин би била по-малко объркана от мен сега.
- Никой пир не е твърде изобилен за умиращия от глад -казва той.
Не знам какво да отговоря на това. След миг той се сми-лява над мен.
- Знам, че не се интересуваш от уроци по тактика, но мисля, че този ще ти е интересен. Готови сме да поемем
всякакъв риск заради онова, което искаме най-много. Има пророчество, че той ще бъде лош крал. То тегне над
главата му, но той вярва, че с чара си ще се освободи от съдбата. Нека видим как се опитва. Ще му дам възможност
да докаже, че е добър владетел.
- И после? - питам.
Той отново се смее.
- После вълшебният народ ще те нарича принцеса Тарин.
През целия си живот съм слушала за великите завоевания на Царството на феите. Както може да се очаква при
безсмъртни същества, които раждат малко деца, повечето битки са силно формализирани, както и линиите на
наследяване. Вълшебният народ предпочита да избягва войната по принцип, което означава, че не е необичайно да
се задоволят с нещо като двубой. Все пак Кардан никога не се е интересувал от боя с меч и не е особено добър в
него. Защо би се съгласил на дуел?
Ужасена съм обаче, че ако попитам това, Мадок ще ме разпознае. И все пак трябва да кажа нещо. Не мога
просто да си седя и да се взирам в него със зяпнала уста.
- Джуд някак се беше сдобила с власт над Кардан - казвам.
- Може и ти да направиш същото и...
Той клати глава.
- Виж какво стана със сестра ти. Каквато и власт да е имала, той й я отне. Не, не възнамерявам вече дори да се
преструвам, че му служа. Сега аз ще управлявам. - Той спира да точи кинжала и ме поглежда с опасен блясък в
очите. -Дадох на Джуд шанс да помогне на семейството си. Дадох й толкова възможности да ми каже каква игра
играе. Ако го беше направила, нещата сега щяха да са много различни.
Тръпка минава през мен. Дали се досеща, че аз седя до него?
- Джуд е много тъжна - казвам неутрално, или поне така се надявам. - Поне според Виви.
- И ти не искаш да я наказвам още повече, когато стана върховен крал, така ли? - пита той. - Не че не съм горд.
Това, което тя постигна, не е никак малко. Вероятно от всичките ми деца тя най-много прилича на мен. И като
всички деца тя беше непокорна и се целеше над възможностите си. Но ти...
 - Аз ли?
Взирам се в огъня. Притеснително е да го слушам как говори за мен, но мисълта да чуя нещо, което е
предназначено само за Тарин, е още по-неприятна. Имам чувството, че й отнемам нещо. Не мога да се сетя как да го
спра обаче, няма начин да го направя, без да се издам.
Той посяга и ме стиска за рамото. Би било успокояващ жест, ако не беше твърде силно и ноктите му не бяха
твърде остри. Това е моментът, в който ще ме стисне за гърлото и ще ми каже, че съм разкрита. Сърцето ми ускорява
ритъма си.
- Сигурно си мислила, че предпочитам нея въпреки не-благодарността й - казва той. - Но аз просто разбирах
нея по-добре. И все пак с теб имаме нещо общо. И двамата сгрешихме в брака си.
Поглеждам го скришом, облекчение и изумление се борят за преимущество. Той наистина ли казва, че бракът
му с нашата майка е като брака на Тарин с Лок?
Отдръпва се от мен и добавя още една цепеница в огъня.
- И двата случая завършиха трагично.
Поемам рязко дъх.
- Нали не мислиш, че...
Но не знам какво да излъжа. Дори не знам дали Тарин би излъгала.
- Нима? - пита Мадок. - Кой е убил Лок, ако не си ти?
Твърде дълго не мога да се сетя за подходящ отговор.
Той се смее рязко и посочва с ноктест пръст към мен, изключително доволен.
- Ти си била! Наистина, Тарин, винаги съм те мислел за твърде мека и слаба, но сега виждам, че съм сбъркал.
- И ти си доволен, че съм го убила? - Той изглежда по-горд с Тарин, задето е убила Лок, отколкото заради
другите й достойнства и умения, заради способността й да предразполага хората, да избира най-подходящата дреха
и да казва правилните лъжи, за да накара всички да я обикнат.
Той свива рамене, още се усмихва.
- Никога не ме е било грижа за него, жив или мъртъв. Грижа ме е само за теб. Ако ти е мъчно, че го няма, тогава
и аз ще съжалявам. Ако искаш той да се съживи, за да можеш да го убиеш отново, ще те разбера, познавам това
чувство. Но вероятно просто си въздала справедливост. Единственият проблем е, че справедливостта може да бъде
жестока.
- Какво според теб ми е направил, че да заслужава да умре? -питам аз.
Той подхранва огъня. Хвърчат искри.
- Предполагам, че ти е разбил сърцето. Око за око, сърце за сърце.
Помня какво беше да притисна нож към гърлото на Кардан. Паниката при мисълта за властта, която има над
мен, и осъзнаването, че има лесен начин да я прекратя.
- Ти затова ли уби мама?
Той въздиша.
- Моите инстинкти са изострени в битка. Понякога те действат и когато няма война.
Обмислям това, чудя се какво ли е нужно, за да станеш толкова корав, че да се биеш и убиваш отново и отново.
Питам се дали някаква част в него не е изстинала отвътре, със студ, който вече не може да бъде разтопен, като парче
лед в сърцето. Питам се дали и аз имам такова.
За момент седим мълчаливо и се вслушваме в пукането и пращенето на пламъците. После той заговаря отново:
- Когато убих майка ти, майка ти и баща ти, аз ви промених. Тяхната смърт беше пещ, в чийто огън бяхте
изковани и трите. Ако потопиш нажежен меч в масло, всеки малък недостатък ще се превърне в пукнатина. Но вие
бяхте потопени в кръв и нито една не се прекърши. Само станахте по-корави. Вероятно вината за онова, което те е
накарало да убиеш Лок, е повече моя, отколкото твоя. Ако ти е трудно да приемеш стореното, прехвърли бремето на
мен.
Мисля за думите на Тарин: Никой не бива да има детство като нашето.
И все пак усещам, че искам да успокоя Мадок, макар че не бих могла да му простя. Какво би казала Тарин? Не
знам, но би било нечестно да го успокоявам с нейния глас.
- Ще отнеса това на Ориана - казвам и посочвам кошницата с храна от гората.
Ставам, но той хваща ръката ми.
- Не мисли, че ще забравя лоялността ти. - Поглежда ме замислено. - Ти постави семейните интереси над
своите. Когато всичко това свърши, ще можеш да поискаш наградата си и аз ще се погрижа да я получиш.
Усещам пробождане при мисълта, че вече не съм дъщерята, на която той би предложил това. Вече не съм добре
дошла в дома му, нито ще получа грижата и обичта му.
Чудя се какво ли би поискала Тарин за себе си и за бебето в корема й. Сигурност, без съмнение, единственото,
което Мадок вярва, че вече ни е дал, единственото, което никога не би могъл да ни даде. Каквито и обещания да
прави, той е твърде безмилостен, за да осигури безопасност задълго.
А аз - сигурността за мен не е вариант. Още не ме е хванал, но способността ми да поддържам този маскарад
изтънява. Макар че не съм сигурна как ще успея да пътувам по леда, решавам, че тази нощ трябва да избягам.
 11
Ориана наглежда подготовката на вечерята и аз стоя до нея. Гледам как се приготвя супата от коприва, варена с
картофи, докато вече спре да жили, и нарязването на елени. Прясно убитите им тела вдигат пара в студа, с
мазнината им ще бъдат приготвени крехки зеленчуци. Всеки от войниците си има купа и чаша, окачени на колана
му като украшения, и сега те ги подават на сервиращите, за да бъдат напълнени с порция храна и разредено с вода
вино.
Мадок се храни с генералите си, смее се и говори. Дворът на зъбите не напуска палатките си, изпраща един
слуга навън, за да приготви храната на друг огън. Гримсен седи отделно от генералите, на масата на рицари, които
слушат с голямо внимание историите му от времето на изгнанието с Алдъркинг. Невъзможно е да не забележиш, че
създанията около него носят повече украшения от обичайното.
Казаните и масите са в другия край на лагера, близо до планината. В далечината виждам двама стражи да пазят
пред пещерата, не напускат поста си, за да ядат с нас. Близо до тях два елена душат снега, търсят ядливи корени под
него.
Аз преглъщам супата си и една идея се оформя в ума ми. Когато Ориана ми казва да се връщам в палатката, вече
съм взела решение. Ще открадна един от елените на войниците до пещерата. Ще е по-лесно да направя това,
отколкото да крада кон от лагера, и ако нещо се обърка, ще е по-трудно да ме преследват. Още нямам карта, но поне
мога да се ориентирам по звездите по пътя си на юг. Да се надяваме, че ще открия селище на смъртни.
Пием по чаша чай и се отърсваме от снега. Нетърпеливо топля скованите си пръсти на чашата. Не искам да
събуждам подозренията й, но трябва да действам. Трябва да си взема храна и някакви други провизии.
- Сигурно ти е много студено - казва ми Ориана, като се взира в мен.
С бялата си коса и призрачно бледа кожа тя прилича на самия сняг.
- Слабост на смъртните - усмихвам се. - Още една причина да ми липсват островите на Елфхейм.
- Скоро ще бъдем у дома - уверява ме тя.
Не може да лъже, така че сигурно вярва в това. Сигурно вярва, че Мадок ще победи и ще стане върховен крал.
Накрая като че ли е готова да си легне. Аз мия лицето си, после натъпквам един кибрит в джоба си и нож в
другия. След това си лягам и чакам Ориана да заспи, броя секундите, докато измине половин час. После се
измъквам от завивките възможно най-тихо и обувам ботушите си. Хвърлям малко сирене в една торба, заедно със
самун хляб и три сбръчкани ябълки. Вземам и смъртослада, който намерих в гората, и го увивам в хартия. После
тръгвам тихо към изхода на палатката, като вземам наметалото си. Отвън има само един рицар, забавлява се, като
дялка свирка пред огъня. Аз му кимам на минаване.
- Милейди? - пита той и става.
Гледам го възможно най-изпепеляващо. Все пак не съм затворница. Аз съм дъщерята на великия генерал.
- Да?
- Къде отивате, за да мога да кажа на баща ви, ако ме попита?
Въпросът е формулиран почтително, но без съмнение, един грешен отговор би довел до по-непочтителни
въпроси.
- Кажи му, че отивам да използвам гората като нощно гърне - казвам аз и той потрепва, както и се надявам.
Не ми задава повече въпроси, докато се увивам с наметалото и тръгвам. Осъзнавам, че колкото повече се бавя,
толкова по-подозрителен ще стане.
Пътят до пещерата не е твърде дълъг, но аз постоянно се препъвам в тъмното и студеният вятър става по-
пронизващ с всяка стъпка. От лагера се чуват музика и веселие, гоблински песни за загуба, копнеж и насилие.
Балади за кралици, рицари и глупаци.
Близо до пещерата виждам трима стражи, застанали нащрек пред входа й - с един повече, отколкото
предполагах. Входът на пещерата е дълъг и широк, като усмивка, и нещо в мрака вътре проблясва от време на време,
сякаш е озарена някъде надълбоко. Два светли елена дремят наблизо, свити в снега като котки. Трети драска с рогата
си едно дърво.
Значи, този. Мога да се промъкна по-навътре в гората и да го примамя с една от ябълките. Когато тръгвам към
дърветата, чувам вик от пещерата. Плътният студен въздух отнася вика до мен и ме кара да се обърна.
Мадок е заловил някого.
Опитвам да се убедя, че това не е мой проблем, но още един вик разпръсва тези благоразумни мисли. Там вътре
някой се мъчи. Трябва да се уверя, че не е някой, когото познавам. Мускулите ми вече са сковани от студа, затова
тръгвам бавно, заобикалям пещерата и се покатервам на скалите точно над нея.
Импровизираният ми план е да скоча пред отвора на пещерата, докато стражите гледат в другата посока. Никой
не ме видя да се изкачвам до тук, но трябва да скоча много, много добре, защото комбинацията от шум и движение
веднага ще ги задейства.
Стискам зъби и си спомням уроците на Призрака - върви бавно, нека всяка стъпка е сигурна, придържай се в
сенките. Разбира се, това идва със спомена за предателството, което последва, но си казвам, че то не прави уроците
по-малко полезни. Увисвам бавно от една издатина в скалата. Дори с ръкавиците пръстите ми са премръзнали.
После, увиснала там, осъзнавам, че съм направила ужасна грешка. Дори напълно изпъната не мога да стигна до
земята. Когато скоча, няма да има как да скрия шума. Просто ще трябва да го направя възможно най-тихо и да
действам възможно най-бързо. Поемам си дъх и се пускам. При неизбежното хрущене на краката ми върху снега
един от стражите се обръща. Аз се плъзгам в сенките.
- Какво е това? - пита един от другите двама.
Първият се взира в пещерата. Не знам дали ме е забелязал.
Стоя възможно най-неподвижно, сдържам дъха си, надявам се, че не ме е видял, надявам се, че не ме е подушил.
Поне при този студ не се потя.
Ножът е близо до ръката ми. Напомням си, че се бих с Грима Мог. Ако се наложи, мога да победя и тях.
Но след миг пазачът клати глава и започва пак да слуша гоблинските песни. Чакам, после чакам още малко, за
по-сигурно. Давам време на очите си да свикнат с мрака. Усещам някаква минерална миризма във въздуха, заедно с
миризмата на маслена лампа. Сенките танцуват в края на скосения проход, изкушават ме с обещанието за светлина.
Тръгвам през сталагмити и сталактити, сякаш пристъпвам през нащърбените зъби на великан. Влизам в нова
камера и примигвам пред светлината на факла.
- Джуд? - казва тих глас.
Познат глас. Призрака.
Слаб, със синини по ключиците, той лежи на пода на пещерата, китките му са оковани за земята. Факли сияят в
кръг около него. Той ме гледа с широко отворени пъстри очи.
Внезапно ми става още по-студено. Последното, което той ми каза, беше: Аз служих на принц Дейн. Не на теб.
Точно преди да бъда отвлечена в Морските дълбини, където ме държаха със седмици, ужасена, гладна и сама. И все
пак, въпреки това, въпреки предателството му, въпреки че унищожи Двора на сенките, той изрича името ми с
почудата на човек, който мисли, че съм дошла да го спася.
За миг се питам дали да се престоря на Тарин, но Призрака едва ли би повярвал, че близначката ми може да
мине през стражите. Все пак нали той ме научи да се движа така.
- Исках да видя какво е скрил Мадок тук - казвам и вадя ножа си. - И ако смяташ да викаш стражите, да знаеш,
че единствената причина да не съм те пронизала досега в гърлото е, че ме е страх да не умреш твърде шумно.
Призрака ми се усмихва леко, иронично.
- Ще крещя, да знаеш. Много силно. Само за да те прецакам.
- Е, значи, това е заплащането за услугите ти - казвам, като оглеждам пещерата. - Надявам се, че предателството
е било награда за теб само по себе си.
- Злорадствай на воля. - Гласът му е мек. - Заслужавам си го. Знам какво направих, Джуд. Бях глупак.
- Тогава защо го направи?
Чувствам се неприятно уязвима дори като задавам този въпрос. Но навремето вярвах на Призрака и искам да
разбера каква глупачка съм била. През цялото време ли ме е мразил, докато аз го мислех за приятел? Нима с Кардан
са се посмели добре на лековерността ми?
- Помниш ли, когато ти казах, че аз убих майката на Оук?
Кимам. Лириопа бе отровена с бисерна гъба, за да не се разбере, че докато е била любовница на върховния
крал, е забременяла от принц Дейн. Ако Ориана не бе извадила Оук от утробата й, бебето също щеше да умре. Това е
ужасна история, която предпочитам да не си спомням, дори да не се отнасяше до брат ми.
- Помниш ли как ме погледна, когато разбра какво съм сторил? - пита той.
Това се случи ден-два след коронацията. Бях взела принц Кардан като затворник. Още бях в шок. Опитвах се да
разгадая заговора на Мадок. И бях ужасена, когато научих, че Призрака е направил такова отвратително нещо, но
тогава постоянно се ужасявах. Все пак бисерната гъба предизвиква кошмарна смърт и брат ми също е щял да умре.
- Бях изненадана.
Той клати глава.
- Дори Хлебарката беше ужасен. Той не знаеше.
- И затова ли ни предаде? Решил си, че сме твърде осъдителни? - питам с изумление.
- Не. Чуй ме - въздъхва Призрака. - Убих Лириопа, защото принц Дейн ме доведе в Царството на феите,
грижеше се за мен и ми даде цел. Бях му предан, но след това бях потресен от стореното. В отчаянието си отидох
при момчето, което смятах за единственото живо дете на Лириопа.
Питам се дали Лок е знаел, след коронацията на Кардан, че Оук е негов полубрат. Питам се дали е почувствал
нещо, дали изобщо е споменал това на Тарин.
 - Бях съсипан от вината - продължава Призрака - и му предложих защитата си. И името си.
- Твоето... - започвам, но то-й ме прекъсва.
- Истинското ми име - казва Призрака.
Истинските имена на вълшебния народ са строго пазена тайна. Те може да бъдат контролирани чрез тях по-
сигурно от всяка клетва. Трудно ми е да повярвам, че Призрака би се поставил така в чужда власт.
- Какво те накара той да направиш? - питам, за да мина към същината.
- Много години - нищо - казва Призрака. - После разни неща. Да шпионирам разни хора. Да измъквам тайните
им. Но докато не ми нареди да те отведа в Кулата на забравата и да позволя на Морските дълбини да те отвлекат, не
вярвах, че е способен на нещо наистина лошо.
Сигурно Никасия го е помолила за тази услуга. Нищо чудно, че Лок и приятелите му не се притесняваха да ме
гонят в нощта преди сватбата. Той е знаел какво ще се случи с мен на следващия ден.
И все пак разбирам какво има предвид Призрака. И аз мислех, че Лок винаги е искал само да си поиграе, дори
кога-то изглеждаше напълно вероятно да умра в тази игра.
Клатя глава.
- Но това не обяснява как си се озовал тук.
Призрака като че ли се опитва да запази гласа си спокоен, да овладее гнева си.
- След Кулата се опитах да се отдалеча от Лок, за да не може да ми нареди отново нещо подобно. Рицарите ме
заловиха, когато напусках Инсмиър. Тогава разбрах мащаба на стореното от Лок. Той е казал името ми на баща ти.
Това е била неговата отплата за ръката на сестра ти и обещание за власт, когато Бейлкин вземе трона.
Стаявам дъх.
- Мадок знае истинското ти име?
- Лошо, нали? - Той се смее кухо. - Твоята поява тук е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста време.
И то е хубаво, макар че и двамата знаем какво ще се случи после.
Помня колко внимателно давах заповедите си на Кардан, така че да не може да ги избегне или да ме
пренебрегне. Ма- док, без съмнение, прави това и нещо повече. Затова Призрака вярва, че пред него има само един
път.
- Ще те измъкна от тук - казвам. - И тогава...
Той ме прекъсва:
- Мога да ти покажа къде ще ми причиниш най-малко болка. Мога да ти покажа как да изглежда, че съм го
направил сам.
- Нали каза, че ще умреш шумно, напук на мен - повтарям, сякаш не вярвам, че е сериозен.
- Трябва - казва ми той с лека усмивка. - Трябваше да ти кажа... трябваше да кажа на някого истината, преди да
умра. Сега го направих. Нека те науча на един последен урок.
- Чакай - казвам и вдигам ръка.
Трябва да го задържа. Трябва да помисля.
Той продължава неумолимо:
- Не е живот да си постоянно под контрола на друг, да се подчиняваш на всеки негов каприз. Знам за забраните,
които поиска от принц Дейн. Знам, че беше готова да убиеш, за да ги получиш. Сега си неуязвима за магията.
Помниш ли какво беше преди това? Помниш ли какво е да си безсилен?
Разбира се, че помня. И не мога да не си помисля за онази смъртна слугиня от двореца на Бейлкин. Софи, с
джобове пълни с камъни. Софи, потънала в Морските дълбини. Тръпка минава през мен, преди да се овладея.
- Не бъди толкова драматичен. - Вадя храна от торбата си и сядам на земята, за да отрежа парчета сирене,
ябълка и хляб. -Все още имаме друг избор. Струваш ми се изпосталял, а пък ми трябваш жив. Можеш да омагьосаш
стръкче якобея и да се измъкнем от тук. Поне тази помощ ми дължиш.
Той грабва парчета сирене и ябълка и ги тъпче в устата си. Докато яде, аз мисля за веригите му. Мога ли да
отворя брънките? Забелязвам дупка в пластината, която ми се струва като ключалка за ключ.
- Нещо замисляш - казва Призрака, забелязал погледа
ми. - Гримсен изкова веригите ми така, че да устоят на всичко, освен на най-вълшебните остриета.
- Аз винаги замислям нещо - отвръщам. - Доколко си наясно с плана на Мадок?
- Не знам много. Рицарите ми носят храна и дрехи. Позволиха ми да се изкъпя под стража. Веднъж Гримсен
дойде да ме види, но мълчеше дори когато му се разкрещях. - Не е типично за Призрака да крещи. Или да пищи,
както пищеше, когато го чух, да крещи за милост, отчаян и безпомощен. -Няколко пъти Мадок идва да ме разпитва за
Двора на сенките, дори за теб. Знам, че търси слабост, за да може да манипулира всички.
Призрака посяга към още едно парче ябълка, но се колебае, гледа храната, сякаш я вижда за първи път.
- Защо си ги взела? Защо носиш храна, когато отиваш да огледаш пещера?
- Възнамерявах да избягам - признавам. - Тази нощ. Преди да разберат, че не съм сестра си, за която се
представям.
Той ме поглежда с ужас.
- Тогава върви, Джуд. Бягай. Не можеш да останеш заради мен.
- Няма да остана. Ти ще ми помогнеш да се измъкна от тук -настоявам, като го прекъсвам, когато понечва да
възрази. -Мога да се справя още един ден. Кажи ми как да отворя веригите ти.
Нещо на лицето ми явно го убеждава, че съм сериозна.
- Ключът е у Гримсен - казва той, без да ме поглежда в очите. - Но ще е по-добре за теб да използваш ножа си.
Лошото е, че вероятно е прав.
 12
Когато се връщам в палатката, стражът не е там. Чувствам се късметлийка, когато се плъзгам вътре, надявайки
се да пропълзя в леглото си, преди Мадок да се е прибрал от кроежите с генералите си.
Не очаквам обаче свещите да горят и Ориана да седи будна до масата. Застивам.
Тя става, скръстила ръце.
- Къде беше?
- Ами - казвам, като се опитвам да предположа какво знае и на какво ще повярва. - Един рицар ме помоли да се
срещнем под звездите и...
Тя вдига ръка.
- Покрих те. Освободих стража, преди да те е издал. Не ме обиждай с повече лъжи. Ти не си Тарин.
Обзема ме студен ужас. Искам да избягам навън, но се сещам за Призрака. Ако избягам сега, няма никакъв шанс
да се добера до ключа. Той няма да бъде спасен. И аз ще имам много малък шанс да спася и себе си.
- Не казвай на Мадок - моля се, надявайки се, че ще я убедя да застане на моя страна. - Моля те, изобщо не
възнамерявах да идвам тук. Мадок ме извлече в безсъзнание и ме доведе в този лагер. Престорих се на Тарин само
защото вече се бях представила за нея в Елфхейм.
- Откъде да знам, че не ме лъжеш? - пита тя, немигащите й розови очи ме гледат с тревога. - Откъде да знам, че
не си дошла да го убиеш?
- Откъде ще знам, че Мадок ще дойде за Тарин? - питам аз. -Тук съм само защото още не съм разбрала как да се
измъкна...
опитах се тази нощ, но не можах. Помогни ми да избягам. Помогни ми и вече никога няма да ме видиш отново.
Тя изглежда така, сякаш това е ужасно примамливо предложение.
- Ако избягаш, той ще се досети, че имам пръст в това.
Клатя глава, отчаяно се опитвам да измисля план.
- Пиши на Виви. Тя може да ме вземе. Ще оставя бележка, че съм отишла да видя нея и Оук. Няма нужда той да
разбира, че не съм била Тарин.
Ориана се извръща, налива някакъв зелен билков ликьор в малки чашки.
- Оук. Не ми харесва колко различен става в света на смъртните.
Искам да изкрещя от безсилие при тази внезапна смяна на темата, но се принуждавам да запазя спокойствие.
Представям си го как разбърква шарената си зърнена закуска.
- И на мен невинаги това ми харесва.
Тя ми подава крехката чашка.
- Ако Мадок успее да стане върховен крал, Оук ще може да се върне у дома. Няма вече да стои между Мадок и
короната. Ще бъде в безопасност.
- Помниш ли как ме предупреди, че е опасно да си близо до крал?
Чакам тя да отпие, преди да го направя и аз. Горчиво е, с вкус на трева и избухва на езика ми с аромат на
розмарин, коприва и мащерка. Смръщвам се, но не защото не ми харесва.
Тя ме поглежда подразнено.
- Ти определено не се държа, сякаш помниш този съвет.
- Така е - признавам. - И си платих цената.
- Ще запазя тайната ти, Джуд. И ще изпратя писмо на Виви. Но няма да тръгна срещу Мадок и ти не бива да го
правиш. Искам да ми обещаеш.
Тъй като съм кралица на Елфхейм, всъщност Мадок е този, който тръгва срещу мен. Би ми доставило огромно
удоволствие да го кажа на Ориана, която има толкова ниско мнение за мен. Но това е жалка мисъл, последвана от
осъзнаването, че ако Мадок разбере, ще съм в много по-голяма беда.
Той би ме използвал. Колкото и да съм ужасена сега до него, тогава ще съм още по-изплашена.
Поглеждам Ориана в очите и лъжа по-искрено от всякога.
- Обещавам.
- Добре - казва тя. - А сега ми кажи защо се прокрадваш в Елфхейм и се представяш за Тарин?
- Тя ме помоли - казвам, като извивам вежди и чакам да разбере.
- Но защо ще те... - започва Ориана и спира внезапно. Ко-гато заговаря, като че ли говори по-скоро на себе си: -
Заради разпита. О...
Отпивам още от билковия ликьор.
- Тревожех се за сестра ти, сама в двора - казва Ориана, смръщила светлите си вежди. - Репутацията на
семейството й е опетнена. Лейди Аша се върна и без съмнение, ще оказва влияние върху придворните, след като
синът й вече е на трона.
- Лейди Аша? - питам, изненадана, че Ориана я приема като заплаха конкретно за Тарин.
Ориана се надига и взема пособия за писане. Когато сяда отново, започва да пише бележка до Виви. След
няколко изречения ме поглежда.
- Не съм предполагала, че тя ще се върне.
Точно това става, когато си хвърлен в Кулата на забравата. Забравят те.
- Тя е била придворна, когато и ти си била в двореца, нали?
Това е най-близкото до това, което имам предвид - че Ориана също е била любовница на върховния крал. И
макар че тя не му е дала дете, със сигурност знае доста клюки. Нещо я накара да спомене лейди Аша.
- Майка ти навремето беше приятелка с лейди Аша. Ева много се впечатляваше от порочността. Не го казвам, за
да те засегна, Джуд. Това не е повод нито за срам, нито за гордост.
Познавах майка ти. - Това бе първото, което лейди Аша ми каза. - Знам много от малките й тайни.
- Не осъзнавах, че и ти си познавала майка ми - казвам.
- Не много добре. И едва ли е моя работа да говоря за нея -казва Ориана.
- Аз и не те питам - отвръщам, макар че ми се ще да го направи.
Мастило покапва от перото на Ориана, преди да го остави и да запечата писмото до Вивиен.
- Лейди Аша беше красива и жадуваше за вниманието на върховния крал. Но флиртът им беше кратък и съм
сигурна, че Елдред не е очаквал появата на дете от нея. Той съвсем очевидно съжаляваше, че тя му е родила дете, но
вероятно това е свързано с пророчеството.
- Пророчество ли? - питам аз.
Спомням си, че Мадок каза нещо подобно, когато се опитваше да ме накара да се съюзим.
Тя свива леко рамене.
- Най-младият принц бе роден под лоша звезда. Но той все пак беше принц и след като лейди Аша го роди,
мястото й в двора бе сигурно. Тя всяваше раздори. Копнееше за възхищение. Искаше емоции, усещания, победи,
неща, които изискват конфликт... и врагове. Тя не би показала доброта към човек без приятели, каквато е сестра ти
сега.
Питам се дали е била лоша и с Ориана някога.
- Разбрах, че не се е грижила много добре за принц Кардан.
Мисля си за кристалния глобус в покоите на Елдред и за спомена, пленен вътре.
- Не защото не го е обличала в кадифе и кожи; а защото го изоставяше, докато те станат на парцали. Не че не го
е хранила с най-вкусните меса и торти; но го забравяше така задълго, че той трябваше да краде храна. Не мисля, че
го е обичала, но не мисля и че тя обичаше когото и да било. Той беше глезен, хранен и поен, а после забравян. Но
въпреки всичко това, дори да му беше лошо с нея, без нея му беше още по-зле. Те са замесени от едно тесто.
Потрепервам, като си представям самотата на този живот и гнева. Желанието за обич.
Никой пир не е твърде изобилен за умиращия от глад.
- Ако се чудиш защо той те разочарова - казва Ориана, -знай, че принц Кардан беше разочарование от самото
начало.
Тази нощ Ориана пуска една снежна сова с писмото, прикрепено към ноктите й. Когато тя отлита в студеното
небе, аз се изпълвам с надежда.
А по-късно, докато лежа в леглото си, кроя планове така, както не съм правила, откакто съм изгнаница. Утре
ще измъкна ключа от Гримсен и после ще избягам, и ще взема Призрака с мен. С това, което знам за плановете на
Мадок, съюзниците му и местоположението на армията му, ще накарам Кардан да сключим сделка - да отмени
изгнанието ми и да прекрати разследването срещу Тарин. Няма да си позволя да се разсейвам с писмата, които
никога не съм получила, или с начина, по който ме погледна, когато бяхме сами в покоите му, или с теориите на
баща ми за неговите слаби места.
За нещастие, още когато се събуждам, Ориана не ми позволява да се отделя от нея. Макар да ми се довери
достатъчно, за да опази тайната ми, тя не ме пуска да тръгна из лагера сама, след като вече знае коя съм.
Дава ми мокро пране, което да простра пред огъня, да лющя фасул и да сгъвам одеяла. Опитвам се да не работя
твърде бързо. Опитвам се да изглеждам подразнена само от това, че ми дава твърде много работа, макар че не го
правеше, когато ме мислеше за Тарин. Не искам да разбере колко съм ядосана, че денят напредва. Пръстите ми
тръпнат от желание да докопат ключа на Гримсен.
Накрая, когато се мръква, се отваря възможност.
- Отнеси това на баща си - казва ми Ориана и слага поднос с кана чай от коприва и увити в кърпа бисквити,
както и гърненце със сладко. - В палатката на генералите. Той поиска ти да ги занесеш.
Грабвам наметалото си с надеждата, че не изглеждам твърде нетърпелива, когато проумявам последното й
изречение. Един войник ме чака отвън и аз се напрягам още повече. Ориана каза, че няма да ме издаде на Мадок, но
това не означава, че не ме е издала някак неволно. И не означава, че Мадок не се е досетил сам.
Палатката на генералите е голяма и претъпкана с картите, които търсех в неговата палатка. Освен това е пълна
с войници, които седят на походни столчета от ярешка кожа, някои въоръжени, други - не. Когато влизам, неколцина
вдигат поглед, после го извръщат от мен, все едно съм слугиня.
Оставям подноса и наливам чаша чай, като се принуждавам да не се взирам твърде много в картата, разгърната
пред тях. Не мога да не забележа обаче, че те движат малки дървени лодки по морето, към Елфхейм.
- Извинете - казвам и слагам чая пред Мадок.
Той ми се усмихва снизходително.
- Тарин - казва ми. - Е, мислех си, че трябва да си имаш своя палатка. Ти си вдовица, не си дете.
- Благо... това е много мило - казвам, изненадана.
Това наистина е мило и все пак не мога да не се зачудя дали не е един от неговите шахматни ходове, които на
пръв поглед изглеждат невинни, но се оказва, че водят до мат.
Той отпива от чая, излъчва задоволството на човек, който очевидно има по-важни неща за вършене, но все пак е
доволен от възможността да си поиграе на грижовен баща.
- Обещах ти, че ще те възнаградя заради верността ти.
Не мога да не забележа, че всичко, което прави и казва, е двусмислено.
- Ела тук - вика той един от рицарите си. Гоблин със сияеща златна броня се покланя елегантно. - Намери
палатка на дъщеря ми и всичко необходимо. Всичко, от което се нуждае. -После казва на мен: - Това е Алвер. Не му
създавай твърде много главоболия.
За вълшебния народ благодарностите не са нещо обичайно, но аз целувам Мадок по бузата.
- Твърде добър си с мен.
Той сумти и лека усмивка разкрива острите му зъби. Аз позволявам на очите си да се отклонят към картата - и
към дървените лодки, които плават по хартиеното море, - преди да последвам Алвер навън.
След час вече имам просторна палатка, разпъната недалече от тази на Мадок. Ориана е подозрителна, когато
отивам да си взема нещата, но ми позволява да го направя. Тя дори ми носи сирене и хляб и ги слага на
изрисуваната маса, която намериха за мен.
- Не разбирам защо си правиш труда да я обзавеждаш - казва тя, когато Алвер най-сетне си тръгва. - Утре няма
да си тук.
- Какво?
- Получих вест от сестра ти. Тя ще е наблизо по зазоряване, за да те вземе. Ще се срещнете точно извън лагера.
Има една скална издатина, където Виви може да те чака в безопасност. Надявам се бележката, която ще оставиш за
баща си, да бъде убедителна.
- Ще направя всичко по силите си.
Тя стиска устни. Може би трябва да съм й благодарна, но съм твърде подразнена. Ако не ми беше съсипала
целия ден, сега щеше да ми е много по-лесно.
Ще трябва да се справя със стражите на Призрака. Този път няма да мога да се промъкна покрай тях.
- Ще ми дадеш ли от твоята хартия? - питам и когато тя се съгласява, аз вземам и един мех с вино.
Сама в новата си палатка, стривам смъртослад и добавям малко от виното, за да може да се накисне поне час,
преди да прецедя парченцата. Би трябвало да се получи достатъчно силно, за да ги приспи за цял ден и цяла нощ, но
не и да ги убие. Съзнавам обаче, че нямам много време за подготовка. Пръстите ми треперят, нервите ми са много
изопнати.
- Тарин? - Мадок се промъква в палатката ми и аз подскачам. Оглежда се, възхищава се на собствената си
щедрост. После се обръща към мен и се смръщва. - Наред ли е всичко?
- Изненада ме - казвам аз.
- Ела да вечеряш с нас.
За миг се опитвам да измисля някакво извинение, някаква причина да не отивам, за да успея да се измъкна и да
ида в ковачницата на Гримсен. Но не мога да си позволя да ме заподозре, не и сега, когато съм така близо до
бягството. Решавам да стана през нощта, много преди зазоряване, и да действам тогава.
И така, ще вечерям за последно с Мадок. Щипвам бузите си, за да поруменеят, и сплитам отново косата си. И
ако тази вечер съм особено любезна, ако съм особено почтителна, ако се смея твърде високо, то е, защото няма да го
направя никога повече. Той никога повече няма да се държи така с мен. Но за една последна нощ той е бащата,
когото помня, онзи, в чиято сянка - за добро или лошо - се превърнах в това, което съм.
 13
Събуждам се, защото някой е притиснал с ръка устата ми. Забивам лакът в тъмното, към онзи, който ме държи,
и със задоволство чувам как рязко си поема дъх, сякаш съм уцелила уязвима част. После отляво се чува тих смях.
Двама са, значи. И единият не се притеснява особено от мен, което от своя страна е притеснително. Посягам под
възглавницата за ножа си.
- Джуд - казва Хлебарката, като още се смее. - Дойдохме да те спасим. И ако се разкрещиш, ще ни прецакаш
плана.
- Имаш късмет, че не те намушках!
Гласът ми излиза по-груб, отколкото възнамерявам, гневът скрива страха ми.
- Казах му да внимава - отвръща Хлебарката. Чува се някакъв остър звук и от малка кутийка се появява
светлина, озаряваща гоблинското лице на Хлебарката. Той се хили. - Ама ще ме послуша ли той? Бих му го
заповядал, ако не беше малката подробност, че е върховен крал.
- Кардан те е пратил? - питам аз.
- Не точно - казва Хлебарката и мести светлината така, че да видя онзи до него, когото ударих с лакът.
Върховният крал на Елфхейм е облечен с прости вълнени дрехи, наметалото му е така тъмно, че сякаш поглъща
светлината, на хълбока му има кинжал с формата на листо. Не е с корона, няма пръстени по ръцете, няма златна боя
по скулите. Изглежда досущ като шпионин от Двора на сенките, чак до коварната усмивка, която подръпва
ъгълчетата на красивата му уста.
Комбинацията от шок и изумление ме замайва.
- Ти не бива да си тук.
- И аз така му казах - обажда се Хлебарката. - Наистина ми липсва времето, когато ти командваше. Върховните
крале не бива да се размотават като обикновени главорези.
Кардан се смее.
- А като необикновени главорези?
Свалям крака от леглото и смехът му затихва. Хлебарката извръща поглед към тавана. Внезапно осъзнавам, че
съм с една от нощниците на Ориана, която е много прозрачна.
Бузите ми така са пламнали от гняв, че почти не усещам студа.
- Как ме открихте?
Прекосявам палатката, като търся опипом роклята си и я навличам направо върху нощницата. Пъхам ножа в
канията.
Хлебарката поглежда към Кардан.
- Сестра ти Вивиен. Тя дойде при върховния крал с послание от втората ти майка. Притесняваше се, че може да
е капан. Аз също се притеснявах от това. Капан за него. Може би дори за мен.
Ето защо са се постарали да ме хванат, докато съм най-уязвима. Но защо изобщо са дошли? И като се има
предвид всичко, което сестра ми наговори за Кардан, защо ще му се доверява така?
- Виви е дошла при теб?
- Ние говорихме, след като Мадок те отведе от двореца -започва Кардан. - И кого открих в нейното малко
апарта-ментче? Тарин. Изобщо имахме да си кажем много неща.
Опитвам се да си представя върховния крал в света на смъртните, застанал пред нашата жилищна сграда, чука
на вратата. Колко ли нелепо е бил облечен? Дали е седнал на буцестия диван и е пил кафе, сякаш не презира всичко
около себе си?
Дали е дал опрощение на Тарин, каквото не бе дал на мен?
Сещам се какво каза Мадок - че Кардан иска да бъде обичан. Тогава ми се стори като пълна глупост. Сега ми се
струва още по-голяма глупост. Той очарова всички, дори собствените ми сестри. Той е притегателна сила, привлича
всички към себе си.
Но аз вече няма да се хвана толкова лесно. Щом е дошъл -значи, го прави за някаква своя цел. Може би за него е
опасно кралицата му да е в ръцете на врага. Което означава, че аз имам власт. Само трябва да я открия и да намеря
начин да я използвам срещу него.
- Не мога да тръгна с ва-с все още - казвам, като обувам дебелите чорапи и тежките ботуши. - Трябва да свърша
нещо. И трябва да ми дадете нещо.
- Може би просто би могла да позволиш да бъдеш спасена -казва Кардан. - Поне веднъж.
Въпреки простите дрехи, въпреки че е без корона, той не може да скрие колко много се е сраснал с ролята си на
крал. Когато един крал се опитва да ти даде дар, не ти е позволено да отказваш.
- А може и просто да ми дадеш това, което искам - отвръщам.
 - Какво? - пита Хлебарката. - Нека свалим картите, Джуд. Сестрите ти и тяхната приятелка те чакат с конете.
Трябва да бързаме.
Сестрите ми? И двете? И тяхната приятелка - Хедър?
- Оставил си ги да дойдат тук?
- Те настояха и тъй като те знаеха къде си, нямах избор.
Хлебарката е очевидно ядосан от цялата тази ситуация. Рисковано е да работиш с необучени хора. Рисковано е
да оставиш върховния крал да се прави на обикновен редник. Рисковано е човекът, когото се опитваш да измъкнеш -
и който може да е предател, - да започне да възпрепятства плана ти.
Но това си е негов проблем, не мой. Аз отивам да взема светлината от ръката му, за да открия меха с вино.
- В това вино има приспивателно. Ще го отнеса на едни стражи, ще открадна един ключ и ще освободя един
затворник. Трябваше да избягаме заедно.
- Затворник? - пита предпазливо Хлебарката.
- Видях картите на Мадок в палатката на щаба - казвам му.
- Знам в каква формация смята да отплава към Елфхейм и знам броя на корабите. Знам колко войници има в
този лагер и кои дворове са на негова страна. Знам какво кове
Гримсен в ковачницата си. Ако Кардан ми обещае безопасен път до Елфхейм и отмени изгнанието ми, ще му
кажа всичко това. И още нещо - ще получите и един затворник, преди да успеят да го използват срещу вас.
- Ако казваш истината - отвръща Хлебарката. - И не ни водиш право в мрежата на Мадок.
- Аз играя собствена игра - казвам му. - Точно ти би трябвало да знаеш това.
Той поглежда Кардан. Върховният крал се взира странно в мен, сякаш иска да каже нещо, но се сдържа.
Накрая се прокашля и казва:
- Тъй като ти си смъртна, Джуд, не мога да вярвам на обещанията ти. Но ти можеш да вярваш на моите:
гарантирам ти безопасен път. Върни се в Елфхейм с мен и ще ти дам средството, с което да прекратиш изгнанието
си.
- Средството? - питам.
Ако си мисли, че ще се съглася на това, значи, е забравил всичко, което би трябвало да знае за мен.
- Върни се в Елфхейм, кажи ми каквото ще ми казваш и изгнанието ти приключва. Обещавам.
Триумф се разлива през мен, следван от предпазливост. Той вече ме изигра веднъж. И сега, докато стоя пред
него и си спомням как се вързах, че предложението му за брак е истинско, се чувствам съвсем дребна, незначителна
и много, много смъртна. Не мога да си позволя да ме измами отново.
Кимам.
- Мадок държи Призрака като затворник. Гримсен държи ключа, с който...
Хлебарката ме прекъсва.
- Искаш да го освободиш? Нека го изкормят като риба. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
- Мадок знае истинското му име. Научил го е от Лок - казвам аз. - Каквото и наказание да заслужава Призрака,
можеш да му го наложиш, когато го върнем в Двора на сенките. Но не и смърт.
- Лок ли? - пита Кардан и въздиша. - Да, естествено. Е, какво трябва да направим?
- Възнамерявах да се промъкна в ковачницата на Гримсен, за да открадна ключа за веригите на Призрака.
- Аз ще ти помогна - казва Хлебарката, после се обръща към Кардан. - Но вие, сър, няма да правите нищо. Ще
ни чакате с Вивиен и останалите.
- Идвам с вас - започва Ка-рдан. - И без това не можеш да ми заповядваш.
Хлебарката клати глава.
- Но мога да се уча от примера на Джуд. Мога да поискам обещание. Ако ни хванат, ако ни заловят, обещай, че
ще се върнеш веднага в Елфхейм. Трябва да сториш всичко възможно, за да си в безопасност.
Кардан ме поглежда, сякаш търси помощ. Аз обаче мълча, той се мръщи подразнен.
- Макар че нося наметалото, което майка Мароу направи и което може да отбие всяко острие, обещавам да
избягам с подвита опашка. И тъй като имам опашка, това сигурно ще е много забавна гледка. Е, доволен ли си?
Хлебарката сумти одобрително и ние се измъкваме от палатката. Виното се плиска тихо в меха на хълбока ми,
когато хукваме в тъмното. Макар че е късно, още има неколцина войници между палатките. Някои са се събрали да
пият или да играят на зарове или на гатанки. Други пеят под съпровода на лютнята на един гоблин.
Хлебарката се движи плавно и безшумно, промъква се през сенките като дух. Кардан е зад него, по-тих,
отколкото бих предположила. Не ми е приятно да призная, че е станал по-добър в това от мен. Мога да си кажа, че е,
защото при вълшебните създания това е вродена дарба, но подозирам, че се е упражнявал повече от мен. Аз
позанемарих обучението си, ако трябва да бъда честна, но много ми се ще да разбера колко време е прекарал той в
изучаването на всичко, което трябва да знае, за да бъде владетел на Елфхейм. Не, това обучение се падна на мен.
С тези мисли на негодувание в главата, аз се приближавам заедно с тях към ковачницата. Тя е тиха, пещта е
студена. От металните комини не излиза дим.
- А ти виждала ли си този ключ? - пита Хлебарката, като отива до прозореца и бърше мръсотията, за да
погледне през стъклото.
- Кристален е и виси на стената - казвам в отговор, но не виждам нищо през замъгленото стъкло. Вътре е твърде
тъмно за моите очи. - И е започнал да кове нов меч за Мадок.
- Не бих имал нищо против да го строшим, преди да бъде опрян в гърлото ми - казва Кардан.
- Търсете най-големия - казвам. - Той трябва да е.
Хлебарката се смръщва към мен. Не мога да им дам по-добро описание; когато го видях за последно, мечът бе
просто парче метал.
- Много голям - казвам.
Кардан сумти.
- И трябва да внимаваме - добавям, като си мисля за паяка бижу, за обиците, които могат да ти дадат красота и
да ти я отнемат. - Сигурно има капани.
- Влизаме и излизаме бързо - казва Хлебарката. - Но ще се чувствам много по-добре, ако двамата останете отвън
и ми позволите да свърша работата.
Ние не отговаряме, гоблинът кляка, за да се заеме с ключалката на вратата. След като слага малко смазка на
механизмите, те се завъртат тихо.
Следвам го вътре. Лунната светлина се отразява в снега така, че дори моите слаби очи на смъртна могат да
видят какво има в ковачницата. Какви ли не неща - има бижута, има остри предмети, всички натрупани
безразборно. Има цяла колекция мечове на една стойка за шапки, дръжката на единия е завита като змия. Но не
можем да сбъркаме меча на Мадок. Той е на една маса, още не е заточен и полиран, само грубо изкован. До него има
светли, подобни на кост парченца от корен - чакат да бъдат изваяни и вградени в дръжката.
Вземам внимателно кристалния ключ от стената. Кардан стои до мен, оглежда предметите. Хлебарката
прекосява ковачницата към меча.
Почти е стигнал до него, когато се чува камбанката на часовник. Високо на стената две вградени вратички се
отварят и разкриват кръгла дупка. Единственото, което успявам да направя, преди от там да излети дъжд от стрели,
е да го посоча и да издам предупредителен звук.
Кардан пристъпва пред мен и вдига наметалото си. Металните игли отскачат от плата и падат на пода. За миг се
взираме един в друг с широко отворени очи. Той изглежда не по-малко изненадан от мен, че ме защити.
После от дупката в стената изскача метална птичка. Отваря човка и я затваря.
- Крадци! - крещи тя. - Крадци! Крадци!
Отвън се чуват викове.
Тогава забелязвам Хлебарката насред стаята. Кожата му е пребледняла. Понечва да каже нещо с изкривено лице,
после се свлича на коляно. Явно стрелите са го уцелили. Хуквам към него.
- Какво му е? - вика Кардан.
- Отровен е със смъртослад - казвам. Вероятно от същата туфа, която и аз намерих в гората. - Бомбата може да
му помогне. Тя може да направи противоотрова.
Поне се надявам, че може. Надявам се, че има време.
С изненадваща лекота Кардан вдига Хлебарката на ръце.
- Кажи ми, че не си го планирала ти - умолява ме той. - Кажи ми.
- Не! Разбира се, че не. Заклевам се.
- Хайде тогава - казва той. - Джобът ми е пълен с якобея. Можем да отлетим.
Аз клатя глава.
- Джуд - предупреждава ме той.
Нямам време да споря.
- Виви и Тарин още ме чакат. Те не знаят какво се случи. Ако не отида при тях, ще ги заловят.
Виждам, че не знае дали да ми вярва, но просто премества Хлебарката така, че да развърже с една ръка
наметалото си.
- Вземи това и не спирай - нарежда с яростно изражение.
После излиза в нощта, понесъл Хлебарката на ръце.
Тръгвам към гората, нито бягам, нито се крия, но се движа бързо, като връзвам наметалото на раменете си.
Озъртам се назад и виждам, че около ковачницата се събират войници -неколцина влизат в палатката на Мадок.
Казах, че отивам право при Виви, но излъгах. Вървя към пещерата. Още има време, мисля си. Инцидентът в
ковачницата е отлично разсейване. Ако търсят крадците там, няма да ме търсят тук, при Призрака.
Оптимизмът ми се засилва, докато приближавам. Стражите не са на поста си. Въздъхвам от облекчение и
тичам вътре.
Но Призрака вече не е с вериги. Изобщо не е там. На негово място стои Мадок, облечен с пълната си броня.
- Опасявам се, че закъсня - казва той. - Твърде много закъсня.
После вади меча си.
 14
Страхът секва дъха ми. Не само, че нямам оръжие с обхвата на неговия меч, но и е немислимо да победя в битка
онзи, който ме е научил на почти всичко, което знам. А и като го гледам, явно е дошъл да се бие.
Увивам се по-плътно с наметалото, неизразимо доволна, че е върху мен. Без него не бих имала никакъв шанс.
- Кога разбра, че не съм Тарин? - питам.
- По-късно, отколкото трябваше - казва той разговорливо и пристъпва към мен. - Но аз и не се съмнявах, нали?
Не, беше нещо много дребно. Изражението ти, когато видя картата на островите на Елфхейм. Тогава премислих
всичко, което казваше и правеше, и разбрах, че това си ти.
Радвам се, че не е разбрал от самото начало. Каквото и да е планирал, явно го е направил бързо.
- Къде е Призрака?
- Гарет - поправя ме той, подиграва ми се с истинското му име, името, което Призрака така и не ми каза, макар
че можех да го използвам, за да отменя заповедите, които е получил от Мадок. - Дори да оцелееш, никога няма да го
спреш навреме.
- След кого го изпрати?
Гласът ми потреперва леко, представям си как Кардан бяга от лагера на Мадок само за да бъде прострелян в
собствения си дворец, както веднъж едва не бе прострелян в собственото си легло.
Усмивката на Мадок показва острите му зъби и огромното му задоволство, сякаш ме е научил на някакъв урок.
- Ти още си предана на онази марионетка. Защо, Джуд?
Няма ли да е по-добре да получи стрела в сърцето в собствения си дворец? Едва ли вярваш, че той е по-добър
върховен крал, отколкото ще бъда аз.
Поглеждам в очите му и устата ми произнася думите, преди да успея да ги спра:
- Може би вярвам, че е време Елфхейм да бъде управляван от кралица.
Той се изсмива рязко от изненада.
- Мислиш, че Кардан просто ще предаде властта си? На теб? Смъртно дете, едва ли вярваш в това. Той те
изпрати в изгнание. Унижи те. Никога няма да погледне на теб като на равна.
Това не е нещо, което не съм си казвала и сама, но все пак усещам думите му като удари.
- Това момче е твоята слабост. Но не се тревожи - продължава Мадок. - Царуването му ще е кратко.
Извличам известно удоволствие от факта, че Кардан беше тук, под носа му, и се измъкна. Но всичко друго е
ужасно. Призрака го няма. Хлебарката е отровен. Аз направих грешки. Дори сега Виви, Тарин и вероятно Хедър ме
чакат в снега, тревожат се все повече и повече, докато зората се разлива по хоризонта.
- Предай се, дете - казва Мадок, изглежда, сякаш му е малко мъчно за мен. - Време е да изтърпиш наказанието
си.
Отстъпвам назад. Ръката ми посяга по инстинкт към ножа, но е лоша идея да се бия с него, когато е с броня и с
меч.
Той ме поглежда изумен.
- Нима ще ми се противиш до последно? Когато те хвана, ще те окова във вериги.
- Никога не съм искала да ти бъда враг - казвам. - Но не исках да бъда и в твоята власт.
И след тези думи хуквам по снега. Правя единственото нещо, което си казвах, че никога не бих сторила.
- Не бягай от мен! - вика той, ужасно ехо на последните му думи към майка ми.
Споменът за смъртта й кара краката ми да тичат още по-бързо. Облаци пара излизат от дробовете ми. Чувам го
как трополи след мен, чувам сумтенето му.
Надеждата да му избягам в гората отслабва. Колкото и да криволича, той няма да ме изпусне. Сърцето ми бумти
в гърдите и знам, че не мога да го отведа при сестрите си.
Оказва се, че още съвсем не съм приключила с грешките.
Един дъх, втори. Видя ножа. Поемам си дъх отново и се обръщам.
Той не го очаква и се блъска право в мен. Хващам го неподготвен и забивам ножа отстрани в тялото му, там,
където се срещат плочите на бронята. Металът все пак поема голяма част от удара, но виждам как той се смръщва.
Замахва с ръка и ме поваля в снега.
- Винаги си била добра - казва той, като ме гледа. - Но никога не си била достатъчно добра.
Прав е. Научих много за боя с меч от него и от Призрака, но не съм се обучавала така дълго, както би позволил
един безсмъртен живот. И през последната година бях заета предимно с това да се уча да бъда сенешал. При
предишната ни схватка издържах толкова дълго само защото той беше отровен. Успях да победя Грима Мог само
защото тя изобщо не очакваше да съм толкова добра. Мадок ме познава добре.
Освен това срещу Грима Мог имах много по-дълъг нож.
 - Сигурно не би имал нищо против схватката да стане малко по-спортсменска? - казвам, като се изправям. -
Може би ще склониш да се биеш с една ръка зад гърба, за да изравним шансовете.
Той се хили и ме обикаля.
Тогава замахва и аз мога само да блокирам удара му. Усещам усилието по цялата си ръка. Очевидно е какво
прави, но все пак е съсипващо ефикасно. Той ме изтощава, кара ме да блокирам и да отскачам отново и отново, като
не ми позволява да се приближа достатъчно, за да нанеса удар. Като ме кара да се фокусирам върху отбраната,
изцежда силите ми.
В мен започва да се промъква отчаяние. Мога да се обърна и да избягам отново, но ще се озова в предишната
ситуация - в която няма къде да избягам. Когато посрещам ударите с жалкия си кинжал, осъзнавам колко малко
варианти имам и че те продължават да намаляват.
Не след дълго спирам. Мечът му се плъзга по наметалото на рамото ми. Платът на майка Мароу не може да
бъде пронизан.
Той спира изненадан и аз замахвам към ръката му. Това е коварен удар, но му пускам кръв и той изревава.
Хваща наметалото ми, увива го на ръката си и ме дърпа към себе си. Връзките ме задушават, после се късат.
Мечът му се забива отстрани на тялото ми, в корема.
Аз го поглеждам за миг с широко отворени очи.
Той изглежда не по-малко изненадан от мен, когато падам.
Някак, макар да знам, че ще го направи, част от мен все още вярва, че той няма да нанесе фаталния удар.
Мадок, който беше мой баща, след като уби баща ми, Ма-док, който ме научи как да въртя меч, за да удрям
врага, а не само острието му. Мадок, който ме държеше на коляното си, четеше ми и ми казваше, че ме обича.
Падам на колене. Краката не ме държат. Острието му излиза лесно, покрито с кръвта ми. Краката ми са мокри
от нея. Кръвта ми изтича.
Знам какво ще стане сега. Той ще нанесе последния удар. Ще ми отсече главата. Ще ме прободе в сърцето. Удар,
който всъщност е милост. Все пак кой иска да умре бавно, когато може да умре бързо?
Аз.
Аз не искам да умра бързо. Аз изобщо не искам да умра.
Той вдига меча, колебае се. Първичните ми инстинкти се включват, вдигат ме на крака. Всичко се люлее пред
очите ми, но адреналинът е на моя страна.
- Джуд - казва Мадок и за първи път, откакто се помня, чувам страх в гласа му.
Страх, който не разбирам.
Тогава три стрели прелитат покрай мен над леденото поле. Две изсвистяват над него, третата се забива в
рамото му, над ръката, с която държи меча. Той изревава, прехвърля меча в другата ръка и се оглежда за нападателя.
За миг е забравил за мен.
Още една стрела излита от мрака. Тази се забива право в гърдите му. Пробива бронята. Не достатъчно дълбоко,
за да го убие, но го наранява.
Виви излиза иззад едно дърво. До нея стои Тарин, Здрач виси от колана й. А с тях има още някой и се оказва, че
изобщо не е Хедър.
Грима Мог, с изваден меч, седи на гърба на едно пони от якобея.
 15
Насилвам се да се раздвижа. Стъпка по стъпка, всяка предизвиква ужасна болка в тялото ми.
- Татко - казва Виви. - Не мърдай от там. Ако се опиташ да я спреш, имам още много стрели, а цял живот чакам
да те заровя в земята.
- Ти? - хили се Мадок. - Ти би могла да ме убиеш само по случайност. - Посяга да строши стрелата, която стърчи
от гърдите му. - Внимавай. Армията ми е точно зад хълма.
- Върви я доведи тогава - казва Виви, звучи почти истерично. - Доведи цялата си проклета армия.
Мадок поглежда към мен. Сигурно съм впечатляваща гледка, подгизнала от кръв, притиснала с ръка корема си.
Колебае се отново.
- Тя няма да оцелее. Нека да...
Още три стрели политат към него в отговор. Нито една не уцелва, Виви не е много точен стрелец. Надявам се
само той да мисли, че тя пропуска нарочно.
Внезапно ме залива вълна от слабост. Падам на коляно.
- Джуд. - Гласът на сестра ми идва някъде отблизо. Не е Виви. Тарин. Тя е извадила Здрач, държи го с едната си
ръка и посяга към мен с другата. - Джуд, трябва да се изправиш. Не ме напускай.
Сигурно изглеждам пред припадък.
- Тук съм - казвам и посягам към ръката й, за да ме подкрепи. Залитам напред.
- О, Мадок - чува се гласът на Грима Мог. - Детето ти ме предизвика преди седмица. Сега знам кого всъщност е
искала да убие.
- Грима Мог - казва Мадок, като свежда леко глава в знак на уважение. - Както и да си се озовала тук, това няма
нищо общо с теб.
- О, така ли? - казва тя и подушва въздуха. Вероятно усеща миризмата на кръв. Трябваше да предупредя Виви за
нея, когато имах възможност, но както и д- а се е озовала тук, аз съм доволна. - Ами аз сега съм безработна, а като че
ли Върховният двор има нужда от генерал.
За миг Мадок изглежда объркан, не осъзнава, че тя е дошла тук със самия Кардан. Но после вижда шанса си:
- Моите дъщери са в немилост пред Върховния двор, но аз имам работа за теб, Грима Мог. Ще те възнаградя
богато, а ти ще ми помогнеш да спечеля трона. Само ми доведи момичетата.
Последното го изръмжава, и то не само към мен, а към трите ни. Неговите дъщери предателки.
Грима Мог поглежда покрай него, към мястото, където се е събрала армията. На лицето й се изписва копнеж,
вероятно мисли за войниците си.
- А обсъди ли това предложение с Двора на зъбите? - из-плювам аз, като поглеждам назад към него.
Изражението на Грима Мог се променя.
Мадок ме поглежда с яд, а после с нещо друго, нещо, което малко прилича на мъка.
- Вероятно ти предпочиташ отмъщение като награда. Но аз мога да ти дам и двете. Само ми помогни.
Знаех, че той не харесва Нор и Джарел.
Но Грима Мог клати глава.
- Дъщерите ти ми платиха в злато, за да ги защитавам и да се бия за тях. И аз смятам да направя точно това,
Мадок. Отдавна се чудя кой от нас би победил в схватка. Да проверим ли?
Той се колебае, поглежда към меча й, към големия черен лък на Виви, към Тарин и Здрач. Накрая поглежда към
мен.
- Нека те отведа в лагера, Джуд - казва ми. - Ти умираш.
Клатя глава.
- Оставам тук.
- Довиждане тогава, дъще - казва Мадок. - От теб щеше да стане добър червеношапковец.
И след тези думи той се отдалечава през снега, без да погледне повече към нас. Наблюдавам го, твърде
облекчена от оттеглянето му, за да се ядосвам, че той е причината за ужасната болка, която изпитвам. Твърде
уморена съм, за да се ядосвам. Около мен снегът изглежда мек, като натрупани пухени завивки. Представям си как
лягам и затварям очи.
- Хайде - казва ми Виви. Звучи някак умолително. - Трябва да те върнем в нашия лагер, където са конете. Не е
далече.
Едната страна на тялото ми гори. Но трябва да се раздвижа.
- Заший ме - казвам, като се опитвам да се отърся от пропълзяващата летаргия. - Заший ме тук.
- Тя кърви - обажда се Тарин. - Много.
Обзема ме смътната увереност, че ако не направя нещо сега, след това няма да има какво да се направи. Мадок
е прав. Ще умра тук, в снега, пред сестрите си. Ще умра тук и никой никога няма да знае, че някога е имало смъртна
кралица на Царството на феите.
- Покрий раната с пръст и листа и после я заший - казвам.
Гласът ми звучи сякаш от много далече и не съм сигурна, че говоря разбираемо. Но помня как Бомбата ми каза,
че върховният крал е свързан със земята, как Кардан трябва да извлече сили от нея, за да се изцели. Помня, че го
накара да яде глина.
Може би и аз мога да се изцеля така.
- Ще се инфектира - казва Тарин. - Джуд...
- Не съм сигурна, че ще стане. Аз не съм вълшебна - казвам й. Знам, че не мога да го кажа както трябва. Знам,
че не го обяснявам по правилния начин, но всичко започва да става малко неясно. - Макар и да съм истинската
кралица, земята може да няма нищо общо с мен.
- Истинската кралица? - пита Тарин.
- Защото тя се омъжи за Кардан - казва Виви, звучи ядосана. - За това говори.
- Какво? - пита изумена Тарин. - Не.
Тогава се чува гласът на Грима Мог. Груб и стържещ.
- Хайде. Чухте я. Макар че сигурно е най-глупавото дете, раждало се някога, щом се е забъркала в тази каша.
- Не разбирам - казва Тарин.
- Не е наша работа да разбираме, нали? - казва Грима Мог. -Ако върховната кралица на Елфхейм ни дава
заповед, ние изпълняваме.
Стискам ръката на Тарин.
- Ти си добра с иглата - казвам със стон. - Заший ме. Моля те.
Тя кима ококорена от ужас.
Не мога да сторя нищо, освен да се надявам, когато Грима Мог сваля наметалото от раменете си и го разстила
на снега. Лягам върху него и се опитвам да не се мръщя от болка, до-като разкъсват роклята ми над раната.
Чувам как някой рязко си поема дъх.
Взирам се в зората на небето и се питам дали Призрака е стигнал до двореца на Елфхейм. Спомням си вкуса на
пръстите на Кардан върху устата ми, когато в тялото ми избухва нова болка. Потискам писък, после още един, когато
иглата се забива в раната. Облаци се носят над мен.
- Джуд? - Гласът на Тарин звучи така, сякаш се бори със сълзите. - Ще се оправиш, Джуд. Мисля, че става.
Но щом става, защо тя звучи така?
- Не... - успявам да промълвя и се усмихвам - ... се тревожи.
- О, Джуд - казва тя.
Усещам ръката й на челото си. Толкова е топла, че сигурно аз съм вече много студена.
- Никога не съм виждала подобно нещо - казва тихо Грима Мог.
- Ей - казва Виви с потреперващ глас. Не звучи като себе си. - Раната се затвори. Как се чувстваш? Защото става
нещо много странно.
Сякаш по цялата ми кожа се забиват иглички, но горещата болка вече я няма. Мога да се движа. Превъртам се на
здравата си страна и се надигам на колене. Вълната под мен е подгизнала от кръв. Толкова много кръв... не мога да
повярвам, че е изтекла от мен.
По краищата на наметалото забелязвам малки бели цвет-чета да пробиват снега, повечето са още само пъпки,
но няколко се отварят пред очите ми. Взирам се в тях, не съм сигурна какво виждам.
И дори когато разбирам, не мога напълно да го повярвам.
Думите на Бафен за върховния крал се връщат в ума ми: Когато кръвта му пада по земята, от нея покълва
нещо.
Грима Мог пада на коляно.
- Кралице моя - казва тя. - На твоите заповеди.
Не мога да повярвам, че говори на мен. Не мога да повярвам, че земята ме избра.
Почти се бях убедила, че само се преструвам на върховна кралица, както се преструвах, че съм сенешал.
След миг всичко се завръща с рев. Надигам се и ставам. Ако не се раздвижа сега, никога няма да стигна
навреме.
- Трябва да се добера до двореца. Можеш ли да се грижиш за сестрите ми?
Виви ме поглежда строго.
- Ти едва си стоиш на краката.
- Ще взема понито - кимам към него. - Вие ще ме последвате с конете, които сте оставили в лагера си.
- Къде е Кардан? Какво се случи с онзи гоблин, който беше с него? - Виви изглежда готова да закрещи. - Те
трябваше да се погрижат за теб.
 - Гоблинът се казва Хлебарката - напомня й Тарин.
- Той беше отровен - казвам и правя няколко крачки. Роклята ми е разкъсана отстрани, вятърът навява сняг по
голата ми кожа. Насилвам се да стигна до коня, да докосна зелената му дантелена грива. - И Кардан трябваше да го
отнесе бързо, за да вземе противоотрова. Но той не знае, че Мадок е изпратил Призрака да го убие.
- Призрака - отеква Тарин.
- Ама що за нелепа история е това? Всички се държат, сякаш, като убиеш един крал, ставаш подходящ да заемеш
мястото му - казва Виви. - Представете си само, ако в света на смъртните адвокатите влизаха в гилдията, като
убиваха друг адвокат.
Нямам представа за какво говори сестра ми. Грима Мог ме поглежда съчувствено и бърка под палтото си, вади
малка запушена манерка.
- Отпий от това - казва ми. - Ще ти помогне.
Дори не я питам какво е. Вече няма значение. Просто отпивам дълга глътка. Течността прогаря гърлото ми и ме
кара да се закашлям. После, докато гори в корема ми, аз се мятам на коня.
- Джуд - казва Тарин, като слага ръка на крака ми. - Трябва да внимаваш да не отвориш шевовете. - Когато
кимам, тя откача меча от колана си и ми го подава. - Вземи Здрач.
След като вземам оръжието си, се чувствам по-добре.
- Ще се видим там - казва Виви. - Да не паднеш от коня!
- Благодаря ви - отвръщам и протягам ръце.
Виви хваща едната, Тарин другата. Аз ги стискам.
Понито полита в мразовития въздух и виждам под мен планината и армията на Мадок. Поглеждам към сестрите
си, които бързат през снега. Моите сестри, които въпреки всичко дойдоха да ме спасят.
 16
Небето се затопля, докато летя към Елфхейм. Държа се за гривата на кончето от якобея, отпивам големи глътки
от напоения със солени пръски въздух и гледам как вълните се издигат и спадат под мен. Макар че земята ме спаси
от смърт, аз не съм напълно цяла. Когато се надигам на седлото, усещам болка отстрани. Усещам шевовете, сякаш
съм парцалена кукла, чийто пълнеж се опитва да излезе.
Колкото повече приближавам, толкова повече се пани-кьосвам.
Няма ли да е по-добре да получи стрела в сърцето в собствения си дворец?
Призрака има навика да планира убийствата като дебнещ паяк. Открива място, откъдето да стреля, и после
чака жертвата си да дойде. Той ме поведе по гредите на Двора на Елфхейм за първото ми убийство и ми показа как
се прави. Въпреки успеха ми тогава нищо не се е променило в огромната зала - знам го, защото малко след това аз
взех властта и не промених нищо.
Първият ми импулс е да се появя пред портите и да настоявам да ме отведат при върховния крал. Кардан обеща
да отмени изгнанието ми и каквото и да възнамерява да прави, поне мога да го предупредя за Призрака. Но се
притеснявам, че някой твърде старателен рицар може прибързано да реши, че първо трябва да изгубя живота си, а
после да съобщава каквото и да било на Кардан.
Втората ми мисъл е да се промъкна в двореца през старите покои на майката на Кардан и тайния проход към
покоите на върховния крал. Но ако Кардан не е там, ще бъда в капан, неспособна да се измъкна покрай стражите
пред вратата му. Ще изгубя много време с промъкването. Време, каквото определено нямам.
Дворът на сенките беше взривен и аз не знам къде е възстановен отново. Така че не мога да се промъкна и
оттам.
Което ми оставя само една възможност - да вляза направо в залата под хълма. Един смъртен слуга с ливрея би
минал незабелязано, но аз съм твърде добре позната, за да стане номерът, освен ако не съм дегизирана. Но нямам
достъп до дрехи. Покоите ми са дълбоко в двореца, невъзможно е да стигна до там. Домът на Тарин, бившият дом на
Лок, е пълен с неговите слуги, твърде рисковано е. Крепостта на Мадок обаче е изоставена, а там са дрехите, които
някога принадлежаха на Тарин, Виви и на мен. Те още висят в гардеробите...
Това може да се получи.
Летя ниско над дърветата, доволна, че пристигам в късната утрин, когато повечето вълшебни създания още спят.
Кацам до конюшните и слизам от понито. То веднага се превръща отново на стръкчета якобея, магията вече е
изчерпана напълно. Тръгвам към къщата, бавно и измъчвана от болка. В главата ми страховете и надеждите се
сблъскват в безкрайна примка от думи, която се върти отново и отново:
Моля те, нека Хлебарката да е добре.
Нека не прострелят Кардан. Нека Призрака не уцели.
Нека вляза лесно. Нека го спра.
Не спирам, за да се запитам защо съм в такава паника, защо искам да спася онзи, към когото се бях заклела, че
ще изкореня всичките си чувства. Няма да мисля за това.
В имението не са останали много мебели. А малкото останали са с разкъсана тапицерия, сякаш духчета и
катерици са гнездили в нея. Стъпките ми отекват по познатите стълби и звучат странно заради пустите стаи. Не
отивам в старата си стая. Влизам в стаята на Виви, където виждам, че гардеробът й е още пълен. Подозирам, че тя е
оставила най-много неща, когато отиде да живее в човешкия свят, и се оказвам права.
Откривам тъмносиви чорапи, панталони и прилепнал жакет. Ще свършат работа. Започвам да се преобличам,
но ме залива слабост и трябва да се опра на рамката на вратата, докато отмине и възстановя равновесието си. При
свалянето на ризата правя онова, което избягвах да сторя досега - поглеждам раната. Парченца съсирена кръв са
полепнали по червената рана там, където Мадок ме прободе, шевовете обаче са затворили кожата. Красиви, умели
шевове, благодарна съм на Тарин за тях. Но само като ги поглеждам, отново ме залива студ и ми прималява. Особено
заради най-зачервените места, където шевовете са се опънали.
Оставям разкъсаната и окървавена рокля в един ъгъл заедно с ботушите. С треперещи пръсти прибирам косата
си на стегнат кок. Покривам го с черен шал, който увивам два пъти на главата си. Не искам нищо да привлича
вниманието към мен.
В главната част на къщата откривам ненастроена лютня, която виси в салона на Ориана, както и гърненца с
грим. Слагам си драматичен черен грим на очите, очертавам ги като крила и удължавам веждите. После слагам
маска на гаргойл.
В оръжейната откривам малък арбалет, който се сгъва и може да се скрие лесно. Със съжаление оставям Здрач,
като го скривам добре сред другите мечове. Вземам и лист хартия от старото писалище на Мадок и използвам
неговата писалка, за да напиша предупредителна бележка:
 Очаква се покушение, най-вероятно в тронната зала. Пазете върховния края на сигурно място.
Ако я дам на някого, за да я предаде на Бафен или на личната стража на Кардан, вероятно ще имам по-голям
шанс да открия Призрака, преди да е нанесъл удара си.
С лютнята в ръка, тръгвам пеша към двореца. Не е далече, но когато пристигам, по челото ми е избила студена
пот. Трудно е да преценя колко сили са ми останали. От една страна, земята ме излекува, което ме кара да се
чувствам леко неуязвима. От друга обаче, едва не умрях и още много ме боли - а ефектът от онова, което ми даде
Грима Мог, вече отслабва.
Намирам малка група музиканти и минавам с тях през портите.
- Какъв красив инструмент - казва едно момче със зелена като млади листа коса.
Поглежда ме странно, сякаш би трябвало да се познаваме.
- Ще ти я дам - казвам импулсивно. - Ако ми направиш една услуга.
- Каква? - мръщи се той.
Хващам ръката му и пъхам бележката в нея.
- Ще я занесеш ли на някой от членовете на Живия съвет, за предпочитане на Бафен? Обещавам, че няма да те
въвлека в беда.
Той се колебае.
И в точно този злощастен момент един от стражите ме спира.
- Ей, смъртното момиче с маската - казва той. - Миришеш на кръв.
Обръщам се. Толкова съм отчаяна и вбесена, че избълвам първото, което ми идва на ума.
-Ами нали съм смъртна. И съм момиче, сър. Ние кървим всеки месец, както луната се изпълва всеки месец.
Той ме поглежда с отвращение.
Музикантът също изглежда леко ужасен.
- Ето - казвам му. - Не забравяй за бележката.
И без да чакам отговор, пъхам лютнята в ръцете му. После тръгвам през тълпата. Не след дълго съм погълната
напълно от нея и вече мога да сваля маската. Тръгвам към един тъмен ъгъл и започвам изкачването си към гредите.
А то е ужасно. Придържам се в сенките, движа се бавно, като през цялото време се опитвам да разбера къде
може да се е скрил Призрака и не спирам да се тревожа, че Кардан вече може да е влязъл в залата и да се е
превърнал в мишена. Отново и отново спирам, за да се оглеждам. Замайването ме залива и си отива. Някъде по
средата на пътя усещам как шевовете ми се отварят. Докосвам тялото си и ръката ми става червена от кръв. Скрита в
една плетеница от корени, аз развивам шала от главата си и го увивам на кръста си, връзвам го възможно най-
стегнато.
Най-сетне стигам до най-високото място в извивката на тавана, където мога да се скрия зад няколко корена.
Там разпъвам лъка и нагласям стрелите, оглеждам кухия хълм. Призрака вероятно вече е тук, скрит някъде
наблизо.
Както сам ми каза, докато ме учеше да чакам в засада, чакането е най-трудната част. Да останеш нащрек, да не
се отегчиш дотолкова, че да изгубиш концентрация и да спреш да обръщаш внимание на всяка промяна в сенките.
Или, в моя случай, да не позволиш болката да те разсейва.
Трябва да забележа Призрака и веднага да го прострелям. Не мога да се колебая. Той самият би ми казал, че
вече пропуснах един шанс да го убия; по-добре да не пропускам и този.
Мисля за Мадок, който ме отгледа в къща на убиец. Ма-док, който толкова е свикнал с войната, че уби жена си
и щеше да убие и мен.
Ако потопиш нажежен меч в масло, всеки малък недостатък ще се превърне в пукнатина. Но вие бяхте
потопени в кръв и нито една не се прекърши.
Ако продължавам така, дали ще стана като Мадок? Или ще се прекърша?
Под мен неколцина придворни танцуват в кръгове, които се събират, пресичат се и се разделят отново. Докато
си сред тях, всичко ти се струва съвсем хаотично, но отгоре е истинско геометрично съвършенство. Поглеждам към
масите, отрупани с подноси с плодове, украсени с цветя сирена и гарафи с вино от детелина. Стомахът ми къркори,
докато късната утрин се прелива в ранен следобед и дворът се пълни с още придворни.
Бафен, кралският астролог, пристига под ръка с лейди Аша. Гледам ги как вървят около подиума, недалече от
празния трон. След седем танца Никасия влиза в залата, придружена от създания от Морските дълбини. Дори
Кардан влиза със стражата си, кръвната корона блести над черните къдрици.
Когато го виждам, усещам замайващ дисонанс.
Той не прилича на някой, който е носил отровен шпионин през снега и е дръзнал да навлезе в лагера на врага.
Някой, който ми даде вълшебното си наметало. Той прилича на онзи, който ме блъсна във водата и се смя, когато
потънах. Онзи, който ме измами.
Това момче е твоята слабост.
 Гледам наздравици, които не мога да чуя, и виждам под -носи, отрупани с печени гълъби на шиш, сладкиши,
увити в листа, и пълнени сливи. Чувствам се странно, замаяна съм, и когато поглеждам надолу, виждам, че черният
шал е почти напълно подгизнал от кръвта ми. Променям леко позата си.
И чакам. И чакам. И се опитвам кръвта ми да не покапе по някого. Вече виждам размазано и не мога да
фокусирам.
Долу Рандалин държи нещо в ръка и го размахва към Кардан. Бележката ми. Значи, момчето все пак я е
предало. Стискам по-здраво арбалета си. Най-сетне ще го изведат от тук, извън опасност.
Кардан обаче не поглежда към бележката. Маха пренебрежително, сякаш вече я е прочел. Но ако я е прочел,
какво прави тук?
Освен ако този глупак не е решил, че това е клопка.
Точно тогава виждам някакво движение сред корените. За секунда си мисля, че е просто промяна в сенките. Но
след това забелязвам Бомбата, точно когато тя ме поглежда и присвива очи. Вдига лъка си, зареден е.
Малко късно осъзнавам какво се случва.
Бележката казва на двора, че ще има опит за покушение, и Бомбата търси убиеца. Вижда някой, скрит в
сенките, с оръжие. Някой, който има много основателна причина да убие краля: вижда мен.
Няма ли да е по-добре да получи стрела в сърцето в собствения си дворец?
Мадок ме измами. Той изобщо не е изпращал Призрака тук. Само ме накара да мисля така, за да дойда и да
преследвам фантом по гредите. За да ме заподозрат. Нямаше нужда той да нанася фаталния удар. Просто се погрижи
да тръгна право към участта си.
Бомбата стреля и аз отскачам. Стрелата й минава покрай мен, но кракът ми се плъзга в собствената ми кръв и
аз политам назад. Падам от гредата и се спускам надолу.
За миг сякаш летя.
Стоварвам се на една маса и по пода се пръскат нарове. Търкулват се във всички посоки сред локви от
медовина и строшен кристал. Сигурна съм, че съм разкъсала много шевове. Всичко ме боли. Не мога да си поема
дъх.
Отварям очи и ги виждам стълпени около мен. Съветници. Стражи. Нямам спомен кога съм затворила очи,
нямам представа колко време съм била в безсъзнание.
- Джуд Дуарте - казва някой. - Нарушила е изгнанието си, за да убие върховния крал.
- Ваше величество - казва Рандалин. - Издайте заповедта.
Кардан се понася към мен, прилича на нелепо величествен злодей. Стражите се отдръпват, за да му направят
път, но съм сигурна, че ако помръдна, ще ме прободат.
- Изгубих наметалото ти - изграчвам към него, гласът ми излиза без дъх.
Той ме гледа.
- Ти си лъжкиня - казва ми, очите му блестят от гняв. -Мръсна, смъртна лъжкиня.
Отново затварям очи пред жестокостта на думите му. Но той няма причина да вярва, че не съм дошла да го
убия.
Питам се дали ще ме посещава, ако ме изпрати в Кулата на забравата.
- Оковете я - казва Рандалин.
Никога не ми се е искало толкова много да мога някак да докажа, че говоря истината. Но няма начин. Моите
клетви нямат никаква тежест.
Усещам как един страж хваща ръката ми. После гласът на Кардан:
-Не я докосвай!
Следва ужасна тишина. Чакам той да произнесе присъдата си над мен. Каквото и да заповяда, ще бъде
изпълнено. Властта му е абсолютна. Дори нямам силата да се съпротивлявам.
- Как така? - пита Рандалин. - Тя е...
- Тя е моя съпруга - казва Кардан и гласът му се понася над тълпата. - Законната върховна кралица на Елфхейм.
И категорично не е в изгнание.
Стъписана, тълпата се люшва с рев, но никой не е по-стъ-писан от мен. Опитвам се да отворя очи, да седна, но
мракът се сгъстява и ме влече надолу.
 КНИГА ВТОРА

Срещу огнените феи

тя с морето се сговори.
Гръм, земя, вода и въздух, океанът и простори
от свирепа ярост тътнат.
Сабята високо вдига, блеснала е и потрепва
гъвкава като ракита.
Сабята е изкована от джуджето й магесник,
от елмаз е по-корава,
от стомана буревестник.
Тя до краля елф препуска
и врага си огнен срива,
после към дома повежда
славно своята дружина.

ФИЛИП ДЖЕЙМС БЕЙЛИ

„Вълшебна приказка"
 17
Лежа на огромното легло на върховния крал, кървя върху неговите великолепни завивки. Всичко ме боли.
Гореща, свирепа болка се забива в корема ми, главата ми бумти.
Кардан стои над мен. Жакетът му е захвърлен на един стол наблизо, кадифето е пропито с някаква тъмна
течност. Белите му ръкави са навити и той бърше ръцете ми с влажна кърпа. Бърше ги от кръвта.
Опитвам се да заговоря, но устата ми сякаш е пълна с мед. Потъвам в лепкавия мрак.

***

Не знам колко дълго съм спала. Знам само, че е минало много време. Когато се събуждам, ме измъчва ужасна
жажда. Дезориентирана, ставам с мъка от леглото. Няколко свещи горят в стаята. На тази светлина виждам, че още
съм в покоите на Кардан, в леглото му, и съм сама.
Намирам кана с вода и я вдигам към устните си, без да търся чаша. Пия, пия, пия, докато най-сетне се насищам.
Отпускам се пак на леглото, опитвам се да проумея какво се случи. Имам чувството, че е някакъв трескав сън.
Не мога да остана повече в леглото. Въпреки болките тръгвам към банята. Ваната е пълна и когато докосвам
водата, тя потрепва под пръстите ми. За мен е приготвено и нощно гърне, за което съм ужасно благодарна.
Внимателно свалям дрехите си и влизам във ваната, стържа се с нокти, за да може водата да отмие мръсотията
и съсирената кръв от последните няколко дни. Мия лицето си изстисквам косата си. Когато излизам, се чувствам
много по-добре.
Връщам се в спалнята и се приближавам до гардероба. Гледам редиците с абсурдни дрехи на Кардан, докато не
решавам, че дори да ми станат, няма начин да облека това. Слагам една широка риза с набрани ръкави и избирам
най-малко нелепото наметало - черна вълна, обшита с козина от елен и бродирана с листа по ръбовете, - за да се
покрия с него. После тръгвам по коридора към старите си покои.
Рицарите пред вратата ми забелязват, че съм боса и придържам наметалото. Не знам какво си мислят, но нямам
намерение да се срамувам. Призовавам новообявения си статут на кралица на Елфхейм и ги стрелвам с изпепеляващ
поглед, а те извръщат лица.
Когато влизам в покоите си, Татерфел се стряска от мястото си на дивана, където играе на нещо с Оук.
- О... - казвам. - Извинете.
- Здрасти - казва ми смутено Оук.
- Какво правиш тук? - Той потрепва и аз съжалявам за грубостта на думите си. - Извинявай. - Заобикалям
дивана и се навеждам да го прегърна. - Радвам се, че си тук. Просто се изненадах.
Не добавям, че съм притеснена, макар че съм. Дворът на Елфхейм е опасно място за всички, особено за Оук.
Все пак свеждам глава до вратлето му и вдишвам миризмата му - на глина и борови иглички. Малкото ми
братче, което ме стиска така силно, че ме боли, а едното му рогче одрасква леко брадичката ми.
- Виви също е тук - казва той, като ме пуска. - И Тарин. И Хедър.
- Наистина ли? - За миг се споглеждаме многозначително. Надявах се Хедър да се върне при Виви, но съм
смаяна, че е решила да дойде отново в Елфхейм. Мислех си, че ще мине доста време, преди да е готова за голяма
порция от Царството на феите. - Къде са те?
- На вечеря с върховния крал - казва Татерфел. - Този малкият не пожела да отиде, затова му изпратиха поднос.
Тя насища думите си с познатото неодобрение. Сигурна съм, че според нея да откажеш честта на кралската
компания е признак, че Оук е ужасно разглезен.
Според мен това е признак, че той е бил много послушен.
Но аз съм по-заинтригувана от подноса с вечерята, от не-доядените порции вкусни неща на сребърни чинии.
Стомахът ми къркори. Не знам откога не съм яла като хората. Без да поискам позволение, започвам да се тъпча със
студени парчета патешко, сирене и смокини. Има и кана с някакъв твърде силен чай и аз го изпивам направо от
чучура.
Гладът ми е толкова голям, че ставам подозрителна.
- Колко време съм спала?
- Ами те те упояваха - казва Оук със свиване на рамене. - Ти се будеше, но не за дълго. Не и така.
Това е притеснително, отчасти защото не го помня и отчасти защото съм се въргаляла толкова дълго в леглото
на Кардан, но отказвам да мисля много за това, както отказвам да мисля и как се измъкнах от покоите на върховния
крал само по риза и наметало. Избирам една от старите си дрехи на сенешал - чисто черна рокля с поръбени със
сребро маншети и яка. Вероятно е твърде проста за кралица, но Кардан е достатъчно екстравагантен и за двама ни.
Когато се обличам, се връщам в стаята при тях.
 - Ще ми направиш ли прическа? - питам Татерфел.
Тя става от дивана.
- Надявах се на това. Не можеш да се размотаваш в този вид.
Повежда ме обратно към спалнята, където ме бута към тоалетката. Там сплита кестенявите ми кичури в ореол
около главата. После боядисва устните и клепачите ми в бледорозово.
- Исках косата ти да прилича на корона - казва тя. - Но предполагам, че по някое време ще те коронясат
наистина.
От тази мисъл ми се завива свят, изпълва ме усещане за нещо нереално. Не разбирам играта на Кардан и това
ме притеснява.
Спомням си как някога Татерфел ме подтикваше да се омъжа. Мисълта за това и тогавашната ми увереност, че
няма да го сторя, прави още по-странно присъствието й тук и че фризира косата ми както навремето.
- Ти ме направи достатъчно царствена - отвръщам и черните й очички срещат моите в огледалото.
Тя се усмихва.
- Джуд? - чувам тихия глас на Тарин.
Влиза от другата стая, с рокля от златни нишки. Изглежда великолепно - бузите й са розови, а очите блестят.
- Здравей - казвам аз.
- Ти си будна! - вика тя и изтичва в стаята. - Виви, тя е будна.
Виви влиза, облечена със зелен кадифен костюм.
- Знаеш ли, че едва не умря? Едва не умря отново.
Хедър я следва, със светлосиня рокля, поръбена в същото розово като къдриците й. Усмихва ми се съчувствено
и аз оценявам това. Хубаво е, че поне един човек не ме познава достатъчно добре, за да ми е ядосан.
- Да, знам - отвръщам.
- Не спираш да се излагаш на опасности - информира ме Виви. - Трябва да престанеш да се държиш така, сякаш
дворцовата политика е някакъв екстремен спорт, и да спреш да търсиш приливи на адреналин.
- Не можех да попреча на Мадок да ме отвлече - изтъквам аз.
Виви продължава, без да ми обръща внимание:
- Да, и след това върховният крал се появява на прага ни, готов да събори цялата сграда, за да те намери. И
когато най-сетне получихме вест за теб от Ориана, вече не можехме да се доверим на никого. Затова трябваше да
наемем една каниб алка да дойде с нас, за всеки случай. И добре, че го направихме...
- Като те видях да лежиш в снега... беше толкова бледа, Джуд - намесва се Тарин. - А после, когато около теб
започнаха да покълват и разцъфват цветя, не знаех какво да мисля. Цветя и лози изникваха направо от леда. После
кожата ти си върна цвета и ти стана. Не можех да повярвам.
- Да - казвам тихо. - И аз самата бях напълно изненадана.
- Това означава ли, че си вълшебна? - пита Хедър, което е доста основателен въпрос.
Смъртните не би трябвало да са вълшебни.
- Не знам - отвръщам.
- Още не мога да повярвам, че си се омъжила за принц Кардан - казва Тарин.
Чувствам някаква смътна нужда да се оправдая. Искам да обясня, че това няма нищо общо с чувствата, че съм го
направила по съвсем практични причини. Кой не би искал да бъде кралица на Царството на феите? Кой не би
сключил подобна сделка?
- Ами просто... ти го мразеше - допълва Тарин. - А после разбирам, че той през цялото време е бил под твоя
контрол. Затова си помислих, че още го мразиш. Все пак... е, предполагам, че е възможно все още да го мразиш и той
да те мрази, но е объркващо.
Почукване по вратата я прекъсна. Оук хуква да отвори. Сякаш призован от разговора ни, върховният крал стои
на прага, обграден от стражите си.
 18
Кардан носи обсипана с бижута черна яка и черен жакет. На заострените му уши има подобни на ножове златни
капачки, които са в унисон със златото по скулите му. Изражението му е хладно.
- Ела с мен - казва той, като не оставя възможност за отказ.
- Разбира се.
Сърцето ми препуска въпреки волята ми. Ужасно е, че ме видя, когато бях най-уязвима, че ме остави да кървя
по изтъканите от паяжина чаршафи.
Виви ме хваща за ръката.
- Още не си достатъчно добре.
Кардан извива черните си вежди.
- Живият съвет няма търпение да говори с нея.
- Със сигурност - казвам и поглеждам към сестрите си. Хедър и Оук са зад тях. - И Виви сигурно ще е доволна,
защо- то единствената опасност да отидеш на среща на Съвета е да се отегчиш до смърт.
Отдръпвам се от сестра си. Пазачите тръгват след нас. Кардан ми подава ръка, като ме принуждава да вървя до
него, вместо зад него, както правех, когато бях сенешал. Вървим по коридорите и когато срещаме придворни, те се
покланят. Това е изключително изнервящо.
- Хлебарката добре ли е? - питам достатъчно тихо, за да не ни чуе никой.
- Бомбата още не е разбрала как да го събуди - казва Кардан. - Но има надежда.
Поне не е мъртъв, напомням си. Но ако спи сто години, аз ще съм в гроба, преди да видя как отваря очи.
- Баща ти изпрати послание - казва Кардан и ме поглежда косо. - Беше много враждебно. Като че ли ме вини за
смъртта на дъщеря си.
- О...
- И е изпратил войници в нисшите дворове с обещания за ново управление. Подтиква ги- да не се колебаят, а да
дойдат в Елфхейм и да чуят предизвикателството му към короната. -Кардан изрича всичко това неутрално. - Живият
съвет иска да разбере какво знаеш за армията му и за картите. Сметнаха моето описание на лагера за печално
недостатъчно.
- Могат да изчакат още малко - казвам с усилие. - Трябва да говоря с теб.
Той изглежда изненадан и леко несигурен.
- Няма да отнеме много време. - Последното, което искам, е този разговор, но колкото повече го отлагам,
толкова повече ще тегне над мислите ми. Той прекрати изгнанието ми и макар че аз изтръгнах от него това
обещание, той нямаше причина да обявява, че съм негова кралица. - Каквото и да замисляш, каквото и да планираш
срещу мен, най-добре ми го кажи сега, преди да сме се изправили пред целия Съвет. Изречи заплахите си. Хайде,
покажи най-доброто от себе си.
- Да - казва той, като завива по коридор, който извежда от двореца. - Наистина трябва да поговорим.
Не след дълго стигаме до кралската градина с рози. Пазачите спират до портата и ни оставят да продължим
сами. Докато вървим по пътеката от блещукащ кварц, всичко е притихнало. Вятърът носи цветни аромати, див
парфюм, който не съществува извън Царството на феите и ми напомня едновременно за дома и за заплаха.
- Предполагам, че не си се опитвала наистина да ме простреляш - казва Кардан. - Тъй като бележката беше с
твоя почерк.
- Мадок изпрати Призрака... - започвам, спирам и опитвам отново: - Мислех си, че ще има покушение над теб.
Кардан се взира в един розов храст, чиито цветчета са така черни и лъскави, че приличат на лачени.
- Бях ужасен, когато те видях да падаш. Ти по принцип си си ужасяваща, но не съм свикнал да се страхувам за
теб. И тогава се разгневих. Не знам дали някога съм бил по-гневен.
- Смъртните са крехки - казвам аз.
- Не и ти - отвръща той, звучи някак като вопъл. - Ти никога не се прекършваш.
Което е нелепо, след всичките ми наранявания. Чувствам се като съзвездие от рани, скрепени от конец и
упоритост. Все пак ми харесва да го чуя. Харесва ми всичко, което казва.
Това момче е твоята слабост.
- Когато дойдох тук и се престорих на Тарин, ти каза, че си ми изпратил писма. Май се изненада, че не съм ги
получила. Какво пишеше в тях?
Кардан се обръща към мен, стиснал ръце зад гърба си.
- Предимно молби. Умолявах те да се върнеш. Дадох и няколко недискретни обещания.
На лицето му отново се появява подигравателната усмивка, за която твърдеше, че била резултат от притеснение.
Затворих очи, защото ядът ми е толкова голям, че ми идва да изкрещя.
 - Спри да си играеш с мен - казвам. - Ти ме изпрати в изгнание.
- Да - казва той. - Така е. Не мога да спра да мисля за онова, което ми каза, преди Мадок да те отвлече. Че било
номер. Имаше предвид това, че се ожених за теб, направих те кралица и те изпратих в света на смъртните, нали?
Скръствам отбранително ръце на гърдите си.
- Разбира се, че беше номер. Ти не каза ли това в отговор?
- Но нали ти това правиш - отвръща Кардан. - Мамиш хората. Никасия, Мадок, Бейлкин, Орлаг, мен. Мислех си,
че ще ми се възхитиш малко, че и аз успях да те измамя. Мислех си, че ще си ядосана, разбира се, но не чак толкова.
Взирам се в него с отворена уста.
- Какво?
- Нека ти напомня, че до онази сутрин аз не знаех, че си убила брат ми, посланика на Морските дълбини.
Трябваше да планирам бързо. И вероятно бях малко подразнен. Мислех си, че това ще укроти кралица Орлаг, поне
докато не фи-нализираме примирието. Когато ти се досетеше за отговора, преговорите вече щяха да са приключили.
Спомни си: Зато-чавам Джуд Дуарте в света на смъртните. Докато и освен ако не бъде помилвана от короната. -
Замълчава. - Помилвана от короната. От краля на Царството на феите. Или от кралицата. Можеше да се върнеш,
когато решиш.
О...
О...
Значи, не го е казал случайно. Думите му не са били неуместни. Били са изречени нарочно. Гатанка,
предназначена само за мен.
Може би трябва да се чувствам глупаво, но вместо това съм ужасно ядосана. Извръщам се от него и тръгвам,
сковано и напълно без посока през градината. Той тича след мен и ме хваща за ръката.
Обръщам се и го зашлевявам. Силна плесница, която раз- мазва златото по скулите му и зачервява кожата му.
Взираме се дълго един в друг, дишаме тежко. Очите му блестят от нещо, което съвсем не прилича на гняв.
Направо не съм на себе си. Потъвам.
- Не исках да те нараня. - Той хваща ръката ми, вероятно за да не го ударя отново. Пръстите ни се преплитат. -
Не, не е това, не точно. Не мислех, че бих могъл да те нараня. И никога не ми е хрумвало, че би се страхувала от мен.
- И хареса ли ти? - питам.
Той извръща очи и аз получавам отговора си. Може би не иска да признава този импулс, но е така.
- Е, бях наранена и, да, ти ме плашиш. - Докато го изричам, ми се ще да върна думите си назад. Вероятно от
изтощение или просто защото бях твърде близо до смъртта, но истината се излива от мен като опустошителен
порой. - Винаги си ме плашил. Ти ми даде всички основания да се страхувам от твоята непредвидимост и
жестокост. Страхувах се от теб дори когато беше вързан за онзи стол в Двора на сенките. Страхувах се от теб, когато
бях опряла нож в гърлото ти. И се страхувам от теб и сега.
Кардан изглежда по-изненадан от това, отколкото от плесницата.
Той винаги е бил символ на всичко в Елфхейм, което не можех да имам, всичко, което никога не би ме приело.
И като му казвам това, сякаш свалям от себе си огромна тежест, само че тази тежест трябваше да е моя броня и се
опасявам, че без нея ще бъда напълно открита. Но продължавам да говоря, сякаш вече не мога да контролирам езика
си
- Ти ме презираше. Когато каза, че ме желаеш, сякаш целият свят се преобърна. Но пък бе напълно в твой стил
да ме изпратиш в изгнание. - Срещам погледа му. - Това бе напълно ход в стила на Кардан. И аз се мразех, че не съм
го предвидила. Мразех се, че не видях следващата болка, която ще ми причиниш.
Той затваря очи. Когато ги отваря, пуска ръката ми и се обръща, за да не виждам лицето му.
- Разбирам защо си мислела така. Сигурно не съм човек, който заслужава доверие. И може би не бива да ми се
доверяваш, но нека ти кажа това: Аз ти вярвам. - Поема си дълбоко дъх. - Сигурно си спомняш, че не исках да бъда
върховен крал. Ти не ме попита, преди да стовариш короната на главата ми. Може би ще си спомниш и че Бейлкин
не искаше аз да запазя тази титла и че Живият съвет никога не ме прие на сериозно.
- Предполагам - казвам, макар че нито едно от тези неща не ми изглежда особено необичайно.
Бейлкин искаше короната за себе си, а Живият съвет искаше Кардан да се появява на срещите, което той рядко
правеше.
- Когато съм се родил, е било направено пророчество. Обикновено Бафен е безполезно неясен, но в този случай
бил категоричен, че ако получа властта, ще бъда много лош крал. -Замълчава. - Разрушение на короната, разруха на
трона; много драматичен изказ.
Спомням си как Ориана ми каза, че Кардан е роден под нещастна звезда, Мадок също, но това е повече от лош
късмет. По-скоро ме навежда на мисли за битка. Кара ме да мисля за съня ми за звездните карти и за разлятата
мастилница с кръв.
Кардан се обръща към мен, взира се като в съня ми.
 - Когато ти ме принуди да работя за Двора на сенките, никога не бях помислял за нещата, които мога да правя -
да плаша хората, да ги очаровам, - като за дарби, камо ли че някоя от тях може да бъде полезна. Но ти го направи. Ти
ми показа как да ги използвам така, че да бъдат полезни. Нямах нищо против да съм дребен злодей, но е възможно да
се превърна в нещо друго, във върховен крал, чудовищен като Дейн. И ако го сторя, ако изпълня пророчеството,
трябва да бъда спрян. И вярвам, че ти ще ме спреш.
- Да те спра? - повтарям. - Разбира се. Ако станеш пълен гадняр и заплаха за Елфхейм, веднага ще ти откъсна
главата.
- Добре. - Той изглежда тъжен. - Това е една от причините, поради които не исках да вярвам, че си се съюзила с
Мадок. Другата е, че те искам до мен, като моя кралица.
Това е странна реч и в нея няма много любов, но пък не прилича на номер. И дори да ме жегва леко, че ми се
възхищава най-вече заради безмилостността ми, сигурно все пак е някаква утеха, че изобщо ми се възхищава. Той ме
иска до него и може би ме иска и по други начини. Би било препалено да очаквам да каже нещо повече.
Той ми се усмихва леко.
- Но сега, когато си върховна кралица и отново си на власт, аз и без това няма да правя нищо значимо. Ако
унищожа короната и разруша трона, то ще е само по невнимание.
Това ме разсмива.
- Това ли ти е извинението да не вършиш нищо? И да си постоянно потънал в разгул, защото, ако не си зает с
това, може пък да вземеш да изпълниш онова глупаво пророчество?
- Точно така. - Той ме докосва по ръката и усмивката му изчезва. - Искаш ли да кажа на Съвета, че ще ги видиш
друг път? За мен ще е нещо ново да извинявам твоето отсъствие пред тях.
- Не, готова съм.
Главата ми се мае от всичко, което си казахме. Дланта ми е покрита със злато. Когато го поглеждам, виждам, че
останалата пудра е размазана по скулата му от моята плесница. Не мога да откъсна очи от нея, не мога да спра да
мисля как ме погледна, когато хвана пръстите ми. Това е единственото ми извинение да не забелязвам, че той ме
води към покоите си, които вече, предполагам, са и мои.
- Те тук ли са? - питам.
- Ами сигурно са решили да ти устроят засада - информира ме с крива усмивка. - Както знаеш, те са много
любопитни и не обичат да ги държат настрани от важните неща, включително от кралското възстановяване.
Представям си колко ли ужасно би било да се събудя пред целия Жив съвет, докато бях още смачкана, мръсна и
гола. Използвам този гняв и се надявам, че той ми придава властен вид.
Вътре Фала, великият шут, дреме на пода до огъня. Останалите от Съвета - Рандалин с овнешките рога, Бафен,
който гали синята си брада, зловещият Микел от Тъмния двор и подобната на насекомо Нихуар от светлите елфи - са
се настанили в стаята и без съмнение, са подразнени от чакането.
- Кралице сенешал - казва Фала, като скача на крака и прави екстравагантен поклон.
Рандалин гледа лошо. Другите понечват да станат. Аз се чувствам ужасно смутена.
- Не, моля ви. Останете по местата си.
Имах доста сложни отношения със съветниците. Като се-нешал на Кардан често им отказвах аудиенции с
върховния крал. Мисля, че според тях основната ми квалификация за тази позиция е била способността ми да лъжа
вместо него.
Съмнявам се да мислят, че имам някакви качества за новата си позиция.
Но преди да го кажат, аз започвам да им описвам лагера на Мадок. Скоро вече рисувам картите, които видях, и
правя списъци на всяка фракция, която се бие на негова страна. Обяснявам какво видях в ковачницата на Гримсен;
Кардан също се включва с някои неща, които си спомня.
Числеността е на наша страна. И без значение дали аз мога да черпя от силата на земята, Кардан със сигурност
може. Разбира се, все още остава въпросът за меча.
- Дуел ли? - казва Микел. - Вероятно той бърка върховния крал с някой по-кръвожаден. С теб например?
От неговата уста това не е точно обида.
- Е, Джуд наистина се забърка с Грима Мог. - Рандалин никога не ме е харесвал особено и не мисля, че
скорошните събития са подобрили мнението му за мен. - Явно си решила да използваш изгнанието си, за да
вербуваш прословути касапи.
- Та значи, ти ли уби Бейлкин? - пита ме Нихуар, явно не може да сдържа повече любопитството си.
-Да. След като той отрови върховния крал.
- Отровил го е? - повтаря тя с удивление и гледа към Кардан.
Той свива рамене, изтегнат на един стол, изглежда отегчен, както винаги.
- Не можете да очаквате от мен да ви споделям всяка дреболия.
Рандалин се хваща на примамката и се издува от възмущение.
 - Ваше величество, бяхме подведени да вярваме, че изгнанието й е заслужено. И ако сте искали да се ожените, е
трябвало да се консултирате...
- Вероятно поне единият от вас можеше да ни каже - обажда се Бафен, прекъсвайки Рандалин.
Явно това всъщност са искали да обсъдим. Дали е имало някакъв начин да предотвратят вече случилото се и да
ме лишат от издигането ми като върховна кралица.
Кардан вдига ръка.
- Не, не, достатъчно. Твърде отегчително е да ви обяснявам. Обявявам тази среща за приключена. - Размахва
пръсти към вратата. - Оставете ни. Уморих се от вас.
Още много хляб трябва да изям, докато постигна това ниво на безсрамна арогантност.
Но върши работа. Те мърморят, но стават и излизат. Фала ми изпраща въздушна целувка.
След миг сме сами.
После се чува силно чукане по тайната врата към кралските покои. Преди някой от нас да се надигне, Бомбата
изскача от там и връхлита в стаята с поднос с прибори за чай. Бялата й коса е прибрана на стегнат кок и на лицето й
не личат нито умора, нито мъка.
- Е, да живее Джуд - казва ми тя със смигване и оставя подноса на масата с дрънкане на чаши и чинийки. - Не
благодарение на мен де.
Хиля се.
- Много се радвам, че си толкова некадърен стрелец.
Тя вдига пакетче билки.
- Отвара. За да извлече всяка треска от кръвта и да помогне за бързото възстановяване. За нещастие, няма да
извлече и жилото от езика ти. - Тя вади някакви превръзки от палтото си и се обръща към Кардан. - А ти излез.
- Това си е моята стая - изтъква той, възмутен. - И тя си е моята жена.
- Е, продължавай да го повтаряш на всички - отвръща Бомбата, - но аз сега ще вадя конците от шевовете й и не
мисля, че би искал да гледаш.
- О, не знам - казвам аз. - Може да му хареса да ме чуе как крещя.
- Да - казва Кардан и се изправя. - Може би някой ден ще го направя.
На излизане докосва косата ми. Лек допир, едва доловим.
 19
Ваденето на конците е бавно и болезнено. Сестра ми е направила красив шев, като че ли е бродирала корема и
хълбока ми, като така е оставила на Бомбата безкраен низ от малки шевове, които трябва да отреже един по един, да
издърпа нишките от кожата и да намаже с мехлем.
- Ох! - казвам аз, сякаш за милионен път. - Наистина ли трябва да се махнат?
Бомбата въздиша страдалчески.
- Трябвало е да се махнат преди дни.
Аз прехапвам език, за да потисна поредния вик от болка. Когато мога да говоря отново, се опитвам да се разсея
с въпроса:
- Кардан каза, че си помогнала на Хлебарката?
Наведена над мен, тя мирише на кордит и горчиви билки. Изражението й е лукаво.
- Винаги помагам, когато става дума за него.
На вратата се чука тихо. Бомбата ме поглежда с очакване.
- Влез? - викам и свалям роклята, за да скрия ужаса на корема си.
Една пратеничка с малки пеперудени крилца и нервно изражение влиза в стаята, като ми осигурява временно
облекчение от болката. Тя се покланя, но изглежда, сякаш ще припадне. Може би е заради малката купчинка
покрити с кръв конци.
Понечвам да обясня, но това май е под достойнството на една кралица и само ще смутя и двете ни още повече.
Затова й се усмихвам, надявам се, окуражително.
- Да?
- Ваше величество - казва тя. - Лейди Аша желае да ви види. Тя ме изпрати да ви заведа право в покоите й,
където тя линее.
Бомбата сумти и оформя с устни:
- Линее.
- Кажи й, че ще се видя с нея при първа възможност - казвам възможно най-величествено.
Макар че това явно не е отговорът, който господарката й чака от мен, пратеничката не може да стори нищо по
въпроса. Поколебава се, после сякаш се осъзнава. Тръгва си сконфузена след още един поклон.
- Ти си върховната кралица на Елфхейм. Дръж се като такава - казва ми Бомбата, като ме поглежда много
сериозно. -Не бива да позволяваш на никого да те командва. Дори на мен.
- Нали й отказах! - възразявам аз.
Тя започва да дърпа поредния шев, не особено внимателно.
- Лейди Аша не може да се нарежда в графика ти само за-щото така иска. И тя не бива да кара кралицата да
ходи при нея. Особено когато ти си ранена. Тя лежи, защото се възстановява от травмата, че те е видяла как падаш
от тавана.
- Ох - казвам аз, но не съм сигурна дали от болка, заради напълно оправданите й укори или заради язвителната
й оценка на лейди Аша.
Когато Бомбата приключва с мен, пренебрегвам наставлението й и тръгвам право към покоите на лейди Аша.
Не че не съм съгласна със съвета, но бих искала да кажа нещо на майката на Кардан и като че ли това е идеалният
момент да го направя.
Докато вървя по коридора, ме спира Вал Морен, който препречва пътя ми с бастуна си. Очите на смъртния
сенешал на покойния върховен крал светят от злоба.
- Какво е чувството да се издигнеш до такива главозамайващи висоти? - пита той. - Не се ли страхуваш, че ще
паднеш отново?
Смръщвам се и отвръщам:
- Сигурна съм, че знаеш какво е чувството.
- Враждебна си, кралице моя - казва той със сумтене. - Не бива ли да си добра и с най-нисшите сред
поданиците си?
- О, искаш доброта? - Преди се плашех от него и от зло-кобните му предупреждения, от дивите му очи, но вече
не се страхувам. - През всички тези години ти можеше да помогнеш на мен и на сестра ми. Можеше да ни научиш
как да оцеляваме тук като смъртни. Но ти ни остави да се оправяме сами, макар че си като нас.
Той ме поглежда с присвити очи.
- Като вас? - пита. - Мислиш, че от семе, засято в гоблин-ска почва, ще израсне същото растение, каквото би
израснало в света на смъртните? Не, малко семенце. Не знам каква си, но не си като мен. Аз дойдох тук вече
напълно пораснал.
 И тогава той отминава, като ме оставя да се взирам смръщена след него.
Лейди Аша лежи в легло с балдахин, главата й е облегната на възглавници. Рогата й като че ли й пречат да
намери удобно положение, но сигурно е свикнала.
Двама придворни, жена с рокля и мъж с панталон и жакет с отвори за нежните крилца на гърба, седят на
столове до нея. Жената й чете от сборник с клюкарски сонети. Прислужницата, която дойде да ме повика, пали
свещи и във въздуха се разнася аромат на салвия, детелина и лавандула.
При появата ми те остават по местата си по-дълго, откол-кото трябва, и когато се надигат да се поклонят, го
правят подчертано бавно. Лейди Аша остава в леглото, гледа ме с лека усмивка, сякаш двете споделяме неприятна
тайна.
Мисля за майка си така, както не съм правила от доста време. Спомням си как отмяташе глава назад, когато се
смееше. Как ни позволяваше да стоим до късно през лятото, да се гоним из двора на лунна светлина, а ръцете ми
лепнеха от разтопени ледени близалки, във въздуха се носеше миризмата от ковачницата на татко. Спомням си как
се будех следобед, по телевизора в дневната даваха анимация, а кожата ми бе покрита с ухапвания от комари. Мисля
как ме носеше от колата, когато заспивах при дългите пътувания. Мисля за сънливото и топло усещане да бъдеш
носен във въздуха.
Каква ли щях да бъда без всичко това?
- Не си прави труда да ставаш - казвам на лейди Аша.
Тя изглежда изненадана, после обидена от намека, че ми дължи почит заради новата ми позиция. Виждам
някакъв блясък в очите на придворния с жакета, който ме кара да мисля, че той веднага ще тръгне да разказва на
всички на какво е станал свидетел. Съмнявам се, че историята му ще е ласкателна по отношение на мен.
- Ще поговорим по-късно - казва със скован тон лейди Аша на приятелите си.
Те като че ли не са очаквали да бъдат отпратени. С още един поклон - този път внимават да е и към двете ни - те
се оттеглят, като едва дочакват вратата да се затвори, за да започнат да си шушукат.
- Много любезно, че правиш тази визита - казва майката на Кардан. - След като така наскоро се върна при нас.
И така наскоро се качи на трона.
Насилвам се да се усмихна. Невъзможността да се лъже води до доста интересни изречения.
- Ела - казва тя. - Седни за малко до мен.
Знам, че Бомбата би казала, че това е поредният случай, в който й позволявам да ми нарежда, но ми се струва
дребнаво да се противя на такова незначително нещо.
- Когато те изведох от Кулата на забравата в моята шпионска дупка - казвам аз, в случай че има нужда от
напомняне, че не бива да ме разгневява, - ти каза, че искаш да бъдеш далече от върховния крал, твоя син. Но вие като
че ли сте се спогодили. Трябва да си доволна.
Тя нацупва устни.
- Като дете Кардан не беше лесен за обичане и с времето не ставаше по-добър. Пищеше да го взема и когато го
вземех, започваше да хапе и рита, за да се освободи от ръцете ми. Намираше си някаква игра и се вманиачаваше по
нея, докато не победи, после изгаряше всички фигурки. Ако вече не си предизвикателство за него, той започва да те
презира.
Взирам се в нея.
- Да не би да ме предупреждаваш просто от добро сърце?
Тя се усмихва.
- Предупреждавам те, защото няма значение. Ти вече си обречена, кралице на Елфхейм. Ти вече го обичаш. Ти
вече го обичаше, когато ме разпитваше за него, а не за майка си. И ще продължиш да го обичаш, смъртно момиче,
дълго след като неговите чувства се изпарят като утринна роса.
Не мога да не си помисля за мълчанието на Кардан, когато го попитах дали му е харесвал страхът ми. Част от
него винаги ще се наслаждава на жестокостта. Дори да се е променил, той може да се промени отново.
Мразя да съм глупачка. Мразя мисълта, че чувствата ми вземат връх и ме правят слаба. Но именно страхът ми да
не бъда глупачка ме превърна в такава. Трябваше да се досетя за отговора на гатанката на Кардан много отдавна.
Дори да не разбирах, че това е гатанка, пак беше пролука, която можех да използвам. Но аз толкова се срамувах, че
съм паднала в капана му, че спрях да търся начин да изляза от него. И дори след като открих такъв, не се опитах да
се възползвам.
Може би не е най-лошото нещо да искаш да бъдеш обичан, ако изобщо е нещо лошо. Дори ако боли. Може би
това, че си човек, не те прави непременно слаб.
Може би срамът е проблемът.
Но страховете ми не са единствената причина изгнанието ми да продължи толкова дълго.
- Затова ли спираше писмата, които е изпращал? За да ме защитиш? Или защото се страхуваш, че няма да му
омръзна? Защото, милейди, аз винаги ще бъда предизвикателство за него.
 Да, това бе само предположение - че тя е прехващала писмата. Но малцина имат властта да спрат послание от
върховния крал. Не и посланик на друго кралство. Вероятно не и член на Живия съвет. А и не мисля, че лейди Аша
ме харесва особено.
Тя ме поглежда спокойно.
- Е, много неща се губят. Или са унищожавани.
Тъй като не може да лъже, това на практика си е признание.
- Разбирам - казвам и ставам. - В такъв случай ще приема съвета ти точно в духа, в който ми го даваш. -
Обръщам се към нея от вратата и казвам онова, което най-малко ще й хареса: - И следващия път очаквам реверанс.
 20
На средата на коридора съм, когато един рицар пикси се втурва към мен, бронята й е излъскана до блясък,
който отразява небесносинята й кожа.
- Ваше величество, трябва да дойдете бързо - казва тя и слага ръка на сърцето си.
- Фанд?
Когато бяхме заедно в дворцовото училище, двете си мечтаехме да станем рицари. Явно една от нас го е
постигнала.
Тя е изненадана, че я помня, макар че не беше толкова отдавна. Сигурно и тя вярва, че съм се издигнала до
главозамайващи и вероятно променящи паметта висоти.
- Сър Фанд - поправям се и тя се усмихва. Усмихвам се и аз. Макар че не бяхме приятелки, се държахме
приятелски. А за мен това бе рядкост във Върховния двор. - Защо трябва да дойда бързо?
Изражението й отново става сериозно.
- Един батальон от Морските дълбини е в тронната зала.
- О...
Тръгвам след нея по коридорите. Някои придворни се покланят пред мен. Други нарочно не го правят. Тъй като
не знам как да реагирам, аз не им обръщам внимание.
- Трябва да имате своя стража - казва сър Фанд, като крачи точно зад мен.
Явно всички изгарят от желание да ми казват как да бъда кралица. Поне в този случай мълчанието ми,
изглежда, е достатъчен отговор за нея и тя притихва.
Когато влизаме в залата, тя е почти празна. Рандалин кърши слабите си ръце, докато се взира във войниците от
Морските дълбини - селки и създания с бледа кожа, които ме карат да мисля за така наречените удавници.
Никасия стои пред тях в броня от люспи с цветовете на дъгата, косата й е украсена със зъби от акула. Държи ръцете
на Кардан. Очите й са зачервени и подути, сякаш е плакала. Тъмнокосата му глава е сведена към нея и аз си
спомням, че някога бяха любовници.
Тя се завърта, когато ме вижда, подивяла от ярост.
- Това е дело на баща ти!
Отстъпвам крачка от изненада.
- Какво?
- Кралица Орлаг - казва Кардан с някак леко преувеличено спокойствие. - Явно е била уцелена от нещо като
елфска стрела. Забила се е дълбоко в плътта й, но като че ли е спряла точно преди сърцето. Когато се опитват да я
извадят, стрелата не поддава, вероятно заради магия и не само. Движи се като жива, но може в нея да има и желязо.
Спирам, мислите ми препускат. Призрака. Ето къде го е изпратил Мадок - в морето. Не да убие кралицата,
което би разгневило морските създания и би ги накарало да застанат твърдо на страната на Кардан, а само да я рани,
така че той да държи смъртта й в ръцете си. Как тогава народът й ще рискува да се бие с Мадок - щом като той има
власт над живота й?
- Много съжалявам.
Това е напълно човешки израз и напълно безполезен, но все пак го казвам.
Никасия изкривява устна.
- И трябва да съжаляваш.
След миг тя пуска ръката на Кардан с очевидно съжаление. Тя трябваше да се омъжи за него. Много се
съмнявам, че моята поява я е накарала да се откаже от това си намерение.
- Трябва да отида при майка си. Дворът на Морските дълбини е в хаос.
Навремето Никасия и майка й ме държаха в плен, заключена в клетка, и се опитаха да ме лишат от волята ми.
Понякога в сънищата си още съм там, още се нося в студения мрак.
- Ние сме твои съюзници, Никасия - напомня й Кардан. - Ако ти потрябваме.
- Разчитам на теб да отмъстиш за майка ми, ако не друго -казва тя.
И след още един враждебен поглед към мен се обръща и излиза от залата. Войниците от Морските дълбини я
следват.
Дори не мога да й се ядосам. Смаяна съм от успеха на гамбита на Мадок - и от изумителната му дързост. Не е
дребна работа да извършиш покушение над Орлаг; тя е една от древните и неизменни сили в Царството на феите,
по-стара е дори от Елдред. Но да я раниш по такъв начин е още по- трудно.
- Сега, когато Орлаг е слаба, вероятно ще има претенденти за трона й - казва Рандалин с известно съжаление,
сякаш се съмнява, че Никасия ще се справи с това. - Морето е жестоко място.
- Хванаха ли извършителя? - питам аз.
 Рандалин се мръщи, както често прави, когато задавам въпрос, на който не знае отговора, но не иска да си
признае.
- Не вярвам. Ако го бяха направили, сигурно щяха да ни кажат.
Което означава, че той все пак може да е дошъл тук. Което означава пък, че Кардан още е в опасност. И че
имаме много по-малко съюзници от преди. Това е проблемът, когато играеш в защита - никога не си сигурен къде ще
удари врагът, затова използваш повече ресурси в опит да покриеш всяка възможност.
- Генералите ще искат да променят плановете си - казва Рандалин и поглежда многозначително Кардан. -
Вероятно трябва да ги свикаме.
- Да - казва Кардан. - Да, вероятно трябва.
Отиваме в стратегическата зала и там ни поднасят студена вечеря от пачи яйца, хляб със стафиди и тънки като
хартия резенчета печено месо от глиган. Главната слугиня, висока, подобна на паяк жена, ни чака заедно с
генералите. Разговорът скоро придобива празнична атмосфера, като отчасти се насочва към забавляването на
прииждащите лордове и дами от нисши -те дворове. И отчасти е насочен към планирането на война.
Новият велик генерал се оказва огър, на име Йорн. Той е бил назначен по време на изгнанието ми. Не знам
нищо за него, но ми се струва доста нервен. Влиза с още трима генерали и започва да разпитва за картите и
материалите, за които разказах на Живия съвет. После колебливо се захваща да променя морската ни стратегия.
Отново се опитвам да се досетя какъв би бил следващият ход на Мадок. Имам чувството, че разполагам с много
парченца от пъзела, но не мога да ги подредя. Знам със сигурност, че той ще отреже всички изходи, ще окастри
вариантите, ще ограничи способността ни да го изненадаме, така че планът му да има голям шанс за успех.
Мога само да се надявам, че и ние можем да го изненадаме с нещо.
- Трябва просто да нападнем в мига, в който корабите му се появят на хоризонта - казва Йорн. - Да не му дадем
шанс да преговаря. Ще е по-трудно без помощта на Морските дълбини, но не и невъзможно. Нашата армия все още е
по-голяма.
Според тукашното гостоприемство, ако Мадок поиска преговори, той и малка група от хората му ще бъдат
посрещнати в Елфхейм, за да обсъдят алтернативите на войната. Докато не е вдигнал оръжие, той може да яде, пие и
говори с нас колкото си иска. Когато е готов да си тръгне, конфликтът ще се поднови от там, където е спрял.
- Той ще изпрати птица - казва Бафен. - И неговите кораби могат да дойдат обвити в мъгла или в сенки. Не
знаем каква магия има на разположение.
- Той иска дуел - обаждам се аз. - Още щом извади оръжие, ще наруши условията на преговорите. И няма да му
бъде позволено да слезе на сушата с голяма група, за да обсъжда условията за мир.
- По-добре да обградим островите с кораби - казва Йорн, като отново мести стратегическите фигури по красива
карта на островите Инсуиъл, Инсмиър, Инсмур и Инсиър, която лежи на масата. - Можем да попречим на
войниците му да слязат на сушата. И да простреляме птиците, които идват насам. Имаме съюзници от нисшите
дворове, които ще ни подкрепят.
- Ами ако Мадок получи помощ от Морските дълбини? -питам аз.
Другите ме поглеждат изумени.
- Но ние имаме споразумение с тях - казва Рандалин. -Вероятно не си чула за това, защото...
- Да, имаме споразумение сега - казвам, не искам пак да ми напомнят за изгнанието. - Но Орлаг може да
предаде короната на Никасия. Ако го направи, кралица Никасия ще е свободна да сключи нов съюз с Мадок, както
Дворът на зъбите е издигнал подменено дете на трона, за да може да тръгне срещу Елфхейм. И Никасия може да се
съюзи с Мадок, ако така майка й ще оцелее.
- Мислиш ли, че има такава вероятност? - пита Йорн Кардан.
Върховният крал прави нехаен жест.
- Джуд винаги предполага най-лошото както за враговете, така и за съюзниците си. И в награда понякога се
оказва, че греши за нас.
- Май не мога да си спомня такъв случай - казвам му тихо.
Той извива вежда.
В този момент в залата влиза Фанд, изглежда, сякаш е наясно, че не й е мястото тук.
- Моля за извинение, но аз... нося послание за кралицата -казва тя, като заеква от притеснение. - От сестра й.
- Както виждаш, кралицата... - започва Рандалин.
- Коя сестра? - питам и прекосявам залата към нея.
- Тарин - отвръща тя, вече изглежда по-спокойна, защото говори само с мен. Снижава глас: - Тя каза, че ще те
чака в старото жилище на върховния крал.
- Кога? - питам, сърцето ми ускорява ритъма си.
Тарин е внимателен човек, много държи на приличието. Не си пада нито по неясните съобщения, нито по
зловещите места. Ако иска да ме види в Холоу Хол, значи, нещо изобщо не е наред.
 - При първа възможност - казва Фанд.
- Ще дойда сега - казвам и се обръщам към съветниците, генералите и върховния крал. - Има семеен проблем.
Моля за извинение.
- Ще те придружа - казва Кардан и става.
Отварям уста, за да обясня всички причини, поради които не може да го направи. Проблемът е, че когато
поглеждам в обрамчените със злато очи и той примигва престорено невинно към мен, аз не се сещам и за една
причина, която наистина би го спряла.
- Добре - казва той и минава покрай мен. - Решено е.
Йорн изглежда малко облекчен от оттеглянето ни. Ранда-лин, естествено, е ядосан. Бафен енергично се тъпче с
едно паче яйце, а неколцина от другите генерали са потънали в разговор относно това колко от нисшите дворове ще
докарат кораби и какво би означавало това за техните карти.
В коридора ускорявам крачка, за да настигна Кардан.
- Дори не знаеш къде отиваме.
Той отмята черните къдрици от лицето си.
- Фанд, къде отиваме?
Тя изглежда нещастна, но отговаря:
- В Холоу Хол.
- О - казва той. - Тогава определено ще съм полезен. Ще ви трябвам, за да уговоря вратата.
Холоу Хол принадлежеше на най-големия му брат, Бейл-кин. Той бе смятан за най-влиятелния сред врабците -
фракция във Върховния двор, която се интересуваше предимно от пиршества, разврат и разхищения. Бейлкин беше
прочут с дивите си гуляи. Той мамеше смъртни, които да му сервират, омагьосваше ги така, че да помнят само онова,
което той искаше да помнят. Беше ужасен, и то още преди да поведе кървав преврат срещу цялото си семейство, за
да се възкачи на трона.
Освен това той е отгледал Кардан.
Докато мисля за това, Кардан отпраща Фанд, за да докара кралската карета. Искам да възразя, че мога да яздя,
но всъщност не съм сигурна, че съм достатъчно добре за това. След няколко минути се качвам в красивата кралска
карета, седалките й са бродирани с мотиви на лози и бръмбари.
Кардан се настанява срещу мен и когато конете потеглят, обляга глава на прозореца.
Щом напускаме двореца, осъзнавам, че е по-късно, откол-кото съм си мислила. Зората вече се пука на
хоризонта. Дългият ми сън е объркал представите ми за време.
Чудя се за съобщението от Тарин. Защо ще ме вика в имението на Бейлкин? Възможно ли е да е свързано със
смъртта на Лок?
Или е поредното предателство?
Накрая конете спират. Аз слизам от каретата и един от стражите скача пред мен, за да ми подаде ръка.
Изглежда объркан, когато вижда, че вече стоя до конете, но аз не се сетих да изчакам. Не съм свикнала да бъда
кралица и се опасявам, че няма и да свикна.
Кардан се появява. Не поглежда нито мен, нито стража, а се взира в Холоу Хол. Опашката му се мята зад него и
показва всички емоции, които не са изписани на лицето му.
Покрит плътно с бръшлян, с крива кула и светли космати корени, провиснали от балконите, това някога е бил
неговият дом. Аз бях свидетел как беше бичуван от човешки слуга по заповед на Бейлкин. Сигурна съм, че тук са му
се случвали и много по-лоши неща, макар че никога не е говорил за тях.
Потърквам с палец кутрето с липсващото връхче, отхапано от един от стражите на Мадок, и внезапно
осъзнавам, че ако разкажа за това на Кардан, той може би ще разбере. Може би повече от всеки друг ще разбере
онази странна смесица от страх и срам, която чувствам - дори сега, - когато се сетя за това. Защото въпреки
всичките ни противоречия, има и моменти, в които се разбираме напълно.
- Защо сме тук? - пита той.
- Тарин иска да се срещнем тук - казвам аз. - Дори нямах представа, че познава това място.
- Не го познава - казва Кардан.
Върху полираната дървена врата още има резбовано огромно зловещо лице, все още има фенери от двете й
страни, но духчетата вече не летят в отчаяни кръгове в тях. Вместо това фенерите сияят с мека магична светлина.
- Кралю мой - казва с обич вратата и отваря очи.
Кардан се усмихва.
- Врата моя - казва с леко потрепващ глас, сякаш всичко в това завръщане му се струва странно.
- Привет и добре дошъл! - казва тя и се отваря широко.
- Има ли едно момиче като това вътре? - пита той и ме сочи.
- Да - казва вратата. - Много прилича. Тя е долу с другия.
 - Долу? - питам аз, когато влизаме в отекващото фоайе.
- Долу има тъмници - казва Кардан. - Мнозина си мислеха, че са само декоративни. Уви, не бяха.
- Защо Тарин ще слиза там? - питам аз, но той няма отговор.
Слизаме, кралската стража върви пред нас. Подземието мирише силно на пръст. Влизаме в помещение, в което
няма почти нищо. Само някакви неща, които не изглеждат подходящи за сядане, и вериги. Големи мангали горят
така ярко, че усещам топлината им по бузите си.
Тарин седи до един капак на дупка в пода. Тя е облечена просто, само с наметало над риза, без разкошна рокля,
със спусната коса. Изглежда млада. Плаша се от мисълта, че може би и аз изглеждам толкова млада.
Когато вижда Кардан, тя се изправя и слага защитнически ръка на корема си. Прави нисък реверанс.
- Тарин? - казва той.
- Той дойде да те търси - казва ми тя. - Когато ме видя в твоите покои, каза, че трябва да го затворя, защото
Мадок му е дал и други заповеди. Каза ми за тъмниците и аз го доведох тук. Стори ми се място, където никой няма
да го търси.
Отивам до решетката и надничам в ямата. Призрака седи на дъното й, на двайсетина стъпки надолу. Облегнал
се е на извитата стена, а китките и глезените му са оковани. Изглежда блед и болен, взира се нагоре с помътнели
очи.
Искам да го попитам дали е добре, но очевидно не е.
Кардан се взира в сестра ми, сякаш се опитва да разгадае нещо.
- Ти го познаваш, нали? - казва той.
Тя кима и скръства ръце на гърдите си.
-Той идваше понякога при Лок. Но няма нищо общо със смъртта му, ако това си мислиш.
- Не си мислех това - отвръща Кардан. - Изобщо.
Да, тогава сигурно Призрака вече е бил затворник на Мадок. Но не ми харесва накъде отива този разговор. Още
не знам какво би сторил Кардан, ако разбере истината за смъртта на Лок.
- Можеш ли да ни кажеш за кралица Орлаг? - питам Призрака, в опит да насоча разговора към важното. - Какво
си направил?
- Мадок ми даде стрела - казва той. - Тя беше тежка в ръката ми и се гърчеше като жива. Лорд Джарел ме
омагьоса, за да мога да дишам под вълните, но кожата ми гореше като покрита вечно с лед. Мадок ми нареди да
прострелям Орлаг в сърцето или в главата и ми каза, че стрелата ще свърши останалото.
- Как се измъкна? - питам.
- Посякох една акула, която ме преследваше, и се скрих в трупа й, докато опасността отмине. После плувах до
брега.
- Мадок даде ли ти други заповеди? - пита смръщен Кардан.
- Да - отговаря Призрака със странно изражение.
И това е единственото предупреждение, което получаваме, преди той да се изкачи почти до средата на дупката.
Осъзнавам, че се е освободил от веригите на Тарин, вероятно преди много време. Ледена паника ме изпълва. Твърде
скована съм, за да се бия с него, твърде много ме боли. Грабвам тежкия капак на ямата и започвам да го влача, с
надеждата, че ще го затворя, преди да е стигнал догоре. Кардан вика на стражите, вади зловещ нож от жакета си и ме
изненадва. Явно това е резултат от влиянието на Хлебарката.
Сестра ми прочиства гърлото си и казва:
- Ларкин Горм Гарет. Забрави всички други заповеди освен моята.
Поемам рязко дъх. Досега не съм виждала да се обръщат към някого с истинското му име. В Царството на
феите, ако някой знае истинското ти име, попадаш изцяло под властта му. Чувала съм за феи, които са рязали
собствените си уши, за да не може да бъдат командвани, и които са рязали езика на онзи, който знае името им, за да
не може да го изрече.
Самата Тарин изглежда малко шокирана.
Призрака се плъзга към дъното на дупката. Като че ли се отпуска с облекчение, въпреки властта, която тя има
над него. Предполагам, че е по-добре да бъде под контрола на сестра ми, отколкото на баща ми.
- Ти знаеш истинското му име - обръща се Кардан към Тарин и прибира ножа, после приглажда жакета си
отгоре. -Как се сдоби с тази интересна информация?
- Лок не внимаваше какво говори пред мен - казва му Тарин с известно непокорство в гласа.
Неохотно съм впечатлена от нея.
И съм облекчена. Тя можеше да използва Призрака за собствените си цели. Можеше да го скрие. Може би ние
двете наистина няма да се лъжем повече.
- Изкачи се догоре - казвам на Призрака.
Той го прави, този път внимателно и бавно. След няколко минути излиза от дупката. Отказва помощта на
Кардан и се изправя сам, но аз забелязвам колко е слаб.
Той ме гледа, сякаш е забелязал същото нещо в мен.
- Трябва ли да ти се заповядва отново? - питам аз. - Или ще ми дадеш думата си, че няма да нападнеш никого в
тази стая?
Той потрепва.
- Давам ти думата си.
Сигурна съм, че не е доволен, че знам истинското му име. На негово място и аз нямаше да съм доволна.
Да не говорим, че и Кардан вече го знае.
- Защо не се оттеглим в някоя по-удобна част на Холоу Хол, за да продължим този разговор, след като
приключихме с драматичните обрати - казва върховният крал.
Призрака се олюлява и Кардан го хваща за ръката, после го води по стълбите. В салона един от стражите носи
одеяла. Аз започвам да стъквам огън. Тарин изглежда, сякаш иска да ми каже да спра да го правя, но не смее.
- Та значи, са ти заповядали... какво? Да ме убиеш при първа възможност?
Кардан крачи неспокойно из стаята.
Призрака кима и се увива по-плътно с одеялата. Пъстрите му очи са мътни, а тъмнорусата му коса е рошава и
оплетена.
- Надявах се пътищата ни да не се пресекат и се ужасявах какво ще стане, ако това се случи.
- Е, да, сигурно и двамата сме късметлии, че Тарин така полезно се е спотайвала из двореца - казва Кардан.
- Няма да отида в имението на съпруга си, докато не се уверя, че Джуд е в безопасност - казва тя.
- С Джуд имахме известни недоразумения - казва внимателно Кардан. - Но ние не сме врагове. И аз не съм ти
враг, Тарин.
- За теб всичко е игра - казва тя. - За теб и за Лок.
- За разлика от Лок, аз никога не съм мислил, че любовта е игра - казва той. - Можеш да ме обвиниш в каквото
искаш, но не и в това.
- Гарет - прекъсвам го отчаяно, защото не знам дали искам да чуя още, - можеш ли да ни кажеш нещо? Трябва да
знаем какво планира Мадок.
Той клати глава.
- Когато го видях за последно, беше вбесен. На теб. На себе си. На мен, щом разбра, че си разбрала, че съм там.
Даде ми заповеди и ме отпрати, но не мисля, че е възнамерявал да ме праща толкова рано.
Кимам.
- Да. Явно се е наложило да избърза.
Когато си тръгнах, мечът още не беше изкован. Сигурно е било доста вбесяващо, че е принуден да действа,
преди да е напълно готов.
Не вярвам Мадок да знае, че съм кралицата. Едва ли знае дори, че съм жива. Това сигурно има някакво
значение.
- Ако Съветът разбере, че държим нападателя на Орлаг, нещата няма да се развият добре - казва Кардан с
внезапна решителност. - Ще настояват да те предам на Морските дълбини в замяна на услуга към Елфхейм. Само
въпрос на време е Никасия да разбере, че си в ръцете ни. Нека те върнем в двореца и да те сложим под опеката на
Бомбата. Тя може да реши какво да прави с теб.
- Добре - съгласява се Призрака с някаква комбинация от примирение и облекчение.
Кардан вика отново каретата. Тарин се прозява, докато се качва вътре, и сяда до Призрака.
Аз облягам глава на прозореца и слушам с половин ухо как Кардан убеждава сестра ми да му каже нещо за
света на смъртните. Той изглежда очарован, когато тя му описва машините за ледени напитки, с ярките им цветове
и захарна чудатост. Тъкмо му описва желираните червеи, когато стигаме пред двореца и слизаме от каретата.
- Ще изпратя Призрака до мястото, където ще отседне -казва ми Кардан. - Джуд, ти трябва да си починеш.
Струва ми се невъзможно, че се събудих едва днес от някакъв опиянен сън, че едва днес Бомбата махна конците
ми.
- Аз ще те изпратя до покоите ти - казва Тарин с някак заговорнически тон и ме води право към кралските
покои.
Вървя с нея по коридора, двама от кралската стража ни следват на дискретно разстояние.
- Вярваш ли му? - шепне тя, когато Кардан се отдалечава.
- Понякога - признавам.
Тя ме поглежда съчувствено.
- Беше много мил в каретата. Нямах представа, че знае как да бъде мил.
Това ме разсмива. Пред вратата на покоите ми тя ме хваща за ръката.
- Той се опитваше да те впечатли. Като говореше с мен. Мръщя се.
 - Мисля, че просто искаше да чуе за странните бонбони.
Тя клати глава.
- Не, иска да го харесваш. Но не си длъжна да го правиш само защото той го иска.
Тя ме оставя да вляза сама в огромните кралски покои.
Свалям си роклята и я мятам на един параван. Вземам още една от нелепо бухналите ризи на Кардан и я
обличам, после лягам на голямото легло. Сърцето ми бумти нервно в гърдите, докато се завивам със завивката, на
която е бродиран елен.
Нашият брак е съюз. Той е сделка. Казвам си, че не е нужно да бъде нещо повече от това. Опитвам се да си
кажа, че желанието на Кардан към мен винаги е било примесено с отвращение и ще ми е по-добре без него.
Заспивам, докато чакам да чуя отварянето на вратата и стъпките му по дървения под.
Но когато се събуждам, още съм сама. Лампите не са запалени. Възглавниците не са преместени. Нищо не е
променено. Сядам рязко.
Вероятно той е прекарал остатъка от сутринта и следобеда в Двора на сенките, където е играл на стрелички с
Призрака и е проверявал как върви лечението на Хлебарката. Но ми е по-лесно да си го представя в голямата зала,
сред последните останки от нощното пиршество, където се налива с вино само за да не легне до мен.
 21
Чукане по вратата ме кара да намеря един от халатите на Кардан и да го навлека непохватно над ризата, с която
спах.
Преди да стигна до вратата, тя се отваря и нахлува Ран-далин.
- Милейди - казва той с остър, обвинителен тон. - Имаме много неща за обсъждане.
Аз се увивам по-плътно с халата. Съветникът сигурно знае, че Кардан не е при мен, щом нахлу така, но аз няма
да му направя удоволствието да го питам къде е кралят.
Не мога да не си спомня думите на Бомбата: Ти си върховната кралица на Елфхейм. Дръж се като такава.
Трудно е обаче да не се засрамя, че съм в такъв вид, с рошава коса и лош дъх. Не е лесно да излъчваш
достойнство точно в такъв момент.
- И какво бихме могли да обсъждаме? - успявам да произнеса с възможно най-леден глас.
Бомбата сигурно би казала, че трябва да го изхвърля навън за ухото.
Таласъмът се изпъва, направо се издува от негодувание. Фиксира ме със строгите си кози очи зад очилата с
телени рамки. Овнешките му рога са намазани с восък и блестят. Той отива до едно ниско канапе и сяда.
Аз отивам до вратата и виждам двама рицари, които не познавам. Не са от стражата на Кардан, разбира се. Те
сигурно са с него. Не, тези пред вратата вероятно са най-незначителните стражи и най-неспособните да спрат един
възмутен член на Живия съвет. До отсрещната стена на коридора обаче виждам Фанд. Тя се изпъва в поза мирно,
когато ме забелязва.
- Да нямаш пак съобщение за мен? - питам я.
Тя клати глава.
Обръщам се към кралските стражи.
- Кой пусна съветника вътре без моето разрешение? - питам.
В очите им просветва тревога и единият започва да заеква в отговор. -
- Казах им да не го правят - прекъсва го Фанд. - Имате нужда от лична охрана за вас и за пред вратата ви. Нека
бъда ваш рицар. Познавате ме. Знаете, че съм способна. Аз чаках тук с надеждата...
Спомням си собствения си копнеж да стана част от кралското домакинство, да бъда взета в личната стража на
някоя от принцесите. И освен това разбирам защо не са я избрали досега. Тя е млада и - както личи по всичко -
доста пряма.
- Да - отвръщам. - Много бих искала. Фанд, смятай се за първата от личната ми стража.
Никога не съм имала лична стража и осъзнавам, че не съм съвсем наясно какво да правя с нея.
- Заклевам се в дъба и ясена, в тръна и калината, че ще ви служа предано до смъртта си - казва тя забързано. - А
сега искате ли да изведа съветника от покоите ви?
- Няма да е необходимо. - Клатя глава, макар че щеше да ми достави известно удоволствие. Не съм сигурна, че
успях да скрия усмивката си при тази мисъл. - Моля те, изпрати някого със съобщение до Татерфел в старите ми
покои. Нека да ми донесе някои неща. Аз междувременно ще поговоря с Рандалин.
Фанд се мръщи към съветника.
- Да, Ваше величество - казва тя и свива юмрук до сърцето си.
С надеждата, че ще получа нови дрехи все някога, аз се връщам вътре. Сядам на страничната облегалка на
отсрещния диван и гледам замислено съветника. Той нахлу тук, за да ме свари неподготвена.
- Много добре - казвам аз. - Говори.
- Владетелите на нисшите дворове започнаха да пристигат. Те твърдят, че са дошли да видят
предизвикателството на баща ти и за да помогнат на върховния крал, но това не са всичките причини да дойдат тук.
- Звучи огорчен. - Дошли са, защото са подушили слабост.
Мръщя се.
- Те са се заклели пред короната. Тяхната преданост е обвързана с Кардан, без значение дали го искат.
- Въпреки това - продължава Рандалин - сега, когато Морските дълбини не могат да ни изпратят подкрепление,
ние зависим от тях повече от всякога. Не искаме нисшите дворове да ни удостояват неохотно с верността си. А
когато Мадок пристигне, и то само след дни, той ще се опита да се възползва от всяко съмнение. Ти създаваш тези
съмнения.
О, вече знам за какво говори.
Той продължава:
- Никога не е имало смъртна кралица на Елфхейм. И не бива да има такава.
- Наистина ли очакваш да се откажа от тази огромна власт само защото ти настояваш? - питам го.
- Ти беше добър сенешал - казва той и ме изненадва. -Грижа те е за Елфхейм. Ето защо те моля да се откажеш от
титлата си.
Точно в този момент вратата се отваря.
- Не сме те викали и нямаме нужда от теб! - започва Ран-далин, явно възнамерява да излее върху някой слуга,
вероятно върху Фанд, целия гняв, който е набрал срещу мен; после пребледнява и скача на крака.
Върховният крал стои на прага. Извива вежди и злокобна усмивка подръпва крайчетата на устните му.
- Мнозина си го мислят, но малцина са достатъчно смели, за да ми го кажат в лицето.
Зад него е Грима Мог. Тя носи вдигащ пара супник. Миризмата стига до мен и кара стомаха ми да къркори.
Рандалин започва да заеква:
- Ваше величество! Какъв срам, какъв срам. Прибързаните ми думи не бяха предназначени за вас. Мислех, че
вие... - Той спира и започва отново: - Какъв съм глупак. Ако желаете да ме накажете...
Кардан го прекъсва:
- Защо не ми кажеш какво обсъждахте? Без съмнение, предпочиташ по-разумните отговори на Джуд пред моите
глупости, но все пак ми е интересно да чуя за държавните дела.
- Ами само я подтиквах да обмисли войната, която баща й подклажда. Всички трябва да правим жертви.
Рандалин поглежда към Грима Мог, която оставя супника на една маса, после отправя поглед към Кардан.
Бих могла да предупредя Рандалин, че трябва да се страхува от начина, по който Кардан го гледа.
Кардан се обръща към мен, част от гнева още личи в очите му.
- Джуд, би ли ме оставила насаме със съветника? Искам да го подтикна да обмисли някои неща. А Грима Мог
ти донесе супа.
- Нямам нужда от помощ, за да кажа на Рандалин, че това е моят дом, моята земя и че няма да ходя никъде и
няма да се отказвам от нищо.
- И все пак - казва Кардан, като плясва с ръка тила на съветника, - все пак искам да му кажа това-онова.
Рандалин позволява на Кардан да го поведе към един от кралските салони. Гласът на Кардан е достатъчно тих,
за да не различавам думите, но копринената заплаха в тона му не може да се сбърка.
- Ела да ядеш - казва Грима Мог, докато сипва супа в купа. -Ще ти помогне да оздравееш.
Гъби плуват отгоре и когато отблъсквам купата, няколко грудки изплуват заедно с нещо като месо.
- Какво точно е това?
Тя сумти.
- Знаеш ли, че остави ножа си на моята улица? Отидох у вас да ти го върна. Реших, че така е по съседски. - Хили
ми се лукаво. - Но ти не си беше у дома. Само прекрасната ти близ-начка, която имаше много изискани маниери и
ме покани на чай и кейк и ми каза разни интересни неща. Трябваше да ми кажеш повече. Вероятно можехме да
стигнем по-бързо до споразумение.
- Вероятно, но супата...
- Имам изискано небце, но пък аз си падам по много вкусове. Не бъди толкова придирчива. Изпий я. Трябва ти
сила.
Отпивам и се опитвам да не мисля много какво има вътре. Това е бистър бульон, добре подправен и изглежда
безвреден. Накланям купата, за да го допия. Има хубав вкус, топъл е и ме кара да се почувствам така добре, както не
съм се чувствала, след като се събудих в двореца. Започвам да ровя в купата за останали парченца. Дори да са нещо
ужасно, предпочитам да не го знам.
Докато търся остатъци, вратата пак се отваря и влиза Та-терфел с купчина рокли. Фанд и още двама рицари я
следват с още от дрехите ми. Зад тях е Хедър, с джапанки, носи купчина бижута.
- Тарин ми каза, че ако дойда, ще мога да зърна кралските покои. - После, когато се приближава, добавя тихо: -
Радвам се, че си добре. Ви иска да си тръгнем, преди баща ви да дойде тук, затова ще си отидем скоро. Но не
можехме да заминем, докато ти още беше в кома.
- Добре сте решили. Изненадана съм, че си дошла.
- Сестра ти ми предложи сделка - казва тя с известно съжаление. - И аз приех.
Преди да каже още нещо, Рандалин се втурва към вратата и едва не я събаря в бързината. Примигва изумен,
явно не е очаквал присъствието на още една смъртна. После се изнася, без дори да погледне към мен.
- Големи рога - казва тихо Хедър, като се взира след него. -И дребно човече.
Кардан се обляга на рамката на вратата, изглежда много доволен от себе си.
- Тази вечер има бал в чест на гостите от някои от моите дворове. Хедър, надявам се, че вие с Вивиен ще
дойдете. Бяхме лоши домакини при предишното ти посещение. Но можем да ти предложим много удоволствия.
- Включително война - обажда се Грима Мог. - Какво по-приятно от това?
След като Хедър и Грима Мог излизат, Татерфел остава, за да ме приготви за предстоящата нощ. Навива косата
ми и гримира бузите ми. Тази вечер съм със златна права рокля, покрита с фин плат, който прилича на позлатена
ризница. Кожените парчета на раменете са свързани с фестони от някакъв сияещ материал, които разкриват повече
от гъ-рд ите ми, отколкото съм свикнала да показвам.
Кардан се настанява на едно меко кресло от корени и изпъва крака. Той е облечен в среднощно синьо, с
пришити по раменете бръмбари от метал и скъпоценни камъни. На главата му е златната корона на Елфхейм,
дъбовите листа сияят. Той накланя глава настрани, гледа ме оценяващо.
- Тази нощ ще трябва да говориш с всички владетели - казва ми.
- Знам - отвръщам и поглеждам към Татерфел.
Тя като че ли няма нищо против да го слуша как ми дава непоискани съвети.
- Защото само един от нас може да ги лъже - продължава той и ме изненадва. - И те трябва да повярват, че
победата ни е сигурна.
- Така ли?
Той се усмихва.
- Ти ми кажи.
- Мадок няма никакви шансове - лъжа аз послушно.
Спомням си как отидох в лагерите на нисшите дворове след преврата на Бейлкин и Мадок и се опитвах да
убеждавам господари, господарки и васали да се съюзят с мен. Тогава Кардан ми каза към кого да се обърна, Кардан
ми даде достатъчно информация за всеки от тях, за да се досетя как бих могла да ги убедя. Ако някой може да ме
преведе през тази нощ, това е той.
Много го бива да предразполага всички, дори когато знаят, че не бива да се отпускат.
За нещастие, мен пък ме бива да ги вбесявам. Но поне съм добра и в лъжите.
- Дворът на термитите пристигна ли? - питам, притеснена от срещата с лорд Ройбен.
- Опасявам се, че да - отвръща Кардан. Той се надига и ми подава ръка. - Хайде, нека очароваме и смутим
поданиците си.
Татерфел прибира още няколко косъма, приглажда една плитка, после се отказва и ме оставя да се изправя.
Заедно влизаме в голямата зала, Фанд и останалите стражи са ни обградили съвсем церемониално.
Когато пристъпваме вътре, обявяват появата ни и цялата зала притихва. Чувам думите сякаш от много далече:
„Върховният крал и върховната кралица на Елфхейм".
Гоблини и григове, таласъми и духчета, тролове и вещици -всички красиви, великолепни и ужасни поданици на
Елфхейм гледат към нас. Черните им очи блестят. Крилата, опашките и мустаците потрепват. Шокът от това, което
виждат - смъртна, обвързана с техния крал, смъртно създание, което се нарича техен владетел, - като че ли пращи
във въздуха.
И тогава те се втурват да ни поздравят.
Целуват ръката ми. Обсипват ме с комплименти - екстравагантни и кухи. Опитвам се да запомня всеки от тези
господари, господарки и васали. Опитвам се да ги уверя, че поражението на Мадок е неизбежно, че ние ги
посрещаме с радост и сме също толкова доволни, че те са изпратили тук част от двора си, готови за битка. Казвам
им, че със сигурност конфликтът ще бъде кратък. Не споменавам за загубата на съюзниците ни от Морските
дълбини или факта, че армията на Мадок ще носи оръжията, изковани от Гримсен. И определено не споменавам за
огромния меч, с който Мадок възнамерява да предизвика Кардан.
Лъжа, лъжа и пак лъжа.
- Баща ви явно е изключително внимателен враг, щом ни призова така - казва лорд Ройбен от Двора на
термитите, очите му са като късчета лед. За да върна дълга си към него, аз убих Бейлкин. Но това явно не го е
направило по-благо- склонен към мен. Нито означава, че вярва на глупостите, които дърдоря. -Дори приятелите ми
не са така внимателни, че да съберат всичките ми съюзници преди битката.
- Вероятно е демонстрация на сила - казвам аз. - Той иска да ни притесни.
Ройбен обмисля това и отвръща:
- Той иска да ви унищожи.
Неговият консорт пикси, Кайе, слага ръка на кръста си и извива врат, за да огледа по-добре залата.
- Никасия тук ли е?
- Опасявам се, че не - отговарям. Сигурна съм, че нищо добро не би излязло от един разговор между тях.
Морските дълбини са отговорни за нападението над Двора на термитите, при което Кайе беше тежко ранена. - Тя
трябваше да се върне у дома.
- Жалко - отвръща Кайе и свива юмрук. - Имам нещо за нея.
Виждам, че Хедър и Виви влизат в другия край на залата. Хедър е в рокля с цвят на слонова кост, която
подчертава красивата й кафява кожа. Косата й е навита и прибрана назад с фиби. До нея Виви е в тъмноалено -
много подобно на цвета на засъхналата кръв, който Мадок обича да носи.
Един григ се приближава и ни предлага малки жълъди, пълни с ферментирало мляко от магарешки бодил. Кайе
гаврътва един като шот и се смръщва. Аз отказвам.
 Извинявам се и прекосявам залата към сестра си. Подминавам кралица Анет от Двора на молците, Алдъркинг и
неговия консорт и още десетина други.
- Не е ли приятно да се танцува? - пита шутът Фала, като прекъсва напредъка ми през залата. - Нека
потанцуваме сред пепелищата на традицията.
Както обикновено, нямам никаква представа какво да му отговоря. Не знам дали ме критикува, или просто
говори съвсем откровено. Измъквам се.
Хедър клати глава, когато се приближавам.
- По дяволите! Каква рокля.
- О, чудесно. Исках да взема нещо за пиене - казва Виви. -Нещо безопасно. Джуд, би ли останала тук, докато се
върна, или си твърде заета с дипломацията?
- Мога да почакам - отвръщам, доволна съм, че ще имам възможност да поговоря насаме с Хедър. Още щом
сестра ми се отдалечава, аз се обръщам към нея. - На какво точно се съгласи?
- Защо? - пита ме Хедър. - Нали не мислиш, че сестра ти ще ме измами?
- Не и нарочно - отговарям уклончиво.
Сделките на феите имат заслужена лоша репутация. Те рядко са особено открити. Разбира се, звучат добре.
Например обещават ти, че ще живееш до края на живота си в наслади, но се оказва, че става дума само за една
прекрасна нощ, и умираш на сутринта. Или пък ти обещават, че ще свалиш килограми, и тогава някой идва и ти
отсича краката. Не мисля, че Виви би причинила нещо такова на Хедър, но си научих урока от изгнанието и
настоявам да чуя подробностите.
- Тя ми каза, че Оук има нужда да остана с него в Елф-хейм, докато тя те намери. И ми предложи следното:
докато сме в Царството на феите, можем да бъдем заедно. Когато се върнем, ще ме накара да забравя всичко, и за
това царство, и за нея.
Поемам рязко дъх. Това ли иска Хедър? Или Виви го е предложила и тя се е съгласила, защото й се е сторило за
предпочитане пред тогавашното положение на нещата?
- Значи, когато се приберете у дома...
- Край. - Отчаяние просветва на лицето й. - Има неща, които хората не бива да вкусват. Предполагам, че
магията е сред тях.
- Хедър, не е нужно да...
- Обичам Ви - казва тя. - Мисля, че правя грешка. Когато последния път бях тук, това място ми се струваше като
красив кадър от филм на ужасите и исках само да го избия от главата си. Но не искам да забравям за нея.
- Не можеш ли просто да й го кажеш? - питам, като гледам към сестра си, която се връща при нас. - Признай си.
Хедър клати глава.
- Попитах я дали ще се опита да ме накара да си променя решението. Мисля, че се съмнявах, че ще мога да се
справя с последната част от сделката. Сигурно съм се надявала тя да ме увери, че иска да си променя решението. Но
Ви стана много сериозна и каза, че каквото и да й кажа по-късно, тя ще удържи на думата си. Това било част от
сделката.
- Тя е идиотка - избухвам аз.
- Аз съм идиотката - казва Хедър. - Ако не бях толкова страхлива...
Млъква, защото Виви идва при нас с три бокала в ръце.
- Какво става? - пита тя и ми подава единия. - И двете изглеждате странно.
И двете не отговаряме.
- Е? - настоява тя.
- Джуд ни помоли да останем още няколко дни - казва Хедър и ужасно ме изненадва. - Има нужда от помощта
ни.
Виви ме поглежда укорително.
Отварям уста да възразя, но не мога да отрека, без да разкрия казаното от Хедър. Когато Виви използва магия,
за да я накара да забрави случилото се на сватбата на Тарин, аз й бях много ядосана. Тогава ясно си дадох сметка
доколко тя е фея, а аз не съм. Сега също толкова ясно осъзнавам доколко Хедър е човек.
- Само за още няколко дни - съгласявам се аз, убедена, че съм лоша сестра, но все пак и добра.
В другия край на залата Кардан вдига бокал.
- Добре дошли на остров Инсмиър - казва той. - Светли и тъмни, диви и свенливи феи, радвам се, че ще
марширувате под знамената ми, доволен съм от вашата вярност, благодарен съм за тази чест. - Той ме поглежда. -
Предлагам ви медовина и гостоприемството на трапезата ми. Но на предателите и клетвоотстъпниците предлагам
гостоприемството на моята кралица. Гостоприемството на ножовете.
Надига се глъчка, радостно съскане и ръмжене. Много очи се обръщат към мен. Виждам как лейди Аша ме
гледа лошо.
 Всички в Царството на феите знаят, че аз убих Бейлкин. Знаят, че бях известно време в изгнание. Знаят, че съм
доведена дъщеря на Мадок. Не се съмняват в думите на Кардан.
Е, той определено ги накара да ме видят като нещо повече от смъртна кралица. Сега те ще ме виждат като
кралица убийца. Не съм сигурна как точно ме кара да се чувствам това, но като гледам интереса в очите им, не мога
да отрека, че е ефикасно.
Вдигам високо чаша и отпивам.
И когато пиршеството е към края си и аз минавам през придворните, всички ми се покланят. До последния.
***
Изтощена съм, когато излизам от залата, но държа главата си високо, с изправени рамене. Решена съм да не
позволявам на никого да разбере колко съм изморена.
Едва когато се връщам в кралските покои, си позволявам да се отпусна на рамката на прозореца във вътрешната
стая.
- Беше много страховита тази нощ, кралице моя - казва Кардан и се приближава към мен.
- След твоята реч не беше трудно.
Въпреки умората осъзнавам много силно присъствието му, топлината на кожата му и начина, по който неговата
ленива, заговорническа усмивка кара стомаха ми да се свива от глупав копнеж.
- Няма как да не е истина - казва той. - Иначе нямаше да мога да го изрека.
Усещам, че погледът ми е привлечен към меките му устни, черните очи, острите скули.
- Не дойде в леглото снощи - прошепвам.
Внезапно ми хрумва, че докато съм била в безсъзнание, той е прекарвал нощите си другаде. Вероятно не сам.
Отдавна не съм била в двора. Нямам представа кой се радва на благоволението му.
Но ако има друга, мислите му сега изглеждат далече от нея.
- Сега съм тук - казва ми, сякаш според него е възможно да ме е разбрал погрешно.
Няма проблем да искаш нещо, от което ще те заболи, припомням си. Тръгвам към него и вече сме така близо, че
можем да се докоснем.
Той хваща ръката ми, пръстите ни се преплитат, навежда се към мен.
Имам много време да се отдръпна от целувката, но не го правя. Искам да ме целуне. Предпазливостта ми се
изпарява, когато устните му се притискат в моите. Отново и отново, една целувка прелива в следващата.
- Приличаше на рицар от приказка тази нощ - казва той тихо до шията ми. - Вероятно от мръсна приказка.
Ритам го в крака и той ме целува отново, по-силно.
Залитаме към стената и аз го дърпам към себе си. Пръстите ми се плъзват под ризата му, после по гърба, до
лопатките.
Опашката му се мята насам-натам, рошавото й крайче ме удря по крака.
Той трепери и ме притиска по силно, задълбочава целувката. Пръстите му отмятат назад влажната ми от пот
коса. Цялото ми тяло е напрегнато от желание, устремено към него. Сякаш съм в треска. Всяка целувка ме опиянява
все повече, кожата ми пламти. Устата му е до шията ми, езикът му е върху кожата ми. Ръцете му се плъзват по
бедрата ми и ме вдигат.
Имам чувството, че горя, че не мога да се владея.
Тази мисъл прониква през всичко останало и аз застивам.
Той веднага ме пуска, оставя ме и после отстъпва назад като опарен.
- Можем да не... - започва, но това дори е още по-лошо.
Не искам да се досети колко уязвима се чувствам.
- Не, само ми дай секунда - казвам и прехапвам устна. Очите му са много тъмни, с разширени зеници. Толкова е
красив, толкова съвършено, ужасно, нечовешки красив, че едва си поемам дъх. - Ей сега ще се върна.
Тичам към будоара, още усещам бумтенето на сърцето си в цялото си тяло.
Когато бях малка, сексът беше мистерия, някакво странно нещо, с което хората правят бебета, когато се оженят.
Веднъж с една приятелка сложихме кукли в шапка и разтърсихме шапката, за да покажем, че те го правят.
Това, разбира се, се промени в Царството на феите. Те идват голи на пиршества и се любят просто за
удоволствие, особено в края на нощта. Но въпреки че вече знам какво е сексът и как се прави, не предполагах, че ще
ме накара да се забравя така напълно. Когато Кардан ме докосва, аз се отдавам на удоволст -вието. И той го знае.
Той е опитен в изкуството на любовта. Може да извлече от мен каквато реакция си пожелае. Мразя това и все пак го
искам.
Но може би не е нужно само аз да съм тази, която е завладяна от усещанията.
Събличам роклята и изритвам обувките. Дори си разплитам косата и я оставям да се спусне по раменете ми. В
огледалото зървам извивките си - мускулите на ръцете и гърдите, развити от тренировките с меча; тежките бели
гърди; извивката на хълбоците. Когато съм гола, нищо не може да скрие смъртността ми.
 Аз се връщам в спалнята гола.
Кардан стои до леглото. Когато се обръща, изглежда така изумен, че едва не се разсмивам. Рядко съм го
виждала толкова несигурен в себе си, дори когато е пиян, дори когато е ранен; необичайно е да го видиш извън
равновесие. В очите му пламва яростна жега, на лицето му се изписва нещо подобно на страх. Аз усещам прилив на
мощ, опияняващ като вино.
Ето такава игра нямам против да играя.
- Ела тук - казва той с дрезгав глас.
Аз го правя, прекосявам послушно пода.
Може и да съм неопитна в любовта, но знам много за провокациите. Падам на колене пред него.
- Така ли си ме представяше в стаите си в Холоу Хол, ко-гато мислеше за мен и се мразеше заради това? Така ли
си представяше окончателната победа над мен?
Той изглежда абсолютно ужасен, но нищо не може да скрие червенината по бузите му и блясъка в очите му.
- Да - отговаря, сякаш думата е изтръгната от него, гласът му е дрезгав от желание.
- И какво правех после? - питам тихо.
Посягам и притискам ръка към бедрото му.
Погледът му потрепва като нажежен. На лицето му обаче е изписана предпазливост и аз осъзнавам, че той
мисли, че го питам всичко това, защото съм ядосана. Защото искам да го видя унизен. Но все пак отговаря:
- Представях си как ми казваш, че ще направиш каквото поискам.
- Наистина ли? - питам и смехът от изненада в гласа ми го кара да срещне очите ми.
- Е, в комбинация с молби от твоя страна. С малко рабо-лепничене. - Усмихва ми се смутено. - Моите фантазии
бяха изпълнени с арогантна амбиция.
Тъй като съм на колене, не ми е трудно да легна на студените камъни. Посягам нагоре като молител.
- Можеш да правиш с мен каквото поискаш - казвам. - Моля те, о, моля те. Искам само теб.
Той поема рязко дъх и се спуска надолу така, че и двамата сме на пода - той на четири крака над мен, сякаш ме
обгръща в клетка. Притиска уста към пулса на китката ми, който препуска със сърцето ми.
- Подигравай ми се колкото искаш. Каквото и да съм си представял тогава, сега аз съм този, който ще моли и
рабо-лепничи за една мила дума от твоите устни. - Очите му са черни от желание. - Заради теб съм погубен
завинаги.
Струва ми се невъзможно, че изрича това и че тези думи са истина. Но когато се навежда и ме целува отново,
тази мисъл се разтваря в усещане. Той се извива към мен, треперещ. Аз започвам да разкопчавам жакета му. Той
хвърля ризата си след това.
- Не се подигравам - шепна до кожата му.
Когато ме поглежда, лицето му е угрижено.
- Живяхме твърде дълго с броните си, ти и аз. И сега не съм сигурен, че знаем как да ги свалим.
- Това да не е поредната гатанка? - питам. - И ако я отгатна, ще продължиш ли да ме целуваш?
- Ако искаш това.
Гласът му е нестабилен и дрезгав. Той се отдръпва и ляга до мен.
- Казах ти какво искам - отвръщам предизвикателно. - Да правиш с мен каквото...
- Не - прекъсва ме. - Какво искаш ти.
Обръщам се и го възсядам. Взирам се в гърдите му, в разкошните черни къдрици, влажни по челото му, в леко
отворените устни, в опашката му.
- Искам... - казвам, но се притеснявам да го изрека.
Вместо това го целувам. Целувам го, докато той разбира.
Сваля панталона си, гледа ме, сякаш чака да си променя решението. Усещам мекия допир на опашката му по
глезена си, увива се около прасеца ми. После се нагласям в това, което си мисля, че е правилната позиция. Ахвам,
когато телата ни се плъзват заедно. Той ме държи здраво по време на острата, силна болка. Аз захапвам дланта му.
Всичко е бързо и горещо и аз едновременно се владея и не се владея.
Изражението му не крие нищо.
Когато приключваме, той ме целува - сладко и грубо.
- Липсваше ми - шепна до кожата му, замаяна от интимността на това признание, чувствам се още по-гола, след
като вече е видял всеки сантиметър от мен. - В света на смъртните, когато мислех, че си ми враг, ти пак ми
липсваше.
- Моята сладка немезида, колко се радвам, че се върна.
Той ме дърпа към себе си, притиска главата ми към гърдите си. Още лежим на пода, макар че имаме прекрасно
легло точно до нас.
Мисля си за гатанката му. Как биха могли такива като нас да свалят броните си?
Ами парче по парче.
 22
Следващите два дни преминават предимно във военната зала, където моля Грима Мог да се присъедини към
генералите на Кардан и генералите от нисшите дворове в създаването на бойните планове. Бомбата също остава,
лицето й е скрито зад черна мрежа, облечена е с черна роба с качулка. Членовете на Живия съвет излагат
възраженията си. Ние с Кардан сме наведени над масата, докато всички се редуват да чертаят карти на възможните
планове за атака и защита. Движат насам-натам малки фигурки. Трима вестоносци са изпратени при Никасия, но
още няма отговор от Морските дълбини.
- Мадок иска господарите, господарките и васалите от нисшите дворове да видят зрелище - казва Грима Мог. -
Нека аз се бия с него. За мен ще е чест да бъда вашият избраник.
- Предизвикайте го на игра с бълхи и аз ще бъда вашият избраник - казва Фала.
Кардан клати глава.
- Не, нека Мадок дойде и поиска преговори. Нашите рицари ще бъдат по местата си. А стрелците ще са в
голямата зала. Ще го изслушаме и ще му отговорим. Но няма да участваме в игри. Ако Мадок иска да тръгне срещу
Елфхейм, тогава нека го направи, а ние ще отвърнем с цялата си сила.
Кардан поглежда към пода, после към мен.
- Ако смята да те накара да се биеш с него, ще се погрижи да ти е много трудно да откажеш - казвам аз.
- Накарай го да остави оръжията си на портата - казва Бомбата. - И когато не пожелае, ще го прострелям от
сенките.
- Така ще изглеждам страхливец - отговаря Кардан. - Ако дори не го изслушам.
При тези думи сърцето ми се свива. Защото гордостта е точно онова, което Мадок се надява да манипулира.
- Но ще бъдеш жив, а врагът ти ще е мъртъв - казва Бомбата. Лицето й е покрито и не мога да разчета
изражението й. -А и ние ще отговорим на безчестието с безчестие.
- Надявам се, че не обмисляте да се съгласите на дуел -обажда се Рандалин. - Баща ви не би допуснал подобна
абсурдна мисъл дори за миг.
- Разбира се, че не - казва Кардан. - Аз не съм майстор на меча, но нещо повече - не обичам да давам на
враговете си това, което искат. Мадок е дошъл за дуел и дори само по тази причина няма да го получи.
- Когато преговорите приключат - казва Йорн, като гледа отново плановете си, - ще се срещнем на бойното
поле. И ще му покажем какво заслужава един предател на Елфхейм. Пътят ни към победата е чист.
Чист път и все пак имам много лошо предчувствие. Фала среща погледа ми и започва да жонглира с фигурки от
масата -рицар, меч и корона.
Тогава един крилат вестоносец нахлува в залата.
- Забелязали са ги - казва той. - Корабите на Мадок идват.
След миг идва и една морска птица, на крака й е закачен призивът за преговори.
Новият велик генерал тръгва към вратата и вика на войниците си.
- Моите войници ще заемат позиции. Имаме вероятно три часа.
- Аз ще заема моята - казва Бомбата и се обръща към Кардан и мен. - Стрелците ще чакат сигнала ви.
Кардан плъзва пръсти в моите.
- Трудно се работи срещу някого, когото обичаш.
Питам се дали мисли за Бейлкин.
Част от мен, макар да знам, че Мадок ми е враг, се изкушава да си представи как го разубеждавам. Виви е тук,
също и Тарин, и дори Оук. Ориана би искала мир, би настоявала за него, ако има начин. Може би ще успеем да го
убедим да сложи кран на войната, преди да е започнала. Може би ще успеем да стигнем до споразумение. Аз съм
върховната кралица все пак. Не мога ли да му дам парче земя, което да управлява?
Но знам, че е невъзможно. Ако го възнаградя, задето е бил предател, само ще дам повод за още по-голяма
измяна. И освен това Мадок няма да е доволен. Той е от род на воини. Майка му го е родила в битка и той
възнамерява да умре с меч в ръка.
Но не мисля, че възнамерява да умре така днес.
Мисля, че възнамерява да победи.

***

Наближава залез, когато съм готова да се кача на подиума. Облечена съм в рокля в зелено и златно, на главата
ми има корона от позлатени клонки. Косата ми е сплетена и оформена като овнешки рога, а устните ми са с цвят на
горски плодове. Единственото в облеклото ми, което ми се струва напълно нормално, е тежестта на Здрач, в нова
бляскава ножница.
До мен Кардан обсъжда последните планове с Бомбата. Облечен е в тъмнозелено като мъх, толкова тъмно, че
почти се слива с черните му къдрици.
Обръщам се към Оук, който стои до Тарин, Виви и Хедър. Те ще присъстват, но скрити там, откъдето с Тарин
навреме- то наблюдавахме невидими пиршествата.
- Не е нужно да го правиш - казвам на Оук.
- Искам да видя мама - отвръща той твърдо. - И искам да видя какво става.
Ако някой ден ще бъде върховен крал, той има право да знае, но ми се ще да бе избрал друг начин да го разбере.
Как-вото и да стане днес, съмнявам се, че има вероятност да не е кошмарно за Оук.
- Връщам ти пръстена - казва той, като бърка в джоба си и го слага на дланта ми. - Пазих го на сигурно място,
както ми каза.
- Благодаря ти - отговарям тихо и го плъзгам на пръста си.
Металът е топъл от близостта с тялото му.
- Ще излезем, преди нещата да загрубеят - обещава ми Тарин, но тя не беше тук на коронацията на принц Дейн
и не разбира колко бързо може да се промени всичко.
Виви поглежда към Хедър.
- А после ще се върнем в света на смъртните. Не трябваше да оставаме толкова дълго.
Но аз виждам копнеж и на нейното лице. Преди тя не искаше да остава в Царството на феите, но сега беше
лесно да я убедим да остане още малко.
- Знам. - казвам.
Хедър не среща очите ни.
Когато те си тръгват, Бомбата идва при мен и хваща ръцете ми.
- Каквото и да се случи - казва ми, - помни, че те наблюдавам от сенките.
- Никога няма да го забравя - отвръщам.
Мисля си за Хлебарката, който спи заради баща ми. За Призрака, който беше негов затворник. И за мен - кръвта
ми едва не изтече на снега. Имам много причини за отмъщение.
Тогава тя си тръгва и оставам само с Кардан.
- Мадок казва, че ти ще се биеш за обич - заявявам аз.
- Чия? - пита, смръщен.
Никой пир не е твърде изобилен за умиращия от глад.
Той клати глава и казва:
- Аз обичам теб. Цял живот пазех сърцето си. Пазех го толкова добре, че можех да се държа така, сякаш изобщо
нямам сърце. Дори сега то е опърпано, проядено от червеи и грапаво. Но е твое. - Отива до вратите на кралските
покои, сякаш да прекъсне разговора. - Вероятно вече си се досетила -добавя. - Казвам ти го в случай, че не си.
Отваря вратата и аз не мога да отговоря. Внезапно вече не сме сами. Фанд и останалите от стражата стоят
готови в коридора, а зад тях нетърпеливо чака Живият съвет.
Не мога да повярвам, че той каза това и просто излезе, и ме остави стъписана. Ще го удуша.
- Предателят и придружителите му влязоха в хълма - заявява Рандалин. - Чакат ви.
- Колко са? - пита Кардан.
- Дванайсет. Мадок, Ориана, Гримсен, неколцина от Двора на зъбите и най-добрите генерали на Мадок.
Малка свита, смесица от страховити воини и придворни. Това не ми говори нищо, освен очевидното. Той е
готов за дипломация и за война.
Докато вървим по коридорите, поглеждам Кардан. Той ми се усмихва вяло, сякаш мислите му са насочени към
Мадок и предстоящия конфликт.
И ти го обичаш - мисля си. - Обичаше го още преди да бъдеш пленена в Морските дълбини. Обичаше го,
когато се съгласи да се омъжиш за него.
Щом това приключи, ще намеря смелост да му го кажа.
И тогава се качваме на подиума, като музиканти на сцена, готови да започнат представлението си.
Оглеждам владетелите на дворовете на светлите и тъмните елфи, на дивите феи, които са ни се заклели във
вярност, придворните, музикантите и слугите. Зървам за миг Оук, полускрит високо на скалната формация.
Близначката ми се усмихва окуражително. Лорд Ройбен стои отстрани, страховито присъствие. В другия край на
залата виждам как тълпата се разделя, за да пропусне Мадок и неговата свита.
Свивам пръсти, изстинали са от притеснение.
Баща ми крачи през залата, бронята му лъщи до блясък, но иначе не е нищо особено - това е броня на някой,
който държи на надеждното, а не на впечатляващото. Наметалото на раменете му е от вълна, бродирано с неговия
знак - сребърна луна, оградена с червено. На гърба му виждам огромния меч, препасан така, че да може да го извади
с едно плавно движение. А на главата му е познатата шапка - втвърдена и тъмна от изсъхналата кръв.
Щом я виждам, разбирам, че не е дошъл само да говори.
Зад него са лейди Нор и лорд Джарел от Двора на зъбите с тяхната водена на каишка малка кралица Сурен. И
най-верните генерали на Мадок - Калидор, Бримстоун и Вавиндра. От двете му страни са Гримсен и Ориана.
Гримсен е облечен много пищно, с жакет от свързани златни плочици.
Ориана е бледа както винаги, облечена в тъмносиньо, поръбено с бяла кожа, единственото й украшение е
сребриста диадема, която блести като лед в косата й.
- Лорд Мадок - казва Кардан. - Предателю на трона, убиецо на брат ми, какво те води тук? Да не си дошъл да
молиш за милост? Вероятно се надяваш, че кралицата на Елфхейм ще покаже снизхождение.
Мадок се смее и спира погледа си на мен.
- Дъще, всеки път когато си помисля, че не можеш да се издигнеш по-високо, ти ми доказваш, че греша - казва
той. - А аз, глупакът, се чудех дали си още жива.
- Жива съм. Не благодарение на теб.
Със задоволство виждам пълното объркване на лицето на Ориана и после шока, който го заменя, когато тя
осъзнава, че присъствието ми до върховния крал не е някаква сложна шега. Някак съм се омъжила за Кардан.
- Това е последният ти шанс да се предадеш - казвам. -Коленичи, татко.
Той се смее отново и клати глава.
- Никога не съм се предавал. През всички тези години на бойното поле не съм отстъпвал пред никого. И няма
да отстъпя пред теб.
- Тогава ще бъдеш запомнен като предател и когато създават песни за теб, в тях няма да се пее за славните ти
дела, а само за това презряно предателство.
- О, Джуд - казва той. - Мислиш ли, че ме е грижа за песните?
- Дошъл си да преговаряш и няма да се предадеш - казва Кардан. - Говори тогава. Не мога да повярвам, че си
довел толкова войници само за да бездействат.
Мадок слага ръка на дръжката на меча си.
- Дойдох да те предизвикам за короната ти.
Кардан се смее.
- Това е кръвната корона, изкована за Маб, първата от рода Грийнбрайър. Не можеш да я сложиш на главата си.
- Изкована от Гримсен - казва Мадок. - А той е на моя страна. Той ще намери начин да бъде моя, след като
победя. Е, ще чуеш ли предизвикателството ми?
Не - искам да кажа. - Спри да говориш. Но това е целта на преговорите. Едва ли мога да ги прекратя без
причина.
- Изминал си целия този път - казва Кардан. - И си събрал всички да гледат. Как бих могъл да не те изслушам?
- Когато кралица Маб умря - казва Мадок и вади меча от ножницата на гърба си, той засиява на светлината на
свещите, -дворецът бе построен над нейната могила. И макар че останките й са изчезнали, силата й живее в скалите
и земята тук. Този меч е охладен в тази земя, дръжката му е обкована с нейните камъни. Гримсен казва, че може да
разтърси самата земна твърд на островите.
Кардан поглежда към сенките, където са разположени стрелците.
- Ти беше мой гост, докато не извади лъскавия си меч. Остави го и бъди отново мой гост.
- Да го оставя? - казва Мадок. - Е, добре.
Той го удря в пода на залата. Оглушителен гръм разтърсва двореца така силно, че трусът минава през земята под
нас. Всички пищят. Гримсен се кикоти, явно доволен от творението си.
На пода се появява пукнатина, която започва от мястото, където мечът се е забил в земята. Пукнатината се
разширява с приближаването си към подиума, разцепва камъка. Миг преди да стигне до трона, аз осъзнавам какво
ще се случи и покривам устата си с ръка. Древният трон на Елфхейм се разцепва през средата, разцъфналите клони
се превръщат в трески, седалката е разрушена. Смола се процежда от разкъсания трон като кръв от рана.
- Дойдох тук, за да ти дам този меч - казва Мадок над писъците.
Кардан гледа с ужас разрушението на трона.
- Защо?
- Ако се съгласиш на дуела, който предлагам, той ще бъде твой, за да го размахаш срещу мен. Ще се бием както
трябва, но твоят меч ще бъде много по-добър. А ако победиш, ще стане твой веднага и аз ще се предам.
Въпреки себе си Кардан изглежда заинтригуван. Страх свива вътрешностите ми.
- Върховни кралю Кардан, син на Елдред, правнук на Маб. Ти, който си роден под нещастна звезда, чиято майка
те остави да ядеш трохите от кралската маса, сякаш си една от хрътките й, ти, който се отдаде на разкоша и
безделието, презиран от баща си, ти, който си управляван от жена, можеш ли да очакваш вярност от народа си?
- Кардан... - започвам, но прехапвам език.
 Мадок ме хвана в капан. Ако заговоря и Кардан ме послуша, това ще докаже правотата му.
- Не съм под ничий контрол - казва Кардан. - А твоето предателство започна със заговора за смъртта на баща
ми, така че едва ли си държал на мнението му. Върни се в пустите си планини. Всички тук са мои поданици,
заклели се във вярност, и обидите ти са отегчителни.
Мадок се усмихва.
- Да, но твоите поданици заклели ли са се да те обичат? Моята армия е предана, върховни кралю Кардан,
защото съм спечелил предаността им. А ти заслужи ли поне едно нещо от това, което имаш? Аз съм се бил рамо до
рамо с онези, които ме последваха, и съм кървял заедно с тях. Аз отдадох живота си на Елфхейм. Ако аз бях
върховен крал, щях да дам на онези, които ме следват, да властват над света. Ако кръвната корона беше на моята
глава, щях да донеса победи, за които дори не са мечтали. Нека те избират между нас и когото изберат, той да
управлява Елфхейм. Нека той носи короната. Ако Елфхейм обича теб, тогава ще отстъпя. Но как може някой да
избере да бъде твой поданик, ако никога не си му дал възможността за избор? Нека това е състезанието между нас.
Сърцата и умовете на двора. Щом си такъв страхливец, че не искаш да се биеш в дуел с мен, нека това бъде нашият
дуел.
Кардан се взира в трона. Има нещо живо в изражението, някаква светлина.
- Кралят не е само короната.
Гласът му звучи далечен, сякаш говори повече на себе си.
Челюстта на Мадок помръдва. Тялото му се напряга, готово за бой.
- Има и нещо друго. Остава въпросът с кралица Орлаг.
- Която твоят убиец простреля - казвам аз.
Шепот минава през тълпата.
- Тя е твой съюзник - добавя Мадок, без да ми обръща внимание. - Дъщеря й беше едно от твоите приятелчета в
двореца.
Кардан се мръщи.
- Ако откажеш да рискуваш кръвната корона, стрелата ще се забие в сърцето на Орлаг и тя ще умре. Все едно ти
ще си я убил, върховни кралю на Елфхейм. И само защото се страхуваш, че поданиците ти ще се отрекат от теб.
Не се съгласявай на това - искам да изкрещя, но ако го направя, Кардан може да приеме нелепото състезание
на Мадок само за да докаже, че нямам власт над него. Бясна съм, но най-сетне разбирам защо Мадок вярва, че може
да манипулира Кардан така, че той да се съгласи на двубоя. Разбирам, но е твърде късно.
Като дете Кардан не беше лесен за обичане, а с времето стана дори по-трудно - беше ми казала лейди Аша.
Елдред се е страхувал от пророчеството и не се е грижил за него. А след като е бил в немилост пред баща си, от
когото е идвала цялата власт, той е изпаднал и в немилост пред братята и сестрите си.
След като е бил отхвърлен от семейството си, как би могло превръщането му във върховен крал да не му донесе
най-сетне усещане за принадлежност? Все едно най-после е приет?
Никой пир не е твърде изобилен за умиращия от глад.
И как би могъл някой да не иска доказателство, че чувствата са истински?
Ще избере ли Елфхейм Кардан за свой владетел? Оглеждам тълпата. Кралица Анет, която вероятно цени опита
и жестокостта на Мадок. Лорд Ройбен, отдаден на насилието. Алдъркинг, Северин, от Феърфолд, който бе прокуден
в изгнание от Елдред и вероятно няма да иска да последва сина му.
Кардан сваля короната от главата си.
Тълпата ахва.
- Какво правиш? - шепна аз.
Но той дори не ме поглежда. Гледа короната.
Мечът още е забит дълбоко в земята. Залата е притихнала.
- Един крал не е само тронът и короната - казва той. - Ти си прав, че предаността и обичта трябва да се
заслужат. Но властта над Елфхейм не бива да бъде разигравана като залог, сякаш е мех с вино или кесия с монети. Аз
съм върховният крал и не залагам тази титла нито за меч, нито за зрелище, нито за гордостта си. Тя струва много
повече от тези неща. - Кардан ме поглежда и се усмихва. - Освен това пред теб стоят двама владетели. И дори да
посечеш мен, другият ще остане.
Раменете ми се отпускат от облекчение и аз се взирам триумфално в Мадок. Виждам за първи път съмнение на
лицето му, страх, че сметките му не излизат.
Но Кардан не е приключил.
- Ти искаш точно онова, на което се надсмиваш - кръвната корона. Искаш моите поданици да се обвържат с теб
така, както сега са обвързани с мен. Искаш го толкова много, че дори определяш това като цената за живота на
кралица Орлаг. -После се усмихва. - Когато съм се родил, имало пророчество, че ако управлявам, ще се превърна в
разрушението на короната и в разрухата на трона.
 Мадок поглежда от Кардан към мен и после пак към Кардан. Обмисля вариантите си. Те не са добри, но той
още има много големия меч. Ръката ми посяга автоматично към дръжката на Здрач.
Кардан протяга дългопръстата си ръка към трона на Елфхейм и голямата пукнатина по земята.
- Вижте това, което е писано да стане. - Смее се. - Никога не съм мислил, че трябва да се приема буквално.
Никога не съм подозирал, че ще искам сбъдването на това пророчество.
Не ми харесва накъде отиват нещата.
- Кралица Маб е създала тази корона, за да защити властта на наследниците си - казва Кардан. - Но клетвите не
бива да се дават пред корона. Те трябва да се дават пред владетел. И трябва да се правят със свободна воля. Аз съм
вашият крал и до мен стои моята кралица. Но вие ще решите дали да ни последвате. Вие ще направите избора си.
И тогава, с голи ръце, той чупи кръвната корона. Тя се троши като детска играчка, сякаш в ръцете му вече не е
метална, а е крехка като ядец.
Мисля, че ахвам, но е възможно и да съм изкрещяла. Много гласове се надигат в хор от ужас и ликуване.
Мадок изглежда ужасен. Той е дошъл за короната, а тя е вече на парчета. Но погледът ми спира на Гримсен. Той
клати силно глава. Не, не, не, не.
- Народе на Елфхейм, ще ме приемете ли за свой върховен крал? - вика Кардан.
Това са ритуалните думи на коронацията. Помня, че Елдред каза нещо такова в същата тази зала. И виждам как
един по един всички под хълма започват да свеждат глави. Това движение се разпространява като ликуваща вълна.
Те го избраха. Те му отдават верността си. Ние победихме.
Поглеждам към Кардан и виждам, че очите му са станали съвсем черни.
- Ненененененене! - пищи Гримсен. - Творението ми. Моето красиво творение. То трябваше да бъде вечно.
Останалите цветя по трона стават мастиленочерни като очите на Кардан. Черното потича по лицето му. Той се
обръща към мен и отваря уста, но челюстта му се променя. Цялото му тяло се променя - издължава се и се олюлява.
Внезапно си спомням, че Гримсен е проклел всяко свое творение.
Когато дойде при мен да й изкова кръвната корона, тя ме удостои с огромна чест. И аз омагьосах короната,
за да я защитя завинаги.
Искам моето творение да е дълговечно, точно както кралица Маб искаше нейният род да пребъде.
Чудовищното нещо като че ли поглъща всичко в Кардан. Устата му се отваря широко и челюстите се раззинват,
защото от тях изникват дълги зъби. Кожата му се покрива с люспи. Ужас ме приковава на мястото ми.
Писъци изпълват въздуха. Някои от придворните хукват към вратите. Аз вадя Здрач. Стражите се взират с ужас в
Кардан, стиснали оръжията си. Виждам как Грима Мог хуква към подиума.
Сега на мястото на върховния крал има огромна змия с извити зъби, покрита с черни люспи. Златен блясък
пробягва по намотките на грамадното тяло. Взирам се в черните очи с надеждата да видя там разпознаване, но те са
студени и празни.
- Тя ще отрови земята - крещи ковачът. - Няма да я спре целувката на истинска любов. Нито гатанка ще я
отмени. Само смъртта.
- Това вече не е кралят на Елфхейм - казва Мадок и грабва дръжката на огромния меч, готов е да си върне
победата след почти сигурното поражение. - Ще убия тази змия и ще се възкача на трона.
- Забравяш се - крещя, гласът ми се понася през залата.
Всички спират насред крачка. Владетелите от нисшите дворове се взират в мен, заедно със съветниците и
поданиците на Елфхейм. Това не е същото като да съм сенешал на Кардан. Това не е същото като да управлявам до
него. Това е ужасно. Те никога няма да ме послушат.
Езикът на змията изскача навън, вкусва въздуха. Аз треперя, но няма да покажа страха си.
- Елфхейм има кралица и тя е пред вас. Стража, хванете Мадок. Арестувайте всички от свитата му. Те нарушиха
гостоприемството, което Върховният двор им оказа. Искам да ги затворите. Искам да ги убиете.
Мадок се смее.
- Нима, Джуд? Короната вече я няма. Защо ще ти се подчиняват, когато могат да последват мен?
- Защото аз съм кралицата на Елфхейм, истинската кралица, избрана от краля и от земята. - Гласът ми прекъсва
на последната дума. - А ти си само един предател.
Дали звуча убедително? Не знам. Вероятно не.
Рандалин застава до мен.
- Чухте я - крещи той и ме изненадва. - Заловете ги.
И това, повече от всичко, което казах аз, като че ли кара рицарите да се задействат. Те обграждат свитата на
Мадок с оголени мечове.
Тогава змията се задвижва ужасно бързо. Плъзга се от подиума към тълпата и всички се пръсват със страх пред
нея.
Тя като че ли е станала още по-голяма. Златният блясък на люспите й е по-силен. И откъдето мине, земята се
пука и руши, сякаш е била извлечена някаква жизнена част от нея.
Рицарите отстъпват, Мадок вади огромния меч от земята. Змията се плъзга към него.
- Мамо! - пищи Оук и хуква през залата към нея.
Виви се опитва да го настигне. Хедър крещи името му, но копитата на Оук вече трополят по пода. Ориана се
обръща ужасена, когато той се хвърля към нея на пътя на змията.
Оук спира рязко, видял предупреждението в цялото й тяло. Но вади детския си меч от ножницата на колана си;
меча, с който настоявах да се упражнява през всички онези лениви следобеди в света на смъртните. Вдига го високо
и застава между майка си и змията.
Аз съм виновна. Аз съм виновна за всичко.
Скачам с вик от подиума и хуквам към брат си.
Мадок замахва към змията, която се издига. Мечът му я удря отстрани и отскача от люспите. Змията напада и го
поваля, после се плъзга бързо по тялото му, за да достигне истинската си плячка: Гримсен.
Създанието се увива около бягащия ковач, зъбите се забиват в гърба му. Тънък, пронизителен писък изпълва
залата, когато Гримсен пада и започва да се гърчи на земята. След миг е вече само черупка, сякаш отровата в зъбите
на змията го е лишила от същността му.
Чудя се, когато е измислял това проклятие, дали му е хрумнало, че може да сполети него.
Когато вдигам поглед, виждам, че почти цялата зала е разчистена. Рицарите са се оттеглили. Стрелците на
Бомбата са излезли високо по стените, с опънати лъкове. Грима Мог е застанала до мен, с готов за бой меч. Мадок се
изправя, но кракът, по който се плъзна змията, като че ли не го държи. Стискам Ориана за рамото и я блъскам към
Фанд. После заставам между Оук и змията.
- Върви с нея - крещя на Оук, като соча майка му. - Върви при нея.
Той само ме поглежда, очите му са пълни със сълзи. Ръцете му треперят и стискат меча твърде силно.
- Ти беше много смел - казвам му. - Сега трябва да бъдеш смел още мъничко.
Той ми кима леко, поглежда с мъка към Мадок и хуква след майка си.
Змията се обръща, езикът й потрепва към мен. Змията, която някога беше Кардан.
- Искаш да бъдеш кралицата на Царството на феите, нали, Джуд? - вика Мадок, докато пристъпва, куцукайки. -
Тогава го посечи. Убий звяра. Нека видим дали ти стиска да направиш каквото трябва.
- Хайде, милейди - моли ме Фанд, дърпа ме към изхода, докато змията се връща обратно към подиума.
Езикът й изскача отново навън, тя вкусва въздуха и аз съм обзета от такъв огромен ужас, че ме е страх да не ме
превземе напълно.
Когато змията се увива около останките на трона, аз се оставям да ме поведат към вратите и щом всички
излизат пред тях, нареждам да ги затворят и залостят.
 23
Във външната зала се надига страшна врява. Съветниците си крещят. Генерали и рицари се опитват да решат кой
къде да отиде. Някой плаче. Придворни се държат за ръце, опитват се да проумеят станалото. Дори в страната на
гатанките и заклинанията, където един остров може да бъде призован от морето, магия от такъв мащаб е нещо рядко
срещано.
Сърцето ми бие бързо и силно, заглушава всичко останало. Създания ми задават въпроси, но те ми се струват
някъде много далече. Мислите ми са изпълнени с образа на Кардан, с почерняващите му очи, със звука на гласа му.
Цял живот пазех сърцето си. Пазех го толкова добре, че можех да се държа така, сякаш изобщо нямам сърце.
Дори сега то е опърпано, проядено от червеи и грапаво. Но е твое.
- Милейди - казва Грима Мог и притиска ръка към гърба ми. - Милейди, елате с мен.
След допира й настоящето се завръща, шумно и ужасно. Изненадана съм да видя едрата канибалка пред себе си.
Тя стиска ръката ми и ме дърпа към една приемна зала.
- Овладей се - ръмжи ми.
Коленете ми поддават и аз се свличам на пода, притискам ръка към гърдите си, сякаш да попреча на сърцето си
да изскочи от клетката на ребрата.
Роклята ми е твърде тежка. Не мога да дишам.
Не знам какво да сторя.
Някой удря по вратата и знам, че трябва да стана. Трябва да направя план. Трябва да отговарям на въпросите им.
Трябва да оправя това, но не мога.
Не мога.
Не мога дори да мисля.
- Ей сега ще стана - обещавам на Грима Мог, която вероятно е малко притеснена. Ако аз бях на нейно място и се
видя така, когато трябва да овладея положението, вероятно и аз щях да се притесня. - След малко ще съм добре.
- Знам - казва тя.
Но как бих могла, когато още виждам черната форма на змията да се движи през залата, още виждам мъртвите
очи и кривите зъби?
Посягам към масата, за да се надигна.
- Трябва да намеря кралския астролог.
- Не ставай смешна - казва Грима Мог. - Ти си кралицата. Ако ти трябва лорд Бафен, той ще дойде при теб. А
сега се изправи пред всички поданици и нисшите дворове и бъди владетел на Елфхейм. Не само Мадок иска да
вземе властта. Всеки може да реши, че като те убие, ще се сдобие с правото да управлява. Трябва да държиш ботуша
си на вратовете им.
Главата ми се мае. Трябва да се овладея.
- Права си - казвам. - Трябва ми нов велик генерал. Ще приемеш ли този пост?
Изненадата й е очевидна.
- Аз ли? Ами Йорн?
- Той няма достатъчно опит. И не го харесвам.
- Аз се опитах да те убия - напомня ми тя.
- Ами това важи за почти всяка значима връзка в живота ми - отвръщам и поемам бавно и плитко дъх. - Теб те
харесвам.
Това ми спечелва зъбата усмивка.
- Тогава да се хващам на работа.
- Искам да знаеш къде се намира змията във всеки момент - казвам аз. - Искам някой да я наблюдава и да ми
съобщи още щом се раздвижи. Може би ще успеем да я задържим в залата. Стените са дебели, вратите са тежки, а
подът е от пръст. И искам да изпратиш Бомбата при мен. Фанд. Сестра ми Тарин. И един вестоносец, който да
докладва само на теб.
Оказва се, че Фанд е пред вратата. Давам й много кратък списък с хора, които може да допуска вътре.
Щом Грима Мог излиза, аз си позволявам миг на безпомощно самосъжаление. После се насилвам да се стегна
и започвам да крача насам-натам и да обмислям ситуацията. Армията на Мадок още е на котва близо до островите.
Трябва да разбера колко войници са ми останали и дали са достатъчно, за да му попреча да нападне.
Кардан вече го няма. Умът ми спира рязко след тази мисъл и трябва да се насиля да го задействам отново.
Докато не говоря с Бафен, няма да приема, че не съществува начин да развалим проклятието на Гримсен. Все трябва
да има някаква вратичка. Все трябва да има някакъв номер. Трябва да има начин да се разруши проклятието - начин
Кардан да оцелее.
 Освен това трябва да убедя и поданиците си, че съм законната кралица на Царството на феите.
Когато Бомбата влиза в залата със скрито под дългата качулка лице, аз вече съм се овладяла.
Въпреки това, когато се поглеждаме, тя веднага се приближава и ме прегръща. Мисля си за Хлебарката и за
всички проклятия, които не може да бъдат разрушени, и за миг я стискам силно.
- Трябва да знам кой все още ми е предан - казвам й, като я пускам и отново започвам да крача из стаята. - Кой е
на страната на Мадок и кой е решил да играе за себе си.
Тя кима.
- Ще разбера.
- И ако някой от шпионите ти научи за заговор за покушение над мен, няма нужда да ме известяват. Не ме
интересува колко неясен е заговорът или колко независими са участниците в него. Искам да умрат.
Вероятно не бива така да подхождам към нещата, но Кардан не е тук да ме защити. Не разполагам с лукса да
протакам или да проявявам милост.
- Ще бъде сторено - казва тя. - Очаквай ме тази нощ с новини.
Когато тя си тръгва, влиза Тарин. Поглежда ме, сякаш почти очаква и тук да има огромна змия.
- Как е Оук? - питам.
- С Ориана. А тя не е сигурна дали е затворничка, или не.
- Тя ми предложи гостоприемството си в Севера и аз смятам да й върна услугата. - Сега, когато шокът отслабва,
установявам, че съм ядосана. На Мадок, Ориана и на цял Елф-хейм. Но това също е разсейване. - Трябва ми помощта
ти.
- Моята? - изненадва се Тарин.
- Ти ми избра дрехи, когато бях сенешал, за да изглеждам подобаващо за ролята си. Видях имението на Лок и
как си го променила. Можеш ли да ми направиш трон? И вероятно да ми намериш дрехи отнякъде за следващите
няколко дни. Не ми пука откъде ще са, стига с тях да изглеждам като кралицата на Царството на феите.
Тарин си поема дълбоко дъх.
- Добре, разбрах. Ще се погрижа да изглеждаш добре.
- Ама ще трябва да изглеждам много добре.
Сега тя ми се усмихва истински.
- Не разбирам как го правиш - казва ми. - Не разбирам как можеш да си толкова спокойна.
Не знам какво да кажа. Изобщо не се чувствам спокойна. Аз съм вихър от чувства. Искам само да крещя.
Пак се чука. Фанд отваря вратата.
- Моля за извинение - казва тя. - Но лорд Бафен е тук, а вие казахте, че искате да го видите веднага.
- Ще ти намеря по-подходящо място, където да приемаш -уверява ме Тарин и се измъква навън.
- И Съветът иска аудиенция - казва Фанд. - Желаят да придружат лорд Бафен. Твърдят, че няма нещо, което той
знае и те не бива да чуват.
- Не. Само той.
След малко влиза Бафен. Облечен е с дълга синя роба, малко по-светла от тъмносинята му коса. На главата му е
кацнала бронзова шапчица. Кралският астролог е единственият член на Съвета, когото харесвах и за когото си
мислех, че ме харесва, но точно сега той ме гледа с ужас.
- Наистина няма нещо, което да не... - започва.
Аз го прекъсвам.
- Искам да знам всичко за пророчеството, което си направил, когато Кардан се е родил. Искам да ми го кажеш
съвсем точно.
Той ме поглежда леко изненадан. Като сенешал на върховния крал аз се държах почтително със съветниците. А
сега, като върховна кралица, предизвиквам доста изненада с властното си поведение.
Лорд Бафен криви лице.
- Не е никак приятно да съобщаваш на върховния крал неприятни новини. Но всъщност ме плашеше лейди Аша.
Тя ме погледна с такава омраза, че я усетих чак до връхчетата на ушите си. Мисля, че тя вярваше, че някак съм
преувеличил заради собствените си кроежи.
- Вече е ясно, че не си - казвам сухо. - Разкажи ми всичко.
Той се прокашля.
- Имаше две части. Той ще бъде разрушението на короната и разрухата на трона. Само от пролятата му кръв
може да се издигне велик владетел.
Втората част е по-лоша от първата. За миг думите кънтят в главата ми.
- А каза ли това пророчество на принц Кардан? - питам аз. -Мадок знае ли го?
- Върховният крал може да го знае от майка си - отговаря лорд Бафен. - Предполагах... мислех, че принц Кардан
никога няма да вземе властта. И когато той го направи, ами... реших, че ще бъде лош върховен крал и ще бъде
посечен. Мислех си, че съдбата му е недвусмислена. Колкото до Мадок, не знам дали някога е чувал пророчеството.
- Има ли начин да се развали заклинанието? - питам с несигурен глас. - Преди да умре, Гримсен каза: Няма да
я спре целувката на истинска любов. Нито гатанка ще я отмени. Само смъртта. Но това не може да е вярно.
Мислех си, че пророчеството при раждането му ще даде някакъв отговор, но...
Не мога да довърша изречението. Да, в него има отговор, но не такъв, какъвто искам да чуя.
- Ако има начин да се върне обратно тази... трансформация - започва Бафен, - то аз не го знам.
Стискам ръцете си, забивам нокти в кожата си, паниката ме залива като замайваща вълна.
- А звездите не са ли предсказали и нещо друго? Няма ли още някаква подробност, която пропускаш?
- Опасявам се, че не - казва той.
- А не можеш ли да погледнеш отново звездните карти? Да ги разгледаш пак и да видиш дали не си пропуснал
нещо първия път. Разгледай небето и потърси някакъв друг отговор.
Той кима.
- Ако това е желанието ви, Ваше величество.
Тонът му подсказва, че е изпълнявал много такива безполезни заповеди на предишни владетели.
Не ми пука дали се държа разумно.
- Да. Направи го.
- А ще говорите ли първо със Съвета? - пита той.
Дори и най-малкото забавяне в опита му да открие решение ме кара да стисна зъби, но ако искам да ме
приемат като законната кралица, се нуждая от подкрепата на Живия съвет. Не мога да ги избягвам вечно.
Това ли е да управляваш? Да си далече от действията, да си заклещен на трона или в поредица от зали, да
разчиташ на информация, донесена от другите? Мадок не би харесал това.
- Да - отговарям.
На вратата Фанд ми казва, че са подготвили зала за мен. Впечатлена съм от бързината, с която действа Тарин.
- Има ли още нещо? - питам.
- Дойде пратеник от Грима Мог. Кралят, искам да кажа змията, вече не е в тронната зала. Като че ли се е
промъкнала през цепнатината в земята, която мечът на Мадок отвори. И... и не знам как да разбираме това, но вали
сняг. Вътре в хълма.
Студен ужас плъзва през мен. Ръката ми посяга към Здрач. Искам да изтичам навън. Искам да я намеря, но
тогава какво? Отговорът не е нещо, което мога да понеса. Затварям очи. Когато ги отварям, имам чувството, че
всичко се върти. После моля да бъда отведена в новата ми тронна зала.
Тарин стои на входа, чака да ме придружи вътре. Тя е избрала огромен салон и е извадила всички мебели.
Голям резбован дървен стол стои на покрита с килим платформа насред отекващата зала. Свещи сияят от пода и аз
разбирам как потрепващите сенки ще ми помогнат да изглеждам страховита - вероятно дори ще скрият факта, че
съм смъртна.
Двама от старата стража на Кардан стоят от двете страни на дървения стол, дребен паж с крилца е коленичил
на един от килимите.
- Не е зле - казвам на сестра си.
Тя се усмихва.
- Качвай се там. Искам да видя цялата картинка.
Сядам на стола, изправям гръб и се взирам в танцуващите пламъци. Тарин вдига палци към мен в много
човешки жест.
- Добре - казвам. - Готова съм да приема Живия съвет.
Фанд кима и отива да ги доведе. Когато вратата се затваря, виждам, че тя и Тарин обсъждат нещо. Но после
трябва да насоча вниманието си към Рандалин и останалите съветници, които влизат мрачни в залата.
Още нищо не сте видели - мисля си, като се опитвам да събера увереност.
- Ваше величество - казва Рандалин, но така, че прозвучава като въпрос.
Той ме подкрепи в тронната зала, но не съм сигурна колко дълго ще се радвам на подкрепата му.
- Назначих Грима Мог за велик генерал - казвам им. - Тя не може да присъства в момента, но скоро ще получим
вест от нея.
- Сигурна ли сте, че това е мъдър ход? - пита Нихуар, като стиска тънките си зелени устни, подобното на
богомолка тяло пристъпва в явно смущение. - Вероятно трябваше да изчакаме върховния крал да се възстанови,
преди да вземаме такива важни решения.
- Да - казва нетърпеливо Рандалин, като ме гледа, сякаш очаква отговор как точно ще го направим.
- Пълзящ крал змия - казва Фала, облечен в лилав костюм. -Властва над двор от мишчици.
Спомням си думите на Бомбата и не потрепвам, нито се опитвам да споря. Чакам и мълчанието ми ги изнервя
така, че и те замлъкват. Дори Фала мълчи.
 - Лорд Бафен - казвам помирително, - имате ли вече отговор как може да бъде възстановен върховният крал.
Другите се обръщат към него.
Само от пролятата му кръв може да се издигне велик владетел.
Бафен кима рязко в отговор.
- Нямам, не знам дори дали такова нещо е възможно.
Нихуар изглежда изумена. Дори Микел е стъписан от новината.
Рандалин се взира обвинително в мен. Сякаш всичко е свършило и ние сме изгубили.
Трябва да има начин - иска ми се да кажа. - Има начин, просто още не го знам.
- Дойдох да докладвам на кралицата - чува се глас от прага; Грима Мог стои там.
Тя минава покрай членовете на Съвета, като им кимва рязко. Те я гледат замислени.
- Всички ще чуем новините ти - казвам и следва шепот на неохотно одобрение.
- Много добре. Получихме информация, че Мадок възнамерява да нападне вдругиден призори. Той се надява да
ни хване неподготвени, особено след като още няколко двора са минали на негова страна. Но истинският ни
проблем е колко от поданиците ще изчакат битката, за да решат накъде духа вятърът.
- Сигурна ли си, че тази информация е точна? - пита подозрително Рандалин. - Как се сдоби с нея?
Грима Мог кимва към мен.
- С помощта на нейните шпиони.
- Нейните шпиони? - повтаря Бафен.
Виждам как мисли за информацията, която съм имала в миналото, и стига до нови заключения относно
начина, по който съм се сдобила с нея. Чувствам прилив на задоволство при мисълта, че вече не е нужно да се
преструвам, че не разполагам със собствени ресурси.
- А нашата армия достатъчна ли е да го отблъсне? - питам Грима Мог.
- Победата в никакъв случай не е сигурна - отвръща тя
Положението е съвсем различно от това, което беше само преди ден. И все пак е по-добро от нищо.
- Освен това има едно вярване - казва Грима Мог. - И то бързо набира сила. Вярването, че Елфхейм ще бъде
управляван от онзи, който посече змията. Че проливането на кръвта на рода Грийнбрайър е равносилно на това да я
носиш във вените си.
- Съвсем типично вярване за тъмните елфи - отбелязва Микел.
Чудно дали е съгласен с него. Дали това очаква от мен.
- Кралят имаше красива глава - казва Фала. - Но дали ще се справи без нея?
- Къде е той? - питам аз. - Къде е върховният крал?
- Змията е забелязана на бреговете на Инсиър. Рицар от Двора на иглите се опитал да се изправи срещу нея.
Намерихме останките от него преди час и проследихме движенията на създанието от там. Оставило е следи, черни
линии в земята. Проблемът е, че тези линии се разпростират, правят следата неясна и тровят земята. Все пак
проследихме змията обратно до двореца. Като че ли смята тронната зала за своята бърлога.
- Кралят е свързан със земята - казва Бафен. - Да прокълнеш краля, означава да прокълнеш земята. Кралице
моя, може би има само един начин за изцеление...
- Достатъчно - казвам на Бафен, Рандалин и останалите от Съвета и стряскам стражите. Ставам. -
Приключихме с тази дискусия.
- Но вие трябва... - започва Рандалин, после явно вижда нещо на лицето ми и млъква.
- От нас се очаква да ви съветваме - казва Нихуар с медения си глас. - Ние сме смятани за много мъдри.
- Така ли? - питам и гласът ми е изпълнен със захарна заплаха, точно тона, с който говореше Кардан. Излива се
от мен, сякаш вече нямам контрол над устата си. - Защото е мъдро да не ми се противопоставяте. Вероятно един
престой в Кулата на забравата ще ви напомни къде ви е мястото.
Всички притихват.
Въобразявах си, че съм различна от Мадок, но ето, при първата възможност се превръщам в тиранин, който
заплашва, вместо да убеждава. Разклаща, вместо да стабилизира.
Аз съм свикнала със сенките, с изкуството на ножовете, кръвопролитието и превратите, с отровни думи и
отровни чаши. Никога не съм очаквала, че ще се издигна чак до трона. И се опасявам, че съм крайно неподходяща за
него.

***

Като че ли по-скоро спазъм, отколкото воля, кара пръстите ми да дръпнат тежките резета на вратите на
тронната зала.
До мен Фанд се опитва да ме разубеди, не за първи път.
- Нека поне ние...
 - Останете тук - казвам й. - Не влизайте с мен.
- Милейди - отвръща тя, което не е точно съгласие, но ще свърши работа.
Плъзвам се в голямата зала и оставям наметалото да падне от раменете ми.
Змията е там, свита около разрушения трон. Станала е още по-голяма. Тялото й е толкова широко, че би могла
да погълне цял кон само с едно отваряне на зъбатите си челюсти. Сред разпиляната храна и преобърнатите маси още
горят факли, озаряващи черните люспи. Златният блясък е леко помръкнал. Не знам дали от болест, или от някаква
по-нататъшна трансформация. По тялото й се виждат пресни драскотини, сякаш от меч или копие. От цепнатината в
пода на залата се издига пара, която носи дъх на горещ камък.
- Кардан? - питам аз и правя няколко крачки към подиума.
Голямата глава на змията се завърта към мен. Намотките й се плъзгат, тя се развива, за да нападне. Спирам и тя
не тръгва към мен, макар че главата й се движи зловещо напред-назад, забелязала едновременно заплаха и
възможност.
Насилвам се да продължа, стъпка по стъпка. Златните очи на змията ме следят, единствената част от нея - освен
нрава й, -която напомня за Кардан.
Но е възможно да се превърна в нещо друго, във върховен крал, чудовищен като Дейн. И ако го сторя, ако
изпълня пророчеството, трябва да бъда спрян. И вярвам, че ти ще ме спреш.
Мисля си за шевовете по тялото ми и за белите цветче- та, които изникнаха в снега. Концентрирам се върху
този спомен, опитвам се да черпя от силата на земята. Той е наследник на Маб и законният крал. Аз съм негова
жена. Аз се излекувах. Със сигурност мога да излекувам и него.
- Моля те - казвам на пръстта на пода на залата, на самата земя. - Ще направя каквото поискаш. Ще се откажа
от короната. Готова съм на всякаква сделка. Само го излекувай. Помогни ми да разруша проклятието.
Концентрирам се усилено, но магията не идва.
 24
Бомбата ме открива там, излиза от сенките с плавно движение. Тя не носи маска.
-Джуд?
Осъзнавам колко близо съм до змията. Седя на подиума, вероятно само на три крачки от него. Той толкова е
свикнал с мен, че дори е затворил златните си очи.
- Сестрите ти се тревожат - казва тя, като се приближава колкото смее.
Змията вдига глава, езикът се стрелва да опита въздуха и Бомбата замръзва.
- Добре съм, само трябваше да помисля.
Няма да я спре целувката на истинска любов. Нито гатанка ще я отмени. Само смъртта.
Тя оглежда преценяващо змията.
- Той позна ли те?
- Не зная - отвръщам. - Като че ли няма против да съм тук. Тъкмо му казвах, че не може да очаква да спазвам
обещанията си.
Най-трудното - невъзможното - нещо е да се откъсна от спомена как Кардан ми казва, че ме обича. Той
произнесе думите, а аз не му отговорих. Мислех си, че имаме време. И бях щастлива - въпреки всичко, - бях
щастлива точно преди всичко ужасно да се обърка. Ние победихме. Всичко щеше да се нареди. И той ме обичаше.
- Трябва да ти кажа някои неща - започва Бомбата. - Мисля, че Грима Мог ти е докладвала за действията на
Мадок.
- Да.
- Хванахме неколцина придворни да заговорничат за убийството на смъртната кралица. Плановете им бяха
взривени. - Лека усмивка прекосява лицето й. - Те също.
Не знам дали да се радвам на това. Точно сега то ме кара да се чувствам изморена.
- Призрака събира информация за верността на отделните владетели - казва тя. - С това ще се оправим. Но най-
интересното е, че имаш послание от баща си. Мадок иска гаранции, че той, лейди Нор и лорд Джарел могат да
дойдат в двореца и да преговарят с теб.
- Искат да дойдат тук? - Ставам от подиума. Погледът на змията ме следва. - Защо? Не са ли доволни от
резултатите на предишните преговори?
- Не знам - казва тя, горчивината в гласа й ми напомня колко много мрази владетелите на Двора на зъбите, и
колко заслужено впрочем. - Но Мадок е поискал да види теб, брат ти и сестрите ти. Както и жена си.
- Много добре. Нека дойде заедно с лейди Нор и лорд Джарел. Но нека знае, че не може да внесе никакво
оръжие в Елфхейм. Не идва тук като мой гост. Има само думата ми, че няма да пострада, но не и гостоприемството
ми.
- А колко струва твоята дума? - пита Бомбата с надежда в гласа.
- Предполагам, ще разберем.
При вратата се обръщам към змията. Под нея земята е почерняла почти като люспите й.
След размяната на няколко послания е решено Мадок и придружителите му да дойдат по залез. Съгласих се да
ги приема в градините на двореца, защото не искам да ги пускам отново вътре. Грима Мог води рицари, които да ни
пазят, а по дърветата има стрелци. Бомбата води шпиони, които да се скрият на високи и ниски места. Сред тях е и
Призрака, ушите му са запечатани с мек восък.
Моят резбован стол е изнесен отвън и сложен на нова, по-висока платформа. Под него има възглавници, за брат
ми и сестрите ми, и за Ориана, ако пожелае да седне при нас.
Няма маси с храна, нито вино. Единствената отстъпка, която правим за удобството им, е да сложим килим на
калната земя. Факли сияят от двете ми страни, но само заради моето слабо зрение на смъртна, не заради тях.
Над нас бавно се носят буреносни облаци, в които просветват мълнии. По-рано се получи вест, че на Инсуиъл е
паднала градушка с големината на ябълки. Такова време е нечувано за Елфхейм. Мога само да предполагам, че
Кардан в своята прокълната форма е прокълнал и времето.
Седя на резбования дървен стол и нагласям роклята си с надеждата, че изглеждам царствено. Изтупвам прах от
подгъва.
- Пропусна малко - казва Бомбата и ми сочи. - Ваше величество.
Тя стои точно до подиума. Аз изтърсвам полите си отново и тя потиска усмивката си, защото брат ми пристига
заедно със сестрите ми. Бомбата спуска воала си и изцяло се разтваря в сенките.
Когато видях Оук за последно, той държеше меча си и на лицето му бе изписан ужас. Радвам се, че мога да
заменя ужасния спомен с този: той тича усмихнат към мен.
- Джуд! - вика, качва се в скута ми и напълно обезсмисля усилията ми по нагласянето на полите. Рогчетата му
се опират в рамото ми. - Обяснявах на Ориана какво е да се пързаляш със скейтборд и тя мисли, че не бива да го
правя.
Поглеждам нагоре, очаквам да я видя, но там са само Виви и Тарин. Виви е с джинси и брокатена жилетка над
широка бяла риза, компромис между стила на смъртните и на безсмъртните. Тарин е с една от роклите, които видях
в гардероба й, онази с горските животни, които надничат от листата. Оук е с малко жакетче в среднощно синьо. На
челото си има златна диадема, която да напомни на всички, че той е последният от рода Грийнбрайър.
- Нуждая се от помощта ти - казвам му. - Ще е много трудно и много дразнещо.
- Какво трябва да направя? - пита ме той, изглежда много подозрителен.
- Ще трябва да се държиш така, сякаш слушаш внимателно, но ще стоиш мирен. Каквото и да кажа. Каквото и
да каже татко. Каквото и да се случи.
- Това не е помощ - възразява той.
- О, ще бъде голяма помощ - настоявам аз.
Той се свлича от краката ми с драматична въздишка и се настанява намусен на възглавниците.
- Къде е Хедър? - питам Виви.
- В библиотеката - отговаря тя с виновно изражение. Питам се дали не си мисли, че Хедър вече трябваше да се е
върнала в света на хората и нейният егоизъм я задържа тук, без да осъзнава, че и двете всъщност преследват една
цел. - Тя казва, че ако това било филм, някой щял да намери поема за прокълнати змии и в нея ще открием онова,
което ни трябва, затова отиде да го търси. Библиотекарите не знаят какво да я правят.
- Тя се адаптира тук доста добре - отбелязвам.
Виви само се усмихва, напрегнато и печално.
Ориана пристига, придружена от Грима Мог, която заема позиция от другата ми страна, успоредно на Бомбата.
Също като мен, Ориана още е с роклята, с която беше в тронната зала. Поглеждам към залязващото слънце и
осъзнавам, че оттогава е изминал цял ден. Не знам колко дълго съм седяла до змията, знам само, че съм изгубила
представа за времето. Имам чувството, че е изминала цяла вечност и едновременно с това не е минал и миг, откакто
Кардан бе преобразен от проклятието.
- Те са тук - казва Фанд, като бърза по пътеката да застане до Бомбата.
Зад нея се чува тропот на копита. Мадок идва на кон, не е с обичайната броня, а с жакет от тъмносиньо кадифе.
Когато слиза от седлото, забелязвам, че куца много силно с крака, по който се плъзна змията.
Зад него идва ледена карета, теглена от вълшебни коне, подобни на кристал, сякаш са създадени от замръзнали
вълни. Когато владетелите на Двора на зъбите слизат от каретата, тя и конете се разтапят.
Лейди Нор и лорд Джарел са с бели кожени палта, макар че не е особено студено. Зад тях стои един слуга,
който държи малко, обковано със сребро ковчеже. До него е кралица Сурен. Макар че тя е владетелят, е облечена
само с проста бяла риза. Златна корона е зашита за челото й, а тънка златна верижка е прокарана през кожата на
китката й и служи като повод. В единия й край има лост, който й пречи да се откъсне.
По лицето й има пресни следи от оглавника, с който я видях последния път.
Опитвам се да запазя неутрално изражение, но ми е трудно да скрия ужаса си.
Мадок пристъпва напред, усмихва ни се, сякаш сме се настанили за семеен портрет, към който смята да се
присъедини.
Оук вдига глава и пребледнява, когато вижда верижката, която минава през кожата на кралица Сурен. После
поглежда към Мадок, сякаш очаква обяснение.
Но такова не последва.
- Искате ли възглавници? - питам малката група на Мадок. - Мога да наредя да ви донесат.
Лейди Нор и лорд Джарел оглеждат градините, рицарите и Бомбата с воала, Грима Мог и семейството ми. Оук
отново се нацупва, легнал по лице на възглавницата. Искам да го побутна с крак заради тази грубост, но може би в
момента е добре да бъде груб. Не мога да позволя на Двора на зъбите да си мислят, че са твърде важни за нас. А що
се отнася до Мадок - той ни познава твърде добре, за да се впечатли.
- Аз ще остана права - казва лейди Нор и извива устна.
Трудно е да седнеш достолепно на възглавница, а и така ще е принудена да заеме много по-ниска позиция от
мен. Разбира се, че ще откаже предложението ми.
Мисля за Кардан и как носеше короната си накриво, как се изтягаше на трона. Това му придаваше непредвидим
вид и напомняше на всички, че е достатъчно могъщ, за да налага той правилата. Решавам да последвам примера му,
доколко- то мога, включително и дразнещата поза.
- Много е дръзко да дойдете тук - казвам аз.
- Точно ти би оценила малко дързост. - Мадок поглежда към Виви и Тарин, накрая към мен. - Скърбих за теб.
Наистина вярвах, че си мъртва.
- Изненадана съм, че не си потопил шапката си в кръвта ми - отговарям аз.
 До мен Грима Мог извива вежди.
- Не мога да те виня, че си ми ядосана - казва той. - Но и двамата таихме гняв един към друг твърде дълго,
Джуд. Ти не си глупачката, за каквато те вземах, а аз не искам да те наранявам. Ти си върховната кралица на
Царството на феите. Както и да си се добрала до този трон, мога само да те аплодирам.
Той може и да не иска да ме нарани, но това не означава, че няма да го направи.
- Тя е кралицата - казва Тарин. - И не умря на снега само защото земята я излекува.
Всички около нас започват да шепнат. Лейди Нор ме гледа с явно отвращение. Забелязвам, че нито тя, нито
съпругът й ми се поклониха, нито се обърнаха към мен с титлата ми. Колко ли е вбесена да ме гледа дори на това
подобие на трон. Колко ли ненавижда самата мисъл, че се обявявам за истинската кралица.
- Нормално е детето да постигне онова, за което родителят може само да мечтае - казва Мадок. Сега гледа
Ориана, с присвити очи. - Но нека си спомним, че голяма част от споровете в това семейство бяха заради опита ми
да сложа Оук на трона. Винаги съм бил готов не само да нося короната, но и да управлявам чрез децата си.
В мен проблясва горещ и ярък гняв.
- И да се обърнеш срещу децата си, ако не позволят да бъдат управлявани от теб.
Той прави пренебрежителен жест.
- Нека мислим за следващите ти ходове, върховна кралице Джуд. Ти и твоята армия, предвождана от
страховития нов генерал, ще се сблъскате с моята. Ще има голяма битка. Вероятно ще победиш и аз ще се оттегля на
север, където ще започна да кроя нови планове. Или пък ще умра. Но после какво? Кралят все още ще е змия, чиито
люспи са по-твърди от най-твърдата броня и чиято отрова се просмуква в земята.
А ти още ще бъдеш смъртна. Вече няма кръвна корона, която да обвързва поданиците ти към теб, а дори да
имаше, ти не можеш да я носиш. Лейди Аша събира придворни и рицари, които твърдят, че тя, като майка на
Кардан, трябва да стане регент до завръщането му. Ще трябва да отблъскваш убийци и претенденти по време на
цялото си царуване.
Поглеждам към Бомбата, която не ми спомена за лейди Аша. Тя кима леко.
Да, картинката никак не е хубава и всичко това е вярно.
- Тогава може Джуд да се оттегли - казва Виви, като изправя гръб на възглавниците. - Да абдикира. Или както
там се нарича.
- Тя няма да го направи - отвръща Мадок. - Ти никога не си разбирала какви са стремежите на Джуд, вероятно
защото, ако ги разбираше, не би могла да продължиш да се държиш така, сякаш има лесни отговори. Тя се превърна
в мишена, за да не бъде брат й такава.
- Не ми изнасяй лекции - отвръща Виви. - Ти си виновен за всичко. Оук е в опасност. Кардан е прокълнат. Джуд
едва не умря.
- Аз съм тук - казва Мадок. - За да оправя нещата.
Взирам се в лицето му, спомням си как, докато ме мислеше за Тарин, ми каза, че ако убийството на съпруга й й
тежи, може да прехвърли вината върху него. Вероятно и сега смята, че прави нещо подобно, но не мога да се съглася.
Лорд Джарел пристъпва напред.
- Това дете в краката ти ли е законният наследник на рода Грийнбрайър?
- Да - отвръщам. - Оук ще бъде върховен крал някой ден. Слава богу, брат ми не ми противоречи.
Лейди Нор кима.
- Ти си смъртна. Няма да живееш дълго.
Решавам да не споря. Тук смъртните могат да останат млади, но годините се завръщат в мига, в който стъпим в
света на хората. Дори да можех да избегна тази съдба, аргументите на Мадок са убедителни. Няма да ми е лесно на
трона без Кардан.
- Нали това означава смъртна - казвам с въздишка на раздразнение. - Ние умираме. Мисли за нас като за
падащи звезди, мимолетни, но ярки.
- Поетично - казва тя. - И фаталистично. Много добре. Като че ли можеш да се държиш разумно. Мадок иска да
ти направим предложение. Ние знаем как да контролираме твоя змийски съпруг.
Усещам как кръвта шуми в ушите ми.
- Да го контролирате?
- Както би сторила с всяко животно. - Лорд Джарел ми се усмихва злобно. - Имаме магически оглавник на
разположение. Създаден е от самия Гримсен и може да обуздае всичко. Всъщност сам се наглася към животното.
Сега, когато Гримсен вече го няма, подобна вещ е по-ценна от всякога.
Поглеждам към Сурен и белезите й. Това ли е носила тя? Свалили са го от нея, за да го дадат на мен?
Лейди Нор продължава по темата, подхваната от съпруга й:
- Ремъците бавно ще потънат в кожата и Кардан ще бъде вечно твой.
Не съм сигурна какво точно означава това.
 - Мой ли? Той е под властта на проклятие.
- И вероятно така ще си остане, ако вярваме на думите на Гримсен - продължава тя. - Но ако някак все пак си
върне предишната форма, пак ще остане под твоята власт. Не е ли прекрасно?
Прехапвам езика си, за да не реагирам.
- Това е необикновено предложение - казвам и се обръщам към Мадок. - С което искам да кажа, че ми прилича
на капан.
- Да - отвръща той, - разбирам. Но ние всички ще получим каквото искаме. Джуд, ти ще бъдеш върховната
кралица толкова дълго, колкото пожелаеш. Ако змията е обуздана, Ще можеш да властваш без съпротива. Тарин, ти
ще бъдеш сестрата на кралицата и ще си върнеш привилегиите в двора. Никой няма да ти попречи да получиш
имението и земята на Лок. Може би сестра ти дори ще ти даде титла.
- Никога не се знае - казвам, което е много близо до това да се потопя в картинката, която той рисува.
- Вивиен, ти ще можеш да се върнеш в света на смъртните и да се забавляваш колкото си искаш, без
семейството ти да ти пречи. А Оук може да живее отново с майка си. - Той ме поглежда напрегнато в очите. - Ние
ще се разправим с Живия съвет и аз ще заема тяхното място. Аз ще насочвам ръката ти, Джуд.
Поглеждам към Двора на зъбите.
- А те какво ще получат?
Лорд Джарел се усмихва.
- Мадок се съгласи да ожени брат ти Оук за нашата малка кралица, така че, когато той седне на трона, тя ще
бъде до него.
- Джуд...? - пита нервно Оук.
Ориана хваща ръката му и я стиска.
- Това е абсурдно - казва Виви. - Оук не бива да има нищо общо с тези създания и със зловещата им дъщеря.
Лорд Джарел я поглежда с яростно отвращение.
- Ти, единственото истинско дете на Мадок, си най-незначителната тук. Явно си голямо разочарование.
Виви извърта очи.
Аз поглеждам към малката кралица, взирам се в бледото й лице и странно празните очи. Макар че обсъждаме
съдбата й, тя не изглежда заинтригувана. Не изглежда и като дете, с което са се държали добре. Не мога да си
представя да обвържа брат си с нея.
- Нека оставим въпроса за брака на Оук засега - казва Ма-док. - Искаш ли оглавника, Джуд?
Това е нещо чудовищно - мисълта да обвържа Кардан към себе си във вечно подчинение. Искам него, искам той
да се върне, да стои до мен и да се смее на всичко това. Съгласна съм да бъде лош, да бъде жесток, както навремето,
само да е до мен сега.
Мисля за думите на Кардан в тронната зала, преди да унищожи короната: и предаността, и обичта трябва да
се заслужат.
Беше прав. Разбира се, че беше прав. И все пак искам този оглавник. Искам го отчаяно. Представям си се на
възстановения трон, с кротката змия до мен, символ на властта ми и напомняне за любовта ми. Така няма да го
изгубя напълно.
Това е ужасен образ, но и ужасно примамлив.
Така поне ще имам надежда. Защото каква е алтернативата? Да водя битка и да пожертвам живота на хората си?
Да прогоня змията и да се откажа от всякаква надежда да си върна Кардан? И защо? Изморена съм от битки.
Да позволя на Мадок да управлява чрез мен. Или поне да се опита.
- Закълни ми се, че този оглавник не прави нищо друго -казвам.
- Нищо друго - отвръща лейди Нор. - Само ти позволява да контролираш създанието, на което е сложен, ако
изречеш думите на заповедта. Щом договорим условията, ще ти ги кажем.
Лорд Джарел маха към един от слугите си, който вади ог-лавника от ковчежето и го пуска на купчина пред мен.
Той сияе, златен. Фини изковани нишки и възможност за бъдеще, в което не е нужно да губя онова, което ми е
останало.
- Питам се - казвам аз, - щом имате такъв прекрасен предмет на разположение, защо не сте го използвали сами.
Той не отговаря някак твърде дълго.
- О - казвам аз, като си спомням пресните драскотини по люспите на змията. Ако огледам оглавника, сигурно
ще видя засъхналата кръв на рицарите от Двора на зъбите, вероятно и доброволци от армията на Мадок. - Защото
вие не можете да му сложите оглавника, нали? Колко жертви дадохте?
Лорд Джарел изглежда много недоволен от мен.
Мадок отговаря:
- Един батальон. И част от Кривата гора се запали. Създанието не ни позволи да го доближим. Бързо и
смъртоносно е, а отровата му изглежда неизчерпаема.
 - Но в залата - казва лейди Нор - той знаеше, че Гримсен му е враг. Ние вярваме, че ти ще можеш да го
примамиш. Както девиците са примамвали еднорози навремето. Ти можеш да му сложиш оглавника. А ако умреш,
докато се опитваш, Оук ще заеме трона по-рано заедно със своята кралица.
- Много прагматично - казвам аз.
- Обмисли това предложение - обажда се Грима Мог. Обръщам се към нея и тя свива рамене. - Мадок е прав.
Иначе ще ти е трудно да задържиш трона. Не се съмнявам, че можеш да сложиш оглавника на змията, както и че тя
ще се превърне в оръжие, каквото нито една армия не е виждала. Това е власт, момиче.
- А можем и да ги убием веднага. Да вземем оглавника като плячка - казва Бомбата и вдига воала от лицето си. -
Те вече са предатели. Невъоръжени са. И доколкото ги познавам, възнамеряват да те измамят. Ти сама призна това,
Джуд.
- Лиливер? - казва лейди Нор.
Странно е да чуя как я наричат с име, различно от прякора й, но Бомбата е била пленница в Двора на зъбите,
преди да стане шпионин. Те знаят само това й име.
- Помниш ме - казва Бомбата. - Знай, че и аз те помня.
- Дори да вземете оглавника, не знаете как действа той -казва лорд Джарел. - Не можете да обуздаете змията
без нас.
- Мисля, че ще мога да изтръгна тази информация от нея -казва Бомбата. - И то с удоволствие.
- Ще й позволиш ли да ни говори така? - обръща се лейди Нор към Мадок, сякаш той може да стори нещо.
- Лиливер изобщо не е говорила на вас - казвам аз кротко. - Тя говори на мен. И тъй като ми е съветник, ще е
глупаво да не обмисля внимателно думите й.
Мадок се изсмива рязко.
- О, я стига, знаеш, че лорд Джарел и лейди Нор са достатъчно злобни, за да не ти кажат нищо, както и да ги
измъчва твоята шпионка. А ти искаш този оглавник, дъще.
Дворът на зъбите подкрепяше Мадок в стремежа му към трона. Сега те виждат начин да управляват Елфхейм
сами, чрез Оук. Още щом Оук и Сурен се оженят, аз ще се сдобия с мишена на гърба. Мадок също.
Но пък аз ще имам змията, обвързана към мен.
Змия, която е разрушението на самата земя.
- Покажи ми добрата си воля - казвам аз. - Кардан изпълни това, което поиска от него по отношение на Орлаг и
Морските дълбини. Освободи я от опасността, която е надвиснала над нея. Тя и дъщеря й ме мразят, така че не бива
да се притесняваш, че ще ми се притекат на помощ.
- Мислех си, че и ти ги мразиш - казва Мадок смръщен.
- Искам да видя, че жертвата на Кардан не е била напразно - казвам аз. - И да се уверя, че няма да се измъкваш
така от всяка сделка.
Той кима.
- Добре. Направено е.
Поемам дълбоко дъх.
- Няма да се съглася на нищо по отношение на Оук, но ако искаш да спреш войната, кажи ми как действа
оглавникът и ни остави да работим за мир.
Лорд Джарел се качва на платформата и стражите пристъпват пред него, оръжията им го спират.
- Да не искаш да го кажа на глас, пред всички? - пита той, подразнен.
Махам на стражите и той се навежда да прошепне отговора в ухото ми:
- Откъсни три косъма от главата си и ги сплети в оглавни-ка. Ще бъдете обвързани заедно. - После отстъпва
назад. - Е, сега съгласна ли си на нашата сделка?
Поглеждам и тримата.
- Когато върховният крал бъде обуздан, ще ви дам всичко, което поискахте, всичко, което е в моята власт. Но
няма да получите нищо преди това.
- Тогава направи така, Джуд - казва ми Мадок. - Утре дай пир за нисшите дворове и покани и нас. Обясни им,
че сме преодолели различията си пред лицето на по-голяма заплаха и сме ти дали средство, с което да обуздаеш
змията крал. Нашите армии ще се съберат на скалите на Инсуиъл, но няма да се бият. Ти ще вземеш оглавника и ще
примамиш змията. Щом го сложиш, издай първата си заповед. Така ще покажеш, че е укротен, и всички ще те
приветстват. Това ще утвърди властта ти и ще ти даде повод да ни възнаградиш. И ти ще го направиш.
Той вече се опитва да управлява чрез мен.
- Ще е хубаво да имаш кралица, която може да лъже вместо теб, нали? - питам аз.
Мадок се усмихва, но без злоба.
- Ще е хубаво отново да бъдем семейство.
Аз не виждам нищо хубаво, освен гладката кожа на оглав-ника в ръцете ми.
 По пътя към двореца минавам през тронната зала, но ко-гато влизам вътре, няма и следа от змията, само
гънките на разкъсана златна кожа.
Излизам в нощта на скалния бряг. Там коленича на камъните и хвърлям сгънат лист хартия във вълните.
Ако някога си го обичала - пише на него. - Помогни ми.
 25
Лежа по гръб на килима пред огъня в старите ми покои. Тарин седи до мен, чопли печеното пиле, което взе от
кухните на двореца. Цял поднос с храна е сложен на пода - сирене и хляб, стафиди и цариградско грозде, нарове и
червени джанки, заедно с кана гъста сметана. Виви и Хедър лежат от другата страна, преплели крака и стиснали
ръце. Оук подрежда зрънцата цариградско грозде и после си играе на боулинг с тях със сливите, срещу което веднъж
възразих, но не смятам да го правя повече.
- По-добре е от битка, нали? - казва Тарин, като взема вдигащия пара чайник от таласъма и налива вода в
каната. Добавя листа и миризмата на мента и бъз изпълва въздуха. -Примирие. Неочаквано примирие.
Никой не отговаря, мислим върху този въпрос. Не обещах на Мадок нищо конкретно, но не се съмнявам, че на
пиршеството тази нощ той възнамерява да започне да източва властта към себе си. Струйка, която бързо се превръща
в порой, докато не се превърна в марионетка без никаква власт. Изкушението при тази линия на атака е, че си
въобразяваш, че можеш да промениш подобна съдба, че можеш да обърнеш положението, да го надхитриш.
- Какво му имаше на онова момиче? - пита Оук. - Кралица Сурен.
- Те не са много добри, Дворът на зъбите - казвам му и сядам, за да приема чаша от Тарин.
Въпреки че не съм спала от много време, не съм изморена. Не съм и гладна, макар че се принуждавам да хапна.
Не знам каква съм.
Виви сумти.
- Сигурно може така да се каже. Както можеш да наречеш един вулкан „топличък".
Оук се мръщи.
- Ще й помогнем ли?
- Ако решиш да се ожениш за нея, можем да поискаме момичето да живее тук, докато пораснеш - казвам. - И
ако го направи, ще я освободим от оковите й. Предполагам, че това ще е благодат за нея. Но все пак не се смятай
длъжен да го сториш.
- Не искам да се женя за нея. За никоя не искам - казва Оук. - И не искам да бъда върховен крал. Защо не можем
просто да й помогнем?
Чаят е твърде горещ. Първата глътка изгаря езика ми.
- Не е лесно да помогнеш на кралица - казва Тарин. - Не се предполага, че кралиците имат нужда от помощ.
Всички замълчаваме.
- Значи, ти ще вземеш имението на Лок? - пита Виви, като се обръща към нея. - Не е нужно. Не е нужно да
раждаш и бебето му.
Тарин си взема от цариградското грозде и търкаля зрънцето между пръстите си.
- Какво искаш да кажеш?
- Знам, че в Царството на феите децата са рядкост, скъпоценни са и тям подобни, но в света на смъртните
съществува нещо, наречено аборт - казва Виви. - И дори тук има подменени деца.
- И осиновяване - намесва се Хедър. - Решението е твое. Никой не може да те съди.
- Ако го направи, ще му отрежа ръцете - намесвам се и аз.
- Аз искам детето - казва Тарин. - Не че съм изплашена, но съм някак развълнувана. Оук, така ти няма вече да
си най-малкият.
- Добре - отвръща той и търкулва една натъртена слива към каната със сметана.
Виви я грабва и отхапва.
- Ей! - казва той, но тя само се смее дяволито.
- Откри ли нещо в библиотеката? - обръщам се към Хе-дър, като се преструвам, че гласът ми не е потрепнал
леко. Знам, че не е намерила нищо. Ако беше, щеше да ми е казала. И все пак питам.
Тя се прозява.
- Има някакви откачени истории. Не са от полза, но са откачени. Една е за крал на змиите, който властвал над
всички змии по света. Друга е за змия, която проклела две принцеси така, че да се превръщат в змии. Но само
понякога. Имаше и една за желанието за бебе - казва, като поглежда към Тарин. -Жената на един градинар не
можела да забременее. Един ден забелязала сладко зелено змийче в градината си и започнала да се тръшка, че дори
змиите имат деца, а тя няма. Змията чула това и й предложила сина си.
Извивам вежди. Оук се смее.
- Той бил добър син обаче - казва Хедър. - Направили му дупка в ъгъла на къщата си и си живеел там. Хранели
го с това, което ядели и те. Всичко било наред, докато той не пораснал и не решил да се ожени за принцеса. И то не
за принцеса пепелянка или анаконда. Ами искал да се ожени за човешката принцеса на кралството.
- И как му се получило? - пита Тарин.
 Хедър се хили.
- Таткото отишъл при краля и направил предложение от името на своя син змия. Кралят не се съгласил и както
става в приказките, вместо просто да откаже, поискал змията да извърши три невъзможни неща: първо да превърне
всички плодове в градината му в скъпоценни камъни, после да превърне всички подове в двореца в сребро и накрая
да превърне стените на двореца в злато. Всеки път, когато бащата съобщавал тези искания на сина си, той му казвал
какво да стори. Първо бащата трябвало да посади костилки, от които за една нощ разцъфнали плодове от яспис и
нефрит. После трябвало да натърка подовете в двореца със съблечена стара змийска кожа, за да ги направи
сребърни. Накрая трябвало да потърка стените на двореца с отрова, за да станат златни.
- Значи, бащата е свършил цялата работа - мърморя аз.
Толкова е топло до огъня.
- Той бил от онези твърде покровителствени родители. -Чувам гласа на Хедър сякаш от много далече. - Така или
иначе, накрая, в отчаянието си, кралят признава на дъщеря си, че в общи линии я е продал на една змия и че тя
трябва да се съгласи на този брак. Тя го прави, но когато остават сами, змията сваля кожата си и се оказва, че
принцесата получава много готин мъж. Тя била много щастлива, но кралят нахлул в спалнята им и изгорил кожата,
като вярвал, че така ще спаси живота й.
- Змийският тип обаче надал отчаян вой и се превърнал в гълъб, който отлетял. Принцесата откачила и заревала
като луда, после решила да го търси. По пътя, тъй като това е приказка и буквално нищо няма смисъл, принцесата
среща една лисица клюкарка, която й казва, че птиците дърдорели за някакъв принц, който бил прокълнат от
великанка и не може да бъде изцелен с друго, освен с кръвта на няколко птици... и с кръвта на една лисица. Е,
можете да си представите останалото. Горката лисица, нали?
- Ужас - казва Виви. - А тази лисица й е помогнала.
Е, това е последното, което чувам, докато заспивам на звука на приятелски гласове, говорещи един през друг.

***
Когато се събуждам, жаравата вече гасне и аз съм завита с одеяло.
Сънят е извършил странната си магия, накарал е ужасът от последните два дни да се отдръпне достатъчно, за
да мога да мисля малко по-ясно.
Виждам Тарин на дивана, увита с одеяло. Тръгвам през тихите стаи и намирам Хедър и Виви в леглото ми. Оук
го няма, сигурно е при Ориана.
Излизам и виждам, че отвън ме чака рицар. Разпознавам го, един от кралската стража на Кардан.
- Ваше величество - казва той с ръка на сърцето. - Фанд си почива. Помоли ме да ви пазя, докато се върне.
Чувствам вина, че не съм помислила дали Фанд не работи твърде дълго и упорито. Разбира се, трябва ми повече
от един рицар.
- Как да те наричам?
- Артегоул, Ваше величество.
- Къде са останалите от стражата на върховния крал?
Той въздъхва.
- Грима Мог ни нареди да следим движенията на змията.
Каква странна и печална промяна след предишната им мисия - да пазят живота на Кардан. Но аз не знам дали
Ар-тегоул би приел добре тази мисъл, нито дори дали е редно да я споделям с него. Оставям го пред вратите на
кралските покои.
Вътре се стряскам, когато виждам Бомбата на дивана. Върти стъклено кълбо със сняг в ръцете си. Вътре има
котка и надпис: ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ПОВИШЕНИЕТО - подарък от Виви за Кардан след коронацията му. Не знаех,
че го е запазил. Гледам вихъра на блестящите бели кристалчета и си спомням как ми докладваха, че в хълма вали
сняг.
Бомбата ме гледа, раменете й са увиснали. Отчаянието на лицето й е отражение на моето.
- Вероятно не биваше да идвам - казва тя, което никак не е типично за нея.
- Какво има? - питам, след като влизам навътре в стаята.
- Когато Мадок дойде да направи предложението си, чух какво каза Тарин за теб.
Тя чака да схвана, но аз не разбирам.
Клатя глава.
- Че земята те е излекувала. - Изглежда, сякаш почти очаква да отрека. Питам се дали си мисли за шевовете,
които свали в тази стая, или как съм оцеляла след падането от гредите. - Мислех си, че може би... можеш да
използваш тази сила, за да събудиш Хлебарката.
Когато се присъединих към Двора на сенките, не знаех нищо за шпионската работа. Бомбата ме е виждала да се
провалям. Все пак ми е трудно да призная този провал.
 - Опитах се да разруша заклинанието над Кардан, но не успях. Не знам дали мога да направя нещо, нито как да
го направя.
- Когато видях лорд Джарел и лейди Нор отново, нямаше как да не си спомня колко много дължа на Хлебарката
- казва Бомбата. - Ако не беше той, нямаше да оцелея там. Дори да оставим настрана колко много го обичам, аз съм
му длъжница. Трябва да му помогна. Ако можеш да сториш нещо...
Мисля си за цветчетата, които разцъфнаха в снега. В онзи момент аз бях вълшебна.
Мисля за надеждата.
- Ще се опитам - прекъсвам я. - Ако мога да помогна на Хлебарката, разбира се, че ще го направя. Разбира се,
че ще опитам. Да вървим. Още сега.
- Сега ли? - казва Бомбата и става. - Но ти се върна в покоите си да спиш.
- Дори ако примирието с Мадок и Двора на зъбите мине много по-добре, отколкото очаквам, възможно е змията
да не ми позволи да й сложа оглавника - казвам аз. - А тогава няма да оцелея дълго. Най-добре да го направим
възможно най-скоро.
Бомбата слага леко ръка върху моята.
- Благодаря ти - казва тя, човешките думи излизат смутено от устата й.
- Не ми благодари все още - казвам аз.
- А един подарък вместо това?
Вади от джоба си маска с черна мрежа, също като нейната.
Преобличам се в черни дрехи и си слагам тежко наметало. После надявам маската и заедно тръгваме през
тайния проход. Изненадана съм да открия, че той е променен след последния път, когато минах през него, и сега е
свързан с останалите проходи през стените в двореца. Минаваме през винената изба и влизаме в новия Двор на
сенките. Той е много по-голям от предишния и много по-добре обзаведен. Явно Кардан е финансирал това - или са
обрали държавната хазна зад гърба му. Има кухненска част, пълна с прибори и огнище, достатъчно голямо, за да
изпечеш в него дребно пони. Минаваме през тренировъчни зали и зали за преобличане, стратегическа зала, която
може да съперничи на тази на великия генерал. Забелязвам неколцина шпиони, някои познавам, други - не.
В една от задните стаи Призрака вдига поглед от масата, на която реди карти. Пясъчната му коса виси над
очите. Поглежда ме с подозрение. Аз вдигам маската.
- Джуд - казва той с облекчение. - Ти дойде.
Не искам да им давам фалшиви надежди.
- Не знам дали мога да сторя нещо, но бих искала да го видя.
- Насам - казва Призрака, като се надига и ме води към малка стаичка, в която висят сияещи стъклени глобуси.
Хлебарката лежи на легло. Притеснена съм от промяната в него.
Кожата му изглежда жълтеникава, вече не е наситено тъмнозелена като езеро, а притеснително восъчна. Той се
движи в съня си, после крещи и отваря очи. Те са нефокуси-рани, кървясали.
Стаявам дъх, но след миг той отново потъва в сънищата си.
- Мислех си, че спи - казвам ужасена.
Представях си нещо като съня на Снежанка от приказката, представях си го неподвижен в стъклен ковчег,
запазен точно какъвто е бил.
- Помогни ми да намеря нещо, с което да го вържем - казва Бомбата, докато притиска тялото му към леглото.
- Отровата понякога го кара да крещи така и трябва да го вържем, докато отмине пристъпът.
Разбирам защо ме повика, защо смята, че нещо трябва да се направи. Оглеждам стаята. Над една ракла има
купчина резервни чаршафи. Призрака започва да ги къса на ивици.
- Хайде, започвай - казва ми той.
Без да имам представа какво правя, аз заставам до краката на Хлебарката и затварям очи. Представям си земята
под мен, представям си как мощта й се просмуква през стъпалата ми. Представям си как изпълва тялото ми.
После се смръщвам, чувствам се глупаво и спирам.
Не мога да го направя. Аз съм смъртно момиче. Аз съм точно обратното на вълшебна. Не мога да спася Кардан.
Не мога да излекувам никого. Това няма да се получи.
Отварям очи и клатя глава.
Призрака слага ръка на рамото ми, пристъпва така близо, както когато ме обучаваше на изкуството да убивам.
Говори тихо:
- Джуд, не се опитвай да я принудиш. Остави я да дойде сама.
Въздъхвам, затварям отново очи. И отново се опитвам да усетя земята под себе си. Земята на Царството на
феите. Мисля за думите на Вал Морен: Мислиш, че от семе, засято в гоблинска почва, ще израсне същото
растение, каквото би израснало в света на смъртните? Каквато и да съм, аз съм израснала тук. Това е моят дом,
това е моята земя.
 Отново чувствам онова странно усещане, че ме жилят с коприва.
„Събуди се - казвам наум, като слагам ръка на глезена му. -Аз съм твоята кралица и ти заповядвам да се
събудиш."
Спазъм разтърсва тялото на Хлебарката. Яростен ритник се забива в стомаха ми и политам към стената.
Свличам се на пода. Болката е толкова силна, че ми напомня скорошната рана в корема.
- Джуд! - вика Бомбата и посяга да хване краката му.
Призрака коленичи до мен.
- Нарани ли те?
Вдигам палец, за да покажа, че съм добре, но още не мога да продумам.
Хлебарката изкрещява отново, но този път викът му е последван от нещо друго:
- Лил... - казва той.
Гласът му е тих и дрезгав, но той говори.
Той е в съзнание. Буден.
Изцелен.
Хваща ръката на Бомбата.
- Умирам - казва той. - Отровата... бях глупак. Нямам много време.
- Не умираш - отвръща тя.
- Има нещо, което не можех да ти кажа, докато бях жив -казва той и я дърпа към себе си. - Обичам те, Лиливер.
Обичам те от първия час на нашата среща. Обичам те отчаяно. Преди да умра, искам да знаеш това.
Призрака извива вежди и ме поглежда. Аз се усмихвам. И двамата сме на пода, едва ли Хлебарката има
представа, че сме тук.
Освен това е твърде зает да се взира в изуменото лице на Бомбата.
- Никога не съм искал... - започва той, но замлъква, явно приел изражението й като ужасено. - Не е нужно да
казваш нищо. Но преди да умра...
- Ти не умираш - отвръща тя отново и този път той наистина я чува.
- Ясно. - Лицето му се сгърчва от срам. - Не биваше да казвам нищо.
Промъквам се към кухнята, Призрака е зад мен. И докато вървим към вратата, чувам тихия глас на Бомбата:
- Ако не го беше казал, нямаше да мога да ти отговоря, че чувствата ти са споделени.
С Призрака тръгваме отново към двореца, поглеждаме към звездите. Мисля си колко по-умна е Бомбата от мен,
защото тя имаше шанс и се възползва от него. Каза му какво чувства. Аз не можах да го кажа на Кардан. И сега
никога няма да мога да го направя.
Обръщам се към павилионите на нисшите дворове.
Призрака ме гледа въпросително.
- Трябва да свърша още едно нещо, преди да заспя - казвам му.
Той не ме пита нищо, само изравнява стъпките си с моите.

***

Отиваме при майка Мароу и при Северин, син на Алдър-кинг, на когото Гримсен е служил толкова дълго. Те са
последната ми надежда. И макар че се срещаме под звездите и ме изслушват любезно, те нямат отговори.
- Трябва да има начин - настоявам аз. - Трябва да има все нещо.
- Трудното е - казва майка Мароу, - че ти вече знаеш как завършва проклятието. Само смърт, каза Гримсен. Ти
искаш друг отговор, но магията рядко е така услужлива, че да удовлетворява предпочитанията ни.
Призрака стои наблизо и се мръщи. Радвам се, че е с мен, особено в този момент, защото не съм сигурна дали
щях да понеса да чуя това сама.
- Гримсен не е искал проклятието да може да бъде развалено - казва Северин.
Извитите му рога го правят страховит, но гласът му е нежен.
- Добре.
Тръшвам се на един пън. Не че съм очаквала добри новини, но усещам как мъглата на мъката ме поглъща
отново.
Майка Мароу присвива очи към мен.
- Значи, ще използваш онзи оглавник от Двора на зъбите? Бих искала да го видя. Гримсен прави такива
интересно ужасни неща.
- Добре дошла си да го видиш - отговарям. - Трябва да вържа косми от косата си на него.
Тя сумти.
- Не прави това. Ако го сториш, ще бъдеш обвързана със змията.
Ще бъдете обвързани заедно.
 Гневът ми е толкова голям, че всичко става бяло, като мълния, следвана от гръмотевица.
- И как трябва да действа? - питам аз, гласът ми трепери от гняв.
- Сигурно има някаква дума, заповед - казва тя със свиване на рамене. - Но е трудно да се разбере каква точно, а
оглавникът е безполезен без нея.
Северин клати глава.
- Има само едно нещо, което ковачът винаги е искал другите да помнят.
- Името му - казвам аз.

***

Скоро след като се връщам в двореца, Татерфел идва с роклята, която Тарин ми е намерила за пиршеството.
Слуги носят храна, оставят я и започват да приготвят банята ми. Когато излизам от водата, те ме парфюмират и
сресват косата ми, сякаш съм кукла.
Роклята е от сребро, с пришити по нея корави метални листа. Скривам три ножа в ремък на крака си и един в
ножница между гърдите си. Татерфел гледа накриво синините, които избиват там, където Хлебарката ме ритна. Но
аз не казвам нищо за това и тя не пита.
Израснала съм в къщата на Мадок и съм свикнала с присъствието на слуги. В кухните имаше готвачи, в
конюшните имаше коняри, а прислужниците в къщата се грижеха леглата да са оправени и всичко да е чисто. Но
тогава можех да влизам и излизам когато си реша, бях свободна да разпределям времето си и да правя каквото
искам.
Сега, между кралската стража, Татерфел и другите слуги в двореца, всяко мое движение се следи. Рядко
оставам сама и не задълго. Когато се взирах в Елдред, седнал на трона си, или в Кардан, който надига бокала с вино
на пир и се смее насилено, не разбирах ужаса да си толкова могъщ и едновременно с това толкова безсилен.
- Можете да си вървите - казвам им, когато косата ми вече е сплетена и на ушите ми има сияещи обици с
формата на стрели.
Не мога да надхитря проклятие и не знам как да се сражавам с такова. Трябва някак да оставя това и да се
концентрирам върху онова, което мога да направя: да избегна капана, заложен ми от Двора на зъбите, и да избегна
опитите на Ма-док да ограничи властта ми. Вярвам, че той иска да остана върховна кралица и моят чудовищен
върховен крал да бъде вечно до мен. И като си представям това, не мога да не си помисля колко ужасно би било за
Кардан да остане завинаги пленен в тялото на змия.
Чудя се дали го боли. Чудя се какво ли е разрухата да се процежда от кожата ти. Чудя се дали е запазил
достатъчно съзнание, за да се почувства унижен от това, че ще му бъде сложена юзда пред двор, който някога го е
обичал. Дали сърцето му ще се изпълни с омраза. Омраза към тях. Омраза към мен.
Но е възможно да се превърна в нещо друго, във върховен края, който е чудовищен като Дейн. И ако го сторя,
ако изпълня пророчеството, трябва да бъда спрян. И вярвам, че ти ще ме спреш.
Мадок, лорд Джарел и лейди Нор планират да ме придружат на пира, където аз ще обявя нашия съюз. Трябва да
установя властта си и да я задържа през цялата вечер, доста коварно предложение. Дворът на зъбите са арогантни и
злобни. Ще изглеждам слаба, ако позволя това да бъде насочено към мен - и все пак би било глупаво да рискувам
нашия съюз, като отвърна. А колкото до Мадок, не се съмнявам, че ще бъде изпълнен с бащински съвети и ще ме
тласне към ролята на нацупена дъщеря, ако му се противопоставям твърде яростно. Но ако не им попреча да вземат
връх над мен, тогава всичко, което сторих, всичко, което планирах, ще е било напразно.
И с тази мисъл в ума си аз изпъвам рамене и тръгвам към мястото на пиршеството.
Държа главата си високо вдигната, докато прекосявам меката трева. Роклята ми се развява зад мен. Сребърните
нишки в косата ми сияят на звездната светлина. Следва ме пажът с тънките крилца, който държи шлейфа ми.
Кралската стража ме обгражда на почтително разстояние.
Виждам лорд Ройбен да стои до едно ябълково дърво, лъскавата ножница на извития му като полумесец меч
сияе. Придружителката му Кайе е със зелена рокля, която много прилича на цвета на кожата й. Кралица Анет говори
с лорд Северин. Рандалин пие вино, чаша след чаша. Всички изглеждат потиснати. Те видяха осъществяването на
проклятие и ако са още тук, то е, защото смятат да се бият на следващата сутрин.
Само един от нас може да ги лъже. Спомням си думите на Кардан при последния ни разговор за владетелите
на нисшите дворове.
Но тази нощ не са ми нужни лъжи. Но не ми е нужна точно и истината.
Когато ме виждат с Мадок и владетелите от Двора на зъбите, всички притихват. Всички тъмни очи се взират в
мен. Всички тези жадни, красиви лица се извръщат към мен, сякаш съм ранено агънце в свят на лъвове.
- Господари и господарки, поданици на Елфхейм - казвам аз в тишината. После се колебая. Не съм свикнала да
изнасям речи. - Като дете на Върховния двор, аз израснах с вълшебните диви приказки за проклятия и чудовища.
Приказки, които дори тук, в Царството на феите, са твърде невероятни, за да повярваме в тях. Но сега нашият
върховен крал е змия и ние сме потопени в такава вълшебна приказка. Кардан разруши короната, защото искаше да
бъде различен владетел и царуването му да бъде различно. Поне в едно отношение това вече е изпълнено. Мадок и
кралица Сурен от Двора на зъбите свалиха оръжия. Срещнахме се и изковахме условията на примирие.
Тих шепот минава през тълпата.
Не поглеждам настрани. На Мадок сигурно не му харесва, че представям този съюз като моя победа, а лорд
Джарел и лейди Нор вероятно никак не харесват това, че говоря за дъщеря им като за единствения представител на
Двора на зъбите, който заслужава внимание.
Аз продължавам:
- Поканих ги тук тази нощ, за да празнуват с нас, и утре ще се срещнем на бойното поле, но не за битка, а за да
укротим змията и да сложим край на тази заплаха над Елфхейм. Заедно.
Чуват се откъслечни, несигурни аплодисменти.
С цялото си сърце искам Кардан да беше тук. Почти мога да си го представя - изтегнат в кресло и ми дава
указания как да държа тази реч. Сигурно много щях да се подразня, но сега усещам студената яма на копнеж в
корема си.
Той ми липсва и болката от това е зейнала бездна, в която копнея да падна.
Вдигам бокала си и всички наоколо вдигат бокали, чаши и рогове.
- Нека пием за Кардан, нашия върховен крал, който се пожертва за народа си. Който разчупи оковите на
кръвната корона. Нека пием за съюзите, които са се доказали непоклатими като скалната твърд на островите на
Елфхейм. Нека пием за обещанието за мир.
Когато вдигам бокала си, всички пият с мен. Като че ли нещо се променя в атмосферата. Надявам се да е
достатъчно.
- Хубава реч, дъще - казва Мадок. - Но не чух в нея обещаната ми награда.
- Да те направя пръв мой съветник? А ето че ти вече ме порицаваш. - Поглеждам го твърдо. - Докато не сложим
ог-лавника на змията, сделката ни не е в сила.
Той се мръщи. Не го чакам да възрази, а се отдръпвам и отивам при малката група от Двора на зъбите.
- Лейди Нор. - Тя изглежда изненадана, че се обръщам към нея, сякаш е твърде арогантно от моя страна. -
Вероятно все още не сте се запознали с лейди Аша, майката на върховния крал.
- Мисля, че не - съгласява се тя. - Макар че...
Хващам я за ръката и я повеждам към мястото, където стои лейди Аша, обградена от любимите си придворни.
Тя изглежда притеснена при приближаването ми и дори още по-притеснена, когато започвам да говоря:
- Чух, че искате да заемете нова роля в двора - казвам й. -Мисля да ви направя посланик в Двора на зъбите,
затова ще е полезно да ви запозная с лейди Нор.
Няма и капка истина в думите ми. Но искам лейди Аша да разбере, че съм чула за заговора й и ако ми се
противопостави, съм способна да я отпратя много далече от удобствата, които толкова цени. Струва ми се
подобаващо наказание и за двете да бъдат така изложени една пред друга.
- Наистина ли ще ме принудите да отида толкова далече от сина си? - пита тя.
- Ако предпочитате да останете тук и да помогнете в грижите за змията, трябва само да кажете - отвръщам аз.
Лейди Аша изглежда така, сякаш всъщност предпочита да ме прободе в гърлото. Аз се извръщам от нея и от
лейди Нор.
- Е, насладете се на разговора си.
Може и да го направят. И двете ме мразят. Това им дава обща тема.
Слугите внасят ястия. Крехки стъбла от папрат, орехи в розови листенца, бутилки вино с билкови отвари, малки
птички, изпечени цели в мед. Взирам се в пируващите, имам чувството, че градините се въртят около мен. Някакво
странно усещане за нереалност. Замаяна съм и се оглеждам за сестрите си или за някой от Двора на сенките. Дори
за Фанд.
- Ваше величество - чува се глас.
До мен стои лорд Ройбен. Гърдите ми се свиват. Не знам дали ще мога да наложа властта си над него точно
сега.
- Добре е, че останахте - отговарям. - След като Кардан строши короната, не бях сигурна, че ще го направите.
Той кима.
- Никога не ме е било особено грижа за него - казва, като се взира в мен със сивите си очи, бледи като речна
вода. - Ти ме убеди да се закълна пред короната и ти посредничи за мир, след като Морските дълбини нарушиха
примирието.
Като убих Бейлкин. Не бих могла да го забравя.
- И може би щях да се бия за теб дори само защото, като подкрепям една смъртна кралица, ще зарадвам хора, на
които много държа, и ще ядосам такива, които не харесвам. Но след онова, което Кардан направи в тронната зала,
разбрах защо ти рискува толкова много, за да го сложиш на трона, и бях готов да се бия за него до последния си дъх.
Не съм очаквала такава реч от него. Тя ме стъписва.
Ройбен докосва гривната на китката си, в нея са преплетени зелени нишки. Не, не нишки. Коса.
- Той искаше да строши кръвната корона и да се довери на верността на поданиците си, вместо да я изисква.
Той е истинският върховен крал на Царството на феите.
Отварям уста да отговоря, когато в другия край на градините виждам Никасия, в блестяща рокля от сребристи
люспи, да върви между придворни и владетели.
Забелязвам и че Кайе, консортът на Ройбен, се приближава към нея.
- Ами... вашата, ъъъ, приятелка ще...
Той се обръща точно навреме, за да види как Кайе удря Никасия право в лицето. Тя се блъска в един придворен
и пада на земята. Пиксито разтърсва ръка, сякаш е наранила кокалчетата си.
Пазачите селки на Никасия хукват към нея. Ройбен веднага се устремява през тълпата, която се разделя пред
него. Опитвам се да го следвам, но Мадок се изпречва на пътя ми.
- Една кралица не хуква към сбиване като някаква ученичка - казва той и ме стиска за рамото.
Не съм толкова разсеяна от това, че да не видя възможността пред себе си. Издърпвам се от хватката му и късам
три косъма от косата му.
Един червенокос рицар си отваря път между Кайе и стражите на Никасия. Аз не я познавам, но когато лорд
Ройбен стига до тях, като че ли всички заплашват всички с дуел.
- Махни се от пътя ми - ръмжа на Мадок, после хуквам.
Не обръщам внимание на никой, който се опитва да говори с мен. Може и да изглеждам нелепо, вдигнала поли
до коленете си, но не ми пука. Определено изглеждам нелепо, когато пъхам нещо в пазвата си.
Брадичката на Никасия е зачервена, гърлото й пламти. Трябва да потисна напълно неподходящия смях, който ме
напушва.
- Най-добре не защитавай пиксито - казва ми тя високомерно.
Червенокосият рицар е смъртна, облечена е с ливреята на Двора на Алдъркинг. Тя също е с разкървавен нос,
което означава, че вече се е сбила със селките. Лорд Ройбен изглежда готов да извади меча си. Тъй като току-що
говореше за битка до последен дъх, бих искала да предотвратя това.
Кайе е с по-разголена рокля от предишния път и тя разкрива белег, който започва от гърлото й и се спуска по
гърдите. Прилича на нещо средно между порязване и изгаряне и определено обяснява защо е толкова ядосана.
- Нямам нужда от никаква защита - казва тя. - Мога сама да си върша работата.
- Имаш късмет, че само те удари - казвам на Никасия. Присъствието й ме притеснява така, че пулсът ми се
ускорява. Не мога да не си спомня какво беше да съм нейна пленница в Морските дълбини. Обръщам се към Кайе. -
Но вече свърши. Разбра ли?
Ройбен слага ръка на рамото й.
- Сигурно - отвръща Кайе, после се отдалечава с големите си ботуши.
Ройбен изчаква малко, но аз клатя глава и той тръгва след консорта си.
Никасия докосва брадичката си, гледа ме предпазливо.
- Виждам, че си получила бележката ми - казвам аз.
- А аз виждам, че ти си се сговорила с врага - отвръща тя, като поглежда към Мадок. - Ела с мен.
- Къде?
- Някъде, където никой няма да ни чуе.
Тръгваме заедно през градините, като оставяме стражите си. Тя ме хваща за ръката.
- Вярно ли е? Кардан е под силата на проклятие? Превърнал се е в чудовище, чиито люс-пи трошат копията на
хората ти.
Кимам напрегнато.
За мое изумление, тя се свлича на колене.
- Какво правиш? - питам, ужасена.
- Моля те - казва тя със сведена глава. - Моля те. Трябва да се опиташ да разрушиш проклятието. Знам, че ти си
законната кралица и може би не искаш той да се върне, но...
Ако нещо би могло да засили изумлението ми, това са тези думи.
- Мислиш, че аз бих...
- Преди не те познавах - казва тя, мъката ясно се чува в гласа й. Дъхът й потрепва в нещо като хлипане. -
Мислех те само за поредната смъртна.
Трябва да прехапя език, за да не я прекъсна.
- Когато стана негов сенешал, си казах, че той те иска заради лъжливия ти език. Или защото ще станеш
послушна, макар че преди не беше такава. Трябваше да ти повярвам, когато му каза, че няма никаква представа на
какво си способна. Докато беше в изгнание, аз успях да го накарам да ми каже повече. Знам, че не вярваш на това,
но с Кардан бяхме приятели, преди да станем любовници, преди Лок. Той ми беше първият приятел, когато дойдох
тук от Морските дълбини. И ние наистина бяхме приятели, дори след всичко. Мразех това, че те обича.
- Той също го мразеше - казвам със смях, който звучи по-треперлив, отколкото ми харесва.
Никасия се взира дълго в мен.
- Не, не е така.
На това мога да отговоря само с мълчание.
- Той плаши всички, но не е такъв, за какъвто го мислиш -казва Никасия. - Помниш ли слугите на Бейлкин?
Човешките слуги?
Кимам мълчаливо. Разбира се, че ги помня. Никога няма да забравя Софи и пълните й с камъни джобове.
- Те понякога изчезваха и се носеха слухове, че Кардан ги е наранил, но не беше така. Той ги връщаше в света на
смъртните.
Признавам, изненадана съм.
- Защо?
Тя размята ръка.
- Не знам! Вероятно за да ядоса брат си. Но ти си човек, затова реших, че това ще ти хареса. И той ти изпрати
рокля. За коронацията.
Помня я - балната рокля с цветовете на нощта, с контурите на дървета, пришити по нея, и кристалите като
звезди. Хиляди пъти по-красива от роклята, която бях поръчала. Бях решила, че сигурно е от принц Дейн, тъй като
това беше неговата коронация и аз му се бях заклела във вярност, когато се присъединих към Двора на сенките.
- Не ти е казвал, нали? - пита Никасия. - Виждаш ли? Това са две хубави неща, които не знаеш за него. И съм те
виждала как го гледаш, когато си мислиш, че никой не те вижда.
Прехапвам вътрешността на бузата си, смутена въпреки факта, че бяхме любовници, че се оженихме и че едва
ли вече е тайна, че се харесваме.
- Затова ми обещай - продължава тя, - обещай ми, че ще му помогнеш.
Мисля си за златния оглавник, за бъдещето, предсказано от звездите.
- Не знам как да разваля проклятието - отговарям и всички непролети сълзи се събират в очите ми. - Ако можех,
мислиш ли, че щях да бъда на този глупав пир? Кажи ми кого да посека, какво да открадна, кажи ми коя загадка
трябва да разреша или коя вещица трябва да измамя. Само ми кажи начин и аз ще го направя, колкото и да е опасно,
колкото и да е трудно, каквато и да е цената.
Гласът ми пресеква.
Тя ме гледа неотклонно. Каквото и да мисля за нея, тя наистина държи на Кардан.
И мисля, че докато по бузите ми се стичат сълзи, тя осъзнава, за свое изумление, че и аз държа на него.
Е, много полза има той от това сега.

***

Когато разговорът ни приключва, аз се връщам на пиршеството и намирам новия Алдъркинг. Той изглежда
изненадан да ме види. До него е смъртният рицар с разкървавения нос. Червенокосият консорт на Северин тъпче
носа му с памук. Осъзнавам, че с рицаря са близнаци. Не идентични като нас с Тарин, но все пак близнаци.
Смъртни близнаци в Царството на феите. И като че ли и двамата не изглеждат особено смутени от това.
- Трябва ми нещо - казвам на Северин.
Той се покланя.
- Разбира се, кралице моя. Всичко мое е и ваше.

***

Тази нощ лежа в голямото легло на Кардан в огромната му спалня. Разперила съм ръце и крака, изритала съм
завивките.
Гледам златния оглавник на стола до мен, сияе на приглушената светлина на лампата.
Ако го сложа на змията, ще го обвържа завинаги към себе си. А след това ще го доведа тук. Той може да се свие
на килима в тази стая и макар че това ще ме направи не по-малко чудовище от него, поне няма да бъда сама.
Накрая заспивам.
В съня ми над мен се надвесва змията Кардан, черните му люспи лъщят.
- Обичам те - казвам аз и после той ме поглъща.
 26
- Още не си напълно оздравяла - казва Татерфел, като докосва белега ми с острите си пръсти. Тя се грижи за
мен, от-както съм станала от леглото, подготвя ме да се изправя пред змията, сякаш ще ходя на поредния пир, и не
спира да мърмори: - Мадок едва не те преряза наполовина съвсем наскоро.
- Притеснява ли те, че си дала клетва пред него, а още си тук при мен? - питам, когато тя довършва стегнатата
плитка на темето ми.
Отстрани косата ми е прибрана назад, а другата част е свита в кок. Няма украшения по ушите и шията, разбира
се, нищо, за което може да бъда сграбчена.
- Той ме изпрати тук - казва тя и взема една четка от масата, където е оставила всичките си инструменти.
Потапя я леко в гърненце с черна пепел. - Може би съжалява. Все пак сега можех да се карам на него, а не на теб.
Усмихвам се.
Татерфел гримира лицето ми, слага сенки на очите и на-червява устните.
На вратата се чука и влизат Тарин и Виви.
- Няма да повярваш какво намерихме в съкровищницата -казва Виви.
- Мислех си, че съкровищниците са пълни само със скъпоценни камъни, злато и такива неща.
Спомням си как преди цяла вечност Кардан ми обеща, че ще даде всичко от съкровищницата на Бейлкин на
Двора на сенките, ако те ме предадат и го освободят. Странно е да си спомням колко паникьосана бях тогава, колко
очарователен беше той и колко много мразех това.
Татерфел сумти, когато влиза Хлебарката, повлякъл един сандък след себе си.
- Не можеш да държиш сестрите ти далече от неприятности.
Кожата му пак е станала нормална, тъмнозелена, и той изглежда по-слаб, но добре. За мен е огромно
облекчение да видя, че вече действа, и то толкова бързо. Чудя се как ли сестрите ми са го убедили да им помогне, но
повече се чудя какво ли му е казала Бомбата. Има някаква нова радост на лицето му. Тя се вижда и в ъгълчетата на
устата, където се крие усмивка, и в блесналите му очи.
Боли ме да гледам това.
Тарин се усмихва.
- Намерихме великолепна броня. За теб.
- За кралица - казва Виви. - Каквато, както сигурно си спомняш, не сме имали от доста време.
- Трябва да е принадлежала на самата Маб - продължава Тарин.
- Вие определено си измисляте - казвам им аз.
Виви се навежда да отключи сандъка. Вади броня от фини люспи, изработена така, че изглежда като водопад от
миниатюрни листа на бръшлян. Ахвам от изумление. Това е най-великолепната броня, която съм виждала. Изглежда
древна и майсторството й е изумително, не прилича на творенията на Гримсен. Облекчение е да разбера, че и преди
него е имало велики ковачи и ще има и след него.
- Знаех си, че ще ти хареса - усмихва се Тарин.
- И аз имам нещо, което ще ти хареса - казва Хлебарката.
Посяга в торбата си и вади три нишки, приличат на сребърни.
Прибирам ги в джоба си, при космите, които откъснах от главата на Мадок.
Виви е твърде заета да вади още неща от сандъка, за да забележи. Ботуши, покрити с метални пластини.
Предпазители с формата на изтравниче. Нараменници от листа, извити в краищата. И шлем, който прилича на
корона от златни клонки с плодчета.
- Е, дори змията да ти отхапе главата - казва Татерфел, -останалата част от теб ще изглежда добре.
- На това му се казва окуражаване - отвръщам.

***

Армията на Елфхейм се събира и се подготвя за марш. Слаби като хрътки вълшебни коне, влажни водни коне,
елени със стърчащи рога и огромни жаби вече са оседлани. Някои дори са с брони.
Стрелци се подреждат със своите елфски лъкове с намазани със сънна отрова стрели и огромни арбалети.
Рицари се подготвят. Виждам Грима Мог да стои до малка група чер-веношапковци. Те си подават гарафа с кръв,
отпиват и топят шапките си. Рояци от пиксита с малки отровни стрели прелитат във въздуха.
- Ще сме готови - обяснява Грима Мог, докато идва към мен, - в случай че оглавникът не действа така, както те
твърдят. Или в случай че не им хареса това, което ще се случи после. - Оглежда бронята ми и заетия меч, препасан
на гърба ми, и се усмихва, като ми показва окървавените си зъби. После слага ръка на сърцето си. - Върховна
кралице.
Опитвам се да й се усмихна, но знам, че не ми се получава добре. Тревогата разяжда вътрешностите ми.
Пред мен има два пътя, но само единият води към победа.
Била съм протеже на Мадок и слуга на Дейн. Не знам как да побеждавам по друг начин, освен по техните.
Няма рецепта как да станеш герой, но има рецепта за успех. Знам как да забивам нож в собствената си ръка. Знам
как да мразя и да бъда мразена. Знам как да оцелявам, стига да съм готова да пожертвам всичко добро в себе си за
тази цел.
Казах, че ако не мога да бъда по-добра от враговете си, тогава ще стана по-лоша. Много, много по-лоша.
Откъсни три косъма от главата си и ги сплети в оглав-ника. Ще бъдете обвързани заедно.
Лорд Джарел си мисли, че ме е изиграл. Смята да запази вълшебната дума за себе си, да я използва, след като аз
сложа юздата на змията, и тогава да контролира и двама ни.
Сигурна съм, че Мадок не знае за този план на лорд Джарел, което предполага, че той включва и убийството на
самия Мадок.
Но това е заговор, който може да бъде напълно преобърнат. Аз сплетох техните косми в златния оглавник и не
аз ще бъда обвързана към змията. Щом оглавникът й бъде сложен, Мадок и лорд Джарел ще станат мои слуги, така
както някога Кардан беше мой. Така както Кардан ще бъде мой отново, със златните ремъци, впити в люспите му.
И ако змията продължи да расте, както чудовищността и развалата й, ако отрови самата земя на Елфхейм,
тогава нека бъда кралицата на чудовищата. Нека управлявам онази черна пустош с моя баща червеношапковец като
марионетка до мен. Нека се страхуват от мен и нека никога не се страхувам отново.
Само от пролятата му кръв може да се издигне велик владетел.
Нека имам всичко, което някога съм искала, всичко, за което съм мечтала, и с него вечно нещастие. Нека живея
с леден къс, забит в сърцето си.
- Погледнах звездите - казва Бафен. За миг съм толкова разсеяна от дивите си представи, че не успявам да се
концентрирам. Тъмносинята му роба се развява зад него на бриза в ранния следобед. - Но те не искат да ми говорят.
Когато бъдещето е скрито, това означава събитие, което завинаги ще промени бъдещето. За добро или за зло. Нищо
не може да бъде видяно, докато това събитие не се случи.
- Е, много успокояващо - промърморвам аз.
Бомбата се появява от сенките.
- Змията е била забелязана - казва тя. - Близо до брега до Кривата гора. Трябва да тръгнем бързо, преди да сме я
изгубили отново.
- Помнете формацията - вика Грима Мог на войниците си. -Тръгваме от север. Мадок и хората му ще държат
юга, а Дворът на зъбите запада. Стойте на разстояние от тях. Целта ни е да подкараме създанието към любящата
прегръдка на нашата кралица.
Люспите по новата ми броня звънтят една в друга, издават музикален звук. Помагат ми да се кача на висок
черен жребец. Грима Мог е настанена на огромен брониран елен.
- Това ли е първата ти битка? - пита ме тя.
Кимам.
- Ако започне сражение, фокусирай се на онова, което е пред теб. Просто се бий - казва ми тя. - Нека другите
се грижат за останалото.
Пак кимам, като гледам как армията на Мадок тръгва да заеме позиция. Първи са неговите войници,
откраднати от армията на Елфхейм. После са нисшите дворове, които са минали под флага му. И разбира се, Дворът
на зъбите с ледените си оръжия. Кожата на мнозина изглежда като измръзнала, някои са сини като мъртъвци. Не ми
харесва мисълта да се бия с тях, днес или когато и да било.
Дворът на термитите язди зад Грима Мог. Лесно различавам бялата като сол коса на лорд Ройбен. Той е на
гърба на келпи и когато поглеждам към него, ми отдава чест. До него са войниците на Алдъркинг. Смъртният
консорт на Северин не е с него; той язди до смъртен рицар, червенокосата, чий- то нос бе разбит от стражите на
Никасия. Тя изглежда притеснително развеселена.
В двореца Виви, Ориана, Хедър и Оук ни чакат с останалите стражи, по-голямата част от Съвета и много
придворни от дворовете, от Върховния двор и от нисшите дворове. Те ще гледат от бойниците.
Стискам здраво златния оглавник.
- По-весело - казва ми Грима Мог, като вижда лицето ми. Наглася шапката си, вкоравена от слоевете кръв. -
Устремени сме към слава.
Препускаме през дърветата и аз не мога да не си помисля, че когато си представях как ще стана рицар, си
мислех за нещо подобно. Как се изправям пред вълшебни чудовища, облечена с броня, стиснала меча си. Но като
много фантазии и тази беше напълно лишена от ужаса.
Писък се понася през въздуха от една по-гъста част на гората пред нас. Грима Мог дава знак и армиите на
Елфхейм спират и се разгръщат. Само аз продължавам напред, заобикалям изсъхнали дървета, едно след друго,
докато не виждам черните извивки на тялото на змията на около трийсет крачки пред мен. Конят ми се отдръпва
със сумтене.
Държа оглавника, слизам от седлото и тръгвам към чудовищното създание, което някога беше Кардан.
Пораснал е още повече, сега е по-дълъг от корабите на Мадок, главата е толкова голяма, че ако отвори уста, зъбите й
ще са с размерите на меча на гърба ми.
Абсолютно ужасяваща е.
Принуждавам се да продължа по изсъхналата и почерняла трева. Зад змията виждам знамената на Мадок да
пърхат на вятъра.
- Кардан - прошепвам.
Златната мрежа на оглавника сияе в ръцете ми.
И сякаш в отговор, змията се отдръпва назад, извива врат и се поклаща, все едно се чуди как най-добре да
нападне.
- Аз съм Джуд - казвам, гласът ми прекъсва. - Джуд. Ти ме харесваше, помниш ли? Вярваше ми.
Змията внезапно се раздвижва, плъзга се по тревата към мен и мълниеносно скъсява дистанцията. Войници се
пръскат. Коне се изправят на задните си крака. Жаби скачат към убежището на гората, без да обръщат внимание на
ездачите си. Келпите хукват към морето.
Вдигам оглавника, не държа нищо друго, с което да се защитя. Приготвям се да го хвърля. Но змията спира на
десетина крачки от мен и се увива.
Гледа ме със златните си очи.
Цялата треперя. Дланите ми се потят.
Знам какво трябва да сторя, ако искам да победя враговете си, но вече не искам да го направя.
Толкова близо до змията, мога да мисля само за това как оглавникът ще се впие в кожата на Кардан и той ще
бъде пленен завинаги. Преди ми се струваше толкова примамливо да го държа под контрола си. Усетих такъв прилив
на мощ, когато той ми се закле, че ще ми се подчинява една година и един ден. Чувствах, че ако успея да
контролирам всичко и всички, нищо няма да може да ме нарани.
Правя една крачка към змията. После още една. Толкова отблизо, отново съм стъписана от размерите й. Вдигам
предпазливо ръка и докосвам черните люспи. Те са сухи и студени под кожата ми.
Златните очи не изразяват нищо, но си мисля как Кардан лежи пред мен на пода в кралските покои.
Мисля си за променливата му усмивка.
Мисля си колко ужасно би било за него да е пленен така. Колко нечестно би било да го държа по този начин и
да наричам това любов.
Ти вече знаеш как да развалиш проклятието.
- Обичам те - шепна. - Винаги съм те обичала.
Пъхам златния оглавник в колана си.
Пред мен има два пътя, но само единият води към победа.
Но аз не искам такава победа. Вероятно никога няма да живея без страх, вероятно властта ще се изплъзва от
хватката ми, вероятно болката от загубата му ще е по-силна, отколкото бих могла да понеса.
И все пак, ако го обичам, имам само един избор.
Вадя меча от ножницата на гърба си. Сърцезаклет, който може да посече всичко. Поисках го от Северин и го
взех в тази битка, защото колкото и да го отричах, част от мен знаеше какво ще избера.
Златните очи на змията не потрепват, но от армиите се чуват възклицания на изненада. Чувам рева на Мадок.
Не се очакваше такъв завършек.
Затварям очи, но не мога да ги задържа така. С едно движение замахвам със Сърцезаклет в сияеща арка към
главата на змията. Острието се снижава, посича люспите, плът и кост. Тогава главата на змията пада в краката ми,
златните очи помътняват.
Навсякъде има кръв. Навитото тяло на змията трепери силно, после се отпуска. Прибирам меча с треперещи
ръце в ножницата. Цялата треперя, треперя така, че падам на колене върху почернялата трева, на килима от кръв.
Лорд Джарел ми крещи нещо, но не мога да го чуя.
Струва ми се, че може би съм изпищяла.
Всички хукват към мен. Чувам дрънченето на стомана и съскането на стрелите във въздуха. Като че ли много,
много отдалече.
В ушите ми кънти само проклятието на Валериан, което той изрече преди смъртта си.
Нека ръцете ти винаги бъдат изцапани с кръв. Нека смъртта е единственият ти спътник.
- Трябваше да приемеш предложението ни - казва лорд Джарел, като замахва с копието си към мен. - Твоето
царуване ще е много кратко, смъртна кралице.
 И тогава Грима Мог връхлита с елена си и отбива копието му. Оръжията се удрят и кънтят от силата на
сблъсъка.
- Първо ще те убия - казва му тя. - А после ще те изям.
Две черни стрели профучават от дърветата и се забиват в гърлото на лорд Джарел. Той се плъзга от коня си и от
Двора на зъбите прозвучава писък. Зървам за миг бялата коса на Бомбата.
Грима Мог се завърта, бие се с трима рицари от Двора на зъбите. Сигурно някога ги е познавала, сигурно е била
техен генерал, но все пак сега се бие с тях.
Около мен се чуват още викове. И звуците на битката се отдалечават.
Откъм брега прозвучава рог.
Водата се пени покрай черните скали. От дълбините й се надигат морски създания и селки, сияещите им люспи
отразяват слънчевата светлина. Никасия се издига с тях на гърба на акула.
- Морските дълбини уважават мирния си договор със сушата и с кралицата - вика тя, гласът й се носи през
полето. -Оставете оръжията.
След миг армиите на Морските дълбини нахлуват на брега.
Тогава Мадок застава пред мен. Бузата му и част от челото му са покрити със съсирена кръв. На лицето му е
изписано ликуване, някаква ужасяваща радост. Червеношапковците са родени за това, за кръвопролития, насилия и
убийство. Мисля, че част от него се наслаждава на възможността да сподели това с мен, дори сега.
- Стани.
През по-голямата част от живота си съм изпълнявала заповедите му. Надигам се на крака, ръката ми посяга към
златния оглавник на колана ми, в който съм сплела три косъма от главата му и с който мога да го обуздая.
- Няма да се бия с теб. - Гласът ми звучи някак далечен. -Макар че нямаше да се радвам да видя как ремъците се
впиват в кожата ти, нямаше и да скърбя за това.
- Стига си се перчила - казва той. - Ти вече победи. Виж.
Той ме хваща за раменете и ме обръща, за да видя огромното тяло на змията. Ужас минава през мен и се
опитвам да се измъкна от хватката му. А после забелязвам, че боят е спрял и всички се взират в тялото. От него се
излъчва сияние.
И после от сиянието излиза Кардан - гол и покрит с кръв.
Жив.
Само от пролятата му кръв може да се издигне велик владетел.
Всички падат на колене. Грима Мог коленичи, лорд Ройбен коленичи. Дори онези, които преди секунди бяха
решени да убиват, изглеждат победени. Никасия гледа от морето как всички в Елфхейм се покланят на преродения
върховен крал.
- Прекланям глава пред теб - казва ми Мадок под нос. - И само пред теб.
Кардан прави крачка напред и под краката му се появяват малки пукнатини. Цепнатини в земята. Той заговаря
така силно, че гласът му отеква сред всички.
- Проклятието е разрушено. Кралят се завърна.
Той е точно толкова ужасяващ, колкото и змията.
Но не ми пука. Хуквам към прегръдките му.
 27
Пръстите на Кардан се забиват в гърба ми. Той трепери, от оттеглянето на магията или от ужас, не зная. Но ме
прегръща така, сякаш съм единственото стабилно нещо в целия свят.
Войници приближават и Кардан рязко ме пуска. Стиска челюст. Махва с ръка на един рицар, който му предлага
наметалото си, въпреки че е облечен само с кръв.
- От дни не съм обличал нищо - ръмжи върховният крал и ако в очите му има някаква уязвимост, всички са
твърде смаяни, за да забележат. - Не виждам защо да започвам сега.
- От скромност? - питам аз игриво, изненадана, че може да се шегува за проклятието или за каквото и да било.
Той ме дарява със замайваща, нехайна усмивка. От онези усмивки, зад които можеш да се скриеш.
- Всяка част от мен е прелест.
Гърдите ме болят, докато го гледам. Имам чувството, че не мога да дишам. Макар че стои пред мен, болката от
загубата му още не е избледняла.
- Ваше величество - обръща се към мен Грима Мог. - Да окова ли баща ви?
Колебая се, мисля за мига, когато се изправих пред него със златния оглавник. Ти вече победи.
- Да - казва Кардан. - Окови го.
Идва карета, колелата й подскачат по камъните. Грима Мог крещи заповеди. Двама генерали слагат окови на
китките и глезените на Мадок, тежките вериги дрънчат и при най-лекото движение. Стрелци са се прицелили в
него, докато го отвеждат.
Армията му се предава, полага клетва за подчинение. Чувам шума на крила, звъна на брони и виковете на
ранените. Червеношапковците освежават цвета на шапките си. Няколко създания се гощават с мъртвите. Във въздуха
има дим, примесен с аромата на море и миризма на кръв и мъх. Дори след толкова кратка битка всичко е само отлив
на адреналин, превръзки и почести за победителите.
Пиршеството в двореца сигурно вече е започнало и ще продължи по-дълго от битката.
Кардан се отпуска в каретата. Взирам се в него, в кръвта, която съхне на вълни по тялото му, съсирва се в
къдриците му като малки парченца гранат. Насилвам се да извърна очи към прозореца.
- Колко дълго бях... - колебае се.
- Няма и три дни - отвръщам му. - Съвсем кратко.
Не споменавам на мен колко дълго ми се стори.
Не му казвам и как можеше да бъде пленен във формата на змия завинаги, с оглавник и юзда. Или мъртъв.
Можеше да е мъртъв.
Тогава каретата спира и ние слизаме. Слугите са донесли огромно кадифено наметало за Кардан и този път той
го приема. Слага го на раменете си, докато вървим през мразо-витите подземни зали.
- Сигурно първо ще искате да се изкъпете - предлага Рандалин, съвсем разбираемо.
- Искам да видя трона - казва Кардан.
Никой не е склонен да му възразява.
Тронната зала е пълна с преобърнати маси и гниещи плодове. Цепнатината по пода води до разцепения трон с
повехналите цветя. Кардан разперва ръце и земята се затваря, скала и камък кипват нагоре, за да запълнят
пукнатината. После той свива пръсти и разделеният трон изниква отново, разцъфнал с цветовете на изтравниче, но
сега се разделя на два отделни трона.
- Харесва ли ти? - пита ме той, все едно да пита някого дали му харесва корона от звезди, свалени от небето.
- Впечатляващо е - отвръщам задавено.
Явно доволен, той най-сетне позволява на Рандалин да ни поведе към кралските покои, които са пълни с
прислуга, генерали и повечето членове на Живия съвет. Една вана е приготвена за върховния крал. Донесена е
гарафа с вино, както и украсен със скъпоценни камъни бокал. Фала пее песен за краля на змиите и Кардан изглежда
едновременно очарован и ужасен от всичко това.
Не искам да свалям бронята си пред толкова народ, затова излизам и отивам в старите си покои.
Но когато влизам там, виждам Хедър. Става от дивана, държи огромна книга. Розовата й коса е избледняла, но
всичко друго в нея сякаш сияе.
- Поздравления, ако не е твърде нелепо да го кажа, разбира се. Не знам как се говори за битки, но чух, че си
победила.
- Ние победихме - потвърждавам с усмивка.
Тя дърпа двойния наниз от много зле нанизани плодове на калина на врата си.
- Виви ми ги направи. За след партито. - Хедър като че ли за първи път забелязва бронята ми. - Това не е твоята
кръв...
 - Не - казвам. - Аз съм добре. Просто съм скапана.
Тя кима бавно.
- Кардан също е добре - добавям.
Книгата пада от ръката й на дивана.
- Значи, вече не е голяма змия?
- Не е, но мисля, че май хипервентилирам. Така се нарича, нали? Когато дишаш твърде бързо. Замайваш се.
- Никой в този дворец не знае нищо за човешката медицина, нали? - Тя идва и започва да сваля бронята ми. -
Хайде да свалим това от теб и да видим дали ще се почувстваш по-добре.
- Говори ми - казвам. - Разкажи ми още някоя приказка. Кажи ми нещо.
- Добре - казва тя, докато се мъчи да разкопчае бронята ми. - Последвах съвета ти и говорих с Ви. Най-сетне.
Казах й, че не искам да ми отнема спомените и че съжалявам, задето я накарах да обещае това.
- Тя беше ли доволна?
Помагам й с една от закопчалките.
- Ами много сериозно се скарахме. С крясъци - добавя. - И
- О...
- Помниш ли онази приказка за змията, която имаше твърде грижовни родители и се ожени за принцесата?
- Да - отвръщам. - Накрая май заспах, затова съм пропуснала развръзката.
- Ами когато изгорили змийската кожа на момчето, принцесата трябвало да го спечели отново, като изпълни
изпитание. Е, казах на Ви, че трябва да изпълни изпитание. Трябва да се срещне отново с мен и този път да го
направи както трябва. Да ми каже истината още в началото. Да ме убеди да я обикна.
- По дяволите. - Последната част от бронята пада с дрън-чене на пода и осъзнавам, че приказките й са ме
разсеяли дотолкова, че вече мога да дишам нормално. - Това е много сериозна приказна дейност. Изпитание.
Хедър посяга да хване ръката ми.
- Ако успее, всичките ми спомени ще се завърнат. Ако не успее, тогава тази нощ за последен път се виждам с
теб.
- Надявам се да изпиеш всичкото вино от кралските изби на този пир - казвам й и я прегръщам силно. - Но
повече се надявам Ви да успее да спечели отново ръката ти.
Вратата се отваря и влиза Ориана. Вижда ме и се пани-кьосва. Веднага се покланя ниско, почти притиска
челото си в пода.
- Не е нужно да го правиш - казвам й и тя ме поглежда остро.
Виждам, че има много възражения относно поведението ми като върховна кралица, и усещам пробождане на
задоволство при мисълта, че вече не може да ги изрече, без да наруши собствените си правила за прилично
поведение.
Тя се надига от поклона си.
- Надявам се, че ще помилваш баща си. Заради брат си, ако не заради себе си.
- Вече бях милостива - казвам, вземам бронята и излизам в коридора.
Не биваше да напускам кралските покои. Това беше стар импулс - да оставя Кардан да царува, докато аз
управлявам от сенките. А и беше облекчение да се измъкна за малко от всички тези втренчени погледи. Но когато
съм далече от Кардан, всичко придобива някак нереален оттенък и аз започвам да се тревожа, че проклятието някак
не е развалено, че' всичко това е просто фантазия на трескав ум. Бързо се връщам по коридора, облечена само с
гамбезон и предпазители за краката.
Когато влизам в кралските покои, Кардан го няма, както и всички сановници. Водата във ваната е още топла и
свещите още горят, но стаите са празни.
- Аз я напълних отново - казва Татерфел, появила се от незнайно къде и ме стряска. - Влизай. Много си мръсна.
- Къде е Кардан? - питам, като понечвам да сваля и последните си дрехи.
- В тронната зала. Къде другаде? - казва тя. - Ти си тази, която закъснява. Но нали сега си нашият герой,
позволено ти е. Ще те приведа в приличен вид.
- Май ще имаш доста работа - отвръщам, но влизам послушно във ваната и разпръсвам листенцата от иглика,
които се носят по повърхността. Топлата вода се отразява чудесно на измъчените ми мускули. Отпускам се под нея.
Проблемът след ужасно и огромно изпитание е, че после усещаш всичко, което си потискал. Толкова дълго бях
ужасена и сега, когато би трябвало да се чувствам прекрасно, искам само да се скрия под някоя маса в тронната зала
с Кардан, докато не се убедя напълно, че той е добре.
Надигам се над водата и отмятам косата от очите си. Та-терфел ми подава кърпа.
- Изтрий кръвта от кокалчетата на пръстите си - нарежда ми.
Отново завива косата ми на рога, този път с вплетени златни нишки. Приготвила ми е бронзова кадифена
туника. Над нея слага бронзов кадифен жакет с висока къдрава яка и подобен на пелерина шлейф, който се развява и
при най-лекия ветрец. Накрая бронзови ръкавици с широки маншети.
Издокарана така, ще ми е трудно да се промъкна незабелязано в тронната зала, дори и роговете да не прозвучат
при появата ми.
- Върховната кралица на Елфхейм Джуд Дуарте - обявява един паж с отекващ глас.
Забелязвам Кардан, който седи начело на високата маса. Дори от другия край на залата усещам интензивността
на погледа му.
Дълги маси са отрупани като за истински пир. Всеки поднос е изпълнен с храна: огромни купчини плодове,
лешници, хляб с фурми. Въздухът мирише на медовина.
Чувам как музикантите се състезават да съчиняват стихове за новите си композиции, много от тях са в чест на
змийския крал. Е, има поне една посветена и на мен:
Кралицата наша меча прибра и очите затвори.
„Мислех си - рече тя, - че с по-голяма змия ще се боря"
Още слуги идват от кухнята, носят табли, пълни с месо, приготвено по различни начини - печено и задушено в
масло, на скара или варено. В първия миг не осъзнавам какво гледам. Това е змийско месо. Месо, отрязано от
тялото на огромната змия, която бе техният върховен крал, и може да им даде частица от магията му. Гледам всичко
това и отново се чувствам объркана смъртна. Някои техни обичаи никога няма да спрат да ме ужасяват.
Надявам се, че Кардан няма нищо против. Определено изглежда весел, смее се, докато придворните трупат
месото в чиниите си.
- Винаги съм предполагал, че ще съм вкусен - чувам го да казва, макар да забелязвам, че той не взема от
месото.
И отново си представям как се пъхам под масата и се крия там, както правех като дете. Както направих след
кървавата коронация с него.
Но вместо това отивам при голямата маса и намирам мястото си, което, разбира се, е начело - в другия край.
Взираме се един в друг над огромната шир от сребро, плат и свещи.
После той става и всички в залата притихват.
- Утре трябва да се справим с всичко, което ни сполетя -казва той и вдига бокала си високо. - Но нека тази нощ
почетем нашата победа, нашата хитрост и нашата радост.
Всички вдигаме чаши.
Започват песни - като че ли безкрайна поредица, - а ястията са толкова много, че дори смъртен като мен може
да се наяде. Гледам как Хедър и Виви минават покрай масите, за да танцуват. Забелязвам Хлебарката и Бомбата,
седят в сенките на новите тронове. Той хвърля грозде в устата й и никога не пропуска, нито веднъж. Грима Мог
обсъжда нещо с лорд Ройбен, половината й чиния е пълна със змийско месо, а другата половина с месо, което не
мога да разпозная. Никасия седи на почетно място, недалече от високата маса, обградена от поданиците си.
Забелязвам Тарин близо до музикантите, разказва нещо и размахва ръце. Виждам Призрака, който я гледа.
- Моля за извинение - казва някой.
Министърът на ключовете Рандалин стои до рамото на Кардан.
- Съветнико - казва Кардан и се обляга на масата с нехайната поза на човек, който вече си е пийнал добре. - Да
не искаш от тези малки медени питки? Можех да ти ги предам надолу по масата.
- Става дума за затворниците, за Мадок, армията му и останките от Двора на зъбите - казва Рандалин. - И още
много други неща, които се надявахме да обсъдим с вас.
- Утре - отвръща Кардан. - Или вдругиден. Или вероятно следващата седмица.
И после става, отпива дълго от бокала си, слага го на масата и тръгва към мен.
- Ще танцуваш ли? - пита ме и ми подава ръка.
- Може би си спомняш, че не съм особено умела в танците -казвам, докато ставам.
Последния път, когато танцувахме, беше в нощта на ко-ронацията на принц Дейн, точно преди всичко да се
обърка. Той беше много, много пиян.
Наистина ме мразиш, нали? - попита ме тогава.
Почти толкова много, колкото ти мразиш мен - отвърнах аз. Той ме дърпа към мястото, където музикантите
карат всички да танцуват все по-бързо и по-бързо, да се въртят и подскачат. Ръцете му покриват моите.
- Не знам за какво първо да се извиня - казвам аз. - Задето ти отсякох главата или защото се колебах толкова
дълго. Не исках да изгубя и малкото, което ми бе останало от теб. Още не мога да повярвам на чудото, че си жив.
- Не знаеш колко дълго чаках да чуя тези думи - отвръща той. - Че не искаш да съм мъртъв.
- Ако се шегуваш с това, аз ще...
- Ще ме убиеш? - пита той и извива черните си вежди.
Мисля, че все пак бих могла да го мразя.
Тогава Кардан хваща ръцете ми и ме дърпа далече от другите танцьори, към тайната стая зад подиума, в която
ме въведе веднъж. Тя е каквато я помня, стените й са покрити с мъх, под сияещите гъби има ниска кушетка.
- Знам само да бъда жесток или да се смея, когато съм смутен - казва той и сяда на кушетката.
Аз го пускам и оставам права. Обещах си да направя това, ако някога отново имам шанс. Обещах си да го
направя в първия възможен момент.
- Обичам те - казвам и думите излизат в неразбираем порив от устата ми.
Кардан изглежда стъписан. Или вероятно съм го казала толкова бързо, че не е сигурен какво съм казала.
- Не бива да го казваш от съжаление - продумва накрая с огромна предпазливост. - Или защото бях под силата
на проклятие. В миналото те помолих да ме излъжеш, в същата тази стая, но сега те моля да не го правиш.
Бузите ми горят при спомена за онези лъжи.
- Аз не съм лесен за обичане - казва той и чувам ехото на думите на майка му в неговите.
Когато си представях как му казвам това, си мислех, че ще изрека думите, все едно махам превръзка -
болезнено и бързо. Но не очаквах той да се усъмни в тях.
- Започнах да те харесвам, когато говорехме за владетелите на нисшите дворове - казвам аз. - Ти беше забавен и
това бе странно. А когато отидохме в Холоу Хол, ти беше умен. Все си спомням, че ти ни измъкна от тронната зала
след коронацията на Дейн, точно преди да опра нож в гърлото ти.
Той не прави опит да ме прекъсне, затова нямам избор и продължавам:
- След като те измамих и те направих върховен крал, ре-ших, че тъй като ти ме мразиш, ще мога и аз да те
мразя, как-то преди. Но не стана. И се чувствах много глупава. Мислех си, че ще разбия сърцето си така. Мислех си,
че това е слабост, която ти ще използваш срещу мен. Но после ти ме спаси от Морските дълбини, макар че можеше
да ме оставиш да изгния там. Тогава започнах да се надявам, че чувствата ми са споделени. Но когато дойде
изгнанието... - Поех си треперливо дъх. - Сигурно съм крила много неща. Мислех си, че ако не го правя, ако си
позволя да те обичам, ще изгоря като кибритена клечка. Като цяла кибритена кутия.
- Но сега ми обясни всичко - казва той. - И наистина ме обичаш.
- Обичам те - потвърждавам аз.
- Защото съм умен и забавен - добавя с усмивка. - Не спомена и че съм хубав.
- Или че си вкусен. Макар че това са все похвални качества.
Той ме дърпа към себе си и двамата лягаме на кушетката. Взирам се в чернотата на очите му и в мекотата на
устата му. Избърсвам прашинка суха кръв от връхчето на едното заострено ухо.
- Какво беше? Да си змия.
Той се колебае.
- Ами сякаш си пленен в мрака - отговаря. - Бях сам и инстинктът ме караше да нападам. Може би не бях
напълно животно, но не бях и себе си. Не можех да мисля. Имаше само чувства. Омраза и ужас, и желание да
унищожавам.
Понечвам да заговоря, но той ме спира с жест.
- А ти. - Гледа ме, устните му се извиват в нещо, което не е точно усмивка; нещо повече и по-малко от усмивка.
- Малко неща съзнавах, но разпознавах теб.
И когато ме целува, се чувствам така, сякаш най-сетне мога да дишам отново.
 ЕПИЛОГ
Коронацията ми е седмица по-късно и аз съм смаяна колко много владетели на нисшите дворове и техни
поданици присъстват на нея. Интересно, но много от тях са си направили труда да доведат и смъртни като свои
гости, подменени деца и човешки музиканти и любовници. Толкова е странно да видя този опит да си спечелят
благоразположението ми и в същото време е удовлетворяващо.
Кардан избира трима майстори, които да станат част от домакинството на Елфхейм. Едната е майка Мароу.
Вторият е древен на вид таласъм, който сякаш се крие зад огромна, сплетена на плитки брада. Изненадана съм да
видя третия -смъртен ковач, който си е писал с моя човешки баща. Когато се запознах с него, Робърт от Джърси
доста време се възхищава на Здрач и ми разказа забавна история за конференция, на която присъствали заедно
преди десетина години.
Откакто се настаниха в двореца, майсторите се захванаха за работа.
Церемонията започва по здрач, провежда се под звездите на новия остров Инсиър. Мангали сияят и небето е
изпълнено с морски пръски и благовония. По земята под нас разцъфва нощен флокс.
Аз съм с рокля в тъмно, горско зелено, гарванови пера покриват раменете и ръкавите ми, а Кардан е с жакет,
украсен с ярки бръмбарови крилца. Бафен, облечен с една от дългите си сини роби и с много звездни орнаменти по
брадата, ще проведе церемонията.
Оук е облечен в бяло, със златни копчета. Тарин го целува
по челото за кураж, тъй като той ще трябва да сложи короните на главите ни.
- Традицията на Грийнбрайър се спазва във Върховния двор от незапомнени времена - започва Бафен. - Кръвта
коронясва кръв. И макар че короната вече я няма, заедно с клетвите, дадени пред нея, ние ще продължим да
следваме традицията. И така, върховни кралю, приемаш ли новата корона от Оук, твоя кръв и твой наследник.
Оук не изглежда щастлив, че го наричат наследник, но взема короната от възглавничката - диадема от масивно
злато с девет връхчета с формата на листа. Тъй като е върховен крал, Кардан не бива да коленичи пред никого, затова
Виви вдига Оук. Брат ми слага със смях новата корона на главата на Кардан, за удоволствие на тълпата.
- Народе на Елфхейм - изрича Бафен ритуалните думи, които Кардан не е чувал за себе си досега, защото
предишната церемония беше проведена доста набързо. - Приемаш ли Кардан от рода Грийнбрайър за твой върховен
крал?
Отговаря хор от гласове:
- Приемаме го.
После идва моят ред.
- Необичайно е за всеки двор да има двама владетели. И все пак ти, Джуд Дуарте, върховна кралице, ни показа
защо това може да е сила, а не слабост. Когато Върховният двор бе заплашен, ти се изправи срещу враговете ни и
разруши проклятието, което можеше да ни погуби. Пристъпи напред и приеми короната си от Оук, твой брат и твой
наследник.
Пристъпвам напред и Вивиен отново вдига брат ми. Той тръшва короната на главата ми. Тя е същата като на
Кардан и съм изненадана от тежестта й.
- Народе на Елфхейм - казва Бафен. - Приемаш ли Джуд Дуарте за своя върховна кралица?
За миг настъпва тишина и аз съм сигурна, че няма да ме приемат, но ритуалните думи излизат от устите им:
- Приемаме я.
Не се сдържам и се усмихвам на Кардан. Той се усмихва в отговор, с лека изненада. Вероятно не се усмихвам
много често така.
Кардан се обръща към множеството пред нас:
- Сега трябва да възнаграждаваме за заслуги и да наказваме за предателства. Първо наградите.
Той прави знак на един слуга, който носи меча на Мадок, онзи, с който той разцепи трона на Елфхейм.
- На Грима Мог, нашия велик генерал - казва Кардан. - Ти получаваш последното творение на Гримсен и ще го
носиш, докато продължаваш да ни служиш.
Тя го приема с поклон и притиска ръка до сърцето си.
Той продължава:
- Тарин Дуарте, нашият трибунал така и не приключи официално. Но смятай, че е отсъдил в твоя полза. Дворът
на Елфхейм вече няма претенции към теб. Даряваме всичките имения и земи на Лок на теб и на детето ти.
Сред тълпата се чува шепот. Тарин излиза напред и прави нисък реверанс.
- Накрая - казва той. - Бихме искали нашите трима приятели от Двора на сенките да излязат напред.
Призрака, Бомбата и Хлебарката вървят по килима от бели цветя. Наметалата ги скриват от глава до пети, дори
лицата им са скрити зад фини черни воали.
 Кардан кима и пажове се приближават с възглавнички. На всяка от тях има сребърна маска, която не издава пол,
само безизразно метално лице с дяволито извита уста.
- Вие, които обитавате сенките, искам да можете да стоите до нас и на светлината - казва Кардан. - Давам на
всеки маска. Когато я носите, никой няма да може да различи нито ръста ви, нито тембъра на гласа ви. И нека,
когато сте с тази маска, никой в Елфхейм да не може да ви отпрати. Всяко огнище ще бъде отворено за вас,
включително моето.
Те се покланят и слагат маските на лицата си. Когато го правят, въздухът около тях потрепва.
- Много сте любезен, кралю - казва единият и дори аз, която ги познавам, не мога да разбера кой е.
Маските обаче не могат да скрият едно - когато тримата се покланят и си тръгват, една от маскираните фигури
хваща другата за ръка.
Или как третият обръща сияещото си метално лице към Тарин.
Тогава идва мой ред да пристъпя напред. Стомахът ми се свива от притеснение. Кардан настоя аз да въздам
правосъдие над затворниците. Ти спечели победата и на теб се падна лъвският дял от трудностите. Ти ще
избереш съдбата им.
Каквото и да реша, от екзекуция до изгнание или проклятие, решението ми ще бъде сметнато за справедливо -
особено ако е находчиво.
- Сега ще приемем молителите - казвам аз.
Оук беше преместен настрани и сега стои между Тарин и Ориана.
Двама рицари се приближават и коленичат. Единият заговаря:
- Възложено ми беше да моля от името на всички, които споделят моята съдба. Някога ние бяхме част от
армията на Елфхейм, но съзнателно тръгнахме с генерал Мадок на север, когато бяхме освободени от клетвите си.
Ние предадохме върховния крал и... - тук заеква за миг - и се опитахме да сложим край на царуването му.
Сгрешихме. Искаме да изкупим вината си и да докажем, че можем да бъдем предани.
Тогава заговаря вторият:
- Възложено ми беше да моля от името на всички, които споделят моята съдба. Някога ние бяхме част от
армията на Елфхейм, но съзнателно тръгнахме с генерал Мадок на север, когато бяхме освободени от клетвите си.
Ние предадохме върховния крал и се опитахме да сложим край на царуването му. Ние не искаме да изкупим вината
си. Следвахме вярно своя генерал и макар че ще бъдем наказани, не бихме избрали друго.
Поглеждам към тълпата, към поданиците на Елфхейм, които се сражаваха и проливаха кръв, към онези, които
скърбят за изгубените животи - животи, които можеха да продължат с векове, ако не бяха посечени. Поемам си дъх.
- Във Върховния двор войниците са наричани ястреби -казвам аз и се изненадвам колко стабилен е гласът ми. -
И онези, които не желаят да се разкаят, ще се превърнат наистина в ястреби. Ще летят в небесата и ще ловуват
колкото им душа иска. Но няма да си върнете истинската форма дотогава, докато не измине една година и един ден,
без да сте наранили живо същество.
- Но как ще се храним, ако не можем да ловуваме? - пита рицарят.
- Ще трябва да разчитате на добрината на другите - казвам аз с възможно най-студен глас. - А вие, които сте
готови да се покаете, приемаме клетвата ви във вярност и обич. Вие отново ще станете част от Върховния двор. Но
ще бъдете белязани заради предателството си. Нека ръцете ви винаги бъдат червени, сякаш са изцапани с кръвта,
която се надявахте да пролеете.
Кардан ми се усмихва окуражаващо. Рандалин изглежда подразнен, че само аз издавам присъдите. Прокашля
се, но не смее наистина да ме прекъсне.
Следващият молител е лейди Нор от Двора на зъбите. Кралица Сурен върви след нея. Короната още е зашита за
главата й и макар че няма каишка, дупката на китката й личи, а кожата около нея е възпалена.
Викам един слуга да донесе оглавника.
- Ние щяхме да те последваме - казва лейди Нор, като пада на коляно. - Направихме ти предложение и ти беше
тази, която го отхвърли. Нека се върнем в Севера. Не сме ли достатъчно наказани?
- Лорд Джарел се опита да ме измами с този оглавник. Знаеше ли за това? - питам аз, като соча оглавника.
Тъй като тя не може да лъже, просто мълчи.
- А ти? - питам Сурен.
Момичето издава плашещ и някак свиреп тих смях.
- Знам всички тайни, които те си мислят, че крият.
Гласът й е тънък и дрезгав, сякаш от дълго мълчание.
Някой ме дърпа за ръкава и аз с изненада виждам Оук до мен. Прави ми знак да се наведа, за да прошепне нещо
в ухото ми. Рандалин се мръщи, когато го правя.
- Помниш ли, когато каза, че не можем да й помогнем -шепне Оук. - Сега можем да й помогнем.
Изправям се и го поглеждам в очите.
 - Значи, искаш да се застъпиш за кралица Сурен?
- Искам - казва той.
Изпращам го обратно при Ориана, вече съм малко по-го-лям оптимист, че някой ден може би ще пожелае да
седне на трона на Царството на феите.
- Брат ми помоли за снизхождение. Кралице Сурен, ще се закълнеш ли във вярност пред короната?
Тя поглежда към лейди Нор, сякаш чака разрешение. Лейди Нор кима.
- Аз съм ваша, върховна кралице - казва момиченцето. После измества поглед. - И върховни кралю.
Обръщам се към лейди Нор.
- Бих искала да чуя как се заклеваш във вярност на своята кралица.
Лейди Нор изглежда стресната.
- Разбира се, че ви се заклевам...
Клатя глава.
- Не, искам да се закълнеш на нея. На твоята кралица. Кралицата на Двора на зъбите.
- Сурен?
Очите й започват да се стрелкат насам-натам, сякаш търси изход за бягство. За първи път, откакто излезе пред
мен, лейди Нор изглежда изплашена.
- Да - казвам аз. - Закълни се на нея. Тя е твоята кралица, нали? Или й се закълни във вярност, или сама ще
носиш златния оглавник.
Лейди Нор стиска зъби и промърморва думите. Все пак ги изрича. Изражението на кралица Сурен става
странно, някак безизразно.
- Добре - казвам аз. - Върховният двор ще запази оглав-ника и се надяваме, че няма да стане нужда да бъде
използван. Кралице Сурен, тъй като брат ми се застъпи за теб, няма да бъдеш наказана с друго, освен с това... Двор
на зъбите вече няма да съществува.
Лейди Нор ахва.
Аз продължавам:
- Земите ти принадлежат на Върховния двор, титлите ти са отнети и крепостите ти също. И ако ти, Нор, се
опиташ да не се подчиниш на тази заповед, помни, че Сурен, на която се закле, ще те накаже, както сметне за
необходимо. Сега върви и бъди благодарна на Оук за застъпничеството.
Сурен, която вече не е кралица, се усмихва по начин, който никак не изглежда приятелски, и аз забелязвам, че
зъбите й са изпилени като игли. Връхчетата им са притеснително червени. За първи път ми хрумва, че може би е
била с оглавника, защото ги е било страх от това, което ще стори без него.
Последният молител е Мадок. Китките и глезените му са оковани с тежки окови, в които, ако се съди по
разкривеното му от болка лице, има желязо.
Той не коленичи. Нито се моли. Само гледа ту мен, ту Кардан, после поглежда към Оук и Ориана. Виждам как
едно мускулче на челюстта му потрепва, но нищо повече.
Опитвам се да заговоря, но имам чувството, че гърлото ми се е затворило.
- Нищо ли няма да кажеш? - пита го Кардан. - Толкова много неща имаше за казване преди.
Мадок накланя глава към мен.
- Аз се предадох на бойното поле. Какво повече да кажа? Войната свърши и аз изгубих.
- И към екзекуцията си ли ще тръгнеш така невъзмутимо? -питам аз.
Чувам как Ориана ахва.
Но Мадок остава мрачен. Примирен.
- Отгледах те да бъдеш непреклонна. Моля само за добра смърт. Бърза, заради обичта, която имахме един към
друг. И знай, че не те виня.
Откакто битката свърши, знам, че ще трябва да въздам правосъдие над него. Премислях много наказанието му,
не само заради армията му и предизвикателството, не само заради нашия дуел в снега, но и заради старото
престъпление, онова, което винаги е стояло между нас. Трябва ли да му отмъстя за смъртта на родителите си? Тя
дълг ли е, който трябва да бъде изплатен? Мадок би разбрал това, би разбрал, че обичта не може да вземе връх над
дълга.
Но се питам дали всъщност не дължа на родителите си по-гъвкаво понятие за обичта и дълга, такова, каквото
те самите вероятно са приели.
- Веднъж ти казах, че съм такава, каквато ме направи, но не съм само това. Ти ме отгледа да бъда непреклонна
и все пак аз се научих на милост. И ще ти дам нещо като милост, ако можеш да ми покажеш, че я заслужаваш.
Той среща погледа ми с изненада и малко предпазливост.
- Господарю - намесва се Рандалин, явно вбесен, че аз вземам всички решения. - Сигурно вие имате какво да
кажете за всичко...
 - Замълчи - казва Кардан, маниерът му е напълно променен, езикът му жили като камшик. Той поглежда
Рандалин, сякаш следващата присъда може да бъде произнесена за министъра на ключовете. После ми кима: - Джуд
тъкмо стигна до най-интересната част.
Не свалям поглед от Мадок.
- Първо, ще се закълнеш да забравиш името, което знаеш. Ще го изличиш от ума си и устните ти никога повече
няма да го изричат, а пръстите ти няма да го изписват.
- Искаш ли първо да го чуеш? - пита той, на устните му играе лека усмивка.
- Не искам. - Не е нужно да му казвам, че вече го знам. -Второ, ще ни се закълнеш във вярност и подчинение.
Трето, ще направиш това, преди да си чул присъдата за престъпленията си, която въпреки това ще въздам.
Виждам как се бори с гордостта си. Част от него иска да бъде като войниците, които се отрекоха от
разкаянието. Част от него иска да отиде в гроба с изправен гръб и стисната челюст. Но има и част от него, която не
иска изобщо да отива в гроба.
- Искам милост - казва накрая. - Или, както ти каза, нещо подобно на милост.
Поемам дълбоко дъх.
- Осъждам те да живееш до края на дните си в света на смъртните и никога вече да не хванеш оръжие.
Той стиска устни. После свежда глава.
- Да, кралице моя.
- Довиждане, татко - шепна аз, докато го отвеждат.
Казвам го тихо и не мисля, че ме чува.

***

След коронацията с Тарин решаваме да придружим Виви и Оук, които тръгват за света на смъртните. Сега,
когато войната свърши, Оук може да се върне в Царството на феите и да ходи на училище в двореца като нас с Тарин.
Но той иска да поживее още малко сред хората не само защото бе там почти цяла година, но и защото Ориана реши
да се премести там с Мадок - а на Оук му е мъчно за родителите му.
Виви снове натам и обратно, ходи на срещи с Хедър, с която тъкмо се е запознала. Но сега, когато заминава
завинаги, събира сладка от шипки, жакети от паяжина и други неща, които иска да отнесе от Царството на феите.
Докато го прави, разсъждава относно всичко, което трябва да обясни на татко за света на смъртните.
- Например мобилните телефони - казва тя. - Или касите на самообслужване в супермаркетите. О, това ще е
невероятно. Сериозно, неговото изгнание е най-добрият подарък, който някога си ми правила.
- Нали знаеш, че той така ще се отегчи, че ще се опита да управлява живота ти - казва Тарин. - Или ще планира
нападение над съседната сграда.
Виви спира да се усмихва.
Оук обаче се кикоти.
С Тарин помагаме на Виви да събере четири дисаги с неща, макар че тя е засадила доста якобея в гората до
жилищната сграда и може да се върне за още провизии когато пожелае. Грима Мог й дава списък с неща, които да й
изпрати в Елфхейм, май предимно разтворимо кафе и лют сос.
Не очаквам обаче Кардан да предложи да пътува с нас.
- Определено трябва да дойдеш - казва Тарин. - Можем да си направим парти. Вие двамата се оженихте, а не
сме го отпразнували.
Аз не мога да повярвам.
- О, нищо ни няма. Не е нужно да...
- Значи се разбрахме - казва Виви, винаги по-голямата сестра. - Обзалагам се, че Кардан не е опитвал пица.
Оук изглежда скандализиран при тези думи и започва да описва различните видове пица - от пица с ананас до
такива с наденички и аншоа. Още дори не сме в света на смъртните и вече съм изпълнена с ужас. Кардан вероятно
няма да го хареса и въпросът е дали ще се държи ужасно заради това.
Преди да измисля начин да го разубедя, вече товарим дисагите на кончетата от якобея. После политаме над
водата. Скоро кацаме на тревата близо до жилищната сграда, но не много близо до апартамента, за да не би съседите
на Виви да я разпознаят.
Аз слизам от седлото и забелязвам колко бледа е тревата, усещам и газовете от автомобилите във въздуха.
Поглеждам притеснено Кардан, очаквам да сбърчи нос, но той ми се струва просто любопитен. Оглежда осветените
прозорци и после се взира към близката магистрала, от която се носи бученето на коли.
- Още е рано - казва Виви. - А и пицарията е наблизо, може да отидем пеша. - Поглежда ни. - Трябва първо да се
качим в апартамента и да се преоблечем.
Мисля, че разбирам какво има предвид. Кардан изглежда като слязъл от театрална сцена и макар че може да
скрие това с магия, не съм сигурна дали знае как точно трябва да изглежда.
 Виви ни въвежда в апартамента и слага кафеника, като добавя канела в кафето. Оук отива отзад и взема
някаква електронна игра, после се настанява на дивана, докато ние се преобличаме.
Тесният панталон и ботушите на Кардан могат да минат тук и той намира една тениска, оставена от някой
приятел. Стои му чудесно и може да я носи вместо пищния жакет. Аз вземам една рокля от Виви, която й е широка.
На мен съвсем не ми е толкова широка.
- Казах на Хедър за вас - казва Виви. - Ще й се обадя да я питам дали може да намине и да донесе някакви
провизии. Тъкмо ще се запознаете с нея. Отново. А Оук ще ви заведе до пицарията.
Брат ми ме хваща за ръка и със смях започва да ни дърпа с Кардан по стълбите. Виви хуква след нас да ми даде
някакви пари.
- Това са твоите пари. От Брайърн.
- Какво си направила? - пита Кардан.
- Ами победих Грима Мог в дуел.
Той ме поглежда изумен.
- Трябвало е да ти плати в злато.
Това ме кара да се усмихна, докато вървим по тротоара. Кардан изобщо не изглежда объркан, свирка си нещо и
се взира малко прекалено в хората, с които се разминаваме. Стаявам дъх, но той не ги проклина да им пораснат
опашки като неговата и не се опитва да ги изкуши с вечнобълка, нито прави нещо друго, което би направил един зъл
вълшебен крал.
Отиваме в пицарията, където Оук поръчва три изключително големи пици с такива странни съставки, че съм
почти напълно сигурна, че досега не са му позволявали да поръчва: наполовина с кюфтета, наполовина със скариди,
чесън и домати; козе сирене и черни маслини; гъби и бекон.
Когато се връщаме в апартамента с купчина картонени кутии, от които се вдига пара, Хедър и Виви са окачили
сребърен банер, на който с ярки цветове пише: „ПОЗДРАВЛЕНИЯ, МЛАДОЖЕНЦИ!“. Под него, на кухненската
маса, има сладоледена торта, поръсена с желирани змийчета, и няколко бутилки вино.
- Толкова се радвам да се запознаем - казвам аз, като отивам при Хедър и я прегръщам. - Бях сигурна, че много
ще те харесам.
- Тя ми разказа невероятни неща за всички вас - казва Хедър.
Виви надува една пищялка.
- Хайде - казва тя и раздава картонени шапчици.
- Това е нелепо - оплаквам се аз, но си слагам моята.
Кардан се взира в отражението си във вратата на микровълновата фурна и наглася шапката си под ъгъл.
Аз извъртам очи и той ми се усмихва. И сърцето ме заболява малко, защото всички сме заедно и сме в
безопасност, а никога дори не съм мечтала за нещо подобно. И ако Кардан изглежда малко смутен от цялото това
щастие, то е, защото и той не е свикнал с него. Очакват ни още препятствия, сигурна съм, но съм убедена, че ще се
справим с тях.
Виви отваря кутиите с пица и бутилка вино. Оук взема парче със скариди и отхапва.
Аз вдигам пластмасова чашка.
- За семейството.
- И за Царството на феите - казва Тарин и вдига своята.
- И за лицата - казва Оук.
- И за приказките - казва Хедър.
- И за новото начало - казва Виви.
Кардан се усмихва и ме гледа.
- И за кроенето на велики кроежи.
За семейството, за Царството на феите, за пицата, за приказките, за новите начала, за кроенето на велики
кроежи. Да, мога да пия за това.
 БЛАГОДАРНОСТИ
Завършването на тази книга щеше да е изключително трудно без подкрепата, помощта, критиките и
обсъждането на темите от страна на Сара Рийс Бренън, Лий Бардуго, Стив Берман, Касандра Клеър, Морийн
Джонсън, Джошуа Луис, Кели Линк и Робин Уосърман. Благодаря ви, банда!
Благодаря на всички читатели, които идваха да се срещат с мен, пишеха ми, рисуваха вълшебните създания и/
или се обличаха като тях. Всяка частица от това означава много повече, отколкото бих могла да изразя.
Огромно благодаря на всички от „Литъл Браун Букс Фор Янг Рийдърс“, които подкрепиха създаденото от
въображението ми. Особено съм благодарна на невероятния ми редактор Алвина Линг и на Рукая Дауд, Сиена
Кончсъл, Виктория Степълтън, Бил Грейс, Емили Полстър, Натали Кавана и Валери Уонг, и на останалите. А в
Обединеното кралство -благодаря на „Хот Ки Букс“ и особено на Джейн Харис, Ема Матюсън и Тина Морийс.
Благодаря и на Джоана Волп, Хилъри Печионе, Пуя Шах-базиян, Джордан Хил, Абигейл Донахю и на всички в
„Ню Лиф Литъръри“, задето направиха трудните неща по-лесни.
Благодаря на Катлийн Дженингс за прекрасните и въздействащи илюстрации.
Най-много благодаря на съпруга си Тео, че ми помогна да създам историите, които искам да разказвам, и на
нашия син Себастиян, който понякога ми напомня, че най-важното, което можем да правим, е да играем.

notes

1
Пакостлива фея от ирландския фолклор, позната с любовта си към пиенето. Сродни са на леприконите. - Б. пр.

2
Антибиотичен крем. - Б. пр.
 Table of Contents
notes
1
2